Professional Documents
Culture Documents
Стефано Д'Анна - Школата за богове
Стефано Д'Анна - Школата за богове
Стефано Д'Анна - Школата за богове
47
I. Ñðåùàòà ñ Ìå÷òàòåëÿ
48
Øêîëàòà çà áîãîâå
11 Õàçÿèòå
И други моменти от живота ми и образи от миналото се стичаха пред
очите ми като във филм, който бързо превърташ напред. Улиците и
лицата на хората ме накараха да разпозная десетките градове, в които бях
живял, къщите, които бях обитавал. И накрая зърнах…сенките!... Тъмното
присъствие, което ме следваше винаги, в който и дом да се настанях.
Във всяка от къщите ме очакваха чудовища – маниакални хазяи,
свадливи персонажи. Каква ирония на съдбата! Достойно за уважение
обучение, което изискваше все да съжителствам с тях.
– Гледай внимателно… наблюдавай ги отблизо! – нареди ми Мечтателя
твърдо, но любезно. Предвкусвах болката от предстоящата гледка. – Всички
тези хазяи бяха една и съща личност. Ти просто не искаше да „видиш“,
че зад нея, зад маската на хазяина всъщност стоиш ти. Ти и само ти,
срещащ сам себе си!
Нещо в мен се счупи. Една масивна и тежка врата се затръшна и чух
металното хлопване на резето. Бях повече от убеден, че веднъж чул тези
думи, никога няма да мога да се обърна и че нищо вече няма да е същото.
Разкъсвах се вътрешно на парчета и плачех без сълзи… животът ми не
беше мой, а на някакъв призрак, на отражение, което можех да видя как
избледнява в огледалото на света и изчезва безследно.
На ръба на бездната думите на Мечтателя дойдоха като спасение.
– Това са стражите, тъмничарите, на които сам си плащал, за да
охраняват и бранят състоянието ти на зависимост. Докато не прогониш
веднъж завинаги песента, прославяща болката, която направлява живота
ти от самото му начало, тези призраци ще продължават да се връщат.
Последвалата тишина продължи доста дълго, чак ме обхвана страх,
че златната нишка, която ни свързваше, ще се скъса и усетих панически
пристъп при мисълта, че Той може да ме прогони от „мечтата“ си.
Ужасно чувство. Усещах празнотата, отсъствието Му… измина сякаш
цяла вечност. В един момент дори си помислих, че ще спра да съществувам.
И тогава разбрах до каква степен Мечтателя се бе превърнал в част от
съществуването ми. Бях свързан с Него посредством безценна връв и тя
сякаш бе жизненоважен орган, от който черпех живот, нещо като трети бял
дроб, чрез който вдишвах „чист въздух“.
Тогава пред очите ми започнаха да преминават други образи от
миналото, сякаш наблюдавах живота си от контролна зала. И някак си
се научих да ги управлявам. Сега можех да ги спирам, да ги пускам в
49
I. Ñðåùàòà ñ Ìå÷òàòåëÿ
50
Øêîëàòà çà áîãîâå
51
I. Ñðåùàòà ñ Ìå÷òàòåëÿ
52
Øêîëàòà çà áîãîâå
53
I. Ñðåùàòà ñ Ìå÷òàòåëÿ
54
Øêîëàòà çà áîãîâå
55
I. Ñðåùàòà ñ Ìå÷òàòåëÿ
Self-observation is self-healing.
Ñàìîíàáëþäåíèåòî å ñàìîëå÷åíèå.
56
Øêîëàòà çà áîãîâå
57
I. Ñðåùàòà ñ Ìå÷òàòåëÿ
58
Øêîëàòà çà áîãîâå
ÂÒÎÐÀ ÃËÀÂÀ
Ëóïåëèé
1 Ñðåùàòà ñ Øêîëàòà
Беше точно преди обед и аз се мотаех из елегантна улица, пълна с
антикварни магазини. Горещото слънце, което биеше в гърба ми, сякаш
ме подтикваше към откритото пространство, което съзирах в далечината.
Забелязах, че крачката ми се бе ускорила, сякаш бързах за среща без да
знам нито къде е мястото на уговорката, нито кой точно ме очаква там.
Тротоарът ме отведе до едно италианско кафене, а откритото пространство
се оказа голям площад – един от най-красивите, които бях виждал.
Мечтателя седеше на една от малките масички с чудесен изглед към
площада и минувачите. Бяха го наобградили рояк сервилни сервитьори,
решени на всичко чинно да изслушат поръчките Му и прилежно да Го
обслужат. С моето приближаване те вече придърпваха помощна маса и
разчистваха място, за да аранжират съдържанието на два огромни подноса.
Цялостният Му външен вид излъчваше изтънченост и финес и изглеждаше
сякаш обвит от аура на охолството. Макар и потънал в изобилие, не
демонстрираше задоволство. Изражението Му бе белязано от трезвостта
на македонски воин пред скромна трапеза.
Видът Му подсказваше, че се радва да ме види отново. Кимна леко с
глава, за да ме поздрави и ме покани да се присъединя към трапезата Му.
От там насетне вниманието Му изцяло се ангажира с изкусно приготвените
дребни сладки и лакомства.
Не Го бях виждал от последната ни среща в Маракеш и с нетърпение
очаквах следващата възможност да Го срещна отново. Присъствието Му
предизвика нахлуването на хиляди въпроси в съзнанието ми. Някои бяха
отеквали там с векове – поставяни от човечеството откакто свят светува,
но во веки не получили отговор. Религии, школи на мисълта и пророчески
традиции, поколения учени, изследователи, философи и аскети напразно
59
II. Ëóïåëèé
60
Øêîëàòà çà áîãîâå
2 Ñâåòúò å ëåãåíäà
Седях в кафенето в непознатия град, слушах Го и запълвах страница
след страница. Усещах, че чиракуването ми, започнало в онази непозната
вила и продължило впоследствие в Маракеш, следваше тайна пътека на
познанието, наподобяваща непрекъснатите линии на съвършена картина.
– Откриването на „Школата“ е най-изключителното събитие в живота
на човека – единствената му възможност да избегне колективната
хипноза, да проумее, че всичко, което вижда, и всичко, което го заобикаля,
не е реалният свят… а само неговото описание.
– Но аз Те слушам и си мисля, че мога да докосна тази маса, мога да видя
преминаващите хора… и знам, че всеки един от тях си има свой живот,
работа, семейство… как е възможно всичко само да ми се привижда?
– Образите, които попадат по ретината ти не са светът, а неговото
описание – история, която ти е преповтаряна много пъти, легенда… –
лаконично отвърна Мечтателя. – Те са светът, който ти е бил описан.
Останах изненадан, но истинското изумление настъпи, когато добави,
шепнейки:
– Истинският създател на заобикалящата те действителност си
ти!… Но си забравил …
– Какво съм забравил? – попитах. В гласа ми се прокрадваха враждебни
нотки, някак естествени за растящото помежду ни разстояние.
61
II. Ëóïåëèé
62
Øêîëàòà çà áîãîâå
63
II. Ëóïåëèé
64
Øêîëàòà çà áîãîâå
65
II. Ëóïåëèé
66
Øêîëàòà çà áîãîâå
4 Ëóïåëèé
Още същия ден започнах да проучвам древната школа и да търся
ръкописа, за който бяхме говорили с Мечтателя. „Школата за богове“,
творбата, която ме беше накарал да открия, беше писана през IX век от
философа-монах Лупелий – един от свободните духове на Средновековието,
родом от Ирландия – държава, превърнала се по онова време в убежище за
учени и кръстопът на култури и традиции, земя, изтерзана от всевъзможни
войни и конфликти.
Малко се знаеше за живота на Лупелий, а и информацията, дошла до
нас, не беше особено достоверна. Документите, които успях да открия,
не бяха много на брой, а и съдържаха доста противоречиви факти. Още в
младежките си години Лупелий усвоявал изкуството на войната от баща си,
който наемал най-добрите възможни експерти по темата и така го отгледал
в строга дисциплина. Твърде млад Лупелий се посветил на монашеския
живот и потърсил уединение в планините Бет Хузайе, днешен Казахстан,
които по онова време били любим пристан за отшелниците, наричани още
анахорети, от всички краища на Християнския свят. За религиозната му и
духовна подготовка е известно, че постъпил в манастир близо до Шабан
Рабур, където, затворен години наред в огромната му библиотека, ревностно
изучавал светите Писания и творбите на ранните християнски теолози,
наречени още Отци на Църквата, както и великите мистици на всички
времена – от Ориген през Джовани от Апамея до християнските пустинни
монаси. През последвалите няколко седмици ми се отдаде възможност да
разговарям с няколко преподаватели по средновековна философия, които
само ми потвърдиха, че всички следи, водещи към единствената творба
на Лупелий, както и към оригиналния ръкопис са изчезнали още преди
векове.
Посетих библиотеките на големите западноевропейски университети,
свързах се с редица философски институти и се срещнах с именити
67
II. Ëóïåëèé
68
Øêîëàòà çà áîãîâå
69
II. Ëóïåëèé
70
Øêîëàòà çà áîãîâå
71
II. Ëóïåëèé
5 Ñðåùàòà ñ îòåö Ñ.
Подраних с няколко минути за срещата си с човек, който след огромно
проучване ми бе препоръчан за консултант по темата в качеството си на
един от живите бащи на християнската доктрина. Отец С. живееше в древен
кармелитски манастир, където цяла общност от дребнички монахини,
строги и покровителствени, се грижеха научните му размишления да
продължават и напредват, въпреки преклонната му възраст. Две от тях ме
въведоха в малко преддверие, където седнах и зачаках.
През полуотворения прозорец можех да виждам единия от ъглите на
възхитителната света обител. Оградената от колонади тучна растителност,
съчетана с характерната за подобни места тишина, засилиха чувството,
което изпитах още при преминаването ми през древните порти. Аз не
просто пристъпвах прага на манастир – по-скоро прекрачвах в друго време.
За секунди съзнанието ми отлетя обратно към двора на Коледжо Бианки
– частното барнабитско училище, чийто възпитаник бях, разположено
в сърцето на Неапол. Въздухът прозвъня от звука на бързи стъпки на
деца, които викаха и се гонеха под арките. До мен достигна ароматът от
трапезарията и хиляди спомени от детството нахлуха в съзнанието ми...
Точно в уговорения час бях поканен да вляза и с известно съжаление
издърпах сам себе си от безвъзвратно изгубеното си детско царство, от
глъчта на разноликата шайка мои съученици, втурнали се към портата да
ме посрещнат. Усмихнатите им лица постепенно избледняха и изчезнаха в
сенките на спомените ми.
– Отец С. тъкмо завършва нова книга от значимата си творба, посветена
на средновековното Християнство – довери ми една от миниатюрните
сестри-игуменки, назначена да ме придружава. Суровият ѝ тон ме озадачи –
сякаш завоалирано ме предупреждаваше да проявя нужното снизхождение
към безценното времето и търпението на домакина си. Заизкачвах се по
спираловидното стълбище с претъпкани от книги рафтове по стените,
от които ставаше още по-тясно. Имах чувството, че с всяко изкатерено
стъпало изкачвам някаква стръмна метафора. Всеки детайл от обстановката
надвисваше над мен като смътна заплаха, натоварена със символично
предупреждение. Предстоеше ми да се срещна с един от великите
тълкуватели на Християнството и самата идея ме изпълваше с безкрайно
благоговение. Изпитах дори леко покаяние, мимолетна меланхолия. В един
момент даже ми се прииска и аз да водя такъв отдаден на изследвания и
анализи живот и някогашното ми упование в преподавателите и книгите
внезапно се възроди.
72
Øêîëàòà çà áîãîâå
73
II. Ëóïåëèé
74
Øêîëàòà çà áîãîâå
75
II. Ëóïåëèé
1
Áîã Êâèðèí (ëàò. Quirinus) å ó÷ðåäèòåëÿò íà âàæíèòå èíñòèòóöèè íà ðèìñêàòà
ãðàæäàíñêà îáùèíà – Á. ïð.
76
Øêîëàòà çà áîãîâå
6 Ó÷åíèåòî íà Ëóïåëèé
Отец С. ме изслуша внимателно с приведена към гърдите глава. Когато
я повдигна, той отново сияеше и аз пак видях удивително младите му очи,
които толкова ме впечатлиха, когато за пръв път се изправих лице в лице
с него. Този път не се опитваше да ги скрие. Лицето му бе на човек, който
очакваше да бъде разпознат. Не спрях до тук и се съсредоточих върху жеста
му. Отговорът на гатанката дойде внезапно и беше поразителен. Отец С.
се маскираше като старец, но очите… използваше видимата си възраст
като маска … стратегическа маска… Само симулираше старост. Сърцето
ми слезе в стомаха. Отец С. беше… лупелианец. Повече от сигурен бях!
Едва сдържах емоцията си от разкритието… Изпитах фино задоволство
от заверата, което се раждаше по между ни… ставахме съучастници…
Една хилядолетна връв ни свързваше с воините, които са знаели как да
живеят стратегически са познавали до съвършенство изкуството да се
превъплъщават. Подобният му на хамелеон талант му позволяваше да
живее живот, скътан в гънките на собствения му порядък, укрит дълбоко
в лоното на Християнството. Изведнъж във времето се отвори тунел и
повече от хиляда години се компресираха в една секунда, за да ме отведат
пред дверите на Школата. Пред мен стоеше вероятно последният от
безсмъртните ѝ пазители. Един въпрос се загнезди в слепоочията ми и
запулсира във вените ми. Дали отец С. познаваше Мечтателя?… Изкушавах
се да му разкажа за срещата си с „мечтата“ и невероятното си приключение
с нея.
– Лупелий е пророкът на физическото безсмъртие – унаследено право
на всеки човек – отсече отец С., като така прекъсна трескаво препускащите
ми мисли и свали от лицето си първоначалната си резервираност. – Право,
от което доброволно сме се отказали, и което на всяка цена трябва да си
възвърнем.
Сетне, по-скоро сякаш си взимаше поука от невидима книга, отколкото
да цитира по памет, прочете със затворени очи следните думи:
– Тялото е духът, приел форма чрез плътта. Ако духът е безсмъртен,
тогава и тялото е безсмъртно.
Каква радост само бликаше от изражението му, докато си припомняше
Школата и долавяше отново думите, които явно не беше чувал от години.
77
II. Ëóïåëèé
78
Øêîëàòà çà áîãîâå
79
II. Ëóïåëèé
80
Øêîëàòà çà áîãîâå
81
II. Ëóïåëèé
82
Øêîëàòà çà áîãîâå
83
II. Ëóïåëèé
9 Øêîëàòà çà áîãîâå
Изкатерих стръмните склонове на платото чак до върха на внушителните
му вулкани. Очите ми се плъзгаха над степната растителност през ясния и
сух въздух над безкрайната шир. Още с пристигането си в Ереван, оставих
статуята на Машдоц2 зад гърба си и прекосих площада към наподобяваща
бункер постройка от сив базалт, разположена на върха гол хълм. Намирах
се в сърцето на Армения. Бях последвал стриктно инструкциите на отец
С., за да се добера до това място и сега катерех смело стъпалата към
страховито изглеждаща сграда, която поместваше древната библиотека.
Тук, складирани в хиляди томове, бяха приютени историите и спомените
на един народ, живял векове наред на ръба на изчезването. Тук, където
преводачи и преписвачи били почитани като светци, в периода от втората
половина на V век до наши дни били преписани и препечатани хиляди
класически, християнски, а също и езически творби. Тук е било съхранено
и прилежно преведено на класически арменски език изключително
стойностно творчество, смятано за навеки изгубено. Убеден бях, че Ереван
е последната ми надежда да открия ръкописа на Лупелий или поне негово
копие.
Прекарах много дни в напразно разпитване на служители и архивари и
в опити да проуча цели секции на солидното книгохранилище. Проходих
безкрайни коридори с отрупани с книги стени и прашни подове подобно
на археолог в погребан град. Главният уредник ми бе назначил двама
млади библиотекари, които ми асистираха в търсенето. И до ден днешен
не съм сигурен дали бяха там, за да ми помагат или за да ме държат под
око. Заедно с тях навлизах в книжни лабиринти, преглеждах пергаменти и
пожълтели свитъци от овча кожа, които изваждах на светло за пръв път от
векове насам. И когато преценях, че съм се натъкнал на нещо обещаващо,
посочвах номерата на книгите или свитъците, а младите служители ги
сваляха от рафтовете, изтупваха ги от праха и ги разтваряха. По никакъв
повод не си позволяваха да докоснат скъпоценните реликви с голи ръце, а
само с фино тъкана и извезана кърпа, следвайки почти свещен ритуал.
Един ден в каталога на Института за древни ръкописи открих, че
оригиналът на една неозаглавена книга се съхранява под регистрационен
номер 7722. Информацията за нея сочеше, че поради „огромната си
значимост“ през 1204 г. тя била откупена от селджуките и била грижливо
съхранявана в един манастир, кацнал насред ръбатите заснежени хребети,
2
Ìåñðîá Ìàæäîö (361-440) – àðìåíñêè ó÷åí, äóõîâíèê, ñúçäàòåë íà àðìåíñêàòà àçáóêà
– Á. ïð.
84
Øêîëàòà çà áîãîâå
издигащи се над Черно море. Така чак до края на XVIII век присъствала
в колекцията духовнически и аскетично-мистични текстове, собственост
на молдовския книжовник Паисий Величовски, който притежавал и
нейна славянска версия, отпечатана в Москва. След много превратности
попаднала в ръцете на турците, но като по чудо отново била спасена от
унищожение и донесена в Ереван през 1915 г. Когато изписаните с почерка
на автора пергаментови рула изникнаха от сейфа, пулсът ми се засили
сякаш сърцето ми бе парен чук.
Стигаше ми да прочета само няколко реда, за да се убедя напълно, че
най-накрая се бях натъкнал на творбата на Лупелий. Едва сдържах радостта
и възторга си, докато жадно изучавах съдържанието ѝ.
Езикът на Лупелий се оказа смесица от народен английски и латински
– нещо като изключително изобретателно европейско есперанто. Дори
след повече от хиляда години думите му все така притежаваха силата да
спират времето и да пренасят през него непокътната безценната енергия,
вдъхновявала поколения воини-монаси.
По време на престоя си в Ереван се сприятелих с двойка учени от Уелс.
Мъжът беше историк, а жената – латинист. Една вечер в скромното фоайе на
хотела, в който бяхме отседнали, аз им доверих откритието си. Обсъждахме
го развълнувано през целия остатък от вечерта, така че помощта им се
оказа доста навременна и уместна. Само Мечтателя можеше да организира
подобно странно „съвпадение“!
Имаше нещо обаче, което особено ги изненада и то не беше начинът,
по който бях проследил и се бях добрал до трактата, а фактът, че знаех
оригиналното му заглавие – потулено във вековете заглавие, което никой
никога не беше чувал. С тяхна помощ моментално започнах да преписвам
някои пасажи и да работя върху превода. В продължение на седмици
заедно изучавахме ръкописа и колкото повече четях, толкова по-близка
усещах философията на Лупелий, а страстта ми към потъналото му в
дълбоко забвение учение се засили неимоверно. Интерпретацията на един
от пасажите и по-точно тълкуването на един конкретен символ успя да
ме накара да прекрача свещения праг на мисловната Школа на воините –
неуморни търсачи на безсмъртието.
Възложих на експерт-копист да възпроизведе точно и детайлно текста на
„Школата за богове“. Резултатът се върна при мен под формата на истински
шедьовър – подвързано във фина кожа издание със страници от растителен
пергамент, идентични и до най-дребния детайл с оригиналната творба на
Лупелий. Разнасях копието с мен навсякъде и по всяко време, а нощем го
държах под възглавницата, както правел Александър с „Илиада“. То беше
85
II. Ëóïåëèé
In order to choose life, we must choose the thought that death is not invincible.
And so, we must find the principles of aliveness, longevity, and eternity in our Being.
Çà äà èçáåðåì æèâîòà, ïúðâî òðÿáâà äà èçáåðåì ìèñúëòà,
÷å ñìúðòòà íå å íåïîáåäèìà.
È òàêà äà ïðîçðåì ïúðâîïðè÷èíàòà çà âèòàëíîñòòà,
äúëãîëåòèåòî è âå÷íîñòòà â íàøàòà Ñúùíîñò.
86
Øêîëàòà çà áîãîâå
10 Mea Culpa
Според Лупелий Земята е космически изправителен лагер, затвор с
размерите на планетата, обитаван от хора, живеещи като затворници в
отделението за осъдени на смърт. И вместо от това прозрение да стигне до
заключението, че провалът на човечеството е неминуем и окончателен, с
присъщата си, граничеща с лудост гениалност, той разработва възможно
най-дръзкия план. Лупелий мечтае за приключение, което да отведе човека
отвъд границите на възможното, мечтае за бягството му от действащите на
планетата закони, за спасението му от привидно неумолимата му съдба на
смъртен. Човек е способен да разчупи наложените от самия него граници,
предизвиквайки природата и прескачайки онези подобни на колоните на
Херкулес препятствия, отвъд които не е дръзвал да пристъпи дори и на
сън. Така той събира около себе си няколко смели ентусиасти, заедно с
които изготвят подробен план за бягство.
87
II. Ëóïåëèé
88
Øêîëàòà çà áîãîâå
Thinking is Destiny.
The higher our Thoughts the greater our Life.
Ìèñëåíåòî å ñúäáà.
Êîëêîòî ïî-âúçâèøåíè ñà ìèñëèòå íè, òîëêîâà ïî-âèñîêî
å êà÷åñòâîòî íà æèâîòà, êîéòî æèâååì.
3
Ìîÿòà îãðîìíà âèíà (ëàò.) – Á. ïð.
89
II. Ëóïåëèé
11 Ñúñòîÿíèÿ è ñúáèòèÿ I
Същността на човек е изградена от състояния, а животът му – от събития.
Следователно нашето съществуване протича по две паралелни направления
– „събития“, които са последователност от идващи към нас през целия ни
живот обстоятелства по конвейерната лента на времето и пространството,
и „състояния“, които са импулси на духа ни, настроенията и емоциите,
надигащи се в нас, в по-голямата си част – несъзнателно. Като резултат
личната история на човека е композирана хоризонтално от събития и
вертикално от състояния на Същността. Хората обаче обикновено мислят
и говорят за живота си като за изграден единствено от външни събития.
В действителност типът събития, които се случват на човек, а от там и
качеството на външния му живот, зависи от качеството на мислите и
състоянията на Същността му.
Следователно животът е изграден от събития, но в по-голяма степен и
от състояния.
Например, когато отиваме на конференция или на театър, всички ние си
мислим, че сами посочваме местата, на които да седнем, както сме сигурни
и, че сутринта сами сме избрали какво да облечем. Само че в действителност
изборът на място и облекло не е „наш“, а на състоянията на Същността
ни. Всички имаме в гардероба си костюм, риза или някаква друга дреха,
които по някаква причина никога не ни се обличат, но не ги изхвърляме,
защото знаем, че рано или късно те ще намерят своето приложение, защото
все някога ще се окажем в състояние на съзнание, настроение, ниво на
Същността, които ще се настроят за тях. И когато се „почувстваме“ така,
ние „избираме“ дрехата.
Връзката между състоянията и събитията, вътрешните обстоятелства
и външните случки, мистериозната връзка между психиката на човека и
90
Øêîëàòà çà áîãîâå
91
II. Ëóïåëèé
застигне някой ден. Човек, който познава себе си, собствената си Същност
– контейнерът на мислите, идеите и нагласите му, също знае бъдещето си,
защото нашата духовност е наша съдба.
Thinking is Destiny.
Ìèñëåíåòî å Ñúäáà.
92
Øêîëàòà çà áîãîâå
12 Ñúñòîÿíèÿ è ñúáèòèÿ II
Много пъти, докато разсъждавах върху значимостта на придобитата
информация – върху всичко, което бях научил за състоянията и събитията,
си мислех колко абсурдно е да прекарваме една четвърт от живота си в
училища и в университети и да оставяме остатъка от живота ни да се
изплъзва без да знаем нищо за „Същността“ и възможностите, които
4
Ãðúöêàòà äóìà poiesis, ποίησις (äåéñòâèå; èçïúëíåíèå) ïðîèçëèçà îò ãëàãîëà ñ øèðîêî
ïðèëîæåíèå poieo, ποιέω (ïðàâÿ, ñúçäàâàì, ñëó÷âàì) – Á. ïð.
93
II. Ëóïåëèé
94
Øêîëàòà çà áîãîâå
5
Аксиома, възприета най-вече в рамките на естествената морфология, според която всяка
морфема има една фонетична форма и едно значение и съответно всяко значение (или
граматична категория) съответства на точно определена фонетична форма – Б. пр.
95
II. Ëóïåëèé
96
Øêîëàòà çà áîãîâå
97
II. Ëóïåëèé
98
Øêîëàòà çà áîãîâå
Self-observation is self-correction
Ñàìîíàáëþäåíèåòî å ñàìîêîðèãèðàíå.
6
Ïúðâà Áîæà çàïîâåä – Á. ïð.
99
II. Ëóïåëèé
като внезапно разгорял се буен огън. Да нямаш други богове освен Мене…
означава, че без да осъзнава ролята си на създател, човек е превърнал
външния свят в свой Бог, избирайки го за едноличен владетел на Същността
и господар на съдбата си… Вековното предупреждение постановяваше
първата и най-висша от всички заповеди – недей да зависиш от нищо!…
Помни, че ти си този, който създаде всичко!... Да вярваме в свят извън
самите нас означава да зависим от него и да попаднем в капана на законите
на собствената ни проекция. Мислите ми се застъпиха и се объркаха като
гласове на дечица, превъзбудени от радостно откритие… „Обичай своя
Господ, Да нямаш други богове извън себе си“. Ти си владетелят и господарят,
творецът и създателят на всичко съществуващо. Ти проектираш всичко…
Ти „си“ всичко… Никога не ще бъдеш толкова близо до дъха на по-реален
и по-конкретен Бог… Тук мисълта ми спря и някак увисна…
От ежедневно стигащите до мен преводи на двойката изследователи,
които бях срещнал в Ереван, изплува диалог между Лупелий и един от
неговите воини-монаси, Аманцио.
Посланието се стрелкаше измежду редовете, все тъй живо и актуално,
сякаш последователят на Лупелий задаваше въпросите си точно в
момента, в който ги четях. Времето отново се сгъсти и аз се оказах между
внушителните стени на Школата.
100
Øêîëàòà çà áîãîâå
Но съществуването не е реално…
то е механизмът, който обслужва „мечтата“,
за да ти помогне да се върнеш към извора,
да откриеш истински реалното…
Няма нищо извън самите нас,
което да не се управлява от „мечтата“.
Аманцио: Тогава що ще кажеш за замъка, в който сме,
за стаите му на повече от триста години?
Лупелий: Те са твое творение…
сега, точно в този миг!
Аманцио: А моята майка и моят баща?
Лупелий: Те също са твои създания…
Няма нищо извън теб, нищо освен теб!
Животът не идва от родителите ни,
но стои Реален, Вечен, Величествен,
без начало и без край,
без раждане и без смърт.
Аманцио Тогава … човек… ли е Бог?
Лупелий: Не!… Той е много повече!…
Той има Бог на служба при себе си…
Аманцио: Какво ще рече това?
Лупелий: Че можеш да му поискаш всичко, което си пожелаеш…
и Бог ще удовлетвори всичките ти молби…
без ограничения…
Бог е добър слуга, но не и добър господар…
Бог обича да служи… обича да обича…
Бог е изцяло отдаден на твоите услуги…
Бог съществува… защото „ти“ съществуваш…
Ако те няма теб,
той няма причина да съществува…
Бог е твоята воля в действие.
101
II. Ëóïåëèé
Аманцио: Не разбирам…
Лупелий: Съзнанието не може да разбира… то може само да
лъже…
Съзнанието… е лъжливо…
Съзнание, което не е лъжливо, се самозанулява
и проправя пътя към целостта на Същността.
Не можеш да промениш миналото,
ако не разбереш,
че именно настоящето придава форма на миналото.
До каквото се добереш в този миг
то се пренася във всички посоки едновременно.
Ако настоящето е съвършено построено,
всичко в миналото ти ще се подравни
по това съвършенство.
Всяко минало събитие
е само резонанс от вибрации,
които тялото ти разпраща точно Сега.
Точно Тук се случва всичко…
Точно Тук всичко се докосва…
Точно Тук всичко се премества…
Тук, където живеят
Невинността, Красотата, Силата.
Тук… в това безмерно, вечно,
неразрушимо Тяло.
14 Èçêóñòâîòî íà áäèòåëíîñòòà
„The battlefield is the Body.“ Бойното поле е Тялото, прочетох в
ръкописа. Авторитетното твърдение на Лупелий отекна в мен като боен
вик от велик кръстоносен поход. Бойното поле е нашето тяло. Името на
победата е целостта. Именно целостта – единството на Същността, е най-
великата цел в живота на човека. Така Лупелий обобщава смисъла на
хилядолетното търсене на човечеството и обяснява единствената причина
за неговото съществуване, значението на цялата му история. Според него
102
Øêîëàòà çà áîãîâå
103
II. Ëóïåëèé
104
Øêîëàòà çà áîãîâå
105
II. Ëóïåëèé
15 Âðåäíè íàâèöè
Лупелий разбулва една загадка в човека, която съзнанието ни още не е
започнало да осмисля – фактът, че някъде в нас съществува черна дупка,
където се трупа „психическата тиня“, замърсяваща клетките ни.
Чрез прилагане на техники за пост и дишане, съчетани с усвояване
на нови възгледи и идеи и полагане на специални усилия, човек може да
промени както себе си, така и ситуациите, в които попада. Той може да
направи преход от незавършена, тленна и раздирана от конфликти Същност
към по-цялостна, хармонична и безсмъртна такава.
Всяко лишение, всяко усилие в посока към скромността и пестеливостта
е част от подготовката за бягството ни от ада на посредствеността, което ще
ни освободи от трупаните с години емоционални наноси. Според Лупелий
само човек от Школата, направляван от безупречен наставник, може да
се подложи на подобен оздравителен процес и да избегне капаните, които
едно такова начинание залага.
Като цяло човек е неспособен да разчете знаците, които известяват
и придружават акта на пречистване. Обикновените хора ги разчитат
с обратен знак и ги разглеждат като знаци на болестта, а не като знаци
на оздравяването. Съпровождащата нужните усилия болка е нещо, с
което никой не иска да се сблъсква, и според Лупелий това е причината
да се отказваме от всеки акт на въздържание, точно когато е започнал
благотворният му ефект. По време на дългите си пътувания, напрегнати
проучвания и неуморни изследвания Лупелий станал добър познавач
на древните школи по инициация и срещнал изключителни личности –
радетели за велики аскетични и мистични традиции. Във всяка епоха и във
всички цивилизации т. нар. otium – изкуството на безделието, се е явявал
106
Øêîëàòà çà áîãîâå
107
II. Ëóïåëèé
108
Øêîëàòà çà áîãîâå
109
II. Ëóïåëèé
16 Íÿìà äà óñïååø!
Завърнах се сякаш от пътешествие под земята. Разпознах стаята и
огромната картина на отсрещната стена. Сега в света на Мечтателя бе
ранната утрин, но светлината бе достатъчна, за да мога да разглеждам
конструкцията на тази част от къщата. Вдигнах поглед към високия таван
и го проследих до линията, където се спускаше рязко надолу, образувайки
импозантен свод от голи тухли.
Точно тогава усетих нечие чуждо присъствие. Потръпнах. От двете
страни на свода две голи фигури, мъжка и женска, ме наблюдаваха като
неподвижни стражи. Тръпките се спуснаха по гръбнака ми още преди да
разбера какво точно се случва пред мен. Оказаха се съвършено изработени
статуи с човешки размери, разположени една срещу друга. Помислих ги за
копия на елински образци. Гръдният кош на боеца, висок, гладък и силен
като броня, внушаваше неизразима гордост. Изправих се и изпънах гръб,
сякаш откликвах на военна заповед. Инстинктивно пренебрегнах стръмното
каменно стълбище, отвело ме до стаята на Мечтателя, и без колебание се
отправих в обратна поска – към внушителния портал със странна форма,
изработен от стъкло и ковано желязо. Цялата стена зад него бе заета от
пищна картина. Спрях се да я разгледам. Изобразяваше мита за Нарцис,
благоговеещ пред собственото си отражение в езерото миг преди то да
го погълне. Застинах на място, за да се преклоня пред творбата, чудесно
вписваща се тук, сред шедьоврите на стойностна музейна колекция от XVII
в. Внимателно отворих стъклената врата и замрях на прага на приказната
обстановка като поразен от гръм.
Наведох се да развържа връзките на обувките си без да мога да отделя
поглед от интериора. Оставих ги там, където стоях, както направих при
първото си посещение. Вече бос, пристъпих предпазливо по обширен
теракотен под и влязох в нещо като голяма оранжерия, пълна с много
и разнообразни растения, в по-голямата си част тропични. Стените ѝ
представляваха низ от огънати стъкла, които още повече ме впечатлиха.
Тъмнозелената растителност на градината отвън напираше да нахлуе
през кестенявата рамка на прозореца подобно на бурно растително море,
опитващо се да превземе стените на ноев ковчег. Изяществото на всеки
детайл, творбите на изкуството – ценните картини и белите мраморни
скулптури… цялата обстановка на необикновеното място спираше дъха ми.
Първите утринни лъчи заляха помещението през двата огромни оберлихта.
Погледнах към внушителните носещи греди на покрива и се опитах да си
представя кой ли титан ги бе пренесъл и наместил там.
110
Øêîëàòà çà áîãîâå
111
II. Ëóïåëèé
поглед мисълта ми смени посоката си. За пръв път се вглеждах в себе си.
Гледката бе трудно поносима. Съзнанието ми бе претъпкано от безформена
маса мрачни мисли, съчетани с раздираща вина и цяла палитра негативни
усещания, изкривени в емоционален хаос, който никога не беше разчистван.
Погледът Му ме връхлетя, за да извади на повърхността психическата тиня,
пред която все отлагах да се изправя. Спря да ме гледа, точно когато бях
на ръба да се превия на две от болка, но не разхлаби здравия си захват.
Предстоящите събития щяха да са далеч по-болезнени.
В края на поредното ми изпитание, сякаш стигнал до окончателно
заключение, Той произнесе присъдата Си:
– Ти няма да успееш!
Последвалата тишина нахлу в оранжерията и я изпълни цялата. Стаеното
в мен разочарование, примесено с премаляване и гняв, се превърна в общо
усещане за тиха агония. И последната капчица енергия ме бе напуснала.
Прииска ми се да се срутя на пода и да бъда оставен на мира. Но не
посмях да го направя – не можех да си го позволя. Задържах дъх както
би сторил всеки обвиняем и зачаках изпълнението на присъдата. Последва
продължителна мъчителна пауза. Накрая, подобно на изследовател, който
проучва резултатите от поредния си провален експеримент, Той заяви:
– Никой не може да успее… Самото човечество не е в състояние да
успее!…
Отнасяше се с мен, като че ли бях представител на провалила се раса, на
вид на ръба на изчезването.
– Има твърде много закони, които те заставят да си останеш това,
което си. Дори възложеното ти разследване си превърнал в нещо, с което
подхранваш суетата и егоцентризма си.
В мен се надигна мощно негодувание – онази смесица от отвращение и
самосъжаление, която обикновено идва като последица от несправедливо
обвинение. След месеци пътувания и проучвания в Щатите и Европа, след
като открих ръкописа на Лупелий, който учени, изследователи и археолози
смятаха за безвъзвратно изчезнал, и след смелия ми и решителен опит да
се изправя срещу измъченото си минало не смятах, че заслужавам който и
да било да се отнася с мен по подобен начин. Прииска ми се да опровергая
несправедливите Му думи, но достойнство почти не ми беше останало.
Да не говорим, че дълбоко в сърцето си осъзнавах, че е прав. Опитах се да
прикрия пораженческата си нагласа зад привидно спокойствие.
– Не мога да се променя – беше всичко, което си позволих да кажа,
само че гласът ми недвусмислено издаде колко ми се гади от обзелото ме
безсилие и склонността ми към зависимост.
112
Øêîëàòà çà áîãîâå
7
Ðèìñêè áîæåñòâà-ïàçèòåëè, ëè÷íè è îáùåñòâåíè, ÷èéòî êóëò å ñâúðçàí ñ
îáîæåñòâåíèòå äóõîâå íà óìðåëèòå ïðåäöè – Á. ïð.
113
II. Ëóïåëèé
или нищо… Пред мен стоеше възможността или някой ден да завоювам
себе си, да бъда докоснат от „мечтата“ и да превърна живота си във велико
лично приключение, или пък да се проваля, да изгубя завинаги себе си,
без надежда за намиране на обратния път… възможностите винаги бяха
повече от една. Животът ми висеше на тънка връв, провесена над зейнала
бездна, и само една думичка или нищожна промяна в интонацията, в
дължината на паузата, можеше да го хвърли обратно в роящата се маса на
колективната съдба.
Изведнъж Мечтателя се изправи с рязко движение и ловкостта на
човек, поддържащ тялото си в перфектна форма. Светлосинята трептяща
повърхност на езерцето отрази и разлюля движението Му, накара го да
изглежда като полет. Приближи ме бавно. Затаих дъх и зачаках… измина
сякаш цяла вечност. Тогава с твърд тон, но вече без да е груб, заяви:
– Можеш да успееш, само ако Ме запомниш!
114
Øêîëàòà çà áîãîâå
115
II. Ëóïåëèé
116
Øêîëàòà çà áîãîâå
18 Íàðöèñîâ ñèíäðîì
– Най-непоклатимата ти вяра… най-вредното ти убеждение е, че
светът съществува извън теб, че съществува нещо или някой, от когото
зависиш, някой, който би ти отнел или дал нещо, който би те избрал или
осъдил. Ако воинът само за миг се позове на помощ от вън, моментално би
изгубил неуязвимостта си.
Тук Той замълча и затвори очи. Опитах се да запълня момента,
записвайки думите Му в тетрадката си, но чувството за празнота нарасна.
Борех се да преодолея неудобството от споходилото ме изведнъж чувство,
че съм неуместен, излишен, като препрочитах на ум отделни пасажи от
записките си. Накрая Мечтателя наруши тишината и с все тъй затворени
очи издекламира:
117
II. Ëóïåëèé
118
Øêîëàòà çà áîãîâå
119
II. Ëóïåëèé
8
Blade Runner – íàó÷íî-ôàíòàñòè÷åí ôèëì íà ðåæèñüîðà Ðèäëè Ñêîò (1982 ã.) – Á. ïð.
120
Øêîëàòà çà áîãîâå
121
II. Ëóïåëèé
122
Øêîëàòà çà áîãîâå
че почти нямах време да формулирам идеята си, защото чух как гласът
Му мутира в смразяващ кръвта рев, който Той пускаше в действие в най-
критичните моменти.
– …Мислиш ли, че си тук, за да дрънкаш врели-некипели с някой
нещастник на твоето ниво?... Чуй ме добре – каза и подсили ефекта от
издадената заповед, като на няколко пъти бавно и натрапчиво посочи
дясното Си ухо с два пръста. – „Светът е отражение на състоянията
на Същността ти“ означава следното: Луиза не умря от рак. Нейната
смърт е театрален израз на вътрешната ти драма, на смъртоносното ти
терзание… Това събитие, както и всички останали, е само проявление на
състоянията на Същността ти… Въпреки че се опитваш да го прикриеш
с безкрайни самообвинения и терзания, в действителност твоята тъжна
песен е преобърнат ритуал за плодородие. Именно тя е поканила всички
неприятности и трудности да влязат в живота ти.
Изведнъж всичко утихна.
В гърдите ми се надигаше необяснима тревога. Част от мен поддаваше
и една голяма дупка зейна... и се разтваряше, додето накрая ме погълна
целия. Сърцето ми блъскаше диво, а учестеното дишане ме бе оставило без
дъх. Чувствах се замаян и ми се гадеше… безкрайно пропадане, не можех
дори да изкрещя… Единствено ужасът, срамът и отчаянието отекваха във
фибрите на Същността ми, сякаш всичката болка от съществуването ми се
бе сгъстила в една точка. Чак когато заговори отново, успях да си поема
дъх и жадно, и алчно погълнах всичкия кислород на света.
– Човек не може да се скрие – прошепна Мечтателя, сякаш предаваше
тайно учение. Слушах като дете, без грам несъгласие или съпротива. –
Дори най-незначителните ни действия, възприятия, мисли, жестове и
лицеви изражения се записват във вечността.
Каза ми още, че, подобно на кадри от филма на живота ни, начинът, по
който изживяваме всяка една секунда, подава сигнал за извисяване или
принизяване на Същността и ни настройва към всичко случващо се.
– Човек не може да се скрие!… Тук, заедно с Мен ти се изправяш пред
съществуването… Тук няма политически сдружения или търговски съюзи.
Когато влизаш в тази стая, не можеш да вземеш нищо от миналото
със себе си, нито да излъжеш за името си или за житейската си роля.
Тук нямаш парапет, на който да се опреш, ако залитнеш… Тук си сам,
изправен срещу самия себе си…
Мечтателя забеляза, че треперех. Зъбите ми тракаха като на поразен от
треска.
123
II. Ëóïåëèé
124
Øêîëàòà çà áîãîâå
ÒÐÅÒÀ ÃËÀÂÀ
Òÿëîòî
1 Òè ñè ñâåòúò!
Няколко месеца бяха изминали от последната ми среща с Мечтателя и
думите, които бях чул до езерото в трептящата атмосфера на оранжерията,
продължаваха да предизвикват безпокойство. Преди всичко в мен се
загнезди незабравимият Му нечовешки крясък „Престани най-послееееее!“
наред с чувството за празнота, обзело ме след тътена, който той предизвика
в съзнанието ми. Известно време не можех да мисля за нищо друго.
Постоянно преглеждах записките си и при всяко разтваряне на тетрадката
мощната химия на думите Му се просмукваше във всяка моя клетка.
Сетне постепенно и все по-силно Ню Йорк измести въздействието им и
аз подкарах старата песен в ритъма, диктуван ми от бизнеса, ежедневните
ангажименти към децата и домашните дела с Дженифър. Безценният
материал, който бях събирал по време на срещите си с Мечтателя, се
изпаряваше капка по капка, докато накрая всичко – мислите, нагласите и
езикът ми, възвърна състоянието си отпреди да Го срещна.
Една вечер пийвах с няколко колеги от екипа в полумрака на един бар
на Медисън Авеню – обичаен за Ню Йорк ритуал в края на работния ден.
Празнувахме нечий рожден ден. Изведнъж барът и всичките му посетители
потънаха в пълно мълчание… сякаш аудио уредбата на света се бе
повредила. Времето забави хода си. Наблюдавах подпухналите от алкохол
лица на събеседниците си и „видях“ тихия им смях, прикриващ болнавите
им изражения. И не без известна доза ирония се замислих чие ли уродливо
чувство за хумор бе нарекло този лишен от всякаква радост ритуал „щастлив
час“. Внезапно ме връхлетя чувството, че пропускам нещо, че съм забравил,
че съм пренебрегнал нещо съществено и незаменимо. Силното ми желание
да Го срещна пак непрестанно се редуваше със световъртежа, причинен
125
III. Òÿëîòî
126
Øêîëàòà çà áîãîâå
2 Ïñèõè÷åñêè äæóäæåòà
Според Мечтателя „първоначалното обучение“ ни учи да възприемаме
света като външна даденост, способна да прави избор и да взема решения,
да ни налага волята си. По тази причина човек се сблъсква със свят, който
постоянно го застрашава и му нанася неизлечими поражения…
– Ето как хората се превръщат в психически джуджета… по-малки
дори от насекоми. Те маршируват през света с подвита опашка…
подхранват чувството си за вина… те са уплашени, умират от страх…
127
III. Òÿëîòî
128
Øêîëàòà çà áîãîâå
129
III. Òÿëîòî
3 Òúæíàòà ïåñåí
Бяхме напуснали Мас Англада и не след дълго великолепното езерото,
паркът и селската природа бяха останали зад гърба ни. Сега вървях редом с
Мечтателя по тесните улички на незнайно градче. Откъм пристанището се
носеше остър мирис на влага, който сякаш прокопаваше корита на невидими
реки. Навлизахме все по-дълбоко във воднистия свят, който Мечтателя
изглежда доста добре познаваше и, докато напредвахме в полутечното му
тяло, сред отраженията и екота усетих в гърдите ми да назрява усещане
за лекота. Една малка теснолинейка с мъка ни отведе до върха на хълма,
където се озовахме на тераса, провесена между скалите и морето – древно
кътче на света, отгледано в околоплодната течност, родила онези толкова
скъпи на всички деца митове и легенди.
– Човек само привидно се стреми към доброто здраве, благоденствие и
сполука – каза сериозно Мечтателя, а речта Му бе тържествена и насочена
към най-съкровеното във всеки човек. – Ако той можеше да наблюдава
и познава вътрешното си аз, щеше да чуе тъжната песен – нескончаем
рецитал на молещ се злощастник в очакване на някакво ужасно бедствие,
без значение възможно или невъзможно…
Наблизо стоеше мъж, който изглеждаше погълнат от необятната
панорама – море и небе, додето ти поглед стигне. Носеше черна тениска
и тъмни очила и имаше прекалено голям корем, а ръцете му чак се бяха
обърнати навътре, заради издутите му подмишници. Додето се кокореше
пред гледката, той постоянно бъркаше в голям плик с чипс, за да пълни
доволно шепата си.
– Виждаш ли? – рече Мечтателя и леко го посочи с брадичка. – Този
мъж се самоубива. Един уважаващ себе си джентълмен от друга епоха
или просто с друг темперамент би предпочел пистолета. Щяхме да го
видим как го насочва към слепоочието си с достойнство и казва сбогом на
света, хвърляйки прощален поглед към великолепния пейзаж.
Обезпокоих се от коментара Му за непознатия. Все още се опитвах да
разбера защо толкова ме разстроиха думите Му, когато Го чух да добавя:
– Единствената разлика между оръжието и подобен тип храна е в
бързината на избрания метод за приключване на живота!
Ако бях чул тези думи от някой друг, щях да ги приема за прекалено
изказване, за груба шега или проява на съмнителен вкус. Но Мечтателя
не беше шегаджия. Защо думите Му ме разстройваха и влудяваха
толкова? В един момент дори си помислих, че съзнанието ми балансира
между изумлението и възмущението, че всъщност растящата ми болка бе
130
Øêîëàòà çà áîãîâå
132
Øêîëàòà çà áîãîâå
133
III. Òÿëîòî
134
Øêîëàòà çà áîãîâå
5 Çàäîâîëÿâàé ñå ñ ìàëêî!
– Битката между нас ще приключи чак когато настъпи твоята
коренна промяна – предупреди ме Мечтателя с хладно спокойствие. – И ако
действията Ми ти се виждат непоколебими, безмилостни… ако изпитваш
болка… ако ме възприемаш като чудовище с кръвясали очи… това е само
отражение на неразбирането и съпротивата ти срещу промяната. С
Мен, стига да искаш, можеш да промениш не само собствената си уж
неизбежна съдба, но и съдбата на хиляди хора…
Една нова решителност си проправяше път в Същността ми и се оформяше
подобно на длан, която бавно се свива в юмрук. Не ми се искаше вече да
завися от света и останалите, макар до момента неистово да се бях стремял
именно към това. Не ми се искаше да съм сянка, биохимична марионетка,
135
III. Òÿëîòî
136
Øêîëàòà çà áîãîâå
137
III. Òÿëîòî
138
Øêîëàòà çà áîãîâå
139
III. Òÿëîòî
140
Øêîëàòà çà áîãîâå
141
III. Òÿëîòî
142
Øêîëàòà çà áîãîâå
143
III. Òÿëîòî
144
Øêîëàòà çà áîãîâå
145
III. Òÿëîòî
146
Øêîëàòà çà áîãîâå
147
III. Òÿëîòî
148
Øêîëàòà çà áîãîâå
149
III. Òÿëîòî
Ñàìîíàáëþäåíèåòî å ñàìîêîðèãèðàíå.
150
Øêîëàòà çà áîãîâå
9 Ìèñëåíåòî å Ñúäáà
– Ако човек осъзнаеше съзидателната сила на собствената си мисъл
и преследваше красотата и хармонията с непоколебима решителност в
продължение на толкова години, колкото бе посветил на оскъдицата и
страданието, той щеше да е в състояние да трансформира миналото и
съдбата си. Светът щеше да е Раят на Земята.
Усещах вечността да пулсира в думите Му. Ако отстраним времето от
уравняването на визия и реалност, на състояния и събития, на Същност
и притежание, тогава неделимото естество на противоположностите,
скритото зад всеки явен конфликт единство, щеше да бъде разкрито.
– Но ако мислите на човек създават неговата вселена, личната му
реалност, как тогава би могъл да ги промени?
– Можеш да подобряваш или да контролираш качеството на мислите
си, само ако знаеш как да повишиш качеството на Същността си. За
151
III. Òÿëîòî
152
Øêîëàòà çà áîãîâå
153
III. Òÿëîòî
154
Øêîëàòà çà áîãîâå
×ÅÒÂÚÐÒÀ ÃËÀÂÀ
Çàêîíúò íà
Àíòàãîíèñòà
1 Áÿãàíå
„Тялото не може да лъже“... „Твоето вече изглежда като на старец.“
Думите на Мечтателя все още отекваха в съзнанието ми, а болката,
която ми причиняваха, беше все тъй-непоносима, както когато ги чух за
пръв път.
„Нямам нужда от хора до Мен, които не вярват в живота…“
Жестоките думи бяха раздрали дебелата кора на защитите ми и сега
нахлуваха в живата ми тъкан. Усещах как експлозивната им сила помита
целия ми начин на мислене, цялата ми система на вярвания. Най-вече
нещата, които Той ми разкри на тръгване, забиваха жилото си дълбоко в
мен.
„Органите са създадени, за да мечтаят. Тялото сътворява света.
Дори тези, които замърсяват тялото си, творят, но тяхното творение е
замърсен свят… Светът е твое отражение – той е точно толкова болен,
колкото си и ти… Всичко е свързано, нищо не остава само.“
Мечтателя ме научи, че съдбата на човешкото същество и всичко, което
то притежава, са тясно свързани със здравето на тялото му. Следвайки тези
връзки, в бъдеще щях да направя проучване в областта на икономиката
и бизнеса, за да открия, че дори финансовата съдба на човека зависи от
физическата му цялост и безупречната форма на тялото му. Финансовите
сполуки на големите компании и индустриалните империи, точно както
тези на нациите и дори на цели цивилизации, се развиват и просперират
или се разболяват и умират заедно със своя водач или основател-създател.
155
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
156
Øêîëàòà çà áîãîâå
157
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
158
Øêîëàòà çà áîãîâå
159
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
160
Øêîëàòà çà áîãîâå
161
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
3 Ñòåíèòå
Първите опити да обикалям с тичане целия остров изискваха титанични
усилия. Дори по-късно, когато се чувствах в далеч по-добра форма,
преодоляването на изтощението бе постоянна битка, особено в определени
критични моменти от пробега. Забелязах, че затруднението и нужните
усилия не се развиваха в линейна прогресия, както бях очаквал. Напротив,
люшкаха се като махало на часовник – напред-назад, на вълни. По време на
всеки пробег ме спохождаха моменти на покой, когато почти не се изискваше
усилие, редуващи се с периоди на непоносима болка. В критичните фази
ми се струваше, че пред мен се издигат истински „стени“, бариери, чието
преодоляване изискваше свръхчовешко усилие.
Дългото ми чиракуване при Мечтателя ме бе подготвило за усърдно
самонаблюдение – постоянно съсредоточаване върху състоянията, мислите,
чувствата, емоциите, както и върху всичко, което ме привлича или отблъсква.
Забелязах, че когато наблюдавам себе си в състояние на крайно изтощение,
когато цялата ми енергия е буквално изцедена, критичните моменти винаги
се предшестваха от издигането на психически бариери, от онази сянка,
която помрачаваше Същността ми. Тогава песимизмът и недоверието
изземаха контрола и Антагонистът в мен все по-мощно надаваше глас, като
все намираше нови и нови причини да разколебае решимостта ми.
Тичането ме научи да стискам зъби, да разбера, че в критични моменти
всичко, което трябва да правя, е да удържа само още секунда преди да се
върна към състоянието на покой. Тогава в секундата, в която успеех да
преодолея изкушението да зарежа всичко, пред мен се отваряха нови запаси
от енергия. Ако не бях спечелил битката със себе си и не бях срутил „стените“,
възприемани само миг по-рано за непреодолимо предизвикателство, щеше
да е невъзможно да се домогна до тези запаси, дори изобщо нямаше да знам
за съществуването им.
Колкото повече проучвах механизма, който създаваше въпросните
моменти, толкова повече бягането се превръщаше в ценен инструмент, в
концептуален модел за обяснение на света. Именно в неговите повторяеми
движения аз разпознах най-съществения елемент, динамичния принцип на
всяка физическа действителност. Всичко, от атомното ядро до пределите
на Вселената, се движи и се разширява с вълнообразното движение, което
открих в тялото си. Самият живот е подобно на вълна движение, което
нито започва, нито свършва.
162
Øêîëàòà çà áîãîâå
163
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
4 Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
– Не се страхувай от Антагониста! Зад неговата свирепа маска
всъщност се крие твоят най-голям съюзник, твоят най-доверен слуга.
Като чух тези думи, се сепнах. С все още притворени очи аз си останах
във висящото състояние между надеждата и недоверието.
„Невъзможно е!“ помислих си. Не можех да повярвам! И все пак гласът
нямаше как да се сбърка… думите бяха Негови.
Обърнах се бавно и отворих очи. Мечтателя седеше до мен. По гръбнака
ми пробягаха свръхестествени тръпки и се стрелнаха под кожата ми чак
до корените на косата ми, където се загнездиха под формата на леки, но
настоятелни вибрации. Носеше копринения анцуг и онези футуристични
маратонки в черно и сиво. Бяхме пробягали почти цялата обиколка на
острова заедно без дори да заподозра, че е Мечтателя! Предположих, че
мъжете и жените от групата са Негови възпитаници. Щом се окопитих от
удивлението, Му споделих какво възнамерявам да правя. Разказах му колко
грижлив съм станал към тялото си напоследък, за резултатите, които бях
постигнал в експериментите си с храната, съня и дишането… Разказах Му
за бягането, за сблъсъка си със „стените“ и за тайнствения вътрешен глас,
който постоянно ме пришпорваше да се откажа от целта си, да се предам,
да се проваля.
– Гласът, който чуваш, е Антагонистът в теб – каза Мечтателя,
поставяйки началото на дискусия, оказала се един от най-важните въпроси,
подемани по време на цялото ми чиракуване. Съпроводи думите Си с лека
усмивка, от което ми се видя дори още по-млад. Подобно благосклонно
изражение при Него се срещаше толкова рядко, че вместо да ми вдъхне
кураж, произведе обратния ефект. Станах неспокоен. Знаех, че навлизам в
опасна зона, тъй че се стегнах и поех дълбоко дъх – каквото и да се налагаше
да преодолея, щях да му посветя всяка капчица сила.
164
Øêîëàòà çà áîãîâå
165
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
5 Îáè÷àé âðàãà ñè
– В действителност зад маската на Антагониста, отвъд външните
белези стои лицето на най-големия ни съюзник. Противно на общоприетото
схващане пред нас никога не се изправя препятствие, по-голямо по сила от
нашата… Антагонистът никога не е по-силен от нас!
– Какво ще кажеш за Давид и Голиат? – попитах, цитирайки най-
популярната история и един от най-символните примери за неравен
двубой. Съзнанието ми препускаше през десетки икони, преповтаряли през
хилядолетията опълчването на младия овчар, чието единствено оръжие
била прашката в джоба, срещу тежковъоръжения филистински гигант …
– Прашката… но и „мечтата“ да стане крал! – поправи ме Мечтателя,
вклинявайки се в множеството, кръжащи из съзнанието ми образи. – Отвъд
външните белези битката винаги е честна!…
Никой не може да срещне Антагонист, по-голям от себе си или по-
висш от собствения му разум или способности… Отвъд привидното
несъответствие в силите надпреварата между Давид и Голиат зачита
общоприетите закони на дуела – продължи Той сякаш привеждаше
математическо доказателство. – Единствената цел на Антагониста,
прикрита зад неговата жестокост, е твоята победа. Антагонистът
има на разположение всички инструменти и методи да ти позволи да
постигнеш „мечтата“ си и именно той може да ти покаже най-бързия
път към успеха.
Колкото и парадоксално да звучаха твърденията Му, ми дадоха повод за
размисъл, че всъщност никакви стратегии или съюзници не биха накарали
Давид да осъзнае мечтата си по-бързо. Мечтателя остана известно време
безмълвен и насърчи първите ми зачатъци на разбиране, като кимна с
глава. Сетне заключи:
– Никой на света не може да те обича повече от Антагониста.
Не можех и дума да промълвя.
Слепоочията ми трескаво пулсираха. Висотата на човешкия разум,
изразена в християнския постулат „Обичай врага си“, сега, две хилядолетия
по-късно, бе задмината от далеч по-простичката и революционна идея на
Мечтателя – Врагът ти те обича!
Нямаше нужда човек да се насилва повече да обича врага си – нещо,
очевидно почти неприложимо в момента, ако не и невъзможно, дори след
датиращите повече от две хилядолетия прояви на мъст и репресии. За новото
166
Øêîëàòà çà áîãîâå
167
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
Àíòàãîíèñòúò
Íå ñå ñòðàõóâàé îò Àíòàãîíèñòà!
Îòâúä ïðèâèäíàòà ìó æåñòîêîñò ñå êðèå
íàé-ãîëåìèÿò òè ñúþçíèê, íàé-äîâåðåíèÿò òè ñëóãà.
Íå ñå ñòðàõóâàé îò Àíòàãîíèñòà!
Çàåäíî ñ íåãîâàòà æåñòîêîñò ùå ðàñòå è òâîåòî ñúâúðøåíñòâî.
À ñ íåãîâàòà ëèïñà íà ìîðàë – òâîåòî áåçñìúðòèå.
168
Øêîëàòà çà áîãîâå
169
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
170
Øêîëàòà çà áîãîâå
171
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
172
Øêîëàòà çà áîãîâå
173
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
174
Øêîëàòà çà áîãîâå
Íèùî íå å âúíøíî.
175
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
176
Øêîëàòà çà áîãîâå
177
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
9 Âå÷åðÿ ñ Ìå÷òàòåëÿ
Трябваше да овладея нетърпението си, така че да не пристигна във
Вероника прекалено рано. Трапезарията беше доста оживена. Мечтателя
седеше на пищно отрупана маса, обграден от приповдигнат рояк педантични
сервитьори и любезни хостеси. От време на време те се струпваха около
Него, за да изслушат чинно поръчките и подробните Му препоръки, след
което дружно се заемаха с работния си танц. Облечен бе с класически
черен костюм, а дългата Му коса бе прилежно прибрана зад врата. Изпод
сатенените му ревери впечатляваха блестяща риза и завързана на фльонга
лента от черно кадифе.
Изненадах се, когато видях, че не е сам. Около Него седяха четирима мъже
и три жени: Бруно и Ребека У., собственици на водеща рекламна агенция в
Цюрих; Клаус E. от Франкфурт, основател на Роботроник и президент на
международна фондация, действаща в областта на биологичното проучване
и Бен Ф., декан на британски университет – най-странно изглеждащият член
на групата. Изящната кройка на костюма му подчертаваше внушителната
му атлетична фигура – изненадващо нетипично телосложение за човек,
причисляван обикновено към интелектуалната прослойка. До него се бе
настанила Линда – привлекателна жена с непоколебим поглед и непреклонна
осанка, специалист в областта на човешките ресурси, основател и
собственик на две хедхънтинг агенции1 със седалища в Лондон и Ню Йорк.
Присъстваше и млада ирландска двойка – Питър К. и съпругата му Сюзан,
свити и резервирани. Моментално ги харесах, някак инстинктивно. Той
– католик, а тя – дъщеря на протестантски свещеник, работеха заедно по
европейски проект в историческия колеж в Риджънтс Парк.
Цялостното отношение на групата към Мечтателя предполагаше
едновременно уважение и фамилиарност. От неочакваното им присъствие
ме връхлетяха емоции, каквито не бях изпитвал отдавна, дори си
мислех, че вече съм ги изкоренил от себе си завинаги – негодувание от
натрапването им, съчетано с ревност и завист, заради излъчваните от тях
охолство и аура на преуспели хора. Целият им блясък ме засенчи. Разбира
се, не веднъж си бях мислил, че е възможно Мечтателя да има и други
„ученици“ и много пъти си бях представял, че се срещам с тях, но при така
стеклите се обстоятелства – без нужното предварително предупреждение,
се оказах напълно неподготвен. Засрамих се от реакцията и емоциите
1
Àãåíöèè, çàíèìàâàùè ñå ñ ïîäáîð è íàáèðàíå íà êâàëèôèöèðàí ïåðñîíàë çà ñâîè
êëèåíòè – êîìïàíèè, êîèòî èñêàò äà íàåìàò äîáðè è óñïåëè ñëóæèòåëè, ìíîãî ÷åñòî çà
ðàçâèòèå íà íîâè ïðîåêòè – Á. ïð.
178
Øêîëàòà çà áîãîâå
179
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
10 Íåïî÷òåíèÿò óïðàâèòåë
Препратката на Мечтателя към Антагониста и заключителния Му
афоризъм послужиха като въведение към трудната за тълкувание древна
притча за непочтения управител. Поднесе ни я обвита в същата тайнственост,
в която е тънела и преди повече от две хилядолетия.
Един богаташ разбрал, че управителят на фермата му пропилявал
богатството му. Привикал го и, след като изложил фактите, решил да го
отстрани от длъжност. „Какво ще правя сега? – неутешимо се жалвал
отчаяният управител. – Не ставам да ора земята, а ме е срам да прося…“
Затова призовал длъжниците на господаря си да се явят един по един и
подправил документите им, тъй че да им намали дълга. Така сто бурета
зехтин станали петдесет, сто бали жито станали осемдесет и тъй нататък.
По този начин той разчитал да спечели благоразположението им и да си
намери работа веднага щом го освободят от служба. Господарят му обаче
разбрал за мошеническия акт и в отговор… го „похвалил“.
– През вековете поведението на въпросния господар озадачавало
и най-просветените тълкуватели на Библията и се превърнало в
предизвикателство за поколения теолози и мъдреци – обобщи Мечтателя.
Някои от нас също приеха предизвикателството и се опитаха да
предложат обяснения, но всички изглеждаха неправдоподобни и бяха
отхвърлени от останалите. Загадката се оказа неразгадаема. Накрая
всички приехме поражението си и се обърнахме за помощ към Мечтателя.
Знаехме, че, попаднал в ръцете Му, дори гордиевият възел можеше да бъде
разплетен. Тълкуванието Му на библейската главоблъсканица хвърли
180
Øêîëàòà çà áîãîâå
2
Ñúâðåìåííèòå õîðà ñïàäàò êúì âèäà Õîìî ñàïèåíñ (îò ëàò. ðàçóìåí ÷îâåê) èëè ïî-
òî÷íî êúì ïîäâèäà Õîìî ñàïèåíñ ñàïèåíñ – Á. ïð.
181
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
182
Øêîëàòà çà áîãîâå
AIM = I AM
ÖÅË = ÀÇ ÑÚÌ
183
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
184
Øêîëàòà çà áîãîâå
185
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
186
Øêîëàòà çà áîãîâå
187
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
188
Øêîëàòà çà áîãîâå
12 Áèëåòèòå
Появих се точно навреме за срещата, която се оказа един от най-
необичайните моменти в живота ми. Фоайето „Темза“ на Савой бе
препълнено по това време. Мечтателя седеше с вдигаща пара чаша чай в
ръце, която тъкмо се канеше да поднесе към устните Си. Масичката бе
отрупана с всевъзможни сладкиши, а приборите и сребърният сервиз бяха
ослепително полирани. И както обикновено не докосваше кулинарните
изкушения. Поздравих Го с обичайната почтителност и бързо се настаних
до Него, опитвайки се да остана „свеж“ и да задържа усмивката на лицето
си, въпреки изгарящото ме пораженческо чувство.
Борех се неистово да се оставя да ме завладеят приятната атмосфера в
стил ар деко и звуците на дискретното пиано, но една натрапчива и дълбоко
обезпокоителна мисъл не ми даваше покой. Десетките оправдания, които се
прескачаха в съзнанието ми по път за насам, сега се превърнаха във вихрен
водовъртеж. Бях отчаян. Знаех, че Мечтателя не е човек, който би приел
3
„Êëåòíèöèòå”, ïî åäíîèìåííîòî ïðîèçâåäåíèå íà Âèêòîð Þãî – Á. ïð.
189
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
191
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
192
Øêîëàòà çà áîãîâå
193
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
13 Íà òåàòúð ñ Ìå÷òàòåëÿ
Излязохме навън и поехме пеша. Предполагах, че на улицата ще хванем
такси, но Мечтателя ускори ход и аз го последвах. За пръв път Го виждах
да бърза. И както си мислех, че съм във форма, на няколко пъти трябваше
да забързвам крачка, за да Го догонвам, но Той все вземаше преднина.
Как ставаше така – въпреки че бягах всеки ден и обикалях острова в Ийст
Ривър, въпреки че бях участвал в един от най-изпитателните маратони –
маратонът в Окланд, и в екстремни състезания като Пепси Трофи в Сентръл
Парк, където бях въртял педалите на велосипеда цяло денонощие без да
спра, сега да ми е толкова трудно да поддържам темпото на Мечтателя,
който, както изглежда, не полагаше и най-елементарно усилие?!
Къде ли отивахме? Кой ли ни очакваше – толкова важен, че чак Мечтателя
да се разбърза? Искаше ми се да Го попитам, но така и не се престраших – и
без друго бях останал без дъх. Изведнъж Той се втурна с пъргавината на
момче и понечи да хване стар двуетажен автобус, който тъкмо потегляше
от спирката, точно пред очите ни. Аз също се засилих, но не успях да се
кача, докато Мечтателя не ми подаде ръка, за да ме издърпа вътре. Все още
здраво стисках дланта Му, когато се вгледах в очите Му.
И изведнъж се озовах обратно в неаполитанското си детство. Видях
отново хлапашката си банда, безразсъдните изпитания на смелостта ни
в Мергелина – съревнованията ни по трамвайните релси и как скачахме
върху буфера на трамвая. На десетгодишна възраст трябваше да си експерт
в това рисковано начинание, за да бъдеш допуснат в бандата бойци и да
споделяш техния вълнуващ и преизпълнен с риск живот. Веднъж нещо
ужасно се обърка. Тичайки с главоломна скорост, бях сграбчил буфера,
онзи метален буфер в задната част, и тъкмо когато бях готов да скоча
отгоре му, трамваят рязко ускори ход. Не смеех нито да го пусна, нито да
скоча. Краката ми вече не държаха, усещах как паниката зрее в мен и взема
превес… И точно тогава една фина, но силна ръка се протегна от задния
прозорец и ме сграбчи през кръста. В крайна сметка скочих вътре и се
спасих. Очите на онзи млад мъж хладнокръвно ми се усмихваха… бяха
същите очи… бяха Неговите очи. При колко различни обстоятелства се
бях срещал с Него? И колко пъти вече се бе намесвал в живота ми?
Този път изненадата надмина способността ми да я прикрия и, додето
възвръщах дъха си, изражението ми трябва да е било доста смехотворно,
защото Той се почувства длъжен да ми разкрие поне част от целта на
загадъчното ни пътешествие.
194
Øêîëàòà çà áîãîâå
195
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
14 Le Misérables
Когато тълпата съвсем се разпръсна, във фоайето останахме само ние и
въпросната двойка. Погледите ни се срещнаха. Забелязах любопитството,
с което оглаждаха Мечтателя, и едва ли не вътрешния им реверанс, какъвто
обикновено правят хора, наясно с факта, че принадлежат към различно
стъпало в невидима йерархия.
Замислих се за всичките случаи, когато бях виждал светът да „разпознава“
Мечтателя и как винаги демонстрираше почтително отношение към
Него – като цвете, което долавя присъствието около себе си и се отнася с
благодарност към тези, които полагат грижа и подхранват корените му.
Спомних си една случка от Ню Йорк. Бяхме с Мечтателя в асансьор, който
спираше на различни етажи и се пълнеше с хора. На излизане от него Той
отбеляза, че същинската разлика между хората вътре – принадлежността
196
Øêîëàòà çà áîãîâå
197
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
199
IV. Çàêîíúò íà Àíòàãîíèñòà
200
Øêîëàòà çà áîãîâå
ÏÅÒÀ ÃËÀÂÀ
Ñáîãîì, Íþ Éîðê
1 Ïî óëèöèòå íà Ìàíõàòúí
Главната квартира на компанията ACO заемаше изискана девететажна
сграда – истинско съкровище от мрамор и неръждаема стомана сред
небостъргачите на Парк Авеню. От Рузвелт Айлънд можех да стигана
до Шейсета улица с въздушна трамвайна линия за четири минути, след
което да извървя останалите няколко пресечки през пулсиращото сърце на
Манхатан. Понесох се сред необятна тълпа от хора, носеща се по улиците и
тротоарите като река, чиито брегове бяха сгради с хиляди стъклени очи.
От последната ни среща бяха изминали няколко седмици, но думите
Му, подобно на безценна жива материя, все още упражняваха загадъчната
си власт над мен. Усещах как се превръщат в жлези, тъкан и органи. Всичко
започваше да се прояснява. Човечеството, което дотогава бях възприемал
като безразборна маса, сега се очертаваше като композиция от различни
цветове, енергии и честоти.
Като наблюдавах хората около себе си през очите на Мечтателя,
разбирах, че и най-незначителната подробност задава позицията, която
всеки от нас заема в йерархията на съществуването, както и ролите, които
играем в света.
201
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
себе си чрез дрехите, чрез маниера си, чрез походката и работата, която ги
очакваше и към която трескаво бързаха. Техните визии и пристрастия бяха
ограничени точно колкото ролите, в които съществуването им педантично
ги затваряше.
Our level of Being creates our life and not vice versa.
Íèâîòî íà Ñúùíîñòòà íè ñúçäàâà æèâîòà íè, à íå îáðàòíîòî.
202
Øêîëàòà çà áîãîâå
203
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
204
Øêîëàòà çà áîãîâå
205
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
2 Èíñòðóìåíòèòå íà ìå÷òàåíåòî
Дни наред Дженифър се държеше сякаш не забелязва нищо от случващото
се. Отначало щом чуеше алармата, будеща ме за сутрешния пробег, само
се обръщаше на другата страна и продължаваше да спи. Така напълно
безучастно изчакваше мързелът и старите навици да ме превземат отново
като фазан в челюстите на ретрийвър. Положих усилия да ѝ обясня какво
се случва с мен. Опитах се без да споменавам Мечтателя да я накарам да
подразбере нещичко за избухналата в мен революция и за невидимия свят,
в който правех първите си мъчителни крачки. Всичко се оказа напразно.
Но аз бавно и постепенно напредвах и колкото по-бързо бягах, толкова
повече се сгъстяваше времето. Беше направо невероятно колко неща можех
да свърша в този един час и колко още дейности успявах да вмъкна в него.
Колкото по-бързо бягах, толкова повече енергия имах и толкова по-способен
се чувствах да продължа изследването върху себе си, превърнало се в
център на съществуването ми. Ускореното бягане ме направи по-бърз дори
в най-обикновените занимания – започвах да крада време от самото време.
Учудващо, но сутрешната ми физзарядка се разшири, а с нея и работата
ми върху самия мен. Накрая дори успявах да отделям известно време, за
да си припомням някои Негови мисли, записани във вечно присъстващата
ми тетрадка. Тя бе връзката с Мечтателя, даваща ми ясни инструкции и
насоки как да протича започващият ден.
За Мечтателя живеенето в мига бе най-прекрасното нещо в живота на
човека и аз се стремях да се съсредоточавам върху „тук и сега“, като се
опитвах да превърна дисциплината в моя постоянна практика.
206
Øêîëàòà çà áîãîâå
×ðåç ñàìîíàáëþäåíèåòî
÷îâåê ïîñåùàâà íàé-ìðà÷íèòå úãúë÷åòà íà Ñúùíîñòòà ñè.
Ñàìî òîãàâà å âúçìîæíî äà íàñòúïè èñòèíñêî ïðåîáðàçÿâàíå,
ñàìî òîãàâà òîé îòêðèâà ñúùèíñêèÿ ñìèñúë íà ñúùåñòâóâàíåòî ñè.
207
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
208
Øêîëàòà çà áîãîâå
3 Ëúæàòà
С всеки изминал ден скоростта и устойчивостта ми растяха, а така
се появи и известна лекота в Същността ми. Така се научих да обичам
усилието, което полагах, и да благославям присъствието му в себе си.
Продължавах да работя и в други, посочени ми от Мечтателя области, като
се опитвах да прилагам доколкото е възможно принципите Му в живота
си. Оказваше се обаче, че не веднъж бях разбирал погрешно уроците Му и
често опитите ми да ги прилагам удряха на камък. Отдадох се за известно
време на екстремни спортове, убеден че биха ми помогнали да развия
допълнително самоувереността и решителността си.
„Не търси сигурност извън себе си или в очите на другите. Не симулирай
решителност – ми беше казал Мечтателя веднъж. – Насочи решимостта си
към победата над собствената ти лъжа. Остави екстремните спортове
и подобен тип авантюри за тези, които обичат страха си и са зависими
от него. Такива рисковани начинания служат, само за да разпалват наново
подобни страхове. Един такъв лъжец сега диша с помощта на железен
бял дроб – трагична емблема на едно лъжливо човечество.“
Моментално се сетих за A.Ф. – италианският изследовател, когото бях
срещнал няколко месеца преди да се случи злополуката с него. Спомних си
как Мечтателя ме предупреждаваше, че собствената му лъжа ще го погуби,
защото си е поставил фалшиви предизвикателства вместо да се срещне
лице в лице с вътрешните си провокации.
„Ако искаш да „разтягаш“ живота си, няма нужда да се излагаш на
екстремни преживявания… Разширявай представите, идеите и мислите
си посредством задълбоченост и искреност и тогава няма да има битка,
която да не спечелиш.“
Причината много хора да практикуват екстремни спортове и да се
впускат в крайно рисковани начинания е страхът. Именно той ги вкарва
в състояние на огромно напрежение и крайна емоционална наситеност, в
което се чувстват по-живи, по-независещи от времето и товара на света.
Когато секунда невнимание се окаже отличителният белег между живота
и смъртта, не можеш да направиш нищо друго, освен да преживееш, да
изпиташ тази секунда. Само че всичко това е изкуствено и създава състояние
на зависимост. Бягаш от една форма на хипноза, само за да оковеш себе си
в друга.
209
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
210
Øêîëàòà çà áîãîâå
1
Ó÷àñòíè÷êè â äâèæåíèåòî çà ïðåäîñòàâÿíå èçáèðàòåëíè ïðàâà íà æåíèòå – Á. ïð.
211
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
4 Ñáîãîì, Íþ Éîðê
Един ден се хванах да си тананикам под душа – нещо изключително
необичайно за мен. Мечтателя ме беше предупредил, че вътрешните ни
затвори са строго охранявани от личните ни стражи, които са ни много
близки и много скъпи – най-наблюдателните и най-неумолими наши
пазители. Сигналът, който така небрежно изпратих към Вселената –
случайна и безгрижна проява на жизнерадостно настроение, приведе на
Дженифър тъй нужното ѝ доказателство за промяна в мен, а реакцията ѝ
осмисли успеха моето преследващото свободата начинание, което бе в ход
от седмици. Всичко бе ново – хранителният ми режим, довел до връщане
в адекватното ми тегло, подобреното състояние на мускулния ми тонус и
на кожата, както и по-малкия размер дрехи и цялостния ми външен вид.
В този момент тя реши да предприеме мерки. Опита всичко, на което бе
способна, за да ме върне в старите ми рамки, но бягството ми от тях вече
триумфално манифестираше. Със сигурност ме очакваха други клопки,
други далеч по-коварни капани, но не и нейните!
От седмици не бяхме влизали в пререкания. Отправянето на обвинения,
повишаването на тон или цупенето, последвани от трогателно сдобряване и
симулиране на поведение на все още влюбена двойка – всички те бяха само
средства, дребни хитринки, с които запълвахме празнотата във връзката и
живота си, способи да се държим здраво един за друг, заклещени в ада на
притворството и досадата. Опитът ни да пресъздам семейство след смъртта
на Луиза бе построен върху плаващите пясъци на собствената ни незрялост
и изискваше непрестанни компромиси, за да бъде удържан разпадът му.
Сега дори лъжливото равновесие бе рухнало завинаги. Вече нищо не
действаше. Ментоловият дим от цигарите ѝ Сейнт Мориц и светлото ѝ
червило вече по никакъв начин не присъстваха в света, който мечтаех.
Ето на какъв етап от връзката ни тя си опакова багажа (или, за да съм по-
прецизен в изказа – изпразни по-голямата част от апартамента) точно в
деня на Колумб и се прибра в къщата на родителите си в Ню Джърси.
Сбогом, Дженифър. Никога не я видях отново. Най-накрая отварях нова
страница в живота си.
Когато Джузепона се прибра с децата и видя празното жилище, се
трогна за едно единствено нещо. Втурна се към скришно долапче в
212
Øêîëàòà çà áîãîâå
2
Ó÷àñòíè÷êè â äâèæåíèåòî çà ïðåäîñòàâÿíå èçáèðàòåëíè ïðàâà íà æåíèòå – Á. ïð.
213
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
214
Øêîëàòà çà áîãîâå
215
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
216
Øêîëàòà çà áîãîâå
217
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
218
Øêîëàòà çà áîãîâå
219
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
Åäíîîáðàçèåòî å ïîñðåäñòâåíîñò.
220
Øêîëàòà çà áîãîâå
Ден след ден, малко по малко градях наново стария си живот като
механично същество, херметизирано в изпаднала в безсъзнание вечност
и обречено от генетичната си памет да преповтаря всяка своя мимика и
жест. Старите навици, мисли и емоции най-добросъвестно възстановиха
обстоятелствата и събитията от миналото ми. Прикрито зад маската на
новия живот и непохватния опит да го замаскирам като бъдеше, миналото
ми педантично се възпроизвеждаше с безмилостно съвършенство.
221
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
222
Øêîëàòà çà áîãîâå
223
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
8 Âå÷åðÿ ñ øåéõà
На рецепцията в хотел Меридиан в Кувейт Сити ме посрещнаха с
покана от шейх Юсуф, който желаеше да бъде удостоен с присъствието ми
на вечеря същата вечер в палата Бехбехани. Колата щеше да ме вземе след
по-малко от час.
Бях тъкмо пристигнал след продължило дълго пътуване и идеята за
церемониална арабска вечеря не ми се стори най-примамливата перспектива
за вечерта. Нямаше обаче начин да откажа. Семейство Бехбехани бяха един
от най-влиятелните кланове в региона и една от финансовите групировки,
практически управляващи страната. В Кувейт, както и в повечето
близкоизточни държави, бизнесът е строго съсредоточен в кръга на най-
благородните семейства. Една карта на финансовата мощ на страната
посочваше ясно родословните дървета на фамилиите и династичната
им отдалеченост от емира. Тя отразяваше и придобитите им права и
привилегии точно както в средновековните времена.
През изтеклите месеци имах известни контакти с някои членове на
семейство Бехбехани и бях осъществил няколко бизнес сделки с компании
от тяхната групировка, но никога не се бях срещал с шейх Юсуф. Знаех, че
беше глава на огромна финансова империя, изградена на базата на концесии,
представител на продуктите на водещи мултинационални корпорации с
добре развита мрежа от други дялови участия извън Кувейт, най вече в
Съедините щати.
Палатът Бехбехани, пищна постройка, облицована изцяло от бял караски
мрамор, бе конструирана в традиционната форма на четириъгълник
224
Øêîëàòà çà áîãîâå
225
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
226
Øêîëàòà çà áîãîâå
227
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
228
Øêîëàòà çà áîãîâå
229
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
10 Ïàÿêúò è ïëÿ÷êàòà
Озовах се пред Него. Толкова много исках да Го видя, а сега всичко,
което изпитвах, бе единствено безкраен срам и непоносимо чувство за
вина. Срамът и вината ме държаха в един мрачен свят, в който силата
на гравитацията бе далеч по-силна от земната. Моят вътрешен свят и
моите законите, според които изживявах всеки ден от живота си напълно
неосъзнато. И единствено в присъствието на Мечтателя, изпитвах тежестта
и ужаса им. Те спираха дъха ми и държаха погледа ми прикован в пода на
стаята.
– Всяко твое движение, мисъл или дума издава склонността ти да
се откажеш, да се предадеш. Тайно се надяваш да се провалиш, да се
разболееш, за да не се налага да се бориш с „враждебния“ свят. Подобно
на милионите други човешки създания ти разглеждаш битката като
външна, извън теб. Затова се оставяш да се провалиш с надеждата, че
ще остарееш и ще умреш… това вече си го правил толкова много пъти.
Време е да спреш… завинаги! – каза Той, след което направи пауза, за
да ми даде възможност да вкуся максимално горчилката на изречената
истина. Звучеше като воин, който хвърля ръкавица към противника си в
смъртоносен дуел. По гърба ми се стичаше ледена пот.
230
Øêîëàòà çà áîãîâå
231
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
11 Êðèåíèöàòà íà æèâîòà
Вдигнах поглед и видях ласкавия Му и все пак суров поглед. Усетих,
че това, което си мислех, бе всъщност сянка на мрачно предчувствие,
примесено със съжаление. То ме стресна повече от думите Му и се
почувствах като болен, който разчита колко безнадеждно е състоянието му
в очите на посетил го приятел. Най-неочаквано Го чух да казва:
– Когато беше малко момче често играеше на криеница…
233
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
234
Øêîëàòà çà áîãîâå
235
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
236
Øêîëàòà çà áîãîâå
237
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
12 Áóòèëêàòà
Времето минаваше в пълно мълчание и аз се опитах да го запълня, като
прегледам записките в тетрадката си. Изпитвах непреодолимо желание
да опозная новото, което назряваше в мен. Каква е тайната на страха и
тревогата, които носим в себе си? Защо милиони животи, досущ като моя,
са толкова нещастни? Мечтателя сякаш улови въпросите ми във въздуха и
наруши мълчанието, но думите, които изрече, бяха напълно неочаквани.
– В Ню Йорк той живееше винаги с бутилка вода под ръка – рече силно
и с обвинителен тон, все едно докладваше факта на някого зад мен.
Почувствах се ужасно объркан. Съпроводи думите Си с жест, като
настоятелно ме посочи с двата Си показалеца със странно движение
отгоре до долу, сякаш привличаше вниманието ми към невидим свидетел.
Намекът Му, че ме изключва от разговора, намествайки невидим очевидец
между нас, ми се стори неприятно смущаващ. Изведнъж фалшивите
защити, компромисите и маските, заседнали из пластовете на живота ми,
започнаха да изскачат едни след други като слоеве мъртва кожа. Изгубих
контрол над лицевите си мускули и усетих как правя хиляди изражения
като забързани кадри на гротескни гримаси. Програмата за управление на
киномашината бе полудяла, сякаш Мечтателя бе отворил някакви шлюзове
и там – в свободното безтегловно пространство, нахлуваха спомените и
потичаха образите.
238
Øêîëàòà çà áîãîâå
239
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
13 Èñòèíñêè áåäíèòå
Сепнах се от гласа на Мечтателя и се върнах обратно към задачата си на
хроникьор.
– Да отнемеш проблем или заболяване от човек, който не е готов, е като
да изключиш алармената му система или да премахнеш автоматичните
му спирачки. Ако няма готовност, последствията са непредсказуеми и той
може да се окаже в по-лошо състояние отпреди. Ето защо човек не може
да получи помощ отвън. Когато заболяването и, съответно, грижите
покрай него бъдат отстранени, той изпитва остра нужда моментално
да ги подмени с други, често дори по-сериозни заболявания и грижи, за да
възстанови състоянията, които съответстват на Същността му, сякаш
е съвършена хомеостатична машина.
Мечтателя ми разкриваше тайната на определен тип поведение, типично
за голяма част от човечеството – широко разпространен в световен мащаб
психически механизъм, известен ни
още от сътворението на света, чиято функция до ден днешен остава
загадка. Човек намира за непосилно да загърби страданието, страха и
несигурността, които изобилстват в него. Прикачен е към техния товар сякаш
са най-ценните му притежания, които го предпазват да не направи крачка
напред. Мечтателя обясни, че причината те да действат така безотказно се
крие във факта, че човечеството ги възприема като отбранителен щит.
„…продай каквото имаш, раздай го на бедните и ще бъдеш възнаграден
в Рая. И сетне ела и ме последвай. Като чул това младежът се отдалечил
натъжен, тъй като имал несметни богатства.“
Най-накрая в притчата за богатия младеж различих като през филигранно
стъкло светлината на разума, който я бе създал, и съкровището, скрито
в продължение на двайсет века в удивителното ѝ послание, се разкри в
целия си блясък.
Изведнъж ми просветна и обяснението за случилото се във Вероника
и истински ме удиви. Това, което всъщност искаше Мечтателя от всички
присъстващи на вечерята, не бе да се откажат от богатството си, а по-скоро
да се откажат от бедността си, като така им посочваше как да се издигнат
на по-висше ниво на съществуването. „Поставете някой друг на ваше
място“, беше им казал Той. Ето го смисълът на притчата за богатия младеж
– „…продайте каквото имате и го раздайте на бедните“. Това бяха бедните,
споменати и в Евангелието. Дайте всичко, което имате, на онези, дето се
стремят да заемат местата ви. Тогава ще видите, че всичко придобито,
240
Øêîëàòà çà áîãîâå
241
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
242
Øêîëàòà çà áîãîâå
3
Ëèïñà íà äèøàíå – Á. ïð.
243
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
244
Øêîëàòà çà áîãîâå
245
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
246
Øêîëàòà çà áîãîâå
247
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
4
Ôèäåèçì – ôèëîñîôñêî ó÷åíèå, ïîñòàâÿùî âÿðàòà íàä ðàçóìà ñ íàé-âèäíè ïðåäñòàâèòåëè
Ìîíòåí, Ïàñêàë, Êèðêåãîð, Ó. Äæåìñ è Âèòãåíùàéí – Á. ïð.
248
Øêîëàòà çà áîãîâå
249
V. Ñáîãîì, Íþ Éîðê
250
Øêîëàòà çà áîãîâå
ØÅÑÒÀ ÃËÀÂÀ
 Êóâåéò Ñèòè
1 Òîâà å èêîíîìèêà!
Облегнах се в стола си, като опънах крака под дългото махагоново
бюро. Денят беше напрегнат, пълен с ангажименти, а от месеци всички дни
преминаваха все така. Работехме в нещо като жизнерадостен безпорядък
– офисът бе претрупан от кашони с ново оборудване и пристигащи от
Европа мебели. Кулите-близнаци на бизнес-центъра Дар ал Ауади, където
бях настанил новата ни главна квартира, бяха тихи по това време на нощта,
а монотонното бръмчене на климатика действаше почти успокоително –
като мъркане на огромна механична котка. Отвън в мрака Кувейт Сити
наподобяваше шепа диаманти, блещукащи ярко насред концентричните
и спираловидни околовръстни шосета. Единственият главен път на
държавата чертаеше светлинна линия към кладенците в продължение
на няколко километра в посока северозапад. Огромните нефтени помпи
пухтяха тежко, а главите им, наподобяващи глави на гигантски гущери, се
появяваха от находищата и потъваха обратно в тях на равни интервали.
Беше нощ, но температурата навън продължаваше да е все така
непоносима – жегата точно днес чупеше всички рекорди. Емирът бе издал
декрет, според който при температура над 40°C всякаква дейност трябваше
да се преустановява. Усмихнах се при мисълта, че от този ден насетне вече
не съществуваше официален термометър, отчел температура над 40. Ето
как елегантно се разреши хуманитарният въпрос, както и проблемът с
разходите по спирането на работния процес.
С прехвърлянето на офисите и отдела „Техническо подпомагане“ към
бизнес звеното в кулите Дар ал Ауади, компанията, която бях стартирал в
Кувейт, бе приведена в пълна експлоатация и вече се налагаше като една от
най-продуктивните в холдинга „Бехбехани“. За да стартирам начинанието,
бях подбрал едни от най-квалифицираните мениджъри и техници от всички
251
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
252
Øêîëàòà çà áîãîâå
2 Äà çàáðàâèø „ìå÷òàòà”
През месеците на изграждане бях толкова дълбоко погълнат от новия
си живот, че забравих съвета на Мечтателя и изгубих чудото на играта.
Отдавах се на градежа за все по-дълги периоди без да вдишвам чистия
въздух на Неговото учение и забравих търсенето си. Притесненията и
тревогите, които погрешно интерпретирах като неминуеми последици от
поетата отговорност, ме обсебиха до такава степен, че постепенно започнах
да вярвам, че всичко зависи от моите решения и стратегически избор.
– Всичко е вече свършено – постоянно се опитваше да ме предупреждава
Мечтателя, предричайки пагубния път, по който правех първите си крачки.
– Всичко е свършено. Ти трябва само да прибереш реколтата…
Но думите Му попадаха в камениста почва или по скоро се разбиваха
в бастиона на безкрайната ми самонадеяност. Убеден бях, че начинът ми
на управление на операциите наред с растящия им успех бе естествен
резултат от уменията и качествата, които винаги съм притежавал. Хилядите
ситуации в дадена сфера на действие, с всичките им клопки и засади, и
постоянната борба за доказване на себе си, ме напрягаха, тревожеха и
натъжаваха повече от всякога.
Една вечер пътувахме по крайбрежния път в невъобразим трафик,
отивахме да вечеряме в ресторант Рикардо. Отвсякъде ни притискаха
бентлита и ферарита редом до мерцедеси и пикапи, кичозно натруфени като
изведени на парад камили, и едва Го дочувах какво ми говори. Изведнъж
целият шум заглъхна и по невидима команда колите се отдръпнаха по
тротоарите или пък спряха по средата на пътя и хилядите шофьори, сякаш
омагьосани от нещо, се превърнаха в тълпа поклонници, които разгънаха
молитвени килимчета към Ал-кааба и коленичиха на тях. И под обсипаното
със звезди небе крайбрежният булевард се превърна в огромна джамия. В
тишината ме застигна неописуемата енергия на гласа на Мечтателя.
– Тези хора са тръгнали по същия път като тебе. Те коленичат пет
пъти дневно и се молят да постигнат същите цели като твоите. Но
раят, в който те вярват, никога няма да настъпи. Раят е състояние на
Същността… Живот в отвъдното ще рече всеки свят, в който липсват
ограничения. Религията с нейните масови ритуали е илюзия…
По-късно същата вечер, изчаквайки удачния момент, Го помолих да
ми разкаже малко повече. И Той ми обясни, че религиите, идеологиите и
науката са мостове, по които трябва да преминем, за да се извисим, а после
да изоставим. Щом задачата им приключи, трябва да се освободим от тях,
но заради манията ни да търсим опрощение, те са се превърнали в затвори
253
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
254
Øêîëàòà çà áîãîâå
255
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
донесе съвсем различно усещане. След като надвих изненадата си, изпитах
онази внезапна и неудържима радост на странстващ в пустинята бедуин,
който съзира в далечината палмова горичка. Радостта ми обаче бе бързо
помрачена и подменена от дълго таена печал. Оставил ме бе да се справям
сам със задачата месеци наред, а тя беше непосилна за мен. Колко пъти
се бях разкайвал, задето Го послушах! Колко пъти се огъвах под напора
на отчаянието, на усещането, че съм попаднал в капан, че нямам сили да
продължа напред, че не мога да се върна обратно. Колко пъти бях копнял
за ужасната сигурност на заплатата, таил бях надежда отново да намеря
убежище в мрачната утроба на робството. Дори сляпото страдание и онази
притъпена болка на живота ми отпреди да Го срещна, ми изглеждаха за
предпочитане пред изтощителното драпане и катерене. Опитвах се да
се овладея, но нямаше начин да избегна агресивната си реакция, почти
открития опит да Го предизвикам.
– Ако безпокойството е животински инстинкт, – изстрелях аз, като усещах
как лицевите ми мускули се сковават и губя контрол над изражението си –
тогава какво да стори човек? Ако ние не се тревожим и не мислим, кой да
го прави?
Мечтателя не реагира. Той просто продължи да чете малката си книжка,
разтворена в лявата Му длан. Сега, след като избълвах яростните си думи,
ми се прииска да си ги взема обратно, да върна назад лентата на времето и да
ги изтрия. Но беше твърде късно. Арогантността в тона ми се обърна срещу
мен. Почувствах се смазан от тежестта на огромна скала. Е, поне успях да
Му спестя местоимението „аз“. Колкото и абсурдно да бе, това ми донесе
известно облекчение. Мълчанието продължи, задълбочи се и стана по-
напрегнато. Междувременно останах напълно неподвижен… просто седях
и Го гледах как чете. Когато спря, вече преливах от тревога, задаваше се
позната опасност. Без да бърза, Той затвори книжката, задържайки средния
Си пръст между страниците като лентичка за отбелязване и вдигна очи
към мен. От погледа Му бликаше такава енергия, че едва го издържах. За
момент долових огромното делящо ни разстояние и шеметното препускане
на светлинните години, в които се измерваше отдалечеността между двете
ни Същности.
– Все още принадлежиш към свят, който вярва, че може да влияе и да
прави избор… свят, в който хората съставят планове и програми… и в
който поетата глътка съществуване остава незабелязана – каза, като ме
смъмри както само един баща би го направил. И с леко поомекнал тон добави
– Единственото нещо, което човек може да планира е собственото си
развитие и подхранването на собствената си „мечта“. Всичко останало
256
Øêîëàòà çà áîãîâå
257
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
258
Øêîëàòà çà áîãîâå
259
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
260
Øêîëàòà çà áîãîâå
261
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
262
Øêîëàòà çà áîãîâå
263
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
264
Øêîëàòà çà áîãîâå
265
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
266
Øêîëàòà çà áîãîâå
267
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
6 Äíåâíèêúò
– Дневник като твоя, претъпкан с назначени срещи и без останало
празно място, – подхвана ме Мечтателя, посочвайки една от страниците,
плътно изписана с имена, часове и телефонни номера – е декларация за
самоубийство. Той не означава нищо повече от потвърждаване на нечия
смърт… Колкото по-мъртъв е един човек, толкова повече запълва деня си
с ангажименти.
Коментарът Му беше като юмручен удар в стомаха. Сполетялата ме
добре позната болка бе сигурен знак, че планираната от Мечтателя поредна
атака по системата ми от вярвания бе успешна. Опитах се да се изплъзна
от скорострелните Му и внушителни директни думи. Породилото се в мен
смесено чувство на отвращение и омраза и ожесточената съпротива срещу
Мечтателя обединиха сили и се превърнаха в неконтролируемо кресчендо.
Бунтувах се срещу опита да бъда класифициран като мъртвец, само защото
водя активно и претрупано с ангажименти съществуване.
– Но… невъзможно е да живееш в условията на „модерното общество“
без да имаш задължения и срещи – възроптах възмутено. Наблегнах на
думите „модерно общество“ с нотка на сарказъм в гласа сякаш прекарвах
черта между моя и Неговия свят. Убеден бях, че всичко, което Мечтателя
твърдеше, бе лишено от практичен смисъл. Веднъж ми беше казал:
„Дай шанс на играта да продължи, нека комедията се разгърне…
позволи на сътрудниците и експертите си да вършат това, което
ролите им изискват. Компанията е театрално представление… с маски и
персонажи, които следват определен сценарий… Не вярвай в сценария! Не
губи пътя и посоката!… Не забравяй, че всичко е игра.“
Сигурен бях, че Мечтателя си няма и идея какво е да управляваш
международна компания със стотици служители и какво е да усещаш
всеки божи ден как акционерите ти дишат във врата.
268
Øêîëàòà çà áîãîâå
269
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
270
Øêîëàòà çà áîãîâå
271
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
272
Øêîëàòà çà áîãîâå
273
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
1
Ïèòèÿ å èìåòî íà âñÿêà æðèöà-ïðîðî÷èöà íà áîã Àïîëîí â ñâåòèëèùåòî ìó â Äåëôè
– Á. ïð.
274
Øêîëàòà çà áîãîâå
275
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
276
Øêîëàòà çà áîãîâå
277
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
9 Äà ñïå÷åëèì ñåáå ñè
Срещите ми с Мечтателя ставаха все по-редки, тъй като събитията
и външните обстоятелства все повече ме притискаха. Чувствах се
неадекватен и неудовлетворен. Светът се бе раздул и надвиснал над мен
застрашително. Докато месеците минаваха и кувейтската ми компания се
разрастваше и ставаше все по-значима, неговата „хипнотична сила“ стана
дори по-всепроникваща и всепоглъщаща.
– Поддържай доброто си настроение и спри да се взимаш прекалено
на сериозно – убеждаваше ме Мечтателя всеки път, когато бях на ръба на
отчаянието. – Не подценявай самоиронията! Тя е мощна противоотрова
срещу всяка форма на закостенялост и отъждествяване.
Според езика на Мечтателя „отъждествяването ни със света“ заявяваше
ограничаването на нашата свободата, психическото ни смаляване като
индивиди.
– Ти се превръщаш в следствието, а светът се превръща в причината.
Ти се смаляваш, а светът се уголемява и те поглъща.
Думите Му извикаха в съзнанието ми сцената, в която Алиса е изправена
пред опасността да се удави в локвата от собствените си сълзи. Мечтателя
ми бе разкрил цяла серия способи и стратегии, изобретени специално, за
да се предпазвам от отъждествяване и да избягвам хипнотичното влияние
на събитията, наречени „реалност“.
Един такъв метод препоръчваше в определен момент да преустановя
всякаква дейност, като преднамерено подбирам най-неудачните ситуации
– най-напрегнатите и критичните. В пълен покой и притиснат към ъгъла
на стаята трябваше да се опитвам да преборвам налягането, което времето
упражнява върху всеки квадратен сантиметър от Същността ми.
В такива моменти чисто физически усещах насилието от страна на
света, който се опитваше отново да ме превземе, тласкайки ме обратно към
278
Øêîëàòà çà áîãîâå
279
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
Забелязах колко често Мечтателя изразява идея или извиква образ, като
ги пресъздава многократно, като ги проявява отново и отново. Осъзнах,
че прибягва до повторението не само като педагогическо средство,
както си мислех досега, но и като форма на ритмична поезия, основана
на паралелизъм, като още един прийом за извеждане на идея или образ,
погледнати под различен ъгъл. И тъй като вече многократно бе прилагал
прийома Си върху мен, сега безпроблемно преодоляваше бариерите ми
и пробиваше коравите напластявания в психиката ми. Когато отново
заговори, аз загърбих размислите си.
– „Да победиш себе си“ означава да не зависиш от света. Означава да
си творец, господар на самия себе си, на собствените си състояния на
Същността и следователно господар на света.
280
Øêîëàòà çà áîãîâå
281
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
282
Øêîëàòà çà áîãîâå
283
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
284
Øêîëàòà çà áîãîâå
285
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
11 Åëåîíîð
След първата среща започнахме да се виждаме ежедневно. Съвместни
посещения на басейни, тенис партии в клуб Хаят, среща в гигантския купол
на Водните кули, от където наблюдавахме светлините на Залива, вечеря
във Версай – тези моменти ми се връщат сега като проблясъци от краткото
ми ухажване. Елеонор се оказа най-добрият ми сътрудник, приятел и
душеприказчик на двете ми деца. Навлезе деликатно и някак неумолимо в
живота ни и малко по малко, ден след ден, го превзе целия. На никоя друга
инвазия по света не беше оказвана толкова минимална съпротива.
Джузепона не каза нито дума, но аз си знаех, че беше против. Не свързах
отношението ѝ с растящата ми отдалеченост от Мечтателя, с непокорството
ми, а по-скоро си помислих, че е форма на ревност – временна и разбираема
реакция срещу застрашаването на ролята ѝ.
В действителност обаче Джузепона усещаше, че нагазвам в море от
неприятности. Все пак беше родена в Кума – място много по-древно от
Рим и самата люлка на Неапол, а в ДНК-то си носеше пророческия дух и
сибилския2 език на тази цивилизация. Първичното ѝ разбиране, останало
незамърсено от официалното образование, както и лишената ѝ от ментални
надстройки или интелектуални схеми Същност, я превръщаха в човек,
преливащ от яснота и духовна сила, от простота и искреност, в безкрайно
чисто създание, което знаеше без да знае.
2
Åçèêúò íà ïðîðî÷èöèòå è ãàäàòåëêèòå – Á. ïð.
286
Øêîëàòà çà áîãîâå
287
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
12 Îñèíîâÿâàíåòî
В Кувейт – държава, в която жените не са на особена почит – и
кучетата се отбягват като нечисти животни. Всъщност такива там почти
няма. Достатъчно беше кученцето ни Сошила леко да докосне някой от
прислужниците, и той хукваше да се мие и да извършва всевъзможни
ритуали на пречистване.
Платих си щедро за удоволствието да видя радостта в очите на Гиоргия
и Лука, когато позволих на малката ѝ муцунка за надзърне от джоба ми,
тъй като в конкретния случай Мечтателя бе особено рязък. Даде ми да
разбера, че решението да направя подарък на децата си, като им извадя от
288
Øêîëàòà çà áîãîâå
289
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
290
Øêîëàòà çà áîãîâå
291
VI. Â Êóâåéò Ñèòè
292
Øêîëàòà çà áîãîâå
ÑÅÄÌÀ ÃËÀÂÀ
Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
1 Êëàóçàòà
Събудих се от тревожна мисъл. Разтърках очи на няколко пъти, но
кошмарът не ме напускаше. Бях в празна стая, пълна единствено с чакъл. Под
светлината на мъждукаща крушка можех да видя тухлите и рязаните камъни
на неизмазаните стени. За няколко бавни секунди не можех да повярвам, че
зловещата къща бе заела мястото на елегантната ни вила в Самия. Загледах
се в основата на стените и видях снопове разноцветни електрически жички
да изникват от малки пластмасови тръбички, прикрепени към стената с
вар. Елеонор спеше до мен. Потръпнах. Присъствието ѝ ме убеди, че всичко
е истинско.
Беше си къщата в Чия – точно тази, за която толкова бяхме мечтали.
Сега, когато връщам хода на събитията и навлизам дълбоко в причините,
които ме хвърлиха в заплетения възел на миналото, си мисля за едно
конкретно събитие. От години го бях държал в тайна – беше нещо, което
не можех да си простя до деня, когато събрах нужния кураж да го призная
пред Мечтателя. Преди да тръгна за Кувейт Той ме увещаваше:
„Дай си почивка, за да се пречистиш! Разкъсай всички вериги завинаги!
Не оставяй в себе си нито един атом от стария свят.“
И още тогава, докато ми говореше, в сърцето си вече се усещах мъртъв.
С напускането на ACO и подписването на споразумението, сложило край
на взаимоотношенията работодател-служител, аз поисках и получих
разрешението да приложа към него клауза, която запазих в тайна. Това беше
уверението, че ако в рамките на двугодишен период реша да се завърна, ще
мога да се върна обратно на старата си работа.
Колко пъти впоследствие бях анализирал неволната воля, устроила ми
клопката, лукавата пресметливост, продиктувала клаузата – да си оставя
отворена вратичка, която да ме погълне обратно в миналото.
293
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
2 Íåïðèÿòíîòî ñúáóæäàíå
От деня на завръщането ни се събуждахме с депресивната гледка към
буренясалата градина и разкривената геометрична конструкция на скелето,
прилепено към една от външните стени на къщата. Бяха изминали само
няколко седмици откакто напуснах Кувейт, но времето, което прекарах
там като глава на международен бизнес колектив, вече ми се привиждаше
отвъд хоризонта.
294
Øêîëàòà çà áîãîâå
295
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
296
Øêîëàòà çà áîãîâå
297
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
298
Øêîëàòà çà áîãîâå
299
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
5 Ïñèõè÷åñêîòî çàìúðñÿâàíå
Молбата ми да се върна обратно на работа изненада всички. Управата
на ACO я приветства, но по-скоро, за да спази обещанието, с което се беше
ангажирала, отколкото по необходимост. Шефовете не знаеха къде да ме
наместят, нито какви задачи да ми поверят. Очаквах да поема някакъв
отговорен пост, но те едва ми намериха място във външнотърговския
отдел, където нито ми беше предложена ръководна роля, нито пък получих
инструкции за дейността, с която се нагърбвах, така че увиснах в нищото
– без екип, без шеф, без личен асистент. Единственото обзавеждане в
канцеларията ми бе бюро и телефон, който не звънна нито веднъж.
През първите няколко месеца се опитвах да поддържам някакво будно
състояние и полагах всевъзможни усилия да не се подхлъзна в трапа
на оплакванията, да не давам и най-малкия признак на недоволство и
обвинение. Въпреки това, отровата, прояла цялата ми жалка същност, макар
и добре прикрита под формата на завист, ревност, гняв или разочарование,
постоянно зрееше и ме изпълваше целия. ACO се оказа фабрика за
разрушителни мисли и негативни емоции. Всеки неуспех или грешка на
колега беше достатъчен да изкара всичката стара шлака на повърхността.
Само че работата на Мечтателя не се оказа напразна. Един филтър на
вниманието ми ми позволяваше да наблюдавам състоянията на Същността
си, да ги ограничавам и да контролирам проявите им.
Едничкото ми останало вдъхновение за живот бяха думите, които не
спирах да чета и препрочитам от тетрадката си. Изолацията ми помогна да
хвана следите Му и да поддържам учението Му живо в мен.
300
Øêîëàòà çà áîãîâå
301
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
6 Â êîðåìà íà êèòà
Размишлявах над всичко това седнал зад бюрото си и се преструвах,
че съм погълнат от разглеждането на артистично разпилените по бюрото
ми документи. Усещах как ACO, приютилият ме обратно в туловището
си организъм, се мъчи да ме асимилира, като ми вменява чувство за
принадлежност и се опитва да потуши последната искрица живот, която все
още ми позволяваше да „виждам “. Беше като железен закон, непознат, но
мощен и неизбежен – един вид гравитационна сила, психическа ентропия,
недопускаща аномалията един свидетел, наблюдател, да бъде търпян
в редиците твърде дълго. Вниманието, което се стремях да поддържам
покрай будното си състояние, ме отчуждаваше и ме превръщаше в клетка
от вселена, управлявана от непознати закони. Антителата щяха скоро да се
появят, щяха да ме открият и, както прави физическото тяло с чужд обект,
да ме приемат или дори отхвърлят. Едно притъпено усещане, неволна
гримаса, безмълвно оплакване или дори зачатък на злоба, ревност или
враждебност бе достатъчно да ме причисли към света на тъгата, за който
бях в състояние на наблюдател.
Вярно, вродената ми интелигентност следеше всичко това. Ясно усещах,
че съм попаднал в огромен жив организъм – като Йоан в корема на кита
302
Øêîëàòà çà áîãîâå
303
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
7 Êàòàñòðîôàòà
В онази сутрин бях зает да се занимавам с работата по реконструкцията
на къщата в Чия, когато чух скърцане на спирачки на пътя. Смътно
очакваното предчувствие, че предстои да ми се случи нещо лошо смрази
въздуха.
Прекосих градината по посока на звука и побягнах през портата по пътя.
Дори в краткия отрязък додето изляза на улицата страхът ми неизмеримо
нарасна – превърна се в кошмар, а накрая и в безкраен ужас.
Докато бяхме в Кувейт, на Лука му липсваше да кара колело и щом се
върнахме в Италия получи едно като подарък, а с него и неразделен другар,
с който да кръстосва града нагоре-надолу, като с малка ракета. Сега го
виждах. Телцето, захвърлено от другата страна на пътя… беше неговото!
Прекарах нощта до леглото на сина си в болнична стая. Тревогата, страхът
и болката ставаха физически непоносими и когато достигнеха апогея си –
изчезваха като последица от анестезия. Мислех си за Мечтателя и нещо в
мен се разхлаби. Изпитах лекотата на въздушен балон, освободен от товара
на коша си.
Не Го бях виждал от месеци и не знаех как да се свържа отново с Него,
така че реших да направя последен опит – написах Му писмо, както правех
преди години. Писмото се оказа свидетелство за всичко фалшиво в мен
– последният ход на човек, решил да се отрече завинаги от лицемерието,
обвиненията и всичко, управлявало живота му до момента. Нямаше кого
друг да обвинявам. Сега повече от всякога осъзнавах, че съм единствената
причина за всяка от непрестанно връхлитащите ме беди.
304
Øêîëàòà çà áîãîâå
305
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
До Мечтателя:
Ïèñìîòî – òîâà ñúì àç.
Òàçè ïðàçíà ñòðàíèöà å îòðàæåíèåòî íà ìîÿòà ïðàçíîòà.
Îò äúëãî âðåìå âñè÷êî, êîåòî âèæäàì â ñåáå ñè, ìå îòâðàùàâà.
Îòâðàùàâàò ìå çíàöèòå, ðàçãîëâàùè ìîÿòà áåçïîìîùíîñò,
êàêòî è íåïðåñòàííèòå ìè îïèòè äà ñå âðúùàì â ìèíàëîòî.
Äúëáàÿ è ðîâÿ äúëáîêî â ñåáå ñè, íî íå îòêðèâàì íèùî ñòîéíîñòíî.
Äîðè íå îñúçíàâàì, ÷å íå ïðèòåæàâàì íèùî öåííî.
Íåùàñòèåòî, íåñèãóðíîñòòà è ñòðàõúò ìå ïðåâðúùàò
â íåïîçíàò çà Òåá è çà ñàìèÿ ìè æèâîò.
Îïèòâàì ñå äà èçðàáîòÿ íÿêàêâà ñòðàòåãèÿ, çà äà ãè èçáåãíà,
íî åôåêòúò å ìèìîëåòåí.
Âîëÿòà ìè å âñå òúé äúëáîêî ïîãðåáàíà!
Ðàáîòàòà ïî ñàìîíàáëþäåíèåòî
ìå êàðà äà ñå ÷óâñòâàì îùå ïî-ðàçî÷àðîâàí.
Íàêúäåòî è äà ïîãëåäíà
âèæäàì âñå ñúùàòà ãðèìàñà íà íåçàäîâîëñòâî.
Îãëåäàëîòî íà ñâåòà, íà äðóãèòå,
íèêîãà íå å áèëî ïî-áèñòðî, ïî-ÿñíî.
Íÿêîè ïàð÷åòà ñà êàòî „ëóïà”
è ìè ïîñî÷âàò áåçìèëîñòíî âñåêè äåòàéë.
Íà äðóãè – ïî-íåÿñíè, ïî-ïëúòíè è îòäàëå÷åíè,
èì å íóæíî ïîâå÷å âðåìå, çà äà ìè èçïðàòÿò îáðàçà ñè.
Íî öåëèÿò ñâÿò çíàå…
Áðàíÿ ñå, îïèòâàì ñå äà ñå çàùèòÿ…
Îïèòâàì ñå äà ñúì ñìåë, íî ñúì èçòîùåí.
306
Øêîëàòà çà áîãîâå
307
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
308
Øêîëàòà çà áîãîâå
309
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
310
Øêîëàòà çà áîãîâå
311
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
312
Øêîëàòà çà áîãîâå
313
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
12 Âúçõâàëà íà íåïðàâäàòà
Ето при какви обстоятелства слушах апологията на Мечтателя, която
документирах в записките си под заглавието „Възхвала на неправдата“.
Докато я записвах, ръката ми хвърчеше през страниците, за да Го следва
и усещах как идеи и мисловни схеми се трошат и разпадат под ударите на
стенобойната машина на думите Му. С едната ръка пишех, а с другата здраво
стисках овехтелите си мисли и насадени убеждения. Бяха ме провесили
над бездна, а аз едва се държах на последните си останки рационалност.
– Много години ще са нужни на човечеството да преглътне горчивото
хапче и да приеме доказателството за толкова проста истина.
Той замълча, а аз се възползвах от тишината, последвала встъплението
Му, за да се подготвя за предстоящото слово. Но тя само засили тревогата
ми. Опитах се поне малко да възвърна самообладанието си, като в рамките
на няколко секунди отчаяно се опитвах да събера себе си и да подредя
бъркотията на пръснатите си във всички посоки мисли, но импровизираната
конструкция поддаваше, фиктивното единство се разтрогваше при всеки
опит да го сглобя. Накрая отстъпих пред тоталната ми липса на подготвеност
и заслушах.
– Жертвата винаги е виновна! – твърдо заяви Той. Вече бях чувал
парадоксалното Му твърдение по време на вечерята в ресторант Вероника,
но това по никакъв начин не смекчаваше бомбастичния ефект от
твърдението и шока от непоносимата му абсурдност. – Неправдата е висша
форма на справедливост. Възможно най-безпристрастната! Това, което
обикновеният човек нарича неправда, е ресурс на съществуването, който
му позволява достъп до състоянието на завършеност и по-висшите нива
на възприемане. Неправдата е проява на „милосърдие“.
Не можех да повярвам. В съзнанието ми избухнаха и се заредиха образи
в бърза последователност – Лука, присвит до стената, пристигането на
линейката, втурването към болницата, тревогата на лекарите от състоянието
на детето ми… В мен се надигаше неконтролируем гняв. Мечтателя прочете
мислите ми.
– Катастрофата на сина ти изобщо не е катастрофа… „случайността“
не съществува… Всеки инцидент представлява реален волеви акт… акт
на неосъзнатата, неволна воля… Неприятните събития и бедствията ни
връхлитат, за да ни направят завършени … Неправдата застига хората,
за да им предостави възможност да подобрят живота си, за да събуди
всеки „мечтата“ си да бъде някой ден свободен. Неправдата е пътят
към себепознанието и истинската завършеност. Никоя справедливост не
314
Øêîëàòà çà áîãîâå
315
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
316
Øêîëàòà çà áîãîâå
317
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
1
 äðåâíîãðúöêàòà ìèòîëîãèÿ – çàòâîð çà ïîáåäåíèòå áîãîâå è òèòàíè, ïî-íèñúê äîðè
îò öàðñòâîòî íà ìúðòâèòå – Á.ïð.
318
Øêîëàòà çà áîãîâå
14 Ìèíàëîòî å ïðàõ
– Мисленето е Съдба… Човечеството мисли и чувства отрицателно!
– заяви Мечтателя, а в тона Му се четеше окончателна присъда. – Това
е достатъчно да обясни безкрайната последователност от бедствия,
която човек продължава да предава на идните поколения и която нарича
„история“. Тя обяснява защо през хилядолетията нашата цивилизация е
постоянно белязана от ужасната си съдба.
– Но ако нe помним историята си, как бихме се поучили от нея? – възразих
аз в опита си да запазя поне някакви трошици от старата представа. Сълзите
319
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
320
Øêîëàòà çà áîãîâå
15 Âîëÿ è ñëó÷àéíîñò
– Осъзнаването е светлина – продължи Мечтателя. – Познанието за
случващото се вътре в нас ни позволява да проникнем в единственото
реално време – мига, да проектираме нов, свободен от случайности свят.
Където съществува осъзнаването, където прониква светлината, няма
причина случайността да съществува. За да влязат в живота ни и да се
321
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
322
Øêîëàòà çà áîãîâå
323
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
2
Çàêîí çà îòìúùåíèåòî (ëàò.) – Á. ïð.
324
Øêîëàòà çà áîãîâå
325
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
326
Øêîëàòà çà áîãîâå
327
VII. Çàâðúùàíå â Èòàëèÿ
328
Øêîëàòà çà áîãîâå
ÎÑÌÀ ÃËÀÂÀ
Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
330
Øêîëàòà çà áîãîâå
331
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
332
Øêîëàòà çà áîãîâå
333
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
334
Øêîëàòà çà áîãîâå
335
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
3 Ëúæëèâîòî æèâîòíî
Изведнъж нещата ми се изясниха. Като парченца на пъзел всеки фрагмент
от забележителното Му учение намери мястото си и се превърна в тясно
свързан с останалите елемент от изумителната Му визия. Най-накрая
хилядолетната приказка за бедствия, катаклизми и опустошения намери
своето обяснение. Абсурдността на хилядите конфликти, трагичният
парадокс насред планета с неизчерпаеми богатства да се появи обедняло
множество, варварщината да се оставят милиони деца на произвола на
съдбата при наличие на възможност за моменталното им спасение най-
накрая намериха реално обяснение – причина отвъд времето, географската
ширина, етиката и вярата. Човек, „такъв, какъвто е“, е ментално болен!
И обществата и институциите, които създава, са материализация на
раздробената му психика и противоречива логика, огледален образ на
непоколебимата му вяра в смъртта.
Запитах се как точно и кога се появило въпросното ментално увреждане.
Бих дал всичко, за да разбера! Разкритието щеше да се окаже едно от най-
сензационните в историята и със сигурност най-полезното. Фантазията ми
разпери криле . Представих си, че съм на научна експедиция… връщам се
назад през хилядолетията в търсене на събитието, принизило човека до
336
Øêîëàòà çà áîãîâå
1
Ãåðîé îò åäíîèìåííîòî ïðîèçâåäåíèå íà Ëóäîâèêî Àðèîñòî – Á. ïð.
337
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
338
Øêîëàòà çà áîãîâå
339
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
340
Øêîëàòà çà áîãîâå
341
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
5 Áàùàòà íà Áóäà
Подраних за срещата с няколко часа. Западните туристи и поклонниците
влизаха и излизаха от храма Юфо Си, в който се помещаваше бялата
нефритена статуя на Буда. Тук беше предложил да се срещнем Мечтателя.
Убивах времето, като се размотавах из лабиринта от улички на стария
пазар. Минах няколко пъти край широката врата, търсейки лицето Му сред
тълпата, всеки път с надеждата да се появи най-сетне от някъде.
Когато Го зърнах, беше все още далеч. Идваше към мен, придружен от
трима старци – доста високи и с аскетична външност. Единият, с разпиляна
коса и златни очила, Му подаде пакет, който поднесе с две ръце и с приведена
глава. После ги видях да се разделят с поклони и уважителни знаци.
Чак когато остана сам, се престраших да поема в неговата посока и
да Го посрещна. Единственият ни поздрав бе бърза размяна на погледи.
Продължи безмълвно по улицата, която следваше стената на оградата, а аз
Го последвах.
След всичко, чуто от Него по адрес на религиите, останах изненадан,
когато се обърна към входа на храма и започна да изкачва стълбите, но
не казах нищо и влязох с Него. Група монаси се хранеха на маса в ъгъла.
Запалихме обичайните тамянени пръчици от големия огън в центъра на
вътрешния двор и се събрахме пред внушителната статуя на бога. Имаше
само няколко посетители и след известно време останахме съвсем сами.
– Искай, но никога не допускай да бъдеш зависим от желанията си! –
каза, а паметната епиграма ми даде изчерпателен и задълбочен отговор на
колебанието, което изпитвах преди да влезем в храма. – Уважавай всички
342
Øêîëàòà çà áîãîâå
343
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
344
Øêîëàòà çà áîãîâå
345
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
346
Øêîëàòà çà áîãîâå
8 ×èíîâíè÷åñêèÿò âèä
Според Мечтателя единствено достигналите най-висшите нива на
отговорност в Същността си могат да носят на плещите си състоянието на
липса на роля.
– Един ден, когато постигнеш това състояние и вече знаеш как
да се превъплъщаваш в ролите до съвършенство, ще бъдеш свободен.
Постигането му може да отнеме няколко секунди или цял живот. От
теб зависи!
Добави още, че обикновеният човек не може да понесе отговорността за
подобна свобода.
– Единствено човек, уловил зрънце вечност, може да го направи! Докато
не достигнеш нивото на цялостния, неделим човек, съществуването ще
те приковава към неизменната роля.
Според Мечтателя ролите, които играем през целия си живот, измерват
и демонстрират нивото ни на отговорност. В зората на индустриалната
347
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
2
Ðàçóìåí ÷îâåê (ëàò.) – Á. ïð.
348
Øêîëàòà çà áîãîâå
349
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
3
Труд/родилни мъки (фр.; англ.). В българския език също дълго време за бременна жена
се е използвало определението „трудна“ – Б. пр.
350
Øêîëàòà çà áîãîâå
351
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
352
Øêîëàòà çà áîãîâå
353
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
354
Øêîëàòà çà áîãîâå
11 Äà ñå âëþáèø
Мечтателя поднови разговора, като го насочи към връзката ми с Елеонор
и многократните ми опити да създам семейство. Тонът на встъпителните
Му думи потвърди страховете ми, че предстоящата тирада няма да е
особено приятна, още по-малко лесна за възприемане.
Да приветстваш философията на Мечтателя и да отвориш пространство
за идеите Му никога не е било лесна задача, но сега засягаше твърде
деликатна тема. Още по-непримирим отпреди, чувствах как бастионите
на упорството ми укрепват и как се издигат древни цитадели. Страхувах
се, че ще ме убеждава да я напусна. Чиракуването ми бе подложено на
възможно най-сериозното си изпитание.
Последвалите думи звучаха още по-грубо и застрашително из мрачната
гора на тревогите ми – като ловджийски рог, който пощурява плячката
дори в дъното на бърлогата.
– Страхът и склонността да зависиш от хората те карат да се
вкопчваш във всичко, което срещаш по пътя си, точно както се случи с
тази жена. И ако си мислиш, че я обичаш, дълбоко се заблуждаваш…
Мечтателя ми говори дълго време. Няколко атома разбиране проникнаха
в мен и промениха нагласата ми. Дори тонът Му неусетно стана по-мек,
макар първоначалната строгост в гласа Му да се запази.
В качеството си на познавач Той ми посочи същинския смисъл на онова
изкривяване на индивида, което хората наричат „влюбване“, и ми разкри
смъртоносния капан, който то крие.
355
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
356
Øêîëàòà çà áîãîâå
357
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
12 Àç ñúì òè!
– Но щом всичко случващо се е мое творение, едно от отраженията ми,
тогава Ти… Кой си Ти?
– Аз съм ти! – отвърна Той неочаквано, извеждайки израз, запечатал се
завинаги в съзнанието ми. – Аз съществувам вътре в теб.
Изгубих почва под краката си. Всичко се промени и вече никога нямаше
да съм същия. Мечтателя забеляза нелепото ми изражение и се приведе
към мен с думите:
– Виждаш ме извън себе си, защото съм в теб… Всичко, което виждаш
и докосваш, от насекомите до галактиките, е в теб… иначе нямаше да
можеш да го видиш и докоснеш.
Замаях се, а слепоочията ми пулсираха в ритъма на сърцето. Случваше
се нещо необикновено… нещо назряваше, прокарвайки си път през мен, и
се мъчеше да се прояви, като същество, чиято бременност бързо зрееше.
358
Øêîëàòà çà áîãîâå
360
Øêîëàòà çà áîãîâå
361
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
362
Øêîëàòà çà áîãîâå
4
Ïóáëèé Êîðíåëèé Ñöèïèîí Àôðèêàíñêè Ñòàðøè (235 – 183, Ðèì) å ãåíåðàë âúâ Âòîðàòà
ïóíè÷åñêà âîéíà è ïîëèòèê íà Ðèìñêàòà ðåïóáëèêà. Òîé å ïîçíàò ñ ïîáåäàòà ñè íàä
Õàíèáàë â áèòêàòà ïðè Çàìà, êîÿòî ìó íîñè ïðèçíàíèåòî êàòî åäèí îò íàé-äîáðèòå
êîìàíäèðè âúâ âîåííàòà èñòîðèÿ è íàçâàíèåòî Àôðèêàíñêè. ×åñòî å íàðè÷àí ñúùî
„ðèìñêèÿò Õàíèáàë” – Á. ïð.
363
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
365
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
366
Øêîëàòà çà áîãîâå
367
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
368
Øêîëàòà çà áîãîâå
16 Äîêîñíàò îò ìå÷òàòà
Откакто Го бях срещнал, Мечтателя постоянно ме караше да разширявам
визията си и да променям нагласите си, а с тях и съдбата си.
369
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
5
 ãðúöêàòà ñè åòèìîëîãèÿ – îáèêíîâåí, íåóìåë, ëèøåí îò äàðáà – Á. ïð.
370
Øêîëàòà çà áîãîâå
371
VIII. Äî Øàíõàé ñ Ìå÷òàòåëÿ
372
Øêîëàòà çà áîãîâå
ÄÅÂÅÒÀ ÃËÀÂÀ
Èãðàòà
373
IX. Èãðàòà
374
Øêîëàòà çà áîãîâå
375
IX. Èãðàòà
2 Ïðîìåíè ñè æèâîòààà!
Един епизод от началото на новото ми приключение се оказа особено
значим и решаващ. Докато все още търсех къща в Лондон можех да Му
показвам множество възможности. Но притеснен и воден от страха, че
средствата ми са ограничени, както и потънал в несигурност какво ще ми
поднесе бъдещето, дори скромните къщи ми изглеждаха прекалено скъпи.
Така по време на срещата ни горещо поддържах идеята да наема един не
особено голям апартамент, но, по моя преценка, адекватен, добре обзаведен
и разположен на малка уличка между Мерилебън Роуд и Риджънтс Парк.
Никога няма да забравя реакцията Му, която и до днес си остава едно от
безценните Му поучения. Думите Му ме поразиха като ледена струя:
– Можеш да избираш единствено себе си, своите предели, своята
посредственост – коментира предложението ми Той с презрителен тон. –
Годините си минават, но в живота ти няма и помен от промяна. Светът
е такъв, защото ти си такъв… Приеми мечтателската визия и спри да
си вярваш, че Същността ти е окаяна. Каквито и условия да диктуват
съществуването на човек, те напълно съответстват на очакванията му.
Спомням си как отчаяно се опитвах да се браня. Твърдях, че изборът ми
се дължи на условията, в които ме беше поставил. В конкретния случай
прецених, че е по-разумно да се вземат решения и да се поемат отговорности,
като се вземат под внимание евентуалните бъдещи затруднения. Изборът
ми би бил съвсем различен, стига да имах съответните възможности…
– Всичко трябва да се спечели. Трудностите, с които осях пътя ти,
са скрита благодат. Всъщност те са табелите с указания по пътя към
целостта и разбирането.
Помислих си, че се шегува. Смятах, че след толкова години „работа“ с
Него бях понесъл достатъчно удари по ценностната си система… че съм
376
Øêîëàòà çà áîãîâå
377
IX. Èãðàòà
378
Øêîëàòà çà áîãîâå
3 Ðàçïëàòàòà
– Парите не са реални. Това, което е реално, е представата на човека,
идеите му. Парите и ресурсите са тяхно естествено следствие… те се
подреждат от само себе си и приемат размерите на неговата „мечта“…
Но, ако наистина смяташ, че проблемът ти е липсата на пари – заяви Той
с ангелски сарказъм – иди до банката и изтегли заем!
– Само ако можех… – излъгах аз. Стомахът ми се сви на топка при
мисълта да се срещна с Цербер, банкерът-страшилище, за да си осигуря
невъзможен за изплащане заем. Дълбоко в себе си обвинявах Мечтателя,
задето ме насади в толкова трудна ситуация. Тревогата ми се обърна в
агресия и избухнах:
– И тогава какво?! На какво основание ще ми отпуснат заем?
– Светът знае!… Банката знае! Банката, както и светът, не е извън
теб. Тя може само да ти даде това, което вече „притежаваш“.
Той се огледа наляво и надясно с бързо театрално движение на главата,
за да се увери, че сме сами и че никой няма да чуе тайната, която щеше да
ми довери, и добави с тих глас:
– Не съществува нищо във Вселената, което може да ти се даде. Човек
може да получи единствено това, за което вече се е разплатил.
Импровизираната Му пантомима ме хвана неподготвен и Той отново
придоби обичайния Си строг вид преди да имам времето да променя
изражението на лицето си.
– Разплащането може да се случи навреме или не навреме! – заяви Той.
Последвалата дълга пауза подсили значимостта на момента и ми загатна,
че предстои да чуя нещо от изключителна важност. – И ако нещо отличава
хората едни от други, това е начинът, по който самите те решават да
се разплатят… Повярвалият в себе си човек вече се е разплатил за всичко,
което притежава. От там нататък неговото единствено занимание е
да се държи цял и да не позволява на никого и нищо да наруши целостта
му. Той знае, че неговата индивидуалност, неговата уникалност, създава
благополучието. Знае, че финансовата му съдба зависи от нивото му на
цялост. Всяко усилие в посока към отхвърлянето на тъжната песен, която
вътрешно пееш, ще ти носи финансова мощ. Всеки път, когато пътуваш
в противоположна на множеството посока, ще създаваш богатство в
света на събитията.
Нищо не е извън теб.
Самонаблюдението, умението да обуздаваш негативните емоции,
болката, съмнението… всичко е капитал, който чака теб.
379
IX. Èãðàòà
380
Øêîëàòà çà áîãîâå
381
IX. Èãðàòà
Дълго бях мислил върху тези думи и от месеци изпитвах от първа ръка
колко противоречиви бяха човешките състояния.
Когато е в състояние на покой и радост, в отсъствието на болката, човек
се чувства унищожен. Веднъж Мечтателя ми беше казал, че човечеството,
„такова, каквото е“, не може да изпитва радост и че дори краткият момент
на щастие е непоносим за него.
„Радостта, спокойствието, признателността и любовта са състояния
на Същността, които човечеството в сегашното си състояние не може
да изпита. Ако те споходят живота на обикновения човек, той би ги приел
като допълнителен ад в собствения си ад. Щастието принадлежи само
на познаващите изкуството на мечтаенето. Единствено обичащият и
мечтаещ човек може да понесе енергията, генерирана при отсъствието
на болка.“
В края на пробега си слязох надолу по Кортни Авеню с бясна скорост и
взех последните няколко метра на спринт, както често правех. Мисълта за
горещ душ вля допълнителна енергия и нови сили в краката ми.
382
Øêîëàòà çà áîãîâå
383
IX. Èãðàòà
384
Øêîëàòà çà áîãîâå
385
IX. Èãðàòà
386
Øêîëàòà çà áîãîâå
387
IX. Èãðàòà
6 Äà èãðàåø ðîëè
– Ето какво трябва да промениш… това, което изпитваш в момента –
каза Той, отчитайки болезнената ми гримаса. – Погледни се! Продължаваш
да вярваш, че Аз съм причината болката да се прояви, но всъщност винаги
си я таял в себе си като блато със застояла вода! Това е симптомът
на неизлекуваната рана и причината за всички страдания… Съхрани
болката… Разбери я… Заобичай я. Не бягай от нея!
Още се опитвах да схвана и да се възстановя от последните Му коментари,
когато се върна към първоначалната тема.
– Чрез отъждествяването с ролите ти забравяш Играта. Липсва
представление, показност, пищност. Всяко събитие, ситуация или среща
отключва в теб механични реакции – като натегната пружина на капан
за мишки. Въображаеми образи, мисли, емоции, усещания, адаптирани
за механично пренареждане на схеми, съкращаване на лицеви мускули и
приемане на предварително установени изражения, заучени мимики,
фрази, пози… и ти се превръщаш в заложник, докато накрая новите
условия и срещи не те изстрелят в друга клетка…
Обясни ми още, че всичко това се случва, когато ролята е наложена от
външния свят. Само че когато я играем съзнателно, тя не може да ни зароби,
ние се освобождаваме от нея, а така освобождаваме и света.
– Ролята трябва да се играе без да ѝ се вярва, което е възможно само
за постигналите разбиране и умеещите да командват себе си – резултат,
който изисква ред, дисциплина и доста работа по самонаблюдението.
Той подчерта, че, за да стане част от живота ни, всяка роля изисква от нас
да овладеем определен език, жестове, поведение, нагласи и цял диапазон от
лицеви и вербални изрази. Разиграването на роля предполага възприемането
на куп идеи и пълен набор убеждения, чрез които съответният изпълнител
мисли и чувства.
– Да се научиш да играеш роля е сложна работа. Човек често прекарва
целия си живот, учейки се да изиграе само една роля и то без волята
и отговорността му да узреят напълно, за да може да я надмине, да
премине отвъд.
Каза ми още, че всеки човек, следвайки нуждите на обикновеното си
съществуване, учи и разиграва определен брой роли, пет или най-много
шест. За да се адаптира към обстоятелствата, той преминава от едната в
другата напълно безцелно и автоматично, предопределен от промените
във външната си ситуация. Противно на общоприетото схващане той не
разполага със свободата да решава.
388
Øêîëàòà çà áîãîâå
389
IX. Èãðàòà
7 Çàâðúùàíåòî
– Всичко извън нас – светът, който виждаме и докосваме, хората,
обстоятелствата и събитията, на които се натъкваме, са разкриване
на Същността, потвърждение на начина ни на мислене… Ролите, в които
продължаваме да затъваме, ни показват все още неизлекуваните ни
рани.
Отново последва дълга пауза. Вместо да разбера и да се възползвам от
енергията нa момента, аз се оттеглих в страниците на тетрадката си, като
се преструвах, че ги препрочитам и коригирам. Непоносимо беше да ме
притиска така в ъгъла. Пак се опитах да се изпаря. Отправих безмълвна
молба за повече време… за още малко време…
Мечтателя явно отклони вниманието Си и аз, вкусилият истинския
живот покрай Него за няколко секунди, се върнах да заема мястото си сред
безжизнените предмети на стаята, най-накрая се успокоих… превърнах се
в сянка сред света на сенките.
– Събитията служат, за да ни връщат към състоянията, които
ги генерират, и да ги правят видими, да ги проявяват… Единствено
Школата на Същността познава символния им език и може да начертае
пътя обратно през лабиринти, пустини и вътрешни преизподни до най-
интимните състояния – истинският източник на всяко събитие.
Сенките на нахлуващата вечер се настаниха на големите прозорци на
„Седемте дъба“, готови да влязат и да се разположат в дневната. Лицето на
Мечтателя сияеше от отразените пламъци, докато Той внимателно слагаше
нови цепеници върху жаравата.
390
Øêîëàòà çà áîãîâå
8 Íå ñè ãîòîâ!
Усетих съпротивата ми да нараства, а кръвта ми да пулсира под натиска
на думите Му.
– От много години ти се отричаш от волята и оставяш живота си
в ръцете на света. За теб външният свят е единствената реалност и
си я превърнал в божество… каменен идол, който тиранично управлява
съществуването ти.
В действителност светът е само отражение… Мислите, емоциите
и нагласите възприемат формата на събитийния свят и откликват на
всяко твое желание.
Години наред си възприемал света за реалност, като нещо, което
притежава собствена воля. Превърнал си го в бог и господар на живота
391
IX. Èãðàòà
392
Øêîëàòà çà áîãîâå
393
IX. Èãðàòà
9 Ïðåêèÿò ïúò
Чувствах се обезсърчен. Мечтателя ми поверяваше невъзможна за
изпълнение задача, която изцеждаше цялата ми енергия още преди да съм
се захванал.
– …Играта на срещите ще ти позволи да компресираш времето… Ще
научиш повече за себе си в играта, отколкото обикновен човек може да
научи за десет живота… – каза ми с поучителен тон, но перспективата
да се срещам с толкова много знаменити непознати, да работя месеци и
години, за да постигна нещо в тази насока, продължаваше да ми се струва
абсурдна. Нямаше ли друг начин?
– За теб светът е твърде реален. Само „играта“ може да те освободи
от скованото описание на света и да ти даде достъп до по-флуидна, по-
ликвидна визия за света. Светът е емоция – каза Той и изчака известно време,
за да може безценната материя на словото Му да проникне в Същността
ми. – Срещите ще ти помогнат да измериш нивото си на отговорност,
ще те научат как да опознаеш себе си напълно и ще разбереш, че всеки
срещнат по пътя ти човек е непозната частица от теб, възможност да
видиш една от раните или скритите си болести, а видиш ли ги, ще можеш
и да ги излекуваш.
– Как ще ги избирам? За какво ще им говоря? – настоявах за отговор аз
без дори да се опитвам да прикрия опасенията си. Надявах се с цялата си
душа тази задача да ми се размине.
– Какво говориш ти няма абсолютно никакво значение – прекъсна
ме Мечтателя. – Задаваш въпроса, защото все още вярваш, че другите
са извън теб. Но другите са състояния на Същността ти, които се
материализират в света на събитията… Другите са времето.
– А човекът, отдал живота си на останалите? Него кой ще го срещне, за
да му помогне и да го излекува? Мисионерите?
– Дори мисионерът среща сам себе си, съмненията, страховете,
разделението си. Той се смесва със суеверните, за да завладее собственото
си суеверие. Влиза в света на страданието, за да излекува раните си и да
се върне към извора, към истинската причина. И дори да не я забелязва
и да вярва, че върши нещата в името на другите, всъщност другите са
тези, които вършат нещата за него и го обгрижват. Щом разбере кое
негово състояние прави мисията му възможна, той е излекуван и няма
нужда вече да е мисионер. Ще постави някой друг на свое място и ще
продължи напред.
394
Øêîëàòà çà áîãîâå
395
IX. Èãðàòà
396
Øêîëàòà çà áîãîâå
10 Äà êîìïðåñèðàø âðåìåòî
Мечтателя ме накара да възприема света, в който постоянно властва
предизвикателството и където няма място за колебание. Двама души се
срещат без никакви белези за идентификация, голи в пустинята. Неминуемо
единият решава в каква посока да се поеме, а другият го последва. Подобно
на животните в джунглата, чрез средствата на животинския език, те
засвидетелстват расата, силата, територията и ранга си. Реакция, навик,
поза, израз на емоция, поглед, дума, дори най-лека гримаса разкриват
позицията, която всеки заема по еволюционната стълбица. Това ниво на
разбиране е закодирано във Вселената и предрешава събитията в живота
397
IX. Èãðàòà
398
Øêîëàòà çà áîãîâå
11 Äðóãèòå òå ðàçêðèâàò
Мечтателя ми беше обещал, че ще се срещнем следващата седмица в
Спаниардс Ин, старият пъб в Хемпстед. Междувременно прекарах часове и
дни, размишлявайки за върху всичко, което ми каза за „играта“. Бях поразен
от мисълта, че се оказах „зарибен“ (един бог знае колко щеше да продължи
всичко) от възможността да придвижа напред най-ексцентричната от
всички поставяни ми досега задачи – да се срещна с хиляди хора с идеята
да открия… че те не съществуват.
„Не казах, че другите не съществуват – щеше грубо да ме коригира
Мечтателя по време на срещата ни, а гримасата Му, изразяваща съчувствие,
щеше да ме пореже като бръснач. – Казах, че другите не съществуват извън
теб!… Когато това ти се изясни, ще знаеш за какво служат другите…“
Като се замислех „по аналогия“, бях повече от сигурен, че Мечтателя
ми предлага уникална възможност и че играта на срещите ще се превърне
в незаменим еволюционен инструмент. И все пак, връхлитаха ме
множество съмнения и тревоги, от които не можех да се отърся. Освен
че беше изключително сложно да организирам толкова много срещи,
най-терзаещият ме въпрос беше как ще поема разноските, ако играта на
срещите заеме цялото ми време, ако се налага да пътувам и да прекарвам
продължителни периоди из Великобритания или други части на света?
Освен това, имаше още една страна на въпроса, която намирах за особено
тревожна – идеята, че въпросните срещи всъщност са си същински дуели.
Веднъж ми беше казал „Няма нито един момент, в който животът ти
да не е изложен на риск“. Споменът за думите Му затвърди убеждението
ми и тревогата от предстоящото състезание нарасна наред с неохотата при
мисълта да се срещам с непознати персони без да знам защо. В „играта“
прозираше една безпощадност. Виждах я сякаш през филигран, замъглил
образа си и оцветил го в тъмни краски. И накрая, струваше ми се, че двата
варианта са следните – или предаваш напред послание за сила, кураж
и достойнство, за да бъдеш издигнат и допуснат до следващо ниво, или
399
IX. Èãðàòà
400
Øêîëàòà çà áîãîâå
401
IX. Èãðàòà
402
Øêîëàòà çà áîãîâå
403
IX. Èãðàòà
404
Øêîëàòà çà áîãîâå
13 Èãðàòà íà ñðåùèòå
И така, заедно с Мечтателя, навлязох в най-трудния период от
чиракуването си. Като баща-боец Той ми връчи бронята, щита и оръжията,
които трябваше да нося, със следния съвет:
– Бъди бдителен, бъди внимателен всеки миг и към всеки от провалите
си. Наблюдавай се! Запълни всяка частица от себе си със съзнанието за
своето обещание. За забравилите „мечтата“, истинската, тайнствена и
невидима сила, която управлява света, е просто потулена във Вселената
прашинка.
„Играта“ ме държеше постоянно ангажиран през следващите две години
и през цялото време не вършех нищо друго освен да срещам с определени от
Мечтателя хора, поставени на пътя ми по някакви стратегически критерии,
които само Той си знаеше. Днес установих, че всяка среща бе плод на
прецизен избор, детайл от някакъв блестящ, съзнателен и предначертан
замисъл. След всяка среща следваше забележителен напредък в обучението
ми. Освен че ми помагаха да открия и излекувам най-скритите рани на
Същността си, срещите създаваха и необходимите предпоставки в света на
събитията, върху които щеше да се основе и развие новият университет.
„Седемте дъба“ се превърна във фокус, в Сионската горница1, събрала
накуп световния интелект – мъже и жени на гребена на вълната в областта
на културата, бизнеса, политиката и изкуството. „Седемте дъба“ беше
възторжен химн, събрал заедно всички онези, които щяха да бъдат в основата
на великото дело. Красотата и стилът на къщата, която в продължение на
месеци изискваше скъпи екстри и разточителна поддръжка, се превърнаха
в принцип на цялата стратегия, в уникален декор, събрал и запечатал в
себе си най-значимите персони в цялата си история. „Седемте дъба“ се
превърна в компас за трайните компоненти от предприемаческа мощ, стил
1
Ñãðàäàòà, êúäåòî ñå å ïðîâåëà Òàéíàòà âå÷åðÿ – Á. ïð.
405
IX. Èãðàòà
406
Øêîëàòà çà áîãîâå
407
IX. Èãðàòà
14 Íîâàòà ïàðàäèãìà
Веднъж след дълга и усърдна работа най-накрая успях да се срещна
с един основател на мултинационална компания, лидер в модния брaнш
и производството на луксозни стоки. Претекстът за срещата ни бе
придобиването на част от имуществото в имението му. Преговорите,
които бях започнал преди седмица в Лондон, бяха достигнали финалната
си фаза, което правеше виждането ни наложително. Името на въпросния
предприемач присъстваше в дългия списък с личности – „господари“ на
бизнеса в тяхното си поприще, с които Мечтателя ме бе накарал да се
свържа.
Беше точно в периода, когато храбро удържах ситуацията с привършващите
ми спестявания. Според Мечтателя за мен беше изключително важно да
се науча да преговарям с „коравите“ бизнесмени без да се страхувам или
да се чувствам подчинен и зависим. Точно преди да замина за въпросната
среща, която трябваше да се състои в Париж – светая светих на една от
най-известните световни марки, ме влудяваше усещането, че нямам идея
какво ще говоря. Усещах как тревогата ми расте, а с нея и някакъв вид
неприязън към Мечтателя – „виновникът“ за стресовите ситуации, в които
се оказвах.
Помолих Го да се срещнем с тайната надежда да ми спести пътуването,
като ми позволи да отменя срещата, насрочена вече на Рю де ла Пе. Бяхме
заедно едва от няколко минути, но не се стърпях и избухнах. Зададох
въпрос, който нямаше как да спестя:
– Какъв е смисълът да се преговаря за сграда или компания? – бълвах аз,
като се опитвах да прикрия смущението си зад непоклатим здрав разум. –
Каква цел може да има в това да се обсъждат подробности по придобиването
на луксозна кола или частен самолет, ако нямаш парите да ги купиш?
– Ако знаеш как да играеш ролята си „безупречно“, – отвърна ми
Мечтателя необичайно любезно без да обърне внимание на проявената от
моя страна агресия – ако изглеждаш така, че да печелиш доверие, докато
те изпитват и преценяват, значи парите са вече в джоба ти.
Нещо не се връзваше. За мен „да играеш ролята си сериозно“ беше нещо
напълно различно. Бях повече от сигурен, че ако наистина имах парите да
купя имота в Париж, нямаше да се притеснявам и щях да знам какво да
кажа и да направя.
– Дълбоко грешиш. Още обучението, което си получил в най-ранна
възраст, те приучва да вярваш, че ако имаш пари и задоволително
състояние, можеш да направиш каквото си пожелаеш, да се чувстваш
408
Øêîëàòà çà áîãîâå
409
IX. Èãðàòà
410
Øêîëàòà çà áîãîâå
411
IX. Èãðàòà
15 Ïîâòîðåíèå
Скоро установих, че най-интересната част от играта на срещите настъпва
на по-късен етап.
Ще обясня.
След като се случи срещата, човек трябва дни наред да анализира и
да работи върху безкрайното количество материал, произтекъл от нея.
Мечтателя подбираше внимателно серия образи и фрагменти от разговори
– нещо като клипове от филма на живота ми, сетне ми показваше сцените
на филма една по една в светлината на безмилостната Си откровеност.
Под лупата Му попадаха мисли, емоции, нагласи и най-дребни детайли
от всеки кадър– лицева гримаса, интонация в гласа, учестяване на пулса,
свиване на сърцето, движение на тялото, неволна реакция, повтарящо се
изражение, скрито неудобство в езика, поведението, емоциите, начинът,
по който представях себе си – как сядам, как се храня, стилът ми на
обличане… Нищо не Му убягваше. И месеци, дори години по-късно Той
беше в състояние да „изрови“ най-смътните и най-далечни фрагменти от
срещите и да ми ги представи, за да оправдае и защити безпогрешната си
преценка. Тогава ги уголемяваше под микроскоп, за да ми демонстрира
опасността, а често и катастрофата, скрита зад някоя най-обикновена
тривиалност. С Него открих смъртоносния капан, заложен зад спокойните,
привидно нормални жестове или думи, и видях жестоките му механизми,
готови във всеки един момент да щракнат и да ме затворят.
Тази необичайна работа не беше никак лековата и безгрижна. Всъщност
дори на моменти едва се издържаше, но пък притежаваше силата да
изтласка съдбата ми от коловоза на повторяемостта и липсата на внимание
и да я промени завинаги. Трябва да кажа, че в хода на операцията както
съпротивата ми, така и дълбоко насадените ми предразсъдъци изплуваха
на повърхността заедно с трупаните с години психически наслоявания.
Всеки път щом уловях някоя следа от миналото ми, някой призрак, аз
412
Øêîëàòà çà áîãîâå
413
IX. Èãðàòà
16 Äà î÷àêâàø îò ñâåòà
От месеци, подобно на боксьор, който тренира за големия мач, бях
заставен от Мечтателя да търся противниците, които нанасят най-
подмолните удари, които ми помагат да открия слабите си места и които
са мое отражение, с едничката цел да разбера какво бе владяло целия ми
досегашен живот. Постоянно коментираше всяка среща, изследваше всяка
фраза, всяка подробност и така ми помагаше да насочвам вниманието
си, да развивам самонаблюдението и да опознавам себе си. Навлизайки
все по-дълбоко в правилата на „играта“, аз преставах да виждам другите
като отделена от мен реалност и започвах да ги възприемам като ярки,
незаменими стъпала по невидимата стълбица, по вертикалния път към
обединението на Същността.
414
Øêîëàòà çà áîãîâå
415
IX. Èãðàòà
416
Øêîëàòà çà áîãîâå
417
IX. Èãðàòà
418
Øêîëàòà çà áîãîâå
ÄÅÑÅÒÀ ÃËÀÂÀ
Øêîëàòà
1 Âåðòèêàëíàòà âèçèÿ
– На сцената е на път е да се появи напълно трансформиран човешки
вид – обяви Мечтателя, а блясъкът в очите Му отразяваше живота в цялата
му пълнота.
Изпитах необичайно вълнение. Бях пропътувал дълъг път, за да се
срещнем, като спрях първо в Буенос Айрес, а после и в Богота. От тук
малък самолет ме отнесе в градче, разположено на плато на 2300 метра
височина.
Каса дел Пенсаминенто, уединената бамбукова постройка, в която щеше
да се състои срещата ни, бе обградена докъдето поглед стига от високи,
покрити с тучна зеленина върхове. Никое друго място не би устояло на
толкова проницателни думи и по-дълбока конспирация. Тайнственото
присъствие на погубени цивилизации слушаше с притаен дъх, а въздухът
все още пулсираше с техните митове – легендата за Елдорадо, историите за
партизаните, кокаина, изумрудите, мистерията на Изгубения град…
Гласът Му ме извади от унеса и фантазиите ми на етнографска
тематика.
– Новият човек разповива пелените си и пронизва менталния пашкул,
държал в плен остарялото човечество в продължение на милиони
години – рече Той с убедеността на учен, открил най-накрая търсеното с
десетилетия доказателство за теорията си, чийто единствен привърженик
бе самият той.
Отличителният елемент, еволюционната характеристика на появяващия
се вид бе ново за планетата състояние, изключително космическо събитие
– зараждането в човека на психологическа система, освободена от страх
и противоречие. Тази безпрецедентна характеристика, това повратно
състояние създаваше същинската видова еволюция на Хомо сапиенс.
419
X. Øêîëàòà
420
Øêîëàòà çà áîãîâå
421
X. Øêîëàòà
422
Øêîëàòà çà áîãîâå
423
X. Øêîëàòà
424
Øêîëàòà çà áîãîâå
425
X. Øêîëàòà
426
Øêîëàòà çà áîãîâå
3 Ìå÷òàòà íà Ìå÷òàòà
Лекцията Му продължи, а аз си позволявах да Го прекъсвам само от
време на време, единствено за да правя някои уточнения. Пред очите ми
като парченца мозайка се сглобяваха безценни мисли и съждения – упорите
на една удивителна конструкция, оформяща визия от световна величина.
Каза ми, че школите на Същността са съществували винаги, но са били
укривани, тъй като политическият климат и историческият момент почти
427
X. Øêîëàòà
428
Øêîëàòà çà áîãîâå
4 Ïðåíîñèìèÿò ðàé
Междувременно Мечтателя не се отместваше, стоеше си все така близо
до мен и ясно чувах дишането Му. Изведнъж започна да души въздуха
наоколо. Отначало го правеше по-предпазливо, а после все по-натрапчиво,
докато ми стана пределно ясно, че всъщност се опитва да помирише моята
миризма! Когато видях изписаната на лицето Му гримаса на отвращение,
ме връхлетя безкрайно объркване, сякаш точно в мен бе открил източника
на неприятния мирис, от което се изчервих и потънах в срам. Но когато
гримасата бе подменена от злобна усмивка, разбрах, че ме будалка.
Поредното Му педагогическо средство – цялата разиграна пантомима около
зловонието на съществото бе предназначена да заклейми удивителната
ми способност да продължавам да съм жертва на негативните мисли и
емоции.
Докато говореше за рая, майсторският Му урок ярко контрастираше на
склонността ми да си създавам и подхранвам преносим ад. Кой знае колко
дълго човек би си останал докачливо, сприхаво и свадливо същество?
Колко дълго би култивирал и предавал своята крехкост и уязвимост на
идните поколения? Пак се бях отнесъл в размисли.
Междувременно Мечтателя напредваше. Насилих се да отхвърля
смъртоносния товар и с огромни усилия успях да пресека течната светлина,
която ни разделяше.
– Животът е такъв, какъвто го мечтаеш. Срещаме винаги и само
това, което мечтаем… Неизбежно се натъкваме на мечтите си. За тези,
които строят и подхранват преносимия рай в себе си, животът вече е
земен рай.
Последва дълга пауза преди смело да се насочим към заключителната
част на срещата ни.
– Човечество, измъчвано от бедност, престъпност и несекващи
конфликти, може да бъде излекувано единствено клетка по клетка… Това
е алхимична трансформация, която трябва да се осъществи във всеки
човек чрез преобръщане на убежденията му и да се разпространи чрез
преливане на воля, светлина… Единствено индивидуалното обучение е в
състояние да го постигне.
Твърдеше още, че подобно начинание не може да се осъществи чрез
масовото обучение, което нашата цивилизация гордо смята за едно от най-
важните достижения на модерния свят.
– Една Школа за свободни хора, отдадени на идеята да открият
уникалността във всеки индивид, една Школа за отговорност няма как
429
X. Øêîëàòà
430
Øêîëàòà çà áîãîâå
431
X. Øêîëàòà
432
Øêîëàòà çà áîãîâå
6 Ïðèòåæàíèåòî å Ñúùíîñò
– Същност и притежание са една реалност, но разположени на различни
плоскости на съществуването – заяви Той. – Притежанието е Същност.
Според Мечтателя притежанието е Същност, която се проявява във
времето и пространството. Подобно разкритие разтваря дверите към
грандиозна революция в обикновеното възприемане на света и е едно от
онези сътресения в мисленето, способни да променят развитието на цяла
цивилизация. Мечтателя посочи забележителния факт, че всеки епохален
преход в човешката история винаги е бил предшестван от опровергаването
на действалите към момента идеологии, от революция в мисленето, която
започва в личността, а в последствие добива популярност и сред масите.
С идеята си за хелиоцентризма, изместваща човека от центъра на Вселената
към покрайнините ѝ, Коперник разклаща устоите на средновековното
мислене и го отваря към модерната епоха. Протестантството променя
радикално представата за труда – библейски заклейменият труд се превръща
в инструмент на човешката еволюция, като така създава психологически
условия за осъществяването на Индустриалната революция и рационалния
капитализъм.
– Днес се оказваме изправени пред нова революция – революция в
психиката, базирана на идеята, че Същност и притежание са двете страни
на една и съща реалност – обяви Мечтателя. – Всичко, което виждаме и
докосваме, всичко, което възприемаме и което наричаме „реалност“, не
е нищо повече от отражение на свят, невидим за сетивата ни, свят на
идеи и ценности, който протича вертикално спрямо равнината на нашето
съществуване – светът на Същността.
Същността не е противоположна на притежанието, а е пряко свързана
с него – тя е първопричината. Това обяснява защо страните, най-богати
на природни ресурси, често се оказват най-бедни и как забогатяването на
човек не е достатъчно да промени съдбата му, ако не съответства на нивото
на неговата Същност. Всъщност, възможно е да се изнамери цикличен
регулатор – нещо като механизъм за хомеостаза1, който неизменно да отвежда
обратно към нивото на Същността. Дори да е временно облагодетелстван
от дадено събитие или външни обстоятелства, ако е надвишил нивото на
Същността си, неподготвеният човек бива отново засмукван в изначалното
си състояние на нищета. Това се отнася и за нациите. След повече от
1
Ñâîéñòâî íà åäíà îòâîðåíà ñèñòåìà äà ðåãóëèðà âúòðåøíàòà ñè ñðåäà, òàêà ÷å äà
ïîääúðæà ñòàáèëíî ïîñòîÿííî ñúñòîÿíèå ÷ðåç ìíîãîáðîéíè êîðåêöèè íà äèíàìè÷íîòî
ðàâíîâåñèå, óïðàâëÿâàíè îò âçàèìîñâúðçàíè ðåãóëàòîðíè ìåõàíèçìè – Á.ïð.
433
X. Øêîëàòà
434
Øêîëàòà çà áîãîâå
435
X. Øêîëàòà
436
Øêîëàòà çà áîãîâå
437
X. Øêîëàòà
8 Ðàæäàíåòî íà Øêîëàòà
Бе изминала малко повече от година, откакто се срещнах с Мечтателя в
Каса дел Пенсаминенто, където ми бяха връчени правомощията.
От тогава насетне бях изцяло посветен на Проекта. Университетът
се роди и отвори първия си атенеум в сърцето на Лондон – в квартала
Белгравия. Първите записали се студенти завършиха успешно първата
си академична година. Школата продължаваше да се гради и с всеки
изминал ден неимоверно нарастваше. В хода на еволюцията си тя сякаш
отбягваше и всъщност пренебрегваше обичайните връзки и ограничения
на времето и пространството. Нейната академична формула съдържаше
съставките на бъдещето. В нея английската академична педантичност и
интернационализъм, съчетани със стабилния американски прагматизъм,
се хармонизираха по удивителен начин с италианските стил и култура, с
хилядолетното търсене на красота и съвършенство от страна на класическата
цивилизация. Богатата програма от практични познания и производствена
практика даваше възможност на студените от рано да стажуват и работят в
най-големите световни компании. Окрилени от философията на Школата,
те доказваха себе си като безупречни и неуязвими личности подобно на
воините-монаси на Лупелий – учениците, преминали през Школата за
богове преди цяло хилядолетие. Характеристиките на новия университет,
формулирани във философията на Мечтателя, му бяха придали лъскавостта
на космически кораб в полет и древното сърце на най-почитаните антични
школи – същото онова сърце, туптяло в лоното на школите, подготвяли
бойците и героите на Древна Гърция.
Мечтателя ме бе назначил да командвам звездолет, прекосяващ
архаичен и прашен академичен свят, окаяна руина, алегорично наметната с
хермелинова мантия – свят, на който му ставаше все по-трудно да прикрива
празнотата от мнимото си познание и анахронични идеи. Появата на
Школата на международната академична сцена – първоначално в Англия,
438
Øêîëàòà çà áîãîâå
Ìå÷òàÿ çà ðåâîëþöèÿ.
Ìå÷òàÿ çà Øêîëà, êîÿòî „ïîìíè”,
÷å „ìå÷òàòà” å íàé-ðåàëíî ñúùåñòâóâàùîòî íåùî.
Ìå÷òàÿ çà íîâî ïîêîëåíèå ëèäåðè,
ñïîñîáíè äà ïðèâåäàò â õàðìîíèÿ äàòèðàùè îò âåêîâå
ïðèâèäíî íåñúâìåñòèìè ïîíÿòèÿ:
Åòèêà è Èêîíîìèêà,
Äåéñòâèå è Ñúçåðöàíèå,
Ôèíàíñîâà ìîù è Ëþáîâ.
439
X. Øêîëàòà
9 Ìèñèÿòà íà Øêîëàòà
Тази сутрин се събудих преди изгрев. Съзнанието ми вече предвкусваше
настъпващите неотложни задължения за деня. Очакваха ме трудни за
разрешаване ситуации – делови срещи с преподавателите и най-вече
ангажименти с банките, които обещаваха да бъдат особено мъчителни.
Усетих порив да потърся вдъхновение в думите на Мечтателя.
Не Го бях виждал от срещата ни в Южна Америка, когато насред
тържественото присъствие на онези върхове, мержелеещи се над
зеленикавите дълбини, Той ме посвети в задачата да основа Школата.
Избрах на посоки една от тетрадките си и се потопих задълго в ситно
изписаните със записки страници, които прилежно бях събирал в годините
на чиракуването си. Докато четях, усещах под кожата ми да пробягват добре
познатите тръпки, които неизменно изпитвах в Негово присъствие, и преди
да успея да сторя каквато и да било, за да ги овладея, изведнъж се сетих,
че съм забравил нещо изключително важно. Бе изминало твърде дълго
време, откакто за последно се бях захранвал с афоризмите Му – толкова
дълго, че се бях отдалечил доста от светлината на намиращия смисъл в
нелогичността на света разум. Безмерната сила на визията Му, способна да
преобърне света и да го сведе до размерите на атом, вече не ми бе толкова
близка. Нямаше място на Земята, където можех да наблюдавам развените
от вятъра знамена или да чувам звуците на тромпетите, известяващи
самотната Му битка, титаничния Му призив срещу това, което Той
наричаше „лъжата на смъртта“, срещу предразсъдъците относно нейната
непобедимост. Мечтателя внесе светлината в живота ми, но въпреки всичко
аз така и не успях да я уловя напълно и да се възползвам от изключителния
шанс да Го срещна. Сега отбелязах няколко фрази и ги отнесох със себе си
на първата ми за деня среща – с преподавателите в Европейската школа по
икономика.
Познавах лично всички очакващи ме хора – до един отлични специалисти,
с възможно най-доброто академично минало и богат опит в престижни
британски и международни университети. Бях ги подбирал един по един
и, въпреки всичките ми неуморни усилия, бе изключително трудно да ги
приближа до същинската философия на Школата, до принципите, на които
беше основана – факт, потвърден и от днешната пленарна среща.
Всеки от тях бе възпитаник на традиционни университети, голяма част
от които спонсорирани от държавата. Идеята да ги поведа към промяна на
убежденията им, да ги накарам да възприемат утопичната педагогическа
идея на един млад университет беше като да ги принудя да се отрекат от
440
Øêîëàòà çà áîãîâå
441
X. Øêîëàòà
442
Øêîëàòà çà áîãîâå
443
X. Øêîëàòà
444
Øêîëàòà çà áîãîâå
445
X. Øêîëàòà
446
Øêîëàòà çà áîãîâå
447
X. Øêîëàòà
448
Øêîëàòà çà áîãîâå
Çà îáèêíîâåíèòå õîðà,
çà íåïîñòèãíàëèòå âúòðåøíà öÿëîñò,
âÿðâàíå è íåâÿðâàíå ñà åäíà è ñúùà ëúæà…
Àòåèñòúò ïðúâ å ïðåíåñúë áîæåñòâåíîòî èçâúí ñåáå ñè,
ñëåä êîåòî ãî å îòðåêúë.
Ñëåäîâàòåëíî ñìúðòíèÿò ãðÿõ íà àòåèçìà íå å ëèïñàòà íà âÿðà â Áîã
èëè îòðè÷àíåòî íà Íåãîâîòî ñúùåñòâóâàíå,
à ëèïñàòà íà âÿðà â ñàìèÿ ñåáå ñè.
449
X. Øêîëàòà
450
Øêîëàòà çà áîãîâå
11 Òàéíàòà íà „ïðàâåíåòî”
Потънал в размишленията си, дори не бях забелязал таксиметровия
шофьор, докато да ми заговори.
– Италианец сте, нали? – попита ме той с кокни акцент и самодоволната
усмивка на човек, току-що спечелил облог със самия себе си и продължи
без дори да дочака да му отговоря – Баща ми беше италианец. Той ме е
кръстил Фиорело.
И докато таксито едва се придвижваше из натоварения трафик на
Ситито, той ми разказа историята на семейството си. Неукият му дядо,
който емигрирал първо в Австралия, а после в Англия, основал фабрика за
обувки и много забогатял. Впоследствие баща му допуснал трима играчи
на скуош да инвестират цялото му наследство на борсата и за няколко
седмици останал без пукната пара. Фиорело ми сподели и за отвращението,
което изпитвал към баща си, за споходилото го разочарование, когато се
наложило да се откаже от пеенето и да започне да изкарва прехраната си от
ранна възраст. Разказа ми за лиценза на таксито – единственото, което баща
му му завещал, за надеждата си, че синът му би могъл да осъществи мечтата,
която той бил принуден да изостави, за двамата си внуци – изключително
интелигентни и еднакви като две капки вода… беше повече от убеден,
че са предопределени за велики дела и че те несъмнено ще възстановят
империята, основана от прадядо им – индустриалеца...
451
X. Øêîëàòà
452
Øêîëàòà çà áîãîâå
453
X. Øêîëàòà
454
Øêîëàòà çà áîãîâå
12 Ìèíàëîòî å ëúæà
Спрях се на прага, за да укротя сърцебиенето си преди да вляза вътре. Ето
къде беше започнала играта на срещите с незабравимото учение, предадено
ми от Мечтателя – вътре, между изцапаните с бира стени, сред вонята на
гранясала пушена сланина и шумните, празни разговори на посетителите.
Помещението, в което се сервираше храна, ме посрещна с топъл полумрак.
Изглеждаше по-малко, отколкото си го спомнях. В трапезарията мярнах
само няколко клиенти – някои седяха по масите, но повечето стояха на
бара, отпивайки тихо от необичайно големите халби. Хвърлих бърз поглед
на помещението, премерих го открай докрай с надеждата, че Той вече е там,
след което се насочих нагоре по стълбите. Чувах как разговорите и общият
шум се засилват. Спомних си предишната ни среща и предпочитанията
на Мечтателя и този път избрах маса насред най-шумната зала на етажа,
където заредената с алкохол група бе най-шумна. Хрумна ми, че трябва
да помоля управителя или някой от сервитьорите да ме уведоми, когато
Той пристигне и чак тогава осъзнах че нямам и най-малка представа как
да опиша Мечтателя. Не можех нито да отгатна външния Му вид, нито
възрастта Му. Бързо отхвърлих идеята си.
Лупелий се е маскирал като роб, скитник, политик, банкер, богат
търговец и използвал ролите стратегически. Носел с еднаква лекота както
кралска корона, така и свещеническо расо и карал и възпитаниците си да
ги носят, като ги учел как да „сбъдват“ даден персонаж, за да изследват и
познават всяко скрито ъгълче на Същността му, всяка негова тайна, без
никога да забравят, че играят, без никога да се превръщат в затворници на
ролята.
Седнах така, че да мога да виждам улицата и зеленината на Хемпстед от
прозореца. Нямах представа колко дълго трябва да чакам. За миг затворих
очи, за да успокоя емоциите от деня и се озовах в голямата зала на Школата.
Видях Мечтателя да влиза триумфално, придружаван от два фланга воини-
монаси и облечен в роба – нещо средно между монашеско расо и рицарска
туника, а косата Му бе прибрана под широкопола шапка. Видях фигурата
на Лупелий да излиза напред и да се слива с Неговата. От дистанцията
на цяло едно хилядолетие Школата за богове ни предаваше жезъла на
безсмъртните си принципи, свидетелството на вечното си търсене.
Сякаш не бяха изминали повече от няколко минути, но когато отново
погледнах през прозореца, видях, че навън се е стъмнило. Дълъг като
върлина червенокос сервитьор премина през залата, като се тътреше
тромаво по неравния под – един джентълмен бе пристигнал и ме очакваше
455
X. Øêîëàòà
456
Øêîëàòà çà áîãîâå
живот, няма никакъв грях, никаква вина или наказание. Няма задгробен
живот или всеобща присъда, няма ад, няма рай. Съществува единствено
настоящият миг – свещен, безкраен, всемогъщ. Възползвай се добре от
него! Друг шанс няма да имаш. Извън Сега ние сме безпомощни, зависими
от времето, ограничени, уязвими, смъртни.
Миналото е лъжа. И всичко, което принадлежи на паметта, е фикция.
Каквото и да си мислиш, че се е случило в миналото, никога не се е случвало
наистина. Всичко, което смяташ, че се е случило в миналото, се случва
точно сега, точно в този миг. Не съществува миг преди и миг след. Всичко
се случва Сега, защото нищо не е извън Сега. Сега е вечното начало и
безкрайният край на всеки цикъл – от цикъла на електрона до цикъла на
Бог.
457
X. Øêîëàòà
458
Øêîëàòà çà áîãîâå
изоставя във всеки един момент, сега ме изпълваше целия. Виждах едни
безчувствени влакна да изскачат от моето тяло и да се свързват с всяко
стоящо срещу мен жалко създание, с всеки детайл от декора, да се вият
и преплитат, да се превръщат в сложна и плътна система, която захранва
всички ни сякаш бяхме един организъм, да ни обединяват в ужасяваща
нерушима симбиоза.
Имах чувството, че Мечтателя вече не бе до мен. Не можех да помръдна
дори един свой мускул, но можех да кажа, че Той вече не присъства в
зрителното ми поле… Напрежението в тила ми разбъркваше петте ми
сетива – сега вече те не възприемаха този свят, а произтичаха от него
сякаш хората и нещата, както и всички атоми на Вселената се струпваха
накуп и се разтваряха с всяко мигване на очите ми. Изведнъж отсъствието
на Мечтателя се превърна в дъх, в звук, в глас.
– Това, което виждаш тук, е множеството, легионът, който носиш в
себе си. Те са Същността ти, нейното видимо проявление, физическото
изображение на състоянието ти…
В лишената от облик тълпа, в болезнената гримаса извън времето видях
да се разтварят социалните особености наред с расовите и религиозни
различия, всички разделения между хората, които през хилядолетията са
били претекст за войни, зверства и убийства… видях пред очите ми да
преминават различни роли, да се стопяват като восъчни маски. Останали
бяха само мъжете и жените, чиято единствена цел бе да обрисуват моята
неосъзнатост. И целият този пъстър и шумен цирк, този деформиран
спектакъл бе организиран, за да мога да стана свидетел на нещо, което
през целия си досегашен живот не бях искал да видя или да докосна в себе
си. „Състоянието ти определя мястото ти“, повторих аз, прониквайки в
дълбокия смисъл на този принцип, който отвръщаше на удара на външния
свят. Почувствах се изгубен.
Въоръжен с нова яснота вече можех да свържа театралната постановка
в страноприемницата, този склад на отчаянието, с всичко, което бях
наблюдавал в училищните класни стаи и университетските аудитории.
Изхабеното човечество, дошло тук, за да удави в алкохол собствената си
деградация, бе изумително сходно с онази клика педанти, господари на
тъгата, отживели механични ретранслатори, преповтарящи архаичните
клишета на официалното обучение, чийто възпитаник бях. Те се
преструваха, че учат младите на това, което самите те не знаеха, и им
обясняваха това, което сами не разбираха и никога не бяха прилагали върху
себе си. Театър на абсурда, където плешиви улични продавачи продаваха
лосион, гарантиращ растежа на нова коса и икономисти – почитатели на
459
X. Øêîëàòà
460
Øêîëàòà çà áîãîâå
461
X. Øêîëàòà
15 Áàíêàòà
– Твоят ангажимент и твоето вътрешно обещание ще ти набавят
всички нужни ресурси – бе отговорът на Мечтателя на най-неотложните
ми въпроси. – Ангажиментът е инвестиция… Ангажиментът е съдба…
Заложи всичко… не оставяй нито един атом извън орбитата на своята
отговорност… Заложи всичко, което имаш, всичко, което все още нямаш
– себе си, идеите, принципите си и целият свят ще заложи на теб.
Спомних си какво ми беше казал в Каса дел Пенсаминенто – основната
пречка за осъществяването и на най-амбициозните проекти не е липсата
на финансово подпомагане, а липсата на хора, способни да носят в себе си
светлата идея, да поемат отговорността за осъществяването на голямата
мечта, да повярват в невъзможното, да отдадат цялата си енергия, за да
доведат нещата до край, макар да са наясно с факта, че ще платят висока
цена и че тази цена трябва да бъде платена предварително.
– Когато се изправиш пред финансов проблем, не губи надежда… Запази
самообладание… Дишай дълбоко… Съсредоточи цялото си внимание върху
Същността си и бъди наясно с вътрешните си смърти – същинската
462
Øêîëàòà çà áîãîâå
463
X. Øêîëàòà
464
Øêîëàòà çà áîãîâå
16 Ïàðèòå íå ñà ðåàëíè
Докато ми разясняваше какво очаква от мен, Мечтателя беше
изключително бърз и почти безцеремонен.
– Време е да пренесеш Школата и в Италия. Там ще се изправиш пред
най-мрачния и безжалостен Антагонист, който можеш да си представиш.
С неговата незаменима помощ ще имаш великолепния шанс да се изправиш
лице в лице с ограниченията си и да завоюваш себе си.
От самото начало Мечтателя ме бе осведомил, че Школата трябва да
представлява академично пространство без граници и с клонове в най-
големите световни столици на бизнеса, но не можех да си представя, че
след двете имения в сърцето на Лондон, поредната работна площадка на
Школата ще е замък в средата на нищото.
Имотът, който ми предложи, бе очарователен, но доста изолиран.
Аристократичната резиденция в дълбоката провинция, наречена Вила
дел Ферларо, бе всъщност царски палат. Тук Наполеон Първи бе довел
съпругата си, имперската наследница Мария-Луиза Австрийска. Оказа
се, че съсипаният във финансовия крах имот – последна останка от
индустриалния възход, години наред е бил предмет на напразни съдебни
търгове. Въпреки красотата на вилата и постепенното падане на цената ѝ,
никой не бе дръзнал да я придобие – отчасти заради местно суеверие –
за да се избегне не само унаследяването на злочестата участ, споходила
редица нейни собственици, но и конфронтацията с управляващата града
върхушка. Както научих по-късно, градската управа дълго бе лавирала и
не бе позволила наддаванията да добият публичност, докато членовете ѝ
се споразумеят как точно да разделят разкошната придобивка.
Докато подготвях заминаването си за Италия, за да участвам в търга,
събрах и проучих всички възможни данни и изображения на вилата с цел да
опозная всяка подробност от интериора с прекрасните му фрески, обширни
тераси, английската градина, проектирана преди два века от Барвитий, и
обширния парк, който я ограждаше.
Имотът колкото ме плени, толкова ме и натовари. Ако, отвъд английската
строгост и космополитност, академичната формула на новия университет
трябваше да включи и италианските култура и усет към красивото, никой
465
X. Øêîëàòà
466
Øêîëàòà çà áîãîâå
467
X. Øêîëàòà
468
Øêîëàòà çà áîãîâå
469
X. Øêîëàòà
18 Òúðãúò
Обявих окончателната си цена. Сумата отекна през претъпканата зала
и дързостта на офертата предизвика шумно раздвижване и разпалени
коментари. Сетне залата утихна, застина. Времето сякаш спря.
В този атом вселена отвъд времето, ритуалният жест на съдията ми се
видя някак бавен, тържествен. Наблюдавах го как гаси първата свещ, сетне
втората… Преди чукчето му да удари, давайки сигнал за прехвърлянето
на историческия имот и за края на наддаването, моментът падна като
капка вечност. Пред очите ми се яви целият ми живот. Видях отровата
на собственото си саморазрушение, несъзнателния саботаж зад всяко
унижение, всеки провал и всичките невъзможни победи, които съпътстваха
бурното пътешествие, чиято цел бе да открие отвор, през който да мога
да избягам и така да покажа на всички хора, че е възможно да променим
съдбата си. Не е нужно да приемаме факта, че сме обречени да стареем, да
се разболяваме и умираме. Изпитах огромна благодарност към Мечтателя,
задето ме беше въвел за ръка в света на смелостта и безупречността, където
времето и смъртта не съществуват, където богатството не знае „нито
крадец, нито упадък“.
В тишината, последвала предложената от мен цена, когато явно всичките
ми съперници вече бяха отстъпили, усетих сърцето ми да ликува пред
перспективата за победа. В този момент тя ми изглеждаше вързана в кърпа,
но дори не ми остана време да съхраня поне няколко атома щастие преди
да ме връхлети мисълта за отговорността, която поемах, и да извика в мен
вихъра на страха. Същността ми помръкна, сигурността ми сякаш угасна,
като заличи обзелото ме чувство на увереност, държало ме на крака до
момента. Какво можех да сторя насред мрака на този миг, докато светът
помръкваше и цветовете му ставаха сиво-синкави – да действам смело и
решително ми изглеждаше безразсъдно и безотговорно. Във въображението
ми, което сега неконтролируемо препускаше, предложената от мен цена
придоби невъобразимо огромно размери, видя ми се нещо колосално,
немислимо. И сега, останал без дъх от факта, че печеля и влизам във
владение на толкова трудно придобит имот, усещах коленете ми да се
огъват. Трябваше да преборя пристъпа на гадене. Дори проклех срещата си
с Мечтателя и решението да се забъркам в безразсъдното начинание.
Устата ми лепнеше, а онази болка, която нямаше как да объркам, защото
владееше живота ми от самото ми раждане, се завърна и се настани удобно
в мен, като у дома си. Страхът от загубата се бе превърнал в страх от
спечелената битка, който все тъй цапаше… със същата пресищаща сладост,
470
Øêîëàòà çà áîãîâå
471
X. Øêîëàòà
472
Øêîëàòà çà áîãîâå
2
Áèòêàòà ïðè Ãðàíèê ïðåç ìàé 334 ã. ïð. í. å. å îïèò íà ïåðñèéñêèòå ñàòðàïè îò Ìàëà
Àçèÿ äà ñïðàò íàõëóâàíåòî íà ìàêåäîíñêè âîéñêè ïîä ïúëêîâîäñòâîòî íà Àëåêñàíäúð
Ìàêåäîíñêè â áëèçîñò äî òî÷êàòà íà äåáàðêèðàíå íà ìàêåäîíöèòå íà àçèàòñêèÿ áðÿã.
Àëåêñàíäúð ãè ñðàçÿâà è ñè îòâàðÿ ïúòÿ íà þã êúì íàñåëåíèòå ñ ãðúöêî íàñåëåíèå
ãðàäîâå ïî áðåãà íà Åãåéñêî ìîðå – Á. ïð.
473
X. Øêîëàòà
474
Øêîëàòà çà áîãîâå
475
X. Øêîëàòà
476