Нансук Хонг

Моят живот при Муун

 Пролог
Стреснах се и се събудих от пронизителното пиукане на
телефона ми. В същия момент ужасено си дадох сметка, че
слънцето вече се беше вдигнало. През еркерните прозорци
струеше светлина, която се плъзгаше игриво по тапетите на
сини ивици в детската стая на моето бебе. Пред очите ми се
откриваха очертанията на хълмовете отвън, а аз усещах, че
лежа на пода, до детското креватче на Шин Хун, където сигурно
бях заспала малко преди да настъпи утрото на 8 август 1995.
Знаех, че сигурно Маделин се опитва да се свърже с мен.
Един бегъл поглед към часовника на ръката ми ме убеди, че
вече бях закъсняла за предварително уговорената ни среща в
пет часа сутринта. Как беше възможно да допусна подобна
небрежност тъкмо в този ден? Нима след толкова месеци на
тайни срещи и добре обмислени планове бях изложила на
опасност всичко тъкмо в последния момент?
Прокрадвах се през широкия коридор до спалнята на
господаря, безшумно докосвайки килима с босите си стъпала.
Почти спрях да дишам, когато долепих ухо до тъмната лакирана
врата. Чух само пърлената кашлица, която придружаваше
безконечните нощни, кокаинови занятия на моя съпруг.
Единствената ни надежда беше, че наркотичната еуфория на
Хио Джин за пореден път ще му попречи да възприема
реалността около себе си. Месеци наред той почти не беше
обърнал внимание на факта, че изчезваха мебели, дрехи и
играчки от втория етаж на голямото тухлено жилище, което
обитавахме в имението на неговия баща, достопочтения Сан
Юн Муун - основател на Църквата на обединението,
провъзгласил сам себе си за Спасителя от Второто пришествие.
Само седмица преди това кръвясалите очи на Хио Джин
забелязаха липсата на компютър IBM, който обикновено стоеше
в един ъгъл от стаята на Шин Юн.
— Къде е компютърът? — попита той Шин Юн, най-голямото от
петте ни деца. Вече дванадесетгодишна, тя се оказа съвсем
естествен член на нашата конспираторска група. Животът в
имението Муун - атмосфера, изпълнена с далеч повече
дворцови интриги, отколкото с някаква духовност - беше научил
децата ми доста добре как се пазят тайни.
 — Повреди се, тати, изпратиха го на поправка, — отговори му
тя без никакво колебание. Баща й само сви рамене и се върна в
собствената си стая.
Казвам „собствената си”, защото много преди това аз вече
бях напуснала стаите на господаря. Тамошната спалня
приличаше по-скоро на бърлога за дрогиране, отколкото на
някакво място за спане - по кремавия килим се търкаляха
фасове от цигари и празни бутилки от текила, а
видеокасетофонът на съпруга ми беше програмиран така, че на
екрана непрекъснато течеше безконечен набор от всякакви
порнографски видеозаписи.
Взех решението да се махна възможно най-далеч от тази
стая още миналата есен, когато открих, че там Хио Джин диша
кокаин, след като толкова пъти беше давал празни обещания да
спре. Опитах се да лисна кокаина в тоалетната чиния. Той така
жестоко ме наби, че на мен ми се стори, че ще убие бебето в
утробата ми. Накара ме да помета пръснатия бял прах от пода
на банята, като не спираше да ме налага с юмруци. По-късно
Хио Джин щеше да даде и религиозно оправдание на това, че в
полуадекватно състояние е пребил жена, бременна в седмия
месец: искал да ме научи на смирение пред сина на Месията.
Уединеното 18-акрово1 имение, където живеехме в
Ървингтьн, на четиридесет минути от Ню Йорк Сити, е
световният център на Църквата на обединението и дом на
основателя на религиозното движение, което светът познава
като „мунчовци”. Имението, наричано „Ийст Гардън”, беше моят
личен затвор в продължение на четиринадесет години - от деня,
когато преподобният Муун официално ме призова от Корея, за
да стана дете-булка на най-големия му син, наследника на
небесната мисия на Муун и на неговата земна империя. Тогава
бях едва петнадесетгодишна, наивна ученичка, изпълнена с
желание да служи на своя Бог. Сега вече съм на двадесет и
девет - жена, която е готова да потърси равносметка и поправка
на своя живот. Днес вече съм готова да избягам. Ще взема
единственото свято нещо, което имаше в този брак - моите
деца, и ще оставя зад гърба си мъжа, който ме биеше, както и
измамния Месия, който му разрешаваше всичко това - хора,
толкова покварени и грешни, че вече съм сигурна, че Бог никога
не би избрал нито Сан Юнг Муун, нито пък сина му за свои
пратеници на земята.
Лесно е за хората извън Църквата на обединението да се
отнасят с насмешка към мисълта, че изобщо е възможно някой
да повярва на подобни неща. За повечето хора по света името
„мунчовци” извиква образите на младежи с промити мозъци,
които пропиляват живота си в продаването на цветя по
уличните ъгли, за да обогатяват хитрия и примамлив лидер на
един религиозен култ.
Съществува известна истина в подобна представа, но
въпреки всичко този поглед е прекалено опростен. Аз следвах
пътя на своята вяра. Точно както другите деца от
преобладаващите християнски течения са възпитавани да
вярват, че Иисус Христос е Син Божий, изпратен на земята за
Спасител и Изкупител на греховете човешки, така и мен ме
учеха в неделното училище, че достопочтеният Муун бил
избраникът Божий, който да завърши Иисусовата мисия и да
възстанови Райската градина.
Заедно със своята съпруга преподобният Муун щял да стане
основоположник на първото безгрешно, непорочно семейство
Божие. Неговите деца, Непорочните деца, щели да съградят
тази чиста и неопетнена основа. Членове на Църквата на
обединението се присаждат към чистото родословие на
Непорочното семейство чрез сватбени церемонии, уреждани и
благославяни от самия Муун, чиито колосален характер и
многолюдност са привличали вниманието на хората от цял свят.
Вярно е, че подобни вярвания, изолирани от теологията, в
която са вградени, както и от културата, в която са поставили
своя корен, звучат доста нелепо. Но какво да кажем за
чудесата на Иисус? Или за разделянето на Червено море?
Нима Библейските разкази за непорочните раждания и
възкресението не са точно толкова фантастични? Всяко
вярване е въпрос на религиозна вяра. Ако моето се е
различавало по нещо, то е било само по своята сила. Та има ли
по-дълбока, по-невинна вяра от вярата на едно дете?
Но непосредственият опит подлага всяка вяра на проверка.
Преподобният Муун - безгрешен? Децата на Муун - непорочни?
Баща ли - човекът, който демонстрираше пълно пренебрежение
към държавните закони всеки път когато получаваше поредния
хартиен плик, пълен със задкулисните, прикрити,
недекларирани банкноти, събирани от истински почитатели на
вярата? Майка ли - жената, която прекарва толкова много
време по търговските центрове за скъпи и модни облекла, че
когато веднъж учителят на нейния най-малък син го помолил да
опише най-важното занимание в живота на майка си, детето
отговорило:
— Обикаля по магазините.
Най-големият наследник - човекът, който пуши, кара пиян,
злоупотребява с наркотици и се занимава с предбрачен и
извънбрачен секс, в пълен разрез с църковната доктрина?
Значи това е свещеното семейство? Не, това е просто един мит,
който може да бъде поддържан само отдалеч и отстрани.
Дълъг и болезнен беше пътят ми, докато разбера що за
мошеник е преподобният Муун. И всичко това стана възможно
само защото осъзнаването на тези неща в крайна сметка не
успя да разклати вярата ми в Бога. Муун беше изоставил Бога,
както изостави мен и всички останали идеалистично настроени,
изпълнени с доверие свои последователи. Бог обаче не ме
изостави. Именно към Бога се обръщах в моменти на самота и
отчаяние - една съкрушена девойка в непознат дом, в чужда
страна, която отправяше жадни молитви за помощ. Бог
единствен беше Този, който ми даваше утеха - на мен, детето в
ролята на съпруга, оставено в ръцете на мъж, който ме
третираше или като играчка за сексуални удоволствия, или като
отдушник за ужасните си пристъпи на ярост.
И пак Бог ме напътстваше, когато накрая взех да наглеждам
спящите си деца и куфарите, които бях приготвяла тайно
седмици наред. Доверието ми в Сан Юн Муун беше в центъра
на целия ми живот в продължение на двадесет и девет години,
но една опустошена вяра не може да се мери с майчината
любов. Децата ми бяха моят единствен източник на радост в
изолирания, отровен свят на Непорочното семейство. Бях
длъжна да избягам именно заради тях, а и заради мен самата.
Когато за първи път съобщих на най-големите, че имам
намерението да се махна, нито едно от тях не избра да остане,
макар добре да знаеха, че това ще бъде краят на пребогатия
начин на живот, който можеха да си позволят дотогава. Там,
където отивахме, нямаше да ги има огромните къщи, личните
шофьори, плувните басейни с олимпийски размери,
собствените площи за игра на кегли, уроците по езда, частните
школи, японските възпитатели или пък луксозните ваканции.
Вън от стените на крепостта Муун те вече нямаше да бъдат
превъзнасяни като непорочните деца на Месията. Нямаше да
има благоговейни членове на църквата, които да им се кланят и
да се надпреварват да им прислужват.
— Ние просто искаме да живеем в някоя къщичка заедно с
теб, мамо — каза най-голямата ми дъщеря, чиито скромни
представи бяха точно отражение на моите.
Въпреки това обаче някакво колебание и една неочаквана
тъга не ме оставиха да заспя през по-голямата част от нощта.
Дълго след като целият дом утихна, аз тихо крачех по
коридорите и добре познатите стаи от имението, редях молитви
в душата си, а по очите ми се стичаха безшумни сълзи. Всеки
път когато затворех очи, съзнанието ми се изпълваше с всички
онези въпроси, които не бяха спирали да ме преследват вече
месеци наред. Правилно ли постъпвах? Дали моето напускане
действително беше израз на волята Божия или само едно
доказателство за собствената ми немощ? Защо не успях да
накарам съпруга си да ме обикне? Защо не успях да го
променя? Дали да не остана и да се моля един ден, когато
порасне, моят син да върне Църквата на обединението по
верния път?
Измъчваха ме и още по-тежки страхове. Щом се откажем от
обкръжението на преподобния Сан Юн Муун, и аз, и децата ми
ще бъдем заклеймени като духовни предатели, но дали това ще
постави под заплаха и нашето физическо оцеляване? Ако
избягам, дали църквата няма да ме издири, за да ми затвори
устата? Но пък какво щеше да бъде по-безопасното в случай, че
остана? Колко пъти Хио Джин ме е заплашвал, че ще убие и
мен, и децата ми? А аз знаех, че е в състояние да изпълни
заплахите си, когато беше силно дрогиран или пиян. Имаше
предостатъчно пистолети за тази цел - цял арсенал, закупен със
средства на църквата и използван от него, за да тероризира не
само мен, но и всеки друг, който му се изпречи на пътя.
Напомнях си, че не действам прибързано. Бях започнала да
планирам този ден още от предишната зима - след последната,
най-безочлива изневяра на Хио Джин, която изкара от
традиционното му безразличие дори преподобния Муун. Когато
обаче Отецът продължи да настоява, че аз съм човекът, който
носи вината за греховете на моя мъж, че тъкмо моят провал
като съпруга е причина за своеволията на неговия син, тогава
ми стана повече от ясно, че трябва да се махна.
Предприех всички необходими предпазни мерки. Започнах да
спестявам пари веднага щом взех решението да избягам.
Изтеглих парите от банката, които бях заделила за
образованието на децата. Заделях всеки възможен долар от
хилядите, които госпожа Муун периодически ми даваше на ръка
за ежедневни нужди; след като тя ме отведе в един от най-
скъпите бутици, за да ме облече подходящо за църковната
церемония по случай раждането на моето бебе, аз облякох
тоалета, купен за хиляда долара, така, че етикетите с цените
бяха дискретно пъхнати навътре, за да не се виждат. На другия
ден върнах дрехите и получих обратно в брой платените за тях
пари.
С помощта на брат ми и неговата съпруга, най-голямата
дъщеря на преподобния Муун, си намерих скромна къща в един
град в щата Масачузетс, където те двамата вече живееха като
заточеници, далеч от останалата част на фамилията Муун.
Изпитах завист към тези хора, когато в началото напуснаха
църквата, но ето че сега, едва няколко години по-късно, аз
също се озовах при тях с надеждата, че ще ми помогнат да
стигна до свободата, която сами бяха намерили. За тях двамата
бях преживяла точно толкова притеснения, колкото и за
собствените си родители, членуващи в избраната група на
първите корейски последователи на Муун, които обаче
напуснаха отвратени Църквата на обединението горе-долу по
същото време. И сега родителите ми с нетърпение чакаха в
Корея да получат от брат ми вестта, че съм свободна.
Бях му толкова благодарна. Прекалено често приемах
помощта и подкрепата на моя брат за нещо съвсем нормално, и
то още от детската ми възраст. Даже когато помежду ни имаше
противоречия - както всъщност често се случваше, Джин винаги
ми подаваше ръка в случай на нужда. Именно той намери
адвокатите, които ми дадоха напътствия как да предпазя себе
си и децата си, щом успеем да се освободим. По техен съвет
определихме и точния ден, в който щяхме да напуснем. Бяхме
решили това да бъде вторник, защото бракоразводната колегия
на Масачузетската област, в която щяхме да живеем, тъкмо
разглеждаше молбите на малтретирани жени срядата да бъде
ден, в който да се възпират процедурите срещу техните
агресивни партньори.
Опитах се също така да защитя и хората, които оставях след
себе си. Кумико беше бавачка на моите деца в продължение на
пет години. Тя бе искрено вярваща японска последователка на
църквата, също както и нейният съпруг - градинар в имението
„Ийст Гардън”. Седмици наред тя ме виждаше как опаковам
багажи, но не каза нищо. Пито един последовател на църквата
не можеше да си позволи наглостта да задава въпроси на член
от Непорочното семейство. Но пък и години наред тя беше пряк
свидетел на болката, която търпях. Притеснявах се да не я
извикат да дава обяснения, когато преподобният Муун научи, че
сме се изнесли.
Месец преди да избягаме, аз попитах Кумико къде по света
най-много би искала да живее заедно със своя съпруг.
Желанието им беше да се върнат в Япония, при неговите
родители. Те били вече възрастни хора, а пък той -
единственото им дете. Искаха да се върнат у дома, за да се
грижат за своите родители.
Знаех, че нито една промяна в персонала на „Ийст Гардън” не
се извършва без одобрението на госпожа Муун, или Мама,
както обикновено я наричахме. Двадесет и три години по-млада
от вече застаряващия преподобен Муун, тя все по-изразено
придобива ролята на скритата движеща сила зад царския
престол. Никога не съм била близка с нея - донякъде и заради
това, че се ограждаше с жадни за власт подлизурковци, които
издигаха своето собствено положение, като й докладваха за
забелязваните у мен недостатъци в качеството ми на съпруга
или майка - но пък дългогодишният ми опит ме беше научил как
точно да придумвам Мама за някоя и друга услуга.
Колкото повече разказвах, толкова повече усещах, че
разкрасявам цялата история. Според моите описания,
родителите на съпруга на Кумико бяха не само възрастни, но и
болни хора. Ето защо на двамата им се налагало да се върнат в
Япония, за да се грижат за тях. Бях готова по-скоро да остана
без бавачка на децата си, отколкото да им бъда пречка да
изпълнят своя морален дълг. Знаех, че последното ще има
нужното въздействие върху Мама. Та колко пъти Татко се беше
оплаквал, че персоналът около него е прекалено голям и
изисква прекалено много средства, за да се осигурява
издръжка и подслон на всички? Една бавачка и един градинар
по-малко щяха да бъдат заслуга в полза на Мама. Тя с
готовност се съгласи да ги освободи, като ми каза, че мога да
бъда сигурна, че Питър Ким, личният помощник на преподобния
Муун, щял да им даде пари за пътуването. Те отлетяха за
Япония два дни преди да се измъкнем ние.
На друга млада жена, която ми помагаше в гледането на
бебето, й предстоеше скоро да се омъжи в родната Корея за
един от охранителите на „Ийст Гардън”. Аз й казах да удължи
престоя си у дома до октомври месец - с надеждата, че времето
ще бъде достатъчно, за да има някаква дистанция между
нашето измъкване и нейното завръщане.
Откакто преподобният Муун си бе съградил къща за двадесет
и четири милиона долара, както и център за конференции в
този имот, ние споделяхме общата площ от деветнадесет стаи в
голямата къща в „Ийст Гардън” заедно със сестрата на Хио
Джин, Ин Джин, и нейното семейство. За късмет - или според
Божия план, те бяха заминали предния уикенд и все още не се
бяха върнали. Но даже да бе заподозряна, че може би съм
решила да си тръгна, Ин Джин никога нямаше да приеме това
сериозно. Навярно щеше да помисли, че като си взимам
децата, се опитвам да сплаша Хио Джин, за да се държи по-
добре. Че може би искам да му дам урок. И сигурно ще се
върна. Нито Ин Джин, нито който и да било друг от фамилията
Муун беше в състояние да повярва, че аз мога да си замина
завинаги.
Истината е, че всъщност никой от тях не ме познаваше
достатъчно добре, за да знае какво бих могла да направя.
Всички тези хора изобщо дори не ме познаваха. За
четиринадесет години живот в сърцевината на фамилията Муун,
никой никога, поне веднъж, не ме беше попитал какво точно
мисля и чувствам. Те нареждаха - аз се подчинявах. Вече беше
дошло времето да се възползвам от тяхното неведение.
Тихичко вдигнах Шин Хуун. Тази сутрин той ставаше на девет
месеца и беше толкова добро бебе - не се разплака, докато го
обличах с детското комбинезонче с къс ръкав, след което
внимателно събудих неговите братчета и сестричета.
Предупредих ги да се облекат тихичко, а аз отидох да посрещна
Маделин.
През последната година Маделин Преториъс се беше
превърнала в моята най-близка и истинска приятелка. Ами да,
като редовен обект за свръзка на мобилния ми телефон, тя
беше влязла в ролята на моя инструмент за бягство. Маделин
бе подмамена да се присъедини към Църквата на обединението
десет години преди това по време на една случайна среща с
мунист на някакъв рибарски кей, докато била на почивка в Сан
Франциско. Това е класическа техника за вербуване на тази
църква - да предложиш приятелските си услуги на човек, който
пътува сам далеч от родния си дом. Разговорът бързо минава
през шеговитите реплики и се насочва към философски
коментари, за да се стигне до идеите на църквата. Успешната
среща обикновено завършва със съгласие от страна на туриста
да посети поне една лекция или среща. Някои от тях никога
повече не се завръщат в дома си.
През последните три години Маделин беше работила за Хио
Джин в Манхатън Сентър Стюдиос - звукозаписната апаратура,
с която църквата разполага в Ню Йорк Сити. Тя самата бе пряк
свидетел на кокаиновите злоупотреби на моя съпруг, както и на
бесния му нрав. Когато й доверих намерението си да избягам,
тя ми предложи помощта си. Това бе доста опасно. Ако той
разбереше, че ми е помагала, щеше да се нахвърли и върху
нея.
Хио Джин така или иначе вече подозираше за нашето
приятелство. Само няколко седмици преди това ни беше
заварил да си говорим тихичко в кухнята на чаша чай. Нареди
ми веднага да се кача горе, а Маделин изгони от „Ийст Гардън”.
После дойде горе при мен и ме заплаши, че ще ми натроши
пръстите един по един, ако си позволя да търся лично
приятелство с член на църквата. Подобни заплахи бяха типични
за неговото властно и деспотично поведение.
Докато излизах, направо потръпнах при спомена за опитите
на моя съпруг да ме държи под контрол. Помахах с ръка на
градинаря и охранителите, когато минах сама с колата през
железните порти на „Ийст Гардън”, за да се срещна с моята
приятелка. Тя ме чакаше пред местния магазин за готови храни.
После щях тайно да я вмъкна в двора около къщата, точно
както тайно измъквах нашите вещи от имението в продължение
на седмици. Почти ежедневно бях минавала покрай
повсеместните охранителни камери заедно със столовете,
лампите, кутиите и куфарите. Хората от охраната явно бяха
останали с впечатлението, че просто си сменям мебелите и
пренасям на склад стари дрехи в „Белведере”, друго имение на
Муун, разположено по-надолу по същия път. Госпожа Муун го
правеше непрекъснато.
В действителност аз пътувах до града, до складовото
помещение, което бях наела, за да побере цялата необходима
покъщнина за един нов живот. Ето че беше дошъл денят и ние
самите да поемем натам. Брат ми и Маделин ме чакаха.
Улиците на Ървингтън и Таритаун бяха тихи. Беше в разгара
на лятото, когато туристите, търсещи духа на Уошингтън Ървинг
и неговата Спяща красавица, споделяха крайградските области
редом до местните им жители. Но все още беше прекалено
ранен час, за да оживят улиците. Видях Маделин на уговорения
уличен ъгъл и я вмъкнах тайно в двора на къщата, скрита под
едно одеяло, за да ми помогне с децата. Щяхме да дойдем пак
тук, на същия ъгъл, за да върнем нейната кола, да се срещнем с
моя брат и с една каравана да отпътуваме заедно към
Масачузетс.
След като натоварихме и последния куфар във фургона,
Маделин и аз преведохме пет боси деца на пръсти покрай
стаята на господаря, после надолу по главното стълбище и
излязохме през предната врата. Техният баща никога не си
правеше труда да се помръдне от стаята си.
Маделин набута децата във всеки възможен процеп на
препълнения фургон, след което се пъхна отпред до
шофьорското място, като внимателно прикриваше с одеала и
себе си, и децата. Спуснах фургона бавно надолу по дългата,
лъкатушна алея, оградена от двете страни с древни брястове, и
излязох през централния портал, като се усмихнах на
охранителя, който беше дошъл да работи тук едва преди
няколко дни. Излязох от „Ийст Гардън” и поех надолу по
Санисайд лейн. Дори не се обърнах назад.
 Глава 1
Преподобният Сан Мюн Муун е дребен, набит човек с
оредяваща сива коса, която боядисва в катраненочерен цвят.
Ако минете покрай него на някоя улица в Сеул, няма дори да го
забележите - толкова е невзрачен на вид.
По образование е електроинженер. Неговата реч е
забележителна не толкова със своето интересно и
привлекателно съдържание, колкото с безкрайната си
продължителност - той е в състояние да дърдори едни и същи
неща на корейски език в продължение на часове. Трудно му се
разбира, когато проповядва па английски, и при това често-
често изпуска неволни изблици на смях, щом усети, че съвсем
обърква езика.
Как тогава този седемдесет и осем годишен син на фермер е
поел водачеството на цяло религиозно движение, което е
успяло да подмами милиони хора по целия свят, трупайки
богатства от плодовете на техните мъки и усилия? Отговорът е
тясно свързан не само с личността на този човек, но също така
и с времето, и с мястото, където възниква Обединителната
църква.
Ако бяха изречени от някоя улична трибуна на площада пред
Ню Йорк Таймс, месианските послания на преподобния Сан
Мюн Муун щяха да прозвучат като разпалени бръщолевения на
един умопобъркан, но преподобният Муун изниква на корейска
земя като издънка, посята от конкретните обстоятелства в
духовните традиции в моята страна, както и от нейното
размирно столетие на чужда окупация, гражданска война и
политическо разделение.
Корея е земя със специфично географско разположение -
полуостров, който е както свързан, така и разделен от
източната част на континентална Азия чрез Източнокорейските
планини и чрез реките Ялудзян и Туманкан. Тези естествени
бариери векове наред са държали моята родина изолирана от
външния свят, точно както нейните най-високи двадесет и шест
планински върха държат в изолация и самите хора.
Постигнатата национална идентичност и общият език в
страната ни е всъщност едно истинско чудо.
 Когато в Корея все пак успяло да проникне чуждо влияние, то
дошло от Китай през планинските проходи на север, както и от
Япония, чийто най-голям остров, Хоншу, е разположен само на
120 мили на изток, в Японско море. Поради стратегическото
разположение на Корея, историята на тази държава е
заприличала на дребна скарида, безмилостно подмятана в
жестоката битка на китовете. Какви ли не пришелци, алчни да
експлоатират пристанищата и природните залежи на страната,
са идвали в Корея със своята търговия и култура, а твърде
често - и със своите оръжия. Редом с това са внасяли и
собствените си религии.
Националната корейска религия е вид древен шаманизъм.
Шаманите, или мудангите, както ги наричаме тук, са хора, за
които се вярва, че притежават специални дарби за общуване с
духовния свят. Те предсказват бъдещето или отправят молитви
към духовете за различни благодеяния, от рода на обилна
жътва или избавяне от някакво страдание, каквото например са
болестите. Освен това те могат да общуват и с духовете, които
според народните вярвания обитават горите и планините, а
също и отделни дървета и скали.
Когато през IV век китайците внасят в Корея будизма, тези
народни поверия не изчезват, нито пък се обособяват в отделна
религия, подобно на таоизма в Китай или шинтоизма в Япония.
Корейците просто присаждат нашите древни вярвания към
будистките учения и така успяват да ги запазят като
доминираща религия в Корея чак до XIV век. По същия начин,
когато през следващите пет столетия конфуцианството укрепва
своите позиции и започва да заема важно място в религиозния
живот, това пак става редом с народната традиция, а не на
нейно място.
Този процес на вливане на местните вярвания в други
религиозни доктрини продължава и през XIX век, когато
будизмът претърпява нов подем и в Корея влиза
християнството. Дори днес, когато християнството е най-бързо
разрастващата се религия в една все още преобладаващо
будистка държава, фолклорът продължава да оказва мощно
влияние даже върху въображението на корейците с най-
съвременен начин на мислене. Същият християнин, който
сутрин посещава неделните църковни служби, в следобедните
часове може да направи и жертвоприношение пред бога на
дома, без да вижда каквото и да било противоречие в това.
В моята култура, освен древната почит към духовния свят и
към вероизповеданията на предците, съществува и един силен
месиански дух. Именно вярването, че Месията или Пратеникът
на Верния път ще дойде от Корея, проправя пътя за
навлизането на християнството в тази страна преди един век.
Това схващане си има своите корени в будистката представа за
Метрея и конфуцианската идея за Джин-Ин, или Истинския
човек, както и в корейските пророчески книги от типа на „Чун
Гам Нок”.
Пак по същия начин, от най-древните легенди в страната, се
ражда и схващането, че кралете притежават божествено право
за власт. Още като деца ние всички научаваме едно древно
корейско предание, или мита за Тангун. Тангун бил син на
небесния дух Хуан-Ун, който пък бил син на Бога на небето,
Хуан-Ин. Според легендата, Хуан-Ин дал разрешение на своя
син да слезе от небето и да създаде Небесно царство на
земята. Хуан-Ун дошъл в Корея. Там той срещнал един тигър и
една мечка, които го попитали как могат да станат хора. Хуан-
Ун им дал да опитат някаква свещена храна. Мечката се
подчинила и била превърната в жена. Тигърът обаче не се
подчинил и бил принуден да си остане звяр. Хуан-Ун се оженил
за жената, а от този съюз между небесния дух и мечката се
родил Тангун. Тангун установил своите кралски покои в Пхенян,
а царството си на земята нарекъл Цосън.
Именно на такава благодатна почва са пуснали корен
месианските идеи на преподобния Сан Мюн Муун през втората
половина на двадесети век. Каква част от неговата официална
биография съвпада с чистата истина и каква част е само една
митологизирана измислица е въпрос, който никога не съм си
задавала като дете. Аз поглъщах историята за преподобния
Муун точно така, както оризът поема водата. Още от раждането
си бях поучавана, че той е не просто свят човек, не просто
пророк. А миропомазан избраник Божий. Той бил Спасителят от
Второто пришествие - небесният водач, който под свои
напътствия щял да обедини световните религии и да създаде
Небесното царство на земята. Осъдителните атаки от
представителите на големите вероизповедания към ролята му
на религиозен водач били сходни с преследването на Иисус,
чиято мисия преподобният Муун по божествено внушение бил
призван да завърши.
Преподобният Сан Мюн Муун е роден с името Ян Мюн Муун в
малко селце на една далечна пхенянска провинция в
северозападна Корея, на три мили от крайбрежието, на 6
януари 1920 година, петото от осем деца. Родното му име в
превод означава „светещият дракон”. То обаче се превърнало в
проблем за по-нататъшния му живот. И тъй като драконът е
символ на сатаната, той променил името си в Сан Мюн Муун
веднага щом станал странстващ проповедник.
По времето, когато се ражда преподобният Муун, моята
страна носела тежкото страдалческо бреме на японското
владичество. Япония превзема Корея през 1905 и окупацията
продължава чак до края на Втората световна война.
Християните представлявали едва 1 % от корейското население
през този период, но християнството не спирало да печели все
по-ревностни привърженици в нашето многослойно общество.
Към средата на 80-те години на миналия век в Корея пристигат
протестантски мисионери от Европа. Техните идеи успели да
оцелеят и да се съхранят, въпреки пълното им противоречие с
древните местни вярвания, а това донякъде станало възможно
и благодарение на християнското проповядване, че всеки
отделен човек е рожба на Бога - една почти революционна идея
в онова все още закостеняло, феодално общество.
В древното корейско кралство Сила даже аристокрацията
била разделена на степени според Така наречената система на
кръвния ранг, или „колпюнже”. Елитът се делял на три класи:
„сонгол”, или класата на божествената кръв, от която
произлизали свещените крале; „цингол”, класата на чистата
кръв, или висшата аристокрация; и „тупюм”, старшински класи,
които включвали всички останали членове на аристокрацията.
Впоследствие това деление оказало влияние и върху Сан Мюн
Муун при организирането на неговата собствена религия.
Повечето корейци, естествено, били бедни фермери, не
аристократи. Християнството обаче им предлага надеждата, че
даже и на земята да няма равенство, то на Небето ще го
намерят. Макар и малко на брой, християнските църкви се
превръщат в средище на противодействие срещу окупаторските
сили. Година преди да се роди Сан Мюн Муун, е изработена
Декларацията за независимост от колониална Япония и в
нейното съставяне се включват един съюз на протестантски
свещеници, а също така будистки монаси и лидерите на много
други месиански религиозни секти, които тъкмо тогава добиват
популярност в Корея. Хората, подписали декларацията, са
арестувани и изпратени в затвора.
Въпреки това поражение множество християнски лидери -
онези, които не дали своя принос за декларацията - започват
още по-силна агитация за прекратяване на японската окупация,
когато през 1925 колониалното правителство налага японския
за национален език на Корея и въвежда заповедта за
шинтоистки олтар. От корейските деца се изисквало да
признават божествения произход на японския император, както
и да присъствуват на свещените ритуали в памет на неговите
предшественици. На всяко корейско семейство било
заповядано да съгради шинтоистки олтар в дома си. Две хиляди
християни, които отказват да направят това, са изпратени в
затвора, десетки други са екзекутирани.
По времето, когато семейството на преподобния Муун
приема вярата на презвитерианството, през 1930, вече става
очебийно както икономическото злополучие в резултат на
японската окупация, така и непрестанните религиозни гонения.
По-голямата част от корейските фермери били арендатори. И
макар че произвеждали рекордни количества ориз, огромна
част от него се изнасял за Япония, докато местното население
гладувало. Японските граждани представлявали едва 5% от
работната сила, но пък те заемали почти всички отговорни
длъжности в промишлеността. Така например, през 1932
японските фирми притежавали 92% от действащите мини в
страната, но корейските миньори били хората, които блъскали
под земята, за да се приберат след това в неотопляваните си
бараки над земята. Онези корейци, които имали щастието да
попаднат на служба в правителството, разполагали само с
ограничен достъп до по-ниските постове на властта.
Именно такъв гнет и безправие били съпътстващият фон от
детските години на Сан Мюн Муун. Твърди се, че той се
проявявал като прилежно и набожно момче, като искрен
презвитерианец, който стриктно следвал правилата на новата
вяра, приета от семейството му, когато бил на десет години.
Всичко това обаче се променило през една Великденска утрин
на 1936 година, когато Сан Мюн Муун вече бил на шестнадесет.
Той бил потънал в дълбока молитва на един планински склон,
когато, по неговите собствени твърдения, му се явил сам Иисус
и му казал, че Бог иска от него да доведе докрай делото, което
Христос не успял да завърши на земята. Защото въпреки че
Христовата смърт на кръста донесла духовното спасение на
човечеството, Неговото разпъване дошло преди Той да успее
да завърши мисията Си за физическото избавление на човека
чрез връщат нето на Райската градина на земята.
В началото момчето не желаело да слуша, но Иисус убедил
Сан Мюн Муун, че Корея е новият Израил - земята, избрана от
Бога за Второто пришествие. Пак Божия била волята именно
той да създаде Съвършеното Божие семейство на земята. По-
късно преподобният Муун ще пише следното за това свое
видение: „Още в най-ранните ми години Бог ме призова да бъда
инструмент за Неговата мисия... Всецяло отдаден в търсенето
на истината, аз преброждах върхове и бездни на духовния свят.
Внезапно за мен дойде мигът, когато небесата се разтвориха и
аз получих изключителната привилегия да вляза в директно
общение с Иисус Христос и с живия Бог. Оттогава насам съм
получавал множество поразителни откровения.”
Сан Мюн Муун никога не е имал някаква официална
богословска подготовка. Две години след първото си видение
той заминал за Сеул, за да учи електроинженерство, след което
- за Япония, през 1941, за да продължи образованието си в
университета „Васеда”. Там, според историците на църквата, се
присъединява към нелегалното движение за освобождаване на
Корея от чуждата окупация. Той продължил своето лично
търсене на истината и сам предприемал пътувания в духовния
свят, за да говори директно с Иисус, с Мойсей, с Буда, със
Сатаната и със самия Бог. Как точно е осъществявал тези
разнолики преобразявания, и до днес си остава една от
мистериите на Обединителната църква.
Учението на преподобния Муун е изложено в „Божествения
принцип” - писмено свидетелство, създавано в продължение на
много години като плод на откровенията, които преподобният
Муун твърди, че получавал по време на молитви, при
изучаването на Библията, както и чрез своите собствени
разговори с Бога и великите пророци. „Божественият принцип” е
настолна книга на Обединителната църква, която обаче не е
написана лично от самия Сан Мюн Муун. Ой Вон Йо, първият
председател на църквата, както и един от първите
последователи на преподобния Муун, написва „Божествения
принцип” въз основа на записките на вожда, както и на
съвместните им разговори за получаваните от него откровения.
Куан Ил Ио, биограф на тази църква, обяснява, че
преподобният Муун не бил в състояние да записва достатъчно
бързо божествените откровения, които получавал. „Той пишел
изключително бързо с молив в своята тетрадка. До него седял
друг човек, който непрекъснато подострял нов молив, но просто
не бил в състояние да следва такава скорост на писане.
Моливът на нашия Отец се изтънявал още преди другият човек
да успее да наостри следващия - толкова бързо пишел. Именно
това било началото на книгата „Божествения принцип.”
Ако „Божественият Принцип” трябва да се приеме за
свидетелство, писано по вдъхновение свише, тогава са
непонятни ужасният брой заемки и имитации в целия му текст.
Всичките 556 страници от книгата на Обединителната църква
представляват синтез от шаманизъм, будизъм,
неоконфуцианство и християнство. Правят се непрекъснати
заемки от Библията, от източната философия, от корейските
легенди, както и от популярните религиозни движения от
младежките години на Муун, за да се съшие оттук-оттам една
доста скърпена теология, поставяща в своя център фигурата на
преподобния Муун.
Съвременните корени на Обединителната църква могат да
бъдат открити в циондожио - религията на Небесния път,
известна първоначално като тонжак, или Източното учение,
сектантска формация от XIX век, тясно свързана с корейската
традиционна религия. Подобно на Обединителната църква,
религията циондожио проповядва, че духът на всеки отделен
индивид е сътворен от Бога, че нашите души са вечни и че един
ден всички религии ще бъдат обединени.
Даже основната догма на Обединителната църква, че
Падението е предизвикано не защото Ева опитва забранения
плод, а защото осъществява сексуален контакт със Сатаната,
не е идея на преподобния Муун. С тази теория той се запознава
през 1945, когато в продължение на шест месеца учи при
някакъв ясновидец на име Бек Муун Ким в Израилтянския
манастир в Сеул. Ким поучавал, че Райската градина може да
бъде възстановена единствено чрез очистване на кръвта.
Грехът на Ева, според тази теория, бил предаден на
следващите поколения чрез кръвосмешението със Сатаната.
Част от мисията на Иисус била да очисти наследствената
обремененост на човека, като се ожени и положи началото на
непорочно потомство. Той обаче бил убит преди да успее да
изпълни Божия план. Ето защо смъртта на Иисус донесла
духовно, но не и физическо спасение на света.
Ким не бил единственият поддръжник на това вярване. През
1935 жена на име Ким Сьонгдо става основателка на Божията
църква в Цулсон, Северна Корея. Тя твърдяла, че й се явил сам
Иисус, за да й даде едно доста сходно обяснение за сексуалния
характер на Падението, като й обещал също така, че новият
Месия ще се върне първо в Корея. Тя поучавала своите
последователи, че сексуалното въздържание, дори в брачните
отношения, е необходимо условие за създаването на
достатъчно чиста среда, която да може да приеме Спасителя от
Второто пришествие. След смъртта й нейните последователи се
присъединяват към Обединителната църква и приемат
преподобния Муун за Месията.
В „Божествения принцип” се отдава нужното признание за
влиянието на древната месианска традиция, заложена в
корейската религиозна мисъл.
„Още от 500-та година, от управлението на династията Уи,
корейският народ, подобно на трети Израил, вярва, че Царят на
Правдата ще се яви по тези земи и полагайки началото на
Милениума, ще започне да получава почитта на всички народи
по света. Именно тази вяра е вдъхвала сили на хората да не се
огъват пред горчивите обрати в историята, а да чакат идването
на обещаното време. Именно тази била представата на
корейския народ за Месията, в която те вярвали според текста
на „Шун Гам Нок”, книга на пророчествата... В точен превод
Царят на Правдата е Шун-До Рюн (идващият по воля Божия) -
типично корейско название на Спасителя от Второто
пришествие. Чрез „Шун Гам Нок”, още преди идването на
християнството в Корея, Бог е разкрил, че Месията ще дойде
отново в една по-късна епоха и то именно в Корея. Днес
мнозина учени са стигнали до констатацията, че по-голямата
част от пророчествата в тази книга съвпадат с пророчествата от
Библията.”
Обединителната църква учи, че Бог избрал именно Сан Мюн
Муун да изпълни тази роля. Уводът на „Божествения Принцип”,
публикуван от Обединителната църква през 1973, дава ясно и
категорично обяснение по този въпрос. „С приближаването към
уреченото време, Бог ни изпраща Свой пратеник, за да разреши
фундаменталните въпроси на живота и вселената. Неговото
име е Сан Мюн Муун. В продължение на десетилетия той се е
лутал из необятния духовен свят в търсене на абсолютната
истина. По този свой път бил подлаган на страдания, които не
биха могли да се поберат в представите на нито едно човешко
същество, живяло на този свят. Бог единствен ще остане техен
свидетел. Помнейки правилото, че никой не би могъл да стигне
до абсолютната истина, за да спаси човечеството, без сам да
премине през най-тежки и горчиви изпитания, той смело се
изправял срещу набезите на пълчища от демонски сили, както в
духовния, така и във физическия свят, и накрая надделял над
всички тях.”
Задачата на преподобния Муун била да завърши мисията на
Иисус. Той трябвало да се ожени за съвършена жена и да
възстанови състоянието на човечеството до онова
съвършенство, което съществувало в Райската градина. Заедно
със своята съпруга щели да станат Съвършените родители на
света. Те щели да бъдат безгрешни, както и техните деца.
Семейните двойки, благословени от преподобния Муун,
трябвало да станат част от това чистокръвно родословие и да
имат гарантирано място на Небето.
Всеки от нас, в ролята си индивид, ще има своята активна
роля и позиция в тази възродителна драма. Преди Месията
окончателно да успее да установи Рая на земята, човечеството
трябва да изкупи греховете от своето минало. Според
терминологията на Обединителната църква, хората трябва да
плащат „неустойка”, с която да овъзмездяват Бог заради
миналите провинения на човечеството. Строгите правила на
поведение, налагани от Обединителната църква - никакво
пушене, никакво пиене, никакъв хазарт, никакви извънбрачни
връзки - са предназначени да помагат на отделните индивиди в
осъществяването на тази задача.
„Заключението от принципа е, че човек трябва да се стреми
да обича Съвършените родители много повече от самия себе
си, от своя брачен партньор и от децата си”, пише Сан Мюн
Муун. „В резултат на всичко това Съвършеният Отец се
превръща в стеблото, около което се съсредоточават всички
деца и техните идни поколения.”
Твърди се, че животът на преподобния Муун бил образец на
доброволна саможертва и търпеливо страдание. Според
историците на тази църква, той бил арестуван за първи път през
1945 по обвинение в използването на фалшиви дари за
закупуване на ябълки - задържат го комунистически чиновници,
които имат подозрения, че е шпионин от Юга.
Когато започнал своите публични проповеди в Пхенян,
идеите му са открито заклеймени като ерес от християнските
свещеници, а също така обявени за незаконни от местните
комунистически власти. Годината била 1947. Градът се намирал
под окупацията на съветските войски. Корея скоро щяла да
бъде официално разделена на две държави - Северна,
комунистическа Корея, под властта на Съветския съюз, и
Южна, демократична Корея, под влиянието на САЩ. Твърди се,
че комунистическите власти подложили на изтезания Сан Мюн
Муун, след което захвърлили тялото му извън портите на
затвора, където той бил намерен и със старателни грижи върнат
към живот от един от неговите първи последователи, Вон Пил
Ким. Преподобният Муун възстановил своите проповеди
въпреки забраната върху религиозните учения, наложена от
комунистическата власт.
Така и не го оставили дълго на свобода. Той бил арестуван
отново през 1948, този път за „внасяне на смут в обществото”.
Обвинението било потвърдено, след което го пратили в затвора
„Хунгнам” - трудов лагер, където затворниците често били
принуждавани да работят до издъхване. По неговите собствени
думи, като затворник № 596, преподобният Муун бил-подлаган
на глад и свръхтежка работа - принуждавали го да носи 50-
килограмови чували с тор и да ги товари на вагони. Амониевият
сулфат в тази тор прогорил кожата на ръцете му, но така и
никой никога не го чул да се оплаква по време на тези две
години и осем месеца престой в лагера.
„Никога не съм се молил от немощ. Никога не съм търсил
помощ. Как бих могъл да кажа за страданията си на Бога, моя
Отец, и така да причиня двойно повече скръб в Неговото сърце.
Можех само да му казвам, че страданията никога няма да ме
сломят”, пише той.
Корените на това твърдо противопоставяне от страна на
Обединителната църква срещу международния комунизъм
идват от личния житейски опит на преподобния Муун. Неговите
антикомунистически политически убеждения се превърнали във
фундаментален принцип на религиозната му философия. През
останалата част от века същите тези убеждения го правят
съюзник на антикомунистическите правителства в Южна Корея,
независимо колко деспотични са те.
По време на престоя му в затвора войски от Северна Корея
нахлуват в южната част и предизвикват гражданска война,
която довежда до официално политическо разделение на
полуострова. Въоръжените сили на Обединените нации
изтласкват комунистическите войски на север, отвъд тридесет и
осмия паралел, и през октомври 1950, силите на ОН
освобождават затвора „Хунгнам” - точно ден, преди да бъде
извършена предвидената екзекуция на Муун, както той сам
твърди. Когато го освободили, преподобният Муун, заедно с
други двама последователи, Вон Пил Ким и Цун Хуа Пак, поели
пеша по дългия път до Южна Корея. Според легендите на
църквата преподобният Муун носил Пак на гръб в продължение
на стотици мили, след като последният наранил крака си. Една
размазана снимка на този негов подвиг се тачи почти като
икона в Обединителната църква.
През 1951 преподобният Муун се установил в пристанищния
град Пусан, където на малък склон саморъчно построил своята
първа църква. С пръстения си под, със стените си от кал и
покрива, направен от дървени остатъци и армейски
продоволствени сандъчета, църквата не била нищо повече от
една кална барака. Градът гъмжал от войници и бежанци,
прогонени от войната. Денем преподобният Муун помагал като
общ работник на пристанището, а вечер отново подхващал
своите проповеди.
 Официалните биографи на преподобния Муун винаги
пропускат факта, че той се оженил през април 1945, на
двадесет и пет годишна възраст. Година по-късно съпругата му,
Сунгил Цуа, му родила син, Сан Джин. Те живеели в Сеул,
когато на 6 юни 1946 преподобният Муун тръгнал към пазара,
за да купи ориз. Днес той твърди, че по пътя на връщане му се
явил Бог и му наредил да тръгне незабавно за Северна Корея,
за да проповядва. Така Сан Мюн Муун, който поучава, че е
съвършеният Отец на всички Божии чеда, изоставил своята
съпруга и тримесечния си син без каквото и да било обяснение.
Цели шест години те така и не го видели, нито пък получили
някаква вест от него.
Едва когато през 1951 преподобният Муун пристигнал в
Пусан заедно с последователите си, Сунгил Цуа отново успяла
да се събере със своя съпруг. Те обаче не останали дълго
време заедно. През 1954 съпругата и синът му се пренесли
заедно с преподобния Муун в Сеул, където той основал
Обединителната църква, официално известна като „Асоциация
на Светия Дух за обединение на световното християнство”, но
не след дълго бракът им се разпаднал. Преподобният Муун не
обича да говори за този свой брак, обобщавайки позицията си с
едно-единствено изречение: „При наличието на толкова
християни, които се противопоставяха на нашето движение,
моята първа съпруга също се поддаде на тяхното влияние, но
тъй като беше слаб човек, това причини разрив в семейството
ни и аз се разведох”, пише той. Звучи така, сякаш Сунгил Цуа и
техният син, Сан Джин, просто са престанали да съществуват.
„Съпругата на преподобния Муун ставала все по-нещастна от
това, че той бил изцяло посветен на членовете, които се
присъединявали към неговото движение, и в крайна сметка
поискала развод”, пише Хендрик Дийк във вътрешноцърковната
история. „Преподобният Муун не желаел подобно нещо, но
накрая положението станало безнадеждно и той се съгласил да
й даде развод. Тя е имала възможността да го последва, ако
иска, но сама открила, че няма сили да го направи. Освен това
поддържала друго религиозно схващане и смятала, че Месията
ще бъде доведен до гордост, която ще съсипе живота му. Тя
била силно повлияна от отрицателното отношение на
християнските църкви.”
 Напускането на неговата съпруга съвпада по време с първите
официални публикации за сексуални злоупотреби в
Обединителната църква. Широко се разпространяват слуховете,
че преподобният Муун изисквал от новопостъпилите жени-
помощнички в църквата да правят секс с него като вид обред за
религиозно посвещавана Някои религиозни секти от този
период действително практикували ритуалната голота и, според
ширещи се слухове, принуждавали своите членове да
извършват сексуално сношение с някой от месианските водачи
във вид очистителен ритуал, известен като „пи кареун”.
Преподобният Муун винаги е отричал тези слухове, твърдейки,
че те са само част от усилията на общопризнатите религиозни
водачи да дискредитират Обединителната църква.
В ранните дни от съществуването на Обединителната църква
нейните членове се събирали в малка къща с две стаи. Тя била
известна като Къщата с трите врати. Говорело се, че на първата
врата карали човек да си свали якето, на втората - дрехите, а на
третата - бельото, за да бъде готов за секс. Разпространявала
се даже и една апокрифна история за жената, която отивала в
църквата с не по-малко от седем пласта дрехи с надеждата, че
ще успее да попречи на всякакви опити да бъде разсъблечена.
При все по-широкото разпространяване на подобни истории
през 1955 преподобният Муун бил арестуван за престъпна
неморалност и укриване на доходи. Впоследствие били снети и
двете обвинения, но така и не спрели да се ширят слуховете, че
в църквата се практикува „пи кареун”.
Госпожа Жил Я Са Йо, съпругата на първия председател на
Обединителната църква - човека, който написва „Божествения
принцип”, била сред петимата професори и четиринадесет
студенти, изключени от университета „Юха” в Сеул, тъй като
тамошните ръководители повярвали на слуховете за
Обединителната църква.
В една своя реч през 1987 госпожа Йо прави заключението,
че разпространяването на подобни истории води своето начало
от Божията църква на Ким Сьонгдо. Тъй като техните молитви
били толкова искрени и горещи, твърди госпожа Йо, „много хора
в тази група добили усещането, че са се върнали в положението
на Адам и Ева още преди Падението. Ето защо се почувствали
абсолютно пречистени, без никакъв грях. Те казали: „Ние сме
също като Адам и Ева, които бяха голи, но не се срамуваха!”
Ето как веднъж, в изблик на неудържима радост, те свалили
всичките си дрехи и започнали да танцуват голи. Разказите за
това се разпространили из цяла Корея и въпреки крайно
далечната връзка на Обединителната църква в случая, те все
пак станали една от причините за преследването на нашата
църква от другите християни.”
Сведенията за този ранен период придобиват още по-
объркан характер през 1993, когато Цин Хуа Пак - верният
последовател, за когото се твърди, че през 1951 бил носен на
гръб от преподобния Муун чак до Южна Корея - издава книга,
озаглавена „Трагедията на шестте Марии”. В нея Пак посочва,
че преподобният Муун действително практикувал „пи кареун”, и
подчертава, че първата му съпруга го напуснала именно заради
сексуалните му деяния с други жени. Твърди се, че през 1953
преподобният Муун направил дете на една студентка, Мюн Хий
Ким - в периода, когато все още бил женен. И тъй като в Корея
прелюбодеянието се смятало за престъпление, той изпратил
своята любовница в Япония, за да роди детето. През 1954 се
родило момче, Хий Джин, официално признато за син на
преподобния Муун. Тринадесет години по-късно момчето
загинало при железопътна катастрофа.
Преподобният Муун успял да убеди Цин Хуа Пак да се върне
в църквата след публикуването на мемоарите му. Цин Хуа Пак
сам се отрекъл от описанията, които дал за началния период на
Обединителната църква. Винаги съм се питала каква ли е била
цената за това отричане.
Моите родители не забелязали наличието на каквито и да
било доказателства за сексуални извращения, когато
независимо един от друг били вербувани да се присъединят към
църквата в Сеул. През 1957 Обединителната църква вече
имала свое установено присъствие в тридесет по-големи и по-
малки корейски града. И макар че родителите ми са родени в
различни части на страната и имат коренно противоположен
семеен произход, те се почувствали привлечени към
Обединителната църква от общото си чувство за идеализъм.
Религията не заемала съществено значение в живота на нито
един от двамата през детските им години. Те по нищо не се
различавали от толкова други млади корейци от края на 50-те,
които все още се чувствали като замаяни от току-що
приключилата гражданска война и търсели начини да помагат
на своята разделена, съсипана родина. Майка ми и баща ми,
всеки от двамата по свой собствен начин, търсели да намерят
по-висок и стойностен смисъл на своето съществуване.
Баща ми, Сюн Пио Хун, се присъединил към църквата през
1957. Той бил изпратен в големия град от родителите си, за да
учи фармация, идвайки от градчето Ок-Гиа, намиращо се в
провинция Южна Цола, където семейството му отглеждало ориз
и ечемик в малка ферма. Тази ферма, според традицията, щяла
да се наследи от най-големия му брат. Ето защо той и трите му
сестри трябвало сами да уредят по-нататъшния си живот.
Големият град му харесвал. Той бил добър студент и
признателен син, а това предизвикало сериозно раздвоение у
него, когато ги известил, че проявява интерес към една нова
религиозна секта, и те веднага изразили своето сериозно
неодобрение. Подобно на повечето нови членове, той бил
вербуван за Обединителната църква направо на улицата.
Заедно с негов приятел били поканени да посетят лекцията на
един от ранните последователи на преподобния Муун. Това,
което чул, определено заинтригувало моя баща.
Не след дълго започнал редовно да посещава техните лекции
и да работи като пазач към църквата. През лятото и през
училищните ваканции той обикалял да проповядва с желанието
да привлича нови членове. Работел неуморно за преподобния
Муун, но не се отказал от образованието си, както постъпват
мнозина новопостъпили членове.
Майка ми, Жил Я Йо, израствала в Жил-Ю - днешна Северна
Корея. Нейното семейство било част от огромния поток
бежанци, пристигнали в Южна Корея през 40-те. Тъкмо се
подготвяла за приемните си изпити в колежа, когато и тя, на
свой ред, била поканена да посети лекция на Обединителната
църква. В представите си за своето собствено бъдеще тя
изобщо не включвала религиозен начин на живот. Майка ми
била талантлива пианистка и мечтаела за кариера на
концертния подиум.
Нейните родители реагирали още по-непримиримо и от
родителите на баща ми срещу преподобния Муун и неговата
църква. Особено остро се противопоставила моята баба. Тя
категорично забранила на майка ми да посещава църквата.
Въпреки това обаче майка ми успявала тайно да се измъква от
къщата и да присъства на службите. Неведнъж била залавяна и
бита от един от своите братя като наказание за
предизвикателното й неподчинение.
Родителите на моите родители по нищо не се отличавали от
повечето корейци, които смятали Обединителната църква за
странна, та дори и опасна форма на богопочитание. През 1960
тяхната загриженост се изострила още повече, когато
преподобният Муун направил своя избор на младоженката,
която трябвало да влезе в ролята на Съвършената майка на
цялото човечество. Хак Я Хан била едва седемнадесетгодишна,
когато преподобният четиридесетгодишен Муун я избрал за
своя съпруга. Нейната майка била всеотдайна последователка
на Ким Сьонгдо и вярвала, че преподобният Муун ще бъде
Спасителят от Второто пришествие. За нея било истинско
щастие да даде своята дъщеря за Бога, за да бъде превърната
в Съвършената майка на съвършеното потомство.
„Падението на човека може да бъде синтезирано в едно-
единствено изречение: човешките същества останали без
родители”, пише Сан Мюн Муун за изхвърлянето на Адам и Ева
от Райската градина. „Човешката история е едно безкрайно
търсене на родители. Денят, в който хората срещнат своите
Съвършени родители, ще бъде най-великият ден за тях, защото
дотогава всеки ще е живял с чувството, че е сирак, оставен в
сиропиталище. Вие сте лишени от място, което да наречете
истински дом.”
Преподобният Муун никога не ми е говорил за своя баща, но
с голям респект говореше за своята майка и за нейната огромна
издръжливост и трудолюбие. Неговите братовчеди помнят
Истинския баща като любимото, умно дете измежду шест
дъщери и двама синове. Други две бебета, близнаци, умират
още в ранното си детство. Младият Ки Муун, един от
братовчедите на преподобния Муун, веднъж изнесе реч по
повод панихидата в Корея през 1989, проведена в памет на
годишнината от рождената дата на Юн Ки Ким, майката на
преподобния Муун. Тогава братовчед му си спомни, че
преподобният Муун бил „много палав като малко момче. Един
ден, когато бил шестгодишен, славната майка така го
напердашила, че той почти загубил съзнание. Смятам, че тъкмо
след този случай славната майка остана толкова потресена, че
аз никога повече не я чух да вика по него.”
Според братовчед му именно майката забелязала
интелектуалните заложби на Сан Мюн Муун. Тя имала
неудържимото желание синът й да получи университетско
образование. „На него му се налагало да замине за Япония, за
да продължи образованието си, но тъй като парите не стигали,
той бил принуден да се върне в родния си град”, спомня си
неговият братовчед. „Славната майка поиска да продаде
земите на името на моя баща, за да плати обучението на
Непорочния баща в Япония. Но тъй като всичките земи бяха на
името на моя баща, тя не беше в състояние да го направи. Ето
защо ме помоли да измъкна печата на моята майка, за да успее
тя да продаде земите и да изпрати Непорочния баща да учи в
Япония.” Тази измама била част от Божия план за Месията. За
да дадат своя дял в подкрепа на свещения план за Месията,
другите членове на фамилията Муун трябвало да се подложат
на страдания.
Детството на Хак Я Хан било съсредоточено около духовните
движения, в които се включвала нейната майка. Тя водила
добре уреден, спокоен живот на остров Джеюдо до 1955, когато
заедно с майка си се пренесли в Сеул. Отгледана била
предимно от своята баба, тъй като майка й била почти изцяло
погълната от собствения си религиозен живот. Баща й
изоставил семейството още когато била съвсем малка. Когато
Хак Я Хан навършила единадесет години, нейната майка
станала готвачка на Сан Мюн Муун. Хак Я Хан била още дете,
когато Месията я срещнал за първи път и взел решението да се
ожени за нея.
Както преподобният Муун по-късно си спомня:
„Жените от ранната Обединителна църква имаха нуждата да
ме обичат дори под риск за собствения си живот и идваха да ме
виждат даже в късните часове на нощта. Ето защо хората
разнасяха клюки за нас. Самите жени не знаеха защо всъщност
правят подобни посещения на един мъж, който остава посветен
на Бога. И когато дойде денят на Свещената сватба, дори
възрастните вдовици искаха да имат възможността да застанат
в положението на Непорочната майка. Имаше и такива, които
сами твърдяха, че са Непорочната майка, а очите им блестяха
от самоувереност. Една възрастна, седемдесетгодишна дама,
ми каза, че ще стане моя съпруга и ще ми роди десет деца!
Естествено, тя изобщо не осъзнаваше защо всъщност говори
такива неща. Жени с дъщери се молеха на Бога с най-дълбока
искреност и разказваха как са получавали откровения, че
техните дъщери ще станат Непорочната майка.
Но жената, която трябваше да стане Непорочната майка, се
появи съвсем неочаквано. Тя беше човек, когото малцина
познаваха... Аз бях на 40 и ми предстоеше да се оженя за 17-
годишно момиче. Ако това не беше волята Божия, нима нямаше
да ме вземат за най-умопобъркания? Само си представете, от
този момент нататък великата отговорност на нашата Майка
беше да поеме цялото бреме на Обединителната църква.
Множество прекрасни, високообразовани жени се редяха на
опашка и изброяваха своите качества, но аз се отървах от
всички тях и избрах едно невинно, 17-годишно момиче за
Майката. Само каква изненада беше това! Възрастните дами и
майки ахнаха и направо ококориха очи!”
Младостта не би трябвало да представлява пречка за брак,
казва преподобният Муун на своите последователи: „Още щом
забележите, че вашето дете е достигнало юношество и вече
знае какво е секс, значи то притежава благословия за брак.
Защо трябва да падат в грях? Бог, или Царството Небесно, е
поел задължението пред всеки човек на Земята да бъде той
нахранен, да получи образование и да създаде семейство. В
наше време хората работят толкова много, но въпреки това
нямат достатъчно храна. Готови са да сключат брак, но не
могат... Защо трябва да бъде изоставян някой, след като
започне да усеща порива на любовта? Върху родителите лежи
отговорността да определят подходящото време.”
Сан Мюн Муун и Хак Я Хан се оженват на 11 април 1960 в
управителния център на църквата в Сеул. Малко преди това
десетки членове били напуснали църквата, разпространявайки
истории за претенциите на преподобния Муун, че именно той е
Месията, както и за неговата практика лично да подбира
брачните партньори на своите последователи. Точно когато Сан
Мюн Муун и Хак Я Хан били свързани в свещен брачен съюз, по
улицата отвън своя публичен протест изразявали разгневени
родители на членове на църквата.
Според личното мнение на преподобния Муун това
противопоставяне било предизвикано от провидението, както
всъщност и самата сватба: „Иисус е бил преследван от народа,
от духовниците, от всички. И ако ние самите не бъдем
поставени в положението на Иисус, възобновлението никога
няма да бъде постигнато. Ето защо на цялата корейска нация й
беше внушено да ни преследва. Докато провеждахме брачната
церемония, ние непрекъснато чувахме настроените срещу нас
гласове от външната страна на дверите. Тъкмо по този начин
Обединителната църква постигна победа в разгара на битката.
Ако не бяхме постъпили така, нямаше да възрадваме Бога.”
Седмица по-късно преподобният Муун свързва тримата си
най-близки последователи Уон Пил Ким, Хио Уон Ю и Мюн Уи
Ким в брачен съюз с жени от църквата, които той сам е избрал
за техни съпруги. След по-малко от година тези сватби били
последвани от тридесет и три други натъкмени бракосъчетания,
сред които и бракът на моите родители. Преподобният Муун
предоставил на баща ми правото сам да избере своята съпруга
- една необикновена възможност, тъй като църквата поучава, че
бракът е духовен съюз, върху който не бива да бъде допускано
въздействието на такива вредни неща като физическото
привличане. Баща ми обаче отстъпил на преподобния Муун
правото си на лична преценка.
Родителите ми не се познавали, когато преподобният Муун ги
събрал в брачен съюз, но и двамата с доверие приели думите
му, че ги е подбрал за партньори, защото знае, че ще родят
деца, които ще бъдат чест и гордост както за самите тях, така и
за Обединителната църква.
Когато надушила предстоящата венчавка, моята баба скрила
обувките на майка и я заключила в стаята й. Майка ми се
примолила на по-малкия си брат да й помогне. Той открил
обувките и отключил стаята. Тя тичала през целия път до
църквата. Баба ми не се забавила много след нея. Но въпреки
това вече била закъсняла. Когато родителите ми чули нейните
крясъци и блъскания по църковните порти, преподобният Муун
вече бил благословил брака им.
 Преподобният Муун така и не успя да забрави този ден - как
моята баба влетяла в църквата и започнала да го налага с
юмруци по гърдите, хулейки го, че омъжил дъщеря й за човек,
когото не познава, и то в църква, която не приема. С течение на
времето и преподобният Муун, и аз самата стигнахме до
заключението, че съм наследила характера на моята баба.
 Глава 2
Най-ранните ми спомени са за една малка тъмна стаичка в
дъното на дълъг, тесен коридор. Даже и да е имало прозорци,
те ми бягат от паметта. Ако е имало мебели, те ми се губят от
съзнанието. Виждам само едно мъничко въплъщение на мен
самата, приседнало на голия под, оградено от мрак.
Сама съм. Къщата е празна, но кой знае защо, не ме е страх.
По-скоро усещам някаква примиреност със съдбата - доста
странно чувство за едно малко момиченце, което току-що е
проходило. Именно това обаче усещах още тогава - че мястото
ми в живота е предопределено и че ми е отредена съдбата да
понасям.
Не знам кого точно очаквам всъщност - дали брат си, който
трябва да се прибере от училище, или бавачката, която трябва
да се върне от църква, но със сигурност знам кого не чакам да
мине по онзи дълъг, тесен коридор. Майка ми беше далеч от
мен през голямата част от моето детство. Прекарах началните
си години с усещането, че тя ми липсва, с един дълбок и
неизразим копнеж по нея - една осезаема болка в дълбоката,
безплътна същина на моята душа. Подобно на баща ми тя беше
обзета от пламенния ентусиазъм на новопосветен религиозен
поклонник. Като едни от първите. В ролята си на едни от
първите последователи на преподобния Сан Юн Муун моите
родители приемали за своя собствена мисия необходимостта
да се разпространява по целия свят вестта, че е дошъл
Спасителят от Второто пришествие, както и да се привличат
нови, още по-ентусиазирани членове за новооперената
Обединителна църква.
Децата усложнявали изпълнението на тази мисия, макар и
самото ни съществуване да е част от нейната същност.
Преподобният Муун наставлявал първите тридесет и шест
благословени семейни двойки да създават колкото е възможно
повече деца, за да изградят основите на Непорочното
семейство Божие. Едновременно с това той искал от тях да
пътуват из цяла Корея, а накрая и по целия свят, за да
проповядват и да „свидетелстват” от негово име. Преподобният
Муун поучавал последователите си, че Бог ще се погрижи за
техните деца, ако те самите полагат грижи за него.
Неотложната нужда да се подкрепя мисията на преподобния
Муун измествала по своето значение дълбоката душевна
свързаност между майка и дете.
Създаването ни на този свят било част от религиозния дълг
на моите родители, но още от най-ранна възраст аз живеех със
съзнанието, че те се чувстват задължени първо и преди всичко
към преподобния Муун, не към нас. Хранеха ни. Обличаха ни.
Даваха ни подслон. Знам, че ни обичаха. Но онова най-важно
нещо, за което най-много копнее всяко дете - да му бъде
отделяно време и внимание от родителите, те не успяваха да ни
го дадат.
„ Аз съм второто от седемте деца, родени от Жил Я Ио и Сюн
Пио Хон през първите дванадесет години от техния брак.
Родена съм върху дюшек на пода в малката къщичка на моята
баба по майчина линия в Сеул. Баба ми така и никога не прости
на дъщеря си, че се е присъединила към нещо, което за
повечето корейци бе една побъркана религиозна секта, но пък и
никога не прогони майка ми.
Самата църква нямала пари за раздаване на своите членове,
поради което преподобният Муун разпращал своите
последователи из страната само с толкова средства, колкото да
могат, при добра воля и желание, да оцеляват. Родителите ми
не били заедно по време на своите пътувания. За да подсили
въздействието, преподобният Муун нареждал на
последователите си да се пръскат във всички посоки и
самостоятелно да свидетелстват за своята вяра. Ето защо
майка ми и баща ми всеки път потегляха в различни посоки из
корейските градчета, та дори и селца.
Нас ни оставяха на грижите на баба, на лелите ни или пък на
жените, които наричахме „сестри” - неомъжени членове на
църквата, който служеха на преподобния Муун, като се грижеха
за децата на семейните му последователи. Щом родих свои
собствени деца, за мен стана още по-непонятно как е било
възможно родителите ми да постъпват по този начин, изцяло да
предават своите бебета в ръцете на други хора, често пъти
напълно непознати. Как е възможно изобщо това да се нарече
модел за съвършено семейство?
Знам даже, че аз самата с моите братя и сестри всъщност
имахме много по-добра участ от други деца. Някои
последователи на преподобния Муун просто изоставяха своите
синове и дъщери в домове за сираци, за да могат да
проповядват словото. Някои от тях никога повече не ги
потърсиха, за да си ги вземат обратно.
През 1965 преподобният Муун описва идеалните условия за
отглеждането на деца: „Бихме желали да видим изграждането
на училище-интернат за децата на нашите членове, където те
ще бъдат възпитавани и обучавани поне по няколко години от
добросъвестни и почтени хора. Това ще ви осигури по-голяма
свобода за вашия неотложен дълг да разпространявате
свидетелството на вярата. В нашата група разполагаме с хора,
които имат необходимата квалификация, както и желанието да
ръководят подобно училище-интернат. В случая става дума за
план за бъдещето, когато ще разполагаме с повече пари, за да
можем да покриваме разходите за подобно училище и за
децата в него. Това ще бъде много полезно както за децата,
така и за родителите, а също и за нашето движение. Никой не
може да влезе в Царството Небесно като индивидуален субект,
а само и единствено като член от семейство.” Той подтиквал
най-ранните си последователи, сред тях и моите родители, „да
търсят достатъчно богати хора, които да финансират едно
подобно училище”.
Колкото и да беше труден животът ми далеч от моята майка,
на нея самата също не й беше по-лесно. Пътуването й носеше
много трудности и изпитания. Тя изпросваше или вземаше
назаем пари за влакови билети, пътуваше на автостоп в
товарни коли със сено, беше готова на всичко само и само да
разпространява вестта за новия Месия в по-отдалечените части
на страната. В отплата най-често получаваше враждебното
отношение на своите слушатели. Най-ранните членове на
Обединителната църква бяха обект на присмех и подигравки,
замеряха ги с камъни, плюеха по тях. И само от време на време
успяваха да намерят свои слушатели.
Майка ми се бореше срещу тези постоянни покушения срещу
нейния дух с горещи молитви. И макар молитвите да носеха
удовлетворение на душата й, те не бяха в състояние да
направят почти нищо за нейния корем, който често пъти беше
подут или от глад, или от бременността с поредното дете. Тя
живееше на ориз и вода, на подаянията от фермерките, които
при вида на тази бременна жена изпитваха истинско
съжаление. Спомням си за неудържимия апетит, който
съпровождаше моите собствени бременности, и оставам
изумена при мисълта, на какви лишения се е подлагала майка
ми с толкова кротост и търпение.
Дните й бяха дълги и еднообразни. Обикновено тя наемаше
стая в някоя селска къща и по цял ден проповядваше по
уличните ъгли, а вечер изнасяше лекции в полупразни
общински зали. Била е доста стеснителна като момиче, но през
тези години превърна себе си в активен оратор. Тя така и не се
научи да се радва на прожектора, но с течение на времето успя
да преодолее страховете си и започна да привлича вниманието
на публиката, докато говореше.
Животът в лишения и раздала не е единственото изпитание
от началните години на техния брак. Още до- като съм била
сукалче на гърдите й, в малката стаичка, наета от семейството
ми в Сеул, веднъж връхлетели войници. Те заповядали на баща
ми да напусне къщата, под ужасения поглед на моята майка,
след което сурово го повели към затвора. Престъплението на
баща ми било, че не се записал в армията. Военната служба за
младежи била задължителна в Корея. По-късно той ми разказа,
че не го е направил нарочно. Били го уверили, че са му
осигурили освобождаване от служба.
Войниците не казали на майка ми къде го отвеждат в онзи
ден. Ето защо с мен на ръце и с двегодишния ми брат, Джин,
след себе си, тя обикаляла из цял Сеул от затвор в затвор, от
един полицейски участък в друг, до- като накрая успяла да го
намери. Пито за миг не й хрумнало, че може да отиде и
директно да се обърне за помощ към преподобния Муун. Той
бил прекалено важна фигура, за да го занимава с личните си
проблеми, независимо колко тежки и неотложни са те. По
време на отсъствието на моя баща тя полагала извънредни
усилия, за да осигури подслон и прехрана на нас тримата.
Минавайки през всичко това, родителите ми никога не се
оплаквали. Те вършели работа, дадена им от Бог. Намирали
своята мизерия за облагородяваща. Приемали мъките си за
незначителни в сравнение със страданията, които бил понесъл
преподобният Муун през годините на утвърждаване на
Обединителната църква: престоите му по затворите,
преследванията от страна на безбожните комунисти, дългия му
преход на юг. Историята за изпитанията на Сан Юн Муун вече
била придобила измеренията на легендарно предание. По
същото време обаче преподобният Муун определено живеел
доста охолно, най-вече в сравнение със своите последователи.
Семейството на Муун обитавало просторни стаи над
църковната дирекция, разположена в един от престижните
квартали на Сеул. Те си осигурявали средства от работата на
следовниците на преподобния Муун, които лично готвели и
сервирали, грижели се за децата, почиствали къщата и перяли
дрехите им.
През по-голямата част от моето детство ние непрекъснато се
местехме от една единична стая в друга, наемани по къщите на
беден сеулски квартал, известен под името „Муунтан”2. Името
му няма нищо общо с преподобния Муун или с Обединителната
църква. Кварталът беше разположен на един оголен хълм,
високо над южнокорейската столица и, следователно, по-близо
до луната. Това беше едно гето от малки, разнебитени къщурки,
натъпкани една до друга в тесни, криволичещи улички. Къщите
бяха все едни и същи - едноетажни постройки, отоплявани от
печки с въглища. Всяка къща си имаше керемиден покрив и
беше заобиколена от каменен зид с порта, по върха на който
бяха набити късове счупено стъкло, за да отблъскват крадците,
които обикаляха из района.
Живели сме в толкова много стаички из Муунтаун, че сега в
паметта ми всички са слети в едно. Спомням си външните
стъпала на една от къщите, където Джим и аз играехме на
„майка и татко” и хранехме нашата съвсем мъничка сестричка,
Шун Сук, с камъчета, които тя покорно ближеше, докато една
сестра от църквата не ни спря. Помня и друга къща, където
бяхме наели две стаи в двата противоположни края на дълъг
коридор. В едната живееше някаква сестра заедно с нас
децата, родителите ми си имаха своя собствена, отделна
стаичка. Един ден собствениците на къщата обвиниха
родителите ми, че крадат въглища. Сестрата така се разстрои
от този опит да се опетни почтеността на моите родители и така
гневно възнегодува срещу хазяите, че те тутакси ни изхвърлиха
всички заедно на улицата.
 Стаята, която помня най-добре, е свързана с най-милия
спомен за моя баща. Беше широка, преградена от малък скрин.
Майка ми току-що бе родила петото си дете, моята сестра Шун
Сук. Една от лелите ми беше дошла, за да й помогне. Ние,
четирите други деца, спяхме заедно с леля ми на дюшеци върху
пода от едната страна на скрина, а родителите ми заедно с
бебето спяха върху матрак от другата страна.
Нашата част беше по-тъмната част от стаята. Аз копнеех да
спя по-близо до родителите си, по-близо до светлината. Когато
веднъж се свечери, аз се престорих, че съм заспала откъм
страната на родителите ми. Тайно се молех да ме оставят там,
сгушена до тях, през цялата нощ.
Но така и не се получи. Баща ми ме взе на ръце и ме отнесе
обратно в по-тъмната част от стаята... Това беше най-близкият
физически допир, който изобщо някога си спомням да съм
имала с него. Все още усещам лекотата, с която той ме вдигна
от пода, както и мекото потъркване на ризата му по бузата.
Почувствах се толкова щастлива от неговата прегръдка, че това
смекчи тъгата ми, загдето пак трябваше да спя толкова далеч
от него и майка ми, толкова далеч от светлината.
Този миг на близост, струва ми се, е така жив в паметта ми,
защото подобни мигове бяха истинска рядкост. Живеехме в
съкрушително еднообразие и жестока бедност. Ако изобщо
имаше някакви прояви на близост, това беше принудителното
колективно сближение на бедните. В Муунтаун нямаше
домашни водопроводи. Миехме си лицата и зъбите в една
обществена мивка, разположена на пътеката зад къщата.
Облекчавахме телесните си нужди във вонящите отходници,
които се ползуваха от целия квартал.
Камиони обикаляха Муунтаун, за да почистват отходниците,
но те никога не идваха редовно. Винаги когато ми се налагаше
да тръгна пак натам, аз гледах да стискам до последно. Когато
накрая не издържах да чакам повече, спирах да дишам, за да
отворя вратата на нужника. Вонята на човешки изпражнения
беше нетърпима даже през ледените зимни месеци. През
лятото всичко се изпълваше с мухи. И ако понякога се виждах
принудена да сваля ръка от носа си прекалено дълго, за да ги
прогоня, след това едва успявах да сдържа ужасното гадене,
което се надигаше в гърлото ми. Накрая се втурвах навън,
задъхана за глътка чист въздух.
Веднъж седмично цялото ми семейство потегляше надолу
към обществената баня за прилично изтъркване. Всеки от нас
си носеше по една малка метална кофичка, в която имаше по
калъпче сапун, по един шампоан, кърпа и чисти дрехи за
преобличане. Плащахме си таксата и момчетатат влизаха през
една врата, а момичетата - през друга. Вътре имаше две големи
помещения, във всяко от които се намираше по един огромен,
димящ от горещата пара басейн. Все още виждам десетките
жени и момичета, насядали една до друга, и как голите ни тела
порозовяваха от горещата вода. В банята работеха жени, които
търкаха гърбовете на по-заможните ни съседки срещу малка
такса. Накрая се изплаквахме под общите душове и се
насочвахме обратно към къщи, добре почистени физически за
още една седмица.
Бяхме деца, а децата не си дават сметка за икономическото
градиране на нещата. Не се смятахме за чак толкова бедни или
пък лишени. Та нали, в крайна сметка, почти по нищо не се
различавахме от съседите във всички посоки около нас.
Играехме с хартиени кукли по стълбите и с камъчета по
изпотрошените тротоари. Гонехме се по претъпканите улици, а
накрая стигнахме до още по-претъпкани класни стаи. И сред
нас имаше и сбивания, и смях точно толкова, колкото и при по-
богатите от нас.
Разделението помежду ни идваше не от парите, а от вярата.
Още от самото начало аз усещах, че нашата религия прави
семейството ни някак по-различно; че да бъдеш член на
Обединителната църква не е същото, както да бъдеш
презвитерианец или будист. Не говорех за вярата си с никой
друг, освен с приятелите си в църквата. Знаех, че другите
намират нашите убеждения за странни, та дори опасни.
Доволна бях просто да не привличам вниманието на хората към
моята религия, но като дете не изпитвах нито някакъв особен
срам, нито пък кой знае каква гордост от нея. Освен, може би,
по Коледа. По Коледа копнеех нашето семейство да бъде като
семействата на всички мои приятели, които не бяха членове на
църквата.
 В Муунтаун рядко имаше коледни елхи и пищни празненства
по случай Рождество Христово поради бедността, която цареше
навсякъде из квартала. Но Дядо Коледа идва дори при бедните
деца в Сеул. Той обаче никога не дойде в нашите наети стаи.
Всяка година на Коледната вечер аз заспивах с тайната
надежда, че този път дядо Коледа ще остави някоя малка
играчка до моя дюшек, точно както правеше за всичките ми
приятели. И всяка Коледна утрин преглъщах горчиви сълзи,
когато за пореден път откривах, че пак е забравил и мен, и
братята и сестрите ми.
Тук не става дума за някаква умишлена жестокост от страна
на родителите ми. Те просто бяха толкова ангажирани с
утвърждаването на църквата, техните умове и сърца бяха така
съсредоточени върху мисията, която изпълняваха за
преподобния Муун, че, както сега вече майка сама ми признава,
на тях не им е хрумвало дори, че трябва да ни купят някакви
коледни подаръчета. За нас Коледата беше ден, в който се
посвещавахме на Христовите проповеди. И макар да ни учеха,
че Иисус не бил успял да завърши мисията, възложена Му от
Бога, ние бяхме поощрявани да отдаваме признание на
множеството Негови духовни постижения чрез отбелязване
деня на Неговото Рождество. Най-добрият начин за
възрастните да направят това, според преподобния Муун, е да
прекарат деня във вербуване на нови членове за
Обединителната църква.
Така и не успяхме да накараме Дядо Коледа да дойде в
някоя от нашите стаи, но пък си намирахме забавления къде ли
не. Брат ми Джин имаше навика да обикаля улиците на
Муунтаун и да наднича през прозорците в търсене на онзи
издайнически, синкав блясък, който сигнализираше за редките
къщи с телевизионен приемник. Той тайно се надяваше да
намери отключена врата и щом попаднеше на такава, на пръсти
се вмъкваше в стаята, където цялото семейството седеше
скупчено около телевизора. Понякога успяваше да изгледа
дори цяла програма, преди някой да забележи чуждия човек и
да го прогони бързо на улицата.
Бях не само възхитена, но и изумена от храбростта на моя
брат. За себе си не можех дори да си представя, че съм
способна на подобна дързост. Навярно защото, когато бях
малка, аз прекарвах голяма част от времето си сама,
притеснявах се от другите хора, та дори и от собствените си
роднини. Когато бях на четири, а брат ми Джин - на шест, ние
двамата бяхме изпратени за цяла година на двеста мили
разстояние, за да поживеем при сестрата на майка ми и нейния
съпруг във втория по големина град на Корея, Пусан. Нашите
родители просто вече не бяха в състояние да осигуряват храна
и подслон на растящата си челяд. А пък леля ми и чичо ми
нямаха деца. Те държаха малка аптека и живееха в една стая
точно над нея.
Отнасяха се мило с нас, но и аз, и Джин копнеехме за дома.
Магазинът имаше задна стаичка, в която аз стоях и играех
сама, докато леля и чичо работеха. Все още помня огромната
ми радост всеки път когато Джин се връщаше от училище и
идваше да играем заедно. Понякога си позволявахме малки
почерпки, най-вече под формата на една здравословна
напитка, наречена „Пакхасу”, която взимахме от магазина, а
след това тайничко и с удоволствие я изпивахме в задната
стаичка - вид хитрост, за която никога нямаше да събера
смелост, ако бях сама.
По същото време моята малка сестричка Шун Сук беше
изпратена да живее при родителите на майка ми в тяхната
двустайна къща в Сеул. Заедно с тях там живееше и по-
големият брат на майка ми със съпругата си. Те самите нямаха
деца и леля ми обожаваше сестричката ми, отнасяйки се към
нея повече като към дъщеря, отколкото като към племенница.
По-късно майка ми сама си признаваше, че с мъка ни е
разпращала за толкова дълги периоди, че й се искало да
останем заедно цялото семейство, докато тя продължава да
служи на преподобния Муун. През онова време обаче, не ние, а
той беше най-важната грижа в живота й. Пък и това нямаше да
бъде нито последното, нито най-силното разкайване от страна
на моите родители по отношение на жертвите, които са
очаквали от страна на децата си в името на Сан Юн Муун и
неговата църква.
Още щом се върнах от Пусан, майка ми ме записа в
държавно училище. Бях едва на пет - цяла година по-малка от
останалите ми съученици. След такъв дълъг период, прекаран в
самота, видът на това шумно училище, претъпкано с
необуздани деца, ме изпълваше с ужас. Доста сутрини аз
направо отказвах да вляза вътре. Този подход обаче си имаше
своите нежелани резултати. Изпращаха учител, който ме
хващаше и ме вкарваше насила. Докато ме влачеше към
класната стая, всички погледи се обръщаха към мен, което бе
още по-неприятно.
Във всяка класна стая на моето първоначално училище
имаше по цели осемдесет деца. Аз се чувствах толкова
нещастна, загубена в тълпата, прекалено свенлива, за да
споделя, че трябва да обслужа дори основни свои нужди. Все
още си спомням жестокия смях на съучениците ми, когато под
моя чин се образуваше локва урина. Бях толкова уплашена, че
нямах сили да кажа на учителя да ме пусне до тоалетната.
Чувствах се повече у дома си в църквата, която беше
централна част в живота ни още от самото начало. Вместо
детските приказки преди лягане, нашата майка ни разказваше
вдъхновителни истории за живота на преподобния Муун.
Знаехме неговата биография по-добре дори от нашата
собствена. Окачването на снимките на преподобния Муун и
Непорочното семейство беше един от първите ни ритуали при
всяко наше преместване в поредната нова стая. Във всяка
такава стая имаше и олтар. В средата му се поставяше портрет
на Непорочните родители, заобиколен от цветя, „шимжун”, или
сърце, свещи. Свещите бяха благословени от преподобния
Муун и се смяташе, че отслабват действието на Сатаната.
Неделя е денят за богослужение в Обединителната църква,
макар че нашият ден започва много по-рано и продължава до
много по-късно, отколкото при другите, преобладаващи
християнски секти. Събуждаме се преди зазоряване, за да се
приготвим за Оброчната служба, която започва в пет часа
сутринта. На нея би трябвало да присъстват и най-малките
деца, та дори и бебетата - пеленачета. О, как мразехме само да
ставаме толкова рано, когато бяхме малки! Оброкът освен това
се рецитира на всеки първи ден от месеца, а също така и на
църковните празници.
Още щом се измъквахме, олюлявайки се от леглото, ние се
събирахме пред олтара. Три пъти се покланяхме - по един
поклон за Бог, за Непорочния Баща, за Непорочната Майка,
след което започвахме да декламираме текста, известен под
името „Моят Оброк”. Докато навърша седем години, вече бях
запомнила всяка дума от него.
1. Като център на Вселената се задължавам да изпълнявам
волята на нашия Баща (което е целта на творението), както и
дълга, който ми е отреден (за самоусъвършенстване). Ще бъда
покорна дъщеря и дете на доброто, за да следвам завинаги
нашия Баща към света на съвършеното творение, като му нося
в отплата радост и слава за Него. Давам думата си за това.
2. Изцяло ще поема върху плещите си волята Божия да
повери в мое наследство цялото си творение. Той ми е дал
Думата си, дал мие Себе си, дал ми е Душата си и сега
възражда мен, който съм бил в ръцете на смъртта, за да ме
направи едно цяло със Себе си, за да бъда непорочно Негово
създание. За да постигне това, нашият Баща не се е отделил от
жертвения път на кръста, продължаващ вече 6 000 години.
Давам думата си за това.
3. Като покорна дъщеря ще следвам примера на нашия Баща
и смело ще разобличавам становете на врага до окончателното
им разгромяване с оръжията, с които Той заради мен е
разгромявал врага, Сатаната, през цялата история на
човечеството, поемайки цялата горест на земята, сълзите на
човека и кръвта на небесата - като слуга, но с бащинска душа,
за да върне обратно Своите чеда и Вселената, погубени от
Сатаната. Давам думата си за това.
4. Индивидът, семейството, обществото, нацията, светът и
космосът, които имат волята да следват нашия Баща, източник
на мир, щастие, свобода, както и всички негови идеали, ще
осъществят идеалния свят на една душа в едно тяло,
възвръщайки своята първоначална същност. За да постигна
това, ще стана покорна дъщеря, която ще носи в отплата радост
и блаженство на нашия Баща, и в ролята си на представителка
на нашия Баща, аз ще внасям в творението мир, щастие,
свобода, както и всички идеали от духовния свят. Давам думата
си за това.
5. Гордея се с този суверенитет, гордея се този народ, гордея
се с тази земя, гордея се с този език и култура, чиито център е
Бог, гордея се да стана дете на единствения Непорочен
родител, гордея се със семейството, на което е отредено да
наследи тази традиция, гордея се, че съм труженик за
утвърждаване на духовния свят.
Ще се боря до смърт.
Ще нося вина, ако не осъществя докрай този мой дълг и тази
моя мисия.
Давам думата си за това и се кълна.
Давам думата си за това и се кълна.
Давам думата си за това и се кълна.
След тази оброчна служба родителите ни оставяха, за да
отидат в 6 часа да слушат проповедите на преподобния Муун в
центъра на Църквата. Понякога им говореше с часове - дори
цели петнадесет часа не бяха нещо чак толкова необикновено.
Той проявяваше раздразнение, ако някой от паството си
позволи да излезе до тоалетната по време на церемониите му,
поради което неделите често пъти се превръщаха в истинско
изпитание за всички тези зрели хора, насядали по дървения под
в централната зала за срещи на църквата.
Аз започнах да посещавам Неделно училище още като
съвсем малко дете. За тази цел ми се налагаше да правя едно
дълго пътуване от Муунтаун, което изискваше смяната на
няколко автобуса. Майка ми се измъкваше от автобусните такси
за нашето пътуване, като вместо това поставяше монети в
едната ръка на Джин, а в другата му пъхваше моята длан. Аз
носех червена памучна шапка, която се връзваше под
брадичката ми. В картините от моята памет все още се виждам
как не спирах да гледам нагоре, към добродушното лице на моя
брат, докато вървяхме ръка за ръка по улицата.
Очите ми винаги бяха вдигнати нагоре към Джин. Още като
малко момче той беше по-умен за годините си. Проявяваше
едно такова добродушие, на което аз не бях способна. Когато
играехме на училище, той беше учителят, а пък аз и моята
малка сестричка - учениците. Когато Шун Сук не знаеше
отговора на някой въпрос, той й помагаше. Със срам си
спомням как започвах да викам и да пищя, че не е честно от
негова страна, че тя си служи с измама, а той й дава
несправедлива преднина. Колко търпение проявяваше той, за
да ми обяснява защо е необходимо по-големите да помагат на
по-малките да се учат! Тайничко се чувствах засрамена пред
това добродушие, но бях твърдоглаво момиче. Никога не
признавах вината си. Винаги ставаше така, че не аз, а Джин се
извиняваше след споровете, предизвикани от мен самата.
Не че брат ми беше светец. Характерът на Джин си имаше и
пакостлива страна. Близо до една от автобусните спирки на път
към църквата се намираше пазар. Двамата с Джин понякога
отивахме там, вместо на Неделно училище, и похарчвахме
парите, които ни даваше мама, за разни почерпки. У дома не ни
хранеха добре - основната ни храна всеки ден беше ориз и боб,
поради което аз и брат ми често пъти не удържахме на
изкушението да се натъпчем с пикантни оризови питки, супа с
рибни кюфтенца или пържени зеленчуци.
Веднъж, връщайки се у дома след подобна непозволена
разходка, ние бяхме посрещнати от нашата майка, която ни
помоли да й разкажем какво сме учили в Неделното училище
същия ден. Веднага усетих как сърцето ми взе да думка
учестено в гърдите. Бях на път да си призная всичко, когато
Джин усмихнато взе да разказва една библейска случка, която
помнеше от предната седмица. Останах смаяна от неговата
убедителност, но и двамата доста се стреснахме от това
измъкване на косъм. Ето защо се усмирихме и решихме повече
да не рискуваме. От следващата седмица нататък започнахме
редовно да посещаваме Неделното училище.
Самата църква беше една от няколкото сгради, разположени
в огромно имение в Сеул. Пътят ни минаваше през пищно
украсен портал и продължаваше през голям двор. Обувките си
оставяхме на редица от рафтове, разположени отвътре, точно
до входната врата.
Обичах да стоя в коридора и да гледам как децата на Муун
слизат от своите жилищни помещения на горния етаж. Госпожа
Муун ги водеше надолу по стълбите, а всички те бяха спретнати
и очарователни в своите скъпи дрехи, които се перяха и гладеха
от една от сестрите в църквата. Самата госпожа Муун беше
толкова млада и красива, че за малко момиченце като мен бе
почти невъзможно да не изпита възхищение пред царствената
осанка на тази жена. Всички ние я наричахме Амоним, което е
корейската дума за „майка”.
Преподобният и госпожа Муун в крайна сметка имаха
тринадесет деца, но докато аз бях малка, те все още не бяха
достигнали този брой. Же Джин, най-голямата им дъщеря, беше
с пет години по-голяма от мен. Хио Джин, най-големият им син,
беше с четири години преди мен. Друго момиче, Ин Джин, беше
родено по-малко от година преди мен. С Хюн Джин бяхме
родени в една и съща година, а Ун Джин, неговата сестра, беше
родена една година след нас. Синът на Муун, Кук Джин, беше с
четири години по-малък от мен. Останалите деца на семейство
Муун се родиха след тяхното преселване в Америка през 1971
година.
Изпитвах възхищение към децата на Муун. Както всъщност
всички ние там. Жадувахме да имаме такава красива майка й
такъв могъщ баща като тях. Бяхме поучавани да приемаме
специалното отношение, което те получаваха от възрастните,
опитващи да се докарат пред преподобния Муун. Опитахме се
да примамим едно от тях в събиранията на нашето Неделно
училище, защото всяка седмица ни се повтаряше, че групата,
която даде най-много пари за дарението, ще бъде
възнаградена. Очевидно беше преимуществото на това, да
имаш в групата си едно от децата на Муун. Ние останалите
бяхме бедни, но всяка седмица децата на Муун идваха в
Неделното училище, стискайки чисто нови банкноти в ръце, за
да ги поставят в дарохранителницата.
Тези банкноти бяха предизвикали доста трайно впечатление
у мен. Като малко момиче си събирах лъскави корейски монети.
Подбирах само най-лъскавите, после ги излъсквах дори още
повече и в неделите ги носех в църквата като специален дар.
Нямах много, но давах най-доброто от онова, което имах, за
Бога и за преподобния Муун. Даже когато имах вече свои
собствени деца, аз не се отказвах от този детски навик и
продължавах да ровя в портмонето си за най-чистите, най-нови
доларови банкноти, които да им дам, за да ги оставят в дар на
Бога.
В Неделното училище ние учехме не само „Божествения
принцип” и откровенията на преподобния Муун. Слушахме
истории и притчи, силно наподобяващи библейските разкази,
представяни на децата от основните християнски религии. Но не
Иисус беше централната фигура в нашите разкази, а Сан Юн
Муун. Слушахме описания за духовната му борба, докато
създавал нашата религия, разказваха ни измислици за неговите
страдания и преследването му от друговерци. Поучаваха ни, че
той е историческа личност, поела бремето на падналия човек
върху силните си плещи. В представите ни не оставаше място
за по-свят или по-смел водач от Сан Юн Муун.
Почитахме Непорочните деца с почти същото благоговение.
Заучавахме наизуст имената и дарбите на всички деца на Муун.
Добавяхме и почетното звание „ним” пред личните им имена,
когато се обръщахме към тях. Техните постижения в
образованието, художествените им дарби и способности, както
и по-висшата им форма на живот ни се изтъкваха като
доказателство за тяхното превъзходство. Въздигахме ги в култ
по всички възможни начини.
Дори сред нашите редици съществуваше определена
йерархия. Благословените деца на първите трима
последователи заемаха своя обособена позиция, следвана от
онези от нас, които се явявахме потомство на следващите
тридесет и три двойки. Сред всички наши родители
съществуваше ожесточена надпревара да тласкат децата си
напред като евентуални бъдещи съпруги и съпрузи на
следващото поколение Муун. Положението в църковната
йерархия имаше пряка връзка със степента на близост на
съответния член с Преподобния и госпожа Муун. Да станеш
роднина по брачна линия означаваше да осигуриш за
семейството си място сред приближените хора на
управляващия кръг.
За онези деца, чиито родители не бяха благословени,
църквата можеше да се окаже доста жестоко място. Брат ми
беше на път да се разплаче, докато ми разказваше за някакъв
случай през неделен ден, когато едно малко момченце,
неблагословено дете, сложило автобусния си билет в
дарохранителницата, но той веднага бил изхвърлен от един
безчувствен възрастен, който набил жестоко детето заради
неговата глупост. Джин беше ужасен. Очевидно автобусният
билет е бил най-ценното нещо, с което детето е разполагало.
Като деца рядко имахме каквито и да било взаимоотношения
лично с преподобния Муун. Виждахме го през неделните дни и
на църковни празници, а такива имаше много. Денят на
Родителите. Денят на Децата. Денят на всичко съществуващо.
Денят на Бога. Рожденият ден на Непорочните родители. В
Деня на Родителите се отдава тържествена почит на брачния
съюз между Сан Юн Муун и Хак Жа Хан - съвършения съюз,
чрез който вярвахме, че е възстановена Райската градина и е
положена основата за установяването на Небесно царство на
земята. В Деня на Децата, първи октомври, се честваха нашата
връзка с Непорочните родители като деца Божии. В Деня на
всичко съществуващо се отбелязва човешката хегемония над
останалата част от творението. Денят на Бога е първи януари,
първият ден от новата година, когато за пореден път
потвърждаваме дадената дума да поемем мисията на
преподобния Муун.
По време на църковните празненства централно място
заемаха музиката и храната. На децата се полагаше
задължението да поднасят на възрастните, които пък
предварително са отрупали натруфените маси за дарителство с
плодове и специално приготвени храни, разположени точно
пред Преподобния и госпожа Муун. Изпадах в ужас при
мисълта, че могат да ме изберат да участвам в програмата за
преподобния Муун. Все още бях много срамежлива, пък и не
можеше да се скрие фактът, че пеех непоносимо. В четвърти
клас ме избраха заедно с други две благословени деца, мои
приятелки, да пеем за преподобния Муун и госпожа Муун пред
цялото паство. Вцепенихме се от страх, което никак не беше от
полза за нашето изпълнение. Трудно е за едно малко
момиченце да запази спокойствие, когато му се налага да се
изправи лице в лице с човека, смятан за земен пратеник на
самия Бог.
Същата година моите родители ме изпратиха в частно
училище. По това време вече можехме да си позволим да
наемем скромна къщичка, но в никакъв случай не можеше да се
говори за някаква добра финансова обезпеченост в
семейството ни. В Корея образованието на децата е
първостепенен дълг за родителите. Майка ми и баща ми нямаха
нищо против да се лишават от множество ежедневни удобства
само и само да подсигурят възможно най-доброто образование
за своите седем деца. Почти не си позволявахме семейни
почивки, но пък уроци по пиано имах всеки ден.
Тяхната всеотдайност към образованието не означаваше
обаче, че винаги успяваха да заплащат училищните такси
навреме. Един следобед учителят помоли няколко от нас да
останем след часовете. Беше просрочено времето за плащане.
Той имаше намерението да ни посети по домовете, за да
събере парите. Ужасно ме досрамя, че учителят и съучениците
ми ще видят мизерния дом, в който живеехме, затова взех, че
ги заведох в офиса на баща ми.
Индустрията, проповядва преподобният Муун, е основата,
върху която ще бъде съградено царството на Бога. Днес той
управлява цяла бизнесимперия, в която са включени
предприятия за преработка на хранителни продукти,
предприятия в областта на риболовната индустрия,
машиностроенето, компютрите, фармацевтиката,
корабостроенето и електрониката. „Ил Хуа” е основополагащият
камък на цялата тази империя.
„Ил Хуа” е здравна компания, която произвежда повече от
четиридесет фармацевтични продукта на територията на четири
модерни производствени предприятия в Корея. В тази компания
се бутилира газирана минерална вода и една популярна
безалкохолна напитка, като редом с това тя изкарва на пазара
повече от десет
продукта със съдържание на женшен. Моят баща изгради „Ил
Хуа” от едното нищо. По времето, когато заведох учителя и
съучениците си в неговия офис, той вече ръководеше една
доста успешна компания. Веднага забелязах, че това им
направи силно впечатление, а аз усетих гордост от успеха на
моя баща.
Баща ми се оказа по-мъдър от повечето други ранни,
ревностни последователи на преподобния Муун. Той се посвети
на църквата, но редом с това завърши и своето образование.
Близо десетилетие не беше използвал фармацевтичното сй
образование, докато стоеше по уличните ъгли да дава
свидетелства и да проповядва за църквата, но през 1971
преподобният Муун му връчи петстотин долара и му каза, че
църквата трябва да разработва и произвежда продукти с
женшен. Преподобният Муун беше получил сведения за
популярността на женшена в Япония, където църквата
добиваше все по-нарастващо влияние. Един от японските
членове му дал съвет - и то съвсем правилен, както се оказа по-
късно - че това ще има пазар и в Корея.
 Баща ми всъщност никога не беше виждал корен от женшен,
макар да знаеше, че векове наред източните народи са
приписвали на това многогодишно растение изключителни
лечебни и укрепващи свойства. Вярвало се, че женшенът
забавя стареенето, повишава сексуалната активност и дава
прилив на енергия.
Той положи началото на най-доходната фармацевтична
компания в Корея само с една обиколка на местните пазари, за
да разбере каква точно е същността на проблема. През
следващите десет години аз почти не виждах баща си, докато
той работеше, за да превърне „Ил Хуа” в корпоративен гигант,
специализиран в производството на корейски продукти с
женшен, които включваха чай, капсули, екстракти, напитки.
Когато сутрин се събуждах, той вече беше излязъл, а когато
вечер си лягах, все още не се беше върнал от работа.
Баща ми претвори една идея в огромно доходоносно
предприятие за Сан Юн Муун. Сред продуктите на „Ил Хуа” е и
МакКол - безалкохолна напитка, която в Корея е почти толкова
популярна, колкото и Кока-Кола. Произвежданите от „Ил Хуа”
МакКол и Женшен-Ъп, както и бутилираната минерална вода са
направили от компанията най-големия корейски производител
на безалкохолни напитки, който държи 62% от пазара и има
износ за повече от тридесет страни.
Основният стимул на моя баща за създаването на МакКол
беше не само желанието му да осигури печалби за „Ил Хуа”, но
и стремежът му да бъде полезен на бедните. Основната
съставка на МакКол е ечемикът. Широкото разпространение на
тази напитка - Сан Юн Муун я пие дори в Америка - създаде
пазар за производителите на ечемик, които едва успяват да
покриват насъщните си нужди със своя труд. Сам син на
земеделец, баща ми се бъхтеше не за земни богатства, а за
небесна отплата. Богатствата отиваха при Сан Юн Муун.
 Глава 3
Д ъ Литъл Ейнджълс Арт Скул е едно от най-добрите
училища за изящни и приложни изкуства в Южна Корея. То е
собственост на Обединителната църква, но не съществуват
никакви видими белези за връзката както на началното, така и
на средното училище, с преподобния Сан Юн Муун. По-
голямата част от учителите, а също така и болшинството от
учениците не са мунисти. Религията не е част от учебната
програма.
Подобно на много други институции по целия свят,
управлявани от преподобния Муун, „Дъ Литъл Ейнджълс Арт
Скул” не демонстрира открито своята връзка с тази религиозна
секта, към която хората все още хранят сериозни резерви, пък
било то и в родината на нейния основател.
Аз постъпих в това училище в шести клас, за да бъда редом с
моя брат, Джин, в класовете с общ профил, които по онова
време обхващаха паралелките от осми до дванадесети клас.
Сега вече този профил е добил много по-широк обхват,
включвайки дори паралелките на началните класове.
Училището се намира в предградията на Сеул, на около
петнадесет мили от нашия дом. Двамата с Джин излизахме от
къщи точно в седем и хващахме градския автобус № 522.
Автобусите винаги бяха претъпкани с възрастни хора, тръгнали
за работа, както и с ученици, натоварени с тежки училищни
чанти. Обикновено ни подминаваха поне по четири-пет
автобуса, които изобщо не спираха, защото бяха толкова
претъпкани, че не можеха да поберат и двама пътници повече.
А ако някой от тях все пак решаваше да спре, ние само се
молехме да имаме късмета да се спасим от задушаване.
В нашето училище нямаше милост към закъсняващите.
Ученик, неуспял да пристигне навреме, биваше принуден да
седи на определена пейка пред директорския кабинет с високо
вдигнати ръце в продължение на тридесет минути. След това
същият този ученик трябваше да напише извинително писмо до
своя учител и съучениците си заради смущението,
предизвикано от неговото закъснение.
По пътя към автобусната спирка и обратно Джин държеше да
вървя на няколко крачки зад него. Както навсякъде другаде по
 у
света, така и в Сеул големите батковци намират унизително да
се представят пред света редом до своята малка сестричка. Аз
на драго сърце се подчинявах. Отнасях се към моя брат с един
направо церемониален респект, който приятелите ми извън
църквата намираха както за странен, така и за доста забавен.
Когато разговарях с него, аз дори използвах формата на
обръщение, предназначена за възрастни от корейските деца.
Отношенията с брат ми в редица аспекти бяха точно копие на
отношенията с родителите ми. Корея се характеризира с твърда
патриархална култура. Баща ми беше благ и внимателен човек,
но не и егалитарист. Извън всякакво съмнение беше фактът, че
именно той е главата на нашето семейство. Тази негова
позиция се укрепваше допълнително и от поученията на
Обединителната църква. Бракът изисква взаимно уважение, но
съпругата е в „позиция на подчинение” спрямо своя съпруг,
точно както човечеството е в позиция на подчинение спрямо
Бог. Никога не съм подлагала на съмнение това съотношение
на силите между майка ми и баща ми, поради което съвсем
несъзнателно формирах и собственото си поведение спрямо
моя брат именно по техен образец.
По времето, когато минавах горните класове, преподобният
Муун и неговото семейство вече се бяха пренесли в
Съединените щати. Бог му дал напътствия да се пресели през
1971 в Америка, обясни той на своите следовници, защото
Щатите се намирали пред прага на пълна нравствена гибел, от
рода на тази, която унищожила Рим през първи век.
Той замина, за да спасява Америка от самата нея. Отиде, за
да проповядва типичния за него свиреп антикомунизъм и
морален фундаментализъм. Провеждаше митинги из цяла
Америка и намираше следовници сред отчуждените младежи,
попаднали в примката на американския „разрив между
поколенията” - млади хора, загубили адекватна връзка както
със своите родители, така и с връстниците си. Контактът с
Обединителната църква обикновено ставаше чрез така
нареченото „Академично дружество за изследване на
принципите” (АДИП).
АДИП се създава в Съединените Щати през 1973 в
кулминационния период от протести срещу американската
война във Виетнам, прераснала в конфликт с Камбоджа и Лаос.
Злокобните предупреждения на преподобния Муун за
комунистическата заплаха оставали почти нечути от
американските студенти, които били достатъчно наострени
срещу империализма на собствената си страна. Активистите на
АДИП насочили своите примки към идеалистично настроените
и самотни студенти в районите на университетите. Онези от
студентите, които били с прекалено консервативна нагласа или
пък аполитично настроени, за да усетят някаква ангажираност с
антивоенното движение, често пъти откривали своето
призвание в АДИП.
Типични членове били десетки свежи, спретнати младежи,
които провеждали дни на пост и молитви по тротоарите пред
Белия дом в подкрепа на президента Ричард М. Никсън по
време на процеса „Уотъргейт”. Те носели лозунги с надписи „Да
простим”, „Да обичаме”, „Да се обединим”. Стоели там по цели
дни, в центъра на Вашингтон, по периферията на антивоенните
демонстрации, за да величаят смисъла на патриотизма, както и
смелостта на президента Никсън пред лицето на своите
безбожни критици.
Когато не били ангажирани с осигуряването на подкрепа за
някой президент, поставен в отбранителна позиция, членовете
на АДИП продавали цветя в двора на дружеството, по
кръстовищата, по аерогарите, в търговските центрове, за да
изкарват пари за преподобния Сан Юн Муун и неговата
„божествена” мисия.
„Победата на Съюзниците във Втората световна война не
беше само един случаен триумф. От гледна точка на
Провидението тази победа имаше за цел да подготви Америка и
света за Второто пришествие на Месията”, пише Сан Юн Муун.
„Но какво всъщност се получи? Съединените Щати не успяха да
стигнат до прозрението на тази истина. В продължение на цели
четиридесет години тази страна се влачи надолу по пътя на
презадоволяването, удоволствията и падението. Наркотиците
са проникнали в цялата страна, млади хора живеят в поквара и
безчестие, привличани все по-неудържимо от престъпния свят;
безразборният секс се е превърнал в начин на живот. Но това
явление не се наблюдава единствено в границите на
Съединените Щати. В качеството си на световен водач Щатите
са пренесли заразата по целия свят. И ако не се появи нещо,
което да спре всичко това, тази нация, както и целият свят, са
обречени на гибел.”
Човекът, естествено, който бил в състояние да предотврати
апокалипсиса, е Сан Юн Муун. Именно с тази цел преподобният
Муун се установил заедно със своето все по-разрастващо се
семейство в едно имение край странното селце Таритаун,
разположено в долината на река Хъдсън в щата Ню Йорк. През
1972 той закупува имот от двадесет и два акра3 в окръг
Уестчестър за 850 000 долара. Един от архитектурните бисери
на тази площ било имението Белведере. Огромната къща с
декоративен хоросан е построена през 1920 с шестнадесет
спални, четири големи приемни за почивка и хранене, десет
просторни бани, една огромна кухня и просторен сутерен. Пред
този огромен дом се простирали тучни ливади, стари дървета и
едноакрово изкуствено езеро с дървен мост и водопад. Там
имаше плувен басейн, тенис кортове, както и поразителни
гледки към реката Хъдсън, разкриващи се от слънчевата тераса
на втория етаж, покрита със стъклени плочи.
В същото това имение се издигаха още пет сгради, сред
които и сграда за гости, а тя беше почти колкото самата къща -
с десет спални, три просторни бани и десет приемни. Пак там
можеше да се види една петстайна вила, облицована в дърво,
една градинарска къщичка, художническо ателие и сграда за
забавления, плюс гараж от четири хиляди квадратни фута4 и
големи оранжерии.
Година по-късно преподобният Муун закупува второ,
осемнадесетакрово имение недалеч от Белведере, за сумата от
566,150 долара. Централният обект в този имот е една
триетажна тухлена къща с дванадесет спални, седем бани,
дневна, трапезария, работен кабинет, кухня и огромен покрит
солариум откъм западната страна на къщата. Преподобният
Муун кръстил това място Ийст Гардън, когато той и семейството
му се заселил тук. В Белведере членовете на фамилията Муун
си запазили и стаи за лично ползуване, но използвали имението
предимно за настаняване на гости и за провеждането на
църковни мероприятия.
Из цялото провинциално имение Ийст Гардън, което също
имаше изглед към реката Хъдсън, бяха разпръснати малки
постройки. До входа откъм Сънисайд Лейн имаше охранителна
будка, а недалеч от нея се намираше портиерска къщичка с две
спални, баня, дневна, кухня и неголям сутерен. Малко по-нагоре
по склона, точно над централната сграда, се виждаше красива
каменна къщурка с две спални, баня, дневна, трапезария,
работен кабинет и кухня. Тя беше известна като Котидж Хаус.
Основно средище за дейността на Муун беше Ню Йорк, но
той все още ходеше често до Корея. И когато пристигнеше там,
лично той или пък някой от неговите първи помощници идваха в
„Литъл Ейнджълс Арт Скул”. Тези посещения бяха повод за
празнична радост както заради факта, че водеха до прекъсване
на редовната учебна дейност, така и заради възможността да
видим човека, за когото всички знаехме, че е богатият
училищен благодетел, а пък за някои от нас той беше и новият
Месия.
Корейските училища приличат много на японските, както и на
всички други по тихоокеанското крайбрежие. Акцентът на
обучение пада върху механичното наизустяване и повтарящи се
упражнения за затвърдяване на усвоения материал. В края на
основното си образование аз вече можех да се справям със
сложни математически задачи, но ми липсваше критически
подход към нещата. Защото това умение нито се преподаваше,
нито пък му се отдаваше висока стойност. Детските мозъци се
приемаха за празни съдове, които трябва да се напълнят със
знание. Ние бяхме глина за моделиране, статуи, на които
трябва да се придаде желаната форма. Този принцип важеше
както за интелектуалното, така и за нравственото ни развитие.
Образователната система, а в „Литъл Ейнджълс Скул” тя по
нищо не се различаваше от тази на всички останали училища в
Корея, наблягаше на голямото значение, което има
почтителният респект към властта. В нея се величаеха
консенсусът и конформизмът, покорството и послушанието. Тя
идеално ме подготвяше за живота ми в една авторитарна
религия, в която няма място за разномислие.
И тъй като бях дисциплинирано дете, учението и музиката ми
се удаваха доста добре. Според корейските стандарти аз бях
много добра ученичка. Ходех на уроци по пиано с надлежното
послушание, но без особен хъс, и знаех, че това причинява
болка в душата на моята майка. Просто не бях наследила
нейната страст към този инструмент. Бях победителка в
училищните конкурси по пиано в трети и шести клас, но мечтите
за концертния подиум бяха на майка ми, не мои.
През ноември 1980 ние с радост научихме, че ежедневните
училищни занимания ще бъдат прекъснати заради посещението
на Бо Хи Пак, един от близките съветници на преподобния
Муун. По това време преподобният Муун вече заемаше свое
място сред любимците на консервативните републиканци в
Съединените Щати. Той бе усъвършенствувал изкуството на
фоторекламата и хитро успяваше да си прави снимки с какви ли
не известни световни лидери. Същите тези фотографии ни се
представяха като видимо свидетелство за растящото световно
влияние на Отеца.
Същия ден в „Литъл Ейнджълс”, Бо Хи Пак величаеше
влиянието на Отеца върху резултатите от последните
американски избори. Докато Бо Хи Пак говореше, над главата
му парадно се размахваше една снимка на президента Роналд
Рейгън, показващ заглавната страница на притежавания от
Муун вестник „Нюз Уърлд”, върху която се предричаше вестта
за голямата му изборна победа. Не бих казала, че обърнах
особено внимание на неговата реч. Бях едва
тринадесетгодишна осмокласничка. Международната политика
не привличаше особено много моето внимание. Интересът ми
към Америка беше свързан най-вече с модата и музиката,
киното и попкултурата, не с политиката.
По време на неговата реч вниманието ми бе отклонено от
приказките на моята най-добра приятелка, Хи Сам Хюн, която
седеше точно до мен. Родителите на Хи Сам бяха сред групата
от седемдесет и две двойки, получили брачната благословия
малко след моите родители.
— Ти още не го знаеш, но са решили да те омъжат за Хио
Джин Ним — прошепна ми тя, докато продължаваше скучната и
монотонна реч на Бо Хи Пак.
Едва се сдържах да не избухна в смях.
— Ама че глупава измислица — казах аз.
Та откъде изобщо можеше да знае тя подобно нещо? Винаги
се носеха слухове за това кой и кога ще бъде избран да се
ожени за Съвършените деца, но подобни решения се взимаха
от преподобния Муун, не от разни момиченца, които се кискаха
глуповато в училищната зала.
 Две години по-късно тази идея продължаваше да ми
изглежда все така абсурдна. Та аз едва ли бях разменила
повече от няколко думи през живота си с Хио Джин Муун.
Имаше толкова други, „благословени” деца на неговата възраст,
които щяха да бъдат далеч по-подходящи брачни партньорки за
това деветнадесетгодишно Съвършено дете, отколкото едно
петнадесетгодишно момиче като мен. Не познавах добре Хио
Джин, но бях чувала достатъчно приказки, за да знам, че той е
черната овца в семейство Муун. Когато членовете на тази
фамилия се пренесли да живеят в Америка, той бил ученик в
началното училище. В Корея се проявявал като прилежен
ученик, макар и да нямал особено желание за учене. На Питър
Ким, личния помощник на преподобния Муун, била възложена
задачата да обучава все още невръстния пряк наследник. Хио
Джин се зарекъл, че щом отиде в Америка, ще си даде много
по-голяма свобода, отколкото си е позволявал в Сеул.
Пренасянето в Съединените Щати не се оказал толкова лесен
преход за него. В имението на Муун в Таритаун живеели дори
още по-изолирано, отколкото в Сеул. У дома децата на Муун
били оставяни под грижите на опитни църковни наставници и
бавачки. В училище те били последните аутсайдери.
Пращали ги в частното училище „Хакли”, където им се
присмивали, дори ги презирали, че са мунисти. Хио Джин бил
изключен от „Хакли” в прогимназията, тъй като донесъл в
училище пистолет и стрелял по няколко свои съученици. Хио
Джин твърдеше, че директорът го смятал за доста откровено и
забавно момче, тъй като си признал, че го направил не поради
някаква особена причина, а просто защото си мислел, че ще
стане весело. Въпреки това обаче го изключили.
Непосредствено след изключването той изпаднал в ужас, че ще
трябва да застане пред баща си. Ако преподобният Муун беше
наложил по-сериозно наказание на своя син още тогава, може
би щеше да спести доста скърби на всички нас. Вместо това
обаче преподобният се отнесъл към Хио Джин така, сякаш е
станал жертва на религиозно преследване. Всъщност през
целия си живот той е използвал тъкмо тази позиция като начин
да се измъква от отговорност за постъпките на Хио Джин Муун.
Преподобният и госпожа Муун са били от родителите, които
рядко се задържали в дома си, защото разпространявали
влиянието на църквата по света, а собствените си деца
забравяли вкъщи. Хио Джин се оказал особено труден проблем
за тях. В качеството си на техен най-голям син той би трябвало
да наследи положението на Отеца като глава на църквата. Но
преподобният Муун съвсем не си представял своя наследник
като дългокос рок-китарист с чип на рамото.
След като изключили Хио Джин от „Хакли”, преподобният
Муун го изпратил да живее с Бо Хи Пак, един от неговите първи
ученици, в Маклийн, богато предградие на Вирджиния,
разположено край Вашингтон, Колумбия. Преподобният Муун
поддържа една своя теория, че именно неговите последователи
са отговорни за отглеждането на децата на Месията. Та нали, в
крайна сметка, върху преподобния лежи отговорността да се
грижи за целия свят. Странна теория наистина за човека, който
твърди, че е образцовият баща на съвършеното семейство, а
Хио Джин Муун бил първата и най-пряка жертва на това
противоречие.
Във Вашингтон поведението на Хио Джин се влошило още
повече. Юмручните схватки били само малка част от
проблемите в едно голямо държавно училище. Именно във
Вашингтон той за първи път тайно опитал наркотици.
— Преместването ми във Вашингтон, изобщо напускането на
„Ийст Гардън” беше голяма радост за мен — казал Хио Джин на
членове на църквата през 1988. — Татко ми беше казал да не се
събирам с външни деца, но аз имах желанието да общувам с
външни хора. Лично за мен това ми изглеждаше като добра
възможност да намеря приятели. Изобщо не се замислях, не се
и сещах за думите на баща ми. Просто исках да имам свои
собствени приятели.
След като отидох във Вашингтон, взех да се забърквам с
наркотици. Не исках повече да бъда командван от всякакви
хулигани. Когато човек е в гимназия, там думата имат
юмруците. Започнах да се занимавам с бойни изкуства. Не
исках никой да ми налага нищо. В училище всички са разделени
на групи. Но всичко се контролираше от най-силните деца. За
тях аз винаги бях „азиатецът” и това ставаше причина да
влизам в много схватки. Колкото повече бяха схватките,
толкова повече бяха и моите победи. Тогава децата решаваха,
че искат да ми станат приятели. Името ми се носеше из цялото
училище.
Силно разочарован, преподобният Муун връща Хио Джин в
Корея, за да завърши гимназиалното си образование, с
надеждата, че наставленията на църковните старейшини в
средата на родната му култура ще го вкарат в правия път. Не
така се получило обаче. Хио Джин бил доста фрапантна гледка
по коридорите на „Литъл Ейнджълс” с неговата дълга, мръсна
коса и изопнатите му дънки. Той основал рок-оркестър и си
създал лошата слава на човек, незачитащ установения ред.
За един юноша е доста трудно да живее с принадлежността
си към отричана религиозна секта. Видът и поведението на Хио
Джин създаваше още по-големи затруднения и за всички нас.
Ние изпитвахме истинско неудобство от него пред хората, които
не бяха членове на църквата. Нашите собствени музикални
предпочитания бяха повече към класиката. За да обърква още
повече положението, той проявяваше открито пренебрежение
към строгите норми на поведение на Отеца. Всеки в училището
знаеше, че Хио Джин пуши цигари, ходи с момичета и пие
алкохол. Някои подшушнаха, че дори тайно използвал
наркотици. Той всъщност така и не завърши обучението си в
„Литъл Ейнджълс” по редовен начин - години по-късно
училището просто му изпрати една диплома по пощата.
Сред всичките тридесет и шест благословени двойки,
първоначалните членове на църквата, съществуваше огромна
конкуренция чия дъщеря ще успее да стане жена на Хио Джин
Муун. Положението в църквата на всеки отделен член беше в
пряка зависимост от близостта със Сан Юн Муун. Да се
наредиш сред неговите сватове беше възможно най-сериозната
близост, която можеше да получи един църковен член. Така
например господин и госпожа Юн Ви Ким очакваха, че именно
тяхната най-голяма дъщеря, Ун Сук Ким, ще бъде подбрана
като най-подходяща партньорка за Хио Джин заради статута им
на една от първите три двойки. По онова време Юн Ви Ким
беше президент на Обединителната църква в Корея. Иронията
на цялата ситуация бе в това, че даже и двойките, които се
стремяха дъщерите им да се омъжат за Хио Джин, в крайна
сметка убеждаваха децата си - както дъщери, така и синове - да
не се събират с него заради увлечението му по наркотиците,
секса и рокендрола.
Що се отнася до самия Хио Джин, той нямаше абсолютно
никакво желание да му подбират партньорка, която да е
„духовно” подходяща за него.
— Когато отидох в Корея, аз започнах да ходя с много
момичета — признава той в едно свое обръщение към
членовете през 1988. — Една от тях наистина обичах и исках да
се оженя за нея. Родителите й одобриха тази идея - те смятаха,
че Отецът има много пари. Насърчаваха ни да бъдем заедно,
канеха ме в дома си. Отнасяха се много мило с мен. Така се
сближихме много, ние почти живеехме заедно. Правех секс с
нея. Имах желанието да направя всичко, което е по силите ми,
за да остана с нея. Исках да се събера само с нея и с никоя
друга. След часовете ходех да спя у тях или пък тя идваше в
моя дом и това продължи през всичките ни класове в
гимназията.
Пиех по една бутилка уиски на ден. Ако нямах пари, си
купувах царевично уиски - евтино и силно. Просто Имах нужда
да бъда пиян през цялото време... Бях стигнал до дъното на
падението. Чувах как сърцето ми вие от болка. Започнах да се
задушавам. Идваше ми да се самоубия. Как щях да застана
пред лицето на Отеца. Мислех, че най-доброто решение ще
бъде просто да изчезна - тогава цялото това бреме щеше да
Падне от плещите ми. Много пъти съм седял с пистолет,
насочен към главата си, и съм си представял как ще изглежда
всичко. Стремях се да угаждам само на собствената си плът.
Бях далеч по-лош от другите деца. Едно толкова примитивно,
егоистично същество. За мен беше без значение каква болка
причинявам на хората около мен. Ето това всъщност бе
начинът, по който израснах.
А какво изобщо знаех аз за момчетата, да не говорим пък за
такива лоши момчета като Хио Джин? В Корея момчетата учеха
отделно от момичетата. В „Литъл Ейнджълс” - училище по
изкуства, което привличаше невероятно голям брой момичета -
момчетата бяха съвсем малко, но те рядко общуваха с
момичетата. Повечето момчета бяха членове на
Обединителната църква и им беше забранено да си уреждат
срещи с момичета.
 В юношеските ми години моята единствена, и то съвсем
случайна среща с момче, ме беше оставила с непреодолимото
впечатление, че представителите на противоположния пол са
една неприятна досада, която трябва по възможност да се
избягва. Когато бях на тринадесет, един мой връстник всяка
неделя се навърташе около нашата църква и ме чакаше да се
появя. Той не беше член на Обединителната църква, но
живееше в същия квартал. Сигурно ме беше забелязал някъде
по пътя ми до автобусната спирка и обратно. Всяка седмица той
правеше опити да подхване някакъв разговор и всяка седмица
аз се преструвах, че не го забелязвам. Истинско удоволствие
беше за мен, когато разбрах, че ще се местим в нова църква,
разположена в друг квартал. Това означаваше, че ще се отърва
от него. Но ето че още от първата неделя той пак ме чакаше, и
то пред новата църква. Така и не разбрах името на това момче,
но накрая той все пак се отказа да ме преследва.
Сред моите приятелки в „Литъл Ейнджълс” се водеха
обичайните безобидни, предпубертетни разговорчета за това
кои момчета са най-големите сладури. Аз имах ролята на
страничен слушател. Започвайки училище доста рано, аз бях с
година по-малка от почти всички мои съученички. И на ръст бях
също така по-дребничка, но въпреки това минавах за хубаво
малко момиченце сред моите приятелки, които вече узряваха в
прелестни девойки.
Всички ние знаехме, че един ден преподобният Муун сам ще
прецени кои са най-подходящите партньори, за които трябва да
се омъжим. Живеехме си обаче с мисълта, че вероятността за
това събитие е още далеч - чак когато завършим университет и
станем зрели и самостоятелни хора. В Корея средната възраст
за брак при жените е двадесет и пет. Знаех, че когато му дойде
времето, аз щях да приема избора на преподобния Муун.
Родителите ми разчитаха на това. Трябваше да се подчиня.
Почти не съм се замисляла за брака, защото предстояха
години, преди да стигна до този момент, а пък след неговото
осъществяване вече щяха да бъдат излишни всякакви
коментари от моя страна.
С почтителното си послушание пред по-възрастните по
отношение на брачните въпроси аз почти по нищо не се
различавах от останалите млади жени в родната ми културна
среда. Предварително уредените бракове са все още нещо
съвсем нормално в Корея, където векове наред те са били
традиционното средство за поддържане или издигане на
семейния социален статус.
Мнозина млади хора, попаднали под влиянието на Запада,
действително се женят по любов, но повечето корейци са все
още скептично настроени към възможността една любовна
история да осигури солидна основа за добър семеен живот.
Даже влюбени хора, които преценяват, че си подхождат за
брачни партньори, често пъти отиват на гледачка, която да
потвърди тяхното решение.
Трудно може да бъде преувеличена цялата наивност на едно
петнадесетгодишно момиче като мен. Моята майка ми обясни
какво е менструация, когато бях на десет. Това беше
единственият случай, в който двете с нея успяхме поне отчасти
да се доближим до темата за секса. И в онзи паметен ден
атмосферата в стаята беше толкова напрегната, притеснението
на майка ми - толкова силно изразено, сякаш обсъждахме
някакво смъртоносно заболяване. Спомням си как се въртях
неловко, докато седях на пода, и много повече исках да облекча
нейното смущение, отколкото да научавам разни женски тайни,
които тя трябваше да ми разкрие.
Истината е, че аз всъщност почти не се интересувах от
тайните клюки и подмятания, които се разнасяха между
момчета и момичета по училищните коридори. Не си правех
труда да вниквам в шеги, които не разбирам. Веднъж, в
автобуса, бях застанала до учител, на когото му се носеше
лошата слава, че досаждал на момичетата в училище. Той се
вкопчи в дланта ми и през целия път не свали поглед от мен.
Опитах да си издърпам ръката си, но той беше прекалено
силен. В здраво стиснатата му длан пръстите ми първо
почервеняха, после направо побеляха. Намирах поведението за
странно, но и през ум не ми е минавало дори, че в тези
поривисти изблици може да се крие някаква сексуална заплаха.
По време на онова събиране в училище аз много се смях на
предричанията на моята приятелка за брак между мен и Хио
Джин Муун, макар че веднага казах на мама, когато се върнах у
дома. Стори ми се, че тя остана изненадана, но повече не
проговорихме за това. Един ден щяхме да останем смаяни и
смутени не от някакъв слух, а от истински годеж в семейство
Хон.
През първите ми дни в „Литъл Ейнджълс” по-големите
момичета си шепнеха, когато минавах покрай тях:
— Това е по-малката сестра на Джин - а аз усещах как цялата
се издувам от гордост. Греех се от отраженията на неговата
слава. Джин беше най-известното и уважавано момче в
училището. Хубав, умен председател на класа. Да си негова
сестра беше истинска чест.
Не едно момиче му пишеше глупави любовни бележници в
училище. Той се изчервяваше целият от тяхното внимание, но
беше добро момче. Съвсем сериозно приемаше моралните
норми на църквата. Беше ни забранено да имаме нещо повече
от сестрински или братови отношения с представителите на
другия пол. Не ни се разрешаваше да си уреждаме срещи.
Длъжни бяхме да се пазим чисти до момента, в който Отецът
реши, че ни е дошло времето да се оженим.
Когато Джин беше на седемнадесет, а аз едва-що бях
навършила петнадесет, започнах да предчувствам, че в нашия
дом предстои да се случи нещо. Цялата атмосфера беше
заредена с нещо особено. Усещаше се скрита, неизразена
напрегнатост и вълнение, макар че на нас, децата, родителите
ни не казваха нищо. По това време семейството на Муун
живееше в Съединените Щати, но вече се ширеха слухове, че
вече се вглеждат в благословените деца в Корея, за да намерят
младоженец за своето най-голямо дете, Же Джин. Всички
очакваха този младоженец да бъде избран измежду синовете
на най-първите последователи, Юн Ви Ким или Хио Вон Ю.
Техните синове, Джин Кун Ким и Джин Сюн Ю, бяха приятели
на моя по-голям брат.
Един ден, когато се върнах от училище, аз с изненада открих,
че моите родители стояха у дома, издокарани в най-
официалните си костюми. В същото време чувах как Джин се
облича в своята стая. Той се появи в нов костюм, пригладил
косата си назад като корейски бизнесмен. Аз и моите братя и
сестри зяпнахме смаяно. Той изглеждаше толкова голям. Моите
родители не ни дадоха никакво обяснение, пък и ние, както
можеше да се очаква, не попитахме. Едва когато часове по-
късно те се върнаха от мистериозния си ангажимент с Джин,
ние шестимата научихме, че нашият брат е бил сгоден за Же
Джин Муун. Предстоеше му да се ожени за дъщерята на
Месията. Щеше да стане член на Съвършеното Божие
семейство.
Бях толкова горда. Джин беше станал специален човек, значи
аз също щях да бъда специална, защото той ми е брат.
Гордостта ми обаче бързо отстъпи пред тъгата, която ме обзе,
когато помислих, че той всъщност напуска нашето семейство.
Беше толкова млад, пък и бе станал неразделна част от моя
живот. В нашия дом не бяхме от чак толкова религиозните, че
да не си позволяваме от време на време да престъпваме
суровите правила на църквата. Хазартните игри бяха забранени
от преподобния Муун като форма на зловредно влияние, но аз и
моите братя и сестри често си играехме на една корейска игра с
карти, наричана ва ту. Победените понякога купуваха на
победителя обяд от ръжена китайска юфка, който се донасяше
направо от ресторанта до прага на дома ни от момче на колело.
Нима сега, без Джин, всичко това щеше да приключи?
Пък и щом Джин си отиде, кой ще ми помага със заниманията
по изкуствата, в които влагах толкова мъки и усилия? Моята
мъка обаче бледнееше пред тази на Цун Сук, която се
изправяше пред перспективата аз да поема ролята на най-
голямо дете в семейството. Нищо не бях научила от моя брат,
който упражняваше своя авторитет сред нас чрез добротата на
характера си. Аз обаче възприех по-директните подходи на
властта. Срам ме е да си призная, че се отнасях към Цун Сук,
която беше две години по-малка от мен, като към моя лична
слугиня. Баба ми дори взе да ме нарича Цун Хиаи, по името на
една господарка от прочута корейска любовна история, а пък
сестра ми наричаше Хиан Дан, по името на прислужницата на
тази господарка.
Останахме изумени, когато научихме, че сватбата между Же
Джин и Джин ще бъде още на следващия ден. Всички бяхме
учили за голямото значение на брачната благословия, за
централната й роля в духовния ни живот, както и за
необходимостта да се подходи към този момент след надлежно
и внимателно обсъждане. Без съмнение на Же Джин и Джин не
им беше оставено време да го сторят. Всичко изглеждаше така,
сякаш преподобният Муун бързаше да омъжи своята дъщеря на
една от кратките си спирки помежду своите безкрайни
околосветски пътувания.
Бракът е в центъра на Обединителната доктрина.
Преподобният Муун учи, че Царството Божие на Земята не
могло да бъде дадено на човечеството, тъй като Христос бил
разпънат, преди да успее да се ожени и да стане баща на
непорочни деца. И именно на преподобния Муун, в ролята му на
Спасителя от Второто пришествие, била възложена задачата да
доведе до успешен край делото, което Христос оставил
назавършено. Бракът на преподобния Муун с Хак Джа Хан през
1960 полага началото на нова епоха - епохата, която
Обединителната църква нарича Епоха на Изпълнения завет.
Тази съвършена двойка, Съвършените родители, стават
родоначалници на първото Съвършено семейство чрез
създаването на деца, освободени от първородния грях.
Останалите членове на човечеството могат да станат част от
това безгрешно наследство само след брачна благословия от
Обединителната църква.
Преподобният и госпожа Муун щели да завършат мисията на
Христос за очистване на човечеството, като изпълнят ролята на
новите Адам и Ева в Райската градина, но този път без грях. И
тъй като Обединителната църква учи, че Падението било
следствие от сексуална изневяра, преподобният Муун щял „да
възроди” човечеството пред един „праволинеен”, моногамен
брак. Другите семейни двойки могат да бъдат освободени от
своето сатанинско, кръвно родство с Адам и Ева - от
първородния грях - само и единствено като получат
„благословията” и се присъединят към Съвършеното семейство.
Преди и след получаването на тази благословия църквата
изисква от съответната двойка да вземе участие в няколко
сложни церемонии, повечето от които бяха заобиколени в
случая с Же Джин Муун и Джин Хон. Преподобният Муун
проповядва, че трябва да минат три години между
първоначалната годежна церемония и самото реализиране на
брака чрез онова, което се нарича тридневна церемония. В
техния случай обаче нямаше нито годежна церемония, нито
церемония на свещеното вино, нито овъзмездителна
церемония, нито тридневна церемония, въпреки че
преподобният Муун поучава, че всеки от тези така специфични
по характер ритуали си има свой дълбок религиозен смисъл.
На теория, за да може да получи право на брак в
Обединителната църква, човек трябва да е членувал поне три
години, трябва да е вербувал поне трима нови привърженици и
да е оставил задължителния финансов принос в
Овъзмездителния фонд. Това плащане символизира
Обединителното учение, че тежестта на вината за предаването
на Христос лежи върху цялото човечество и тъкмо затова
всички заедно трябва да плащаме за този общ грях.
При годежната церемония съответната двойка се извиква
пред Преподобния и госпожа Муун, които пък им обясняват
важността на благословията и ги приканват да се оттеглят в
отделна стая, за да решат дали са съгласни с годежа. С
разрастването на църквата беше оформен благословителен
комитет, който да дава официалната си дума за годежите, но в
самото начало, при липсата на собствено семейство,
преподобният Муун сам е извършвал тези годежи.
Церемонията на свещеното вино обикновено се провежда в
един и същи ден с годежната церемония. Заставайки с лице към
мъжа, жената изпива половината от чашата с благословеното
вино, след което я подава на мъжа. Жената символизира Ева,
защото именно тя е съгрешила първа, но в този момент отново
първа си възвръща и благодатта. Няколкото капки, останали в
чашата, се разпръскват върху свещена кърпичка, която ще
бъде използвана след благословията, по вре-, ме на
тридневната церемония. След като новата двойка получи
Благословията, идва ред на скритата овъзмездителна
церемония, при която съпрузите взаимно, ритуално и
символично „избиват” Сатаната вън от себе си с помощта на
пръчки.
Тридневната церемония е вече реалното консумиране на
брака. В повечето случаи сексът е забранен на двойката през
първите три дни от техния брачен живот. Ако ли пък решат да го
направят, това трябва да стане според вече установен,
подробен модел за сексуални контакти, предписан от
преподобния Муун. В утрото на третия ден двамата съпрузи се
обединяват в обща молитва. След което се изкъпват и изтриват
телата си със свещената кърпичка, която е била потопена
първо във вино, после - в студена вода. През първите две
вечери жената заема по-висшестоящото положение,
символизирайки опростената Ева, която връща благодатта
първо на Сатаната, а след това - на падналия Адам. На третата
вечер мъжът влиза в положението на по-висшестоящия от
двамата и така стават символ на опростените Адам и Ева, които
започват да изпълняват мисията, отредена им от Бога в зората
на творението.
Това беше първата сватба на съвършено дете на
Преподобния и госпожа Муун. Отсъствието на толкова много от
„благословителните” ритуали изглеждаше направо шокиращо.
Цялото мероприятие се извърши с такава трескава бързина,
сякаш булката беше бременна и нямаше време за нищо повече.
Защо беше цялата тази припряност? Питах се и не намирах
отговор. Защо беше пренебрегната цялата църковна доктрина,
за да осъществят брака между Же Джин и Джин едва ли не на
мига? Много по-късно щях да науча, че тези правила не се
отнасяли за членовете на семейство Муун. Всички те можели да
имат секс веднага след благословията, а нищо чудно да са го
правили и преди това.
Аз и моите братя и сестри обаче не мислехме за тези неща,
докато седяхме в дъното на църквата. Нашите родители бяха
отпред, редом до семейство Муун и младоженците. Ние не
виждахме почти нищо. Всички заедно бяхме пропуснали един
ден от училище, за да присъстваме на церемонията. Же Джин
изглеждаше красива в бялата си булчинска рокля, а моят брат
беше по-хубав от всякога - приличаше на изваяния образ на
младоженец, поставен за украса върху сватбена торта.
Трябваше да напрягаме слуха си, за да чуем поне тържествения
обет, който поемаха един пред друг.
„Заклевате ли се, че като мъж и жена в своята зрялост, на
които е отредено да доведат докрай съвършенството на
Божието творение, завинаги ще останете съпрузи?
Заклевате ли се, че като съпруг и съпруга ще бъдете верни и
предани един на друг и ще възпитате децата си да живеят
според волята Божия, ще им дадете нужното просвещение, за
да станат достойни водачи пред лицето на вашето семейство,
на цялото човечество и на всемогъщия Бог?
 Заклевате ли се, че водени от стремежа да подражавате на
Съвършените родители, вие ще наследите традицията на
семейното единство и ще предадете тази велика традиция на
бъдещите ваши поколения, както и на цялото човечество?
Заклевате ли се, че водени от стремежа си да достигнете
съвършенството на творението, ще приемете волята Божия и
волята на Съвършените родители, за да установите Божиите
традиции на любов между децата, между братята и сестрите,
между съпруга, съпругата и родителите (Четирите велики зони
на душата), любовта между възрастните родители, техните деца
и внуци (Трите велики царски достойнства), а също и да обичате
хората по света, както ги обичат Бог и Съвършените родители, и
по този начин да постигнете идеалното семейство, което се
явява основен елемент за изграждането на Царството Божие на
земята и в небесата?”
Докато те даваха своите клетви, аз видях Хио Джин Муун от
другата страна на стаята - над яката на тъмния му костюм се
разстилаше неговата дълга коса. Той правеше снимки на
церемонията, но изражението му беше смръщено и сърдито.
Това ме доведе до пълно недоумение. По каква причина човек
можеше да изглежда толкова недоволен на сватба? Едва сега,
когато се замислям за този момент, аз си давам сметка, че е
ставало дума просто за поредната проява на една много
типична негова реакция: подозирам, че Хио Джин е имал
смръщен вид, защото не е бил център на внимание.
След сватбата беше даден празничен прием, който се
проведе в голяма зала на хотел „Палас”. Нашите родители бяха
там редом с всички членове на семейство Муун, но ние, братята
и сестрите на Джин, нямахме покана. Един от моите вуйчовци
ни отведе и шестимата заедно на вечеря в хотелски ресторант,
но ние останахме съкрушени от факта, че не ни допуснаха на
празненството по случай сватбата на нашия брат. В центъра на
събитието стояха всички от семейство Муун, а на членовете на
семейство Хон очевидно се отреждаше нищо и никаква
второстепенна роля.
Скоро след сватбата семейство Муун и Же Джин отлетяха
обратно за Америка. Же Джин беше студентка в „Смит”,
престижния женски колеж в Масачузетс. Джин се пренесе в
къщата на преподобния Муун в Сеул заедно с Хио Джин и
огромен персонал. Оставаше му още една година, за да
завърши училището, пък и не беше никак лесно да получиш
виза за Съединените Щати.
Животът в един дом с Хио Джин се оказа доста труден за моя
брат. Хио Джин беше отгледан като принц и се държеше като
такъв - той имаше навика да захвърля дрехите си по пода, за да
бъдат събирани от сестрите, както и да се разпорежда с хората
от домакинския персонал така, сякаш бяха негови лични роби.
Водеше си в дома приятелките, за да прави секс с тях.
Одимяваше всички помещения с цигарен дим. Джин се
намираше в непоносимо положение. Той не приемаше
поведението на Хио Джин, но не можеше да критикува сина на
Месията. Та нали Хио Джин беше Съвършено дете, а пък Джин
просто се беше оженил за такова дете.
Скоро след сватбата на брат ми моят живот възобнови
предишния си ход. Аз пак го виждах в „Литъл Ейнджълс”, но
едва ли успявахме да си кажем нещо повече от по няколко
случайни думи при всяка наша кратка среща. Той непрекъснато
учеше. Редовните училищни часове приключваха в три часа
следобед, но по-големите ученици често пъти оставаха чак до
девет вечерта, за да се готвят за приемните си изпити в
университета. Освен това Джин вече се ползуваше с по-
различен, по-висок статут. Той вече не беше моят брат, а член
на Съвършеното семейство. Ужасно много ми липсваше.
Макар и да се случваше доста рядко, когато от време на
време все пак се замислях за собственото си бъдеще, аз си
представях как ми предстоят още много години на учене.
Никога не съм пропуснала и един ден от училище. Проявявах
все по-голямо усърдие в уроците си по пиано. Можеше пък
наистина да осъществя мечтите на моята майка и да взема
накрая да стана точно пианистка. Или пък можеше да се омъжа
за пианист и двамата заедно да изнасяме концерти по целия
свят. Та нали една гадателка вече беше казала на мама, че
един ден ще стана много известна и ще се омъжа за важен
човек?
Всички тези мисли бяха само в сферата на моите момичешки
фантазии. Иначе продължавах да следвам строгите правила на
Обединителната църква. Останах като втрещена един
следобед, когато видях как момичето, с което седях в клас, си
слагаше грим. Тя не беше член на нашата църква. Обясни ми,
че имала среща след часовете. Това ми се стори едновременно
и прелестно, и ужасяващо.
Половин година след брачната благословия на Же Джин и
Джин, през ноември 1981, от „Литьл Ейнджълс” направихме
представление на традиционна корейска музика и танци по
случай откриването на нов театър. Училището не спираше да се
разраства още от своето основаване през 1974 от преподобния
Муун. В прилежащия център за изпълнителски изкуства се
провеждаха заниманията на танцовия състав „Литъл
Ейнджълс”, създаден от преподобния Муун през 1965. „Дъ
Литъл Ейнджълс”5, една трупа от момичета на възраст между
седем и петнадесет години, е изнасяла представления по целия
свят пред различни държавни глави, както и пред монарсите на
Япония и Великобритания.
Аз лично не притежавах подобен изпълнителски талант. За
откриването на театъра обаче ми дадоха малка роля в хора.
Чувствах се адски изнервена, докато чаках зад кулисите заедно
с другите момичета - косата ми беше стегната назад в плитка, а
красивият ми костюм, бях повече от сигурна, не можеше да
прикрие ужасния ми глас.
Диригентът тъкмо ни подреждаше, за да излезем на сцената,
когато чух някой да ме вика по име. Внезапно до себе си видях
директора.
— Майка ти е изпратила кола да те вземе — каза ми той. —
Трябва да се преоблечеш и да тръгваш.
Върнах се в съблекалнята, за да сменя костюма с
ученическата си униформа. Пъхнах се в тъмносинята си,
карирана пола, закопчах бялата си блуза и си намъкнах синьото
сако. Облякох си сивото вълнено палто с черна пухкава яка,
което беше част от зимната ни униформа, грабнах червената си
шапка и червената си училищна чанта и се забързах към
чакащата лимузина. Качих се на задната седалка, без да имам
каквато и да било представа къде точно ще бъда откарана.
Фактът, че дори не попитах, съвсем ясно показва каква е била
степента на моето покорство.
Никога не бях влизала в личното жилище на преподобния
Муун. Представляваше огромна къща с натруфен входен
портал, който водеше към голям двор. Една от сестрите ме
въведе в пищна трапезария. Майка ми вече беше там. От двете
страни на трапезната ¿маса бяха подредени по три стола.
Преподобният Муун седеше на председателското място, от
дясната му страна се беше разположила госпожа Муун. На
мястото до нея видях жена, която не познавах. До тази жена
пък седеше госпожа Ян Ви Ким. Майка ми беше заела мястото
точно срещу госпожа Муун. Мама ми се усмихна и ми махна с
ръка да седна до нея. Аз не смеех да вдигна глава - бях вперила
поглед във фигурите от светлини и сенки, които се образуваха
от големия кристален полилей върху бялата ленена покривка.
Главата ми си остана все така сведена дори когато сестрите
от кухнята започнаха да сервират ястие след ястие за вечеря.
Чувствах се прекалено уплашена, за да мога да хапна от ориза,
супата, маринованата рибена салата, морските деликатеси и
месото. Ровех си кротко из чинията и се молех никой да не
забележи, че не ям.
Веднага ми направи впечатление, че госпожа Муун беше в
много добро настроение. Не спираше да се смее с глас, но аз
така и не обръщах внимание на разговора, докато в един
момент внезапно осъзнах, че те всъщност говореха за мен.
Жената, която не познавах, ме гледаше съсредоточено.
Правеше някакви коментари по отношение на моето чело и
формата на главата ми. Много приятно впечатление й правел
начинът, по който съм била вързала назад косата си за
представлението в училище. Това й давало възможност да
разгледа по-добре ушите ми. Усещах как цялата се изчервявам,
докато изброяваше положителните характеристики на ушите
ми: сочна и издължена месеста част, добре оформени
пропорции. А всичко това означавало дълголетие и щастлива
съдба.
Обзе ме панически страх, когато видях, че майка ми стана, за
да вдигне чинията си от масата, защото вечерята беше на път
да приключи. Последвах я през двукрилите врати до кухнята,
където сестрите се усмихваха, очевидно защото бяха харесали
нещо повече от ушите ми. На път към къщи си личеше, че и
моята майка също е доволна от развитието на събитията през
деня, но тя така и не си направи труда да ми обясни целта на
нашето посещение в дома на Муун. А аз знаех, че ако сама не
пожелае да ми каже, не е моя работа да я питам.
 На другия ден останах изненадана, когато майка ми ме
изпрати на фризьор, за да накъдря дългата си, права черна
коса. Още повече се обърках, щом видях, че ми беше извадила
да облека собствения й син костюм. Каза ми, че така ще
изглеждам по-голяма. Заедно с родителите ми отново бях
откарана в къщата на Муун. Този път се беше събрала голяма
тълпа от хора. Там бяха всички водачи на църквата. Стори ми
се, че всички гледат в мен. Всеки ми се усмихваше. Помислих,
че е заради хубавия костюм на мама. Един фотограф
непрекъснато ме снимаше. Навсякъде се виждаха натрупани
грамадни количества храна.
Родителите ми и аз скоро бяхме повикани в отделна стая, за
да се срещнем насаме с Преподобния и госпожа Муун.
Родителите ми седнаха върху подови възглавници, точно срещу
семейство Муун. Аз се поклоних и коленичих на пода пред тях.
Преподобният Муун говореше така тихо, че едва чувах какво
казва. Продължавах да държа главата си, приведена в поклон.
Докато коленичех мълчаливо пред него, преподобният Муун
помоли моите родители, ако е възможно, да бъдат така добри
да дадат своята дъщеря на Съвършеното семейство. Майка ми
и баща ми дори не погледнаха към мен, когато отвърнаха „да”.
„Ето значи какво било”, помислих аз. „Сгодяват ме.”
Преподобният Муун не ми зададе никакви въпроси. Не направи
никакъв опит да поведе разговор с мен, да разбере що за човек
съм. Той вече знаеше достатъчно. Оказа се, че непознатата
жена на онази вечеря била някаква будистка спиритуалистка,
пророчица, която уверила преподобния Муун, че аз ще бъда
идеална партия за Хио Джин. Жената, която впоследствие в
съзнанието си наричах будистката лейди, не беше член на
Обединителната църква. И през ум не ни беше минало, нито на
мен, нито пък на моите родители, да попитаме защо е нужно
преподобният Муун да се консултира с будистка пророчица, ако
наистина е Спасителят от Второто пришествие, който има
постоянно, пряко общение с Бога.
Отецът ме попита дали искам да бъда сгодена за неговия
син, Хио Джин. Изобщо не се поколебах. Та това беше мечтата
на всяко момиче от Обединителната църква - да бъде сгодена
за член от Съвършеното семейство. Възможността да стана
съпруга на Хио Джин Муун един ден щеше да ми отреди ролята
на Майка на църквата. Усетих как това ме накара да усетя
смирение, но редом с това да се почувствам и обект на особена
почест. В този момент изобщо не се замислих, че в съзнанието
на което и да било момиче самият Хио Джин съвсем не
олицетворяваше очарователния принц. Благословията се
даваше за свързването на две души, не само за съчетанието
между две човешки същества. Бог щеше да обърне Хио Джин
към правия път, а преподобният Муун ме беше избрал за пряк
участник в осъществяването на тази мисия.
— Да, отче — отвърнах аз и вдигнах глава, за да го погледна в
очите.
— Тя е по-красива от Майката — каза той.
Престорих се, че не съм чула, но въпреки това не спирах да
се питам какво ли си е помислила в този момент госпожа Муун.
Не смеех дори за миг да я погледна в лицето.
През целия си живот бях слушала и от родители, и от
приятели, че съм хубава. Естествено, имаше много по-красиви
момичета от мен, но знаех, че ме намират за привлекателна, и
определено ми стана приятно да чуя същото и от преподобния
Муун. Така и не успях да разбера по какви причини всъщност
той ме бе избрал за съпруга на най-големия си син. Вероятно е
намирал, че съм привлекателна, добра ученичка от добро
семейство. Или това поне ми се струваше достатъчно
обяснение по онова време. С течение на годините обаче
започнах да си давам сметка, че основните причини да бъде
насочен изборът именно към мен са били моята младост и
наивност. На възраст бях по-млада и от Хак Джа Хан, когато
Месията се е оженил за нея. Неговият идеал за съпруга беше
момиче, което е достатъчно младо и пасивно, за да се
подчинява, докато той я превръща в жената, която желае.
Времето щеше да покаже, че аз настина бях млада, но не чак
толкова пасивна.
Хио Джин чакаше в съседна стая. Преподобният Муун ме
изпрати да го видя. Двете страни трябваше да си дадат
взаимното съгласие за брачната благословия, не че някой от
двамата всъщност имаше възможността за реален избор.
Всички знаехме как смръщваше лице преподобният, когато
някои сами избираха своите партньори; браковете трябва да
бъдат основани на духовната съвместимост, не на физическото
привличане; преподобният Муун повече от всички останали
владее способността да прави тази преценка.
Никога не бях оставала насаме с момче, още по-малко пък -
със сина на месията. Аз се поклоних и сконфузено го
поздравих, използвайки обръщението Хио Джин Ним. Той ми
каза, че не би трябвало да използвам формалната титла „Ним”,
ако ще ставаме съпрузи. Повика ме да седна до него на
кушетката. Хвана ме за ръка. Аз правех опити да се отпусна, но
бях прекалено свенлива и притеснителна. Не знаехме какво да
си кажем. След няколко минути на мъчително притеснение Хио
Джин предложи да се върнем при родителите му.
Слязохме в дневната, където преподобният Муун
провеждаше молитвена служба. Всички се държахме за ръце.
Госпожа Муун свали от ръката си един пръстен с рубин и
диамант, след което го сложи на моя пръст, за да скрепи нашия
годеж. Както Преподобният, така и госпожа Муун плачеха и
редяха надеждите си, че сега Хио Джин наистина ще успее да
докаже, че е достоен син на Месията.
Когато си тръгнахме, майка ми силно си удари главата точно
когато се навеждаше, за да влезе в колата. В нашата култура
живеят множество суеверия. Дълги години впоследствие аз и
майка ми взаимно се питахме защо не успяхме да видим в
онази подутина тогава предупредителен знак за мъчителните
страдания, които ни предстояха?
 Глава 4
В Съединените Щати влязох незаконно на 3 януари 1982. За
да получа виза, Обединителната църква си съчини една
история за някакво мое участие в международен конкурс за
пианисти в Ню Йорк Сити.
Стига само американските имиграционни власти да ме бяха
чули как свиря, веднага щяха да разберат измамата.
Невъзможно беше сред участниците да е включена пианистка с
толкова ограничени способности като мен, даже и наистина да
съществуваше подобно мероприятие. За да придаде още по-
голяма достоверност на цялата тази история, преподобният Сан
Юн Муун беше изпратил за моя придружителка до Ню Йорк най-
добрата пианистка на „Литъл Ейнджълс Скул”, която също
отиваше на този измислен рецитал.
Трябва да си призная, че през онзи мразовит ден, когато аз и
родителите ми помахахме за сбогом на моите братя и сестри и
заминахме за Америка, не се замислих особено много за
цялата тази измама. Приехме за истина думите на преподобния
Муун, че човешките закони трябва да са подчинени на Божия
план. Според неговата логика една получена чрез измама виза
не била нищо повече от обикновено средство в реализирането
на Божия план за моя Свещен брак с Хио Джин Муун.
Истината е, че аз изобщо не бях в състояние да мисля много
през тези шест седмици след нашия годеж. Сега, когато се
обръщам към миналото, си давам сметка, че съм приличала
най-вече на навита порцеланова кукла. Завърташ ключа и тя
върви, говори, смее се. Бях просто ученичка, зашеметена от
превъплъщението, което претърпях буквално за една нощ.
Предния ден бях детето, което родителите прогонваха от
стаята, когато искаха да обсъждат по-сериозни неща. На
следващия ден вече бях член на Съвършеното семейство и
озадачено се чудех как точно да реагирам, когато по-
възрастните от мен ми се кланяха.
След като Хио Джин и родителите му се върнаха в Америка,
аз и майка ми прекарахме седмици наред в покупки, за да
попълним гардероба, който щеше да подхожда на моето
преобразяване от момиче в жена. Нямаше ги вече училищните
ми униформи, тениските и дънките. Моят тинейджърски образ
 у
беше погребан под изящни бизнескостюми и традиционни
изопнати рокли. Но колкото и странно да се чувствах в новата
си роля, цялото това внимание ми доставяше удоволствие. Че
кое ли момиче нямаше да изпита наслада от множеството
тържествени вечери, организирани в нейна чест? Кой не би се
главозамаял от .безкрайните любезности на толкова хора, с
години по-възрастни от него самия?
Ако изобщо можеше да се усети някакъв признак за
предстоящите неприятности, това беше в онази особена
угнетеност, която изпитвах в компанията на моя избраник. През
декември Хио Джин Муун се завърна за кратко в Корея, без
родителите си. Напрежението при нашите съвместни
пребивавания се създаваше както от липсата на общи интереси
помежду ни, така и от неговата неумолима нужда от секс. Моята
майка ми беше дала да прочета няколко книги за брака, но аз
все още не бях наясно с какво точно е свързан сексът.
По време на своя престой Хио Джин ме заведе в дома на
семейство Муун в Сеул и под претекст, че иска да ми покаже
стаята си, ме притисна в леглото.
— Лягай с мен — каза ми той. — Можеш да ми имаш доверие.
Скоро ще бъдем женени.
Направих, каквото ми каза, но застинах от ужас, когато
видимо опитните му ръце тръгнаха по тялото ми, 90 а пръстите
му взеха да се подпъхват пласт след пласт под зимните ми
дрехи.
— Пипни ме тук — нареди той, като хвана ръцете ми и ги
насочи надолу между бедрата си. — Погали ме там.
Сексът преди брака е строго забранен от Обединителната
църква. Тъй като Сан Юн Муун учи, че падението било резултат
от сексуален акт, случаите на предбрачен или извънбрачен секс
се считат за възможно най- тежката форма на грях. Но ето че
аз, уплашеното петнадесетгодишно девойче, трябваше да
напомням на възпитаника на Обединителната църква, сина на
Месията, че и двамата рискуваме да получим вечно проклятие,
ако направя това, което иска от мен. Стори ми се, че той по-
скоро се развесели, отколкото се разсърди, при тази моя
наивна праведност. Аз пък, от своя страна, най-искрено вярвах,
че Бог действително ме е избрал да изведа Хио Джин от
греховния му път.
 Нямах ни най-малка представа колко трудна ще бъде тази
задача. Дори когато самолетът на Корейските авиолинии се
приземи на международното летище „Кенеди” в Ню Йорк, аз все
още за миг дори не се замислях какъв всъщност ще бъде моят
живот в Америка, на другия край на света - безкрайно далеч от
всичко, което познавах, и всички, които обичах. Обзета от
покорство и смирение пред избора ми за съпруга на Хио Джин,
понесена във вихъра на събития, дирижирани от други, аз дори
не си задавах въпроса как точно ще може един обикновен
смъртен човек като мен да се впише в „свещеното” семейство
на Сан Юн Муун или пък как едно целомъдрено момиченце ще
успее да укроти обигран и непокорен младеж като Хио Джин
Муун.
Щом слязохме от самолета в Ню Йорк, аз останах отделена
от моите родители в навалицата от пътници, които бяха
поведени в дълги редици към американската митница.
Униформеният служител ме погледна с раздразнение, когато
му подадох моите два големи куфара. Той взе да ми обяснява
нещо с рязък тон, но тъй като не знаех добре английски, не бях
в състояние да му отговоря на въпросите. Настана кратка
суматоха, чуха се някакви викове, след което дойде човек,
който да ми помогне.
Видях как митническият служител изтърси прилежно
сгънатите ми дрехи върху тезгяха и взе да рови в страничните и
вътрешни джобове на моите куфари. Какво ли търсеше? Какво
бих могла да имам там?
За миг дори не ми хрумна, че митничарят си имаше своите
основателни причини да бъде подозрителен. Къде бяха нотните
ми листове за този конкурс по пиано? Защо бях натъпкала
толкова много багаж за такъв кратък престой? Нима не носех
огърлици за хиляди долари, които бях получила като годежни
подаръци в Корея? Нима ръководителите на Църквата не ми
бяха казали да ги скрия под непретенциозната си кафява
рокля?
Пристигнах в Съединените Щати точно по време на
кулминацията на американската кампания против Сан Юн
Муун. Там го заклеймяваха като обществена заплаха от типа на
ордена на преподобния Джим Джоунс, водача на религиозната
секта „Народен храм”, който през 1978 напоил над деветстотин
свои последователи с плодов сок, смесен с цианид, при едно
масово самоубийство в Гвиана. Вестниците в Америка бяха
пълни с истории за млади хора, чиито мозъци са промивани, за
да станат последователи на Сан Юн Муун. Из цялата страна
беше възникнала една домашна индустрия на
„депрограматори”, финансирани от родители, за да отвличат
децата им от центровете на Обединителната църква и да ги
„превъзпитават”.
Тъй като бях родена в средите на Обединителната църква, аз
нямах почти никакви преки познания за методите на вербуване,
които превръщаха църквата в обект на толкова спорове и
противоречия. Доста скептично приемах мелодраматични
определения от рода на „промиване на мозъка”, но нямаше
спор, че новите членове се изолираха от своите родители и
предишните си приятели. Членовете на църквата бяха
поощрявани да научават колкото се може повече неща за
новодошлите, за да приспособяват индивидуални подходи, чрез
които той или тя да бъдат спечелени за Обединителната
църква. Старите членове „бомбардираха” новодошлите с
толкова много любов и внимание, та съвсем не е чудно, че по-
чувствителните младежи приемаха с толкова възторжен
ентусиазъм своето ново „семейство”.
Именно предишните семейства на новодошлите обикновено
хранеха подозрения за някакви злокобни мотиви в дейността на
тази всеобхватна религиозна общност. В годината, когато аз
пристигнах в Америка, беше нещо обичайно пътниците да се
сблъскват още по аерогарите, на светофарите или по
кръстовищата с младежи, които продаваха евтини дрънкулки
или цветя за Обединителната църква и се опитваха да ги
вербуват. Просията е трудна и унизителна работа, а
последователите на Сан Юн Муун я умееха по-добре от всички
останали. Да молиш за пари е по-лесно, когато вярваш, че
милостинята, която търсиш, ще бъде в подкрепа на дейността
на Месията.
Ако американските родители поставяха множество въпроси
за учението на Сан Юн Муун, то и американското правителство
имаше не по-малко питания за неговите финансови средства.
Сенаторът Робърт Доул, изтъкнатият републиканец от
сенатската финансова комисия, беше завел съдебни дела
срещу Обединителната църква с препоръка към Службата по
държавните вземания да разследва данъчния статус на
преподобния Муун и неговата църква. Само месец преди моя
годеж група от федерални съдебни заседатели в Ню Йорк бяха
подвели под отговорност преподобния Муун за укриване на
данъци върху доходите за периода от 1972 до 1974, както и за
незаконни действия при укриването на данъци. Няма спор, че
именно това обвинение е било по-важната причина за моята
щателна проверка на летище „Кенеди”, отколкото размерите на
куфарите ми.
По онова време, естествено, аз нямах ни най-малка
представа за всичко това. Знаех само, че пристигам в Америка,
за да стана член на Съвършеното семейство. Хио Джин Муун
нервно крачеше пред митницата. Щом се появих, разтърсена от
мъчителното преживяване, аз се огледах с надеждата да
получа успокоение от моите родители, но Хио Джин припряно
ме избута към паркинга и към черната спортна кола, която
беше годежен подарък от неговия баща. Той носеше малък
букет цветя, но беше толкова вбесен от забавянето, че почти
забрави да ми го даде. Каза, че родителите ми щели да ни
чакат в Ийст Гардън. Бях толкова уморена, че не намерих сили
да изразя недоволството си.
Последва мълчаливо четиридесет и пет минутно пътуване от
Ню Йорк Сити до Уестчестър Каунти през богатите предградия,
където манхатънските общински управници и професионалният
елит правеха своите домове в чудати градчета от старинен тип
по протежението на река Хъдсън. Беше късно и прекалено
тъмно, за да се видят повече неща, пък и умората ми тежеше
прекалено много, за да мисля за това.
Вниманието ми се изостри отново, когато преминахме през
портите от черно ковано желязо. Най-сетне бяхме пристигнали
в Ийст Гардън. Хио Джин кимна за благодарност на пазача в
охранителната кабинка, след което пое нагоре по дългата
лъкатушна алея. Помислих си, че дори в тъмнината ще мога да
различа точно онова местенце върху хълмистата поляна, в
което бях вторачвала благоговеен поглед в продължение на
толкова много години. В моя дом в Корея родителите ми бяха
окачили снимка на Съвършеното семейство, насядало върху
яркозелената трева на американското си имение. Често гледах
тази снимка и дълго не свалях поглед от нея, непоколебимо
убедена в съвършенството на представените там субекти.
Облечени в скъпите си дрехи, изправени пред своя величествен
дом, те представляваха перфектното семейство, което беше
образецът за подражание в нашите молитви. За мен тази
снимка беше точно толкова скъпа и ценна, колкото за другите
тинейджъри - снимките на рокзвездите.
Преподобният, госпожа Муун и трите им най-големи деца от
общо дванадесетте, ни посрещнаха на вратата. Аз паднах в
поклон пред Отеца и Майката, обзета от смирение, че влизам в
техния дом. Докато ме превеждаха през огромното фоайе към
така наречената жълта стая, един красив солариум, все се
ослушвах за звука от друга кола. Но къде бяха моите родители?
Кога щяха да дойдат те и старейшините на църквата? Ясно
беше, че не мога да разговарям сама с Преподобния и госпожа
Муун!
Щом влязох в къщата, аз веднага се спрях, за да сваля
тежките си зимни ботуши. В Корея никога не влизаш в нечий
дом, ако първо не си събул обувките си. Това е вид израз на
уважение, както и знак за добро възпитание. Сестрата на Хио
Джин, Ин Джин, ме спря. Не трябвало да карам родителите й да
ме чакат. В жълтата стая си разменихме шеговити коментари за
моето пътуване. Аз се усмихвах и почти не говорех със сведен в
земята поглед. Едва ли мога да опиша цялото си нервно
вълнение точно в този момент. Никога не бях оставала сама в
присъствието на Съвършеното семейство. Чувствах се едва ли
не парализирана от някаква смесица между страх и
благоговение. Истинско облекчение беше за мен звукът от
затръшването на автомобилна врата, който показваше, че
майка ми и баща ми пристигат.
Докато родителите ни разговаряха на долния етаж, Хио Джин
ме разведе на кратка обиколка из голямата къща. Въпреки
огромните си размери, домът сякаш гъмжеше от деца и техните
бавачки. Когато пристигнах в Америка, госпожа Муун беше
бременна със своето тринадесето дете. През онази вечер
повечето от най-малките дечица и техните бавачки вече бяха
заспали в своите полуказармени помещения на третия етаж.
Щом ги видях така свити в леглата си, аз усетих мъчителен
копнеж по моите собствени братя и сестри, останали в далечна
Корея, и особено по най-малката, Джин Куул, която беше едва
шестгодишна.
Отдавна бе минало полунощ, когато се разделихме със
семейство Муун и един шофьор ме закара с родителите ми до
Белведере - имение, притежавано от църквата, което се
намираше на няколко минути път от Ийст Гардън и където
обикновено отсядаха гости. Първо показаха стаята на моите
родители, след което съпроводиха и мен надолу по коридора,
към най-красивата спалня, която някога бях виждала.
Боядисана в кремаво-розови полутонове, това беше стая за
принцеса. Освен просторното легло, в стаята имаше и дневен
кът с една голяма кушетка и удобни кресла. Виждаше се
кристален полилей и два шкафа с размерите на входно антре -
бяха по-големи дори от някои от стаите, които наемахме Сеул,
когато бях малка. А пък синьо-белите, ръчно изрисувани
керамични плочки в огромната баня бяха в елегантния стил на
20-те години, когато е била строена и самата къща.
Никога през живота си не бях виждала подобна стая. Имаше
дори телевизор. Взех да бърникам непохватно по контролното
му табло и макар да не разбирах думичка английски, бързо
разпознах, че съм попаднала на някаква реклама. Ще ми се
някой да беше снимал моето изражение, когато осъзнах, че
гледам всъщност рекламен клип за кучешка храна. Специална
храна за кучета? Буквално се вкамених при вида на кучето,
което весело претича през кухнята към купичка, пълна с кафяви
гранули. Та в Корея кучетата ядяха само отпадъците от
трапезата. През първата ми нощ в Америка заспах в състояние
на истинско удивление - вече живеех в страна, която е толкова
богата, че дори кучетата си имат свои собствени деликатеси!
На сутринта шофьорът се върна, за да ни отведе на
сутрешната трапеза на семейство Муун в облицованата с дърво
трапезария в Ийст Гардън. Именно тук преподобният Муун
урежда своите бизнес и църковни дела. Всяка сутрин тук идват
ръководители, които му докладват на корейски за хода на
неговите финансови дела по цялото земно кълбо. На дългата,
правоъгълна маса в трапезарията преподобният Муун взима
решения какви проекти да финансира, какви компании да купи,
кои от своите служители да повиши или да понижи.
 Децата на Муун не се хранят заедно с родителите си. Всяка
сутрин те задължително се появяват на масата със закуската
само за да се поклонят на преподобния Муун и госпожа Муун.
След това ги отвеждат в кухнята, където им поднасят храната
преди училище или преди началото на техните игри. Тази
сутрин обаче най-големите деца дойдоха да закусят със своите
и с моите родители. Забелязах как по-малките надничаха през
кухненската врата, за да ме видят поне за момент, своята нова
сестра. Детското им хихикане ме развесели, но шокирана
научих, че по-малките деца на Муун не говорят корейски.
Преподобният Муун проповядва, че корейският е
общоутвърденият език в Царството небесно. Той пише, че
„английски се говори само в отделни колонии на Царството
небесно! Когато движението на Обединителната църква
напредне в своето развитие, официалният и международен
език на Обединителната църква ще бъде корейският;
официалните конференции ще бъдат провеждани на корейски,
по подобие на католическите, които се провеждат на латински.”
Знаех, че членовете на църквата по цял свят бяха поощрявани
да изучават корейски, поради което останах доста смутена от
факта, че Преподобният и госпожа Муун не бяха успели да
научат дори собствените си деца на езика, за който лично аз
получавах наставленията, че е езикът на Бога.
Същата тази сутрин се чувствах направо съсипана от
странните миризми на американската закуска. Имаше бекон и
наденица, яйца и палачинки. Почти взе да ми се повдига при
вида на толкова много храна. В Корея бях свикнала на проста
сутрешна закуска от маринована риба и ориз. Госпожа Муун
беше наредила на сестрите от кухнята да сервират папая,
нейния любим плод. Тя добре знаеше, че никога не бих вкусила
подобен екзотичен деликатес, и затова все ме подканваше да
го опитам. Показа ми как да поръся плода с лимонов сок, за да
се подсили аромата, но аз просто не можех да го хапна. По
лицето й се изписа раздразнение. Майка ми изяде поставената
пред мен папая и похвали госпожа Муун за прекрасния й вкус.
Преподобният Муун усети смущението ми. Той заговори
директно към Хио Джин:
— Нансук е на непознато място, в чужда страна. Тя нито
говори езика, нито познава тукашните навици. За теб пък това е
твоят дом. Трябва да бъдеш мил и внимателен към нея.
Бях толкова благодарна на преподобния Муун, загдето
отбеляза моите страхове и притеснения, та почти не обърнах
внимание на факта, че Хио Джин не каза нищо в отговор.
Хио Джин действително дойде да ме види в Белведере, но
тези няколко посещения съвсем не ми донесоха успокоение.
Само дето още по-ясно ми дадоха да разбера колко
неподходящи сме един за друг. Страхувах се от него. Всеки път
когато правеше опит да ме прегърне, аз се дърпах настрани. Не
знаех как да се държа дори в компанията на момче, още по-
малко пък в присъствието на мъж, за когото скоро щях да се
омъжа.
— Защо бягаш от мен? — питаше ме той.
Как можех да му обясня, че съм още прекалено малка, за да
разбирам какво става с мен? Приемах за особена чест факта,
че съм избрана за духовна партньорка на Месията, но в същото
време още не бях подготвена да стана съпруга на мъж от плът и
кръв.
Следващите четири дни за мен преминаха като поредица от
нереални съновидения. Сцените, в които участвах, се редяха
една след друга, а аз бях в състояние на пълно вцепенение от
изтощеност и от огромното напрежение на редящите се
събития. Накъдето ме водеха, натам вървях. Правех всичко,
каквото ми казваха, съсредоточена единствено в старанието си
да не допускам грешки, които биха могли да не се поправят на
Преподобния и госпожа Муун.
Госпожа Муун ни отведе с майка на покупки в един търговски
център от предградията. Никога през живота си не бях виждала
толкова много магазини. Госпожа Муун се насочваше предимно
към най-скъпите от тях. В „Нейман-Маркус” тя ми подбра
няколко доста строги, представителни рокли в тъмни цветове и
ми ги даде да ги пробвам. За себе си избра костюми в
яркочервено и тъмносиньо. Подозирам, че се чувстваше
засегната от моята младост. В деня на годежа ми съпругът й бе
казал, че съм по-хубава от нея. Трудно ми беше да си
представя как една жена с такава невероятна красота като Хак
Йо Хан Муун би могла да изпита ревност към някого, още по-
малко към една ученичка като мен. Тя е била само с година по-
голяма от мен, когато се е омъжила за Сан Юн Муун. Вече на
тридесет и осем, бременна с тринадесетото си дете, тя все още
имаше изящната кожа и чертите на голяма красавица.
Външно обаче проявяваше щедрост към мен и още през
онази първа седмица ме повика в стаята си, за да ми подари
една рокля, която вече не носеше, както и една красива златна
огърлица. Докато пробвах роклята в банята й, аз свалих
огърлицата и по погрешка я оставих върху мивката. По-късно тя
изпрати своята прислужница до Белведере, за да ми донесе
това колие. Госпожа Муун разтвори за мен и гардероба, и
портфейла си, но още от самото начало усетих как затвори
сърцето си.
В корейските семейства всяка първа снаха по традиция има
особено високопоставено положение. Тя наследява ролята на
майка и става опора на семейството. На корейски език има
дори и специално определение за първа снаха: мат миа ной ри.
Още от самото начало беше съвсем ясно, че аз няма да поема
тази роля в семейство Муун. Бях прекалено млада.
— Трябваше да отгледам първо Майката, докато порасне, а
сега ще трябва да отглеждам също и снахата — повтаряше
преподобният Муун.
Едва по-късно щях да разбера, че никой външен човек никога
няма да бъде допуснат до ключова роля в семейство Муун.
Всеки, който идваше по брачна линия, Трябваше да си знае
мястото. По отношение на мен това означаваше, че когато
семейството се събираше, аз бях последният човек, който може
да седне, и то на най-отдалеченото място от Сан Юн Муун.
Поради това, че бях привлякла вниманието на митническите
власти по такъв начин, преподобният Муун реши, че ще бъде
благоразумно все пак да направя един рецитал като пианистка.
Аз изпаднах в паника. Не се бях упражнявала. Не носех никакви
ноти. Майка ми ме увери, че ще мога да мина само с една пиеса
на Шуман, която бях учила наизуст в „Литъл Ейнджълс”. Може
пък наистина да я помнех достатъчно добре. Един следобед
Хио Джин и Питър Ким, личният помощник на преподобния
Муун, ме откараха до Ню Йорк Сити, за да ми дадат възможност
да посвиря на сцената на Манхатън Сентър - залата с
концертно оборудване и звукозаписно студио, собственост на
църквата, в центъра на града, където щеше да се проведе
рециталът.
 Седях сама на задната седалка на един от черните
мерцедеси на преподобния Муун и се взирах в града, когато
пред очите ми се появиха неговите небостъргачи. Знаех, че
гледката трябваше да ми направи силно впечатление, но беше
сив и студен януарски ден. Остана ми само впечатлението
колко бездушен и мъртъв е Ню Йорк Сити. Сега, когато се
връщам назад в спомените, аз си давам сметка, че тези
усещания за бездушност са били свързани по-скоро със
собственото ми настроение - то беше точно толкова ледено,
колкото и самата гледка от другата страна на прозореца.
В Манхатън Сентър се срещнахме с Хун Сук Пак - дъщерята
на Бо Хи Пак, един от най-видните чиновници на църквата. Тя
беше връстничка на Хио Джин - той 100 бе живял с нейното
семейство във Вашингтон по вре ме на своите непокорни
гимназиални години. По-късно тя щеше да стане балерина в
Световната балетна компания, първата корейска балетна
трупа, основана от Сан Юн Муун. Поздравиха се взаимно на
английски, макар че и двамата говореха перфектен корейски.
Аз стоях безмълвна настрани, докато те разговаряха надълго и
нашироко. Усещах как бузите ми пламтяха от неудобство. Но
защо ме пренебрегваха така? Защо проявяваха подобно
оскърбително отношение? Още повече се вбесих, когато Хио
Джин ме остави в малко преддверие и отиде да разговаря с
някакви други хора.
— Стой тук — нареди ми той, сякаш бях някакво кученце, което
приучваше на покорство.
Усетих изблик на онази добре позната, непреклонна гордост,
която беше предизвиквала толкова много от детските караници
с брат ми Джин. Веднага щом Хио Джин изчезна от очите ми, аз
тръгнах да разглеждам. Центърът за изпълнителски изкуства се
намира непосредствено до някогашния „Ню Йоркър Хотел”,
който сега е собственост на Сан Юн Муун. Църквата използва
хотела, за да настанява свои членове. Целият тридесети етаж е
отделен специално за Съвършеното семейство, където те
отсядат по време на кратките си престои в Ню Йорк Сити. Аз
обикалях безцелно и потривах ей-така заоблените дръжки на
заключените стаи.
Хио Джин беше побеснял щом се върнал, че не заварил
кутрето да си стои на мястото, както му е било наредено.
 — Не можеш да се отделяш от мен ей така, както си решиш.
Намираш се в Ню Йорк Сити. Това е опасно — крещеше той. —
Някой можеше да те отвлече.
Нищо не му отговорих, но си помислих: „Пфу! Как ли пък
няма да ме отвлекат?” Повече от всичко обаче ме гризеше
неприязън, че това грубо момче си позволяваше да ми нарежда
какво да правя.
В деня на моето изпълнение концертната зала беше
изпълнена със стотици членове на църквата. Аз бях
101 само една малка частица от това вечерно мероприятие.
Щях да свиря трета по ред от общо няколко пианисти. Бях
облечена в дълга розова рокля, която майка ми купи точно
преди да напуснем Корея. В стомаха ми нещо направо
подскачаше - дали от порцията суши, която бях изяла на обяд,
или от мисълта, че ми предстои да свиря пред Съвършеното
семейство, настанено в ложата за важни гости. Ин Джин,
сестрата на Хио Джин, ми даде една супена лъжица Пепто-
Бисмол. Това ми подейства добре. Винаги съм смятала тази
розова течност, едно от чудесата на Америка, за кучешки
боклук.
Свирих прекалено бързо. Когато свърших, публиката дори не
разбра, че това е краят и аплодисментите се забавиха. За мен
обаче беше истинско облекчение, че приключих с това си
задължение, и то само с няколко пропуснати ноти. Още щом се
върнах зад кулисите, Хио Джин и Ин Джин ми казаха да се
преоблека в неофициалните си дрехи. Аз веднага ги послушах,
без изобщо да си давам сметка, че в края на представлението
всички изпълнители отново ще излязат пред завесата за
последни аплодисменти. И тъй като не можех да се появя на
сцената в подобно ежедневно облекло, аз просто не взех
участие в последните поклони редом с останалите.
След представлението в апартамента на семейство Муун в
„Ню Иоркър”, преподобният Муун беше останал толкова
доволен от вечерта, че взе решение всяка година да се
провежда действителен конкурс за пианисти. Госпожа Муун
обаче се обърна към мен с ледено изражение.
— Защо не се поклони накрая заедно с останалите? — попита
ме троснато тя. — Защо се беше преоблякла?
 Аз се сепнах и смутих. Какво можех да й отвърна? Че съм
изпълнила нареждането на нейния син? Хио Джин ме
наблюдаваше как се чудех накъде да погледна от неудобство,
но не казваше нищо. Ето защо аз просто сведох глава и
мълчаливо приех мъмренето.
Оказа се, че пропускът ми да се появя за последните
аплодисменти, нямаше да бъде моето първо и единствено
провинение. Госпожа Муун зорко следеше за всички мои
погрешни стъпки. На другия ден най-подробно ги изброи на
майка ми. Невъзпитано било от моя страна да вляза в дома им
с ботуши; най-нехайно съм оставила колието си върху мивката;
проявила съм неучтивост, загдето не съм се хранила с апетит
на семейната трапеза; най-немарливо съм пропуснала
последния поклон пред завесата. В допълнение към всичко
това, казала тя на майка ми, Хио Джин се оплакал, че имам лош
дъх. Госпожа Муун изпрати майка ми при мен с поредица от
предупреждения, както и с едно шише силен ментов освежител
за уста.
Почувствах се направо съкрушена. И ако първите
впечатления са определящи за връзката ни с даден човек, то
моите взаимоотношения с госпожа Муун бяха обречени на
гибел още от първата седмица на моя престой в Америка.
Сватбата беше определена за събота, 7 януари, за да се
съчетае с училищните ангажименти на децата на Муун. Не ни
беше нужно разрешение за брак. Не ни взеха и кръв за
изследвания. Аз бях с година по-малка от за-
конноустановената възраст за брак в щата Ню Йорк. Свещеният
ми брак с Хио Джин Муун беше обвързване, лишено от каквато
и да било законова основа. Само дето аз не знаех това, нито
пък всъщност ме интересуваше. Властта и авторитетът на Сан
Юн Муун бяха единственият действащ закон за нас.
Сутринта преди сватбата закусихме заедно с Преподобния и
госпожа Муун. Майка ми все ме подканяше да се наям добре.
Денят щял да бъде дълъг. Очаквали ме две церемонии. В
библиотеката на Белведере щеше да се проведе западният
ритуал. Там трябваше да облека дълга бяла рокля и воал. След
което беше предвидено традиционно корейско сватбено
тържество, на което Хио Джин и аз щяхме да бъдем облечени в
национални сватбени дрехи. След всичко това щеше да бъде
даден празничен прием в Ню Йорк Сити.
Майка ми попита госпожа Муун дали е възможно някой
фризьор да ми направи прическата, както и да ми нанесе грима.
Госпожа Муун обаче отвърна, че това щяло да бъде излишно
прахосване на пари - Ин Джин щяла да ми помогне за всичко.
Аз буквално обожавах Ин Джин като член на Съвършеното
семейство, но не бях особено сигурна дали съм в състояние да
я приема като истинска приятелка. Тя изпълняваше
наставленията на родителите си и печелеше техните похвали за
грижовното си отношение към мен, но яз ясно виждах, че и на
нея самата не съм й много по-симпатична, отколкото на Хио
Джин. След като нанесе пудра върху лицето ми, тя ми даде
един съвет. Каза ми, че ще бъде добре да се преоблека, и то
възможно най-бързо, ако искам да съм в тон с останалите деца
на Муун, и най-вече - с моя съпруг.
— Познавам Хио Джин по-добре от всички останали — каза ми
тя. — Той не обича прекалено тихите момиченца. Обича
веселбите, развлеченията. Трябва да станеш по-общителна и
контактна, ако искаш да го направиш щастлив.
Хио Джин имаше доста доволно изражение, когато се отби да
ме види точно преди церемонията, но за мен беше ясно, че не
аз съм източникът на неговото щастие. През този ден му
предстоеше да бъде любимецът на своя баща, добрият син, а
не черната овца. Той дори се съгласи да подстрижат дългата му
рошава коса само и само да достави удоволствие на своите
родители.
Докато вървях надолу по дългия коридор, който ме водеше
към работния кабинет и към моето бъдеще, една възрастна
корейка ми прошепна:
— Не се усмихвай, иначе първото ти дете ще бъде момиче.
Не ми представляваше никаква трудност да спазвам подобно
наставление, и то не само заради това, че добре знаех с какво
разочарование се посреща раждането на момиче в моята
културна общност. Денят на моята сватба трябваше да бъде
най-щастливият ден в живота ми, но аз усещах само едно пълно
вцепенение и нищо друго. Сега ми идва да плача за момичето,
което съм била, когато гледам снимките от сватбения ми албум.
На тях аз имам още по-нещастен и окаян вид, отколкото изобщо
съм си давала сметка по онова време.
От двете ми страни имаше навалица от хора, когато влязох в
работния кабинет и тръгнах да си проправям път през
помещението към преподобния Муун и госпожа Муун, облечени
в техните дълги бели обредни одежди. Работният кабинет беше
много задушен, препълнен с хора - всичките непознати за мен,
освен моите родители. Това беше наистина забележителна стая
- стените, облицовани с тъмно дърво, бяха покрити с лавици от
стари непрочетени книги, а по високите тавани висяха
множество полилеи. В подобна обстановка ми беше трудно да
не повярвам, че действително осъществявам Божия план,
определен за мен и за Съвършеното семейство, на което Бог
беше възложил да основе Царство небесно на Земята. Аз бях
средство, чрез което ще се изпълни неговия по-висш замисъл.
Бракът между Хио Джин Муун и Нансук Хон не беше просто
някаква глупава, човешка любовна история. Това беше съюз,
предопределен от Бога и Сан Юн Муун, които сега ни свързваха
в брак.
По време на корейските ритуали на горния етаж в
„Белведере” присъстваше само една малка група от роднини и
църковни водачи. Вече бях започнала да научавам, че
членовете на фамилията Муун извършват на две на три най-
важните неща в живота, така че аз едва-що бях смогнала да
наглася косата си в традиционен стил, когато бързо-бързо ме
повикаха да се явя. Забравих да освежа бузите си с червена
пудра, както е прието в нашите обичаи, и този пропуск веднага
беше забелязан от госпожа Муун и от останалите дами около
нея. Аз и Хио Джин застанахме изправени пред Съвършените
родители до масата-дарителница, отрупана с храна и корейско
вино. Под полата ми бяха пръснати плодове и зеленчуци като
елемент от народната традиция, който символизира желанието
на булката да роди много деца.
Малко неща помня от действителната церемония. Чувствах
се толкова изтощена, че за да постигна някаква концентрация
разчитах най-вече на светкавицата от апарата на официалния
църковен фотограф. С благодарност приемах нареждания от
рода на „застани тук” или „кажи това”. Знаех, че не трябва да
спирам да се движа, ако исках да не припадна.
 Един шофьор ни закара двамата с Хио Джин обратно до
„Иист Гардън”, за да се преоблечем за приема, който щеше да
бъде даден в балната зала на Манхатън Сентър. Той ни остави
пред малка тухлена къща, разположена в горната част на
имението, над централната сграда. Със своята бяла веранда и
прелестна фасадна зидария тя изглеждаше като къща от
приказките. Тъкмо в този дом щяхме да живеем аз и Хио Джин.
Нарекохме го „Котидж Хаус”6. Във вътрешността му, на първия
етаж, имаше дневна, гостна и малка кухня. На горния етаж бяха
разположени две спални помещения и една малка баня.
Забелязах, че куфарите ни бяха донесени и оставени в по-
голямата спалня.
Хио Джин взе да настоява да правим секс. Аз му се примолих
да има търпение поне до вечерта - Съвършените родители
очакваха да тръгнем от къщата не по-късно от час - но той не
прие никакви уговорки за отлагане. Не исках да заставам гола
пред него. Ето защо бързо се вмъкнах в леглото, за да сваля
дрехите си - навик, от който нямаше да се откажа през
следващите четиринадесет години. Бях прочела всички книги,
които моята майка ми даваше, но въпреки това се оказах
съвършено неподготвена за шокиращото преживяване от
сексуалния контакт. Когато Хио Джин се покачи върху мен, аз
изобщо не знаех какво да очаквам. Той беше груб и
невъздържан, възбуден от мисълта, че му предстои да
обезчести девствено момиче. Казваше ми какво да правя, къде
да го докосвам. Аз само изпълнявах неговите нареждания.
Когато влезе в мен, аз едва се сдържах да не извикам от
болката, която усетих. Не му трябваше много време, за да
свърши, но след това часове наред вътрешностите ми горяха от
болка. „Значи това бил сексът”, тази мисъл дълго не ми
излизаше от главата.
Накрая се разплаках от болка, от изтощение, от срам.
Усещах, че не сме постъпили правилно, като не изчакахме. Хио
Джин не спираше да ми шътка, за да замълча. Не ми ли било
харесало, интересуваше се той. Казах му, че е било много
„пъшкащо”, употребявайки дума от речника на малките
момиченца, когато говорят за женска болка. Той ми отвърна, че
никога не бил чувал подобна реакция, с което само потвърди
слуховете, разпространявани за него в Корея. Хио Джин бе
имал много любовници преди това. Аз останах изумена и
обидена от това, че той признаваше своя грях по такъв
брутален и безцеремонен начин. Разплаках се още по-силно,
докато накрая неговият рязък тон и гневни нападки не ме
принудиха да спра сълзите си. Вече поне бях наясно какво е
секс и що за човек е моят съпруг. Първото беше ужасно, той
самият не беше нещо по-различно.
Докато се обличахме, една от кухненските сестри се обади по
телефона, за да ни каже, че Съвършените родители ни очакват
в колата. Ние се втурнахме надолу по стълбите и моментално
се вмъкнахме в предната част на черна лимузина. Госпожа
Муун ме погледна укорително.
— Защо се забавихте толкова? — сопна се тя с рязък тон. —
Толкова хора ви чакат.
Хио Джин не каза нищо, но нашите зачервени лица и набързо
облечените ни дрехи даваха ясно да се разбере какво е
станало. За мен беше истинско удовлетворение, че семейство
Муун седяха зад нас и не можеха да видят целия срам, изписан
върху лицето ми.
Заспах по пътя към Манхатън, но почивката ми не трая дълго.
Балната зала в Манхатън Сентър беше пълна с банкетни маси и
стотици хора, повечето от които американски членове на
църквата. Те приветствено ни аплодираха, когато влязохме и
заехме местата си на почетната маса. Вече бях отегчена и
уморена от цялото това шумно въодушевление, но тепърва ми
предстояха часове на веселби и угощения. Пред мен беше
сервирано американско меню от бифтек с печени картофи,
сладолед и торта. Майка ми непрекъснато ме подканваше да
ям, но всичко ми беше безвкусно като пясък. Въпреки
корейския характер на увеселението, през цялата вечер се
говореше на английски. Така и дума не успях да разбера от
множеството речи и тостове, вдигани в чест на Хио Джин и мен.
Усмихвах се, когато и другите се усмихваха, ръкоплясках,
когато и останалите правеха същото.
Вследствие на езиковата бариера се получи така, че аз се
превърнах в зрител на собствената си сватба. Бях вътре в
групата, но не и част от нея. Гледах как членовете на
фамилията Муун пееха, пляскаха с ръце. Всички наоколо
изглеждаха толкова щастливи. Беше доста забавно да се
наблюдава. Най-неочаквано бях извадена от тази моя
изолация, когато баща ми, който също не разбираше английски,
ми обясни, че според него аз също ще бъда помолена да кажа
няколко думи.
— На английски ли? — попитах го ужасена.
— Не, не — успокои ме той. — Хио Джин ще преведе твоите
думи.
Баща ми каза да се постарая да бъда по-кратка, да
благодаря на Бога и на преподобния Муун и да обещая, че ще
бъда добра съпруга на Хио Джин. Когато настъпи моментът, аз
постъпих точно така, както ми каза татко. Стаята избухна във
викове:
— Какво каза тя? — от страна на некорейската публика.
— О, нищо чак толкова съществено - обясни Хио Джин, след
което продължи на английски със своето собствено изказване,
последвано от шумни аплодисменти.
Докато ръкоплясках, аз държах ръцете си в скута.
Преподобният Муун ми нареди да ги вдигна на масата и ми
обясни, че трябва да аплодирам по-открито, за да покажа на
всички колко голяма е радостта ми в деня на сватбата и колко
високо ценя Хио Джин. Аз изпълних нареждането, а от главата
ми не излизаше мисълта: „Ама че съм идиот. Има ли нещо,
което ще мога да извърша правилно?”
Празничните обреди не приключиха дори след нашето
завръщане в „Ийст Гардън”. Част от корейската традиция е
сватбарите да налагат с тояга стъпалата на младоженеца
заради символичната кражба на булката от негова страна. Щом
се върнахме в „Котидж Хаус”, Хио Джин надяна няколко чифта
чорапи на краката си като подготовка за това ритуално
покушение. Преподобният и госпожа Муун се разсмяха, когато
църковните водачи завързаха глезените на Хио Джин, за да не
може да избяга. Всеки път, когато удряха стъпалата на Хио
Джин, Отецът даваше израз на своето престорено възмущение:
— Спрете, ще ви платя, за да не биете сина ми.
Хората, в чието владение беше тоягата, взимаха парите от
него и продължаваха налагането.
— Ще ви дам още пари, стига само да спрете - провикваше се
преподобният Муун и смехът се възобновяваше всеки път,
когато те натъпкваха дадените от отеца пари по джобовете си,
след което отново започваха да налагат Хио Джин.
Аз наблюдавах хода на целия този ритуал от едно меко
кресло, в което всеки момент рискувах да потъна в сън. Всички
коментираха моето пълно спокойствие.
— Тя изобщо не вика да спрат да бият съпруга й.
Спокойна не бях, просто бях в състояние на пълна
вцепененост. По настояване на многолюдното множество аз
направих опит да развържа глезените на Хио Джин, но бях
толкова изтощена, че се наложи той да го свърши сам.
На другия ден всички ние се събрахме на сутрешната трапеза
на преподобния Муун. Хио Джин изчезна рано-рано, без изобщо
да знам къде. Аз останах да обслужвам Преподобния и госпожа
Муун. Не бях сигурна каква точно ще трябва да бъде ролята ми
в Съвършеното семейство, пък и моят съпруг не си направи
труда да ми изясни тези неща. Най-естествено се вписах в
ролята си на прислужница на госпожа Муун.
Допреди самата сватба така и никой не ми беше споменавал
за възможността двамата с Хио Джин да заминем на сватбено
пътешествие през медения ни месец. Той искаше да отидем на
Хавай, но преподобният Муун предложи да Флорида. В нашия
случай обаче не ставаше дума за обикновено сватбено
пътешествие. Всъщност ние представлявахме един екип от
трима: съпруг, съпруга и личният асистент на Сан Юн Муун.
Преподобният Муун беше връчил на своя асистент, Питър Ким,
пет хиляди долара на ръка, с нареждането да ни откара до
Флорида. Никой не ми каза нито къде отиваме, нито какво ще
правим. Моята майка, привикнала към установените правила и
формалности в „Ийст Гардън”, ми приготви един куфар, пълен с
помпозни роклички, между които аз напъхах и чифт дънки с
тениска.
Питър Ким и Хио Джин седяха на предните седалки на синия
мерцедес. Аз бях сама отзад. Те разговаряха на английски през
целите хиляда и сто мили път надолу към Източното
крайбрежие. Така усещането ми за изолация беше абсолютно
пълно. Двамата мъже сами решаваха къде и кога да спираме,
за да се храним или да спим. Помня как едва успях да сдържа
сълзите си в тоалетната на една бензиностанция. Не успях да
разбера как точно действа апаратът за сушене на ръце.
Помислих, че съм го счупила, когато гледах как той не спира да
изпуска горещ въздух. Беше само един нищожен миг, но миг на
безкрайна самота. Нещо толкова простичко, а нямаше към кого
да се обърна за помощ.
Настроението ми малко се разведри, когато пристигнахме
във Флорида и Питър Ким предложи да ме заведе в Дисни
Уърлд. Та аз бях едно петнадесетгодишно момиченце. Не
можех и да си представя дори по- прекрасно място за
забавление. Хио Джин не прояви особен ентусиазъм. Беше
посещавал това място множество пъти. Той доста неохотно се
съгласи да спрем в Орландо. Беше студено. Ръмеше ситен
дъжд, но на мен изобщо не ми правеше впечатление. Аз крачех
напред по „Мейн Стрийт” към замъка на Пепеляшка,
разбирайки съвсем точно защо наричат Дисни Уорлд
Вълшебното царство. Гледах с широко отворени очи да видя
Мики Maye или някой от другите добре познати герои, но не ми
беше дадена възможността да видя нито един от тях. Само
десет минути след нашето пристигане Хио Джин заяви, че вече
е отегчен и желае да си тръгваме. Бях смаяна от неговия
егоизъм, но го последвах покорно на няколко крачки зад гърба
му, докато вървеше обратно към мерцедеса.
Преподобният Муун беше предложил да пътуваме с кола, за
да ми дадат възможност да разгледам част от Съединените
Щати, но на Хио Джин много скоро му се изчерпа търпението и
по отношение на този замисъл. Той нареди по телефона на
един от охранителите от „Ийст Гардън” да долети до Флорида и
да вземе колата. Обясни ми, че до Лае Вегас продължаваме
със самолет.
Аз нямах никаква представа нито какво е това Лае Вегас,
нито къде се намира, пък и нито Хио Джин, нито Питър Ким си
правеха труда да ми обяснят. Още по-малко се бяха сетили да
ми кажат, че Преподобният и госпожа Муун заедно с майка ми и
баща ми се намират там на почивка. Аз така и нямах представа
къде точно ще стане срещата ни с родителите чак до момента,
когато прекосихме хотелския ресторант, за да стигнем до
масата, на която седяха те. Моята майка най-сурово ме
упрекна, че съм зяпала разсеяно из помещението, докато съм
вървяла към тях.
 — Щеше да бъде проява на неуважение — казах й аз, — ако
знаех, че семейство Муун са там, но аз нямах дори представа
за това!
Почувствах се още по-объркана и смутена, когато научих, че
Лае Вегас е раят на комарджиите. По ресторантите имаше
монетни автомати, в хотелите - казина. Но какво правехме
всички ние в място като това? Хазартът е строго забранен от
Обединителната църква. Залаганията от какъвто и да било род
се считат за социално зло, което уронва достойнството на
семейството и води до морален упадък на цивилизацията.
Защо, тогава, Хак Йо Хан Муун, майката на Съвършеното
семейство, стискаше шепа монети и разгорещено ги пускаше
една след друга в монетния автомат? И защо Сан Юн Муун,
„спасителят” от Второто пришествие, „божественият” наследник
на Онзи, който прогони търговците от храма, прекарваше
часове наред край масата за игра на карти?
Не дръзнах да попитам, пък и не беше нужно. Преподобният
Муун сам побърза да обясни присъствието ни на място, за което
ме бяха поучавали, че е свърталище на греха. Като „Спасител”
от Второто пришествие, обясни той, негов дълг било да общува
с грешниците, за да ги спаси. Нужно било да разбере същността
на техния грях, за да може да ги отклони от него. Трябвало
добре да забележа, говореше Преподобният, че той самият
никога не сядал на масите за карти и не залагал лично. Питър
Ким бил човекът, който седи там от негово име и прави
залаганията според инструкциите на преподобния Муун, който
стои плътно до него.
— Ето значи, сама разбираш, аз всъщност не вземам участие
в самия хазарт като такъв — поясни ми той.
Но макар да бях едва петнадесетгодишна и макар тези думи
да идваха от устата на „Месията”, аз все пак можех да направя
разлика между благовидните оправдания и реалната
действителност.
 Глава 5
В „Ийст Гардън” се завърнах вече омъжена жена, или поне
такава бях в очите на членовете на Обединит елната църква, но
по всичко личеше, че съм си все още дете, което има нужда от
образование. Даже и да беше останало още някакво място за
съмнения по отношение на моята второстепенна позиция
спрямо членовете на фамилията Муун, аз окончателно се
убедих в този факт след разговора за моето образование.
С изключение на моя нов съпруг, който макар и на
деветнадесет, все още не беше завършил средното си
образование, всички други деца на преподобния Муун, които
все още бяха в ученическа възраст, посещаваха частен колеж в
Таритаун. Госпожа Муун ми даде съвсем ясно да разбера, че
няма никакво намерение да ми плаща учебната годишна такса
от 4500 долара в „Хакли Скул”. Достатъчно щяло да ми бъде и
едно обикновено държавно училище.
В началото на февруари Питър Ким ме откара до „Ървингтън
Хай Скул”, за да ме запише в десети клас. Първо спряхме в
един магазин за смесени стоки, за да си купя тетрадка и
няколко молива. Щях да се представям под името Нансук Хон.
Никой не трябваше да знае за моя брак, нито пък за връзката
ми със семейство Муун. Питър Ким се представи на директора
като мой настойник. Училищните ми бележки щяха да бъдат
изпращани на него.
Някога в Сеул, в „Литъл Ейнджълс Арт Скул”, бях сред
първата десятка на моя клас, но сега мисълта, че ми предстои
да посещавам американско училище, ме изпълни с истински
ужас. Вървях зад гърба на Питър Ким през шумните коридори
на това типично еснафско училище, а в съзнанието ми се
набиваха смехът и небрежното облекло на тинейджърите, които
профучаваха покрай мен. Щях ли някога да се впиша в
атмосферата на тези буйни веселби и неудържими забавления?
Как изобщо щях да разбирам учителите си, говорещи на
английски език? Пък и в крайна сметка възможно ли беше да
съчетая ролята на прилежната ученичка в училище с ролята си
на покорната съпруга у дома? И не ме ли очакваше само и
единствено самота при подобен живот на раздвоение?
 Всеки ден ставах в шест часа, за да посрещам Преподобния и
госпожа Муун на трапезата за закуска. Сутрин в кухнята на
имението беше истински ад. Никой никога не знаеше със
сигурност кога точно ще слязат да закусят Преподобният и
госпожа Муун, но когато и да станеше това, те държаха да им
бъде сервирано незабавно. Двамата готвачи и тримата им
помощници ги очакваха с вече приготвено основно ястие, но
най- често им се налагаше в последния момент спешно да
приготвят ново блюдо, ако семейството изявеше предпочитания
към нещо друго. Обикновено вече бях успяла да хапна набързо
в кухнята, когато Преподобният и госпожата пристигаха на
масата с цял куп църковни водачи. При тяхното появяване аз
падах на колене в дълбок поклон, след което очаквах да бъда
предадена на грижите на шофьора, който ме откарваше до
училище.
Сутрин обикновено се чувствах много уморена, за- щото Хио
Джин никога не се прибираше преди полунощ, но след всяко
свое прибиране искаше да правим секс. Най-често беше пиян,
когато се тътреше тежко нагоре по стълбите на Котидж Хауз, и
целият вонеше на текила и тежки цигари. Все се преструвах на
заспала с надеждата, че ще ме остави на мира, но това рядко
се случваше. Задължението ми в този дом беше да обслужвам
всички негови желания, моите собствени нужди бяха без
значение.
Сутрин стъпвах боязливо на пръсти из нашата спалня, макар
че едва ли имаше опасност да събудя съпруга си. Той спеше
дълбоко и при това спеше до късно през деня; понякога се
случваше да се връщам от училище и да го заварвам, че още
спи. Той се вдигаше от леглото, взимаше душ и после пак се
връщаше обратно в Манхатън, за да обикаля любимите си
нощни кабарета, клубове и корейски барове. Едва
деветнадесетгодишен, Хио Джин беше редовен и уважаван
клиент на корейските заведения, които посещаваше. Често пъти
той взимаше по-малкия си брат, Хюн Джин, тогава
петнадесетгодишен, както и сестра си, Ин Джин,
шестнадесетгодишна, на тези свои среднощни пиянски
обиколки.
Веднъж Хио Джин покани и мен. Откара ни в опушен
корейски нощен бар. Очевидно беше, че децата на Муун са
редовни клиенти там, защото съдържателните най-сърдечно ги
поздравиха. Една сервитьорка донесе на Хио Джин бутилка
златна текила и кутия „Малборо лайте”. Ин Джин и Хюн Джин
пиха наравно с него, докато аз си сърбах чаша кока-кола.
Помъчих се да сдържа сълзите си, но те избликнаха в очите
ми независимо от всичките ми усилия. Какво изобщо правехме
на подобно място? През цялото ми детство ме бяха поучавали,
че членовете на Обединителната църква не ходят по барове, че
последователите на Сан Юн Муун не пият алкохол, нито пък
пушат. Как беше възможно да седя в това място редом до
„съвършените” деца на преподобния Муун, отдадени в този
момент тъкмо на поведението, което Отецът не спираше да
осъжда при непрекъснатите си обиколки по цялото земно
кълбо?
Но в изкривения свят на разгулните забавления, в който бях
попаднала, не в тяхното поведение се криеше проблемът.
Оказа се, че истинският проблем всъщност е моето поведение.
— Защо се държиш така? — поинтересува се Хио Джин преди
възмутено да се премести на друга маса. — Разваляш доброто
настроение на всички ни. Дошли сме тук, за да се забавляваме,
не да ти бъдем бавачки.
Ин Джин се промъкна на стола до мен:
— Спри да плачеш, че Хио Джин ще се ядоса много —
предупреди ме строго тя. — Ако се държиш така, той няма да те
харесва.
Все още не бях успяла да се успокоя, когато съпругът ми
кресна:
— Стига толкова. Тръгваме да я приберем вкъщи.
Никой не говореше с мен по време на дългия път обратно
към „Ийст Гардън”. Чувствах се смачкана от презрителното
отношение, с което ме обливаха в тази напрегната атмосфера в
колата. „Недей да плачеш”, повтарях аз на себе си. „Скоро ще
си у дома.” Точно преди да ме остави, Хио Джин взе от дома й
една моя съученичка - от „благословените” чеда, които
споделяха страстта към забавленията на братята и сестрите от
семейство Муун. Те буквално избуксуваха при рязката скорост,
с която се устремиха обратно към Ню Йорк.
Това беше първата от множеството следващи вечери, когато
плаках чак докато не заспах от изтощение. Часове наред стоях
на колене до леглото ни и молех Бога за помощ:
— Ако си ме създал на този свят, за да следвам Твоята воля —
редях молитвите си аз, — бъди милостив да ме напътстваш по
верния път.
Всяка клетка от моето младо сърце вярваше, че ако изневеря
на Бога в този живот, никога няма да намеря място редом до
Него в Небесното царство на следващия живот. Че какъв
смисъл може да има един щастлив земен живот, ако не те води
към Бога?
На другата сутрин, когато майката ме повика в стаята си, по
коленете ми имаше рани от протриване. Хио Джин и останалите
още не се бяха прибрали. Тя се поинтересува къде са. И защо
аз не съм с тях? Просната пред нея на пода, аз през сълзи
разказах събитията от предната вечер. Истинско облекчение
беше за мен да споделя ужасното бреме в душата си с нашата
майка. Може пък това да доведе до някаква промяна в нещата.
Госпожа Муун ужасно се ядоса, но не от постъпките на Хио
Джин, както очаквах. Тя беше разгневена на мен. Била съм
малка глупачка. Каква според мен била причината да ме
доведат в Америка? Та нали моята мисия се състояла именно в
това - да променя Хио Джин. А с поведението си аз само съм
предизвикала гнева на Бога и на Сан Юн Муун. Моя била
отговорността да накарам Хио Джин да прояви желание да си
стои у дома.
Как можех да й обясня, че дори когато синът й остава у дома,
положението не беше по-различно? Той беше узурпирал
дневната на „Котидж Хауз” за помещение на своята рок-група,
„Ю бенд”. Не можех да понасям техните упражнения нощи
наред. Цялата къща се тресеше, когато свиреха или слушаха
музика на неговия касетофон. Хио Джин все твърдеше, че съм
се превърнала в истински сноб в резултат на обучението ми по
класическа музика, но моята неприязън към неговия оркестър
не беше свързана толкова със самата им музика, колкото с
начина, по който се държаха в нашия дом. Членовете на
оркестъра започваха да се събират още в ранните часове на
вечерта, често пъти заедно с други „благословени” деца, които
живееха наблизо. След звуците от настройване на китара
следваше миризмата на марихуана достигаща чак до горния
етаж при мен, където обикновено пишех домашните си.
 Знаех, че с моето възмущение ставам обект на подигравки за
Хио Джин и приятелите му, но истината всъщност е, че
отношението ми към тях беше доста противоречиво. Не исках
да се включвам в недопустимо поведение, но се чувствах
ужасно самотна горе, насаме с моите учебници. Нямах желание
да се присъединявам към тях, но копнеех поне да ме поканят.
Откривах, че съм попаднала в един съвършено объркан свят,
където от връстниците получавах подигравки заради моето
придържане към онова, което всички ние сме учили, а по-
възрастните пък ме бичуваха заради чужди слабости и пороци.
Как можех да обясня на госпожа Муун, че тайното прескачане
по баровете на нейните деца е най-малкият от всичките им
грехове? Останах безмълвна, докато тя не спираше да сипе
хули по мен. Малко по-късно повика и майка ми в стаята си, за
да й изложи най-подробно всички мои слабости. Ин Джин
докладвала, че съм носила венчалната си халка на училище. Ин
Джин казала, че съм разпитвала за предишните приятелки на
Хио Джин.
Изобщо не бях правила подобни неща, но всяко мое желание
да се защитя пред Преподобния и госпожа Муун изглеждаше
като опит да критикувам техните деца, което пък беше
недопустимо. Опитах се да обясня това на собствената си
майка, но нейният единствен съвет беше, да бъда по-
внимателна и да не нанасям обиди на Съвършеното семейство.
Д лъжна съм била добре да преценявам думите си. Нужно било
да се моля да стана по-добра и по-достойна за тях. Не виждах
обаче как беше възможно това. Та мен ме критикуваха на всяка
крачка и винаги ме обявяваха за виновна без абсолютно
никакво безпристрастно изслушване. И тъй като твърде често
ме обвиняваха несправедливо, аз престанах да се доверявам,
на когото и да било.
Как ми се искаше само да дойдат от Корея баща ми или брат
ми Джин! Семейство Муун беше побързало да изпрати баща ми
обратно в Сеул съвсем скоро след сватбата. Джин също беше
там в очакване да завърши средното си образование и да
получи виза, за да отиде при съпругата си, Дже Джин Муун,
която беше в Съединените Щати. Знаех, че когато се върне,
Джин ще бъде ангажиран с проблемите на собствения си живот.
Той искаше да се запише в някакъв колеж в Харвард и
преподобният Муун явно беше склонен да го изпрати там, тъй
като образователните постижения на моя брат бяха повод за
гордост лично на Месията. Изпълваше ме огромна радост при
мисълта за Джин, но и мъка - при мисълта за мен самата: аз
щях да си остана в „Ийст Гардън”, заобиколена от всички онези,
които ме мразят.
Изключение правеше единствено Юн Джин Муун. Тя беше с
година по-малка от мен. И също не се разбираше особено много
с Ин Джин. Ние двете се сприятелихме почти веднага след
моето пристигане в „Ийст Гардън”. Винаги ще й бъда
благодарна за нейното доброжелателно и сърдечно отношение
през онези първи месеци. Тогава всичко беше толкова ново за
мен, ужасявах се от страх да не направя нещо погрешно. Така
например, на първата неделна, утринна благодарствена
молитва, на която присъствах в Ийст Гардън, аз се облякох в
дългите си бели одежди за църква само за да открия, че всички
членове от семейство Муун са облечени в костюми и рокли.
Почувствах се толкова съкрушена от унижение, колкото би
могъл да бъде само един тинейджър, облечен по очебийно
неподходящ начин. Притесних се от собственото си невежество,
но усетих и болка, че никой не си беше направил труда да ми
даде пояснения за такива простички неща. Юн Джин се оказа
човекът, който пое тази роля, като винаги ми обясняваше какво
да очаквам на семейните събирания и църковните церемонии.
Благодарствената молитва се казваше в един кабинет,
разположен в непосредствено съседство до спалнята на
Преподобния и госпожа Муун. На тези молитвени ритуали аз с
изумление осъзнах, че децата на Муун всъщност не знаеха
основната молитва, която аз си повтарях наизуст още от
седемгодишна възраст. След молитвения ритуал църковните
сестри донасяха закуски за Съвършеното семейство: сокове,
сладкиш с извара, понички и курабийки. Аз обслужвах
Преподобния и госпожа Муун, докато не дойдеше моментът да
потеглим към „Белведере”, за да стигнем там в шест сутринта,
когато преподобният Муун изнасяше своята редовна неделна
проповед пред местни членове на църквата.
В младежките ми години за мен беше чест да имам
възможността да слушам проповедите на преподобния Сан Юн
Муун всяка седмица. Той говореше на корейски и аз без
проблеми следвах мисълта му. Американските членове
разчитаха на доста грубия превод от страна на неговите
асистенти. И до ден днешен все още се мъча да разбера какво е
било онова в проповедите на преподобния Муун, което така
силно докосваше душата ми. Не че той притежаваше някаква
особена мъдрост или пък непреодолимо дар слово. В
действителност беше лишен и от едното, и от другото. Преди
всичко той ни подтикваше да отдадем живота си в служение на
Бога и човечеството, като се превърнем в добродетелни и
почтени индивиди. Това беше благороден призив. През онези
неделни утрини повечето от нас, събрани в помещението в
„Белведере”, действително вярвахме, пък било то и безкрайно
наивно, че единствено със собствената си доброта ще можем
да променим света. Имаше една невинност и благост в нашите
вярвания, която рядко се споменава, когато се обсъждат
членовете на Обединителната църква като идолопоклонници.
Може и да сме били подмамени към култова форма на
почитание, но повечето от нас не бяхме идолопоклонници,
бяхме просто идеалисти.
Докато другите деца на Муун ходеха да пият в Ню Йорк, аз и
Юн Джин стояхме до късно през нощта в кухнята на имението,
където замесвахме печива и си приказвахме на корейски. Юн
Джин беше прекрасна готвачка и щедра душа - тя споделяше
своите вкусни соленки и домашно приготвени сладкиши с
охранителите, които имаха свое собствено помещение в
сутерена на имението.
Членовете на църквата, включени в домакинския персонал,
бяха привикнали да получават най-вече нареждания, а не
подаръци от децата на Муун. Съвършеното семейство се
отнасяше към хората от персонала като към наемни слуги.
Кухненските сестри и бавачките спяха по шест в стая на
таванския етаж. Те получаваха някакво незначително
възнаграждение, но не и истинска заплата. Не беше по-добро
положението и на охранителите, градинарите и чираците, които
се грижеха за имуществото на Муун. Според гледната точка на
хората от фамилията, на тези църковни членове им беше
дадена особената привилегия да живеят в такава голяма
близост със Съвършеното семейство. В замяна за тази особена
чест с тях непрекъснато се разпореждаха дори и най-малките
членове на семейство Муун: „Донеси ми това.” „Намери ми
онова.” „Прибери ми дрехите.” „Оправи ми леглото.”
Сан Юн Муун учеше децата си, че са малки принцове и
принцеси, и те се държаха по подобаващ начин. Беше
смущаващо, но едновременно с това и изумително да се
наблюдава смирението, с което хората от персонала приемаха
словесните грубиянства, бълвани от децата на Муун. Подобно
на мен самата те вярваха, че Съвършеното семейство е
безпогрешно. Ако някой от членовете на фамилията Муун
имаше оплаквания от нас, това показваше не превишената
степен на техните очаквания, а нашето собствено
недостойнство. Ето защо, при наличието на подобен манталитет
у хората около мен, аз бях изключително благодарна на Юн
Джин за нейната добросърдечност. Тя никога не се държеше
високомерно спрямо мен - сякаш й бях приятна такава, каквато
съм.
На Ин Джин никак не й се нравеше моето приятелство със
сестра й, но и тя самата умееше да бъде внимателна с мен,
когато имаше някаква полза от това. Веднъж дойде при мен и
ме помоли да й дам мои дрехи, за да се измъкне на разходка
същата вечер. Нейната стая се намираше точно до
помещенията на родителите й и тя нямала желание да рискува
и да попадне на Отеца. Но защо? Попитах аз. Обясни ми, че
неотдавна се прибрала към четири сутринта и тръгнала на
пръсти към стаята си. Навън още било тъмно. Смятала, че няма
никаква опасност да я разкрият, когато изведнъж забелязала
сянката на Отеца в креслото в дъното на стаята.
Сан Юн Муун започнал да я удря, разказваше ми дъщеря му,
като повтарял, че я бие, защото я обича. Това не бил първият й
побой от ръцете на Отеца. Каза ми, че й се иска да има
смелостта да отиде в полицията и да накара да арестуват Сан
Юн Муун за насилие над деца. Аз й дадох най-хубавите си
дънки и един бял пуловер от ангорска вълна, като полагах
старания да прикрия ужасното си изумление от нейния разказ.
Но най-силно от всичко, с което се сблъсках в новия си живот
сред Съвършеното семейство, ме шокираше непоносимостта
между децата на Муун и техните родители. Още от самото
начало аз загубих всякаква илюзия, че това е семейство, в
което цари любов и разбирателство. Даже да бяха достигнали
някаква степен на духовно съвършенство, това трудно можеше
да се забележи в ежедневните им отношения. Така например, в
неделните дни дори най-малките деца бяха длъжни да слязат
за семейната благодарствена молитва в пет часа сутринта. На
малчуганите често им се спеше, а понякога и се сърдеха. През
първите няколко минути жените се опитваха да ги усмирят.
Преподобният Муун се вбесяваше, ако нашето успокоително
„шъткане” не даваше моментални резултати. Все още се сепвам
при спомена за първия от множеството подобни случаи, когато
видях как Сан Юн Муун удря шамари на децата си, за да
млъкнат. Шамарите, естествено, само ги накараха още по-силно
да ревнат.
Хио Джин никога не си правеше труда да прикрива своето
презрително отношение към Отеца и Майката. За него те не
бяха нищо повече от удобни доставчици на пари. В самото
начало на нашия брак ние нямахме вито банкова сметка за
текущи разходи, нито пък някаква редовно отпускана сума.
Майката просто ни даваше пари на ръка - хиляда долара за
едно, две хиляди за друго, без никакъв контрол или разчет. По
време на тържествата по случай рождените дни на децата или
църковните празници множество японски и други водачи на
църквата идваха с хиляди долари „дарения” за Съвършеното
семейство. Тези пари моментално се прибираха в сейфа на
госпожа Муун, скрит в шкафа на нейната спалня.
След време госпожа Муун ми обясни, че на финансовите
отговорници в Япония била възложена задачата да осигуряват
пари за издръжката на семейството на Хио Джин и че за тази
цел ще бъдат получавани редовни финансови пратки. Нямах
представа как работи целият този механизъм. Парите не идваха
директно при нас. Към средата на 80-те парите, внасяни за
попечителство в тръста на Съвършеното семейство, всеки
месец бяха предавани на Хио Джин и на другите пълнолетни
деца на Муун. Хио Джин получаваше около седем хиляди
долара месечно и те директно се внасяха в общата ни банкова
сметка, която бяхме открили във Фърст Фиделити Банк в
Таритаун. Освен понятието „Япония” аз никога не научих нещо
по-конкретно за източника на тези пари.
Хио Джин редовно ходеше при Майката за по-големи суми. И
доколкото знам, тя никога не му отказваше. Той криеше парите
си в гардероба на нашата спалня и всеки път когато потегляше
към баровете, бръкваше да вземе от своите финансови
резерви.
Една вечер изпаднах в ужас, когато той нададе бесен рев и
взе да мята най-различни неща из стаята тъкмо когато беше
тръгнал да се приготвя за поредната си вечер в Манхатън.
— Ще те убия, кучко такава.
Хио Джин крещеше и бясно тършуваше из гардероба си,
смъквайки дрехите от закачалките и вратовръзките от
решетките.
— Какво съм направила? — попитах неспокойно аз.
— Не ти, глупачке. Майка ми. Тази жена ще ми съсипе живота.
Нямаше ги парите. Беше решил, че тя сигурно е идвала до
Котидж Хауз и ги е взела, за да му ограничи пиенето. Аз лично
се съмнявах, че е станало точно така. Нямах никакви
впечатления нито за преподобния Муун, нито за госпожа Муун,
че правят каквито да било опити за контрол над необуздания
живот на децата си.
Когато взех да събирам намачканите му дрехи, намерих
голяма пачка пари на пода на гардероба, приклещена между
чифт обувки. Сигурно беше паднала от джоба на някое палто.
Преброих повече от шест хиляди долара. Хио Джин сграбчи
парите от ръцете ми, като не спираше да реди ужасни ругатни
по адрес на майка си и така бясно затръшна вратата на път към
баровете, че тя едва не се изкърти от пантите.
Колкото и да ми беше трудно училището, то все пак беше
райско кътче в сравнение с пълната бъркотия, която цареше в
Котидж Хауз. В часовете по английски наизустявах цели
страници от думи, без да имам никаква представа какво
всъщност означават. В часовете по биология гледах втренчено
и напълно безизразно към преподавателя, докато той говореше
право на мен, а съучениците ми се превиваха от смях при
мисълта, че не разбирам нито дума. Единствено в часовете по
математика усетих някакъв отглас от добрата ученичка, която
някога бях. Само през тези четиридесет минути всички
говорехме универсалния език на числата. Бях едва втора
година в гимназията, но посещавах часовете по алгебра на
последния клас, а там пък изучаваха материал, който в Корея
бях минала още в четвърти клас.
 Аз обядвах на една маса с другите „благословени” деца, а
понякога и учех заедно с тях. Моето положение на съпруга на
Хио Джин Муун водеше до определена формалност в нашите
отношения, която осуетяваше възможността за истинско
приятелство. Кафенето в училище беше поредното място, за
което не бях особено подходяща. Един следобед две от моите
корейски съученички дойдоха в Котидж Хауз, за да учим
заедно. Те ме помолиха да се разходим из къщата, за да я
разгледат. Аз им показах помещението за репетиции,
натъпкано с китари, усилватели и барабани на „Ю Бенд”.
Отведох ги до спалнята и до работната ми стая, където госпожа
Муун беше поставила бюро и библиотечен шкаф за мен.
— Ами ти къде спиш? — попита ме едното момиче.
— В спалнята, естествено — отвърнах аз, осъзнавайки със
закъснение, че погледите и на двете бяха втренчени в
семейното легло за двама. Като членове на църквата, те
знаеха, че съм омъжена за Хио Джин Муун, но вероятно
смятаха, че нашият брак е все още неконсумиран. Едва сега си
давам сметка, че това тяхно предположение не е било чак
толкова безпочвено. В Ню Йорк се достига пълнолетие на
седемнадесетгодишна възраст. Така че Хио Джин е могъл да
бъде арестуван за грубо погазване на закона.
Чувството ми за неудобство премина в пристъп на срам,
когато едно от „благословените” деца включи телевизора и на
екрана се появи порнофилм от видеокасетофона. Никога не бях
виждала Хио Джин да гледа видеото. Проверих в шкафа на
телевизора и там беше пълно с подобни филмчета. По-късно
Хио Джин само се разсмя, когато директно му поставих въпроса
за порнографските филми. Обичал разнообразието, заяви ми
недвусмислено той, както в живота си, така и в развлеченията.
Трябваше още тогава да съм наясно, че на него никога няма да
му стигне една жена, още по-малко пък такава порядъчна и
добродетелна като мен.
Хио Джин дори отиде при майка си, за да се оплаче от
липсата на сексуална зрялост у мен. Един ден тя ме повика при
себе си, за да обсъдим съпружеските ми задължения. Беше
ужасно неловко положение. Едва успявах да следвам смисъла
на всичките й евфемизми за това как трябвало денем да бъда
съпруга и домакиня, а нощем - преди всичко жена. Наше
задължение е да бъдем приятели на съпрузите си през деня, а
през нощта - да изпълняваме фантазиите им, каза ми тя; в
противен случай те ще се отклонят от правия път. А ако един
мъж наистина тръгне след греха, това показва неспособността
на неговата съпруга да задоволява желанията му. Трябвало да
положа повече старания, за да се превърна в жената, която Хио
Джин искал. Почувствах се толкова смутена и объркана. Но
нима Сан Юн Муун не ме беше избрал заради моята
непорочност? Нима сега от мен се очакваше да вляза в ролята
на прелъстителката? На петнадесетгодишна възраст?
Вече започвах да прозирам истината: нашият брак беше една
чиста измама. Хио Джин бе успял някак да се примири с
мисълта за женитбата, но пък нямаше абсолютно никакво
намерение да се отказва от предишния си начин на живот.
Подозирах го, че прави секс със съдържателките на корейските
барове, които редовно посещаваше, но ми липсваха
доказателства за това. Когато го питах какво е правил там цяла
нощ, той ми отвръщаше, че е истинско безсрамие от моя страна
да разпитвам сина на Месията. Обикновено лежах будна в
леглото и си представях, че чувам колата му, макар че това
беше само шумът на вятъра.
Скоро след сватбата аз вече разполагах с материални
доказателства за неговия безобразен начин на живот, но все
още бях твърде наивна, за да осъзная същността им. Само
седмици след нашата женитба в областта на моите гениталии
взеха да се появяват болезнени обриви. Нямах никаква
представа какво би могло да причини тези ужасни възпаления.
Навярно беше нормална реакция след началото на половите
сношения. А може би ставаше дума за някакъв тип нервна
реакция.
Естествено, не беше нищо подобно. Хио Джин Муун ми беше
причинил херпес. Впоследствие години наред, при всяка поява
на обрива, аз трябваше да се подлагам на лазерна терапия и да
използвам локални мазила. Веднъж ми се наложи да прекарам
една цяла нощ накисната в топла вана, след като при поредната
лазерна терапия по невнимание бяха прогорили чувствителната
кожа в засегнатата област. Цялата вечер тогава Хио Джин ме
гледаше как рева от болки във ваната, но така и не ми каза
истинската причина за моето страдание. Едва години по-късно
моята гинеколожка щеше ясно и открито да ми обясни, че
страдам от болест, предавана по полов път. Длъжна съм била
да го знам, каза ми тя, защото във века на СПИН Хио Джин
излагал на опасност не само душата си с това свое блудно
поведение. Той излагал на опасност собствения ми живот.
През онази пролет на 1982 обаче аз знаех единствено, че Хио
Джин не ме обича. Само няколко седмици след нашата сватба
той ми заяви, че всеки от двамата трябва да си следва своя
собствен път, за да не си съсипваме взаимно живота.
— Но това е невъзможно — отвърнах аз през сълзи в пълно
изумление. - Отецът ни събра в брак. Той казва, че трябва да
живеем заедно. Не можем просто така да се отделим един от
друг.
Именно тогава Хио Джин ми призна, че е бил против моя
избор, че никога не е искал да го събират с мен, че се е
примирил със сватбата само за да угоди на родителите си. В
Корея си имал приятелка, каза ми той, и изобщо не
възнамерявал да се отказва от нея.
Не знам всъщност кое беше по-болезнено - неговите
изневери или удоволствието, което му доставяше да парадира с
тях. Ако имаше желанието да бъде дискретен, Хио Джин
спокойно можеше да разговаря с нея, когато е сам. Вместо това
обаче той изпитваше садистично задоволство да й телефонира
пред очите ми, от дневната в „Котидж Хауз”. Когато искаше да
ме накара да се почувствам изолирана в Ийст Гардън, той
говореше със своите приятели и близки на английски. Но когато
целта му беше да ми причини болка в собствения ми дом,
разговаряше с приятелката си на корейски.
— Нали знаеш с кого говоря, ето защо можеш да се махаш —
казваше той през смях, преди гръмко да заяви любовта си на
момичето от другата страна на телефонната линия.
Няколко месеца след нашата сватба Хио Джин замина за
Сеул, без да ми даде абсолютно никакво обяснение нито защо
отива там, нито пък кога евентуално ще се върне. Месеци наред
не се появи у дома. Нямаше го и през онази утрин, когато се
почувствах зле по време на тържеството по случай рождения
ден на една от по-малките му сестри. Майка ми веднага ми
помогна да се дръпна от масата, тъй като с женската си
интуиция моментално беше разбрала онова, което аз все още
дори не подозирах. Бях бременна.
Реагирах на вестта за моята бременност по типичния начин
за едно дете, каквото всъщност бях. Ами как тогава ще завърша
гимназията? И какво ще кажат другите деца? Другите, по-
съществените въпроси - за моята пълна неподготвеност да
бъда майка, както и за критичното състояние на брака ми - бяха
прекалено непоносими за мен, за да си ги задам. Далеч по-леко
ми беше да се притеснявам дали ще успея да изкарам учебната
година така, че положението ми да не стане очевидно за всички
мои съученици.
Новината, че му предстои да стане баща, съвсем не накара
Хио Джин да напусне Сеул и да се втурне обратно към къщи.
Той дори не си направи труда да ми се обади или да ми пише.
Аз бях тази, която му позвъних веднъж само за да се наслушам
на жестоките му нападки, че харча за празни неща парите на
баща му. Той затвори така рязко и сърдито, че корейският
оператор намери за редно да ми обясни, че линията е била
внезапно прекъсната. Имах чувството, че са ми зашлевили
плесница. Впоследствие, когато и да си правеше труда да се
информира за бременността, той разговаряше с Питър Ким, а
не с мен. Една сутрин през пролетта тъкмо бях тръгнала към в
кухнята, когато чух как Питър Ким препредава на майка ми
съдържанието на телефонния разговор. Дъхът ми секна, докато
подслушвах. С всеки следващ миг ме обземаше все по-голям
ужас какво ли още ще ми се наложи да чуя. Дори аз самата не
бях подготвена за онова, което стигна до ушите ми. Според
личното мнение на Хио Джин, както го бил предал на Питър
Ким, тъй като ние двамата нямаме законен юридически брак,
значи той не е обвързан с абсолютно никакви задължения към
мен. Имал намерението да се ожени за приятелката си, която
не беше член на църквата. Ако Преподобният и госпожа Муун
искали да се грижат за мен и бебето, това си било техен личен
избор. Той самият искал да се оттегли. Обзе ме ужасен страх,
докато слушах Питър Ким и майка ми, която всъщност не
казваше почти нищо. Нима беше възможно Хио Джин да
постъпи така? Какво щеше да стане с мен и с моето бебе? Как
беше възможно Хио Джин да разедини нещо, скрепено от
самия Сан Юн Муун?
 Скоро след това Хио Джин се завърна от Корея и без да ми
каже нито думичка като извинение или обяснение, си взе
багажа и се изнесе от Котидж Хауз.
— Сигурен съм, че Отецът ще се грижи за теб и за бебето —
заяви ми хладно той.
Имаше дори наглостта да ми позвъни същия ден, за да ми
каже, че по-късно вечерта щял да мине, за да си намери
рецептата за херпеса. Това така ме вбеси, че развъртях всички
крушки в Котидж Хауз, за да го принудя да се влачи с
препъвания до домашната аптечка. Цялото ми задоволство от
тази моя детинска щуротия беше доста краткотрайно. Той си
отиде, а аз останах сама и бременна.
Нямах никаква представа къде е отишъл. Едва по-късно
успях да науча, че е използвал парите, дадени ни като сватбен
подарък, за да плати самолетния билет на своята „годеница” до
Съединените Щати и да наеме апартамент за двамата в
Манхатън. Когато отишъл в „Ийст Гардън” непосредствено след
завръщането си от Корея, той заявил на Преподобния и на
госпожа Муун, че възнамерява да живее с жената, която сам си
е избрал. Нито един от родителите му не направил какъвто и да
било опит да го спре. Винаги съм смятала, че семейство Муун
всъщност се боят от своя син. Хио Джин беше толкова
своенравен по характер и проявяваше такива изблици на
безразсъдство, че Преподобният и госпожа Муун бяха готови на
всичко само и само да избегнат евентуален конфликт с него.
В замяна на това Съвършените родители изпратиха да
повикат мен. Аз паднах в поклон пред тях и останах на колене,
със сведени очи. Искрено се надявах да ме прегърнат, молех се
да ми вдъхнат увереност. Тъкмо обратното, преподобният Муун
се нахвърли бясно върху мен. Никога не го бях виждала толкова
разгневен - цялото му лице се гърчеше и пламтеше от ярост.
Как съм могла да допусна да се случи подобно нещо? Какво
съм била сторила, за да предизвикам това недоволство у Хио
Джин? Защо не съм успяла да го направя щастлив? Не смеех
да вдигна глава от страх, че Сан Юн Муун ще ме удари. Госпожа
Муун направи опит да го успокои, но Отецът беше неудържим в
своя гняв. Била съм се провалила като съпруга. Била съм се
провалила като жена. Лично моя била вината, че Хио Джин ме е
напуснал. Защо не съм му била казала, че ще го последвам?
 Нямаше място за моите обяснения. Та как бих могла да го
последвам? Да живея заедно с него и неговата приятелка? Пък
и аз все още не бях завършила училище. Бях уплашена от гнева
на преподобния Муун, но също така и оскърбена от
несправедливите обвинения към мен. Защо трябваше да бъде
моя вината, че Хио Джин си е намерил любовница? Защо
трябваше да обвиняват мен, задето Хио Джин не желае да се
подчинява на баща си? Веднага съобразих, че не бива да давам
израз на мислите си, но те така или иначе бяха в главата ми.
Беше ми отредена участта да се смирявам пред тях, да
приемам всичките им оскърбления и да говоря само когато се
обръщат спокойно към мен. Горещи сълзи опариха страните ми.
Стоях безмълвно на колене пред „Спасителя” от Второто
пришествие, но вътре в мен всичко кипеше от суровите и
несправедливи нападки.
— Махай се оттук! — изкрещя накрая той и аз бързо скочих на
крака. Тичах през целия обратен път до Котидж Хауз и почти не
виждах пред себе си от бликащите сълзи в очите ми.
Почувствах се напълно изоставена. Нямаше полза да се
обръщам и към майка ми. Тя самата беше в капана на същите
религиозни заблуди, в който бяхме впримчени всички. Щом
приемахме, че Сан Юн Муун е Месията, бяхме длъжни да
изпълняваме волята му. Никой от нас нямаше правото да
избира сам. Това положение беше част от моята съдба.
Трябваше да се справя с него по възможно най-удачния начин.
Само и единствено Бог беше Този, който можеше да ми
помогне. В стаята ми в Котидж Хауз аз дълго плаках и се молих
гласно на Бога да не ме изоставя. Даже и да не можеше да
облекчи болката ми, молех Го поне да ми даде достатъчно сили
да устоя на всичко това.
Изпълваше ме истинска себененавист от тези сълзи на
слабост. Срамувах се да плача пред Бога. Той ме беше избрал
за тази свещена мисия, а аз не само че се оказвах недостойна
за това, но ме обземаше и самосъжаление. Молех се на Бога да
укрепи моята вяра, да ми даде необходимото смирение, за да
приема изпратеното ми от Него страдание.
При един подобен случай изобщо не бях разбрала, че майка
ми е на долния етаж и слуша моите молитви. Когато слязох
долу, нейните очи бяха не по-малко зачервени от моите.
Сигурно е било голяма мъка да гледа как дъщеря й страда и да
се чувства безсилна да й помогне. И все пак мога само да гадая
за нейните усещания. Никога не разговаряхме за чувствата си.
Навярно се бояхме, че ако признаем една пред друга цялата
си болка, това само ще ни доведе до още по-дълбоко отчаяние.
Бракът ми твърде рано успя да ме научи, че ключът към
моето самосъхранение е в прикриването на чувствата. Дните си
прекарвах като привидно безгрижна ученичка с всички нейни
рутинни занимания, а вечерите ми минаваха в горещи
коленопреклонни молитви. Всеки следобед през онази пролет
аз обикалях по широката кръгова алея около къщата и се
опитвах да си подредя мислите. Веднъж, както си вървях, към
мен се присъедини един от първите ученици на Сан Юн Муун.
Никой в семейството на Муун не бе правил никакъв опит да ме
утеши. Към мен се сипеха само упреци, а мой дълг беше да
мълча и да ги приемам. Този църковен старейшина обиколи
плочника заедно с мен, като ме убеждаваше да не се
притеснявам. Моето страдание би могло да причини вреда на
бебето, предупреди ме той. На Хио Джин щял да му дойде умът
в главата, обеща ми той. Аз се смутих от факта, че моето
унижение беше станало публично достояние, но въпреки това
изпитах благодарност за сърдечното отношение от страна на
църковния старейшина.
Същата пролет от Корея най-сетне пристигна и брат ми
Джин, за да отиде при Дже Джин в „Белведере”. Той едва-що се
беше появил, когато кризата избухна: един следобед
Преподобният повика в стаята си Ин Джин, Джин и мен.
— Да изхвърлим ли Хио Джин от семейството заради това,
което направи? — обърна се към всички нас преподобният Муун,
макар и да беше повече от ясно, че очакваше да получи отговор
единствено от дъщеря си, Ин Джин. Тя се застъпи, че Хио Джин
е млад и буен, но ще се вслуша в гласа на разума и когато му
дойде времето, ще се върне в дома си. Ще бъде гибелно както
за църквата, така и за Съвършеното семейство да лиши от
права и да се откаже от прекия наследник на Обединителната
църква. Джин се съгласи с нея. Аз си замълчах.
— Ако Хио Джин се завърне — заяви Отецът, — ние всички
трябва да му простим и да му помогнем да се приспособи към
своите задължения и отговорности. Що се отнася до мен —
разпореди преподобният Муун — аз повече от всички не трябва
да храня враждебни чувства в душата си.
Той се съгласи, че за мен това са доста тежки преживявания,
но ми каза, че заради бебето съм длъжна да се моля на Бога да
смекчи сърцето ми към моя съпруг. Той и госпожа Муун щели
да накарат Хио Джин да се върне. Ние останалите сме длъжни
да го посрещнем с топли чувства при неговото завръщане.
На следващата сутрин госпожа Муун взе със себе си една от
молитвените служителки и отидохме в „Дилай”, крайпътен
ресторант в Таритаун. Аз обаче не знаех, че там тя си беше
уредила среща с любовницата на Хио Джин. Тя пристигна с
цялото си войнствено настроение, готова да брани със зъби и
нокти правата си над моя съпруг. Заяви на госпожа Муун, че те
двамата няма да позволят религията да се изпречи на пътя им,
че Хио Джин е готов да напусне Обединителната църква заради
нея.
На мен ми обясниха, че това е само едно патетично
представление. Неговата приятелка обаче си тръгна от онзи
ресторант с пълен портфейл и самолетен билет за Калифорния.
Семейство Муун я подкупиха, за да се махне, и я изпратиха в
Лос Анджелис на грижите на една корейска жена, от която тя
скоро щеше да се отърве, за да продължи собствения си път в
живота.
Преподобният и госпожата се чувстваха много доволни от
себе си. Бяха успели да накарат Хио Джин да се върне в дома
си в „Ийст Гардън”. За тях нямаше никакво значение, че
оставиха на заден план именно онези най-дълбоки и
съществени проблеми, които бяха истинската причина за
неговото напускане. На външен вид всичко сякаш отново се
върна към нормалното си състояние, а пък нали за Сан Юн и
Хак Джа Хан Муун нямаше нищо по-важно именно от фасона
пред външния свят.
Една сутрин, скоро след завръщането му, аз влязох да
поздравя Съвършените родители по време на закуската им.
Каква беше моята изненада, когато видях, че на трапезата до
тях седи онази будистка, гадателката, която предната есен
беше дала благословията си за женитбата на Хио Джин с мен.
Госпожа Муун веднага я подкани да ми обясни какво показвало
бъдещето за нас двамата с Хио Джин.
 — Нансук е крилат бял кон. Хио Джин е тигър. Това е добро
съчетание — каза тя. — Нансук ще преживее някои трудни неща,
но съдбата й е много добра. Съдбата на Хио Джин е свързана с
нейната съдба. Той ще стане голям човек само ако седи върху
гърба на Нансук и двамата летят заедно.
Госпожа Муун беше толкова доволна от оптимистичните
предсказания на тази будистка, че ме взе със себе си и ми купи
пръстен с диамант и смарагд - гадателката й беше казала, че
зеленото е щастливият ми цвят. Няколко дни по-късно
будистката тайно дойде при мен в Котдиж Хауз.
— Моля те, спомни си за мен, когато станеш влиятелна и
могъща жена — каза ми тя. — Спомни си за добрата съдба, която
ти предвещах.
Онова, което ме очакваше обаче, нямаше нищо общо с
предвещанията на будистката. Хио Джин беше побеснял, че
родителите му са се намесили в любовните му дела, но все пак
успя да погледне реално на нещата. Той не беше в състояние
да последва любовницата си в Калифорния. Нямаше нито пари,
нито работа, нито диплома, не разполагаше с никакви средства
за издръжка - разполагаше само със своите родители. В крайна
сметка Хио Джин реши да се отдаде на безкрайни любезности и
ласкателства. Стойността на истинската любов бледнееше пред
опасността да бъдеш лишен от парите на Отеца.
Хио Джин продължи да си кореспондира още години наред с
приятелката си. Често пъти той оставяше на видно място
любовните й писма, за да мога да ги намирам. През 1984 Хио
Джин научи, че тя се е преместила в Лос Анджелис заедно с
новия си любовник, и толкова се разстрои, че дори си обръсна
главата.
През пролетта на 1982 обаче той се завърна в Котидж Хауз
не толкова съкрушен, колкото вбесен. Равнодушието, с което се
отнасяше към мен през зимата, беше загрубяло в нещо още по-
хладно и по-стряскащо. В неговите очи аз вече въплъщавах
липсата му на избор в живота. Бях символ на зависимостта му
от двама човека, които за него бяха най-потребните, но и най-
презрените хора на този свят - неговите родители. През
останалата част от съвместния ни живот Хио Джин щеше
непрекъснато да ме наказва за това.
 Глава 6
Аз бях бременна с внучето на Сан Юн Муун по същото време,
когато той и Хак Джа Хан Муун очакваха тринадесетото си бебе.
След раждането на десетото им дете акушерът на госпожа
Муун я предупредил, че една следваща бременност би могла да
изложи на опасност здравето, та дори и живота й.
Преподобният Муун просто я накарал да смени лекаря. Той
имаше твърдото намерение да остави на земята колкото е
възможно повече безгрешни, Съвършени деца на Месията.
Това обаче не означаваше, че имаха същото желание и за по-
нататъшното отглеждане на тези деца. Почти веднага след
своето раждане всяко бебе на Съвършената майка и
Съвършения баща беше предавано на грижите на някоя сестра
от църквата, която поемаше ролята на гледачка и бавачка. През
целия ми четиринадесетгодишен престой в „Ийст Гардън” аз
нито веднъж не видях Преподобния или госпожа Муун да
забърсват носле или пък да играят с някое от децата си.
Преподобният Муун си имаше и теологическо обяснение за
този тип родителско пренебрежение към децата, което
практикуваха той и госпожа Муун и което аз самата трябваше
да понасям в моето собствено детство като дъщеря на двама от
техните първи последователи: Месията стоеше преди всичко
останало. Той очакваше вярващите да се посвещават на
дейността да печелят повече привърженици сред обществото от
негово име; стремежът към семейно щастие не беше нищо
друго, освен вид самоугаждане.
Преподобният Муун дори подбираше определени двойки от
първите си ученици и ги назначаваше да поемат отговорността
за моралното и духовното развитие на всяко едно от неговите
деца. Той твърдеше, че ако сам поеме тези родителски
задължения, ще съкрати времето и силите си за своята по-
голяма мисия - да накара света да приеме учението на
Обединителната църква.
Сан Юн Муун изобщо не си даваше сметка за цялата
неприязненост, която пораждаше у децата си с това поведение.
— Моите синове и дъщери казват, че родителите им мислят
само за членовете на Обединителната църква, и то най-вече -
за З6-те двойки - беше отбелязал преподобният Муун в една
 уу
своя реч в Сеул само няколко месеца преди сватбата ми. - Аз
закусвам с тези 36 двойки и дори прогонвам своите синове и
дъщери да не бъдат около мен. Децата, естествено, се чудят:
„Защо ли нашите родители постъпват така? Даже и когато са
някъде заедно с нас, те сякаш не се интересуват много от нас.”
Няма съмнение, че аз съм обикнал членовете на нашата
църква повече, от когото и да било, оставяйки на заден план
дори съпругата и децата си. Това е нещо, което само Небесата
могат да обяснят. Ако живеем именно по такъв начин, като
следваме същия този път, въпреки неодобрението на децата си,
и като оставяме на заден план семействата си, накрая ще
накараме и нацията, и света да стигнат до истината. Нашите
съпруги и деца също ще я разберат. Именно това е пътят, който
трябва да следва всеки от вас.
Очевидно Преподобният и госпожа Муун почти не . са имали
представа за истинските беди, които тепърва щяха да се
изпречват на пътя им. Малко след моето записване в Ървингтън
Хай Скул, там се прехвърлиха Ин Джин и Хюн Джин, които
идваха от Хакли. Отецът твърдеше, че се е отказал от частното
училище, защото там децата му били тормозени от учители,
които им се присмивали, че са „мунчовци”, но истината беше, че
някои от децата на Муун бяха ужасни ученици. Веднъж
попаднали в държавно училище, те веднага възприемаха езика,
стила на поведение и обличане на своите най-опърничави
съученици. Ин Джин, например, се беше нарекла Кристина за
известно време, след което стана Татяна. Когато Хио Джин
отиваше на парти при своите съученици, той се наричаше Стив
Хан.
Но не само чрез чуждите си имена по-големите деца на Муун
търсеха начини да се дистанцират от Съвършеното семейство.
Повечето от тях изпитваха някаква извратена наслада да
пренебрегват всеки принцип на религията си. Родителите Муун
обаче почти не обръщаха внимание. През онази пролет пред
тях стояха прекалено много обществени проблеми, с които
трябваше да се борят: на Отеца му предстоеше да бъде
изправен на съд за данъчни измами.
Предната есен, само седмици преди аз и Хио Джин да бъдем
сгодени, във федералния съд на Ню Йорк беше внесено
обвинение срещу Сан Юн Муун. Обвиняваха го за деклариране
на неверни данъци в продължение на три години, за укриване
на сумата от 112 000 долара, получена от лихвите върху
банкови депозити от 1,6 милиона долара, както и за укриване
на новопридобит акционен капитал от 70 000 долара. Един
юридически съветник бе подведен под отговорност за
лъжесвидетелстване, съучастие и възпрепятстване работата на
правосъдните органи чрез лъжи и фабрикуване на документи за
прикриване престъплението на преподобния Муун.
Преподобният прекрати обиколката си в Корея и се завърна в
Съединените Щати, за да отговаря за тези обвинения. От
стъпалата на федералния съд в Ню Йорк отецът заяви пред
своите 2500 екзалтирани привърженици, че е станал жертва на
религиозно преследване и расова дискриминация.
— Днес нямаше да стоя тук, ако кожата ми беше бяла, а
религията ми - презвитерианска. Аз обаче съм тук, защото
кожата ми е жълта и членувам в Обединителната църква.
Отецът беше правил подобни изявления и в началото на
същата тази година, когато британски съдебни заседатели -
след продължилото шест месеца дело за клевета - стигнаха до
заключението, че националният всекидневник „Дейли Мейл” се
е придържал към истината, описвайки Обединителната църква
като религиозен култ, който промива мозъците на млади хора и
разрушава семейства.
Върховният съд определи църквата като „политическа
организация” и призова правителството да преразгледа
дадения й статут на благотворителна мисия и да отмени
решението за нейното освобождаване от данъци. Освен това, в
края на делото, съдът наложи на Обединителната църква да
заплати 1,6 милиона долара съдебни разходи - най-дългото и
най-скъпото дело в цялата британска история.
В нюйоркското дело за укриване на данъци отецът беше
освободен срещу гаранция от 250 000 долара, поета както от
Обединителната църква, така и от една от покровителстващите
я корпорации, „Уън Ъп Ентърпрайзис”. Съдебното разследване
започна на първи април. Въпреки напредналата си бременност,
госпожа Муун придружаваше отеца до Федералния съд всеки
ден. Ун Джин и аз отидохме само веднъж. Не разбирах нито
дума от съдебните процедури поради езиковата бариера, но
пък не ми беше и нужно да знам значението на думите, за да си
давам сметка какво точно ставаше в съдебната зала. Срещу
Сан Юн Муун не се водеше съдебно разследване, той просто
беше подложен на истинско преследване.
Отецът ни бе обяснил, че онова, което става с него, е част от
дългата история на религиозна дискриминация в Съединените
Щати. И макар че първите заселници идват в Северна Америка
в търсене на религиозна свобода, вместо това там те намират
верска нетърпимост. В своите неделни проповеди в
„Белведере” той ни разказваше за невинни жени, които били
осъждани и обесвани като вещици, за квакери от Юга, които
били умъртвявани с камъни, както и за избиваните мормони от
Запада. Разследването на Службата за държавните вземания,
което завърши със съдебния процес срещу отеца, било част от
тази позорна традиция.
Всяка сутрин семейството и персоналът се отправяха на
молитвено поклонение до Холи Рок - сечище в гората, част от
осемнадесетакровата площ на имението „Ийст Гардън”. Отецът
беше благословил за свещено това местенце, намиращо се на
билото на един хълм над река Хъдсън. То беше наистина
красива и непокътната местност. Когато се молех там, аз се
чувствах толкова близо до Бога и толкова далеч от двадесетия
век, колкото никъде другаде в живота ми. Това беше място за
безмълвно съзерцание - начинът, по който изглеждаше през
1982, едва ли се различаваше особено много от вида на
местността през 1609, когато Хенри Хъдсън за първи път е
минал през тези земи от континента.
Отецът се молеше на Холи Рок сам всяка сутрин преди
изгрев слънце. Молитвеничките на църквата - по-възрастни
жени, сред които и моята майка - всеки ден правеха там нощни
бдения през всичките шест седмици, през които продължи
процесът. Понякога там се срещаха Съвършените и
Благословените деца, за да отправят обща молитва за
оправдаването на отеца. Помня колко студено беше на този
хълм. Аз бях бременна и ставите ме боляха от ледения въздух,
но моето неразположение не представляваше нищо в
сравнение със страданията, на които беше подложен отецът.
Имаше много сълзи, когато го признаха за виновен през май,
но съм сигурна, че почти никой извън вътрешното обкръжение
на преподобния Муун и неговите съветници не успя реално да
вникне в сериозността на положението му. Никой от нас никога
не е вярвал, че областният съдия от Съединените Щати
Джерард Гьотъл ще направи всичко, което е по силите му, за да
осъди отеца на четиринадесет години затвор. Мрачното
настроение в „Ийст Гардън” по повод присъдата на отеца за
данъчна измама беше отчасти разведрено от постановлението
на друг съд в Ню Йорк, според което Обединителната църква е
истинска религиозна организация и в положението си на такава
има правото да бъде освободена от данъци.
Два месеца по-късно съдията Гьотъл осъди Преподобния
Муун да излежи година и половина в затвора, както и да
заплати глоба от 25 000 долара. Отецът стоически прие
присъдата. Според схващанията на Преподобния неговото
пращане в затвора - или неговото мъченичество - било от
провидението. Моуз Дърст, председателят на Обединителната
църква на Америка, дори сравни присъдата на Отеца с тази на
Иисус Христос „за държавна измяна”. Адвокатите на
Преподобния Муун веднага подадоха молба за обжалване.
„Най-искрено вярваме, че съдебната система на Америка ще
помогне да възтържествува правдата и нашият духовен водач
ще бъде напълно оневинен.” Моуз Дърст заяви пред пресата:
— Подобно на всички велики религиозни водачи в света той се
сблъска с омразата, тесногръдието и неразбирането.
В отговор на заплахите от страна на обвинителите, че ще
искат преподобният Муун да бъде депортиран, църквата нае
професора от Харвардския юридически факултет Лорънс
Трайб, експерт по конституционно право, за да поеме неговата
жалба. Професор Трайб изложи успешния аргумент, че
евентуалното депортиране на Отеца би го лишило от контакт с
шестте му родени в Америка деца, които тогава бяха на възраст
между два месеца и десет години. Съдията Гьотъл се съгласи,
че депортирането би било „крайна форма на наказание”,
признавайки редом с това и факта, че широката обществена
враждебност срещу Преподобния прави „трудно вземането на
подобно решение, което задължително ще срещне неодобрение
сред много хора”. На Отеца му бе позволено да си стои у дома,
докато течеше процедурата по обжалването на неговата
присъда.
 Отецът остана сякаш невъзмутим пред това свое осъждане.
Същото лято, когато Хио Джин отново беше в Корея, аз отидох
заедно с Преподобния и госпожа Муун до Пюсгьр, Масачузетс,
където църквата притежаваше десетки рибарски лодки, както и
преработвателен завод. Преподобният беше заявил, че
основава така наречената Океанска църква, за да храни
гладуващите по света. Всички ние обаче смятахме, че е купил
флоти- лиите, защото обича риболова. В Тлостър отецът е
собственик на „Морнинг Гардън”7 - голяма къща, която закупи
от католическата църква. (Всичките резиденции на Муун носят
имена, които предизвикват асоциации с райската градина: ето
защо имаше „Ийст Гардън”, „Морнинг Гардън”, „Норт Гардън” в
Аляска, където отецът също притежаваше рибарска флотилия и
два гигантски завода за преработка на риба в Кодяк, както и
един трети в Бристъл Бей, „Уест Гардън” в Лос Анджелис”,
„Саут Гардън” в Южна Америка, а също така и едно огромно
имение на Хаваите.)
Същото лято отецът си нае също така и една къща в
Провинстаун, на ръба на Кейп Код, за да лови още повече риба.
Моето задължение беше да обслужвам майката и децата на
брега, докато кухненските сестри, които ни придружаваха,
приготвяха храната. Пак аз сервирах обяда на цялото
семейство на брега, подсушавах децата след плуване и общо
взето изпълнявах ролята на придворна дама на госпожа Муун.
Това беше една доста безрадостна и неблагодарна работа.
Можех да вляза да плувам само когато тя самата реши да
плува. Нямах право да се разхождам, ако и нейното желание не
беше същото. Не можех да посетя тоалетната дори, ако не
беше част от придружителската ми работа към нея. Бях там
само и единствено да я обслужвам, нищо друго. Нощем спях в
спален чувал, заобиколена от децата й, готвачите и нейните
прислужнички. Непрекъснато се хвалеше, че ни е подсигурила
добра почивка, но според мен само тя и децата имаха
отпочинал вид.
Въпреки че и аз самата бях бременна, в дома на Муун се
чувствах като малката прислужница. Когато Муун пребиваваха
в „Ийст Гардън”, от мен се изискваше да ставам преди всички
тях и да чакам в готовност пред спалнята им, докато се събудят.
В ролята ми на тяхна снаха аз бях длъжна да обслужвам
семейство Муун при всяко хранене, както и през целия ден да
бъда на разположение за всяка потребност на госпожа Муун. Не
бях ли на училище, не бях ли на разходка за уикенда, аз
трябваше от сутрин до вечер да стоя неотлъчно до госпожа
Муун. През по-голямата част от това време аз само чаках да
бъда повикана, за да й донеса едно или друго, за да й сервирам
нещо или пък за да я придружа до някъде. Часове наред
гледахме видеофилми - от онези тъпи, корейски сапунени
опери, които тя толкова харесваше, а пък аз не можех да ги
понасям. Трябваше обаче да гледам с внимание в случай, че тя
реши да изрази мнение по сюжета.
Хранех се в кухнята заедно с останалите деца, докато
Съвършените родители вечеряха с църковни водачи и други
гостуващи знаменитости. За хода на данъчното дело
научавахме само от клюките около нас. Отецът никога не
разговаряше директно с нас за този проблем. В неговите очи
ние бяхме само деца.
Не бих казала, че имах нещо против. Кухнята беше
единственото място в имението, където се усещаше
атмосферата на истински дом - с по-малките дечица, които
разливаха млякото си, както и с по-големите, които разговаряха
за училище. Често пъти хранех Йон Джин в нейното високо
детско столче. Юн Джин едва прохождаше. Често пъти го
взимах от голямата кръгла маса в кухнята и го извеждах навън
по склоновете на „Ийст Гардън”, където заедно беряхме полски
цветя. Аз израствах с децата на Муун повече като тяхна сестра,
отколкото като снаха.
Понякога ходех с Ун Джин до „Ню Хоуп Фарм” - ферма за
развъждане на коне, която преподобният Муун бе купил в
Джървис, Ню Йорк. Ун Джин беше много талантлив ездач и
обичаше конете. На това място тренираше южнокорейският
олимпийски отбор по конна езда. В голяма степен благодарение
на парите на Сан Юн Муун през 1988 Ун Джин щеше да стане
член на същия този олимпийски отбор.
Освен Ун, Йон Джин беше единственото от по-големите деца
на Муун, което прояви много сърдечност към мен през първата
ми година в „Ийст Гардън”. Той беше само няколко месеца по-
малък от мен. Едно много сладко момченце. Гледаше си котка в
стаята. Когато тя си роди котенца, той не събра сили да се
раздели с нито едно от тях и в крайна сметка те завладяха
цялата стая. Понякога намирахме Йон Джин заспал в малката
телефонна ниша до стаята му, защото котките не му бяха
оставили място в собственото му легло. През първата ми зима в
„Ийст Гардън” той ми подари рози за рождения ден - един
изключително паметен жест за мен, тъй като Хио Джин не си
направи труда да ми купи дори една поздравителна картичка.
През същото лято и през есента аз посещавах школа за
езици, полагайки старания да усъвършенствам английския си,
както и да прикривам напредващата си бременност от моите по-
големи, предимно испаноговорящи съученици. През лятото
госпожа Муун отпрати майка ми обратно в Корея, за да се грижи
за по-малките ми братя и сестри, така че аз се чувствах по-
самотна от всякога в „Ийст Гардън”. Моята бременност беше
повече стряскащо, отколкото радостно преживяване.
Тормозеше ме някакво изтощително сутрешно гадене, но бях
твърде малка и още не знаех, че това е само временно явление,
което ще отмине. Притеснявах се, че сигурно се е случило нещо
ужасно или с мен, или с бебето ми.
Хио Джин рядко се задържаше у дома. Когато го налягаше
отегчението, а това се случваше често, той заявяваше, че
потегля към Корея за „едноседмичен курс” или пък за някой
„триседмичен курс”, които бяха част от църковната
възпитателна програма и имаха за цел сближаването на човека
с Бога. Въпреки всичките му формално заявени намерения, до
нас обикновено винаги се промъкваше по някой и друг слух от
Сеул, че Хио Джин си прекарва времето с момичета от
баровете или пък с бившите си приятелки. Когато оставаше в
„Ийст Гардън”, той настояваше да правим секс всяка вечер
въпреки моите простести, че за мен е ужасно болезнено. Но
дори и болката не ми носеше толкова горчивина, колкото
отвращението, което той показваше при вида на уголемената
ми талия и ханш, които растяха заедно с растежа на нашето
дете. В моите очи това беше истинско чудо. В неговите -
оскърбление на личното му достойнство. Наричаше ме дебела и
грозна. Караше ме да покривам тумбачето си, когато правим
секс, за да не ме гледа такава.
Преподобният Муун обясняваше, че трябва да отправям още
повече молитви за Хио Джин, за да се върне той към Бога, и че
скоро бащинството ще го промени. Не бяха случайни думите му,
че всички заедно трябва да се молим за здравето на бебето,
което носех в утробата си. Никой не смееше да го каже открито,
но знаех, че всички в „Ийст Гардън” се боят да няма
последствия върху бебето от ненаситната страст на Хио Джин
към наркотиците, алкохола и безразборния секс.
На курсовете по предродилна подготовка тип „Ламазе” ходех
сама. Един от шофьорите ме оставяше заедно с двете ми
възглавници във „Фелпс Хоспитал”. Всички други жени бяха там
със своите грижовни партньори. Преподавателят ми
предоставяше за другар една медицинска сестра, която
изучаваше дишането и упражнителните техники „Ламазе”. Имах
усещането, че сам Бог ми я беше изпратил, за да ми помага.
Въпреки цялата ми благодарност за това, душата не спираше
да ме боли при вида на всички онези влюбени двойки, които се
подготвяха за раждането на своите дечица. Жените си бъбреха
за детски креватчета и автомобилни седалчици. Обсъждаха
предимствата на пелените пред памперсите за еднократна
употреба. Мъжете изглеждаха малко смутени, но горди, и нежно
поставяха длани върху коремите на жените си, за да усетят как
бебето отвътре мърда. Когато веднъж го попитах дали не иска и
той да опита, Хио Джин само изсумтя подигравателно. Не
разговарях с никого през целия този курс, продължил месец и
половина. Питах се какво ли си мислят за мен хората там. Бях
сама и много по-млада от всички останали. Сигурно съм била
доста жалка гледка. По време на този курс бях принудена да
приема истината, която всяка вечер пропъждах от мислите си:
Хио Джин изобщо не се интересуваше нито от мен, нито от
нашето бебе.
През януари майка ми се завърна в „Ийст Гардън” в очакване
на раждането, което беше предвидено за началото на
февруари. Тя спеше на долния етаж в „Котидж Хауз”. И добре,
че беше там, защото на 27 февруари, когато получих първите
контракции, моя съпруг го нямаше. Бях прекосила плода с три
седмици. Хио Джин се бе върнал от Корея, но въпреки че
раждането предстоеше всеки момент, той всяка вечер ходеше
до Ню Йорк, за да обикаля баровете. Тъкмо там го завари и
моментът, когато започнаха моите родилни болки. Майка ми ме
разхождаше бавно из къщата, за да ми олекне, но в един часа
следобед ние най-накрая се обадихме на лекарката, която ни
каза, че е дошло времето. Хио Джин не си беше направил труда
да ни остави някакъв телефонен номер, на който да можем да
го намерим, и затова се наложи един от охранителите на „Ийст
Гардън” да ме закара с майка до болницата.
Бях изпаднала в ужас. Дори само през петнадесетте минути
път от „Ийст Гардън” до „Фелпс Хоспитал” болката не спираше
да се усилва. Не можех да проумея какво става с тялото ми. Не
бях пропуснала нито един урок от подготвителния курс, бях
научила толкова много неща за родилните болки и за
раждането, но нищо не ме беше подготвило за тази разкъсваща
болка, която пронизваше корема ми с всяка следваща
контракция. Не можех дори да седна спокойно в колата. Всяка
дупка или завой по пътя ме караше да се чувствам така, сякаш
нож прорязваше утробата ми.
През същата тази дълга, безсънна нощ майка ми не се
отдели от мен. Държеше ме за ръка и подсушаваше сълзите
ми, които избликваха с всеки пристъп на болката. През час
молех сестрите да проверят дали имам достатъчно голям отвор,
за да родя това бебе. Един сантиметър. Два сантиметра.
Шийката на матката се разтваряше толкова бавно, колкото
траеше всяко отделно преместване на часовниковата стрелка.
Струваше ми се, че тази нощ няма да има край. Мислех, че
кожата ми направо ще се пръсне. Имах чувството, че ще умра.
Хио Джин така и не се появи в болницата през цялата нощ.
Когато на сутринта най-накрая дойде, имаше такъв махмурлук,
че изобщо не можа да се задържи дълго. Гледаше как вълните
на болката ме обливат с надигането на всяка контракция.
Виждаше как плача. Слушаше ме как стена. И накрая припадна.
Беше действително забележителна гледка - този мъж, който се
имаше за толкова силен и издръжлив, се просна на пода в
родилната зала. Сестрите със смях му помогнаха да се изправи
на краката си. Ако не бях в подобна агония, сигурно и аз щях да
видя смешната страна. Вместо това обаче виждах как той за
пореден път ме изоставя сама точно когато имам нужда от него.
В чакалнята госпожа Муун се съвещаваше с молитвенички от
църквата и разни гадателки. Те изпратиха съобщение до
родилната зала, че бебето трябва да бъде родено преди
пладне, за да му бъде отредено най- добро бъдеще. Лекарката
беше настроена най-добронамерено:
— Щом това са изискванията на вашата култура, ще се
постарая да направя каквото мога — каза тя.
Майка ми трябваше да чака извън родилната зала, така че аз
разчитах само и единствено на милостта и съчувствието на
медицинските сестри, за да преодолея това изпитание. Бяха
наистина прекрасни, макар че, да си призная, ми се прищя да ги
удуша, когато взеха да се смеят на моите немощни напъни.
Главата на бебето ту тръгваше да се подава, ту се скриваше
обратно. Просто нямах сили. Лекарката разряза входа на
влагалището и използва форцепс, за да освободи бебето от
родилния канал.
Беше момиче. Имаше гъста черна коса. По лицето й се
виждаха червени петна от натиска на форцепса. Очите й бяха
затворени. Изпитах истинско съжаление към нея. Та тя беше
толкова малка и крехка на вид, нямаше дори два килограма, че
аз направо изпитах страх да я взема. Усетих неодобрителното
отношение на сестрите. Щом ме видяха, че не взимам веднага
бебето си, те си размениха погледи. Притесних се да не би да
са помислили, че не обичам дъщеря си. Нищо не можеше да
бъде по-далеч от истината. Просто бях прекалено млада и
прекалено уплашена.
В чакалнята пък новината, че бебето е момиченце, беше
посрещната с разочарование, както и предвиждах. Мой дълг бе
да родя внук, но ето че отново не успях да оправдая надеждите
на семейство Муун. Но даже да не бях член на Обединителната
църква, реакцията щеше да бъде същата и в Корея. В моята
култура момчетата все още се приемат с повече одобрение,
отколкото момичетата. Но отговорността ми да родя син в
случая беше пряко свързана с бъдещето на Обединителната
църква. В качеството си на най-голям син на Съвършения баща
и Съвършената майка Хио Джин щеше да наследи мисията на
църквата. Ето защо беше мой дълг да родя сина, който ще
последва Хио Джин като глава на църквата.
След раждането на Шин Джун ме налегна чувството за
недостатъчна вещина и осведоменост. Тя не можеше да се
нагоди добре към зърното на гърдата ми и двете със сестрата
се чудехме как да й помогнем. Сестрите от родилното се
дразнеха от прекалената ми младост и от проблемите ми с
английския. Но именно тогава разбрах какво имат предвид
жените, когато говорят за майчински инстинкт. Никога не бях
виждала по-чудно нещо от мъничките пръстчета на моето
бебенце. Никога не бях докосвала по-нежно нещо от нейната
прозрачна кожичка. Никога не бях чувала по-окриляващ звук от
кроткото й дишане. И макар да не знаех как точно да
постъпвам, аз гледах бебето си и усещах непозната за мен
любов. Стига да се придържаме един към друг - Бог, бебето и аз
- всичко щеше да си дойде по местата.
Двете с бебето бяхме изписани от болницата в 1,30 ч.
следобед на трети март. Хио Джин ни откара до дома, в „Ийст
Гардън”, с колата на отеца. Преподобният Муун ни чакаше
вкъщи, за да благослови новороденото. Натрапчиво ме
преследваше мисълта, че той сигурно се моли Бог да донесе
изцеление на сина му чрез раждането на бебето. Но вече
нямаше място за чудотворни промени в поведението на Хио
Джин. Той остана заедно с нас през първата ни нощ след
изписването от болницата. След това обаче баровете пак си
дойдоха на дневен ред.
Майка ми престоя няколко месеца в „Ийст Гардън”, за да ми
помага за бебето. Фактът, че разчитах толкова много на
нейната помощ, ме караше да се чувствам виновна. Моята
непохватност само изпъкваше още повече на фона на лекотата,
с която тя се грижеше за Шин Джун. Бях загубена без помощта
на майка ми, но в същото време ме болеше, че трябваше да
будува по цяла нощ с бебето, докато аз спя. Въпреки цялата ми
любов към моята дъщеричка, или може би тъкмо защото я
обичах толкова много, аз усещах този период като един от най-
самотните през целия си живот.
След раждането на дъщеря ми започнах да си водя дневник.
Днес почти не го чета, защото всяко негово разтваряне ме кара
да плача за онова момиченце, което някога съм била. Самият
му външен вид е свидетелство за моята младост - на корицата
му е нарисуван Снупи, кученцето от известния анимационен
филм.
6 март, 1983: „Хио Джин се върна у дома в два часа предната
нощ и спа до два часа следобед. После излезе с Джин Кун Ким.”
 Осем дни след раждането на едно бебе в Обединителната
църква се провежда церемония по посвещаване. Числото осем
символизира ново начало според нумерологията на
Обединителното движение. Тази церемония не е вид кръщение,
тъй като според нашите вярвания благословените деца се
раждат без първороден грях в душите. Посвещението е повече
вид молитвена служба, на която се благодари на Бога за новото
дете.
На седми март проведохме подобна церемония и за Шин
Джун. Дневникът ми отразява събитието така: „Хио Джин
държеше бебето. Отецът се молеше. Подадохме си бебето от
ръце на ръце между нас. Всеки я целуна по бузите. По време на
закуската през цялото време беше в ръцете на Съвършената
майка. Тя бе в добро настроение. Каза, че бебето изглеждало
точно като Хио Джин при неговото раждане. Отецът пък заяви,
че очите й са като очи на мистична птица, което означавало, че
ще бъде остроумна. Западняците имат заоблени очи,
разкриващи всичките им мисли. Очите на азиатците са дълбоки
кладенци, в които няма проникване. Според Отеца това
означава, че ние имаме по-големи, по-дълбоки сърца.
На следващата вечер, едва пет дни след като аз и Шин Джун
бяхме изписани от болницата, Хио Джин тръгна за Корея. Не
защото имаше някакъв конкретен ангажимент - смятам, че
просто искаше да избяга от нас, от отговорността, която
представлявахме аз и детето за него. „Опитвам се да мисля, че
не съм толкова натъжена, колкото друг път, тъй като имам
бебето до себе си. Но щом я сложих да спи и се върнах в стаята
си, бях обзета от чувството за самота. Сякаш в сърцето си имам
голяма дупка, която ми носи тъга и празнота”, писала съм в
дневника си. „Моля се на Бога за благополучното пристигане на
Хио Джин в Корея. Благодаря на Бога, че ми даде моето бебе,
за да мога да запълня това самотно, празно и тъжно сърце.
Сълзите не спират да капят по листа.”
Толкова ми се искаше Хио Джин да споделя радостта ми от
раждането на нашата любима дъщеричка, но знаех, че ни е
забравил още щом е пристигнал в Корея. „Чудя се дали Хио
Джин е пристигнал благополучно в Корея. Въпреки че го
помолих да ми се обади, когато пристигне, не очаквам да го
направи”, писала съм в дневника си. „Ще изчакам няколко дни и
после сама ще му се обадя. Решила съм да направя множество
красиви снимки на бебето и да изпратя част от тях на Хио
Джин.”
Не беше лесно да направя тези снимки през първите седмици
след нейното раждане. Както на повечето други бебета, на Шин
Джун все още й беше трудно да си установи нормален режим на
сън. По цяла нощ плачеше, денем спеше. Майка ми беше
капнала от преумора, а аз бях смазана от чувство за вина.
„Мама е отгледала децата си, а сега трябва да гледа и своята
внучка. Ужасно ме е срам, че я карам да търпи такива
страдания. Аз наистина не умея много. Чувствам се виновна
пред бебето и благодарна към майка си”, писала съм аз.
„Изкъпах я. Измих косичката й и я сложих във ваната. Дори не
умеех да я сапунисам и мама довърши банята. Благодарих й и
усетих истински срам. Чувствам се ужасно, чувствам се виновна
пред моето малко момиченце. Чувствам се толкова непохватна
като майка. Иска ми се да бъда добра майка, но има толкова
много неща, които още не знам. Не мога да се освободя от
чувството си за вина спрямо нея.”
Дните си минаваха, но Хио Джин така и не се обаждаше, а
пък аз все продължавах да си чакам. „Чудя се какво ли прави
Хио Джин в този момент. Чудя се дали поне мъничко се сеща за
своята дъщеря”, писала съм аз. „Отецът попита: „Обаждал ли
се е Хио Джин?” Стана ми неловко, защото отговорът трябваше
да бъде „не”. Чух, че Хио Джин бил изнасял беседи пред
църковни водачи за ролята на съпругата. Чудя се какво ли
прави точно в този момент.”
След раждането не се чувствах много добре физически.
Корейските жени полагат изключителни грижи за здравето си
след раждането на бебе. Загръщаме се в няколко пласта дрехи,
за да се предпазим от простуда. Но никакво количество дрехи
не можеше да ме спаси от ледените тръпки, които ме
пронизваха. Никога не съм била болнава, но бях много малка.
Тялото ми не беше готово за раждане. В ставите ми се появиха
болки, които се влошаваха с всяка следваща бременност. През
същия този месец март между моите емоционални, физически
и духовни мъки сякаш съществуваше някакво неписано
съревнование. „Цял ден ме боляха очите. Зъбите ми са станали
толкова чувствителни, че не мога да хапна нищо. Не знам защо
не се чувствам добре. Боли ме главата, а в сърцето си усещам
някаква тежест. Малко по-късно ще трябва да кърмя бебето”,
писала съм аз. „Чудя се какво ли прави Хио Джин сега. Не се
обажда. Дори и не се сещам за това, но продължавам да
очаквам, че ще се обади.
Мина вече толкова време, откакто за последен път се молих
с цялото си сърце. Станах доста ленива след раждането на
бебето. Когато бях бременна, се отнасях доста по съвестно и
старателно към молитвите заради бебето. Струва ми се обаче,
че след раждането станах небрежна. Когато съм потисната и
обезкуражена, когато мисля за Хио Джин, погледът ми се
обръща към бебето. Тогава сърцето ми се изпълва с надежда.
Тя е цялата ми надежда. Всичките ми надежди са в нея и аз се
моля Хио Джин да се върне. За пореден път с цялото си сърце
благодаря на Бога, че ми даде моята дъщеричка. Амин.”
18 март, 1983: „Днес още от сутринта вали силен дъжд.
Вятърът също е много силен. Седя пред бюрото и сърцето ми се
изпълва със самота. Изпълва ме чувството, че съм сам-сама на
този свят. Често пъти ми се струва, че нямам нито един близък
човек, че съм отделена от всички хора на този свят. Въпреки че
бебето ми е в съседната стая, чувствам се така, сякаш съм сам-
сама...”
19 март, 1983: „Вчера и онзи ден сънувах лоши неща. Видях в
съня си Хио Джин с две други жени, въпреки че беше женен за
мен. Не искам и да се сещам за това, но сънищата бяха толкова
реални. Всичко в тях изглеждаше така живо и осезателно,
сякаш не бяха сън, а самата действителност. Толкова ясно си
спомням лицата на тези жени. Не съм ги виждала никога преди.
Миналата година, когато Хио Джин си доведе приятелката в Ню
Йорк Сити и не се върна цяла седмица у дома, аз два пъти го
сънувах, че е с нея. Нея я познавам, но не познавам и жените,
които сънувах този път. И двете нощи бяха две различни жени.
Както и да е, това не е хубав сън. Не знам защо сънувам
подобни неща. Може би мисля за него прекалено много! А дали
пък това не е сатанинско изкушение! Нямам никакъв апетит и
ми се струва, че ставам все по-немощна духовно. Преди да
изкъпя бебето, се обадих на Хио Джин. Не разбирам защо му е
толкова трудно да ми се обажда. Когато съм сама или когато се
опитвам да заспя, все за него си мисля. Мъча се да не го правя,
но тези мисли не ме напускат. Не знам защо съм така. Страх ме
е да бъда сама.”
22 март, 1983: „Мама ми се скара, че не закусвам, защото ми
липсва апетит. Загубих апетита си, откакто сънувах онези лоши
сънища. Мама каза, че ако позволя на тялото ми да отслабне,
сатаната ще ме завладее, затова трябва да ям и да си
представям, че хапя сатаната! Чух, че Хио Джин се оправя
добре на семинара, но лошите сънища не ме оставят. Навярно
сатаната подлага силите ми на проверка. Струва ми се, че и
умът, и тялото ми са изтощени. Не трябва да губя в битката със
сатаната. Трябва бързо да възстановя физическите си сили и
да си изпълня задълженията пред Бога, Хио Джин и нашата
дъщеричка.”
31 март, 1983: „Вчера бях ядосана и сърдита без никаква
видима причина. Може би е изкушение на сатаната. Не бях в
състояние да се контролирам. Откакто се роди бебето, не мога
да се побера в предишните си дрехи. Напоследък забелязвам,
че това доста ме притеснява. Казах си, че не бива така. Та аз
съм едва на седемнадесет. Трябва да се занимавам с повече
интересни неща, да посещавам повече интересни места, но си
имам бебе и приличам повече на някаква госпожа на средна
възраст. Ама че сантиментално момиченце съм наистина! Дори
изпитвам скръб, че съм тук. Защо ли съм такава? Не нося
радост на Небесния Отец и усещам покайни настроения.
Въпреки това обаче чувствам, че е по-добре да срещнеш
съвсем обикновен човек и да получиш цялата му любов. Знам,
че не е редно да имам подобни мисли. Покайвам се, Отче
небесни!
4 април 1983: „Понеделник, 2.00 ч. през нощта. Винаги когато
пиша в дневника си, мисля за онова, което съм правила през
деня. Хайде сега, как прекарах днешния ден? Иначе се опитвам
да забравям за моето положение, но докато пиша в дневника,
винаги си организирам мислите. Дълбоко в себе си все нося
чувството за някаква тежка празнота. Дали е заради него?
Докато чаках бебето да се събуди, за да го нахраня, прочетох
писмото, което намерих. Става дума за писмо от жената в Лос
Анджелес. Преди известно време накъсах всички писма от
предишни негови приятелки, които намерих. Не знам защо не
скъсах и това, новото. Писмата не събуждат никакви чувства у
мен. Дори не могат да ме ядосат. Гледам на всичко това като на
някаква покъртителна драма. Чудя се как ли станах такава.
Дори не се наскърбявам при мисълта за жените, с които той се
среща. Чувствам единствено съжаление към тях. Човекът,
който ми носи скръб и разочарование, е самият Хио Джин.”
Хио Джин не се върна в „Ийст Гардън” чак до лятото. Нашата
дъщеричка, която беше едно миниатюрно новородено при
неговото заминаване, вече бе станала гукащо бебенце със
светещи очички. Той изглеждаше точно толкова безразличен
към нея, колкото беше и преди тръгването си към Корея. Бях в
недоумение, страхувах се от това, което ни очакваше в бъдеще.
Същото лято семейство Муун взеха решение, че не бива да се
връщам в Ървингтън Хай Скуул. Притесняваше ги мисълта, че
служителите в подобно държавно училище могат да проявят
прекалено голямо любопитство към причината за моето
продължително отсъствие, което пък ще доведе до излишни
приказки и слухове за бебето. При моето забременяване аз все
още не бях достигнала пълнолетната си възраст според
законите на Ню Йорк. Те нямаха никакво желание синът им да
бъде обвинен в злоупотреба с малолетна, та даже и в
изнасилване.
Приеха ми документите в Мастърс Скуул - частно девическо
училище в Добс Фери, Ню Йорк. Много се зарадвах. Още от
пролетта копнеех отново да тръгна на училище. През април съм
писала следното в дневника си: „Трябва много скоро да започна
да уча. Трябва също така да тръгна на уроци по пиано. Само си
пропилявам времето, като не правя нищо. Трябва вече да се
замисля за образованието си.” Училището беше начин да се
откъсна от безрадостния си брак, както и от постоянната
потиснатост. Така щях да стана и по-добра като майка. За
първи път от моето идване в „Ийст Гардън” душата ми се
изпълни с надежди.
Една сутрин семейство Муун ме повикаха в стаята си. Обзе
ме тревожен страх. Когато изпращаха да ме повикат, това
обикновено означаваше, че пак съм се провинила нещо пред
тях. Никога не знаех този път кой от двамата ми е разгневен. И
двамата бяха ужасно избухливи и раздразнителни, но рядко им
се случваше да са разлютени едновременно. Госпожа Муун
този път беше човекът, който започна да ми крещи още щом
паднах на колене, за да им се поклоня.
Имала ли съм изобщо представа каква е таксата за обучение
в „Мастърс Скуул”? Давам ли си сметка колко пари ще отидат
за моето образование? Защо е нужно те да се натоварват с
подобни разходи? Та аз не съм тяхна дъщеря. Достатъчно им
било, че ми плащат и храна, и облекло, и дом. Какво още искам
от тях? Така крещеше, че направо се задъхваше от ярост.
Преподобният Муун не каза и дума, докато тя се дереше с
гръмки фрази. Аз не смеех да вдигна приведената си в поклон
глава, само прехапах устна и се разплаках. Мислех си, че вече
съм изпълнила всичко, което искат от мен. Омъжих се за
своенравния им син. Останах неотлъчно до него даже след като
ме изостави бременна заради своята приятелка. Родих им
красива внучка. Защо ли майка крещеше така по мен?
Госпожа Муун ми обясни, че дъщерята на Бо Хи Пак получила
гимназиална диплома със задочни курсове. Аз съм могла да
направя същото. Какво толкова ми е притрябвало луксозно
образование? Мога да постъпя както Хун Сук Пак. Тя вече е
станала балерина. Всичко се оказало съвсем успешно. Мога
едновременно да уча у дома и да се грижа за бебето.
Останах като втрещена. Моите родители винаги са отдавали
голямо значение на образованието. Те се отказваха от
собственото си благополучие само и само да осигурят
възможно най-доброто образование на седемте си деца. Нима
семейство Муун щяха да ме оставят да получа дипломата си
чрез задочна кореспонденция? Знаех, че имам нужда да се
върна в училище, да се виждам с връстници, да се измъквам от
клетката на Муун поне за части от деня. Усетих истинска
благодарност, когато Преподобният най-накрая се обади. С тих
и кротък глас той обясни на майката, че тези задочни курсове
не са добри, че трябва да изпратят Нансук в истинско училище.
Двамата взеха да обсъждат различните възможности така,
сякаш аз изобщо не бях там, ридаеща на колене пред тях.
Винаги сами са взимали решения за най-важните неща в моя
живот, а после обвиняваха мен за всички катаклизми. Опитах
да събера воля, за да спра сълзите си. Та нали не бях сторила
нищо лошо. Значи не биваше и да плача. Въпреки това обаче не
бях в състояние да спра. След като бе изляла вече цялата си
ярост, госпожа Муун внезапно си спомни, че аз все още съм
там.
— Махай се оттук! — изкрещя ми тя.
Аз бързо скочих на крака и като правех опити да крия очи от
персонала, хукнах надолу по стълбите, за да се прибера
обратно в „Котидж Хауз”.
Лятото отмина, без да се спомене дума дори за моето
образование. Един ден, чак през септември, просто ме
уведомиха, че на другия ден тръгвам на училище в „Мастьрс
Скуул”, за да завърша единадесети клас. През цялата година
ме караха дотам и обратно с кола. Щом навърших
необходимата възраст, аз се научих да карам сама. Хио Джин
предложи да ми бъде инструктор, но още след първия му урок,
изпълнен с груби крясъци и обиди, аз му заявих, че
предпочитам да имам за наставник един от охранителите на
„Ийст Гардън”. Именно тогава за първи път си позволих да се
противопоставя на Хио Джин. Знаех, че нищо няма да науча,
ако ми крещи, а пък той нямаше да спре. Научих се дори на
успоредно паркиране, и то без изобщо да напускам владенията
на Муун.
„Мастьрс Скуул” ми харесваше много. Учебният материал
беше доста интересен, а сред ученическия състав имаше
няколко корейски момичета. Повечето от тях през уикендите се
подготвяха за музикални изпълнителки в „Джюлиард” в
Линкълн Сентър в Ню Йорк Сити. За тях аз бях само един от
множеството други корейски емигранти, които получаваха
образованието си в Съединените Щати. Моите родители, също
като техните, живееха в родната Корея. Никой не знаеше за
моята обвързаност със Сан Юн Муун. Никой не знаеше и за
това, че съм съпруга и майка. Всички си мислеха, че живея е
настойник в Ървингтън. Пък и никой не ме разпитваше, което
ме караше да се чувствам благодарна към тази дълбоко
заложена съобразителност в моята корейска култура.
Едно от момичетата в „Мастърс Скуул” беше невероятно
мило същество. На възраст по-малка от мен, тя ме приемаше
като по-голяма сестра. Бях щастлива, че ми е отредила ролята
на своя доверена приятелка.’ Тя нямаше сили да понася
спокойно разговорите с майка си, когато й телефонираха от
Сеул. Само като чуеше гласа на майка си и се разплакваше от
болезнена носталгия.
Изпитвах огромно съчувствие към нея, но пък и в същото
време й завиждах. Едва когато започнах да я успокоявам, аз
изведнъж осъзнах, че изобщо не познавам онези естествени
чувства, характерни за момичетата на моята възраст. Когато ми
станеше мъчно за моята майка или за семейството ми, за мен
това беше измяна към Бога. Когато ме измъчваше носталгия по
дома, аз го приемах като непокорство към собствената си
съдба. Когато изпитвах омраза към съпруга си, аз я определях
като израз на съмнение в мъдростта на Сан Юн Муун.
Разполагах със свободата да изживявам слабостите и
самотата си, но нямах свободата да им давам израз.
Вследствие на това приятелските ми отношения с моите
съученици бяха крайно повърхностни, еднопосочни по своята
същност. Така и не намерих на кого да се доверя през тази
учебна година, когато разбрах, че съм направила спонтанен
аборт.
Седмици наред знаех, че съм бременна, но не успях да отида
на първия назначен преглед при моя лекар. Когато взех да
забелязвам капчици кръв по пликчетата си, не им обърнах
особено внимание. Но щом ултразвукът показа, че съм
загубила бебето, аз се почувствах съкрушена. Наложи се да ме
приемат в болница за кюртаж. Хио Джин дойде да ме види чак
когато всичко приключи. Завари ме да плача в болничната стая.
Вместо да ме утеши, той заяви, че се отвращавал от сълзите
ми. Не беше толкова важно, че сме загубили нашето бебе, по-
важното беше, че според него аз правя сцени.
— Имаш много неприятен вид, когато плачеш — заяви ми той,
след което излезе и ме остави сама с моята мъка.
Толкова ми се искаше тогава да си имам истинска приятелка,
но добре знаех, че сходството между моя живот и живота на
съученичките ми, с които седях в една класна стая, беше само
привидно. След безсърдечната реакция на Хио Джин спрямо
моя спонтанен аборт си дадох сметка, че ще трябва да
заключвам чувствата си дори още по-дълбоко в мен, ако
действително искам да оцелея сред членовете на Съвършеното
семейство.
 Аз бях поставена на прага между детството и зрелостта
много повече, отколкото моите съученички: с едното стъпало
стоях в света на детството, с другото - в света на зрелостта.
През същата онази пролет все още бях достатъчно малка и
зависима, че да помоля майка си да ми избере дългата бяла
рокля, която щях да облека на абитуриентския бал. В същото
време обаче бях и достатъчно зряла, за да си имам малко
детенце у дома, вперило очи в мен, докато се приготвях за
церемонията, на която тогавашният вицепрезидент Джордж
Буш - по молба на неговата кръщелница, моя съученичка -
щеше да прочете поздравително обръщение по случай нашето
завършване.
— Мога ли и аз да дойда, мамо? — поинтересува се моята
дъщеричка. Така ми се прииска да взема със себе си моето
малко момиченце на този голям за мене ден, но трябваше да я
оставя у дома в „Ийст Гардън”. Все още не бях открила как
точно да съчетавам тези два толкова различни свята, в които
живеех.
 Глава 7
Утрото на 22 декември 1983 дойде студено и влажно в
долината на река Хъдсън. Мрачното време беше отражение на
настроението в „Ийст Гардън”. Отецът и Майката бяха заминали
няколко дни преди това на важна пропагандна обиколка в
Корея. Преподобният Муун беше определен да изнесе
обръщение пред някакъв митинг в Шонху, Южна Корея, една
истинска антиправителствена крепост. Съществуваха страхове
за неговата сигурност поради близките му връзки с
репресивния военен режим на Шун Ду Хуон.
Отецът ни обясни, че заминава право в лагера на врага,
защото само чрез пряка конфронтация ще може да разгроми
комунистите, земните пратеници на сатаната. Ние живеехме с
мисълта, че Сан Юн Муун е най-безстрашният човек на
планетата. Жените-молитвенички от църквата прекараха целия
ден в Холи Рок, отдадени на молитви за безпроблемно и
успешно пътуване.
За Сан Юн Муун, още от годините на неговото детство по
време на японската окупация над Корея, връзката между
религия и политика е била повече от ясна. Разделянето на
моята родина на комунистическа и демократична зона още по-
силно подчерта политическата демаркационна линия на
неговото религиозно служение. Комунистите го бяха пращали в
затвора с обвинението, че е странствуващ проповедник. Те
поставяха извън закона религиозния плурализъм и се явяваха в
ролята на врага. Цялата му обществена дейност беше насочена
към разпространението на Обединителното движение и към
разгрома на комунизма. За Сан Юн Муун тези две цели бяха
неотделимо свързани една с друга.
Даже и да е изпитвал загриженост за своите родители, нищо
в поведението на Хио Джин не подсказваше за това. Рано
същата вечер той тръгна към Ню Йорк, за да обикаля баровете.
Седях си сама с бебето у дома, когато след полунощ телефонът
иззвъня. Обаждаше се един от охранителите:
— Станала е катастрофа — каза той. Моментално се притесних
за Съвършените родители. — Не, не е Отецът — побърза да
уточни той. — Става дума за Юн Джин.
Юн Джин?
 Вторият син на Преподобния и госпожа Муун карал към дома
след нощна разходка с още две от благословените деца, колата
му се блъснала в камион и той загубил управлението върху
заледен път, недалеч от Обединителната богословска
семинария в Баритаун, щата Ню Йорк. Юн Джин и приятелите
му често ходеха до семинарията, за да използват ловния
полигон, построен в близост до нея от синовете на Муун, до
един страстни почитатели на лова. И трите момчета бяха
настанени в болница.
Брат ми, Питър Ким, и аз моментално се втурнахме право
към спешното отделение в Сейнт Франсис Хоспитал в
Пофкипси, Ню Йорк. Никой от двама ни не беше подготвен за
онова, което заварихме там. Джин Бок Лий и Джин Хил Лий
бяха ранени, но не особено сериозно. Юн Джин обаче беше
претърпял тежка травма на главата при същата тази
катастрофа. Когато пристигнахме, той се намираше в
операционната, подложен на мозъчна операция.
Видях как Питър Ким отиде до телефонния автомат в
коридора, за да се обади на Отеца и Майката в Корея.
Плачеше.
— Простете ми. Толкова съм недостоен — започна той. — Вие
ми възложихте грижата за вашето семейство, а се случи най-
лошото. Разговорът не продължи дълго.
Преподобният и госпожа Муун казаха, че се връщат обратно с
първия самолет.
Дотогава не се бях изправяла пред сериозно заболяване или
пред фатално нараняване. Беше ужасяващо да гледам как мой
връстник, и при това такъв сладур като Юн Джин, лежи в
интензивната камера, прикрепен към всевъзможни тръбички и
апарати. В безсъзнание. Лежеше абсолютно неподвижно,
единственият звук около него идваше от бръмченето на
респиратора, вливащ кислород в безучастното му тяло. Нямаше
нужда да идва лекар, за да ни обяснява колко тежко е
състоянието му.
На следващия ден всички заедно отидохме до Ню Йорк, за да
посрещнем Съвършените родители. Никога няма да забравя
ужасеното изражение върху мъртвобледото лице на госпожа
Муун. По всичко личеше, че тя изобщо не беше заспивала след
обаждането на Питър Ким по телефона. Последвахме
семейство Муун до болницата, където членовете на църквата
почти изцяло бяха превзели чакалнята на болницата и
провеждаха молитвено бдение за Юн Джин.
Преподобният Муун усърдно се зае да успокоява всички
останали, преди сам да влезе в стаята на Юн Джин. Госпожа
Муун желаеше само и единствено да стигне до своя син.
Нямаше място да се надяваме на чудо. Юн Джин беше в
състояние на мозъчна смърт. На втори януари 1984 семейство
Муун взеха може би най-трудното решение в своя живот. В
присъствието на всички нас, събрани около болничното му
легло, беше изключен вентилаторът, който поддържаше живота
на седемнадесетгодишния Юн Джин Муун. Той умря, без
изобщо да дойде в съзнание. Госпожа Муун се притисна към
безжизненото тяло на своя син, а сълзите й се разливаха на
огромни петна върху снежнобялото спално бельо.
Преподобният Муун стоеше до нея със сухи очи и се опитваше
да утеши една неутешима майка.
Ние, останалите, започнахме да леем обилни сълзи заради
смъртта на нашия брат, но Преподобният Муун ни нареди да не
плачем за Юн Джин - той отишъл в духовния свят, за да остане
при Бога. Един ден ни било отредено да се съберем отново с
него. Всички ние с възхищение забелязахме силата на Отеца,
неговата способност да постави любовта си към Бога над
мъката по загубата на своя син. Като неопитна майка аз бях
повече озадачена, отколкото впечатлена от реакцията от на
Сан Юн Муун.
В „Белведере” се проведе огромна погребална церемония за
Юн Джин. По нареждане на госпожа Муун всички жени и
момичета от семейството бяха облечени в бели рокли; мъжете
пък бяха сложили бели вратовръзки на черните си костюми.
Членовете на църквата носеха своите бели църковни одежди.
Застанала на горния етаж, докато се приготвяхме за службата,
аз усетих обичайното си смущение. Не бях от благословените
деца, а просто роднина по сватовска линия, поради което не
знаех с особена сигурност каква точно е моята принадлежност.
Лично за себе си виждах своето място някъде по периферията
на фамилията. Сестрите от кухнята бяха приготвили всички
любими храни на Юн Джин, за да ни напомнят за момчето,
което загубихме. Трапезата изглеждаше така, сякаш беше
поставена за отпразнуване рожден ден на тинейджър:
хамбургери, пици и кока-кола.
Дотогава не бях присъствала на погребение. Ковчегът на Юн
Джин стоеше разтворен в дневната. Това беше голяма стая, но
претъпкана с двеста човека, тя скоро стана прекалено задушна.
В продължение на три часа приятели и роднини даваха израз на
хвалебствени свидетелства за Юн Джин, за неговата благост и
доброта. Поплаках си съвсем открито, въпреки обещанието,
което бях дала на Отеца, да не плача. Не бях единствената.
Преподобният Муун нареди на всички членове на Съвършеното
семейство да целунат за сбогом Юн Джин. Най-малките съвсем
естествено се уплашиха. Аз лично повдигнах с ръце някои от
най-мъничките, за да целунат Юн Джин по бузата, както
всъщност направих и самата аз. Той беше ужасяващо студен.
Отецът се изправи на преден план в стаята, при което
всякакви звуци от ридания моментално замлъкнаха. Той обясни
на присъстващите, че Юн Джин вече е влязъл в ролята на водач
към духовния свят. Неговата смърт била жертвена по своя
характер. Сатаната атакувал Преподобния Муун заради
неговата антикомунистическа кампания, присвоявайки живота
на втория му син. Подобно на Авел в древността, Юн Джин бил
в ролята на добрия син. Хио Джин изглеждаше наскърбен от
това сравнение на Отеца, но добре осъзнаваше, че самият той
има повече прилика с библейския Каин.
Юн Джин, обясняваше Отецът, вече проповядвал
Божествения принцип пред всички в духовния свят. Самият
Иисус бил толкова удивен от Юн Джин, че се оттеглил от своето
място, за да провъзгласи сина на Сан Юн Муун за Цар Небесен.
Отецът ни обясни, че Юн Джин бил поел положението на
регент. Той щял да седи на Небесния трон до идването на
Месията, Сан Юн Муун.
Бях шокирана от мигновеното обожествяване на този юноша.
Знаех, че Юн Джин е от благословените деца, син на Спасителя
от Второто пришествие, поради което бях готова да повярвам,
че му е отредено специално място в Небесното царство. Но чак
пък да измести Иисус? Да стане Цар Небесен същото онова
момче, на което бях помагала да търси изгубеното котенце по
тавана на къщата в „Ийст Гардън”? Това вече беше прекалено,
пък било то и за такъв искрено вярващ последовател като мен.
Огледах се обаче наоколо и видях, че насъбраните роднини и
приятели кимаха сериозно пред откровението, което
получаваха. Засрамих се от собственото си недоверие, но не
бях в състояние да се отрека от него.
Отнесоха ковчега на Юн Джин до катафалката, след което го
закараха до летище „Кенеди”, откъдето щеше да започне
дългият му полет към Корея. Преподобният и госпожа Муун не
придружиха тялото на сина си. Же Джин и Хио Д жин заминаха
за родината със своя брат. Юн Джин беше погребан в семейния
парцел на Муун в едно гробище на час път от Сеул.
Почти веднага след това в „Ийст Гардън” започнаха да
пристигат видеозаписи от цял свят. Членове на Обединителната
църква, в най-различни състояние на транс, се
самопровъзгласяваха за медиума, чрез когото Юн Джин говори
от духовния свят. Беше толкова странно да се гледат тези
записи. Събирахме се заедно с Отеца и Майката около
телевизионния екран, за да наблюдаваме как един подир друг
се появяват непознати с претенцията, че говорят от името на
Юн Джин. Никой от тях не разкриваше особени религиозни
проникновения. Пък и никой от тях не показа убедително
познаване на живота на Юн Джин в „Ийст Гардън”. Всички те
обаче възхваляваха Съвършените родители и подкрепяха
откровението, дадено от Отеца, че Иисус бил преклонил глава
пред сина му в Небесното царство.
Не само че не повярвах на твърденията в тези записи, но се
почувствах засегната, че толкова много хора, по толкова
прозрачен начин и толкова бързо бяха успели да злоупотребят
със скръбта на Съвършеното семейство, за да спечелят
благоволението на Отеца. Бях толкова наивна. Та нали тъкмо
това беше начинът, по който най-сигурно можеха да се спечелят
симпатиите на Сан Юн Муун. Отецът определено беше
безкрайно развълнуван от този феномен на „превъплъщаване”,
който се явяваше така спонтанно по цялото земно кълбо. Не ми
беше по силите да преценя дали Преподобният действително
вярва, че чрез тези хора говори синът му, или пък просто
използваше тяхното мошеничество за свои собствени цели.
В обожествяването на Юн Джин имаше и един геологически
проблем, тъй като според учението на Сан Юн Муун Царството
Небесно е постижимо само за брачни двойки, не и за отделни
индивиди. Отецът обаче по най-бързия начин уреди това. Не
бяха минали и два месеца от смъртта на Юн Джин, когато се
проведе сватбена церемония, на която Сан Юн Муун свърза в
брачен съюз своя мъртъв син с Хун Сук Пак, дъщерята на Бо Хи
Пак, един от неговите първи ученици. Пак в същия ден братът
на Хун Сук, Джин Сун Пак, беше венчан за Ин Джин Муун. Тази
двойна брачна церемония, проведена на 20 февруари 1984,
може да бъде описана, меко казано, като твърде странна.
Ин Джин беше бясна, загдето Отецът я бе събрал с Джин Сун
- едно момче, което тя не можеше да понася. Ин Джин си
имаше много приятели и бракът беше последното нещо, за
което мислеше. Тя наричаше Джин Сун „рибешките очи” заради
една от най-отличителните физически характеристики на
цялото семейство Пак. Истината обаче беше там, че тя се бе
увлякла по някакво по-младо момче. Предната година ние
двете с Ин Джин, бяхме настанени заедно в една хотел ска стая
във Вашингтон по време на конференция на Обединителната
Църква, на която присъствахме. Една вечер, когато мислеше, че
съм заспала, тя се обади на това момче в родния му дом във
Вирджиния. Тя тихичко му шушукаше и се кискаше кокетно по
начин, който, доколкото лично я познавах, не беше никак
характерен за нея. Разбрах, че флиртува с него, когато взе да
му обяснява, че макар и на благословените деца да им е
забранено да целуват, според нея те двамата можели да
направят изключение.
Това увлечение беше доста опасно, защото и двамата не
знаеха, че имат общ баща. Момчето бе незаконен син на Сан
Юн Муун. Бях го разбрала от майка ми година преди това, но
през онази вечер за мен беше съвсем ясно, че никой не им е
казал за това. Любовната история между Преподобния Муун и
една от жените, членуващи в църквата, както и момчето, родено
от тази връзка, беше публична тайна сред тридесетте и шест
благословени брачни двойки. Това, както майка ми обясни, не
било обикновено романтично увлечение. Ставало дума за
сближение, което било плод на „провидението” - връзка,
промислена от Бога, която обаче хората от светския живот не
били в състояние да разберат. За да се избегне всякакво
недоразумение, след раждането си бебето било дадено в
семейството на един от най-доверените съветници на Сан Юн
Муун и отгледано като негов син. Истинската му майка живеела
в близост до тях във Вирджиния и по време на детството му се
представяла като приятелка на семейството. Преподобният
Муун никога не призна открито своето бащинство, но към края
на 80-те на това момче и на второто поколение последователи
на Муун беше разкрита истината.
Настаняването на бебе в дома на неродствен член на
църквата не беше изолиран случай. Това се случваше
постоянно. На бездетни семейни двойки от църквата просто се
даваше бебе от други членове, които имаха по няколко деца.
Тъй като всички принадлежим към човешкото семейство и
единствените Съвършени родители са Преподобният и госпожа
Муун, тогава какво значение имаше кой всъщност ще отгледа
някое дете? Обединителната църква често прескачаше като
ненужни такива юридически усложнения като например
установените процедури по осиновяване и просто си
разпределяха децата помежду си почти по същия начин, както
съседи си дават назаем излишни градински маркучи.
През онзи февруарски ден се бяхме събрали в имението
„Белведере” за двойната сватба точно така, както беше и за
моята сватба две години преди това. Облечени в своите бели
обредни одежди, Преподобният и госпожа Муун оглавиха първо
церемонията по венчавката на дъщеря им Ин Джин с Джин Сун
Пак. Непосредствено след приключването цялото насъбрано
множество изведнъж притихна, когато в богато украсената
библиотека влезе Хун Сук, облечена в официална булчинска
рокля и воал. На двадесет и една години, тя беше истинска
млада красавица, амбициозна балерина. Впоследствие
Преподобният Муун щеше да намери връзка с
представителството на Световната балетна организация в
Корея, за да й помогне да покаже таланта си под сценичното
име Джулия Муун.
Крачейки към майката и Отеца по пътеката между хората, тя
носеше в ръце рамка с портрета на Юн Джин. Моят съпруг, Хио
Джин, беше човекът, който символично заемаше мястото на
покойния си брат редом до булката. Той повтори клетвите,
които Юн Джин, не беше в състояние да изрече. Хун Сук беше
такава красива булка, че аз изпитах истинско съжаление,
загдето никога нямаше да има възможността да се омъжи за
жив съпруг. Но още в мига, в който очите ми се преместиха от
нея към Хио Джин, усетих как у мен се надигна нещо друго -
беше чисто чувство на завист. Далеч по-добре наистина,
помислих аз тогава, да бъдеш обичан от мъртъв съпруг,
отколкото да живееш нещастно с мъж, когото не обичаш и който
не те обича.
Всъщност цялата тази церемония би изглеждала странна в
очите на всеки, който не е член на Обединителната църква, но
за Преподобния Муун си беше навик да събира в брачен съюз
живи хора с покойници. По-възрастни, самотни последователи
често пъти бяха съчетавани с бивши членове, пренесли се вече
в духовния свят. Но неговата арогантност достигна своята
кулминация, когато Сан Юн Муун определи Иисус за жених на
една възрастна корейска дама. Тъй като според учението на
Обединителната църква единствено брачни двойки могат да
влязат в Царството Небесно, дори сам Иисус се нуждаеше от
посредничеството на Преподобния Муун, за да пристъпи
дверите на това царство.
Няколко години след свещената сватба Джулия Муун и вече
отдавнашният покойник Юн Джин Муун, щяха да станат
родители. Не че тя самата роди дете, разбира се. По-малкият
брат на Юн Джин, Ун Джин, и неговата съпруга просто дадоха
на Джулия новородения си син, Шин Чул за да го отгледа като
свое собствено дете.
Официалните власти обаче нямаха абсолютно никаква
представа за тези уж чудотворни деяния. Четири месеца след
смъртта на Юн Джин Върховният съд на САЩ без никакви
обяснения отказа да преразгледа делото по обвинението на
Преподобния Муун в данъчна измама. Шестнадесет официални
писма в негова защита, подписани от такива организации като
Националния съвет на църквите, Американския съюз за
граждански права и Южната конференция за християнско
водачество, описаха случая като пример за религиозно
преследване с трайни последици за общата религиозна
свобода. Щом като дори Сан Юн Муун вече е поставен на
прицел, разсъждаваха те, тогава кой ли не чак толкова известен
евангелистки водач ще го последва?
„Вече имаме наложен прецедент, който ще даде възможност
на правителството да разследва вътрешните финансови дела
на всяка религиозна организация”, предупреди Преподобният
Джордж Маршал от Асоциацията на унитаристите-икуменисти.
Преподобният господин Маршал беше един от
четиристотинте религиозни водачи в страната, които говореха в
защита на Муун по митингите, организирани из цяла Америка.
Преподобният Едуард Съливан, баптистки свещеник от
Луисвил, Небраска, сравняваше тежкото положение на Муун
със своето собствено. Преподобният господин Съливан беше
лежал осем месеца в затвора заради отказа му да се подчини
на едно съдебно разпореждане да закрие своето неофициално
признато фундаменталистко християнско училище.
— Хората ме питат: „Не се ли чувствате някак неудобно да
идвате на митинг в защита на Преподобния Муун?” Аз обаче
предпочитам от време на време да се изправям в защита на
вашата свобода, отколкото някой ден всички заедно да се
видим в концентрационен лагер.
Джеремая С. Гатмън, президент на Нюйоркския съюз за
граждански свободи, организира специален комитет от
религиозни и граждански водачи, за да изразят възражението
си срещу, според собствените му думи, „една недопустима
намеса в лични религиозни дела”.
Американски сенатски комитет от съдебни експерти, начело
със сенатор Орин Е Хач, преразгледа делото на Муун и се
съгласи с възраженията.
„Обвинихме един новодошъл гост по нашите земи в
умишлено криминално деяние заради поведение, характерно за
голям процент от нашите собствени религи озни водачи, а
именно - съхраняването на църковните капитали в банкови
сметки на техните собствени имена. Това се върши от
католически свещеници. Върши се от баптистки свещеници,
върши се също така и от Сан Юн Муун.
Независимо как точно ще погледнем на случая, неоспорим си
остава фактът, че обвинихме един чуждоземен в престъпно
укриване на данъци още с първите данъчни постъпления, които
той внесе в тази страна. Така създаваме впечатлението, че сме
го лишили дори от справедливата възможност да опознае
нашите закони. Ние не потърсихме някаква гражданска санкция
като първоначална форма на обезщетение. Не го оправдахме
поради липса на доказателства за вината му. Вместо това
предпочетохме някаква нова теория за данъчна задълженост от
близо 10 000 долара и я превърнахме в обвинителна присъда,
придружена с 18-месечен престой във федерален затвор.
Аз съм твърдо убеден, след като повереният ми комитет
преразгледа внимателно и безпристрастно това дело от
всичките му страни, ще види, че е била извършена по-скоро
една несправедливост. Случаят Муун ни отправя сериозно
предупреждение, че ако нечии възгледи не са достатъчно
общопонятни, тази страна ще намери начин не да ги приеме, а
да ги осъди.”
Преподобният Чарлс В. Бъргстром от Лутеранския съвет на
Америка даде израз и на собственото си мнение пред комитета
на сенатор Хач, но беше доста по-сдържан в оценката си по
данъчното дело на Преподобния Муун: „Съмнявам се дали е
било проведено справедливо съдебно разследване. Съдът
отхвърли искането на Преподобния Муун за включване на
съдебен експерт в решаването на случая, тъй като тъкмо такъв
експерт предупреди съдебните заседатели, че в рамките на
съдебния процес не бива да гледат на него като на религиозна
фигура. Но въпреки това искам да попитам: „Защо изобщо му е
нужно да минават толкова много пари през ръцете му?”
Отговорът бе повече от ясен за всеки, който е вътре в
църквата: Обединителната църква беше една машина за
въртене на пари в брой. Гледала съм как японските църковни
водачи идваха през равни интервали в „Ийст Гардън”, носейки
пакети, пълни с пари, които Преподобният Муун или направо
прибираше в джоба си, или ги разпределяше за ръководителите
на различни предприятия, собственост на църквата. Японците
нямаха никакви проблеми да внасят пари в брой в Съединените
Щати - пред митническите чиновници казваха, че идват в
Америка, за да залагат пари в Атлантик Сити.
Редом с това много други форми на бизнес, управлявани от
църквата, също бяха машини за въртене на пари в брой - тук се
включват и няколко японски ресторанта в Ню Йорк Сити.
Виждала съм как доставки в кеш от църковни центрове влизаха
направо във вградения в стената сейф в кабинета на госпожа
Муун. Именно от този сейф, винаги когато поиска, тя можеше да
предоставя по пет хиляди долара на кухненския персонал за
закупуване на храна или пък по петстотин долара на детето,
което току-що е победило в игра на дама.
Вътре в църковните среди никой не се съмняваше, че
Преподобният Муун използва освобождаването от данъци на
религиозни общности като средство за финансови облаги в
света на бизнеса. Централно място в религиозната му
философия заемаше стремежът към печалби. Дълбоко в себе
си истински капиталист, Преподобният Муун проповядваше, че
няма да бъде във възможностите му да обедини религиите по
света, ако не изгради мрежа от предприятия, чрез които да
оказва поддръжка на вярващите. Именно с тази цел той беше
построил или закупил фабрики за производство на храни,
риболовни флотилии, монтажни линии за автомобили,
вестници, компании, които произвеждат абсолютно всичко от
металообработващи машини до компютърен софтуер.
Независимо какво са казали юристите в съда, във
вътрешните среди никой не поставяше под въпрос факта, че
Преподобният Муун смесва църковни и бизнес капитали. Това
за никого не изглеждаше проблем. Колко пъти съм слушала
само как църковни съветници обсъждат пренасочването на
църковни средства за предприятията и политическите му каузи,
тъй като неговите религиозни, бизнес и политически цели се
свеждат до едно: световно господство на Обединителната
църква. Вината трябваше да се търси в данъчните закони на
Щатите, не в Сан Юн Муун. Мисията на Месията стоеше над
човешките закони.
Философията на Преподобния Муун на пръв поглед беше
достатъчно благозвучна: „Светът бързо се превръща в едно
глобално по своя характер селище. Оцеляването и
просперитетът на всички зависят от общия дух на
сътрудничество. Човечеството трябва да приеме себе си като
едно огромно човешко семейство.” Само че неговите
свободомислещи съюзници на държавно ниво, извън редовете
на Обединителната църква, просто пропускаха да осъзнаят
факта, че само и единствено Сан Юн Муун и никой друг освен
Сан Юн Муун не може да бъде глава на това семейство.
Употребата на църковни средства за финансирането на
неговите антикомунистически идеи беше нормална,
общоприета страна от философията на Обединителната
църква. През 1980 год. Преподобният Муун основа „КАУЗА” -
сдружение-параван, което църквата описваше като
„нематериална, несектантска, образователна и социална
организация за възпитаване на богоутвърдителни представи за
етика и морал като основа за свободни общества”. Това на
практика означаваше, че „КАУЗА” осигуряваше солидни
средства, за да се противопоставя на комунистическите
движения в Ел Салвадор и Никарагуа.
Преподобният Муун никога не се е стеснявал да демонстрира
корените на своите антикомунистически убеждения.
„Необходимостта от единство между вярващите в Бога народи
по света стана изключително ясна за Преподобния Муун, когато
той беше хвърлен в затвора и изтезаван от севернокорейските
комунисти в края на 40-те заради християнската си вяра.
„КАУЗА” е естествено следствие от неговата отдаденост на
Америка и на свободния свят.”
През 80-те години фокусът на антикомунистическата страст
на Преподобния Муун се насочи към Латинска Америка.
Мисионерите, които той изпрати в подкрепа на
антикомунистическите съюзници, не пристигнаха в региона,
облечени в църковни одежди. Те се появиха в делови костюми,
под покровителството на множеството „научни” организации,
които Отецът тихомълком беше създал и постоянно
финансираше без никакво открито споменаване на Сан Юн
Муун или пък Обединителната църква. Мисионерските армии на
Преподобния Муун съществуваха под академичното лустро на
такива наименования като „Асоциация за обединение на
Латинска Америка”, „Международна конференция за
солидарност в науката”, „Световна професорска академия за
мир”, „Вашингтонски институт за ценностите в държавната
Политика”, „Американска конференция по проблемите на
лидерството” и „Международен съвет за сигурност”.
Говорителите по конференциите, спонсорирани от тези
групировки, повечето от които бяха видни представители на
медиите, политиката и науката, рядко знаеха, че техните
хонорари, хотелските стаи и храната се плащаха от Сан Юн
Муун.
Що се отнася до самите членове на фамилията Муун, те
изпитваха истинско отвращение да плащат данъци. Дни наред
адвокатите към църквата старателно диреха начини за тяхното
заобикаляне. Именно поради тази причина попечителският
фонд на Съвършеното семейство беше вложен не в банка на
Съединените Щати, а в банка на Лихтенщайн.
Едва сега, когато се обръщам назад към миналото, аз си
давам сметка за цялото лицемерие на Сан Юн Муун, когато
представяше за религиозно преследване разследването на
опитите му за злоупотреба със закона за своя лична изгода. По
онова време бях само едно впечатлително младо момиче, току-
що родила майка, предан последовател. Същата година за
първи път се върнах в Корея, за да си взема по-дългосрочна
виза. Преди членовете на фамилията Муун да решат, че вече
ми е време да узаконя статута си на имигрантка, аз бях живяла
в Съединените щати незаконно цели три години. Не бях сама. В
„Ийст Гардън” беше пълно с камериерки, кухненски
помощнички, детегледачки и градинари, които първо идваха с
туристически визц в Съединените Щати, а след това просто се
стопяваха и изчезваха сред многолюдната субкултура на
Обединителната Църква.
Тогава всъщност не бях наясно, че нарушаваме закона. Пък и
това едва ли щеше да има някакво значение. Законите Божии
стояха над държавните, а Отецът беше пратеник Божий на
земята. Встрани от моето внимание беше останало дори
значението на съдебния процес срещу Преподобния Муун
предната година. Но затвор? Това вече можех да го разбера и
аз. Всички бяхме съкрушени от факта, че Отецът щеше
всъщност да бъде сложен зад решетките цяла година и
половина.
На 20 юли 1984, в 11 часа вечерта, Сан Юн Муун беше
настанен във федералния затвор със среден режим в Данбъри,
Кънектикът. В деня, преди да се предаде в ръцете на властите,
Отецът се срещна в имението в „Ийст Гардън” с църковни
водачи от 120 страни. Увери ги, че просто ще прехвърли
мястото на своята дейност от дома в затвора. Условията му на
живот щяха да бъдат доста различни в Данбъри, където беше
настанен в някаква сграда от типа на обща спалня заедно с още
40-50 други съзатворници. Бяха му назначили задължението да
мие подовете и да почиства масите в закусвалнята на затвора.
 Позволяваха му свиждания с посетители през ден. Аз
покорно придружавах госпожа Муун, за да обслужвам и
двамата. Носех храна от автоматите, по нареждане на майката
тайничко пусках черен екстракт от женшен в чаши с готова
супа, който да дава повече сили на Отеца по време на
изпитанието. Ръководителите на множеството предприятия,
както и църковните водачи често го посещаваха за консултации.
Бизнесът на Обединителната църква продължаваше
безпрепятствено.
Когато посещавахме Отеца, той възлагаше на децата
някакви задачи за домашно, от рода на това да напишат
стихотворение или пък съчинение. Когато се връщахме да го
видихме пак, ние му ги четяхме. Помня темата, която ми даде
веднъж и на мен: „Животът на една дама”.
Ин Джин пое ролята на обществен защитник на своя баща.
На един митинг за религиозна свобода в Бостън тя заяви пред
350 поддръжници, че тормозът, на който е подложен Сан Юн
Муун, е сходен с този на съветския физик и дисидент, носител
на Нобелова награда, Андрей Сахаров. „Много ми е трудно да
проумея и преживея този период от живота си”, каза тя пред
тълпата. „През 1971 той пристигна в тази страна, подчинил себе
си на волята Божия. През последните дванадесет години всички
негови терзания и усилия бяха посветени на Америка. Той ми
каза, че Америка е нужна на Бога, за да спаси света. Сега е на
шестдесет и четири години и е абсолютно невинен. Когато го
посетих в затвора и го видях в затворническите му дрехи, аз
дълго плаках, без да мога да спра. Той ми каза да не се
поддавам нито на сълзи, нито на гняв. Каза както на мен, така и
на милионите други хора, които го следват, да превърнем гнева
и скръбта си в мощни действия, с които да направим тази
страна отново истински свободна.”
Същата вечер редом с Ин Джин на подиума пред тълпата
говореше и бившият щатски сенатор Юджийн Маккарти, който
заклейми затварянето на Отеца като заплаха към свободата
изобщо. Затворническата присъда на Преподобния Муун се
превръщаше в сполучлив удар за увеличаване популярността
на Обединителната църква. Само за една нощ от презрян водач
на секта той се превърна в символ за жертва на религиозно
преследване. Добронамерени привърженици на
демократичните принципи за свободния избор превърнаха Сан
Юн Муун в мъченик за своята кауза. Подобно на всички
останали, те също бяха умело измамени.
Богословската школа в Ралей, Северна Каролина, присъди на
Отеца титлата „почетен доктор по богословие”, докато той се
намираше в затвора. Школата изказваше похвала на Сан Юн
Муун за „неговия хуманен принос в няколко области:
социалната справедливост, стремежа за облекчаване на
човешкото страдание, за поддържане на религиозната свобода,
както и борбата със световния комунизъм”. Джоузеф Пейдж,
вицепрезидентът на школата, твърдеше, че дарението от
тридесет и една хиляди долара, направено от Обединителната
църква за богословската школа, не е оказало „абсолютно
никакво” влияние върху членовете на управителния съвет за
оказаната почит към Преподобния Муун.
Докато беше в затвора, Преподобният Муун изпрати Хио
Джин в Корея, за да организира специално работен център за
„благословени деца” - синовете и дъщерите на първите членове
на църквата. „В предишни години всеки следваше своя
собствена посока, без да има някаква обща дисциплина
помежду им”, щеше по- късно да каже Сан Юн Муун в една своя
реч. „Сега обаче те вече са свързани от определен ред.
Многозначителен е фактът, че това се случи тъкмо докато
излежавах присъдата си в затвора, защото след разпъването на
Христос всичките Му ученици се разделили и избягали от него.
Сега, по време на моето затваряне, благословените деца от цял
свят се събират заедно, в средищната точка, вместо да бягат.”
По време на престоя в затвора Отецът започна да получава
уважително отношение от традиционните християни, укрепваше
и влиянието му върху второто поколение последователи на
Обединителната църква, но редом с всичко това растеше и
славата на неговия покоен син. Не спираха да валят съобщения
за послания, получени от Юн Джин, макар че за някои от тях не
можеше да се каже, че са особено мъдри: „Скъпи братя и
сестри от Залива: Привет! Пише ви тимът на Юн Джин и Иисус.
Ние трябва да стъпим здраво между вас и да донесем
истинската светлина тук, в Калифорния”, гласеше едно от тях,
написано в официално издание на Обединителната църква.
Твърдеше се, че това послание било предадено от член на
църквата в полутрансово състояние.
„Този наш брат е получавал послания от Юн Джин Ним, св.
Франциск, св. Павел, Иисус, Дева Мария, а също и от други
небесни души, които са го посещавали”, пише Иън Уи Ким,
богослов на църквата, за един друг подобен медиум. „Всички те
споменават Юн Джин Ним като новия Христос. Наричат го също
така младия цар небесен. Сега именно той е небесният цар в
духовния свят. Иисус работи заедно с него и навсякъде го
придружава. Сам Иисус казва, че Юн Джин Ним е новият
Христос. Сега той е центърът на духовния свят. Това означава,
че стои по-високо и от Иисус.”
Ако се върнем към събитията в по-земен план, трябва да
отбележим, че след тринадесет месеца в затвора Преподобният
Муун беше освободен на 20 август 1985. Той бе пуснат на
свобода под радостните възгласи на своите нови приятели в
религиозната общност. Както Преподобният Джери Фалуел от
„Мнозинството на морала”, така и преподобният Джоузеф
Лауъри от „Южната християнска конференция на лидерите”
призоваха президента Роналд Рейгън да признае Отеца за
напълно оправдан. Две хиляди духовни лица, сред които
Фалуел, Лауъри и други известни религиозни водачи, проведоха
в негова чест „пир за бога и свободата” във Вашингтон,
Колумбия.
В „Ийст Гардън” картината изглеждаше така, сякаш Отецът
се завръщаше от световно турне по надприказване, а не от
затвора след излежана присъда. Животът възвърна предишния
си ритъм. Възстановиха се срещите край неговата маса. Имаше
обаче и нещо различно. След наказанието в затвора вече се
усещаше осезателна промяна в утринните неделни проповеди,
които Преподобният Муун изнасяше в „Белведере”. Той
започваше все по-малко да говори за Бога и все повече - за
себе си. Сякаш бе обладан от мисълта, че е не просто пратеник
на Бога, а някаква велика историческа личност. Проповедите,
които някога съсредоточено слушах, бяха насочени към
търсене на духовното самопознание, но вече откривах, че ми
става все по-потиснато и безинтересно.
Надменността на Преподобния Муун достигна своята
кулминация по-късно същата година на една тайна церемония,
на която той фактически коронова себе си и Хак Джа Хан за
Император и Императрица на Вселената. Подготовката за това
пищно, скрито събитие в „Белведере” отне месеци и стотици
хиляди долари.
На жени от църквата беше възложено да проучат царските
одежди на петстотингодишната династия Уи, чието управление
завършва през XIX век. На други беше наредено да направят
корони от чисто злато и нефрит по моделите на короните,
носени от родовите царе. На майка ми бе възложено да закупи
десетки метри коприна, сатен и брокат и да намери шивачки в
Корея, които да превърнат тези скъпи материали в облекла и
костюми за царския двор. Всичките дванадесет деца на Сан Юн
Муун, всичките му снахи и зетьове, всичките му внуци щяха да
бъдат облечени като принцове и принцеси.
В крайна сметка церемонията по короноването на Сан Юн
Муун заприлича не толкова на историческа възстановка,
колкото на традиционна корейска сапунена опера, разиграваща
се по времето на династията Уи. Чувствах се като глупачка -
сякаш бях облечена за комедия от онази епоха, а не за свещен
религиозен ритуал. Преподобният Муун беше съвсем наясно
как точно ще бъде приет от света подобен акт на изумително
самомнение, поради което забрани да се правят снимки по
време на самата церемония. Хората от охраната конфискуваха
фотоапаратите на поканените гости, все високопоставени
църковни служители, и блокираха входовете срещу натрапници.
Със своята златна корона и претруфените си одежди Сан Юн
Муун ми изглеждаше досущ съвременен Карл Велики. С тази
разлика, че императорът пред мен не се кланяше на никакъв
папа. Тъй като не съществуваше по-висока власт от тази на
Преподобния Муун, Месията трябваше сам да коронова себе си
за Император на Вселената.
Тази коронация се превърна в повратен момент за мен и
моите родители. За първи път ние изразихме един пред друг
съмненията си по отношение на Сан Юн Муун. Не беше никак
лесна работа да се направи подобно нещо. Много е изписано за
принужденията и манипулациите, които се провеждат в
Обединителната църква. Онова, което аз преживях, беше вид
приспособяване. Поставят те в изолация сред единомислещи
хора. Бомбардират те с поучения, въздигащи стойността на
покорството над критичното мислене. Вярата, която си приел,
се подчертава на всяка крачка. Човек потъва изцяло в
принципите на тази вяра, колкото повече се затвърждават
връзките му с църквата. След период от десет или двадесет
години кой би намерил сили да си признае, пък било то и сам
пред себе си, че всичките му вярвания са били градени върху
празни надежди?
Лично аз не бях в състояние, със сигурност. Аз бях част от
най-вътрешните среди. Бях виждала достатъчно добри неща от
Преподобния Муун и затова можех да извиня грубите му грешки
- цялата му толерантност към поведението на неговия син,
както и това, че биеше децата си, а също и обидите, с които ме
нападаше. Да не го оправдая щеше да означава да поставя под
въпрос смисъла на целия си живот. И не само на моя живот.
Родителите ми бяха преживели тридесет години в непрекъснати
опити да пропъждат всяко съмнение. Баща ми кротко търпеше
самовластния начин, по който Сан Юн Муун въртеше
различните форми на своя бизнес - той назначаваше
некомпетентни приятели и роднини на ръководни постове,
поощряваше онези, които умеят да му се подмазват, и
уволняваше всеки, който демонстрира каквото и да било
чувство за независимост. Баща ми успя да оцелее като един от
директорите на фармацевтичната верига „Ил Хуа”
благодарение на това, че търпеше честите публични унижения,
на които го подлагаше Преподобният Муун. Що се отнася до
Отеца, той държеше моя баща на поста му, защото „Ил Хуа”
продължаваше да прави пари за него.
Ако обожествяването на Юн Джин и церемонията по
короноването поставиха на изпитание моята вяра, то появата на
Черния Юн Джин направо я унищожи. Много от съобщенията за
случаи на вселяване на духа на мъртвия му син идваха от
Африка. През 1987 Преподобният Шун Хуан Куак замина да
проучи сведенията, че Юн Джин се е вселил в тялото на
някакъв зимбабвец и говори чрез него. Преподобният Куак се
завърна в „Ийст Гардън” със сериозните уверения, че това
обладаване е реално. Всички заедно насядахме около масата,
за да чуем неговите впечатления.
Този зимбабвец бил по-възрастен от Юн Джин, така че било
невъзможно да е прероденият син на Сан Юн Муун. Освен това
Обединителната църква отрича теорията за прераждането. Ето
защо африканецът се представил на Преподобния Куак като
физическо въплъщение на духа на Юн Джин. Преподобният
Куак го попитал как точно се е почувствал, когато е влязъл в
духовния свят. Черният Юн Джин обяснил, че при влизането в
Небесното царство моментално добил пълно всезнание. За
Съвършеното семейство не се налагало да учат на земята,
защото вече били съвършени. Когато пристъпели в духовния
свят, цялото познание щяло да бъде тяхно.
Подобна логическа постановка страшно се хареса на Хио
Джин, но пък в същото време силно засегна мен. Той уж
посещаваше някакви курсове в „Пейс Юнивърсити”, както и
духовната семинария на Обединителната църква в Баритаун,
Ню Йорк, но всъщност моят съпруг проявяваше много по-голям
интерес към пиенето, отколкото към ученето. Отблъсна ме
твърдението, че не ни е нужно да се трудим, за да получим
Божията милост. Ние от Обединената църква може и да се
водехме за богоизбрани, но все пак вярвах, че от нашите
усилия на земята зависи и мястото ни в отвъдния живот.
Длъжни бяхме сами да заслужим своето място на небето.
Новините от Африка изпълниха Преподобния Муун с
изключителна радост и въодушевление. Обединителната
църква вече беше започнала да съсредоточава усилията си за
вербуване на нови последователи към Латинска Америка и
Африка. По всичко личеше, че един Черен Юн Джин нямаше
никак да навреди на тази кауза. Без дори да се срещне с
човека, който твърдеше, че е обладан от духа на покойния му
син, Сан Юн Муун възложи на Черния Юн Джин да обикаля по
света, да проповядва и да влиза в ролята на изповедник на
членове на Обединителната църква, които са се отклонили от
правия път.
Не след дълго изповедите се превърнаха в централен
елемент от мисията на Черния Юн Джин. Той пътуваше из
Европа, Корея, Япония и навсякъде налагаше побой като
наказателна мярка за онези, които бяха погазили учението на
църквата чрез употребата на алкохол и наркотици или чрез
отдаването на предбрачни или извънбрачни сексуални
контакти. В продължение на цяла година Черният Юн Джин не
спря да пътува и да раздава физически наказания като
изкупителна санкция за тези, които желаеха да се покаят, след
което Сан ЮЕ Муун го повика в „Ийст Гардън”.
Всички заедно се събрахме около масата на Отеца, за да го
посрещнем. Това беше среден на ръст, слаб чернокож мъж,
който говореше английски по-добре от самия Сан Юн Муун.
Останах с впечатлението, че този човек си е поставил за цел да
омае Съвършеното семейство точно така, както змията се
обвива около своята жертва, преди да я погълне. Нямах
търпение да чуя нещо конкретно в доказателство на това, че в
този човек действително се е вселил духът на момчето, което
някога лично познавах. Не чух нищо подобно. Преподобният
Муун му задаваше стандартни богословски въпроси, на които
можеше да отговори всеки член на църквата, добре запознат с
Божествения принцип. Той не ни разкри никакви смайващи
откровения или пък религиозни прозрения. Но Отецът сякаш
остана най-впечатлен от умението му да цитира думи от
собствените му речи.
Преподобният и госпожа Муун ни предложиха ние децата да
си направим отделна среща с Черния Юн Джин, след което да
им съобщим какви са ни впечатленията. Получи се една
наистина изумителна среща. Хюн Джин, Кук Джин и Хио Джин
не спираха да разпитват непознатия за тяхното детство. Той
така и не отговори на нито един от въпросите им. Обясни ни, че
нямал никакви спомени от своя земен живот. Вместо да събуди
подозрения, тази удобна липса на памет у Черния Юн Джин
беше изтълкувана като знак, че той е оставил земните неща зад
гърба си след своето влизане в Небесното царство. Всички в
дома го приеха и започнаха да го наричат с името на покойния
им брат. Аз избягвах да го виждам, но започнах да усещам как в
главата ми се загнездва мисълта, че живея или с най-тъпите,
или с най-наивните хора на този свят. Имаше и една трета
възможност, за която обаче не се замислях по онова време:
Преподобният Муун просто използваше Черния Юн Джин за
свои собствени цели, точно както преди това беше използвал
американската общност за граждански свободи.
На Сан Юн Муун сякаш му доставяха удоволствие
съобщенията, които постепенно достигаха до „Ийст Гардън” за
побоите, налагани от Черния Юн Джин. Той се кикотеше с
дрезгав глас, когато на някого от изпадналите в немилост му
беше нанесен особено силен удар. Никой извън Съвършеното
семейство нямаше имунитет срещу побоите. Водачи от цял свят
се опитваха да използват своето влияние, за да се освободят от
изповедалните на Черния Юн Джин. Моят баща напразно
отправяше молби към Преподобния Куак да не бъде
принуждаван да посещава подобно нещо.
Черният Юн Джин се оказа доста нетрайно явление в
Обединителната църква. Скоро неговите любовници станаха
толкова многобройни, а побоите, които нанасяше - толкова
жестоки, че членовете на църквата започнаха да се оплакват.
Една сутрин прислужницата на госпожа Муун, Уон Жу Макдевит
- корейка, омъжена за американски член на църквата - се появи
с подуто око, цялата покрита в синини. Черният Юн Джин я
беше бил със стол. Той нанесе такъв жесток побой над Бо Хи
Пак - мъж на повече от шестдесет години - че после човекът
трябваше да бъде настанен в болницата в Джорджтаун, където
лежа цяла седмица. Казал на лекарите, че бил паднал по
някакви стълби. По-късно се наложи дори хирургическа намеса,
за да бъде възстановен кръвоносен съд в главата му.
Сан Юн Муун знаеше кога трябва да сложи край на нещо
неизгодно за него. Лесно е да промениш посоката на нещата,
щом си Месията. Веднага щом му стана ясно, че ще трябва да
се дистанцира от насилието над църковните членове, на което
беше дал път, Сан Юн Муун просто обяви, че духът на Юн Джин
е напуснал тялото на зимбабвеца и се е възнесъл на Небето.
Негърът обаче не беше готов да се откаже така лесно от тази
синекура. В крайна сметка се разбра, че в Африка бил създал
култова фракция, поставяйки себе си в ролята на Месията.
 Глава 8
Тъкмо бях взела последния си изпит от предната пролетна
сесия в Нюйоркския университет, когато през май 1986 Хио
Джин се обади от Корея. Вече седмици наред бил в Сеул. Каза,
че аз и бебето му липсваме. Трябвало да отидем при него,
колкото е възможно по-скоро.
Това беше моята първа година във виеше училище.
Семейство Муун се опитваха да ме убедят в теорията, че моят
академичен успех един ден ще бъде от полза за тях. Седях до
късно нощем, за да уча за последни изпити и да пиша
семестриални работи. Исках да постигна успех не само за да
оправдая разходите по моето образование пред Преподобния и
госпожа Муун, но и за да мога да се чувствам горда с
постиженията си на първокурсничка.
Класната стая беше единственото място в заобикалящия ме
свят, където можех да се почувствам пълна господарка. Знаех
как да уча, какво да запаметявам, как да се справям с
тестовете. Не умеех да мисля критично, но пък и почти не ми
беше нужно, за да изкарвам високи оценки. Способността да
наизустявам нещата, която бях придобила през моето детство в
Корея, сега ми вършеше не по-малко полезна работа и при
завършването на американско виеше образование.
Нюйоркският университет не беше най-желаният от мен
избор. На първо място исках да бъда в Барнард колидж,
девическия филиал на Кълъмбия юнивърсити. Знаех, че той е
една от престижните школи от веригата „Севън систьрс”, пък ме
окуражаваше и фактът, че съучениците ми ще бъдат само
момичета. Бях омъжена жена и майка, но все още подобно на
ученичка се чувствах ужасно неловко в присъствието на млади
мъже.
В Барнард обаче така и не ме приеха. Имах глупостта да си
подам документите като редовен кандидат, което е
реалистичен вариант само за хората с отлични оценки от
изпитите. Моите оценки бяха доста добри, но в съчиненията ми
личеше липсата на собствен стил на мислене, която беше
характерна за мен през онзи период. След първоначалния
отказ да бъда приета аз се амбицирах да постигна такъв успех
в Нюйоркския университет, та да може в Барнард да
 у
преразгледат решението и един ден сами да ме прехвърлят
там.
Освен това, когато Хио Джин ме повика в Сеул, аз бях в
третия месец на нова бременност, така че повече от неприятна
ми беше мисълта за такъв дълъг полет заедно с едва
проходило дете. При това се притеснявах и от евентуални
проблеми при износването на новото бебе, тъй като предната
ми бременност беше завършила със спонтанен аборт. Но за
Хио Джин бе истинска рядкост дори да ми се обади, когато
заминаваше някъде, да не говорим пък - да отправя молба да
бъда заедно с него, така че аз жадно изтълкувах това като
обнадеждаващ знак за нашия брак.
Точно както се и опасявах, полетът се оказа жива мъка във
всяко едно отношение. Дъщеря ми беше толкова развълнувана
и превъзбудена, че не можеше да заспи. Всеки път когато
затворех очи, тя започваше да ме дърпа. Мъчех се да не заспя,
като си представях как Бог сигурно се е намесил, за да
размекне сърцето на Хио Джин.
Всичките ми оптимистични фантазии моментално се
изпариха още в мига, в който пристигнахме в дома на Муун в
Сеул. Хио Джин ни беше помолил да отидем при него, но сега
вече не знаеше какво да прави с нас. През всичките тези години
бях свикнала с постоянната му склонност да ме контролира, но
докато бяхме в Корея, взех направо да се плаша от неговия
почти параноичен стремеж да проследява всяка моя стъпка.
Когато, примерно, му казвах, че имам желание да се видя с
някои от старите си приятелки от „Литъл Ейнджълс Скуул”, той
сърдито изръмжаваше, че това не ми се разрешава.
— Ти нямаш приятели — беше неговото обяснение. — Аз съм
твоят най-добър приятел. Не ти е нужен никой друг, освен мен.
Когато се връщаше у дома, той се вбесяваше, ако случайно
съм отишла заедно с детето да видя родителите си. Мой дълг
било да го чакам вкъщи, когато се прибира. Това негово
поведение ме изпълваше с толкова нервно напрежение, че
винаги когато отивах при майка ми, аз през час се обаждах в
дома на Муун, за да разбера дали не ме е търсил. Възрастните
Муун се върнаха в Ню Йорк след едно от поредните си
посещения в Корея скоро след моето пристигане в Сеул, но
много от по-големите им деца все още бяха там. Сред тях беше
и Ин Джин. Тя винаги бе показвала най-сърдечни чувства към
Хио Джин, докато за мен изобщо не се интересуваше още от
деня, в който се запознахме. Няколко дни след пристигането ми
в Корея тя ме повика в стаята си. По всичко личеше, че е
разгневена към мен - за какво обаче, нямах представа. Бяхме
успели да си разменим само няколко любезни поздрава в
коридора.
Седнах на пода с подобаващото смирение пред едно
Съвършено дете.
— Брат ми се съсипва от работа, а ти какво вършиш? Нищо! —
разкрещя се тя. — Ти си само една разглезена мързелана.
Според корейските традиции твоето задължение е да бършеш
пода в кухнята и да миеш чинии. Трябва да ти е ясно, че в това
семейство ти заемаш само едно низшестоящо положение.
Сепнах се, но знаех, че Ин Джин не очаква отговор от мен.
Щеше да бъде изтълкувано като истинска наглост от моя
страна, ако си позволя да й отговоря. Пък и какъв беше
смисълът да й обяснявам, че Хио Джин не ми позволява да го
придружавам на църковните мероприятия? Какво щях да
постигна, ако бях опитала да й се противопоставя? Оставих я да
лее гнева си върху мен. Та колко пъти вече бях поставяна в
подобно положение - сведена на колене под виковете и
заплахите на някой от фамилията Муун? Никак не беше лесно
да се слушат лъжите, които сипеха по мой адрес, но цялата тази
невъзможност да се противопоставям ме поставяше в
беззащитното положение на малко дете. Нима Ин Джин
действително вярваше, че предпочитам да живея живота, който
нейният брат ми налага? Нима си мислеше, че не ми е приятно
да се срещам с други хора? Сляпа ли беше, че не виждаше как
Хио Джин прекарва свободното си време в Сеул?
Проблемът с баровете в Сеул беше още по-лош и от този в
Ню Йорк. В Корея винаги се намираше някой, който е готов да
даде пари на Хио Джин, винаги изникваше един или друг стар
приятел, склонен да го последва в който и да било от
многобройните му пороци. Майка беше помолила чичо ми Сун
Ю да го наблюдава къде ходи. Чичо ми беше любезен и хитър
човек, тромпетист, който познаваше нощните клубове по-добре
и от Хио Джин. Майка си имаше слабост към него, защото той
беше по-малкото братче, което й донесло обувки, когато баба
ми я заключила в стаята, за да й попречи да се омъжи за баща
ми. Не беше много ясно обаче кой кого всъщност следи в
случаите, когато моят съпруг и чичо ми се събираха заедно.
След добро напиване те двамата често посещаваха една от
парните бани в Сеул, където, както по-късно научих, Хио Джин
си намерил любовница от жените в тамошния обслужващ
персонал.
Веднъж, когато Хио Джин се върна у дома след поредната си
обиколка по баровете, аз бях коленичила за молитва край
леглото ни както всяка друга вечер. Чух го, че влиза в стаята, но
прецених, че ще бъде по-добре първо да довърша молитвата си
и след това да го поздравя. Оказа се, че направих грешка.
Дланта му се стовари от едната страна на главата ми. Тъй като
бях бременна, аз веднага залитнах. Той ме блъсна на земята.
— Как смееш да не посрещаш съпруга си? — извика той, а
заваденото произнасяне на думите ясно показа, че е пиян.
— Просто исках да довърша молитвата си — отвърнах в
безразсъден опит да се защитя. Това отприщи у Хио Джин низ
от негодувания по адрес на мен и моите родители: била съм
грозно, дебело и тъпо момиче, родителите ми били безочливи
същества, които се отнасяли предателски към Отеца, именно те
ми оказвали това лошо влияние. Когато тръгна към банята
видях удобна възможност за себе си и хукнах към друга стая.
Той почти моментално дотича след мен.
Започна да блъска силно по вратата. Бях страшно уплашена
и притеснена, че крясъците му ще събудят детето. Свих се на
кълбо върху леглото, докато побърканият й баща правеше
опити да разбие вратата, която за щастие имаше солидна
месингова брава. След няколко минути той се отказа и аз
заспах. На другата сутрин се събудих от силните ругатни, които
сипеше в коридора. Този път беше грабнал китарата си, за да я
използва като чук за разбиване, но солидната дървена врата
така и не поддаде. Когато го чух, че си тръгва, веднага се
измъкнах.
Тъкмо се пъхнах в друга стая малко по-надолу по коридора и
го видях на балкона отвън. Стовари китарата си върху
прозореца и хиляди стъклени парченца заваляха върху стола,
където минута преди това седях. Хукнах надолу по стълбите, а в
ушите ми отекваха гневните му ругатни. Укрих се в стаите на
един църковен водач, който живееше на долния етаж. Хио Джин
не спираше да крещи да му се покажа. Бях страшно уплашена
наистина, но не бях глупачка. Знаех, че ако се покажа, той ще
ме пребие до смърт. Стоях скрита часове наред, докато караше
други хора от къщата да ме търсят. Когато накрая се отказа и
тръгна по баровете, аз се обадих на баща ми, задавяна от
неудържим плач. Той веднага изпрати кола да ме вземе с
дъщеря ми.
За първи път, откакто бях омъжена, аз изпитах страх за
живота си. Злините, които преживявах дотогава, бяха повече
психически, отколкото физически. Години наред се калявах да
приемам със студено безразличие всичките му грубости и
заплахи. Слушала съм, че съм „грозна”, „дебела” и „тъпа”.
Казваше ми, че без него аз съм „никой”, просто едно „нищо”.
Мислела съм се била за „много умна”, но той е синът на
Месията. Винаги могло „да бъда сменена”. Бях се приучила да
не реагирам на всичките му злословия. Давах си сметка, че в
известен смисъл това е реакция на самозащита от негова
страна. Хио Джин негодуваше срещу образованието, което
получавах, докато той пропиляваше младостта си в алкохол,
наркотици и проститутки. Вече имах достатъчно опит, за да не
му отвръщам, когато ме нападаше. Подобна реакция от моя
страна можеше само да предизвика още по-голямо
ожесточение у него. Притеснявах се за Шин Джун и за бебето,
което носех, не проумявах как ще растат в атмосфера на
толкова злост и омраза. Единствено в името на децата си аз
мълчах и полагах старания да не го засягам. Всичко това
приличаше на стъпване по яйчени черупки, защото той беше в
състояние да избухне от всяка казана от мен дума.
В много отношения грубиянското поведение на Хио Джин
беше естествена реакция към атмосферата на насилие и
контрол, която цареше в дома на Муун и в цялата
Обединителна църква. Аз самата също бях жертва на всички
ограничения, налагани от семейство Муун. Очакването, че съм
длъжна да се появя моментално при всяко неочаквано известие
на госпожа Муун, говореше, че нямах правото на самостоятелен
живот извън пределите на Ървингтън. Формално и
недействително беше моето присъствие и в учебните
заведения, когато посещавах Нюйоркския университет, а по-
късно - Барнард колидж.
Сан Юн Муун пращаше своите зетьове и снахи да учат в
университети, за да получат научни степени, които ще му
донесат още по-голяма обществена слава, а не за да разшири
личните познания на самите тях. Не започвах приятелски
връзки с никого от страх, че подобни контакти ще предизвикат
неизбежни въпроси за живота ми или пък ще доведат до по-
чести отсъствия от домашния ми затвор. Госпожа Муун и без
това вече гледаше на учението ми като на нещо, отнемащо от
моето време, с което подобава да разполага самата тя.
В Нюйоркския университет отивах и се връщах заедно с други
благословени деца. Толкова често прекъсвах образованието си,
за да се съобразявам с моите бременности, че надвиших всички
разрешени периоди на отсъствие, които се полагат на един
студент в университета. След като постигнах достатъчно високи
оценки в следването си, през 1988 аз получих правото да се
прехвърля в Барнард. Един от охранителите на „Ийст Гардън”
ме водеше и прибираше с кола от занятията. Дори професорът,
който беше мой консултант, не знаеше коя всъщност съм аз.
Много по-късно, когато забременях с Шин Ок, четвъртото ми
дете, аз подадох молба за отпуск и от Барнард. Тамошният ми
преподавател-консултант, една възрастна професорка, се
отнесе много добросърдечно към мен, когато й казах, че съм
бременна.
— Сигурна ли си, че тъкмо това желаеш? — попита ме
деликатно тя.
— О, няма проблеми. Омъжена съм! — засмях се аз.
Премълчах обаче, че Шин Ок е четвъртото ми дете. Съмнявах
се, че в Барнард някой някога беше виждал студентка като мен.
Книгите, които четях, и лекциите, които слушах, ме
запознаваха с по-пространни възгледи за света, но за мен те
оставаха само в сферата на интелектуалните упражнения. От
библиотечните лавици на Уолман лайбръри в Барнард и Бътлър
лайбръри в Колумбия аз получавах информация, но не и реална
житейска мъдрост и ерудиция. През целия си живот бях
възпитавана никога да не задавам въпроси, безусловно да
приемам всичко. Нито една лекция върху историята на
религията, нито една лекция върху корените на месианските
движения не беше в състояние да разклати вярата ми в Сан Юн
Муун и в Обединителната църква.
Изолацията е практическият резултат от сляпата вяра. Бях
заобиколена от хора, които вярваха по същия начин като мен.
Всичко в моя живот - като се започне от задължението ми всяка
сутрин да се просвам в поклон, за да посрещам Майката и
Отеца, и се стигне до задължението ми да признавам
божествената същност на моя видимо порочен съпруг - само
подсилваше тази изолация. Ако у мен се надигнеше гняв или
мъка, или разочарование, нямаше с кого да споделя тези
чувства. Членовете на фамилията Муун изобщо не се вълнуваха
от това, родителите ми бяха на другия край на света, а хората
от персонала в „Ийст Гардън”, както и обикновените църковни
членове, почти не разговаряха с мен заради твърде високото ми
положение като член на Съвършеното семейство.
Бях съвсем сама. Ако ги нямаше молитвите, сигурно щях да
се побъркам. Бог стана за мен онзи най-близък и доверен
приятел, от когото бях лишена на земята. Именно той слушаше
мъката ми. Той знаеше за страданието ми. Той ми даваше сили
да посрещам дните си с чудовището, за което бях омъжена.
Бесният изблик на Хио Джин в Сеул уплаши моите родители.
Те знаеха, че животът ми в „Ийст Гардън” не е никак лек, но
тогава за първи път видяха отблизо моето страдание. Когато
пристигнах в дома им заедно с Шин Джун, аз все още треперех
и се заливах от сълзи. Знаехме, че Хио Джин ще дойде да ме
вземе обратно, а родителите ми бяха безпомощни да се
изправят срещу сина на Месията. Умирах от страх, че той ще ме
пребие заради това, че избягах. Баща ми ме откара в една
болница в Сеул, където лекарите веднага ме приеха, след като
им обяснихме какво се беше случило. Хио Джин се обадил в
дома на родителите ми, за да ме потърси, и поискал да се
върна. Баща ми му обяснил, 190 че според лекарите
непременно трябва да остана в болницата заради бебето, което
нося.
Не мина много време и Хио Джин сам се появи до болничното
ми легло. Посланието му беше съвсем ясно: няма да мога да се
крия вечно. Няма да ми бъде разрешено да държа дъщеря му
далеч от него дълго време. Накрая все пак ще трябва да се
прибера. Нито се извини, нито пък показа, че разбира защо съм
избягала в пристъп на ужас от дома на Муун. Искаше само и
единствено да ми даде да разбера, че рано или късно ще се
наложи пак да се върна и да се изправя пред него.
Останах в Сеул заедно с родителите и дъщеря си в
продължение на два месеца. Хио Джин се върна в „Ийст
Гардън”. На родителите си представил отсъствието ми като
демонстрация на своеволие от моя страна. Казал им, че съм
нагла и твърдоглава. Обяснил, че му се наложило да ме удари,
защото съм се опитала да му възразявам. Според техните
възгледи подобно физическо наказание на съпругата е съвсем
в реда на нещата. Спомням си една негова проповед на
следобедна служба за приемане на нови семейни двойки,
когато Отецът каза, че съпругите трябва да бъдат сразявани
още в самото начало, след което е нужно да бъдат държани в
покорност.
— Вдигнете ръце всички вие, съпруги, които сте били
шамаросвани или удряни от вашия съпруг — нареди той при
една неделна проповед в „Белведере”. — Понякога е възможно
да получавате удар заради устата си. Най-големият злодей в
тялото това са устните - двете тънички устни!
Теорията на Обединителната църква учи, че съпругите са
подчинени на своите съпрузи точно така, както децата - на
родителите си. Длъжни са да се подчиняват.
— Ако биете децата си, защото сте сприхави и лесно
избухвате, това е грях — казва Преподобният Муун. — Ако обаче
не ви се подчиняват, тогава можете да ги принудите да го
правят. В крайна сметка това ще бъде за тяхно добро. Ако
проявяват непокорство, можете дори да ги набиете.
Точно както Сан Юн Муун раздаваше шамари на собствените
си деца, когато му възразяваха, така и синът на Месията се
чувстваше свободен да бие своята съпруга, когато не успяваше
да му окаже уважението, което сам смяташе, че му се полага.
Скоро в дома на моите родители пристигна писмо от госпожа
Муун. Тя ми пишеше, за да ми каже, че трябва да се върна.
Било нередно да стоя в дома на родителите ми. Защото не съм
вече тяхното дете, а съпруга на Хио Джин. Беше разгневена на
майка ми и баща ми, че са ми дали подслон - този гняв към тях
щеше още повече да се изостри, когато нейната собствена
дъщеря Же Джин и брат ми Джин изпратиха децата си да
живеят при родителите си в Корея, за да ги изолират от
влиянието на фамилията Муун. Же Джин и Джин вече
проявяваха съмнения по отношение на нейните родители и
църквата.
И аз самата, и родителите ми знаехме, че моят престой при
тях е само временно убежище. Длъжна бях да се върна. Такава
беше моята мисия. Такава беше моята съдба. Лесно е за хората
извън Обединителната църква да се чудят как е възможно една
майка и един баща да върнат дъщеря си при такъв груб съпруг
и при безразличните му родственици, но ние с родителите ми
вярвахме, че по този начин изпълняваме Божия план. Не на нас
се полагаше да променяме нещата. Дори само мисълта да
напусна Хио Джин Муун означаваше да се отрека от живота си,
от църквата, от Бога. За родителите ми това беше равносилно
да поставят под съмнение истинността на всяка своя стъпка
през целия им зрял живот.
Бях принудена да се върна не само заради религиозните си
задължения, но и поради собствения си страх. Ако една жена се
чувства безпомощна пред мъжа, който я бие, това не означава
непременно, че е станала жертва на някакъв култ. На коя ли
малтретирана жена не й се е случвало да чуе от добронамерен
приятел или роднина въпроса: „Защо не го напуснеш?” Звучи
толкова просто, но дали наистина е просто за една майка с
малки деца, която не разполага със собствени средства и която
съвсем сериозно приема заплахите на съпруга си, че ще я
убие? Жените, които са подлагани на физически тормоз от
своите партньори, се изправят пред огромен риск да бъдат
убити именно когато ги напуснат. Криминалната статистика
потвърждава този факт, но и самите жени инстинктивно го
усещат. Даже и да не бях принудена заради собствената си
вяра да се върна в „Ийст Гардън”, аз бях притисната от
тежестта на страха.
Мъчително и болезнено преживяване беше за всички нас,
когато през онзи септември напуснах дома на родителите си.
Нямах желание да си тръгвам. И на тях самите не им се искаше
да ме пуснат. Но никой от нас нямаше смелостта да погледне
по-далеч от могъществото на Сан Юн Муун и неговата църква.
През плач се сбогувах с майка си, с братята и сестрите си. Баща
ми дори не смееше да ме погледне в очите. Знаех, че неговата
мъка беше не по-малка от моята.
Хио Джин не дойде на аерогарата, за да ни посрещне с Шин
Джун. Когато го видяхме в „Котидж хауз”, той се държеше така,
сякаш между нас не се беше случило нищо. В „Ийст Гардън”
госпожа Муун ме повика в стаята си. Посрещна ме с добре
дошла у дома и ме увери, че Хио Джин е дал обещание този
инцидент от Сеул, който причинил дългото ми отсъствие, никога
повече да не се повтаря. Тя говореше с евфемизми за неговите
изстъпления и безчинства, като ми напомни, че било мой дълг,
в ролята ми на оръдие в Божиите ръце, да полагам усилия, за
да променя нейния син. Именно това било моето призвание в
живота. От една страна, целият ми дотогавашен опит ми
показваше, че нейният син е само един патологичен лъжец. От
друга страна, не спирах да вярвам в моята божествена
предопределеност и в това, че стига само да се трудя и да се
моля достатъчно упорито, Бог в крайна сметка ще го промени.
Искаше ми се да вярвам в уверенията на Майката точно така,
както на всяка малтретирана жена й се иска да вярва на
обещанията от съпруга си, че ще се промени.
По отношение на родителите ми госпожа Муун даде доста по-
директен израз на своя гняв. Грях било от тяхна страна, че са
ме държали в Сеул. Постави под въпрос тяхната вярност към
Отеца. Съвършените родители получавали от Корея разни
съобщения за семейство Хонг, които никак не им се нравели.
Чудех се какво ли точно имаше предвид госпожа Муун.
Известно време майка ми намекваше, че между тях и
Преподобния с госпожа Муун не всичко върви добре. При
последните посещения на Съвършената майка и Съвършения
баща в Корея Преподобният си бил набелязал баща ми, за да
го изложи на критика пред всички. Обвинявал го, че в ущърб на
компанията попълва „Ил Хуа” предимно със свои роднини от
фамилията Хонг. Обвинил го още, че си приписва заслуги за
успеха на „Ил Хуа”, когато този успех се дължал само на Сан
Юн Муун.
Всички тези неща ми ги бе казала майка, но без никакво
видимо безпокойство. Отецът беше известен със своята
патологична склонност да бичува тези, от които всъщност беше
доволен. Единствено в Обединителната църква подобно
обществено порицание можеше да бъде приемано като
комплимент. Едва по-късно щях да науча обаче, че
Преподобният Муун е започнал да изпитва садистичното
удоволствие да унижава баща ми пред всички останали. При
откриването на една фабрика за бутилиране, чието
проектиране, финансиране и изграждане беше ръководено от
баща ми, Преподобният Муун подигравателно му подхвърлил,
че е просто един безполезен директор, който може да бъде
изхвърлен по всяко време, стига само на Месията да му хрумне.
На някакво събиране край домашната му маса в Сеул той се
присмял на баща ми, в присъствието на дузина църковни
водачи, че е мъж, воден за носа от жена си.
Трудно беше да се намери точното обяснение на тази рязка
промяна в отношението на двойката Муун към моите родители.
Човешката интелигентност и компетентност едновременно и
привличаше, и отблъскваше Сан Юн Муун. Никой никога не
трябваше да изглежда по-умен от Месията. Баща ми от едното
нищо изгради успешна компания за Преподобния Муун. Това -
добре: значи достойно служеше на своя господар. Баща ми бе
постигнал всички тези неща благодарение на собствените си
умения и упорита работа. Това вече беше лошо: той би могъл
да припише на себе си заслугите за успеха на „Ил Хуа”.
Майка ми се намираше в почти същата неблагоприятна
позиция. Дошла в редиците на Обединителната църква като
неопитно, стеснително момиче, сега вече, след дълги години
проповядване в името на Сан Юн Муун, тя се нареждаше на
едно от водещите места в църквата по красноречие и
убедителност. В ролята й на високо начетен и интелигентен
човек, нейната дума се уважаваше в областта на всички
религиозни въпроси. Госпожа Муун, която завършва виеше
образование едва след брака си със Сан Юн Муун, се
чувстваше не особено комфортно в обкръжението на
високообразовани и красиви жени като моята майка. Тя
настояваше на обществени места да бъде представяна като
доктор Хак Джа Хан Муун, но това не беше нищо повече от едно
почетно звание.
Цялата тази неувереност на госпожа Муун ясно личеше по
типа жени, с които се ограждаше в „Ийст Гардън” - корейски
домакини, които ми приличаха на нейни придворни шутове. Те
бяха там, за да забавляват господарката си с глупави шеги и
безсмислици, а не да й бъдат събеседнички в някакви смислени
разговори. Майка ми беше безкрайно далеч от подобна
категория хора. Като умен и сериозен човек, тя не понасяше
глупаци. Беше предана служителка на Съвършената майка, но
не приемаше ролята, която най-много й се харесваше.
Жените около госпожа Муун веднага се възползваха от
нейното негодувание към майка ми, за да подронят още повече
името й пред лицето на Съвършената майка. Много от тези
жени ги гризеше завистта, че членове на фамилията Хонг са
влезли в редиците на Съвършеното семейство чрез брачна
обвързаност. В техните очи аз и Джин бяхме заели местата,
които по право се полагаха на техните синове или дъщери. Ето
че сега им се предоставяше възможността за отмъщение. Всяко
отделно действие на майка ми се предаваше по възможно най-
изопачен начин чрез машината на клюките. Едно парично
дарение на църковен член, изпаднал в нужда, беше преиначено
като опит да се купят нечии чувства. Опитът й да защити баща
ми се изтълкува като нападка срещу фамилията Муун.
В средновековните кралски дворове най-голямо влияние е
имал този, който е подшушвал последната дума в ухото на
краля или кралицата. Във владенията на Муун не беше по-
различно. Там на почит стояха подлизурковците. Не след дълго
плъзнаха и слуховете, че родителите ми били замислили да
създадат собствена отцепническа църква в Корея, а баща ми
имал намерението да се обяви за истинския месия. Всичко това
бяха пълни глупости, но семейство Муун винаги бяха склонни да
вярват на най-лошото. Ролята на баща ми в Обединителната
църква започна постоянно да отслабва под влиянието и
подстрекателствата на госпожа Муун. За да отслаби позициите
и авторитета му в Корея, тя успя най-накрая да накара
Преподобния да го направи председател на Обединителната
църква в Европа - континента, където движението имаше най-
слабо влияние.
Подозренията към родителите ми се пренесоха и върху моя
живот. Наредено ми беше да сведа до минимум контактите си с
тях. Моите обаждания до Корея от телефонния номератор в
„Ийст Гардън” бяха контролирани, за да е ясно дали спазвам
разпоредбите на Муун. Налагането на забрана за общуване с
родното ми семейство, вече беше изолация, която не ми беше
по силите. Прекарах си личен телефон в стаята, за да
поддържам връзка с майка си и баща си.
Два месеца след завръщането ми в „Ийст Гардън” се роди и
втората ни дъщеря, Шин Юн. Идването й на бял свят
предизвика традиционното разочарование, че не съм родила
наследник от мъжки пол, но донесе също така и облекчението,
че това красиво бебенце не беше получило никакви увреждания
от постоянната злоупотреба на Хио Джин с наркотици и
алкохол.
Няколко месеца по-късно госпожа Муун започна
подготовката си за нова, продължителна визита в Корея. Тя ме
повика в стаята си и ми заяви, че взима четиригодишната ми
дъщеричка, за да прави компания на нейното собствено
петгодишно момиченце, Юн Джин. Не посмях да изрека
възраженията си, нито пък да й задам всичките въпроси, които
имах към нея. Не ми даде никакви обяснения за времето на
техния престой. Едва-що бях успяла да преглътна тази новина,
когато тя се върна от личния си сейф с една малка чантичка. В
нея бяха поставени сто хиляди долара в брой. Това били „пари
за семето” като помощ за бъдещето на нашето семейство,
обясни ми тя. Трябвало да ги инвестирам разумно, в злато
например. По-нататък, каза тя, щяла да ни даде още триста
хиляди долара. Подкупваше ли ме тази жена? Нима ми
отнемаше дъщерята срещу пари в брой?
Помолих Хио Джин да се намеси и да се противопостави на
майка си. Знаех, че дъщеря ми няма да иска да тръгне. Юн
Джин беше разглезено дете, а пък бавачката й - дребнав и
ограничен човек. Бях много близка с дъщеря си. Щях да й
липсвам ужасно. Тя бе твърде малка за подобно пътуване. Хио
Джин отказа да говори с майка си. Ако дъщеря ни беше в
Корея, това щеше да му даде удобно оправдание да замине и
той, за да се среща с любовниците си. Освен това трябваше да
мисли и за парите, които ни даде майка му. Посъветва ме да ги
оставя на съхранение в сейфа на една банка в Таритаун.
Влагането им в банкова сметка щеше да стане причина за нещо
немислимо: да плащаме данъци върху тази сметка. Оставянето
на парите в сейф се оказа грешка, разбира се, защото това
даде възможност на Хио Джин да има постоянен достъп до
пари в брой. С тези пари, определени за бъдещето на нашите
деца, той купи позлатен пистолет за Отеца срещу тридесет
хиляди долара, както и мотоциклети за себе си и за своите
братя.
Дъщеря ми остана в Корея цели три месеца. Нито веднъж не
я видях усмихната върху снимките, които госпожа Муун ни
изпращаше в „Ийст Гардън”. Когато отпътува, тя вече се бе
научила да държи молив и да изписва името си с печатни букви.
В Корея бавачката я ударила през ръката и й казала повече да
не прави това. Леля й още не можела да изписва името си, а
децата на Муун трябва да бъдат над всички. Впоследствие ми
бяха нужни години, за да поправя нанесената й травма.
Бавачката разказвала на Шин Джун приказки за духове, от
което тя започнала да сънува кошмари. Когато искала да отиде
при майка ми, госпожа Муун й отвличала вниманието с
посещение в магазин за играчки или в салон за сладолед.
Тогава се заклех, че никога повече няма да позволя някой от
фамилията Муун да отдели мое дете от мен. Семейство Муун
взимаха със себе си деца по време на агитационните си
обиколки не защото толкова ги обичаха, а защото имаха нужда
от жива декорация, от сладички, добре нагласени украшения,
които да ги представят пред света като любящите родители,
грижовните баба и дядо. Вече бях готова да направя всичко -
било то чрез ласкателства, увъртания, лъжи - да попреча за в
бъдеще на Сан Юн Муун и Хак Джа Хан Муун да употребяват
моите деца за собствени цели.
Децата ми бяха единствената истинска благодат в моя живот.
Непрекъснато се очертавах или като бременна, или в
положение между отминала и предстояща бременност. Ту се
записвах за лекции, ту се отказвах от тях в зависимост от
положението си. През 1987 стана ясно, че ми предстои втори
спонтанен аборт. Получих силно кръвотечение в четвъртия
месец. Моят лекар ме посъветва да остана известно време на
легло, но това не спря кръвоизлива. Бях много уплашена и съм
сигурна, че Хио Джин също го разбра по гласа ми, след като ми
се обади от Аляска, където беше отишъл на риболов с
родителите си.
Трогнах се от загрижеността, която изрази по телефона, но от
нея не беше останала и следа при завръщането му в „Ийст
Гардън”. Четях Светата Библия в леглото си, когато той
пристигна в „Котидж хауз”. Блъсна Библията и тя излетя от
ръцете ми. Веднага вдигнах ръце, за да се предпазя от ударите
му.
— Да не си въобразяваш, че Библията е по-важна от
Съвършените родители? — разкрещя се той. — Защо не беше
навън, за да ги посрещнеш?
Опитах да му обясня за кръвотечението и за лекарските
предписания, но той се отнесе към думите ми с пълно
пренебрежение. Развика се, че щом имам кръвотечение, тогава
бебето сигурно е увредено. По-добре било да пометна,
отколкото да донеса увредено дете в Съвършеното семейство.
Ужасих се от неговата ледена безсърдечност.
— Ставай веднага, кучко мързелива — изкрещя ми той.
Опитах да направя така, както ми беше наредено, но краката
ми се подвиха от безсилие. Останах в леглото, а той най-
демонстративно изхвърча от къщата. Обадих се в Корея на
майка и тя ми обеща да събере нейната молитвена група, за да
се помолят за мен и за бебето. Дни по-късно кървенето още
продължаваше и аз реших, че детето сигурно е мъртво. Преди
да потегля към спешното отделение, аз си приготвих чанта с
личен багаж, защото предполагах, че след кюртажа ще ми се
наложи да преспя там. В болницата моята лекарка ме прегледа
на ултразвук. Вече толкова се бях примирила с мисълта за
нещастен изход, че когато тя обяви, че сърдечните тонове на
бебето са нормални, на мен ми се стори, че не съм чула добре,
и я помолих да го повтори. Плацентата още кървеше, но вече бе
започнала да зараства.
Такова беше медицинското заключение, но за мен истината
бе друга. Никое бебе не можеше да оцелее при загубата на
такова количество кръв. Ставаше дума за истинско чудо. Когато
лекарката ми обясни какво още показват данните от
ултразвука, на мен вече ми стана ясно, че това дете ми беше
дар от Бога. Щях да родя син. Не казах на никого за това, дори
на майка си. Когато впоследствие Ин Джин и госпожа Муун ме
попитаха дали при прегледите се е установил полът на бебето,
аз отговорих отрицателно. Това беше тайна между мен и Бога.
Живеех с усещането, че ако опазя тази тайна, Сатаната няма
повече да прави опити да навреди на моето бебе.
 На 13 февруари 1988, когато родих Шин Гил, в дома на Муун
настъпи възторжена радост. Семейство Муун дори временно
поомекнаха в отношенията си с родителите ми. Хио Джин беше
на седмото небе от щастие. Появата на мъжки наследник
укрепваше позицията му на законен приемник на своя баща.
Преподобният Муун се надяваше, че един такъв син ще накара
Хио Джин да поеме отговорностите си спрямо семейството и
Обединителната църква.
Празни обаче се оказаха неговите надежди. През април Хио
Джин направи нещо, което беше окачествено като драматична
изповед пред многолюдна сбирка на църковни членове в
голямата зала на Световния мисионерски център, бившия хотел
„Ню Йоркър” в Ню Йорк Сити. Това се случи на един църковен
празник, наречен Деня на родителите.
— Много благословени членове обвиняват моя баща за моите
прегрешения. Но вината не е у баща ми, а у мен самия —
започна той. — Трудно преживях идването ми в Америка. То се
превърна в идеална почва за моята омраза и непослушание.
Хората се опитваха да ми обясняват, но аз никога не чувах
какво ми говорят. В душата ми се бяха натрупали прекалено
много гняв и недоволство. Изпитвах омраза към почти всички
хора.
По-нататък продължи с подробности за своите случайни
сексуални контакти от пубертетните си години, за пиянските
гуляи от юношеския си живот, за употребата на кокаин. Успя
обаче да заблуди публиката, че тези негови отклонения от
правия път са само забравена част от миналото му.
— Искам да направя всичко възможно, за да съм сигурен, че
нито едно от тези неща никога няма да се случи на моите братя
и сестри, на благословените деца, на вашите деца — заяви той.
Пропусна, разбира се, да каже най-важното - че неговото
пиене, наркотизиране и безразборни сексуални връзки ще
продължават с все същата нестихваща сила.
— Отсега нататък искам да вървя само по правия път. Това е
част от моето минало, която непрекъснато се връща в мислите
ми и ме преследва като призрак. Ето, казах ви го, казах ви
всичко - че спях с кого да е, че имах много жени. Нямам какво
друго да ви кажа. Моля ви да ми простите.
 Получи се едно доста интересно представление пред
паството на църквата. Хио Джин плачеше, братята и сестрите
му го прегръщаха. Аз бях само страничен наблюдател на това
допълнително шоу. В тази изповед той нито веднъж не спомена
моето име. Отправяше извиненията си към Бога, към
Съвършените родители, към църковните членове, но явно не
смяташе, че е нужно да се обръща с каквото и да било към
съпругата си.
Никак не се изненадах, че след това изявление той
възобнови разпътния си начин на живот. Взе да настоява и аз
да го придружавам при обиколките му из пиянските барове и
нощните клубове. Понякога отивах с него само и само да
избегна скандала, но не можех да понасям атмосферата в тези
заведения. Хио Джин си позволяваше да спи по цял ден, а на
мен ми се налагаше да ставам рано заради децата. Имах и
учебни занятия, които трябваше да посещавам. Неговото
пиянство ме отвращаваше. Пиеше по половин бутилка текила, а
после оставяше бакшиш от 150 долара за сервитьорката. Аз пък
сърбах бавно моята чаша с кока-кола и не спирах да си
поглеждам часовника.
Не бях добра компания, но поне можех да шофирам
безопасно до вкъщи. Хио Джин неизбежно си докарваше
проблеми, когато се опитваше да шофира сам. През 1989
семейство Муун ми купиха ауди, с което да отивам до колежа и
обратно. Една вечер Хио Джин отиде с колата в града. Към
полунощ ми се обадиха, че е катастрофирал и трябва да отида
да го прибера от ъгъла на Амстердам авеню и Сто четиридесет
и шеста улица. Веднага се досетих защо е бил в Харлем - тъкмо
там си набавяше кокаин. Когато пристигнах, не го намерих на
споменатия ъгъл, затова тръгнах да обикалям из околността.
Накрая го открих да се лута няколко пресечки по-надолу. Беше
пиян и неадекватен. Когато стигнах до местоположението на
аудито, останах изумена, че е успял да се измъкне невредим.
Колата беше пълна развалина.
Със сумата от осигуровката аз взех на лизинг един Форд
Аеростар. Не след дълго Хио Джин се възползва и от този
автомобил. В четири часа една сутрин ме събуди обаждане от
полицията на Ню Йорк Сити. Бяха арестували Хио Джин за
управляване в нетрезво състояние. Същата сутрин трябваше да
се появим на празненство по случай рождения ден на едно от
децата на Муун. Изпратих децата заедно с бавачката, а аз
отидох до полицейското управление на Сто двадесет и пета
улица. През следващите два часа се занимавах с
възстановяването на смачканата кола, както и с уреждането на
адвокат, който да представлява Хио Джин пред съда. Върнах се
в „Ийст Гардън”, а там ме посрещна свъсената Майка, която
разлютено ме скастри, че не съм присъствала на сутрешното
угощение.
— Къде беше, че те нямаше? Къде е Хио Джин? —
поинтересува се тя. Цялата тази каша бе негова, не моя.
Омръзнало ми беше все да го прикривам и да поемам всичко
върху себе си.
— Няма го Хио Джин. Когато се прибере, мисля, че ще е най-
добре сама да го попиташ къде е бил — отвърнах аз.
Хио Джин се върна в „Ийст Гардън” разярен, че не съм го
измъкнала по-бързо от ареста. Вбеси се, когато му казаха, че
Майката го е чакала. Не било нужно да го чакат. Семейство
Муун така и не предприеха никакви мерки срещу разпуснатия си
син. От службата за борба с престъпността му наложиха глоба,
взеха му книжката и го наказаха с принудителен труд, но
родителите му не направиха нищо, за да възпрат шофирането
на своя син в пияно състояние.
Следващия път, когато поиска да го придружа в обиколката
по баровете, аз му отказах.
— Не мога. Дадох обещание — беше моят отговор.
— Пред кого си давала обещание? — поинтересува се той.
— Пред себе си — отвърнах аз.
Той се качи на колата и потегли не само без мен, но и без
шофьорска книжка.
Постепенно започнах да се приучавам да му отказвам.
Мисля, че майчинството беше онова, което повече от всичко
друго ми даде сили да променя поведението си. Докато сама
понасях произвола и безчинствата на Съвършеното семейство
беше едно, но съвсем друго стана положението, когато
трябваше да оставя и децата ми да бъдат подлагани на същото.
През октомври 1989 родих третата си дъщеря, Шин Ок. На
двадесет и три години аз вече бях с четири деца и един
спонтанен аборт зад гърба си. Представа нямах още колко
бебета ме очакват в бъдеще.
Можех да се възпротивявам срещу нарежданията на Хио
Джин да го придружавам по баровете, но не бях в състояние да
се противопоставям на госпожа Муун.
През 1992 тя ми заяви, че ще я придружавам по време на
десетдневна обиколка из Япония. Пак бях бременна, но скрих
положението си от моята свекърва. Бременностите бяха
единственото нещо, което действително си беше само мое -
споделях за тях със семейството на Сан Юн Муун едва когато
вече нямах друг избор.
Благоговейната всеотдайност, показвана към Съвършената
майка в Япония, надмина всичко, което дотогава бях виждала в
Корея. Не ме учуди фактът, че й беше осигурен най-луксозен
хотелски апартамент и най-деликатесни храни, защото онова,
което видях в Япония, беше много повече от обикновените
угаждания. Там дори приборите й бяха отделяни настрани, за
да не бъдат употребявани повече от никой друг, защото са
докосвани от устните на Съвършената майка. Сервилната
почит, отдавана на госпожа Муун от страна на японците, може
да бъде изтълкувана като израз на копнежа им по Съвършения
баща, на когото е забранено да посещава Япония заради
данъчните му провинения в Съединените Щати.
Япония справедливо може да бъде определена като гнездо
на първия императорски култ. През XIX век японският
император е обявен за божество, а японците - за потомци на
древните богове. Държавният шинтоизъм, премахнат от
Съюзниците през 1945, след Втората световна война, изисквал
от японците богопочтително отношение към техните водачи.
Покорството пред властта и самопожертвованието се считали
за най-висши добродетели.
Никак не беше чудно тогава, че Япония представляваше
такава благодатна и доходоносна почва за месиански лидери от
типа на Сан Юн Муун. Млади ревностни членове на
Обединителната църква откриха, че някои възрастни хора са
горещо загрижени да подсигурят гаранции, че най-скъпите на
сърцето им люде ще намерят мир и покой в духовния свят.
Тъкмо с тази цел те изнудваха хиляди хора и им взимаха
милиони долари за църковни вази, молитвени броеници и
религиозни изображения като гаранция, че покойните членове
на техните семейства са влезли в Царството Небесно. Малка
пагода от нефрит можеше да се продаде за цели петдесет
хиляди долара. Богати вдовици бяха подмамвани да даряват
всичките си средства и имоти на Обединителната църква, за да
се подсигурят, че обичните им съпрузи няма да гният в ада
редом със Сатаната.
Всичко това беше невероятна гледка за очите. Членове на
църквата прислужваха на госпожа Муун при хранене. Църковни
водачи й носеха по цели купища пари. Един ден, по някакво
стечение на обстоятелствата, член на църквата се беше заел с
моята прическа, косато забелязах, че съм оставила някъде
часовника си и не мога да го намеря. Само след час в
хотелската ми стая пристигна бижутер и ми подаде цял поднос
скъпи часовници като подарък от японските ни домакини.
— Вземете си няколко, вземете и за семейството си —
настояваше бижутерът. Изпитах истинско облекчение, когато
успях да си намеря моя часовник, защото това ми даде
възможност любезно да се откажа от тази щедрост.
Япония преживяваше истински икономически бум. Тази
страна бързо се превръщаше в източника на най-големи
финансови приходи за Сан Юн Муун. В средата на 80-те
църковни чиновници твърдяха, че Обединителната църква
набира по четиристотин милиона долара годишно от ценни
книжа само в Япония. Преподобният Муун използваше тези
пари за своя лична угода и ги инвестираше в различни
бизнесдейности не само в Съединените Щати, но и по целия
свят. Освен това църквата притежаваше и редица печеливши
предприятия в самата Япония, в това число една индустриална
компания, компютърна фирма и златарски концерн.
Муун даваше геологическо обяснение за изключителната
финансова обвързаност на Япония с Обединителната църква.
Южна Корея е „страната на Адам”, а Япония е „страната на
Ева”. В ролята си на съпруга и майка Япония трябва да оказва
подкрепа към родната страна на Отеца, към Сан Юн Муун и
неговата Корея. В тази постановка имаше доста солидно
чувство за мъст. Малцина корейци, в това число и самият Сан
Юн Муун и неговите последователи в Обединителната църква,
са били в състояние изобщо някога да простят на японците за
тяхната жестока четиридесетгодишна окупация на Корея.
Членовете на фамилията Сан Юн Муун бяха щатно
проверявани от митническите власти винаги когато напускаха
Корея или влизаха в Съединените Щати. При това наше
пътуване не беше по-различно. Една от ползите на нейния
огромен антураж беше, че госпожа Муун имаше множество
спътници, с които влизаше в страната. На мен ми дадоха
двадесет хиляди долара в две пачки от чисто нови банкноти.
Бях ги скрила под дъното на куфарчето с козметичните ми
принадлежности. Дъхът ми спря в Сиатъл, когато видях, че
митничарите започват да ровят в моя багаж. Минавах през
митницата последна от цялата ни група, а жената, която
претърсваше багажа ми, сякаш твърдо бе решила, че трябва да
открие нещо. Преструвах се, че не говоря английски и че не
разбирам нейните въпроси. Един азиатски инспектор се
приближи към нас и я смъмри.
— Не я ли виждате, че говори само корейски — каза той, като
ми се усмихна. — Пуснете я да мине.
Знаех, че тайното внасяне на пари е незаконно, но вярвах, че
последователите на Сан Юн Муун се подчиняват на по-висши
закони. Мой дълг беше покорно да служа, без да задавам
въпроси. Просто бях направила това, което ми бе наредено, но
повече се притеснявах, че мога да загубя парите, отколкото че
ще вземат да ме арестуват. Останах безкрайно благодарна на
Бога, че не успяха да ги открият. В изкривената призма, през
която гледах на света, аз виждах обяснението в това, че
всъщност сам Бог бе попречил на митническите служители. Бог
просто не искаше тези пари да бъдат намерени, защото те бяха
за Него.
Ако се бях вгледала в нещата с поне малко по-критично
отношение, щях да осъзная, че парите, спечелени от
амбулантни търговци и продавачи на пагоди, нямат нищо общо
с Бога. Освен всичко друго, така спечелените пари послужиха
за финансиране на пубертетните блянове на моя съпруг да
стане рокзвезда. Заедно с група членове на църквата той бе
започнал да се занимава със звукозаписна дейност в
„Манхатън сентър студио” - професионална апаратура,
собственост на църквата, която са намираше в близост до
стария „Нюйоркър хотел” в Манхатън. Преподобният Муун бе
закупил цялата тази апаратура, за да съдейства за създаването
на Богоцентрична култура. Метрополитън опера, Нюйоркската
филхармония и Лучано Павароти правеха там свои записи.
През 1987 пак там започна да прави записи и Хио Джин Муун.
„Прераждане” беше името на първия записан от него албум
заедно с Джин Ман Куок, Джин Хио Куок, Джин Унг Ю и Джин
Гуун Ким, които бяха второ поколение благословени деца.
Хио Джин продаваше дисковете и касетките със своя музика
на единствената си публика, Обединителната църква, част от
която беше и Студентската асоциация за разследване на
принципа (САРП), където той проформа заемаше длъжността
председател. САРП представляваше местна студентска
организация, която според официалните представяния бе
посветена на световния мир, но в действителност беше само
поредното оръдие за вербуване на нови членове, както и
поредният източник на пари за Обединителната църква. Най-
прочутото им мероприятие беше международното шествие на
Мис и Мистър Университет, което САРП всяка година
спонсорираше в множество големи градове от различни части
на света.
Много от парите, които се изкарваха, за да се работи в името
на Бога, бяха пропилявани по прескъпата грижа на Сан Юн
Муун: неговата лична резиденция и църковен център на
стойност двадесет и четири милиона долара, които той издигна
върху земите на „Ийст
Гардън”. Нужни бяха шест години и още почти толкова
архитекти, за да се построи нещо, което може да бъде наречено
възможно най-грозната сграда в целия окръг Уестчестър. Пред
очите на всички ни сградата преминаваше през десетки, дори
повече архитектурни промени и поглъщаше милиони долари за
безкрайно разточителни разходи. В крайна сметка там изникна
само едно грозно чудовище от камък и бетон с течащ покрив.
Фоайето и тоалетните бяха помпозно покрити със специално
внесен от Италия мрамор. Дебелите дъбови врати бяха
украсени с дърворезба от корейски цветя. На първия етаж
имаше бална зала, а на втория, непосредствено след пищния
апартамент от лични помещения на родителите, коридорът бе
изпълнен със спални за множеството малки деца на Муун.
Едната от двете трапезарии разполагаше със свое изкуствено
езерце и водопад. Кухнята бе оборудвана с шест пещи за пици.
На третия етаж имаше игрална зала, както и гардеробно
помещение за дрехите на госпожа Муун, което беше с
размерите на обикновена спалня. Сградата разполагаше със
стоматологичен кабинет, беше направена също така пристройка
с формата на кула, в която се помещаваше кабинетът на
личния секретар на Сан Юн Муун, Питър Ким. Сградата
представляваше паметник на нелепото излишество. На третия
етаж, не долу в сутерена, а точно над спалнята на Сан Юн Муун,
беше разположено помещение за боулинг. Ние го използвахме
за склад. Хио Джин, аз и децата се пренесохме в това имение,
когато Съвършените родители се преселиха в новия си дом.
В края на 1992 година госпожа Муун ме извести, че ще трябва
да я придружавам на нова задгранична обиколка, но този път в
Европа. По това време се борех с пристъпите на изтощение от
вече напредващата ми бременност и бях сигурна, че няма да
имам силите, необходими за едно пътуване, както и за
обслужване на Съвършената майка. Тя и Хио Джин се вбесиха,
когато отказах да тръгна с нея. Знам, че онова, което ми се
случи впоследствие, беше изтълкувано от тях като Божие
възмездие за моето явно неподчинение.
През януари 1993 имах определен час за преглед на
ултразвук. Усещах, по енергичното му ритане, че нося силно
бебе. Усмихнах се, когато върху ултразвуковия монитор се
показаха блъскащите ръце и крака.
— Добре изглежда — каза лекарят, докато движеше сондата
по раздутия ми корем. Малко след това обаче усмивката му
изведнъж угасна. — Има обаче един проблем — каза приглушено
той.
Щом видях ужасно разтревоженото изражение върху лицето
му, аз веднага усетих, че не искам да чувам отговора на
въпроса, който трябваше да задам.
— Какво има?
Няколкото секунди пауза преди неговия отговор ми се
сториха като цяла вечност:
— Този ембрион няма мозък.
— Какво? Как е възможно бебето да рита, ако няма мозък?
 Оказа се, че ритането е само обикновен рефлекс. Бебето
нямаше шансове за живот извън утробата.
Така неудържимо се разплаках, че лекарят ме изведе през
една задна врата. Сигурна съм, че щях да бъда ужасяваща
гледка за другите бременни жени в чакалнята. Дълго време
седях в колата, преди да се съвзема достатъчно, че да потегля
към къщи. Когато се прибрах, заварих Хио Джин заключен в
господарския апартамент. Знаех какво означава това. Дишаше
кокаин. Обадих се на мама. Не бях в състояние да обяснявам
подробности. Единственото, което успях да изрека, беше:
— Има нещо страшно лошо с бебето, — чийто ритания
продължавах да усещам в утробата си.
Лекарят ми и аз стигнахме до общата преценка, че би било
истинска травма за децата ми, ако родя бебе, за което ще
знаем, че няма да живее. Отидох на ултразвук и при друг лекар
само за да се уверя, че не е станала грешка. Сама шофирах до
болницата, където трябваше да бъде извършен абортът. Хио
Джин не пожела да дойде с мен. Болката и кошмарното
усещане за загуба надминаха всичките ми предвиждания.
Наложи се да му се обадя и да го помоля да ме прибере. Той
прие с раздразнение моите сълзи по време на мълчаливото ни
пътуване към къщи. Пренесох си нещата в стаята на Шин Джун.
Изпълваше ме чувство на гняв и самота. Защо се получи така?
Нима наркотиците на Хио Джин бяха причина за случилото се?
Дали Бог ме наказваше, че не успях да върна Хио Джин към
Него?
Госпожа Муун изразила безпокойство, че не съм се явила, за
да ги обслужвам на масата. Помолих Хио Джин да не обяснява
на родителите си подробности за нашата загуба. Ставаше дума
за нещо много лично.
— Не можеш ли просто да им кажеш, че съм пометнала? —
попитах умолително аз.
Ин Джин току-що бе родила четвъртото си бебе и за мен
беше нож в сърцето да слушам плача на нейната новородена
рожба в общия дом, в който живеехме.
— Ти искаш да лъжа Съвършените родители? — попита
възмутено Хио Джин.
Исках просто известна дискретност, но трябваше сама да се
досетя, че е прекалено да се очаква подобно нещо във
владенията на Муун. Той разказа абсолютно всичко на
Съвършената майка.
Моята потайност вбеси госпожа Муун. Това само доказваше
колко съм ненадеждна. Бях само един двуличен човек,
инструмент в ръцете на своите родители, които правят опити да
подкопаят труда на Съвършените родители. Гръмките критики
срещу мен и моите родители станаха непрекъснати. На
неделните служби бях очерняна като дъщеря на оръдия на
Сатаната. Не ме трогваха толкова казаните по мой адрес думи,
колкото не бях в състояние да понасям децата ми да слушат
такива грозни лъжи по адрес на техните баба и дядо.
Майка ми и баща ми бяха почтени хора, посветили
собствения си живот, а също и живота на децата си, на Сан Юн
Муун. Като отплата за тяхната заблудена саможертва те бяха
превърнати в обект на публична гавра. През 1993 баща ми
преживя сърдечен удар и семейство Муун го отстраниха от
председателското място на Обединителната църква в Европа.
Той се завърна в Корея, за да бъде отлъчен тъкмо от това
религиозно движение, в чието изграждане бяха участвали и
двамата с майка ми.
Нападките на Отеца срещу моите родители още повече
насърчиха Хио Джин. В отговор на това той усили нападките си
срещу мен. През 1993 вече постоянно употребяваше кокаин.
Заключваше се в спалните помещения и не излизаше дни
наред, като ме принуждаваше да си държа дрехи за
преобличане в гардеробите на децата и да спя в техните стаи.
Една вечер, след като цяла седмица бе дишал кокаин и
гледал на порнографски видеофилми, той ме повика в стаята
си, но аз отказах да отида. После слезе долу в помещението,
което използвахме за учебни часове по църковна просвета,
като крещеше с все сила и редеше мръсни ругатни. Ритна
масичката за кафе и я преобърна на една страна, след което ме
притисна към стената, а лицето му се изпречи на сантиметри от
моето.
Моментално се пресегнах към телефона, за да набера 911.
— Ще се обадя на полицията — предупредих го аз, но той изби
телефона от ръката ми само с един замах.
— Как смееш да викаш полиция? — изкрещя той. — Полицията
няма власт тук. Да не си въобразяваш, че ме е страх от
полицията? Мен ли да ме е страх? Мен, сина на Месията?
Не знаех на какво още е способен в този момент, затова с
цяло гърло се развиках за помощ. Вратата на стаята беше
широко отворена. Знаех, че ще ме чуят и охранителите, и
сестрите от кухнята, и бавачките. Не дойде обаче никой. Та кой
ли би имал смелостта да застане срещу Хио Джин Муун? Кой би
дръзнал да ме защити от сина на Месията? Той се разсмя при
цялата тази безполезност на моите викове и възмутено напусна
стаята. Аз се обадих на брат си и му казах, че отивам в
полицията.
Цялата в сълзи, поех залитайки към фоайето. Там, сгушени
едно в друго на стълбището, заварих три от четирите си деца.
Те тихичко хлипаха.
— Не ни оставяй, мамо — извикаха след мен, когато ме
видяха, че тръгвам към изходната врата.
— Ей сега се връщам. Не се притеснявайте — пошепнах аз,
докато им бършех сълзите.
Отидох с колата право в полицейското управление в
Ървингтън. Щом обаче спрях на паркинга, аз изведнъж
изпаднах в недоумение какво точно да направя и защо изобщо
бях дошла. Все още цялата треперех както от страх, така и от
гняв. Дълго седях в колата, молейки се Бог да ми покаже
верния път. През последните единадесет години от моето
съществуване аз бях принудена непрекъснато да крия
чувствата си, да притулям истинските факти от живота си пред
лицето на околния свят. Какво дирех там, на паркинга пред
полицейското управление? Все още плачех, когато офицерът
вдигна глава над бюрото в гишето за пропуски.
— Мисля, че имам нужда от помощ — обясних аз.
Той ме отведе в специална задна стая, забранена за
случайни посетители, и внимателно ме изслуша, докато му
разказвах какво точно се беше случило. Видях, че адресът му е
известен. Знаеше също и името на семейството. По всичко
личеше, че не беше никак изненадан.
Поинтересува се дали имам къде да отида? Дали имам
някакво друго семейство? Имах само брат си, който беше
студент в Харвард. Не ми се искаше да забърквам Джин и Же
Джин във всичко това. Тя си имаше достатъчно проблеми със
собствените си родители, не исках да я въвличам и в моите
неприятности.
Полицаят беше търпелив и внимателен човек. Обясни ми с
какви възможности разполагам: можех да подам жалба за
физически тормоз срещу Хио Джин; можех да взема децата и
да се подслоним в приют за жертви на домашно насилие.
Благодарих му, но вътре в себе си знаех, че не съм в състояние
да направя последното. Можех само да подам жалба в
полицията. Не че не ми се искаше да избягам - нямах куража за
това. Обзе ме ужас при мисълта, че трябва да се връщам в
„Ийст Гардън”, но именно докато седях в полицейското
управление в Ървингтън, аз изведнъж по-силно от всякога си
дадох сметка, че всъщност изобщо нямаше къде да избягам.
 Глава 9
През 1994 вече имах една-единствена цел в живота - да видя
децата си пораснали, за да напусна съпруга си. Знаех, че Сан
Юн Муун никога няма да ми позволи да се разведа с Хио Джин,
но аз все пак живеех с мечтата, че един ден ще можем да
живеем поне отделно един от друг. Копнеех за времето, когато
ще имам възможността да си живея кротко и самостоятелно в
някой малък апартамент далеч от „Ийст Гардън”. Да ми
гостуват децата с внуците. Около мен да цари мир и
спокойствие.
Това беше доста плачевна цел в живота за една жена на
двадесет и осем години. Тъкмо бях завършила история на
изкуството в Барнард Колидж, а вече отписвах следващите
двадесет и пет години от живота си. Цялото ми увлечение по
изкуството, смътните ми идеи за работа в музей или галерия се
изпариха като непостижими видения, сякаш дошли от любимите
ми картини на импресионизма.
През март научих, че отново съм бременна, но радостта,
която нормално съпровождаше мисълта за ново бебе, този път
беше примесена с истински ужас. Всяко ново раждане щеше да
удължава моето заточение.
За мен си оставаше истинска мистерия как беше възможно
такива безценни създания да се раждат от подобна зловредна
връзка. Ако изобщо се чувствах пълноценен човек, то беше
само благодарение на децата ми. Именно те ми носеха
усещането за веселие и безгрижие. Единствено заниманията,
свързани с тях, придаваха някакъв що-годе нормален вид на
живота ни.
Подобно на много други майки от предградията, аз ги карах
на уроци по музика и чужди езици в специални детски групи;
помагах им да си пишат домашните; сгушвах се вечер до тях, за
да си четем приказки и да слушам впечатленията им от деня.
Твърде често техните притеснения бяха свързани с баща им.
Нищо от онова, което се случваше в „Ийст Гардън”, не можеше
да убегне от вниманието на нашите по-големи синове и дъщери.
Пиянските умопомрачения на Хио Джин, кокаиновите му
вцепенения, променливите му настроения не можеха да останат
незабелязани. Случваше се посред нощ да се събуждат от
 у у
тупурдиите на нашите кавги. Чудеха се защо баща им спи по
цял ден.
— Защо тъкмо ние си имаме лош татко? — питаха ме по-
големите. — Защо си се омъжила за него?”
Чувствах се безкрайно доволна, че Хио Джин прекарваше по-
голямата част от времето си извън дома ни, ангажиран с
работата си в „Манхатън сентър студио”, или пък спеше в нашия
апартамент в бившия хотел „Нюйоркър”. Това намаляваше
напрежението в къщата, която вече деляхме с Ин Джин и
нейното семейство. Децата и аз успявахме да си осигурим
някои щастливи, пък макар и глуповати забавления, когато
оставахме сами. Една пролет взех да се уча да карам
велосипед из алеята на имението под развеселените погледи
на моите деца, които имаха далеч по-добра подготовка от мен.
Манхатън сентър, построен през 1906 от Оскар Хамърстайн,
за да служи за манхатънска опера, сега бе станал основно
средище в живота на Хио Джин. През 70-те години
Обединителната църква закупи тази собственост заедно с хотел
„Нюйоркър”, който се намираше в непосредствено съседство.
Манхатън сентър не беше нищо повече от една зала за
тържества, когато през 1985 Хио Джин пое ръководството над
звукозаписното студио и активната предприемаческа дейност.
Останах изненадана, че Сан Юн Муун повери подобен важен
обект на един син, който нямаше нито образованието, нито
подготовката - да не говорим пък за дисциплината, за да
изпълнява ролята на първостепенен ръководител. Не трябваше
обаче да се изненадвам. Когато Обединителната църква се
сдобиваше с нови бизнесобекти, където и да било по света,
тези предприятия обикновено осигуряваха работни места първо
и преди всичко за семейството на Сан Юн Муун.
За първи път от началото на нашия брак, за първи път в
целия си дотогавашен живот Хио Джин, на възраст двадесет и
шест години, започна работа. Той ръководеше производството
на видеоматериали за църквата, като едновременно с това
продължаваше да прави записите със своя оркестър от членове
на църквата. Не бях почитателка на рокмузиката, но не можеше
да се отрече, че Хио Джин бе талантлив китарист с хубав глас.
Той обичаше музиката си - това бе единственото неопорочено
удоволствие в живота му.
 Неговите подчинени в Манхатън сентър бяха все членове на
Обединителната църква, макар че „Манхатън сентър студио”
има претенциите да бъде независима корпорация без преки
връзки с църквата. Тези негови подчинени се отнасяха към Хио
Джин с цялата преданост и респект, достойни за сина на
Месията. Заедно с него те превърнаха Манхатън сентър в
усъвършенствано мултимедийно студио с професионални
секции за аудио-, видео — и изобразителна техника.
Висшестоящата духовна позиция на Хио Джин обаче водеше до
напрегнати професионални взаимоотношения. Представете си
как се дават отговори на началник, на когото нямате право да
задавате въпроси и който тълкува всяко ваше колебание да
изпълнявате нарежданията му като знак за предателство. Само
по себе си това беше предпоставка за провал.
Парите се вливаха и изтичаха от Манхатън сентър по един,
меко казано, доста либерален и неконтролиран начин.
Случваше се седмици наред служителите да не получават
заплати, когато Хио Джин си набелязваше десетките хиляди
долари от сейфа да бъдат похарчени за някакво ново
техническо оборудване. Повечето служители живееха
безплатно в съседния хотел „Нюйоркър”. Когато традиционните
източници на постъпления в Манхатън сентър - от таксите за
звукозаписна работа и от провеждането на специални
тържества, не осигуряваха достатъчно средства, тогава Хио
Джин измъкваше пари от някоя църковна организация, като
САРИ например, за да си покрие разходите за нова
видеокамера или пък сметката за електричество. Лични
„дарения” за Хио Джин финансираха изграждането на нови
студия и звукозаписни съоръжения. Църковни средства,
насочвани към Манхатън сентър от Съвършената майка, се
отбелязваха в счетоводните книги като „ТМ8.
Манхатън сентър се превърна в онзи фактор, който даде още
по-голям тласък на моралното разложение на Хио Джин.
Центърът беше постоянен източник на пари в брой, с които той
финансираше кокаиновата си страст, все по-нарастващия си
арсенал от оръжия и нощните си пиянски гуляи. Хио Джин
мразеше да пие сам, а Манхатън сентър му осигуряваше
постоянен набор от алкохолни сътрапезници, тъй като всички те
нямаха друг избор, освен да придружават Съвършеното дете.
 За повечето членове на Обединителната църква
разстоянието между сцената и собствените им места по време
на някое събиране е най-голямата форма на близост със
Съвършеното семейство, която познават. Ето защо за
служителите в Манхатън сентър възможността да работят в
пряк контакт с Хио Джин Муун беше въпрос на изключителна
гордост. Не след дълго обаче тази близост ставаше източник на
вътрешни духовни противоречия за самите тях. Той нареждаше
на своите най-приближени служители да го придружават по
корейските барове в предградието „Куинс”, където най-открито
задиряше „стопанките” и се напиваше до безсъзнание.
Принуждаваше хората си да взимат кокаин - хората, които бяха
привлечени от Обединителната църква тъкмо заради нейните
възбрани върху същите тези действия на самоунищожение, на
които се отдаваше Хио Джин.
Колкото повече злоупотребяваше с кокаина, толкова повече
нарастваше и неговото агресивно отношение към подчинените
му и към семейството. Словесните му нападки към мен вече
надминаваха характера си на вулгарни ругатни и прераснаха в
заплахи за физическа саморазправа. Често отваряше сандъка
си с оръжия, който държеше в спалнята, и поглаждаше с ръка
някоя от мощните си пушки:
— Знаеш ли какво мога да те направя с това? — питаше той.
Под леглото ни държеше и една картечница, която му беше
подарък от Съвършените родители. Хората от Манхатън
сентър, които по някакъв начин причиняваха недоволството му,
започнаха най-редовно да слушат нагледни описания за това
какви злини ще ги сполетят, ако изменят на Хио Джин Муун.
Веднъж, в качеството си на опитен ловджия, той съвсем
подробно описал пред група от най-приближените си служители
как точно имал желанието да одере и изкорми един от
членовете на персонала, който наскоро беше напуснал
Манхатън сентър.
Трудно е за хората извън Обединителната църква да
разберат в какъв тежък капан се оказаха приближените на Хио
Джин в Манхатън сентър. От една страна водачът им се
занимаваше с неща, които бяха в разрез с техните вярвания. От
друга страна, той беше синът на Месията. Може пък да имаше
някаква специална повеля и правомощие да се държи именно
така. Ако не се присъединяваха към него в тези форми на
забранено поведение, дали не приписваха по-голямо значение
на собствената си жалка преценка пред тази на едно
съвършено дете? Откровени с Месията ли трябваше да бъдат
или пък предани към сина на Месията? Как по-добре щяха да
пазят авторитета на Хио Джин Муун - като го изобличават или
като го прикриват?
Но даже някой да имаше достатъчно самостоятелно мислене,
че да постави под въпрос поведението на Хио Джин, на което по
доста неправдоподобен начин се приписваше авторитарен,
църковен характер, към кого можеше да се обърне? Човек не
можеше просто така да се обади в „Ийст Гардън” и да поиска да
говори със Сан Юн Муун. Даже и някой член на църквата да
направеше опит за среща с госпожа Муун, това не след дълго
ставаше публично достояние. На Хио Джин нямаше да му стане
никак приятно да открие, че някой от неговите доверени
специалисти е посещавал Съвършените родители, за да ги
уведоми, че синът им е алкохолизиран, наркоманизиран
женкар.
Тъкмо обратното, хората от приближения му кръг вече имаха
достатъчно опит с непредсказуемия нрав на Хио Джин и бяха
готови на всичко само и само да го укротят. Той тероризираше
своите подчинени и всеки път когато предизвикваха яда му, не
пропускаше да им напомни, че е „гадно копеле” - един от
любимите му изрази за себеописание.
Никой обаче нямаше възможността да се уверява в горното
така добре, както аз. През септември Хио Джин ми нанесе
жесток побой, след като го открих да взима кокаин с член от
семейството ни в три часа сутринта в спалнята. Този път не
можах да се сдържа:
— Така ли си решил да живеем в нашето семейство? —
попитах го аз. — Такъв баща ли мислиш да бъдеш на децата ни?
Казах му, че повече не мога да живея така. Хвърлих кокаина
в тоалетната чиния, но разсипах част от него на пода. Той ме
събори и ме накара да го събера прашинка по прашинка. После
заби юмрук в лицето ми и ми разкървави носа. Размаза кръвта
върху дланта си, след което я облиза.
— Вкусно — разсмя се той. — Блага работа.
 По това време вече бях в седмия месец на бременността.
Докато той ме блъскаше с юмруци, аз пазех с ръце корема си.
— Ще го убия това бебе — изкрещя Хио Джин и по всичко
личеше, че го казва съвсем сериозно.
На другия ден разплаканите ми деца носеха лед за подутите
ми, насинени очи и ме даряваха с прегръдки за покрусената ми
душа. Не мога да кажа, че Хио Джин не ме беше
предупреждавал. Колко пъти ми бе повтарял, че у него се крие
дълбок извор на яростна злост?
— Ако си позволиш да ме предизвикаш повече, отколкото
трябва, не знам дали ще мога да се спра — заявяваше той. Вече
бях сигурна, че не преувеличава.
Хио Джин не изпита абсолютно никакво угризение за боя,
който ми нанесе. Впоследствие обяснил на приближените си в
Манхатън сентър, че ме бил ©пердашил, защото само му
„мърморя” и му напомням за някаква негова учителка от
гимназията, която все се опитвала да го унижава пред целия
клас. Обяснил още, че съм само една лицемерна кавгаджийка,
една самодоволна кучка.
Колкото и да бе силно презрението му към мен, пак не
можеше да се сравнява с омразата към собствения му баща.
Този човек колкото обичаше, толкова и ненавиждаше Сан Юн
Муун. Той го осмиваше пред мен и пред колегите си от
Манхатън сентър като изкуфял стар глупак, който би трябвало
сам да може да преценява, че времето му вече е изтекло;
изобличаваше го като безсърдечен баща, който никога не е
имал време за собствените си деца. Обвиняваше баща си за
презрителното име „мунчо”, с което постоянно го подигравали
американските му съученици, когато бил момче. Негодуваше
срещу тежкото си бреме да бъде пряк наследник на
Обединителната църква, но още повече го ядеше и вбесяваше
собствената му негодност да се покаже достоен за очакванията
на баща си. Той държеше пистолет в Манхатън сентър, където
началникът на охраната често му купуваше оръжия за
колекцията. Когато изпадаше в наркотична възбуда, започваше
да размахва бясно пистолета и да заплашва, че ще убие баща
си, ако се опита да му се меси по какъвто и да било начин в
управлението на Манхатън сентър.
 Там той притежаваше абсолютна власт. Парите на Манхатън
сентър използваше като свои и си имаше собствен чек за
заплата, приложен в обща сметка с Роб Шварц, финансовия
експерт на компанията. Манхатън сентър съществуваше, за да
обслужва всяка негова прищявка. Първо през 1989, а после и
през 1992 той даде разпореждане на Шварц да закупи нов
мерцедес за Отеца със средства на компанията. В друг случай
пък се сдоби с осемнадесет футова рибарска лодка с прилежащ
съд, за да бъдат използвани от многобройното семейство Муун.
Човек можеше само да се чуди какво общо с Манахтън сентър
имаха тези коли и лодки, прибрани на съхранение в имението в
Ървиштън.
Волният и безгрижен начин, по който Хио Джин смесваше
личните средства, църковните пари и бизнес сметките щеше
със сигурност да предизвика интереса на Отдела за държавни
вземания. През 1994 пак той нареди на Роб Шварц да даде
тридесет хиляди долара на една от по-малките му сестри. В
Манхатън сентър направиха вътрешно разискване за най-
удачния начин, по който може да бъде прикрито прехвърлянето
на тези средства. В крайна сметка част от постъпленията от
церемонията „Мистър и Мис Университет”, провеждана в
Манхатън сентър, не бяха отчетени в счетоводните книги и Хио
Джин получи тридесет хиляди долара на ръка, за да ги даде на
сестра си. Предната година група японски членове на църквата
бяха дошли на обиколка в Съединените Щати. При едно свое
посещение в Манхатън Сентър те направиха „доброволно
дарение” от четиристотин хиляди долара в брой за Хио Джин.
Той задържа част от парите, а останалите използва за някои
незначителни проекти в Центъра. Така и не отбеляза това
дарение в своите данъчни отчети, нито пък си направи труда да
плати поне минимален данък върху него.
През февруари 1994 Хио Джин отнесе в Манхатън сентър
една кожена чанта, съдържаща шестстотин хиляди долара в
брой. По-рано същия ден аз му помогнах да преброим парите в
спалнята. Той събра най-доверените си специалисти в своя
офис и докато те зяпаха с отворени усти, Хио Джин ги питаше
дали някога са виждали толкова много пари накуп. Така и не им
каза обаче, че преди това беше измъкнал за себе си
четиристотин хиляди от общо единия милион долара, които
Отецът му бе дал, за да финансира проектите в Манхатън
сентър. Хио Джин натъпка парите в една кутия от обувки и ги
потули в шкафа в спалнята. До началото на ноември вече ги
беше похарчил всичките, най-вече за наркотици.
Възможно е до ноември 1994 Сан Юн Муун да не е имал
пълна представа за степента, в която Хио Джин бе превърнал
Манхатън Сентър в свое собствено чекмедже за пари в брой, а
пък семейния апартамент на тринадесетия етаж на „Нюйоркър”
- в лична бърлога за дрогиране. Не знаеше всичко това просто
защото не искаше да го знае. Преподобният и госпожа Муун се
въздържаха от своя настойнически и покровителствен тон на
родители спрямо Хио Джин още от момчешките му години,
когато е бил изключен от училище заради това, че е стрелял по
съучениците си с едрокалибрена пушка. Именно тогава, а
впоследствие и при всеки друг неприятен инцидент, те не
принуждаваха сина си да поема вината за своите действия. Ето
така той израства с убеждението, че неговите простъпки не
носят никакви последствия, а пък родителите му, както и
представителите на църковната йерархия, никога не са
предприемали нищо, за да променят представите му.
Същата есен, например, Хио Джин беше гостуващ лектор на
курс, провеждан под мотото „Живот във вярата”, в
Обединителната богословска семинария (ОБС) в Баритаун, Ню
Йорк, където фигурираше като задочен студент. Един от
местните студенти му поставил някакъв общ въпрос по повод
негови коментари, а Хио Джин приел това като обида. Без да
каже нито дума, той отишъл до мястото, където бил седнал
другият студент, и започнал да го блъска с юмруци. Онзи човек
обаче не помръднал от мястото си и нито веднъж не посегнал
да му отвърне.
След този случай Хио Джин получи две писма от Дженифър
Танабе, ръководителката на академичния отдел. Едното беше в
два екземпляра, изпратено както до Хио Джин, така и до
студента Джим Ковик, на когото беше нанесъл побой. Другото
беше персонална бележка до Хио Джин, в която тя му
препоръчваше да не отдава значение на официалното писмо.
„Моля ви да ме разберете, че изпратих писмото също така и до
вас не с цел да ви обвинявам, а с желанието да ви предпазя от
евентуални нападки. Ще правя всичко, което е в рамките на
моите възможности, за да бъда винаги на ваша страна. Това е
моето призвание пред Бога”, писа му тя, завършвайки писмото
си с едно невероятно извинение към човек, който беше нанесъл
побой на студент на територията на повереното й учебно
заведение. „Съжалявам, че ставаме източник на такива лоши
спомени по време на престоя ви в ОБС. Надявам се, че в
бъдеще ще имате поводи да откривате много радост и
вдъхновение в ОБС.”
Към началото на ноември извиненията към Хио Джин, както
и всичките му защитници вече започваха да се изчерпват.
Месецът започна с раждането на Шин Хун, нашия втори син или
петото ни дете. Хио Джин беше някъде по баровете, когато
започнаха родилните болки, поради което трябваше да се
откарам сама до болницата заедно с бавачката на седалката до
мен. Исках да й покажа пътя, за да може след това да води
другите деца на свиждания при мен и новото им братче. Преди
да потеглим, сложих децата да спят. Казах им, че отивам в
болницата, за да родя бебето, и че на другия ден те трябва да
отидат на училище, без да казват на никого къде съм.
Желанието ми за повече лична дискретност в задушаващия
свят на семейство Муун бе придобило първостепенна важност.
Обадих се на брат ми Джин в Масачузетс, за да му кажа, че
вече съм на път към болницата „Фелпс”, и да го помоля да
позвъни на родителите ни в Корея.
Безразлично ми беше, че Хио Джин не е с мен. Това бебе
беше мое - мое и на моите деца. Той нямаше никаква връзка с
нас като семейство. Щом предпочита компанията на
барманките, защо трябва да бъде с мен при раждането на моя
син? В четири часа сутринта, когато ми казаха, че ще се наложи
да ми се направи секцио, лекарят настоя да се обадя на съпруга
си. Той обаче спеше. Явно си мислеше, че съм в някоя от
детските стаи на долния етаж. Настоя да отида при него и да
обслужа сексуалните му потребности. Стресна се, когато чу, че
съм на път да бъда придвижена към операционната. Обясни ми,
че бил прекалено уморен, за да Дойде.
— Коя е болницата все пак? — попита ме той.
Това беше петото ни дете, а той не знаеше къде бяха родени
всички те? Направо се вбесих. Не му отговорих. Хио Джин се
разкрещя. Затворих телефона, но щом се успокоих, му се
обадих пак.
— Все едно — отвърна хладно той. — Няма да дойда. Можеш да
ми донесеш бебето да го видя.
Съзрях за пръв път малкия Хун през сълзи. Една сестра
бършеше очите ми, когато лекарят извади това едро, почти
четирикилограмово момче от утробата ми. Имаше голяма глава,
покрита с черна коса. Пъпната връв бе усукана около ръката му
и това се оказа препятствието за естествено раждане. Очите му
бяха полузатворени, но пък надаваше силния плач на здраво
дете.
Хио Джин не дойде да го види цели два дни. Пречеха му
гордостта и бездушието. И аз бях не по-малко неотстъпчива, но
въпреки това му се обадих и го помолих да дойде да види сина
си. Задържа се при мен само няколко минути и разгледа Шин
Хун само през стъклото на болничната стая. Така и не попита
дали може да го вземе на ръце. Същата вечер бавачката
доведе децата ми. Бях толкова щастлива, че ги виждам. Всички
поотделно застанаха да се снимат с новото си братче и ме
помолиха да се връщам по-скоро у дома.
Прибрах се вкъщи още на другия ден, макар че лекарите
искаха да остана още заради операцията. Не исках никой от
обкръжението на Муун да знае, че съм родила със секцио. Беше
направо неестествено да знаеш нещо, което не е известно на
семейство Муун - просто исках тази моя операция да си бъде
моя тайна. Хио Джин дойде до болницата с децата и бавачката,
качени в две коли, за да ни вземе. Но тъй като поставянето на
бебешката седалка отне повече време, отколкото му стигаше
търпението, той си замина към къщи заедно с Шин Гил, а мен
ме остави да пътувам с бавачката. Същата вечер Хио Джин
заяви, че отива в Ню Йорк. Едва след време разбрах, че
съпругът ми бе избрал деня, в който се върнах от болницата с
нашето бебе, за да си намери любовница. Завел Ани,
служителка от Манхатън сентър, в хотел „Нюйоркър”, в
семейния ни апартамент, за да спи там с нея в нашето легло.
Знаех за Ани от десетките писма, които беше написала на
Хио Джин, след като за първи път го видяла няколко години
преди това в Колорадо, по време на една църковна
демонстрация на военни изкуства. Тези нейни писма страшно
много приличаха на кореспонденцията от феновете му. Хио
Джин често получаваше подобни писма от млади членове на
църквата, мъже и жени, които го величаеха и го приемаха като
сина на Месията. Никога не съм приемала сериозно това сляпо
увлечение на Ани по Хио Джин. Тя беше американка по
рождение, омъжена за корейски член на църквата, с когото
имаха син. Същата година Ани се върна в Ню Йорк, за да
работи за Хио Джин в Манхатън сентър, след като го бе
помолила да я изтегли заедно със съпруга й от Япония, където
бяха настанени от църквата.
Хио Джин често говореше за нея, но в началото изобщо дори
не подозирах за характера на тяхната връзка. Може би не ми се
е искало да видя онова, което ставаше все по-очевидно за
всички други около тях. Повече ме притесняваше неговата
зависимост от кокаина. Когато не беше в Манхатън сентър, той
непрекъснато седеше заключен в стаята си. Оказа се, че не съм
единствена в тази моя загриженост.
Двадесет и един дни след раждането на дете в
Обединителната църква провеждаме благодарствен молебен
към Бога за здравето на бебето. Аз направих молебена
неофициално, заедно с моите деца. Хио Джин бе излязъл по
кръчмите от предната вечер и още не се беше прибрал. Същия
ден сестра му Ун Джин дойде да види бебето. От години вече не
живеехме заедно, но аз никога няма да забравя нейното
внимателно и любезно отношение към мен, когато за първи път
отидох в „Ийст Гардън”.
Тя ми довери, че се притеснява за Хио Джин. Загубил бил
значителна част от теглото си. Не се хранел нормално. Дали не
смятам, че проблемите му с алкохола и дрогата са станали още
по-тежки? Дали, по мое мнение, Съвършените родители не
трябва да го изпратят на лечение? Разказах й всичко, което
виждах от неговия изкривен начин на живот, но изразих
съмнения, че той ще успее доблестно да посрещне истината за
своите пагубни пристрастия.
На другия ден в Манхатън сентър Хио Джин организира за
персонала парти по случай Деня на благодарността. Поднесе
им вино. Само най-приближените му сътрудници със сигурност
знаеха, че употребява алкохол и кокаин. Другата част от
персонала бяха шокирани да видят алкохол по време на
църковно мероприятие. Когато разбра за това, Преподобният
Муун нареди на персонала от Манхатън сентър да отидат на
среща при него, но без присъствието на Хио Джин. Напомни им,
че водач на Обединителната църква е Сан Юн Муун - че те
трябва да поддържат Хио Джин, като го пазят от опасности.
Обадих се на Маделин Преториъс, асистентката на Хио
Джин, за да разбера как е минала срещата. Двете с нея не се
познавахме много добре. Бяхме се виждали само веднъж,
когато тя дойде на едно училищно представление, за да
направи видеозапис на децата. Обясни ми какво бил заявил
Отецът и призна, че всъщност не са казвали цялата истина нито
на Преподобния Муун, нито на мен. Той ги попитал дали някой
от тях пуши или пие с Хио Джин, но никой не посмял да си го
признае. Истината била, каза ми тя, че те непрекъснато пушели
и пиели с него по баровете, както и в нашия апартамент в
бившия хотел „Нюйоркър”.
Останах ужасена. Онова, което той причиняваше сам на себе
си, беше достатъчно противно, но пък да въвлича и други
членове на църквата в тази клоака, изглеждаше направо
непростимо. Вбесих се от факта, че всичко това ставаше в
семейния ни апартамент. Това всъщност беше началото на края
на нашия брак, макар и тогава все още да не го знаех. Дълбоко
в душата ми нещо беше на път да се скъса. Дълго време
приемах, че е моя съдба, мое свещено призвание да изживея
живота си нещастно с този зъл човек. Не можех обаче да
приема, че членовете на църквата, в която все още вярвах, бяха
обречени да се впускат в грях заради злоупотребата на Хио
Джин с властта.
Позвъних му в Манхатън сентър. По телефона бях далеч по-
смела, отколкото при разговорите ни лице в лице, когато
можеше да ме набие. Казах му, че е животно и Че аз и децата
не го искаме повече да се връща вкъщи.
Това се оказа доста недалновидна реакция от моя страна,
защото той, естествено, не се прибра, а когато накрая все пак
се върна у дома, целта му беше да стигне до мен. В изблика си
на гняв аз вече бях опразнила неговите шкафове, бях
приготвила багажа му и бях накъсала порнографските му
видеофилми на парчета, след което натрупах всичко накуп в
складовото помещение в края на коридора. Чух как входната
врата се затвори с трясък. Той се втурна тичешком нагоре по
стълбите, сграбчи ме за яката на блузата и ме повлече към
стаята си. Блъсна ме грубо върху стола и продължи да ме бута
обратно при всеки мой опит да се изправя.
— Как смееш да ме злепоставяш пред хора от Манхатън
сентър? — разкрещя се той. — Коя си ти, че да ми казваш какво
да правя?
Стоеше надвесен над мен и през цялото време не спираше
да ме удря и да ме блъска. Бях лишена от всякаква възможност
за измъкване.
Спасих се само благодарение на това, че щеше да закъснее
за срещата си с полицейския инспектор. Все още му течеше
условната присъда за шофиране в нетрезво състояние. Обади
се по телефона и направи опит да отмени срещата, изтъквайки
като оправдание непредвиден семеен проблем, но инспекторът
настоя да го види. Вече беше пропуснал да се яви на толкова
техни уговорени срещи.
— Когато се върна, искам да бъде направено общо семейно
събиране — заяви той. — Ще кажеш на децата, че не си била
права да критикуваш тати, че тати има правото да пуши и да
пие бира и че ти си лоша майка? Ясно ли е?
Отвърнах, че ми е ясно. Бях готова да кажа всичко само и
само да ме остави на мира.
Тъкмо беше излязъл и по телефона ми се обади домашната
прислужница на госпожа Муун:
— Отецът иска да те види веднага — каза ми тя.
Помислих, че пак ще ми изнася лекции, загдето не съм
успяла да помогна на съпруга си да тръгне по правия път. Да,
но вече ми беше дошло до гуша - време бе да поема
инициативата в свои ръце. Непрекъснатите нападки и обиди
сякаш успяха някак да ми вдъхнат смелост. Все още не бях
взела съзнателното решение да не се примирявам повече с
побоите му, но същата тази вечер, в кабинета на Муун, аз за
първи път защитих собствените си права.
— Отецът иска да говори с теб — каза госпожа Муун, когато
влязох в жилището им.
— Ще бъде ли възможно, моля, да разговарям и с двама ви? —
попитах аз. — Трябва да ви кажа нещо важно.
 Преподобният и госпожа Муун ме слушаха, без да проговорят
дума дори, докато им описвах сцената, която току-що бе
свършила.
— Не съм засегната само аз и хората от Манхатън Сентър —
заявих аз. — Хио Джин иска от мен да кажа на децата, че няма
нищо лошо в това, че той употребява алкохол и наркотици.
Тази искра беше достатъчна, за да възпламени реакцията на
Отеца.
— Не, не — каза той. — Трябва да научиш децата да правят
разлика между добро и лошо.
Непрекъснато си поглеждах часовника. Обясних на
Съвършените родители, че трябва да се върна преди Хио Джин
да е дошъл от срещата си с инспектора.
Преподобният Муун запази мълчание за няколко минути.
— Решил съм да те изпратя в Манхатън сентър, за да го
наблюдаваш. Ще бъдеш негова сянка. Аз ще те назнача. Ще
можеш да следиш да не използва пари за наркотици и алкохол.
Изненадах се, но знаех, че желанието му да ме използва като
свой наблюдател не се градеше толкова върху вярата му в
моите лични способности, колкото в убедеността за моята
безусловна преданост към него. Персоналът в Манхатън сентър
имаше защо да проявява вярност към Хио Джин, аз обаче
следвах Съвършения отец. За тогавашния период той беше
прав в преценката си. В последна сметка обаче, както можаха
да се убедят и всички останали, аз осъзнах, че моята най-
истинска, най-непоклатима преданост беше предаността ми
към Бога, към децата и към мен самата.
Когато се прибрах в имението, Хио Джин още не се беше
върнал. Повиках най-голямото ни дете.
— Татко иска да направим семейно събиране — обясних й аз. —
Ще ми се наложи да ви кажа някои неща, в които не вярвам, но
иначе татко ти ще се разсърди много.
Тя изпадна в ужас от факта, че аз съм склонна дори само да
помисля, че ще кажа онова, което той е наредил.
— Ти не си лоша мама. Ти си добра мама. Не можеш да
казваш, че няма нищо лошо в това, което той върши, защото
знаеш, че не е така.
За мен беше очевидно, че тя остана разочарована от моята
готовност да направя компромис с истината. Засрамих се пред
дванадесетгодишната си дъщеря, в която още от най-ранна
възраст живееше изострено чувство за справедливост.
Постъпих като егоистка. Исках да избегна ново насилие, нови
крясъци. Когато той се върна и ме накара да кажа на децата, че
съм постъпила несправедливо с татко, аз се подчиних. Очите на
дъщеря ми се напълниха със сълзи, но в тях нямаше тъга. Те
бяха изпълнени с гняв.
— Това е лъжа — викна тя срещу баща си. — Мама е добра. Тя
е непрекъснато до нас. Тебе те няма никога тук. Какво изобщо
знаеш ти?
Хио Джин веднага обърна яда си към нея, наругавайки
всички американски училища, че възпитавали нахални деца.
Докато наблюдавах тази сцена, аз се почувствах истинска
страхливка пред смелостта на моята малка дъщеря. Щом се
успокои, Хио Джин й каза, че ще трябва известно време да
бъде далеч от семейството заради мисията си към църквата.
Веднага усетих иронията в цялата ситуация: той използваше
същото онова извинение, към което се отнасяше с толкова
презрителна ненавист, когато идваше от страна на собствения
му баща.
Останах изненадана, че въпреки всичките си гневни
възражения, Хио Джин все пак прие новата ми роля в Манхатън
сентър. Той не подозираше дори истинската причина, поради
която Отецът ме назначи там, пък и тъй като нямаше почти
никакъв респект към мен, сигурно беше решил, че моето
присъствие не би могло да представлява никаква опасност за
него. Твърде скоро обаче му се наложи да се убеди в
противното. Следвайки една от най-важните инструкции, аз
направих среща между приближените на Хио Джин и Сан Юн
Муун в „Ийст Гардън”. Преподобният им заяви по възможно
най-категоричния и недвусмислен начин, че не бива да взимат
наркотици с Хио Джин, нито пък да пият с него. От тях се
искаше да засвидетелстват своята вярност към Отеца, а в
Манхатън сентър - да следват моите разпореждания, а не тези
на Хио Джин.
Независимо от целия ми натрупан гняв към Хио Джин, аз
продължавах да бъда чувствителна към обвиненията му, че до
алкохола и наркотиците го е довела най-вече липсата на
разбиране и подкрепа от моя страна като съпруга.
 Ако действително имах някаква вина, трябваше да се
постарая поне още веднъж, с цялото си сърце, да поправя
нещата, ако ли не заради нас, то заради Бога. През декември
прекарвах цялото си свободно време в компанията на Хио
Джин. Придружавах го навсякъде. У дома пак седях до него,
докато той дишаше кокаин.
Наркотикът развързваше езика му и аз часове наред бях
слушател на неудържимите му изявления за Бога, Сатаната и
Сан Юн Муун. Колкото повече слушах, толкова повече се
убеждавах, че Хио Джин не притежава реално усещане за
разликата между добро и зло. Печално беше да го слушам как
си съчинява патетични оправдания, как нагажда понятията си
за морал и етика според най-угодния му за обстоятелствата
начин.
В наркотичните си монолози той неизменно представяше
себе си като жертва на родителско пренебрежение, на сурово
отношение от страна на съпругата му, на свръхочаквания
спрямо него от страна на църквата. Аз все чаках да чуя поне
някакъв намек, че съпругът ми сам не е в състояние да поеме
никаква отговорност за лошите деяния в живота си, които е
допускал и продължава да допуска.
Така и не успях да чуя нищо от този род. Всички проблеми на
Хио Джин бяха по вина на други хора. Докато живееше с тази
своя нагласа, как изобщо беше възможно да служи истински на
Бога? Как изобщо можеше някога да стане добър баща на
нашите деца?
В Манхатън сентър се заех да въведа в ред финансовото и
духовно състояние на компанията. Наредих на асистентката на
Хио Джин, Маделин Преториъс, да се сложи край на всякакви
„дребни” плащания от стотици долари в брой на Хио Джин. Да
се преназначат с нови заплати всички членове на персонала,
които получаваха огромни доходи за незначителна работа. За
приемането на всички важни решения да се търси моето
съгласие.
Имах и друга задача в Манхатън сентър. Бях решила да
разбера дали Хио Джин и Ани са любовници. Маделин
подозираше, че са. Даже и моят зет, Джин Сун Пак, беше
загатнал, че между тях има нещо. Много пъти бях питала Хио
Джин за това, за да получа само очакваните отрицания, на
които обаче не вярвах. Когато започнах работа в Манхатън
сентър, той взе да ми подмята подигравателно за тяхната
съмнителна връзка.
— Какво толкова си взела да се притесняваш за Ани? —
питаше той, сякаш за да ме провокира.
В края на декември реших, че ще му досаждам и няма да го
оставя на мира по този въпрос, докато не получа признанията
му. Нужни бяха часове наред благи увещания, за да накарам
истината да излезе наяве.
— Не, не съм я докосвал даже — настояваше той в началото.
— Е, може и да съм я целунал — отстъпи по-късно той.
— Възможно е да сме имали орален секс.
Колкото повече от собствените си безсрамия решаваше да
признае, толкова по-нелепи ставаха оправдателните му
обяснения.
— Да, наистина, проникнах в нея, но без да се изпразвам, така
че това не се счита — каза той, преди да дойде и последното му
признание: — Да, изпразних се в нея, но това не се счита, тъй
като тя взима хапчета.
Почудих се дали този човек изобщо можеше да осъзнае
колко печално изглежда в такъв момент.
Проявих голямо спокойствие, докато той описваше
предателството си към нашето семейство. Някъде дълбоко в
мен това ми беше известно през цялото време - неговите
признания бяха само едно потвърждение. Той започна да плаче
и да ме моли за прошка. Казах му, че ще се опитам да му
простя, но повече няма да спя с него, докато не видя, че си е
платил за греха.
— Но защо точно с Ани? — попитах съвсем спонтанно аз. — Та
тя не е красива дори.
Сякаш поднесох клечка кибрит към бензин. Той избухна в
пристъп на ярост:
— Красива е! — изкрещя гневно срещу мен. — И не е само тя.
Всички момичета от църквата ме желаят. Ще се чукам с най-
хубавото момиче, което открия. Ще ти покажа аз на тебе.
Аз направо занемях. Значи това беше човекът, който
твърдеше, че е синът на Месията - човекът, който няколко
години преди това, на една църковна служба, излезе да
проповядва за свещения характер на Благодатта. „Възможно ли
е да се съедините с Месията, ако тънете в похотта на падналия
свят и това ви носи наслада? Не е възможно. Ето защо се
проповядва и утвърждава идеята за саможертвата”, беше казал
той на едно сутрешно неделно събиране в „Белведере”.
„Ако в този момент Отецът ви каже да се махнете от тази
стая, да тръгнете по барове, да се насвяткате здраво, да
тръгнете по улиците, пълни с проститутки, и да се поживеете
между тях, дали ще ви стигнат силите, дали имате достатъчно
любов към Отеца, че да устоите на изкушенията, които могат
или не могат да ви се изпречат там? Ще съумеете ли да опазите
своята чистота и почтеност? В състояние ли сте наистина да го
постигнете? Да навлезеш в такава среда с цел да промениш
хората е уважителна причина да живееш на подобни места. Но
дали сте чак толкова близо до Отеца, че да имате сили да
преодолявате изкушенията при докосването на жена, при
вглеждането в красавици или в случаите на опиянение, когато
вашата способност да взимате разумни решения става все по-
слаба и немощна? В състояние ли сте при подобни условия пак
да се придържате здраво към отеца? Има ли у вас достатъчно
сили, че никога да не се отказвате от Отеца, независимо от
обстоятелствата?”
Вече знаех, че Хио Джин Муун отправя тези питания не към
останалите членове, а към самия себе си, и отговорът, за
съжаление, беше „не”. Придържайки се към традиционния си
модел на поведение, Хио Джин отказа да поеме отговорност за
своето прелюбодеяние - възможно най-тежкия грях в
Обединителната църква. Обясни ми, както беше обяснил, едва
впоследствие научих, на Ани и на вътрешното си обкръжение,
че сексуалните запрещения на църквата не се отнасяли до него.
Отецът бил неверен съпруг, значи като син на Месията той
също можел да бъде такъв. Сексуалните му връзки били от
„провидението”, или предопределени от Бога.
„Вярвах на Хио Джин, който казваше: „Знам какво ми е
разрешено да върша.” Никога не ми е загатнал дори, че ще
падна в грях с него”, щеше да ми напише по-късно Ани.
„Маделин ми разказа някаква история за Отеца, който имал
връзка и с друга жена, освен Майката, от която връзка се родил
син. По-късно получих потвърждение за това и от Хио Джин и
Джин Сун Ним. Проведохме разговор дали е възможно подобно
нещо л какво би могло да означава то. Никога не се бях
съмнявала в чистотата на Отеца и в проповядваната от него
линия на поведение. Със сигурност обаче започнах да усещам,
че в Съвършеното семейство явно стават твърде много неща,
решени от провидението, които не бях в състояние нито да
разбера, нито да преценя.”
Отидох право при госпожа Муун, за да й представя
твърденията на Хио Джин. Гняв и сълзи избликнаха у нея
едновременно. Надявала се, че това страдание ще свърши с
нея, че няма да се предаде на следващото поколение. Никой не
познавал така добре страданието да живееш с неверен съпруг,
както Съвършената майка, увери ме тя. Останах направо
изумена. Години наред до всички нас достигаха слухове за
любовните връзки на Сан Юн Муун, както и за извънбрачните
деца, които плодеше, но ето че и Съвършената майка сама
потвърждаваше истинността на тези истории.
Казах й, че според Хио Джин безразборните му интимни
контакти бяха от „провидението”, предопределени от самия Бог,
точно както извънбрачните връзки на Отеца.
— Не. Отецът е Месията, не Хио Джин. Онова, което е вършил
Отецът, то наистина е било в рамките на Божия план. - Неговите
изневери били част от страданията, през които трябвало да
премине тя, за да стане Съвършена майка. - Няма извинение
обаче за подобни постъпки от страна на Хио Джин — заяви тя.
Госпожа Муун казала на Отеца за твърденията на Хио Джин и
Преподобният Муун ме повика в стаята си. Отецът многократно
повтори, че всяко нещо от неговото собствено минало било по
волята на „провидението”. Това обаче нямало нищо общо с Хио
Джин. Смутих се от подобно признание лично от него самия.
Усетих също така истинско объркване. Ако Хак Я Хан Муун
беше Съвършената майка, ако той бе намерил най-
съвършената брачна партньорка на земята, как тогава беше
възможно да се намират геологически оправдания за неговите
изневери?
Не го попитах, разбира се, но напуснах онази стая с ново
разбиране за връзката между Преподобния и госпожа Муун.
Нищо чудно тогава, че тя притежаваше толкова власт и влияние
- той се чувстваше задължен пред нея заради това, че през
всичките тези години не го беше разобличила. Тя се бе
помирила с неговите изневери и предателства. Навярно всички
тези пари, обиколките по света, публичните славословия бяха
достатъчно обезщетение за нея.
За мен обаче не бяха. Поне веднъж Хио Джин трябваше да
научи, че всяко действие води до противодействие, че всяка
простъпка носи последици, които трябва да бъдат понесени. От
Преподобния и госпожа Муун получих разрешението да уволня
Ани. Но първо й дадох възможност да ми каже истината. Исках
сама да признае онова, което бе сторила спрямо семейството
ми, спрямо съпруга ми и спрямо Бога. Тя се закле в името на
Съвършените родители, че двамата с Хио Джин не са
извършили нищо осъдително.
След като я прогоних от Манхатън сентър, тя ми писа от дома
на родителите си в Мейн. Съпругът й се върнал в Япония
заедно с техния син. Той искаше развод. „Сега вече мога сама
да усетя вкуса на вашата болка, вашето страдание и вашите
сълзи...”, пишеше тя във внезапен изблик на разкаяние,
молейки за моята прошка. Впоследствие ми изпрати още
няколко писма, описвайки сексуалния си живот с моя съпруг в
много повече детайли, отколкото имах желанието да чета, като
твърдеше, че поема вината и отговорността за това, което е
извършила.
В календара на Обединителната църква няма празник за
Богоявление, но аз преживях свое собствено богоявление един
ден през януари на 1995. Семената на моята еманципация вече
бяха посети през онази есен, когато Хио Джин си позволи да
изложи на показ пред членове на църквата своята безочлива
извънбрачна връзка, както и страстта си към наркотиците. В
един студен ден от средата на януари аз преживях един от
онези моменти на божествено просветление, за които само бях
чела. Хио Джин тъкмо се обличаше, за да тръгне по баровете
същата вечер. Събитията от последния месец с нищо не успяха
да променят неговите навици. Аз седях на един стол в голямата
спалня и го наблюдавах как се вглежда в отражението си в
голямото огледало. Винаги е бил много суетен. Докато той под
пъхваше ризата си и си оправяше прическата, аз почувствах
такава самостоятелност и освободеност, каквито не бях
усещала никога дотогава в брачния си живот. Даже и
отвращението ми беше изчезнало.
 Нямаше глас от висините, нямаше ослепителна мълния от
небесата. На мен чисто и просто ми стана ясно: Бог вече не
искаше да оставам там. Съпругът ми никога нямаше да се
промени. Сам Бог се бе отдръпнал от Хио Джин Муун. Аз имах
свободата да се махна. Обзе ме неудържимо чувство за
истинско блаженство. Към Хио Джин изпитах единствено
съжаление. Той беше една загубена душа, лишена от реалните
понятия за добро и зло, както и от вярното разбиране за Бога.
Твърде дълъг е за една съсипана жена пътят между
[взимането на решение и предприемането на конкретни
действия - път, който малцина от нас са в състояние да изминат
съвсем сами. Аз имах щастието да не бъда сама. Маделин
Преториъс почти не ме познаваше. Беше работила три години
за Хио Джин. Едва ли можеше да се очаква, че тъкмо тя ще
застане на моя страна. Същата зима тази жена слушаше по
цели дни в офиса си оплакванията на Хио Джин от мен и по
цели нощи - моите оплаквания от него по телефона. Дълбоко в
душата й се водеше истинска борба - от една страна тя хранеше
чувство за лоялност към свещения син на Месията, от друга
страна обаче си даваше реалната сметка и за онази толкова
обикновена, човешка, безконтролна същност на мъжа, когото и
двете познавахме. Та нима Хио Джин не беше хвърлял
пепелник по нейната глава в един бар? Нима не я беше
измокрил цялата, когато шишето, което метнал по нея, се
разбило в стената над стола й?
Тя беше първият човек извън моето семейство, с когото
някога съм говорила за личните си чувства и преживявания. Та
дори и пред хората от родното ми семейство скритите истини за
моя живот бяха много повече, отколкото споделените. Не исках
да им причинявам болка и да ги запознавам с целия мъчителен
тормоз, който понасяхме аз и децата. Маделин ме слушаше със
сърдечност и човещина, каквито не бях виждала дотогава.
Никога не бях имала истинска приятелка. Не твърдя, че още в
онези първи месеци ме е считала за приятелка. Но лично за
мен тя беше именно такава. Още много време щеше да мине,
преди да прекратя ролята си на неудобен член на Съвършеното
семейство, а тя - на послушен член на Обединителната църква.
Но от самото начало съзрях белезите на онова, което би
трябвало да бъде в действителност една почтена връзка между
равни.
По същото време Маделин преживяваше трудности в своя
личен живот. Тя бе свързана и омъжена от църквата за един
австралиец. Обичаше този човек, но нямаше желание да го
последва, когато той реши да се върне в родината си. Това я
измъчваше много. Разводът е творение на човека, а брачният
благослов е вечен. В Обединителната църква се вярва, че дори
и след смъртта, в Небесното царство, човек остава съчетан със
земния си партньор. Доста показателен беше фактът, че Хио
Джин я насърчаваше да се разведе - собственият му егоистичен
интерес да я задържи на работа в Манхатън сентър беше по-
силен от задължението му да пази такъв основен принцип на
своята вяра.
Иска ми се да можех да твърдя, че съм й била от помощ в
това нейно изпитание, но бях прекалено погълната от
собствените си проблеми, прекалено неопитна в поддържането
на приятелство, че да си давам реална сметка за взаимността
като основна част от неговата същност. Това само по себе си
говори за цялата сърдечност и доброта, с които Маделин
показваше, че има желанието да ми помогне, без да очаква, че
в замяна ще получи някаква помощ и от мен. Маделин замина
за около месец в своя роден дом в Южна Африка, за да вземе
някои по-сериозни решения за собствения си живот. Когато в
края на февруари се върна, тя ми каза, че се развежда, а пък аз
й казах, че напускам Хио Джин.
Знаех, че щом веднъж вече съм взела твърдото решение да
се махна, всичко ще бъде само въпрос на време, но се
изненадах от себе си, когато чух, че го изричам на глас. Двете с
Маделин проведохме този разговор в пералното помещение в
сутерена на къщата в „Ийст Гардън”, за да не ни види Хио
Джин. Той беше толкова властен и деспотичен, че избухваше
всеки път, когато го обземаха подозренията, че се привързвам
по някакъв начин към човек извън Съвършеното семейство.
Докато разговаряхме, аз се разплаках. Казах й, че ще се
надявам пак да поддържаме връзка, след като напусна, макар и
да знаех, че това навярно ще бъде трудно за нея. Маделин се
натъжи, но не се изненада от моята новина. Каза ми, че част от
нея има желанието да обясни на Хио Джин, да го раздруса, за
да види какво му предстои да загуби. След което обаче
допълни, че няма да направи подобно нещо, защото така само
ще го предизвика да ме набие отново или пък да излезе с
поредното лъжливо обещание за промяна. И на двете ни беше
ясно, че за моя брак вече няма никакви шансове. Толкова пъти
съм се изкушавала да вярвам, че Бог ще докосне сърцето на
Хио Джин или че Сан Юн Муун ще окаже някакво морално
въздействие върху хората от собствения си дом. Обаче не се
получи нищо подобно. Търпението ми вече беше изчерпано.
Същата пролет поведението на Хио Джин само се влоши още
повече. Отецът му бе забранил да се връща в Манхатън сентър
в продължение на две години, докато не намери начин да се
справи със своята пристрастеност към наркотиците и алкохола.
По този повод Хио Джин се обади в Манхатън сентър и ги
заплаши, че някой ден най-неочаквано ще се появи и ще
изпотроши цялото оборудване на студиото. Той, естествено,
продължи да получава заплата. Семейство Муун наричаха това
компенсация за инвалидност, макар че компанията не поемаше
никакви осигуровки при физическа нетрудоспособност на
персонала. Междувременно Хио Джин не предприемаше
абсолютно нищо, което да повлияе на неговата наркомания.
Нито си направи труда да се запише в някоя
наркорехабилитационна клиника, нито пък отиде при терапевт.
Напротив, той започна да прекарва още повече време,
усамотен в стаята си, за да диша кокаин и да пие. Пращаше
Шин Тил да му носи бира от хладилника, след което се
заключваше в стаята си. Знаех, че ако не за друго, то поне
заради децата си нямам вече правото да оставам в подобна
среда.
Чашата преля, когато Съвършените родители ми заявиха, че
по тяхно мнение Хио Джин е готов да се върне в Манхатън
Сентър. В „Ийст Гардън” го убивало отегчението и имал нужда
от ползотворна работа. Като свой първи проект при
завръщането си в Манхатън сентър, както сам беше споделил,
Хио Джин искаше да превърне в международна певческа
сензация някакво вариететно момиче, което забавляваше
посетителите на един корейски клуб в „Куинс”. Знаех, че
семейство Муун правят ужасна грешка, че Хио Джин се намира
в по-лошо състояние, от когато и да било, и че завръщането му
в Манхатън сентър само ще обогати възможностите му да пие и
да употребява кокаин. Имах си и лични подозрения по повод
истинските му намерения към онова корейско вариететно
момиче. Знаех обаче, че семейство Муун няма да искат да ме
чуят. През април те се вслушаха поне в загрижените членове на
църквата, които им писаха, за да изложат възраженията си
срещу възстановяването на Хио Джин на предишната му
работа.
„Многоуважаеми Съвършени родители,
От името на всички членове на Манхатън сентър, ние,
ръководителите и началниците на отдели, се обръщаме към вас
със смирени и каещи се сърца заради собствения ни неуспех да
създадем подходяща среда, която и да насърчава и крепи Хио
Джин Ним, както и да го подпомага при осъществяването на
неговата историческа задача.
Нашето най-искрено намерение в този решителен Й момент е
да поднесем цялата ни преданост и подкрепа към Съвършените
родители, както и да дадем израз на следните няколко ключови
момента:
1. Нашият основен стремеж е Манхатън Сентър да бъде
поддържан като място, съвършено подходящо и достойно за
осъществяване целите на Бога, на Съвършените родители и на
цялото световно Обединително движение.
2. Именно с тази цел даваме най-тържествено обещание да
поддържаме традициите на Съвършените родители и да
укрепваме и реализираме тази висота на развитие като водещ
стимул в живота на всички членове на мисията от Манхатън
сентър. Редом с това си даваме сметка, че нашите усилия могат
да имат някаква стойност, само и единствено ако поддържаме
МС в постоянна връзка с великата, прозорлива мъдрост на
Съвършените родители.
3. На същата тази основа бихме искали да изразим ; цялата
любов в сърцата си към Хио Джин Ним, както и желанието ни да
го подкрепяме и подпомагаме в осъществяването на неговите
принципи и цели.
4. Ето защо, верни на този стремеж в душите ни, ние нямаме
абсолютно никакво желание МС да бъде място, което да даде
на Хио Джин възможността да влоши своите проблеми. Искаме
да сме абсолютно сигурни, че той ще бъде предпазен от
изкушението да използва МС по какъвто и да било начин, който
би могъл да доведе до още по-голяма вреда за него и за
духовния живот на членовете, както и за растящите
бизнеспостижения на тази формация или пък за репутацията и
стабилните основи на Църквата.
5. Ето защо винаги сме готови да подкрепим нашите
Съвършени родители във всяко решение, което взимат по
отношение на Хио Джин Ним. В качеството си на ръководители
на Манхатън сентър ние обаче смирено настояваме Хио Джин
Ним да не бъде възстановяван на своята отговорна длъжност
тук, докато не постигне пълен успех в преодоляването на
своите наркотични и алкохолни проблеми, за да може успешно
да поддържа богоизбраната висота на Манхатън сентър и
цялото движение.
6. Съвършени родители, с тъга ви поднасяме тази наша
молба заради трудностите, пред които ще ви изправим с нея.
Ние обаче сме единодушни в убеждението си, че подобни мерки
са абсолютно необходими заради здравето и благоденствието
на Хио Джин, както и заради продължителното съществуване
на тази международна формация, създадена от Съвършените
родители
7. Бихме желали също така да изразим и нашата най-искрена
благодарност към Нансук Ним за нейната благонамерена и
чистосърдечна инициативност в ролята й на пряк посредник
между Манхатън сентър и Съвършените родители. Тя полагаше
неуморни старания в желанието си да доближи Манхатън
сентър до висотата на волята Божия и на Съвършените
родители.”
Това писмо вбеси Хио Джин, което означаваше, че ме
очакват неприятности. Той реши, че аз съм виновницата за
неговото отстраняване. Замъкна ме в стаята си. Взе едно мое
червило и по цялото ми лице надраска думата „глупачка”. Друг
път хвърли по мен шишенце с витамини и ме удари по главата.
Тъй като много добре знаеше колко чувствителна бях станала
към студа след ражданията, веднъж ме накара да стоя чисто
гола до долния край на леглото му, докато ме обсипваше с
подигравки. Молех го да не ме бие повече. Той ми предложи
сама да си избера. Или да ме удря, или да плюе върху мен.
Струва ми се, че унижението, което ми причиняваше, като ме
плюе, му доставяше още по-голямо удоволствие и от това да ме
бие.
Преподобният и госпожа Муун предложиха двамата с Хио
Джин да поживеем някъде извън имението с цел да укрепим
нашия брак. В отговор Хио Джин отбеляза, че единственото
нещо, за което съм годна извън границите на „Ийст Гардън”, е
да стана проститутка. Знаех, че за мен вече беше невъзможно
да живея с този мъж, където и да било, при каквито и да било
обстоятелства. През юни започнах тайно да си събирам багажа.
Брат ми се обади, за да ми каже, че в Масачузетс се продава
къща, която е точно срещу неговия дом, от другата страна на
улицата. Ако имах сериозното намерение да се махам, това се
явяваше като добра възможност да не бъда сама. Щях да живея
в близост до хора от родното ми семейство. Изтеглих пари от
банковите спестявания, които бях заделяла за образованието
на децата, везх също и парите, които бях спестила по време на
работата си в Манхатън сентър.
Други вече бяха поели по този път преди мен. Две години по-
рано Дже Джин сложи окончателен край на връзката си с
Обединителната църква и със собствените си родители. Тя
пристигна в „Ийст Гардън”, за да изрази открито цялото си
негодувание към семейството, но след една грозна сцена с
майка й напусна имението и повече не се върна.
Обединителната църква твърди, че Дже Джин живее отделно от
Съвършеното семейство, за да може съпругът й да завърши
своето образование. Това обаче е полуистина. Джин
действително още учи, но Дже Джин вече не говори с
родителите си, нито пък получава някаква финансова помощ от
тях.
Моите родители също бяха напуснали Обединителната
църква. Фактът, че най-близките хора от семейството ми вече
бяха извън обсега на злото, само улесни оттеглянето ми. Зад
гърба ми нямаше да останат представители на семейство Хонг,
които да бъдат подлагани на наказания от семейство Муун
заради моето предателство.
Не знаех обаче към кого да се обърна за узаконяване на
всичко това. Първо ми хрумна да погледна в раздел „адвокати”
на телефонния указател. И тук ми помогна пак моят брат, като
ме насочи към един кръг от нюйоркски адвокати, където в
крайна сметка се запознах с Хърбърт Роуздейл - правен
консултант, поел задачата да оказва помощ на разочаровани
членове на религиозни секти и на техните семейства. Той беше
едър, вече оплешивяващ, добродушен мъжага, шестдесет и три
годишен президент на Американската семейна фондация -
група юристи, бизнесръководители и професионалисти, които
просвещават обществото за опасностите от религиозния
екстремизъм. Знаех, че трябва да имам на своя страна човек,
който не би се поддал на заплахите от страна на
Обединителната църква.
През летните месеци обсъждах с брат си и с Маделин как
точно да организирам бягството. Боях се, че Хио Джин ще ни
спре, ако му кажа за намеренията си. Толкова пъти беше
заплашвал, че ще ме убие, пък и с този буквално цял арсенал
от оръжия в стаята му, знаех, че като нищо може да го направи.
Притеснявах се за нашата безопасност. Страховете ми се
потвърдиха една вечер, когато Хио Джин неочаквано ме завари
да пия чай заедно с Маделин в кухнята на имението. На нея
разгневено й каза да се маха, а на мен ми нареди да се кача на
горния етаж. Когато след това дойде при мен, той ме заплаши,
че ще натроши пръстите ми един по един, ако продължавам да
търся приятелство с нея. На другия ден отидох в полицията, за
да съобщя за тази заплаха.
И от родителите си получавах най-искрена подкрепа за
своето намерение. Бяхме посветили живота си на една кауза,
която беше прогнила и разложена в самата си сърцевина.
Знаех, че не се ли махна точно в този момент, занапред
можеше и да не ми остане достатъчно живот, че да успея
повторно да взема същото решение. Не желаех повече да бъда
бита, заплашвана и държана в плен.
Родителите ми дори не знаеха степента на физическа
заплаха, която висеше над мен, но нямаха желание да жертват
за църквата и друга своя дъщеря. По-малката ми сестра, Шун
Сук, бе свързана в брак от преподобния Муун с човек, за когото
тя не искаше да се омъжва - сина на една от благословените
двойки, към която родителите ми не хранеха особено уважение.
Преподобният Муун умишлено направи това бракосъчетание, за
да накаже родителите ми заради забелязаното у тях
отстъпничество.
 Шун Сук беше добра дъщеря - у нея нямаше и следа от моята
непреклонност и дързост. Като виолончелистка тя беше
отличничка в Сеулския университет. Майка ми остана
съкрушена от участта й. Тя покорно закупи сватбени дрехи и
подаръци за семейството на младоженеца, но на сърцето й
тежеше голяма мъка. Още една нейна дъщеря поемаше по
самотен и мъчителен път. Тя просто не беше в състояние да го
понесе. След религиозната церемония, но преди сключването
на юридически брак между сестра ми и нейния избраник,
родителите ми изпратиха Шун Сук да учи в Америка. Така че тя
също се намираше в Масачузетс и очакваше моето пристигане.
Беше решила да не се връща нито в Корея, нито при мъжа,
който преподобният Муун й бе избрал за съпруг.
Оставаше само да попитам собствените си деца дали желаят
да ме последват. Дълбоко в душата си знаех, че ако те откажат,
тогава и аз няма да бъда в състояние да тръгна. Пък и как бих
могла да изоставя децата, чиято любов ме крепеше и ми
даваше сили през всичките тези мъчителни години в
обкръжението на семейство Муун? Как бих могла да поема
риска да не ги видя никога повече в живота си? Как бих могла
да ги осъдя да живеят в самото свърталище на Муун? Когато
споделих плана си с тях, аз затаих дъх от притеснение. Сред
децата ми обаче изригна мощен изблик на възторжени,
игриви възгласи на задоволство.
— Не искаме нищо друго, освен да си живеем в някоя малка
къщичка само с теб, мамо — говореха ми те през сълзи.
Нито едно от децата не разкри нашите намерения, пред
когото и да било вътре или извън семейството, въпреки че за
тях това означаваше да не си вземат сбогом със своите
приятели и любими братовчеди. Те добре знаеха обаче какво
рискуваме. Бяха виждали оръжията в стаята на баща си, бяха
слушали заплахите му, когато ме биеше.
Сама избрах деня, в който да тръгнем, но всъщност сам Бог
ме напътстваше в моя избор. Съвършените родители бяха
заминали извън страната, а Ин Джин и семейството й се
намираха далеч от „Ийст Гардън”. Бавачките си шушукаха за
багажа, който стягах, хората от охраната ме гледаха да изнасям
мебели от „Ийст Гардън”, но никой не доложи нищо на
семейство Муун или пък на някой от най-верните им
помощници. Страхувах се, но знаех, че Бог ни пази и ни помага,
на мен и на децата ми, за да поемем по спасителната пътека,
водеща далеч от „Ийст Гардън”.
Вечерта преди нашето добре подготвено измъкване брат ми
се обади от недалечен мотел, за да ми каже, че рано на другата
сутрин ще ни чака на вече уговореното място за среща. Оттам
насетне, каза ми той, всичко било в мои ръце. И в Божиите,
добавих аз.
 Глава 10
Децата ми твърдяха, че единственото, което искат, е да имат
малка къщичка, която да могат да наричат собствена. И тъкмо
това получиха. Пренесохме се в скромен дом, построен на
различни нива, в един непретенциозен квартал на Лексингтьн,
щата Масачузетс - родното място на американската революция
за независимост. Изглеждаше доста подходящо място за
началото на моя нов живот. Подобно на доброволеца от
Освободителната война, чиято статуя се издига над градския
площад, аз също бях обявила своята независимост от един
тиранин.
Свободата обаче е невъзможна без чувство за сигурност. По
настояване на моите адвокати, първото нещо, което направих,
когато пристигнахме в Масачузетс, беше да подам молба до
съда, за да получа разрешение за лична охрана, която да
предотвратява всеки опит на Хио Джин да влезе в контакт с
мен. Мога само да си представя яростта му, когато се е събудил
и е открил, че нас вече ни няма. Исках да направя всичко
необходимо, за да го откажа да ни търси.
В моите писмени показания, картотекирани в Масачузетския
граждански съд, бях направила опит да обясня, че това не е
просто обикновен случай на домашно насилие. Страхувах се не
само от съпруга си, но и от могъщата религиозна секта, която
стоеше зад него. Много остро се противостои на всеки член,
който прави опит да се откъсне от църквата. На какво ли бяха
способни Сан Юн Муун и неговите жалки лакеи, за да върнат
снаха му и петте внучета и отново да ги затворят зад железните
порти на „Ийст Гардън”?
Цялата юридическа процедура беше доста стряскаща и
неприятна за мен, но страховете ми намаляха благодарение на
адвокатите от Бостън, които бях наела с помощта на брат ми.
Ейлса Дейтмайер, консултант от фирмата, успя да ми вдъхне
особено много увереност, може би защото е жена, а може би
защото е надарена със състрадателно сърце. Именно тя успя
най-накрая да ме накара да се почувствам сигурна и спокойна.
Съдът запази в тайна новия ми адрес, за да осуети всякакви
опити от страна на съпруга ми и Обединителната църква да
влязат в контакт с мен. Знаех обаче, че е само въпрос на време,
преди да научат къде живея. Та аз бях жена с пет деца и без
доходи. Къде бих могла да отида? Семейството на Муун в
крайна сметка ще стигне до извода, че съм отишла при моя
брат - едва ли ще им трябва много време, за да ме намерят.
Знаех, че съдебното нареждане е само къс хартия, но се
надявах все пак, че то би било достатъчно, за да накара хората
около Муун да се откажат от всякакви намерения да взимат
децата ми със сила. Та колко много дела за попечителство, и то
в много по-нормални случаи от моя, бяха съпроводени с
отвличания на децата?
Докато стоях в неугледната съдебна зала в Кеймбридж,
очите ми се плъзнаха по олющената боя и разбитите пейки.
Спрях поглед върху американското знаме. Благодарих на Бога,
че съм в Америка. Именно това знаме ме пазеше - мен,
корейското момиче, дошло в тази страна нелегално, без дори
да има още жителство. Помислих си, че от всичките злочинства
на Сан Юн Муун, най-подли бяха нападките му спрямо Америка.
Той беше богат и могъщ, аз не бях нито едното, нито другото, но
пред това знаме бяхме равни. В моята родна страна везните
съвсем нямаше да бъдат така уравновесени. Лично за мен,
през онзи летен ден, Съединените Щати означаваха свобода.
Звездите и ивиците върху знамето ми изглеждаха най-
красивото нещо, което някога бях виждала.
След като ми помогна да разтоварим багажа от колите,
Маделин веднага се върна в Ню Йорк, за да не събужда
подозрения. Хио Джин така и не се бе досетил за ролята й в
нашето бягство. Обаждаше й се всеки ден, за да я пита дали не
е чула нещо от мен. Беше й наредил да наеме частен детектив
със средствата на Манхатън сентър, за да ме открие - едно
нареждане, за което тя не предприе нищо. След като няколко
дни наред не се върнах, нито пък се обадих на Хио Джин, той
променил и същността на своите изисквания към Маделин.
В телефонен разговор, който тя записала, Хио Джин й казал
да го чака на ъгъла на 125-а улица и Ривърсайд драйв в Харлем
и да му носи достатъчно пари, за да си купи от подмолните
пратки силен кокаин.
— Просто ми се иска да задуша това усещане, само с една
дозичка. С такава дозичка поне се отпускам и забравям всичко
около мен. Мади, съжалявам, но просто нямам друг избор. Не
ми е по силите да се справя с тези преживявания... А пък не
искам и да моля никой друг. Хайде, Мади. Направи го заради
мен. Хайде... Аз нямам какво да губя, Маделин, разбираш ли?
На другия ден Маделин откарала Хио Джин до аерогарата, за
да замине за Хейзълден клиник в Уест палм бийч, Флорида,
където да се подложи на лечение. През целия път до летището
той най-подробно й обяснявал на какви изтезания ще ме
подложи само ако ме намери. Съвсем нагледно й описвал как
ще ми дере кожата и ще ми отскубва ноктите на краката. Не
случайно се страхувах от този човек.
В Хейзълден се задържал само няколко дни, след което
лекарите сами го помолили да напусне, мотивирайки се с
липсата на съдействие от негова страна. Като следваща стъпка
семейство Муун го изпратили в Калифорния, в Бети Форд
клиник, където той останал повече от месец, подложен на
тяхната интоксикационна програма. Явно, че трябваше да
загуби съпругата и децата си, за да могат и Хио Джин Муун, и
родителите му да си направят труда да предприемат някакви
мерки срещу неговата пристрастеност към наркотиците и
алкохола. Знаех, че очакват от мен да променя отношението си
при подобно развитие на нещата, но пък аз прекалено добре
познавах Хио Джин. Той беше готов да направи всичко, което
му се налага, за да угоди на родителите си, но пък на мен почти
не ми се вярваше, че онова ниво на отрезвяване, което би
могъл да постигне в ограничителните условия на клиниката, ще
може да бъде запазено при завръщането му в „Ийст Гардън”.
От друга страна, аз и децата ми бяхме опиянени от новото
усещане за свобода. Къщата ни не беше голяма, спалните -
доста теснички, но пък бяхме заедно, далеч от сянката на
фамилията Муун. Кухнята беше изключително тясна, макар че
това не ме притесняваше особено много, тъй като не умеех да
готвя. Приготвянето на храна беше едно от множеството
домакински умения, които така и не бях усвоила. Персоналът в
„Ийст Гардън” се грижеше за всичките ми ежедневни
потребности в продължение на четиринадесет години. Там
винаги имахме на разположение главни готвачи, перачи,
чистачки, фризьорки, бавачки, водопроводчици, дърводелци,
автомонтьори, шлосери, електротехници, шивачи, градинари,
стоматолози, лекари и десетки охранители. Аз не знаех как се
пуска съдомиялна машина, как се почиства стрък трева, как се
борави с пералня. Още при първия случай, когато новата ни
тоалетна се запуши, аз панически се обадих на Маделин в Ню
Йорк.
Трудно ми беше да се приспособя, но пък още по-трудно
беше за децата ми, които още от раждането си бяха гледани
като принцове и принцеси. Не беше никак лесно за деца,
привикнали на живот с домашни прислужници, да се научат
сами да окачват дрехите си, да изхвърлят отпадъците, да си
почистват стаите, но въпреки това успяваха. Научиха се също
да спят в общи спални и да се изчакват пред единствената ни
тоалетна. Тъй като вече не бяха част от Съвършеното
семейство, не заемаха по-висшестоящо положение спрямо
своите връстници, те се приспособяваха към новата реалност
на равноправие в живота им и започваха да се сприятеляват с
хората около тях като с равни.
Нямах нито парите, нито намерението да ги пращам в такъв
тип частни училища, каквито посещаваха в Ню Йорк. Общата
цена на тяхното обучение от предната година възлизаше на
петдесет и шест хиляди долара. Ако бях решила да потопя
децата си в реалния свят, то какво по-добро място за тази цел
от държавните училища? Лексингтън е приятно предградие
западно от Бостън с чудесна образователна система. За мен
това беше голяма радост.
С общи усилия ние бавно и нестабилно вървяхме към
самостоятелност. Имахме много да учим, но пък и не бяхме
сами. Сестра ми, брат ми и неговата съпруга непрекъснато ни
помагаха и подкрепяха. Тяхното присъствие в близост до нас ни
даваше повече смелост да поемем към нов живот. Децата
имаха до себе си своите братовчеди, а пък аз - зрели хора,
разбиращи мъчителния и труден преход, който се опитвах да
направя. Нощем ме будеха не такива притеснения, каквито
човек може лесно да сподели с дружелюбен съсед на чаша чай.
Бях избрала времето ни за бягство така, че да бъде
максимално близко до новата учебна година. Знаех, че на
децата ще им липсват старите приятели, и моето огромно
желание беше да се запознаят с нови, колкото е възможно по-
скоро. През септември записах Шин Джун в седми клас. От
всичките ми деца единствено тя беше в по-горен клас. Тъй като
бе най-голяма и най-независима от всички, аз твърдо вярвах, че
ще се справя добре и в училището, и в живота. Другите ми деца
учеха заедно в кварталното начално училище. Бебето пък
седеше у дома и ми създаваше грижи.
Учителите им почти не забелязваха някакви съществени
проблеми с приспособяването и пред очите си имах къща,
пълна с щастливи деца. Техният баща се интересуваше толкова
слабо от живота им в Ню Йорк, че за мен не беше никаква
изненада, загдето изпитваха само облекчение от факта, че той,
както и насилието, което носеше, вече не присъстват в живота
им в Масачузетс. Шин Джун свиреше на флейта в местен духов
състав. Шин Джил лесно се сприятеляваше, но беше много
чувствителен към всякакъв вид порицание, било то от мен, или
от учителите. Класната му ръководителка ми разказа как
веднъж го забелязала, че плаче и го извела в коридора, за да го
попита какво има.
— Каза ми, че преди е живял в голямо имение — съобщи ми тя.
— Вече е в по-отворени, по-тривиални среди и няма чак толкова
интересни неща, с които да се занимава. Липсват му
приятелите. Попитах го за татко му. Каза ми, че от време на
време му липсва, но че татко му бил пияница, който много
крещял.
Няма нищо изненадващо, че финансовият натиск беше
първата насилствена мярка, която семейство Муун приложиха,
за да ни принудят да се върнем в „Ийст Гардън”.
Спестяванията, които имах, бяха похарчени за храна и основни
потребности. Чекът ми за заплата от Манхатън сентър беше
изключително важен за покриването на ипотеката. Моите
адвокати бяха получили уверения от страна на юридическите
представители на Хио Джин, че такива чекове ще ми бъдат
издавани и занапред, докато не стигнем по съдебен ред до
временно споразумение за издръжка на децата.
Да, но не стана така. Адвокатите ми подадоха молба до съда
за осигуряване на детска издръжка. „По всичко личи, че ще
бъде спрян чекът за заплата на госпожица Муун, вероятно като
опит да бъде принудена да се върне в една арогантна и
унизителна връзка”, писаха моите адвокати до представители
на църквата. „Решението да потърси сигурност от една
потресающо опасна връзка не е дошло никак бързо и
лекомислено. Веднъж взела това решение обаче, тя няма
абсолютно никакво намерение да се връща, независимо от
всички обстоятелства.”
С помощта на брат си и сестра си аз бях наела „Чоут, Хол и
Стюарт”, една от най-добрите бостънски фирми да ме
представляват в онова, което според личните ми очаквания
щеше да бъде безкрайно бракоразводно дело. Знаехме, че ще
ми трябват най-добрите адвокати в града, ако мислех да се
изправям срещу фамилията Муун. Подобно на толкова други
жени, изправени пред развод, аз също нямах представа как
точно ще успея да платя на адвокатите си. В едно проучване от
1989, по повод неравнопоставеното положение на мъжете и
жените в съдебните зали, се правеше заключението, че „е
твърде недостатъчна правната помощ за жените със средни
доходи, често пъти заради това, че съдиите пропускат да
отсъждат такси за адвокатски хонорари, и то най-вече в хода на
съдебната процедура”.
Моите главни съдебни защитници бяха изключителният
бостънски интелектуалец Уелд С. Хеншоу и неговата веща и
много съпричастна сътрудничка Ейлса Де Прада Дейтмайер. Те
бяха убедени, че съдът ще разпореди моите съдебни разходи
да бъдат заплатени от Хио Джин. Колкото и да беше опитен,
Уелд си призна, че никога не е попадал на такъв бракоразводен
случай като моя. Хио Джин Муун не беше типичен подсъдим -
нямаше да бъде никак лесно да се определи реалната стойност
на неговото недвижимо имущество.
Хио Джин беше наел юридически фирми от Ню Йорк и
Масачузетс, сред които и манхатънската фирма на Леви,
Гутман, Голдбърг и Каплан. Гутман беше Джеремая С. Гутман,
бившият ръководител на Съюза за граждански права в Ню
Йорк, човекът, който беше поел защитата на Сан Юн Муун,
когато през 1982 го обвиниха в данъчна измама.
Нашето дело се възложи на масачузетския граждански съдия
Едуард Гинсбърг. Той бе безпристрастен джентълмен, близо до
пенсиониране, който се разпореждаше в своята гражданска
съдебна зала в Конкърд със строг, но простосърдечен маниер.
В известен смисъл съдия Гинсбърг бе особняк и в летните утра
не беше никак трудно да го забележиш, когато пристигаше на
работа. Той бе човекът, облечен в син костюм на райе, водещ
на каишка пухкав бял пудел. Неговото кученце, Пъмпкин, го
придружаваше до съда всеки ден.
Тъкмо бях апелирала към съда да изиска от Хио Джин
финансова помощ за децата си, и семейство Муун решиха да се
свържат директно с мен. Парите бяха сериозен мотив. Ин Джин
ми изпрати писмо чрез моите адвокати, в което ме убеждаваше
да се откажа от съдебните процедури и да се върна. Вътре
имаше приложена и аудиокасета със запис от госпожа Муун,
която отправяше същата молба.
Беше действително стряскащо да чуя гласа на госпожа Муун
в новата ми обстановка на живот. Трудно успяваше да прикрива
гнева си, но полагаше старание да говори със загрижен глас и
да се прави на разстроена от моето заминаване. Съвършеното
семейство трябваше да бъде непокътнато. В подтекст, както
винаги, се намекваше, че вината е моя.
— Нансук, твоето поведение е неприемливо за всички, които
те обичат.
Предричаше ми, че в бъдеще ще бъда сурово осъдена от
много хора, и настояваше да се върна... „непроменена”.
Останах поразена, както винаги, колко избирателно умеят да
подхождат членовете на семейство Муун, когато се позовават
на учението за „Божествения принцип”. Никой друг освен мен не
беше живял по-открито с проповядваната в него вяра в
опрощението. Та нима не бях простила на Хио Джин, когато ме
изостави заради друга жена едва няколко седмици след нашата
сватба? Не простих ли на Хио Джин, когато ми донесе
венерически херпес? Не му ли простих, когато тръгна по
проститутки? Не му ли простих, когато пропиля стотици хиляди
долари, предназначени за бъдещето на нашите деца? Не му ли
прощавах, когато ме биеше и плюеше върху мен? Не му ли бях
простила, че изостави и мен, и децата ми, отдавайки живота си
на наркотиците и алкохола? Не му ли простих за това, че се
хвана с любовница точно в деня, когато се прибрах от
болницата с нашия новороден син?
Не аз бях човекът, който не умееше да преценява
последствията от своите действия. Аз живях цели
четиринадесет години, съпротивлявайки се да приема мисълта,
че бих могла да напусна Хио Джин, че бих могла да потърся
правото си на живот, освободен от страх и насилие. Не бях
напуснала „Ийст Гардън” прибързано и необмислено. Борех се с
всичките си сили за спасението на моя брак. Дали изобщо
някога са се замисляли членовете на семейство Муун, че
вината може и да е в тях, не в мен?
Писмото на Ин Джин беше доста сходно със записа на
госпожа Муун по своя осъдителен тон. Тя изразяваше
съчувствие към положението ми, но пък се надсмиваше над
опитите ми да искам ограничителен режим срещу Хио Джин -
човекът, който ме биеше, унижаваше и заплашваше цели
четиринадесет години. Упрекваше ме, че в молбата за
ограничителен режим преувеличавам, твърдейки, че се боя за
живота си. Но по всичко личеше, че в основата лежеше
стремежът й да ме убеди да се откажа от използването на
съдебната система срещу семейство Муун.
Намекваше ми, че не било никак трудно да се припишат
злонамерени мотиви на моето решение да напусна. „Някои хора
дори отбелязаха, че си напуснала съпруга си след всичките
тези години само защото той е загубил своята работа и
авторитета си в семейството”, пишеше тя. Могла съм да убедя
семейството в своята добронамереност, ако се върна и помогна
на Хио Джин да осъзнае и преодолее своята зависимост от
алкохола и наркотиците. „Ти причиняваш болка на всички, които
те обичат, като използваш съдебната система, за да получиш
онова, което желаеш”, обясняваше тя, описвайки системата
като „сатанинска”, а крайният резултат като източник на вреда
за всички. Членовете на семейство Муун не можеха да
разберат, че аз вече бях понесла достатъчно болки и вреди. Не
желаех помирение - единственото ми желание беше да се
освободя от насилията на един жесток съпруг и от примката на
една религия, която вече бе погубила двадесет и девет години
от живота ми. Никога не съм усещала по-силно Божието
присъствие в живота си, отколкото в момента, когато реших да
избягам от „Ийст Гардън”. Само Той бе вдигнал покривалото от
очите ми. За първи път в живота си виждах ясно. Не исках да се
връщам за нищо на света.
На 25 октомври съдът постанови Хио Джин да изплаща
месечна издръжка на децата и назначи сътрудник от
социалната служба, Мери Лу Кауфман, която да следи дали
посещенията при баща им ще носят максимална полза за
децата. Не исках да лишавам децата нито от татко им, нито от
техните баба и дядо. Колкото и да беше конфликтна нашата
връзка, за себе си бях убедена, че децата заслужават да имат
двама родители, както и баба и дядо от две страни. Знаех, че
Хио Джин обича децата ни, доколкото може да обича човек като
него, погълнат единствено от себе си и своите страсти. Въпреки
това обаче най-настоятелно помолих госпожа Кауфман да не
дава разрешение за такива посещения, докато децата не
привикнат с новата среда и докато не се появят видими
доказателства, че Хио Джин е престанал да злоупотребява с
наркотици и алкохол.
Особено твърдо държах на свидетелствата за неговото
отрезвяване. Хио Джин се гордееше със способността си да
заобикаля закона. Веднъж беше дал проба от урината на Шин
Джин, вместо от своята собствена, при един наркотест, който
му беше наложен по обвинение за шофиране в нетрезво
състояние в Ню Йорк. За мен освен това беше много
показателен фактът, че Хио Джин нито веднъж не бе поискал
дори само да види децата, откакто подадох молба за парична
издръжка.
В два поредни дни през ноември, в продължение на повече
от четири часа, госпожа Кауфман разговаря с Хио Джин в
кабинета си. В своя доклад за пред съда тя отбеляза, че Хио
Джин е бил особено възбуден и неспокоен. Устните му били
пресъхнали и дишал учестено. Според нейните подозрения той
е бил под силното въздействие на кокаин. Думите му били
изпъстрени с вулгарности. Обяснявал й, че зад цялата тази
бракоразводна акция стоели моите собствени родители, че
майка ми се била провъзгласила за Месията и че те двамата
имали намерението да използват всички пари, които успея да
получа при развода, за да създадат своя собствена църква в
Корея. Довел със себе си и моя чичо Сун Ю, за да подкрепи
шантавата му теория. Сун, който някога беше съдействал за
присъединяването на майка ми към църквата, я злепоставил и
застанал на тяхна страна, за да се издигне в очите на
фамилията Муун.
Хио Джин настоявал пред госпожа Кауфман, че винаги е бил
грижовен и всеотдаен баща, но не знаел с точност възрастта на
децата си, нито пък в кои класове учат. Под държал също
теорията, че ако децата не се надпреварвали да го виждат, то е
само защото аз съм била заразила съзнанието им с клевети
срещу него. Останал потресен и възмутен, когато чул, че Шин
Джил не поискал снимка на татко си, а на една от играчките си.
В своя доклад от началото на декември тя стига до
заключението, че не бива да бъдат допускани срещи между Хио
Джин и децата, докато той не покаже, че се е освободил от
зависимостта си към наркотиците и алкохола поне в
продължение на двумесечен период.
Аз и децата се заехме с подготовката за нашата първа
Коледа в новия ни дом. Очаквахме да дойдат родителите ми от
Корея. След толкова много години отново щяхме да бъдем
всички заедно. С нашето повторно обединяване щяхме да
отпразнуваме също така и нашата свобода. Украсихме дома с
рисунките на децата от училище и с една почти двуметрова
коледна елха.
В съботата преди Коледа отидох да отворя на пощальона,
който чукаше на входната врата. Сърцето ми подскочи, когато
поех колетната пратка и видях върху нея познатия адрес на
подателя. Хио Джин ни беше открил. Опитах се да скрия
безпокойството си от моите родители и от децата, но откакто
напуснахме покоите на Муун, вече не бях така опитна в
прикриването на чувствата си. В колета имаше няколко малки
коледни подаръчета за децата и една картичка за мен,
надписана на корейски. В нея Хио Джин обръщаше внимание на
разкритията, които бях направила в съдебните документи по
отношение на неговата наркозависимост, и ми задаваше
въпроса как ли ще се почувствам, ако пред света бъде показана
моята собствена „голота”. Това беше скрита заплаха, че ще
покаже видеокасетката, на която някога ме бе снимал чисто
гола.
Забелязвайки моята тъга и угриженост, баща ми се опита да
ме утеши:
— Не му позволявай да ти влияе — посъветва ме татко — Ако
си потисната и угнетена, това значи, че е постигнал целта си да
ти причини болка.
И беше съвсем прав. В крайна сметка аз просто следвах
изискванията на закона. Писмото му беше само едно престъпно
погазване на ограничителния режим, който му забраняваше да
осъществява контакти с мен. Синът на Сан Юн Муун все още си
въобразяваше, че стои над закона. Съобщих за тази заплаха на
полицията. Хио Джин беше обвинен в престъпно деяние.
Посредством моите адвокати Хио Джин пращаше писма и на
децата, в които им обясняваше колко ги обича и колко много
иска да ги вади. Не успяваше обаче да си спести критиките по
мой адрес. В писмото си до Шин Джун беше написал:
„Естествено, че понякога изпитвам гняв към майка ти, но искам
да й простя. Има много неща за майка ти, които не са ти
известни, но това не е толкова важно. И знаеш ли защо?
Защото искам да бъдеш човек, способен да обича, да обича
някого за цял живот, а не да изоставяш обичания от теб човек, а
също така и да се научиш да прощаваш на обичаните от теб
хора, когато те се изправят пред трудностите на живота,
каквито неизбежно застягат всеки човек.”
На Шин Ок бе написал, че знае колко много го обича. „Ако
нямаше кой да ти говори, че татко е толкова лош, аз съм
сигурен, че ти за миг дори не би помислила подобно нещо сама.
Но знаеш ли какво? Даже и да си помислиш, че татко е лош, аз
пак няма да ти се разсърдя, защото никога повече няма да бъда
такъв.”
На всички деца беше дал обещание, че скоро пак ще им
пише, но така и никога повече не го направи.
През 1996 Хио Джин отново се срещна с госпожа Кауфман,
за да преценят доколко би било разумно да му се даде
разрешение за срещи с децата. Показал се ужасно оскърбен, че
са му наложили такава продължителна възбрана да се вижда с
тях. Говорил и за начина, по който ще се помъчи да ми отмъсти
в съдебната зала. Казал й, че ще наеме „една фирма на
адвокати-главорези от Ню Йорк”, които ще ме унищожат
финансово. Обяснил също, че посещавал срещите на
терапевтичното сдружение „Анонимните алкохолици” и вече се
бил ангажирал да води трезвен живот.
Същата пролет госпожа Кауфман даде разрешение за срещи
с децата в присъствието на надзорник. Хио Джин успя да види
децата си само два пъти, след което мъжът, който настояваше,
че се е променил завинаги, взе, че се провали на един
наркотест. Срещите бяха преустановени до момента, в който
Хио Джин успее достатъчно убедително да докаже според
изискванията на съда, че е приключил с наркотиците и
алкохола. Този ден обаче така и не е дошъл.
Въпреки всичките му критики към наложената възбрана за
срещи с децата, Хио Джин така и не правеше никакви опити да
поддържа връзка с тях. Съдът го насърчаваше да използва
контакта чрез писма, които се връчваха на моите адвокати, но
той не им писа повече. Не им изпращаше нито картички, нито
подаръци за рождените дни и за Коледните празници. Не се
интересуваше как се справят в училище.
Колкото и да са тежки и неприятни спомените им от техния
баща, за децата ми е доста болезнено усещането, че са
напълно изоставени и пренебрегнати от него. Шин Джил,
любимият син, който сега живее от моите скромни доходи,
особено болезнено си спомня как баща му го глезеше из
огромни видеоцентрове и му купуваш скъпи играчки. Шин Хун,
бебето, което никога не се запозна с баща си, все се чуди къде
е той. Когато го водя в детската градина, той често ме пита:
— Кога и мен ще ме вземе татко ми както другите деца?
Разводът винаги е тежко преживяване за децата, но Хио
Джин Муун, човекът, който твърди, че е част от Съвършеното
семейство - олицетворението на традиционните морални
ценности, го направи далеч по-тежко преживяване за нашите
деца, отколкото трябваше да бъде.
Семейство Муун не плащаха редовно определената от съда
детска издръжка. А когато все пак го правеха, чековете винаги
пристигаха със закъснение, и то задължително след
напомнителни писма от страна на моите адвокати, които ми
изпращаха такива сметки за отработени часове, каквито едва
ли някога щях да имам възможността да платя. Веднъж
трябваше да продам някои от бижутата си, за да платя поне
текущите разходи за месеца. Според изложената от Хио Джин
теза, той не бил в състояние да ми заплати разходите по
делото, тъй като не разполагал с източник на лични доходи.
Беше уволнен от Манхатън сентър и изолиран от
попечителството на семейство Муун. Очакваше от съда да му
повярват, че синът на един от най-богатите хора в света живее в
оскъдица.
Съдия Гинсбърг обаче не се хващаше на подобни измислици.
Разграничението между капиталите на Обединителната църква,
парите на семейство Муун и средствата на Хио Джин Муун беше
съвсем фиктивно. Хио Джин имаше достъп до неограничени
средства, въпреки че декларираше само незначителни
имуществени притежания и скромни доходи. По отношение на
жилищни условия, възможности за далечни пътувания,
автомобили, частни училища и прислуга той и неговите братя и
сестри живееха без каквито и да било финансови ограничения.
За да си позволи Хио Джин да твърди, че не разполага с пари,
защото бил безработен, това означаваше да отрича факта, че
работното му място в Манхатън сентър студиос е точно толкова
свързано с баща му, колкото и всичките му останали житейски
облаги. Именно баща му беше този, който му осигуряваше
жилище, прехрана и работно място. Вън от Обединителната
църква необразованият Хио Джин Муун ставаше негоден за
работа. Смешно беше да се твърди, че всичките му
имуществени притежания, които според твърденията му били
незначителни, са придобити по какъвто и да било друг начин,
освен чрез щедростта на Сан Юн Муун.
За да поддържа измислицата, че Хио Джин живее в
оскъдица, човек трябваше да пренебрегне факта, че всички
негови доходи водеха към един и същи източник: Сан Юн Муун.
Когато забеляза представителните костюми, в които „са
облечени цялата армия адвокати от Бостън и Ню Йорк, които
придружаваха Хио Джин в съда, съдия Гинсбърг му издаде
нареждане да заплати хонорарите на моите адвокати или да
бъде арестуван за незачитане на съда.
Семейство Муун обаче така и не платиха. Същото лято Сан
Юн Муун спонсорираше международна конференция във
Вашингтон, Колумбийски окръг, на която се обсъждаха начини
за възстановяване на традиционните семейни ценности.
Иронията в случая беше почти невероятна. Хио Джин Муун бе
лишен от възможността да посети двудневния симпозиум в
централната палата на Националния строителен музей, за да
чуе как такива говорители като бившите президенти Джералд
Форд и Джордж Буш, бившия британски министър-председател
Едуард Хийт, бившия президент на Коста Рика и Нобелов
лауреат за мир Оскар Ариас, както и кандидата на
републиканците за президент Джак Кемп държат речи за
разрушаването на семейните ценности в световен мащаб.
Синът на Сан Юн Муун гниеше в затворническа килия в
Масачузетс, където го изпрати съдия Гинсбърг заради
незачитане на нареждането да заплати моите съдебни разходи.
Той престоя там три месеца и успя да получи освобождаване
едва след като официално се регистрира в щата Ню Йорк, че се
намира в състояние на банкрут и пълна несъстоятелност, за да
докаже, че не разполага с никакви финансови средства.
Парите се превърнаха в постоянен източник на тревоги и
безпокойства за мен. Ами ако семейство Муун не ми изпратят
чека? Ами ако на моите адвокати им омръзне да чакат
хонорарите си? Как щях да се грижа за децата си? Имах само
полувисше образование по история на изкуството. С тази
подготовка можех само да си предложа услугите като
екскурзовод в Бостънския музей за изящни изкуства. С тяхната
заплата нямаше да мога да покрия дори само зъболекарските
разходи за децата. В цялото си отчаяние аз подадох молба за
продавачка в универсалния магазин „Мейси” към местния
търговски център. Завърших подготвителен курс за целта, като
бях помолила сестра ми и Маделин да гледат бебето. Маделин
напусна църквата един месец след мен и се бе пренесла да
живее недалеч от нас. Нямаше да се справя през първата
година от моята свобода, ако не бяха тя и сестра ми, и брат ми.
Едва когато завърших курса, разбрах, че в „Мейси” искат да
работя и през уикендите? Но как бих могла? Кой щеше да се
грижи за децата? Върнах се вкъщи напълно покрусена.
Всяка независимост си има своя цена. Трябваше да уредя
бракоразводното дело и да продължа нататък с моя живот.
Нужно ми беше допълнително образование, ако исках да
намеря работа, която да ми позволи да осигурявам за децата си
облагите, които заслужаваха облагите, които братовчедите им
от „Ийст Гардън” приемаха за нещо логично и закономерно.
Чрез адвокатите си дадох предложение за бракоразводно
обезпечаване, което завинаги да прекъсне връзките ми със
семейството на Сан Юн Муун. Подадох молба за създаването
на парични фондове под попечителство за нуждите на мен и
децата ми, от които да черпя средства за покриването на
разходите по здравното осигуряване, образованието,
облеклото, жилището и всички останали нужди. Нямаше да се
налагат изплащания на издръжки нито за съпругата, нито за
децата. Щях сама да покрия собствените си съдебни разходи.
Адвокатите ми обобщиха същността на това мое желание в
следното предложение: „Идеята за подобен попечителски фонд
ще предотврати всякаква възможност за евентуално
разхищение на тези парични средства, чрез което ще се
постигне трайно и окончателно уреждане на проблема с
обезпечаването без никакви бъдещи рискове.”
Сан Юн Муун отказа. Той категорично продължаваше да
твърди, че финансовото положение на Хио Джин е независимо
от неговото. Не желаеше да поема никаква отговорност за
бъдещото благосъстояние на своите внуци. Редом с това
семейство Муун настояваха условията на всяко бракоразводно
споразумение да имат поверителен характер. Те искаха да
престана да говоря. Аз обаче отхвърлих всякакви настоявания
за поверителност.
В писмено показание, дадено под клетва и регистрирано в
съда през юли 1997, Сан Юн Муун дава ясен израз на своята
позиция:
„Когато моят син, Хио Джин Муун, беше изолиран от
финансовото попечителство на Съвършеното семейство и
освободен от положението си на служител, ръководител и
директор на Манхатън сентър студио, а впоследствие и лишен
от правомощията да получава помощ за инвалидност от
Манхатън сентър в качеството си на временно нетрудоспособен
служител, моята загриженост и обич към неговите пет деца и
мои внуци ме накараха да проявя съчувствие и да изплатя част
от материалната издръжка, определена със заповед на съда от
Масачузетс, на когото бяха възложени пълномощията за
уреждане на спора между моя син и неговата съпруга.
Синът ми Хио Джин Муун никога не е притежавал и
продължава да не притежава влияние над личната ми преценка
дали да заплатя наложената сума за съответния период и дали
и занапред да продължавам ежемесечно да извършвам това.
Тези плащания остават плод на добрата ми воля, стига да има
от какво да бъде подхранвана тя.
Преговорите между двете страни се провалиха и до мен вече
достига информацията, че моята снаха полага усилия да върне
сина ми обратно в затвора, въпреки факта, че той не разполага
със средства и доходи по-високи от 3500 долара брутна
месечна заплата, получавана от повторното му назначаване в
Манхатън сентър студио. Това ме принуждава да преосмисля
досега възприеманата от мен позиция.”
Съвсем недвусмислено се намекваше, че ако не приема
наложените от семейство Муун условия, ще ми бъде прекратено
изплащането на детските издръжки. Преподобният Муун плати
50 000 долара за покриване на моите съдебни разходи, най-
вече за да спаси сина си от затвора, а не от някакъв особен
респект към съда, който издаде нареждането за изплащане на
тези сметки.
„Радостен съм, че Хио Джин Муун отново е в достатъчно
добро здравословно състояние, че да се върне към своята
деятелност като производител на музикални записи, и се
надявам, че ще успее трайно да поддържа своята творческа
нагласа и съзидателна активност, за да си осигурява
достатъчно лични приходи, защото това пък ще ми позволи да
прекратя финансовата поддръжка, която редовно му осигурявах
още от датата, когато му бе преустановено изплащането на
каквито и да било трудови доходи”, беше заявил Преподобният
Муун, пренебрегвайки за пореден път факта, че ако за Хио
Джин изобщо съществуваше някакво работно място, то беше
само благодарение на баща му, който създаде тази длъжност
специално за него.
Нашият развод доведе до издаването на толкова много
книжа, че от тях се получаваше солидна купчина от юридически
документи с близо половин метър височина. Отделно, че се
проточваше вече цели две години и половина. Сан Юн Муун
прояви много по-голямо желание да плаща стотици хиляди
долари на адвокати, отколкото да осигури бъдещата финансова
обезпеченост на своите внуци. Излишно е да коментирам
повече понятията за семейни ценности.
През декември 1997 приех да ми бъде изплатена наведнъж
една солидна сума, както и да бъдат продължени ежемесечните
издръжки на децата. Знаех, че ако останем на месечни
плащания, винаги ще трябва да разчитаме на благодеянията на
семейство Муун. Сан Юн Муун можеше по всяко време да
отреже изплащането на парите, стига само веднъж да се стигне
до приключването на съдебния спор. Не можех и да си
представя по-подходящ човек за „татко-мошеник” от Хио Джин
Муун.
Въпреки това обаче имах желанието да се сложи край на
всичко това. Вече нямах сили. Моите адвокати водиха сериозна
борба и постигнаха възможно най-доброто в моя защита. Тях не
можех да ги упреквам за нищо. Колко други жени от проточени
бракоразводни битки се чувстват точно така, както се чувствах
аз: печели човекът с огромните финансови ресурси. Нямаше
издръжка за съпругата, нямаше компенсация за
четиринадесетте пропилени години от живота ми. Нямаше
попечителски фонд, който да осигури един ден децата ми да
имат достъп до виеше образование. Както бяха съобщили
адвокатите на Хио Джин Муун на моите адвокати, ако децата
имат нужда от пари за обучение, ще трябва да отидат лично до
Сан Юн Муун и да помолят своя дядо.
Не се възпротивих на искането да бъдат разрешени
посещения на Сан Юн Муун и Хак Я Хан Муун в присъствието на
съдебен наблюдател, но не вярвах в искреността на тяхното
искане. За тези две години и половина, които изминаха, откакто
бяхме избягали от „Ийст Гардън”, те нито веднъж не се обадиха
на внуците си, нито пък им писаха. Не си спомниха за тях дори
на Коледа и на рождените им дни. Проявиха към тях същото
безразличие, каквото беше показал и собственият им син.
През една мразовита, слънчева декемврийска сутрин, в 9.15
часа, аз се изправих срещу Хио Джин Муун в малката съдебна
зала в Конкорд, Масачузетс. Когато съдия Едуард Гинсбърг ме
попита дали е безнадеждно състоянието на нашия брак, аз
отвърнах:
— Да, ваше благородие.
Хио Джин смънка едно непочтително „да” на същия въпрос.
Съдия Гинсбърг ни напомни, както на всички други развеждащи
се двойки, че браковете приключват, но не и родителските
задължения. Той съобщи, че удовлетворява молбата ми да
бъде законно възстановено моминското ми име и с едно
чукване на съдийската писалка най-сетне приключи моят
кошмар - бракът ми с пропадналия син на един лъжлив месия.
Победата всъщност не беше на ничия страна. Нито на моя.
Нито на Хио Джин. Нито пък на страна на децата. Единствено
Сан Юн Муун постигна онова, към което се стремеше още от
самото начало. Аз и децата ми успяхме да се изплъзнем от
ръцете на Обединителната църква, но бяхме обречени да
останем под сянката на фамилията Муун.
 Епилог
Месията е на седемдесет и осем години. Независимо от
всичките му претенции, че притежава божествен произход,
даже и Сан Юн Муун няма да живее вечно. Голяма е
вероятността, когато умре да си отнесе Обединителната църква
в гроба.
Преподобният Муун не е правил никакви конкретни планове
за свой бъдещ наследник и приемник. Да се заеме с такава
задача би означавало да отстъпи част от властта си още докато
е жив, а подобна възможност е немислима за човек, който е
свикнал да бъде централната фигура в една строго
контролирана вселена. Обединителната църква е класически
пример за онова, което психолозите наричат „култ към
личността”.
Фактът, че той не успя да избере и подготви свой приемник,
ще се превърне в почти сигурно условие за вътрешносемейни
кръвопролития след смъртта му. Неговите синове и без това
вече враждуват кой да застане начело на огромната му
бизнесимперия. Когато Обединителната църква се превърне в
торба за късмети, това неминуемо ще изостри тази борба.
Лидерството, естествено, по право се полага на най-, големия
син, но като се имат предвид трайните проблеми на Хио Джин с
алкохола и наркотиците, неговите братя вече правят хитри
маневри, за да заемат мястото му. Даже Ин Джин, която в
качеството си на жена няма никакви шансове да наследи баща
си, отчаяно се опитва да спаси кандидатурата на Хио Джин. Тя
отдавна е хвърлила жребия си на негова страна. Рухне ли той,
тя и Джин Сунг Пак рухват заедно с него.
Когато в последно време Хио Джин повдига този проблем,
Преподобният Муун намира начини да му загатне, че
Съвършената майка ще управлява след неговото възнасяне на
небето. Никой от църквата обаче не вярва сериозно, че Хак Я
Хан е достатъчно способна или пък дори склонна да поеме
нещо повече от символична роля на кормилото на
Обединителната църква.
Месец преди да напусна „Ийст Гардън”, двете с госпожа Муун
разговаряхме за бъдещето на Обединителната църква. Аз
настоятелно я умолявах да не предава ръководството в ръцете
 у
на Хио Джин. Не можех и да си представя по-неподходяща
личност, която да оглавява едно, поне привидно, религиозно
дело. Тя доста неохотно се съгласи, че на Сан Юн Муун навярно
ще му се наложи да се спре върху друг свой син, който да поеме
водителството на Обединителната църква. Знаех, че тази
възможност я натъжава. Именно раждането на Хио Джин, тъй
като първото й дете е било дъщеря, окончателно я утвърждава
като Съвършената майка. Нейната съдба явно е била пряко
свързана с неговата.
Голямото зло в самата сърцевина на Обединителната църква
е тъкмо в лицемерието и подлостите на семейство Муун - едно
семейство, което има прекалено човешки и невероятно тежки
недъзи. Да се поддържа митът, че членовете на фамилията
Муун са духовно недостижими, пред идеалистично настроените
млади хора, които църквата привлича, е нагла и безсрамна
лъжа. Недостатъците на Хио Джин може и да са по-очебийни,
но няма човек от второто поколение Муун, на когото може
справедливо да бъде дадено определението „благочестив”.
Сан Юн Муун сам написа епитафията на Обединителната
църква в една своя проповед от 1984 по повод моралното и
духовно падение на Съединените Щати. „Содом и Гомор бяха
изпепелени от Божия гняв заради липсата па морал и заради
страстта към разкош. С Рим се случи същото. Той не рухна под
натиска на външно нашествие, а под тежестта на собственото
си вътрешно разложение.”
Обединителната църква все още твърди, че има милиони
членове по цял свят. Друг е въпросът каква част от тези хора са
активни източници на печалби и участници в църковните афери.
За разлика от другите религии Обединителната църква има
незначителен брой богослужебни обекти, където човек може да
присъства на религиозна служба или проповед. В някои градове
има нейни църкви, в други - не.
В началото на 90-те, през периода на катастрофалния
експеримент на Муун, наречен „домашна църква”, бяха
затворени дори вратите на голяма част от църковните центрове
за обучение. В отговор на отрицателните реакции от страна на
пресата и обществото спрямо масовите агитационни проповеди
на мунистите, преподобният Муун върна членовете по домовете
им, за да печелят привърженици сред своите роднини и съседи.
Такава децентрализация обаче отслаби контрола, който
Преподобният поддържаше над своето паство. Много от
членовете, заставайки отново под въздействието на широкия
свят и на критиките от страна на близките им срещу Сан Юн
Муун, просто се разпръснаха и повече не се върнаха.
В резултат на този провал Преподобният Муун прегрупира
редиците на църковните водачи. През последните няколко
години те дирижираха една забележително успешна кампания,
чиято цел е спечелването на авторитет и добиването на
политическо влияние. Както обикновено обаче, успехът им се
дължи на измамни средства. Обединителната църква създаде
десетки граждански организации по целия свят, посветени на
правата на жените, световния мир и семейните ценности, които
завладяха забележителни пространства сред утвърдените
среди на обществото. Нито една от тези организации не
огласява връзката си със Сан Юн Муун или Обединителната
църква. Федерация на жените за световен мир, Семейна
федерация за световен мир, Международен културен фонд,
Всемирна професорска академия на мира, Вашингтонски
институт за ценностите в националната политика,
Консултативни срещи за мир в целия свят, Американски
конституционен комитет и десетки други организации се
представят за несектантски, нерелигиозни организации. Всички
те са финансирани от Сан Юн Муун.
През март 1994 например Федерацията на жените за
световен мир стана спонсор на „Програма за утвърждаване на
мира и разбирателството” на територията на Държавния
Университет в Ню Йорк. Хюн Джин Муун, двадесет и пет
годишният син на преподобния Муун, откри това събитие с
изявлението, че Сан Юн Муун е стигнал до ново, божествено
прозрение за Америка. Организацията бе издействала
приветствено писмо от Сандра Галеф, местната
представителка на щатската законодателна комисия. Нея обаче
така и никой не я беше уведомил, че тази група е свързана със
Сан Юн Муун.
— Никога не съм била поддръжничка на Обединителната
църква — каза впоследствие разгневената представителка пред
„Ню Йорк Таймс”. — Винаги съм мислила, че те са само една
секта, която съсипва семейства. Ако човекът, който ме посети в
офиса ми с молба за писмо, честно и почтено ме беше
уведомил що за организация е това, никога нямаше да им го
дам. По същество това си беше една чиста измама.
Същия месец филиалът на Федерацията на жените за
световен мир в Торонто заедно с местния клон на
Университетската асоциация за разследване на Принципа
спонсорираха програма за борба срещу СПИН, насочена към
тинейджърите и проведена в нюйоркската градска библиотека.
Водещият на промоцията призова родителите да запишат
децата си в тази програма, за да бъдат сигурни, че те ще
„изберат живот без болести и дрога”. Никъде не беше дори
споменато името на Обединителната църква или Сан Юн Муун.
Случвало се е някои от най-големите знаменитости на
Съединените Щати да са били подмамвани от фантастично
високите хонорари за активно участие в тези програми, без
изобщо да са имали представа за връзката им с мунистите.
Бившият президент Джералд Форд, телевизионната водеща
Барбара Уолтърс, актьорът Кристофър Рийв, първата
американска космонавтка Сали Райд, лидерката на
Движението за граждански права Корета Скот Кинг, както и
комикът Бил Козби са все хора, говорили по церемонии и
мероприятия, спонсорирани от Федерацията на жените за
световен мир.
Може би най-тежката вина и отговорност носят бившият
президент Джордж Буш и неговата съпруга Барбара Буш. За тях
е добре известна връзката между Преподобния Муун и тези
групировки, но въпреки това сведенията сочат, че през 1995 са
получили повече от един милион долара, за да се изправят и да
говорят пред шест обществени събирания в Япония,
спонсорирани от Федерацията на жените за световен мир.
Бившият президент трудно може да бъде определен като
наивник. В една своя реч в Буенос Айрес през 1996 Джордж
Буш обяви Сан Юн Муун за „пророк”. Той със сигурност си е
давал сметка, че по такъв начин легитимира дейността на
човек, използващ лъжи и манипулации, за да вербува евтина
работна сила, чрез която да финансира свръхразточителния си
начин на живот. На президента Буш беше платено, за да
присъства заедно с Преподобния Муун и на едно тържество в
Буенос Айрес, където заедно да положат началото на „Templos
del Mundo”, или „Световния Таймс” - седмичен таблоид от
осемдесет страници, издаван на испански език и
разпространяван в седемнадесет страни в Южна Америка.
Всяка снимка на Преподобния Муун със световен
политически лидер увеличава неговия престиж. Именно кадри,
представящи Сан Юн Муун като интернационален религиозен
водач, стават причина такива политици като аржентинския
президент Карлос Саул Менем да се срещат лично с него,
въпреки че в тази страна той едва ли има повече от няколко
хиляди последователи.
Когато не успява да постигне желаното влияние чрез своите
политически връзки, Преподобният Муун го постига чрез
финансовите си инвестиции в недвижими имоти, банково дело и
медийно производство. Само в Латинска Америка тези
вложения се изчисляват на стотици милиони долари.
Утвърдените религиозни водачи в тамошния силно
католически регион проявиха, меко казано, недружелюбно
отношение към усилията на Сан Юн Муун да набира нови
членове сред тях. „Проповядващи агитатори-измамници от
такива институции като Обединителната църква накърняват
чистата вяра на християните от нашата страна, както и на
християните от всички останали страни в Латинска Америка”,
обявиха група католически епископи от Уругвай в едно свое
изявление, разпространено през 1996. „Такива организации
проповядват фундаментални човешки ценности, но всъщност
единствената им цел е да подлъгват вярващи християни да
преминават на страната на тяхното религиозно движение.”
През идните години най-голямото предизвикателство за
Обединителната църква ще бъде запазването на Япония като
финансов двигател на цялата тази машина за пари.
Десетилетия наред Япония беше най-мощният вносител на
средства за Сан Юн Муун, както и най-стабилен източник на
пари в брой. Тамошните кампании за придобиване на капитали
обаче взеха да пропадат през последните няколко години
вследствие на масовото недоволство, съдебните дела и
държавни проверки, насочени към дейността на църквата.
Църквата твърди, че в Япония има 460 000 членове, но нейните
критици заявяват, че те са не повече от 30 000, от които едва 10
000 са активни последователи.
 През 1982 Преподобният Муун създаде „Вашингтон Таймс”,
за да се противопостави на онези, които той обвинява като
представители на крайния либерализъм в американската преса,
и най-вече - на „Вашингтон Пост”. „Вашингтон Таймс
Корпорейшън” издава също така и седмично списание със
заглавие „Insight”9, създадено да преповтаря дума по дума
антикомунистическите му теории. Оказа се, че моментът беше
просто перфектно подбран - „Вашингтон Таймс” се превърна в
любимо издание на консервативния републикански президент
Роналд Рейгън. Важни длъжностни лица от обкръжението му
често пъти предаваха поверителна информация на репортерите
от вестника. И макар редакторите им да твърдят, че двете
издания нямат нищо общо с Обединителната църква, първият
редактор и издател на „Вашингтон Таймс”, Джеймс Уилан, беше
уволнен, след като отказа да се подчини на една намеса от
страна на църквата.
Със своите мраморни колони, месингови перила и плюшени
килими дирекцията на „Вашингтон Таймс” създава
впечатлението за много по-печеливша и доходна дейност,
отколкото има в действителност. Вестникът продължава да губи
пари вече шестнадесет години след отпечатването на първия
му брой. Той се субсидира от печалбите, получавани от други
капиталовложения на Преподобния Муун, и най-вече - от
„даренията” на японски членове.
На официална вечеря през 1992, в чест на десетата
годишнина от създаването на „Вашингтон Таймс”,
Преподобният Муун отбеляза, че през това първо десетилетие е
инвестирал близо един милиард долара във вестника, за да го
превърне в „инструмент за спасяване на Америка и света”. Пред
тълпата от хора, събрана в хотел „Омни Шорам” във Вашингтон,
преподобният Муун заяви, че е създал „Таймс”, защото „вярвах,
че това е волята Божия” - именно той да ръководи вестник,
чиято мисия е „да спаси света от разпадането на традиционните
ценности и да го защити от заплахата на комунизма”.
През същата тази година Преподобният Муун спаси от
банкрут университета в Бриджпорт, осигурявайки по този начин
за целите на Обединителната църква една легитимна
академична институция, чрез която да лансира кампаниите си
за спасяване на света. Всемирната професорска академия на
мира, едно от маскираните лица на мунистите, е похарчила
повече от сто милиона долара, за да спаси дейността на
университета от Кънектикът. Група, представяща се под името
Сдружение на загрижени граждани, се противопостави на
предложението на Преподобния Муун да заплати дълговете на
университета, в замяна на което да получи контролен брой
места в управителния съвет. Университетската общност обаче
реши да гласува за своето оцеляване. В крайна сметка
желанието на професорите да спасят собствените си работни
места надделя над страховете им от мунисткото въздействие
върху университетската свобода.
Членовете на управителния съвет решиха да си затворят
очите за реалния субект, който ще плати дълговете, за да бъде
спасено учебното им заведение, и сляпо приеха уверенията на
Сан Юн Муун, че самата Обединителна църква няма да има
никакви контакти с университета. През 1997 Обединителната
църква ясно демонстрира връзката си с университета в
Бриджпорт, откривайки на територията му свой пансион.
Международният пансион „Нов Рай” обслужва четиридесет и
четирима гимназисти, деца на членове на църквата. Директор
на този пансион е Хю Спърджин, който е последовател на Сан
Юн Муун от двадесет и девет години. Неговата съпруга е
президент на Федерацията на жените за световен мир, друго
маскирано лице на мунистите. Университетските помещения се
използват от гимназията за пълен набор от часове,
включително и за религиозно обучение. Учениците се хранят в
университетските трапезарии и ползуват библиотеката, но
представителите на пансиона все още твърдят, че са
независима организация и просто ползуват помещенията под
наем.
Градският съветник Уилям Финч, ръководител на
Сдружението на загрижените граждани, беше прав, когато
отбеляза пред „Ню Йорк Таймс”: „Това само показва колко
далеч е стигнала Обединителната църква в усилията си да бъде
приета от влиятелните кръгове на обществото поради простата
причина, че никой не проявява загриженост, нито пък
предпрема мерки срещу това.”
 В Япония обаче Обединителната църква предизвиква големи
безпокойства у множество хора. Хиляди от тях за завели
съдебни дела с обвинението, че са били подмамени да
предадат всичките си спестявания на членове на църквата,
които са ги лъгали с уверенията, че молитвеното
застъпничество на Сан Юн Муун е в състояние да спаси от
огньовете на пъкъла някой техен близък роднина с тежко
заболяване. Представители на правителствената Служба за
защита на потребителите в Япония съобщават, че са получили
близо двадесет хиляди оплаквания срещу Обединителната
църква за периода от 1987 насам. Църквата е похарчила вече
милиони, за да урежда такива съдебни дела, като за целта
използва и продажбата на вази, икони и картини с твърдението,
че тези предмети притежават чудотворна сила.
В Съединените Щати и Европа Обединителната църква
никога не се е ползувала с особени симпатии като религиозна
организация. Нейните капиталовложения са огромни и
средствата, които носят предприятията й, също са невероятни.
Като духовна общност обаче Обединителната църква е едно
голямо нищо. Нейните водачи твърдят, че имат 50 000 членове
в Съединените Щати, но аз бих казала, че активните й
последователи не са повече от няколко хиляди в Щатите, както
и не повече от няколкостотин в Англия. През 1995 на самия Сан
Юн Муун му беше забранено да влиза във Великобритания, тъй
като според декларацията на Министерството на вътрешните
работи, на което е възложена отговорността по имиграционните
въпроси, неговото присъствие „не влияе благоприятно върху
обществото”. Вече не е така лесно, както беше преди, да се
намират внушителни млади хора, изпълнени с желанието да
стоят по осемнадесет часа на ден и да продават евтини
дреболии по сергиите на разни фургони, за да печелят пари за
Месията.
Преподобният Муун се надяваше да си набави нови подобни
последователи сред редиците на своите отколешни вратове,
комунистите. През 1990 Обединителната църква започна
сериозна кампания за разкриване на нови капиталовложения и
вербуване на нови последователи в Съветския съюз. Сан Юн
Муун се срещна в Кремъл с президента Михаил Горбачов, като
редом с това покани и подбрана група съветски журналисти в
своя дом в Сеул, за да даде първото си интервю от десет години
насам. Същата година Бо Хи Пак, един от първите асистенти на
Муун, отведе в Москва делегация бизнесмени от Корея, Япония
и Съединените Щати, за да проучат възможностите за
инвестиции. Преди да напусне страната, Бо Хи Пак написа чек
за сто хиляди долара за една от любимите културни фондации
на Раиса Горбачова.
Начинанията на Преподобния Муун доста изостанаха след
рухването на комунизма и разпадането на Съветския съюз. Но
неуспехът на тамошния му старт бледнее по значение пред
катастрофалните му инвестиции в Китай. По съвет на Бо Хи Пак
Преподобният Муун инвестира 250 милиона долара за
построяването на автомобилен завод в южен Китай. Обещал
беше да инвестира един милиард долара в „Панда мотърс
корпорейшън”, за да подсигури страната с малки коли за
широко потребление. Преподобният Муун твърдеше, че целта
му не е да трупа печалби, а да прави инвестиции за по-бедните
нации. Но неговата загриженост за развитието на
континентален Китай бързо изчезна, когато множество
бюрократични спънки и несполучливи разчети забавиха хода на
сделката със завода. Доста скоро след това той изостави
проекта и удвои усилията си в Южна Америка, където според
църковните водачи бъдещето изглеждаше много по-
обещаващо.
Днес, докато децата ми учат в училище, аз посещавам
занятията на университета в Масачузетс. Записах се да уча
психология, тъй като бях подтикната не само от желанието да
разбера какво точно се случи в живота ми, но и да се подготвя
за професия, чрез която ще мога да оказвам помощ и на други
хора, изпаднали в състояние на емоционален срив. Бях
малтретирана жена, но бях също така и част от една култова
секта. Днес вече се опитвам да намирам обяснения за
решенията, които взимах и които пропусках да взема в течение
на цели четиринадесет години.
Опитът обаче със сигурност ме научи на едно: мозъкът е
прекалено сложно нещо. Понятия като „промиване на мозъка” и
„контрол на съзнанието” са по-удачни като политическа,
отколкото като психологическа терминология при опити за
анализ на Обединителната църква. Недостатъчни са всякакви
популярни и актуални фрази за пълното обяснение както на
притегателната сила на такива секти като мунистите. така и на
въздействието, което имат над своите последователи.
Ако живеех само с мисълта, че просто са ми промивали
мозъка, щях лесно да се спася от депресията и
самобичуването, които съпровождаха новата ми свобода. Все
още обаче не проумявам докрай как съм могла да остана
толкова време сляпа за образа на шарлатанина в лицето на Сан
Юн Муун. Моят живот беше по-различен от този на вербуваните
редови членове. Аз не бях лишавана от сън или храна, не бях
подлагана на безкрайни лекции, за да ми се втълпява едно и
също нещо часове наред, нито пък ми се наложи да скъсвам
връзки със семейството си. Просто бях родена в тази религия.
Родителите ми бяха изцяло погълнати от порядките и
убежденията на една църква, която им диктуваше къде да
живеят, с какво да се занимават и с кого да общуват. Просто не
познавах нищо друго.
Станах жертва на измама, но не се чувствам озлобена. Знам,
че съм била използвана, но това ме изпълва по-скоро с тъга,
отколкото с гняв. Мечтая да си върна годините, които изгубих
заради Сан Юн Муун. Иска ми се отново да бъда момиче. Чудя
се дали изобщо някога ще усетя какво е истинска романтична
любов, дали изобщо някога ще мога пак да се доверя на мъж
или пък на някой друг от така наречените водачи.
В много отношения аз съм просто една тридесетгодишна
жена, която сега изживява своята закъсняла младост. Редом с
петнадесетгодишната си дъщеря едва днес се уча какво точно
означава независимост, протест, модно увлечение, конфликт
между равни, лична отговорност. Понякога се огъвам под
многобройните си грижи и задължения, но не спирам да се
наслаждавам на независимостта, с която вече разполагам - да
бъда човек със свободен избор. Животът ми е в моите
собствени ръце. На този свят няма друго по-освобождаващо
чувство от това. За първи път живея с усещането за истинско
щастие. Изпълнена съм с нов прилив от енергия благодарение
на образованието, към което се стремя, и благодарение на
работата ми на доброволни начала в един приют за
малтретирани жени. С истинско удовлетворение откривам, че
имам какво да допринеса както за обществото, така и за
собствените си деца.
Една стара корейска поговорка казва: ако паднеш във
водата, упреквай себе си, не реката. За първи път тази мъдрост
добива някакъв смисъл в моя живот. Аз и единствено аз нося
отговорност за своите постъпки и решения. Ужасяващо е.
Прекарах половината си живот, отстъпвайки личното си право
на избор на „по-висшестоящ авторитет”. Щом съм решила да се
уча самостоятелно да взимам своите решения, това означава
да съм готова да приемам всички последствия - както добрите,
така и лошите.
Напоследък отделям много време, за да обясня този принцип
на моите деца. Знам, че един ден може да дойде време някое
от тях да ми каже, че иска да се върне в Обединителната
църква. Защото съм сигурна, че след време най-големият син
на Хио Джин Муун, Шин Гил, ще бъде подлаган на огромен
натиск да се върне. Върху обложката на последния диск с
неговия нов оркестър, „Апокалипсис”, Хио Джин е сложил своя
снимка с Шин Гил. Заглавието на албума е „Отстоявай любовта
си”.
Моля се, когато навършат пълнолетие, Шин Гил или някой от
неговите братя и сестри да не бъдат подмамени обратно в
„Ийст Гардън”. Поддадат ли се, това ще ме натъжи, но ще го
приема. Дотогава трябва да съм ги научила да взимат добре
обмислени, зрели решения. Надявам се, че ще съм ги научила
да не се поддават на изкушението на парите и на примамливия
призрак на властта. Надявам се дотогава да са разбрали, че
всеки трябва сам да се труди за онова, което иска в живота; че
ако не заслужим нещо със собствения си труд, тогава то не ни
принадлежи истински; че ако нещо изглежда неправдоподобно
прелестно и приятно, тогава може би наистина е точно така.
Винаги ще обичам децата си, независимо от избора, който ще
направят в живота си, точно както винаги съм обичала
родителите си, при все че скърбя за много неща, които някога
са избрали. Надявам се отношенията между мен и децата ми
винаги да бъдат достатъчно открити и почтени, че всеки да има
правото на собствени възражения, без обаче подобни
разногласия да се превръщат в повод за вражди помежду ни.
Именно това са плодовете на истинската любов, а не на сляпото
маршируване в строг ред след някакъв Месия.
Трябва да призная, че напоследък намирам определен
цинизъм в понятието „организирана религия”. Онези, които
виждат опасност само в „сектите”, пренебрегват колко
недоловима е границата между утвърдените и крайните форми
на религия. Та с какво наистина са по-различни хората, които
вярват, че Сан Юн Муун е Месията, от онези, които вярват, че
папата е непогрешим? И коя религия не твърди, че единствено
тя знае най-верния път към Рая? Множество вярвания изискват
определено въздържане от критическо мислене. Разликата,
разбира се, е в това, че узаконените религии поощряват хората
да стигнат до вярата по своя собствена воля. Няма
мошенически акции за вербуване, няма икономическа
експлоатация, нито пък насилствена изолация от останалия
свят.
Загубих упование в религиите, но не и в Бога. Продължавам
да вярвам във Всевишната сила. Убедена съм, че именно Бог
ми отвори очите и пак той ми даде не само силите да оцелея, но
и смелостта да избягам. Моят Бог е всемогъщо и всевластно
божество, което ме е дарявало с подкрепата си в най-тежките и
мъчителни изпитания от моя живот. Той ми даваше сили, когато
ме направиха дете в булчинска рокля, когато станах майка в
ученическите си години, когато бях обект на тормоз и насилие в
ролята си на съпруга. Именно Той е с мен и днес, когато
полагам усилия да възпитам децата ми в Негово име.
Вярващите хора наричат Бога с различни имена, описват го по
различни начини, но всички познаваме Неговата сила и любов.
Богът, в когото вярвам с цялата ми душа, ме е дарил с умението
да мисля - той очаква от мен да използвам този дар.
На 29 ноември 1997, на стадиона „Робърт Ф. Кенеди” във
Вашингтон, Колумбия, Сан Юн Муун организира и извърши
масова венчална церемония. Това бе само един много далечен
отглас от подобно събитие на Медисън Скуеър Гардън през
1982. За последната среща на Обединителната църква й се
наложи да обикаля за кандидати къде ли не, за да напълни
стадиона. По- голямата част от онези двадесет и осем хиляди
двойки, които се появиха, имаха вече сключен брак или пък
принадлежаха към други вероизповедания. Мнозина от тях бяха
приели безплатните билети, раздавани по универсалните
магазини на предградията и по паркингите пред
супермаркетите, за да посетят онова, което Обединителната
църква беше обявила за Световен фестивал на културата и
спорта. Примамката в случая не беше Сан Юн Муун, Месията.
Този път за стръв послужи поп певицата Уитни Хюстън. На нея
й беше предложена оферта за един милион долара, за да пее
четиридесет и пет минути. За огромно съжаление на онези,
които дойдоха да я чуят, след като научи, само дни преди
събитието, че всичко се провежда под спонсорството Сан Юн
Муун, Хюстън отмени участието си, излагайки като причина
някакво внезапно заболяване.
Тя не беше единствената знаменитост, оттеглила своя
ангажимент. Пакистанската министър-председателка Беназир
Бхуто, водачът на Християнското обединение Ралф Рийд,
Камелия Ануар Садат - дъщерята на екзекутирания египетски
президент, това са все хора, променили плановете си за
участие, след като научиха, че фестивалът е поредната
ефектна публична реклама на Сан Юн Муун.
Когато Обединителната църква си даде сметка, че няма да
може да прикрие връзката си с фестивала. Сан Юн Муун излезе
по вестниците с реклами на цяла страница, които отправяха
покана към всички семейни двойки да се присъединят към
„общоцърковното” събитие, предназначено за заздравяване на
брачните им обети и за укрепване на семейните ценности.
„Може и да ме намирате за човек, обкръжен от твърде много
спорове и полемики”, пишеше в една от рекламите на
преподобния Муун. „Ние обаче не се стремим към реклама на
моята собствена личност или към разрастването на
Обединителната църква като институция. Нашата цел е да
съберем всякакви хора от всякакви религии като част от
огромното ни желание да допринесем за укрепването на
семействата.”
От всички присъстващи на стадиона „Кенеди” през онзи
мразовит есенен следобед младоженските двойки от
Обединителната църква наброяваха едва няколкостотин
човека. Сред тях бяха и двамата най-малки сина на Сан Юн
Муун. В действителност те бяха сключили брак няколко месеца
преди това. На пищното угощение, което последва двойното им
бракосъчетание, на главната маса бяха поставени картички с
имена, обозначаващи мястото на всеки отделен член от
Съвършеното семейство. Твърдо бяха решили да продължават
да поддържат в очите на обществото мита за съвършената
сплотеност и хармония в тяхното семейство. На масата бяха
поставени прибори както за Дже Джин, така и за Джин, въпреки
че най-голямата дъщеря на Сан Юн Муун и моят брат бяха в
дома си в Масачузетс заедно със своите деца.
Пак на главната маса, редом до мястото на Хио Джин Муун,
беше поставена и картичка с моето име. Столът ми стоеше
празен, сякаш току-що се бях отделила от масата и
Съвършеното семейство ме чакаше да се върна всеки момент.

* * * * * * * * * * * * *
 Бележки

[←1]
Около 73 декара - Б. пр.
[←2]
Лунен град (англ.) - Б. пр.
[←3]
1 акър = 4,047 декара - Б. пр.
[←4]
1 кв. фут = 0, 092903 кв.м. - Б. пр.
[←5]
Малките ангелчета - Б. пр.
[←6]
Малка къща, виличка - Б. пр.
[←7]
Garden (англ.) - градина - Б. пр.
[←8]
True Mother (англ.) - Съвършената майка - Б. пр.
[←9]
Проникновение (англ.) - Б. пр.