Субкултурите като активни субекти на Прехода 2 - места на памет

СУБКУЛТУРИТЕ
НА ПРЕХОДА В БЪЛГАРИЯ:
МЕСТА НА ПАМЕТ
Академично издателство „За буквите – О писменехь“
София, 2021
Настоящият сборник е издаден в резултат на научноизследователска работа в
рамките на проект „Субкултурите като активни субекти на Прехода в България – места на
памет“, финансиран по договор №НИП-2021-07 по Наредба на МОН за условията и реда
за оценката, планирането, разпределението и разходването на средствата от държавния
бюджет за финансиране на присъщата на държавните висши училища научна или
художественотворческа дейност.
© доц. д-р Александър Каракачанов, съставител, 2021

© доц. д-р Нина Дебрюне, научен редактор, 2021
© доц. д-р Магдалена Гарванова, научен рецензент, 2021
© Академично издателство „За буквите – О писменехь“, 2021
ISBN 978-619-185-526-1
SUBCULTURES
OF THE TRANSITION IN BULGARIA:
REALMS OF MEMORY
Academic Publisher “Za bukvite – O pismeneh”
Sofia, 2021
The collection is published as a result of the project “Subcultures as Agents of Change in
the Transition in Bulgaria – Realms of Memory” financed by contract No. NIP-2021-07 in
accordance with the Ordinance of the Ministry of Education and Science of Republic of Bulgaria
for the conditions and procedures for evaluating, planning, budgeting and spending of the state
budget provisions for financing of scientific and artistic activities of state universities.
© Assoc. Prof. Alexander Karakachanov, PhD, editor, 2021

© Assoc. Prof. Nina Debruyne, PhD, scientific editor, 2021
© Assoc. Prof. Magdalena Garvanova, PhD, reviewer, 2021
© Academic Publisher “Za bukvite – O pismeneh”, 2021
ISBN 978-619-185-526-1
СЪДЪРЖАНИЕ
Александър Каракачанов. Встъпителни думи 7
ЧАСТ I.
Александър Каракачанов. „Местата на памет“ като част от културно-

комуникационното поле 11
Жоржета Назърска, Нина Дебрюне. Комунистическите паметници в София като
„места на памет“ за политическите субкултури в преходния период 28
Жоржета Назърска. Политически преход и символни „места на памет“ в София
(1990 – 1993) 82
Нина Дебрюне. Попфолкът като нематериално културно наследство 96
ЧАСТ II.
Румен Воденичаров. СДС и новата Конституция за демократичен преход 109

Деян Кюранов. Отговорността на продемократичната българска интелигенция за
ниското качество на прехода и демокрацията 132
Петър Стайков. Големите социални групи в българското общество при старта на
промените 153
Красимир Кънев. Правата на човека и българският демократичен преход 171
Осман Октай. Кое и какво е това Задкулисие? 201
Тодор Модев. Интервю 215
Резюме на английски език 219

Бележки за авторите 221
Магдалена Гарванова. Рецензия 224
5
СУБКУЛТУРИТЕ НА ПРЕХОДА 2
CONTENTS
Alexander Karakachanov. Foreword 7
PART I.
Alexander Karakachanov. ‘Realms of memory’ as part of the cultural communication field 11

Georgeta Nazarska, Nina Debruyne. The communist monuments in Sofia as ‘realms of
memory’ for the policial subcultures in the Transition period 28
Georgeta Nazarska. Political transition and symbolic ‘realms of memory’ in Sofia
(1990 – 1993) 82
Nina Debruyne. Popfolk music as intangible cutltural heritage 96
PART II.
Rumen Vodenicharov. The UDF and the new Consitution for a democratic transition 109
Deyan Kyuranov. The responsibility of the Bulgarian prodemocratic intelligentsia for
the low quality of the transition and the democracy 132
Petar Staykov. The big social groups in the Bulgarian society at the beginning of
the changes 153
Krassimir Kanev. Human rights and the Bulgarian democratic transition 171
Osman Oktay. Who and what is Zadkulisie? 201
Todor Modev. Interview 215
Summary 219
About the Authors 221
Magdalena Garvanova. Review 227
6
ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ
Александър Каракачанов
Сборникът, който е пред Вас, със заглавие „Субкултурите на Прехода в

България: „Mеста на памет“, е резултат от работата по едноименен научен проект,
осъществен между април и декември 2021 г. в Университета по библиотекознание и
информационни технологии (УниБИТ) и е изпълнен от екип: ръководител – доц. д-р
Александър Каракачанов, и участници – проф. д-р Жоржета Назърска и доц. д-р Нина
Дебрюне.
Важно е да се подчертае, че той е идейно и практическо продължение на

издадения от същия екип през 2020 г. сборник „Субкултурите като активни субекти на
Прехода“, чиято основна цел бе да провери хипотезата, че в началото т. нар. преход
(трансформация на българското общество от тоталитаризъм към демокрация и пазарно
стопанство), се оформят няколко основни субкултури, които макар и в различна степен
започват да оказват значително влияние върху развитието на процесите в страната. Екипът
се постара да защити тези свои научни позиции както чрез задълбочена теоретична
обосновка, така и чрез емпирично проучване, чиито резултати бяха подробно анализирани
и представени в едноименния сборник. 1 В него, стъпвайки на разработената теоретична
база, бе направен и основен културологичен анализ на идентифицираните субкултури.
В настоящия сборник е продължена линията на задълбочаване анализа на

визираните субкултури, като фокусът вече се поставя върху техните „места на памет“.
Причината за този избор са значението, което „местата на памет“ имат за изграждането и
функционирането на субкултурите. Това е и фокусът на студията на Жоржета Назърска и
Нина Дебрюне „Комунистическите паметници в София като „места на памет“ за
политическите субкултури в преходния период“, последвана от статията „Политически
преход и символни „места на памет“ в София (1990 – 1993)“ на Жоржета Назърска.
Рецепцията на субкултурата чалга/попфолк като етномузика и оценката и като
нематериално културно наследство се прави от Нина Дебрюне в „Попфолкът като
нематериално културно наследство“.
1 Виж Каракачанов, Ал., съст. Субкултурите като активни субекти на прехода. София: За буквите – О
писменехь, 2020, с. 67 – 76.
7
Визираните по-горе материали на двете авторки, които представляват идейния

център на предлагания сборник, се предшестват от статията на Александър Каракачанов
„Местата на памет“ като част от културно-комуникационното поле“. В нея авторът, от една
страна, продължава развитието на теоретичния апарат заложен в първия сборник, а от
друга, прави опит за конкретизиране на метода на социалната история, който се прилага в
културологичния анализ на субкултурите.
В продължение на заложената от предходния сборник традиция, втората част е

предоставена на личности, участвали активно в една или друга фаза от историческите
събития през изследвания период. Това са д-р Румен Воденичаров, д-р Деян Кюранов, д-р
Петър Стайков, д-р Красимир Кънев, Осман Октай и Тодор Модев. Те бяха поканени и
бяха така любезни да представят своя поглед и тълкувания на тези исторически процеси.
Някои от позиции в представените от тях текстове могат да предизвикат несъгласие или
даже по-силни чуства в читателя, но целта на настоящия сборник е не да представя
приемливи за всеки изказвания. Авторите са имали гражданската доблест да отстояват
възгледите си във времена, когато това далеч не е било безпроблемно и със сигурност могат
да носят отговорност за своите позиции, без това да ангажира издателите на настоящия
сборник.
8
ЧАСТ I.
9
10
„МЕСТАТА НА ПАМЕТ“ КАТО ЧАСТ ОТ КУЛТУРНО-

КОМУНИКАЦИОННОТО ПОЛЕ 1
Александър Каракачанов
Концепцията за „местата на памет“ е развита от френския историк Пиер Нора,

който е представител на третото поколение изследователи от влиятелната френска
историческа школа „Анали“. Както цялата школа, така и поколението на Нора си поставя
за цел написването на „тотална“ история 2, която се изразява в стремежа да се обхване целият
исторически процес в различните му аспекти – икономически, социален, културен,
ментален и т.н. Затова и безспорната заслуга на школата е преодоляването ограничеността
на класическия подход, акцентиращ главно върху възлови исторически фигури и събития.
При развитието на своята концепция Нора стъпва върху опозицията на две

понятия – история и памет, между които според него има „фундаментална разлика“. Според
автора „паметта по своята същност е субективна операция (…) емоционално преживяване,
свързано с реална или въображаема памет и позволяващо всякакви манипулации, промени,
репресии, забрава. Свързва се с пряк или косвен личен опит от минали събития“. В крайна
сметка паметта е изтъкана от символи и митология.
Историята според Нора пък е „интелектуална операция, състояща се в

реконструкция на миналото въз основа на документи или други следи, оставени от това
минало. Това винаги е хипотетична операция, докато паметта има утвърдителен и дори в
известен смисъл тираничен характер. Историята е процес, за който всеки има своя
представа, в който всеки има своето място. Човек може да не е съгласен с тази или онази
версия, предложена от историците, но това несъгласие изобщо не засяга личните чувства,
както е в случая с паметта“. 3
Освен това паметта и историята изпълняват различни задачи: „историята (колкото

и утопично да звучи) се стреми да установи истината. Паметта не се интересува от истината,
целта ѝ е да остане вярна на определени спомени и чувства“. 4 Но всъщност именно
1 Публикацията се осъществява в рамките на проект №КП-06-Н55/14 „Субкултурите като активни субекти на

социалната промяна“, финансиран от ФНИ в конкурс „Фундаментални научни изследвания – 2021“.
2 Дюби, 1991: 48 – 59.
3 Филиппова, 2011: 75 – 76.
4 Пак там: 76.
11
въпросът за истината е мотивът, който стимулира Нора да постави в центъра на своята

концепция паметта. Защото паметта, която макар и да е субективно в крайна сметка
индивидуално измерение, „притежава онази особена истина за събитието, която не е
достъпна за историците“.5 Затова на паметта според Нора трябва да се отдаде „приоритет“!
След като представих схващането на П. Нора за двете основни понятия в неговата

концепция за „местата на памет“ – „история“ и „памет“, нека да пристъпим към оценката
на степента на релевантността на техните дефиниции към реалността. Но да почнем първо
с това какво е всъщност история като интелектуален процес.
Ако приемем, че най-общо може да определим съдържанието на понятието

„история“ като последователност от промени на обекта в рамките на конкретен времеви
период, науката „история“ може да се разчлени на поне два вида интелектуални (ментални)
действия 6, които обикновено се извършват слято. Едното е фиксиране на фактите, т.е.
описание на състоянията на обекта, а другото – систематизиране, т.е. разкриване причинно-
следствените връзки и структурни отношения между тези състояния. Заедно двете
дефинират историята на обекта като процес. Всичко това е относително лесно, когато се
отнася до неодушевен или по-точно лишен от съзнание обект. Когато обаче обектът е
социумът, нещата значително се усложняват. Това е поради факта, че градивните частици
на обекта „социум“, т.е. отделните индивиди макар и да имат основни общи характеристики
са доста разнородни, като всеки от тях си има своя собствена история. Нещата се усложняват
допълнително и от това, че двигател и творец на фактите на човешката история са същите
тези разнородни индивиди, влизащи в огромен брой сложни взаимоотношения. В
завършек, основният източник на информация за тези процеси са отново същите тези
„атоми – индивиди“!
Значимостта на последната констатация за основния източник на информация се

определя от факта, че пълнотата на информация за историческия процес се определя преди
всичко от наличието на писмени или живи източници. Артефактите, добивани от
археологията и палеоантропологията, макар и по-малко повлияни от субективността на
отделния индивид, който ги е създал, в крайна сметка са по-малко информативни, тъй като
чрез тях по-трудно се съди за менталността на епохата. В тази редица най-обективни, но и
най-малко информативни са данните, идващи от науки като геологията, климатологията,

6 Тук трябва да отбележа, че съществува още една твърде съществена ментална процедура – оценъчната, която
работи във „фонов режим“.
12
астрономията и др., които изследват промените в околната среда на човешките общества,

оказващи често определящо влияние върху тяхното развитие.
И тук възниква въпросът – на какво основание Нора смята, че информацията,

идваща от живи източници и формираща това, което той нарича „памет“, е принципно
различна от тази, която идва от писмени такива и които той определя като „история“?!
Всеки един наратив, независимо дали във формата на устна или писмена реч, има едни и
същи основни характеристики и задейства практически идентични ментални процеси.
Аргументът, че в първия случай имаме „лично преживяване и спомен“ на жив участник в
историческия процес, е нерелевантен, тъй като голяма част от писмените източници,
определяни като история, са също „лично преживяване“ и разликата с наративите на
живите участници е, че споменът на последните е подложен на промени (отслабване,
изкривяване, подмяна и др.). Но пък писмените източници са просто една фиксация на
същата тази „памет“ в определен момент от нейното променящо се битие.
Освен това, заблуда е, че знанието за историческите процеси, протекли по време

на съзнателния живот на индивида, което Нора нарича „памет“, са сформирани едва ли не
изцяло от лични директни преживявания. Обратното! Огромна част от съдържанието на
същата тази „памет“ е преразказ (вербален или писмен) на някои, които твърдят, че са преки
участници в събитията, а „личните“ преживявания са една малка част, която се състои в
повечето от случаите в това къде е бил и какво е правил даденият индивид, когато са
протичали визираните исторически събития. А последното всъщност са в по-голямата си
част индивидуални спомени за същите тези събития, които нямат значимо отношение към
това, което впоследствие формира така важното за Нора съдържание на „паметта“! Като
пример: за масовите убийства на хора по времето на Холокоста самите преки свидетелства
от живи оцелели жертви са малко, но той се превръща в значим фактор на „паметта“
благодарение огромното разпространение в медиите на историческите изследвания и на
сравнително малкото преки свидетелства.
Тук е интересна една особеност на човешкото възприятие и памет – последната

разглеждана в случая като психично явление. Потресаващите видеоматериали за
случващото се в концентрационните лагери по време на нацисткия режим не можем да
определим като „памет“ по дефиницията на Нора, защото всъщност те са един „преразказ“
макар и много точен на тези събития. Но тези материали могат да създадат почти
идентично чувство за реално преживяване у някои субекти, особено ако те по някакъв начин
са били индиректно свързани с тези събития или просто имат засилена склонност към
13
емпатични преживявания. 7 Това е още едно доказателство за липсата на качествена разлика

в когнитивните процеси, стоящи зад това, което Нора различава като „история“ и „памет“.
Но нека да погледнем нещата и от страна на историка. Ако последният е участвал

в дадени исторически събития и, както би казал Нора, притежава „памет“ за тях, означава
ли, че той вече не може да изпълнява дейността на историк, поне по отношение на тези
събития? Защото, както казва Макс Вебер, там, където човекът от науката идва със своите
ценностни съждения, там вече няма място за пълното разбиране на фактите! 8 Вероятно
повечето историци ще защитят професионалните си права в този случай, независимо от
дискредитиращото наличие на „памет“ в тяхното съзнание. Просто биха аргументирали,
че истинският професионалист ще успее да се дистанцира и абстрахира от собствените си
преживявания! Но защо тази способност за дистанциране и абстрахиране от собствената
„памет“, както и умението целенасочено да се издирват нови факти и да бъдат подлагани
на обективен анализ да притежават само професионалните историци? Бих казал, че тези
качества в една или друга степен са присъщи на всеки човек и са формирани през
човешката еволюция. В противен случай човечеството просто не би оцеляло! Отново
виждаме, че „историята“ и „паметта“ са просто нюанси на едни и същи когнитивни
процеси. Разликата е само количествена – в единия случай (паметта) присъстват повече
емоции и лично съотнасяне към дадени исторически събития, а в другия (историята) те са
в по-малко количество. 9 Всъщност участието на емоционална съставляваща във всеки един
когнитивен процес е неизбежно, тъй като мозъчните структури, отговарящи за емоциите и
имащи пряко отношение към оценъчната функция, задължително участват във
физиологичния процес, лежащ в основата на субективните преживявания! 10
Обобщението, което може да направим, е, че няма практическа разлика нито в

менталните процеси, които протичат при т. нар. история и памет (съгласно терминологията
на Нора), нито в тяхната структурна организация.
Следва ли от горния извод, че смисълът, който влага Нора в понятията „история“

и „памет“, е нерелевантен, а тяхната опозиция непродуктивна? Да! Означава ли при това
7 Крайна форма на такова „превръщане“ на чужди преживяния, идеи и др. в лични е т. нар. криптомнезия.
Вж. Carroll, 2014.
8 Вебер, 1990: 707 – 735.
9 Но даже и това е относително. В нашето съвремие, както и в миналото, продължава да има достатъчно
професионални историци с бликаща от тях емоционалност и необективност, както и „лаици“, носители

на „памет“, чийто анализ на историческите събития е често чувствително по-обективен и стойностен.
10 Иваницкий, 1996.
14
положение, че няма разлика между изчезналото „селячество, представляващо предимно

колективна памет“ 11 и останалите на опразнения от него терен – „история-памет“ (творение
на гражданското съзнание на Третата република), също умираща под ударите на
историческите събития от средата на ХХ в., както и пробудилите се вследствие на
„демократизацията на историята“ народи, етноси, групи, които стават основа за
„възникване на разнообразни форми на памет на малцинствата“?12 Не, разлика има! Но тя
не може да бъде адекватно разкрита в рамките на концепцията на Нора и неговата
понятийна система. Избързвайки малко напред, бих казал, че разликата е в това, че става
дума за различни субкултури с различни културогеми и различни йерархични отношения
в самите субкултури, съответно и в техните културно-комуникационни полета. Или казано
с други думи, имаме различни по организация обекти (субкултури), а не различни базови
(ментални и когнитивни) процеси и затова резултатът е различен. При Нора има
преобръщане на нещата: той обявява, че причина за различните резултати е разликата в
процесите.
Тези процеси, които визираме горе, са най-важните за образуването,

съществуването и функционирането на социума и са едни и същи във всичките негови
модуси. Те са в основата на човешката комуникация, която е основното средство за
поддържане на системната цялост на социума. А различните обекти, в които те протичат,
са различните субкултури в рамките на социума. Нека по-обстойно да се спрем на тях!
Културно-комуникационно поле
Това, че в основата на социума като системно цяло лежи комуникацията или

общуването, а в по-широк план – съвместната дейност (т. нар. дейностен подход), е стара,
утвърдена и фундаментална постановка. Тук се спирам на това как се случва този процес,
който в своята цялост може да бъде разглеждан на различни равнища. В случая се
абстрахирам от неговото неврофизиологично равнище, което все още е поле на множество
загадки и предстоящи открития. В случая само декларирам позицията си, че в основата на
човешката дейност като цяло и в частност на общуването (комуникацията) лежат
материални ментални процеси, протичащи в различните структури на главния мозък на
човешките индивиди.
Равнището, на което в случая разглеждам човешката комуникация, е „външният

продукт“ на тази скрита ментална дейност, който се регистрира, изучава и теоретизира от
11 Нора, 1999: 18.

12 Нора, 2005.
15
редица науки – основно от психологията, лингвистиката, някои философски дисциплини,

а напоследък и от теория на комуникациите. Последната е причина да използвам термина
„комуникация“, а не примерно „общуване“, тъй като, за да се разбере специфичната
същност на междучовешките взаимодействия, трябва да се излезе извън
антропоцентристкия подход към тях, според който има непреодолима качествена разлика
между начина, по който хората си взаимодействат, и това как го правят всички останали
одушевени или неодушевени, живи или изкуствени обекти. Казано с други думи, за да
открием спецификата на дадено явление, трябва, освен да изследваме неговата история, да
намерим общата такава с другите му подобни явления.
В този смисъл взаимодействие можем да открием в безброй обекти от

обкръжаващия ни свят, но „комуникация“ има само между самоорганизиращите се системи.
Причина за това е, че само този тип системи реагират целенасочено на въздействията от
външната среда с цел поддръжка на естествената хомеостаза (при живите организми) или
въз основа на заложената програма при кибернетичните системи, при което програмата
може да се разглеждана като изкуствена хомеостаза.
Въз основа на горните разсъждения най-общото определение на комуникацията

е като обмен на информация между самоорганизиращи се системи посредством
обща система от сигнали или знаци. 13 Даденото определение обединява случаите на
комуникация между различните видове самоорганизиращи се системи – изкуствени и
естествени, като и двете може да разделим на такива, които са на равнището на човешкия
интелект, и на системи под неговото равнище.
Но ако приемем, че има разлика между човешката комуникация и комуникативните

процеси в другите самоорганизиращи се системи, големият проблем е да се дефинира в
какво точно се състои тази разлика! В началото на развитието на теорията на комуникацията
от имена като Ралф Хартли 14 и Клод Шанън 15 този въпрос не се поставя. Това е разбираемо
за специалисти в областта на математиката и инженерните науки, за които спецификите на
човешката жизнедейност не са във фокуса на техните интереси и по тази причина или не
13 В случая стъпвам на разбирането за информация като „всяко едно въздействие върху самоорганизираща се
система, което се различава от тази система и интерпретира по някакъв начин при нейното
функциониране“. За подробности вж. Каракачанов, 2014: 78.
14 Hartley, 1928: 535 – 563.
15 Shannon, 1948.
16
се осъзнава този проблем, или се се поставя извън анализа. 16 Затова и първите

комуникационни модели са т. нар. линейни, при които принципната схема, състояща се от
пет елемента, е представена от Харолд Ласуел 17, а по-късно конкретизирана и подобрена от
Шанън и Уивър. 18 Тези модели в продължение на десетилетия се възприемат доста
безкритично от представителите на хуманитарните науки, докато постепенно се осъзнава,
че те не са модел на човешката комуникация, а са технологичен модел на средствата за
нейния пренос на далечни разстояния. Или, казано с други думи, това, че сигналът за
опасност на един павиан може да бъде успешно предаден на далечно разстояние чрез
радиосигнал и адекватно възприет от неговото стадо (нещо, което можем да направим и с
човешката реч), по никакъв начин не обяснява каква е разликата между двата типа
комуникация.
А такава разлика има и тя се базира на разликата между „сигнал“ и „знак“. Без да

навлизам в историята на проблематиката на знака, която в най-евристичния си вариант
тръгва от възгледите на културно-историческата школа, основана от Л. Виготски, ще дам
определения на тези две понятия, които са в парадигмата на тази школа, но със съществена
поправка с оглед на съвременните ни познания за човека. И сигналът, и знакът са
материални дразнители, които субектът (човек или друга самоорганизиращата се система)
възприема като значими за нея. Но реагира различно на всеки от тях. Знакът задейства в
личността (човека) част от социалния опит, организиран на невронно ниво, в знаково –
понятийна система (със съответните интериоризирани психически и физически
стереотипи). Така знакът по своята същност е не просто заместител на един предмет с друг.
Той е обобщение, което е в основата за формирането на абстрактните понятия. За разлика
от знака, сигналът не задейства знаково, а рефлекторно организирани невронни структури,
при което реакцията е на нивото условен или безусловен рефлекс. Това как даден
материален дразнител ще бъде интерпретиран – като знак или сигнал, зависи от
възприемащия субект. При човека почти всички дразнители се възприемат като знаци.
От предложената по-горе дефиниция на знака е очевидно, че знаковостта е най-

важната характеристика на човешката комуникация, но с това не се изчерпва спецификата
на последната. За да се ориентираме в нейните тънкости, трябва да се има предвид, че
16 В този смисъл може да се разглежда и забележката на Шанън, че неговият комуникативен модел не

интерпретира такива субективни характеристики на съобщенията, каквито са ценността и смисълът.
17 Lasswell, Harold, 1948: 117.
18 Weaver, Warren, 1953: 261 – 281.
17
първо, човешката комуникация може да протича на съзнателно или подсъзнателно

равнище, което обаче не променя нейната знакова основа. 19 Второ, самите знаково
организирани ментални процеси могат да се задействат от най-разнообразни стимули,
които най-общо се делят на вербални и невербални, т.е. всичките комуникативни прояви в
рамките и на трите равнища на културно-комуникационно поле (знака, контекста и
дискурса) се проявяват във вербален и невербален вариант. Примерно речта е вербална
комуникация, както между другото и писменият текст, а също и жестомимичният език на
глухите и глухонемите, тъй като те задействат понятийно-знаково организираните
структури на главния мозък, отговарящи за речта. Просто речта, текстът и жестомимичният
език са различни „кодировки“ на един и същ процес. Невербална комуникация се състои
от мимика, интонация, невербални звуци, жестове, поведенчески стереотипи, включително
и навици на обличане и др., повечето от тях често даже са несъзнавани от страна на
индивида.
Трето, въз основа на знаците – тези атоми на човешката комуникация, се изгражда

културно-комуникационно поле, което притежава собствена вътрешна структура и без
което човешката комуникация не може да бъде осъществена в пълния си обем.
Фигура 1. Културно-комуникационно поле
19 Тук няма да се спирам на въпроса за същността на съзнанието, респ. на разликата между съзнателни и
несъзнателни знаково организирани ментални процеси, тъй като те са силно специализирана тема, която
би ни отклонила твърде много от основната цел на настоящия анализ.
18
Културно-комуникационното поле е системата от знаци, които въз основа на

контекста и дискурса, в който биват поставени, изграждат вербални и невербални системи
от културогеми и дискурсивни знаци, чрез които се осъществява човешката комуникация.
Естествено, физическата (физиологична) основа на това поле са общите за всички

човешки индивиди характеристики в менталната структура на всеки един от тях, като
основна е способността да се формират понятия или по-точно знаци. Индивид без тези
характеристики не може да осъществява човешките си функции и по същество не е човек.
Тези характеристики на менталната структура се изграждат през онтогенетичното развитие
на индивида въз основа на определени генетични дадености.
Както вече отбелязах, първото (базисно) равнище на културно-комуникационното

поле е изградената през онтогенетичното развитие на индивида система от знаци. Второто
равнище в културно-комуникационното поле е контекстното подполе, където се формира
цялостният, смислово завършен наратив, определящ конкретния смисъл на отделния знак
(дума) 20 или на комплекси от знаци (словосъчетания). Понятията, оградени в скоби – „дума“
и „словосъчетание“, поставени след „знак“ и „знаци“, целят да подчертаят факта, че
контекст има както при вербалната (състояща се от думи и словосъчетания) комуникация,
така и при невербалната (състояща се от знаци). Контекстното поле е необходимо, за да
може комуникацията да придобие оперативен характер, като в понятийното поле на
знаците комуникантите фокусират само тази част от техния семантичен обхват, който е
необходим в конкретната ситуация.
Третото равнище е дискурсното подполе, което може да определим като

собствено културното равнище на комуникацията. То е система от културогеми и
поведенчески стереотипи (невербални културогеми), определящи ценностните
характеристики и цялостния манталитет на дадена общност.
Ако продължим горната метафората, чрез която съпоставих знака с „атома“, като
така подчертах, че първият е най-малката частица, изграждаща човешкото комуникационно
взаимодействие, то тогава можем да определим културогемите като комуникационните
„молекули“, които изграждат дискурсното поле. Но казано по-точно: културогемите са
наративи или поведенчески стереотипи, използвани в масовото съзнание за
изразяване отношение към действителността и служещи за формиране, оправдание
20 Терминът „дума“ в случая използвам като по-тясно понятие или по-точно вербален вариант на по-
широкото понятие „знак“, който може да бъде вербален и невербален.
19
и иницииране на социалното действие. Те са предимно вербални, но съществуват и в

невербален вариант като посочените „поведенчески стереотипи“.
Културогемите са тези, които чрез своите исторически формирани специфики

определят многообразието на културите и съответните субкултури на различните общества,
изграждат културното своеобразие на народите и общностите. От тази гледна точка най-
забележимото от пръв поглед отличие между две култури 21 – езикът, всъщност не е
основната културна разлика. Това е по причина, че сами по себе си различните езици са
просто различни „кодировки“ на истинската инварианта на човешката култура – знакът.
Затова знаковостта е неизменното и неизбежно основно качество на всяка една култура, а
как ще бъдат кодирани от фонетична, морфологична и синтактична гледна точка същите
тези знаци не е от съществено значение. Обратно на инвариантността, която знакът
постулира в човешката култура, културното многообразие се определя от културогемите.
Поради по-лесната идентификация и уникалността на всеки един отделен език, той

се проявява като една от най-непосредствено „видимите“ характеристики на индивидите
при тяхната самоидентификация. Но това се наблюдава главно при общества с предимно
унифициран етнически състав, като при това културните особености, които всъщност са
по-определящи, минават практически на заден план. Обратно – при общества с разнородна
етническа структура проличава второстепенното значение на езика по отношение на
културните особености. 22 Това се потвърждава от факта, че широкото използване в редица
държави – бивши колонии, езиците на техните някогашни метрополии (английски,
френски, немски и др.) не намалява съществено тяхното културно своеобразие. Нещо
повече: самите езици на бившите метрополии се преформатират за удобство на
съответните местни общности, като един от най-широкомащабните примери за това е т.
нар. хинглиш (смесица от английски с езици от Индийския субконтинент), който се говори
от над 350 млн. души. Така че езикът е фиксатор, а не носител на културното своеобразие.
Но той, естествено, играе възлова роля при предаването на културата от поколение на
поколение – нещо, което може да извърши и друг, не само оригиналният за дадена общност
21 В случая дефинирам човешката култура като знаково изградена и представляваща устойчиви форми на
поведение и менталност, предавани от поколение на поколение по негенетичен път, както и свързаните с
тях артефакти. При човека тя играе решаваща роля при неговата самоидентификация.
22 Често срещаното твърдение, че езикът е носител на основните културни характеристики, е по-скоро
преобърнато отношение. Езикът отразява определени културни особености, включително като ги фиксира
с уникални само за дадения език фонетични и лексикални форми (изрази, понятия), но той именно
„отразява“ тези културни особености, в чиято основа лежат реалните социални отношения, които са
истинският носител на културата и се предават от поколение на поколение.
20
език. Но пък оригиналният език играе ролята на бариера, която допълнително изолира
проникването на чужди културни влияния отвън.
При това тълкуване на комуникацията, през призмата на човешкото културно-

комуникационно поле, става ясно, че тя е сложна многопластова функционална структура,
която стои не просто в основата на човешкото общуване, а в самото изграждане на
отделната личност и социума като цяло. Всяко ограничение на някои от нейните функции
в различните ѝ части накърнява не просто комуникацията, а самото функциониране на
социума.
Нека сега да видим как може да използваме предложената концепция за културно-

комуникационното поле при анализа на идеята на Нора за „местата на памет“.
Първо, видяхме, че противоречията, които се очертаха при дефинирането и

поставянето в привидна опозиция от страна на Нора на двете основни за неговата
концепция понятия – „история“ и „памет“, не дават адекватно обяснение на разликите,
възникващи в различните общности по време на историческия процес. Но как бихме
тълкували чрез категориите на субкултурния подход и културно-комуникационното поле
тези възлови за концепцията на Нора понятия? За да отговорим на това, освен
определенията на тези понятия, на които вече се спрях, трябва да се има предвид
историческият контекст, в който те се разглеждат. В най-кратко изложение той звучи така:
първо, през периода на Третата френска република (1870 – 1914) се формира една
„митологизирана история“, основа на „гражданското възпитание“, която е „мощен
съзидател на колективната памет и способ на нашето съвместно битие“. Именно него Нора
нарича „история-памет“. 23 Тук веднага трябва да отбележа неясните очертания на
понятийното съдържание на термините, с които борави Нора. Виждаме съчетание в едно
на два практически антагонистични, съгласно определенията на самия автор, термина –
„история“ и „памет“. Освен това, историята, чрез която по определение се цели
установяване на истината, сега се оказва в ролята на съзидател на „колективната памет“,
която пък е „субективна операция“ и е според Нора „израз, смисълът на който трудно се
поддава на определение“.. 24
Всъщност понятието „колективна памет“ е въведено от Морис Халбвакс 25, с което

той акцентира върху социалната природа на паметта, като този подход заляга в основата на
23 Нора, 1999: 7 – 8.
24 Филиппова, 2011: 75.
25 Halbwachs, 1950, 1952.
21
разработките относно формирането и функционирането на историческата памет, в чието

русло по-късно работи и самият Нора. Известният немски египтолог Ян Асман вече в края
на XX в. продължава тази традиция, като я разширява със своята теория за културната памет.
Той я определя като част от направлението „история на паметта“. 26 Асман също развива и
своя понятийна система, разграничавайки „комуникативна“ от „културна“ памет. Но за
съжаление, както справедливо отбелязва Лорина Репина „Цялата терминология на паметта
се характеризира с неяснота. Паметта може да включва всичко“. 27 Тази забележка, отнасяща
се до цялото направление, с още по-голяма сила важи и за П. Нора.
Ако все пак обаче приемем, че Нора е коректен при употребата на собствените си
понятия и терминът „история-памет“ е правилно употребен при характеризирането на
„колективната“ памет през Третата френска република, то тогава тя по-нищо не се
различава от „паметта“ на френските селяни като социална общност, чийто край през 70-
те год. на ХХ в. той определя като „истинския край на „общността на паметта“ 28. И двете
притежават характеристиките – митологичност, символичност, емоционалност и пр. При
това положение категоризацията на груповите съзнания на такива, които са „история“, и
други, които са „памет“, не се обосновава на обективни критерии – нещо, което
аргументирах по-горе и поради това е просто ненужно.
Но да се върнем на историческия контекст. След сформирането на „историята-

памет“ тя започва да си дели общественото пространство с „общността на паметта“, чийто
основен носител са селяните. Ерозията и на двете според Нора започва още между Първата
и Втората световна война, като достига своя апогей през 70-те год. на ХХ в. Причина за това
са редица събития от икономически, политически и социален характер, като световната
икономическа криза през този период; разпадът на колониалната система; вътрешната
демократизация на страната, водеща до отстояване правата на различните малцинства
(етнически, социални, сексуални) и прочее, включително и идейният крах на марксизма.
Като следствие се „пробуждат“ множество общности, които започват да градят собствена
памет, като по този начин „Франция от средата на 70-те год. на ХХ в. се устремява от
историческото самосъзнание към съзнание, базиращо се на работата на паметта“. 29 Тук,
между другото, също не става ясно дали „историческото самосъзнание“ е нещо различно
26 Assmann, 1992.
27 Репина, 2011: 417.
28 Нора, 2005.
29 Пак там.
22
от „историята-памет“, защото и двата термина се употребяват за едни и същи процеси през

едно и също историческо време!
Ако използваме терминологията на субкултурния подход и концепцията за

културно-комуникационното поле, за да обясним случващото се във Франция през периода,
който разглежда Нора, може да кажем, че от съществуващите субкултури 30 в този
исторически момент Нора първоначално говори за две – тази на френското село и
субкултурата на властващия елит. Последната е очевидно политическа и гради своите
идеологеми (културогемите на политическата сфера) въз основа на определени тълкования
на историческия процес. Тази субкултура има най-силни политически и икономически
позиции и потиска в една или друга степен останалите, като активно налага своите
културогеми не само в общественото пространство, но съзнателно или несъзнателно ги
инфилтрира в културно-комуникационните полета на другите субкултури.
След настъпването на мащабните промени от 70-те год., които в най-общ план

могат да бъдат охарактеризирани като една обща демократизация и съответно
децентрализация на обществото най-вече в политическата и духовната сфера, на
обществената сцена излизат множество нови субкултури. Това става на фона на разпада на
субкултурата на френското село и значително намаляване културното влияние на
субкултурата на властващия елит. Досегашната, налагана и поддържана предимно от от
втората, идентификация на отделните членове и на обществото чрез изградената от елита
система от исторически културогеми, е в една или друга степен неприемлива и най-малкото
се нуждае от промяна.
В логиката на горната схема не може да открием деление на културогемите с

историческо съдържание на „история“ и „памет“. Но можем да се спрем на социалната
роля на историците, с които Нора безспорно асоциира „интелектуална операция, състояща
се в реконструкция на миналото“ и която той определя като „история“. Те са индивиди,
които са се специализирали в събирането на историческа (в най-широк смисъл)
информация, нейното преработване и тълкуване. Много от тях представляват
„комуникационни фокуси“ в комуникационната мрежа 31 на всяка една субкултура, от които
30Под субкултура разбирам общност, притежаваща най-важните характеристики на една култура, т.е.
устойчиви форми на поведение и менталност, които обаче са различни от основната (базова) култура, но
не засягат всички нейни аспекти и не обхващат всички представители на основната (базова) културна
общност. Субкултурата по подобие на базовата култура също продуцира свои артефакти и играе ролята на
допълнителен самоидентификатор. Вж. Каракачанов, 2020: 13 – 36.
31 Всяка една субкултура представлява комуникационна мрежа, която може да има от един (индивидът
комуникира със себе си) до теоретично неограничен брой членове. Но за да може тази мрежа да
23
други членове черпят необходимите им информационни ресурси. Един от основните

такива ресурси са необходимите сведения, за да могат членовете на дадената субкултура да
се самоидентифицират с нея. Тук е важно да се подчертае, че субкултурите не могат да
съществуват, ако няма самоидентификация на техните членове с нея. А идентифицирането
на дадена субкултура от желаещите да се самоидентифицират с нея не може да се
осъществи, ако тя няма макар и минимална история или казано с философска
терминология – не е идентична на самата себе си през времевото си протежение.
Част от индивидите, изпълняващи социалната функция на историци (понякога и

без да осъзнават това), се обединяват в собствени субкултури с професионален фокус в
областта на историята. В рамките на тези субкултури се формират специфични за тях
културогеми. Именно културогемите на историческите субкултури са тези, които Нора
съзнателно или несъзнателно се опитва да аргументира като „история“. Да, те имат своята
специфика, като отразяват изработените в тези субкултури правила на историческото
изследване, изработват специализирана терминология и др., но би било голяма заблуда да
се мисли, че като ментална и социална дейност те представляват качествена разлика с
културогемите в другите субкултури.
Няколко думи за самите субкултури, като част от структурата на социума. Във всяко
едно общество винаги могат да бъдат идентифицирани известен ограничен брой, условно
казано, „базови“ субкултури, които са определящи в рамките на трите основни сфери на
социума: духовната, политическата и икономическата. Тези „базови“ субкултури
притежават най-голям брой специфични характеристики, което ги прави привлекателни и
лесни за идентифициране от желаещите да се присъединят към тях и, поради това, те са
най-стабилни и, образно казано, „силни“. Но колкото повече раздробяваме чрез анализа си
дейността на обществото, толкова повече откриваме множество от по-слаби, нестабилни,
неясно очертани и малки субкултури, които се преливат една в друга, споделят си членове,
взаимно си влияят, разпадат се и възникват нови, като по този начин поддържат динамиката
на социалния живот.
Накрая ще се спра на може би най-възловия термин в концепцията на Нора –

„места на памет“, който освен факта, че е придобил широка популярност, включително
извън научните среди, притежава необходимите естетически качества, за да бъде развит и
напълнен с ново съдържание.
„проработи“, нейните членове трябва да имат потенциала да създадат помежду си културно-

комуникационно поле.
24
„Местата на памет“ според Нора се появяват, поради потребността на част от

новопоявилите се на обществената сцена след катаклизмите от 70-те год. на ХХ в.
субкултури да имат собствена, според терминологията на Нора, „памет“. Липсата на старите
ритуали създава чувството, че „спонтанната памет я няма, което означава, че трябва да се
създават архиви, трябва да се празнуват годишнини, да се организират тържества, да се
изнасят погребални речи“ 32 – неща, които са неестествени, но запълват празнотата. Реално
тази потребност се стимулира и подкрепя активно от управляващия елит, който осъзнава
необходимостта от обновяване на символиката и стоящата зад нея система от исторически
културогеми с цел възстановяване ерозиралата самоидентифицикация на населението с
националната държава. По тази причина той постоянно продуцира нови „места на памет“,
както твърди Нора – Франция вероятно е единствената страна, която има специално
Управление за национални тържества.
„Мястото на памет“ според Нора е такова в три смисъла: материален, символичен

и функционален. Затова то може да представлява най-различна материална същност, стига
да има аурата на символ и да бъдат обект на ритуал. 33 При това определение „местата на
памет“ притежават голямо, но все пак ограничено разнообразие: паметници,
възпоминателни церемонии, местности, мемоари на политически лица, песни, годишнини,
книги и т.н. Проблемът обаче възниква, когато, в желанието си да продължи безплодната
линия на разграничаването на „история“ и „памет“, Нора заявява, че тъй като историята
има работа с „,realia“, т.е. със самите вещи, поради това, „за разлика от всички исторически
обекти, местата на паметта нямат реална референция. Или по-скоро те са референция на
самите себе си, знаци, които не ни отпращат към нищо друго, освен към самите себе си,
знаци в най-чистата им форма“. 34 Без да се спирам на тази най-малкото странна от
семиотична гледна точка концепция, ще отбележа, че даже и да приемем възможността
(съвсем хипотетично!) един знак да няма референт (денотат), то тогава той може да бъде
всичко! Това може би е причината защо е толкова трудно да се проследи логиката на Нора
в аргументацията му по каква причина едни „места на памет“ могат да бъдат такива, а други
не могат.
32 Нора, 1999: 26.

34 Пак там: 48 – 49.
25
Какво би трябвало да бъде съдържанието на понятието „места на памет“ в рамките

на понятийната система на културно-комуникационното поле? Всъщност „местата на
памет“ са вид дискурсивни знаци, отнасящи се до историческите културогеми.
Под „дискурсивен знак“ разбирам такъв знак, който представлява (има за денотат)
цялостна система от свързани помежду си културогеми, т.е. дискурсивните знаци са най-
високата форма на обобщение в рамките на културно-комуникационното поле. Важно е да
се отбележи, че от тази дефиниция личи, че, за разлика от тълкуването на П. Нора,
дискурсивният знак не може да има „нулево съдържание“ и да представлява само себе си.
Както и не е задължително да бъде обект на ритуал, макар че много често системата от
културогеми, „лежаща“ под него, го изисква. Още повече че потребността от
самоидентификация е също предпоставка за ритуалност.
В случая искам да отбележа, че целенасочено не използвам термина „символ“,

който на пръв поглед изглежда най-близък до съдържанието, което влагам в понятието
„дискурсивен знак“. Това е по причина, че понятийното поле на термина „символ“ често
се припокрива с понятийното поле на традиционното разбиране за „знак“. 35
Също така за по-голяма яснота трябва да се отбележат и отношенията между

дискурсивните знаци и комуникационните фокуси на комуникационната мрежа на
субкултурите. Първо, комуникационият фокус е елемент на комуникационната мрежа с
повече от средното число връзки, падащо се на един елемент от мрежата. Елементи на
човешката комуникационна мрежа са обикновено хора, но теоретично могат да бъдат и
изкуствени системи, които покриват изискванията за участие в изграждането на културно-
комуникационно поле или поне сполучливо мимикрират в това отношение. Също така
елементи в комуникационната мрежа мога да бъдат и големи наративи, които, макар и с
фиксирано съдържание, се възприемат от други комуникатори като основа на един
„задочен“ диалог чрез прочитане и коментиране – реално или като вътрешна реч.
При това положение дискурсивните знаци могат да бъдат в някои случаи и

комуникационни фокуси. Примерно Библията, както и много други свещени книги на
различни вероизповедания, освен че представлява дискурсивен знак (в рамките на
религиозните субкултури), но е и един постоянен извор за допълнителни тълкувания и
цитиране във всекидневието, което я превръща и в комуникационен фокус. Подобно е
35 В случая нямам предвид това съдържание на понятието знак, което съм дефинирал в настоящото
изложение, а по-скоро речниковото – обект, поставен или използван като условен представител на друг
обект.
26
положението и с различните видове „свети хора“, религиозни предводители и пр. Даже

политическите водачи могат да се доближат до такава роля!
В заключение искам да подчертая, че анонсираният в настоящото изложение

теоретичен инструментариум, най-вече в лицето на концепцията за културно-
комуникационното поле, е част от един цялостен подход към историческите процеси,
включващ т. нар. монополен модел на цивилизационното развитие, както и негова
конкретизация чрез субкултурния подход.
Използвани източници
Вебер, М. 1990. Наука как призвание и профессия. – В: Вебер, М. Избранные произведения.
Москва: Прогресс, с. 707 – 735.
Дюби, Ж. 1991. Развитие исторических исследований во Франции после 1950 года.
Одиссей. Человек в истории. Москва: Наука, с. 48 – 59.
Иваницкий, А.М. 1996. Мозговая основа субъективных переживаний: гипотеза
информационного синтеза. – Журнал высшей нервной деятельности, т. 46, №2, с.
241.
Каракачанов, А. 2014. Философия на човека. София: Дейликонт.
Каракачанов, А. 2020. Механизмите на социалната трансформация и българският преход
от тоталитаризъм към демокрация. – В: Каракачанов, Ал., съст. Субкултурите като
активни субекти на Прехода. София: За буквите – О писменехь, с. 13 – 36.
Нора, П. 1999а. Между памятью и историей. Проблематика мест памяти. – В: Нора, П. и
кол. Франция – память. Санкт-Петербург: Санкт-Петербургский университет,
Нора, П. 1999б. Предисловие к русскому изданию. – В: Нора, П. и кол. Франция – память.
Санкт-Петербург: Санкт-Петербургский университет.
Нора, П. 2005. Всемирное торжество памяти. – Неприкосновенный запас, №2, 2005.
Репина. Л.П. 2011. Историческая наука на рубеже ХХ – ХХІ вв.: социальные теории и
историографическая практика. Москва: Кругъ.
Филиппова, Е. 2011. История и память в эпоху господства идентичностей (беседа с
действительным членом Французской Академии историком Пьером Нора).
Этнографическое обозрение, №4.
Assmann, J. 1992. Das kulturelle Gedächtnis. Schrift, Erinnerung und politische Identität in den
frühen Hochkulturen. München.
Halbwachs, М. 1950. La mémoire collective. Paris.
Halbwachs, М. 1952. Les cadres sociaux de la mémoire. Paris.
Hartley, R.V.L. 1928. Transmission of Information. – Bell System Technical Journal, pp. 535 –
563.
Lasswell, H. 1948. The Structure and Function of Communication in Society. – In: Bryson, L., ed.
The Communication of Ideas. New York: Institute for Religious and Social Studies.
Robert, T. C. 2014. Cryptomnesia. The Skeptic's Dictionary.
Shannon, C. 1948. The Mathematical Theory of Communication. – The Bell System Technical
Journal, vol. 27, №3.
Weaver, W. 1953. Recent Contributions to the Mathematical Theory of Communication. – ETC:
A Review of General Semantics, vol. 10, №4, pp. 261 – 281.
27
КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ПАМЕТНИЦИ В СОФИЯ КАТО

„МЕСТА НА ПАМЕТ“ ЗА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СУБКУЛТУРИ В
ПРЕХОДНИЯ ПЕРИОД1
Жоржета Назърска, Нина Дебрюне
Увод
През последните три десетилетия посткомунистическият преход е постоянен
обект на изследване от хуманитарните и социалните науки. Спазвайки правилото за
достатъчно дълга хронологична дистанция от събитията, историците се насочват с
известно закъснение към изследването на близкото минало, към съществените явления и
динамичните характеристики на променящите се общества в Източна и Югоизточна
Европа. За целта те допълват класическия си инструментариум с изследователски методи
от сродни научни области.
В студията си изследваме прехода от тоталитаризъм към демокрация в България,

като се фокусираме върху отношението към комунистическите паметници на основните му
действащи лица – старите и новите политически елити. Общоприето е, че
хронологическите граници на политическата промяна в България се ограничават от
падането на режима на Тодор Живков (1989) до присъединяването на страната към ЕС
(2007). Ние разширяваме наблюденията си и до наши дни, тъй като социалните
трансформации, които са основната рамка за функционирането на колективната памет, все
още не са приключили.
За да откроим мястото на комунистическите паметници, които в периода на

Прехода се оказват „трудно (материално и символно) наследство“ 2 от тоталитарното
минало, си поставяме задача да разгледаме старите и новите политически елити по
нетрадиционен начин. Действайки като основни агенти на социалната промяна, те могат да
бъдат описани като субкултурни групи от привърженици на двете най-големи политически
партии през 90-те год. на ХХ в. и първото десетилетие на ХХІ в.: на Българската
социалистическа партия (БСП) – наследник на Българската комунистическа партия (БКП),
около която гравитират остатъци от номенклатурата и леви по убеждения граждани, и
1
Публикацията се осъществява в рамките на проект №КП-06-Н55/14 „Субкултурите като активни субекти
на социалната промяна“, финансиран от ФНИ в конкурс „Фундаментални научни изследвания – 2021“.
2
Използваме термина в смисъла, даден му от Macdonald, 2009.
28
Съюза на демократичните сили (СДС), обединяващ бивши дисиденти и хора с предимно

десни възгледи. 3
Комунистическите паметници в България ни интересуват не толкова като примери

за пропагандно изкуство и архитектура, обслужващи тоталитарния режим, както ги
разглеждат изкуствоведите 4; ограничено се вглеждаме в тях като места/пространства за
ритуалите на преход на отделни социални групи, какъвто е традиционният етноложки
дискурс 5; съвсем малко ги коментираме като проява на героичното в комунистическото
общество, както е сторено вече в различни антропологически публикации. 6 Нашата цел е
по-скоро да ги анализираме едновременно от две други и по-рядко използвани
перспективи: паметниците като „места на памет“ и като обекти на културното наследство
(КН). В тях изследваме работата на колективната и на историческата памет. 7
Приемаме изследванията на паметта като своя основна теоретична рамка и

използваме концепциите на Морис Халбвакс и Ян Асман за колективната/комуникативната
памет като „ежедневна“ памет, разположена в настоящето, устната традиция на три
поколения, като решаваща за поддържане на идентичността на социални групи като
семейства, религиозни общности и класи и като израз на процеси и тенденции в
обществото. Имаме предвид нейните свойства да бъде мозаечна, променяща се във времето,
избирателна, често неточна за събитията и хронологията, склонна към митологизиране и
сакрализиране на обекти и герои, субективна и пристрастна. Изучавайки
колективната/комуникативната памет, се стремим да разгледаме възгледите на
обикновените хора за съдбата на комунистическите паметници и целим да съпоставим
потенциалните несъответствия между тях и възгледите на политическите елити,
формирани главно чрез историческата/културната памет, която Халбвакс и Асман
характеризират като организирана, формална, професионално създадена и контролирана
от държавата. 8 Тяхната теоретична рамка до голяма степен съответства на основната
концепция на Пиер Нора за „места на памет“ (“lieux de memoire”), маркиращи материални
или нематериални места (пространства, обекти и др.), които насочват колективната памет
да работи за запазване или за заличаване на конкретен спомен за определени минали
3
Kаракачанов, 2020: 69 – 78. След 10-те год. на ХХІ в. числеността на БСП прогресивно намалява, а СДС се
разпада на малки формации.
4
Труфешев, 1981; Данчев, 2005.
5
Елчинова, Райчева, 1991; Иванова, 1995; Сантова, 2010.
6
Вж. сред многобройните му публикации Вуков, 2009, 2013, 2017, 2018.
7
Срв. с малкото подобни, засягащи по-ранен период: Тодорова, 2006; Дончева, Игнатова, 2017.
8
Halbwachs, 1980: 22 – 49, 50 – 87; Assmann, 2011: 39 – 41.
29
събития, личности, процеси и др. Според неговата класификация комунистическите

паметници попадат в категориите на материалните „места на памет“, докато ежегодните
церемонии, възпоминания и др. дейности около тях – в групата на символните „места на
памет“. 9
В студията си изследваме стратегиите за блокиране или заличаване на паметта от

близкото тоталитарно минало чрез феноменологията на паметта/забравата, предложена от
Пол Рикьор. Според нея има „добра памет“ (“happy memory”) – незабравяща и полагаща
грижа за „съживяване на миналото“, но и „добра забрава“ (“happy forgetting”) в смисъл на
стратегии за заличаване на спомена, за затормозяване, манипулиране или управляване на
паметта. 10 По тази причина използваме теоретичните концепции за травматична памет,
развити от самия Рикьор и Алайда Айсман. 11
От друга страна, към комунистическите паметници прилагаме теоретичния

инструментариум на науките за КН 12, обозначавайки материалното КН с понятията на
Асман за „предметната памет“ (проявяваща се чрез материалното в света) и на Нора за
материалните „места на памет“. Така открояваме намесата на държавата и властовите елити
при формирането и трансформацията на историческата памет. Новите елити обикновено
отхвърлят, маргинализират, табуират или унищожават произведеното от техните
предшественици КН, а на негово място създават ново КН, което да ги легитимира, често
като жертви. 13
Нашето изследване се основава също на концепцията за субкултурните групи,

където колективната памет се смята за обединяващ фактор при изграждането на групови
идентичности и определяне на специфични вътрешни кодове и процеси на
взаимодействие. 14 Анализираме политическата и социалната дейност на две субкултури,
свързани с настоящето и бъдещето на тоталитарните паметници. През преходния период
9
Nora, 1989: 7 – 24; Nora, Kritzman, 1996. Интересуват ни включително онези „места на памет“, създадени от
тоталитарния режим за пропаганда на собствените структури и посветени на (много) специалните мъртви
(Brown, 2014; Verdery, 1999).
10
Ricoeur, 2004: 68 – 92, 412 – 506. Той използва понятията „затормозена“ (blocked), „манипулирана
(manipulated) и „повелѐна/управлявана памет“ (abusively controlled memory).
11
Assman, 2009: 31 – 48; 2013: 25 – 42.
12
Smith, 2006.
13
Giblin, 2014: 500 – 518; Iacono, 2019.
14
Yinger, 1960; Short, 1999.
30
главни действащи лица в определянето на тяхната съдба са членовете на бившата БКП,

преименувана на БСП, и последователите на новосъздадената опозиция – СДС. 15
Субкултурата на бившите комунисти, формирана през 90-те год. на ХХ в., е

социално и идеологически хетерогенна, но обединява по-възрастното поколение. Нейната
идентичност се основава на носталгията по комунистическата държава (1944 – 1989) и
идеализирането ѝ като прогресивна, даваща стабилност и справедливост на обикновените
хора. Сред основните ѝ идеологеми са привързаността към Русия и изтъкването на
основополагащата ѝ роля във Втората световна и Студената война. През последните 15 г.
тези идеи са подсилени от всеобщото неодобрение на прехода, изхождащо от населението
на зряла възраст. Масовото обедняване, високата безработица, постоянната икономическа
емиграция, всеобхватната корупция и несигурност водят населението до силен социален
песимизъм 16, който подхранва носталгията по комунистическото минало, добре описана
още в началото на ХХІ в. от редица изследователи и характерна за почти всички страни от
бившето съветско пространство. 17 В преходния период тази субкултура се легитимира с
наративите, символите и културните кодове на бившия комунистически режим. Сред тях са
политическите лозунги за справедливост и солидарност, за противопоставяне на десния
характер на Прехода, за социално ориентирана политика; използването на червения цвят и
розата; употребата на червени знамена; жестовете на вдигнат юмрук и палец (контрапункт
на знака „победа“ на антикомунистите). Тоталитарните паметници в България
представляват важни места на памет за субкултурата на бившите комунисти. През
последните 30 г. около тях се провеждат политически събития, поклонения, тържества и
др. – дейности от решаващо значение за укрепване на субкултурната идентичност и
възпроизвеждане на паметта за тоталитарното минало.
Субкултурата на антикомунистите е по-хомогенна в социален и идеологически

план, отколкото тази на екскомунистите. Тя се състои от хора от ниската градска средна
класа, малко на брой наследници на унищожената през 50-те год. на ХХ в. стара буржоазия
и от интелектуалци, вкл. бивши дисиденти. Нейна спойка представлява личният или
семейният опит от преследване по време на тоталитарния режим. Затова усилията на
субкултурата по време на целия преходен период са насочени към унищожаване на
15
Пастармаджиева, 2013: 167 – 175; Каракачанов, 2020. Още през 1990 – 1991 г. СДС настоява пред ВНС за
премахване на комунистическите символи. Към днешна дата обаче предложението не е прието, въпреки че
през 2000 г. режимът е обявен за престъпен със закон.
16
European, 2019.
17
Вж. Roberts, 2007. Специално за Източна Европа вж. Brunnbauer, Troebst, 2007; Todorova, Gille, 2010;
Todorova, Dimou, Troebst, 2014; Nadkarni, Shevchenko, 2014.
31
тоталитарните институции и символи. Тази субкултура, включила през 90-те год. на ХХ в.

хора предимно на зряла и младежка възраст, също се идентифицира с определени лозунги
и символи. Като нова социална формация, антикомунистите припознават СДС като своя
политическа сила и възприемат част от неговата политическа символика и хореография:
синия цвят, знака „победа“, лозунгите за законово и стопанско овъзмездяване, за връщане
на буржоазните ценности и собственост, убеждението, че комунистическият режим е
недемократичен, терористичен и античовешки. 18 Отношението на тази субкултура към
тоталитарните паметници е по-нюансирано от това на бившите комунисти, защото само
първото поколение в нея притежава травматична памет. В проучването си проверяваме до
каква степен това радикално отношение към комунистическите паметници е предадено на
членовете от второто и третото поколение вътре в субкултурата.
В студията прилагаме и гледната точка на политологията, особено при описанието

на преходния период и оценката на местните и централните политики, ориентирани към
комунистическото минало и неговите паметници. Двойственото отношение към
комунистическите паметници в България е резултат от редица причини и предпоставки. То
произтича от пълната зависимост на страната от СССР до 1989 г.: със съветска помощ на
власт идва лява коалиция, водена от БРП (к) (1944), бившите политически и икономически
елити са унищожени (1946 – 1949) и е наложено републиканското управление (1946); през
50 – 60-те год. на ХХ в. българската икономика е индустриализирана и кооперирана по
сталинистки модел и е поставена в пълна зависимост от съветските суровини и пазари;
СССР става основен кредитор на българската държава след фискалния ѝ фалит (1960 –
1962) и последвалия неуспешен опит за включване на България като 16-а съветска
република (1963). 19 През този период пропагандата подсилва значението на политическия
мит за СССР като „освободител“ на България през Втората световна война, надграждайки
аналогичния за мястото на Русия в Руско-турската война (1877 – 1878). В този смисъл
паметниците, построени в чест на СССР, се възприемат като елемент от традиционното
русофилство и израз на признателност към „освободителката“. След 1990 г. старите
комунистически елити запазват престижа си, трансформират се в икономически
(олигархични) елити и оглавяват новите десни и леви политически партии. Някои от тях са
свързани с Русия и съвременната руска политика по време на прехода и тези отношения
рефлектират върху техните възгледи за „трудното наследство“. Тоталитарните паметници
се радват на силното одобрение също така на бившите комунистически (политически и
18
Тепавичаров, 2018; Милков, 2019: 60 – 77.
19
Знеполски, 2011: 122 – 188, 284 – 340.
32
икономически) елити, запазили пълната си лоялност към комунистическия режим.

Формирани през 50-те год. на ХХ в. на основата на преселници от селата, те имат лява
политическа ориентация и основна заслуга за осъществяване на ускорената
индустриализация и урбанизация със запазване на патриархалния обществен модел.
Именно те стават рупор на политическата митология, представяща държавния преврат на 9
септември 1944 г. като „народно въстание“, ръководено от комунистите, а социализма –
като „земен рай“. 20 Макар голяма част от тях да са икономически маргинализирани през 90-
те год. на ХХ в., те продължават да живеят във въображаемия свят на миналото и
представляват ядрото на субкултурата на бившите комунисти. В края на ХХ в. преходът е
белязан и от външнополитическата преориентация на България от съветския блок,
Варшавския договор и СИВ към НАТО и ЕС (2004 – 2007). Нейното културно проявление
е „вносът“ на западни (често американски) либерално-демократични модели, идеологии и
ценности, според които символният капитал на комунизма и неговото КН, вкл. неговите
материални места на памет, трябва да бъдат напълно унищожени. Такива разбирания
споделят и практически прилагат новите политически елити след 1989 г. –
антикомунистите. 21
В нашето изследване използваме основно подхода на социалната история, която

се различава от традиционната по обекта си на изследване, методологията и историческите
си източници. Вместо събитийна, стриктно хронологична и описателна, социалната
история е повече проблемна, фокусирана върху структурите и процесите в дългосрочни
периоди. „Революцията на документите“ в социалната история утвърждава като
равноценни и приложими т. нар. меки източници (устни, наративни, аудио и видео). По
тази причина в студията си комбинираме работата с официални документи и резултатите
от теренно изследване, основано на качествени методи.
То беше проведено в София 31 г. след началото на българския преход и под

формата на изследване на случаи (case studies). В първата му фаза идентифицирахме най-
значимите комунистически паметници в София, които могат да се смятат за „места на
памет“ и които предизвикват силна мобилизация едновременно сред бившите комунисти
и антикомунистите. За тази цел проведохме 18 стандартизирани интервюта на случайна
извадка (единствено с възрастов праг от поне 40 г.) и времетраене 15 – 20 минути. 22 Осемте
20
Знеполски, 2008, 197 – 331.
21
Лаверн, 2010.
22
Стандартизирани интервюта с 18 респонденти. Записите и транскрипциите на всички интервюта и фокус
групи, както и материалите от теренните наблюдения и включени наблюдения се намират в личния архив
на авторите.
33
въпроса приканваха респондентите да идентифицират онези паметници в столицата, които

смятат за най-значими и за които имат лични спомени. Бяха поставени въпроси за
местоположението, посещенията и връзката на респондентите с мавзолея на Георги
Димитров и Братската могила, за съдбата на паметниците след 1989 г. и за тяхното мнение
какво да се предприеме с тях, за връзката между тоталитарните паметници и дейността на
субкултурите на бившите комунисти и антикомунистите (Приложение 1). Интервютата
бяха проведени от членове на изследователския екип лице в лице, по лична покана и в
домовете на 11 мъже и 7 жени в различни градове и села на страната, повечето от които
лично са посещавали описваните обекти. Сред анкетираните се откроиха две възрастови
групи – на 41 – 60 г. (50%) и на 61 – 80 г. (39%), което ни накара да ги проучим по-подробно
в следващата фаза на изследването.
Респондентите идентифицираха няколко паметника, от които избрахме петте,

подробно проучени в настоящия текст. Макар построени по различно време, те са взаимно
свързани: разположени са в непосредствена близост (образувайки мислена ос) в
централната част на столицата и имат архитектурни прилики, но преди всичко са
представителни за тоталитарното управление, защото прославят неговия вожд Димитров,
партията-държава БКП и нейните герои, както и държавата покровител (СССР и Ленин),
без която комунистическият режим не само не би дошъл на власт, но не би просъществувал
45 г.
Във втората фаза на теренното проучване в София проведохме 31

полустандартизирани интервюта на целева извадка от двете кохорти с най-възрастни
респонденти. 23 Те бяха идентифицирани като членове на субкултурата на бившите
комунисти въз основа на онлайн анкета. Интервюираните бяха разделени на пет групи (за
всеки паметник), като въпросникът съдържаше по 8 основни въпроса. Първите 6 повтаряха
тези от въпросника за фаза 1, а последните два търсеха мнението на запитаните за
опазването и социализирането на паметника като обект на КН (Приложение 2).
Интервюиращите работиха лице в лице и с предварително съгласие на събеседниците,
имаха възможност да задават уточняващи въпроси и да търсят по-подробни разкази.
Интервютата с времетраене около един час обхванаха 19 жени и 12 мъже, от които 54% на
възраст 51 – 60 г. и 45% над 60 г. Половината от тях са родени в столицата, 28% в големи
градове, 12% в малки градове и 9% в села. Сред тях преобладават с висше (49%) и средно
23
Полустандартизирани интервюта с 31 респонденти.
34
образование (44%). Професиите им са разнообразни, вкл. готвачи, касиери, техници,

полицаи, лекари, адвокати и др.
През юни – юли 2021 г. нашето изследване продължи с четири дълбочинни

интервюта, проведени в София, с представители на субкултурата на бившите комунисти: с
двама членове на БСП и двама представители на партийното ръководство, различни по пол
и възраст (средна 68 г.), но идеологически свързани с паметниците и ангажирани в
поддръжката и почистването им. 24 В рамките на 17 – 19 въпроса бяха проучени личното
участие на респондентите в дебатите в Столичния общински съвет (СОС) или на
правителствено ниво за съдбата на трите паметника, собствените им виждания за бъдещето
на местата на памет и отношението на тяхната субкултура към тях (Приложение 3).
Интервютата се осъществиха лице в лице и продължиха средно около 2 часа.
Проведохме също две фокус групи с по 8 души от най-младата кохорта (25 – 31 г.) –
студенти бакалаври. 25 Те трябваше да се подготвят, като предварително извършат
наблюдение на място, разговарят с минувачи и проучат историята на паметниците по
зададена литература. Целта беше чрез съпоставяне на техните отговори с
полустандартизираните интервюта на субкултурата на бившите комунисти да се проучи
влиянието ѝ върху по-младото поколение и степента, до която се възпроизвежда културната
памет. За тази цел бяха зададени същите осем въпроса за всички паметници.
Използвайки възможностите на науките за КН, приложихме също методите на

теренна работа и анализ на културните политики и практики. Петте паметника бяха обект
на нашите теренни наблюдения, фото- и видеозаснемане, като обърнахме внимание на
състоянието на обектите и степента на тяхното опазване, на хората, които ги посещават и
се грижат за тях. 26 Между февруари и юни 2021 г. бяха проведени включени наблюдения
на участниците на възпоменателните прояви пред Паметника на Съветската армия и на
Прайд парада в София. 27
24
Дълбочинни интервюта с 4-ма респонденти.
25
Две фокус групи.
26
Теренно наблюдение на паметниците и тяхната околност, 05. – 07.2021.
27
Включено наблюдение, чествания пред Паметника на Съветската армия, 02. – 05.2021, и Прайд парада,
06.2021.
35
Комунистическите паметници в София като „места на памет“ за политическите

субкултури на Прехода: изследване на пет случая
Мавзолей на Георги Димитров. 28 Мавзолеят на комунистическия вожд Георги

Димитров е построен през 1949 г. на важно политическо място в града – срещу бившия
царски дворец. Той незабавно се превръща в институционализирано „място на памет“,
използвано за легитимиране на елита на БКП. 29
От 1952 г. сградата е държавна собственост и тоталитарният режим отделя големи

средства за нейната поддръжка и охрана. От трибуната ѝ ръководството на партията
държава и чуждестранни гости приветстват „народа“ по време на политически
манифестации, а военните паради на площада демонстрират милитаризацията в страната и
социалистическия лагер. 30
Сн. 1.
Манифестация пред
мавзолея,
9 септември 1950 г. 31
28
Вж. Todorova, 2006.
29
Станоева, 2016: 31, 51 – 53; Станоева, 2010.
30
Васева, 2013.
31
Частен архив.
36
Сн. 2. Партийно-държавни
ръководители заедно с Юрий
Гагарин приемат манифестация
от трибуната на мавзолея, 1 май
1961 г. От ляво надясно: (1)
Димитър Ганев, (3) Тодор
Живков, (4) Юрий Гагарин, (6)
Вълко Червенков. 32
Сн. 3. Манифестация пред мавзолея, 24

май 1967 г., фотограф П. Бърнев. 33
Постепенно мястото от политически репрезентативно се превръща в „място на

всекидневието“ (Мишел дьо Серто), където гражданите се разхождат, фотографират се за
спомен, уреждат си срещи, дори се забавляват, посрещайки източногерманския цирк
„Буш“. 34
32
Личен архив.
33
Български визуален архив, https://visualarchive.bg/ploshtad-9-septemvri-sega-ploshtad-nezavisimost-partien-
dom-na-bkp-bva-gallery-item-39.
34
Циркът е един от най-старите в Европа, известен с дресурата на лъвове и слонове. Турнето му из различни
градове в България е през март – октомври 1960 г. Шествието на цирковите артисти по бул. „Г. Димитров“
(дн. „Кн. Мария Луиза“), „Дондуков“ и „Руски“ (дн. „Цар Освободител“) се врязва дълбоко в градската
колективна памет, вкл. оставя следи в езика на населението.
37
Сн. 4. Вера Лукова. Площад

„Девети септември“, 1961 г.
Сн. 5. Дефиле на цирк

„Буш“ от ГДР пред
мавзолея,
15 май 1960 г. 35
Сн. 6. Снимка за спомен пред

мавзолея, юни 1961 г. 36
35
https://staatszirkus-der-ddr.de/index.php/component/k2/item/322-1960-busch-sofia.
36
38
Веднага след началото на политическите промени въпросът за съдбата на мавзолея

става обект на публично обсъждане – в доминирания все още от БКП парламент, в новата
свободна преса, където се заражда субкултурата на антикомунистите, а впоследствие – във
Великото народно събрание (ВНС). 37 През 1990 г. дебатът се пренася в градското
пространство, където двете субкултури се срещат, а площадът пред мавзолея се превръща в
арена на политически сблъсъци.
Сн. 7. Привърженици на
СДС на трибуната на
мавзолея със знамена и
лозунги „Стига
кошмари“ и
„Демокрация,
справедливост“,
25 февруари 1990 г. 38
За да предпази от оскверняване сградата като материално и символно „места на

памет“, през юли 1990 г. Висшият съвет на БСП организира изнасянето и погребението на
мумията на Димитров. 39 Въпреки че паметникът фактически престава да съществува, а
зданието е дадено впоследствие на Националния исторически музей40, новата ситуация
мобилизира двете политически субкултури. Мавзолеят става „владение“ на
антикомунистите, които с явна цел „оскверняване и бутафоризиране“ пишат по фасадата
лозунги и абревиатури, организират събития и развиват улично изкуство върху и около. 41
37
Сантова, 2010: 30. През март 1990 г. във ВНС е създадена специална комисия, начело с Д. Джуров и Бл.
Сендов, която препоръчва запазване на сградата и обявяване на конкурс за бъдещото ѝ използване (ЦДА,
ф. 117, оп. 46, а.е. 1473, л. 3 – 9).
38
Работническо, 1990. Качването на трибуната става след протест на СДС срещу чл. 1 от Конституцията (за
ръководната роля на БКП). Отец Христофор Събев възпира тълпата от по-нататъшни екстремистки
действия. Срещу участниците е заведено следствие за „непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и
изразяващи явно неуважение към обществото“.
39 ЦДА, ф. 117, оп.46, а.е. 1473, л. 3 – 10. Против решението на БСП протестират широк кръг леви
организации и граждани с комунистически убеждения, оценявайки го като „антинароден и антибългарски

акт“ и „предателство“. Федерацията на българската социалистическа младеж прави подписка и предлага
превръщане на мавзолея в мемориал на антифашистите.
40 ДА – София, ф. 3868, оп. 1, а.е. 20, л. 1; ф. 65, оп. 15, а.е. 450, л. 149 – 150.
41 Срв. Елчинова, Райчева, 1991; Иванова, 1995; Сантова, 2010; Деянова, 2009: 114 – 118. На площада се
провеждат вечерни религиозни бдения, за пръв път свободно се отпразнува Великден (април 1990),
организират се рок и новогодишни концерти, оперни представления на „Аида“, „Цар Калоян“ и „Княз
39
В близост до сградата изникват палатките на „Града на истината“ – идея на

Инициативата за гражданско неподчинение и СДС, и на „Антиграда на истината“ – отговор
на млади последователи на БСП. Оттам радикални антикомунисти отправят ултиматуми
към БСП да премахне тоталитарната символика от покрива и фасадата на Партийния дом
и през август 1990 г. се опитват да го превземат и опожарят. 42
Сн. 8. Агитационни материали на „Града на

истината“ пред все още действащия мавзолей,
юли 1990 г. 43
През 1991 – 1993 г. битката за съдбата на мавзолея се премества постепенно от

уличното пространство в местната власт и съдебната система. СОС, доминиран от
антикомунисти, предприема стъпки за премахване на надземната част на сградата, обявява
търг за нейните материали и разпорежда на БСП да демонтира паметника. 44
Градската управа претендира за собственост на терена пред Министерския съвет

(МС), а през 1992 – 1993 г. гласува решение за демонтирането му и декларира, че ще приеме
съоръжението безвъзмездно от държавата. 45 В дебатите общинските съветници заемат
полюсни позиции, наричайки паметника „символ на една мракобесна епоха“, „гроб на
желанията на хората да бъдат свободни и мислещи“ и напротив, „част от историята и
архитектурата на града“. 46 Действията на СОС карат БСП да заведе дело в Конституционния
съд, който се произнася, че бъдещето на мавзолея е в ръцете на неговия собственик –
държавата. По тази причина в края на 90-те год. на ХХ в. именно тя организира широко
Игор“ (1997 – 1999). Сградата е опакована два пъти: като коледен подарък (12.1990) и за събитието „Сбогом,
мавзолей!“ (05.1992).
42 ЦДА, ф. 1466, оп. 1, а.е. 25, л. 1; оп. 2, а.е. 146, л. 10 – 11.
43 Съвременен, 1990.
44
ДА – София, ф. 65, оп. 15, а.е. 34, л.1 – 2, 10.
45
Пак там, л. 12 – 20.
46
Пак там, а.е. 472, л. 37 – 38, 157, протокол №25, 25.02.1992.
40
обсъждане в разнообразни формати за бъдещето на изоставената сграда. Сред

професионалните среди на архитекти, музейни специалисти и културни дейци, в медиите
и на политически дискусии под егидата на Президентството са очертани три основни
алтернативи: унищожаване, трансформация или запазване в оригиналната му форма. 47
По това време обаче мавзолеят вече губи своя смисъл на мемориално и символно
„място на памет“, използвано за паради и политически митинги. 48
Сн. 9. Бивши комунисти на

поклонението на Тодор
Живков пред мавзолея,
9 август 1998 г. 49
Той многократно е превръщан в арт инсталации, а околното пространство – в

декор за театрални, оперни и концертни постановки. 50
47
Мнението на М. Тодорова (2006), че не е имало дебати за съдбата на мавзолея, се опровергава от редица
исторически източници. Вж. ЦДА, ф. 117, оп. 46, а.е. 1443, л. 1 – 138б; ф. 1475, оп. 1, а.е. 94, л. 1 – 30;
Култура, 1992; Дума, 1993; Желев, 1999. През май 1992 г. вицепрезидентката Блага Димитрова,
представляваща анткомунистическата опозиция, организира публично обсъждане „Съдбата на
паметниците от тоталитарната епоха“, където са изказани различни мнения.
48
Едни от последните събития, организирани от субкултурата на бившите комунисти пред него, са
прощаването с Тодор Живков (август 1998), когато шествието на негови почитатели с червени знамена и
портрети минава през половината град, и големият антинатовски митинг (април 1999).
49 Памет.бг. Погребението на Тодор Живков [Видео]. https://www.youtube.com/watch?v=W6554aRDHJI.
50 През 1997 г. е боядисан като далматинец – част от рекламна кампания на едноименния филм на „Дисни“.
41
Сн. 10. Пърформанс – опаковане на

мавзолея по време на представлението
„Елизавета Бам“ от Д. Хармс,
Експериментална театрална студия към
Театър „София“,
7 ноември 1990 г. 51
Сн. 11. Графити върху мавзолея,

зимата на 1991 г. 52
Разрушаването на мавзолея през лятото на 1999 г. слага край на публичния дебат,

а площадът губи своя политически характер. 53 През последните 23 г. пространството е
превърнато в част от Княжеската (Градската) градина с прилежащ обществен паркинг, а
понякога се ползва за арена на културни събития: новогодишни концерти и базари,
хепънинги, шоу програми, филмови декори, временни арт инсталации и др. 54
51 https://boykobogdanov.wordpress.com/ Героите от спектакъла извършват ритуална панихида-погребение на

революцията върху маса, поставена на стъпалата пред мавзолея. Лозунгът „Времето е временно“ е алюзия
с този на СДС „Времето е наше“.
52 https://europebetweeneastandwest.files.wordpress.com/2016/09/life-after-death-georgi-dimitrov-mausoluem-
before-its-destruction-in-the-1990s.jpg.
53 Гражданските протести се преместват по-далече от площада, в новосъздадения триъгълник на властта –
между НС, МС и Президентството. Имената на площада свидетелстват за трансформацията на

пространството от политическо в културно: от „9 септември“, през „Демокрация“ (1990 – 2007) до
сегашното „Княз Александър Батенберг“.
54 Понастоящем политическа ритуалност на площада се извършва само на официалните празници 6 май,
когато (и ако) се провежда военен парад, и 22 септември – с речи пред барелефа до бившия царски дворец.
Останалите държавни церемонии се провеждат пред Паметника на Незнайния воин и Президентството.
42
Сн. 12. Временна арт инсталация

„Мумията“ на Андрей Врабчев на
мястото на мавзолея, 14 декември 2019
г. На заден план – коледен базар в
Градската градина. 55
Сн. 13. Временна арт инсталация

„Един човек“ на Валентин
Шурелов и паркингът на пл. „Ал.
Батенберг“ на мястото на мавзолея,
август 2021 г. 56
Всичко казано по-горе насочва към предположението, че бившият мавзолей като

„място на памет“ работи на забрава. Нашето проучване обаче сочи обратното. От една
страна, въпреки липсващата сграда, все още съществува група от нейни крайни отрицатели,
някои от които никога не са я виждали лично. Според тях, „тъй като България стана
демократична държава, такъв паметник не трябва да съществува, защото има възможност за
възстановяване на стария комунистически режим. Мавзолеят играе роля в култа и всеки култ
има своите последователи. Мисля, че нямаме нужда от повече комунистическо управление”
(ж., 48 г., мед. сестра, Сливен). Друг антикомунист добавя: „Не страдам от социалистическа
носталгия. Премахването на мавзолея е напълно логично за мен. Не бива да повтаряме теми,
сгради и паметници от миналото, които са унизителни за българите. Трябва да премахнем
паметниците на едно фалшиво време” (м., 74 г., в. обр., Ст. Загора). 31-годишен мъж
заключава: „Димитров е извършил жестоки престъпления срещу нашия народ. Например,
55
БГНЕС.
56
Личен архив. Новата инсталация през 2022 – 2024 г. ще е на художника Кр. Терзиев.
43
насилствената македонизация в Благоевградска област. Семейството ми е оттам и баба ми е

разказвала много за тези събития. Ето защо изобщо не съжалявам [за премахването на]
гроба на този фатален човек” (в. обр., София). 57
От друга страна, не е изненадващо, че най-възрастните респонденти в

стандартизираните интервюта (от фаза 1) и членовете на субкултурата на бившите
комунисти (от фаза 2) безпогрешно описват местоположението, формата и пространството
около липсващото здание. Те потвърждават, че все още използват името му като название
за местоположение. Въпросите за паметника предизвикват у тях асоциации и спомени за
лично участие в масови митинги, задължителни и доброволни посещения, преживявания
на страх и объркване и семейни истории с различен емоционален заряд. Респондентите от
всички възрасти категорично осъждат унищожаването на сградата, а някои го определят
като „кощунство“ и „голяма грешка“. По-старото поколение проявява особена носталгия и
съжаление за унищожаването на комунистическия паметник най-вече по политически
причини и от симпатия към социалистическата идея: „той все пак беше символ на нашата
история, на труда и обречените успехи на нашето поколение. Ние изнесохме социализма
на гърба си. Събарянето на този мавзолей беше обида спрямо нас, защото ние никога не
сме искали да унищожим мавзолея“ (ж., 81 г.). 58 Някои респонденти изразяват съжаление за
„умишлената политика“ през Прехода да се стимулира забравата, т.е. да не се събира,
записва и съхранява „живата памет“ за сградата и за Г. Димитров. 59 Това може да се тълкува
и като критика на бившите комунисти срещу новите либерални правителства, и като
недоволство от „едностранчивостта“ на новите научни изследвания, фокусирани върху
събирането и реконструкцията на предимно негативни спомени от комунизма, и
недостатъчното представяне на тоталитарния режим в новите учебни програми по история
в средните училища.
Изобщо не е учудващо, че мавзолеят съхранява символния си капитал за

субкултурата на бившите комунисти. По-интересен е фактът, че подобни настроения се
отчитат в първата фокус група, състояща се от млади хора (студенти). Обясняваме го с
техния вероятен произход от семейства на бивши комунисти, където социалистическата
носталгия е силно изразена: „Дядо ми е споделял, че при посещението на Габриел Гарсия
Маркес за премиерата на „Любов по време на холера“ първото, което е попитал, [е] защо
57
Стандартизирани интервюта.
58
Пак там; Полустандартизирани интервюта с 15 души за мавзолея.
59
Пак там.
44
съборихте паметниците на Георги Димитров и Мавзолея му? Великият Маркес!!! Малко

[хора] може да се изправят пред Райхстага в онези години и да се държат достойно, и да
спечелят. Като истински българин!“ (м., 30 г.). 60
Участниците във фокус групите са съгласни, че трансферът на паметта между

поколенията се осъществява предимно в семейна среда („От семейството зависи да те
възпитава да искаш да знаеш и да учиш тези неща“ – м., род. 1998). 61 Техните отговори
илюстрират възможността необремененият със спомени да стане подвластен на мемоарите
на своите родители и прародители. По-голямата част от запитаните осъждат
„разхищението на публични средства“ при унищожаването на мавзолея – нещо „вече
построено“, и пропуснатата възможност този ресурс да се насочи за културни цели: „По-
добре ли е да имаш дървена сцена, когато можеше да имаш това?“. 62 Цитираният реторичен
въпрос на млад мъж, поставен след три десетилетия на икономическа криза и на все
недостигащ бюджет за култура и образование, на пръв поглед показва различен тип
мислене на младата генерация: силен прагматизъм и отхвърляне на емоционалната
мотивация на старото поколение (възприемащо мавзолея като символ на комунистическия
режим и тясно свързано с неговия лидер Димитров). Според младите хора
префасонирането на сградата за културни цели („дори [в] музей, осъждащ комунизма“) е за
предпочитане пред разрушаването и превръщането ѝ в обикновен паркинг и градина с
„незабележимо модерно изкуство“. 63 Участник във фокус групата (род. 1998) дори предлага
радикално решение със задна дата: комплексът да се запази, вкл. останките на Димитров, и
да се трансформира с образователна и туристическа цел, както мавзолеите на Мао и Хо Ши
Мин: „нищо не остава там за моето поколение и ще има още по-малко за поколението,
което моето поколение ще създаде. Може и да не сме съгласни за [историческите заслуги
на] Димитров, но чуждестранен турист щеше да го посети [мавзолея]“. 64 Струва ни се, че
изказаната нереалистична идея не е резултат само от липсата на познания за близкото
минало и света като цяло, от умонастроенията на поколението Z или от собствени
издирвания (в интернет и на място). Допускаме, че това е по-скоро светоглед, трайно
60
Първа фокус група. Маркес никога не е посещавал България, а през 1993 г. налага забрана за всички
публикации на свои произведения. Цитираният роман е публикуван за първи път у нас през 1987 г., когато
мавзолеят все още е действащ. Изглежда, че в семейна среда се смесват манипулативните „спомени“ на
дядото, соцносталгията, подхранваща процъфтяващия култ към комунистическия лидер, и
националистическите възгледи на внука.
61
Втора фокус група.
62
Пак там.
63
Пак там.
64
Първа фокус група. Срв. Ivanov, 2009; Light, 2000.
45
формиран в семейна среда чрез спомените и нагласите на родителите и основан върху

носталгията по комунизма и собственото разочарование от действителността.
Партиен дом. Сградата на Партийния дом е построена през 1949 – 1954 г. върху
пострадалия от бомбардировките търговски квартал – пасажа „Св. Никола“, намиращ се в
центъра на столицата, близо до бившия царски дворец. Домът е трябвало да стане част от
голям правителствен комплекс в типичния за сталинизма монументален архитектурен стил.
Неслучайно силуетът на зданието има паралели в останалите комунистически държави –
напр. Двореца на културата и науката във Варшава. 65
Сн. 14. Партийният дом с

конгресна украса. 66
След 1954 г. в сградата се нанася правителството, а по-късно е използвана за

седалище на ЦК на БКП и за провеждане на партийните конгреси до 1981 г. Тъй като има
репрезентативни политически функции, на върха ѝ е поставена червена петолъчка, а
експлоатацията ѝ е свързана с усложнена ритуалност и силна охрана. 67
65 Станоева, 2016: 41, 95.

66 РетроБългария.
67 Станоева, 2010; 2016: 41, 95.
46
Сн. 15. Партийният дом и

Министерският съвет,
60-те год. на ХХ в. 68
Мястото не е социализирано: минувачите преминават далече от обекта, редки и

малобройни са личните фотографии пред него.
Сн. 16. Партийният дом – гражданите са държани на дистанция от Сн. 17. Снимка за спомен на пл.
сградата, 1960 г. 69 „Ларго“, 1959 г. 70
След 1989 г. БСП запазва собствеността си върху Дома и го използва за седалище

на партията и сателитните си организации, вкл. Централния партиен архив, и за
предизборен щаб. През лятото на 1990 г. опозицията разполага около зданието палатковия
„Град на истината“, откъдето активисти на Инициативата за гражданско неподчинение
изпращат ултиматуми към БСП да премахне политическите символи от фасадата и най-
вече рубинената звезда на върха. 71 Отказът да ги изпълни ескалира напрежението и има
68 Пак там.
69
Български визуален архив.
70
71 ЦДА, ф. 1466, оп. 2, а.е. 146, л.1; Желев, 2010: 385 – 406.
47
косвено отношение към опита за подпалване част от сградата в края на август 1990 г. Едва
след това, през октомври с.г., петолъчката е демонтирана. 72
Сн. 18. Сваляне на комунистически

символи от Партийния дом,
юли 1990 г. 73
След 1992 г., когато имотите на БСП са одържавени със закон, в Партийния дом се
настаняват администрацията на НС и Централната избирателна комисия. Зала „Г. Кирков“
е преименувана на „Св. София“ и се използва за концерти, конгреси, поклонения и др. От
1996 г. НС провежда четири конкурса за идейни проекти, целящи преустройство на
сградата с оглед парламентарното ѝ използване (1996, 2003, 2008 и 2011). Аргументите за
това са формулирани прагматично: площта на старата сграда на НС не е достатъчна за
парламентарната дейност, а работата на комисиите отдавна е преместена в бившия Партиен
дом. Нито специалисти, нито широк обществен кръг обаче са поканени да обсъдят
политическите и историческите последици от преместването от автентичната сграда,
използвана от 1885 г. насам. По-късно, във връзка с предстоящото българско
председателство на Съвета на ЕС (2018), въпросът отново придобива актуалност, но
публичният дебат обхваща единствено високата цена на ремонта и неподходящия дизайн
на централната зала, погубил нейната акустика и богато украсен таван – постижение на
съвременната българска архитектура.
72 Пак там.
73 Ретро България.
48
Сн. 19. Зала „Георги Кирков“ на

Партийния дом, 1957 г. 74
Както в предишните години, тези съображения са изказани предимно от експерти,

без да достигнат до широката публика. Тя самата не изглежда силно заинтересована за
подробности и възприема новата употреба на сградата, с която е завършен новият
„триъгълник на властта“ между МС, Президентството и НС. През 2020 – 2021 г. там се
настанява НС, но след изборите през април 2021 г. заседанията се връщат в старата сграда.
В момента зданието на пл. „Независимост“ е седалище на администрацията на НС.
Сн. 20. Заседателната зала на

Народното събрание, 2021 г. 75
Идеологическото „оскверняване“ на сградата с премахването на петолъчката от

покрива ѝ (1990), преместването на БСП (1992) и установяването на демократичен държавен
ред заличават значението на сградата като символен капитал за бившите комунисти и
подсилват вероятността тя да се превърне от място на памет в място, което работи на
забрава.
74
Пак там.
75
https://bntnews.bg/news/pogled-otvatre-kak-izglezhda-novata-sgrada-na-narodnoto-sabranie-snimki-
1071785news.html.
49
Това се оказва обаче неточна хипотеза. В колективната памет на нашите

респонденти мястото запазва старото си име „Партийният дом“, те изобщо не го
споменават като „Народното събрание“ и само в краен случай го наричат „бившия Партиен
дом“. От дистанцията на времето веднага го свързват с „внушителната червена петолъчка –
важен символ на комунистическата идеология“, и то десетилетия след демонтирането ѝ. От
друга страна, събеседниците ни от целевата извадка – членове на субкултурата на бившите
комунисти, не показват, че новото седалище на БСП на ул. „Позитано“ 20 има за тях
същото сакрално значение на „място на памет“. Напротив, дори след 30 г. то сякаш не им
носи дори символен капитал, независимо че сградата е строена за Съюза на активните
борци против фашизма и капитализма, а скулптурната композиция пред него (с автор Л.
Далчев) символизира антифашистката борба. 76
В известен смисъл съдбата на Партийния дом илюстрира двойственото отношение

на българското общество към своето близко минало. То запазва сградата до голяма степен
непокътната, като така я прави част от все още работещите „места на памет“ за комунизма,
без да я причисли към местата, ясно асоциирани с травматичната памет. Същевременно на
Дома не е даден статут на „историческо/художествено културно наследство“, което по
символичен начин би представлявало обществено „помирение“ с партията–държава, която
го е построила и използвала.
Отговорите на нашите респонденти също показват, че Партийният дом все още

остава действащо „място на памет“ за бившите комунисти, макар те рядко да устройват
около него своите политически действия. Мнозинството от запитаните приемат
преустройството на сградата, но в никакъв случай не подкрепят нейното хибридно
функциониране. 77 Тази идея формално се отхвърля по съображения за сигурност на
депутатите и заради статута на парламентарната институция, винаги „пазена“ от органите
на реда и напълно недостъпна за посещения на обикновени граждани, дори с познавателна
76 През 1996 – 1997 г. не се наблюдават сериозни техни реакции нито когато централата е замервана с камъни
от симпатизантите на СДС (противниковата субкултура), нито когато паметникът на антифашисти пред нея
е боядисан с червена боя от привърженици на дясната опозиция (07.11.2013). Тогава протестират само
ръководството на БСП, настояващо за наказание на заловените нарушители, и крайнолевите,
прокомунистически среди, които наричат извършителите „стадо ранобудни антикомунистически
вандали“, а деянието „просташка постъпка на наемници“
(https://komunisticheski.blog.bg/politika/2013/11/07/pametnikyt-na-pozitano-20-ne-e-na-bsp.1201882,
последно прегледан 24.12.2021). През 2021 г. двамата глобени за хулиганство с по 1500 лв. осъждат България
в Страсбург за нарушени граждански права, тъй като били рисували по паметник, „свързан с ценностите на
тоталитарния режим“ (https://www.ploshtadslaveikov.com/sadat-v-strasburg-bojdisaniyat-pametnik-na-
pozitano-e-politicheski-protest/, последно прегледан 24.12.2021).
77 Полустандартизирани интервюта.
50
цел. 78 В общия консенсус обаче – за използването на сградата от държавна институция, а не

от политическа партия или от частни фирми, прозира соцносталгията, споделяна както от
субкултурата на бившите комунисти, така и от техните идейни привърженици от по-
младите генерации. 79
Паметник на Съветската армия. Паметникът на Съветската армия е построен от

колектив известни архитекти и скулптори след два конкурса. Открит е през септември
1954 г. в знак на признателност към освободителната мисия на СССР в България. 80 Преди
това в парцела е била разположена царската детска градина и е проектирано да се издигне
новият дворец. 81
Сн. 21. Комплексът на Паметника

на Съветската армия,
Сн. 22. Поднасяне на венци пред

Паметника на Съветската армия,
78
За разлика от парламентарните сгради в Лондон, Будапеща, Вилнюс и др.
79
В това има забележима разлика със съдбата на подобни сгради в други страни от бившия комунистически
блок. В Двореца на културата и науката във Варшава – подарък от СССР за народа на Полша и символ на
сталинисткия режим, днес се помещават финансов център, шоурум на луксозни автомобили и кафене.
80
Труфешев, 1981: 178 – 187.
81
Станоева, 2016: 32 – 33, 44 – 57; Vukov, 2006.
82
83
https://socbg.com/wp-content/uploads/2015/08/542109_423886394342526_207325565_n.jpg.
51
През 50 – 80-те год. на ХХ в. добре поддържаното и охранявано пространство на

паметника се използва не само за партийни ритуали и официални посещения на
чуждестранни високопоставени лица. То става любима зона за разходка и отдих на
софиянци и задължителен обект в туристическите маршрути на столицата.
Сн. 23. Снимка за

спомен пред паметника,
През 1972 – 1974 г. комунистическата власт изготвя проект за застрояването на

пространството зад паметника с партиен конгресен дворец, който би превърнал паметника
от място на памет само за СССР (държавата патрон) в комплексно „място на памет“,
напомнящо и за партията–държава, и за СССР, т.е. свързващо паметника не само с Втората
световна война, но и с партийната кауза. През 80-те год. на същото място се планира
построяването на нова сграда на Националния исторически музей или на Музея на
революционното движение.
Сн. 24. Архитектурен макет на

сграда на НИМ зад Паметника на
Съветската армия. 85
84
Архив на Комдос, ф. ИФ 3, оп. 2, а.е. 747 – ДС, л.59.
85
52
От 1989 г. паметникът е засегнат от общата тенденция в Източна и Югоизточна

Европа за премахване на тоталитарните символи. 86 Неговото съществуване сблъсква
полюсните мнения на БСП и на новата опозиция, вкл. на общинско ниво. В СОС
„червената“ група го брани като един от многото подобни монументи в Европа и заплашва
с високата цена на демонтирането му и неблагоприятния международен отзвук. „Синята“
група нарича бронзовите скулптури „наистина отблъскващи“ и е категорична, че „нямаме
морално право да искаме този паметник да стои като един от символите на град София“. 87
През 1992 г. доминираният от СДС СОС прави опит да премести монумента в периферията
на градското пространство, а по-късно – да го демонтира. 88 През април 1993 г. по нареждане
на кмета Александър Янчулев около паметника е издигнато скеле и е извикана строителна
техника. Операцията е спряна с устно разпореждане на вътрешния министър Виктор
Михайлов след интервенция на руския посланик и ГС на БСП. 89
Сн. 25. Скелето около Паметника на

Съветската армия, 1993 г. 90
В последвалите две бурни заседания на СОС се очертават несъвместими позиции.

Групите на БСП, СДС-либерали и Зелената партия наричат противниците си „рушители“,
„фетишисти“, „иконоборци“ и „варвари“ и аргументират искането си за мораториум на
86
Един от най-радикалните варианти се прилага в Естония, където всички тоталитарни паметници са
изведени от градското пространство, напр. са пренесени на гробищата.
87
ДА – София, ф. 65, оп. 15, а.е. 472, л. 122, 124, 197.
88
Пак там, а.е. 492, л. 19 – 25.
89
Тодоров, 2015; ДА – София, ф. 65, оп. 15, а.е. 496, л. 23.
90
https://socbg.com/wp-content/uploads/2015/08/20150812_133845.jpg.
53
демонтажа с „устойчивите [българо-руски] взаимни чувства, исторически връзки и

обнадеждаващи, перспективни, равноправни икономически отношения“ и с това, че
монументът „отразява исторически вярно реалното отношение на българския народ към
Съветската армия“. Те остро протестират против забраната на общината за отбелязване на
9 май пред паметника и настояват за референдум относно съдбата му. Групата на СДС
отхвърля „политическия комунистически шантаж“ и твърди, че символиката на мястото е
„фашистка“, а то е „фалшиво свидетелство за посрещането на съветската армия в
България“. 91
Впоследствие СДС повдига казуса при всяко свое участие във властта (1993, 1997 –
1998). Нормативен край на спора слага Върховният съд (1998), който по искане на
областния управител (от БСП) забранява общинската намеса при подобни обекти..92
В началото на ХХІ в. паметникът и прилежащото му пространство отново

провокират политически сблъсъци. През 2010 г. е създадена Гражданската инициатива за
демонтаж на паметника – група по интереси, която организира протести, бдения, подписки
към местната власт, отбелязване на годишнини (падането на Берлинската стена,
обявяването на война от СССР на България и др.). Членовете ѝ смятат, че паметникът няма
място в (центъра на) София, тъй като през 1944 г. съветската армия не е освободителка, а е
окупаторка и присъствието на монумента ѝ в столицата само засилва комунистическата
носталгия и историческото русофилство на българите. 93 В реториката на сдружението
мемориалът е наричан „МОЧА“ и „паметник на болката и на нашата НЕсвобода“. 94 Сред
поддръжниците му има много представители на субкултурата на антикомунистите. Те са
идейният двигател на опитите за профанация на обекта по чуждестранен модел.
От 2014 г. насам анонимни графитъри от Destructive Creation многократно

боядисват паметника, твърдейки, че е „идеално платно“ за тяхното „чисто изкуство“. Те
„превръщат“ неговите скулптурни групи в комикси на „Дисни“ (2011), „оцветяват“ ги в
91
ДА – София, ф. 65, оп. 15, а.е. 493, л. 16 – 32, 44; а.е. 496, л. 9 – 26, 135, 166.
92
Вуков 2009б:19, 27. Това напомня на Букурещ, където след проведената „чистка“ оцелява само паметникът
на Съветската армия, но след преместването му в края на града „мястото на памет“ започва да работи на
забрава.
93
Срв. Димитрова, 2014.
94
https://demontirane.org. МОЧА означава монумент на окупационната Червена армия.
54
националните цветове на Украйна (2014 – 2015), изписват по постаментите лозунги против

БСП (2017), участието на България в потушаването на Пражката пролет (2013) и др. 95
Сн. 26. Инсталация „В крак с времето“

върху северната страна на Паметника на
Съветската армия, 2011 г. 96
В действителност групата кореспондира с (и е част от) радикалното крило на

субкултурата на антикомунистите, която настоява за демонтирането на паметника. Нейната
намеса не само причинява материални щети на оригиналните скулптури и отделни
елементи, но уврежда монумента в символен план, като „място на памет“.
В двете десетилетия след унищожаването на мавзолея (1999) Паметникът на

Съветската армия се очертава като единственото „място на памет“, където паметта работи
активно в полза на тоталитарното минало, и като такова е превърнато в поле на „войните
за памет“. 97 Този извод се налага и от нашите интервюта, които очертават видими разломи
в мненията на респондентите.
95
Срв. Иванова,1995; Димитрова, 2014. Например руската група „Пуси райът“, която нахлува в московската
катедрала „Христос Спасител“ (2012). Оцветявани са и други знакови комунистически паметници: на
антифашистите пред централата на БСП в София (07.11.2013) в знак на протест срещу участието на
олигархията във властта; на Димитър Благоев в Благоевград – като Дядо Коледа (24.12.2013); Братската
могила (05.03.2014) – в памет на Катинското клане и на горяните и като протест срещу анексията на Крим
от Русия; паметникът костница на съветски войници в кв. Лозенец (2014).
96
97
И в момента тази „война за памет“ продължава: в края на 2020 – началото на 2021 г. Русия, подкрепяна от
партия „Атака“, предлага да финансира ремонт на монумента срещу придобиване собствеността върху него
и околното пространство; в отговор през 2020 г. общински съветници от Партия „Демократична България“
внасят искане в СОС за преместване на паметника в Музея на социалистическото изкуство, а инициативен
комитет от антикомунисти настоява за демонтиране на паметника с частни средства (Нанов, 2021).
55
Една част от събеседниците категорично не приема съществуването на Паметника

на Съветската армия. Според 45-годишен столичанин той е част от група тоталитарни
символи, които трябва да се заменят с „паметници на българските царе, на Левски, на
Раковски, на Ботев. На истинските патриоти, а не на потисниците!“. 98 Друг респондент, на
63 г., смята, че „подобни паметници са свидетелство за времена, с които не се гордея като
българин, защото се случваха много неприемливи неща. Принципно подкрепям идеята за
премахване на символи, които са доказателство за това как човешките свободи могат да
бъдат отнемани от безумни авторитети“. 99 Още по-категоричен е младеж в една от фокус
групите, който казва, че „трябва да се премахват паметниците на едно лъжливо време“. 100
Респондентите ни изказват и противоположни мнения. Събеседничка от

ръководството на БСП и активно работеща за опазването на паметника го възприема като
част от семейната си история: „Баща ми беше политически затворник, осъден на смърт от
царския режим. 9 септември спаси живота му и той винаги казваше на сестра ми и мен, че
ако не беше Червената армия, нямаше да се родим. У дома празнувахме 7 ноември и 9 май
точно както празнувахме 9 септември“ (ж., род. 1961). 101 Друг високопоставен деец на БСП,
бивш зам.-кмет на София (1990 – 1991) и лидер на общинските съветници (1993 – 1995),
твърди, че е дал всичко от себе си като областен управител на София (2005 – 2009), за да
спаси паметника, като е задължил столичния кмет да го опазва и съхранява по Закона за
публичната държавна собственост. Според него комунистическите паметници трябва да се
опазват поне по три причини: защото те „са свързани с историята и идеологията на
членовете и симпатизантите на БСП и логично са обект на почит и желание за
съхраняването и опазването им като елемент на културната и историческа памет“; защото
„това са знаци на паметта за историческото минало на страната и трябва да бъдат съхранени
заедно с всички останали паметници от други исторически периоди“; и защото
„принадлежат към културното наследство на ХХ век“ (м., род. 1948). 102
Привържениците на субкултурата на бившите комунисти и на по-старото

поколение като цяло намират съществуването на паметника за приемливо и го възприемат
като израз на преклонение пред съветските жертви във Втората световна война, знак на
благодарност към освободителката и символ на радикалната политическа промяна срещу
98
Стандартизирано интервю.
99
100
Първа фокус група.
101
Дълбочинно интервю 1.
102
56
бившия царски режим. 103 Поради това БСП и нейните възрастни членове допълнително
сакрализират паметника и околностите му и не позволяват оскверняването му: почистват
усърдно графитите, а лидерите на социалистите поднасят цветя на 23 февруари – Ден на
защитника на Отечеството в Русия, и 9 май – Ден на победата. 104 През последните години
пред паметника ежегодно се организира специален митинг концерт, аналог на
„Безсмъртния полк“ в Москва. 105
Сн. 27. Участници в шествието на

„Безсмъртния полк“ пред
Паметника на Съветската армия,
9 май 2021 г. 106
Нашата теренна работа показва, че изглежда по-младите поколения подхождат към

въпроса за съществуването на монумента със същата практичност, която проявяват към
другите комунистически паметници: „това е част от българската история, не е редно да се
заличава паметта за него“, „би било твърде скъпо да го премахнем“, „винаги има риск от
случайна повреда при отстраняването му, така че трябва да остане там, където е“. 107
Потенциалните разходи също са аргумент срещу различни други предложени
интервенции, насочени към опаковане или пълното му разрушаване. Възможно е тази
позиция да е резултат и от поколенчески предавана соцносталгия.
Подходът на тази най-млада кохорта по въпроса за интерпретацията на „мястото

на памет“ също е либерален. Участниците във фокус групите признават наличието на
конкуриращи се интерпретации и оттам предлагат опазване на паметника, за да могат
103
Полустандартизирани интервюта с 8 души.
104
105
Включено наблюдение на чествания пред Паметника на Съветската армия, 23.02. и 09.05.2021. Показателно
е, че на 9 май участва националпопулистката крайнолява партия „Атака“.
106
107
57
„бъдещите поколения“ да решат съдбата му. 108 В отговорите им намираме потвърждения и

за това, че процесът на реинтерпретация е започнал. Според някои изказвания мемориалът
прославя не конкретно Червената армия, а всички жертви на Втората световна война,
победата над нацистка Германия, българското участие в тази победа и дори историческите
отношения между България и Русия и традиционните русофилски чувства на българския
народ. 109
През ХХІ в. Паметникът на Съветската армия се превръща в значимо място за

субкултурата на бившите комунисти, която единодейства с представители на руската
диаспора в България. Същевременно обаче той става важен център за други три субкултури:
на младите градски скейтъри, които се забавляват и състезават в прилежащото парково
пространство 110; на графитърите и уличните художници, често оцветяващи скулптурните
елементи и изписващи политически лозунги; и на малобройната ЛГБТК общност, която
използва от 2015 г. мястото за сборен пункт за своя годишен Прайд парад, целящ да я
направи „видима“ в социален план. 111
Сн. 28. Участници в Прайд парада

пред паметника, 12 юни 2021 г. 112
108
109
110
111
https://sofiapride.org/; Полустандартизирани интервюта. Местната ЛГБТК общност е стигматизирана в
българското общество, запазило патриархалните си нагласи. То също така не подкрепя използването на
пространството около паметника дори за търговски цели.
112
58
Братска могила. Още през 1945 г. в Борисовата градина са извършени първите

погребения на участници в партизанското движение. Две години по-късно е замислено
нейното преустройство от място за развлечение в мемориално-възпоминателно
пространство със скулптурни паметници. Общата гробница на загинали комунистически
ръководители, наречена Братска могила, е построена през 1956 г. (по примера на подобен
мемориал на хълма Гелерт в Будапеща) на едно от най-високите места в София в Парка на
свободата (дн. Борисова градина). 113 През годините комплексът е специално охраняван и
поддържан, използван е за ритуално място от БКП и нейните казионни организации: за
прием на чавдарчета, пионери, комсомолци и партийни членове, на тържествени проверки
и илюминации, при възпоминания на 2 юни и др. 114
Сн. 29. Пространството около

Братската могила, 1970 г. 115
След 1989 г. Братската могила остава в периферията на обществения дебат за

комунистическите паметници, дори във време на разгорещени „войни за памет“. Една от
вероятните причини, посочена от нашите респонденти в дълбочинните интервюта, е, че
под нея лежат човешки останки, което табуира разрушителните действия. 116 Влияние оказва
113
Станоева, 2016: 30,33; Труфешев, 1981: 210.
114
Вуков, 2013.
115
Ретро България.
116
Погребани са 17 дейци: Антон Иванов, Владо Тричков, Владо Георгиев, Цвятко Радойнов, Емил Марков,
Начо Иванов, Аврам Стоянов, петимата от РМС (Йорданка Чанкова, Александър Димитров, Адалберт
Антонов – Малчика, Лиляна Димитрова, Свилен Русев), Мара Петлякова, Гиньо Георгиев, Лев Желязков,
Любчо Баръмов и Емил Шекерджийски. По този въпрос има консенсус сред представителите на най-
59
и трансформацията на пространството около паметника: през 1993 – 1995 г. по нареждане

на общинската управа, доминирана от СДС, пешеходните пътеки до мемориала са засипани
с пръст и достъпът до него е допълнително затруднен, а поне до началото на ХХІ в.
Борисовата градина се превръща в криминогенен район и престава да се посещава масово
от софиянци. 117
Сн. 30. Пространството около

Братската могила, 2017 г. 118
В преходния период паметникът е изоставен и се руши, а през последните години

е обект на целенасочено профаниране и бутафоризиране, аналогично на другите
комунистически паметници: двете централни скулптури на партизани са опаковани в арт
инсталация, представяща ги като Пижо и Пенда (2014) 119, бронзовите релефи периодично
са оцветявани и изписвани с лозунги за солидарност с Украйна, в памет на жертвите от
Катин, горяните и др. Представители на субкултурата на антикомунистите често провеждат
там свои митинги с антируска насоченост. 120
старата генерация от всички политически партии, чието патриархално мислене надделява над партийните
идеологеми. Това е пряко заявено от групата на СДС в СОС относно съветската костница в кв. Лозенец:
„олицетворява нечия смърт, олицетворява нещо човешко“ (ДА – София, ф. 65, оп. 15, а.е. 493, л. 23). В началото на
ХХІ в. БСП обсъжда да постави тленни останки и под Паметника на Съветската армия с оглед опазването
му (Дълбочинно интервю 1).
117
Вуков, 2013.
118
https://www.24chasa.bg/novini/article/6437566
119
Според „Destructive Creation“ това е повик за патриотизъм и против чуждопоклонничеството.
120
Михов, 2012.
60
Сн. 31. Графити върху

скулптурните групи на Братската
могила,
5 март 2014 г. 121
През годините само субкултурата на бившите комунисти проявява траен интерес

към паметника. През 90-те год. БСП отново започва да използва Борисовата градина и
нейните паметници за партийните си ритуали. 122 След 2010 г. тя организира всяка година
на 2 юни и на 9 септември партийни поклонения пред Братската могила. 123
Сн. 32. Почистване на графитите от

дейци на Младежкия социалистически
съюз, 2009 г. 124
Софийската младежка организация поема инициативата да почисти графитите и

боята от паметника. Това съзнателно (пре)експониране на мемориала цели мобилизиране
121
https://offnews.bg/obshtestvo/bratska-mogila-osamna-v-tcvetovete-na-polskoto-i-ukrainskoto-zname-sn-
306547.html.
122
В края на 90-те години Жан Виденов лично връчва партийни книжки пред Братската могила, а докъм
2006 г. БСП празнува в парка Деня на труда – 1 май, и празника на в. „Дума“ и левия печат.
123
Срв. Vukov, 2015; Полустандартизирани интервюта с 8 души.
124
https://m.24chasa.bg/novini/article/8859466.
61
на намаляващия електорат и засилване посланията за „загубения“ социализъм. На тези

митинги, освен присъствие на предимно възрастни членове на бившата БКП, се забелязва
включване на младите лидери на БСП, които поднасят венци и държат речи. 125 В този
смисъл може да се твърди, че мястото остава значимо за БСП и макар не толкова
политически оспорвано, то остава едно от градските пространства, осигуряващи символен
капитал на субкултурата на бившите комунисти.
Сн. 33. Председателите на

БСП Корнелия Нинова и
Сергей Станишев поднасят
венец на Братската могила,
9 септември 2009 г. 126
Днес Братската могила е в периферията не само на градското пространство 127, но

и на общественото внимание. Това се потвърждава от нашите интервюта. Единствено по-
възрастните респонденти, гравитиращи към субкултурата на бившите комунисти, разказват
за посещенията си в ученическите години и за полагането на венци, макар спомените им да
не са достатъчно детайлни и релефни. 128 Събеседничка от същата кохорта (род. 1952)
описва по-ярко семейните разходки в близост до паметника („облечена най-добре в неделя
и хапваща сладолед“)129, илюстрирайки как дори за нейното поколение той остава повече
в миналото, отколкото е част от настоящето. Съдбата му слабо вълнува и впечатлява
софиянци, които безучастно коментират сегашното му състояние. 130
125
126
https://m.24chasa.bg/novini/article/8859466.
127
В градската социология и градоустройството парковете се смятат за градски антицентрове – изолирани,
центробежни, антисоциални пространства, в пряка опозиция на обществения характер на централните
части на града и средищните площади (какъвто е този с мавзолея). Вж. Garvin, Berens, 1997; Hirsch,
O’Hanlon, 1995.
128
129
130
62
Сн. 34. Възпоминание пред

Братската могила, организирано от
ГС на БСП и Българския
антифашистки съюз,
2 юни 2021 г. 131
Братската могила е слабо разпознаваема като „място на памет“ и от младото

поколение. 132 Родено след 1998 г., то е засегнато от промените в образователната система, в
която доскоро не е въведен предметът „Гражданско образование“, а учебното съдържание
по история почти не третира близкото минало и пропуска „горещите теми“.
Може би затова на въпроса дали си представят превръщането на Братската могила

и на Мемориала на жертвите на комунизма пред НДК 133 в общо „място на памет“ (почитано
от цялата нация в израз на национално помирение и защитено като национално КН) 134
само един от респондентите отговаря, вероятно под влияние на семейната традиция и
устната история: „Не мисля, че е имало жертви на комунизма“. Повечето запитани младежи
отговарят отрицателно: „Тези места биха могли да обединят хора с различни политически
възгледи, но просто не виждам това да се случва в настоящата политическа ситуация“.
Според тях „трябва да измине много време“, за да се постигне потенциален консенсус, като
се имат предвид всички различни и противоречиви интерпретации на миналото от
бившите комунисти и антикомунистите.
Има обаче и млади събеседници, които вярват, че в този случай „управляваната

памет“ (Рикьор), преминала през прошката и помирението, може да бъде доведена докрай:
131
132
133
Паметникът е построен от субкултурата на антикомунистите през 1999 г. пред НДК и се състои от параклис
и мемориална стела. Той е сред малкото места за почит към жертвите на терора и преследванията. Друго
„място на памет“ е надгробието на осъдените от т. нар. Народен съд и екзекутирани през 1945 г. регенти,
министри и депутати, открито през 1995 г. на Централните софийски гробища.
134
Идеята за превръщане на Братската могила в общонационален мемориал за всички загинали в
политическите борби и гражданските междуособици от 1919 – 1989 г. се съдържа в проектозакона за
национално помирение на Светослав Лучников, внесен в XXXVIII НС през 09.1997 г. и останал без
последствие. Подобни внушения има и алтернативният проектозакон за национален пантеон на България,
разработен от Евролевицата през 10.1997 г. (ЦДА, ф. 1475, оп. 1, а.е. 94, л. 21 – 26, 27 – 30).
63
„И двата паметника могат да съществуват едновременно като културно наследство, да бъдат

защитени, да бъдат част от това наследство на народа... Не мисля, че могат да бъдат
почитани с равен статут, но все пак могат да бъдат почитани паралелно, като част от нашата
история. Добре е Братската могила да остане паметник. Никой нормален народ не трябва
да руши паметници, които говорят за неговото минало. Това е като Уелс да събори всички
замъци, построени от британците. Паралелът е точен, но труден за разбиране, защото
много българи не знаят за враждата между Уелс и Англия, а тази тиха враждебност
съществува и днес“. 135
Паметник на В. И. Ленин. Паметникът на В. И. Ленин е всъщност вторият в

столицата. Предшественикът му е издигнат през 1947 г. на т. нар. Червен площад пред
тогавашното руско посолство на ул. „Московска“. 136 Решението за новия паметник е взето
от ПБ на ЦК през 1965 г. по повод предстоящата 100-годишнина на съветския вожд.
Монументът на скулптора Лев Кербел и арх. Петър Ташев, представляващ кубичен
постамент с гранитна полуфигура, е разположен на едноименния площад, където някога
същият архитект проектира Дом на съветите (1951) 137.
Сн. 35. Паметникът на Ленин

на пл. „Ларго“, 1971 г.,
фотограф П. Бърнев.138
135
Първа и втора фокус група. Противоположно е мнението на бившия дипломат и политик Велизар Енчев,
който нарича „политическо двуличие“ и „реверанс пред десните избиратели“ поклонението на президента Радев
пред Мемориала на жертвите на комунизма на 01.02.2022 г. Затова го призовава да отдаде почит и към
жертвите на „белия терор“ в Гарнизонното стрелбище и на Братската могила. Вж.
https://www.youtube.com/watch?v=n8PvSsZZbnY.
136
Станоева, 2016: 29.
137
Станоева, 2010:29.
138
Български визуален архив, https://visualarchive.bg/fotograf-panayot-byrnev-milena-nikolova-gallery-item-
4482.
64
Паметникът е открит на 5.11.1971 г. – в чест на Октомврийската революция, с реч

на Живков, който по естествен начин свързва новото „място на памет“ с Паметника на
Съветската армия, паметника „Альоша“ и Братската могила и твърди, че то е намерило най-
точното си място – „Лениновата земя“, т.е. България. 139
Освен че е разположен на пл. „Ларго“, паметникът на Ленин стъпва на бившата

антична агорá – древно и оживено социално пространство със запазени исторически
пластове културна памет. От края на ХІХ в. до средата на ХХ в. там се намира един от
важните площади, свързващи православната, арменската и католическата църква.
Неслучайно арх. Ташев – съветски възпитаник и идеолог на социалистическото
градоустройство в Димитровград и София, настоява за събаряне или поне дълбоко
фундиране на храма „Св. Петка Самарджийска“, за да не „осквернява“ монумента. 140 Когато
това не е постигнато, е издигната метална ограда зад фигурата на световния вожд, която
„закрива“ до началото на 80-те год. останките на църквата „Св. Спас“. Така косвено
паметникът превръща едно традиционно свещено място в пространство на политическа
сакралност.
Сн. 36. Церемония пред

паметника, 1973 г. 141
139
Живков, 1977: 420. Няма данни тази реч да е реминисценция на предложението му от 1963 г. България да
стане 16-а съветска република.
140
Хайтов, 1998: 507.
141
65
Макар да не е пръв в страната, паметникът на Ленин предизвиква несъгласия на

гражданите, изразявани в частни разговори. 142 Интелектуалният елит коментира
„отблъскващата му грозота“, свързва издигането му със сервилността на българските
управници пред СССР143, и дори през 1972 г. изготвя проект за преустройството му в
паметник-кула (пантеон), увенчана с роза от 13 златни листа в чест на предстоящия
държавен юбилей. 144 До 1989 г. пред паметника не се провеждат сериозни политически или
пропагандни събития, освен традиционните церемонии за поднасяне на венци от
делегации и гости на града. 145
Още в началото на Прехода, на 21 декември 1990 г. Временният ИК на СГС

възстановява старото название на пл. „Ленин“ – „Св. Неделя“. Според вносителите това се
предприема по предложение на граждани, връща се историческата памет на столичния град
и се прави своеобразен подарък на столичани „за коледните празници“. 146 На 29 декември
1990 г. е взето решение паметникът на Ленин да бъде демонтиран по технически
съображения – строежа на метростанцията, и до 10 януари 1991 г. да бъде преместен. 147 От
временна мярката става постоянна, като групата на общинските съветници от БСП не прави
обструкции, за разлика от крайното си осъждане за преименуването на бул. „Ленин“.
142
Полустандартизирани интервюта 2021. Преди това паметници са издигнати в Перник (1957), Варна (1960),
Пловдив, и Ст. Загора (1970), впоследствие е построен в Русе (1972). Те са дело на известните скулптори
Секул Крумов, Мара Георгиева и Любомир Далчев.
143
Делчев, 1995: 250; Делчева-Вежинова. Това е втори опит за разрушаване на „Св. Петка“ след 50-те год. и
подновяване кампанията против храма „Св. Неделя“ от 1961 – 1962 г., нарочен за събаряне заради
транспортния трафик.
144
Войников, 2020: 23.
145
Дори през 1980 г., отбелязвана от Комитета за култура като Година на Ленин (ІІІ етап) в рамките на
Дългосрочната комплексна програма за издигане ролята на изкуството и културата за всестранно и
хармонично развитие на личността и обществото, нито едно от събитията не е позиционирано пред или
около паметника (Михайлова, 2016). През май 1981 г. Л. Живкова формулира пред Председателството на
Комитета по култура друга своя идея – да се построи голям мемориал на Ленин в центъра на града с музей
и паметник под формата на „игла, спирала нагоре, обелиск“ (ЦДА, ф. 288Б, оп. 1, а.е. 174, л. 12, 33).
146
ДА – София, ф. 65, оп.15, а.е. 444, л. 35 – 36, 129.
147
Пак там, а.е. 445, л. 212 – 213.
66
Сн. 37. Паметникът на

Ленин в Музея на
социалистическото
изкуство. На преден
план е петолъчката,
свалена от Партийния
дом. 148
След преместването на скулптурата мястото ѝ заема Символът на София 149,

издигнат по идея на следващата общинска управа, доминирана от субкултурата на
антикомунистите, за да ознаменува настъпващото ново хилядолетие. Проектът няма връзка
с предходния монумент, а е на базата на лична договорка между кмета Стефан Софиянски
и скулптора Георги Чапкънов. Появил се без конкурс и публично обсъждане през 2000 г.,
новият паметник става прицел на редица обществени критики. Те обаче са насочени към
смущаващите му смислови внушения и пластични недостатъци, а не върху
местоположението или връщането на стария паметник. Няма сведения и БСП да е
повдигала този въпрос.
Сн. 38. Символът

на София и
новият вид на пл.
„Ларго“, 2021 г. 150
148
http://poseti.guide-bulgaria.com/a/861/museum_of_the_socialist_art.htm.
149
https://nationalgallery.bg/bg/visiting/museum-of-socialist-art/; Данчев, 2005. Понастоящем скулптурата е в
експозицията на Музея на социалистическото изкуство – филиал на НХГ.
150
67
В момента Символът на София стои върху входа на метростанцията и над трасето

на бул. „Т. Александров“. Това практически изключва политически ритуали в околното
пространство и вероятно обяснява защо то не се използва от партиите, вкл. от
привържениците на БСП. Впрочем след 1990 г. те са допълнително демотивирани за
подобни начинания, понеже възобновената сакралност на площада влиза в противоречие
с атеистичните им убеждения. 151
Загубата на памет е допълнително подпомогната от физическото преустройство

на пространството след 1989 г. Големият някога площад понастоящем е фрагментиран и
променен: заради изграждането на централния бул. „Т. Александров“ и инфраструктурата
на метрото са разрушени много сгради; експонирани са археологическите останки от
Антична Сердика; върху пл. „Ларго“ е създадена зона за отдих. Това води до преместване
на всички публични събития в отсрещния край на площада, пред сградите на НС (бивш
Партиен дом), Министерския съвет и Президентството.
Нашите интервюта потвърждават тази хипотеза. За паметника си припомнят само

по-възрастните софиянци, които подчертават чисто ритуалните му функции, без обаче да
го поставят пред другите градски забележителности. Столичанин го свързва повече със
сградата на цирка – свое обикнато място през 50 – 60-те год., и с атракциите, които е
предлагало, напр. гигантския кит Голиат. 152 Затова нарича паметника на Ленин „новата
фасада на стария цирк“. Според друг събеседник монументът не е бил особено
социализиран, понеже е отстоял от автобусните спирки на отсрещната страна на
булеварда. 153
Малко събеседници от полустандартизираните и дълбочинните интервюта

разказват пространно за паметника на Ленин, което ни мотивира да заключим, че
някогашният монумент, заличен като място на памет, днес работи изцяло на забрава. 154
Участниците във фокус групите, родени след 1980 г., изобщо пък не знаят за неговото
151
Потвърждение на новата религиозна функция на площада е молитвата за мир, проведена именно там от
папа Франциск І, заедно с представители на религиозните общности в страната, на 6 май 2019 г.
Съображенията за този избор не са политически, а религиозни (мястото е между четири молитвени дома)
и утилитарни (може да бъде добре охранявано).
152
Голиат е един от трите норвежки кита, чиито препарирани трупове пътуват из цяла Европа и служат за
забавление. В България китът е излаган от 1962 г., а в столицата пристига през 1965 г.
153
154
Съдбата на паметника на Ленин е сходна с тези на Сталин във Варна и София. Сред най-охраняваните
обекти до смъртта му, при десталинизацията на сателитните държави след ХХІІ конгрес на КПСС (1962) те
са набързо демонтирани. През 1953 г. анархисти правят опит да взривят софийския в Парка на свободата
(Константинов, 2005: 224 – 239; Димитров, 1994: 122; ДА – София, ф. 65, оп.6, а.е. 4, л.15).
68
съществуване, тъй като нямат лични впечатления и нито в училище, нито в семейството си
са научили за него. Независимо че съветският вожд е световен комунистически лидер,
съвременните младежи трудно го свързват с националната си история. 155
Сн. 39. Пл. „Ленин“

със сградата на цирка,
1961 г. 156
Сн. 40. Румен Гашаров. Тържествено

посрещане на кита Голиат в София
през 1965 г.,
м.б., прес. картон, 1980 г.
ДХС – Габрово 157
155
За разлика от руските генерали Михаил Скобелев и Едуард Тотлебен, от британците Джеймс Баучър, Ноел
и Чарлз Бъкстон, възприемани за защитници на българската национална кауза, и дори от комунистическите
водачи Георги Димитров и Димитър Благоев.
156
Ретро България.
157
https://www.facebook.com/Gashar/posts/1617120608440091/.
69
Заключение
Проведеното изследване ни води до заключението, че през преходния период
мнозинството от комунистическите паметници в София остават действащи места на памет
и работят в полза на тоталитарното минало, без да ликвидират „трудното наследство“.
Основна заслуга за това има дейността на субкултурата на бившите комунисти,

която възприема тези „места на памет“ като средство за запазване и укрепване на
собствената си идентичност и легитимиране на отношенията между БСП и БКП по
отношение на идеи, лидери, значими събития и герои. В своите усилия тя е улеснена от
конюнктурата на българския преход и особено от носталгията по комунизма и
традиционното русофилство. Още през 90-те год. тази субкултура разчита на „добрата
памет“ (Рикьор) за комунизма, успява да наложи „радостта от спомена“ от това минало и го
пренаписва според собствените си интереси. Успехът на бившите комунисти в запазването
на функционирането на комунистическите паметници като „места на памет“ е свързан
също с предаването на специфичните идеологии и културни кодове от тази субкултура към
младото поколение.
Допълнителен стимул за работата на паметта в проучените пет „места на памет“

дава субкултурата на антикомунистите, която губи позициите си след разпадането на СДС
през 2001 г. Дотогава по различни причини субкултурата не съставя стратегия за
„управляване на паметта“ (Рикьор) и не развива идеята за помирение, а използва предимно
конфронтационни средства в усилията си да заличи паметта за стария режим. 158 Макар да
инициира Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен (2000)
и да използва в реториката си Резолюцията на Европейския парламент относно значението
на европейската историческа памет за бъдещето на Европа (2019)159, тази субкултура не ги
пропагандира достатъчно широко и показва ограничени възможности да предложи
собствена интерпретация на историята на близкото минало. Тя не създава достатъчно
алтернативни „места на памет“, напр. в бившите концентрационни лагери или около
масовите гробове на жертвите на комунистическия режим. Доколкото ги има, те са
158
БСП не разглежда разкаянието и прошката като средства за „управляване на паметта“ (в смисъла на
Рикьоровата феноменология): тя не признава политическите грешки на БКП, въпреки че се смята за нейна
наследница; не отправя политически извинения към преследваните от стария режим, вкл. жертвите на т.
нар. Възродителен процес; не участва в инициативи за национално помирение, а напротив – подкрепя и
организира националистически митинги и основаването на радикални националистически сдружения през
1990 – 1992 г.
159
https://www.lex.bg/laws/ldoc/2134920192; https://www.europarl.europa.eu/doceo/document/TA-9-2019-
0021_BG.html.
70
ситуирани в провинцията, слабо са познати на обществеността, почти не се посещават и не

се утвърждават като нови „места на памет“.
Нашето изследване на комунистическите паметници в София, направено от гледна

точка на КН, потвърждава горните констатации. Когато след 1989 г. държавата–партия е
унищожена, но следите от нейната дейност остават видими, възниква въпросът за съдбата
на старото КН. В този период на криза само прокомунистическите среди, които смятаме за
субкултура, показват това, което Рикьор нарича „паметта–грижа“ за миналото, въплътено в
неговите материални останки. Когато държавата напълно се освобождава от тях като
собственост и отговорност, членовете на тази субкултура впрягат всички партийни и други
ресурси за опазване на паметниците: организират административна съпротива, лобират
пред чуждестранни (руски) дипломати, ангажират президентската институция, почистват
графити и премахват арт инсталации, организират партийни ритуали и празненства около
тях. В чисто реторичен план те преформатират значенията на тези паметници: Паметникът
на Съветската армия се превръща от символ на българо-съветската дружба и
сътрудничество през Втората световна война в знак за прослава на армията – освободителка
на Европа и с принос за победата над националсоциализма. Несъмнено поддържането на
политическата активност на субкултурата в районите около паметниците действа
едновременно като превантивна и консервационна мярка. В тяхната околност БСП
изпраща своите социални, проруски и антинатовски послания към по-широка аудитория.
От друга страна, субкултурата на антикомунистите действа изцяло за унищожаване

на КН на стария режим. Смятани за „трудно наследство“, някои от тоталитарните
паметници са унищожени, а към други обекти се прилагат постоянни и разнообразни
усилия за делегитимиране: профанация, пребоядисване, опаковане, „завладяване“ на
околността от несвойствени социални общности и събития (прайд паради, скейтбордисти,
базари, фестивали и др.). Тази субкултура се проваля както в усилията си да унищожи
материално и символно старите паметници, така и да подпомогне преодоляването на
травматичния спомен за комунизма. Организираните от нея дебати, беседи и публични
дискусии рядко целят да предизвикат диалог с екскомунистите и тяхното разкаяние, а
предпочитаните средства са силови и затова често неразбираеми, дори за населението в
столицата, традиционно гласуващо против левицата. В това отношение „българският
случай“ се различава от другите посткомунистически страни, напр. от Вишеградската
четворка или прибалтийските държави, където стратегията е първо да се постигне
71
национален консенсус за „трудното наследство“ и едва тогава да се работи съвместно за

неговото демонтиране от страна на държавните институции и обществото.
Построени през комунистическия период с представителна и възпоминателна цел,

в преходния период въпросните паметници променят своята функционалност като
класически „места на памет“. В онези от тях, намиращи се в периферията на градското
пространство и на общественото внимание (Братска могила, паметник на Ленин), паметта
работи еднопосочно – към забрава. Остават обаче функциониращи „места на памет“, които
или активират травматичната памет, въпреки че са били отдавна разрушени или променени
(мавзолеят и Партийният дом), или се превръщат в арена на „войни за памет“ под влияние
както на външни, така и на вътрешни причини (Паметник на Съветската армия). В резултат
на това „трудното наследство“ на комунизма запазва своите материални и символни
измерения в съвременното българско общество. 160
Изследваните комунистически паметници, представляващи символен капитал за

БКП преди 1989 г., до голяма степен губят ролята си през преходния период. В момента
само два от тях (Братска могила и Паметник на Съветската армия) са значими места за
субкултурата на бившите комунисти и са превърнати в политически пространства.
Показателно е, че едното от тях е „място на памет“, функциониращо към забрава, а
другото – „място на (силно оспорваната) памет“, но и че те изпълняват легитимиращи
функции след унищожаването на други значими „места на памет“ за субкултурата на
бившите комунисти (напр. мавзолея или Партийният дом).
Функционирането на „места на памет“, съхраняващи колективната памет за

тоталитарното минало, се подхранва от силната носталгия към комунизма, подобно на
много бивши комунистически държави и особено на тези, където държавният социализъм
е бил ускорител на социалната модернизация. 161 Изследователите я свързват основно със
силното чувство на разочарование от процеса на демократизация, с появата на големи
социални неравенства, с трудната адаптация на населението към бързите темпове и начини
на социална промяна, с появата на социална аномия, с традиционните нагласи за социална
уравниловка и за патернализъм на държавата. 162 Носталгията дава основа или за използване
на техники за забрава, или за изграждане на нова памет (т. нар. изобретяване на миналото),
вкл. чрез политически митове, или за съвместното съществуване на множество колективни
160
Срв. Вуков, 2017.
161
Пак там.
162
Тепавичаров, 2019: 8 – 12.
72
спомени. 163 Нашите проучвания потвърждават видимата носталгия по комунистическия

период не само сред старото и средното поколение от субкултурата на бившите комунисти,
но дори и сред родените след 1980 г., у които отсъстват лични спомени за него. Те обаче
създават колективна памет, чийто произход и механизми могат да бъдат потърсени както в
семейния кръг, така и в светлината на възхода на националпопулистките политически
проекти, които заемат големи части в това, което някои смятат за „естествен“ ляв електорат.
В хода на нашето изследване намираме потвърждения, че интерпретацията на

тоталитарното наследство вече е започнала и е възможно да приключи с национален
консенсус. От една страна, идеологическите сблъсъци на двете политически сили все
повече изтляват. Сред младата генерация има съгласие, че историята, колкото и да е спорна,
трябва да се изучава, помни и да не се променя, а паметниците да се използват като важно
средство за тази цел. 164 Съвременното младо поколение желае историческите
интерпретации да не се политизират, като някои респонденти не са съгласни със закона,
обявяващ комунистическия режим за престъпен, и го смятат за „тенденциозен“ и „нещо,
което никога не е трябвало да се спазва“. 165 Запазването на паметта, изглежда, за тях е от
първостепенно значение. Трудно е да се прецени дали това е наистина либерален подход
към проблема, дали не е изява на всеобщата аномия, която обявява всяко ограничение за
несъществено и не го отчита, или пък е настроение на апологети на комунизма, готови да
запазят паметта за него, въпреки че реално не я притежават. 166 Ценното в тяхната гледна
точка е признанието за настоящата невъзможност да се стигне до широк обществен
консенсус за комунистическото минало и желанието да оставят тази трудна задача на
поколенията, които идват след тях: „Искаме да вземем решение бързо, за една нощ. Не
работи. Трябва колективно и рационално да решим дали искаме да помним“. 167
163
Hartog, 2015: 143 – 148; срв. Lowenthal, 2015: 31 – 42.
164
165
166
Срв. Деянов, 2005.
167
Дълбочинно интервю 1. Българските музеи заобикалят или напълно избягват този исторически период в
своите изложби. Тази безпомощност може да се дължи отчасти на инерцията на предишната епоха, когато
музеите са предаватели на държавната интерпретация и националните политики. Новосъздаденият Музей
на социалистическото изкуство в София съхранява някои добри примери и значими артефакти от периода,
но фокусът му е върху художествените постижения, а не върху историческата интерпретация.
Националният етнографски музей при БАН и няколко регионални исторически музея включват във
фондовете си битови предмети от периода и организират временни изложби. Може би най-богатата
експозиция на социалистическия живот „Ретро музей“ е изцяло частна инициатива и няма статут на музей.
Срв. Генчева, 2015.
73
Първични
Архивни документи
Централен държавен архив (ЦДА)
ф. 117, оп. 46, а.е. 1443; 1437.
ф. 1466, оп. 1, а.е. 25; оп.2, а.е. 146.
ф. 1475, оп. 1, а.е. 94.
ф. 288Б, оп.1, а.е. 174.
Държавен архив – София (ДА – София)
ф. 3868, оп.1, а.е. 20
ф. 65, оп. 6, а.е. 4; оп.15, а.е. 34; 444; 445; 450; 472; 492; 493; 496.
Архив на Комдос
ф. ИФ 3, оп.2, а.е. 747 – ДС
Архив на държавния цирк на ГДР, https://staatszirkus-der-ddr.de (последно прегледан
24.12.2021).
Български визуален архив, https://visualarchive.bg (последно прегледан 24.12.2021).
Теренни материали
Стандартизирани интервюта, 18 бр.
Полустандартизирани интервюта, 31 бр.
Дълбочинни интервюта, 4 бр.
Фокус групи, 2 бр.
Включено наблюдение, чествания пред паметника на Съветската армия и Прайд парада, 02.
– 05.2021, 06.2021.
Периодичен печат
Дума. 1993. За мавзолея. – Дума, 19.06.1993.
Желев, Ж. 1999. Бутнат ли мавзолея, ще остане тотемът. – 24 часа, №188 (2843), 13.07.1999.
Култура, 1992, №13-14.
Нанов, В. 2021. Новият фронт срещу Паметника на Съветската армия в София. – Капитал,
07.10.2021,
https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2021/10/07/4262496_noviiat_fro
nt_sreshtu_pametnika_na_suvetskata_armiia_v/ (последно прегледан 24.12.2021).
Работническо. 1990. Работническо дело, 27.02.1990.
Съвременен. 1990. Съвременен показател, №28, 20 – 26.07.1990.
Мемоаристика
Войников, Т. 2020. Драски по софийските работи. София.
Делчев, Б. 1995. Дневник. София: Народна култура.
Делчева-Вежинова, П. Смешки от едно време – социалистическо. – В:
https://pavlinad.wordpress.com/tag (последно прегледан 24.12.2021).
Желев, Ж. 2010. Въпреки всичко. Моята политическа биография. София: Колибри.
Константинов, Г. 2005. Ставайте, робове, аз не ща ярем. София: Шрапнел.
Хайтов, Н. 1998. Дневник. София: Хр. Ботев.
Публикувани източници
Живков, Т. 1977. Да побеждава и да се утвърждава по света делото на Ленин, делото на
Великия октомври. – В: Същият. Дружба от векове за векове. Т. 2. София: Партиздат,
с. 413 – 420.
74
Дигитални източници
Блог на Б. Богданов, https://boykobogdanov.wordpress.com (последно прегледан
24.12.2021).
Демонтиране, https://demontirane.org (последно прегледан 24.12.2021).
European. 2019. European Public Opinion Three Decades after the Fall of Communism, in: Pew
Research Center, https://www.pewresearch.org/global/2019/10/14/political-and-
economic-changes-since-the-fall-of-communism/р, (последно прегледан 24.12.2021).
Вторични
Васева, В. 2013. Смъртта на „вожда“: комунистически символи и ритуали. – В: Колева, Д.,
съст. Смъртта при социализма. София: Рива, с. 93 – 114.
Вуков, Н. 2007а. Град и мемориални пространства (По материали от Пловдив). – Български
фолклор, №1, c. 46 – 65.
Вуков, Н. 2007б. Памет, „паметни места“, „места на памет“. – Български фолклор, №3, с. 41
– 62
Вуков, Н. 2009а. Монументалните репрезентации в пропагандата на комунистическия
режим в България (1944–1989). – В: Знеполски, И., съст. История на Народна
Република България. Режимът и обществото. София: Сиела.
Вуков, Н. 2009б. „Пост-социалистически“ идентичности – трансформации и
репрезентации: сравнителни паралели между България и Румъния. – Български
фолклор, №1, с. 7 – 35.
Вуков, Н. 2013. Тленните останки на „специалните мъртви“ и тяхното колективно
погребване: паметници-костници и братски могили в България, 1944 – 1989. – В:
Колева, Д., съст. Смъртта при социализма. София: Рива, с. 21 – 53.
Вуков, Н., С. Казаларска, съст. 2017. Как (и какво) помнят паметниците? – Семинар БГ, №15,
2017.
Генчева, Р. 2015. Направи си сам музей на социализма. – В: Христова, Н., съст. Социализмът
в музея на постсоциализма. София: НБУ, с. 198 – 221.
Данчев, В. 2005. Какво символизира „Символът на София“? – Критика и хуманизъм, т. 20,
№1, с. 157 – 176.
Деянов, Д. 2005. Държавата и общите места на паметта. – В: Колева, Д., М. Грекова, съст.
Културната: граници и съседства. София: УИ.
Деянова, Л. 2009. Битките за мавзолеите: 1989 (свидетелство) – 2006 (свидетелство). – В:
Същата. Очертания на мълчанието. Историческа социология на колективната памет.
София: КХ.
Димитров, Д., съст. 1994. Съветска България при три британски мандата, 1956–1963. Т.1.
Лондон: ВВС.
Димитрова, Кр. 2014. Усвоявания на градското пространство като съпротива: Паметникът
на Съветската армия в София. – Критика и хуманизъм, т.43, с. 173 – 193.
Дончева, Л., А. Игнатова. 2017. За паметниците на социалистическото монументално
изкуство в България – история и съвременни проблеми. – България, българите и
Европа – мит, история, съвремие, т. 11, https://journals.uni-
vt.bg/bb/bul/vol11/iss1/25 (последно прегледан 24.12.2021).
Елчинова, М., В. Райчева. 1991. Към характеристиката на един вид нови културни явления.
Графичните текстове от студентската окупационна стачка и Града на истината. –
Български фолклор, №3, с. 22 – 40.
Знеполски, И., съст. 2011. НРБ от началото до края. София: ИИБМ.
Знеполски, И. 2008. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория.
София: ИИБМ.
75
Иванова, Р. 1995. „Всички жаби се зелени, само нашта е червена“. Графитите върху
Паметника на Съветската армия и мавзолея. – Българска етнология, №1, с. 77 – 89.
Каракачанов, Ал. 2020. Политическите субкултури на прехода. – В: Каракачанов, Ал., съст.
Субкултурите като агенти на промяната в българския преход. София: За буквите – О
писменехь, с. 69 – 78.
Лаверн, Д. 2010. Eкспертите на прехода. Българските тинк-танкове и глобалните мрежи на
влияние. София: Изток-Запад.
Михайлова, В. 2016. „Социалният идеал на човешкото развитие“. Програмата „Владимир
Илич Ленин“ като пример за компромисна интеграция при реализирането на идеята
за „многостранно развитата личност“. – В: Баева, И., съст. Интеграция и
дезинтеграция в Европа през 80-те години на ХХ век. София: УИ, с. 250 – 264.
Михов, Н. 2012. Forget your past. Монументалните паметници от времето на комунизма.
София.
Милков, Хр. 2019. Под ръка с демокрацията. 30 години „нежна революция“. София:
Ариадна.
Пастармаджиева, Д. 2013. Политически субкултури в България в процеса на преход към
демокрация. София: Парадигма.
Сантова, М. 2010. Софийският мавзолей – една история от историята. – Български
фолклор, №2, с. 22 – 39.
Станоева, Е. 2010. Централният градски площад като легитимационен ресурс: пл. „Девети
септември“ в социалистическия център на София. – Критика и хуманизъм, т. 33, с.
111 – 138.
Станоева, Е. 2016. София: идеология, градоустройство и живот през социализма. София:
Просвета.
Тепавичаров, В. 2019. Носталгията по социализма в България. Етноложко изследване.
София: УИ.
Тепавичаров, В. 2018. СДС – това съм аз! Политическа антропология на привържениците
на СДС. София: УИ.
Тодоров, А. 2015. Задкулисието на Прехода. Т. 2. София: Изток – Запад.
Труфешев, Н. 1968. Монументалните изкуства и архитектурата в България. София: Техника.
Труфешев, Н. 1981. Архитектурно-скулптурният паметник в България. София: Техника.
Assman, A. 2009. From Collective Violence to a Common Future: Four Models for Dealing with
a Traumatic Past. – In: Wodak, R., G. Auer Borea, eds. Justice and Memory. Confronting
Traumatic Pasts. An International Comparison. Wien, pp. 31 – 48.
Assman, A. 2013. Europe’s Divided Memory. – In: Blacker, U., A. Ėtkind, J. Fedor, eds. Memory
and Theory in Eastern Europe. New York, pp. 25 – 42.
Assmann, J. 2011. Cultural Memory and Early Civilization: Writing, Remembrance, and Political
Imagination. Cambridge.
Brown, P. 2014. The Cult of the Saints: Its Rise and Function in Latin Christianity. Chicago,
London.
Brunnbauer, U., St. Troebst, eds. 2007. Zwischen Amnesie und Nostalgie. Die Erinnerung an den
Kommunismus in Südosteuropa. Köln, Weimar, Wien.
Garvin, A., G. Berens, eds. 1997. Urban Parks and Open Spaces. Washington.
Giblin, J.D. 2014. Post-conflict Heritage: Symbolic Healing and Cultural Renewal. – International
Journal of Heritage Studies, vol. 20, №5, pp. 500 – 518.
Halbwachs, M. 1980. The Collective Memory. New York.
Hartog, F. 2015. Regimes of Historicity: Presentism and Experiences of Time. New York.
Hirsch, E., M. O’Hanlon. 1995. The Anthropology of the Landscape. Perspectives on Place and
Space. Oxford.
76
Iacono, F. 2019, Revolution and Counter-Revolution; or Why it is Difficult to Have a Heritage of

Communism and What Can We Do about it. – International Journal of Heritage Studies,
vol. 25, №5, pp. 507 – 521.
Ivanov, S. 2009. Opportunities for Developing Communist Heritage Tourism in Bulgaria. –
Tourism Review, vol. 57, №2, pp. 177 – 192.
Light, D. 2000. An Unwanted Past: Contemporary Tourism and the Heritage of Communism in
Romania. – International Journal of Heritage Studies, vol. 6, №2, pp. 145 – 160.
Lowenthal, D. 2015. The Past is a Foreign Country. Cambridge.
Macdonald, S. 2009. Difficult Heritage: Negotiating the Nazi Past in Nuremberg and Beyond.
London.
Nadkarni, M., N. Shevchenko. 2014. The Politics of Nostalgia in the Aftermath of Socialism
Collapse: A Case for Comparative Analysis. – In: Berliner, D., O. Angé, eds. Anthropology
and Nostalgia. New York, pp. 61 – 95.
Nora, P. 1989. Between Memory and History: Les Lieux de Mémoire. – Representations, vol. 26,
special issue, pp. 7 – 24.
Nora, P., L. D. Kritzman, eds. 1996. Realms of Memory. The Construction of the French Past.
Vol. 1 Conflicts and Divisions. New York.
Ricoeur, P. 2004. Memory, History, Forgetting. Chicago.
Roberts, A. 2002. The Politics and Anti-Politics of Nostalgia. – East European Politics and
Societies, vol. 16, №3, pp. 764 – 780.
Short, J. F. 1999. Subculture. – In: Kuper, A., J. Kuper, eds. The Social Science Encyclopedia.
Routledge.
Smith, L. 2006. Uses of Heritage. London.
Todorova, M.N. 2006. The Mausoleum of Georgi Dimitrov as lieu de mémoire. – Journal of
Modern History, vol. 78, pp. 377 – 411.
Todorova, M.N., A. Dimou and St. Troebst, eds. 2014. Remembering Communism. Private and
Public Recollections of Lived Experience in Southeast Europe. Budapest, New York.
Todorova, M.N., Z. Gille, eds. 2010. Post-Communist Nostalgia. New York.
Verdery, K. 1999. The Political Lives of Dead Bodies. Reburial and Postsocialist Change. New
York.
Vukov, N. 2006. “Brotherly Help” Representations or “Imperial” Legacy: Monuments to the
Soviet Army in Bulgaria before and after 1989.” – Ab Imperio, №1, рр. 267 – 292;
Vukov, N. 2015. Remembrance of Communism on the Former Day of Socialist Victory: The 9th
of September in Ritual Ceremonies of Post-1989 Bulgaria. – In: Todorova, M., A. Dimou,
St. Troebst, eds. Remembering Communism. Private and Public Recollections of Lived
Experience in Southeast Europe. Budapest-New York: CEU Press.
Vukov, N. 2017. Communist „Heritage‟: Conceptual Developments and Nostalgic Potential. – In:
Đorgović, M., М. Slavković, eds. Nostalgia on the Move. Belgrade, рр. 79 – 96.
Vukov, N., S. Kazalarska, eds. 2018a. Heroic Art and Socialist Realism: Monuments, Memory and
Representations of the Socialist Past after 1989. Sofia.
Vukov, N. 2018b. Sacred Chronologies and Lines of Continuity with Preceding Epochs in the
Monuments after 1944 in Bulgaria. – In: Vukov, N., S. Kazalarska, eds. Heroic Art and
Socialist Realism: Monuments, Memory and Representations of the Socialist Past after 1989.
Sofia: Cultural Arcs Foundation, рр. 9 – 32.
Yinger, J. M. 1960. Contraculture and Subculture. – American Sociological Review, vol. 25, №5,
pp. 625 – 635.
77
Приложения
Приложение 1. Въпросник за стандартизираните изследване
1. Спомняте ли си паметници и паметни плочи в София, посветени на политически

лидери или събития от тоталитарния период? Разкажете накратко за собствения си
опит с/около тях!
2. Какво си спомняте за мавзолея на Георги Димитров – знаете ли точното му място,
посещавали ли сте го, с какво е свързан той лично за Вас?
3. Какво е Вашето лично отношение към съдбата на мавзолея след 1989 г. Моля,
обяснете защо мислите така!
4. Какво знаете за Братската могила в София? Кога и как сте я посещавали в
миналото? В какво състояние се намира напоследък? Вие какво мислите за това?
5. Какво е Вашето мнение за паметниците от тоталитарния период – имат ли своето
място в градското пространство; ако да, къде трябва да бъдат поставени; ако не,
какво предлагате да се направи за тях и от кого?
6. Кои са според Вас „знаковите места“ за социалистите – бивши комунисти,
свързани с тяхната политическа идея, в столицата и страната? Защо?
7. Кои са според Вас „знаковите места“ за т. нар. седесари, свързани с тяхната
политическа идея, в столицата и страната? Защо?
8. Посочете едно „място на памет“, посветено на политически лидер от Прехода
(1989 – 2020) – къде се намира, как се поддържа, ясно ли представя мястото на този
лидер в политиката?
Приложение 2. Въпросник за полустандартизираните интервюта

1. Какво си спомняте за (съответния паметник, 1 от 5-те) преди 1989 г.? Как и за какво
се използваше той?
2. Кога и как сте го посещавали? Разкажете спомен за собствения си опит с (около)
него.
3. Какви емоции изпитвахте тогава, посещавайки паметника? Ставаше ли това
доброволно и спонтанно, или беше по задължение и принуда?
4. В какво състояние се намира паметникът след 1989 г.? За какво се използва, от кого,
за какви цели?
5. Какво е Вашето лично отношение към трансформацията на паметника след 1989
г.? Кое Ви кара да мислите така?
78
6. Има ли своето място паметникът в градското пространство? Какво предлагате да се

направи с него и евентуално – от кого?
7. Смятате ли, че паметникът си остава „знаково място“ за привържениците на БСП
или за бившите комунисти? Свързан ли е той с техните съвременни политически
идеи, практики, поклонения празници, чествания и др.? Защо мислите така?
8. Намирате ли, че паметникът е културно наследство? Трябва ли то да бъде опазвано,
съхранявано и социализирано? Как?
Приложение 3. Въпросници за дълбочинните интервюта

Вариант А.
1. Как попаднахте в политиката след 1989 г. и конкретно – в Столичния общински

съвет?
2. Бяха ли комунистическите паметници съществена част от дневния ред на
общинските съветници?
3. Какво си спомняте за дебата в Столичния общински съвет за съдбата на Паметника
на Съветската армия през април 1993 г.?
4. Кои бяха най-активните фигури в него?
5. Какво беше конкретно Вашето собствено участие в дебата?
6. Кои бяха основните аргументи за и против паметника?
7. Как бихте коментирали днес онези събития?
8. Какви политики водеше тогавашният Столичен общински съвет (1991 – 1995) към
паметниците от комунистическото минало в София?
9. Имаше ли съветници/групи, които реагираха против тях и с какви аргументи?
10. Какво беше Вашето собствено отношение към тези политики?
11. Как бихте коментирали съдбата на мавзолея на Г. Димитров, на паметника на
Ленин, на Партийния дом и на Братската могила?
12. Лично Вие били ли сте ангажиран с някои от тях?
13. Какво мислите за продължаващите и днес политически спорове и инициативи за
Паметника на Съветската армия?
14. Как виждате неговото бъдеще?
15. Как се отнасяте към изрисуването с графити на Паметника на Съветската армия и
към превръщането на околното му пространство в място за каране на скейтборд, в
сборен пункт на прайд парадите или в експозиционна площ?
79
16. Използват ли се според Вас днес бившите комунистически паметници като място
за политическа активност на съвременната левица, вкл. привържениците на БСП?
17. Кои от паметниците и защо?
Вариант Б.
1. Как попаднахте в политиката след 1989 г. и конкретно – в Столичния общински

съвет и областната управа?
2. Лично за Вас какви са границите на Българския преход от комунизъм към
демокрация?
3. Има ли процеси от него, които не са приключили?
4. Кои според Вас са основните движещи сили на политическата и обществената
промяна по време на Българския преход?
5. Кои от тях бихте откроили и защо?
6. Опишете обществената група на социалистите по времето на Прехода: от какви
социални слоеве е съставена тя, какви отличителни идеи имат за политиката и
живота, упражняват ли специфични професии и занятия, къде се ранжират по
икономически статус, кои техни собствени лозунги/крилати фрази/културни
маркери (вкл. цветове, символи, жестове) могат да ги характеризират, на кои места
се събират и защо?
7. По Ваша преценка кои от изброените социални формирования повлияха най-
съществено на резултатността от Българския преход: новите политически елити
(„червени“, „сини“, етнически, националпопулистки), новата буржоазия
(олигарси, „реститути“, „мутри“), новите културни елити (вкл. юпита,
природозащитници, ангажираните с нови медии, участващите в чалга индустрии)?
8. Ако трябва да характеризирате с една дума и фраза Българския преход, каква ще е
тя?
9. Бяха ли комунистическите паметници съществена част от дневния ред на
общинските власти и съветници в София през 90-те години?
10. Какво беше Вашето участие като член на Временния ИК на СНС в преименуването
на столичните улици и обществени обекти?
11. Какви политики водеше Столичният общински съвет (1991 – 1995) към
паметниците от комунистическото минало в София?
12. Имаше ли съветници/групи, които реагираха против тях и с какви аргументи?
80
13. Какво беше Вашето собствено отношение към тези политики?

14. Какво си спомняте за дебата в Столичния общински съвет за съдбата на Паметника
на Съветската армия през април 1993 г.?
15. Какво беше Вашето участие в спора за паметника, но вече като дългогодишен
областен управител на София?
16. Как бихте коментирали днес казуса „Паметник на Съветската армия“?
17. Защо според Вас бившите комунистически паметници са място за политическа
активност на привържениците на БСП?
18. Какво е отношението Ви към съдбата на знаковите комунистическите паметници
в София и в страната – напр. мавзолея, Паметника на Ленин, Партийния дом,
Братската могила, паметника „Альоша“, комплекса на Бузлуджа?
19. Лично Вие били ли сте ангажиран с някои от тях и защо?
81
ПОЛИТИЧЕСКИ ПРЕХОД И СИМВОЛНИ „МЕСТА НА ПАМЕТ“

В СОФИЯ (1990 – 1993)
Жоржета Назърска
Увод
Статията е посветена на социалната и културна промяна, осъществена по време на
българския преход от тоталитаризъм към демокрация, като се третират предимно локални
процеси по примера на София и от самото начало на посочения период. 1 Основна цел на
проучването е да се проследи отражението на острото политическо противопоставяне
върху символните „места на памет“ в столичния град и да се анализира тяхната комплексна
трансформация. Следвайки концепцията на П. Нора за „местата на памет“2, вниманието се
концентрира върху една част от символните „места на памет“: названия на улици, площади,
квартали и институции, и градска символика. Тяхната цялостна промяна се свързва с
дейността и конфронтацията на двете водещи политически формации в началото на
преходния период – БСП и СДС. Проучването използва подхода на социалната история и
е основано предимно на исторически анализ на архивна документация.
1. Нова урбанонимия
Теренните имена (урбаноними), с които се назовават улици и пътища, пазари,
квартали, както и обществени институции в градовете, са обект на топонимията –
интердисциплинарно поле, свързващо социолингвистиката, историческата география,
социалната история и градската антропология. 3 Последните две науки разглеждат уличните
имена и като символни „места на памет“– от една страна, изключително податливи на всяка
социална промяна и затова обикновено използвани за политически цели, а от друга,
показващи процесите на памет или забрава в рамките на колективната памет. 4
Названия на улици и площади. Топонимията на София търпи честа промяна в

условия на политически турбуленции и исторически поврати. Модерният ѝ вариант се
създава веднага след Освобождението, с назоваване на централните пътни артерии на
личности, допринесли за еманципирането на българите, и на географски обекти, свързвани
1
Времевият обхват следва основните етапи на преименуване на урбаноними и промяна в градската символика,
без да се съобразява с хронологията на управление в Софийската община.
2
Нора, 1997; 2004а; 2004б; Nora, 1989; 1996.
3
Влахова, 2013; Шивачев, 2012; Сукарев, 2020.
4
Халбвакс, 1997; Кандо, 2001; Асман, 2001. Срв. Вуков, 2007.
82
с националната идентичност. От 1878 г. до средата на ХХ в. са регистрирани поне четири

масови кампании за (пре)именуване на столичните улици (1892, 1926, 1934, 1941), повечето
от които мотивирани политически. 5 Въпреки това между двете световни войни вземането
на решения става с експертно участие, почива на изрично формулирани критерии и се
извършва методично от СОС. 6
След 1944 г. процесът става стихиен и подчинен на стремежа да бъде унищожено

културното наследство и символният капитал на сваления режим и да бъдат наложени
принципите на комунистическа партийност и пролетарски интернационализъм. През 1947
– 1957 г. са преименувани 926 улици и площади: премахнати са названия, напомнящи за
монархията, националните движения и религията, за сметка на събития и личности,
участвали в „борбата на българския народ за освобождение от фашизма и капитализма“, на
събития и дейци, свързани със СССР, БКП, партизанското, революционното и
комунистическото движение. 7 През 60 – 70-те год. преименуването е централизирано от
Народното събрание, което намалява инерцията и волунтаризма. От 1975 г. местните
названия стават грижа отново на общинските съвети, които трябва да ги съобразяват с
набор от смислово неясни, но задължителни критерии: народни традиции, национални
идеали, социалистически патриотизъм, комунистическо възпитание и пролетарски
интернационализъм. До 1989 г. тоталитарната власт преименува около 1500 улици в
столицата, заличавайки немалко стари наименования, почитащи възрожденски дейци,
участници в македонското движение, духовници и буржоазни политици 8, за да увековечи
комунистическия пантеон от герои, лидери, вождове и функционери.
Цялостен анализ на урбанонимите, които за 45-годишен период видоизменят

колективните идентичности на софиянци, е направен още в през лятото на 1990 г. от
специална работна група, формирана от Временния столичен изпълнителен комитет на
Столичния общински съвет (ВСИК на СОС). Макар в състава ѝ да участват единствено
историци и отсъстват ономасти, географи, урбанисти, социолози и др., те се справят
сравнително професионално със задачата си. 9
5
ДВ, 1941.вж. Влахова, 2008; 2013; Назърска, 2011; 2007; 2013; Vlahova-Angelova, 2008.
6
ДА – София, ф. 1к, оп. 3, а.е. 886.
7
Пак там, ф. 65, оп.15, а.е. 445, л. 25 – 28.
8
Пак там, л. 30 – 33.
9
Гребенаров, А., Г. Коцев, Г. Царев, Й. Янев. Проблеми и насоки на системата за наименования в София.
Ръкопис, 10.1990. – В: ДА – София, ф. 65, оп. 15, а.е. 445, л. 13 – 60. Двама от колектива работят в Музея за
история на София, един в Института за история при БАН и един в Института по история на БКП при ЦК
на БКП.
83
Според доклада им през 1989 г. в столицата са заварени 1917 улици, в чиито

названия са отразени исторически личности (43,2%), географски и исторически места
(33,6%), исторически събития и факти (3,4%), други (19,6%) и отделно партизани и ятаци
(1,4%). Тези урбаноними (27), заедно с посветените на комунистическото движение (295 на
дейци и 66 на събития), образуват внушителна група, следвана от названията, свързани с
личности, географски обекти и факти от миналото на Русия и СССР. Отделно работната
група констатира диспропорции между именуването на дейци вместо на събития и
природни обекти, между отличаването на национални и международни вместо на
регионални и локални фигури и процеси, между практиките в градския център и
периферни квартали. 10
Затова нейните препоръки към първата общинска управа са предимно

професионални и целят да дадат стратегически насоки в процеса: да се отстранят
дублиранията; да се възвърнат стари имена, които представляват историческата памет на
града; да се балансират местните и националните, родните и чуждите наименования; да се
даде приоритет на историческите и географските обекти; да се осъществяват периодични
ревизии на съществуващата номенклатура и др. Работната група отчита, че най-актуалната
задача пред новия общински съвет е да се заеме със скорошно коригиране на
„неуместните“, „очебийно неподходящи“ и „анахронични“ названия, както евфемистично
са наречени урбанонимите, посветени на БКП, СССР и комунистическото движение. В
помощ на това са формулирани редица (нереалистични за онзи момент) съвети: да не се
повтаря масовото преименуване с партийна мотивация от 40-те год. за сметка на
възстановяване на предишните; да не се номинират лица с минимални заслуги към града и
жителите му; да се ограничи политизацията на именната система, за да се избегне
конфронтация и отхвърляне на топонимите от населението; да се търси становището на
главните политически сили и др. 11
Два месеца по-късно ВСИК назначава 28-членна Комисия по названията със задача
да внесе предложения за преименуване на „най-неотложните обекти“, базирайки се на
доклада на работната група. 12 Нейният състав създава предпоставки тя да се превърне в
политическо звено, вместо да работи експертно: в нея липсва нужното за подобни
10
ДА – София, ф. 65, оп.15, а.е. 445, л. 34 – 42.
11
Пак там, л. 33, 43 – 56.
12
Пак там, л. 9 – 11, 125 – 126, 177 – 177гр.
84
формирования балансиране между администратори и специалисти 13, между тясно

фокусираните в материята и имащите общ профил, между неутралните и политическите
фигури. Комисията е доминирана от дейци на БСП и гравитиращи към тази партия (поне
16), от свързани с Държавна сигурност (поне 10) и от ядро историци, археолози и архитекти
(11). В малцинство остават представителите на други политически сили и на различни
научни области, отсъстват гилдии извън писателската, художническата и
журналистическата.
Така конструирана, на комисията е отредена повече фигуративна роля, отколкото

да бъде протагонист при вземане на решения. Неслучайно една от първите инициативи на
общинската управа за смяна на урбаноними е осъществена две седмици преди учредяването
на консултативното тяло. Тогава по предложение на Ал. Каракачанов – председател на
ВСИК, пл. „Ленин“ е преименуван на пл. „Св. Неделя“ с мотивация възвръщане на
историческата памет и по случай настъпващите коледни празници. 14
До пролетта на 1991 г. комисията приема над 70 предложения от граждани и от

печата, но е предпазлива и се придържа повече към насоките, дадени ѝ в доклада на
работната група. През април – юни с.г. предложенията ѝ са внесени и приети от СОС.
Преобладава възстановяването на стари названия на улици от 1883 – 1935 г. („Солунска“
вм. „В. Коларов“, „Ал. Батенберг“ вм. „Софийска комуна“), площади („Македония“ вм. „Д.
Благоев“) и квартали (жк „Изгрев“ вм. „Червена звезда“), като дори списъкът на работната
група е силно редуциран. Даването на нови наименования е сравнително рядко и търси
неутрални варианти – напр. „Ботевградско шосе“ е наречено бул. „Мизия“, а бул. „Ленин“
става бул. „Тракия“. 15 Въпреки сравнително ограничения и компромисен характер на
промените, гласуването им среща сериозната съпротива на групата на БСП в СОС. Дори
протоколът от заседанието е подписан с особеното мнение от 4-ма от 11-членния ВСИК.
Несъгласията на Тодор Модев, Иван Делиев, Ясен Зартов и Красимир Ангарски се отнасят
(съвсем очаквано) до преименуването на бул. „Девети септември“ в „Цар Борис ІІІ“, бул.
„Ленин“ в „Тракия“, „Волоколамско“ в „Симеоновско шосе“, бул. „Баба Парашкева“ в
„Европа“ и жк „Червена звезда“ в „Изгрев“. 16
13
Единствено П. Динеков има опит от участието си в подобна комисия през 1953 г., когато напълно одобрява
скъсването с „династичното и фашистко-шовинистичното минало“ чрез преименуване на 330 улици (ДА
– София, ф. 65, оп. 6, а.е. 4а, л. 3а, 9 сл.).
14
ДА – София, ф. 65, оп.15, а.е. 444, л. 35, 129, протокол №25, 13.12.1990.
15
Пак там, а.е. 455, л. 20 – 22, предложение, 31.05.1991.
16
Пак там, а.е. 453, л. 127 – 131, протокол №6, 11.06.1991.
85
След общинските избори през есента на 1991 г. се забелязва промяна и в

политиките към софийските теренни имена. Новият състав на СОС и неговите
изпълнителни органи са доминирани от СДС, а кметът Александър Янчулев не крие своите
крайни възгледи за ликвидиране на „тоталитарното наследство“. 17 За да се ускори
преименуването на градските пространства, пътят на предложенията до СОС е силно
съкратен: с материята се занимава вече единствено Постоянната комисия по култура и
вероизповедания и нейната специализирана работна група, която получава предложения
пряко от съответните общини и чието ръководство си позволява да номинира дори без
обсъждане, по формален ред. По тази причина през 1992 до средата на 1993 г. процесът
придобива „лавинообразен“ характер. Отначало той обхваща централните столични
общини (с превес на СДС) „Средец“, „Оборище“, „Лозенец“, „Илинден“, „Изгрев“,
„Слатина“ и др., а впоследствие периферната градска част (общ. „Витоша“, „Надежда“, Г.
Богров, Желява, Бухово, Н. Искър, Мрамор, Житен и др.). На заседание се преименуват
средно по 45 обекта, нерядко без допитване до населението, което води до прегласуване в
следващи заседания. 18 Водещо начало вече не е връщането на стари названия, а даването на
нови, вкл. на малко познати или нямащи общо с града личности или събития. Практика е
промяната да се диктува и отвън, каквото е искането на Американското посолство за
превръщането на ул. „Кърниградска“ в „Мартин Лутър Кинг“. 19
Като цяло в средата на 1993 г. процесът на възстановяване на предишни названия

е почти приключен. 20 Приоритетно са заличени урбаноними, посветени на фигури и
събития и извикващи асоциации със стария режим (Л. Баръмов, П. Енев, А. Драгиева, Д.
Полянов, В. Ленков, „Първомайска“, „Великият прелом“, „Ямболска стачка“, „Ремсист“,
„Комбайн“ и др.). Заедно с тях са сменени теренните имена, даващи отпратки към СССР и
международното комунистическо движение (Ф. Дзержински, Ф. Толбухин, Хо Ши Мин,
„Аврора“, „Красная пресня“, „Катюша“ и др.). На тяхно място се възвръщат старите
названия, вече без ограничения за тяхното монархическо, религиозно или
националистическо звучене, „генерирани“ са и нови урбаноними. В противовес на
експертните препоръки те отново прославят основно политически дейци и събития (убити
или репресирани от комунистическия режим партийни лидери, водачи на
17
Янчулев, 2021: 93 – 94.
18
ДА – София, ф. 65, оп.15, а.е. 477, л. 43, протокол №10, 12.105.1992.
19
Пак там, а.е. 498, л.12, заседание №27, 28 – 29.04.1993.
20
Според рекапитулацията на самия кмет от 1995 г. през мандата му са били преименувани 689 улици, 7
площада, 86 училища, 103 детски градини, 4 болници, 3 квартала и 2 читалища (Янчулев, 1995: 98).
86
националноосвободителното движение и неговите акции – Т. Костов, Н. Петков, Г. Делчев

и др.) и много по-ограничено личности и факти от културата (Д. Узунов, М. Белчева,
Народни будители и др.). 21
В процеса на преобразуване на софийската урбанонимия общинарите от СДС

прилагат аналогичните политики и практики на БКП опреди 1989 г. и вместо да се
разграничат от „трудното наследство“ на предишния режим, насочват колективната памет
на града в подобни „коловози“. На свой ред съветниците от БСП не успяват да сменят
комунистическата си идеология със социалдемократическа и не стигат до разграничаване с
тоталитарното минало на своята партия. Пълното пренебрегване на експертността,
надделяването на политическите съображения вместо социалните и проявите на
елементарна партизанщина и от двете страни са ясно видими в дебатите между СДС и БСП
на заседанията на СОС. Под лозунга, че се „прави дехуманизация на обществото, а не
декомунизация“, „червените“ съветници настояват за връщане на името на бул. „Цар Борис
ІІІ“ (т.е. на „Девети септември“), под претекст че няколко пъти уличните табели са
боядисвани с червена боя, лобират за прекръщаване на бул. „Я. Сакъзов“ в „Априлско
въстание“, протестират против назоваването на бул. „Сливница“ на „Европа“, изтъкват, че
Я. Сандански е ръководил убийства. Те се противопоставят на предложението да се посвети
улица на кмета Ив. Иванов, имайки предвид управлението му по време на авторитарния
режим, и не приемат аргумента на „сините“ съветници, че „за неговото кметуване е
направено повече, отколкото за всичките 45 г. след 9 септември“. 22 В СОС се водят съвсем
сериозно и с ожесточение безсмислени спорове: дали Фр. Жолио-Кюри е „заслужил
човек“ и участник във френската съпротива, или деец на комунистическото движение без
особени научни качества; какъв е Ал. фон Хумболт и дали си струва да има улица на негово
име вместо на Лазар Станев; кой е по-ценен за софиянци – писателят комунист Н. Вапцаров
или П. К. Яворов. 23
Названия на институции. Според теоретиците названията на институции са не

само символни, но и мемориални (материални) „места на памет“, където колективната памет
се свързва в много по-устойчиви структури и въздейства върху повече хора и по-
21
ДА – София, ф. 65, оп.15, а.е. 473, л. 281 – 286, 17.02.1992; а.е. 272, л. 15 – 16, 67 – 75, протокол №6,
25.02.1992; а.е. 477, л. 35 – 50, 100 – 106, 141 – 148, протокол №10, 12.05.1992; а.е. 499, л.19, 52 – 60, 85 – 89,
98, 106 – 110, заседание №29, 09.06.1993.
22
Пак там, а.е. 472, л.15 – 16, 67 – 75; а.е. 477, л. 39, 41 – 42, 48.
23
Пак там, а.е. 472, л. 15 – 16, 67 – 75; а.е. 477, л. 37, 41; а.е. 499, л. 19, 52, 60, 85 – 89, 98, 106 – 110.
87
дълготрайно. Неслучайно при всеки исторически преход те стават обект на

трансформация. 24
Началото на този процес в София е поставено едва през 1992 г., като механизмът
му е подобен на преименуването на градската улична мрежа. Той се разгръща от училищата
и детските градини, минава през пазарите и парковете, за да достигне до болниците. В него
възвръщането на стари названия на практика почти не е приложено. И ако това става
безпроблемно при Женския пазар (вм. „Г. Кирков“) и 18. СОУ „У. Гладстон“ (вм. „Кирил
и Методий“), опитът да се припомни за основателките и дарителките на двете болници
Клементинска и „Царица Йоанна“ среща силните обструкции на „червената“ група и на
самите колективи, които изпращат гневни петиции, настоявайки за запазване на имената
си, съотв. І работническа болница и болница ИСУЛ. 25 Затова преименуването се извършва
по-масово с други средства: премахване името на патрона и оставане без такъв (35. СОУ „М.
Калинин“, ТЕ „В. Пик“, парк „Хр. Смирненски“); ново название, заменящо предишното
(ЦДГ „Зорница“ вм. „Великият октомври“, СОУ „Ел. Багряна“ вм. „В. Демиревски“, жк
„Св. Троица“ вм. „В. Иванов“, зала „Триадица“ вм. „Ем. Марков“); и наименуване на
институции без патрон (54. СОУ „Св. Ив. Рилски“, 64. СОУ „Цар Симеон“). 26 Макар новите
названия да имат предимно патриотичен характер и да извеждат на преден план утвърдени
за нацията личности, те са утвърждавани след съпротивата на БСП и чрез силата на
„синьото“ мнозинство в СОС. 27
2. Нови градски символи

Градските символи са сред най-древните знаци на културна дейност, държавно
самоуправление и колективна идентичност. Те са основен обект на изучаване от
хералдиката, но с тях се занимават също археологията, историята и изкуствознанието. В
културологията и социалната антропология те са причислявани към символните „места на
памет“, релефно отразяващи социалните рамки на дадена епоха и място, в които може да се
проследи работата на колективната историческа памет. 28 Особено динамично те се
променят във време на обществени кризи и обновяване на политическите елити. 29
24
Нора, 2004а.
25
ДА – София, ф. 65, оп.15, а.е.477, л. 39 – 40, 101, 104; а.е. 473, л. 280.
26
Пак там, л. 101 – 104; а.е. 473, л. 280; а.е. 499, л. 16, 19, 89.
27
Групата на БСП дори оспорва желанието на Испанската гимназия да бъде назована „М. де Сервантес“,
настоявайки иронично да се използва името на царица Маргарита (ДА – София, ф. 65, оп. 15, а.е. 477, л. 42
– 44).
28
Нора, 2004а.
29
Срв. Ботева, 2011; 2015.
88
София се сдобива със собствени символи сравнително късно след избора ѝ за

столица. По инициатива на княз Фердинанд І и по повод представянето на града във
Всемирното изложение в Париж през 1900 г. художникът Хараламби Тачев изготвя нейния
герб, следвайки съществуващите европейски модели. Художествено и в цвят са
стилизирани свещените топоси на селището: планината Витоша, лечебният извор на
Аполон Лечител, храмът, посветен на Божията Премъдрост, и богинята Тюхе. 30 Наредени
върху полетата на квадратен щит, те съставляват герба на града, какъвто е запазен и днес.
До 1944 г. към него са правени само добавки: долна лента с девиза „Расте, но не старее“
(1911) и две вертикални лаврови клонки (1928). 31 Гербът присъства върху знамето и
почетния знак на града, присъждан за лични заслуги на българи и чужденци. 32 Едва през
1974 г. софийският хералдичен символ е подложен на частична трансформация, отразила
новата държавна система: графиката му е максимално стилизирана, върху короната е
поставена червена петолъчка, правописът на девиза е нормализиран, а цветовете се
редуцират до бежово, светлосиньо и алено. 33
Тази символика е заварена в началото на политическия преход, но първата

временна общинска управа не се занимава с нея било вследствие належащите спешни
проблеми, било заради доминацията на групата на БСП в СОС. Борбата с тоталитарните
символи обаче е един от акцентите в действията на СДС на символно ниво. Затова не е
случайно, че през ноември 1991 г. едно от първите действия на новия кмет Александър
Янчулев е да възстанови стария герб на града. 34 Това е прецедент в страната, където
повечето окръжни градове запазват своите гербове, сменени масово през 70-те год.
Ден на София. Общинската управа, начело с Александър Янчулев, продължава

работата си по заличаване на тоталитарната символна система и през следващите години. 35
През март 1992 г. зам.-кметът Христо Димов внася в СОС предложение за смяна на
официалния празник на града вместо съществуващия 3 април, когато през 1879 г.
Учредителното събрание в Търново посочва София за българска столица. За нов ден е
лансиран 17 септември – християнският празник на св. мчци Вяра, Надежда и Любов и
30
Тачев, 1937.
31
Вълков, 1989.
32
Nazarska, 2020.
33
Бужашка, 1980.
34
Янчулев, 1995: 98. Срв. Ботева, 2015.
35
Янчулев, 2021: 74 – 75.
89
майка им София. Според мотивите на вносителя това е „светъл християнски празник,

свързан с изконни човешки ценности“ и „с основаването и историята на града“. 36
Религиозната обосновка е използвана от групата съветници на СДС и в

разискванията. Те твърдят, че празникът трябва „да се съпреживее“, да „засяга човешката
душевност“ и да „отрази православния дух на българския народ“, за разлика от „инерцията“
на комунистическата празничност. 37 Според тях 3 април, въведен с решение на
Министерския съвет през 1979 г. по повод 100-годишнината от провъзгласяването на
столицата 38, е както случаен ден за търновските законодатели, така и „чужд на душата на
софиянци“, които не познават неговото съдържание. 39 „За този празник трябват сетива“,
обобщава един от „сините“ общинари 40, нагледно доказвайки, че той и цялата група
действат политически, без да имат елементарни богословски знания за това, че столицата и
най-старата ѝ църква са наречени на Божията Премъдрост, т.е. на Иисус Христос в
качеството му на Бог-Слово 41, а не на св. София 42, и че честването му е не само веднъж
годишно, но на всички Господски празници.
Групата на БСП дава отпор на предложението, използвайки типичната си

партийна фразеология и заимствайки безсъдържателните културни клишета на късния
социализъм. Съветниците смятат, че 3 април е дата, която „носи историческа памет,
оптимизъм и вяра в националните сили на един народ“, и затова не бива да се променя,
забравяйки, че честването на празника е било само в рамките на 13 г. и за утвърдена
традиция трудно може да се говори. С незнанието и високомерието на своя атеизъм те
отхвърлят избрания християнски празник, понеже „столичани не са религиозни“ и „в града
живеят също евреи, арменци 43 и други религии“. 44
36
ДА – София, ф. 65, оп.15, а.е. 475, л. 12 – 16, протокол №8, 25.03.1992. Първият подобен случай в страната
преди падането на стария режим е в Пазарджик, където през 1987 г. за празник на града е обявен 21 май –
денят на св. равноапостолни Константин и Елена, патрони на местния храм.
37
ДА – София, ф. 65, оп.15, а.е. 475, л. 12 – 16, протокол №8, 25.03.1992.
38
ДВ, 1979.
39
ДА – София, ф. 65, оп.15, а.е. 475, л. 12 – 16.
40
Пак там.
41
В Средновековието се е смятало, че Константинопол, Солун, София, Охрид, Киев, Новгород, Мистра и
Трапезунд са пазени лично от Христос, понеже главните им храмове носят неговото име.
42
По тази причина през 2000 г. е силно критикуван проектът на кмета Софиянски за поставяне на статуя на
св. София на мястото на паметника на Ленин. Богослови и изкуствоведи смятат, че избраният от скулптора
Чапкънов персонаж на антична богиня не отговаря нито на образа на християнката св. София, нито на
невъзможността да се изобразява материално Божията Премъдрост.
43
Арменците са първият масово покръстен християнски народ през 301 г., а Арменската апостолическа
григорианска църква е една от най-древните.
44
ДА – София, ф. 65, оп.15, а.е. 475, л. 12 – 16.
90
Спорът завършва с очакван политически резултат – надмощие на „синьото“

мнозинство, но в неочаквано секуларна плоскост. 45 „Определянето на Ден на София не е
религиозен акт“, декларират от СДС, което е очевидна неистина. Дори напротив, от
началото на 90-те год. инициативата на СОС се мултиплицира из страната в градове, където
партията доминира в местната власт. Така храмовите празници на главните православни
църкви са превърнати в официални дни на населените места: Никулден в Бургас (1992),
Димитровден във Видин и Сливен (1992), Рождество Богородично в Хасково (1993),
Петковден в Троян (1993), св. Иван Рилски в Перник (1994) и Дупница (1995) и др. 46 Групата
на БСП също държи да бъде запомнена със секуларното и тяснопартийното си тълкувание.
Според съветниците ѝ 17 септември е напълно приемлив ден, защото тогава е отпечатан
първият брой на „Работнически вестник“, основан е І-ият Интернационал и е създадено
българо-съветското дружество. 47
Знаме на София. През юли 1992 г., малко след утвърждаването на Деня на София
и в разгара на конфликта си с „червената“ група по повод съдбата на мавзолея и
демонтирането на Паметника на Съветската армия, кметът Янчулев инициира поредната
символна промяна – приемането на макет за знаме на града, което да се пренесе върху
почетната значка и знак.
Докладната записка на кмета е изцяло политически подплатена. Според него

реабилитираният стар герб, от който е премахната „сквернящата“ го петолъчка, е нужно да
се постави върху синьо знаме. Естествено, в документа и в речта си пред СОС вносителят
не говори направо за партийния цвят на СДС, а описва синьото като „цвят на
демокрацията“, подходящ да краси знамето на демократична столица, и като символ,
използван от Съвета на Европа, САЩ и Франция. В същия дух се изказват и съветниците
от СДС, настояващи, че синьото е знак за „мир, разбирателство и помирение“. 48
„Червената“ група отговаря реципрочно на цитираните демагогски изказвания.

Съветниците уж показват загриженост за високата безработица, която изключва
45
Пак там, а.е. 475, л. 37, решение №1, протокол №8, 25.03.1992.
46
Те заместват съществуващи „изобретени“ празници, като напр. 7 май в Сливен, но и дават начало на ново
„изобретяване“ на традиции (Hobsbaum, 2000) под формата на местни култове към „български“ мъченици
и светци: патрон на Самоков става св. митр. Симеон Самоковски (2002), св. Висарион е тачен за покровител
на Смолян (2006), на св. Игнатий Старозагорски се строи специален храм, в морската столица се лансира
култът към св. Прокопий Варненски, честването на св. Райко Шуменски се отбелязва на 14 май – празника
на града (Попов, 2012). Срв. Троева, 2012.
47
ДА – София, ф. 65, оп.15, а.е. 475, л. 12 – 16.
48
Пак там, а.е. 480, л. 28 – 35.
91
разглеждане на „маловажни“ въпроси, уж въплъщават спестовност, защото общинското

знаме „ще коства много средства“, и уж държат символите на града да „обединяват всички
жители“. В края на острастения дебат обаче те изричат ключовата си реплика: „да не се
слага политика в знамето“, защото „цветът е въпрос на политика“ и „всички знаят какво
значи това, когато синият цвят залее София“. 49
Както в предишния спор за празника на града, и тук въпросът се решава с

надмощие на мнозинството. Въпреки експертните обсъждания, е приет небесносиният
цвят, използван и до днес. 50
По подобие със сходни по съдържание процеси в други епохи и различни ареали
преходният период в България оставя трайни дири в колективната идентичност на
преживелите го поколения. Сведена на ниво градска обществена среда, промяната е
свързана отначало с предефиниране на нормативното, социалното и политическото
разбиране за гражданство, а впоследствие придава нови измерения на представата за
принадлежност и локална идентичност.
Особено действени фактори за това се оказват не толкова централните и

национални политики, а работата на местната власт и прокарваните от нея стратегически
визии и практически решения. Именно в такъв смисъл могат да се разглеждат мащабните и
целенасочени трансформации на теренните (улични, институционални и др.) названия и
градската символика, извършени през 1990 – 1993 г. от СОС и неговите кметове.
Появата на нова урбанонимия в началото на Прехода предефинира за пореден път

пространствата в столицата в рамките на ХХ в. и допълнително атомизира градската
география. Въвеждането ѝ по политически причини и наложено по силата на партийното
мнозинство (макар слабо консултирано с експерти) засяга едни от важните символни „места
на памет“ на тоталитарния режим. За около 5 г. те са почти изцяло заличени или подменени
с предшестващи (от буржоазния период) или с напълно нови, отразяващи актуални
социокултурни и политически реалности. Рекапитулацията от този неравномерен процес
не е еднозначна. В част от местата новите названия се утвърждават за сметка на пълна
„забрава“ на старите, но други символни „места на памет“ продължават да работят на памет
49
Пак там, л. 31 – 32, 34.
50
Пак там, л. 76.
92
за тоталитарния режим и дадените урбаноними не получават трайност. 51 От друга страна,

дори новата номенклатура на уличните названия не променя драстично структурата им,
сравнима с останалите страни в Югоизточна Европа. Едно съпоставително изследване на
урбанонимите в столицата за 1989 – 2009 г. показва, че и след реформите те са главно с
регионална и национална ориентация за сметка на локалната, базират се на културната
(източната) национална идентичност и затова приоритизират почитането на мъже,
европейци, от етническото мнозинство, свързани с политиката, армията и културата. 52 Това
практически означава консервиране на традицията и запазване на съществуващите
идентичности (или поне тяхното ядро), въпреки новите условия и формати.
Подобен извод може да се направи и относно новата градска символика, прокарана

през началото на 90-те год. Трудно е да се твърди, че като символно „място на памет“ тя
работи на памет, укрепвайки новата, „демократична идентичност“ на столичното
население. То и до днес не припознава нито знамето на София, нито нейния „рожден ден“:
добре финансираните и рекламирани „чествания“ на 17 септември (гарнирани по времето
на кмета Софиянски с религиозно присъствие от представители на „алтернативния“ Синод
на БПЦ и увенчани с издигането на Символа на София) са слабо посетени; малко от
жителите оразличават локалния градски празник от религиозния и от масовия имен ден;
още по-трудно се ориентират в използването на градското знаме, което е идентично по
дизайн с такива на няколко съвременни политически сили.
Първични
Архивни документи
ДА – София
ф. 1к, оп. 3, а.е. 886.
ф. 65, оп. 5, а.е. 444; 445; 453; 455; 472; 473; 475; 477; 480; 499.
ф. 65, оп. 6, а.е. 4а.
Актови документи
ДВ. 1941. Държавен вестник, №95, 02.05.1941.
ДВ. 1979. Държавен вестник, №33, 29.04.1979.
Мемоаристика
Тачев, Х. 1937. За герба на София. – Развигор, №8, 21.03.1937.
51
Срв. Назърска, 2011. Обикновено това зависи от (не)предаването на културната традиция от по-възрастното
на по-младото поколение. И днес обаче са характерни езикови „грешки“ на старата генерация при
назоваване на Кирковския пазар (вм. Женския), ул. „Жданов“ вм. „Пиротска“, бул. „Бирюзов“ вм.
„Дондуков“, бул. „Руски“ вм. „Цар Освободител“ и др.
52
Cosmeanu, 2009. Срв. Todorova, 1996; 2003.
93
Янчулев, Ал. 1995. София в годините на икономическата криза и борбата за местно

самоуправление, 1991 – 1995. София: Труд.
Янчулев, Ал. 2021. Без грим и ретуш. Преживяно от кмета на София. София: Изток-Запад.
Вторични
Асман, Я. 2001. Културната памет. София: Планета-3.
Ботева, Ст. 2011. Символика и наградна система на град Велико Търново в най-ново време.
– Известия на РИМ – В.Търново, т. 26, с. 319 – 346, 411 – 414.
Ботева, Ст. 2015. Историческата памет като ресурс в конструирането на гербовете на град
Велико Търново. – В: Град и памет. Пазарджик: РИМ, с. 213 – 221.
Ботева, Ст. 2015. Почетни знаци на Велико Търново. – В: Музеи и колекции. Смолян, с. 235
– 243.
Влахова, М. 2008. Възникаване и употреба на уличните названия в София. – Във: Виденов,
М., Кр. Алексова, А. Ангелов, съст. Агресията на уличния език. София: МСЛД, с. 194
– 202.
Влахова-Ангелова, М. 2013. Улиците на София: картографиране на градската идентичност.
София: ИБЕ.
Вуков, Н. 2007. Паметници, „паметни места“, „места на памет“. – Български фолклор, 2007,
№3, с. 41 – 62.
Вълков, В. 1989. Гербът на София. – Вeкoвe, №3, с. 74 – 78.
Кандо, Ж. 2001. Антропология на паметта. Враца: Одри, с. 61 – 69,101 – 106,115 – 119.
Назърска, Ж. 2007. „Държавата на духа“ в паметта на града: „места на памет“ за български
културни дейци в София. – В: Държавата на духа. София: За буквите – О писменехь,
с. 411 – 422.
Назърска, Ж. 2011. Улицата като място на памет: една балканска перспектива. –
Балканистичен форум, №3, с. 78 – 96.
Назърска, Ж. 2013. Културни пространства на образованите женски елити в столицата
(ХІХ–средата на ХХ в.): градска топография и културна памет. – В: Обществото на
знанието и хуманизмът на ХХІ в. София: За буквите – О писменехь, с. 201 – 213.
Нора, П. 1997. Колективната памет. – В: Деянова, Л., съст. Духът на „Анали“. Антология.
София: КХ, с. 233 – 234.
Нора, П., съст. 2004а. Места на памет. т. 1. От Републиката до нацията. София: ДНЧО, с.
233 – 237.
Нора, П. 2004б. Световният възход на паметта. – В: Знеполски, Ив., съст. Около Нора.
Места на памет и конструиране на настоящето. София: ДНЧО, с. 19 – 35.
Попов, Р. 2012. За едно възродено религиозно явление: светци покровители на градове. –
Българска етнология, №1-2, с. 50 – 57.
Сукарев, В. 2020. Османското наследство в имената на пловдивските улици от
Освобождението до наши дни. – История, №3, с. 270 – 283.
Троева, Е. 2012. Празникът на града като „място на памет“. – В: Град и памет. Пазарджик:
РИМ, с. 182 – 189.
Халбвакс, М. 1997. Колективната памет. София: КХ.
Шивачев, Ст. 2012. Градът и паметта за неговите улици. – В: Град и памет. Пазарджик: РИМ,
с. 177 – 181.
Cosmeanu, M. 2009. Addicted to Change: Renaming Streets in Balkans, 2009. –
https://balkaninsight.com/2009/10/28/addicted-to-change-renaming-streets-in-balkans/
(последно прегледан 24.12.2021).
Hobsbaum, E. 2000. Introduction: Inventing Traditions. – In: Hobsbawm, E., Ranger, eds. The
Invention of Tradition. Cambridge, pp. 1 – 14.
Nazarska, G. 2020. Women Honorary Citizens in the Social Space of Sofia (First Half of the 20th
Century). – Etudes balkaniques, №3, pp. 563 – 578.
94
Nora, P. 1989. Between Memory and History: Les lieux de memoire. – Representations, vol. 26,
pp. 7 – 24.
Nora, P. 1996. From Lieux de memoire to Realms of Memory. Preface to the English-Language
Edition. – In: Nora, P., ed. Realms of Memory: Rethinking the French Past, vol.1 Conflicts
and Divisions. New York: Columbia UP, pp. XV – XXIV.
Todorova, M. 1996. The Ottoman Legacy in the Balkans. – In: Brown, C., ed. The Imperial Legacy.
The Ottoman Imprint on the Balkans and the Middle East. New York.
Todorova, M.N., ed. 2003. Balkan Identities: Nation and Memory. London, New York: Hurst.
Vlahova-Angelova. M. 2008. Street-Name Changes in the City of Sofia in 20th Century. – In: E.
Graf, N. Tielemann, R. Zimny, eds. Polyslav. München: Otto Sagner, pp. 239 – 244.
95
ПОПФОЛКЪТ КАТО НЕМАТЕРИАЛНО КУЛТУРНО

НАСЛЕДСТВО
Нина Дебрюне
Целта на настоящата статия е да сподели резултатите от проучване на рецепцията

на чалгата/попфолка като етномузика и оценката ѝ като нематериално културно
наследство. За целите на проучването не се прави разлика между чалга и попфолк. 1
Проучването се проведе през май 2021 г. на база на случайна извадка (по достъпност) чрез
използването на стандартизирана анкета от 12 въпроса (Приложение 1). Представените
резултати са на база на 26 респонденти, от които 11 мъже, 11 жени и 4-ма не пожелали да
посочат пол. Възрастовото разпределение е, както следва: 18 – 30 г. (27%), 31 – 40 г. (23%),
41 – 50 г. (19%), 51 – 60 г. (15%), 61 – 70 г. (8%), 71 – 80 г. (4%) и над 80 г. (4%). 38% от
анкетираните са с висше образование, 54% със средно, 4% с полувисше и 4% не са
отговорили. 38% от респондентите живеят в София, 58% – в град, и само 4% (1
респондент) – на село. Всички респонденти са се самоопределили като етнически българи
и православни християни.
Почти всички респонденти (92%) без затруднения идентифицират изпълнители

от ромски и турски етнически произход. Само един респондент (м., над 80 г., живеещ на
село) не успява да идентифицира изпълнител от нито една от двете групи. Ромските
изпълнители са по-познати – 9 от интервюираните посочват повече от едно име, въпреки
че списъкът с посочени имена е по-къс. Най-известни ромски изпълнители са Азис и Софи
Маринова, които са посочени от над половината респонденти (54% за всеки), следвани от
Кондьо (15%) и Бони (8%). Като ромски изпълнители неточно са посочени и Влади
Марков, Радослав Петров – Радо Шишарката и Иван Георгиев – Устата. Години наред
Марков (1972 – 2019) се изявява по заведения и тържества (сватби, юбилеи и пр.), като в
репертоара му влизат както популярни песни (шлагери), така и народни и етнопоп. Сред
най-популярните му песни в стил чалга са „Мамино Анче“, „Качила се Гана“ и
„Бизнесмен“. Радо Шишарката е известен със своите връзки със собственика на ВИС-2
Георги Илиев и е автор на хитове като „Столично борче“, „Шопската салата“, „Бели
птици“ и „Спомени“ (последните две балади се приемат като посвещения на братята Васил
и Георги Илиеви и на борческата субкултура като цяло). Устата е български рапър, който
1 Вж. Дебрюне, 2020.
96
обаче има дългогодишно успешно сътрудничество със Софи Маринова („Бели ружи“,
„Точно ти“, „Бурята в сърцето ми“ и др.), както и съвместни проекти с Азис. Съвместните
проекти могат да се характеризират като музикален „фюжън“, в който Устата запазва своя
стил и рапира, докато Софи Маринова и Азис излизат от чалгата/попфолка и преминават
в други стилове като поп и латино.
Определянето на тези изпълнители като изпълнители от ромски произход, и то

при липса на такава информация в общественото пространство, до голяма степен показва
пренасяне на етнически стереотип от музиката към изпълнителя. Изпълнителите стават
„жертви“ или на избрания музикален стил, или на музикалните си партньори.
Изпълнителите от турски етнически произход биват идентифицирани по-трудно.

Само 5-има от респондентите посочват повече от едно име. Списъкът на посочените
изпълнители е по-дълъг и включва (подредени по разпознаваемост): Тони Стораро (38%),
Орхан Мурад (19%), Фики Стораро и Есил Дюран (по 15%), Мустафа Чаушев (12%), Луна
и Йълдъз Ибрахимова (по 8%), Рейхан, Иво Папазов и Силвия Кацарова (по 4%). Сред тях
е посочен и турският изпълнител Бурак Азис. В този списък не се забелязва пренос на
етнически стереотипи, независимо от множеството музикални партньорства на тези
изпълнители с творци от български етнически произход.
Повечето респонденти изразяват положително отношение към творчеството на

посочените изпълнители, което като цяло асоциират с приятни усещания. Само шестима
респонденти не могат да посочат любима песен, докато двойно повече (12) не могат да
посочат песен, която им създава неприятно усещане. Двама респонденти посочват крайно
негативно отношение („не мога да ги слушам“ и „99,9% от тях“ създават неприятно
усещане), като шестима отговарят, че няма песен, която им създава неприятно усещане.
Само един респондент посочва неприятна песен, без да посочи любима.
Местата, където се слушат тези изпълнители на живо, са семейни тържества

(сватби, кръщенета и др.), следвани от заведения за обществено хранене (кръчми и в много
по-малка степен – ресторанти). Концертите са на трето място (62%). Панаирите и
фестивалите са на последно място съответно с 31% и 8%, въпреки множеството участия на
живо от посочените изпълнители. Една възможна причина е липсата на фестивали,
посветени на чалгата/попфолка.
97
МЕСТА И ПОВОДИ
ресторант
увеселително
6%
заведение
14%
сватба
20%
семейно
тържество
кръчма
13%
19%
панаир концерт
8% 16%
религиозен
празник
фестивал 2%
2%
Фиг. 1. Места и поводи за консумация на етнопоп
В анкетата не се открои ясен профил на консуматорите на етнопоп по етнически,

социален, възрастов или полов признак. Всички респонденти се съгласяват, че тази музика
се слуша от представители на всички етноси, социални и възрастови групи, както и от двата
пола. Според анкетираните съставът на публиката се определя от конкретното събитие и
географско място.
Чалгата/попфолкът е танцувален музикален стил с доста разнообразен профил –

(Фиг. 2. Танцувални стилове по възраст). Най-често се танцуват кючек и ориенталски танци
(90% от респондентите), но противно на мнението на един респондент, че „другите видове
танци не подхождат на този стил музика“, анкетираните посочват на второ място народни
танци и хора (40% от респондентите). Първите три възрастови групи (до 50 г.) посочват и
диско, а двете най-млади (18 – 40) – и рап. Последното може да се дължи на
сътрудничеството на изпълнители като Софи Маринова и Азис с рапърите Устата и Ванко
1, а и на навлизането на Криско в сферата на попфолка в последните 2 г. чрез множество
съвместни проекти със Слави Трифонов („Гледай как се прави“), Галена („Кавала кючек“,
„Тръпката“, „Красиви лъжи“) и Тони Стораро („Грешна си“). Тези данни потвърждават
обобщението на един от респондентите, че се танцува „всичко накуп с основно кълчене“.
Това разнообразие е отражение, от една страна, на липсата на определен възрастов профил
98
на респондентите, а от друга, на виталността на съвременния попфолк и тенденцията за

включване на елементи от други стилове (поп, рап, R&B).
Фиг. 2. Танцувални стилове по възраст
Присъствието на попфолка в медийното пространство е трайно установено чрез

работата на целеви музикални радиостанции и телевизионни канали. Общо 10 национални
и регионални радиостанции бяха посочени от респондентите като пласиращи
чалга/попфолк (вж. Фиг. 3. Присъствие на попфолка в радиоефира). Водещи са
радиостанциите „Веселина“ (70% разпознаваемост) и „Вероника“ (54%). След тях се
нареждат ефирните канали „Ритмо“ (Пловдив), „Зорана“, „Ултра“ (регионално за
Югозападна България, Пловдив и Пазарджик), както и изцяло интернет базираните Фолк
радио „Наздраве“ (тръгнало – показателно – от Студентски град 2 в София) и радио „Леле,
Мале“. Двете най-разпознаваеми радиостанции са посветени на попфолка и балканската
музика, докато останалите са със смесен жанров характер: „Зорана“ цели да представи
„новата българска поп музика“, както и „модерната българска музика с фолклорни
мотиви“ 3, „Наздраве“ миксира български фолклор с попфолк, „Ритмо“ – попфолк и
латино. За устойчивостта на жанра свидетелства и историята на специализираните
радиоканали. „Веселина“ започва излъчване през 1992 г. в Пловдив и постепенно увеличава
присъствието си с денонощни програми в градовете на Южна България, а от 2007 г. и с
2 http://www.folkradionazdrave.com/index.php/aboutus.html.
3 https://zorana.bg/radio/за-радио-зорана/.
99
национално покритие. 4 Радио „Леле, Мале“ започва като интернет радио, но после
преминава и в ефирното пространство. Две от радиостанциите не съществуват от години,
но остават в колективната памет. Радио „Ритмо“ прекратява ефирната си дейност през
2007 г., а онлайн излъчване през 2017 г. 5 Радио „Мила“ действа между 1996 и 2004 г. И е
последвано от радио „Мила Голд“ (2004 – 2009). Към днешна дата честотите са взети от
радио с друга насоченост. 6 Въпреки това, двете радиостанции са посочени от нашите
респонденти от различни възрасти и градове. Много от идентифицираните радиа имат и
собствени приложения за телефон: „Веселина“, „Вероника“, „Леле, Мале“, а всички
идентифицирани могат да се слушат и през сборни платформи и приложения, което
свидетелства за гъвкав бизнес модел.
Фиг. 3. Присъствие на попфолка в радиоефира
Почти всички респонденти (25/26) разпознават и поне един телевизионен канал,

който разпространява чалга/попфолк (вж. Фиг. 4. Присъствие на попфолка в
телевизионния ефир). Най-разпознаваем е „Планета“ (96%), следван от „Фен“ (54%), „Фолк
ТВ“ (15%), „Балканика“ и „Тянков“ (по 8%), „Десислава“ и (изненадващо!) Urban House
4 https://www.radioveselina.bg/pages/za-nas.
5 http://www.predavatel.com/bg/istoriya/radio-ritmo.
6 http://www.predavatel.com/bg/istoriya/radio-mila.
100
Studio (по 4%). Неочаквано е посочването на „Тянков“, тъй като каналът е ориентиран към
съвременен и автентичен български фолклор. Вероятно респондентът има предвид Tiankov
Orient Folk. И при този въпрос се наблюдава просъществувала памет за телевизии, които
отдавна не са прекратили дейността си и са със сменени имена („Десислава“ прекратява
дейност през 2012 г., а правоприемникът ѝ DSTV излъчва само в интернет). Възможно е
това да се дължи на все още активната творческа дейност на основателката на канала –
певицата Деси Слава.
Фиг. 4. Присъствие на попфолка в телевизионния ефир
Анкетата показва и много добро ниво на информираност и за продуцентската

дейност в областта на попфолка (вж. Фиг. 5. Разпознаваемост на продуцентски компании в
попфолка). Само 15% не могат да посочат продуцентска компания. Идентифицирани са
общо 10 компании, като безспорен лидер в класацията на популярността е „Пайнер“ (84%),
следвана от „АРА мюзик“ (23%), „Диапазон рекърдс“ (15%), „Съни мюзик“ (12%),
„Маратон рекърдс“, „Фолктон“, „Меджик“, Alpha Music и „Хит“ (всички по 4%). В този
списък също виждаме имена, които отдавна не съществуват на пазара: „Фолктон“ (1993 –
2000), „Меджик филм“ (1996 – 2000?), „Маратон рекърдс“ (1997 – 2001), „Съни мюзик“
(1998 – 2015), но са останали в паметта на публиката. Би било интересно да се изследва и
сравни до каква степен са разпознаваеми музикални компании извън попфолк сегмента и
дали разпознаваемостта произтича от интерес към жанра, или от общата информационна
наситеност на публичното пространство.
101
Фиг. 5. Разпознаваемост на продуцентски компании в попфолка
Половината от респондентите не виждат връзка между творчеството на посочените

изпълнители с мотиви или сюжети, свързани с турския или ромския етнос, докато една
четвърт правят връзка и една четвърт се колебаят. Няма разлика в отношението на мъжете
и жените, но най-младите (18 – 30 г.) са по-склонни да приемат, че има такава, особено в
творчеството на отделни изпълнители (Софи Маринова).
Облеклото на изпълнителите е описвано най-вече като бляскаво, предизвикателно

и екстравагантно, но и красиво, стилно, ефирно. Посочените изпълнители (с изключение
на Азис) не са възприемани като отклоняващи се от общия стил. Външният вид е преди
всичко „поддържан“, „прекрасен“, „с много грим и аксесоари“, което се приема като
„нормално“, „типично за гилдията“ или „нищо специално или отличително“. „Ако до
преди десет години се различаваха ясно, то сега не е така“, споделя един респондент. Повече
от половината респонденти (60%) не свързват сценичните костюми на цитираните
изпълнители с традиционните етнически костюми на турците и ромите. Една четвърт от
респондентите виждат заимствани елементи, но дори те поясняват, че става въпрос за
отделни изпълнения и само при жените изпълнителки.
Вероятно и затова респондентите не са склонни да приемат чалгата/попфолка като

средство за опазване на културното наследство на ромския и турския етнос. Почти 60% не
са съгласни с тази теза, като най-явно несъгласие се забелязва в кохортата 41 – 50 г. (100%
несъгласие). Като цяло жените са много по-категорични, докато при мъжете колебаещите
102
са повече от несъгласните. Наблюдава се нерешителност по отношение на приемането на

чалгата/попфолка като етномузика. Половината респонденти са съгласни, като жените
показват малко повече колебание.
Като цяло, публиката обаче не приема тази музика като културна ценност (85%).
Само двама респонденти смятат, че тези песни са културно наследство, като и двамата са от
най-младата възрастова група. Двама респонденти се колебаят и допускат, че след известно
време това може да стане. 60% от респондентите смятат, че записите не трябва да бъдат
съхранявани в държавни аудио- и видеотеки или в музейни колекции. Тук броят на
колебаещите се е много по-голям (30%). Няма разлика в мненията между половете, но по-
склони са по-младата половина от респондентите (под 50 г.).
Изводи
Чалгата/попфолкът присъства в общественото съзнание, а изпълнителите на
попфолк с ромски и турски произход са лесно разпознаваеми. Попфолк се слуша не само
на обществени места (където се приема, че посетителят няма избор, въпреки че за пореден
път на преден план излиза въпросът кое движи пазара – търсенето или предлагането), но и
на семейни тържества и лични празници, където музикалният фон е в голяма степен под
контрола на присъстващите. Популярността на целеви радио- и телевизионни канали,
включително и интернет базирани канали и приложения, потвърждава виталността на
жанра. Стилът не се асоциира задължително с неприятни чувства и подобно на всеки друг
стил, слушателите имат явно изразени лични предпочитания.
Има податки, че попфолкът оставя свой отпечатък върху културната памет,

въпреки че на този етап не може да се каже колко устойчива ще е тя. Множество вече
несъществуващи играчи на музикалната сцена биват посочени две десетилетия след
спиране на дейността си. Независимо от етноелементите в чалгата и попфолка, не се прави
връзка между тях и културното наследство на ромския и турския етнос. Засега жанрът не
бива разпознат като културна ценност, но въпреки това не е изключено нагласите в бъдеще
да се променят поради по-високата степен на възприемане и положителното отношение
сред по-младите възрастови групи.
Дебрюне, Н. 2020. Субкултурата на чалгата/попфолка и Преходът. – В: Каракачанов, А.
съст. Субкултурите като активни субекти на Прехода. София: За буквите – О
писменехь, с. 123 – 150.
103
Зорана. б.д. За радио „Зорана“. https://zorana.bg/radio/за-радио-зорана/, последно

посетен 15.11.2021.
Радио Веселина. б.д. За нас. https://www.radioveselina.bg/pages/za-nas, последно посетен
15.11.2021.
Фолк радио „Наздраве“. б.д. За нас.
http://www.folkradionazdrave.com/index.php/aboutus.html, последно посетен
15.11.2021.
Щербак, М. б.д.. Радио Мила (1996 – 2004 г.) http://www.predavatel.com/bg/istoriya/radio-
mila, последно посетен 15.11.2021 г.
Щербак, М. б.д.. Радио Ритмо – Пловдив и Благоевград (1998 – 2007)
http://www.predavatel.com/bg/istoriya/radio-ritmo, последно посетен 15.11.2021.
Приложение 1. Анкета
СЪВРЕМЕННАТА ЕТНОМУЗИКА КАТО НЕМАТЕРИАЛНО КУЛТУРНО
НАСЛЕДСТВО
Демографски данни за анкетирания (моля, подчертайте вярното):
Пол: мъж/жена
Възрастова група: 18 – 30/31 – 40/41 – 50/51 – 60/61 – 70/71 – 80/над 80 г.
Образование: без образование; начално; основно; средно; полувисше; висше
Местоживеене (в кой град или село):
Етническа принадлежност (по желание): българска/турска/ромска/арменска/еврейска
влашка/руска/гръцка/татарска/армънска/каракачанска/гагаузка/друг етнос
Верска принадлежност (по желание): православно/католическо/протестантско/
мюсюлманско/арменогригорианско/израилтянско/друго изповедание
1. Посочете чалга/попфолк изпълнители, които имат произход:
- от турската етническа общност:

- от ромската етническа общност:
2. Къде най-често могат да бъдат чути на живо чалга/попфолк изпълнителите, които
посочихте във въпрос 1 (посочете и повече от един отговор):
семейно тържество/сватба/религиозен празник/панаир/ресторант/кръчма/увеселително

заведение/концерт/фестивал/друго (допълнете):
3. Кога и къде последно слушахте на живо подобно изпълнение?
4. На какъв език изпълняват те на живо своите песни?
Български/турски/ромски/български и турски/български и ромски/друг (допълнете):
5. Назовете 3 чалга/попфолк песни на тези изпълнители, които за Вас са:
- Любими:
- Неприятни:
104
6. Каква е публиката на подобни живи чалга/попфолк изпълнения по:
- етнически състав:
- социален състав:
- възраст:
- пол:
7. Какви танци придружават музикалните чалга/попфолк изпълнения на тези
изпълнители? (посочете и повече от един отговор):
Диско/рап/народни/ориенталски/кючек/румба/хоро/валс/други:
8. Какво специфично откривате в:
- сценичното облекло на цитираните изпълнители на чалга/попфолк:

- външния вид на цитираните изпълнители на чалга/попфолк:
9. Имат ли връзка сценичните костюми на цитираните изпълнители на
чалга/попфолк с традиционните етнически костюми на турците и ромите?
10. Посочете поне 2:
- радиостанции, които излъчват музиката на посочените изпълнители:

- телевизии, които излъчват музиката на посочените изпълнители:
- звукозаписни къщи или студия, където се записва и продуцира тяхната музика:
11. В какви тиражи смятате, че се издава тази музика?
12. Смятате ли, че (отбележете съгласието си със знака х):
Съгласен Несъгласен Колебая се

тези песни интерпретират мотиви или сюжети,
свързани с турския или ромския етнос
тези песни опазват КН на турците и ромите
тези песни имат характер на етномузика
те имат характер на културна ценност и
представляват КН
записите на тези песни трябва да бъдат съхранявани
специално в държавни аудио- и видеотеки, както и в
музейни колекции
Благодарим Ви за участието!
105
ЧАСТ 2
ПУБЛИЧНИ ЛЕКЦИИ
107
СДС И НОВАТА КОНСТИТУЦИЯ ЗА ДЕМОКРАТИЧЕН ПРЕХОД
Румен Воденичаров
Публична лекция, проведена на 14.10.2021 г. 1
Доц. Александър Каракачанов: Колеги, както Ви казах, част от нашия курс по

политология включва и лекции от интересни, компетентни и отговорни личности,
участващи в нашия Преход, и имам удоволствието днес да Ви представя една такава
личност. Това е г-н Румен Воденичаров, който е научен работник, сега вече пенсионер.
Химик по образование. Изключително разностранна личност. Освен че е научен работник,
той е и алпинист, макар и любител, но с професионални постижения в алпинизма.
Дисидент по времето, когато да бъдеш дисидент и да се изявяваш най-вече като такъв, но
не някъде скрит в кухнята между най-близките приятели, а открито пред всички – това бяха
малко хора! Можем да кажем, че дисидентството се въртеше около 200 души, които
членувахме в различни организации и се припокривахме. И една такава организация, на
която беше председател г-н Румен Воденичаров, е Независимото дружество за защита на
правата на човека (НДЗПЧ). Май че даже най-старата, основана през януари 1988 г.
Румен Воденичаров: Първата, но не съм аз основателят, а бай Илия Минев 2 от гр.

Септември.
Доц. Александър Каракачанов: Да. Но така един деен член и после председател
на същата. Тези неща ще се радвам ти да ги уточниш. Също така г-н Воденичаров е активен
участник и в Прехода. А Преходът е този, който почва още от дисидентството в България
и поне до първото десетилетие на ХХІ век. Тоест говорим за едни 20 години, в които поне
в първите десет г-н Воденичаров имаше активно политическо участие. Но по-важното, за
което го каня, е, че той е човек със собствено мнение, което никога не се е боял да го
противопоставя на други мнения, и това е качеството, което лично аз много ценя. Както Ви
е известно, истината се открива в спора, а не в съгласието. Така че днес той ще ни разкаже
своите впечатления за този период на преход. Поне частите, които са важни според него.
Доколкото разбирам, темата ще се върти около Съюза на демократичните сили (СДС).
Колеги, това е тази организация, която беше създадена още в началото на Прехода, която
1 Всички бележки под линия са на научния редактор.

2 Илия Минев (1917 – 2000) – български антикомунист и националист, един от водачите на Съюза на
българските национални легиони (СБНЛ). След 1944 г. Минев е съден за легионерска дейност, като
излежава общо 33 г. в затвора.
109
беше опозиция на комунистическата власт, на тоталитарната власт. А също и около новата

Конституция, която бе гласувана в VІІ Велико народно събрание през 1991 г. Защото, за да
има преход в държавата, трябва да се смени законодателната база, в основата на която стои
Конституцията. Така че, с този кратък увод и представяне на нашия лектор с удоволствие
му давам думата.
Румен Воденичаров: Благодаря за увода и представянето. Както казваше един мой

приятел, Христо Цачев 3, който заедно с Батето Славков 4, с Тома Томов 5 и други ръководеха
телевизията: „Хвали ме, хвали ме, много издържам на хвалба!“. Така че добрите думи са
хубави, но веднага трябва да направя една поправка, че в България на практика истински
дисиденти нямаше. Имаше хора, които изказваха опозиционни мнения, но така ги
изказваха, че да не рискуват или кариерата си, или директно свободата си. Например сега
има един юнак – Михаил Константинов 6, много умен математик, професор, който беше в
нашето НДЗПЧ, но после изведнъж отиде някъде към в. „Демокрация“ или по тези
институции на СДС и не можа да бъде номиниран за [VІІ] Великото народно събрание 7.
Преди Десети ноември, преди промяната, той идваше при мен например и ми даваше
опозиционни текстове, но предвидливо не ги подписваше със своето име, а с друго име.
Така че такива дисиденти обикновено бяха и предпазливи. Аз нееднократно направо съм
нападал някои от членовете на „Екогласност“ 8, защото те също бяха дотолкова
предпазливи понякога, че в кино „Петър Берон“ 9, където се правиха опозиционните
сбирки преди промяната, не даваха думата на такива като нас, от НДЗПЧ, смятайки ни за
екстремисти и така опасни за публичните изяви. След което се оказа обаче, че техните
амбиции са били не толкова към екологията, колкото към властта. Двама от тях станаха
министър-председатели 10, други – депутати, трети – посланици, четвърти – натовци,
3 Христо Цачев (? – 2011) – журналист и телевизионен сценарист, програмен директор на БНТ (1971 – 1982),
гл. редактор на в-к „Народна младеж“, директор на Студията за анимационни филми „Бояна“.
4 Иван Славков – Батето (1940 – 2011) – български спортен деец, директор на Българската (народна) телевизия
(1972 – 1982), съпруг на Людмила Живкова.

5 Тома Николов Томов (1942) – български журналист, автор на документални филми, публицист, депутат в
XLIV народно събрание.

6 Михаил Константинов (1948) – български учен, математик, професор, член на Централната избирателна
комисия (1991 – 2011) и неин заместник-председател (2003 – 2009).

7 VII велико народно събрание работи от 10.07.1990 г. до 02.10.1991 г. за изготвянето на нова Конституция.
8 Независимото сдружение „Екогласност“ – екологична неправителствена организация, учредена на
11.04.1989 г., учредител на Съюза на демократичните сили. От организацията произлизат Зелената партия
в България, Политическият клуб „Екогласност“ и Националното движение „Екогласност“.
9 Кино „Петър Берон“ – в сградата на читалище „Д-р Петър Берон 1926 г.“ на бул. „Витоша“ №109.
10 Филип Димитров (08.11.1991 – 30.12.1992) и Иван Костов (21.05.1997 – 24.07. 2001).
110
шефове на Атлантическия клуб 11, изобщо пълно разбягване от екологическите теми, но пък
се оказа, че екологията в някои случаи помага.
Как започнаха всички тези неща специално с мен, защото веднага ще ме запитате:
„Абе, баща Ви и майка Ви бяха комунисти. Как така Вие станахте опозиционно настроен?“
Много просто. Просто аз съм от тези хора, които нямат чувство за самосъхранение и когато
говорят неща, обикновено ги говорят в своя вреда. Така например, когато американците
почнаха да летят към Луната [1969 г.], аз си позволявах да ходя в библиотеката на
Американското посолство и да си взимам един [бюлетин] „Експрес информация“, в който
се намираха последните данни от полетите на мисията „Аполо“ до Луната. Оказа се обаче,
че това не се приема добре от „другарите“ от Държавна сигурност (ДС). Срещу посолството,
в Българската народна банка, имаше големи прозорци. Зад големите прозорци с
телеобективи моите посещения са се заснемали. След което извикваха съответния
„провинил се“ гражданин и го питаха: „А, бе, ти какво търсиш в Американското
посолство?“. Моят отговор беше прекалено невъздържан. За съжаление, се оказва, че
всичко това е било напразно. Защото аз си падам малко „конспиролог“. И напоследък
разпространявам много усилено версията, която се поддържа и от други хора, по-
информирани от мене, че американците изобщо не са стъпвали на Луната. И всичко това
е една голяма лунна афера. Една голяма международна лъжа, един договор между Брежнев 12
и Никсън 13, тогавашните ръководители, и съответно на Съветския съюз и на Съединените
щати, който е взаимно изгоден и за двете страни! Съветският съюз печели 5, 6, 7 гигантски
проекта от рода на заводите „КамАЗ“ и обещанието на американците да излязат от
Виетнам 14, докато Америка печели първенството в космическата надпревара и оттам
започва залезът на империята СССР и насаждане на чувството, че Америка превъзхожда
Русия дори в Космоса.
11 Атлантически клуб в България (осн. 1991) – неправителствена организация, работеща за пълноценната

интеграция на България в евро-атлантическите структури и за укрепването на единството, сигурността и
отбранителната способност на Запада.
12 Леонид Брежнев (1906 – 1982) – генерален секретар на Централния комитет на Комунистическата партия
на Съветския съюз (1964 – 1982).

13 Ричард Никсън (1913 – 1994) – президент на САЩ (1969 – 1974).
14 Виетнамска война (1955 – 1975) – военен конфликт между, от една страна, САЩ и Република Виетнам
(Южен Виетнам) и от друга – Демократична Република Виетнам (Северен Виетнам) и Народния фронт за
освобождение на Виетнам (Виет Конг), завършил с изтеглянето на американските войски и обединението
на Северен и Южен Виетнам под комунистическо управление.
111
Всичко това, насложено във времето, водеше до „продуктите“, които знаете:

Перестройка 15, Горбачов 16 и в крайна сметка разпадането на Съветския съюз през 1991 г.
По този случай след моите невъздържани отговори ДС спря моето кариерно развитие, в
смисъл, че аз бях отрязан от Хумболтова стипендия 17 в ГФР 18. Вероятно знаете какво е това.
Значи „зорлем“ да отидеш в едни от най-престижните университети на Германия, да
работиш със световноизвестни учени и накрая дори да спестиш за една кола, която
навремето беше нещо (сега всеки има кола, но навремето не беше така). Естествено, аз се
настроих отрицателно към цялата тази система, която мачкаше такива бели врани като мене,
т.е. хора, които изказват мнението си, без да се интересуват от последствията.
Та, по този случай се запознах с двама политически мъченици: единият се казва

Илия Минев, а другият – Петър Манолов. 19 Единият беше поет, другият – нещо като тартор,
доайен на политическите затворници в България, прекарал някъде към 30 г. по затворите
на комунистическата държава. Оттам започнах моите коментари по Радио „Свободна
Европа“ 20 за политически събития, които протичаха и другаде в Европа.
Трябва да ви кажа, че всеки, който се тупа в гърдите, че едва ли не ние сме

предизвикали тези промени, се заблуждава и не трябва да му вярвате. Защото тези промени
протичаха в цяла Източна Европа, във всички социалистически страни, даже ние бяхме
малко закъснели с тези опозиционни движения, които искаха да се включат в процесите и
да заменят еднопартийното управление. Преди Десети ноември всичко това се изразяваше
в разни бдения и в демонстрации. Тогава в София се проведе един Европейски екофорум
и по време на този Екофорум от нас се предприемаха такива изяви, които бяха отразявани
15 Политика на реформиране (Перестройка, Преустройство) на комунистическия режим в СССР,

провъзгласена от ръководителя на КПСС Михаил Горбачов през 1985 г. и прокарвана до 1991 г.
16 Михаил Горбачов (1931) – съветски политик, генерален секретар на ЦК на КПСС и председател на
Президиума на Върховния съвет на СССР (1985 – 1991), пръв и последен президент на СССР. Политиката
му довежда до края на Студената война, до мирното оттегляне на КПСС от властта и разпадане на Съветския
съюз. Носител е на Нобелова награда за мир за 1990 г.
17 Стипендия, осигурена от германската правителствена фондация „Александър фон Хумболт“, насърчаваща
международното академично сътрудничество между водещи учени и изследователи от Германия и света.

18 Германска федерална република (Западна Германия) – държава, съществувала между 1949 и 1990 г., когато
Германия е разделена на Германска демократична република и ГФР.

19 Петър Манолов (1939 – 2016) – поет, дисидент, основател на Профсъюза „Подкрепа“ и на НДЗПЧ в
България (1988). Обявил гладна стачка (1989) след конфискуване на архива му от ДС. Екстрадиран във
Франция (май 1989).
20 Радио „Свободна Европа“ – международна радиостанция, създадена след края на Втората световна война и
финансирано от правителството на САЩ. Провежда активна пропаганда срещу действащите по онова

време просъветски режими с цел предаването на нецензурирана информация за слушателската аудитория
зад Желязната завеса.
112
от западните радиостанции. 21 И дойде моментът, в който с помощта на Съветското

посолство, с помощта директно на Михаил Горбачов, българският авторитарен лидер
Тодор Живков 22 склони да подаде оставка на 10.11.1989 г. Тогава той не беше в добро
здравословно състояние и оставката му мина някак си доста набързо. Естествено, българите
се радваха на всичко това, защото се сложи край на един авторитарен режим, на който не
се виждаше краят. И веднага, като гъби след дъжд, започнаха да никнат опозиционни
сдружения. Някои от тях вече съществуваха. Това бяха: Клубът за гласност и
преустройство 23, нашето НДЗПЧ, „Екогласност“, която беше станала популярна с
огромното шествие за връчване на петиция в Народното събрание по повод някои
екологични проекти. Сега вече може да се спори дали са били разумни и неразумни, защото
една от целите на единия проект беше спирането на строежа на АЕЦ „Белене“. Вие виждате
докъде я докарахме, след като 30 г. се чудим дали да строим АЕЦ „Белене“ или не. И сега,
когато ни налегнаха икономическа криза и енергийна криза, разбираме, че всичко това е
било голяма заблуда и голям пропуск на българите, че не съумяхме тогава, когато всичко би
било два, три, пет пъти по-евтино, да си построим допълнителна енергийна мощност.
След Десети ноември веднага се пръкнаха, т.е. се възстановиха, партии, които бяха
суспендирани от предишния режим. Това са Демократическа партия,
Социалдемократическа партия, БЗНС „Никола Петков“, Радикалдемократическа партия и
др. Значи, събраха се някъде около 10 – 12 опозиционни сдружения. Тогава се започна
обсъждане как да действаме малко по-организирано с един координационен съвет от
лидерите. На този Координационен съвет, разбира се, имаше много празни приказки,
нещата, които бяха свързани с контакти с предишните управляващи, бяха иззети, така да се
каже, от членове на Клуба за гласност и преустройство. Това бяха Желю Желев 24, Петко
21В началото на ноември 1989 г. в София се провежда екофорум на Организацията за сигурност и

сътрудничество в Европа. В продължение на няколко седмици преди форума в градинката пред
сладкарница „Кристал“ „Екогласност“ събира подписи за гражданска петиция срещу строителството на
хидрокомплексите „Рила“ и „Места“. На 26.10.1989 г. милицията задържа активисти на „Екогласност“; тези
събития са отразени от западните журналисти, акредитирани на форума.
22 Тодор Живков (1911 – 1998) – български политик, първи секретар (1954 – 1981) и генерален секретар (1981
– 1989) на ЦК на БКП, председател на Министерския съвет на НРБ (1962 – 1971) и председател на

Държавния съвет на НРБ (1971 – 1989).
23 Клуб за подкрепа на гласността и преустройството (осн. 1988 г.) – една от първите дисидентски организации
в НРБ.
24 Желю Желев (1935 – 2015) – български учен (доктор на философските науки), дисидент и политик,
основател на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, съосновател и първи председател на СДС,

държавен глава на България (1990 – 1997).
113
Симеонов 25, Димитър Луджев 26, Ивайло Трифонов 27. Това са хората, които контактуваха с
управляващите тогава. Ние взимахме участие със сравнително разумни предложения, но
това, което беше забележително, е, че в крайна сметка и двете страни – и авторитарната
Комунистическа партия, и новите опозиционни партии, вече обединени на 07.12.1989 г. в
СДС, склониха да се проведе една кръгла маса и на нея да бъдат решени някои основни
въпроси, преди да се тръгне към първите свободни, честни парламентарни избори.
Това беше прелюдия към историческата пролет на 1990 г. На Кръглата маса в НДК
противопоставянето беше много голямо. Там обаче се появи изневиделица едно лице,
което се казва Ахмед Доган 28 и което „мъти“ българската политическа вода в продължение
на вече 30 г. То поиска да седне като трета страна на Кръглата маса и да предлага решения
от името на едно малцинство, което те го определят като турско, а ние го определяме като
мюсюлманско, тъй като в него има много хора, които нямат хабер от турски език. Става
въпрос за българските помаци, българските мохамедани, както и за много цигани, които
сега се турчеят, но тогава нямаха никакви спомени да са учили турски език като майчин език.
Естествено, „квитанциите“ на Ахмед Доган бяха отрязани от нас и той не можа да седне на
Кръглата маса. Омразата беше взаимна. Той успя да пренасочи българските мюсюлмани
(помаците, направо да кажем, въпреки че някои се обиждат от тази квалификация), да ги
изтегли от нашето дружество НДЗПЧ, тъй като ние защитавахме техните нарушени права
с преименуването и със забраната на техни религиозни обичаи и традиции, и да ги
„присламчи“ към образуваната на 04 януари 1990 г. нова политическа формация –
Движението за права и свободи (ДПС).
В началото ДПС не се обяви като политическа партия, а се регистрира много по-

късно, но за съжаление, т.нар. опозиционери (Желев, Луджев) допуснаха ДПС да участва
самостоятелно във вторите избори (1991 г.), наравно с политическите партии. По този
начин българското ВНС, чиято крайна цел беше приемане и подписване на новата
25 Петко Симеонов (1942) – български социолог, писател и политик, член на Клуба за подкрепа на гласността
и преустройството, участник в Кръглата маса, член на Координационния съвет на СДС (1990 – 1991),
заместник-председател на СДС (1989 – 1991), депутат в VІІ ВНС, директор на Агенцията за чуждестранна
помощ (1991 – 1992).
26 Димитър Луджев (1950) – български учен и политик, депутат, вицепремиер (1990 – 1991), министър на
отбраната (1991 – 1992), напуска СДС през 1992 г., основава Партия „Център Нова политика“, която
прераства в Либерален съюз „Нов избор“; учредител на коалицията Обединение за национално спасение
(1997).
27 Ивайло Трифонов (1941) – български политик, заместник министър-председател (1994 – 1995), директор
на канцеларията на президента Желю Желев (1990 – 1994).

28 Ахмед Доган (1954) – български политик, основател на Движението за права и свободи (ДПС), негов
председател (1990 – 2013) и почетен председател (2013 – досега), народен представител (1990 – 2013).
114
Конституция, се сдоби с една „пета колона“ 29 с парламентарна група на ДПС. ДПС все още
не беше политическа партия и това, за което аз след малко ще говоря, е грубо нарушаване
на разпоредбите на новата Конституция. Още тогава можеше да се прекрати пътят на ДПС
към самостоятелно участие в изборите. Никой не казва, че българските граждани,
изповядващи исляма, нямат място в политиката като местни ръководители, дори като
народни представители, но те трябваше да бъдат членове на български партии, а не на една
етнорелигиозна партия, каквато е ДПС. Този пропуск беше направен и това е една от
големите грешки на СДС. Само и само да се преодолее мнозинството на бившите
комунисти във ВНС, се правеха отстъпки след отстъпки на ДПС, което, разбира се,
ощетяваше националния интерес и подкопаваше българската национална сигурност. За
илюстрация ще кажа, че същият този Ахмед Доган предаде на турския посланик, т.е. на
турското правителство, списък на българските разузнавачи, които са работили, естествено,
под прикритието на дипломати в българските посолства в чужбина 30. Само за това той
трябваше да се върне в затвора. Моето отношение към Ахмед Доган не се е променило от
30 г. През месец април 1990 г., преди първите преки избори за ВНС, в едно интервю с
Калин Манолов (сега в канал Bulgaria on Air, а тогава журналист във в. „Студентска
трибуна“) заявих недвусмислено, че „мястото на такива сепаратисти, такива зрънца, които
ги има във всяка страна и които са или анархисти, или сепаратисти, или всякакви други
„исти“, е в затвора!“. Аз поддържам това мнение и сега. Оттогава Ахмед Доган е направил
толкова поразии на българския народ и на българския политически живот, че един главен
прокурор би могъл да го подведе нееднократно под най-различни обвинения, включително
и за национално предателство.
Сега всички тези, включително моя милост, станахме популярни: кой от

предаванията на „Свободна Европа“, кой от разни митинги по площадите в София и в
други големи градове на България. Бяхме „изхвърлени“ без да подозираме, така да се каже,
на гребена на вълната и трябваше да работим и да направим нещо. Това, което следваше,
след като попаднахме вече като избрани във ВНС, беше да насочим усилията си да
променим първо основния закон, а заедно с него и много от другите закони, които
тормозеха досега българските граждани. Разбира се, съгласие беше постигнато по това да
29 Група или фракция, която подкопава националното обединение отвътре.

30 Визира се аферата „Оня списък“ от 1992 г., когато на посолството на Турция у нас са предадени списъци
на служители от Националната разузнавателна служба и Разузнавателното управление на Министерството
на отбрана, изпратени под прикритие на дипломатическа работа в чужбина.
115
отпадне член 1 за ръководната роля на една-единствена партия [БКП] 31 и България да

премине към многопартийна система. Това беше постигнато сравнително лесно, без голяма
съпротива от предишната авторитарна партия, но след това започнаха усложненията във
ВНС. Първите избори през юни 1990 г. не бяха спечелени от опозицията СДС.
Социалистите от БСП разполагаха с някъде към 44 – 45% от депутатските места, СДС с 10 –
12% по-малко (с около 34 – 36%, не си спомням точните проценти, но горе-долу това беше
съотношението). Никой от ръководителите на опозиционните движения, вече обединени
като СДС, обаче не искаше да признае загубата. Моментално се появиха такива статистици
като Михаил Константинов и започнаха да говорят за фалшифициране на изборите, за
един милион недействителни бюлетини и тем подобни полуистини. Нещо, което преля
лично моята чаша на търпение, беше избраният за председател на СДС Желю Желев. На
сутринта след изборите той говори на импровизиран митинг пред Националния дворец на
културата и заяви на всеослушание: „Изборите започнаха с фалшификации и завършиха с
фалшификации!“. А сега, де! В същото време наблюдателите от цяла Европа и нашите
наблюдатели нямаха никакви особени забележки, защото тогава нямаше такава корупция,
каквато има сега. Нямаше това купуване на гласове, което съществува сега. И изборите
преминаха действително при огромна политическа активност. Изборите бяха сравнително
честни. Сравнително! Тук-там сигурно е имало по някое нарушение. Но да заявиш само
защото си загубил изборите, че изборите са започнали и са завършили с фалшификация,
показваше по какъв начин СДС, по-точно неговите представители във ВНС, ще се държат
от сега нататък. И във ВНС започнаха едни нескончаеми словесни баталии. Някои, които
са по-любопитни, могат да вземат стенограмите и да видят колко политическа жлъч и каква
омраза се сипеше от ляво надясно и от дясно наляво.
Стигна се дотам да се търси политическа отговорност на бившия държавен глава

Тодор Живков. Обаче как да се търси? Лично аз отидох веднага при бившия държавен
глава. Той беше под домашен арест във вилата в Бояна. Говорихме с него за това да дойде
в НС и се видя, че той е съгласен да поеме политическата си отговорност, но ако му дадат
възможност да се изкаже не в ролята на обвиняем пред депутатите от VII ВНС.
31 Чл. 1 тогава гласи: „(1) Народна република България e социалистическа държава на трудещите се от града
и селото начело с работническата класа. (2) Ръководната сила в обществото и държавата е Българската
комунистическа партия. (3) Българската комунистическа партия ръководи изграждането на развито
социалистическо общество в Народна република България в тясно братско сътрудничество с Българския
земеделски народен съюз“.
116
Имаше едни много гръмогласни демократи. Единият, адвокатът Петър Корнажев 32,
беше от социалдемократите, а другият беше небезизвестният Стоян Ганев 33. Стоян Ганев е
известен с това, че изпълняваше най-различни флик-флаци. Например никой не бе виждал
неговата съпруга, защото тя беше дъщеря на някакъв генерал от КГБ, доколкото знам 34.
После успя да отиде в [Организацията на] Обединените нации и да председателства
Общото събрание известно време, без да знае английски. Тези, които са били около него,
биха могли да дадат много изчерпателна информация как е ставало воденето на заседанията.
После очакваше „царят“ 35 да го направи министър-председател. Така че тези „демократи“
искаха Тодор Живков да бъде доведен във ВНС като престъпник, с белезници на ръцете.
И това са хората, които влязоха в политиката с претенции за права на човека, а забравяха,
че никой не може да бъде третиран като престъпник, преди съдът да се е произнесъл с
присъда за негово действие. По този начин се видя, че СДС по нищо не се различава от
тези, които иска да замени в управлението. Естествено, Бай Тошо, както наричахме ние
бившия държавен глава Тодор Живков, се фръцна и каза: „Е, тогава съжалявам, но при
такива обстоятелства не мога да дойда в Народното събрание.“ Едва ли не, като престъпник,
който да бъде освиркан и оплют. Така не се стигна до неговото изслушване.
По-нататък имаше други словесни баталии, в които се включваше и ДПС. Те

непрекъснато парадираха и продължават да парадират и да честват годишнини от
Възродителния процес 36. За вас, които сте млади, искам да ви кажа, че Възродителният
процес в България се изчерпва всичко на всичко с 8 жертви. 37 Целият Възродителен процес!
8 жертви ние даваме всяка събота и неделя по шосетата – без съд и без присъда, а пък
32 Петър Корнажев (1930 – 2002) – български политик и юрист, депутат в VII ВНС (1990 – 1991) и министър
на правосъдието в правителството на Любен Беров (1993 – 1994).
33 Стоян Ганев (1955 – 2013) – български юрист и политик, партиен лидер на Обединения демократичен
център (после Обединен християндемократически съюз), вицепремиер и външен министър (1991 – 1992),
народен представител в VII ВНС и XXXVI НС, председател на XLVI общо събрание на ООН (1992 – 1993).
34 Марина Ганева е дъщеря на функционер на КПСС, не на генерал от КГБ.
35 Симеон Сакскобургготски (Симеон ІІ) (1937) – цар на българите (1943 – 1946) и министър-председател на
България (2001 – 2005).

36 Възродителен процес – политика на системни репресии срещу българските мюсюлмани (турци, българи
мюсюлмани, татари и роми) през 70 – 80-те год. на XX в., включваща принудителна смяна на арабско-
турските имена с български, ограничения в използването на родния език от представителите на тези групи,
насилствено ограничаване на техните традиционни обичаи и ритуали и изповядването на тяхната религия.
Възродителният процес прекъсва протичащия преди него процес на постепенна интеграция и асимилация
на мюсюлманите в България, предизвиквайки консолидацията на мюсюлманските общности и
противопоставянето им на мнозинството.
37 През втората половина на 80-те год. стават множество събития в рамките на т.нар. Възродителен процес,
вкл. протести, терористични актове и граждански сблъсъци с армията и милицията, което затруднява
установяването на точния брой на жертвите. Жертви има от всички страни на конфликта.
117
изобщо смъртните случаи от убийства в България варират от 600 до 1000 души годишно –
без съд, без присъда, на хора, които са във фертилна и цветуща възраст.
Стигна се до пролетта на 1991 г. и моите колеги в VII ВНС започнаха да усещат, че

е крайно време да се заемат и с Конституцията, да се изготви една нова демократична
Конституция на Република България. Междувременно аз влязох в противоречие с моите
бивши съмишленици от СДС, защото не можех да търпя техния бесен антикомунизъм,
който пречеше на работата на ВНС. Излязох от парламентарната група на СДС. Веднага
беше направена подписка за моето отстраняване. Малка подробност обаче, която моите
колеги не знаеха, им попречи, а именно, че когато човек е избран мажоритарно, не може
току-тъй да бъде сменен с друг. А факт е, че бях избран мажоритарно. Всъщност аз бях
избран и по пропорционалната листа, но предпочетох да се боря докрай. На втория тур не
спечелих лесно и даже се наложи с участието на Милчо Левиев 38 (Бог да го прости!) да
направим между двата тура един допълнителен митинг пред храм-паметник „Александър
Невски“, за да осигурим победата и участието на нашите кандидати във втория тур.
Така че, вече като независим народен представител, изкарах до края на ВНС. Бях
член на Конституционната комисия. Това беше комисията, направена с цел там да се
прегледат основателно всички разпоредби на новата Конституция, да се обсъдят и тогава
да се поднесат на депутатите в залата за окончателно гласуване на текстовете. И сега вижте
какво стана! Лидерите на СДС бяха, да ги наречем, с „десни“ убеждения, въпреки че тогава
не се говореше толкова за дясно и ляво, нито пък за неолиберализъм или за капитализъм.
Никой не произнасяше такива думи във ВНС. Там се говореше все за демокрация и пазарна
икономика, и то с доста витиевати слова. Та моите колеги решиха, че не може да се приеме
нова Конституция от народните представители на старата тоталитарна партия. И правеха
всичко възможно да опропастят приемането на Конституцията, за да се стигне евентуално
до избор на второ ВНС, при което мнозинство вече да има СДС и в него да се приеме нова
Конституция по техен тертип, така да се каже. Между другото, и днес има хора, които може
би не си дават сметка за събитията, на които ние бяхме свидетели и участници. Като
сегашния председател на СДС Румен Христов. Те все още изповядват идеята, че спасението
на България щяло да дойде с нова Конституция и непрекъснато пеят тая песен,
„претопляйки старата манджа“ за нова Конституция. Всъщност Конституцията, която ние
38 Милчо Левиев (1937 – 2019) – български джаз музикант, композитор, аранжор и пианист, работил през
голяма част от живота си в САЩ.
118
приехме, беше оценена от експертите на Европейския съюз като демократична и много

съвременна.
Между другото, идеята за СДС дойде от нашето дружество НДЗПЧ, от един

философ – Костадин Георгиев, който предложи да се обединим, тъй като всички
опозиционни движения имаха по 200 – 300 души зад гърба си и не бяха сериозни
политически сили. Докато обединени в СДС, виждате, че успяхме да вземем още на първите
демократични избори 36% от депутатските места в Народното събрание.
И така се стигна до един много парадоксален случай. Тези, които бяха избрани, за
да правят новата Конституция, решиха да осуетят приемането на новата Конституция. И се
събраха 39, може би сте чували за тази бройка, 39 народни представители, и казаха: „Не!
Ние сега ще направим гладна стачка, докато не се откажете да приемете Конституцията!“.
Ние пък от Конституционната комисия казахме: „Защо пък да се отказваме? Ние сме
написали всички разпоредби, обсъдили сме ги както трябва. И нямаме нищо против
текстовете, които ще залегнат в тази Конституция“. Нашите колеги от СДС се монтираха
„да гладуват“ пред църквата „Св. София“. Естествено, медиите им обърнаха достатъчно
внимание. Оказа се, че гладната им стачка е била малко като стачката на Махатма Ганди 39
навремето в Лондон. Той е правил гладна стачка с една козичка до него. От време на време
си доял козичката и си пийвал по малко млекце. Нашите „протестъри“ вместо мляко
поемаха бира. Така че гладната стачка на нашите „юнаци“ от СДС беше проведена най-
вече на бира.
Ние, останалите народни представители, не им обърнахме достатъчно внимание.

Те бяха много разстроени от тази работа. Интересно, че няколко от тези, които гладуваха
тогава, все още са в политическото пространство. Значи те изчакаха своя час. Това са 4 – 5
души: Александър Йорданов 40, Георги Марков 41, Стоян Ганев (Бог да го прости!), Едвин
Сугарев 42 – поет дипломат. И последният, който би могъл да бъде прибавен към тая
групичка, е Георги Липовански 43. Той беше от нашето дружество НДЗПЧ. Да, но той беше
39 Мохандас (Махатма) Ганди (1869 – 1948) – индийски адвокат, политик, пацифист, борец за човешка свобода
и духовен водач на индийското движение за независимост.
40 Александър Йорданов (1952) – български политик, дипломат, литературен историк и критик, председател
на XXXVI НС (1992 – 1994), председател на Радикалдемократическата партия в България (1993 – 2000).

41 Георги Марков (1950) – български юрист, политик и конституционен съдия (1994 – 2003).
42 Едвин Сугарев (1953) – български поет, общественик и политик, посланик в Монголия и Индия (1997 –
2002).
43 Георги Липовански (1949) – български художник, автор на знака на СДС, народен представител в VII ВНС,
директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство (1992), заместник-министър на културата в

служебното правителство на Стефан Софиянски (1997).
119
от кротките, той е човек на изкуството. Така че Георги Липовански поне не се изказваше

яростно.
Стигна се до момента, когато трябваше всички да се стегнем и да приемем един път

завинаги Конституцията, защото изтичаше мандатът на ВНС и то преминаваше в
Обикновено народно събрание. На 12 юли 1991 г. с 312 гласа от 400 възможни се прие
новата Конституция на Република България. Естествено, една част от гражданите,
подкрепящи СДС, твърдяха, че това е комунистическа Конституция, че за нищо не става.
Но от друга страна, всеки, който се вгледаше в текстовете на тази Конституция, разбираше,
че това е една съвсем приемлива Конституция. Аз специално, като правозащитник, участвах
в съставянето на текстовете на втората глава от Конституцията „Основни права и
задължения на гражданите“. В нея ние почти буквално бяхме преписали текстове от
Международната харта за правата на човека. Така че почти не сме измисляли нови
разпоредби. Нито пък сме пренебрегвали някои постановки на Международната харта.
Имаше някои неща, сега ще ги коментирам набързо. Имаше текстове, които бяха
приети от ВНС, страхувайки се от ново авторитарно управление, за да останем
парламентарна демокрация, а не да бъдем президентска република. Имаше копиране на
американския модел на демокрация (с президент и вицепрезидент), с въвеждането на една
доста безсмислена институция „омбудсман“. Даже думата е такава, че не е близка до
българския речник. Моето мнение е, че функциите на омбудсмана могат съвсем спокойно
да бъдат поети от Комисията по правата и задълженията на гражданите, така че това е една
напълно излишна институция. Другата институция, която приехме да имаме, е
вицепрезидент. Но вицепрезидентът на практика не може да бъде отговорен за решенията,
които приема президентът. Например имаше една двойка: президент Петър Стоянов 44,
предполагам, че сте чували името на този пловдивски адвокат, и вицепрезидент Тодор
Кавалджиев 45. Петър Стоянов играеше на „голямо добро утро“ 46, а Тодор Кавалджиев пък
беше политзатворник, земеделец, който не беше много интелектуално издигнат. И Петър
Стоянов нито един път не се появи публично със своя вицепрезидент. Не знам дали
земеделците забелязаха тази подробност. Стоянов играеше „голямо добро утро“ и
решаваше големи въпроси, а големите въпроси решаваха с другия „юнак“ – Иван Костов 47,
44 Петър Стоянов (1952) – български юрист, политик и президент на България (1997 – 2002).
45 Тодор Кавалджиев (1934 – 2019) – български икономист, политик и вицепрезидент на България (1997 –
2002).
46 Разг. (обикн. ирон.) който е от средата на висшите кръгове, който е с високо обществено положение и богат;
високопоставен.
47 Иван Костов (1949) – български икономист и политик, министър-председател на България (1997 – 2001),
лидер на СДС (1994 – 2001) и на Демократи за силна България (ДСБ) (2004 – 2013).
120
който успя в едни много бурни събития и нееднозначно тълкуване на събитията през зимата
на 1996 – 1997 г. да „приватизира“ идеята на СДС и да направи от коалицията самостоятелна
политическа партия, използвайки инерцията на тази подкрепа, която СДС имаше в
България.
На върха се правеха грозни компромиси. От една страна, Иван Костов подпомогна

Петър Стоянов да стане президент с гласовете на ДПС. От друга страна, Костов трябваше
да направи уговорения компромис и да ратифицира в НС т. нар. Рамкова конвенция за
защита на националните малцинства. Това е най-безподобната конвенция, която
българското Народно събрание е ратифицирало, защото България е еднонационална
държава, но се прие съгласно една европейска препоръка да се съблюдават правата на
малцинствата. Изобщо неолиберализмът е много чувствителен и винаги тегли към правата
на малцинствата – не само политически, а и религиозни, сексуални и най-различни други
малцинства. Което вече взе да се изживява, но тогава беше много силно. И Иван Костов в
парламента заяви най-грандомански, че „Днес погребахме българския национализъм,
ратифицирайки Конвенцията за защита на националните малцинства“. Какво направиха
другите страни, които имат подобни проблеми като нас? Гърция например каза: „Такова
нещо няма! В Гърция няма национални малцинства, следователно ние нямаме никакъв зор
да подписваме такава конвенция“. За французите, знаете, че според последни публикации
37% от гражданите им са с мюсюлмански корен, но те също казаха: „Във Франция няма
национални малцинства, следователно тази конвенция за нас е излишна“. За турците да не
говорим изобщо. В Турция всеки, който е мюсюлманин, е турчин. Там не може да си друг.
Но ние направихме тази грешка, поредното отстъпление, и в резултат на това вече години
наред ДПС непрекъснато пее тази песен, че турското малцинство и днес е ощетено. Под
турско малцинство лидерите им вече разбират и помаците, и циганите, които се „турчеят“.
То било неглижирано в България, неговите права не се спазвали.
Имаше време, когато ДПС можеше да бъде елиминирано като политическа партия,
защото член 11 на новата Конституция забранява политическата дейност на етнически и
религиозни партии. За съжаление, точно тук е първото и най-голямо нарушение на новата
Конституция. Направо казвам, че новата Конституция е суспендирана в този член. Другите
неща, които дразнят в днешната Конституция, без да са така основополагащи, мога да ги
изброя като следните:
Първо, ние пропуснахме да запишем в Конституцията, че България е

еднонационална държава. Записахме че „България е единна държава“. Добре, де, ама
121
единна важи само за територията. Не важи за тези, които я населяват, а разпоредбата

трябваше да бъде „закована“ като „еднонационална държава“, защото Вие виждате, че
апетитите на ДПС, които досега бяха само да бъдат балансьор в политическите баталии,
сега нараснаха и стигнаха дотам една забранена от Конституцията партия [ДПС] да издига
кандидат за президент на България. Сметката е много проста: 400 – 500 хиляди гласа от
България и Турция, още към 200 хиляди български мохамедани и още към 100 – 200 хиляди
български цигани, които се „турчеят“, стават около 900 хиляди или 1 млн. български
граждани, които могат да гласуват не за г-н Радев 48, а ще гласуват за Мустафа Карадайъ 49. И
нищо чудно да изненадат всички и на балотажа да се появи Карадайъ. Чак тогава българите
най-после ще се стегнат и ще го елиминират, но това, което става, е много грозно, защото
се вижда стратегическата цел на ДПС. Тази стратегическа цел беше описана в една книга на
турския външен министър 50, която бившият председател на Академията на науките [БАН]
акад. Стефан Воденичаров 51 (Бог да го прости и него!) още по-неразумно представи в
Големия салон на БАН! В тази книга, която се казва „Стратегическа дълбочина“, е описано,
че всички територии, които навремето са били в Османската империя, лека-полека трябва
отново да се обединят в една огромна политическа сила, която ще бъде, да кажем… някакъв
съвременен Туран 52 и която ще започва от уйгурите в Китай и ще завършва с шиптърите в
Албания. Което не е само стратегия, а вече става опасно, защото Европа, която беше
„Европа на християните“, лека-полека вече започва етнически да се променя и да става
както на християните, така и на мюсюлманите. Така че ще видим сега на тези президентски
избори [11.2021] докъде ще стигне нахалството на ДПС, което, пак трябва да поясня на
младите колеги, трябваше да бъде суспендирано от Конституционния съд като политическа
формация, докато още не беше партия. Ние си скъсахме по един чифт подметки с Велко
Вълканов 53 и с Мариана Христова 54 да тичаме по съдилищата, за да убеждаваме българския
съд, че тази партия е антиконституционна. За съжаление. от Конституционния съд, който
48 Румен Радев (1963) – български генерал, президент на България (2017 – 2022 и 2022 до днес). Публичната
лекция е по време на предизборната кампания през 2021 г.
49 Мустафа Карадайъ (1970) – български политик, председател на ДПС от 2016 г., кандидат-президент през
2021 г.
50 Ахмет Давутоглу (1959) – турски политик, министър на външните работи (2009 – 2014), министър-
председател (2014 – 2016).

51 Стефан Воденичаров (1944 – 2020) – български машинен инженер, учен и академик на БАН, министър на
образованието, младежта и науката в първото правителство на Бойко Борисов (2013), председател на БАН
(2012 – 2016).
52 Туран – исторически регион в Централна Азия, споменат в древноиранската митология и
средноперсийската религиозна и историческа литература, населен с множество народи.

53 Велко Вълканов (1927 – 2016) – български юрист и политик, народен представител (1990 – 2001), кандидат
за президент през 1992 г. в тандем с Румен Воденичаров.

54 Мариана Христова (1949) – народен представител в VІІ ВНС и XXXVI НС от 15-и изборен район – Плевен.
122
се състои от 12 съдии, в деня на гласуването гласуваха 11, защото 12-ият почина и не можа
да се приеме решение със 7 гласа на 5 гласа, което не може да се обжалва и не търпи ревизия.
Така се стигна до резултат 6 гласа „за“ срещу 5 гласа „против“, тоест ДПС не можа да бъде
суспендирано като политическа партия, то продължи да съществува и вече е „незаобиколим
фактор в българската политика“. Сега, в момента, и аз съм на мнение, че ДПС не може да
бъде суспендирано. Тъй като разни кирякстефчовци от порядъка на две-три хиляди души
българи – за работа, за бизнес, за пари, за влизане като кметове в политиката – станаха
членове на ДПС. Вие знаете, има един българин Данчо Ментата, Йордан Цонев 55, който е
типичен случай на българин, който си е направил с кока-кола и продажба на желязо
първите пари, след което влиза в СДС, после в ДПС и сега е най-големият им експерт
икономист.
Така че ДПС, за срам на нашия Конституционен съд и по-точно на петимата съдии,

гласували „против“, продължава да съществува и вече не може да бъде разтурено като
антиконституционно. Не че е невъзможно, но няма кой сега да поеме подобна идея и да я
преследва докрай. Предстои да видим какво ще стане. Замисълът е стратегически. Когато в
1994 г. правихме една конференция за 20 г. от окупацията на Северен Кипър, кипърците ни
казваха: „При нас им бяха необходими 20 г., за да постигнат това отцепване на Северен
Кипър и да го направят турска провинция. За вас може би ще им бъдат необходими по-
малко“.
За щастие, не бяха по-малко, вече изминаха 30 г. България все още е Република

България и не е федерална република, но за съжаление, българите от смесените области
лека-полека изтичат към вътрешността на страната или изобщо изтичат извън пределите
на България. Тоест ние ще имаме почти чисти етнически анклави, мюсюлмански, а на
всичко отгоре голяма част от българската земеделска земя вече е изкупена с подставени
лица, благодарение на друга голяма глупост на българското Народно събрание. В
Конституцията ние записахме, че „обработваемата земеделска земя може да бъде
използвана само за земеделски цели“. Само минете от центъра на Пловдив към магистрала
„Тракия“ и ще видите дали най-плодородните земи на Европа се използват за земеделски
цели. Пълно е с шоурумове, със складове, с нови фирми, останалите части се заемат от
фотоволтаици, под които после не може да поникне нищо. Така че в това отношение ние
сме много уязвими, защото и в Добруджа, и в други части на България огромни части от
55 Йордан Цонев (1956) – български политик, народен представител от СДС (1997 – 2001) и от ДПС (след
2005 г.).
123
българската земеделска земя са изкупени чрез подставени лица. Естествено, има начин да
се преодолее всичко това, казва се национализация. Ама веднага ще кажат, че това е
комунистически метод, нали? Национализация! Ами, няма друг демократичен начин, за
съжаление.
И за много други неща, свързани с тежките престъпления, на които сме свидетели

всеки ден, има също лек и той се нарича смъртно наказание. Когато във ВНС ние (от
НДЗПЧ) се изказахме за продължаване на изпълнението на смъртното наказание за четири-
пет вида престъпления – блудство с малолетни, наркотрафик, жестоки убийства, тероризъм
и национално предателство, всички викаха: „Ааа, нали сте правозащитници! Как може така?
Какво означава „смъртно наказание“? Как може човек да убива човек?“. Престъпниците
през това време продължават да се гаврят с беззащитни хора, виждате какви жестоки убийци
има. Между другото, тези страни, които направиха най-бързия напредък в света – Китай и
Сингапур, са привърженици на смъртното наказание, нямат никакво намерение да го
отменят. Ама не било профилактика и не действало. Това може да го разправят, както се
казва, на баба ми. Велко Вълканов, който беше един много кротък човек и съблюдаваше
закона до последната запетайка, в една своя реч каза: „Аз съм противник на изпълнението
на смъртното наказание, но ако то трябва да се въведе временно, то трябва да се направи за
двама души – Желю Желев и Филип Димитров“. Защо Велко Вълканов искаше тяхното
смъртно наказание? Защото това са хората, които дадоха „зелена улица“ за разбиване на
българското едро земеделие по един недемократичен начин. Но това беше световна
тенденция за уедряване на земеделските масиви, за да може да се прилагат нови технологии,
високопроизводителни машини и тем подобни. В началото кооперацията ТКЗС 56 не беше
продуктивна, но лека-полека набираше сила и с този неограничен пазар, който имахме в
бившия Съветски съюз и арабските страни, ние бяхме станали невероятни износители на
храни. Ние, алпинистите, бродехме по Хималаите с български храни. Трябва да ви кажа, че
никъде в Хималаите и Азия не можахме да видим нещо по-добро и по-вкусно от
българските храни. Но тогава (1980 – 1990) ние, българите, произвеждахме огромни
количества консервирани храни, огромни количества месо, огромни количества зърнени
храни, да не говорим за тютюн, за зеленчуци, за овошки, за червено вино и т.н. Всичко това
с т.нар. връщане на земята в реални граници беше зачеркнато, за което лична вина имат
президентът Желю Желев и разбира се, премиерът Филип Димитров. Днес българското
земеделие остана в ръцете на няколко десетки латифундисти, Вие ги видяхте напоследък по
56 ТКЗС (трудовокооперативно земеделско стопанство) – земеделска кооперация в Народна република

България по съветски модел.
124
телевизията, които притежават като арендатори до един милион декара земя. Представяте
ли си какво означава това – един милион декара? Те отглеждат само пшеница, царевица,
слънчоглед и рапица, нищо друго, т.е. България произвежда и изнася (без голяма печалба)
само 4 суровини. Една подробност. За всеки декар земеделска земя ЕС им дава по 50 евро
субсидия. Умножете 50 по 1 един милион, и ще видите с какви пари разполагат тези
„арендатори“. Ако половината отиват за заплати, гориво, семена и други необходими неща
за зърнопроизводство, останалата половина къде отива? Отива в сметките на хората по
корупционната верига, отива за закупуване на политически лидери в зависимост от
нуждите. Тези кюлчета в чекмеджето на Борисов откъде дойдоха? Дойдоха от такива неща.
Едно нещо, за което сега се усещат нашите съседи от Руската федерация. Те също,
повлияни от най-човеколюбиви чувства, приеха, че международните норми, трябва да имат
по-голяма юридическа сила, отколкото местните правни норми. С други думи,
националните закони стават по-слаби от европейските закони. Като следствие на това се
появиха такива изкривявания, че по-лесно стана човек да се основава на европейските
закони, за да може да избегне наказателно преследване. На всичкото отгоре ние не можем,
след като вече сме членове на ЕС, да ритаме срещу всичко това, което политици като
Кунева 57 са подписали. Примерно сега ни казват за „Зелената сделка“ 58. „Ама, не може, ние
имаме въглищни електроцентрали, които дават 40% от електроенергията!“ Може! И
атомната енергетика даваше 40% от енергията ни, но както виждате, затворихме четирите
блока, ако ни натиснат, ще затворим и пети и шести блок само защото ЕС иска да сме
далече от Русия, от руската енергетика, от руски зависимости. Сега се получават такива
парадокси – ние казваме: „Не можем да затворим въглищните си централи!“. „Добре, де,
няма да ги затваряте веднага – успокояват ни от Брюксел, – но ще обявите датата, на която
ще приключите с тях. Може да е след 10, 15, след 20 г. Иначе няма да получите парите от
Европейския фонд за възстановяване и развитие.“ И ние, щем не щем, ще трябва да
подпишем сега тази „зелена“ сделка.
Или пък за членството на Северна Македония в ЕС, след като в момента

служебните ни правителства категорично заявяват, че докато не се коригират и докато не
премахнат всички тези гнусни, отвратителни, обидни и лоши текстове в техните закони и
57 Меглена Кунева (1957) – български юрист и политик, заместник министър-председател по координация на

европейските политики и институционалните въпроси (2002 – 2006, 2014 – 2017), министър на
образованието и науката (2016 – 2017).
58 Европейски зелен пакт – стратегия за растеж на Европейския съюз, която цели до 2050 г. да елиминира
нетни емисии на парникови газове и икономическият растеж да не зависи от използването на

невъзобновяеми ресурси.
125
учебници, ние няма да дадем път на Северна Македония за членство на ЕС. Сега ще видим
какво ще стане с новото правителство. Моите предсказания, за съжаление, са
песимистични, защото, щом ни натиснат икономически и под предлог, че ще губим
огромни пари от ЕС, ще трябва да подпишем нещо, което е срамно и ще представлява
действително окончателно ни скъсване с една част от българската история.
В момента Русия тръгва към това да признае собствените си закони като

приоритетни, както е в Съединените щати. Съединените щати могат да подписват най-
различни международни договори, но американското законодателство е по-силно.
Виждате, че американците не подписват примерно Договор за унищожаване на
противопехотните мини, а ние, вместо да минираме цялата си граница с Гърция и Турция
и да не може пиле да прехвръкне, сме длъжни да утилизираме противопехотните си мини,
защото сме подписали международен договор. Съединените щати казват: „Няма такова
нещо. Нашето законодателство не предвижда такива задължения“!
И така, ние сме записали в член 21 на Конституцията, че „обработваемата земя се

използва само за земеделски цели“. Ние твърдим, че българската земеделска земя не може
да бъде стока и не може да се закупува за вечни времена от чужденци. Може да се вземе и
да се обработва за 10 – 15 г., но не и за вечни времена. Още през месец март 1990 г., веднага
след промените, Ахмед Доган може би се изпусна, може би само високомерно поучаваше
членовете на ДПС: „Помнете, че вие сега ще купувате не земя, а територия!“. Никой не може
да каже каква част от нашата земеделска земя в момента е собственост на чужденци, изкупена
с подставени лица. Към една трета вече е изкупена, казват други, които са по-запознати.
Самият турски президент, мисля, че беше Тургут Йозал 59, беше посочил перспективата, че
„Булгаристан, отново ще бъде наш, но този път без война. Този път ще го купим“.
И последното, което бих могъл да ви кажа, е мое лично убеждение, че след като се
нарушават толкова много разпоредби на новата Конституция, българите трябва да стигнат
до убеждението, че български гражданин, който не изпълнява конституционните си
задължения, не би трябвало да претендира и не може да претендира за свои основни
човешки права. Ние сме записали само три конституционни задължения в цялата
Конституция. Има 30 човешки права и само три конституционни задължения: да си плаща
данъците, да не нарушава законите и когато Родината има нужда при бедствия или война,
да бъде пръв. Ето това е моята идея, затова е и моята надежда, че рано или късно нашите
59 Тургут Йозал (1927 – 1993) – турски политик, министър-председател (1983 – 1989) и президент (1989 – 1993).
126
сънародници ще стигнат до подобно решение. Защото всички говорят само за права, а

никой не говори за задължения.
На един форум в НДК бяха дошли доста ромски лидери… Тогава ги имаше много.
Сега сигурно са още повече, тъй като в момента имат възможност да си регистрират
собствени етнически партии. Та, казвах им аз: „Господа, разберете, че правата трябва да
бъдат свързани със задълженията и не могат да се разглеждат поотделно!“. Те се усмихваха:
„Г-н Воденичаров, този път сме дошли за правата, другия път ще дойдем за задълженията“.
Това е философията на нашите мургави братя. Това е философията и на лидерите на ДПС.
Спирам тук, защото почвам да ставам отегчителен.
Доц. Александър Каракачанов: Колеги, понеже г-н Воденичаров засегна много

теми, то сигурно има и много въпроси?
Въпрос 1: На мен ми стана интересно за протеста на 39-имата депутати от СДС,

които споменахте, че са стачкували. В интернет има доста материали, но реално мисля, че
този протест се явява нещо друго, нещо потайно, нещо скрито?
Румен Воденичаров: Сега към тези хора, някои от които бяха в моето дружество,
Независимото дружество за правата на човека – Георги Липовански, Ясен Златков – един,
който успя да „ощипе“ България с 400 милиона стари лева с Иван Костов! Това беше
аферата „Сапио“ 60. 400 хил. лева днешни пари! Тогава внесоха безмитно някаква огромна
пратка с цигари и още нещо с разрешението на финансовия министър Иван Костов. Тогава
СДС в едно от първите правителства (на Димитър Попов 61) имаше трима министри: Иван
Костов, Иван Пушкаров 62 и Димитър Луджев. Тогава Иван Костов беше станал министър
на финансите и за него беше известно, че някои хора влизаха с куфарчета в неговото
министерство и излизаха или без куфарчета, или със значително олекнали куфарчета! Така
че на него също има какво да му се напомни за времето на неговото министерстване. После
той стана едновластен управител (премиер) на България и благодарение на проведената от
неговото правителство бърза приватизация, успя да разбие и това, което не беше разбито
дотогава от Конфедерацията на труда „Подкрепа“ (на д-р Тренчев 63). Бързо приватизира
60 Аферата „Сапио“ – през 1992 г. депутатът от СДС във ВНС Ясен Златков внася в България стоки след
получено разрешение от тогавашния министър на финансите Иван Костов за безмитен внос.
61 Димитър Попов (1927 – 2015) – български юрист, министър-председател (1990 – 1991).
62 Иван Пушкаров (1938) – български икономист и политик, министър на индустрията, търговията и услугите
(1990 – 1991) и на индустрията и технологиите (1991 – 1992).

63 Константин Тренчев (1955) – български профсъюзен деец, общественик, основател на синдиката КТ
„Подкрепа“.
127
каквото можа от българската промишленост, след което обаче станахме свидетели на един
оксиморон. Ние непрекъснато говорим за пазарна икономика, а пазарите вече ги нямаше.
Изтървахме си пазарите в Русия, в арабските страни и на Съюза за икономическа
взаимопомощ (СИВ 64) и в същото време непрекъснато СДС пееше дитирамби за пазарната
икономика. Е, не става. И лека-полека нашите 2400 предприятия изпаднаха във фалит и
бяха разпилени. Половината бяха нарязани на скрап, останалите, които имаха сносни
машини, ги препродадоха на гърци и на турци. И България от една индустриална държава
стана една най-обикновена земеделска територия. В момента ние сме държава на услугите.
Като най-големите ни услуги са туристическите. Та за 39-имата какво да ви говоря? Към тях
аз изпитвам нещо, което лекарите наричат идиосинкразия! То означава непоносимост,
просто като ги видя… Никога не съм и говорил с тези хора. На един митинг нарекох Луджев
и Соколов 65 национални предатели, защото уволниха някъде към 20 000 служители и
офицери от армията, от органите за сигурност и от правоохранителните органи. Единият
беше министър на вътрешните работи, другият на отбраната. Че като ме подбраха да ме
съдят за клевета. Оказа се обаче, че в крайна сметка и това обвинение падна, не можаха да
ме осъдят и ме подбраха за друго обвинение, че съм бил предизвикал „селски бунтове срещу
ликвидационните съвети“, които ликвидираха ТКЗС, селските кооперативи. И в какво се
състоеше вината ми? Че когато на едно събрание ме попитали какво да правят с
ликвидационния съвет, когато дойде в Садово – моето родно място, едно градче до
Пловдив, съм казал: „Ако дойдат трима души ликвидатори, ударете им по 3 тояги, ако
дойдат 5-има души, ударете им по пет тояги“. Това беше обвинение, с което ме „влачиха“
до края на 1995 г. Като обвиняем в съда в Първомай, като подстрекател за селски бунт. Ето
такива парадокси имаше непрекъснато през цялото време на прехода.
Въпрос 2: Първо благодаря за изключително интересната лекция! Аз съм в лек

шок от някои неща! Въпросът ми е: До каква степен според Вас процесите в началото на
прехода – Кръглата маса, стачката на 39-имата конкретно, бяха повлияни от чужди фактори
и по-конкретно от Американското и Руското посолство?
Румен Воденичаров: Какво да ви кажа? Те тогава почнаха да се „роят“ вече т.нар.

соросоиди. Аз по това време бях член на Управителния съвет на Фондация „Отворено
64 Съвет за икономическа взаимопомощ (1949 – 1991) – икономическа организация на социалистическите

страни.
65 Йордан Соколов (1933 – 2016) – български юрист, политик, министър на вътрешните работи (1991 – 1992),
народен представител (1995 – 2005), председател на НС (1997 – 2001).
128
общество“ на небезизвестния Джордж Сорос 66. И бях програмен директор. Даже мога да се
похваля, че с моя подпис съм пратил Емил Кошлуков 67 с първата стипендия от 5000 долара
в Съединените щати. Не след дълго напуснах Управителния съвет на фондацията, тъй като
лека-полека прозрях, особено по време на войните в бивша Югославия, че „Отворено
общество“ всъщност е една много вредна структура, защото под формата на филантропия
тя създава паралелни структури в едни уж суверенни държави, при което паралелните
структури стават по-мощни финансово от държавните структури. Примерно от
Министерство на правосъдието – разни „Адвокати без граници“, от МЗ – не знам какви си
„Лекари без граници“… На такива институти като Вашия раздаваха грантове и възможност
на писатели да публикуват свои произведения или да внасят книги на автори, които до този
момент не са могли да бъдат превеждани в България. Така че създаването на тези структури
отслабваше българската национална държава. А това е идеята поначало на „другаря“ Сорос.
Да бъдат отслабени и ликвидирани националните държави. Те искат да ги ликвидират и
ако забелязвате, те работят и срещу САЩ. Те не са патриоти на Америка. Те са едни много
странни филантропи. За съжаление, не мога да бъда с такива хора, въпреки че наглед
всичко им е окей. Всичко изглежда много хуманно – филантропия, но в крайна сметка
стратегическата цел е друга: неолиберализъм „до дупка“ и смърт на националните държави!
Защото само тогава транснационалните компании могат да си развяват байрака и да правят
каквото искат по света, както го правят в момента с пандемията и с всичките истории около
пандемията.
Между другото, аз съм антиваксър, трябва да си призная! И има защо. Работил съм
30 г. в производство на медикаменти, на лекарства, и съм инспектор по т.нар. GMP – добра
производствена практика. Едно от основните положения при въвеждането на едно
лекарство на пазара е, че то задължително трябва да е преминало сигурни клинични
изследвания. Без тях едно лекарство не може да се пусне на пазара! Не става въпрос за
хранителните добавки и за тия али-бали, дето ни будалкат сега новите „пирати“ Кирил
Петков 68 и Асен Василев 69. Една клиника обаче е нещо скъпо и продължително. И тя не
може да се направи, така, за 2 – 3 месеца, както миналата година го направиха няколко
66 Джордж Сорос (1930) – американски финансист и филантроп, основател на Фондация „Отворено

общество“.
67 Емил Кошлуков (1965) – български политик и журналист, студентски лидер през 90-те год. на XX в., учи в
САЩ (1991 – 1996).

68 Кирил Петков (1980) – български икономист, предприемач, министър-председател (2021). По време на
лекцията е служебен министър на икономиката.

69 Асен Василев (1977) – български икономист, предприемач, министър на икономиката, енергетиката и
туризма (2013) и министър на финансите (2021). По време на лекцията е служебен министър на финансите.
129
големи световни фирми и както имаха готовност и го направиха малко по-добре от тях
руснаците от Института „Гамалея“ 70, който има 60 – 80-годишен огромен опит с
производство на ваксини. Така че в момента това, което се прави по отношение борбата с
пандемията, е следното. Прави се един грамаден клиничен опит и най-добре личи този
опит в Израел, където има почти 80% ваксинирани. Точно там ще видите какви са
истинските последствия от едно такова масово ваксиниране. Докато тук, при нас, е малко
по-рискова работата. Някои го посрещат добре, но други, с хронични и разни съпътстващи
заболявания, направо си умират. А на всичкото отгоре всичките тези смъртни случаи, които
ги слушаме сутрин по радиото, ние не знам от какво са починали. Но понеже парите по
пътека се дават за КОВИД, всичко се приписва на вируса. Ама сто души умрели – в
България поначало си умират по 100 души дневно. Направете сметка. Сто души по 300 дни
са 30 000 души, ако са по 200 души, са 60 000 души. Ами горе-долу 60 000 души умират
годишно! И горе-долу толкова се раждаха! Сега вече се раждат по-малко и затова
намаляваме. Така че не трябва да се хиперболизират нещата. Това си е едно най-обикновено
заболяване от рода на грипа. И от грипа умират хора. От свинския грип умряха много
повече хора. Обаче тогава я нямаше тази паника, нямаше я тази зелена истерия и психо
пандемия.
Въпрос 3: Какво е Вашето мнение за забраната на българи с двойно гражданство

да заемат определени държавни постове?
Румен Воденичаров: Вижте сега! Поначало работата с двойното гражданство на

нашите изселници е много подозрителна, защото няма решение на Народното събрание!
Напротив, ние имаме текстове, които казват, че когато един гражданин приеме чуждо
гражданство, губи българското си. Имаме такива текстове. Те, разбира се, търпят най-
различни изменения, но въпреки това Конституцията може да „закове“ тези неща. И да
нямаме възможност за двойно гражданство, както е в момента. Аз не мога да разбера
европейските лидери, напоследък с нищо не превъзхождат българските, защото правят
същите огромни грешки. Нали видяхте какво става в енергетиката с цената на природния
газ! Всичко това можеше да се избегне, ако се водеше една разумна политика. Обаче те в
усилията си да наложат тази „зелена истерия“ с ветрогенераторите и с фотоволтаиците
докараха Европа дотам, че сега не се знае как ще изкара зимата.
70 Национален изследователски център по епидемиология и микробиология „Николай Гамалея“, разработил

ваксината „Спутник“ срещу КОВИД-19.
130
Разрешаването на двойното гражданство стана с едно решение на правителството

на Иван Костов до турските там валийства, че на тези хора им се дава двойно гражданство
от страна на българските власти с решение на българския Министерски съвет. Но то даже
и през Министерски съвет не е минало. Ние сме ги изследвали тези неща (понеже сме една
неправителствена организация „Хелзинкски наблюдател – България“) и сме показали, че
всичко направено е в нарушение на българската Конституция! Но понеже ДПС вече има
позиции, веднага ще се разглаголстват по международни форуми как ги притесняваме. Ние
твърдим, че българските закони трябва да бъдат симетрични, т.е. огледални на турските. В
Турция всеки човек, който има турски паспорт, е турчин и толкоз. Това нещо може да се
приеме в България с една уговорка: всеки, който приеме примерно християнството, може
да дойде като имигрант в България. Но да ми дойде тука и да ми прави анклави, и да се
правят на интересни после, и да става това, което става в Белгия, в Париж и на други места
в Европа?! Един руски анализатор тези дни каза: „Страшното е, че в европейския елит има
„свръхпроизводство“ на елит!“ Та европейските елити по нищо не превъзхождат нашия
елит. Само вижте какви щуротии прави тази гинеколожка и майка героиня, председателката
на Еврокомисията Урсула фон дер Лайен 71, която, чест и почитания, че е родила седем деца,
но когато тя беше министърка на отбраната на Германия, остави Германия с 250 танка
всичко на всичко. И как ще се ежат на Русия с 250 танка? Това е пълен абсурд. Но всичко
това се прави под диктовката на Вашингтон.
Доц. Александър Каракачанов: Първо, искам да благодаря на г-н Воденичаров.

Повдигна много въпроси, които ще продължим да обсъждаме после в занятията по
политология. И като цяло, благодаря за лекцията. И с това приключваме, като пожелавам
на г-н Воденичаров да е все така бодър! Искам да разкрия, понеже не е дама, че е на 82 г.
Дай боже, на 82 да бъдем като него всички!
Румен Воденичаров: Желая го на всички! Благодаря за търпението, с което ме

изслушахте!
71 Урсула фон дер Лайен (1958) – германска жена политик, държавна министърка (2003 – 2005), министърка
на семейните въпроси и младежта (2005 – 2009), на труда и социалните въпроси (2009 – 2013) и на отбраната
на Германия (2013 – 2019). Председателка на Европейската комисия от 2019 г.
131
ОТГОВОРНОСТТА НА ПРОДЕМОКРАТИЧНАТА БЪЛГАРСКА

ИНТЕЛИГЕНЦИЯ ЗА НИСКОТО КАЧЕСТВО НА ПРЕХОДА И
ДЕМОКРАЦИЯТА У НАС
Д-р Деян Кюранов

Публична лекция, проведена на 21.10.2021 г. 1
Доц. Александър Каракачанов: Здравейге, колеги! Радвам се да се срещнем

виртуално на лекцията на Деян Кюранов! Имам удоволствието да направя кратко
представяне на лектора. Деян Кюранов е човек всестранно развит, философ по
образование – доктор на философските науки, преподавал е в Софийския университет.
Неговата дисидентска дейност започва през далечната 1986 г., когато той се опитва да прави,
по негови думи, „интелигентски“ правозащитни групи. Съучредява и активно участва в
Клуба за гласност и преустройство през 1988, „Екогласност“, къдено работихме заедно по-
късно, правозащитния Комитит „273“, участник е на Клъглата маса. Диян Кюранов е човек
със своя позиция, дълбоко премислена, а не емоционална, както при много от нашите
дисиденти. Той е един от хората, от които можем да научим много и не чисто емоционални
спомени и преживявания, а да осмислим и преосмислим какво се случи през тези 30 – 40
години от началото на прехода в България. Така че с най-голямо удоволствие му
предоставям думата и очаквам една истински интересна лекция. Заповядайге, д-р Кюранов!
Д-р Деян Кюранов: Благодаря! За първи път говоря през интернет и за да

подчертая донякъде изкуствеността и липсата на контекст за повечето от хората, които ще
слущат, съм сложил този фалшив фон от розови облаци [на камерата], за да е ясно, че
нещата днес, когато говорим за преди 35 години, няма как са звучат прекалено сериозно.
Нарекох темата неслучайно тема за отговорността, и то отговорността на много малка част
от хората в България, на онези, които бяха продемократично ориентирани. Това значи, че
те се чувстват отговорни за съдбините на Отечеството, за начина, по който се живее в
България, за начина, по който се управлява България. Именно защото те сами се чувстват
отговорни и може и от тях да бъде търсена отговорност – отговорност се търси от
отговорни хора, от безотговорни хора се търси вина и това е друга работа. И в някакъв
смисъл, понеже говоренето ми ще бъде критично към тази група, тъй като ние успяхме
132
много, много по-малко от това, което се надявахме да направим, и можем да се

самопокритикуваме със задна дата, с надеждата, че може някой да вземе нещо смислено от
този негативен опит, да кажа, че излиза малко парадоксално да се нахвърлям с критика
срещу политически най-свестните, срещу тези, които се чувстваха не само отговорни, но и
превърнаха това чувство за отговорност в действие.
Оттук нататък ще приказвам за действията и за тяхната не особено голяма

ефективност. Ще обясня, че тоя тип неефективност, който преследва българската
демокрация и до днес, за съжаление, започва, преди тази демокрация да се появи като
свършен институционален факт – след първите свободни избори през 1990 г. Защото още
преди това, в опита ни за организирана опозиция в България, се появиха някои основни
недостатъци сред тъкмо тези най-свестни и най-отговорни хора, които продължиха след
Десети, които напоследък се увенчаха с изблик от един смятан от всички нас за
изключително свестен човек, който изблик аз просто няма как да окачествя политически. 2
Кой беше големият проблем на неефективността отпреди Десети ноември?

Проблемът беше липсата на съзнание за права на човека, което да може да обедини всички
против един тоталитарен режим с главната му характеристика погазване и тотално
игнориране на правата на човека. Защо това беше опасно и се оказа много вредно? Защото
единственото, което можеше да обедини всички граждани на България от всякакви
социални характеристики, това бяха именно правата на човека, а мигновено се получи
разцепление по верска линия и верско-културна линия, защото най-големият проблем с
правата на човека преди Десети ноември беше насилственото побългаряване на
българските турци. (Имайте предвид, че в цялото ми говорене няма да спазвам политическа
коректност, нито ще се придържам към някаква общоприета терминология. Ще използвам
всекидневен език, но се надявам да го използвам логически точно. В случая говоря за
български турци; няма да говоря за български граждани с турско етническо самосъзнание
или за български мюсюлмани, както говореха другите, за да можем да ги сбъркаме с
помаците и така нататък). Българските турци бяха лишени насилствено от личните си
имена, което, както може някой от Вас да се досети, значи удар по личността, идентичността
на личността, по културата. Някои го наричат културен геноцид, но на мен не са ми
интересни такива характеристики. Важното е, че това беше изключително грубо и обхватно
държавно престъпление, с което тези, които не бяха засегнати от него пряко, т.е. тази част
от българските граждани, на които не променяха имената насила, бяха мълчаливо
2 Става въпрос за Лозан Панов, вж. по-долу.
133
солидарни. Практически нямаше протести от страна на български граждани. Ето това

престъпление беше извършено и против него биха могли да се обединят на платформата
на правата на човека тези отговорни, продемократично настроени етнически българи и
потърпевшите турци. Това не стана. Защо? Лично участвах в един разговор, в който една
съучредителка на Клуба за гласност и преустройство, от първите, от водещите хора в
клуба – Копринка Червенкова 3, заяви: „Аз съм тръгнала да се боря за свободата на
българите, не на турците“. Опааа! От друга страна, аз говорих с Ахмед Доган 4 малко след
като го бяха пуснали от затвора. Той още беше Меди Доганов, за него ходихме да събираме
подписи да го освобождават от затвора преди Десети ноември. Та го питам: „Айде, Меди,
кога ще влизате вие в СДС?“, Меди вика: „Няма“, „Що няма?“, „Ами, защото то си е ваша
работа, ние отделно“. Казвам му: „Меди, от радост ще подскочат всички фашизоидни
български националисти и ще кажат: „Ето, казвахме ли ви? Тия, турците, те са си отделно,
те са си лоши, ние с тях няма да се мешаме, независимо някакви права на човека“ и така
нататък глупости“. Той вика: „Не ме интересува, това си е ваша българска работа – СДС“.
Ето тези две изказвания посочват така ясната позиция на огромното мнозинство на тези
групи хора, съпротивляващи се против тоталитарния режим. Турците, защото бяха
засегнати, и българите, които се чувстваха засегнати в своята свяст, представа за
политическа правилност, стремеж към нормален демократичен човешки живот и т.н.
Ето заради това толкова малко можа да направи българската опозиция преди
Десети ноември. Не само заради това, разбира се! Имаше огромна мърлящина, имаше
огромно безхаберие, ние не бяхме опитни в тези неща, имахме насреща си тренирани от
съветските другари ченгета, които пък точно в това не бяха тренирани, защото никога не
бяха имали срещу себе си някаква що-годе организирана опозиция, нали преди
Перестройката това беше немислимо. И все пак по-добре от нас ориентирани, оказа се, че
са ни инфилтрирали напълно, знаеха практически всичко, което говорим, често знаеха и
това, което възнамеряваме да правим. И все пак не ченгетата ни спряха. Ние се спряхме
сами, ние се самоспънахме поради този още от Възраждането наследен национализъм,
който бъркахме с патриотизъм, и смятахме, че не може да си патриот на България, ако не
си враг на петвековния поробител, олицетворен в днешна Турция (защото кой да
олицетвори петвековния поробител, освен днешната държава Турция? Нали няма кой като
3 Копринка Червенкова (1947) – българска журналистка, театроведка, дългогодишна главна редакторка на в.

„Култура“.
председател (1990 – 2013) и почетен председател (2013 – досега), народен представител (1990 – 2013).
134
външна инстанция!). Значи, трябва да сме враждебни спрямо турците в България и трябва
да сме враждебни спрямо Турция.
Какво започна да се получава след Десети? Мигновено започнаха да се

разграничават различните линии в това продемократично мислене. Нашият живковизъм
беше много дългогодишен режим и за това време Живков беше успял да си създаде няколко
поколения исторически врагове. Имаше хора, които бяха против режима по икономически
причини, защото смятаха, че икономически тази система не може да издържи, и бяха прави.
Имаше хора, които бяха критици на режима по политически причини, при това, така да се
каже, отдясно, защото бяха сталинисти (най-ярката група от които се запомни със
самоубийството на своя водач Горуня 5 в момента на арестуването му. Аз познавам едного
от тях лично, блестящ човек, журналист международник, с много езици, ерудиран,
харизматичен). Те бяха маоисти, сталинисти, искаха окуражение от Мао да върнат
комунистическата идея и комунистическата държава към тази изконна чистота, в която
целта е да избием всички врагове, за да си живеем след това добре. А кои са всички врагове?
Ами Иван каже този е враг, Стоянка каже този е враг и ги избиваш, дори така някой
случайно да не е чак толкова враг, но по-добре да сме сигурни, защото идеята е велика и от
името на тази велика идея и на освобождението на цялото човечество накуп сега отишли,
зяносали 6 се 1 – 2 милиона от Съветския съюз или повече, още не могат да ги преброят
руските историци, защото им пречат, защото това е антипатриотично, според днешните
путинисти, но това е отделна тема.
Имаше най-различни опозиционни течения и групи и те в различна степен не бяха

съгласни с режима и в различна степен не бяха съгласни с комунистическата идеология. И
след Десети ноември това мигновено се появи. Като започна да се появява, започна да се
оформя. Преди Десети се занимавахме с организиране на опозиционни групи, т. нар.
неформали. А след Десети изведнъж се оказа, че трябвало да организираме партии. Това не
е по способностите на всеки и аз веднага усетих, че тука ме няма, и се махнах от политиката,
и започнах да се занимавам с политическа социология и политология. Но примерно Ал.
Каракачанов остана, той от самото начало реши, че нашето неясно и доста хлабаво
5 Иван Тодоров – Горуня (1916 – 1965) – български генерал, партизанин (политкомисар на Партизански
отряд „Гаврил Генов“) и политик от БКП. През 1964 – 1965 г. организира с група офицери заговор срещу
Тодор Живков, чиято политика смятат за ревизия на марксизма-ленинизма в полза на опортюнизма и
отстъпление пред американския империализъм.
6 Зяносвам (диал. пер.-тур.) – погубвам, съсипвам.
135
организирано движение „Екогласност“ 7 трябва да се превърне в партия или поне част от

него да стане партия – Зелена партия, и той я направи. Но във всеки случай този стремеж
към партийност породи изключително много политически глупости, взаимно изяждане на
различните групи и в крайна сметка силно забави демократичния процес у нас. Най-ярка
такава проява е т.нар. Гладна стачка на 39-имата депутати от СДС, които напуснаха
парламента в протест против перспективата СДС да гласува новата Конституция. Защо?
Нито един не можа да ми обясни тогава – нито лично, нито в публичното пространство –
какво точно е лошото на тази Конституция. Във всеки случай не това намираха за лошо,
което аз виждах там, например отново деклариране на срастване на Православната църква
и държавата, макар и в деликатно формулиран вид, това го наложиха комунистите, тези уж
професионални атеисти. Те наложиха да се напиеше, че традиционна за България е
Православната църква (Хубаво, традиционно, но само хубавите традиции ли ги има? Нали
самата дума „традиционно“ сама по себе си нищо не оправдава?! Едно време е имало
традиция да се принася в жертва на боговете първата мъжка рожба, за да се живее добре. И
са го правили хората, но кой знае защо са се отказали от тази традиция! В 1990 – 1991 г.,
като се кажеше традиция, това вече беше велико нещо. В момента всички новобогаташи
или поне 90%, независимо дали направили парите по мафиотски, или по сравнително
честен начин, просто умират за традиция, традиционност и православност. Няма публичен
дом да не бъде открит с водосвет и кадилница, защото иначе няма да му върви, Господ няма
да го благослови! Това за традицията е леко отклонение.)
Та тези хора [39-имата] не можеха да обяснят защо бяха против Конституцията;

оставаше единствено партийната рационалност: защото я предложиха комунистите, те са
мнозинство и те ще си я гласуват, нека тяхна да е отговорността! Не ги интересуваше, че
това значи абсолютно блокиране на реформите у нас, защото поначало ние избрахме
линията първо да приемем конституция и после закони за реформи, можеше да направим
и обратното, но като тръгнахме по тази линия, трябваше да вървим по нея. Ето това
препъна общо инерцията и хъса, които бяха получени още отпреди Десети. Не искам да
изреждам много години, много гафове. Ще отида към последния по време гаф и след това
ще се опитам да направя някои обобщения и малко да поразсъждавам изобщо защо се
получава така у нас. Последният за мен и необясним, и неокачествим гаф е изказването на
7 Независимо сдружение „Екогласност“ – екологична неправителствена организация, учредена на

11.04.1989 г., учредител на СДС. От организацията произлизат Зелената партия в България, Политическият
клуб „Екогласност“ и Националното движение „Екогласност“.
136
г-н Лозан Панов 8 за катарзиса, който бил преживял г-н Бойко Борисов 9 и целият елит на
ГЕРБ, и че те трябвало да бъдат разбрани (те, посткатартичните, предполагам) и изобщо те
били легитимна партия (преразказвам, думите „легитимна партия“ може и да ги нямаше в
неговото интервю от 13.10.2021 г. пред „Свободна Европа“ 10. Огромно 46-минутно
интервю, в което той каза много неща, включително смислени, но това е политическото
послание в цялото интервю). ГЕРБ е партия, която има идеи, ДПС е партия, която има идеи,
те са „играчи“ (това е точен цитат) и тези идеи трябва да бъдат споделени, тези партии
трябва бъдат изслушани, да се говори и в резултат, почти точен цитат: щяхме да имаме
правителство, независимо силно или слабо, и всички щяхме да сме по-добре. Може да звучи
абсолютно нормално, ама вън от контекст. Аз неслучайно съм турил този контекст на
главата си от розови облаци, за да е ясно колко е важен контекстът и от друга страна, колко
е важно и глупаво, като нямаш контекст. Лозан Панов беше издигнат за кандидат-президент
от група, всецяло партийно подкрепена от групата „Демократична България“. 11 Групата
„Демократична България“ беше най-активната или от най-активните протестни партии. Те
протестираха против „завладяната“ държава, „откраднатата“ държава на Бойко Борисов и
Ахмед Доган. Водачът на партията Христо Иванов гръмна по цяла България, когато
публично изложи Ахмед Доган в кражба на обществено пространство, на обществена земя,
на морето, дебаркирането на гумената лодка и реакцията на гавазите на Доган. Тази партия
подкрепя един човек, който изведнъж обяснява, че ГЕРБ и ДПС са, на политически език,
абсолютно легитимни участници в процеса на демократично вземане на решения в
България, това било нормален парламентаризъм и т.н. Това се нарича предателство спрямо
идеите на този протест, зад който всецяло стои партията „Демократична България“ и други
партии. Нали целият смисъл на протеста беше: вие сте нелегитимни, вие, които ни
управлявате, сте крадци, някои от вас са убийци и нямате основание вече, независимо от
вота, да ни управлявате, защото предполагаме, че хората не са гласували за вас като крадци,
а са гласували за вас като добронамерени държавници. След като стана ясно, че вие сте
крадци, тогава има основание вие да бъдете сметнати за нелегитимни и същите тези
гласоподаватели да направят всичко възможно да ви смъкнат от власт. Това беше смисълът
на гражданския протест.
8 Лозан Панов (1971) – български съдия, председател на Върховния касационен съд от 2015 г., кандидат за
президент в избора през 2021 г.
9 Бойко Борисов (1959) – български политик, генерал-лейтенант, главен секретар на МВР (2001 – 2005), кмет
на Столичната община (2005 – 2009), министър-председател (2009 – 2021), основател и лидер на партия
ГЕРБ (2006 – досега).
10 Лозан Панов пред „Свободна Европа“, 13.10.2021. – https://www.svobodnaevropa.bg/a/31511471.html.
11 „Демократична България“ – центристко-дясна политическа коалиция, осн. 2018 г. от политическите партии
„Да, България!“, „Демократи за силна България“ (ДСБ) и „Зелено движение“.
137
Сега малко за Лозан Панов, за всички тези продемократични и отговорни хора.

Лозан Панов е интелигент и човек би могъл да каже свръхинтелигент. Той има репутацията
на отличен юрист, той е изключително отличаващ се от средния интелигент, културен
човек, владее изключително добре български език и когато говори, говори ясно и
убедително. С други думи, не можем да сметнем, че тъй като е новак в политиката, той е
новак и в публичното говорене и без да иска, е казал нещо, дето няма намерение да каже.
Защо го е казал? Ами много просто и елементарно звучи, дори обидно обяснение – липса
на елементарна демократична политическа култура. Предполагам (не го познавам лично,
разменили сме две думи, прави чудесно впечатление), че това е човек, който смята, че може
да изиграе цялата политическа система – те, другите, не го могат, защото са тъпи, ама аз съм
много умен; аз мога да правя не само „карамбол“, а „карамбол от карамбол“; аз съм по
многоходовите комбинации, другите нямат акъл да ги проследят, аз имам. И вероятно той
си въобразява, че политиката се печели от онези, които могат да правят многоходови
комбинации, които само тоя, който започва комбинацията, може да проследи докрай,
другите, понеже са елементарни, не могат. Това е така елементарна методологическа грешка,
защото (сега тука не искам да достигна до математически модели, те са интересни, в такава
лекция няма как), най-общо казано, политическите субекти се движат не като билярдни
топки, чиято територия може да бъде пряко изчислена като функции от удари на вектора,
с който им се въздейства. Това е стохастическа система, с други думи, там, като удариш
топката, тя може да продължи и по билярдната траектория и да влезе в дупката, а може и
примерно да стане от жълта светлорозова, ама може и със същия удар да предизвика това,
че да ѝ поникнат едни крилца и тя да литне над билярдната маса. Защото системата е
прекалено сложна и не се подчинява на простите изчисления. А защо е прекалено сложна?
Тя е прекалено сложна, само за хора, които искат да сведат поведението на хората до
поведението на билярдни топки. А иначе си е нормално сложна, като всяка система,
изградена от човешки същества, които имат свободна воля и които много често грешат.
Така че ако вземеш да смяташ интереса на Иван – аха, неговият интерес да иде наляво, ама
ти искаш той да иде надясно и затова ще го подлъжеш, че дясното е ляво, и той тогава ще
иде надясно… но не е така. Иван може да не си знае интереса, може да мисли, че интересът
му е надясно, и да се лъже; може да мисли, че интересът му е наляво, ама е тръгнал надясно,
защото е сбъркал дясно с ляво, и това в политиката се случва много по-често, отколкото
може да допусне човек. Просто защото са сложни нещата и политикът може да допусне и
най-елементарна грешка, човешка грешка. Затова не стават тези свръхдълги многоходови
комбинации, каквито предполагам, че очаква Лозан Панов. Той вероятно е обявил на
138
своите поддръжници: „Не, бе, това само така го казвам, да ги подлъжа будалите, обаче сега
ще видите какво ще стане и ние ще спечелим“ – глупости! Това, което реално става, е, че
той пред електората на тази партия и на всички протестни партии предаде „идеята“; като
предадеш идеята, а искаш да си водач, хората се отвръщат от тебе и търсят да гласуват за
някого другиго. Защото се чувстват елементарно предадени. И след като част от неговия
собствен електорат няма да гласува за него, много ми е трудно да повярвам, че има част от
електората на ГЕРБ, поласкан от тези топли думи на признание, ще вземе да гласува за него.
Сега малко за липсата на политическа култура, която спъва тази група, а както
виждате, напълно причислявам Лозан Панов към групата на отговорните хора и
продемократично настроени и тъкмо затова му соча отговорността за това, което е
направил. Дайте да видим изобщо този тип хора у нас защо са така с политическата култура.
Ще се върна към първата по-определена група, която познавам, и това е първоначалният
състав на Клуба за гласност и преустройство, в който първата вечер се записаха над 100
души и мисля, че малко повече от половината бяха членове на БКП (Това после даде на
ченгетата основание да кажат, че те не са никакви продемократи, те са ченгета като нас, ама
не, пак не са от нашите, щото не са патриотични, искат да направят в България като
Америка, ама патриотичното е България да е като Русия, нали, така всички тия идиотщини.
Затова няма да споря с т.нар. клиноведи, дето обясняват, че ченгетата поначало си имали
план „Клин“ за разбиване на опозицията и той се състоял в това най-големите ченгета да
са уж най-големите водачи. Глупости! Откъде тогава ще се вземе тази голяма и чиста
опозиция, която те да разбиват. Тогава тя би трябвало изцяло да е измислена от ченгета и
съставена от ченгета.) Какви са все пак тези хора и защо толкова много от тях бяха
комунисти? Тука малко трябва да се забием в представа за това що е комунизмът. Важното
за мене в случая е, че комунизмът поначало е интелектуална идеология, която, за да я
разбереш, трябва да имаш определен интелект, определена култура. Това не е
християнството, което идва като най-просто послание към най-отрудените, най-
нещастните, най-некултурните. Това е послание, което идва откъм най-културната част от
населението на едно общество и някак си поради това тези културни хора, като станат
комунисти и са закърмени с тази интелектуалност на комунистическата идеология, стават
борци за победата на комунизма, а когато победят, те смятат, че властта естествено им
принадлежи. Първо, защото така са си платили чрез личния риск и мнозина от техните
съратници са си дали живота, и второ, защото това е интелектуална идеология, пък ние сме
139
интелектуалци. И трябваше да дойде Сталин 12 и да избие огромна част от тези

революционери от старата гвардия на Ленин и интелектуалци 13, за да осъзнаят останалите
живи по чудо, че една комунистическа държава е тоталитарна (и няма как да не бъде
тоталитарна, но това е отделна тема) и че тоталитарната държава от никакъв интелект няма
нужда; тя има нужда от волеви вожд, който да има изпълнителни слуги и нищо друго. И ако
този вожд, понеже има воля, но няма интелект, поради което не разбира особено
обществените процеси, нещо сбърка, това се появява в излишно избиване на хора, в нищо
друго. Това позволи навремето на Никита Хрушчов 14, който направи преврата срещу
сталинистите след смъртта на Сталин [1956] и узурпира властта, да обяви неокачествимите
държавни престъпления под властта на Сталин 15 – масово избиване на невинни хора (това
са хора, които ги избиват за всеки случай, не заради това, за което ги обвиняват. А защо ги
избиват? Защото Сталин е казал да ги избият. А защо е казал? Това е отделна работа, въпрос
на биография вече, не на политическа логика…). Та оказва се, че няма нужда от интелект и
това, което е заченало идеята за комунистическа държава, се оказва ненужно в самата
държава. Поради което у нас вървеше още от 60-те год. [на ХХ в.] (като ученик го чух) лафът
на Радой Ралин 16 „Докога над страната бащина ще цари тази страшна простащина?“. Ами,
докато има комунистическа власт, естествено, защото умен държавник не е нужен. Защо не
е нужен? Защото винаги управленската глупост, дори не просто като загуби финансови или
териториални за държавата, да се реализира просто като излишна смърт, насилствена, на
голяма част от населението на тази държава, тоталитарната власт казва: „Ами, нищо!
Сбъркахме, другари, не сме разчели, следващия път няма да сбъркаме“. А Хрушчов нарече
всичко това грешки на Сталин. Това били „грешки“!!! Сбъркал човекът и един милион го
няма, и то в много случаи подбрани хора. Но там по едно време терорът започва да става
масов, така че го отнасят и селяни, по доноси, а кутията за доноси на КГБ 17 работи двадесет
и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата; по всяко време на денонощието някой
може да отиде и да остави там донос – анонимен. Когато можеш да наречеш такива
12 Йосиф Сталин (1879 – 1953) – съветски политик, генералисимус, генерален секретар на Руската
комунистическа партия (болшевики) / КПСС (1922 – 1953).
13 Голямата чистка, Големият терор (1934 – 1938) – кампания от политически репресии срещу членове на
висшите ръководства на ВКП(б), НКВД и Червената армия, организирана от Сталин с цел да укрепи и
централизира властта и да премахне всяка възможна вътрешна съпротива.
14 Никита Хрушчов (1894 – 1971) – съветски политик, ръководител на ЦК на КПСС и на РСФСР (1956 – 1964),
министър-председател на СССР (1958 – 1964).

15 На ХХ конгрес на КПСС (1956) Хрушчов прочита таен доклад, в който разкрива престъпленията на Сталин
и неговия режим и се обявява против култа към личността му. Следва т.нар. период на Размразяване,
продължил до началото на 60-те год. на ХХ в.
16 Радой Ралин (псевдоним на Димитър Стефанов Стоянов) (1922 – 2004) – български писател, поет, сатирик,
дисидент, известен с творчество, изтъкващо ценностите на свободата.

17 Комитет за държавна сигурност (рус: Комитет государственной безопасности) – основната служба за
сигурност, разузнавателна служба и служба на тайната полиция в Съветския съюз (1954 – 1991).
140
управленски престъпления грешки, това показва, че си се простил с изконния

интелектуализъм и идеологията на комунизма и тя въобще не ти трябва при управлението.
Като е така, това обяснява защо огромната част от тези продемократично настроени хора
бяха интелектуалци, с всичките силни и слаби страни на който и да е интелектуалец по
света. Основното е абсолютна вяра в собствената култура, защото аз, като се сравня с някой
друг от улицата, и аз съм културен, а той не е, значи аз знам, а той не знае. Значи, каквото
аз си мисля и каквото кажа, това е така, пък каквото той каже, не е така. Хубаво, ама това е
основно в разрез с демократичния принцип, че всички са равни в своите мнения и всеки в
края на краищата ще може да гласува според своето мнение, а не според това, което е
правилно на интелектуално равнище. И се получава веднага условие за т.нар. популизъм и
за манипулиране на хората на популистична основа, което виждаме навсякъде по света,
върви много добре и в наши дни, а у нас си тръгна от самото начало.
Аз лично реших, че нямам работа в Координационния съвет на СДС, където

представлявах „Екогласност“, когато за първи път при едно гласуване мнозинството гласува
за предложението на Константин Тренчев 18 и няма да го споменавам един друг, без те да
дадат нито едно основание. Това беше гласувано просто защото Тренчев, вече се знаеше,
имаше организирана партия – профсъюза „Подкрепа“, никой друг нямаше организирана
партия, и някак си той беше сила и каквото да каже той, другите решиха да се съобразят с
него, въпреки че имаше сериозни разумни доводи против неговото предложение. Ето ви
популистки тип силово управление и намеса на силата при изразяването на свободната воля
при гласуване и това се случи много скоро след Десети ноември в Координационния съвет
на СДС. Не говоря за комунистическото БКП/БСП, където си гласуват по тоя начин
поначало. Това неразбиране, че когато ти си продемократично настроен и си
интелектуалец, и направиш демокрация, вече това, че си интелектуалец, няма абсолютно
никакво значение – ти си човек с едно мнение и един глас и срещу тебе има други хора с
техните мнения и техните гласове. И ако искаш те да се навият на това, което ти смяташ за
единствено правилно, защото си много учен и културен, ти трябва да ги убедиш. Нашата
бивша опозиция, станала СДС и после в друг тип в по-ново време, след разпадането на СДС
– други демократични партии, и до ден днешен не е овладявала това изкуство. Да
манипулира другите, да манипулира електората – да! Да ги лъже – да! Да ги подвежда – да!
Да ги убеди наистина – не, и никой не се опита!
18 Константин Тренчев (1955) – български профсъюзен деец, основател на синдиката КТ „Подкрепа“.
141
Тук отново един личен спомен: аз се занимавах само с политология до 2013 г.,
когато правихме големите протести и когато дойдоха при мене две момчета – Радан Кънев 19
и Петьо Москов 20 и ми казаха: „Хайде да правим нова партия, нова формация
продемократична, ще обединим всички“ ([става въпрос за] Реформаторския блок – още не
бяхме измислили името). И аз казах: „Съгласен съм, но трябва да ми кажете две неща: първо,
за какво се борим? За властта ли се борим, или за някакви процентчета, за да можем да
влезем в парламента?“. Те казаха: „Никакви процентчета. Сериозно, борим се за властта.
Как ще стане, това е друг въпрос, но това е, което искаме“. „Добре. Второто е: ако се борим
за властта, ние не можем да разчитаме на един традиционен дяснолиберален електорат,
каквито са вашите формации (те бяха от ДСБ 21), ние трябва да отидем при работниците и
да предложим дясно, но ефективно работническо законодателство. Дясно в смисъл това да
не са държавни подкупи и държавни подаръци, да бъдат смислени облекчения на труда им,
гаранции за труда, съответна социална политика“. И те казаха: „Ама, да, разбира се, ние как
така ще искаме цялата власт, без да разширим електората?! Точно това ще правим“. Аз казах:
„Готово, аз съм ваш човек“… Какво да ви кажа? И аз проявих елементарно интелигентско
изхвърляне и оглупяване от радост, че ето, намери се някой, който се съгласи с това, което
аз смятам единствено правилно, понеже съм много умен и културен. И те просто ме
излъгаха! Когато дойде време да се търси разширяване на електората, те просто не
направиха това, аз тогава напуснах партията и тя си взе благополучно 5 процентчета и те
влязоха депутати в Народното събрание. Тогава Бойко Борисов на свой ред ги изработи и
им даде много министерски кресла, та те да носят отговорността, а не той за идиотската и
крадлива вътрешна политика, която прокарваше. Ето ви за липсата на така вродени умения
в интелигенцията да се занимава с политика. Напротив, Бойко Борисов показа вродено
умение да се занимава с политика, което се състои от нюх за ситуацията и абсолютна
морална безогледност. Единствената логика е, че победителя няма да го съдят и горе-долу
досега това му минава – и досега той не е осъден, ами значи е победител.
Мисля да спра до тука и да дам възможност, ако има въпроси, ще им отговарям с

радост.
19 Радан Кънев (1975) – български политик, учредител на Партия „Демократи за силна България“ (2004) и
неин председател (2013 – 2017), народен представител и съпредседател на групата на Реформаторския блок
(2014 – 2017), депутат в Европейския парламент (2019 –).
20 Петър Москов (1970) – български лекар анестезиолог и политик, министър на здравеопазването (2014 –
2017).
21 „Демократи за силна България“ (ДСБ) – националноконсервативна политическа партия в България,
създадена през 2004 г. от група, отделила се от СДС.
142
Доц. Александър Каракачанов: Благодаря на Деян! Ние се познаваме отдавна с

него и съм го виждал на заседания на Координационния съвет на СДС през 90-те год. [на
ХХ в.] и преди това. Тогава беше винаги много конкретен, точен и обоснован. Сега го
виждам малко по-емоционален, може би греша, той ще ме опровергае. Аз имам два въпроса,
преди да дам на колегите да зададат своите; надявам се, че те ще имат такива.
Деян, ти спомена, че сталинистите са критици отдясно на комунизма. Мен лично

много ме заинтригува, защото това е един теоретичен въпрос, който ние по-късно ще
обсъждаме с колегите на лекциите, когато обсъждаме какво е „ляво“, какво е „дясно“. Много
бих се радвал да чуя една кратка обосновка на това, защо сталинисти са „дясно“ – нещо, с
което аз съм съгласен, и което между другото е в пълно противоречие на по-голямата част
от т. нар. виждания на т. нар. политолози в България, и не само в България.
Д-р Деян Кюранов: Аз съм практически политолог, аз не съм политолог.
Доц. Александър Каракачанов: Да, разбирам те, но теорията също е необходима

на практическата политология. Другият ми въпрос, по-скоро молба за коментар: понеже
всъщност патосът на твоите лекции е преди всичко ниската политическа култура на
българския елит, включително т. нар. интелигенция, как ще коментираш думите на един
наистина интелигентен, безспорно лидер в своята област юрист, председател на НС,
председател преди това на Комисията за правата на човека в НС – говоря за известния
Герджиков, не за сегашния кандидат за президент, а за Огнян Герджиков, който беше
председател на НС по времето на НДСВ, който абсолютно категорично отстоява идеята, че
необразованите хора в България трябва да бъдат лишени от избирателни права. Там не се
уточнява много, но може да се разбира и в двата смисъла – лишени от активно и от пасивно,
във всеки случай със сигурност от активни избирателни права. Според него те не могат да
отидат да гласуват, защото те са необразовани, не разбират и нямат право да гласуват. Това
за мен е много принципен въпрос и ми е интересен твоят коментар.
Д-р Деян Кюранов: Защо един тип сталинска критика на Живковия режим за
мен е дясна критика? Защото за ляво и дясно, разсъждавам като политолог практик, а не
като теоретик ([т.е.] теоретично лявото е обратно на дясното и общо взето, двете са условни
и така нататък). Практически мен ме интересува не наляво или надясно тръгва един човек,
а къде отива и защо отива натам, което значи да разбера откъде тръгва, и само като метафора
политическа мога да използвам това „ляво“ и „дясно“. Значи, когато имаш един
авторитарен режим, комунистически режим, който не е сталинистки, да искаш да го
правиш, да го връщаш по сталинския тертип, както е било 50-те год., това е дясно, защото
143
връща към едно вече отминато статукво. Това е ретроградност, това е войнстващ
консерватизъм, а това са силни характеристики на дясното. За мен дясно и ляво се
характеризират не абсолютно по тип идеологии или пък социална принадлежност на
поддръжниците – нали, левите са комунистите, защото искат комунизъм и техните хора са
работниците и селяните; десни са буржоата, капиталистите, защото искат да си пазят
частната собственост – глупости! Не знам днес как е, но преди 35 г. беше друго, а Горуня
беше през 1965 г., така че още по-отдавна. А там говорим за чисто функционално
разбиране: когато искаш да има промяна, ти си ляв, когато искаш да няма промяна, cи десен.
В тоя чисто функционалистки, мой практически политологически смисъл. Е, тези са десни,
защото искаха да се унищожи промяната. Иначе по същината си какво е сталинизъм? Това
е управление чрез убийства, които да насаждат масов терор, масов страх в точния смисъл
така че, да се намали необходимостта от убийства, но забележете именно при Сталин това
се оказва не така. Хората се страхуват, те гледат да бъдат послушни – не на закона, а на всеки
партиен секретар, и да се крият от всеки, който може да им напише донос, който да ги убие.
И въпреки това убийствата продължават, това е такава божествена лекота на управлението –
Господ казва: „На когото искам, на него угаждам, пък ако не, както аз реша“. Моето
отношение към тебе, казва Сталин, не е функция на твоето отношение към мен; моето
отношение към теб е функции на моето отношение към тебе, айде изчезвай, застреляйте
го. А Живковото управление не беше такова, Живковото управление беше, че режимът
може да убива, но е по-хубаво това да става тайно, да не се разгласява особено. Той не
управляваше чрез терор, но той управляваше чрез идеалното знание в акъла на всички хора,
че ако поиска, може да убие всекиго, във всеки момент, по всякаква причина. И това, че не
го прави, е велика милост и благоволение, така че опичайте си, другари, акъла. Освен това,
реши, че с народна пара може да купува и да купува именно тази интелигенция, в чиято
голяма глава се мътят разни неприятни за един селски диктатор като него съображения, и
ги купуваше много успешно. Много малко бяха онези неподкупни, които се учредиха в
Клуба за гласност и преустройство. И ченгетата веднага обясниха, че това били хора, дето,
понеже всъщност не били нито интелектуалци, нито творци, те били набедени учени и
артисти, художници и т.н., затова се бунтували против режима. Ето затова наричам „дясно“
това просталинистко движение.
А сега Герджиков ще го коментирам по-късичко. За мен това е един политически

„търчи-лъжи“, изключително несериозен човек. Той може да каже всичко, включително
неща, които биха били по-подходящи в устата на някой френски аристократ отпреди
Френската революция и който теоретично разсъждава: „Добре, де, и какво сега ще им
144
даваме права! Ама какви права ще им дадем? Гледай го колко е прост, вони и няма гащи –
санкюлот 22“. Има едно чудесно изречение от Жозеф дьо Местр 23, който казва за
отношението към народа, простия народ. [Дьо Местр] тръгва юридически кой трябва да
бъде представляван в съда, защото не може сам? Кой няма легитимен собствен глас? И това
е лудият, отсъстващият и неграмотният, който е недостатъчно учен, за да може да се оправи
в съда. Народът е винаги луд, винаги неграмотен и винаги отсъстващ. Е, хубаво, Герджиков
явно се учи от тези господа, които са били осмени от десния, забележете!, мислител Жозеф
дьо Местр.
Това е отработена пàра, искам да кажа, че това е идея, която е била дискутирана
теоретично, после са се опитвали да я приложи тука, па там, па на трето място и се оказало,
че е по-зле. С всичките рискове е по-добре да дадеш и на най-големите дебили свободата
да гласуват, та белким и другите, които не са чак толкова големи дебили, постепенно се
научат да гласуват смислено! Но особено в наше време с девалвацията не на
интелектуализма, господи!, на елементарната културност това става опасно! Но отново няма
да бъде решено със сегрегационни мерки от горе надолу. Това е безумие! Просто няма да
проработи!
Доц. Нина Дебрюне: Много благодаря за тази лекция, изключително интересно

ми беше! Хиляди мисли, затова само два въпроса! Първо, до каква степен според Вас
опозицията или интелигенцията в края на 80-те и началото на 90-те, а и сега се влияе от
външни фактори, конкретно външни интереси, провеждани примерно от определени
посолства – дали британско, руско или френско и др.? И дали според Вас има еволюция за
последните 30 г. в този аспект? Вие казахте в началото „ние не знаехме какво правим,
трябваше да се учим в крачка“. Те помагаха, нали има тази логика. Но научихме ли нещо?
Помагат ли все още толкова много, или пречат – какво е Вашето мнение? И вторият ми
въпрос е за „Демократична България“. Много често, особено сега, в последните два избора,
някои анализатори я обявяват за модерната градска левица. Много хора я описват дали като
брак по сметка между едно твърдо дясно ядро – привържениците на Иван Костов, да речем,
и хора с центристки и център-ляво убеждения. Така ли го виждате и как го обяснявате? Как
уж две противоположни поне теоретично групи се припознават в една политическа партия?
22 Санкюлоти (фр. Sans-culotte) – революционно настроените членове от третото съсловие по време на

Великата френска революция. Названието идва от израза sans-culotte („без кюлоти“): през XVIII в. мъжете
от богатите съсловия са носили панталони до коляното (кюлоти) и дълги чорапи, а тези от по-нисшите
слоеве на буржоазията или от работническата класа са носели дълги панталони.
23 Жозеф-Мари дьо Местр (1753 – 1821) – савойски философ, юрист и дипломат на Сардинското кралство,
един от основоположниците на съвременния консерватизъм, представител на Контрапросвещението.
145
Д-р Деян Кюранов: От немай-къде, веднага ще Ви отговоря! За съжаление, често

има такава логика в политиката: като не можеш нищо да направиш, почваш да правиш
глупости, [дори] и при всичкия риск да те нарекат глупак! За мене това е поддаването на
обществения натиск да трябва всяка партия, която уважава себе си, да излъчи кандидат-
президент против Радев. В ситуация, в която е абсолютно ясно, че те ще излъчат поредния,
който ще бъде победен от Радев! По много причини, но факт – мисля, че няма как да се
случи другояче. Не мислят и ми обясняват: „Да, ама ако не излъчите, няма да ви има никак“,
и затова от немай-къде излъчват!
Доц. Нина Дебрюне: Но ние това го видяхме април месец. „Да България“
направи т.нар. пробив (техният най-висок резултат), защото обедини именно два много
различни електората!
Д-р Деян Кюранов: Е, добре, но това е чисто ситуативно обединение! Аз не

виждам там някакво обособено ляво! Защото изобщо не виждам в България ляво! Това,
което минава за ляво, това са, извинявайте, свръхпознати и доказали себе си като негодни
идеи от ХІХ в. Още! Аз навремето си поставих за лична задача да разговарям с български
млади леви – извинявайте, това са млади хора, които не са си свършили домашната работа,
не са си чели книжките! Всичко оттук-оттам и хайде сега да помогнем на добрите хора,
защото са добри, а другите са лоши и ги потискат. В края на краищата е така, само че това
не може да се превърне в политика! Това не може да се превърне в ляво мислене! Това е в
най-добрия случай някакво ефективно сиромахомилстване 24, ама те и тая дума не знаят! И
не знаят опита на сиромахомилите у нас! А за този вид обединение, то е чисто
конюнктурно… „Левотата“ в тях идва само от активността на тези десни на протест, затова.
Но аз тука пак държа на своето разбиране за ляво и дясно. У нас все още, като се каже ляво
и дясно, се разбира ХІХ в. – леви са за народа, десни са за буржоазията! Това отдавна не
работи. И ако щете, това, макар и конюнктурно, обединение показва, че левите се повличат
по това, че тия уж десни практически се държаха като леви, защото излязоха на улицата
против един потиснически режим. А пък десните се обединяват с тях, защото по тяхната,
така, левичарска идеология всичко, което е на улицата, е хубаво!
Доц. Нина Дебрюне: Това е много интересно! В България се казва, че всички

леви всъщност са десни! Левите политики са десни, а дясното е ляво…
24 Сиромахомилство – течение в социалдемократическите среди в България от края на XIX и началото на

XX в., повлияно от революционно-демократически, анархистки и народнически идеи от Русия, отричащо
класовата борба на пролетариата и проповядващо децентрализация, равноправие и пълна свобода.
146
Д-р Деян Кюранов: Не, не, извинявай! Много нещо се казва обикновено! Аз не
съм телевизионен политолог. Нямам тая претенция.
Доц. Нина Дебрюне: Добре, благодаря! И може би на първия въпрос…
Д-р Деян Кюранов: Аз поне не съм видял сериозно влияние, което да определя
политическа линия, така че не можем в случая да кажем: „Те ни бяха виновни“! Преди
Десети аз лично съм правил контакти, заради английския и френски [език], с
Американското, Френското, Английското посолство. Единственото, което сме искали от
тях, беше, първо, от англичаните (защото с тях се видяхме на Екофорума), ако не ни
допуснат до него, чрез техен човек да разпространим материалите на „Екогласност“. Мисля,
че и Сашо Каракачанов беше на тази среща в Английското посолство и може да потвърди.
Нищо друго не сме искали от тях, а те абсолютно нищо не искаха от нас, те си мълчаха.
Същата история с американците преди Десети. Направиха срещи с нас, питаха какви сте,
що сте. Ние обяснихме. Те казаха: „Хубаво, нещо искате ли?“, „Не!“. Защото не искахме, не
виждахме с какво могат да ни помогнат. След Десети веднага се чу, че бил дошъл някой си
Жак или Жан Сегела 25 и щял да учи върхушката на СДС (аз вече бях напуснал СДС) да си
бръснат брадите, да си напомадват косите и т.н., защото така трябвало, заради името. Аз
лично се изхилих на това. Мислех, че по това време ситуацията не е такава, мнозинството
от хората от нас да съдят по косите и брадите. Може би съм сбъркал. Друго не съм чул. След
Десети нямам там преки наблюдения и не мога да кажа. Но отново като цялостен подход,
не са ни виновни те! За мен проблемите са в структурата на тези отговорни
продемократични хора от нас, [в това] че все още са националисти от ХІХ в., вижданията
за семейството – че все още трябва да е патриархално и основано на бащата и т.н. [Ако те
са така], какво да кажем за останалите!
Доц. Нина Дебрюне: Благодаря!
Доц. Александър Каракачанов: Сега, тук [в чата] има един въпрос. Проф.
Назърска пита: Г-н Кюранов, споменахте „Подкрепа“ като популистка партия в началото
на прехода. Намирате ли някаква връзка между нея и сегашните националпопулистки
формации? Изобщо имат ли според Вас популистите принос в протичането на българския
преход?
25 Жак Сегела (1934) – френски рекламен агент, отговорен за медийните кампании на множество политици,
сред които Франсоа Митеран, Лионел Жоспен, Ехуд Барак, Александър Квашневски, Пол Бия, Омар Бонго
Ондимба, Гнасингбе Еядема, Абду Диуф и др.
147
Д-р Деян Кюранов: Да, разбира се, имат принос, и то силно негативен. Това не
беше популистка формация, тогава, „Подкрепа“. Това беше формация, която Коцето
Тренчев реши да използва популистки и [го направи] напълно успешно! Абсолютно
популистичен беше неговият ход, като обяви, че ще обяви всеобща, общобългарска, стачка!
Доц. Александър Каракачанов: Да, това го помня. Това съсипа СДС тогава,
между другото.
Д-р Деян Кюранов: А, мерси! Не, не го съсипа, затрудни политическия му живот

на самия старт, за да бъда излишно учтив. И освен това, след като я обяви, изтъпани се и
каза: „А, не, няма да правим всеобща стачка“. Господи! Ти имаш претенциите, че си
„истинското“ профсъюзно движение, за разлика от фалшивото официално! Ти обявяваш
за пръв път нещо на целокупния български народ по Националната телевизия, след това си
взимаш думите назад все едно, че нещо ти е лапсус лингве [грешка на езика]! Аз си мислех
„Е, край! Той сега трябва да подаде оставка, няма начин!“ Ами! Оказа се, че нито той има
такова намерение, нито някой от неговата „Подкрепа“ няма намерение да му търси сметка
за това.
Доц. Александър Каракачанов: Но по-интересното е, че оставката я подаде

веднага Луканов, който само това и чакаше – някой само да му поиска оставката и да направи
стачка.
Д-р Деян Кюранов: Тука вече не знам. Не мога да твърдя, че има пряка връзка и
договорка. Дали има, не знам.
Доц. Александър Каракачанов: Не казвам, че има договорка. Казвам, че просто

[за] Луканов това му беше като мед на сърцето, да му поискат оставката, за да може да избяга.
Д-р Деян Кюранов: Възможно е. За разлика от нас, Луканов показа

изключително точно политическо поведение.
Доц. Александър Каракачанов: Да, това е вярно.
Д-р Деян Кюранов: А какво е сбъркал, за да го убият, това вече не знам. Там
хипотезите бяха, че икономически се е объркал!
Доц. Александър Каракачанов: Някакви частни интереси.
Д-р Деян Кюранов: Да.
148
Доц. Нина Дебрюне: Вие дадохте пример с Андрей Луканов за човек с

„изключително точно политическо поведение“. Какви примери бихте дали, освен Андрей
Луканов? Казахте за Бойко Борисов, че е човек с вродено умение за политика, но това едва
ли е добрият пример, който трябва да следваме!
Д-р Деян Кюранов: Няма добри примери, госпожа! Има други примери, но не
добри. Има много кадърни политици и изключително кадърно провалящи България. Не
че нарочно го правят, просто те си гледат своя интерес и провалят България. Най-
гениалният е Ахмед Доган. Абсолютно! Той се оказа, че може да използва в своя полза
почти всяка ситуация, независимо дали тя първоначално изглежда насочена против него!
Като почнем от капана, който той сам си заложи, малко след Десети, когато самодоволно,
обяви по радиото: „То може да излезе, че българският преход е постлан с турски килим!“
Много остроумно! Леле!!! Това не само националистите, [а и] патриот като мене побесня!
Освен това, си казах: как може да правиш такива политически гафове?! Ти си умен човек.
Ами, направи го. Както казах, стават грешки в политиката и му се размина. Нямам
положителни примери. Отрицателни, колкото щете!
Доц. Александър Каракачанов: Аз бих направил само една скоба! Много е лесно
да бъдеш политик в България, когато имаш твърд електорат от 5, 6 или 7% като Доган! Той
може да си прави всякакви гафове, обаче щом електоратът гласува за него, то всички
казваме, че той е велик!
Докт. Ивайло Петров: Здравейте! Благодаря! Г-н Кюранов, тъй като аз се

опитвам и да се интересувам от политика, и да се занимавам с политика, имал съм доста
предавания в телевизия „Алфа“ на тема национална сигурност и чисто политически
изказвания (като не съм бил член на ПП „Атака“, искам да уточня. Единствената партия, на
която съм бил член, е ПП „Възраждане“, там бях дори и кандидат за кмет. Сега вече не съм
член и на тази партия!). Но нещо интересно, което чух от Вас… Да считам ли, че режимът
на Сталин може да го считаме за чисто националистически? Тъй като лявото в България,
поне така е прието да се позиционира, в момента е БСП! А крайнодясно са т. нар.
националистически партии, които са, както казахте и Вие, доста консервативни! Би
трябвало да са консервативно настроени!
Д-р Деян Кюранов: Да!
Докт. Ивайло Петров: Така че да считаме ли, че режимът на Сталин се счита за

комунистически, и бил ли е крайно националистически? Другото, което искам да питам, е
149
по темата на лекцията – отговорността на продемократичната българска интелигенция за

ниското качество на прехода у нас. Тъй като аз имам наблюдение върху партиите, под ниско
качество на прехода може ли да се [приеме] лошото „кадруване“ на партийните
функционери или това, което съм наблюдавал – в партиите се събират всякакви хора, от
всякакъв вид, род, калибър. Има хора, които са много добри партийни функционери, но
отдалече им личи, че не могат да управляват…
Докт. Ивайло Петров: Не могат да създадат нещо в живота си! Какво имам
предвид под създаване? Нямам предвид деца! Имам предвид да могат да поемат отговорност
за себе си и да поемат отговорност за други хора! Това според мен е управлението! Когато
ти не можеш да поемеш отговорност за себе се и за други хора… а иначе си много велик
партиен функционер… Считам, че такива хора покрай партиите влизат във властта и
именно защото са много добри партийни функционери, им се дава възможност да
управляват. В един момент може ли да считаме, че допускането на такива хора – т. нар. лошо
кадруване на партиите (слагам под един общ знаменател всичките партии), е признак за
ниското качество на българския преход?
Докт. Ивайло Петров: Имах още един въпрос, но отговорете ми на тези два
въпроса и ще формулирам следващия си въпрос.
Д-р Деян Кюранов: Аз съм съгласен с тази логика, която прочитам подлежаща и
в двата Ви въпроса! Да, Сталин започва от самото начало борба с интернационализма на
Ленин. Сваля лозунга за революция в Европа, която трябва да бъде изнесена от Русия.
Ограничава комунизма – в една държава ще го правим, след което прави следващата стъпка.
Катализатор за нея е войната. Той, грузинецът, залага на руския народ и го прави народ
хегемон в своята държава. И това не е само неговата известна наздравица за руския народ 26,
а това е практическа политика. Защо? Защото разбира, че след като е убил две идеологии –
убил е религиозната идеология и е убил комунизма, има някакъв вакуум, и решава да го
пълни с национализъм. И последното му издихание е опитът отново да преследва евреите,
вече систематично, не спорадично, както през 30-те год. [на ХХ в.]. Това преследване на
евреите е трябвало да катализира руския нацизъм и да го направи по-стегнат и по-податлив
26 Реч на Сталин по време на прием в Кремъл в чест на командващите войските на Червената армия,
24.05.1945 г.
150
на управление. Съгласен съм с това. А що се отнася до ниското качество, при което хора,
които, извинявайте много, могат да „лалат“, но не могат да управляват, тука ще внеса само
един нюанс. Значи, управленецът, се оказа в България, не е задължително да може да
убеждава хората да правят това, което той смята за добро, защото той има разумни
основания. Оказа се, че човек може да бъде много ефективен управленец, ако се научи така
да поставя задачите, че те да са еквивалентни на заповеди и да не се обсъждат. Това успя
Бойко Борисов. Той е ефективен управленец, за добро или за лошо (90% за лошо, бих
казал на око), но защото хората изпълняват неговите заповеди, без в повечето случаи да
питат „защо“, и си получават дивидентите под форма на подаръци или парчета от
накраденото и т.н. Да, това го има във всички партии, но не бих казал, че това е кадруване,
някой съзнателно [да го прави], все едно, че имаме някакъв кадровик, който бърка и
пробутва нагоре такива хора. Те сами се пробутват! Те сами успяват да вървят нагоре в
политическите партии. Сетихте ли се за третия въпрос?
Докт. Ивайло Петров: Да. Това, което наблюдаваме през последните години и
може би доказателство е 10-годишното управление на ГЕРБ, има ли според Вас такава
тенденция на проруско настроените партии да бъдат изтиквани в ъгъла и да бъдат
задушавани, буквално с всички методи и средства, с които е възможно в България? Тъй като
управлението на ГЕРБ и предишното управление доказват, че точно това се случва, според
мен.
Д-р Деян Кюранов: Не знам дали има такава тенденция. Първо, не мисля, че е
съзнателна. Мисля, че отношението към проруските партии е по-скоро конюнктурно. То
няма как да бъде общоидеологическо и да следва някаква обявена партийна идеология. Част
от българския патриотизъм е слагането пред Русия. Това е дошло от Възраждането и още
не можем да се отървем от него. И аз нарочно казвам лошата дума „слагачество“, „слагане“.
Не става дума за уважение към някой, който с цената на кръвта на своите войници ти е
подарил независима държава, а става дума именно за слугинаж. Бях обяснил на едно място,
че в отношенията с Русия имаме разминаване, дори сблъсък, на два комплекса. Руснаците
имат комплекса, че те са ни завладели и че ние трябва да се държим като колония към
империята им. Много се сърдят, когато не се държим като колония, [защото] това е много
неправилно. А пък ние имаме комплекса, че трябва да се държим към тях като васал към
феодал. Ние сме по-малки, по-слаби. Те ще ни бранят, ние ще им служим. И това е ленната
клетва 27, която ни обвързва. И ние не можем да разберем защо те не се държат към нас като
27 Клетва за вярност, която полага васалът към своя сеньор.
151
добронамерени сеньори, а се държат към нас като завоеватели и искат ние да сме им
колония, и се сърдят, когато не се държим така. Но поради тези затруднения в основата на
българо-руските отношения, за мене е невъзможно да се направи някаква обща идеология,
на някоя партия, [която] да е последователно проруска, защото пък тогава това влиза в
противоречие с изконния национализъм, дошъл от Възраждането, който в даден момент се
обръща обратно и става Стамболова реакция, и да бъде и антируска, защото това значи да
си плюем на историята и да кажем, че ние сме се освободили с помощта на американците
може би, нали, а то не е така. Освобождават ни, за съжаление, те. Ние нямаме 20-годишната
въстаническа епопея на гърците. Ние нямаме дългите въстанически години на сърбите,
които ги освободиха едно поколение преди нас. Ние имаме едно Априлско въстание, знаем
го какво е, което дори подозираме, че е било планирано с идеята за загуба, за да се трогне
Европа и светът, да се оправдае една намеса на Русия и да стане това, което реално се случи.
Не съм убеден, че това е така, не съм историк. Затова не мисля, че има последователно
отношение. Когато му е изгодно, Бойко правеше ихтибар 28 на руснаците, знаем как –
кученца се подаряваха и т.н. После президентът Радев не знам как се слага на другаря
Гундяев 29 – ченге, дето го е назначил Путин за патриарх на „всея Руси“, за срам. Това е
духовният водач на тази велика религиозна държава! Да. Та и такива неща имаше. От друга
страна, смехотворна (!) акция, дето някаква нещастница с бял шлифер я арестуват с една-
две хилядарки в чантата, че отишла да ѝ ги дадат в Руското посолство. 30 И това е великият
шпионски скандал! Хванахме ги, да. ЦРУ може да ни поздрави, руската шпионска мрежа…
Глупости! (Смее се.)
Докт. Ивайло Петров: Да. Разбрах Ви! Аз много благодаря за Вашата лекция, ще
се радвам, ако има още такива лекции… Ще присъствам с удоволствие. Всичко добро Ви
желая!
Д-р Деян Кюранов: Благодаря!
Доц. Александър Каракачанов: Ивайло Петров малко изпревари моята

заключителна реч, която също се състои в това, че благодаря за лекцията на Деян. Наистина
този добър почин, който сме поели с проф. Назърска и доц. Дебрюне, смятам да го
продължим. С това още веднъж благодаря на Деян и на активно включилите се колеги. И
пожелавам на всички прекрасен ден!
28 Ихтибар (диал., араб.-тур. itibar) – уважение, почит. Правя ихтибар – оказвам особено внимание.
29 Патриарх Кирил (Владимир Гундяев) (1946) – патриарх на Москва и цяла Русия (2009 –).
30 Случаят е от март 2021 г.
152
ГОЛЕМИТЕ СОЦИАЛНИ ГРУПИ В БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО

ПРИ СТАРТА НА ПРОМЕНИТЕ
Д-р Петър Стайков 1
Едва ли в българската история има събитие, за което да са изказани толкова много

и толкова многообразни съждения, разкази и оценки. Едни от най-впечатляващите се
отнасят до сравняването на прехода в България с този в другите „европейски
социалистически страни“. Нямам намерение да влизам в спор с различните гледни точки,
но ще се спра на един според мен твърде малко изследван проблем, а именно за условията
и предусловията на прехода, за историческите специфики на българското общество преди
преврата от 1944 г. И промените, които настъпиха в него след това, респективно в големите
социални групи – граждани и селяни, работници, селяни и интелигенция. Мисля, че точно
от тази позиция могат да бъдат видени и много от спецификите на прехода от 1989 г. И
причините за по-съществените различия между случващото се през следващите години в
България и в другите „социалистически“ страни от постсъветското пространство.
Основно място в анализа ще бъде отделено на това какво беше осъзнаването от

страна на големите социални групи на тяхното собствено положение в обществото най-
вече преди и в известна степен и след Десети ноември, какви бяха техните моментни
характеристики към датата на преврата и накрая – какво очакваха и какво получиха от
промените. Като следващ елемент от анализа трябва да изясним кои бяха движещите сили,
извършили преврата в БКП, кои бяха движещите сили в обществото и как те се включиха
в историческите събития, последвали почти веднага след събитията от Десети ноември.
Основната сила, която организира и извърши преврата, беше онази част от

партийната номенклатура, която по това време наричахме стопанска. Става дума за хората
около Андрей Луканов 2, които обаче на определен етап от подготовката на преврата явно
са успели да привлекат за своята кауза и хора, които не са от техния номенклатурен кръг, но
по свои си причини и съображения са били противници на едноличната власт на Тодор
Живков. 3 С това беше разширена апаратно-идейната база на участниците в преврата, а от

2 Андрей Луканов (1938 – 1996) – български политик от БКП и БСП. Министър-председател в две поредни
правителства през 1990 г. (08.02. – 21.09. и 22.11. – 20.12.1990).

153
друга страна, те получиха възможност самият преврат да бъде представен не като преврат
на шепа стопански номенклатурчици, а като реализация на щенията и въжделенията на
значително по-многобройни слоеве не само от партийната върхушка, а и от партийната
маса. А доколкото превратът се представяше само като акция, насочена против едноличната
власт на Тодор Живков, той беше възприет без ентусиазъм, но с нескривано задоволство и
от голяма част на българската общественост.
Късният, наречен още „развит“ социализъм беше общество, в което мнозинството

от властващите властваха вече без да имат каквито и да било илюзии за това, че градят
светлото бъдеще на своите поданици. Тяхната вяра в „единний светлий комунизъм“ не
беше „бронирана здраво в гърдите“. Те властваха вече заради самото властване, а понякога
някои от тях се проявяваха дори и като добри държавници, но не и като „вдъхновени
строители“ на бъдещото справедливо общество. По форма тяхната идеология си оставаше
комунистическа, но по своето съдържание тя ставаше все по-цинична. Те вече не вярваха,
че с „железни пръти“ (Троцки 4) ще успеят да вкарат човечеството в „светлото бъдеще“,
защото самите те вече не виждаха нито пътя, нито посоката, нито неговите, макар и все още
далечни, но затова пък сияйни, очертания. По тези причини те вече все по-лениво посягаха
към наличните „железни пръти“. И пак по тези причини на тях не им беше особено трудно
да осъзнаят, че комунизмът е неприемлив нито като идеология, нито като практика.
На ръководни позиции в партията и държавата все още можеше да се намери някой

човешки екземпляр, който на младини е рискувал дори и живота си за възможността да се
гради това „ново“ общество. Преобладаващата към момента част от партийната върхушка
обаче бяха хора от следващите поколения, за които най-тежките борби, в които са
участвали, са били борбите за тяхното собствено издигане във властовите структури на
Комунистическата партия и социалистическата държава. Естествено, при такава закалка не
е голям психологически проблем да се откажеш от някакви все по-необосновани идеали и
да приемеш нови, особено ако новите ти дават всички шансове не само да запазиш, а и да
укрепиш господстващото си място в системата, та дори да гарантираш такова място и на
децата и внуците си. А като истински морален катализатор при окончателното скъсване с
довчерашните идеали, при окончателното преминаване от позициите на една нравственост
към друга служеше цинизмът. Той се появяваше и утвърждаваше в душите и сърцата на
комунистическите началници, заели позиции по върховете на властовите структури на
4 Лев Троцки (1879 – 1940) – марксистки революционер и теоретик, съветски политик, комисар на външните
работи (1918 – 1919) и по военните и военноморските въпроси (1919 – 1925), създател и лидер на ІV
Интернационал, идеен противник на сталинизма.
154
партията и държавата, и не друго, а точно цинизмът беше същностната определеност на

тяхното „неверие“. Той не беше случаен продукт, а необходимата за елементарния човешки
душевен комфорт спойка между дълбокото им неверие в това, което все още трябваше да
проповядват, и необходимостта да правят онова, което системата изисква от тях. Именно
цинизмът формираше новото им отношение към вече бившите цели и идеали и пак той,
цинизмът, беше в основата на възможността на партийните кадри първи и без никакви
морални терзания да се впуснат в процесите на приватизация, т.е. на преразпределение на
„държавната социалистическа собственост“.
При вече завършеното им още преди края на социализма превъплъщаване от

бивши комунисти в потенциални капиталисти съвсем закономерно се оказа, че при
стартиране на промените инициативата и ръководните функции бяха поети не от друг, а
най-вече от представителите на това малцинство. Малцинство, което по своето положение
във властовите структури беше по необходимост добре организирано, да не говорим за
управленския опит, който също така по необходимост то притежаваше. Андрей Луканов
беше написал в дневника си 5, че неговата първа и главна задача е „възстановяването на
капитализма“ в България. Звучи познато, нали? Та кой друг, ако не тези, които десетилетия
наред с всички средства заставяха цялото общество да строи социализма и търпеливо да
чака кога ще го споходи и неизбежното комунистическо бъдеще, биха могли да бъдат най-
добре подготвени да поемат спасяването на народа от гнета на социализма и да го поведат
към „строителството на капитализма“.
И постигнатите резултати бяха посвоему забележителни. Доколкото ми е известно,

у нас не е провеждано сериозно изследване на социалногруповия произход на новите
собственици 6, но само за пример ще посоча резултати от друго, съпоставимо с нашите
условия, изследване.
То беше проведено на територията на Руската федерация в края на миналия [ХХ]

в. Резултатите: не по-малко от 80% от новобогаташите в страната произхождат или са пряко
свързани с бившата комунистическа номенклатура, в това число службите за сигурност и
висшите ешелони на Комсомола. 7 Нямаме основания да предполагаме, че у нас
5 Не е публикуван такъв документ.

6 В последните години материята е обект на изследване в работата на Добринка Костова и Карамфил Манолов
от Института по философия и социология към БАН.
7 Всесъюзен ленински комунистически младежки съюз (Комсомол) – комунистическа младежка организация
в СССР, която е една от казионните организации на комунистическия режим там и подчинена на КПСС.
155
положението е било много по-различно от това, което се е получило в „челния отряд на

строителството на социализма и комунизма“.
Очевидно е, че при членовете на тази социална група в най-голяма степен може да

се говори за наличието на дефиниращи тяхното поведение материални интереси,
удовлетворяването на които предполагаше извършването на вътрешнопартийния преврат,
след който духът беше пуснат от бутилката.
След като са били вече окончателно убедени, че социализмът, поне в неговия

ленинско-сталински съветски вариант, подлежи на деструкция и че от Москва няма да
последват действия като тези, които сложиха край на Унгарското въстание 8 и Пражката
пролет 9, те вече можеха да пристъпят към осъществяване на набелязаните промени. Фактите
вече говореха, че технологичното, а значи и икономическото изоставане на Съветския съюз
и неговите подчинени територии вече е придобило необратим характер. Положението на
инициаторите и организаторите на преврата в Комунистическата партия и
социалистическата държава е било такова, че принадлежащите към споменатото активно
малцинство са могли да бъдат наясно, че причините за икономическото и технологичното
изоставане се коренят в централизираното планиране на социалистическата икономика,
което пък произтича от господстващото положение на „държавната социалистическа
собственост“. Радикалната промяна на това положение може да се постигне само чрез
превръщането на тази собственост в частна. При привиждащото се вече в близка
перспектива господство на новата стара частна собственост, не е далеч от ума да се прецени,
че в бъдеще личното благоденствие и евентуалното продължаване на господстващото
положение на индивидите ще зависи вече не от принадлежността им към
Комунистическата партия и не от позициите, които те ще заемат в нейните структури, а от
това колко и какво те са успели да придобият вече като своя частна собственост, т.е. какъв
пай от разрушаваната социалистическа собственост те са успели да превърнат в своя.
Комунистическата партия вече не би могла да бъде достатъчен гарант за такова господство
и затова тя може да бъде модернизирана и пригодена да служи на бившите комунисти в
качеството им вече на проспериращи капиталисти. С две думи, това се нарича
трансформация на политическото господство в икономическо, а продължението на тази
8 Унгарското въстание (23.10. – 10.11.1956) – спонтанна революция срещу правителството на Унгарската

народна република и неговата просъветска политика.
9 Пражка пролет (януари – август 1968 г.) – период на политически реформи в Чехословакия, завършил с
окупация на страната от войски на Варшавския договор, представляван от СССР, България, Полша и
Унгария.
156
формула е получаването отново на политическо господство, но този път въз основата на

вече новопридобитото икономическо господство.
Това беше единствената група, истински подготвена за предстоящите промени,

споявана от своите общи интереси в сферата на предстоящото раздържавяване на
социалистическата собственост.
На отсрещния бряг на обществения живот беше масата на управляваните. Основна

характеристика на тази маса също беше неверието, но това беше неверие от друг вид. Не че
и там нямаше цинизъм, но неверието на огромните маси на управляваните индивиди беше
много повече скепсис и непукизъм, отколкото цинизъм. Едва ли можем да говорим за
някакви процентни съотношения, защото скепсисът и непукизмът бяха обхванали на
практика почти всички, които повече или по-малко се интересуваха от живота на
обществото. Неверието на тази група беше скепсис, размесен с предразсъдъци, понякога
циментирани именно чрез този скепсис. Това бяха хора, които, без да се обявяват открито
против системата, без да влизат в пряка конфронтация с нея, със своето бездействие по
отношение на нея и със своите действия по отношение на себе си, ставаха двигатели или
поне участници в процеса на тихото, бавно и трудно доловимото ѝ ерозиране отвътре. Това
тихо мнозинство успяваше стъпка по стъпка да се сдобива, а почти незабележимо и да
разширява своята индивидуална свобода в условията на несвобода. Това беше специфичен
начин на противопоставяне на тиранията, без прояви на героизъм и без да се стига до пряк
сблъсък с нея. Това беше „съпротивата на ерозията“, а не на разрушителния сблъсък.
Тези индивиди все по-осъзнато отказваха да мислят за съществуващия обществен

строй като за достойна за уважение обективна реалност. Благодарение на тях, на техния
специфичен и твърде успешен начин на общуване с властващата идеология, системата
ставаше все по-куха, нейните очертания все по-тънки и неустойчиви. В края на 80-те год.
на ХХ в. фасадата беше все още лъскава и изглеждаше непокътната, а всъщност вътре в
нейното пространство ръждата разяждаше не само основите, но и цялостната ѝ
конструкция. Лъскавите отвън стени ставаха все по-крехки и рухването им не предизвика
огромни човешки драми.
Това мнозинство нямаше своя организация и идеология. То беше аморфно и

включваше в себе си на практика всички, които бяха в ролята на обекти на партийните
начинания. Обединяващ принцип беше неговата аморфност и атомизация на участниците.
В него можем да говорим за някакви социални групи като работници, селяни кооператори,
широкото понятие служещи, с включване в него на почти цялата т.нар. социалистическа
157
интелигенция. От гледната точка на взаимоотношенията с управляващите, съществуващите

между тях различия обаче бяха несъществени и пренебрежими и неслучайно след началото
на промените на многобройните митинги се явяваха не отделни социални прослойки, а
огромното мнозинство на тези, които искаха и техният глас да бъде чут.
Към 1944 г. у нас 80% от населението е селско и само 20% – градско. В границите
на по-малко от едно столетие градското население у нас се увеличава многократно в
сравнение с предосвобожденския период. Първото сравнително ускорено разрастване на
градовете в България отбелязваме след възстановяването на българската държава. Втори,
още по-устремен възход на процеса на урбанизацията констатираме вече в началото на 50-
те год. на миналия [ХХ] в.
Това е времето, в което българското село преживява драстично социално

сътресение, познато ни като колективизацията на селското стопанство10. Само ще вметна,
че колективизацията се осъществява изцяло по съветски модел и е твърде далеч от
кооперативните традиции на българските дребни собственици. Но така или иначе, тя води
до редица много съществени изменения не само в земевладението, но и в начините на
обработка на земята. Уедряването на подлежащите на обработка поземлени участъци и
създаването на големи ферми и стада откриват възможности за машинизиране на редица
дейности. Ръчният труд не изчезва напълно, но неговият относителен дял силно намалява.
Тези изменения водят до това, че в българското земеделие и животновъдство, ерго в
българското село, се оказват налични много повече работни ръце от тези, които са
необходими за нормалната му работа.
Паралелно с тези процеси, подобно на процесите, които се развиват в Съветския

съюз през 30-те год. на ХХ в., и у нас стартира процес на ускорена индустриализация 11. В
кратки срокове се изграждат и пускат в експлоатация много нови индустриални
10 Въвеждане на колективна форма на собственост и стопанисване върху средствата за производство в

селското стопанство в България става постъпателно през 1945 – 1956 г. Участието е първоначално
доброволно, но след 1950 г. придобива практически задължителен характер и е придружето от съответни
административни, икономически и социални последици за отказващите да се кооперират.
11 След 1948 г. се въвежда пряко ръководена от централната власт планова икономика и за приоритет се
обявяват производствените средства (изграждане на предприятия и мощности), а не производство на
потребителски стоки. Инвестициите се финансират както чрез финансово и икономичесо обвързване със
СССР, така и чрез привличане на финансов ресурс от селото и изземване на голяма част на спестяванията
на населението. През втората половина на 50-те год., благодарение на колективизацията, партийното
управление на селското стопанство, пълната икономическа зависимост на селяните и последвалите ги
вътрешна миграция и урбанизация, икономическият растеж се засилва. През 60-те год. интензивността на
индрустриализацията постепенно намалява, въпреки че продължава до 80-те год.
158
предприятия. Разраства се и сферата на услугите в градовете. Това води до стремително

нарастващ недостиг на работна ръка.
Така принудителното обезземляване на селяните не се превръща в масова трагедия

на българското село, защото в същото време пред излишното население се отваря
възможността за лесен преход от селото към града, от труда на животновъда и земеделеца
на село към този на индустриалния работник, а от там – защо не и към редовете на новата
господстваща класа.
Този масов приток на селско население в градовете заглъхва постепенно към

втората половина на 60-те и началото на 70-те год. на ХХ в., когато екстензивното развитие
на промишлеността е на практика завършено и в градовете не изпитват напрегната нужда
от нови работници. В крайна сметка към 1989 г. демографското положение в България беше
диаметрално противоположно на това, което е било към 1944 г. Градското население вече
е 75% към 25% селско.
Повсеместното премахване на неграмотността на населението, построяването на

училища и читалища, електрификацията и водоснабдяването бяха все фактори, които
постепенно доближаваха селския бит до градския, селската култура до градската. Масово
навлизаха радиоапарати, а след тях и телевизори, хладилници, перални машини и други
технически придобивки, все плодове на цивилизацията, на градския начин на живот, които
несъмнено облекчаваха труда и разнообразяваха живота, като увеличаваха възможностите
за достъп до култура на все повече и повече живеещи на село „граждани на
социалистическото общество“.
Така градът и селото все повече се сближаваха, границите се размиваха и преходът

от единия начин на живот към другия се осъществяваше и преживяваше твърде лесно. За
25 – 30 г., изминали след деветосептемврийското завземане на властта от страна на
Комунистическата партия, в огромна степен беше преодоляно състоянието на голяма,
понякога болезнена, унизителна и крещяща бедност на мнозинството от селското
население, а и на немалка част от живеещите в градовете. И така, от една страна, голяма част
от селското население се беше освободила от тежкия земеделски труд, като отиде на работа
в града, а тези, които оставаха да работят в ТКЗС, получаваха възможност да се трудят при
значително по-леки условия, благодарение на навлизането на машини в производството и
облекчаване на самите условия на труда.
159
Към началото на промените хората, които живееха и работеха на село, в

мнозинството си бяха предимно такива, които имаха собствени спомени от недоимъка
отпреди няколко десетилетия. При следващото поколение подобни сравнения не бяха
възможни, но не бяха и необходими, защото младите момчета и момичета вече нямаше как
да имат спомени за ония времена, но те не им и трябваха, понеже мнозинството от тях още
от постъпването си в средните училища вече твърдо се разделяше не толкова със селото,
колкото със селския начин на труд и живот. Ето защо забавянето през 70-те год. на ХХ в.
на темповете на развитие към по-добро не предизвикваше сериозни напрежения в селското
население и погледнато обективно, то нямаше някакви сериозни мотиви да желае
радикалните промени, които се случиха след есента на 1989 г.
А какво се случваше с градското население? Изграждащият се в Съветския съюз и

впоследствие в съветската зона социализъм трябваше да бъде общество с господстващо
положение на развитата индустрия и дори с преобладаващ акцент върху тежката
промишленост. Нейното ускорено построяване, а след това и обслужване в Съветския съюз
и в страните от Югоизточна Европа, в това число и у нас, доведе до преминаване на
огромни селски маси към фабрично-заводските работници и респективно към градското
население.
Постъпвайки на работа в индустрията, строителството и услугите, те започват да

получават редовна месечна заплата, осемчасов работен ден, условия на работа на топло и
на сухо и т.н. Вярно е, че условията на труд много често не са първа грижа на
социалистическите ръководители, но независимо от това и дори въпреки това
новодошлите работници възприемат новия си живот като по-добър, социалния си статус
като по-висок в сравнение с битността им на дребни и средни земевладелци и земеделски
производители. В градските условия те, а особено техните деца имат някакви видими и
постижими перспективи за развитие – да получат по-добро образование, да влязат в
редовете на държавните служители, да се чувстват вече много близо до господстващата
класа.
Вярно е, че към последната трета от миналия [ХХ] в., поради вече затихващите
социално-икономически изменения в живота на социума, количеството и направленията на
„социалните асансьори“ в обществото бяха сериозно редуцирани. Придвижването от
селото към града все още не беше станало по-трудно, но затова пък преместването от по-
160
малък в по-голям град вече изискваше преодоляване на някои проблеми, а да не говорим за

тези, които създаваше така нареченото софийско жителство 12.
Животът в града не започна драстично да се влошава и след приключване на етапа

на екстензивно развитие на икономиката. Работниците продължаваха да получават редовно
заплатите си. Централизираното повишаване на цените беше сравнително рядко и по
своите размери не нарушаваше чувствително балансите в семейните бюджети. Стана
възможно да се регулира и притокът на ново население, което направи така, че все повече
и повече семейства можеха да се сдобият със собствено жилище. По магазините нямаше
изобилие, но и дефицитът беше в границите на привичното.
Заплатите се повишаваха не много бързо, но това беше свързано и с практическото

обездвижване на цените. Всеки можеше да намери повече или по-малко подходяща работа
за себе си.
От казаното дотук можем да заключим, че и широките маси на градското

население, работниците, работещите в услугите, многобройните дребни държавни и
общински чиновници, други служители, нямаха формирани такива материални интереси,
чието удовлетворяване да беше несъвместимо с продължаване съществуването на
социалистическата държава. И следователно, може би трябва да търсим причините не
толкова във всекидневното битие на социалистическите индивиди, а в проблеми, които по
един или друг начин са оказвали негативно влияние на тяхната психика.
Самият факт на десетилетното господство на Комунистическата партия и

многолетните владичества на партийните секретари беше хранителна почва за възникване
и развитие на определена неудовлетвореност от обществените условия. Все по-често
случващото се разминаване между думи и дела, все по-неприкритото демонстриране от
страна на някои наследници на вождовете недопустимо свободно поведение и материален
лукс навеждаха на мисълта, че в обществото на справедливостта и равенството не всички са
равни и не всички имат еднакви възможности да се ползват от благата на цивилизацията.
Изграждащото се „ново“ общество в сравнително кратки срокове успя да реши

задачите за преодоляване на унизителната за човека бедност, за удовлетворяване на
насъщните потребности на мнозинството, но не успя да се издигне до предлагане на
12Жителство – специфична форма на ограничаване и отнемане (сегрегация) на човешките права за свободно

придвижване и заселване и средство за административен и политически контрол на населението при
тоталитарните режими. В София е въведена през 1942 г. против пренаселването на града, но остава в сила до
1990 г.
161
многообразни, еднакво полезни, но много различни по своите чисто външни, а понякога

и функционални характеристики стоки. Този проблем се корени в самата същност на
централизираната планова икономика. Тя е в състояние да произвежда големи количества
от даден вид, но по никакъв начин не е устроена така, че да може бързо да реагира на честите
промени във всекидневните вкусове на отделни индивиди или малки групи от хора. Тази
нейна неспособност беше субстанциална, но официалната пропаганда я обясняваше, като
се стараеше да убеди населението, че тези неща изобщо не са чак толкова необходими, че
след като хората имат какво да облекат, какво да ядат, къде да се приберат и с какво да се
топлят, не е чак толкова важно да им се удовлетворяват и различните младежки капризи и
прищевки. Да, в сравнение с предишните етапи бяха постигнати значими резултати, но
внуците оценяват живота си и своето място в него не като се сравняват с дедите си и дори
не и в сравнение със своите родители, а като съпоставят това откъде самите те са тръгнали
с това докъде са стигнали, като се сравняват не с чуждото, а със собственото си минало, а
не на последно място и със своите съученици, състуденти, съграждани, съседи и т. н.
Стремежът към повече и по-хубави лични вещи се заклеймяваше като буржоазна

отживелица, като остатък от буржоазното потребителство и консумеризъм. Самият стремеж
към постигане на материално многообразие се приравняваше към отживелиците от
капиталистическото минало или като недопустимо влияние на идващата от Запад
идеологическа диверсия. На това равнище негативното отношение към властта вече имаше
не материален, а психически произход.
Всички опити на властимащите, където и да са те и с каквито и намерения да се

мотивират, да унифицират хората, в това число и чрез унификация на тяхното
потребление, по никакъв начин не водят до повишаване на авторитета на властта, а
напротив, водят до нейното отчуждаване от хората, до това, че тя става все по-неприемлива
за тях. А това се мултиплицира в пъти, когато практически насилствената унификация
остава валидна за редовите граждани и видимо и дори натрапливо преодолима за части на
властовите елити.
В съвременния свят властите могат силно да ограничат достъпа на индивидите до

предпочитаните от тях изделия, но е вече практически невъзможно да бъде преустановен
достъпът до информация за това как живеят хората в други места по света. И колкото по-
информирани ставаха хората от социалистическите общества, толкова по-индиферентни
ставаха те към властта и социалистическата пропаганда. Повишаването на
информираността на населението вече само по себе си действаше като много силен
162
„окислител“ на социалистическата идеология и имаше много сериозна роля в процеса на

разложение на уважението и доверието към комунистическата власт. Вече нищо не можеше
да прикрие все по-набиващия се в очи факт на нашето както технологично, така и
иновационно изоставане.
Построяването на нови и нови заводи и въобще на нови и нови промишлени

мощности е много полезен процес за страна, в която такива неща изначално са отсъствали
и тя е била някъде на опашката на икономическото развитие на света. Това положение
винаги трябва да се има предвид, когато се сравнява влиянието на социалистическия
експеримент в Съветска Русия и България с влиянието му в страните от Централна Европа.
Някъде докъм началото на 70-те год. на ХХ в. изглеждаше, че т.нар. догонващо

развитие, макар и с по-забавящи се темпове, все пак даваше основания да се мисли, че
продължава икономическото сближаване на потенциала на двете световни системи.
Сериозните различия започнаха да се появяват и задълбочават вече от началото на 70-те
год. – време, в което датираме началото на т.нар. трета промишлена или информационна
революция. Ускоряването на научно-техническия прогрес и сравнително много по-бързото
навлизане на техническите открития в промишлеността, в това число и в тази нейна част,
която работеше директно за гражданския сектор, всъщност легнаха в основата на това, което
започна да се нарича интензификация на промишлеността и въобще интензификация на
икономиката. Вече ставаше дума за съвсем нови условия за функциониране и управление
на научноизследователския потенциал, на взаимоотношенията наука – икономика и
процесите на стимулиране на иновационните усилия и достижения и съответно за тяхното
ускорено внедряване в промишлеността, а от там и в живота и бита на населението. Тези
разлики вече не можеха да се стопяват чрез построяване на нови заводи. Противостоящата
на социализма обществена система с нарастващо ускорение вървеше по посока към
увеличаване на ефективността на направените вложения и към много бързо използване на
достигнатите от науката иновации и технически открития. И тези съвсем нови модели и
принципи се оказаха невъзможни за усвояване от социалистическата икономика, по-точно
от самата социалистическа държава.
Работниците и селяните, а и въобще всички ония „граждани на социалистическото

общество“, които причисляваме към мнозинството на „управляваните“ в България, приеха
началото на промените не защото имаха и съответно бяха осъзнали някакви свои особени
материални интереси, които да правят невъзможно съсъществуването на тези социални
групи и комунистическата номенклатура. На практика цялото това мнозинство на
163
мълчаливите несъгласни вече се беше уморило да се прави, че приема, а не само че по

принуда понася нерядко обидното превъзходство на онези, които, право или криво, бяха
успели да се впишат в числото на управляващите, и натрапваните от тях, доведени до
глупост, идеологеми. Откровено казано, те спокойно можеха да продължат да си живеят
при съществуващите към този момент условия. Както почти всички хора в България, те
също от години коментираха евентуалната смяна на Тодор Живков, след средата на 80-те
год. на ХХ в. Коментираха и случващото се в Съветския съюз и новите трактовки на
историята на съветския социализъм, но като цяло не чакаха драстичния срив на социализма
и държавната социалистическа собственост.
При многобройните ми срещи с хора точно от тези слоеве у мен все повече
узряваше разбирането, че мнозинството от гражданите на България очакваха не толкова
драстични икономически промени, а преди всичко такива, които можем да отнесем към
политическите и социалнопсихологическите. Обмисляйки наученото при тези срещи,
стигнах до формулировката, че хората искат нещо подобно на досегашния комунизъм, но
без властващите комунисти.
Какво включваха тези искания? Да се премахнат явните пороци на

социалистическото общество, да се премахне господството на партийната номенклатура,
да се закрият корекомите 13, защото в тях неравенството между обикновените хора и децата
на номенклатурата се проявяваше в най-непосредствен вид, да се прекрати практиката на
уреждане на едни или други проблеми чрез „връзки“, да се отворят за всички луксозните
почивни станции, от които се ползваха само членовете на номенклатурата, да се премахне
личната им охрана, да се прекрати специалното снабдяване на номенклатурата от
създадените за тези цели ведомствени магазини.
От друга страна, непринадлежащите към каквито и да било елити обикновени хора

нямаха нищо против да се даде възможност на по-находчивите им съграждани да отворят
свои частни магазинчета и ателиета за предоставяне на битови услуги. За отбелязване е, че
дребната частна собственост се възприемаше от мнозинството като „трудова“ частна
собственост и беше морално и практически допустима дори и желана.
Разбира се, не на последно място се издигаше искането за запазване на всички

получени при социализма социални придобивки, като именно над тях да се надградят
представителната демокрация и многопартийната политическа система, свободата на
13 Кореком – верига от безмитни магазини, работещи със свободно конвертируема чужда валута в България
през 60 – 90-те год. на ХХ в.
164
словото, мисълта, съвестта, сдруженията и събранията. Искаха и спазване на правата на

човека и ограничаване на възможностите за произвол на началниците, в това число и на
репресивните органи.
Още веднъж ще подчертая факта, че хората от мнозинството на управляваните,

макар и да нямаха свои собствени социалногрупови интереси, твърде ентусиазирано и
нееднозначно подкрепяха всички демократични искания, заставаха зад всички
демократични лозунги. И тази огромна маса, която можеше да бъде и огромна сила, стоеше
на пътя на ония представители на номенклатурата, на които им се искаше да сведат
политическия преход до козметична смяна на най-неприемливите фигури от
номенклатурата, да отстранят само някои от най-фрапантните нарушения на правата на
човека и след това да се концентрират, вече необезпокоявани от никакви странични
дразнители, върху основната си задача, а именно върху разграбването на единната до този
момент държавна социалистическа собственост.
Към началото на промените огромното мнозинство от гражданите на

социалистическото общество, в това число и интелигенцията, нямаха свои обособени
групови или частни интереси, не очакваха получаването лично за себе си на едни или други
материални придобивки. Особено в първите месеци след преврата, те почти ентусиазирано
вървяха след онзи тънък интелигентски слой, който се беше поставил в челните редици на
борбата за демокрация, политически плурализъм и човешки права.
От казаното дотук, струва ми се, че става разбираемо защо приватизацията беше

извършена от и в полза на върхушката на старата господстваща прослойка, а
демократичните завоевания бяха заслуга на интелигенцията и широките маси на всички
онези, които бяха поставени в редовете на „управляваните“.
Интелигенцията като активен субект на промените

Няколко думи за интелигенцията като социокултурна, политикопроизвеждаща
група. По време на социалистическото битие на България цялата интелигенция беше на
държавна служба, което не означава, че всички нейни членове са били равни и
равнопоставени пред властта на Комунистическата партия.
Един сравнително тънък, но и сравнително по-активен от останалите, слой от тази

социална група съзнателно се постави в положението на открито противопоставяне на
системата още преди преврата от 1989 г. Като цяло това бяха хора, ако можем така да ги
определим, които по своето материално и социално положение принадлежаха към
165
социалистическата средна класа, а немалка част от тях и към нейния най-горен слой. По
голямата част от тях бяха изявени, признати и от обществото, и от властите творци от
средите на художественотворческата и научната, най-вече научно-хуманитарната,
интелигенция. Към тази сравнително немногобройна група трябва да добавим и
значително по-широк кръг от същата тази интелигенция, хора, които не се включваха
активно в ограничените форми на противопоставяне, но които на практика изцяло
споделяха възгледите на първите.
В средите на самата интелигенция можем да различим няколко слоя. Първото

разграничение е поколенческо. В него трябва да отбележим две основни групи. Едната, по
обясними причини немногобройна и пак по обясними причини твърде предпазлива, беше
групата на вече възрастните наследници на бившата буржоазия и т.нар. от
социалистическата пропаганда буржоазна интелигенция. Преминавайки всички премеждия
на началните етапи на строителството на социализма, тези хора бяха успели къде по-зле,
къде по-добре да се ситуират в новата социалистическа действителност, да приемат
определени служебни отношения с партията и социалистическата държава и дълбоко в себе
си да таят носталгия по онова обществено положение, от което те насилствено са били
лишени. Впоследствие около част от тях се формира онази социална група, която издигна
и успешно отстоя исканията за реституиране на отнетото от комунистическата власт
имущество на техните бащи и деди.
Пак към същото поколение принадлежаха и онези изявени представители на

горния слой на социалистическата интелигенция, които Деян Кюранов твърде сполучливо
определи като „фрондиращата 14 комунистическа интелигенция“. Тя се състоеше от
личности, почти всички от които бяха взели активно участие в борбата за премахване на
капитализма и още по-активно участие в строителството на социализма. Разочарованието
от различията между техните идеали и установената в партията и държавата
„социалистическа“ реалност ги правеше естествени противници на режима, което повечето
от тях преживяваха като естествена съпротива срещу едноличната власт на Тодор Живков.
Тяхното практически пълно скъсване със „системата“ не просто съвпада, а е обусловено от
неосъществената, потъпкана брутално Пражка пролет от 1968 г.
И накрая трябва да отбележа и една съвсем малка част от интелигенцията, която

беше мотивирана не толкова от желание да постигне по-голям личен просперитет, но която
14 Фронда – гражданска война във Франция (1648 – 1653), при която благородниците се съюзяват с френкия
народ срещу властта на краля. Тяхната загуба улеснява установяването на абсолютната монархия.
166
вече беше започнала да иска повече „творческа“ свобода. Голяма част от тази група бяха
хора, осъзнали безперспективността на социалистическата система и активно се стремяха
към нейното радикално изменение.
Другата, в известен смисъл поколенчески ситуирана, група се състоеше от хора, за

които създадената социалистическа система не беше „свещена крава“. След началото на
промените сравнително бързо повечето от нейните членове стигнаха до убеждението, че
социализмът в България не може да се реформира в рамките на самото социалистическо
общество и че ако искаме отново да отворим пътищата за някакво по-интензивно, да го
наречем отново „догонващо“, развитие на страната, ще трябва да започнем от приватизация
на одържавената собственост, отказ от командните методи на плановата икономика,
допускане в икономиката на принципите на свободното пазарно стопанство. В тези
пунктове тази част от негосподстващата интелигенция плътно се доближаваше до идеите
на реформаторите в БКП, без да има принадлежност към интересите, които мотивираха
идеите и действията на партийно-стопанската номенклатура. Тази интелигентска група не
беше заразена от цинизма на реформаторите в БКП и концентрира своите усилия в борбата
за установяване на политически плурализъм, за изграждане на демократичните институции
на новата държава. Относно подробностите на бъдещата приватизация тя имаше твърде
отдалечени, спокойно можем да ги наречем почти илюзорни, представи.
В тях тя се мислеше доста идеализирано и опростено само като процес, в който

държавната социалистическа собственост ще бъде предадена на части в ръцете на нови
частни собственици, които веднага ще я освободят от недъзите на социалистическото
управление и в техните ръце тя ще заработи в много по-голяма степен ефективно и ще
стане много по-конкурентоспособна на пазара, който по дефиниция ще бъде свободен и
неконтролиран от извратените изисквания на държавните монополи. Тази група си
представяше бъдещото капиталистическо общество като „капитализъм с човешко лице“ 15.
Заедно с преобладаващото мнозинство от интелигенцията, участниците в тази

група също искаха получаването на повече свободи, в това число и творчески свободи,
както и повече и по-многообразни възможности за своята собствена професионална и
творческа реализация. Именно зад тези основни сили се наредиха огромното мнозинство
от гражданите на България.
15 Препратка към т. нар. социализъм с човешко лице – идейна програма на Чехословашката комунистическа
партия и основа на Пражката пролет, включваща свобода на словото и печата, свобода на придвижване,
отваряне на възможността за свободен дебат и за сдружаване, парламентарен контрол върху репресивните
органи, независимост на съда, възможност за провеждане на многопартийни избори.
167
Заключителни думи
С известна условност можем да определим процеса на отмяна на социализма и
започване на изграждането на посткомунистическото общество като процес със смесен
партийноапаратен и интелигентско-граждански характер.
През последвалите десетилетия въпросът за „началото“ обрасна с множество

сродни и съвършено взаимоизключващи се интерпретации. Не е сега нито времето, нито
пък тук е мястото да се спирам на тях. От горното изложение мисля, че стана ясна моята
основна позиция. Процесът на промените беше „отпушен“ чрез извършения на Десети
ноември вътрешнопартиен преврат. Паралелно с процесите в БКП, в публичното
пространство действаха и набираха сила и скорост и процеси, които бяха инициирани от
споменатите вече интелигентски кръгове и които, както отпосле се оказа, са се ползвали с
тихата подкрепа на огромната част от българското население.
Тук искам обаче да се спра върху два проблема, които по определен начин могат
да се отнесат към създаващата се в този период субкултура на новия български политически
елит. Като казвам това, имам предвид хората, които се включиха в политическия живот
извън Комунистическата партия, защото в нейните редици действаха отдавна отработени
и усвоени правила и принципи на поведение.
На бившите неформали 16, превърнали се много набързо в политически дейци, се

наложи да се учат на ход отчасти от книжките, които повече или по-малко бяха прочели в
битността си на научнотворческа интелигенция, отчасти от своите собствени успехи и
грешки. Тук искам да спомена за две такива грешки, които несъмнено, поне от моята гледна
точка, се отразиха неблагоприятно на изборните резултати на СДС в изборите за ВНС и
оказваха неблагоприятно влияние и върху последващата история на коалицията. Първата
се отнася до неспособността на мнозинството от ръководителите на Съюза да отразят
точно настроенията на голямата част от избирателите. В хода на кампанията в нашите среди
връх взеха тезите, че ние трябва по възможност до крайна степен да изостряме нашето
антикомунистическо поведение, а мотивът за това беше да покажем на обикновените хора,
че няма защо да ги е страх от комунистите. Това ние успяхме да го постигнем, но
безотговорно продължихме по същия начин и тогава, когато сковаващият хората страх вече
беше останал в близкото минало. За сметка на привързаността към тази реторика
получихме това, че огромна част от редовите членове на БСП, които членуваха в нея най-
малко по идейни съображения, бидейки също като многото други свои близки и колеги
16 Неформал – член на опозиционни групи преди 10.11.1989 г., дисидент.
168
част от управляваното мнозинство, бяха започнали спонтанно да напускат партията и

можеше да се очаква, че ще прехвърлят подкрепата си към нашите кандидати в изборите.
Вместо това прекалено афишираният, при това доста груб и недиференциран
антикомунизъм, даде възможност на агитаторите на БСП да ги убедят, че евентуална победа
на СДС на предстоящите избори ще бъде последвана от кампания на масово преследване
не само на настоящите, но и на бившите членове на партията.
При това нашето поведение беше ръководено не от някакви наистина

мракобеснически помисли. Проблемът беше в самовъзбуждането от собствената ни
реторика и ораторски умения. Никой от хората, с които тогава работехме, нямаше никакви
намерения за организиране на саморазправа с обикновените партийни членове, но в
публичното говорене това не си личеше и вместо няколкостотин хиляди вече бивши
членове на БКП да бяха дали гласовете си за опозицията, те подкрепиха партията, от която
само няколко месеца или седмици спонтанно се бяха отказали. И щяха да задълбочат
започналите в самите тях промени, ако не беше внушаваният от нашата предизборна
кампания страх за личното им бъдеще.
Вторият момент се отнася до пренатягането на пружината за предстоящите

промени. Моите контакти с много обикновени хора ме убеждаваха, че ситуацията в
България не е революционна в класическия смисъл на думата и че мнозинството от хората
се притесняват от бързи, драстични, радикални промени. Промените, които те
безапелационно бяха готови да подкрепят, бяха тези, които се отнасяха до демократизиране
на живота и политическата система в страната.
В нашите среди се беше настанила догмата за тоталното недоволство от властта на

комунистите, но това разбиране беше далеч от реалността. Обикновените български
граждани в материално отношение живееха сравнително добре и най-вече имаха сигурност
в утрешния ден. Нашето настояване за подкрепа на предвижданите от нас радикални
промени – връщане на земята и приватизация на държавната собственост, бяха прекалено
стряскащи за тях, защото и те като самите нас съвсем не знаеха как точно ще се случи това
и какви ще бъдат непосредствените и по-отдалечените във времето следствия.
И така преиграването с обещанията за драстични промени и настойчивите

агитации колко ще бъде хубаво, като им върнем земите, направиха така, че немалка част и
от това население стана индиферентно към нас и предпочете познатата сигурност на
бившата Комунистическа партия.
169
В тези два случая интелигентската самоувереност и навиците да екстраполираш

своите изводи като общовалидни за цялата общност бяха характерни черти на
опозиционните дейци и като елементи на една нововъзникваща субкултура помогнаха на
бившите комунисти още на първите избори да си запазят властта и да дадат пълен ход на
започналата от техните стопански кадри, все още само подмолна, приватизация на
собствеността на социалистическата държава.
170
ПРАВАТА НА ЧОВЕКА И БЪЛГАРСКИЯТ ДЕМОКРАТИЧЕН

ПРЕХОД
Красимир Кънев
Ангажираността с правата на човека исторически се е ръководела от две в

значителна степен противоположни нагласи. Първата е насочена към самите нас – към
желанието ни да отстояваме собствената си самобитност, начин на живот и поведение
срещу обществения и институционалния натиск; да отвоюваме собствено пространство на
свобода в противоборство с окръжаващата ни действителност. Втората е основана на
обществената солидарност, на разбирането, че в обществото, в което живеем, има
потиснати, онеправдани, отхвърлени и презрени хора, които имат нужда от нашето
застъпничество. Тази ангажираност със ситуацията на другите понякога стига до
саможертва – пренебрегване на собствената сигурност, свобода и права, а понякога дори и
на собствения живот в името на тяхната свобода, сигурност и права.
Раждането на идеята за правата на човека в европейската история е проникнато и

от двата типа нагласи. Но формирането на правото по правата на човека се основава по-
скоро на първата от тях. Тя е тази, която исторически е имала по-голям потенциал да
обхване и да ангажира вниманието и обществената активност на големи маси от хора, да
създаде политическо движение в подкрепа на правата на човека и да му даде юридически
израз във формулирането на конституционни и законови принципи и норми. Неслучайно
най-цялостните компендиуми по правата на човека в историята на Европа и Северна
Америка, които не са загубили своята актуалност и днес, са се появявали в отговор на
широкомащабни репресии и засягане на живота, сигурността и правата на големи групи от
хора. Такива са Декларацията за правата на човека и гражданина от времето на Френската
революция, Декларацията за независимост и Първата поправка към Конституцията на САЩ
по време и непосредствено след Американската война за независимост, Всеобщата
декларация за правата на човека на ООН и Европейската конвенция за правата на човека,
създадени скоро след най-смъртоносния военен конфликт в историята на човечеството.
Днес обаче двигателите на световното движение за правата на човека са

вдъхновени по-скоро от втората нагласа. Солидарността с угнетените и отхвърлените дори
тогава, когато те самите невинаги имат съзнание за своята угнетеност и отхвърляне, е това,
което допринася в най-голяма степен за прогресивните изменения в националното
171
законодателство и в дейността на международните органи и институции в сферата на

правата на човека. Международните инструменти за защита на бежанците, на децата и на
хората с увреждания са навярно най-ярките свидетелства за това.
Възникването на Третата българска държава в края на XIX в., макар и резултат от

международен военен конфликт, е немислимо без консолидирането на самосъзнанието на
българите за принадлежност към отделна нация по време на Възраждането. Тази
консолидация и в още по-голяма степен желанието за отделяне в своя държава, формирана
на основата на принадлежността към българската нация, са тясно свързани с тяхното
третиране като поданици от второ качество в рамките на Османската империя. Тя е
стимулирана и от модерния за времето си и обхванал цяла Европа процес на формиране
на държави, обособени около една „държавотворна“ етническа общност. Тези
предпоставки, залегнали в основата на формирането на Третата българска държава, както и
липсата на традиции сред българите на узурпиране на държавното управление от династии
и други елити, на пръв поглед обуславят една завишена възприемчивост към демокрацията
и правата на човека. Това, в което тази възприемчивост се отлива, е един относително
прогресивен за времето си (макар и от съвременна гледна точка анахроничен)
конституционен проект, този на Търновската конституция.
Но първоначалната демократична еуфория след формирането на Третата

българска държава трае кратко. Значителна част от българите остават извън пределите на
българската държава и това обуславя последвалите опити за „национално обединение“ –
по-малко мирни, повече насилствени. Тези опити са съпроводени с етнически
прочиствания, съучастия в геноцид и опити за насилствена асимилация на етнически и
религиозни малцинства както в пределите на Царството, така и на окупираните по време на
войните територии. 1 Към тях се добавят социалните неравенства и конфликти, както и
избуялите на тяхна основа радикални идеологии в първата половина на ХХ в. В този период
на екстремни насилия човешките права не просто отстъпват на заден план – в много случаи
правата на големи групи хора са брутално потъпкани. На насилието като средство за
решаване на конфликтите вътре в страната и в международен план се гледа като на нещо
„нормално“. По същия начин, като „нормални“, се възприемат и авторитарните идеологии
и режими. След 1944 г. в България е наложен комунистически тоталитарен режим, в името
1 Става въпрос за събития като покръстването на българите мюсюлмани в Родопите, Източна и Западна
Тракия и в Източна Македония през 1912 – 1913 г. и 1937 – 1944 г., депортирането на евреите от Македония
и Беломорска Тракия през 1943 г., преименуването на ромите през 1964 г., на българите мюсюлмани в
Родопите 1970 – 1973 г., в Тетевенско и други части на страната 1973 – 1975, на българските турци през
1984 – 1985 г., „Голямата екскурзия“ през 1989 г. (бел. ред.)
172
на който са потъпкани човешките права и свободи на милиони хора. И докато

комунистическите тоталитарни режими в другите източноевропейски страни и в СССР
постепенно отслабват мъртвата си хватка над правата на собствените си граждани, в
последните години на своето съществуване в България режимът предприе масова акция за
насилствено асимилиране на турското малцинство, в хода на която бяха мобилизирани
всички ресурси за потъпкване на правата на човека – извънсъдебни убийства, изтезания,
произволни задържания, принудителни заселвания, прогонвания от страната, потъпкване
на свободата на изразяване, мирно събрание и религия. Но националистическата риторика,
която съпровождаше тази кампания, успя да мобилизира зад държавната политика на
репресии срещу малцинствата значителни части от българите.
1. Падането на комунизма и правата на човека

В литературата, свързана с падането на комунистическия режим в България, ролята
на правата на човека често се надценява. Това надценяване е основано в значителна степен
на идеологизираните медийни наративи за демократичния преход, които възникнаха след
падането на комунизма. Недоволството от комунистическия режим бе породено преди
всичко от това, че той престана да удовлетворява очакванията на голяма част от българите
за по-висок стандарт на живот, достъп до качествени потребителски стоки, както и поради
икономическите трудности и дефицитите, които неговата икономика предизвикваше.
Българинът свързваше „Запада“ най-вече с голямата за местния стандарт заплата, лъскавия
автомобил, качествената музикална уредба, хубавите дрехи и възможността да пътува
свободно. Политическата демокрация, справедливото правосъдие и правата на човека бяха
от второстепенно значение. Комунизмът в България падна също така и поради това, че той
падна в другите източноевропейски страни. Българите, жители на бедна, маргинална и
винаги зависима от външни сили страна, не искаха да бъдат лисващата плочка в доминото,
чийто ефект доведе до това.
В първите години на демократичния преход дебатът между основните

политически сили – Българската социалистическа партия (БСП) и Съюза на
демократичните сили (СДС), бе преди всичко за това кой има моралното право да
упражнява властта, по какъв път на икономическо развитие България трябва да тръгне и
кой е вероятно да краде повече или по-малко, когато е на власт. Политическата легитимност
на СДС се изчерпа в голяма степен, когато към края на 90-те год. на миналия [ХХ] в. стана
ясно, че излъчените от него управници е толкова вероятно да злоупотребяват с власт,
колкото и тези от БСП. Правата на човека, доколкото присъстваха в този дебат, бяха
173
ориентирани главно към обезщетяване на пострадалите от комунистическото управление –

тема, която, макар и важна, бе използвана предимно като източник на политическо и
властово легитимиране, а не като основа на демократичния правов ред, който се
предполагаше да бъде установен след падането на комунизма. „Демокрацията настъпва,
когато демократите дойдат на власт“ – тази крилата фраза на Александър Йорданов 2 от
началото на прехода, макар и нееднократно осмивана, в значителна степен отразява
разбирането за демокрацията на голяма част от онези, които влязоха в битката с
наследниците на Комунистическата партия от нейно име. Разбиране, което поставя на
фокус въпроса за властта, а не изграждането на институции в услуга на хората и на техните
права.
Най-последователно в обществения дебат, свързан с правата на човека през

първите години на демократичния преход, влязоха българските турци и другите, главно
мюсюлмански, малцинства. За тях падането на комунизма бе свързано с непосредственото
и скорошно засягане на техни жизнени интереси – тяхната етническа и религиозна
самобитност, прекратяването на репресиите срещу тях, освобождаването от затворите на
осъдените във връзка с Възродителния процес 3, възстановяването на конфискуваното,
разпродадено и разрушено имущество. Но техният глас остана силно приглушен от
насажданите години наред предразсъдъци към турците като вековни врагове на българите
и като „пета колона“ на Турция в България. Техните човешки права бяха огласявани
основно на публични събития, организирани от техни активисти в регионите, които те
населяват, и в редки случаи – в София. В голямата си част националните медии, много от
тях в първите години на демократичния преход доминирани от журналисти, които до
наскоро чинно следваха партийната линия на насъскване на омраза и оправдаване на
насилията към българските турци, останаха глухи към техните оплаквания и към техните
искания. Нещо повече, след решението на пленума на ЦК на БКП 4 от 29 декември 1989 г.
за връщане на имената на преименуваните, големи групи от българи, организирани от все
2 Александър Йорданов (1952) – български политик, дипломат, литературен историк и критик, председател
на XXXVI НС (1992 – 1994), председател на Радикалдемократическата партия в България (1993 – 2000). (бел.
ред.)
3 Възродителен процес – политика на системни репресии срещу българските мюсюлмани (турци, помаци,
татари и роми) през 70-те и 80-те год. на XX в., включваща принудителна смяна на арабско-турските имена
с български, ограничения в използването на родния език от представителите на тези групи, насилствено
ограничаване на техните традиционни обичаи и ритуали, и изповядването на тяхната религия.
Възродителният процес прекъсва протичащия преди него процес на постепенна интеграция и асимилация
на мюсюлманите в България, предизвиквайки консолидацията на мюсюлманските общности и
противопоставянето им на мнозинството. (бел. ред.)
4 Централен комитет на Българската комунистическа партия – висш ръководен орган на БКП, действащ между
конгресите на партията в периода 1919 – 1989 г., чиито решения са задължителни за цялата партия. (бел. ред.)
174
още дейната по места номенклатура на БКП и от службите за сигурност, организираха

масови протестни акции срещу това решение в регионите с етнически смесено население
и в София. 5 Прокуратурата и МВР останаха глухи към откритото и масирано подбуждане
към омраза и насилие, въпреки недвусмислените разпоредби в Наказателния кодекс,
изискващи тяхното строго наказване.
Другата група автентични участници в обществения дебат, свързан с правата на

човека през първите години на демократичния преход, бяха репресираните от
комунистическия режим. Репресиите и дискриминацията срещу „бившите хора“ 6
продължиха през целия комунистически период, но с отслабваща сила по три причини –
поради смяната на поколенията, поради това, че значителна част от това, което можеше да
им бъде взето, бе взето в първите години на установяването на режима и поради това, че
през 70 – 80-те год. на миналия [ХХ] в. в тяхно лице режимът престана да вижда ефективна
опозиция на своята власт. Масовите репресии, включващи извънсъдебни убийства,
изтезания, произволни задържания, конфискация на имущество и политически
мотивирани съдебни процеси, бяха предприети в началните години на установяване на
комунистическия режим. Към края му голяма част от оцелелите жертви бяха или вече
починали, или възрастни хора. Тези от тях, които станаха политически активни след
падането на режима, съсредоточиха усилията си в три сфери: политическата и гражданската
реабилитация на репресираните, възстановяването на тяхното отнето имущество и
наказването на виновниците за насилията и беззаконията. Постигнатото и в трите сфери бе
като цяло скромно, а в третата – повече от неадекватно. Една част от репресираните, главно
тези, които принадлежаха към крайнонационалистически формации до 9 септември 1944
г., с политическата си и обществена дейност допринесоха за нерешаването на старите и за
появата на новите проблеми с правата на човека след падането на комунизма.
Третата, най-малката група участници в дебата за правата на човека при падането

на комунизма бяха дисидентите правозащитници, които повдигаха въпроси, свързани с
правата на малцинствата, политическите репресии, произволните задържания и
скалъпените съдебни процеси, потискането на свободата на изразяване, на сдружаване и
религиозната свобода още по време на комунистическия режим. Техният глас без съмнение
достигаше до ушите и до съзнанието на управляващите. Той отекваше и сред общественото
мнение на Запад, към което режимът бе особено чувствителен, особено в разгара
5 Симеонов, П., Голямата промяна, София: Български писател, 2005, с. 395–411.

6 Представителите на политическия, стопанския и военния елит до 1944 г., които са репресирани от
комунистическата власт. (бел. ред.)
175
кампанията по насилствено преименуване на турците и мюсюлманите след 1984 г. Но той

намери слаб отклик сред масата от българите. Причините за това бяха две. На първо място,
посланията на дисидентите стигаха до българите чрез чуждите радиостанции, които, макар
да бяха слушани сред интелигенцията в София и в другите големи градове, в никакъв случай
не бяха част от медийния мейнстрийм, чрез който българите бяха облъчвани всекидневно
от режима. Освен това, правозащитният дискурс в България в навечерието на падането на
комунизма бе силно доминиран от репресиите срещу турското малцинство – тема, по която
правозащитните дисиденти вземаха често отношение. Това ги правеше непопулярни в
очите на масата българи. В един от хейтърските си изблици през лятото на 1989 г. Тодор
Живков определи дисидентите като „шепа хора, чужди на българския народ“. Това,
разбира се, е преувеличено и изхожда от човек, сам станал във висока степен „чужд на
българския народ“ по това време, но в него има и зрънце истина. Правозащитните
послания на дисидентите не получиха силна подкрепа от българите и това пролича ясно
както от изолацията, в която политическата партия, представляваща голямата част от
мюсюлманските малцинства – ДПС, изпадна още от самото начало на демократичния
преход, така и от предприетите законодателни промени, които се предполагаше да им
предоставят права и свободи като равноправни български граждани.
Като цяло, пробудилото се след падането на комунизма гражданско общество в

България излъчваше противоречиви послания. Значителна част от тях бяха прозападни, а
част, макар и неголяма, от прозападните послания акцентираха върху установяването на
включваща политическа демокрация, гарантиране правата на човека, включително на
малцинствата, и независима и справедлива съдебна система. Друга част от посланията бяха
носталгични – за запазване на комунистическата система или поне на части от нея (като
например ТКЗС 7), в противовес на провежданите реформи в икономическата и
политическата сфера. Трета част бяха етнонационалистически – мобилизация срещу
предоставянето на каквито и да е права на малцинствата, лозунги „България на три морета!“,
вирулентен расизъм и антисемитизъм. Тези послания намериха своя израз в първия
демократично избран парламент след падането на комунистическия режим – Великото
народно събрание.
7 ТКЗС (трудовокооперативно земеделско стопанство) – земеделска кооперация в Народна република

България по съветски модел. (бел. ред.)
176
2. Наследството на тоталитарния режим

Проблемите с правата на човека, породени от тоталитарния комунистически
режим, присъстваха с по-голяма или по-малка сила във всички сфери на обществения
живот. Те включваха потискането на свободата на изразяване, на мирно събрание, на
сдружаване, на религиозна дейност; насилието в упражняването на формалния социален
контрол във всичките му форми – от училището, през лечението на психично болните до
наказателното правосъдие; произволните задържания, лошите условия в затворите,
несправедливия съдебен процес; дискриминацията на етническите малцинства, на хората с
увреждания, на хората с различна сексуална ориентация, на жените, на политически
неблагонадеждните. Комунизмът осигуряваше някакво равнище на социална сигурност, на
достъп до жилище, до здравни грижи и до труд, и се гордееше с това. Но поради слабото
икономическо развитие и масовата бедност тези гаранции бяха на ниско равнище и както
и при другите човешки права, се предоставяха на дискриминационна основа.
В значим аспект както правата, така и привилегиите по време на комунизма се

предоставяха на основата на политическа благонадеждност и тясно свързаното с нея
социално положение, както и на основата на „връзки“ – социални отношения, изграждани
и поддържани на произволни основания (роднинство, землячество, предоставяне на услуги,
интимни отношения или просто лична симпатия). В по-малко значим аспект правата и
привилегиите можеха да се предоставят поради лични качества и заслуги. И в най-малко
значим аспект това ставаше на законова основа. Върховенството на закона бе един от най-
сериозните проблеми. Много от законовите разпоредби, като например чл. 4, ал. 1 от
Конституцията от 1971 г., според която „главните насоки на развитието на държавата… са…
постоянно разширяване на демокрацията“, нямаха никакво значение. По подобен начин
Конституцията в чл. 51 гарантираше неприкосновеността на кореспонденцията и
телефонните разговори, които могат да се подслушват само с решение на съда или
прокурора. 8 На практика обаче Държавна сигурност 9 осъществяваше системни
подслушвания, без да търси разрешение от никого. Насилствената асимилация на
малцинствата се провеждаше въпреки разпоредбата на тогавашната Конституция, според
която „гражданите от небългарски произход освен задължителното изучаване на
българския език имат право да изучават и своя език“. 10 Макар друга разпоредба на същата
8 Конституция на Народна република България, 1971 (КНРБ), чл. 51.

9 Държавна сигурност (ДС) – българска служба за разузнаване и контраразузнаване, активна в периода 1925 –
1990 г., основната репресивна структура на тоталитарния режим. След 1944 г. по своите функции,
организация и начин на работа следва отблизо модела на съветските служби за сигурност. (бел. ред.)
10 КНРБ, чл. 45, ал. 7.
177
Конституция да прокламираше, че „гражданите имат свобода на словото, печата,

събранията, митингите и манифестациите“, 11 такава свобода на практика липсваше. Тази
Конституция дори съдържаше разпоредби, които бяха по-прогресивни и пò в тон с
международното право по правата на човека, отколкото аналогичните разпоредби на
сегашната, изключваща от възможността да гласуват само гражданите, поставени под пълно
запрещение, но не и тази под частично запрещение и лишените от свобода, както е в
сегашната Конституция. 12 Но липсата на реални избори на практика обезсмисляше
подобни разпоредби.
Въпреки пренебрежението към върховенството на закона, законодателството по

време на комунистическия режим изобилстваше с разпоредби, които, макар и да
гарантираха някакви права, стесняваха силно техния обхват, задаваха им определена цел или
предвиждаха общи ограничения, които допускаха произволно тълкуване. Живковската
конституция забраняваше правата и свободите да се упражняват във вреда на обществения
интерес. 13 Тя изискваше творчеството в областта на науката, изкуството и културата да
служи на народа и да се развива в комунистически дух. 14 Тя също така забраняваше
създаването на организации, които са насочени срещу социалистическия строй. 15 Макар в
чл. 2 да прокламираше, че в България цялата власт произтича от народа и се осъществява
чрез свободно избрани органи, тя, от друга страна, посочваше кой трябва да бъде избран
като „ръководна сила в обществото и държавата“ – БКП. 16 Друга разпоредба вменяваше в
задължение на цялото общество „възпитанието на младежта в комунистически дух“. 17
Разпоредбите на Конституцията от 1971 г. бяха конкретизирани в законите и в

подзаконовите нормативни актове. Там, където нямаше относими разпоредби на
конституцията, законите попълваха вакуума, като в много случаи даваха възможност за
далеч отиващи посегателства спрямо основни човешки права. Такъв например бе случаят с
адвокатската защита в наказателните производства, която се допускаше само след
приключването на досъдебното производство. Това създаваше предпоставки за изтезания
на задържаните с цел изтръгване на информация и всякакви други противозаконни
действия от страна на разследващите органи. Друг пример се отнася до правото на лична
11 КНРБ, чл. 54, ал. 1.

12 КНРБ, чл. 6, ал. 3.
13 КНРБ, чл. 9, ал. 2.
14 КНРБ, чл. 45, ал. 7.
15 КНРБ, чл. 52, ал. 3.
16 КНРБ, чл. 1, ал. 2.
17 КНРБ, чл. 39.
178
свобода и сигурност. Конституцията от 1971 г. съдържаше оскъдна уредба на това право, 18

но законодателството регламентираше широки възможности за лишаване от свобода,
включително по административен път и без възможност за съдебен контрол в различни
хипотези: настаняване на деца с противообществени прояви в трудово-възпитателни
училища; настаняване в концлагери на политически неблагонадеждни 19, а от средата на 80-
те год. на ХХ в. и на български турци поради съпротивата им срещу асимилационната
кампания; задържания продължително време в поделенията на МВР на различни
основания. Всички тези конституционни и законови разпоредби бяха в нарушение на
Международния пакт за граждански и политически права, по който България бе страна още
от 1976 г., както и с редица други международни договори.
Привеждането на законодателството в съответствие с международните стандарти

за защита на правата на човека и възстановяването на върховенството на правото бе
основна задача след падането на комунистическия режим. Това налагаше както приемането
на нова конституция и законодателство, така и установяване на независима съдебна система,
която да контролира тяхното спазване. Друга основна задача бе търсенето на отговорност
от виновните за престъпленията на властимащите по време на комунистическия режим.
Свикването на ВНС и приемането на нова конституция, при всичките ѝ

недостатъци, бе необходима стъпка. Макар Конституцията от 1971 г. да бе изменена веднага
след 10 ноември 1989 г., нейните недостатъци бяха толкова големи и многобройни, че е
трудно да си представим как тя би могла да стане основа на един демократичен правов ред,
макар и само за няколко години. Приемането на новата Конституция от 1991 г. в началото
на демократичния преход имаше своите предимства и недостатъци. Предимствата са
свързани с първоначалната демократична еуфория след падането на комунизма, както и със
скорошните спомени за престъпленията, беззаконията и ограниченията на режима.
Недостатъците бяха в липсата на култивирани демократични ценности и традиции, както
и на специалисти с познания в сферата на международното право и демократичното
конституционно право. Резултатът бе Конституцията от 1991 г., която като цяло изпълни и
продължава да изпълнява основната си задача – да положи основите на демократичния
правов ред в България, да установи система на разделение на властите и на независима
18 КНРБ, чл. 48.

19 Концентрационни лагери – официалното им название е трудово-възпитателни общежития (ТВО).
Съществуват през 1944 – 1989 г. с цел репресиране на политически противници на властта, вкл.
представители на буржоазната опозиция, дисиденти, горяни, обвинени в шпионаж, в битово разложение,
в разпространение на западни идеологии, на турци, съпротивляващи се против т.нар. Възродителен
процес. Съществуват на разлчини места в страната (Белене, Ловеч, Перник, Ножарево и др.). (бел. ред.)
179
съдебна власт, която да е в състояние да контролира спазването на законите. Тя обаче

съдържа и редица недостатъци, за които ще стане дума по-долу. Великото народно
събрание, както и парламентите след него, приеха и някои основни закони, с които
консолидираха и конкретизираха правовия ред, чиито контури очерта Конституцията.
С търсенето на отговорност от виновните за престъпленията на властимащите по

време на комунистическия режим нещата стояха далеч по-зле. Нито едно от сериозните
престъпления на режима не бе наказано и нито един от висшите партийни и държавни
ръководители не понесе отговорност за тях лично. Единственото дело, по което Тодор
Живков бе осъден на няколко инстанции, макар и впоследствие оправдан, бе делото за
незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО 20. Другите
наказателни обвинения, с изключение на това за т.нар. Възродителен процес и за
концлагерите, бяха подобни, „кокошкарски“ по израза на бившия президент Желев 21 – за
подпомагане на международното комунистическо движение (Дело №2) и за отпускане на
несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави (Дело №3). Те бяха прекратени
след неговата смърт, след като бяха умишлено протакани години наред. 22
Най-драстичният случай на умишлено протакане бе делото за процес. То бе

образувано първоначално за „реч на омраза“ по чл. 162, ал. 1 от НК и чак през 1993 г.
обвинението бе заменено с ново, за злоупотреба с власт по чл. 387 от Наказателния кодекс.
Като обвиняеми бяха привлечени, освен Тодор Живков, също Димитър Стоянов 23, Петър
Младенов 24, Георги Атанасов 25 и Пенчо Кубадински 26. В действителност, кампанията за
насилствено преименуване на българските турци бе едно престъпление против
човечеството по смисъла на чл. 7 от Римския статут на Международния наказателен съд –
систематично съзнателно нападение срещу гражданско население, включващо лишаване от
свобода, изтезания и преследване на определена група поради нейната етническа, културна
20 Управление безопасност и охрана – Пето управление на ДС, което се грижи за личната безопасност,
транспорта, осигуряването с жилища и специалното снабдяване с потребителски стоки и обзавеждане на
висшето партийно и държавно ръководство. (бел. ред.)
основател на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, съосновател и първи председател на

Съюза на демократичните сили, държавен глава на България (1990 – 1997). (бел. ред.)
22 Вж. по-подробно за наказателните дела срещу Живков в: Христов, Хр., Тодор Живков – биография, София:
Сиела, 2009.
23 Димитър Стоянов (1928 – 1999) – български политик, генерал-полковник, министър на вътрешните работи
на България (1973 – 1988). (бел. ред.)

24 Петър Младенов (1936 – 2000) – български политик, външен министър (1971 – 1989), последен председател
на Държавния съвет и първи председател (президент) на НРБ (1989 – 1990). (бел. ред.)
25 Георги Атанасов (1933) – български политик, министър-председател (1986 – 1990) и член на ПБ на ЦК на
БКП (1986 – 1990). (бел. ред.)

26 Пенчо Кубадински (1918 – 1995) – български политик, член на ПБ на ЦК на БКП (1966 – 1990), на
Държавния съвет на НРБ (1975 – 1989), народен представител (1954 – 1990). (бел. ред.)
180
и религиозна принадлежност. За подобно престъпление няма давност. Но българският

Наказателен кодекс, който в основата си остана такъв, какъвто бе приет по време на
комунизма, въпреки многобройните изменения, и до днес не е въвел съставите на
престъпления срещу човечеството във вида, в който те са дефинирани в международното
право. През февруари 1995 г. Военната колегия на Върховния съд умишлено и съвсем
ненужно указа на органите на досъдебното производство да бъдат разпитани всички, които
са засегнати от репресиите в периода 1984 – 1989 г., което бе очевидно невъзможно да се
осъществи. В резултат делото продължава да се протака и до днес, години след изтичане на
давностния срок, а всички обвиняеми с изключение на един – бившия министър-
председател Георги Атанасов, починаха.
Наказателна отговорност не бе потърсена и за другите престъпления, в които

участваха висши партийни и държавни ръководители по време на комунизма. Истинската
причина бе нежеланието на правоприлагащите органи, в първите години на демократичния
преход наситени с кадри от онова време, да разследват тези деяния. Формалните причини
бяха различни, най-често – изтичането на давностните срокове. Властите обаче не
пожелаха да разследват и престъпления, при които давностните срокове не бяха изтекли,
като например пропагандирането, както и подготовката и воденето на агресивна война във
връзка с участието на България в потъпкването на Пражката пролет през 1968 г. Съставите
на тези престъпления, в които несъмнено съучастваха много от още живите към 1990 г.
висши партийни и държавни ръководители, са формулирани в Глава XIV от Наказателния
кодекс като престъпления против мира и човечеството, за които и според старото, и според
новото законодателство, както и според международното право няма давност.
3. Конституционна и законодателна рамка

Приемането на новата Конституция на Република България (Конституцията) през
юли 1991 г. бе резултат от желанието на българите да положат нови основи на своя
политически, икономически и социален живот след падането на комунизма; от
разбирането, че старата Конституция не можеше до послужи на тази цел, както и от
многобройни политически компромиси. Но липсата на устойчива демократична традиция,
насажданата десетилетия наред по времето на комунизма обсесия за „враждебното
обкръжение“, консервативният подход към проблема с националния суверенитет и крайно
оскъдната експертиза в сферата на международното право по правата на човека не можеха
да не дадат своя отпечатък върху съдържанието на новата Конституция. Не бива да се
забравя, че по-малко от 2 г. преди да прозвучи последният звънец на ВНС, ЦК на БКП бе
181
мобилизирал огромен експертен ресурс, за да обосновава както на национално, така и на

международно ниво, че съществуването или несъществуването на едно етническо
малцинство може да бъде резултат от спонтанно решение на неговото Политбюро, както и
да доказва неговото несъществуване с цитат от статия на Мидхат паша 27, публикувана преди
повече от 100 г.
На този исторически, политически и културен фон новата Конституция дори

надхвърли очакванията. Тя утвърди принципа на върховенството на правото и установи
система на разделение на властите с ефективни механизми за тяхното взаимно
ограничаване. Установи за пръв път в България система на конституционен контрол над
законодателството и предвиди съдебен контрол над актовете и действията на
администрацията. Народното събрание стана постоянно действащ орган, а правителството
се избира и отчита пред него. Въпросът за редовността на изборите се решава не от
политически пристрастните народни представители, а от Конституционния съд.
Конституцията прогласи принципа на плурализма в политическия живот и предвиди
уредба, която да въплъти този принцип в законодателството. Тя ясно разписа начина на
упражняване на държавната власт. Други нейни постижения бяха обявяването на
приоритета на правото на международните договори пред тези норми на вътрешното
законодателство, които му противоречат, както и на редица човешки права, липсващи в
конституциите от времето на комунизма, като например забраната за изтезания и правото
на българските граждани свободно да се придвижват на територията на страната, да влизат
и да излизат от нея. С тази Конституция България бе приета за член на Съвета на Европа
(СЕ) през май 1992 г., и след малки изменения – за член на Европейския съюз през януари
2007 г.
Въпреки тези безспорни постижения на българския посткомунистически

конституционализъм, Конституцията от 1991 г. съдържа и сериозни недостатъци. Тя
предвижда тромава процедура за изменения, според която не само въпросите за промяна на
държавното устройство, но и тези за промяна на държавното управление могат да се
решават само от ВНС. Самото то се свиква от ОНС с мнозинство две трети от общия брой
на народните представители. На свой ред ВНС взема решение по внесените проекти с
мнозинство две трети от всички народни представители. Тази процедура, която никога не
бе предизвикана успешно 30 г. след приемането на новата Конституция, бе резултат от
27 Ахмед Шефик Мидхат паша (1822 – 1883) – османски държавник, управител на Дунавския вилает,
инициатор на приемането през 1876 г. на първата османска конституция. (бел. ред.)
182
острата политическа конфронтация, която съпътстваше нейното приемане през 1991 г., и
нежеланието на народните представители, които накрая я подкрепиха, да дадат възможност
за нейното лесно изменение впоследствие.
Сериозен проблем в Конституцията е уредбата на съдебната власт. Прокуратурата

като част от съдебната система стана независима и практически безотчетна. Главният
прокурор, който по Конституцията от 1971 г. се избираше за срок от 5 г. и можеше да бъде
отзоваван и преди изтичането на този срок, по новата Конституция се избира за срок от 7 г.
и не може да бъде отзоваван предсрочно. Той е практически недосегаем за наказателно
преследване, тъй като е ръководител на всички прокурори в България, които единствено
могат да образуват досъдебно производство. 28 Промяната на този статут на главния
прокурор е въпрос на държавно управление и може да бъде осъществена само от ВНС. 29
Подобно неразумно „бетониране“ на тази ключова длъжност в системата на съдебната
власт целеше да предотврати възможността за политически мотивирано наказателно
преследване на политическите опоненти след всяка смяна на властта. Но то бе и наследство
на съветската уредба на прокуратурата с нейните свръхправомощия и неадекватен съдебен
контрол върху нейната дейност.
Органът за управление на съдебната система, Висшият съдебен съвет (ВСС), се

избира от НС и от органите на съдебната власт, сред които са съдиите, прокурорите и
следователите. В първоначалния вариант на Конституцията до измененията от 2015 г., ВСС
се състоеше от една колегия, в която прокурорите и следователите назначаваха съдии и
упражняваха дисциплинарна власт над тях наравно с представителите на съдиите в този
орган. Тази практика се промени след разделянето на ВСС на съдийска и прокурорска
колегия. Но ролята на прокурорите, членове на пленума на ВСС, в избирането и
освобождаването на председателя на Върховния касационен съд и на председателя на
Върховния административен съд остана. 30 Разделянето през 2015 г. на управлението на съда,
прокуратурата и следствието чрез две конституционно регламентирани колегии на ВСС
укрепи независимостта на съда. Но проблемите с недосегаемостта и безотчетността на
главния прокурор и с ролята на прокурорите, които винаги са само една от страните във
всички видове производства, в които те участват, при избора на висши съдийски длъжности
остана.
28 Конституция на Република България – 1991 г. (КРБ), чл. 127, т. 3.

29 КРБ, чл. 158, т. 3.
30 КРБ, чл. 129, ал. 2.
183
Макар създаването и закрепването на най-висше конституционно ниво на

Конституционния съд (КС) да бе значителна крачка напред в установяването на
върховенството на правото, достъпът до него е сериозен проблем. Конституцията дава
възможност за сезиране на КС от редица висши органи на държавната власт, но не
предвижда индивидуална конституционна жалба. Този съд не може да бъде сезиран дори
от отделен народен представител – за сезиране са необходими гласовете на най-малко една
пета от народните представители. 31 Измененията от 2006 г., с които в Конституцията се
въведе възможност за сезиране на КС от омбудсмана, но само за установяване на
противоконституционност на закон, с който се нарушават права и свободи на гражданите,
както и тези от 2015 г., с които се въведе такава възможност и за Висшия адвокатски съвет,
подобри положението с достъпа, но той като цяло остана ограничен. 32
Силно дефицитна е и уредбата в Конституцията на основните човешки права. По

време на приемането ѝ през 1991 г. България все още не бе станала член на СЕ и не бе
ратифицирала неговите основни договори по правата на човека. Но тя бе членка на ООН
и бе страна както по Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП),
така и по Международния пакт за икономически, социални и културни права (МПИСКП).
Тя също така бе сред държавите членки, ратифицирали относително рано и няколко други
договора по правата на човека на ООН. Въпреки това в Конституцията липсва или е крайно
оскъдна уредбата на редица човешки права. Такъв например е случаят с правото на лична
свобода и сигурност. Сравняването на разпоредбите на чл. 9 от МПГПП и чл. 30 от
Конституцията (самият той – пъстър микс от разнообразни права) е красноречиво
доказателство за това. Конституционната уредба е дефицитна откъм базисни механизми в
това отношение, какъвто например е habeas corpus – възможността за обжалване в кратък
срок пред съд на всякакъв вид лишаване от свобода.
Сериозни са недостатъците и в уредбата на правата на лицата, принадлежащи към

етнически/национални малцинства. Уредбата на новата Конституция се ограничава с
гарантирането на правото на „гражданите, за които българският език не е майчин“, да
изучават и ползват своя език, 33 както и да развиват своята култура „в съответствие с
етническата си принадлежност“. 34 Това не отива много по-далеч от чл. 45, ал. 7 от
Конституцията от 1971 г. и е значително отстъпление от Димитровската конституция от
31 КРБ, чл. 150, ал. 1

32 КРБ, чл. 150, ал. 3 и 4.
33 КРБ, чл. 36, ал. 2.
34 КРБ, чл. 54, ал. 1.
184
1947 г., според която „националните малцинства имат право да се учат на своя майчин език
и да развиват националната си култура“. 35 Ограничителните разпоредби на новата
конституция ще окажат силно отрицателно влияние върху регламентирането на правния
статут на малцинствата в законодателството, както и върху съдебната практика. Те и днес
дават храна на крайни националисти да твърдят, че в България изобщо няма никакви
етнически, както и каквито и да било други малцинства. Дефицитната уредба на
малцинствените права е един от най-пагубните ефекти на идеологията и практиката на
т.нар. Възродителен процес върху законотворчеството, включително на най-висше
конституционно ниво, в условията на зараждащата се българска демокрация.
Липсваща или крайно оскъдна е също така и конституционната уредба в сфери

като принудителния труд, дееспособността, сексуалната ориентация, половата идентичност
и правата на децата. Липсващите или откъслечни конституционни насоки в тези сфери
дадоха възможност за запазване дълго време след началото на демократичните промени на
законодателство и институции, които бяха или продължават да бъдат в отявлено
несъответствие с демократичния правов ред.
Друга група конституционни дефицити са несръчните формулировки в

Конституцията на редица човешки права. Те са или различни, в някои случаи доста
съществено, от подобните им формулировки в международните договори по правата на
човека, или такива, които влизат в противоречие с практиката на международните органи,
създадени да тълкуват тези договори. Пример за първия тип разпоредби е тази, която
предвижда ограничения на правото на свобода на сдружаване по чл. 44, ал. 2 от
Конституцията. В тази разпоредба, която се различава доста от подобната на нея разпоредба
на чл. 22 от МПГПП липсват като легитимни основания за ограничаване народното здраве
и моралът, но за сметка на това присъстват такива, които след позоваването на тях на
национално ниво ще създадат на България сериозен проблем пред Европейския съд по
правата на човека (ЕСПЧ). 36 Подобен миш-маш са и няколкото разпоредби, гарантиращи
правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, жилището и
кореспонденцията. В тях неприкосновеността на жилището е формулирана тясно – като
35 Конституция на Народна република България – 1947, чл. 79.

36 ECtHR, United Macedonian Organisation Ilinden-PIRIN and Others v. Bulgaria, No. 59489/00, 20 October 2005; ECtHR,
United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria, No. 59491/00, 19 January 2006; ECtHR, United Macedonian
Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria (no. 2), No. 34960/04, 18 October 2011; CEDH, Union nationale turque et
Kungyun c. Bulgarie, no. 4776/08, 8 juin 2017; ECtHR, Yordan Ivanov and Others v. Bulgaria, No. 70502/1, 11 January
2018; ECtHR, United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria (no. 3), No. 29496/16, 11 January 2018;
ECtHR, Macedonian Club for Ethnic Tolerance in Bulgaria and Radonov v. Bulgaria, No. 67197/13, 28 May 2020; ECtHR,
Vasilev and Society of the Repressed Macedonians in Bulgaria Victims of the Communist Terror v. Bulgaria, No. 23702/15, 28
May 2020.
185
ограничения за влизане и оставане в собственото жилище. Обитаването на собственото

жилище обаче не е защитено. За сметка на това легитимни основания за ограничаване на
правото на личен и семеен живот в чл. 32 от Конституцията липсват. В чл. 34 единственото
легитимно основание за ограничаване на „свободата и тайната на кореспонденцията и
другите съобщения“ е „предотвратяването на тежки престъпления“. От този тип са и
конституционните разпоредби, посветени на правото на справедлив съдебен процес.
България ратифицира Конвенцията за статута на бежанците през 1992 г., една

година след приемането на новата Конституция. Но какво е бежанец и на какви основания
„цивилизованите“ държави дължат международна закрила, е ясно далеч по-рано – тази
конвенция с нейната ясна дефиниция на бежанец (лице, което има „основателни опасения
от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към
определена социална група или политически убеждения“ 37) е приета от ООН още през
1951 г. Поради това липсата на ратификация по време на обсъждането и приемането на
новата Конституция не може да извини тясната формулировка в нея на това право:
„Република България дава убежище на чужденци, преследвани заради техните убеждения
или дейност в защита на международно признати права и свободи“. 38 Тази разпоредба е
по-скоро отглас от 1971 г., според която Народна република България „предоставя право
на убежище на чужденците, преследвани заради защита интересите на трудещите се, за
участие в националноосвободителна борба, за прогресивна политическа, научна и
художествена дейност, за борба срещу расовата дискриминация или за защита на мира“. 39
Пример за втория тип несръчни конституционни формулировки е разпоредбата

на чл. 42, ал. 1 от Конституцията, с която от избирателни права се лишават изтърпяващите
наказание лишаване от свобода и поставените под запрещение. Може само да се гадае кое
е предизвикало приемането на тези ограничения, които не присъстват в Конституцията от
1971 г. Така или иначе, четвърт век по-късно ЕСПЧ ще произнесе своето решение по
делото „Кулински и Събев срещу България“ (2016 г.), с което ще установи, че тази
конституционна разпоредба противоречи на Европейската конвенция за правата на човека
(ЕКПЧ, Конвенцията). 40
Друг подобен пример е разпоредбата на чл. 31, ал. 7 от Конституцията, която

забранява погасяването по давност на наказателното преследване и изпълнението на
37 Конвенция за статута на бежанците, чл. 1.

38 КРБ, чл. 27, ал. 2.
39 КНРБ, чл. 65.
40 ECtHR, Kulinski and Sabev v. Bulgaria, No. 63849/09, 21 July 1916.
186
наказанието за престъпления против мира и човечеството. Защо само против мира и

човечеството, но не и военните престъпления, както изисква Конвенцията за неприлагане
на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против
човечеството, по която България е страна от 1970 г., не е ясно. По-важно обаче е, че с това
конституционно закрепено ограничение българската държава си прерязва възможността да
забрани погасяването по давност на наказателното преследване и за други престъпления, за
които международното право не допуска такова, като например изтезанието. В този пункт
също българското законодателство и практика ще получат негативна оценка от ЕСПЧ
впоследствие.
Освен Конституцията, дефицити в сферата на правата на човека съдържат и

значителна част от българските закони. По-горе стана дума за ниското равнище на
регламентиране на малцинствените права. Местни и международни наблюдатели на
правата на човека са отбелязвали нееднократно неадекватната законодателна уредба и в
редица други сфери – липсата на съдебен контрол над ключови актове на прокуратурата в
наказателното производство; липсата на състави на сериозни престъпления, като например
изтезанието в наказателното законодателство; неадекватната защита от насилие срещу жени
и домашно насилие; липсата на възможност за наказателно преследване на редица
престъпления, подбудени от предразсъдъци, като например тези на хомофобска основа;
законодателството, даващо възможност за произволно лишаване от свобода на деца, както
и на лица с психични разстройства; дискриминационното и ограничително
законодателство, уреждащо отношенията между държавата и религиозните общности;
липсата на възможност за търсене на отговорност от правораздавателните органи за някои
действия, като например противозаконни претърсвания.
Вероятно най-сериозният законодателен дефицит, който засяга правата на човека

в редица аспекти, е неприемането от България на нов Наказателен кодекс близо 30 г. след
приемането на новата Конституция. Действащият Наказателен кодекс е анахроничен както
по отношение на своята структура, така и по отношение на съдържанието си. Въпреки
многобройните изменения след 1989 г., като цяло той си остава плод на комунистическата
наказателноправна доктрина. Нейни елементи могат да се проследят в ключови
определения (като например „материалното“ определение на престъплението чрез
„обществената опасност“), в редица състави (например „диверсия“ и „вредителство“), както
и в структурата на кодекса (в него най-главната Първа глава на особената част са
престъпленията против републиката). Освен това действащият Наказателен кодекс съдържа
187
уредба на някои видове престъпления (като например тези от Раздел VIII. Разврат), която е
отражение на обществени отношения отпреди 100 г. В него не са отразени редица ключови
развития на международното право, например в частта за престъпленията против мира,
военните престъпления и престъпленията против човечеството. България е единствената
бивша комунистическа страна, която не прие нов Наказателен кодекс след 1989 г.
4. България и международните институции за защита на правата на човека

Още по време на комунизма България ратифицира основни договори за правата
на човека на ООН – МПГПП, МПИСКП, Международната конвенция за ликвидиране на
всички форми на расова дискриминация, Конвенцията против изтезанията, Конвенцията
за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените, Конвенцията
за правата на детето, Конвенцията за борба срещу дискриминацията в областта на
образованието, както и много от конвенциите на Международната организация на труда.
Тези договори предвиждат различни механизми за контрол върху изпълнението, най-
инвазивният от които е индивидуалната жалба пред съответния договорен орган. Но до
падането на комунизма България, както впрочем и останалите комунистически държави, не
се присъедини към никой от механизмите за индивидуална жалба. Това започна да става
едва в началото на демократичните промени. По това време, след присъединяването си към
Съвета на Европа през 1992 г., България започна да ратифицира и договорите по правата
на човека на Съвета на Европа. С ратифицирането на ЕКПЧ на българските граждани бе
дадена възможност да се обръщат с индивидуални жалби към органите по Конвенцията,
включително ЕСПЧ. След ратифицирането на Европейската конвенция за
предотвратяване на изтезанията българските места за лишаване от свобода се отвориха към
мониторинговите посещенията на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията
(КПИ). Редовни мисии за установяване на факти предприеха Консултативният комитет по
Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, Европейската комисия срещу
расизма и нетолерантността и др. органи. Преди присъединяването на България към ЕС
страната бе обект на мониторинг на Европейската комисия (ЕК), който също включи
ежегодни мисии за установяване на факти. Всички механизми за контрол върху
изпълнението на задълженията по международните договори след падането на комунизма
функционираха с активното участие на неправителствените организации за правата на
човека, нещо, което не бе възможно по време на тоталитарния режим.
Отварянето на България към мониторинга на правата на човека на местно и на

международно ниво увеличи международния престиж на страната и бе само по себе си
188
атестат за демократизацията на българското общество, както и за прогреса в свободата на

сдружаване и на изразяване, което то постигна след 1989 г. Заедно с това мониторингът
разкри сериозни проблеми в почти целия спектър от човешки права – както граждански и
политически, така и икономически, социални и културни.
Според последните актуални статистически данни на ЕСПЧ за целия период от

ратифицирането на ЕКПЧ през 1992 г. до края на 2020 г. срещу България са произнесени
общо 737 решения, в 663 от които е установено поне едно нарушение на Конвенцията. 41
Тези показатели, ако се съотнесат към броя на населението, поставят България на незавидно
място на опашката на държавите – членки на СЕ, като системен нарушител. С по-лоши
показатели са само Молдова и Малта. Всички други държави членки, включително
държавите, които генерират голям брой дела в ЕСПЧ, като Русия и Турция, са с по-добри
показатели от България по брой на осъдителните решения, съотнесен към броя на
населението.
Нарушенията, които ЕСПЧ е установил, засягат целия спектър от човешки права,

гарантирани от Конвенцията, включително т. нар. ключови права: правото на живот,
защитата от изтезания, нечовешко и унизително отнасяне, правото на лична свобода и
сигурност. Това, с други думи, са лишавания от живот, изтезания и малтретиране от
правоохранителните органи, както и противозаконни и произволни лишавания от свобода.
Съсредоточаването на голям брой нарушения тъкмо на тези права подронва
международната репутация на страната. Друга група права, при която спрямо България има
значително натрупване на осъдителни решения, са правото на сдружаване и на мирно
събрание – права, които са мерило за отношението на държавата към самоорганизирането
на гражданското общество. От държавите – членки на СЕ единствено Турция, Русия и
Азербайджан имат повече постановени срещу себе си решения в тази сфера от България.
Всяко осъдително решение на ЕСПЧ, освен изплащане на обезщетение, когато

такова е присъдено, изисква изпълнение на индивидуалните и на общите мерки, които
произтичат от него. Индивидуалните мерки често изискват възобновяване на делата на
национално ниво, а общите – обикновено изменение на законодателството, за да се
избегнат занапред нови подобни нарушения. Комитетът на министрите на СЕ следи за
изпълнението на решенията на ЕСПЧ. Въпрос на уважение към международния съдебен
орган и към върховенството на правото е държавите да предприемат такива мерки, колкото
ECtHR, Statistics: Violations by Article, at:

41
https://www.echr.coe.int/Documents/Stats_violation_1959_2020_ENG.pdf.
189
е възможно по-бързо след постановяване на решение на ЕСПЧ. И по правило основната

част от западноевропейските държави го правят, поради което те имат относително малък
брой и относително скорошни решения, които предстои да бъдат изпълнени. Така, към
края на 2020 г. Дания е имала 1, Чехия – 4, Естония – 2, Швейцария – 8, Холандия – 5,
Австрия – 13, Швеция – 3, а Норвегия – 6 все още неизпълнени решения на ЕСПЧ. От по-
големите европейски държави, които генерират и повече дела в ЕСПЧ, Франция е имала
35, Германия – 12, Обединеното кралство – 15, а Испания – 30 все още неизпълнени
решения. Единствено Италия има относително голям брой (но не и съотнесено към броя
на нейното население) неизпълнени решения – 184. На този фон малка България има 166
неизпълнени решения. 42 Отново, съотнесен към броя на населението в България, този брой
поставя България сред държавите, които най-системно не изпълняват решенията на
ЕСПЧ – Молдова, Малта и Унгария. При това следва да се отбележи, че, за разлика от
останалите проблемни държави, половината от неизпълнените решения на ЕСПЧ срещу
България са на т. нар. водещи дела (за разлика от „повтарящите се“). С друг думи,
натрупването при България е при по-важните решения, неизпълнението на които е
резултат от структурни проблеми със законодателството и правоприлагането, които на свой
ред генерират нови дела в ЕСПЧ.
Кои са решенията на ЕСПЧ, които са формирали тези основни проблеми с

правата на човека в България, които попадат в материалния обхват на Конвенцията? За всяка
държава членка Комитетът на министрите на СЕ е отделил тези решения, които според
него са най-важните поради това, че с тях ЕСПЧ е обозначил проблеми на несъответствие
на законодателни, включително конституционни, разпоредби с разпоредбите на
Конвенцията; проблеми, свързани със системно правоприлагане в нарушение на
Конвенцията, или такива, които представляват особено тежки нарушения, изискващи
възобновяване на дела на национално ниво и наказване на извършителите. Наблюдението
на изпълнението на тези решения е отделено в специална, усилена процедура, според която
отделните дела от този списък се преглеждат за изпълнение периодично, независимо от
желанието на съответната държава членка. За България този списък е доста дълъг. Той
включва: 43
- Групата дела „Великова“ – най-старата и най-голяма група, включващи

решения, с които ЕСПЧ е установил убийства, изтезания и малтретиране от
42 Committee of Ministers, Supervision of judgments of the European Court of Human Rights: 14th Annual Report,
Strasbourg, March 2021, pp. 45–47.
43 Списъкът с описанията на групите дела е наличен на: https://rm.coe.int/mi-bulgaria-eng/1680a23c82.
190
страна на правоохранителните органи на лица, в голямата си част роми. По

правило по тези дела Комитетът на министрите изисква възобновяване на
производствата на национално ниво и наказване на извършителите – нещо,
срещу което България упорито се съпротивява още от 2000 г., когато е
постановено първото подобно решение;
- Групата дела „Колеви“ и „С.З.“, засягащи липсата на ефективно разследване на
различни престъпления. В тази група е и решението, с което ЕСПЧ установи
липса на гаранции за независимост на разследването, когато уличено лице е
главният прокурор, поради структурен дефект на уредбата на статута на главния
прокурор и дейността на прокуратурата;
- Групата дела „Кехайов“ и „Нешков“, в които става дума за нечовешки и
унизителни материални условия в българските затвори и следствени арести. В
тази група има постановено пилотно решение на ЕСПЧ по делото „Нешков и
други срещу България“ от 2015 г.;
- Групата дела „Станев“, засягащи процедурата за настаняване на лица с
психични разстройства в домове за социални грижи, лошите битови условия в
тях и невъзможността на лицата да предизвикат възстановяване на своята
дееспособност;
- Групата дела „С.Г.“, „Ауад“, „М.“ и други“, засягащи липсата на адекватни
гаранции и на ефективен съдебен контрол по дела за експулсиране и
депортиране на чужди граждани поради това, че са заплаха за националната
сигурност;
- Групата дела „Асоциация за европейска интеграция“ и „Екимджиев“, засягащи
недостатъчните гаранции срещу злоупотреба с правомощия при използване на
специални разузнавателни средства;
- Групата дела „Йорданова“ и други“, засягащи евикциите и премахването на
незаконно построени жилища, основани на законодателство, което не изисква
изследване на пропорционалността на тези мерки;
- Групата дела „Българска православна старостилна църква“, засягащи отказа от
регистрация на религиозни общности поради това, че те имат същите вярвания
и практики или носят име, което е подобно на това на Българската православна
църква;
- Групата дела „ОМО „Илинден“ и други“, засягащи необоснованите откази да
се регистрират македонски сдружения, поради съображения, свързани с
191
националната сигурност, защитата на обществения ред, както и поради

конституционната забрана сдруженията на граждани да преследват политически
цели;
- Групата дела „Международна банка за търговия и развитие“ и други“, засягащи
различни проблеми, свързани с правото на собственост, включително
реституция на собствеността;
- Групата дела „Кулински“ и „Събев“, засягащи конституционната забрана на
затворниците да гласуват в парламентарни избори и в избори за Европейски
парламент.
Мониторингът на България по другите механизми на Съвета на Европа и на ООН
открои подобни, както и допълнителни проблеми. От началото на своята дейност в
България Европейският комитет против изтезанията направи общо 14 редовни и ad hoc
посещения в различни места за лишаване от свобода. Много от докладите на Комитета,
особено тези от 90-те год. на ХХ в., описваха мрачни картини на нечовешки условия на
задържане, както и изобилие от оплаквания за физическо малтретиране на задържани,
особено в полицейските управления. КПИ направи и две публични изявления относно
България: първото през 2015 г., засягащо условията в затворите и физическото
малтретиране на задържани от полицията, и второто през 2021 г., засягащо положението в
психиатричните болници и домовете за социални грижи за лица с психични
разстройства. 44 Публичните изявления на КПИ са най-силните форми на заклеймяване на
една държава членка, до които комитетът по принцип прибягва много рядко. В цялата си
история досега КПИ е направил общо 10 публични изявления. Единствената държава,
срещу която той е направил повече публични изявления, отколкото срещу България, е
Руската федерация. България е единствената държава – членка на СЕ, по отношение на
която КПИ е направил публично изявление, свързано с институциите за лица с психични
разстройства. Освен КПИ, силна загриженост относно условията в местата за лишаване от
свобода, физическото малтретиране на задържани и другите форми на насилие в
българското общество нееднократно е изразявал и Комитетът срещу изтезанията на ООН. 45
Няколко механизма за мониторинг на Съвета на Европа и на ООН откроиха

проблеми с ниското равнище на защита и с дискриминацията на някои етнически
44Докладите и публичните изявления на КПИ са достъпни на: https://www.coe.int/en/web/cpt/bulgaria.

45 Вж. последните заключителни препоръки за България на: CAT, Concluding observations on Bulgaria,
CAT/C/BGR/CO/6, 15 December 2017:
https://tbinternet.ohchr.org/_layouts/15/treatybodyexternal/Download.aspx?symbolno=CAT%2fC%2fBGR%2f
CO%2f6&Lang=en.
192
малцинства. Особен проблем в това отношение международните наблюдатели виждат в

дискриминацията спрямо ромите. Комитетът на ООН за премахване на расовата
дискриминация, Комитетът по правата на човека на ООН, Комитетът на ООН по
икономическите, социалните и културните права, Консултативният комитет по Рамковата
конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ) и Европейската комисия
срещу расизма и нетолерантността са изразявали нееднократно загриженост за
дискриминацията на ромите в труда, образованието, жилищата и здравеопазването. Тези
органи изразяват загриженост също така и от речта на омраза, която засяга преди всичко
ромите в България. Ромите бяха единственото малцинство, което стана обект на
загриженост за неговото третиране и в периодичните доклади на Европейската комисия в
предприсъединителния период. Европейският комитет по социални права (ЕКСП) досега
е разгледал няколко колективни жалби срещу България, в които се твърди за
дискриминация на ромите относно достъпа до медицинска помощ, жилища, семейни
помощи и социално подпомагане, и е установил нарушения. 46
Консултативният комитет по РКЗНМ нееднократно е повдигал и проблема с

нежеланието на българските власти да разпрострат обхвата на тази конвенция върху
българските граждани с македонско самосъзнание. Това нежелание приема различни
форми – непризнаване на македонските сдружения, както и на всякакъв друг правен статут
на македонците, непризнаване на македонския език, ограничаване на тяхното право на
мирно събрание, натиск срещу записването им като македонци по време на
преброяванията. Подобни действия са в нарушение на редица разпоредби на Рамковата
конвенция, както и на други международни стандарти за правата на човека. 47
Два други сериозни проблема с правата на човека в България бяха

идентифицирани от редица местни и международни наблюдатели на правата на човека още
от началото на демократичните промени. Още в първия си преглед на доклада за България
през 1997 г. Комитетът по правата на детето (КПД) установи редица проблеми, като
малтретирането на деца в семействата и в институциите, сексуалната експлоатация на деца,
отпадането от училище и неадекватната правна рамка за осъществяване на правосъдие за
деца в конфликт със закона. Впоследствие КПД повдигна и други проблеми, като
институционализацията на грижата за деца, особено на децата с увреждания, липсата на
46 Всички решения на ЕКСП са достъпни на: https://www.coe.int/en/web/european-social-charter/collective-

complaints-procedure.
47 Докладите и препоръките на органите по Рамковата конвенция за България са достъпни на:
https://www.coe.int/en/web/minorities/bulgaria.
193
алтернативна грижа, дискриминацията и изключването на ромските деца, детската

смъртност, икономическата експлоатация на деца, лишаването от свобода на непридружени
деца мигранти. 48
Другият сериозен проблем е дискриминацията на жените, включително насилието

срещу жени и домашното насилие. Както Комитетът на ООН за премахване на всички
форми на дискриминация срещу жените, така и други договорни органи и специални
процедури отправиха многобройни препоръки в тази сфери, които като цяло остават
неизпълнени. 49 Проблемът с насилието срещу жени в България се изостри след
злополучното решение на Конституционния съд от 2018 г., с което той обяви за
противоконституционна Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с
насилието над жени и домашното насилие (Истанбулската конвенция). 50 Това решение бе
пореден удар срещу международната репутация на България и е вероятно да създаде
проблем с присъединяването към този договор и на ЕС.
5. Ключови проблеми с правата на човека в България в условията на

демокрация
В периода на прехода към демокрация местните и международните наблюдатели
на правата на човека в България са установили нарушения на правата на човека в голям
брой сфери, засягащи стотици хиляди хора – както български граждани, така и чужденци.
Някои от тези нарушения са тривиални, докато други са по-сериозни. Те се разполагат в
почти целия спектър на правата на човека.
Проблеми с правата на човека обаче местни и международни наблюдатели са

установили и в много други европейски страни, включително в такива с устойчиви
демократични традиции. Някои от тях са подобни на тези в България. Така например
изследване на Агенцията за основни права на ЕС, проведено през 2012 г. в 28 държави –
членки на ЕС, установи, че средно за Съюза 8% от интервюираните жени са били обект на
насилие през последната една година. За България този процент е същият като средния за
Съюза. В останалите държави членки той се движи между 3% и 11%. 51 Полицейско насилие,
дискриминация на малцинствени общности, лоши условия в местата за лишаване от
48 Всички доклади и заключителни препоръки на КПД за България са достъпни на:

https://www.ohchr.org/EN/HRBodies/CRC/Pages/CRCIndex.aspx.
49 За цялостен обзор на препоръките към България на международните органи относно насилието срещу
жени и домашното насилие вж.: Кънев, К., Международното и европейско право и препоръки към България относно
насилието срещу жени и домашното насилие, София: БХК, 2021 г., достъпен на:
https://www.bghelsinki.org/bg/reports/2021-kanev-international-law-and-recommendations-gbv.
50 Конституционен съд, Решение № 13/2018 от 27 юли 2018 г.
51 FRA, Violence against Women: an EU-wide survey, Luxemburg: FRA, 2015, p. 34.
194
свобода са проблеми, които не са изкоренени в нито една европейска страна. Кои проблеми
в такъв случай задават специфичния облик на България в сферата на правата на човека?
С изключение на ролята на прокуратурата, нито един от очертаните по-долу пет

проблема не е само български. Това, което при всеки от петте го прави специфично
български, са уникалните му форми на изява в България. Всеки един от тези проблеми е
породен от определено съчетание на законодателни, социални и политически фактори,
които го правят едновременно специфичен и труден за разрешаване.
Малтретирането на заподозрени и обвиняеми
По-горе стана ясно, че противозаконното използване на сила, помощни средства

и огнестрелно оръжие от служители на реда е проблем, който е генерирал голям брой дела
срещу България в ЕСПЧ и продължава да се стои на усилено наблюдение от Комитета на
министрите на СЕ още от 2000 г. В едно от публичните му изявления от 2015 г. той е
поставен остро и от КПИ, след като преди това е описан в много от докладите на комитета.
Ясно е също така, че полицейско насилие съществува и в много други европейски, а и не
само европейски страни. Това, което прави от полицейското насилие остър български
проблем с правата на човека, е масовото му разпространение, безнаказаността, с която то се
практикува, и липсата на ефективни гаранции за неговото сдържане.
В редица изследвания върху представителни извадки на лишени от свобода,

проведени от Българския хелзинкски комитет 52 в течение на много години, около 1/3 от
лишените от свобода през последните 1 – 2 г. преди провеждането на изследването
съобщават, че са били бити от полицейски служители или по време на задържането, или
вътре в полицейското управление. Според последното подобно изследване сред 704
затворници мъже в 17 затвора на България, чиито досъдебни производства са започнали
след 01 юли 2019 г., 24,9% от респондентите съобщават, че са били бити от полицията по
време на задържането си, а 24,3% – че са били бити от полицията, след като са били
отведени в полицейското управление. Комбинираният процент на тези, които съобщават,
че са били бити в единия от двата случая или и в двата, е 34,7%. 53 Това е много висок дял на
52 Български хелзинкски комитет (БХК) – българска неправителствена организация, осн. 1992 г., за защита на
правата на човека – политически, малцинствени, граждански, културни и социални, с акцент върху
отстояване на правата на малцинствата и най-уязвимите групи в обществото, достъпа до информация,
проблеми на системата за наказателно производство. (бел. ред.)
53 BHC, Observations of the Bulgarian Helsinki Committee on the execution of the group of judgments “Velikova v. Bulgaria”, 19
October 2021, DH-DD(2021)1119, available at: https://rm.coe.int/native/0900001680a45509.
195
упражнявано насилие върху задържаните, за какъвто не се съобщава в нито една друга

страна – членка на ЕС.
Причините за това широко разпространено полицейско насилие в България са

няколко. На първо място това е фокусирането върху изтръгването на уличаваща
информация по време на полицейското задържане като относително евтин начин на
разследване. Той освен това е „традиционен“ още отпреди комунизма, и в използването му
очевидно се социализират плеяди от полицейски служители и след началото на
демократичните промени. Законодателството, регулиращо полицейската дейност, дава
възможност в хода на оперативно-издирвателната дейност да се провеждат „разузнавателни
беседи“ без участието на адвокат. 54 Тъкмо в хода на тези беседи се малтретират
задържаните. Изтръгната по този начин информация впоследствие, след образуване на
досъдебно производство се „оформя“ чрез законни доказателствени средства. КПИ
нееднократно остро е поставял въпроса за ефективното участие на адвокат още от самото
начало на полицейското задържане. В тази насока са и изискванията на няколко директиви
на ЕС. Този въпрос обаче все още не е решен, а българските власти се съпротивяват
упорито на изпълнението на препоръките.
- Дискриминацията и изключването на ромите
Вероятно няма европейска страна, в която ромите да не са дискриминирани по

един или друг начин и в една или друга сфера на обществения живот. Това, което прави
дискриминацията и изключването на ромите специфичен и сериозен проблем за България,
е техният мащаб. България е страна с относително голям дял ромско население. По ред
причини реалният брой и дял на ромите в европейските страни е трудно да се определи.
Съветът на Европа и Европейската комисия говорят за около 750 000 роми в България, или
10.33% от населението на страната. 55 Според тази оценка ромите в България са най-висок
дял от населението сред всички европейски страни. Предразсъдъците, социалните
дистанции и дискриминацията спрямо тях е всеобхватна. Най-сериозна откъм последици е
тя в образованието, в жилищата и в медицинската грижа. Устойчивите негативни нагласи
спрямо ромите, проникнали и на най-високо политическо ниво, са затруднявали и
продължават да затрудняват решаването на тези и на свързаните с тях проблеми.
54 Закон за Министерството на вътрешните работи, чл. 10, ал. 1, т. 1.

55 European Commission, Communication from the Commission to the European Parliament, the Council, the European Economic
and Social Committee and the Committee of the Regions: An EU Framework for National Roma Integration Strategies up to 2020,
COM(2011) 173 final, Brussels, 5.4.2011, p. 15.
196
Голяма част от ромите в България са фактически сегрегирани в образователната

система. Роми се образоват в паралелки, в които етническият състав се състои само от роми
и в много други европейски страни. 56 Но големият брой на ромите в България прави това
положение съизмеримо само с положението Унгария. В сегрегирана образователна среда
ромските ученици по правило получават по-некачествено образование. Тя също така
възпрепятства социализирането им с останалата част от населението.
Докато положението с образованието на ромите в България е сравнимо с това в

другите европейски страни и дори по някои показатели изглежда по-добро, това с ромските
жилища е несравнимо. В България огромен дял от ромите живеят в незаконни жилища в
ромски квартали. Много от тях са живели в такива жилища през целия си живот, поколения
наред. Българското законодателство дава възможност за премахване на подобни жилища
на единственото основание, че те са незаконни, и за прогонване от тях на обитателите им,
независимо от тяхното социално положение и без оглед на това колко години са живели в
такива жилища. По тази причина в годините на демократичния преход много роми бяха
прогонени от единствените си жилища. Към това следва да се добавят и наказателните
акции на различни власти в ромски квартали по различни поводи, като например тази в с.
Войводиново през януари 2019 г.
Голяма част от българските роми са практически изключени от системата на

медицински грижи поради много ниския дял здравно осигурени в общността. Този
проблем е свързан с равнището и формите на трудова заетост, както и с доверието в
системата. Така българската система на здравеопазване, която трудно обслужва
здравноосигурените, е достъпна за голям брой от ромите само срещу заплащане, т.е. за
голяма част от бедните роми е на практика недостъпна.
Ролята на прокуратурата
Конституционният статус на българската прокуратура и по-специално този на

главния прокурор вече породи осъдително решение на ЕСПЧ по делото „Колеви срещу
България“ от 2009 г. От тогава до сега това решение се разглежда периодично на усилено
наблюдение от Комитета на министрите, но без никакъв успех. Тромавата процедура за
изменение на Конституцията е само едно от препятствията. Другото е политическата роля,
която българската прокуратура, в това число главният прокурор, често има в проникнатата
от корупция икономическа и политическа среда в България.
56 Вж.: FRA, Образование: положението на ромите в 11 държави членки на ЕС, Люксембург, 2016 г., с. 50.
197
Практическата невъзможност за независимо наказателно разследване на главния

прокурор в България, така както тя бе очертана по делото „Колеви“, навярно не е проблем,
който си струва да бъде обсъждан като един от най-сериозните проблеми с правата на
човека в България. Но проблемът не е само в това. Той е преди всичко в безотчетността на
прокуратурата и липсата на ефективен контрол над нейната дейност. Тя е на практика
институция, на която в много ограничена степен могат да бъдат възлагани задачи, свързани
с каквито и да било публични политики. От друга страна, поради специфичната си роля в
процеса тя е в състояние да блокира всякакви публични политики, включващи
използването на наказателното право.
Правата на лицата, принадлежащи към етнически малцинства
Българското законодателството, гарантиращо самобитността на етническите

малцинства и упражняването от тях на основни човешки права, е на много ниско ниво. Това
е наследство от времето на късния комунизъм с неговата идеология за етнически чиста
българска нация. То е свързано и със социалното положение на основните етнически
малцинства в България.
Законодателно, макар и невинаги на практика, на лицата, принадлежащи към

етнически малцинства, е гарантирано правото на изучаване на майчиния език. За обучение
на майчин език, исторически широко разпространено не само след Освобождението и през
първата половина на ХХ в., но и в периода на ранния комунизъм, не може да става и дума.
Нито на законодателно, нито на практическо ниво е гарантирано използването на езика на
малцинството в публичните комуникации, например в административната дейност на
местно ниво. България е единствената страна сред държавите – членки на СЕ, която не
допуска политическа агитация на никакъв друг език освен на официалния. Много активисти
на ДПС бяха глобявани заради това, че по време на изборите говориха на турски език.
Конституцията и законодателството забраняват формирането на политически партии на
етническа и верска основа и това се санкционира не само по административен, но и по
наказателен ред. 57
България е единствената европейска страна, в която признаването на едно

малцинство е станало сериозен проблем, включително на международно ниво. Тя се
съпротивява упорито да регистрира организации на български граждани с македонско
самосъзнание, въпреки многобройните осъдителни решения на ЕСПЧ 58 и въпреки
57 Вж.: CEDH, Yordanovi c. Bulgarie, no. 11157/11, 3 septembre 2020.

58 Вж. бел. 36 по-горе.
198
препоръките на Комитета на министрите на . Това е сериозен проблем не само от гледна

точка на признаването на македонците, но и на върховенството на правото. Той е в
основата и на влошените през последните години отношения на България с Република
Северна Македония.
Речта на омраза
През 2021 г. ЕСПЧ постанови решения по делата „Будинова и Чапразов срещу

България“ 59 и „Бехар и Гутман срещу България“ 60, с които установи дискриминация във
връзка с на правото на личен живот поради това, че българските съдилища не осъдиха
политика Волен Сидеров многобройните му публични подстрекателства срещу ромите и
евреите. Вместо това българските съдилища приеха, че тези подстрекателства са легитимно
упражняване на неговото право на свобода на изразяване. Тази нагласа на съдилищата е
типична за начина, по който българското общество допуска унижаването,
стигматизирането и отхвърлянето на големи групи от българското общество чрез публично
подбуждане към омраза, дискриминация и насилие. Става дума, разбира се, за определени
групи, към които българите имат силно изразени предубеждения, основно ромите,
мигрантите и хората с различна сексуална ориентация. Макар законодателството,
включително наказателното, да предвижда сериозни санкции за подобни деяния, то се
прилага изключително рядко, избирателно, а понякога дори срещу представители на тъкмо
тези маргинализирани групи. 61
Решенията по делата „Будинова и Чапразов“ и „Бехар и Гутман“ са с особено

значение в практиката на ЕСПЧ. През 2021 г. те бяха обявени от самия съд за „ключови
дела“. Този тип дела са по правило прецедентни и засягат съществени аспекти от неговата
практика. По тях за пръв път ЕСПЧ установи нарушения на Конвенцията в случаи на
жалбоподатели, за които прие, че са били дискриминирани в тяхното право на личен
живот, без да са били лично засегнати, а само въз основа на това, че са принадлежали към
група, която е била обект на групово охулване от страна на Сидеров. Двете дела следват
многогодишни неуспешни опити на индивидуални жалбоподатели в ЕСПЧ да се
конституират като пострадали и да получат решения в своя полза в случаи на публично
подбуждане на омраза към етническата група, към която принадлежат. Обстоятелството, че
59 ECtHR, Budinova and Chaprazov v. Bulgaria, No. 12567/13, 16 February 2021.

60 ECtHR, Behar and Gutman v. Bulgaria, No. 29335/13, 16 February 2021.
61 Вж.: Кънев, К, Д. Ангелова, Престъпления, подбудени от предразсъдъци, София: БХК, 2019. (бел. авт.)
199
това стана за пръв път по дела срещу България, е свидетелство, наред с другото, и за
сериозността на проблема в страната.
Освен ЕСПЧ, проблемът с безнаказаното толериране от българските власти на

речта на омраза, насочена към непопулярни етнически малцинства, мигранти и ЛГБТИ 62,
са отбелязвали и няколко други органа на ООН (Комитетът по правата на човека,
Комитетът за премахване на расовата дискриминация, Комитетът по правата на детето) и
на СЕ (Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността, Консултативният
комитет по Рамковата конвенция за защита на националните малцинства).
Правата на човека не станаха централна тема на българския демократичен преход,
въпреки тежките нарушения по време на тоталитарния комунистически режим.
Наследството на този режим, както и комплексът от социални, исторически, политически
и културни причини, които определиха облика на българското посткомунистическо
общество, обусловиха относително ниското равнище на защита на правата на човека в него.
Местни и международни наблюдатели на правата на човека засвидетелстваха и продължават
да засвидетелстват многобройни проблеми в тази сфера, които засягат големи и силно
уязвими групи. Три десетилетия след началото на демократичните промени и в условията
на вече установена демократична традиция българското общество продължава да е под
влиянието на мощни обществени и политически фактори, отявлено враждебни на правата
на човека. В определени периоди, какъвто беше този между 2017 г. и 2021 г., те бяха в опасна
близост до държавното управление и успяваха не само да спъват възприемането на
установени международни стандарти, но и да завъртят колелото на прогреса в обратна
посока. България има да извърви още дълъг път до превръщането си във включваща и
полезна за всички свои граждани демокрация и ако не се превърне в лидер, то поне да не
бъде пречка в демократичното развитие на европейското политическо и културно
пространство.
62 ЛГБТИ (LGBTI) – международна абревиатура за обозначаване на принадлежност към общността на хората

с различна сексуална ориентация и полова идентичност (лесбийки, гей, бисексуални, трансджендър и
200
КОЕ И КАКВО Е ТОВА ЗАДКУЛИСИЕ?
Осман Октай 1
Една такава сериозна тема, която почти провали мечтите на хората, няма как да се
обясни накратко. Ще споделя на разбираем език нещата, за които от време на време се
говори. България, като врата на Черно море и Балканите по пътя между Изтока и Запада,
се намира на изключително важно географско място още от времето на кръстоносците,
което предопределя и значението на това местоположение за геостратегическите политики
в света. Колкото и да говорим, че може да имаме независима политика пред „Великите
сили“, не трябва да се предоверяваме, че това може да стане без съгласието и координацията
с тях, особено след Ялтенското споразумение 2. Но няма да се връщам толкова назад.
Михаил Горбачов 3 след идването си на власт като първи секретар на

Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) стартира т. нар. Перестройка 4 в
Съветския съюз. Още същата есен (през м. октомври 1985 г.) той идва на посещение в
България, а Перестройката стартира и в България, както и в много други бивши
социалистически държави. Българските служби, под ръководството на Първо главно
управление (ПГУ) на Държавна сигурност (ДС), и службите на СССР (КГБ 5) започват
подготовка за преструктурирането на българското политическо и икономическо
пространство. В България е назначен през 1988 г. за посланик на СССР ген. Шарапов 6.
Заедно с него са назначени още 7 генерали от КГБ! В Руското посолство работят над 350
служители. В България започва подготовката за политико-икономическо преструктуриране
на държавното управление. Чрез Посолството на Русия в България са организирани
множество формални и неформални организации за влияние, като Дома на съветската

2 Ялтенска конференция (04 – 11.02.1945) – среща между СССР, Великобритания и САЩ, на която се обсъжда
възстановяването и преустройството на държавите в Европа след Втората световна война, вкл. се договаря
разделянето на Германия, границите на Полша и сферите на влияние в Източна Европа.
3 Михаил Горбачов (1931) – съветски политик, генерален секретар на ЦК на КПСС и председател на
Президиума на Върховния съвет на СССР (1985 – 1991), пръв и последен президент на СССР. Политиката
му довежда до края на Студената война, до мирното оттегляне на КПСС от властта и разпадане на Съветския
съюз. Носител е на Нобелова награда за мир за 1990 г.
4 Политика на реформиране (Перестройка, Преустройство) на комунистическия режим в СССР,
провъзгласена от ръководителя на КПСС Михаил Горбачов през 1985 г. и прокарвана до 1991 г.
5 Комитет за държавна сигурност (рус.: Комитет государственной безопасности) – основната служба за
сигурност, разузнавателна служба и служба на тайната полиция в Съветския съюз (1954 – 1991).
6 Виктор Шарапов (1931 – 2019) – генерал от КГБ, посланик на СССР и Русия в България (1988 – 1992).
201
наука и техника, обществени организации, като „Славяни“, „Русофили“, „Евразия“ 7 и

много др.
Създават се неформалните организации в България: Клубът за гласност8,

синдикатът „Подкрепа“ 9, комитетът „Екогласност“ 10, Комитетът за защита на правата и
свободите на гражданите 11. Организират им закуска с Франсоа Митеран във Френското
посолство 12. Изпращат представители на тези организации на Парижката конференция за
правата на човека. 13
След насилствената смяна на имената на мюсюлманите в България от ЦК на БКП

се подготвя от ПГУ на ДС политически проект за българските мюсюлмани. ПГУ подготвя
двама свои агенти: д-р Меди Доганов 14 – преподавател по философия в Софийския
университет, и доц. Бедри Шефик – преподавател във ВМЕИ (дн. Технически
университет – София). И двамата са осъдени и са изпратени в затвора: Доган – в затворите
в Стара Загора и Пазарджик, а Бедри Шефик – в [лагера] Белене! Създава им се легенда 15
като борци за свободи на мюсюлманите в България.
7 Домът на съветската наука и техника в София е построен през 1975 г. (от 1992 там се помещава Руският
културно-информационеа център, който е официално задгранично представителство на Русия в България).
Фондация „Славяни“ е учредена през 1990 г., Национално движение „Русофили“ през 2003 г., Граждански
форум „Евразия – България“ през 2002 г.
8 Клуб за подкрепа на гласността и преустройството (осн. 1988 г.) – една от първите дисидентски организации
в Народна република България.

9 Конфедерация на труда „Подкрепа“ (КТ „Подкрепа“) – български синдикат, осн. 1989 г.
10 Независимо сдружение „Екогласност“ – екологична неправителствена организация, учредена на 11.04.1989
г., учредител на Съюза на демократичните сили. От организацията произлизат Зелената партия в България,
Политическият клуб „Екогласност“ и Националното движение „Екогласност“.
11 Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ) – неправителствена организация в България,
осн. 1988 г. Вж. материала на Румен Воденичаров в настоящия сборник.

12 Закуската с Митеран – извънпротоколна среща на 20.01.1989 г. между френския президент Франсоа
Митеран, който е на официално посещение в страната, и група български интелектуалци – Желю Желев,
Блага Димитрова, Николай Василев, Радой Ралин, Копринка Червенкова, Алексей Шелудко, Стефан
Продев, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Барух Шамлиев, Анжел Вагенщайн и Светлин Русев. Срещата
е един от знаковите моменти, предшестващи демократичните промени през м. ноември 1989 г.
13 Първа среща на Конференцията по човешките измерение (Conference on Human Dimension) на
Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, Париж, 30.05. – 23.06.1989 г.

председател (1990 – 2013) и почетен председател (2013 – досега), народен представител (1990 – 2013). До
1989 г. се нарича Меди Доганов. Завършва философия в СУ „Климент Охридски“ (1981), след което е
редовен аспирант в Института по философия (ИФ) към БАН. Завършва и Академията за обществени науки
и социално управление (1985). Защитава кандидатската си дисертация (1986) и постъпва на работа като
научен сътрудник в ИФ–БАН.
15 Легенда – метод в оперативната работа на специалните служби, напълно или частично измислена
биография, създадена с цел успешно внедряване на агент.
202
На 10.11.1989 г. Тодор Живков 16 е свален от власт. С помощта на КГБ започна

изграждането на политико-олигархичния модел в България, за който отговарят Андрей
Луканов 17, Огнян Дойнов 18 и Любен Гоцев 19 – всеки за отделна сфера. Петър Младенов 20 е
назначен за председател на Държавния съвет. Андрей Луканов е натоварен с отговорността
да организира политико-олигархичен модел (модела „Луканов“) за развитие на България,
Александър Лилов 21 – да реформира Българската комунистическа партия (БКП) в
Българска социалистическа партия (БСП), а Огнян Дойнов – да преструктурира
външнотърговските дружества на България и техните капитали, вкл. капитали на СССР,
които са изнесени през България за завладяване на икономическо пространство. Любен
Гоцев отговаря за силовите структури и службите в държавата.
Основният фактор около Луканов, човекът, който контактува при изграждането на

всички политически формации от т.нар. опозиционно пространство, начело със Съюза на
демократичните сили (СДС) и партиите около СДС, и Движението за права и свободи
(ДПС), е Чавдар Кюранов 22 – изключителен авторитет, изключителен дипломат, ерудиран
човек (водил съм много разговори с него и имам много хубави спомени). Той беше човекът,
който координираше както създаването на СДС, така и на ДПС от името на Луканов.
17 Андрей Луканов (1938 – 1996) – български политик от БКП и БСП. Министър-председател в две поредни
правителства през 1990 г. (08.02. – 21.09. и 22.11. – 20.12.1990). През 1989 г. е министър на
външноикономическите връзки.
18 Огнян Дойнов (1935 – 2000) – български политик, секретар на ЦК на БКП (1976 – 1986), член на Политбюро
на ЦК на БКП (1977 – 1988), водеща фигура в икономическата политика на България (1974 – 1988). През
1988 – 1989 г. постепенно е изваден от изпълнителната власт, освободен е от всички ръководни държавни
постове и е назначен за извънреден и пълномощен посланик на България в Кралство Норвегия и Република
Исландия.
19 Любен Гоцев (1930 – 2020) – български политик, генерал от Държавна сигурност, зам.-началник на Първо
главно управление на Държавна сигурност (1974 – 1982), заместник-министър на външните работи (1982 –
1989), зам.-министър на вътрешните работи (1989 – 1990), външен министър (1990).
20 Петър Младенов (1936 – 2000) – български политик, външен министър (1971 – 1989), последен председател
на Държавния съвет и първи председател (президент) на НРБ (1989 – 1990). През 1989 г. е министър на
външните работи.
21 Александър Лилов (1933 – 2013) – философ и политик, секретар на ЦК на БКП (1972 – 1983), член на
Политбюро (1974 – 1983) и на Държавния съвет на НРБ (1976 – 1983), председател на Висшия партиен
съвет на БСП (1990 – 1991), ръководител на Центъра за стратегически проучвания към БСП (1993 – 2013).
През 1989 г. е директор на Института за съвременни социални теории на БКП.
22 Чавдар Кюранов (1921 – 2004) – български социолог и политик, професор, доктор на философските науки,
ръководител на секция „Социология на труда“ (1971 – 1988), заместник-председател на Международния

съвет по социални науки към ЮНЕСКО, представител на България в Икономическата комисия на Европа
към ООН в Женева (1965 – 1971), старши съветник в Съвета по човешки ресурси към Държавния съвет на
НРБ (1971 – 1982). Един от основателите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството (1988), за
което е изключен от БКП, участва в работата на Кръглата маса (1990 г.), член на Висшия съвет на БСП
(1990 – 1998) и председател на Обединението за социална демокрация в БСП, заместник-председател на
БСП (1990 – 1991). Кандидат-президент на БСП през 1990 г., народен представител (1990 – 2001).
203
Андрей Луканов възлага на проф. Чавдар Кюранов да се срещне с д-р Желю Желев 23 –
бивш преподавател в катедра „Философия“ в СУ, дисидент след написването на книгата
„Фашизмът“. В дома на Желю Желев, след срещата му с Чавдар Кюранов, Анжел
Вагенщайн 24, Велислава Дърева 25, се учредява СДС. Първоначално в Съюза влизат именно
тези неформални организации, които бяха подготвени и организирани по този проект с
Руското посолство – като Клуба за гласност и „Подкрепа“.
На 22.12.1989 г. Ахмед Доган „излиза“ от затвора, като са освободени само той и

неговата група от всички над 1500 политически затворници от мюсюлманското население!
На 29.12.1989 г. е представен на протестиращите мюсюлмани пред храм-паметника
„Александър Невски“ като борец за техните права, лежал в затвора след смяна на имената
им. Придружава го Чавдар Кюранов с милиционерска кола и мегафон. Доган обявява
решението на ЦК на БКП за връщане на насилствено отнетите имена на мюсюлманите в
България. Моли ги да прекратят протеста и да се разотидат по родните си места. На 16
януари 1990 г. по националното радио Доган говори как трябва да стартира новият
политически проект на турците и мюсюлманите в България.
Всъщност така стартираха нещата, по този контролиран начин. Държавна

сигурност е имала огромна роля, като главно действащо лице за организацията на този
процес е Първо главно управление на ДС. Заданието е оттам, контролът е оттам,
посредниците са оттам! По този начин стартира и Кръглата маса 26, където се извършва и
най-голямото предателство. Желю Желев е обявен за председател на СДС и със свои
съмишленици, заедно с Андрей Луканов и негови съмишленици от БКП/БСП
организират подготовката и провеждането на изборите за Велико народно събрание (ВНС)
за промяна на държавното устройство на България. Желю Желев с екипа си се съгласяват
БКП/БСП с министър-председател Андрей Луканов да продължи да управлява и да
подготви и контролира изборите за ВНС! Цялото управление в ръцете на
Комунистическата партия, която си смени само буквата – управлява армията, полицейските
основател на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, съосновател и първи председател на СДС
държавен глава на България (1990 – 1997).
24 Анжел Вагенщайн (1922) – български режисьор, сценарист, писател, общественик, член е на Комитета за
защита на Русе, един от групата поканени на срещата с Фр. Митеран, участник в Кръглата маса (1990),
народен представител в VII ВНС (1990 – 1991).
25 Велислава Дърева (1953) – българска журналистка и публицистка, член на Комитета за защита на Русе и на
Клуба за подкрепа на гласността и преустройството.

26 Кръгла маса – преговори, проведени на 03.01. – 14.05.1990 г. между управляващата БКП/БСП и СДС за
договаряне на начина за осъществяване на прехода към демокрация и пазарна икономика.
204
служби, абсолютно всички. Любен Гоцев, забележете, който координира силовите

структури, става шеф на предизборния щаб на БСП. Всичко това предопределяше
сигурната победа на БКП/БСП!
В СДС по време на Кръглата маса участват д-р Петър Дертлиев 27 (Българска

социалдемократическа партия), Стефан Савов 28 (Демократическа партия), Милан Дренчев 29
(Български земеделски народен съюз „Никола Петков“), Елка Константинова 30
(Радикалдемократическа партия) и др. Това са партии, които са съществували до 40-те год.,
някои са от онази коалиция, която приема Закона за Народния съд 31, и техните младежки
лидери, които впоследствие са били по затворите, се включват вече в проекта на СДС за
ВНС. СДС обаче губи изборите и БСП с 211 народни представители избира Андрей
Луканов за министър-председател. Петър Младенов продължава да е [председател-]
президент и след изборите за ВНС.
На 04 януари 1990 г. във Варна Ахмед Доган с 23-ма съмишленици учредява

Движение за права и свободи на турците и мюсюлманите в България, а на 29 април 1990 г.
го регистрира в Софийския градски съд като Движение за права и свободи (ДПС). Не
участва на Кръглата маса. ДПС влиза във ВНС с 23-ма народни представители.
По мое предложение не участвах във ВНС, за да изградим структурите и кадрите

на партията. А Доган и компания бяха. Известни са имената, които бяха съветническият
екип на Доган, изцяло контролиран от ПГУ: Юлий Бахнев 32, Пламен Симов 33, Мирослав
27 Петър Дертлиев (1916 –2000) – български политик, социалдемократ, народен представител (1946 – 1948 и
1990 – 1991), осъден от комунистическата власт за „контрареволюционна дейност“. След 1989 г.
възстановява и оглавява Българската социалдемократична партия (1990 – 2000).
28 Стефан Савов (1924 – 2000) – български преводач и политик, оглавява възстановената Демократическа
партия (1990 – 2000), народен представител (1990 – 2000), председател на НС (1991 – 1992).
29 Милан Дренчев (1917 – 2007) – български политик, земеделец, репресиран от комунистическата власт заради
членството си в БЗНС – Никола Петков, който оглавява след възстановяването му през 1990 г., участник в
Кръглата маса, народен представител (1990 – 1991).
30 Елка Константинова (1932) – българска литературоведка и преподавателка, професор, председателка на
Радикалдемократическата партия (1989 – 1994), министърка на културата (1991 – 1992).

31 На 30.09.1944 г. Министерският съвет, ръководен от Кимон Георгиев, приема единодушно законопроекта
на Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу
Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, изготвен комунистите и техните съюзници в
Отечествения фронт – земеделците на Никола Петков и социалдемократите.
32 Юли (Юлий) Бахнев (1928 – 2003) – български дипломат, посланик в Австралия (1983 – 1988), като
отговорен секретар на Комитета за правата на човека (създаден от БКП през юни 1988 г. в отговор на
Независимото дружество за защита правата на човека, създадено през януари с.г. от Илия Минев) представя
България на Конференция по правата на човека в рамките на Съвещанието по сигурността и
сътрудничеството в Европа, проведена през май 1989 г. в Париж, на която се обсъжда и политиката на
българската държава към турското малцинство. Бахнев става народен представител и говорител на
парламентарната група на ДПС в Седмото ВНС (1990 – 1991).
33 Пламен Симов (1941) – театрален сценарист, депутат в Седмото ВНС (1990 – 1991).
205
Дърмов 34, Иван Палчев 35. И така стартира първата част от политическото оформяне на т.
нар. опозиция с участието на тези играчи!
След преврата на 10.11.1989 г. БКП/БСП имитира политически плурализъм с

партии и организации, създадени и подпомагани от БКП/БСП и ПГУ. Андрей Луканов
изпълнява задачата си за политическото преструктуриране на България и стартира проекта
за преструктуриране на икономиката на България. Луканов събира на ул. „Раковски“ №134
(по-късно сграда на СДС) около 200 – 220 млади кадри от ДКМС 36 с ръководител Росен
Карадимов 37, подготвени от името на БКП за управление на различни сектори на
комунистическа България. Възлага им се да регистрират фирми и развият по компетентност
икономическите частни структури в България. Всички имат отпуснати кредити за дейността
си в различни банки (от 5 милиона до 20 милиона долара). По-късно тези кредити са
известни като „червените куфарчета“, раздадени от Андрей Луканов.
Впоследствие определени групи от тези лица, финансирани по този начин,

започнаха да финансират пък комфорта на ръководствата на политическите партии,
финансово да обезпечават т. нар. политическа класа – от костюмите, през купоните до
финансиране на политико-партийната дейност. Тогава нямаше субсидии за финансиране
на партиите за провеждане на предизборна кампания, изграждане на разгъната структура и
др.
След старта на политическото и икономическото преструктуриране на България

се създават и т. нар. силови структури: СИК – приближени до БСП, и ВИС – приближени
до СДС, КТ „Подкрепа“ и ДПС. За създаването им отговаря ген. Любен Гоцев. Задачата им
е да приватизират и контролират нелегалните канали за търговия с наркотици, оръжия,
цигари, проституция, пране на пари и др. нелегални дейности и канали, контролирани от
българските служби, под ръководството на съветските служби, по време на социализма.
34 Мирослав Дърмов (1954 – 2015) – юрист, доктор по право, зет на генералния секретар на ЦК на Турската
комунистическа партия Исмаил Билен, народен представител и зам.-председател на парламентарната група
на ДПС в Седмото ВНС (1990 – 1991), народен представител от БСП (1991 – 1994), съветник в Комисията
по национална сигурност в XXXVII народно събрание от квотата на БСП (1994 – 1997).
35 Иван Палчев (1941) – журналист, народен представител (1990 – 1994), посланик в Азербайджан (2004 –
2008).
36 Димитровски комунистически младежки съюз (ДКМС) – комунистическа младежка организация в България
от 1946 до 1990 г., наричана Комсомол по съветски образец. През 1990 г. се преименува на Българска
демократична младеж (БДМ).
37 Росен Карадимов (1963) – адвокат, доцент, народен представител (1990 – 1991, 1994 – 1997), последен
ръководител на ДКМС и първи на БДМ (1989 – 1990), участник в Кръглата маса (1990).
206
Желю Желев беше избран за президент след оставката на Петър Младенов. Защо
Желев? Стефан Савов, д-р Дертлиев, Милан Дренчев започнаха да овладяват СДС като
големи авторитети и изведнъж започнаха да оказват натиск в СДС, затова не направиха
Дертлиев президент, а Желев. Дертлиев, ако беше президент, по друг начин щяха да се
развият нещата.
ВНС беше разпуснато и продължи да работи като Обикновено народно събрание.

През 1990 г. Андрей Луканов беше свален от власт след протести. Създаде се
правителството на Димитър Попов 38, в което участва и СДС. Проведоха се избори за
XXXVI Народно събрание. След изборите, спечелени от СДС, Филип Димитров 39 с
подкрепата на ДПС състави правителство. ДПС подкрепи СДС с условието за забрана на
БКП, но не се подписа коалиционно споразумение. След срещи „на кафе“ с Тодор
Живков 40 (тогава под домашен арест), Андрей Луканов (в ареста), Георги Атанасов 41 (в
ареста) Ахмед Доган се включи в организирания преврат за сваляне на „първото
демократично“ правителство. В организирането на преврата участваха и президентът
Желю Желев ([чрез пресконференцията си на] „Боянските ливади“ 42), и КТ „Подкрепа“ с
Тренчев с техните 23-ма народни представители от СДС, известни като „сините люспи“ 43,
начело със сваления от Филип Димитров бивш военен министър Димитър Луджев 44.
Направиха преврат! Иван Татарчев 45 арестува Луканов от парламента и започна превратът
с поредица исторически събития – със свалянето на Стефан Савов като председател на
парламента, „Боянските ливади“, обвиненията на Бриго Аспарухов 46 за „Македонгейт“ 47 и
38 Димитър Попов (1927 – 2015) – български юрист, министър-председател (1990 – 1991), кандидат-президент
от Българската национална демократическа партия (1992).
39 Филип Димитров (1955) – юрист, политик от СДС, министър-председател (1991 – 1992).

41 Георги Атанасов (1933) – български политик, министър-председател (1986 – 1990) и член на Политбюро на
ЦК на БКП (1986 – 1990).

42 Пресконференция на президента Желев на 30.08.1992 г. в резиденция „Бояна“, на която остро критикува
правителството на Филип Димитров, че е обявило война на медиите, синдикатите, църквата,

президентството и извънпарламентарните политически формации.
43 Отлюспване – термин, с който се обозначават специфичните процеси на делене в СДС през 90-те год. на
ХХ в. и впоследствие в десните партии в България.

44 Димитър Луджев (1950) – български учен и политик, депутат, вицепремиер (1990 – 1991), министър на
отбраната (1991 – 1992), напуска СДС през 1992 г., основава партия „Център Нова политика“, която
прераства в Либерален съюз „Нов избор“; учредител на коалицията Обединение за национално спасение
(1997).
45 Иван Татарчев (1930 – 2008) – български юрист, главен прокурор на България (1992 – 1999).
46 Бриго Аспарухов (1942) – български генерал от разузнаването и политик, народен представител от
„Коалиция за България“ (2001 – 2005), кандидат на БСП за кмет на София (2007).

47 Бриго Аспарухов, тогава директор на Националната разузнавателна служба, заявява, че съветник на Филип
Димитров е участвал в оръжейна сделка с Република Македония. Впоследствие информацията е публично

опровергана, но първоначално оказва натиск върху правителството и премиера.
207
накрая Филип Димитров беше свален. Защо е важен, исторически, преломен този момент?
Когато БСП получи мандат като втора политическа сила, три формации бяхме в
парламента – СДС, БСП и ДПС. БСП посочи фалшив кандидат – Петър Бояджиев 48 (сега
в момента се изживява като дисидент от Марсилия, но все още не е дал отговор защо се
съгласи да бъде кандидат за министър-председател на БСП).
Дойде и ред на ДПС. С подкрепата на БСП и на „сините люспи“ на 30.12.1992 г.

беше избрано правителството на проф. Любен Беров 49. Същия ден, преди гласуването на
правителството, Андрей Луканов излезе от ареста – чакаха, за да почне гласуването. В стаята
бяхме Кадир Кадир50, Юнал Лютфи 51, Доган и аз. Всъщност чрез мандата на Доган
стартираха проекта „Беров“. Правителството управлява до есента на 1994 г. По време на
това управление се създаде Г-13 52 – групировката на организираната икономическа мафия
в България. Г-13 бяха най-добрите от тези 200 – 220, които получиха „куфарчета“, и всички
регистрираха банки, като БНБ (управител Тодор Вълчев 53, подуправител Емил Хърсев 54 и
шеф на финансовия надзор Кольо Парамов 55) взе решение всяка от тези банки да бъде
финансирана с начален стартов капитал между 200 и 400 млн. лв. С тези пари започнаха,
точно по модела на КТБ 56, да финансират собствено създадените фирми като обръчи
около банката. По този начин започнаха да набират мощ „Мултигруп“ и други групировки.
Създавайки техни фирми, започнаха да влизат с кредитни активи, в които се залагаше
48 Петър Бояджиев (1941) – български дисидент, политзатворник (1968 – 1978), емигрира във Франция (1981).
Кандидатурата му за министър-председател се оказва нелегитимна поради двойното му гражданство –
френско и българско.
49 Любен Беров (1925 – 2006) – български политик и икономист, министър-председател (1992 – 1994).
50 Кадир Кадир (1940 – 2009) – български юрист и политик от ДПС, народен представител (1990 – 1994), зам.-
председател на XXXVI ОНС (1991 – 1994), член на Сметната палата (1994 – 2002), съветник на президента
Първанов.
51 Юнал Лютфи (1944) – български филолог, културен деятел и политик, народен представител (1990 – 2013),
зам.-председател на НС (2005 – 2009), член на Парламентарната асамблея на СЕ (1992 – 2013) и неин зам.-
председател (2000 – 2003 и 2009 – 2012).
52 Конфедерацията на едрите индустриалци (Г-13) – неформална асоциация (1993 – 1994) на 13 крупни
бизнесмени – Ангел Първанов („Фърст файненшъл“), Борислав Дионисиев („Булвар ентърпрайсиз“),

Валентин Моллов (групировка „Моллов“), Васил Божков („Нове холдинг“), Георги Аврамов („Лекс“),
Георги Агафонов (банка „Славяни“), Добромир Гущеров („Орел“), Емил Кюлев („Туристспортбанк“),
Илия Павлов („Мултигруп“), Красимир Стойчев („Трон“), Петьо Блъсков (Пресгрупа „168 часа“), Степан
Ерамян (Издателска къща „Еркюл“), Христо Александров („Агробизнесбанк“).
53 Тодор Вълчев (1922 – 2020) – български финансист, професор, доктор по международни икономически
отношения, избран за управител на БНБ (1991 – 1996) от VII ВНС.

54 Емил Хърсев (1961) – български финансов експерт, доцент по банково дело в УНСС, подуправител на БНБ
(1991 – 1993), впоследствие член на борда на „Булбанк“, „Минералбанк“, „Кредитна банка“, БРИБ, МБИС
в Москва.
55 Кольо Парамов (1954) – български финансов експерт и политик. Народен представител (1991 – 1996), главен
ревизор на БНБ (1997).

56 „Корпоративна търговска банка“ АД – българска банка, създ. 1994 г., преживяла мощно развитие през 2007
– 2014, обявена в несъстоятелност 2015 г.
208
техниката, материалните ценности на държавното предприятие, и те застанаха на входа и

изхода на всяко предприятие. Ще дам конкретен пример с финансовото гуру на Доган –
Илия Павлов 57. „Мултигруп“ застана със своята банка 58 на входа и изхода на „Кремиковци“.
Внася суровината, изнася стоката, „Кремиковци“ работи за сметка на държавния бюджет и
трупа 4 млрд. кредитни задължения, а „Мултигруп“ само печели от цялата дейност. По този
начин застанаха на входа и изхода на химически заводи, на различни предприятия,
включително на „Балкантурист“. Правителството на Любен Беров остана в историята като
„правителство на мафията“.
На изборите 1994 г. БСП спечели 125 места в НС. Беше избрано правителството
на Жан Виденов 59. По това време чрез работническо-мениджърските дружества (РМД)
директорите на предприятията се конфронтираха с Г-13. Този сблъсък доведе до
убийството на Луканов на 06.10.1996 г. Всичките тези банки в този сблъсък, след убийството
на Луканов, фалираха и се загубиха за пореден път активите на държавата! Това предизвика
инфлацията и доларът стана 3000 лв.
Всичко това се координираше от Москва. След заминаването на Шарапов и

генералите от България (1992) започнаха да се създават различни проруски
неправителствени организации за влияние. Започна да се овладяват абсолютно всички
коридори, които са били управлявани от службите на България и на Съветския съюз по
време на комунизма, за трафик, контрабанда, подготовка на терористи. Всяко мръсно дело,
което трябва да извършва КГБ в капиталистическия свят до убийството на Марков 60
например, са извършвали през нашите служби. Затова Чакала 61 е бил тук, Агджа 62 е бил тук.
Българските служби са подготвяли либийски и арабски терористи. Освен политическите
структури, покрай тази цялата конструкция на политико-олигархичния финансов модел,
Любен Гоцев започва през спортните клубове да организира т. нар. борчески групировки,
които израснаха в периферията на Г-13, като СИК и ВИС 63. Ще дам друг пример.
57 Илия Найденов (1960 – 2003) – български спортист и бизнесмен, собственик на „Мултигруп“.

58 Кредитна банка АД.
59 Жан Виденов (1959) – български икономист и политик, министър-председател (1995 – 1997) и председател
на БСП (1991 – 1996).

60 Георги Марков (1929 – 1978) – български писател, театрален и филмов сценарист, публицист и дисидент,
емигрант (1969), убит в Лондон.

61 Илич Рамирес Санчес (1949) – международен политически терорист през 70-те и 80-те год. на ХХ в.
62 Мехмет Али Агджа (1958) – турски терорист от националистическата организация „Сиви вълци“, който
извършва опита за покушение срещу папа Йоан Павел II на 13 май 1981 г., за който са набедени българите
Сергей Антонов, подполк. Желю Василев и Тодор Айвазов.
63 ВИС – групировка, създадена през 1991 г. от братята Васил и Георги Илиеви, бивши състезатели по борба.
209
Една от големите фамилии сред емигрантите от Турция и Близкия изток по

комунистическото време е фамилията на Фатик Тюркмен 64. Около тях се изгради
Ямболската банка 65 и за прикритие бяха направили ферми за гъски за износ за Франция.
Основната им дейност и след смъртта на бащата 66 беше наркотрафик от Арабския свят през
България и впоследствие плати с живота си. Българските служби бяха натоварили тези
криминални елементи с приватизирането на каналите до Близкия изток и Западна Европа.
Друг пример: приятелката на Бойко Борисов Цветелина Бориславова 67, заедно с няколко
души – Делян Пеевски 68, Иво Тонев 69, Александър Сталийски 70 от Котараците 71 и с хора от
Кюрдистан, регистрират фирми и стартират банков проект в „леговището“ на ИДИЛ, и
започват да изнасят цигари от „Булгартабак“. Това не може да стане под погледа на всички
западни служби без закрилата на руските служби!
Затова и много хора биваха „отстрелвани като дивеч“ по софийските улици, пак
от нашите служби. За примери може да се посочат скандалът около „килърска група“ в
Национална служба „Охрана“ (НСО) 72, случаят „Гебрев“ 73 и др. До ден днешен в
българските секретни служби има логистика за такива действия както на територията на
България, така и на други държави.
Клановете в БСП свалиха Жан Виденов от власт. На 10 януари 1997 г. беше

нападната сградата на НС. НС се разпусна. Обединените демократични сили (ОДС) 74
спечелиха изборите със 137 места. Иван Костов 75 беше избран за министър-председател и
64 Филип Найденов – Фатик (1963 – 2003) – бизнесмен от сирийски произход. Роден Фатик Исмет Тюркмен,
побратим на Илия Павлов, откъдето взима фамилното име Найденов, смятан за основен бос на каналите
за разпространение на наркотици и оръжия.
65 Ямболска търговска банка изпада във фактически фалит през 1994 г. Поставена под особен надзор от БНБ
през септември 1996 г. През 1997 г. е преименувана на ТБ „България инвест“.

66 Исмет Тюркмен – Шабан (Големия Фатик).
67 Цветелина (Цветанка) Бориславова (1958) – българска предприемачка.
68 Делян Пеевски (1980) – български предприемач, народен представител (2001 –)
69 Иво Тонев (1970) – български бизнесмен, изпълнителен директор, собственик и председател на УС на ПФК
„Левски“, председател на управителния съвет на Българския спортен тотализатор, общински съветник на

София от групата на ГЕРБ (2007 – 2010).
70 Александър Сталийски (1972) – български културист и бизнесмен, председател на Българската федерация
по културизъм и фитнес.
71 Котараците – бизнесмените Иван Алексиев, Богомил Гьорев, Росен Русимов, Людмил Стойков и
Александър Сталийски..
72 Става въпрос са убийството на бизнес дамата Станка Марангозова, за което е обвинен служител на НСО.
73 През 2015 г. е направен опит за отравяне на собственика на оръжейната фирма „Емко“ Емилиян Гебрев,
сина му Христо и производствения директор на дружеството Валентин Тахчиев. През 2020 г. трима руски
граждани са обвинени и обявени за издирване по случая.
74 Обединени демократични сили (ОДС) – политически коалиции, сформирани около СДС, в периода 1996
– 2009.
75 Иван Костов (1949) – български политик, министър-председател (1997 – 2001), министър на държавната
администрация (1999 – 2001) и на финансите (1990 – 1992), лидер на СДС (1994 – 2001) и на ДСБ (2004 –
2013), народен представител (1990 – 2913).
210
обяви война на групировките от Г-13 и силовите групировки. Костов повярва, като взе 137
мандата, че може да им се опълчи! Само че голямата му грешка беше, че удряйки едни
групировки, започна да изгражда около себе си други групировки, като „Олимп“ 76.
Групировките, които оцеляха – най-силните, се обединиха в Бизнес клуб

„Възраждане” 77, като на изборите през 2001 г. докараха „царя“ Симеон Сакскобургготски и
той с НДСВ 78 спечели изборите и състави правителство с Ахмед Доган. НДСВ нямаше
разгърнати структури и кадри в страната. Групировките тогава използваха Стоян Ганев 79 и
сложиха свои хора в парламентарната група на НДСВ. Така поставиха на подчинение целия
проект на Симеон на Доган, а не на СДС. Кадрите от структурите на групировките бяха
повсеместно назначени в държавните, полицейските, съдебните и общински власти!
Започна дискредитирането и унищожаването на политическите формации и

техният главен секретар тогава 80 в продължение на 12 г. управлява държавата и обслужи с
милиарди това Задкулисие! Говорим за първите 200 – 220 милионери, после говорим за Г-
13, впоследствие говорим за клуб „Възраждане“. Когато убиха половината от клуб
„Възраждане“ – Емил Кюлев, Илия Павлов и т.н., защото си бяха повярвали много,
службите стигнаха до извода, че когато има много хора, има и проблем. Затова трябва един
да координира, през един да минава всичко, за да може да бъде контролиран. И тогава
подготвиха и сложиха Дeлян Пеевски на мястото на Илия Павлов. Понеже вече
Международният валутен фонд беше в България, трябваше да направят финансова
пирамида с държавни пари и стартираха проекта „КТБ“. Напълниха с милиарди КТБ и я
разграбиха! Иван Гешев 81 разследва разграбването и днес е главен прокурор.
76 Кръг „Олимп“ – от името на едноименния ресторант, в който през 1996 г. се състои среща между
политическия елит на СДС (Марио Тагарински – по-късно министър на държавната администрация,
Любомир Павлов – ръководител на Столичната общинска банка, и Евгений Бакърджиев – шеф на
предизборния щаб, после вицепремиер) и представители на бизнеса (сред които Сашо Дончев – президент
на „Овергаз“ и вицепрезидент на „Мултигруп“, Красимир Стойчев – основател и водеща фигура в „Трон“)
и хора, свързани с престъпния свят (като Красимир Маринов – Големия Маргин), с цел да се съберат
средства за предизборната кампания на Петър Стоянов. Срещата изважда наяве връзките на синия елит със
сенчестия бизнес.
77 Български бизнес клуб „Възраждане“ (осн. 2001) – сдружение на едри бизнесмени, създадено след
разпадането на Г-13: Васил Божков („Нове холдинг“), Емил Кюлев („Росексимбанк“), Илия Павлов
(„Мултигруп“), Борислав Дионисиев („Булвар ентърпрайсиз“), Добромир Гущеров („Орел“), Петьо
Блъсков (Пресгрупа „168 часа“), Тошо Тошев („Труд“), Радосвет Радев („Дарик радио“).
78 Национално движение „Симеон Втори“ (от 2007 г. Национално движение за стабилност и възход) (НДСВ)
– либерална политическа партия, осн. през 2002 г. от последния български цар Симеон Сакскобургготски.
79 Стоян Ганев (1955 – 2013) – български юрист и политик, партиен лидер на Обединения демократичен
център (после Обединен християндемократически съюз), вицепремиер и външен министър (1991 – 1992),
народен представител в VII ВНС и XXXVI НС, председател на XLVI oбщо събрание на ООН (1992 – 1993).
80 Бойко Борисов е главен секретар на МВР по това време.
81 Иван Гешев (1970) – български прокурор, главен прокурор (2019 –).
211
България се превърна в държава на мафията – Задкулисието. Назначиха Бойко

Борисов за главен секретар на МВР, кмет на София и през 2009 г. за министър-председател.
Силовата групировка СИК 82, чийто кадър е Бойко Борисов, превзе държавата със своите
кадри в продължение на 20 г. Бяха убити много представители на мафията и групировките.
Бяха елиминирани много политици от политическата сцена.
Голяма част от информацията, която споделям, съм получил от историческия шанс

да се срещам с много посланици на натовски държави в България и техните първи
секретари. Питал съм защо отсъстват от политическото преструктуриране, защо не ни
съдействат за стопиране на тези политико-олигархични кръгове и модели. Тогава казваха и
по-късно разбрах, че всичко това, което се случва на Балканите и в България, е в съгласие с
Москва. Натовските служби не са искали много силно политическо присъствие, за да не
дразнят Москва.
Познавах, разговарях и водех политически преговори с почти целия политически

елит на т. нар. преход. Министри и министър-председатели, президенти, народни
представители и политически ръководители. През тези години най-полезни ми бяха
разговорите с журналистите от всички медии на прехода. Срещах се с представители както
на икономическите групировки, така и с представители на силовите групировки. Научих
много за тяхната кухня и техните създатели.
България и днес, като член на НАТО и ЕС, представлява голям интерес както за
партньорските служби, така и за руските служби и службите на съседни балкански държави!
В последните години – след събитията в Крим [2014], Сирийската криза [2011 –

2015], бежанските потоци [2013] и др., има много силна подготовка за изтласкването на тези
контролирани политико-олигархични коридори за влияние! Битката няма да е лесна в
следващите 5 – 10 г. Мафията държи цели колективи, цели структури в ръцете си и
спокойно може да ги насъска срещу всяка власт. И най-голямата вина на Слави Трифонов
и неговия проект [Партия „Има такъм народ“] е, че предадоха тази младежка енергия със
зависимостите си и не създадоха условия да се отнеме тази бухалка от ръцете на мафията.
Откакто европейската прокуратура бе създадена, мафията разчита на оцеляването си само
на „бухалката Гешев“, специализираната прокуратура и специализирания съд. Те вече са
„похарчили“ Бойко Борисов.
82 Секюрити иншурънс къмпани (СИК) – българска бизнес групировка в сектора на охранителната дейност,
застраховането и производството на алкохолни напитки. В нач. на 90-те год. на ХХ в. участва в трафика на
наркотици, финансови измами, кражби на коли, контрабанда, изнудване, рекет и проституция.
212
Борисов знае какво го чака. Сега гръмна един скандал, че чрез военния завод в
Пловдивско са превели пари в сметките на сръбска фирма фантом и се предполага, че
Борисов се опитва да се откупи от Сретен Йосич 83. Защото той беше главен секретар, когато
ставаха големите убийства по софийските улици, неразкрити до днес. Второ, има заплаха и
за живота на Пеевски, защото той знае на кого са раздадени кредити с офшорки и имоти, а
в момента тези хора рискуват да бъдат осветени при разследвания от полицейски служби,
ДАНС, данъчни, финансово разузнаване. Законът „Магнитски“ 84 ще стигне и до хора като
Доган и неговото обкръжение. Очакваме и санкциите по закона РИКО 85. И затова чуваме,
че Вальо Златев 86 се е отказал, разпродал е всичко, махнаха го от „Лукойл“, постепенно
изчезва от пространството.
Неслучайно Байдън спомена имената на Румен Радев и Кирил Петков 87. Не биха
го направили, ако вече нямаха самочувствие за силно присъствие в България, за изчистване
на териториите. В поведението на „Демократична България“, на Радев и на други публични
фактори има промени към добро. Вече се вижда, че имат много сериозни „пиари“, които
ги подготвят за определено поведение в публичното пространство. Примерно Стефан
Янев, министър-председателят, е бил дипломат на НАТО 6 г. и има дипломатическа
кариера като военен в структурите на НАТО за Балканите и Турция. Всичките тези неща
говорят, че без съгласуване между Москва и Вашингтон ние няма как да се отървем от
нашето Задкулисие, от нашата мафия, изградени, окопали се с милиарди!
Всички публични лица – политици, финансисти, журналисти, съдебни,
полицейски и др., са посредници на Задкулисието! Задкулисието има много лица, някои
водят до Москва и фондация „Примаков“ 88, други – до немски фондации, американски
фондации, турски фондации и т.н. Добрият държавник в България само може да се
83 Сретен Йосич (1962) – сръбски гангстер с връзки сред българската мафия, арестуван в София през 2002 г.,
когато Борисов е главен секретар на МВР.
84 Т.нар. Закон „Магнитски“ позволява на правителството на САЩ да налага целеви санкции на територията
на страната на физически и юридически лица, за които е установено, че участват в нарушаване на

човешките права или корупция. През 2021 г. са санкционирани шестима българи и свързаните с тях 64
фирми – Васил Божков, Делян Пеевски, бившият заместник-министър на икономиката Александър
Манолев, бившите държавни служители Петър Харалампиев и Красимир Томов и заместник-председателяг
на Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства Илко Желязков.
85 Законът РИКО (Racketeer Influenced and Corrupt Organizations Law – RICO), приет през 1970 г., е
американтски закон, насочен срещу организираната престъпност, занимаваща се с рекет, корупция и пране
на пари в САЩ. Законът няма сила извън САЩ.
86 Валентин Златев (1965) – български бизнесмен, директор на „Лукойл България“ до 2019 г.
87 Става въпрос за видеообръщението на Джо Байдън при откриването на Шестата среща на върха и бизнес
форума на инициативата „Три морета“ (София, 8 – 9 юли 2021).

88 Център за външнополитическо сътрудничество „Е. М. Примаков“ (осн. 2015) – руска неправителствена
организация за сътрудничество в областта на международните отношения.
213
възползва от тези коридори и да извлече всичко полезно за България и българските

граждани! В моите лични контакти през тези години – от 1989 до 2021 г. – не срещнах този
държавник! Надявам се все още!
214
ИНТЕРВЮ С ТОДОР МОДЕВ
І. Преходът и неговите механизми
Въпрос 1. Как попаднахте в политиката след 1989 г. и конкретно – в

Столичния общински съвет и областната управа?
Отговор: След номинации от структурите на БСП и утвърждаване от съответните

висшестоящи органи на партията.
Въпрос 2. Лично за Вас какви са границите на Българския преход от

комунизъм към демокрация? Има ли процеси от него, които не са приключили?
Отговор: Преди всичко уточнявам, че е терминологично неточно да се използва

понятието „комунизъм“, тъй като нашето общество не е стигнало до този стадий на
развитие на обществените отношения. Относно границите на Българския преход, като
критерии за тяхното определяне трябва да се ползва преминаването на общодържавната,
общинската и кооперативната собственост в частна. В този смисъл бихме могли да ги
дефинираме в периода 1990 – 2021 г., тъй като процесът не е приключил напълно.
Въпрос 3. Кои според Вас са основните движещи сили на политическата и

обществената промяна по време на Българския преход? Кои от тях бихте откроили
и защо?
Отговор: Основните движещи сили на политическата и обществената промяна са

политическите партии, които участваха в управлението на държавата в този период.
Представителите на тези партии в законодателната, изпълнителната и съдебната власт
реално управляват процесите на промяна в държавата, като в същото време носят своята
отговорност за получените резултати.
Въпрос 4. Опишете обществената група на социалистите по времето на

Прехода: от какви социални слоеве е съставена тя, какви отличителни идеи имат за
политиката и живота, упражняват ли специфични професии и занятия, къде се
ранжират по икономически статус, кои техни собствени лозунги/крилати
фрази/културни маркери (вкл. цветове, символи, жестове) могат да ги
характеризират, на кои места се събират и защо?
215
Отговор: Преобладаващата част от членската маса на БСП принадлежи към

наетите лица на трудов договор в публичния и частния сектор и пенсионери. Много малък
е процентът (под 10%) на учащите се и работодателите. Относно лозунгите – те отразяват
основните ценности на социалистите и обичайно съдържат понятия като „справедливост,
солидарност, демокрация, социална държава, защита на правата на трудещите се“.
Официални символи, определени и в Устава на БСП, са: червено знаме, стилизирана роза.
Обичайно тържествените събития на социалистите се откриват с националния химн, химна
на Европа, Интернационала и други тематични песни, свързани с лявото движение.
Характерен жест е вдигнатият нагоре палец. Обичайно социалистите са организирани по
местоживеене и провеждат дейността си в партийни клубове по места на съответната
територия и в клубове по интереси.
Въпрос 5. По Ваша преценка кои от изброените социални формирования

повлияха най-съществено на резултатността от Българския преход: новите
политически елити („червени“, „сини“, етнически, националпопулистки), новата
буржоазия (олигарси, „реститути“, „мутри“), новите културни елити (вкл. юпита,
природозащитници, ангажираните с нови медии, участващите в чалга индустрии)?
Отговор: Всички посочени във въпроса имат влияние върху българския преход,
но най-съществен е приносът на т. нар. нови политически елити.
Въпрос 5. Ако трябва да характеризирате с една дума и фраза Българския

преход, каква ще е тя?
Отговор: Неефективен и неотговарящ на първоначалните очаквания на

преобладаващата част от българското общество.
ІІ. Паметни места и Преход
Въпрос 7. Бяха ли комунистическите паметници съществена част от

дневния ред на общинските власти и съветници в София през 90-те години?
Отговор: За съжаление – да. Темата отнемаше много от времето, вместо да се

решават съществени проблеми на развитието на града.
Въпрос 8. Какво беше Вашето участие като член на Временния ИК на

СНС в преименуването на столичните улици и обществени обекти?
Отговор: Подкрепях разумните предложения и се противопоставях на масовото и

самоцелно преименуване на столични улици и обществени обекти.
216
Въпрос 9. Какви политики водеше Столичният общински съвет (1991 –

1995) към паметниците от комунистическото минало в София? Имаше ли
съветници/групи, които реагираха против тях и с какви аргументи? Какво беше
Вашето собствено отношение към тези политики?
Отговор: Мнозинството водеше агресивна политика, насочена към премахване и

унищожаване на паметниците, свързани с комунистическата идеология. Основен
противник беше групата на БСП с аргумента, че това са знаци на паметта за историческото
минало на страната и трябва да бъдат съхранени заедно с всички останали паметници от
други исторически периоди. Споменатите паметници принадлежат и към културното
наследство на ХХ в. Като водач на групата на БСП, естествено, че споделях тази позиция.
Въпрос 10. Какво си спомняте за дебата в Столичния общински съвет за

съдбата на Паметника на Съветската армия през април 1993 г.? Какво беше Вашето
участие в спора за паметника, но вече като дългогодишен областен управител на
София? Как бихте коментирали днес казуса „Паметник на Съветската армия“?
Отговор: Дебатът беше изключително остър и многочасов. Конфронтацията

между позициите „за“ и „против“ беше ясно изразена. Като резултат, мнозинството прие
решение за разрушаване и премахване на Паметника на Съветската армия. В качеството ми
на областен управител на София-град възложих на кмета на Столична община да извършва
дейности по опазването и съхранението на паметника като публична държавна
собственост. Към днешна дата няма промяна в статута на паметника.
Въпрос 11. Защо според Вас бившите комунистически паметници са място

за политическа активност на привържениците на БСП?
Отговор: Тези паметници са свързани с историята и идеологията на членовете и

симпатизантите на БСП и логично са обект на почит и желание за съхраняването и
опазването им като елемент на културната и историческа памет.
Въпрос 12. Какво е отношението Ви към съдбата на знаковите

комунистическите паметници в София и в страната – напр. Мавзолея, Паметника
на Ленин, Партийния дом, Братската могила, паметника „Альоша“, комплекса на
Бузлуджа? Лично Вие били ли сте ангажиран с някои от тях и защо? Според Вас
какво място имат тези паметници в обществения и културния живот днес?
Отговор: Част от изброените паметници вече не съществуват – Мавзолеят,

Паметникът на Ленин, а комплексът „Бузлуджа“ е силно компрометиран, загубил е голяма
217
част от характеристиките и предназначението си и към момента е с неясно бъдеще. В

качеството ми на заемащ отговорни управленски позиции на местно и национално ниво
винаги съм се стремял да съдействам за тяхното опазване с посочените по-горе аргументи.
Останалите – трябва да бъдат съхранени, социализирани според съвременните изисквания
и опазени като част от културното и историческото наследство.
218
SUMMARY
The collection ‘Subcultures of the Transition in Bulgaria: “Places of Memory”’ is the

result of research carried out between April and December 2021 at the University of Library
Studies and Information Technologies (ULSIT) by a small team of researchers led by Assoc. Prof.
Alexander Karakachanov, PhD, and including Prof. Georgetta Nazarska, PhD, and Assoc. Prof.
Nina Debruyne, PhD.
This collection is a conceptual and practical continuation of the collection ‘Subcultures

as agents of change of the Transition in Bulgaria’ published by the same team in 2020, whose main
purpose was to test the hypothesis that in the beginning the so-called Transition (transformation
from totalitarianism to democracy and market economy) in Bulgaria, several main subcultures were
formed, which had a strong impact on the development of social processes in the country. The
team tried to substantiate the proposition both through in-depth theoretical analysis and empirical
research, the results of which were presented in a collection of the same name.
In the present collection, the team continues the in-depth analysis of the subcultures in
question, placing the focus on their ‘realms of memory’ as instruments for their formation and
reinforcement. This is discussed in the study ‘Communist monuments in Sofia as “realms of
memory” for political subcultures in transition’ by Georgeta Nazarska and Nina Debruyne,
followed by Georgetta Nazarska’s article ‘Political transition and symbolic “realms of memory” in
Sofia (1990 – 1993)’. The reception of the chalga / popfolk music genre as intangible cultural
heritage of the ethnic minorities in Bulgaria is discussed by Nina Debruyne in ‘Popfolk as
intangible cultural heritage’.
These materials represent the ideological center of the proposed collection, and are
preceded by Alexander Karakachanov's article ‘“Realms of Memory” as part of the cultural and
communication field’. The author, on the one hand, continues the development of the theoretical
apparatus set in the first collection, and on the other, tries to describe concretely a method of social
history research, which is applied in the cultural analysis of subcultures.
Continuing the tradition established by the previous collection, the second part of the
volume gives voice to individuals who actively participated in the Transition. These are Rumen
Vodenicharov, PhD, Deyan Kyuranov, PhD, Petar Staykov, PhD, Krassimir Kanev, PhD, Osman
Oktay, and Todor Modev. They were gracious to present their views and interpretations of the
historical processes observed. While some of their opinions and stipulations may provoke
disagreement or even stronger feelings in the reader, they fulfil the one of the main research
219
principles, namely to present various accounts and points of view and not merely acceptable or
palatable interpretations. The authors’ views may not be shared by the editors or the publishers;
however, they are valuable contribution to the in-depth understanding of the Transition.
220
БЕЛЕЖКИ ЗА АВТОРИТЕ / ABOUT THE AUTHORS
Александър Каракачанов е магистър по Alexander Karakachanov is MA in

философия от Софийския университет и по Philosophy from the Sofia University and in
макроикономика на Университета за Macroeconomics of the University of National
национално и световно стопанство в София. and World Economy at Sofia. PhD of Philosophy.
Доктор по философия. Научен сътрудник в Research Fellow at the Institute of Philosophy of
Института по философия на БАН и в the Bulgarian Academy of Sciences and at the
Националния център за изследване на National Centre for the Study of Public Opinion.
общественото мнение. Доцент по политически Associate Professor of Political Studies at the
изследвания в УниБИТ. ULSIT.
Научни интереси: социологически, Research interests: sociological, political and

политически и икономически аспекти на economic aspects of transitional periods,
преходните периоди, устойчиво социално и sustainable social and economic development,
икономическо развитие, методология, практика methodology, practice and analysis of sociological
и анализ на социологическите изследвания, research, methodology of Psychology and
методология на психологията и когнитивната cognitive science, philosophy of consciousness.
наука, философия на съзнанието.
Жоржета Назърска е магистър и доктор Georgeta Nazarska is MA and a PhD in

по история от Софийския университет. Доцент History from the Sofia University. Associate
по история и професор по културно наследство Professor of History and Professor of Cultural
в УниБИТ. Heritage Studies at the ULSIT.
Научни интереси: социокултурна история, Research interests: socio-cultural history,

политическа история, опазване на културното political history, preservation of cultural heritage,
наследство, културни ценности, паметници и cultural values, sites of memory and cultural
културна памет. memory.
Нина Дебрюне е бакалавър по управление Nina Debruyne is BA of Risk Management

на риска и финанси от Каледонския and Finance from Glasgow Caledonian University;
университет в Глазгоу; MBA по международен MBA (International Management) from the
мениджмънт United Business Institutes, United Business Institutes, Brussels; MA Cultural
Брюксел; магистър по защита на културното Heritage Protection from ULSIT, and MA
наследство от УниБИТ и магистър по Numismatics, Expertise and Valuation of Cultural
нумизматика, експертиза и оценка на културно- Heritage from the Southwestern University –
историческите ценности от Югозападния Blagoevgrad. PhD and Assoc. Professor of
университет – Благоевград. Доктор и доцент по Cultural Heritage at the SULSIT.
културно наследство в УниБИТ.
Research interests: socialization of cultural
Научни интереси: социализация на heritage.
културното наследство.
Румен Воденичаров работи в Института Rumen Vodenicharov is a former member of

по органична химия на БАН, старши научен the Institute of Organic Chemistry of the
сътрудник в Научноизследователски химико- Bulgarian Academy of Sciences, senior research
фармацевтичен институт. Член на associate at the Research Institute in
Независимото дружество за защита на правата Pharmaceutical Chemistry. Member of the
на човека в България (1989), председател, а Independent Society for the Protection of Human
221
после секретар на сдружение „Хелзинкски Rights in Bulgaria (1989), Chairman and later
наблюдател – България“. Сред основателите на Secretary of Helsinki Watch for Bulgaria. Founder
СДС, участник в Кръглата маса. Депутат в VII of the UDF, participant in the Round Table.
Велико народно събрание. Кандидат-президент Member of the Seventh Grand National Assembly
през 1992 г. Участник в изборите за НС през (1990). Presidential candidate (1992).
2005 от коалиция „Атака“, заместник- Parliamentary candidate from the Ataka coalition
председател на ПП „Нова зора“ (2010), член на (2005), Deputy Chairman of the Nova Zora Party
Редакционния съвет на в. „Нова зора“. (2010), member of the Editorial Board of the
Nova Zora newspaper.
Деян Кюранов е доктор по философия от Deyan Kyuranov holds a PhD from Sofia
СУ „Св. Климент Охридски“. Член на University. Member of the Management Board of
Управителния съвет на ПК „Екогласност“ Ecoglasnost (1989 – 1990), participant in the
(1989 – 1990), участник в Кръглата мас. Напуска Round Table. Left politics in 1990 and worked in
политиката през 1990 г. и работи в non-governmental organizations – Center for the
неправителствени организации – Център за Study of Democracy and Open Society (1990 –
изследване на демокрацията и „Отворено 1992), Marketing Consult Ltd., Friedrich
общество” (1990 – 1992), „Маркетинг консулт“ Naumann Foundation – Sofia (1992 – 1994),
ООД, Фондация “Фридрих Науман” – София Member of the Board of the Bulgaria – Russia
(1992–1994), член на УС на Aсоциация Association (1996), European Center for Roma
„България – Русия“ (1996), Европейски център Rights (1998 – 2000), Center for Liberal Strategies
за права на ромите (1998 – 2000), Център за (since 2000).
либерални стратегии (от 2000).
Петър Стайков завършва философия Petar Staykov graduated in philosophy

(специализация психология) в СУ „Св. Климент (specialization psychology) at Sofia University,
Охридски“, научен сътрудник във research associate at the Institute of Philosophy at
Философския институт към БАН. Сред the Bulgarian Academy of Sciences. Among the
учредителите на Обществения комитет за founders of the Public Committee for
екологична защита на Русе, Клуба за подкрепа Environmental Protection of Ruse, the Club for
на гласността и преустройството в България, Support of Glasnost and Perestroika in Bulgaria,
„Екогласност“, СДС. Участва в Кръглата маса. Ecoglasnost, UDF. Participant in the Round
Депутат в VII ВНС. Член на „Нов избор“ (1994- Table. Member of the Seventh Grand National
1997), кандидат-кмет на София от Либералния Assembly. Member of New Choice (1994-1997),
съюз (1997). Преподавател в НБУ. Ръководител candidate for mayor of Sofia from the Liberal
на предприятието на Съюза на слепите „Успех“ Union (1997). Lecturer at NBU. Head of the
(1992-2002), председател на Сдружение production enterprise of the Union of the Blind
„Център за подкрепа на социалната интеграция (1992 – 2002), Chairman of the Center for Support
– Приоритети” (2003). Кавалер на Големия of Social Integration (2003). Cavalier of the Paris
медал на Париж за заслуги в международното Grand Medal of Merit in International
сътрудничество (2003). Автор на книгата Cooperation (2003). Author of ‘Ownership dring
„Собствеността при социализма“ (1989). Socialism’ (1989).
Красимир Кънев завършва философия в Krassimir Kanev holds a PhD in Philosophy

СУ „Св. Климент Охридски“, защитава from Sofia University (1986), specialized in human
дисертация (1986), специализира права на rights at Columbia University in New York, USA
човека в Колумбийския университет в Ню (1996 – 1997). Teaches aesthetics, sociology of
Йорк, САЩ (1996 – 1997). Преподава естетика, culture, critical theory and sociology of law at Sofia
социология на културата, критическа теория и University and Plovidiv University. Member of the
социология на правото в СУ „Св. Климент Public Committee for Environmental Protection
222
Охридски“ и в ПУ „Паисий Хилендарски“. of Ruse, founder of Ecoglasnost, spokesman of

Член на Обществения комитет за екологична Committee 273, UDF Constitutional Court
защита на град Русе, учредител на (1989 – 1991). Among the founders of the
„Екогласност“, говорител на „Комитет 273“, Bulgarian Helsinki Committee (1992), its secretary
КС на СДС (1989 – 1991). Сред учредителите на (until 1994), and chairman (since 1994). He is a
Българския Хелзински комитет (1992), негов member of the governing bodies of a number of
секретар (до 1994), и председател (1994 –). Член international human rights organizations.
е на управителните органи на редица
международни организации за правата на
човека.
Осман Октай завършва полувисшия Osman Oktay graduated from the Higher
медицински институт в Хасково. До 1990 г. Medical Institute in Haskovo. Until 1990, he
работи в здравеопазването. Сред основателите worked in healthcare. Among the founders of the
на ДПС, зам.-председател (1990 – 2001). Movement of Rights and Freedom, Deputy
Народен представител (1991 – 2005). Основател Chairman (1990 – 2001). Member of Parliament
и председател на Движение демократично (1991 – 2005). Founder and chairman of the
крило (2003), Балканска демократична лига Democratic Wing Movement (2003), Balkan
(2005), Асоциация за регионално икономическо Democratic League (2005), Association for
сътрудничество (2006). Автор на книгата Regional Economic Cooperation (2006). Author
„Крахът на една илюзия – Истината за ДПС“ of the book ‘The Collapse of an Illusion – The
(2016). Truth about the MRF’ (2016).
Тодор Модев завършва металургия на Todor Modev graduated in ferrous metallurgy

черните метали във Висшия химико- from the Higher Institute of Chemical
технологичен институт, ръководител на Technology. Head of the Kolarovski district of the
Коларовски район на БКП (до 1989), общински Bulgarian Communist Party (until 1989),
съветник от БСП в Столичния общински съвет municipal councilor from BSP in the Sofia
(СОС) (1990 – 2005), областен управител на Municipal Council (SMC) (1990 – 2005), regional
София (2005 – 2009). governor of Sofia (2005 – 2009).
223
РЕЦЕНЗИЯ
НА СБОРНИК
„СУБКУЛТУРИТЕ НА ПРЕХОДА В БЪЛГАРИЯ:
МЕСТА НА ПАМЕТ“
Сборникът „Субкултурите на Прехода в България: Места на памет“ със съставител

Александър Каракачанов включва статии, студии и публични лекции на утвърдени учени,
университетски преподаватели и представители на българския политически и управленски
елит. Научноизследователският фокус е поставен върху осветляването на сложни социални
процеси и феномени от последните десетилетия на XX в. до настоящия момент, свързани
с българския преход към демократично общество и пазарна икономика, чийто двигател са
различни политически, културни и икономически субкултурни общности.
Настоящата разработка представлява концептуално продължение на издадения

през 2020 г. сборник със статии „Субкултурите като активни субекти на Прехода“ на
Академично издателство „За буквите – О писменехь“ с основни автори и при двата труда
Александър Каракачанов, Жоржета Назърска и Нина Дебрюне, но разширява и
задълбочава изследователското поле на предходното издание чрез евристичен анализ на
топосите на субкултурните групи на Прехода, наречени „места на памет“. Следвайки
традицията на изданието от 2020 г., настоящият сборник отново е структуриран в две части:
първата част включва четири статии и студии от Александър Каракачанов, Жоржета
Назърска и Нина Дебрюне, а втората – шест публични лекции, изказвания и интервюта на
видни обществени активисти и участници в българския преход като Румен Воденичаров,
Деян Кюранов, Петър Стайков, Красимир Кънев, Осман Октай и Тодор Модев.
Статията на Александър Каракачанов „Местата на памет“ като част от културно-

комуникационното поле“ е важна методологическа рамка на цялото изследване, където се
полагат ключови понятия и дефиниции, около които гравитират и другите анализи в
книгата. Авторът разглежда концепцията на френския историк Пиер Нора за „местата на
памет“ като състояние на емоционално преживяване на исторически събития, но я
пречупва през призмата на субкултурната теория за „местата на памет“ по-скоро като
символни културно-комуникационни и цивилизационни полета.
224
Студията на Жоржета Назърска и Нина Дебрюне „Комунистическите паметници

в София като „места на памет“ за политическите субкултури в преходния период“,
посветена на съдбата на пет култови символа на тоталитарната власт – Мавзолей на Георги
Димитров, Партиен дом, Паметник на Съветската армия, Братска могила и Паметник на В.
И. Ленин, респектира с мащаба на проведеното изследване и дълбочината на направените
изводи. В дизайна на изследването е приложен богат арсенал от изследователски техники
като анализ на официални исторически документи и провеждане на теренно проучване,
основано на качествени методи (интервюта, фокус групи, включено наблюдение).
Емпиричните находки до голяма степен очертават продължаващото проблематично
културно-комуникационно присъствие на комунистическите паметници като „места на
памет“ в съзнанието на съвременните генерации.
В статията „Политически преход и символни „места на памет“ в София (1990 –

1993)“ Жоржета Назърска изследва промяната в урбанонимията на столицата
(наименования на улици, площади, институции) и появата на нови градски символи (ден и
знаме на София) в резултат на конфронтацията на двете водещи политически формации в
началото на преходния период – БСП и СДС чрез подхода на социалната история, базиран
на исторически анализ на архивна документация. Изследването повдига редица
нееднозначни въпроси за последствията от трансформираните символни „места на памет“
в София относно ефективността на социализацията, хармонизацията и управлението на
актуалната градска среда.
Интересна и донякъде провокативна е линията на анализ в статията на Нина

Дебрюне „Попфолкът като нематериално културно наследство“. Чрез провеждане на
емпирично изследване авторката цели да „улови“ различни нагласи и възприятия към
чалгата/попфолка и оценката й като нематериална културна ценност. Изводите от
проведеното емпирично изследване очертават широката популярност на този музикален
жанр и положителното отношение сред по-младите възрастови кохорти, въпреки че не се
асоциира като културно наследство на ромския и турския етнос от тях.
В публичната лекция на Румен Воденичаров „СДС и новата Конституция за

демократичен преход“ се прави историческа реконструкция на събития и личности, довели
до създаването на най-върховния закон през 1991 г., но от дистанцията на времето се
отчитат редица неефективни управленски и политически решения, довели до слабости в
Конституцията и неефективното протичане на Прехода. Подобна критична позиция заема
и Деян Кюранов, който в публичната си лекция „Отговорността на продемократичната
225
българска интелигенция за ниското качество на Прехода и демокрацията у нас“ говори за

липсата на политическа култура на българския елит, което в значителна степен
възпрепятства и компрометира утвърждаването на демократичните ценности в годините на
Прехода.
Докато в „Големите социални групи в българското общество при старта на

промените“ Петър Стайков очертава как развитието на Прехода и зараждането на новите
политически субкултури се препопределя от състоянието на социалните страти в
социалистическото общество (граждани, селяни, интелигенция), Красимир Кънев в
„Правата на човека и българският демократичен преход“ засяга проблема за липсата на
обществена саморефлексия, слабостите в Конституцията и законовите дефицити за правата
на човека като наследство от тоталитарния режим и отсъствието на силна политическа воля.
Осман Октай в „Кое и какво е това задкулисие?“ пък прави сериозен опит да представи
ключовите лица на Прехода и създаването на силовите групировки и мафиотските
структури. Книгата завършва с дълбочинно интервю с Тодор Модев, който като активен
участник в историческите събития през изследвания период, представя своята оценка за
преходното време.
Сред безспорните достойнства на този колективен труд са полезните препратки и

допълнителната информация за понятия, личности и събития, което улеснява и обогатява
прочита на текста, особено за младите читатели, които не са съвременници на Прехода, а
поместването на въпросници от интервюта и анкетни допитвания в приложението дава
прозрачност и достъпност на изследователския инструментариум. Напълно убедено мога
да кажа, че сборникът със статии и публични лекции „Субкултурите като активни субекти
на Прехода: места на памет“ представлява колосално интердисциплинарно научно
изследване, което само по себе си може да се разглежда като ценно „място на памет“, където
се съхраняват и предават на следващите поколения кодовете на колективната памет и
културно-историческото наследство. Въз основа на очертаните постижения и научни
приноси на това впечатляващо изследване за българския преход препоръчвам на
Академично издателство „За буквите – О писменехь“ сборникът да бъде отпечатан.
доц. д-р Магдалена Гарванова
226
REVIEW
OF THE COLLECTION
‘SUBCULTURES OF THE TRANSITION IN BULGARIA:
“REALMS OF MEMORY”’
The collection ‘Subcultures of the Transition in Bulgaria: “Realms of Memory”’ compiled

and edited by Assoc. Prof. Alexander Karakachanov, PhD, includes articles, studies and public
lectures by established scientists, university professors and representatives of the Bulgarian
political and civic elite. The research aims at shedding light on complex social processes and
phenomena from the last decades of the 20th century to the present, related to the Bulgarian
transition to a democratic society and market economy, driven by various political, cultural and
economic subcultural communities.
This paper is a conceptual continuation of the collection of articles ‘Subcultures as Agents

of Change in the Transition in Bulgaria’ published in 2020 by the Academic Publishing House ‘Za
bukvite – O Pismeneh’ with main authors in both works Alexander Karakachanov, Georgette
Nazarska and Nina Debruyne. However, the current volume expands and deepens the research
field of the previous edition by heuristically analyzing the topoi of the subcultural groups of the
Transition called ‘Realms of memory’. Following the pattern of the 2020 edition, this collection is
structured in two parts: the first includes four articles and studies by Alexander Karakachanov,
Georgette Nazarska and Nina Debruyne, and the second – six public lectures, speeches and
interviews of prominent public figures, activists and participants in the Bulgarian transition such
as Rumen Vodenicharov, Deyan Kyuranov, Petar Staykov, Krassimir Kanev, Osman Oktay, and
Todor Modev.
Alexander Karakachanov's article ‘“Places of Memory” as Part of the Field of Cultural

Communication’ provides an important methodological framework of the study, and lays down
key concepts and definitions around which the texts in the volume gravitate. The author views the
concept of the French historian Pierre Nora of ‘realms of memory’ as states of emotional
experience of historical events, but refracts it through the prism of the subcultural theory into
symbolic cultural and civilizational fields.
227
The study ‘Communist Monuments in Sofia as “Realms of memory” for the Political
Subcultures of the Transition’ by Georgeta Nazarska and Nina Debruyne discusses the fate of five
symbols of the totalitarian regime, namely the Mausoleum of Georgi Dimitrov, the Bulgarian
Communist Party Headquarters, the Monument to the Soviet Army, the Brotherhood Mound, and
the Monument to Vladimir Lenin. The design of the research includes a rich arsenal of techniques
such as analysis of official historical documents and conducting field research based on qualitative
methods (interviews, focus groups, observation, participation). Empirical findings largely outline
the continuing problematic cultural and communicative presence of communist monuments as
‘realms of memory’ in the minds of modern generations.
In the article ‘Political Transition and Symbolic “Realms of Memory” in Sofia (1990 –
1993)’ Georgeta Nazarska explores the change in the urbanonymy of the capital (names of streets,
squares, institutions) and the emergence of new urban symbols (Sofia Day and Sofia flag) as a
result of the confrontation of the two leading political formations at the beginning of the transition
period – BSP and UDF, through the approach of social history and based on historical analysis of
archival documents. The study raises a number of ambiguous questions about the consequences
of the transformed symbolic ‘realms of memory’ in Sofia regarding the effectiveness of
socialization, harmonization and management of the current urban environment.
The line of analysis in Nina Debruyne's article ‘Popfolk as Intangible Cultural Heritage’
is interesting and somewhat provocative. By conducting an empirical study, the author aims to
capture different attitudes and perceptions of chalga / popfolk music as intangible cultural value.
The conclusions of the empirical study outline the wide popularity of this musical genre and the
positive attitude among the younger age cohorts, although it shows the music genre is not
perceived as cultural heritage of the Roma and Turkish ethnic groups.
In his public lecture ‘UDF and the New Constitution for Democratic Transition’, Rumen
Vodenicharov provides a historical reconstruction of events and personalities that led to the
creation of the country’s Constitution in 1991, and outlines a number of ineffective governance
and political decisions that led to weaknesses in the Constitution and inefficiencies in the
Transition. A similar critical position is taken by Deyan Kuranov, who in his public lecture ‘The
Responsibility of the Pro-democratic Bulgarian Intelligentsia for the Low Quality of the Transition
and Democracy in Our Country” speaks about the lack of political culture among the Bulgarian
elite, which significantly hinders and compromises democratic values.
While in ‘Large Social Groups in Bulgarian Society at the Start of Change’ Petar Staykov
outlines how the development of the Transition and the emergence of new political subcultures
228
were redefined by the level of development of the social strata (citizens, peasants, intellectuals) in
the Bulgarian socialist society, Krassimir Kanev in ‘“Rights” and the Bulgarian Democratic
Transition’ addresses the lack of public self-reflection, the weaknesses in the Constitution and the
legal deficits in the human rights area as a legacy of the totalitarian regime and the absense of
strong political will. Osman Oktay in ‘Who and What is Zadkulisie?’ makes a serious attempt to
present key figures of the Transition in the context of the creation of power groups and mafia
structures. The book ends with an in-depth interview with Todor Modev, who as an active
participant in historical events presents his assessment of the transition period.
Among the indisputable merits of this collection are the useful references and additional
information about concepts, personalities and events, which facilitates and enriches the reading of
the text, especially for young readers who are not contemporaries of the Transition. The
publication of the research questionnaires provide additional transparency and accessibility of the
research tools. I can say with full conviction that the collection of articles and public lectures
‘Subcultures as Agents of Change in the Bulgarian Transition: “Realms of Memory”” is a colossal
interdisciplinary scientific study, which in itself can be considered a valuable ‘realm of memory’
where the codes of collective memory and cultural and historical heritage can be preserved and
passed on to the future generations.
Based on the outlined achievements and scholarly contributions of this impressive study
of the Bulgarian transition, I recommend to the Academic Publishing House ‘Za bukvite – O
pismeneh’ that the collection be published.
Assoc. Prof. Magdalena Garvanova, PhD
229
СУБКУЛТУРИТЕ НА ПРЕХОДА В БЪЛГАРИЯ:
Българска
Първо издание
Съставител
доц. д-р Александър Каракачанов
Научен редактор
доц. д-р Нина Дебрюне
Научен рецензент
доц. д-р Магдалена Гарванова
Коректор
Добромира Манева
Предпечатна подготовка и дизайн на корицата

доц. д-р Нина Дебрюне
Академично издателство „За буквите – О писменехь“

ISBN 978-619-185-526-1
София, 2021

Субкултурите като активни субекти на Прехода 2 - места на памет

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

You might also like

Субкултурите като активни субекти на Прехода 2 - места на памет

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Субкултурите като активни субекти на Прехода 2 - места на памет

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

СУБКУЛТУРИТЕ

Академично издателство „За буквите – О писменехь“

© доц. д-р Александър Каракачанов, съставител, 2021

OF THE TRANSITION IN BULGARIA:

Academic Publisher “Za bukvite – O pismeneh”

© Assoc. Prof. Alexander Karakachanov, PhD, editor, 2021

Александър Каракачанов. Встъпителни думи 7

Александър Каракачанов. „Местата на памет“ като част от културно-

Румен Воденичаров. СДС и новата Конституция за демократичен преход 109

Резюме на английски език 219

Alexander Karakachanov. Foreword 7

Alexander Karakachanov. ‘Realms of memory’ as part of the cultural communication field 11

Сборникът, който е пред Вас, със заглавие „Субкултурите на Прехода в

Важно е да се подчертае, че той е идейно и практическо продължение на

В настоящия сборник е продължена линията на задълбочаване анализа на

Визираните по-горе материали на двете авторки, които представляват идейния

В продължение на заложената от предходния сборник традиция, втората част е

„МЕСТАТА НА ПАМЕТ“ КАТО ЧАСТ ОТ КУЛТУРНО-

Концепцията за „местата на памет“ е развита от френския историк Пиер Нора,

При развитието на своята концепция Нора стъпва върху опозицията на две

Историята според Нора пък е „интелектуална операция, състояща се в

Освен това паметта и историята изпълняват различни задачи: „историята (колкото

1 Публикацията се осъществява в рамките на проект №КП-06-Н55/14 „Субкултурите като активни субекти на

въпросът за истината е мотивът, който стимулира Нора да постави в центъра на своята

След като представих схващането на П. Нора за двете основни понятия в неговата

Ако приемем, че най-общо може да определим съдържанието на понятието

Значимостта на последната констатация за основния източник на информация се

5 Пак там: 77.

астрономията и др., които изследват промените в околната среда на човешките общества,

И тук възниква въпросът – на какво основание Нора смята, че информацията,

Освен това, заблуда е, че знанието за историческите процеси, протекли по време

Тук е интересна една особеност на човешкото възприятие и памет – последната

емпатични преживявания. 7 Това е още едно доказателство за липсата на качествена разлика

Но нека да погледнем нещата и от страна на историка. Ако последният е участвал

Обобщението, което може да направим, е, че няма практическа разлика нито в

Следва ли от горния извод, че смисълът, който влага Нора в понятията „история“

професионални историци с бликаща от тях емоционалност и необективност, както и „лаици“, носители

положение, че няма разлика между изчезналото „селячество, представляващо предимно

Тези процеси, които визираме горе, са най-важните за образуването,

Това, че в основата на социума като системно цяло лежи комуникацията или

Равнището, на което в случая разглеждам човешката комуникация, е „външният

11 Нора, 1999: 18.

редица науки – основно от психологията, лингвистиката, някои философски дисциплини,

В този смисъл взаимодействие можем да открием в безброй обекти от

Въз основа на горните разсъждения най-общото определение на комуникацията

Но ако приемем, че има разлика между човешката комуникация и комуникативните

се осъзнава този проблем, или се се поставя извън анализа. 16 Затова и първите

А такава разлика има и тя се базира на разликата между „сигнал“ и „знак“. Без да

От предложената по-горе дефиниция на знака е очевидно, че знаковостта е най-

16 В този смисъл може да се разглежда и забележката на Шанън, че неговият комуникативен модел не

първо, човешката комуникация може да протича на съзнателно или подсъзнателно

Трето, въз основа на знаците – тези атоми на човешката комуникация, се изгражда

Фигура 1. Културно-комуникационно поле

Културно-комуникационното поле е системата от знаци, които въз основа на

Естествено, физическата (физиологична) основа на това поле са общите за всички

Както вече отбелязах, първото (базисно) равнище на културно-комуникационното

Третото равнище е дискурсното подполе, което може да определим като

и иницииране на социалното действие. Те са предимно вербални, но съществуват и в

Културогемите са тези, които чрез своите исторически формирани специфики