Православен фундаментализъм

Стоян Бербатов

Идеологията изяжда вярата. Такава интерпретация можем да

направим на непослушанието към Христовите думи „кесаревото –
кесарю, Божието – Богу”. Днес повече от всякога тази констатация е
валидна за състоянието на Православната Църква. В нея текат процеси
на подмяна на автентичния апостолски етос с радикални форми на
приспособяване към една или друга идеология. В днешното т. нар.
постмодерно време в християнския свят по принцип, но конкретно и в
Православието, има две течения, изглеждащи коренно противоположни,
уж противопоставени едно на друго, но в същността си много близки. Те
взаимно се хранят, симулирайки напрежение между себе си. О.
Александър Шмеман ги нарича религиозно левичарство и
десничарство1, в богословската лексика са познати като секуларизъм и
фундаментализъм.
Едно от определенията на явлението секуларизация на
религиозната вяра е, че това е помрачаване на християнската идея за
греха като отделеност от Бога и подмяната му с някакъв вид морален
или ритуален буквализъм, в който грехът означава най-вече нарушаване
на установеното правило. Т. е. в обобщен план това е инплантиране на
мисловните категории на този свят в тялото на Църквата. С мисълта, че
Църквата, с приемането на житейската философия на света като своя,
ще приобщи света към себе, привържениците на религиозния
секуларизъм оправдават всъщност неспособността си първо да
разберат, после да облагородят и накрая да преобразят процесите и
събитията, които стават около тях. Имитирайки християнизация на
модерния свят те панически бягат от отговорността да дадат
задоволително обяснение на модерността през призмата на Свещеното
Предание и собствената православна култура. С това абдикират и от
другата отговорност – да превърнат Църквата във фактор, който влияе в
обществото и публичния живот и в двигател за създаване на културни
модели, които преобразяват общността.
Механизмът на фундаменталисткото мислене е подобносъщо
на секуларното. Фундаментализмът от своя страна възниква като
реакция на секуларизацията, то като „нещо, което се ражда като
възражение и антидот спрямо друго нещо, задължително дължи
съществуването си на него. Неговият по-нататъшен живот се определя
изключително от неговия родител, бидейки осъдено на отсъствие на
оригинално предложение”2. Той предлага връщане към героизираното
минало, към формите на живот, които са „доказали” религиозно -
етичната си устойчивост и са се превърнали в неоспорими модели на
имагинерно съвършено религиозно поведение. Фундаментализмът като
система на мислене и поведение се опитва да се покаже като застъпник
за последователното и принципно прилагане на авторитетно
предаденото (според Св. Предание) учение на общността, с тенденция
това учение да разшири своето влияние върху хора и групи извън тази
общност. „Православният традиционалист не преживява вярата си в
тесния смисъл (на думата), само като Църква, той я преживява като
православен свят, като православно общество, което носи и изразява
истината за Православието. Изчезването на този свят се преживява от
него и като изчезване на истината...Колкото повече традиционализъм,
толкова по-малко Предание”3
Както често се случва обсебването и идеологизирането на една
дума, която в класическото си богословско – философско значение
обозначава нещо важно и истинско, се превръща в термин с негативно
съдържание. Като пример може да се посочат думите евангелист (за
протестант), зилот, триумфалист4 и други. „Фундамент” е дума, която ни
насочва към основата на вярата (към любовта, добродетелите,
Възкресението) и съвсем естествено в това си значение я употребяваме
всекидневно. Но фундаменталистът я използва за да абсолютизира
тварното, мислейки си, че се бори за свещеното, срещу светското. „Той
замразява конкретни (тварни) форми, които истината за Бога е
възприела, и обездвижва историята, без да разбира, че по този начин
извършва греха, срещу който се предполага, че яростно воюва. Той води
началото си от страха, който се поражда от констатирането на едно
необратимо събитие, на еманципирането на обществото и на науката от
техните традиционни богословски опорни точки”.5 Той с терминологията
и методологията на светската наука тълкува и обяснява историята по
платоновски – като нещо циклично, задължително повтарящо се. Т. е.
тук имаме отказ от признаване на Въскресението като уникален
богословски белег на всяка историческа епоха и компенсиране на тази
празнина със сакрализирана историческа митология, „златното време от
миналото се превръща в идеал за бъдещето”6, миналото става идол.
Обичайно фундаменталистът се отъждествява с фанатика, но
между тях има съществена разлика. Фанатикът е по-скоро пасивен
радетел за определена идея или вяра. Той е абсолютно убеден в своята
правота и не подлага своите убеждения на разискване.
Фундаменталистът се отличава със своята веронетърпимост, неговите
действия са непредвидими в случаите, когато убежденията му се
подлагат на съмнения и агресивен, когато иска да накара някой да стане
като него. Зад неговата агресия прозира страх, породен от липсата на
любов. На езика на психологията фундаментализмът е неуспешен опит
да се прикрие драмата на нелюбовното живеене чрез агресията на
омразата, представена като загриженост за съдбата на света. Може да
се направи много интересно сравнение между идеологията на комуниста
и фундаменталиста. В глобален план и двамата са загрижени за
човечеството – единият за светлото бъдеще, другият за Царството
Божие. На личностен план първият е готов да погуби милиони души за
да живеят идните поколения в мир и благоденствие, а
фундаменталистът е способен да осъди и пожелае вечната погибел на
хиляди свои братя, ако те пречат на визията му за „личното” спасение.
Фундаментализмът според сполучливото определение на Клаус
Кинцлер е „тъмната страна на религията”7.
Съвременният православен фундаментализъм, като рожба на
модернизма, много успешно си служи с манипулативния език на
обществено – политическата реч. Както казахме това подразбира
подмяна на значението на думите, т. нар. релативизация на публичното
говорене. Той външно е много привлекателен и никой не е застрахован
от попадане в неговия капан. Много хора, особено клирици по време на
проповед, може би без да осъзнават, често си служат с езика на
идеологизираната реч. Правят се сизифовски напъни за
морализаторстване, а резултатът е идеологизация на Благата вест.
Този знаков елемент на църковната ни действителност представлява
жесток удар за обикновения вярващ. Той вместо спасителен пристан от
безизходицата получава обикновено две неща. В първия, по-добрия
случай православните християни биват облъчени с една безлична
„духовна” критика на грешния свят, в който живеем и нечуваеми морални
послания, състоящи се обикновено от хаотично изговорени цитати от
Новия Завет. По принцип неуместното използване на новозаветните
текстове за доказване на определена теза е характерно за
фундаментализма. "Тежко на онзи човек чрез който идва съблазън" (Мт.
18:7), може да чуете от устата на такъв „проповедник”, заел се да
изобличи „проводниците на злото” в света. Отблъскващото в случая е
това, че тези думи са отправени лично към всеки, който ги прочете и
чуе, а не са основание да съдим другите. В другия случай обаче
вярващият бива потопен в една потискаща личността му атмосфера от
миналото, откъдето научава, че достойни християни са само
мъчениците и великите подвижници и пътят към спасението е едва ли
не затворен за съвременния човек, ако той не подражава на
изброените светци. Фундаменталистко в този случай е абдикацията от
задълбоченото изследване и тълкуване на Свещеното предание и
Богооткровените истини и, за съжаление, явната немощ да се
актуализират тези истини. Слушателят се чувства задължен да излезе
от храма унизен и нерадостен.
Не можем да не си дадем сметка, че в православното
богословие или по-точно в полемическото такова нерядко са използвани
форми на говорене, близки до фундаменталисткото (според горе
изказаните критерии). Този факт задължително присъства в агресивния
арсенал на съвременните фундаменталисти в опита си да докажат, че
подражават на светите отци, които категорично са заклеймявали и
осъждали обществено - социалните недъзи на своята историческа
епоха. Онова, което е задължително да се каже обаче в този случай, е
неоспоримият факт, че светоотеческото наследство е нагледен пример
за приспособяване на мисията и езика си към културните дадености, без
това да е в ущърб на идентичността на Църквата, нито във вреда на
социално – културната среда. „Онова, което сме приели като наследство
от нашите Отци, трябва да го заслужим, ако наистина искаме да го
притежаваме”.8 Критерият на православния човек е нищо да не приема
или отхвърля a priori, а всичко да изследва чрез съпричастие и разум. За
съжаление мисленето на православния фундаменталист е крайно
опростенческо и той счита, че на него това наследство по право му
принадлежи и не трябва да полага никакви усилия да осмисли този дар
и да благодари за него. Той възприема себе си не като продължител на
Преданието, а като бодигард на една изкуствено сакрализирана епоха.
Затова той използва езика на агресията и омразата за отбрана на
фундаменталистката си идеология.
 Съвременният зилотизъм е олицетворение на това поведение и
манталитет. Той много добре се вписва в дневния ред на обществените
нагласи и очаквания. Модерният човек се задоволява от лесни решения
и бързи отговори на елементарни проблеми. Него не го интересуват
дълбоките културни промени и размествания, а още по-малко ролята на
Църквата в тях. Затова зилотът – фундаменталист е оставен на
спокойствие да крещи и да претендира за правото си на консервация на
своето си минало. На входните порти на т. нар. зилотски манастири е
закачено черно знаме с кръст и череп, на което пише „Православие или
смърт”. Такива знамена са ползвали православните въстаници по време
на турското робство и това, според зилотите, символизира тяхната
готовност да дадат живота си за свободата (но от какво?). Той е и
удобен противник, защото в негово лице светът вижда „Православието
като едно анахронично предмодерно гето, свързано с провинциалната
среда и аграрната символика”9 и оглеждайки се в него, Модерността се
наслаждава на своята супериорност.
Задачата на Църквата обаче е друга. Християнството гледа към
Есхатона, към който се върви подвижнически. „Става въпрос за пълно
любящо отдаване, за изливането или кеносиса на Църквата в културата
– нещо, което води не просто до толерирането на изменчивите елементи
на културата, а до тяхното пълно утвърждаване, след като води до
промяната им в плът на Църквата. Конкретните елементи на културата
трябва да се християнизират. Тук се намесва великата реалност на
подвига. Църквата е Тяло Христово, а тяло на Църквата е социалното
тяло. Подвигът е християнски, когато не отхвърля, а приема тялото,
обича го и полага усилие да го спаси. С други думи, излизането от
псевдо-дилемата „секуларизация или фундаментализъм” изисква
любов. Защото „съвършената любов пропъжда страха” (1 Иоан. 4:18). 10
В този контекст е необходимо Църквата да има добри практики
за превенция и сред неукрепналите и начинаещите във вярата
(неофити). И църковно - административните, и образователните
институции, а и духовните пастири не проявяват достатъчно усет, а
може би и желание, да прозрат и да отстранят на време наченките на
фанатично поведение и мислене сред част от тази група. Ще спомена
една случка от недалечното минало, на която станах свидетел, която
може да бъде пример за отговорно отношение в ситуация, изглеждаща
безобидна. В библиотеката на Софийската Духовна Семинария влезе
семинарист, който бе дошъл да върне една книга и да вземе друга.
Библиотекарят обаче отказа да даде поисканата книга, което провокира
изглеждащият скромен и възпитан младеж (ок. 15-16 годишен) да
отправи остри обвинение към него, че дискриминира определена група
от семинаристите. Проблемът бил в това, че въпросният ученик
принадлежал към „духовните чеда” на някакъв, явно самозван, старец,
който изисквал от децата да четат определен вид литература,
откъсвайки ги по този начин от активно участие в учебния процес.
Библиотекарят запази самообладание и показа усет за запазване
достойнството на ученика и отговорност за изграждане на ценностни
критерии у поверените му деца. Думите, които каза след като ученикът
си отиде бяха: „Прочетат за св. Симеон Стълпник и тръгват да стават
стълпници”.
Църквата е призвана винаги да намира баланс между
центробежните сили в света. Тя е икона на Бога и като такава трябва да
събира в себе си всичко и всички и да осмисля тяхното битие. „Човекът
на днешното време, обществото, целия свят, както и всяка епоха търсят
смисъла, но сега по различен начин от преди. Модерността се
глобализира, а хората от всички меридиани и раси се питат как да
живеят и как да намерят смисъла на живота в свят, който се стреми да
обезсвети всичко. В този и такъв свят Христос продължава да бъде Път,
Истина и Живот”.11
”Традицията е живата вяра на мъртвите, а традиционализмът е
мъртвата вяра на живите”, се казва в една известна сентенция.

1 Вж. Прот. Александар Шмеман, Православље на Западу, Цетиње

1997, стр. 273.
2 Свещ. Василий Термос, „Секуларизация и фундаментализъм: двама
врагове, които си приличат”, http://dveri.bg/ax3fc, стр. 1
3 Свещ. Зоран Крстић, Православни фундаментализам и Модерна,
http://www.eparhija-sumadijska.org.rs/download/rektor/Pravoslavni%20
fundamentalizam%20i%20modernaZK.pdf, стр. 6
4 Триумфализмът е синоним на зилотизма и фундаментализма. Но той
маркира по-скоро емоциите на хора, които от една страна въздигат в
култ личности и събития от миналото, свързани с институционални
завоевания на Православната Църква или с военни превъзходства на т.
нар. православни държави, а от друга, претендират за тотално
превъзходство на своите убеждения над всички философски и
религиозни учения. Изконното съдържание на думата, което може да
бъде приложено към вечната евангелската парадигма, означава
абсолютната истина на Христовото Възкресение, триумфът на живота
над смъртта.
5 Секуларизация и.., стр. 2
6 Православни... , стр. 5
7 Православни..., стр. 1
8 Jарослав Пеликан, Континуитет и стварање, във сп. Видослов, Божић
2006, стр. 82
9 вж. Православни..., стр. 6
10 Секуларизация и..., стр. 4