Поемата ‘’Изворът на Белоногата” е всъщност творба за нравствените добродетели на

българската девойка от епохата на Възраждането,макар че в текстово отношение

повествователното време е епически отдалечено-“в стари години,отколе”.Авторът разкрива не
само патриархалните добродетели на своята героиня като трудолюбие,обич и привързаност
към майка,баща,роден дом и родно място,но и твърдостта и непреклонността,когато с
неподозирана от турския везир сила брани правото си да обича по собствен
избор.Изграждайки образа на Гергана,поетът оригинално смесва романтично-баладичното и
реалистичното,но това не намалява,а увеличава очарованието на поемата му.Той ситуира
героинята си в битова обстановка,обгръща я с българска атмосфера,обвързва я с митичната
вяра в съществуването на веди и самодиви и така засилва у читателя впечатлението както за
правдивост на образа,така и за легендарност.Значение в това отношение има и епическото
звучене на стиховете ,с които започва епическия си разказ за девойката Гергана,за либето й
Никола и за турския везир.Усещане за отдалеченост във времето и за легендарна окраска на
картината и героите,представени на нейния фон,създават сполучливо подбраните глаголи
“черният” и “мержеят”.В лоното на народния живот ни въвеждат хората,тлъките и
седенките,където Гергана и Никола,”жлюбени вярно,примерно”,се срещат.В началото на
централната част Гергана все още не блести с нещо изключително.Тя е обикновена селска
девойка ,ранобудна и набожна.