Коста Цонев

Дон Кихот от Красно село

преиздадена по-късно като

Моите жени, моите роли

© Коста Цонев, автор, 2001

Първо издание, 2001, Дон Кихот от Красно село
Редактор Владимир Петков
Редактор на издателството Красимир Мирчев
Художник Виктор Паунов
Книгоиздателска къща „ТРУД“, София, 2001
ISBN 954-528-248-7

© Коста Цонев, автор, 2007

Първо издание, 2007, Моите жени, моите роли
Редактор Мария Чунчева
Художествено оформление Васил Огнянов
Художник на корицата Адриан Николов
© Ню Медиа Груп, 2007
ISBN 978-954-340-061-4

http://4eti.me – безплатни е-книги

 Съдържание

Съдържание.............................................................................................................................. 4
Раждане. Пълна безсловесност. Добиване на знания:
технически, културни, алкохолни ......................................................................................... 6
Трепети и изнудване ............................................................................................................... 9
Ранни музикални изяви ......................................................................................................... 14
Да живее царят! „Кино мания", първи театрални опити ................................................... 16
Кръжоци по всичко. Не съм бъзльо. Съдбата на изтърсака.............................................. 22
Смайващи подаръци. Поправям всичко .............................................................................. 24
Германците дойдоха. ............................................................................................................. 28
По неволя диверсант ............................................................................................................. 28
Край на детството. Големият град. Болен ли съм? ............................................................ 30
Чирак у роднини. Как се пече хлябът ................................................................................. 32
Цигарени истории. Оцеляване. Желязото – по-скъпо от златото. Имало и добри хора 34
За хляба. Бомбардировките. Късметът ми работи ............................................................. 39
Спасение на село. Изцеление и падение ............................................................................. 51
Прасето Гошо и крадецът. Кераца ....................................................................................... 56
Девети септември. Първи халтури. Поп или артист. Хаинбоазки нощи ......................... 58
Кандидат-студент. Студентско всекидневие. Истинската халтура.................................. 66
Първи участия в киното ........................................................................................................ 72
Любов ..................................................................................................................................... 74
Артист или спортист. „Утро над родината". Апостол Карамитев ................................... 78
„Тревога". Първа роля. Рихард Eзpa. Първи дублажи....................................................... 82
Борис Бабочкин. Големият успех с Дон Хуан. Нашата майка – Сърчо,
се грижи за рожбите си ......................................................................................................... 86
Големите кумири на Народния театър ................................................................................ 88
Артист и спортист – може, дори е задължително .............................................................. 90
В Младежкия театър. Първи роли, щуротии и разочарования ......................................... 96
Вратанска епопея – как се каляваше артистът ................................................................... 97
Борба за роли. Първа голяма роля в киното, първа женитба и първа рожба ................ 100
Дубльор на големия артист Владо Трандафилов. ............................................................ 106
Московски фестивал ........................................................................................................... 106
Човекомразката Кераца – чудо на природата и партията. Брат ми Иван в Австралия 107
Събитие в театралния живот. Caм срещу всички ............................................................ 110
Второ раждане в киното. Перо Македонеца. Битови неуредици ................................... 111

4
Първо пътуване в Европа. Политически проблеми ......................................................... 112
Подполковник Колев........................................................................................................... 125
Да бе мирно седяло, не би чудо видяло ............................................................................ 131
Театърът на поезията и естрадата, най-стабилният мой дом.
След развода. Пътуване до Англия ................................................................................... 135
Втори брак с първата ми жена. „Свобода или смърт".
Брат ми си идва от Австралия ............................................................................................ 141
Антон Маринович и „Сиромашка радост".
Случки с Езрата „Нощта срещу тринайсети" ................................................................... 145
Николина Томанова прави голям театър. Случки в киното и театъра,
битови зевзеклъци ............................................................................................................... 147
„Смърт няма" – замалко да има ......................................................................................... 159
Големият режисьор Бено Бесон и „Както ви се хареса" ................................................. 161
До Лондон и обратно с „Ролс-Ройс".................................................................................. 167
Разминаване със звезден миг ............................................................................................. 175
Реабилитация. „Човекът от Ламанча". Ролята на тоя живот .......................................... 176
Джингиби – демонът на империята ................................................................................... 177
Един натоварен ден. „Студио 5". Вили Казасян и неговият оркестър.
Пътуване в СССР................................................................................................................. 178
Бащи и деца .......................................................................................................................... 182
„Баща ми бояджията" .......................................................................................................... 184
Един предел – „Сватбите на Йоан Асен" .......................................................................... 184
Животът продължава. Рисковете на професията и моето хладнокръвие ...................... 187
„Първите" – Чорбаджи Петко ............................................................................................ 194
Юбилей. Ново „Волво". До Швеция и назад .................................................................... 195
Необходимата среща. Дамата на моето сърце.................................................................. 198
Грузинско приключение. Срещи и работа в Киев ........................................................... 200
Време е да построя къща .................................................................................................... 202
Време е конят да почине. „Спасението“ Изключителната Невена Коканова ............... 206
„Кралският бръснар" – без малко политически скандал ................................................. 208
Коста Цонев – труп. Театърът се разделя на две ............................................................. 209
Дали идва демокрацията? Моите приятели Стето и Костас Налбандидис ................... 212
В Австралия ......................................................................................................................... 213
„Любовта е лудост". Коста Цонев пенсионер. Скарлатов – роля мечта........................ 220
Нов юбилей. На сцената, в киното и в телевизията ......................................................... 222
СНИМКИ.............................................................................................................................. 228

5
Раждане.
Пълна безсловесност.
Добиване на знания: технически, културни, алкохолни

Задължително е в началото да се започне с това, кога съм се родил, как съм

се родил, къде съм се родил. Вярно, че е интересно, важно е, но на мен ми се
иска да започна с дните, седмиците и може би дори месеците преди моето
раждане. Моето семейство се вълнувало какво име да бъде дадено на третото
дете, тъй като вече имало две момчета – Иван и Васил. Иван взел името на
бащата на баща ми, Васил – името на бащата на майка ми. Ами ако се появи
трето момче, какво име ще вземе? Ако е момиче, ясно – ще бъде кръстено на
майките на майка ми и на баща ми. На помощ дошъл един сън, явил се на
моята леля – леля кръстница, или Ангеликото, сестрата на майка ми. Та какво
сънувала тя? Дни преди моето раждане, седмица или месец, сънувала една
жена, забрадена в черно, която погледнала, усмихнала се и казала:
– Знам, знам. Тревожите се какво име да дадете на това дете, което ще се
роди. Бъдете спокойни, то ще си дойде с името и ще бъде със звезда на
челото.
Леля ми се събудила, замислила се над съня, но... явно като всички хора,
после го забравила. И ето че на бял свят дошло момче, тоест вариантът –
момиче – имената на майките, отпаднал. Ами сега? Погледнали в календара
и видели, че съм се родил на трети, а трети юни е Константин и Елена1, тоест
ако съм момче, ще се казвам Константин, ако съм момиче, ще се казвам
Елена. Ето как сънят на тази моя мила леля се сбъднал. Вярно, не съм имал
звезда – погледнали, ровили, търкали по челото ми и не видели нищо. И си
казали: „Е, нищо за звездата. Важното е, че си е дошло с името.“
И така, родил съм се на трети юни, Константин и Елена. Петък ли е било?
Може би петък, четири часа следобед, в далечната 1929 година. В едно китно
кварталче в Красна поляна, наречено Добруджански квартал. Този квартал е
построен за бежанци от Добруджа. Намира се на трамвайна спирка „Петър
Берон“ по пътя за Княжево. По самата трамвайна линия пък се настанили
царибродчани – хора, избягали от Цариброд и от Западните покрайнини. Та
тези два квартала – Царибродски и Добруджански, граничели с така
нареченото Красно село, с китното Красно село.
Какво си спомням от моето детство, от най-най-ранното детство? Може би,
много смътно, първото си загубване. Нашата фамилия – баща ми беше много
енергичен, много весел човек, много жизнен. Да, вероятно вече трябва да

1
По стар стил – бел. ред.
6
кажа кой е баща ми. Баща ми е Димитър Цонев от село Сребърна, тоест роден
в Попина, живял в Сребърна и в Силистра. Бил е моряк и попада в Дедеагач
в Гърция (може би тогава е било България – Тракия), след това и в Димотика.
Срещат се с един мъж, който бил женен за някакво момиче от Димотика, и
той му казва: „Бе, Димитре, аз съм женен за едно момиче, те са девет сестри,
я да те запозная с някоя от тях, белким ти хареса, пък да стане работата.“
И Димитър се запознава с моята майка Малта. Те затова имената са толкова
специални – леля кръстница се казва Лина, майка ми – Малта, а имам и девет
лели – Злата и... Другите имена вече бягат от съзнанието ми. Та там се
запознава баща ми и се оженва за майка ми. Много перипетии са преживели.
Той купил две мауни. Откъде е взел пари, не мога да кажа, но предполагам,
че се е трудил достатъчно някъде, за да ги спечели. Явно не с рекет. Мауната
е малко по-голяма лодка, има и мачта. Може би 100 регистъртона или 50, с
тях превозвали въглища, плавали покрай брега. Та баща ми напълнил тези
две мауни, излязъл в открито море, извила буря, потънали мауните, а той
горкият едвам-едвам, жив-умрял, се добрал до брега, но преди да излезе,
казал: „Господи, ако ми помогнеш да изляза и да остана жив, ще ти запаля
свещи колкото лопатите на лодката.“ Дали е запалил две такива свещи или
една, не мога да ви кажа, но явно Господ му е помогнал, защото знаел, че
този човек трябва да даде живот на едно друго същество, което ще се роди
малко по-късно.
Та баща ми се запознава с моята мила майка в Димотика, оженват се, след
това отиват в Бургас, той започва бояджилъка, от Бургас се прехвърлят в
София точно когато дават за добруджанци тези земи. Така съм се родил в
къщата на улица „Браила“, която след това стана „Хайдушка поляна“, сега
как се казва, не знам. Къщата ни се падаше точно срещу „Балкантон“.
„Балкантон“ в момента съществува, но къщата ми – не, там сега е зелена
площ. Този квартал, сега ако минете там, не можете да го познаете, защото е
гъсто застроен с огромни блокове, с „Балкантон“, с някаква фабрика за марки
ли, за какво, не знам. Изобщо от онова, което беше навремето, през моето
детство, няма и помен. Тогава кварталът беше от прихлупени къщички и
безкрайни полета, по които тичахме, ловяхме майски бръмбари и пеперуди,
играехме на жмичка, на стражари и апаши, боси от март до октомври. Така
прекарахме детството си.
Та какво си спомних за началото, за най-най-ранното мое детство? Ами
това, че баща ми беше много, много весел и енергичен човек. Винаги се
събуждаше с песен на уста. Може би този ведър характер съм взел и аз от
него, както и желанието да пея, чувството за ритъм и мелодия, слуха, който
имам – вярно, не чета ноти, но добре се справям с всичко, което ми
предложат като пеене. Е, имам и друг стаж, за който по-късно ще стане дума.
С бояджилък милионер не се става, но баща ми съумяваше да изхрани

7
семейството си и винаги се връщаше с пълни ръце от работа. Когато имаше
дини, неизменно носеше по две, отдолу мрежичката, в която имаше или
сиренце, или хубава шунка и салам от оня магьосник на колбасите Христо
Токузанов. В другата ръка – пак диня и един хляб. Ето ти една вълшебна ве-
черя за нас – хляб, сиренце и диня или хляб и диня. Ето това най-добре съм
запомнил.
Та цялото това бурно семейство тръгна веднъж на екскурзия по Искъра.
Вероятно сме пътували с влак и сме слезли на гара Искър. Отишли сме
някъде край реката, спомням си едни ракити... Ядохме, пихме, веселихме се,
децата се борихме, шляпахме във водата. Но на мен като на всяко дете му се
допишка. Хем предупредих: „Мамо, отивам да пишкам“, а като се върнах
(може би и по-голямата работа да съм вършил), не намерих никого – ни
майка ми, ни баща ми, ни братята ми, никой няма, поленцето – празно. Ами
сега? Обръщам се наляво, надясно, питам хората: „Абе тук...“ Всички свиват
рамене, гледат и се чудят: „Това дете как могат да го оставят така само!“ Ами
сега? Ами лъвовете? Ами тигрите? Вече се здрачава, слънцето почти залязва.
Умирах от страх, но съобразих, че единственото нещо, което може би ще ме
спаси, е влакът. Влак няма, но явно линията води към София. Тръгвам покрай
нея и се озъртам в очакване да чуя зловещ лъвски рев. Вървя, вървя, вървя,
по едно време се уморих и си казах: „Ами сега какво да правя?“ Легнах на
насипа. Спомням си острите камъчета, които се забиваха в мен. Легнах и си
викам: „Ами ще дочакам утрото тук, сутринта ще продължа пак. Само дано
някой лъв или тигър не ме изяде.“ Задрямал ли съм, не знам, по едно време
чувам:
– А, ето го, ето го, бе! Това е! Той е! Той е!
– Ама по-малък!
– Е, ми така се е свил.
Оказаха се приятели на баща ми. Разбрали се и единият се качил на влака,
другите тръгнали покрай линията – решили, че може би ще имам толкова
акъл да се сетя, че по линията мога да стигна до София. Това беше едно от
първите ми премеждия.
След това приключение дълго съм бил много уплашен, станал съм
неспокоен. Може би не съм се доизпишкал като хората... Спомням си, че
Злата, най-голямата сестра на майка ми, ни беше на гости. Но понеже
къщичката ни беше малка, спяхме тримата братя в едно легло, а майка ми и
баща ми – на другия креват. И ме сложиха мен да спя с леля Злата, а братята
ми – долу на пода. И на сутринта... събужда се леля Злата и вика:
– А, а, а, какво си направил ти, бе?
Аз се усещам целият мокър.
– Ах, какво съм направил? Ми сигурно съм се изпотил?
– Как си се изпотил бе, мойто момче, ти си се напикал.

8
 – А, как може да се напикая?!
– Напикал си се, напикал си се.
И действително, оказа се, че съм се напикал. От страх да не ме бият, казвам:
– Мамо, мамо, не съм виновен, аз просто сънувах, че отивам някъде и... се
изпишках.
Майка ми беше много суров човек, строга жена. Може би ме спаси
присъствието на леля Злата, която ме прегърна:
– Нищо, нищо, момчето голям мъж ще стане. Дано да е за последно.
И така ми се размина. До ден-днешен помня тази чудесна жена с
посребрени коси, с едро хубаво тяло, с блага усмивка, която винаги ме
успокояваше.

Трепети и изнудване

Времето течеше. Годините не знам, за мен като че ли часовете бяха години.

Много бавно вървеше всичко. Не мога да кажа дали вече съм бил постъпил
в първо отделение... Тогава най-напред имаше забавачка, после отделения.
Усещах някакви особени настроения в себе си. Правеха ми голямо
впечатление момиченцата. Заглеждах ги, не пропущах хубавиците в
квартала. Винаги като видех симпатично момиченце, започвах да му дърпам
косите, да го блъскам, да го малтретирам. Те, разбира се, крещяха, плачеха,
нагрубяваха ме и бягаха от мен. Любовта ми се изразяваше в подобни
грубости. И до ден-днешен не мога да си обясня защо съм бил такъв.
Спомням си, че веднъж вкъщи нямаше никого, едно момиченце дойде да
иска нещо за майка си – сол ли, пипер ли, и аз много учтиво го поканих да
влезе. Говорихме си глупости, както може да си говорят дечицата. Целият се
разтреперих, а момиченцето стои с широко отворени очи – нещо иска да ми
каже, аз искам да му кажа нещо. Това са поривите на нагона, неща, които
сякаш не могат да се изразят. Седнахме на един стол двамата. Аз треперех и
то трепереше, горкото. По едно време му викам:
– Ха да играем на палатка!
– На каква палатка? Тука няма палатка.
– Ооо, има – казвам, – ето масата, виж каква хубава палатка е. Хайде да се
скрием под масата.
– Ама защо да се крием под масата? – пита тя. – Тук си е хубаво.
– Не – отговарям, – в палатката е по-уютно.
Явно съм търсел по-закътано място. Скрихме се в „палатката“... Усещах
как зъбите ми ще се счупят, ще се строшат от тракане. Девойчето също
трепереше. Аз, разбира се, започнах да говоря съвсем глупави неща – какво
съм правил днес, какво ще правя утре, и току изтърсвам:

9
 – Ти откъде пишкаш?
Тя ме погледна с отворени очи:
– Как откъде пишкам? Ами пишкам си. А ти откъде пишкаш?
– Ами... и аз пишкам отнякъде.
– Я дай да видя!
Аз се стреснах, викам:
– Ааа, първо покажи ти твоето и след това аз ще покажа моето!
– Е, аз... – тя полека взе да си вдига поличката.
Боже, свят ми се зави! И точно тогава чух някакъв шум – явно майка ми
пристигаше, отвори външната врата на двора. Подскочихме и двамата,
изхвърчахме зачервени целите, възбудени и изпотени, седнахме на сто-
ловете, все едно нищо не е било. Аз веднага се разтърчах, сипах там захар ли
беше, сол ли беше, какво беше, пипер ли, дадох й вместо една шепичка цял
буркан и тя си тръгна горката. Майка ми я поздравява:
– Ооо, здравей, мила! Какво? А, за сол си дошла, така ли?
Но будното й гръцко око не пропусна нашето смущение. Тя така ме
изгледа, че целият изтръпнах и й викам:
– Мамо, мамо, мамо, умирам!
А мама казва:
– Чакай, защо вземаш цялото бурканче? Ето, ще ти дам половинката, даже
не половинката. Вие утре ще си купите сол. Ето ти в една книжка – и изсипа
в една книжка сол.
Момиченцето си отиде, а аз се чудя какво да взема, какво да правя. Майка
ми гледа, гледа пък ме попита:
– Какво правехте вие?
– Как какво правехме?
– Какво правехте, преди да дойда?
– Нищо не правехме, мамо, говорехме си – отговарям.
– А защо тя беше толкова смутена и ти също?
– Как да съм смутен ма, мамо, как да съм смутен? Нищо ми няма.
– Внимавай, моето момче. Още си малък.

В квартала имаше две-три много приятни момичета, с които бях приятел,

имах и една братовчедка, едно друго момиче, което живееше до нас, и една,
която живееше на практика в нашия двор. Къщата ни беше от две части –
отпред в стаята имахме кираджии, а ние бяхме в другата стая, към двора. Та
детето на кираджиите, Марийчето, беше много приятно момиче и тримата си
играехме добре, тоест четиримата – те бяха три момичета. Но шило в торба
не седи. Все гледах да играем на такива игри, където можехме да се скрием
двама и да се притискаме. Викахме си:
– Ох! Ей, дали ще ни намерят?... Няма да ни намерят... Ами, ще ни намерят!
10
 И веднъж казвам:
– Хайде да играем на една много хубава игра!
– На каква игра ще играем?
– Много хубава игра, ама е по-специална и трябва да се скрием в кочината
на Данчето.
Данчето беше братовчедка ми, техните имаха кочина, но свинята отдавна
беше заклана. Беше една дъсчена барака в дъното на двора, пълна със сено.
– Да отидем там да играем нова игра!
– Каква игра?
– Ами хубава, много хубава.
Влязохме в кочината. Не знам защо все си правех палатки – от черги, от
парцали. Изобщо обичах да се пъхам на закътано, да седя и да си мисля разни
глупости.
– Хайде да играем на доктор! – викам им аз. – Знаете ли я тази игра?
– Каква е?
– Ами на доктор, аз ще съм доктор, вие ще сте болните. Вие сте много
болни и аз трябва да ви прегледам, а знаете, че един лекар, за да прегледа
болните, те трябва да се съблекат – оголиха си коремчетата и ги прегледах. –
Ще ви премеря и температурата!
– А как ще ни премериш температурата, като нямаш термометър?
– Е, нали играем, де. Сега ще измерим по някакъв начин температурата.
Те доста се замислиха:
– Ами добре – но като че ли усетиха накъде отиват нещата.
Легнаха, започнаха леко да си вдигат поличките.
– Да – казвам, – ама трябва да свалите и гащичките!
– Ама защо?...
– За да ви премеря температурата.
– Ама как гащичките? Къде ще ни мериш температурата?
– Ами не знаете ли къде се мери?
– Мама казва, че температурата се мери под мишниците.
– Под мишниците, но може и на друго място. Свалете гащичките! –
свалиха ги и с пръстчето започнах да опипвам заветното място, пипам и
казвам: – Ммм, каква голяма температурааa!
А те седят горките и треперят. Колко температури съм премерил, не знам.
Безкрайно възбуден, пак чувам някакви викове отвън:
– Хей, Коце, Коце, хайде, Коце!
Момичетата се облякоха и една по една се източиха навън. Щях да го
пребия този, дето викаше:
– Коце, Коце!
– Какво има, бе!

11
 – А, нищо, Коце, нищо, нищо, искам да си поиграем! Хайде да играем на
дама!
– На никаква дама не искам да играя – казвам, – аз ще си карам карачката.

Имах си едно колело и една летвичка, в долния край с ограничител на

колелото. Това ни бяха игрите – колело, ашици, топчета, дама, вечерно време
играехме на стражари и апаши и аз много обичах, защото можех да се крия с
момиченцата.
Имах един братовчед, син на сестра на баща ми. Беше 35-а, 36-а или 37-а
година и да имаш кола, и то американска, беше нещо невероятно. Чичо Иван
често идваше вкъщи, а моята слабост към колите беше неудържима. Най-
хубавите ми сънища бяха, че карам кола, че съм станал шофьор. Винаги
когато ме питаха „Какъв искаш да станеш?“, отговарях: „Шофьор.“ И когато
се появи за първи път с тая американска кола „Десото“, се побърках. Не исках
да спя вкъщи, а в колата. Беше разкошна, миризмата на бензин ме упояваше.
Никакви френски парфюми не можеха да се мерят с неговия аромат. Влизах
вътре и се перчех пред децата. Струпваше се цялата махала. Аз пусках само
онези, които ми харесваха. Първо моите три приятелки, след това от момче-
тата, които си изберех, но предпочитах момичета да има вътре. Седим си ние,
а Борето току чукне на вратата и извика:
– Коце, пусни ме, бе!
Отговарям:
– Ти да се махаш, все като не трябва, ще се изтърсиш. Помниш ли онзи
път – тъкмо си играехме и ти: „Коцее, Коцее!“
– Е, нищо де, пусни ме сега малко.
– Дума да не става!
– Коце, отвори прозореца!
– За какво?
– Отвори да ти кажа нещо!
Отворих прозореца, той се наведе и каза:
– Ако не ме пуснеш, ще кажа за кочината.
Призля ми:
– Каква кочина, бе?
– Ти знаеш каква кочина.
– Каква кочина, бе, защо говориш глупости, каква кочина?
– Кочината, кочината... с тези трите, а? Какво правехте там? Видях аз.
Имаше една дупчица и ви гледах. Затова те извиках. Ехе, нещо правеше ти с
тях. Ама нищо не можа да направиш.
Прималя ми: „Боже, откъде знае това говедце? Откъде се появи, Господи
Боже?...“

12
 – Добре де, добре, хайде, ела! Само че не на кормилото. Ще седиш и ще
гледаш!
И Борето влезе. Цяла нощ това беше в главата ми: „Ами сега? Ако това
Боренце вземе и каже на майка си и баща си, а те кажат на бащите и майките
на тези момиченца? С мен е свършено, край! Умирам, Боже! Ами сега? Какво
да правя, какво да измисля?“
След известно време ме среща пак Борето:
– Коце, здрасти! Как си?
– Много добре, Боренце.
– Аха. Дай ми един лев!
– Така ли, Боренце, защо?
– Ами трябва ми.
– А ако не ти дам, ще кажеш за кочината?
– Да.
– Добре, Боренце, ще ти дам.
Днеска ще ти дам, утре ще ти дам... След известно време Борето казва:
– Значи ме лъжеш? Добре тогава.
– Утре, Боре, утре ще ти дам.
– Да, ама те се събраха много по лев.
– Нали знаеш, че не ги произвеждам, нито ги печатам. Добре, ще ти дам.
На другия ден му дадох един лев, но си викам: „Тази работа не може да
продължава...“ И измислих как да изляза от положението, като използвах
една слабост на Боренцето. Каква ли? Може би ще ви кажа по-късно.

И така, излиза, че съм бил шантаво дете, толкова шантаво, че съм си търсил
боя със свещ. Спомням си например, че веднъж бяхме на гости у моята
братовчедка, където черпеха всички с бонбони. Идват при мен, поднасят ми
кутията и аз изведнъж:
– А, не, благодаря.
– Ама вземи!
– Не, не, благодаря, не искам.
– Ама как, шоколадов бонбон?
– Да, ама благодаря, не искам.
Отказах бонбон! Цяла нощ сънувах тия бонбони, едни такива огромни,
мъча се да ги достигна, а те бягат от мен. Защо го направих, сам не мога да
разбера. След известно време пак бях на гости у моята братовчедка и казвам:
– Данче, дай ми вода!
Тя ми донесе една чаша, аз пих и такъв шамар й отвъртях, че тя горката
щеше да падне. Всички се втурнаха към мен изумени.
– Защо я удари?

13
 Погледнах засрамен и избягах. Вярно, защо я ударих? До ден-днешен не
мога да си обясня.
На именните дни на баща ми винаги опитвах питиетата, но баща ми си
имаше номер – купуваше две дамаджани с вино. Като изпиеха първата
дамаджана, от втората пълнеше първата до половината, след това и двете
дамаджани доливаше догоре с вода. Казваше:
– Този, който се е напил с хубаво вино, след това каквото и да му дадеш,
няма да го усети.
Та ние, братята и съседски момчета, пиехме от това второто. А един от тях,
Любчо, казва:
– Слушайте сега, може да се напием. Затова първо ще глътнем по една
лъжица олио.
Като луди пихме олио, след това – вино. Така повръщах! Защо? Не мога да
ви обясня.

Ранни музикални изяви

Но най-шантавото в мен май бяха минутите, когато ходех в тоалетната,

така наречения нужник, който се намираше в дъното на двора, опрян до
нужника на съседния двор, в който живееха комшиите Влахови. Те имаха две
дъщери – Янка Влахова, по-късно стана известна артистка и певица, и сестра
й Добринка Влахова – невероятен глас, прочу се в цяла Европа. Щом влезех
в нашия нужник, започвах да пея. Не излизах, докато не изпеех всички песни,
които знаех – шлагери, детски... Пеех на висок глас, целият квартал
разбираше: „Ааа, Коста е в тоалетната...“ И един ден така, както се дерях, от
съседния нужник чух друг глас, който почна да ми приглася. Аз пея, той
приглася. Така с Янка Влахова правехме дуети. Дори оперни арии сме
изпълнявали. И партитури съм учил, тя ми даваше тези на сестра й. Думич-
ките – горе-долу, а мелодиите запомнях много добре, защото бяха от
известни опери. Така правехме невероятни тоалетни концерти.
У нас живя известно време една моя братовчедка, кака Бонка, дъщеря на
леля кръстница. Леля кръстница нямаше възможност да се грижи за нея,
беше много бедна жена, гледаше болни. Та кака Бонка помагаше у дома в
домакинството и така един ден през зимата, когато нямаше никого, тя казва:
– Коце, я ела тук, бе!
А Коцето – тогава аз бях едно русичко момченце с едни сини очички, имах
и една качулка на главата отзад, та затова баща ми ми викаше Чольо, а моите
братя – Качулчо. Качулката представляваше една издутина отзад. Пипаха я
и все казваха: „Е, това е ненормалното у тебе, явно, че тука има нещо!“ Майка

14
ми винаги казваше: „Е, ненормално или гениално – не се знае какво ще стане
от това дете.“ Та кака Бонка ме привика:
– Ела тук! Можеш ли да издържаш?
Казвам:
– Мога, разбира се.
Тя топлеше едно алуминиево канче на печката и след една минута ми го
слагаше на главата. Канчето пареше ужасно...
– Как е?
– Добре – казвам.
– Издържаш, така ли?
– Издържам.
– Я да видим още веднъж!
Пак ми слагаше канчето на главата. Усещах се така, сякаш мозъкът ми се
разтапяше, но понеже бях инат, мълчах. Кой знае? Може би от това канче да
се е получило нещо вътре, някакви контакти.
Естествено е с такъв характер притежателят му да получава доста
наказания. В нашия двор имаше една върба, която служеше на майка ми и на
баща ми за възпитателно средство. От клоните й отрязваха три пръчки: ви-
сока – за брат ми Иван, средна – за брат ми Васил, и малка – за мен. Тези
пръчки седяха в ъгъла и всяка седмица се сменяха, защото се чупеха от
употреба. А аз май бях най-усърдният потребител. Но веднъж майка ми
използва съвсем различно възпитателно средство. Имахме гостенки – нейни
приятелки от Братството (майка ми беше много набожна). В нашата черква
„Успение Богородично“ в Добруджанския квартал имаше църковно братство
и майка ми беше една от настоятелките. Беше ги поканила в двора и ядяха
сладко, неин специалитет. Аз в това време стрелях с моята пушка. Тя
представляваше дървена летва, на чийто връх закрепвах ластик. Него опъвах
с изкривен пирон и закачвах главичката на пирона за щипка за пране. Като
се натисне щипката, пиронът изхвърча и може или да извади оченце, или да
направи други поразии – беше си сериозно оръжие. Та стрелях по една
тенекия, докато госпожа Найденова, една от гостенките, сестра на генерал
Луков (известен генерал по онова време, впоследствие убит), каза:
– Ааа, Коста, много хубава играчка. Мога ли да я видя? – и след като гордо
й подадох моето оръжие, тя го разгледа и каза: – А, ами аз ще я взема и ще я
дам на моя брат да я внедри в армията.
Бях изумен и много разгневен. Казах:
– Как ще я вземеш? Дума да не става. Дай си ми пушката!
– Не, не, няма да ти я дам, ще я дам на брат ми.
– Дай си ми пушката, моля ти се, дай си ми пушката, мари!

15
 В този момент майка ми скочи, хвана ме за ръката, извъртя ми един шамар,
вкара ме вътре в кухнята, измъкна от долапа буркана с червения лют пипер
и ми напълни устата с него!
– Ще викаш „мари“, така ли? А сега, викай „мари“!
Боже Господи, устата ми пламна, езикът ми се поду, сълзи излязоха от
очите ми, задавих се, щях да умра. Не мога да си поема въздух! Боже,
умирам! Плюх, пих вода, мъчих се, но езикът ми подут, устата ми гори... Не
знам, може би оттогава умирам за люто, не мога да седна да ям без люта
чушка. Може би вместо зло майка ми ми направи добро.

Да живее царят!
„Кино мания", първи театрални опити

Междувременно в квартала се случи нещо невероятно. Както ви казах,

пред нас имаше просторни полета, все още незастроени, и една станция с
високи стълбове на Радио София. В двора на гази станция бяха струпали
огромни греди и казаха: „Днес следобед царят ще дойде.“ Цар Борис III щял
да дойде да изпробва някакъв нов танк на въоръжение в Българската армия.
Ние тръпнехме. Още от сутринта десетина-петнайсет дечица застанахме в
полукръг и зачакахме с нетърпение идването на цар Борис. Към четири часа
следобед пристигна царската кола. Ние изтръпнахме, а срещу нас бяха
наредени в полукръг войници, препасани с колани, на които висяха ножове.
Царят слезе от колата, запъти се към танка, огледа го, качи се, влезе в него,
подкара го... Машината мина през дървените прегради, после се върна. Царят
излезе, избърса си ръцете, поговори нещо с генералите и тръгна към колата
си. В това време ние се юрнахме с викове: „Ура!“ Войниците насочиха
ножовете срещу нас, но царят извика:
– Не! Оставете децата да дойдат при мен!
Ние го заобиколихме, всеки искаше да стигне до него, да го пипне, да хване
ръката му. Царят се здрависваше с всеки и всеки целуваше. Аз с нетърпение
поех ръката му и видях нещо невероятно. Това сякаш не беше ръка, а нещо
изваяно от фин мрамор с жълтеникав оттенък. Особена хладина и
благородство лъхаха от нея. Втрещих се, целунах тази ръка и усетих нещо
топличко в дланта си. Отдръпнах се, погледнах: О! Двайсет лева!
Двайсетлевова монета с профила на царя! Подскочих от радост и изтърчах
вкъщи.
– Мамоо – викам, – целунах царя! Мамоо, целунах царя! Мамоо!
Тези двайсет лева дълго време ги пазих, гледах ги, радвах им се и си виках:
„Тези пари никога няма да ги сменя. Ще си ги пазя.“ Пазих ги, пазих ги... ден
до пладне. Дойде един много хубав филм в кино „Красно село“. Бях най-

16
редовният клиент там. Не пропусках филм. Детството ми премина в това
кино. Бях нещо като инвентар на салона благодарение на кинооператора бай
Стефан. Вкарваше ме да почистя пред кабината или под машините и гледах
всички филми, абсолютно всички. Но пристигна един филм, шедьовър
навремето (не мога да си спомня точно „Бунтът на бунтите“ ли беше, или
„Корабът на робите“), и децата умирахме да го видим. Реших да се изфукам.
Отидох на касата, дадох двайсетте лева и викам:
– Един билет!
Касиерката ме погледна и като че ли си каза: „Това момче ум има ли, няма
ли?“
– Абе, ти какво, билет ли искаш да си купуваш?
– Да, искам билет, най-хубавия билет!
Откъсна ми тя един билет, даде ми го, влязох, гледах този прекрасен филм
и на излизане остатъка профуках за бонбони, за семки, за сладолед и за
всички други лакомства, които можеше да се предложат на едно бедно
детенце, за първи път видяло се с малко парици в джоба.
Както ви казах, киното беше моята страст. Не пропусках филм, познавах
всички актьори – и Кларк Гейбъл, и Мирна Лой, и Джеси Джеймс. Дори ги
сънувах. След края на всеки филм си въобразявах, че той продължава.
Веднага се превъплъщавах в ролята на главния герой. Вървях по улицата,
представях си, че съм Джордж Обриен или Кларк Гейбъл, озъртах се дали
някой не ме дебне. Прибирах се у дома и ако бях гледал изящна трапеза, на
която главните герои ядат, си слагах чиния, вилици и ножове, чаша, която
пълнех с вода, и си представях, че са ми сервирали възможно най-финото
лакомство. Вземах ножа, с дясната ръчица елегантно режех филийката хляб
и с отворена уста, без никакво примляскване, поемах изисканата гозба. Или
пък ако филмът беше музикален (ние имахме грамофон), се прибирах, слагах
която плоча ми падне (имахме няколко с класическа музика), заставах на
пулта и започвах да дирижирам. Дирижирах ли, дирижирах и накрая обик-
новено всичко завършваше с плач. Плачех, дирижирах и плачех. Спомням си
много добре как подавах на щрайха, на отоните, на пианото, на солиста. И
всичко с изящни жестове. Мислех си: „Тоя талант трябва да се отприщи, да
му се даде простор.“ Тогава ми хрумна да поставя „Снежанка и седемте
джуджета“ в нашия двор. Намерих приказката, драматизирах я, подготвих я,
събрах и изпълнители. Аз самият играх доста роли – принца, ловеца, гласа
на огледалото, бях режисьор, осигурявах и техническите ефекти. И то много
важни технически ефекти – например гърмежа, когато кралицата пита ог-
ледалцето: „Огледалце, я кажи, огледалце, не лъжи! Коя е най-красивата на
света?“ Гръм, трясък и огледалото обявява коя е най-красивата. С гордост
мога да кажа, че гърмът беше направен много прецизно – качих един камък
на покрива, завързах го за едно въже, а долу, на земята поставих една

17
ламаринена бъчва от боите на баща ми. В дадения момент трябваше да се
пререже въжето, камъкът падаше върху бъчвата и се чуваше ужасяващ шум.
Точно в този момент аз използвах моето мило Боренце, моето рекетьорче.
Викнах го и му казах:
– Боре, искаш ли да се прочуеш? Ако искаш да станеш известен, ще ми
обещаеш, че повече няма да ми говориш за кочината. Искаш ли?
– Да, разбира се! Какво трябва да правя?
– Ами ще участваш в „Снежанка и седемте джуджета“ и ще изиграеш
главната роля.
– Сериозно ли?
– Да, бе, моля ти се. Но ми обещай, даже ето ти тука едно листче, напиши
„Обещавам никога повече да не говоря за кочината!“ и се подпиши – ето
тука, моля ти се! – той взе писалката, подписа се и аз добавих: – Имай
предвид, че с това мога да те съдя.
– Добре де, моля ти се. Какво трябва да правя?
– Като дойде моментът и ти дам знак, ще прережеш това въже, камъкът ще
падне и ще произведе невероятен гръм.
– И това ли ми е ролята?
– Ми главната роля, бе. Кой произвежда гръм? Зевс! Бог! Ти си като бог,
главният герой.
Той ме погледна със съмнение, сви устни и каза:
– Добре, добре!
– Само да не забравиш да дойдеш на премиерата!
И така, дойде денят на премиерата, залата беше подготвена, всички столове
и пейки, които се намериха в махалата, бяха примъкнати на двора. Пердета,
черги, всичко, което можеше да послужи за завеса, бе окачено на тела за
простиране. Бяхме готови, декорът – осигурен, и в последния момент
майките и бащите на джуджетата заявиха: „Не! Нашите деца няма да играят
за такъв хонорар.“ А заплащането им беше доста солидно – двайсет стотинки
на човек. И аз бях принуден, ако не искам да изиграя и седемте джуджета, да
им дам малко по-голям хонорар. Предложих им по 30 стотинки. Уговорихме
се, договорът беше подписан и играхме „Снежанка и седемте джуджета“ с
невероятен успех. А когато дойде време за гърма и дадох знак на Борето, той
така се беше захласнал в пиесата, че забрави за какво става дума. Викам:
– Боре, гърмът! Боре, гърмът! Зевс, гърмът!
Той като чу Зевс, нещо се стресна, отряза въжето, камъкът падна и избумтя.
Но понеже имаше и боица доста още останала в тази тенекия, моят рекетьор
се оказа окъпан в хубава червена неизтриваема боя. Оттогава сключихме мир
с Боренцето и станахме много добри приятели.
Баща ми подочул, че синът му прави това и онова, че имитира известни
личности от квартала — учителите, попа, Кльоци... Кльоци беше лудият на

18
квартала. Горкият, беше болен от туберкулоза, прегърбен, едвам фъфлеше и
думите излизаха бааавно заедно с... извинете, лига, която течеше от устата
му. Той я избърсваше и винаги говореше с премрежени очи, като мигаше
често. Страдаше горкият от една особена болест, понеже беше прегърбен и
центърът на тежестта му идваше напред, към главата, имаше случаи, в които,
като се засилеше по улицата, не можеше да спре. Затърчи се и вика:
– Алее, Алее! – и бум, я в дърво, я в някоя ограда, удряше си главата,
падаше горкият, вдигахме го... – Оле, оле, оле, много ме боли!
Викаме му:
– Бе, Кльоци, защо, бе? Защо така ходиш? Трябва с теб винаги да има
човек. Ето, толкова хубави момичета има в квартала – хвани някое. Ето
Невена.
– Стига бе, Коце, стига, бе!
И този Кльоци се мъчех да имитирам. Даже веднъж постъпихме... не
глупашки, а жестоко. Накрая на нашия квартал започваше Земляне, но за да
се стигне дотам, трябваше да се мине по едни стълби и самото Земляне беше
с 200-300 метра по-ниско от нашата махала. До стълбите имаше една
пръстница и често играехме там, понякога скачахме отгоре и понеже имаше
много пръст, не се притеснявахме, че някой може да се нарани. Кльоци
избягваше да се приближава към това място, защото знаеше какво може да
последва, но един ден го подмамихме. Насочихме го към пръстницата, един
го бутна леко, Кльоци тръгна:
– Аааа, ма, пръстни... пръстни... – и от шест метра падна и се заби в пясъка.
Нищо му нямаше, той сам се смееше, но това беше жестока, подла детска
игра. Спомням си с голяма тъга за този Кльоци, лудия, с много добра, с много
нежна душа.
Та баща ми, може би като имаше предвид и моите артистични изяви, купи
радио. Да имаш радио в къщата си по онова време, значеше, че си заможен
човек. А баща ми беше готов от залъка си да отдели, да продаде нещо, но да
зарадва своите рожби. Беше много великодушен, много добър човек. Веднъж
не ме е ударил. Не, веднъж го направи. Таванът беше в невъзможно състоя-
ние, целият в прах, и той ми каза:
– Коце, хайде качи се горе да изчистиш тавана!
– Да, татко.
– Ако го изчистиш, ще ти дам пет лева.
Шашнах се. Пет лева! Баща ми да ми даде пет лева! Това никога не е било.
Най-много да ни даде по десет, по двайсет стотинки, и то като му се
примолим много. При това трябваше да знае за какво. Казвам:
-Добре, тате. Ето, вземам стълбата. Но, тате, не можеш ли да ми дадеш
парите предварително? – изневиделица такъв шамар получих, че прелетях

19
през кревата и се забих в умивалника. Скочих веднага и викам: – Тате, не, не,
без пари ще го направя, тате! Без пари ще го направя!
Той само се усмихна и каза:
– Това да ти е за урок! Трябва да вярваш на родителите си!
Та този мой мил баща ми купи радио, тоест ни купи радио. Аз умирах от
радост, защото щях да слушам приказките на Никола Балабанчев, на Лили
Попиванова и още много интересни и весели неща! Скачах, даже щях да
пробия пружината на кревата с викове: „Никола Балабанчев! Никола
Балабанчев и у нас! Никола Балабанчев и у нас!“ Това радио наистина внесе
много радост в нашия дом.
Един случай не мога да забравя и винаги със смях се сещам за него.
Свързан е с желанието на майка ми винаги да бъда с нея на църковните
мероприятия. Всяка неделя ме водеше на черква. Децата играеха на челик,
на топчета, гонеха се по улиците, ядяха сладолед, ако имаше събор, ходеха...
а аз трябваше да стоя в черквата. Научих всички литургии и ектении, знаех
опелото наизуст, пеех в черковния хор. Учителят ми по пеене Белогушев
беше и диригент на хора.
– Не мога да се лиша от твоя глас – казваше той. – Справяш се много добре,
добър слух имаш и трябва да пееш в черквата.
Това ходене на църква май ме направи атеист. Като дойде време и казаха
„Край, никаква черква!“, заподскачах като луд, завиках: „Ура! Няма да ходя
на черква! Няма да ходя на черква!“ И с изумление гледах насълзените очи
на майка ми. А тя, горката, имала друго предвид.
Та един ден майка ми каза, че на следващия ден ще ходим в Кремиковския
манастир на поклонение. И владиката Стефан щял да бъде там.
Казвам: „Да, ама с какво?“ „Как с какво? С рейс.“ Като ми каза майка ми:
„с рейс“, аз подскочих. „Боже! С рейс! Аз ще се возя на рейс!“ За мен
автомобилът беше нещо, за което мечтаех непрекъснато. Даже след като си
замина чичо Иван с колата, аз вкъщи правех сухи тренировки – сядах на един
стол и слагах пред краката си щипки за пране на майка ми. Едната щипка
беше съединителят, другата – спирачката, третата – газта. Вземах
точилката – тя беше нещо като скоростен лост. На стола поставях един капак
от тенджера – това беше воланът, и тръгвах... Тръгвах! Завъртах ключа,
палех мотора, натисках съединителя, включвах на първа, отпусках
съединителя, газ, съединител, втора, съединител, трета... и поемах... Аз
летях! Как съм тренирал тези неща? Просто при мене станаха втора природа.
И като се качих в рейса, тоя червен автобус никога няма да го забравя –
„Интернационал“, казах на шофьора, много приятен човек: „Чичоо, така като
вървим, ще ми дадеш ли да покарам малко?“ „Да, мойто момче, разбира се,
ще ти дам да покараш, разбира се.“ Тръгнахме ние към Кремиковци и аз
гледах като хипнотизиран как свещенодейства шофьорът. Как включва на

20
скорости, как върти волана, как лети автобусът, и викам: „Чичо, дай да
покарам, моля ти се!“ „Да, да, да, да, ей сега ще ти дам да покараш. Искаш
да караш, нали?“ Казвам: „Да! Малко да покарам. Само сто метра.“ „Да,
разбира се, ще ти дам. Ей сега да пристигнем, да оставим бабите и ще ти дам
да покараш.“ Стигнахме. Аз треперех от нетърпение. Бабите слязоха, влязоха
в двора на Кремиковския манастир през една огромна врата, а аз останах до
шофьора и казвам: „Сега ще ми дадеш ли да покарам?“ „Даа, разбира се, ама
ела да пийнем малко водица в тази кръчма отсреща, че ми пресъхна гърлото.“
Влязохме двамата в кръчмата и той поръча вино. Донесоха една кана червено
вино, но то не беше червено, а по-скоро розово. Той сипа на себе си една
чаша, сипа и на мене толкова и каза: „Искаш ли да караш?“ Казвам: „Да,
разбира се, искам да карам.“ „А, искаш да станеш шофьор?“ „Разбира се, че
искам да стана шофьор. Това е моята мечта.“ „Е, добре тогава. Наздраве!
Трябва да изпиеш виното! Защото шофьор, който не пие, не е шофьор.“
Гаврътнах веднага чашата, оставих я, усмихнах се и казах: „Готово!“ Той
веднага ми сипа още една чаша и казва: „Такаа... С една чаша нищо не става.
Три чаши най-малко трябва да изпиеш, за да бъдеш добър шофьор.“ „Добре,
чичо, ама нали след това ще ми дадеш да карам?“ „Как няма да ти дам бе,
моето момче, разбира се. Айде, наздраве!“ И втората чаша изчезна... Нещо
ми пригорча, почнах да гледам смутено и казвам: „Чичо, отиваме ли?“ „Неее.
Чакай! Ето колко остана от каната. Хайде да я изпием и тръгваме.“ Сипа ми
още една чаша, изпих и нея и усетих нещо невероятно. Главата ми започна
да се върти. Бяхме учили в училище, че Земята се върти, но аз докато не видя
и не пипна, не вярвам. Станах и разбрах, че Земята действително се върти.
Изведнъж подът тръгна към мене, аз се отдръпнах, той от другата страна
тръгна към мене, стените започнаха да се накланят. Боже, ами сега, какво?
Просто не можех да повярвам! Господи! Земетресение ли има? Какво ли? И
тръгнах към манастира да се оплача на майка ми, защото в такива случаи
децата винаги търсят за помощ майките си. Тръгнах, ама гледам – земята се
надига, надига, надига, от другата страна се надига, надига, едвам
пристъпям. Стигнах до манастирската врата, бутнах я, в това време тя се
отвори широко и срещу мене – игуменката, която ме погледна с ококорени
очи и каза: „Синко, ти си пиян!“ „Баба ти е пияна!“ – изревах аз, бутнах я и
влязох вътре. Дворът – пълен с богомолци. Срещу тях на една естрада –
владиката Стефан със златна корона. Аз изобщо нищо не забелязвам, нищо
не виждам, блъскам се между хората, излизам при владиката, обръщам се
към богомолците и викам: „Мамо!“, но докато кажа „мамо“, някакъв вулкан
изригна от мене и паднах на земята. Събудих се, гледам някакви загрижени
физиономии, някой ми разтрива челото, друг ми бърше устата, трети шепне:
„На Малта, на Малта е детето. Ауу, горкото. Пияно, бе, пияно! Кога е успяло
да се напие?! Напило се е, как се е напило, не се знае, но се е напило. Откъде

21
има пари? Кой знае откъде има пари!? Майка му сигурно му е дала?“ Как съм
се прибрал вкъщи?... Спомням си, че тогава майка ми не ме би. За мен това
беше знаменателен момент. Да не ям пердах за такава поразия! Дълго време
след това в квартала се говореше, че на Димитър Цонев синът му е пияница
и че се заканвал на владиката, че искал да го убива. Ето такива неща, а
представете си майка ми, която претендираше да е първа членка на
Братството, религиозна, добра жена – изведнъж такъв син пияница!

Кръжоци по всичко.
Не съм бъзльо.
Съдбата на изтърсака

Имахме си какви ли не кръжоци в нашия квартал. Но пък към мен се

отнасяха малко странно, отбягваха ме. Където и да отидех, в която и да е
компания, казваха:
– А, мани го, бъзльото!
Бъзльо! Защо бъзльо? Откъде-накъде бъзльо? Питам веднъж Борето:
– Боре, защо ми викат бъзльо?
– Абе защото брат ти Иван бил много страхлив човек. Оттам и на брат ти
Васил, и на теб се лепна този прякор – Бъзльото. Вие сте бъзльовци и затова
никой не ви иска.
– Ма как съм бъзльо!? Аз съм готов всичко да направя.
– Добре тогава! Ще кажа на Вацето (Вацето беше тарторът), той ако те
приеме, приеме.
Отиваме при Вацето и му викам:
– Ваце, аз не съм бъзльо. Каквото и да ми кажеш, ще го направя.
– Добре. Иди и ми донеси една зелка от градината на трудоваците!
До нашата къща имаше един огромен двор на трудовашко поделение.
Засаден с картофи, зеле и лук, но имаше и пазачи, имаше и караул. Издебнах
привечер, когато караулът отиваше към сградата, промъкнах се, откъснах
една зелка, занесох я на Вацето и му казах:
– Ето ти зелката.
– Браво! А яйца от Невена можеш ли да откраднеш?
Яйца от Невена да открадна! Невена беше първата „дама“ в квартала.
Доста западнала проститутка, но при нея ходеха много мъже. Колко пъти сме
надничали през прозорчета, през вратички, пеели сме груби песни, ругаели
сме я... Тя беше много строга, всичко заключваше с катинар. Имаше
кокошарник, кокошки, но да се домогнеш до курника на Невена, да влезеш в
нейния двор – това беше невероятно, невъзможна работа. Но аз, както бях
амбициран, издебнах една вечер, когато тя имаше гости, голяма олелия, и с
22
едно ножче прерязах телената мрежа, колкото да се промъкна. Дворът беше
ограден с доста прогнила телена мрежа, но не бодлива, а на квадратчета.
Промъкнах се, взех от полога колкото яйца имаше, четири ли, пет ли, не
помня, занесох ги на Вацето и му казвам:
– Ето, бъзльо ли съм?
– Ейй, браво, бе! Не си! Ако донесеш и от Пепинините круши, признаваме
те.
Пелина живееше до спирката и имаше разкошни круши. Бях измислил
много хубав номер – на върха на един дълъг прът бях закрепил ножче за
бръснене, а под него – консервена кутия. Та като поднесях пръта с ножчето,
режех крушата и тя – хоп, падаше в консервената кутия. Така две-три круши
успях да му занеса и му казах:
– Бъзльо ли съм?
– Ей, страшен си! Не си бъзльо. От днес нататък ще идваш с нас.
Имаше един бункер в двора на трудоваците, но извън охраната, и ние
спокойно влизахме. През входа можеше да мине само дете, толкова беше
тесен. Вътре беше много закътано, там Вацето ни учеше на най-интересните
неща, например как може едно малко момче да се самозадоволи. Много
интересни уроци. Когато бликнеше нещо от някого и се видеше, че е мъж,
крещяхме: „Ура!“ А онези, които се опитваха с плюнка да изкарат, че е
станало, и да кажат „Ето! И аз! И аз! И аз!“, получаваха голяма порция бой
от Вацето, защото той разбираше за какво става дума. От време на време като
тартор той ни показваше как стават тия неща и какво излиза в края на
краищата. Ние го гледахме като замаяни, такова нещо не ми се е случвало да
видя до ден-днешен.
Може би ще запитате защо говоря само за себе си. Имал съм двама братя –
Иван и Васил. Какви са били взаимоотношенията ми с тях? Какво сме
правили? Играли ли сме заедно? Имахме разлика от по четири години. Иван
беше по-голям от Васил с четири години, Васил – по-голям от мен също с
четири години. И тази възрастова разлика сякаш ни беше разделила по
някакъв начин. Всеки от нас е живял свой живот, особено големият брат –
когато аз съм бил на десет години, той е бил вече на осемнайсет, минал и
пубертета, с други интереси. Васил в това време пък е бил точно в пубертета
и явно не му е било до мен. Винаги се купуваха дрехи на Иван. Новите ги
носеше само той и през целия си живот си беше конте. След една година
предаваше дрехите на Васил. Той ги доизносваше и след това, когато се
позакърпеше някоя ямичка я на лакътя, я на дънцето, дрехите идваха при
мен. И фактически аз дълги години се обличах само с онова, което бе
останало от братята ми. Но това не ме притесняваше, не бях суетен. Бях
доволен да ми е топло, да имам удобни дрехи. За обувките не се кахърях,
защото почти цяло лято ходех бос. Може би по-късно отношенията ни вече

23
се избистриха, станаха по-ясни. Но пък Иван замина за Германия през 1940
г. и оттогава контактите ни станаха много редки. Той идваше от Германия,
после се изгуби за известно време и след това разбрахме, че е в Австралия,
но за това после.
Едно събитие разтърси почти цялата страна. Когато бях във второ
отделение, се роди Симеончо. И всички минахме успешно в трети клас. За
мен това беше голямо събитие, защото много рядко се домогвах до шес-
тиците. И ето че с раждането на Симеончо получих първата си шестица. Не
че съм бил глупав или слаб ученик. Имах си моя теория, знаех си, разбирах
нещата, но презирах учителската институция. Ненавиждах учителите.
Ненавиждах ги, защото не ми вярваха. Зная, чел съм, учил съм – защо трябва
да ме изкарат на дъската пред всички и да показвам дали знам, или не знам?
Това ме обиждаше безкрайно и с голямо нежелание излизах. В повечето
случаи мълчах и, разбира се, получавах каквото трябваше. Вярно, никога не
съм повтарял класа, преминавах успешно. Математиката ме вбесяваше,
физиката ми допадаше много, но най обичах да се занимавам с техника. Като
получех някаква играчка, като видех нещо, което се движи, умирах да го
разглобя частица по частица, за да видя как е направено, кое движи тази иг-
рачка. Така че нищо – нито часовник, нито играчките, които ми подаряваше
милата леля кръстница – не оставаше здраво повече от седмица. Разглобявах
го и после не можех да го сглобя, защото обикновено имаше нитове, които,
веднъж махнати, не могат да се свържат пак. Така или иначе, умирах си да
сглобявам и да разглобявам. Даже си мислех, че след време ще стана техник
или инженер. И най-малко съм допускал, че ще добия професията, която
имам сега.
Може би по-малко съм се виждал с братята си, защото през лятото те
ходеха в провинцията. Баща ми боядисваше гари по линията Варна-София, а
те ходеха с него и печелеха по някой лев. Бях още малък, за да боядисвам,
оставах вкъщи и повечето ми спомени са без тях.

Смайващи подаръци.
Поправям всичко

След като учи в София и едновременно с това работѝ при баща ми цяла
година, брат ми събра пари за билет до Германия и замина да си довърши
следването. Беше, ако не се лъжа, 40-а година. Много се гордеех, че имам
брат, който следва в Германия. С нетърпение чаках да се върне през
ваканцията, защото не можеше да си дойде без подарък. Първия път ми
донесе часовник! На единайсет години имах часовник! Никой на единайсет
години в Красно село нямаше часовник. С нетърпение чаках да се съмне, да

24
си взема чантата, да отида на училище, да седна на чина, да запретна
небрежно ръкав и да покажа на моите другарчета, че имам часовник. Беше
разкошен, много красив – правоъгълен, с много интересен циферблат.
Пристигнах в училище, седнах и моят часовник наистина веднага привлече
вниманието. Всички се струпаха наоколо:
– Ааа, часовник! Я да го видим! Върви ли?
– Върви ли?! Как да не върви, моля ти се! Я виж! Цъка. Цъка.
– А точен ли е?
– Точен е, разбира се! Сутринта го сверих с радиото.
И така събрах благородната завист на съучениците. В моя клас учеха
Лиляна Стефанова, голяма поетеса, Елка Панова, философка, професор,
приятел бях със Стефан Добрев (той замина за Виена), Любчо Станишев.
Всички те ахнаха. По улиците вървях със запретнат ръкав, та да видят и
съкварталците, че имам часовник. На другата сутрин се събуждам,
поглеждам часовника и си казвам: „Рано е още, мога да поспя малко.“ И
чувам по едно време майка ми:
– Ти на училище няма ли да ходиш?
– Ще ходя, мамо – казвам, – още е рано.
– Как рано! Закъсняваш.
Скачам.
– Колко е часът?
– Вече е шест и половина-седем, а ти в осем трябва да си в училището!
– Ама, мамо, моят е пет.
– Твоят е пет, ама виж, че е седем часът!
Гледам, часовникът ми не работи. А! Дръпнах го, мръднах му напред
стрелките, разтърсих го, тръгна за малко – цък, цък, цък, цък – и спря! Ами
сега? Вървях по улиците и през една минута-две – цък, превъртах стрелките.
И в училище седях и цък, превъртах стрелките. Излизах в коридора, гледах
часовника на училището и поправях моя. Децата ме гледаха:
– Часовник, а, часовник! Колко е часът?
След училище веднага отидох при часовникаря, той ме погледна и казва:
– Бе, мойто момче, откъде имаш този часовник?
– Брат ми го донесе от Германия.
– Ами този часовник е за боклука бе, мойто момче. Той няма камъчета.
Това е часовник цилиндър, който работи една седмица и после трябва да го
хвърлиш.
– Ама как? Той работи един ден!
– Е, и преди това е работил четири-пет дни...
– Ама никак ли...
– Никак, няма да стане. За боклука е!

25
 Не можете да си представите огромното ми разочарование, че хубавият
часовник не работи. Какво да направя, за да тръгне? Петнайсет дни се мъчих
да го поправя – не стана. Разглобих го, но така и не успях да го сглобя и си
отиде часовникът.
Вторият ми подарък беше колело. Брат ми ми донесе колело! Умрях от
радост. Колелото беше „Науман“. Единственият му недостатък беше, че
гумите му бяха толкова изтрити, че чак им се виждаше платът.
– Бате Ванко, ами гумите? – питам.
– Няма гуми. Знаеш какво е положението – гуми няма, война е.
И аз го карах бавничко, много внимателно. Да не ви говоря каква завист
предизвика сред моите приятелчета в квартала. След два-три дни предната
гума се спука. Свалих я, залепих я, покарах, пак се спука. Значи работата
беше във външните гуми. Какво да направя? Взех един стар чаршаф на майка
ми, разпрах го на ивици и омотах цялата гума. Заших здраво от двете страни
за металните шини (всяка гума си има телове отстрани, които да я държат за
каплата) и колелото ми стана с бели гуми. Покарах, покарах и до вечерта
нищо не остана от гумите. Замислих се и си казах: „От този плат нищо няма
да излезе.“ Имах и футболна топка, а който има футболна топка, има и
плондери – три-четири поне можех да намеря. Внимателно ги разрязах и ги
заших с много здрав канап отстрани за старите гуми, които вече бяха съвсем
свършили, и си викам: „Е, това вече ще държи много.“ Изкарах до обяд.
Следобед гледам, колелото прави „шляпа, шляпа, шляпа, шляпа“. Гумите
шляпаха, все едно рояк патици търчаха след мен. Децата ми се смееха и
викаха:
– Какво ти шляпа така, бе?
– Шляпа, шляпа! Нещо опира.
– Ами! Гумите са ти свършили.
Шляпах една седмица, гумите свършиха и останах по капли. Но поне имах
колело! И като ме питаха: „Абе, Коце, къде ти е колелото?“, отговарях
небрежно: „Вкъщи."
Както казват, има Господ и не след дълго получихме съобщение, че на
наше име, тоест на името на майка ми, са пристигнали три мотора на
митницата и трябва да отидем да си ги вземем. Отидохме с някакъв приятел
на брат ми, който освободи моторите.
Те бяха един „Цюндап“, един NSU, от първите модели, и една повредена
„Виктория“ ли беше, какво беше, не помня вече името. Качихме ги на една
платформа и ги докарахме в нашия двор. Не можете да си представите моята
гордост. Имам наведнъж три мотора! Не един, а три! Е, нито един не върви,
но децата умират от мъка, че ето на – аз имам мотори, а те нямат. Е, разбира
се, намери се един, който каза:
– Добре де, ама защо не вървят?

26
 – Не вървят – казвам, – защото нямат бензин.
– Ще ти дам бензин, ще тръгнат ли?
– Ами сигурно ще тръгнат.
Слава Богу, че не ми даде бензин. В единия от резервоарите на дъното
имаше малко бензинец и можех да проверя. Не вървяха! И трите! Какво съм
правил, какво съм струвал... Извадих от цюндапа акумулаторчето и го
сложих на мястото на големия акумулатор на NSU-то. То беше с рамката над
резервоара. Свързах клемите, извадих бензина от NSU-то, сипах го в
цюндапа, ударих с крак по манивелата и тръгна. Моторът тръгна! Боже!...
Цялата махала веднага се събра и аз викам:
– Не работи, а! Я вижте как работи!
Забумтя, затрещя моторът, натиснах газта, изхвърли някакъв синкав дим,
целият двор потъна в синя мъгла. Явно е бил задръстен от дългото
бездействие. Само след няколко минути обаче спря. Свърши бензинът. То-
гава Стето, моят приятел, каза:
– Знам, че има бензин в една дамаджана, ама е много далеч.
– Къде?
– В село Драговищица.
– Къде е това?
– Ще отидем до Костинброд с влака и оттам до Драговищица.
– Колко е до Драговищица?
– Пет-шест километра.
Отидохме с влака до Костинброд, слязохме, тръгнахме с дамаджаната към
Драговищица. Оказаха се не пет, а единайсет километра. Пристигнахме
привечер и добре че имаше познати и приятели на Стето. Вечерта спахме в
един сеновал, напълнихме на сутринта дамаджаната, още единайсет
километра обратно, качихме се на влака и пристигнахме в София. Напълних
NSU-то С бензин, ударих манивелата и – бум, бум, бум, бум – тръгна! Ами
сега? Изкарах го на улицата, Стето седна зад мен, натиснах съединителя,
включих на скорост, леко отпуснах съединителя и – бум, бум, бум –
тръгнахме. То като колело, знаеш ли да караш колело, знаеш да караш и
мотор. Ей, почнахме да обикаляме квартала нагоре-надолу, наляво-надясно.
Децата умираха от мъка, от злоба.
– Коста Цонев! Аууу, Коцето, Коцето има... Виж, бе! Какво малко момче
на такъв огромен мотор! И кара!
Как се разчу, не знам, но след известно време дойдоха някакви мошеници,
които се представиха на майка ми (аз съм бил на училище) за инспектори от
полицията и „реквизирали“ мотора. Майка ми, уплашена, им го дала, те го
откарали и край! Като се върнах, няма мотор, няма чудо. Така останах без
мотор.

27
Германците дойдоха.
По неволя диверсант

По това време германците бяха в България. До нас имаше един площад –

Площад на победите, на който по Великден се правеше събор. Той се
напълни с камиони от Африка. Явно Ромел тогава е бил победен. На път за
Германия войските му минаха през Гърция, през България, през София,
минаха покрай нас, настаниха се на Площада на победите и останаха може
би 15-20 дни. В нашия квартал също имаше германски клуб – разбира се, в
къщата на сестрата на генерал Луков госпожа Найденова. Там се бяха
настанили германски офицери. Пред къщата стоеше войник с автомат. Все
се чудехме какво ли има вътре, какво ли става там? И Вацето, тарторът, ни
казва:
– Абе, да знаете какви хубави пури има. Ей, ако можем да вземем някоя
пура! Който влезе и вземе пура, ще бъде мой заместник.
Всички се смълчаха, аз влязох вкъщи (къщата на Найденова беше през
една), минах през двора на братовчедка си, качих се на техния курник, от
курника стъпих на курника на Найденова, който беше по-голям, и надзърнах
през отворения прозорец. Гледам, вътре едно бюро и в дъното – стъклена
врата. На нея силует – явно войник стои на пост, а на бюрото – отворена ку-
тия с пури. Прескочих през прозореца, пристъпих тихичко до бюрото,
сърцето ми се качило в гърлото и ще се пръсне, взех две пури и ги мушнах в
пазвата си. Тихичко прескочих обратно в двора на леля Еленка, оттам – в
нашия двор, изскочих на улицата и застанах до Вацето. Всички там още си
говореха, коментираха, аз извадих двете пури и казвам:
– Ваце, ето ти пурите!
– Какви пури, бе?
– Ето пурите!
– Откъде ги взе?
– Влязох вътре и ги взех.
– Ама ти си ненормален, бе! Ти знаеш ли, че това е секретна секция, бе?
Ама тези са с автомати, бе! Ако те бяха усетили, щяха на място да те
застрелят, бе. Защо си влязъл вътре?
– Ама ти нали каза, че който влезе, ще ти стане заместник?
– Боже Господи! Ама ти нямаш акъл, бе. Как може такова нещо, бе? Ти
знаеш ли какво е това?
– Не знам – казвам, – но ето ти пурите! Ставам ли твой заместник?
Той се усмихна, взе пурите, потупа ме, въздъхна и каза:
– Е, слава Богу, добре! Ще те направя мой заместник, бъди спокоен!

28
 Заместник не станах.
На Площада на победите, както ви казах, ставаше Великденският събор.
Това беше едно чудо, което ние децата чакахме с нетърпение. По цели дни,
вечери и нощи родителите ни не можеха да ни приберат. Първо имаше цирк –
„Роял Добрич“. Боже! С такива клоуни! С такива артисти! Дъхът ми
спираше, когато влизах да гледам представленията. Понеже един път не ми
стигаше, се опитвах да влизам гратис под платнищата. Много бой ядях, но в
повечето случаи успявах. Оттогава запомних Мистър Сенко, запомних Лазар
Добрич и изобщо цирка с неговата атмосфера, с великолепните артисти, кои-
то всеки ден рискуваха живота си и оставиха у мен дълбоко впечатление,
огромна радост, мечта. До ден-днешен си мечтая да стана клоун в цирка и да
дишам атмосферата на това прекрасно изкуство. Ами люлките? Ами
лодките? Ами сергиите с лакомства? И най-страшното – рулетките. Боже!
Умирах да играя комар. Каквото имах в джоба си, го изсипвах. Исках да
спечеля – поне милион. Нищо не печелех, все губех. Спечеля малко и след
това – хоп! – всичко изчезва. Като свършиха парите, започнах да изнасям
яйцата от къщи. Видях, че и яйцата свършват, и си викам: „Коста, ти си
свикнал да печелиш, но тук никога няма да спечелиш. По-хубаво е да
изгубиш яйце, отколкото след време да изгубиш нещо по-страшно.“ И тогава
се зарекох никога да не играя комар.
Ние сме много любвеобилен народ – посрещнахме германците с радост,
посрещнахме руснаците с радост, плакахме за царя, когато почина, плакахме
за Георги Димитров, когато почина. Изобщо се раздаваме, много сме
сърдечни.
Германците дойдоха и наложиха своя ред. Той не се усети много у нас като
политика, но в икономическо отношение нещата бяха по-различни, защото
всичко стана с купони – като на война. А всяка война си носи своите
последствия. Дажбата хляб беше намалена. Точно тогава бях все гладен,
навлизах в пубертета. 40-41-ва за мен бяха адски години. До 44-45-а
непрекъснато умирах от глад. Денонощно. Но най-ужасно стана за нас,
когато дойдоха германците, особено онези, които напълниха Площада на
победите. Гледах ги как режат черни хлебчета, слагат отгоре лебервурст два
пръста дебел и ядат пред нас, дечицата. Нито един не каза: „Я вземи една
филийка хляб!“ Течаха ни лигите. Молехме ги за цигари, цигари даваха.
„Гебен зи мен айн цигарет?“ – и веднага ти дават цигара. Но хляб и друго
нещо – не.

29
Край на детството.
Големият град.
Болен ли съм?

Това време съвпадна с един много трагичен за нашето семейство случай –

почина баща ми. Млад, на 52 години, умря от инфаркт. Често виждах как се
държи за гърдите, горкият, пъшка, охка, взема някаква отвара от чесън със
спирт. Водеше ни на бани в Горна баня, все се топеше в горещия басейн,
защото страдаше и от бъбреци, горкият. И от този горещ басейн явно си е
повредил сърцето. И на 52 години – на 24 март 1942 година, баща ми си отиде
пред очите ми. Седна на леглото в спалнята, хвана се за гърдите, килна се
назад и почина. Васил беше във Военното училище, Иван – в Германия. И
така на 13 години останах сирак. На този ден – 24 март, валя червен сняг.
Майка ми казва: „Това беше поличба!“ Но какво ни грее тази поличба? Моят
мил добър баща почина.
Започнах да възмъжавам. Вече трябваше да се грижа сам за себе си. Не
само за себе си, а и за майка ми. За брат ми Васил се грижеше държавата, той
беше във Военното училище, кадет. Там ги хранеха добре. А ние с 300 и 300-
600 грама хляб на ден и с онова, което имахме в двора – лук, чесън, лапад,
коприва, представяте ли си какво е било? Изчезнаха маслото, сиренето,
оливията, кашкавалът и месото. Единственото наследство от баща ми беше
един пълен с безир варел. Тогава безирът беше истинско състояние. Един
варел безир беше съкровище за бояджията. Майка ми го продаде и парите
стигнаха за един месец. А после?
Нямаше как, майка ми си намери работа в една военна шивалня – шиеше
пижами за болните. Аз тръгнах по улиците да си търся работа. Първо в
пощата – пощаджията ми беше приятел и имаше колело. Даваше ми го и
казваше:
– Занеси тези бързи писма, може да получиш някой лев!
Грабвах писмата – две, три, пет. Хората даваха по пет, по десет лева
бакшиш, изкарвах нещо. Но после и това спря.
Тогава започнаха да копаят канализация (дотогава нямахме такава) и
веднага се цаних за копач. На тази възраст какво съм можел да копая?
Обикновено стоях горе и товарех изхвърляната пръст на колички (при нас
обикновено пръстта беше много лесна, както казваме – повечето глина и
пясък), за да я изнеса на определени места. След това трябваше и да се
заравнява. И това – за мизерни стотинки.
Слава Богу, пред нас започна да се строи една фабрика на пощите. Копах
основите на тази фабрика и си спомням, че като ги изкопахме и започнаха да
30
строят, уговорихме се с едни момчета: „Хайде да цаним на акорд работата!“
Стовариха огромни талпи – по 4 метра дълги, широки към 30-40 сантиметра,
дебели 4 сантиметра, които трябваше да пренесем по етажите на строящата
се сграда. Поехме това задължение и сключихме договор. През нощта заваля
дъжд, талпите прогизнаха и станаха двойно по-тежки. Как сме ги пренасяли
догоре, как сме си омотавали краката, не знам.
Умирах от глад, когато се прибирах у дома. Майка ми можеше да ми
предложи само картофена супичка и едно-две пържени яйца. Яйца имахме,
защото гледахме кокошчици, и това ни спасяваше. Така на обяд, а сутрин
най-сладката ми закуска беше да опека лук. След като се поотвърнеше,
ставаше много приятен и го ядях с коричката хляб, която имах. Този черен
хляб всъщност не беше хляб. Правеха го от царевични какалашки с малко
брашънце. От такъв хляб можеше да се яде само коричката, защото вътре
беше като кал и изобщо не ставаше. Слава Богу, фурнаджията беше много
добър човек, никога няма да го забравя – всеки път, като отидех, ми се
усмихваше и ми буташе някое крайче допълнително. Цял живот благославям
този човек, той ме е спасил. По това време започнах да страдам от една много
известна болест – имах две каверни. Майка ми ме заведе на лекар, той ме
прегледа и каза:
– Да, госпожо! Но освен това детето ви има и двоен порок!
– Какво мога да направя? – попита тя.
– Давайте му силна храна.
Силна храна! Откъде да се намери? Като чух за двойния порок, се уплаших
и си казах: „Страшно! Значи, живот най-много...“ Майка ми го пита:
– До колко години ще живее това дете?
– Ако изкара до 18-20, берекет версии.
Като чух това, побеснях. Казах си: „Никакъв двоен порок нямам.“ Бях
много добър турист. Витоша беше на две крачки и преди често вземахме
трамвая, слизахме на Княжево с раници, пълни с каквото намерим. И сега
отново се юрнах – всяка седмица, гладен-негладен, търчах нагоре към
Витоша, за да се преборя с двойния порок.
Но на майка ми не й излизаше от главата „силната храна“.
– Коце, имаме роднини в Долни чифлик – сестрата на баща ти. Има и деца.
Едното й дете беше оня чичо Ваньо с колата, другото – леля Марийка,
женена за хлебар.
– Отивай там, той е хлебар. Село е, ще има и млекце, и яйца. Пари за билет
ще намерим.

31
Чирак у роднини.
Как се пече хлябът

Стъкмихме парите за билета, качих се на влака и отидох в Долни чифлик,

Варненско. Посрещнаха ме радостни моите роднини. Първия ден хапнахме,
пийнахме каквото имаше. Най-после се наядох с хляб, там хлябът беше
хубав. Е, вярно, и той беше с купони. Един-два дни така ме глезиха и на
четвъртия чичо Николай, мъжът на моята братовчедка (леля Мария ми се
падаше първа братовчедка), каза:
– Абе, Коце, вместо да си губиш времето, защо не помагаш на нашия чирак
във фурната? Хем ще си уплътниш времето, хем ще помогнеш и на нас.
– Разбира се, готово.
– От утре започваш.
На другата сутрин ме будят в пет часа и аз питам:
– Какво има?
– Ами качвай се горе! Нали ще ставаш хлебар?
Сънен, едвам се довлякох до помещението, което се намираше точно над
пещта, а тя вече беше запалена. Чиракът беше замесил тестото и аз трябваше
със специално приспособление да режа парчета тесто, да ги слагам на
кантара, да ги меря и да му ги хвърлям, за да ги оформя на хлябове. Редеше
ги на едно платно и след това двамата ги носехме долу да се пекат. Първи,
втори, трети ден... На четвъртия ден станах почти факир на рязането – мерех
точно килограмите и грамовете, но сякаш първоначалният прием охладня.
Включиха ме активно в селскостопанската работа и станах пръв помощник
на чирака. Където ходеше той, там и аз. Сприятелихме се. Беше яко и здраво
селско момче с чувство за хумор. От него научих този пиперлив фолклор,
който и до ден-днешен не мога да забравя, едни много интересни песнички.
След като се сприятелихме, той престана да чувства в мен градския човек,
роднина на началниците му. Започна да се държи дори цинично. Понякога,
след като му хвърлех парчето тесто, той току го омеси, омеси, направи нещо
като бухалка и аз докато съм се залисал, току я стовари върху главата ми.
Боли страшно, въпреки че тестото е меко, много боли, като те ударят с него.
И при това след удара се усуче около лицето ми и чиракът го дръпне като
ласо. Ужасна болка! Веднъж скочих, цапардосах го, тръгнах по стълбите
надолу разплакан и по едно време усетих, че по мен тече някаква луга. А той
взел, че изсипал на главата ми кофата, в която си миехме ръцете от тестото.
И се кикотеше неудържимо. Слязох долу разярен, отидох и казах на чичо
Кольо:
– Чичо Кольо, виж какво направи този!

32
 – Е, голяма работа! Иди се измий и няма нищо страшно.
Това пренебрежително отношение ме потресе. Как може да не вземе
страна? Изобщо, започнаха да странят от мен. На обяд се хранех с чирака.
Обядът ни се състоеше от боза и черен хляб. Това ядяхме сутрин, обед и
вечер. Един път съвсем случайно влязох в къщата и видях как веднага
метнаха върху масата някаква покривка. И миришеше на печено агнешко.
Направо се разтреперих и ги попитах:
– Ооо, вие какво ядете?
– Ядем, каквото ядем, ти бягай там да помагаш!
Тогава разбрах какво е отношението на моите добри роднини към мен.
Затворих се в себе си, сприятелих се повече с вироглавия щур циничен чирак.
Веднъж той пред мен хвана магаричката и я обезчести. Аз гледах като смаян.
Как може такова нещо? Той се смееше и каза:
– Еее, ами това е нещо обикновено. Какво толкова се чудиш?
Повече не можех да издържам. Мина месец и нещо и вместо да напълнея,
май повече отслабнах. И как да напълнея с хляб и боза? Всяка сутрин ставане
в пет часа, ужасна горещина, месене на тесто, бой. Научих, че брат ми е
пристигнал от Германия, и веднага писах писмо на майка ми, че искам да се
връщам. След една седмица се получава отговор. Чувам, че пощаджията
вика:
– Пощаа!
– За кого е? – питам.
– Тук ли живее Коста Цонев?
– Да, тук.
Но докато сляза, децата на братовчедка ми взеха писмото и се затвориха в
една стая. Викам:
– Дайте ми писмото! – те се кискат отвътре, аз блъскам, вече рева и
викам: – Дайте ми писмото! Защо ми вземате писмото?
Кикотят се, явно го четат. Вбесих се и продължих да блъскам вратата.
Появи се братовчед ми, побелял от яд, блъсна ме на земята и както си беше с
налъмите, заскача върху мен, риташе ме, блъскаше ме. Ревах, виках,
отвориха вратата, взех си писмото и хукнах да бягам. Излязох в полето,
плаках, ревах, четох си писмото – това, което ми пишеше брат ми, и реших
на другия ден да си тръгна. Прибрах се вечерта и им казах, че на сутринта
искам да си замина.
– Еее, защо толкова бързаш? Толкова хубаво прекарваме тук, толкова е
хубаво!
– Да, много хубаво беше – казвам, – но искам да се прибера.
На сутринта ми дадоха три хляба и две сушени риби, които пъхнах в
куфарчето, качих се на влака и се прибрах. Така прекарах в село Долни
чифлик, дето майка ми ме беше пратила да ям силна храна, за да заякна.

33
 Когато се прибрах, разказах на брат ми Иван всичко. Той побесня:
– Мамо, от днес нататък тези наши роднини не съществуват за мен.
Майка ми, нали е християнка, каза:
– А, недейте така! Нещо е станало, не може така да са се отнесли към
детето.
– Ами я го виж, прилича на скелет.
Слава Богу, брат ми беше донесъл много вкуснотии от Германия,
включително една тенекия със свинска мас. Купи отнякъде и хляб на черно
и най-голямото ми лакомство беше свинска мас с червен пипер и хляб.
Нагъвах по цял филиите като луд. Е, понапълнях, закръглих малко формите
и никога няма да забравя това, което направи моят мил брат. Разполагаше с
кола, имаше дори яхта. Живееше в Дрезден и печелеше, като изнасяше
български цигари.

Цигарени истории.
Оцеляване.
Желязото – по-скъпо от златото.
Имало и добри хора

Къщата ни се напълни с кутии „Томасян“ първо, сто къса. Гардеробите,

скриновете, всичко беше пълно с тях. За мен това бяха най-хубавите цигари.
Навремето с брат ми Васил, спомням си, пушехме сушени гергини, увити във
вестник, и се давехме. Сега беше съвсем друго, вкъщи имаше истински
хубави цигари – „Томасян“ първо. Даже Вацето, като научи (и след като
замина брат ми, вкъщи още имаше цигари), започна да ме кани по-често в
компанията си. А брат ми си тръгваше с два-три куфара с цигари и хастарът
на балтона, натъпкан с кутии по сто къса. Поставен на пода, балтонът не
падаше на земята – целият беше подплатен с цигари. Как ги прекарваше брат
ми, не знам. Веднъж ме повика:
– Ела да видиш как става!
Отидохме в митницата с един огромен куфар. Дойде митничарят. Аз бях
наредил цигарите (бях станал специалист), близо сто кутии по сто къса.
Отгоре бях сложил два пласта чаршафи. Митничарят дойде, погледна, вдигна
горното крайче на чаршафа:
– Да, добре! Ела тук за печат!
Дойдоха и с някакви железни шини запечатаха куфара, брат ми подаде
една пачка от 250 лева на митничаря, той благодари и си тръгна.
Та Вацето, като разбра за тези цигари, непрекъснато ме канеше, и то с по-
големите. В тяхната компания по-малките не можеха да припарят, защото

34
големите си имаха други проблеми, други приказки. Ние, малките, все се
молехме:
– Нека да дойдем! Нека да играем с вас! Нека само да слушаме какво си
приказвате!
Те ни гонеха, смееха се, кикотеха се, но Вацето каза:
– Не! Коцето ще дойде. Коцето единствен ще дойде – и Коцето отиваше. –
Коце, ама да не забравиш! Донеси една кутия!
Една кутия днеска, две кутии утре... Ходех с тяхната компания, доста неща
научих от тях, но и те доста цигари ми изпушиха.
Брат ми си замина, тенекията с мас остана наполовина, даже по-малко от
половината. Продължавах да работя, но май нямаше изглед нещата да се
оправят. По това време майка ми падна от трамвая. Само се натърти горката,
но трябваше да лежи. Остана си вкъщи и не можеше да работи, тоест нямахме
и пари. Аз продължих да се трудя на строежа на фабриката на пощите и
телеграфите, но се чудех какво да правя. Хляб няма, нищо няма, маста свър-
шва. .. И се запознах с едно момче от село Соколаре, Белослатинско, много
приятно момче. То ми каза:
– Ами, виж какво, защо не дойдеш на село? Ще си донесеш каквото имаш,
и там можеш да обмениш.
Какво да заменя? Какво да занеса? Брат ми беше донесъл от Германия два
златни часовника. Дали бяха златни, не знаех, страхувах се да не са като оня,
който ми беше подарил. Може и да са били позлатени. Иван беше донесъл и
един много хубав ловджийски нож с дръжка от еленов рог. Казвам си: „Ето
на. Може би тези двата часовника (имах също един ръчен дамски, и той пак
нещо като позлатен) и този нож ще свършат работа.“ Питам:
– Ами къде се намира това село Соколаре?
– Ами вземаш влака за Враца – обяснява ми той, – след това се качваш на
теснолинейката за Оряхово и слизаш в село Соколаре.
– И кого да търся?
– Ами еди-кого си – даде ми адреса на техните. – Там и там ще преспиш и
на другия ден ще се върнеш.
В това време ни слуша един от майсторите и пита:
– За какво ще ходиш в Соколаре?
– Отивам да взема нещо, хляб, брашно.
– А как ще ги вземеш? Пари имаш ли?
– Пари нямам, но ми казаха, че с нещо друго ще ми дадат брашно и хляб.
– Нещо друго не, ами вземи пирони.
– Какво?
– Пирони. Вземи пирони и ще видиш.
Аз погледнах смаян:
– Добре, ама откъде пирони?

35
 – Аз ще ти дам едно сандъче пирони. Ела! – отидохме, даде ми той едно
сандъче и каза: – Вземай и заминавай!
Посегнах към сандъчето... бре, ама то тежи може би към 50 килограма.
– Много тежи! – казвам.
– Е, или го взимай, или – край.
Едвам домъкнах сандъчето до дома. Взех и един много голям куфар от
дуралуминий, на братовчед ми, – на Бонка брат й, бате Митко. Този
братовчед ми е кръстник – леля кръстница е генералната кръстница, а бате
Митко е кръстил мен и може би защото е бил по-малък ли, или пък попът не
е бил много добре, са сбъркали датата. Роден съм на 3 юни, а в кръщелното
ми записали 10 юни. Дали защото тогава са ме кръстили, не знам, но и досега
така си върви – аз си знам, че съм роден на 3 юни, а в паспорта ми пише 10-
и юни. Приятелите и близките приемам на 3 юни, а когато започнат да ме
поздравяват официално – казвам 10 юни. 3 юни беше много удобно, защото
по стар стил карах едновременно и рожден, и имен ден и ми излизаше евтино.
След това, като смениха календара, стана зле. Та бате Митко беше пилот и
беше донесъл този куфар у нас. Беше от дуралуминий, много хубав, но
колкото трикрилен гардероб. Спокойно можех да легна и да спя в него.
Сложих вътре пироните, взех и необходимите неща за обмяна – златните
часовници и камата, и тръгнах към село Соколаре.
Пристигнах привечер на гарата в селото с така наречения мазен влак. С
него се пренасяше какво ли не – сирене, кашкавал, олио, хляб, затова му и
викаха така. Но пък и контрола си го биваше. Комисарите по снабдяването
непрекъснато шетаха в този влак, глобяваха и реквизираха всичко, което се
превозваше и се продаваше на черната борса в София. Прекупвачи ходеха по
селата, купуваха евтино и след това в София продаваха на тройни-четворни-
петорни цени. Пристигнах в село Соколаре и добре че се намери един
човечец, който с конете си се прибираше в селото, на около пет километра от
гарата. Качи ме и аз попитах за хората, при които отивах.
– Да – каза, – знам ги.
Закара ме, посрещнаха ме, не знам дали са били предупредени, но бяха
много мили. Аз ги попитах:
– Какво мога да направя като обмяна?
– Абе, дай да се нахраним и да поспим – ми викат те, – пък утре сутринта
ще видим.
Мога да кажа, че това нахранване беше истински пир, даже стомахът ме
позаболя, защото не беше свикнал на такива лакомства – бял хляб, сирене,
кашкавал, пилешко месо, че и хубаво домашно винце.
На другата сутрин ми казват:
– Сега ще те заведем при един, който обича такива работи.
Заведоха ме при някакъв тип, който ме попита:

36
 – Какво носиш?
– Ами ето – казвам, – часовници.
Той ги прегледа:
– Те май не вървят, ама то и златото... Ами какво ? Ще ти дам.... Хайде, ще
ти дам три килограма брашно и един хляб.
– А този нож? – питам. – Виж какъв е хубав, има и кокалена дръжка.
– Да, да, браво! Много е хубав! За него ще ти дам пет килограма брашно,
хайде.
– А един хляб няма ли да дадеш още?
– Добре, и един хляб.
Събраха се два хляба и осем килограма брашно...
– Друго имаш ли?
-Друго... Ааа, имам!
– Какво имаш.
– Пирони.
– Какво?
– Пирони.
– Къде са?
– Ами там, у тези и тези хора.
– Я веднага ги донеси!
Занесох пироните и за секунда като че ли цялото село се събра. Десет души
поне дойдоха:
– Давам десет килограма.
– Аз ти давам двайсет килограма.
– Аз ти давам трийсет килограма.
Боже, полудях, не знам на кого какво да дам! Питам:
– Пирони?...
– Да, пирони, пирони! Кило пирони – десет кила брашно най-малко!
Така тези килограми пирони ми напълниха куфара. Може би 50-60
килограма брашно. Ей така го изсипаха в куфара и аз го затворих. Обърнах
го нагоре, отстрани изтичаше по малко. Викам си: „Добре, ама сега как ще
го прекарам?“
– Спокойно, бе, спокойно! Ще сложим вестници.
Положиха пак куфара да легне, отвориха капака, напъхаха отстрани
вестници, за да се уплътни, и затвориха. Е, сега не беше чак толкова плачевно
положението.
– Ама как ще пренеса този куфар?
– Абе до гарата, бъди спокоен, ще те закараме, няма страшно.
Закараха ме до гарата, натоварихме куфара на влакчето – едно малко
влакче от Оряхово до Мездра. От Мездра се прехвърлих на големия влак за
София. А как съм слизал и съм се качвал от влаковете с този огромен куфар,

37
60-70 килограма тежък? За едно 13-годишно момче това е невъзможно,
направо ужасно. Помогнаха ми, качиха ми куфара във влака, но на Мездра
едвам го свалих и си викам: „Просто няма да мога да стигна до гарата.“ Е,
намериха се и там добри хора, помогнаха ми, докараха ми куфара до гарата,
оставиха го и казваха:
– Довиждане, момче, сега след малко ще дойде влакът.
Купих си билет и чакам. Влакът пристигна, вдигам куфара и гледам една
ивица... Боже, брашно! Ивица брашно, от моето! Ами сега? Те ще разберат и
ще ми вземат брашното. Вдигам куфара – с две ръце го вдигам, а с единия
крак бърша ивицата и го тътря. С две ръце, тътря, тътря, тътря, тътря две-три
крачки, оставям го, вдигам го, пак с левия крак ивицата, тътря два метра,
оставям го задъхан, пак бърша ивицата... Най-после кондукторът ме видя:
– Какво, бе? Какво е това? Хайде, качвай го във влака! – вдигнах го да го
кача, а и той: – Охооо, ама това брашно ли е?
– Да – отговарям.
– Ами веднага ще ти го вземат, бе, ей! Ти акъл имаш ли?
– А какво да правя, чичо? Умираме от глад вкъщи.
– Добре! Дай ми куфара на мен! Качвай се във влака, на гара София ще ти
го дам!
– Ама...
– Качвай се, не бой се!
Дадох му куфара, той го вдигна и изчезна. Качих се на влака и от Мездра
до София сърцето ми беше в гърлото. Ами сега? Дали ще си видя брашното?
Носех и четири огромни двойни бели хляба в бохчи, четири пухкави бели
погачи, истинско чудо за зимата на четирийсет и трета година. Слязох в
София с бохчите, влакът се изпразни, всички хора си отидоха. Гледам наляво,
надясно – няма никой, нито кондуктор, нито дявол. Ами сега? Очите ми се
напълниха със сълзи: „Господи, помогни ми! Не мога да се прибера у дома,
майка ми ще ме пребие от бой. Къде отидоха пироните, къде отидоха
златните неща?“ Влакът се изтегли, маневрира, останах сам на перона,
въртях се наляво-надясно – никой. По едно време в дъното видях най-напред
огромен куфар и после – човека. Едвам го дотътри запъхтян до мен и каза:
– Абе, момче, камъни ли има вътре? Какво е това брашно, бе? – Господи,
идваше ми да го разцелувам. Благодарих му и дори ми се искаше да му
целуна ръка, но той каза: – Хайде, хайде, стига! Бягай, качвай се на трамвая
и изчезвай! Ама ти няма да можеш да го занесеш до трамвая.
Помогна ми, качихме го на трамвая, как съм го свалил, за да го кача на
петицата, аз си знам. Слязох на „Петър Берон“ и се прекръстих: „Значи има
Господ! Аз може да не вярвам в тези неща, но има нещо, което ми помага
като че ли.“ Намерих едно момченце с една пръчка, хванахме куфара,

38
затътрихме го вкъщи и вечерта ядох най-вкусната постна баница, която
съществува. На сутринта майка ми ме събуди с палачинки.
Това Соколаре ми остана на сърцето. Направо ни спаси за месец, месец и
половина-два. Ядохме, ядохме до насита с майка ми. Тя благославяше Бога,
аз благославях пироните. Но както всички хубави неща свършват, свърши и
брашното.

За хляба.
Бомбардировките.
Късметът ми работи

Аз работех в една дрогерия – „Грънчаров“, където пакетирах лекарство за

мазоли „Лебевол“. Но тъй като заплатата, тоест надницата, ми беше твърде
малка, през свободното време си търсех друга работа. Накрая намерих в един
стъкларски магазин на „Дондуков“ до Христо Токузанов. На ъгъла на
„Дондуков“ и „Мария Луиза“ или „Царица Йоанна“, не мога да си спомня,
беше магазинът на този магьосник на саламите, суджуците и шунката, а до
него беше стъкларският. Съдържателят беше строг човек. Имаше мустаци.
По-късно разбрах, че бил шеф на конната жандармерия. Тук заплатата, тоест
надницата, беше двойна, но и отговорността беше голяма, защото се
работеше със стъклени предмети. Е, чупех понякога чашка или чинийка, но
долу в мазето, където никой не виждаше.
Там работих, докато започнаха първите бомбардировки в София, доста
безмилостни. Нямахме вина за онова, което ставаше, но нашите управници
обявиха война на велика Америка и на Англия и ние бяхме потърпевши.
Много странно, като поработех две-три седмици в някой магазин или
кантора, падаше бомба и трябваше веднага да си търся друга работа. Цяла
София се опразни, всички се изселиха, но ние нямахме пари и си седяхме в
Красно село, в Добруджанския квартал. Когато свирнеше тревога, като луд
търчах, трамваите спираха, а аз търчах по улиците. Беше забранено, от
противовъздушната защита веднага ми свиркаха, заплашваха ме, но аз бягах,
защото исках, ако стане нещо, поне да си умра в Красно село, у дома. При
бомбардировките най-много пострадаха заплесите по улиците. Шрапнелите
на противовъздушната артилерия, която стреляше по самолетите,
унищожаваха всичко живо. Много хора загинаха така, но аз извадих късмет.
Уверих се в това един ден, когато пак имаше бомбардировка и ние бяхме на
баира, който ни разделяше от Земляне. Беше 20-30 метра висок, София се
разстилаше пред нас като на длан. Седяхме, до мен – моето приятелче
Здравчо, до него – друг мой приятел, който ме закачи, и аз му се сопнах:

39
 – Какво искаш, бе? – отидох да го ощипя ли, да го ударя ли, да му се изсмея
ли.
В това време Здравчо каза:
– Коце!
– Какво има ? – питам.
– Виж! – и ми сочи една дупчица, колкото да си провра пръста.
– Какво е това?
– Ами нещо изведнъж рече „Чък“. Ти стана и то веднага след теб се заби в
земята.
Взехме да ровим и на 15 сантиметра извадих едно ръбато парче шрапнел.
Ако бях останал, щеше да ме прониже целия. Боже! Пребледнях, отидох
вкъщи, показах на майка ми шрапнела и й викам:
– Мамо, това замалко да ме убие.
Горката, прекръсти се, заплака, веднага запали кандилото, взе да се моли и
ми казва:
– Видя ли? Видя ли, че има Господ?
Замислих се: „Може и да има... Да, има нещо. И това нещо може би се казва
Господ. И то ме крепи, помага ми.“ Ето, като работя в някой магазин и падне
бомба, пада, когато ме няма там. И на другия ден трябва да търся нов
магазин. И там падне бомба, тръгвам да търся трети. Дотам стигнах в моя
фатализъм, че с трепет отивах при следващия магазин и го виждах като обре-
чен: „Господи, ще започна работа тук и след два-три дни ще падне бомба.“
И така ставаше...
Накрая попаднах в едно от най-добрите места, където съм работил –
престижната бръснарница „Лада“ на улица „Сердика“. На скандалната улица
„Сердика“ се въртеше проституция, както и всевъзможни тайни сделки. А до
бръснарница „Лада“ на същата улица беше салон „Анани“, най-големият
бръснарски салон на Балканите. Беше с червени плюшени завеси,
изключително хигиеничен, удобен, уютен, с тапицирани столове, простор,
кристални огледала, музика. Беше бръснарница за хора с много пари.
Бръснарница „Лада“ на бай Петров беше по-скромна. Е, вярно, това бяха 6-7
стола в центъра, също беше комфортна, но нямаше парно.
Отопляваше се с огромна печка, колкото мен висока – тогава съм бил към
метър и петдесет на 13-14 години. Беше с горно горене, тоест пълни се с
въглища, слагат се отгоре дърва, хартия, подпалва се хартията, подпалват се
дървата, слагат се още няколко бучки въглища, горните пластове въглища
започват да горят и бавно-бавно огънят слиза надолу. И така целия ден в
бръснарницата беше топло, приятно. Чайникът бързо завираше, онзи
огромният с топла вода, която трябваше на бръснарите.
Най-тежко ми беше от това, че сутрин трябваше да ставам в четири и
половина. Четири и половина сутринта – представяте ли си на това детенце

40
как му се отлепваха очичките, за да стане, да се измие? Докато стигнех до
спирка „Петър Берон“, спях. В трамвая също дремех, към пет часа пристигах
на площад „Света Неделя“. Оттам до „Сердика“ не беше далеч. Отварях
(имах ключове) бръснарницата и вземах двете кофи. В дъното имаше огро-
мен капак, отварях го и слизах в мазето. Боже, какво мазе беше! Може би 20
стъпала водеха надолу. Изпълваше ме особен хлад. Една мъждива лампа
понякога светеше, понякога не светеше и аз винаги държах свещ. Знаех къде
са въглищата, а сърцето ми ще изскочи от страх. Викам си: „Ако се появи
сега някакъв призрак? Ами ако стане нещо? Боже, какво има?“ Умирах от
страх, но слизах и бързешком пълнех кофите. Мижа и пълня, половината
кюмюр пада отстрани, най-после двете кофи са пълни до половината, търча
нагоре и въздъхвам на светлото. Изсипвам кофите в печката и пак слизам.
Понякога си пеех или говорех високо, за да плаша духовете. Такъв страх съм
брал, никога няма да забравя. Не съм страхливец, но явно детската ми
фантазия е била много развинтена и ме е омайвала с виденията си. Пълнех
печката догоре, слагах нацепените дърва отгоре, палех печката, слагах
огромния чайник и в шест часа в бръснарницата вече беше топло и спокойно.
Чайникът къкреше с топла вода, пристигаха първите бръснари.
Един мръсник с мустаци, когото никога няма да забравя, ме закачаше –
току ме перваше по главата.
– Готово ли е? Всичко наред ли е?
Всичко трябваше да бъде наред, изметено, изчистено, чашите измити,
четките също – всичко да лъщи, много бяха капризни.
Заплатата не си я получавах от съдържателя, припечелвах от онова, което
ми даваха клиентите. След като ги избръснеха и подстрижеха, аз с една
метличка ги почиствах, помагах им да си облекат балтоните, да сложат
галошите, шапките и им пожелавах всичко хубаво през деня, а те ми пускаха
нещо в ръката. Понеже бръснарницата беше на лично място и идваха
интелигентни и доста заможни хора, не бях зле със заплащането. Е, не
можеше да се забогатее, но се чувствах много добре. Някои дни почти нищо
нямаше, но в петък и събота например падаше повече.
Хората се готвеха за празниците – наближаваха Коледа и Нова година и
работата сякаш потръгна. Но онзи мръсник с мустаците винаги ме дебнеше
какво вземам и все питаше:
– Колко взе сега? Какво взе? Какво ти дадоха?
– Ами дадоха ми – му казвах. – Не е повече, отколкото на теб – защото и
те вземаха тлъсти бакшиши, разбира се, а получаваха и процент от
съдържателя.
Няма да забравя един ден, беше точно преди Нова година. Вкъщи нямахме
нищо или почти нищо. Майка ми беше болна и него ден аз бях в много лошо

41
настроение. Докато палех печката, се ударих с теслата, дето цепех дървата,
и нямах никакво настроение. Мустакатият ме погледна и ми каза:
– Да не си пил кезап, бе? Какво си се намръщил?
– Нищо, майка ми е болна.
– Е, какво? Ще оздравее!
Минаха двама-трима клиенти, много тънки бакшиши, стотинки. „Е –
казвам си, – до довечера може да стане нещо.“ Някъде към четири часа
пристигна един много елегантен мъж, погледна ме и каза:
– Ааа, имате си нов работник.
– Ами, работник, мързел. Седи и само ни бърка работата – обади се
мустакатият.
Имаше един бръснар – Мишо, той му каза:
– Абе, стига си се заяждал с момчето. Господине, седнете, то момчето си е
много добро. Бедно е и майка му е болна, затова е разтревожено.
– Ааа, майка му е болна! Как се казваш, момче?
– Коста.
– Коста кой?
– Коста Цонев – отговарям.
– Цонев? Баща ти как се казва?
– Баща ми се казваше Димитър. Той почина.
– Димитър Цонев? Бояджията?
– Да – казвам.
– Димитър Цонев Бояджията ти е баща?
– Да, той ми беше баща.
– Боже, аз съм бил работник при него бе, мойто момче! Ама ти знаеш ли
какъв беше баща ти, бе? Най-добрият бояджия, най-добрият. И като се
замогна и започна да взема по-големи поръчки, аз работех при него. Мога да
ти кажа, че най-честният човек, когото съм виждал в нашия занаят, е
Димитър Цонев. Знаеш ли колко пари ми е плащал той? Е, благодарение на
него след това се замогнах. Отворих и магазин за бои. Браво, моето момче,
значи си син на Димитър Цонев?
– Да – погледнах го изумено.
– Трябва да се гордееш с баща си! Беше изключителен човек.
Обръснаха го, аз му помогнах да се облече, изчистих го, той бръкна в
портфейла си и ми даде двеста лева. Боже! Казвам:
– Нямам пари да ви върна.
– Не, моето момче, за теб са.
– Как? Всичките за мен?!
– Да, да, за теб. Хайде, довиждане и приятни празници.

42
 Тръгна си, а аз гледах парите като омагьосан. Просто не можех да
повярвам. Мишо, моят приятел, се изсмя, а мустакатият тръгна към мен и
вика:
– Дай парите!
Дръпнах парите.
– Защо? – питам.
– Дай парите! Те са за всички нас.
– Защо за всички? – питам. – Ти си получи колкото трябваше.
– Аз не го бръснах, Мишо го бръсна.
– Ами – казвам, – Мишо също получи и той ли трябва да дели с вас?
– Дай парите!
Слава Богу, всички бръснари скочиха:
„Я остави детето на мира, бе! Не знаеш ли, че майка му е болна? Нека да
отиде сега горкият, идва празник, да й занесе нещо.“
Мустакатият млъкна, но ме изгледа злобно. Така ме погледна, че аз
изтръпнах и си казах: „Този човек, ако има възможност, може и да ме убие.“
Свърши работният ден и минах през пазара. Коледата и Новата година в
София бяха като фойерверк – светлини, радост! Вярно, имаше затъмнение
заради бомбардировките, но в магазините беше празник. Във всички бяха
спуснали черни завеси, за да не се вижда през прозорците светлината, но
имаха и огромни елхи. Първо влязох в „Докузанов“ и накупих колбаси.
После отидох в един сладкарски магазин и купих баклава, тахан халва, дето
най-много я обичаше майка ми, саралия баклава, взех портокали, ябълки,
мандарини, смокини. Сума неща накупих, а парите нямат свършване.
Пристигнах вкъщи и викам:
– Мамо! Какво казваш, че има Бог ли? Вярно, мамо! Виж какво ти нося!
Като видя, разплака се горката, прегърна ме, целуна ме, прекръсти се:
– Знаех си, Боже, че няма да ни оставиш. Няма да ни оставиш така преди
Нова година.
Изкарахме с майка ми една чудесна Нова година, ядохме, пихме,
веселихме се. Но както се знае, всяко щастие има край.
На 10 януари бръснарницата беше срината до основи. Беше най-голямата
бомбардировка над София. Като засвириха сирените, пак хукнах като луд
през площад „Света Неделя“, през тази улица, дето се казва сега
„Стамболийски“. Търчах като побъркан, свиркаха ми: „Ела тук, момче, ела
тук!“ Търчах и само чувах как свирят сирените. Гледах нагоре как някакви
чужди самолети правят осморки – бели кръгове осморки. Срещаха се,
разминаваха се и правеха бели осморки точно над София. Сърцето ми щеше
да се пръсне. Стигнах най-сетне до новооткритата къпалня „Мария Луиза“,
долу в Коньовица, както казвахме, и в това време започнаха да падат
бомбите. Викам си: „Явно не мога да стигна до вкъщи, ами да се скрия под

43
терасата на „Мария Луиза“, за да не ме удари някой шрапнел.“ Скрих се под
козирката от около два метра.
Бомбите затрещяха. Огромните самолети летяха и пускаха бомбите, и то
точно на тези кръгчета, които бяха оградили самолетите. Умрях от страх!
Трясъкът беше непоносим. По едно време гледам пред мен, на около един
километър, изригна фонтан, висок като топола. „Я, бомба!“ След него
веднага изригна друг фонтан, ама по права линия към мен. Трета – вече на
около 500 метра пред мен, и аз си викам: „Край, умирам! Бомбата пада!“ По
едно време чувам едно „Ажжж! Буммм!“ – на 100 или на 50 метра от мен.
Паднах на земята, закрих си очите и извиках: „Господи, помогни ми, ако те
има! Господи, помогни ми! Господи, спаси ме някак да не умра! Господи!“
Нищо! Тишина! Какво? Бомба ли е това? Гледам, няма. Викам си: „Боже,
бомба със закъснител!“ Гледам – басейнът празен, някаква дупка и се питам:
„Ама какво беше това нещо?“ Пристъпих леко до басейна, погледнах и видях
на дъното, в най-дълбокото, забит един огромен бордюр. Значи тази бомба,
която беше паднала на 500 метра, е вдигнала някакъв бордюр, който беше
излетял и се беше забил в басейна. Боже, Боже, изсмях се, прекръстих се,
заплаках от радост (вълната вече беше отминала) и хукнах към Красно село.
Прибирам се, а майка ми още от вратата:
– Жив ли си?
– Жив съм, мамо, жив.
– Какво стана?
Разказах й случая и тя ми каза:
– Видя ли? Видя ли? Има Господ, който те пази.
– Да, мамо, може би има Господ.
Това ме разтърси. Да падне бомба пред теб и нищо да не ти се случи. Е,
пред мен, пред мен – на 500 метра. От ударната вълна гърдите ми направо се
разкъсаха. И това, че вдигна бордюр и го заби пред мен, не беше чудо, по
време на бомбардировките имаше невероятни случаи. Точно пред Народната
банка беше забита в бордюра на тротоара една релса, откъсната от
трамвайната линия, и беше потънала може би на 10 метра в земята. Друг
куриозен случай – една бомба беше вдигнала цяла линейка върху покрива на
сегашното Министерство на вътрешните работи (тогава също беше такова).
Цяла линейка качена върху това осем- или девететажно здание. Дълго време
стоя там, и релсата стоя. Според мен трябваше да ги оставят, за да си
спомняме какво е било по време на тези бомбардировки.
Веднага исках да се върна обратно, но майка ми ме спря:
– Дума да не става! Няма да те пусна. Тука ще стоиш! Знаеш, че веднага
идва втора бомбардировка.
Чакахме, чакахме до вечерта, нямаше друга.

44
 Бяхме високо над Земляне и под нас имаше, както ви казах, пръстница. В
нея бяха изровени скривалища, дълбоки по 200, по 300 метра, и от целия
квартал, а и от София идваха хора да се крият. Не съм стъпвал в тях. Някаква
интуиция ми подсказваше, че и там не е сигурно. Може би бях прав. Сякаш
и досега винаги предчувствам бедите. Някои съм успявал да избегна, други,
понеже съм знаел, че ще се случат, съм преживявал може би по-леко. Такъв
беше и случаят със скривалищата, по никакъв начин не исках да влизам там.
„Боже, как ще вляза в това скривалище? По-хубаво, ако падне бомба, да ме
убие на открито. Вътре като вляза, страшно е. Толкова хора, такава паника!“
При едно вечерно нападение цяла София беше осветена с огромни лампи
като с прожектори. До нас никога не беше падала бомба, но случайно една
изтървана бомба падна на 500-600 метра от входовете на скривалищата. И
стана страшно! Всички, които били при входовете, се юрнали навътре, а
онези вътре хукнали навън. Представете си какво е било! По-силните от
напиращите навътре са поваляли идващите насреща им, искали са да минат
през тях и да влязат вътре. Други, по-силни от устремилите се навън,
поваляли идващите насреща им и на входовете се натрупали камари от хора,
от трупове. Може би 25-30 души загинаха задушени в тези скривалища. На
другия ден ги изложиха в черквата, оваляни в глина, с измъчени лица, с
отворени, пълни с пясък уста. Беше страшно, беше по-страшно, отколкото да
ги видиш убити на улицата или паднали в някоя бомбена яма. Между тях се
случи и някакъв турски принц и си спомням как на другия ден най-малко пет
коли от турската легация дойдоха, огледаха труповете, взеха един и си
заминаха. Може би интуицията ме предпази от този ужас.
На другия ден по всички изходни артерии на София се бяха устремили
върволици хора, натоварили на пружините от леглата си (железните
пружини) най-необходимото. Пътуваха към околните софийски села, за да
търсят закрила и храна, за да могат да преживеят. Аз, разбира се, останах в
София. Веднага слязох към центъра с надеждата моята бръснарница да е
оцеляла. Уви! Пряко бомбено попадение беше разбило и „Анани“, и моята
бръснарница. Тръгнах между развалините. Виждах и трупове на убити
мародери, използвали вечерната бомбардировка, за да ограбят разрушените
апартаменти. Тогава имаше закон тези крадци да бъдат застрелвани на място.
Доста трупове бяха разхвърляни по улиците на София. Гледката беше
неописуема.
Но аз не губех кураж, вървях из града и питах: „Чичо, има ли работа? Чичо,
имате ли нужда от момче да ви помага?“ Някакъв човек с голф се движеше
по улица „Раковски“ по стръмното, където е операта. Попитах го:
– Чичо, имаш ли нужда от помощник, от момче да ти помага?
– О, ами теб сякаш Господ те изпраща! Какво можеш?
– Всичко мога! – казвам.

45
 – Как всичко!
– Ами всичко мога. Мога да мета, мога да чистя, мога дори чинии да мия,
ако искате.
– А от счетоводство разбираш ли?
– Не разбирам, но мога да се науча.
– Бе ти никога няма да се научиш, ама трябва да пренесем едни шкафове и
пишещи машини в мазето. Предполагам, че това ще можеш да направиш.
– Ооо, да, чичо, с удоволствие.
Чичото се казваше Петър Попниколов. Така станах „момче за всичко“ в
една кантора за счетоводство и реформи. Машините бяха много големи и
доста тежки. Имаше едни ламаринени продълговати листове, които служеха
след нарязване за счетоводството, но бяха много големи и тежки за мен и
затова на другия ден се явихме с брат ми Васил Цонев. Той ми помогна,
качвахме на ламаринените листове машините и лека-полека по стълбите ги
сваляхме в мазето. Смъкнахме всички машини и листове в мазето,
опразнихме почти целия апартамент. Но имаше един стъклен шкаф с
питиета, които не убягнаха от погледа ни. Отворихме шкафа и тогава за
първи път пих една жълта, безумно сладка течност – бенедиктин. Боже,
какво нещо беше това бенедиктинът! Толкова сладка, толкова приятна
напитка! Глътнахме по два пъти и аз казах:
– Не, моля ти се! Дай да си оставим всичко на мястото, както си е било,
защото той може да помни докъде е била пълна бутилката.
След два-три дни Петър Попниколов ме пита:
– Ти имаш ли майка? Видях – брат имаш, а майка?
– Имам.
– А тя може ли да идва от време на време да почиства, да пере? Веднъж
седмично.
– Да – казвам, – с удоволствие!
Така и майка ми започна да работи при Петър Попниколов, и тя да изкара
някой лев. Не си напусна работата, а идваше през свободното си време в
кантората на „Врабча“ 2.
Там имаше едни много хубави сервизи. Всяка чаша представляваше нещо
като роза. Чашката беше цветът на розата, а столчето – стъблото с бодлите.
Сега като си мисля, пълен кич. Имаха цвета на разлят във вода бензин –
такава една, много особена разцветка. Каната беше много интересна.
Господин Попниколов ми каза:
– Нали знаеш, че имам вила в Горна баня? Вземаш колелото, товариш тези
стъкларии в това кошче и – в Горна баня.
– Извинете, господин Попниколов, но в това кошче нищо няма да остане.
Ще се изпочупят.

46
 – Хайде сега, няма да ми обясняваш. Аз ще ги пакетирам, ще ги увия
хубаво, ще ги сложа в кошчето и ти ще ги закараш дотам.
Пакетира ги, сложи ги в кошчето и аз подкарах колелото. Беше един стар
ветеран, дамско колело, черно, от кормилото липсваше една част. Имаше
само лява дръжка, дясната беше отрязана от шрапнел и с дясната ръка за
стабилност държах основата на кормилото и така изкривен карах. Вярно, до
Горна баня пътят е доста стръмен, но стигнах по живо, по здраво. Той вече
беше пристигнал там с неговото моторче „Виктория“.
– Дай сега да видим какво е станало!
Отвори пакета и за мой ужас започна да вади чашка без столче, столче без
чашка, каната без дръжка. След всяка извадена вещ чувствах как побеснява,
обърна се и ми извъртя такъв шамар, че аз отхвръкнах и паднах на пода.
– Как може, къде си ги държал?
– Господине, аз ви предупредих и вие казахте да ги държа на багажника.
Не можех да ги държа в ръка, защото знаете, че колелото е с една дръжка
само. Как съм ги докарал дотука, аз си знам.
Беше се разярил, пяна му излизаше от устата:
– Некадърник, с некадърник! Ще те пребия! Знаеш ли колко струват тези
неща?
– Знам, господине, сигурно са много скъпи. Е, добре, удръжте ми от
заплатата. Виновен съм, чувствам, че съм виновен.
След пет-шест минути му поразмина, разбра, че грешката фактически беше
негова.
– Добре, добре. Хайде да не говорим повече! Утре трябва да заминеш за
Ниш!
– Защо? – питам.
– Ами трябва да ми вземеш акумулатор за моторчето. Тук не мога да
намеря. Имам един приятел, ще ти дам адреса, ще го намериш и той ще ти
даде акумулатор за моето моторче.
– Добре – казвам, – с удоволствие. Ама как ще замина?
– Ами вземаш влака и заминаваш.
На другата сутрин беше доста хладничко и облякох ученическия си шинел,
най-хубавата ми дреха, сложих си клина и поех към Ниш. След като минахме
Цариброд, изведнъж засвириха сирените, взе да се гърми, влакът спря,
всички слязоха и се разбягаха, защото мислеха, че има бомбардировка и
самолет ще започне да обстрелва влака. Имаше една горичка и всички се
скрихме там. След 15-20 минути, половин час, може би един час дори мина,
нищо опасно нямаше, влакът продължи. Пристигнах в Ниш и намерих
къщата, която търсех. Човекът излезе арабин ли, турчин ли, посрещна ме, все
едно срещаше сина си. Така се зарадва, като му казах „Много поздрави от
Петър Попниколов!“ и му дадох бележката, която прочете, че ме покани

47
вътре. Влязох в една стая, за мое изумление все едно попаднах в рекламен
щанд на килими. По пода, по стените, даже по част от тавана имаше
разкошни персийски килими. Имаше и някакъв миндер или диван, нещо като
сцена – толкова голям, широк и може би метър висок. Пред тази сцена, пред
този диван имаше много голяма маса и на нея огромна тава, пълна с кадаифи,
с баклави, с тригуни, с какви ли не сладости, които може да измисли
човешкият сладкарски ум. Шербети някакви, боза... Така бях прегладнял, че
свят ми се зави. Той ме покани:
– Сега ще дойде и кафето, заповядай. Хапни си, подкрепи се, пийни си!
Бях много възпитан, много внимателен, но така ми се услади, че забравих
къде се намирам, и започнах с две ръце да грабя от сладкишите. Той ме гледа
радостно и пита:
– Откога не си ял, момче?
– А, как! Ял съм, но много обичам тези сладкиши.
– Яж, яж, не се тревожи, яж! Пийни си и от тази бозица!
Ядох, пих, ядох, пих и усетих, че коремът ми ще се пръсне. Спрях и казвам:
– Край!
– Ами ако искаш, да ти завия в хартийка?
– Е, не, не, благодаря, чичо, много благодаря! Трябва да хвана влака и да
се върна до вечерта!
– Добре, влакът е към четири часа, ще го хванеш.
Влакът беше почти празен. Сложих акумулатора над мен на багажника и
по едно време усещам, че нещо ми капе на дясното бедро. Усетих го чак след
като ми се навлажни крака. Погледнах нагоре – гледам, акумулаторът се
килнал и от него тече нещо. Нямах представа какво има вътре. Изобщо не
знаех, че е пълен с някаква вода, някаква смес. Изправих го. Пристигнах
благополучно в София и дадох акумулатора на Петър Попниколов. Той го
взе, слезе долу и след малко пристига разярен:
– Абе, глупак с глупак, какво си направил?
– Защо, какво пак има?
– Как какво! Ами вътре няма течност. Всичко е изтекло.
– Извинявайте, ама вие изобщо не ми казахте, че има течност, и аз не знаех.
Развика се, крещя, вика.
– Слава Богу, че има акумулатор поне. Утре ще го напълня.
– А каква е тази течност?
– Това е електролит, който запазва електричеството.
Знаех горе-долу нещо за акумулаторите, но се правех на неук и се
проклинах, че бях оставил акумулатора горе да изтече. Със страх се върнах
вкъщи, погледнах петното на шинела и това на клина, които с нищо не
излизаха. След една седмица петното падна. Платът се разпадна – и на
шинела, и на клина. А на мястото, където беше текло, кожата ми беше

48
кървавочервена. Явно тази сярна киселина беше разяла и клина, и шинела, а
и кожата на крака ми, но слава Богу, с това се размина.
Имах и друго преживяване с господин Петър Попниколов. Исках да
покажа на моя приятел Ико къде работя, да го заведа на „Врабча“ да види в
какъв разкошен апартамент се трудя. Той пък се наблъскал с чесън вечерта.
Водя го аз там, пристига Петър Попниколов и от вратата души:
– Какво става тук? Кой мирише на чесън? Кой мирише? Ти ли миришеш?
Бууум, един шамар, докато усетя. Моят Ико се дръпна към вратата, отвори
я и избяга.
– Кой беше този?
– Мой приятел.
– Ти ял ли си чесън?
– Не съм ял.
– Е, защо не ми каза, че не си ял?
– Ами аз, докато да ви кажа, и вие ме ударихте.
– Ааа, е, добре, добре. А брат ми да е идвал?
– Да, идва от време на време.
– Тоя простак ми е изпил всичкия бенедиктин и каквото е имало още. Той
ли го изпи, или ти?
– Не знам, господине. Той, като идваше тук... Даже веднъж доведе едно
момиче и аз излязох, трябваше да купя нещо. Като се върнах, вече беше
излязъл.
С Петър Попниколов преживяхме доста. Доста, доста до 30 март. На 30
март – пряко попадение на „Врабча“. Бомбата беше паднала косо и беше
отишла в мазето, на горните етажи им нямаше нищо. От онова, което бяхме
прибрали в мазето, машини и приспособления, не остана нищо. На този ден,
30 март, майка ми също беше при мен и като засвириха сирените, аз хукнах
и й викам:
– Мамо, тръгвай! За нищо на света не оставай тук! Аз с колелото ще гледам
да се оправя.
Качих се на това дамско колело с една дръжка и се втурнах по улиците на
София. За около половин час се прибрах. Тогава се чуха първите гърмежи на
противовъздушната отбрана. Влязох вкъщи, сложих си една тенджера на
главата и излязох на полето, за да гледам какво става. Към гарата започнаха
да се вдигат тополите, същите тополи, каквито бях видял при бомбардиров-
ката на 10 януари. Беше невероятно! Не тополи, а гора, огромна гора! Цяла
София пак пламна. Нашият квартал почти не беше засегнат, все пак Красно
село беше встрани от София. Чаках майка да се върне. Трамваите тръгнаха,
стана три, четири, пет часа, мръкна се и аз изпаднах в ужас. Значи нещо е
станало с майка ми. Да тръгна да я търся по София – не знам къде е. Дали е
в някоя болница, дали не се е случило най-страшното с нея? Как съм

49
преживял тази нощ, само аз си знам. На другата сутрин рано-рано се зачудих:
„Дали да тръгна? Накъде да тръгна? Кого да търся?“ Пуснах радиото, чух за
щетите, за убитите, ранените... Всички съседи ме гледаха с много голямо
съчувствие.
– Коста, не се безпокой! Ще се върне майка ти.
Стана обяд, стана един, стана два, три, аз седя на кьошето и чакам да се
зададе майка ми. И чак към пет часа ми се стори, че я зърнах... Да, майка ми
беше! Юрнах се към спирката, посрещнах я. Горката, беше цялата в бяла
прах, само се кръсти. Прегърна ме, разплака се:
– Коце, мама, Бог ме спаси!
Майка се скрила в едно здание – чиновническо сдружение – до зала
„България“ и отгоре наистина паднала бомба. Тя разрушила горните етажи и
затрупала всички, които били вътре. Майка не искала, но от въздушната
защита я накарали да влезе в това скривалище. Били затрупани, но явно
веднага противовъздушната защита е взела мерки, защото се чували викове
за помощ. С багери разровили, открили изход и оттам се измъкнали здрави и
читави 40-50 души, сред тях и майка ми. Горката, цяла седмица не можеше
да дойде на себе си, лежеше. Отидох да видя какво е станало с моето работно
място, но, разбира се, от „Врабча“ 2 не беше останало нищо.
Започнах да се питам дали моят работодател Петър Попниколов не е знаел
предварително, че аз съм човекът, който носи нещастие на всяко работно
място, на всеки магазин или апартамент. И затова така усърдно ме е налагал
с повод и без повод. Години по-късно, 10 или 15, вече бях доста известен, го
срещнах на улицата. Той, като ме видя, се смути, понечи да мине на другия
тротоар, но аз му казах:
– Моля ви се, господин Попниколов (всъщност „другарю Попниколов“)!
Здравейте, как сте?
Той се разтрепери, горкият, мислеше, че ще искам от него възмездие за
това, че толкова много ме е пердашил. Успокоих го и му казах да не се
тревожи. И действително тези възпитателни методи май са оказали добро
влияние върху моя характер. И пръчките, които са чупени върху мен, и
чифлишките възпитателни методи с налъмите по главата и по тялото ми, и
мокрите пешкири, които завиваха около главата ми, и тестото, и шамарите
на Петър Попниколов и на всички други мои работодатели, са ме направили
малко по-суров, малко по-трезв, малко по-затворен в себе си. И като че ли те
са изработили у мен доста положителни черти. Преди всичко независимост,
упование в самия себе си. През целия си живот не съм имал вуйчо владика,
сам съм преодолявал всички несгоди, всичко, което се е изправяло срещу
мен. И вероятно тези силови въздействия са калили духа ми и така са ми
помогнали да стана това, което съм.

50
Спасение на село.
Изцеление и падение

Може би най-щастливото време в моето детство са дните, прекарани в село

Крушево, Карнобатско. Тези два месеца никога няма да забравя. Причината
да отида там беше окаяното ми физическо състояние. Бях на ръба на
болестта... Пристигна един братовчед на майка ми от село Крушево за
преглед при лекар. Преспа една вечер у нас и на другата сутрин от цигарите
ли, от дима ли, не знам, но аз станах със замаяна глава, едвам се довлякох до
кухнята и започнах да повръщам. Майка ми се изплаши, чичо Димо (така се
казваше този братовчед на майка ми) ме погледна загрижен и каза:
– Малта, това дете никак не го бива. Я да вземеш да го изпратиш при нас в
село Крушево. Лятото да заповяда.
Така заминах за село Крушево. Пристигнах на гара Карнобат и там чичо
Димо ме чакаше с каруцата с два хубави коня. Първото, което казах, беше:
– Чичо Димо, имаш ли малко хлебец?
Той се опули, горкият:
– Хлебец ли? А, сигурно имам тука в торбичката, в месалчето. Я да видя!
Имам, да. Вчера ходих на сеитба, но е останало малко. Корав е този хляб. Ето
и в захлупците има малко сиренце.
– Нищо, нищо.
Захапах комата и толкова сладък ми се видя! Толкова ми се услади този
хляб! Нямаше нищо общо с калта, която ядяхме в София. Хлябът и сиренцето
ме съживиха и не усетих единайсетте километра до село Крушево. Буля
Елена се беше подготвила. Все едно влязох в приказките на „1001 нощ“. На
ниската трапеза, сложена за мен, имаше неща, за които не смеех и да
помисля. Първо – огромен бял двоен хляб. В средата пиле, сварено и след
това леко запечено, до него сирене, току-що избито масло, айрян, чесънче,
лучец. Само от миризмата ми прималя. Буля Елена ме прегърна, целуна ме:
– Хапни си, мойто момче! Хапни си, но внимавай да не преядеш, защото
вие там в столицата не сте свикнали да ядете по много. Затова внимавай!
Какво ти внимание, гълтах цели залците. Пилето ми се видя неописуемо,
хлябът беше като сюнгер, мекичък, приятен, хубав. Чесънчето, сиренцето...
Лапах като ламя. По едно време погледнах – бях омел половин хляб, от
пиленцето бе останала една кълчица, сиренето почти го нямаше, чесъна –
също. Изведнъж усетих голяма тежест. Започна да ми се повдига, преблед-
нях, буля Елена погледна:
– Боже, дете, ами ти си преяло! Вземи повърни, моето момче! Повърни,
моля ти се!

51
 Как ще повърна, как ще върна такива неща, каквито не съм и сънувал.
Казах:
– Ей сега ще се върна, бульо Елено.
Хукнах като луд нагоре към селските гробища, обиколих ги, слязох до
турската махала, обиколих и нея. Бягал съм пет, шест, може би седем
километра. Пристигнах запотен, буля Елена ме погледна:
– Дете, ама това е направо самоубийство! Може ли преял да търчиш така!
– Да, ама не повърнах.
С моя двоен порок против всички закони на медицината успях да
предотвратя повръщането. И запазих скъпоценната храна. На другия ден
започна моят живот в село Крушево, който нямаше нищо общо с
преживяванията в Долни чифлик. Чичо Димо тръгва на коситба и пита:
– Коце, ще дойдеш ли с мен?
– С най-голямо удоволствие, чичо Димо.
Тревата – избуяла, той почна да коси, а аз му помагах да пласти сеното.
Вечерта натрупахме една каруца със сено, прясно сено, още неизсъхнало, за
добитъка. На обяд хапнахме сиренце, хлебец, водица и чесън. Великолепно
ядене. След няколко дни започна жътвата. Този път се включих по-сериозно.
Ходех бос, а при жътвата остават едни високи стърнища и когато си бос, кра-
ката ти се нацепват целите от тях. Непрекъснато кървяха. Но аз не обръщах
внимание и жънех с всички. Наемаха работници, наемаха и девойки от
селото, които жънеха и пееха. На обяд, нещо много интересно за мен, сякаш
не ядяха много. В една голяма копаня надробиха хляб, хубав бял хляб и
сипаха отгоре не мляко, а вода с оцет и малко сол. И си хапнаха вкусно и с
наслада. После пак започнаха да жънат. Попитах чичо Димо:
– Абе, чичо Димо, не умирате ли от глад?
– Еее, на жътва, когато е много горещо, се яде хляб с вода и оцет и солчица,
за да не се потиш. Иначе изгаряш от жега. Така е по-леко и на стомаха. Вечер
хапваме по-добре.
Така се заредиха едни весели хубави дни в село Крушево, Карнобатско. От
ден на ден заяквах, усещах прилив на сили, почувствах се друг човек. Загорях
и от слънцето. Буля Елена викаше:
– Ооо, виж го това момченце! Няма го онова жълто личице. Какъв е бял,
червен!
В това село се научих да яздя кон и магаре. С конете не съм имал
произшествия, освен едно-единствено. В началото, като яздиш на голо, на
дупенцето се появяват такива едни мазоли – не, ами просто се протрива и е
много болезнено, но минава. Бях се качил на един кон и за да не ме протрие,
отидох по-напред към врата му. Та този кон се наведе да пие вода в центъра
на селото и аз като по пързалка от врата му паднах право в улука с вода.
Добре че не нараних коня, той веднага се дръпна. Селяните умряха от смях.

52
 – Това гражданче хабер няма. Нищо, нищо, така ще се научи.
Яздих и магаре. То обикновено се язди по-назад, към задницата, към
опашката, защото там е по-меко. Но селяните казаха:
– Внимавай, Коце! Защото от кон да паднеш, не е толкова страшно, но от
магаре паднеш ли, много боли. Когато конят бяга, и ти бягаш, той ти казва:
„Дръж се, не бой се! Дръж се, не бой се!“ А магарето, като бяга, казва: „Мо-
тика, лопата. Мотика, лопата. Мотика, лопата.“
И вярно, веднъж яздех една магарица и я пришпорих по-силно. Беше стара,
немощна, но какво й стана, бъзна ли я нещо, конска муха ли – подскочи и се
юрна в някакъв особен тръс. Както се смеех, се изхлузих и тупнах на земята
на дясната си страна, на дупето. Ама такава болка изпитах! Уплаших се, че
съм си счупил таза. Станах, раздвижих се, нищо ми няма, но 10-15 години
чувствах мястото, където бях паднал, безчувствено, все едно не беше мое.
Каква мъдрост има у селяните! Всичко им е известно – и за язденето на коня,
и за язденето на магарето.
В селото по това време току-що бяха построили много хубав здравен дом.
Беше голяма придобивка, намираше се точно срещу къщата на чичо Димо и
често взех да ходя там. При откриването стана тържество с ядене, пиене. На
другия ден, жътвено време, почти никой не остана в селото, но вътре имаше
една дежурна санитарка – Мирям, няма да я забравя. Беше циганче, но много
добро, много чисто циганче, санитарка (е, за санитарка няма да изберат нещо
случайно). Тя беше завършила и някакви курсове, за първа помощ беше
много добра. Отидох и попитах:
– Може ли да разгледам дома?
– Заповядай – каза тя, – ще ти го покажа с удоволствие – и ме заразвежда
из всички стаи.
– Много е хубаво, утре може ли пак да дойда?
– Разбира се, заповядай!
– Сега трябва да ида при чичо Димо на нивата, да му занеса храна.
Занесох му тогава храната и ей ме след два дни отново в здравния дом.
Питам:
– Може ли пак да разгледам?
– Може, разбира се.
Но усещах, че май поводът да разглеждам дома беше съвсем друг.
Тази Мирям имаше хубави тъмни очи, сияйна усмивка, блестящи бели
зъби, излъчване на чисто, приятно момиче. Вече не бях и съвсем малък, към
14-годишен. И все се въртях около нея. Един ден я помолих:
– Нека да видя тази стая, дето все я отминаваме.
– А, тази стая е за жени само.
– Защо само за жени?
– Ами вътре влизат родилките, тук се раждат дечицата.

53
 – Нека да видя.
– Добре, хайде! – отвори ми тя вратата и на стената видях снимки как
трябва да се действа с родилката.
И започнаха въпросите:
– Добре, ама как става това нещо, как забременяват жените?
Тя ме погледна особено:
– Как, ти не знаеш ли?
– Знам, ама едно време мислех, че децата се раждат от пъпа.
– А, не е от пъпа, не е от пъпа.
– Ами да, но като малък друго мислих. Особено за царицата. Царицата как
може да роди от друго място, ако не от пъпа? Даже се карахме с едни деца и
щяхме да се бием, защото аз по никакъв начин не бях съгласен царицата да
роди от друго място.
– Не, не. Ето на този стол тука ги преглеждат жените и когато дойде
времето да се роди бебето, излиза от едно място, което ти много добре знаеш
кое е.
Аз, целият възбуден вече:
– Да, много интересно, много интересно, ама как става?
– Става то, става, като се обичат хората. Обикновено така стават нещата.
– Може ли да ми дадеш една чашка вода?
– Да, разбира се – качи ме горе в нейната стая и ми даде вода.
Попитах я:
– Ами може ли да ми покажеш откъде излизат децата?
– И таз добра! Ама ти какво си решил?
– Нищо не съм решил. Просто ми е интересно. От възбуда не знаех
какво да правя. Тя се разсмя:
– Добре.
Свали си престилката, отдолу беше съвсем гола, само с едни гащички,
свали и тях. Боже, щях да умра! Докато легнах върху нея и ооо...
– Ама ти много бързаш бе, моето момче.
– Ами аз сигурно... Нещо ми стана, но... Веднага пак!
И действително след пет-шест минути почти бях готов отново. Тя се засмя,
прегърна ме и като действително добра медицинска сестра направи всичко
необходимо и аз за първи път в моя живот бях с жена. Така горд се
почувствах, така силен, уверен в себе си. Мъж! Тя се засмя, потупа ме и
казва:
– Е, сега доволен ли си? И ще знаеш, че огънят много ще ти гори. Щом си
бил с циганка, огънят ще ти гори винаги.
Отиде и донесе един буркан с компот от череши. Изядох черешите, изпих
всичкия сок, прегърнах я, целунах я, благодарих й и с радостни възгласи
излязох навън. Вече бях мъж!

54
 Изнизваха се дните в село Крушево. Пристигнаха бранници да помагат за
прибирането на реколтата. Селото беше комунистическо, даже мои двама
братовчеди лежаха в затвора, имаше и убити. Не посрещнаха радушно
бранниците, но ги настаниха в училището. Често ходех при тях, правех се на
техен приятел, но и много страдах. И аз навремето исках да стана такъв, тоест
не бранник, а орле, и то защото нямах дрешки. Вече казах, че винаги
получавах вече скъсани от братята ми дрехи. А на орлетата даваха хубави
кафяви панталонки, хубава кафява риза с коланче и с кама. Най-страшното
беше ножът, камата в кания. Умирах, като виждах орлетата от нашето
училище „Петър Берон“, и си казвах: „Ох, дано и аз да стана!“ И питах:
– Как може да стана орле?
– Ааа, много трудно.
Но Любчо Станишев, моят приятел, каза:
– Ела, ела. Имаме сбор днес. Дружинният може да те хареса да станеш и
ти орле.
Построиха се те в каре, аз – вътре в карето. Дойде дружинният, поздрави
ги и обиколи цялото каре. Зърна ме и казва:
– Я ти бе, там, русият! Как се казваш?
– Коста Цонев.
– Излез напред!
Излязох смутен няколко крачки и си казвам: „А, този ме хареса, сигурно
най-после ще стана и аз орле. Ще имам дрехи, ще имам кама.“
– Така, Коста Цонев. Сега надясно! – обърнах се надясно, точно към изхода
на двора. – Право напред, ходом марш! До безкрайност! И да не съм те видял
повече тук!
Марширувах и с всяка крачка потъвах в земята от срам. Чувах кикота на
моите приятели, на децата от квартала. Вървях, вървях пък се юрнах,
изчезнах и ми идеше този дружинен командир да го убия на място.
Завиждах им, защото имаха хубави дрехи. Какво точно правеха, не ме
интересуваше, важната бе униформата им. Та с тези бранници, понеже бяха
от София, нали и аз бях софиянче (те в началото дори не повярваха, че има
тук момче от София), станахме приятели.
Срещу училището пък беше къщата на най-големия богаташ на село
Крушево. Той имаше много хубава каруца с два черни арабски коня. Щом се
отвореше портата, конете се юрваха, каруцата сякаш пееше. Всички каруци
и талиги ги правеха така, че да пеят. На този богаташ колата беше най-добра,
с най-хубав звук, с най-бързи коне. Имаше и дъщеря, хубавицата на селото –
Чанка. Очите ми изтекоха по нея! Вечерно време ходех на седенки, на тлаки.
Ронехме царевични какалашки, царевица белехме, тупахме пити от
слънчоглед. Жените и момичетата правеха пуканки, черпеха със сладко, а
момчетата около тях само ги задяваха. И току припеят на някого: „Трънче,

55
глогче, малко момче, Косто ле, трънче, глогче! Трънка, глогинка, малка
гъркинка, Чанко ле!“ Знаеха, че умирам за Чанка. Но тя така си остана като
мой блян. Истинската голяма моя любов беше Мирям, циганката Мирям,
която никога няма да забравя.
Село Крушево сякаш изличи всичко, което лекарите бяха открили в мен.
Нито двоен порок остана, нито каверна. Пораснах с 15 сантиметра и
наддадох сигурно с 15 кила. Не ми ставаха дрешките, с които бях дошъл.
Нито обувките, нито панталонките, нито ризата. Затова буля Елена ми даде
една нейна риза, като дълга нощница, която подкъсих, сложих едни дочени
панталони на един от техните работници и шляпах бос.
С две торби, пълни с хлябове, и с какви ли не други вкусни неща
пристигнах в София. Майка ми, като ме видя, ахна и се прекръсти:
– Боже Господи, Коста, ти ли си?
Аз – двойно по-голям, двойно по-дебел и червендалест. Прегърна ме,
целуна ме. Този спомен от село Крушево никога не може да избледнее в
съзнанието ми.

Прасето Гошо и крадецът.

Кераца

Майка ми беше взела отнякъде едно прасенце и ме попита:

– Коста, можем ли да го отгледаме? Ако не можем, ще го заколим!
– Мамо, ти нали работиш в шивалнята при военните. Ще идвам с кофа, ще
взимам остатъците от храната във вашия стол и ще храним прасенцето.
И това прасе – Гошо – тръгна. Има прасета и прасета, нашето беше
породисто и всичко, което ядеше, му се лепеше, докато Кераца...
Време е да отворя приказка за Кераца. Кераца все едно беше античовек.
Беше изтъкана от злоба, веднъж не съм я видял да се усмихне. Нямаше човек
в квартала, на когото да не е направила зло. За съжаление беше съпруга на
моя доведен брат. Баща ми на 18 години се оженил за една
шестнайсетгодишна и от този свой брак имаше син на име Тодор. При
раждането на Тодор майката умряла. Баща ми, понеже пътувал из България
и из света, оставил Тодор да го отглеждат негови роднини в Добруджа. Ние
много късно научихме, специално аз го узнах от един скандал вкъщи. Една
вечер вратата се отвори и баща ми влезе с книжен чувал, пълен догоре. Тръш-
на го на земята и изрева:
– Как може на тази злобна, мръсна, жестока жена да помагаш? Щом аз съм
ги изтрил от моето съзнание, значи съм имал право. Защо си направила това?

56
 Майка ми седеше до печката и не знаеше какво да отговори. Аз страхливо
поглеждах и към двамата и умирах от страх баща ми да не посегне да удари
майка ми. След малко той се успокои.
– Разбра ли защо не трябва да помагаш на такива хора? Ей на, научила си,
че гладуват, напълнила си този чувал с брашно, с ориз, захар, хляб, масло,
сирене, с какво ли не и си го занесла там, но скрито от мен. Те са разбрали,
че го правиш това скрито от мен, и днес, като се връщам, ми тръскат чувала
и викат: Не ви искаме помощта! Вземете си я! Кажи на Малта, че това нещо
не ни трябва!
Почудих се кои са тези хора, за какво става въпрос. На другия ден майка
ми обясни, че имам брат, който живее в една къща в Красно село със
съпругата си Кера. След смъртта на баща ми Кера побърза да се прояви.
Пристигна с решение да вземе половината къща, но като че ли беше решила
да я завземе цялата. Така си и стана. Ние се преместихме във вътрешните
стаи, а те заеха предната страна с една стая, кухня и антре. И заживяхме с
Кераца. Така й казваха в целия квартал – Кераца.
Нямаше ден да не направи някакво зло и някой да не се оплаче.
Непрекъснато вдигаше скандали на майка ми за какво ли не – защо майка ми
била взела тази леха, защо простирала прането си не знам къде, какъв бил
този кокошарник, тя също искала кокошарник. Майка ми й каза:
– Ами добре, направете си кокошарник. Ето в дъното на двора има място,
можете да си направите кокошарник.
Кераца вдигаше скандали, майка ми мълчеше и след това започваше да пее.
Никога не разрешаваше на хората да разберат какво става вкъщи. И при най-
тежките случаи излизаше на двора, пееше и простираше прането. А Кераца
се вбесяваше:
– Защо не се караш, защо не се караш с мен?
Майка ми само се усмихваше и казваше:
– За какво да се карам? Не намирам смисъл да се карам с теб.
Това вбесяваше Кераца. Тя се чудеше какви поводи да намери, за да ни
прогони. Искаше да ни изгони от къщата, да я вземе цялата, заедно с двора.
Какви ли не доноси пращаше, какви ли не дивотии! Веднъж дори ни счупи
стъклото, защото не й обръщахме внимание. Викаше, брат ми Васил седеше,
пишеше в кухнята, аз също се занимавах с нещо. Тя тропна на вратата, не й
обърнахме внимание и накрая счупи прозореца. Иди й кажи нещо! Беше
жесток, невероятен човек. Като умря царят, първа от квартала търчеше,
плачеше, викаше, крещеше, тръшкаше се на земята. Когато дойдоха кому-
нистите, стана първа комунистка и започна да коли и да беси из махалата.
Май тогава мнозина от Красно село намразиха всички, които се наричаха
комунисти. Тя се чудеше какво зло да направи.

57
 Та Кераца също си купи прасенце, но то излезе от особена порода. Колкото
повече ядеше, толкова повече слабееше. Ребрата му се четяха. А нашето
Гошенце напук пълнееше, едва ли не от въздуха наддаваше. Един ден, като
му сипвах храната, гледам – долу в съда, от който ядеше, нещо блесна.
Погледнах – ножчета за бръснене, начупени ножчета. Ще хвърля аз храна на
Гошенцето, то като хапне храната, да хапне и ножче за бръснене, да се
пореже и да умре. Явно Кераца беше измислила това нещо. Събрах
ножчетата, занесох ги и ги оставих пред вратата й, без да кажа нищо. Явно
тя е разбрала (на другия ден ножчетата ги нямаше) и една седмица беше
мирна, тиха, дума не обели.
Гошенцето растеше, порасна чудесно прасенце и ние много го обикнахме.
Даже сега си спомням един разказ на брат ми, дето една зла жена казала на
мъжа си да купи прасе. Той купил, отгледали го, но мъжът, понеже го хранел
всеки ден, така се влюбил в него, че му станало мило и хубаво другарче.
Жената непрекъснато му до дявала, тровела му живота, биела го даже и един
ден му казала: „Вземи ножа и иди да заколиш прасето!“ Мъжът взел ножа,
но се замислил: „Боже, защо да коля прасето, а да не заколя жена си? Защо
винаги колим тези, които най-много обичаме?“ И наистина, Гошо го оби-
чахме безкрайно много. Когато го колиха, избягах. Е, след това с удоволствие
ядох и от надениците, и от чудесните пръжки, които правеше майка ми. Този
Гошо ни спаси два-три месеца. Направо блаженствахме. Толкова за него.

Девети септември. Първи халтури. Поп или артист.

Хаинбоазки нощи

На 9 септември 1944 година ни докараха въглища. Обикновено поръчвахме

по три-четири тона, за цялата зима, и аз усилено ги пренасях с кофи. Срещу
нас, както казах, имаше ретранслаторна станция на Радио София – две
огромни железни кули, като мачти, пазеха ги полицаи. Пълня аз кофите и
гледам, по едно време някакви хора стигнаха на прибежки до полицая, той
се обърна, изведнъж вдигна ръце, взе да се разкопчава и хвърли оръжието,
хвърли си револвера. „Боже – си казах, – луд човек! Трима души дойдоха и
той веднага си хвърли оръжието! Какво е това?“ След това разбрах, че
Съветската армия навлиза в България и на власт идват комунистите. Усетих
го най-вече по Кераца. Тя се оказа най-върлата комунистка, взе да коли и да
беси в квартала.
Обикновено в такива трагични моменти покрай сухото, дето казват, гори и
мокрото. Трима-четирима от нашия квартал, много влиятелни, много
интересни хора, изчезнаха и повече не се върнаха. Един от махалата на 6
септември сгази някакъв селянин до кино „Красно село“ и го затвориха в 4-

58
то районно. На 9 септември излезе като участник в съпротивата. Такива неща
ставаха. Най-интересното беше, че в неделята се подготвих да идем на черква
и гледам, майка ми кахърна.
– Какво става? – питам я.
– Ами вече няма да ходим на черква.
– Урааа! – изревах. – Няма да ходя на черква!
За мен беше радост и се почудих защо майка ми се просълзи.
Започнахме училище. Моят приятел Стефан Добрев, Стето, с когото
заедно учехме в прогимназията и в 6-а мъжка, ми подхвърли:
– Виж какво! Аз съм в едно младежко дружество, РМС се казва. Имаме
нужда от хора, които да ни помагат да правим детски утра, с Мики Маус, с
други филмчета, с Чарли Чаплин. Вие с Мишо Генков можете да свършите
тази работа.
Мишо правеше много хубави плакати.
– С удоволствие, разбира се – съгласих се аз.
– Ти, понеже познаваш в киното бай Стефан, ще се уговориш с него, нали?
– Ще се уговоря, а филми?
– Ами за филми има едно представителство на „Метро Голдуин Майер“,
ще идеш да ги помолиш. Ще кажеш, че за дечица ще даваме филми, и те може
би ще ти услужат.
Представителството на „Метро Голдуин Майер“ беше до двореца.
Позвъних, отвориха ми. Много радушно ме посрещнаха. Един риж, на когото
веднага му личеше, че е евреин, каза:
– О, здрасти, моето момче! Как се казваш?
– Коста съм.
– Английски знаеш ли?
– А, английски. Не съм учил английски.
– Какво обичаш?
Обясних му за какво става дума и той каза:
– С най-голямо удоволствие. Ама ти си страшен, бе! Дадено за теб! Колко
филма искаш?
– Ами ако може, всяка неделя или всяка събота да вземам по едно филмче,
ще е много хубаво.
– Две даже мога да ти давам.
– Ооо, готово!
И така, вземах по две филмчета за Мики Маус. Правеха се големи афиши:
„РМС дава утро“. Салонът се пълнеше и Стефан с удоволствие
прожектираше филмите. Така, просто несъзнателно, влязох в това движение.
Васил Цонев беше напуснал Военното училище и направи първите си
стъпки като журналист. С псевдоним Дон Базилио започна да пише във
вестник „Стършел“, но понеже нямаше постоянна работа, се хвана и в едно

59
предприятие, подобно на по-късно появилия се „Винпром“ – „Лозцентрала“
се казваше. Пренасяше тарги с вино и ракии, общ работник. Издаваше от
време на време и във вестник „Отечествен фронт“ статии и дописки и ме
записа да се храня в стола на „Отечествен фронт“. Слава Богу! Готвеха много
хубаво, гледаха журналистите да са сити.
Училището криво-ляво вървеше, участвах и в много забави. Бях научил
наизуст почти целия Чудомир, а „За убийство“ и „Не съм от тях, как’ Сийке“
хората се изтрепваха, викаха ме на вечеринки. Е, не плащаха много, аз водех
програмата, конферирах. В Красно село тогава имаше много добър оркестър
начело с Пеко с тромпета. Всяка събота и неделя се правеха танцови забави.
Аз бях душата на тези събирания. Имитирах всички по-интересни чешити от
квартала, хората се заливаха от смях, ръкопляскаха. Бях много доволен, все
пак получавах някакви средства.
Живяхме известно време в село Столник, Софийско, където майка ми
работеше в едно военно поделение. Дадоха ни квартира – две стаи в един
дълъг коридор. Всички стаи бяха свързани помежду си. До нас живееше един
сапьор с жена си и детето си. Каква жена! Целият се разтреперих, а усетих,
че треперенето ми е споделено...
Влюбих се фатално, влюбих се героически в жената на сапьора, който беше
и бомбаджия. Беше висока, стройна, хубава българка с разкошен бюст и
невероятна извивка на кръста. Делеше ни една врата – как няма да се
влюбиш? Когато сапьорът заминеше в командировка, аз слагах два картофа
под краката на дървения креват, който затваряше вратата, да не скърца,
когато го премествам. Сантиметър по сантиметър, треперейки от страст и
страх, отварях запречената врата, мушвах се през отвора и потъвах в
прегръдките на Амур, презирайки всички най-невероятни опасности и
евентуални взривове и фойерверки. Една вечер, като че ли напук, майка ми
в кухнята така и не заспиваше. Върти се, върти се, разтребва нещо, а аз с
двата картофа в ръце, треперейки от страх, чаках и траках със зъби.
Картофите почти се свариха в ръцете ми. Най-после лампата в кухнята угасна
и настъпи тишина. Каква ти тишина? Сърцето ми блъскаше в гърдите – ще
се пръсне, зъбите ми тракаха – ще се изпочупят. Треперейки, сложих единия
полусварен картоф, после – другия на другия крак и леко отместих кревата.
Посегнах към бравата и ... щрак! – външната врата се отвори. Сапьорът се
върна. Един фойерверк беше предотвратен. Слава Богу! Благодаря ти, мамо!
Благодаря ти, че ме спаси! Язък за картофите само!
Любимата ми имаше едно лъчезарно, любвеобилно, приказливо детенце с
лазурни очички. Ах, тези лазурни очички! Така ме гледаха – внимателно,
любопитно. И при едно мое следобедно похождение (не беше от най-
кротките) очичките се отвориха. Гледаха ни и се радваха на необикновените
движения, въздишки, милувки. Ах, колко хубаво! Ах, колко интересно! Ах,

60
колко забавно и весело си играят бате Коце и мама! Ох, не автомат, не бомба,
не фойерверки, в атомен взрив бях готов да скоча, само и само да се отърва
от тези лазурни очички. Това лъчезарно и приказливо детенце, щом ме
зърнеше, подскачаше от радост и започваше да крещи неистово:
– Татко, а пък бате Коце и ...
Аз веднага го грабвах и политах с него по улиците, пеейки, подскачайки,
гъделичкайки го. Веселият му смях замазваше всичко. Ох, що приказки са се
изприказвали! Що песни съм изпял! Що прескамбичвания до
омаломощаване! Ами семки! Ами бонбонки! Петленца на клечка, сладолед,
шоколад – бях доведен до пълно разорение. Все пак не бях датският принц.
Невинното дете изнудване ме побъркваше. Не стигаха любовните ми
терзания и старание, а и това отгоре. Отслабнах, залинях – аха, да сдам
кокардата. Но както казва майка ми, „След всяка буря слънце грее. Има Бог!“,
детенцето и майка му заминаха на курорт, а баща му остана да обезврежда
бомби. Аз също заминах на село да позакрепна малко и когато пак зачервих
гребена, се върнах. Детенцето още от вратата ме посрещна с весел вик:
– Бате Коце, пък мама и чичо Пешо съседът се бориха и мама победи.
Училището не ми вървеше особено. Все имах поправителни. Френския
език не можах да го науча добре, но четях перфектно. Учителката ни беше
забележителна дама, Маркова се казваше. Имаше великолепно чувство за
хумор. Много често ме изкарваше на дъската да чета някакъв урок. Започвах
като артистите във френските филми. Имах прецизен слух, бях доста
музикален и перфектно четях. Тя се заливаше от смях и казваше на моите
съученици:
– Виждате ли го? Бъкел не знае френски, а чете като френски академик! Е,
не мога да разбера на какво се дължи!
Вярно, не научих добре френски език, но винаги имах петици, четворки...
Петица за мен беше много добра, солидна бележка, защото иначе от тройките
не можех да се куртулисам.
Брат ми Иван от Германия, понеже знаеше в какво състояние се намираме,
ни изпращаше в по-дебели пликове игли за шев, за шевни машини, ножчета
за бръснене, неща, дефицитни на пазара. Слагах сергия на пазара и продавах
игли или за пари, или за брашно, или за масло. Изобщо бартерът тогава беше
в разгара си. Започнахме да даваме под наем и една от стаите ни, с отделен
вход. Горе-долу връзвахме двата края. Не се замогнахме, но и не умирахме
от глад. Освен това брат ми припечелваше по някой лев с неговите писания.
Стана много известен, популярен, моден и доста скандален. Тези, които са
чели навремето произведенията му, може би си спомнят за синия завой и за
неща, които пишеше с невероятно чувство за хумор.
По това време една наша съседка, много интелигентна жена, долови в мен
известен артистизъм и ме поощряваше. Все ме питаше:

61
 – Какъв искаш да станеш?
– Ами какъв, какъв... – отговарях. – Ето, имах едни мотори, сглобих ги...
Изобщо обичам да сглобявам, значи машинен инженер или машинен техник
някакъв.
За инженерство не знам, бях скаран с математиката. Физиката я разбирах,
но математиката – никак, а за инженерството тя беше крайно необходима.
Тази жена ми даваше импулс за всичко. Матурата си взех много трудно, на
три сесии, но накрая все пак успях.
Един ден тя ми каза:
– Четох във вестника, моето момче, че се открива Държавно висше
театрално училище. Защо не вземеш да кандидатстваш?
Аз се изсмях и казах:
– За какъв да кандидатствам?
– Ами в това театрално училище учат за артисти. А ти си готов артист!
– А какво трябва да направя?
– Ето, аз знам адреса, ще отидеш, ще провериш и ще кандидатстваш.
Намерих адреса – Държавното висше театрално училище се помещаваше
срещу Паметника на патриарх Евтимий. Прочетох какво е необходимо,
върнах се вкъщи и казах:
– Искат стихотворение, проза, това го разбрах. Ама искат и още нещо –
етюд. Какво е това?
– Етюд? – замисли се тя. – Може би ще ти дадат нещо да изиграеш.
– А стихотворение откъде да намеря?
– Аз ще ти намеря всичко.
Намери стихотворението, намери ми и прозата. Стихотворението – „Ще
строим завод“ на Вапцаров – го научих веднага. И един откъс от „Шагренова
кожа“. Научих ги тези неща наизуст, отидох да се записвам, върнах се...
– Какво стана?
– Няма да стане – казвам, – искат 500 лева. Откъде да взема 500 лева?
– Аз ще ти дам. Заповядай 500 лева, като имаш, ще ми ги върнеш.
Взех парите, прегърнах я, целунах я. Отидох, внесох ги и чаках да дойде
моят ред.
Гледам, отвън едни засукани момичета говорят с тези, които преподават.
Току някоя каже: „Бояне, добър ден!“ или „Стефане, как си?“, или „Владо...“,
или... Това бяха Боян Дановски, Стефан Сърчаджиев, Владимир
Трандафилов, Жоро – Георги Стаматов. Аз се втрещих! Викам си: „Боже!
Ами те всички се познават, аз какво търся тук?“ Върнах се вкъщи и викам на
брат ми:
– Ами познаваш ли там има един Стефан Сърчаджиев, един Боян
Дановски? Хайде, Владо Трандафилов го знам, голям артист! И Стаматов!
Гледал съм пиеси с тях, ама тия не ги знам. Ти да ги познаваш?

62
 – Да, познавам ги, познавам ги. Боян Дановски го знам.
– Ами не можеш ли да речеш две думи за мен?
Тогава той ми каза нещо, което съм запомнил за цял живот:
– Виж какво, братко, за изкуството протекция не е необходима. Ако влезеш
с протекция в изкуството, цял живот ще бъдеш нещастен, защото няма да
знаеш дали са те приели, защото си талантлив, или защото някой е казал:
„Абе приемете го, наше момче е!“
Запомних го и съм много благодарен на моя мил брат. Майка ми, като
разбра за какво става дума, направи страхотен скандал една вечер:
– Дума да не става, аз в моя дом циркаджия не искам! – реве майка ми с
глас.
Брат ми я успокоява:
– Абе, мамо, за какво сега? Какъв циркаджия?
– Дума да не става! Как, циркаджия... Дума да не става! Артист не искам!
– Добре де, защо? Защо не искаш?
– Ами защо? Защото искам да го направя поп.
Боже Господи! Сякаш нещо ми падна върху главата. Стъписах се. Значи
майка ми затова ме е карала непрекъснато да ходя на черква, за поп ме е
готвела. Може би иска да кандидатствам в Семинарията? А брат ми й
отговори:
– Мамо, чакай сега! Ама то е почти едно и също. Поп, артист, едно и също
е. Театърът е произлязъл от мистериите и мираклите. А мистерии и миракли
са се играли в черквите. Освен това Коцето ще кандидатства. Я влезе, я не
влезе. За какво сега се тревожиш толкова?
Майка ми се поуспокои и това нещо се забрави. Между другото през лятото
бях бригадир в Хаинбоаз. Там приемаха младежи, които доброволно отиваха
да строят прохода, който се оказа един от най-добрите в Стара планина,
защото височината не е толкова голяма и е много удобен за преминаване от
Северна в Южна България. Заминах за Хаинбоаз, като си казвах, че така
спестявам едно гърло вкъщи, а там сигурно ще ме хранят добре.
Пристигнахме в село Гурково, слязохме, минахме през Първи
старозагорски и пристигнахме в Първи софийски лагер. Палатките бяха едни
продълговати помещения, стените – от плет и кал, а отгоре покрити с
платнища. Вътре наровете от двете страни (с коридор по средата) също
направени от преплетени клони, посипани със слама и отгоре хвърлени
сламени тюфлеци. Та като легнеш, обикновено тялото ти се опира на петите,
на дупето и на гърба, на три точки, защото клоните бяха толкова криви и така
се забиваха в тялото... Но това първия ден, а като започнахме да работим,
нито клоните усещахме, нито нищо, просто като мъртви лягахме и веднага
заспивахме. На сутринта ставахме омърлушени, но това нищо не беше.

63
 Храната горе-долу я биваше – днес фасул, утре боб. Сутрин чаят винаги
беше с два пръста мас, защото бакарите вечерта сънени, как са мили баките,
никой не знаеше. Здравословно и хранително. Спомням си една сутрин,
тъкмо си бях намазал филията с мармалад и захапвах, когато някаква оса,
навряла се в мармалада, ме ужили. Езикът ми се изду, аха, ще умирам. Като
патладжан ми стана езикът. Лекарите казваха:
– Инжекции няма, но със студена вода ще го оправим.
Слава Богу, че не бях алергичен.
Първия ден веднага облякохме бригадирските дрехи и се накиприхме. С
кепета, с якета, с панталони. По едно време чуваме: „Въшкиии! Въшкиии!“
Като попарени сваляме дрехите и гледам на ризата и на якето, точно под
мишниците, гирлянди от гниди. Велички гниди – гирлянди! Веднага
махнахме всички дрехи, сложихме ги отново да се попарят и три-четири дни
ходихме с нашите си дрехи. После получихме бригадирските, проверихме ги
внимателно – нямаше нито една гнидичка. Така заживяхме в Хаинбоаз –
изкарахме два месеца.
Аз станах стършелът на цялата бригада, защото вечерно време изнасях
„нередностите“. А „нередностите“ в повечето случаи бяха неизпълнени
планове или бригадир и бригадирка, хванати в царевицата да се целуват.
Изобщо тогава беше много строго и хванеха ли някой за такова неморално
деяние, веднага го гонеха от бригадата, и то с препоръка никъде да не го
приемат на работа. Беше много жестоко, но аз по-малко изнасях такива
случаи. Повече се занимавах с лекарите, които смятах за търтеи. Те се
приличаха на слънцето, не вършеха никаква работа и от време на време, като
отиде някой, я му помогнат като хората, я не. Те тези лекари толкова и бяха
учили-недоучили – четвърти-пети семестър в Медицинската академия.
Всяка вечер ми бяха на устата и стършелът непрекъснато ги бодеше. Те само
като ме видеха и:
– Абе, Коценце, какво става? И ти ще ни дойдеш! Ще дойдеш при нас, бъди
спокоен!“
Работехме на една синя скала, много неприятна. Не можехме да си
изкараме нормата. Нито с гръм се разбиваше, нито с кирка, нито с лом.
Понеже бях много амбициозен, с един лом се качвах горе и дърпах, удрях.
Ръцете ми се бяха покрили с мазоли. На дясната ръка един се превърна в
огромен абсцес. Ръката ми се изду, стана като баничка и аз отидох при
лекарите.
– О, дойде ли ни най-после! Я! Трябва да го резнем, много хубаво трябва
да го резнем.
– Ами ще ми сложите ли упойка? – питам.
– Ти си луд, бе! Каква упойка? Я дай!

64
 Взе скалпела и като натисна, до костта стигна. Бликна гной, изстискаха я,
сложиха му вътре дренче, два дни не работих и се оправих.
И така двата месеца в Хаинбоаз минаха почти неусетно в стил „Как се
каляваше стоманата“. Доста се закалихме. Последния ден трябваше да
предадем дрехите си, но ги искаха чисти, трябваше да ги изперем. Реката
беше близо. Грабнах една чиста количка и сложих дрехите вътре, подпалих
отдолу огън, водата се затопли и ги изпрах. Но за беля, като посегнах да хвана
дръжката, нокътят ми се закачи и се отлепи, големият нокът на десния ми
крак. Адска болка изпитах. Изтърчах веднага при лекарите и те много ми се
зарадваха.
– Нокътят – казаха – трябва да се махне.
– Ами махнете го.
– Упойка нямаме.
– Знам, ясно ми е. Махнете го!
– Ще боли.
– Знам.
Дръпнаха нокътя, който се държеше на няколко кожички, заляха мястото
с йод и без нищо друго сложиха отгоре една марля. Накрая бинтоваха крака.
По-дивашко превързване не съм виждал. След два дни трябваше да се махне
превръзката, но как? Бинтът залепнал, невъзможно е. Сипваме кислородна
вода, риванол, какво ли не, но не ще и не ще. Лекарят каза:
– Ще трябва да го дръпна!
– Да го дръпнеш, и то без упойка, нали?
– Без упойка.
– Дърпай!
Явно двата месеца много ме бяха закалили и стоманата в мен беше от доста
висока проба, легирана. Издържах и на това издевателство.
Знаех, че ще пътуваме в спални, тоест конски вагони. Като легнем да спим,
не се знае кой върху кого е. Викам си: „Ама те ще ми смачкат крака.“ Търсих,
търсих и накрая намерих една кошница, в която някой беше получил колет
от село. Отрязах горната дръжка, заших плат в кошницата, в него вкарах
крака си, здраво го овързах и така с ляв здрав крак и десен в кошница поех
към София. Не подозирах, че този Хаинбоаз ще изиграе важна роля в живота
ми.

65
Кандидат-студент.
Студентско всекидневие.
Истинската халтура

Кандидатстудентските изпити наближаваха и аз бях много смутен. Казах

на брат си:
– Добре де, бате Васко, нищо ли няма да кажеш нито на Дановски, нито на
Сърчаджиев? Поне нямаш ли някой приятел, който да ме чуе, да каже ще
стане ли от мен нещо, няма ли да стане?
– А, това мога. Имам един приятел, съвипускник от Военното училище.
Вили Цанков се казва. Той е кандидатствал шест години и горкият трепери,
страхува се, че няма да го приемат, а ти от първия път искаш да влезеш.
Хайде, ще те пратя при него.
Отидох при Вили Цанков в неговата мансарда. Почуках, влязох, гледам го
седи (явно беше той де, не го познавах още), леко плешив, прегърнал една
едрогърдеста, явно артистка, на която след това научих името. Силно се
смутих. Вили Цанков пита:
– Какво има?
– Ами да ме чуете, да кажете дали ще вляза, дали няма да вляза – викам.
– Добре. Давай, кажи си нещата.
Започнах да рецитирам, а окото ми все в едрогърдестата, тя доста така
надарена беше. Какво съм мутолевил, какво съм говорил, не помня. Казах си
и прозата, и баснята, и стихотворението. Вили ме гледа, гледа и казва:
– Ами какво да ти кажа, момче, или ще влезеш, или няма да влезеш.
– Да, все пак благодаря ви.
Излизам, а очите ми все в едрогърдестата. Е, пак файда, видях едно хубаво
момиче.
Дойдоха изпитите, дойде и моят ред. Комисията не се виждаше, беше в
тъмната част на залата. Никого не виждах, само чувах един дебел глас, който
едва след това разбрах, че бил на Трандафилов.
– Какво ще ни кажеш, момче?
– Ами „Завод“ от Вапцаров.
Започнах и след първия стих:
– Добре. Другото?
– Ами проза.
– От кого?
– Ами от „Шагренова кожа“.
– Е, хайде!
Едно, две, три, пет изречения и:
66
 – Стоп! Баснята?
Почти се бях ядосал, щом ме спират, значи не ме харесват. Е, майната им!
– Свиня.
– Какво?
– Свиня.
Пауза.
– Така се казва баснята, „Свиня“.
Те се засмяха отдолу.
– Хайде, продължавай!
Казах си баснята за свинята.
– Добре – и ми зададоха етюд.
Вървя по улицата и гледам тълпа, разблъсквам тълпата и виждам, че
трамваят е сгазил моя пръв приятел. Излязох от сцената, да си помисля
малко. В това време влезе друг изпълнител и като свърши той, ме повикаха.
Бях високичко момче и за да се кача на сцената, трябваше да внимавам да не
се ударя горе във вратата. Какво съм мислил, толкова съм бил разтревожен,
така си цапардосах главата в рамката на вратата, че свят ми се зави. Идваше
ми да изпсувам. Бесен излязох на сцената, но трябваше да се съсредоточа, за
да видя дали приятелят ми е убит, какво е станало. И все едно видях тълпата,
видях моя приятел, почти не реагирах, само нещо промълвих.
– Добре, стига! – ме спряха.
На другия ден с радост видях, че съм допуснат до втори кръг. И така втори
кръг, трети кръг... Преди четвъртия ни събраха – от 800 души трябваше да
приемат 18. 18 души артисти и 5-6 режисьори. Бяхме трийсетина души и
един преподавател (после разбрах, че се казва Пенчо Пенев) попита:
– Кой от вас смята, че е влязъл?
Пълна тишина. Аз като смел красноселец се обаждам:
– Ами мисля, че аз съм влязъл.
– А, добре. Ами добре, свободни сте. Утре е последният кръг – препитване
за интелигентност.
На тръгване двама ме изгледаха:
– Не разбра ли, че си изяде хляба, бе?
– Е, изял съм го, голяма работа!
Препитването за интелигентност го минах. Оказа се, че все пак съм доста
интелигентен. С въпросите, които ми зададоха за художници и за театър, се
справих добре. И настана най-трагичният момент – дългоочакваният списък!
Беше петък и след три дни, в понеделник, трябваше да се появи списъкът.
Пристигам сутринта рано, няма го. Излязох, поразходих се, върнах се,
списъкът на място. Кандидатите вече се струпали, едни плачат, други се
радват. Гледам, гледам, от горе до долу стигнах, моето име го няма. Е, такъв
ми бил късметът! Пак погледнах, без да искам, просто очите ми се напълниха

67
със сълзи. Бях сигурен, че ще вляза, абсолютно сигурен! А моята интуиция
никога не ме лъжеше. Просто като си кажех нещо, знаех, че ще стане.
Помотах се още в коридора и тръгнах да си излизам. В това време нещо
изтопурка по стълбите и секретарката извика:
– Да има някой Коста Цонев?
– Да, аз – обадих се.
– Извинявайте, приет сте, станала е грешка. Приет сте, приет сте – и ме
дописа с молив.
Под моето име дописа още едно – Георги Калоянчев. Така с Калата,
написани с молив, влязохме в първи курс на ДВТУ – Държавното висше
театрално училище.
Като споменах, че Хаинбоаз е изиграл голяма роля в моя живот, имах
предвид, че явно той е помогнал да вляза. Тогава имаше закон всеки, който
е бил на бригада, да влезе във всяко учебно заведение, в което кандидатства.
Бях го забравил. Но явно документът, който представих, че съм бил
бригадир, е изиграл решаващата роля. Та благославям и Хаинбоаз,
благославям и лекарите, благославям всичко, което се случи там. Не съжа-
лявам за нищо.
И така, вече съм в първи курс в ДВТУ, в класа на Стефан Сърчаджиев. И
то какъв клас! Мои колеги бяха Калата, Катя Динева, Катя Зехирева, Ани
Дамянова, Веска Шишманова, Луна Давидова, Васил Мирчовски, Вили
Цанков, Рангел Вълчанов, Надя Сейкова, Лиляна Пенчева – все известни
режисьори и актьори, които ставаха стожерите във всеки театър, в който
попаднеха. Всички професори казваха:
– Вие сте клас с физиономия. Вашият клас може да основе цял театър – и
ни готвеха за първия младежки театър в Димитровград.
Дори на първата бригада отидохме в Димитровград. Беше невероятно
време! Работехме като луди, защото градяхме нашия младежки град. Аз и
Васил Мирчовски основахме група „Сърчаджиев“ и всяка вечер вземахме
знамето, защото изкарвахме нормата с 1200-1300 процента – всеки ден, всеки
Божи ден! С тарги пренасяхме камъни, скъсаха ни се жилите от мъкнене.
Бяхме се озъбили, превърнали се бяхме в зверове, но всяка вечер
получавахме знамето. Даже писах на майка ми и тя ми прати в колет две
огромни кутии със свинска мас. Спомних си, че маста дава сили. Сутрин ни
даваха чай с хляб и аз в попарата си слагах по две лъжици. По някое време
се разболях. Два дни лежах болен и беше огромна мъка. Невероятна мъка!
Как може да съм болен, когато моят другар се блъска сам и губим знамето?
Като оздравях, веднага, на другия ден още, вдигнахме 1500 процента и пак
си върнахме знамето.
Накрая излезе, че цялото ни блъскане (правехме панорамен път, за да се
гледа градът красавец), че този панорамен път е просто измислица,

68
измишльотина и не служи за нищо. Било диверсия. След това инженерите ги
наказаха, изпонапъха ги в затворите. И нашият двумесечен труд,
двумесечната ни пот отиде за тоя, дето духа. Но никак не съжалявам, може
би все пак е имало някаква полза. Спечелил съм неща като изостряне на
възприятията, нови емоции, натрупан жизнен опит.
Никога не съжалявам за нищо преживяно. Всеки път си казвам: „Значи така
било писано.“ И майка ми казваше същото. Тя имаше два девиза: „Каквото е
писано, това ще се случи“ и „След всяка буря слънце грее.“ И в най-трудни
моменти тези девизи са ме успокоявали. Знаех, че нещата ще се оправят.
Иначе следването ми вървеше нелошо, с етюди, с веселби. На студентския
празник направихме страхотна веселба – на така наречения зелник, където
не се различаваха студентите от преподавателите, така се сближихме. Не
говорехме с другаря Сърчаджиев или с другаря Дановски, ами „Стефане“, „
Бояне“, „Жоро“, „Владо“. И те много сърдечно приеха този „зелник“. Аз,
спомням си, бях някакъв вестовой, вестоносец между Трандафилов и Ста-
матов. И разбрах, че между тях има някакво напрежение, но те и двамата бяха
много коректни. В думите, които ми даваха като отговори, личеше доста
злобица, доста злъч и желание да се натопи другият. Но в празничната
атмосфера изобщо не пролича.
На следващия ден се появи един чаршаф, заповед ферман. Явно
партийната организация не беше харесала „зелника“ и беше решила, че
подбиваме авторитета на преподавателите. Във фермана пишеше, че строго
се забранява на професорите да се говори на малко име и че дистанцията
между студенти и преподаватели трябва да е ясна и категорична.
Първият семестър завърши успешно. Играехме етюди, много ни мъчеха
предметите по история на изкуството, на западния театър, на българския
театър. Двамата с Калата много се сближихме. Седяхме на последните ре-
дове в аудиториите. Тези истории и научната философия, пък и партийни
някакви уроци имаше, ни вбесяваха: „За какво сме дошли, артисти ли да
ставаме или философи?“ Най-голямата ни радост беше, когато правехме
етюди. Участвахме масово. А когато дойде първата ваканция, Вили Цанков
събра всички, които бяхме от София, качи ни в мансардата си и каза:
– Ето, тук има пердета, парцалки разни, възглавнички. Ще направим нещо
много интересно, та вашите колеги от провинцията, като дойдат, да се пукнат
от мъка. Ще направим спектакъл по „Картини от една изложба“ на
Мусоргски. Това ще е музиката, всичко друго ще е пантомима.
Сюжетът беше за княз и княгиня, за пажове, изобщо някаква царска
история. Сами си ушихме костюмите, направихме и драперията на сцената,
облякохме столовете и диваните в подходящи тъкани.
На генералната репетиция се получи нещо блестящо. А и пианистът беше
изтъкнат музикант. Доста допринесе. И като дойдоха студентите и се откри

69
вторият семестър, поканихме всички преподаватели. Онези, които бяха
гледали генералната репетиция, си умряха от яд. Катя Динева направо се
късаше от мъка.
Калата дойде разплакан при Вили:
– Вили, абе дай нещо и аз да играя, бе!
– Какво да играеш? Всичко, както виждаш, е запълнено.
– Добре бе, Вили, дай да взема звънеца като пред цирк и да викам „Ахаа,
Ахааа!“ преди спектакъла.
Вили се засмя и му каза:
– Добре, вземи един звънец.
Дотогава Калата беше едно невзрачно момче, остригано, слабичко,
притеснено, току-що излязло от казармата. Дойде време за спектакъла,
Калата държеше звънеца, Вили погледна часовника и каза:
– Тръгвай, Кала!
Калата излезе и изведнъж стана Георги Калоянчев. Блесна, изригна като
вулкан! Беше истински шемет! Викна „Ахаааа!“ и цялата зала се разлюля от
смях, всички започнаха да ръкопляскат. И оттогава, от този наш спектакъл
Калата стана Георги Калоянчев – великолепният, талантлив, невероятен
български артист. Радвам се, че съм имал възможност с него да преживея
толкова трудни мигове.
Много гладувахме, нямахме никакви пари. След шест месеца изведнъж
получих стипендия. Учудих се, защото не ми се полагаше. Стипендия
получаваха партизански деца, деца на активни борци, всеки получаваше
стипендия, но аз – не. След известно време майка ми сама ми се похвали, че
отишла лично при Вълко Червенков, тропнала на бюрото му и казала:
– Аз съм майка героиня. Един син имам, който не знам къде е (наистина в
този момент не знаехме дали Иван е напуснал Германия, не знаехме изобщо
жив ли е), другият работи, третият влезе в театралното училище. Горкият,
гладува. Цял живот е гладувал, цял живот се е борил. Без баща остана. Вие
не можете да позволите това дете да пропадне!
И действително Вълко Червенков веднага наредил и аз получих стипендия.
Беше малка, но все пак за шкембе-чорбата, която ядяхме всеки ден в
ресторанта точно срещу ДВТУ, вършеше работа.
От УНИЦЕФ бяха пратили на всички университети големи книжни бурета,
пълни с мляко на прах, кондензирано мляко. Всяка сутрин нашият домакин
Гърбето разбъркваше в една тенджера млякото и всеки получаваше по една
кифла. Ние с Калата като най-чевръсти все се въртяхме около него:
– Гърбе, нещо, ако трябва, да помогнем?
Помагахме му, миехме тенджерите, канчетата, разпределяхме кифлите. И,
разбира се, който бърка в меда, не може да не си оближе пръстите, та и ние с
Калата получавахме по една чаша допълнително мляко. Изпивахме я към

70
единайсет часа, след уморителните репетиции, пластика или етюди.
Понякога ни се падаше по половин, дори по една кифла отгоре.
Така преживявахме, докато ми хрумна изведнъж: „Абе, Кала...“ Всъщност
не ми хрумна, ами по това време непрекъснато се правеха избори. На нашия
курс бяха дали да прави агитки. И Дановски нареди на режисьорите да ги
подготвят. Сред режисьорите имаше и поети, които пишеха сценарии, и така
ние бяхме класът, който незабавно откликваше на всичко. Обмяна на па-
рите – веднага агитка. Заеми – агитка. Избори – агитка. Пети конгрес на
партията – агитка. Обикаляхме по заводи, навсякъде. И ми хрумна:
– Абе, Кала, не можем ли да играем някъде вечерно време на забави. Ще
конферираме и някакви каламбури ще правим.
– Готово бе, братче, да го направим.
За тези агитки бях измислил с Весела Шишманова как уж някакъв
американец журналист е дошъл и разследва положението в социалистическа
България. Говорех глупости, а Веска превеждаше на български. Номерът
беше, че като си отворя два пъти устата, тя изрежда цели тиради. После пък
говоря глупости пет минути, а тя каже една дума. Беше нещо като виц. Но
най-смешното беше, че хабер си нямах от английски, а хората си мислеха, че
го говоря перфектно. Явно моята музикалност ми е помогнала и Веска
Шишманова стана перфектен преводач. Фактически тя беше най-добрата,
защото съчиняваше текстовете. А Калата играеше един нещастен французин.
Точно тогава между Америка и Франция имаше недоразумения, Дьо Гол се
мъчеше да прави Франция независима държава. Та Калата играеше някакъв
французин – Рена Дюлле, когото американецът изтезаваше, мъчеше го.
Така тръгнахме да играем по забави, по вечеринки. Е, работехме не за пари,
а за кебапчета, за тортички, за кренвиршчета. Но и това ни помагаше, защото
успявахме да спестим я за панталонче, я за обувчици. Гардеробът ми, както
казах, беше в окаяно положение.
Най-после получихме писмо от брат ми Иван. Излезе, че е заминал за
Австралия, оттам ни се обади. Прати ни даже колет с обувки и плат за
костюм – кафяв, хубав плат за костюм. Невероятно! Обувките бяха с хубав
изкуствен каучук – велурени, страхотни. Много пасваха с цвета на плата.
Уших плата, оказа се пълна дървесина. Запалиш ли няколко нишки с кибрит,
изгаряха като барут. Хоп! Не се виждаше никакъв дим, изгаряха моментално.
Но това нямаше значение, важното беше, че този костюм свърши доста
работа за халтурата.
На края на първата година трябваше да положим изпит. Преподавателят
ни Сърчаджиев много рядко се появяваше, оставил ни беше в ръцете на
режисьорите. Фактически преподавател ни беше Боян Дановски, който
заедно c режисьорите наблюдаваше етюдите. Всеки от нас участваше в един,
два, три етюда, Калата – в пет или шест.

71
 В края на годината нашият клас „Сърчаджиев“ имаше невероятен успех.
Изиграхме чудесни етюди, хората умираха от смях, всичко беше изпипано.
Сърчаджиев дойде накрая, последните дни и нощи. За една седмица всичко
се извъртя пред очите му и той като добър майстор пипна тук-там и нещата
добиха окончателен вид. Така първата година мина с голям успех и започнах
втората в Държавното виеше театрално училище.
По време на следването си бяхме и участници в масовите сцени в Народния
театър и във филиала му. В постановките на Боян Дановски или на
Сърчаджиев задължително участвахме в масовите сцени. Плащаха нелошо,
а понякога за една вечер играех в два спектакъла – в Народния и в „Сълза и
смях“ („Славянска беседа“). Първото действие играя в Народния и веднага
бягам, преобличам се и участвам в последното действие в „Славянска
беседа“.

Първи участия в киното

По това време започна дружбата ми с големия Апостол Карамитев. В онези

години бе началото на шеметната му кариера, започна с Орландо от „Както
ви се хареса“ и с Могилански от „Разузнаване“ – страхотна роля. Всички
гледахме като омагьосани, целите изтръпнали как това момче играе
прегърбен злодей. Още тогава пролича, че Апостол Карамитев е невероятен
актьор. Дружбата ни беше много силна, може би ни сближи и социалният
произход, а по-късно – и снимките в киното.
Е, първите снимки, специално моите, бяха по-скромни. Играех адютант на
Скобелев в „Героите на Шипка“. В Любимец трябваше да се преплува
Марица. Един от режисьорите, Василев, обяви, че са нужни трима
доброволци, да влязат в реката с конете, за да се види течението къде ще
изкара конете на другия бряг, и там да поставят камерите. В такива моменти
действам като пръв глупак. Веднага се съгласих да бъда един от тримата.
Другите бяха Фиро и Катеров. Те се писаха, разбира се, заради коняка, който
щяха да получат, след като излезеха от реката. Времето беше доста студено,
краят на април. По Марица плаваха ледени блокчета и ние трябваше голи,
само по бански, върху гърбовете на конете без никакви седла да преплуваме
реката. Качих се на коня и войникът, който отговаряше за него, ми казва:
– Бате Коста, дръж здраво гривата и не се бой. Само гривата! По никакъв
начин не се отпускай. Особено като стъпи на брега, конят ще дръпне много
силно.
Влязохме в реката. Марица беше пълноводна, буйна, течението ни отнесе.
Заплувахме право по талвега и с мъка обърнахме конете към срещуположния
бряг. Най-после моят кон докосна почва и изведнъж като дръпна! Как съм се

72
задържал, не знам, просто следвах съветите на войника и се бях вкопчил в
гривата. Конят излезе на брега, посрещнаха ме войниците и веднага хвърлиха
отгоре ми едно одеяло.
След мен идваха Катеров и Фиро. Фиро падна от коня и изпълзя, Катеров
също падна точно на брега. Видях как задното копито на коня натисна
главата на Катеров в тинята. Добре че имаше тиня, главата на Катеров хлътна
и остана труп без глава. Притича много народ, издърпаха главата му като от
вакуум. Слава Богу, нищо му нямаше, само си беше ожулил ухото. Целият в
кал, мръсен, Катеров крякаше:
– Минахме! Къде е конякът?
Дадоха им коняк, режисьорът лично дойде да ме поздрави. Явно разбраха,
че нещата не могат да станат така и много трудно ще се прекара цяла войска
с това бързо течение. Получих поздравления и от Карамитев:
– Браво, мойто момче! Ти си бил голям герой!
На другия ден репетирахме с конете и препуснахме по една поляна. Пред
мен беше някакъв арабски кон, Ганчо Ганчев го яздеше. Моят кон май беше
по-бърз, взе да го настига и аз се радвах. „Сега ще задмина Ганчо!“ И когато
започнах да се изравнявам, конят на Ганчо даде едно текме и задното му
копито ме прасна в коляното. Добре че имах високи ботуши. И пак усетих,
че нещо изпращя, паднах от коня. Дойдоха веднага, взеха ме, закараха ме в
лазарета и вдигнаха брича. Коляното ми беше цялото синьо, с огромна топка
в горния край. Бликаше кръв. Лекарят натисна топката и ръката му се
напълни със съсирек от кръв, натисна още веднъж и посипа мястото с
някакъв бял прах с йод (нямаше тогава антибиотици). Страшно болеше!
Зашиха го, фиксираха ми коляното в шина и ме закараха в болницата в
Любимец. Останах може би седмица и единствен Апостол Карамитев дойде:
– Братче, какво стана?
– Ами не знам. Минах реката и нищо ми нямаше, а сега на сухо... Както
казва майка ми – каквото ти е писано, това ще се случи.
Никой друг не дойде! Само Василев, Сергей Василев пристигна в
предпоследния ден преди изписването. Донесе ми два лимона и ме потупа по
рамото. После пристигна и директорът на продукцията и започна нещо да
мънка:
– Абе, Коце, сега ти виждаш, че повече няма да можеш да играеш.
Подписал си договор... Хайде, подпиши и тая бележка, че се отказваш от
договора и повече няма да играеш!
– Добре – викам и подписах бележката.
Прибрах се в София, майка ми ме посрещна полудяла:
– Жив ли си?
– Жив съм.

73
 – Тук говорят, че си паднал от коня, бил си в гипсово корито с разбит
гръбначен стълб.
Оправиха се нещата. Въпросът беше, че Апостол Карамитев единствен
дойде да ме види. Никой не се интересуваше от едно младо момче артист,
което паднало и си счупило крака или че конят го ритнал. Много интересни
работи си говорехме с Апостол по това време, преди снимките в Любимец
бяхме заедно в една квартира в Созопол. Една вечер, докато се разхождахме
покрай брега, Апостол каза:
– Абе, Коста, знаеш ли как искам да тръгнем нанякъде заедно. Без пари,
без нищо да обикаляме страната. Да видим колко можем да издържим!
– Готов съм! Когато кажеш, тръгваме.
-Да, ще помисля и непременно ще тръгнем. Но никакви пари! Пристигаме
някъде и срещу услуга, срещу някаква работа ще ни дават храна. Да видим
колко време ще изкараме. Само така можем да станем артисти. Когато
усетим живота до нас, когато усетим хората как живеят, как се отнасят
помежду си, какво мислят. Това е най-важното за един артист – да набере
жизнен опит.
Запомних това, запомних го за цял живот от Апостол.
Години след това директорът на продукцията „Героите на Шипка“ ми се
изсмя:
– Абе, будала с будала, защо подписа тая бележка? Аз като поп трябваше
да ти платя целия хонорар плюс застраховка за крака ти. Разбираш ли?
Гледах го зашеметен и попитах:
– Защо го направи?
– Ами като си будала!
Оттогава се заклех: „Директор ли е, заколи го!“

Любов

Първата ми година като студент ме направи щастлив и с друго – първата

силна, всеотдайна, дълбока платоническа любов със Звезда. Бяхме
неразделни, като видеха мен, хората питаха: „А Звезда къде е?“ Станеше ли
някаква щуротия в ДВТУ, все ние бяхме в центъра. Гонехме се, блъскахме
се, търчахме по коридорите. Спомням си, веднъж замерих с един галош
Звезда, когато тя минаваше покрай ректората. Точно тогава вратата се отвори
и се показа Любчо Тенев, заместник-ректор. Слава Богу, галошът се удари в
перваза на вратата. Той погледна:
– Какво става тук?
– Ами нищо – смутолевих. – Извинявайте, другарю Тенев! – и хукнах да
гоня Звезда.

74
 Всички се радваха на тази наша дружба, защото беше много искрена, много
чиста, дори детска. Веднъж даже ни викнаха в ректората да ни мъмрят,
защото Коста и Звезда били пикали заедно върху кюмюра в мазето.
Бащата на Звезда беше съдия във Върховния съд. Величко Цонев се
казваше, много възпитан, интелигентен и ерудиран човек. Владееше немски,
знаеше наизуст Вагнеровите опери и ги пееше. Може би му допаднах с моята
щуравост и той спокойно ми поверяваше дъщеря си. Връзката ни беше
искрена, честна и добра, без никакви намеци за сексуалност. Едва след
втория месец една вечер, като я изпращах по стълбите (живееше на улица
„Искър“), изведнъж угасна осветлението, притиснах се до нея, целунах я, а
тя се дръпна и избяга. На другия ден ми каза:
– Много ти се моля, нали това черно петно няма да го повтаряме?
В класа всички се радваха на нашата дружба и така продължи може би
година. Звезда ми помагаше в учението, знаеше много. Произхождаше от
интелигентно семейство, беше чела далеч повече от мен. Веднъж се скарахме
и тя ми каза:
– Слушай, красноселчо, ако не бях аз, нищо нямаше да стане от теб. Ти
трябва да ми миеш краката и да пиеш водата.
– Какво? Край! Довиждане!
Целият клас заедно с двама преподаватели присъстваха на това скандално
събрание, което продължи седем-осем часа. Момичетата бяха на страната на
Звезда, момчетата – на моята. Обсъждаха въпроса и решиха да ни помолят
да се сдобрим, защото атмосферата, климатът в класа ще се повреди. Аз бях
категоричен, Звезда ревеше, без да може дума да проговори. Така завърши
нашата връзка. След около две седмици тя се успокои, залюби се с Вили
Цанков, моя добър приятел и учител.
Нататък нещата тръгнаха по своя път. Аз също намерих отдушник и се
влюбих в едно високо стройно момиче от следващия курс. Казваше се Нина
Дамянова. Баща й по това време беше някакъв председател в профсъюзите.
Бях шеф на спортно дружество „Академик“ в ДВТУ и отведох всички,
които желаеха да карат ски, на курс в Боровец. Към 15 души наехме една
хижа и прекарахме незабравима зимна ваканция, 15 прекрасни дни. Учех ги
да карат, а вечерта се прибирахме и правехме веселби. Тогава се залюбих
сериозно с Нина.
Майката на Нина се заинтересува от мен. Беше амбициозна, много
интелигентна жена от габровски сой. Един ден Нина ме попита:
– Я ми кажи ти кога си роден?
– Защо?
– Кажи де! Трябва да знам кога си роден.
– На 3 юни 29-а.
– А на кой ден?

75
 – Не знам. Може би петък, може би...
– А в колко часа?
– Май следобед, към четири часа, на 3 юни, петък, 29-а година.
След 15-20 дни Нина каза:
– Мама много иска да те види.
– Къде да ме види?
– Ами горе у нас.
„Горе у нас“ значеше вилите, разкошните вили на панорамния път над
Княжево и Бояна, където живееха хора от Политбюро, министри и т.н.
Втрещих се. По това време баща й – Райко Дамянов, беше станал вече
заместник министър-председател. Безкрайно се притесних, нямах
подходящи дрехи. Панталоните ми протъркани, винаги с ями на дънцето,
лактите на ризите ми и на пуловера – пробити. Е, кърпеше ги майка ми, но
нямах свестни панталони. Все пак обух най-здравия клин, облякох най-
здравата риза, сложих си якето и отидох на гости. Разбира се, не пеш,
дойдоха да ме вземат с кола. Майката ме посрещна радостна, весела, много
радушна. Останах изненадан. Разпита ме за майка ми, за братята ми. Най-
вече се интересуваше от брат ми в Австралия, как е заминал, избягал ли е.
Обясних й, че е заминал още преди 9 септември и няма нищо общо с из-
бягалите след това. Видях, че се поуспокои. И така, с благословията на
майката нашата дружба взе да става доста сериозна.
Моята интуицийка обаче нещо все ми нашепваше: „Не! По никакъв начин!
Тук не!“ Притеснявах се, защото бях гордо момче и си виках: „Сега какво,
като баща й стане министър-председател? Страшно!“ За съжаление бях
първият мъж в живота на Нина и не можех да кажа: „Айде довиждане!“ А
после? Тези лагери не са направени за други, ами за такива като мен. Умирах
от страх! Работите вървяха много сложно, много издълбоко. След една
година майка й каза:
– Трябва да помислим вече за нещо по-сериозно.
Нина беше с много приятна външност, но с ужасен характер. Нямаше ден
да не ми направи фасон, да не се разсърди. Мълчеше по седмица-две. Чудех
се, вбесявах се, че мълчи, че се държи така. И току рече:
– Ти защо гледаше онази?
Изобщо не помнех коя съм гледал и кога. За нищожни неща правеше
гигантски скандали. Вбесявах се, накрая се уморих и започнах да мисля за
раздяла. Невъзможно! Това значеше животът ми да стане кошмар. Но пък
ако се оженех за нея, хората щяха да казват по улиците: „Ето го зетя на Райко
Дамянов.“ Страшно! Исках да знам, че съм станал артист, както съм си Коста
Цонев, и че никой не ми е помагал в изкуството. Припомних си думите на
брат ми: „За изкуството протекции не трябват.“

76
 Но майка й настояваше на всяка цена да се оженим. Дори веднъж дойде
във ВИТИЗ, качи ме в колата и ме закара до една кооперация на улица
„Евлоги Георгиев“. Посочи ми горния етаж, още в строеж, и каза:
– Ето го вашия апартамент.
Краката ми се подкосиха. Нямаше мърдане. Вървях по улиците като
обречен и се чудех какво да правя. Бях получил вече плат, бяха го занесли на
майстор и ходех на проби за младоженски костюм. Казвах си: „Господи! Ако
има Господ, нека да ми помогне!“ Определен бе и денят – след две седмици,
в събота или петък трябваше да сключим граждански брак. Умирах от страх.
Кръстех се с четири ръце, дано да не стане.
И чудото се случи – Нина се разболя. Много жестоко, влезе в болница.
Господи, благодаря ти, благодаря ти, че ме спаси! Сватбата се отложи. Втори
път отново стана нещо. Предприемачът за онзи апартамент излезе мошеник.
Кандидат-тъщата бързо намери място за друг апартамент, в който да живеем.
Пак се насрочиха ден и час и аз си казах: „Този път вече никой не може да
ме спаси.“ Но този „никой“ пак ми помогна. Нина получи кръвоизлив.
„Боже – казах си, – третия път трябва сам да реша нещо.“ Пак се отложи
работата.
Прескачам доста дълъг срок, за да приключа с въпроса. Нина стана актриса
във Военния театър. Неволно разбрах, че има връзка с един артист там.
Притиснах я, тя си призна и аз казах:
– Моето момиче, дотук бяхме. Довиждане!
На другия ден вкъщи пристигна един огромен автомобил и ме качиха горе.
Майка й, разплакана, ме попита:
– Какво става?
Нина седеше сконфузена на един фотьойл.
– Нея питайте! – казах. – Защо питате мен? Тя има вече друг любим.
– Не може да бъде! Не е вярно! Вярно ли е, Нинче?
Нина цялата се изчерви:
– Вярно е.
– Господи! – майка й седна.
Аз се изправих и казах:
– Е, нямам повече работа тук. Извинявайте! – и си тръгнах.
Самият Райко Дамянов беше много против нашата връзка. След някакъв
донос решил, че съм неблагонадежден и дъщеря му по никакъв начин не
може да дружи с мен. Може би защото имах брат в Австралия. Всички
телохранители бяха на моя страна. Когато трябваше да дойде Райко Дамянов
за обяд, ме криеха по тоалетните и в мазетата. Преживял съм много
неприятни моменти. Но всичко си отиде, отървах се.
След време разбрах каква била работата и защо Нина Дамянова е искала
данните за раждането ми. Майка й ги дала на астролог и след десет дни

77
получила портрета ми. Малко се стреснах, защото се повтаряха думите, ко-
ито бе казала навремето на леля ми онази жена в черно от съня й, когато
родителите ми се чудели какво име да ми дадат. „Ако ви напусне, с вас е
свършено.“ Е, не че беше свършено, но Райко Дамянов изпадна в немилост.

Артист или спортист.

„Утро над родината".
Апостол Карамитев

Следването ми вървеше много добре. Бях ръководител на „Академик“ и се

грижех за физическата подготовка на студентите. Държеше се студентите по
актьорско майсторство да са отлично подготвени физически, защото нашата
професия е тежък труд. Нужно е тяло на атлет. Имаше един комплекс ГТО
(„Готов за труд и отбрана“) и всички младежи бяха длъжни да го изпълнят.
За да получиш значка, трябваше да пробягаш 5000 метра, да изминеш с
колело определено разстояние, да скочиш няколко метра. Ставаше масово и
веднъж реших да организирам изпълнение на нормата за колоездене от
повечето студенти, членуващи в „Академик“. Нямахме служебни колела,
исках да използвам велосипедите, с които студентите бяха дошли на лекции.
Питах повечето и те дадоха съгласие, но някои бяха вътре и не ги попитах,
казах си: „Е, няма да ми се сърдят.“ Пуснах първата група, тя обиколи
квартала, пуснах и втората. Третата група беше от студенти от първи курс.
Раздадох им колелата, на Петър Бурунсузов се падна най-хубавото –
италианско, на Пейчо Пейчев. Пуснах ги, след малко трима пристигнаха, без
Бурунсузов.
– Стана тя каквато стана.
– Какво стана?
– Ами Бурунсузов го блъсна рейс.
– Боже! – хукнах веднага. – Жив ли е?
– Нищо му няма.
Пристигам, гледам Бурунсузов се нахилил, само одраскан малко:
– Абе бутна ме един камион.
– Не беше ли рейс?
– Камион, камион.
– И какво? Нищо ти няма?
– Нищо. Бутна ме и аз отскочих. Но колелото никакво го няма, никакво.
Щях да припадна! Хубавата „Бианка“ беше вързана на фльонга, не ставаше
колело от нея. А братът на Пейчо Пейчев видял случката и изтърчал в ДВТУ.
Пейчо тъкмо бил излязъл от лекции, брат му тича срещу него и вика:

78
 – Батеее, да знаеш какво стана! Същото като нашето колело един камион
го направи на нищо.
Пейчев пребледнял, огледал се и казал:
– Няма ми колелото! Значи е било моето!
Когато след малко пристигнахме с Бурунсузов, Пейчо се нахвърли отгоре
ми с викове:
– Не те ли е срам! Как можеш да взимаш чужди колела?
– Ами – казвам, – Пейчо, всички се съгласиха. Извинявай много, но ти
беше в клас и... Трябваше да свършим това нещо! Знаеш много добре, че са
ни натиснали отгоре, защото сме закъснели с изпълнението на нормата.
Пейчо се вбеси. След известно време се получи призовка. Искаха от мен и
от още един от организаторите (Бурунсуза) да платим стойността на
колелото. Отидох при бащата на Пейчо, който беше адвокат, и му казах:
– Извинявайте, ние нямаме абсолютно никакви пари. И да ни осъдите,
какво ще вземете? Нищо! Бурунсуза, доколкото знам, е син на рибар от
Созопол. Аз нямам баща, имам една малка стипендия.
Явно бащата на Пейчо разбра за какво става дума.
– Е, дайте поне някаква символична сума! Все пак и аз да бъда спокоен, и
вашата съвест да е чиста.
Платихме, не помня колко. Наистина доста символична сума.
Славата ми като организатор се разнесе по цялото училище. Един ден моят
преподавател Сърчаджиев каза:
– Абе, Коста, сега, мойто момче, работата е много сериозна. Гледам, доста
активно си се хванал с физкултурата. Не знам как си в теоретичните
предмети, но мога да ти кажа, че като артист май изоставаш. Изоставаш и
знаеш много добре, че аз първата година скъсах десет души. Нищо не ми
струва да скъсам още – действително първи курс завършихме почти
наполовина. Сърчаджиев скъса останалите, при това хора, които след това
доказаха възможности. – Да, моето момче. Или артист, или спортист!
През 50-те години, още в еуфорията от победата, празниците като 9
септември, 1 май и 7 ноември се честваха с много големи манифестации. Те
започваха към 8 часа сутринта и завършваха към 5-6 следобед. Това бяха
нескончаеми изнурителни пътешествия по улиците на София. Много често
маршрутите се променяха. Киснехме по час-два на определени пунктове и се
чудехме какво да правим. Ние, „щурите от клас Сърчаджиев“, както ни
наричаха, за да не си пилеем времето, винаги измисляхме някакви гегове.
Отиваме например посред колоната на студентите от Художествената
академия и някой от нас започва да се взира в тротоара, в паветата, навежда
се, търси, обикаля. Към него се приближават още двама-трима... Току се
събираме пет-шест души групичка. Онези в началото не ни обръщат
внимание, после питат:

79
 – Какво става, бе? Какво става, какво търсите?
– Абе нашето момиче си изгуби пръстенче, много хубаво пръстенче.
Златно, с едно камъче. Май не е бисер, ама казва, че било доста скъпо. И
плаче горкото, та ние търсим. Тук някъде го изпусна... – и продължаваме да
търсим невъзмутимо.
Присламчват се студенти, търсят и те. Обхваща ги масова психоза. Гледаш,
50-100 души се взират, търсят, вдигат камъни. В това време ние вече сме
изчезнали и наблюдаваме отстрани картинката.
Друг път при Медицинската академия Рангел ме натиска:
– Хайде, лягай!
Просвам се на земята и започвам да се гърча. Студентите веднага се стичат:
– А, този припадна! Припадна! Какво ли му е?
– Сигурно е епилепсия!
– Ами, епилепсия! При епилепсията обикновено от устата излиза пяна – аз
чух и веднага лекичко започнах да пускам пяна. – А, да, да, епилепсия е!
Епилепсия е! Горкият, гледай как се гърчи!
– Дайте въздух, дайте въздух на момчето! Да извикаме линейка!
Намесват се Вили и Рангел и другите от нашите:
– А, ще му мине. Каква линейка! – и полекичка се отдалечават.
Около мен се струпва тълпа, всички разсъждават, обсъждат диагнозата.
Накрая аз им се изплезвам, ставам, хуквам, а те тичат след мен, дори ме
замерят с камъни.
Друг път се мушваме сред физиците и зяпаме нагоре. Току някой каже:
– А!
– Не, не, не! – отвръща друг.
– Да, бе, да, бе! Ето! – намесва се трети.
– Не, бе, не е това!
– А! Да, да!
И трима, четирима, пет, шест души се взираме в небето:
– Ето из... Не!
Физиците само това чакат:
– Какво има? Звезда ли, НЛО ли?
И пак се събира тълпа от 50-100 души. Ние се оттегляме, те започват сами
да си внушават, че нещо става на небето. Зяпат, а ние се кискаме и бягаме.
Така обикновено прекарвахме манифестациите. След време държавните ни
ръководители се осъзнаха и решиха: „Абе защо трябва всеки в отделна
колона да се доближава до нас и да ни гледа като зверове в зоологическата
градина? Я да направим 15-16 колони.“ И така им дойде акълът и последните
манифестации вече представляваха внушителна маса от 15-16 колони. И за
половин-един час работата се претупваше. Да има време и за банкета!

80
 Третото студентско лято беше много приятно, защото Сърчаджиев взе да
снима филма „Утро над Родината“ и всички играехме бригадири. Живеехме
в киноцентъра в къщички. Но не като в Хаинбоаз, тези къщи бяха тухлени,
наровете – прилични. Храната в стола беше превъзходна. Имаше един
арменец, бай Пилич, като царе ни хранеше. С нетърпение чакахме да дойде
обядът или вечерята и гадаехме какви ли вкуснотии е сготвил бай Пилич.
Много весели дни преживяхме в киноцентъра, какви ли не щуротии
измисляхме, особено като завалеше дъжд. Веднъж на някого му хрумна:
– Абе, днес сме яли боб, я да мерим на кого ще е най-дълга пръднята!
Наредихме се доста участници. Имаше жури с метър, а един държеше
свещ. Вдигаме крака и току някой викне:
– Готово!
Търчат при него, държат свещта, той пусне и с метъра се мери.
– Браво, 20 сантиметра!
– Бързо при мен – вика Калата.
– Браво, 30 сантиметра!
Бурунсуза созополски го даваше, май беше най-добър, към 40 сантиметра.
При мен беше хилаво, 15-20 сантиметра. По едно време някой извика:
– Бързо елате да видите какво става!
– Какво?
– Жените ни бият! Елате да надзърнете от прозореца и ще видите.
Юрнахме се да гледаме през прозореца. И те се наредили и мерят с аршин.
Кога са ни видели да правим тази щуротия! И те си имаха рекордьорка.
Вечерта на тържествена проверка дадохме специални награди грамоти за
добро представяне. Е, мъжкият отбор спечели пред женския. Играехме и
много физкултурни игри.
Във филма „Утро над Родината“ Апостол Карамитев играеше една от
главните роли, както и Любчо Кабакчиев и Калата. Ние, по-дребните риби,
чакахме с нетърпение да ни кажат: „Утре имаш близък план.“ Еее, това беше
върховно щастие, в близък план да те снимат. Спомням си, като ми казаха:
„Ще държиш факлата на вечерната проверка!“ Бях с доста развито телосло-
жение. Държах факлата, помня, бях по бял потник – изпъчил съм мускулите,
стиснал съм си ченето, ще си счупя зъбите. В мига, когато усетих, че
камерата ме снима, си казах: „Лелее, страшен съм!“ След това, като видях
колко съм се пъчил, си казах: „Ооо, още малко и ще се пукна!“ Но киното си
има особености, които се схващат с времето. Така с годините май и аз успях
да понауча нещичко.
Наблюдавах с голямо внимание снимките на Апостол Карамитев. Калата
беше неотразим. Той играеше едно циганче, Сали. Просто великолепен!
Лошото беше, че през лятото приключиха почти всички сцени, които
трябваше да се снимат на сухо. И като започнаха студените дни през

81
октомври, дойде ред за снимките на язовира (действието се развиваше край
язовир). Апостол Карамитев, злодеят, трябваше да вдигне стената във въз-
духа и водата да залее някакво село. В един страхотен студ ни закараха на
язовир „Искър“. След това разбрах, че в киното винаги зимните снимки ги
правят лятно време, а летните – през зимата. Това си е направо закон. Бай
Пилич обаче се грижеше много за нас. Слагаха някакви казани с чай, даваха
и по малко конячец.
Тогава още повече се сближихме с Апостол Карамитев. Отново се сетихме
за мечтата ни да обикаляме България. Направихме план: кога тръгваме,
откъде, къде ще обикаляме, какво ще правим. Обикновено говорехме за
театър, това беше любимата му тема. Ние все го четкахме за неговите
постижения като Могилански, като Орландо. Всеки искаше да се доближи до
него, да почувства дъха му, излъчването му като човек и като артист. Никога
няма да забравя тези дни в киноцентъра, докато снимахме „Утро над
Родината“.
Спомням си как тогава докараха от дворците царски принадлежности –
килими, каляската на Фердинанд, колата му мерцедес, посуда, вилици и
лъжици. Станахме свидетели на дивото разграбване на тези уникални вещи.
В киноцентъра останаха пет-шест килима, до ден-днешен са в
звукозаписните студиа. Но колите, каляските – всичко беше или разграбено,
или изтърбушено. Да не говорим за чиниите и посудата, които изчезнаха яко
дим. Помислих си тогава, че тези вещи спокойно можеха да се приберат и
след време да се направи музей с тях, защото те са българска собственост и
принадлежат на народа, на нас. Уви, всичко отиде!

„Тревога".
Първа роля.
Рихард Eзpa.
Първи дублажи

В „Утро над Родината“, както казах, играех нищожна роля, един от

многото. Искрено завиждахме на Калата, а и на Любчо Кабакчиев. Неговата
роля беше централна – на младеж от заможно семейство, който е на ръба да
стане предател и се измъчва от ужасни колебания. Всеки мечтаеше тогава за
голяма роля. Киното беше за нас нещо ново, което тепърва започваше да се
развива в България. Бяхме гледали, разбира се, „Калин Орела“ и първите
филми на Гендович, но искахме да направим различно, наше,
социалистическо изкуство, социалистическо кино.
И само как се зарадвах, когато получих телеграма „Явете се на улица
„Мария Луиза“ еди-кой си номер във връзка с участието във филма
82
„Тревога!“ Господи, щях да се побъркам. Разтворих уж случайно телеграмата
в клас и започнах да се чудя: „Къде ли е този номер?“ Всички разбраха, че
ме канят за снимки в „Тревога“. Филмът се снимаше от Захари Жандов, а той
беше познат на мнозина. Тогава се снимаше с години, не като днес – два-три-
четири месеца. Бавно, но сигурно, казваха някои. Отидох в уречения ден,
посрещна ме един беловлас човек, който от вратата извика с много мощен
глас:
– Какво искаш?
Стреснах се.
– Извинявайте, получих телеграма.
– Каква телеграма?
– Ами телеграма получих да се явя за някаква роля във филма „Тревога“.
– А! Я, да... Ооо! Ти си Коста Цонев. Да, да! Ами ти ще играеш главна роля.
– Как главна роля? – изтръпнах.
– Даа. Ще бъдеш един от немските офицери – аз подскочих от радост. – Но
преди това трябва да отидеш на проба! Ето ти бележка, отиваш във военната
шивалня, да ти ушият немска униформа.
Взех бележката и хвръкнах. Ушиха ми униформата с няколко проби. В
ДВТУ не спирах да разправям колко е интересно, какви снимки ще бъдат.
Беловласият се казваше Рихард Езра. По-късно изигра съществена роля в
моя творчески път. Той ме научи на дублаж. Сигурно стотици филми сме
дублирали с него. Бог да го прости, великолепен човек! Такива всеотдайни
хора бяха безкрайно необходими на киното. Езрата беше готов сърцето си да
даде. Такива бяха навремето организаторите и участниците в киното – са-
моотвержени и сърцати хора.
– Езра, дай ми да прочета сценария! – мине се не мине, молех го аз.
– Готово, сценарият се пише. Всичко е готово. Получаваш!
– Нали се правят вече някакви снимки?
– Снимки? Да! Те са с войници, как германските войски пристигат в
София.
– Да де, аз нали играя германски офицер и трябва да...
– Бе, няма, бе! Ти си германски офицер, разбира се. Няма да те пуснем там
в тълпата!
Вече примирах от радост. Сигурно ролята ми е... огромна! Най-сетне
дойдоха дните за снимки. Тогава киноцентърът още не беше построен,
снимаше се на улица „Любен Каравелов“ в бивша фабрика за тютюни, а
второто студио беше на улица „Тодор Страшимиров“ – в едно мазе. Декорът
беше готов – стаята на главната героиня, на която ние, четирима души
германци, идваме на гости. Най-после се появи засмян и Езрата и ми даде
един лист. Питам:
– Това ли е сценарият?

83
 – Това е част от сценария. Ето ти ролята.
– Коя е моята?
– Ето тук трябва да кажеш „Фюр унзере Лили Марлен, прозит“.
– Това ли е ролята?
– Абе това е част от ролята ти сега.
Научих репликата, дори си прибавих нещо в началото. Дойде време за
снимки. Жандов беше много прецизен, репетирахме два дни и на третия
направихме един дубъл, втори, трети, четвърти... Той остана много доволен
от моето участие, аз хвърчах в небето. Свършиха снимките, съблякох се и
питам Езрата:
– Следващите снимки кога ще са?
– Какви следващи снимки?
– Следващите... Нали...
– Какво искаш повече? Това беше ролята ти. Малка ли е? Три дни, четири
дни, пет дни снимки. Малко ли е? Иди да си получиш хонорара!
Тогава не ме беше грижа толкова за хонорарите. След злощастния случай
с коня в Любимец обаче започнах да се интересувам доста от тази страна на
професията. Станах безпощаден.
Снимките на „Тревога“ продължиха още дълго и моите колеги все ме
питаха:
– Абе ти няма ли да снимаш?
– Снимах вече. Може би още ще има. Те ще ми кажат.
– И каква ти е ролята?
– Е... – и им обяснявам каква е ролята, че играя германец.
Един ден Езрата пристигна в ДВТУ:
– Нали ти казах, че ще има още да играеш?
– Какво, продължават снимките ли?
– Не, бе. Ела! Сега виж какво! Трябва да озвучиш главния герой!
Ролята на главния герой в „Тревога“ се изпълняваше от Рангел Вълчанов.
Той играеше Бойко. Питам:
– Как така ще го озвуча?
– Ами ще го озвучиш, защото Рангел е със слаб хрипкав глас и режисьорът
иска да направим проба с теб.
– Ами добре. Къде?
– Ела на „Гурко“! Там на шестия етаж има едно студио и ще направим
пробите.
Свършихме и това. Така започнах да дублирам. По съвсем допотопен
начин се работеше тогава. На екрана вървеше образът, под него се изнизваха
репликите. В края на кадъра имаше една мрежичка и щом думичката
стигнеше до нея, трябваше да я кажеш. Беше много неприятно, защото човек

84
се сковава и само чете, не участва в действието. Но как се радвах на това
озвучаване!
– Заминавам! Отивам... – изчезвах дори от лекции.
Така записах ролята на Рангел Вълчанов във филма „Тревога“, освен това
играех и немски офицер. На премиерата умрях от кеф, като си слушах гласа,
който много пасваше на физиономията на Рангел. Може би и затова ме бяха
избрали. Рангел не се обиди, напротив – беше доволен. Филмът „Тревога“
имаше огромен успех. Най-много се прочу Ганчо Ганчев, който игра Черния
капитан. Всички престанаха да му викат Ганчо Ганчев, наричаха го Черния
капитан. Ходехме на обсъждания из цяла България и бабичките заплюваха
Ганчо, даже го замеряха, но това беше една от най-добрите му роли в
българското кино.
Оттогава започнаха моите нескончаеми пробни снимки. Нескончаеми!
Пробват ме – взимат друг, и все така. Корабов ме срещна, когато снимаше
„Димитровградци“, и ми каза:
– Коста, ти ще ми играеш. Една роля съм ти избрал.
Трябваше да играя хулиган, който участва в някакво сбиване. Пак малка
роличка. След години Кораба се реабилитира. Имаше защо. По онова време
изобщо не знаехме как трябва да се бием в киното, и си нанасяхме бая
истински удари. Млатехме се до посиняване. Бяхме се скупчили една
огромна група: ремсистите и моята банда се сбиваха за едно момиче и
ставаше страшно меле. Един от помощник-режисьорите, Баталов, беше до-
карал огромна немска овчарка.
– Корабе, това куче за какво е? – питам аз.
– Ще лае и ще създава атмосфера. Това е кучето на главния герой. Като
види, че го бият, ще лае.
– Корабе, да не вземете да го пуснете това куче?
– Как ще го пуснем, бе!? Ти луд ли си? Да на ми е изпила чавка акъла?
Започвайте! Снимка! Кадър!
И ние започваме да се бием. Аз се хвърлям върху могилата от тела и по
едно време усещам адска болка. Кучето ме беше заръфало за дупето, впило
дълбоко зъби в дясната половина на задника ми. Изревах, а Кораба вика:
– Продължавай! Продължавай!
– Какво да продължавам? – крещя аз, а той снима ли снима.
– Стоп! Браво! Много хубаво!
– Как хубаво бе, Корабе? Ето скъса ми... Виж, и кръв тече!
– Бъди спокоен, веднага ще те превържем, няма проблем. Браво, Коце! Ти
си герой.
Е, след като е свършило нещо, човек и герой може да се почувства. Биха
ми инжекции против бяс, против тетанус.

85
 – В киното първо ми счупиха крака, сега тук и куче ме ухапа. Следващия
път я ще ме пребият, я ще падна от скала, я ще се претрепя с автомобил. Това
ли ми е бъдещето в киното?
Кораба се смее... Така мина и участието ми във филма „Димитровградци“.
Но голямата роля така и не идваше.
Наближаваше последният, четвърти курс и аз се усещах като под дамоклев
меч. Сърчаджиев все ме гледаше накриво, все не беше доволен от изявите ми
в откъсите. Веднъж с Калата участвахме в някаква халтура и аз му викам:
– Кала, хайде да отидем в цирка!
– Ей, братче, браво! Да идем да станем клоуни в цирка!
Съвсем сериозно се бях замислил. Но както казваше мама: „Каквото е
писано, това ще се случи.“

Борис Бабочкин.
Големият успех с Дон Хуан.
Нашата майка – Сърчо, се грижи за рожбите си

В България пристигна на гастрол като режисьор в Народния театър Борис

Бабочкин, руският артист, който изигра ролята на Чапаев. „Чапаев“ беше
един от любимите ми филми и изпитах голямо вълнение, като видях този
човек, който се оказа много сърдечен, непосредствен и искрен. Комитетът за
култура веднага реши да го използва докрай и го пратиха в нашия курс като
консултант-преподавател. За да се запознае с нас, той помоли всеки да каже
по едно стихотворение. Аз бях подготвил „Стихове за съветския паспорт“.
Не обичам начина, по който се рецитираше навремето – помпозно и надуто,
с патос, с пресилени жестове, с викове. Обикновено рецитирах простичко,
разказвах, не се натрапвах, исках на преден план да излезе философията на
поета. Започнах съвсем непретенциозно „Стихове за съветския паспорт“. По
едно време чух как се смеят колегите ми. Бабочкин се обърна назад към тях
и ги изгледа. Когато свърших, отново се обърна и попита:
– Защо се смяхте?
– Ами така ли се рецитира?
– Може и така. Вие имате в този клас и режисьори. Кой режисьор ще се
наеме да постави „Каменният гост“ от Пушкин с този младеж в ролята на
Дон Хуан? – настана пълна тишина, муха да бръмнеше, ще се чуе. – Този
младеж може да изиграе Дон Хуан. Кой от режисьорите е готов? – Лиляна
Пенчева, Бог да я прости, вдигна ръка. – Добре! Искам след петнайсет дни
да видя първата репетиция. Изберете си хора и за останалите роли.
Дойде ми като гръм от ясно небе. Не съм и допускал, че мога да изиграя
главна роля. И то в гениалното произведение на Пушкин „Каменният гост“.
86
Веднага след това се събрахме участниците – Луна Давидова, Беса
Шишманова, Мирчовски... Взехме да учим като луди текста. Понеже имаше
и дуели, с Мирчовски осъмвахме в ДВТУ с рапири в ръце, пак така
заспивахме. Не съм допускал, че може да има в мен такава стръв. Бях
достатъчно обиден, защото досега ми даваха все дребни роли. Сега ще
докажа какво мога! Текстът много ми допадна, колегите ми бяха блестящи.
Така поставихме дуела с Мирчовски, че хората долу изтръпваха, защото се
биехме на живот и смърт. И ако нямахме топчета на рапирите, може би някоя
от репетициите щеше да свърши много неприятно. Скачахме от масите на
столовете, после ги блъскахме, падахме, ръгахме се. Същински фойерверк.
За моя голяма радост на първата репетиция, която видя, Бабочкин
изръкопляска и каза:
– Браво! Молодци! Действайте!
Премиерата на „Каменният гост“ в „Славянска беседа“ беше моят
държавен изпит. Май до ден-днешен такова нещо не съм преживявал. И сега
по-възрастните артисти от Народния театър, където ме срещнат, си спомнят:
– Еее, Коста, какъв изпит направи!
Десет години по-късно, когато вече бях утвърден артист в Младежкия
театър, Боян Дановски отново постави „Каменният гост“. Пиесата беше
чудесна, професионално направена, Цонка Митева игра на мястото на Беса
Шишманова. И тя, и Луна Давидова, и Мирчовски, и Мишо Парменов (той
игра Лепорело) бяха безупречни. Но го нямаше младежкия жар, дуендето,
вероятно я нямаше и страстта. Прекалено професионално го бяхме
направили. Хората се радваха, ръкопляскаха, но не беше като в „Славянска
беседа“ на нашия държавен изпит, когато накрая Сърчаджиев дойде да ме
прегърне и целуне:
– Браво, мойто момче, браво! Видя ли, като заряза физкултурата, какъв
артист стана?
– Не съм зарязал физкултурата, другарю Сърчаджиев. Може би точно тя
най-много ми помогна, защото, ако не бях добре трениран, никакъв дуел
нямаше да мога да направя.
– Да, бе, вярно.
Голяма беше дарбата на Сърчаджиев като режисьор, организатор и
педагог. Школовката във Франция допълнително му помагаше с лекота да
прави постановките си. Имаше невероятен усет, знаеше безпогрешно кой
актьор каква роля трябва да получи. Безспорен успех бяха „Село Борово“,
„Разузнаване“, „Фуенте овехуна“, в които ние имахме главната роля – игра-
ехме в масовите сцени. Голяма слабост на Сърчаджиев бяхме ние, студентите
му. Отнасяше се с нас като със свои деца. Винаги усещаше кога помежду ни
възникваха дрязги и често събираше огромното си „семейство“ в своя дом.
Първо ни нагостяваше, което, предполагам, му е струвало доста пари.

87
Знаеше, че бяхме перманентно полугладни. Хранеше ни, предразполагаше
ни и успяваше да измъкне от нас и онова, което криехме дори от самите себе
си. Незабравими ще останат за мен тези вечери.
Разбира се, Сърчаджиев си имаше и любимци. Не мога да се похваля, че
бях сред тях. Иван Тонев му беше любимец, чудесен певец и китарист. Така
наречените ни декадентски вечери завършваха призори със сълзи, плач,
прегръдки. Разтоварвахме се психически и на другия ден бяхме нови хора.
Във всичко това участваше Сърчаджиев. Той обожаваше Иван Тонев.
Казваше ни:
– Ето това е бъдещият социалистически герой!
Иван Тонев имаше физическите данни за такъв герой. След това в много
филми изигра главни роли на работници и партийни ръководители. А аз с
моята интелектуална физиономия... Един познат се изрази така:
– Много ще ти пречи, моето момче, много ще ти пречи тази интелектуална
физиономия и не знам как ще се развиеш нататък.
У Сърчаджиев обикновено ни посрещаше неговата мила съпруга. Всеки
път беше подготвила нещо за нас и ни черпеше с хубав сладкиш. А тримата
му палавници – Гондо, Николай и Йоско, умираха от радост, скачаха отгоре
ни, радваха ни се. Много обичах да държа Йоско на коленете си. Още от
малък в погледа му имаше нещо много интересно, много човешко, а и хитро,
еврейско. Очите му шареха на петнайсет страни едновременно. Той знаеше
какво иска, какво прави, и по-късно го доказа по безспорен начин.

Големите кумири на Народния театър

С участието си в масовите сцени в постановките на Сърчаджиев и Боян

Дановски имахме възможността, големия шанс, да бъдем непосредствено до
корифеите на нашето театрално изкуство. Да наблюдаваш отблизо
изработването на ролите на гиганти на родния театър като Сарафов, Иван
Димов, Стаматов, Трандафилов, Кисимов, Зорка Йорданова, Ружа Делчева,
беше Божи дар. Гледахме зяпнали как тези майстори градяха тухличка по
тухличка образите си и накрая ни представяха завършени брилянти – роли,
които дълги години помнехме, живеехме с тях. Ами ние в клас говорехме
като Маргарита Дупаринова в „Снаха“, мъчехме се да пеем като нея, да
рецитираме като нея, да говорим като нея на сцената. Младите артисти
трудно признават друг освен себе си, но ние бяхме омагьосани от големите
майстори преди нас.
Имал съм щастието да общувам със Стаматов, Трандафилов и Кисимов, а
най-вече с Апостол Карамитев. Стаматов направи няколко постановки в
Младежкия театър, а Трандафилов, който ми преподаваше рецитация в

88
ДВТУ, сякаш имаше слабост към мен и когато го извикаха в Младежкия
театър да играе в „Полковник Фостър се признава за виновен“, първите му
думи бяха:
– Вижте сега, аз не мога непрекъснато да идвам. Трябва да имам дубльор!
– Как дубльор – казаха от ръководството. – Не можем да ви намерим
дубльор за тази роля.
– Имате вие такъв човек и той е Коста Цонев. Той ще ме замества.
Всички останаха с отворени уста. Коста Цонев да изиграе ролята в
„Полковник Фостър се признава за виновен“? С нея и Трандафилов трудно
се справяше, а камо ли Коста Цонев! Но мен трудностите винаги са ме
амбицирали и се справих. Е, възрастта ми не беше подходяща, но горе-долу
се справих. Прилично изиграх ролята и успях да респектирам колегите си.
В повечето от пиесите на Стаматов играех главните роли. В „Нови хора“
например бях Кирсанов. Стаматов много умело подхождаше към актьорите,
помагаше им със своето майсторство. От две негови думи разбирах за какво
става въпрос във всеки момент, който трябваше да изиграя.
Най-приятно ми е да си спомням за Константин Кисимов. Като че ли му
бях любимец. Може би заради общото име, или защото и двамата
непрекъснато ходехме по халтури. Конферирал съм неговите изяви,
пътували сме двамата, кръстосвали сме България с военни бригади из най-
затънтените краища и до най-отдалечените гранични застави. Осъмвали сме
на полето, в сено, в каруци. По цели вечери ми е разказвал за звездите и ми е
обяснявал едни сложни философии, които не разбирах докрай, но усещах
големия човек, голямото излъчване. И когато го поканиха да изиграе Езоп в
Младежкия театър, бях безкрайно щастлив, че и аз участвам в този спектакъл
до него заедно с Луна Давидова, Цонка Митева. С това представление
обиколихме цяла България. Кисимов сякаш беше роден за ролята на Езоп. С
еднаква лекота играеше и трагични, и комични роли, можеше за миг да се
превъплъти. Имах един много смешен случай в последното действие. Езоп
вече е роб и трябва да се прости със своята любима Клеа. Луна Давидова,
която играеше Клеа, произнасяше монолог, а в това време двамата с Кисима
разговаряхме зад кулисите. Появи се Цонка Митева, която беше доста пищна
и женствеността й направо бликаше, когато беше по туника. Кисимов извън-
редно много се зарадва. Тя се наведе да си поправя сандала, а той се наведе
към нея:
– Цонченце, сладко, хубаво Цонченце...
В това време чухме последната реплика на Луна, след нея той трябваше да
е на сцената. Припряно извиках:
– Другарю Кисимов, на сцената!
Както изговаряше „Цонченце!“, изведнъж рипна, изскочиха му сълзи в
очите и се втурна на сцената с вик: „Клеаа!“ Чак не беше за вярване.

89
 Гледал съм и големия майстор Сарафов в „Машенка“. Наблюдавахме го
зад кулисите. Играеше една много трагична роля в дует с Ирина Тасева.
Разплакан, героят на Сарафов отива към дъното на сцената и се обляга на
една камина. Ние гледахме отстрани и плачехме със сълзи. Той, както
плачеше, се обърна, видя ни, изплези ни се и пак взе да трепери. Това бяха
майстори еквилибристи, които просто си играеха с ролите.
Не мога да не спомена и великолепието на Зорка Йорданова като Нина от
„Маскарад“, на Трандафилов като Арбенин, на Стаматов, на Кисима като сър
Андрей Екчек в „Дванайсета нощ“. А Маргарита Дупаринова в „Снаха“...
Ние говорехме с нейната интонация, с нейния език, с нейното настроение.
Като си припомням тези колоси на българския театър, намирам за напълно
правдиви думите на Бено Бесон при постановката на „Както ви се хареса“ в
театър „София“, че в тази малка, едва забележима страна има невероятни
актьори.
Прекрасни спомени имам и от мъченика на българския театър Иван Димов.
С него по-рядко съм се срещал в театъра, но имахме възможност да работим
заедно във филма на Антон Маринович „Кумови гости“, където той играеше
дядо Матейко. Снимките бяха в Елена. Спяхме в един хотел. Иван Димов
страдаше от задух и винаги когато се развълнуваше, вадеше, горкият, една
помпичка и се помпаше, иначе можеше да се задуши и да умре. Гледах го
изумен и се питах как издържа на всичките несгоди, които поднасяше
киното, на климатичните, психическите и какви ли не притеснения. Но той
не им обръщаше внимание, приемаше всичко с иронична и тъжна усмивка.
За мен той беше един светец в българското кино и театър.

Артист и спортист – може, дори е задължително

Между другото Сърчо имаше пълното право да ме упреква за моята

физкултурна дейност, защото дори се случваше да пренебрегна преките си
актьорски задачи, само и само да свърша нещо и да помогна на колегите си.
Ако не е добре подготвен физически, актьорът не може да бъде актьор, не е
в състояние да издържи на натоварването в театъра и киното. За себе си бях
наясно, всяка сутрин се изтезавах с упражнения, маратони и с не знам какви
щуротии. Но исках и колегите ми да следват моя път. Защото какво е
актьорът? Това е човек, който си служи с един инструмент – своето тяло. И
ако този инструмент не е настроен както трябва, винаги ще звучи фалшиво.
Да оставим баналната фраза „Здрав дух в здраво тяло“. Просто аз съм
безкомпромисен в това отношение. И сега, като гледам младите, които така
пренебрегват външността си, физическото си здраве, ми става болно. Ако не
бях подготвен физически, по никакъв начин нямаше да издържа онова, което

90
ме сполетя. Сериозно малтретирах колегите си. Качих десет души в сняг до
колене от Драгалевци до хижа „Алеко“, всеки с раница от 25 килограма.
Отделно ските и щеките!
Прекарахме на „Алеко“ вълшебни 10 дни. Изядохме си всичките провизии.
Готвехме си, веселяхме се, играхме и най-вече карахме ски. Курсът в Боровец
беше по-лек, защото стигнахме с рейсове.
Като много добър скиор участвах в студентските състезания. Беше
задължително. Владислав Молеров, колега от по-горния курс, банскалия, ми
каза:
– Коста, отиваме на ски състезания в Боровец. Плащат ни за 10 дни ядене
и пиене и ще се състезаваме.
– Да де, Молере, ама нали знаеш аз какви обувки имам и какви ски?
– Бъди спокоен, там ще ти дадат. И обувки, и ски ще ти дадат. Ще участваш
в спускането и в дългото бягане.
– Да, ама за бягането трябват писалки.
– Ще намерим, бъди спокоен!
Отидохме в Боровец, настаниха ни чудесно. На другия ден беше
спускането. Пристигнахме на стената. Аз бях с моите обувки, които нямаха
нищо общо с истинските обувки за ски. Ските ми бяха с щрамери и с каишки,
които се стягат. Краката вътре играеха, както си искат, понечех ли да завия
надясно, те отиваха наляво, исках да завия наляво, завиваха надясно. А ските
ми си бяха направо талпи. Молера казва:
– Качвате се горе на стената и се спускате. Това е спускането.
– Молере, готово! Тръгвам!
Това беше тренировката. Спуснах се два пъти по стената, първия път
паднах. Точно по средата имаше една седловина и ако не си подготвен,
излиташ и се премяташ във въздуха с главата надолу. На другия ден рано
сутринта излезе цялата група за първата дисциплина – спускане. Беше доста
студено. Качихме се горе, аз свалих ските от рамо и се наканих да ги слагам,
но Молера каза:
– Чакай, къде?
– Нали оттук?
– Не, бе, още малко нагоре.
– Колко още?
– Малко, ей зад онази горица.
Стигнахме зад горицата, после зад втора, трета, четвърта и се оказа, че
спускането е дълго три километра по един улей. Речеш ли да завиеш,
забиваш в дирек.
– Молере, по тази стръмнина ли трябва да се спусна?
– Да, братче, по тази.

91
 – Ама с тези ски... Това не са ски, а талпи. И обувките не са за ски, а са най-
обикновени туристически обувки с бомбета. Знаеш, че имам и щрамери. Не
мога да завивам.
– Бъди спокоен! Виж сега, на нас ни трябва точка. Точка или две, за да
станем първи. Няма от художниците и от музикантите като нас. Ние двамата
сме най-добрите. Аз също ще се спусна и ще вземем точки.
– Ти ако вземеш точка, добре. Аз точка не виждам.
Най-после стигнахме до мястото на старта и започнаха спусканията.
Гледам момчетата от висшето спортно училище, с хубави ски и обувки.
– Молере, ама ти обеща и ски, и обувки!
– Обещах ти, братче, и на мен ми обещаха, ама на! А на нас точка ни трябва,
една точка стига.
– Е, добре – викам, а сърцето ми в зъбите, като гледам наклона. – Боже
Господи, дано поне жив стигна до долу! Друго не ме интересува, там счупен
крак или друго. Жив да стигна!
Дойде ми редът. Като ми видяха оборудването и екипа, всички се
изхилиха:
– Ти къде си тръгнал с тези ски?
– Аз съм от Държавното виеше театрално училище.
– Ааа, ясно! Това сигурно е от реквизита на театъра?
– Това са си мои ски.
– Добре. Три, две, едно, старт!
Спуснах се по улея. Първи завой, втори... На третия пред мен се изпречи
една братска могила с преплетени крака, глави, ръце. Нямаше накъде – или
в дърво, или в братската могила. Прааас! Чух само как някой изрева: „Ооо!“
Изтърколих се през хората и продължих надолу. Втора, трета, четвърта, пета
пресечка, ето ти след нея нова братска могила. Пак така минах, но почувст-
вах, че краката ми не издържат повече, защото, като завиех наляво, ските ми
завиваха надясно. Трябваше много да натискам, за да се задържа на пистата.
Накрая изнемощял стигнах до ръба на стената и погледнах надолу: „Боже
Господи! Дано жив стигна до долу!“ Прекръстих се и се спуснах. Краката ми
вече бяха станали на локум. На седловината изхвърчах, превъртях се два пъ-
ти и се проснах на земята. Не знаех къде са ми ръцете, къде са ми краката.
Ставам, гледам – няма ми щеките. Тръгнах да се връщам да си търся щеките,
защото някой ми беше казал, че без щека не мога да мина финала. Отдолу
чух викове:
– Хайде, бе! Хайде! Хееей, хайде!
Взех си щеката, спуснах се и дадох не двойно, а десеторно време. А при
двойно време те дисквалифицират. Молера седи долу и се смее. Аз му викам:

92
 – Молере, бе, не те ли е срам, бе? Може ли такова нещо? Ами ако си бях
счупил крак или ръка? Може ли такова нещо бе, Молере, с тези ски и с тези
обувки да ме пускаш? Ти имаш хубав екип, спусни се ти.
Той даде двойно време, защото тогава се спускаха най-добрите скиори от
спортния институт, участници в международни състезания, и те заеха
първите места. Мисля, че и от Медицинска академия имаше добри. Ние така
и не взехме точка. Прибрахме се и той каза:
– Утре е решаващо.
– Какво има утре?
– Бягането. Ще вземем точка, та каквото ще да става.
– Ама, Молере, аз не мога с тия ски.
– Ще ти взема писалки, бъди спокоен. Тази вечер влез в кухнята и си
напълни джобовете със захар. Утре на линия! Като караш, ще ядеш захар и
не бой се!
– Колко километра трябва да се минат – питам.
– Шест километра, нищо работа.
– Шест километра? С тези ски няма да мога. Виж ми и щеките, едната няма
колелце. Не мога да карам, потъва до дръжката.
– Бъди спокоен, ще ти намеря!
На другата сутрин станахме рано, закусихме и тръгнахме към старта.
Гледам, другите с писалки, със специални обувки. Молера попита един,
втори, трети, но всеки вдигаше рамене и Молера се оплака:
– Абе, братче, тия ме излъгаха пак. Гадове мръсни! Виж сега какво, кълна
ти се, че и с тези ски да тръгнеш, ще вземеш точка! Ще вземеш точка и ще ги
заврем в кучи гъз тия, и от Музикалната, и от Художествената. Хайде стига
са се фукали!
– Добре, Молере. Шест километра ли трябва да бягам?
– Шест, бъди спокоен!
– Ами с тая щека...
– Абе, няма страшно. Ей сега ще я завържа.
Извади някакво канапче и върза колелцето. Дойде моето време: „Старт!“
Тръгнах, ама ските не вървят. Трябваше да бъдат смазани, а те събираха
отдолу сняг. Голяма мъка, но си викам, карай, поне в ходенето бях трениран.
Отворих една широка крачка. Първи километър, втори, блъскам в устата
захар, после пак и взех да умирам за вода. Гълтам сняг и продължавам. По
едно време, като ме сви далакът, не мога да мръдна. Крачка не мога да
направя, ските ми натежаха като талпи. Времето се затопли и те подгизнаха.
Пеш да бях ходил, много по-бързо щях да стигна. Седнах малко, отдъхнах и
си рекох: „Ей го финала!“ След един километър стигнах до финала и седнах.
Молера пита:
– Какво става, бе? Продължавай!

93
 – Как така продължавай?
– Ама то е два пъти по шест. Забравих да ти кажа, че е два пъти по шест.
– Как два пъти по шест, бе? Какво говориш? Аз дотук щях да умра, а ти
искаш още шест километра!
– Братче, моля ти се! Точка, вземаме точка! Не знаеш какво нещо е. Давай,
аз ще ти помогна. Хайде!
– Добре, Молере, но колелцето на щеката падна.
– Карай, карай! С едната щека ще се оттласкваш, с другата ще си помагаш!
Потеглих пак, но изобщо не усещах вече къде отивам, какво правя. Чувах
само подигравки:
– Давай, момче! Никой няма зад теб.
Някакви момичета от Музикалната академия се кикотеха:
– Браво на най-добрия!
Побеснях. Викам си: „Ще сваля ските и ще ги натроша на парчета. Ама ще
мина, каквото ще да става, ще мина!“ Обезумях! От захарта ли, от какво ли?
Като робот бях – втори, трети, четвърти, пети километър. На шестия
километър направо не бях на себе си. Молера се провикна:
– Бравооо! Шейсет точки взехме, шейсет точки! Браво, Коце!
Че ги взехме, взехме ги, може най-вече заради последните километри,
когато бях обезумял. Направо се побърках, бях готов да бягам още шест
километра. Молера ме успокои:
– Готово, братче! Видя ли колко е проста работата? Хайде сега бързо да
тръгваме, че имам запис утре сутринта и трябва да хванем рейса.
– Къде да тръгваме?
– Ами отиваме си, свърши. Тук победихме, взехме... Първи сме!
– Добре, Молере, ама аз съм каталясал, не мога да ходя.
– Абе нищо, вземаме рейса.
– Няма сега за Самоков.
– Ама ей го къде е Самоков, бе! Ти си свикнал вече, аз ще те бутам. Със
ските стигаме до Самоков, вземаме рейса и се прибираме.
– Ами поне малко да хапна...
– Взел съм ти сандвич.
Даде ми сандвича и както бях изпотен, си грабнах раницата, преоблякох
се, сложих една суха фланелка и един пуловер и пак тръгнахме. Осем
километра още! Как ще стигна до този Самоков, един Господ знае. Молера
ме бута и ръга:
– Закъсняваме, рейса изпущаме! Давай, давай!
Давай, давай, ама аз вече бях на края на силите си, на края на човешките
възможности. Стигнахме каталясали, колкото да видим как тръгна рейсът,
стоповете му светнаха, зави и замина.
– Видя ли какво стана! Ами сега? Какво ще правим?

94
 – Ами, Молере, казах ти, че не мога. По-добре да бях останал горе, пък ти
сам да дойдеш. Щях да се оправя.
– А, не мога да те оставя така.
Пристигнахме в центъра на Самоков и по едно време гледаме някакво
малко рейсче като пикапче – без прозорци, тонкола на Радио София.
– Ей на! – извика Молера. Видя ли, късмет извадихме! – отиде при
тонколата: – Може ли?...
– Може.
Качи се той, качи ме и мен. И тъкмо преди да потеглим, отвори се вратата
и се показа едно говедо, водеше се директор на Радио София:
– Кои са тези хора?
Молера:
– Не ме ли познаваш кой съм?
Оказа се, че му е братовчед.
– Добре, ти остани. Но този трябва да слезе. По никакъв начин не може
чужд човек да се вози в тази специална кола.
Докато се усетя и ме свалиха.
– Молере, ами ските? – Молера ми хвърли ските. – Молере, ами пари?
Докато кажа за пари, Молера замина и аз си останах гладен, изпотен, без
лев в джоба, със ските и с раницата, без троха хляб. Ами сега? Започваше да
се здрачава, даже стана тъмно. Оглеждам се за хотел – ни хотел, ни дявол.
Отидох до съвета и попитах за хотел.
– Има една къща, която се води туристическа спалня.
Отидох, почуках, появи се един човек:
– Какво има?
– Абе, чичо, нямам пари. Ако искаш, мога да ти нацепя дърва, да ти запаля
печка или нещо да свърша – да измета, да измия. Ама нека, моля ти се, да
преспя тука, защото...
– Няма места!
– Добре, чичо, поне ти където си...
– Аз където съм! Не можеш да спиш при мен.
– Няма ли някаква канцелария?
– Да, канцелария има, с печка. Добре, слез долу, нацепи дърва, запали си
печката и я поддържай до сутринта! Ял ли си?
-Не.
– Тук има малко супичка.
Даде ми една коричка хляб, супичка – най-сладкото нещо, което съм ял.
Слязох в мазето, спомних си едновремешните страхове в бръснарница
„Лада“, но след всичко преживяно през този ден и таласъми да ми се бяха
явили, нищо нямаше да остане от тях – толкова бях разярен на Молера.

95
 Сутринта се събудих и се питам: „А сега от кого да взема пари назаем?“ В
това време пристигна една група от ВИФ и в нея Джиджи, великолепен
скиор. Казвам му:
– Джиджи, дай ми пари назаем, много те моля. Трябва да взема рейса, за
да се прибера. Молера ме остави тука и...
– Добре. Ти беше герой на това състезание!
Взех рейса, прибрах се у дома. За мой голям срам (за първи път ми се
случваше), и до днес не съм върнал парите на Джиджи. Джиджи, ако четеш
тази книга, знай, че не съм забравил дълга си. Вярно, сега тези пари са нищо,
но тогава за мен значеха много нещо. Благодаря ти, Джиджи, за човещината!

В Младежкия театър.
Първи роли, щуротии и разочарования

И така, след блестящия успех на държавния изпит с „Каменният гост“ на

Пушкин попаднах в Младежкия театър. Както споменах, нашия курс го
готвеха да открие първия младежки театър в Димитровград. Но понеже
сградата още не беше готова, ни разпределиха в София и в провинцията.
Натресохме честта да открие театъра в Димитровград на следващия курс.
Колко псувни сме получили, не мога да си представя. Останах в Младежкия
театър в София.
Първата ми роля в театъра през септември беше в „Дванайсетте месеца“ на
Маршак. А първата ми голяма роля – Антон в „Младостта на бащите“,
постановка на току-що пристигналата от Съветския съюз Герта Луканова.
Трябваше да бъда левент руснак с перчем и си накъдрих косата на студено
къдрене „Руми“. Шест месеца ходих така, като малко обратен, но за ролята,
разбира се, бях готов на всичко. Пиесата въздействаше силно на публиката.
Толкова силно, че даже един от публиката се качи на сцената и взе да ни
ругае. Прибраха го, горкия. Явно много го бе развълнувала нашата блестяща
игра.
Няколко сезона минаха за мен с невзрачни участия. Ролите не бяха
безинтересни, но все нещо не ги доизкусурявах. С голямо удоволствие
играех в детски пиеси. В нашия театър имаше два профила – детско-
юношески и за възрастни, и в детските пиеси какво ли не съм играл: великан,
крокодил, вълк, храст. Играх и Кривело в „Аленото цвете“. Кривело е
омагьосан принц и спокойно мога да кажа, че тази роля за мен беше учебник
по майсторство. Мъчех се всеки път да я изиграя различно. Как ли не играх –
като пират, като обратен, като кьорав, като жена, като детенце, като
старица... Дори оркестрантите си зарязваха инструментите и се струпваха на

96
портала, чудейки се каква ли щуротия ще измисля него ден. Пиесата се игра
40 пъти, аз играх по 40 различни начина.
Последното представление беше върхът за мен, то ми донесе и солидно
наказание от смъкване с две категории. Излязох на сцената със сирена.
Завъртях я и половината публика се юрна да бяга, хората решиха, че има
тревога. Като се разбра, че е номер, голям смях падна. Но той беше за моя
сметка, тъй като дирекцията ме смъкна с две категории, след като току-що
бях получил четвърта. Първо ме назначиха шеста категория с 49 лева
заплата. След една година се смилиха: „Абе този човек вече има виеше
образование, как шеста категория?“ Излезе и разпореждане и всички, които
завършваха след нас (ние една година ядохме калая), постъпваха с четвърта
категория. А аз бях прескочил пета, направо на четвърта, но ето че ми се
размина.

Вратанска епопея – как се каляваше артистът

По това време непрекъснато ходех до Враца. Там беше актриса моята

любима Нина и аз редовно пътувах със заплатата от 49 лева. За какво по-
напред, те само за влак не стигаха. По онова време във Врачанския театър
бяха разпределени Гришата Вачков, Кольо Анастасов, Хиндо Касимов, Цако
Дачев, Нина... Аз им казах:
– Искате ли да потънем в мангизи? Ще вземем Бранислав Нушич, ще
драматизираме два-три разказа и ще тръгнем по халтура около Враца. А този
дом на профсъюзите ще ни даде салона, ще ни даде и билети. Длъжни сме
пет пъти да го изиграем за профсъюзите, те да вземат парите. Нататък нито
ще им плащаме наем, нито нищо. Ще се напълним с пари.
Те подскочиха от радост, горките. Започнахме да репетираме „Мухата“,
„Ан алфа бета“ и още един много смешен разказ. Гришата беше великолепен
в „Ан алфа бета“, Кольо – в „Мухата“.
Директор в театъра беше Кьор Пано – Димитър Панов. Тогава се запознах
по-отблизо с него. Кьор Пано го наричахме, защото недовиждаше с едното
око. Не знам какво впечатление съм му направил, но веднъж на входа
портиерът ми каза:
– Извинявайте, обаче директорът каза, че нямате право да влизате в
театъра.
– Кой директор? – питам.
– Ами другарят Панов.
– Абе как ще ме спира... Дума да не става!
Питам Нина:
– Абе защо този човек така?...

97
 – Не знам. Наистина е издал такава заповед.
Аз обикновено в такива случаи – направо на вълка в устата. Чукнах на
директорската врата.
– Добър ден! Извинете, разбрах, че сте забранили да влизам в театъра?
– Да, забраних.
– Понеже много ви уважавам като актьор, вие за мен сте един от най-
добрите български актьори, искам да ви помоля да бъдете нещо като
комисия, за да подготвим една програма с вашите актьори. Да прецените да
играем ли тези скечове, или не. Голямо доверие ви имам да ни помогнете.
Той ме изгледа много особено и малко помълча.
– Добре, добре – каза накрая. – Кога ще бъде?
– Утре можете ли да присъствате на репетицията?
– Да, с удоволствие.
Дойде той, започна да играе Гришата, започна и Кольо. И като взе да хълца
този човек от смях. Задавяше се, примираше от смях. Накрая ме прегърна,
целуна ме и ми каза:
– Извинявай, бях подведен! Някой ми каза нещо за теб, то не било вярно.
Да си жив и здрав! Браво, момчета! На добър час!
И тръгнахме ние с пет салона препълнени в профсъюзния дом. Взехме и
билети, за да обикаляме... Намерихме един организатор. Първият салон се
напълни до половината, вторият – малко повече, третия път почти никой не
дойде. Викам им:
– Хайде да се върнем във Враца! Както пет вечери натъпкахме салона, така
и сега ще го натъпчем.
Постъпленията едва ни стигаха, за да платим наема за салона, на
обслужващия персонал, за ток и отопление. Обявихме представленията във
Враца. Първия път – половин салон, останалите вечери – никой. Така си
останахме незарити с мангизи. Добре че не се простудихме!
Но пък всяка вечер след спектакъла се събирахме в стаята на Гришата и
Кольо. Двамата живееха при Ангел, едно малко сополиво момченце, а майка
му беше много сърдечна жена. Ангел в момента е в Сатирата, един от
шефовете на Съюза на артистите 2 . Там прекарвахме вечерите на хубаво
домашно врачанско винце, на две-три наденички, малко сиренце и хубав
хляб. Ядяхме, кикотехме се, радвахме се. Аз спях на пода (те ми постилаха),
защото нямах пари за хотел, и на другия ден се прибирах ентусиазиран в
София. Но и тези хубави дни минаха. Кольо, Хиндо, Гришата дойдоха в
София и станаха гръбнакът на Сатирата.
При основаването на Сатирата Сърчаджиев покани и мен заедно с
останалите си ученици. Но аз се чувствах добре в Младежкия театър, вече

2
Става въпрос за 2001 г., когато са писани мемоарите на Коста Цонев – бел. ред.
98
бях изиграл ролята на журналиста Йон Кожер. Бях проумял доста неща за
режисурата и предпочетох да остана там. Освен това имах и много халтури.
Тогава нямаше телевизия, в радиото рядко се сещаха за мен, още по-рядко –
в киното. Ходехме с пиеси или на Бранислав Нушич, или специално
написани, като „Имате ли двойник?“. Поне двеста пъти сме я играли при
претъпкани салони. Събрах в моята трупа Гинка Станчева, Анани Явашев,
Пейчо Пейчев. Точно тогава бяха излезли филми и на Анани, и на Гинка
Станчева и салоните се пълнеха.
Вече имах шофьорска книжка, имах и кола, която купихме заедно с Милчо
Червенков от един негов приятел. Той не искаше да я продава, но една вечер,
горкият, се напи ужасно. Бяхме в някакво село и той искаше да кара.
– Дума да не става – му казах. – Не мога да те оставя да караш тази кола!
Оставих го отзад, той заспа, откарах го до София и оставих ключовете на
жена му. На другата сутрин той заявил:
– Аз тая кола няма повече да я карам! – изревнува я от мен.
За нас беше добре дошло и я купихме. За 1500 ли, за 2000 лева ли я купихме
с Милчо Червенков, не помня. И поех на първата халтура в село Тръстеник с
моя собствена кола. Бяхме четирима души. В селото двете мои колежки
харесаха някакви одеяла и си купиха. Аз пренасях завесите и изобщо целия
реквизит, москвичът всичко събираше. Пътниците се увиха със завесите като
пашкули. До задното стъкло сложиха одеялата и така поехме към София.
Имаше страшна мъгла, до село Джурово не се виждаше на две крачки.
Изведнъж просветна, натиснах газта и на един завой гледам пред мен язовир.
Преди това бях видял някакъв смачкан заек. Камионът, който смачкал заека,
спрял на завоя, посред пътя, и шофьорът се върнал да вземе животното.
Мярна ми се човешка фигура, всеки момент щях да се забия в камиона.
Гришата изкрещя:
– Внимавай!
Преди още да каже „Внимавай“, извих волана и минах покрай камиона.
Между него и пропастта имаше около два метра разстояние, как съм ги
улучил, не знам. Минах покрай камиона, върнах се на пътя, но скоростта
беше доста голяма и усетих, че колата залитна. Врътнах наляво волана, за да
не се забием в скалите, тя полетя към пропастта. На третия път, като завих
рязко надясно, предното ляво колело заора в асфалта като спирачка. Колата
се прекатури, направи тройно салто и спряхме в канавката. Излязох от кола-
та, погледнах я. Музиката свиреше, някаква страшна музика дънеше. „Боже,
тази кола моя ли е?“ Изобщо не мислех за колегите си вътре. Видях, че от
удара на тавана задното стъкло беше изскочило и се люлееше на гумата. През
дупката на неговото място като от хралупа изпълзяха двете ми уплашени
колежки. Гришата също се измъкна и попита:
– Какво става?

99
 – Ами лед – казвам.
От мъглата се беше заледило. Предната лява джанта беше подействала като
спирачка и колата беше направила тройно салто. Слава Богу, всичко мина
без абсолютно никакви наранявания. Само Гришата подплашил майка си у
дома, защото някакво парченце от предното стъкло – то се пръсна на ситно –
попаднало между врата му и ризата и като се облегнал, то пробило кожата
му и потекла кръв. Но нямаше никакви сериозни травми. Както казваше
майка ми: „На когото каквото е писано, това ще му се случи.“ Явно ни е било
писано тогава да оцелеем.
Моите колежки бяха спасени от одеялата, които си купиха същия ден. При
преобръщането на колата те бяха паднали върху главите им и ги бяха
предпазили като каски. Невероятен шанс! След катастрофата дойдоха от
камиона:
– Има ли живи?
Слава Богу, всички бяхме живи. Обърнахме колата и видяхме, че само
ламарините са смачкани, иначе й нямаше нищо. Доляхме масло, защото беше
изтекло, и аз с 40 километра в час без предно стъкло се прибрах в София.
Помолих всички: „Не казвайте на никого какво се е случило!“ Но нали знаете
какво е да кажеш на някого „Не казвай“! На другия ден целият театър знаеше
какво е станало, и всички се радваха, че никой не беше пострадал. На горкия
Милчо Червенков не му стана добре, защото нали ми беше съдружник.
Обещах му, че до месец-месец и половина ще му изплатя дела, да не се тре-
вожи.
Така колата остана на мен. Изпукахме я, поправихме я, боядисахме я и
доста време тя вършеше добра работа. Много вечери сънувах кошмари.
Вратата се отваряше, някой се опитваше да излезе и да избяга, колата го
притискаше, отрязваше му главата или ръцете. Месеци наред ме преследваха
тези сънища. Непрекъснато благодарях на Бога, че никой не пострада.

Борба за роли.
Първа голяма роля в киното, първа женитба и първа рожба

През първите години в театъра ми беше доста трудно, защото и

режисьорите, и дирекцията не рискуваха. Обикновено титуляри в
представленията бяха по-възрастните артисти. Аз винаги получавах
дубльорства. Ако не получавах, си ги исках. Харесах ли някоя пиеса, вземах
текста, научавах ролята, която ме интересуваше, и сам си репетирах.
Наблюдавах репетициите и се упражнявах сам вкъщи. Със столове, с маси,
въртях се, задавах реплики, отговарях си и почти изцяло подготвях ролята у
дома. След това молех режисьора и дирекцията (имах право) да ми даде една

100
репетиция и на следващата да ме гледа. В началото реагираха с учудване.
Гледаше ме художествен съвет и ме допускаха до спектакъла. След два-три
такива опита ръководството видя, че с мен не може да излезе на глава, и
започнаха да ми дават редовни дубльорства по мое желание. Репетирах
наравно с първия състав, но ставаше така, че на премиерата излизах аз.
Изместените от премиерния състав колеги не ме гледаха с добро око, но
нашата професия е такава – в театъра пробива, който може. Не изпитвах
никакви скрупули, за мен това беше нещо обикновено. Който може, той
върви напред.
В нашия театър дойдоха млади, току-що завършили режисьори. Нямаха
достатъчно опит и разчитаха преди всичко на артистите. Е, може би имаха
нюх да подберат точно актьорите, в режисурата това решава проблемите
наполовина. Безпомощността им личеше по това, че на репетициите
обикновено все предлагах нови неща и като мизансцен, и като
взаимоотношения, правех си експерименти. На една репетиция играех по
един начин, по един мизансцен, на другата правех точно обратното.
Режисьорът заявяваше:
– Точно така, това трябва да направим!
На следващия ден правех обратното. Режисьорът пак обявяваше:
– Много добре! От ден на ден ролята ти става.
Чувствах, че не това е режисурата, че не това е истинският театър. След
време дойдоха и други режисьори. Пристигна румънецът Йон Кожер и
постави пиесата „Журналисти“, която гръмна като бомба в София. След нея
започна да се говори за мен като за актьор. Несъмнено ролята в нея е една от
най-добрите, които съм правил. Тогава разбрах какво е режисурата. Мизан-
сценът е като математика. Не може един актьор както си иска да се движи по
сцената. Всичко е свързано, мизансценът допълва онова, което авторът е
писал между редовете, той довежда идеята на режисьора до зрителя.
Мизансценът произтича от решението на режисьора и е непоклатим. Не
може всеки да прави каквото иска, всичко трябва да е подчинено на
режисьорското решение. Но то пък идва от все пак талантливи режисьори, с
богат жизнен опит. Слава Богу, срещал съм се с много такива. Както казва
народът: „От всяка пръчка свирка не става.“ По онова време в театъра идваха
хора, които смятаха, че водата им е до колене, че режисурата е най-лесното
нещо. Колко му е да си избереш актьорите и да ги качиш на сцената!
Произнасят си репликите и нещата стават. Такива случайни хора попадаха в
театъра с намесата на татко, мама, вуйчо или батко и в много постановки
господстваше посредствеността. Ние работехме и изпълнявахме задачите,
които ни се поставяха, и то благодарение на нашите актьорски възможности.
В театъра и в естрадата нещата вървяха добре, но много ме мъчеше това,
че не участвам активно в киното. Почти за всеки филм ме викаха на проби и

101
отпадах, ролите играеха други. Много мъчно ми беше. И съвсем случайно ме
поканиха да участвам във фактически първия ми филм – „Командирът на
отряда“. Главната роля бяха дали на друг актьор, който явно не се беше спра-
вил, и ръководството на киното и режисьорът решили веднага да дадат
ролята на когото и да е. Не е имало време за художествен съвет, за търсене
на други актьори. Не знам кой на кого е подшушнал, но пристигна една кола
да ме вземе и ме закара в Сливен. След два-три дни снимки обявиха почивка.
Режисьорът замина с материала в София, показа го на художествения съвет
и на ръководството на киното. Върна се радостен след одобрението им и
продължихме да снимаме.
Точно преди снимките на „Командирът на отряда“ се ожених. Съвсем
случайно открих бъдещата си съпруга на една моя халтура. Правехме
балове – студентски, абитуриентски и новогодишни – в зала „България“. На
един новогодишен бал имаше и ревю. Участвахме с Мирчовски и Нейчо
Попов, Бог да го прости. Сред участничките в ревюто забелязах едно високо
чернооко момиче с тънко като на оса кръстче. Много грациозно ходеше.
Много им беше мъчно на моите колеги, че съм още ерген. Те се
изпожениха, а аз продължавах да ергенувам. Нейчо и Мирчовски, все едно
се бяха наговорили, току ме тикаха към това момиче. Казваше се Анахит,
арменче.
– Гледай го какво е хубаво! Недей да го изпускаш!
Баловете обикновено продължаваха по една седмица. Първи ден, втори, на
третия почти се навих и подарих на момичето един портокал. Поканих го в
стаята на артистите, разговаряхме, два-три пъти го каних на вечеря.
Заинтересувах се доста сериозно от нея, разпитах я с какво се занимава и
научих, че е ученичка и арменка по произход. Тръгнахме така доста сериозно
и в един прекрасен ден установих, че съм първият мъж в живота й. Добре,
ама след тази случка тя изведнъж се дръпна и изчезна. Много ме учуди
нейното поведение. Два-три пъти я търсих по телефона – или никой не се
обажда, или ми казват, че я няма. Стана ми неприятно, но по едно време
дойде нейна приятелка и ми каза:
– Извинете, ама нещата са много сложни. Тя се е уплашила, но сега искрено
съжалява. Иска да й простите и желае да се върне.
– Разбира се.
Появи се тя, отидохме при майка й (баща й беше починал) и поисках ръката
й. Майката в началото се дърпаше, но след това, като разбра накъде отиват
работите, се съгласи. Имаше някои трудности, защото момиче под 18 години
можеше да се омъжи само с разрешение. Като казах в съвета, че положението
е много напечено, получих разрешение. Направихме пищна сватба,
Мирчовски беше кум. Събра се цялата банда и точно тогава започнаха
снимките на „Командирът на отряда“. Пътуването до Сливен беше

102
сватбеното ни пътешествие. Снимките на Карандила бяха подарък за моята
млада съпруга. Там сред разкошната природа с великолепния изглед от върха
на планината към цяла България направихме едно много хубаво нещо с моята
съпруга, което се нарича Димитър Цонев.
Режисьор на филма беше току-що завършилият в Москва Дучо Мундров,
оператор – Димо Коларов, бате Димо. По това време такива приключенски
(партизански) филми се снимаха трудно, защото нямаше нужното
оборудване и модерна техника, разполагахме само с фартови колички. Е,
камерите не бяха лоши, но преди всичко операторът беше отличен. Не разпо-
лагахме и с халосни патрони (обикновено в такива филми се стреля много).
При това с халосни патрони не може да се стреля от автомат и оръжията ни
бяха заредени с истински боеприпаси. Бяхме армия, въоръжена с истински
патрони, истински автомати, пушки и пистолети. Бяха ми зачислили и
автомат, и пистолет, имах стотици патрони. Стрелях когато си искам и
колкото си искам. Спомням си, вечерно време, след като гледахме заснетия
материал в някое кино в Сливен, на връщане през нощта по пътя пред
автобуса току изскочи заек и се загърми от всички страни. Зайците сигурно
умираха от разрив на сърцето, но така и не намерихме ни един от тях. Така
че снимките съвсем не бяха безопасни. В редица случаи трябваше да стрелям
право срещу камерата. Бате Димо беше извънредно смел човек.
– Мама, докато си ти, няма страшно – казваше. – Стреляй, не бой се!
Ролята на Даньо във филма много ми допадна, защото открих съвпадение
с моя щур характер. Много си я обичах, с удоволствие я играех. Не се спирах
пред никакви препятствия. Така се бях вживял в авантюристичния дух на моя
герой, че веднъж завързах горещ спор с бате Димо. Имах колело с
моторченце, обикновено колело, на което се слагаше едно малко моторче.
Колелото ми вършеше много добра работа, преди да си купя кола. Та веднъж
седнахме с бате Димо на вечеря и аз му казах:
– Бате Димо, знаеш ли, някой път ще дойда с колелото до Сливен.
– Мама, ти ако дойдеш с колело, ще си отрежа главата! Не вярвам това
нещо да го направиш. Това са триста километра!
– Ще видиш!
Дадоха ни по едно време почивка и аз се върнах в София, където преди мен
беше отишла и съпругата ми, да види майка си. Останах един ден в София и
след вечеря, към 12 часа, сложих възглавница на седлото, напълних едно
шише с бензин, в резервоара също имаше два литра, яхнах колелото и
потеглих за Сливен посред нощ. Как съм стигнал, един Господ знае! След
повече от дванайсет часа блъскане по пътя (тогава пътищата не бяха като
днешните), в два-два и половина пристигнах в Сливен. А снимките бяха в
три! Влязох в стаята на директорката Гамова, една великолепна жена, тя се
прекръсти и каза:

103
 – Боже, този идиот е изпълнил заканата си! Ела, виж се на огледалото на
какво приличаш.
Не можах да се позная. Приличах на ескимос, със затворени очи. Карах без
очила и през цялото време усещах, че ми боде в очите. Целият бях подпухнал
от вятъра, за снимки не можеше и да се говори. Пристигна бате Димо:
– Мама, ти си герой! Мама, ти си гений! Браво, мама! Ето, това се казва!
От мен имаш една вечеря.
– Да, ама днес няма да снимаме – каза Гамова.
Уплаших се да не ми лепнат снимачния ден на гърба, един снимачен ден
струваше доста скъпо. Но Гамова беше великодушна жена и само ме потупа
по рамото:
– Хайде, бягай да спиш и утре по това време на снимки!
Сега, като се качих на колелото, разбрах колко съм уморен. Залитах. Минах
през пазара, купих си четири килограма хубаво едро грозде, отидох си в
квартирата, легнах и съм спал непробудно 24 часа. От време на време се
събуждах, хапвах зрънце грозде и пак заспивах. Слава Богу, на следващия
ден лицето ми си беше нормално и можех спокойно да снимам.
Колективът на филма, от директора до последния общ работник,
откликваше на всички мои прищевки. За финала, когато героят ми, вече
смъртно ранен, с последни сили и с картечница на рамо се катери навръх
планината, за да умре като горд орел, помолих режисьора Дучо Мундров, ако
може, да инсталира някакви високоговорители и от тях да звучи някаква
много силна, много тържествена траурна музика. Момчетата общи
работници изкачиха на гръб огромни високоговорители, които разположиха
на различни места по склона. И по време на снимките пуснаха нещо, което
ме разтърси. Трагичните акорди на симфонията огласиха цялата планина.
Катерех се нагоре по скалите с картечница на рамо, с разкъсана бяла риза,
която се вееше на вятъра. Сълзи течаха от очите ми, музиката звучеше и си
мислех, че снимките ще станат изключителни, изумителни. Като ги гледахме
после, се оказаха не такива, каквито си ги мислех, защото картината беше без
звук, без покъртителната музика. Виждаше се как един човек се катери с
картечница на рамо, виждаше се, че се мъчи и му текат сълзи. Но чувството
беше съвсем различно от това, което изпитах по време на снимките. Тогава
разбрах, че киното е магия, че за разлика от театъра въздейства благодарение
на техническите приспособления. В театъра можеш така да изиграеш ролята,
че да разтърсиш и себе си, и публиката, докато в киното е друго. Наистина
планът беше далечен, но, така или иначе, усетеното от мен не се получи на
екрана. Оттогава имам едно наум и знам, че невинаги, когато актьорът се
чувства много добре, се получават блестящи резултати.

104
 Много добре си живеехме на Карандила. Една вечер, когато се прибрахме
изморени от снимки, пристигна нашият консултант по военна тактика и ми
каза:
– Коста, убихме един глиган. Вземай жена си и идвай горе над хижата.
Наклали сме огън, ще хапнем малко глиганско месо с хубаво стралджанско
вино.
Не се нуждаех от втора покана. Взехме по един нож от кухнята и отидохме
на пиршеството. Прасето беше почти разрязано наполовина, с одрана кожа.
Всеки режеше месо от бута, от плешката, от гърба, бучеше на шишове,
дървени или железни, и печеше. Пихме от дамаджана разкошното
стралджанско вино. На другата сутрин се събуждам от някакви крясъци,
енергични закани по адрес на майките ни, по адрес на всички кинаджии,
псувни до девето коляно. Отварям прозореца и гледам, дворът почернял от
глигани. Какво е това? Излезе, че това била някаква порода питомни свине,
черни, досущ като глигани. Явно нашите ловджии бяха объркали прасето,
гръмнали го и собственикът сега беше дошъл да си иска или животното, или
възмездие в парична форма. Слава Богу, дирекцията оправи въпроса, но
после дълго време се смяхме с глигана, който ядохме. На следващата вечер
го довършихме, но сладостта беше друга – вкусът му не беше на глиган, а на
обикновено прасе. Но донесоха още една дамаджана стралджанско вино и
нещата завършиха благополучно.
Зимните снимки направихме на Беклемето при Троян в люта зима. Сняг до
кръста, а трябваше да се изнесе на върха пропелер, който да предизвика
снежна буря. Много мъчителни снимки, много тежки, извънредно трудно се
придвижвахме. Не бяхме обути като хората, все подгизнали, все треперещи
от студ. Но героично издържахме несгодите с мисълта, че правим нещо за
поколенията. Много се гордеех, като научих, че децата играят на Даньо, по
името на моя герой. Излезех ли на улицата, викаха:
– Здрасти, Даньо. Дай да гръмнем с пистолета, къде ти е автоматът?
Но друго засенчи успеха на премиерата на „Командирът на отряда“. Тя
беше на 30 август 1959 година. Майка ми ме посрещна засмяна, когато
пристигнах от други снимки, за да присъствам на премиерата в София.
– Честито!
– Благодаря, мамо, благодаря, ще дойдеш и ти на премиерата.
– Каква премиера? Честито за сина! Честит син!
Ахнах, подскочих от радост и хукнах към Майчин дом да си видя рожбата,
да видя онова, за което така усърдно се трудих на Карандила. Тогава над две
неща се трудих, но второто се оказа най-сладкото, най-милото, най-хубаво
нещо в моя живот. Синът ми Димитър Цонев!

105
Дубльор на големия артист Владо Трандафилов.
Московски фестивал

Участието ми в „Командирът на отряда“ сякаш отприщи нещо и поканите

заваляха една след друга. Получих предложение от Борислав Шаралиев да
играя в „Тиха вечер“ жандармерийски капитан. Веднага след това дойде и
„Бедната улица“. В театъра нещата също вървяха. Както споменах, Владо
Трандафилов настоя да му бъда дубльор в пиесата „Полковник Фостър се
признава за виновен“ и аз се справих прилично, макар и младичък за ролята.
Не искам да пропусна първото ми излизане в чужбина (най-първото беше
в Ниш, но тогава градът беше в България). Присъствах на Московския
младежки фестивал. С много трепет потеглих, а и влакът беше пълен с млади
ентусиазирани хора – спортисти, артисти. Пътуването беше непрекъснато
празненство, песни, викове, игри. Никой не знаеше в кое купе спи, всеки
заспиваше, където го завари поредната игра или песен.
Влязохме в Съветския съюз и сякаш се потопихме в жестока трагедия. На
гарите ни посрещаха недооблечени, окъсани, измършавели тълпи.
Последиците от войната все още се усещаха силно и оказваха влияние върху
живота на тези измъчени хора. На някаква гара еднокрак инвалид хвърли
патериците и увисна на рамото ми, разплакан като дете. Извади от джоба си
и ми даде една посребрена табакера. Дали е била посребрена, не съм сигурен,
но с нея този ветеран беше прекарал цялата война. Бил е раняван с нея,
преживял е какво ли не. Откъсна я от сърцето си и ми я даде. Разплаках се,
прегърнах го и го целунах. Потресе ме онова, което ни заобикаляше,
сърдечността на тези мили хора, но и окаяното им положение. На киевската
гара – същото посрещане. Хората ни приветстваха и хвърляха по нас
сувенири, цветя, хлябове, какво ли не. За първи път виждаха чужденци.
Младежкият фестивал взриви душите и сърцата на руските хора сред
изолацията, последвала войната.
Фестивалът в Москва беше радост и празненство, но и мъка. Човек по
никакъв начин не можеше да види всичко. В един и същи час на сто места
имаше различни прояви. Много трудно ми беше да избирам. Най-много се
интересувах от онова, което ставаше в Болшой театър. Умирах от желание
да видя Галина Уланова, Мая Плисецкая и мечтата ми се сбъдна. Гледах и
„Ромео и Жулиета“, и „Бахчисарайски фонтан“, и невероятното „Лебедово
езеро“. Как съм влязъл, аз си знам, защото представленията в Болшой театър
бяха за строго определена публика със специални пропуски. Сградата беше
обградена с милиция, от капитан нагоре. Пропускаха по един човек през

106
железни ограждения. С какви очи съм гледал, как съм влязъл без билет, не
мога да обясня. Пристигах до човека на пропуска и страховито казвах:
– Фестивал! Фестивал! Аз съм от фестивала! – и влизах.
Дърпаха ме, но аз се изтръгвах, показвах фестивалната значка и влизах, без
да им обръщам внимание. Сядах някъде и нищо повече не ме интересуваше.
Имах главоболия с разпоредителите, но думата „фестивал“ сякаш беше
магическа и ме оставяха на мира. Няма да забравя как изнемогвах от умора
на „Ромео и Жулиета“. Десети ден бях спал най-много час-два. Чувствах как
заспивам, боцках се, щипех се, блъсках се. Но успях да видя представлението
докрай.
Имах интересни и смешни преживявания. Докато гледах в театър
„Маяковски“ „Хамлет“, усетих до мен някаква особена миризма, на отлежала
урина. „Боже! Възможно ли е тази жена до мен да се е напикала? Как може
така ужасно да вони!“ Въртях се, поглеждах я изпитателно и с укор,
подсказвах й с поглед: „Как може? Щом сте се напикали, излезте от залата!“
Тя само ми се усмихваше Мило. Накрая не издържах. Излязох да подишам...
Ужас! На другия ден търсех сувенири за подаръци на моите познати в София.
Влязох в един магазин за тоалетни принадлежности и поисках парфюм:
– Дайте ми най-хубавия.
– Ето този е на мода сега, „Фестивальньш“.
О, ужас! Миризмата на „Фестивальньш“ беше същата, на която едва
издържах в театъра. Затворих го, благодарих и побързах да изчезна от
магазина.
Заминах на Московския фестивал като секретар на младежкото дружество
в театъра и като се върнах, разбрах, че съм детрониран. Докато ме е нямало,
бяха избрали друг председател и аз бях в първа глуха. Това, че никой не ми
каза нищо, ме потресе. Как може нещата да се уреждат така, зад гърба на
хората? Повече не стъпих на събрание на тази организация.

Човекомразката Кераца – чудо на природата и партията.

Брат ми Иван в Австралия

Кераца упорито се опитваше да ни изсели, всячески ни вредеше. Може би

беше помогнала и за моето детрониране. Беше стигнала дотам да пише писма
на видни ръководители, че Васил Цонев, който вече беше изтъкнат
журналист и фейлетонист в „Стършел“ и „Отечествен фронт“, пишел
фейлетони против народната власт, продиктувани от неговия брат в
Австралия. Той получавал писма от Австралия с указания какво точно да
пише. Умните хора се смееха на тези щуротии, но повечето ги приемаха за
истини. Реших, че на тези глупости трябва да се сложи край. Отидох на най-

107
отговорно място и казах за какво става дума, че фактически нещата се
свеждаха до съвсем низки постъпки, до желанието й да ни изсели и да вземе
къщата, в която сме се родили и сега живеем. Не е достойно за един партиен
член да отнеме имота на един безпартиен нещастник. Може би се намесиха
някакви умни хора, които изразиха категоричната си позиция, и, слава Богу,
враждебните действия на Кераца отслабнаха и дори съвсем затихнаха. А
когато се роди синът ми, стана нещо немислимо за мен. Тази жена полудя по
Митко. Ако имаше възможност, мен щеше да ме наниже на шиш, да ме опече
жив на жарава, а в същото време припадаше по Митко. Не мога да си го
обясня до ден-днешен. Нямаше човек в махалата, който да не си е изпатил от
нея, да не е усетил злобата й. Нямаше човек, който да я беше видял да се
усмихва, да каже блага дума. Изглежда, част от всеобщите проклятия я
стигнаха и тя, горката, почина в невероятни мъки от много рядка болест.
Както казваше мама: „Има възмездие и на когото каквото е писано, това му
се случва.“
Взехме да получаваме писма от брат ми в Австралия. Описваше мъките,
терзанията и приключенията си, докато стигнал дотам. Напуснал Германия,
след като му изгоряло всичко в Дрезден, стигнал до Виена и там някой му
казал:
– Не ходете в България, защото всеки, който е бил в Германия, още щом
мине границата, го заколват.
Брат ми се уплашил и се върнал обратно в Германия, в Карлсруе. Там
прекарал известно време, после се качил на един кораб и заминал за
Австралия. Пращаше ни вестници с негови снимки с китара. Пееше много
добре и беше пробил в някакво регионално австралийско радио като
изпълнител на италиански канцонети с името Жан Сонети. Хвалеше се, че е
станал добър артист. Когато получи писмо от майка ми с тъжната вест, че
съм станал артист, отговори: „Мамо, не се тревожи, аз през целия си живот
съм мечтаел да стана артист. Слава Богу, в семейството ни ще има поне
един.“ Майка ми занемя. След време, когато станах доста известен и от
радиото, и от телевизията, и от киното, й казах:
– Добре де, мамо, не се ли радваш, че съм артист? Ето, имам успехи. Не ти
ли е приятно, че съм артист?
– Да бе, мама, много ми е приятно, ама ако беше завършил Семинарията,
сега щеше да си владика.
Та брат ми от писмо на писмо ни описваше как се беше замогнал. Започнал
работа през деня в някаква кантора като архитект (беше завършил за инженер
архитект), а нощем карал такси. Така припечелвал нещо, купувал си едно
местенце и построявал къща. Ако му е излязла например 20 000 долара, я
продава за 100 000 долара. За тези пари купува друго местенце, прави друга
къща, две къщички. Купил ги е за 100 000, продава ги за 200 000. Така

108
стигнал до строителство на апартаменти и кооперации. Стигнал до 80
апартамента и когато решил и държавата му отпуснала не знам колко
милиона, за да направи цял комплекс, Иван Цонев казал: „Стоп, дотук! По-
добре жив човек със средни възможности, отколкото мъртъв милионер.“
Ангажиментите ми в киното не ми пречеха на работата в театъра. Така си
подреждах програмата, че можех едновременно да играя в театъра и да
снимам. Вече беше много по-лесно, отколкото при първото ми участие.
Когато получих предложение да играя в „Командирът на отряда“,
дирекцията отказа:
– Дума да не става! Играеш тук всички централни роли и не можем да те
пуснем да идеш да снимаш.
– Добре де, ще снимам и ще се връщам.
– Не, не сме съгласни.
А кинаджиите изпаднаха в ужас, защото вече няма накъде, не могат да
снемат още един актьор. Отидох при Стаменов, нашия главен счетоводител,
и му казах:
– Стаменов, помогни, моля ти се! Какво трябва да стане тук? Знам, че в
последна сметка всичко опира до пари. Помогни ми, моля ти се, да се
снимам. Ако не участвам във филма, просто ще умра. Аз съм артист, трябва
да се изявявам.
Стаменов се замисли и каза:
– Ела утре, ще измисля нещо – и на другия ден ме извика: – Ами решихме
с нашето ръководство, че ако киното даде парите, които ще загубим от твоето
отсъствие, ще те освободим.
– Готово! Колко?
– Трябва да дадат 60 000 лева.
Свят ми се зави.
– Как 60 000 лева?
– Толкоз, 60 000 лева.
Казах на директора и се прие, сякаш говорех за 60 стотинки.
– Добре, бе, готово!
Потресох се. Подписах договор за 2000 лева, а театърът вземаше за мен 60
000 лева! Значи бях най-скъпо платеният български актьор. Никой не беше
получавал толкова пари в ония години.
Сега вече положението беше друго, аз успешно си съставях програмата и
можех да участвам и на двете места. Поради заетостта на артистите повечето
филми се снимаха през лятото. В театъра през този период пристигна и Вили
Цанков.

109
Събитие в театралния живот.
Caм срещу всички

След като завършихме ДВТУ, Вили Цанков беше назначен в Бургаския

театър. С Леон Даниел, Методи Андонов и група силни артисти направиха
забележителен театър. Бургас в онзи момент беше на върха, що се отнася до
българското театрално изкуство. Всички познавачи от цяла България ходеха
да гледат спектаклите на Вили и на Леон. И по някое време началниците на
Бургас се уплашиха и разтуриха този състав. Разпратиха хората по различни
краища на България, унищожиха колектива. У нас май това е нормално.
Видят ли, че нещо става много хубаво, разрушават го. Видят ли, че някой
излита нагоре, отрязват му главата.
Вили пристигна в Младежкия театър огорчен, разбрал, че колкото повече
работиш, толкова повече те намразват и толкова по-ненужен ставаш. Започна
много внимателно. Като голям професионалист правеше всички спектакли
на високо равнище. И си спечели злобата на завършилите московски
училища щерки, спуснати с парашут в театъра. От Вили Цанков на сцената
научих онова, което той беше научил от Боян Дановски, а и ние по малко
бяхме усвоили от непосредственото общуване c този голям творец на
българския театър. Боян Дановски дълги години беше режисьор и в нашия,
Младежкия театър. И като дойде Вили Цанков, нещата се наредиха чудесно.
Нямаше пиеса, в която да не играя главна роля. Вили се държеше хладно с
всички, но ние знаехме, че не е от злонамереност. Човекът просто си беше
такъв.
И в същото време много обичаше след представление да ни покани в дома
си на ядене, пиене и веселби. Тогава показваше същността си и ние
разбирахме кой е Вили Цанков. Явно, че привидно хладният характер се
беше изградил след многото удари, които беше получил през живота си. Но
при тези веселби ставаше друг човек. Радваше се, веселеше се, усмихваше
се. Но само в компанията на приятели. Иначе на репетиции беше съвсем друг.
Крещеше, викаше, замеряше ни, наричаше ни как ли не, но най-много
„налъми“. Така ни викаше и Сърчаджиев: „Налъми, с налъми! Какво правите
там на сцената?“ Но всички добре знаехме, че причината е не някакво
вътрешно ожесточение, а просто игра на талантлив педагог, който знае как
да озапти актьорите и да ги накара да играят добре.
Много от постановките на Вили Цанков бяха атакувани жестоко, направо
сривани със земята. Явно това беше целенасочена кампания срещу него, по
едно време дори пуснаха мълвата, че е син на кръволока Цанков, избягал в

110
Австрия. После се разбра, че не е така, а че баща му е режисьорът Хрисан
Цанков, който дори е бил директор на Народния театър.

Второ раждане в киното.

Перо Македонеца.
Битови неуредици

По едно време престанаха да ме викат в киното, не можах да разбера защо.

Дали заради някаква нова линия, дали Кераца имаше пръст в това? Но нещата
бяха други, чак след време разбрах. Моят колега и приятел Анани Явашев
трябваше да играе в един филм боксьор. Бях му помогнал с етюда, когато
кандидатстваше. Стана чудесен, може би точно той му помогна да влезе.
Анани дойде при мен за съвет, тъй като аз отдавна се снимах и вече имах
много роли зад гърба си.
– Коце, какъв хонорар да искам?
– Анани, нека да видя сценария – видях го и му казах сумата. – Но трябва
да държиш на нея, иначе ще те преметнат.
Анани отишъл и започнал да се пазари. Казали му сума, наполовината на
онова, което трябваше да поиска, и той се троснал: „А, не, искам толкова!“
„Не е възможно, толкова даваме на хора, които вече са играли. А ти си млад
артист, сега започваш.“ „Е, да, но ролята е главна.“ Пазарили се дълго, най-
после му казали: „Добре, но защо искаш толкова много пари?“ „Коста Цонев
ми каза, че толкова пари ми се полагат.“ „Коста Цонев ли? Добре!“ Анани
изигра ролята, а аз може би пет-шест, седем години не видях филмова роля.
И за второто ми раждане в киното беше виновен друг мой колега от ДВТУ –
Никола Корабов, на когото дължа хиляди благодарности, че ми повярва и без
проби ме взе да играя Перо Македонеца.
След сватбата се запретнах да ремонтирам дома ни, за да можем да живеем
с жена ми и майка ми. Къщата ни беше тесничка, трябваше да пристроя още
една стая с външна стена. Архитектурно-инженерния план си го изработих
сам. Сам го начертах и изкопах основите. Един комшия ми помогна за по-
трудните неща. Нямахме канализация в нашия двор, тоалетната си беше
останала отвън на двора. Имах някакъв опит в прокарването на канализация,
помогнаха ми и двама души от квартала. Изкопахме траншеи под основите
(къщата замалко да се срути), вкарахме тръбите, свързахме ги с уличната
канализация. Кухнята беше нищожно малка, но все пак преградих едно кътче
метър на метър и половина и направих тоалетна и баня с душче. Така
хигиенизирах дома, горе-долу можеше да се живее.

111
Първо пътуване в Европа.
Политически проблеми

Беше и време на непрекъснати празненства. Имахме голяма компания, през

вечер се уреждаха танцови забави. Туистът беше в разгара си. В тези години
ми предложиха да направим една обиколка из Европа. Обади се един мой
стар приятел, който имаше достатъчно връзки в милицията, за да можем три
семейства – един доктор, той и аз, да пътуваме из Европа.
– Разбрахме, че си много окумуш момче – ми каза – и се ориентираш бързо.
Ти ще ни бъдеш водач!
– Да, но едва ли ще ме пуснат, защото имам брат в Австралия.
– Ти за това не бери грижа.
Тръгнахме. Натоварихме колите (москвичи, разбира се), с какви ли не
благини, защото валута ни дадоха само за бензин. Храната си я носехме.
Имах и 50 долара резерва, помолих и двама италиански певци, които ми
дадоха още 100 долара – две по 50. Едната банкнота ми се видя малко афиф,
но не обърнах внимание.
Наблъскахме багажниците на москвичите с кашкавал, сирене, всякакви
консерви, свинско варено, тенекии с маслини. Имахме и бензинови
примусчета, за да си топлим супа – не може съвсем без течна храна. Преди
заминаването ни инструктираха хора от милицията как да се държим – да се
пазим от невъзвръщенци, които може да ни провокират, особено в Мюнхен.
Там било най-опасно, там се намирало българското задгранично
правителство.
Пари за хотел, разбира се, нямахме и спяхме в колите. Надувахме гумени
дюшеци, спускахме облегалките. Първите дни спяхме и в палатка, но после
бях толкова уморен вечер, че нямах никакво желание да опъвам палатка, да
забивам колчета и да построявам вътре леглата. Лягахме като отсечени и
моментално заспивахме. Е, тогава нямаше разни мафии и бандити. Спокойно
спяхме по паркинги и пущинаци. Никой почти не ни закачаше. Като видеха
колите ни, хората се втрещяваха. Във Франция дори ни попитаха дали не сме
си ги правили сами. А след като на площад „Конкорд“ един пиян със ситроен
се блъсна в мен, колата му стана на нищо. Десният калник се изкриви целият.
Човекът слезе и погледна своята кола, аз не смеех да погледна моята. Нищо
й нямаше, само малко боя се беше олющила. Французинът се хвана за главата
и попита:
– Господине, каква е вашата кола? Това е танк във фрак!
Хвърли се и взе да прегръща Ани. Покани ни у тях, да сме полеели тази
хубава катастрофа. Едвам се измъкнах от този човек. Дадох му данните за

112
моята застраховка, която отдавна беше изтекла. Та такива неща ставаха с
нашите москвичи.
Във Виена отидохме във Виенската гора. Много се бях потил и трябваше
да се изкъпя, но гледаме – там всичко с шилинги. Трябва да пуснеш в една
касичка шилинги, за да потече водата, да пуснеш в касичката шилинги, за да
си направиш супа. Сменихме шилинги, сложих монета, потече водата,
започнах да се къпя и тъкмо се насапунисах, водата спря. Ами сега? Завиках,
дойде Ани:
– Какво?
– Ами водата спря.
– Сигурно трябва още един шилинг.
– Моля ти се, веднага пусни още един шилинг!
Пусна тя още един шилинг. Още не бях измил сапуна, и водата спря.
Пуснахме шилинг, потече. С три шилинга успях да се изкъпя. Ани каза:
– Твоето е нищо, ами не можем да направим супата, вече пет пъти спира
токът.
Криво-ляво оправихме се. Обадих се на едни мои приятели във Виена,
видяхме се вечерта. Поканиха ни на вечеря в Гринциг с хубаво бяло вино и
тиролски песни. Когато се връщахме после по безлюдните улици на Виена,
жена ми се разплака.
– Защо плачеш?
– Защо пък да не си поплача? Такова нещо не съм виждала.
Вярно е, очите ни не бяха свикнали с този свят. Никакво сравнение не
можеше да става между нашите социалистически витрини и това богатство.
И с тия 50 долара, които пазехме за в краен случай, за да купим хляб или
нещо друго... Но повече разчитахме на добри приятели. Наистина през целия
път ни се случиха много добри приятели, които се грижеха и за спането ни,
и за прехраната.
Пътуването в началото беше весело и приятно, но когато влязохме в
Германия, спряхме на едно място и аз им казах:
– Вижте сега, от аутобана във всички градове на Германия се влиза на три
места – в началото на града, в средата и в края. Затова, като решим да отидем
например в Хайделберг, щом видите да пише „Хайделберг, отбивка след 500
метра“, веднага влизате. Ще карам отпред, вие след мен. Виждате ме добре,
завиваме надясно и спираме там, за да се уговорим.
Определих точно пунктовете, за да не се загубим. Все едно нарочно им
казах да не внимават. Влизам в Хайделберг и ги гледам как отминават
спокойно и изведнъж спират. Явно са си рекли: „А, сбъркахме!“ Решиха да
върнат назад, но по аутобан на заден не се кара. Изневиделица се появи
полицията и им каза да продължат. А това означаваше един час каране

113
напред и назад по аутобана, под него и до него. Появиха се най-сетне зас-
рамени, но усмихнати:
– Е, попътувахме.
– Попътувахте – казвам, – но бензинът свърши. Нали сме изчислили колко
пари ни трябват за бензин. И какво ще правим, когато свърши бензинът?
Пристигнахме в Хайделберг огладнели. Жените казаха:
– Стига с тая сухоежбина. Хайде да влезем в някой тукашен ресторант! Тук
са популярни пилетата на грил.
Влязохме в една кръчмица, да хапнем пиле на грил и да изпием по една
бира. Заведението беше полупразно, имаше каменен под, с улеи на него.
После разбрах за какво са тези улеи. Човек като пие бира, да не ходи неп-
рекъснато в тоалетната, направо под масата си чурка и всичко изтича заедно
с много вода в специални отверстия. Така по цяла нощ не стават от масите.
Ние нямахме такива намерения, седнахме да изпием по една бира и да изядем
по половин пиленце. Веднага ни поднесоха купички с топла вода с лимон
отстрани. Оставихме ги с моята съпруга за малко и като се връщаме, гледам
четирите купички празни. Жените се облизват, едната смуче лимона и
коментира:
– Бульончето си го биваше, ама тъничко. Тъничко ми се видя.
Гледам, келнерите ще се пречупят от смях. Казвам им:
– Това не са бульончета. Това е топла вода, за да си измием ръцете, след
като изядем пилетата, а лимонът е да премахне мазнината.
Те ме гледат:
– Хайде сега, ти много знаеш!
– След малко ще ви донесат по още една „супичка“.
И наистина келнерите дойдоха, взеха празните купички и донесоха нови с
топла вода и лимон. Едната от жените не вярваше и кусна с лъжичка:
– Вярно, чиста водица!
Хапнахме, пийнахме и под подигравателните погледи на келнерите
платихме. Изнизахме се тихомълком:
– Бягайте да не разберат кои сме и откъде сме!
В Хайделберг имах един познат от София, много заможен българин.
Обадихме му се и той ни посрещна повече от добре. Заведе ни на вечеря, след
това на дискотека. Прекарахме изключително приятно. Мен и моята съпруга
покани у тях, на другите ми спътници плати хотела. На другия ден
продължихме отпочинали.
Най-големият проблем беше губенето. Непрекъснато се губехме. Добре че
определях резервни точки, ако се загубим, например след час да се срещнем.
На картата бях означил местата съвсем точно. Губехме се по много балъшки
начин, на светофарите. Три-четири пъти по час-час и половина на ден – два
часа изгубени, докато се намерим. Веднъж дори нямахме пункт. Чудех се

114
къде да ги намеря и се сетих, че българина винаги можеш да го намериш на
пазара. Попитах къде има пазар и за моя най-голяма радост зърнах колите
им. А пък в самия магазин нашия сънародник ще го познаеш по високия глас
и по псувните, които сипе. Всички ни гледаха като треснати: „Тези за първи
път ли влизат в магазин?
Изобщо не бяха малки проблемите ни с пазара и с това, какво е
интересното в градовете. Като влезехме в някой известен град, предпочитах
да отида да видя художествената галерия или нещо, с което е известен гра-
дът. Например в Мюнхен исках непременно да видя галерията, знаех, че е
една от най-големите, най-известни и най-богати в Европа. Но жените на
моите спътници държаха на своето:
– Къде ще ходим сега да си губим времето! Хайде на пазара!
Носеха от София много валута и се тормозеха, че няма да могат да я
използват. Не можах да се преборя с българския инат и да ги закарам да видят
малко изкуство.
Както ни бяха предупредили да не се мяркаме в Мюнхен, единият от
спътниците, лекарят, ми каза:
– Коста, можеш ли да ми помогнеш да намерим един адрес?
– С удоволствие.
Качихме се в колата и веднага по картата (за всеки град имахме карта)
намерих адреса, улицата, номера и му казах:
– Ето го.
– Ела с мен!
– Чакай сега – викам му, – нали ни предупредиха в София: никакви
контакти, най-вече в Мюнхен!
– Абе, няма нищо, бе! Тръгвай с мен!
Минахме първия, втория етаж – трети изобщо няма. Най-сетне открихме
този Маринов на тавана. Вратата огромна, желязна, табелата изящно
направена. Позвънихме и се показа един мъж по халат:
– Какво обичате?
Докторът каза парола, вероятно се бяха договорили с някого от София.
Онзи се ухили:
– Дааа, заповядайте!
Още с влизането забелязах в дъното на стаята, където ни въведе, огромен
портрет на цар Борис III. Изтръпнах. Не че имах нещо против цар Борис III,
но си казах: „Сигурно е от онези, с които ни предупредиха да нямаме никакви
контакти.“ Много сърдечно ни приветства и ни заразпитва за България.
Заинтересува се от моята професия и много се зарадва, че съм артист.
Почерпи ни кафе и попита:
– А вашите хора къде са?
– Долу чакат. Трябва вече да тръгваме.

115
 – Дума да не става. Няма да тръгвате. Сега ще се обадя.
Отиде той да се обажда, а аз погледнах доктора до мен.
– Какво правиш? Нали ни предупредиха в София? По никакъв начин не
бива да се срещаме с тези хора.
– Ти недей да знаеш много! Може би ще ни покани и на обяд. Къде ще се
блъскаме да търсим ядене? Трябва да излезем извън града, знаеш какво е.
Съгласих се. Щом тези, които ме водеха и фактически бяха гарантирали за
мен, сами влизаха на вълка в устата, нямах нищо против. След малко
домакинът ни се върна развеселен:
– Готово! Отиваме в нашия ресторант. Ще се почерпим, ще си поговорим.
Поканих и други наши сънародници.
На мен ми се подкосиха краката и само се питах какви ли ще са тия
сънародници.
Отидохме с колите в един сръбски ресторант. Собственикът ни посрещна
радушно. Настанихме се в една продълговата стая на приготвена маса.
Поднесоха ни кебапчета, които ми припомниха детството. Бях забравил
какво са истински кебапчета – колкото малкия ми пръст, но вкусни и дъхави,
топяха се в устата.
– Откъде знаете да правите тези кебапчета? – попитах сърбина.
– Е, па, това ми е професията. Аз знам как се правят кебапчета.
Оказа се, че за да станат такива, кебапчетата се правят от няколко вида
месо със специални подправки. Хапнахме по десетина и пихме по една бира.
След малко пристигнаха две коли и наизскачаха енергични дебеловрати
хора. Отвориха вратата на предната кола и оттам излезе беловлас мъж. Той
влезе с бързи и устремени крачки в ресторанта, огледа ни и ни поздрави:
– Добре дошли, братя от България.
– Добре заварили.
– Много се радвам, че ви виждам. Заповядайте – разсипаха вино, той
вдигна чашата и каза: – Да пием за нашата поробена родина.
Увехнах. Погледнах моите „партийни ръководители“, защото между тези
партийни членове можеше да има и сътрудник на милицията. Те също седяха
пребледнели, докторът – със свенливо наведена глава.
– Наздраве! Предлагам да изпеем и химна на нашата мила родина „Шуми
Марица“ – и запя.
Единият от партийците до мен каза:
– Аз няма да пея! Аз съм комунист, няма да пея!
Беловласият млъкна, погледна го и му каза:
– Защо няма да пеете? Разбирам, че може да сте комунист, но защо да не
изпеете чудесния марш на нашата мила Родина? С него сме откърмени, с него
сме живели толкова време.
– Ако искате, пейте, ако искате, не пейте.

116
 – Какво правиш, бе! – сритах го аз. — Защо ги дразниш сега?
– Дума да не става, няма да пея!
– Не пей – казвам му.
Всички пеят, ние къде си отваряме устата, къде не. Всеки дебнеше другия
дали пее, може би за да го натопи, като се върнем в София. Към края на
срещата беловласият каза:
– Довечера сме в еди-кое си казино – изтръпнахме, как така казино? Но
вече бяхме казали, че тази вечер оставаме в Мюнхен. – Сега ще ви дам един
мой човек да ви разведе из града.
– Може ли да ме заведе до прочутата Пинакотека?
– С най-голямо удоволствие.
Така ние с моята съпруга отидохме да разглеждаме великолепните
картини. Имаше платна от Ван Гог, Рубенс, Пикасо, Дали – неща, които
рядко могат да се видят, и то в оригинал.
Прекарахме много приятен следобед, привечер се върнахме. Заведоха ни в
нещо като кръчма с голяма банда българи в нея, които ни посрещнаха с
„Ура!“. Разпитваха ни, разказваха спомени за България, мнозина се
просълзиха. Седяхме изтръпнали и се чудехме какво да отговаряме, а и как
да се предпазим от онова, което можеше да последва в България. Заваляха
покани – всеки ни караше на следващия ден да му гостуваме, но ние се бяхме
договорили да обясняваме, че на другия ден се връщаме в България по много
важна работа и бързаме. Късно през нощта обявихме, че си тръгваме, и
излязохме от Мюнхен. Спахме на един паркинг и продължихме към
Нюрнберг и Щутгарт.
В Кьолн пристъпихме изумени с Ани в катедралата. Имаше служба и за
първи път чух орган. Звуците ме пронизваха, повдигаха ме от земята. Тогава
разбрах защо са създадени тези огромни катедрали, тази неземна музика – за
да се почувства човек нищожен и да повярва безостатъчно в онова, което му
проповядват. Дълго крачихме мълчаливо по улиците след това и дума не про-
думахме. Разглеждахме витрините. Най-после Ани каза:
– Не съм и мислила, че музиката може така да ми въздейства.
Стигнахме в Амстердам, вълшебната северна Венеция, стигнахме и до
белите нощи – там не се стъмваше. Наставаше някакъв здрач и после
слънцето пак изгряваше. Ходехме замаяни в този град приказка с чудесните
му магазини, които пълнеха улиците. Хората – отзивчиви, радостни, с
усмивка на уста. Каналите създаваха неповторима атмосфера. По-чист и по-
хубав град не бях виждал през живота си. Прекрасната Холандия ми остана
в сърцето.
Брюксел също ни посрещна приветливо с изумителния си център... Тези
градове ми върнаха детството, напомниха ми за Андерсен.

117
 Следобеда в един ресторант младеж и девойка непрекъснато ни се
усмихваха. Дойдоха на нашата маса, заговориха ни. Аз бъркам френския с
турския, но, слава Богу, разбрахме се. Много се зарадваха, като научиха, че
сме българи и че аз съм артист. Вечерта ни заведоха на дискотека, към два
часа казаха:
– Няма къде да ходите. Хотелите тук почти винаги са препълнени. Каним
ви да останете в нашия дом.
Естествено, в началото се дърпахме, но накрая отидохме. Домът им се
оказа палат, в който всеки си имаше собствена стая, имаше и стаи за гости.
Всеки ден шофирах по 400 километра – представете си умората ми! 400
километра, след това се разхождам из града, разглеждам пинакотеки, пазари.
Заспахме като заклани. На сутринта ни събудиха много внимателно и ни
поканиха на закуска. Слязохме долу, където родителите ни посрещнаха като
стари приятели. Усмихнати и радостни ни черпиха кафе и сладкиши. Бащата
беше облечен в синьо, май някаква униформа. Излезе и се качи в черна кола,
която го чакаше отвън. Попитах:
– Вашият баща с какво се занимава?
– Той е главният полицейски инспектор на Брюксел. Зяпнах, залъкът от
устата ми щеше да падне. Преглътнах и погледнах повехнал Ани. „Господи –
рекох си, – дотук беше! Връщането ни в България е безсмислено. Още на
границата ще ме арестуват. Да спя в дома на полицейския инспектор в
Брюксел! Ами кой няма да реши, че съм шпионин? Край на кариерата ми!“
Както се радвахме, изведнъж посърнахме. Домакините може би забелязаха,
но аз им обясних, че сме много изморени и че трябва веднага да тръгваме,
защото ни чака много път до Франция. Докато стигнахме Париж, мълчахме.
Явно и двамата сме си мислели, като ни разпитват, как да обясним
попадането си в този дом. Но като влязохме в парижкия квартал „Пор дьо
Лила“, това настроение изчезна.
Ето ни в Париж, града на моето сърце! Когато навлязохме в него, имах
чувството, че съм живял тук. Всяка улица беше моя, всеки магазин беше мой,
всяко срещнато лице беше мой познат. Докато пътувахме по „Шан-з-Елизе“
към Триумфалната арка, се просълзих.
Едва открихме нашето посолство. Посрещнаха ни много любезно, даже
един от служителите ни предложи да преспим в неговия дом. Благодарихме
от все сърце на този човек и хукнахме да разглеждаме Айфеловата кула,
„Шан-з-Елизе“, „Конкорд“ и „Пигал“, „Мулен Руж“ и Лувъра.
Първата ми работа беше да отида в Лувъра и да видя „Мона Лиза“. Взех
един проспект и внимателно го проучих, за да знам къде точно се намира.
Самото проучване продължи сигурно половин-един час и се уверих, че за да
разгледа Лувъра, на човек му е нужен едва ли не цял живот. И надали жив

118
човек е обиколил всички кътчета на този невероятен музей. Влязохме в зала-
та с „Мона Лиза“ и се изправих пред едно чудо. Картината нямаше нищо
общо с репродукциите и копията, тя ме омагьоса. Стоях като пред бог, като
пред недокосвано от човешка ръка съвършенство. Не можех дума да
продумам, изпитвах трепет като пред любима жена, като преди секс.
Невероятна възбуда! Картината ли излъчваше такива лъчи? Седях дълго,
отдалечих се, пак се върнах... Наистина в Лувъра можеш да прекараш цял
живот, да влезеш млад и да излезеш възрастен, мъдър, обичащ света, обичащ
хората. Три дни обикаляхме като замаяни и накрая пак бяхме разочаровани,
защото не можахме да видим всичко, да го разгледаме докрай. Бяхме си
определили един ден, а цели три дни се скитахме из него без умора.
Чакаха ни и други чудеса. Е, за „Мулен Руж“ и за „Лидо“ нямахме пари, но
поне гледахме картинките отвън. На върха на Айфеловата кула останахме
безмълвни. Асансьорите работеха, но височината и гледката пред нас ни
спряха дъха. Париж лежеше под нас като на длан, чувствах го в кръвта си.
На една уличка към мен се устреми усмихната жена. Забравих, че съм в
Париж, и помислих, че ме познава, усмихнах й се и тръгнах и аз насреща й.
В мига, когато ме хвана за ръката, разбрах за какво става дума. Отдръпнах се
втрещен и уплашен:
– Не, не! Моля, не, не, не!
Проститутката ме изгледа учудено, кимна и сигурно си помисли: „Този пък
глупак какво иска да каже?“ Ани беше малко по-отзад и умря от смях.
– Какво се смееш? – казах й. – Помислих, че ме познава.
– Да, в Париж само за теб говорят!
Една съпруга на служител от посолството ни се похвали, че си купили не
стара, а нова кола „Пеугеот“.
– Извинете, госпожо, това не е „Пеугеот“, а „Пежо“ – й казах аз.
Изобщо интелектуалните възможности на много наши представители в
чужбина са ме изумявали. Бяха все „наши хора“, затова изпратени там. И да
им куца културата, ще се оправят, в крачка ще се шлифоват. Някои успяха.
По това време във Франция се намираше българска културна делегация и
в посолството се видяхме с поета Владо Башев, Бог да го прости. Той ми каза:
– Коста, бягай на „Шан-з-Елизе“ да гледаш „Уестсайдска история“ – бях
чувал за този филм. – Ако нямаш пари, аз ще ти дам. Бягай да го видиш. Не
гледаш ли този филм, все едно не си идвал в Европа.
Разбрах къде е киното и отидохме с колата, оставих я наблизо. Дотогава не
бях гледал такъв филм. Побъркаха ме професионализмът на тези момчета,
режисурата, майсторството на постановчика на балета. Побърка ме музиката.
Останах като прикован на стола след края на прожекцията и ревях като малко
момченце. Жена ми ме гледаше и се чудеше какво толкова. Казах й:

119
 – Видя ли какво правят хората? Ти видя ли до какви висини са стигнали?
А къде сме ние?
Какво не бих дал, за да играя в такава постановка! Почти не мигнах през
нощта. С месеци останаха да звучат в съзнанието ми песните, музиката,
въртяха се пред очите ми танцьорите.
Невероятния „Бип“ на магьосника мим Марсел Марсо гледах от първата
редица. „Господи, това не може да се постигне за години – казвах си. – Човек
едва ли не столетия трябва да извърви.“ Бях правил някои опити в
пантомимата. В София искахме с Вили Цанков да правим пантомимичен
театър и доста се бяхме засилили. Нощем след представление от единайсет
до два, до три, до четири часа репетирахме в малката зала „България“.
Опитвахме се да създадем пантомимичен спектакъл, но се намесиха злите
сили и казаха, че не може да стане такова нещо. Довиждане – умряха моите
желания и мечти за пантомимично изкуство. Остана ми само черното трико,
което след това ми свърши добра работа. Но не само изкуството на Марсел
Марсо беше изумително, а и той самият като личност. Отидохме при него
след представлението и като разбра, че съм български актьор, той ме
прегърна и целуна, сякаш видя брат си или баща си. Сърдечността и
непринудеността му ме изумиха.
Забравих да кажа, че след като гледахме „Уестсайдска история“, близо два
часа не можахме да си намерим колата по претъпканите с хора улици и
булеварди. Докато пътувахме през Европа, москвичът ни неизменно
привличаше вниманието, зяпаха го като „Линкълн“ или като „Ролс-Ройс“ и
аз взех да се чудя дали някой събирач на антики не го е задигнал. Нямаше я
колата ни с огромния, увит в брезент багажник на покрива. След доста време
се върнахме пред киното и тръгнахме обратно по пътя, по който, спомних си,
бяхме минали. Насам, натам, по едно време се обърнах надясно и... Господи,
на десет крачки от мен стоеше моят мил, моят хубав, моят натоварен до отказ
„Москвич“. Разплаках се, в този „Москвич“ сякаш видях родината си, моя
край, моята улица, моя дом. Потеглихме и тогава на площад „Конкорд“ в нас
се заби онзи със ситроена. Шофьорът се хвърли да целува Ани, покани ни в
къщата си да ядем и да пием.
Прекарахме в Париж почти една седмица, а имахме само транзитна виза за
Франция. Изгубих един ден да моля в префектурата да ми удължат визата на
една седмица, защото колата ми била повредена. Погледнаха ме, усмихнаха
се и ми удариха печат за още една седмица. Изтече срокът и си тръгнахме.
На границата спрях, озърнах се, очаквах някой да ме попита какво става. Не
ми обърнаха внимание, само полицаят ме подкани:
– Заминавай! Изчезвай, изчезвай!
Защо си загубих цял ден? Остана ми като обеца на ухото за друг път –
вземам си транзитна виза и стоя един месец.

120
 Обиколих Швейцария, видях Женевското езеро, Женева, Лозана, Берн.
Започнах да сравнявам с нашата хубава България и установих, че тя е десет
пъти, двайсет пъти по-прекрасна, по-дива, по-невероятна от Швейцария. Но
това, което швейцарците имат – интелигентност, внимание, гостоприемство,
техника, изящни хотели – ние още дълги години няма да можем да постиг-
нем. Ако направим това, Швейцария има да ни гледа № 1 фланелката.
Останахме в Лозана един ден. Ани си хареса на една витрина някакъв
пуловер. Вече тръгвахме към Италия и реших да жертвам от скътаните пари,
50 долара от ония, дето ми бяха дали италианците в София. Влязохме в
магазина, жената ни показа пуловера. Дадох аз 50- те долара, тя ги прибра и
тръгна да ми връща швейцарски франкове, но аз й казах, че предпочитам
долари. Тя се усмихна, върна ми парите и каза:
– Добре тогава, идете в банката и ги обменете! Донесете колкото струва
пуловерът.
Отидохме двамата в банката, подадох банкнотата и в същия миг
интуицията ми заработи. Касиерката погледна парите, нещо блесна в погледа
й, погледна и мен и аз веднага разбрах. Тя се усмихна и каза:
– Извинете, ще отида до сейфа, за да взема пари, вие поседнете за малко.
Дрън-дрън ярина! Какъв сейф? Ти пред себе си имаш каса, пълна с пари,
какъв сейф? Нямаше как, седнахме да чакаме и казах на Ани:
– Ти разбра ли какво става?
– Какво?
– Ами доларите са фалшиви и тя отиде до полицията. След малко ще
дойдат да ни арестуват.
– Ами да си отиваме тогава!
– Къде ще си отиваш? Веднага ще ни пипнат и става още по-лошо. Ще
излезе, че сме знаели, че доларите са фалшиви. Седи и мълчи!
След 15 минути пристигна един фолксваген, слязоха от него двама
цивилни и отидоха при касиерката. Тя кимна с глава към нас, те дойдоха,
показаха си картите, хванаха ни под ръчичка и ни заведоха в полицейския
участък. Започна едно дълго писане и оправдаване. Добре че се бяхме
наговорили да казваме, че идваме от Италия (а още не бяхме ходили там) и
на някакъв пазар са ни обменили 100 долара. Там ни били дали тези 50. Два-
мата говорехме едно и също. С моя развален френски им обясних:
– Господине, ако сме хора, които специално разпространяват такива пари,
нямаше да отида в магазина и след това в банката. Щях направо от магазина
да си взема парите, които тя ми даде във франкове, да взема пуловера и да
замина. Защо ще отивам от магазина в банката? Значи не съм знаел, че
доларите са фалшиви.
Той ме погледна особено, кимна, отиде при един началник, поговориха
нещо и след малко се върна. Даде ни паспортите и аз го помолих:

121
 – Извинете, може ли да не казвате в България, че е станало такова нещо?
– Защо?
– Защото аз съм все пак известен артист там и ще кажат, че съм се
занимавал с контрабанда на долари. Повече няма да видя Запада. А знаете,
че един артист трябва да обикаля света, за да се обогатява като човек, да
обогатява техниката си. Погледнаха ме, усмихнаха се:
– Добре! Но нали знаете, че парите няма да ви върнем?
– Знам много добре, че няма да ми ги върнете. Въпреки че за мен това са
едни пари, които просто късам от сърцето си.
Пред мен ги продупчиха и така бързо-бързо напуснах Швейцария покрай
Женевското езеро. Минахме недалеч от Шильонския затвор. Помня го от
детството си, защото името му беше изписано на таблата на леглото в
спалнята на мои роднини. Казах на Ани:
– Ако ни бяха арестували, щяха да ни тикнат ей в онзи затвор. Виждаш ли
го? Влязохме в Италия през Симплон и веднага се започнаха едни препирни
със спътниците ни. Видяхме, че интересите ни коренно се разминават. Казах
им:
– Изпълних си задължението, ето я Италия. Знаете къде са Милано,
Венеция, Неапол. Ето картата, отивайте, гледайте, не мога повече да ви водя.
– Аааа, значи бягаш, напускаш!
– Нищо подобно! Не бягам и не ви напускам, но трябва да отида до майката
на Пейчо Пейчев.
Тази майка се казваше Ермелина Бордоня и живееше в Милано. Бяхме се
уговорили да ми даде някаква сума, която аз да занеса на Пейчо, може би
щях и да преспя там.
– Добре, добре, заминавай! Но трябва да ни дадеш от храната.
– С удоволствие. Ето ви яйца, ето ви кашкавал, ето ви сирене. Ако искате,
вземете всичката храна.
– Няма да вземем всичката храна, но знаем какво да кажем в България.
– Каквото искате кажете. Не мога да понасям всеки ден да губя по три-
четири часа за тоя, дето духа, докато ви чакам да си напазарувате глупостите.
Омръзна ми. Всяка минута в чужбина е много скъпа, а аз губя часове, докато
ви чакам и ви търся. Вие се губите като дечица.
– Значи такава ти била работата!
– Аз, ако бях неблагодарен, още в Австрия щях да ви кажа довиждане и да
си избягам.
– Да, да, ти имаш брат в Австралия и може би ще направиш тази работа.
– Такова нещо не ми е минавало през ума – казвам. – Аз съм артист и моята
родина е България.
– Да де, да, добре, ще видим.

122
 Разделихме си партакешите и всеки тръгна по своя път. Къде са ходили,
какво са правили, не знам, нас майката на Пейчо ни посрещна много радушно
и преспахме при нея един-два дни. След това се спуснахме към Неапол.
Качихме се на Везувий, видяхме кратера и до една скала преспахме. На
сутринта Неапол беше в краката ни. Минахме и покрай Помпей, видяхме
всички тези развалини, които са останали от римско време. Рим ме вбеси с
еднопосочното движение и уличките си. Докато стигнем до нашето
посолство, обиколихме десет пъти града, но поне го разгледах. Отидохме и
до Ватикана, до черквата „Сан Пиетро“. С нейните уникални размери тя ми
напомни Кьолнската катедрала. Всичките ковчези на починалите папи бяха
там. Изобщо цялата история на католическата църква като че ли беше
записана на това място. Човек, като я обходи, му става ясно как се е развивала
тази религия. Избягахме от Рим, от жегата. Искахме да избягаме от умората –
от улиците, от пинакотеките и представленията и от всички неща, които ви-
дяхме.
Отправихме се към Пиза. Бях виждал снимки и картички на наклонената
кула, но не очаквах че е чак пък толкова наклонена. Боже, като отидох до нея
и я погледнах, казах:
– Ами това е невъзможно! Това е просто против физическите закони. Как
досега не е паднало това чудо? – гледах и се чудех: – Господи, Господи,
какво нещо е това!
Кулата в Пиза беше действително наклонена.
В Болоня се срещнахме с едни българи, чийто адрес имахме пак от София.
Посрещнаха ни много добре и ни запознаха с други италианци, които ни
поканиха да преспим у тях. В италианските къщи всички подове са от
мрамор – явно заради жегата, мраморът излъчва приятен хлад. Влязохме в
дома им като в оазис. Да не говорим за тоалетната. Беше колкото нашата
спалня – огромна тоалетна с вана, с бидета, с какви ли не щуротии вътре, с
огромни пешкири – по три, по четири, по пет пешкира. Гледах и си казвах:
– Господи, Господи, кога ли и ние ще стигнем това равнище?!
Макароните, които ядох в този град, и до ден днешен не мога да ги забравя,
толкова вкусни бяха. Може би защото ни беше втръснала сухоежбината. С
хубавото италианско вино настана празник за стомасите ни. След
задължителното разглеждане на художествените галерии, старините и
всичко, което е интересно в града, поехме към Венеция.
Венеция, перлата на Адриатика, е много приятен град, с атмосфера. И с
чудесни хора, готови да ти помогнат. Площад „Сан Марко“ е пълен с хиляди
гълъби. Те кацат по ръцете ти, по раменете, по главата и чакат да им дадеш
храна. На всеки ъгъл се продаваха царевични зърна, които хората предлагаха
на гълъбите. Впоследствие разбрах, че те просто са се превърнали в напаст,
защото са хиляди. Венеция остави много хубави спомени в мен. Там не

123
можеш да се разхождаш с кола и непрекъснато ходехме пеш. Направи ми
впечатление, че май нямаше много комари. Спахме в едно много малко и
неуютно хотелче, но преживяхме нощта.
С нетърпение вече чаках да напуснем Венеция, да минем през Триест и
Югославия и да се приберем след 45 дни мъки по европейските градове и
държави. Пристигнахме на Калотина и радостта ми беше огромна, когато
видях надписа „България“. Всичко видяно на Запад, което ми беше
направило толкова силно впечатление, като че ли поизбледня, защото аз съм
толкоз щур и толкоз невъзможен човек, че 15 дни щом се отделя от родината
си, започвам да страдам. А сега бяха изминали 45 дни! Обичах я нашата
България, обичах я с всички слабости, с всичко, което ни съпътстваше, с
цялата глупост, с цялата щуротия, но с нейната великолепна природа.
Обичах я и ще я обичам цял живот. В сърцето ми е и никога няма да бъде
изтрита оттам!
Ден след моето завръщане получих официална покана от милицията да се
явя при еди-кой си началник. Попита ме той как съм прекарал на Запад. Казах
му, че съм прекарал много добре. Разбира се, бях сдържан, повтарях онова,
което майка ми казваше: „Там е много хубаво, но от България по-хубаво
няма.“
– Да, добре – каза той. – Бяхте ли в Мюнхен вие?
– Да, бях в Мюнхен.
– А да сте имали среща с някого там?
Веднага разбрах за какво става дума и разказах абсолютно всичко, което
се беше случило.
– Да, точно така са се развили работите, но вие не сте виновен за това. Няма
да ви държим отговорен, но ми кажете с тези хора ли се видяхте? – и ми
показа снимките на белокосия мъж, който се яви с дебеловратите, и на онзи
Маринов, когото срещнахме.
Излезе, че били най-видните представители на задграничното
правителство, а белокосият бил някакъв жандармерийски офицер.
Тръгнах си, а на вратата се обърнах и попитах:
– Това значи ли, че повече няма да видя чужбина?
– Не, бъдете спокоен, другарю Цонев.
Месец след завръщането ни разбрах нещо, което много ме разсмя. Моите
спътници се върнали десетина дни след мен и още на Калотина казали:
– Коста Цонев избяга!
– Кой Коста Цонев?
– Коста Цонев, артистът, избяга в Италия. Той има брат в Австралия и явно
от Италия вече е заминал за Австралия.
– Ами не знаем дали е заминал за Австралия, но от Италия се върна преди
десет дни.

124
 – Как се върна?
– Да, върна се, ето, има и документи, че е минал границата.
Представям си как моите спътници са останали с отворени уста. След това
не съм имал други контакти с тях. Не бяха лоши хора, но не мога да понасям
посредствеността. Изобщо българина можеш да го опознаеш като човек в
чужбина. Не е нужно да изядете заедно една торба сол – зад граница веднага
си личат еснафът, ограниченият човек, подлецът. Бил съм много пъти след
това в чужбина, с различни колективи, на снимки и на екскурзии, но
посредствеността винаги се проявява със страшна сила. Много
интелигентни, много умни, много талантливи хора изведнъж изпростяват,
стават съвсем други, не се усмихват даже, всичко ги дразни.
След това пътуване сякаш започнах да възприемам света по друг начин.
Може би след едно такова пътешествие, след трудностите и изпитанията по
пътя, човек помъдрява. Помъдрява от срещите с голямото изкуство, с
интересни хора, с изумителни неща. И много неща, които преди това ме
дразнеха безкрайно, вече гледах откъм смешната им страна. Започнах да се
отнасям по друг начин и към работата си. Вече ме интересуваха само
важните неща, моментите, свързани с дълбоки вълнения и емоции, с
необикновени срещи между хората. Промени се дори отношението към
колегите ми. Отминавах дреболиите и интригите в театъра.

Подполковник Колев

Прекарах много интересен сезон със запомнящи се постановки.

Обикновено през лятото цялата софийска интелигенция заминаваше за
Созопол. Там се събираха всички артисти, композитори, художници,
писатели. Ние с Пейчо си бяхме направили една палатка на Коренята и си
живеехме разкошно. Един ден се появи мъж с униформа и фуражка, но бос.
Лявата му ръка беше недоразвита, някак по-къса и прилепнала към тялото.
Бяхме в ресторанта и той ми каза:
– Здравей, другарю Цонев! Мога ли да седна на вашата маса?
– Да, разбира се, заповядайте!
– Не се притеснявайте, аз съм заместник-началник на Следствения отдел в
София. Ето ви картата ми, да не си помислите нещо.
На картата пишеше „Подполковник Колев, заместник-началник на
Следствения отдел – София“. Някакви писма ни показа – молби за помощи и
др. С Пейчо се спогледахме: „Бе, този голям човек така изведнъж да ни седне
на масата!“
– Аз – казва – си търся компания. Нали нямате нищо против?
– Нямаме, разбира се, нищо против.

125
 – Ако искате, довечера можем да отидем на лов?
Аз по принцип презирам лова, за мен убийството на животно е равносилно
на убийство на човек. Изобщо не си падам.
– Не, ние предпочитаме да ядем от дивеча, но не и да гледаме как го убиват.
– Добре тогава, довечера ви каня тук на риба.
Вечерта ни посрещна на маса с четири огромни чинии, пълни с току-що
изпечен сафрид, и с четири-пет бутилки бяло вино. Седнахме, ядохме, пихме.
След вечерята ни попита:
– Къде сте се установили?
– На палатка.
– А може ли да видя къде ви е палатката?
Дойде с нас при палатката, запалихме огън, приказвахме щуротии.
Попитах го за ръката му.
– А, това е дълга история... – направи той дълбока трагична пауза. – Нали
знаете, че имаше спор за един остров на Марица между българи и турци. Аз
взех участие в него и ме раниха. Изтеглиха ме от бойната линия на едно
платнище, нищо не беше останало от мен. Как са ме сглобили в болницата,
не знам, не ми се живееше. Като знаех на какво дередже съм, исках да умра.
Два-три пъти разкъсвах бинтовете си, за да протекат раните, да изтече кръвта
ми и да умра. Все в критичните моменти идваше някой, развикваха се и ме
спасяваха. Видях, че една медицинска сестра проявява интерес към мен. Тя
започна много активно да се грижи за моя милост. Почти през цялото време
седеше до мен и ми разказваше различни истории. Слушах я ден, два, три и
се влюбих в това много красиво и добро момиче. И като се влюбих, ми се
прииска да живея. Казах си: „Колко съм глупав! Защо да се самоубивам,
искам да живея.“ Тя отвърна на моите чувства и започнахме една луда любов.
Как оздравях, сам не помня. Още много малко време трябваше да седя в
болницата. Всички рани бяха зараснали, оставаха само една-две поправки на
ръката ми да направят. Добих самочувствие, станах радостен, весел,
започнах да се държа дори нахално. Другите в стаята взеха да ме гледат
накриво. С един даже се скарах, не помня за какво. Той ми вика: „Абе, стига,
млъкни, бе! Не те ли е срам, бе? Ти не знаеш ли това момиче за какво е край
теб?“ „Как за какво? Ние се обичаме, за това!“ „Нищо подобно, на това
момиче са му наредили на събрание да се грижи за теб и да се прави на
влюбено, за да те накара да живееш бе, ей, глупак. А не да си късаш
бинтовете. Не си въобразявай разни работи, това е истината.“ Останах
втрещен: „Как може такова нещо? На събрание да заповядат на момиче да се
влюби в мен!“ След малко сестрата пристигна и аз се нахвърлих върху нея:
„Вярно ли е, че на събрание ти си поела обещание да се влюбиш в мен?“
Момичето ме погледна: „Да – и се разплака, – така беше, вярно е. Взехме

126
такова решение, но аз след първите два-три дни наистина се влюбих.
Искрено се влюбих в теб. Безкрайно много те обичам, да знаеш! Обичам те!“
Подполковник Колев млъкна. Ние с Пейчо го гледахме поразени. Боже
Господи, какво е изживял този човек! После той мълча цяла вечер и се
сбогува с нас. С Пейчо си викаме: „Ей, какви героични хора има на този свят!
И колко скромни! Виждаш ли, дори бос ходи!“ Малко странно ни се видя, че
един началник ходи бос. Униформата му и всичко друго беше в ред, но бос.
На другия ден пак седнахме на масата, а на една съседна на нашата се бяха
събрали Вили Цанков, Рангел Вълчанов, Павел Вежинов, голяма компания
от режисьори, писатели, Серафим Северняк, Бог да го прости, цяла тълпа
интелектуалци. Подполковникът дойде при нас и ни помоли:
– Може ли да отидем на другата маса да ни запознаете?
Направихме го. Всички скочиха радостни, че имат възможност да се
запознаят с такъв човек. Седна той на масата и се започнаха едни фиести.
Той отиваше на пристанището и казваше на войниците:
– Вземете две-три връзки риба и ми ги донесете!
И войниците от граничната стража изпълняваха. Дали са плащали, не знам.
Донасяха ги и след половин час на масата се издигаше огромен куп сафрид.
И ние даваме пари, защото си казвахме: „На този човек, каквато и да му е
заплатата, не е хубаво непрекъснато той да плаща.“ Организира и лов на
патици.
Отидохме с него на Змийския остров да ловим зайци. Той веднага се
потули и взе да пука отнякъде. Ние се затърчахме натам, той скри пистолета
си в чантата и каза:
– Избяга, мама му стара и заек.
Но други убиха зайци и вечерта направихме голямо събиране в квартирата
на Павел Вежинов. Опържиха заешкото месо, опържиха и риба. От приказка
на приказка стана дума за олимпиадата в Австралия. Павел Вежинов
заразказва... В една пауза подполковник Колев се обади:
– Да, знам как беше, нали бях и аз.
Павел Вежинов го погледна:
– Не си бил там. Как ще си бил?
– Бях.
– Абе как ще си бил в Австралия? В кораба, с който пътувахме, познавах
абсолютно всички. Теб те нямаше.
– В този кораб – не. Но след него плаваше друг.
Това ме потресе. Казах си: „Явно този друг кораб е бил за специални
личности.“ Павел Вежинов го погледна и млъкна. Явно не беше сигурен дали
е имало друг кораб и какъв е бил този човек.
На другия ден заедно с шефа на Граничните войски влязоха с гумена лодка
в едно езеро да бият патици. Аз не бях с групата. Ударили няколко диви

127
патици и вечерта имаше пак веселба, организирана този път от шефа на
граничарите. На тръгване споменах:
– Свършва ми бензинът. Трябва да ида до Бургас да напълня резервоара.
– Какъв Бургас, бе? – сопна се подполковник Колев. – Я ела тук!
Подшушна нещо на шефа на Граничните войски, шефът каза на един
войник, войникът отиде някъде и след малко домъкна две туби с бензин.
Напълних москвича, едната туба запазих.
На подполковника много му хареса нашата палатка и все идваше при нас.
Искаше да го запознаем с някакви мадами. Е, жени колкото искаш. Като
разберяха кой е, бяха доста благосклонни към него. Той седеше много
скромно и аз го попитах:
– Е, сега каква е перспективата?
– Май ще напускам, отивам на дипломатическа работа. Ще разпродам
каквото имам.
– Какво имаш?
– Ами разни домакински прибори.
– А хладилник имаш ли?
– Имам, разбира се. АТЕ – най-добрият хладилник.
– Ей, братче, аз пък имам безкрайна нужда от хладилник. Колкото пари
струва, ще ти ги дам. Може ли да ми го продадеш?
– Няма проблем, моля ти се.
– Съгласен ли си сега да ти дам парите и след това да си го взема.
– Не, дума да не става! Хладилника ще ти го дам, когато пристигнем в
София. Преди да замина, ще те викна да си го вземеш.
Цяла нощ не спах. Ще си имам хладилник! И то много евтин! На другия
ден пак се срещнахме и му казах:
– Моля ти се, дай да ти платя хладилника! Двеста лева ли? Колко? Хиляда?
– Ама моля ти се, недей се занимава сега.
– Ето ти – и му оставих някакво капаро.
Не помня 500 лева ли бяха, 1000 лева ли, но немалко пари.
Минаха два-три дни. Веднъж по обед Пейчо се връща тъкмо когато се
къпех в морето. Видя ме горе от брега, слезе по едни стълбички и се хвърли
във водата. Плуваме ние и той ми казва:
– Ей, блазе ти, ще имаш хладилник.
– Ще имам, разбира се.
– АТЕ ли?
– АТЕ, разбира се.
– И кога ще го вземеш?
– Ами като се върнем в София. Него ще го правят пълномощен министър,
преди да тръгне, ще ми даде хладилника.
Пейчо взе да се смее, чак щеше да се удави.

128
 – На какво се смееш? – го питам.
– На акъла ти.
– Какво му е на акъла ми?
– Знаеш ли кой се оказа този човек?
– Кой човек?
– Подполковник Колев. Знаеш ли какъв се оказа?
– Какъв?
– Ментарджия, мошеник. Вече е в затвора в Бургас.
– Как в затвора бе, Пейчо? – изтръпнах аз. – Какви ги говориш? Стига си
ме лъгал!
– Снощи го разобличили и го хванали. Някой от станцията на МВР го видял
и питал в София има ли такъв подполковник Колев, заместник-началник на
Следствения отдел. Отговорили, че няма и че заместник-началникът си е в
София. Веднага съобщили в Бургас. Дошли през нощта, обискирали го и го
арестували.
– Ами пистолетът му? Той нали имаше пистолет?
– Сигнален пистолет е било! Взели му го и сега е в Бургас. Всеки момент
ще дойдат да приберат и нас, дето толкова време бяхме с него, да знаеш.
– Ама аз откъде да знам, че е такъв, бе? Ти знаеше ли? Всички хора, които
са били около него, знаеха ли?
– Ами ще видим!
След три дни ни викнаха в Бургас и отидохме в Следствения отдел.
Следователят ни погледна, засмя се:
– Подполковник Колев, а? Е, и какво сега? Какво ще разкажете?
Разправихме му всичко.
– Не съм и допускал – казах аз, – че този човек не е следовател. Чудно ми
беше само, че е бос. Но че лъже... Такива неща ни разказа. Артист, гениален
артист.
– Ей сега ще го видите този гений – и го вкараха.
Порази ме този човек, покорил цял Созопол. Подчинени му бяха и
началникът на граничната стража, и шефът на милицията, и ресторантите в
града. Всички му правеха метани, черпеха го. Граничните и Строителните
войски бяха на негово разположение. Вървеше горд, изправен, наоколо
търчаха, подмазваха му се, кланяха се, искаха услуги, той се усмихваше и
махаше с ръка: „Готово! Имате всичко, което пожелаете.“
Сега от този човек не беше останало нищо. Видях едно смачкано човешко
същество. Гледах изумен:
– Извинете, били ли сте го?
– Как ще го бием!
– Но това е просто друг човек.

129
 Арестантът не смееше да ни погледне, беше вперил поглед в земята.
Почувствах огромна болка за този човек, който за два дни от върха на Олимп
падна в прахта. На делото в София дръпнах пледоария в негова защита.
Съдията ми каза:
– Нали е взел от вас пари за хладилник.
– Не той ги взе, аз му ги тикнах в ръцете. Той не ги искаше. Но това, което
му дадох, не може да покрие онова, което съм получил от него. Толкова пъти
ми напълни колата с бензин, даваше богати пищни вечери, колко вино сме
изпили, но най-вече изпитах изключителна радост, че има такъв човек в
България.
Получи минимална присъда, защото се беше женил няколко пъти и също
така по няколко пъти беше продавал апартаментите на жените си. След
десетина години случайно ме срещна на улицата. Все едно брат си видя.
Прегърна ме, искаше да ми целуне ръката.
– Братко, твоята пледоария ми намали присъдата. Щяха да ми лепнат най-
малко десет години. Ти си страшен човек!
– Нищо подобно! Ти си велик човек. Ами ти сложи в краката си цялата
Бургаска област. Браво!
Замислих се колко лесно може да бъде измамен човек, да бъде подведен да
повярва в несъществуващи неща. Този приятел си вярваше, че е заместник-
началник на Следствения отдел в София. Толкова категорично правеше
всичко, че нямаше начин да не му повярваме. Същото е и в нашата професия.
Сякаш само когато вярваш искрено и дълбоко в онова, което вършиш на сце-
ната, когато си категоричен, въздействието е голямо и ролята има успех.
Е, в живота е по-друго. И много кураж е нужен. Замислих се, бих ли могъл
да изиграя такава роля, да извърша подобен подвиг, защото за мен си беше
подвиг. Първо щях да си помисля: „А после в затвора ли? Дума да не става!“
Освен това ме плашеше огромната аудитория. И всъщност искрено завиждам
на такива авантюристи. Това са първокласни артисти.
Дълго след това в София коментирахме този случай. Току някой каже:
– Аз още от началото подозирах.
– Кого си подозирал? Яде ли от манджата му, пи ли от виното му? Кланяше
ли му се, искаше ли от него услуги? Искаше. Какво тогава се преструваш?
Може би едничък Павел Вежинов не му повярва с големия си жизнен опит,
с нюха си и ненапразно му каза: „Не си бил в Австралия.“ Но с какво
хладнокръвие „подполковник Колев“ го изгледа, каква пауза направи и каза:
„В този кораб – не. Но след него плаваше друг.“ Това „плаваше друг“ беше
казано с такъв тон, че веднага ни внуши какъв е бил този кораб и какви хора
са пътували с него. И му повярвахме. А как да не му повярваме? Даже Вили
Цанков или Рангел искаше да пише сценарий и да снима филм по този

130
случай, защото дори „Ревизор“ на Гогол бледнееше пред този
социалистически герой, който направи чудеса в Созопол.

Да бе мирно седяло, не би чудо видяло

Емоциите, които преживях в Созопол, се пренесоха и в София. Както във

всеки театър, така и в нашия имаше групички и всяка от тях обвиняваше
другата в нещо. Бяхме разделени на две основни групи – можещи и
неможещи. Можещите бяха привърженици на Вили Цанков, останалите – на
другите режисьори. Нещата взеха да стават неприятни. Провеждаха се
безконечни събрания до среднощ, на които с години се говореше едно и
също. Започваше се с една тема и се завършваше пак с нея.
Още тогава бях на мнение, че театърът трябва да бъде разпуснат, да останат
само директор, касиер, счетоводител и технически лица, които да поддържат
сцената и салона, а всичко друго да идва отвън. Да се кани режисьор, който
да предложи пиеса, за пиесата да има конкурс... Като на Запад – обявява се
конкурс, явяват се артисти и онези, които бъдат одобрени, сключват договор
за година или за някакъв брой представления. Въз основа на тези
споразумения те си получават и хонорарите. Посрещнаха на нож това
предложение, щяха да ме убият.
– Как може такова нещо? Невъзможно е! Социализмът не може да остави
така хората на улицата.
– Ами затова няма да има и голямо изкуство – им казах. – Този начин на
работа, този естествен подбор кара артистите да се грижат повече за своя
професионализъм. А сега какво е? Всеки е сигурен, че ще получи заплата, и
не обръща никакво внимание на външността си, на професията си, на
майсторството си.
И най-обикновените физически упражнения бяха нещо съвсем непознато
за повечето артисти. А тялото на артиста е неговият инструмент, с него той
работи. И ако този инструмент не е настроен, свири фалшиво. Да оставим
настрана, че доста хора попаднаха случайно в театъра, с протекцията на
вуйчо владика, чичо министър или не знам кой си. Нямаха никакво покритие:
нито талант, нито професионализъм. Имаше артисти или артистки, които с
години не играеха. Или им даваха ролички с една-две реплики, ако и това се
случеше. Познавам актриса, която 15 години не стъпи на сцената, но най-
редовно си вземаше заплатата.
След като завършат ВИТИЗ и приключат с упражненията по техника на
говора, по пластика, по мимика и жестове, забравят всичко. На сцената
излизат хора, от които не можеш да разбереш дума. Да не говорим за
диалекта, който се чува дори в Народния театър. Не е възможно да не се

131
говори от сцената на литературен, хубав български език. А в някои театри
диалектът се възприема като предимство, едва ли не като достойнство.
Истинският актьор трябва да говори на чист български език, защото театърът
е най-благодатната трибуна, от която може да се пропагандира този наш ху-
бав, музикален, невероятен език.
В театъра нещата бяха стигнали до ръба. Трябваше да се реши кой да
остане – можещите или другите, спуснатите отгоре. Свикахме някакво
събрание, на което присъстваха високопоставени особи от Съюза на артис-
тите, от ЦК на партията, от профсъюзите, директори на столични театри,
както и целият колектив. След встъпителната реч на директора последва
пълна тишина, пауза... Никой не вдигаше ръка да вземе думата. Всички
мълчаха. Директорът няколко пъти подкани членовете на колектива.
Председателят на съюза каза:
– Колеги, разбра се, че има спор между две групи – една, която може, и
друга, която не може. Кажете какви са тези групи, кои са в тези групи! Нека
и ние да знаем!
Пълна тишина – ни дума, ни ответ. Мълчах, мълчах, по едно време сърцето
ме сви и вдигнах ръка:
– Мога ли аз да кажа? – и излязох на трибуната. – Да, става въпрос за
такива, които могат, и такива, които не могат. Може би искате имена? Ами
ето – те седят на първия ред на нашето събрание – а там бяха насядали все
министерските хора, закриляни от Министерството на културата и от ЦК.
Последва пълна тишина и изведнъж избухнаха ръкопляскания, овации:
„Браво! Да, така е!“ След мен започнаха да се изказват и други колеги и в
края на краищата се разбра за какво става дума. Когато събранието свърши,
при мен побелял от яд и нерви пристигна Вили Цанков и каза:
– Абе, простако тъп, актьоре, ти разбра ли какво направи?
– Какво направих? Казах истината. Не мога да си кривя душата и казах
истината.
– Каза истината и ще видиш от тази истина след един месец какво ще
излезе.
И наистина след един месец цялата група на Вили Цанков, всички негови
приятели, бяхме уволнени от Младежкия театър и насочени към други
театри. Мен ме зачислиха към театъра в Перник.
Така бях уволнен след 14-годишен упорит труд, след 14-годишна мъка в
този театър, след 14-годишни изяви в главни роли. В момента на уволнението
ми изпълнявах четири-пет главни роли. Най-странното беше, че преди да ме
уволнят, отидох при директора на театъра и го попитах:
– Чувам нещо – че ми готвят уволнение.
– Дума да не става! Ти луд ли си? Мога ли да те уволня аз теб бе, Коста?
Ти ми крепиш репертоара. Боже, не вярвай на тези слухове!

132
 Същият този директор след 15 дни издаде заповедта за уволнение и аз бях
на първо място.
Малко преди тези събития, извън театъра, в естрадата, се случиха и някои
други неща, които ме разстроиха доста. Бях конферансие на един
първомайски естраден концерт, режисиран от Хачо Бояджиев. Телеви-
зионните камери бяха включени в зала „Универсиада“, предаваше се на
живо. На репетициите бяхме решили в една от паузите да направим нещо
като футболен мач между публиката и оркестъра. След четири дни трябваше
да се състои дерби мачът между ЦСКА и „Левски“ и Хачо каза:
– Дай да си направим един гег, една веселба. Ти ще ръководиш този мач и
ще го обявиш по телевизията.
И така, аз се появих с една огромна плажна топка и започнах да обяснявам:
– Другари, сега ще изиграем един мач! – хората заръкопляскаха
радостно. – Това ще бъде мач между „Левски“ и ЦСКА, генерална
репетиция – залата избухна в овации и викове: „Браво!“ – И така, публиката
ще бъдете ЦСКА, а ние тук...“ – още неизрекъл „а ние тук“, и залата
задюдюка: „Уууу! Долуууу! Уууу!“ – Извинявайте – казах, – извинявайте!
Грешка, моя грешка. Вие ще сте „Левски“ – залата щеше да се събори от
аплодисменти, – а ние с оркестъра на Вили Казасян ще бъдем ЦСКА. Ето я
топката. Колкото пъти тя падне на сцената, толкова пъти сте вкарали гол на
ЦСКА. Колкото пъти топката падне в салона, толкова пъти ЦСКА е вкарала
гол на „Левски“.
Започна играта, настана невъобразимо меле. Кикот, викове, тупурдии.
Топката подскачаше към сцената, към залата, към сцената, към залата и
накрая мачът завърши с 4:3 за ЦСКА. И аз казах:
– И така, другари и другарки, обявявам финала на мача, който завърши с
4:3 за ЦСКА – последвалото можеше да се сравни само с взрив на атомна
бомба. Залата неистово крещеше: „Ууу! Долууу! Ууу! Долууу!“ – Другари,
моля ви се, момент, другари – опитвах се да ги усмиря аз. – Един момент,
изслушайте ме!
Колкото и да виках, не можех да озаптя този кипящ вулкан. И всичко това
се излъчваше на живо. Най-сетне успях да ги надвикам:
– Другари, слушайте ме! Бъдете малко по-толерантни! И в края на
краищата ЦСКА трябва да бие! – „Уууу!“ – Момент, моля! ЦСКА трябва да
бие, защото какво е ЦСКА? ЦСКА е Българската армия. А какво е
Българската армия? Българският народ. А какво е българският народ?
„Левски“! – Боже Господи, какво настана в залата! Потенциометрите в
телевизията избиха. Гръм, трясък, викове: „Бравоо! Урааа! Браво! Браво!
Коста!“ – поусмирих ги и продължих: – При това, получи се обратен резултат
на срещата, която ще се състои след три дни на стадион „Васил Левски“.

133
 Обявих пауза и излязох радостен. Хачо ме посрещна на вратата студено и
ме дръпна:
– Ела тука, бе! Ела тука да видиш какво стана сега.
– Какво бе, Хачо? Нали ти ми каза да играя тази игра?
– Ела, ела тук!
Отведе ме във фоайето на зала „Универсиада“, а там наредени четири-пет
души. Гледат мрачно. Редакторът на забавните предавания ми каза:
– Коста, ти направи голям политически гаф. Няма да ни се размине и затова
по решение на новия директор на телевизията те отстраняваме от участие в
телевизионни постановки за шест месеца.
– Кой е този нов директор? Кой е той? Явно нищо не разбира.
– Аз съм – обади се едно ниско човече, наречено Кирил Василев. – Аз съм
новият директор и смятам, че наказанието е заслужено.
– Извинявайте – казах му, – но такива гегове се правят навсякъде по света.
– Ние не можем да позволим да се подиграваш с Българската армия!
На другия ден вестник „Народна армия“ излезе с огромна уводна статия
„За един концерт в зала „Универсиада“ и за гнилите цървули на едно
конферансие“. Правеха ме на салата. Кой е този Коста Цонев, какъв е този
Коста Цонев, откъде е? Явно работата беше дебела. След две-три седмици
ми казаха:
– Май генералите ти готвят нещо страшно.
Та тогава дойде и моето изказване в театъра и явно сам съм си отрязал
главата. И така, трябваше да поема към Перник. А как да ида в Перник, като
имах задължения към семейството си, към халтурата? Това значеше край на
халтурата. Няма и телевизия, край! Никой няма да ме вика, кой ще ме намери
в Перник? Всеки ден пътуване дотам, или да се преселя направо? Абсурд! И
защо? Защото съм проявил находчивост и сам направил великолепен гег, за-
това ли? Или може би защото 14 години като миньор не съм излизал от
Младежкия театър? Толкова главни роли изиграх при препълнени салони.
Уви, тези неща май никой не ги вземаше предвид. Важното беше в момента
да се унижи, да се унищожи човекът, който пречи.
Поисках да се срещна с някого, който можеше да ми каже истината. След
дълги молби ме прие Венелин Коцев. Той отговаряше в за културата в ЦК.
Посрещна ме хладно, въпреки че бяхме познати, приятели даже – заедно
търчахме по горите, ходехме по сауни.
– Костааа, революцията, братко... – каза той.
На думата „революция“ ме изгледа с поглед, който нямаше нищо общо с
нормалното човешко поведение. Казах си, че този човек може да бъде
всякакъв. Мълчаливо си излязох. Нямаше как, трябваше да замина за Перник.
Вървях смазан по улицата и по едно време гледам насреща мой познат.
– Какво ти е? – ме попита той.

134
 – Ами трябва да замина за Перник. Сигурно си научил, в нашите среди
новините се разпространяват бързо.
– Слушай сега, Чапраза готви някакъв нов театър – на поезията и естрадата.
Ще започва от есента. Защо не му се обадиш?
– Какъв театър? – го гледам аз.
– Театър бе, Чапраза го прави. Обади му се по телефона и го помоли да те
приеме.
Имах стотинки, веднага взех от Народния театър номера на Андрей
Чапразов и му звъннах. Слава Богу, намерих го у дома му.
– Андрей, чувам, че правиш някакъв театър. Ще ме приемеш ли в състава?
– Ама кой се обажда, бе?
– Коста Цонев.
– Бе, Коста, ти ли си?
– Да.
– Да бе, вярно, теб те махнаха от театъра. Разбира се, слагам те на първо
място. На вратата ме сварваш, отивам в комитета.
– Боже – казвам, – това май е невероятен късмет. Андрей, моля ти се,
запиши ме!
– На първо място си записан!
Вечерта му звъня.
– Готово! Ти си артист в Театъра на поезията и естрадата.
Камък ми падна от сърцето, прекръстих се: „Господи, благодаря ти!“

Театърът на поезията и естрадата, най-стабилният мой дом.

След развода.
Пътуване до Англия

Театърът на поезията и естрадата се учреди на 1 август. Първо беше в една

стая в Народния театър, после – в Държавното виеше театрално училище, в
Студентския дом, а накрая стигнахме и до Театъра зад канала. Той тогава се
казваше „Трудов фронт“, след това стана театър „София“ към народния
съвет. Накрая ни построиха хубава нова сграда, вече наречена театър
„София“.
Казват, че като тръгне нещо, повлича крак. Точно по това време се
разведох с моята мила съпруга. Поводът беше банален – изневяра, на която
даже станах свидетел. И понеже видях, отказът на жена ми да признае
истината ме потресе и с радост приех развода. Дори не й позволих тя да се
занимава, сам наех двама адвокати (един от нейна страна, един от моя),
платих и на двамата и се разведохме по взаимно съгласие. Условието беше
детето да остане при мен. Е, главно майка ми го гледаше, тя пое в голяма
135
степен грижите за него. Още живеех в Красно село. Винаги така става – една
беда води след себе си друга.
За щастие по това време моят много добър приятел и чудесен артист освен
това – Николай Бинев, каза един ден:
– Абе, Коста, „Орбита“, организацията за младежки туризъм, прави
екскурзия до Англия за 15 дни. За 450-500 лева имаме възможност да
обиколим цяла Англия. Парите са никакви – за пътя ли си плащаме, за хра-
ната ли, за хотелите ли?
– Ще проверя, Николай, и ще направя така, че да отидем двамата.
Още бях в комсомолска възраст и отидох лично при Георги Атанасов,
тогава шеф на комсомола в България. Познавахме се отдавна, от
абитуриентските и новогодишните балове, които се правеха в зала
„България“. Доволни бяха от нашето участие и той се отнесе много
благосклонно:
– Добре, Коста!
– Но искам и Николай Бинев, мой добър приятел и актьор.
– Да, ще ви запишем за тази екскурзия.
Внесохме парите. Знаех, че се заминава на 12 или 13 септември. Към края
на август попитах:
– Какво става с екскурзията?
– Ами знаете ли, отлага се. Ще ви върнем парите.
– Как така се отлага!
– Отлага се. Явете се утре да си получите парите.
Вечерта ми звъни Николай Бинев:
– Коста, казаха ми да не ти казвам, но понеже ти уреди да ме вземат, не
мога да си позволя аз да отида, а ти да останеш. Ако не дойдеш ти, и аз няма
да тръгна.
– Защо, какво е станало?
– Екскурзия ще има, но теб не те пускат.
– Защо не ме пускат?
– Ами провери!
Отидох и им викам:
– Извинете, но вие ме излъгахте, че няма да има екскурзия. Тя ще се състои,
но мен не ме пускат от милицията, така ли?
– Да, точно така.
Полудях. Не знаех какво да правя и кого да питам защо не ме пускат.
Вървях като шантав по улиците и срещнах моя приятел Драгомир Марков,
офицер от милицията, по това време на работа в КАТ. Майка му и баща му
бяха артисти. Баща му по едно време стана директор на Музикалния театър,
а майка му беше в трупата на Младежкия театър. И двамата много ме
обичаха, а Драго беше и мой пръв приятел. Та той ми каза:

136
 – Коце, спасението ти е да отидеш при един началник, който единствен
може да реши проблема ти.
– Къде да го намеря този началник?
– Казва се Мирчо Спасов и живее в момента на Мечката.
– Каква Мечка?
– Ами Мечката е едно място преди Самоков вдясно, след като минеш
дефилето. Там са вилите на големци от МВР. Там ще намериш и Мирчо
Спасов.
– Добре де, ама аз не го познавам.
– Затова пък той сигурно те познава. Бягай при него, помоли го, той може
би ще ти помогне.
Качих се на москвича и подкарах като луд. Пристигнах при Мирчо Спасов:
– Другарю Спасов, добър ден! – и гледам да видя по очите му дали ме е
познал.
Усмихна се, разбрах, че ме е познал. Попита:
– Какво има?
– Ами, вижте сега, искам... Искам да замина на една екскурзия, а ме спират.
Не знам кой го прави, Воденски или някой друг. Сигурно си мислят, че ще
избягам в Австралия, защото имам брат там. За друго не могат да ме спрат.
Други прояви нямам, освен че брат ми е в Австралия. Може би някой ме е
наклеветил, че ще избягам. За какво да бягам? Аз тук съм артист, тук съм
известен, какво ще правя в чужбина?
Този човек като че ли ми повярва. Погледна ме и попита:
– А брат ти какво прави в Австралия?
– Ами брат ми замина, не е избягал. Замина още през 1941 година и няма
нищо общо с невъзвращенците. Просто той си е там и абсолютно нищо лошо
не е направил на държавата ни.
– Добре, добре, ще проверя този случай. Утре ела към 12 часа пред
министерството.
Отидох на другия ден и си получих паспорта. Боже, не можех да повярвам.
Звъннах на Марков:
– Драго, ами ти си бог, бе! Как можа да ме насочиш точно към човека,
който може да ми помогне.
– Така е, той наистина е всемогъщ. Само той можеше да ти свърши работа.
Взех си паспорта и започна едно ходене по мъките. Минах през „Орбита“
и казах:
– Ето ми паспорта, разрешават ми.
– Ама, другарю Цонев, ние вече сме извадили всички визи и става много
сложно. Не знам, ще трябва сам да си вадите визите.
– Колко визи трябва да извадя? – питам.

137
 Казаха ми четири или пет транзитни плюс основната – за Англия. Търчах
като луд два дни, три дни. Пътуването беше с влак и ми трябваха транзитни
визи за всички страни – Швейцария, Австрия, Германия, Франция. Как съм
си ги изкарал, с какво търчане, с какъв труд! Явно пак някакво провидение
ми е помогнало. Най-после си дадох паспорта в английската легация. Всички
други документи вече бяха там и включиха и моите в групата. Получих си
след три-четири дни паспорта и така потеглихме с Николай Бинев на дълго
пътешествие с влак.
Групата ни беше 15-20 души. Повечето – 35-40-годишни, минали
комсомолската възраст. Преобладаваха жените. Явно бяха съпруги на
генерали, полковници и видни личности от МВР. Имаше още трима-
четирима комсомолци, другите бяха все ченгета.
Пътувахме чудесно. Е, нямахме възможност да обикаляме, но аз, нали вече
бях ходил веднъж, им разказах какво са пропуснали да видят в Париж, в
Швейцария, в Германия. С ферибота стигнахме до Лондон. Изведнъж сякаш
слязох на друга планета, попаднах в друг свят. Вековното политическо и
финансово лидерство беше оказало въздействие върху най-обикновените
хора, върху редовите служители и те се държаха като перове, като барони.
Бяха великодушни, със сияйна усмивка. Такова спокойствие и доброта
излъчваха, че си рекох: „Господи, какво нещо съществува на този свят! Как
може ние да сме толкова опростели и толкова озлобели, да не виждаме, че
най-високото човешко достойнство са добротата и усмивката, лъчезарният
поглед?“
В Лондон ни настаниха в студентски общежития, които ни поразиха с
разкоша си. Дълго се дивяхме с Николай Бинев на охолството. За храната в
студентския стол да не говорим.
Обиколихме почти цяла Англия, стигнахме и до Шотландия. Минахме
през Ливърпул, града на „Бийтълс“. Обиколихме Оксфорд, Кеймбридж.
Посетихме и града, където се прави сапунът „Сънлайт“, показаха ни
работническите жилища – чудесни вилички с градинки, усмихнати
обитатели и невероятна трева. На обширни тревни площи пенсионираните
работници играеха голф, крикет, табла и шах. Гледахме ние изумени и аз си
виках: „Боже, ама това ли е капитализмът, дето измъчва работниците си и ги
държи гладни?“ Излезе, че месечните им пенсии са колкото годишни наши
заплати. Като чуеха, че сме българи, безкрайно се изненадваха и се радваха,
сякаш идвахме от Марс.
В Оксфорд и в Кеймбридж видяхме люлката на английската култура. Двата
университета си съперничат, а готическият стил на залите в тях не пречи
образованието да бъде най-съвременно. Да не говорим за това, че студентите
всеки ден задължително правят физически упражнения и играят волейбол,

138
крикет или ръгби. Спортът заема изключително важно място в програмата,
за разлика от нашите училища и университети.
Приеха ни разни младежки организации, повечето студентски. Разпитваха
ни за България. Мен ме беше срам да кажа каква заплата получавам у нас.
Като разберяха, че съм артист, питаха дали участвам в киното, в телевизията.
Отговарях им, че, да, снимам се в киното.
– Ооо, вие значи сте милионер!
– Да, разбира се, милионер съм. Имам кола, имам къща – обяснявах аз, за
да не изложа нашия прогресивен строй.
Бях изпратил телеграма на брат си в Австралия и като се върнахме в
Лондон, получих запис за сто лири стерлинги. Попитах един полицай къде е
Мидланд банк.
– Вземате метрото и слизате на еди-коя си спирка.
В лондонското метро и най-простият лесно ще се оправи, то е най-лесното
за ориентиране метро, в което съм се возил. В клона на банката посочих моя
запис, чиновникът ме погледна, усмихна се и каза:
– Съжалявам, но клонът, от който трябва да си получите парите, е на еди-
коя си пряка на еди-коя си улица.
Аз свих рамене и казах:
– Ама как да го намеря?
– Изчакайте за миг – отиде някъде, върна се облечен и каза: – Елате, ще ви
заведа.
И този човек си заряза работата, за да ме заведе мен, идиота, в банката, от
която трябва да си получа парите. По пътя ме питаше нещо, ама аз бърках
английския с турския. Трябваше да взема Николай Бинев, той тогава го
знаеше горе-долу, сега вече го владее перфектно. След петнайсетминутно
ходене (за нищо на света нямаше да мога да се ориентирам) ми показа
вратата, заведе ме вътре, дори гишето ми посочи, откъдето да си получа па-
рите. Аз исках даже да му целуна ръка. Той ме изгледа учудено и каза:
– Ами това е мое задължение, господине. Много извинявайте и довиждане.
Трябва да отида да си гледам работата.
Благодарих му и си получих парите. В хотела обявих:
– Николай, довечера те каня на спектакъл!
Когато показахме в дирекцията на театъра, където се играеше „Арсеник и
стари дантели“, картите си от Съюза на артистите в България, директорът ни
посрещна много любезно:
– Артисти от България! Заповядайте, ще ви настаня в най-хубавата ложа –
и ни прати в ложата, от която гледа кралицата, когато посещава театъра.
Най-голямата английска актриса по това време – Сибил Торндайк, 86- или
89-годишна, играеше главната роля, едната от двете сестри, които отравят

139
посетители в своя хотел и ги погребват в мазето. Чудесна пиеса,
впоследствие се игра и в София. Двете актриси бяха великолепни.
След първото действие казах:
– Бинев, ела сега да те почерпя!
Отидохме на бюфета и аз, нали вече имам лири:
– Две уискита!
– Ти си луд, бе! Ще се разорим с тия уискита!
– Трай сега.
Погледнах чашата, която ни поднесоха, и казах:
– Извинете, поискахме две чаши уиски.
– Да, ето уиски.
Пак поглеждам – вярно на дъното нещо се мержелее, сигурно имаше 10
грама. Бинев прошепна:
– Не се прави на простак! Тука са по 25 грама дозите.
Изпихме ги, то 25 грама какво са – на единия ми зъб. Поръчахме по още 25
грама.
– Ще се разориш, недей!
– Не бой се, Бинев! Аз черпя!
Изпихме по още 25 грама и платихме – оказа се не кой знае каква сума.
Изгледахме втората част и, възторжени, решихме да отидем да поздравим
Сибил Торндайк. Минахме отзад, помолихме се, директорът лично ни заведе
при нея. Тази жена така радушно ни посрещна, все едно бяхме яли и пили
заедно. Като свои деца ни прегърна, целуна ни. А ние с Бинев стоим като
истукани.
– Ах, колко се радвам, че вие, млади артисти от България, сте тук при нас.
За мен е гордост, направо невероятно!
Гледах я като утрепан. Бинев попита:
– Ти разбираш ли какво ни казва?
– Не разбирам, Бинев, но чувствам!
Всеки носеше по някакво сувенирче. Извадих едно мускалче и й го
поднесох, а тя щеше да се разплаче.
– Боже, сувенир от България!
Отворих мускалчето, тя го помириса.
– Това е роза, българска роза.
Тя още веднъж ни прегърна и каза:
– Съжалявам, че трябва да тръгвам, имам ангажимент. Жалко, че не можем
да бъдем заедно тази вечер.
Изпратихме я до входа. Входната врата на театъра се отвори и се появи
един човек в зелена ливрея. Погледнахме навън – спрял зелен „Ролс-Ройс“.
Сибил Торндайк влезе в него, служителят затвори вратата, качи се и по-
теглиха. Двамата с Николай Бинев гледахме смаяни.

140
 – Ти как си бе, Бинев?
– Добре съм, братче, ти как си?

Втори брак с първата ми жена.

„Свобода или смърт".
Брат ми си идва от Австралия

И след тази екскурзия ме викаха в милицията да разказвам какво сме

видели, с кого сме се срещнали... Предварително се бяхме разбрали с Бинев
какво да говорим. Абсолютно нищо лошо не ни се беше случило. Но преди
това на гарата за моя изненада ме посрещна бившата ми жена. Бяха още
майка й, Митко, майка ми. Отидохме всички вкъщи и майка ми каза:
– Ани е много разочарована от всичко и иска да се върне при теб.
– Добре, мамо, ама ти сама каза, че и дума не може да става с тази жена да
живея повече.
– Да, мама, така беше, мама. Виновна съм! Моля ти се, съберете се! Заради
детето направи това! Момичето иска да се самоубие, разбери! Ще се
самоубие.
Отивам при Ани и майка й.
– Направихме голяма грешка. Извинявай много! Извинявай, повече няма
да се повтори!
Разплака се и Ани.
– Добре, но имам условие – казах.
– Съгласна съм на всички условия.
Малко щуро ми беше условието, но беше прието. Исках да имам много
деца и си казах, че Ани е хубаво момиче, което ще ми роди хубави деца.
– Ще се оженя втори път за Ани, ако забременее от мен.
Условието се прие моментално. Майка й каза:
– Тя няма да мърда, няма да излиза от къщи. Ще я заключа и няма да я
пускам да излиза.
– Боже, ще ме заключваш! – възкликна Ани. – Обещавам, че всичко ще
бъде наред!
Ани забременя, оженихме се.
Точно тогава Никола Корабов ме покани без пробни снимки за главната
роля на Перо Македонеца във филма „Свобода или смърт“.
– Пускай брада! – каза.
По това време се получи и съобщение, че брат ми от Австралия ще си дойде
за първи път. Може би 20-25 години не се бяхме виждали. Неприятностите
наистина идват накуп, но аз май вече ги изживявах, идваше редът на

141
хубавите неща. Трябваше да се сбъдне повелята на майка ми, че след всяка
буря слънце грее.
„Свобода или смърт“ снимахме във Враца заедно с Милен Пенев,
изключителен актьор и добър мой приятел, който, уви, загина нелепо и
трагично. Започнахме с пътя на Ботевата чета. Имаше надпрепускания, луди
кариери. Един ден, точно когато се надпрепускахме с Ботев, тоест с Милен
Пенев, ме повика един от организаторите:
– Коста, Костаа, имаш телеграма!
Поех я, както бях на коня, с пелерината. В телеграмата пишеше: „Коста,
роди се царица Теодора.“
Извиках от радост:
– Еее, това момиче ще бъде щастливо, щом баща му като някогашните
рицари получава вестта, че му се е родило отроче.
Веднага след снимките полетях с моя фолксваген към София. От един
висок прозорец на Майчин дом жена ми ми показа малкото същество.
Крещях отдолу като луд:
– Теодора, как си, Теодорааа!
Жена ми се смееше, дадох им въздушни целувки и се прибрах вкъщи.
Майка ми ме посрещна на прага:
– Брат ти дойде!
– Къде е? – полудях аз.
– При Васко е сега.
Веднага се юрнах към брат ми Васил. Когато вратата се отвори, в стаята
видях брат ми Иван. Двайсет и пет години са много време и все едно виждах
друг човек. Но не, сякаш само дето беше малко по-нисък, иначе същият Иван,
ведър, усмихнат. Хвърлих се към него, а той изведнъж ми подаде ръка и
просто ме дръпна от себе си. Исках да го прегърна, да го целуна, а той ме
държи на разстояние, гледа ме:
– Здрасти! Как си? Браво, много си пораснал!
Треперех от вълнение, пак понечих да го прегърна и да го целуна, той стои
на разстояние. Попитах:
– А ти как си? Какво правиш?
– Добре съм, добре съм! Ще завладеем света, света ще завладеем!
Слушайте сега какво ще ви кажа! Ще направим нещо, от което ще се почуди
светът. Аз ще купя много земя в Австралия и ще отглеждаме животни – овце,
крави и др., и ще продаваме месото. След десет години светът ще огладнее,
месото ще бъде хит. Страшно ще бъде!
Ние го гледахме и двамата като шашардисани. Вместо да разкаже как е,
как е прекарал тези 25 години, да поговорим за нас, за това, което е било и
което ще бъде, изведнъж ни говори за бизнес. Доплака ми се, аз искам да го
прегърна, а той говори за работа, за разни страшни неща, които ще се случат.

142
 Наистина, по-късно той осъществи това – купи огромни територии, може
би колкото четвърт България. И пожела представител от нашето
правителство да отиде в Австралия и да започнат съвместно развъждане на
овце и крави. Предложи печалбата да се дели наполовина. Тоест за него
трябваше да бъдат 51 %, а за България – 49 %, но уточни, че всичко, което се
разболее или умре, ще е за негова сметка, всякаква фира. Ходиха една, две,
три делегации, той ги храни, обикаля с тях и получаваше винаги отрицателен
отговор. Не разбираше, горкият, че у нас командват нашите ръководители,
че последната дума имат братята руснаци. Явно те, като са разбрали, че
искаме да правим нещо като колония в Австралия, са полудели и са казали:
„Дума да не става! Това няма да го бъде!“ Така и трите делегации ходиха,
ядоха, пиха, веселиха се за сметка на Иван Цонев и това беше. Никакви
резултати!
Като разбра, че снимам филм за Ботев, първото желание на брат ми Иван
беше:
– Идвам с теб във Враца!
Дойде, наблюдаваше снимките и беше много очарован от това, което видя.
След това замина за морето и ми каза:
– Чакам те там! Вземай си отпуска и идвай!
Разбира се, не можех да отложа снимките, пожелах му добър път и
продължих със снимките на „Свобода или смърт“.
Корабов беше поканил цялото Политбюро, което присъства на снимането
на решаващия бой на връх Вола. Под огромна тента Политбюро начело с
Тодор Живков наблюдаваше снимките. Ние играехме като за представление,
а не като за филм – с много щуротии, с много аларми, с много пукотевици.
Цялото Политбюро остана много доволно и след това дадоха една хубава
трапеза. Ядохме, пихме и запазихме много добри спомени за грижата, която
се полагаше за този филм, защото филми за Ботев и за Левски трудно се
правят.
В киното като че ли е закон зимните кадри да се снимат през лятото, а
летните – зимно време. И сега лятото преваля, поляните пожълтяха, тревата
прегоря. А трябваше обезателно да се снима голяма сцена с много масовка –
близо три хиляди души войници – на зелена поляна, със свежа трева. Както
във всички кинопродукции в света, дойдоха бояджии и с пръскачки
направиха поляната зелена. Толкова зелена, че се набиваше в очите. Като
завършиха снимките, турците, които бяха със сини униформи и червени фе-
сове, бяха целите зелени. Голямо миене му хвърлиха след това, горките.
Талисман на продукцията беше един Кривобарски, а и Корабов много го
обичаше. Пишеше стихове, винаги изпъчен се репчеше. Преиграваше
безбожно етюдите, блещеше се, зъбеше се, а ние умирахме от смях, но все го
поощрявахме:

143
 – Давай, Кривобарски! Това е истината!
Една вечер в ресторанта Кривобарски седна при мен.
– Братко мой, ти си специалист. Дълго време си снимал, кажи ми няколко
думи. Кажи ми как да се държа пред камерата. Господи, като я видя, и се
разтрепервам целият, втриса ме. Кажи ми, братко мой, какво да правя?
Ужасно ми действа.
– Братко, само спокойствие! Съсредоточи се и хич да не ти пука, че
камерата бръмчи. Представяй си турците пред теб, зависи Кораба какъв етюд
ще ти даде. Мисли как турците наближават, а ти си готов да се сражаваш на
живот и смърт, но да ги победиш. Само тази мисъл да ти е в главата. Стискай
челюсти, гледай настървено – това е истината.
На другия ден следобед Кораба му вика:
– Кривобарски, виждаш, че турците налитат, наближават вече. Нямаш
патрони, нямаш нищо, а те идват и убиват пред очите ти твои приятели, твои
братя. Искам да действаш. Искам да ги гледаш така, че да ги изядеш с очи, и
да скърцаш със зъби, защото си безпомощен. Това искам от теб!
– Мога ли аз да дам знак, когато съм готов? – попита Кривобарски.
– Да, разбира се! – отвърна Кораба.
Кривобарски се наведе, съсредоточи се, кимна с глава, Джидрата пусна
камерата. Кривобарски вдигна глава и изведнъж видяхме безумен поглед,
едни челюсти, скърцащи зъби, а Кораба само го поощрява:
-Да, Кривобарски! Добре, Кривобарски! Давай, Кривобарски! Не чувам, не
чувам скърцането на зъби, Кривобарски! Къде е скърцането на зъби,
Кривобарски?
Кривобарски стиска челюсти и изведнъж: трак! – един от предните му зъби
се отчупи и хвръкна.
– Какво стана бе, Кривобарски?
– Ами, братко, много се вживях.
По време на снимките на „Свобода или смърт“ може би най-приятните
мигове изживяхме на кораба „Радецки“. Квартирите ни бяха в село Остров.
По едно време привиках Митко при мен, да гледа как се снима филм. Един
ден на връщане през нощта към Остров убих заек, огромен като агне.
Всъщност той сам се уби, направо скочи върху колата. Спрях и видях, че
беше ударен в главата, горкият, а на тялото нищо му нямаше. Взех го и го
дадох на готвача да го сготви и на другия ден поканих всички на разкошно
приготвения заек – Апостол Карамитев, Васо Михайлов, Милен Пенев и др.
Много обичам люто и пратих Митко до квартирата бързо да донесе люти
чушки. Тръгна Митко, а ние започнахме да ядем и да пием. Минаха пет,
десет, петнайсет минути... Вече почти изядохме заека – гледам, че за Митко
не остана, и му отделих едно парченце. След 45 минути Митко бавно-бавно

144
се зададе, размахвайки ръце без никакви чушки. А всички през цялото време
ме питаха:
– Хайде, бе, къде са чушките? Къде са ти лютите чушки?
– Идват, идват, идват! – отговарях.
Яваш-яваш, по ориенталски Митко се качи на кораба и пристигна до
масата. Питам го:
– Митко, къде са чушките бе, мойто момче? – той си свали шапката,
направена от вестник, и видяхме, че е пълна с чушки. – Защо толкова се
забави бе, Митко?
– Ами, татко, аз, докато отида, докато отключа, докато ги взема, докато ги
събера, докато си направя шапката, и времето мина.
Тогава разбрах, че синът ми върши нещата спокойно, а не е холерик като
мен. Всичко и до ден-днешен прави бавно, сигурно, стабилно. Няма грешка.

Антон Маринович и „Сиромашка радост".

Случки с Езрата
„Нощта срещу тринайсети"

Искам да се върна няколко години назад и да разкажа за един голям

български режисьор – Антон Маринович. Запознах се с него по време на
снимките на филма „Утро над Родината“, където беше режисьор заедно със
Сърчаджиев. Тогава Антон Маринович много ме хареса, защото освен като
актьор във филма участвах и в етюдите, показвани на тържествата, които се
организираха всяка вечер. Като стар халтураджия вземах дейно участие.
Антон Маринович беше там със съпругата си Емилия, много мила и приятна
жена. И двамата ме харесаха и когато той реши да снима „Сиромашка
радост“, ме покани да играя една от главните роли.
„Сиромашка радост“ стана много приятен филм, състоеше се от три
новели – „Ветрената мелница“, „Кумови гости“ и „Дядо Матейко в рая“.
Снимките се правеха в град Елена. Двамата с Емилия Радева играехме в
първата новела – „Ветрената мелница“. Емилия Радева тогава беше още
съвсем млада, но талантът й личеше. Ясно беше, че ще стане силна и
запомняща се актриса. Основната сцена във „Ветрената мелница“ беше
надиграването – двамата трябваше да се надиграваме на ръченица. Трябваше
да научим добре да играем. По цял ден тропахме с разни преподаватели
стъпките на ръченицата. Доста зор видяхме, но според мен кадрите станаха
много интересни. Един от участниците беше Братана – Иван Братанов,
великолепен български актьор, добър приятел и чудесен човек.
По време на тези снимки се запознах с големия български артист Иван
Димов. Страдаше от емфизем и болестта му беше напреднала. Не можеше да
145
си поеме въздух и когато се развълнуваше, горкият, вадеше от джоба си
някаква помпичка и с нея се успокояваше. Имаше невероятно чувство за
хумор и моята компания много му допадна. Аз непрекъснато правех
кутсузлъци и му разказвах вицове. Иван Димов не се възприемаше като
гений, като изключителен артист. А беше едно от светилата на българския
театър. Димов играеше дядо Матейко. В новелата участваха и Георги
Стаматов, както и други видни артисти. Георги Стаматов играеше свети
Петър и даваше наставления, събираше целия звезден съвет.
Маринович беше душата на компанията. Беше бонвиван, който много
добре си разбираше от занаята, професионалист кинаджия. А в киното сякаш
не снимките са най-важното, а монтажът. Маринович невероятно добре
съзнаваше това. Помагаше му Емилия – едновременно скриптерка и
монтажистка. Много вино се изпи в Елена, много еленски бутове се изядоха.
Аз играех и в първата новела – „Ветрената мелница“, и във втората –
„Кумови гости“. В „Кумови гости“ двама младоженци тръгват към кума си
да му носят дарове, но по пътя се прегръщат, завиват се с ямурлука и така
прекарват една прекрасна нощ. По време на снимките Маринович ми
пошушна:
– Коста, ако направиш добре тази роля, ще те взема за следващия ми филм.
Криминален, страхотен. Ще играете с Апостол Карамитев.
– Какъв филм? – изтръпнах.
– Ще видиш какъв филм.
Той удържа на думата си и двамата с Апостол Карамитев се снимахме в
„Нощта срещу тринайсети“. В този филм участваше за първи път и моята
съпруга. Антон Маринович беше очарован от Ани:
– Как може да е толкова красива! Тя ще се счупи, бе!
Снимките правехме във Варна. Най-интересното в този филм беше боят,
който трябваше да изпълним с Апостол Карамитев. Вече бяхме много близки
приятели.
– Как ще се бием бе, Апостоле? – му викам аз. – Аз не мога да ти посегна!
– Стига глупости! Знаеш какъв е боят във филмите.
– Ама представи си, че тук няма озвучители, които да правят звука толкова
силен. Ти знаеш как се бият – посяга се и ръката не удря, а само минава
покрай брадата на този, който трябва да бъде ударен. А „удареният“ изиграва
удара – не „удрящият“, а „удареният“.
– Ще го направим! – увери ме той.
Потренирахме малко джудо, потренирахме и удари. На снимките нещата
трябва да бъдат истински. Като дойде време за снимките, Апостол ми каза:
– Братче, каквото беше, дотук! Отсега аз съм за тебе враг и ти трябва да ме
биеш. Но се пази, защото и аз ще те бия!
– Готови ли сте, момчета? – ни попита Маринович.

146
 – Готови сме, само че не знам дали сме застраховани.
– Бъдете спокойни, нищо няма да стане.
Пуснаха камерата, защото искаха всичко да бъде на един дубъл, а след това
щяха да се снимат отделни кадри, за да може да се монтира добре боят.
Скочихме двамата един срещу друг. Аз уж посягах, ама все само го докосвах.
Той:
– Удряй ме! Аз ще те ударя и ще те пребия. Удряй ме!
– Апостоле, как, бе?
– Удряй!
И взехме да се млатим. Не знам нито как аз съм го удрял, нито как го е
правил. Предполагам, че и той ме е пазил. Блъскахме се, тръшкахме се,
удряхме се в един полумрак – виждаха се само ръце и крака. След това на
близките планове дадохме няколко крошета. Сигурно към два-три часа се
бихме. Режисьорът остана много доволен. На другата сутрин и двамата не
можехме да мръднем от мускулна треска.
– Братче, всичко ме боли – оплака се Апостол. – Ребра, крака, мускули на
ръцете – нищо не мога да мръдна.
Това беше криминален филм още в люлката на нашето киноизкуство.
Бяхме съвсем аджамии и правехме нещата съвсем аматьорски. След това,
като видях боя – явно Маринович ни е спасил с подложките от удари,
крясъци, охкания, музика. И сцената наистина беше станала доста интересна.
Сякаш след този бой дружбата ни с Апостол Карамитев стана още по-силна.
За ролята на майор Панов дори получих наградата на Съюза на българските
филмови дейци за 1961 година. Вече имах едно отличие за „Бедната улица“
и „Бъди щастлива, Ани“ през 1960-а. Това беше удовлетворение за мъките,
които изпитва един артист при примитивните условия, при които се правеха
българските филми.

Николина Томанова прави голям театър. Случки в киното и

театъра, битови зевзеклъци

Театърът на поезията и естрадата на Андрей Чапразов вече правеше

първите си стъпки. В салона на ВИТИЗ играхме две-три много интересни
постановки. След това се преместихме в Студентския дом. Там останахме
може би една-две години. Основната зала, в която се настанихме, беше на
стария „Трудов фронт“, сега Малък градски театър „Зад канала“.
Съставът на театъра се състоеше от засегнати от тогавашната театрална
реформа артисти – повечето уволнени от Народния и от Младежкия театър.
Нуждаехме се от обновление. Новият директор – Николина Томанова, се
чудеше кого да покани. На едно наше събеседване аз й казах:

147
 – Николина, ако искаш да имаме интересен театър, който да привлича
публика, назначи млади и талантливи артисти. Според мен трябва да
привлечем сегашните звезди на българското кино. Много са популярни.
– Като ги назнача, ще играят ли тук? – възпротиви се тя.
– Бъди спокойна! Ще видиш, че те ще имат време да играят и в театъра и
ще привличат публиката.
Тя се вслуша в моя съвет и назначи популярните от киното Руси Чанев,
Невена Мандаджиева, Доротея Тончева, Тодор Колев, Милен Пенев и още
доста млади артисти. Така съставът на Театъра на поезията и естрадата се
обнови.
Правехме интересни и спорни постановки. И след като се напълнеше
залата, продължаваха да се търсят билети. Николина заяви:
– В този салон вече ни е тясно. Трябва да измислим нещо, да построим
нова зала – и извоюва това място в градинката на „Заимов“.
По нейни планове започнаха да строят нов театър. Междувременно
минахме към Столичния градски народен съвет.
Събудихме театралния живот в София. Салоните ни се пълнеха и най-
важното – хората ни повярваха. Повярваха в нашия млад, смел и
изобретателен театър. Много ме радваше желанието на всички да имп-
ровизират в темп, в паузи, в неочаквани жестове, в мизансцени. Спектаклите
ни бяха свежи и винаги неповторими.
Срещите ми на сцената с Невена Мандаджиева, с Доротея Тончева, с Мая
Владигерова са незабравими. В „Опера за три гроша“ Мая Владигерова във
всеки спектакъл ми поднасяше нещо ново, свежо и невероятно и аз умирах
от кеф. В „Има ли смисъл да се утепва мечката?“ с Невена Мандаджиева
имахме два-три искрящи диалога, истински фойерверки. По време на един
наш диалог усетих, че публиката се смее много повече от нормалното, дори
в паузите. „Толкова да сме добри – си викам, – направо невероятно!“ След
малко се озъртам и виждам, че Ицо Финци стои в дъното на сцената и прави
нещо – чопли си носа или други някакви щуротии, а публиката си умира от
смях. Погнах го извън кулисите и го питам:
– Какви са тези щуротии, които правиш?
– Ами много ви се смеят. Искам и на мен да се посмеят малко.
Не зная защо, но когато сме излизали на сцената с Ицо Финци, винаги сме
имали конфликти. Може би беше някакво надиграване, всеки да докаже на
другия, че е по-добър... Понякога се стигаше до неприятни последици, но,
общо взето, това надиграване беше полезно за спектаклите – хората се
радваха и смееха. Е, вярно, винаги беше за сметка на единия от нас.
Имал съм много хубави и щастливи моменти на сцената, просто
незабравими, но и неприятните изживявания не бяха малко. В Младежкия
театър до мен падна чига – една дълга тръба, която крепи завесите на сцената

148
и тежи може би тон. Беше на сантиметри от мен, кой и как я изпусна, не знам.
Пред мен се е забивала и желязна просветка от прожекторите горе на
рампата. Профуча покрай главата ми и се заби до краката ми. А представяте
ли си какво е устата ти да са напълнени с веро, а ти да трябва да си предс-
тавяш, че пиеш уиски? Как се извърнах, как го изплюх, как сам се смях,
никой не можа да разбере. Най-неприятните случаи обаче са били с
прекалили с алкохола колеги. На една премиера изведнъж осъзнах, че
колегата ми не е в състояние да произнесе името ми. Клатушкаше се, едвам
се държеше, падна два-три пъти, взе да става много неприятно. В салона
хората гадаеха – ще падне ли, или няма да падне, ще падне ли, или няма да
падне. Слава Богу, мина първото действие, дойдоха лекари и му биха някаква
инжекция. Второто действие мина криво-ляво, но всичко беше май за моя
сметка, защото ролята ми беше доста отговорна и сложна. Изпотих се десет
пъти и оттогава, усетя ли, че някой ми мирише на алкохол на представление,
съм просто безмилостен.
В средата на една постановка моя колежка обяви:
– Не, не мога повече! – и се отпусна на масата. Побеснях. Тя и ролята
ми беше такава, че можех да правя каквото си искам.
– Как не можеш повече? Как не можеш повече?
Хванах я, повдигнах я, плеснах й два шамара, тя се ококори и изведнъж
заигра втората част като бясна. Публиката полудя, накрая имаше 15 минути
аплаузи. Падна завесата, тя ме погледна и ми каза:
– Видя ли как изиграхме народа? Лелеее, съсипахме ги! Убихме ги!
Нито единият, нито другият дойде да ми се извини. Хората забравят какво
са извършили.
И в киното е имало доста произшествия. Снимахме „Демонът на
империята“ в едно село до Плевен. Бях пристигнал на снимки с току-що
купената си кола. Посред снимките към обяд пристигна директорът на про-
дукцията и каза:
– Тихомълком се изтегляйте нагоре по баира, защото идва голяма вода.
Язовирна стена се е скъсала на не знам колко километра оттук и водата идва
със страшна сила.
Всички пощуряха, юрнаха се нагоре по баира и аз също хукнах с Анани
Явашев. Качихме се горе на баира и изведнъж се сещам: „Боже, ами къде
бягам аз? Колата ми е долу!“ То беше един дол и тя в края му – като дойде
вълната, първо нея ще удари. Нямаше време да тичам, нямаше да стигна.
Зърнах един кон и се метнах на него. Как съм стигнал до колата, как съм се
качил на нея, как съм се покатерил обратно на баира с колата, не помня.
Веднага след мен горе се качи с шкодата си и треньорът ни по езда Клявков.
Слезе побеснял и извика:
– Не те ли е срам?

149
 – Защо бе, Клявков?
– Какво все се оплакваш, че не можеш да яздиш кон? Ами ти видя ли какво
направи? Мина като вихър покрай мен, щеше да ме събориш! Промуши се
под някакви огради, наведе се от коня като стар каубой и пристигна пръв.
Преди мен! А уж не можеш да яздиш.
– Не помня какво е станало – засмях се. – Мислех само за новата си кола и
си представях как водата я залива.
Той също се засмя. Вода никаква не дойде, само чакахме. Върнахме се и
оттогава, станеше ли въпрос за някаква каскада с коне, аз, зърнех ли Клявков,
казвах:
– Да, да, мога да го направя. Ще го направя, разбира се!
На една друга каскада пак за Джингибито до Копривщица трябваше да
препускам и да стрелям с пистолет. Знаех, че конете се плашат от гръм и
може да стане нещо съвсем непредвидено, затова се отказах:
– Не, тази каскада не мога да я направя!
– Как няма да можеш! – сопна се директорът.
– Я се качвай! – развика се и Вили Цанков.
– Не, дума да не става.
– Ще те накажа! – закани се директорът. – Имаш договор, в който пише, че
си задължен да изпълняваш всичко, което нареди режисьорът.
– Накажете ме, глобете ме колкото искате, но това нещо не мога да го
направя.
Съблякох си дрехите, взеха ги и ги дадоха на друг артист. Включиха
камерите, моят колега препусна и гръмна, конят се метна встрани, колегата
ми падна и си счупи ключицата. Завтекоха се, вдигнаха го на носилка,
откараха го в болницата. Директорът не смееше да ме погледне, Вили се
правеше на разсеян.
– Е, каква глоба трябва да платя? – попитах директора.
– Хайде сега, стига! Ти не разбираш ли от шеги?
– Каква ти шега, вие като нищо щяхте да ме глобите, ако не беше станало
това. Но да знаеш, мили мой, аз имам интуиция. Винаги предчувствам кога
ще се случи нещо неприятно. Подозирах, че конят ще реагира точно така. И
сега кой е виновен? Аз или вие? И кой ще плати застраховката на този човек?
Ти, като директор на продукцията.
Той наведе глава и замина. Жалко, че пострада този мой добър колега.
Умел каскадьор беше. Но ето на, едно непредвидено движение на коня може
жестоко да те нарани. С кола мога да правя какви ли не експерименти, но с
кон, с животно – много трудно.
Във всички криминални филми, където е имало гонитба с коли, винаги аз
съм си изпълнявал каскадите. Не позволявах да ме заместват. Чудесни
каскади правех, вероятно благодарение на моя учител – автомобилния

150
шампион Илия Чубриков. В „Голямата победа“ с Йоско Сърчаджиев
потрошихме най-малко три-четири коли, но усвоихме много важни умения
за управлението на автомобила. Научихме се как да се спасяваме, когато
изневиделица се изпречи друга кола, как да се въртим с бясна скорост на едно
място и други хитрини, които могат да се използват в шофьорското всекидне-
вие.
При снимки на „Господин Никой“ на остров Рюген в Германия бате Димо
без страх седна на торпедото на шевролета, който карах. Вързаха го с въжета,
а той ми каза:
– Мама, не се тревожи. Карай с каквато скорост искаш!
Вдигнах 120-130 километра, бате Димо снимаше и не му пукаше. Там пък
стана друга неприятна случка. След като снимахме почти цял ден, привечер
пристигна германската полиция и ни арестува, защото карахме като бесни
колите и сменяхме номерата. Явно някой им е казал: „Тук става нещо. Може
да са бандити?“ И полицията ни прибра. Закараха ни в град на остров Рюген –
не си спомням как се казваше. Никой нищо не ни обясняваше. След половин
час пристигна една руска джипка, от нея слезе офицер и те му обясниха за
какво става дума. Той дойде при нас и режисьорът на филма Иван Терзиев,
който добре говореше езика, му обясни кои сме и какво правим. Руските
офицери взеха да ни прегръщат и да ни целуват. Германците зяпнаха. Бате
Димо им беше казал:
– Ако тези шваби ни вземат лентите, ще ги убия! Та така той се спаси
от едно криминално деяние.
Уроците, които получих от Чубриков, ми служат и до ден-днешен. Когато
след това снимахме „Тайфуни с нежни имена“ в Швейцария, имаше моменти,
когато се снимаше през прозореца на колата. С едно приспособление
камерата се закрепваше за колата. Нямаше как друга кола да кара успоредно
с нас и аз сам пусках камерата, давах клапа и снимахме с Аня Пенчева цели
диалози. Давах втора клапа, втори дубъл, трети дубъл... Обикаляхме
Швейцария и снимахме. Тези снимки като че ли станаха най-добрите, без
никакво трепване на камерата, без нито един гаф. Всичко това – плавно
тръгване, плавно спиране, плавно каране – съм го научил от големия майстор
Чубриков.
В „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ трябваше да правя каскада с
един огромен буик, да го завъртя на място. Направих две-три проби на
паркинга до големия хотел в Росток. С нас имаше шофьори от УБО и онзи,
който караше белия буик, дотича настръхнал:
– Какво правиш? Ще счупиш колата!
– Такова нещо няма да стане. Ти само гледай и се учи! – завъртях колата
пред него и му казах: – Хайде, направи го и ти, ако можеш.
– Дай ключовете! – погледна ме надменно той.

151
 Качи се, запали, даде газ, опита се да завърти и замалко не се заби в една
витрина. Спря, погледна ме:
– Как го правиш?
– Питай Чубриков. Няма да ти вземе много пари и ще се научиш как да
караш.
Изобщо тези приятели от УБО бяха много самонадеяни. Един от тях, който
ни караше с мерцедес, на два пъти в Берлин щеше да ни забие в други коли.
Минаваше на червено. Веднъж го спрях:
– Извинявай, моето момче. В България всички ви познават, можете да
минете и на червено, но тук никой не знае кои сте и така ще ни забиете, че
ще станем на нищо.
– А, ти пък сега ще ме учиш как да карам.
Вечерта на връщане от снимки замалко не ни заби в един трактор, който се
измъкна от една пряка.
– Къде си се разбързал толкова? – го питам. – Защо искаш да минеш пред
него, когато тракторът се движи много бързо?
Трактористът може би не ни видя, излезе на пътя и ние за сантиметри
щяхме да се забием или в него, или в едно дърво. Имахме големи кавги с този
шофьор. На другия ден казах на режисьора:
– С този няма да се возя! Сам ще си карам колата!
До края на снимките сам шофирах, а онзи все разправяше:
– Тъкмо ще си почина.
Като се върнахме в София, веднага се обадих на шефа на този шофьор:
– Извинявайте, ама този ваш подчинен е малко самонадеян. Ще направи
беля! Имайте предвид!
– О, ние го знаем, Иван си е такъв.
– Знаете го вие, ама ще направи беля.
На другата година на път за панаира в Пловдив с четирима души в колата
се забил челно в един камион. Силата на удара била такава, че мерцедесът се
вдигнал, обърнал се и се залепил в кабината на камиона. Загинали всички в
колата и някои от камиона. При карането на автомобил не бива по никакъв
начин да се проявява самонадеяност. Това е най-важното, което научих от
моя учител Чубриков.
Изобщо покрай хубавите неща в киното имаше и немалко неприятни
моменти. Както казах – закон е в киното зимните снимки да се правят лятно
време, а летните – през зимата. Така и в „Свобода или смърт“, след като
четата е разбита, завалява дъжд и останалите живи четници търсят спасение.
Това трябваше да се снима в края на октомври, чак до средата на ноември.
Беше страхотен студ в планината, близо до Троян. Пожарникарите точеха
вода от една река. Нямаше повече от 4-5 градуса – невероятно студена. А във
филма е лято и ние сме почти голи. С по една ризка на нас вървим и търсим

152
спасение. Дъжд ни вали, целите сме вир-вода, камерите снимат. Такъв студ
беше, че от устата ни излизаше пара. Корабов ни викаше:
– Не дишайте, за да не се вижда парата!
Как да не дишаме и как да не се вижда парата бе, Корабе? Какъв човек си
ти? Слава Богу, че директорът беше сварил едни казани с чай и коняк в него.
Снимахме по два, по три, по четири дубъла. Свършат снимките и от нас се
вдига пара! Ходехме до прожекторите десетаци да се греем, да се поизсушим.
Нямахме време за преобличане, веднага се връщахме и започвахме отново.
Как не съм се разболял, чак на мен ми е чудно.
През лятото с тежки доспехи снимахме пак на онова място край Плевен,
където щеше да дойде голямата вода, „Сватбите на Йоан Асен“. Двамата с
Апостол Карамитев бяхме страшно навлечени. Аз носех наполеонки, върху
тях вълнен клин, върху него кожени ботуши до коленете. Нагоре бях с
вълнена риза, над нея – друга, дебела като кече, а отгоре – броня с големи
железни плочи. И като капак, най-отгоре пелерина, може би един пръст
дебела, а на главата – шлем, който ме изгаряше. Температурата в този
варовиков дол достигаше 50-60 градуса на слънце. А и от два-три метра към
нас бяха насочени десетаци – огромни прожектори по десет хиляди вата.
Апостол Карамитев си знаеше прекрасно текста. Вили Цанков даде знак,
камерата се завъртя, Апостол не можа да изрече нито една дума. Гледаше
като изумен и ние се зачудихме.
– Стоп! – извика Вили. – Апостоле, какво става?
– Вили, братче, нищо не чувам, нищо не виждам.
Спряха камерите, угасиха десетаците. Директорът беше донесъл огромни
късове лед и истина ви казвам – като сложихме нашите шлемове на леда, той
зашумоля. Починахме малко. От войниците, облечени само с туники, поне
четири-пет души припаднаха. А имаше към три-четири хиляди статисти.
Казаха пак да се облечем и да бъдем готови. Питам Вили:
– Защо с всичко това на нас?
– Всичко обличайте! – отсече Вили.
Облякохме се, казаха „Снимки!“ и в това време горкият Бочката, Бог да го
прости, падна от коня си. С мегафон обявиха, че снимките започват, за да чуе
Апостол. Преди това той изобщо не разбра, че дават сигнал за начало. Как си
каза текста, как го прочете, един Господ знае. Тогава може би отслабнах с
10-15 килограма. Вода течеше от нас като из ведро. Невероятна жега! В
готовия филм изобщо не личи, че е толкова горещо, не личи потта. И никой
не можеше да повярва, че сме се мъчили жестоко, че вода е текла от нас, че
сме били на ръба на колапса. Но киното е чудо – когато се измъчваш, излиза
смешно, когато се смееш, става тъжно. Такива неща се случват понякога и в
театъра, и в живота.

153
 А в живота колко неприятни случки съм имал – край нямат! Децата в
квартала все се биехме кой да е тарторът. Веднъж се борихме двама с едно
момче, Кирмеца му викаха. Събрала се тълпа, боксираме се ние – който
победи, той ще е тартор. Аз, докато вдигна ръка, той така ме цапардоса в
устата, че ми счупи долния преден зъб. Той и до ден-днешен така си седи, не
съм го пипнал, за спомен ми е. След това аз също го цапардосах и той падна
на земята. Станах аз тартор, но със счупен зъб.
Мишо Генков, мой много добър приятел, имаше едно средно колелце и аз
често го молех да ми даде да го карам. Веднъж, както возех едно детенце от
махалата пред мен, кракът му влезе между спиците на предното колело, като
спирачка. Аз политнах през него и си забих главата. Слава Богу, на детето
нищо му нямаше. След едно падане от магарето на село пък двайсет-трийсет
години не си усещах дясното бедро. Падал съм и от кон.
Бях отчаян скиор и като юноша ходех на ски на Люлин в местността
Тепавичаров на една височина, Стената я наричахме. Иван Цонев имаше
едни дълги ски за бягане, а аз си ги бях преправил за спускане. Нямаха
кантове, само едни щрамери. С тях се спусках като луд отгоре. Добре, ама
предишния ден някакви германци били карали и един от тях забил ските си
в снега. Изкопали трап, дълъг два метра, широк метър и половина и дълбок
също някъде към метър и половина. Вечерта валнало сняг, позасипал трапа
и аз, както се спускам отгоре със страшна сила – бух! – право в него! Нищо
не остана от ските, и двете се счупиха наполовина. Изправих се и изведнъж
усетих, че не мога да стъпя на левия си крак. Винаги носех от лявата си
страна един много хубав нож с дръжка от еленов рог, който по-късно
продадох за хляб в село Соколаре. Ножът беше пробил канията и се беше
забил най-малко два сантиметра в левия ми крак. Слава Богу, много кръв не
тече. Превързах се с една носна кърпа и с куцукане се прибрах. Герой!
Като първа година студент на един етюд бях звукооформител и трябваше
да гръмна със сигнален пистолет. Сложих в пачката патрончетата и ми беше
много интересно да видя как се придвижва пачката, как гърми патрончето.
Надникнах аз и изведнъж пистолетът гръмна в очите ми. По-голямата струя
барут отиде в лявото око. Заведоха ме на лекар, той дълго вади някакви
зрънца от очите ми, от лявото най-вече, и накрая каза:
– Няма да ослепееш. Е, може би ще виждаш черни точици след време, но
друго няма. Бъди спокоен!
За катастрофата с москвича споменах. Но катастрофирах и с едно „Волво“,
което имах. Брат ми беше дошъл с мерцедес и ходихме на ресторант в
Драгалевци. На връщане бяхме с малко направени глави. Карах пред Иван
Цонев, той искаше да ме мине, аз не му давах. Пред един светофар след
Хладилника успя да се мушне отпред, засече ме, но светна червено и той
наби спирачки. Наскоро бяха пренареждали паветата и имаше пясък върху

154
тях. Ударих спирачките, те не хванаха. Буммм – в багажника на Иван Цонев,
който влезе навътре като халва. Спряхме, майка ми взе да се кръсти:
– Божкее, какво стана? Божкее, убихме се!
– Няма нищо, мамо. Успокой се, това е хубава кола. На волвото нищо му
нямаше, на Иван Цонев колата беше гробница – задната част хлътнала до
кабината.
Той се качи в нея и изчезна. Бързо се струпаха хора и взеха да коментират:
– Арабин беше, видяхме му цоловия номер. Запомнихме му номера, ти
бъди спокоен!
– И аз му запомних номера – викам – и сега ще го гоня.
У дома Иван Цонев взе да ме ругае:
– Как не те е срам?
– А теб как не те е срам? Видя, че има пясък на пътя, защо спираш пред
мен?
Е, оправи се работата. Иван Цонев отиде в Щутгарт и му смениха цялата
задна половина. Оттогава все ми разправя, че имам да му давам две хиляди
долара.
Наранявал съм се с брадва, докато цепих дърва. Падал съм и друг път със
ски, за да спася едно детенце, което изскочи пред мен. Забих се в една скала
и почти си счупих рамото. Най-голямата ми жертва в името на изкуството
беше, когато разчиствахме терена за нов театър. Свалиха скелето и трябваше
да се пренесат гредите. Организира се трудов ден. С един колега – Сашо
Палиев, Бог да го прости, хванахме една голяма греда. В същия миг стъпих
на друга греда. Изведнъж усетих адска болка и видях как през обувката ми,
преминал през цялото стъпало, отгоре стърчи един ръждив пирон. Пробил
подметката, пробил крака ми, пробил горната кожа и се показа три
сантиметра отгоре. Като на Иисус ми пробито стъпалото. Сашо Палиев
замалко не припадна. Издърпах си крака и веднага отидох в една по-
ликлиника. Свалих обувката, прогизнала от кръв, и сестрата се хвана за
главата:
– О, вие сте жертва на българския театър, на новия български театър.
– Да, дадох кръвта си за този театър. Дано това да бъде отчетено след
време – и попитах: – Вижда ли се през дупката?
– Не се шегувайте така!
Много съвестно подходи момичето, сложи някакво дренче.
– Непременно сложете и йод.
– Как йод! Ще ви заболи.
– Сложете йод обезателно! И от двете страни.
– Ама трябва да ви бия и инжекция против тетанус.
– Разбира се, че ще ми биете инжекция против тетанус.

155
 Биха ми инжекция, сложиха и йода – адска болка. Куцук-куцук, прибрах
се вкъщи. Такава жертва дадох за новия театър „София“.
При строежа на вилата обикновено сам си махах кофража. В хола има една
голяма греда, която бе излята върху огромни талпи – 6-7 метра дълги,
широки трийсетина сантиметра, дебели 2-3 сантиметра. И представете си
тази талпа, напоена с вода от излетия бетон, как се маха. В един смолянски
рудник миньорите ми бяха подарили жълта каска. Влязох с тях до забоя и те
ми я подариха с пожелание, като строя нещо, да я слагам. Тогава им
благодарих сърдечно и преди да започна да махам гредата, си сложих тази
каска. Взех лоста и започнах да я откъртвам от единия край. Беше хваната в
другия край. В момента, когато натиснах лоста, цялата греда се стовари
върху ми. Все едно главата ми влезе между раменете и стигна до корема. Зави
ми се свят, паднах и се запитах: „Какво стана?“ После се изправих и си
помислих, че имам комоцио. Не, не ми се повдигаше, нищо ми нямаше, само
временно ми се беше завил свят. Каската ме спаси, ако не бях с нея, талпата
щеше да ме разреже наполовина. Но както казваше мама: „Каквото му е
писано на човек, това му се случва.“
Имам емфизем и при най-малкия студ, при най-незначителното дразнене
гърлото ми се зачервява и надолу тръгва адска болка. Един ден взех да си
правя инхалация, но по едно време си викам: „Ще надяна една тръбичка на
чайника и направо ще смуча, за да въздейства по-бързо лайката.“ Много
бързо ми олекна, но вечерта се закашлях, по едно време гледам – изплюл съм
капчица кръв. Изкашлях се, плюх пак – втора капчица кръв, трета капчица...
След половин час не капчици, а просто струйки кръв плюех. Мълчах си, не
казвах на жена ми. Но към 10-11часа усетих, че от мен тече кръв като из
ведро.
– Да отидем в „Пирогов“ – й викам.
Отидохме и там като се закашлях, гейзер кръв избликна. Лекарите се
уплашиха:
– Какво става? Вие имате кръвоизлив!
– Да, имам.
Биха ми инжекция, дадоха ми да пия солена вода. Задавих се, отидох в
тоалетната и пак избълвах кръв. Качиха ме на една количка и ми казаха:
– Веднага ще ви закараме в белодробното отделение.
Това се случи след Нова година, на 2 януари. Закараха ме в отделението и
веднага дойдоха лекарите, стече се целият медицински персонал. Сложиха
ме на системи, сложиха ми и някакво лекарство, за да спре кръвоизливът.
Слава Богу, сутринта кръвоизливът почти спря. Преляха ми кръв – слава
Богу, не хванах и СПИН. Изследванията нищо не дадоха, лекарите мислеха,
че съм получил скоротечна туберкулоза. Така решил и Вили и съобщил в
театъра тъжната новина:

156
 – Коста Цонев получи кръвоизлив и дълго време няма да бъде сред нас.
Искаха да ми направят друго изследване, бронхоскопия – да вкарат сонда
в дробовете.
– Моля ви се, никаква сонда не искам – им казах. – Аз си изгорих гърлото.
Това е от изгаряне на ларинкса, от това изтече кръвта.
Слава Богу, разминах се и с тази беда и досега съм жив и здрав. Нямам
проблеми – уж.
Но обикновено казват – след 50 години човек, ако не го боли нищо, като се
събуди, значи е умрял. Всяка сутрин имам някаква болежка, но не й обръщам
внимание. Най-много ме тормози рамото, което блъснах в скалата, когато
спасих онова детенце. Не обръщам внимание.
Военната си служба изкарах като студент през ваканциите. В една люта
зима – 54-та ли беше, 55-а ли година, не помня – ме викнаха в търновската
школа. Сняг до колене, минус 17-18 градуса. През ден превземахме
височината в търновския полигон „Картала“ с викове „Ура!“. Мен като най-
висок ме направиха отдельонен и ми дадоха да нося лека картечница
„Дегтерьов“, която не беше никак лека. Една нощ в два часа тръбата засвири
„ръченица“, тоест тревога. Хукнахме навън, като се обличахме пътьом, кой
както свари. Командирът ни щеше да припадне:
– Веднага обратно в спалните помещения! Хубаво се облечете и след пет
минути строени тук!
След пет минути бяхме строени облечени на плаца в адски студ. Поведоха
ни към „Картала“, спряхме в подножието му. Казаха ни:
– Врагът е горе, за еди-колко си минути трябва да превземем върха! С
мощно „Ура“ напред в атака!
Юрнахме се, снегът – до кръста. Не до коленете, а до кръста. Не ходехме,
направо плувахме. Докато стигнем догоре, станах вир-вода. Казах си:
„Господи, сега ако спрем, ще станем на шушулки, на ледени шушулки.“ За-
легнахме и чувам:
– Огън! Първо гнездо, „Дегтерьов“, огън!
Натискам спусъка на моя „Дегтерьов“ – няма огън, няма гръм. Втори път,
трети път – нищо. Бях смазал обилно картечницата, смазката замръзнала и
обездвижила затвора, ударникът не може да произведе изстрел. Ами сега!
Чувам пак:
– Какво се бавиш? Първо гнездо, огън!
Извадих затвора, взех да търкам замръзналата смазка, но тя не пада,
замръзнала и не пада. Питам:
– Има ли някой кибрит? Кибрит да има някой?
Едно момче ми подаде и аз взех да паля клечки, за да подгрея малко метала
и да падне смазката.
– Какво става с първо гнездо? Огън! На военен съд ще те изпратя! Огън!

157
 Какъв огън, не мога да изчистя смазката! Търках, търках, сглобих пак
затвора, натиснах го, натиснах спусъка и най-после първият патрон изгърмя.
След него и другите – изстрелях един откос. Пристига командирът и ми
крещи:
– Ще те дам на военен съд! Какво правеше?
– Беше замръзнала смазката, другарю командир.
– По време на бой противникът щеше да ни направи на нищо. Не те ли е
срам? Не се грижиш добре за оръжието!
– Напротив, много добре се грижа. Бях го смазал, но какво да правя, като е
толкова студено. Не знаех, че така замръзва смазката – нейсе, размина се.
Командир ни беше капитан Куклев, отличен стрелец. С картечница
„Максим – Соколов“ си пишеше името – Куклев. Зазори се, строиха ни и
капитанът се изправи пред нас:
– Не ви ли е срам! Я се погледнете как сте се навлекли като баби!
Вярно, много се бяхме облекли. От парчета одеяло аз си бях съшил
наушници с памук, защото ушите ми щяха да окапят от студа. Мраз
невероятен! Усещах как се вледенявам, ледът вече пука по мен, загивам.
– Не ви ли е срам! – вика командирът и си съблече шинела. – Ето, вижте!
Аз по куртка стоя пред вас, а вие... – гледам му ушите целите бели и се чудя,
този човек не усеща ли студа. – Какво сте сложили на ушите си? Ушите само
трябва малко да ги разтъркаш – и това е.
Посегна той да разтърка ушите си, направи две движения и изведнъж спря.
Както му бяха прилепнали, изведнъж увиснаха. Така бяха замръзнали, че си
счупи хрущялите. Млъкна, извика един офицер при себе си, каза му две думи
и замина. На другия ден го гледаме, горкият, като индийски раджа – с
огромна чалма. Представям си какви болки е изживял, когато са се
размръзнали тези уши. Но беше разбран човек. След това ни събра и ни каза:
– Извинявайте, момчета, аз малко ви подцених. Много добре се
справихте – даде висока оценка за действията ни по тревога.
Втори път ни събраха всички момчета от курса в едно поделение в
Дупница. Зачудихме се как ще изкараме един месец. Всяка сутрин строева
подготовка, търчане по баирите. На втория ден вечерта Рангел ни каза:
– Ще направим тържество. Скоро е годишнината на Вапцаров (от
раждането или от разстрела, не помня). Ще предложим на полковника,
командира на поделението, да направим вечер за Вапцаров. Но ще трябва
много да репетираме.
Двама от нас убедиха командването. Зарадваха се, ето ги артистите, има и
режисьор, ще стане великолепен спектакъл.
– И какво ви е необходимо?
– Нищо, просто да репетираме.
– Колко време?

158
 – Двайсет-двайсет и пет дни.
И се разпределихме да дежурим. Дежурният на висок глас рецитира,
останалите спяхме като заклани, играехме карти или си четяхме книжки. Не
смеехме да се показваме навън, защото щеше да се види, че хайлазуваме. От
време на време някой отиваше до лавката да донесе нещо за ядене.
Офицерите знаеха, че упорито репетираме. Нищо не правехме, два-три дни
преди представлението щяхме да научим по едно стихотворение. Никола
Гунов, поетът на групата от нашия клас, написа стихче за един негър –
„Джим, люлей се, Джим!“. Научихме и една строева песен и представихме
пред войниците всички строеве. Изиграхме една халтура „Леле, Гиго“, която
бях представял с Калата. Сега ролята му взе Рангел Вълчанов. Вечерта за
Вапцаров мина блестящо. Всички останаха много доволни и особено ние,
защото този път службата си беше за нас една почивка преди следващия
семестър.
Така за три месеца изкарах цялата войнишка служба, вместо за година или
две. За мен това беше истинско щастие, защото много мразя да имам
командир, който да ми казва как да живея. Може би покрай майка ми съм
свикнал аз да обяснявам и на хората как да живеят, а не те на мен. И мразя
покровителите, сайбии на акъла ми, мразя да ми заповядват, ненавиждам.
Слава Богу, че служих толкова кратко време. Ако бях изкарал една или две
години, щяха да се случат много неприятности. И може би срокът ми щеше
да бъде продължен. Непокорството в казармата се наказваше много строго.

„Смърт няма" – замалко да има

По това време след много успешни спектакли в театъра започнахме

снимките на филма „Смърт няма“ в една електроцентрала в Кърджали.
Режисьори бяха Ирина и Христо Пискови. Участваха много известни и добри
артисти – Черкела, Иван Кондов, Слабака. Една вечер след представление
потеглихме за Кърджали. Беше през февруари, но до Хасково почти не
видяхме сняг. Казахме си: „Продължаваме значи.“ След десетина-петнайсет
километра започнаха баирите и застигнахме една огромна колона спрели
коли.
– Какво има?
– Задръстване. Отпред трактор рие и колите изчакват. Нагоре е сняг и
просто няма смисъл да се продължава.
– Как няма смисъл да се продължава?
Бяхме облечени в кожуси – отгоре брезент, отдолу кожа. Хората
помислили, че сме ченгета и бързаме по някаква работа. Дадоха ни път,
минахме, минахме и пред трактора и продължихме. Преминахме през една

159
преспа, през втора и вече почти на върха на планината, на около 15 километра
от Кърджали, се забихме в трета, около метър и половина-два. Забихме се и
си останахме в нея. Ами сега? Ще ни затрупа снегът и чак напролет ще ни
изровят. Не нас, а скелетчетата ни. Мъдрувахме, мълчахме 15 минути-
половин час. На предната седалка седеше един от организаторите – Автов.
Викам му:
– Автов, хайде, братче!
Отворихме прозорците, като през люк разровихме снега и излязохме.
Колата беше почти цялата заровена.
– Готов съм! Но как така с голи ръце?
– Няма с голи ръце – му отговорих. – Ще слезем до Кърджали и ще викнем
помощ.
– Как Кърджали, бе? Кърджали е най-малко на 15 километра.
– Абе 15-20... Какво сега? Да седим, за да ни затрупа тук и да умрем ли?
Най-после той се съгласи, отворихме прозорците, разровихме, излязохме
отгоре върху колата. Направо минахме върху нея и затънали до кръста,
изгазихме лавината. То си беше лавина, навята на шосето. Излязохме на по-
плитък сняг докъм глезените и до коленете. Сега се сещам как бях облечен.
Отдолу имах наполеонки, но отгоре беше някакво тропикалче лятно и
трандафори с много тънки чорапки. По пътя беше светло от снега. Вървяхме
бързо, за да се сгреем и да извикаме помощ да извадят Черкела, шофьора и
Иван Кондов. Желанието ни да бъдем спасители като че ли ни окриляше.
Търчахме като луди надолу, спирахме, отдъхвахме. Някъде към 8-9 часа
сутринта пристигнахме ни живи, ни умрели пред хотела в Кърджали. Хората
ахнаха, бяхме сини-зелени. Веднага ни хвърлиха във вана с гореща вода и ни
натъпкаха с чай с коняк. Аз почти се нафирках, но ме отвърна и им казах:
– Бягайте, спасявайте ги! С танкове ли, с хеликоптери ли – бягайте, може
и вече да са умрели.
С трактори ли, с танкове ли, не знам, но тръгнаха да спасяват Иван Кондов
и Черкелов. След това ми разказаха как видели покрива на колата, разровили,
но никого не намерили. Почудили се вълци ли са ги изяли, какво ли е
станало? По пътя били видели оглозгани две крави и усетили голяма
глутница вълци. Ние как сме минали между вълците и между оглозганите
крави, не ми е ясно. И хората вече решили, че Иван Кондов, шофьорът и
Черкела са изядени. После, на 200 метра под пътя, видели една къща с пушещ
комин и слезли да питат дали случайно не са чули някакви викове. Когато
отворили вратата, гледат вътре Иван Кондов, Черкела и шофьорът – пият си
ракийката, ядат катми, намазани с масълце и сиренце, сръбват хубаво мляко
и се усмихват. Зарадвали се, качили ги в танковете (или тракторите) и ги
докараха весели и хубави. Много бях щастлив. Е, и нашият героизъм беше
отчетен и с Автов дълги години, като се срещнем, си казваме: „Ей, а

160
вълците?“ Така този хубав филм замалко от „Смърт няма“ да стане „Смърт
има“.
Нашата професия е свързана с рискове и всеки трябва да си ги поема.
Вярно, че съм щура глава – и аз можех да си остана там и да ям катми, да пия
хубаво мляко и на сутринта да дойдат да ме приберат. Но моят холеричен
нрав е такъв, че не мога да стоя и да чакам да дойде бедствието. Все гледам
или да се навра в устата на вълка, или да се оправям по някакъв начин. Ако
ще става нещастие – да стане бързо, да не се бави. Този мой характер много
пъти ме е спасявал, но и до беда ме е докарвал. В повечето случаи обаче е
ставало първото.

Големият режисьор Бено Бесон и „Както ви се хареса"

В киното ми потръгна. Младият режисьор Иван Терзиев ме покани да

изиграя главната роля в „Господин Никой“ – ролята на Боев. Романът ми
беше харесал и тайно мечтаех да играя. Не знам дали провидението ми
помогна, но без никакви проби Иван направо ми каза:
– Започваме снимки на „Господин Никой“ в Германия!
Образът на Боев беше доста сложен и много интересен, благодатна
професионална задача. Вече имах доста филми зад гърба си, бях натрупал и
в театъра доста професионален опит и поради това се хвърлих с голямо
настървение и с голяма радост да изиграя тази роля. В нея имаше всичко,
което е необходимо, и всичко, което може да покаже един актьор – и
преследвания с коли, и любов, и шпионски афери, и боеве, и каскади. И
всичко това доби съвършено визуално изражение благодарение на
великолепната камера на бате Димо. След няколко съвместни филма с един
поглед се разбирахме.
Снимките започнахме с Доротея Тончева в главната женска роля, но тя
(може би от студения климат) се разболя, горката, и трябваше да бъде
сменена от Северина Тенева – една великолепна млада актриса, която за
жалост си отиде рано. Тя героично издържа голямото физическо и
психическо натоварване в този суров северен край и смятам, че ролята й
стана доста добра.
Настаниха ни във вероятно най-добрия хотел в Росток. В ресторанта
веднага си поръчах голямо плато риба. За мой ужас тя се оказа пържена или
сварена със захар. Клъцнах оттук, хапнах оттам с малко хлебец и солница.
Слава Богу, имаше печена ябълка, червена, хубаво препечена. Оставих
рибата и – о, ужас! – ябълката се оказа пълна с риба. Безкрайно се
разочаровах от немската кухня в този северен край. След това през повечето
време сам си правех гозбите, защото не можех да понасям захар в тях.

161
 Черкела пък си поръча водка и му донесоха една чашка колкото
напръстник. Той я погледна, погледна и сервитьора, изпи я и каза:
– На всеки пет минути по една чашка.
Сервитьорът беше изпълнителен и на всеки пет минутки, на секундата,
носеше по една чашка водка и Черкела я обръщаше. Келнерът понечи да
прибере чашката, но Черкела не му позволи. И така започнаха да се
нареждат – пет, десет, петнайсет, отиваше към двайсетата чаша. Целият
ресторант забеляза и с всяко появяване на келнера се чуваха възгласи:
– Ааа! Ааа!
На двайсетата чашка хората изръкопляскаха. Черкела се зачерви и запоти.
– Чери, стига вече! – му казах.
– Нищо ми няма, бъди спокоен! Това са 25 грама. 25 чашки – нищо не е за
мен. Мога да изпия още 20.
– Добре де, ръкопляскаха ти хората, стига толкова. Е, след трийсетата
престана. Последваха още веднъж бурни аплодисменти. Той се изправи и се
поклони, но се наложи двама души да вървят от двете му страни, за да може
да излезе с достойнство от залата.
Снимките напредваха бързо. Имаше доста интересни режисьорски и
актьорски решения. Филмът пожъна успех не само в България, а и в целия
тогавашен социалистически лагер. Усетих го при пътуванията ми в Унгария,
Полша, Германия, Съветския съюз – служителите на границата ме познаваха
и се отнасяха с мен много внимателно. Неведнъж на границата ме разпоз-
наваха и по-бързо обработваха документите ми. Това не може да се купи,
това остава на артиста – уважението, признанието на публиката.
Цялата поредица филми за Боев по Богомил Райнов беше посрещната
много радушно и с голям интерес от публиката не само у нас, но и в чужбина,
участието ми в тях беше за мен истински професионален шанс.
По време на снимките в Берлин гледах в театър „Фолксбюне“ пиесата
„Драконът“, поставена от Бено Бесон. Гледах спектакъла и се питах: „Защо
у нас да не се представи такава пиеса? Защо у нас не дойде такъв режисьор,
да направи такъв спектакъл?“ Дали съм предчувствал нещо, не мога да ви
кажа, но след края на представлението си казах: „Аз ще работя с този човек,
с Бено Бесон! Когато и да е, ще работя с него!“ Скоро забравих това
пожелание. Един ден говорехме за репертоара с Николина Томанова и тя ми
каза:
– Коста, много искам да поканим един голям германски режисьор да
постави „Както ви се хареса“ от Шекспир.
– Кой е този голям режисьор?
– Бено Бесон. Не знам дали си чувал за него.
Сърцето ми се обърна. Ето че онова, което си помислих, излезе истина. Ще
работя с Бено Бесон! Даже не допуснах, че той може да откаже: „Откъде-

162
накъде ще идвам в България да поставям „Както ви се хареса“?“ Но нещата
се уредиха, Бено Бесон пристигна, запозна се с колектива и избра актьорите.
На първата сбирка ни представи своя помощник-режисьор и сценограф Енцо
Тофолути. Бесон каза:
– Вероятно ще стоя една седмица, след това имам ангажимент във
Франция. Моят помощник, този млад режисьор, ще проведе всички
репетиции. Аз ще пристигна седмица или две преди премиерата.
Репетициите започнаха. Енцо Тофолути ни смая. Още при първото четене
надонесе разни дрехи и започна да ни ги налага, да ни нахлузва разни неща
на главите, да ни облича жилетки и елечета. Ние си репетирахме, а той
облича, съблича, гледа ни. Много ме изненада този начин на работа и си
казах: „Браво на това момче! За първи път срещам такъв човек. Дано нещата
да станат добре.“ В последна сметка нещата станаха блестящи. И сценичното
решение, и костюмите бяха изумителни. Моя костюм той сменя четири-пет
пъти и в последния ден преди премиерата го взе, направи го на кълбо, бутна
го в казан с вряща вода, добави кафява боя, извади го, изсуши го за една нощ
и на другия ден играх с костюм в съвсем нов цвят.
И така, започнахме репетициите... Участваха първите сили на нашия
театър – Невена Мандаджиева, Тодор Колев, Ицхак Финци, Руси Чанев,
Милен Пенев. Режисьорът направо ни изкара на сцената, много не
разсъждавахме върху текста на маса. Дълго време съм си мислел, че този
период на маса е абсурден и излишен. По света на артистите им дават текста
и им казват: „Господа, след 15 дни всички тука с научен текст и започваме
да работим!“ Бено Бесон работеше точно така. Е, вярно, не ни каза веднага
да си научим текста. Държахме си ролите в ръка, но гледам, на втория ден,
на третия, на четвъртия очите на този човек светнаха. След шестия ден си
казах, че сега ще ни напусне и кой знае помощникът му накъде ще поведе
репетициите. Ние вече активно започнахме да участваме и да му предлагаме
разни щуротии. Той така се зарази в тази игра, че отложи заминаването си за
Франция. Седя в България месец-месец и половина и на бял свят излезе един
изключителен спектакъл, който явно смути критиката, защото тя изобщо не
го отрази.
Аз играех Жак, но ролята ми нямаше нищо общо с изпълнението на
Апостол Карамитев и на други артисти. Не съм и допускал, че Жак може да
е такъв. Бено Бесон ми каза:
– Моето момче, Жак е философ. А кога става човек философ? След като е
видял всичко в живота си. Той е сифилитик четвърти период – всичко окапва
от него. Той е като зараза, той е като сярна киселина, която разяжда всичко
наоколо. С фъфлещата си реч и с безмилостния си сарказъм той се надсмива
над добродетелите, разлага всичко около себе си.

163
 Критиците виждаха в Жак предтеча на Хамлет и пренебрегваха злобната
му ирония, чието крайно изражение е монологът шедьовър:

Целият свят е сцена и всички ние сме актьори!

Аз самият помнех Апостол Карамитев, Георги Попов в тази роля и виждах

Жак като красавец, който говори блестящо романтично, облечен разкошно.
А сега се явяваше един друг образ – фъфлещ старец злобар, който с усмивка
на хиена разлага всичко наоколо. Беше ми ужасно трудно, не се получаваше.
Репетирах и усещах, че и Бено Бесон не е доволен. При последните ре-
петиции пристигна и съпругата му, голяма немска актриса. На втория-третия
ден тя ни окуражаваше:
– Да, много хубаво!
Наближиха генералните репетиции, премиерата, аз бях доникъде. Всички
блестящи, всички страхотни, а аз съм нищо и никакъв Жак – мотая се на
сцената като муха без глава. Не мога място да си намеря, все се чудя какво
да измисля, как да станат накрая нещата. Хванах се за фъфленето. Добре, ама
дали някой ще ме разбере? Аз пък от дефекта ще направя ефект! Фъфленето
ми беше толкова добре изработено, че всяко звукче се разбираше. В
последната седмица една нощ сънувах ли, хрумна ли ми, не помня, но
изведнъж скочих. Сетих се, че в квартала имаше един човек почти без нос.
От сифилис ли, от нещо друго ли, но почти нямаше нос и носеше една прев-
ръзка. Ето го решението!
На другия ден отидох в гримьорната и взех една кафява мръсна превръзка,
сложих я на носа си, облякох си костюма, излязох на сцената и усетих, че
играя нещо съвсем друго. По някое време чух отдолу съпругата на Бено
Бесон, която викаше:
– Браво, Коста!
Полетях. Получи се нещо невероятно. Бено Бесон отдолу изръкопляска и
каза:
– Браво, Коста! Ето че най-сетне намери нужното!
След премиерата Бено Бесон ни събра и ни каза:
– Може би се чудите защо не заминах за Франция. Не можах, вие ме
пленихте. Направихте нещо, което не ми се беше случвало в живота. Във
всеки театър, където съм бил, има по един-двама блестящи актьори, другото
е пълнеж. А в този театър не видях посредствен актьор. Всички сте блестящи,
всички вие сте на световно равнище. Вярвайте ми, обиколил съм почти целия
свят. Аз поставям същата пиеса и във „Фолксбюне“ и там ще направим две
премиери – първо с тамошните артисти, а вечерта от осем часа ще играете
вие същата пиеса.
Ние зяпнахме.

164
 – Да играем във „Фолксбюне“! Ами те ще ни съсипят, ще ни смажат
направо!
– Бъдете спокойни! Аз ви казвам, че ще имате невероятен успех. Благодаря
ви за удоволствието, което ми доставихте, мили приятели! – тези думи на
Бено Бесон са останали дълбоко в сърцето ми.
През цялото време, докато големият режисьор беше тук, имахме много
приятни вечери на Витоша. Запознах го с моя приятел Тодор Чалъков, царя
на Витоша. Първата вечер, като го заведох, му направихме телешка глава в
шкембе. Не беше ял такова нещо, изпадна във възторг. А Тодор беше
намерил и едно бяло вино... Бено Бесон примря от удоволствие и заяви:
– Край! Напускам София, ще живея тук, на „Щастливеца“. Сутрин ще идва
кола да ме взима и веднага след репетиция – отново тук.
Заминахме за Берлин. Дойде денят на премиерата. В четири часа започваха
да играят германците. Слушахме по говорителите в гримьорните си и тръп-
нехме при всеки смях, при всяко ръкопляскане. Беше като на мач. С всеки
възглас умирахме. Бяхме сразени, в края на спектакъла – направо убити.
Дадоха пауза от един час, същата публика щеше да гледа и нас. Раздадоха
апаратчета за симултанен превод, но явно публиката знаеше текста наизуст.
Питах се изтръпнал: Боже Господи, какво ще направим ние след този успех
на германските колеги? Да вземем да се откажем и да си вървим.
Дойде времето, загасна осветлението в залата, вдигна се завесата – пълна
тишина. Минаха минута, две, три. Пълна тишина, никой не гъква. Боже
Господи, провалихме се! Минаха четири, пет, шест минути, аз си викам: „По-
скоро да излезе Ицо Финци – Ицо играеше Точилко. – По-скоро да излезе
Ицо! Ицо, излизай, за да тръгнат работите!“ По едно време чувам, зашумоля
залата и изведнъж – бесни аплодисменти и кикот. Явно Ицо беше излязъл на
сцената. И започна нещо, което не ми се е случвало друг път в живота. Не
беше спектакъл, а фойерверк, тайфун. Завъртяхме се всички в едно цяло – и
публика, и артисти, всичко се обърна с главата надолу. Залата се тресеше,
ние играехме като бесни. Всеки си казваше: „Победихме!“
След края публиката ръкопляска 10, 15, 20 минути и не искаше да си отиде.
Ние плачехме от радост, прегръщахме се, целувахме се за нашия успех, за
успеха на България, за успеха на българския театър в тази студена страна с
вековни театрални традиции, в този класически театър.
На другия ден сутринта по Радио Западен Берлин прочетоха рецензия за
представлението, каквато не се е чувала. Авторът говореше за
магьосничество, за стихия, разляла се на сцената на „Фолксбюне“. „Може
само да се съжалява – казваше той, – че залата беше побрала само 400 души.
Трябваше да дойдат четири хиляди, четиристотин хиляди, четири милиона
немци, за да видят тези великолепни артисти, които разцъфнаха като свежи
пролетни цветя. Блестящият им актьорски талант и професионализъм заля

165
като шампанско сцената на „Фолксбюне“. Опихме се от това шампанско и
никога няма да го забравим, няма да забравим майсторството на тези
великолепни артисти от България.“
Критиката на ГДР сякаш също не отбеляза така ярко участието ни. Изобщо
при тогавашния строй такива спектакли не се възприемаха особено добре,
защото бяха против рутината, против традицията. Рушаха окови.
С много режисьори съм работил – и чужденци, и българи, но радостта,
която изпитвах всеки път, когато играехме „Както ви се хареса“, и
удоволствието от непосредственото общуване с Бено Бесон никога няма да
забравя. Няма да забравя и думите му:
– Деца, вие просто не можете да си представите колко сте талантливи.
Колко сте велики и колко сте нещастни. Нещастни сте, защото живеете в
страна, където много малко хора могат да ви видят и така вашият талант ще
си остане затворен като в консерва.
Играехме и в други страни – в Румъния, в Унгария, в Полша, в Чехия, все
от тогавашния социалистически лагер. В Букурещ представихме три пиеси –
„Червено и кафяво“ от Иван Радоев, „Както ви се хареса“ и „Събота 23“ на
Стефан Цанев. Официалният румънски вестник излезе със статия за таланта
на българските артисти и за чудото, което са показали в букурещкия театър.
Ставаше дума и за моя милост, защото аз играх три съвършено различни
роли – Георги Димитров, Жак и селянина Дамян от „Събота 23“. Някои
български критици едва след тази статия ме признаха и дойдоха да ми
покажат вестника:
– Коста, виж какво пише за теб! Браво!
Такава е нашата българска работа – трябва да станеш известен в чужбина,
за да те признаят евентуално и тук.
След едно пътуване в Северна Корея заварих майка си в тежко състояние.
На заминаване я прибраха в IV градска болница. След Корея ме посрещна у
дома весела, засмяна:
– О, нищо ми няма! Вече почти оздравях!
А имаше тежка атеросклероза със сърдечни увреждания. Беше в
безнадеждно положение. Погледнах й ръцете, целите посинели.
– Защо са ти такива ръцете?
Явно й бяха били инжекции и не са могли да намерят вените.
– Ами биха ми едни такива инжекции ...
Започна да ме гризе съвестта и си казах, че нещо не е наред. На другия ден
трябваше да отида на репетиция и се обадих на моя братовчедка да отиде да
види майка ми по някое време. Всичко става, може да има нужда от помощ
да отиде до тоалетната. Когато се върнах вкъщи, майка ми я нямаше. Седи
братовчедка ми и плаче. Попитах:
– Какво?

166
 – Като дойдох, майка ти беше паднала на вратата, едвам отворих.
Явно е получила някаква парализа от високото кръвно и е паднала на
вратата. Дошли от „Бърза помощ“ и я взели. Веднага отидох в „Пирогов“ да
я видя. Тя ме погледна, но не можах да разбера дали ме позна или не. Каза:
– Много искам краставичка.
Веднага се юрнах и първо потърсих брат ми Васил, но него го нямаше.
Отидох на пазара, купих краставици, помотах се нещо и след два часа се
върнах в болницата. От стаята излезе санитарка.
– Какво носите?
– Нося краставички на майка ми.
Тя само ме погледна и каза:
– О!
Нещо ме жегна, влязох вътре и видях майка ми в кома. Дишаше през две-
три минути. Диша, диша, диша и... след половин час си отиде. Преживях това
нещастие в живота си – пред очите ми да умрат и майка ми, и баща ми. Точно
пред очите ми! Баща ми го видях как се сгърчи от болки, как падна назад,
изхърка и умря. Майка ми много спокойно, много тихо дихна още три-четири
пъти и престана. Дойде санитарката:
– Ооо, ама тя вече си е отишла!
Чевръсто намериха носилка и я взеха, за да я закарат в моргата. Погребахме
я. Тя не можа да доживее до 80 години.
Винаги си спомням с много любов за майка ми, въпреки че тя често беше
дори жестока с нас и с мен по-специално. Но когато пораснах, разбрах, че е
било, за да станем добри хора.

До Лондон и обратно с „Ролс-Ройс"

По това време двамата с брат ми Васил Цонев получихме една

необикновена покана. Брат ми от Австралия ни плащаше пътя и ни канеше в
Лондон, да се срещнем на летище „Хийтроу“, където той щеше да пристигне
от Австралия, за да си вземе платената половин година преди това кола –
„Ролс-Ройс“. Ние с Васил Цонев зяпнахме:
– За какво му е на Иван „Ролс-Ройс“? И да дойде с „Ролс-Ройс“ в България!
Да се появиш у нас с такава кола, си беше предизвикателство. Но нямахме
възможност дълго да кореспондираме. Получихме си билетите, качихме се
на самолета и се срещнахме на „Хийтроу“. Иван Цонев кацна от Австралия,
а ние – от София с може би един час разлика. Настанихме се в хотела и Иван
Цонев каза:
– Ще ви заведа в ресторант, в какъвто не сте ходили.

167
 Отиваме вечерта в нещо, което повече приличаше на клуб, при това празен.
Имаше не повече от пет-шест маси, на стената – портрет на някакви кралски
величия. Менюто – дебело като библия. Попитах брат си:
– Всичко ли, което е написано тук, мога да си поръчам?
– Разбира се, това да не ти е България!
– А лангусти има ли?
– Има, разбира се.
Всички видяха от мен и поръчаха лангусти. Брат ми като суетен човек беше
поканил и секретаря на нашето посолство в Лондон със съпругата му.
Искаше и посланикът да дойде, но той по това време не беше в града. Бяхме
седем души на масата, а донесоха осем лангусти. Келнерът понечи да върне
едната порция, но аз му казах:
– Не, не, моля ви се, оставете я.
Преядохме с лангусти онази вечер в Лондон. До днес помня вкуса им.
След вечерята имахме среща с българи, които ни отведоха в един нощен
клуб, където плащаш една лира и ставаш член. Е, като си днес тук, а утре те
няма, какъв член си? И все пак плащаш една лира и ставаш член. Най-хубаво
впечатление ми направи това, че когато влязохме, усетих ухание на лимон и
лаврово дърво. Всички пушат, а никаква миризма на тютюнев дим не се
долавя, ухае като в тропиците.
Често домакин и разводач ни беше известният Жорж Ганчев, който се
показа много внимателен, много отзивчив. Изключително любезен беше и
Петър Увалиев, който плати вечерта в този нощен клуб. Иван Цонев даже се
възмути, суетата му не можа да понесе това – Петър Увалиев да плати, без
той да разбере. Брат ми вдигна малък суетен скандал. Прекарахме много
приятно.
На другата сутрин отидохме в магазина да вземем колата и да тръгваме
цялата банда за България. Гледам в магазина – няма нищо, празна огромна
стая. Дойдоха двама души с бели престилки:
– Заповядайте. Момент, ей сега ще изкараме автомобила.
Сядаме ние и се чудим откъде ще дойде тази кола. По едно време подът се
разтвори (просто пропадна) и отдолу се вдигна един разкошен „Ролс-Ройс“
миши цвят. Ние с Васил Цонев ахнахме, спогледахме се и пак ахнахме. Дори
не завидях на брат си. Казах си само: „Щом той има, и ние ще имаме!“ Иван
Цонев веднага седна на волана и каза:
– Коце, гледай сега отпред!
– Гледам.
– Кой мигач свети?
– Как кой мигач? Не се излагай, бе! Ще ни се смеят хората!
– Гледай кой мигач свети!
– Е, добре, левият.

168
 – Кой мигач свети, пак те питам!
– Левият.
– А сега?
– Десният.
– Коце, питам те...
– Десният.
– Ела тук! Натискай мигачите, аз ще гледам.
Качих се на колата, дадох десен мигач, Иван Цонев ме гледа:
– Дай другия. Кой даде?
– Десния.
– Сега дай левия!
Давам и виждам, че Иван Цонев целият се зачерви:
– Слизай!
Оказа се, че като дадеш ляв мигач, светва десният, като дадеш десен, светва
левият. Ще речеш, че е виц. Такава повреда в „Ролс-Ройс“! За секунда се
явиха сигурно 10 инженери, зачервени и разтреперани.
– Извинявайте, станала е грешка. Заповядайте в ресторанта отсреща. На
ваше разположение е. Идете, обядвайте за наша сметка. След два часа колата
ви ще бъде абсолютно готова.
– Никъде не отивам – заяви Иван Цонев. – Отивам с колата, те, ако искат,
да ходят да ядат.
Ресторантът се оказа изключителен, може би с пет или шест звезди.
Отидохме в него, а Иван Цонев остана при колата. Спомних си, че няколко
седмици преди това се говореше за голямата стачка на работниците от „Ролс-
Ройс“ заради заплатите и прехвърлянето към друга фирма. Изобщо имаше
някакви неразбории, може би причина за такава фатална грешка.
С кикот и вицове се настанихме в ресторанта и хапнахме много добре, вече
не си спомням точно какво. На българина, като му предложиш нещо на
корем, не се шегува. Така и ние опустошихме каквото ни поднесоха, и след
два часа отидохме в магазина. Гледаме Иван Цонев весел и радостен:
– Готово! Качваме се и тръгваме!
– Иване – викам му, – сега трябва нещо друго...
– Какво?
– Трябва да поискаш багажник.
– Какъв багажник? Ти си луд, бе! Какъв багажник на „Ролс-Ройс“?
– Вярно, луд съм, ама ти колко куфара имаш? Три. Васил Цонев има два.
Аз имам един, но като купя това-онова, и аз ще имам два. Седем куфара.
Хайде да отворим багажника.
Отвори го той – място колкото да побере една дипломатическа чанта и
нищо друго. Това е кола за короновани глави. Той ме погледна:
– Е?

169
 – Щом са направили такава грешка, сега ще изпълнят на секундата всичко
каквото им кажеш.
За пет минути донесоха един багажник. Изваян от хромиран метал и
някакво дърво – може би тиково. Не багажник, а бижу. Сложихме го отгоре,
тръгнахме из Лондон и аз казах:
– Сега трябва да купим отнякъде голямо платнище и много дълго въже.
Иван Цонев ме погледна презрително:
– За какво ти е това въже?
– Цонев, докато стигнем в България, какво ще остане от куфарите, ако
завали дъжд? Аз съм стара халтура, знам как се товари кола, как се покрива
багаж и много те моля, купи тези неща!
По моя поръчка купихме един голям брезент, дълго найлоново въже и
няколко гумени паяка – ластици с куки накрая. И така, на другата сутрин
потеглихме за България, натоварили върху ролс-ройса седем куфара,
овързани с въжета и с гумени паяци. Гледката беше направо невероятна –
„Ролс-Ройс“ с багажник.
Потеглихме за Дувър. На две-три места имаше отклонения – Иван Цонев
кара направо. Аз бях навигатор и му казвам:
– Завий наляво!
Васил Цонев все повече знае и съветва:
– Нищо подобно, да караме надясно!
Аз:
– Моля ви се, наляво, отклонението е наляво. Трябва да минем през този и
този град.
– Много знаете и двамата! – Иван Цонев кара направо.
След два-три километра стигаме до края на пътя, до някаква грамада.
Хайде обратно! Свихме надясно и се забихме в едни съвсем странични
градове. Върнахме се и пак стана моето. Казах им:
– Или ще ме слушате като навигатор, или си вземете картата и вие се
разпореждайте! Аз съм водил българи по цяла Европа и знам как се води
българин. Тогава бяхме в различни коли и може би затова не можехме да се
разберем. Сега сме в една кола и ще се изтрепем. Слушайте ме какво ви
говоря, и ще стигнем живи и здрави до Дувър.
Пристигнахме в Дувър, качихме колата на ферибота. Посрещна ни един
бурен Ламанш. Братята ми си изповръщаха червата, но не и аз. В книгата си
„Из Европа“ Васил Цонев пише обратното, но аз не му се сърдя – той все пак
е писател и трябва да спечели някой лев. На мен едно вълнение не може да
ми подейства по никакъв начин.
Привечер пристигнахме в Париж и веднага се обадихме в българската
легация. Пълномощен министър беше един много добър приятел на брат

170
ми – Топенчаров. Прие ни радушно. Пихме кафе, хапнахме някакви
сандвичи. По едно време вратата се отвори и един човек попита:
– Извинете, чух, че са дошли Иван Цонев и Васил Цонев.
– Да, здравейте.
– Другарю Цонев, разбрах че сте си купили „Ролс-Ройс“. На старо ли го
купихте?
Иван Цонев се вбеси:
– Как на старо, бе! – и извади веднага фактурата, за да покаже, че ролс-
ройсът е съвсем нов и струва над сто хиляди лири. Човекът видя фактурата:
– Да, да, нов, нов! А къде е, другарю Цонев?
– Долу пред легацията. Слезте да го видите! „Ролс-Ройс“ миши цвят, с
цолов номер.
Продължихме да разговаряме – аз, Иван Цонев, Васил Цонев и
Топенчаров. След малко вратата се отвори и отново се показа същият мъж,
позеленял, пребледнял:
– Извинявайте, но вашият „Ролс-Ройс“ е с багажник!
– Разбира се, че е с багажник. Няма да си държим куфарите в ръце!
Човекът си отиде, Топенчаров се засмя:
– За него, да имаш „Ролс-Ройс“, е много престижно нещо. Само че не знам
за какво ви е този „Ролс-Ройс“ в България.
Иван Цонев обясни, че ще може да го продаде, след като остане в България
една-две години, на много висока цена, без да плаща мито.
Продължихме с нашия великолепен „Ролс-Ройс“ и стигнахме границата
между Германия и Австрия. Васил Цонев поиска да пие бира и помоли Иван
да обмени пари и да вземе бира за всички, защото бяхме ожаднели. Иван
Цонев донесе бирата и се качихме в колата. Чакаме Иван Цонев да запали –
тишина.
– Пали, де, какво става?
Иван Цонев само сумти. Гледам, че превърта ключа, колата – нищо.
Превърта пак – не включва.
– Е, и моят „Фолксваген“ прави такива номера – утешавам го аз.
Иван Цонев ме изгледа, сякаш искаше да ме убие с поглед.
– Млъкни!
– Ама защо не работи?
– Не се обаждай! – и вдигна капака да провери.
Какво ще провери, като нищо не разбира. Позвънихме и австрийската
пътна помощ пристигна на минутата. Отвориха капака хората и се втрещиха.
Отдолу се видя нещо като онзи завод до Стара Загора, но в умален вид. Не
беше мотор, не беше чудо. Техниците веднага затвориха капака и казаха:
– Не можем ние да поправим това нещо. Но на три километра оттук има
завод, „Лукас“ се казва, където се произвеждат части за „Ролс-Ройс“.

171
 Много се изненадахме. Как точно на три километра преди този завод се
повреди машината? Качиха колата на една платформа и така пристигнахме в
завода. Свалиха я, избутаха я в едно хале, покриха я като болник с някакъв
бял чаршаф, отвориха капака и само там, където проверяваха за евентуална
повреда, имаше един отвор. Дойдоха инженери и техници, започнаха да
пипат, да въртят – нищо не става. Ролс-ройсът мълчи, не мърда. Ние с Васил
Цонев ще умрем от смях, а Иван Цонев трепери, целият зачервен:
– Простаци с простаци, нищо не разбирате вие!
Половин час, един час се мотаха техниците, нищо не можаха да открият.
Явно беше, че имаше някаква голяма повреда. Вече взехме да се тревожим,
че няма да можем да се приберем в България. Пристигна по някое време едно
мърляво момченце, легна на една платформичка с колелца и се пъхна под
мотора. След пет минути излезе и каза:
– Завъртете!
Иван Цонев врътна и колата запали.
Всички инженери и техници се вторачиха в момченцето и взеха да го
разпитват. То каза, че някакъв болт бил паднал, може би когато са сменяли
клемите за мигачите. Кабелът, който излиза от акумулатора към динамото и
стартера, не бил добре закрепен и паднал. Момчето го свърза, затегна го
добре и така продължихме за България с уникалния багажник върху
великолепния „Ролс-Ройс“.
В България пред хотел „София“ настана митинг. Хората се трупаха,
разглеждаха. Иван Цонев, като подкараше ролс-ройса по софийските улици
и видеше някое момиче, нали воланът е десен, отваряше прозореца, хващаше
момичето за ръчичка и започваше да го разпитва на български, на френски,
на немски. Момичето се изчервяваше и изпотяваше, докато гледаше този
човек в „Ролс-Ройс“, и веднага се съгласяваше на всичко. Замина той за
морето и до нас стигнаха много възторжени отзиви. Изведнъж си рекох:
„Нещо ще стане!“ Минали-неминали 15 дни, Иван Цонев пристигна разт-
ревожен в София и каза:
– Заминавам си! Веднага трябва да си замина!
– А колата?
– Колата оставям тук и да не си посмял да я караш! Ето ти ключа – закарай
я в някакъв гараж.
– Знам, в дипломатическия гараж. Но трябва да ми оставиш пари, там
наемът е висок.
Остави ми той парите, заключихме колата в дипломатическия гараж в една
желязна клетка. Там всеки ден идвали хора да я разглеждат, но ключовете и
за решетката, и за колата бяха у мен. Не посмях да се кача,
представих си как само да я одраскам малко, и Иван Цонев ще ми отреже
главата.

172
 Замина си той и никакъв коментар по този случай. Но аз усетих, че има
нещо. След една година получих покана за телефонен разговор. Дотогава
Иван Цонев не се беше обаждал.
– Посрещнете ме на летището – поръча той. – Пристигам от Виена.
На летището минахме оттатък паспортния контрол, понеже ни познаваха
вече, и посрещнахме Иван Цонев. Зададе се той засмян и тогава началникът
на летището ни помоли да излезем.
– Защо? – попитах аз.
– Имаме да разговаряме с брат ви.
Отведоха го в някаква стая, от която след малко брат ми излезе зачервен:
– Връщат ме!
– Как така те връщат?
– Връщат ме, не ме пускат в България!
– Как не те пускат?
– Не ме пускат, бил съм персона нонграта.
Шефът на софийското летище беше наш приятел, но и той нищо не можа
да обясни и беше много разтревожен. Даже забавиха полета с половин час.
Качиха Иван Цонев и го върнаха обратно със същия самолет във Виена.
Вечерта той се обади по телефона:
– Братчета, реабилитирайте ме, нищо не съм направил!
– Ти трябва да ни кажеш за какво те върнаха – казах му. – Иначе няма да
можем да те защитим.
– Нищо не съм направил!
Разпитах аз и от официалното обвинение излезе, че всеки ден вкарвал в
хотела не по една, а по пет-шест мацки.
– Че от това по-хубаво има ли! – викам.
– Ама какво ги прави?
– Не е толкова важно какво ги прави – отговарям аз. Другото обвинение
беше, че уж имало у него порнографска литература. Но това явно беше
претекст, главното беше ролс-ройсът. Отидох в милицията и поисках да се
срещна с началници, с генерали (министър беше Ангел Цанев) и да разбера
защо брат ми е обявен за персона нонграта. Генералите ме попитаха:
– Защо не се откажете от брат си?
– Как да се откажем от нашия брат? По никакъв начин не можем да се
откажем от него. Но ако трябва, ще се оплачем и на по-високо място. Как
може да не разрешавате на брат ми поне да дойде да си вземе колата?
Мълчаха известно време и ни казаха:
– Може да дойде да си вземе колата.
Съобщихме на Иван Цонев, той пристигна, взе си колата и изчезна. След
това се заговори, че бил прегрешил нещо с дъщерята на някакъв шеф на
милицията в Бургас и затова. Истината беше, че стана заради ролс-ройса.

173
Тази кола им даде повод да го обвинят в идеологическа диверсия. Българите,
които живееха в чужбина, трябваше да гладуват, да умират от глад и
обезателно да се върнат в България, за да живеят добре. Иначе какво ще си
кажат сънародниците им в Родината?
На следващата година брат ми дойде без кола.
– Коста, ще карам твоето „Волво“.
Беше ми дал вместо подарък 3000 долара и аз кръстосвах България за
снимки и за халтура със здрава и стабилна кола. Родих се с волвото, не се
изморявах. С москвича пристигаш във Варна разглобен. Идва Иван Цонев
без кола и аз му викам:
– Какво да те правя сега?
– Ами ще ми дадеш твоето „Волво“.
– Моето „Волво“ не мога да ти го дам, защото утре заминавам за Бургас,
вдругиден трябва да съм във Видин, а после – в Казанлък, на четвъртия ден –
в Сандански – аз на оверлог минавам България. С каква кола? Нито с влак
мога да пътувам, нито с такси, нито със самолет. До тези градове нито
самолет има, нито влак.
Брат ми гледа изумен и ме пита:
– Аз какво да правя?
– Ами ето, вземи москвича и иди до Варна!
Брат ми се съгласи и отиде, горкият, с „Москвич“ във Варна. След три дни
ми се обади:
– Три дни съм пътувал до Варна! Не те ли е срам?
– Ама защо мен да ме е срам? Ти знаеш много добре какво нещо е
москвичът. Да не мислиш, че ми е било леко толкова години с такава кола!
През 1985 година тримата братя бяхме на почивка в Албена. По моя
инициатива отидохме в Сребърна, родното място на баща ни, заедно с
неговия брат, чичо ни, който тогава беше на 92 години. Кметът беше пригот-
вил богата добруджанска трапеза и след добро хапване и пийване брат ми
Иван от Австралия разчувстван обяви, че иска да построи чешма на мегдана
в Сребърна в знак на почит към баща ни. Хората приеха идеята с ап-
лодисменти.
Брат ми си замина за Австралия, а аз като най-изпълнителен член на
тройката братя останах да изпълня намерението. Направих проекта – Кольо-
Фичева кобилица с три чучура – и през есента на 1986 година иззиданата с
врачански камък чешма беше готова.
Освещаването стана в средата на октомври. Пристигнахме в Сребърна две
коли мои приятели и заварихме небивало множество. Дойдоха и първите
началници на Силистра. Всички жители на Сребърна и околните села се бяха
стекли, всеки носеше цвете и шише с ракия или вино, което след тържеството
отнесе, напълнено с вода от чешмата.

174
 – Ти направи някаква магия, Коста – каза ми най-главният силистренски
шеф, – ние никога не сме събирали толкова хора.
Мисля си, че магията беше водата. Капка вода в Добруджа е капка злато.
Опашката пред трите чучура беше огромна, хората заставаха пред чешмата,
кръстеха се, плисваха леко чело и пийваха водица. Бабите прекръстваха
внучетата си и ръсваха със здравец главичките им.
Чешмата и днес си стои в центъра на Сребърна, но зли ръце са отмъкнали
трите медни чучура и табелата с надпис: „На баща ни Димитър от
признателните синове Иван, Васил и Коста.“

Разминаване със звезден миг

Получих предложение от младата режисьорка Иванка Гръбчева да

участвам в нейния първи филм „Глутницата“. Предстояха снимки в
Сандански и Гоце Делчев. Два дни след това при мен пристигна бате Димо и
ми каза:
– Коце, страшен сценарий, страшна роля за теб. С Методи Андонов
започваме да снимаме „Козият рог“.
– Добре, бате Димо, но аз поех ангажимент да се снимам с Иванка
Гръбчева.
– Веднага отказваш. Ти знаеш ли каква роля е това? Ти знаеш ли какъв
филм ще стане „Козият рог“? Това е роля само за теб.
– Разбирам, бате Димо, но обещах на жената, даже сключихме договор и
след 15 дни започваме снимки.
– Ти си луд човек, бе! За тази роля не един, десет филма трябва да откажеш.
Невероятна е. Ела да се разберете с Методи Андонов!
Отидохме и Методи ми каза:
– Братче, само тебе те виждам. Много те моля, съгласи се!
– Методи, с най-голямо удоволствие, но вече обещах. Не съм човек, който
се отмята от думата си. Може сценарият да е невероятен, може да губя нещо
голямо, но – обещал съм вече, какво да направя?
Двамата с бате Димо се спогледаха, свиха рамене и така приключи нещо,
за което дълги години след това съм съжалявал искрено. Какво да правя, аз
съм човек, който държи на максимата „Дадена дума – хвърлен камък“.
Ролята, която изигра Антон Горчев, до ден-днешен е в сърцето ми и мисля,
че бих я изиграл добре, но... Какво да се прави? Както казва моята мила
майка: „Каквото ти е писано, сине, това ще се случи!“

175
Реабилитация. „Човекът от Ламанча".
Ролята на тоя живот

Май има на този свят нещо като реабилитация. Като се върнах от снимки,
извика ме на разговор новата директорка на телевизията – Леда Милева.
Беше се върнала наскоро от Ню Йорк с плочите и сценария на „Човекът от
Ламанча“.
– Това – каза тя – е един мюзикъл, който се върти в Ню Йорк с невероятен
успех.
Изслушах плочите и се побърках. Боже, викам си, страхотно е! Ще мога ли
аз да изпея тези песни? Ще мога да ли изиграя тази невероятна роля?
Преведе се сценарият, песните се аранжираха веднага, записаха се на
плейбек и всичко вървеше със страшна сила. Определиха за режисьор Гриша
Островски, помощник-режисьор беше Асен Траянов и започнахме снимките
в киноцентъра вечер след представление. От 12 до 4-5 часа сутринта. Всеки
от артистите спеше може би по 3-4 часа, защото продължавахме работата в
театрите – репетициите сутрин, представленията вечер, следобед кой в
радиото, кой в телевизията, а нощно време снимахме „Човекът от Ламанча“.
Двайсет дни бях в еуфория, денонощието ми беше огласено от
великолепните арии на Дон Кихот, живеех само с моя Дон Кихот.
Снимките минаха като на един дъх. Никой от участниците не се оплака.
Имаше, разбира се, някои несъобразени неща, несгоди и грешки, но никой не
се разсърди за нищо. Двайсет дни бяхме като опънати струни. Играехме,
пеехме, танцувахме, получи се прекрасен филм. За сетен път се уверих, че за
да се направи добро представление или добър филм, преди всичко литера-
турният материал трябва да е добър. А Дон Кихот е вечен образ.
Тази роля сякаш открай време е била заложена дълбоко в мен. Тя покри
артистичните ми мечти, моето художествено кредо. Може би аз самият съм
си един Дон Кихот в живота? В най-добрите роли, които съм правил след
това и в киното, и в театъра, имаше нещо донкихотовско. Може би не Дон
Кихот е толкова луд, колкото всички около него? Дали той не е най-
трезвомислещият, докато наоколо са лудите? До ден-днешен хора по
улиците усмихнати ми казват:
– Всичко друго може би е забравено, но той остава. Остава с хуманизма, с
човечността, с любовта си към хората.
Ако не беше Леда Милева, ако не беше донесла музиката и сценария, ако
не беше ме видяла като Дон Кихот, нямаше да имам щастието да изиграя
ролята на живота си. Даже като ме викна, аз й казах:
– Извинявайте, но съм наказан от телевизията и не мога да играя.

176
 – Кой те е наказал?
– Ами миналата година по това време...
Тя поиска да й донесат заповедта, видя я и ми каза:
– Заповедта е за шест месеца, оттогава са минали още толкова.
– Е, да – казах, но оттогава никой не ме вика в телевизията.
– Вече ще те викат.

Джингиби – демонът на империята

Още една роля мечтаех да изиграя. Но всеки, на когото кажех за това, се

усмихваше под мустак. Това е герой, залегнал в сърцето на всеки българин.
Вили Цанков започна да снима „Демонът на империята“ – филм за Левски.
Направи много проби, даже и мен пробва за Левски. Бях сигурен, че няма да
ме вземе, защото Левски не е бил толкова висок. Брат ми Иван Цонев, като
чу това, се вбеси:
– Как така! На Запад такива герои винаги ги представят огромни. Може да
са били ниски, може да са били метър и половина, но винаги ги снимат като
огромни мъжаги. Точно ти си за Левски!
– Братче, това е положението. Аз ще играя помощника на Левски Матей
Преображенски-Миткалото.
Много нещо прочетох за отец Матей Преображенски. Ние не си познаваме
историята, не знаем какви велики българи сме имали. Ами че Миткалото не
е бил само просветител, бил е и учен и даже е създал сорт чушки – до ден-
днешен в Ново село им викат „отчематееви чушки“. Миткосвал е из цялата
страна надлъж и шир. Познавал е всички скрити пътеки и неслучайно Левски
го избира за свой водач. Миткалото става много близък на Апостола, води го
по всякакви пътища, за да върши революционната си дейност. Ролята беше
много интересна, много колоритна. Направихме снимките за много кратък
срок, с голям ентусиазъм и с малки произшествия, например онова падане от
кон, когато ме караха да препускам и да стрелям. Но тия неща минават и
заминават.
Този филм у нас не се прие толкова радушно, колкото в Европа. Три-
четири пъти съм бил в Германия и всеки път заварвах да излъчват по
телевизията сериите на „Демонът на империята“ следобед, в часовете с
детски предавания. Звучеше по съвсем друг начин на немски език.
Озвучителите явно бяха големи професионалисти. Филмът сякаш имаше
ориенталски привкус и атмосфера и това допадаше на германците. А и
немските колеги артисти разказваха за възторжения прием на този хубав
български филм.

177
 Защо у нас той нямаше успех? Всеки от нас има своя представа за Левски
и за Ботев, всеки човек е скътал в сърцето си свой образ, своя мечта за тях.
Това е най-трудното, когато трябва да изиграеш подобна роля. Досега не е
имало превъплъщение на Левски или на Ботев на сцената или на екрана,
което да удовлетвори всички българи.

Един натоварен ден. „Студио 5".

Вили Казасян и неговият оркестър.
Пътуване в СССР

Активната ми дейност в киното, в театъра, в телевизията, в радиото по

никакъв начин не пречеше на изявите ми в естрадата. Не можех да изоставя
обичта си към естрадния подиум и желанието да пея. За да съчетая всички
тези страни на творческата си дейност, беше нужна желязна организация.
Един мой творчески ден, ако мога така да го нарека, започваше към седем-
седем и половина сутринта задължително с кросче, упражнения, гирички.
Репетицията в театъра продължаваше до един-един и нещо. Оттам веднага
тичах в радиото или в телевизията за запис. В шест часа се връщах в театъра
за вечерното представление. След него довършвах ангажиментите си на
естрадния подиум или в телевизията. По едно време дублирах и много
филми. В киноцентъра се правеше съвършен дублаж, глас върху глас, не като
сегашните – под дублиращия да се чува и гласът на оригиналния изпълнител.
Подобна програма означаваше много голямо физическо натоварване. Ето
защо трябваше да имам съвършено издръжлива физика. Сутрешната ми
гимнастика беше крайно необходима. Докато живеех в Красно село, а и след
това, когато се преместих на улица „Славянска“, не се разделях с колелото,
много рядко използвах кола в града. Велосипед, кросове и упражнения –
благодарение на тях издържах на темпото, те поддържаха и темперамента
ми. Спортувах активно. Любимите ми ски, волейбол, плуване, дълги
екскурзии – така бях винаги свеж, бодър, точен на срещите и на репетициите,
изряден с текста и всичко друго, важно за един изпълнител.
Вили Казасян беше събрал една трупа „Студио 5“, на която бях
конферансие. Всяка събота и неделя правехме концерти на „Раковски“ 108.
Салонът винаги беше препълнен. В събота и неделя изнасяхме по две пред-
ставления пред неизменно претъпкана зала. Хората знаеха наизуст песните
ни. Публиката се заливаше от смях от импровизациите и геговете на сцената.
Моят текст не беше написан, той се раждаше в момента, според случая.
Спомням си, веднъж загасна осветлението, хората се размърдаха, станаха, а
аз ги спрях и запалихме свещи. Може би този концерт без осветление беше
най-добрият.
178
 Любимец ми беше контрабасистът Любчо Камилата. Само като го
погледнех, публиката се заливаше от смях, защото знаеше, че ще последва
някакъв гег. Любчо понякога отговаряше, понякога – не, но нещата се
получаваха и беше весело. Веднъж излязох на сцената с огромен букет от
папрат и лапад. Огледах букета, погледнах Вили – той вече се тресеше от
смях, погледнах другите оркестранти, най-накрая се обърнах към Любчо
Камилата и му го поднесох:
– Любчо, обожавам те. Заповядай този прекрасен букет. Ако не ти хареса,
можеш да го опасеш.
Любчо на свой ред искаше да ми отмъсти и ми поднесе един пирон с
думите:
– Коста, заповядай този пирон!
– О – казах, – аз самият съм като пирон, затова този ти го връщам, а ти
знаеш къде да си го завреш.
На „Раковски“ 108, ако не се лъжа, за първи път пропяха звездите на
нашата естрада. Като ученичка за първи път там излезе Богдана Карадочева,
освен нея – Емил Димитров, Стефан Воронов, Бог да ги прости, Йорданка
Христова... Кой ли не се е появявал на този подиум, кой ли не стана човек
след това! Е, изключвам себе си и Вили Казасян. Хората с нетърпение чакаха
да мине седмицата, за да дойдат в събота и неделя вечерта, да се порадват на
хубавите песни, на изпълнението на оркестъра и на хапливия хумор, които
им поднасях заедно с мои колеги. С Пенка Груева – една много добра моя
колежка, изпълнявахме вицове на Радой Ралин, както и етюди от световната
класика. Тяхното злободневие стресна някои началници. Те разбраха за
какво става дума в „Студио 5“ на „Раковски“ 108, и лека-полека свиха нашето
участие, докато с годините то постепенно изчезна. И до днес ме срещат хора
по улиците и ми казват:
– Ей, Коста, помниш ли каква еуфория беше покрай това „Студио 5“ на
„Раковски“ 108? Незабравими моменти!
С Вили Казасян бяхме много близки приятели и той ме покани на едно
турне в Съветския съюз с неговия бигбенд. Беше второто ми посещение там
след участието в младежкия фестивал 10-15 години преди това. Нещата
сякаш се бяха променили, хората изглеждаха по-различно – и като външност,
и като самосъзнание. Въпреки повсеместния контрол на системата някои
успяваха да изпълнят мисията, възложена им от Всевишния.
Взех с мен на това турне десет кутии от едни особени английски цигари
„Собрание“. Бяха в черни кутии с един много пъстър петел. Самите цигари
бяха малко по-дълги, с филтър и различни на цвят – сини, зелени, червени,
оранжеви. Не помня кой ми даде акъл да ги взема. Още с първия концерт си
спечелихме много обожателки и обожатели, които идваха с нас до

179
ресторантите. Всеки ден показвам на някоя мацка цигарите. Тя ахва, взима
си една и възкликва:
– Ай, не могу!
Досега ми звучи в ушите това „Ай, не могу“. Всяка дама, всяко момиче
реагираше по един и същи начин на цигарите – поднеса кутията, тя си вземе
цигара и каже:
– Ай, не могу! Може ли после да си я изпуша?
– Да, разбира се!
По време на турнето оползотворих всичките десет кутии с по двайсет къса
вътре. Не е трудно да се пресметне с колко момичета съм се запознал. И
кутийките не хвърлях:
– А, невероятная коробочка! Може ли да я взема?
– Разбира се. Вземи, моето момиче!
Славата ми беше тръгнала из цяла Москва. В Ленинград директорът на
хотела дойде при Вили с категоричното намерение да ме изгони:
– Налага се да изгоня този човек. Какъв е този Дон Жуан, този Казанова!
Пред стаята му – като пред зъболекарски кабинет. Той трябва да напусне
хотела!
Във всяка група, с която пътувах в чужбина, обикновено имаше по едно
ченге, занимаващо се с политически надзор. Този път това беше един много
приятен мъж, който веднага отиде при директора и му каза:
– Ако изгоните Коста Цонев, това значи целият състав да напусне. И това
ще бъде политически гаф. Ще зарежем концертите и сумите по договорите
ще трябва да платите вие.
Директорът увехна, отиде си явно с някаква ругатня в себе си.
Руските момичета бяха чудесни, много сърдечни, много искрени, много
всеотдайни. Веднъж едно получи някакъв колапс, претрепери, посиня,
позеленя, почти умря. Казах си: „Боже Господи, ако сега стане нещо, за
жестокия директор на хотела това ще бъде добре дошло.“ Как съм облякъл
момичето, как съм го изкарал навън, как съм го съпроводил до първата пряка,
как съм избягал веднага след това, за да не би да стане нещо, не мога да кажа.
Предположих, че ще се оправи, защото тя дойде на себе си. Още в началото
на пристъпа ми посочи чантичката си. Дадох й я, тя извади някакви хапове и
ги сложи под езика си. Явно беше нитроглицерин. Така е, всяка професия си
носи рисковете.
Турнето покриваше близо 30 града в Съветския съюз. Можахме да
опознаем тази страна, да видим неща, за които не се пишеше във вестниците.
Сблъсквахме се с трагедии, с нещастия. Хората много пиеха, от сутринта се
извиваха опашки за алкохол. Един се нареждаше, двама чакаха отстрани.
Първият взимаше бутилката, слагаше си пръста на една трета, изпиваше
дотам, после вторият, третият, хвърляха шишето и отиваха на работа. Това

180
беше съвсем обичайна картина. По улиците лежаха пияни хора, минувачите
ги прескачаха, без да им обръщат внимание.
С Милчо Червенков изпълнявахме вицовете и конферирахме. Понякога
вървяхме по улиците и се чудехме как ли преживяват тези хора. Ние ще
поседим малко и ще си заминем, все пак в нашата страна всичко беше много
по-толерантно. Но какво ще стане с тези нещастници? Много от руските
таланти умираха млади от алкохолно отравяне. Съдбата на редица съветски
актьори, с които имах възможност да работя, беше точно такава.
Имах щастието да играя с изумителния Солоницин, изпълнител на ролята
на Андрей Рубльов от филма на Тарковски. Участвахме и във филма на
Корабов „Юлия Вревская“. По време на снимки всички занемяваха от
неговото изкуство, а всеки ден изпиваше по бутилка-две водка. И когато аз
уморен идвах на снимки и го виждах седнал на масата, го питах:
– Братко, защо толкова много?
Той хващаше една алуминиева чиния, пъхаше я под пуловера си на мястото
на сърцето, чукаше по нея и ми казваше:
– Чуваш ли? Сърцето ми е желязно, няма страшно. Година-две след нашите
снимки това „желязно сърце“ не издържа и Солоницин умря в разцвета на
таланта си, на младостта си, на силата си като актьор. Ами Биков, а Юрий
Яковлев, а неповторимият Висоцки? Дойдоха, изживяха като еднодневки
своя живот, изгоряха като бенгалски огньове. Защо ли?
Страхотно плащаха в Съветския съюз. Ние с Милчо получавахме по 45
рубли на ден. Беше колосална сума, като се има предвид, че царска закуска,
императорски обяд и вечер в най-големия бар струваха по-малко от 10 рубли.
Ние просто се чудехме какво да ядем. Черния хайвер го поглъщахме с
лъжици. Той имаше особено въздействие и може би затова отношението ми
към нежния пол в Русия беше така внимателно, нежно, искрено и търсено.
Със спечелените пари направо не знаех какво да правя. Накупих какви ли
не щуротии, повечето от които след това абсолютно никаква работа не ми
вършеха. Купих и полезни неща, например фотоапарати. За един фотоапарат
взех всички видове обективи, които имаше. Купих тонове вилици и лъжици,
черен хайвер, който, като го донесох в България, децата ми ядяха с лъжици.
Аз им се карах:
– Как може така, бе! Вие знаете ли, че всяко зрънце е левче?
Дъщеря ми и синът ми ядяха и се смееха:
– Лелеее, по колко хиляди ядем на ден!
В тази необятна страна можеше например да се намери на безценица
позлатен полилей със слонова кост. Там съм си купувал най-хубавите обувки
и най-хубавите куфари, неща, които в Европа не можех да намеря. Най-
прекрасните италиански обувки, най-луксозните френски парфюми, най-
добрите италиански и испански вина... По време на снимките на „Юлия

181
Вревская“ бяхме със Стефан Данаилов в една стая и купувахме с кашони
испанско розе, което струваше копейки. Беше пълен абсурд.

Бащи и деца

Преди пътуването в Съветския съюз аз се бях развел за втори път.

Поставих условие децата да останат при мен и аз да ги отгледам и двете.
Мечтаех за голямо семейство с пет-шест отрочета. Тази мечта не можа да се
осъществи по много причини, но и двете си дечица с много любов съм
отгледал. Бях строг баща. Впрочем възпитавал съм сина си и дъщеря си така,
както мен е възпитавал моят баща. Хващал съм се дори, че ругая:
– Как не ви е срам, бе? Как може да сте толкова млади и толкова
мързеливи? Нищо няма да излезе от вас! Вие сте хаймани и бездарници! – и
изведнъж усещам, че това съм го чувал някъде.
Чувал съм го от моя баща, който го е казвал на мен и на братята ми. Явно
по интуиция съм възпитавал децата си точно така. И боят не ги е отминавал –
с пръчка, с ръчичка, с каишче. Най-строг съм бил към тях, когато са се
опитвали да ме измамят. За мен лъжата беше най-голямото прегрешение. Яли
са бой и по други поводи, за да не се разхайтят. Аз винаги съм им казвал:
– Мили мои дечица, аз съм Коста Цонев, а вие все още сте нищо. Не си
въобразявайте, че като сте деца на Коста Цонев можете да правите каквото
ви хрумне. Това няма да ви позволя по никакъв начин!
И не ги разглезвах. Сутрин им давах по 20 стотинки. Те се оплакват:
– Да, татко, ама на еди-кого си баща му му дал десет лева, майка му му
дала двайсет лева.
– Всяка коза за своя крак, моите деца. Аз ви давам толкова за една баничка.
Каквото поискате, ще ви го дам!
Синът ми веднага скочи:
– Искам да ми купиш мотор.
– Моето момче, никога няма да ти купя мотор, защото искам да си жив и
здрав. Аз мъртво дете не желая. Виждаш какви катастрофи стават. Като
поотраснеш малко, ще ти купя колело. Но на тази възраст мотор – няма
начин!
Изобщо много строго възпитавах децата си. Може и да са си мислели, че
не ги обичам. По-късно вероятно са ми простили суровостта към тях.
Безкрайно ги обичам. Не съм ги лишавал от нищо. Винаги е имало жена,
която да се грижи за тях, когато пътувам или работя в София, нещо като
икономка, която да пере, да готви, да чисти. За Теодора е имало учителка по
пиано, и двамата са имали учителки по английски. Казвах си: „Гладен ще
ходя, но моите деца ще научат по един език.“ Това, че ние тримата тъпи братя

182
не научихме гръцки от нашата майка гъркиня, която ни молеше, и се
правехме на патриоти, никога няма да го забравя. Искрено съжалявам, че не
научих поне този език. И двете ми деца владеят съвършено английски. Дори
брат ми Иван Цонев, като поговори с Теодора, каза:
– Тя говори английски, все едно е завършила Оксфорд или Кеймбридж. Аз
не го говоря така добре.
А Теодора владее и немски, в момента и италиански, защото е омъжена за
италианец. Синът ми Митко не пада по-долу. Английският му помогна много
в работата и за филмите, които снима в Америка или в други страни.
Според мен дереджето на нашата държава се дължи и на неудачната
политика по отношение на децата и семейството. Още с раждането си детето
е захвърлено или на улицата, или в някакви ясли, после в детски дом, където
веднага научава всякакви мръсни думи и деяния, научава се да краде и да
лъже. Навремето, когато съпругата ми искаше да даде Теодора в детски дом,
се възпротивих:
– Детето трябва да живее у дома, трябва да чувства топлината на
семейството. Само тогава ще стане истински човек. То трябва да почувства
обичта!
И все пак по едно време дадохме Теодора на детска градина. След една
седмица петгодишната ми дъщеря дойде при мен у дома, погледна ме с хитър
поглед, усмихна ми се и каза:
– Лайно!
Втрещих се, но се направих, че не чувам. Обърнах се на другата страна,
отидох да взема някаква книга, тя ме последва, застана пред мен и ме
погледна:
– Лайно!
– Теодора, къде научи тази думичка?
Ами нейното приятелче непрекъснато я повтаряло, говорело и други думи,
но тя само това запомнила. Викнах съпругата ми, викнах и майка й и им
казах:
– Ето докъде води това ходене по детските домове! Ще плащам на жена,
ако вие сте заети и не можете, но това детенце ще си бъде вкъщи!
Ако децата са отгледани в хубава семейна обстановка, ако чувстват
любовта на родителите си, на другарчетата, на братчетата и сестричетата си,
ако знаят, че каквито и беди да им се случат през деня, щом се приберат у
дома, ще намерят разтворени обятия, утеха и радост – те по никакъв начин
не могат да изкривят своята психика. А сега какво? Детето е захвърлено на
улицата и знае, че като се прибере у дома, ще завари скандал между
родителите си, които искат да си извадят очите. Бащата хърка пиян на пода,
майката крещи и то как да порасне? Как да стане добър гражданин? Усетило
ли е то майчина милувка, бащинска ласка, видяло ли е любов помежду им?

183
Усетило ли е обич към себе си? Търпеливо отглежданите с любов деца са
инвестиция в бъдещето на страната.

„Баща ми бояджията"

С голям мерак изиграх и ролята на бащата в „Баща ми бояджията“.

Сценарият е написан с много любов към децата. Има нещо автобиографично
в него, но ние бяхме три деца, а във филма са шест. И двамата с брат ми
неимоверно много искахме да имаме повече деца, повече хора около нас, но
и той, и аз останахме с по две. Изкуството не позволи да осъществим мечтата
си.
Филмът „Баща ми бояджията“ е фойерверк с изумителни песни и танци с
виртуозни невръстни артисти, певци, акробати и танцьори. Той не допадна
много на началството и на критиката, но се хареса много на честния и искрен
български зрител, а и на познавачите в чужбина. Въртя се с успех в почти
всички социалистически страни, а и в доста западни. Чувал съм отзиви за
него от Канада и от Франция, от къде ли не. От целия филм блика
неизчерпаема жизненост, каквато наистина имаше в нашето семейство. Неин
извор беше моят баща. Качествата на филма се дължат на майсторството на
прекрасния режисьор Стефан Димитров, който си отиде огорчен от нас.

Един предел – „Сватбите на Йоан Асен"

В живота и творчеството настават понякога преломни моменти – за добро

или за зло. За мен първият такъв момент беше играта ми във филма „Дон
Кихот“ – героя, когото обикнах за цял живот. Друг такъв миг беше участието
ми във филма „Сватбите на Йоан Асен“ заедно с моя незабравим колега
Апостол Карамитев.
Сценария на „Сватбите на Йоан Асен“ репетирахме с Вили Цанков два
месеца преди това като пиеса. Всеки ден се събирахме в неговия апартамент,
четяхме и разигравахме сцените. Научихме текста наизуст, спокойно
можехме да изиграем сценария и в театъра. Затова и впоследствие при
снимките владеенето на текста и актьорската работа бяха на много високо
равнище. Бяхме наясно с образите и взаимоотношенията помежду им и
играехме логично и искрено, с много вдъхновение.
Безкрайно се възхищавах на Апостол Карамитев (аз играех негов брат), на
майсторството и професионализма му, на прецизността му във всеки детайл
и епизод от филма, възхищавах се на експресивността и мощта му, на стръвта
и желанието му по-бързо да приключим. За жалост не след дълго се разбра

184
защо така бързаше. Когато непоправимото дойде, не можех да повярвам, че
е истина, че на следващия ден на снимките няма да видя Апостол, няма да
чуя дрезгавия му глас, няма да видя големите му хубави очи, няма да усетя
излъчването му.
Погребението на Апостол Карамитев беше като на държавен глава. Имах
чувството, че цялата столица, цяла България се е стекла по улиците, за да
види своя любимец, онзи, който години наред я е радвал, изтръгвал е смях и
сълзи. Улиците до гробището бяха претъпкани с народ, дошъл да изпрати за
последно незабравимия Апостол Карамитев-Чочо. Хората сякаш се
разделяха с цяла епоха в българския театър – епохата на Апостол Карамитев.
След като поутихна скръбта, се замислихме за съдбата на „Сватбите на
Йоан Асен“. Пред очите ми минаха всички по-известни български артисти,
които дори издалеч наподобяваха Апостол. Но никой не влизаше в неговата
мярка. Казах си, че вероятно филмът ще остане недовършен като документ
за последните снимки и дни на Апостол Карамитев. Извикаха ме в
киноцентъра и Вили каза:
– Ръководството реши, че ти трябва да продължиш ролята на Апостол.
Погледнах го смаян. Дори не повярвах.
– Вие сте луди! Как аз ще продължа ролята на Апостол Карамитев! Нали и
аз играя във филма?
– Няма значение. Има такъв прецедент в киното. Ще облечеш неговите
дрехи и с неговия грим и корона ще продължиш ролята му, защото ти
единствен знаеш как Апостол щеше да я изиграе. Два месеца сме репетирали,
ти знаеш той как реагираше на всяка сцена и какво щеше да направи до края
на филма. Само ти!
Смаза ме.
– Много ви моля да ме пуснете да ида да си помисля.
– Няма какво да мислиш! Идваш утре на снимки!
Не можах да мигна, в ужас изпаднах. Добре че в снимките на другия ден
нямаше текст. Трябваше да играя едновременно двете роли.
Явих се в киноцентъра на следващия ден, облякох костюма на Апостол
Карамитев, гримираха ме и отидох в павилиона. Много народ се беше
струпал, включително шефовете на кинематографията. Всички смълчани,
все едно присъстваха на погребение или литургия. Застанах с неговите дрехи
и неговата корона пред камерата и от очите ми рукнаха сълзи. Обърнах се и
видях, че абсолютно всички плачат – операторът, режисьорът, помощник-
режисьорът, всички артисти. Вили каза:
– Край на снимките! Довиждане до утре.
После нещата се поуспокоиха и снимките тръгнаха. Като че ли всичко
тежеше най-вече на моите плещи. Как да изиграя ролята на Апостол
Карамитев, как да я довърша? Да направя онова, което може би той щеше да

185
направи, или да заявя: „Дотук беше Апостол Карамитев, нататък ще видите
аз как мога да играя.“ Изборът беше много сложен, дори мъчителен. Знаех
какво и как искаше да изиграе Апостол, как щеше да го направи, и реших с
лек щрих да го представя. Според мен така беше най-етично, а и най-
правилно, както се оказа впоследствие. Ужасно трудни обаче бяха диалозите
между мен и него. Невероятно мъчителни снимки, защото трябваше по десет
пъти да се преобличам и да влизам в кожата ту на моя образ, ту на Йоан Асен,
тоест на Апостол. Моят герой в края на филма страдаше от неизлечима кожна
болест, с рани по цялото тяло. Горкият гримьор Таньо Куков се мъчеше по
три-четири часа да нанася всичките пластове, гледайки снимките, за да не се
различава днешният грим от вчерашния. Таньо работеше като ювелир.
Макар и трудно, снимките напредваха.
В цялата мъка имаше и смешни моменти. Вили Цанков си беше внушил,
че трябва да изиграя една сцена гол – дибидюс гол.
– Ще го изиграя, Вили – викам му аз, – но Павел Писарев (тогавашният
шеф на кинематографията) няма да позволи тези снимки да излязат на бял
свят.
– Абе ти не се занимавай с Павел Писарев, слушай мен какво ти казвам!
Събличаш се гол и снимаме.
– Пред тези 50 момичета! И пред целия колектив?
– Без приказки! Това е изкуство.
Вярно, изкуство е и за мен не беше проблем. В сцената участваха още
Стефан Данаилов и Цветана Манева. Разговорът между мен, патриарха (Иван
Кондов), Стефан Данаилов и Цветана Манева се водеше така – аз срещу
камерата, те в гръб. Аз бях гол – току-що излязъл от или на път да вляза в
огромна бъчва, пълна с топла вода. Павилионът беше безбожно студен.
Снимките, разбира се, се правеха през зимата. Съблякох се и си представих,
че съм на Ривиерата или на екватора и че ми е страшно горещо. Изправих се
пред камерата и снимките започнаха. Стефан Данаилов пред мен, до него
Цеца Манева. Гледам в очите му блясък и усмивчица – аха... да се разкиска.
Голям кикот му хвърли след това този мой добър приятел, задето съм стоял
гол пред толкова момичета. Погледнах Цеца Манева и май тя ме спаси,
защото иначе щях да скоча и да го утрепя. Цветана е голям професионалист,
така се беше вживяла, че в очите й блеснаха сълзи. Съвзех се и си изрекох
репликите. Идеше ми да го убия след това, а той се залива от кикот, тича
наоколо, сочи ме с пръст, сякаш не е виждал такова нещо. Имаше една
помощник-режисьорка, която я нямаше при снимането на този кадър. След
два-три дни попитала едно от присъстващите 50 млади момичета:
– Е, как беше? Какво представлява?
– Най-обикновено нещо – отвърнало момичето. – Нищо забележително.

186
 Втрещих се. Все пак има моменти, когато става забележително, просто
това момиче може би още не ги познаваше. И тогава ме обзе съмнение: дали
Цветана Манева наистина толкова се вживя в ролята си, или се разплака,
когато видя в толкова голям човек толкова малко нещо?
Филмът тръгна по екраните и беше посрещнат с голям интерес. От подобни
случаи в световната кинематография нашето решение беше може би най-
оригиналното. Но аз излязох като убит. Имам много стабилна психика, но
този път бях смазан. Взех си отпуска за един месец и заминах в чужбина, за
да се даврандисам, както казват някои.

Животът продължава.
Рисковете на професията и моето хладнокръвие

Когато се върнах, участвах в два много интересни за мен филма – единия

на Бинка Желязкова, другия на Борислав Пунчев. Филмът на Бинка Желязко-
ва се казваше „Басейнът“ – изключително съдържателен, силен филм, с
богати възможности за артистична изява. „Години от понеделници“ пък
беше филмът на Пунчев, в който по особен начин беше представен
партийният шеф. Моят брат от Австралия дойде на премиерата и аз много се
страхувах, че ще му омръзне. Настаних го на последния ред, на най-крайното
място и му казах:
– Като ти писне, можеш да си излезеш.
Той гледа до последния кадър, скочи възторжено и ми каза:
– Коце, ти не играеш партиен секретар, ти играеш бос, мениджър. Браво!
Всяка година преди 24 май артистите тръпнеха и чакаха с нетърпение да
разберат кой ще получи звание „заслужил артист“, „народен артист“ или
орден „Кирил и Методий“. Ако някой от носителите им отрече, че се е
радвал, значи си криви душата. До участието си в „Басейнът“ и „Години от
понеделници“ бях получил всичко – „Кирил и Методий“ Първа степен,
„заслужил артист“ и „народен артист“. Вярно, с известно закъснение.
Спомням си как един партиен функционер, бивш директор на нашия театър,
добър артист, ми каза:
– Забавихме те, Коце, ама няма начин да не те направим и теб „народен“
или „заслужил“, защото, ако ти и всички добри безпартийни артисти не
получите признание, нашите звания олекват. Всеки ще каже, че те се
раздават заради партийно членство.
И все пак за мен наградите имаха значение за авторитет пред хората, но не
ме грееха. Залягах повече над работата си, над многобройните ангажименти
в театъра, в киното, в телевизията и в естрадата. Разкъсвах се на хиляди
парченца, за да смогна, защото в живота има и неща като „битово

187
осигуряване“ и „издръжка на семейство“. Къщата в Красно село беше
обречена. Предстоеше строеж на блокове на това място и се замислих как да
се спасявам. В началния етап на това мислене ми помогна моят брат от
Австралия Иван Цонев.
Една сутрин, както спях в старата къща, Иван Цонев почука на прозореца:
– Ставай, Коце! Искам да ти купя апартамент.
Скочих, питайки се какво ли му става.
– Не може – продължи той – артист от твоята класа да живее в такава
дупка. Чудя се жена ти как те търпи още. Аз на нейно място да съм избягал.
– Как ти хрумна изведнъж?
– Абе не е важно как ми е хрумнало. Отиваме в банката. Имам някакви
долари, обменяме ги и си купуваш един апартамент.
Отидохме в банката, той обмени за шест хиляди лева долари ли, злато ли,
не помня. Получих шестте хиляди лева и тръгнах да си търся жилище,
апартамент в центъра на града. Бях опитал номера на всички по-известни
артисти с видни партийни функционери, но не ме огря и затова си казах:
„Коста, разчитай на двете си ръчички!“ Намерих апартамент на улица
„Славянска“, но той струваше баснословната сума от 25 000 лева. Поболях
се. Виках си: „Боже, брат ми иска да ми купи апартамент за шест хиляди лева.
Дава ми шест хиляди и аз съм тръгнал по гайдата му да търся апартамент, а
апартаментите струват не по-малко от 15- 20 хиляди лева.“
По това време участвах в доста серийни филми. Заплащането в тях беше
мизерно. Най-високата тарифа беше 4000 лева. Да се съдереш да играеш,
повече от 4000 лева не можеш да получиш за централна роля. А в сериалите
възнаграждението намаляваше прогресивно, защото данъкът се увеличаваше
и играеш ли десет серии, излизаше, че ти трябва да даваш пари от джоба си,
за да участваш. После в киното измислиха една хватка – не се казваше вече,
че филмът е от три серии, а се правеше първи филм, втори филм, трети филм.
Получаваха се все пак някакви пари и аз се надявах, че от ангажиментите си
в него ще спечеля нещо.
Казах на руснаците, собственици на апартамента на „Славянска“:
– Съгласен съм да купя вашия апартамент за 25 000 лева – от
обзавеждането само една хубава маса и шест стола можеха да се използват,
всичко друго беше много остаряло. – Да кажем, сега да ви внеса 15 000 лева,
а след една година да добавя през пет или през шест месеца останалите 10
000.
Съгласиха се, подписахме договор, дадох шестте хиляди лева от Иван
Цонев, имах още четири – станаха десет, взех назаем още четири-пет и така
се сдобих с апартамент на улица „Славянска“. Голям ремонт се наложи да
правя. Имах снимки в Германия, донесох оттам аплици, пердета, обзаведох

188
се по немски тертип. Пренесохме се, първата вечер легнахме в стаята и –
ужас. Скочих.
– Какво става? Не мога да заспя!
Шумът от улицата ме дразнеше непрекъснато. Постоянно минаваха коли,
до нас беше Руският клуб – пияници разни излизат и точно под моя прозорец
си решават гръмогласно споровете. Вбесих се: „Какво става тук?“ После се
успокоих: „Е, това са глупости, ще издържа.“ Но бях свикнал с тишината в
Красно село, с дворчето – нощем птичките ти пеят, на сутринта те събуждат
славейчета, гугутки. А тук? Сутринта в шест часа се разнесе трясък – точно
под прозореца ми спряла боклукчийска кола, хората с гръмотевичен шум
качват и свалят кофите. Смрадта от изгорелите газове влиза право в стаята.
Обезумях. Отворих прозорците, търчах напред-назад и се питах: „За какво
ми беше този апартамент? Защо го взех, като сега полудявам? Какво ще пра-
вя?“ Не мога да спя на затворен прозорец, свикнал съм на открито. Жена ми
ме успокояваше:
– Няма нищо. Все пак много по-добре е, отколкото да търчим всяка сутрин
от Красно село за трамвая.
Вярно, че в центъра на София се движех главно с колело. Този довод като
че ли надделя и започнах да се примирявам. И все пак си казвах: „Нещо
трябва да измисля, иначе ще полудея.“ След две-три години реших този
проблем.
При едно турне във Видин с нашия театър бях в една стая с моя колега
Сашо Палиев.
– Боже – казах аз, – тази вечер пак няма да мога да мигна. Тук отпред е като
пазар. Какви са тези хора? Ресторантът ще свири до един-два часа.
– Сложи си тапи – каза Сашо.
– Какви тапи?
– Ето такива. Сега ще ти подаря две, а ти като отидеш в чужбина, ще си
купиш.
Сложих си тапите и рахатясах. Сашо почина, Бог да го прости, но никога
няма да забравя доброто, което ми направи. С тапите заживях спокойно на
улица „Славянска“ 15. Но в мен се беше загнездила мисълта, че няма да мога
да живея там и непременно трябва да направя нещо, за да се измъкна.
Свикнал съм с дворче, с къща далеч от центъра на София.
В театъра пристигна полският режисьор Казимеж Браун, за да постави
пиесата на Ружевич „Картотека“. Странно впечатление ми направи пиесата,
когато я прочетох, защото нямаше сюжет. Представляваше сън на главния
герой, мозаечно подредени късчета от живота му – детство, юношество,
младежки години до средната възраст. Захванах се със стръв, а и много си
допаднахме с Казимеж Браун. Доста мои колеги, известни и талантливи
актьори, предричаха лошо бъдеще на постановката.

189
 – Никой няма да разбере тази пиеса – казваха.
В България пиеси на абсурдисти като Йонеско и Бекет изобщо не се
поставяха. Спомням си, че за „В очакване на Годо“ мастит театрален критик
беше написал някакви подигравки. Големи щуротии беше сътворил този
човек – явно личеше, че по поръчка беше правено. След това се оказа, че той
изобщо си пише по заръка на видни партийни деятели. Българският зрител
още не беше видял тези пиеси, нашумели 10-15 години преди това на Запад.
Много-много не му се искаше да мисли за онова, което гледа на сцената.
„Картотека“ беше мозаечна, не бих казал абсурдистка, а мозаечна пиеса, в
която животът на един интелектуалец е представен по много интересен,
вълнуващ и интригуващ начин.
На репетициите засипвах горкия режисьор с предложения, с щуротии. Той
умираше от смях и на една репетиция ми каза:
– Стоп, Коста, ти ме умори! Ти ме уби! Аз ти предлагам едно, ти на другия
ден предлагаш петдесет. Не зная кое от тях да оставя, кое да махна. Действаш
ми ужасно.
– То е като при скачените съдове. Както вие ми действате, така и аз на вас.
Постановката се разиграваше по средата на новия театър „София“ –
публика имаше и на сцената, и в салона. Салонът събираше към 400 души,
200 души имаше на сцената – общо около 600 души, ние играехме по средата.
Декорът се състоеше от павирана улица с уличен стълб, една телефонна
кабина и едно легло. В леглото – аз, героят – завит. Хората възприеха много
добре представлението. Салонът беше все препълнен, пиесата се игра години
наред с успех.
Имахме и неприятности. Казимеж Браун искаше да направи една
допълнителна генерална репетиция, но някои актьори обявиха, че пиесата
няма да има никакъв успех и те не могат да останат повече. Режисьорът се
обиди и напусна с думите:
– Направо утре!
На другата сутрин имахме представление за пресата. Намръщените
артисти, противници на пиесата, дойдоха и се облякоха. Беше се разчуло за
това представление и залата беше почти пълна. Обикновено такива спек-
такли се играят безплатно, канят се всякакви роднини и познати. Сега бяха
дошли множество журналисти и критици. Получи се невиждано
представление. Хората ръкопляскаха и по време на самото действие, а на
финала направо ни засипаха с овации. Артистите, противници на пиесата,
останаха с пръст в устата, не можеха да повярват. Отидох след това в
гримьорната на един мой приятел и му казах:
– Как си, моето момче? Затова никога не реагирай, преди да си разбрал за
какво става дума. Вярно, пиесата не е традиционна, но ти трябва да имаш
нюх. Щом доставя на теб радост... всъщност на теб не знам, защото играеше

190
куче, но на мен достави огромна радост, защото открих неща, сходни с моя
живот, с моя характер, с моето отношение към действителността.
Той ме гледа зяпнал:
– Прощавай!
– Нищо! Прощавам ти! Ще пораснеш! Рано или късно ще пораснеш и ще
разбереш тези неща.
Премиерата мина с огромен успех и „Картотека“ се игра години наред в
нашия театър. Мен ме обявиха даже за „заслужил деятел на полската
култура“. Лично авторът Ружевич пристигна да гледа постановката. След
представлението дойде в гримьорната, прегърна ме, целуна ме и каза:
– Коста, гледал съм 15 постановки на тази пиеса, но ти направи най-добрия,
най-ясния образ, който съм виждал. Като че ли точно така съм си представял
моя герой.
Заради участието си дори получих 15-дневна покана за Полша. Ходих,
гледах „Картотека“ в две-три постановки. Е, имаше много интересни
решения, но нашият спектакъл наистина беше прекрасен, което се дължеше
преди всичко на Казимеж Браун. Този чудесен режисьор и теоретик на
театъра беше преподавал в Ню Йорк, автор на пет книги за театъра. „Картоте-
ка“ като че ли стана етап в моето развитие, както казват хората.
Изобщо случих на режисьори, не само български, а и световни, прочути в
цял свят.
По това време приключи и снимането на серията филми по романи на
Богомил Райнов: „Реквием за една мръсница“, „Тайфуни с нежни имена“,
„Умирай само в краен случай“. Всичките се снимаха в чужбина и можете да
си представите каква организация на труда беше необходима и каква строга
програма, за да мога хем да не изпускам представленията си в театъра, хем
да отскачам „наблизо“ до Швейцария, Германия, Полша и да се снимам и в
киното. Цената беше безсъние, умора, нервно напрежение. Но резултатите
ми вдъхваха сили и увереност, умората бързо се стопяваше.
Не липсваха обаче и рисковани, дори опасни моменти при това съчетаване
на работата в киното и в театъра. Театърът ни гостуваше в Будапеща за
Седмицата на българската култура с постановката на „Събота 23“, а аз през
това време снимах в Германия. Трябваше да взема самолета, да се приземя в
Будапеща и вечерта да играя. Моята проклета интуицийка ми пошушна нещо
и обявих:
– Моля ви се, имам представление в Будапеща и трябва да замина един ден
по-рано.
– Защо ще заминаваш по-рано? – взе да ме разубеждава режисьорът. –
Качваш се сутринта на самолета и вечерта си там.
– Знам аз къде живея, моето момче, с какви самолети летя и времето какво
е. Есен е, всичко става.

191
 Потеглих с един ден по-рано. Самолетът излетя за Будапеща и бързо-бързо
започна да се снишава.
– Будапеща ли стигнахме? – питам.
– Не, в Будапеща има гъста мъгла и не ни приемат. Кацаме в Прага.
Ами сега? От Прага до Будапеща са 600 километра. Пеша не мога да ги
измина, трябва ми кола.
– И кога ще излети самолетът? – питам.
– Може и след един, може след два часа, а може и утре сутринта.
Леле! Ами ако не бях тръгнал един ден по-рано? Край! Звъннах от
летището в българската легация в Прага. Обади се някакъв чиновник и аз му
казах:
– Моля ви се, днес е събота, сигурно неприятен ден за вас, защото сте
дежурен. Казвам се Коста Цонев. Утре имам представление в Будапеща,
самолетът се приземи в Прага и не мога да стигна. Представете си, че не
излети и утре сутринта? А ние сме представители на България за Седмицата
на българския театър и българската култура в Будапеща.
– Да, другарю Цонев – отвръща ми той, – обаче не разполагаме с кола,
която да изпратим в Будапеща.
– Вижте какво сега! Положението е много сложно.
Аз не искам за мое лично удоволствие да ме закарате там. Въпросът не е
личен, а е свързан с едно културно събитие.
– Колата ни я няма. Дали ще дойде, дали не, не знам. Обадете се пак! – и
ми затвори телефона.
Побеснях. Чиновническото отношение на служителите в българските
легации в чужбина към изпаднали в беда съотечественици беше нещо
обикновено. Те изпадаха в ужас да не би българинът да започне да им иска
пари, а те, разбира се, пари нямаха и по никакъв начин не можеха да услужат.
Побеснях. Минаха един, два, три часа. Пак звъннах и се обади друг човек,
явно от по-висок ранг. Наложи се отначало да обяснявам, той също се
заоправдава с липса на кола и накрая каза:
– Обадете се утре сутринта.
Нямах пари, нямах храна, нищо нямах и седях на пражкото летище като
изхвърлен. Багажът – само едно куфарче – не беше с мен, а в самолета, който
трябваше да излети. Седях, въртях се, стана дванайсет, стана един... Колко
съм спал, не знам. На сутринта мъглата беше още по-гъста. Стана осем,
девет, десет, по едно време светна лампичка на таблото, че самолет на
„Луфтханза“ излита за Будапеща.
– Това е моят шанс – казах си.
Веднага се залетях с паспорта си, но ми казаха:
– Нямате билет.
– Ето билет – викам.

192
 – Не, не, не може.
– Как не може? Това е платен билет. Може би като го представите в
„Балкан“, ще ви възстановят сумата – им обясних.
– Дума да не става!
Дръпнах се и почаках да минат хората, които трябваше да напълнят
самолета. Оставаха може би още две-три минути до затварянето на вратата,
когато със сила изблъсках господина, застанал там, и започнах да му говоря
на развален немски:
– Их бин шау шпиле. Аз съм артист, имам премиера в Будапеща и трябва
да стигна дотам!
Разблъсках хората, минах покрай полицаите, които ме гледаха втрещени:
„Какво става с този човек? Луд ли е, побъркан ли е?“ Влязох в самолета,
седнах и не мръднах. Нещо ми говореха, дадох им билета и казах:
– Това е положението! Аз съм български артист, ако искате, арестувайте
ме, но имам спектакъл довечера в Будапеща и трябва да го изиграя.
Самолетът излетя и пристигнах в Будапеща. Моите хора се бяха
изприщили, защото пристигнах към два и половина, а репетицията беше в
четири. Слава Богу, на летището имаше хора, посрещнаха ме. Заместник-
директорката Благоева само се прекръсти и каза:
– Коста, никога не съм се съмнявала в теб, но като видях тази мъгла, си
казах, че не можеш да дойдеш по никакъв начин.
Играхме с успех и много ни харесаха.
В моята професия винаги може да се случи нещо изненадващо, от което
само шансът или интуицията да те спасят. Понякога сам съм се чудил на
хладнокръвието си в критични моменти.
Спомням си например земетресението на 4 март 1977 г. в София. Тогава
чествахме премиерата на филма „Години от понеделници“ и Живко Гарванов
беше обещал да направи капама по бански, която да изядем в апартамента на
Росица Данаилова. Капамата по бански е много специална, извънредно
вкусна гозба. Така ухаеше... Сипаха ми една чинийка:
– Ти си най-гладният, ти си инициаторът.
В мига, в който седнах, всичко се разлюля.
– Земетресение! – завикаха всички и изчезнаха от апартамента.
Само Уляна Матева остана и ме гледаше изумено:
– Земетресение има!
– Знам.
– Ама няма ли да бягате?
– За какво да бягам? Къде да бягам? Застани под рамката на вратата! Ако
нещо стане, там няма да те затисне панел или тухла. Извинявай за момент –
станах и звъннах по телефона вкъщи.
Митко се обади разплакан:

193
 – Татко, земетресение!
– Да, моето момче.
– Ама Теодора също плаче.
– Целуни я от мен и й кажи, че съм наредил земетресението да се отмени.
Спокойна и лека нощ! Идвам след малко!
Пак седнах и продължих да ям, а Уляна Матова ме гледаше. В това време
влиза Росица Данаилова, бяла и зелена:
– Господи, какво направих! Ах, какво направих!
Хвърли се в спалнята си, излезе с едно ковчеже и пак отпра надолу. Мина
земетресението, аз си хапнах, пийнах винце. След малко един по един
започнаха да идват посърнали и бледи гостите.
– Ама ти не мръдна!
– За какво да мърдам? – им викам. – Мама ми е казала, че каквото ми е
писано, това ще ми се случи. Ако ми е писано да умра от земетресение,
където и да бягам, смъртта ще ме застигне. А такава хубава капама оставя ли
се?
Пунчев ме гледа и вика:
– Какъв човек си ти, бе? Не човек, а желязо!

„Първите" – Чорбаджи Петко

В театъра Вили Цанков ми предложи да играя Чорбаджи Петко от

„Първите“ на Петко Тодоров. Направо ме срина. Аз – Чорбаджи Петко! В
пиеса, която се е проваляла на няколко пъти в Народния театър, и то с
участието на първите театрални сили тогава – Сарафов, Димов, Стаматов,
Зорка Йорданова, Трандафилов, Кисимов.
– Дума да не става! Аз в тази пиеса няма да играя. Откъде-накъде? – спорът
ми с Вили беше ожесточен. Мъчех се да му докажа, че поставянето й изобщо
не е нужно. – Кой ще я гледа? И аз да играя чорбаджия! Провалът е сигурен!
От какъв нафталин измъкна тази пиеса? Дай да изиграем нещо съвременно и
интересно. Знаеш, че нашият театър има картбланш да експериментира,
хайде да направим скандал, да стреснем хората и те да заговорят пак за
нашата трупа. А ти „Първите“! Само това ни липсваше – дълго ръкомахах,
протестирах.
Вили като че ли не ме слушаше, пушеше съсредоточено с наведена глава.
Накрая ме погледна и попита:
– Свърши ли?
– Свърших. Какво повече да ти говоря!
– Разбери бе, глупав артисте, разбери бе, дангалако! Аз искам да направя
от тази пиеса икона. Разбираш ли? Икона!

194
 – Как икона – зяпнах насреща му.
Изведнъж все едно гръм тресна в съзнанието ми. Представих си цялата
пиеса и онова, което иска да направи Вили. Моят герой Чорбаджи Петко
лъсна пред мен като светец с ореол.
Започнахме репетициите и от ден на ден се убеждавах, че това е най-
съвременната, най-необходимата пиеса за настоящия момент. Премиерата
мина с огромен успех. Петко Тодоров напълно бе реабилитиран и разбран,
ролята на Чорбаджи Петко получи широк обществен отзвук и ми донесе
голямо творческо удовлетворение. Чорбаджи Петко е личност, съчетала в
себе си мъдрост, честност, достолепие, жертвоготовност, смелост, доброта –
все качества, които го правят водач и пастир, водещ умело народните дела,
готов дори на саможертва. Колко българи днес биха могли да се похвалят с
такива качества? Жалко че, като се огледаме, виждаме колко дефицитни са
повечето от тези достойнства, няма ги, изчезнали са. Може би затова
въздействието на пиесата беше толкова голямо и силно и затова с такъв
голям интерес се гледаше този спектакъл. Той ми донесе и две ценни
награди – едната на Съюза на артистите в България, а другата – най-
престижната, Димитровска награда.

Юбилей.
Ново „Волво".
До Швеция и назад

Това време съвпадна и с тържеството по повод на 50-годишнината ми,

която за моя много голяма радост колегите организираха великолепно.
Дойдоха да ме поздравят артисти от почти всички театри. Вечерта мина на
един дъх, водена неотразимо от Андрей Чапразов, основателя на театър
„София“, наричан в началото Театър на поезията и естрадата. Моят добър
приятел Николай Николаев изкара на сцената като подарък за мен огромна
жива мечка. Всички се втрещиха и зачакаха да видят как ще реагирам.
Пристъпих до мечката, прегърнах я, целунах я, тя също ме прегърна. Е, малко
ми играеше под лъжичката, но си казах: „Какво пък, няма да се излагам! А и
какво по-добро от това на 50-годишнината си да бъдеш изяден пред колегите
от мечка?“ Помолих да пратят мечката в моите покои, за да си погукам след
това с нея. Трогнаха ме колегите с вниманието, топлотата, любовта си. В
такива мигове човек забравя несгодите и всичко лошо, което му се е случило,
казва си, че има смисъл да продължава.
Може би най-много ме развълнува жестът на брат ми от Австралия Иван
Цонев, който ми подари прекрасното „Волво“, което толкова години вече ми
върши чудесна работа. Той знаеше, че мечтая за хубава кола, защото при
195
непрекъснатите обиколки из провинцията и в чужбина имах нужда от
стабилно и сигурно превозно средство. Внесе парите във валутния магазин
„Кореком“, колата беше поръчана. Оставаше обаче да се докара, за което ми
поискаха 2000 долара. Откъде да ги намеря? Тръгнах по мои пътища и
издействах от един голям човек, министър, разрешение да пътувам до
Гьотеборг.
Стигнах до Берлин със самолет, нататък продължих с влак. Имах три-
четири бутилки водка в куфара, покрити отгоре с дрехи, без да знам, че
внасянето на алкохол в Швеция се наказва със затвор. Понеже не знаех,
спокойно отговорих на митничарката, когато ме попита, че не нося алкохол.
Тя вдигна в куфара двата ката дрехи, но не стигна до водката. После в
посолството се хванаха за главата, като им разказах. В Гьотеборг искаха да
ме накарат да чакам три дни и едва когато се обадиха от легацията в
Стокхолм и намекнаха, че трябва фирмата да ми плати престоя, защото не
съм предупреден, ми дадоха ключа и ми казаха да си прибера колата от порт
2. Дадох на служителя шише водка и той ококори ей такива очи, предложи
ми дори да ми плати таксито. Бях с два огромни празни куфара, за да купя
това-онова за моите дечица. Разбра се обаче, че трябва да отида с ферибот до
Кил, където да ми сложат цолов номер, и после да се върна обратно в
Гьотеборг.
На портовете заварих безброй коли и ми трябваше известно време, докато
разбера, че са пристигащи. Поразпитах и в съседния двор зърнах само
четири-пет автомобила, между които и едни бял. Нещо трепна в мен и си
казах: „Това е!“ Добре, ама заключено, не може да се влезе вътре. Исках на
всяка цена веднага да си видя колата. Гледам, че има малка пролука на порта
между кораба и оградата, не повече от 30 сантиметра. По едно време корабът
се позаклати – портът беше в някакъв канал, по който в този миг минаваше
друг кораб. Клатенето се засили и отворът достигаше метър, но моментално
се затваряше отново до 10-15 сантиметра. Метър – 10-15 сантиметра, метър –
10-15 сантиметра. Казах: „Ей сега трябва да премина, защото вълната ще
отмине и пак трябва да си седя тук.“ Три пъти направих мислен опит и на
четвъртия – хоп, преминах. Отивам до колата и гледам – вътре пише „Плов-
див“, нищо друго. Пъхнах разтреперан ключа в ключалката, завъртях го и
вратата се отвори. Видях отвътре моя разкошен автомобил с червена
тапицерия. Седнах и почти се разплаках от радост, защото не бях очаквал, че
ще получа такъв модел. Имаше по-стар модел с един кръгъл фар, на който не
бях съгласен. А това беше първият модел с четвъртити хубави фарове, с
чудесна предна част, с много широк багажник – удобна, хубава кола. Седях
вътре, треперех от радост, готов вече спокойно да чакам, докато отворят.
Мина може би час и половина. Отвориха вратата, аз си взех куфарите от
гарата, където ги бях оставил, натоварих ги в колата и отидох да си взема

196
билет до Кил и обратно. Като ми поискаха 250 долара, сякаш ме удариха по
главата. Умрях – тези 250 долара ги бях скътал, за да купя подаръци на
дечицата си. Нещо се пречупи в мен: „Господи, защо винаги така се случва?“
Платих с болка на душата тези 250 долара, качих колата на ферибота,
застопориха я и тръгнах да си търся кабината.
Шведите пътуваха на тези фериботи през уикенда, за да се напиват
безпаметно с много евтин алкохол. Вечерта в ресторанта имаше сватба – и
женихът, и булката бяха мъже. На сутринта тръгнах да си видя колата, все
пак на какво дередже е. Бутам вратата на каютата – не мога да отворя.
Натиснах по-силно, отвори се полека. Гледам ръка, крак и си викам: „Боже
Господи, убит човек! Натиснах повече, излязох отвън, гледам, че човекът не
е умрял, а мъртвопиян. По стълбите още трима натъркаляни с главите
надолу, ризите им отвънка, парите им се изръсили, повърнали и лежат така
безпаметно. На палубата заварих същинско Ватерло с натъркаляни безброй
жертви на алкохола.
В Кил ме посрещнаха. Дадоха ми цолов номер, с който да прекося Европа
със застраховката. Върнах се в Гьотеборг и трябваше да навъртя 1000-1500
километра с колата, за да й направят първия преглед в реномираните сервизи
на „Волво“ в Швеция. Така пообиколих страната и се сблъсках с невероятни
неща. Например фаровете на автомобилите там светят непрекъснато. Слън-
цето грее ослепително, а никой не си гаси фаровете. Всъщност и не можеше.
Още при покупката ме попитаха: „За Европа ли искате колата, или за
Швеция?“ Тогава разбрах, че в Швеция със запалването на колата светват и
фаровете. В страната броят на катастрофите е много малък. Всички шосета
са осветени с флуоресцентни лампи, стълбовете са през 20-30 метра. По
пътищата е светло като през деня!
Общувах с няколко български естрадни трупи – оркестър с певици.
Посрещнаха ме много добре, направо разкошно. Даже аз се разколебах,
защото имах определено отношение към българите, които печелят в
чужбина, но тези бяха много внимателни и много мили. То беше едно ядене
и едно пиене на корем, нещо невероятно. Много се изненадаха, че имам
възможност да дойда в Швеция и да си взема „Волво“. Гледаха го, цъкаха с
език и казваха:
– Ти или си ченге, или не знам какво, за да можеш да дойдеш до Швеция и
да си купиш „Волво“.
Обясних им, че както те ме уважават, може би и някои бивши министри
имат подобно отношение към мен и са ми помогнали.
Навъртях километрите, минах на преглед в сервиза и поех към България.
Сега вече разбрах какво нещо е хубавата кола. Карах стотици километри на
ден без абсолютно никаква умора.

197
Необходимата среща.
Дамата на моето сърце

През пролетта представихме с трупата на Димитровградския театър „Както

ви се хареса“ от Шекспир в Кричим. След като изиграх ролята на Жак, някой
почука на вратата на гримьорната ми и пред мен се яви едно много приятно
миньонче – с тънки, тънки веждички като миши опашчици. Какви ти миши
опашки – имаше само по едно косъмче на веждичките. Момичето много
миловидно, разтреперано от вълнение:
– Казвам се Ели и искам да се запозная с вас! – ми каза.
– Много ми е приятно, Ели! Какво правиш? С какво се занимаваш?
Тя ми разказа, че е куклена актриса, че е омъжена и има дете. Аз се
дръпнах, защото избягвам да се занимавам с обвързани жени. Много ми беше
приятно това запознанство и вечерта прекарахме заедно – беше точно 8 март.
По онези времена, през 80-те години, Деня на жената го чествахме много яко.
Ядохме, пихме и се разделихме на другия ден. Като отидох да си видя колата,
всичките емблеми и знаци на „Волво“ бяха изтръгнати. Слава Богу, колата
си беше на място.
Така се запознах с това момиче, което след това стана моя съдба. Не само
съдба, а и съпруга до ден-днешен. Милата ми майка, която много ми желаеше
щастието и доброто, все ми казваше:
– Ти си добър човек и обезателно ще намериш някого в живота, който да
се грижи за теб. Аз съм виновна да се ожениш два пъти за една и съща жена.
Аз направих това и ти разбих живота. Но понеже вярвам в Бога, смятам, че
той ще ти помогне и ще намериш най-хубавото, най-приятно и добро
същество.
Мила мамо, това действително се осъществи. Но не ти беше виновна! Аз
съм си виновен, защото исках да имам деца от една и съща жена.
Взаимоотношенията ни с Ели се развиха бавно, в продължение на много
време. Тя работеше в разни куклени театри из страната – в Пловдив,
Кърджали, Ямбол, Видин. Дълго срещите ни бяха инцидентни, но
незабравими. Това продължи до пътуването ми до Австралия през 1986
година. Казах си: „Което от познатите ми момичета ми пише първо в
Австралия, ще стане жената на моя живот.“ Разпратих адреса си, първото
писмо, което получих, беше от Ели и си казах: „Господи, тя е!“
Когато се върнах от Австралия, първата ми работа беше да я потърся.
Знаех, че е в кукления театър във Видин. Качих се на волвото и отпраших за
там. Потърсих я в театъра, а тя била в София. Случайността ми помогна да я
намеря на един телефон. Обади ми се и аз й казах:

198
 – Ели, аз съм във Видин, ела при мен!
Ели дохвърча като стрела от София и ние прекарахме една бурна нощ.
Оттогава сме неразделни. Ели игра още известно време във Видин, но й
дотежа да снове между София и Видин и един ден ми каза:
– Коста, няма повече да ходя във Видин, оставам при теб в Бистрица.
Малцина биха направили такъв жест. Малцина биха жертвали професията
си, особено артисти. Актриса да се откаже от аплодисментите, от радостта на
сцената, от хубавите изненади, които може да й поднесе бъдещето, е нещо
рядко. Аз се потресох. Когато ми каза, си помислих: „Е, ще остане така
месец-два и ще си тръгне.“
Това не беше единствената жертва. Ели пушеше, а знаеше, че имам
емфизем и не мога да понасям дима. Веднъж брат ми й беше подарил цигари
„Кент“, тя извади последната цигара от кутията и ми каза:
– Коста, това ми е последната цигара.
Изпуши я, загаси фаса в пепелника и до ден-днешен, вече толкова години,
не е слагала цигара в устата си. Дори е станала като мен, изобщо не може да
понася дори дима. Дали защото й е неприятно, или се страхува да не би
отново да я подмами тази страст, не знам, но все се кръстя и казвам:
„Господи, колко е хубаво, че в заника на моя живот ми прати това слънце!“
Сякаш отново се родих, отново почувствах нужда да живея и да творя. Е,
възрастта напредва, годините минават една след друга неумолимо, но това,
което е около мен, ще ми помогне да преодолея всичко, дори старостта. Да
не говорим какви златни ръчички има това дете. За мен е дете, защото е с 30
години по-млада от мен.
Ели дълги години живееше при мен, без да обели дума за женитба. Аз не
държах много на брачната институция, защото знаех какво е, след като се
ожени човек. Чувството за собственост се развихря, нещата като че ли се
разбалансират и не са така приятни. Но след известно време видях, че няма
да попречи. И в един прекрасен априлски ден с кумовете и свидетелите
(свидетел ни стана моят син Митко, а кумове са ни Сашо Грозев и Весела –
много весели и слънчеви хора), без никой да разбере, отидохме в съвета на
Бистрица и сключихме граждански брак. Оттогава минаха толкова години,
без нещо между нас да се промени от времето преди да станем официално
семейство, защото това чудно същество в ужасните години, които
преживяхме след 1989-а и стигнахме ръба на човешкото съществуване,
намери сили в себе си и започна бизнес. Това фактически ни спаси. Вярно,
аз търчах като луд нагоре-надолу по халтури, но парите не стигаха. Ели видя
това и захвана бизнес, от който, вярно, не течеше, но поне се чувствахме
финансово независими. Можахме да си позволим да отидем до Гърция, а през
1998 година дори до моя мил брат, който беше болен в Австралия, и да

199
останем там три месеца. Ако не беше Ели, щях да гледам към Австралия през
ключалка.
На това същество дължа всичко – щастието и здравето, ентусиазма и
работоспособността си. А как готви! Нали хората казват, че любовта на мъжа
минава през стомаха. Каква беше тази любов? Тя и без гозбите ми беше на
сърцето, а и има златни ръце – и в нейния бизнес й върви. Два картофа и едно
месце да хване, такава гозба ще извърти, че ще те побърка! Само майка ми е
готвила така. А смятам, че това е единственото най-голямо и най-велико
мерило – жена ти да готви така, както майка ти е готвила. И й казвам:
– Ели, ти понякога надминаваш и майка ми, която беше факир в кухнята.
Да не говорим за златните ръце, с които ми плетеше пуловери. Боже, колко
пуловери, какво чудо имам! А тя плете като кибернетична машина. Изплете
един пуловер с 18 или 19 цвята за себе си, прикрепи към него не знам какво,
мотаха се 20-30 кълбета около нея, и от ръцете й излезе произведение на
изкуството. Гледах я и я боготворях. Казвах си: „Не може жив човек да прави
такова нещо с тези малки хубави ръчички, с тези чевръсти пръсти!“ Два-три
пуловера взе жената на брат ми, занесе ги в Австралия и ги продаде веднага.
Дъщеря ми Теодора пискаше от радост, пробваше изплетените от Ели
пуловери и тя, понеже е добра душица, й ги подаряваше. Аз просто нямам
думи в моя речник. Може би в българския език няма изрази, с които да опиша
това същество до мен – добро, мило, изящно. Целувам те, Ели, и те обичам
безкрайно. Бъди винаги до мен!

Грузинско приключение.
Срещи и работа в Киев

Грузинският режисьор Резо Чхеидзе беше пристигнал да търси актьор за

сериал „Дон Кихот“. От телевизията веднага му дали моето име и той ми се
обади. Намерихме се, видяхме се и той ме покани да отида в Тбилиси за
пробни снимки. За мен възможността да изиграя още веднъж великия идалго
беше голяма радост.
Онова, което преживях в Тбилиси, е като приказка. Кацнах в един или един
и половина през нощта и заварих безкрайна опашка пред пропускателните
пунктове – я мина до сутринта, я не. И чувам глас: „Цонев! Цонев!“ Махнах
с ръка, дойде един, прередихме всички, той нещо каза на някакъв началник
и минахме. Пред аерогарата чакаше автобус, пълен с посрещани, които, като
ме видяха, заръкопляскаха и завикаха: „Браво!“ Стигнахме до центъра на
Тбилиси, до най-добрия хотел. Отвориха пред мен вратата на апартамент на
втория етаж и какво да видя – десетметрова маса, отрупана с какви ли не

200
лакомства, питиета и плодове. Спрях на прага, зад мен се струпаха всички и
аз попитах:
– Извинявайте, това какво е? Аз това не мога да го изям!
– Влизай, влизай!
Влязохме всички и не стана нужда да го ям сам, защото моите посрещани
бяха много приятни и чевръсти. Всичко беше опустошено. Тържеството
продължи докъм 4-5 часа на сутринта. Аз се притеснявах, мислех си за
пробните снимки, как ли ще изглеждам на тях. Резо ме потупа по рамото и
ми каза:
– Лягай и спи! Ще ти се обадим!
Оставиха ми малко продукти, особено плодове, и легнах. На другия ден
едва привечер ми се обади Резо и каза:
– Отиваме на едно много приятно място!
Заведоха ме в един разкошен ресторант, в чието меню сякаш имаше и от
пиле мляко. Какво ли не ядох в този град, обилно полято с прекрасните
грузински вина! Непрекъснато се вдигаха тостове и обикновено след третия
моята глава клюмваше, но домакините бяха неуморими. Грузинското
цинандали и до ден-днешен не мога да го забравя.
Така мина един ден, после втори, трети. Взех да се притеснявам, а Резо ми
каза:
– Бъди спокоен, моето момче. Един наш приятел, бивш генерал, ни покани
наблизо, на 80 километра от Тбилиси. Утре заминаваме.
Заварихме една къща, съвсем в български стил, с чардак. На чардака
опъната поредната десетметрова маса, около която насядахме осем-девет
души. Още толкова дойдоха от местните и се започна пак като в приказките:
„Три дни и три нощи яли, пили и се веселили.“ Седнахме по обяд, стъмни се,
стана полунощ, никой не става. По едно време Резо ми пошушна:
– Ако искаш да си легнеш, в съседния коридор има стая специално за тебе.
Лягаш и си почиваш.
Легнах си, а на сутринта заварих същата гледка: хората се веселяха.
Присъединих се пак към компанията. Някой стане и изчезне, друг се върне и
така три дни.
Едва на шестия-седмия ден от пристигането ми Резо каза:
– Утре правим пробните снимки!
Сутринта отидох рано. Направиха ми изумителен грим. Имам много
хубави снимки оттам. Облякоха ме, качиха ме на кон и започнаха да снимат.
Не ми дадоха никакъв текст, трябваше да говоря каквото си искам, да
ръкомахам, да препускам с коня, да спирам. После слязох от коня и влязох в
някаква черква. Там си размених няколко думи с един грузински актьор. Резо
каза:

201
 – Това беше. Видя ли, че няма проблем. Довечера сме в еди-кой си
ресторант.
След още два-три дни ядене и пиене Резо ме извика и ми каза:
– Пробите са готови. Разкошни са. Дори ще ти дадем и на теб една ролка!
Пазя тази ролка и си спомням за преживяванията в Грузия. Уви, не играх
Дон Кихот, взеха техен грузински актьор. Какво се е получило, не мога да
кажа, само оттук-оттам чух, че филмът не бил много сполучлив. Е, останах с
леко огорчение, че даже писмо не ми пратиха, за да ми съобщят, че друг ще
поеме ролята. Случват се такива неща в нашата професия.
Скоро след това получих покана от режисьора Николай Машченко, който
беше тук, в София, за един филм, който искаше да снима в Киев. Заглавието
беше „Парижка история“. Прочетох сценария – доста банална според мен
битова случка за изневяра на възрастен мъж, женен за млада жена. Младото
момиче игра една от дъщерите на Сергей Бондарчук. Филмът беше сниман в
Лвов и в други „по-европейски“ украински градове, с „парижка“ атмосфера.
Имаше малко бой, малко преследване с коли, малко разправии, малко
караници между двамата съпрузи. Филмът като че ли за тях се получи много
добре – даже имам награда за мъжка роля от някакъв азиатски фестивал.

Време е да построя къща

Проблем номер едно пред мен в тези години беше да си построя на

мястото, което купих в Бистрица, хубава къща, в която да живея. Захванах се
с нещо, което не беше за моята уста лъжица, но нямаше как. Плановете ми
направи безвъзмездно моята чудесна приятелка и гениална архитектка
Мария Иванова, дългогодишна художничка в киноцентъра.
На мястото, което купих, имаше плоча от сто квадрата, излята върху
огромни камъни, скрепени с кал, без никакъв хоросан или цимент. Според
тогавашните разпоредби не се разрешаваше да се строи на площ над 65
квадрата, но аз се позовах на един закон, според който започнат строеж
можеше да бъде завършен. Затова не махнах излятата плоча и започна ходене
по мъките – от бюро на бюро, от министър на министър, за да моля да ми
разрешат да довърша започнатия строеж. Стигнеше ли се до строителния
билет, всеки път казваха, че трябва да построя къщата си на 65 квадрата. По
едно време дори казах на Мария:
– Отказвам се.
Тя скочи срещу мен и ме нахока:
– Как не те е срам! Ти си Коста Цонев, ти заслужаваш тази къща! При
Господ ще идеш, при Тодор Живков, ако трябва, но ще измолиш да ти
разрешат да строиш върху сто квадрата!

202
 До Тодор Живков не стигнах, но отидох при главния архитект на София
Роменски, един много изискан човек. Той също имаше вила в Бистрица, на
65 квадрата. Обясних му всичко, показах му и медицинските свидетелства за
моя емфизем, за това, че трябва непременно да живея извън София. Поне
когато се прибера, да дишам малко по-чист въздух. Излезе много разбран
човек. Усмихна се и каза:
– Ще ти разреша, но ако някой реши да те спре, с нищо не мога да помогна.
Ще пиша „да, може“ и ако стане нещо, ще ми носиш цигари в затвора, нали?
Усмихна се и ми подписа човекът. Аз занесох всички тези документи
където трябва, в съвета, дадох и великолепния план на Мария в едно бюро
на „Софстрой“, за да ми изготвят строителни планове за ВиК и за елек-
тричеството. Направиха всичко това и започнах да строя. Сключихме
договор с Четвърти стройрайон – да ми построят къщата срещу 20 000 лева.
В същото време започна строежа и на НДК. След близо година ми казаха, че
ако си намеря работна ръка, мога сам да започна.
Извадих голям късмет с двама майстори от Бистрица – бай Мире и бай
Райчо, които се съгласиха да ми построят къщата. Но първо разбих излятата
плоча, със сина ми Митко, горкия, разкъртихме огромните камъни, копах и
дренаж. Човешко око ненаситно, увеличих с десетина квадрата къщата. До
началото на ноември 1979 година изляхме основата и после замразих работа-
та, защото парите свършиха. Не се усещаше как изтичат между пръстите ми –
за надници, за бетон, за тухли, за какви ли не материали.
На пролет посъбрах някой лев и отново започнах. Първата плоча глътна
страшно много бетон. Работниците капнаха. Нямаше възможност за минутка
почивка. Вярно, всички тези хора си искаха своето – касите с бира и с ракия
вървяха и това беше в реда на нещата.
Излях първата плоча, вдигнах стените и парите пак свършиха. От Гърция
бях донесъл фаянса и санитарията, но оставаше дограмата. За нищо на света
не исках да сложа материал от Коми. И тогава, през пролетта или лятото, не
мога да си спомня, изви страхотен смерч над Велинградско, на стотици
декари бяха повалени боровите дървета. Видях го по телевизията и още на
другия ден хукнах натам. В Якоруда намерих един много добър човек, шеф
на завода за бичене на трупи. Ходех и си избирах дърветата – огромни
борове. Нарязваха ги и ги слагаха настрани за мен. Материалът беше като
злато, смолата течеше от него – много насмолен, чудесен. Оставихме го да
съхне за около два-три месеца, след това го пренесох в село Герман, където
„Софстрой“ имаше фабрика за дограма, и го оставих и там да седи още месец
и половина, два, три. Касите с ракия пак бяха задължителни. Мога с гордост
да кажа, че всички планове за дограмата си направих сам. Момчетата си
свършиха много добре работата, но преди това, както бях оставил материала,
по едно време ми звънят:

203
 – Другарю Цонев, идвай веднага, ще ти вземат материала!
Отивам и какво да видя – някакви другарчета от УБО нарочили моя хубав
материал за НДК. Какво да направя на ченгета! Веднага отидох и звъннах на
главния архитект на НДК – Варов, и той се оказа много свестен човек, мой
фен даже, по-късно станахме много добри приятели. Обясних му какъв е
случаят и той се вбеси, горкият:
– Как може такова нещо? Ти платил ли си си?
– Всичко съм платил. Сам съм ходил да си избирам трупите поотделно. И
сега изведнъж да ми ги вземат, представяш ли си!
Той веднага се разпореди и за един ден нещата приключиха.
С това не се свърши. Дограмата струваше пари, направата – да не говорим,
и аз вече затъвах. Помолих министъра на финансите да ми отпуснат малко
по-голям заем и той ми каза:
– За голям заем и лихвите ще бъдат много големи, направо непосилни за
теб.
Слава Богу, колеги от театъра веднага ми помогнаха. Може би 10 души ми
дадоха по две, по три, някои – и по четири хиляди лева. На всеки определих
точно кога ще му върна парите. Имах договори за филми, и то сериали, с
които смятах, че ще мога да запълня тези дупки. И все пак строежът
напредваше бавно, я завършех един етаж на година, я не.
През 1985 година се стигна най-сетне и до покрива. След керемидите
къщата трябваше да се остави да ветрее, за да изсъхне хубаво, и след това да
се измаже. Всичко струваше много нерви и пари. Бях се превърнал в
строителен техник, разчитах без проблеми чертежи и схемите за ВиК, за
електроинсталацията. Когато наредихме керемидите, парите пак свършиха.
Тези керемиди след една-две години станаха на юфка, но тогава нямаше
други. Слава Богу, че проявих и малко интуиция (моята интуиция никога не
ме напуска, особено в такива моменти), та бях прибрал на тавана 500- 600
керемиди, които ми свършиха за три-четири години чудесна работа. След пет
години се наложи да сменям целия покрив и да слагам съвършено нови кере-
миди от бетон.
Почти завърших къщата. Още преди дограмата я осветихме с агнета и с
ядене и пиене. Брат ми австралиецът, като видя какво чудо съм направил, се
хвана за главата и каза:
– Коце, аз ако бях на твое място, щях да строя по същия начин. Ти си точно
като мен: здраво, яко, вечно!
– Не знам, може би генът си казва думата – рекох аз.
Завърших къщата и върнах навреме всичките си заеми. Беше за моя сметка.
Работех в театъра, прескачах в радиото и телевизията, снимах в провинцията
и в чужбина, търчах като луд по халтури пак в провинцията, дублирах филми
един след друг. Денонощно работех, през тия години съм спал по 4-5 часа на

204
денонощие. Слава Богу, строежът завърши благополучно, защото не е рядко
българинът да се блъска, да построи на три ката вила и да умре. Е, да чукна
на дърво, с мен още не е така. Може би кондицията, може би физическите
упражнения, които правя, а може би и това, че всички тухлички, всички
камъни, всички керемидки, целият дървен материал и цялата желязна
дограма минаха през моите и на сина ми ръце – най-вероятно и това доста
помогна.
Веднъж пристигнах от театъра и гледам, един майстор нещо прави.
Другите ме питат:
– Тоя ти ли го прати?
– Защо?
– Много е добър! По четири квадрата дебели жици ти слага. Ние по един
квадрат слагаме, а той по четири. Страшна работа!
Не знаех за какво става дума. Отидох при него и го поздравих.
– Ще ти оправя всичко, бъди спокоен – каза ми той. – Даже сега горе, като
изливаме, ще поставя чашките, за да може да теглим след това от стълба с
рекордомана, да ти включим къщата – казах му, че искам трифазен ток, и
той: – Ще стане работата. Те много не разрешават, ама на тебе ще ти
разрешат.
Този човек ми направи цялата електрическа инсталация, без да каже дума.
Само му показах къде трябва да има контакти. След време го попитах:
– Абе ти кой си, откъде дойде?
Той каза:
– Правя инсталациите по манастирите. Обикновено работя за Светия
синод. Научих, че Коста Цонев строи, и си викам, защо пък да не му помогна
на човека.
Още имам да давам пари на този прекрасен майстор. Не му се издължих с
60 лева – навремето това не бяха малко пари. Нямаше телефон, случайно го
намерих и той ми каза:
– Не се безпокой! По-хубаво да имам да взимам, не се безпокой за това.
Направи инсталацията и изчезна, повече не се обади.
С мен като че ли винаги в най-трудните моменти нещо става. Цял живот е
така. Още от малък, когато се озовавах на свършека на възможностите, на
човешките си сили, си казвах: „Ето на, другата крачка е смъртта“, и на другия
ден нещата се обръщаха. Когато вече умирахме от глад, село Соколаре ни
спаси, после пак каталясахме от глад и дойде работата в бръснарския салон
и при Петър Попниколов, та се позамогнах. Всеки път, когато стигах на ръба,
нещо се появяваше. Господ ли ми помагаше, майка ми ли, Бог да я прости,
до днес не мога да разбера.
Измазахме отвътре къщата. Сам свалях кофража и тогава онази греда ми
падна на главицата. Ето пак – откъде-накъде два месеца преди това ще отида

205
в мина в Кърджалийско и миньорите ще ми подарят каска? Ако не беше тази
каска, нямаше в момента да пиша тази книга. Гредата щеше да ме убие на
място. Каската ме спаси. Все такива неща се случват в живота ми. Ами
първата ми катастрофа? Как така се беше случило, че бях натоварил колата
така? Цялата беше пълна със завеси, а момичетата отзад си бяха купили и
одеяла. Не знам, може би съм роден под щастлива звезда. Нали навремето са
казали, че ще се родя със звезда на челото. Много пъти съм се взирал в
огледалото да видя тази звезда – досега не съм успял, но явно има нещо,
което винаги ми помага.

Време е конят да почине.

„Спасението“
Изключителната Невена Коканова

През годините, докато строях къщата, имах много успешни сезони в

театъра и добри изяви в киното. Веднъж Вили Цанков ме попита:
– Съгласен ли си да изиграеш един кон?
– С най-голямо удоволствие. Знаеш, че всичко мога да играя. Нали
започнах в Младежкия театър, а там първата работа на артиста е да свикне
да играе животни. И какви ли не животни съм играл. Коронната ми роля беше
крокодил, защо да не изиграя и кон?
Снимките на телевизионния филм „Историята на един кон“ ми донесоха
такова удовлетворение, каквото навремето „Дон Кихот“. Вили много умело
и сръчно водеше репетициите и снимките. До ден-днешен филмът вълнува
не само мен, но и всички, които го гледат. Това е една много дълбока човешка
драма. След като човекът използва най-жестоко животното, съсипва му здра-
вето, убива го, накрая дори кожата му взема и от кокалите сварява туткал.
Каква нещастна съдба и какво велико произведение!
По това време получих доста правителствени отличия, а също най-
престижните награди от Съюза на артистите. Но най-голямата ми награда
беше, че хората, като ме срещаха по улицата, ми се радваха, поздравяваха ме,
пожелаваха ми дълъг живот. След като снимахме филма „Милост за живите“,
с колектива отидохме в едно село до Добрич (тогава Толбухин). Влязохме в
претъпкания салон, а аудиторията никак не ми се видя текезесарска,
напротив – имаше много интелигентни физиономии. Качихме се на сцената,
представиха всеки поотделно и обявиха:
– Сега всеки може да зададе въпроси и да разпита участващите във филма.
Една възрастна женица вдигна ръка. Предната вечер бяха излъчили по
телевизията „История на един кон“ и горката жена разтреперана започна:
– Извинявайте, много се вълнувам...
206
 „Леле, викам си аз, тази жена сигурно е била потресена от моята добра
игра.“
– Другарю Цонев, вие сте народен артист. Как можахте да играете кон?
Може ли един народен артист да играе кон?
Занемях. Погледнах моите колеги, залата се разшумя, трябваше да
отговоря по някакъв начин. Започнах да обяснявам, че един артист трябва да
играе всичко. Освен това имам закваска от Младежкия театър и там съм
играл всякакви животни – кучета, вълци, крокодили, великани и всякакви
други чудовища. Според мен никак не е обидно един актьор да изиграе кон.
Ако този кон може да каже нещо дълбоко, искрено за живота и човека – а то
ще е много по-интересно, когато излезе от устата на един кон, – няма начин
да не го изиграя това животно. Философията му беше толкова близка до
моята, толкова неподправена, честна, всеотдайна, с такава голяма
саможертва, че нямаше начин да не изиграя този великолепен кон. Залата
изведнъж гръмна в аплодисменти и женицата може би остана малко смутена.
Седна си, а залата ръкопляскаше и чувах отделни възгласи: „Браво!“ „Да,
другарю Цонев, много сте прав.“
След два месеца излезе много злостна критика за „Милост за живите“ със
заглавие „Милост за мъртвите“. Както знаете, навремето всичко беше по
поръчка и ако на някой висш държавник не се харесаше нещо, си намираше
специален критик, който дори без възнаграждение, а единствено по партийно
поръчение съсипваше какво ли не. Спомням си съсипването на „Тютюн“ и
на какви ли не великолепни произведения. Не мога да забравя и съсипването
на Бургаския театър, на Младежкия театър, на Пазарджишкия театър, на
множество безкрайно талантливи български творци в областта на театъра,
киното, музиката, естрадата, художественото изкуство. Изобщо всичко
талантливо като че ли трябваше да бъде смазано, откъснато от творчеството.
И изобщо имаше тенденция всички безпартийни труженици на изкуството
да бъдат зорко контролирани, даже потискани, да не им се дава възможност
да се изявят. И все пак от време на време и те успяваха да се изявят, и то по
начин, който се помнеше дълго.
Пак тогава Борислав Пунчев ме покани да изпълня главната роля във
филма „Спасението“. Беше много интересна и силна роля на българин
македонец. Героят имаше достолепието на старите патриархални българи.
Беше човек, готов на саможертва, за да защити близките си и хората около
себе си. Тези качества за съжаление, както казах, сякаш вече липсват в
характера на българина – това достолепие, готовността да заложиш не само
себе си, но и цялото си имущество заради нещо съкровено. Беше ми много
интересно по време на целия снимачен период, имах прекрасни партньори и
филмът се превърна в събитие. Никога няма да забравя очите на Невена
Коканова, тази моя може би най-добра партньорка във всички филми, в които

207
съм играл. С нея съм започнал като любовник, като брат, като съпруг. Из-
лъчването на Венчето беше невероятно. Атмосферата, която създаваше
около себе си, не можеше да не те зарази и те караше несъзнателно да
започнеш да играеш истински, човешки. Ролята й в този филм беше изклю-
чителна.

„Кралският бръснар" – без малко политически скандал

През същата година и в театъра имаше истинско събитие – премиерата на

„Кралският бръснар“ от Луачарски. Това е много особена, много сложна
пиеса. Репетициите вървяха мудно. Стигнахме дори до конфликт с
режисьора, защото играех, но ми беше скучно и му казах:
– Извинявай, Вили, скучно ми е. А си представям каква скука ще налегне
и публиката, която ще седи долу в салона – Вили се вбеси и взе да ругае, а на
мен изведнъж нещо ми просветна в главата. – Добре, ние поставяме пиеса за
самодържавието, за култа към личността (тогава не можехме да си позволим
това да го казваме високо. Уж бяхме приключили този период, но култа още
си го имаше и властваше със страшна сила) и такива тирани като крал Крюел
обикновено си поръчват статуи...
Режисьорът мълча пет-шест минути и каза:
– Да дойде художникът! Утре заведете този дългуч при някакъв скулптор
да му отлее маска на лицето.
Разбрах, че Вили веднага е приел идеята ми. Отляха ми маска, направиха
една глава досущ като моята, гримиряха я, сложиха косица, мустаци и я
монтираха на едно чучело с ръце и крака, облечено в ризница. Качиха
чучелото на един дървен кон на колела и това беше моята статуя – статуята
на крал Крюел. Като се появи тази статуя, изведнъж ми проблесна, като че
ли се вдигна завеса, която досега забулваше очите и съзнанието ми, и аз
осъзнах за какво става дума. Неочаквано пиесата мина с голям успех. Никой
от най-висшите началници не дойде да я види, защото бяха усетили, че
пиесата фактически е „Казвам ти, дъще, сещай се, снахо!“ И тогава
пристигна да види представлението ни дъщерята на Луначарски. Страшно се
развълнува тази жена.
– Гледала съм „Кралският бръснар“ и в Съветския съюз, и къде ли не, но
вие представихте нещо изумително. Никога не съм допускала, че тази пиеса
може да звучи толкова съвременно и искрено. Блестящо играха вашите
артисти.
На следващия ден я приел Тодор Живков и я попитал за впечатленията й
от София и България. Тя веднага започнала да говори за спектакъла, убедена,
че Тодор Живков не може да не го е гледал. Била много развълнувана, че

208
пиесата на баща й се възражда по толкова необикновен начин. Тодор Живков
седял и се чудил какво да каже, защото и хабер си нямал за какво говори
събеседничката му. Веднага след това звъннал на Георги Йорданов и му
заповядал да види кога се играе този спектакъл, за да го гледа.
– Да не се излагаме пред жената!
При следващото представление целият театър беше обкръжен. Мислехме,
че ще пристигне Тодор Живков, но дойде само Георги Йорданов.
Обикновено клюките се разчуваха бързо. Георги Йорданов до ден-днешен е
много мил и приятен човек. Явно изпълняваше поръчения и понеже е добра
душица, не можеше да се противи. Дълги години беше министър на
културата, просто служеше човекът – по идейни съображения или
разбираше, че друг изход няма. Досега го уважавам, защото от него лошо не
съм видял. Беше много толерантен и искрен, направо ме обичаше. Може би
ни сближи това, че често се срещахме, докато тичахме и двамата в гората. Та
дойде той, гледа пиесата, след това ме прегърна и целуна:
– Изключителен спектакъл! Много се радвам, че сте направили толкова
изящно нещо.
Представлението ни беше оценено високо, аз дори получих награда от
Съюза на артистите за ролята на крал Крюел. И тогава се уверих, че и пиеса,
която, като я прочетеш за първи път, си казваш „От това нищо не може да
излезе!“, попадне ли в ръцете на добър режисьор като Вили Цанков, може да
изгърми като бомба.
Още веднъж трябва да благодаря на Вили, че толкова невероятни неща,
които съм правил и в театъра, и в киното, дължа на него. Малко е щур по
характер, малко по-особен, но знам, че дълбоко в себе си искрено ме обича и
тази любов е споделена.

Коста Цонев – труп.

Театърът се разделя на две

Така залисан в търчане между киното, театъра, халтурата, естрадата, из

България, по сцените и на екрана неусетно стигнах до солидна възраст – 60
години. В театъра репетирахме разкошната английска пиеса „Труп“. Още
като я прочетох две-три години преди това, си казах: „Господи, трябва да
играя в тази пиеса!“ Коко Азарян, който тогава беше и шеф на нашия театър,
също много я хареса и реши да я постави. Тя действаше като шампанско.
Авторът явно е бил актьор, бяха му ясни всички актьорски хватки, цялата
магия на театъра. Ние двамата с Валентин на репетиции измисляхме какви
ли не щуротии, какви ли не гегове правехме на сцената. Илка Зафирова също
ни отвръщаше на номерата и спектакълът беше истински фойерверк.

209
Премиерата съвпадна с честването на моята 60-годишнина. Цялата зала ки-
пеше като лава. Хората ръкопляскаха, смееха се, викаха: „Браво!“ Ние с
Валентин и Илка бяхме на десетото небе от радост. След това направихме
чудесна вечеря.
Пиесата тръгна добре. Много хора, като ме срещаха, ме задяваха, защото
художникът беше написал с едри букви КОСТА ЦОНЕВ 60 ГОДИНИ и
отдолу – ТРУП.
– Кога си станал труп, бе? Коста Цонев – труп!
А не виждаха другото – Коста Цонев 60 години ТРУП, значи Коста Цонев
60 години е бил труп. Това беше една шегица, защото във всички театри беше
залепен афишът и моите колеги много се смееха и казваха:
– Хей, труп, жив ли си още?
Така бурно мина честването на моята 60-годишнина, но радостта ни
продължи кратко.

Диалог с мен: „Да, нямаш грешка!“ Този диалог винаги го водя сам със себе
си. Вярно, че за да има диалог, са необходими двама души. Иначе това е
направо монолог. Както искате го наречете – диалогичен монолог напри-
мер. „Добре – ще кажете, – къде е другият – партньорът, с когото ще
водите диалога?“ Той съществува, той е тук, в нас. Живяхме в трудно,
жестоко време, в което на всекиго се е случвало в някакъв критичен момент
на несигурност и стрес да се поколебае, когато трябва да разреши проблем.
Едно нещо в него му казва: „Да, хайде, направи го! По-смело! Не се бави!“ А
друго го държи: „Не, недей! Стой, почакай, не бързай, помисли за последст-
вията!“ Всекиму се е случвало да прави нещо, което не желае и което е
срамно и неетично. Но то е свързано с кариерата му, с бъдещето му, със
самото му съществуване. Как няма да се подмажеш на този или онзи шеф,
от когото зависи да получиш няколко материални или морални блага? Това
като че ли беше в корена на системата. Ще се подмажеш, разбира се! Ще
се поклониш! Често неподкупният дух в тебе протестира, крещи: „Стой!
Недей! Какво правиш? Къде отидоха твоите жестоки принципи, твоята
смелост, честта ти, идеалите?“ „Къде отидоха, не знам, но трябва да се
живее! Имам деца, жена, а съм безпартиен – значи нищо. Кой ще ме защи-
ти, кой ще ми помогне?“ Нямаш ли зад себе си солиден партиен член –
загубен си. Какво като си работлив? Какво като си талантлив? И
перпетуум мобиле да измислиш, не преклониш ли главица – заминаваш в
първа глуха и чао! Край!
В мен кипеше страхотна вътрешна борба – борба за оцеляване. Трябваше
хем да запазя материалното си благосъстояние, хем да затворя устата на
този безсърдечен, честен, неподкупен дух в мен. Тоест хем вълкът
трябваше да бъде сит, хем агнето – цяло. Представяте ли си какви

210
гигантски катаклизми, колизии, стресове, падове и възходи преживява човек
в такива моменти? Чувства се като балансьор-въжеиграч на 20 метра
височина без осигурителна мрежа. Да, можех да кажа: „Другари, не съм
съгласен с вас, с вашите нрави, мислене, поведение, морал. “ Можех да си
взема шапката и да замина в Австралия например. И какво? Никой нямаше
да заплаче за мен. Много ти здраве! Няма незаменими хора. Много мои
твърдо принципни колеги пък се хвърлиха подмамени напред с главите и ги
строшиха. Ако бях постъпил така, нямаше да има моите Дон Кихот, Чорба-
джи Петко, Меки Ножа, Умореният кон. Времето и животът показаха
друго – че при почти невидима, деликатна съпротива нещата като че ли се
нареждат по-добре. „Тази пиеса, този монолог, тази песен, този стих са
много остри. Хубави са, но не са наши.“ А сега, де! „Добре, моля, разбира
се!“ Вземаш ножицата – кръц видимото, кръц фрапиращото, кръц
ненашето! Но все пак нещо остава, нещо като код, парола. Който иска и
може – разбира, но по системата „на час по лъжичка“. Тъжно беше. Бяхме
като гъмжащ рояк мушици, стремящи се към светлото, радостно,
примамващо, слънчево утре. Пърхахме весело с крилца, летяхме, крещяхме
от радост. „Ето го, близо е! Това е слънцето! Ох, колко е голямо! Ох, колко
е хубаво! Ох, колко е топло! Ох, колко е горещо! Ох!“ И много от нас не
издържаха. Не спряха, продължиха и изгоряха в жестоките му,
безжалостни, огнени прегръдки – на слънцето, което ни казваха, че е пред
нас. И все пак нещо ни помагаше, нещо ни даваше сили и смелост да живеем
и да се борим, да творим.

От доста време в нашия театър тлееше криза, която изведнъж избухна със
страшна сила и театърът се раздели. Повечето колеги отидоха в новия театър
„Зад канала“, а ние с Вили останахме. Между Вили, Руси Чанев и Борислав
Чакринов започна конфликт, Руси Чанев и Чакринов решиха да се отделят и
да направят трупа по свои виждания и изисквания. Много мои добри и ува-
жавани колеги преминаха в другия театър. Направихме събрание, на което
дойде тогавашният кмет на София и изслуша двете страни. Вили не даваше
да се издума за разделяне на театъра, но нещата бяха стигнали далеч – до
конфликт, който като че ли нямаше разрешение. Вили с всичка сила се
съпротивляваше срещу разделянето, а двамата настояваха на своето и искаха
да се отделят. В този важен момент се намесих и казах, че съм за това всеки
да върши онова, което желае.
– И съм абсолютно сигурен, че ако театърът се раздели, след време нещата
ще се оправят и двете трупи пак ще се съберат.
Стефан Нинов, тогавашният кмет на София, каза, че Софийският градски
народен съвет ще поддържа и двата театъра. Така се роди Малък градски
театър „Зад канала“, а другата трупа остана в театър „София“. Беше

211
болезнена операция, изживях я тежко. По никакъв начин не можех да се
сърдя на моите колеги, обичам ги до ден-днешен. Обичах ги и тогава,
посещавах ги, срещахме се, поздравявахме се по улиците, никаква злоба не е
имало помежду ни. Може би само някои незначителни дрязги, но после
всичко се успокои и двата театъра започнаха да работят нормално.

Дали идва демокрацията?

Моите приятели
Стето и Костас Налбандидис

Всичко това съвпадна и с 10 ноември, който ни донесе и радости, и скърби,

и беди. Еуфорията беше невероятна. Пружината, натягана толкова години,
изведнъж се освободи и изхвърча със страшна сила. Хората излязоха по
улиците, искаха свобода и право на живот. Искаха да бъдат достойни
граждани, а не да има за едни привилегии, а за други – мъка. Всички се
радваха, прегръщаха се, целуваха се. Извоювани бяха много ценни свободи.
Но след еуфорията започнаха и гладът, и недоимъкът – неща, които не сме
допускали, че могат да сполетят нашата хубава, китна, плодородна страна.
Хората нямаха какво да ядат.
За мен като че ли не беше толкова страшно, защото помнех годините на
глада – 42-ра и 43-та, когато нямаше масло, мляко, хляб, нищо нямаше,
всичко беше съвсем оскъдно. Сега имаше това-онова, но само срещу
заплащане. А всичко девалвира – и валутата, и левът, и ние останахме
последни бедняци, които се чудеха как да свържат двата края. С моята
съпруга умирахме по това време за циганска баница – филийка хлебец с олио
и с червен пипер.
Тогава разбрах какви приятели имам. Стето, с когото бяхме израснали
заедно от съвсем малки, беше забягнал във Виена. Идваше тук, горкият, и ни
носеше саламчета, сиренце, олио. А най-голяма помощ ми оказа моят
невероятен, изключителен приятел Костас Налбандидис от Солун.
Дружбата ни с Костас беше започнала преди десетина-петнайсет, а може
би и двайсет години. От братята и роднините си не съм получавал такива
радости, каквито получих от Костас Налбандидис. Веднага щом разбрал от
гръцката телевизия за положението в България и в София, побърза да ми се
обади:
– Коста, идвай! Идвай да ядеш!
Изкарването на една виза отнемаше месеци, а и времето ми беше оскъдно
и нямах възможност веднага да отида в Гърция. Тогава той направи
невъзможното – започна да праща хранителни продукти по свои приятели,
които идваха в България. Пращаше салами, брашно, оливия, какво ли не. А
212
когато пък отидох в Солун, напълни догоре автомобила ми. Той едвам се
тътреше. Какви ли не храни напъха в колата ми. Беше съвършено
безкористен. Плати ни и пътя, и престоя. Водеше ни по ресторанти и ни
подканяше:
– Яжте! Вие сте гладни – яжте!
До сълзи се трогнах и казах на Ели:
– Какви хора има на този свят!
А у нас хората не можеха да се гледат. В моменти на недоимък всеки
започва да гледа злобно другия, да се пита дали се е нахранил, дали спи
добре, дали има отопление. А нас Костас ни спаси. Досега имам брашно от
чувала, който ми даде, а също и консерви риба. През месец ми се обаждаше:
– Коста, идвай!
След време пак ми звънна:
– Хайде, Коста! На 5 януари 1999 година да си при мен в Солун.
Как да отида, като съм със счупен крак, а и ангажиментите ми са много.
Страшни години! В България се надигнаха неща, които сякаш ги нямаше
преди. Възцариха се престъпността и злобата, хората станаха груби,
мнителни, нещастни. Онова, за което преди се радвахме, че го няма у нас,
изведнъж ни се струпа на главите. Разбрахме какво е рекет, какво е
бандитизъм, какво е да крадеш от държавната софра и да си пълниш джоба
за сметка на нещастните хорица.
Слава Богу, нещата с мен и при мен бяха добре. В такива кризисни
моменти сякаш Господ ми дава сили и вяра, за да мога да преодолявам
невероятни беди. А този път не бях и сам, имах до мен човек, който допълни-
телно ми даваше надежда и желание за живот – моята прекрасна Ели.

В Австралия

Два пъти съм бил в Австралия. Първия път беше през 1986 година, а втория
път – през 1998-а. Желанието ми да отида в страната, в която живее по-
големият ми брат – Иван, беше голямо. Много покани съм получавал, много
пъти съм искал да тръгна, но все не ми се удаваше заради ангажиментите ми
в киното или в театъра, или в телевизията, а за да отида в Австралия, ми бяха
необходими най-малко три свободни месеца. Разстоянието е огромно.
Пътува се 28- 30 часа, много дълго и изморително. А и пътят за мен тогава
беше доста скъпичък. Но ето на – отвори се една възможност. Снимах филма
„Мечтатели“ с Иван Андонов. Казах му:
– Иване, мога да започна да снимам, при условие че ще ме освободите през
март, април и през май ще се върна.

213
 – Да, ще помисля малко и ще ти кажа... Да, може! Ти играеш една роля,
която има известна пауза. Ще снимам нещо друго в това време. До два месеца
и половина мога да мина и без теб.
-Добре, Иване! Гарантирам ти, че по средата на май обезателно ще бъда
тук.
Договорихме се, уредих си билет със сръбските авиолинии и поех за
Австралия.
Пътуването от София до Белград беше с български самолет. Боингът
излиташе от Югославия фактически посред нощ. Пристигнах на
белградското летище, а там нямаше почти никого. Почудих се сам ли ще бъда
в този самолет. Но бях пристигнал четири-пет часа преди излитането.
Настаних се, разхождах се из залата, разглеждах магазините и времето мина.
Наближи вече моментът да пътувам и отидох да си заверя билета. Жената от
гишето нещо ме попита и аз вдигнах рамене. Явно ме е попитала какво място
искам, но аз не съм я разбрал, вдигнал съм рамене и тя на своя глава ми е
дала място. Даде ми билета и ми каза, че трябва да сляза на изход... не помня
вече кой номер беше. Взех си багажа, тръгнах към изхода и влязох в една
зала, която беше претъпкана с турци, цигани и всякакви други. Не можах да
разбера какви бяха тези хора, но един свестен човек нямаше. Казах си: „Боже
мой! Ами ние няма да можем да се поберем в самолета!“ Аз за първи път
влизах в такава огромна машина. Не беше „Джъмбо джет“, а може би един
номер по-малък. Вътрешността на самия самолет беше като спортна зала –
огромно нещо. Имаше три отсека, шест седалки по средата, две пътеки и от
двете страни на пътеките още по две места към прозорците. Дадох билета си
на стюардесата, тя ме погледна и ми посочи мястото, което се оказа точно по
средата на централните столове. От двете ми страни имаше по двама души.
Седнах, а до мен седна една туркиня. Казах си: „Господи, тука ще се мре!“
Беше ми доста тесничко. Стюардесите веднага бяха на услугите на всеки,
който поискаше нещо. Аз в такива моменти като че ли започвам да страдам
от клаустрофобия и си казах: „Боже, ако не седя в края, ако не мога да
мръдна, ще пукна!“ Примирих се малко и помолих стюардесата да ми донесе
едно малко уиски. Продаваха уискита в едни такива малки шишенца по
петдесет или по сто грама. Тя ми каза:
– Да, дайте един долар и ще ви донеса!
Дадох й аз един долар и тя след малко ми донесе шишенцето. Отворих го
аз, пийнах малко, а туркинята до мен ме погледна, ухили се и попита:
– Хубаво ли е? Дай малко и аз да опитам!
Втрещих се. Явно и стюардесата забеляза. Казах:
– Да, заповядайте!
Тя взе, отпи, върна ми шишето, но аз й казах:
– Не, не, подарявам ви го! Подарявам ви го! Вземете си го! Пийте си!

214
 В това време стюардесата пристигна и каза:
– Извинете, вие не сте за тук. Елате с мен! – Боже, като че ли Господ го
изпрати това момиче! Позна ли ме, какво стана, видяла ли беше случката,
какво беше усетила, не можах да разбера. – Елате! Елате, вие не сте за тук.
Ще седнете в първа класа.
– Ама нямам пари да доплатя.
– Бъдете спокоен! Е, няма да ви даваме храна и пиене като за първа класа,
но поне ще сте спокоен, защото там няма почти никого.
Отидох в първа класа, която беше отделена само с едни завески.
Просторно, хубави широки столове! Почти нямаше хора.
Кацнахме в Сидни, от Сидни в Мелбърн. Брат ми живее в Голдкост, но
искаше да кацна в Мелбърн, защото беше дошъл да гледа годишните конни
състезания. Слабостта му, която след това се оказа фатална, бяха именно тези
конни състезания.
Като че ли стъпих на друга планета. Бил съм в чужбина, но Австралия ме
изуми. Изуми ме като климат, като пейзаж, като архитектура, бях удивен от
животните и дърветата, които не бях виждал дотогава. Брат ми веднага, раз-
бира се, ме закара на хиподрума, защото беше заложил на някакви коне.
Печелеше си там дневната дажба. Залагаше на първо, второ и трето място и
обезателно печелеше или първото, или второто. И ако беше заложил десет
австралийски долара, които са по-евтини от американските, винаги
получаваше по сто, по двеста, по триста, т.е. дневната прехрана си изкарваше
по този начин.
Поживяхме в Мелбърн една седмица – докато минаха състезанията.
Присъствах дори на едно за кучета. Хрътките бяха като изваяни – само кожа
и кости. Брат ми казваше, че действително ги хранят много малко, за да имат
стръв. Вечер им показвали един заек, целият оголен, давали им го само да го
подушат (но не и да го ядат) и кучетата прекарвали цяла нощ с тази миризма
и с представата за заека. Та като излезело на пистата, кучето като обезумяло
хуквало да гони вкусната плячка. Е, имаше и изостанали, имаше и
победители. Мен като че ли тези неща не ме вълнуваха толкова, колкото
всички присъстващи на състезанията австралийци, които залагаха
невероятни суми. Някои печелеха, но повечето губеха. Брат ми, слава Богу,
тогава беше въздържан и печелеше средно. Той каза:
– Ето, за днес спечелих толкова. Имаш по десет процента от печалбите.
Откакто ти дойде, ми тръгна.
Заминахме за Голдкост, който е близо до град Бризбън. Това е в Северна
Австралия. Тогава, преди близо двайсет години, Голдкост започваше да се
развива като един от най-големите и най-интересни международни курорти.
Взеха да идват китайци, японци и хора от почти цял свят. Още не беше така
добре организирано, хотелите бяха по-малко. Но морето, брегът бяха

215
невероятни. Брат ми живееше в един апартамент на тринайсетия етаж, на сто
метра от морето. Всяка сутрин ставах в седем часа и се юрвах по брега. От
приливите и отливите пясъкът беше като асфалт. Чувството беше
невероятно – да изпиташ удоволствие на бос крак да търчиш километри.
Забравях се. Тогава срещах тези мили хора, които ми се усмихваха. Мислех
си: „Боже, откъде ме познават?“ А те приемаха всеки, който бяга сутрин, като
съмишленик. Винаги ме поздравяваха: „Окей! Хелоу!“ Пожелаваха ми добър
ден. Това ме учуди безкрайно. Така ми напълни душата с радост. И веднага
си помислих: „Господи, а в България защо има такава злоба и такъв
идиотизъм?“ Защото, като бягах в България, вместо да ми се усмихват,
хората ми викаха: „Бегай, бегай, и ти че умреш! Бегай! С орлите ли искаш да
живееш?“
В Австралия брат ми ме претегли:
– Сега ще те претегля, а като си тръгваш, ще се премериш пак, за да видиш
колко килограма си.
Аз му казах:
– Бате, имай предвид, че сутрин бягам не по-малко от десет километра и
всичко над нормата изгаря.
Удържах на думата си – колкото килограма пристигнах в Австралия,
толкова се върнах. Там хранителните съблазни са невероятни. Умирам за
раци и за риби, а там те са в изобилие. Да не говорим за зеленчуците и
плодовете. За първи път ядох 16 вида плодове, които не бях и сънувал. И
всичко това дължах на брат си, който ме покани в Австралия. Имах си
отделна стая.
Във всеки хотел има игрище за тенис, плувен басейн, сауна и едно малко
кръгло басейнче, на което казват спа. В него водата е почти гореща и като
натиснеш едно копче, от 18-20 струйника започва да излиза с невероятна
сила вода, която ти прави масажи. Това беше изключително удоволствие
след 10-12 километра крос. Връщах се уморен, лягах в това басейнче и
пусках водата, която ме масажираше по цялото тяло.
Излязохме на брега на морето с брат ми и аз казах:
– Обезателно трябва да се изкъпя в морето!
– И аз ще дойда с теб – каза брат ми.
Гледам го, че нещо се подсмихва. Озърнах се, видях че децата и
възрастните хора рядко влизаха. Дечицата влизаха с някакви дъски като
малки сърфове, без мачти. Отиваха навътре с тези дъсчици и след това из-
лизаха, легнали върху тях, вълните ги изкарваха на брега. Аз нямах такава
дъсчица, не си и помислих, че ми е нужна, и влязох. При най-тихото море
там, в най-тихото време, вълните са метър-метър и половина, дори два.
Мушнах се под гребена на тези огромни вълни и навлязох навътре, където
морето беше по-спокойно. Е, има и много акули, но местата, където се плува,

216
са оградени с телени мрежи и непрекъснато патрулират хеликоптери. Има и
указания. Една седмица преди да пристигна, някакъв мъж беше пострадал –
една акула му отхапала крака и му наръфала ръцете. Едвам го бяха спасили.
Нямах намерение да влизам много навътре и си плувах съвсем спокойно.
Обръщах се назад и виждах брат ми, който седеше и ми махаше. След
петстотин-шестстотин метра се обърнах и тръгнах да излизам. И се почна
трагедия. Натисках с ръце и крака, загребвах, а не помръдвах от мястото си.
„Ами сега? Значи брат ми затова ми се е подсмихвал?“ Това се дължи на
огромните вълни, които, като отидат до брега, на връщане дърпат обратно
всичко. И вълната всеки път ме връщаше обратно. Започнах вече да се чудя
какво да правя. Помислих си, че вълните ще ме отнесат много навътре в
океана. Казах си, че може би има и друг начин, и се обърнах леко на верев.
Плувах не направо срещу сушата, а под лек верев и усетих, че така пo става.
Пак ме отнасяше, но повече напредвах. Слава Богу, след може би 45 минути
борене с вълните излязох на брега. А водата там е три пъти по-солена и
поради това е три пъти по-тежка от тази в нашето море. Излязох на
километър и половина-два от мястото, на което бях влязъл. Как съм излязъл
и как съм промълвил на брат ми: „Абе, бате, защо не ми каза какво е
положението?“ Той само се изсмя:
– Нали искаше да влезеш в морето! Ето ти го морето!
И тогава разбрах защо всяка кооперация, всеки билдинг си има долу в
двора 25-метров басейн – е, не с олимпийски размери, но вършеше работа на
обитателите, които искаха да се раздвижват сутрин. Имаше и сауни, и
специални стаи с гладиатори за фитнес упражнения. И оттогава само бягах
покрай морето или си топвах краката, плувах няколко обиколки в басейнчето
и веднага сядах в онова спа да ме масажира, отивах в сауната и се прибирах
като кукуряк вкъщи.
Австралия е огромна страна, по-голяма от Европа, а населението е само 17
милиона. Брат ми все казваше:
– Абе всичко е хубаво тук, ама няма хора. Няма хора, това е положението!
Така прекарвах ден след ден. Живеехме в една сграда, която се наричаше
„Бугенвилия“. Бугенвилията е тропическо цвете с невероятен аромат.
Зданието се наричаше така, защото от партера до осемнайсетия етаж едната
стена, цялата покрай балконите, беше обрасла с такива цветя. На всяка тераса
имаше едни бетонни дълги вазички с пръст, където бяха посадени цветя. Те
растяха до следващия балкон, захващаха се с цветята от следващия и
продължаваха нагоре. Беше невероятно красива, ухаеща стена от
бугенвилии.
С брат ми много често ходехме на неговите надбягвания.
Много бяха забавленията. Не мога да опиша какви срещи сме имали. Казах
на Иван Цонев:

217
 – Абе, хубаво е тук, ама нямате театър.
– Как да нямаме театър! Сега ще те заведем на един театър, където ще ти
падне шапката – заведе ме в едно вариете и ми каза: – Сега ще видиш
невероятно представление с много добри артисти!
Оказа се някаква пошла оперета, а рангът на артистите беше по-нисък и от
този на самодейците в Полски Тръмбеш.
– За мен тук, брате – му казах, – няма място!
А предишната вечер бяха обявили по телевизията, че роднините по кръв
могат да останат в Австралия!
– Ето сега можеш да останеш тук.
– Като какъв? Като портиер на твоите билдинги ли? Не мога, братче! Аз
съм артист и трябва да се върна в България заради своята професия. А тук
даже и да има добър театър, докато овладея езика, ще минат години, ще
остарея и вече никой няма да ме търси. В България ме познават. Аз съм си
изградил имидж там.
Върнах се в Русе в деня, в който трябваше да продължат снимките на
„Мечтателят“. Иван Андонов просълзен каза пред целия колектив:
– Виждате ли какво значи актьор професионалист? От другия край на света
идва в определения ден и час, готов за снимки!
Вярно е, че много държа на професията си и най-вече на точността. С това
съм пословичен и затова всички около мен страдат, че ги гоня като фашист
за това, че не са достатъчно изпълнителни и точни.
Второто ми посещение в Австралия беше дванайсет години по-късно.
Поводът беше тъжен. Брат ми получи инсулт и трябваше да отида да го видя.
Почти жив го оплаках и след година, когато той свърши, май бях благодарен,
че не се мъчи повече.
Втория път вече пътувах с моята съпруга. Нещата бяха много добре
организирани. Вече знаех къде да сядам в самолетите, а самите те бяха много
по-бързи, много по-големи – „Джъмбо джет“. Летяхме с „Луфтханза“.
Пристигнахме първо в Сидни и след това в Бризбън. Посрещна ни една
приятелка на Марийчето, съпругата на брат ми. От Бризбън до Голдкост е
около 80 километра. Пристигнахме в Голдкост и като че ли видях друг град –
с високи луксозни хотели, с невероятни улици. Беше претъпкано с хора.
Плажът обаче си беше съвсем същият – кажи-речи безлюден. И пясъкът беше
същият.
Но не и брат ми. Когато влязох, просто се втрещих. Видях едно бледо
подобие на брат ми. Той беше отслабнал, сбръчкал се, едва ме позна. Два-
три дни се борих с мъката. Този жизнен човек, който пееше, танцуваше,
обичаше живота и беше винаги готов да се люби, се бе превърнал в
развалина.

218
 Слава Богу, дъщеря му беше станала голяма, умна. Е, и малко капризна, но
то й е от нашия ген. Капризна е до момента, в който усети, че си готов да я
напляскаш. Но нямаше как – тя е моя кръв. Аз знаех на какво се дължи това
нейно държане, и й прощавах. Тя усети в мен човека, който може да се
опълчи на нейния характер, и започна една тиха непримирима война между
двама ни. Тя не искаше да се предаде. Това още повече ме окуражаваше и
радваше. Казвах си: „Ето на! Това момиче никога няма да падне на колене в
живота!“ Забележително Цоневче е дъщерята на брат ми.
Нашият живот течеше малко еднообразно. След кросовете веднага
отивахме на пазар. Тамошните пазари са истински спектакъл. Двамата с жена
ми с удоволствие обикаляхме от магазин на магазин, това ни беше най-
голямото развлечение. Вярно, всеки ден не пазарувахме, но това, което ни
заобикаляше, ни радваше безкрайно.
Аз обикновено не съм вещоман, но просто сърцето ме теглеше към тези
магазини и разнообразието в тях. Приятната атмосфера (в буквалния смисъл
на думата, защото вътре винаги беше приятно заради климатика),
заобикалящите ме щандове, усмихнатите физиономии ме разтоварваха.
Съпругата ми Ели просто летеше от щанд на щанд и от пазар на пазар.
Чувствах как диша пълнокръвно, изпитвах огромно удоволствие, като я
гледах така щастлива, и за мен това беше невероятна радост.
Оказа се, че там имаме доста приятели. Такова уважение не съм чувствал
даже и в България. Като разбраха кой съм, хората се надпреварваха да ми
идват на гости и да ме канят на вечери, на разходки, на екскурзии. Спас със
съпругата си дойде от Сидни – по някаква работа, но като че ли я позаряза.
Грабна ме, разведе ме из всички околности на Голдкост. Заведе ни и на
Дисниленд. След това, когато се връщахме, в Сидни ни пое за цяла вечер.
Разхожда ни из града, обиколихме навсякъде.
В Австралия няма професионален театър. Гастролират известни световни
трупи, играят една-две вечери и отлитат за други места по света. Запознахме
се с една великолепна Дени. Тя до края на живота ни ще бъде наша много
добра приятелка. Дени като че ли ни осинови, така безкрайно се влюби в нас.
Всяка вечер идваше да ни води я на танци, я на вечеря. Почувствах, че й
даваме нещо, но пък и тя ни даваше в замяна друго, което никога няма да
забравя. Това, че ние сме й предавали (и то може би доста) от нашите флуиди
с духовното си присъствие, личи по това, че тя и до днес ни звъни в месеца
по три-четири пъти от Сидни и говори с Ели по час-час и половина. А това
са невероятни суми. Но за нея е и голяма радост.
Тези хора малко като че ли ми върнаха вярата в човека. Започнах да си
мисля, че едва ли всичко е загубено, че не всичко е опропастено. Е, не мога
да остана завинаги в Австралия. Мога да ходя за по месец, по два, по три да

219
живея там, но трябва обезателно да се връщам тук. Трябва да се връщам при
моите кучета, моята котка, моя бистришки въздух, моята къща.

„Любовта е лудост".
Коста Цонев пенсионер.
Скарлатов – роля мечта

В края на август и началото на септември във Фестивалния дворец на

Варна се събирахме някои от най-добрите български киноартисти и
откривахме седмицата на фестивала „Любовта е лудост“. Прожектираха се
различни и много интересни филми. Вечер след прожекциите фиестите,
срещите с артисти, лудориите, които вършехме горе на терасата
благодарение на нашия приятел Краси Млякото, създаваха невероятна
атмосфера. С нетърпение чакахме да мине годината, да дойде краят на
август, да се съберем и да се освободим от наслоенията на лошотията,
мизерията и нещастията, да глътнем малко въздух. Зареждахме се за цяла
година. Главни виновници бяха Сашо Грозев, моят кум, и Илия Раев, шефът
на комплекса във Варна, но сякаш душата на всичко беше Пенка Живкова.
Тези фестивали бяха светла диря в живота ни.
Ето че дойде мигът, в който директорът на театъра ме повика и ми
предложи да се пенсионирам. За мен беше жестоко. Не мога да приема един
творец да бъде пенсиониран. Може ли един артист да бъде пенсиониран?
Нима могат Пикасо или Салвадор Дали да бъдат пенсионирани, Шекспир да
бъде пенсиониран! А Марлон Брандо, Лоурънс Оливие? Артист се става след
50 години. Тогава човек е видял всичко в живота си, натрупал е жизнен опит.
Къде да го приложи? На сцената. В това се уверявах всеки ден, защото
немалко така наречени халтури (халтура казвам на всичко, което играя извън
театъра, и това съвсем не значи нещо лошо, защото повечето неща са добре
изпипани), които сами си поставяме, доказаха, че когато един артист има
дълбок творчески и жизнен опит, резултатът е успешен.
Пиесата „Бояджията“ беше доказателство за това. Това е една искряща и
безумна комедия, която години наред играехме с голям успех къде ли не.
Хората се радваха, заливаха се от смях, след представлението идваха
възторжени и ни прегръщаха и целуваха. Уверих се, че в моменти на мъка,
страх и безизходица сякаш най-полезни са комедиите, които разтоварват
зрителите. Изкуството вдъхва сили и вяра. Това повечето наши политици
сякаш така и не разбраха и натикаха в глуха линия целия театър с
изключителните български актьори, с които всяка страна би се гордяла.
Такива са отзивите на десетките чуждестранни режисьори, които са имали
възможност да работят с българския актьор.
220
 Пенсионирането ми стана малко неприятно, малко изюдено. В началото
директорът ме извика и ме попита джентълменски:
– Коста, искаш ли да се пенсионираш?
– Мили мой директоре, не желая да се пенсионирам, защото за мен самата
дума е обидна. Не искам да получавам 15 заплати, нищо не искам, искам да
си бъда обикновен актьор!
– Добре, разбира се.
А след една седмица същият този миризлив гаден директор ме викна и
каза, че не можело, отгоре му били наредили да ме пенсионира. Това беше
гавра. Можеше спокойно от началото да ми каже: „Виж какво, Коста, не мога
да не те пенсионирам, защото трябва да освободим място за еди-кого си и
еди-коя си.“ Вярно, назначи си нужни на него хорица. Аз пък имах доста-
тъчно връзки „отгоре“ и разбрах, че „отгоре“ не е дошло никакво нареждане
за моето пенсиониране. Но си премълчах. Нямаше как и си казах: „Въпросът
е да продължавам да работя в театъра.“ Наистина, до ден-днешен работя в
театър „София“3. Е, като че ли не са същите нито пиесите, нито присъствието
на публиката и радостта от творчеството. Преминахме през жарава, през
лава, през нещо, което сякаш изпепели мечти и радости, повечето наши
перспективи. Но аз не се оставях по никакъв начин. В най-трудните мигове,
когато „отнийде взорът надежда не види“, успявах да се справя. Репетирах с
месеци пиеса, която играхме три-четири пъти – „Двама на люлката“ с
Виолета Донева, никога няма да забравя, трудихме се като каторжници. И
все пак тези три-четири представления в провинцията ни дадоха хлебец –
вярно, трохи, но все пак хлебец, а и дори малко сиренце. Но подготвих и
„Бояджията“.
Въпреки упадъка на българското киното онова, което преди време ми беше
говорила Свобода Бъчварова, се осъществи. Романовата й пенталогия „Земя
за прицел“, която се появяваше по книжарниците в продължение на 5 години,
от 84-та до 89-а, се превърна в едно от най-значимите литературни събития
у нас в края на тоталитарния режим. Особено силно ми въздейства житейски
верният образ на Борис Скарлатов с прототип Атанас Буров, носител на
изконните добродетели на българина от онова време, независимо от
социалната принадлежност. Тези добродетели са опазили нашия народ през
всичките жестоки превратности на историческата ни съдба. Този силен и
необикновено сложен образ ме привлече и с огромна радост започнах да
работя в „Земя за прицел“.
Филмът по романите на Свобода Бъчварова трябваше да се снима десетина
години преди това, но нещо попречи. Готвеха се 24 телевизионни серии и те
щяха горе-долу да покрият представите на всеки, прочел романа. Сега бяхме

3
Става въпрос за 2001 г„ когато е писана книгата. – бел. ред.
221
ограничени във времето. Не може за четири часа да се пресъздадат хиляда
страници. А си заслужава, защото за живота на един голям българин, когото
България успява блестящо да затрие, е необходимо да се говори. За мен
Скарлатов е романтик, колкото и да е несъвместимо това с банкерската му
професия, притежател на изконно български черти на характера, които
напоследък ги няма у съвременниците ни. Изместени са от снобизма, суетата,
меркантилността, подмазвачеството, изнудвачеството и от всички най-
грозни страни на човешката същност. Вероятно най-много ме съблазниха в
образа на Скарлатов неговият чист български дух и готовността му за
саможертва, за да помогне по някакъв начин на това свое измъчено, изстра-
дало, убито, утрепано отечество. Притегли ме с това, че е голям талант –
философ и политик. Доколко сме успели и доколко аз специално съм успял –
това вече ще каже публиката. Малко съм разочарован от финала, който е
осакатен, а заслужаваше да бъде показан. Отрязани са всички сцени на
Скарлатов в лагера, които обясняват края на историята. Изведнъж се вижда
как той е седнал в една лодка и изчезва. А как е стигнал до лодката? Какво
са направили с него? Как е живял в лагера? Всичко е отрязано и това доста
ме наскърбява. В лагера той се е държал човешки и е защитавал жертвите на
изтезания. Спечелил си е доста врагове и най-вече един фатмак, който му
отмъщава, като му връзва ръцете и краката и го качва в една лодка. След като
изваждат чепа, бутат лодката, тя тръгва по реката и започва да се пълни и
Скарлатов с вързани ръце и крака постепенно изчезва. Водата го поглъща и
след малко виждаме спокойно течаща река.

Нов юбилей.
На сцената, в киното и в телевизията

Тъй неусетно, в прекрасната действителност наоколо, в този тайфун около

нас, станах на 70 години. Боже Господи, не съм допускал, че ще ги доживея.
С тия затъмнения на белите дробове, с двойния порок на сърцето, с
напрегнатите моменти, които съм преживявал в живота си, с изключителната
професионална натовареност, с тоя щур характер...
Тъй или иначе, фактът беше ознаменуван с две събития. Първо моите
колеги начело с директора на театъра Доротея Тончева, моя прекрасна и
талантлива колежка и приятелка, организираха на 17 юни 1999 година
галаконцерт в моя чест в театър „София“. Думите не могат да опишат
вълнението ми през онази незабравима вечер. Присъстваха всички,
допринесли с нещо за кариерата ми, приятели и почитатели, огромен брой
колеги от другите театри. Както отбеляза пресата, отдавна на едно място не
беше събиран такъв интелектуален елит.

222
 Тържеството започна с фрагменти от пиесата „Портрет“, която играехме с
колежките Мария Стефанова и Ева Волицер. Бляскавата трагикомедия беше
една чудесна загрявка преди разтърсващото приветствие, поднесено от
Стефан Цанев. След това излязоха моите приятели „Хъшове“, НЛО, артисти
от Народния театър, от Военния театър и от Сатиричния начело с току-що
оперираната Невена Коканова, което особено ме трогна. Пред микрофона
застанаха и звездите на българската естрада Лили Иванова, Йорданка
Христова, Васил Найденов.
И най-неочаквано конферансиетата обявиха, че ще получа поздравления
от Австралия. Онемях, изобщо не очаквах. На сцената се качи идващата
направо от летището съпруга на наскоро починалия ми брат Иван. След
бурните реакции в залата изведнъж настана пълна тишина. Едвам пристъпих
към Мария, прегърнах я, с мъка сдържайки сълзите си. Промълвих нещо и
салонът изведнъж избухна в ръкопляскания.
Второто събитие, което безкрайно ме зарадва, беше удостояването ми с
орден „Стара планина“ I степен. На церемонията в президентството
присъстваха най-близките ми – жена ми Ели, синът ми Димитър, кумовете
ми Весела и Сашо Грозеви, моите добри приятели Стефан Цанев и Доротея
Тончева.
Благодарих на президента Петър Стоянов, след като ми връчи ордена, и
изпихме по чаша шампанско. Чудесно беше, че заедно с мен беше и примата
на българската естрада Лили Иванова.
Най-важното, което ми остана от тези изключителни събития, беше
радостта от любовта и признателността, която почувствах у моите колеги, у
хората, които обичат театъра. Не всичко е загубено, щом в душите на хората
има място за любов.
Много пъти са ме питали има ли разлика в начина на игра на сцената, в
киното и в телевизията. Разлика има, и то огромна, дори само между киното
и телевизията. Телевизията като че ли е малко по-близка до театъра, защото
е възможно да се играе на по-едри парчета, от по две-три-четири страници.
Имаш възможност да изградиш образа си с по-големи басамаци, както
казваме ние. По-едрите парчета от ролята по-лесно се сглобяват, по-лесно е
на актьора да ги изиграе. Докато киното е накъсано на съвсем дребни
частички и епизодчета, при това понякога се налага с епизод от две-три
реплики да се мъчиш цял ден. Освен това там почти винаги се започва с
финала. Трябва да си изиграл ролята в главата си, с всичко да си наясно, за
да дадеш при снимките нужното. Ако например в началото на филма героят
ти е млад, а във финала е на възраст, и гримът, и темпът, и ритъмът, и
настроението, и светоусещането трябва да бъдат вече изработени. Иначе ра-
ботата е почти пропаднала. В телевизията снимките траят ден-два, до
седмица и е по-лесно, докато киното навремето се снимаше с години. Най-

223
лесно е в театъра, защото за час, час и половина, два изиграваш героя си пред
публиката. Започваш от началото и свършваш с края, следваш пътя на героя
си. Театърът подготвя чудесно за киното и за телевизията, дава ти майстор-
лъка, така нужен в киното, сам да си изработиш образа, като го изиграеш в
себе си, за да знаеш във всеки епизод – по средата, в края, в началото – какво
ти е състоянието, какво ти е отношението, какъв ти е проблемът, какъв ти е
гримът, какви са ти дрехите. Много е сложно човек да се оправи в тази каша.
Телевизията също си има особености.
В театъра има рампа, която трябва да се прескочи, за да стигнеш до тези
800 души – колкото бяха местата в Младежкия театър, – така че и последният
зрител в края да чуе твоето „Обичам те!“ и то да го развълнува. Невероятно
трудно е да изречеш това „Обичам те!“ пред камерата. На сцената то не може
да прозвучи така интимно и искрено. Длъжен си да се напънеш и да изревеш
твоето „Обичам те!“, за да може онзи на последния ред в тази зала с 800
места, платил, за да дойде, да чуе и да се развълнува. Пред камерата се прави
съвсем друго. Всеки актьор строго индивидуално навлиза в дискретната
атмосфера на киното. Там трябва да се абстрахираш от всичко и да си
представяш партньора, защото той обикновено е само синьото око на
камерата, трябва да си въобразяваш и въздействието, което от сцената
постигаме непосредствено, а в киното – чак след месеци. И това е едно още-
тяване на актьорите. В театъра получаваме аплодисменти веднага след края
на пиесата или по време на действието при особено сполучливо изпълнение,
докато в киното не знаеш какво ще се получи. Не знаеш дали при монтажа
ножицата на режисьора не е изрязала множество чудесни неща, които си
изиграл. Непосредственото въздействие от сцената в киното го получаваме
чак след месеци. Трябва да си представиш хиляди неща, да се абстрахираш
от всичко – и от ярката светлина, и от това, че като вървиш, трябва да
внимаваш да не се спънеш във фарта 4 , и от невъобразимата шумотевица
наоколо. Това е киното.

Някои ме питат дали съм се забравял понякога. Как да се забравя и да се

вживея така в образа, че да не виждам какво става около мен? Ами нали ако
сбъркам крачките и се спъна – стоп, се прави нов дубъл. Всичко това влиза в
теб като информация и трябва така да го прекараш през себе си, че да излезе
истинско. Трудно е. Особено пред камерата е много трудно. Не бива човек
да се изсилва, трябва да играе много дискретно и съсредоточено. Кажат ли:
„Камера!“ – трябва да си готов. Но киното е 90 % чакане. С брада, с мустаци,

4
Фарт – релсов път, върху който се поставя специална вагонетка за камерата.
Прилага се за снимки в движение. – бел. ред.
224
в пек, в жега, пот тече от теб, но ти чакаш. Навремето виках и крещях, но
после разбрах, че е безполезно, защото се отразява на епизода. В цял свят
киното е това – чакаш, чакаш, чакаш, и когато достатъчно се умориш и
скапеш, току ти кажат: „Хайде, снимка!“ Сега вече съумявам търпеливо да
съхраня всичко и да го извадя, когато е необходимо. Така че разликата между
киното и театъра е огромна.
Киното обаче има едно велико преимущество пред театъра. В театъра
всеки спектакъл е нов, сякаш изигран различно. Аз поне обичам да играя
така – във всяко представление да внеса нещо ново, нова импровизация, не в
текста, а в ритъма, настроението, погледите, паузите, пластиката. Театърът
дава такава възможност и това е разкошът на актьора – всеки път да изиграва
нещо ново. Живото, непосредствено, искрено изкуство е неповторимото в
театъра. А киното съхранява всичко, което си направил. Съхранява го за
вековете и поколенията. Киното и телевизията те правят известен. Ето на-
последък пред очите ни млади, никому неизвестни допреди една-две години
актьори, станаха звезди. Цяла България ги познава. Навремето, през 52-ра
година, какво?
Нямаше телевизия, радио, кино. За да станем известни, обикаляхме
страната. Кръстосал съм цяла България на оверлог с моите естрадни
изпълнения. Това също носеше особена радост и популярност. Но киното
съхранява постиженията.
Киното ще съхрани и чудесната поредица от 20 серии „Дом за нашите
деца“. Там изпълнявам ролята на баща, който се опитва да съхрани
семейството си. Бди като орел над своите и ги пази от бедите. Честността и
доблестта му го докарват дори до прага на затвора. Много съм благодарен на
Неделчо Чернев за тази роля, тя ми донесе много радост. И сега, като гледам
филма, не ми се струва остарял, макар че е заснет преди шест-седем-осем,
ако не и повече години 5 . Запазил е жизнеността си и хората го гледат с
удоволствие. Ако бях изиграл тази роля на сцената, отдавна да се е забравила
и само някой критик да си спомня за нея. Това е неповторимо в киното –
запазва мъката, радостта, сълзите, всичко, което можеш като актьор, целия
ти актьорски арсенал.
Снимането на български филм е безкрайна комедия. Може би и другаде се
получават такива неща. Все ще стане някаква неразбория – я реквизит ще
липсва, я камерата няма да е наред или няма да е заредена. Може дори да е
заредена, но с вече заснет материал, имал съм такива случаи. След това на
екрана не може да се разбере какво става, защото един върху друг са

5
Отново става дума за 2001 г., когато е писана книгата. Всъщност годините са
повече, защото филмът е сниман през 1987 г. – бел. ред.
225
наложени два кадъра, два дубъла. Да не говорим за осветлението и за
гафовете на нашего брата актьора.
Вярно е, че киното носи голяма популярност. Имал съм невероятни случаи.
Например среща ме възрастна женица на пазара, прегръща ме, целува ме:
– Синко, много добре играеш. Не съм пропуснала нито една твоя роля.
Чудесен си, синко!
– А кой съм аз? – я питам.
– Е, как кой, ти си Константин Коцев.
Когато човек е влюбен в професията си, всичко лошо минава и отминава.
Аз мисля, че човек винаги трябва да бъде влюбен, независимо от възрастта.
Иначе започва да мисли за умирачка. Любовта прави човека човек. Тя го кара
да диша, да рисува, да композира, да пише, да играе на сцената. Когато човек
е влюбен, всички фибри на тялото му излъчват енергия във върхови мощ-
ности. Винаги, дори да съм бил болен – физически неразположен, – зърна ли
моята мечта, моята любов, оздравявам от радост и съм готов да полетя. При
мен от любов стават невероятни неща.
В моя живот нежният пол е голям стимул. Жените осмислят живота на
един мъж. Бил съм влюбчив навремето, но това се изразяваше всъщност в
трупане на бройки. Имал съм и невероятни приключения, много завоевания.
През целия си живот съм се влюбвал фатално, тоест несподелено, само 3-4
пъти. Затова пък колко жестоки и болезнени бяха тези моменти. Разбирал
съм какво означава човек да обича и да не бъде обичан. Тогава е готов да му
отрежат крак, ръка, глава, ако щете, само и само да се пробуди у насрещната
страна малко любов. Убедих се, че любовта е колкото велика и всеотдайна,
толкова и страшна, жестока. Любов винаги съществува между хората. Вярно,
във време като нашето на преден план излизат злобата, алчността,
кариеризмът, кражбите, мафията. Горката любов сме я закътали вдън сърца-
та си и ако избие навън, е като крехко цветенце, което бурята всеки миг ще
изтръгне из корен. Любовта е като небесната синева – дава сили, дава здраве
и бодрост, дава вяра на хората. Всеки знае, че когато е влюбен, е в състояние
да извърши невероятни неща. А представяте ли си, ако всички в нашата
страна днес бяха поне малко влюбени? Каква радост, какво чудо би
настанало! Сигурно усмивката нямаше да слиза от лицата на хората. Всички
щяхме да сме приветливи, весели, щяхме да си помагаме, нямаше да си
завиждаме.
Най-страшното е, че се отнасяме безотговорно към плода на любовта, към
децата си. Навремето нямаше много детски градини. Вярно, имаше
забавачки, но децата се връщаха вкъщи. Бяха обградени от най-важното – от
любовта на бащата и на майката, от уюта на дома, на семейството. И да се
сбие на улицата, детето знае, че като се върне вкъщи, майка му ще го
помилва, ще го погали, ще го почисти, ако е наранено, ще го изкъпе, ако е

226
изцапано, бащата вечерта ще донесе вечеря и ще се съберат всички в
топлината на дома. Така децата се възпитават в най-важното – да бъдат добри
и работливи, да не лъжат, да не мамят. Това беше основното, което са ми
втълпявали родителите ми. А сега какво е? Създават се деца и се хвърлят на
държавата да ги отглежда в детски домове. Децата ще ни спасят, а ние се
отнасяме недостойно към тях. Днес е пълно с престъпници, крадци, убийци,
защото социализмът разби семейството и остави възпитанието на децата на
детските домове.
Спомням си, че на улицата научих как се прави любов, как се правят други
неща, как да се самозадоволи едно момче – какво ли не може да стане с едно
дете. Но когато то не е откъснато от семейството си, тези неща постепенно
отшумяват, думите на родителите, на майката или бащата, остават дълбоко в
съзнанието: „Не лъжи! Не кради! Бъди достоен! Бъди честен! Бъди внима-
телен! Бъди учтив! Уважавай възрастните!“ Всичко това пропада, когато
безотговорно захвърляме децата си на улицата. И се чудим защо толкова се
ширят бандитизмът, кражбите и убийствата. И ако държавните ни мъже в
най-близко бъдеще не проумеят това, неусетно ще загинем. Спомням си,
преди години говорехме за деветмилионния българин: „Деветмилионният
българин ще се роди скоро! Ние ще станем деветмилионна нация!“ За
съжаление вече сме към седем милиона и отиваме към шест. Да не говорим
за хората, които се отчаяха и напуснаха страната. Те също са милиони. Но
ако на това не се обърне внимание, ако не се помъчим да възстановим
българския характер и нрав, българското здраво семейство, лека-полека с
годините ще изчезнем като нация.

227
СНИМКИ

228
229
230
231
232
233
234
235
236
237
238
239
240
241
242
243
 Коста Цонев
Дон Кихот от Красно село
Българска Първо издание

© Коста Цонев, автор, 2001

Редактор Владимир Петков
Редактор на издателството Красимир Мирчев
Художник Виктор Паунов
Коректор Юлия Шопова
Технически редактор Станислав Иванов
Формат 60x90/16. Печ. коли 19
КНИГОИЗДАТЕЛ СКА КЪЩА „ТРУД“
ул. „Дунав“ № 15, тел. 987 82 61,987 29 24, 981 41 10
e-mail: kktrud@netel.bg
Разпространение – 46 75 29, 46 75 65
ПЕЧАТ „МИСКО ПРИНТ“ ЕООД
КНИЖАРНИЦИ „ТРУД“
бул. „Васил Левски“ № 136
бул. „Скобелев“ № 63

Коста Цонев
Моите жени, моите роли
Българска Първо издание

© Коста Цонев, автор, 2007

Редактор Мария Чунчева
Художествено оформление Васил Огнянов
Художник на корицата Адриан Николов
Технически редактор Ива Клайн
Коректор Емилия Петрова
Формат 32/84x108 Печатни коли 26,5
НЮ МЕДИА ТРУП
София, 1303 бул. „Инж. Иван Иванов“ 70 А тел. 02/931-21-57
e-mail newmedia_publishing@abv.bg
Печат „Мултипринт“ ООД
ISBN 978-954-340-061-4