Тамплиерите

Пиърс Пол Рийд
Тамплиерите
И зд а т е л с к а къщ а
СТЕНО®
Варна, 2006
Piers Paul Read
T he Templars
A Phoenix paperback
First published in Great Britain in 1999 by Weidenfeld & Nickolson.

This paperback edition published in 2001 by Phoenix Press, a division of
The Orion Publishing Group Ltd, Orion House, 5 Upper St Martin’s Lane,
London WC2H 9EA.
Copyright© 1999 by Piers Paul Read

Първо издание на български език
Copyright © Живко Христов, Адриана Сотирова - превод от английски език

© Издателска къща СТЕНО - Варна, 2006
Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да
бъде размножавана или предавана под никаква форма или начин,
електронен или механичен, включително фотокопиране, записва
не или чрез каквито и да е системи за съхранение на информация,
без предварително писмено разрешение на издателството.
С/О Литературная агенция АНТЕА
ISBN-10: 954-449-283-6
ISBN-13: 978-954-449-283-0
www.stenobooks.com
3
Съдържание
Предговор....................................................................................................5
Част първа
Храмът
Глава 1 Соломоновият храм..................................................................11
Глава 2 Новият храм........................................................ 24
Глава 3 Храмът - съперник..................................................................54
Глава 4 Възвръщането на Х рама........................................................ 65
Част втора
Глава 5 Бедните братя - воини на Иисус Христос.......................... 95
Глава 6 Тамплиерите в Палестина.................................................... 115
Глава 7 Утрмер - отвъдморските земи на
християнска Европа...............................................................138
Глава 8 Саладин...................................................................................160
Глава 9 Ричард Лъвското сърце........................................................ 177
Глава 10 Врагът отвътре....................................................................... 191
Глава 11 Фридрих Хохенщауфен........................................................ 209
Глава 12 Кралство Акра........................................................................222
Глава 13 Луи Френски.......................................................................... 233
Глава 14 Падането на А кра..................................................................248
4
Част трета
Залезът на тамплиерите
Глава 15 Орденът на Храма в изгнание........................................... 259
Глава 16 Атаките срещу Храма.......................................................... 271
Глава 17 Унищожаването на Ордена на тамплиерите.................... 295
Епилог Присъдата на историята......................................................... 314

Приложение Късните кръстоносни походи......................................327
Велики майстори на Ордена на там плиерите...............................334
Б иблиограф ия.........................................................................................335
5
Предговор
Кои са били тамплиерите? Един възможен поглед върху този во

енизиран орден можем да открием в романите на сър Уолтър Скот.
Рицарят-тамплиер в “Айвънхоу” Брайън де Боа Гилбер представлява
демонизиран антигерой, който, “макар и сърцат като най-храбрите от
своя орден, носи клеймото на обичайните им пороци - гордост, аро
гантност, жестокост и похотливост; един коравосърдечен мъж, който
не познава нито страх от земното, нито страхопочитание пред божест
веното”. А и двамата Велики майстори на тамплиерите не го превъз
хождат с нищо. Жил Амори от “Талисманът” е коварен и злонравен, а
Лукас Боманоар от “Айвънхоу” е сляп фанатик.
Във Вагнеровата опера “Парсифал” нещата стоят другояче - там
рицарите, подобни на тамплиерите, са представени като непорочни
пазители на Светия Граал. Писаното през деветнадесети век либрето
се основава на епическата поема на Волфрам от Ешенбах от трина
десети век, в която “темплайзите” (нем. - Templeisen) имат само по
върхностно сходство с рицарите на Храма, но дори тази бегла връзка
с фактите е успяла да убеди потомството, че в художествената измис
лица има някаква истина. По този начин в съзнанието на хората от де
ветнадесети век съжителстват покварените бандити от “Айвънхоу” и
“Талисманът”, от една страна, и доблестного братство от “Парсифал”
- от друга.
В двадесети век се появява по-зловещият образ на тамплиерите
като първообрази на Тевтонските рицари, които в края на тридесетте
се превръщат в исторически модел за Химлеровата организация СС.
Общоприетата представа за кръстоносните походи като ранен образец
на западноевропейската агресивност и империализъм помага за въз
приемането на тамплиерите като брутални фанатици, налагащи своя- ,
та идеология с огън и меч. Също така, в пълна противоположност на
това, някои казват, че те са били прелъстени да изоставят предаността
си към християнството при своя контакт с юдаизма и исляма на изток,
създавайки тайно общество от посветени, чрез което е могло скритите
тайни на древен Египет, получени от строителите на Соломоновия
храм, да бъдат предадени на Ложите на свободните зидари от новото
време. Твърди се също, че сред тамплиерите са проникнали катари-
6
еретици след кръстоносния поход срещу албигойците; че в течение

на векове те са пазили под своя закрила царските потомци на брачен
съюз между Исус и Мария Магдалена; че тяхното поразително съкро
вище е било открито от един свещеник в югозападна Франция през
деветнадесети век; че те са съхранявали чудни реликви, сред които
балсамираната глава на Христос и Торинския покров.
Целта ми в тази книга беше да разкрия истината за Ордена, като
избягвам произволни разсъждения и записвам само установеното в
изследванията на уважавани историци. Моят поглед към събитията е
широк: много често историите на тамплиерите, започващи с основа
ването на Ордена от Юг дьо Пайен през 1119 година или още с обявя
ването на Първия кръстоносен поход на Събора в Клермон през 1095
година, предполагат едно предварително познание, с което обикнове
ният читател не винаги разполага. Според мене е трудно да разберем
манталитета на тамплиерите, без да се запознаем със значението, кое
то трите големи монотеистични религии - юдаизмът, християнството
и ислямът - придават на Храма в Йерусалим, и без да си припомним
защо той предизвиква конфликти от началото на писаната история до
ден-днешен.
Има и други съществени въпроси, на които можем да отговорим
само ако се вгледаме назад във времето - от ранното Средновековие
към бушуващия хаос на Тъмните векове. В настоящето, когато ня
кои искат от днешния папа да се извини за кръстоносните походи,
ще бъде уместно да разгледаме мотивите на неговите предшествени
ци за започването на тези свещени войни. За читателите, които вече
познават историята на кръстоносните походи, част от написаното в
книгата ще изглежда като досадно повторение, но докато пренапис-
вах тази част от историята, аз се възползвах от изследванията на ново
поколение историци, работещи по темата. На всеки, който чете на
стоящата книга, ще стане ясно колко съм задължен на тези и на други
изследователи.
Аз също чувствах, че си струва да преразкажа “божите дела, из
вършени от франките”, наречени така от един тогавашен хроникьор,
не само защото те са интересни сами по себе си, но също и заради
тяхната съотносимост към много от въпросите, с които се сблъскваме
днес. Тамплиерите представляват многонационална сила, натоварена
със задачата да защити християнската представа за световен ред: и
тяхната гибел отбелязва границата, отвъд която стремежът към общо
благо вътре в християнския свят започва да се подчинява на интереси-
7
те на държавата-нация - един процес, който сега световната общност

се опитва да насочи в обратна посока.
В историята на тамплиерите съществуват забележителни паралели
между минало и настояще. Например императорът Фредерик II от Хо-
хенщауфен е бил владетел, следите на чиято вътрешно присъща без
нравственост водят или назад, към Нерон, или напред - към Хитлер.
Средновековният модел на Свещената римска империя носи забеле
жителна прилика с въжделенията на основателите на Европейския
съюз. Асасините в Сирия са едновременно потомци на еврейските си-
карии и предци на атентаторите-самоубийци от Хизбула. Отношение
то на много мюсюлмани в Средния изток към съвременната държава
Израел много напомня отношението на техните предшественици към
кръстоносното Кралство Йерусалим. Често си мисля колко арабски
водачи - от Абдел Насър до Саддам Хюсейн - са мечтаели да прили
чат на съвременен Саладин и да разбият нашествениците-неверници
при един нов Хатин, или пък, като султана-мамелюк ал-Ашраф, да ги
изтикат навътре в морето?
Трябва да изразя своята благодарност към историците, от чиито
трудове научих всичко, което знам за съдбата на тамплиерите. Осо
бено съм благодарен на професор Джонатан Райли-Смит за насърче
нието и съветите, дадени в самото начало; също на професор Ричард
Флечър за това, че прочете ръкописа и насочи вниманието ми към
множество грешки. Но никой от тези видни учени не може да бъде
отговорен за недостатъците на моя труд.
Искам да благодаря и на Антъни Чийтам, който пръв ми каза, че
трябва да опитам перото си в исторически текст и предложи книга
за тамплиерите; на Гилън Ейткън - че държеше да направя всичко за
осъществяването на проекта, на издателката си Джейн Уд - за нейното
непрестанно насърчаване и безценната ù работа върху първата редак
ция; и на Селина Уокър - за помощта при картите и илюстрациите.
Признателен съм също на Андрю Синклер, който ми зае своята биб
лиотека от книги за тамплиерите; на Чарлз Глас - за това, че ми пред
стави мемоарите на Усама ибн-Мункид; и на главния библиотекар и
служителите в Лондонската библиотека за любезната им помощ при
моята изследователска работа.
Частпърва
ХРЯМШ
Ч аст първа . Х рамът 11
Първа глава
Соломоновият храм
На картите, рисувани върху пергамент през Средните векове, Йе

русалим е изобразен в центъра на света. Тогава, както и днес, този
град е свещен за три религии - юдаизъм, християнство и ислям. За
всяка от тях Йерусалим е мястото, където са станали значими съби
тия, оформящи връзката между Бог и човек, като първото от тях е под
готовката на Авраам да принесе в жертва сина си Исаак върху голата
скала, покрита днес със златен купол.
Авраам бил богат номад от Ур в Месопотамия, който, около 1800
години преди раждането на Христос, се преместил по Божия заповед
от долината на Ефрат в територия, населена от ханаанците, между
река Йордан и Средиземно море. Там, като награда за своята вяра в
единия истинен Бог, той е дарен със земя, “изобилстваща от мляко
и мед” и му е обещана неизброима челяд, която да я населява. Той
трябвало да бъде баща на многобройни народи; и за да се скрепи този
договор, Авраам и всички мъже от неговото племе трябвало да бъдат
обрязани - практика, която продължила “поколение след поколение”.
Но обещанието за потомство било несигурно, тъй като Авраамо-
вата съпруга Сара била безплодна. Когато разбрала, че възрастта û за
раждане е преминала, Сара убедила Авраам да осинови дете от своята
прислужница египтянка Агар. Не след дълго Агар родила син - Из
маил. Няколко години по-късно трима мъже се явили пред Авраам,
докато той стоял пред входа на своята шатра в най-горещите часове на
деня. Те му съощили, че Сара, вече над деветдесетте, ще роди дете.
Авраам се засмял. Сара също го приела като шега. “Аз ли ще имам
тази утеха, след като остарях? Па и господарят ми е стар.”1Но предре
ченото се сбъднало. Сара заченала и родила Исаак. Тогава се настро
ила срещу Измаил, защото виждала в него заплаха за наследството на
Исаак, и помолила Авраам да го изпрати някъде далеч заедно с майка
му. Бог бил на страната на Сара, а Авраам, винаги покорен пред Божи
ите заповеди, изпратил Агар и Измаил в пустинята Вирсавия с малко
12 Т амплиерите
хляб и мях с вода. Когато водата свършила, Агар поискала да изостави

Измаил под един храст, защото не можела да го гледа как умира от
жажда; но Бог я насочил към кладенец и û обещал, че от потеклото на
нейния син ще произлезе велик народ в пустините на Арабия.
Точно тогава Бог измислил последното изпитание за Авраам, запо
вядвайки му: “...вземи едничкия си син Исаака, когото ти обичаш... и
там го принеси в жертва всесъжение на една от планините, която ще
ти покажа”. Авраам се подчинил без противене. Той завел Исаак на
мястото, показано му от Бог, гола скала на планината Мория, поставил
дърва на импровизирания жертвеник и положил Исаак върху купчи
ната дърва. Но точно когато вадел ножа да убие сина си, получил за
повед да спре: “... не дигай ръка върху момчето и не прави му нищо;
защото сега познах, че се боиш от Бога и не пожали едничкия си син
за Мене ... Аз щё благословя и преблагословя, ще размножа и преум
ножа твоето семе, както небесните звезди и както пясъка по морския
бряг ... и ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи,
задето послуша гласа Ми”.2
Съществувал ли е Авраам? В модерното време академичните въз
гледи относно неговото историческо съществуване се колебаят между
скептицизма на немските тълкуватели, които отхвърлят историческото
му съществуване и го считат за митична фигура, и по-положителните
заключения, направени вследствие на археологическите открития в
Месопотамия.3 Обаче в Средните векове нщсой не се е съмнявал, че
Авраам наистина е съществувал и почти всичи жители на земите меж
ду Индийския субконтинент и Атлантическия океан са считали, че са
от потеклото на този патриарх от Ур - символично при християните,
буквално при мюсюлманите и евреите. Евреите можели да го докажат
с родословието от събраните в Тората староеврейски текстове, в които
се разказва историята на Авраамовите наследници.
Тези източници разказват, че около 1300 г. пр. Хр. глад прокудил
евреите от Палестина в Египет. Те били посрещнати като гости от
Йосиф, евреин, началник на служба при фараона, който в младост
та си бил оставен да умре в пустинята от завистливите си братя; но
след смъртта на Йосиф и възкачването на нов фараон евреите били
поробени и използвани за принудителен труд при строежа на двореца
Раамсес за фараона Рамзее II.
Мойсей, първият от великите пророци на Израел, ги повел от Еги
пет към пустинята. Там, на планината Синай, Бог предал своите запо
веди на Мойсей, издълбани върху каменни плочки. За да ги запазят,

евреите изградили малък ковчег, който нарекли ковчег на Завета.
След многогодишно странстване из Синайската пустиня те дости
гнали обетованата земя Ханаан. Като наказание за минало прегреше
ние Моисей можел да я гледа само отдалеч. Върху плещите на неговия
приемник Иисус Навин останало бремето да утвърди рожденото пра
во на евреите. Между 1200 и 1000 г. пр. Хр. те завладели Палестина.
Съперничеството с местното население не било честно; Бог бил на
страната на евреите. Победата им обаче не била пълна и окончателна
- те водели непрестанни войни със съседните племена филистимяни,
моавити, амонитяни, амаликитци, едомити и арамейци.
Съюзът между Бог и неговия избран народ не бил безпроблемен.
Той бил ревнив Бог, гневял се, ако евреите се обръщали към други бо
гове, ако нарушавали строгите ритуали, изискващи точно определено
поведение, или пък престъпвали подробните закони, произлизащи от
десетте заповеди, дадени от Бог на Моисей на планината Синай. Но и
евреите от своя страна били капризни: загърбвали Бог, за да се прек
ланят пред идоли като Златния телец4 или езически божества като
Астарта и Ваал5. Отнасяли се грубо към пророците, изпратени от Бог
да ги накажат. Дори техните царе, помазани от Бога, били грешници.
Саул не се подчинил на Божията заповед да унищожи амалекитите,6
Давид прелъстил Башеба, съпруга на Урия Хетянина, а след това наре
дил на военния си командир Иоав: “поставете Урия там, дето ще има
най-силна битка, и отстъпете от него, за да бъде ударен и да умре.”7
Давид бил човекът, който в началото на първото хилядолетие пре
ди Христа превзел Йерусалим от неговите тогавашни обитатели, ие-
буситите. Под крепостта, на връх Моав, близо до мястото, избрано от
Бог за Авраамовото жертвоприношеие на Исаак, имало харман, соб
ственост на иебусита Онан. По Божия заповед Давид го купил, за да
се построи там храм, който да съхранява ковчега на Завета. Давид съ
брал материалите за Храма, който след това бил построен от неговия
син Соломон около 950 г. пр. Хр.
Управлението на Соломон бележи апогея на независимата еврей
ска държава. След смъртта му силните нации от изток - асирийци,
халдейци, перси - завладяват Израел. Соломоновият храм е разрушен
от халдейците при техния цар Навуходоносор през 586 г. пр. Хр., а
евреите - отведени във Вавилон като роби. На свой ред халдейците са
завладени от персите, чиито цар - Кир - разрешава на изгнаниците да
се върнат в Йерусалим и да възстановят своя храм през 515 г. пр. Хр.
През четвърти век пр. Хр. нашествията от изток намалели, но за

почнала нова вълна от запад: персите били разбити от македонските
гърци начело с младия владетел Александър Велики. След прежде
временната смърт на Александър неговата империя била поделена от
военачалниците му и известно време Палестина е оспорвана от съ
перничещите си птолемеи от Египет и селевкидите от Месопотамия.
В отсъствието на цар първосвещеникьт в Йерусалим поема много от
неговите функции сред евреите.
През 167 г. пр. Хр. едно въстание срещу гърците, подбудено от ре
лигиозни причини, придобива формата на успешна борба за полити
ческа независимост. Неговите предводители, трима макавейски братя,
основават Хасмонийската династия от еврейски царе, които си въз
връщат по-голямата част от териториите, управлявани от Давид и Со
ломон. Заради своите непрестанни конфликти със съседните държави
те се обръщат за помощ към изгряващата нова сила - Рим. Юдейският
цар Хиркан и държавникът Антипатер поставят еврейската държава
под закрилата на римския генерал, завладял Сирия - Гней Помпей или
Помпей Велики.
Йерусалим тогава бил във владение на Аристобул, съперник-пре
тендент за трона. След тримесечна обсада градът бил превзет от леги
оните на Помпей. Римляните почти не дали жертви, но при конфликта
загинали 12000 евреи. Обаче според еврейския историк Иосиф това
било по-малкото зло, сравнено с оскверняването на Храма от страна
на Помпей.
“Сред бедствията от онова време нищо не кара народа да изтръпва
така, както излагането на Светото място, дотогава скрито от всички,
пред очите на чужденци. Помпей и неговият щаб нахлуха в Светили
щето, където Първосвещеникьт не пускаше никого, и видяха какво
има там - поставките за лампи, самите лампи, жертвената маса, ча
шите за възлияние и кадилниците, всичките от масивно злато, а също
и голям куп подправки и свещени монети...”
Римляните вече упражнявали реалната власт в еврейската държа
ва. Помпей върнал на Хиркан поста на първосвещеник, но след като
се убедил в неговото слабо управление, дал политическата власт в ръ
цете на първия министър Антипатер. Юлий Цезар, след като покорил
Сирия в 47 г. пр. Хр., удостоил Антипатер с римско гражданство и го
назначил за управител на цяла Иудея; губернатор станал най-големи-
ят му син, Фазаел, а вторият му син, Ирод, тогава двадесет и шест го
дишен - губернатор на Галилея. Съ-консулът на Цезар Марк Антоний

се сприятелил с Ирод за цял живот.
През 40 г. пр. Хр. партяните нахлули в Палестина. Ирод избягал в
Рим през Арабия и Египет. Там римският Сенат го поставил начело
на армия и го назначил за цар на Иудея. Ирод прогонил партяните и
въпреки че застанал на страната на Марк Антоний срещу Октавиан,
неговата власт над Иудея била потвърдена от Октавиан след победата
му над Марк Антоний в битката при Акциум.
На върха на своята слава Ирод строял в царството си великолепни
градове и величествени крепости, много от които кръстил с имената
на своите покровители и членовете на семейството си. На морския
бряг между Яфа и Хайфа той построил нов град, който нарекъл Це
зарея, а в Йерусалим - крепостта Антония. Разширил укреплението в
Масада, кьдето семейството му преди това намерило убежище от пар
тяните; построил и нова крепост на хълмовете, граничещи с Арабия,
на която дал своето име - Иродиум.
Като изключително храбър и способен човек, Ирод прекрасно
разбирал, че удържането на властта в Палестина изисква две неща:
да защитава интересите на Рим, като едновременно с това не зася
га религиозната чувствителност на евреите. Римляните считали, че
контролът върху Сирия и Палестина е от съществено значение за си
гурността и благоденствието на Империята. От този район зависели
пътните връзки с Египет и Месопотамия и той бил най-важният в из
точното Средиземноморие. Самата метрополия зависела от редовните
доставки на египетско зърно, а евентуално попадане на източносре-
диземноморските пристанища в ръцете на партяните можело да ги
прекъсне.
При евреите също имало проблеми. Под културното влияние на
гърците от времената на Александър Велики, а сега политически
подчинени на Рим, те продължили да считат себе си за избрания от
божественото провидение народ. Тяхното изключително строго при
държане към собствените вярвания и религиозни обреди едновремен
но впечатлявали и вбесявали съвременниците им езичници. Помпей,
при поредната обсада на Храма за потушаване на еврейско въстание,
бил “изумен от невероятната издържливост на евреите, особено от
непоколебимото спазване на религиозните церемонии сред дъжд от
стрели в разгара на боя. Като че ли в града царял безметежен мир -
всекидневните жертвоприношения, въздаянията за мъртвите и всички
други обреди били педантично изпълнявани за славата Божия. Дори
и в момента, когато в Храма нахлули войниците и започнали да ги

съсичат край олтара, те не престанали да изпълняват церемониите,
определени за този ден”.8
Обаче тяхната изключителност, особено убеждението им, че всяко
общуване с неверници осквернява правоверния, предизвиквала омра
зата на съседите им. По това време евреите вече се разселили извън
пределите на Палестина - значителни общности съществували в мно
го от главните градове на античния свят и в Персийската империя от
въд Ефрат. Още от трети век пр. Хр. има свидетелства за критичното
отношение към изключителността, която те сами си придават. В Рим,
където евреите си спечелили изключителното право да не участват
в езическите обреди и да спазват сабат. Цицерон в съчинението “В
защита на Флак” се оплаква от тяхната кланова затвореност и преко
мерното им влияние; а Тацит в “Истории” - от това, което той разбира
като човеконенавистничество на евреите: “Към всички други те из
питват само омраза и враждебност. Когато се хранят, сядат отделно,
спят отделно и въпреки че като раса са склонни към сладострастие,
се въздържат от сношения с жени чужденки; обаче между тях самите
всичко е позволено.” 9
Но точно в родината на евреите тяхното Чувство за превъзходство
над всичи езически народи имало сериозни политически последици.
Много пъти, след всяко поредно завладяване от по-многобройните си
и силни съседи - египтяни, перси, гърци, а сега и римляни - те отново
въстават срещу своите потисници с вярата, че Бог е на тяхна страна. И
много пъти първоначалният триумф е последван от свирепа разправа.
Ирод, макар и римски гражданин и въпреки арабския си произход,
най-строго спазвал еврейския закон; а за да го харесат още повече
последователите на приетата от него религия, той известил, че ще по
строи отново Храма. Евреите реагирали с подозрение и за да ги убеди,
че ще изпълни тази амбициозна задача, Ирод трябвало да обещае, че
няма да разрушава стария Храм, докато не събере всички материали
за градежа на новия. Но тъй като единствено свещеници имали право
да влизат в пределите на Храма, той обучил хиляда левити като зида
ри и дърводелци. Строежът на масивни подпорни стени от запад, юг
и изток значително разширил основите на Втория храм. Покрити га
лерии, поддържани от насипи и арки, обграждали голямата площадка.
Около свещената част се издигала ограда, а на всяка от тринайсетте ù
врати на гръцки и латински било написано предупреждение, че всеки
неверник, който прекрачи прага, ще бъде наказан със смърт.
В центъра, обграден от колонада, се намирал самият храм. Едната

страна била определена за жените, а от другата, зад Красивите две
ри, се намирал Дворът на свещениците. Две златни порти водели към
светилището; пред тях се спускали завеси от вавилонска декоративна
тъкан, бродирана със сини, алени и пурпурни орнаменти, олицетво
ряващи сътворението. Вътрешният олтар, скрит зад огромна плаща
ница, бил светая светих, в която се осмелявал да влиза само Първос-
вещеникът, и то в точно определени дни от годината. Скалата, върху
която Авраам подготвил жертвоприношението на Исаак, сега служела
като жертвеник за козлета и гълъби, а по улея, който още може да се
види върху северната ù страна, се стичала кръвта им.
Храмът бил с изумителни размери, гледан от долината Хеврон (в
Оксфордски библейски атлас, С., 1998, - “Кидронска долина” - б. пр.),
и неговата огромна височина предизвиквала световъртеж. Великоле
пието му трябвало да убеди поданиците на Ирод, че той е истински
еврейски цар, въпреки арабските си корени. Но все пак, за да е сигу
рен и да избегне нежелани прояви, държал в укреплението Антония
на северната храмова стена постоянен гарнизон от римска пехота. По
време на големи празненства войниците се разполагали до колонадата
в пълно бойно снаряжение.
Храмът бил върховното постижение на една от най-необикновени-
те личности в Древния свят. В апогея на своето управление Ирод из
дигнал Израел до величие, невиждано нито в предишната му история,
нито след това. Неговата щедрост се разпростряла и до чужди градове
- Бейрут, Дамаск, Антиохия, Родос. Като опитен пълководец, умел ло
вец и силен атлет, Ирод покровителствал и ръководел Олимпийски
те игри. Използвал влиянието си за защита на еврейските общности
извън границите на своята държава и щедро оказвал помощ на нуж
даещите се по цялото Източно Средиземноморие. Но въпреки всичко
Ирод не успял да установи устойчива династия, защото с напредване
то на възрастта го обхванала мания за преследване, която превърнала
добронамерения деспот в жесток тиранин.
Не може да има съмнение, че Ирод е бил обграден от заговори и
интриги. И баща му, и брат му били постигнати от насилствена смърт,
а самият той имал отявлени врагове както в лицето на фарисейската
фракция на еврейството, ненавиждаща управлението на чужденец,
подчинен на римския император - езичник, така и сред последовате
лите на хасмовийските претенденти за трона на Иудея. За да се сдобри
с последните, той се развел със своята любима от младостта Дорис и

се оженил за Мариам - внучка на първосвещеника Хиркан.
Хиркан бил пленен от партяните при нахлуването им в Палестина,
но по-късно освободен със застъпничеството на евреите, живеещи от
въд Ефрат. Насърчен от брака на своята внучка с Ирод, той се върнал
в Йерусалим, но там бил незабавно екзекутиран от Ирод - по думите
на Иосиф Флавий - не защото претендирал за трона, “а защото тронът
действително му принадлежал”.10 Друг възможен съперник предста
влявал Ионатан, братът на жена му, който още седемнайсетгодишен
бил ръкоположен от Ирод за първосвещеник. Но когато младежът об
лякъл свещените одежди и се приближил до олтара по време на едно
празненство, присъстващите правоверни надигнали глас против него,
което станало повод за заповедта на Ирод той да бъде удавен от своя
телохранител.
Но това, което било политически целесъобразно, се оказало пагуб
но за вътрешнодържавните дела. Силна любов към Мариам завладяла
Ирод, но тя, след убийствата на своя брат и дядо, го намразила също
толкова силно. Към нейната ненавист се добавило и презрението на
една еврейска принцеса с царска кръв към арабина-натрапник на прес
тола. Това отношение измъчвало Ирод и вбесило неговото семейство,
особено сестра му Саломе. Влизайки в ролята на Яго, тя убедила своя
брат Ирод - Отело, че Мариам му изневерява със собствения ù съпруг
Иосиф. Ирод заповядал незабавно да бъдат погубени и двамата. След
това параноята му се обърнала към неговите двама сина от Мариам;
убеден, че те заговорничат срещу него, той заповядал да ги удушат в
Себастия в 7 г. пр. н. е. Към края на дните си, когато бил прикован на
легло и страдащ от “непоносим сърбеж по цялото тяло, непрестанна
болка в червата, нозе, подути като от воднянка, възпаление на корем
ната област и гниещи гениталии, полазени от червеи”, му съобщили,
че неговият най-голям син и наследник Антипатер планира да го от
рови. Антипатер бил екзекутиран от телохранителя на баща си. След
пет дни умрял и самият Ирод.
Но тези семейни трагедии не са единствената причина за превръ
щането на потенциално великия владетел в тиранин - по-важна роля
изиграва неизпълнимата задача да подчиниш богоизбрания народ на
едно езическо управление. По време на преброяването през 7 г. пр.
Хр. шест хиляди фарисеи отказват да се закълнат във вярност на Ок-
тавиан, вече император Август. Малко преди смъртта на Ирод около
четиридесет последователи на двама фанатични йерусалимски рави
ни се спуснали с въжета от покрива на Храма, за да свалят езическия

символ - златния орел - който Ирод поставил над главния вход. За
тази простъпка двамата равини били арестувани и изгорени живи по
заповед на царя.
Наследниците на Ирод се справяли още по-зле с надигащата се
съпротива. Според неговото завещание (променяно многократно)
царството му трябвало да се подели между трима от неговите синове
- Архелай, Ирод Антипа и Филип. Император Август утвърдил него
вата воля, но отказал царската титла на Архелай, като го оставил да
управлява Иудея и Самария, но само като етнарх (губернатор). А след
девет години некомпетентно управление императорът го уволнил от
всички постове и го заточил в град Виен в Галия. Иудея била поста
вена под прякото управление на римски прокуратор - първо Колоний,
после Валерий Грат, а през 26 година от н.е. - Пилат Понтийски.
Новото управление не осигурило стабилност в Палестина. Еврей
ската аристокрация и садукейската върхушка все пак правели каквото
е по силите им за озаптяване на омразата срещу Рим, но тежките да
нъци към империята и римското безчувствено отношение към еврей
ските религиозни вярвания довело до спорадични бунтове, а накрая
и до открита война. Въстаниците превзели Масада и избили римския
гарнизон. А Елеазар, син на първосвещеника Ананий, убедил жре
ците от Храма да прекратят жертвоприношенията за Рим и Цезар.
Този предизвикателен жест предизвикал всеобщ бунт; гражданите
превзели крепостта Антония, убили Ананий и принудили римляните
да потърсят убежище в укрепените кули на Иродовия замък. Едно
временно с това в Цезария, столичния град на империята на морския
бряг, нееврейското население нападнало еврейската колония и избило
всичките ù членове. Тази жестокост разгневила евреите в цяла Палес
тина, които от своя страна разграбили гръцки и сирийски градове като
Филаделфия и Пела, избивайки техните жители за отмъщение.
През септември 66 година римският легат в Сирия Цестий Гал
потеглил от Антиохия с дванадесетия легион, за да възстанови реда
в Палестина. Еврейските бунтовници в Йерусалим се подготвили за
съпротива. След няколко схватки в околностите на града Цестий се
оттеглил. Неговото отстъпление се превърнало в бягство. Евреите ос
танали господари в собствените си земи и започнали подготовка за
скорошното завръщане на римската войска.
От гледна точка на неизбежния разгром на евреите тяхната вяра, че
могат да отблъснат силите на Рим, изглежда удивителна. Разбира се,
имало и такива, които “съвсем ясно съзнавали надвисналото бедствие

и открито оплаквали съдбата си” обаче мнозинството било напъл
но убедено, че съдбовният момент е дошъл. В крайна сметка нали те
били богоизбраният народ и от незапомнени времена техните пророци
обещавали не само избавление, но и избавител, наричан Божий пома-
заник, или на староеврейски - месия. Обещанието, дадено от Бог на
Авраам и Исаак, гласяло, че спасението ще дойде с някой от техните
потомци, а впоследствие тази представа била допълнена с очакването
на цар от рода на Давид, който ще властва вечно. Той трябвало да бъде
еврейски герой (“Ето, настъпват дни ... и ще въздигна на Давида пра
ведна Младочка и ще се възцари Цар, Който ще постъпва мъдро и ще
върши съд и правда на земята. В Негови дни Иуда ще се спаси и Из
раил ще живее безопасно...”)12. Но този цар щял да властва над всички
земи (“Той ще владее от море до море и от реката до краищата на земя-
тя... и ще му се поклонят всички царе, ще му служат всички народи”).13
(Авторът е цитирал псалом 72, но текстът е от псалом 71 - б.пр.) Точно
тази силна надежда, че иде Месия, вдъхвала смелост на евреите от
Палестина да въстанат срещу мощта на Рим през първи век.
Основното разделение вътре в еврейството било между садукеи-
те и фарисеите. Садукеите представлявали властващата част от общ
ността, която държала в ръцете си Храма, и те не се придържали тол
кова строго към спазването на еврейския закон. Фарисеите били мно
го по-стриктни, крайни и фанатично верни Ца устната традиция, чрез
която успявали да наложат на евреите строги правила за поведение
във всички аспекти на ежедневния им живот. Основната разлика във
вярванията на двата клона на еврейството засягала задгробния живот
- садукеите били агностици (отричащи възможността за познание на
това, което следва смъртта - б. пр.), докато фарисеите твърдо вярвали
в безсмъртието на душата, възкресението, божествената отплата към
добродетелните и наказанието за земните грехове в отвъдния свят.
Именно фарисеите били най-яростните противници на римското
управление; а измежду тях се откроявали крайните фанатизирани сек
ти на есеите, живеещи в полумонашески комуни, и зилотите - теро
ристична фракция, презираща не само римляните, а и всеки евреин,
който им помага. Те използвали поръчкови убийци, известни под име
то “сикарии” (от гръцки “sikarioi” - въоръжени с ками), които използ
вали прикритието на тълпата, за да ликвидират своите противници.
Групата зилоти от Галилея, намерила убежище в Йерусалим, повела
своего рода “класова война” срещу управниците на града.
“Техният стремеж към плячкосване беше неудържим: те преравяха

богаташките къщи, убиваха мъжете и насилваха жените за забавле
ние, после пропиваха заграбеното с много кръв. Просто от скука без
срамно се преструваха на жени - украсяваха главите си, преобличаха
се в женски дрехи, заливаха се с благоухания и си гримираха очите, за
да изглеждат привлекателни. Не само външно се преправяха на жени,
но и се държаха като тях; отдаваха се на недопустими удоволствия и,
въргаляйки се в тази кал по най-гнусен начин, превръщаха целия град
в бордей и го омърсяваха със скверните си действия. Но въпреки жен
ските им лица техните ръце бяха готови за проливане на кръв - те се
доближаваха до жертвата с превзета походка и за миг се преобразява
ха в бойци, като измъкваха меча изпод женските поли и се нахвърляха
върху минувачите”.14
Когато новината за поражението на Цестий Гал достигнала до Не
рон, той се обърнал за помощ към заслужилия пълководец Веспаси-
ан, назначавайки го за главнокомандващ на римските войски в Сирия.
Той от своя страна изпратил сина си Тит в Александрия, за да доведе
Петнадесети легион, който трябвало да се присъедни към корпуса на
Веспасиан в Птолемеида. Обединените им сили навлезли в Галилея и
с големи усилия успели да отнемат някои крепости от ръцете на ев
рейските бунтовници, избивайки или поробвайки тяхното население.
Градовете се отбранявали с всички сили, а особено се прочула защи
тата на Йотапата под командването на Иосиф бен Матафий - същият,
който по-късно се присъединил към римляните, преименувал се на
Йозефий (българска транслитерация на латинското име на летописеца
Иосиф Флавий - б.пр.) - и написал знаменитото съчинение “За еврей
ската война” (The Jewish War).
В разгара на военните действия император Нерон е убит. Същата
съдба постига и неговия наследник Галба. В Рим избухва гражданска
война, подклаждана от претендентите Отон и Вителий, в която побеж
дава Вителий. Обаче римските легиони в Цезария отхвърлят правото
на Вителий върху трона и провъзгласяват Веспасиан за император.
Пълководецът е подкрепен също от губернатора на Египет Тиберий
Александър, както и от легионите в Сирия. В самия Рим последова
телите на Веспасиан прогонват Вителий и провъзгласяват Веспасиан
за император. Новината достига до генерала в Александрия, откъдето
той потегля към Рим, оставяйки сина си Тит да довърши потушаване
то на еврейския бунт.
Дотогава в ръцете на въстаниците били останали само няколко от

далечени укрепления и самият град Йерусалим, вече обсаден от рим
ляните. Съпротивата била отчаяна; когато ренегатът Иосиф обикалял
градските стени и призовавал сънародниците си да се предадат, те му
отговаряли с подигравки и проклятия. Градът бил обхванат от глад;
Иосиф, който в своята история се стреми да докаже, че греховете на
бунтовниците са опорочили праведността на тяхната кауза, с известно
чувство на задоволство разказва как гладът карал съпруги да крадат от
съпрузите си, деца - от бащите си и “най-ужасното: майки да измък
ват храната от устите на собствените си бебета; и дори когато люби
мите им дечица умираха в техните ръце, те без колебание ги лишаваха
от залците, които можеха да им спасят живота”. Кулминацията на това
неестествено поведение била историята на Мария от Бетезуб, която
убила собственото си бебе, “после го опекла и изяла половината, а
другата половина скрила за по-късно”.15
Всяка педя от града била отбранявана свирепо, въпреки очевид
ната обреченост на битката. Първоначално в ръцете на римляните
паднала крепостта Антония, но Храмът се държал. Цели шест дни
стенобитните машини на легионите разтърсвали стените на Храма,
но огромните камъни, точно издялани и здраво свързани от зидари
те на Ирод, не помръдвали. Същият неуспех претърпял и опитът да
се подкопае северната врата. Тъй като не искал да рискува повече
жертви при евентуална пряка атака срещу стената, Тит наредил на
войнството си да подпали вратата. От горещото сребърният обков се
разтопил и дървесината също пламнала. Огънят тръгнал към колона
дата, разчиствайки пътя за римска атака сред тлеещите развалини. В
своята ярост срещу евреите войниците убивали не само защитниците
на крепостта, но и цивилното население. Според Иосиф, който държи
да оправдае пред евреите своя патрон, Тит направил всичко възможно
да спаси светилището, но разярените му войници не го послушали и
го подпалили. Така бил разрушен градежът, описван от Иосиф като
“най-великолепната постройка, която човешките очи са виждали - не
само заради своя размер и замисъла на сградата - но и заради разточи
телното съвършенство на дребните неща и великолепието на местата
за свещенодействие”.
На Тит и неговите легиони били нужни шест месеца - от март до
септември 70 г. - за завладяване на Йерусалим - такава била мощта
на укрепленията и решимостта на неговите защитници. Население
то било избито почти до крак. Онези, които потърсили убежище в
канализационната система, или измрели от глад, или били избити от

римските войници при появяването си навън. Според преценката на
Иосиф при обсадата на Йерусалим загинали над един милион души, а
оцелелите били заробени. Оставяйки един гарнизон в цитаделата, Тит
заповядал оцелялата част на града, заедно с онова, което останало от
Храма, да бъде сринато до основи. Когато се оттеглил в Цезария, той
отпразнувал рождения си ден на 24 октомври, наблюдавайки как ев
рейските затворници загиват на арената - разкъсвани от диви живот
ни, убиващи се един - друг или изгаряни живи. А след завръщането
си в Рим той и Веспасиан, облечени в алени тоги, отпразнували по
бедата, като разпоредили великолепните съкровища, заграбени в Йе
русалим, да бъдат пренесени с каруци по улиците на столицата. Сред
тях бил и златният свещник за седем свещи, показан пред римляните
заедно с колоните оковани пленници. Когато шествието достигнало
Форума, оцелелият водач на въстаниците Симон бен Гиора бил пуб
лично екзекутиран, а победителите се оттеглили със своите гости, за
да се насладят на разточителен пир.
А в Палестина групи бунтовници все още държали непревзема-
емите крепости на Ирод Велики - Иродиум, Махерус и Масада. Не
след дълго Иродиум бил превзет, защитниците на Махерус се пре
дали, но Масада оставала в ръцете на зилотите под командването на
Елеазар бен Симон, потомък на Иуда Галилейски. В тази изключи
телна крепост, построена върху отдалечено планинско плато на 480 м
над западния бряг на Мъртво море, имало хиляда мъже, жени и деца.
Римският губернатор Флавий Силва обградил укреплението със стена
и построил площадка, откъдето стенобитна машина трябвало да раз
руши крепостта.
Първоначално зилотите се съпротивлявали, но когато разбрал, че
на следващия ден стената ще падне, Елеазар убедил хората си, че е
по-добре те самите да сложат край на живота си, нежели да бъдат
погубени от неверниците римляни. След изгарянето на всичко, което
притежавали, бащите избили целите си семейства. После мъжете из
брали с жребий десетима, които отнели техния живот; а десетимата
избрали един, който да убие тях, преди самият той да се хвърли върху
собствения си меч.
Втора глава
Новият храм
Даже и след падането на Масада надеждата на евреите за незави

симост остава жива. Около шестдесет години по-късно избухва второ
въстание срещу римската власт, предвождано от Симон бен Кохба,
провъзгласен за месия от еврейския свещеник Акиба. Както и пре
ди, бунтът първоначално има успех: силите на римския наместник
в Иудея Тиней Руф са разбити. Тогава император Адриан изпраща в
Палестина наместника от Британия, Юлий Север, и през 134 г. Север
връща на империята Йерусалим. Войната продължава още осемна
десет месеца, до август 135 г., когато Бетер, последната от около пет
десет крепости на въстаниците, пада в ръцете на Север и Симон бен
Кохба е убит.
Римското възмездие за това второ поред въстание било жестоко.
Пленниците са или избити, или заробени. Иудея е ликвидирана като
държава и се превръща в провинция на Сирия - Палестина. Градът
Йерусалим става римска колония и всички евреи са прокудени оттам.
Върху хълма на Храма са построени светилища на бога-император
Адриан и бащата на всички бшЬве - Зевс.
Но по това време в Йерусалим вече се появявали светилища на
друга религия и римският легат Руф добре разбирал, че нейното влия
ние трябва да бъде потиснато посредством изграждането на езически
храмове. Върху мястото, използвано век по-рано за публични екзе
куции и върху близката гробница той построил храмове на Юпитер,
Юнона и Венера, богинята на любовта. Тези места нямали особено
значение за евреите, но били свещени за последователите на един от
претендентите за месия - Иисус от Назарет или Иисус Христос.
През всичките двадесет века след земния път и смъртта си Иисус
винаги е бил противоречива фигура - той е такъв и днес, както и в
далечното минало. Повечето християнски църкви се придържат към
традиционната представа, че неговото пришествие е предсказано от
иудейските пророци, най-вече от неговия братовчед, известния сред
народа Йоан Кръстител; че той е чудодейно заченат в утробата на дев

ственица и роден в обор в село Витлеем; че е проповядвал в Галилея и
Иудея и извършил многобройни и невероятни чудеса, а първото било
превръщането на вода във вино на една сватба в Кана Галилейска.
Между чудесата имало множество изцеления, но той също демонс
трирал власт над природата - ходел по вода и карал бурите да утихнат.
Също като Йоан Кръстител призовавал към покаяние и предупреж
давал за Страшния съд и вечните страдания на онези, които умрат в
грях.
В противовес на жестокостта, царяща навсякъде в Палестина при
римското управление, Иисус възхвалявал кротостта и простотата,
благославял бедните и смирените; говорел, че трябва да се стремим
към детската невинност. Ценностите, въздигнати от него, били проти
воположност на онези, които царяли в онова, което той наричал “све-
тът” - култът към егоизма и задоволяването на всякакви прищевки. Не
е нужно да се стремим към богатство, власт и обществено положение,
а трябва да заемем най-скромното място на масата. Не трябва да от
мъщаваме за несправедливите деяния, а напротив - ако ни ударят по
лицето “да обърнем и другата страна”. Това не бил обикновен призив
към пасивност - омразата на врага трябвало да срещнем с любов. Ии
сус неуморно повтарял, че добродетелта не е във външното спазване
на определено поведение (както при ритуалите на евреите), а зависи
от вътрешния ни свят, от нашите чувства и въображение, както и от
делата ни.
Това отрицание на ритуалите и тяхното спазване, както и твърде
нията на Иисус, че е месия и Син Божи, че може да опрощава грехове
и е единственото въплъщение на вечния живот, се сторили богохулни
и бунтарски на фарисейските книжници и садукейските старейшини.
Те успели да убедят римския прокуратор Пилат Понтийски, че Иисус
трябва да бъде разпънат на кръст. След смъртта си бил свален от кръ
ста, а тялото му - поставено в близка гробница, но според неговите
ученици три дни по-късно той възкръснал от мъртвите.
Дори и при днешната отдалеченост във времето и ако разглеждаме
Иисус като герой от художествено произведение, можем да кажем, че
неговото описание в евангелията има мощно въздействие върху чита
теля. За разлика от книгите на Стария завет, които показват величието
на Бога посредством “сложните житейски проблеми, емоции и въж
деления, отвъд възможностите на разбирането и езика”, евангелията
са свободен разказ за събития, без опити за характеризиране на героя,
които обаче успешно ни внушават, че “всичко е станало точно така и

не може да е станало по никакъв друг начин”.16 Според литературния
критик Гейбриъл Йосиповичи Иисус е представен като “някакъв мо
щен смерч, който помита всичко пред себе си и принуждава онези,
които се появят пред него, да преосмислят целия си живот, от самото
начало. Нему е достъпна не толкова тайната на някаква мъдрост, а
източник на голяма сила”. Иисус говори с изключителна убеденост и
авторитет, но изрича твърдения за себе си, които могат да излязат от
устата на някой луд. Но, както отбелязва Г. К. Честъртън, “той беше
точно това, което човек с разстроен ум не може да бъде: той беше до
бър съдия. Казаното от него винаги бе неочаквано; но то беше също
така неочаквано благородно и често - неочаквано умерено.”17
Доколко тези описания на Иисус са исторически точни? Опитите
за постигате на обективна гледна точка често са възпрепятствани от
предразсъдъци - в полза на християнската религия или против нея.
Изследователят на Библията Е. П. Сандърс счита, че можем да се до
берем до достоверни исторически факти.
“Знаем, че пътят му започва след срещата с Йоан Кръстител, че
е имал ученици, че е очаквал “царството”, че е отишъл от Галилея в
Йерусалим, проявил е враждебно отношение към Храма, бил е съден
и разпънат на кръст. Знаем също, че след смъртта му неговите после
дователи са били свидетели на нещо, което те описват като “възкресе
ние” - появата на човек, който всъщност е умрял, макар и в променен
вид. Те вярвали в тази истина, живеели с нея и умирали за нея”.18
Вярата в Иисус на онези, които го познавали, се оказала заразител
на. “Каквото и значение да се приписва на титлата “Христос” - пише
Геза Вермес в “Иисус евреинът” - поне един факт е сигурен: отъжде-
ствяването на Иисус не просто с някой месия, а с очаквания от юдей-
ството Месия, е в самата основа и е сърцевината на ранните християн
ски вярвания”.19 Обаче се оказало, че този месия не е цар-пълководец,
който би повел евреите към победи и възход в тогавашния свят, а лич
ност със загадъчна и парадоксална сила - една изкупителна жертва;
човек, способен да противостои на сатаната и да победи смъртта чрез
своето страдание.
Най-категоричните предсказания за подобен месия, толкова разли
чен от представата на повечето евреи, могат да се намерят в проро
чествата на Исаия, записани върху стените на Храма през 740 г. пр. Хр.
“Ето го Моят слуга, - казва Господ в неговото видение - когото Аз под
крепям, и Моят избраник, комуто Моята душа се радва. И Господ щял
го направи “светлина на народите, чрез когото спасението да достигне

всички краища на земята”, но въпреки това той щял да е “презрян и
унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръща
хме от Него лице си; Той беше презиран и ние за нищо Го не смятахме.
Но Той взе върху си нашите немощи и понесе нашите недъзи”.20
В псаломите на Псалтира също намираме скръбните мотиви, ко
ито много столетия по-късно ще видим в страданието на Христос
преди разпъването му на кръст. “Станах им за присмех; които ме
виждат, клатят главите си”.21(Авторът цитира псалом 109, но текстът
е от псалом 1 0 8 - 6 . пр.) Евангелистите също обръщат специално
внимание на онези епизоди от живота на Христос, които потвържда
ват пророческите предсказания. Разказвайки как след приковаване-
то на Христос римските войници си разделят дрехите му и хвърлят
жребий за безшевната препаска, Йоан подчертава, че така се изпъл
нява казаното в псалом 22, стих 18: “делят помежду си дрехите ми и
за одеждата ми хвърлят жребие” (всъщност текстът е от псалом 21,
стих 1 9 - 6 . пр.). Някои по-скептично настроени съвременни учени
считат, че тези факти са добавени доста след събитията, за да оси
гурят съвпадение с пророчествата - например, че рожденото място
на Иисус Назарянина е преместено от Назарет във Витлеем, защото
така е предсказал пророк Михей. А историкът Робин Лейн Фокс, въ
преки дистанцията във времето, е достатъчно уверен в собствените
си изследвания, за да заключи: “Разказаното от Лука е исторически
невъзможно и в него има вътрешна непоследователност ... Следова
телно то е погрешно”.22
Възможно ли е да открием други извори за живота на Иисус освен
евангелията? За него споменава единствено Йосиф Флавий (почти съ
временник на Христос) в своето съчинение “Иудейски древности” и
една версия на “За еврейската война”, вероятно написана на арамей
ски за сънародниците му, живеещи отвъд Ефрат. Пасажите там сами
по себе си са противоречиви: според една теория те са премахнати от
изданието на гръцки, публикувано в Рим, за да не предизвикат враж
дебността на император Домициан, който по това време преследвал
християните; според друга те са фалшификати, вмъкнати много годи
ни по-късно от византийски монаси. Обаче това надали е истина: един
от оспорваните пасажи в “Иудейски древности” е цитиран в четвърти
век от Евзебий в най-ранната история на християнската църква; ос
вен това, ако бяха добавени от християни, в пасажите от “Еврейската
война” нямаше да се говори за Йоан Кръстител толкова пространно,
28 Т амшшерите
колкото и за Иисус. Там Йоан е описан като “странно същество, което

изобщо не прилича на мъж.” Лицето му е “като на дивак”. Той живее
“като дух без плът ...носещ животинска козина върху онези части на
тялото си, които не са покрити от неговата собствена”.
Йосиф смята, че Иисус е бил прочут заради извършените от него
чудеса: “той вършеше такива изумителни и невероятни чудеса, че аз
не бих го нарекъл човек, но пък приликата му с нас, хората, не ми поз
волява да го оприлича и на ангел...” Йосиф разказва как “Множество
прост народ се тълпеше покрай него и следваше учението му. Около
Иисус цареше някакво вълнение и надежда, че той ще даде сили на
еврейските племена да се отърват от римското иго... Когато видяха
способността му да изпълнява желанията си само с една дума, те по
желаха от него да влезе в града, да разбие римските войски и да стане
цар. Той обаче не им обръщаше внимание”.23
Според Йосиф Флавий еврейските водачи подкупили римския гу
бернатор на Иудея Пилат Понтийски, за да им позволи те да разпъ
нат Иисус, защото завиждали на неговата популярност. Летописецът
разказва как точно когато Христос бил разпнат, завесата на Храма
“се разкъса внезапно от горния до долния край”; а в обстоятелстве
ното описание на светилището той споменава и надпис, който гла
сял: “Иисус, царят, който така и не царува, беше разпънат на кръст
от евреите, защото предсказа края на града и пълното разрушаване
на Храма”.24 i
Същото пророчество намираме и в евангелията. “И когато някои
говореха за храма, че е украсен с хубави камъни и приноси, Той рече:
Ще дойдат дни, когато от това, що виждате тук, няма да остане камък
на камък, който да не бъде сринат.”25 Още по-предизвикателен е Иис
ус в Евангелието от Йоан, където твърди, че след като бъде разрушен,
храмът ще продължи да съществува в самия него. “Разрушете тоя
храм, и в три дни ще го въздигна”26 - твърдение, оценено като бого
хулство и по-късно използвано в обвинението срещу него. “Тоя каза:
“Мога да разруша Божия храм и в три дни да го съзидам”.27
Относно предсказанието на Христос, че не само Храмът, но и са
мият Йерусалим ще бъдат разрушени, също има противоречиви тео
рии. Според християните то обяснява защо съвсем младата християн
ска община в Йерусалим се изселила в Пела преди римската обсада
на града; скептиците пък считат, че тези “пророчества” са добавени
по-късно от евангелистите. Обаче е ясно, че ранните християни са
смятали разрушаването на Йерусалимския храм не само за необходи
ма част от новия “договор” между Бог и човека, но и за Божие нака

зание срещу евреите, които отхвърлили Неговия единствен син. След
цитирания по-горе откъс за майката, която изяжда собственото си
дете по време на Йерусалимската обсада, най-ранният християнски
хроникьор Евзебий пише:
“Такава беше отплатата за несправедливото и злобно отношение на
евреите към Божия Син... След страданията на Спасителя, след вико
вете, с които еврейската тълпа искаше да се оправдае разбойникът -
убиец (Варава) и да се накаже със смърт носещият живот Иисус, върху
целия народ се стовари проклятие”.28
През двадесети век сме свидетели на безмилостни и систематични
опити да се унищожи еврейският народ, пред които жестокостта на
Веспасиан и Адриан бледнее, затова не е трудно да забележим в това
разсъждение един от източниците на антисемитизма, който се съдър
жа в самите евангелия. Например според ев. Матей Пилат Понтийски
се оправдава с думите: “Невинен съм за кръвта на Тоя Праведник;
вие му мислете”. А целият народ, всички до един, отвърнали с вико
ве: “Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни”.29 Но всичко
това, доколкото можем да съдим днес, не е означавало осъждане на
евреите като раса, такова, каквото откриваме през шестнадесети век
в испанския култ към “чистата кръв” (limpieza de sangre), или пък в
расовите теории на Хюстън Стюърт Чембърлейн през деветнадесети
век. Интересно е да се отбележи, че подобни груби расови предраз
съдъци отсъстват както в античността, така и през средните векове.
Все пак учениците на Христос, апостолите и евангелистите до един
са евреи.
Възникналата вражда между евреи и християни е била религи
озна, а не расова, и при неотстранимите противоречия между двете
религии тя изглежда наистина неизбежна. Предсказаното от Христос
разрушаване на Храма е не просто факт; то е метафора за гибелта на
юдеизма. Бог определил еврейският народ да играе ролята на паш
кул, от който да се роди месията; след появата на Иисус той вече
станал ненужен.
От евангелията става ясно, че еврейските старейшини от синедри
она добре са разбирали тази заплаха. Независимо дали са били искре-
ни опасенията им, че Христос ще провокира римската власт (най-ве
роятно не - знаем нежеланието на Пилат да си изцапа ръцете с кръвта
му), техният страх от растящата популярност и заряда в учението на
новия пророк е бил съвсем основателен. Може би е била пресилена
надеждата им, че казаното ще умре заедно с говорещия; но след като

са разсъждавали така, в думите на първосвещеника Каиафа има ре
зон: “за нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото цял
народ да погине”.30
Обаче Христовите идеи не умрели с него; те се приемали от все по
вече евреи. Ако оставим настрана въпросите дали наистина Христос
е възкръснал от мъртвите и дали свети дух се е явил пред малцината
му тогавашни последователи като “огнени езици”, можем да бъдем
сигурни, че разпъването на Иисус от Назарет не попречило на негови
те ученици да проповядват открито, че той е и “Господ, и Христос”,
и Бог, и човек.
Ясно е също, че еврейските първенци са направили всичко по си
лите си да пресекат зараждането на това противодържавно движе
ние. Петър е арестуван, Стефан - пребит с камъни. Ирод Агрипа I,
внукът на Ирод Велики, обезглавява апостол Яков, брата на Йоан.
Единствено властта на римския прокуратор спасява останалите; но в
62 г., по време на краткото междувластие след смъртта на прокурато
ра Порций Фест и пристигането на Луций Албин, първосвещеникът
Ананий осъжда втори апостол на име Иаков, известен като “брата на
Спасителя, на хвърляне от стената на Храма и пребиване с пръчки
до смърт.
Но най-много се зловидел на еврейските водачи не някой от първо
началните дванадесет апостола на Христос, а Павел (в православния
превод е използвано еврейското име Савел - б.пр.) от Tape - човек,
който никога не бил виждал Иисус и жестоко преследвал християните
- докато един ден, на път за Дамаск със заповед за арестуване на хрис
тияни от първосвещеника, пред него не се явил Иисус, заявявайки,
че “той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и
синове израилеви”.31 Освен че сменил вярата си, Павел отдалечил още
повече новото учение от юдеизма - отстоявайки тезата, че човек може
да стане християнин, без задължително да е евреин - нещо, което ран
ните апостоли на Христос не биха разбрали.
Противоречията около личността на Павел продължават и до ден
днешен. Нему се приписва създаването на християнството - въздига
нето на един галилейски чудотворец до ранга на основател на светов
на религия.32 Обаче тогавашната враждебност на еврейските първен
ци била предизвикана от забележителния успех на неговите пропо
веднически обиколки из римската империя. В писмата, написани от
него до новопокръстените от градове като Ефес, Коринт и Рим, личи
голямо уважение към еврейската традиция, но също и непоколебимо

убеждение, че Мойсеевите закони са вече отживелица и единственият
път към спасението е вярата в Христос.
Радикалното отхвърляне на самата идейна основа на еврейския
живот възмущавало мнозина евреи, новопокръстени в християнство
то; известно време ранната християнска църква също не го приемала.
То било използвано срещу Павел от еврейските водачи, които го обви
нили пред Галион, проконсула на Ахаия, че “той придумва човеците
да почитат Бога не по закона”. С раздразнение, напомнящо отноше
нието на Пилат, Галион отхвърлил обвиненията: “иудеи, да имаше ня
коя неправда или злодеяние лукаво, по право щях да ви изслушам; но
щом препирнята е за учение и за имена, и за вашия закон, разгледайте
сами, защото аз не искам да бъда съдия в тия работи”.33
След връщането си в Йерусалим Павел отново е арестуван и из
правен пред синедриона, но като римски гражданин родом от Тире се
възползвал от протекцията на римския трибун Лисий. Разбирайки, че
не могат да се отърват от него със законни средства, група евреи пла
нирала да го убие; но Лизий разбрал за заговора и изпратил Павел в
Цезарея с охрана от седемдесет конника и двеста войници. Там той се
изправил пред римския легат Феликс заедно с обвинителите си - пър-
восвещеника Ананий със свои старейшини и адвоката Тертул - които
го обвинили, че “повдига бунтове между всички иудеи по вселената
и че е водач на назорейската ерес”.34 Павел поискал да се възползва
от своето право да се обърне за правосъдие към императора, затова
Феликс го изпратил окован за Рим.
Според християнската легенда накрая Павел е обезглавен в Рим,
но не заради обвиненията на еврейските водачи, а защото става жерт
ва на едно от първите масови гонения срещу християните от страна
на езичниците през 67 г., предвождани от Нерон. Римският историк
Корнелий Тацит смята, че това нападение над християните не е ре
зултат на обмислена правителствена политика на империята, а каприз
на императора Нерон. След пожара през 64 г., изпепелил голяма част
от Рим, той обвинява последователите на непокорната секта, за да
отклони обвиненията, че сам е подпалил столицата. Първоначалната
екзекуция на ограничен кръг заподозрени е последвана от “лов” на
всички християни, които после са измъчвани и убивани по множество
изтънчени начини: мъжете - приковавани на кръстове, обливани с кат
ран и запалвани, или пък увивани в кожите на диви зверове, а после
хвърляни на гладни кучета, които ги разкъсвали.
Въпреки че Тацит смята жестокостта на Нерон за прекадена и дори

будеща съчувствие сред гражданството, той не се колебае да заяви, че
“християните заслужават изключително и показно наказание” заради
своята “омраза към човечеството”. Тяхното презрение към материал
ния свят, отказът им да носят оръжие или пък да участват в големите
и малки езически обреди - неделима част от живота на Рим, тайните
им срещи и неразбираеми ритуали, където те “изяждат” своя бог, но
най-вече вярата им, че техните съседи-езичници са осъдени на вечни
мъки, а самите те ще наследят вечното блаженство - всичко това въз
действало на римляните по същия начин, както и високомерието на
евреите.
Но евреите вече се възприемали като едно цяло, подобно на нация,
а не на секта. След потушаването на бунта в Палестина били възста
новени техните особени привилегии - да се молят в синагогите, да
обрязват мъжката си челяд, да почиват в събота. А християнската пре
тенция за изключителност не само дразнела римляните - те я счита
ли за заплашваща държавата. Затова през следващите два и половина
века християните често ставали жертва на репресиии. “Каквито и да
са основанията за поведението им - пише Плиний Млади - техният
несломим инат ми изглежда достоен за наказание”.35 И в качеството
си на чиновник от имперското управление Плиний - който в съчине
нията си е възпитан, благороден и великодушен човек - разпорежда
екзекуцията на изповядващите християнската вяра.
“Колкого повече ни косите, толкова повече/порастваме - пише
християнският писател от втори век Тертули^н - защото семето е
кръвта на християните”. Разбира се, че е имало и доста вероотстъп
ници, предпочели да хвърлят шепа благовония пред олтара на Зевс,
пред това да бъдат разкъсани на арената от лъвове и тигри, но въ
преки всичко постоянното преследване на християните не могло да
предотврати разрастването на църквата. Те не се страхували от мъ
ченичеството, напротив - много от тях смятали, че така приличат на
Христос. Игнаций, третият епископ на Антиохия, при арестуването
си молел римляните да го хвърлят на лъвовете и забранил на свои
те последователи да правят каквито и да е усилия за спасението му.
“Насърчавайте зверовете да станат моя гробница и нека от мене не
остане нищо”. Поликарп, епископът на Смирна, не бил толкова краен,
но поставен пред избора да се прекланя пред Цезар или да бъде изго
рен жив, твърдо избрал второто. “Огънят гори само час и бързо гасне,
- заявил той на римския губернатор Тит Квадрат - но вие нищо не
знаете за огъня на Страшния съд и вечните страдания на грешници

те”. След тези думи Квадрат обявил присъдата и “тълпите се втурнали
да събират дърва и съчки от работилниците и обществените бани, а
евреите, както винаги, били по-усърдни от всички други”.36
Подобни кървави сцени имало често и на много места в империята.
Във Фригия, Мала Азия, един малък град бил обкръжен от римските
легиони, “които го подпалиха и изравниха със земята, избивайки всич
ки - мъже, жени и деца, докато жертвите им призоваваха Всевишния.
И защо трябваше да са толкова жестоки? Защото цялото население,
всички до един - даже кметът и съдиите, чиновниците и обикновени
те хора - се обявиха за християни и отказваха да се подчинят и да се
кланят на езическите идоли”.37
Особено зверство проявили римляните в два града по поречието на
Рона - Виен и Лион. Първо накарали слугите - езичници, да обвинят
господарите си - християни, за това, че участват в кръвосмесителни
и канибалистични оргии, и така настроили населението срещу тях.
За тези, които не се отрекли от вярата си и отказали да се кланят на
езическите богове, била подготвена най-мъчителна смърт. На изтеза
ния били подложени не само водачите на християнската община като
епископ Потин, но и най-обикновени хора. Прислужницата Бландина
от Виен, която вероятно е била доста простовато момиче (“чрез нея
Христос показа, че считаното от мнозина за недостойно, грозно и пре
дизвикващо презрение, Бог може да превърне във величие и слава”),
се оказала толкова жилава и твърда пред болката, че “мъчителите ù,
които един след друг, от ранно утро до късна вечер не спираха да я
подлагат на какви ли не изтезания, накрая трябваше да се признаят за
победени - просто не можеха да измислят какво повече да ù сторят”.
След “камшиците, дивите зверове и жаравата за печене хвърлиха ос
танките ù в кош и ги дадоха на един бик”.38
В деветнадесети век Фридрих Ницше обвинява християнството, че
прелъстява за утвърждаването си невинни души като слугинята Блан
дина и преди всичко огромен брой роби, при които религиозното ра
венство в общината компенсира тяхната обществена непълноценност.
Но все пак християнството привлича не само хора от простолюдието;
то започва да се разпространява сред сенаторските семейства и дори
сред самите императори. Велики учени и философи - Юстин, Ориген,
Тертулиан и Климент Александрийски - не просто прегръщат идеите
на новата религия, но и усъвършенстват идеологията на християнска
та църква в съчиненията си. Ориген “прочиства” светото писание от
апокрифните евангелия и установява автентичния вид на Новия за

вет какъвто го знаем днес. Аполоний, считан от Евзебий за “един от
най-забележителните изследователи и философи сред християните от
онова време”, получил възможност да говори в своя защита пред Се
ната, но въпреки това бил осъден на смърт чрез обезглавяване - прос
то друга присъда не е била възможна според тогавашното законода
телство, в което присъствал текстът: “съществуването на християните
е противозаконно”.
Преди задържането си Аполоний се борил яростно срещу ерес
та на Монтан, който отричал правото на Църквата да опрощава по-
сериозните грехове на каещи се грешници. Тази ерес била една от
многото, които още от самото начало и през цялата история на хрис
тиянската църква противостояли на нейната идеология. Самият апос
тол Петър предупреждавал: “имало е и лъжепророци между народа,
както и между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни
ереси”39, а Павел от Таре в посланието до колосаните осъжда гности-
ците и онези, които не вярват в материалността на Иисус. Игнаций от
Антиохия използва думата “еретик” за укор и осъждане. Тертулиан,
който по-късно по ирония на съдбата сам става монтанист, определя
еретика като човек, поставящ собствените си съждения над учението
на църквата - независимо дали чрез основаване на секта или присъе
диняване към група, чието учение се отклонява от доктрините, дадени
на апостолите от Христос.
За да оборят лъжеученията, последователите на апостолите орга
низирали събори - първият през 51 г. в Йерусалим и още един в Мала
Азия петдесет години по-късно. Всеки от тези “епископи” имал авто
ритет в собствената се общност, особено онези от главните градове на
империята - Йерусалим, Антиохия, Александрия и Рим, където глави
те на църквата се превърнали в бащи на раждащата се религия. Пръв
сред равни измежду тези епископи и патриарси станал приемникът на
първоапостол Петър, основател на християнската община в Рим. Кли
мент, за когото се смята, че е наследил епископския трон от Петър по
негова воля, през 96 г. се опитал да разреши църковния спор в община
та на Коринт. А Виктор, епископ на Рим към края на втори век, опреде
лил на коя дата да се чества Великден и отлъчил от църквата търговеца
на кожи Теодот, който говорел, че Иисус е бил обикновен човек.
Виктор е също първият епископ, за когото се знае, че е имал взе
мане-даване с дома на императора: той дал на християнката Марсия,
наложница на Комод, списък с християни, осъдени на заточение в
мините на Сардиния, и успял да издейства тяхното освобождаване.

Въпреки че не е известен с добро управление, синът на Марк Авре
лий - Комод, толерирал християните поради влиянието на Марсия.
Преследванията били възобновени при неговия наследник на трона,
Септимий Север. Ситуацията периодично се променяла - всичко за
висело от мнението на настоящия император: някои от най-просве-
тените и далновидни като Антониите и Марк Аврелий били строги,
но се придържали към законите. Репресиите станали жестоки при
императорите Максимин, Деций и преди всичко Диоклециан, който
през 303 г. започва така нареченото “велико гонение”, прекратено едва
след неговата абдикация и оттеглянето му в неговия дворец в Сплит
на далматинския бряг.
Преди своето оттегляне Диоклециан решил, че Римската империя
е твърде голяма, за да се управлява от един човек, и назначил четири
ма в управляващ орган - “тетрархия”, като единият бил Констанций
Хлор. Хлор трябвало да управлява северната четвърт на империята,
включително Британия и Галия. След абдикацията на Диоклециан
през 305 г. Хлор става върховен цезар за запада, но умира година
по-късно в Йорк. Синът му Константин е провъзгласен за император
от легионите в Британия и след поредица победи над съперниците
- претенденти за трона, той установява своята власт над цялата им
перия.
Константин вярвал, че е дошъл на власт с помощта на християн
ския Бог. В навечерието на решаващата битка срещу съперника си -
“узурпатора” Максенций, при Мулвийския мост, недалеч от Рим, той
имал сън (или видение), че трябва да нарисува върху щитовете на
своите войници християнски монограм с думите: “С този знак побеж
давай”. При неговия баща Хлор в западните провинции гонения поч
ти нямало; сега вече те били напълно прекратени в цялата империя.
Според Миланския (Медиолански) едикт от 313 г. всички наказател
ни едикти срещу християнството били анулирани; пленените хрис
тияни - пуснати на свобода и собствеността им - възстановена. Но
политиката на Константин била повече от прохристиянска. Епископи
били назначени за императорски съветници и им било позволено да
използват имперската пощенска служба - една неоценима привилегия
във време, когато далечното пътуване винаги носело риск и струвало
много скъпо. Със закон от 333 г. имперските чиновници били задъл
жени да налагат решенията на епископите със силата на държавната
власт и да зачитат свидетелството на християнските първенци над
всяко друго свидетелство в съда. Константин дарил имперската соб

ственост Латеран в Рим на римския епископ за строеж на базилика,
обнародвал закони, осигуряващи на християнското духовенство да
нъчни привилегии и имунитет пред законите, “защото е видно, че ако
са свободни да служат на Божественото, те са в състояние да принесат
голяма полза и за държавните дела”. Императорът обичал компанията
на християнските епископи, наричал ги “братя”, забавлявал ги в двора
си и с благоговение целувал белезите на онези, върху чиито тела още
личали следи от мъченията и бича.
Константин, също както Ирод преди него, бил сполетян от нещас
тия в собственото си семейство. Втората му жена Фауста обвинила
неговия син от първия му брак - Крисп - в таен заговор срещу баща
си. Крисп бил умъртвен преди Константиновата майка Елена да дока
же на императора, че обвиненията са измислени. Последвало задуша
ването на Фауста в презагрята баня.
След тази трагедия в семейството Елена, вече приела християн
ството под влияние на Константин, потеглила на пътешествие в Па
лестина, за да се покае. Там Константин бил заповядал да се разру
шат старите езически храмове и да се построят църкви в родното
място на Христос - Витлеем, на мястото на разпятието в Йерусалим
и над гробницата, откъдето Спасителят възкръснал от мъртвите. По
време на изкопните работи за строежите било открито дърво от кръст
с надпис: “Иисус от Назарет, цар на Иудеите”. Независимо дали на
ходката била истинска или просто ставало дума за умел фалшификат,
пробутан на наивна стара жена, парчето дърво било прието от Елена
и вярващите християни като върховна реликва за тяхното спасение и
след завършвнето на църквата на Светия Гроб Господен бил поставен
в нея.
Покръстването на Константин имало огромно значение за бъдеще
то на християнството. Не по-маловажно за развитието на империята
било и неговото решение да премести столицата от Рим във Византи-
он на Босфора. От доста време било ясно, че Рим има лошо стратеги
ческо разположение за империя, която е най-уязвима от изток, а съще
временно там са и нейните най-богати провинции. Императорите вече
представлявали преди всичко военни командири, съвсем независими
от Сената или пък от народа на Рим в своите действия и правомощия,
и свободни да вземат важни решения. Решението за идеалната нова
столица можел да бъде само Византион - той имал стратегическо раз
положение между Европа и Азия, Черно и Средиземно море, а раз
полагал и с естествен пристанищен залив, известен като Златния рог.

Три седмици след победата над съперника си Лициний при Хризопо-
лис, недалеч от Византион, през 324 г. Константин поставил основи
те на “Новия Рим”. Градът, който вече бил разширяван от император
Септимий Север, сега утроил размерите си и се сдобил с великолепни
публични сгради - Хиподрума, започнат при Север, имперски дворец,
обществени терми и зали, а по улиците били поставени много статуи,
донесени от други градове. За привличане на заселници се предлага
ли пълни граждански права и безплатен хляб. Провеждала се полити
ка на търпимост към езичници и евреи.
Преименуван Константинопол на името на основателя си, градът
се превърнал в център на неговата любима религия. Императорът
построил множество величествени църкви, а през 381 г. там се уста
новила патриаршия, както в Рим, Антиохия, Александрия и по-къс
но - Йерусалим. Много от ранните събори на църквата били свика
ни от Константин в Константинопол или близките градове Никея и
Халкедон.
Обаче позициите на християнството все още не били сигурни. При
управлението на Константиновия племенник Юлиан, получил проз
вището “(веро)отстъпник”, езичеството отново е покровителствано,
а християнството - преследвано под нови форми. Заслужава отбеляз
ване фактът, че една от мерките на Юлиан за противопоставяне сре
щу християните (наричани от него “галилейци”), е опитът за възста
новяване на Храма в Йерусалим. На неговото начинание попречили
различни природни бедствия (християните видели в това Божествена
намеса) и след смъртта на императора през 363 г. строежът бил изо
ставен.
Юлиан бил последният император езичник. При неговия наслед
ник Йовиан църквата възстановява привилегированата си позиция от
времето на Константин и проявява същата нетърпимост към езиче
ството, каквато и то е имало към нея. Още при управлението на Кон
стантиновия син Констанций езическите светилища били затворени,
а жертвоприношенията към боговете - забранени под страх от смърт
но наказание. Сега вече забраната станала абсолютна и езическите
ритуали се извършвали само тайно, често под прикритието на карна
вали и сезонни празници. Старите светилища опустели, изоставени
на стихиите, или били разрушени.
Същата нетърпимост проявила църквата и към евреите. Тъй като
те подстрекавали и подпомагали езическите гонения срущу новата
вяра, подкрепяйки “контра-реформацията” на Юлиан Отстъпник, но

вото имперско заканодателство сега се обърнало срещу тях; освен това
евреите били прицел на чести нападения от страна на християнската
тълпа. През 380 г. император Теодосий, един от последните, управля
вали единна Римска империя, издал декрет, налагащ приетото на Ни-
кейския събор символ-верую като задължително за всички поданици.
Тази стъпка била насочена както срещу християнските еретици, така
и срещу езичниците и евреите, но тя насърчила и изстъпленията сред
фанатизираните “зилоти” на християнството. През 338 г. християнски
тълпи опожарили еврейската синагога в град Калиникий на река Ефрат.
Теодосий заповядал тя да бъде възстановена за сметка на християните,
но архиепископът на Милано Амброзий го убедил да отмени заповедта
си. “Кое е по-важно? - попитал го прелатът. “Налагането на дисципли
на заради самата нея или каузата на вярата?”40Епископите използвали
и други поводи да демонстрират новопридобитата си власт: когато две
години по-късно Теодосий провел кървава наказателна акция в Теса-
лоника, той бил осъден от църковен събор по настояване на Амброзий
и бил допуснат до причастие едва след като се покаял публично.
Амброзий, архиепископът на Милано, е красноречив пример за
два едновременни процеса: християнизацията на Рим и обратното -
приемането на римския начин на мислене и организация от страна на
християнството. Новата църква приема административна система и
корпус от закони, подобни на имперските* а освен това използва и съ
щия административен апарат. Амброзий бил син на римски префект
и член на сенаторского съсловие. Получил образованието си в Рим и
работил като държавен служител, а около 371 г. го назначили за губер
натор на провинциите Емилия и Лигурия с административен център
Милано. Въпреки че бил от християнско семейство, още не бил кръс
тен. Но докато посредничел като официално лице при един спорен из
бор на епископ, самият той неочаквано бил издигнат на епископския
пост с бурното одобрение на присъстващите. Приел християнството
на двадесет и четвърти ноември, а бил ръкоположен и приел епископ
ския сан на първи декември.
Именно убедителните проповеди на Амброзий, които той изнасял
в Милано, убедили един млад учител по реторика - Августин - да
приеме християнството. Син на баща езичник и майка християнка, и
двамата от берберски произход, Августин живеел в Северна Африка,
преди да се премести в Милано. Младостта му се отличавала със сил
на любознателност и сексуална разпуснатост. Първоначално бил при
върженик на манихейството - вярата в равнопоставеността на Бога и

дявола; първият - творец на духовното, а вторият - на материалното,
а после станал неоплатоник, а накрая словата на Амброзий го убедили
в истината на християнското учение. Но той бил амбициозен младеж
и освен това преизпълнен със сексуална енергия. Напуснал любовни
цата си, с която бил от доста време и дори вече имал син, за да изчака
израстването на бъдещата си невръстна невяста, защото се надявал на
брак по сметка, а междувременно под държал връзки с много други
жени. Неговото влечение към жените било постоянна спънка за по
кръстването му. Като младеж той се молел на Бог: “Дари ме с целомъ
дрие и сила за въздържание - но не сега, а по-късно”. Опасявал се, че
Бог може да чуе и изпълни желанията от молитвите му твърде бързо:
“че може да ме излекуваш прекадено скоро от болестта на сладострас
тието, което аз предпочитам да задоволя, а не да потискам”.41 Вече
преминавал тридесетте, но “старата му любов” го възпирала от реши
телни действия. Августин бил в състояние на пълна нерешителност,
докато един следобед не чул в двора на своята къща един ефирен глас
(“може би на момче или момиче”) да повтаря напевно “Вземи и про
чети, вземи и прочети”. Той отворил наслуки посланията на Павел от
Таре и погледът му се спрял върху посланието на апостол Павел към
римляните: “Като в ден, да се държим благоприлично, без да се пре
даваме нито на срамни гощавки и пиянство, нито на сладострастие и
разпътство, нито на раздор и завист; но облечете се в Господа нашего
Иисуса Христа, и грижите за плътта не превръщайте в похоти”.42
Августин бил покръстен от Амброзий през 387 г. и върнат в Север
на Африка, където станал свещеник. Отначало живеел в отдалечена
община, но след пет години го направили епископ на Хипон. Остана
лите тридесет и пет години от живота си той прекарал в изпълнение
на задълженията си като глава на епархията и написал трудове с нео
ценима важност за бъдещето на църквата. Както ще разберем, когато
достигнем до основаването на Тамплиерския орден, рицарите първо
начално са приели именно Августиновия кодекс, установен в негова
та християнска община; освен това са използвали неговата теория за
справедливата война за оправдание на кръстоносните походи.
Във времето на Амброзий и Августин има още две забележителни
събития, предопределили съдбата на Европа в Средните векове. Пър
вото е разделянето на Римската империя на две части. Източната по
ловина, Византийската империя, с времето изоставя латинския език и
приема гръцкия. Центърът на западната половина трябва да е Рим, но
тя често се управлява от Милано или Равена. Границата минава през

Адриатическо море и днешна Югославия, където разделението и до
ден днешен дава горчиви плодове.
И двете империи постоянно били в състояние на война с племената
и народите отвъд техните граници - в Азия персийците, а в Европа,
зад Дунав и Рейн - варварските племена сармати, остготи, вестготи,
франки, бургунди, алемани, квади и вандали, като откъм степите за
страшително настъпвали и свирепите хуни.
Такъв фронт трудно можел да се удържи, но това, което наричаме
“падането на Римската империя”, не е едно-единствено голямо пора
жение или даже серия от поражения на имперските армии, последвани
от системна колонизация от страна на варварите - победители. “Тези
нахлувания не били нещо последователно и разрушително, камо ли
организирана завоевателна кампания. Те по-скоро представлявали
непрекъснат имигрантски поток от неразвитите земи на Севера към
богатото крайбрежие на Средиземноморието”.43
На някои от тези племена, например франките и алеманите, вече
било позволено да се заселят в границите на империята в североиз
точна Г алия; а остготите и грютингите, изтикани на запад от хуните,
били допуснати в провинция Тракия. Римската армия започнала да
набира войници измежду така наречените “варвари”; някои дори ста
вали командири. Полувандалът Стилихон се омъжил за племенницата
на император Теодосий и след смъртта на владетеля съдбата на импе
рията останала в неговите ръце. Но времената все пак били жестоки,
нашествията на ужасяващите и често прегладнели орди в търсене на
сигурност и храна из цяла Европа всявали объркване и безпорядък.
През 406 г. вандалите и суевите, последвани от бургундците и алема
ните, пресекли замръзналия Рейн и навлезли в Галия, преследвани от
хуните. А през 407 г. римляните изтеглили своите войски от Британия,
оставяйки бритите да се защитават сами от пиктите и скотите на север
и пиратските нападения на англите, саксонците и ютите от изток. В
410 г. Аларик и неговите вестготи превзели и плячкосали Рим, а после
се оттеглили обратно на север по средиземноморския бряг и се уста
новили първоначално в югозападна Франция, а след това - в Испания.
В 429 г. 80 000 вандали прекосили Испания, пресекли Гибралтарския
пролив и нахлули в римските провинции на Северна Африка. Авгу
стин умрял през 430 г., докато нашествениците обсаждали неговия
град Хипон.
Римският военачалник Аеций бил сред малцината, които се опит

вали да въведат някакъв ред в заселването на варварските племена.
Той постигнал частичен успех: разбил хунската армия под командва
нето на Атила, която се придвижвала на юг в Италия и плячкосвала
градовете в долината на По, въздържайки се от нападение над Рим
единствено заради откуп, платен от папата. Но след смъртта на Аеций
римските императори нямали никаква реална власт, а силата била
в ръцете на германските племенни вождове. Един от тях, Одоакър,
свалил последния император Ромул Август и управлявал Италия като
варварски крал. Формално той представлявал регент на източния им
ператор в Константинопол, но в действителност вече бил настъпил
краят на западната Римска империя като единно политическо цяло.
Но все пак това не означавало “изчезването на една цивилизация:
просто един управленски апарат, който вече не можел да се издържа,
започнал да се разпада”.44 Варварите, които си оставали малцинство в
завладените земи, не чувствали необходимост да се противопоставят
на империята и през ума им изобщо не минавала мисълта да я раз
рушават: “...самата идея на тази империя била твърде универсална,
твърде величествена и трайна във времето. Тя била навсякъде около
тях; и те не помнели време, в което тази империя да не е съществу
вала, и не можели да си представят света без нея”.45 Обществената
организация и културните традиции на Римската империя надживели
централизираната администрация в областите, които вече започвали
да се променят и да придобиват нова форма - херцогства и кралства
- на остготите в Италия; вестготската държава в Испания и Галия до
бреговете на Лоара; кралството на салическите франки на север. Към
края на пети век, при управлението на крал Хлодвиг (или Кловис, а
по-късно името се трансформира в Лудвиг и Луи - б. пр.), франки
те вече са доминираща сила на север от Алпите. След разбиването
на алеманите и вестготите франкската власт вече се простира между
Рейн и Пиренеите. Около 498 г. Хлодвиг, заедно с всичките си барони,
приема християнството: говори се, че станал свидетел на чудо в гроб
ницата на св. Мартин от Тур, покровителят на Франция.
Кръщението на Хлодвиг, както и приемането на християнството
от Константин има огромно значение за бъдещето на християнската
църква. Обаче приносът на всяка страна в този съюз между светска и
духовна власт вече е съвсем различен от преди век и половина. Хлод
виг не е начело на огромна и добре организирана държава, а водач
на една орда от свирепи и необразовани воини. Той не можел да дава
на епископите, както Константин преди него, щедри дарове, данъчни

привилегии и облагите от високопоставени държавни постове. Той
можел да предложи единствено душите на своя народ от диваци и
клетва да защитава “вселенската”, или католическа, църква.
Обаче църквата можела да даде много повече на варварския глава
тар, защото разполагала със стройна организация, изградена по об
разеца на римската държавност. На върха на нейната йерархия стоял
Западният патриарх, епископ на Рим, наричан вече папа (от гръцки
pappas - “баща”), а неговите кардинали оглавявали административ
ните отдели. Под него, в останките от големите градове на разруше
ната империя, имало архиепископи, а във всеки що-годе значим град
епископ с грамотни помощници - дякони и по-ниски църковни чино
ве. Освен това църквата била богата: тя се разпореждала с големите
поземлени имоти, дарени от предишните императори - християни.
Това ù позволявало, даже и след разпада на търговията и законността,
да се грижи както за материалното благосъстояние, така и за морала
на онези, които били под нейна опека. След унищожаването на поли
тическите и административни институции на Римския свят еписко
пите останали единствената морална сила, а благодарение на земите
си - и единственият икономически ресурс зi населението. Еписко-
патът заел мястото на държавните институции, осигурявайки на об
ществото гражданско обслужване, хранене за бедните, откупване на
пленници, грижа за затворниците. До църквите и манастирите били
построени приюти, болници, домове за сираци и дори страннопри
емници.
Църквата не просто поела функциите на мъртвата империя; в
съзнанието на хората тя била самата империя. Да бъдеш римлянин
означавало да бъдеш християнин; да бъдеш християнин означавало
да си римлянин. След Юстиниан “средиземноморският свят вече не
възприемал себе си като общество, където християнството е просто
водеща религия, а като тотално християнско общество. Езичниците
изчезнали съвсем сред по-висшите съсловия и дори в провинцията
(...) нехристиянинът чувствал, че е извън закона на една идейно обе
динена държава”.46
Съвсем съзнателно епископите на католическата църква обличат
тогата на римските сенатори и приемат задълженията на тяхната
действителна власт. Такъв е и “основният мотив зад всички церемо
нии и реториката на средновековното папство”.47 Още от най-ранните
дни на християнската църква епископът на Рим се мъчел да утвърди

духовното си превъзходство не просто като Патриарх на запада, но и
като наследник на св. Петър, комуто самият Христос дал ключовете за
царството небесно, а също и правото да “задължава и да опрощава”,
т.е. да решава кое е истина и кое - лъжа. До варварските нашествия
римското право вече било прието във всички епархии на западната
империя. Сега към духовното първенство на папата, в отсъствието на
римски император, се добавило и правото му да бъде върховен ма
гистрат на Рим.
Въпреки че от известно време градът бил в упадък, той все пак си
оставал най-големият и населен град на Запада. Някои от величестве
ните сгради и великолепни паметници били разрушени от обитатели
те му, за да се използват за строителен материал, но доста неща все
още напомняли за славното минало. Населението там било консерва
тивно; старите сенаторски семейства се държели достойно и езиче
ското влияние било силно. Когато Аларик и вестготите заплашвали
да нападнат града през 408 г., префектът и сенаторите предложили
жертвоприношения на старите божества.
Техните заклинания не се справили със заплахата; обаче не успяла
и дипломацията на папа Инокентий I. Под командването на Аларик
вестготите завладели и плячкосали Рим. Другояче се развили събити
ята петдесет години по-късно, когато папа Лъв I отишъл в Мантуа и
там успял да убеди Атила, предводителя на хуните, да не доближава
Рим. А през 455 г. той се срещнал с водача на вандалите Гаисерик
пред стените на Рим и макар че не успял да предотврати разграбване
то на града, убедил варварите да не нападат жителите му.
След повече от сто години друг папа, Григорий, който също като
Лъв заслужил прозвището “велики”, бил изправен пред нашествие на
ломбардите и поел отговорност за живота и благополучието на рим
ските граждани. Григорий, роднина на двама предишни папи, използ
вал влиянието и собствените си средства като член на богато семей
ство от аристокрацията и успял да смекчи страданията на бедните.
Той назначил и специални служители, които трябвало да увеличат
до максимум приходите от “наследството на св. Петър” - големите
папски имения по цяла Европа. Когато през 593 г. ломбардският крал
Агилулф обсадил града, Григорий поел командването на гарнизона и
успял да постигне отстъплението на варварите с подкуп.
При пълното отсъствие на работеща светска власт Григорий се
превърнал в действителния владетел на Италия. Той събирал войски
те, назначавал генералите и сключвал договори. Тези действия не се

възприемали като скъсване с традицията. “По времето на Григорий
все още не било ясно установено по-късното разграничение между
духовните и светски въпроси: хората все още не можели да си предста
вят политическата власт отделно от религиозната ù основа”.48 Папата
еднакво строго държал да се поддържа благосъстоянието на църква
та, налагал безбрачие на монашеството и определял точни правила за
избор на епископи. Той проявявал търпимост към еврейството: през
.599 г. разпоредил да бъдат възстановени загубите от разграбването на
синагогата в Каральо, северна Италия; порицал епископите на Арл
и Марсилия за това, че допускали принудителното кръщаване на ев
реи в своите епархии. Както и папа Лъв, той настоявал всеобщо да
бъде призната властта на Римския епископ, борил се срещу ересите.
За него се казва, че бил толкова трогнат от вида на слепите езичници
- англи, продавани като роби в Рим, че изпратил Августин с още чети
рима монаси - бенедиктинци да проповядват Евангелието по родните
им земи.
Григорий Велики бил първият папа - монах; а развитието на мо
нашеството и манастирите е втората голяма промяна в историята на
християнската църква, която ще ни помогне да разберем възникването
на тамплиерството. Думата “монах” произлйза от гръцкото monos, ко
ето означава “сам” или “самотен”. Тя не е използвана от християните
до четвърти век, защото до средата на третй сред християните нямало
монаси. Ранните църкви се основавали предимно в градовете и както
можем да съдим от “Деянията на апостолите”, членовете на общината
споделяли всичката си собственост. “При нас всичко, освен жените, е
общо” - пише Тертулиан.
Но сред ранните християни, разбира се, имало и такива, които не
сключвали брак. Още в самото начало девствеността се считала за
знак, че човек се посвещава изцяло на Бога. Павел от Tape, който по
общо мнение бил женомразец, смятал, че е добре човек да се ожени,
но е по-добре да остане безбрачен: той очаквал скорошен и неизбежен
край на света и според него бракът бил безсмислена загуба на време.
Павел също отбелязвал, че женените трябва да отделят много усилия
за добруването на своите половинки, а необвързаните можели изцяло
да се посветят на Бог. Един непредубеден прочит на неговите писма
би разкрил, че той нито е краен пуритан, нито такъв женомразец, за
какъвто бива представян. Относно половите отношения Павел смятал,
че съпрузите и съпругите са длъжни да дават един на друг това, което

имат право да очакват. Въпреки че отначало настоявал вдовиците да не
се омъжват повторно, по-късно променил мнението си и започнал да
твърди, че е по-добре да се омъжат, отколкото да живеят измъчвани от
сексуални желания (“по-добре да се омъжат, отколкото да изгарят”).
Но все пак е сигурно, че св. Павел и ранните християни са счи
тали брака за пречка по пътя към съвършенството. Това високо мне
ние за въздържанието, макар и изповядвано от есеите, се отклонява
от традиционното еврейско учение, че мъжете и жените трябва да се
подчиняват на Божията заповед от книга Битие да се плодят, множат,
да изпълнят земята и да я завладеят. Неговият източник е съветът на
самия Христос, който хвали онези “скопци, които сами са се скопили
заради царството небесно” и добавя: “Който може възприе, нека въз
приеме”.49 Оттук тръгва култът към девствеността в ранната църква,
който понякога стига до крайности: през трети век младият Ориген
е порицан, задето е възприел буквално думите на Христос, а и той
самият после е съжалявал за това самоосакатяване.
В своята история Евзебий описва с одобрение как по време на го
нения младите християнки предпочитали смъртта пред безчестието.
Доминина и нейните две дъщери “в пълния разцвет на моминската си
красота”, арестувани заради вярата си, изпратени с охрана за Антио
хия, “след като изминали половината път, смирено помолили войни
ците да ги извинят за момент и се хвърлили в буйните води на близ
ката река”.50
Сред канонизираните светци от този период има много подобни
“деви и мъченици”, но нито един от тях не е монах или монахиня.
Достатъчно е било да живееш като християнин и да умреш за вярата
си. Едва след покръстването на Константин и превръщането на църк
вата от преследвана секта в богата и привилегирована институция
станало престижно да си християнин, а това направило изповядване
то на религията твърде лесно. За повечето християни да си набожен
вече не изисквало големи саможертви. Обаче имало и такива, които
пазели пламенния дух на ранната църква и се мъчели да избягат от
материалната и политическа суета на света. Растящата заможност на
църквата като че ли противоречала на Христовия съвет към богатия
младеж: “всичко, що имаш, продай и раздай на сиромаси”, а също и
на заключението “колко мъчно ще влязат в царството Божие ония, що
имат богатство!”51
Първите примери за буквално следване на тези думи намираме

още по времето на император Деций в Горен Египет, където петнаде
сетгодишният Павел, бягайки от преследванията, отишъл да живее в
една пещера близо до палма и извор. Останал там деветдесет години,
без да се среща с други хора, и едва преди смъртта му там го открил
неговият събрат - пустинник Антоний. Този Антоний, млад мъж от
Хераклея (също в Горен Египет), след смъртта на родителите си около
273 г. заделил от наследството средства за образование на сестра си,
а останалото разпродал и раздал спечеленото на бедните. Той също
се заселил в пещера в близката пустиня, като се хранел само с хляб и
вода по веднъж на ден. Последвали го множество почитатели и накрая
той основал два манастира, като съчинил и устав, който трябвало да
спазват всички, живеещи там. Прославил се толкова много, че самият
император Константин пожелал той да го споменава в молитвите си, а
епископът на Александрия Атанасий написал негово житие.
Примерът на Антоний заразил мнозина. През десетилетията след
смъртта му хората масово се изселвали в пустинята, търсейки близост
до Бога, като живеели в усамотение на отдалечени места - пещери,
паянтови колиби или изоставени сгради. Хранели се колкого да не
умрат, самоналагали си жестоко изкупление на греховете, а докато
били будни, непрекъснато се молели. Отначало тези пустинници се
събирали само за да чуят богослужението и да получат наставления
от по-старите си събратя, но постепенно се образували общини, които
приемали устава на избран от тях водач или “отец”. Пахомий, живял
между 286 и 346 г., оглавявал такава група, която добавила към пра
вилата обет за придържане към бедност и целомъдрие и разработила
специални наказания за прегрешенията. Пахомий е считан за първия
абат - от еврейската дума abba, баща.
В Сирия и Палестина последвали примера на египетските отшел
ници. В Сирия някои се приковавали с вериги към стените на пеще
рите си или живеели на открито, незащитени от природните стихии.
Славата им на свети хора привличала тълпи от последователи, които
искали от тях молитви и съвети. За да се спасят от това множество,
те трябвало или да се оттеглят още по-навътре в пустинята, или да
постъпят като Симеон Стълпник, който избягал нагоре, като се засе
лил върху малка плоча над висока двайсет метра колона. От това раз
стояние до земята сякаш достигало не бълнуването на един фанатик,
а мъдри и съчувствени слова. Симеон Стълпник бил тайно посетен
от император Марциан, а под негово влияние императрица Евдокия
престанала да подкрепя монофизитската ерес и се върнала към пра

вата вяра.
Сред тези пустинници източно от Антиохия известно време живял
римският учен Иероним, който превел Библията на латински и бил
личен секретар на папа Дамас. А Василий, който произхождал от бо
гато и знатно семейство в Кападокия, Мала Азия, пропътувал Египет,
Сирия и Палестина, за да посети многобройните християнски общи
ни там. Но след завръщането си предпочел да основе манастир върху
семейната си земя в Анеси на река Ирис, в близост до женската хрис
тиянска община, която сестра му Макрина вече била основала. Той
отхвърлил индивидуалния аскетизъм, защото предпочел живота на
християнската общност, където молитвата се допълвала от физически
труд и благотворителност. До неговия манастир били пристроени дом
за сираци и работилница, където бедните можели да изкарат хляба си
със собствен труд. Въпреки че не е написал устав, Василий се смята за
основател на монашеството в източноправославната църква.
Монашеското движение се разпространило и на запад. Йоан Ка-
сиан, монах първоначално във Витлеем, а по-късно - в Египет, бил
изпратен от константинополския патриарх с мисия в Рим и останал на
запад, като се установил в Марсилия. Основал два манастира - единия
на остров Лерен, и написал два труда за монашеския живот - “Инсти
тути” и “Конференции”, използвани от бащата на западното монашес
тво, Бенедикт от Нурсия, при съставянето на неговия устав.
Както вече знаем, Августин от Хипон смятал, че чистосърдечно
то приемане на християнството неизбежно води до някаква форма на
монашески живот, но бил призван да се оттегли от уединението, за да
помага при управлението на църквата. Същото станало и с Мартин от
Тур, самият той войник и син на офицер от римската армия, родом от
Унгария. Докато бил разквартируван в Амиен, Северна Франция, той
дал половината си наметало на един просяк, а после имал видение, че
дрехата му покрива раменете на Христос. Напускайки армията през
355 - 356 г., Мартин живял известно време като отшелник - първо на
остров до италианския брят, а после в малка отшелническа община
недалеч от град Поатие.
Неговата святост, както и чудесата, които казвали, че е извършил,
довели до избирането му за епископ на Тур. Бил ръкоположен на 4 юли
371 г. въпреки възраженията на някои епископи и местната аристокра
ция, според които той не бил с благородно потекло и имал “окаян вид
с мръсните си дрехи и несресана коса”. Дори и като епископ той се
придържал към аскетичния начин на живот в един манастир, основан

от самия него близо до Тур. Ревностно преследвал езичниците, раз
рушавал техните храмове и отсичал свещените им дървета. Припис
ваната му от мнозина сила да върши чудеса продължила да действа и
след неговата смърт и дори, както видяхме, довела до покръстването
на Хлодвиг. Мартин бил първият канонизиран светец, който е умрял
от естествена смърт.
Обаче Мартин е изключение сред епископите; повечето набожни
и смирени християни образували многобройни малки общини, отде
лени от подивяващия свят на запад след разпада на Рим. Така те се
разграничили и от обикновения клир, който в последните години на
империята все повече затъвал в светските дела. Техните общности не
проявявали “никакъв интерес към света зад стените на манастира, ос
вен за да помагат, материално или духовно, на живеещите наоколо и
на пътници. Дори и вътре те нямали някакво специфично занимание.
В началото монасите не били нито свещеници, нито църковни учени,
не съществала и система от обреди и песнопения. Просто живеели
заедно, за да служат на Бог и да спасят душите си”.52
Този манастирски “плурализъм“ се промецил под влиянието на Бе
недикт Нурсийски, фигурата с най-голям принос за установяването на
новия монашески ред в Западна Европа. Роден около 480 г. в семей
ството на дребни благородници, в района на Сабинските възвишения
южно от Рим. Когато го изпратили в столицата, за да получи образо
вание, той бил толкова отвратен от разпада на нравите там, че избягал
от града и заживял като отшелник в планинска пещера до Субиако. Не
след дълго към него се присъединили и други, желаещи да последват
неговия пример. Но заради интриги в общността, някъде между 520
и 530 г. той напуснал Субиако с група верни последователи и се пре
местил в Касинум, където разрушил Аполоновия храм на планинския
връх и основал манастира Монте Касино.
Това било мястото, където той написал своя устав, кодекса за по
ведение на монасите, който се превърнал в основа за религиозния
живот на цяла Западна Европа през следващите шест века. При със
тавянето му Бенедикт се ползвал от опита на Василий и творбите на
Йоан Касиан, но в патоса на написаното от него се отразява собст
вената му забележителна личност. В последователната разсъдливост
личи римското му потекло, а в пламенната му реч - неговата силна
вяра. Уставът представлява една точна преценка на действителните
проблеми при живота в затворена общност и показва дълбокото раз

биране на автора за силните и слаби страни на човешката природа.
Абатът, избран от общността, е облечен в абсолютна власт, но при
упражняването ù той е длъжен “така да уравновеси нещата, че и у
най-разпалените да остане стремежът към важни дела, но и да не
уплаши със суровостта си слабите”. Правилата за всекидневието на
монасите определят какво трябва да се яде и пие и какви дрехи да
се носят. Обичайният цвят бил черен, а материята се определяла от
абата според климата и сезона.
Монашеската трапеза била оскъдна: Бенедикт настоявал за посто
янен отказ от месо и наложил периоди на строги пости. При службата
в точно определени часове на деня и нощта всички трябвало да пеят
молитвите и псалмите, а когато не били на служба, не се хранели и не
спяли, те били длъжни да използват времето си за учение, за обуча
ване на другите, но преди всичко - за ръчен труд. Важал принципът
“laborare est orare”, т.е. “трудът е молитва”. Монасите работели на по
лето, осигурявайки самозадоволяването на всеки манастир с храна, в
скриптория преписвали текстове на фина веленова хартия - и то не
само книгите на Библията, но и произведения на класически автори.
Всеки манастир трябвало да има библиотека, а всеки монах - перо и
плочки за писане.
Бенедикт живял в мрачни времена. Готите установили свое крал
ство в Италия и се опитвали да се защитят от силите на византийския
император Юстиниан под командването на знаменития военачалник
Велизарий. В 546-та, една година преди смъртта на Бенедикт, готи
те завладели Рим и оставили след себе си опустошение - цели че
тиридесет дни в града нямало никакви хора. Неколкократно градът
бил завладяван ту от едните, ту от другите сили, докато накрая бил
освободен от войската на Юстиниан с цената на такива разрушения,
че Гибън счита това за “последното нещастие и самия край на рим
ската цивилизация”. Докато Бенедикт бил жив, Италия преминала от
здрача на древния свят към мрака на Тъмните векове; но в тази тъма
Бенедиктинските манастири на Западна Европа се превърнали в “ог
нища на светлина и живот ... като запазили и след това разпръснали
онова, което било останало от древните знания и духовност”53. Меж
дувременно те се превърнали не просто в неотменна част от евро
пейската култура, но и във водеща сила на европейската икономика.
Манастирите обикновено оставали незасегнати във времената, когато
цели кралства изчезвали от картата и големите светски имоти били

безнадеждно разпокъсани.
Говорело се, че преди да умре, Бенедикт изпратил един от мона
сите си на име Мор в Гланфьой, до Анжер във Франция, за да основе
там манастир. Бенедиктинските манастири използвали основаните от
келтския мисионер Колумбан общности в Анегри, Люксой и Фонтен
в планината Восж, а също и абатството в Бобио, Италия, защото та
мошните монаси се отказвали от строгия и закостенял устав, който
Колумбан донесъл от Бангор в Ирландия, и предпочитали по-умере-
ния устав на св. Бенедикт.
Както вече видяхме, в 596 г. папа Григорий I, самият той бенедикти
нец, изпраща Августин, тогава игумен на “Св. Андрей” в Рим, заедно
с четиридесет монаси от братството му на мисия при Етелберт, езиче
ският крал на Кент. През 633 г. бенедиктинците навлизат в Испания. В
Англия бенедиктинските мисионери се свързват с келтските католици,
които били откъснати от Рим поради варварските нашествия; на събо
ра в Уитби през 664 г. те се връщат в лоното на Рим. Това събитие пре
дизвиква вълна от религиозен ентусиазъм в Северна Англия. Напри
мер Бенедикт Бископ, воин-сподвижник на крал Осви от Нортьмбрия,
изоставил военната кариера, станал свещеник и след като посетил Рим
и приел мнашеството на остров Лерен, пр0з 669 г. се завърнал в Ан
глия и основал манастири в Джароу и УиърМаут. През 690 г. английски
ят бенедиктинец Уилиброрд, също от Нортьмбрия, отплавал за земите
на днешна Холандия, за да проповядва пред езичниците фризийци.
Примера му последвал Бонифаций, английски бенедиктинец от Девън,
който проповадвал Евангелието пред дивите племена в Германия. Бил
убит от фризийците и е погребан в манастира, който основал във Фул-
да, областта Хесе.
Постиженията на тези бенедиктински мисионери били затвърдени
от монашеските средища, които оставали след тях. През двата века
след смъртта на Бенедикт Нурсийски те се променили коренно: отна
чало представлявали откъснати от света убежища за отшелници, но
постепенно се трансформирали в огромни комплекси, контролиращи
обширни поземлени имоти. В области като Бургундия и Бавария ма
настирите се превърнали в основни средища на гражданския живот,
като на такива места те често ставали епархийски епископски центро
ве, а в ръцете на монаха-епископ била съсредоточена и политическа
та, и духовната власт. Например областите Кьолн, Майнц и Вюрцбург
били управлявани от техните епископи до завладяването им през 1802

г. от Наполеон, който въвел светското управление.
Трябва да отбележим, че и езичниците имали свои мъченици, за-
щото в някои случаи покръстването приличало твърде много на на
силствено завладяване. След като Хлодвиг приел християнството,
франките се превърнали в яростни радетели за делото на църквата, а
тя от своя страна също ги покровителствала. Дотогава вече било за
вършило етническото сливане между римските гали и техните франк-
ски завоеватели. Смесените бракове били често явление и все повече
“римляни” изоставяли латинските си имена и приемали франкски.
През седми век вече съществувала “френска” аристокрация, описана
от историка Фердинанд Лот като “една непостоянна, свадлива и без
просветна класа, презираща духовните неща, неспособна да издиг
не мисленето си до сериозна политическа далновидност и също така
крайно себична и непокорна”.54
В противоположност на мъдростта и усърдието на имперските
служители от античността новата управляваща класа се интересувала
само от собственото си благополучие и проявявала пълно безразличие
към обществения интерес. След разпада на търговията земевладението
останало единствен източник на богатство и оттам - на власт. Същест-
■i
вували обичаи, но не и закон, който би могъл да ограничи кралска

та власт. Варварщината на франките, описвана с известно чувство на
задоволство от хроникьора Григорий от Тур, достигнала връхната си
точка при управлението на меровингите, наследници на Хлодвиг. Фер
динанд Лот разказва за тези времена така: “кралят тънел в разврат, а
придворните му го имитирали. През втората половина на седми и през
осми век станало още по-зле: суверенът се превърнал в порочен изрод,
който винаги умирал млад, жертва на собствените си изстъпления”.55
Заради пълната неспособност на меровингите да управляват дър
жавата, реалната власт преминала в ръцете на техните първи минист
ри, известни като “майордоми” (господари на двореца). Най-извест
ният от тях бил Карл Мартел. Папа Захарий насърчил неговия син
Пипин Къси да детронира последния от меровингите - Хилдерик III,
и да заеме неговия престол. Коронацията била извършена в Суасон
през ноември 751 г. от девънския мисионер Бонифаций, тогава вече
архиепископ и папски нунций.
Съюзът между папството и франкските крале продължил и през
следващите петстотин години. Манастирите също се възползвали от
тези отношения. Благородниците продължавали да тънат в жестоко

сти, вероломство и сладострастие, но вярвали безрезервно и сляпо в
християнското учение и страхът от църковно проклятие ги карал да
правят дарения на манастирите, чиито монаси биха могли с пост и
молитва да изкупят земните им грехове. По същата причина и онези
епископи, които били твърде замесени в светските дела, основавали
нови манастири в своите епархии, като им давали привилегии и ги ос
вобождавали от налози. “След седми век вече нямало нито един бла
городник или епископ, който да не желае спасението на своята душа,
като извърши подобно благодеяние”.56 Абатства като Сен-Жермен-де-
Пре до Париж натрупали несметни богатства към края на меровинг-
ския период.
Както франкските воини използвали молитвите на монасите, така
и монасите умеели да употребяват воинските им умения и мъжество.
Техните войни срещу саксонците на изток от Елба не се водели само
за укрепване на границите и осигуряване на данък, а “като войни на
християни срущу варвари, и то езичници, те още от самато начало но
сели религиозен подтекст”.57 Саксонската съпротива срещу франките
и християнството била по-упорита от очакваното и затова били взети
сурови мерки за убеждаването им в предимствата на покорството и
покръстването. В тази епоха “манастирите за първи път се превръ
щат в крепости, а кръщението - в знак на покорство”.58 През 782 г.
франките избили 4500 саксонски пленници, ji останалите депортира
ли или поробили. Три години след това саксонският крал Видукинд се
предал и бил покръстен - събитие, отпразнувано от папата с три дни
благодарствени молитви.
Името на франкския крал, разпоредил това кръвопролитие, е
Карл, син на Пипин Къси, който също като папите Лъв и Григорий си
спечелва прозвището “Велики“. При него съюзът между кралете на
франките и римските папи дава най-богатите си плодове. През 800 г.
Карл, феноменално набожен, храбър и начетен, а вече и господар на
почти цяла Европа, пристига в Рим начело на свята армия и е приет с
почести и уважение от папа Лъв III, заел Светия престол пет години
по-рано.
През последните триста двадесет и четири години в Рим нямало
император, а по това време и византийският престол бил считан за
вакантен, защото тогавашната му титулярка, императрица Ирина, из
местила от трона собствения си син Константин VI, като го ослепила,
а освен това била жена. На Коледа Карл дошъл на богослужение в
базиликата, построена върху гробницата на апостол Петър, облечен

с бяло наметало и сандали като римски патриций. След четенето от
Евангелието папа Лъв станал от трона си, приближил се до колени
чилия франкски водач и поставил на главата му императорската ко
рона. Откъм множеството римляни и франки се чул спонтанен вик:
“Нека живее и побеждава Карл Август, коронясаният от Бог велик
император - миротворец!” Понтифексът се поклонил с почит пред
новия Цезар. Както пише сър Джеймз Брайс: “от този момент започва
съвременната история.”59
Трета глава
Храмът - съперник
Една от основните причини, поради които християнството се нуж

даело от силен водач, била растящата заплаха от една съперничеща
религия, исляма. Тя се зародила отвъд крайната югоизточна точка
на Римската' империя, където граници почти не съществували и но-
мадските езически племена на арабите, потомци на Измаил, живеели
според собствените си правила и обичаи, недосегаеми за византий
ското право. Много от тях се установили в градовете, разположени на
търговските пътища в Арабския полуостров, например Мека, в които
живеели също общности от християни и евреи.
Някои автори описват религията на арабите като “племенен хума
низъм”.60 Животът имал смисъл, ако си член/на племе и притежаваш
качествата, присъщи на арабската идея за мъжество - храброст, сила,
щедрост. Първостепенна важност имала солидарността между съп-
леменниците, а моралът важал единствено вътре в рода.61 Арабите се
кланяли на божества като звезди, идоли, свещени камъни, от които
особено значение имал един много древен черен камък, който бил
свещен за божеството, известно просто като “Аллах”, или “Бог”. Той
стоял в специален храм, Кааба, в Мека. Курейшите, най-влиятелно
то племе, което водело уседнал живот и контролирало Мека, така ус
пешно наложило сред всички араби култа към светинята в Кааба, че
градът се превърнал в поклоннически център и никой не смеел да го
нападне. Поклонниците означавали търговия, а специалният статут
на Мека пазел курейшите от вражески нападения на други племена
- т. нар. "разии ”.
Мохамед, основателят на исляма, произлизал от един по-малък
клан на племето курейши. Родил се в Мека около 570 г. Баща му почи
нал преди това, а майка му - докато той бил още дете. Отглеждал го
първо дядо му, главата на клана, а после - неговият чичо Абу Талиб, с
когото младежът пътувал до Сирия с търговски кервани. Там се запоз-
нал с двете учения - юдеизма и християнството - чиито единствен Бог

вече се свързвал в мисленето на някои араби с Аллах от Кааба.
Когато бил на около двадесет и пет години, Мохамед потеглил с
търговска мисия по поръчка на богатата вдовица Хатиджа и толкова
я впечатлил със своята честност и умения, че тя му предложила брак.
Мохамед приел въпреки петнадесетте години разлика във възрастта и
така се сдобил с капитал, който му позволявал да търгува самостоя
телно. Обаче той бил нещо повече от умен търговец; интересувал се
от религия и понякога се оттеглял в една планинска пещера до Мека,
за да медитира и се моли на Аллах.
През една нощ, някъде около 610 г., докато бил потънал в една от
среднощните си медитации, Мохамед изпаднал в транс и му се приви
дяло ефирно същество, което той по-късно оприличил на архангел Га
враил. Чул глас, който му казал: “Ти си вестител на Бога”, и оттогава
до края на живота си получил много откровения. Мохамед ги запом
нял и по-късно ги казвал на своите последователи, които ги записвали.
Около 650 г. те били събрани в писмена форма в Корана. За Мохамед и
онези, които му вярвали, това било словото Божие. Отначало той бил
смутен от виденията си, но убедеността на неговата жена Хатиджа и
братовчедката ù, християнката Варака, че те са истинни, го накарала
да повярва сам в тях. Варака успяла да го убеди, че той е последният
от рода на пророците, известни на евреи и християни. Около него се
образувала група поддръжници и в 613 г. Мохамед започнал открито
да проповядва един прост и достъпен монотеизъм - има само един
Бог и Мохамед е неговият пророк.
“Връзката между религия и политика (...) е важен момент за разби
рането на Мохамедовия успех”.62 Той бил сирак в едно общество, къ-
дето още не се е утвърдило унаследяването от баща на син, и по тази
причина останал без собственост до женитбата за Хатиджа. Освен
това произлизал от един сравнително беден клан на племето курейши
по време, когато търговците от Мека утвърждавали личните си инте
реси и това дестабилизирало старите племенни порядки. Отричане
то на богатството, неговият призив към справедливост и съчувствие,
както и хуленето на езическите идоли не се нравели на заможните
търговци. Пророкът отхвърлил техните призиви /да смекчи тона на
учението си.
Дотогава Мохамед бил под закрилата на своя клан, но около 619
г. неговата жена Хатиджа и чичо му Абу Талиб умрели. Другият му
чичо, наследил Абу Талиб като първенец на клана, послушал тър
говците от Мека, които го убеждавали да оттегли своята закрила от

племенника си. Мохамед бил принуден да напусне града, като първо
отишъл в Таиф, а после в Медина, където бил поканен от местните
жители. Това станало в 612 г., от която започва мюсюлманското лето
броене - или годината на изгнаничеството, на арабски “хиджра ”.
Само за няколко години Мохамед утвърдил своя авторитет в Меди
на, преди всичко защото успешно организирал, а по-късно предвож
дал нападения над търговските кервани от Мека. Отначало това били
дребни схватки. През април 623 г. отряд от шестдесет мюсюлмани по
теглил, за да пресече пътя на керван от Сирия за Мека. Един от напада
телите насочил няколко стрели към ескорта - първият акт на агресия
от страна на исляма. През следващата година от Мека срещу Мохамед
изпратили отряд от 800 войници, който обаче бил разбит в битката
при Бадр, където от тях загинали 45 души, а 70 били взети в плен.
Победата утвърдила авторитета и престижа на Пророка. Независимо
дали, както впрочем вярвал самият Мохамед, тя е била доказателство
за Божията благосклонност, тази победа убедила доста колебаещи се
да приемат исляма. А междувременно Мохамед затвърждавал връзки
те си с мединските племена, като вземал жени от тях.
Двама от пленниците след битката били поети; най-високото по
стижение на арабската номадска култура от този период били устните
епоси - разкази за храбрите дела на герои, разказвани под звездното
небе. Тези двамата обаче имали лошия късмет, че са писали стихове, в
които се критикува Мохамед, а единият твърдял в свое произведение,
че поемите му са толкова добри, колкото и сурите на Корана. Моха
мед разпоредил поетите да бъдат убити. А за заговор срещу себе си
той наказал сурово и еврейския клан курайза - мъжете били избити, а
жените и децата - продадени в робство. Впоследствие евреите отсла
били своята съпротива срещу исляма и Мохамед ги оставил да живеят
необезпокоявани в Медина.
През 630 г. Мека най-накрая капитулирала. Мохамед, заедно с десет
хиляди последователи, бил допуснат до свещения храм Кааба; всъщ
ност единствената му отстъпка пред древните арабски вярвания била
почитта към черния камък.63 Всички останали езичеки идоли били
разрушени. Въпреки че не всички от Мека прегърнали исляма, две
хиляди от жителите се присъединили към армията, поведена от него
срещу един съюз от враждебно настроени номади. Разбира се, след
победата те също участвали в разпределението на плячката. Племена
та на Арабия вече имали един вожд - обединител в лицето на Мохамед
и се подчинявали на ислямската дисциплина. Това обаче означавало,

че те вече не могат да разчитат на ограбването едни - други и трябва
да потърсят плячка и нови религиозни последователи по-далеч.
През 630 г. Мохамед повел 30000 войници на север, за да подчини
управниците на Ейлат, Азрух и Джарба до сирийската граница. Той
разбирал, че “за да осигури своето благоденствие, ислямската държа
ва трябва да намери пролука на север, където да се излее енергията на
арабите”,64 а това означавало предизвикателство към Византийската
империя. След победите Мохамед се върнал в Арабия и след послед
ното си поклонничество в Мека умрял през 632 г.
Как можем да оценим въздействието на Мохамед върху хората? За
разлика от Иисус той не е извършвал чудеса. Неговото видение през
620 г., в което той обяздва небесния жребец ел-Бурак и заедно с архан
гел Гавраил, стига до Йерусалим, за да се срещне с Авраам, Моисей и
Иисус, а оттам се въздига над седмото небе и стига до Божия престол,
напомня разказа за преображението на Христос; то си остава и един
ственото основание мюсюлманите да считат Йерусалим за свещен
град. Обаче това видение “изглежда е било чисто лично преживяване
за самия Мохамед, тъй като в него не е имало откровения, достойни за
включване в Корана”.65
По-скоро успехът на Мохамед сред хората не се дължи на някакъв
свръхестествен контрол върху природните стихии, а на ловкото мани
пулиране с духовните и материални интереси на тогавашните араби.
На загиналите в битка Мохамед обещавал живот в рая, а на оцелелите
- цялата плячка. След определен момент, когато войските му стана
ли твърде многобройни, за останалите племена вече било по-изгодно
да се присъединят; освен това неговият праволинеен монотеизъм бил
лесно разбираем за тях. Авторитетът на Пророка не само прекратил
непрестанните междуплеменни вражди, но и създал чувството за
единство на арабския народ, каквото отдавна притежавали абисинци-
те, персите, византийските християни и евреите. Ислямът бил чисто
арабска религия, а не вяра, натрапена отвън.
Политическата стабилност, осигурена от исляма, се оказала изгод
на за всички; дори “народите на Книгата” (т.е. Библията) - евреи и
християни - можели да разчитат на защита от страна на Пророка, сти
га да си плащат данъците. Но и за едните, и за другите новата вяра не
била привлекателна. Евреите се отнасяли с презрение към Мохамедо-
вия прочит на техните свещени книги и считали видението с архангел
Гавраил за съвсем абсурдно. Отначало Мохамед искал от своите по
следователи да се молят с лице към Йерусалим; но след като евреите

отрекли неговото послание, той ги обвинил във фалшифициране на
Писанието и укриване на факта, че храмът Кааба всъщност е постро
ен от Авраам. Оттогава насетне мюсюлманите трябвало да се молят,
обърнати към Мека. Според Мохамед “ислямът представлявал възро
дената и чиста религия на Авраам, която евреите изоставили”.66
' За християните също било невъзможно да се доверят на откро
вения, пренаписващи историята толкова наивно и произволно. Най-
обидно им изглеждало Мохамедовото отричане, че Иисус е син Божи;
всъщност ги възмущавала мисълта на Пророка, че е богохулство са
мата идея Бог да се унижи ида приеме човешка форма. При това той
не считал Христос за измамник, точно напротив - за него той бил
същият като Авраам и Мойсей; признавал също, че майка му, Мария,
е целомъдрена. Просто Бог твърде много обичал сина на Мария и за
това разпъването било илюзия, твърдял Мохамед - Бог не би позволил
толкова мъчителна и позорна смърт.
Имало и други страни на исляма, които дразнели апологетите на
християнството. Докато Иисус проповядвал любов и ненасилие, Мо
хамед налагал своята вяра с меч. Иисус благославял смирените и ни
щите духом, а Мохамед почитал воина-победител. Христос вярвал,
че неговото царство не принадлежи на този свят, докато Мохамед ос
новал теократична империя. Иисус искал от последователите си да
поемат своя кръст и да прегърнат страдание|го, а Пророкът предлагал
плячка, наложници и роби. Иисус обещавал рай в задгробния живот, а
Мохамед - благоденствие в този живот и рай в един бъдещ свят.
Няма по-отчетлива разлика между двете религии от отношението
им към сексуалния морал. Иисус настоявал за еднобрачие през целия
живот; Мохамед позволявал един мъж да има до четири жени и колко-
то иска любовници. Христос отхвърлил Мойсеевия закон и забранил
развода, а според Пророка мъжете можели да прекратят своя брак,
стига да заявят желанието си. Иисус ценял целомъдрието и се придър
жал към него, докато Мохамед го осъдил и разполагал с любовница
- християнка и девет съпруги.
Без съмнение много от браковете му имали за цел да привлекат на
негова страна кланове, които дотогава били враждебно настроени. Но
въпреки това даже и неговите съвременници били потресени от фа
кта, че една от жените му преди това е била омъжена за негов доведен
син. А за друга, Айша, той се оженил, когато бил на петдесет и три, а
тя - само на девет години. Мохамед осигурил на всяка своя съпруга
отделна стая или по-обширни покои, разположени край вътрешния

двор на дома му в Медина. За него се твърди, че много се гордеел
със способността си да задоволи всичките в една нощ. Когато една от
тях започнала да го ревнува заради флирта му с египетска пленница,
архангел Гавраил му заповядал да я смъмри. “Интересът на Бог към
подробности, особено към подробности от личния живот на Пророка,
понякога силно озадачавали правоверните (...), но Аллах подкрепил
Пророка и затворил устите на неговите критици”.67
Разбира се, християнската пропаганда силно се възползвала от тези
страни на Мохамедовия живот, както и от някои случаи на отстъпление
от собствените му принципи, очевидно направени заради неговото раз
биране, че в името на исляма целта оправдава средствата. Обаче е съв
сем ясно, че неговите съвременници не са го считали за безнравствен;
всъщност той даже доста е издигнал моралните максими на своето
общество. Мохамед наложил принципите на честността, смирението
и въздържаността. Забранил детеубийството и държал да се помага на
по-слабите членове на общността, особено на вдовиците и сираците.
Създал също семейна структура и специфична форма на социална си
гурност, които представлявали огромен напредък в сравнение с мина
лото и в крайна сметка превърнали арабите-номади в народ, основал
огромна империя и достигнал до високоразвита цивилизация.
Изборът на халиф, или наследник на Мохамед, се оказал спорен
въпрос за различните членове на семейството му и накрая довел до
разделението на исляма на две: сунитите, последователи на Абу Бакр,
баща на най-младата вдовица Айша; и шиитите, последователи на
Али - Мохамедовия зет, женен за неговата дъщеря Фатима. Отначало
Али и верните нему приели избора на Абу Бакр, а когато той умрял,
две години след Мохамед, приели и новия халиф, който също бил тъст
на Пророка и се казвал Умар. Именно Умар повел мюмсюлманите към
победи и завоевания. Византийска Сирия капитулирала през 636 г., в
същата година бил превзет и Ирак. През 641 г. Умаровата армия завла
дяла Египет, след още една година той станал господар и на Персия.
Как станало така, че двете древни империи - Византия и Персия
- не могли да устоят на ислямското настъпление? И двете били от
слабени след дълга война помежду си, а Византия била изправена и
пред обкръжаващите я варварски племена от север, особено аварите.
В тази източна част на Римската империя вече били настъпили съ
ществени промени. Латинският език се сменил с гръцки, а през шести
век при император Юстиниан Византия със своя армия отвоювала от
варварските нашественици в Западната империя големи територии в

Италия, Сицилия и Северна Африка.
През 610 г. с вероломство и кръв, както обикновено се предавала
властта във Византия, на трона се възкачил Ираклий, бившият намест
ник (или екзарх) на Северноафриканската провинция. През първите
години на неговото управление персите завладели Мала Азия и Па
лестина. През 614 г. те окупирали Йерусалим с помощта на евреите,
които си отмъщавали на Византия за лошото отношение при Юсти
ниан и сега помагали на персите да разрушават християнски домове
и църкви.68 Християнската реликва - дървото от Светия честен Кръст
- била отнесена в Персия като военен трофей.
В 626 г. самият Константинопол бил обсаден от общата армия на
перси и авари. В този тежък момент християнската вяра на византий
ците им помогнала да се спасят; през шести и седми век съюзът меж
ду църква и държава станал толкова здрав, че те били почти слети. В
много части на империята патриарси, епископи и свещеници поели
чисто граждански и управленски задължения, а императорът от своя
страна* макар и да не разполагал с духовната власт на патриарх, се из
живявал като глава и защитник на църквата. “Ключът към разбиране
то на Византийската империя е понятието за императора като избран
от Бога инструмент за постигането на Неговите цели на земята чрез
разпространението на православната (...) християнска вяра”.69
Тази твърда вяра се споделяла и от управляващи, и от управлявани.
Песенната литургия, музикалните религиозни химни ведно с изящни
те иконографски изображения на Христос, Дева Мария, апостолите и
светците, които будели у обикновените хора силни религиозни чув
ства, сега били впрегнати от император Ираклий за защитата на сто
лицата. Пред вратите на Константинопол стоели армиите на персите -
зороастрийци и езичниците авари. Патриархът повел процесии върху
градските стени, издигайки високо иконата на Христос; а върху сами
те стени били зографисани образите на Богородица и младенеца Иис
ус, които трябвало да отразят силата на вражеските стрели. Обсадата
била вдигната и византийските войски започнали епично преследване
на персите, което с пълно основание можем да наречем “кръстоносен
поход“, чак до Ниневия в Месопотамия, където най-накрая ги разбили
в 627 г. През 630 г. триумфално като древните императори Ираклий
върнал Светия честен Кръст в Йерусалим.
Но само осем години по-късно ислямските войски завладели Йеру
салим. След победата над персите византийската армия била демоби
лизирана, а малобройните сили, събрани за отпор срещу мюсюлман

ското нашествие - разбити в битката при река Ярмук. Но сред насе
лението имало и такива, които приветствали завоевателите - основно
евреите, които предпочитали относителната търпимост на мюсюлма
ните пред преследването от страна на православните християни, но
също и мнозинството християни - монофизити, които отричали пра
вославната доктрина за двойната природа на Христос, имали собст
вен патриарх, църковна йерархия и също били преследвани заради
еретичните си вярвания.
Освен това, в замяна на предаването на града, халифът обещал
да запази живота и собствеността на християнското население и ос
тавил църквите и светилищата непокътнати. Следвайки поученията
на Пророка, той наложил върху Народите на книгата едно поносимо
иго. Щом си плащали надлежно данъците (впрочем често по-ниски от
плащаните на византийските управници), новозавладените религиоз
ни общности можели свободно да изповядват собствените си религии
и да живеят по традиционните си закони. Но арабите - мюсюлмани
продължили да завладяват крепости по границите на своята империя,
макар че били управляваща каста, издържана от данъците на подани
ците си.
Тези черти на режима дали основание и на коптите, монофизит-
ската църква в Египет, също да приветства арабските нашественици.
Александрия, градът - метрополия на Средиземно море, където се
говорел гръцки, столица на визатийската провинция и седалище на
патриарх, също капитулирала през 646 г. Оттам арабските армии пое
ли на изток през пустините на Северна Африка. До 714 г. на изток те
вече достигали до Средна Азия и Северна Индия; а на запад пресекли
Гибралтарския проток и посрещнати като освободители от местните
евреи, превзели по-голямата част от Испания на вестготите. В 732 г.
под командването на Абдаррахман преминали Пиренеите и нахлули
във Франция. След като опустошили Бордо и изгорили християнските
църкви там, арабите поели към Поатие. Пред града ги посрещнала
франкската армия, водена от Шарл Мартел, дядо на Карл Велики и
майордом при един от меровингските монаси. Мюсюлманите били
разгромени и изтикани обратно в Испания.
Въпреки че битката при Поатие белязяла крайната точка на ислям
ското напредване в Западна Европа, тя не спряла тяхното нахлуване
на север и изток. След като вече имали морска база в>Александрия,
арабските флотилии започнали да организират блокади на Констан
тинопол - първо през 669 г., после между 673 и 677, и отново през 717
- 718 г., а византийците успявали да ги отблъснат с огромни усилия.
През 856 п, по-малко от половин век след коронясването на Карл Ве
лики от папа Лъв III, мюсюлмански експедиционен корпус, наброя
ващ хиляда души кавалерия и десетхилядна пехота, дебаркирал на
италианския бряг близо до Остия - пристанище, обслужващо Рим.
Местният гарнизон побягнал, а защитата поели пътуващи покпоници,
между които англосаксонци. Те били избити, когато се опитали да сп
рат похода срещу Рим на т. нар. “сарацини” - името, с което латините
започнали да наричат ислямските си противници. В покрайнините на
града те разграбили базиликите “Св. Петър” на Ватиканския хълм и
“Св. Павел”, които нямали защитни стени, докато папа Сергий II и
народът на Рим гледали безпомощно от крепостта на Аврелий.
Сарацините установили своя база в град Фраксинетум (днешния
Ла Гард Френе) на провансалския бряг, откъдето извършвали граби-
телски набези в алпийските проходи и пустошавали християнските
градове по средиземноморското крайбрежие. Град Бари на адриатиче
ския бряг бил превзет от сарацините и станал седалище на емирство,
а в средата на девети век арабите завладели и Сицилия, като нашест
вието им на острова се увенчало с падането на Сиракуза в 878 г.
По това време ислямското семейство (уммах, или наследниците
на Пророка) вече се деляло на различни секти, най-важните от които
били мнозинството - сунити, и малцинството - шиити; а до края на
десети век имало три различни халифата, наречени според имената
на своите основатели: Абасидите в Багдад, Фатимидите в Дамаск и
Кайро и Умаядите в Кордова, Испания. От наследниците на арабско
- бедуинската воинска каста произлязъл един разнороден елит.
“Съвсем неусетно арабската цивилизация се превръща в мюсюл
манска, а единствено доброволното сътрудничество на най-светлите
умове от всички народи на империята може да обясни поразителния
възход на тази цивилизация в двестагодишния период между 750 и
950 г., когато тя извършва същински интелектуални подвизи в най-
различни сфери на човешката дейност”.70
Една от най-трайните следи от ислямския произход на тази култу
ра е приемането на арабския език в завладените страни. През седми
век в Сирия и Палестина арабският постепенно подменя гръцкия като
официален език, а около 800 г. вече вече се използва повсеместно, като
гръцки и арамейски се говори само в някои области на севера, а иврит
- в някои части на юга.71 Въпреки че управляващите се придържат към
принципната търпимост на исляма към “Хората на книгата”, това не оз

начава тяхното равенство пред закона с мюсюлманите, нито пък право
да участват равностойно в гражданския живот на общността. По-ран
ното фаворизиране на християните за сметка на евреите постепенно
се изменило и например халиф ал-Мутавакил, управлявал между 847
и 851 г. изразил неприязънта си към християните, като ги накарал да
“усукват около главите си вълнени превръзки (...), а онези от тях, които
имат роби, трябвало да им пришият по две платнени ивици с различен
цвят върху туниката - едната отпред, а другата - отзад”.72 Понякога
преследването вземало и по-крайни форми. Гибьн разказва как в южна
Италия “сарацините се забавлявали с оскверняване и плячкосване на
манастири и църкви” и как при обсадата на Салерно “един мюсюлман
ски главатар разположил леглото си върху масата за причастия и всяка
нощ принасял в жертва на олтара девствеността на една монахиня”.73
Откритата пропаганда на християнството била забранена, а публично
то отричане на Мохамед се наказвало със смърт. Обаче подобна съдба
сполетявала само онези, които умишлено я търсели: например Петър
Капитолийски, отшелник от Трансйордания, който през 715 г. бил пре
бит с камъни, задето открито проповядвал против исляма, или петде
сетимата мъже и жени от Кордова, публично подкрепящи върховната
истина на християнството и постигнати от същата участ.
На християнските поклонници се разрешавало да ходят до Светите
земи и при повечето владетели те не били обезпокоявани по пътя. От
Западна Европа стигали до Палестина или По земя през Византий
ската империя, или с търговските кораби на републиката Амалфи в
Южна Италия. Амалфийските търговци дори построили в Йерусалим
приют, където да се грижат за болни поклонници. Въпреки че търго
вията по това време не можела да се сравни с огромния поток от стоки
в разцвета на Римската империя,“по пазарите на Павия в осемдесетте
години на осми век (...) се продавали кадифе и коприна от Ориента”;
а дори сто години по-късно, когато нашествията на викингите били в
апогея си, монахът Або от Фльори можел да излива жлъч срещу онези,
които били “развратени от източните глезотии, пищните одежди, ти-
ренските багреници, скъпоценните камъни и кожата от Антиохия”.74
В Йерусалим църквата на Гроба Господен останала в християнски
ръце. Обаче бил построен съперничещ храм, който трябвало да засен
чи мястото на Христовото възкресение - Куполът на Скалата. Още
преди да влезе в Йерусалим пеш (просто тогава бил ред на неговия
слуга да язди), халифът Умар вече се бил молил на Храмовия хълм,
64 Т амгшиерите
изоставен и използван от византийските заселници за сметище след

опита на Юлиан Отстъпник да построи наново Храма. За мюсюлма
ните скалата била свещена не толкова като “най-далечната джамия” в
нощното пътешествие на Пророка, описано в сура 17:1 от Корана, на
арабски masjid el-aksa, а като Храм на пророците от Израел. Затова ха-
лифът построил джамията ал-Акса в югозападния ъгъл на Храмовия
хълм, а Йерусалим, заедно с Мека и Медина, се превърнал в третото
свято място за мюсюлманско поклонничество.
Петдесет години по-късно умаядският халиф Абд ал-Малик решил
да построи втора джамия над самата скала, върху която Авраам под
готвил Исаак за принасяне в жертва и откъдето Мохамед се възнесъл
в небесата. Този бил първият значителен храм, построен от мюсюлма
ните. И до ден-днешен той си остава едно от архитектурните чудеса
на света. С геометрически съвършен проект, сравним с мавзолея на
Диоклециан в Далмация, и заимстващ от строителните принципи на
някои църкви от шести век в Равена, той бил толкова пищно украсен
от сирийски майстори - християни, че който го видел, благоговеел, а
на християни и евреи трябвало да внуши превъзходството на исляма
над техните религии. Тъй като Пророкът осъждал изобразяването на
живи същества като идолопоклонничество, свените и подът са покри
ти с растителни мотиви и геометрични фигури, а великолепните мо
зайки наподобяват скъпоценностите на византийските императори и
орнаментите от християнските икони, изобразяващи Иисус.
Тези знаци от друга вяра са поставени там като символични тро
феи на победилия ислям - те трябва винаги да внушават неговото пре
възходство. А за онези, които са склонни да забравят, върху стените е
написано следното послание:
“О вие, народи на Книгата, не пристъпяйте границите на ваши
те религии и за Бога говорете само истината. Месията Иисус, син на
Мария, е само апостол Божи и слово Божие, предадено на Мария, и
дух, изходящ от Него. Затова вярвайте в Бог и Неговите апостоли и не
споменавайте Троицата. Така ще е по-добре за вас. Бог е само един.
На Неговото величие не подхожда да има син.”
Цитирайки този надпис в своя неоценим пътеводител за Светите
земи, Джеръм Мърфи-О’Конър добавя: “Трудно можем да си предста
вим по-ясен и недвусмислен призив да се откажем от вярата в Светата
Троица и Божествената природа на Христос - син Божи”.75
Четвърта глава
Възвръщането на Храма
Ислямските завоевания на Иберийския полуоствов още не били

завършили, а от християнска страна вече започвала организацията на
контранападение, или реконкиста. Вестготските благородници, които
се оттеглили в планините на Астуриас, заедно с местното население
отблъснали окупаторите и около 722 г., десет години преди разбиване
то на мюсюлманската армия от Шарл Мартел при Поатие, тяхното оп
ълчение под командването на Пелайо сразило един арабски отряд до
Ковадонга. По-късно техните сили завзели Галиция в северозападния
край на полуострова и установили границата между християнската и
мюсюлманска част на Испания по река Доуро.
Непокорното племе на баските в Западна Испания възвърнало сво
ята независимост, а към края на осми век франките, начело с Карл
Велики, нахлули в Каталония и завладели Барселона в 801 г. Но все
пак основното териториално разширение на западното християнство
през девети и десети век дошло от поражението и покръстването на
езическите племена в Северна и Източна Европа - саксонци, авари,
венеди, славяни. Византийското християнство също се разпространи
ло посредством насилие и доброволно покръстване. Въпреки че все
още не съществувало открито разграничаване между Византийската
православна и Римската католическа църква, двете си съперничели за
верността на владетелите, приели християнската вяра. Киевска Рус, а
също България и Сърбия преминали към Константинополския патри
арх; Унгария и Полша приели върховенството на папата.
Християнството не успяло да пусне корени в Скандинавия до края
на десети век въпреки мисионерските усилия на Анскар и Рембер
през девети. Викингите, които почти разрушили келтското християн
ство с постоянните си пиратски набези, били от последните покръсте
ни племена. Един от първите северни владетели, приели новата вяра,
бил викингът Роло, който заедно с група последователи се заселил по
долното течение на Сена с разрешението на френския крал. От техния
произход дошло и името “нормани”, хора от север.
Ислямската заплаха не спирала да тревожи умовете на християн

ските водачи, но те до голяма степен разпилявали воинската си енер
гия в битки помежду си. По време на меровингите в Галия свадите
между благородници “силно напомняли бой между диви зверове”76,
а държавата била безсилна да установи дори и най-елементарен об
ществен ред. За сигурността на себе си и своето семейство човек не
разполагал с друга възможност, освен да си осигури покровителство
то на някой силен съсед, като му извършва услуги - най-често слу
жейки в неговата лична гвардия по време на междуособните войни.
Само така хората можели да запазят и земите си, които били един
ствен източник на препитание след замирането на търговията и при
липсата на платена държавна администрация. Терминът, който обо
значавал личната зависимост и предаността към по-висшестоящия,
бил “васалитет”, а самото плащане се наричало “бенефис” и предста
влявало отстъпен къс земя, а понякога приход от църковна институ
ция - в случай че васалът служел на такава. Договорът се сключвал с
тържествени клетви и въпреки езика на робско подчинение за онзи,
който го сключвал, той осигурявал “желаното обществено положе
ние, а понякога бил и висока чест, особено зд васалите, подчинени
пряко на краля”.77 ■
Теоретически погледнато, тази феодална система представлявала
пирамида, обединяваща в основата си цялото западно общество. Но в
действителност върхът бил обект на ожесточени спорове между папи
и императори; субординацията между император и крале почти не съ
ществувала, а бароните често не се подчинявали на краля. Най-добре
работещи връзки имало между великите херцози, графовете и прин
цовете - наследници на васалите на каролингските суверени. Техните
поземлени владения били достатъчно големи за поддържане на ефек
тивна васална сила, която им гарантирала независимост от държава
та. От своя страна, техните васали осигурявали верността на дребни
рицари, чието земно богатство често се състояло само от кон, копие,
меч и щит. Обаче фактът, че били от кастата на каролингските воини,
им осигурявало членство в обществения елит. Ако не на практика, то
поне на теория верността на рицаря била въпрос на свободен избор;
колкото и малки да били неговите материални възможности или скро
мен неговият произход, според закона той бил свободен и имал право
да търси правата си в обществен съд.
Някои васали зависели изцяло от своя сеньор - от него получава
ли даже коня и снаряжението си. Други, освен че получавали земя
като бенефис, притежавали собствени парцели или наемали части от

манастирските имоти. Въпреки че васалът можел да проявява силна
лоялност към сеньора, чийто “човек” е, и да смята за въпрос на чест
участието в личните му вендети, все пак неговите задължения били
регламентирани от обичая и закона: например задължението за воен
на служба било ограничено до четиридесет дни. Вярното служене на
определен господар можело и да бъде прекратено, ако някоя от стра
ните не успеела да изпълни своите задължения. Рицарите служели на
различни господари, които били в състояние да им осигурят коне или
заплащане. Връзките между сеньор и васал не винаги се предавали
по наследство, макар че това ставало все по-често явление. Браковете
между семействата на господарите и рицарите създали “братовчед-
ство”, което още повече укрепило верността към клана.
Насилието било присъщо и на Източната империя и на ислямските
халифати, където всяка смяна на суверена ставала повод за граждан
ска война. Но докато византийският император или халифът можели
да държат в ръцете си цялата власт над единна държава, многоброй-
ните графства, изникващи в Западната империя, след Карл Велики
вече изобщо не можели да се обединят под управлението на един
монарх.
Това имало сериозни последствия за Ватикана, който след раз
падането на империята на Карл Велики и при разприте на неговите
наследници “бил беззащитен в змийското леговище на италианската
политика”.78 Последният римски папа, разполагащ с истинска власт,
бил Николай I (858 - 867 г.). Но в стоте години след неговата смърт
“постът” наследник на св. Петър представлявал нещо като подарък за
влиятелните римски семейства, например Теофилактите. А папа Йоан
VIII станал първият римски понтиф, умрял от насилствена смърт през
882 г. - пребит до смърт от собствените си приближени. Стефан VI
пък изровил от гроба тленните останки на един от своите предше
ственици, папа Формозий, и положил трупа заедно с одеждите му
върху папския престол, за да може да го обвини в лъжесвидетелство
и злоупотреба със властта. Присъдата повелявала да се отрежат трите
пръста на Формозий, с които той благославял паството си, а тялото му
да бъде изхвърлено в река Тибър. Не след дълго самият Стефан бил
детрониран от привържениците на Формозий, хвърлен в тъмница и
после удушен.
Личната поквареност на тези папи не означава непременно, че те
са управлявали некомпетентно църквата. Йоан X, поставен на прес-
тола на св. Петър от влиятелните теофилакти, организирал коалиция

от италиански държави срещу мюсюлманите, тормозещи територи
ите на Рим от шестдесет години, и застанал начело на войската, коя
то след тримесечна обсада успяла да завладее арабската крепост при
устието на река Гариляно. Други двама папи (Лъв VII и Агапий II),
застанали на престола благодарение на римския деспот Алберик II,
били искрени и успешни в реформаторските си усилия. Дори Йоан
XI, незаконнороден син на Марозия Теофилакт, провел някои църков
ни реформи, една от които има отношение към тамплиерите - той
взел под пряко покровителство общността от монаси-бенедиктинци в
Клюни, Бургундия.
Клюни бил основан през 910 г. от аквитанския дюк Вилхелм Благо
честиви за изкупуване на младежките грехове и за спасение на душата
си. Човекът, избран от него за водач на общността, се казвал Бернон и
произхождал от бургундската аристокрация, а в момента бил абат в от
далеченото абатство Боме. Дюкът и Бернон избрали заедно живописно
място за бъдещия манастир сред хълмовете на запад от река Сона.
През предходния век бенедиктинското монашество западнало.
Щедрите дарения на аристокрацията от предишни поколения напра
вили манастирите богати, а сега братствата станали уязвими за ис
канията на техните наследници. Доходите им отивали за нуждите
на по-младите благороднически синове, които нямали религиозно
призвание, но били натрапвани на манастирите като приори или аба
ти. Местните епископи, обикновено зависими от светски господари,
също използвали манастирските средства, за да осигурят възнаграж
дение за техните васали.
За да осигури свободния избор на абат, дюк Вилхелм поставя общ
ността в Клюни под пряката протекция на римския папа, а Бернон
налага реформи, които да спрат западането на монашеския живот и да
възстановят първоначалната строгост на Бенедиктовия устав. Начи
нанието процъфтява и скоро бива построена мрежа от помощни сгра
ди, които също остават под контрола на братството в Клюни. Одон,
наследникът на абат Бернон, се обръща с петиция към затъналия в
разврат папа Йоан XII да вземе под своя закрила още една монашеска
общност - манастира в Деол. Одон, както и Бернон, произхождал от
франкската аристокрация и успял да наложи традицията в Клюни да
се приемат монаси от благородническо потекло, но само такива, които
са: наистина смирени, но с остър ум и силна вяра; начетени, но умее
щи да говорят просто; винаги приветливи и с чувство за хумор.
Благородният произход на Одон му позволявал да общува лесно с

папи и принцове, а те от своя страна също му отвръщали с уважение.
Папа Лъв VII поканил Одон в Рим, където той успешно посредничил
при преговорите между враждуващите Алберик II и италианския крал
Юго и започнал реформи в манастирите на Рим и папските владе
ния, между които първото абатство на Бенедикт от Нурсия - Субиа-
ко. Одон бил последван от способни, благочестиви и дарени с дълъг
живот манастирски настоятели - Аймар, Майол, Одийон, Юг, Поне
и Петър Преподобни, които управлявали общо двеста и единадесет
години. Също като Одон, те се сприятелявали и ставали съветници
на императори, крале, херцози и папи. През 972 г., докато пресичал
Алпите, уважаваният клюнски абат Майол бил пленен от сарацин-
ски разбойници, които извършвали поредното нападение от базата си
във Фраксентум. Впоследствие той бил откупен, но този скандален
бандитизъм предизвикал реакцията, която в крайна сметка изтикала и
последните мюсюлмани извън границите на Франция.79
Влиянието на Клюни във века след неговото основаване било ог
ромно: от шестимата папи, които са били монаси между 1073 и 1119
г., трима са от Клюни. Но факторът, който измъкнал папетвото от бла
тото на корупцията, бил не толкова реформаторският плам на бене-
диктинците от Клюни, а интервенцията на германските императори.
След смъртта на Карл Велики римският принцип за наследяване на
неделима и единна империя бил заменен от тевтонския - разделяне
по равно между кралските наследници. Затова и наследената от него
империя се разкъсала на три части - Франция на запад, Германия на
изток, а между тях - едно дълго и тясно междинно кралство, което се
простирало от Фландрия до Рим. Нарекли го Лотарингия на името на
най-големия син Лотар, който наследил и имперската корона.
Във века след смъртта на Карл “редът и цивилизацията стигна
ли до своята най-ниска точка”80 и едва когато германските принцове
избрали саксонските херцози за свои водачи, се възродила идеята на
папа Лъв III за Нова Римска империя. Тя приела друга форма - суве
ренитет на германски принц върху Германия и части от Италия. Тази
Свещена Римска империя била рожба на саксонския херцог Отон I
или Отон Велики, който, след като разбил маджарите, преминал Ал
пите с намерението да наложи своята власт в Италия. В Павия го при
знали за крал на Италия и той повел армията си към Рим. Там, след
като се заклел да уважава правата и свободата на гражданите и да
защитава Светия престол, той застанал пред олтара на църквата “Св.
Йоан Златоуст Латерански” заедно със своята кралица Аделаида и бил

коронован за император от младия и подкупен папа Йоан XII.
Това връщане на Римската империя към нов живот не било просто
политически експеримент или нереална, но красива мечта. Западна
Европа най-сетне започвала да мисли себе си като “еднинно общество,
по начин, който е бил немислим преди, а и оттогава досега”.*81 Въпре
ки че всеки дължал пряко подчинение на собствения си сеньор, никой
не определял себе си като англичанин, французин или германец. Хо
рата се считали за християни, чиято вяра се уповава на универсалната
сила на църквата и държавата. “Първият урок на християнството била
любовта; любов, която трябвало да обедини онези, които досега били
разделени от подозрителност, предразсъдъци и надменност по расо
ви и национални причини. По този начин новата религия оформила
една общност от вярващи, една Свещена империя ...”, която напра
вила “имената “римлянин” и “християнин” взаимозаменяеми”.82 Не
съществували национални църкви, защото все още нямало нации: ако
един неучастващ в политиката човек от Средновековието би могъл да
определи своето чувство за принадлежност, той би казал, че живее в
световна държава.
За съжаление папите и кралете рядко постигали онова сътрудни
чество, от което се нуждаело това универсално управление; а когато
клюнийските реформатори придобили влияние в църквата и взели ре
шителни мерки за освобождаване на духовенството от влиянието на
светската власт, техните действия засегнали властта на императорите.
Нещата се усложнявали допълнително от важността, която придавали
римските папи на своите светски правомощия, сравними с тези на мо
нарси. Всъщност наследниците на св. Петър управлявали голяма иви
ца земя в централна Италия с единственото правно основание, че не
определена част от Италия и самият град Рим са им завещани според
“дарението на св. Константин”, което императорът уж направил след
чудодейното си изцеление от проказа благодарение на папа Силвестър
I. Документът, установяващ това дарение, бил изфабрикуван в средата
на осми век от франкския крал Пипин, който спасил папа Стефан II от
ломбардците и “препотвърдил” дарението на Константин като “даре
ние на Пипин”. Въпреки съмнителната легитимност на този документ
той бил приет от франките; всъщност можем да смятаме, че Пипин си
извоювал на бойното поле правото да дарява нещо, което едва ли е не
гово - обширната папска област. Обаче източните императори ярост-
но*се противопоставили на тази постъпка - те държали на своята част
- чрез пълномощията на своите екзарси в Равена да управляват големи

части от Италия, за които се сражавали византийците. “Дарението”
било оспорвано и от западните императори, които пък считали себе си
за наследници на Цезарите и следователно - пълноправни суверени
на всички територии, влизали някога в Римската империя.
При тези противоречащи си претенции от Запад и от Изток на
папите в Рим не им оставало нищо друго, освен да поддържат така
баланса на властта в Италия, че везните винаги да натежават в тяхна
полза. Но управлението на папската област не изчерпвало противо
речията между понтифа и германските императори. По-важна за тях
била привилегията на светските суверени да назначават духовните
водачи в своите области. На теория абатът трябвало да се избира от
манастирската общност, а епископът - от епархийското духовенство,
но както видяхме при Мартин от Тур, техният избор често бил ос
порван. Проблемът бил не в качествата им на духовни водачи, а в
техните политически пристрастия и лоялност. По цялата територия
на бившата Римска империя епископите поемали светската админи
страция в собствените си епархии. Освен това благодарение на ми
нали дарения те вече били заможни земевладелци, които командвали
собствени въоръжени васали. Специално в Германия много епархии
били и независими княжества - Кьолн, Мюнстер, Майнц, Вюрцбург
и Залцбург. Затова лоялността на този, който ще размахва владишкия
жезъл, била решаваща за императора на Свещената Римска империя
и германските принцове; но жезъла можел да притежава само онзи,
който разполагал с палиум, символа на епископския пост - бяла въл
нена лента с кръст, носена през раменете. Нея обаче можел да дари
единствено папата.
Растящите различия между папа и император довели до открит
разрив, докато на папския престол бил Хилдебранд, човек със скром
но тосканско потекло, съветник на четирима предишни папи, който
заел престола на св. Петър в 1073 г. благодарение на голямата под
крепа от клира и приел името Григорий в чест на Григорий Велики.
Както и знаменития си предшественик, този папа също притежавал
изключителен ум и способности, а имал и дълъг опит в управлението
на църковните дела. Той се заел енергично с реформи, издавайки дек
рети против симонията (търговия с църковни постове), против брака
на католическите свещеници, а също така забранил ръкополагането на
епископи от светските власти - мярка, която довела до пряк конфликт
с император Хенрих IV. Хенрих свикал синод от германски еписко
пи, които трябвало да детронират Григорий. Папата от своя страна

отлъчил Хенрих и освободил неговите поданици от клетвата им за
вярност. Тези права му давала неговата собствена була Dictatus рарае,
където той провъзгласил върховната законова и съдебна власт на па
пите над всички светски и духовни първенци.
Отлъчването от църквата и трона и освобождаването на кралските
васали било незабавно използвано от противниците на Хенрих и през
1077 г. императорът се принудил да отиде при Григорий в замъка Ка-
носа в Северна Италия, за да се разкае и поиска прошка, застанал бос
в снега пред вратите на крепостта. Обаче унижението на Хенрих в Ка-
носа не прекратило конфликта, който продължил през цялото управле
ние на Григорий - не на последно място и поради неговия неотстъпчив
характер. През 1084 г. той оставил Рим в ръцете на победоносните вой
ски на Хенрих и го спасила единствено намесата на новата сила, изгря
ваща на юг от папската област - Норманското кралство в Сицилия.
“Установяването на норманите в кралствата на Неапол и Сицилия
- пише Гибьн - е събитие, започнало по най-романтичен начин, но
последствията му за Италия и Източната империя са с огромно значе
ние”.83 Само няколко поколения след заселването на Роло и неговите
викинги в Северна Франция християнското и френскоговорящо хер
цогство Нормандия вече било европейска сила. През 1066 г. Вилхелм
- пра-пра-пра-внукът на Роло - победил краля на Англия Харолд в
битката при Хейстингс и вече можел да претендира за английската
корона.
За разлика от организираното завладяване на Англия, норманското
навлизане в Южна Италия било резултат на “лична” инициатива, ко
ято се зародила в църквата “Св. Архангел Михаил” в Монте Гаргано,
Апулия - в самия край на издадената в Адриатическо море “шпора”
на “италианския ботуш”. В началото на единадесети век група нор-
мански поклонници се срещнала тук с един гръцки беглец от близкия
Бари, по това време част от Византийската империя. Той ги убедил да
подкрепят неговата кауза. След връщането си в Нормандия поклонни
ците наели войска от авантюристи, които прекосили обратно Алпи
те, преоблечени като пилигрими. Въпреки че не успели да превземат
Бари, те се превърнали в страховита хайка от наемници, готови да се
бият за всеки, който искал да ползва услугите им в най-южната част
на Апенинския полуостров, а желаещи там имало много. Със своята
смелост, сила, агресивност и бойни умения нормандците не един път
смазвали значително по-многобройни войски. Те разбили отрядите,
изпратени от ломбардските херцози на Неапол, Салерно, Беневенто,

както и от наместниците на византийските императори.
В очите на тези корави жители на Севера богатите земи на Южна
Италия, управлявани от “женствени тирани’’, били съвсем узрели за
завладяване. Само за няколко десетилетия те установили своята власт
над Южна Италия, като единствено крайбрежните градове останали
в ръцете на византийците. След първоначалното съдействие на Из
точната империя за изтласкването на мюсюлманите от Сицилия (те
я владеели вече двеста години), нормалите решили да вземат нещата
в свои ръце. По това време с надмощие сред норманската аристокра
ция се сдобил многобройният род от дребни благородници Хойтевил.
През 1060 г. Роже Гискар завладял крайбрежните сицилиански градо
ве Реджо и Месина, а след още тридесет години битки с мюсюлмани
те покорил целия остров. Същевременно на континента неговият брат
Робер завладял Бари и Салерно.
В началото римските папи били силно разтревожени от създава
нето на норманските държави на юг и през 1053 г. папа Лъв IX повел
срещу тях армия, но тя била победена при град Чивитате. Самият папа
попаднал в плен, но към него се отнасяли добре, защото мечтаната
от норманите корона можел да им осигури единствено той. По-къс
но светият престол съзрял ползата от една сила, която би могла да
възпира германските императори от север, и политиката към норма
ните претърпяла коренен обрат. По съвет на Хилдебранд (бъдещия
папа Григорий VII) папа Николай II благословил двете нови норман-
ски кралства - Апулия и Сицилия, като в замяна поискал признание
на своето върховенство и обещание за военно сътрудничество. Папа
Александър II, също по съвет на Хилдебранд, връчил на норманските
и френски рицари, които се борили срещу мюсюлманите в Сицилия
и Испания, специални хоругви и им дал индулгенции за извършени
те грехове. Тази политика дала плодове, когато Робер Гискар спасил
Хилдебранд от армията на германския император Хенрих IV. Обаче
норманите предизвиквали у населението на,Рим толкова силна непри
язън, че папата трябвало да избяга оттам - първо в Монте Касино, а
след това - в Салерно. Там той починал, като до последния момент
твърдял, че умира в изгнание само заради своята “любов към справед
ливостта и омраза към несправедливостта”.
Хилдебрандовата амбиция - папата да разполага с пълен контрол
както върху църковната, така и върху светската власт, произтичала от
неговия усет за отговорност пред съдбата на християнството; една от
неговите неосъществени мечти било изпращането на християнска ар

мия срещу исляма под егидата на Ватикана. Дотогава сарацинската
заплаха била твърде близо до Рим и папите трябвало да оставят “из
точния” фронт срущу исляма в ръцете на Византия. Освен това съ
ществувало и отколешното съперничество, както и презрението към
византийските гърци. Но не само склонността на източните импера
тори да вадят очите на своите врагове отвращавала католическите
християни; самите папи също се ползвали от подобни варварски ме
тоди. На гърците се гледало с лошо око - те били смятани за продажен
народ, развратен от охолството на Изтока. Византийските императори
ползвали услугите на евнуси не само за да пазят жените им, но ги
назначавали на високи държавни и църковни служби. Само четири
поста оставали недостъпни за тях - затова “мнозина амбициозни ро
дители кастрирали по-младите си синове и смятали, че това е в реда
на нещата”.84Италианският епископ Луидпранд от Кремона, изпратен
с дипломатическа мисия в Константинопол от Западния император
Отон I, описва града като “изпълнен с лъжи, измами, вероломство и
алчност - един ненаситен град, затънал в сребролюбие и тщеславие”.
Но при цялото западно злословене срещу византийската столица без
съмнение съществува мярка в омразата към арогантността на визан
тийските гърци, а също и неприкрита завист към метрополията на Из
точната империя - град, превъзхождащ Рим по размер и великолепие;
град, който никога не е опустошаван от варварски армии. Въпреки
проявите на жестокост в упражняването на властта, уважение предиз
виквала и дълбоката религиозност на византийското общество, в кое
то интелектуалните способности се ценели високо, а неграмотността
в средните и висши слоеве на обществото буквално не съществувала.
Иначе казано, въпреки своята уязвимост към влиянието на ориента,
Източната империя запазила в много по-голяма степен силните стра
ни на единната римска държавност, отколкото империята на запад.
Византия съхранила платените граждански служби и една професио
нална, дисциплинирана и постоянна армия. За разлика от създаваните
заради временна необходимост армии от трудни за командване бой
ци в Западна Европа, мобилизирани само за кратки периоди според
феодалния обичай, редовните подразделения на византийската армия
били обучени да изпълняват сложните заповеди на военачалници,
специалисти в стратегията и военната наука. Най-добре управлява
ната държава в света по това време разполагала и с най-ефикасната
армия.
Между източния и западния клон на християнската църква се по

явили дълбоки различия - по въпроса за първенството на двата пат
риаршески престола, също за религиозната принадлежност на ново
покръстените народи, например българския; а в областта на христи
янската доктрина ябълка на раздора станала знаменитата добавка към
Символа на вярата - filoque (утвърждаваща произхода на Светия Дух
не само от Бог Отец, както е в източната вяра, но и от Бог Син - б.
пр.). Впрочем тази добавка - трудно разбираема за всички, освен за
най-ерудираните теолози - макар и послужила като формален повод
за Великата схизма на двете църкви, не била единственият проблем.
Спорно оставало и почитането на образи (или икони) на Христос и
светците. През осми век източните императори се доближили до по
зицията на исляма, че кланянето пред образи не може да се различи
от идолопоклонството пред примитивни фигури и затова трябва да се
забрани. Последвалите спорове между двете църкви довели до едно-
вековно насилие и гонения. Римските папи осъдили иконоборството
- и в действителност, ако то се бе утвърдило като официална позиция
на всички християни, щеше да се унищожи в зародиш една от най-
красивите страни на западната цивилизация - изобразителното изку
ство. Нямаше да ги има Фра Анжелико, Рафаел, Леонардо да Винчи.
Конфликтът дотам влошил отношенията между между гръцкия и ла
тинския клон на християнството, че се стигнало до самия връх на тях
ното противопоставяне - размяната на анатеми и отлъчвания между
папата и константинополския патриарх през 1054 г.
Обаче не трябва да се забравя, че що се отнася до стария конфликт
между Византия и исляма, латинската цивилизация недвусмислено
заставала на страната на своите братя - християни от изток. В про
дължение на известно време, след първата вълна на ислямските за
воевания, между Византийската империя и Багдадския абасидски ха
лифат се установила граница, която минавала по Тавърските планини
над Антиохия в южния ъгъл на Мала Азия. В началото на десети век
имперските сили под командването на двама арменски генерали запо
чнали война за възвръщане на южните територии и успели да завла
деят отново Кипър и Северна Сирия заедно с град Алепо. Въпреки че
Йерусалим оставал в ръцете на фатимидските халифи от Кайро, мно
го по-голямата Антиохия, също седалище на патриарх, била върната
на християните. През 1025 г. Византийската империя се простирала
от Месинския пролив и Северна Адриатика на запад до река Дунав
и полуостров Крим на север и до градовете Мелитина и Едеса отвъд

река Ефрат - на изток.
Обаче това военно превъзходство не било достатъчно устойчиво.
Вътре в имперското общество се увеличила властта на големите зе
мевладелци, което довело до изчезването на дребните собственици в
Анатолия (Анадола). Дотогава точно тази група осигурявала основ
ния войскови контингент, а сега Византия трябвало да разчита все
повече на наемници. А от изток се появила и нова вълна ислямски
завоеватели - селджукските турци.
Селджуките представлявали племе от номадски разбойници, което
се препитавало с грабежи в степите на Централна Азия. В десети век
те завладели територията на Багдадския халифат и се провъзгласили
за защитници на мюсюлманите - сунити. В същото време още вълни
от техни родственици - тюрки, наближавали източните граници на
Империята, въодушевени от същата смесица на религиозен плам и
жажда за плячка като арабските основатели на исляма.
През 1071 г. под командването на султан Алп Арслан селджуки
те се изправили срещу огромна византийска армия при Манзикерт,
близо до езерото Ван в Армения. Византийската войска се състояла
главно от наемници, събрани от император Роман IV Диоген. Те били
разбити, а самият император - взет в плен от султана Алп Арслан.
Вече нищо не можело да спре турското нашествие - тюркските пле
мена нахлули през Мала Азия и до 1081 г. вече владеели Никея, на
около сто и петдесет километра от Константинопол. В Мала Азия те
основали провинция на своята държава, която присмехулно нарекли
Султанат на Рум (т.е. - Римски султанат), защото преди е била част от
Римската империя.
Силата на византийците била източвана и от втория фронт, на
който те трябвало да се бият. В годината на битката при Манзикерт
нормалите на Робер Гискар от Сицилия завладели Бари - последната
крепост на Византия в Италия, а после пресекли Адриатика, превзели
пристанището Дуръс и подготвяли нападение срещу Солун. Визан
тийците били безсилни да ги спрат. Мала Азия, която давала основ
ната част от зърнените храни на империята и половината от личния
състав на армията, сега била в ръцете на турците. От мощната някога
Византийска империя останала само малка гръцка държавица, изпра
вена пред пълно унищожение. В тази криза византийците имали бла
горазумието да издигнат на императорския трон своя най-способен
военачалник - Алексий Комнин. На тяхна страна било и самото про-
видение - точно тогава умрели Робер Гискар, водачът на норманите,

и селджукският султан Алп Арслан. Но въпреки това положението на
Византия оставало тежко и затова императорът Алексий се обърнал за
помощ към своите братя - християни на запад.
Първият владетел, с когото той влязъл във връзка, бил Роберт, граф
на Фландрия, който изпратил малка група рицари в Константинопол
през 1085 г. Вероятно именно Роберт осведомил Алексий, че по това
време в Западна Европа папата вече има по-голяма тежест от запад
ния император. Затова през пролетта на 1095 г. византийска делегация
пристигнала на църковния събор в Пиаченца, Северна Италия.
Папата, председателстващ събора, бил бургундец на име Одон от
Лажер, от семейството на дребни благородници, живеещи в Шатильон
сюр Марн. Следователно той бил израснал в местата, където работели
клюнийските реформатори, а освен това бил възпитан в дух на набож
ност и гореща вяра. В катедралните училища на Реймс му преподава
изключителният свещеник Бруно, който през 1084 основал монашеско
братство високо в Алпите около Гренобъл, превърнало се в люлката
на Картезианския орден - Ла Гран Шартрьоз. Одон Лажерийски е ръ
коположен в Реймс и се издига в епископската йерархия до архидякон
на катедралата, но по-късно, през 1070 г., напуска свещеничеството и
приема монашеството в Клюни. При абат Юг той е игумен на мана
стирски клон до момента, когато Хилдебранд (тогава папа Григорий
VII) го призовава в Рим и го назначава за кардинал и епископ на Остия.
През 1088 г. го избират за папа и той приема името Урбан II.
Учтив, добронамерен и добре изглеждащ, Урбан се радвал на съ
щото уважение към своя понтификат, както и при учителя си Григорий
VII, но в настъпилите трудни времена упражнявал властта си много
по-внимателно и с повече такт. Неговата политика на помирение за
сягала и Византия: на събора в Мелфи през 1089 г. той провъзгласил
забрана върху отлъчването на император Алексий, а от Константино
пол също му отвърнали с равностойни действия. Възобновяването на
отношенията окуражило Алексий да се обърне за помощ към Запад
ната църква. Неговите посланици били приети на събора в Пиаченца
и отците-делегати внимателно изслушали как пратеникът витиевато
описва страданията на техните братя - християни от изток. При за
криването на събора йерарсите се разотишли, съзнавайки ясно колко
е опасно нашествието от неверници на изток; а самият папа Урбан II
се запътил към Франция, понасяйки като наместник на апостолите
цялата отговорност за съдбата на Христовата църква.
След като прекосил Алпите, Урбан II отишъл първо във Баланс на

Рона, после в Льо Пюи, кьдето епископ бил друг известен прелат -
Адемар Монтейски. Адемар пътувал до Светите земи няколко години
преди това и можел да сподели опита си с папата. От Льо Пюи Урбан
призовал епископите на Католическата църква да се срещнат с него в
Клермон през ноември същата година. После се запътил към Нарбон,
само на около сто и петдесет километра от южната граница на христи
янските земи - Пиренеите. Вече бил в Прованс, кьдето тогава управля
вал Раймунд дьо Сен Жил, граф на Тулуза и маркиз на Прованс, кален
в битки със сарацините на испанска земя. От Нарбон Урбан II потеглил
на изток по Средиземноморския бряг до Сен Жил на устието на Рона, а
после отново на север по долината на Рона към Лион, кьдето пристиг
нал през октомври. От Лион се насочил към Клюни в Бургундия, къде-
то преди бил игумен, и осветил главния олтар в основната катедрала,
останал дълги години най-големият в Западна Европа. От Клюни про
дължил на юг към Сувини, за да се помоли в гробницата на абат Майол,
известен с отвличането си от сарацините при пресичането на Алпите
през миналия век и с отказа си да приеме папската тиара, за което вече
го считали за един от най-заслужилите във вярата абати на Клюни.
Какви мисли спохождали Урбан, докато се молел на гроба на Ма
йол? Той несъмнено чувствал, че трябва да се помогне някак на Ви
зантийската империя в борбата ù със селджукските турци. От това
имала интерес и Западната църква - наложително било да се съхрани
безопасният път на поклонниците към Светите земи. От доста векове
поклонничеството било неотделима част от живота на християните.
Всяка година хиляди хора пресичали Европа, за да се помолят в оп
ределени храмове - от “Архангел Михаил” в планината Гаргано, при
влякъл навремето норманските рицари в Южна Италия, до мощите
на апостол Иаков в Компостела (Галиция, Северозападна Испания).
Те понякога посещавали първо абатството във Везелай, Бургундия,
съхраняващо реликви, свързани с Мария Магдалена, или пък самото
абатство Клюни. Някои ходели в Рим, за да се молят в гробниците на
апостолите Петър и Павел; както видяхме, точно такава група англо
саксонски пилигрими попаднала в девети век под ягаганите на ограб
ващите Рим сарацини и всички били изклани.
Обаче най-мечтаната цел за поклонничество си оставали Светите
земи, по които е стъпвал кракът на Богочовека, домът му в Назарет,
родният Витлеем, но преди всичко - мястото, кьдето той възкръснал
от мъртвите, църквата “Свети Гроб Господен” в Йерусалим. Пъту
ването било скъпо и рисковано начинание. Най-лесно се стигало до

Палестина по море, с кораб на търговците от Амалфи, но и там деб
нела опасността от пирати или корабокрушение. Пътуването по суша
станало по-лесно след покръстването на унгарците в началото на еди
надесети век и оттогава до селджукската инвазия над 2000-километ-
ровият преход през Византийската империя от Белград до Антиохия
бил сравнително безопасен. Но навлезел ли веднъж на сирийска тери
тория, всеки християнин можел да стане обект на нападение или пък
да му наложат непосилни такси.
Но нищо не можело да спре пилигримите - за тях самият риск и
страданията по пътя били част от целта. За мнозина “поклонниче
ството било вид мъченичество”85, което трябва да осигури спасението
на душата. Даже понякога то било налагано като форма на покаяние
за най-сериозни прегрешения; “най-важното изражение на новата ду
ховност в единадесети век - която се зародила в Клюни - било пок
лонничеството като покаяние”.86 Между тези пилигрими можем да
открием имената на най-известните злодеи от това време - например
Фулк Нера (Фулк Черния) от Анжу или Роберт, наречен Дявола, граф
на Нормандия; те пътували до Йерусалим, за да се измъкнат от Божи
ето наказание за своите престъпления - а Фулк, също като героинята
на Джефри Чосър от “Кентърберийски разкази” - цели три пъти.
Това поклонничество с цел покаяние се организирало и насърча
вало от църквата. Монасите от Клюни представяли пилигримството
като връхна точка в духовния път на човека - едно разкъсване на об
вързаността със суетния свят, при което Свещеният град Йерусалим
играел ролята на преддверие към бъдещия, задгробен свят. Така как-
то добрият мюсюлманин е длъжен да посети Мека поне веднъж през
живота си, така и много набожни християни мечтаели да докоснат
божията гробница преди да умрат. “Всъщност отношението на хрис
тияните от единадесети век към Йерусалим можем да определим като
налудничава мания”.87
Общо взето през четирите века, когато наследниците на Пророка
управлявали Палестина, народите на Книгата имали достъп до свои
те светини. Единственото отявлено преследване срещу християните
се случило в началото на единадесети век и било дело на фанатизи-
рания египетски халиф ал-Хаким, който разпоредил всички христи
янски храмове в неговите земи да се разрушат, между тях и църквата
“Свети Гроб Господен”, но неговият наследник разрешил тя да бъде
построена наново. А около тридесет години преди папа Урбан II да
коленичи за молитва пред гробницата на абат Майол, архиепископът

на Майнц заедно с епископите на Утрехт, Бамберг и Ратисбон водели
група от седем хиляди поклонници от бреговете на Рейн към брего
вете на Йордан; и когато попаднали на мюсюлманска засада близо до
Рамлех в Палестина, те били принудени да се отбраняват с оръжие в
ръка.
Друг довод за решителни действия, който вероятно папа Урбан е
обмислял, макар и това да не е документирано и да си остава в облас
тта на догадките, била необходимостта да намери отдушник за пре
ливащата агресивност и енергия на франкските воини. Тъй като сам
произлизал от тези среди, Урбан II много добре знаел какъв проблем
могат да представляват раздразнителните рицари, чийто единствен
талант бил удрянето с копие и въртенето на меч.
Те произлизали от бойците на Меровингските и Каролингски ди
настии и вече се обособили в ясно разграничена обществена каста
- военния елит. Но цената на необходимото за един рицар снаряжение
била доста висока - той имал нужда от метална ризница, ц|ит, меч,
копие, шлем и кон. Въпреки че някои варварски навици и обичаи вече
били смекчени и правото на силния не било общовалидно, повечето
спорове все още се разрешавали с меч. Щячкосването на съседската
реколта и добитък било толкова обичайно за средновековния хрис
тиянски рицар, колкото и за арабския племенен вожд преди появата
на Мохамед. “Насилието било навсякъде и засягало много аспекти на
всекидневния живот”.88 Дори когато спорният въпрос бил отнасян до
съда, магистратите често оставяли Бог да реши кой е прав посред
ством дуел или “Божи съд чрез изпитание”
За да ограничат отдавнашните конфликти, породени от алчността
на различните блашроднически групи в християнския свят, а най-вече
за да ги държат настрана от църковната собственост, папи и еписко
пи опитвали най-различни методи: обичайната забрана (недопускане
до служба и причастие), екскомуникация (отлъчване от църквата), но
също в последно време започвали да използват и т. нар. “Божие при
мирие” - прекратяване на военните действия в определени периоди
за покаяние или свещени дни на годината, например Великите пости.
Но тези мерки имали само частичен успех. Западното християнство
продължавало да тъне в братоубийствени вражди. А колко по-мъдро
би било да се последва примерът на норманите, например рода Хой-
тевил, чиято агресивност била насочена към завладяването на нови
кралства за сметка на Исляма.
С подобни мисли в главата папа Урбан II се изправил от молитвена

та поза пред гроба на абат Майол и тръгнал на юг към Клермон, за да
се срещне с около триста абати, които се отзовали на неговия призив.
Съборът, който се провел в катедралата между 19 и 26 ноември, из
дал множество декрети срещу обичайната злоупотреба със светската
инвеститура (назначението на светски лица на църковни длъжности),
симонията и женитбата на свещениците. Френският крал Филип бил
отлъчен заради прелюбодейната си връзка с Бертрада де Монфор и
съборът също подкрепил идеята за “Божие примирие”.
Прелатите - участници в събора, били призовани да се съберат
под открито небе в полето близо до източните порти на Клермон за
среща с папата, която била открита за посещение от населението.
Папкият трон бил поставен върху висока трибуна, така че Урбан II
можел да бъде чут от огромната тълпа, която се събрала на поле
то. Въпреки че речта му била записана след събитието и вероятно
- доукрасена заради силните чувства, които събудила, очевидно па
пата първо говорил за превратностите на съдбата, сполетели визан
тийските християни на изток, и страданията, които те изживявали в
ръцете на селджукските турци; после продължил с тормоза и наси
лието над християнските поклонници в светия град Йерусалим, като
описвал Цион така, че слушателите му свързвали неговите думи с до
бре познатите им образи от непрекъснатото повтаряне на църковните
псалми. Със своето подкупващо красноречие и неотразимия плам на
истински проповедник той накарал публиката да си спомни примера
на предците по времето на Карл Велики. Папата ги увещавал да пре
кратят взаимните си вражди, породени от низки подбуди и алчност,
и да обърнат оръжие към враговете на Христа. А от своя страна, като
наследник на св. Петър и обладател на правото да “задължава и ос
вобождава от задължение”, той обещал на онези, които се посветят
на това дело в дух на покаяние, ще им бъдат опростени миналите
грехове и ще бъдат освободени от всички земни наказания, наложени
им от църквата.
Апелът на Урбан бил приет с възторжени възгласи “Deus le volt ”
(“Бог така иска”) и тогава с репетиран драматизъм епископът на льо
Пюи Адемар Монтейски коленичил пред папата и поискал позволе
ние да се присъедини към тази Свещена война.89 Един кардинал от
свитата на Урбан също паднал на колене и после подканил присъст
ващите да се разкаят за своите грехове, а върховният понтиф раздал
опрощение на всички.
Един автор от двадесети век описва този папски призив като “съ
четание от християнска набожност, ксенофобия и империалистическа
арогантност”.90 Други пък предполагат, че обявявайки Йерусалим за
цел на кръстоносния поход, при положение че император Алексий мо
лел за друго - военна помощ в Анадола срещу селджукските турци,
папата се възползвал от невежеството и наивността на своето паство.
Ясно е, че специалистите по “влияние върху общественото мнение”
не са измислица на двадесети век: още на събора в Пиаченца посла
ниците на император Алексий също подчертали участта на Йеруса
лим с ясното съзнание, че това “ще се окаже ефективен пропаганден
лозунг в Европа”.91 Освен това папата обявил своята цел да защити
християните “навсякъде, където те са нападате”. “Защото не бихме
си свършили работата, ако освободим християните от сарацините на
едно място, а другаде да ги оставим да страдат от сарацинската тира
ния и насилие”.92
Имал ли е папата някакви угризения на съвестта във връзка с упо
требата на сила за своите цели? По времето на ранното християнство
Христовата заповед след плесница да обръщаме и другата страна се е
възприемала почти в буквалния смисъл и затова насилието се счита
ло за грях при всякакви обстоятелства. Августин от Хипон бил онзи,
който го приел за оправдано при законна самозащита, а неговата тео
рия по този въпрос, дотогава разпиляна в многобройните му съчине
ния, в единадесети век била обобщена от Анселм от Лука. Папството
възприело този начин на мислене през понтификата на Григорий VII
във връзка с отвоюването на Сицилия и Испания; и действително, ко-
гато чул новината за византийското поражение при Манзикерт, той на
два пъти призовал в името на апостол Петър вярващите католици да
жертват живота си за “освобождението” на своите братя от Изтока.
Сега вече Августиновото учение било добавено към концепция
та за изкупителното поклонничество и това довело до “най-големия
прилив от пилигрими към Светите земи заради култа към Светия Гроб
Господен, който и преди, през целия единадесети век, предизвиквал
масови поклонения в Йерусалим...”93 Пилигримите се въоръжавали,
за да бъдат сигурни, по думите на папа Урбан II, че сарацините “няма
вече да мачкат с петите си вярвящите в Бог”. Индулгенциите, които
той обещал, и привилегиите, които осигурил на кръстоносците, почти
не се различавали от тези, давани на обикновените пилигрими. “Кога-
то походът започвал, изглеждало ... сякаш всичко това е обикновено,
традиционно пътуване за покаяние към Йерусалим”.
С това папата показал, че е верен на принципите от Клюни и го

интересува не само каква полза ще имат рицарите от кръстоносния
поход, но и с какво могат те да помогнат на “Азиатската църква”. Той
често повтарял максимата на Христос, без съмнение позната до болка
на онези, които го слушали, че Христовите следовници трябва да изо
ставят жените, семействата и собствеността си, да поемат своя кръст и
да Го следват. За да се утвърди символът с нещо материално, на събо
ра в Клермон раздали платнени кръстове на всички, които се заклели
да тръгнат на кръстоносен поход. Те се пришивали към раменете на
плащовете не само като знак за поетата клетва за извършване на свято
дело, а показвали, че кръстоносецът има определени привилегии и
за него важат някои изключения. Църквата трябвало да защитава се
мейството и собствеността му. Той бил освободен от данъци и върху
събирането на неговите дългове се налагала възбрана. В замяна той
трябвало да изпълява своите задължения; а онези, които нарушали
клетвата, подлежали на незабавно отлъчване.
Както вече видяхме, и преди е имало прецеденти на “свещена вой
на”, водена от християни срещу мюсюлмани - например в Сицилия и
Испания, но очевидно призивът на папа Урбан II в Клермон е бил от
друг порядък, в него са виждали “голямо сътресение за обществена
та система” и “нещо различно от всички предишни опити”.95 Но за
ужас на Урбан, най-силният и възторжен отзив дошъл не от класата на
рицарите, както очаквал той, а от бедните слоеве. Докато папата про
дължавал своята проповедническа обиколка из Франция, избягвайки
териториите, контролирани от крал Филип, осъден от неотдавнашния
събор, множество обикновени проповедници раздухвали и без това
лесно възпламенимите страсти на идеалистичното простолюдие в Се
верна Европа и бързо формирали една зле въоръжена и недисципли
нирана армия, която, без много да му мисли, се втурнала да победи
сарацините и да освободи Йерусалим.
Водачът на това множество бил Петър Пустинник, обаятелен про
поведник от Пикардия, който твърдял, че е получил небесно писмо,
в което Всевишният благославял кръстоносния поход. Епископите
правели всичко по силите си, за да възпрат възрастните и болните,
забранили на монасите и духовниците да стават кръстоносци без раз
решението на своите йерарси. Но движението вече било извън техния
контрол. Изкушението на приключенията и обещанието за духовно
възнаграждение се оказали неустоими. Както и днес можем да видим
от скулптурните фигури в средновековните катедрали, хората жи
веели в постоянен и силен страх от мъченията в преизподнята. Ето

един шанс да отхвърлят бремето на предишните грехове. На женени
те мъже било забранено да тръгват без разрешение от жените им, но
мнозина не спазвали тази забрана. Една съпруга заключила мъжа си
вкъщи, за да не може той да слуша проповедта за кръстоносния поход,
но едва дочул през прозореца за какво става дума, той скочил оттам и
“поел Кръста”.
Походът започнал като същинско бедствие. Силите на Петър Пус
тинника и един рицар на име Валтер Санз-Авоар (т.е. “голтак”) преми
нали през Германия и Унгария, без да извършват особени “подвизи”;
но германският контингент под командването на свещеника Готшалк
и дребния благородник граф Емих от Ленинген нападнали и плячко-
сали еврейските общности в Триер и Кьолн, докато се придвижвали
по течението на Рейн. Най-вероятно това не е бил резултат от лоша
та дисциплина на една неорганизирана тълпа, както се предполагаше
преди. “В тези армии имало кръстоносци от всички части на Западна
Европа, и то с опитни предводители”.96 Обаче е почти безспорно, че
те не са можели да направят смислено разграничение между мюсюл
мани и евреи, освен това със сигурност са разчитали на плячка по
пътя си, за да финансират пътуването до Палестина, и възприемали
похода единствено като добре познатата им вендета, която този път
ги задължава да отмъстят за страданията на техните братя-християни
от Изтока. Вследствие на това последвали множество погроми - кла-
нета, насилствени покръствания - а евреите отговаряли с колективни
самоубийства в прослава на своята вяра (кидуш ха-шем), както това
на зилотите в Масада дванадесет века преди това.
По-рано през същия век църквата осъзнавала опасността за ев
рейските общности при подобни обстоятелства. Папа Александър II
заповядал с писмо на епископите в Испания да защитават евреите в
своите епархии, “за да не бъдат те убити от онези, които отиват да се
бият срещу сарацините в Испания”.97 И този път в някои градове на
Германия епископите със светски правомощия и някои благородници
взели евреите под своя закрила, а духовенството заплашило злодеите
с отлъчване. Но без успех. Християнският летописец Алберт от Екс
разказва как в Майнц бъдещите кръстоносци “чупейки ключалките и
разбивайки вратите ... хванаха и избиха седемстотин души, които на
празно се опитваха да се отбраняват срещу силата, която далеч ги пре
възхожда; жените също бяха изклани, а и малките деца, без разлика от
кой пол, също минаха под меча. Евреите, като видяха, че християните
започват да стават врагове на тях и на техните деца, и то без да показ

ват никакво уважение към слабостта на старците, също взеха оръжие
и го насочиха към своите едноверци, срещу жените, децата, майките
и сестрите си и избиха своите хора. Ужасно е да се разкаже - майките
хващаха меч и прерязваха гърлата на децата върху гърдите си, защото
бяха избрали да унищожат себе си със своите собствени ръце, нежели
да умрат от ръката на някой необрязан”.98
Жестокости се извършвали не само в областта край Рейн; кръсто
носците извършвали погроми над евреите в Шпеер, Вормс, на запад
до Руан, а на изток - до Прага. Без съмнение религиозният плам на
тълпата от убийци бил “само плах опит за прикриване на истинската
подбуда: алчността. Най-вероятно за много кръстоносци плячкосано-
то от евреите е било единственият начин да обезпечат подобно пъту
ване”.99 Но не само евреите пострадали от техните престъпления. В
Унгария озверялата паплач също се нахвърлила върху местното насе
ление и започнала да го ограбва, но хората там се вдигнали на оръжие
и изтребили всичките нападатели. Алберт от Екс по-късно написал,
че много християни сметнали това за Божие наказание срещу онези,
“които в Неговите очи прегрешиха и с голяма нечистоплътност об
щуваха с проститутки и колеха скитниците евреи ... повече водени от
сребролюбие, а не за Божията правда”.100
Междувременно отрядите на Петър Пустинника и Валтер Санз-
Авоар достигнали Константинопол, ескортирани от кавалерията на
печенезите, наскоро покорени от император Алексий и използвани
като военна полиция. Въпреки че ги посъветвали да изчакат останала
та част на кръстоносната армия, последователите на Петър били не
търпеливи и започнали да разграбват покрайнините на града. Алексий
уредил тяхното прехвърляне на другия бряг на Босфора и ги разквар
тирувал във военен лагер недалеч от територията на селджукските
турци. Последвала успешна атака на френския контингент, която на
сърчила и някои германци да последват техния пример. Когато турчи
те ги обкръжили, основният корпус им се притекъл на помощ и бил
смазан от турците на 21 октомври 1096 г. Тази дата бележи позорния
край на “народния” кръстоносен поход.
Два месеца след разгрома на този недисциплиниран “авангард”
при Ксеригордон в близост до Никея, в Константинопол започнали да
се събират първите отряди от онази армия, която Урбан Втори дейст
вително желаел. Първи пристигнал по море граф Юг от Вернандоа,
братовчед на френския крал, предвождайки малка група рицари и
тежковъоръжени воини. На 23 декември пристигнали доста по-мно-

гобройните отряди начело с Годфроа Буйонски, херцог на Долна Ло
тарингия, брат му Юстас, граф на Булон, Балдуин Булонски и техният
братовчед Балдуин Буржски.
И четиримата произлизали по мъжка и женска линия от Карл Ве
лики (а според по-късна легенда - и от един лебед) и били типични
франкски воини - защитници на църквата. Тяхната свита олицетво
рявала разнородната франкска империя - в отрядите имало немско и
френскоговорящи рицари. Годфроа станал херцог на Лотарингия при
император Хенрих IV, но фактът, че продал всичките си имоти заедно
с Булонския си замък, за да финансира участието си в похода, говори
красноречиво, че той нямал намерение да се връща у дома. Но днес
няма как да разберем дали неговата цел е била оснававането на източ
но кралство или пък короната на мъченичеството.
След тях пристигнал нормански контингент от Южна Италия,
предвождан от четиридесетгодишния Боемунд Тарантски - най-голе-
мия син на Роберт Гвискар. За техните намерения можем да бъдем
по-категорични: норманското им потекло подсказвало стремежа към
грабеж и те доста обезпокоили император Алексий. Но все пак Бое
мунд “поел кръста”, докато ръководел обсадата на Амалфи, където
показал ясно искреността на своята вяра и лично връчвал платнените
кръстове на онези, които искали да го последват. Сред тях бил и зна
менитият му племенник, смелият Танкред.| Норманите пристигнали
от Италия в Гърция през Адриатика, а оттам, спазвайки строг ред,
достигнали Константинопол.
По същия път поела и група от влиятелни северноевропейски
благородници: графът на Фландрия Роберт И, чийто баща навреме-
то също се бил за император Алексий; Роберт, херцог на Нормандия,
брат на английския крал Уилям Руфус; и Стефан, граф на Блоа, зет на
Уилям I (Вилхелм Завоевателя). Същевременно най-големият контин
гент - провансалци и бургундци под командването на граф Раймунд
Тулузки - поел по среден път: на юг по Далматинския бряг до Дуръс,
оттам до Солун и Константинопол. С тях бил Адемар от льо Пюи,
назначен от папа Урбан II за негов представител и духовен водач на
кръстоносния поход.
Влиянието на Алдемар било неоценимо, когато трябвало да се
уреждат спорове между франкските благородници или да се прегова
ря за преминаването на армията през Византийската империя. Импе
ратор Алексий не очаквал такава огромна военна сила и затова позво-
лил само на водачите да влязат в Константинопол, а войските оставил

пред стените на столицата. През април 1097 кръстоносната армия
пресякла Босфора, без да бъде притеснявана от византийска страна.
Турският султан Килидж Арслан, самоуверен след лесната победа над
отрядите на Петър Пустинника, нападнал кръстоносците пред Никея.
Твърде късно прозрял, че се изправя пред много по-страховита сила -
тежката кавалерия на западните рицари. В своите спомени за баща си
дъщерята на император Алексий, Анна Комнина, описала как “неот
разимата първоначална мощ” в атаката на франкските рицари “може
да пробие стените на Вавилон”.101
Разгромът на техния султан, както и последвалата обсада на Никея
от франкската армия заедно с византийски военни кораби, разположе
ни в езерото до града, след като били пренесени по суша от морето,
принудили турския гарнизон да се предаде на византийския адмирал
Бутумит. Въпреки че изнесли на плещите си голяма част от тежестта
на победата, кръстоносците спазили своето обещание пред император
Алексий да върнат отвоюваната собственост на империята и останали
извън стените, докато неговите войски заемали града.
Рицарите получили доста щедри подаръци, но все пак били лише
ни от плячката, която би могла да има тяхната победоносна армия.
Но въпреки това бойният им дух оставал висок. “Ако Антиохия
не се окаже непреодолимо препятствие - пише Стефан от Блоа в пис
мо до своята съпруга, - ние се надяваме да бъдем в Йерусалим след
пет седмици”. Но пътят им бил по-труден от очакваното. Те не били
свикнали с горещината на анадолското лято. Не им достигала вода, а
опустошенията, които оставяли след себе си отстъпващите турци, ги
лишили и от храна. Когато доближавали Дорилей, армията на Киридж
Арслан нападнала техния авангард, съставен от италиански и френски
нормани, византийци и малобройни фпамандци. Турците вече знаели
от поражението при Никея, че не трябва да допускат фронтална ата
ка на конницата, и заобиколили кръстоносната армия. Рицарите били
обградени от лека кавалерия, въоръжена с лъкове. Но християнската
пехота останала под закрилата на Боемундовата армия и неговите ри
цари, които успели да запазят войниците, докато пристигнало подкре
плението на ариергарда начело с Годфроа Буйонски, Раймунд Тулузки
и Адемар от льо Пюи. Последвал разгром на турците, а кръстоносци
те завзели изоставения от тях лагер и този път плячката принадлежала
само на тях.
След втората си победа те продължили своя поход през Анадола.

Гладът и жаждата все така ги мъчели, а им предстоели още две бит
ки, преди да достигнат безопасен пристан - християнското кралство
Киликийска Армения - необичайна държава в югоизточния край на
Анадола. Арменците първоначално били заселени там от византий
ските императори като награда за военната си служба, а след това към
тях се присъединили техни сънародници, които турците прогонили от
родината им край езерото Ван.
След като починали и възстановили силите си, гостувайки на ар
менците в тяхната столица Мараш, кръстоносците поели надолу по
склоновете на планината под командването на Адемар от льо Пюи
и след като с бой си пробили път през река Оронт, на 21 октомври
1097 г. стигнали до Антиохия. Антиохия изглеждала величествено
и страховито - почти пет километра дълъг и километър и половина
широк град, построен в долината на Оронт и по стръмните склоно
ве на планината Силпиус. Четиристотин кули подчертавали силуета
на градските стени, построени от император Юстиниан и укрепени
от византийците сто години преди пристигането на рицарите. Върху
най-високата точка, на триста метра над града, се издигала крепост.
Градът, една от главните метрополии на Рилската империя, продъл
жавал да бъде не само стратегическият “вход” към цяла Северна Си
рия, но богат и мощен град-държава, в който, въпреки покоряването
му от турците дванадесет години по-рано, все още живеели множе
ство християни.
Водачите на латините спорели дали да направят опит за щурмува-
не на града, или да изчакат подкрепления. От колебанието на рицари
те се възползвали турците, нападайки групите, изпратени да търсят
храна. Обсадата се проточила. Духът на измръзналата, мокра и прег-
ладняла християнска армия дотолкова спаднал, че воините започнали
да се питат дали Бог не ги е изоставил, защото ги наказва така за тех
ните злодеяния. Вече били изгубили повечето от конете и мулетата си,
докато пресичали Анадола, и три четвърти от рицарите ходели пеш,
а сега трябвало да изядат останалите животни, за да останат живи.
Цената на храната, доставяна от Армения, била достъпна само за бо
гатите; някои от бедняците-фламандци, известни като тафури, които
последвали Петър Пустинника, изяждали убитите от тях турци. “На
шите войници - пише Радулф от Каен - варяха възрастните езичници
в котли, а децата набучваха на шишове и ги поглъщаха печени”.102
През януари 1098 г. Танкред заловил Петър Пустинника при опит да
дезертира и го принудил да се върне обратно. А през февруари ви

зантийският контингент напуснал обсаждащите града кръстоносци.
Точно тогава пристигнала и вестта, че в подкрепа на Антиохия е поте
глила голяма армия, командвана от Кербог, емир на Мосул.
В този критичен момент Боемунд Тарантски взел нещата в свои
ръце. Той си бил осигурил предател-шпионин сред жителите на кре
постта, но първо искал да се убеди, че при успех останалите водачи на
кръстоносците ще оставят града под негова власт. Съветът на прин
цовете, пренебрегвайки несъгласието на главния му съперник - Рай-
мунд Тулузки, се съгласил. Друг водач - Стефан от Блоа, разбирайки,
че падането на Антиохия е неминуемо, тръгнал за Европа. В същия
ден останалата кръстоносна армия се престорила, че изоставя свои
те позиции пред градските стени, но се завърнала под прикритието
на нощта и била вкарана в града от шпионина на Боемунд. Градът
бил превзет. Но когато Кербог Мосулски стигнал до Антиохия, об
саждащите се превърнали в обсадени. Интересно е, че това, което ги
вдъхновило за яростната атака, обърнала сарацините в бягство, било
намирането на Светото копие, пронизало Христос, в подземието на
една от градските църкви.
Тъй като не било разумно да продължават към Йерусалим в най-
горещите дни на лятото, кръстоносната армия останала в Антиохия;
денят за възобновяване на похода обаче бил определен - това тряб
вало да стане в Деня на Вси Светни, 1 ноември. Междувременно ри
царите с по-силен авантюристичен дух се втурнали да подражават
на Балдуин Болонски, който вече завладял собствени земи и основал
първата Латинска държава в района на Едеса по-рано същата година.
Влизайки в града само с осемдесет рицари, той бил приветстван от
арменския управител Торос, който осиновил европейския рицар, за
да го направи свой наследник. Обаче Торос бил недолюбван от своите
поданици - монофизити и само месец по-късно, вероятно с подмол-
ната помощ на Балдуин, той бил отстранен и убит. Така булонският
рицар останал пълноправен властелин на Едеса.
През август Антиохия била засегната от чумна епидемия, която от
нела живота на Адемар от льо Пюи. Със своята мъдрост и талант за
изглаждане на противоречия, той, като папски легат и духовен пред
водител на похода, изиграл неоценима роля за примиряване на чес
то настръхналите едни срещу други тщеславии принцове. Мнозина
напуснали Антиохия, за да избегнат чумата, и моралът на армията
отново започнал да спада. Старата вражда между Боемунд и Раймунд
породила и нарастваща нетърпимост между техните последователи

- нормани и провансалци. Нормалите обичали да подмятат с ирония,
че Светото копие е само фалшификат.
След като се завърнали в Антиохия през септември, водачите на
похода написали писмо до папа Урбан, в което го.молели той лично
да поведе кръстоносците. Празникът Вси Светни отдавна вече ми
нал. Най-накрая Раймунд се съгласил Боемунд да запази Антиохия,
но след като първо вземе участие в нападението над Йерусалим. От
своя страна, Боемунд приел това условие; обаче някаква апатия като
че ли парализирала водачите. Последвали седмици протакане. Един
ствено растящото раздразнение сред обикновените воини накарало
принцовете да направят компромис и назначат за главнокомандващ
Раймунд Тулузки.
Кръстоносната армия потеглила от Антиохия на 13 януари 1099
г., придвижвайки се между планините и Средиземноморския бряг.
Вместо да им пречат, повечето местни емири предпочели да не за
качат напредващата орда от “страховити франки”. По-влиятелните
- в Дамаск, Алепо и Мосул - просто изчаквали и внимателно следе
ли движението на пришълците. Очевидно разбирали, че не е в техен
интерес да оказват помощ на египетските фатимидски халифи, които
предната година си възвърнали Йерусалим.
На 7 юли 1099 г. кръстоносците изградили лагер пред стените на
Свещения град. Въпреки че Йерусалим бил по-малък от Антиохия и
изобщо нямал такова политическо и стратегическо значение, той бил
добре укрепен град, особено след възстановяването си при импера
тор Адриан. Едни след други византийците, омаядите и фатимидите
подновявали отбранителните съоръжения; а Ифтихар, фатимидският
управник на Йерусалим, бил добре информиран за грозящата го опас
ност от страна на кръстоносците. Той прогонил всички християни,
но оставил в града евреите. Всички резервоари били пълни с вода,
имало предостатъчно храна, а изворите извън града били затрупани с
камъни или отровени. Крепостните кули се отбранявали от изпратени
допълнително от Египет арабски и судански воини.
Разбирайки своята уязвимост при явното превъзходство на ара
бите, без достатъчно хранителни припаси и вода, и без тежко въо
ръжение като подвижни кули и стенобитни машини, кръстоносците
не можели да си позволят продължителна обсада. Само една трета
от потеглилите преди две години от Западна Европа останали живи.
Без да се броят поклонниците, които не можели да участват в битка
- между тях имало жени и деца - армията разполагала с около двана-

десетхилядна пехота и по-малко от хиляда и триста рицари. Те добре
разбирали, че не могат да очакват подкрепа от Византия; всъщност
император Алексий вместо да им помага, водел тайни преговори с
египетския халиф.
Точно тогава, сякаш изпратени от Божественото провидение, в из
оставеното от мюсюлманите пристанище Яфа пристигнали кораби от
Англия и две галери от Генуа. Товарът им се състоял не само от храна
- те носели също гвоздеи, болтове и гайки за направата на обсадна
техника. Танкред и Роберт Фландърски стигнали чак до Самария в
търсене на подходящ дървен материал и се завърнали с камили, нато
варени с трупи. Дърводелци от генуезките галери започнали работа
върху подвижните кули, катапулти и стълби за атакуване на крепост
ни стени.
Сигналът за нападение бил даден в нощта на 13 юли. Първата кула,
достигнала стените, била на Раймунд Тулузки, но в този сектор от
браната командвал самият египетски губернатор Ифтихар, и прован-
салците не успели да прехвърлят подвижните мостове и да навлязат в
крепостта. Сутринта на 14 юли срещу северната стейа била насочена
кулата на Годфроа Булонски и около обяд от горната ù платформа ус
пели да прехвърлят подвижния мост. Оттам вече самият Годфроа и
брат му Юстас Булонски повели решителната атака. Първи преминали
двама фламандски рицари - Литолд и Гилберт от Турней. Последвали
ги първите рицари на лотарингския контингент, следвани по петите от
Танкред и неговите нормански воини. Докато Годфроа изпращал мъ
жете си да отворят вратите на града, Танкред с меч в ръка си пробивал
път през улиците към Храмовия хълм, който мюсюлманите възнаме
рявали да превърнат в укрепен редут. Той се оказал много по-бърз от
тях и превзел Купола на скалата, ограбвайки съкровищата оттам, а
срещу значителен откуп подарил живота на капитулиращите защит
ници на мюсюлманския храм, като им осигурил убежище в джамията
ал-Акса, върху която развял своето знаме в знак на закрила.
Ифтихар се укрил със своя телохранител в кулата на Давид, която
обаче след това предал в ръцете на Раймунд Тулузки в замяна на град
ската хазна и осигуряване на безопасно бягство от града. Раймунд
приел условията, завладял цитаделата и осигурил ескорт на Ихтифар
и телохранителя му до безопасно място извън стените. Всъщност това
били единствените мюсюлмани, които се отървали живи. Опиянени
от своята победа и все още завладени от бойната страст, кръстоносци
те започнали такова клане на жителите без разлика на възраст и пол,

каквото Йерусалим не бил виждал от времето на римските легионери
на Тит преди повече от хиляда години. Знамето на Танкред върху джа
мията ал-Акса също не могло да спаси онези, които се били укрили
там - те също били избити. Йерусалимските евреи се опитали да по
търсят убежище в синагогата. Кръстоносците я подпалили и всички
вътре изгорели живи.
В своите хроники Раймунд Агилерски, личният капелан на Рай-
мунд от Тулуза, не прави опит да смекчи ужаса, описвайки видяното
при завладяването на Йерусалим. Отивайки към Храмовия хълм, той
газел до глезени в кръв и разчленени остатъци от човешки тела. “По
всичките ... улици и площади на града можеха да се видят купчини от
глави, ръце и стъпала. Хората вече привикваха да стъпват върху тру
повете на хора и коне”. Но според него мюсюлманските защитници
на Йерусалим са заслужили точно такава участ. “Какво по-уместно
наказание от това! Мястото, където името на Бог беше осквернявано
толкова дълго, най-сетне тъне в кръвта на самите осквернители”.
Апологетите на исляма не закъснели да подчертаят разликата меж
ду диващината на франките, от една страна, а от друга - милостивото
и смирено отношение на халиф Умар при Завладяването на Йеруса
лим през 638 г. Християните отговаряли, че навремето византийците
се предали без съпротива. Но тези спорове се появили по-късно. Сега
всички ликували, че мисията на папа Урбан е завършила успешно, а
кръстоносците са изпълнили своята клетва. Поклонниците стигнали
края на своя поход след тригодишни мъки и страдания, след повече
от три хиляди километра път през ужасен климат и негостоприемни
земи. На 17 юли към църквата “Свети Гроб Господен” поела процесия
от принцове, барони, епископи, свещеници, проповедници, мечтатели,
воини и обикновени пилигрими, тръгнали след тях. Там, в най-свято-
то място на своята религия - гробницата, от която Иисус от Назарет,
живият Храм на новия договор между хората, възкръснал от мъртвите
- те отслужили меса и благодарили на Бог за победата.
Част втора
Ч аст втора. Т амплиерите 95
Пета глава
Бедните братя -
воини на Иисус Христос
В годините след падането на Йерусалим в завладените територии,

които стават известни в Европа под името Outremer (Утрмер, отвъ
дморски земи), се образуват четири държави. На север е княжество
Антиохия под управлението на нормана от Южна Италия Боемунд от
Таранто. На изток, отвъд Ефрат, е графство Едеса на Балдуин Булон-
ски. На юг от Антиохия е графство Триполи, обсебено от Реймонд от
Сен Жил, 1раф Тулузки, който умира при обсадата на града в 1105 г.
Още по-на юг, от Бейрут до Газа, се простира кралство Йерусалим,
управлявано от Годфроа Буйонски, който не пожелал да се нарича
“крал” в земите, където Христос е носил короната от тръни, и зато
ва приел титлата “Защитник на Гроба Господен” (известна също като
“Протектор на Светите земи”) .
Папа Урбан И починал в Рим две седмици след триумфа на кръс
тоносците, но преди вестта за превземането на Йерусалим да достиг
не Западна Европа. Преди смъртта си той назначил архиепископа на
Пиза Даймбер за нов папски легат при кръстоносците, който да на
следи Адемар от льо Пюи. Даймбер станал патриарх на Йерусалим и
след смъртта на Годфроа в 1100 г. се опитал да установи теократична
власт в кралството. Но това не допаднало на франкските рицари и те
повикали от Едеса брата на Годфроа Балдуин Булонски. Новият су
верен Балдуин не страдал от скрупулите на брат си и навръх Коледа
през 1100 г. той приел короната в църквата “Рождество Христово” във
Витлеем от ръцете на неосъществения претендент Даймбер, получа
вайки титлата “Крал на Йерусалим”.
Обществените отношения, които се установяват в латинска Сирия
и Палестина, се основавали върху западноевропейската феодална
система. Но докато силните военни лидери на окупационни армии
като Вилхелм Завоевателя в Англия или Роджър Хойтевил в Сици
лия упражнявали строг контрол върху своите васали, то Годфроа Бу-
96 Т амгошерите
йонски, а след него и Балдуин Булонски - избрани от водачите на

похода като първи сред равни - подчертавали специално правата на
своите васали и дори създали специален кодекс за тази цел - нещо
съвсем непознато на Запад. Верността на принцовете в Триполи и
Антиохия, както и на графовете в Едеса към кралете на Йерусалим
била също толкова непостоянна, както и на великите херцози и графо
ве - към кралете на Франция: те се поставяли под тяхно управление
само когато чувствали заплаха за собствената си сигурност от стра
на на някоя мюсюлманска коалиция. Танкред, младият племенник на
Боемунд, който покорил Галилея и Сидон, ги управлявал формално
като васал на крал Балдуин, но всъщност действал като независим
владетел. Освен това владетелите сменяли местата си като фигури на
шахматна дъска: когато Боемунд бил заловен при един поход срещу
Данишмендовите турци, в негово отсъствие Антиохия се управлявала
от Танкред. А когато Балдуин Булонски бил призован да заеме трона
в Йерусалим, неговият братовчед Балдуин Буржски станал граф на
Едеса. След откупването на Боемунд дошъл редът на Балдуин да бъде
пленен от друговерците, при което Танкред поел властта в Едеса, но
после се върнал в Антиохия като регент, защото чичо му Боемунд от
пътувал за Европа да търси подкрепления.
Още от самото начало в отвъдморските територии имало голям
недостиг от жива сила. През есента на 1099 г. след победата над еги
петската армия, изпратена да освободи Йерусалим, повечето оцелели
кръстоносци поели обратно към дома си. Годфроа Буйонски останал
в Йерусалим с около триста рицари и хиляда пехотинци. При своето
възкачване на престола Балдуин I не разполагал с повече хора. До-
като не съществувала пряка заплаха от фатимидско нашествие и при
подкрепата на местните християни, единственият начин за укрепване
на все още неустойчивото Кралство Йерусалим било неговото тери
ториално разширение, в частност завладяването на жизненоважните
средиземноморски пристанища. Съзнавайки, че са нужни, и с надеж
дата да спечелят славата и моралната награда, заслужена от първите
победоносни кръстоносци, от Европа потегляли нови отряди авантю
ристи - французи, ломбардци, баварци. Всички те били нападнати и
разбити в Анадола и само малцина успели да се доберат обратно до
Константинопол.
Много по-полезни за крал Балдуин били морските ескадри на ита
лианските средиземноморски републики - Пиза, Венеция и Генуа, ко
ито добре разбирали новите възможности за търговия при латинското
управление на източния морски бряг и спазарили своята подкрепа за

обсадата на пристанищата срещу гаранции за търговски привилегии
след тяхното завладяване. Хайфа, Яфа, Арсуф, Цезарея, Акра и Сидон
един по един падали в ръцете на латинците, докато най-накрая след
окупацията на Тир през 1124 г. фатимидите изгубили и последната си
военноморска база в Палестина. Бреговата линия на отвъдморските
територии вече била сигурна във военно отношение.
Умиротворяването във вътрешността на страната било по-трудно.
С италианските галери пристигали все повече пилигрими, които ис
кали да се поклонят в земите на Цион, въодушевени от новината за
кръстоносната победа. Някои били въоръжени, но повечето носели
само тояжка и торбичка за храна; понякога било трудно да се направи
разграничение между кръстоносец и пилигрим. Те не само се молели
в църквата на Гроб Господен, за да изпълнят обета си, но и тръгвали
да обикалят многобройните свети места в Иудея и Самария. Доброто
познаване на свещените текстове и безразличието към действител
ната историческа съдба на Близкия изток превърнала този район в
нещо като туристически “тематичен парк” на християнската религия.
А имало къде да се отиде: в Йерусалим бил Храмът на скалата, пре
върнат от джамия в църква за осветяване на мястото, където Христос
прогонил търговците и лихварите, наречена от кръстоносците Храм
на Всевишния. В югоизточния край на Храмовия хълм се намирала
къщата на свети Симон с леглото на Дева Мария, люлката и купела на
младенеца Иисус; а северно от портата на Иеосафат била построена
църква на мястото, където живели родителите на светата Дева - Ио
аким и Анна. В близост до Свещения град се намирали: къщата на
Захария, където бил роден Йоан Кръстител, кладенецът, към който
тръгнали Дева Мария и Йосиф, търсейки Иисус в Йерусалим; място
то, където било отсечено дървото за кръста на Разпятието; и площад
ката, на която Иисус учел своите ученици как да се молят на Бога.
Добре утьпкана пътека водела християнските поклонници източно
от Йерусалим към Йерихон и река Йордан, чиито води отново били
използвани - този път за ритуално кръщение на пилигримите. По
пътя те се докосвали до камъка, използван от Иисус, за да възсед-
не магарето, с което влязъл в Йерусалим на Цветница; спирали се до
ямата, където Йосиф бил хвърлен от братята си; разглеждали пъна на
дървото, върху което се покатерил Захей, за да види Иисус; минавали
по завоя на пътя, където добрият самарянин помогнал на пострадалия
от разбойници; посядали там, където Светото семейство спряло да
почива по пътя към Египет; и накрая стигали до плитчината на река

Йордан, за да се кръстят на мястото, където бил кръстен Иисус.
Но заради самия ландшафт и неприязънта на местните мюсюлма
ни този маршрут не бил по-безопасен, отколкото по времето на до
брия самарянин. Още от момента на пристигането в пристанищата
на Яфа или Цезарея пилигримите можели да бъдат нападнати или от
разбойници-сарацини, или от крадци бедуини, живеещи по пещерите
на планините в Иудея. Въоръжените поклонници можели да се отбра
няват, но останалите не разполагали с никаква защита. Всички сили
на крал Балдуин вече били разположени в стратегическите крепости
и средиземноморските пристанища.
През 1104 г. в Светите земи с голяма свита рицари пристигнал граф
Юг от Шампан. От град Троа в горното течение на Сена той упра
влявал богати и обширни земи, които преди били част от Западното
Франкско кралство, оставени му от Карл Плешиви. Юг бил набожен и
имал нещастен брак - не знаел дали всъщност е баща на най-големия
си син. Между неговите васали имало един рицар на име Юг от Пайен
(или Юг дьо Пайен). Пайен, на няколко километра от Троа надолу по
Сена, вероятно бил негово родно място. Той бил роднина на графа на
Шампан, ползвал приходи от църковните земи в Монтини и служел
като офицер във въоръжения отряд при домакинството на графа.
През 1108 г. граф Юг се върнал в Европа, но после отново заминал
за Йерусалим през 1114 г. Не се знае дали Юг от Пайен го е придружа
вал още при първото поклонение, но по всичко личи, че той останал
в Светите земи, когато графът отново заминал за Европа. Бездетни
ят крал Балдуин Първи вече бил наследен от братовчед си Балдуин
Буржски, а постът на йерусалимския патриарх вече не се заемал от
Даймбер - йерарх сега бил Вармунд от Пикини. Именно към тях Юг
и още един рицар - Годфроа от Сен Омер (Годфроа дьо Сен Омер), от
правили следното предложение: създаване на рицарска общност, коя
то да спазва устава на религиозен орден, но същевременно да посвети
усилията си за закрила на поклонниците. Уставът, който и двамата
имали предвид, бил онзи, написан от Свети Августин; в основата на
техния кодекс трябвало да залегнат и каноническите правила на църк
вата “Свети Гроб Господен” в Йерусалим.
Предложението на Юг било одобрено от краля и патриарха; и точ
но на Коледа през 1119 г. Юг от Пайен и още осем рицари, между тях
Годфроа от Сен Омер, Аршамбо от Сен Енян, Пайен от Мондидие,
Жофроа Бизо и един кръстоносец на име Росал (или Роланд) дали
обет за бедност, целомъдрие и се заклели във вярност към патриарха в

църквата “Свети Гроб Господен”. Те нарекли себе си “бедните братя-
воини на Иисус Христос” и отначало нямали дрехи, по които да бъдат
отличавани, а носели облеклото, характерно за светските им профе
сии. За да им осигурят достатъчно средства, патриархът и кралят им
дарили многобройни имоти. Крал Балдуин II им осигурил и място за
живеене в бившата джамия ал-Акса, превърната от него в дворец. Тя
се намирала в южния край на Храмовия хълм, известен сред кръсто
носците под името Templum Salomonis, или Храма на Соломон. Затова
впоследствие започнали да ги наричат “бедните братя-воини на Иисус
Христос и Храма на Соломон”, “рицари от Соломоновия храм”, “ри
цари на храма”, “хората от храма”, или просто “тамплиери” (от лат.
“templum " - свято място, храм - б.пр.).
Много е вероятно първоначалните намерения на Юг от Пайен и не
говите побратими да са били просто отказ от рицарството и оттегляне
в манастир или пък основаване на светско братство, което - подобно
на приюта “Св. Йоан”, изграден от търговците на Амалфи преди пър
вия поход - да се грижи за поклонниците, изпаднали в беда. Средно
вековният летописец Михаил Сирийски предполага, че не някой друг,
а самият крал Балдуин, който ясно съзнавал колко трудно може да
осигури ред в кралството си, убедил Юг от Пайен и останалите рица
ри от братството да си останат рицари, а не да се превръщат в монаси
- “за да работят за спасението на душите си, но и да пазят тези места
от крадци”. Друг средновековен хроникьор на кръстоносните походи,
Жак дьо Витри, описва така двойствената природа на техните задъл
жения: “да защитават пилигримите от разбойници и изнасилвани,” но
също и да спазват обета за “бедност, целомъдрие и1послушание в съ
ответствие с. правилата, които следват обикновените монаси”.
Решението да останат въоръжени може да е било продиктувано от
растящата несигурност за латините в отвъдморските земи. Сарацини
те устроили засада на група от 700 невъоръжени пилигрими, пътува
ща от Йерусалим към река Йордан през Страстната седмица на 1119
г., като убили 300 души, а 60 отвели в робство. Сарацините-мародери
вече правели набези досами стените на Йерусалим, заради които вся
ко излизане от града без въоръжена охрана било опасно. По-късно
същата година до кралството стигнала лоша новина от Антиохия: Ро-
жер, братовчедът на Боемунд - тогава регент, управляващ от името на
кралския син Боемунд II, бил убит от засада, а силите му - разгромени
на мястото, което по-късно нарекли “полето на кръвта”. Тези събития
предизвикали спешни молби за помощ към папа Каликст II, към Ве
неция и дори към архиепископа на Компостела в Северозападна Ис
пания. Както винаги, на лошата участ се гледало като на Божие нака
зание: мнозина чувствали, че някои латини, които вече се установили
в Светите земи, са се отдали на сладък живот и са потънали в грехове,
следвайки развратните навици на Ориента. Затова едно събрание на
светски и духовни водачи в Наблус през януари 1120 г. приветствало
начинанието на Юг дьо Пайен не само поради практическата полза,
но и заради неговия духовен потенциал.
Не е известно дали основателите на братството са се обърнали към
папа Каликст II в Рим, но той, като син на Гийом Бургундски, сигурно
би одобрил стремежите на рицарите. А и онова, което на времето ве
роятно е изглеждало уместно - обединяване на военни умения и рели
гиозно призвание, като че ли не противоречало пряко на установените
правила. Ние вече видяхме как одобрението на католическите теолози
спрямо прилагането на сила в името на справедлива кауза прераства
в освещаването на кръстоносен поход. Дори може би е било неизбеж
но превръщането на така наречените “номадски манастири”103 в нещо
като военно-монашески орден.
През 1120 г. в Светите земи като пилигрим дошъл влиятелният
магнат от Централна Франция Фулк Анжуйски, който се записал в
редовете на бедните братя-воини на Иисус Христос. Изглежда, че по
време на своя престой той е оценил много високо първия магистър на
ордена Юг от Пайен, и след завръщането си във Франция осигурил на
рицарите редовни финансови приходи. Същото сторили и други бо
гати френски феодали. През 1125 г. Юг, графът на Шампан, се върнал
в Йерусалим за трети и последен път. Той бил скъсал отношенията с
невярната си съпруга, лишил от наследство сина си, за когото мислел,
че не е негов, и завещал графство Шампан на своя племенник Ти-
балд.104 След това Юг се отказал от земните си богатства и дал обет за
бедност, целомъдрие и послушание като беден брат-войник на Иисус
Христос.
Но това не било най-значителното, направено от Юг в знак на по
каяние. Около десет години преди това той дарил земя на около шест
десет километра източно от Троа, покрита с дива девствена гора, на
група монаси, ръководени от младия бургундски благородник Бернар
от Фонтен ле Дижон. Този манастир в Клерво станал клон на абат-
ството в Сито, откьдето получил своето име и новият монашески
орден - цистерцианците. Абатството Сито било основано през 1098
г. от бенедиктинеца Роберт от Молезм, който смятал, че общностите

от Клюни са изоставили строгостта и простотата на устава, оставен
им от Бенедикт Нурсийски. При огромните дарения, които получава
ли, и произтичащите от тях власт и ангажименти, абатите и игуме
ните от Клюни били твърде затънали в светски интриги. Оставяйки
обработването на земята в ръцете на крепостните, монасите вече не
се занимавали с ръчен труд и служели или като администратори, или
били “монаси, участници в хора”, посветили цялото си време на една
обработена до съвършенство литургия, изпълнена с огромен брой но-
воизмислени обреди и церемонии. Църквата на абатството в Клюни
не само била най-голямата в Европа, но имала несравнимо богата и
пищна украса. Парите се стичали в манастирската хазна не само от
наеми, десятък и феодални права; такса плащали и многобройните
поклонници, които тръгвали от Клюни и трябвало да преминат през
клюнийските кантони по пътя към параклиса - гробница на Св. Яков
в Компостела, Северозападна Испания.
Един кратък поглед върху това “обновяване” в монашеското дви
жение показва близките връзки между хората, взели участие в създа
ването на тамплиерского братство. Роберт от Молезм, също какго и
Юг дьо Пайен, е роден близо до Троа. Той става бенедиктински монах
на шестнадесетгодишна възраст и по-късно е избран за абат на клю-
нийския манастир в Сен Мишел де Тонер на около петдесет киломе
тра от Шатийон на Сена, където пък Бернар посещавал училище. По /]
молба на група отшелници, живеещи в близката Коланска гора, РоберТ \
напуснал високия си пост, за да ги научи да живеят според устава на
свети Бенедикт. По-късно той ги заселил на земя, която принадлежала
на неговото семейство, разположена върху огромна скала над малка
рекичка между Тонер и Шатийон на Сена. Там те основали манастира
на Молезм.
Други двама монаси, търсещи трудния път към съвършенството,
също преминали през Молезм. Единият бил Бруно, родом от Кьолн,
който първо учил, а след това преподавал в катедралното училище на
Реймс. Един от неговите ученици бил младият бургундски благород
ник Одон от Лажер, който по-късно станал монах в Клюни, а после се
издигнал до папа - онзи Урбан II, който проповядвал нуждата от Пър
вия кръстоносен поход. След като се скарал с архиепископа на Реймс,
Бруно избягал от суетата на света и заживял като отшелник близо до
Молезм. Обаче това място му се сторило недостатъчно отдалечено и
той се отправил на юг към Савоя, където основал няколко отшелни-
чески общини в планината Шартрьоз. От тези братства впоследствие

възникнал най-строгият монашески орден - картезианският, със сво
ите клонове по цял свят.
Друг монах, минал през Молезм, е англичанинът Стивън Хардинг,
англосаксонски благородник, чието семейство било унищожено от
норманското нашествие през 1066 г. Стивън избягал първо в Шот
ландия, после във Франция, учил в Париж, а през 1085 г., вече на 25
години, отишъл на поклонение в Рим, където се подстригал за бене-
диктински монах и се присъединил към братството на Молезм, преко
сявайки Алпите, за да стигне до там.
А в самия манастир славата на Робер като свят човек привличала
дарения, които от своя страна довели до отпускане в нравите на много
монаси. Техният абат смятал, че това е несъвместимо с представата за
живота на един бенедиктинец. Затова през 1098-ма, една година преди
завладяването на Йерусалим от кръстоносците, заедно с двадесетима
поддръжници (между които Алберик и Стивън Хардинг) и след кратък
престой в епархията на Лангр, той поел на юг, за да основе нова мона
шеска община на около двадесет километра от Дижон. Тук вече мона
сите можели спокойно да следват устава на Бенедикт. Те изоставили
предългите ектении и молитви, изпълващи дните на монасите-хорис
ти от Клюни. Отказвали всякакви връзки с местните благородници.
Общността била длъжна да се задоволява сама с всичко необходимо:
тежкият ръчен труд отново станал част от ежедневието на братството.
За да демонстрират любовта си към духовната чистота, те вече не се
обличали в черно, а в бяло. Отказвали да приемат деца за послушници
и не използвали крепостни за работна ръка, но разрешавали на бра
тята си миряни да работят земите на манастира. Земеделците често
живеели в малки общини близо до земите и недалеч от манастира.
Молезм започнал да запада в отсъствието на Робер. Папа Урбан II
му заповядал да се върне там. А като абат на Сито го наследили първо
Алберик от Обри, а след него - Стивън Хардинг. Впечатлени от тях
ната строгост и аскетизъм, папите скоро освободили цистерцианците
от плащане на десятък и поземлени такси; но тяхната надменност все
повече отчуждавала бургундските благородници. Младежите от ви
сшите кръгове, дори и да чувствали духовно призвание, били възпи
рани от същия онзи аскетизъм, който така впечатлявал Ватикана. През
първите години на Стивън Хардинговото управление начинанието
било почти пред провал. Тогава, през 1113 г., от Фонтен ле Дижон с
тридесет и петима свои роднини и приятели пристигнал обаятелният
млад Бернар. В цистерцианския орден се вляла млада кръв и до края

на века в цяла Европа били основани около хиляда и двеста клона на
братството в Сито.
Три години след като го приели в Сито, Бернар с още дванадесе
тима монаси основал манастир на онова място в гористата долина на
Уормууд, известна като разбойническо свърталище, което му дарил
Юг, графът на Шампан. Те променили името на местността и я наре
кли Claravallis, или “долина на светлината” (Клерво), и започнали да
разчистват пространство, необходимо за църква и манастирски сгра
ди. Съвсем скоро към Клерво започнали да се стичат многобройни и
ревностно набожни млади хора.
В края на двадесети век, когато монасите ни изглеждат като стран
ни същества, живеещи на границата на нормалното общество, трудно
бихме разбрали как толкова много хора от елита на своите страни до
броволно са избирали този живот на пълно себеотричане. Не бива да
омаловажаваме искреното убеждение на всеки от тях, че това е Божие
призвание, но трябва също да помним, че както за потомъка на висо
копоставено семейство, така и за сина на дребния благородник тогава,
а доста дълго след това, имало само два избора: битки - или молитва;
война - или свещенослужение; кървавочервено - или черно.
Така всеки млад мъж, който бил по-чувствителен и ученолюбив
или просто изпитвал отвращение към насилието и кръвопролитията,
спокойно можел да бъде насочен към попрището на религията от сво
ята любяща и набожна майка; така, изглежда, се е случило с Бернар и
майка му Алет де Монбар. Онези, които се насочели към по-либера-
лен манастир като Клюни, можели да мечтаят за кариера в църковната
администрация и даже, като Одон Лажерски, да стигнат до папския
престол. Можели също да се задълбочат в научни занимания и словес
ност: например Стивън Хардинг бил първокласен теолог, редактирал
текстовете на латинската Библия, като дори молел за помощ еврей
ските равини, когато трябвало да проникне в посланията на Стария
завет, написан на иврит.
Решението на Бернар да избере най-трудния и трънлив път към
Бога - в Клерво, показва чистотата на неговото призвание. В него също
прозира и добро познаване на собствения му характер: както признава
самият той, неговата страстна, дори понякога яростна натура, можела
да се укроти единствено от аскетичната строгост на цистерцианците.
За тези черти свидетелства спорът му с преподобния Петър, абат на
Клюни, относно един млад монах. В своето писмо до Петър Бернар
презрително сравнява приятния, лесен и удобен живот в Клюни с ос

къдната храна и суровия режим на Клерво. Увлечен от собствената
си реторика, Бернар порицава моралното разложение на братството
в Клюни. Неговият тон е пламенен, провокативен, безкомпромисен,
дори революционен: за него даже красотата на Клюни е знак за коруп
ция. Отговорът-възражение на Петър е напълно противоположен по
дух: умерен, консервативно сдържан, вежлив и помирителен.
Друга страна на монашеското призвание, която може да учуди или
дори да обиди човека, свикнал с нормите на двадесети век, е високата
морална стойност, придавана на целомъдрието в онези времена. Днес
е трудно да не изпитаме съжаление към младите жени - благороднич-
ки от Бургундия и Шампан, които губели мнозина потенциални кан
дидати зад стените на цистерцианските монашески братства. Христос
възхвалявал онези, които “стават евнуси”, за да постигнат Царството
небесно; а още в ранните дни на църквата апостол Павел написал,
че е добре да си женен, но е още по-добре да не си. Както вече видя
хме, Августин от Хипон считал чистосърдечното отдаване на Христа
и брака за две несъвместими неща, а една от основните кампании на
Ватикана в този период била насочена именно към спазването на без
брачие от духовенството.
Многобройни фактори обясняват тези явления, макар и през два
десети век те да ни изглеждат като болестна невроза и мания. Преди
всичко трябва да помним основното правило на отшелничеството:
задоволяването на атавистичните инстинкти отрязва всички духовни
пътища към истината на Христос. Безконтролната мощ и енергията,
освобождавани от секса, както и пълното обладаване на човешката
воля от половия стремеж сами по себе си представлявали препятствие
по пътя към светостта. Оказвала въздействие и теорията на Августин
от Хипон, макар и недоразвита, а по-късно отречена - че първород
ният грях на Адам и Ева имал нещо общо със секса и бил предаден
чрез акта на копулация. Отвращението от човешките размножителни
органи може да се открие в юдеизма (там жената в период на менстру
ация се счита за нечиста), а също и в погнусата на Августин от своите
неволни нощни полюции, която той описва в “Изповеди”.
Но означавало ли това, че сексът, даже при брачни двойки, е грехо
вен? До единадесети век в църквата се оформили два противоположни
възгледа по този въпрос. От една страна, съществувало учението на
монасите-моралисти, които считали, че брачното съвкупление може
да се оправдае единствено, ако целта е зачеването на деца; но дори и
Ч аст втора. Т ампли ерите 105
тогава в плътската наслада имало доза грях. Най-ревностният защит

ник на това гледище бил Петър Дамиан, един от основните идеолози
на Грегорианските реформи - монах, които се издигнал в папската
администрация до кардинал и епископ на Остия, хранел се само със
сух хляб и стара вода, носел железен пояс около слабините си и често
се подлагал на жестоко бичуване. Той считал брака за “съмнително
прикритие на греха и приветствал всяко средство, което би могло да
отклони мъжете, носещи върху себе си Божествения образ, от такива
унизителни занимания”.105
В същото време Ватиканът все повече настоявал да се признае
тайнството Hâ брака и неговата святост, доколкото той е сключен със
свободното съгласие на двете страни. През дванадесети век папата от
английски произход Адриан IV дори разпрострял правото на свещен
брак върху робите. “Въпреки че западното общество дълги години не
можеше да повярва, че това се е случило, в крайна сметка папският
указ възтържествува”.106
Логично било щом сексът е грях извън брака, а дори и в семей
ството отдалечава от божественото съвършенство, да се стои настрана
от самия източник на изкушението. Първо правило за монасите било
избягването на всякакви контакти с жени, чиито чарове са довели
толкова преведни мъже до гибел. “Не съществувала по-чисто мъжка
по дух и дисциплина общност от тази на цистерцианците. Те с най-
голяма решителност от всички отбягвали жените и издигали най-не-
преодолимите препятствия срещу проникването на противоположния
пол.”107 Но, разбира се, младите и красиви мъже също можели да въ
ведат жените в изкушение, и без съмнение за спасяването на техните
души, но също и за да се погрижи за безбрачните дами от собственото
си семейство и от семействата на своите монаси, Бернар основал и
сестринска общност от монахини близо до Молезм, където пратил и
своята по-малка сестра Юмбелин.
Дали тези млади жени по собствена воля надявали одеждите на
монахини? По думите на Бернар Клервоски от биографията Vita prima
(“Първи живот”) Юмбелин била омъжена и водела светски живот пре
ди да бъде убедена от своя брат да се покае и да стане монахиня със
съгласието на съпруга си.108Същото се случило и с по-големия брат на
Бернар, Ги, който бил женен с две дъщери, но Бернар го убедил да ги
изостави и да влезе в братството на Клерво. Можем да кажем, че той
наистина е бил нещо като “пророк в собствената си страна”. Откъде
извирало неговото обаяние? Във Vita prima биографът на Бернар об-
ръща внимание на красивия му външен вид: със слабо и крехко тяло,

среден на ръст, с гладка бледорозова кожа, русокос и с червеникава
брада. Но очевидно неговата власт над хората идела от силната му
личност и вътрешната убеденост в собствената правота. “Лицето му
излъчваше величие, което не произлиза от земен, а от небесен източ
ник ... дори самата му физика внушаваше неземна вътрешна чистота
и безкрайно благородство”.109 Можем да си представим какво влия
ние би имал, ако можеше да се явява по телевизията; но онова, кое
то трябва да знаем във връзка с тамплиерите, представено накратко
от съвременния историк на тамплиерството Дом Дейвид Ноулз, е, че
Бернар Клервоски е бил “един от малобройните представители на
най-великите мъже - онези, при които дарбите и тяхното приложение
са в пълно равновесие. Независимо дали се изявявал като водач, писа
тел, проповедник или свят човек, неговото излъчване и духовна сила
завладявали всички и били неустоими. От цяла Европа към Клерво се
стичали мъже, които после поемали с мисии по континента... Цели
четиридесет години Сито - Клерво представлявал духовен център на
Европа, а дори в определен период сред бившите монаси на свети
Бернар били папата, архиепископът на Йорк и огромен брой кардина
ли и епископи.110 /
През 1127 г. Юг дьо Пайен заедно с Гийом Бурски били изпра
тени от крал Балдуин II с дипломатическа мисия в Западна Европа.
Те трябвало да убедят Фулк Анжуйски да се ожени за Балдуиновата
дъщеря Мелисенде, което щяло да го направи наследник на трона в
Йерусалим; освен това имали задача да съберат сили за бъдещо напа
дение срещу Дамаск. Юг имал и трета цел: набиране на нови членове
в Ордена и папско одобрение за рицарите на Храма. Не е ясно колко
души са били тамплиерите по това време: летописците споменават
само деветимата основатели; но самият факт, че за тази важна мисия
крал Балдуин избрал именно първия Майстор, а той от своя страна
включил в свитата си значителен брой рицари, говори за сериозното
влияние на Ордена в отвъдморските земи.
Без съмнение Крал Балдуин II добре разбирал колко привлекател
но може да бъде неговото предложение към Фулк и европейските бла
городници: само пет години по-рано той бил в отчаяно положение, но
вече можел да говори от позиците на новопридобитата си сила. След
като Тир бил в ръцете на латините, той обмислял нападение срещу
самото сърце на арабските земи. През 1124 г. кралят обсадил Алепо;
през 1125 г. разбил сарацинската армия при Азаз и извършвал набези
в териториите на Дамаск; в началото на 1126 г. проникнал още по-

навътре в арабската територия, постигайки военни успехи. Струвало
му се възможно да завладее Дамаск - с още подкрепления и една по
следна кампания той можел да падне, а това би осъществило няколко
цели: премахване на постоянната заплаха от вътрешността на мюсюл
манските земи, създаване на ново латинско графство и осигуряване на
огромно количество плячка.
Тъй като имал три дъщери, но нито един син, за Балдуин и дълго
срочната стабилност на неговото кралство било жизнено важно не
говата най-голяма дъщеря Мелисенде да се омъжи за човек с високо
положение във феодалната йерархия. Каквото и да говорели папите
за това, че бракът е валиден само при свободно изразено съгласие
на двойката, сигурността на отвъдморските земи зависела от силни
те владетели на всяка една новозавладяна област. Тъй като ранната
смърт в бой съвсем не била изключение, било прието феодите да се
наследяват от жената и децата на господаря. Обаче нито жените, нито
децата биха могли да поведат рицари на бой, затова се налагало вдо
вицата на феодала незабавно да си намери нов мъж, и то - воин. Няма
свидетелства съпругите да са оспорвали тази необходимост, но, както
ще видим по-късно, техните чувства можели да повлияят на избора.
Европейската обиколка на Юг имала голям успех. През април 1128
г. бил в Анжу и посетил Фулк в Льо Ман. Още през юни синът на
Фулк - Жофроа - бил оженен за Матилда, наследницата на англий
ския крал Хенри I, а така самият Фулк можел спокойно да замине за
Йерусалим и да се вземе за съпруга Мелисенде. Крал Хенри I дарил
щедро начинанието на Юг, като му дал огромни съкровища, “състо
ящи се от злато и сребро”, а това несъмнено помогнало за успешната
обиколка на Англия, Шотландия, Франция и Фландрия, откъдето той
събрал дребни, но многобройни дарения от коне и рицарско снаряже
ние, но също и по-значителни дарове от графовете на Блоа и Флан
дрия; а също и от Гийом И, кастелан на Сен Омер в Пикардия, баща111
на Годфроа от Сен Омер, който заедно с Юг от Пайен бил от първите
“бедни братя-воини на Иисус Христос”.
Днес не е ясно дали Юг е събирал средства единствено за своя Ор
ден или също за бъдещата военна кампания на крал Балдуин II срещу
Дамаск. Летописецът на “Англосаксонска хроника” пише, без съм
нение с доза преувеличение, че Юг е успял да вербува повече хора,
отколкою папа Урбан II за Първия кръстоносен поход. Множество
документи от онова време свидетелстват как френски благородници
са продавали своите имоти или са събирали суми от заеми, за да фи

нансират своето участие в нов поход на изток.
Пълномощията, дадени на Юг дьо Пайен от Балдуин II и неговият
успех в убеждаването на значителни фигури от средновековния елит
да го последват и да участват в нападението на Дамаск, говори, че той
вероятно е бил доста по-влиятелен, отколкото се предполагаше преди.
Ранният печат на тамплиерите изобразява двама рицари, яздещи един
кон, което се приема като символ на тяхната бедност. Но е съвсем
ясно, че Юг не е обикалял Европа по подобен начин. А най-влиятел
ните монарси на континента - кралете на Англия и Франция, както и
фландърският граф, макар и да не можели да поемат лично кръста и
пътя към Йерусалим поради неспокойната обстановка в Европа, въ
преки всичко се отзовали възторжено на неговото желание да подкре
пят новия военизиран орден.
Но все пак най-важната задача си оставало одобрението на новия
орден от страна на църквата. Както отбелязва историкът Джошуа
Проър: "... в Средновековието думата ordo (орден) имала много по-
широк смисъл, а не само организация или корпоративен орган, защо-
то включвала в себе си и идеята за социална и обществена функция.
Мъжете, които членували в орден, нямали за цел да осъществяват
единствено личните си амбиции, а заемали определено място в хрис
тиянската гражданска система”.112 За да си осигури това одобрение,
Юг се явил пред църковния събор в Троа през януари 1129 г. Домакин
на преподобните духовници бил граф Теобалд Шампански, а събора
председателствал папският нунций Матийо от Албано. Повечето от
присъстващите йерарси били французи - двама архиепископи - на
Реймс и Санс, десет епископи и седмина абати - сред които Стивън
Хардинг, абат на Молезм, и Бернар, абат на Клерво.
Въпреки че вече разполагал с благословията на Йерусалимския
патриарх, одобрението от събора не било предрешен въпрос. Едно
насърчително писмо до братята в Йерусалим, очевидно написано от
Юг, докато е бил в Европа, свидетелства за криза в бойния дух на
неговите рицари. И преди това, и по време на събора, много от ви
дните църковни водачи продължавали да се съмняват, че във войната
може да се търси християнски морал; някои твърдели, че Христовото
порицание към Петър, който отрязал ухото на слугата на първосве-
щеника, символизира несъвместимостта на насилието със живота на
приелия монашество. А начетеният ломбардец Анселм, архиепископ
на Кентърбъри, отдавна се придържал към мнението, че предприема-
него на походи под знака на Светия Кръст е много под достойнството

на монашеското призвание. “За него важният избор бил много прост:
от едната страна е небесният Йерусалим ... който намираме в живота
на монаха, а от другата - касапницата на земния Йерусалим, ужасът
на реалния свят - както и да го наричаме, той не е нищо друго, освен
олицетворение на разрушението”."3
Обаче Анселм Кентърберийски вече бил мъртъв и онова духовно
превъзходство, спечелено от него с мъдрост и святост, сега принадле
жало на Бернар от Клерво. Въпреки затворения си живот в манастира,
Бернар знаел за основаването на тамплиерския орден от своя приятел
и покровител - граф Юг от Шампан. След като разбрал, че Юг е ста
нал рицар от ордена в Йерусалим, Бернар му написал писмо с поз
дравления, в което все пак изразил съжаление, че той не е предпочел
монашеството в Клерво. Заради предишното му покровителство Бер
нар сигурно е чувствал някакъв дълг към този голям владетел, който
сега се отричал от светския живот. Още по-непосредствена връзка
между абата и тамплиерите бил Андре от Монбард, по-младият вуйчо
на Бернар, полубрат на неговата майка. Сигурно и от двамата той е
получавал информация за нуждите на отвъдморските земи: през 1124
г., когато цистерцианският абат на Моримонд предложил да се основе
манастир в Светите земи, Бернар отхвърлил тази идея с довода, че
“там са нужни войнствени рицари, а не пеещи и ридаещи монаси”.114
За да си осигури Бернаровата подкрепа, Юг дьо Пайен му пи
сал от Йерусалим с молба да помогне за получаването на “апостолска
конфирмация” (папско утвърждаване) и в съставянето на устав за жи
вота на Ордена. Той изпратил своя призив по двама рицари - Годемар
и Андре - последният вероятно е бил споменатият вече вуйчо на Бер
нар, комуто той трудно би отказал. Въпреки че тогава боледувал от
треска, Бернар се подчинил на заповедта да присъства на църковния
събор в Троа и очевидно неговото участие там в голяма степен опре
делило посоката на обсъжданията. Както пише водещият протокола
на заседанията Жан Мишел, той водел записките “по нареждане на
събора и преподобния отец Бернар, абат на Клерво”,115 когото всички
присъстващи прелати “слушали с одобрение”. На предложенията се
противопоставил единствено Жан, епископът на Орлеан, описан от
хроникьора Иво от Шартр като “сладострастник и содомит”, познат
под красноречивия прякор “Флора”.116 Причините за неговото несъг
ласие не са известни.
no Т амплиерите
Юг дьо Пайен, придружен от петима члена на Ордена - Годфроа от

Сен Омер, Аршамбо от Сен Енян, Годфроа Бизо, Пайен от Мондидие
и Роланд - разказал за основаването на техния орден и представил
Устава. След щателно проучване и редакция от страна на отците, той
бил пренаписан от Жан Мишел като документ със седемдесет и три
члена. В текста ясно личи цистерцианското влияние. В увода няма да
намерим нито една добра дума за светского рицарство - там пише, че
“то презря любовта към справедливостта, съставяща неговите собст
вени задължения, и досега не вършеше делата, които трябва да вър
ши: да защитава бедните, вдовиците, сираците и църквите; а напротив
- стремеше се към грабежи, плячкосване и убийства”117. Но сега вече
онези, които влязат в редиците на тамплиерите, ще имат възможност
да се “откъснат от гибелната тълпа” и да “изпълнят с нов живот” ри-
царството, като същевременно спасят собствените си души. Това оз
начавало пълно себеотричане, а във времето, свободно от военни за
нимания - водене на строг монашески живот. “Вие, които отхвърляте
собствената си воля ... заради спасението на душите си ... където и да
сте, стремете се с чист копнеж да слушате утринната молитва и цяла
та служба, както е по канон...”, а ако обстоятелствата направят това
невъзможно, “вместо утринната молитва всеки да казва тринадесет
пъти молитвата “Отче наш”, през следващите седем часа да я казва
всеки час, а вместо вечерня - още девет пъти”.
Така, както бенедиктинците и цистерцианците правели разграни
чение между монах и светски брат, във военния орден различавали
рицаря на Храма от сержанта или оръженосеца по облеклото им.
“Ние заповядваме всички одежди на братята да бъдат с един цвят
- бял, черен или кафяв”. Бяло можели да носят единствено напъл
но посветените рицари, “така че онези, които са напуснали живота в
мрак, да се познават един - друг, виждайки бялата одежда - знак, че са
приели чистотата на своя Създател; защото бялото означава чистота и
съвършено целомъдрие”. Целомъдрието, с други думи - въздържани
ето, било задължително условие, conditio sine qua поп, за рицарския
дълг. “Целомъдрието е увереност за сърцето и здраве за тялото. Ако
някой брат не поеме обета за въздържание, той не може да постигне
вечния покой, нито ще съзре Бога, както е казал Апостолът: “носете
на всички мир и пазете чистотата си, а без тях никому не е дадено да
види Господа”.
Женени мъже били допускани в Ордена с разрешението на техните
съпруги, но нямали право да носят бяло; а на техните вдовици, макар
и подпомагани от рицарите чрез дареното от съпрузите им, не се поз

волявало да влизат в тамплиерските домове. Там не можели да влизат
и другите жени - роднини на тамплиерите.
“Компанията на жени е опасна: чрез нея Лукавият е отклонил мно
зина от правия път към Рая...
Ние смятаме, че е много опасно за който и да е вярващ да гле
да твърде дълго лицето на жена. По тази причина нека никой от вас
не пожелава целувка от жена, била тя вдовица, младо момиче, майка,
сестра, леля или друга; отсега нататък рицарското братство на Иисус
Христос трябва по всякакъв начин да избягва прегръдките на жени, от
които толкова пъти много мъже са загивали, и така братята винаги ще
останат с чиста съвест и непорочен живот пред очите на Господ”.118
Следвайки Устава на Бенедикт Нурсийски, вероятно за да се пре
дотвратят други форми на сексуален грях, спалнята на рицарите тряб
вало да бъде “осветена до сутринта”, а тамплиерите били длъжни да
спят “облечени с риза, панталони, обувки и колан”. Може би това се
налагало, за да са в състояние да реагират незабавно в случай на на
падение: “ние заповядваме всички да разполагат с едно и също, така
че всеки да се съблича и облича, да се обува и събува лесно и бързо”.
Отговорникът за снабдяването на Ордена (драпиерът) трябвало да се
погрижи дрехите да стават точно на рицарите, а косите им да са късо
подстригани. Обаче те нямали право да се бръснат. Всички тампли-
ери носели бради. По дрехите им не можело да има никакви модни
украшения, нито пък кройката да се променя - “никой брат няма да
пришива късчета кожа по своите дрехи ... ние забраняваме обувките
с остри върхове и връзките за обувки и няма да позволим на никой
брат да носи такива ... защото е ясно и всички добре знаят, че такива
отвратителни неща носят само езичниците”.
Както всички монаси, и рицарите трябвало да се хранят в столо
вата, пазейки пълна тишина. И тъй като “се знае, че яденето на плът
покварява тялото”, месо било позволено само три пъти седмично; те
не бивало да се подлагат на крайни пости като цистерцианците, за
щото така не биха им достигали силите за бой. В неделя на рицарите
и духовниците се разрешавали две месни блюда, а оръженосците и
сержантите “ще са доволни и от едно, и трябва да благодарят за него
на Бога”. В понеделник, сряда и събота братята трябвало да се хранят
два или три пъти с хляб и зеленчуци. В петък гладували, а през шестте
месеца между Вси Светни (1 ноември) и Великден се хранели съвсем
оскъдно. За болните се правели изключения. Една десета от храната

на тамплиерите, както и всички остатъци, се давали на бедните.
В този първичен тамплиерски устав можем да усетим опасенията
на Бернар Клервоски и отците от Събора, че без гаранциите на стро
гия и затворен монашески ред рицарите-тамплиери ще се върнат на
зад към грешния светски живот. Орденът можел да притежава земи и
да ползва труда на наемни работници и свободни селяни, които обаче
трябвало да управлява справедливо. Позволено било да се получава
десятък като част от църковно или светско дарение. Ползването на
соколи за лов и самият лов били забранени, като изключение правел
единствено ловът на лъвове, които като сатани “се навъртат и дебнат
кого и какво могат да погълнат”. Не само острите върхове и връзките
за обувки били забранени за рицаря-тамплиер - по сбруята на конете,
не можело да има златни или сребърни украшения, а торбичката за
храна трябвало да бъде от лен или вълна.
Братята били длъжни да избягват лекомислените разговори т “праз
ни думи и порочни изблици на смях” - и не бивало да губят време в
приказки помежду си “защото писано е ... в многого говорене винаги
има грях”. Не бивало и да се хвалят с миналите си подвизи: “ние не
допускаме и твърдо забраняваме на който и да е брат да разказва на
друг брат или на когото и да е за храбрите дела, които е извършил в
светския си живот, защото те по-скоро трябва да се нарекат безразсъд-
ства, направени при изпълнение на рицарските задължения; нито пък
да споменава за плътските наслади, които е изживял с нечисти жени”.
Тамплиерите трябвало да избягват “заразата на завистта, сплетайте,
злобата и клеветите”, за което било предвидено и практичното раз
пореждане “никой брат да не моли открито друг за неговия кон, сна
ряжение или друга вещ”. А ако Майсторът реши да ги даде другиму,
то онзи, от когото ги вземат, “не трябва да се огорчава, нито да се
гневи”.119
Всички разбирали, че няма как рицарите да скъсат всички връзки
с околния свят, но все пак те не можели да “излизат в града или окол
ностите без разрешението на Майстора ... освен за нощна молитва
пред Божи Гроб или на другите молитвени места, които се намират
между стените на град Йерусалим”. Дори и там братята трябвало да
ходят по двама, а ако се наложело да отседнат в странноприемница,
“нито братът, нито оръженосецът, нито сержантът можели да посеща
ват чужди покои, за да поговорят или да се видят с някого, без спе
циално разрешение”. Властта на Майстора била абсолютна, както на
манастирски абат. “За да изпълняват своите свещени задължения, да

спечелят славата на Божията радост и да избегнат страха от Геена ог
нена, всички братя, които са поели обета, трябва безпрекословно да
се подчиняват на своя Майстор. Нищо не е по-скъпо на Господ Иисус
Христос от послушанието. Затова веднага щом Майсторът или онзи,
когото той е упълномощил за това, заповядат нещо, то трябва да бъде
изпълнено начаса - все едно, че самият Христос го е разпоредил”. По
своя преценка Майсторът можел да се допитва до по-мъдрите братя,
а по сериозни въпроси “да събира цялото си паство, за да чуе мнени
ето на всички от управляващия съвет”. Майсторът и този управляващ
съвет (charter) имали и правото да налагат наказания на онези братя,
които са нарушили своя обет.
Около тридесет от общо седемдесетте и три точки на този устав за
рицарите на Храма, одобрен от събора в Троа, повтаряли изисквания
от монашеския устав на Бенедикт Нурсийски. Бернар и отците-учас-
гници в събора имали силно желание да превърнат рицарите в мона
си, а не монасите - в рицари. Все пак на няколко места се споменава
и воинското призвание на братята от Ордена - например уставът оп
ределя с колко коне да разполага всеки рицар. Било допуснато и едно
отстъпление от строгите изисквания за облекло, свързано с атмосфер
ните условия в отвъдморските земи - през летните месеци тамплиери
те можели да сменят вълнените ризи с ленени. Но като цяло Уставът
се съсредоточавал върху спасението на рицарските души, а не върху
военната ефективност. Очевидно отците от събора не са предвижда
ли, че прилагането на строгия монашески ред в едно военно подразде
ление може, за първи път след разпада на Западната Римска империя,
да роди дисциплинирана, униформена и ефикасна тежка кавалерия,
която не сменя своите господари и не действа на своя глава, както
често правели наемническите отряди на европейските феодали.120
Но не бива да забравяме, че Орденът на рицарите тамплиери може
ше да си остане мъртвороден, ако не беше получил църковното одо
брение на Събора в Троа, както и последвалото му утвърждаване от
страна на папа Хонорий II. До това одобрение се стигнало главно по
ради подкрепата на Бернар Клервоски, която той потвърдил и закре
пил още един път след завръщането си в Клерво, написвайки трактата
De laude novae militae “В прослава на новото войнство”. Дали към
това не са го подтикнали нарастващите критики спрямо Ордена? След
завръщането си в Йерусалим Юг от Пайеш получил писмо от Гиго,
петия игумен на манастира Гран Шартрьоз. Той бил високоуважаван

монах, който явно чувствал, че е негов дълг да внуши на тамплиери
те какво трябва да бъде тяхното основно призвание - първо и преди
всичко духовно, а не военно. “Наистина напразно бихме воювали с
външните врагове, ако първо не победим тези, които са вътре в нас”.121
Той изпратил писмото си и негов препис по двама отделни куриери и
поискал от Юг да направи така, че то да бъде прочетено пред всички
от неговия Орден.
Ясно е, че Юг е притиснал Бернар Клервоски да напише De laude,
за да повдигне духа и разсее колебанието у настоящите рицари и бъ
дещите попълнения. Още във въведението Бернар заявява, че е хванал
перото едва след третата настоятелна молба. В самото начало той се
обръща към братята и ги предупреждава, че Дяволът ще се опита да
разколебае тяхната решителност, оспорвайки мотивите им, когато се
налага да убиват врага, ще ги насочи към облагите от войната и с из
кушения за нещо уж по-добро ще ги отклонява от тяхното призвание.
Той признава, че те са нещо съвсем ново в живота на църквата, “мно
го различно от обикновеното рицарство”122, и техните чисти подбуди
ще превърнат човекоубийството {homicide), което е зло, в убийство
на самото зло {malecide), което е добро. В разсъжденията на Бернар
личи твърда убеденост, че Светите земи са наследство от Христос,
незаконно завладяно от сарацините; голяма част от трактата заема
описанието на сцени от Христовия живот и страдания. Според него
за тамплиерите е духовна благодат възможността да ходят по същата
земя, по която е ходил техният Спасител. А цай-важното е, че самото
съзерцание на истинския Божи Гроб напомня на християнина, че тук
и той може да победи смъртта.
“Влизайте в битки, но и бъдете предпазливи, и с безстрашни сърца
премахвайте от пътя си враговете на Христовия кръст, убедени в ду
шите си, че нито смъртта, нито животът ще могат да ви лишат от лю
бовта Божия, която е в Иисус Христос, като повтаряте при всяка опас
ност думите: “Живи или мъртви, ние принадлежим на Господ. Колко
велики са победителите, когато се завръщат от битка! Колко благосло
вени са мъчениците, загинали в боя! Радвай се, храбри войнико, ако
си жив и покоряваш с волята Божия, но ще ликуваш и ще се радваш
дважди, ако умреш и отидеш при Господ. Плодовете на живота са на
истина сладки и победите - славни, но ... смъртта е по-добра от тези
две неща. Защото, ако са благословени онези, които умират праведни,
колко по-благословени са онези, които умират за своя Господ?”
Шеста глава
Тамплиерите в Палестина
След Събора в Троа Юг от Пайен се завърнал в Палестина. Обаче

част от неговите подчинени останали в Европа да набират нови по
пълнения, да събират дарения и да установят администрацията, която
трябвало да се грижи за делата на Ордена на Стария континент. Въ
преки че титлите и функциите в йерархията на тамплиерите по това
време не са точно установени, в изворите се споменават “прокурато-
ри” (келари), “сенешали” и майстори на провинции. Пайен от Мон-
дидие, един от деветимата основатели на Ордена, изглежда е отго
варял за френската територия северно от Лоара; Юг от Риго събирал
пожертвованията в района на Каркасон, Пиер от Ровира - в Прованс,
а бъдещият Майстор на Ордена Еверар от Бар (Еверар дьо Бар) - в
Барселона. Можело да се дари съвсем малко - например дребна моне
та или наемът от малко парче земя; също кон, меч, доспехи, метална
ризница, даже чифт панталони. Но имало и големи дарения - обшир
ни земеделски имоти, или пък ценните права за управление на пазари
и мелници, получавани от едри феодали като херцога на Бретон или
Елеонора Аквитанска. Тя освободила тамплиерите също от плащане
на пристанищни такси в Ла Рошел.
Както видяхме, в Англия тамплиерите били посрещнати сърдеч
но от крал Хенри I, след чиято смърт те установили своята главна
квартира в енорията Св. Андрей в Холборн, близо до северния край
на днешната Чансъри Лейн. Най-много имоти получили рицарите в
Линкълншир и Йоркшир. Имало най-различни по размер парцели, но
те съвсем практично преотдали под наем по-малките, поемайки лич
но управлението само на по-значителните парцели. И в двете области
тамплиерите последвали примера на цистерцианците, които печелели
добре от овцевъдство, изнасяйки вълната във Фландрия. Не се знае
дали при основаването на Ордена е било ясно колко много средства от
събраното ще се похарчат (както от тамплиерите, така и от хоспитали-
ерите) за поддържането на провинциалните домове, наречени прецеп-
тории; вече започвало да се приема за нормално новопостъпилите да

се стремят не към военна служба в Палестина, а към управлението на
поземлени имоти в Западна Европа, при това водейки полумонашески
живот, необременен от тежки отговорности. Финансовата и админи
стративна организация на тамплиерската прецептория била проста
като у цистерцианците, така че “някои от тамплиерите, поставени да
управляват даден имот, често живеели съвсем сами”.123
За разлика от монашеските братства при рицарите-тамплиери да
рението не се правело на отделен дом, а на Ордена като цяло, пред
ставен чрез главната квартира - “Темпъл” (от английското звучене на
думата, означаваща “храм” - б. пр.), която се намирала в Лондон. От
делянето на толкова голяма част от средствата за установяването и
осигуряването със служители на организация, за която днес можем да
кажем, че е ранна форма на мултинационална корпорация, отначало
не безпокояло донорите, чието благочестие ги карало да правят по
жертвования както за манастирите, така и за Ордена. Например в ено
рията Хелмсли, Северен Йоркшир, норманският барон Валтер Леспек
дарил дванадесет хектара земя; пак той дарил земи по поречието на
река Рай, на няколко километра от своя замък, на монаси от братството
на Бернар в Клерво, които основали там манастир и го нарекли Реево.
Друг дребен феодал от близкия Стоунгрейв (мястото, където е прека
рал детството си авторът на тези редове) дарил на Ордена три ниви, за
чиято обработка стигал един вол, а те били ртдадени под аренда само
за четиридесет пенса.124Същият благородник (на име Роджър) по-къс
но участвал в кръстоносен поход и бил пленен от сарацините.
В континентална Европа съществени дарения правели благород
ници, които вече познавали нуждите на отвъдморските земи - напри
мер Алфонсо-Жордан, граф на Тулуза, син на Реймонд и природён
брат на Бертран, графа на Триполи. Щедрост проявявали и онези, ко
ито преди това са участвали в битки с мюсюлманите на Иберийския
полуостров. В Арагон под управлението на крал Алфонсо I, извес
тен с прозвището “Боеца”, се провеждала твърда политика, насочена
към християнска “реконкиста”, затова кралството дало привилегии
на тамплиерите още в 1130 г. Естествено Алфонсо не само искал да
помогне на воините на Христа, но очаквал същото и от тях. В извес
тен смисъл той дори е предшественик на тамплиерския орден, защото
създава рицарски братства, които да се борят срещу маврите. Те били
свързани с цистерцианците, но не следвали толкова строги правила на
живот - например орденът Сантяго в съседното кралство Леон при
емал за членове и женени мъже, на които се разрешавало да спят със

съпругите си.125
Основното, поради което Алфонсо търсел услугите на военизира
ни ордени, било да запази новоотвоюваните земи под собствено упра
вление, а не да ги дели със своите барони. Но основното задължение
на тамплиерите си оставали Светите земи, затова те отначало не проя
вили желание да обявяват война срещу Исляма на втори фронт. Обаче
впоследствие се оказало много трудно да се измъкнат от обятията на
иберийските католически монарси. В Португалия херцогиня Тереза
им обещала замъка Сауре. В Каталония през 1134 г. Раймунд Берен-
гуер IV, граф на Барселона, заедно с група свои васали се заклели да
служат цяла година в редиците на тамплиерите. Той също заповядал
рицарите на Храма и техните подчинени да не попадат под юрисдик
цията на светските съдилища в неговата територия.
В Иберийската “реконкиста” бил привлечен още един военизиран
монашески орден, произхождащ от Светите земи - рицарите хоспи-
талиери на свети Йоан. Той бил основан не като военен орден, а като
светска общност, която посвещавала своите сили на грижи за бедните
пилигрими в манастира - приют “Св. Мария Латинска”, основан в
Йерусалим още преди Първия кръстоносен поход от амалфийските
търговци, които по онова време държали монопола върху обмяната
на стоки между Запада и Източното Средиземноморие. Както ранните
тамплиери и канониците от църквата “Св. Гроб Господен“, рицари-
те-хоспиталиери също се придържали към Устава на св. Августин и
построили своя приют на мястото, където ангел възвестил зачеването
на свети Йоан Кръстител.
В папската була от 1113 г., одобряваща създаването на Ордена, се
споменава името на неговия основател - брат Жерар. След превзе
мането на Йерусалим през 1099 г. неговото благочестие, както и из
ключителните му способности като “най-умелия организатор по раз
квартируването, който кръстоносците някога са срещали”126, му спе
челили такава слава, че той започнал да получава дарения от Годфроа
Буйонски, от неговите наследници, както и от набожни европейци,
впечатлени от разказите на войници и пилигрими, завръщащи се от
Палестина. До 1113 г. хоспиталиерите вече били основали много до
мове в Европа, където подслонявали и се грижели за поклонниците по
пътя им към Светите земи.
Брат Жерар починал през 1120 г. Наследил го Раймунд от Льо Пюи,
наследствен франкски рицар, останал в Йерусалим след Първия кръс
тоносен поход. Той разбирал належащата необходимост от сила, която

да защитава поклонниците, толкова ясно, колкото и Юг дьо Пайен.
Раймунд и неговите събратя, които били прибрали своите мечове и
ризници, сега ги извадили наново. Хоспиталиерите, разбира се, не из
оставили първоначалното си призвание да се грижат за пилигримите и
болните, но се реорганизирали като военен орден. През 1128 г., докато
Юг дьо Пайен пътувал в Европа, брат Раймун от Льо Пюи участвал
във военния поход срещу Аскалон рамо до рамо с крал Балдуин II.
В развитието си двата ордена били силно обвързани един с друг:
администрацията, основана от тамплиерите в Европа, се базирала
върху структурите, изградени преди това от хоспиталиерите; от друга
страна, църковното одобрение за Устава на тамплиерите от Събора в
Троа и съчинението на Бернар Клервоски в тяхна защита насърчило
по-стария орден да се превърне във военна организация, сравнима с
тамплиерите. Орденът на свети Йоан се придържал към по-либерал-
ния устав на Августиновите каноници, но заимствал от тамплиерите
титлата “Майстор” за своя водач. Техните владения с главна квартира
до църквата на Божи Гроб скоро се разраснали и хоспиталиерите по
ели управлението на близкия манастир “Св. Анна”. На тяхно разпо
ложение била и огромна зала, в която можещи да се съберат хиляда
поклонници и няколкостотин рицари - “сграда, толкова величествена
и удивителна, че докато не я види със собствените си очи, човек не би
повярвал в нейното съществуване”.127
Крал Алфонсо Арагонски, при цялата си бойна слава като “унищо
жителен чук за маврите“, бил бездетен. Бракът му с Урака Кастилска
бил разтрогнат през 1114 г. Без наследник и изпълнен с опасения, че
след смъртта му ще последва разделение и жестоко спречкване между
претендентите за трона, през октомври 1131 г. кралят съставил заве
щание, в което оставял своите земи на канониците от храма на Божи
Гроб и на двата военни ордена - хоспиталиерите и тамплиерите. “На
тези три братства предавам цялото си кралство ... а също и правата на
господар, които имам във всичките му земи - както над свещениците,
така и над миряните; над епископите, абатите, канониците, монасите,
магнатите, рицарите, гражданите, селяците и търговците, мъжете и
жените, ниско и високопоставените, бедните и богатите, а също над
евреите и сарацините - заедно със законите, които моят баща и аз сме
прилагали и е трябвало да прилагаме досега”.128
Не са ясни основанията за това решение на Алфонсо, но когато
той починал през 1134 г., волята му била пренебрегната, и въпреки
подкрепата на папа Инокентий II трите наследяващи страни не мог

ли да се възползват от правата си. Едва след десет години, когато в
Герона накрая било постигнато споразумение с Раймунд Беренгуер
Барселонски, тамплиерите вместо земи получили правата върху шест
крепости, една десета от кралските приходи, освобождаване от някои
данъци и една пета от териториите, отвоювани от маврите.129 По този
начин, въпреки първоначалното си нежелание, тамплиерите били във
лечени в иберийската “реконкиста” и се превърнали в една от най-
внушителните военни сили в земите на Португалия и Испания.
Фактът, че Орденът на Храма успял да поеме толкова тежка военна
задача на втори фронт, показва колко успешно е било вербуването на
нови рицари. Те имали различни мотиви да поемат кръста на Ордена,
но не бива да подценяваме и силното им религиозно чувство. Вече е в
миналото онова единодушие на историците, които виждаха в кръсто
носните походи само предлог за грабежи и плячкосване; сега вече се
оценява и стремежът към покаяние. “Решението да се поеме на кръсто
носен поход... било свързано с огромни разходи и истински финансови
жертви, а тежестта върху семействата ставала още по-голяма, ако ня
колко души едновременно решавали да тръгнат”.130Същото се отнасяло
и за рицарите, решили да станат тамплиери: “от кандидатите искали те
самите да си осигурят облекло и снаряжение, когато се записват в Ор
дена”131, а цената често се плащала от тяхното семейство и приятели.
Много често самите рицари ставали и дарители. Юг от Пайен и Го-
дфроа от Сен Омер били възхвалявани, задето са внесли в хазната на
братството своето имущество. А Юг от Бурбутон, Северен Прованс,
станал тамплиер през 1139 г., дарявайки достатъчно земя за основава
нето на прецептория (Дом), наречена Ришереншез, която и до днес е
една от най-добре запазените. Той заявил, че постъпва така, подчиня
вайки се на Христовата заповед от Евангелието на Матей: “ако някой
иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си
и Ме последва; защото който иска да спаси душата си, ще я погуби;
а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери”. (Матей, 16:25,
26)132 Шест години по-късно го последвал синът му Никола, който да
рил на тамплиерите всичките си имоти, с изключение на овцете, които
трябвало да осигурят прехраната на майка му, като заявил: “отдавам
себе си, макар и недостоен, на рицарите на Христос и Храма, за които
ще работя през всичките си земни дни, и дано заслужа опрощение за
греховете си и да попадна с избраните за вечен живот в Царството
Небесно”.133
Семейство Бурбутон било от благородническата прослойка с мал-

ко по-нисък ранг от най-влиятелните и богати велможи, но все пак
имаща близки отношения с някои от тях. Подобен произход имали
също Юг дьо Пайен, Годфроа дьо Сен Омер и повечето от водачите
на Ордена. Но новото братство привличало и по-бедни рицари, като
в началото очевидно никой не изисквал от кандидатите благородни-
ческо потекло. Ясно е, че желаещият да влезе в редиците трябвало
да е обучен в конен бой, да има опит на бойното поле или поне да
е участвал в турнири. В действителност приемът във военизираните
ордени бил по-либерален, отколкото в манастирите.134 Не се изисква
ла грамотност - малцина рицари можели да четат или пишат, камо
ли на латински. Всички служби се водели от капеланите, а от братята
се искало само да рецитират “Отче наш” нужния брой пъти в точно
определен час.
Без съмнение мотивите на кандидатите били най-различни. Най-
уважаваните, “старейшините”, като графа на Шампан Юг или Арпен
от Бурже, се присъединили към тамплиерите сравнително късно в жи
вота си и след загубата на своите съпруги - първият заради раздяла,
а вторият - поради нейната смърт. По-младите и не толкова богати
рицари били привлечени от “възможността за пътешествие и издига
не в живота”.135 Не трябва да се подценява и магическото привличане
на Светите земи. В някои случаи рицарите пътували до Палестина на
свои разноски за поклонничество - например братовчедът на Роджър,
епископ на Уорчестър, се включил в редовете на Ордена, след като
свършили всичките му средства.
Може би някои от подбудите за записване в Ордена са били от по-
романтично естество: в своите балади и песни трубадурите обичали
да загатват, че рицарите стават тамплиери заради мъките на несподе
лена любов. Както ще видим по-нататък, за Жерар от Ридфор (Жерар
дьо Ридфор), десетия Велик майстор, се говорело, че се е записал в
техните редици, защото една богата наследница отхвърлила неговото
предложение за женитба, но в неговия случай разбитото сърце сигур
но не е изиграло толкова важна роля, колкото несбъднатите очаквания.
И все пак един паралел между Ордена на Храма и френския Чуждес
транен легион като че ли не е съвсем неуместен. В първия устав бил
записан определен изпитателен срок за всеки рицар, но това правило
впоследствие отпаднало под натиска на нуждата от нови попълнения;
дори по инициатива на Ордена била предвидена възможност за вербу
ване йа рицари, отлъчени от църквата. “Заповядваме ви да отидете на
онези места, където знаете, че се събират отлъчени рицари”.136 Дори

рицар, обвинен в убийство, можел да стане тамплиер, за да изкупи
греха си. Цената за изкуплението на рицарите, убили Кентърберий-
ския епископ Томас Бекет, била четиринадесетгодишна служба като
тамплиери.
Накрая не бива да забравяме, че сърцата на мнозина са били спече
лени от духа на традиционното мъжко другарство и жертвоготовност
в живота сред опасности. Основна морална ценност за кръстоносци
те, този дух без съмнение привличал и към военните ордени. Стре
межът на бенедиктинци и цистерцианци към откъсване от светските
връзки не засягал приятелството между мъже. Напротив - великите
абати като Анселм Кентърберийски, Бернар Клервоски и Елред от Ре-
ево виждали в подобни отношения едно от най-големите блага на жи
вота. Елред дори написал по въпроса трактат, озаглавен De spirituali
amicitia (За духовната дружба); Бернар, който “въпреки че не изключ
вал жените от кръга на своите приятели, все пак отказвал да допусне,
че съпружеската любов може да достигне висотата на истинска чо
вешка дружба”. Той бил убеден, че “човешката любов е несравнимо
по-малка от Божествената, (а) любовта в брака е по-слаба, отколкото
любовта между приятели - мъже”.137
В тогавашното общество с неговата присъща жестокост, където
монарсите не били в състояние да държат в подчинение благород-
ниците-заговорници, приятелските и роднински отношения имали
изключителна важност. Роднинските връзки често решавали кой ще
постъпи в манастир или пък ще потегли на кръстоносен поход. В рам
ките на две поколения двадесет и пет наследници на Ги дьо Монтери
облекли наметалото с кръста; а помним и как Бернар се явил пред
вратите на Сито със свита от тридесет и пет роднини и приятели.
Съществувал ли е сексуален подтекст във възхваляваната мъжка
дружба? Знаем, че в монашеството не е имало специална забрана вър
ху онова “особено приятелство” (amitié particulière), на което се гледа
ло с недобро око в по-късната история на църквата. Наистина, някои
от писмата на Анселм, бенедиктинският архиепископ на Кентърбьри,
звучат като любовни послания: “Мой най-любими ... тъй като аз не се
съмнявам, че ние еднакво се обичаме един-друг, това ме прави сигу
рен, че всеки от нас желае другия с една и съща сила, защото тези, чи-
ито мисли се сливат в огъня на любовта, страдат по равно, щом телата
им са разделени от мястото на техните всекидневни занимания...” или
“Аз се страхувам, че ако трябва да опиша страстта на нашата взаим
на любов, то тогава онези, които не знаят за какво говоря всъщност,

ще си помислят, че преувеличавам. Затова трябва да им спестя част
от истината. Но ти знаеш какво е привличането, което и двамата из
питахме - поглед след поглед, целувка след целувка, прегръдка след
прегръдка”.
Въпреки че Анселм е писал тези редове около половин век пре
ди основаването на тамплиерския орден, неговите мисли имат отно
шение към полумонашеския начин на живот, воден от рицарите на
Храма. Изводите, които американският академик Джон Бозуел прави
от подобни пасажи, а именно, че Анселм разглежда хомосексуалните
актове като “често срещана слабост, която почти всеки би разбрал”,
бяха убедително отхвърлени от видния историк сър Ричард Садърн.
Той изтъква, че “никой не знаел нищо по въпроса, нито пък се инте
ресувал от естествените хомосексуални тенденции; а доколкото тях
ното съществуване е било известно, те били разглеждани просто като
отделни проявления на всеобщата греховност на човечеството”. През
XI век представата за хомосексуализъм включвала единствено содо-
мията, а “тя се приемала за равностойна на друг вид неестествен секс
- копулацията с животни”.139
Безусловното църковно осъждане на содомията като грях едновре
менно срещу Бог и срещу природата се основавало върху доводите на
Павел от Таре140и Августин от Хипон141, чиито текстове със сигурност
са били добре известни на образованите бенедиктинци. Обаче несъм
нено те не са значели почти нищо за неграмотните рицари и барони, а
освен това се знае, че по времето на Анселм содомията е била практи
кувана в двора на крал Уилям Руфус. “Трябва да признаем: този грях
стана толкова разпространен - пише Анселм, - че вече май никой не
се изчервява по тази причина; а пък мнозина, незнаейки колко чудови
щен е той, съвсем са се отдали на него”. Наблюдателността на Анселм
и изразеното от него отношение като архиепископ на Кентърбьри го
направили “известен заради осъждането на този грях и на всяко пове
дение - например носенето на дълга коса или женствени дрехи - кое
то би могло да го насърчи”.142
Следователно можем да сме сигурни, че макар и хомосексуалният
“флирт” да не е бил основание някой да се стреми към тамплиерство-
то, отците от Събора в Троа са били наясно с,тази опасност; затова
са включили правилото, че спалнята на братята трябва да е осветена
нощем. А забраните за споделяне на едно легло, спане без дрехи или
на тъмно били включени “да не би Лукавият злонамерено да се въз
ползва от тяхната възможност за извършване на грях”.143 Обаче е ясно

също, че някои рицари и сержанти са се поддавали на изкушението.
Това нарушение било включено в подробния списък с наказания, със
тавен от Ордена в 1167 г., и е описано като “отвратителния и зловонен
грях на содомията, който е тъй противен, зловонен и отвратителен, че
даже не бива да се назовава”.144Считало се, че той е толкова сериозен,
колкото и убийството на християнин, и даже по-сериозен от преспи-
ването с жена.
След завръщането на своите пратеници Юг дьо Пайен и Гийом дьо

Бур с нововербуваните рицари в Йерусалим крал Балдуин II незабав
но се заел с бленуваното от него нападение срещу Дамаск. В началото
на ноември Балдуин повел армията си, в която имало и контингент от
тамплиери, от граничната крепост Баняс и скоро бил на десет киломе
тра от Дамаск. Гийом дьо Бур пък повел в атака европейските воини,
които обаче били завладяни от желание за бърза плячка и престанали
да му се подчиняват. На тридесетина километра от основния лагер те
били нападнати от арабската кавалерия и едва четиридесет и петима
от тях оцелели. Балдуин разчитал да изненада воините на Дамаск, до-
като празнуват тази победа, и заповядал на своята армия да атакува;
но точно в началото на нападението започнал да се излива такъв про
ливен дъжд, че пътищата станали непроходими и нападението срещу
арабската столица трябвало да се прекрати.
Почти няма информация с какво са се занимавали Юг дьо Пайен
и неговото братство през следващите няколко години. През 1136 г.
хоспиталиерите получили Бетгибелин - първата крепост, дадена на
рицарски орден, разположена между Хеброн в хълмовете на Иудея
и Аскалон на Средиземноморския бряг. Най-вероятно тамплиерите
са посветили своите усилия на задачата, за която са били създадени
- охрана на пътищата, използвани най-често от пилигримите. Орде
нът построил замък, кантон и параклис в Цистерна Рубея по средата
между Йерусалим и Йерихон. По-близо до Йерихон, в Байт Джубр
ат-Тахтани, тамплиерите разполагали с бойна кула, а на планината
Карантин, където Иисус постил четиридесет дни и бил изкушаван от
сатаната, имали крепост и манастир; тяхна била и друга крепост на
брега на Йордан - на мястото на Христовото кръщаване от Йоан.143
Но първата голяма крепост, дарена на тамплиерите, не била в
Кралство Йерусалим, а в най-северната част на латинските владения
- в планината Аманус. Този тесен хребет е разположен на юг от Мала
Азия с върхове, високи от две до три хиляди метра, и създавал естест

вена бариера между арменското кралство Киликия и графство Анти
охия, а също между Алепо и вътрешна Сирия и Средиземноморския
бряг.
Единственият път през планините, който свързва Алепо и Анти
охия с пристанищата Александрета и Порт Бонел (Арсуз), минава
пред прохода Белен, известен също като “Сирийските врати”. Около
1130 г. тамплиерите били натоварени с отговорността да охраняват
планинския граничен район между Кралство Киликия и Антиохия -
стратегическата област Аманус. За да осигурят безопасността на про
хода Белен, тамплиерите превзели важното укрепление Баргас, което
преименували на Гастон. Това бил замък “който се извисяваше върху
непристъпен връх, издигнат върху една непревземаема скала, а кулите
му докосваха небето”.146Гастон се намирал върху източната страна на
хребета и оттам се виждала долината от Алепо до Антиохия. А по - на
север, за охрана на прохода Хаджар Шунглан, тамплиерите разполо
жили сили в замъците Дарбсак и Ла Рош де Русел.
През 1130 г. принцът на Антиохия Боемунд II бил убит от да-
нишмендските турци, а балсамираната му глава - изпратена като пода
рък от данишмендския емир Гази на Багдадския халиф. Вдовицата на
владетеля Алиса Йерусалимска била средната от трите властолюбиви
дъщери от брака на Балдуин Буржски и арменската принцеса Мор-
фия. Най-голямата сестра Мелисенде, наследница на Йерусалим, вече
била омъжена за Фулк от Анжу. След смъртта на краля трябвало да
го наследи неговата дъщеря Констанция, но майка ù Алиса побързала
да влезе в тази роля, веднага щом разбрала за гибелта на съпруга си.
Съвсем скоро станало ясно, че нейните амбиции не свършват дотам:
тя възнамерявала да лиши от наследство дъщеря си и да не допусне
собствения си баща, крал Балдуин Йерусалимски, до полагащото му
се регенство в Антиохия. Алиса даже изпратила послание до Зенги,
сарацинския емир на Алепо, в което го молела за помощ.
Но нещастният вестоносец на посланието нямал късмет - той бил
заловед от Балдуин и обесен. Алиса затворила вратите на Антиохия
пред баща си, вероятно с помощта на част от местното християнско
население, но френските барони не я подкрепили и отворили входо
вете към града. Баща и дъщеря привидно се сдобрили, а Алиса била
прокудена в пристанището Латакия; но стореното на баща ù очевид
но скъсило неговия живот. Той се върнал в Йерусалим със съсипано
здраве и през август 1131 г. починал, като преди това пожелал да бъде
приет в братството на църквата “Свети Гроб Господен” и облякъл мо

нашеското расо, с което посрещнал смъртта си.
След още пет години починал и Юг от Пайен. Управителният съ
вет (капитул) на рицарите- тамплиери се събрал в Йерусалим, за да
избере нов Велик майстор, Робер от Краон (Робер дьо Краон), който,
макар и познат с прозвището “Бургундеца”, всъщност бил от Анжу,
затова несъмнено бил любимец на Фулк Анжуйски. Но освен това
той вече имал авторитета на изключителен администратор и незабав
но доказал, че познава отлично нуждите на Ордена и умее да ги за
щитава. Той издействал допълнителни и изключителни права от папа
Инокентий II, записани в булата от 1139 г. Omne datum optimum.
Тази була била адресирана до “нашия скъп син Робер” и в нея па
пата разпореждал Орденът да се освободи от юрисдикцията на всяка
друга църковна власт и да бъде подчинен единствено на Ватикана.
Дори и патриархът на Йерусалим, пред когото първите тамплиери
се клели, вече нямал никаква власт над Ордена. Булата разрешавала
на рицарите да имат собствени молитвени домове, а също допускала
свещеници да се присъединяват към братството в ролята на капела-
ни, което осигурило на рицарите пълна независимост от енорийските
епископи не само в Палестина, но и в Европа. Защитниците на Храма
получили правото да получават десятък, а самите те били освободени
от този данък - подобно право досега имали единствено цистерци-
анските монаси; на Ордена се позволявало също да има гробища до
своите домове, кьдето да погребва пътуващи поклонници или свои
събратя - а подобни привилегии означавали и сериозни парични при
ходи. Рицарите можели свободно да разполагат с плячката от победе
ните врагове и били отговорни за действията си единствено пред своя
Майстор, който от своя страна трябвало да произлиза от техните ре
дици и да бъде избран от Управителния съвет свободно, без никакъв
натиск от светските среди.
Какво се криело зад тази папска щедрост? Инокентий II (с рожде
но име Грегорио Папареши) произхождал от висшите кръгове в Рим,
но един от съперниците му оспорил неговия избор и с подкрепата на
сицилианския нормански крал Роджър II също приел църковно име
като римски папа - Анаклет II. Междувременно Инокентий избягал
във Франция, кьдето спечелил подкрепата на Бернар Клервоски, чий-
то авторитет привлякъл на негова страна кралете на Франция и на
Англия - Луи (Людовик) VI и Хенри I. От своя страна Норберт, архи
епископът на Магдебург, убедил за същото немските йерарси и крал
Лотар III. Единствено църквите на Шотландия, Аквитания и норман-

ската част на Италия продължили да подкрепят Анаклет.
Антипапата Анаклет починал през 1138 г., а през 1139 г. осемго
дишната схизма свършила и Инокентий се завърнал в Рим. Дали Отпе
datum optimum е била написана в знак на благодарност за подкрепата
на Бернар? Признателността сигурно е изиграла своята роля. Обаче
издаването на подобни були при понтификатите на следващите папи
Целестин II и Евгений III {Milites Templi, 1144 г. и Militia Dei, 1145 г.)
говори, че подкрепата за Ордена вече е твърдо следвана политика на
Римската курия. Който и да носел в момента папската тиара, запазва
нето на Светите земи си оставало първостепенна задача, а Орденът на
Храма, заченат с всеотдайностга на неколцина набожни рицари, вече
бил основната сила на християнската война срещу исляма.
Дори и да е имало колебания по въпроса дали е нужна толкова
голяма помощ за отвъдморските земи, те се разсеяли малко след със
тавянето на Milites Templi, точно на Коледа през 1144 г., когато Едеса
била завладяна и опустошена от емира на Мосул - Имад ад Дин Зенги.
Новината за тази катастрофа достигнала до новоизбрания папа Ев
гений III през есента на 1145 г. във Витербо. Той бил италианец със
скромен произход, привлечен навремето за монах в Клерво от обая
нието на Бернар, а по време на избора си вече бил абат в цистерци-
анския дом “Св. Св. Винченцо и Анастазио” недалеч от Рим. Евгений
III реагирал на християнската загуба на изток, като се обърнал към
френския крал Луи VII с булата Quantum praedécessores, в която искал
от него да поеме на кръстоносен поход.
За първи път на европейски монарх се налагало да поеме предиз
викателството на кръстоносен поход. Той бил пряк потомък на Юг
Капет, избран от франкските барони за техен крал през 987 г. Насле
дявайки едва седемнадесетгодишен трона на баща си, Луи Дебели,
той се оженил за Елеонора, дъщеря и наследница на Гийом, херцога
на Аквитания. Когато папата се обърнал към двадесет и пет-годишния
крал, той събрал своите васали на Коледа през 1145 г. в Бурже и поис
кал от тях да го последват. Той им казал, че има намерение да потегли
на кръстоносен поход с тяхното участие. Луи не споменал нито пап
ския призив, нито енцикликата Quantum praedecessores, а представил
похода като свое собствено начинание.
Но желаещи да се отзоват почти липсвали. Влиятелните барони
никак не одобрявали Луи, който само три години преди това хвърлил
страната във война, отнемайки земи от най-могъщия си васал граф
Теобалд Шампански. На съвета в Бурже дори неговият личен съвет

ник абат Сугерий от Сей Дени изказал своите доводи против идеята
за кръстоносен поход. Абатът бил далновиден държавник и разбирал
значението на силната монархическа власт; той с основание се трево
жел, че сред френските барони ще започнат брожения при отсъствие
то на краля. В Бурже Луи постигнал единствено съгласие да се отложи
решението по въпроса до Великден, когато съветът трябвало да се
събере отново във Везеле, Бургундия.
Провалът на първоначалния план не уплашил младия крал и той
решил да се обърне към единствения човек във Франция, чийто авто
ритет и престиж били по-високи, отколкою на абат Сугерий - Бернар
от Клерво. Вече били минали тридесет години от появата на Бернар
пред вратите на Сито и тридесет - от основаването на цистерцианско-
то братство в Клерво. Както разбрахме, през тези години той успял да
си извоюва уникалното влияние върху папи и крале, което ги карало
да се вслушват в неговите съвети. А точно тогава не само папа Ев
гений III бил негов бивш монах, но и братът на крал Луи V II- Анри
Френски - дал монашески обет в Клерво.
Влиянието на Бернар не произлизало единствено от силните му
връзки; в тогавашния свят, където толкова много хора проповядвали
християнските добродетели, а едва малцина се придържали към тях,
неговата вяра и аскетизъм му давали моралното право да бъде живата
съвест на цялото християнство и непрестанно да бичува силните и
богатите, защитавайки бедните и слабите. Според някои съвременни
историци, възпитани в днешния свят, където никой не се интересува
какво го очаква след смъртта, Бернар представлява самопровъзгласил
се защитник на праведностга - човек, “виждащ света през очите на
фанатик” 147 и “с опасна склонност да приема за дадено, че всичките
му съвременници са злодеи и трябва да се покаят”.14* Но всъщност
според Бернар - обграден от жестокостта на светския живот и коруп
цията на църковния - никакви усилия не могат да са прекадени, щом
става дума за спасението на човешката душа.
Според неговото разбиране привлекателността на злото не се крие
само в явната примамливост на богатството и светската власт, но и в
много по-изтьнченото и многократно по-гибелно изкушение на лъж
ливите идеали. Освен със своето благочестие Бернар бил известен и с
блестящия си ум и начетеност, които личат например в проповедите му
за милосърдието, свободната воля и върху Песен на песните от Стария
Завет. Той бързо съзирал еретическите идеи и неуморно преследвал
онези, които ги разпространяват. На събора в Санс през 1141 г. той об

винил в ерес прославения философ и теолог Пиер Абелар (известен и
с любовната си връзка с красавицата Елоиза) и убедил присъстващите
йерарси да осъдят прекадено рационалистическою му учение.
През 1145 г., докато Евгений II планирал новия кръстоносен поход,
Бернар бил в Лангедок и отново изобличавал еретиче ските идеи на
един популярен проповедник - Анри от Лозана. След като вече бил
посредничил за помирението между крал Луи VII и херцог Теобалд
Шампански, Бернар изслушал със симпатия желанията на младия мо
нарх. Но тъй като не искал една духовна мисия да се поверява в ръцете
на светски владетел, той се обърнал отново към папа Евгений II, който
на 1 март 1146 г. издал наново своята була Quantum praedecessores и
заръчал на Бернар да я популяризира във Франция.
На 31 март, както било договорено, крал Луи VII и френските бла
городници се събрали във Везеле. Вестта, че самият Бернар ще изнесе
проповед, привлякла негови почитатели от цялата страна. И тогава,
както и през 1095 г. при словото на папа Урбан II в Клермон, църквата
с мощите на Мария Магдалена не могла да побере придошлата тълпа
- отново трябвало да се построи трибуна в покрайнините на града.
Красноречието на Бернар пожънало успех. Когото завършил своето
обръщение, толкова хора били готови да поемат кръста и да го поста
вят върху дрехите си, че самият Бернар трябвало да разреже своята
мантия, за да им даде още червен плат. |
Първи към папата се приближил крал Луи, после неговият брат Ро
бер, граф на Дро. Много от останалите доброволци, които последва
ли двамата Капетински благородници, всъщност “тръгвали отново по
пътя или искали да поемат по стъпките на своите бащи и деди”149. В
редиците на това ново поколение били Тулузкият граф Алфонсо Жор
дан - роден, докато баща му участвал в обсадата на Триполи; Гий
ом, граф на Невер - чийто баща участвал в злополучната експедиция
през 1101г.; графът на Фландрия Тиери - женен за доведената дъщеря
на кралица Мелисенде; и Анри - наследникът на Фландърския граф.
Към тях се присъединили още: Амадеус, граф Савойски; Аршамбо,
граф Бурбонски; и епископите на Лангр, Араз и Лизо. Няколко дни
по-късно Бернар написал на папата следните редове: “Вие повелихте,
аз изпълних; авторитетът на повелителя направи моето подчинение
плодоносно ... Селата и градовете сега са пусти; останал е по един
мъж на всеки седем жени. Навсякъде се виждат вдовици, чиито мъже
са още живи”.150
Бернар не се ограничил с проповедта във Везеле. Оттам се запътил

на север към Шалон на Марн, после - към Фландрия. А към онези,
които не било възможно да вербува лично, той се обърнал с писмо.
Ето неговото обръщение към английския народ:
“Небесният Спасител губи земите си, земите, в които се яви пред
хората и в които живя сред тях повече от тридесет години ... Всички
знаят, че вашата страна има голямо богатство - много на брой млади
и жизнени мъже. От цял свят се сипят хвалби за тях, а за храбростта
им всеки говори...”151
Той най-силно подчертавал какво щастие е за новите кръстоносци
възможността за спасение на душите им:
“Сега има нещо, за което може да се биете, без да се страхувате за
своите души; дело, за което е славно да победиш, а да умреш е най-
голямото благо... Не изпускайте тази възможност. Вземете кръстния
знак. Веднага ще получите опрощение за всички грехове, за които се
покаете с чисти сърца. Не е нужно да плащате много пари, за да по
лучите кръста, а ако го носите със смирение, то ще намерите в него
Царството небесно”.
Отначало Бернар не се обърнал към германците с подобно обръще
ние, защото папа Евгений имал нужда от помощта на крал Конрад III
и неговите войски срещу сицилийския нормански крал Роджър II. Но
Бернар бил поканен в Рейнската област от архиепископа на Майнц, за
да прекрати неофициалните проповеди на цистерцианския монах Ру
долф, които разгаряли антиеврейски страсти и предизвиквали погро
ми. Бернар не за първи път осъждал подобни жестокости. “Евреите
не трябва да се преследват и убиват, дори не бива да се прогонват от
местата, където ж ивеят... За нас евреите са живите слова на Писание
то, защото те винаги ще ни напомнят страданията на Спасителя”.152
Монахът Рудолф бил заставен да млъкне, но разпалените от него
страсти и стремеж към участие в кръстоносен поход вече трудно мо-
жели да се уталожат. Затова било взето решение да се включат и нем
ците, а Бернар тръгнал от град на град, за да носи вестта за чудната
възможност - опрощение на всички грехове. Той винаги наблягал
най-много върху духовната полза за грешника - изключителния шанс
да избегне наказанието за своите прегрешения - и сякаш сам Бог му
помагал, вършейки чудеса там, откъдето проповедникът минел.
Най-важната задача на Бернар била да убеди противящия се крал
Конрад да поведе лично немските кръстоносци. Първият му опит
през ноември 1146 г. във Франкфурт се провалил; втора възможност
се явила на Коледа в Шпеер. Макар и с помощта на преводач, той по

молил Конрад да си представи как в деня на Страшния съд Христос
се изправя пред него и иска сравнение между направеното от Него
за Конрад и онова, което Конрад е направил за Спасителя. “Човече,
какво трябваше да направя за тебе, а не съм го направил?” Вместо да
отговори, кралят коленичил и се заклел да тръгне на бой за защита на
вярата.
През януари 1147 Евгений III се върнал във Франция, прекосявай
ки Алпите. Крал Луи го посрещнал в Дижон, а след това папата прис
тигнал в Клерво - абатството, където преди е бил монах. От Клерво
тръгнал към Париж, като по пътя присъствал на великденската служ
ба в абатството Сен Дени. На самия Великден той връчил на Луи VII
кралското знаме, наречено oriflamme (орифлам, златният пламък), и
поклонническа тояжка за път. На осмия ден след празника, 27 април,
папата се срещнал с управителния орган (капитул) на френските там-
плиери в тяхната нова квартира, построена в северните покрайнини
на Париж.
Това бил тържествен и величествен акт, утвърждаващ обществено
то значение на Ордена. Евгений разпоредил брат Аймар, ковчежник
на парижките тамплиери, да получава нововеденця данък - една два
десета част от всички църковни приходи - чрез който папата искал
да събере средствата за новия поход.153, Понтифът бил придружен от
краля на Франция Луи, архиепископа на Реймс,jчетирима епископи и
сто и тридесетима рицари. Майсторът на Ордена Еверар дьо Бар пък
ги очаквал в свитата на най-добрите си рицари от Испания и Пор
тугалия. Сред тях имало поне още толкова сержанти и оръженосци.
Присъстващите хроникьори били силно впечатлени от вида на мно
жеството брадати рицари в бели одежди. Почти е сигурно, че точно
там папа Евгений им дал правото да носят ален кръст над сърцата си,
“така че кръстният знак да служи като победоносен щит и те никога
да не поглеждат назад, когато застанат лице в лице с неверниците” -
червеното, символ на мъченическата кръв, било положено върху чис
тотата и невинността на бялото.154
Мнозина немски барони последвали примера на Конрад и поели
на кръстоносен поход, а някои, които притежавали земи на изток - на
пример саксонският херцог Хенрих с прозвище “Лъва” и маркграфът
на Бранденбург Алберт “Мечката” - получили същите права от папа
Евгений, но за поход срещу славяните-езичници венеди, обитаващи
източните предели на християнска Европа. Въпреки това разделение
на силите, през май 1147 г. от Регенсбург потеглила двадесетхилядна

армия, която трябвало да поеме по континенталния маршрут на Пър
вия поход. Няколко седмици след това потеглила и френската армия,
която се събрала в района на Метц под командването на крал Луи,
придружен от своята лъчезарна съпруга Елеонора Аквитанска.
За разлика от своя предшественик Алексий Комнин тогавашният
византийски император Маниул Комнин не желаел помощ от запад
ноевропейците и се отнасял подозрително към техните намерения.
Той водел война срещу краля на Сицилия Роджър и това го принудило
да сключи договор със селджукските турци, за да осигури гърба си. За
западните рицари подобен договор с неверниците можел да означава
само едно - предателство, и затова те изпитвали към Мануил десеток
ратно по-големи подозрения.
Изпълнен с нетърпение да стигне до Светите земи, Конрад пре
сякъл Босфора със своята германска армия. В Никея тя се разделила
на две. Епископът на Фрайзинг Ото потеглил с невъоръжените по
клонници по крайбрежието, все още владяно от Византия, а Конрад
повел своята армия по прекия път през Анадола. При Дорилей не
говите рицари били нападнати и разгромени от селджукските турци.
Оцелелите, между които и самият Конрад, се върнали в Никея, кьдето
се присъединили към френските отряди. Този път двамата крале пове
ли войските на юг към Ефес, като се налагало да влизат в конфликт с
местните византийци при всеки опит да осигурят прехраната на войн
ството си.
В Ефес Конрад се разболял и се върнал по море в Константинопол.
Французите се отдалечили от крайбрежието, напредвайки по долината
на река Меандър. Крал Луи вече знаел колко ценен може да бъде Май
сторът на френските тамплиери Еверар дьо Бар и избрал именно него
за посланик, който да преговаря с византийския император Мануил
Комнин. А сега му се наложило да оцени по достойнство и рицарите
на Храма. Докато войските напредвали бавно в суровата зима, а кра
лицата и нейните придворни дами треперели върху своите носилки,
рицарите-кръстоносци трябвало непрекъснато да отбиват атаките на
турската лека кавалерия, специално обучена да стреля точно по време
на езда. Тежките конници на франките, много ефикасни при големи
полеви сражения, не били достатъчно маневрени в тесните проходи
на планината Кадм. Точно там турците увеличили своите набези и
френската армия била застрашена от пълна дезорганизация. В този
тежък момент Луи се обърнал за помощ към Еверар от Бар. Еверар

разделил войската на малки отряди начело с рицари-тамплиери: об
разували се “нещо като строго организирани общности, които успели
да овладеят ситуацията; кръстоносците оформили братство с тампли
ерите, чиито заповеди се заклели да изпълняват”.155 По този начин
войсковата колона успяла да се добере до византийското пристанище
Аталия, а оттам крал Луи отплавал към Антиохия с най-добрите от
онези войни, които му били останали, а на останалите поставил зада
чата да се доберат до Сирия както успеят.
В Антиохия крал Луи и френските рицари били посрещнати с
топли чувства. В момента там управлявал Раймунд от Поатие, син
на херцог Гийом Аквитански, женен от няколко години за младата на
следница на престола Констанция. Следователно той се явявал чичо
на Елеонора Аквитанска и сега с радост се отправил към Антиохий-
ското пристанище Сен Симон, за да посрещне своята благородна пле
менница и френските кръстоносци. За Раймунд и латинските барони
присъствието на младата кралица и нейните придворни дами било
очарователно допълнение към очакваната от тях войска; а и Елеонора
от своя страна се радвала на срещата със своя храбър чичо Раймунд.
Красива, интелигентна, жизнена, лъчезарна, около двадесет и пет го
дишната кралица започнала да разбира, че чувствата ù към нейния
млад, но нерешителен и сприхав съпруг не са станали по-топли след
мъчителното прекосяване на Анадола.
Положението на Луи в тази важна точка на похода се утежнявало
и от липсата на пари: той похарчил всичките си средства, за да плати
грабителски високите цени, които му наложили византийските съю
зници за продоволствие и транспорт. Затова той отново се обърнал
към френския Майстор на тамплиерите. Еверар от Бар трябвало да
отплава за Акра, където използвал източниците на Ордена, за да събе
ре необходимата сума. А кралят писал на абат Сугерий да върне заема
на тамплиерите в размер на две хиляди сребърни марки - или рав
ностойността на шестмесечния доход от всички кралски имения.156
Този факт показва не само високата цена на кръстоносните походи,
но и какви финансови ресурси е успял да натрупа Орденът на Храма
дотогава.
Кокетното и закачливо поведение на Елеонора очевидно се харес
вало на нейния чичо и в двора в Антиохия плъзнал слух, че тяхната
привързаност е преминала границите на приличието. Не е известно
какво е било отношението на Раймундовата съпруга Констанция; тя
по-късно щяла да покаже, че също е способна на силни чувства, но по

това време сигурно е била твърде млада и неопитна, за да разбере как
во всъщност става. Нещата не стоели така при крал Луи, чиято рев
ност се засилвала още повече от откритата подкрепа, която Елеонора
изразявала за стратегическите планове на чичо си относно бъдещите
действия на френския корпус.
Раймунд искал от Луи кръстоносците да атакуват Алепо и така да
се освободи напрежението във войнството от неуспешните битки със
селджукските турци на север. Той твърдял, че това би било и най-
добрата репетиция за отвоюването на Едеса, заради чието падане в
ръцете на неверниците всъщност започнал походът. Луи можел и да
приеме тези доводи, ако не го изгаряло подозрението, че Раймунд спи
с жена му. Затова веднага щом разбрал, че оздравелият вече Конрад е
пристигнал в Акра, той заявил твърдо, че може да изпълни своя обет,
единствено ако първо се поклони в Йерусалим. Затова заповядал на
армията си да потегли на юг. А Елеонора, със самочувствието на жена,
която знае, че е по-богата от съпруга си, заявила своето желание да
остане в Антиохия и да анулира брака с Луи. Кралят обаче я повел
към Йерусалим насила.
Въпреки загубите, претърпени от германската и френската армии
при пресичането на Анадола, през юни 1148 г. в Акра се събрала вну
шителна военна сила от Западна Европа. Към войските на Конрад и
Луи се присъединили отрядите под командването на Монфератския
маркиз и графовете на Оверн и Савоя. По море пристигнали и прова-
нсалски рицари, водени от Алфонсо Жордан, граф на Тулуза. Също
с кораби, макар и по-късно, пристигнал контингентът от английски,
фламандски и фризийски рицари, които били отклонени от пътя си
заради молбата на португалския крал Алфонсо Енрике, който поискал
помощ за освобождаването на Лисабон от маврите.
На 24 юли пред обединените армии на латини от Европа и задмор
ските земи застанал младият йерусалимски крал Балдуин III, упра
вляващ заедно със своята майка Мелисенде. Придружавали го най-
високопоставените барони и епископи на кралството. Но йерусалим-
ските велможи отстъпвали по брой и положение на пристигналите от
Европа: крал Конрад и двамата му доведени братя - херцогът на Ав
стрия и епископът на Фрайзинг, неговият племенник Фридрих Шваб
ски, Волф Баварски, влиятелните епископи на Метц и Тул. Крал Луи
бил следван от брат си Робер от Дро, Анри от Шампан (син на неговия
отдавнашен враг Теобалд) и Тиери, граф на Фландрия. Присъствали
също Великите майстори на тамплиерите и хоспиталиерите. Забеляз

вало се обаче отсъствието на Раймунд от Поатие, принц на Антиохия
- сърдит след скандала с Луи, и на Алфонсо-Жордан, граф на Тулуза,
който починал внезапно, докато бил в Цезарея.
Накъде трябвало да се поведе тази мощна армия? Съветът на най-
старшите бил съгласен с мнението на Раймунд от Антиохия, че най-
голямата заплаха за франките идва от Алепо, управляван от Нур ед
Дин, син на емир Зенги. Освен това неговото поражение било необ
ходимо условие за възвръщането на Едеса. Пътят на юг към Египет
бил препречен от непреодолимо препятствие - крепостта Аскалон,
все още в ръцете на фатимидските халифи. Третата възможна цел бил
Дамаск, но Дамаск бил единствената мюсюлманска сила в района,
която имала някакво желание да се съюзи с франките срещу Нур ед
Дин. Обаче този довод бил отхвърлен - не се знае дали от местните
феодали, които били хвърлили око на обширните плодородни тери
тории, контролирани от арабския емират, или от предчувствието на
двата европейски монарха, че Дамаск - град с библейско минало и
величие - ще им донесе не само плячка, но и слава.
Вървейки по стъпките на предишния поход, воден от Балдуин II
двадесет години преди това, кръстоносната армия минала през Баняс
и достигнала Дамаск на 24 юли. Рицарите, разположили лагера си в
овощните градини южно от града, започнали да се готвят за обсада.
Мюсюлманите обаче извършвали чести нападения с малки въоръже
ни групи, които се криели в градините. След като решили, че този те
рен предоставя укритие за врага, европейските монарси преместили
лагера на открито място източно от Дамаск. Тук можели да разгърнат
тежката си кавалерия, обаче не разполагали с вода, а точно пред тях се
намирала най-добре укрепената част на градските стени.
Междувременно жителите на Дамаск получили подкрепления от
мюсюлмани, живеещи извън града, които пристигнали от север и за
едно с местните отряди продължили набезите над рицарите. Докато
водачите на непобедимата латинска армия се препирали кой ще упра
влява града след неговото завладяване, техните воини били принуде
ни да преминат в глуха защита и да отбиват непрестанните нападения.
Тръгнали слухове, че някой ги е предал. Говорело се, че Нур ед Дин е
повел армия, за да помогне на Дамаск, тъй като бил сигурен, че няма
да срещне сериозна съпротива от кръстоносците. Едва тогава палес
тинските латински барони осъзнали безумието на избраната стратегия
и на 28 юли убедили двамата монарси да вдигнат обсадата. Непобе
димата някога армия едва се добрала до Галилея под непрекъснатите

нападения на арабската лека кавалерия. Гордостта на кръстоносците
била сломена, а унижението им - пълно.
Както става винаги след подобен разгром, неговите действителни
причинители се втурнали да търсят изкупителни жертви. Първо били
обвинени велможите от Палестина, задето дотогава са имали толкова
приятелски отношения с емирството на Дамаск. Те и преди били взи
мали пари оттам; защо пък и сега някой да не им е платил? Подозре
ния паднали дори и върху тамплиерите. През ноември крал Конрад
напуснал Светите земи възмутен и отчаян. Заедно със свитата си той
поел по море от Акра до Солун, но оттам в Константинопол го изви
кал византийският император Мануил Комнин, който имал общ враг с
германския крал - Роджьр от Сицилия. Дори и да подозирал някакво
гръцко предателство, Конрад временно потиснал подозренията си и
сключил съюз с византийците, като го скрепил с брак между брат си и
Мануиловата племенница.
Но според крал Луи VII Византия била виновна за всичките им
несполуки и тя отново се съюзявала със сарацините срещу християн
ството. Въпреки настоятелните молби на абат Сугерий към Луи да се
върне, той стоял в Палестина, отдаден на размишления за поражени
ето, а омразата му към византийците го насочвала към съюз с краля
на Сицилия Роджьр. Когато най-накрая решил да се върне в Западна
Европа, той избрал за пътуването сицилиански кораб. Близо до Пе
лопонес малката флотилия била нападната от византийска ескадра;
след като Луи издигнал своя флаг, на неговия кораб позволили да про
дължи пътя си, но неколцина от свитата му и повечето ценности във
втория кораб били задържани и откарани в Константинопол.
Това последно унижение накарало клокочещата в него омраза към
гърците да избухне с нова сила. Заедно с крал Роджьр в Потенца той
започнал да обмисля нов кръстоносен поход, този път насочен не само
към Светите земи, но и срещу Константинопол. Продължавайки пътя
си на север, той не спирал да разпространява новата си идея въпреки
скептицизма, изразен от папа Евгений III. Дори се опитал да вербува
няколко кардинала, абата на Клюни Петър Блажени и даже първия си
съветник абат Сугерий от Сен Дени.
Без съмнение отмъстителното настроение на Луи било породено
не само от това, че се простил със славата на победител и пропилял
силите на една мощна армия в източните земи; той всъщност изгубил
много повече - жена си, а заедно с нея и зестра, по-голяма от Кралство
Франция. Докато двамата били в Рим, връщайки се от кръстоносния

поход, папа Евгений се опитал да сдобри кралската двойка, за чии-
то проблеми вече говорели всички - той настоявал двамата да спят в
едно легло, а от очите му текли сълзи, докато им давал своята благо
словия за предстоящия път.157
Въпреки посредничеството на папата кралският брак вече не мо-
жел да бъде като преди - и основна причина за това било унижението
на Луи по време на Втория кръстоносен поход. Наистина, младият
все още крал не считал, че отговорността за провала пред стените на
Дамаск е само негова, но повече го измъчвали спомените за всичко ос
танало: изтощителния път през Анадола и непрекъснатия кошмар на
вражеските нападения над собствената му армия, която все пак била
спасена, но не от неговите умения на пълководец, а от желязната дис
циплина на тамплиерите; изоставянето на голяма част от войските в
пристанището Аталия; и накрая - позора да се превърне в рогоносец
пред целия двор на чичото-любовник на собствената му съпруга. Спо
ред краля за всичко били виновни предателите - гърци.
Воден от желанието да докаже себе си въпреки досегашните не
сполуки и от стремежа си към отмъщение, Луи продължавал да на
стоява пред Бернар Клервоски да проповядва в полза на замисления
от него нов поход. Както и преди, Берна}» чувствал, че не може да
откаже. Въпреки че жадувал спокойствието на манастирската обител,
той разбирал дълга си и опитал да спаси поне малко от изгубеното
за християнската вяра и единство. Водел редовна кореспонденция с
йерусалимската кралица Мелисенде и с вуйчо си Андре дьо Монбард,
сенешал на тамплиерите в Палестина, затова знаел добре, че братята
му на изток имат нужда от помощ. Но знаел също, че много от оне
зи, които поели кръста по негово настояване и под неговото влияние,
сега го смятали отговорен за катастрофалния провал. Той опитал да
се защити във втората книга от своето съчинение De consideratione
(“Съображения”). Според него вината не трябвало да се търси у веро
ломните барони или интригите на гърците: Бернар вярвал, че разгро
мът е Божие наказание за човешките грехове. Неговите критици обаче
считали, че според това разбиране желанията на Бог остават напълно
непостижими, а някои, като Герох от Райхерсберг, дори смятали, че
кръстоносните походи са дело на дявола.
На църковния събор в Шартр през 1150 г. от Бернар поискали не
само да проповядва, но и да поведе нов кръстоносен поход. По този
повод той писал на папа Евгений:
“Сигурно вече сте чули, че събранието в Шартр взе изненадващо

решение и избра мене за водач и главнокомандуващ похода. Трябва да
ви уверя, че това никога не е отговаряло, а и сега не отговаря на моите
желания и аз не съм го искал; а и подобно дело изобщо не е по моите
сили, поне както аз самият ги преценявам. Кой съм аз, че да дислоци-
рам войски в боен ред и да водя въоръжени мъже в атака? Не ми идва
наум нищо, което би могло да бъде по-далеч от моето призвание, дори
и да имах необходимите сили и познания. Но вие знаете тези неща, не
е нужно аз да ги повтарям”.138
В крайна сметка това важно решение на Събора в Шартр било от
хвърлено по настояване на Цистерцианския орден. А и европейските
благородници не били готови да последват призивите на легендарния
абат. Твърде много хора били загинали, при това съвсем неотдавна, и
смъртта им била напълно безсмислена. Отмъстителната ярост на крал
Луи не могла да надделее над скептицизма на крал Конрад. Идеята за
нов кръстоносен поход била изоставена, а три години по-късно пети
ма от основните организатори вече не участвали в политиката. Абат
Сугерий от Сен-Дени починал през януари 1151 г. По-късно същата
година Великият майстор на тамплиерите Еверар дьо Бар се оттеглил
от поста си и приел монашеството в Клерво. Папа Евгений III почи
нал през юли 1153 г., а един месец по-късно абат Бернар от Клерво
също вече не бил между живите.
Седма глава
Утрмер - отвъдморските земи
на християнска Европа
Разочарованието в Европа след провала на Втория кръстоносен по

ход принудило латините в Светите земи да постигнат някакво съгла
сие и примирие с неверниците - нещо, което би се сторило светотат
ство на предишните поколения кръстоносци. Това сближение било и
естествена последица от процеса на културна “аклиматизация”, неиз
бежна след петдесетгодишен живот сред хората от Изтока. Рицарите
от първите походи очаквали срещи със свирепи диваци и покварени
езичници в земите на Сирия и Палестина; но онези, които останали да
живеят там, трябвало да признаят, че културата на арабска Палестина
- била тя мюсюлманска, християнска или юдейска - далеч превъзхож
дала европейската по своята изтънченост и високо развитие.
Някои много бързо възприели източните обичаи и начин на жи
вот. След като се оженил за арменка, Балдуин Буржски започнал да
се облича с кафтан и да се храни, приклекнал върху килим на пода.
А върху монетите, сечени от Танкред, виждаме неговия образ, но с
арабска чалма на главата. Усама ибн-Мункид, летописец и дипломат
от Дамаск, разказва как един франкски рицар успокоява своя гост-
мюсюлманин, че никога не е допускал свинско месо в своята кухня и
освен това ползва услугите на готвач от Египет.
“Франките наемаха сирийски лекари, готвачи, слуги, занаятчии и
обикновени работници. Обличаха се в източни одежди, включваха в
менюто си тукашните плодове и арабските ястия. Прозорците им бяха
от стъкло, подовете - покрити с мозайки, а вътрешните им дворове
се разхлаждаха от фонтани и всичко беше изградено по сирийски об
разци. На увеселенията си канеха момичета-танцьорки, а на погребе
нията - професионални оплаквачки; освен това се къпеха, използваха
сапун и ядяха захар.” 160
Невероятното изобилие на Изтока - не само захарта, но и всевъз
можните плодове: смокини, нарове, маслини, ориз, паста от нахут и
сусам, праскови, портокали, лимони и банани, както и множеството

местни подправки и деликатеси - например шербет, много от които
сега са неизменна част от кулинарията на Запада - убедили кръстоно
сците, идващи от северни страни, където през зимата изобщо нямало
прясна растителна храна, а дори и картофите все още били непознати,
че това наистина е Обетованата земя, и то не само в духовен смисъл.
Наистина, горещият климат изтощавал човешкия организъм и даже
понякога причинявал смъртта на непривикналите, но много от оцеле
лите приемали с готовност чувствения и изпълнен с аромати начин на
живот, заради който така усърдно преди това укорявали византийците
и техния упадък.
Войнствеността на франките не само омекнала от стила на ежедне
вието, с което се сблъскали в Сирия и Палестина; те били принудени
да постигнат и някакъв компромис за съвместния си живот с мюсюл
маните, които все пак си оставали мнозинство. При условие, че ис
лямските общности си плащали данъците, франкските велможи били
готови да им отстъпят дори избора на собствена местна власт. Както в
новоотвоюваните територии на Испания, и тук се чувствал недостиг
на християнски имигранти, които да заменят мюсюлманското населе
ние; затова за собствениците на земи било важно да ги убедят да оста
нат там, където са живели и преди. Богатството на феодала зависело
пряко от тяхното благоденствие. Освен това, за разлика от Западна Ев
ропа, тук основният приход не идвал от поземлена собственост. “Све
тите Земи представлявали par excellence урбанизирана територия”161
и бароните печелели от наеми на недвижими имоти, такси за преми
наване, разрешения за управление на обществени бани, пекарни и па
зарни места, пристанищни такси и вносни мита.162
Според тогавашните, а дори и според днешните стандарти бремето
на тези налози не било твърде тежко: например данъкът за селскосто
панска продукция не надвишавал една трета от стойността ù. Въпре
ки че мюсюлманите били верни преди всичко на ислямската си вяра,
някои сведения говорят, че те всъщност не са проявявали недовол
ство към латинското управление. Всъщност при франкските велможи
животът бил дори по-лек, отколкою при предишната мюсюлманска
власт.163 Населението предпочитало спазването на феодалния закон,
наложено от европейците, пред своеволието на арабските принцове.
Наистина, мюсюлманите се считали за хора от по-долна ръка; забра
нявали им да носят франкски дрехи; но пък имали свои собствени
съдилища и длъжностни лица. Ако приемели християнството, полу-
чавали пълни граждански права и били претопявани от сирийската

християнска общност. Сред франките нямало крепостни - факт, който
различавал правилата на тяхната общност от феодалния ред в Западна
Европа. “Макар и със строга йерархия, това било общество на свобод
ни хора, в което дори най-бедните и останалите съвсем без средства
не само били свободни, но имали правен статут, много по-висок от
този на най-богатите сред покореното местно население”.164
Въпреки антисемитските жестокости, съпътствали Първия кръс
тоносен поход, в държавите на латините царяла добронамереност и
търпимост към еврейското население: към тях се отнасяли много по-
добре, отколкото към сънародниците им в Западна Европа, и те може-
ли относително свободно да изповядват своята религия.165 Увеличил
се и потокът от евреи - поклонници в Светите земи и Йерусалим - те
идвали чак от Византия, Испания, Франция и Германия.166 Латините-
католици не направили нито един опит за покръстване на мюсюлмани
или иудеи - като че ли им липсвал всякакъв мисионерски ентусиазъм.
Наистина понякога се разгаряли религиозни спорове, но те били меж
ду католиците и православните християни, предизвикани от съпер
ничеството между латинските държави и Византия, или пък между
католици и православни, от една страна, и якобитската, арменската,
несторианската и маронитската църкви - от друга.
Коренното население - и мюсюлманско, и християнско - също се
възползвало от процъфтяването на търговията и благополучието, ко
ето тя водела след себе си. Преди завоюването на Близкия изток от
кръстоносците търговията на амалфийските търговци имала съвсем
малък обем - те носели на запад само ограничени количества коприна
и подправки. Но завладяването на средиземноморските пристанища в
Утрмер и получаването на концесии от страна на новите италиански
морски сили - Венеция, Генуа и Пиза - дало силен тласък на тър
говията с ислямските вътрешноконтинентални земи, а системата на
разплащане се основавала върху единната латинска валута - безанта,
“първата християнска монета, която навлязла в широко обращение;
сечена сто години преди италианските флорини и дукати”.167
Тамплиерите се облагодетелствали от това благоденствие чрез имо
тите, върху които получили права, като също започнали да проявяват
търпимост към местните мюсюлмани, което шокирало новодошлите
от Европа рицари. Известна е случката с Усама ибн-Мункид, който
пристигнал в Йерусалим да преговаря относно съюз против Зенги
- сарацинския управител на Алепо.
“Когато посещавах Йерусалим, обичах да отсядам в джамията ал

Акса, където живееха моите приятели - тамплиери. До едната от сте
ните имаше малък молитвен дом, който франките бяха устроили като
църква. Те оставиха това помещение на мое разположение, за да има
къде да се моля. Един ден влязох вътре, казах “Аллах акбар” и точно
щях да започвам молитвата, когато някакъв франк се нахвърли върху
мене, сграбчи ме и ме обърна на изток с думите: “Така трябва да се
молим!” Неколцина тамплиери се втурнаха вътре и го отведоха. Тога
ва аз отново се опитах да се отдам на молитвите си, но същият този
мъж, който явно се възползва от мига невнимание на другите рицари,
отново се нахвърли върху мене, обърна лицето ми на изток и пак пов
тори: “Ето така трябва да се молим!” Тамплиерите трябваше отново
да се намесят и да го отведат, а после ми се извиниха с думите: “Той
е чужденец. Току-що пристигна от земята на франките и никога не е
виждал някой да се моли, без да обръща лице на изток”.168
Въпреки своята дружба с тамплиерите като цяло отношението на
Усама към франките било презрително. Той се подиграва със съдеб
ната система на европейците, в която някой може да докаже своята
правота със сила или минавайки през изпитание, а за медицинските
им умения говори с пренебрежение. В действителност обаче запад
ните заселници в Палестина започнали да се отнасят практично към
здравните проблеми - не се повторила например религиозната исте
рия, породена от епидемията в Антиохия по време на Първия кръсто
носен поход, “може би защото молитвите и разкаянието не свършили
никаква работа”; а по всичко личи, че “впоследствие кръстоносците
са развили доста практически умения за лечение и вероятно не се е
наложило да усвояват толкова много нови знания от местните лека
ри, както се считаше досега”.169 Но общо взето единственото качество
на латините, което според мюсюлманите заслужавало уважение, била
тяхната храброст на бойното поле. Те презирали културата и вярвани
ята на християните. “Според Бар ал Фаваид книгите на чужденците
не заслужават да бъдат прочетени ... (и) всеки, който може да повярва,
че неговият Бог се е родил от утробата на земна жена, е очевидно луд
човек, с когото не бива да се разговаря, защото в него няма нито раз
ум, нито истинска вяра”.170
Това презрително отношение към вярата на чужденците се обръ
щало и против самите араби. Тамплиерите наистина разрешавали на
своите гости - мюсюлмани да се молят в параклиса им, обаче използ
вали джамията ал Акса за канцеларии и склад. Немският монах Теоде-
рих, който бил поклонник в Йерусалим през седемдесетте години н»

дванадесети век, нарича джамията “Двореца на Соломон” и разказва,
че служела като “склад за оръжия, дрехи и храна, които трябва да са
винаги готови за употреба, в случай че се наложи да защитават с пове
че хора провинцията, която охраняват”. В подземията на джамията се
намирала тамплиерската конюшня “изградена от цар Соломон”, която
според преценката на монаха можела да побере десет хиляди коне. В
непосредствена близост до ал Акса се намирал дворецът, в който пре
ди живял крал Балдуин I, и много други “къщи, здания и пристройки
от всякакъв вид и с всякакво предназначение; освен това там има мно-
гобройни алеи за разходка, поддържани ливади, зали за събрания, ко
лонади, църковни административни сгради и много вода, съхранявана
в изящно изработени резервоари ... От другата страна на двореца, на
запад, тамплиерите са построили нов дом, чиито размери на височи
на, широчина и дължина, и всичките му изби, помещения за хранене,
главни стълби и покрив далеч надхвърлят обичайната представа за
градеж по тези земи... Всъщност те са построили тук нов дворец, а от
другата му страна се намира старият, който също им принадлежи. В
края на външния двор са издигнали и нова църква, величествена по
размери и с майсторски изработени детайли”.171 '
Днес трудно можем да разберем точно колко души са живеели в
този комплекс. Вероятно рицарите в Кралство Йерусалим са били
най-много триста, а сержантите - около хиляда.172 Към Ордена също
се числял и непостоянен контингент рицари, служещи за определен
срок, чийто брой е трудно да се определи. Тамплиерите ползвали също
и услугите на така наречените “туркополи“ - лека сирийска кавалерия.
Освен войнството там, разбира се са живели многобройните служи
тели на Ордена - оръжейници, коняри, ковачи, каменоделци, зидари
и скулптори: именно тамплиерските ваятели “построили най-изящно
украсената от всички кралски гробници” за Балдуин IV.173 Следова
телно Орденът е участвал в бурното строителство, съпътствало латин
ското управление на Светите земи - издигането на крепости, дворци и
преди всичко църкви - “дори и самият Ирод не е построил толкова”.174
Сред най-високите архитектурни достижения се нареждали църквата
“Свети Гроб Господен”, осветена през 1149 г., и преустроеният храм
“Рождество Христово” във Витлеем - “върховно постижение в разви
тието на изкуствата през епохата на кръстоносните походи, защото в
строителството му участвали творци - представители на най-различ
ни художествени традиции”.175
Въпреки невижданата от тях преди културна изтънченост и уси

лените от климата чувствени наслади на Изтока, по всичко личи, че
тамплиерите са се придържали към своя Устав и са продължили да
водят полумонашески начин на живот. Когато не били на бойна нога,
те следвали дневния режим на бенедиктинците и цистерцианците. В
четири часа сутринта ставали за утринна молитва, след нея наглежда
ли конете и пак се връщали в спалните. Преди закуската имало още
няколко молитви, а самата закуска (както и всяко друго хранене) про
тичала в пълно мълчание, докато някой брат четял на глас текстове от
Библията. В 2.30 часа следобед имало друга служба, а след вечерята
- обичайната вечерня в 6 часа. Те се оттегляли в спалнята по-късно,
след последната за деня служба, и заспивали в мълчание до следващо
то ранно утро. Разпореждания и заповеди се давали след всяка служба
с изключение на последната за деня. Когато участвали в бойни дейст
вия и охрана, рицарите на Храма се стремели по всякакъв начин да
следват същото разписание на деня си.
В тамплиерските правила имало повече от шестстотин отделни
клаузи, някои от които представлявали изменени и допълнени стари
точки от първия устав, а били добавени и нови, за да отразят про
менените обстоятелства след Събора в Троа. Например върху първия
печат на Ордена се виждат двама рицари, яздещи един кон. А през
втората половина на дванадесети век Великият майстор вече можел
да разполага с четири коня, а свитата му се състояла от капелан, пи
сар, сержант и слуга, също с кон, който да носи неговия щит и копие.
Трябвало да го придружават също ковач, преводач, лек сирийски ка
валерист (туркопол) и готвач. Властта му обаче имала ясни граници:
той не можел да държи ключа от хазната, а да дава назаем големи
суми имал право единствено със съгласието на “група от най-достой
ните мъже в Дома”. Върху неговата “щедрост” също били наложени
ограничения: Майсторът можел да дари благороден съюзник на Ор
дена със златен или сребърен бокал, наметало от катерича кожа или
някакъв друг предмет, но не по-скъп от сто безанта. Освен това за тези
дарове се искало одобрението на останалите рицари, а тяхната цел
трябвало да бъде благото на Дома.
Разбира се, Уставът отразявал и някои от предразсъдъдите на епо
хата: например въпреки обета за скромност, след средата на двана
десети век “да бъдеш син на рицар или потомък на рицарски син”
(правило 337) било необходимо условие за всеки новопостъпващ
тамплиер. Бялото наметало, избрано като символ на чистотата, сега
вече означавало престиж и обществено положение: туниките на оръ-

женосците и сержантите били кафяви или черни. В столовата първи
винаги сядали рицарите; едва след тях идвал редът на онези, които
ги обслужвали. Тъй като измежду рицарите и сержантите грамотни
почти липсвали, по всяка вероятност правилата били записвани едва
след тяхното утвърждаване в практиката и новодошлите, също като
момчета първокурсници в частен колеж, постепенно трябвало да ги
усвоят. И също както в училищата от миналото, наказанията за нару
шения днес ни изглеждат твърде сурови: тамплиерът - нарушител на
Устава, можел да изтърпи бичуване, поставяне на железни окови или
да бъде заставен да поема храната си от пода като куче. Тези мерки
били нормални за времето си и повечето от тях се прилагали и в мо
нашеските общини.
Всяка страна на рицарското ежедневие била регламентирана до
най-малката подробност. Кога точно и с какво точно трябва да се хра
ни, какво поведение да има по време на хранене, дори как трябва да
разрязва парче сирене (правило 371) - всичко това било записано в
Устава. Никой нямал право да става от масата, освен в случай на кръ
вотечение от носа, при бойна тревога (но само ако рицарят е сигурен,
че сигналът е подаден от негов брат или “човек, заслужаващ уваже
ние”), а също, ако има пожар или безпокойство сред конете в обора.
Рицарят нямал право на никаква лична собственост: “всички неща в
Дома са общи, и нека всеки знае, че h h t o i Майсторът, нито който и
да е друг има право да разреши притежавакето на някаква собствена
вещ...” Ако след смъртта на някой брат намерели сред неговите неща
пари, той губел правото си на погребение в осветена земя.
Очевидно грижата за конете била от решаващо значение: броят,
който се полага на Майстора, е споменат още в първата точка, а коне
се споменават в около сто от правилата. Съществували различни
видове: едри бойни коне за рицарите; по-бързи и дребни породи за
леката кавалерия на туркополите; дребни ездитни породи, мулета,
средноголеми товарни коне за транспорт на тежковъоръжените ко
нници до бойното поле. Всеки рицар имал свой собствен кон, а за
останалите се грижели в обща конюшня, управлявана от Маршала
на Ордена. Конете се доставяли от специални конезаводи в Кралство
Йерусалим и в Западна Европа - например в тамплиерската команде-
рия (административна териториална единица, използвана при имоти
те на тамплиерите - б.пр.) в Ришереншез, Северен Прованс. Грижите
за конете се полагали според точни правила и например спешната
нужда от подковаване била едно от малкото извинения за отсъствие

от служба.
В Устава почти няма точки, които да се отнасят за военното обу
чение на рицарите: от тях се очаквало да са овладели техниката на
конните битки още преди влизането си в Ордена. Искала се огромна
сила за използването на бойно снаряжение с такава тежест. Новите
попълнения трябвало сами да си осигурят кон и всички бойни аксе
соари. Ако рицарят участвал в братството само за определено време,
той си ги вземал обратно след срока на службата; а в случай, че конят
му умрял, докато служел на тамплиерите, му давали друг от общите
коне. Съвсем в духа на Бернар Клервоски всякакви украшения върху
седлата и поводите били забранени; за участие в състезания се искало
специално разрешение, а правенето на залози за резултата било недо
пустимо.
Въпреки че Уставът налагал безпрекословно християнските риту
али в ежедневието на рицарите, а на монашеските правила за пове
дение се отдавало същото значение като на военните разпоредби, в
новия, променен и допълнен правилник ударението вече не падало
върху индивидуалното спасение, а върху духа на воинското сътруд
ничество и верността към бойната единица. “Всеки брат трябва да
се стреми към честен живот, за да бъде сочен за пример във всичко
- и от миряните, и от другите ордени ...” (340) Неуточнените “други
ордени” били хоспиталиерите, а по-късно - Орденът на тевтонските
рицари. По време на бой двувърхото черно-бяло знаме на тамплиери
те (confanon baucon или beauseant) се развявало над тях от Марша
ла, а задачата на десетима рицари била неговата защита. Един от тях
държал резервно знаме, навито върху своето копие. Докато флагът се
извисявал над бойното поле, нито един тамплиер не можел да напусне
боя. А когато някой от тях бивал откъснат от своето подразделение,
той можел да се постави под водачеството на хоспиталиерския или
друг християнски флаг. (167)
Монашеският обет за подчинение бил безценен от военна гледна
точка. Най-жестоки наказания получавал онзи, който се поддавал на
нетърпението (така характерно за франкските рицари) да влезе начаса
в бой и да тръгне срещу врага по своя инициатива. Бойният ред можел
да се наруши единствено за кратка обиколка с цел проверка на седло
то и сбруята или ако пред очите на рицаря сарацин нападнел христи
янин. Във всички други случаи за такова провинение от нарушителя
отнемали коня и той бивал отпращан пеш обратно към лагера. (163)
Интересно е също, че не се правело никакво разграничение между

военно провинение и религиозно прегрешение. От деветте “постъп*
ки, заради които един брат от Дома на Храма може да бъде изклю
чен оттам”, четири са грехове, които не могат да имат нищо общо с
воинската служба: симония, убийство, кражба и ерес. Разгласяване
на решенията на управителното тяло (капитула), заговор между два
ма или повече братя и излизане от тамплиерския Дом отдругаде, а не
през задължителната за ползване врата - всичко това са нарушения,
които спокойно могат да се отнесат към всеки обикновен манастир.
Само наказанието за проява на страх и дезертиране към врага са пряко
свързани със специфичната военна дисциплина.
Този регламент сливал в едно военния и християнския морал на
Ордена като религиозна общност. Правилата по отношение на празни
ци и пости, църковни служби и опела за мъртвите били точно толкова
строги, колкого и правилата за конските седла и поводи. Тамплиерите
благоговеели пред Мария, майката на Иисус Христос: “И молитвите
към нашата Богородица винаги трябва да са първи за деня в този Дом
... защото от Богородица започна нашият Орден и в нея и за нейната
чест, ако така пожелае Господ, ще свърши нашият живот и ще дойде и
краят на нашия Орден, когато Бог го пожелае”. (306) Появили се мно
го вярвания, свързващи Дева Мария с рицарите на Храма: говорело се,
например, че Благата вест се получила в храма на Всевишния (Храма
на скалата), а камъкът, върху който Мария седнала да почива, се на
мирал пред тамплиерската крепост в замъка на пилигримите. В много
от тамплиерските църкви имало странични параклиси, посветени на
Богородица, и много от Домовете им, например този в Ришереншез,
носили нейното име. Много от неговите ктитори говорят за него не
като за Дом на Ордена, а като за “дома на Благословената Мария”.177
Едно от най-показателните правила от Устава на тамплиерите (325)
се отнася за носенето на кожени ръкавици, което било позволено само
на братята-капелани, “които могат да ги носят, за да славят тялото
на Нашия господ, което те често държат в своите ръце”, а също и на
“братята зидари ... заради големите страдания, които те изпитват, и за
да не нараняват лесно ръцете си; но те не трябва да ги носят, когато
не работят”.|78Не е известен броят на братята-зидари, но уменията им
положително са били високо ценени заради важността на новопос
троените крепости в Палестина. Укрепленията, строени от тампли
ерите и хоспиталиерите, “изглеждали отвън като крепости, а отвътре
представлявали манастири”.179 Дори и ограничен по численост гар-
низон можел да удържи обсадата на голяма армия, ако крепостта му

е подходящо изградена и има необходимите запаси. А ако вражеската
армия я подминела, оттам можели да се провеждат изненадващи атаки
в тила на врага. Обсадите задържали на място големите армии, а това
не можело да продължи дълго. Воините-васали трябвало да мислят за
онова, което са оставили у дома - реколтата, защитата на собствените
им семейства от мародери, които се възползвали от отсъствието на до
макина; освен това при франките феодалният дълг за военна служба
бил ограничен до четиридесет дни. Конфликтът между християни и
мюсюлмани в Светите земи почти никога не достигал до зрелищния
сблъсък на огромни армии; действителната цел на повечето военни
действия била превземането и защитата на укрепени постове.180
Типичен пример за този тип война представляват битките за го
лямата крепост Аскалон, владяна от фатимидските халифи в Египет.
По земя тя била снабдявана през Синайския полуостров, а по море
- от Александрия. Задачата ù се състояла в охрана на крайбрежния
път към Египет и осигуряване на база за нападения срущу християн
ските селища. Опитвайки да ограничи мощта на Аскалон, крал Фулк
обградил укреплението с обръч от крепости - в Ибелин, Бланшгард и
Бетгибелин. Бетгибелин бил поверен на тамплиерите, а Ибелин - на
рицаря, известен под името Балиан Стария, вероятно от италиански
произход.
Обръчът около Аскалон се затворил с издигането на укрепление от
южната му страна, върху развалините на Газа - градът, където филис-
тимяните хвърлили в затвора старозаветния Самсон. То било отстъпе
но на тамплиерите, които успешно отблъснали опита на египетските
фатимиди да го завладеят. По този начин южната граница на Йеруса-
лимското кралство станала по-сигурна и крал Балдуин III можел да
пристъпи към обсадата на самия Аскалон. През януари 1153 г. той
събрал силите си пред града. Сред тях имало хоспиталиерски и там-
плиерски отряди начело съответно с Майстор Раймунд (Реймон) от
льо Пюи и Великия майстор Бернар дьо Тремеле. Бернар бил бургун
дец, роден недалеч от Дижон, и без съмнение познат на Бернар Клер-
воски. Избрали го за наследник на Еверар дьо Бар, след като година
преди това предишният Велик майстор се оттеглил и станал монах в
Клерво.
Египтяните в Аскалон получавали провизии по море и следовател
но християнската войска не можела да разчита на дълга обсада, коя
то да предизвика глад; градът трябвало да бъде превзет с нападение.
Франките посторонни дървена кула, по-висока от крепостния вал, и

я разположили в тамплиерския сектор. През нощта на 15-ти август
група защитници на крепостта извършила внезапно нападение и ус
пяла да подпали кулата. Но когато огънят се разгорял, вятърът сменил
посоката си и насочил силните пламъци към стените. Зидарията се
пропукала от силно нагрятите къмъни и част от стената рухнала, об
разувайки малка пролука. Великият майстор на тамплиерите Бернар
дьо Трамле се възползвал от тази възможност и повел към крепост*
та четиридесет от своите рицари, но основните сили не успели да ги
последват, а рицарите на Храма се озовали сред вражеско обкръжение
и били посечени от защитниците на Аскалон. На следващия ден тех
ните обезглавени тела били провесени върху стените - сред тях било
и тялото на Великия майстор Бернар дьо Трамле.
В своя разказ за тези злощастни събития латинският летописец
Гийом от Тир (Вилхелм Тирски) пише, че тамплиерите са станали
жертва на собствената си алчност, защото Бернар дьо Трамле запо
вядал на рицарите-тамплиери да не допускат никого до себе си при
първата атака, като така искал да запази за своя Орден не само слава
та, че са покорили града, но и лъвския пай от очакваната плячка. Но
последните изследвания хвърлят сянка на съмнение върху изводите
на Гийом, чиято “версия за това събитие изглежда изкривена”, защото
се основава върху разкази на латинските командири, в които те се оп
итват да се оправдаят след критиките, че “не са успели да последват
тамплиерите през пробива в стената”.181 Обаче клеветата вече била
широко разпространена и сериозно накърнила доброто име на Ордена
в Западна Европа.
Но голямата загуба на тамплиерите не повлияла силно върху раз
връзката на тази обсада. На 19 август градът се предал на крал Бал-
дуин, а на жителите било позволено да се изселят с египетска помощ,
като вземат със себе си своите вещи. В крепостта също останали
баснословни количества съкровища и въоръжение. За крал Балдуин
Аскалон представлявал забележително завоевание и завладяването
му е най-високото постижение на неговото управление. Той подарил
града като феодално владение на своя брат Амалрик, граф на Яфа.
Джамията била осветена като катедрала, носеща името на апостол
Павел.
На мястото на Бернар дьо Тремле капитулът избрал Андре дьо
Монбар (Андре от Монбар), вуйчото на Бернар Клервоски. Новият
Велик майстор дотогава заемал поста Сенешал на Кралство Йеруса-
Част втора. Т амплиерите 149
лим. Въпреки загубата на четиридесет рицари, воините на Храма про

дължили да поддържат гарнизона в Газа, използвайки крепостта като
база за охрана на керванните пътища между Кайро и Дамаск. През
1154 г., една година след превземането на Аскалон, един тамплиерски
отряд нападнал от засада египетски конвой, съпровождащ египетския
везир Абас и неговия син Насър ал Дин, които бягали от Египет след
неуспешен опит за преврат срещу халифа и носели със себе си мно
го заграбени съкровища. При нападението Абас бил убит, а Насър ал
Дин - пленен от тамплиерите. По-късно Гийом Тирски написал, че по
време на своето пленничество синът на везира научил латински и бил
готов да приеме християнската вяра, но за рицарите на храма това не
било достатъчно основание да се откажат от щедрия откуп, предла
ган от неговите египетски врагове. Те своевременно го предадали на
поддръжниците на халифа и след отвеждането му в Кайро, той първо
бил “лично измъчван и осакатен” от четирите височайши вдовици,182
а след това “разкъсан от разгневената тълпа”.183
Подобни обвинения в алчност срещу рицарите-тамплиери излиза
ли под перото на хроникьори, преследващи свои собствени користни
цели - например Гийом Тирски и Уолтър Man. От разстоянието на из
миналите векове вече е трудно да ги потвърдим или отхвърлим. Обаче
не трябва да забравяме и факта, че по онова време военната плячка се
считала за законен доход и осигурявала средства за осъществяване на
тамплиерските задачи. Разходите на военните ордени били огромни:
например през седемдесетте години на дванадесети век хоспитали-
ерите се изправили пред опасност от банкрут.
След три години начело на Ордена Андре дьо Монбар починал
през 1156 г. А през 1158 г. неговият приемник Бертран дьо Бланфор
(Бертран дьо Бланшфор) попаднал заедно с 87 братя и 300 светски
рицари на сарацинска засада в долината на Йордан и бил отведен в
плен.
Подобни провали не били рядкост. На арабите помагал самият пла
нински терен, а и тяхното разузнаване било далеч по-добро от това на
латините - те използвали пощенски гълъби, а и местното мюсюлман
ско население било на тяхна страна. Въпреки проявите на безразсъд
на храброст, несъмнено вдъхнати от увереността, че Бог винаги е на
тяхна страна, с времето франкските рицари и особено тамплиерите
започнали да стават много по-предпазливи, влизайки в бой. Те сега
знаели от собствен опит, че сарацините също са добре обучени воини,
които умеят да се възползват хитро от техните прибързани и необ-
мислени действия. Рицарите вече разбирали, “че трябва да устояват

твърдо и без емоции на обстрела с лъкове и обкръжаването и да не
се поддават на изкушението ... да отговарят на фалшивите против
никови атаки и да се втурват след лъжливи отстъпления, които целят
разрушаването на тяхното взаимодействие и единство, което ще им
помогне в решаващия момент да атакуват врага точно в най-уязвимо
то му място...”184 От необузданите и прибързани действия на първите
кръстоносци вече нямало и следа. “От всички бойци - пише диплома
тът Усама ибн Мункид - франките са най-предпазливи във воденето
на битки”.
Същото благоразумие личи и в дипломатическите ходове на крал
Балдуин III, най-далновидния от йерусалимските латински монарси.
Баща му Фулк бил убит по време на лов, докато Балдуин бил още
дете, и въпреки че бил коронясан още през 1143 г. по настояване на
бароните, той тепърва се освобождавал от опеката на своята майка
кралица Мелисенде, и то с цената на големи усилия. Като най-голяма
от трите властни дъщери на крал Балдуин II Йерусалимски, тя, също
като сестра си Алиса в Антиохия, отказала да приеме, че една жена не
е в състояние да управлява. През четиридесетте години на века Ме
лисенде довела Йерусалим до ръба на гражданска война заради спора
си със своя съпруг Фулк Анжуйски. Кралицата предпочела близостта
на своя приятел от детинство, красивия господар на Яфа Юг от ле
Пюизе, пред “възниския, жилест и червенокос мъж на средна възраст,
който ù бил наложен за съпруг заради чужда политическа изгода”.185
За нея се говорело също, че направила услуга на сестра си Одиер-
на, като поръчала да бъде отровен младият граф на Тулуза Алфонсо-
Жордан, починал внезапно по време на Втория кръстоносен поход.
Причината била, че той имал по-голямо основание да претендира за
потомствените си права върху графство Триполи, отколкото съпругът
на Одиерна граф Раймунд.
През 1152 г. дошъл редът на Мелисендиния син крал Балдуин II
да се противопостави на майка си, защото девет години след своя
та коронация той вече се опитвал да управлява самостоятелно. Сега
Мелисенде проявявала желание да отстъпи своята част от властта на
сина си точно толкова, колкото и преди - на покойния си съпруг. Тех
ните различия довели първоначално до фактическото разделение на
кралството, а след това се стигнало и открит конфликт между майка
и син. Обсадена от Балдуиновите сили в йерусалимския си замък, в
крайна сметка Мелисенде приела да се предаде и впоследствие се от-
теглила в женската обител във Витания, където сестра ù Жовета била

игуменка.
Не само съвременниците на Мелисенде, но и историци от следващи
епохи са били силно впечатлени от тази “наистина забележителна жена,
държала уверено властта повече от тридесет години в едно кралство,
където нямало никаква традиция жени да заемат обществен пост”.186
Гийом от Тир я определя като “много мъдра жена с голям опит в почти
всички държавни дела, напълно преодоляла недостатъците на своя пол
и умееща да решава важни въпроси ... тя управляваше кралството си
толкова умело, че мнозина с право я считаха за равностойна на пре
дишните крале - мъже”. Синът ù Балдуин също признавал нейните
качества и даже когато самочувствието му нараснало след победата
над Аскалон, продължил да се отнася към майка си с голямо уважение
и често търсел помощта ù за важни държавни дела.
Преди превземането на Аскалон тя също участвала в съветите на
високопоставените благородници от Утрмер, например, за да се реши
съдбата на нейната племенница Констанция, овдовялата принцеса на
Антиохия. Три години преди това нейният красив съпруг Раймунд от
Поатие, чичо и предполагаем любовник на Елеонора Аквитанска, бил
убит по време на боен поход в северната част на страната си. Затова
сега Констанция трябвало незабавно да се омъжи за достоен и опитен
пълководец и изборът паднал върху овдовелия Жан Рожер - зет на
византийския император от нормански произход. Съветът се надявал
също Мелисенде да помири сестра си Одиерна и нейния съпруг граф
Раймунд II Триполски, но тя не успяла да изпълни нито едно от двете
поръчения: Констанция отказала да приеме твърде стария за нейните
представи Жан Рожер, а Раймунд II бил убит, докато яздел, влизайки
в своята столица Триполи.
Раймундовият убиец бил член на фанатизирана секта мюсюлмани
шиити - асасините (хашишини), които, също като сикариите измежду
евреите зилоти, искали да постигнат своите цели посредством добре
прикрити убийства на своите противници, които те проследявали тай
но. Името им произлиза от думата “хашиш” - наркотик, който според
кръстоносците предизвиквал опиянение, граничещо с безразсъдна ре
шителност и пълно пренебрегване на опасността от страна на убий
ците. Първоначално шиитите представлявали политическа фракция,
която вярвала, че Али, Мохамедовият доведен син, е негов истински
наследник. След смъртта на Али през 661 г. те се превърнали в ра
дикална ислямска секта, чиято главна цел станало свалянето на су-
нитския халифат в Багдад. Жестоко преследвани, шиитите възприели

редица мистични представи, революционни методи на действие и ме
сиански въжделения и продължили да се делят на по-малки групи.
Най-крайната от тях били исмаилитите, които “развили усъвършенст
вана религиозна доктрина и задълбочена философия, създали също и
литература, която едва сега, след векове забвение, получава заслуже
но признание за своята действителна стойност”.187
Основно място в идейната система на исмаилитите заема предста
вата за Имама, вдъхновен и непогрешим потомък на Али и Фатима,
и пророка Исмаил. Той разполагал с особени висши знания и всички
трябвало да му се подчиняват безпрекословно. В началото на десети
век един от претендентите за това родословие завладял цялата власт в
Северна Африка и основал фатимидския (от името Фатима) халифат
в Кайро, който започнал да се противопоставя на сунитския халифат
в Багдад. По времето на кръстносните походи фатимидската империя
вече западала. Обаче в Елбурските планини на Северна Персия, изди
гащи се над Каспийско море, се установила една група от неприми
рими и фанатизирани исмаилити. Под ръководството на Хасан Сабах
те превзели непристъпната крепост Аламут. Оттук Хасан изпращал
своите доброволци, които трябвало да убиват сунитските султани и
техните везири. Той изпращал и мисионери в Сирия за вербуване на
нови привърженици, но също за да превземат укрепления, които по
сле били използвани като бази за неговите терористични акции. През
1133 г. асасините купили замъка в планината Кадм от мюсюлмани,
които пък го били завзели от франките. Не след дълго се сдобили и с
още една крепост - ал Каф, през 1137 превзели франкското укрепле
ние Хариба, а през 1142 г. отнели от емирството на Дамаск стратеги
ческата твърдина Масиаф. Горе-долу по същото време в техни ръце
попаднали и други крепости, като някои от тях ги изправили лице в
лице срещу замъците на християнските военни ордени в Камел, Ла
Коле и Крак дьо Шевалие, а фанатизираната секта вече била твърде
близо и до крайбрежните градове Валания и Тортоза.
Заради омразата към своите мюсюлмански врагове асасините про
явявали склонност към временни военни съюзи с франките. В битка
та при Инаб през 1149 г. асасинският водач Али ибн Уафа загинал в
битка, в която участвал рамо до рамо с Раймунд от Поатие; но само
три години по-късно член на същата секта убил Раймунд II Триполски
по неизвестни причини. При подозренията към кралица Мелисенде
за отровителството на младия Тулузки граф Алфонсо-Жордан, не би
било чудно, ако тя е поръчала на асасините да освободят и Одиерна от

нейния опърничав съпруг.
По този начин богословските различия между последователите
на Мохамед заедно с волевите и страстни натури на няколко власт
ни жени започнали да влияят върху съдбата на латините в Светите
земи. Едно от най-значителните последствия от това съчетание са съ
битията в Антиохия през 1153 г., когато Констанция се завърнала в
своето графство. Станало ясно, че тя отхвърля годеника, предложен
от Йерусалимския крал и Византийския император, защото е хвърли
ла око другиму - един френски рицар, Режинал (Рено) дьо Шатийон.
Режинал бил по-малкият син на Годфроа, граф на Жиен на Лоара, а
титлата му произлизала от имението Шатийон на река Лоара. Въпре
ки че пристигнал на изток с Втория кръстоносен поход на крал Луи
VII, той останал в свитата на Балдуин III. Ако съдим по действията му
след това, можем да заключим, че той е бил безмилостен, енергичен,
изключително смел и по всяка вероятност - красавец. Тези негови
качества спечелили сърцето на Констанция и довели до най-неприем-
ливия брак на столетието. Както пише архиепископът на Тир, всич
ки били потресени от факта, че една толкова известна, разполагаща
с власт и благородна жена, вдовица на такъв забележителен съпруг,
може да се съгласи на брак с някакъв рицар - наемник”.188
Балдуин III, признавайки воинските умения на Режинал, потвърдил
неговото право да стане принц на Антиохия. Макар и с неохота, съ
щото сторил и византийският император Мануил, приемайки в замяна
военната помощ на младия благородник срещу арменците в Киликия.
С помощта на тамплиерите Режинал поел на север, превзел пристани
щето Александрета и го предоставил на Ордена. След това се скарал с
император Мануил, защото считал, че византийската страна трябва да
му заплати за военното сътрудничество. Насърчаван от тамплиерите,
принцът сключил мир с арменците и решил да си отвоюва от Визан
тия онова, което считал, че му се полага. За целта избрал да разграби
процъфтяващия остров Кипър. Обаче за това военно начинание му
трябвали доста средства, които поискал от Амори, латинския патри
арх на Антиохия. Режинал го ненавиждал, защото църковният водач
открито се противопоставил на неговия брак с Констанция. Амори
отказал да даде пари, при което принцът заповядал да го хвърлят в
тъмница и да го бият жестоко, а след това го ръзпънал на колело върху
покрива на крепостта, като намазал раните му с мед, за да привличат
мухите.
Тази “обработка” постигнала желания резултат: патриархът дал па

рите си на Режинал, който ги използвал за въоръжаване на флотилия
от бойни кораби. През пролетта на 1156 г. той и арменският крал Торос
дебаркирали със своята армия в Кипър - дотогава една от най-спокой
ните провинции на Византийската империя, чиито доставки на храна
навремето спасили рицарите от Първия кръстоносен поход. След като
победили и пленили губернатора на острова Йоан Комнин - племен
ник на императора - и военачалника Михаил Бранас, Режинал и Торос
оставили своята армия да плячкосва византийската провинция с “тако
ва настървение, на което биха завидяли дори хуните и монголите”.189
Без да обръщат внимание, че Кипър е населен от християни, техните
войници изнасилвали жените им, убивали деца и старци, ограбвали
църквите и манастирите, а добитъка и реколтата прибирали за себе си.
Ако пленниците не можели да откупят свободата си, те били отвежда
ни оковани в Антиохия или пък осакатявани и изпращани във Визан
тия като живо свидетелство за надменност и презрение.
Бруталното пиратство на Режинал предизвикало смайване и ужас
в Йерусалим. Когато чул за затварянето на патриарх Амори, крал Бал-
дуин III изпратил посланици, които да настояват за неговото освобож
даване, а след като успеят да го освободят, да п) доведат в Йерусалим.
Разграбването на Кипър било още по-опасно за политиката на краля,
защото застрашавало неговия стремеж към стратегическо сътрудни
чество с империята. За утвърждаване на очаквания договор визан
тийският император дори му обещал брак с принцеса Теодора, своята
петнадесетгодишна племенница, и огромна зестра, която можела да
възстанови сумите в изчерпаната хазна на кралството. Все пак сватба
та се състояла в Йерусалим през 1158 г.
Дипломатическата цел на този съюз била византийската военна по
мощ срещу Нур ед Дин, а за император Мануил - наказание за Торос и
Режинал. Приближаващата мощна имперска армия накарала Торос да
се укрие в планините, а френският рицар направил унизителен жест
на разкаяние и покорство. Пред множеството принцове и царедворци,
събрани пред стените на Мамистра, Режинал пристъпил босоног и го
логлав и се свлякъл в прахта пред нозете на византийския император.
След като се насладил на вражеското унижение и наложил няколко
условия, Мануил разрешил на каещия се Режинал да се изправи и да
се прибере в Антиохия.
Латините разбирали, че принцът е заслужил напълно този позор,
но чувствали и оскърбление за цялата си общност. Балдуин от своя
страна се надявал, че Режинал няма толкова лесно да получи прошка.

Обаче Мануил предпочитал Антиохия да се управлява от човек, който
смирено да води коня му след него, докато той влеза триумфално в
града, а не от някой по-непокорен принц, който никога не би дал вид,
че е васал на византийската корона. Въпреки че Мануил започнал да
изпитва топли чувства към новия си родственик в Йерусалим, стра
тегическите цели на двамата били съвсем различни. Императорът го
доказал, като сключил пакт с върховния враг на латините - Нур ед
Дин - насочен срещу селджукските турци в Анадола. За франкските
рицари това представлявало поредно потвърждение на гръцкото ко
варство; но от този съюз те имали и определена полза - освобождава
нето на пленниците - християни, сред които и Великият майстор на
Храма Бертран дьо Бланшфор.
Дори ако християнските принцове таяли някакви надежди, че Ре
жинал може се поучи от своите грешки, те съвсем скоро били разоча
ровани. През ноември 1160 г. самонадеяният принц нападнал земите,
в които живеели предимно сирийски християни, за да ограби техния
добитък. Но докато се връщал към Антиохия с изобилната си плячка,
попаднал на засада от мюсюлмански отряд, предвождан от губерна
тора на Алепо. Режинал бил заловен и отнесен върху гърба на камила
до арабския град. Разбира се, желаещи да платят откупа за неговото
освобождаване не се намерили и той останал зад решетките на тъм
ницата цели шестнадесет години.
Едва на тридесет и три, през февруари 1160 г. крал Балдуин почи
нал. Запомнили го като монарх с изключително обаяние, интелект и
начетеност: за него скърбели даже поданиците - друговерци, а събо
лезнования изказал и самият управник на Алепо Нур ед Дин. Кралят
нямал наследник, а съпругата му Теодора, само на шестнадесет годи
ни, се оттеглила в Акра, която била нейно владение според брачния
договор.
Тронът на Балдуин бил наследен от двадесет и пет годишния му
брат Амалрик, също висок на ръст и красив като предишния крал, но
без неговата интелигентност и обаяние. Амалрик, досегашен госпо
дар на Яфа и Аскалон, решил да разчита на византийците за защитата
на северните граници и насочил своето внимание на юг към Египет.
Фатимидският халифат там се разпадал след многобройни кървави
преврати и контрапреврати, а управлението на страната било съвсем
безсилно. В Синай и делтата на Нил почти нямало укрепени градо
ве, което превръщало огромните им богатства в достъпна плячка. Но
съществувала и друга, стратегическа причина да се предприеме на

стъпление срещу Кайро - ако латините не го сторели незабавно, за да
запълнят празнотата в управлението на халифата, това щял да стори
техният враг Нур ед Дин.
Планираното по-рано нападение на Балдуин III срещу Египет било
откупено срещу обещание за годишен данък, който обаче арабите така
и не започнали да плащат. Използвайки тяхното неизпълнено задъл
жение като претекст, през есента на 1163 г. Амалрик нахлул в Египет
с войска, в чиито редици имало и много тамплиери. Обаче египтяни
те прекъснали предпазните диги по делтата на Нил, предизвиквайки
обширни наводнения, и така принудили франките да отстъпят. През
следващата година Амалрик отново трябвало да предприеме поход
към Кайро - този път, за да предотврати неговото завземане от Шавар,
протеже на Нур ед Дин. Той успял да се договори с Шавар двете ар
мии да напуснат Египет.
Междувременно Нур ед Дин, възползвайки се от отсъствието на
Амалрик, нападнал графство Антиохия, като обсадил крепостта Ха-
ренк. Но Боемунд, младият син на Констанция и Раймунд дьо По-
атие, който тогава управлявал под името Боемунд III, настъпил към
обсадената крепост с обединена армия, състояща се от антиохийски,
арменски и византийски части. В неговите сили участвал и тампли-
ерски контингент заедно със сержантите, оръженосците и леката ка
валерия. Нур ед Дин предпочел да остави обсадата и да се оттегли
преди сблъсъка с наближаващата християнска армия. Отстъплението
въодушевило Боемунд, който предпочел да не послуша своите по-
опитни командири и насочил войските след отстъпващата, но значи
телно превъзхождаща ги армия. Догонили я на 10 август. Прилагайки
традиционната мюсюлманска тактика, арабската войска симулирала
бягство. Боемунд и неговите рицари се впуснали по следите ù, но
били нападнати от засада и доста от тях паднали убити, а останалите
били пленени. Тамплиерите дали шестдесет жертви, а оцелели само
седмина.
Тази злополучна операция била една от причините рицарите на
Храма да предпочетат следването на своята собствена военна такти
ка, вместо да се съобразяват с неудачното командване на латинските
принцове. Въпреки че оставали предани на основната си задача - за
щита на Светите земи, техният Велик майстор все пак бил подчинен
на папата, а не на Йерусалимския крал. Обаче тази автономия на во-
сините ордени спъвала намеренията на Амалрик да поведе мащаб

на война срещу исляма. В 1166 г. отрядите на Нур ед Дин обсадили
важна планинска крепост в Трансйордания с тамплиерски гарнизон,
за която се твърдяло, че е непревземаема. Тя вероятно била един от
имотите, които Филип Наблуски, господар на земите източно от река
Йордан, дарил на Ордена след присъединяването си към рицарите на
Храма през януари 1166 г.
Когато чул за обсадата, Амалрик събрал войска, за да освободи
укреплението, но близо до река Йордан срещнал дванадесетимата
тамплиери, които решили да предадат крепостта без бой. Кралят бил
толкова разгневен от тяхното решение, че заповядал да ги обесят. Тази
постъпка, за която разказва Гийом Тирски, сигурно е дала още един
повод за развалянето на отношенията между рицарите на Храма и кра
ля на Йерусалим. През 1168 г., когато Амалрик решил да предприеме
мащабна операция за завладяването на Египет, под неговите знамена
застанали повечето благородници и хоспиталиерите, предвождани от
своя Велик Майстор Жилбер от Асели, но Великият майстор на Хра
ма Бернар от Бланшфор категорично отказал да вземе участие.
За мнозина това решение на тамплиерите било предизвикано от
недостойни основания: приписвали отказа им на факта, че начинание
то било подкрепено от техните съперници - хоспиталиерите, или пък
на печалбите, които Орденът извличал от търговията между италиан
ските градове и Египет. Но банкрутът, застрашаващ хоспиталиерите
(несъмнено една от причините, накарали Жилбер от Асели да напра
ви опит за запълване на своята хазна с плячка от долината на Нил),
бил още един добър урок за тамплиерите, които също понесли тежки
загуби в Антиохия, а същевременно продължавали всеотдайно да се
грижат за защитата на Светите земи - от северните им предели в пла
нината Аманус до Газа на юг. Освен това те смятали, че не бива да се
нарушава договорът, сключен между Амалрик и Шавар. Благородни
ци като съветника на краля граф Гийом I V o t Невер, които пристигна
ли неотдавна от Франция, не схващали колко ценно може да се окаже
доверието между християни и “неверници”, обаче тамплиерите вече
познавали достатъчно добре местните условия и затова разбирали, че
понякога дипломацията е по-ефективна от прилагането на сила.
Друг пример за независимото поведение на тамплиерите и жела
нието им да осуетят плановете на Амалрик са техните действия про
тив евентуалния съюз между Йерусалим и асасините в Сирия, с чийто
главатар (познат на рицарите като Стареца от планината) кралят запо-
чнал преговори през 1173 г. “Старецът” се казвал Синаи ибн Салман

ибн Мохамед и бил родом от селата до Басра в Ирак. Под покровител
ството на Хасан, асасинския имам в Аламут, той станал управител на
сирийския анклав, населен с асасини, и започнал да провежда своя
собствена политика. Цели тридесет години всички владетели - неза
висимо дали в ислямските халифати или в християнските държави от
изтока - живеели в постоянен страх от ножа на неговите верни после
дователи - исмаилити. Изключение правели единствено тамплиерите,
защото Синан разбирал, че дори и да убие техен Майстор, той неза
бавно ще бъде сменен от друг, равностоен нему.
Общо взето асасините срещали подкрепа от франкските владетели,
защото били врагове на техните врагове. А търпимостта на тампли
ерите, които биха могли да ги нападнат от своите замъци в Тортоза,
Ла Коли и Кастел Блан, била откупена с “данък” 2000 безанта, плащан
всяка година от асасините. През шестдесетте години на дванадесети
век хилядолетните традиции на исмаилитското учение били разтър
сени от действията на Аламутския господар Хасан, който отхвърлил
закона на Мохамед и провъзгласил вярата във Възкресението. Синан
веднага се заел да разпространява новата религиозна свобода сред
сирийците и също като анабаптистите в Мюнстер много векове по-
късно мюсюлманското “богоизбрано” духовенство се отдало на нео
буздани оргии. “Мъже и жени се отдаваха на непрестанно пиянство,
нямаше мъж, който да изпитва задръжки към собствената си сестра
или дъщеря, а жените носеха мъжки дрехи и една от тях твърдеше, че
Синан е истинският Бог”.190
Няколко години след като Хасан фактически отхвърлил исляма,
“старецът” Синан пратил вест до крал Амалрик и патриарха на Йеру
салим, че се интересува от покръстване във вярата на Христос. Хасан
назначил посланик, Абдула, който трябвало да преговаря с краля за
евентуалното покръстване. След задоволителния край на тези предва
рителни разговори Абдула потеглил обратно към Масиф с удостове
рение от Йерусалимския монарх, че неговите сили няма да пречат по
обратния му път. Но малко след Триполи свитата на посланика била
нападната от група тамплиери под водачеството на едноокия рицар
Валтер от Меснил.
Това посегателство разярило крал Амалрик и той заповядал винов
ните да бъдат арестувани. По това време Велик майстор на Храма бил
Йод дьо Сен Аман (Одо от Сен Аман), който сменил Филип дьо На
блус в 1168 г. Преди това Йод бил кралски служител и заемал важни
постове, преди да се присъедини към Ордена, а между 1157 и 1159 г.

бил пленнник на мюсюлманите. Изборът му за Велик майстор оче
видно целял подобряване на отношенията с крал Амалрик, обаче точ
но тогава Йод трябвало да настоява за спазване на правата, които пап
ската була Omne datum optimum давала на тамплиерите. Според нея
светските съдилища нямали законни права върху неговите рицари, а
Валтер от Меснил вече бил наказан за своята простъпка от Ордена и
предстояло неговото изпращане в Рим за окончателна присъда. За да
избегне такова развитие на събитията, Амалрик пристигнал в Сидон,
където заседавал тамплиерският капитул, и сам пленил прегрешилия
рицар. За Валтер последвал затвор в Тир, а Амалрик обсипал Синан
с извинения и обяснения, че нападението над неговия посланик е из
вършено против кралската воля. Обаче този инцидент невъзвратимо
отчуждил монарха от Ордена на Храма и единствено неговата смърт
през 1174 г. осуетила изпращането на петиция до папата и европей
ските владетели с молба за разформироване на тамплиерския орден.
Какво и кой стоели зад нападението на Валтер от Меснил срещу
асасинския посланик? Йод от Сен Аман така и не поел отговорност
за неговите действия; но обетът за подчинение, даван от всички бра
тя-рицари, почти изключва възможността рицарят да е действал на
своя глава. Съвременникът на събитията Гийом Тирски смята, че до
това действие е Довела алчността: тамплиерите не искали да изгубят
годишната лепта от 2000 безанта, която не биха получавали след евен
туалното покръстване на асасините. По-късно друг летописец, Уолтър
Man, изказва предположението, че рицарите се опасявали да не изгу
бят самото основание за своето съществуване и убили посланика на
Хасан и Синан “да не би (така говорят хората) неверниците да изоста
вят своите учения и навсякъде да се възцари мир и единство”.191
Съвременните историци предполагат,192 че тамплиерите не биха
предизвикали кралската воля на Амалрик само заради 2000 безанта,
защото току-що били получили значителни дарения от саксонския
херцог Хайнрих, наричан Лъва. По-правдоподобно звучи обяснение
то, че познавайки добре вероломството на исмаилитите, те са решили,
че кралят ще бъде измамен. И не само те нямали вяра на сектата от
убийци: след смъртта на Амалрик регент на Кралство Йерусалим ста
нал графът на Триполи Раймунд III, чийто баща бил убит от ножа на
асасин. Преговори със Синан повече не били водени и никой вече не
споменал за неговото обръщане в християнската вяра.
Осма глава
Саладин
1174 г. била последна в живота на двама влиятелни близкоизточни

монарси - Иерусалимския крал Амалрик и владетеля на Алепо Нур
ед Дин. Амалрик, който починал едва тридесет и осем годишен, вина
ги отстъпвал в очите на своите съвременници пред брат си, предиш
ния крал Балдуин III, преди всичко заради безплодните походи към
Египет, омаломощили християнското кралство. Стратегията му била
да осигури оцеляването на латинските държави в Палестина посред
ством съюз с Византийската империя. Добрите отношения се закре
пили от два династични брака - между кралската братовчедка Мария
от Антиохия и император Мануил и неговия собствен брак с дъщеря
та на византийския император, също Мария, от която той имал само
една дъщеря - Изабела. Амалрик показал колко високо цени Византия
малко преди смъртта си, когато се върнал от поредното посещение в
Константинопол и въвел в своя Йерусалимски двор имперското цере
мониално облекло.
По това време латинските държави вече твърдо се придържали към
принципа на наследственото управление, затова приемник на Амалрик
станал неговият син от първия му брак с Агнес дьо Куртене - Балдуин
IV. Наследникът бил само на тринадесет години и боледувал от про*
каза; както твърдели някои от клира - като Божие наказание за това, че
Амалрик се оженил за своя братовчедка. До навършване на пълноле
тие за негов регент бил назначен граф Раймунд III Триполски.
На пръв поглед съдбата на Нур ед Диновото наследство изглеж
дала по-несигурна. Неговият наследник Малик ас Салих Исмаил бил
едва единадесетгодишен, а към престола на регентството проявявали
претенции владетелите на Дамаск, Алепо, Мосул и Кайро. Обаче Нур
ед Дин вече бил показал на арабския свят, че мюсюлманите могат
да се обединят срещу франките, установявайки своята власт върху
различни емирати, които преди това били настръхнали едни срещу
други. Той освен това успял да придаде на този чисто политически
факт и определено духовно измерение със самата си личност: въз

държан и строг, “с правилни черти и вежливо изражение, излъчващо
лека тъга”,193 а дълбоката му вяра издигнала неговата борба срещу
латинските християни до висотата на истински джихад или Свещена
война.
Оказало се, че човекът, който успял да наследи това съчетание
между духовност и политическа мощ, не бил потомък На Нур ед Дин,
а синът на един кюрдски сановник, който навремето спасил Зенги,
бащата на монарха, като през 1143 г. му помогнал да избяга през река
Тигър след поражение от армията на Багдадския халиф.Този мъж се
казвал Наджм ед Дин и заедно с брат си Ширкух те били най-довере-
ните военачалници на Нур ед Дин. Ширкух бил онзи, който осуетил
опита на крал Амалрик да основе марионетна франкска държава в
Египет. Но той успял да постигне това със съдействието на своя млад
и енергичен племенник, сина на Наджм - Салад ед дин Юсуф, по
знат под името Саладин. Именно Саладин нанесъл съдбоносния удар
върху каирския фатимидски халифат и успял да подчини духовно
египетските мюсюлмани на Багдадския халиф. Той установил лич
ното си управление над Египет и започнал да действа независимо, а
понякога и да се противопоставя на Нур ед Дин, стария господар на
баща си.
Не само по време на своето управление, а дори и след смъртта
си Саладин бил олицетворение на храброст и великодушие и за мю
сюлманските си поданици, и за християните. Историите за неговата
култура и добронамереност, които достигнали даже до Европа - на
пример как раздал кожени наметки на християнските пленници, за да
не мръзнат в тъмниците на Дамаск, или как, обсаждайки през 1183 г.
крепостта Керак по време на сватбената церемония между Онфруа
Торонски и принцеса Изабела, заповядал балистите да не стрелят по
кулата, където била сватбата - всичко това въздействало силно върху
европейците християни, още повече, че те дотогава обикновено демо-
низирали своите врагове-неверници.
Макар и набожен, въздържан, щедър и милостив, Саладин бил ло
вък държавник и способен военачалник. Описват го като дребен на
ръст, с кръгло лице, черна коса и тъмни очи. Като почти всички от
ислямския елит, той бил грамотен, образован и умело си служел с ко
пието и меча. Докато бил млад, се интересувал повече от религия,
отколкото от военно изкуство; без съмнение неговите войни срещу
франките-християни били вдъхновени от неподправения му религи-
озен плам, а не от възгледа на неговите предшественици, че твърде

различните една от друга ислямски държавици могат да действат в
съгласие единствено в името на една Свещена война.
Поддържането на такава висока нравственост не било лесно в раз
нородната общност на мюсюлманите: той трябвало да демонстрира
вярност едновременно към господаря на баща си, Нур ед Дин, и към
Багдадския халиф; но дори и след като засвидетелствал своята религи
озна преданост, обединявайки разпокъсаните мюсюлмански държави
в единен фронт срещу латините, мнозина продължавали да го считат
за узурпатор. А както ще видим впоследствие, много е вероятно поли
тическите сметки да са причина за неговото прословуто великодушие.
Когато било изгодно да е жесток, той проявявал жестокост: заповядал
разпъването на шиитските си противници в Кайро и често осакатявал
или убивал пленниците. Въпреки че уважавал и дори се възхищавал
от рицарския кодекс на франките и винаги бил добронамерен и учтив
към християнските крале и принцове, Саладин чувствал неудържима
омраза към военните ордени.
Опитвайки да спрат аспирациите на Саладин към абсолютна власт
след смъртта на Нур ед Дин, неговите съперници започнали да сключ
ват тактически съюзи с латините. Например владетелят на Алепо убе
дил граф Раймунд Триполски, по това време регент на младия крал
Балдуин IV, да нападне град Хомс с цел отвличане на Саладиновото
внимание от държавните дела, а в замяна се съгласил да освободи
пленниците-християни, сред които бил и самонадеяният френски ри
цар Режинал дьо Шатийон, който преди години взел за жена антио-
хийската принцеса Констанция: неговата свобода струвала 120 000
златни динара.194
Ако можеше да вижда по-ясно в бъдещето, граф Раймунд сигурно
би решил да остави този озлобен самец в тъмниците на Алепо. Режи
нал бил бивш граф, който сега нямал графство; жена му починала две
години след пленяването на прекрасния си съпруг - може би заради
сломеното си сърце - и сега Антиохия се управлявала от Боемунд III,
Констанциния син от първия ù мъж Раймунд от Поатие. А Режинал
не можел просто да бъде пратен отново в редиците на рицарите-наем
ници, откъдето всъщност дошъл: неговата дъщеря Агнеса вече била
кралица на Унгария, а доведената му дъщеря Мария - императрица на
Византия. Затова го оженили за най-богатата наследница в кралството
- Стефания дьо Мили, която му донесла власт над Хеброн и източния
бряг на река Йордан.
Едно от последствията на Нур ед Диновата смърт и объркването,

настанало след нея, бил отслабеният контрол върху селджукските
турци. През 1167 г. техният султан Килидж Арслан повел войските
си срещу Византия. Император Мануил изпратил срещу него своята
армия, която била разгромена от турците в битката при Мириокефал.
Поражението на гърците можело да се сравни само със загубата при
Манзикерт, която довела до Първия кръстоносен поход. Анадола ос
танала завинаги в турски ръце, а заедно с огромната провинция Ви
зантия изгубила и лостовете, с които досега влияела върху събитията
в Сирия. От този момент нататък франките трябвало да опазват сами
северните и източните си граници.
Нещата се влошавали още повече от разделението вътре в Крал
ство Йерусалим. Въпреки своето търпение и упоритост, младият крал
Балдуин IV не можел да бъде силен водач. Затова старите благород-
нически семейста и Орденът на хоспиталиерите подкрепяли неговия
най-близък роднина и досегашен регент Раймунд III Триполски, който
имал огромен опит, бил разумен и предпазлив, а и след годините мю
сюлманско пленничество говорел арабски и познавал отлично психо
логията на врага. Тази подкрепа обаче не се споделяла от тамплиерите
и по-скорошните заселници в Палестина, водени от Режинал дьо Ша-
тийон, които изгаряли от нетърпение за нова война и завладяване на
нови земи.
Всички говорели, че скоро от запад ще дойде помощ под формата
на нов кръстоносен поход, воден от френския крал Луи VII и краля ня
Англия Хенри II, женен за бившата съпруга на Луи - Елеонора Акви-
танска, но единственият воин-благородник, който се появил в Светите
земи, бил Филип, граф на Фландрия. При това той заявил, че е там
единствено като поклонник, а не кръстоносец.
Като се възползвал от разногласията между франките, Саладин по
вел армия през Синайската пустиня към тамплиерската крепост Газа.
Рицарите концентрирали своите отряди за отбрана на укреплението,
но Саладин подминал Газа и обсадил Аскалон. Балдуин IV, който вече
бил навършил пълнолетие, мобилизирал войска, за да защити стра
тегическия град и успял да стигне там преди Саладин. Разбирайки,
че Йерусалим е незащитен, арабският владетел оставил малка част
от войската при Аскалон, за да задържи там силите на Балдуин, и
се насочил към Свещения град. Балдуин обаче разбрал тактическа
та хитрост, извикал тамплиерите от Газа и бързо напуснал Аскалон.
На 25 ноември 1177 г. кралят успял да догони египетската армия при
Монгисар. Саладин не бил подготвен за този ход и неговата армия се

разпаднала, а той самият побягнал обратно в Египет.
Тази победа въодушевила франките и вероятно довела до надценя-
ване на собствените им сили. Според франкските летописци армията
командвал Балдуин, обаче арабските историци твърдят, че всъщност
начело стоял импулсивният Режинал дьо Шатийон.195 Вероятно той
наистина е проявил голяма смелост в битките, а победата го издигна
ла в очите на латинските благородници.
Тъй като не резполагал с жива сила, за да продължи победния ход
на армията си, крал Балдуин IV укрепил границата с Дамаск, издигай
ки крепост до река Йордан в местността, наречена Брода на Иаков.
Говорело се, че точно тук Иаков се борил с ангела според написаното
в Книга Битие на Стария Завет. По-важно било обаче стратегическото
положение на това място, оценено преди това и от Саладин, който
смятал, че е постигнал споразумение с крал Балдуин то да остане де-
милитаризирана зона. Крепостта се издигала до пътя, свързващ край
брежието с Дамаск, а под нея се простирала плодородната равнина
Баняс, която дотогава била достъпна както за мюсюлмани, така и за
християни. Въпреки предишната договорка крал Балдуин се поддал
на натиска от страна на тамплиерите и построил укреплението в мо
мент, когато Саладин бил притиснат от разногласия и недоволство в
собственото си семейство.
През лятото на 1179 г. Саладин обсадил крепостта, а Балдуин се
запътил натам, за да прекрати обсадата с помощта на Раймунд от Три
поли и тамплиерите под водачеството на Йод дьо Сен Аман. На 10
юни граф Раймунд и рицарите се изправили срещу войската на Сала
дин. Поддавайки се на желанието за бърза победа, рицарите на Храма
атакували, но били отблъснати. Онези, които успели да прекосят река
Литания, намерили убежище в голямата крепост Бофор; но много
тамплиери от християнската войска намерили смъртта си, а измежду
взетите в плен бил и техният Велик майстор Йод дьо Сен Аман.
Йод бил твърде горд, за да приеме размяна с мюсюлмански плен
ник и починал в арабската тъмница. Летописецът Гийом Тирски, чий-
то брат бил убит при този поход, обвинява Йод за неговата надменност
- качество, приписвано вече на целия Орден. Той пише, че действията
на Майстора “се подчиняваха само на гордостта, а от нея той имаше
в излишък”; “той беше безполезен човек, високомерен и горделив, с
черти, изкривени от гняв, който нито се боеше от Бог, нито уважа
ваше хората”.196 Наистина Йод произлизал от светското рицарство и
се издигнал в държавната йерархия, а едва след това се присъединил

към Ордена на Храма, но воден не от религиозно призвание, а като
следствие от рокадите във висшия ешелон на властта в християнското
кралство.
Днес не е възможно да преценим дали тамплиерите от капитула,
избрали Йод, са се интересували от неговото искрено духовно приз
вание или просто са търсили изгоден ход, избирайки Велик майстор,
който е утвърдено име в държавната йерархия. Но почти е сигурно, че
изборът на негов приемник бил реакция срещу предишното управле
ние на Ордена. Те избрали тамплиер “от кариерата” - Арно дьо Торож,
бивш Майстор в Прованс и Испания.
Възползвайки се от двегодишното примирие между крал Балдуин
IV и Саладин - наложено и на двамата от тежката суша и риска от глад
в земите им, Арно дьо Торож отплавал за Европа зедно с Великия
майстор на хоспиталиерите Роже дьо Мулен и новоизбрания Йеруса-
лимски патриарх Ираклий, за да търсят в Италия, Франция и Англия
помощ за палестинските християнски държави. Ираклий бил почти
неграмотен свещеник от Оверн, издигнал се благодарение на своите
любовни похождения: той бил бивш любовник на кралицата-майка
Агнеса, с чието ходатайство станал първо архиепископ на Цезарея, а
по-късно и патриарх на Йерусалим. А поредната му любовница Пачия
де Ривери, известна като “мадам патриаршата”, била съпруга на мани
фактурен търговец от Наблус.
Докато бил в Лондон, патриархът осветил новата църква на там
плиерите в тяхното имение западно от центъра на града, където не
говата парфюмирана и отрупана със злато фигура направила лошо
впечатление, като накарала мнозина от посрещаните да си зададат
въпроса дали всъщност техните братя християни на изток имат тол
кова голяма нужда от помощ. Но английският клон на Ордена вече
се бил възползвал от един значителен обрат в историята на Острова
- убийството на кентърберийския архиепископ Томас Бекет през 1170
г. Изкуплението, наложено върху четиримата рицари-убийци, било
четиринадесетгодишна служба при тамплиерите в Светите земи. Тех
ният подстрекател крал Хенри II не само се покаял публично в кате
дралата на Кентърбъри, но и обещал на тамплиерите сума, която да
издържа двеста рицари в продължение на една година. А като част от
своето покаяние, през 1172 г. той се заклел в Авранше да поеме кръста
на нов поход. Макар че обстоятелствата не му позволили да изпълни
тази клетва, през 1172 г. Хенри II оставил 20000 марки за разходите
на бъдещия кръстоносен поход - 5000 за Ордена на Храма, 5000 за

хоспиталиерите, 5000 на двата ордена заедно и още 5000 за “различни
религиозни общини, на прокажените, отшелниците и поклонниците в
Палестина”.197
Великият майстор на Храма Арно дьо Торож внезапно се разбо
лял във Верона и починал там на 30 септември 1184 г. Тамплиерският
капитул в Йерусалим избрал за негов наследник Жерар дьо Ритфор
- рицар от фламандско (а според други източници - от англосаксонско)
потекло. Жерар бил типичен пример за случайно присъствие в Орде
на. Той дошъл в Светите земи в началото на седемдесетте години на
дванадесети век и станал служител на Раймунд III, графа на Триполи.
Според хроникьорите графът му обещал, че веднага щом някое владе
ние остане свободно, той ще го получи. През 1180 г. починал господа
рят на крайбрежния град Ботрон - Гийом Дорел, оставяйки земите си
на своята дъщеря Лусия. Но Раймунд, вероятно притиснат от кредито
ри, не спазил обещанието си към Жерар и “продал” Лусия заедно с на
следството ù на пизанския търговец Пливано. Цената била тежестта на
невестата в злато, а тъй като Раймунд получил 10 000 безанта, можем
да преценим, че Лусия е тежала около шестдесет килограма.198
След като изгубил надежда да се замогне По този начин, Жерар се
присъединил към рицарите на Храма. Говорело се, че по това време
той страдал от тежка болест, която може бй го накарала да отвърне
поглед от земните си амбиции и да насочи своите мисли към духов
ното спасение на душата в отвъдния свят. Но приливът на набожност
не могъл да облекчи разочарованието и унижението му като рицар, че
един търговец бил предпочетен пред него, а случилото се оставило в
душата му дълбока обида от граф Раймунд Триполски. Когато Арно
дьо Торож починал, Жерар дьо Ритфор заемал длъжността сенешал на
Кралство Йерусалим.
През март 1185 г. от болестта си починал младият прокажен крал
Балдуин IV. Наследил го неговият седемгодишен племенник Балдуин
V, син на сестра му Сибила от нейния първи съпруг Гийом дьо Мон-
ферат. Раймунд Триполски, който вече имал опит като “байи” (bailli
- губернатор или премиер-министър, раздаващ правосъдие от името
на краля) при Балдуин IV, сега станал регент на Балдуин V. От тази
позиция той постигнал примирие със Саладин, което трябвало да про
дължи четири години. Но контролът на Раймунд върху властта бил от
слабен, когато още през следващата година младият Балдуин V също
починал, без да остави неоспорим наследник.
Според завещанието на Балдуин IV неговия приемник трябвало

да определят заедно папата, византийският император и кралете на
Франция и Англия. Това трудно изпълнимо условие отново оставило
съдбата на латините - християни в ръцете на емоционална и влас
толюбива жена. Принцеса Сибила, майка на починалия крал, тогава
била омъжена за френския рицар Ги дьо Лузинян. Нейният бивш съ
пруг Гийом дьо Монферат (доведен от Европа, за да стане някой ден
крал) бил покосен от малария през 1177 г.
Сериозното издирване на подходящ кандидат сред европейските
кралски фамилии след смъртта на Гийом дьо Монферат отначало не
дало резултат и за известно време Сибила била склонна да се омъ
жи за местния барон Балдуин дьо Ибелин. Но конетабълът (главно
командващият армията) на кралството Амалрик дьо Лузинян, бивш
любовник на Сибилината майка Агнеса, имал по-малък брат на име
Ги. Разказите за неговата красота впечатлили Сибила и тя поискала да
доведат младия мъж от Европа. Когато той пристигнал, тя останала
доволна от видяното и притиснала брат си, крал Балдуин IV, да даде
съгласие за брак между нея и Ги. Кралят се съпротивлявал, защото
разбирал, че този малодушен и посредствен по-малък син на френски
граф не би могъл да носи тежестта на короната в Йерусалим. Но май
ка и дъщеря продължавали да настояват и той най-накрая отстъпил:
двамата се оженили на Великден през 1180 г.
А шест години по-късно планът на двете жени започнал да дава
плодове. Сибила събрала своите поддръжници в Йерусалим и била
коронована за кралица от друг бивш любовник на майка си - патри
арх Ираклий. Великият майстор на хоспиталиерите, който заедно с
Великия майстор на Храма съхранявал ключове от сейфа с кралските
регалии, отказал да ги даде и дори хвърлил ключа през прозореца, но
символите на кралската власт им връчил пазителят на втория ключ
Жерар дьо Ритфор, явен привърженик на Сибила и Ги. След собст
вената си коронация Сибила поставила втора корона върху главата
на своя съпруг Ги и тогава “Жерар дьо Ритфор се провикнал, че тази
корона е отмъщение за несъстоялия се брак в Ботрон”.1"
Превратът на кралица Сибила означавал победа на “ястребите”
над “гълъбите”, водени от Раймунд Триполски. “Гълъбите” можели
да окажат съпротива - те все пак разполагали с подкрепа от всички
васали на кралството с изключение на Режинал дьо Шатийон. А Ги
дьо Лузинян бил обект на всеобщо презрение. Раймунд предложил
да се коронова принцеса Изабела, тринадесетгодишната дъщеря на
крал Амалрик I, неотдавна омъжена за осемнадесетгодишния Онфруа

Торонски. Именно на тяхната сватба предната година в замъка Керак,
Саладин, обсаждайки крепостта, заповядал да не се обстрелва кулата,
където протичала сватбената церемония. От благодарност майката на
Онфруа изпратила на ислямския владетел от ястията, сервирани по
време на празненството. Обсадата била прекратена благодарение на
личната намеса на крал Балдуин IV, принуден от болестта да пристиг
не там върху носилка, но преживяването очевидно силно уплашило
Онфруа - “младеж изключително красив и много начетен, с влечение
към неща, които биха подхождали повече на момиче, нежели на мом
че”.200 Когато Раймунд предложил той да стане крал, младият благо
родник от страх избягал в Йерусалим и там засвидетелствал почитта
си към Ги дьо ЛузиНян. След това събитие превратът на Сибила вече
не можел да се оспорва и всички барони, с изключение на Раймунд от
Триполи и Балдуин от Ибелин, изразили своето подчинение на новия
монарх.
Вече нищо не можело да възпре завоевателните планове на основ
ния виновник за кралските рокади - Режинал дьо Шатийон. Неговото
феодално имение отвъд река Йордан, получено като зестра, се прости
рало чак до залива Акаба, разделяло на две владенията на Саладин и
през него минавали керванните пътища между Египет и Сирия. През
1182 г. той се възползвал от това стратегическо положение и извър
шил жестоки и вероломни нападения върху съседните земи, предиз
виквайки огромно възмущение сред всички мюсюлмани. Отрядите
на Режинал използвали малки разглобяеми галери, които изпробвали
първо в Мъртво море, а после ги пренасяли на части до залива Акаба.
Оттам хората му поемали на юг към Червено море, разграбвайки по
пътя си пристанищата на египетския и арабския бряг, нападали тър
говски кораби и дори съдове, натоварени с поклонници на път към
Мека. А след като дебаркирали в ар Рагиб, самите те изпратили отряд
към Мека, чиято задача била да отмъкне тялото на пророка Мохамед.
Победила ги египетската войска, изпратена от саладиновия брат Ма
лик, а оцелелите били екзекутирани в Мека и в Кайро.
Не знаем дали Режинал извършил този терористичен акт на своя
глава или той бил само “най-дръзката част от добре обмислена кам
пания, в която участвали всичките военни сили на кралството”201, но
шатийонският рицар вече се превърнал в първостепенна мишена за
Саладин, чийто авторитет в ислямския свят се крепял върху неговата
роля като защитник на светите места в Арабия. След възкачването
на крал Ги Режинал продължил своите безчинства, като този път на

паднал и ограбил голям египетски керван на път към Сирия и избил
египетските войници, които го охранявали. Това представлявало на
рушение на примирието и Саладин поискал обезщетение, като първо
се обърнал към Режинал, който отказал да приеме неговите пратени
ци, а след това - към самия крал Ги. Кралят наистина заповядал на
Ги да компенсира загубите, но не настоявал особено заповедта му да
се изпълни: все пак в най-голяма степен дължал трона си именно на
рицаря от Шатийон.
Според враговете на Режинал нападението над кервана предста
влявало безочлив акт на разбойничество; дори и поддръжниците му
считали неговите действия за “необясними”202 и предполагали, че
Режинал първи е сметнал присъствието на египетски войници за на
рушение на примирието от страна на Саладин. Какъвто и да е бил
мотивът на своеволния барон, сега вече войната била неизбежна, и
то в момент, когато в латинските държави царяло дълбоко политиче
ско разделение. От една страна, се противопоставяли интересите на
старите благородници, които искали да запазят богатствата си, и на
новодошлите рицари, които пък се надявали да забогатеят от бъде
щи завоевания; от друга страна, съществували идейни различия меж
ду привържениците на разбирателството с мюсюлманските съседи и
противниците на всякакви компромиси с неверниците, считащи вся
ка отстъпка за предателство към християнския свят. Дори и по оно
ва време сигурно е било трудно да се разбере кой е привърженик на
едното и кой - на другото течение; но поне по отношение на Раймунд
от Триполи подозренията, че не е напълно лоялен към християнската
кауза били явни - все пак той говорел свободно арабски и изучавал
задълбочено ислямските текстове.
Като че ли за да потвърди тези подозрения, Раймунд се обърнал
към Саладин за помощ срещу Ги дьо Лузинян. Това било нещо по
вече от търсене на примирие и противниците му го определили като
открито сътрудничество с врага. За потвърждение на доброто си от
ношение към своя евентуален съюзник Раймунд позволил на египет
ски конен отряд под командването на Саладиновия син ал Афдал да
примине през страната му и да извърши разузнаване на територията
на Галилея. Двамата се договорили участниците в мисията да не се
държат войнствено и да не остават в чуждата територия нощем. Граф
Раймунд уведомил своите васали за това споразумение, а новината
стигнала и до замъка Ла Фев, откъдето минавала делегацията, изпра-
тена от крал Ги, за да търси помирение с Раймунд. В нея участвали и

двамата Велики майстори - на хоспиталиерите и на Храма.
Жерар дьо Ритфор незабавно събрал деветдесет рицари-тамплиери
от съседните замъци и поел с тях към Назарет, където под знамената
му застанали още четиридесет светски рицари. След Назарет те се
натъкнали на мюсюлманските бойци, чиито коне били на водопой до
Кресонските извори. След като преценил силата на разузнавателния
отряд Майсторът на хоспиталиерите Роже дьо Мулен преценил, че
рицарите трябва да се оттеглят. Маршалът на тамплиерите бил на съ
щото мнение.Това обаче вбесило Майстора Жерар дьо Ритфор. Той
обвинил другия Велик майстор в малодушие и се обърнал подигра
вателно към Жак дьо Майи: “Вие май сте твърде силно привързан
към русата си глава и не желаете да я изгубите“, на което Маршалът
отговорил: “Аз ще умра в битка като смел мъж. Вие сте този, който
ще избяга от бойното поле като предател“. Последвалата атака на ри
царския отряд се превърнала в същинска катастрофа: Жак дьо Майи
и Роже дьо Мулен били убити; в битката паднали почти всички рица
ри-тамплиери с изключение на трима и единият от тях бил Великият
майстор Жерар дьо Ритфор. Светските рицари били отведени в плен
заедно с някои цивилни жители на Назарет, които последвали воините
с надеждата да се доберат до някаква плячка,
Единствената полза, която латините извлекли от това поражение,
било разкаянието на Раймунд от Триполи, който скъсал договора си
със Саладин и се помирил с крал Ги. Докато арабският владетел съ
бирал войски от всичките си доминиони - Алепо, Мосул, Дамаск и
Египет - и разполагал тази най-голяма армия, командвана някога от
него, в ал Аштар отвъд река Йордан крал Ги също обявил всеобща
мобилизация и започнал да събира своите войски в Акра. А в Йеру
салим сумата от 30 000 марки, поверена от английския крал Хенри II
на военните ордени за бъдещ кръстоносен поход, била използвана за
привличане на наемници и снаряжение за християнското войнство.
До края на юни крал Ги успял да събере двадесетхилядна войска, от
която дванадесет хиляди била само кавалерията. Това били буквално
всички мъже в отвъдморските земи, включително доброволци и наем
ници, които били способни да носят оръжие; градовете и крепостите
на латините останали безлюдни.
На 1 юли Саладин форсирал река Йордан близо до Сенабра край
югоизточния край на Тивериадского езеро с 30 000 пехотинци и два-
надесетхилядна кавалерия. Тук той разделил силите си на две. Поло-
вината поели на запад към възвишенията, а другата половина продъл

жила по брега на езерото към град Тиверия. След бърза атака той бил
превзет, но графиня Ешва от Триполи останала затворена в Тивериа-
дския замък и успяла да изпрати послание за положението си до своя
съпруг Раймунд, който тогава се намирал в Акра с крал Ги.
Междувременно в Акра нерешителният Ги дьо Лузинян се коле
баел между противоречивите съвети на “ястребите” и на “гълъби
те”. Раймунд Триполски все още не знаел, че жена му е в опасност,
и настоявал за предпазливи действия, като твърдял, че Саладин не
би могъл да удържи дълго време толкова голяма армия в безводните
хълмове през най-горещите дни на лятото. Режинал дьо Шатийон и
Жерар дьо Бланфор препоръчвали незабавно нападение и освобож
даване на Тиверия, като се присмивали на Раймунд, че е страхлив,
и му напомняли договора със Саладин. Както и преди, Ги не можел
да отхвърли съветите на двойката рицари, които му осигурили трона.
Той заповядал на християнската армия да започне настъпление към
Тиверия. На 2 юни следобед войските разположили своя лагер край
Сефория на стратегически подходящо място с много вода и изобилен
фураж за конете.
Точно тук ги намерил вестоносецът с посланието от Тиверия, кой
то им разказал за нещастието, сполетяло жената на граф Реймунд. Си
новете му, които също участвали в похода, молели краля да изпрати
войската там и да спаси майка им, но Раймунд пак се противопоста
вил, защото считал за лудост да изоставят добрата си позиция: той
бил готов да рискува своя град и живота на съпругата си заради оце
ляването на християнските държави.
Този път кралят и неговия съвет приели съвета на Раймунд, но след
като всички се разотишли за почивка през нощта, Жерар дьо Ритфор
се върнал в палатката на краля. Как е възможно, настоявал той, крал
Ги да вярва на един предател? Какво безчестие - да се изостави един
град, който е толкова близо! Тамплиерите, казал той, “по-скоро биха
захвърлили белите си наметала” и биха продали и заложили цялото
си имущество, отколкото да пропуснат възможността да отмъстят за
своите братя, загинали при Кресонските извори.
Крал Ги не можел да се противопостави на упорития Жерар дьо
Ритфор и заповядал армията да започне настъпление на разсъмване.
Войската се движела по северния път през безводните хълмове под
непрекъснат дъжд от мюсюлмански стрели и вече била омаломощена
от жажда, когато стигнала селото Любия. Тук тамплиерите, защитава-
щи ариергарда, помолили краля армията да пренощува в околността.

Ги се съгласил. Граф Раймунд, който водел авангарда, бил поразен:
“О, Господи! Войната свърши. Всички сме мъртви. С кралството е
свършено”.
Кладенецът в Любия бил сух. Християнската войска установила
лагера си на безводното плато, известно като Рогата на Хатин, раз
положено над село Хатин, кьдето били позициите на Саладиновата
армия. С напредването на нощта мюсюлманите неусетно се прибли
жили; всички войници, излезли да дирят вода, били заловени и убити.
Арабите подпалили шубраците, покриващи хълма, а вятърът носел
дима към християнския лагер.
На зазоряване Саладин дал заповед за започване на очакваната ата*
ка. Обезумели от жажда, измъчвани от горещината и лютивия дим,
християнските пехотинци се опитали да пробият мюсюлманската фа
ланга и да стигнат до езерото. Всички били избити или взети в плен.
На хълма над тях бронираните конни рицари отблъсквали непрестан
ните атаки на арабската кавалерия, но били твърде измъчени от жаж
дата и след всеки набег редиците им оредявали. Граф Раймунд повел
своя отряд към неприятелската фаланга, която изненадващо се разтво
рила и пропуснала устремените в атака конници. Те вече не можели
да се върнат при основния корпус и били принудени да побягнат към
Триполи.
Останалите след тяхното откъсване рицари направили обръч около
Краля и оттам атакували непрестанно бойците на Саладин. С тях бил
и епископът на Акра, който носел в себе си безценна реликва - Светия
честен Кръст. Когато и Божият служител бил покосен от вражески
меч, мюсюлманите взели безценната реликва. Това означавало край
на битката. Крал Ги и останалите живи рицари вече падали от изтоще
ние, а не от оръжието на врага. Най-високопоставените били пленени
и отведени в палатката на победителя Саладин, между тях крал Ги,
брат му Амалрик, Режинал дьо Шатийон и младия Онфруа Торон-
ски. Проявявайки своята прословута учтивост, Саладин предложил на
прежаднелия крал чаша вода с аромат на рози и с лед, донесен от връх
Хеброн. След като отпил от нея, Ги се опитал да я подаде на Режинал
дьо Шатийон, но преди той да я поднесе до устните си, чашата му
била отнета: според правилата на арабското гостоприемство даването
на храна или вода означава, че животът на пленения е гарантиран.
Сега Саладин можел да потърси сметка от Режинал за всичките му
злодеяния и отново в съответствие с учението на Мохамед му предло-
жил избор: да приеме исляма или да умре. Режинал се изсмял в лице

то на владетеля и казал, че по-скоро противникът му трябва да приеме
Христа: “ако повярваш в Него, можеш да се избавиш от наказанието
на вечното проклятие, а не се съмнявай - то те чака”.203 При тези думи
Саладин измъкнал своя ятаган и отсякъл главата на Режинал.
Животът на крал Ги и светските му васали бил пощаден. “Крал
не убива крал - казал Саладин, - но този човек стигна твърде далеч
в своето вероломство и безочие“. Отвели пленниците в Дамаск, като
на тъмничарите било заповядано да не им причиняват никаква вреда.
Подобна снизходителност обаче не била проявена към рицарите от
военни ордени. “Ще прочистя земята от тази скверна порода” - заявил
Саладин на своя канцлер и секретар Имад ад Дин. Той наградил лично
с петдесет динара всеки войник, който е заловил воин от братствата,
и заповядал незабавната екзекуция на рицарите. Ислямските богосло
ви, отшелниците и суфитите-мистици от неговото обкръжение искали
Саладин да им позволи лично да отсекат главите на неверниците.
От всички пленени християнски рицари единствено Великият май
стор на тамплиерите Жерар дьо Ритфор бил оставен жив. На остана
лите - както при Режинал дьо Шатийон - бил предоставен изборът: ве-
роотстъпничество или смърт. Оставили им цяла нощ, за да вземат това
решение и да посрещнат участта си, слушайки радостните възгласи на
своите бъдещи екзекутори. Нито един не предал вярата си в Христос.
На разсъмване 230 рицари на Храма заедно с братята им хоспиталиери
били обезглавени от изпадналите в мистичен екстаз суфити.
След разгрома при Хатин християните в Светите земи изглежда
ли обречени. Масовата мобилизация обезлюдила всички гарнизони в
градовете и крепостите на латините, а не след дълго още 52 укрепле
ния или се предали, или били завладяни. Арабите позволили на гра
финя Ешва Триполска да напусне невредима Тиверийската цитадела,
а на 10 юли Жослин дьо Куртне, един от бившите “ястреби”, предал
без съпротива Акра. В Аскалон Саладин решил да изпробва действи
телната власт и “стойността” на своите високопоставени пленници,
като ги довел пред стените на все още непревзетия град. По волята
на Саладин крал Ги заповядал на защитниците да се предадат. Те му
отговорили с оскърбления и в последвалата обсада дори успели да
убият двама от арабските емири. Обаче крайният изход бил предре
шен и на 4 септември Аскалон се предал. Тамплиерският гарнизон в
Газа, изпълнявайки своя обет за подчинение, се предал безпрекослов
но след заповедта на Великия майстор Жерар дьо Ритфор.
Дошло време Саладин да обърне поглед към върховната си цел

- Йерусалим. Там кралица Сибила, патриарх Ираклий и Балиан дьо
Ибелин се опитали да организират отбраната на града. Столицата оба
че почти не разполагала с мъже, които да я защитават: имало само
двама рицари, а положението било толкова сериозно, че Балиан се
принудил да посвети в рицарско достойнство трийсетима ергени,
подбрани измежду цивилните граждани.204 Градът бил препълнен от
бежанци, предимно жени и деца, а латините не можели да разчитат,
че сирийските и православните християни ще ги подкрепят. И тук
крайният изход на последвалата обсада бил предрешен, но заплахата
на християните, че ще срутят Храма на Скалата и ще подпалят града,
принудила Саладин да преговаря. Той поискал 100 000 динара откуп
за населението на града, но толкова голяма сума не могла да се на
мери. Договорено било да се платят по десет динара за мъж, пет - за
жена, и един - за дете. Така 30 000 динара от хазната успели да осигу
рят свободата на 7000 от онези, които не можели да се откупят сами.
На 2 октомври 1187 г., годишнината от възнасянето на Пророка
Мохамед от Храмовия хълм към небесата, Саладин влязъл в града
като победител. Той се отнесъл към покореното население с просло
вутото си великодушие; хроникьорите укоряват не него, а най-вече
патриарха Ираклий и военните ордени, в частност тамплиерския, ко
ито отказали да отделят от своите средства за спасението на по-бе-
дните християни от робство и неохотно се разделили само с остатъка
от фонда на Хенри II.
Храмът вече бил в ръцете на Саладин, а тамплиерите - прогонени
от своята главна квартира в джамията ал Акса. Тя била прочистена с
розова вода и вътре бил поставен специално изработен амвон, поръчан
предварително от Нур ед Дин, който очаквал този ден. Църквата “Све
ти гроб Господен” била поверена на православните християни и яко-
битите, но кръстът от Храма на скалата бил свален, а след това два дни
влачен по улиците и удрян с пръчки от екзалтираните мюсюлмани.
Саладиновото благоволение към християните - католици в Йеруса

лим било колкото проявление на прословутото му великодушие, тол
кова и добре пресметнато политическо действие. Във военния трактат
на ал Харави “За хитростите на войната”, написан по поръчка на Сала
дин или неговия син ал Малик , авторът твърди, че “доброто отноше
ние към цивилното население може да се използа като демонстрация
на сила, която понякога е в състояние да уплаши врага...” Великодуш

ното разрешение да се оттеглят невредими в Тир и други франкски
градове, дадено на гарнизоните в окупираните градове и крепости,
също било проява на такава сила и показало, че победените врагове
не представляват никаква опасност за султана.205 Наистина, в очите
на арабите франките били достойни само за презрение и съжаление
- “безотговорни, недалновидни, дребнави и алчни ... мислещи един
ствено как да се издигнат в средите на кралете и аристокрацията“. Ал
Харави осъжда католическото духовенство за лекомислието, с което
то е пренебрегвало и нарушавало обещанията, поети пред Саладин, но
същевременно изразява своето уважение към военните ордени, макар
и примесено с нескрита неприязън. Той предупреждава господаря си
“да стои настрана от монасите (хоспиталиери и тамплиери) ... защото
не може да постигне целите си с тяхна помощ; те са толкова отдадени
на своята религия, че не виждат ясно нещата от земния свят”.
Доколко са верни оценките на ал Харави? Няма съмнение, че бла
городството, проявено от Саладин при превземането на Йерусалим,
увеличило неговия престиж и същевременно потиснало волята на ла-
тините за съпротива. От друга страна, отношението му към рицарите
от хоспиталиерския и тамплиерския орден стегнало техните редици
и ги мобилизирало за решителни действия. Голямата крепост Керак
- същата, в която било сватбеното празненство под избирателния об
стрел на Саладин през 1183 г. - устояла на обсадата повече от година,
докато защитниците ù не били принудени да се предадат заради гро
зящата ги гладна смърт. Такава била и съдбата на Монреал. Едва след
едномесечен обстрел капитулирали тамплиерите, защитаващи кре
постта Сафед, и хоспиталиерите - защитници на своя замък Белвуар.
Но някои от твърдините така и не се предали. Хоспиталиерите удър
жали Крак дьо Шевалие и Кастел Блан. Тамплиерите предали замъка
Гастон в планинската област Аманус, но продължавали да защитават
Роше Гийом и дори отстоявали цитаделата на Тортоза, въпреки че са
мият град вече бил превзет.
Тези няколко укрепления и средиземноморските градове Антиохия,
Триполи и Тир останали в християнски ръце. В Антиохия акостирала
сицилианска флотилия, за да подсили гарнизона на Боемунд, а в Тир
настъпил обрат след пристигането на кръстоносен отряд, предвождан
от немския принц Конрад Монфератски, който оглавил отбраната на
града. Неговите кораби разгромили изпратената египетска флотилия
и на 1 януари Саладин прекратил обсадата на града.
През юни същата година египетският завоевател освободил от

пленничество крал Ги, след като той се зарекъл, че ще напусне зави
наги кралството. Но впоследствие бившият крал получил уверение
от църквата, че клетва пред неверник, и то дадена под натиск, няма
стойност, затова събрал войска, която се състояла от освободени или
откупили свободата си рицари, и потеглил към Тир. Конрад Монфе-
ратски отказал да го пусне в града: според него със своето поражение
Ги изгубил и правата си върху короната. След неколкомесечно без*
плодно чакане пред градските врати някогашният крал на Йерусалим
разбрал, че пред него има само две възможности: или трябвало да се
откаже от Светите земи, или да извърши такъв подвиг, чрез който да
върне своето кралско достойнство и правото да управлява.
Проявявайки необичайна решителност, през август 1189 г. крал Ги
повел войските си към Акра, която Саладин превзел веднага след побе
дата при Хатин, и подложил града на обсада. Подкрепял го Жерар дьо
Ритфор с отряд тамплиери. Въпреки че в околностите все още имало
подразделения на Саладиновата армия, Ги обградил Акра с временно
укрепление, което удържало противниковите атаки. “Това е единстве
ният пример на обсада във военната история на сирийските земи през
дванадесети век, проведена успешно в обкръжението на противнико
ва армия, която била в състояние да напада тила на обсаждащите и да
помага на обсадените”.206 Дързостта на този план издава авторството
на Жерар дьо Ритфор207 и той наистина помогнал за спасяване на не
говата репутация, особено след като властният и импулсивен Велик
майстор бил убит в битка край града на 4 октомври 1189 година.
Девета глава
Ричард Лъвското сърце
Новините за нещастията, сполетели Светите земи, достигнали до

папа Урбан III, който тогава се намирал във Верона, чрез рицари на
военните ордени. Тамплиерите носели писмо от брат Терънс, техен
командер в Светите земи, един от малцината, успели да се избавят
след битката при Хатин. Урбан и цялата папска Курия били потре
сени. Никой в Европа не бил и предполагал, че такова поражение е
възможно, и приели, че Бог е изоставил хората си заради греховете
им. Монахът Пиер дьо Блоа, който в този момент бил на посещение в
Курията, писал на английския крал Хенри II как “кардиналите със съ
гласието на папата дали дума помежду си, че отказвайки се от богат
ство и разкош, ще проповядват христовата вяра не само чрез словото,
но и посредством дела и личен пример”.208 Урбан III, покосен от мъка,
починал не след дълго.
Когато архиепископът на Тир пристигнал в Палермо през лятото
на 1187 година, изпратен от бароните на Утрмер да потърси помощ
от Запада и предал на сицилианския крал Вилхелм II пълния размер
на катастрофата, кралят хвърлил копринените си дрехи, облякъл гру
ба власеница и се оттеглил за четири дни, които прекарал в покаяние
и молитва. Приемникът на Урбан, италианецът Алберте» де Мора,
който приел името Григорий VIII и който бил на папския престол
само през последните два месеца на 1187 година, написал през това
време обръщение към воюващите европейски крале за седемгодиш
но примирие, което да им позволи участието в нов кръстоносен по
ход. Тази енциклика, Audita tremendi, била “прочувствен документ
и шедьовър на папската риторика.”209 Кралят на Сицилия Вилхелм
незабавно се отзовал и изпратил флота от 50 галери в помощ на кня
жество Антиохия.
Такива реакции на покаяние били в съгласие с кръстоносната тео
логия на Бернар дьо Клерво и към разбирането за вярата се прибавила
идеята за рицарството. По това време думата crucesignata придобила
широка употреба не само сред духовенството, но и сред рицарите-

миряни и принцовете. Хералдически знаци, непознати по времето на
Първия кръстоносен поход, сега украсявали знамената и щитовете. Ев
ропейските благородници приемали кръстоносните походи като най-
силното доказателство за смелост и добродетел. Те олицетворявали
решителния двубой със силите на злото, последната рицарска битка.
Така Пиер дьо Блоа, който станал свидетел на покаянието на прелатите
в двора на папа Урбан III и разбирал с цялото си сърце чувствата на
папа Григорий VIII в Audita tremendi, написал в своето Passio Reginaldi
разказ за живота и смъртта на авантюристичния Рено дьо Шатийон,
който бил представен не само като мъченик, но и като светец.210
Един от първите принцове в Европа, който откликнал на призива

на папата, бил Ричард, граф на Поату, син на английския крал Хенри
II и Елеонора Аквитанска. Бракът на Елеонора с френския крал Луи
VII бил анулиран през 1152 година, три години след завръщането им
от катастрофалния Втори кръстоносен поход. Осем седмици по-къс
но Елеонора, тогава тридесетгодишна, се омъжила за деветнадесетго-
дишния граф на Анжу, който през 1154 година, след смъртта на крал
Стефан, се възкачил на трона на Англия като Хенри II. По-късните би
ографи са критични към този бърз повторен брак на Елеонора. Според
Алфред Ричард тя просто се отегчила от “почти женските маниери”
на Луи и “желаела някой да властва над нея или съвсем вулгарно ка
зано, тя била от жените, които изпитват удоволствие да бъдат малтре
тирани.”211 Според двама летописци тя вече била прелъстена, а може
би дори и изнасилена от бащата на Хенри, граф Жофроа Анжуйски.
Но бракът ù с Хенри първоначално бил успешен, ако се съди по броя
на децата им. От Луи VII тя родила само две дъщери (невъзможността
да роди наследник била причината съветниците на краля да позволят
анулиране на брака), докато от Хенри родила пет сина и три дъщери в
периода от 1152 до 1167 година.
Третият от тези синове бил Ричард, който на единадесет години
получил от майка си херцогство Аквитания. Потопен от ранно дет
ство в постоянни войни с бунтуващи се васали, Ричард си създал ре
путацията на жесток воин, безмилостен владетел, а когато на двадесет
и една години покорил считаната за непревземаема крепост Тайбург,
се прославил като блестящ стратег и пълководец.
Бракът на майка му Елеонора страдал от изневерите на Хенри,
най-вече от връзката на краля с англичанката Розамунд Клифорд.
През 1173 година Елеонора се присъединила към синовете си в бунт

срещу Хенри II. Бунтът бил потушен. Синовете проявили унизителна
покорност към своя баща, а Елеонора била заловена при опита си да
избяга при първия си съпруг Луи VII. Тя била върната в Англия, а
следващите петнадесет години прекарала като затворник.
Смъртта на по-големият му брат Хенри през 1183 година превър
нала Ричард в наследник на английския трон, както и на херцогство
Нормандия и графство Анжу. Точно в този момент Хенри II помолил
Ричард да прехвърли херцогство Аквитания на най-малкия му син
Джон. Ричард отказал и се обърнал за подкрепа към своя сюзерен,
наследника на Луи VII, френския крал Филип Август. Приятели, а
по-късно съперници и накрая неумолими врагове, двамата принцове
преустановили политическите си и военни машинации при новината
за поражението на латинската армия при Хатин и завладяването на
Йерусалим от мюсюлманите.
Съвсем поривисто, без да търси съгласието на баща си, Ричард при
ел кръста в новата катедрала на Тур, същото място, откъдето неговият
прадядо Фулк Анжуйски отпътувал, за да се възкачи на престола на
Йерусалим, сключвайки брак с принцеса Мелисенде. Филип Август
протестирал, защото Ричард трябвало да се ожени за сестра му Алис,
но след като чул убедителния призив на архиепископа на Тир, самият
той приел кръста. Двамата принцове принудили Хенри II, който дъл
го бил планирал нов кръстоносен поход и бил изпратил значителни
суми в кралство Йерусалим, да се присъедини към тях. Определените
място и време за тръгване били Везле, 1190 година, след Великден,
но Хенри II починал на 6-ти юли 1189 година, преди да е изпълнил
обета си.
Сега като крал на Англия и херцог на Нормандия и Аквитания Ри
чард разполагал с огромни ресурси и прецизно планирал своя кръс
тоносен поход. Сред народа имало огромен ентусиазъм по отноше
ние на кръстоносния поход и цистерианците, такива като Балдуин,
архиепископа на Кентърбъри, поощрили воденето на Свещена война,
така както я описвал Бернар дьо Клерво. Но за разлика от времето на
Първия кръстоносен поход вече не откриваме “безмълвни и тайнстве
ни отшелници, даващи наставления на пълководците каква да бъде
военната тактика”. Дори духовниците, “които се обръщали към Бог
за помощ, разчитали на собствени средства”212. Папата наложил де-
сетпроцентен данък на всички доходи и движимо имущество, който
станал известен като “десятъкът на Саладин”. Въпреки че кръстонос-
18 0 Т амплиерите
ният поход зависел от личната готовност на участниците да рискуват

живота и имуществото си, за да си възвърнат Светите места, “очевид
но светият дух се движел по официални канали”.213
Много други по-малко знатни принцове последвали примера на
английския крал Ричард и френския Филип Август и се присъедини
ли към християнската армия, която обсаждала Акра. Голяма част от
тях били потомци на рицарите от Първия и Втория кръстоносен поход
или сродници на благородниците от Утрмер. Това били Анри, граф на
Шампан, внук на Елеонора Аквитанска и племенник едновременно и
на английския, и на френския крал; Тибо, граф на Блоа и Ралф, граф
на Клермон; графовете на Бар, Бриан, Фотини и Дрю; Стефан дьо
Сансер и Ален дьо Сен-Валери. Имало и германци, такива като Луи,
маркграф на Тюрингия; силни флоти от Геноа и Пиза; италианци от
Равена, предвождани от техния архиепископ; други архиепископи от
Месина и Пиза и Балдуин Кентърбърийски с 3 000 уелсци; епископи
от Безанкон, Блоа и Тул; архидяконът на Колчестър, по-късно убит в
сражение срещу войските на Саладин; рицари от Фландрия, Унгария,
Дания; контингент от Лондон, който както предшествениците си от
Втория кръстоносен поход, се отбили en route, за да помогнат на пор
тугалския крал Санчо да си възвърне крепостта Силвеш, превзета от
маврите.
В Германия, през април 1189 година, самият император на Свеще
ната Римска империя поел кръста. Тора бил Фридрих I Хохенщауфен,
известен като Барбароса (Червенобрадия), избран за германски крал
през 1152 година и коронован като император от папа Адриан IV през
1155 година. Син на херцога на Швабия и на дъщерята на херцога
на Бавария, самият той като млад придружавал чичо си Конрад в ги
белния Втори кръстоносен поход. Царуването му било белязано от
неспирни борби за надмощие между него, папата, краля на Сицилия,
византийския император и един нов фактор - силните ломбардски
градове, начело с Милано.
Сега около шейсет и шест годишен Фридрих бил героична фигура
с голямо обаяние. Съдбата на Светите земи не само че събуждала не
говата решителност да вземе меча още веднъж и да се бори срещу не
верниците, но той като водач на християнството трябвало решително
да откликне. До този момент ролята на германците в кръстоносните
походи била второстепенна, а и малко от тях се заселили в Утрмер.
Но Конрад Монфератски бил сродник на Барбароса и неговата храбра
защита на Тир впечатлила императора. Чрез пратеник Фридрих извее-
тил Саладин, че настоява Палестина да бъде върната на християните.

В отговор Саладин предложил единствено да освободи всички плене
ни християни и да върне християнските обители на монасите им.
За Барбароса това не било достатъчно. През май 1189 година той
поел от Регенсбург с “най-голямата войска, тръгвала някога на кръс
тоносен поход.”214. Фридрих предварително се бил споразумял със су
верените на страните, през които щяла да премине армията му. Вой
ската прекосила Унгария безпрепятствено, но трудностите започнали,
когато пресичали Византийската империя.
Връзките между гръцките православни християни и техните ла
тински едноверци били помрачени от събития, случили се в Констан
тинопол пет години по-рано, когато омразата на населението към
латинската императрица Мария от Антиохия, регент на сина си, им
ператор Алексий, довела до преследване на живущите там католици.
Около осемдесет хиляди живеели в града.215 Мъже, жени, деца, млади
и стари, здрави и болни били избити, а къщите и църквите им - изго
рени. Толкова силна била омразата на гърците към латините, че когато
Саладин превзел Йерусалим, византийският император Исак Ангел
го поздравил с победата.
Но армията на Фридрих Барбароса била достатъчно силна, за да ù
се окаже съпротива, и през пролетта тя преминала Босфора безпре
пятствено и навлязла в територия, контролирана от селджукските
турци. Подобно на армиите на император Конрад и френския крал
Луи VII четиридесет години по-рано, липсата на съдействие от стра
на на гърците, горещият климат и безводието на земята, откъдето те
преминавали, довели до сериозни загуби във войската на Фридрих,
причинени от глад и жажда. На 18-ти май 1190 година германските
кръстоносци попаднали на армията на зетя на Саладин Малик Шах.
Войските влезли в сражение. Турците били решително сразени и сега
пътят на кръстоносците бил чист. Те напредвали необезпокоявани,
като се спуснали през планината Таврос в Селевкийската равнина.
Докато пресичали река Каликаднос, император Фридрих паднал във
водата и повлечен от тежестта на доспехите си, се удавил.
Без неговата силна личност армията, която той събрал, се раз
паднала. С тялото на загиналия си баща синът му, херцог Фридрих
Швабски, продължил към Антиохия, но мнозина се отправили към
пристанищата в Киликия и Сирия и се върнали вкъщи. Части от тя
лото на Барбароса били погребани в катедралата Свети Петър в Ан
тиохия, а други части, поставени в саркофаг, придружавали герман-
ските кръстоносци с надеждата, че ще достигнат църквата на Божи

гроб в Йерусалим, но в крайна сметка били погребани в катедралата
в Тир.
В Палестина към това, което останало от армията на Барбароса, се
присъединили дошлите по море войски на Луи Тюрингски и Леополд
Австрийски. За да се грижат за болните и ранените, кръстоносците
от Любек и Бремен основали в Йерусалим болница под покровител*
ството на Света Мария Германска, към която подобно на болницата
на Свети Йоан се сформирал нов рицарски орден, който приел Коде
кса на тамплиерите и същото бяло облекло, но с черен, а не с червен
кръст. През 1196 година учредяването на новия Орден на Тевтонските
рицари било одобрено от папа Целестин III.
Докато западните рицари приближавали Светите земи през 1190

година, Ги дьо Лузинян бил изместен от кралския трон на Йерусалим
от Конрад Монфератски. Въпреки смелата обсада на Акра, която ста
нала фокусът на следващия кръстоносен поход, бароните на Утрмер
никога не простили на Ги дьо Лузинян полузаконната му коронация
като съпруг на кралица Сибила и най вече катастрофалното пораже
ние при Хатин. Неговите приближени Рено дьо Шатийон и Жерар дьо
Ритфор били мъртви. През 1190 годица позицията му отслабнала още,
тъй като съпругата му и двете им дъщери починали от болест.
Кралската му власт идвала от Неговия брак със Сибила, а сега
нейна наследница на трона била Изабела, дъщеря на крал Амалрик
I. Изабела, както видяхме, се омъжила за симпатичния млад Онфруа
Торонски, докато били обсадени от Саладин в крепостта Керак, но
попадайки под влиянието на Сибила и Ги, Онфруа също се дистан
цирал от бароните. Сега тяхното решение било да се обяви бракът
за недействителен на основание, че при сключването му Изабела е
била непълнолетна. Тя трябвало да се омъжи за Конрад Монфератски.
Принцесата била щастлива с посредствения си съпруг, но майка ù,
царица Мария Комнина, праплеменница на византийския император,
решила да се възползва от политическия императив, който се криел
зад искането на бароните и убедила дъщеря си да осъществи плана
им. Бракът бил анулиран от папския легат в Акра, който бил и архие
пископ на Пиза, след което Изабела се венчала за Конрад.
На детронирането на крал Ги силно се противопоставили не само
членовете на фамилията Лузинян, но и Ричард, крал на Англия и сю
зерен на Поату. Кентърбърийският архиепископ Балдуин, който бил в
лагера до Акра, обявил за невалидно разтрогването на брака, но той

починал на 19 ноември 1190 година, няколко дни преди сватбата. Ко-
гато Ричард най-накрая достигнал Акра на 20-ти април 1191 година,
всичко било приключило.
Френският крал Филип II Август бил пристигнал седем седмици
по-рано. Двамата крале тръгнали от Везле през юли 1190 година. Фи
лип и неговата армия след това отплавали от Геноа, а Ричард - от
Марсилия. След кратък престой в Италия те се отправили за Месина,
за да се срещнат с краля на Сицилия Танкред. Спор между Ричард и
Танкред, довел до превземането на Месина от двамата крале, които
след това не могли да се споразумеят как да поделят заграбеното. Фи
лип бил също така вбесен, че Ричард отказвал да се ожени за сестрата
му Алис. Тя била сгодена за английския крал от дълги години, но той
не желаел брак с нея под претекст, че била прелъстена от баща му
крал Хенри II и дори му родила дете.
През пролетта Филип Август напуснал Месина и след безпро
блемно плаване достигнал Тир. Пътуването на Ричард не било тол
кова спокойно. Наложило се неговата флота да отплава за Крит, а по
ради силен вятър корабите били отклонени към Родос. Докато един
от корабите му корабокруширал на кипърския бряг, друг, на който се
намирала годеницата му Беренгария Наварска, доведена в Сицилия
от майката на Ричард Елеонора Аквитанска, а сега придружавана от
сестра му, кралицата-вдовица на Сицилия Джоан, бил отклонен към
пристанището на Лимасол.
Самообявилият се за владетел на Кипър византийски принц - рене
гат Исак Дук Комнин, бидейки в съюз със Саладин, пленил корабокру-
ширалите кръстоносци. Джоан и Беренгария благоразумно отклонили
предложението му да слязат на брега. Ричард, който ги настигнал след
седмица, поискал пленниците да бъдат освободени и когато Исак Дук
отказвал, кралят започнал да се подготвя за война. От Акра била из
пратена флотилия. Като подкрепление пристигнали Ги дьо Лузинян,
арменският принц Лео Киликийски, Бохемонд от Антиохия и Онфруа
Торонски, както и висшестоящи членове на Ордена на тамплиерите от
Утрмер (тамплиерите, въпреки смъртта на Жерар дьо Ритфор, все още
подкрепяли крал Ги). Ричард предприел неочаквана атака на остро
ва. Нежелан от гръцките си поданици, Исак Дук успял да окаже само
слаба съпротива и не след дълго капитулирал с условието да не бъде
окован в железни вериги. Ричард се съгласил и вместо това го оковал
в сребърни.
Забогатял от това завоевание, Ричард оставил латински гарнизон в

крепостта на острова и двама чиновници в качеството им на управля
ващи и отплавал за Палестина. Той акостирал близо до Тир, но по за
повед на крал Филип Август и на Конрад Монфератски не бил допус
нат да влезе в града. Затова Ричард се отправил на юг към Акра, къде-
то пристигнал на 8-ми юни. Присъствието му там повдигнало духа на
кръстоносците. Филип Август, който, въпреки че бил интелигентен и
добър воин, имал пристъпи на хипохондрия и психическа неуравно
весеност, които го правели неспособен да вдъхновява армията. Той
бил също така по-беден от Ричард, който дори преди плячкосването
на Кипър изпразнил хазните на Англия и на френските си владения,
за да финансира кръстоносния поход. С много средства и репутацията
си на храбър воин Ричард поел командването на похода. Тамплиерите
приели своя приятел и васал Робер дьо Сабле в братството и го избра
ли за Велик майстор.
Една от първите стъпки на новия Велик майстор била да закупи
Кипър от Ричард за 100 000 безанта. До английския крал достигна
ли новини за невъзможността на неговите чиновници да контролират
гръцкото население. Той искал да се освободи от проблема и вероятно
е знаел, че тамплиерите въпреки неотдавнашните загуби, разполага
ли с голямо богатство. Според сключеното споразумение Робер дьо
Сабле изпратил двадесет рицари с придружаващи ги оръженосци и
сержанти да поемат контрола на острова.
Основните сили на тамплиерите останали с кръстоносците при
обсадата на Акра. На 12-ти юли 1191 година мюсюлманският гарни
зон капитулирал. Саладин не могъл да вдигне обсадата. Цената, коя
то трябвало да бъде платена за живота на местното население, била
200 000 безанта, 1 500 християнски пленници да бъдат освободени и
да бъде върнат Кръстът. Конрад Монфератски въвел победоносната
армия в града. Крал Ричард влязъл в двореца, а крал Филип - в кре
постта, която преди това била във владение на тамплиерите. Херцогът
на Австрия забил знамето си на крепостния вал до знамената на кра
лете на Англия и Франция, като по този начин предявил претенции
за поделяне на заграбеното. Англичаните, по заповед на Ричард, го
свалили и хвърлили в крепостния ров. Между крал Ги и Конрад Мон
фератски било постигнато споразумение. Първият щял да царува до
смъртта си, а Конрад щял да бъде негов наследник. Междувременно
кралските приходи щели да бъдат поделяни.
Когато Акра била вече в ръцете на християните, известен брой

кръстоносци решили, че са изпълнили обета си и се върнали вкъщи.
Леополд Австрийски заминал само няколко дни след унизителното
отношение на Ричард Лъвското сърце. Крал Филип Август се отте
глил в Тир с Конрад Монфератски, след което отплавал за Бринди
зи. Мъчели го болести, но преди всичко той изпитвал неприязън към
английския крал. Въпреки че оставил голяма част от армията си под
командването на херцога на Бургундия, бароните от Утрмер, които
подкрепяли Конрад, съжалявали за заминаването му.
Ричард Лъвското Сърце останал като безспорен командващ арми
ята на кръстоносците. Той ставал раздразнителен, когато имало за
труднения при размяната на пленници и заплащането на обезщетенйя.
Според един източник Саладин поискал от тамплиерите да му гаран
тират условията на временно споразумение с Ричард, защото колкого
и да ги мразел, той знаел, че те държат на думата си.216 Тамплиерите
нямали голямо доверие на Ричард и отказали да дадат уверението,
което Саладин поискал. Ричард се вбесил от отлагането на Саладин
и лично ръководил екзекуцията на мюсюлманските пленници. 2 700
души, между които жени и деца, били избити от англичаните.
За мюсюлманите това било недвусмислено нарушение на договора
с техния водач от страна на Ричард, но франкските летописци смя
тали, че това било необходимо, дори похвално действие в рамките
на условностите на войната. Саладин, все пак бил избил рицарите от
военните ордени след победата си при Хатин. Ричард, без съмнение,
е съгласувал решението си с останалите принцове, преди да предпри
еме това драстично действие. Охраната на пленниците е щяла да ан
гажира голяма част от латинските сили - нещо, което без съмнение
е влизало в сметките на Саладин - и по този начин напредването на
кръстоносците е щяло да бъде възпрепятствано.
Ликвидирайки пленниците и подсилвайки укрепленията, кръсто

носците напуснали Акра и се отправили на юг по брега към Хайфа
и Цезарея. Тъй като непрестанно били нападани от военните сили
на Саладин, в челните редици била конницата, която се движела в
стегнат строй, заедно с тамплиерите, а в тила били хоспиталиерите.
По суша те били защитени от християнската пехота, по-конкретно от
английските стрелци на Ричард, които също пазели обоза с оръжието
и провизиите. Християнската флота се движела по море редом с ар
мията. Появявайки се от гората на Арсуф, южно от Цезарея, Саладин
предприел нападение, в което включил всичките си сили, но бил от

блъснат. И двете страни претърпели неголемите загуби, но сражени
ето приключило с поражение на Саладин, първото в отявлена битка
след победата му при Хатин.
Армията на Саладин, макар и отслабена и с прояви на отстъпни-
чество, не била унищожена. Ричард продължил със своите военни
сили към Яфа, за да възстанови укрепленията. Ясно било, че нито
едната от враждуващите армии не била достатъчно силна, за да уни
щожи другата, така че конфликтът можел да бъде разрешен само чрез
договаряне. Водели се чести преговори с брата на Саладин, ал-Адил.
Въпреки масовото клане на гарнизона в Акра Саладин запазил дъл
бокото си уважение към английския крал. Първоначалната учтивост
прераснала в опити за сродяване. Ричард предложил на ал-Адил да
се ожени за сестра му Джоан и заедно да управляват Палестина, а
свещеният град бъде поделен между двете религии. Предложението
разгневило Джоан, а Саладин въобще не го приел сериозно.
След като прекарал Коледа в манастира Латрун, Ричард повел
армията си и достигнал на дванадесет мили от Йерусалим. Кръсто
носците, които били дошли от Европа, искали да обсадят Свещения
град, но бароните от Утрмер и Великите майстори на военните ордени
препоръчали предпазливост. Как ще удържат града след като Ричард
и кръстоносците заминат? Без укрепления между Палестина и Синай,
Йерусалим щял винаги да бъде уязвим откъм Египет.
По тази причина Ричард се върнал на брега и прекарал първите че
тири месеца на 1192 година в укрепване на Аскалон, преди да се прид
вижи към Газа. Времето напредвало за английския монарх. От Англия
дошли обезпокояващи новини за действията на брат му Джон и Филип
Август. Приятелските преговори със Саладин давали надежда за уреж
дане на конфликтите, а и бил решен да остави кралство Йерусалим
със система на управление. Въпреки че неговият фаворит за короната
бил Ги дьо Лузинян, Ричард приел единодушното решение на местни
те барони, че това ще бъде Конрад Монфератски, но когато започнала
подготовката за коронацията, Конрад бил убит по улиците на Акра.
Убийците били асасини, изпратени от Синан, Старецът от плани
ната. Целта му останала неясна. Конрад бил настроил асасините сре
щу себе си, като пленил техен товарен кораб и отказал да го върне. Но
подозрение паднало и върху крал Ричард. Епископът на Бове, близък
приятел на Конрад, когото той посетил малко преди смъртта си, бил
убеден, че убийците са наети от английския крал. Други твърдели, че
когато Ричард искал да се освободи от враг, той не действал толкова

подмолно. Но все пак изходът бил в негова полза. Само два дни след
убийството на Конрад неговата вдовица, двадесет и една годишната
кралица Изабела, била сгодена за племенника на Ричард, граф Анри
дьо Шампан.
Но оставал още един проблем - как да се отстрани от Утрмер Ги
дьо Лузинян. Със съгласието на Робер дьо Сабле било решено, че за
да бъде компенсиран за загубата на кралство Йерусалим, той ще по
лучи Кипър. Тамплиерите не били по-добри управници на острова
от чиновниците на Ричард. Рицарите се оказали алчни, а и населени
ето не ги обичало. На 4-ти април 1192 година латинският гарнизон в
Никозия бил обсаден от гърците. Бунтовниците били разгромени, но
инцидентът ясно показал, че един малък гарнизон не може да контро
лира населението. “За да бъде запазен завинаги Кипър, били необхо
дими много хора със законни права”217. По тази причина островът бил
върнат на крал Ричард, който веднага го препродал на Ги дьо Лузинян
за остатъка от 60 000 безанта, които тамплиерите му дължали.
Нетърпелив да се завърне в Европа, Ричард продължил да оказва
натиск на Саладин да приеме условията му. Неговата армия завладяла
замъка Дарон, на юг от Аскалон, но докато Ричард бил в Акра, Саладин
атакувал Яфа и след три дни превзел града. Гарнизонът се оттеглил в
цитаделата и бил на път да се предаде, когато крал Ричард пристигнал
с петдесет пизански и генуезки галери. Скачайки във водата и следван
само от осемдесет рицари, четиристотин стрелци и около две хиля
ди италиански морски пехотинци, Ричард с бой си проправял път по
улиците на града и обърнал в бягство силите на Саладин. Преди тази
малка група военни сили да получи подкрепление от основната армия
на Ричард, която настъпвала, Саладин контраатакувал, но водени от
самоотвержения Ричард, латините отблъсквали идващите на талази
мюсюлмани. “Саладин изпитвал едновременно гняв и възхищение от
гледката.”218 Когато убили коня, на който бил Ричард, Саладин, този
образец на ислямската галантност и благородство, изпратил два жре
беца като дар за английския крал.
Ричард, със смелостта и боговдъхновената си тактика, спечелил
битката, но и на двамата пълководци било ясно, че те са в патова си
туация. Единият не би могъл да унищожи другия, а и двамата имали
належащи причини да сложат край на конфликта. За Ричард било на
ложително да се завърне вкъщи, за да запази владенията си в Европа,
докато Саладин бил изправен пред многогодишния проблем как да
поддържа голяма армия. Въпреки че със своята нравственост и морал

си спечелил в ислямския свят репутацията на защитник на вярата, не
говите войски често били мотивирани не от обещанията за възнаграж
дение на другия свят, а от надеждата за плячка в този живот. Само
това компенсирало опасностите и лишенията на военните походи, а
когато плячка не се очаквала, те трудно устоявали на желанието да се
приберат вкъщи.
Спънка за споразумение в ранните преговори винаги е бил Аска-
лон. Сега Ричард отстъпил. Той се съгласил да разруши Аскалон. От
своя страна, Саладин гарантирал на християните владението на мор
ските градове от Антиохия до Яфа. Мюсюлмани и християни били
свободни да пътуват през териториите си. Християнските поклонни
ци можели свободно да посещават Йерусалим и други места, свещени
за християнската религия. Балиан дьо Ибелен, Анри дьо Шампан и
Великите майстори на Храма се заклели от името на Ричард да пазят
мира през следващите пет години.
Много от последователите на Ричард сега пристигнали в Свещения
град като невъоръжени поклонници. Но не и Ричард. Той се завърнал
в Акра, уредил делата си и изпратил съпругата си и сестра си с кораб
за Франция. Самият той отплавал на 9-ти октомври. Ричард прекарал
шестнадесет месеца в Светите земи. Неговият кораб бил отклонен от
вятър и се наложило да акостира на византийския остров Корфу. От
страх да не бъде взет за заложник от византийския император, Ричард
отплавал с пирати за Венеция. В свитата му пътували четирима там-
плиери и самият той бил предрешен като тях.
Изборът му на маршрут бил наложен от политическата обстанов
ка, която в негово отсъствие се променила, най-вече с войната между
неговия тъст, краля на Навара Санчо и тулузкия граф Раймон. По тази
причина било невъзможно акостирането в нито едно пристанище на
южна Франция. С приближаването на зимата дългото пътуване през
Гибралтарския проток и заобикалянето на Иберийския полуостров
било рисковано, а пътуване през Италия и след това в долината на
Рейн би улеснило залавянето му от неговия враг император Хенрих
VI Хохенщауфен.
Отправяйки се за Венеция, пиратският кораб заседнал близо до Аки-
лея, разположена в северната част на Адриатика. Оттам Ричард и спът
ниците му тръгнали на север през Алпите, предрешени като поклонни
ци, но в странноприемница във Виена Ричард бил разпознат, вероятно
заради изключително ценния пръстен, който носел, и бил предаден на
най-закпетия му враг от обсадата при Акра, Леополд, австрийския хер

цог. Човекът, който бил купил и продал остров Кипър, станал стока.
Леополд го затворил най-напред в замъка си в Дюренщайн, а след това
го предал на своя сюзерен, император Хенрих VI, чиито условия за
освобождаването на Ричард били той да положи обет за вярност като
васал на императора и да заплати откуп от 150 000 марки.
Докато Ричард бил в плен, Саладин, негов враг, но и поклонник,
починал. Починал също и Робер дьо Сабле, Великият майстор на там
плиерите, приятел и бивш васал на английския крал. Филип Август
и братът на Ричард Джон се опитали да убедят императора да задър
жи пленника си, но Ричард, благовъзпитан, весел, почти безгрижен
в унизителното си положение, спечелил подкрепата на принцовете в
двора на германския император. През февруари 1194 година той бил
освободен. Ричард бил положил клетвите, които изискали от него, и
тъй като по това време Англия процъфтявала, заплатили и голяма част
от откупа. Когато научил новината за освобождението му, крал Филип
Август писал на Джон: ’’Пази се, дяволът е на свобода.”
След като прекарал само един месец в Англия, Ричард се завър
нал в Нормандия и през следващите пет години водил непрекъснати
войни с непокорни васали, както и с краля на Франция Филип Август.
През 1199 година по време на обсадата на замъка Шалю, принадле
жащ на един от васалите му, виконтът на Лимож, стрела от арбалет
ранила Ричард смъртоносно. Майка му била извикана и след като се
изповядал и получил последно причастие, Ричард починал на 6-ти ап
рил. Бил четиридесет и две годишен.
В следващите векове Ричард Лъвското сърце станал символ на

рицарството и герой на голям брой екзотични и невероятни леген
ди. Всяка една от тях отразявала предразсъдъците на своето време.
“Ако героизмът се ограничава до храброст, изпълнена с бруталност и
жестокост”, пише Гибьн, “Ричард Плантадженет щеше да се извисява
сред героите на своето време”. Най-скорошният мит, че Ричард е бил
хомосексуалист, бил приет от много историци, въпреки че се появява
не по-рано от 1948 година, но сега се счита за неверен. Съвременните
историци по-скоро го критикуват за ненаситния му апетит за жени,
“които му водели дори когато бил на смъртно легло, противно на съ
ветите на лекаря му.” 219
Но и досега Ричард е упрекван, че походите му в чужбина са имали
неблагоприятен ефект за управлението на Англия. “Няма съмнение,
че той е смятал, че извършва нещо велико и добро, сражавайки се за

Йерусалим”, пише X. Е. Маршал в своята кратка история за ученици
- “Нашата островна история”, “но колко по-добре би било, ако той
се беше опитал да управлява мирно своите земи и да направи щаст
ливи поданиците си.”220 От друга страна, в по-ново време Ричард е
реабилитиран - неговите отговорности са се простирали далеч отвъд
пределите на Англия, най-малко проблематичното от владенията му,
Въпреки ентусиазма си за битки, който той споделял с другите рицари
от това време, Ричард “не бил примитивно войнствен крал, склонен да
води война заради самата война и за удовлетворяване на агресивните
си амбиции, а владетел, разумно използващ таланта си на пълководец
за интересите на династията Анжу, която той оглавявал”.221
Въпреки че, погледнат в ретроспекция, неговия стремеж да запази
наследството си, намиращо се в кралство Франция, от посегателства
та на капетингите може да ни се струва изгубена кауза, по негово вре
ме не е изглеждало така.
Най-много Ричард бил критикуван от съвременниците си, че без
разсъдно е излагал на опасност самия себе си, впускайки се в битки.
Дори враговете му, сарацините, считали за лудост такъв талантлив
пълководец да рискува живота си, защото наред с неговата неустра-
шимост и пламенност той притежавал гений за планиране и логис
тика. Именно дързостта му го довела до преждевременния му край.
Но това не омаловажава неговите прстижения. Заключението на съ
временния историк Джон Джилингьм, че “като политик, администра
тор и военачалник, или накратко казано като монарх, той бил един
от най-ярките владетели в европейската история”, повтаря смисъла
на думите на мюсюлманския летописец ибн Атар, че “смелостта на
Ричард, неговите проницателност, енергия и търпение го правят най-
забележителния владетел на това време.”222
Десета глава
Врагът отвътре
Една от историите, по-късно разказвани за Ричард Лъвското сър

це, била, че когато умирал, той, шегувайки се, завещал основните си
пороци. Сребролюбието оставил на цистерцианците, любовта си към
лукса - на прехранващите се с просия монаси, а високомерието си - на
рицарите - тамплиери.223 Грехът на високомерието бил приписван на
тамплиерите и от съвременника на Ричард, папа Инокентий III, един
от най-видните хора, носили папската тиара в двехилядната история
на Католическата църква.
Инокентий, син на графа на Сени и член на знатен римски род от
Скоти, от който произхождали не един папа през единадесети и два
надесети век, бил избран за понтиф през 1198 година, едва тридесет
и седем годишен. Чичото на Инокентий, папа Климент III, през 1190
година го ръкоположил за кардинал, но дори и да е имало елемент на
роднински симпатии и интереси за това повишение, все пак Инокен
тий е бил най-подходящият за този пост. Той бил изключително инте
лигентен, почтен, остроумен, великодушен, “винаги готов да открие
безсмислието в постъпките на заобикалящите го хора”224 и все пак
напълно убеден, че като папа и “Наместник на Христа” (израз, който
той първи използвал) той имал власт над целия свят, “по-ниско от Бог,
но по-високо от човек, този, който съди всички, но е съден само от
един.”
За разлика от предхождащите го понтифи Инокентий отлично по
знавал църковните канони, но неговият подход не бил тесногръд или
педантичен. С голям заряд енергия, той провел реформа на католи
ческите църковни обреди и уточнил каноническите текстове, които
били утвърдени по-късно на Четвъртия латерански събор, който се
състоял през 1215 година. Инокентий се борел за твърдото съблюда
ване на приетите закони. Това било време, когато под повърхностната
еднородност на католическата вяра имало много скрити тенденции на
религиозен разкол и опасни противоречия. Охолството и увлечение-
то към светския живот на голяма част от духовенството провокира

ли много заплахи към църквата. Инокентий бил достатъчно широко
скроен и признавал значимостта на такива идеалистични новатори
като Франциск Асизки, но заклеймил и наредил да се изкорени ере
тичното учение на катарите от Лангедок.
Подобно на всички папи след Урбан II Инокентий III бил яростен
поддръжник на войната срещу исляма. През 1198 година, след встъ
пването му в понтификат, той призовал за нов кръстоносен поход и
през 1199 година писал до епископите и бароните от Утрмер, изказ
вайки недоволството си, че договорите със сарацините подкопавали
опитите му да убеди християните в Европа да защитават вярата. За
да финансира кръстоносния поход, той наложил два и половина про
центен данък върху всички доходи на църквата. Инокентий официал
но обявил пълно опрощаване на всички изповядани грехове не само
за тези, които заминат за Палестина, но и за онези, които изпратят
заместници на свое място. Воденето на Свещена война по Светите
места се превърнало в „идеал в ежедневието на хората от Западна
Европа”225, но “организирането на кръстоносен поход през късното
средновековие вече било невъзможно без участието на огромен брой
бирници, банкери и чиновници, които фили заети да събират и да раз
пределят пари.”226
Подобно на Ричард Лъвското сърце Инокентий III имал проти
воречиво отношение към Ордена на тамплиерите. Той знаел за не
достатъците му. Папите, на чието пряко подчинение били военни
те ордени, били обсипвани постоянно от оплаквания от рицарите.
Срещу тамплиерите недоволствали както знатни особи, такива като
крал Алмарик Йерусалимски, когато пратениците на асасините били
убити от тамплиерите, така и духовници, които смятали, че техни
те права били нарушени. Тъй като по това време повечето от лето
писците са били духовници, подобно на Гийом от Тир, те вероятно
са сформирали в общественото съзнание крайно негативен образ на
храмовите рицари.
Някои от обвиненията били съвсем тривиални - например, че би
енето на камбаните в тамплиерския комплекс нарушавало покоя на
патриарха на Йерусалим и пречело на службите в църквата при Божи
Гроб. Други нападки произтичали директно от привилегиите, които
военните ордени получили от папата, най-вече освобождаването от
плащането на десятък. На Третия латерански събор през 1179 година
били приети известен брой декрети, които лишавали военните ордени
от някои от привилегиите им. По-късно тези ограничения щели да бъ

дат анулирани от папата. През 1196 година папа Целестин III укорил
тамплиерите, че нарушили споразумение, което били постигнали със
сановниците при Божи гроб, което се отнасяло за поделянето на деся
тък; а през 1207 година папа Инокентий III ги обвинил, че не се под
чинявали на неговите легати, използвайки привилегията да отслуж
ват литургия в църкви, на които бил наложен интердикт “и допускали
всеки, който е готов да плати два или три пенса да се присъедини към
тамплиерското братство ... дори и да е отлъчен от църквата”, в резул
тат на което прелюбодейци и лихвари били уверявани, че ще бъдат
погребвани по християнските обичаи. Както папата се изразил, “от
тях се излъчвал дух на алчност.”227
Дошло време, когато самото съществуване на военните ордени
било поставено под въпрос. В средата на XII век цистерцианският
абат на л ’Атоал, който се намирал недалеч от Поатие, англичани
нът Исак открито проповядвал срещу “новата чудовищност” на nova
militia, термин, взет от трактата на Бернар дьо Клерво, написан в полза
на тамплиерите De laude novae militiae. Исак осъждал тези, които със
сила покръствали мюсюлмани; заклеймявал и считаните за мъченици,
които намирали смъртта си, докато ограбвали евреи и мюсюлмани. В
края на XII век други двама англичани, летописците Уолтър Мал и
Ралф Найджър, също отрекли използването на сила за разпростране
ние на християнската религия. Уолтър Man, враг на цистерцианците,
упреквал тамплиерите за тяхната алчност и разточителство, като про
тивопоставял тези пороци на бедността и благородството на основа
теля на Ордена Юг дьо Пайен.
Настроенията срещу тамплиерите се засилили заради техния прин
цип за секретност. В Светите земи имало достатъчно причини от вое
нен характер техните планове да не бъдат оповестявани публично, но
в Европа смятали, че те прикриват слабости. На съвещание братята
изповядвали греховете си и им било налагано наказание. Както пове-
чето институции, тамплиерите предпочитали да не излагат на показ
недостатъците си и до средата на XIII век “и в трите [военни] ордена
били наложени правила, забраняващи да се разкрива извън братство
то работата по време на съвещания или да се показват на външни хора
преписите от Кодекса.228 Голяма тайнственост забулвала и церемони
ята при приемането в Ордена.
Източник на завист било очевидното богатство на Ордена и имай
ки пред вид лошите новини, които идвали от Светите земи, мнозина
се чудели дали братството се е облагодетелствало незаконно. За раз

лика от обичайните монашеските ордени приносът на тамплиерите
за благосъстоянието на средновековната държава бил незначителен.
Някои от критиците на Ордена допускали, че те раздавали милости
ня на бедните, но не така щедро, както хоспиталиерите. Също като
при бенедиктинците и цистерцианците, даренията и успешното уп
равление на имотите направили тамплиерите и хоспиталиерите едни
от най-богатите сдружения в кралствата от Западна Европа. Сред
духовните наследници на Бенедикт Нурсийски и Бернар дьо Клерво
това богатство довело до голям компромис с първоначалния идеал за
апостолска бедност, присъща на всички ордени. Печален пример бил
Орденът на францисканците, чието богатство довело до поквара чле
новете на братството и то се разпаднало.
Въпреки тази тенденция сред братствата тамплиерите живеели
изключително пестеливо. Извън столиците или териториите, където
те били във война, тамплиерите не пръскали пари за големи замъци
или разкошни църкви. Запазените до наши дни командарии, такива
като Ришеранш, изглеждат доста скромни, сравнени с великолепието
на манастирите. Командариите и сградите, където живеели братята,
били напълно функционални - хамбари за зърното, конюшни за ко
нете, спални за поне половин дузина мъже и неголеми укрепления,
които да държат далеч крадците. Църквите им били непретенциозни
и символизирали тяхната мисия - характерна черта и на тамплиер-
ските, и на хоспиталиерските храмове била кръглата форма по под
ражание на църквата на Божи гроб в Йерусалим. Между двата ордена
„съществувало съперничество, като всеки един от тях се опитвал да
се представи пред обществото като единствен защитник на светите
места .”229
Военните ордени били възприемани като богати, но “самите те по
лагали усилия да покажат на новите си членове, че животът в Ордена
не е толкова комфортен, както вероятно ги е подвела тяхната предста
ва.” Директните обвинения в luxure „били запазени за бенедиктинци
те и епископите.”230 Един от най-силните упреци срещу тамплиерите
бил, че те всички имали претенции към привилегиите, дадени на Ор
дена, но съвсем малка част от братятата в действителност се борела
срещу неверниците. Огромно множество се занимавало с над деветте
хиляди феодални имения, дарени на Ордена от набожни благодетели
през годините, à други били работници, които се трудели там - „хо
рата” на тамплиерите. Освобождаването от феодална повинност и за-
дължения, на които се радвали дори по-второстепенните членове на

Ордена предизвиквали негодуванието на феодалите. Общо взето, тъй
като кралските дворове поддържали техния привилегирован статус,
то и отношенията с тях били най-сърдечни. Но имало случаи, като
например този в Булмър Хъндред в Йоркшир, когато тамплиерите
злоупотребили с правата си, като приели в редиците си закоравели
престъпници и разбойници и по този начин възпрепятствали задър
жането им от кралските съдии.
Подобно на цистерцианците тамплиерите сами управлявали име
нията си. В Англия техните владения се простирали далеч на запад до
Пензанс или на такива отдалечени места като остров Лънди. В Лин-
кълншир и Йоркшир те допринесли много за развитието на селското
стопанство и набирали нови членове от семействата, които им завеща
ли земите си. Често критикуването на Ордена било в противовес с въз
хвалите, които идвали най-често от бароните, завръщащи се от кръс
тоносен поход. Един крупен земевладелец от северна Англия, Роджър
от Моубрей, граф на Нортумбрия, след като бил пленен от Саладин в
битката при Хатин, бил откупен от тамплиерите. При завръщането си
той изразил благодарността си, като направил щедри дарения.
Тамплиерите имали репутацията на неподкупни и почтени, а това
означавало, че им се доверявали и да съхраняват пари, и да ги пренасят
до различни места. Чрез тамплиерите в Лондон крал Хенри II осно
вал кръстоносен фонд в Йерусалим, който се оказал много полезен по
време на битката при Хатин. Тамплиерите заемали пари и на отделни
хора, и на институции, включително и на евреите, но основните им
клиенти били кралете и често техните заеми предотвратявали краха
на кралската хазна. По този начин неочаквано тамплиерите станали
банкерите на християнския свят и в своите трезори те съхранявали
не само богатствата на Ордена, но и кралски съкровища. Парижкият
Храм станал “един от ключовите финансови центрове в северозапад
на Европа.”231. Хазната на тамплиерите се намирала в отбранителната
кула, която е щяла да стане затворът на Луи XVI и кралица Мария
Антоанета по време на революцията през 1789. Тя имала своя екви
валент в Лондонския Храм, от който само църквата се е запазила до
днес. В Париж приблизително четири хиляди мъже живеели в Храма,
въпреки че малка част от тях били напълно въоръжени рицари, носе
щи бяло облекло с кръст.
В кралство Арагон кралете непрестанно заемали пари от Храма
и във Франция Орденът често бил затруднен да удовлетвори техните
искания. Църковните институции били по-склонни да заемат пари на

монарсите, ако гаранти на заема били тамплиерите. В Арагон пари
се заемали срещу залог от доходите от земя или от завещаните на
църквата имоти и често “се споразумявали Орденът да удържи част
от събраната сума, за да покрие разходите си, което било позволено от
църковното право.” Понякога била налагана лихва от десет процента,
което било “два процента по-малко от позволения на християнските
заемодатели максимум в Арагон и половината от лихвения процент,
който вземали евреите” и докато „в някои случаи тамплиерите извли
чали директна парична печалба от такова кредитиране, то те изглежда
невинаги са били облагодетелствани”.233
Други финансови услуги, които тамплиерите извършвали, били
осигуряването на ренти и пенсии. Често пъти дарението на земя или
пари били необходимото условие дарителите да бъдат обезпечени до
смъртта си: „имало няколко начина да се осигурят нечии старини или
благоденствието на наследниците освен чрез правенето на дарение
на църковна институция.”234 Заплащали се, също, духовни и светски
услуги - молитви за спасението на душата на дарителя или протекци
ята от страна на храма в едно общество, където насилието било често
срещано. Да имаш тамплиерския кръст върху собствеността си озна
чавало спокойно съществуване дори и да нямаш закрилата на сеньор.
Функцията на тамплиерите като поддръжници на реда била пред
видена още от основателя на техния орден Юг дьо Пайен. Сега тя се
разраснала от ескортирането на поклонници до охраняване при прена
сянето на пари. През юли 1220 година папа Хонорий III казал на своя
легат Пелагиус, че на никой друг не можел да гласува повече доверие
при транспортирането на големи суми. 235 Тамплиерите също изпъл
нявали поръчки и на миряни. Братята тамплиери и хоспиталиери чес
то били на служба при папата или при различни крале. Като монаси те
били положили обет за послушание, а като обрекли се на безбрачие,
нямали династични амбиции. Статутът им на рицари им осигурявал
авторитет при поемането на военни мисии. Например папа Урбан III
назначил трима рицари да се грижат за замъците в папските терито
рии, а в Акра тамплиерите и хоспиталиерите били единствените, на
които Ричард Лъвското сърце и Филип Август се доверявали. Заради
опита им във финансовите дела много европейски крале ги направили
свои съветници по паричните въпроси.
Въпреки унитарната структура на военните ордени обетът за по
слушание, който рицарите били положили пред Великия майстор, и
тяхната вярност към папата, изглежда било прието братята от един и

същ орден да служат на монарси с конфликтни интереси или интере
си, несъвпадащи с тези на папата. В почти всяко европейско кралство
тамплиерите и хоспиталиерите били надеждни служители на държа
вата и като такива били в позиция да упражняват влияние в полза на
техните ордени. Английският крал Джон, който се възкачил на трона
след Ричард, бил отлъчен от църквата от папата и въпреки всичко не
гов съветник бил Великият майстор на Англия Аймъри дьо Сен Мор.
Така и германският император Фридрих II в непрестанните си кон
фликти с папството бил съветван и подкрепян от Херман фон Салца,
Велик майстор на тевтонските рицари.
Заради службата им и при знатни светски особи, и при духовни
лица те станали обект на критиките на папа Инокентий III. Въпреки
че достойнството им е било оскърбявано и привилегиите им наруша
вани, военните ордени са били изключително необходими за папската
власт в християнския свят и по тази причина те са имали пълната под
крепа на понтифите. Така, когато йерусалимският патриарх Фулкер
отишъл в Рим, за да убеди папата да премахне някои от привилегиите
на хоспиталиерите, той не постигнал нищо. Летописецът Гийом от
Тир обяснявал неуспеха му с подкуп, платен от тамплиерите, но по-
правдоподобно е отношението на Курията да е отразявало нараства
щото разочарование от латините в Утрмер, а най-ефективни за пости
гане целите на църквата били военните ордени. По същите причини
декретите, приети на Третия латерански събор, които анулирали част
от привилегиите на военните ордени, били отменени от някои папи в
по-късно време.236
Инокентий III бил дори по-категоричен, защитавайки привилеги
ите на тамплиерите, като твърдо отстоявал правото им да строят свои
църкви, да имат свои гробища, да събират десятък. Той също преду
предил духовниците да не пречат на тамплиерите да събират десятък
от именията си, нито да налагат интердикт на техните църкви. Той
заклеймявал епископи, които хвърляли в затвора тамплиери и насто
явал да се наказва всеки, който ограбвал домовете на тамплиерите.
Инокентий отстранил от длъжност епископа на Сидон за отлъчване
от църквата на Великия майстор на Храма заради отказа му да поде
ли приходите от Тивериадската епархия. Папата възстановил всички
привилегии, дадени на Храма, чрез булата Omne datum optimum на
папа Инокентий II от 1139 година и осъдил всеки, който малтретира
тамплиери.
След като военните ордени са били на пряко подчинение на папата,

е странен фактът, че само веднъж Папската курия се е обърнала към
тях за подкрепа. През 1267 папа Климент IV поискал помощ от хоспи-
талиерите срещу германците в Сицилия.237 Подразбира се, че когато
рицарите са били на служба при папи или крале, е трябвало да вземат
оръжието, за да защитят интересите на господарите си. И има при
мери, когато кралете на Арагон са се опитвали да привлекат “хората”
на тамплиерите и дори самите рицари да се бият срещу кастилци-
те и французите. Но това било изключение, а не правило. “Короната
очевидно избягвала да използва тамплиери срещу нейни враговете,
когато те са били християни,” а и самите рицари-храмовници в такива
случаи проявявали неохота. Кралете трябвало да предприемат строги
мерки, за да са сигурни, че рицарите ще изпълнят възложените им
мисии.238
Две други територии, където тамплиерите влезли във въоръжен кон
фликт с хора от тяхната вяра, били Кипър и Арменска Киликия. Бунтът
срещу тамплиерите в Никозия през 1192 година бил потушен и дори
след като островът бил препродаден на Ги дьо Лузинян, тамплиерите
запазили властта си над крепостта Гастрия, на север от Фамагуста, и
имали укрепени владения в Йермасоя и Хирокития, както и крепостта
в Лимасол. В Киликия Орденът влязъл в схватка с принц Лъв за кре
постта Гастон в планината Аманус, на границата с Антиохия.
В най-големите конфликти между християни в този период тампли

ерите били само частично включени. Първият бил Четвъртият кръс
тоносен поход, организиран в отговор на искането на папа Инокентий
III да се окаже помощ в Светите земи и както при Първия кръстоносен
поход бил воден от по-малко знатни аристократи, които обаче били
потомствени кръстоносци, такива като граф Луи дьо Блоа, граф Бал-
дуин Фландърски и граф дьо Шампан.
След смъртта на император Барбароса в Анатолия сухоземният
път на изток се считал за непроходим и затова пратеници заминали
за Венеция да организират пътуването по море. Дожът на Венеция
Енрико Дандоло, въпреки че бил на преклонна възраст, се отличавал
с трезв ум. Той се съгласил за сумата от 85 000 сребърни марки ре
публиката да осигури флота от петдесет галери и транспортирането
на 4 500 рицари, 9 000 оръженосци и 20 000 пехотинци с прехрана за
една година. Щели да отплават след дванадесет месеца. Претекстът за
този поход бил освобождаването на Йерусалим, защото, както било
по времето на Първия кръстоносен поход, западните християни били

готови да рискуват живота си за Свещения град. Но в тайна клауза на
този договор било предвидено нападение срещу Египет. От времето
на Третия кръстоносен поход предводителите на латините и в Евро
па, и в Утрмер били единодушни, че Йерусалим не е в безопасност,
докато от Египет тегне заплаха за нападение. Но венецианците, които
имали изгодни търговски контакти с Айюбидите (султаните, които во
дели потеклото си от бащата на Саладин, Айюб) в Египет, вероятно не
са имали намерение да подпомогнат нападение по Нил.
Граф Тибо дьо Шампан починал в началото на 1201 година и ко
мандването на новия поход избрало за военачалник маркиз Бонифаций
дьо Монферат. Но на датата, уговорена за тръгване, само 10 000 кръс
тоносци се събрали във Венеция, а 35 000 марки от сумата, обещана на
Венеция, липсвали. Венецианците отказали да отстъпят от цената, но
се съгласили да опростят дълга, ако получат помощ от кръстоносците
при превземането на Зара, която се намирала на далматинския бряг,
en route към изтока. Градът бил владение на унгарския крал и много
от кръстоносците се възпротивили. Сред тях били цистерцианският
абат на Ле-Фо-дьо-Серне и френският барон Симон дьо Монфор. Тях
ното несъгласие било пренебрегнато. Зара била превзета. Инокентий
III бил толкова разгневен за нападението срещу християнски крал, че
отлъчил от църквата цялата армия, но поради опасност, че походът ще
се провали, решението било отменено.
Докато зимували в Зара, възнамерявайки да продължат похода си
на изток през пролетта, към армията кръстоносци се обърнал гръцки
ят принц Алексий IV Ангел, който имал претенции към византийския
трон. Ако западната армия върнела баща му на трона, той можел да
гарантира повторно обединяване на православната с католическата
църква, голямо парично подпомагане и 10 000 византийски войни
ци, които да се присъединят към похода. Тази идея се харесала на
дожа Енрико Дандоло и на Бонифаций дьо Монферат, но Симон дьо
Монфор и абатът Ле-Фо-дьо-Серне, същите, които били против пре
вземането на Зара, повторно се противопоставили. Отново тяхното
несъгласие било пренебрегнато, в резултат на което те се отказали да
продължат похода.
Връщането на законния владетел било справедлива кауза по кано
ните на феодалното право и епископите, придружаващи кръстоносци
те, били склонени да го подкрепят. Но когато флотилията пристигнала
през юни 1203 година недалеч от Халкидон, който се намирал срещу
Константинопол, латините започнали да правят неприятни историче

ски асоциации. Французите си спомнили печалната съдба на армията
на крал Луи VII в Анатолия по време на Втория кръстоносен поход
през 1148 година, когато латините били коварно предадени от гърци
те. Енрико Дандоло имал свои причини да ненавижда гърците - той
бил изгубил зрението си по време на погрома на латините в Констан
тинопол през 1182 година.
Споменът за тази жестокост бил все още жив в съзнанието на ла
тините - това можем да открием в хрониките на Гийом, архиепископ
на Тир. Първоначално неговите критики към гърците се ограничава
ли с обвиненията, че били прекадено нерешителни, за да отбраняват
Светите места, но все пак се проявили като полезни съюзници срещу
сарацините. След погромите през 1182 година неговите илюзии били
разбити. Той решил, че гърците всъщност били “лицемерни и ковар
ни”, и техните “само външно благочестиви монаси и нечестиви све
щеници” не били просто разколници, а еретици239- най-осъдителният
епитет, който средновековен духовник е можел да използва.
Тази скрита омраза подклаждала “прословутата средновековна
алчност на войниците за плячка”240, нещо, което в нашето съвремие на
добре заплатени и дори разглезени войници изглежда по-осъдително,
отколкото е било тогава. Плячкосването не било просто проява на вар
варската страст, все още силна в психиката на франките, но то било
продиктувано от необходимостта вренните акции поне до известна
степен да възвърнат средствата, вложени в тях. Това, което Инокентий
III не дооценил, въпреки наложения на духовенството данък, било,
че разходите, свързани с походите, били по силите само на най-бога
тите крале. Давайки позволение на по-второстепенни благородници,
такива като графовете на Блоа, Фландрия и Шампан, той вероятно се
е надявал да упражнява повече контрол над експедицията. Но както
показало превземането на Зара, пълен контрол така и не му се удал, а
кръстоносният поход не бил достатъчно добре финансиран.
И сега, както и при другите кръстоносни походи мотивът за по
каяние при кръстоносците бил преплетен с надеждата, че заедно със
спасението на душите си те ще се върнат богати. Всички, въвлече
ни в тези непрестанни конфликти, били убедени, че рискът трябва
да бъде възнаграден. Въпреки това кръстоносците разбирали, че било
замислено “скандално начинание”241, макар и да не ставало ясно чия
била вината. През юли 1203 година, малко след пристигането си,
кръстоносците атакували покрайнините на Константинопол, завзели
Ч аст втора. Т амплиерите 20 1
предградието Галата и разбили веригата, която спирала влизането в

пристанището на града, Златния рог. На 17 юли те щурмували самия
Константинопол, но били отблъснати от варяжката гвардия на импе
ратора. Това обаче се оказало достатъчно император Алексий III да
избяга уплашен, а Исак Ангел, кандидатът на кръстоносците, да се
възкачи на престола.
Презиран от гръцките си поданици като подставено лице на ла-
тините, новият император не бил в състояние да събере средствата,
които бил обещал на кръстоносците и през януари 1204 година той
бил детрониран и заедно със сина си убит от гневните тълпи. Импера
торът, който дошъл на негово място, Алексий V Дук, бил харесван по
вече от гърците, но той се опълчил срещу кръстоносците. На 12 април
1204 година те атакували града и за един ден го превзели. Жителите
на старата столица на Източната Римска империя били подложени
на масово избиване, а съкровищата - плячкосани. Най-търсени били
хранилищата на свещени реликви, които като магнит привличали
поклонници към църквите в Европа. Стойността им била по-висока,
отколкото теглото им в злато. Един от летописците, описващи ограб
ването на града, Гюнтер Перийски, разказва как католически абат се
добрал до хранилището на реликви в църквата Христос Пантократор
след като заплашил гръцки свещеник със смърт, ако не му покаже
къде се съхраняват и след като „напълнил диплите на расото си със
свещената плячка, с щастлив смях се отправил към кораба.”242
Не само богатствата на Константинопол, но и на Византия били
поделени между латинските завоеватели. На 16-ти май Балдуин
Фландърски бил коронован за император в църквата Света София и
получил земи в Тракия, части от Мала Азия и някои от Цикладските
острови. Бонифаций дьо Монферат основал кралство в Солун, докато
венецианците получили византийските владения по Адриатическото
крайбрежие, градове на Пелопонес, Евбея, някои Йонийски острови
и Крит. Константинопол бил също поделен, като венецианците взели
почти половината от града. Енрико Дандоло не само че бил отмъстен,
но и поставил търговските пътища от Адриатическо до Черно море
под венециански контрол.
Нито един от рицарите на Бонифаций дьо Монферат не продължил
към Светите земи. Всички останали да поделят на феодални имения
това, което останало от Византийската империя. От този момент мно
го безимотни рицари от Западна Европа, вместо да предприемат рис
ковани начинания в Палестина и Сирия, се ориентирали към Гърция,
която предоставяла по-лесни възможности за придобиване на земя.

Затова не само византийските гърци страдали от завладяването на
тяхната империя, но и обсадените християни в Светите земи, които
кръстоносците тръгнали да освобождават. Дори тамплиерите, въпре
ки че тяхната роля била съвсем незначителна по време на Четвъртия
кръстоносен поход, взели участие в завладяването на централна Гър»
ция между 1205 и 1210 година.243 Заедно с хоспиталиерите и тевтон
ските рицари те придобили земя на Пелопонес и “въпреки че техните
военни задължения били незначителни,”244те допринесли “за защита
та на Латинската империя.”245
Вторият голям сблъсък между християни след завладяването на

Византия бил Албигойският кръстоносен поход, наречен така по име
то на град Алби в югозападна Франция. Той бил център на катарите,
еретична секта, която се настанила в богатите райони, простиращи се
от Рона до Пиринеите, известни с характерния си френски диалект,
познат като langue d’oc. Корените на катарството се крият в древната
персийска религия зороастризъм. Според нея имало бог на доброто,
който владеел царството на чистия дух, и бог на злото, който създал
материалния свят. Затова злото било присъщо на материята и спасе
нието се криело в освобождаването от оковите на плътта. Подобно
неприемане на материята може да се открие в такива учения като бу
дизма, стоицизма и неоплатонизма, докато християнството, въпреки
че проповядвало себеотричане, учело, че Бог не само че е създал ма
териалния свят, но и чрез Иисус Словото станало плът.
Дуалистичните концепции са повлияли вярванията на християните
от първите години на Църквата. Донякъде тяхната привлекателност се
дължи на отговора към загадката: Защо, ако дяволът е божие творение,
Бог позволява съществуването му? Отричането на плътта и всички
животински и себични страсти, които тя поражда, изглежда са били
в съзвучие с учението на Христос. За дуалистите целибатът не е бил
въпрос на избор. Половите сношения били считани за зло и да имаш
деца означавало да съдействаш на Демиурга, с други думи на дявола
в неговия промисъл да обезсмърти материята. Маркиан, християнски
еретик, живял през втори век, забранил брака и поставил безбрачието
като задължително условие за получаване на кръщение.
През трети век персиецът Мани учел, че за да избягва съприкос
новение със злото в материалния свят, човек не трябва да работи, да
участва във войни, нито да се жени. След като бил мъченически убит
заради вярата си от зороастрийци през 276 година, идеите на Мани се

разпространили от Персия до Римската империя и мнозина като Авгу
стин от Хипо станали последователи на неговото учение. През V век
силна комуна на манихейци, наречени павликяни, се появила в Арме
ния. Те били много влиятелни и византийските императори организи
рали военни походи срещу тях, а през X век ги депортирали en masse
в Тракия в северната част на Гърция. Оттам техните идеи стигнали до
България и били възприети от Богомил, български свещеник, който
основал дуалистична църква на Балканите. Подобно на павликяните
богомилите отхвърляли Стария завет, тайнството на кръщенето, при
частието, кръста, църковните обреди и официалната църква. Те учели
също, че да имаш деца означавало да съдействаш на дявола. За да се
спасят от този грях, някои прибягвали до анални сношения. Думата
“bugger” (содомит) идва от думата българин.
Въпреки че била преследвана от православните владетели, Бого
милската църква оцеляла до завладяването на Балканите от отоман
ските турци, когато много от босненските богомили приели исляма.
Първите кръстоносци са се натъквали на изолирани групи павликяни
в Антиохия и Триполи. Вероятно, връщайки се вкъщи, те са пренесли
дуалистичните идеи в Западна Европа. Проявления на това еретиче-
ско учение е имало на териториите, където са се намирали кръстонос
ните домове, най вече Фландрия, Рейнланд и Шампан, но тези идеи са
били решително изкоренени.
В Южна Европа дуалистичните теории е трябвало да се конкури
рат с други неортодоксални идеи, най-вече с тези на лионския търго
вец Пиер Валдо, който, макар че не бил дуалист, отхвърлял идеята, че
църковните тайнства са необходими за спасението на душата. Валдо
осъждал охолството, в което живеели духовниците. След като напус
нал жена си и раздал имуществото си, той станал отшелник. Валдо
приемал бедността като върховна добродетел и с това неговите идеи
съвпадали с възгледите на свети Франциск Асизки. Твърди се, че не
зависимо дали отдадените на бога “са били почитани като светци, или
са били отлъчвани от църквата като еретици, всичко е било въпрос на
обстоятелства.”246 Ясно е, че не винаги е било лесно да се разграни
чи стремежът към реформиране, антиклерикализмът и поощряване
то на идеи, враждебни на християнското учение. Но победоносното
развитие на исляма показало какъв би могъл да е резултатът, когато
еретични идеи активно се използват от възникваща социална класа.
Най-голямата подкрепа за тези, които атакували църквата заради бо-
гатствата ù, идвала от зараждащата се класа на търговците в градовете

на Ломбардия, Лангедок и Прованс.
В Лангедок имало фактори, които благоприятствали разпростра
нението на вярванията на катарите. Както бил забелязал Бернар дьо
Клерво, църквата била в окаяно състояние, с нехайни, алчни и невежи
свещеници и епископи, склонни повече да ограбват, отколкото да за
крилят паството си. По същото време контактът с идеите на исляма,
които навлезли чрез търговията с мавърска Испания, и важната роля,
която евреите играели в стопанството на региона, създали климат на
толерантност спрямо други религии. Имало по-малко централизиран
контрол, защото много от по-малките княжества били освободени от
феодални задължения. Дори местните барони не са били под властта
на един и същ сюзерен. Някои от тях са се подчинявали на тулузкия
граф, други на краля на Арагон или на германския император.
Антиклерикализмът бил широко разпространен. Голяма част от
богатството, на което се радвали покварените духовници, било пре
доставено от предците на сегашните благородници-земевладелци, ко
ито виждайки, че имотите им са в недостойни ръце, правели всичко
възможно да си ги върнат обратно. Това била причината за непрестан
ните конфликти както с местните епископи, така и с папата. Затова
едва ли е изненадващо, че религия, която допускала неограничено за
богатяване на духовенството, да не е допадала на мнозина.
На пръв поглед изглежда странно, че “това неуправляемо, безгриж
но, егоистично общество”,247вероятно най-образованото в Европа, със
силна склонност към развлечения, рай за жонгльорите и трубадурите,
възпяващи рицарската любов, се е оказало толкова възприемчиво за
мрачния дуализъм на катарите. Но не трябва да забравяме, че само
неголям брой от тях, известни като parfaits, са водили живот, изпълнен
със свръхчовешко себеотричане. За масата credentes, редовите вярва
щи, само едно тайнство било достатъчно за спасението на душата.
Последното утешение пречиствало напълно от прегрешения и така
отпадал стремежът към добродетелност - достатъчно било да се по-
каеш преди смъртта. Религията на катарите допаднала особено много
на жените. Те се ползвали с не по-малко уважение от мъжете. Както се
изразил един френски свещеник: “мъжете може да създават ереси, но
жените са тези, които ги разпространяват и обезсмъртяват.”248
През 1167 година гръцкият “папа” на катарите от Константинопол

Никита председателствал събор на вярващите надалеч в град Сен-Фе-
ликс дьо Караман в провинция Лангедок. До този момент вече имало

катарски епископ на Алби и дошло време да се изберат епископи за
Тулуза, Каркасон и Ажен. Католическите епископи в Лангедок, ужа
сени от разпространяването на еретичната секта, се опитали да ù се
противопоставят с богословски дебати, но това не дало резултат. До
Рим достигнали сведения за нейното разрастване и все по-голямо ут
върждаване.
Когато един фанатичен кастилец - Доменик Гусман, приор на ду
ховниците от катедралата Осма, се обърнал през 1205 година към папа
Инокентий III с молба да проповядва Евангелието на езичниците, жи
веещи по поречието на река Висла, Инокентий приел мисията му, но
го пренасочил към южна Франция. Две години по-рано папата се бил
обърнал към цистерцианците да покръстят катарите в Христовата
вяра, но въпреки големите им усилия, те се провалили.
Доминик решил да действа като parfaits, играейки тяхната собстве
на игра. Той заживял в крайна бедност и целомъдрие, присъединил се
към цистерцианците в проповядването на традиционните догмати на
католицизма и влязъл в полемики с катарските богослови. Но и в този
случай резултати не били постигнати. Инокентий, който прекрасно
разбирал сериозната опасност, надвиснала над католическата църква
в Лангедок, освободил седем епископа в региона и ги заменил с не
подкупни цистерцианци. Понтифът многократно се обръщал към гра
фовете на Тулуза да предприемат действия, но те проявявали неохота
и вероятно били безпомощни, тъй като учението на катарите пуснало
дълбоки корени. Твърде много католици имали братя, сестри, братов
чеди, които били катари, и водели достоен за подражание живот.
Католическата църква изпитвала ужас от триумфа на тази еретична
религия. Не просто защото катарите премахнали нейното основание
да съществува, а по-скоро, защото душите, които Бог поверил на ка
толическите духовници, били примамвани и обричани на вечни мъки.
Катарите изпитвали особена ненавист към кръста, който те считали за
богохулствен, тъй като изобразявал страданията на Бога, а литургията
за тях била светотатство, защото включвала приемането на осветен
хляб, който символизирал плътта Христова. Вместо да съжителстват
мирно с християните, те изобщо не криели амбицията си да унищо
жат официалната църква. През 1207 година катарите от Каркасон из
гонили от града католическия епископ.
В средновековна Европа църковният и общественият живот се пре
плитали. Годината била изпъстрена с пости и църковни празници, а
животът бил свързан с църковните тайнства и обреди. Обетите, ко

ито катарите отричали, били основата на всички системи на феодал
ното общество. Вероотстъпничеството щяло да доведе до анархия и
да подкопае най-фундаменталните човешки институции. Това се по
твърждавало от учението на катарите, че бракът, по думите на еретика
Рене Сакони, бил “смъртен грях ... и както прелюбодейството и кръ
восмешението се наказва строго.”249
След неуспеха на опитите да бъдат склонени катарите да се от
кажат от вярванията си папа Инокентий се обърнал към най-силния
владетел в района - тулузкия граф Раймунд VI, да изкорени със сила
тази ерес. През 1205 година Раймунд обещал да вземе мерки, но така
и не направил нищо. През 1207 година, след среща с Раймунд в град
Сен Жил в провинция Прованс, папският легат Пиер Кастелно бил
убит от хора на Раймунд. Това вероломство накарало Инокентий III
да обяви кръстоносен поход срещу еретиците. Последвали двадесет
години на войни с огромен брой жертви и от двете страни, които при
ключили с анексирането на Лангедок от краля на Франция. Катари
те били преследвани и изгаряни на клада, като някои от тях сами се
хвърляли в пламъците. В крайна сметка ереста била премахната, но с
нея изчезнала, както някои историци смятат, изключително изтънчена
и развита цивилизация, а други “общество в напреднал стадий на де
зинтеграция, което все още се държало за черупката на цивилизация
та, но било обречено на изчезване.” 250
Симон дьо Монфор предвождал Албигойския кръстоносен поход.

Това бил същият рицар от северна Франция, който изоставил Бонифа
ций Монфератски и венецианците при Зара. Станало така, че Ланге
док се оказал в негова власт и подобно на франките в Палестина или
на норманите в Антиохия, той е можел да основе династия, макар и
под контрола на църквата. Но съдбата не била благосклонна към него.
Симон дьо Монфор бил убит при обсадата на Тулуза.
За местните благородници, независимо дали са били католици или
катари, кръстоносният поход бил инвазия от враг, дошъл от север, и
независимо от постоянната смяна на върховната власт, те отстоявали
независимостта си. Васалните обвързаности и политически интереси
били сложно преплетени с религиозните страсти. Всичко това дове
ло до парадоксални съюзи. Педро II Арагонски, който бил спечелил
голяма победа срещу мюсюлманите в Испания в Лае Навас де Толоса
през 1212 година, бил убит следващата година в битка срещу войски
те на Симон дьо Монфор под стените на Мюре.
Каква е била ролята на военните ордени в тези междуособици и
братоубийствени борби? И тамплиерите, и хоспиталиерите са имали
големи имения в този регион. Раймунд дьо Сен Жил, граф на Тулуза, е
бил един от предводителите на Първия кръстоносен поход и неговите
потомци и васали са дарили имоти на военните ордени, най-вече на
хоспиталиерите. Но едно от най-важните укрепления на тамплиери
те е била прецепторията Ма-Дю в Русийон. И двата ордена са били
обвързани с кралство Арагон и са взели голямо участие във войната
срещу маврите в Испания.
Във войната между папската армия, предвождана от Симон дьо
Монфор, от една страна, срещу граф Раймунд VI и крал Педро II Ара
гонски заедно с голяма част от благородниците в Лангедок, от друга,
симпатиите на военните ордени се разделили. Като цяло и двете брат
ства се опитвали да запазят неутралитет и тази тяхна позиция била
отразена в Парижкия договор, който сложил край на конфликта. Във
лечени в борбата, хоспиталиерите са поддържали Раймунд VI и Пе
дро II, а тамплиерите, въпреки че са се сражавали с Педро II при Лае
Навас де Толоса, „били безрезервно предани на папата и църквата ...
Лоялността на рицарите - тамплиери към Симон дьо Монфор и кръс
тоносната идея никога не отслабнала.”:251 През 1215 година Симон
посетил тамплиерския дом близо до Монпелие.
Смятало се е, че основната им мисия е била участието им във
войната срещу исляма на изток. Разбира се, папа Инокентий III не е
правил опити да ги включи във войната с катарите и създаването на
орден по подобие на тамплиерите през 1221 година потвърждава това.
Новият орден бил наречен Милиция на Христовата вяра. Вероятно
като васали на френския крал тамплиерите са били с принц Луи при
превземането на Марманд през пролетта на 1219 година, станали са
свидетели, ако не и участници в масовото клане на жителите на града.
При обсадата на Авиньон през 1226 година френският крал Луи VIII
дал пълна власт, в случай че отсъства самият той, на тамплиера брат
Еверар, който приел капитулацията на града.252
Обвинението, че тамплиерите са подкрепяли катарите, което е из
точник на много невероятни теории в наше време, е по-правдоподоб-
но за хоспиталиерите, но и тук отново няма доказателства, че рицари
те на св. Йоан са имали симпатии към тази ерес. Още когато орденът
се е развил като военна структура, хоспиталиерите са имали тесни

връзки с графовете на Тулуза не само в Европа, но и в Утрмер. Хос
питалиерите са притежавали много владения в Лангедок, а в Сирия
голямата крепост Крак де Шевалие е била дадена на хоспиталиерите
от Раймунд II Триполитански, правнук на Раймунд IV Тулузки. По
тази причина по време на Албигойския кръстоносен поход техните
симпатии са били насочени към потомците на техните благодетели, с
които самите рицари за разлика от тамплиерите често са имали поли
тически и икономически връзки. Така ние разбираме, че едни от най-
смелите защитници на катарите са били хоспиталиерите, а еретиците
от своя страна щедро са дарявали ордена на св. Йоан.
Така хоспиталиерите са били облагодетелствани от своите връз
ки с враговете на кръстоносните походи. След смъртта на Симон дьо
Монфор при обсадата на Тулуза и отстъплението на кръстоносците
католическите епископи и цистерцианците се оттеглили от района,
а тамплиерите изоставили своята прецептория в Шампан. Останали
хоспиталиерите и бенедиктинците. Бенедиктинците в Алет по-късно
били изгонени от абатството им заради връзки с катарите.253 Най-ясно
техните симпатии проличават при смъртта на крал Педро II Арагон
ски в битката при Мюре. Хоспиталиерите поискали разрешение да
изнесат мъртвото му тяло от бойното поле. По същия начин те при
знали Раймунд VI за свой събрат и след смъртта му през 1222 година,
пожелали да се погрижат за тялото му, което, тъй като бил отлъчен от
църквата, не можело да бъде погребано на осветена земя. Останките
му се пазели в близост до един от хоспиталиерските приорати, докато
Раймунд VII не се обърнал с молба към Ватикана да позволят да бъ
дат погребани в параклиса. Със сигурност са били там до XIV век, но
някъде около XVI век “плъхове изгризали дървения ковчег и костите
на Раймунд изчезнали”.254
Единадесета глава
Фридрих Хохенщауфен
През 1213 година папа Инокентий III издал була Quia maior, в коя
то призовавал за нов кръстоносен поход на изток срещу сарацините.
Множество фактори подсказвали, че моментът е подходящ - Симон
дьо Монфор водел победоносни битки в Лангедок, мюсюлманската
армия била разгромена в Испания при Лае Навас де Толоса и се слу
чило нещо нечувано до този момент - детски кръстоносен поход. Се
дем хиляди младежи от Франция и Рейнланд се отправили да освобо
дят Божи гроб и макар че този поход бил обречен на неуспех и гибел,
и не се ползвал с подкрепата на църквата, в него се проявила силата и
решителността на християните да водят Свещена война.
Дори скандалното отклоняване на Четвъртия кръстоносен поход
към Константинопол имало според папата добрите си страни. Всич
ки военни сили в християнския свят били обединени под неговото
командване. Нещо повече, някои конфликтни ситуации, такива като
конфронтацията между капетингите и плантадженетите във Фран
ция и между Велфите и хохенщауфените в Германия били в услуга на
Инокентий, тъй като по този начин били отстранени съперниците му
за командването на кръстоносния поход. Неговият призив бил приет
от 1300 епископи, които се събрали в Рим за Четвъртия латерански
събор през 1215 година и редица законови и административни мерки
били предприети, за да се наберат средства за финансиране на похода.
Опрощаването на греховете вече било гарантирано не само на преки
те участници в похода, но и на тези, които го подкрепяли материал
но. Това позволило и жени, които направили завещания и дарения, да
приемат кръста.255 Жените били използвани също да убеждават мъже
те си да заминат на кръстоносен поход. Жак дьо Витри, чиито коне
били взети от няколко генуезци, насочил упреците си към съпруги
те им: “Крадците ми отнеха конете и това ще позволи на жените им
да участват в похода”.256 Събираните суми се съхранявали при брат
Емар, ковчежника на Храма в Париж.
Инокентий починал през 1216 година, преди плановете му да се

осъществят. Неговото дело било продължено със същия ентусиазъм
от наследника му кардинал Савели, който се възкачил на папския
престол под името Хонорий III. При встъпването си в понтификат, той
вече бил възрастен и му липсвали лидерските качества и енергията
на Инокентий. Но новият поход имал своя силен момент. Рицарите от
Франция и Англия били заети с войните на своите крале и изкореня
ването на ересите, но по на изток - в Сполето, се събрали австрийски
и унгарски войски, за да отплават на изток с венецианските кораби.
Жан дьо Бриан, възрастен рицар от Шампан, бил сега крал на Йе
русалим. Той се оказал най-подходящ за съпруг на принцеса Мария,
наследницата на кралството, а това говорело, че Утрмер не бил прес
тижно място за европейските благородници. Когато те се оженили
през 1210 година, Жан дьо Бриан бил на шейсет години, а тя на седем
надесет. Две години по-късно Мария починала при раждането на дъ
щеря си Изабела, известна повече като Йоланда. Сега Жан управлявал
като регент на дъщеря си, следвайки благоразумна политика спрямо
ал-Адил, брат и наследник на Саладин. Във взаимен интерес било
подновяването на примирието от 1212 година. Когато крал Андраш
пристигнал с унгарските си войски през 1217 година, в мюсюлман
ските територии били предприети нападения, които не дали значител
ни резултати. След като изпълнили дадените обети, унгарците се вър
нали в родината си, преминавайки през Анатолия, откъдето заграбили
голям брой мощи на светци и свещени реликви, между които главата
на св. Стефан и една от делвите от сватбата в Кана Галилейска.
Докато били в Светите земи, австрийските и унгарските поклон
ници помогнали на тамплиерите и тевтонските рицари да построят
нова крепост на нос Атлит, която, за да им се отдаде заслуженото,
била наречена Замъка на поклонника. Построена на морския бряг,
южно от Хайфа, за отбрана на пътя, лозята, овощните градини и
обработваемите земи в околността, които били обект на набезите
на мюсюлманите, това било огромно укрепление, оградено с ров и
двойна стена откъм сушата. Според германския монах-доминиканец
Бурхард от планината Сион “крепостните валове и кулите били тол
кова здрави и устойчиви, че целият свят не би могъл да превземе
крепостта”.257 Крепостният вал обграждал три големи хълма и храм
на Ордена с традиционната кръгла форма. Според летописеца Оли-
вър от Падерборн в крепостта имало в наличност хранителни запаси
за 4 000 воини.
През април 1218 година в Акра пристигнала флотилия от Фри

зия, която осигурила на крал Жан Йерусалимски необходимото, за да
предприеме нахлуване в Египет. На 24-ти май те отплавали и на 27-ми
дебаркирали на нилския бряг срещу град Дамиета. Там те разположи
ли лагера си и на 24-ти август предприели успешна атака на укрепле
нието, което бранело достъпа до реката. Великият майстор Гийом дьо
Шартр, предвождащ голяма тамплиерска войска, починал два дена
по-късно от треска. Мястото му заел Пиер дьо Монтегю, „професи
онален” тамплиер, бивш Майстор на Храма в Прованс и Испания и
участник в битката при Лае Навас де Толоса.
След като се настанили срещу Дамиета, към кръстоносците се
присъединили още войски от Европа. Между тях били графовете на
Невер и ла Марш, английските графове на Честър, Арундел, Дерби
и Уинчестър, епископите на Париж, Лаон и Анжер и архиепископът
на Бордо; както и италианска войска, предвождана от папския легат
испанският кардинал Пелагиус от Санта Лучия.
Пелагиус оглавявал похода като папски легат. Той бил решителен и

енергичен, но и самодоволен, недипломатичен и деспотичен. Обсадата
на Дамиета продължила през цялото лято на 1219 година, а болести
отнели живота на много кръстоносци. Неспособен да ги отблъсне, сул
тан ал-Камил, брат на Саладин, потърсил примирие и като доказател
ство за това той позволил на Франциск Асизки, който бил дошъл при
кръстоносците, да премине линията на бойното поле и да проповядва в
лагера му във Фарискур. Срещата им преминала в атмосфера на изклю
чително взаимно уважение, но нито единият от тях не приел вярата на
другия. Въпреки че ал-Камил не проявил желание да се покръсти, той
бил готов да жертва Йерусалим, ако кръстоносците вдигнат обсадата
на Дамиета. Това предложение предизвикало раздори в лагера на кръс
тоносците. Пелагиус и патриархът на Йерусалим били против всякакви
споразумения с неверниците, докато крал Жан, подкрепян от бароните
от Палестина и Европа, бил готов да приеме съглашението. Великите
майстори на военните ордени смятали, че няма да удържат Йерусалим,
ако и Трансйордания не бъде отстъпена. Това било неприемливо за ал-
Камил. Неговите условия били отхвърлени и на 5-ти ноември кръсто
носците предприели успешна атака срещу Дамиета. Нейният гарнизон
и жителите ù били твърде изтощени, за да ги отблъснат.
Разположени в Дамиета, сега християните очаквали пристигането
на армия, предвождана от германския император Фридрих II Хохен-
щауфен, преди да продължат нагоре по Нил. През 1221 година херцог

Луи Баварски пристигнал с 500 рицари, по общо мнение, авангардът
на армията на Фридрих. Разбирайки, че други подкрепления не се оч
акват, Пелагиус наредил придвижване в Египет, въпреки опасенията
на Жан дьо Бриан и онези рицари, които смятали, че ресурсите им
са на привършване и че завоюването на Египет не е по техните сили.
Доводите им не били приети. Армията кръстоносци се придвижила
нагоре по-бреговете на Нил към Мансура, където пристигнали след
седмица. Докато се разполагали под стените на града, контингентите
на армията на ал-Камил се придвижили след тях и египетски кораби
им отрязали пътя за отстъпление откъм езерото Манзала. Вероятно
кръстоносците са щели да се сражават, за да излязат от обкръжението,
но египтяните отворили шлюзовите врати и огромни участъци от су
шата били залети. Както по-късно Великият майстор се изразил, били
“хванати като риба в мрежа”.258
Буквално затънали в блатата на делтата, Пелагиус нямал друг из

бор освен да моли за мир. Кръстоносците се изтеглили от Дамиета
и латинската армия отплавала за Акра, без да постигне нищо. Един
ственото, което ал-Камил се съгласил да направи, било връщането на
Истинския кръст, взет при Хатин от брат му Саладин. Но когато той
наредил да се предаде, тази най-ценна За християните реликва не била
намерена.
Отговорността за неуспеха на този Пети кръстоносен поход вина
ги се е приписвала на тщеславния и своенравен кардинал Пелагиус
и няма съмнение, че нетърпящият чуждо мнение легат бил негоден
за главнокомандващ, а стратегическите му преценки били изкривени
от религиозен фанатизъм. Но кръстоносните армии винаги са били
слаби, когато им е липсвал талантлив пълководец. Ричард Лъвското
сърце успял да се противопостави на Саладин не само заради кура
жа и харизмата си, но кралската титла също е била в негова полза.
Жан дьо Бриан, макар и крал, носел короната си неубедително и не
се ползвал с уважението на бароните както от Европа, така и от Ут-
рмер. Мнозина считали, че духовният статус на Пелагиус го правел
неподходящ главнокомандващ. Единственият пълководец, способен
да оглави освободителната мисия, очакван от папите, техните легати
и всички феодали, бил внукът на Фридрих Барбароса, императорът
Хохенщауфен Фридрих II.
На 2-ри септември 1228 година, Фридрих II Хохенщауфен прис

тигнал в Акра, за да поеме командването на кръстоносния поход
петнадесет години след като приел кръста. По това време тридесет
и шест годишен, той вече си бил спечелил изключителната репута
ция на властен и мъдър монарх. Неговият баща, император Хенрих
II, починал, когато Фридрих бил тригодишен. Майка му, императрица
Констанс, наследница на Норманското кралство Сицилия, го завела
там, но починала година по-късно. Фридрих бил възпитан от учители,
наети от папа Инокентий III, настойникът избран от Констанс. Лип
сата на родителска обич заедно със смесицата от нормански, гръцки
и мюсюлмански влияния, които формирали културната атмосфера в
сицилианския двор, създали една изключително противоречива, но и
образована личност. “Той беше сложен характер”, е написал неговият
съвременник Салимбене, “хитър, покварен, зъл, гневен. Но поняко
га, когато желаеше, разкриваше добрите си страни и изтънчената си
природа. Тогава той беше благ, остроумен, очарователен и трудолю
бив”.259 Фридрих пеел и композирал музика, говорел немски, итали
ански, латински, гръцки, френски и арабски; бил превъзходен ездач
и изкусен соколар. Салимбене го описва като “красив мъж, с хубаво
телосложение, но среден на ръст.” С оредяващата си коса, наследена
от дядо му Фридрих Барбароса, и леко изпъкналите си очи изглежда
се сторил непривлекателен на един мюсюлмански летописец, който
смятал, че ако “той трябваше да се продава на робския пазар, нямаше
да струва и 200 дирхама.”260
По време на коронацията си като крал на Германия във Франкфурт
през 1212 година Фридрих пламенно дал обет да тръгне на кръстоно
сен поход. Но това не бил планът на неговия настойник папа Инокен
тий III и затова за известно време идеята за кръстоносен поход била
изоставена. Следващата година престолът на Инокентий III бил зает
от един от бившите учители на Фридрих, Ченцо Савели, който като
папа приел името Хонорий III. Всичко това ни говори, че на млади
години Фридрих се е проявявал като покорен син на църквата. Негов
камерхер бил тамплиерът брат Ричард, който по-рано заемал същия
пост при папата. Но съперничеството между духовните и светските
водачи на християните било изострено от факта, че Фридрих бил ед
новременно крал и на Германия, и на Сицилия. Поради съперничест
вото между двете кралства до този момент папските територии, а от
там и папският трон били в безопасност, но с обединяването на двете
държави в лицето на Фридрих опасност започнала да грози Рим.
Опасност криел и скептицизмът, който се формирал в съзнанието

на краля. За разлика от другите монарси от северна Европа, чиято гра
мотност се ограничавала с наложеното от католическата църква обуче
ние, образован в Палермо, Фридрих се запознал там с арабски и визан
тийски идеи, които били далеч по-дълбоки от католическото учение, и
това довело до отношение на толерантност към привържениците им.
Тези настроения силно контрастирали с фанатизма на християнските
крале. Снизходителното отношение на Фридрих към мюсюлманите в
неговото кралство шокирало някои от съвременниците му, но то ве
роятно е било породено както от практични, така и от идеологически
съображения. Тамплиерите в Испания, например, за да задържат мю
сюлманите в териториите си, им позволявали да практикуват рели
гията си във владенията си. Зависими от покровителство на Филип,
мюсюлманските му поданици изглеждали в неговите очи по-надеждни
- той имал за телохранител сарацин. Но неговата толерантност не била
просто въпрос на пресметливост. Един възхитен от него биограф каз
ва, че “той притежавал качествата, присъщи на истински образования
човек на всяко време: искрено и дълбоко оценявал културния потенци
ал на човечеството, независимо от раса и националност”.261 Но както
във всяко време е имало естествено преминаване от толерантност към
безразличие и от безразличие към отявлен скептицизъм. Затова някои
от съвременниците на Фридрих са се питали дали той е религиозен.
Поради злонамерената пропаганда на враговете му трудно е да се
отдели истината от измислицата. Но е важно, че дори неговите мю
сюлмански съвременници, такива като летописеца Сибт ибн ал-Джа-
узи от Дамаск, смятали, че той “несъмнено е атеист.”262 Католикът
Салимбене също писал, че “що се отнася до вярата в Бог, той нямал
такава” и че, “ако е бил добър католик и обичал Бог, църквата и ду
шата си, той е нямал да има равен на себе си монарх в света”. Разказ
вали, че Фридрих се надсмивал над светото причастие: “Колко дълго
ще продължат тези фокуси?” и над непорочното зачатие: “Тези, които
вярват, че Бог би могъл да се роди от девственица, са пълни глупаци
... няма раждане, което да не е предшествано от полов акт между мъж
и жена”. Мюсюлманите също вярват в непорочното зачатие и въпреки
приятелството си с тях Фридрих не показвал по-голямо уважение и
към Мохамед, отколкото към Христос, считайки ги заедно с Мойсей
за “тримата най-големи шарлатани и измамници в света.”263
Въпреки че тези коментари може да са били преувеличени от вра
говете му, привържениците на папата, те отговаряли на начина, по кой
то той бил възприеман от приятелите си мюсюлмани. С други думи

Фридрих не бил в крак с времето си. Той проявял научно мислене, не
типично за средновековието. В уводните бележки към един трактат по
соколарство De arte Venandi той писал, че “нашето намерение в тази
книга е да изложим ... нещата такива, каквито са” и в друг контекст,
“човек не трябва да вярва на нищо освен на това, което може да ce
докаже от науката и от силата на разума.” Резултатът бил комбинация
от цар Соломон, Исак Нютон и ако се вярва на съвременниците му
- доктор Менгеле.
С качества, присъщи за първия, Фридрих се проявил в Германия
през 1235-1236 година в хода на съдебно дело срещу евреи, обвинени
в ритуално убийство на християнско дете. Изтощителното разследва
не, което той започнал, довело до оправдателна присъда, подкрепена
с декрет “in Favorem Judaeorum.” Той също премахнал изпитанието с
огън, на което Франциск Асизки искал да се подложи пред султан ал-
Адил, за да докаже истинността на християнската религия. Как може
нагорещено до червено желязо да стане топло или студено, питал
Фридрих “без намесата на природна сила?”
Ние откриваме доктор Менгеле в него в експерименти, които ве
роятно е направил, за да повери определени хипотези. Във винена
бъчва бил затворен човек, за да се види дали в такива условия душата
му може да се отдели от тялото след смъртта. Деца били отглеждани
в пълна тишина, за да се разбере кой е майчиният език на човечест
вото - еврейски, гръцки, арабски или латински: “но трудът му бил
пропилян напразно”, писал Салимбене, “защото всичките деца ум
рели.”264
Безспорно сексуалният му живот е бил в разрез с християнско
то учение, въпреки че и тук не е лесно да се разграничи истината
от измислицата. Папският апологет Николо ди Карбио, “изкусен в
изкуството да се злослови”265, го обвинил, че превърнал църквите в
бардаци и използвал олтар, за да облекчи нуждите си. Той писал, че
Фридрих спял не само с млади жени, но и с млади мъже, отдавайки се
на “порок толкова позорен, дори само да мислиш или говориш за него,
камо ли да го практикуваш.” Според Николо Фридрих “се отдавал на
престъплението си открито, без да го крие.” Някои учени, вероятно
наивно поддържат тезата, че една страст изключва друга. Това, което
е сигурно, е, че Фридрих е имал харем с мюсюлмански и християнски
houris и е бил баща на много незаконни деца, между които Манфред,
по-късно крал на Сицилия, и Виоланте, графиня на Казерта.
Отърсил се от опекунството на папите, Фридрих приложил раци

оналните си и светски възгледи за управлението на своите домени.
След коронацията му от папа Хонорий III през 1220 година той заме
нил духовниците и васалите в администрацията в Сицилия с юристи
и основал университет в Неапол, за да могат неговите служители да
изучат законодателството и съдебната система на Древния Рим. Ста
рият папа бил положил императорската корона на главата на своя не
покорен ученик като символ на обвързването му с кръстоносния поход
и нямало съмнение, че Фридрих е приел това задължение сериозно,
не защото го е било грижа дали Йерусалим е в ръцете на християните,
а защото предводителството на поход е щяло да утвърди позицията
му на върховен суверен на християнския свят. Съчетаващ качествата
на властелините от древността и в същото време предшественик на
диктаторите от нашето време, Фридрих не проявявал такива христи
янски добродетели като смирение и започнал да вярва, че от Бога му е
дадено правото да бъде император с върховна власт, каквато римските
императори от миналото упражнявали. “От старо време, “писал той,
“нашите сърца не са преставали да горят от желание да прославят не
само основателите на Рим, но и самия Рим.”266
Всичко това неизбежно довело Фридрих до конфликт с папството,
което имало същите претенции, а дори и по-големи. Имало противо
поставяне на интереси и с градовете от Ломбардската Лига, начело с
Милано, които много държали на своята независимост. Но през 1221
година било в интерес и на Фридрих II, и на Хонорий III, императо
рът да изпълни обета си и да тръгне на кръстоносен поход. Неведнъж
Фридрих отлагал заминаването си. През 1223 година неговата съпруга
Констанс Арагонска починала. Тя била доста по-възрастна от него,
но му оказала безценна помощ, когато се оженили през 1209 година.
Сега, когато бил свободен да се ожени отново, за съпруга му била
предложена принцеса Йоланда Йерусалимска. Нейният баща Жан дьо
Бриан бил пристигнал в Европа, за да ù намери съпруг и един евенту
ален брачен съюз с императора, бил поощрен от Великия майстор на
тевтонските рицари Херман фон Салца.
След първоначалното нежелание Фридрих дал съгласието си. Ше
стнадесетгодишна, Йоланда била коронована за кралица на Йерусалим
в Акра и след това доведена в Европа, където се оженила за Фридрих в
катедралата на Бриндизи на 9-ти ноември 1225 година. Въпреки раци
оналните си схващания Фридрих се доверявал на астрологични пред
сказания и затова отложил брачната си нощ за сутринта след сватбата,
подходящ момент според звездите за зачеването на син. По-късно пре

лъстил братовчедка на Йоланда и нарушил обещанието, че баща ù ще
продължи да управлява като регент. Фридрих претендирал за престола
на Йерусалим в качеството си на съпруг на Йоланда. Когато станало
ясно, че тя е бременна, той я изпратил в харема си в Палермо, където
Йоланда родила син, Конрад, и няколко дни след това починала.
През март 1227 година папа Хонорий III починал. Той бил насле
ден от друг член на фамилията Сени, Уго, който приел името Григо
рий IX. Подобно на чичо си папа Инокентий III, Григорий IX позна
вал добре католическото право и именно той като папски легат бил
връчил кръста на Фридрих по време на коронацията му през 1220
година. Дълбоко религиозен, приятел и защитник и на Доминик Гус
ман, и на Франциск Асизки, той също така бил противоположност на
добродушния Хонорий III, решителен, безкомпромисен, енергичен,
с качества на политик. Някога близък с Фридрих, сега той гледал с
подозрение на намеренията му. След като императорът отплавал за
Светите земи през август 1227 година, както бил обещал, се наложило
да остане известно време в Отранто поради болеет. Тогава Григорий
го отлъчил от църквата за неизпълнение на обета си.
В действителност съпровождащият Фридрих в похода Лудвиг IV,
ландграф на Турингия, починал от треска и е вероятно Фридрих да е
страдал от същата болеет. След като на следващата година се възста
новил, той продължил пътуването си без да си прави труда да чака
папската благословия, поради което бил отлъчен за втори път. Оче
видната лекота, с която понтифът използвал най-крайната санкция на
църквата, явно е била считана от него за необходима, за да поддържа
авторитета си. Григорий IX приел недвусмислено гледната точка на
Беранар дьо Клерво, че императорът владеел светския меч, но той мо-
жел да бъде изваден от ножницата само по заповед на папата.
В резултат на това второ отлъчване Фридрих се сблъскал с враж
дебното отношение на латинските духовници, когато пристигнал в
Акра през 1228 година. Първоначално се смятало, че щом вече е из
пълнил кръстоносния си обет, той скоро ще се помири с църквата, но
Фридрих не показал никакви признаци на разкаяние. След неговото
заминаване в южна Италия избухнала война между императорските
сили и папската армия, предвождана от унижения от Фридрих негов
тъст, бившия крал на Йерусалим Жан дьо Бриан.
До патриарха на Акра пристигнали писма от папа Григорий IX, в
които се потвърждавало отлъчването на императора. А това означава
ло, че Фридрих се отстранявал като главнокомандващ на кръстоносния

поход и в очите на църквата клетвите за вярност на неговите васали се
анулирали. Християнските сили не били многобройни - бароните от
Утрмер, около 800 рицари - поклонници и 10 000 пехотинци. Сега те
били разделени на две фракции - в едната били лоялните към импера*
тора, а в другата - верните на църквата, под командването на патриарх
Геролд. Великият майстор на тевтонските рицари Херман фон Салца
подкрепял приятеля си Фридрих, но тамплиерите и хоспиталиерите
отказали да приемат заповеди от отлъчения монарх.
Според Фридрих това разцепление при латините би имало значе
ние само ако той е замислял война. Всъщност слабостта на войските,
които той командвал, затвърдили намерението му да получи чрез ди
пломация това, което не може чрез сила. Перспективите били добри.
Дори преди да напусне Сицилия, Фридрих приел в двора си в Палер
мо емир Факр ад-Дин ибн ас-Шаик, посланик на султана на Египет,
племенник на Саладин, ал-Камил. Ал-Камил предложил на христия
ните да им върне Йерусалим в замяна на военна помощ от тяхна стра
на срещу враговете им по на изток. Фридрих от своя страна изпратил
епископа на Палермо и Томазо Ачерски в Кайро с ценни дарове и
уверения в приятелство.
Факр ад-Дин още веднъж се върнал в Палермо, където той и
Фридрих били станали близки приятели.
До времето, когато Фридрих пристигнал в Палестина, обстоятел
ствата в империята на Айюбидите се били променили и ал-Камил на
пълно бил осъзнал опасността, която грозяла позицията му в ислям
ския свят, ако върне Йерусалим на франките. Фридрих чрез пратеници
напомнил на ал-Кабил, който сега бил в Наблус, за обещанието му да
предаде Йерусалим. Докато ал-Кабил увъртал, Фридрих направил час
тични и предимно безуспешни опити да затвърди авторитета си. Той се
опитал да завладее Замъка на поклонника, но тамплиерите затръшнали
пред него крепостните порти. Враждебността на Ордена спрямо импе
ратора вероятно се била изострила от благоразположението, което той
показвал към тевтонските рицари, а и от присъствието сред тампли
ерите на рицари от Апулия, които се били бунтували срещу Фридрих и
впоследствие се спасили, като облекли белите дрехи на Храма.
През ноември 1228 година Фридрих решил да склони своя приятел
ал-Камил чрез използването на сила. Той тръгнал от Акра и се прид
вижил на юг. Тамплиерите и хоспиталиерите отказали да са под него
во командване и ги следвали с един ден закъснение. Когато армията
достигнала Арсуф, Фридрих се съгласил да преотстъпи командването

на предводители, които не били отлъчени от църквата, и така военни
те ордени се присъединили към основната войска.
Нито Фридрих, нито ал-Камил искали война, не само защото сили
те на Фридрих били недостатъчни, а ал-Камил в този момент обсаж
дал Дамаск, а защото били мъже със сходен мироглед. По време на
дългите месеци на преговори Факр ад-Дин бил чест посредник меж
ду императора и султана при обсъждането на въпроси, които нямали
нищо общо с настоящите дела. Чрез Факр ад-Дин Фридрих помолил
султана да просвети неговите учени по сложни философски въпроси,
такива като произхода на вселената, безсмъртието на душата и логи
ката на Аристотел. По-малко фанатичен мюсюлманин от брат си Са
ладин, ал-Камил се отнасял топло към този скептичен интелектуалец
и му изпратил дарове, които да направят престоя му в Палестина по-
приятен. “Голям срам и позор,” писал патриарх Геролд на папа Григо
рий IX, “но ние трябва да те известим, че се говори, че султанът, след
като узнал за удоволствието, което императорът изпитва да живее
като сарацин, му изпратил певици и жонгльори, хора, които не само
че се ползват с лоша слава, но и които са недостойни да се споменават
пред християни.”267
Кулминацията на иронията в историята на кръстоносните походи
била, че двама в същността си нерелигиозни мъже се препирали за
един град, за който нито единия, нито другия го било грижа като такъв,
но и двамата знаели какво означава той за престижа им. “Ти беше този,
който ме подтикна да предприема това пътуване”, писал Фридрих на
ал-Камил според арабски летописци. “Папата и всички крале на Запад
знаят за моята мисия. Ако се завърна с празни ръце, ще изгубя много
от престижа си. За бога, дай ми Йерусалим, за да мога да държа гла
вата си високо изправена”. На което ал-Камил отговорил: “Ако аз ти
дам Йерусалим, халифът не само ще осъди моите действия, но и това
ще доведе до религиозен бунт, което би застрашило трона ми.”268 В
крайна сметка чувството на ал-Камил за чест над деляло. Фридрих бил
дошъл на изток по негова покана и трябвало да получи нещо в замяна.
На 18 февруари 1229 година бил подписан договор, по силата на който
Йерусалим бил върнат на християните. Отстъпени били също Витле
ем, сухоземен коридор от брега при Яфа, Назарет и части от Галилея,
включително замъците Монфор и Торон. В самия Йерусалим Храмо
вият хълм с Купола на скалата и джамията ал-Акса оставали в ръцете
на мюсюлманите, със свободен достъп за тези, които искали да оти-
дат там за молитва. Всички пленници трябвало да бъдат освободени и

било подписано примирие за следващите десет години.
За постигането на това споразумение нито единият от владетелите
не получил благодарности. Ал-Камил бил прокълнат от своите имами,
че е предал исляма, докато в християнския лагер само привърженици
те на Фридрих, главно сицилианците и германците, оценили спогодба
та. “Какво повече могат да желаят грешниците”, запитал германският
поет и кръстоносец Фриданк, “от гроба и славния кръст?” Отговорът
според патриарха, кръстоносците-поклонници и двата големи военни
ордена бил победа, постигната с война. В техните очи споразумение
то с мюсюлманите омаловажавало значимостта на кръстоносния обет
като начин да се изкупят греховете. Обетът нямал стойност без про
ливането на кръв. В договора не се споменавало името на Христос,
нито църквата, нито градът щял да бъде пречистен от неверниците.
Но това, което най-много разгневило тамплиерите, било, че тяхната
щабквартира щяла да остане джамия.
За примирието имало същите стратегически възражения, които
били направени, когато ал-Камил предложил мир на кардинал Пе-
лагиус по време на Петия кръстоносен поход. Йерусалим и Витлеем
щели да останат изолирани от другите морски градове, като единстве
ната връзка с тях щял да бъде тесен сухоземен коридор.
А и враговете на Фридрих не желаейи да му признаят успех, който
щял да засили влиянието и престижа му. Така на 17-ти март 1229 го
дина, когато императорът тържествено влязъл в свещения град, мест
ните барони не присъствали. Не се явили и тамплиерите и хоспитали-
ерите, както и латинските духовници, покорни на забраната, наложена
на Йерусалим, в случай че император Фридрих мине през портите
му. Само верният Херман фон Салца с неговите тевтонски рицари,
и английските епископи от Уинчестър и Екзитър го придружавали,
но те нямали правомощията да отменят интердикта. Когато Фридрих
влязъл в църквата на Божи гроб, там нямало нито един епископ, нито
свещеник. Затова той сам взел короната на кралство Йерусалим и си
я сложил на главата. Херман от Салца прочел обръщение на латински
и немски - апология за императора, който простил на папата, че му
се е противопоставил, и обещал да направи всичко по силите си като
божи наместник на земята и да възроди “славата божия, християнска
та църква и империята.”
След това западният император се отправил на обиколка из све
щения град, като посетил мюсюлмански и християнски храмове. Ал-
Камил бил заповядал на моллите в джамията ал-Акса да се въздържат

от традиционните призиви на мюсюлманите за молитва. Фридрих ги
упрекнал, казвайки, че бил дошъл в Йерусалим, за да ги чуе. Когато
католически свещеник се опитал да го последва в Купола на скалата,
Фридрих го изхвърлил навън. “За бога, ако някой от вас се осмели да
влезе тук без позволение, ще му извадя очите.” Когато разбрал, че
дървената решетка при входа на Купола била, за да пречи на птиците
да влизат, той изрекъл същите обидни думи, които мюсюлманите из
ползвали за франките: “Бог сега ви изпрати свинете.”
Фридрих не се застоял в Йерусалим. Новини за поражения в Италия
наложили връщането му в Европа. Той оставил голям брой рицари от
Тевтонския орден да охраняват града и след като дал разпореждания
да се възстановят някои кули и стени в града, Фридрих се завърнал в
Акра. Там патриарх Геролд заедно с тамплиерите събирал армия да
завземе Йерусалим в името на папата, а след това да атакува и султана
на Дамаск, който не приел примирието. Фридрих се противопоставил,
но Геролд не желаел да слуша отлъчения император. В Самата Акра
имало вълнения. Местните благородници били гневни, че примири
ето не било обсъдено с тях. Венецианците и генуезците негодували
заради предпочитанията, които Фридрих проявявал към войските от
Пиза, негови съюзници в Италия, а населението се бунтувало срещу
императорския гарнизон.
Фридрих призовал всички граждани, прелати, барони и поклон
ници да се съберат, за да им докаже правотата на своите действия и
да изрази недоволството си от враждебното отношение на патриарха
и тамплиерите. Той не могъл да спечели на своя страна събралото се
множество. Фридрих решил да прибегне до насилие. Императорът за
повядал на войските си да затворят градските порти за враговете му,
в това число и тамплиерите, и да обсадят палата на патриарха и кре
постта на тамплиерите. Той имал планове да отвлече Пиер дьо Мон
тегю, Велик майстор на храма, и Жан Ибелен, владетел на Бейрут, но
и двамата били добре охранявани и замисълът му не успял.
Фридрих назначил baillis да представляват интересите му, чиито
добри взаимоотношения с опонентите му предрешили поражението
му. След като унищожил оръжието, което можело да попадне в ръцете
на враговете му, императорът се подготвил да отплава на 1-ви май. В
зори, докато преминавал от двореца си до пристанището по улицата
на касапите, жители на града го замеряли с нечистотии и карантия.
Дванадесета глава
Кралство Акра
След завръщането си в Италия за Фридрих било по-лесно да раз

строи плановете на папата, отколкото да преодолее опозицията на
папските съюзници в Утрмер. Папската армия, която обсаждала Ка-
пуа под предводителството на двама стари врагове, Жан дьо Бриан
и кардинал Пелагиус, отстъпила и след това се разпаднала, когато
Фридрих настъпвал да освободи града. Жан дьо Бриан избягал в род
ния си Шампан. Тамплиерите платили за своето непокорство - тех
ните домове в Сицилия били превзети от императорските войски, а
стотици роби - мюсюлмани, принадлежащи на тамплиерите и хоспи-
талиерите, били върнати на сарацините, без да се изплати обезщете
ние на ордените.269
Това, което Фридрих направил за Светите земи, било освобож
даването на Йерусалим, но градът останал стратегически уязвим и
“открит”.270 Оставил също императорска администрация и войска,
оглавявани от маршал Рикардо Филайджери, които били в постоянни
войни с месните барони, предвождани от Жан Ибелен. Тронът на Йе
русалим по право принадлежал на Конрад, син на кралица Йоланда
от Фридрих И, но дори пълнолетен, Конрад не отишъл на изток да
вземе властта в ръцете си, което накарало бароните да обявят, че той
се отказва от нея, и изгонили Филанджери от Тир. Алис Кипърска
била избрана от върховния съд на Йерусалим за регент, но в действи
телност кралството било управлявано от олигархия от френски бла
городници, които развили “силен, дори фанатичен интерес към ред
и законност.”
По това време в християнския свят нямало други аристократи, ко
ито да познават толкова добре обичайното право и процедурите по
него, както и конституционното право в цялата му сложност. “В Утр
мер нямало университет и учени или писатели с изключение на Гий
ом от Тир. “Цялата енергия на града била концентрирана в изучаване
на правото”.271
В тази анархистична държава военните ордени действали с авто

номността на суверенни държави. През двадесетте и тридесетте го
дини на XIII век тамплиерите се опитали да разширят териториите
си на север, в земите на Алепо откъм Гастон в планината Аманус. Те
се обособили в “полунезависима територия, в която действали, без
да се съобразяват с формалния си господар в Силиция.”272 В Сирия и
Палестина - също, богатството и властта на тамплиерите се увеличи
ли, тъй като благородниците от Утрмер, чиито феодални имения сега
били ограничени до анклавите в близост до морските градове, не мо-
жели да си позволят да бранят замъците си и ги предавали на военни
те ордени. Например през 1186 година Маркаб, една от най-големите
и най-солидни крепости в Сирия, била продадена на хоспиталиерите,
защото владетелят на крепостта не можел повече да си позволи да я
управлява и защитава.273
Някои членове на местната аристокрация преуспявали, най-вече
фамилията Ибелен, чийто луксозен дворец в Бейрут изумил пратеник
на германския императорския двор. Но средствата, които позволява
ли такъв лукс, сега идвали не толкова от притежанието на земя, а от
търговия. Акра станала търговски център, който можел да се сравнява
с Константинопол и Александрия. Годишните постъпления в хазната
на Йерусалим от Акра възлизали на 50 000 сребърни лири, като тази
сума надвишавала приходите на английския крал по това време. Тър
говци от Дамаск се тълпели там, за да продават захар, бои и подправ
ки. Повечето от консумираната в Европа захар се внасяла от Акра за
едно с множество екзотични стоки, които не само че удовлетворявали
нуждите, но и създали пазар за луксозни стоки на запад.274На свой ред
250 000 жители на Утрмер осигурили пазар за европейски изделия,
такива като пелерини и барети от Шампан, а мюсюлманският хинтер-
ланд - пазар за желязо, текстилни изделия и кожи.
Имало също така активна търговия с роби, които били както плене
ни мюсюлмани, така и гърци, българи, руси, власи, продавани от ита
лиански търговци. Но всички били представяни за мюсюлмани, тъй
като законът забранявал търговията с християни. Търговците не зачи
тали това изискване, а собствениците забранявали на робите си да се
покръстват. В началото на XIII век един латински епископ изразил въз
мущението си, че “господарите отказвали на своите роби-мюсюлмани
покръстването, за което те отчаяно и искрено копнеели” 275, а през 1237
година папа Григорий IX осъдил тази неправда пред епископите от Си
рия и пред Великите майстори на военните ордени.
Имало отделни случаи, когато свободни мюсюлмани приемали

християнството, което довело до асимилация в сирийското христи
янско население. Съществувал голям избор на християнски църкви
- католическа, гръцка православна, маронитска, арменска, якобин
ска и несторианска. Но от редките опити в Рим и Константинопол
за обединяването им бил постигнат успех само с маронитите в Ли
ван. Каквито и да са били опитите на папите, латинското духовенство
се интересувало само от съюзяване с църкви, които не застрашавали
върховната му власт. Не само че църквите не успели да се обединят,
но нямало близост между отделните християнски общности. Отноше
нието на латините към местните християни не било много по-добро,
отколкото към мюсюлманите, евреите или самаряните.276
Като се имат предвид големите мисионерски усилия на католиче
ската църква през девети и десети век, изглежда учудващо, че победи
лите кръстоносци не са направили почти никакви опити да покръстят
мюсюлманите на териториите, които владеели. Разбира се, покръст
ването никога не е било цел на кръстоносците. Въпреки че папа Ур
бан II без съмнение е искал да подпомогне византийския император и
вероятно да пренасочи разрушителната агресия на франкските воини
към благородна кауза, неговите основни намерения са били като тези
на Бернар дьо Клерво - възвръщане на Светите места и спасение на
душите на кръстоносците.
Едва в началото на тринадесети век се забелязват някакви усилия за
покръстване и не е изненадващо, че това се е случило в Испания, къ-
дето поради успеха на Reconquista голям брой мюсюлмани попаднали
под контрола на християните. Испанският епископ Диего от Осма и
неговият колега Доминик Гусман поискали позволение от папа Ино-
кентий III да проповядват Евангелието не на сарацините, а на езич
ниците от Вистула. Но до 1255 година Хумберт от Романс, главата на
Ордена на доминиканците, призовал монасите да изучават арабски и
да се посветят на покръстването на сарацините.
Франциск Асизки преминал линията на бойното поле между хрис
тиянските и мюсюлманските сили по време на обсадата на Дамиета,
за да проповядва на султан ал-Камил в Кайро. Така той дал пример,
който неговите просещи монаси да следват, а тяхното миролюбиво
отношение им спечелило привилегията да бъдат пазители на Светите
земи, когато тези места отново попаднали под контрола на мюсюлма
ните. Но отношението на Франциск към кръстоносните походи не е
било неодобрително. Той се възхищавал на героите от Ронсевал, както
били обрисувани в “Песен за Ролан”, считал за мъченици загиналите

в битка срещу неверниците, признавал правото на контрол на христи
яните над Светите земи и смятал, че в Евангелието се съдържа идеята
за кръстоносните походи като законен акт на възмездие за насилстве
ното отнемане на християнски територии и техните богохулства към
Христос.277
На практика единственият латински епископ, направил опити за по
кръстване на мюсюлмани в Светите земи, бил френският прелат Жак
дьо Витри, който бил назначен за епископ на Акра. Той нямал високо
мнение за своите едноверци, които живеели там, и писал на папата, че
местните християни толкова силно ненавиждат латините, че по-скоро
биха приели да бъдат управлявани от мюсюлмани. Според него като
лиците възприели местните нрави и станали лениви, безнравствени и
склонни към разкош. Местните духовници били алчни и продажни,
а италианските търговци често се хващали за гърлата. Единствените,
които той считал достойни за уважение, били военните ордени.
Въпреки че Жак дьо Витри, проповядвайки католическата вяра на
мюсюлманите в Утрмер, извършвал нещо необичайно, той не го при
емал като средство, което да замести разширяване сферата на христи
янското влияние с оръжие. Епископът бил ентусиазиран поддръжник
на кръстоносната идея и придружил кардинал Пелагиус в Египет. Той
защитавал военните ордени, най-вече тамплиерите, от обвиненията,
че те пренебрегнали завета на Исус към Петър съгласно “Евангелие от
Матей” да прибере меча в ножницата - един аргумент, лансиран в Ев
ропа не само от еретичните катари и валдезианци, но и от духовници,
такива като монаха от Св. Албан Уолтър Мал. В една от запазените
му проповедите към рицарите на Храма Жак дьо Витри ги поучава да
не слушат обвиненията на такива “фалшиви християни, сарацини и
бедуини.”278
Самият факт, че Жак дьо Витри счел за нужно да подкрепи там
плиерите по този начин, подсказва, че те все още са вярвали, че из
пълняват важна религиозна мисия. Въпреки че рицарите на Храма се
споменават в историческите сведения главно заради участието им във
войните или заради политическите ходове на техните водачи, редо
вият рицар изглежда се е придържал към строгия кодекс, приет на
събора в Троя. Във време, когато монашеските ордени често са били
обвинявани в разврат и поквареност, такива упреци не са били отпра
вяни към отделни рицари. Животът им, придружен не с миризма на
тамян, а на конски тор, кожа и пот, вероятно ги е карал да осъзнаят
опасностите, които е криела мисията им в Палестина, и че рано или

късно те ще намерят смъртта си от ръцете на мюсюлманите.
Ако още веднъж се позовем на Кодекса, написан в средата на два
надесети век, ние разбираме, че животът им е бил суров, с жестока
дисциплина и тежки наказания при нарушаване на правилата. Веро
ятно единствената утеха са били отношенията им с други рицари, спо
делящи същата съдба. Приятелството е било високо ценено в Цистер-
цианския орден. От Кодекса на тамплиерите личи, че въпреки съпер
ничеството между двата ордена, което прераствало понякога в открит
конфликт, рицарите на Храма и сержантите проявявали другарско
отношение не само към членовете на техния орден, но и към хоспита-
лиерите. Тамплиерите трябвало да искат позволение от игумена си, за
да се хранят, пият или посещават домовете на други монаси, в случай
че не са хоспиталиери. В битка, ако изгубели от поглед разноцветното
знаме на своя орден, те се събирали под знамето на хоспиталиерите.
През 1260 година било заповядано на крнтингент от тамплиерите да
се оттегли от Йерусалим. Те първо съгласували действията си с хос
питалиерите, които се присъединили към тях. Хомосексуалните отно
шения между рицарите се считали за основно нарушение на Кодекса,
престъпление “срещу природата и срещу закона божи”. Този грях се
равнявал на вероотстъпничество или Дезертиране от бойното поле.
Наказанието било отлъчване от Ордена. В параграф 573 се привежда
пример с трима братя от Замъка на поклонника, “които се отдавали на
отвратителен грях и ласки нощем”. Според Великия майстор “деяни
ето било толкова противно”, че той не желаел то да бъде разглеждано
от Съвета на Храма. Вместо това ги извикали в Акра, заставили ги да
съблекат белите дрехи на Ордена и ги оковали във вериги. Единият
от тях, на име Лука, избягал и намерил убежище при мюсюлманите.
Вторият се опитал да избяга, но при опита си загинал, докато третият
“останал в затвора дълго време.”279
Измежду най-големите пороци, приписвани на тамплиерите, било
тяхното сребролюбие. Богатството, натрупано от именията на там
плиерите, където щедростта на вярващи дарители била използвана от
добре работеща администрация, предизвиквало завист и възмущение
в онези хора от Европа, които не осъзнавали огромните разходи на
тамплиерите, не само в Светите земи, но и в целия християнски свят.
Тамплиерите както и хоспиталиерите били многонационална органи
зация, финансирана от многонационални сили, която се борела срещу
враговете на вярата на не един фронт. Шест рицари - тамплиери заги
нали през 1241 година в битка с монголците при Летница в Източна

Европа. Позициите на Ордена на храма се запазили в Португалия и
Испания, въпреки слабото им участие в Reconquista. Когато христи
яните нападнали Майорка през 1229 година, тамплиерите съставля
вали само четири процента от войската. Дори в Арагон считали, че
основната мисия на тамплиерите била в Светите земи. По тази при
чина всички нови членове на Ордена, коне и между една трета и една
десета от техните доходи били изпратени на изток.280
По същия начин, по който съвременните благотворителни друже
ства инвестират в доходни проекти, тамплиерите използвали сред
ствата си не само за война срещу сарацините, но също и да разши
ряват именията си на изток. Когато Жан Ибелен отчаяно желаел да
събере пари, за да се бори срещу Фридрих II, той го направил, като
продал част от земите си на тамплиерите и хоспиталиерите. Това ре-
инвестиране на доходите на тамплиерите им спечелило критиките на
папа Григорий IX: “мнозина са стигнали до заключението”, писал той
на Великия майстор, “че главната ви цел е да увеличите владенията
си на територията на вярващите християни, когато би трябвало да от
воювате от ръцете на неверниците земите, пропитите с Христовата
кръв.”281 Те били обвинявани също, че отношението им към мюсюл
маните било твърде меко - гощавали ги в къщите си и им позволявали
да се молят на Аллах в тамплиерските домове. По ирония на съдбата
подобно обвинение прозвучало и от Фридрих II в писмо до Ричард,
граф на Корнуол през 1245 година.
Орденът щедро харчел за щабквартирата си в Акра, където от
хвърлили администрацията на градоначалника на Фридрих, Рикардо
Филанджери и градът се управлявал от община. Различните квартали
на града били “мънички републики, заградени от крепостни стени и
кули”,282 а улиците, описани от мюсюлманския писател ибн Джуба-
ир, “били толкова претъпкани от тълпи хора, че няма къде да стъ
пиш. Вони и е мръсно, тъй като е пълно с отпадъци и екскременти.”283
Комплексът на тамплиерите бил на морския бряг и образувал център
на градските укрепления. “А входът към Акра - писал тамплиерът от
Тир, бил преграден от много висока и солидна крепост с дебели около
28 стъпки стени. От всяка страна на крепостта имаше малка кула със
златна статуя на голям колкото угоен вол лъв с вдигнат преден крак.
Стойността на четирите лъва като материали и работа възлизаше на
1 500 сарацински безанта, но те представляваха прекрасна гледка. От
другата страна, по посока на пизанския квартал, имаше кула. Наблизо,
над женския манастир Св. Анна, имаше друга огромна кула с камбани
и красива, много висока църква. А на брега се издигаше стогодишна
кула, построена по заповед на Саладин. Тук тамплиерите пазеха съ
кровищата си. Тя беше толкова близо до брега, че вълните се плиска
ха в нея. Орденът притежаваше много други красиви съоръжения, на
които няма да се спирам.”284
Но много от обвиненията, насочени към рицарите, си противоре

чали. Когато на втория събор в Лион крал Яков I Арагонски обвинил
тамплиерите, че нарочно забавяли новия поход срещу маврите, напад
ките му не срещнали подкрепата на другите членове на испанската
делегация.285 А английският францисканец Роджър Бейкън атакувал
агресивността на тамплиерите, която била пречка мюсюлманите да
приемат християнството. Освен това религиозните ордени в този пе
риод е изключение на картузианците били критикувани за тяхното
разточителство и предателство спрямо първоначалната идея - там
плиерите, като цяло, по-малко от другите монашеските ордени. Без
съмнение златните лъвове били излишни и Юг дьо Пайен не би бил
в състояние да си представи Великия майстор на своите бедни рица
ри на Христа, живущ в палат. Но размерите на средствата, похарчени
за изпълнението на основните им задачи, надхвърляли аналогичните
разходи на другите ордени по това време и дори мащабите на бла
готворителността в наши дни. Разбира се, папството, въпреки че от
време на време укорявало Храма, принципно възхвалявало военните
ордени в булите си и продължило да ги защитава, давайки им приви
легии и свободи.
Ясно било също, че финансовите разходи на военните ордени сил
но нараствали заради покачването на цените. Земята, необходима да
обслужва и изхранва един бургундски рицар през 1180 година, възли
зала на около 750 акра. До средата на тринадесети век тя се умножила
почти петкратно до 4 000 акра.286 Разходите по пълното въоръжение
на един рицар заедно с антуража му от оръженосци и сержанти могат
да се съпоставят със стойността на един съвременен тежък танк. Въ
преки че според свидетелства в Храма влизали парични постъпления,
често пъти членовете на Ордена не разполагали със средства, тъй като
текущите им разходи били големи. В латинските части на Утрмер там
плиерите бранели и поддържали най-малко петдесет и три замъка или
укрепления от големи крепости като Замъка на поклонника до малки
наблюдателни кули по маршрута на поклонниците. Когато Орденът
бил в разцвета си, в Европа и на изток имало почти 1 000 тамплиерски

домове и около 7 000 членове. Седем или осем пъти повече бил броят
на неположилите обет воини и останалите подчинени. Съотношение
то на поддържащия персонал към военния бил около 3 :2.287До средата
на XII век Орденът вече имал свой флот от галери, които превозвали
коне, зърно, оръжие, поклонници и военен персонал и по този начин
конкурирали с ниските си цени търговските кораби. Затова през 1234
година в Марсилия наложили ограничение и тамплиерите имали пра
во да превозват поклонници само веднъж годишно.288
Въпреки тяхното участие във финансовите, логистичните и воен
ните аспекти на военните конфликти, основната задача на тампли
ерите си оставала защитата на Светите земи и освобождаването на
Йерусалим. Един от първите преводи от латински на народен език
била “Книга Съдии израилеви” по поръчка на Храма. В уводната част
се подчертавало, че воините могат да се поучат от “рицарството” през
този период и да помнят “каква чест е да служиш на Бога, който вина
ги възнаграждава преданите Нему.”289 Тъй като повечето от рицарите,
оръженосците и сержантите били неграмотни, такива четива не само
образовали, но и поддържали военния дух. “Книга Съдии израиле
ви” била подходящият избор. Докато “Книга на Иисус Навин” описва
завладяването на обетованата земя от евреите в поредица от успешни
военни походи, то книга “Съдии” представя тези събития поетапно, с
редуващи се успехи и провали. Безспорно християните в Палестина
са се отъждествявали почти напълно с израелитите от старо време.
В Стария Завет, за разлика от разказите за Христос в Новия завет, се
описвали случки, от които се разбира, че враговете са били системно
ограбвани и това не само е било позволено, но се е извършвало по
нареждане на Бога.290
През 1239 година изтичала валидността на договора, сключен меж

ду Фридрих II и египетския султан ал-Камил. Осъзнавайки това, папа
Григорий IX призовал за нов кръстоносен поход. Той бил подкрепен
от кралете на Франция и Англия, но никой не приел кръста. Вместо
това, както било в дните на Първия кръстоносен поход, по-малко знат
ни франкски благородници тръгнали за Светите земи, водени от Тибо,
граф на Шампан. Той бил братовчед на кралете на Франция, Англия и
Кипър и гледал на този поход като виеше проявление на рицарството:
“заблуден е онзи”, казал той, “който нито веднъж не е пресичал море
то в защита на Бог.” 291
Сложността на политическата ситуация в Светите земи объркала

кръстоносците, а напътствията, които те получили, били противоре
чиви. Айюбидите воювали помежду си и Исмаил, султанът на Дамаск,
предложил на франките договор срещу племенника си, сина на ал-Ка-
мил Айюб, сега султан в Кайро. В замяна на отбраната на границата
откъм синайската пустиня той щял да им даде укрепленията Беафор и
Сафет. Преди битката при Хатин Сафет принадлежал на тамплиерите,
затова те сега горещо желаели да си го върнат.
Сделката била сключена и в резултат на това латинските владения
в Палестина били по-големи откогато и да било след битката при Ха
тин. Но и двете страни платили висока цена. Много фанатични мю
сюлмани от Дамаск избягали при египтяните, докато в християнския
лагер това довело до открита вражда между тамплиерите и хоспи-
талиерите, които дотогава образували общ фронт срещу любимците
на Фридрих II. Пренебрегвайки споразумението с Исмаил в Дамаск,
хоспиталиерите подписали договор с Айюб в Кайро.
Това била сложната обстановка, която, пристигайки в Светите земи,
заварил Ричард, граф на Корнуол, племенник на Ричард Лъвското сър
це, брат на Хенри III и зет на император Фридрих II. Само тридесет
и една годишен, той вече бил прочут със смелостта и вещината си.
Ричард дошъл със значителни средства и пълната власт на император,
който след смъртта на злочестата кралица Йоланда Йерусалимска се
оженил за принцеса Изабела Английска.
Ричард намерил кралство Йерусалим в състояние на хаос, но с
дипломатичност и находчивост постигнал споразумение с Дамаск
и Египет, което довело до освобождаването на всички християнски
пленници, задържани в Египет, както и потвърждаване на правото
на владение от латините на неотдавна прехвърлените им земи. Но не
след дълго това споразумение било нарушено. Великият майстор на
Храма Арман дьо Перигор пренебрегнал договора с Египет и през
1242 година нападнал град Хеброн, който бил останал във владение
на мюсюлманите. След нерешителния отговор на египтяните там
плиерите завзели Наблус, изгорили джамията му и убили много от
жителите му - и мюсюлмани, и християни.292
Приблизително по същото време императорският bailli Рикардо
Филанджери се опитал да възстанови властта на Фридрих II в Акра
с помощта на хоспиталиерите. Превратът претърпял неуспех и довел
до шестмесечна обсада на хоспиталиерските владения от войските на
латинските барони, предвождани от Жан Ибален, към които се при-
съединили тамплиерите. Този открит конфликт между двата военни

ордена скандализирал общественото мнение в Европа, а летописците,
които симпатизирали на императорската фракция, такива като мона
ха Матийо Париж от манастира “Св. Албан”, стоварили вината върху
тамплиерите. Тамплиерите, писал той, не позволявали да се превоз
ва храна до хоспиталиерските владения и по този начин ги обрекли
на смърт. Те също така пропъдили тевтонските рицари от някои от
именията им - колко скандално било, че “тези, които натрупали със
тояние, за да могат мощно да атакуват сарацините, неблагочестиво
насочили насилие и злоба срещу християните, своите братя, като по
този начин си навлекли божия гняв”.293
Нямало съмнение, че тамплиерите, предвождани от Арман дьо
Перигор, били в антиимператорския лагер, подкрепящ Алис, крали
цата на Кипър, като регент на кралство Йерусалим. Те приемали за
законно непризнаването на Конрад за крал поради нежеланието му
да посети Светите земи и да бъде коронован. В това начинание те не
били сами. Венецианците и генуезците ги подкрепяли и през лятото
на 1243 година те се присъединили към бароните на Утрмер и изпъ
дили Филанджери заедно с императорските поддръжници от Тир. Но
тамплиерите не действали, подбудени от вражда или преследване на
користни интереси. В писмо до Робер дьо Сандфор, написано през
1243 година, Арман дьо Перигор разяснил мотивите за действията си.
Пратеници на тамплиерите, изпратени до Кайро, буквално били за
държани в плен. На египтяните не можело да се има доверие. Те само
печелели време. Чрез съюза с Дамаск обаче не само че били върнати
голям брой крепости и обширни територии, но и останалите в Йеру
салим мюсюлмани били изгонени.
С цел укрепване съюза с Дамаск мюсюлманският принц на Хомс
ал-Мансур Ибрахим бил поканен в Акра и щедро нагостен в Храма.
Празненствата били преждевременни. За да се противопостави на
войските, изпратени срещу него, египетският султан Айюб се обър
нал за помощ към диво племе от номади-наемници, които се били за
селили близо до Едеса - хорезмийските турци. През юни 1244 година
десетхилядна хорезмийска конница нахлула в земите близо до Дамаск
и заобикаляйки града, влезли в Галилея, където завладели Тивериа-
да. На 11-ти юли хорезмийците достигнали Йерусалим и направили
пробив в слабата му защита. За известно време гарнизонът отстоявал
града, но на 23-ти август по заповед на емира на Керак Муслим гар
низонът и цялото население напуснали Йерусалим, отправяйки се за
Яфа, но когато видели франкски знамена на укрепленията и смятайки,

че градът е освободен, се завърнали, където били изклани от очаква
щите ги хорезмийци. Само триста християни достигнали Яфа.
Хорезмийците плячкосали града, изровили костите на Годфроа
дьо Буйон и на другите владетели на Йерусалим, заровени в църквата
на Божи гроб, убили свещениците, които останали там и подпалили
църквата. Напускайки опустошения град, турците се отправили към
крайбрежието, където се присъединили към египетската армия на
султан Айюб в Газа, предвождана от младия мамелюкски офицер Рук
ад-Дин Бейбарс.
На 17-ти октомври 1244 година в песъчливата местност недалеч от
село Хербия, познато на франките като Ла Форби, египетската войска
била посрещната от обединените армии на Дамаск и Акра. Силите
от Дамаск били оглавени от принца на Хомс, ал-Мансур Ибрахим и
включвали контингент от бедуинска конница под командването на
владетеля на Керак ан-Наср. Тук била събрана най-многобройната
християнска армия след битката при Хатин. Тя включвала шестстотин
рицари-миряни, предвождани от Филип дьо Монфор и Валдо Бриен и
шестстотин тамплиери и хоспиталиери под командването на Великия
майстор Арман дьо Перигор и Гийом дьо Шатоноф. Имало също те
втонски рицари и контингент от Антиохия.
Както при Хатин, така и сега между съюзниците възникнали спо
рове дали да нападнат, или да останат? в отбрана. Ал-Мансур подкре
пял второто решение, а Валдо Бриен първото и успял да се наложи.
По-силната армия на съюзниците настъпила, но египтяните ги отблъ
снали и конницата на хорезмийците атакувала фланговете. Войските
от Дамаск побягнали, а заедно с тях и емирът на Керак ал-Мансур.
Само за няколко часа латинската армия била разгромена. Най-малко
5 000 били избити, а 800 воини били взети в плен в Египет, като сред
тях бил и Великият майстор на храма Арман дьо Перигор. Загубите
за Храма били между 260 и 300 рицари. От военните ордени само
тридесет и трима тамплиери, двадесет и шест хоспиталиери и трима
тевтонски рицари оцелели.
Тринадесета глава
Луи Ф ренски
Кой би могъл да спаси сега Светите земи? Поради силното съпер

ничество между папството и император Фридрих в Западна Европа,
участието на светския водач в качеството му на главнокомандващ вой
ските било немислимо. Фридрих разбирал, че враговете му в Палес
тина, най-вече тамплиерите, с цената на собствения си живот наруши
ли примирието с айюбидите в Египет.
Само един монарх в западна Европа бил в състояние да поведе нов
кръстоносен поход и това бил крал Луи IX Френски. Съвсем навреме
или просто по силата на обстоятелствата през същата година, кога-
то латинските войски претърпели поражение при Ла Форби, Луи се
разболял от треска и бидейки на косъм от смъртта, се заклел, че ако
оздравее, ще приеме кръста.
Луи бил син на властната Бланш Кастилска и съпруг на Марга
рет Прованска. И двете жени произхождали от родове на потомстве
ни кръстоносци, които дълги години участвали във войните срещу
исляма. Луи наследил трона на Франция в детството си и успял да
го задържи благодарение на енергичната си майка, която била негов
регент. На петнадесет години той предвождал армия в битка срещу
краля на Англия Хенри III. Красив, доброжелателен, весел, а поня
кога и несдържан, Луи за разлика от Фридрих II бил силно набожен
и не изпитвал съмнения в истинността на католическата вяра. През
първите години на царуването си, по силата на Парижкия договор,
той поставил Лангедок под френско владичество и окончателно изко
ренил катарската ерес. Луи без колебание използвал военна сила, за
да защитава християнската религия. Той споделил с приятеля си Жан
дьо Жоенвил, че когато рицар “чуе богохулства срещу вярата, един
ственото средство за защита на нейните принципи е мечът, с който
негодникът да бъде прободен.”294 Дори и думите на Луи да не са били
толкова крайни, те силно контрастират на скептичните възгледи на
император Фридрих II.
За разлика от Фридрих Луи бил щастливо женен. Неговата любов

към Маргарет Прованска предизвиквала ревността на майка му. Като
младоженци те имали отделни покои и се осмелявали да се срещат
само на стълбите, връщайки се в стаите си, когато слугите ги известя
вали за приближаването на кралицата майка. По време на кръстонос
ния поход Жоенвил упрекнал Луи, че изчакал края на литургията, за
да поздрави Маргарет, която току-що била пристигнала с новороде
ното им дете. Но това говори по-скоро за неговата набожност, а не за
безразличие към кралицата. Няма никакви сведения за отчужденост
между двамата съпрузи. Маргарет родила на краля единадесет деца.
Луи IX имал голяма слабост към свещени реликви. Той купил тръ-
нения венец на Христос от Балдуин, латинския император на Визан
тия, и преминал с него бос по улиците на Париж до великолепния
параклис, който построил специално за тази реликва. Кралят напра
вил много щедри дарения на църквата, но не позволявал на френските
епископи да го използват. Страстта на Луи към справедливост и не
говата грижа към бедните му спечелили името на светец и престиж,
на който никой крал до този момент не се бил радвал, но приемане
то на кръста дало най-силен отпечатък на царуването му: “западната
аристокрация все още възприемала кръстоносните походи като висш
израз на рицарската идея.”295
След като положил обет, Луи се подготвил за кръстоносен поход
със същото усърдие и акуратност, е крито подчинил бунтуващите се
васали и реорганизирал администрацията на Франция. Първата му за
дача била да събере средства за финансиране на похода. Той направил
това, като наложил данък от една двадесета на църковните доходи и
поискал от всеки френски град допълнителна субсидия. Тъй като по
това време пристанището в Марсилия било под контрола на герман
ския император, Луи построил на собствена територия ново приста
нище в Ег Морт, откъдето на 25-ти август 1248 година отплавал. С
неохота братята му и много от васалите му тръгнали е него. Съпругата
му кралица Маргарет също го придружавала, като водела със себе си
и децата им. Във Франция останала да управлява майката на краля
Бланш Кастилска.
Към Луи се присъединили други знатни рицари, в това число и
Жан дьо Жоенвил, сенешалът на Шампан. Сборният пункт за кръсто
носната армия бил Кипър, където в резултат на прецизно планиране
предварително били събрани хранителни припаси за армията на кра
ля, която наброявала 25 000 воини, между които 5 000 арбалетчици и
2 500 рицари. Луи IX прекарал зимата на острова. През януари 1249

година той изпратил двама доминикански монаси с послание до мон
голския хан с надеждата, че тази надигаща се в Азия сила, за която се
говорело, че била благосклонна към християнството, ще се присъеди
ни към тях във войната срещу исляма.
Споделяйки позицията на кардинал Пелагиус, че само ако Египет
бъде подчинен, тогава Светите земи ще бъдат в безопасност и без да
се обезсърчава от поражението на предходния поход, в края на май
Луи отплавал за делтата на река Нил. В зори на 5-ти юни латинската
флота хвърлила котва в близост до Дамиета. Мюсюлманската армия,
предвождана от близкия приятел на император Фридрих Факр ад-
Дин, ги очаквала на брега. “Това беше вълшебна гледка”, си спомнял
Жоенвил, “доспехите на султанските воини бяха от злато и блестяха
на слънцето, а бойните барабани и сарацинските рогове звучаха стра
ховито.” Латинските войски не им отстъпвали по великолепие. Гале
рата на графа на Яфа “беше покрита с ярки щитове, а фамилните му
гербове бяха изрисувани на тях... Гребците бяха не по-малко от триста
и до всеки от тях имаше малък щит с герба на графа, а към всеки щит
беше прикрепено знаме със същия герб, но вече позлатен.”296
Луи не изчакал да се събере цялата му армия, разпръсната заради
буря. Той наредил да акостират и след като забил на брега френско
то бойно знаме, повел рицарите си срещу сарацините. Мюсюлманите
не успели да отблъснат латинските войски и се оттеглили в Дамиета.
След като подпалили базара, те напуснали града. Това била бърза и
лесна победа за Луи, за която той благодарил на Бога, но припомняйки
си участта, сполетяла Петия кръстоносен поход, предвождан от кар
динал Пелагиус, той се отказал да преследва египтяните нагоре по те
чението на Нил. Вместо това той обявил Дамиета за временна столица
на Утрмер, изпратил да докарат кралица Маргарет от Акра и започнал
да чака пристигането на подкрепленията от Франция, водени от брат
му Алфонсо, граф на Поату, както и водите на река Нил да спаднат.
На 20-ти ноември Луи решил да навлезе по-навътре в Египет. След
като отхвърлил съвета на бароните от Утрмер да се насочи към Алек
сандрия, брат му Робер, граф на Артоа, го убедил да се отправи на юг
по източния бряг на Нил към Мансура. В челните редици на армия
та му били тамплиерите, предвождани от Великия майстор на Храма
Гийом дьо Сонак, избран след като Арман дьо Перигор намерил смър
тта си в египетски затвор. Следвали ги войските на графа на Артоа
и английски контингент, оглавяван от графа на Солзбъри. Изменник
- бедуин напътствал войските до място, където да пресекат реката и

без да чакат останалата армия, както бил заповядал крал Луи, напад
нали лагера на сарацините, докато техният командир Факр ад-дин се
къпел. Без доспехи Факр ад-дин се хвърлил в бой и бил убит от там
плиерите.
Робер дьо Артоа решил да преследва отстъпващите сарацини до
Мансура. Великият майстор на храма Гийом дьо Сонак се опитал да
го спре. Той бил разгневен, че войските на кралския брат узурпирали
мястото на тамплиерите в авангарда. Летописците не са единни по
отношение на това какво е последвало. Жан дьо Жоенвил, който оста
нал с основната част от войската на южния бряг на реката, по-късно
писал, че Гийом дьо Сонак настоял графа на Артоа да пусне в челните
редици тамплиерите, но тъй като рицарят, който държал поводите на
коня на графа, бил глух, той не предал посланието. Според летописеца
Матийо Париж Робер дьо Артоа чул много добре Великия майстор, но
му отвърнал с обиди, повтаряйки лъжливото обвинение на Фридрих
II, че тамплиерите не били заинтересовани от окончателна победа,
защото продължителните войни носели печалби на Ордена. Когато
графът на Солзбъри предположил, че вероятно Великият майстор има
повече опит в битките със сарацините, Робер дьо Артоа го нарекъл
страхливец, пришпорил коня си и повел френските рицари в атака.
Оставени без избор, тамплиерите и английските рицари послед
вали графа на Артоа, който преследвал отстъпващите към Мансура
сарацини. В техните редици не съществувал очакваният от латините
хаос. Въпреки че Факр ад-дин бил вече мъртъв, командването поел
офицерът от мамелюкската гвардия Рук ад-Дин Бейбарс Бундукдари.
Без да оказва в началото голяма съпротива на латинските рицари, той
ги изчакал да влязат в града и да достигнат портите на цитаделата,
след което заповядал на хората си, разположени в страничните улич
ки, да ги нападнат. Лишени от възможността да маневрират в тесни
те улици, които били и преградени с греди от покривите на къщите,
рицарите били избити. Загинали триста души, между които графът
на Солзбъри и графът на Артоа. Тамплиерите изгубили 280 души.
Само двама се върнали живи. Единият бил Великият майстор Гийом
дьо Сонак, който напуснал битката по-рано след като изгубил едното
си око.
Въпреки че това поражение било резултат от високомерието и при
бързаните действия на Робер дьо Артоа, то било предизвестие на това,
което последвало. След като основната част от армията пресякла един
от притоците на Нил, тя влязла в битка с мюсюлманите. Жоенвил,

вече ранен, видял краля да се сражава в челните редици, образец на
рицарството и честта. “Никога досега не съм виждал по-достолепен
и красив рицар! Той сякаш се извисяваше над останалите воини. На
главата му имаше позлатен шлем, а в ръката му меч от немска сто
мана.”297 След един ден ожесточен бой египтяните били отблъснати
обратно в Мансура. Когато командващият хоспиталиерите известил
краля, че брат му Робер дьо Артоа “бил сега в рая ... сълзи започнали
да капят от очите му.”
Същата нощ египтяните нападнали от Мансура и отново били от
блъснати. На 11-ти февруари те атакували за пореден път и в тази бит
ка Гийом дьо Сонак, който предвождал малкото останали тамплиери,
изгубил и второто си око, след което починал. Армията на Луи била
почти разгромена, но все пак устояла на атаките на мюсюлманите и ги
отблъснала и те за пореден път се скрили зад крепостните стени. Сега
вече станало ясно, че градът не може да бъде превзет от кръстоно
сците, нито мюсюлманите да бъдат разгромени от латините. Луи таял
надежда, че конфликтът ще се разреши в негова полза, благодарение
на политическите вълнения в Кайро, които последвали след смъртта
на Факр ад-дин. Той изчакал осем седмици под стените на Мансура,
но вдовицата на султана предотвратила безредиците и в края на фев
руари престолът бил зает от завърналия се от Сирия син на Айюб
- Тураншах.
След като мюсюлманите пренесли на гърба на камили леки съдове
и ги спуснали по течението на Нил, те отрязали пътя на кръстоносци
те към Дамиета и ги лишили от храна и вода. В лагера на латините
плъзнали болести. Самият Луи страдал от хронична дизентерия. На
неговите слуги, разказвал Жоенвил, “се наложило да изрежат дъното
на долните му гащи, тъй като той постоянно ходел до тоалетната.”
Кралят заповядал отстъпление към Дамиета, но въпреки тежката бо
лест, която го мъчела, отказал да изостави воините си и да избяга с
галера. Преследван от египтяните, Луи бил заловен и принуден да ка
питулира. Жоенвил се спасил от смърт, когато станало ясно, че съпру
гата му е братовчедка на император Фридрих II. За пленниците, които
били от благородно потекло, бил поискан откуп, а останалите-избити.
В Дамиета кралица Маргарет успяла да убеди гарнизоните от Пиза и
Генуа да не дезертират, тъй като градът бил ценен коз в сделката, ко
ято последвала. Заедно с откуп от един милион безанта или половин
милион лири била откупена свободата на краля и армията му.
Събирането на откупа довело до инцидент, който разкрил както

прекадената добросъвестност на тамплиерите, така и тяхната консер
вативност. Когато започнали да броят парите за договорения депозит,
се оказало, че в кралската хазна не достигали тридесет хиляди ливри,
а от тях зависело освобождаването на брата на краля, графа на Поатие.
Жан дьо Жоенвил предложил да заемат тази сума от тамплиерите и
със съгласието на краля се обърнал към тях. Но командерът на Ордена
Стефан Отрикур отказал на основание, че той бил положил обет нико
га да не отпуска пари освен на онези, чиито пари съхранявал.
Това довело да жестоки препирни между Жоенвил и Отрикур, до-
като Маршалът на Храма Рено дьо Вишие не предложил разрешение.
Тамплиерите нямали право да нарушават обета си, но пък нищо не
пречело на краля да вземе пари, използвайки сила, особено като се
има предвид, че Храмът имал в Акра негов влог и този взет насила
заем щял да бъде върнат, когато се приберат там. И така Жоенвил оти
шъл до тамплиерската галера, разбил с брадва един сейф и се върнал
при краля с парите.
След като брат му бил освободен, кралят заедно със свитата си от
плавал за Акра. Там той намерил писмо от майка си Бланш Кастилска,
която спешно го викала да се завърне във Франция. Неговите братя и
бароните му също настоявали за заминаването му, но той не можел да
се примири с факта, че армията му е претърпяла поражение на Нил
и че християнските сили в Утрмер били сериозно отслабени от това
поражение. Луи не желаел да остави Светите земи в такова критично
състояние, а заедно с тях и пленените франкски воини, хвърлени в
египетските тъмници. Въпреки че повечето от френските васали, сред
които и братята му, се били завърнали във Франция с неговата благо
словия, самият той, съпругата му и децата им останали в Акра. Закон
ният крал може да е бил Конрад, синът на Фредерик II от Йоланда, но
Луи бил признат за de facto владетел и сега се опитвал да постигне
чрез дипломация това, което не успял чрез сила.
В Кайро властта била завзета от елитния полк на воините-роби

мамелюците. Произхождащи от номадските племена на кипчакските
турци, които живеели в степите на южна Русия, те били пленявани
още като деца и продавани в робство на айюбитските султани, където
ги обучавани за воини, без да бъдат обвързани с определени съсловия
или фракции. Описани от арабския летописец ибн Уазил като “гам-
плиерите на исляма”298, те станали изключително влиятелни в двора
на айюбитите, но когато на власт дошъл султан Тураншах, позициите

им били застрашени. На 2-ри май 1250 година, в разгара на прегово
рите с крал Луи мамелюците убили Тураншах и сложили край на ца
руването на династията на Саладин в Египет. Но айюбитите останали
на власт в Сирия и разбирайки за преврата на мамелюците, внукът на
Саладин, ан-Насир Юсуф, султан на Алепо, окупирал Дамаск и неза
бавно чрез пратеник помолил крал Луи за помощ.
Крал Луи решил да се възползва от ситуацията и да притисне ма
мелюците да приемат условията му. Той изпратил в Кайро Жан Вален
сией като пратеник. Тамплиерите без знанието на краля също пред
приели дипломатически ходове. Бившият маршал на ордена Рено дьо
Вишие бил избран за Велик майстор. Безспорно Вишие бил предпочи
таният от крал Луи кандидат - бивш прецептор във Франция по време
то, когато Луи подготвял похода, именно Рено организирал транспор
тирането на кръстоносците от Марсилия; бил маршал на войските в
Кипър, другар по оръжие на Луи по Нил и кръстник на сина на краля,
граф Алансон, роден от кралица Маргарет в Замъка на поклонника.
След като заел поста Велик магистър, без да се консултира с Луи,
той изпратил маршала на тамплиерите Юг дьо Жуи до Дамаск, за да
преговаря със султана относно спорни територии. След като постиг
нали съгласие, Юг се завърнал в Акра с емира на Дамаск за ратифици
ране на договора. Разбирайки какво е ставало зад гърба му, крал Луи
се разгневил и заповядал не само да се анулира договорът, но Вели
кият майстор заедно с всичките си рицари да премине бос през лагера
и да падне смирено на колене пред краля. Изкупителната жертва бил
Юг дьо Жуи, който Луи пропъдил от кралство Йерусалим - присъда,
която кралят не бил склонен да отмени, въпреки настойчивите молби
на Великия майстор и кралицата. Няма съмнение, че по този начин
кралят се е опитвал не толкова да утвърди своя авторитет сред латини-
те, колкото да впечатли мамелюците. Този акт произвел необходимия
ефект. През март 1252 година всички християнски пленници, задър
жани от мамелюците, били освободени.
В региона имало още две мощни сили, с които Луи преговарял,

докато бил в Акра. Едната бил Старецът от планината, водачът на
асасините, който след завръщането на Луи от Дамиета изпратил пра
теници с искане за данък или “пари за покровителство”, които той
твърдял, че били изплащани от император Фридрих от унгарския крал
и от султана на Кайро. Като алтернатива на данъка емирът предложил
на краля да освободи асасините от данъка им към тамплиерите и хос-

питалиерите. Както Жоенвил отбелязал, описвайки тези преговори,
асасините знаели, че да се ликвидират Великите майстори на двата
ордена е безсмислено, защото други рицари, “също толкова достойни,
ще дойдат на тяхно място.”299
Наглостта на асасините предизвикала гнева на Великите майстори,
поканени от краля на преговорите. Те върнали пратениците с послание
към Стареца от планината да намери по-добър подход към Луи. След
две седмици асасините се завърнали в Акра с щедри дарове. Крал Луи
отвърнал със същото, като изпратил не по-малко ценни украшения и
монах, говорещ арабски, да проповядва Христовата вяра.
Пристигнали пратеници и от другата мощна сила, монголите, ко
ито през следващите двадесет години успели да победят асасините,
а през 1256 година да завладеят считаната за непревземаема крепост
Алмут. Техните посланици пристигнали в Акра заедно с двамата до
миникански монаси, които Луи бил изпратил при монголския хан с
предложение за съюз срещу исляма. Отговорът на хана бил искане
френският крал да стане негов васал и да изплаща “годишни контри
буции за запазване на дружбата ни. Ако откажете, ние ще ви унищо
жим...”
Това не бил отговорът, който кралят очаквал, и според Жоенвил Луи
“горчиво съжалявал, че е потърсил помощта на татарския хан.”300
Поражението на армията на крал Луи при делтата на река Нил

сложило край на амбициите на латините да си възвърнат Йерусалим,
атакувайки мюсюлманските сили. Сега най-важното било да се из
влече максимална полза от междуособиците в ислямския свят и да се
удържат териториите, които латините все още владеели. По тази при
чина Луи заповядал да се укрепят градовете по крайбрежието - Акра,
Цезарея, Яфа и Сидон, чийто гарнизони били подсилени с постоянно
пребиваващи френски войски.
Поддръжката и защитата на крепостите навътре в сушата вече не
били по силите на феодалните барони от Утрмер и по тази причина
станали владение на военните ордени. Тевтонските рицари притежава
ли Монфор, хоспиталиерите - Белвоар, а тамплиерите - Шастел Блан и
Сафет. Сафет бил построен отново през четиридесетте години на три
надесети век. В него били вложени много средства и той станал най-
голямата крепост в кралство Йерусалим, която контролирала Галилея
и пътя между Дамаск и Акра. В мирно време гарнизонът ù наброявал
1 700 воини, а по време на война към тях се присъединявали още 500

мъже. От тях 50 били рицари-тамплиери, 30 тамплиерски сержанти и
300 арбалетчици. Разходите по строежа на крепостта се изчислявали
на 1 100 000 сарацински безанта, а 400 роби помагали на опитните зи
дари. Ежегодно дванадесет хиляди мулета със запаси от ечемик и жито
били необходими, за да се продоволства замъкът. Част от припасите се
доставяли от тамплиерските прецептории в Европа.301
След като приключил с укрепването на Сидон, крал Луи решил да
се завърне във Франция. Кралството му спешно се нуждаело от него,
а патриархът на Йерусалим и местните барони го уверили, че вече бил
направил всичко, което било по силите му, и сега може да се прибере.
На 24-ти април 1254 година Луи отплавал от Акра на тамплиерски
кораб. Той бил изпълнил дадения обет. Рискувал живота си, бил на
косъм от смъртта и прекарал четири години в Светите земи след като
братята и бароните му се завърнали в Европа. Луи бил похарчил ог
ромни суми, възлизащи на 1.3 милиона турски лири, единадесет или
дванадесет пъти повече от годишния доход на френското кралство.302
В Утрмер вече царял мир, но положението на християните в Светите
земи било несигурно, а Йерусалим оставал в ръцете на неверниците.
Като наместник на краля в Акра останал Жофроа дьо Саржин. Но

след смъртта на император Фридрих II през 1250 година и на сина му
Конрад през 1254 година законен крал на Йерусалим бил не Луи IX, а
синът на Конрад - Конрадин. И въпреки че в кралството имало френски
гарнизон под командването на Жофроа, той не можел да наложи ред
на италианците от приморските републики, между които имало голя
мо съперничество. В началото на 1256 година между венецианците и
генуезците избухнал спор за манастира св. Сабас в Акра, който довел
до въоръжен конфликт. Тамплиерите и тевтонските рицари били на
страната на венецианците, а хоспиталиерите подкрепяли генуезците.
През същата година починал Великият майстор на тамплиерите Рено
дьо Вишие, който бил наследен от Тома Беро.
През 1258 година монголите превзели Багдад, убили халифа и из
клали населението. Действията на азиатската орда предизвикали па
ника сред латините в Сирия и Палестина. Осъзнавайки, че вътреш
ните конфликти в този момент са безразсъдство, Тома Беро сключил
пакт с Великия майстор на хоспиталиерите Юг дьо Равел и с Анно
фон Зангерхаузен, Велик майстор на тевтонските рицари. През яну
ари 1260 година паднал Алепо, а през март капитулирал и Дамаск.
Тома Беро известил Храма в Европа за зверствата на монголите и по

искал помощ. Необходимостта от подкрепление била толкова неот
ложна, че тамплиерският куриер брат Амадеус пристигнал в Лондон
само за тринадесет седмици, като преминал разстоянието от Дувър до
Лондон само за ден. Той разказал как монголите използвали пленени
християни, включително жени, за живи щитове в битките. Ако помощ
не бъде оказана, “светът го очаква чудовищно унищожение.”303
Намеренията на монголите спрямо християните все още не били
ясни. В Багдад, където мюсюлманите били изклани, християните
били пощадени. По тази причина мамелюците в Египет били тези,
които се подготвяли да се противопоставят на монголите, като по
искали от франките безпрепятствено преминаване на армията им и
подкрепа. Съветът на кралството разрешил преминаването, но Вели
кият майстор на тевтонските рицари наложил вето на съюзяването с
неверниците. Мамелюкската армия под предводителството на султан
Кутуз влязла в Палестина и на 3-ти септември 1260 година разгроми
ла монголската армия, водена от Китбог при Айн Джалут, недалеч от
Назарет. Китбог бил убит, а месец по-късно самият Кутуз загинал от
ръката на героя от Мансура Бейбарс.
Ал-Малик ас-Захир Рук ад-Дин Бейбарс бил кипчакски турчин от
северното Черноморие. Още като дете той бил продаден в робство от
монголите на айюбитския султан в Кайро. Обучен като воин за отряда
на султанските телохранители, той се издигнал до поста командир,
като станал един от най-способните офицери в египетската армия.
Бейбарс бил този, който командвал египетската конница в битката
при Ла Форби през 1244 година. Именно той ръководел войската в
Мансура срещу кръстоносците, където заловил и избил войската на
граф Робер дьо Артоа, състояща се от френски и английски рицари и
тамплиери. Дело на Бейбарс било и убийството на айюбитския сул
тан, племенника на Саладин, Тураншах. Бейбарс бил и този, който
водел авангарда на египетската армия срещу монголите в битката при
Айн Джалут.
Разгневен от отказа на султан Кутуз да му даде като награда град
Алепо, Бейбарс убил господаря си и завзел трона. Той веднага се про
явил като способен владетел, като укрепил цитаделите, разрушени от
монголите, възстановил египетската флота, изгонил асасините от тех
ните укрепления, както и последните наследници на Саладин от кня
жествата им в Сирия и обединил подобно на Саладин Сирия и Египет
под властта си.
Първоначално латините в Утрмер не оценили значимостта на по

бедата на мамелюците при Айн Джалут, която щяла да се отрази на
съотношението на силите в региона. През февруари 1261 година Жан
дьо Ибелен и Жан Жиюбиле повели 900 рицари, 1 500 конни стре
лци и 3 000 пехотинци, между които силни контингенти тамплиери
от Акра, Сафет, Беафори Замъка на поклонника срещу опустошител
ната тюркска войска. Латинската армия била разгромена. Маршалът
на тамплиерите Етиен дьо Сиси бил един от малцината, които успе
ли да се спасят. Последвалите преговори с Бейбарс за освобождаване
на пленените християни били усложнени от отказа на тамплиерите и
хоспиталиерите да предат някои от пленените мюсюлмани.
Разгневен от поведението на латините, което той приел за прояв
ление на ненаситна алчност, Бейбарс плячкосал Назарет и нахлул в
Акра, където ранил в битка Жофроа дьо Саржин. Бейбарс не можел да
си позволи обсада на Акра, тъй като монголите, които били на север
в Сирия, все още представлявали опасност. Но и франките не били в
състояние да възпрат придвижването на войските му от Египет в Па
лестина, тъй като всяка предислокация на латинските войски ставала
известна на мюсюлманите благодарение на пощенските гълъби, които
те използвали. През 1265 година Бейбарс заедно с огромна армия вне
запно се появил пред стените на Цезарея, града, който неотдавна бил
укрепен от Луи IX. Градът капитулирал на 27-ми февруари, а цитаде-
лата седмица по-късно. Няколко дни след това била завзета и Хайфа,
а жителите, които не избягали, били избити.
Следващата цел на Бейбарс била тамплиерската крепост Замъкът
на поклонника. Макар че градът бил превзет лесно и опожарен, сами
ят замък се оказал непревземаем и Бейбарс се придвижил към замъ
ка на хоспиталиерите Арсуф. Там след като стенобитните машини на
египтяните направили проломи в крепостната стена и една трета от
270-те хоспиталиери били убити, били договорени условия за капиту
лация с командира на мамелюците, който гарантирал освобождаване
то на оцелелите. По-късно Бейбарс нарушил това споразумение като
взел рицарите в плен.
През юни 1266 година Бейбарс обсадил Сафет, една от най-голе-
мите крепости на тамплиерите. Нейните масивни укрепления, които
били ремонтирани съвсем наскоро, устояли на първата атака, но тъй
като крепостта била огромна, сирийски християни били привлечени
за защитата ù. Чрез пратеници Бейбарс ги известил, че животът им ще
бъде пощаден, ако се предадат. След като разбрал, че подкрепление
244 Т амгшиерите
няма да дойде и виждайки, че конните стрелци започнали да дезерти-

рат, командирът на тамплиерите изпратил местен сирийски сержант
на име Леон Казлие да преговаря за условията за капитулация. Той се
завърнал с уверение от страна на Бейбарс, че ще позволи на христия
ните да се оттеглят към Акра, но единственият пощаден бил Казлие.
След като крепостта попаднала под контрола на египтяните, жените и
децата били взети в плен и продадени в робство, а тамплиерите обез
главени.
Загубата на Сафет след шестнадесетдневна обсада била за франките
в Утрмер истинска катастрофа и унижение за тамплиерите. Крепостта
била укрепена отново от Бейбарс и сега мамелюците контролирали
Галилея и пътищата към морските градове Акра, Тир и Сидон. За да
покаже на франките каква съдба ги очаква, главите на обезглавените
тамплиери били набодени на колове, забити в кръг около замъка.
Следващата крепост, която паднала след символична съпротива,
била Торон. Придвижвайки се безпрепятствено към средиземномор
ския бряг, воините на Бейбарс убивали всеки заловен християнин.
През пролетта на 1268 година капитулирала и Яфа само след един
ден отпор. Мамелюците позволили на гарнизона да се оттегли в Акра,
но градът бил унищожен и всички християни в него избити. Дошъл
и редът на крепостта Беафор, която до неотдавна била под контрола
на тамплиерите. Крепостта паднала след десетдневна съпротива на
18-ти април.
До 14-ти май Бейбарс вече бил в Антиохия, която, въпреки че сега
не играела ролята на търговски център, си оставала най-големият
християнски град в Утрмер. Нейният владетел принц Бохемонд бил
в Триполи и неговият дворцов управител Симон Мансел командвал
гарнизона. Но стените, които толкова дълго устояли на натиска на ла-
тините по времето на Първия кръстоносен поход, сега се оказали пре-
калено слаби. На 18-ти май мамелюците нахлули в града през пролом
в крепостната стена. Портите на града останали затворени, а населе
нието избито. Пазарите и богатите къщи били ограбени. Тази някога
голяма метрополия на Римската империя, която била за латинските
кръстоносци най-големият трофей, никога не успяла да се възстанови
от опустошенията и западайки година след година, накрая изчезнала
от картата на света.
С превземането на Антиохия, а малко преди това и на Сис, столи
цата на Киликийска Армения, пред мамелюците се откривал пътят за
превземането на тамплиерските крепости в планината Аманус. Там-
плиерският гарнизон в Гастон, цитаделата, бранеща входа към Сирия,

научавайки за падането на Антиохия, решили, че няма да е по сили
те им да удържат. Но капитулацията на крепост в пограничен район
без позволението на Великия майстор било сериозно нарушаване на
правилата на Ордена и командерът решил да удържат цитаделата, до-
колкото им стигнат силите. Докато братята се хранели, един от тях, Ги
дьо Белен, напуснал крепостта, като взел ключовете от крепостната
порта, и отишъл при Бейбарс, на когото казал, че са готови да капи
тулират.
Командерът и рицарите - тамплиери били готови да отхвърлят тази
самоволна капитулация, но сержантите не били толкова решителни.
Изправен пред перспективата те да дезертират и разбирайки, че Бей
барс вече знае от Ги дьо Бален къде са слабите места на отбраната им,
командерът наредил изтегляне от Гастон. В действителност той из
пълнявал заповедите на Великия майстор, който бил наредил гарнизо
нът да отстъпи в Ла Рош Гийом, но въпреки това, когато пристигнали
в Акра, рицарите от Гастон били обвинени в своеволна капитулация.
Имайки предвид обстоятелствата, наказанието, прилагано в такива
случаи - изгонване от Ордена, било заменено със забрана да не се но
сят белите дрехи на Ордена в рамките на една година. Тази санкция е
можела да бъде и по-лека, ако оръжията и хранителните припаси били
унищожени, преди да напуснат замъка.304
След като научил за падането на Сафет, крал Луи IX отново поел

кръста. Но чистите му намерения били опетнени от амбициите на
брат му Шарл, граф на Анжу, който с благословията на папата се мъ
чел да отмъкне короната на Сицилия от Хохенщауфените. През 1268
година младият внук на Фредерик II Конрадин, опитвайки се да си
възвърне трона на Сицилия, бил разгромен в битката при Талияко-
зо, а след това екзекутиран. Шарл, който имал амбициите да основе
империя по източното Средиземноморие, убедил брат си да превземе
Тунис като подготовка за нахлуването в Египет. Както преди двадесет
години, Луи имал първоначални успехи. Той превзел Картаген, но от
ново се разболял, като този път не се възстановил. Кралят починал на
25-ти август 1270 година. Тялото му било върнато във Франция и по
целия път, през Лион и абатство Клуни, го съпровождали тълпи хора,
които искали да отдадат последна почит на този свят монарх. Луи бил
погребан в абатството Сен Дьони, сега гробница на Капетингските
крале.
Със смъртта на Луи кръстоносният поход се провалил и Бейбарс,

който се бил оттеглил в Египет в очакване на нападение от французи
те, вече можел да продължи безмилостното ликвидиране на латински
те укрепления на изток. През февруари 1271 година тамплиерският
замък Шастел Блан се предал по заповед на Великия магистър, а на
гарнизона му било позволено оттегляне в Тортоза. През март дошъл
ред и на Крак дьо Шевалие, величествената крепост на хоспиталиери-
те. Те оказали яростна съпротива, но накрая, на 8-ми април капитули
рали. Друг замък на хоспиталиерите, Аккар, паднал на 1-ви май след
двуседмична обсада. След това Бейбарс се придвижил към Монфор,
крепост на тевтонските рицари, които се предали на 12-ти юни след
седемдневна обсада. Това била последната отдалечена от брега кре
пост на франките.
Крайбрежните градове, които останали в ръцете на франките, по
лучили подкрепление от Европа. Новият контингент от кръстоносци
бил предвождан от две важни фигури - Тибо Висконти, архидякон от
Лиеж, който в качеството си на папски легат в Лондон бил приел кръ
ста в катедралата Сейнт Пол, и принц Едуард Английски, племенник
на Ричард от Корнуол, син и наследник на Хенри III. Едуард - око
ло тридесетгодишен, способен и енергичен, бил насърчаван от баща
си да изпълни обетите, които бил дал, но до този момент нямал въз
можност да реализира. Първо принцът се отправил за Тунис, за да се
присъедини към Луи, но когато пристигнал там, кралят вече бил мър
тъв. Затова Едуард отплавал за Сицилия, където гостувал за кратко
на чичо си Шарл Анжуйски, след това заминал за Кипър и накрая за
Акра, където пристигнал през май 1271 година, малко след падането
на Крак дьо Шевалие.
Едуард бил ужасён от състоянието на Утрмер - не само от невъз
можността на местните въоръжени сили да удържат крепостите във
вътрешността, но и от оживената търговия на италианските морски
републики с врага. Венецианците доставяли метали и дървен мате
риал на Бейбарс, които му били необходими за направата на оръжие
и стенобитни машини, а генуезците го снабдявали с роби - бъдещите
нови попълнения в редиците на мамелюците. Всичко това се извърш
вало със съгласието на властите в Акра. Едуард разбрал, че рицарите
от Кипър не желаели да воюват в Сирия, а монголите, при които бил
изпратил делегация от трима англичани, не били в състояние да му
окажат съществена помощ. След като не успял да убеди английските
барони да се присъединят към предвождания от него кръстоносен по
ход, се оказало, че войската му наброява около хиляда мъже - доста

тъчна за набези на мюсюлманска територия, но напълно недостатъчна
да повлияе на съществуващото съотношение на силите.
Бейбарс знаел това, но тъй като монголската угроза тегнела над
него, той не смеел да предприеме никакви действия спрямо край
брежните градове. Пристигането на Едуард през май 1271 година го
подтикнало да предложи примирие на Бохемонд Триполитански, ко
ето той приел с облекчение. И сега, година по-късно, сходно споразу
мение било постигнато с кралство Акра - целостта ù трябвало да бъде
гарантирана за следващите десет години и десет месеца. И за двете
страни това не било дългосрочно споразумение. Едуард построил в
Акра крепост, чиято отбрана била поверена на основания от него ри
царски орден на Сейнт Едуард. След това той отплавал за Англия с
намерение да докара оттам по-силни войски, но когато се завърнал,
намерил баща си мъртъв и се възкачил на трона под името Едуард I.
Четиринадесета глава
Падането на Акра
Друг кръстоносец, който по време на отсъствието си от Европа

получил по-висок сан, бил Тибо Висконти, другар по оръжие на Еду
ард, архидякон на Лиеж. Докато бил в Акра, пристигнали двама пра
теници, които го известили, че той е новият понтиф. След години на
препирни католическите кардинали били заключени в папския дворец
във Витербо по заповед на префектите на града с нареждане да избе
рат глава на католическата църква. За да ускорят вземането на реше
ние, по заповед на властите на града, от залата бил снет покривът и
кардиналите били изложени на природните сили, а накрая ги лишили
и от храна.
След като приел името Григорий X, новият папа се завърнал първо
във Витербо, а след това и в Рим, града, който неговите двама предше
ственици избягвали, и там бил коронован с папската тиара на 27-ми
март 1272 година. Духом той обаче останал в Палестина: Григорий
бил “запазил жив спомена за Йерусалйм и работел за възстановява
нето на града. Неговото искрено отдаване на каузата на Светите земи
станало фундамент на политиката му.”305 По-малко от месец след въз
качването си на папския престол той свикал общия Църковен съвет в
Лион. Основна точка в дневния ред на съвета било организирането на
нов кръстоносен поход. Той помолил направените предложения да се
разгледат в светлината на неуспешната експедиция на Луи IX в Тунис
две години по-рано.
За да осигури необходимите условия за успешен кръстоносен по
ход, Григорий се постарал да примири воюващите фракции в Европа.
Папата дори се обърнал и към гръцкия император в Константинопол
Михаил VIII Палеолог с предложение да изпрати делегати в Лион с
надеждата да се обединят двете църкви. След толкова много пречки
кръстоносният поход вече не предизвиквал въодушевление. Хумберт
от Романс, глава на Ордена на доминиканците, бил предупредил мона
сите си в обръщението си към тях De predictatione sancta crucis, че те
трябва да са готови да отговарят на жестоки и враждебни критики и че

техните проповеди често ще се приемат “с насмешка и подигравки”.306
Хумберт изброил какви доводи ще приведат техните противници - на
пример, че Христовото учение е несъвместимо с убийствата, извърш
вани в името на църквата: “поддръжниците на идеята да се изпращат
мирни мисии при неверниците били многобройни по времето на Вто
рия събор в Лион.”307Дори тези, които подкрепяли организирането на
нов кръстоносен поход, считали, че не трябва да се изпраща безраз
борно събрана войска, както е било по времето на Първия кръстоно
сен поход - passagium generale, а както предложил Жилбер Турнейски
- експедиция от професионални воини - passagium particulare.
Само един европейски монарх, крал Яков I Арагонски, присъствал
на свикания от папа Григорий X Събор в Лион, който се състоял на
7-ми май 1274 година. Отсъствието на бившия другар по оръжие на
папата Едуард I Английски било причина за дълбоко разочарование,
тъй като неговият опит можел да повлияе на участниците в Събора.
Без крал Едуард и крал Филип III Френски Григорий трябвало да се
съобрази с препоръките на Великите майстори на военните ордени
- хоспиталиера Юг Равел и Гийом дьо Божьо, избран за Велик май
стор на тамплиерите след смъртта на Тома Беро година по-рано.
Гийом бил дълги години в редиците на тамплиерите с голям опит в
администрацията му и участия в сраженията в Палестина. През 1261
година при нахлуване на вражеска територия той бил пленен, но след
това откупен. През 1271 година Гийом бил Храмов прецептор в граф
ство Триполи, а по времето, когато бил избран за Велик майстор, бил
прецептор на кралство Сицилия. Но причината да получи новия си
пост се дължала до известна степен на тесни връзки с френския двор.
Неговият чичо се бил сражавал с Луи IX по Нил, а по бащина линия
бил роднина на Капетингите. Френските крале били не само най-на
деждният източник на помощ за Светите земи, тъй като финансирали
рицарите и арбалетчиците в Акра, но и с победата на Шарл Анжуйски
над неговия съперник от династията на Хохенщауфените в битката
при Талиякозо влиянието на френската корона се разпростряло по ця
лото Средиземноморие. Като последица от всичко това на събора в
Лион Гийом дьо Божьо се обявил против предложението на Яков I
Арагонски да се изпратят военни сили от 500 рицари и 2 000 пехотин
ци в челните редици на passagium generale, опитвайки се да докаже,
че сбирщина от ентусиазирани, но недисциплинирани воини, наети за
известен период от време, няма да доведе до положителни резултати.
На първо място, Светите земи се нуждаели от постоянен гарнизон,

периодично подсилван от малки контингенти професионални воини,
и на второ, трябвало да се наложи икономическа блокада на Египет с
цел да се подкопае икономиката му.
Като предварително условие за такава блокада Гийом дьо Божьо
считал за необходимо християните да наложат контрол над източно
то Средиземноморие и да се изолират италианските морски републи
ки Венеция, Генуа и Пиза. Тяхната търговия с Египет “била твърде
доходна, за да се откажат от нея.”308 Венецианците дори използвали
Акра, за да продават на Египет забранени материали за направата
на оръжие, които идвали от Европа. Следвайки съвета на Гийом дьо
Божьо, на събора било решено Великите майстори на тамплиерите и
хоспиталиерите да построят флота от бойни кораби.
Имало и друга причина тамплиерите да подкрепят Шарл Анжуй-
ски - той бил закупил правата над престола на Йерусалим от законния
претендент Мария Йерусалимска за сумата от хиляда фунта злато и
годишна издръжка от 4 000 турски лири. За тамплиерите, какго и за
папата суверен от френската кралска фамилия, който да управлява и
кралство Сицилия, и Йерусалим бил най-доброто политическо реше
ние, което осигурявало на латините присъствието им в Светите земи.
Но това довело до конфликт между Ордена и местните благородници
на кралство Акра, които подкрепяли кандидатурата на крал Юг Ки
пърски. Когато Гийом дьо Божьо се завърнал в Акра през септември
1275 година, той отказал да признае властта на крал Юг, който, връ
щайки се разгневен в Кипър, писал на папата, че военните ордени
направили Светите земи практически неуправляеми.
Шарл Анжуйски, който също имал подкрепата на папа Григорий X,
изпратил bailli в Акра, за да управлява от негово име. Това бил Роже
от Сан-Сиверино. Местните благородници нямали друг избор освен
да приемат властта на Роже, която той упражнявал заедно с Гийом дьо
Божьо. Двата опита, които крал Юг направил, за да си възвърне по
зициите, като изпрати войски в Тир през 1289 година и в Бейрут през
1284 година, били осуетени, най-вече от тамплиерите. Те заплатили за
това с отнемане или разрушаване на техните владения на остров Ки
пър, което на свой ред предизвикало протести от страна на папата.309
Съвсем своеволно Гийом дьо Божьо въвлякъл тамплиерите в про
дължителен конфликт за ръката на наследницата на териториите, кой
то се разразил между Бохемонд VII Триполитански и най-важния му
васал. Този сблъсък на интереси довел до неголяма гражданска вой
на. Подобни междуособици в средите на латините в такова опасно за

кралството време скандализирали Европа, а авторитетът на Великия
магистър бил подкопан, като той си спечелил репутацията на “нена
дежден фанатик, репутация, която повлияла на по-късните оценки,
давани за него, като и на съдбата на Ордена през последните години
от съществуването му в Палестина.”310
В края на март 1282 година фундаментът на политиката на Гийом
бил подкопан от бунт на сицилианците срещу Шарл Анжуйски. Той
започнал със сблъсъци пред катедралата в Палермо по време на вечер
ната църковна служба, които прераснали в атака от страна на френ
ския гарнизон. Шарл, арогантен и коравосърдечен човек, на когото
липсвало благоразумието, което проявявал брат му Луи IX, вече си
бил спечелил враждебното отношение на сицилианците с потисниче-
ския си режим и бил силно мразен, най-вече от жителите на Палермо,
тъй като преместил столицата в Неапол, в резултат на което последвал
икономически упадък на града. Подстрекавани от претендента за тро
на на Сицилия Пиер III Арагонски, жителите на Палермо отвърнали
на атаката на френския гарнизон пред катедралата с масовото избива
не на 2 000 французи, които живеели в Палермо.
Акостирането на арагонската армия в Трапани няколко месеца по-
късно поставило началото на война, която сложила край на надеж
дите на латините в Светите земи да получат помощ. Папа Мартин IV
обявил кръстоносен поход не срещу сарацините, а срещу арагонците.
Подобно на много други кръстоносни походи, които били обявени за
битка срещу враговете на папството, и тук идеята за Свещена война
била опорочена. Европа била скандализирана както от намерението
да се води война срещу християни, така и от явното отклоняване на
средства. На 13-ти декември 1282 година папа Мартин IV, французин
по националност, упълномощил краля на Франция Филип III да изтег
ли 100 000 турски лири от Парижкия храм, събрани под формата на
данък и предназначени за кръстоносен поход, е цел да финансира вой
ната срещу сицилианците и арагонците. Десетпроцентният данък, на
ложен на църквата и събиран в Унгария, Сицилия, Сардиния, Корсика,
Прованс и Арагон, възлизащ на 15 000 унции злато, бил предаден на
Шарл Салернски, син и наследник на Шарл Анжуйски. Последиците
за Светите земи от такава политика били ясни, във всеки случай поне
за антипапските пропагандиста. Бартоломео от Неокастро разказва за
тамплиер, който упрекнал папа Николай IV след падането на Трипо
ли: “След като можеше да помогнеш на Светите земи с военни сили от
рицари и други верни на Христа... ти предпочете да нападнеш хрис

тиянски крал и християни, давайки оръжие на крале срещу друг крал
само за да си възвърнеш остров Сицилия.”311
В Светите земи “Сицилийската вечерня” отслабила позициите на
новия bailli на Шарл Анжуйски Одо Поалшиен и тамплиерите прех
върлили подкрепата си към крал Анри II Кипърски, син и наследник
на крал Юг II Кипърски. Проявявайки необичайно съгласие, Великите
майстори на тамплиерите, хоспиталиерите и тевтонските рицари убе
дили Одо Поалшиен да им предаде цитаделата в Акра, след което те на
свой ред я предали на краля. Шест седмици по-късно, след коронация-
та на младия крал в Тир, дворът се завърнал в Акра, кьдето възкачване
то му на престола било отпразнувано с игри, карнавали и турнири под
патронажа на хоспиталиерите. Млади благородници от Утрмер пред
ставили сцени с рицарски сюжети от “Рицарите около кръглата маса” и
от “Кралицата на амазонките” в която мъже, облечени в женски дрехи,
изпълнявали ролите. Празненствата продължили две седмици.
Един фактор, от който латините в Палестина се опитвали да се въз

ползват, бил хаосът, който настъпвал след смъртта на един или друг
мюсюлмански владетел - например след смъртта на Саладин през
1193 година. Но когато починал Бейбарс през 1177 година, неговите
синове били заместени за три години от най-опитния му военачалник
Калаун. Основният фактор, който възпирал новия султан да нападне
франките, бил някакъв необясним страх от Шарл Анжуйски. Но след
като кралят бил свален от бунтовниците в Сицилия през 1282 година,
нищо не спъвало Калаун да осъществи амбициите на Бейбарс и да
изтласка франките в морето.
През 1287 година Калаун изпратил един от емирите си да напад
не Латакия, последното пристанище в Антиохия, което останало в
ръцете на християните. Подкрепления не били изпратени и Латакия
паднала след слаба съпротива. През 1288 година, възползвайки се от
спор относно управлението на Триполи след смъртта на Бохемонд
VII, Калаун тайно подготвил нападение на града. Тамплиерите нау
чили за неговия план от платен предател, емирът ал-Факри и Гийом
дьо Божьо предупредил жителите на града, но поради славата му на
користолюбец и двуличник никой не му повярвал и армията на Калаун
ги заварила неподготвени. Когато войските на мамелюците нахлули в
града, тамплиерският командер Пиер дьо Монкада останал на поста
си и бил убит заедно с всички пленени мъже. Жените и децата били
взети в робство. След като градът бил в ръцете му, Калаун заповядал
да го сринат до основи, за да не могат франките да се върнат.
Формално кралство Акра все още се намирало под закрилата на
договора за примирие, но Калаун не след дълго намерил претекст да
го наруши. Ентусиазирани, но непокорни кръстоносци, току-що прис
тигнали от Италия, реагирали на слуха, че християнка била съблаз
нена от сарацин и нападнали мюсюлманите, които живеели в град
Акра. Латинските барони и военните ордени направили всичко въз
можно да спрат този погром, но голям брой мюсюлмани били убити.
Когато Калаун чул за клането, той поискал да му предадат злодеите,
за да бъдат екзекутирани. Властите в Акра не желаели да предадат
кръстоносците на неверниците и Гийом дьо Божьо предложил вместо
тях да му изпрати всички углавни престъпници от градския затвор,
но мюсюлманският водач не се съгласил. Тогава крал Анри изпратил
посланици, които се опитали да обяснят на Калаун, че ломбардците
били новодошли, не познавали местните закони, а и бунтът започнал
по вина на мюсюлманските търговци.
Това не се харесало на Калаун. Неговите съветници му подсказали,
че има справедлива причина да наруши примирието и той наредил на
армията си тайно да се подготви за нападение. Още веднъж емирът
ал-Факри известил Гийом дьо Божьо, но отново никой не повярвал
на Великия майстор. Отчаян, Гийом дьо Божьо чрез свой пратеник
се опитал да се договори с Калаун, който предложил мир, ако за все
ки жител на Акра се заплати по една секвинта. Гийом предал думите
на султана на градския съвет в Акра, но те с презрение отхвърлили
предложението. Самият Велик майстор бил обвинен в измяна и когато
напускал залата, бил охулен от тълпата.
На 4-ти ноември 1290 година Калаун отплавал за Акра, като пред
вождал голяма армия, но се разболял и след седмица починал. Негов
приемник станал синът му ал-Ашраф, който обещал пред умиращия
си баща, че ще продължи войната срещу франките. От Акра, за да
преговарят, пристигнали нови посланици, между които и Бартоломео
Пизански, но те били хвърлени в тъмница. През март 1291 година ар
миите на ал-Ашраф от Сирия и Египет започнали да се придвижват
към Акра с над сто стенобитни машини, гигантски каталулти и балис-
ти. На 5-ти април самият ал-Ашраф пристигнал под стените на Акра
и започнала обсадата на града.
Християнският свят бил предизвестен цели шест месеца преди
това за плановете на мюсюлманите, но почти нищо не било напра-
вено, за да се подсилят войските в Светите земи. Военните ордени

свикали рицари от Европа. Крал Едуард I изпратил рицари под пред-
водителството на Ото от Гренсън, а крал Анри - войски от Кипър.
Като цяло обединените сили на християните наброявали около хиляда
рицари и четиринадесет хиляди пехотинци, сред които и непокорни
те ломбардци. Населението на града било около четиридесет хиля
ди и всеки мъж, годен да носи оръжие, заел позиция на крепостните
валове. На север било предградието Монмузар, защитено от двойна
стена и крепостен ров. Между Монмузар и Акра имало още един ров
и стена, свързваща отбранителните кули, построени от видни кръсто
носци, такива като принц Едуард Английски.
Всеки контингент отбранявал определен участък от крепостните
стени. Тамплиерите, предвождани от Гийом дьо Божьо, заели позиция
в най-северната част, където крепостните валове стигали да морето.
До тях били хоспиталиерите, а в близост до стените на Акра кралски
те рицари, командвани от брата на краля Алмарик с подкрепление от
тевтонски рицари. След тях били разположени войските от Франция,
Англия, Венеция, Пиза и градското опълчение на Акра.
Обсадата започнала на 6-ти април с обстрел на града от катапул-
тите и балистите. Под прикритието на град от стрели, насочени към
защитниците на града, специални войски се придвижили напред, за
да подкопаят кулите и стените. Християните били снабдявани с храна
откъм морето, но не им достигало оръжие и хора, за да отбраняват
крепостните валове. През нощта на 15-ти април Гийом дьо Божьо ата
кувал мюсюлманския лагер, но след първоначалния успех воините му
се заплели във въжетата на палатките им и били принудени да отстъ
пят, като загубили осемнадесет човека. На 8-ми май първата от кули
те, които мамелюците подкопали, започнала да рухва и се наложило
на защитниците да я подпалят и да се изтеглят.
През следващата седмица започнали да рухват други кули и на 16-
ти май мамелюците атакували решително портата св. Антоний, която
била отбранявана от тамплиерите и хоспиталиерите. На 15-ти май,
докато почивал, Гийом дьо Божьо научил, че мамелюците са превзели
Прокълнатата кула. Без да успее да сложи всичките си доспехи, Гий
ом се втурнал, за да отвърне на удара, но бил ранен. Братята от него
вия орден го пренесли в тамплиерската крепост, която се намирала в
най-крайната югозападна част на града. Същата нощ той починал.
Маршалът на хоспиталиерите Матийо дьо Клермон, който останал
до последния миг с Гийом дьо Божьо, се завърнал на бойното поле и
бил убит. Великият майстор на хоспиталиерите Жан дьо Вилие също

бил ранен, но не смъртоносно и братята-рицари го пренесли на закот
вена в пристанището галера. На пристанището царяла суматоха и хаос,
защото мнозина се опитвали да избягат от обречения град. Крал Анри
и брат му Алмарик отплавали за Кипър. Ото от Гренсън и Жан дьо
Граи се качили на друг кораб. Много бежанци в отчаянието си се хвър
лили в морето с надеждата да се доберат до някой от корабите. Патри
арх Николай прибрал голяма част от тях на малката си лодка, която не
издържала тежестта и се преобърнала, а патриархът се удавил.
Роже де Флор, капитан на тамплиерска галера, който впоследствие
си избрал попрището на пират, качвал на кораба си богати жени сре
щу огромни суми пари. Но в крайна сметка мамелюците отцепили
пристанището от града, като избили всички без оглед на пол и възраст.
Тези, които успели да се укрият, докато траела битката, били пленени
и продадени в робство. Техният брой бил толкова голям, че на роб
ския пазар в Дамаск цената на девойките паднала до една драхма, а
“много жени и деца изчезнали завинаги в харемите на мамелюкските
емири.”312
На 18-ти май до падането на нощта цяла Акра била в ръцете на
мамелюците с изключение на тамплиерския замък, намиращ се в бли
зост до морето. Там оцелелите тамплиери под командването на техния
маршал Пиер дьо Севри заедно с група граждани намерили убежище
зад масивните стени на крепостта, която отбранявали. От Кипър се
завърнали някои галери, откъдето ги продоволствали с храна и вода.
Тяхната съпротива накарала султан ал-Ашраф да предложи условия
за капитулация. Било постигнато споразумение тамплиерският замък
да бъде предаден на мамелюците, които от своя страна ще позволят
на всички укриващи се в крепостта да се качат с имуществото си без
препятствено на корабите. Но емирът заедно със сто мамелюци, които
били определени да съблюдават спазването на това примирие, ограби
ли гражданите и започнали да малтретират жените и децата. Разгне
вени, тамплиерите убили мамелюците и накъсали знамето на султана,
което мюсюлманите били забили на кулата.
Същата нощ под прикритието на мрака тамплиерският командер
Теобалд Годен по заповед на Пиер дьо Севрии пренесъл на кораб съ
кровищата на тамплиерите и заедно с група цивилни бежанци отпла
вал за тамплиерската крепост в Сидон. На следващата сутрин султан
ал - Ашраф пожелал да поднови преговорите за капитулацията на
тамплиерите. При гарантирана сигурност маршалът Пиер дьо Севри
с малка група рицари отишли като преговарящи. Когато пристигна

ли в лагера на султана, те били заловени и обезглавени. Тези, които
останали в замъка, затворили портите и зачакали атаката на мюсюл
маните. На 28-ми май мамелюците направили проломи в крепостната
стена, откъдето нахлули. Последните защитници на крепостта били
избити. Акра била превзета окончателно.
В Сидон Тибо Годен бил избран за Велик майстор. Той бил опитен
воин, който прослужил тридесет години в Светите земи, първоначално
като туркополиер на Ордена, а след това като командер в Акра. След
падането ù той останал в Сидон един месец и когато мамелюкската
армия пристигнала под стените му, Тибо Годен се оттеглил с тампли-
ерския гарнизон в крайбрежната цитадела. Тир вече бил капитули
рал, докато Акра по заповед на султана била разрушавана и ограбвана
поетапно. Например порталът на църквата св. Андрей бил отнесен в
Кайро като символ на славната победа на ал-Ашраф.
С намерението да окаже съпротива Тибо Годен отплавал за Кипър,
за да намери подкрепления, но не се завърнал. Посъветвани от члено
ве на Ордена от Кипър да напуснат Сидон, тамплиерите изоставили
замъка и отплавали към Тортоза. Хайфа даднала на 30-ти юли; Бейрут
ден по-късно след като стените на града били разрушени, а катедра
лата превърната в джамия. Жителите на Торотоза напуснали града
на 3-ти август, а единадесет дни по-късно тамплиерите се изтеглили
от най-голямата си крепост, непревземаемия Замък на поклонника.
Единствено на остров Руад, на две мили от Тортоза, останал техен
гарнизон.
Тук, на този остров тамплиерите още дванадесет години поддър
жали гарнизон. През този период мюсюлманите разрушили всички
християнски градове и цялото крайбрежие се обезлюдило. Само ру
ините в пясъците напомняли за присъствието на франките в Близкия
изток.
Ч аст трета
Залезът
на тампхиерите
Ч аст трета . З алезът на тамплиерите 259
Петнадесета глава
Орденът на Храма в изгнание
Въпреки че падането на Акра можело да се предвиди, целият ка

толически свят бил потресен, когато дошла новината за превземането
на града. Сега организирането на нов кръстоносен поход, който бил
обявен от папа Николай IV на 29-ти март 1291 година, два месеца
преди лошите вести да достигнат Европа, трябвало да се ускори. Съв
сем навреме се разрешила сложната ситуация в Сицилия и месец по-
рано подписан Бриньолският договор. Кръстоносният поход щял да
се предвожда от английския крал Едуард I, който след като се справил
с бунтуващите се уелсци, считал за възможно дългоочакваното си за
връщане в Светите земи като главнокомандващ армия. Заминаването
му било насрочено за 24-ти юни 1293 година, деня на св. Йоан Кръ
стител.
Падането на Акра не се възприемало по това време като край на
латинското присъствие в Светите земи. Широко разпространено било
мнението, че монголите ще се притекат на помощ на християните.
Повод за това било приемането на християнската вяра от някои от
монголските делегати на Втория събор в Лион, което карало мнозина
да се надяват, че и други ще последват примера им. Самозалъгването
превърнало надеждата в очакване. Папа Николай IV, първият фран
цискански монах, който заел папския престол, изпратил францискан-
ския мисионер Джовани ди Монте Корвино в двора на великия Кублай
хан. Християнско присъствие все още имало в Киликийска Армения,
а остров Кипър бил владение на франките. Стратегията, която папа
та използвал, била укрепване на тези християнски предни постове и
отслабване на Египет с морска блокада, преди кръстоносния поход на
крал Едуард.
Бил сложен край на взаимните обвинения и разпри. Ситуацията
била коренно различна от времето след провала на Втория кръстоно
сен поход. Отговорност за нарушаването на примирието носели лом-
бардците, които дали повод на Калаун да предприеме военни дейст
вия; причина за падането на Акра била и престъпната деморализация

на жителите на Утрмер. По-нисшите слоеве на населението смятали,
че водачите на християнството с тяхната нерешителност носели вина.
“Плачете, дъщери на Цион,” писал авторът на трактата De Exidio Urbis
Acconis. Оплаквайте вождовете, които ви изоставиха. Оплаквайте ва
шия папа, кардиналите, прелатите, духовниците. Оплаквайте кралете,
принцовете, бароните, християнските рицари, които сами се нарекоха
велики воини, но ...изоставиха този град, населяван от християни без
защита и го оставиха сам като агне сред стадо вълци.313
Моралната разпуснатост на християните силно контрастирала на

религиозния фанатизъм на мюсюлманите. Но Бог е бил готов да по
щади Содом заради десет праведни мъже, а в Акра, въпреки демора
лизацията, те били повече. След падането и тридесетте доминикански
монаси били изклани от мамелюците. Един от техните братя, миси
онерът Риколдо де Монте Кроче, който по това време се намирал в
Багдад, бил подложен на постоянните насмешки на мюсюлманите, че
щом Христос не е способен да защити християните, означава, че той
е бил простосмъртен. “Евреите и монголите също се присмивали на
християните ... Много християни си направили съвсем крайни изводи
и приели исляма.”314
След като намерил на пазара предмети и реликви от ограбената
църква в Акра, Риколдо закупил един требник и копие на трактата
“Поученията на Йов” от папа Григорий Велики. Монахът бил съкру
шен. Мохамед триумфирал в Христовите земи. Около него царяла
атмосфера на вероотстьпничество и примирение. Свещениците били
изклани, монахините - затворени в харемите като наложници и ако
“сарацините продължават да издевателстват, така както две години го
правят в Триполи и Акра, то само за няколко години в света няма да
останат християни.”315
В Европа, далеч от подигравките на мюсюлманите и с вести за съд
бата на хората в Светите земи само от втора ръка, никой нямал дър
зостта да богохулства срещу Христос, но се ширел критицизъм към
италианските морски републики и военните ордени. Жан дьо Вилие,
майстор на хоспиталиерите, който бил ранен при обсадата на Акра
и за по-голяма сигурност откаран в Кипър, писал по-късно на хос-
питалиерския приор на Сен Жил, че хората смятали, че той е тряб
вало да загине на поста си.316 Героичната смърт на Гийом дьо Божьо
не изчистила името му от обвиненията, че той е първоизточникът на
разединението в Латинското кралство. Папа Николай IV твърдял пуб

лично, че разприте между тамплиерите и хоспиталиерите са една от
причините за падането на Акра и предложил двата ордена да се слеят.
Неговото предложение било разисквано и одобрено на някои от след
ващите църковни събори след 1291 година и били поставени искания,
като това от Кентърбърийския събор, състоял се през февруари 1292
година в Лондонския храм на тамплиерите, че средствата за един нов
кръстоносен поход трябва да дойдат от хазните на двата ордена. Но
когато Николай IV починал през 1293 година, плановете за кръстоно
сен поход били погребани заедно с него.
Двата ордена не приели с одобрение предложението да се слеят.

Те не искали да изгубят автономността си, нито единият да стане из
купителна жертва за неуспехите на другия. Считали се за достатъчно
силни поотделно и съзнавали, че такова обединение не било наложи
телно, както и факта, че кръстоносен поход без тяхното участие е не
мислим. Въпреки това защитата на Светите земи бил техният raison
d ’etre и отбранявайки Акра, те проявили мъжество и решителност. Но
капитулацията на Сидон и Замъка на поклонника без битка, макар и
по стратегически причини, хвърлили сянка върху славата им.
Проявявайки далновидност, Тевтонският орден преместил ща
бквартирата си още преди падането на Акра във Венеция и малко по-
късно през 1309 година в Мариенбург в Прусия. Сега усилията на Ор
дена били насочени към покръстване на езичниците в Прусия и Литва.
Хоспиталиерите подобно на тамплиерите намерили убежище в Кипър,
където притежавали обширни кладения, и през 1292 година основали
манастир в Лимасол. Тъй като се наложило да увеличат флотата си, за
да наложат блокада на Египет, хоспиталиерите търсели място, свобод
но от юрисдикцията на кипърския крал. Великият майстор Фулк дьо
Виларе, избран през 1305 година, се спрял на остров Родос.
Формално все още част от Византийската империя, Родос бил уп
равляван през последните тридесет години от генуезки пирати. В ра
йона на Егейско море нямало суверенна власт. Южна Гърция все още
била владение на латински принцове, Крит и някои от йонийските ос
трови - на Венеция. Малка била разликата между търговци и пирати
или между наемници и корсари. През март 1302 година тамплиерите
в Кипър заплатили откуп от 45 000 сребърни монети за освобождава
нето на Ги дьо Ибелен и неговото семейство, които били отвлечени от
пирати от замъка им на остров Кипър.
Добра представа за хаоса, който царял в Средиземноморието, мо

жем да придобием от развитието на кариерата на Роже де Флор, там
плиера, който извличал големи суми пари от знатни дами, за да ги
качи на галерата си. Говорело се, че той бил син на соколаря на им
ператор Фридрих II и рожденото му име било Рихард фон дер Блуме.
След падането на династията на Хохенщауфените, осемгодишен, той
бил взет като юнга на тамплиерска галера от пристанище Бриндизи.
След като латинизирал името си, което станало Роже де Флор, той се
присъединил към тамплиерите и се издигнал до капитан на галерата
“Сокол.”
Изгонен от Ордена за недостойното си поведение по време на обса
дата на Акра, той отплавал за Марсилия, а оттам за Генуа, където поел
командването на галерата “Оливета.” Неимоверно забогатял първо
начално чрез пиратство, а след това като водач на банда каталонски
наемници, които се сражавали в Сицилия до 1302 година, той вече
оглавявал флота от тридесет и три галери с екипаж от 2 500 мъже.
Роже постъпил на служба при византийския император Андроник Па
леолог в замяна на ръката на племенницата му Мария, титлата megas
dux и двойно заплащане за каталонските главорези. След победонос
на акция срещу турците в Анатолия, Роже бил убит. Каталонците,
предвождани от нов командир, завзели херцогство Атина през 1311
година, където останали седемдесет и седем години.317
Роже бил един от малкото изменили на Тамплиерския орден. Не
говият бърз възход и падение показват относителната лекота, с която
добре организиран отряд от въоръжени мъже е можел да завладее из
брана от тях територия. Възползвайки се от повсеместната анархия,
хоспиталиерската войска акостирала на родоския бряг през юни 1306
година и до края на годината завзела столицата Филермо, а през 1307
година папа Климент V подкрепил тази акция. Въпреки че окупира
нето на целия остров отнело три години, хоспиталиерите завладели
едно добре укрепено и независимо княжество.
Тамплиерите не проявили толкова находчивост. Те имали големи
владения на остров Кипър, сред които замък на север от Фамагуста,
а също и солидни отбранителни кули в Лимасол, Йермасоя и Хиро-
кития, но така и не успели да управляват или дори да контролират
острова. Още повече, че били наказани от крал Юг Кипърски, че под
крепили Шарл Анжуйски в борбата му за короната на Йерусалим.
Техният дом в Лимасол, завзет от крал Юг им бил върнат през 80-те
години на XIII век след намесата на папа Мартин V.
След падането на Акра отношенията все още били враждебни, но

тамплиерите преместили щабквартирата си на остров Кипър. Крал
Анри II едва ли е приветствал вълната от рицари-тамплиери, сержан
ти и спомагателни войски. На Общия съвет, който се провел в Нико
зия след падането на Акра, присъствали 400 тамплиери, а през 1300
година Орденът бил в състояние да изпрати 120 рицари, 500 стрелци
и 400 сержанти да подсилят гарнизона на остров Руад. Както винаги
тамплиерите предизвиквали недоволство заради привилегиите и сво
бодите, с които се ползвали.
През 1298 година Анри II изпратил делегация при папата, за да
протестира срещу поведението на тамплиерите. Когато през 1306 го
дина кралят бил принуден от кипърските барони да абдикира в полза
на брат си Амори, братята подкрепили новия крал.318
Приемник на Великия майстор Тибо Годен, който починал през
1293 година, станал Жак дьо Моле. Той произхождал от знатно семей
ство от Франш-Конте, част от Лотарингия, която дала много рицари
на Ордена. Жак дьо Моле бил син на Жан дьо Лонгви и сродник на
аристократичната фамилия Роан по майчина линия. Нарекъл се Моле
по името на едноименното имение от епархия Безансон и бил приет
в Ордена в бургундския град Бон през 1265 година по препоръка на
Хумберт Перо, Майстор на Храма на Англия, и Амори дьо ла Рош,
Майстор на Храма във Франция. Той служил дълго време в Утрмер,
но дали е участвал в отбраната на Акра не е известно.
Безспорно за тридесет години в Ордена той придобил вещина и
умения, но му липсвали въображение и гъвкавост, а и хитростта, ко
ято Великият майстор на хоспиталиерите Фулк дьо Виларе притежа
вал. Според него единствената задача на тамплиерите била да заемат
челните редици в битките за възвръщането на Светите земи. За да
постигне тази цел, той поддържал гарнизон на остров Руад и извикал
от Европа рицари и сержанти, които да попълнят оределите след от
браната на Акра редици на тамплиерите.
През 1294 година Жак дьо Моле се отправил към Европа, за да
събере воини в подкрепа на Ордена. През декември той бил в Рим,
в уникален за католическата църква момент, когато за пръв и после
ден път се случвало папа да абдикира. Папа Целестин V се отказал от
папския престол и един от кардиналите станал негов приемник под
името Бонифаций VIII. След Рим Жак дьо Моле заминал за централна
Италия, а оттам за Париж и Лондон. Той поддържал връзка с всич
ки монарси от Западна Европа или лично, или чрез кореспонденция.
Особено сърдечни били отношенията му с английския крал Едуард I,

който му писал през 1304 година, че единствено войните във Франция
и Шотландия осуетявали “заминаването му до Йерусалим, за което
бил дал обет ... за този поход той мечтаел с цялата си душа.”319 Еду
ард освободил Ордена от наложената всеобщата забрана за изнасяне
на ценности и пари, за да могат средствата, събрани от Лондонския
храм, да бъдат изпратени в Кипър.
Агитациите, които Жак дьо Моле направил в полза на своята кауза,
когато бил в Рим, се оказали успешни. Новият папа Бонифаций VIII
издал була, в която заявявал, че и в Кипър тамплиерите ще се рад
ват на същите привилегии и свободи, каквито имали в Светите земи.
Шарл II Неаполитански постановил експортът на храна за тамплиери
те да не се облага с данъци. Построени били товарни кораби, а през
1293 година от Венеция били закупени шест галери. Това била част от
флота, който през 1300 година извършил редица набези на египетския
и сирийския бряг, а през ноември с тези кораби били превозени 600
рицари до Руад, който бил базата, откъдето щяла да бъде атакувана
Тортоза.
Това завръщане в Светите земи било планирано като комбинирана
операция с монголите, предвождани от хан Газан и арменците, огла
вявани от крал Хетум, но когато тези армии стигнали до Тортоза през
февруари 1301 година, латинските сили се били отказали да ги чакат
и се върнали в Кипър. Орденът на тамплиерите продължил да укрепва
и продоволства Руад, но мамелюците в Египет, разбирайки, че остро
вът е използван за военна база и целта на братята била Палестина да
бъде завладяна отново, изпратили флот от шестнадесет галери, за да
го обсадят. Гарнизонът оказвал съпротива до момента, когато воини
те били заплашени от гладна смърт. Тогава командващият гарнизона
брат Юг дьо Дампиер дал съгласие да капитулират след като получил
гаранции за сигурността на живота на латините. Но още веднъж ма
мелюците нарушили думата си и тамплиерите били избити или пле
нени. Пътешественици разказвали, че са виждали в Кайро тамплиери,
които живеели в нищета и дори чак през 1340 година имало братя,
които работели като дървосекачи в района на Мъртво море.
Тортоза била атакувана, когато Западна Европа била силно въоду

шевена от идеята за нов кръстоносен поход, водеща роля в който се
отреждала на военните ордени като “най-важния елемент в плана.”320
През по-голямата част на 1300 година в Папската курия царял опия
няващ оптимизъм. Вярвало се, че Йерусалим е завладян от монгол

ския хан Газан, който ще върне града на християните. Действително
през първата половина на 1300 година войските на мамелюците били
изгонени от Сирия и монголите контролирали Светите земи, но опти
мизмът бил преждевременен - на следващата година мюсюлманите
се завърнали.
След падането на Руад най-големи надежди за провеждането на
успешен кръстоносен поход се възлагали на френския крал Филип
IV, който се възкачил на престола през 1285 година след като баща му
крал Филип III починал от треска по време на организирания от папа
Мартин “кръстоносен поход” срещу арагонците. Филип IV нямал же
лание да води война срещу брата на покойната си майка и при възкач
ването си на престола сключил мир с Арагон. Той насочил енергия
та си в модернизиране на кралската администрация във Франция. В
първите години на своето управление Филип не проявил желание да
оглави нов кръстоносен поход и през декември 1290 година помолил
папа Николай IV да го освободи от отговорността да бъде закрилник
на Светите земи, задължение, което наследил заедно с короната.
Подобно на император Фридрих II Филип IV от ранно детство ос
танал без майка. Когато бил шестгодишен, баща му се оженил за Ма
рия Брабантска. Нейните машинации и коварство изпълвали живота
на Филип със страх и несигурност. Две години след това починал брат
му Луи. Носели се слухове, че е отровен от мащехата си и че тя възна
мерявала да се отърве от всичките си заварени синове по този начин.
Постепенно Филип намерил спасение в религията и подобно на своя
дядо Луи IX се обърнал за спасение и закрила към Бога.
Когато бил шестнадесетгодишен, се оженил за Жана Наварска, не
гова приятелка от детските години. Тя му донесла като зестра не само
Навара, но и Шампан. Филип станал крал само година по-късно. Той
бил единадесетият член на династията, основана от Юг Капет през
987 година, и напълно олицетворявал представата на придворните и
духовниците за достоен и благороден крал. На Събора в Санс Филип
бил определен “като най-християнския крал”, който Франция е имала,
а за Жил Романски бил “повече бог, отколкото човек”.321
Набожността на Филип била искрена. Той подлагал плътта си на
различни изпитания, включително и носене на груба власеница. Ви
сок, красив, със светла коса и светла кожа, той бил наричан Филип
Хубави. Френският крал бил добър ловец и според съвременниците му
олицетворение на съвършения рицар. Бернар Сесе, епископ на Памие,
признавал, че Филип бил “най-красивия мъж на света”, но високоме

рието му прикривало глуповатост. Той не можел друго освен “да гледа
като бухал, много красив, но доста безполезен.” Заради подобни изказ
вания през 1301 година епископът бил арестуван и обвинен в богохул
ство, магьосничество, ерес, държавна измяна, симония и прелюбодея
ние. Един съвременен историк открива във Филип сложна, но и доста
непривлекателна личност - “придирчив, строго морален, педантичен,
скучен, упорит, агресивен и отмъстителен, той се страхувал от вечните
мъки, на които ще е обречен заради земните си дела”.322
Бракът на Филип с Жана Наварска бил щастлив. Тя била жена със
силна воля, образована и изпитвала дълбоко преклонение към дядо-
то на Филип Луи IX. Тя и майка ù били във враждебни отношения
с Гишар, епископ на Троя, който, когато Жана починала през април
1305 година, бил обвинен, че е причинил смъртта ù, използвайки за
клинания и черна магия. Филип бил дълбоко засегнат от смъртта на
любимата си съпруга и не се оженил повторно.
Кралят наследил не само силната набожност на своя род, но и
политиката на капетингските крале да присъединяват територии от
заобикалящите ги княжества, каквото било Тулуза например, като
разширяват кралските правомощия за сметка на тези на благородни
ците, градовете и църквата. За историци?е, както и за неговите съвре
менници било трудно да се определи влиянието, което упражнявали
министрите, прилагайки на практика неговата политика, основана на
абсолютистката идеология. Министрите произлизали от зараждащото
се съсловие на юристите и нямали задължения нито към църквата,
нито към аристокрацията, а били пряко подчинени на краля. През де
ветдесетте години на тринадесети век най-изтъкнатият от тези мини
стри бил Пиер Флот, Пазител на печатите и Канцлер. Но след смъртта
му през 1302 година неговото място било заето от Гийом дьо Ногаре,
юрист от графство Тулуза.
Малко се знае за произхода и ранните години на Гийом дьо Ногаре,
което кара някои историци да смятат, че той е прикривал нещо, най-
вероятно принадлежността си към катарски род. “Различни летопи
сци са предполагали, че бащата на Ногаре, майка му и други негови
роднини са били изгорени на кладата като еретици.”323 Неговият ро
ден град Сен-Феликс-де-Караман е мястото, където катарският “папа”
Никита провел събор през 1167 година. Дали Ногаре е произхождал
от семейство на еретици и дали ако е така, благоразположението му
към тях е породило враждебността му към католическата църква, си
остава само догадка. Ясно е, че не е било добре за него да разкрива

симпатиите си към еретично учение и, разбира се, по-убедително би
било, имайки предвид колко религиозен е бил крал Филип, да покаже
отвращението сй към катарите и да обяви своя суверен за “най-като-
лическия” крал, произхождащ от ревностни защитници на вярата и на
светата майка-църква.”324
Съвременните историци не са единни по въпроса дали Филип е
бил манипулиран от министрите си, но мнозина смятат, че “ръководна
сила във властта”325 е бил Ногаре. Убеждението на Филип, че той е бо
гоизбраният, му е дало решителността да направи всичко, което е по
силите му, за да осъществи определената му роля. Основната пречка
било упорството на васала му, херцога на Гаскония и крал на Англия
Едуард I. Преди всичко той бил считан за безусловния лидер на кръс
тоносен поход, както и за водещата светска личност в християнския
свят: И второ, политическата мощ на Англия му позволявала да окаже
съпротива на политиката на капетингите, продължена от Филип, за
разширяване на кралската власт за сметка на васалите. Това довело
до война между Франция и Англия и английския съюзник Фландрия.
През 1298 година било сключено примирие с Едуард I, но през май
1302 година в Брюге били избити французите и Филип предприел во
енни действия, за да отмъсти, но армията му претърпяла поражение
при Куртре и канцлерът Пиер Флот бил убит.
За тези военни действия били похарчени огромни средства, които
прибавили нови дългове към изпразнената от бащата на Филип хаз
на заради войната с Артон - около 1.5 милиона турски ливри. Мо
нархът използвал всички възможни начини за набиране на средства.
Феодалните повинности били повишени до краен предел и често при
събирането на данъци от градовете се използвала сила. Когато всич
ки възможни и законни начини били изчерпани, кралските минист
ри се насочили към богати, макар и непопулярни малцинства. Първи
били използвани ломбардските търговци, живеещи в Париж, които в
ранните години от царуването на Филип били негови банкери и му
осигурявали заеми. Сега те били прогресивно ограбвани чрез глоби
и конфискации на имущество, които завършили с лишаването им от
собственост и изгонването им от страната. През юли 1306 година до
шъл редът и на евреите. Имуществото им била конфискувано, а сами
те те изпъдени от Франция.
Друг използван прийом бил изкуствената девалвация на валутата.
Между 1295 и 1306 година кралският монетен двор драстично нама-
лил стойността на монетите в обращение. През юни 1306 година крал

Филип безгрижно предложил да се върнат към ”истинските”пари от
времето на дядо му Луи IX. Парите във Франция изгубили две трети
от стойността си, което довело до бунтове в Париж и за да се спаси,
кралят се скрил в Парижкия храм на тамплиерите.
Но най-обещаващият източник на допълнителни средства била
католическата църква. До този момент тя била облагана с данъци
единствено с разрешение от папата, но и Едуард в Англия, и Филип
във Франция се осмелили да не се съобразят с това. Още през 1296
година опитите на папа Бонифаций VIII да посредничи за прекра
тяване на войната между двамата крале настроило Франция срещу
него. И сега в була, озаглавена Clerico laicos, Бонифаций подновил
забраната да се облага духовенството с данъци без разрешение от
папата. В отговор Филип забранил трансфера на парични средства
от Франция към Рим, но тъй като папата зависел от тях, той нямал
друга алтернатива освен да оттегли забраната. Примирието било по
дписано на 11-ти август 1297 година, а дядото на Филип Луи IX бил
провъзгласен за светец.
Подобно на Инокентий III и Григорий IX, Бонифаций VIII бил ро

ден в Анани, малко градче в южна Италия. Неговият род Каетани не
бил толкова изтъкнат както фамилията Сени, от която произхожда
ли много от ранните понтифи, но все пак Бонифаций бил замесен от
същото тесто - изучавал църковно право в Болоня, а през шейсетте
години на тринадесети век бил изпратен на дипломатически мисии
във Франция и Англия. По времето на папа Николай IV бил избран за
кардинал. Неговият предшественик Пиетро дел Мороне, който заемал
папския престол като папа Целестин V, прекарал част от живота си
като отшелник. След като напуснал уединението на своята пещера,
Пиетро основал манастира Свети Дух в Неапол и установил контак
ти с францисканските “духовници”, които се стремели да съблюдават
абсолютна бедност както основателя на техния орден. През 1294 го
дина, когато бил избран за папа, той бил осемдесет и четиригодишен
и отново живеел в уединение в пещера. След дълги дебати в колегията
на кардиналите Целестин V бил избран с надеждата, че един истински
духовен човек ще върне към живот църквата. Но новият папа бил и
предпочитаният кандидат от Шарл И, френския крал на Неапол, който
против волята на кардиналите настанил Целестин V в Кастел Нуово в
Неапол и наложил на колегията кардинали своя кандидат.
Без съмнение Целестин V е бил свят човек, но също така и наивен,

необразован и некомпетентен, с недостатъчни познания по латински,
за да извършва ежедневната административна работа.
Целестин с неохота приел папската тиара и до края на 1293 година
разбрал, че няма да се справи. След като направил опит да предаде
управлението на църквата на съвет от трима кардинали, той запитал
вещия в църковното право кардинал Бенедето Каетани дали е въз
можно понтиф да подаде оставка. Кардиналът формулирал обоснов
ка, която се крепяла на фалшиви факти и на съвет на кардиналите,
проведен на 13-ти декември, Целестин свалил папските регалии с
надеждата да се върне към живота си на отшелник. Но неговият при
емник, опасявайки се от църковен разкол, затворил бившия папа в
Кастел Фуоме, близо до Фиорентино, където той починал през 1296
година. Приемникът на Целестин бил Бенедето Каетани, който приел
името Бонифаций VIII.
Примирието, сключено между папа Бонифаций VIII и крал Филип
IV, което довело до канонизирането на Луи IX през 1297 година, било
разклатено от разгорещения спор за земя в Кампаня между папата и
влиятелния род Колонна. Двамата кардинали от рода Колонна, шито
подкрепили кандидатурата на Бонифаций VIII, сега се обърнали сре
щу него, твърдейки, че абдикацията на Целестин V е била в разрез с
каноните и че той бил убит от новия папа. След като родът Колонна си
присвоил дял от папската хазна, Бонифаций разрушил замъците им и
дал земята им на членове на своето семейство. Кардиналите от рода
Колонна избягали в двора на крал Филип във Франция.
1300 година бил апогеят в понтификата на папа Бонифаций VIII,
както и кулминацията на папските претенции за пълна власт. Папата
не само надделял над рода Колонна, но бил много близо до триумф
на изток: подготвял се кръстоносен поход, за да се щурмува Торто-
за, а монголите щели да върнат Йерусалим на християнската църква.
Това била също 1300-та годишнина от Рождество Христово и за да се
отбележи това събитие, папа Бонифаций обявил годината за юбилей
на, като обещал пълно опрощение на греховете за тези, които посетят
базиликата св. Петър и Латеран и се изповядат. Това била най-теа-
тралната демонстрация на папската власт “да връзва и да развързва”
от времето, когато Урбан II провъзгласил Първия кръстоносен поход.
Отзовали се 200 000 поклонници. Тълпата била толкова многолюдна,
че се наложило да се направи допълнителен пролом във ватиканската
стена, за да влязат всички. Папа Бонифаций, тържествуващ, се явил
пред поклонниците седнал на трона на Константин с корона на глава

та, а в ръцете със скиптър и меч и оповестил: “Аз съм Цезар”.326
Падението се предшества от горделивост. През 1301 година Бернар
Сесе, епископ на Памие, чиито презрителни коментари за крал Филип
IV вече били чути, бил арестуван по заповед на краля, хвърлен в тъм
ница и с доказателства, събрани след измъчване на слугите му, обви
нен в богохулство, ерес, симония и държавна измяна. Това било без
очливо престъпване на църковната юрисдикция и подронване на авто
ритета на папата. В булата Ausculta fili, публикувана на 5-ти декември
1301 година, папа Бонифаций осъдил нарушаването на църковните
прерогативи и свикал френските епископи на синод в Рим. Тридесет
и девет били тези, които се осмелили да присъстват, и на 18-ти ноем
ври 1302 година папа Бонифаций издал була Unam sanctam,c която се
напомняло правото на папата да упражнява върховна власт, датиращо
от времето на Григорий VII: “за спасението на душата е необходимо”,
писал той “всеки човек да се подчинява на Римския понтиф.”
В булата свободно се цитирали предишни понтифи, както и Тома
Аквински и Бернар дьо Клерво, който подобно на крал Луи IX бил
провъзгласен за светец. Крал Филип не показал признаци, че е готов
да приеме предявените от папата в Unam sanctam права, да се подчини
на върховния понтиф или да се покае за грешките си, затова Бони
фаций подготвил була за отлъчването му от църквата. Но още преди
тя да бъде издадена, бил извършен преврат. Докато бил в двореца си
в Анани, войска от френски войници, предвождана от министъра на
крал Филип, Гийом дьо Ногаре и с участието на приятели и привър
женици на двамата кардинали от рода Колонна, нахлула в папския
дворец, за да го плени.
Съвсем символично охраняван от рицари-тамплиери и хоспита-
лиери, Бонифаций, който носел всичките емблеми на папската власт,
предизвикал враговете си да го убият. “Ето шията ми - извикал той -
ето главата ми.” Ногаре и войниците се смутили от този категоричен
акт. Техните намерения били да отведат Бонифаций във Франция,
за да бъде съден от църковен съвет по обвинения в ерес, содомия и
убийство на папа Целестин V. Но новините за нападението на папата
се разпространили в Анани и гневни граждани се струпали в защита
на папата. Французите били изтласкани от града, а папата се завър
нал в Рим, но духът му бил съкрушен от унизителния акт. Той почи
нал четири седмици по-късно, а с него били погребани и папските
стремежи към пълна власт.
Шестнадесета глава
Атаките срещу Храма
“Насилието” в Анани скандализирало цяла Европа, а Данте въ

преки неодобрението си към Бонифаций VIII нарекъл това злодеяние
повторно разпъване на Христос. Ужасени от светотатство, извърше
но спрямо папата, конклавът, който се събрал, за да избере приемник
на Бонифаций VIII, отлъчил от църквата двамата кардинали от рода
Колонна и не ги допуснал да участват в обсъжданията. Единодушно
бил избран кардинал Николо Бокачо, архиепископ на Остия, но само
година след възкачването си на папския престол той се разболял от
дизентерия и починал.
Кардиналите отново се събрали, за да изберат понтиф, но не могли
да стигнат до решение, защото се разделили на два лагера. Едните
искали отмъщение за “насилието” в Анани, а другите желаели мир и
съгласие с кардиналите Колонна и с краля на Франция. Първите били
мнозинство, но личните амбиции на двама кардинали от рода Орси-
ни довели до разцепление в техните редици. След единадесет месеца
безплодни дебати кардиналите решили да обсъдят кандидатури от по-
широките църковни кръгове.
Те били подложени на открит натиск отвън - крал Шарл II Неапол-
ски пристигнал от Перуджа, за да се присъедини към делегацията,
изпратена от френския крал Филип IV.
През юни 1305 година десет от петнадесетте кардинали се спре
ли на кандидатурата на французина Бертран дьо Гот, архиепископ на
Бордо. Той бил трети син в семейството на Беро дьо Гот, което актив
но участвало в политическия и духовен живот на Гаскония. Високо
ценени от своя сюзерен Едуард I Английски, членовете на семейство
дьо Гот били изпращани на дипломатически мисии от проблематич
но естество. По-големият брат на Бертран, Беро, бил кардинал и ар
хиепископ на Лион. Следвайки стъпките на брат си, Бертран станал
архиерейски наместник на брат си, капелан, епископ и най-накрая ар
хиепископ на Бордо.
Приемайки името Климент V, Бертран дьо Гот без съмнение е зна

ел, че издигането му до трона на върховен понтиф не се е дължало на
някакви положителни лични качества, просто кандидатурата му пре
дизвиквала най-малко възражения от страна и на двата лагера. Крал
Филип IV имал основания да мисли, че ще може да контролира новия
папа. Крал Едуард I Английски одобрявал това, че негов васал е из
бран на този важен пост и му направил много щедри дарове и в Бордо,
и на коронацията му в Лион. За италианците обаче Климент V бил ма
рионетка в ръцете на френския крал Филип и това се потвърждавало
от факта, че като папа Бертран нито веднъж не е ходил в Рим.
Разбира се, и през предните два века по здравословни причини
или с оглед на сигурността си понтифите са избирали за свои рези
денции различни места - Орвието, Витербо, Анани, Неапол. Но като
цяло това били градове в рамките на папските територии или поне в
Италия. Климент V нито веднъж не пресякъл Алпите. Той бил в Лион,
Виен и накрая в Авиньон, които, въпреки че били извън юрисдикция
та на френския крал, монархът неофициално ги контролирал и винаги
можел да изпрати там военни сили, както папата сам щял да се увери
при провеждането на Виенския събор.
Защо Климент V запазил толкова тесни контакти с Франция? Спо
ред двама италиански летописци, Аноло от Тура и Джовани Вилайи,
кардинал Николо да Прато уредил среща между Бертран дьо Гот, ко-
гато той все още бил архиепископ на Бордо, и Филип Хубави, на която
кралят поставил четири условия в замяна на подкрепата си - поми
ряване с кардиналите Колонна и всички участници в “насилието” в
Анани; официално осъждане на Бонифаций VIII; назначаване на кар
динали, привърженици на Франция и една тайна клауза, “загадъчна и
от изключително значение,” която кралят щял да съобщи по-късно.
Според тези привърженици на конспиративните теории отговорът
на Бертран бил: “Ти ще даваш нарежданията, аз ще изпълнявам.” И
макар че днес тази история се смята за измислена, “тя показва как в
Италия се е възприемал изборът на Климент.”327 Очевидно е също, че
той е изпълнил условията на краля. През декември 1305 година папа
та назначил десет нови кардинали, девет от които французи и един
от Англия. Четирима от новите кардинали били роднини на Климент,
а единият - стар приятел. Подборът им не бил просто въпрос на фа
воризиране. Папата си осигурявал обкръжение, на което можел да се
довери.328 Балансът в полза на кардинали от Франция бил затвърден
през 1310 година с назначаването на петима нови кардинали, всички
те от Франция, двама от тях негови племенници. Но този превес на

френски духовници не бил просто отплата за услуга. По-скоро папата
се стремял да угоди на Филип Хубави, защото “сътрудничеството му
с краля на Франция го приближавало до най-съкровената му цел - нов
кръстоносен поход.”329
През 1300 година в Папската курия царял нездрав оптимизъм по

отношение на Светите земи. Палестина била окупирана отново от
мамелюците, а Руад бил завладян от монголския хан Газан, на ко
гото християните възлагали надеждата да им върне Йерусалим. Но
противно на очакванията им, през 1304 година той обявил исляма за
официална религия във владенията си. Последното християнско кня
жество в Азия, Киликийска Армения, било нападнато и от монголите,
и от мамелюците. На 14-ти ноември 1305 година Климент бил короно
ван с папската тиара в църквата Сен-Жуст в Лион в присъствието на
крал Филип Хубави, брат му Шарл дьо Валоа, бретанския херцог Жан
II и Анри, херцог на Люксебург. Само два дни по-късно папата издал
енциклика, с която обявил нов кръстоносен поход.
Климент приел името на папата, който работел в пълно съгласие
със св. Луи, символичен жест, изразяващ убеждението на Климент, че
кръстоносният поход ще има успех само ако е предвождан от френ
ския крал. Понтифът не само че убедил Филип да поеме кръста, което
кралят направил в Лион на 29-ти декември 1305 година, но и положил
много усилия да разреши разногласията, предимно между Франция
и Англия, които можели да осуетят похода. Той посредничил между
Филип IV и Едуард I да подпишат мирен договор. Освен това, след
като разбрал за финансовите затруднения на краля, Климент V му
предоставил една десета от приходите на френската църква, за да фи
нансира кръстоносния поход - средствата надвишавали пет или шест
пъти доходите на краля.
В този момент Филип бил готов да изпълни обета си не само за
да спечели слава, освобождавайки Светите земи от неверниците, но
също и за да основе Френска империя в Средиземноморието. Сла
бостта на византийския император, от която се възползвали хоспита-
лиерите, за да превземат остров Родос, сега карала Филип да желае
трона на Източната империя за брат си Шарл дьо Валоа. Тези наме
рения вероятно не са влизали в плановете на Климент V, но Франция,
Венеция, Арагон и Неапол “не криели желанието си да завладеят
Константинопол.”330
Според Филип предпоставка за успешен кръстоносен поход било

сливането на военните ордени. Той щял да поеме командването на
новия орден и да го остави в наследство на един от синовете си. Тази
идея не била нова и често в документи от това време папата бил съ
ветван как да възстанови контрола си в Светите земи. От особена
важност бил документът De recuperatione terre sancte от нормандския
адвокат Пиер Дюбоа, пропагандатор на идеята за френско господство.
В същността си това бил “проект за установяването на френска хеге
мония на изток и запад чрез кръстоносен поход.”331 Основната идея
на този план било сливането на Ордена на тамплиерите и Ордена на
хоспиталиерите и контрол на средствата им от краля на Франция. В
бележките към този трактат Дюбоа написал, че вероятно би било по-
целесъобразно “Орденът на тамплиерите да бъде разпуснат, а за да
възтържествува справедливостта, най-добре би било напълно да се
унищожи.”332 Но идеята да се слеят двата ордена била широко раз
пространена. Така например Рамон Лул, писател от Майорка, който се
посветил на изучаване на ислямските проблеми, осъждал сурово тези,
които били против такова обединяване.
Един от малцината, които реагирали на това предложение, бил Ве
ликият майстор на тамплиерите Жак дьо Моле. В отговор на искането
на папа Климент V той съставил меморандум, където излагал възгле
дите си. В началото на документа идеята за сливането се проследявала
до зараждането и на Събора в Лион през ,1274 година и се изброявали
понтифите, между които и Бонифаций VIII, които били против такова
обединяване. Жак дьо Моле признавал, че за братствата това доня
къде ще бъде положителна крачка - един по-мощен орден би могъл
да се отбранява по-добре от враговете си - но, от друга страна, като
отделни братства те били по-гъвкави и пригодни да изпълняват спе
цифичните си функции. Съперничеството помежду им давало добри
резултати и докато крайната цел и на двете братства била сходна, те се
различавали по характера на основната си дейност. Хоспиталиерите
давали преимущество на благотворителността, а тамплиерите преди
всичко си оставали военна сила, “рицарски войски за отбрана.” Най-
общо казано, той смятал, че двата ордена щели да бъдат по-ефективни
в подпомагането на бедните, отбраната на поклонниците и воденето
на война срещу сарацините, ако запазели независимостта си.
По искане на папата Жак дьо Моле съставил втори меморандум
във връзка с провеждането на нов кръстоносен поход. И сега Велики
ят майстор се обявил против преобладаващото мнение, че е по-добре
да бъде изпратена passagium particulare - професионална армия, ко

ято да подкрепи войските на Киликийска Армения. Поражението на
тамплиерите в Руад показвало, че военните операции в малък мащаб
били обречени на провал. Жак дьо Моле не препоръчвал и съюз с ар
менците, тъй като били ненадеждни. Освен това, тъй като арменците
не обичали франките и подозирали техните намерения, те нямало да
ги допуснат в замъците си. Климатът в региона също бил нездраво
словен и едва ли много от кръстоносците щели да оцелеят.
Какъв според него бил най-добрият вариант? Жак дьо Моле пред
лагал passagium generale, пълномащабен кръстоносен поход, като се
спази класическият модел, който и Луи IX е използвал. Единственият
начин да се възвърнат Светите земи бил чрез разгромяване на египет
ската армия. Кралете на Франция, Англия, Германия, Сицилия и Ис
пания трябвало да съберат армия, наброяваща между 12 000 и 15 000
рицари и 5 000 пехотинци, които италианските морски републики да
превозят на галерите си до Кипър, откъдето да навлязат в Палестина.
За всички, но най-вече за тези, които подкрепяли краля на Фран
ция, това била старомодна и напълно дискредитирана концепция за
провеждането на кръстоносен поход и предвид противопоставянето
на Жак дьо Моле на сливането на ордените, той бил характеризиран
като упорит, користолюбив и лишен от въображение. Разбирайки, че
неговите възгледи са доста непопулярни, Жак дьо Моле писал на папа
Целестин V, че за него би било по-лесно да изложи идеите си в лична
среща - като повечето рицари по това време той не можел нито да
чете, нито да пише.
В резултат на това папата свикал Великите майстори на тампли
ерите и хоспиталиерите в Поатие на 1-ви ноември 1307 година в Деня
на Вси Светии, но срещата била отложена за няколко месеца поради
заболяване на папата. Жак дьо Моле пристигнал в Европа от Кипър
в края на 1306 или началото на 1307 година и пребивавал в Поатие
до края на май. Фулк Виларе, Великият майстор на хоспиталиерите,
се забавил заради военните операции на своя орден на остров Родос
и пристигнал в края на август. Докато били в Поатие Жак дьо Моле
повдигнали въпроса за обвиненията, които се отправяли към Ордена
на тамплиерите, и помолил папата да проведе разследване “относно
онези неверни неща, които приписвали на тамплиерите, и да ги опра
вдае, в случай че са невинни; ако са виновни, да ги съди.”
Тези непристойни доноси били направени от някои рицари, които
били изгонени от Ордена - Ескен дьо Флойран, приор на Монфокон,
Бернар Пеле, приор на Ma д ’Анжьоне и Жерар дьо Бизол, рицар от

Жисор. Ескен най-напред разказал на крал Яков II Арагонски за скан
дал, избухнал в Ордена, и тъй като не успял да го убеди в истинност
та на обвиненията, се обърнал към френския крал Филип. Филип IV
споменал за тези слухове на папа Климент V по време на коронацията
му в Лион през 1305 година и още веднъж през май 1307 година, ко-
гато бил в Поатие. На 24-ти август същата година Климент V писал
на Филип IV за обвиненията и отбелязал, че “въпреки че това, кое
то се говори, не е за вярване”, в последно време чул “много странни
и невероятни неща” за Ордена на тамплиерите и така “с голяма пе
чал, тревога и мъка на сърцето” бил решил да проведе разследване.333
Междувременно, когато се възстановил, понтифът помолил да не се
предприемат прибързани действия.
Без съмнение доволен, че молбата му за разследване е удовлет
ворена, Жак дьо Моле отишъл от Поатие в Париж, където на 12-ти
октомври 1307 година присъствал на погребението на съпругата на
брата на Филип Шарл дьо Валоа. На следващият ден, петък 13-ти ок
томври 1307 година, той бил арестуван в резиденцията на тамплиери
те, недалеч от Париж, от Гийом дьо Ногаре.
Три седмици по-рано крал Филип бил изпратил тайни заповеди на
своите baillis и сенешали из цяла Франция, като наредил всички чле
нове на Ордена на тамплиерите да бъдат задържани за престъпления,
“за които е страшно да се помисли дори, ужасно е да се чуе ... про
тивни, срамни деяния, които излизат извън границите на човешките
понятия.” Заповедите му били приведени в действие почти незабавно.
Само за един ден на териториите, управлявани от краля на Франция,
били арестувани около 15 000 рицари, сержанти, капелани, confreres,
слуги. Само около двадесетина успели да се спасят. Между тях били
прецепторът на Франция Жерар дьо Вилие и Имбер Бланк, прецеп-
тор на Оверн. Един от рицарите Пиер дьо Букле, въпреки че хвърлил
отличителното за тамплиерите облекло и обръснал брадата си, бил
разпознат и арестуван.
Както няколко месеца по-рано собствеността на евреите и лом-
бардците била иззета, така и сега имуществото на тамплиерите било
конфискувано. Но подходът на краля към тамплиерите бил различен.
Те не били чужденци като ломбардците или неверници като евреите.
Тамплиерите били членове на внушителна и мощна организация, ко
ято била под юрисдикцията не на краля, а на папата. Филип, съзна
вайки, че е задържал свободни хора и иззел принадлежащото им иму
щество и че действията му имат съмнителна законност, твърдял, че

разпорежданията му предварително били съгласувани “с най-светия
отец на всички християни - папата.”
Истината била, че Филип не се бил консултирал с папата, който

изпратил на краля гневно послание.
Ти, скъпи мой сине ... в наше отсъствие си нарушил всички закони
и си посегнал на хората на Храма и на тяхното имущество. Ти също си
ги затворил, и което ни причинява повече болка, не си се отнесъл към
тях с подобаващата търпимост и снизходителност ... и към неволите
на затворническия живот си прибавил още страдания. Посегнал си на
хора и имущество, които са под пряката защита на Римската църква...
Твоят прибързан акт се възприема, при това съвсем справедливо, като
неуважение към всички нас и към католическата църква.334
Климент не споменавал дали вярва на обвиненията срещу тампли

ерите. Възражения му били главно, че Филип е узурпирал неговите
прерогативи и е предал доверието му с този едностранен и своеволен
акт. Но другите “страдания”, които Филип бил прибавил към неволи
те на затворническия живот, без съмнение са били мъченията, на ко
ито друга църковна институция, Инквизицията, незабавно подложила
тамплиерите. :
Създадена с цел да изкорени еретическото учение в Лангедок с
изключителното участие на Ордена на проповедниците, основан от
Доминик Гусман, който през 1234 година бил канонизиран за светец,
Инквизицията във Франция станала инструмент за насилие в ръцете
на държавата. Върховният инквизитор, Гийом от Париж, бил изповед
ник на Филип и предвид набожността на краля бил посветен в плано
вете му. След ареста на тамплиерите в неделя доминиканците, съпро
вождани от кралската гвардия, били тези, които разяснили причините
за това задържане на събралото се множество в кралските градини.335
Половин век по-рано папа Инокентий IV официално разрешил мъ
ченията, за да протичат успешно разпитите. Изтезанията били пре
кратявани при появата на кръв или при счупването на крайниците.
Прилаганите методи по това време били мъчението с диба, с която
крайниците се опъвали до изкълчване на ставите, или изтезанията,
при които човек с вързани на гърба китки бил издиган и спускан с
въже преметнато през греда. При третия способ стъпалата на осъде
ния се намазвали c мазнина и до тях запалвали огън. Имало и трагич

ни инциденти - краката на Бернар дьо Вадо, тамплиерски свещеник,
обгорели толкова лошо, че костите му се овъглили. Рицарят-тамплиер
Жак дьо Соси твърдял, че знае за двадесет и пет свои братя, които
умрели вследствие на мъченията, но според анонимно писмо, намере
но в библиотеката на колежа “Тяло Христово”, при същия инцидент
загинали тридесет и четирима тамплиери.
Освен тези методи, които причинявали нечовешки болки, обвиня
емите били оковавани във вериги, давали им само хляб и вода и ги ли
шавали от сън. Като се има пред вид, че голяма част от арестуваните
не били воини, закалени в битките, а орачи, пастири, воденичари, ко
вачи, дърводелци и слуги, шокът и объркването, които изпитвали, за
едно със заплахата да бъдат измъчвани, накарали мнозина да признаят
това, което хората на краля и инквизиторите искали. До януари 1308
година 134 от 138 арестувани в Париж тамплиери признали някои или
всички от повдигнатите обвинения, дори самият Велик майстор Жак
дьо Моле десет дни след задържането му направил признания.
Какви били “странните и невероятни неща”, в които ги обвиня
вали, тези престъпления, “за които е страшно да се помисли дори,
ужасно е да се чуе ... противни, срамни деяния, които излизат извън
границите на човешките понятия.”?
Според капетингските обвинители орденът се прекланял пред дя
вола и му служел. При посвещаването си всеки нов член научавал, че
Христос е лъжепророк, който бил разпънат заради престъпление, из
вършено от самия него, а не за да изкупи греховете на хората. На по
слушника било заповядвало да се отрече от Христос като плюе, тъпче
с крака или уринира върху разпятието, а след това да целуне рицаря,
който приемал обета му, по устните, пъпа, задните части, а “понякога
и по пениса”. Казвали на послушника, че “плътските отношения” с
другите братя са не само позволени, но и задължителни и “не се счи
тали за грях”.
За да се подчертае, че отхвърлят Христос, при литургия тампли-
ерските свещеници пропускали думите, които прославяли Христос.
На тайни церемонии те се прекланяли пред демон, наречен Бафомет,
който се явявал приел формата на котка, череп или глава с три лица.
Тамплиерите носели около кръста си връвчици, които се били докос
вали до тази глава и по този начин изразявали благоговението си към
идола. Всичко това се правело повсеместно и “от мнозинството”: тези,
които отказвали, били убивани или хвърляни в тъмница.
Наред с тези злодеяния имало и по-маловажни престъпления, кои

то потвърждавали съществуващите сред обществото съмнения. Засе
данията на Съвета на храма се провеждали тайно, нощем и при строга
охрана. Великият майстор и другите висшестоящи членове на Ордена
изслушвали изповедите на своите братя и опрощавали греховете, въ
преки че не били ръкоположени за свещеници. Били алчни и ненасит
ни: “Те не считали за грях ... присвояването на чуждо имущество със
законни или незаконни средства” и се стремели да “умножат богат
ството на Ордена без оглед на използваните средства...” по-късните
обвинения, отправяни към тамплиерите, били в измяна, в тайни пре
говори с мюсюлманите, резултатът от които бил загубата на Светите
земи.
Ясно е, че когато папа Климент V и крал Яков II Арагонски чули
тези обвинения, те не им повярвали. Обвиненията в ерес и содомия
неизменно вървели заедно. Например те били приписвани на катари
те от католиците или на папа Бонифаций VIII от Гийом дьо Ногаре и
Гийом дьо Плезанс. Но сега към обичайните обвинения и към недос
татъците, приписвани на Ордена, духовниците прибавили магьосни
чеството и преклонението пред демони, от които народът изпитвал
силен страх, кулминация на който щял да бъде ловът на вещици през
XV и XVI век.
Скептичното отношение на папата и суверенните му права над Ор
дена са можели да попречат, а дори и да осуетят случилото се с там
плиерите, ако не било признанието на Жак дьо Моле, че той наистина
се е отрекъл от Христос и е плюл на разпятието при посвещаването
си. Единственото обвинение, което Великият майстор отрекъл, били
хомосексуалните връзки. Но богохулството било повече от достатъч
но, за да послужи на целите на Гийом дьо Ногаре.
Последвали признанията на други висшестоящи членове на Орде
на - Жофроа дьо Шарни, прецептор на Нормандия; Жан дьо Ла Тур,
ковчежник на Парижкия храм и до този момент съветник на Филип
по финансовите въпроси; Юг дьо Перо, тамплиерски ревизор във
Франция, който бил приел много нови членове в Ордена и по тази
причина обвинен в подтикване към разврат и духовна поквара. В сво
ето признание, направено на 9-ти ноември, Юг приел всички обви
нения, включително, че “казал на онези, които приемал в Ордена, че
ако плътски страсти ги подтикнат към невъздържаност, той им поз
волявал да ги охладят с някой от братята.” Отказвайки в началото да
обвинява други, той бил отведен от стражите и “след това на същия
ден” заявил на инквизиторите, че практикуването на братска любов е

повсеместно. “Очевидно това признание е било изтръгнато чрез за
плахи или изтезания.”336
Как са започнали тези дяволски практики? Жофроа дьо Жонвил,
храмов Прецептор в Аквитания и Поату, твърдял, че “някакъв злостен
майстор ... попаднал в султански затвор, разбрал, че няма да излезе
оттам, ако не се закълне, че ако бъде освободен, ще въведе в нашия
орден практиката всеки новоприет да се отрича от Христос...” Веро
ятно той е имал предвид Бернар дьо Бланшфор или Гийом дьо Божьо.
Жофроа бил отказал да се отрече от Христос, но не бил изгонен от
Ордена, вероятно защото чичо му е бил влиятелна фигура в двора на
английски крал. Но той трябвало да се закълне над Евангелието, че
няма да разкрие на никого, че са му простили.
Само четирима тамплиери категорично отрекли отправените об
винения - Жан дьо Шатовилар, Анри дьо Ерсини, Жан дьо Париж и
Ламбер дьо Тоаси. Но броят им бил толкова малък, че техните пока
зания не били взети под внимание. Ударът срещу Ордена очевидно е
бил оправдан и докато подозренията за мотивите му оставали, осо
бено извън Франция, папа Климент V разбрал, че няма друг избор
освен да приеме действията на краля като fait accompli и самият той
да вземе активно участие. На 22-ри ноември 1307 година, по-малко
от месец след признанието на Жак дьо Моле, Климент V изпратил
послание, озаглавено Pastoralis praeeminentiae, адресирано до всички
християнски крале и принцове “предпазливо и дискретно” да аресту
ват тамплиерите, а имуществото им да бъде съхранявано от църквата.
Той оценил високо силната набожност и вяра на краля, но настоял да
поеме контрола над тази акция.
Първият, който трябвало да се изправи пред папската комисия, със
тояща се от трима кардинали от Пратие, бил Жак дьо Моле, който се
отрекъл от признанията си. Според очевидец Великият майстор раз
късал ризата си и показал белезите от изтезанията, на които бил под
ложен. Кардиналите горчиво “заплакали и останали безмълвни”.337
И други след това се отказали от показанията си, кое1о не изнена
дало кардиналите. Десетте членове на комисията, назначена от папата
на първата му консистория, желаели да се оттеглят заради малоду
шието и страха на понтифа от френския крал. Несъмнено в Папската
курия е имало разногласия и привърженици на тамплиерите застана
ли на тяхна страна Сред тях бил и братът на Жак дьо Моле, областен
свещеник на Лангр. Още повече че много от видните тамплиери били
добре познати на тримата кардинали, изпратени в Париж, тъй като

двама от тях били французи. Всъщност Юг дьо Перо се отрекъл от
признанията си, докато вечерял с тях.
Но обвиняемите били изложени на друг голям риск. Според устава
на Инквизицията обявените за еретици били предавани на светските
власти, за да бъдат изгорени на кладата. Без съмнение Жак дьо Моле
е бил уверен, че папата ще постъпи справедливо, и тази увереност
в началото е била оправдана. Когато крал Филип en route за Поатие
чул, че кардиналите са отказали да потвърдят обвиненията срещу там
плиерите, той бързо се върнал в Париж и заплашил папата, че ще го
обвини в същите грехове, но Климент V запазил присъствие на духа
и отговорил, че по-скоро ще умре, отколкото да обвини невинни хора.
През февруари 1308 година понтифът наредил съдебното разследване
да се преустанови.
Но въпреки че според закона папата е имал власт над съдбата на
тамплиерите, те били затворени в кралските тъмници. Оливър дьо
Пен, прецептор на Ломбардия, бил единственият висшестоящ там
плиер, който папа Климент държал под домашен арест, но през нощта
на 13-ти февруари той избягал. За главата му била обявена награда
от 10 000 флорина. Обширните владения на тамплиерите също били
в ръцете на кралските власти, а папата не разполагал с военни сили.
Поатие бил по-близо до Париж, отколкото до Анани, и юридическата
власт на папата се оказала по-слаба от действителната власт на краля.
Все пак кралят е трябвало да се съобразява с общественото мне
ние, но след като папа Климент не откликнал на отправените към него
заплахи, агитаторите на краля се заели да опетнят всеки, който под
крепя тамплиерите. Появили се памфлета с нападки срещу папата, за
които се твърдяло, че изразяват гнева на французите. В едно от тези
обръщения, написано вероятно от нормандския адвокат Пиер Дюбоа,
се казвало, че папата покровителствал близки и познати и затова бил
неспособен да раздава справедливост. Единствено това, че е подку
пен, можело да обясни защо той не е осъдил тамплиерите след като
много от тях са признали вината си.
За подкрепа и пропагандиране на позицията си Филип се обърнал
към двете най-големи институции на кралството - Парижкия уни
верситет и Генералните щати. В края на февруари 1308 година крал
Филип IV запитал парижките доктори по теология как да постъпи с
тамплиерите. Ще бъде ли оправдан, ако започне процес, срещу тях без
позволението на папата? И ако се докаже, че са виновни какво да пра
ви с имуществото им? Кралят не получил желания отговор. Въпреки

че учените възхвалявали краля за силната му вяра в Бога, те потвър
дили, че Орденът на тамплиерите е под юрисдикцията на папата и му
напомнили, че кралят няма правомощия да изземва правата на други
институции. Също така той не можел да предприема преследване на
еретици без съгласието на църквата.
Недоволен от теолозите, кралят свикал Генералните щати, които
представлявали аристокрацията, духовенството и буржоазията, да се
срещнат в Тур три седмици след Великден. Филип искал подкрепа в
борбата срещу еретиците. Кралските чиновници трябвало да се по
грижат да има представители от всеки град, който има пазар, докато
васалите му и висшето духовенство били поканени лично е писмо от
сюзерена. Не са запазени документите от това заседание, но е сигурно,
че кралските министри, такива като Гийом дьо Ногаре, са произнесли
прочувствени речи за злодеянията и прегрешенията на тамплиерите,
както и за предшественика на Климент V Бонифаций VIII.
Докато част от делегатите се завърнали в градовете си, за да раз
пространят новината за тамплиерите, други останали в Поатие за
едно с краля. Там, в обкръжението на силни, дори вдъхващи страх
знатни особи, сред които братът на Филип Шарл дьо Валоа, синовете
му и високопоставени лица от Генералните щати, кралят се хвърлил
в краката на папа Климент. Той на свой ред го вдигнал и изразил дъл
бокото си уважение и обич към него. На 29-ти май на публична кон
систория, проведена пред голямо множество кардинали, епископи,
аристократи и представители на градската буржоазия, кралският ми
нистър Гийом дьо Плезанс прочел обвиненията срещу тамплиерите,
на които приписвали не само магьосничество и изповядване на ерес,
но и вината за загубата на Светите земи. Благодарение на силната
набожност на краля и на френския народ те били разобличени. И ако
папата не признаел незабавно вината на тамплиерите, французите,
които до този момент се били нагърбили с неговите функции, щели
да изпълнят волята божия, защото те били “най-ревностните защит
ници на вярата.”
Тези изявления не могли да накарат папата да предприеме прибър
зани действия. Въпреки че Гийом дьо Плезанс изрично подчертал,
че кралят не предявява претенции към имуществото на тамплиерите,
папата заявил, че няма да предприеме съдебни мерки, докато тампли
ерите и собствеността им не са в негови ръце. Очевидно е имало сблъ
сък на интереси, но задкулисно се стигнало до компромис.
За да изпълни поне частично искането на папата, Филип изпра

тил седемдесет и двама тамплиери да повторят признанията си пред
Климент в Поатие. Несъмнено кралят е искал този акт привидно да
изглежда като признаване юрисдикцията на папата, но и възможност
понтифът да изслуша двете страни по случая. Разбира се, изпратените
рицари били подбрани внимателно. Първи пред Папската курия щял
да се изправи свещеникът Жан дьо Фолиако, който твърдял, че преди
арестите е алармирал властите за покварата, царяща в Ордена. Така
твърдял и Етиен от Троя, тамплиерски сержант, който живо описал
главата, която била внесена на заседание на Съвета на Храма от све
щеник, “предвождан от двама братя, които носели голям разклонен
свещеник”.338 Той твърдял също, че е бил бит затова, че отхвърлил хо
мосексуалните опити за сближаване на един от братята и че когато се
оплакал на Юг дьо Перо, той му отговорил, че е трябвало да приеме.
Тамплиерският сержант Юг дьо Шалон твърдял, че Жерар дьо Вилие,
прецептор на Франция, е хвърлял непокорните в яма, в която девет от
братята намерили смъртта си. Той също така казал, че прецепторът е
бил предупреден за арестите и е избягал с петдесет коня, натоварени
със съкровища, след което е прехвърлил ценния си товар на осемна
десет галери.
Четиридесет от задържаните признали поне едно от престъпления
та, в които ги обвинявали. Описанията на идола били противоречиви,
като един казвал, че това е “отвратителен и черен идол”, друг пък го
описал като “бял с брада”, а двама настоявали, че това е глава с три
лица. Анализ на признанията показва, че шестдесет процента от тях
са били направени от тамплиери, избягали или изгонени от Ордена,
или такива, които са били подложени на жестоки мъчения. Нито един
от тях не е бил член на ръководството на Ордена. Според папата вис
шестоящите тамплиери не присъствали на разпитите в Поатие поради
болест, но всички те са били на негово разположение в затвора в Ши-
нон. Подборът на братята послужил на целите на папата и краля. Сега
Климент можел да продължи с чиста съвест разследванията си, в от
говор на което Филип официално прехвърлил имуществото на Ордена
на специална комисия от куратори, твърдейки, че до този момент той
е пазел собствеността на тамплиерите “по настояване на църквата.”
В голям брой були, издадени в Поатие през юли и август 1308 го
дина, най вече във Faciens misericordiam, папа Климент V потвържда
вал версията на крал Филип за събитията и признавал, че кралят не е
действал “воден от алчност”, а от “правата вяра, следвайки стъпките
на своите предци.” Климент упълномощил всеки епископ да назначи

в своята епархия провинциални съвети, които да разследват тампли
ерите, които са под тяхна юрисдикция. Те се състояли от двама доми-
никанци, двама францисканци и двама сановници към катедралата. За
разследване на целия Орден била създадена комисия от осем папски
представители и едновременно с това трима кардинали били изпра
тени в Шинон да разпитват членовете на ръководството на Ордена.
Най-накрая, през 1310 година Климент свикал Общ събор във Виен за
обсъждане делата на тамплиерите, кръстоносния поход и църковната
реформа.
Какво довело до тази очевидна промяна в отношението на Кли
мент към тамплиерите? Малко вероятно е, но все пак е възможно той
да е бил повлиян от признанията на доведените в Поатие тамплиери,
но все пак на папата са били добре известни методите, с които тези
признания са били изтръгнати. По-правдоподобна е хипотезата, че
тамплиерите са били пожертвани заради църквата. За това може да
се съди от фразата, използвана в папската енциклика за крал Филип,
“следвайки стъпките на своите предци.” Не само понтифът, но и по
даниците на Филип считали, че той е наследил престижа и властта на
своя дядо, св. Луи, и за разлика от неуспешната борба на император
Фридрих II с папството сега Филип бил заплаха какго за светската
власт на понтифа, така и за духовното му влияние в християнския
свят. Въпреки че според преценката на парижките богослови тази ерес
била проблем само на църквата, кралската пропаганда била насочена
не само срещу виновниците, но и срещу тези, които са подпомагали
или насърчавали злодеянията и беззаконията на тамплиерите, макар
и неволно.
Кралските агитатори използвали страха на народа от такива марги
нални групи като прокажените, евреите и мюсюлманите и асоциирали
тамплиерите с тях. Точно по това време кралският братовчед Шарл II,
който управлявал южна Италия, изгонил от своите владения мюсюл
манската общност, която император Фридрих бил заселил в Луцера.
За успеха на тази агитация можем да съдим от писмото, изпратено от
граф дьо Фоа до крал Яков II Арагонски, в което се питало вярно ли
е твърдението, че тамлиерите са приели исляма и планират да влязат
в съюз с евреите и мюсюлманите от Гранада. Пишело също, че някои
избягали тамплиери са намерили убежище при сарацините и действи
телно както при всяка успешна пропаганда и тук се съдържало зрънце
истина. През септември 1313 година бившият прецептор на Корбьори
Ч аст трета. З алезът на тамплиерите 285
Бернар дьо Фонтибю бил изпратен като посланик от султана на Тунис

в двора на Яков II Арагонски в Барселона.
Но по-голям резултат дали приписваните на тамплиерите връзки
със силите на мрака. Обвиненията в магьосничество и сатанинство
оказвали силно въздействие на средновековното съзнание. Изображе
нията на демони неизменно присъствали в барелефите и фреските на
катедралите и църквите. Но не само неуките селяни живеели в страх
от тези сили. Жак Дюез, монах от Гаскония, първоначално карди
нал при папа Климент V, а после и негов приемник под името Йоан
XXII, въпреки че произхождал от богато търговско семейство и бил
възпитаник на университета в Монпелие, живеел в смъртен страх да
не бъде убит чрез магия. Когато заел папския престол, той заповядал
на инквизиторите да разкрият всички, които са сключили “договор с
дявола”. Йоан XXII бил “убеден, че мнозина са само маскирани като
християни, а всъщност са в таен съюз с дявола.”339
А дали е било възможно самият понтиф да е имал връзка с дявола?
Тази мисъл не е изглеждала толкова невероятна на такива като Гийом
дьо Ногаре, които са изпълнявали кралските заповеди. И настина тя
е била единственото правдоподобно обяснение за действията на тези,
които се опитвали да пречат на “най-християнския крал”. Не бяха ли
признали при изтезанията слугите на епископа на Безие, който казал,
че Филип мълчи като бухал и е също толкова глупав, че епископът
общувал със зли сили? Но най-показателното било, че заклетият враг
на Филип, папа Бонифаций VIII, е бил еретик, содомит и съюзник на
дявола.
Интересът към духовното състояние на покойния папа не бил само
теоретичен. Освен за осъждането на тамплиерите крал Филип IV на
стоявал и за провеждането на процес посмъртно срещу папа Бонифа
ций VIII, който бил обвинен в ерес. В църковното право имало клауза,
която предвиждала подобен процес, а и прецеденти не липсвали. През
897 година бил съден покойният папа Формозий. За Филип присъда,
с която Бонифаций VIII се признавал за виновен, щяла да извини ех
post facto “насилието” в Анани, да анулира отлъчването на Гийом дьо
Ногаре от църквата и да даде право на Филип не само да съди, “но и
да накаже един папа еретик.”340
Като част от кампанията за очернянето на мъртвия понтиф, Филип
Хубави настоявал и за канонизирането на Пиетро дел Мороне, папата-
отшелник, Целестин V, който според обвиненията на французите бил
насилствено принуден да абдикира, хвърлен в затвора и убит от своя
приемник Бонифаций VIII. Според Филип категоричното твърдение,

че Целестин е в рая, неизбежно доказвало, че Бонифаций е в ада. Слу
чаят с канонизирането на Целестин бил подсилен от чудесата, които
му се приписвали, както и от преклонението на народа пред него.
Подложен на силен натиск от мощния френски монарх, който се
считал за отговорен само пред бога, Климент V прибягнал до любима
та си тактика на забавяне и отлагане, като едновременно с това посте
пенно се изплъзвал от сферата на контрол на Филип. Политическият
хаос в Италия направил невъзможно връщането му в папските терито
рии, но междувременно папството придобило анклав, разположен на
река Рона, с централен град Авиньон. През август 1308 година папа
Климент обявил преместването на Папската курия от Поатие в Ави
ньон. Въпреки временния характер на тази мярка Авиньон останал
седалище на понтифите през следващите седемдесет години.
През март 1309 година, преди напълно да се премести в Авиньон,
папата бил подложен на натиск от Филип Хубави. Преди на напусне
Поатие, Климент се съгласил за провеждането на процес посмъртно
срещу Бонифаций VIII. Това той направил неохотно, с голяма болка,
съзнавайки пагубните последици за папството, ако Бонифаций VIII
бъде признат за еретик. Новините за предстоящия процес скандали
зирали обществеността извън Франция и потвърдили впечатлението,
че Климент V е пионка в ръцете на Филип IV. Крал Яков II Арагонски
писал до папата, за да изрази безпокойството си.
Но когато започнало делото, самият Климент се явил като защит
ник на папа Бонифаций VIII пред адвокатите на Филип, като призо
вал благочестието на краля, верността му към църквата и силната му
вяра. След това папата разрешил разследването, но благодарение на
доброто си познаване на римското право той успял да проточи про
цеса или чрез изискване на писмени обвинения, или както се случило
през декември 1310 година чрез отлагане заради нов пристъп на забо
ляването си.
Преговорите продължили извън съда по време на възстановяване
то му и довели до компромисно решение. Папата признал, че крал
Филип и обкръжението му са действали в Анани в името на вярата,
като единственото, което са желаели, било да призоват папата пред
Съвета на генералните щати. Всяко насилие срещу личността на папа
та е било резултат от лична вендета. Филип бил възвеличен като “бо
рец за вярата” и “защитник на църквата”, а Климент оттеглил всички
папски були с критики към краля или Франция. Гийом дьо Ногаре бил
опростен заради решението си да замине на кръстоносен поход и да

посети множество храмове във Франция и Испания. В отговор на тези
отстъпки крал Филип IV обявил, че ще приеме решението на папа
Климент V, независимо какво е то, по въпроса за правоверността на
папа Бонифаций VIII.
Този компромис имал много лош отзвук в Европа. Данте Алигиери
считал това за поредния пример за проституиране на Папската ку
рия. Посланикът на Арагон в Курията писал на своя суверен, че сега
Филип бил “крал, папа и император!” Ширел се слухът, че опрощава
нето на греховете на Ногаре коствало на Филип 100 000 флорина. Но
според един съвременен историк Климент не заслужавал критиките,
на които е бил подложен във връзка с процеса срещу Бонифаций, а
по-скоро става ясно, че “той е спечелил неоспорима победа. Един
ственият компромис, който бил принуден да направи, били щедрите
възхвали за постъпките на Филип, но това обикновено лесно се уда
вало на папата.”341 Същото се отнася и за случая с отшелника - папа,
който Климент канонизирал през 1313 година не с папското му име
Целестин, а като св. Пиетро дел Мороне; и не като мъченик, както
желаел крал Филип, а като изповедник.
По този начин с оръжията на търпението и отлагането папа Кли
мент V запазил авторитета и автономността на църквата. За разлика от
своите велики предшественици Григорий VII и Инокентий III, които
водели титанични битки срещу германските императори, Климент не
е бил в позицията да се противопостави мощно и категорично на един
фанатичен и отмъстителен крал. Но по въпроса за папа Бонифаций
VIII и неговия предшественик Целестин той провел разумна и успеш
на политика, като отстъпил само по някои по-несъществени въпроси.
Но била ли е съдбата на тамплиерите несъществен въпрос? Очевидно
папа Климент не е могъл да прецени.
Когато Климент V напуснал Поатие през август 1308 година, крал

Филип IV решил, че вече е време да реши възможно най-бързо каква
ще бъде участта на Ордена. Тамплиерите останали в ръцете на крал
ските тъмничари и сега се очаквали още признания от затворените
членове на военния орден, тъй като Инквизицията имала кралското
позволение да продължи разследванията. Висшестоящите тампли-
ери, които били разпитвани от четиримата кардинали в Шинон, сега
потвърдили вината си за престъпления, които по-рано били отрекли.
Нито един от тях не се признал за виновен за всичките приписвани им
престъпления, но Инквизицията постигнала целта си. Всички те се

разкаяли за стореното и поискали да се върнат отново в църквата.
Присъствието на Гийом дьо Ногаре и Гийом дьо Плезанс може би
донякъде е имало връзка с това, което тамплиерите избрали да при
знаят. Налице били всички предпоставки братята да се признаят за
виновни, защото с настояването си, че са невинни, рискували да бъ
дат подложени на още мъчения, както и на доживотен затвор. При
бягство те не можели да намерят сигурно убежище, тъй като Климент
отново писал до всички европейски крале с настояването да се задър
жат тамплиерите бегълци в земите, които били под техен контрол и
да бъдат предавани на епископалните комисии. Много от епископите,
особено тези в северна Франция, били назначени от Филип, а папата
предупредил всички духовници, че тези, които оказват съдействие на
тамплиерите, също ще бъдат обвинявани в ерес.
Крал Филип бил убеден какви ще бъдат резултатите от разслед
ването на папската комисия, тъй като самият той бил изпратил на
Климент списък с най-подходящите кандидати за този орган. Сред
осемте членове повечето били привърженици на краля. Председател
на комисията бил Жил Еслен, архиепископ на Нарбон, който бил го
ворил против тамплиерите в Поатие през 1308 година. Епископите на
Менд и Баю също били хора на краля. Четирима от членовете не били
французи, но единият, архидяконът на Трент, бил работил с един от
кардиналите Колонна, а друг бил изпращан на дипломатическа мисия
от братовчеда на Филип, крал Шарл II Неаполитански.
Заради усложнените от папа Климент процедури, както и трудност
та да бъдат събрани заедно толкова видни духовници, комисията про
вела първата си сесия едва година след като била сформирана. На 8-ми
август 1309 година в манастира Сен-Женвиев в Париж били призовани
всички, които желаели да предоставят доказателства да се явят през
ноември пред комисията. Членовете ù се събрали след десетдневни от
лагания на 22-ри ноември в резиденцията на епископа на Париж.
Един от първите свидетели бил Юг дьо Перо, командер на тампли
ерите във Франция, който не казал нищо в защита на Ордена. Когато
Жак дьо Моле давал показания на 26-ти ноември, той заявил, че иска
да защити Ордена, защото желанието на църквата да го унищожи е
абсурдно, но той се чувствал слаб да направи това сам и се нуждаел
от помощ. Великият майстор казал, че “ще бъде недостойно и подло
от негова страна да не защити Ордена, от който е получил толкова
почести и привилегии.”
Но проблемът не бил само в това, че Жак дьо Моле бил негра

мотен, както станало ясно при арестуването му, а че под негово ръ
ководство Орденът не успял да се адаптира към появилата се в този
период тенденция за педантично придържане към буквата на закона.
Другите монашески и рицарски ордени, такива като хоспиталиерите,
използвали услугите на юристи, но тамплиерите “явно не направи
ли никакво усилие нито да се обърнат към такива, нито да подготвят
експерти по право от собствената си среда”, въпреки бдителността, с
която защитавали правата и суверенитета си.342 Емоционално съкру
шен, объркан, един Дон Кихот в собствените си очи, а и в очите на
околните, Жак дьо Моле очевидно е съжалявал за пропуска си. Когато
започнали да му четат признанията, които направил пред кардиналите
в Шинон, той се развълнувал, прекръстил се два пъти и направил ня
какви жестове, които комисията приела като предизвикателство към
“някои личности” - вероятно към кардиналите, които изслушали по
казанията му. Порицан от комисията, Жак казал, че не е възнамерявал
да отправя предизвикателство, но вероятно, за да бъдат членовете на
комисията угодни Богу, би трябвало да последват татарите и сараци
ните, които “отсичали главите на провинилите се ... или ги посичали
през кръста.”343
Комисията не обърнала внимание на това агресивно изказване и му
отпуснала време, за да подготви защитата на своя орден. На заседани
ето присъствал и кралският министър Гийом дьо Плезанс, към който
по ирония на съдбата Жак дьо Моле се бил обърнал по-рано за помощ.
Министърът се смутил от поведението на този колеблив духовник,
който след две години изтезания и затвор все още изглеждал объркан
от това, което признал, и от това, което по-късно отрекъл. Великият
майстор дори не знаел дали от него се очаква да защити ордена си.
Гийом го предупредил да “не си надява сам примката.”
Когато Жак дьо Моле отново се изправил пред комисията на 28-ми
ноември, петък, той повторил, че не може да се нагърби със защитата
на ордена си, защото е “беден и неук рицар”и ще запази мълчание до-
като не бъде изправен на съд пред папата. На комисията щял да каже
само три неща. Първо, че в тамплиерските църкви се отслужвали по-
красиви литургии, отколкото в другите църкви, с изключение може
би само на катедралите. Второ, че Орденът е правил щедри волни
пожертвования. И трето, че нямало друг орден, членовете на който с
такава готовност да са “проливали кръвта си в защита на християн
ската вяра”. Не помнят ли, че граф дьо Артоа отредил на тамплиери-
те челните редици в армията на св. Луи в битката при Нил? И няма

ше ли самият той да оцелее, ако беше послушал съвета на Великия
майстор?
Когато членовете на комисията сухо отговорили, че без вяра всич
ко това няма никаква стойност, Жак дьо Моле се съгласил с тяхното
становище, но настоял, че той наистина вярва в “единия бог, Светата
Троица и другите символи на католическата вяра... и че когато душата
напусне тялото, тогава ще стане ясно кой е бил грешен и кой безгре
шен и всеки ще разбере истината за деянията си в този свят.”
На 28-ми ноември комисията прекратила първото си заседание и се
събрала отново на 3-ти февруари 1310 година. Междувременно пора-
женческите настроения, които завладели по-голямата част от тампли
ерите след първото им арестуване, отстъпили място на решителност и
кураж. На първото заседание прецепторът на Пайен Понсар дьо Жизи
бил казал на комисията, че всички обвинения, отправени към Ордена
са скалъпени; че признанията са направени вследствие на “заплахи и
изтезания”; и след като описал как е бил измъчван, той казал, че ако
отново го заплашват подобни изтезания, той ще признае всичко, което
му приписват. Между 7-ми и 27-ми февруари 532 тамплиери от цяла
Франция последвали примера му.
На 14-ти март бил съставен пълен списък със 127 обвинения, който
прочели пред деветдесетте тамплиери, който заявили, че ще защита
ват Ордена. До края на месеца броят на доброволците нараснал на
597, в това число и един свещеник, Жан Робер, който казал, че е из
слушал безброй изповеди на братята си, но в нито една от тях не са се
споменавали греховете, които приписват на Ордена. Тъй като броят
на тамплиерите, които желаели да се заемат със защитата, бил твърде
голям, комисията помолила обвиняемите да изберат упълномощени,
които да ги представляват. Били излъчени двама свещеници, Роже дьо
Прованс, прецептор на Орлеан, и Пиетро от Болоня, прокуратор на
Храма в Папската курия в Рим. Пиетро от Болоня бил ръкоположен
свещеник, четиридесет и четири годишен, член на Ордена от двадесет
и пет години. Предполага се, че е бил ломбардец и е бил приет в Орде
на в Болоня, където вероятно е изучавал право. Неговото назначаване
за Храмов прокуратор в Папската курия е предполагало образованост,
нещо, което рядко се срещало във военния орден. След арестуването
му през ноември 1307 година той признал, че се е отрекъл от Христос
и е плюл на разпятието. Отхвърлил обвинението в содомия, но не ос
порил, че тя се практикува в Ордена.
Роже дьо Прованс също бил свещеник, близо осем години по-млад
от Пиетро от Болоня. Фактът, че е бил склонен да се присъедини по-
скоро към доминиканците, отколкото към тамплиерите, говори, че и
той е бил начетен. Признак за интелигентност и остър ум е фактът, че
при първия си разпит избегнал директните признания. Той бил приет
в Ордена в Бри петнадесет години по-рано.
Първоначално двамата свещеници протестирали относно условия
та, в които държали обвиняемите - отказвали им причастие, конфис
кували имуществото им, отнели им отличителното облекло на Орде
на, храната била лоша, държали ги оковани, а тези, които починали
в затвора, не били погребани на осветена земя. По-късно, когато в
Парижкия храм, където бил затворен Пиетро от Болоня, комисията го
разпитала, той отрекъл всички обвинения, като ги нарекъл “срамни,
най-отвратителни и безумни ... от началото до края изфабрикувани и
скалъпени от подставени лица, съперници и врагове”. Той твърдо зая
вил, “че членовете на Ордена са непорочни и чисти и винаги са били
такива.” Всички признания били лъжливи, направени вследствие на
изтезания или на страха от тях.
В сряда, 1-ви април, Пиетро от Болоня и Роже дьо Прованс заед
но с двама рицари, Гийом Шамбоне, прецептор на Блодеикс в Оверн,
и Бертран дьо Сартиш, прецептор на Карла в Руерг, се явили пред
папската комисия. И двамата рицари били служили дълго време на
Ордена в Утрмер. Още при първия им разпит те отрекли отправените
им обвинения.
Роже дьо Прованс накарал комисията да заеме отбранителна по
зиция. Той настоявал, че само Великият майстор и Съветът на Хра
ма имали прерогативите да назначават упълномощени със защитата
лица. Второ, първоначалните процедури по обвиненията в ерес били
незаконни и противоречали на гражданското и църковното право. ,
Ясно било също, че на обвиняемите не били предоставени средства,
за да наемат адвокати, които биха им осигурили добра защита. Роже
смятал, че всички дела трябвало да са под контрола на църквата, а не
на краля. За първи път след арестите на тамплиерите през октомври
1307 година обвиняемите имали убедителна защита.
Дори сега, почти седемстотин години след като били изречени,
думите на Пиетро от Болоня ни представят не просто един опитен
адвокат, но и защитник на правата на обвиняемите. Първоначални
те дела срещу тамплиерите, казал той на комисията, били водени “с
унищожителен гняв”, братята “подкарвани като овце на заколение”,
а “мнозина починали или били осакатени от различните изтезания,

с които ги заставяли да клеветят и себе си, и Ордена.” Той привел
довода, че мъченията премахвали “свободата на мисълта, която всеки
добродетелен човек трябвало да притежава”. Изтезанията го лишава
ли от “знание, памет и разбиране” и затова признания, изтръгнати с
мъчения, не трябвало да се вземат под внимание. Той разкрил, че на
тамплиерите са им били показвани писма с печата на крал Филип, в
които той обещавал, че тези, които се отрекат от Ордена, няма да бъ
дат изтезавани, “ще им се осигури препитание и пожизнена годишна
рента”.344
По този начин всички доказателства против Ордена се оказали
лъжливи и освен това противоречали на здравия разум. Било ли е
правдоподобно толкова много знатни, видни и влиятелни мъже да са
били “така оглупели и обезумели”, че “да погубят душата си, като вля
зат в Ордена”? Със сигурност, ако тези достойни рицари бяха открили
такава поквара и безверие в Храма, особено богохулствата към Хрис
тос, “щяха да изкрещят и да разгласят тези злодеяния на целия свят”.
Тази убедителна защита на тамплиерите и нестихващите дебати
на папската комисия разгневили крал Филип IV. Църковният събор,
насрочен за октомври 1310 година във Виен, на който трябвало да се
реши окончателно съдбата на Ордена на тамплиерите, бил отложен с
една година, тъй като комисията не била готова с отчета си. Кралят
решил да ускори събитията чрез посредничеството на Филип дьо Ма
рини, архиепископ на Санс. Архиепископът съвсем наскоро бил пре
местен от епархия Камбре със съдействието на брат си Ангеран дьо
Марини, който щял да заеме мястото на Гийом дьо Ногаре като главен
кралски министър. По молба на Ангеран кралят получил от папата раз
решение за назначението на Филип като архиепископ на Санс. По тази
причина Филип бил задължен едновременно и на краля, и на брат си и
през пролетта на 1311 година имал възможността да им се отплати.
Според вътрешно църковно планиране, датиращо от времето на
Римската империя, епархия Париж се намирала в провинция Санс.
По тази причина архиепископът на Санс имал правомощията да съди
тамплиерите, които попадали под неговата юрисдикция. В събота, на
10-ти май, когато папската комисия била в почивка, той свикал цър
ковния съвет в Париж. Пиетро от Болоня веднага разбрал какво се
готви и се обърнал към комисията с молба да защити онези тампли-
ери, “които са се ангажирали със защитата на Ордена”. Той помолил
също да се забрани на архиепископа да ги съди.
Председателят на комисията Жил Еслен не пожелал да разгледа

тази петиция, като изтъкнал, че ’’трябва да отслужи или поне да при
съства на литургия”. Останалите членове трябвало сами да вземат ре
шение и въпреки че те изпитвали съчувствие към просителите, съдеб
ната процедура на папската комисия и на назначения от архиепископа
църковен съвет били “независими един от друг”. Тъй като архиепис
копът получавал правомощията си пряко от папата, било извън компе
тенцията на комисията да се намесва.
В понеделник, 11 -ти май, комисията се събрала отново, за да из
слуша показанията на всеки тамплиер, желаещ да защити Ордена.
Отсъствал председателят, архиепископът на Нарбон. През почивката
обявили, че петдесет и четирима тамплиери, които се били отрекли
от признанията си, ще бъдат изгорени на кладата още същия ден по
обвинение в ерес. Комисията незабавно изпратила архидякона на Ор
леан и един от тъмничарите, Филип дьо Вое, да измолят от архиепис
копа отлагане на екзекуцията. Вое разказал колко много от почина
лите в затвора тамплиери се заклели, вече на прага на вечността, че
обвиненията срещу Ордена са скалъпени.
Но опитите да бъде разубеден архиепископът не дали резултат. Пет
десет и четиримата тамплиери били подкарани с каруци извън града,
към поле в близост да манастира Сент Антоан. Там те били изгорени
на кладата. Всички, без изключение, отрекли “престъпленията, които
им приписвали, казвайки, че са ги осъдили на смърт несправедливо и
безпричинно. Тези, които присъствали на екзекуцията, наблюдавали
с възхищение и огромно изумление поведението на тамплиерите.”345
Онези, които до този момент не се признали за виновни, били осъдени
на доживотен затвор. Единствено тези, които потвърдили показанията
си и се разкаяли, били освободени, а греховете им - опростени.
Четири дни по-късно още четирима тамплиери били предадени от
архиепископа на Санс да бъдат изгорени на кладата като еретици, а
тялото на бившия ковчежник на Парижкия храм Жан ла Тур било ек-
схумирано и хвърлено в пламъците. Случилото се силно повлияло на
следващите свидетели, изправени пред комисията. Тамплиерът Емри
Вилие-льо-Дюк от епархия Лангр категорично отричал приписваните
на Ордена прегрешения, но помолил показанията му да не стават дос
тояние на кралските чиновници, защото той не искал да отиде на кла
дата. Всичко това предизвикало протеста на членовете на комисията,
когато точно тогава от затвора изчезнал единият от двамата защитни
ци, Роже дьо Прованс.
Протестът дал резултат. Роже дьо Прованс се завърнал заедно с

двамата рицари Гийом дьо Шамбоне и Бертран дьо Сартиш, но сега
изчезнал Пиетро от Болоня, който, въпреки че бил издирван от трима
духовници, не бил намерен. След това съдебното дело започнало да
се протака, тъй като много от членовете на комисията отсъствали от
заседанията, като си намирали различни извинения. На 17-ти декем
ври, когато Гийом дьо Шамбоне и Бертран дьо Сартиш заявили, че не
са в състояние да продължат със защитата, защото са “неуки лаици”,
им било съобщено, че двамата свещеници са се оттеглили от защита
та и са потвърдили първоначалните си признания. Съветът на Санс
отнел свещеническия сан на Роже дьо Прованс, а Пиетро от Болоня
така и не се появил. Най-вероятно той е бил убит от тъмничарите
си. Но каквато и да е била съдбата на тези тамплиерски свещеници,
двамата рицари не са били в състояние да продължат защитата и се
оттеглили.
Седемнадесета глава
Унищожаването
на Ордена на тамплиерите
Защо членовете на най-мощната военна сила в западния свят са на

мерили края си, както се изразил Пиетро от Болоня “като овце на зако
ление”? Безспорно една от причините е била напредналата възраст на
голяма част от тамплиерите, които живеели във Франция. След като
известно време служили на изток, мнозина се завърнали в Европа,
за да заемат постове в администрацията, а по-младите рицари били
изпращани в Кипър. През 1307 година над седемдесет процента от
тамплиерската войска била набрана в началото на века.347 Тук, на ос
трова, те се подготвяли за военни действия. Вече се били сражавали
срещу сарацините за Тортоза, а сега се подготвяли за нашествието на
мамелюците на острова.
Булата на папа Климент V Pastoralis praeeminentiae, с която се на
реждало арестуването на тамплиерите в целия християнски свят, дос
тигнала до Кипър през ноември 1307 година. По това време действи
телният владетел бил Амори, брат на крал Жан, който бил подкрепен
от тамплиерите, когато завзел властта през 1306 година. Заповедите
на папата поставили Амори в неловка позиция. Той бил задължен на
тамплиерите, а и както повечето от хората в Кипър смятал обвинения
та срещу тях за неверни. Но Амори също така не желаел да се проти
вопоставя на папата или да си спечелва враг в лицето на крал Филип.
Затова той наредил да се направи съдебно разследване, ръководено от
маршал Ейм дьо Озлие, но рицарите силно се противопоставили и се
стигнало до въоръжени сблъсъци. В крайна сметка тамплиерите капи
тулирали и осемдесет и трима рицари и тридесет и пет сержанти били
поставени под домашен арест в именията им. Тяхното имущество било
конфискувано, но голяма част от съкровищата на тамплиерите изчез
нали. Не последвал съдебен процес до май следващата година, когато
на острова пристигнали двама съдии, назначени от папата. Нито един
от обвинените не се признал за виновен. Показания били получени от
свидетели, които не били членове на Ордена. Между тях били шест

надесет рицари и сенешалът на кралството Филип дьо Ибелен, както
и кралският маршал Роже Соасон. Повечето били привърженици на
Крал Анри II и по тази причина се очаквало те да са враждебно настро
ени към тамплиерите, но всички показания били в полза на Ордена.
Според Филип дьо Ибелен, който бил първият свидетел, единствено
атмосферата на тайнственост при приемането в Ордена предизвиква
ла подозрения в нередности. Роже Соасон потвърдил силната вяра на
тамплиерите в църковните тайнства и стриктното спазване на канона
по време на религиозните церемонии.
Един от рицарите, Жак дьо Плани, бил изключително красноречив
в защитата си и напомнил на съда, че тамплиерите са пролели кръвта
си за Христос и Христовата вяра, че били толкова благодетелни и поч
тени, колкото рицарите от другите военни ордени. Лорд Пърсивал дьо
Map, генуезец, разказал за група тамплиери, които попаднали в плен
при сарацините и предпочели да умрат, отколкото да предат вярата
си. По-маловажни свидетели, които, въпреки че споменали за атмос
ферата на тайнственост при посвещаването в Ордена и за користолю-
бието на братята, не казали нищо, което можело да уличи рицарите в
богохулство или ерес. Един свещеник, Лоран Бейрутски, заявил че е
изповядал шестдесет тамплиери и не би могъл да каже нищо против
тях. От показания, взети по-късно, станало ясно, че тамплиерите са се
изповядвали при доминиканци, францисканци или при свещеници от
бялото духовенство.
Единствен от кипърските латини, който дал показания срещу там
плиерите, бил Симон дьо Сарезари, приор на хоспиталиерите, но той
не представил убедителни доказателства, а само споменал за свои
разговори в миналото с хора, които не могъл да назове. С това един
ствено изключение свидетелите дали показания в полза на Ордена,
независимо че били привърженици на крал Анри И.
Резултатите от това съдебно решение били неприемливи за папа
Климент V и той наредил провеждането на нови съдебни процедури,
този път под ръководството на папския легат Пиер дьо Плен-Касан,
епископ на Роде. Те се състояли след убийството на Амори през ля
тото на 1310 година, когато на трона се върнал крал Анри II. Въпреки
че от това изслушване не са запазени документи, ясно е, че този път
папата взел надмощие. Според летописците тамплиерският маршал
Ейм Озлие и мнозина други от неговите братята умрели, хвърлени в
тъмницата на една от крепостите на острова.
В Италия изходът от разследванията срещу тамплиерите зависел

от политическите пристрастия на владетелите. Шарл II Неаполски,
братовчед на Филип Хубави, доколкото е известно, успял да осигури
желаните признания главно чрез изтезания. И в папските територии
чрез мъчения някои тамплиери признали, че са се отрекли от Христос,
че са плюли на разпятието и са се прекланяли на идоли, но като цяло
работата на Инквизицията, ръководена от епископа на Сутри, дала
скромни резултати. В Ломбардия голям брой епископи подкрепили
тамплиерите и не се страхували да го кажат. Епископите на Равена,
Римини и Фано не намерили доказателства, уличаващи тамплиерите,
които те разпитвали. Във Флоренция шестима от тринадесетте там
плиери признали след като били подложени на изтезания.
В Германия Бурхард, архиепископ на Магдебург, действал с голя
ма бързина. Вички тамплиери, включително и германският прецептор
Фридрих Алвенслебен, били арестувани. В Триер църковният съвет,
свикан от архиепископа, не намерил доказателства срещу Ордена. А
съветът в Майнц, председателстван от Петер фон Аспелт, бил прекъс
нат от нахлулите двадесет въоръжени рицари - тамплиери, водени от
прецептора на Грумбах. Уплашеният архиепископ бил принуден да
изслуша техните оплаквания, че не им била дадена възможността да
се защитят, а тези, които настоявали, че са невинни, били изгорени на
кладата. Юг от Салм изтъквал като чудотворно доказателство за тях
ната невинност факта, че бялото облекло на тамплиерите не изгоряло
в пламъците.
При едно по-късно изслушване братът на Юг дьо Салм, Фредерик,
прецептор на провинция Рейн, предложил да се докаже невинността
им чрез изпитания. Той разказал, че по време на службата си на изток
е познавал Жак дьо Моле и той бил “добър християнин като всеки
друг”. Други свидетели разказали за благотворителната дейност, коя
то тамплиерите извършвали. Според един свещеник братята хранели
по хиляда бедни на ден по време на глад в прецептория Майстре. В
края на изслушването архиепископът отсъдил в полза на тамплиерите
решение, което не се харесало на папата.
Извън Франция и Кипър най-значимо било присъствието на там

плиерите в Испания, по-точно в Арагон, където Орденът е изиграл
важна роля за отвоюване на земите, завзети от маврите. Огромните
привилегии и големите дарения, датиращи от времето на Reconquista,
били до известна степен иззети от краля. Орденът все още притежавал
доста големи имения в Арагон, макар че вече изпитвал затруднения

заради средствата, които изпращали на братята в Сирия и Палестина,
както и от постоянно предявяваните нужди на краля, които трябвало
да покриват.
В средата на октомври 1307 година Яков II получил писмо от френ
ския крал Филип IV, в което изреждал греховете на тамплиерите и съ
ветвал испанския крал да изземе имуществото им, както той постъпил
с Ордена във Франция. Арагонският монарх се отнесъл с недоверие
към тази информация. Той отговорил на Филип Хубави, че тампли
ерите наистина живеели по начин, достоен за похвала, и отдадени на
религията, както всички по тези краища смятат. Срещу тях никога не
е било повдигано обвинение за отклонение от вярата. Напротив, по
време на нашето управление те предано изпълняваха всички мисии,
които им възлагахме и потъпкваха враговете на вярата.
Но когато вестта, че Жак дьо Моле е признал греховете, в които

е обвинен, достигнала Испания, крал Яков II наредил да се заловят
тамплиерите в неговото кралство и да се изземе имуществото им, но
някои от братята отказали да предадат замъците си. За разлика от там
плиерите във Франция Орденът в Арагон разполагал с време да се въ
оръжи и да подготви отбраната си. Крепостта в Пенискола била пре
взета и майсторът на храма в Арагон Екземен от Ленда - арестуван.
Но Аско, Кантавиеха, Вилел, Кастелоте, Халамера и Монзон останали
в ръцете на Ордена, докато Рамон Са Гуардия, прецептор на Ма Дю
в Русийон, удържал крепостта Миравет. Оттам той написал писмо на
крал Яков, с което му напомнял за пролятата от тамплиерите кръв във
войните срещу маврите, припомнил му и за неотдавнашното им учас
тие в битката при Гранада. А по време на глада двадесет хиляди били
спасени от смърт в Гардени и шест хиляди в Монзон отново от там
плиерите. Когато французите нахлули в Арагон и Барселона била за
страшена, тамплиерите били тези, които спасили кралството. Заради
всичките им заслуги кралят трябвало да освободи майстора на Храма
и другите тамплиери, които са “лоялни и добри католици”.
Но зарът вече бил хвърлен - и не защото крал Яков бил убеден, че
тамплиерите били извършили приписваните им престъпления и гре
хове, а защото искал да се добере до имуществото им преди църквата
да го конфискува. Той дори предложил quid pro quo на папа Климент,
като по този начин двама от неговите племенници щели да получат
земя в Арагон, ако папата се откаже от правата си върху имуществото
на тамплиерите в Испания. 348 Вероятно съзнавайки, че алчността е

основният мотив на краля, Рамон Са Гуардия писал, за да изрази кол
ко много го съжалява, “кралят на Франция и всички католици, които
са замесени в преследването на тамплиерите, са достойни за съжале
ние повече от нас самите, които трябва да се сблъскаме с това зло.”
Той се страхувал за душата на краля, който вероятно живеел със за
блудата, че върши божие дело, а всъщност служел на сатаната. Рамон
са Гуардия запитал, също като Пиетро от Болоня, че ако обвиненията
бяха верни, как тогава толкова много членове на най-изтъкнатите фа
милии са се присъединили към Ордена, някои едва от шест години и
никой не е споменавал за някакви нередности?
На 1-ви февруари 1308 година крал Яков решил да обсади всички
крепости, които все още били в ръцете на тамплиерите. Тъй като не
желаел или просто защото не било по силите му, той решил да не
щурмува фронтално, а да накара гарнизоните да капитулират, като ги
доведе до гладна смърт. Рамон Са Гуардия, който продължил корес
понденцията си с краля, го предупредил, че те са готови да умрат като
мъченици, ако крал Яков не им гарантира защитата си от папа Кли
мент, докато той е под влиянието на френския крал. Но крал Яков не
сметнал за необходимо да прави компромиси и до края на ноември
тамплиерите от Миравет, лишени от продоволствия, се предали. Мон-
зон удържал до май 1309 година, но в края на юли, след като паднала
и Халамера, Орденът прекратил съпротивата си.
Последвали съдебни разследвания срещу арагонските тамплиери,
но тъй като законът там забранявал изтезанията, признания не били
изтръгнати. На затворниците били осигурени сравнително комфортни
условия и прилична храна. Рамон Са Гуардия говорел без задръжки
и пред инквизиторите. Той казал, че посвещаването в Ордена се из
вършвало според каноните, както и практикуването на католическата
религия от тамплиерите. Обвиненията в отричане от Христос били
“ужасни, отвратителни и жестоки” и че “всеки брат, който имал про
тивоестествени сексуални връзки”, бил наказван “с отнемане на бяло
то облекло и безсрочен затвор ... окован във вериги...” Обвиненията
били повдигнати от “коварен и сатанински ум” и всеки, който ги при
знаел, бил лъжец.
През март 1311 година папата наредил на архиепископите на Тар
рагона и Валенсия да прибягнат до изтезания, за да изтръгнат призна
ния. Но методите, които се оказали толкова успешни във Франция, в
Испания не дали резултат. Осем тамплиери, измъчвани в Барселона,
настоявали, че са невинни, и на 4-ти ноември 1312 година местният

църковен съвет в Арагона ги оправдал.
Както в Аргон, така и в кралствата Кастилия-Леон и Португалия
тамплиерите били арестувани и призовани пред епископални коми
сии, но никой не намерил доказателства за вината им. От целия Ибе
рийски полуостров единствено в Навара, която се намирала под силно
френско влияние, някои от братята направили признания.
В средата на октомври 1307 година кралят на Англия Едуард II

също получил писмо от крал Филип Хубави, в което той казвал, че е
разкрил гнездото на покварата в Ордена на тамплиерите и съветвал
своя зет да предприеме по неговия пример арестуване на злостор
ниците и изземване на имуществото им. Подобно на крал Яков ан
глийският монарх също се отнесъл скептично към тази информация.
Въпреки че броят на тамплиерите не бил толкова голям, колкого във
Франция, и се колебаел между 144 и 230 рицари в Англия, Шотландия,
Ирландия и Уелс, Орденът изиграл важна роля в кралското управле
ние от времето, когато Великият майстор Юг дьо Пайен пристигнал
в Лондон през 1129 година. Тамплиерите дълги години служили като
банкери на кралете от Анжуйската династия, на тях била поверена за
дачата да изискат глоба за убийството на Томас Бекет; били посредни
ци в конфликтите между Англия и Франция и охранявали крепостите
в Нормандия, които били зестрата на принцеса Маргьорит Френска,
докато нейният съпруг, син и наследник на английския крал Хенри II,
стане пълнолетен.
Орденът се ползвал с доверието и на Ричард Лъвското сърце. Ве
ликият майстор Робер дьо Сабле бил негов васал и надежден приятел.
Храмът в Лондон бил сигурно хранилище на кралските съкровища;
Орденът взимал активно участие в търговския живот по целия свят,
като се ползвал с привилегии и свободи, дадени му от крале и папи.
Въпреки че богатството му до известна степен било повод за завист,
то годишните доходи от поземлено имущество, които не надвишавали
4 800 ливри, все пак били недостатъчни, за да доведат “до силни чув
ства на озлобление” или “всеобщо неодобрение”.349 Жак дьо Моле бил
посрещнат топло от крал Едуард I, когато през 1294 година посетил
Англия, а Уилям дьо ла Мор, английският майстор на Храма, бил до
верен съветник на стария крал. Едуард II, който се възкачил на трона
само три месеца преди да бъдат отправени обвиненията срещу Орде
на, които той счел за неверни и писал до кралете на Франция, Аргон,
Кастилия, Португалия и Неапол, за да изрази позицията си. Орденът

бил почитан в Светите земи, а членовете му “ревностни християни”.
Той писал и на папа Климент, като настоявал, че тамплиерите са “по
следователни в изповядването на чистата вяра”, докато тези, които
отправят такива отвратителни обвинения, са престъпници и лъжци.
Това писмо, изпратено на 10-ти декември, съвпаднало с издаването
на папската була Pastoralis praeeminentiae, в която се нареждало арес
туването на тамплиерите в християнския свят и която крал Едуард
получил четири дни по-късно. Младият крал нямал избор и на 26-ти
декември той издал заповед за задържането на английските тампли-
ери по “най-бързия и решителен начин”. До този момент новините
за признанията на Жак дьо Моле били достигнали Англия и Едуард,
подобно на Яков II Арагонски, вероятно е видял в това възможност да
наложи контрол над имуществото на тамплиерите, преди то да попад
не в други ръце.
Но Едуард изпитвал съмнения към намеренията на крал Филип,
а бил и подозрителен към причините, поради които папата е бил под
влиянието на френския крал. Още повече че методите, които били
прилагани, за да се изтръгнат признания, подсказвали, че обвинения
та са скалъпени. Английският майстор на храма, Уилям дьо Ла Мор,
бил арестуван на 9-ти януари и затворен в кентьрбърийското абат-
ство, но му позволили двама от братята да останат с него, да ползва
мебели, дрехи, спално бельо и личните си вещи, а имал и право на два
шилинга и шест пенса дневно. На много от прецепторите било разре
шено да останат в замъците си, докато не бъдат призовани да се явят
пред инквизиторите, което станало две години по-късно.
По време на ареста бил направен опис на имуществото на тампли
ерите, който ни дава някаква представа за начина им на съществуване
и опровергава обвиненията, че са живели в охолство и разкош. В Йор
кшир църковните одежди, добитъкът и селскостопанският инвентар
представлявали най-ценното от описа. Нямало оръжия, парите били
малко, а мебелите стари и евтини. В избите имало солено овче месо,
бекон, солена и сушена риба, сирене, малко осолено говеждо и почти
никакво вино.350
На 13-ти септември 1309 година двамата инквизитори, назначени
от папата, пристигнали в Англия. Това били Дюдоне, абат на Лани
и Сикар дьо Вор, духовник от Нарбон, където Жил Еслен, предсе
дателят на папската комисия, която разпитвала членовете на Ордена
в Париж, бил архепископ. Това били първите инквизитори, които се
появили в Англия. За разлика от Франция, където инквизицията била

прието и използвано от монархията средство, в Англия тя била проти
возаконна. Още повече, че процесите се провеждали пред съдии и не
били позволени изтезания. Вследствие на което разпитите на англий
ските тамплиери, проведени между 20-ти октомври и 18-ти ноември
пред двамата инквизитори и епископа на Лондон, не дали желания
резултат. Нито един от братята не се признал за виновен в извършва
нето на грях или престъпление. Имбер Бланк, прецептор на Оверн,
който бил избягал в Англия по време на арестите във Франция, казал,
че тайнствеността на церемонията по приемането в Ордена била при
знак на “глупост”, но нищо греховно не се е случвало.
Разочаровани, че не са успели да изтръгнат никакви признания,
инквизиторите убедили провинциалния църковен съвет на Кентърбъ-
ри, който заседавал на 24-ти ноември, да се обърне към крал Едуард
да позволи рицарите да бъдат подложени на изтезания. Тази молба
била формулирана евфемистично като процедура, “съответстваща на
църковните принципи”. Кралят разрешил, но мъченията не дали же
ланите резултати. Единствената установена нередност било широко
разпространеното убеждение сред тамплиерите, че Великият магис
тър давал свето опрощение. /
Двамата инквизитори получили неудовлетворителен отговор и по
друг въпрос, за който те докладвали на папата. Това било нежелание
то на крал Едуард да даде гаранция, че Имуществото на тамплиерите
ще бъде прехвърлено на църквата. Кралят отговорил, че не може да
предприеме никакви действия, без да се е консултирал с графовете и
бароните в кралството, една позиция, която не била просто протакане.
Папата можел да се позове на доказателства, че първоначално дарени
ята били направени, за да подсигури религиозната мисия на тампли
ерите в Светите земи, но с еднакво основание кралят можел да заяви,
че това имущество е било дарено от английски аристократи, които,
ако Орденът бъдел разпуснат, имали право да си го получат обратно.
Бароните твърдо подкрепяли това становище.
Гневен, че разследванията в Англия не давали желаните резулта
ти, папа Климент V убедил архиепископите на Кентърбъри и Йорк да
вложат повече усилия в разследването на тамплиерите. Натиск бил
оказан и от други кръгове. Грийнфилд, архиепископ на Йорк, получил
писмо от крал Филип IV, който настоявал за съдействие. Църковните
власти направили каквото могли, но Уилям от Грийнфилд казал пред
провинциалния църковен съвет, който заседавал през май 1310 годи
на, че “в цяла Англия никой не бил чувал за изтезания.” Най-доброто,

което той успял да направи, било получаването на косвени доказа
телства. Джон от Насингтън бил чувал, че в един от тамплиерските
храмове се прекланяли пред теле. Един рицар, Джон от Юъ, разказал
как прецепторът на Уестърдейл показал на жена му книга, в която се
твърдяло, че Христос не е син на девственица и че негов баща е Йо
сиф. Единственото обвинение в содомия било направено от монах,
който в детството си бил чувал израза: “Пази се от целувката на там
плиерите.” А друг монах познавал жена, която в тоалетна намерила
мъжки гащи с пришит на дъното им кръст.351
Подозирайки, че англичаните прибягвали до тактиката на бавене и
отлагане, папа Климент писал на крал Едуард, че ще опрости всичките
му грехове, ако предаде тамплиерите под юрисдикцията на Франция.
Той също така оказал натиск на английските духовници, като заявил в
булата Faciens misericordiam, че престъплението на тамплиерите е до
казано и сега всеки, който се опита да им окаже съдействие, ще бъде
обвинен в същите грехове. Църковният съвет в Йорк, неспособен да
осъди или оправдае, упълномощил архиепископа да отнесе въпроса
към папския съд на предстоящия събор във Виен. Междувременно
членовете на Съвета излезли с една типично английска формулиров
ка, според която всеки тамплиер трябвало да заяви публично следно
то: “Съзнавайки, че в булата на нашия свети отец папата към мен се
отправят сериозни обвинения и тъй като аз сам, не съм в състояние да
се оправдая, оставям се на божията милост и на справедливостта на
Съвета.” След това заявление, което всеки един от тамплиерите напра
вил пред катедралата в Йорк, обвинените били простени от църквата
и изпратени да живеят в различни манастири - Уилям от Графтън в
Селби, Ричард от Кезик в Къркъм, Джон от Уолпоул в Байлънд, Томас
от Станфорд във Фаунтине и Хенри от Кърби в Ривъс. Цистерциан-
ските абати се оплакали на архиепископа на Йорк от лошото поведе
ние на Томас от Станфорд и Хенри от Кърби.
Съдебните процедури в Шотландия и Ирландия също не довели до
очакваните от папа Климент и краля на Франция резултати. Единстве
ните по-приемливи признания били направени от двама напуснали
Ордена тамплиери - Стивън Стейпълбраг и Томас Торълдби, които
описали светотатствата, съпътстващи церемонията по приемането в
Ордена. И двамата вероятно са били изтезавани. През юли тампли-
ерски свещеник на име Джон Стоук също признал, че година след
като станал член на Ордена, Жак дьо Моле му казал да се отрече от
Христос. Когато всички те се покаяли, греховете им били опростени и

се примирили с църквата. Така постъпили и с петдесет и двамата там-
плиери, които приели компромисния вариант, предложен от Съвета
в Йорк. Но двамата най-изтъкнати тамплиери в Англия - Майсторът
Уилям дьо Ла Мор и прецепторът на Оверн Имбер Бланк, продължили
да настояват, че и те самите, и Орденът са невинни. Уилям отрекъл
да е давал свето опрощение на пристъпили Кодекса рицари. Той бил
затворен в Лондонската кула, където, очаквайки папската милост, по
чинал през 1313 година. Имбер Бланк бил осъден “на строг затвор,
където да бъде държан окован в двойни вериги, докато не направи
признания.”352 Той също починал в тъмницата.
В събота, 16-ти октомври 1311 година, след дванадесетмесечно от

лагане, екуменическият събор на католическата църква се събрал във
Виен. Този град, разположен на Рона, само на около двадесет кило
метра южно от Лион, бил построен сред развалините на римско се
лище. Амфитеатърът, кацнал на склоновете на планината Пипе, мо-
жел да побере 13 000 зрители, а храмът, построен в чест на император
Август, бил превърнат в църква. Това бил градът, където император
Август заточил Архелай, сина на крал Ирод; тук намерила мъчениче
ската си смърт злочестата Бландина - “след камшика, зверовете, след
мъченията с огън, най-накрая тя била затворена в кошница, която хвър
лили в краката на разярен бик.” Друг мъченик от това време, римският
офицер Маврикий, който бил екзекутиран заради отказа си да пренесе
жертва на езическите богове. В катедралата, посветена на този мъче
ник, построена на брега на Рона, папа Климент посрещнал духовници
от целия християнски свят и открил първото заседание на Събора.
Но този форум се оказал разочароващ за понтифа. Папа Климент
бил свикал епископи и принцове от всички християнски страни, вклю
чително и четиримата патриарси от Източноправославната църква, но
от 161 прелати повече от една трета не дошли лично и намирайки раз
лични извинения, изпратили на свое място делегати. Онези епископи,
които присъствали, не вложили ентусиазъм в работата - градът бил
препълнен, трудно се намирали прилични квартири и по това време
на годината, както епископът на Валенсия се оплакал на Яков II Ара
гонски, “бил стегнал небивал студ”.
През първите шест месеца нито един крал не удостоил с присъст
вието си Събора, въпреки че възвръщането на Светите земи, една от
трите точки в дневния ред, било въпрос, чието разрешаване изисква
ло до голяма степен участието на монарсите. Втората точка съвсем

естествено била реформирането на църквата, но въодушевлението на
духовниците за прочистване на църквата от корупция, което внасяло
оживление на предишни събори, сега отстъпило място на апатия, тъй
като било трудно да се поддържа ентусиазъм при папа, който назна
чил четирима свои сродници в Колегията на кардиналите и използвал
всички възможни средства да измъкне пари от вярващите. Преобла
даващото чувство на този събор бил цинизмът. Френският летописец
-Жан дьо Сент Виктор написал, че “мнозина говореха, че съборът е
свикан с единствената цел да се изкопчат пари.”353
Третата точка в дневния ред предвиждала обсъждане съдбата на
Ордена на тамплиерите. За папа Климент било наложително Съборът
да реши разпускане на братството. За тази цел той бил събирал пока
занията от разследванията в различните страни и настоявал да се при
бегне до изтезания там, кьдето обвиняемите не направили желаните
от папата признания. Всичко това отнело по-дълго време от очаквани
ята му и именно това била причината за отлагането на Събора с една
година. Дори през лятото на 1311 година все още не били събрани
всички доклади, но когато пристигнали и били внимателно проучени
от папата и съветниците му, се оказало, че те са далеч от очакваното.
Единствено отчетите от Франция съдържали правдоподобни призна
ния, но другите, най-вече тези от Англия, Арагон и Кипър съдържали
само косвени доказателства, а липсвали признания на членовете на
Ордена.
Освен подготовката на кратки изложения на тези доклади, които
щели да бъдат представят на Събора, папа Климент помолил двама от
кардиналите да дадат преценка как да се постъпи с Ордена. Единият
бил Жак Дуез от Гаскония, епископ на Авиньон, а другият - Гийом
Льо Мер, епископ на Анжер. И двамата отсъдили, че вината на Ор
дена е доказана и затова той трябва да се разпусне и не чрез гласу
ване, а по нареждане на папата в качеството му на глава на църквата
- de plenitudine potestasis. Те отхвърлили възражението, “че на Ордена
трябва да се предостави възможност да се защити, защото не трябва
благородни християни да се пропъждат от църквата без правосъдие и
подробни разисквания”. Повечето от участниците в Събора подкрепя
ли това становище с изключение на членовете на Папската курия, как-
то и приближените на френския крал. Представителят на крал Яков II
Арагонски на Събора, казал, че “на базата на чутото от кардиналите
и духовниците не е възможно обвиненията да паднат върху целия Ор
ден, тъй като не съществуват доказателства, уличаващи всички бра

тя.” Цистерцианският абат Жак дьо Терин се чудел как е възможно
мъже от благородно потекло, рискували живота си в защита на Свети
те земи, да бъдат еретици. Той обърнал внимание и на факта, че има
нелогичност и непоследователност в документираните съдебни раз
следвания. Уолтър Гизбъро, английски духовник, писал, че “повечето
от прелатите застанали на страната на тамплиерите, с изключение на
тези от Франция, които, изглежда, не се осмеляват да постъпят по
друг начин, страхувайки се от френския крал, който бил в основата на
целия този скандал.”354
Климент бил в затруднено положение. Той официално поканил
тамплиерите да дойдат във Виен, за да се защитят, като не очаквал те
да го направят. Но за негово учудване през октомври седем тампли-
ери се представили пред Събора, като заявили, че са дошли да оневи
нят Ордена. Освен това в околностите на града имало между 1 500 и
2 000 техни братя, готови да ги подкрепят.
Папа Климент наредил да бъдат задържани и поискал да се сфор
мира комитет, който да реши дали да бъдат допуснати да защитават
Ордена. И ако решението бъдело положително, кой щял да поеме за
щитата - тамплиерите, които се представили пред Събора, или адво
кат, излъчен от братята по цял свят? И ако всичко това се окажело
твърде трудно, дали папата да не номинира техен представител, който
да пледира? Заключението на комисията, постигнато с голямо мно
зинство, било, че Орденът имал право на защита. Против били само
близките до крал Филип епископи на Реймс, Санс и Роан.
Това решение изглеждало трудно постижимо, тъй като условия
та във Виен се влошили. Имало недостиг на храна, което довело до
покачване на цените и разпространението на епидемии, вследствие
на които голям брой членове на Събора починали. При тези обстоя
телства упорството на комисията ядосало папата и разгневило крал
Филип. За да окаже натиск на духовниците, Филип прибягнал до так
тиката, която бил използвал четири години по-рано - свикал Генерал
ните щати, но този път не в Тур, а в Лион.
Две били причините, поради които понтифът поддържал постоянна
кореспонденция с френския крал. Първата била страхът на Климент,
че Филип може да поднови атаките си срещу папа Бонифаций VIII, а
втората, че силно желаел организирането на нов кръстоносен поход.
На 17-ти февруари тайно пристигнала делегация, състояща се от ви
сокопоставени особи - сина на Филип, Луи Паварски и графовете на
Булон и Сен-Пол, както и най-важните френски министри - Ангеран

дьо Марини, Гийом дьо Плезанс и Гийом дьо Ногаре. Заедно с папата
и най-приближените му кардинали те обсъдили следващите ходове.
Но в този момент ситуацията се променила. Крал Яков II Арагон
ски настоявал за срочно разпускане на Ордена на тамплиерите. Той
желаел също арагонските владения на братята да бъдат предадени на
испанския Орден на Калатрава. Разпореждането с имуществото на
тамплиерите било конфликтен момент в преговорите между папата
и френския крал. И Филип искал да сключи същата сделка като Яков
II Арагонски, затова той писал на понтифа: “изгаряйки от копнеж по
правата вяра и предвид, че толкова обиди, нанесени на Христос, са ос
танали ненаказани, ние предано, смирено и с любов молим Ваше Све
тейшество да разпусне Ордена на тамплиерите и желаем да се основе
нов военен орден, на който да се прехвърли имуществото на гореспо
менатото братство заедно с правата, почестите и задълженията”.
Понеже папата знаел, че кралят има предвид един от синовете си
за Велик майстор, той проявил твърдост и заявил, че ако Орденът на
тамплиерите бъде разпуснат, имуществото му ще бъде предадено на
хоспиталиерите. Крал Филип се решил на компромис, като обещал да
приеме решението на папата, но в замяна искал да запази “собствени
те си права, тези на прелатите, бароните, благородниците, както и на
други поданици в кралството си.”
Докато папата все още се колебаел, на 20-ти май пристигнал сами
ят Филип, придружен от двамата си братя, тримата си синове и силна
войска. Наложило се понтифът срочно да вземе решение. Два дена по-
късно Климент провел тайна консистория, на която специалната ко
мисия по въпросите на Ордена била помолена да ревизира решението
си. Виждайки, че играта е свършила и вероятно или чрез подкуп, или
чрез заплахи болшинството от прелатите гласували за разпускането
на Ордена - решение, което според един от опозиционно настроените
духовници, епископа на Валенсия, “било срещу здравия разум и спра
ведливостта.”
На 3-ти април Съборът се събрал в катедралата Сент Морис, за
да чуе проповедта на папа Климент върху Псалм 1, стих 5: ’’Затова
нечестивците не ще устоят на съда, и грешниците - в събранието на
праведните”.
Понтифът седял на трона, а от двете му страни, малко по-ниско
били френският крал Филип и синът на Филип, кралят на Навара.
След проповедта и преди изслушването да започне председателст
ващият заседанието обявил, че ще бъде наказан с отлъчване всеки,

който реши да се изкаже без позволение или без да бъде помолен от
папата.
Папа Климент прочел булата Vox in excelso, с която се обявявало
закриването на Ордена на тамплиерите. Думите в булата били вни
мателно подбрани, за да се избегне откритото осъждане на Ордена.
Той се разпускал не със съдебно решение, а с папски декрет заради
“поквара, съмнителни деяния и инсинуации”. Споменавали се и ня
кои неоспорими факти - “тайнствената и мистериозна церемония за
приемане в братството, както и различията с другите христови после
дователи в поведението, начина на живот и облеклото”. Били приети
за доказани “многого ужасни неща”, извършвани от “голяма част от
братята в този Орден ... които се отдали на най-ужасния грях - веро-
отстъпничество от самия Господ Исус Христос, на отвратително идо
лопоклонничество и на най-долната страст - содомията.”
В текста се оправдавали действията на папата, като се напомня
ло на вярващите, че Римокатолическата църква е разпускала и други
прославени ордени, и то за по-незначителни престъпления от горес
поменатите. Булата до известна степен звучала и извинително - пап
ското решение било взето “с много горчивина и мъка на сърцето.” Но
членовете на Събора не били запитани дали приемат или отхвърлят
папското постановление. Орденът се забранявал с одобрението на
Светия съвет: “завинаги забраняваме с декрет Ордена на тамплиерите
и не разрешаваме никой да встъпва в този орден в бъдеще, да получа
ва или носи облеклото му, или да се обявява за тамплиер. Ако някой е
против този указ и не го спазва, той ще бъде отлъчен ipso facto."
Със следващата була Ad providam, издадена на 2-ри май, имуще

ството на тамплиерите преминавало в ръцете на хоспиталиерите,
“които винаги са излагали на риск живота си в земите отвъд море
то”. Изключение били само владенията на Ордена в Аргон, Кастилия,
Португалия и Майорка. Чия собственост ще бъдат щяло да се реши в
по-късен момент.
Последиците от разпускането на Ордена силно засягали англий
ския крал Едуард II, Яков II Арагонски и преди всичко френския крал
Филип IV. Те публично се съгласили с плановете, които папата иМал
за богатствата на Ордена, но и тримата желаели дял за себе си или за
своите васали. Едуард II вече бил успял да даде под аренда някои от
тамплиерските земи и предупредил хоспиталиерите да не се възполз
ват от Ad providam n да “узурпират” владения. Съдебните спорове на

хоспиталиерите и папските легати продължили до 1336 година. Лон
донският храм в крайна сметка бил предаден на юристи. Църквата
към храма е запазена до днес.
В Арагон Яков II настоявал, че сигурността на кралството му за

виси от това дали владенията на тамплиерите ще станат кралска соб
ственост. Той напомнил за съпротивата,Gв^оято тамплиерите оказали
при опита да бъдат арестувани през П о г о д и н а . Този факт показвал
опасностите, които криела въоръжена сила, която не е лоялна на кра
ля. И тук споразумение било постигнато след няколко години прего
вори. Създаден бил нов военен орден във Валенсия, който бил на под
чинение на Майстора на Калатрава, както и на цистерцианския абат
на Стас. Останалите тамплиерски имения на територията на Арагон
преминавали в ръцете на хоспиталиерите, но преди да заеме поста си,
командерът на хоспиталиерите от Ампоста трябвало да отдаде дъл
жимото на краля. Самите тамплиери, които се покаяли и били опро
стени от църквата, продължавали да живеят в бившите владения на
своя Орден или се преместили в манастири, където получавали пен
сия от фонда на Ордена. Разпускането на Ордена не означавало, че те
са освободени от обетите си.
Подобно на тамплиерите в Йоркшир, и за братята от Арагон пре
ходът от живота във военен орден към рутината на монашеското съ
ществуване се оказал труден. Някои избягали от манастирите, събле
кли облеклото на Ордена и се върнали към светския живот. Дали са
били обезверени и разочаровани от случилото се, или просто са се
почувствали освободени от строгата дисциплина в Ордена, не се знае,
но някои бивши тамплиери станали наемни войници и създали се
мейства. Намеквало се, че пенсиите им били твърде високи и това им
позволявало да бездействат. Един бивш тамплиер си имал държанка,
друг бил обвинен в изнасилване, но за отбелязване е, че не е докумен
тиран нито един случай на содомия.
Оплакванията от тамплиерите накарали приемника на папа Кли
мент V папа Йоан XXII да се опита да склони някогашни рицари на
Храма да се върнат към религиозния живот. В писмо до архиеписко
па на Таррагона папата го помолил да ги “предпази от участието им
във войни, от светския живот”, както и да не им позволява да носят
луксозни дрехи. Трябвало да се внимава в една обител да няма по
вече от двама бивши тамплиери, а тези, които отказвали да живеят
в манастир, да бъдат лишени от пенсии. Известни са случаи, когато

тази санкция била прилагана, но като цяло “оцелелите не изпитва
ли финансови затруднения; а и когато броят на тамплиерите намалял,
църквата проявявала все по-малко интерес към тях, затова те били
оставени да изживеят последните си дни без намеса от страна на офи
циалното духовенство.”355
В Португалия крал Диниз получил разрешение да основе нов вое
нен орден - Ордена на Христос, на който били предадени владенията
на тамплиерите. Великолепната щабквартира в Томар с нейната ро
тонда могат да се видят и днес. Кралят на Майорка Санчо постигнал
компромис с Курията, като предал имуществото на тамплиерите на
хоспиталиерите в замяна на годишна рента. В Кастилия някои владе
ния били завзети от краля или местните барони, а други от военните
ордени от Уклее и Калатрава. Отказът на кастилския крал да предаде
имуществото на тамплиерите на Ордена на хоспиталиерите довело
до протести от страна на Папската курия през 1366 година. Подобна
била и ситуацията в Италия, Германия и Бохемия, където местните
владетели завзели по-голямата част от имуществото на тамплиерите,
и не оставили почти нищо на хоспиталиерите. В Хилдешайм тампли
ерите се опитали да се сражават, но в крайна сметка съпротивата им
била сломена. Орденът на доминиканците, чиито членове били актив
ни участници в Инквизицията, получили тамплиерските домове във
Виена-Австрия, Страсбург, Еслинген и Вормс. Пет години били необ
ходими на краля, за да върне именията в Неапол и Прованс. Единстве
но в Кипър предаването на владенията станало бързо и безболезнено,
без съмнение благодарение на позицията му като предна фронтова
линия.
Във Франция Шарл дьо Валоа и главният министър на краля Анге-
ран Марини се опитвали да убедят Филип Хубави, че трябва да отстъ
пи пред решението на папата по въпроса за тамплиерските владения,
тъй като това е цената, която трябва да платят, за да бъде разпуснат
окончателно Орденът. Но кралят писал на папата, че е съгласен да
предаде имуществото на Рицарите на храма на Ордена на хоспитали
ерите, при условие, че папата реформира този орден, а това можело
да стане само “след компенсиране на кралската хазна за направените
разходи за управление и административна работа на именията.” По
добно на зет си крал Едуард II също проявил претенции за правата
на “краля, прелатите, бароните, благородниците и други поданици на
кралството на дял от гореспоменатото имущество”. В този случай хос-
питалиерите трябвало да платят за правата си: 200 000 турски ливри

били предадени на кралската хазна в Париж от приора на хоспитали-
ерите във Венеция, вероятно за да се обезщети короната за загубите.
Оказало се, че този подкуп не е достатъчен. Още 60 000 турски ливри
изпратил приорът на Венеция през 1316 година, за да покрие разходи
те на короната по провеждането на процеса срещу тамплиерите. През
1318 година сметките били окончателно уредени, когато хоспитали-
ерите с мъка изплатили още 50 000 ливри.
Това не била единствената печалба на френския крал след събо

ра във Виен. На 3-ти април 1312 година, по-малко от две седмици
след като Орденът бил разпуснат, папа Климент осъществил амби
цията си, която била целта на неговата уклончива и непостоянна по
литика. След като изнесъл проповед пред събралите се прелати от
целия християнски свят в катедралата Сент Морис и цитирал Прит
чи Соломонови: “Праведните желаят само добро”, понтифът обявил
нов кръстоносен поход. Предполагало се, че армията нямало да бъде
passagium particulare, както мнозина смятали, че е по-целесъобразно,
a passagium generale. Най-големият защитник на идеята за такъв вид
войска бил бившият Велик майстор на тамплиерите Жак дьо Моле,
който сега гниел в тъмницата, окован във вериги. Походът щял да
се оглавява от френския крал Филип Хубави, но да се финансира от
църквата със средствата, получени от налагането на десетпроцентен
данък върху църковните доходи, който щял да се събира през следва
щите шест години.
Следващата година на тържествена церемония, проведена в Париж,
крал Филип поел кръста, който му бил връчен от папския нунций Ни
кола дьо Фревил. Последвали го тримата му синове, английският крал
Едуард и много благородници от двете кралства. След като оставили
разногласията зад гърба си, внукът на свети Луи и роденият в Гаско-
ния папа се обединили в желанието си да отвоюват Светите земи от
неверниците. Реките на вярата и рицарството потекли заедно, като се
слели в един неудържим буен поток. За отпразнуването на това велико
събитие Париж бил украсен с ярки знамена, въздухът се изпълнил с
музика и веселие. Празникът продължил повече от седмица.
Но не всичко било приключило. Недалеч от гуляйджиите офице
ри от бившия Орден на тамплиерите очаквали в кралските тъмници
присъдата на папа Климент V. Бившият Велик майстор Жак дьо Моле
упорито отказвал да даде последни показания на друг освен на папата
и изглежда е бил убеден, че когато застане лице в лице с единствената

по-висшестояща църковна власт, той със сигурност ще може да ре
абилитира себе си и своя Орден.
Но такава лична среща никога не се състояла. Към края на декем
ври 1313 година, за да решат съдбата на тамплиерските водачи, папа
Климент назначил комисия от трима кардинали. На 18-ти март 1314
година в Париж бил свикан съвет от доктори по теология и църковно
право в присъствието на Филип дьо Марини, архиепископ на Санс.
Пред тях се изправили обвиняемите Жак дьо Моле, Юг дьо Перо, Жоф-
роа дьо Жонвил и Жофроа дьо Шарни. Била им прочетена присъдата:
“тъй като тези четирима мъже без изключение публично и открито
признаха греховете, в които бяха обвинени, и настояха за истинността
на признанията си ... те се осъждат на строг доживотен затвор.”356
Двама от обвиняемите, Юг дьо Перо и Жофроа дьо Жонвил, приели
присъдата без възражения, но след седем години, прекарани в тъмни
цата, това наказание било твърде тежко за Жак дьо Моле. Вече старец,
над седемдесетгодишен, той не можел смирено да гледа на тази “на
града” след като в действителност това била бавна смърт. Папата го
бил предал. Всичко, на което можел сега да се надява, било да получи
справедливост от Всевишния. Затова точно когато тримата кардинали
решили, че окончателно са приключили с делото на тамплиерите, Жак
дьо Моле заедно с прецептора на Нормандия Жофроа дьо Шарни се
изправили, за да оттеглят за последен пъгг признанията си. Те настоя
ли, че самите те, както и Орденът са напълно невинни.
Този обрат смаял кардиналите и техният добре режисиран финал
се провалил. Двамата непокорни рицари били отведени от кралския
маршал, а новините бързо достигнали до крал Филип. Той свикал
кралския съвет, където било взето решение двамата рицари, обвинени
в ерес, да бъдат наказани жестоко. Същата вечер, “около часа за ве
черня”, Жак дьо Моле и Жофроа дьо Шарни били отведени на малък
остров в река Сена, наречен Ил-де-Жавийо, за да бъдат изгорени на
кладата.
Очевидци разказвали по-късно, че предсмъртното желание на Жак
дьо Моле било папа Климент V и крал Филип още преди да изтече
годината да бъдат призовани пред Божия съд. Разказвали също, че
те спокойно се подготвяли да издържат мъките на кладата, а “всички
присъстващи били възхитени и изумени от твърдостта, която проя
вили в лицето на смъртта, както и от категоричното им отричане от
лъжливите обвинения.” След това двамата старци били вързани на
кладата и изгорени. По-късно, под прикритието на нощта, монаси от

Августинския манастир и други вярващи отишли на мястото на ек
зекуцията, за да вземат обгорените останки на мъртвите тамплиери,
които за тях били свети реликви.
Както предрекли скептиците на Събора във Виен, планираният от

папа Климент V кръстоносен поход никога не се състоял. Понтифът
починал на 20-ти април 1314 година, около месец след смъртта на Жак
дьо Моле. Списъкът на вещите му, намерени в спалнята му, включвал
“две малки книжки, написани на разговорен латински, подвързани с
щавена кожа и заключени с желязно катинарче ...те съдържали Коде
кса на тамплиерите.”357 Крал Филип Хубави последвал папата на 29-
ти ноември същата година след инцидент по време на лов. Огромната
сума пари, събрани за похода, или били погълнати от френската хазна,
или изразходени за частните нужди на покойния папа. В завещание
то си папа Климент V оставил 300 000 флорина на своя племенник
Бертран дьо Гот, виконт на Ломан, като отплата, че положил обет да
замине на кръстоносен поход, обет, който поради обстоятелствата не
бил спазен. Един анонимен летописец от онова време писал, че “папа
та съхранявал парите, а неговият братовчед, маркизът, взел своя дял.
Кралят, както и всички останали, които приели кръста, са тук, а там
сарацините живеят в мир и вярвам, че могат да продължат да спят
спокойно.”
Епилог
Присъдата на историята
Каква присъда е дала историята на тамплиерите? От времето на

процеса срещу тях общественото мнение не е единно. Едни смятат, че
те действително са виновни за престъпленията, които им приписват,
други вярват в тяхната невинност. Данте Алигиери е бил уверен, че те
са невинни жертви на алчния крал Филип IV, докато Рамон Лул, поет,
мистик, мисионер и изследовател на кръстоносните походи, въпре
ки първоначалните си колебания, впоследствие е бил напълно убеден
във вината на Ордена. Но и двамата са били предубедени. Данте е бил
изгонен от Флоренция от партията, подкрепяща Шарл Анжуйски, а
Рамон Лул, подобно на Филип Хубави е бил фанатичен привърженик
на идеята за сливане на двата военни ордена.
През следващите векове ретроспективните преценки относно де
янията на тамплиерите са също толкова изкривени. Обикновено те
са били следствие от политически пристрастия. Привържениците на
римските понтифи и на политиката на френските крале не желаели
да приемат, че техните сюзерени от миналото са извършили огромна
несправедливост, докато демократите и конституционалиста са били
склонни да представят тамплиерите като жертви на тирания. И така в
началото на шестнадесети век в De occulta philosophia от Анри Корне
лий Агрипа те били приравнявани с вещиците, докато по-късно през
същия век френският мислител Жан Боден ги споменавал заедно с
евреите като пример за малцинство, което, бидейки твърде уязвимо, е
било маргинализирано, а след това ограбено от един алчен крал.
През седемнадесети и осемнадесети век предполагаемата вина на
тамплиерите е била използвана и от протестанти, и от скептици като
довод за лошата политика на Римокатолическата църква. Англикан-
ският духовник Томас Фулър написал, че “отчасти тяхната порочност
и отчасти богатството им” довели до “окончателното унищожаване”
на Ордена. От друга страна, Едуард Гибън в “История на залеза и упа
дъка на Римската империя”, споменава: “високомерието, алчността и
Епилог 315
покварата на тези воини на Христа”.358 Именно подобни схващания са

повлияли на сър Уолтър Скот, когато е описвал в своите романи там-
плиерите. Но през седемнадесети век по време на Просвещението се
появила нова теория за рицарите на Храма. Според нея те не са били
нито последователи на правата вяра, нито еретици, а по-скоро вър
ховни жреци на древна окултна религия, предшестваща раждането на
Христос. Вероятно се е смятало, че едно интелектуално течение, кое
то се е гордеело с мисията си да замени със здрав разум предразсъдъ
ците, е било в състояние да разпръсне булото на тайнственост, което
е спуснато над историята за тамплиерите. Но дейците на Просвеще
нието, както писал Питър Партнър в книгата си за тамплиерите “Из
битите магьосници” не се и опитваха спокойно да вникнат в доводите
както на привържениците, така и противниците на тамплиерите.
Било доста далеч от упражняването на рационални знания, както

привържениците на тази епоха искат да ни убедят. Трансформацията
на схващанията за тамплиерите през осемнадесети век показва колко
далеч от строгия научен рационализъм могат да се отклонят хората
през Просвещението. В църковната история, която е главният обект
за рационализиране и демистифициране, хората от осемнадесети век
открили тамплиерите и ги превърнали в безгранична фантазия, която
не може да се равнява по мистичност и загадъчност с нищо, което ни
предлага католическата историография. Това мистифициране се ока
зало толкова устойчиво, че и до днес, когато решим да се докоснем до
тамплиерите, не можем да не се натъкнем на парченцата, та дори и
целите, ярки одеяния на този предразсъдък от осемнадесети век.359
Главните “виновници” за този “темпларизъм”, метаморфозата

от история в мит, която Орденът на тамплиерите е претърпял, били
свободните зидари, тайни братства, положили обет за взаимна под
крепа, чийто неясен деизъм е причината за враждебното отношение
на католическата църква към тях. Те не са първите, които направи
ли от тамплиерите литературни герои. Дори преди разпускането на
Ордена, тамплиерите започнали да се появяват в епически поеми и
рицарски романи, често като покровители на влюбени. Тамплиерите
завладели въображението на летописци и поети много повече от хос-
питалиерите или тевтонските рицари. Рицарите на Граала от произ
ведението “Пърсивал” на Ешенбах са изобразени като тамплиери, но
“в тази поема няма доказателства, че той, бедният германски рицар,
е имал тайна информация за Ордена, който по това време все още не

е притежавал много земи в Германия и чийто членове са били главно
французи.”360
Хипотезата на свободните зидари е доста нереална, какго и тази
в Пърсивал. Андрю Ръмзей, шотландец, привърженик на Стюардите,
изгнаник във Франция, през тридесетте години на осемнадесети век
бил Канцлер на Великата френска ложа. Той твърдял, че първите сво
бодни зидари са били строители в страните, където кръстоносците са
пребивавали. Там те са се запознали с тайните ритуали и необикнове
ната мъдрост на древния свят. Ръмзей не споменавал нищо по-специ
ално за тамплиерите, вероятно за да не дразни домакина си, френския
крал. Но в Германия друг шотландски изгнаник - Джордж Фредерик
Джонсън, съчинил мит, който преобразил “тамплиерите ... от неуки
и фанатични рицари-монаси до просветени и мъдри провидци, кои
то са използвали пребиваването си на изток, за да открият неговите
най-дълбоки тайни и да се освободят от средновековната католическа
лековерност”.361
Според германските свободни зидари Великите майстори на Ор
дена са научили тайните и са се сдобили с богатствата: на еврейски
те есеи, които били предавани на всеки следващ Велик майстор от
предходния. В нощта на екзекуцията си Жак дьо Моле бил изпратил
графа на Божьо до криптата на църквата към Парижкия храм да наме
ри това съкровище, което включвало свещник със седем разклонения,
заграбен от император Тит, короната на Йерусалим и един покров.
Знае се, че на процеса срещу тамплиерите сержант Жан дьо Шалон,
прецептор на Франция, бил предупреден за предстоящите арести и
успял да избяга с осемнадесет галери, на които било натоварено съ
кровището на тамплиерите. Ако наистина е било така, то какво се е
случило със съкровището? Джордж Фредерик Джонсън твърдял, че то
било откарано в Шотландия, а един от неговите последователи посоч
вал по-конкретно остров Мъл.
Но теориите не свършили с края на осемнадесети век. Всъщност
никога интересът към тамплиерите не е бил толкова голям, колкого в
наше време. Този интерес, по думите на най-изтькнатия британски
изследовател на историята на тамплиерите Малкълм Барбър е пре
раснал в своеобразна “добре работеща индустрия, доходна за учени,
специалисти по история на изкуството, издатели и телевизионни во
дещи”.362 Теориите са многообразни - свободните зидари притежава
ли езотерични знания; тамплиерите били пазители на Светия Граал,
Епилог 317
който е чашата, от която Христос е пил на тайната вечеря; кръвната

линия на династията на Меровингите водела началото си от брака на
Христос с Мария Магдалена;363 или че най-ценната реликва на там-
плиерите бил Торинският саван.364
Липсата на факти се компенсира от предположения. В своята книга
“Les Templiers. Ces Grands Seigneurs aux Blanc Manteaux” (1997) френ
ският писател Мишел Лами отива много по-назад във времето, преди
основаването на Ордена на бедните рицари на Христа през 1118 го
дина. Той говори за саксонския цистерцианец и абат на Сито, Стивън
Хардинг, приятел и наставник на Бернар дьо Клерво. Лами разказва
как абатът е търсел помощ от еврейски равини за преводите от старо-
еврейски на книгите от Стария завет. “Каква е била причината за този
внезапен интерес към староеврейските текстове?”, пита той. Според
Лами те разкривали, че скрито съкровище лежи под Храмовия хълм.
Ето защо покровителят на цистерцианците граф Юг дьо Шампан за
минал за Йерусалим и насърчил своя васал Юг дьо Пайен да основе
Ордена на бедните рицари на Христа: “Човек може да си помисли, че
документите, които вероятно са занесли в Палестина Юг дьо Шампан
заедно с Юг дьо Пайен, са имали някаква връзка с мястото, което по-
късно ще стане жилище на тамплиерите.”365
Същата хипотеза откриваме и в две други книги - “Светата кръв
и Свещеният граал” на Майкъл Бейджьнт, Ричард Лий, Хенри Лин-
кълн (1982) и “Главата на Бога” от Кийт Лейдлър (1998). Според тези
книги през първите години от създаването на Ордена допусканите в
братството нови членове били твърде малко. Причината за това била
необходимостта тайната да се запази сред ограничен кръг посветени.
“Очевидната липса на активност от страна на тамплиерите в годините
на формиране на Ордена”, пише Лейдлър “изглежда се е дължала на
някакъв секретен план, свързан с това, което се е намирало под Храма
на Соломон или някъде близо до него. Операцията по разкриването на
тази загадка е била известна само на няколко високопоставени благо
родници.”366
Според тези автори тамплиерите са открили нещо изключително.
Дали, пита Мишел Лами това е бил Кивотът? Или тайната да се об
щува със свръхестествени сили - богове, природни стихии, духове,
извънземни или други такива? Или може би сакралната употреба или
както други биха се изразили магията на изкуството да се строи? Клю
чът към разгадаването на живота на Христос и неговото послание?
Граала? Или може би начините да се разпознаят местата, където връз
ката с рая, както и с ада е по-лесно осъществима, но има риск сатаната

или Луцифер да бъдат освободени?
Не, твърди Лейдлър. Това, което са намерили, е била балсамирана

та глава на Христос.
Това е главата, позната като Бафомет, пред която по всяка вероят
ност тамплиерите са се прекланяли. Ако тя не е била открита от Юг
дьо Пайен под Храма, то тя е била занесена от Мария Магдалена във
Франция, където е станала притежание на катарите и е била пазена
в тяхната крепост Монсегюр. Преди крепостта да бъде превзета от
кръстоносците, трима parfaits избягали с богатството си. “Но принад
лежало ли е това богатство на катарите? Колко злато и сребро са мо-
жели да носят трима parfaits? Вероятно това не са били съкровища с
материална стойност... Трябва да е било нещо друго, нещо, което до
последния момент са пазели в Монсегюр, което е било изключително
важно за ритуала, който се е провеждал по време на пролетното рав
ноденствие”- с други думи, това е била главата на Христос. И къде
другаде са можели катарите да я занесат освен “на единственото мяс
то във Франция, което е било извън контрола на краля, организация,
която почти във всяко отношение е била автономна и която е споде
ляла същия гностичен мироглед като катарите. Това е бил Орденът на
тамплиерите.”367
И така, когато Жерар дьо Вилие избягал от Парижкия храм през
1307 година, той взел със себе си тази най-скъпоценна реликва. Флота
та от тамплиерски галери, която отплавала от Ла Лошел, се разцепила.
Част от нея пристигнала в Южна Португалия, където по-късно се вле
ли в създадения от крал Диниз Орден на Христос. Другата половина
отплавала на север към Шотландия, където хвърлили котва в Залива на
четиримата. На юг от Единбург бил замъкът Рослин, владение на рода
Сен-Клер, които имали отдавнашни връзки с тамплиерите. Техният
параклис бил “алтернатива на Храма на Соломон”. И точно тук под
една от колоните избягалите тамплиери заровили “главата на Бога”.
Колкого и да са интригуващи тези спекулации, липсва правдоподо
бен исторически фундамент. Това личи и от използваните фрази: “от
говорът вероятно се крие в ...”; “твърде вероятно е ...”; “знае се, че...”;
“изглежда сигурно...”. “След известно проучване”, пише Андрю Син
клер в книгата си “Намирането на Граала”, “тези фантазьори изказват
хипотеза. Бил ли е Христос заровен в планина в Южна Франция? Или
може би това е бил Граалът? Оженил ли се е Христос за Мария Магда
Епилог 319
лена и сложил ли е началото на кръвната линия на Меровингите? Само

с няколко страници твърдението се превръща във факт, а хрумването
- в доказателство...”368 По думите на Питър Партнър “темпларизмът...
е религия за лековерните, изфабрикувана от шарлатаните.”369
Загадката, свързана с тамплиерите, не е оставена изцяло на шар

латаните. Тя е обект на изследване и от страна на сериозните учени.
Френската революция през 1789 година, която нанася удар на двете
институции, които са имали интерес да се докаже вината на тампли
ерите - монархията и католическата църква - е открила пътя за по-
безпристрастно изследване.
Фактът, че френското кралско семейство е било затворено в кулата
на Парижкия храм и оттам отведено на гилотината, се приема от за
щитниците на тамплиерите като символично отмъщение за смъртта
на Жак дьо Моле. През март 1808 година е отслужена панихида по
повод годишнината от смъртта му. През същата година кулата към
тамплиерския храм е била разрушена, а мястото става почитано от
роялисти, верни на екзекутирания крал.
През 1805 година, три години преди това събитие, пиесата на про-
вансалския адвокат Франсоа Рейноар, озаглавена Les Templiers, в ко
ято се поддържала версията за невинността на тамплиерите, била по
ставена в Театър Франсез. Когато папските архиви били донесени в
Париж през 1810 година, Рейноар бил допуснат да потърси сред тях
такива, които могат да хвърлят нова светлина върху процеса срещу
тамплиерите. Материалите, които открил, не довели до никакво за
ключение, но навеждали на мисълта, че братята са били невинни. В
материала “тези тъмни подозрения за магьоснически практики или
гностически религиозни ритуали не се потвърждавали”.370
Но по-късно през XIX век немският историк Ханс Пруц провел
изчерпателно проучване на показанията на тамплиерите и стигнал до
извода, че Орденът е бил повлиян от катарството, а членовете му са
били дяволопоклонници.371 От друга страна, американският историк,
специалист по въпросите на Инквизицията, Хенри Чарлз Лий, десет
години след Пруц стигнал до извода, че най-вероятно те са били невин
ни. Нито един от рицарите не е бил готов да умре заради обвинения в
ерес; не са намерени конкретни доказателства за дяволопоклонниче-
ство; и признанията, изтръгнати с мъчения, показвали според Пиетро
от Болоня, че “независимо от ранга, жертвата се чувствала безпомощ
на, веднъж уличена в ерес и притисната от Инквизицията”.372
Показните процеси на Сталин през двадесети век доказват, че не

само мъченията, но и някои по-леки форми на сплашване, такива като
лишаване от сън например, принуждавали хората да дават фалшиви
показания срещу себе си. Тъмничарите на Филип Хубави били също
толкова жестоки, колкого и агентите на НКВД или Гестапо. А на дар
бата за изтезания на съучастниците на Филип Хубави Гийом дьо Но-
гаре и Гийом дьо Плезанс е можел да завиди и Гьобелс. Преувелича
ването и изопачаването на събитията може да убеди подложения на
разпит, особено този, който “не е обучен да вижда разликата между
... безобидно деяние и престъпление”373, да промени възприятието си
за случилото се. Така благоговението пред изображенията на Хрис
тос или Йоан Кръстител може да се представи като преклонение пред
идол. Връвчицата, която много тамплиери носели около кръста си, се
превръща от белег за благочестивост в дяволски амулет. А символич
ната целувка, нещо обичайно като “кулминация на поредица от съби
тия и сред монасите, и сред миряните”374, се изкривява и се превръща
в задоволяване на хомосексуална страст.
Бил ли е Храмът вертеп на хомосексуални страсти? Неизбежно

през последните десетилетия на двадесети век, когато отношението
към хомосексуализма в Европа и Америка се е променило и от осъди
телно е станало толерантно, изглежда почти “хомофобично” да пред
полагаме, че мнозинството от тамплиерите са били хетеросексуални.
Така френският историк Жан Фавие смята, че “отсъствието на жени,
влиянието на източната култура, всичко това е спомогнало содомията
да навлезе дълбоко в живота на Храма.” На същото мнение е и амери
канският историк Джоузеф Стрейър, който казва, че хомосексуализ
мът винаги е присъствал в мъжките общности. Вероятно той е имал
предвид английските частни училища.
Полезни ли са тези съвременни предположения, за да можем спра
ведливо да отсъдим по това обвинение? Без съмнение хомосексуализ
мът не е бил непознат в средновековното общество. Той се е ширел в
двора на Уилям Руфус и докато очевидно Ричард Лъвското сърце не
е бил хомосексуалист, то се твърди, че император Фридрих II е имал
слабост както към момичета, така и към момчета. Неговият сенешал
в Светите земи Рикардо Филанджери е бил обвинен от враговете си в
хомосексуална връзка с императорския bailli в Акра, Филип дьо Мо-
гюстел.375
Епилог 321
Содомия сред тамплиерите е имало и това се доказва и със случая,

цитиран в “Подробности за покаянието” в техния Кодекс.376 Но е ва
жно да се отбележи, че е била считана “за деяние толкова отвратител
но”, че Великият майстор и “група достойни мъже от Дома”, реши
ли да не отнасят случая към Съвета на Храма. Отвращението, което
тамплиерите изпитвали към хомосексуализма, проличава и във факта,
че братята, между които и Жак дьо Моле, са признали почти всички
приписвани им прегрешения с изключение на обвинението в содомия.
Трябва да бъдем сигурни, че институционализиран хомосексуализъм
в Храма не е съществувал. Нито обвиненията в ерес, богохулство и
идолопоклонничество са били доказани. Има, пише Малкълм Барбър
неотдавна в своя труд “Преразглеждане на процеса срещу тамплиери
те”, “консенсус сред съвременните историци, че тамплиерите са били
невинни.”377
Каква е в по-широк мащаб присъдата над тамплиерите? Според

Питър Партнър, който в “Избитите магьосници” толкова сполучливо
е защитил репутацията на тамплиерите и от приписваното им от Фи
лип Хубави дяволопоклонничество, и от масонската “мистичност и
тайнственост”, това, което в крайна сметка ни остава, е нещо твърде
прозаично. “Най-удивителното е, че средновековните тамплиери са
били твърде обикновени. Това са били нормални мъже, а не хора с
необикновени склонности и необичайни способности.” Падението на
Ордена е в резултат на тяхната “посредственост и липса на дързост...
а тези качества притежавали и техните водачи, както станало ясно по
време на процеса”378
В някои отношения тази присъда над тамплиерите е твърде жес
тока, както тази на масоните или на Филип Хубави. Били ли са на
истина посредствени? Разбира се, ако сравним суровия материал, от
който е създаден един тамплиер, т.е. един франкски рицар, такъв като
граф Ю с един мюсюлмански воин, такъв като Усама ибн-Мункид,
мюсюлманинът изглежда притежава много повече от качествата, ко
ито днес ценим. Усама е не само набожен, смел и добър ловец, но
също така той е и поет. Граф Ю, по описанието на Жан дьо Жоенвил,
вместо да пише поезия “е направил малка балистична машина, с ко
ято хвърля камъни по моята палатка. Той ни гледа, докато се храним,
нагажда машината си според дължината на масата ни и след това я
насочва към нас, като изпочупва чинии и чаши,”379 той избил и до
машните птици на Жоенвил - една груба шега, подобна на тези, които

в днешните столове на армията си правят британскте войници.
Били ли са воините-монаси на Храма по-различни от другите ри
цари? До каква степен тяхното призвание ги извисява над другите се
беподобни? Ако в битка тамплиерът е показвал същата удивителна
смелост като съответния рицар-мирянин, той също така е притежавал
и неговата липса на образованост и изисканост. В една сатирична по
ема, написана през тринадесети век от фламандския трубадур Жиеле,
тамплиерът е обрисуван като значително по-малко изтънчен от хоспи-
талиера: “той не е обучен да говори добре, аргументите му са прости
и представени без вещина. Той само повтаря отново и отново:”ние
сме защитници на Светата църква” и изтъква каква заплаха за Европа
са мюсюлманите ...”380 - една представа, която отговаря почти точно
на представата за Жак дьо Моле, която се е наложила през вековете.
Макар и не много изтънчени, тамплиерите водели живот, отдаден на
Бога. Висока оценка за благочестието на Ордена дал францисканецът
Джон Пекъм, архиепископ на Кентърбъри, приблизително по време
то, когато Жиеле написал сатирата си. Според архиепископа Рицарите
на Храма били почтени и сдържани.
И така окончателната присъда над тамплиерите трябва да зависи
от възгледите ни за католическото християнство и най-вече за дълга
та война, водена срещу исляма, кръстоносните походи. Общо взето
днешната оценка за кръстоносните походи, както и за Инквизицията
е отрицателна. Тук отново можем да си припомним думите на Питьр
Партнър “целите ярки одеяния на този предразсъдък от осемнадесети
век”. Дидро в статията за кръстоносните походи в неговата “Енцикло
педия” описва Божи гроб като “парче скала, което не струва и капка
кръв”. Според него кръстоносците са били мотивирани от алчност,
“слабоумие и фалшива вяра.” Шотландският философ Дейвид Хюм
смята, че те са “най-забележителният и солиден паметник на човеш
ката глупост, която някога се е проявявала”.381
Същата преценка дава и най-изтъкнатият историк по кръстонос
ните походи в наше време сър Стивън Рънсиман. Неговата присъда в
края на монументалната му творба е, че Свещената война, водена от
Католическата църква, не е била “нищо повече от акт на нетолерант
ност в името на Бога и може да се определи като грях спрямо Светия
дух.”382 Според Рънсиман особено скандално е ограбването на Кон
стантинопол от латините и че “никога не е имало по-голямо престъ
пление срещу човечеството от Четвъртия кръстоносен поход”. Кури-
Епилог 323
озно твърдение, отбелязва историкът Кристофър Тайерман, изказано

само десет години след края на Втората световна война. Но Рънсиман
не е единствен. Според израелския историк Йешуа Прауър Кралство
Йерусалим е един ранен пример за европейски колониализъм. Теоло
гът Майкъл Прайър смята, че кръстоносните походи са удивителен
пример за това “как Библията е била използвана като средство за по
тисничество”.383
През последните години историците са преразгледали отношени
ето си към кръстоносците и са достигнали до едно по-малко осъди
телно заключение. Какво всъщност се е случвало в съзнанието им?
“Специалистите по кръстоносните походи”, пише Джонатан Райли
- Смит, професор по църковна история в Кеймбриджкия универси
тет, “внезапно откриха ... фундаменталната слабост на доводите за
една всеобща материална мотивация и липсата на достатъчно факти
за такава, сега вече е по-обяснима. Авантюристичните млади синове
започнаха да се отдалечават от сцената. Малко историци вече вярват
в тях.”384
Истината, която излезе наяве след неотдавнашните проучвания, е,
че кръстоносците често са продавали или ипотекирали цялото си зем
но богатство с надеждата, че ще бъдат духовно възнаградени. За раз
лика от мюсюлманския jihad кръстоносните походи винаги са били
доброволни. За рицаря-мирянин един период на приключения и като
резултат от тях дни на рицарска слава са били достатъчен стимул да
поемат кръста. Но не такава е била ситуацията при рицарите от воен
ните ордени. Строгите правила на живот, който бил съчетание между
казарма и манастир, често водели или до дълъг период на пленничест-
во или до ранна смърт.
Още в първите години процентът на смъртност бил голям. Шест от
двадесет и тримата велики майстори намерили смъртта си или в бит
ка, или в плен. Едногодишният период на послушничество, спазван в
началото, бил отхвърлен заради неотложната нужда от воини на изток.
По време на процеса срещу тамплиерите бил изтъкнат фактът, че 20
000 са загинали в Утрмер. Някои паднали в битка, други след като по
паднали в плен, предпочели смъртта, вместо да се отрекат от вярата
си. “ За да оценим колко потресаващо е тяхното мъченичество” - пише
Джонатан Райли-Смит за тези, които заминали на кръстоносен поход
- човек трябва да си припомни, че мъченичеството, което включва до
броволното приемане на смъртта заради вярата и което отразява хрис
товата саможертва, е върховен акт на любов, на който християнинът
е способен. Това е съвършеният пример за смърт в името на Христос.

Мъченикът дарява собствения си живот и толкова велик е този досто
ен акт, че той бива оправдаван пред лицето на Бога”.385
От позиция на християнството думите на св. Йоан от Откровение

могат да се използват за тамплиерите: “те са, които идат от голямата
скръб; те опраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на агнеца.”
Разбира се, рицарите на Храма също са отнемали живот, но тук от

ново се сблъскваме с едно погрешно схващане относно мотивацията
на участниците в кръстоносните походи. Поради враждебно настрое
ние, датиращо от Просвещението и защото повечето от тези истории
започват с Първия кръстоносен поход, често той се разглежда като
първата от многого вълни на християнска агресия спрямо ислям
ския изток. Но именно мюсюлманската религия, а не християнство
то е завладявала територии чрез ислямизиране на населението. И ако
християнството в определени моменти й на определени места също е
покръствало с меч, неговото разпространение през първите три века,
когато обхваща цялата Римска империя, е било почти напълно без уп
ражняването на насилие. Затова от времето на първата razzia на про
рока Мохамед християните са смятали, че войните срещу исляма са
се водили или в защита на християнския свят, или за освобождаване и
отвоюване на територии, които по право Им принадлежали.
Всичко това откриваме в Reconquista, в проповедите на папа Урбан
II след византийското поражение в битката при Манзикерт, както и в
схващанията на Хумберт от Романс през следващия век. Призивът на
Хумберт “почивал до голяма степен на довода, че ислямът с агресия
се е разпространил в земите на християните и че християнските ар
мии имат и правото, и задължението да спрат ислямската инвазия и
да си възвърнат земите, окупирани от мюсюлманите”.387 Идеята, че
мъченичество може да се постигне чрез прилагане на насилие, не е
нова и от края на осемнадесети век убедително е навлязла в западното
християнство.
Защо тогава има канонизирани хоспиталиери, а редиците на там
плиерите не са дали светци? Това донякъде може да се обясни със
самообезличаването на отделния рицар, както и на разпускането на
Ордена от самата църква. Неговото окончателно унищожаване, както
и жестоката смърт на голям брой от членовете му не са били дело на
мюсюлманите, а на Инквизицията, която е изпълнявала нарежданията
Епилог 325
на “най-християнския” крал на Франция. Двувековното съществуване

на Ордена на тамплиерите съвпада почти напълно с претенциите на
папството за върховна власт в целия свят. Целенасоченото следване
на първоначалните добродетели от страна на братята говори, че ма
кар и многонационална сила, те никога не са участвали в борбите на
папството с неговите съперници, германските императори за световно
господство.
Толкова силно е било намерението на понтифите да спечелят в тази
борба, че не забелязали, преди да е станало прекадено късно, над
висналата заплаха от страна на хищната национална държава. Опас
ността, която идвала от Фридрих II Хохенщауфен, била толкова явна,
а езическата му мания за величие очевидна за всички. Но кой би мо
гъл да си представи, че внукът на св. Луи ще стане инструментът, до
вел до упадъка на папската институция - човекът, “чиято набожност...
понякога граничела с мистицизъм” и “често тя определяла линията
на неговата политика, макар и в някои случаи да е противоречала на
кралските интереси?”388 Когато папа Бонифаций VIII седнал на трона
на Константин по време на честванията на стогодишнината през 1300
година, той демонстрирал огромните папски претенции: Климент V,
само няколко години по-късно, обявил, че бил изгубил “моралното,
духовно и авторитетното водачество, което понтифите били устано
вили в Европа през вековете чрез прецизна, последователна, активна
и целенасочена работа.”389
В Англия повече от двеста години по-късно крал Хенри VIII щял
да ограби манастирите, точно както френският крал Филип IV пляч-
косал Храма, използвайки користолюбието на зараждащите се соци
ални сили. Но за разлика от Филип Хубави той не могъл да подчини
на своята воля папата и по тази причина отхвърлил властта на Светия
престол. Както отношението към кръстоносните походи по време на
Просвещението, така и либералната гледна точка за английската ис
тория вижда във всичко това зараждането на английската национална
държава. Последвалата в Англия, Шотландия и континентална Европа
Реформация довела до фрагментиране на онзи обединен християнски
свят, който последователите на св. Петър толкова дълго се опитвали
да съхранят. Френската революция през 1789 довела до почти пълно
то унищожаване на католическата църква. Манастирите, такива като
Молесм, били превърнати в руини, Клерво - в затвор. Наполеон успял
там, кьдето Гийом дьо Ногаре се провалил - да доведе пленен папа
в Париж, който неспособен да се възпротиви, наблюдавал как кор-
сиканският авантюрист сам се короновал за император в катедралата

Нотр Дам.
С тази церемония наместникът на Христос още веднъж бил унизен
чрез употребата на груба сила. Европейската история окончателно из
оставила ограниченията, наложени ù от църквата, и се насочила към
съвременната епоха. Дали страданията, които човечеството е понесло
през средните векове по време на кръстоносните походи, Инквизици
ята и религиозните войни, са били по-големи от тези през епохата на
националната държава, когато масово са били избивани хора в окопи
те и в лагерите, всеки сам трябва да реши.
327
Приложение
Късните кръстоносни походи
Войните между християните и мюсюлманите продължили още

няколко века след разпускането на Ордена на тамплиерите. През че
тиринадесети век мамелюците в Египет не били вече главната движе
ща сила на ислямската експанзия. Те били изместени от османските
турци. Наречени така по името на селджукския емир Осман, чието
феодално имение се намирало южно от Никея в Анатолия, те бързо
завладели цяла Мала Азия, заобиколили Константинопол при Дарда-
нелите, преминали през Македония и България и достигнали до река
Дунав. Сърбите претърпели тежко поражение в битката при Косово
поле през 1389 година.
Най-важната задача, която сега стояла пред християнския свят, не
било възвръщането на Йерусалим, а изпращането на подкрепления в
Константинопол. През 1396 година армия, водена от унгарския крал
Сигизмунд и граф Жан дьо Невер, била разбита от турците при дунав
ския град Никопол. През 1444 година кръстоносната войска, събрана
от папа Евгений IV, била разгромена край Варна. Десет години по-
късно паднал и Константинопол.
Въздействието, което тази катастрофа оказала на целия християн
ски свят, било същото както при падането на Йерусалим два века по-
рано. Жан Капистрано бил изпратен от папа Николай V да агитира в
Унгария за нов кръстоносен поход, където била набрана военна сила,
която разгромила през 1456 година превъзхождащата я по численост
турска армия, която обсаждала Белград. Но това била само временна
отсрочка. Белград бил превзет през 1521 година и унгарците оконча
телно били разгромени в битката при Мохач през 1526 година.
Османците настъпвали паралелно и в Средиземноморието. Хоспи-
талиерите изгубили Родос през 1522 година, а Латинското кралство
на остров Кипър паднало през 1571 година. Победата, която христи
янската флота отвоювала в битката при Лепанто през същата година,
позволила на венецианците да удържат Крит до 1669 година. Един
ствените успехи, които християните имали преди седемнадесети век,

били в Испания. Между 1482 и 1492 година Reconquista приключила
с падането на последното ислямско княжество Гранада.
След четиринадесети век идеализъм от времето на ранните кръсто
носни походи отстъпил място на студената пресметливост на христи
янските владетели, от една страна, и на силния скептицизъм от страна
на техните поданици. През шестнадесети век Еразъм Ротердамски
осъдил цялата концепция на кръстоносните походи, а Реформацията
обезценила стойността на покаянието, като отрекла способността на
понтифите да опрощават грехове. Основните сили, които се изправили
срещу исляма, били нациите, чиито интереси османците застрашава
ли - венецианците в Средиземноморието и Хабсбургите в Австрия.
Приливната вълна на ислямската експанзия в християнския свят,
която била започнала още от времето на пророка Мохамед през осми
век, през 1683 година достигнала Виена. Столицата на Свещената
Римска империя била обсадена от османските турци. Съседните гер
мански държави и Полша сформирали армия, начело на която застанал
Ян Собйески, която разгромила завоевателите. През 1684 година била
създадена Свещената лига под егидата на папата за борба с турските
нашественици. През осемнадесети век Русия поела покровителство
то над православните християни, които Дивеели под мюсюлманско
владичество. През 1686 турците били изтласкани от Буда, през 1688
година - от Белград, а по силата на Карловацкия мирен договор от
1699 година християните си възвърнали големи територии в централ
на Европа и Гърция. Сърбите, които останали верни на православ
ното християнство през петте века османско владичество, получили
независимостта си по силата на Берлинския мирен договор през 1878
година. След Балканската ( 1912) и Междусъюзническата война (1913)
границите на Османската империя, днешна Турция, били изтласкани
в Тракия, където са и днес.
През деветнадесети и двадесети век Испания, Франция, Италия ко-
лонизирали Северна Африка, а Англия буквално станала господар на
Египет и Судан, но тези завоевания вече не били следствие на рели
гиозна ревност, а на търговско и политическо съперничество. Идеята
за християнски свят изгубила значението си. Когато генерал Алънби
завоювал Йерусалим, след като разгромил турците при Газа през 1917
година, той напълно съзнавал историческата значимост на това, което
извършил. В телеграма от Британското военно министерство пишело:
“Съветваме ви да влезете пеша през портите. Германски император
П риложение . К ъсните кръстоносни походи 329
е влязъл, яздейки, и веднага се разнесла мълвата “по-добрият дойде

пеша”. Преимуществата на това противопоставяне били очевидни.390
“По-добрият”, който се споменавал от Военното министерство, не бил
Иисус Христос, който влязъл в града на ослица, а тъстът на Мохамед,
халифът Умар. Генерал Алънби влязъл в Свещения град пеша.
Британското господство над Утрмер след 1917 година било поде
лено с французите, чийто протекторат била Сирия до 1941 година.
През 1947 година британците се оттеглили от Палестина, където на
следващата година еврейските жители обявили създаването на държа
вата Израел. До 1967 година Йерусалим бил владение на Хашемитско
кралство Йордания, след което по време на Шестдневната война бил
превзет от Израел. Според международното право неговият статут е
неизяснен. Храмовият хълм остава в ръцете на мюсюлманите. Църк
вата на Божи гроб е поделена между шест различни християнски де
номинации.
Каква е била ролята на военните ордени по време на късните кръс

тоносни походи? След падането на Акра тевтонските рицари изоста
вили борбата за Светите земи и предприели военни операции срещу
езичниците в Прусия и Литва в Прибалтика. През 1300 година те
преместили щабквартирата си от Венеция в Мариенбург и след като
към тях се присъединил един по-малък военен орден от Ливония, на
речен Братята на меча, през тринадесети век те установили контрол
над Балтийското крайбрежие до Финския залив. Често критикувани
от папството, че били по-заинтересувани да поробват, отколкото да
покръстват пленените езичници, те канонизирали завладените пруски
земи, като заселвали германски селяни. Като членове на Ханзата из
вличали печалба от търговските контакти. Сега Светите земи били
недостъпни за западните рицари, сезонните походи на Тевтонските
рицари срещу литовските езичници, наречени Reisen, станали ново
поле за изява на европейските рицари. Хенри Болинброук участвал в
множество Reisen, преди да завземе английския трон като Хенри IV.
През 1386 година Ягело, Великият херцог на Литва, покръстил по
даниците си в католическата вяра и се оженил за престолонаследнич-
ката на Полша Ядвига. През 1410 година армиите на новата обедине
на държава разгромили Тевтонските рицари в битката при Таненберг
- 400 рицари и Великият майстор били убити. След това започнал
упадъкът на Ордена, след като мощта му била отслабена, от една
страна, от светските сили, които канонизирали страната - и от друга
- от силния им съсед, краля на Полша. През 1525 година последният

Велик майстор Алберт Бранденбург-Аншбах приел протестантство
то, разпуснал ордена и трансформирал територията му в светско хер
цогство. Само няколко от петдесет и петте рицари, които напуснали
Прусия, останали католици. Повечето създали семейства и се влели в
местната аристокрация - пруските Junkers. През 1561 година послед
ният Landmeister на ливонския клон на Тевтонските рицари последвал
примера на останалите и територията му била превърната в светско
херцогство. В католическа Германия останали владения на ордена до
забраната му от Наполеон през 1809 година. Орденът бил възстано
вен като почетно църковно обединение от австрийската империя през
1834 година.
На Иберийския полуостров военните ордени продължили борбите

срещу маврите, но под контрола на кралете. В Кастилия ордените на
Сантяго, Алкантара и Калатрава продължили да се отбраняват и да
заселват териториите, отвоювани от маврите. Орденът на Алкантара
бранел границата с Португалия в Екстрамадура. Всичките испански
ордени имали заслуга за победата при река Салдо през 1340 година,
която довела до превземането на Алгесирзс през 1344 година. През
следващия век и половина Reconquista направила само няколко на
бези в последното мавърско княжество Гранада. Всички взели учас
тие в последните походи, които през 1492 година сложили край на
Reconquista, след като маврите били изтласкани от Испания.
След тези събития испанските ордени продължили да съществуват
като много богати и мощни корпорации. В Арагон Орденът на хоспи-
талиерите бил най-големият едноличен земевладелец, а в Кастилия
Орденът на Алкантара притежавал половината от Екстрамадура. По
ради властта, която упражнявали, Майсторите били въвлечени в поли
тически интриги. Неведнъж крале и благородници осигурявали този
пост на свои протежета, които често били техни законни или незакон
ни синове. Между 1487 и 1499 година кастилските ордени попаднали
под властта на краля, а през 1587 година Монтеса била прибавена към
териториите на Аргон.
В Португалия Орденът на тамплиерите бил възстановен под името
Орден на Христос. И тук кралете упражнявали силна власт и често
принцове или други техни фаворити били избирани за Велики май
стори. Най-значителни успехи Орденът постигнал по времето на Май
стора, принц Анри, назначен през 1418 година, който използвал богат
ствата на Ордена да финансира изследователски експедиции, които

включвали африканското крайбрежие, нос Добра надежда и евенту
ално Азия. През шестнадесети век контролът над ордените преминал
в ръцете на Короната и тъй като с папски були се отменяли обетите
за бедност, непорочност и послушание, членството в тях вече станало
главно въпрос на чест и престиж.
Единственият орден, който все още имал значителен принос в бор
бата срещу исляма, бил този на хоспиталиерите. По времето на Вели
кия майстор Фулк дьо Виларе рицарите на св. Йоан проявили пасив
ност по отношение на процеса срещу тамплиерите. От една страна,
това поведение било продиктувано от страх да се противопоставят на
Филип Хубави, а от друга, защото се надявали да получат владенията
на рицарите-храмовници. Защо са били пощадени? Ако Гийом дьо
Ногаре наистина е бил внук на катари, вероятно той е бил благоскло
нен към хоспиталиерите заради проявеното от тях състрадание към
еретиците по време на Албигойския поход. Но вероятността богохул
ство, ерес и содомия да се разпространят само в един орден, а другите
да останат незасегнати, била твърде малка. Все пак хоспиталиерите
имали редица предимства. Те разполагали с добре обучени адвока
ти, щабквартирата им на Родос била извън всякакъв чужд контрол. А
готовността на хоспиталиерите да играят водеща роля в един бъдещ
passagium particulare била в съгласие с концепцията на Филип Хубави
и папа Климент V за кръстоносен поход.
Въпреки съперничеството между ордените на тамплиерите и хос
питалиерите няма доказателства последните да са били щастливи от
участта на Рицарите на Храма. Двата ордена винаги са имали повече
допирни точки, отколкото различия. Хоспиталиерите продължавали
да изпитват дълбоко уважение към тамплиерите. “Владенията, ко
ито наследили от тамплиерите, допринесли още повече за доброто
име на хоспиталиерите и не защото те станали най-големите земе
владелци, но защото било чест да вървиш по стъпките на толкова
благородно обединение”.391 С именията на тамплиерите, въпреки
“редуцирането” на тези земи, което крал Филип IV и другите евро
пейски крале направили, владенията на хоспиталиерите значително
се увеличили, но както Жак дьо Моле бил предсказал, липсата на
конкуренция довела до упадък и застой. През 1343 година папа Кли
мент VI написал, че “буквално единодушни духовници и миряни”
изказвали мнението, че хоспиталиерите не предприемали никакви
действия в защита на вярата. Направени били и предложения за фор-
мирането на нов орден, на който да се прехвърли част от богатството

на хоспиталиерите.”392
През 1522 година османските турци превзели Родос. След като
изгубили острова, император Карл V дал на хоспиталиерите остров
Малта. През 1565 година столицата и Ла Валета била обсадена от тур-
ците, но рицарите, предвождани от Великия майстор Жан дьо Паризо,
оказали героична съпротива. От 1500 рицари 250 загинали, но след
петмесечна обсада турците се оттеглили. Шест години по-късно хос-
питалиерските галери участвали в битката при Лепанто, където доп
ринесли за разгромяването на османската флота.
През седемнадесети век хоспиталиерите, вече по-известни като
Малтийските рицари, били ценна морска сила, която участвала във
военни операции срещу ислямските нашествия или в по-малома-
щабни акции срещу неприятелски кораби. Гребците били роби; офи
церите - млади аристократи от различни langues на Ордена, които
по-късно се оттеглили, за да управляват множеството командариии в
Европа. На членовете на Ордена се гарантирала “синекурна длъжност
в привилегирована аристократична корпорация, където ги обезпеча
вали с доживотен доход”.393 Животът във Валета, столицата на Ордена
в Малта, е описана от историка Родерик Кавалиеро като доста скучен.
“Еднообразието преобладаваше в живота на острова, а дисциплината
и йерархията се спазваха педантично и добросъвестно”.
До края на осемнадесети век Орденът на хоспиталиерите бил
вече толкова слаб и безсилен, че считаната от Наполеон непревзема-
ема крепост във Валета била завоювана от него само след един ден
обсада. От 332 рицари в гарнизона петдесет били твърде възрастни,
за да участват в битки. Или както Наполеон е коментирал след това,
“мястото дава прекрасна възможност за съпротива, но на войните им
липсва морална сила.” До поражението на Наполеон в битката при
Ватерло Малта е била окупирана от британците, които не възнамеря
вали да върнат острова на жалките останки на Ордена. След загубата
на Малта рицарите на св. Йоан лишили от власт Великия майстор
Фердинанд Хомпеш и избрали за негов приемник руския цар Павел I,
“който не бил член на Ордена, нито католик, нито се бил обрекъл на
безбрачие, но със сигурност е бил умопомрачен.”394
Последвали, както един историк ги нарекъл, “двадесетте най-лоши
години в историята на Ордена. Години, през които всички възмож
ности били пропилени заради себични интереси, които довели до ета
па, когато временните беди се превърнали в поредица от бедствия.”395
Но по-късно през деветнадесети век Орденът се върнал към първона

чалното си предназначение - един орган от набожни католици, чиито
членове са от аристократично потекло и са в услуга на болните, бе
дните и отритнатите. Като такъв съществува и до днес.
След като католическата църква се отказала от идеята за въоръжен
кръстоносен поход, на Малтийските рицари се наложило да изоста
вят военното си призвание. За първи път от времето на Втория вати
кански събор било показано уважение към еретиците и неверниците
- нещо, което би изумило Бернар дьо Клерво. Но не може да се каже,
че духът на толерантност означава категоричен край на антагонизма
между християни и мюсюлмани. Строят се джамии в центъра на на
ричания някога християнски свят - в Париж, Лондон и в самия Рим,
но практикуването на християнството е забранено в Саудитска Ара
бия - сърцето на исляма. В голям брой страни, сред които Иран, Су
дан, Афганистан и Пакистан, управлението се основава на учението
на Корана. Въоръжените конфликти между християни и мюсюлмани
продължават в Африка, на Балканите, в Индонезия и на Филипините.
През последните години ислямските фундаменталисти са убили хрис
тиянски мисионери в Пакистан, коптски монаси в Египет и трапистки
монаси и католически свещеник в Алжир.
Конфликтите между палестинци, предимно мюсюлмани и евреи,
продължават в Светите земи. След дълги колебания Ватикана призна
държавата Израел и въпреки че продължава да привежда доводи, че
Йерусалим трябва да се намира под международна юрисдикция, Ва
тикана вече няма претенции за отвоюването на Йерусалим, който е
бил първостепенна цел на толкова много понтифи през вековете. И
все пак църквата наблюдава с тревога масовото заминаване на местни
християни от Светите земи, които не виждат бъдеще за себе си там,
където тяхната религия се е зародила. През следващото хилядолетие,
ако настоящата тенденция продължи, единствените християни, които
ще се молят в Храма на Божи гроб в Йерусалим, ще бъдат поклонни
ците, пристигащи с реактивни самолети.
Велики майстори
на Ордена на тамплиерите
Юг дьо Пайен 1119-1136

Робер дьо Краон 1137-1149
Еверар дьо Бар 1149-1152
Бернар дьо Трамле 1152-1153
Андре дьо Монбар 1153-1156
Бертран дьо Бланшфор 1156-1169
Филип дьо Наблус 1169-1171
Йод дьо Сен Аман 1171 -1179
Арно дьо Торож 1180-1184
Жерар дьо Ритфор 1185-1189
Робер дьо Сабле 1191 -1193
Жилбер Орал 1194- 1200
Филип дьо Плеси 1201 - 1209
Гийом дьо Шартр 1210-1219
Пиер дьо Монтегю 1219-1232
Арман дьо Перигор 1232- 1244
Ришар дьо Бюре 1244- 1247
Гийом дьо Сонак 1247 - 1250
Рено дьо Вишие 1250- 1256
Тома Беро 1256- 1273
Гийом дьо Божьо 1273 - 1291
Тибо Годен 1291 - 1293
Жак дьо Моле 1293- 1314
335
Библиография
1 Alexander Jones (ed.)> The Jerusalem Bibley London, 1966, Genesis, 18:13,J 4.
2 Ibid., Genesis, 22:12-18.
3 See Paul Johnson, A History of the Jews, London, 1987, pp. 6-7.
4 The Jerusalem Bible, Exodus, 32:1 -6.
5 Ibid., 2 Judges.
6 Ibid., i Samuel, 15:19-20.
7 Ibid., 2Samuel, 11:14-15.
8 Josephus, The Jewish War, translated and with an introduction by G. A. Williamson, London, 1959, p. 40.
9 Quoted in Robert S. Wistrich, Anti-Semitism: The Longest Hatred, London, 1991, p. 8.
10 The Jewish War, p. 80.
11 Ibid., p. 174.
12 The Jerusalem Bible, Jeremiah, 23:5-6.
13 Ibid., Psalm 72:8,11.
15 Ibid., p. 319.
16 Gabriel Josipovici, The Book of God: A Response to the Bible, London, 1988, p. 230.
17 G. K. Chesterton, The Everlasting Man, London, 1925, p. 233.
18 Е. P. Sanders, The Historical Figure of Jesus, London, 1993, p. 280.
19 Geza Vermes, Jesus the Jew: A Historian’s Reading of the Gospels, London, 1973, p. 129.
20 The Jerusalem Bible, Isaiah 53:3-4.
21 Ibid., Psalm 109:25.
22 See Robin Lane Fox on the Gospel of Saint Luke in The Unauthorised Version: Truth and Fiction in the Bible,
London, 1991, p. 31.
24 Ibid., p. 407.
25 The Jerusalem Bible, Luke, 21:5-6.
26 Ibid., John, 2:19.
27 Ibid., Matthew, 26:61.
28 Eusebius, The History of the Church from Christ to Constantine, translated by G. A. Williamson, London,
1965.
29 The Jerusalem Bible, Matthew, 27:25.
30 Ibid., John, 11:50.
31 Ibid., Acts of the Apostles, 9:15.
32 A. N. Wilson, Paul: The Mind of the Apostle, London, 1997. See also Hyam Maccoby, The Mythmaker: Paul
and the Invention o f Christianity, London, 1986.
33 The Jerusalem Bible, Acts of the Apostles, 18:16-17.
34 Ibid., Acts of the Apostles, 24:5-6.
35 Quoted in Edward Gibbon, The Decline and Fall of the Roman Empire, London, 1960, p. 197.
36 Eusebius, The History of the Church from Christ to Constantine, p. 171.
37 Ibid., p. 341.
38 Ibid., pp. 200,202.
39 The Jerusalem Bible, 2 Peter, 2:1.
40 F. Holmes Duddon, The Life and Times of Saint Ambrose, Oxford, 1935.
41 Saint Augustine, Confessions, translated by Henry Chadwick, Oxford, 1991.
42 The Jerusalem Bible, Romans, 13:13.-14.
43 Peter Brown, The World of Late Antiquity: From Marcus Aurelius to Muhammad, London, 1971, p. 122.
44 Roger Collins, Early Medieval Europe, 300— 1000. London, 1991, p. 91.
45 James Bryce, The Holy Roman Empire, London, 1904, p. 12.
46 Brown, The World of Late Antiquity, p. 174.
47 Ibid., p. 135.
48 Maurice Keen, The Penguin Histoiy of Medieval Europe, London, 1968, p. 78.
49 The Jerusalem Bible, Matthew, 19:12.

50 Eusebius, The History of the Church from Christ to Constantine, p. 343.
51 The Jerusalem Bible, Luke, 18:23-4.
52 David Knowles, Christian Monasticism, London, 1969, p. 12.
53 Ibid., p. 23.
54 Ferdinand Lot, The End of the Ancient World and the Beginnings of the Middle Ages, translated by Philip and
Mariette Leon, New York, 1931, p. 395.
55 Ibid., p. 394-
56 Ibid., p. 389.
57 Richard Fletcher, The Conversion of Europe: From Paganism to Christianity, 371-1386 ad, London, 1997, p.
213.
58 Bryce, The Holy Roman Empire, p. 69.
59 Ibid., p. 49.
60 W. Montgomery Watt, Muhammad, Prophet and Statesman, Oxford, 1961, p. 51.
61 Ibid., p. 129.
62 Ibid.
63 Gustave E. von Grunebaum, Medieval Islam: A Study in Cultural Orientation, Chicago, 1947, p. 68.
64 Watt, Muhammad, Prophet and Statesman, p. 220.
65 Karen Armstrong, Muhammad: A Biography of the Prophet, London, 1991, p. 139.
66 Von Grunebaum, Medieval Islam, p. 78.
67 Ibid., pp. 79—80.
68 Wistrich, Anti-Semitism: The Longest Hatred, p. 20.
69 Fletcher, The Conversion of Europe, p. 341.
71 Joshua Prawer, The Latin Kingdom of Jerusalem: European Colonialism in the Middle Ages, London, 1973,
p. 4.
73 Gibbon, The Decline and Fall of the Roman Empire, p. 721.
74 Keen, The Penguin History of Medieval Europe, p. 47.
75 Jerome Murphy-O’Connor, OP, The Holy Land: An Archaeological Guide from Earliest Times to 1700,
Oxford, 1986, p. 78.
76 F. L. Ganshof, Feudalism, translated by Philip Grierson, Toronto, 1996, p. i.
77 Ibid., p. 19.
78 Eamon Duffy, Saints Mid Sinners: A History of the Popes, New Haven, ct, 1997, p. 82.
79 Hans Eberhard Mayer, The Crusades, translated by John Gillingham, Oxford, 1972, p. 4.
8 1 Keen, The Penguin History of Medieval Europe, p. 12.
83 Gibbon, The Decline and Fall of the Roman Empire, p. 723.
84 John Julius Norwich, Byzantium: The Apogee, London, 1991, p. 131.
86 Prawer, The Latin Kingdom of Jerusalem, p. 7.
87 Jonathan Riley- Smith, The First Crusade and the Idea of Crusading, London, 1993, p. 21
88 Marcus Bull, in The Oxford Illustrated History of the Crusades, edited by Jonathan Riley-Smith, Oxford,
1995, p. 15.
89 See Christopher Tyerman, The Invention of the Crusades, London, 1988, p. 9.
90 Michael Prior, The Bible and Colonialism, Sheffield, 1997, p. 35.
91 Mayer, The Crusades, p. 7.
92 Norman Housley, ‘Jerusalem and the Development of the Crusade Idea, 1099-1108’, ir The Homs ofHattin,
edited by B. Z. Kedar, London, 1992, p. 32.
93 Riley-Smith, The Oxford Illustrated History of the Crusades, p. 77.
95 Bull, in The Oxford Illustrated History of the Crusades, p. 17.
96 Riley-Smith, The First Crusade and the Idea of Crusading, p. 52.
98 Quoted in Dan Cohn-Sherbok, The Crucified Jew: Twenty Centuries of Christian Anti Semitism, London,
1992, p. 40.
100 Quoted in Riley-Smith, The First Crusade and the Idea of Crusading, p. 96.
101 Quoted in R. C. Smail, Crusading Warfare, 1097-1193, Cambridge, 1995, p. H5n.
Б иблиография 337
102 Quoted in Amin Maalouf, The Crusades through Arab Eves, translated by Jon Rothschild London, 1984, p.
39.
104 Michel Lamy, Les Templiers: Ces Grand Seigneurs aux Blancs Manteaux, Bordeaux, 1997, p. 26.
105 Christopher N. L. Brooke, The Medieval Idea of Marriage* Oxford, 1989, p. 136.
106 Ibid., p. 138.
107 R. W. Southern, Western Society and the Church in the Middle Ages, Harmondsworth, 1970.
108 Traite du Precepte et de la dispense’, cited in Philippe Delacroix, Vrai Visage de Saint Bernard, Abbe de
Clairvaux, Angers, 1991, p. 52.
109 Quoted in Adriaan H. Bredero, Bernard ofClairvaux: Between Cult and History, Edinburgh, 1996, p. 95. no
Knowles, Christian Monasticism, p. 78.
111 See A. J. Forey, The Templars in the Corona de Aragon, Oxford, 1973, p. 5.
113 R. W. Southern, Saint Anselm: A Portrait in a Landscape, Cambridge, 1990, p. 169: Anselm modified this line
when he wanted to get rid of a troublesome brother-in-law.
114 Quoted in Malcolm Barber, The New Knighthood: A History of the Order of the Temple, Cambridge, 1994,
p. 13.
115 The Rule of the Templars: The French Text of the Rule of the Order of the Knights Templar, translated and
introduced by J. M. Upton-Ward, Woodbridge, 1992, p. 20.
116 Marion Melville, La Vie des Templiers, Paris, 1978, p. 3.
117 Upton-Ward, The Rule of the Templars, p. 19.
118 Ibid., p. 36.
119 Ibid., p. 28.
120 Colin Morris, The Papal Monarchy: The Western Church from 1050 to 1250, Oxford, 1989, p. 280.
121 Quoted in Barber, The New Knighthood, p. 49.
122 Maurice Keen, Chivalry, London, 1994, p. 8.
123 Forey, The Templars in the Corona de Aragon, p. 271.
124 Rev. Dr E. Martin, The Templars in Yorkshire, York, 1929, p. 380.
125 Alan Forey, The Military Orders: From the Twelfth to the Early Fourteenth Centuries, London, 1992, p.
189.
126 H. J. A. Sire, The Knights of Malta, New Haven and London, 1994, p. 4.
127 Nicolo de Martoni, quoted in Sire, The Knights of Malta, p. 8.
131 Forey, The Military Orders: From the Twelfth to the Early Fourteenth Centuries, p. 213.
132 The Jerusalem Bible, Matthew, 16:24-5.
134 Alan Forey, in The Oxford Illustrated History of the Crusades, p. 204.
135 Helen Nicholson, Templars, Hospitallers and Teutonic Knights: Images of the Military Orders, Leicester,
1995, p. 62.
137 Brooke, The Medieval Idea of Marriage, p. 267.
138 John Boswell, Christianity, Social Tolerance and Homosexuality: Gay People in Western Europe from the
Beginning of the Christian Era to the Fourteenth Century, Chicago, 1980.
139 Southern, Saint Anselm, p. 150.
140 The Jerusalem Bible, Romans, 1:26.
141 Saint Augustine, Confessions, III, 8.
142 Southern, Saint Anselm, p. 130.
145 Denys Pringle, ‘Templar Castles on the Road to the Jordan’, in Malcolm Barber (ed.), The Military Orders:
Fighting for the Faith and Caring for the Sick, p. 148.
146 Imad ad-Din al Isfahani, quoted by Judi Upton-Ward, in ‘The Surrender of Gaston and the Rule of the
Templars’, in Barber (ed.), The Military Orders: Fighting for the Faith and Caring for the Sick, p. 181.
147 John Julius Norwich, Byzantium: The Decline and Fall, London, 1995, p. 107.
149 Riley-Smith, The Oxford Illustrated History of the Crusades, p. 81.
150 Quoted in Steven Runciman, A History of the Crusades, vol. 2, The Kingdom of Jerusalem and the Prankish
East 1100— 1187, Cambridge, 1952, p. 254.
151 The Letters of Saint Bernard ofClairvaux, edited and translated by Bruno Scott-James, London, 1953, p.
461.
152 Ibid.
153 Stephen Howarth, The Knights Templar, London, 1982, p. 199.
154 Melville, La Vie des Templiers, p. 92.
155 Christopher lyerman, England and the Crusades, 1095-1588, Chicago, 1988, p. 182.
156 Barber, The New Knighthood, p. 66.
157 Jane Martindale, ‘EleanorofAquitaine’.in Janet L. Nelson (ed ), Richard Coeur de Lion in History and Myth,
London, 1992, p. 40.
158 Quoted in Bredero, Bernard ofClairvaux, p. 150.
160 R. C. Smail, Crusading Warfare, 1097-1193, Cambridge, 1995, p. 43.
161 Ptawer, The Latin Kingdom of Jerusalem, p. 67.
162 See Jonathan Riley-Smith, The Feudal Nobility and the Kingdom of Jerusalem, 1174-1277, London, 1973, p.
81.
164 Ibid., p.504.
165 Jonathan Phillips, in The Oxford Illustrated History of the Crusades, p. 116.
167 Ibid., p.383.
168 Quoted in Malouf, The Crusades through Arab Eyes, p. 129.
169 Susan Edgington, ‘Medical Knowledge in the Crusading Armies: The Evidence of Albert of Aachen and
Others’, in Barber (ed.), The Military Orders: Fighting for the Faith and Caring for the Sick, p. 326.
170 Robert Irwin, ‘Islam and the Crusades’, in The Oxford Illustrated History of the Cntsa p. 235.
172 Ibid., p. 93.
173 Jaroslav Folda, ‘Art in die Latin East, 1098-1294’, in The Oxford Illustrated History of \ Crusades-, p. 150.
174 Prawer, The Latin Kingdom ofjerusalem, p. 416.
175 Jaroslav Folda, in The Oxford Illustrated History of the Crusades, p. 416.
176 Ann Hyland, The Medieval Warhorse: From Byzantium to the Crusades, Stroud, 1994, 153-
177 Nicholson, Templars, Hospitallers and Teutonic Knights, p. 117.
178 UpCon-Ward, The Rule of the Templars, p. 91.
179 Knowles, Christian Monasticism, p. 84.
180 Smail, Crusading Warfare, p. 39.
181 Helen Nicholson, ‘Before William of Tyre: European Reports on the Military Order* Deeds in the East, 1150-
1185’, in Helen Nicholson (ed.), The Military Orders, vol. 2 Aldershot, 1998, p. 114.
182 Runciman, A History of the Crusades, vol. 2, The Kingdom of Jerusalem, p. 366.
186 Bernard Hamilton, ‘Queens of Jerusalem’, in D. Barker (ed.), Studies in Church History, Oxford, 1978, p.
157.
187 Bernard Lewis, The Assassins: A Radical Sect in Islam, London, 1967, p. 27.
188 William of Tyre, Historia Return in partibus transmarinis gestarum, quoted in Bernard Hamilton, ‘The
Elephant of Christ: Reginald of Chatillon’, in Barker (ed.), Studies in Church History, p. 98.
190 Kama! al-Din, quoted in Lewis, The Assassins, p. 111.
192 See ibid., p. 104.
194 ‘The Elephant of Christ: Reginald of Chatillon’, in Barker (ed.), Studies in Church History, p. 99. Sir Steven
Runciman in his History of the Crusades does not mention a ransom.
195 Ibid., p. loon.
197 Tyerman, England and the Crusades, p. 46.
198 Runciman, A History of the Crusades, vol. 2, The Kingdom of Jerusalem, p. 406, n. 4.
199 Ibid., p.448.
200 Ibid., pp. 441-2.
201 ‘The Elephant of Christ: Reginald of Chatillon’ in Barker (ed.), Studies in Church History, p. 104.
202 Ibid., p. 107.
203 Peter o f Blois, quoted by Michael Markowski in 'Peter of Blois and the Concept of the Third Crusade’, in
Kedar (ed.), The Homs ofHattin, p. 264.
204 Prawer, The Latin Kingdom of Jérusalem, p. 81.
203 William J. Hamblin, ‘Saladin and Muslim Military Theory’, in Kedar (ed.), The Homs ofHattin, p. 236.
208 Michael Markhowski, ‘Peter of Blois and the Conception of the Third Crusade’, in Kedar (ed.), The Homs
ofHattin, p. 13.
210 See Tyerman, The Invention of the Crusades, p. 28.
211 Alfred Richard, Contes, II, p. 457, quoted in Jane Martindale, ‘Eleanor of Aquitaine’, in Nelson (ed.), Richard
Coeur de Lion in History and Myth, p. 210.
213 Tyerman, England and the Crusades, p. 58.
214 Steven Runciman, A History o f the Crusades, vol.3, The Kingdom of Acre, Cambridge, 1954,p. 11.
215 Norwich, Byzantium: The Decline and Fall, p. 129.
216 Runciman, A History o f the Crusades, vol. 3, The Kingdom of Acre, p. 54n.
217 Peter W. Edbury, The Kingdom of Cyprus and the Crusades, 1191-1374, Cambridge, 1991, p. 17.
218 Runciman, A History of the Crusades, vol. 3, The Kingdom of Acre, p. 73.
219 See John Gillingham, Richard the Lionheart, London, 1978, p. 161.
220 H. E. Marshall, Our Island Story, London, p. 167.
221 J. O. Prestwich, ‘Richard Coeur de Lion: Rex Bellicosus\ in Nelson (ed.), Richard Coeur de Lion in History
and Myth, p. 16.
222 Gillingham, Richard the Lionheart, pp. 285,288.
223 A. Bothwell-Gosse, The Templars, London, 1918, p. 11. Alternatively, Richard ‘married’ these vices to
the religious orders when commanded to abandon them by the preacher, Fulk of Neuilly. See Runciman, A
History of the Crusades, vol. 3, The Kingdom of Acre, p. i09n.
224 Duffy, Saints and Sinners, p. no.
225 Tyerman, The Invention of the Crusades, p. 89.
226 Norman Housley, in The Oxford Illustrated History of the Crusades, p. 266.
227 Quoted in Peter Partner, The Murdered Magicians: The Templars and their Myth, Oxford, 1982, p. 30.
229 Michael Gervers, ‘Pro defensione Terre Sancte: The Development and Exploitation of the Hospitallers'
Landed Estate in Essex’, in Barber (ed.), The Military Orders: Fighting for the Faith and Caring for the Sick,
p.5.
231 Barber, The New Knighthood, p. 267.232 Forey, The Templars in the Corona de Aragon, p. 349.
233 Ibid., p.351.
234 Ibid., p. 48.
236 Peter W. Edbury and John Gordon Rowe, William of ly re, Cambridge, 1988, p. 128.
237 Alan Forey, in The Oxford Illustrated History of the Crusades, p. 213.
239 Edbury and Rowe, William of Tyre, p. 148.
241 Ibid., p.189.
242 Quoted in ibid., p. 191.
243 Peter Lock, ‘The Military Orders in Mainland Greece', in Barber (ed.), The Military Orders: Fighting for the
Faith and Caring for the Sick, p. 333.
244 Norman Housley, The Later Crusades, 1274-1580, Oxford, 1992, p. 153.
245 Forey, in The Oxford Illustrated History of the Crusades, p. 189.
246 Jonathan Sumption, The Albigensian Crusade, London, 1978, p. 38.
247 Zoe Oldenbourg, Massacre atMonsegur, translated by Peter Green, London, 1961, p. 27.
248 Pere D’Avrigny, quoted in Ronald Knox, Enthusiasm, Oxford, 1950, p. 319.
249 Quoted in Sumption, The Albigensian Crusade, p. S3.
250 Ibid., p. 31.
251 Raimonde Reznikov, Cathares et Templiers, Portet-Sur-Garonne, n.d. p. 21.
252 Ibid., p. 13.
253 Ibid., p. 46.
254 Sumption, The Albigensian Crusade, p. 208.
255 Tyerman, The Invention o f the Crusades, p. 75.
256 James М. Powell, ‘The Role of Women in the Fifth Crusade’, in Kedar (ed.), The Homs ofHattin, p. 301.
239 Quoted in Thomas Curtis van Cleve, The Emperor Frederick II ofHohenstaufen, Immut-ator Mundi. Oxford,
1972, p. 64.
260 Maalouf, The Crusades through Arab Eyes, p. 230.
261 Van Cleve, The Emperor Frederick II ofHohenstaufen, p. 239.
262 Maalouf, The Crusades through Arab Eyes, p. 230.
263 Quoted in Van Cleve, The Emperor Frederick II ofHohenstaufen, p. 421.
264 Quoted in ibid., p. 33S.
263 Ibid., p. 420.
268 Quoted in Maalouf, The Crusades through Arab Eyes, p. 228.
270 Runciman, A History of the Crusades, vol. 3, The Kingdom ofAcre, p. 193.
272 T. S. R. Boase, The Cilician Kingdom of Armenia, Edinburgh, 1978, p. 110.
273 Small, Crusading Warfare, p. 101.
274 For a comprehensive list, see Riley-Smith The Feudal Nobility and the Kingdom of Jerusalem 1174-1277, pp.
62-3; or Prawer, The Latin Kingdom of Jerusalem, p. 404.
273 Quoted in Riley-Smith, The Feudal Nobility and the Kingdom of Jerusalem, p. 63.
276 See Prawer, The Latin Kingdom of Jerusalem, pp. 509-10.
277 See Benjamin Z. Kedar, Crusade and Mission: European Approaches towards the Muslims, Princeton, 1984,
p. 157.
280 Foray, The Templars in the Corona de Aragon, p. 323.
281 Quoted in Foray, The Military Orders: From the Twelfth to the Early Fourteenth Centuries, p. 208.
283 Quoted by Jonathan Phillips in ‘The Latin East”, in The Oxford Illustrated History of the Crusades, p. 119.
284 ‘Le Templier de Tyre’, quoted in Prawer, The Latin Kingdom of Jerusalem, p. 326.
287 Malcolm Barber, ‘Supplying the Crusader States: The Role of the Templars’, in Kedar (ed.), The Homs
ofHattin, p. 319.
288 Prawer, file Latin Kingdom of Jerusalem, p. 197.
289 Keen, Chivalry, p. 120.
290 See Prior, The Bible and Colonialism, p. 34.
291 Keen, Chivalry, p. 56.
292 Runciman, A History of Ore Crusades, vol. 3, The Kingdom ofAcre, p. 220.
294 Jean de Joinville, The Life of Saint Louis, translated by M. R. B. Shaw, Harmondsworth, 1963, p. 175.
295 Keen, The Penguin History of Medieval Europe, p. 133.
296 Joinville, The Life of Saint Louis, p. 201.
297 Ibid., p.222.
298 See Robert Irwin, ‘Islam and the Crusades’, in The Oxford Illustrated History of the Crusades, p. 238.
299 Joinville, The Life of Saint Louis, p.277.
300 Ibid., p.288.
303 Flares Historiarum, quoted in Barber, The New Knighthood, p. 157.
304 See Judi Upton-Ward, ‘The Surrender of Gaston’, in Barber (ed.), The Military Orders: Fighting for the Faith
and Caring for the Sick, pp. 186-7.
305 Sylvia Schein, Fidelis Crucis: The Papacy, the West, and the Recovery of the Holy Land, 1274-1314, Oxford,
1991, p. 20.
306 James A. Brundage, ‘Humbert of Romans and the Legitimacy of Crusader Conquests’, in Kedar (ed.), The
Homs ofHattin, p. 311.
307 Schein, Fidelis Crucis, p. 25.
308 Ibid., p. 41.
309 See Peter Edbury, ‘The Templars in Cyprus’, in Barber (ed.), The Military Orders: Fighting for the Faith and
Caring for the Sick, p. 193.
311 Quoted in Schein, Fidelis Crucis, p. 67.
313 Quoted in Schein, Fidelis Crucis, p. 115.
314 Ibid., pp. 125-6.
317 Norwich, Byzantium: The Decline and Fall, pp. 264-73.
31S Edbury, ‘The Templars in Cyprus’, in Barber (ed.), The Military Orders: Fighting for the Faith and Caring for
the Sick, p. 194.
319 Quoted in Tyerman, England and the Crusades, p. 233.
322 E. A. R. Brown, The Prince is Father of the King: The Character and Childhood of Philip the Fair of France',
Medieval Studies, 49, pp. 282-334.
323 See Reznikov, Cathares et Templiers, p. 21; and Ives Dossat, Gillaumc de Nogaret, petit-fils d'heretiques.
Annales du Midi, no. 212, Toulouse, October 1941.
324 From William of Nogaret’s eulogy during the posthumous proceedings against Boniface VIII, quoted in
Malcolm Barber, The Trial of the Templars, Cambridge, 1978, p. 29.
325 Ibid., p. 30.
326 Biyce, The Holy Roman Empire, p. 109.
327 Sophia Menache, Clement V, Cambridge, 1998, p. 19.
328 see ibid., p. 40.
329 Ibid., p. 86.
331 Ibid., p. 210.
332 Quoted in Barber, The Trial of the Templars, p. 16.
334 Quoted in Menache, Clement V, p. 207.
335 Jean o f Saint Victor, Prima Vita, quoted in Menache, Clement V, p. 206.
336 Barber, The Trial of the Templars, p. 67.
337 Ibid., p. 76.
339 Ibid., p.184.
340 Menache, Clement V, p. 192.
341 Ibid., p. 199.
342 James Btundage, ‘The Lawyers of the Military Orders’, in Barber (ed.), The Military Orders: Fighting for the
Faith and Caring for the Sick, p. 351.
345 From the chronicle of William of Nangis, quoted in Barber, The Trial of the Templars, p. 157.
346 See ibid., p. 161.
348 See Barber, The Trial o f the Templars, p. 206.
349 Menache, Clement V, p.229.
350 Martin, The Templars in Yorkshire, p. 142.
351 Ibid., p.147.
353 Jean de Saint-Victor, p. 656, quoted in Barber, The Trial of the Templars, p. 221.
354 Chronicle of Walter of Cuisborough, p. 396, quoted in Menache, Clement V, p. 236.
356 The Chronicle of William of Nangis, quoted in Barber, The Trial of the Templars, p. 241.
357 See Simonetta Cerrini, ‘A New Edition of the Latin and French Rule of the Temple’, in Nicholson (ed.), The
Military Orders, vol. 2, pp. 211-12.
359 Partner, The Murdered Magicians, p. 100.
361 Partner, The Murdered Magicians, p. xix.
342 ТЛМПЛИЕРИТЕ
363 See Michiel Baigent, Richard Leigh and Henry Lincoln, The Holy Blood and the Holy Grail, London,
1982.
364 See lan Wilson, The Blood and the Shroud, London, 1998.
363 Lamy, Les Templiers. Ces Grand Seigneurs aux Blancs Manteaux, p. 28.
366 Keith Laidler, The Head o f God: The Lost Treasure of the Templars, London, 1998, p. 177.
367 Ibid., p.199.
368 Andrew Sinclair, The Discovery of the Grail, London, 1998, p. 264.
370 Ibid., p. 138.
371 H. Prutz, Geheimlehre und Geheimstatuten des Templerhenen-Otdens, Berlin, 1879, pp. 62,86,100, cited in
Malcolm Barber, ‘The Trial of die Templars Revisited’, in Nicholson (ed.), The Military Orders, vol. 2, p.
330.
372 H. C. Lea, A History of the Inquisition in the Middle Ages, New York, 1889, p. 334, quoted in Barber, ‘The
‘ Trial of the Templars Revisited’, p. 329.
373 J. Favier, Philippe le Bel, Paris, 1978, p. 447; quoted in Barber, ‘The Trial of the Templars Revisited’, p.
330.
374 Soudiem, Saint Anselm, p. 153.
373 See Rilcy-Smith, The Feudal Nobility and the Kingdom of Jerusalem, p. 201.
376 See Upton-Ward, The Rule of the Templars, Article 573, p. 148.
377 Barber, ‘The Trial of the Templars Revisited’, p. 331.
379 Joinville, The Life of Saint Louis, p. 310.
381 David Hume, History, i, p. 209, quoted in Tyerman, The Invention of the Crusades, p. in.
383 Prior, The Bible and Colonialism, p. 35.
384 Jonathan Riley-Smith, ‘The Crusading Movement and Historians’, in The Oxford Illustrated History of the
Crusades, p. 7.
386 The Jerusalem Bible, Book of Revelation, 7:15.
387 ‘Humbert of Romans and the Legitimacy of Crusader Conquests’, in Kedar (ed.). The Homs ofHattin, p.
306.
388 Menache, Clement V, p. 177.
389 Ibid., p. 86.
390 Quoted in Amos Elon, Jerusalem: City of Mirrors, London, 1989, p. 167.
391 Michael Gervers, ‘Pro defensione Terre Sancte: The Development and Exploitation o f the Hospitallers’
Landed Estate in Essex’, in Barber (ed.), The Military Orders: Fighting for the Faith and Caring for the Sick,
p. 20.
392 See Schein, Fidelis Crucis, p. 245.
393 Anthony Luttrell, ‘The Military Orders, 1312-1798’, in The Oxford Illustrated History of the Crusades, p.
347.
394 Jonathan Riley-Smith, The Atlas of the Crusades, New York, 1991, p. 156.
395 Sire, The Knights of Malta, p. 250.
Българска, първо издание
Редактор: Свилен Енев
Формат: 600 х 900/16

Обем: 22,5 п. к.
Издателска къща СТЕНО

Варна, Централна поща, п.к. 333
Тел./факс: 052/608 546
E-mail: stenobg@yahoo.com
ISBN-10: 954-449-283-6
ISBN-13: 978-954-449-283-0
www.stenobooks.com
Карти на света от XI в. с Иерусалим в центъра и Британските острови
в долния ляв ъгъл от книга с разнообразна информация за света.
Уинчестър или Кентърбъри.
Нападението на Йерусалим по време на Първия кръстоносен поход
през 1099 г. - цветна миниатюра от XIV в.
Ограбването на Йерусалим след превземането му от кръстоносците през 1099 г.

- цветна миниатюра на Жан де Курси, XV в.
Бернар, абат на Клерво, убеждава
крап Луи VII във Везле, Бургундия
през 4 4 6 г. - цветна илюстрация
от X V в. от Себастиен Мамаеро.
Бернар, абат на Клерво -

цветна илюстрация от X V в.
на Жан Фугюе в Книга на ча
совете от Етиен Шевалие.
Съпругата на Юг дьо Водемон го пре
гръща след завръщането му от кръс
тоносен поход - каменна пластика от
XII в. Приорат Белвал в Лорен.
Рицар тамплиер - стенопис от X II в. Тамплиерската църква

в Кресак-сюр-Шарен в Аквитания
Кръстоносец, коленичил пред
коня си в молитва - цветна
илюстрация от Уестмин-
стърския псалтир, XII в.
Тамплиерски печат, изо

бразяващ двама рицари,
яхнали един кон.
Поклонници, съпровождани от тамплиери, приближават Йерусалим

гравюра от английската школа, XIX в.
Куполът на скалата на
Храмовия хълм в Йерусалим.
Джамията ал-Акса на Храмовия хълм в Йерусалим,

наречена Храмът на Соломон и щабквартирата на тамплиерите
до 1187 г. - гваш на хартия от албума Муракка.
Портрет на Саладин -
Фатимидската школа.
Ричард Лъвското сърце в бой със Саладин - цветна илюстрация

от ръкопис от X IV в.
Камбанарията в абатство
Клуни, всичко, което е оста-
пачо след разрушаването му
след Френската революция
през 1789 г.
Реконструкция на
манастира и абат-
ството в Клуни от
Кенет Джон Конон.
Папа Инокентий III - фреска от
църквата Сакро Спеко, Субиако,
Италия, XIII в.
Папа Бонифаций VIII - статуя с

вероятно авторство на Арнолфо
ди Камбио от катедралата във
Флоренция, сега в Музео дел Опе
ра дел Дуомо, Флоренция
Папа Климент V от Триумфа на

Тома Аквински от Андреа Буона-
иути, 1365, Санта Мария Новела,
Флоренция
Френският крал Луи IX раздава
правосъдие - цветна илюстра
ция от XII в. от Г. Ге. Д е Сент
Патус в Живота и чудесата на
св. Луи.
Кръстоносци, предвождани от
крал Луи IX, нападат Дамиета
през 1248 г. - цветна илюстра
ция в Хроника на Франция или на
Сент Денис, XIV в.
Кръстоносци изгонват катари

от Каркасон - цветна илюстра
ция от маестро Бусико и рабо
тилница, XIV в.
Църквата на Божи гроб в
IИерусалим.
Оригинален план за възстановяване на Църквата на Божи гроб

след завладяването на Йерусалим по време на Първия кръстоносен поход.
Крепостта Крак де Ш епите в Сирни,
владение на хоспиталиерите от ! 144 до 1271 е.
Тамплиерската крепост Монзон в Аргон.

Картина на Доминик Луи Напети от XIX в.
изобразяваща Гийом дьо Клермон отбраняващ Акра през 1291 г.
Френският крал Филип IV Хубави с четирите си деца и брат си,
Шарл дьо Ка иш - цветна илюстрация от X IV в.
Тамплиери на кладата - цветна илюстрация

от Хроника на Франция или на Сент Денис, X I Ve.
Жак дьо Моле, послед
ният Велик майстор
на тамплиерите - гра
вюра на Гивоше, X IX в.
Тамплиерската кула
в Париж, където Луи
XVI е бил затворен
преди екзекуцията си
през 1793 г. Гравюра
от XVIII в.
Тамплиерската крепост Алморул на река Тагус в Португалия.
Кръглият параклис или ротондата на

тамплиерската крепост Томар
в Португалия, построена през 1160 г.
от португалеца Гуалдим Паис.
Авторът пред манастира и

ротондата на тамплиерската
крепост в Томар.

Тамплиерите

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Тамплиерите

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Пиърс Пол Рийд

First published in Great Britain in 1999 by Weidenfeld & Nickolson.

Пиърс Пол Рийд

Copyright © Живко Христов, Адриана Сотирова - превод от английски език

Епилог Присъдата на историята......................................................... 314

Кои са били тамплиерите? Един възможен поглед върху този во­

еретици след кръстоносния поход срещу албигойците; че в течение

те на държавата-нация - един процес, който сега световната общност

На картите, рисувани върху пергамент през Средните векове, Йе­

хляб и мях с вода. Когато водата свършила, Агар поискала да изостави

веди на Мойсей, издълбани върху каменни плочки. За да ги запазят,

През четвърти век пр. Хр. нашествията от изток намалели, но за­

дишен - губернатор на Галилея. Съ-консулът на Цезар Марк Антоний

и в момента, когато в Храма нахлули войниците и започнали да ги

В центъра, обграден от колонада, се намирал самият храм. Едната

с последните, той се развел със своята любима от младостта Дорис и

ни се спуснали с въжета от покрива на Храма, за да свалят езическия

имало и такива, които “съвсем ясно съзнавали надвисналото бедствие

“Техният стремеж към плячкосване беше неудържим: те преравяха

Дотогава в ръцете на въстаниците били останали само няколко от­

канализационната система, или измрели от глад, или били избити от

Даже и след падането на Масада надеждата на евреите за незави­

народа Йоан Кръстител; че той е чудодейно заченат в утробата на дев­

които обаче успешно ни внушават, че “всичко е станало точно така и

го направи “светлина на народите, чрез когото спасението да достигне

колкото и за Иисус. Там Йоан е описан като “странно същество, което

ма част от новия “договор” между Бог и човека, но и за Божие нака­

надеждата им, че казаното ще умре заедно с говорещия; но след като

голямо уважение към еврейската традиция, но също и непоколебимо

Въпреки че Тацит смята жестокостта на Нерон за прекадена и дори

знаете за огъня на Страшния съд и вечните страдания на грешници­

апокрифните евангелия и установява автентичния вид на Новия за­

мините на Сардиния, и успял да издейства тяхното освобождаване.

всяко друго свидетелство в съда. Константин дарил имперската соб­

полагал и с естествен пристанищен залив, известен като Златния рог.

вяра, подкрепяйки “контра-реформацията” на Юлиан Отстъпник, но­

върженик на манихейството - вярата в равнопоставеността на Бога и

тя често се управлява от Милано или Равена. Границата минава през

Римският военачалник Аеций бил сред малцината, които се опит­

на епископите, както Константин преди него, щедри дарове, данъчни

дни на християнската църква епископът на Рим се мъчел да утвърди

те, назначавал генералите и сключвал договори. Тези действия не се

че съпрузите и съпругите са длъжни да дават един на друг това, което

Първите примери за буквално следване на тези думи намираме

престанала да подкрепя монофизитската ерес и се върнала към пра­

придържал към аскетичния начин на живот в един манастир, основан

проблеми при живота в затворена общност и показва дълбокото раз­

цели кралства изчезвали от картата и големите светски имоти били

били управлявани от техните епископи до завладяването им през 1802

вували обичаи, но не и закон, който би могъл да ограничи кралска­

тези отношения. Благородниците продължавали да тънат в жестоко­

базиликата, построена върху гробницата на апостол Петър, облечен

Една от основните причини, поради които християнството се нуж­

нал с двете учения - юдеизма и християнството - чиито единствен Бог

говците от Мека, които го убеждавали да оттегли своята закрила от

и се подчинявали на ислямската дисциплина. Това обаче означавало,

следователи да се молят с лице към Йерусалим; но след като евреите

отделна стая или по-обширни покои, разположени край вътрешния

варварските нашественици в Западната империя големи територии в

лизирана, а малобройните сили, събрани за отпор срещу мюсюлман­

принципната търпимост на исляма към “Хората на книгата”, това не оз­

изоставен и използван от византийските заселници за сметище след

Ислямските завоевания на Иберийския полуоствов още не били

Ислямската заплаха не спирала да тревожи умовете на християн­

Кои са били тамплиерите? Един възможен поглед върху този во

На картите, рисувани върху пергамент през Средните векове, Йе

През четвърти век пр. Хр. нашествията от изток намалели, но за

Дотогава в ръцете на въстаниците били останали само няколко от

Даже и след падането на Масада надеждата на евреите за незави

народа Йоан Кръстител; че той е чудодейно заченат в утробата на дев

ма част от новия “договор” между Бог и човека, но и за Божие нака

знаете за огъня на Страшния съд и вечните страдания на грешници

апокрифните евангелия и установява автентичния вид на Новия за

всяко друго свидетелство в съда. Константин дарил имперската соб

вяра, подкрепяйки “контра-реформацията” на Юлиан Отстъпник, но

Римският военачалник Аеций бил сред малцината, които се опит

престанала да подкрепя монофизитската ерес и се върнала към пра

проблеми при живота в затворена общност и показва дълбокото раз

вували обичаи, но не и закон, който би могъл да ограничи кралска

тези отношения. Благородниците продължавали да тънат в жестоко

Една от основните причини, поради които християнството се нуж

лизирана, а малобройните сили, събрани за отпор срещу мюсюлман

принципната търпимост на исляма към “Хората на книгата”, това не оз

Ислямската заплаха не спирала да тревожи умовете на християн

неговите неосъществени мечти било изпращането на християнска ар

Между източния и западния клон на християнската църква се по

С подобни мисли в главата папа Урбан II се изправил от молитвена

започват да стават врагове на тях и на техните деца, и то без да показ

дезертира и го принудил да се върне обратно. А през февруари ви

презрително сравнява приятния, лесен и удобен живот в Клюни с ос

тогава в плътската наслада имало доза грях. Най-ревностният защит

са продавали своите имоти или са събирали суми от заеми, за да фи

и подпомагани от рицарите чрез дареното от съпрузите им, не се поз

подкрепата на папа Инокентий II трите наследяващи страни не мог

Азия с върхове, високи от две до три хиляди метра, и създавал естест

приет в братството на църквата “Свети Гроб Господен” и облякъл мо

Теобалд Шампански. На съвета в Бурже дори неговият личен съвет

онези, които ги разпространяват. На събора в Санс през 1141 г. той об

се явила на Коледа в Шпеер. Макар и с помощта на преводач, той по

също Великите майстори на тамплиерите и хоспиталиерите. Забеляз

Разочарованието в Европа след провала на Втория кръстоносен по