1

Животът на Лили не е бил лесен, но това никога не я е

спирало да се бори за онова, което иска. Тя е изминала дълъг
път от малкия град в Мейн, където е израснала – завършила е
колеж, преместила се е да живее в Бостън и е започнала
собствен бизнес с магазин за цветя. И когато между нея и
страхотния неврохирург Райл Кинкейд започват да
прехвърчат искри, всичко в живота й вече изглежда твърде
хубаво, за да е истина.
Райл е самоуверен, упорит и може би малко арогантен. Но
също така е и блестящ лекар и определено е увлечен по Лили. И
докато тя е изцяло погълната от новата си връзка, мислите й
продължават да се връщат към нейната първа любов и
детството й, изпълнено с домашно насилие. Миналото на
Лили я застига и тя ще трябва да реши накъде да поеме и дали
да повтори грешките, допуснати от нейните родители и
белязали съдбата им. И дали очевидният път, който е избрала,
е наистина толкова лесен и ясен…

2
 На баща ми, който даваше най-доброто от себе си да не бъде
в най-лошата си форма.
И на майка ми, която се стараеше да не го виждаме в най-
лошата му форма.

ГЛАВА 1

окато седя тук, с по един крак от двете страни на

Д парапета, и гледам улиците на Бостън от височината

на дванайсетия етаж, не мога да спра да не мисля за
самоубийство.
Не моето собствено. Харесвам живота си достатъчно, за да
искам да го изживея докрай.
По-съсредоточена съм върху другите хора и как стигат до
решението да сложат край на собствения си живот. Някога
съжаляват ли за него? В мига след като са се пуснали и са на
секунда от сблъсъка – все трябва да има намек за разкаяние по
време на това кратко свободно падане. Дали гледат към земята,
докато тя приближава с бясна скорост, и си казват: Мамка му.
Това беше лоша идея.
Някак си ми се струва, че едва ли.
Много мисля за смъртта. Особено днес, като се има предвид,
че току-що – по-точно преди дванайсет часа – бях изнесла най-
епичното надгробно слово, което жителите на Плетора, щата
Мейн, някога са чували. Добре де, може би не най-епичното.
Спокойно може да бъде определено като най-катастрофалното.
Предполагам, зависи от това кого ще попитате – майка ми или
мен. Майка ми, която след днес сигурно няма да разговаря с
мен цяла година.
Не ме разбирайте погрешно, надгробното слово, което държах,
не беше достатъчно проникновено, за да влезе в историята като
това на Брук Шийлдс на погребението на Майкъл Джексън. Или
произнесеното от сестрата на Стив Джобс. Или пък от брата на
Пат Тилман. Но беше епично по свой собствен начин.
3
 В началото бях нервна. Все пак това беше погребението на
изключителния Андрю Блум. Тачен кмет на родния ми град
Плетора, щата Мейн. Собственик на най-успешната агенция за
недвижими имоти в рамките на града. Съпруг на изключително
обичаната Джени Блум, най-почитания помощник-
преподавател в цяла Плетора. И баща на Лили Блум – онова
странно момиче с непокорна червена коса, което веднъж се
влюби в бездомник и посрами цялото семейство.
Всъщност става дума за мен. Аз съм Лили Блум и Андрю ми
беше баща.
В мига, щом приключих с надгробната си реч днес, хванах
първия самолет обратно до Бостън и превзех първия покрив,
който намерих. Ще повторя: не защото чувствам склонност
към самоубийство. Нямам планове да полетя от този покрив.
Просто наистина се нуждаех от чист въздух и тишина и проклета
да съм, ако мога да си ги набавя в апартамента ми на третия
етаж, без абсолютно никакъв достъп до покрива и със
съквартирантка, която обича да се слуша как пее.
Не взех предвид колко студено може да е тук горе обаче. Не е
непоносимо, но не е и приятно. Поне успявам да видя звездите.
Мъртви бащи, дразнещи съквартирантки и спорни на вкус
надгробни слова не ти действат толкова ужасно, когато нощното
небе е достатъчно ясно, за да може, буквално, да възприемеш
величието на Вселената.
Обичам, когато небето ме кара да се чувствам незначителна.
Харесвам тази вечер.
Ами… Нека перифразирам думите си в минало време, та по-
сполучливо да илюстрират чувствата ми.
Харесвах тази вечер.
Но за мое съжаление, току-що вратата се отвори с мощен
замах и очаквам стълбището да изплюе тук горе човешко
същество. Вратата се хлопва повторно и някой поема по покрива
с енергична крачка. Дори не си правя труда да вдигна поглед.
Който и да е, вероятно дори няма да ме забележи, възседнала
парапета, вляво от вратата. Изскочил е навън така забързано, че
няма как да е моя вината, задето е приел, че е сам.
Въздишам тихо, затварям очи и облягам глава на стената зад
мен, проклинайки Вселената заради отнемането на този
изпълнен с покой и вглъбяване момент. Най-малкото, което тя
може да направи за мен днес, е да се погрижи дошлият да е
жена, а не мъж. Ако ще имам компания, бих предпочела да е от
женски пол. Жилава съм за размерите си и сигурно в повечето
случаи бих могла да се справя добре, но в момента се чувствам
прекалено удобно, за да се намирам на покрива посред нощ
4
заедно с непознат мъж. Възможно е да се уплаша за
безопасността си и да изпитам нужда да си тръгна, а наистина не
искам да го правя. Както казах по-рано… чувствам се удобно.
Най-накрая позволявам на очите си да се отправят към
облегналия се на парапета силует. По една нещастна случайност
определено е мъж. Дори облегнат на парапета, пак се вижда, че е
висок. Широките рамене се явяват в силен контраст с уязвимата
му поза и отпуснатата между дланите глава. Едва успявам да
различа тежкото повдигане и спускане на гърба му, докато
поема дълбоко въздух и после го изтласква навън.
Изглежда, все едно е на ръба на срив. Обмислям дали да
заговоря, за да му дам да разбере, че има компания, или да
прочистя гърло, но в промеждутъка от обмислянето до
извършването той се обръща и ритва един от градинските
столове зад гърба си.
Потрепвам заради стържещия шум, но понеже той няма
представа, че си има публика, не се ограничава само до един
ритник. Рита многократно стола. Вместо да поддаде под
безкомпромисната сила на стъпалото му, всичко, което прави
столът, е да се отдръпва все по-далече и по-далече от него.
Този стол трябва да е изработен от много устойчива
пластмаса.
Веднъж видях как баща ми даде на задна скорост срещу
градинска маса, изработена от подобна здрава пластмаса, и тя на
практика му се изсмя в лицето. На задната му броня остана
хлътнатина, но по масата нямаше и драскотина.
Мъжът явно схваща, че не може да се мери с толкова
висококачествен материал, защото най-накрая престава да рита
стола. Сега стои отгоре му с длани, стиснати в юмруци, встрани
от тялото му. Честно казано, малко завиждам. Ето го този човек,
излива агресията си върху градинска мебелировка като
истински шампион. Явно е имал скапан ден също като мен, аз
пазя агресията си затворена, докато не се прояви под формата
на пасивна агресивност, а той всъщност си има отдушник.
Някога моят отдушник беше градинарството. Всеки път щом
се озовавах в състояние на стрес, излизах в задния двор и
оскубвах абсолютно всяко стръкче плевел, което успеех да
открия. Но откакто се преместих в Бостън преди две години,
вече нямам задна градина. Или вътрешен двор. Нямам дори
бурени.
Може би е добра идея да инвестирам в градински стол от
устойчив клас пластмаса.
Взирам се за по-дълъг момент в мъжа и се чудя дали някога
ще помръдне. Просто си стои там, загледан надолу към стола.
5
Дланите му вече не са стегнати в юмруци. Отпуснати са върху
бедрата му и едва сега забелязвам, че тениската му не му е много
по мярка около бицепсите. Навсякъде другаде му приляга
съвсем добре, но обиколката на ръцете му е огромна. Започва да
рови из джобовете си, докато не открива онова, което търси, и
убедена съм, в усилие да изхвърли още повече от агресията си,
пали цигара с марихуана.
На двайсет и три съм и съм била в колеж, така че съм
прибягвала до този релаксиращ наркотик един или два пъти.
Няма да съдя този човек, задето чувства потребност да запали
насаме. Но там е работата – не е сам. Просто още не го знае.
Дърпа продължително от цигарата си и поема към парапета.
Забелязва ме на издишване. Спира на място в секундата, когато
погледите ни се срещат. Изражението му не издава шок, нито
пък оживление, щом ме вижда. На около три метра е, но
звездите хвърлят достатъчно светлина, за да мога да видя как
очите му бавно обхождат тялото ми, без да издават и намек за
онова, което си мисли. Този човек умее да държи ситуацията под
контрол. Присвил е очи, а устата му е стегната в права линия,
като че е мъжкият вариант на Мона Лиза.
— Как се казваш? – пита.
Усещам гласа му вътре в мен. Това не е добре. Гласовете би
трябвало да спират до ушите, но понякога – всъщност много
рядко – даден глас прониква отвъд ушите ми и отеква право
надолу из цялото ми тяло. Неговият е един от тези гласове.
Дълбок, уверен и мек като масло.
Когато не му отговарям, той вдига цигарата обратно до устата
си и дръпва още веднъж.
— Лили – произнасям най-накрая.
Мразя гласа си. Прекалено е слаб дори да достигне ушите му,
а какво остава да отекне в неговото тяло.
Повдига брадичка и отмята леко глава в моята посока.
— Би ли слязла от там, Лили?
Едва когато го казва, забелязвам позата му. Сега стои напълно
изправен, дори скован. Почти сякаш е нервен, че може да
падна. Няма да падна. Парапетът е широк най-малко трийсет
сантиметра и до голяма степен аз се намирам откъм покрива.
Спокойно бих могла да се хвана, преди да съм полетяла, а да не
говорим, че вятърът е на моя страна.
Хвърлям поглед надолу към краката си и после обратно към
него.
— Не, благодаря. Удобно ми е, където съм.
Завърта се леко, все едно не може да гледа директно към мен.

6
 — Моля те, слез. – Сега вече е по-настоятелен, въпреки
употребата на думата моля. – Ето там има седем празни стола.
— По-скоро шест – поправям го, като му напомням, че току-що
се беше опитал да унищожи един от тях.
Не открива хумора в отговора ми. Когато не се подчинявам на
нарежданията му, той се приближава няколко крачки.
— Делят те само десетина сантиметра от фатално падане.
Стигат ми такива неща за един ден. – Отново ми прави знак да
сляза. – Изнервяш ме. Да не споменавам, че съсипваш ефекта от
цигарата ми.
Извъртам очи в гримаса и спускам крака.
— Да не дава господ да се прахосва марихуана. – Скачам долу
и бърша длани в джинсите си. – Така по-добре ли е? –
осведомявам се и тръгвам към него.
Той изпуска рязко въздух, сякаш да ме види седнала на
парапета го е накарало да затаи дъх. Отминавам го и се
насочвам към частта от покрива с по-добра гледка, а докато го
правя, не мога да не забележа колко безобразно сладък е.
Не. Сладък е обида.
Този мъж е красив. Добре поддържан, излъчва богатство,
изглежда с няколко години по-възрастен от мен. В ъгълчетата на
очите му се появяват леки бръчици, когато ме проследяват, а
устните му изглеждат намръщени, дори когато не са. Когато
достигам страничната страна на сградата, намираща се над
улицата, навеждам се напред и устремявам поглед към колите
долу, като се старая да не давам вид, че съм впечатлена от него.
Само по прическата му личи, че е от мъжете, които лесно
впечатляват хората, и аз отказвам да подхранвам егото му. Не че
е направил нещо, което да ме накара дори да мисля,
че има такова. Но е облечен в ежедневна риза „Бърбъри“, а аз не
съм убедена, че някога изобщо съм била в обсега на човек, който
да може да си я позволи за ежедневна употреба.
Чувам в гръб да ме приближават стъпки и после той се опира
на перилата на парапета до мен. С крайчеца на окото си следя
как дърпа от цигарата си. Когато приключва, я предлага на мен,
но аз отказвам. Последното, от което се нуждая, е да не съм
съвсем на себе си в компанията на този мъж. Гласът му сам по
себе си представлява наркотик. Може да се каже, че имам
желание да го чуя отново, така че отправям въпрос:
— И какво беше направил столът, за да те ядоса толкова
много?
Той ме поглежда. Ама наистина ме поглежда. Очите му
срещат моите и той просто се взира настойчиво, все едно
всичките ми тайни са изписани на лицето ми. Никога не съм
7
виждала толкова тъмни очи като неговите. Може и да съм, обаче
тези изглеждат по-тъмни, когато вървят съвместно с подобно
заплашително присъствие. Не отговаря на въпроса ми, но моето
любопитство не се усмирява лесно. Щом ще ме принуждава да
сляза от крайно удобния и създаващ усещане за покой парапет,
тогава очаквам да ме забавлява с отговори на любопитните ми
въпроси.
— Заради жена ли е? – настоявам да науча. – Разбила ти е
сърцето ли?
Той се изсмива леко на думите ми.
— Де да бяха проблемите ми така обикновени като сърдечни
терзания. – Обляга се на стената, така че да се озове с лице към
мен. – На кой етаж живееш? – Близва пръсти и стиска връхчето
на цигарата, а после я прибира в задния си джоб. – Преди не съм
те виждал.
— Защото не живея тук. – Соча по посока на апартамента ми. –
Виждаш ли сградата на застрахователната компания?
Примижава и се заглежда в посоката, в която соча.
— Да.
— Аз живея в съседната сграда. Прекалено е ниска да я видиш
от тук. Само на три етажа е.
Отново насочва лице към мен с лакти, облегнати на парапета.
— Щом живееш там, защо си тук? Приятелят ти живее в
сградата или какво?
Някак си коментарът му ме кара да се чувствам евтина.
Прекалено е лесно – аматьорска клиширана реплика. По вида
му съдя, че има повече умения от това. Кара ме да си мисля, че
пази по-оригиналните реплики за жени, които намира за
достойни.
— Покривът ви е хубав – обяснявам.
Той повдига вежда в очакване на допълнителни обяснения.
— Имах нужда от чист въздух. Някъде, където да имам
възможност да помисля. Отворих Гугъл Ърт и издирих най-
близкия комплекс апартаменти с прилична покривна тераса.
Наблюдава ме с усмивка на лицето.
— Поне си пестелива – отбелязва. – Добре е да притежаваш
това качество.
Поне?
Кимам, защото съм пестелива. И наистина е добро качество.
— Защо ти беше нужен чист въздух? – интересува се. Защото
днес погребах баща си и произнесох епично катастрофално
надгробно слово, а сега имам усещането, че не мога да дишам.
Обръщам лице към улицата и издишам бавно.

8
 — Може ли просто да помълчим за известно време?
Придобива облекчен вид, задето съм помолила за тишина.
Навежда се над парапета и оставя ръцете му да увиснат, докато
се взира в улицата долу. Остава така за кратко и през цялото
това време аз съм втренчена в него. Сигурно го знае, но не дава
вид да го е грижа.
— Миналия месец от този покрив падна един човек –
промълвява.
Бих се подразнила от липсата му на уважение към молбата ми
за тишина, но до известна степен съм заинтригувана.
— Нещастен случай ли беше?
Повдига рамене.
— Никой не знае. Случило се късно вечерта. Жена му обясни,
че готвела вечеря и той казал, че ще се качи тук да снима залеза.
Беше фотограф. Мислят, че се е навел над парапета да улови
кадър със силуета на града на фона на небето и се е подхлъзнал.
Надничам над парапета и се питам как е възможно някой да се
постави в ситуация, в която може да падне погрешка. Но после
си припомням, че само преди минути аз самата бях прехвърлила
крак от другата страна на парапета.
— Когато сестра ми каза какво се е случило, единственото, за
което успявах да мисля, е дали е заснел кадъра. Надявах се, че
фотоапаратът не е паднал с него, защото това би било истинска
загуба, нали? Да умреш заради любовта си към фотографията,
но дори да не успееш да щракнеш финалния кадър, който ти е
струвал живота.
Разсъжденията му ме разсмиват. Макар да не съм убедена
дали е редно да се смея на такова нещо.
— Винаги ли казваш точно онова, което се върти в главата ти?
Повдига рамене.
— Пред повечето хора, не.
Това ме кара да се усмихна. Харесва ми, че дори не ме познава,
но по някаква, каквато и да е, причина аз не съм причислявана
към повечето хора.
Обляга гръб на парапета и скръства ръце пред гърдите си.
— Тук ли си родена?
Клатя глава.
— Не. Преместих се от Мейн, след като завърших колеж.
Бърчи нос и може да се каже, че това е секси. Странно ми е да
гледам как този мъж – облечен в ризата си „Бърбъри“ и с
подстрижка за двеста долара – прави детински физиономии.
— Значи, си в чистилището на Бостън, а? Сигурно е кофти.
— Какво имаш предвид? – питам го.
Ъгълчето на устата му се изкривява.
9
 — Туристите се отнасят към теб като към местна, местните се
отнасят към теб като към турист.
Смея се.
— Еха. Това е супер точно описание.
— Аз съм тук от два месеца. Още дори не съм влязъл в
чистилището, така че ти си по-добре от мен.
— Какво те доведе в Бостън?
— Стажът ми, а и сестра ми живее тук. – Потропва с
крак и казва: – Всъщност точно под нас, омъжена е за
компютърен гений, родом от Бостън, и купиха целия последен
етаж.
Поглеждам надолу,
— Целият последен стаж?
Той кима.
— Шибаният щастливец работи у дома. Дори не му се налага
да преоблича пижамата си, а печели седемцифрена сума
годишно.
Наистина шибан щастливец,
— Какъв стаж? Лекар ли си?
Кима,
— Неврохирург. Остава ми по-малко от година от стажа ми и
после вече всичко е официално.
Със стил, с добра езикова култура и умен. И пуши трева. Ако
беше въпрос от тест, щях да попитам на кое от изброените не му
е мястото тук.
— Редно ли е лекарите да пушат трева?
Подсмихва се.
— Вероятно не. Но ако не се глезим от време на време, много
повече от нас биха скачали от покриви, мога да ти го
гарантирам. – Отново се обръща напред с брадичка, опряна
върху ръцете. Сега очите му са затворени, все едно се
наслаждава на вятъра, галещ лицето му. Така не изглежда
застрашителен.
— Искаш ли да знаеш нещо, което е известно само на
местните?
— Разбира се – отговаря и връща вниманието си обратно към
мен.
Соча на изток.
— Виждаш ли онази сграда? Със зеления покрив?
Кимва.
— Зад нея на Мелчър Стрийт има друга сграда. Върху нея има
къща. Законно построена къща върху покрива. Не можеш да я
видиш от улицата и постройката е толкова висока, че повечето
хора дори не знаят за това.
10
 Изглежда впечатлен.
— Наистина ли?
Кимвам.
— Забелязах я, като разглеждах Гугъл Ърт, и я проучих. Както
става ясно, разрешението за строеж е издадено през 1982
година. Колко ли е интересно? Да живееш в къща на покрива на
сграда?
— Целият покрив би бил за теб – коментира.
Не бях се замисляла за това. Ако ми принадлежеше, бих
засадила градина там горе. Бих имала нещо, което да ми е
отдушник.
— Кой живее там? – интересува се.
— Всъщност никой не знае. Това е една от големите мистерии
на Бостън.
Засмива се и после ме поглежда въпросително.
— Какви са другите големи мистерии на Бостън?
— Твоето име.
В мига щом го изричам, се первам с ръка по челото. Прозвуча
толкова сходно с евтин опит за свалка; мога единствено да се
присмея на себе си.
Усмихва се.
— Казвам се Райл – отговаря. – Райл Кинкейд.
Въздъхвам и се вглъбявам в себе си.
— Това е наистина чудесно име.
— Защо те натъжи тогава?
— Защото бих дала всичко за хубаво име.
— Не харесваш името Лили?
Накланям глава и повдигам вежда.
— Фамилията ми… е Блум*.
[* Bloom (англ.) – цъфтя, цвят, цъфтеж. – Б.пр.]
Мълчи. Усещам как се мъчи да удържи съжалението си.
— Знам. Ужасна е. Фамилия за двегодишно момиченце, а не за
двайсет и три годишна жена.
— И двегодишното момиченце със същото име все ще стане
жена. Имената не са нещо, което да надрастем с възрастта, Лили
Блум.
— За мое съжаление – въздъхвам. – Но онова, което влошава
нещата още повече, е, че абсолютно обожавам градинарството.
Обичам цветя. Всякакви растения. Обичам да отглеждам неща.
Това е страстта ми. Винаги съм мечтала да отворя цветарски
магазин, но се боя, че ако го направя, хората няма да приемат
желанието ми за искрено. Ще решат, че се опитвам да извлека
изгода от името си и че да бъда цветар не е истинската ми мечта.
— Може и да е така – отбелязва. – Но какво значение има?
11
 — Предполагам, никакво. – Улавям се да шепна тихо: – „При
Лили Блум“. – Забелязвам, че се усмихва леко. – Наистина
страхотно име за цветарски магазин. Но имам магистърска
степен по бизнес. Това би било стъпало надолу, не намираш ли?
Работя за най-голямата маркетингова компания в Бостън.
— Да притежаваш свой собствен бизнес, не е стъпало надолу –
заявява.
Повдигам вежда.
— Освен ако не се провали.
Кимва в знак на съгласие.
— Освен ако не се провали – повтаря. – Та какво е средното ти
име, Лили Блум?
Изръмжавам, което го кара да се оживи.
— Искаш да кажеш, че става още по-зле?
Отпускам глава между дланите си и кимам.
— Роуз?
Клатя глава.
— По-лошо.
— Вайълет?
— Де да беше. – С мъчителна гримаса промърморвам: –
Блосъм*.
[* Blossom (англ.) – цъфтя; цвят. – Б.пр.]
Следва миг на мълчание.
— Дявол го взел – отронва меко.
— Да. Блосъм е моминското име на майка ми и родителите ми
приели за съдбовен факта, че фамилиите им са синоними.
Затова, като се сдобили с мен, разбира се, първият им избор за
име бил цвете.
— Родителите ти трябва да са истински гадини.
Един от тях е. Беше.
— Баща ми почина тази седмица.
Отправя ми поглед.
— Добър опит. Няма да се вържа.
— Сериозно говоря. Затова дойдох тук тази вечер. Май просто
се нуждаех да се наплача хубаво.
Взира се подозрително в мен за миг, за да се убеди, че не го
занасям. Не се извинява за грешката си. Вместо това в очите му
проличава любопитство, все едно е истински заинтригуван.
— Близки ли бяхте?
Това е труден въпрос. Облягам брадичка на ръцете си и пак
насочвам поглед към улицата.
— Не знам – отсичам и повдигам рамене. – Като негова
дъщеря, го обичах. Но като човек го мразех.
Усещам, че ме наблюдава известно време, а после казва:
12
 — Харесва ми откровеността ти.
Той харесва откровеността ми. Май се изчервявам.
И двамата мълчим за кратко, а после той пита:
— Някога пожелавала ли си хората да бяха по-прозрачни?
— В какъв смисъл?
Чопли с палец участък нащърбена мазилка, докато не се
отронва. Бута я отвъд парапета.
— Имам усещането, че всички се преструват, на каквито не са в
действителност, докато дълбоко в себе си до един сме еднакво
объркани. Просто някои го прикриват по-добре от други.
Или тревата започва да му действа, или просто е много
вглъбен в себе си. Нямам проблем с никое от двете. Любимите
ми разговори са тези без истински отговори.
— Не мисля, че да си малко предпазлив е нещо лошо –
посочвам. – Голата истина невинаги е красива.
Вглежда се в мен за кратко.
— Голата истина – повтаря. – Това ми харесва.
Завърта се и отива до средата на покрива. Сваля надолу
облегалката на един от градинските шезлонги зад мен и се
настанява на него. От онези за лежане е, така че полага ръце под
главата си и устремява поглед нагоре към небето. Аз избирам
съседния и свалям облегалката до същото ниво като неговия.
— Кажи ми голата истина, Лили.
— Отнасяща се до какво?
Повдига рамене.
— Не знам. Нещо, с което не се гордееш. Нещо, което ще ме
накара да се чувствам по-малко объркан.
Гледа към небето и чака отговора ми. Очите ми се спират на
линията на челюстта му, на извивката на бузите, на очертанието
на устните му. Сключил е вежди замислено. Не знам защо, обаче
има вид, сякаш се нуждае от този разговор. Обмислям въпроса
му и се мъча да открия откровен отговор. Когато формулирам
такъв, отклонявам поглед от него и го насочвам обратно към
небето.
— Баща ми беше насилник. Не към мен, а към майка ми.
Понякога ставаше толкова ядосан, че когато се караха, я удряше.
Когато това се случеше, посвещаваше следващата седмица на
опити да се реваншира. Правеше разни жестове, като например
да й купи цветя или да я изведе на хубава вечеря. Понякога
купуваше разни неща и на мен, защото знаеше колко мразя да
се карат. Като дете, стигнах дотам да чакам с нетърпение
вечерите, в които се караха. Защото знаех, че ако я удари,
следващите две седмици ще са прекрасни. – Правя пауза. Не съм
сигурна, че някога съм го признавала дори пред себе си. –
13
Разбира се, ако ми беше възможно, щях да направя така, че
никога да не я докосва с пръст. Но жестокостта беше неизбежна
в техния брак и постепенно се превърна в нещо нормално. Като
пораснах, осъзнах, че да не предприемам нищо, прави мен също
толкова виновна. Прекарах почти целия си живот да го мразя,
задето е толкова лош човек, но не съм убедена, че аз съм нещо
много по-добро. Може би и двамата сме лоши хора.
Райл поглежда към мен замислено.
— Лили – изрича категорично, – няма лоши хора. Ние сме
само хора, които понякога вършат лоши неща.
Отварям уста да отговоря, но думите му ме карат да
занемея. Ние сме само хора, които понякога вършат лоши
неща. Предполагам, в известен смисъл това е истина. Никой не е
изключително само лош или изключително само добър. Просто
някои са принудени да се трудят по-усърдно да потиснат
лошото.
— Твой ред е – подканвам.
Съдейки по реакцията му, на мен ми изглежда, че няма
желание да играе собствената си игра. Въздиша тежко и
прекарва ръка през косата си. Отваря уста да каже нещо, но
после отново я затваря. Мисли известно време и най-накрая
заговаря.
— Тази вечер пред мен умря малко момче. – Звучи обезсърчен.
– Беше само на пет. Той и малкото му братче намерили оръжие
в спалнята на родителите си. Братчето го държало и стреляло
неволно.
Стомахът ми се преобръща. Май тази истина ми идва малко в
повече.
— Докато стигне до операционната маса, вече нямаше кой знае
какво да бъде направено. Всички наоколо сестрите, другите
лекари – чувстваха такова състрадание към родителите.
„Бедните родители“, повтаряха. Но когато ми се наложи да
отида в чакалнята и да им съобщя, че детето им не е оцеляло, аз
не изпитах и грам съчувствие към тях. Исках да страдат. Исках
да усетят тежестта на собственото си невежество, задето са
оставили заредено оръжие, достъпно за две невинни деца. Исках
да знаят, че не само са изгубили дете, но също така са съсипали
живота на онова, дръпнало спусъка погрешка.
Боже. Не бях подготвена за нещо толкова тежко.
Умът ми не го побира. Как едно семейство продължава напред
след подобно нещо?
— Братчето на това бедно момченце – промълвявам, – Не мога
да си представя какво ще му причини това… да стане свидетел
на подобно нещо.
14
 Райл бръсва нещо от коляното на джинсите си.
— Ще го съсипе до живот, ето какво ще му причини.
Завъртам се на една страна, за да съм с лице към него, и
подпирам с ръка главата си.
— Тежко ли е? Да виждаш такива неща всеки ден?
Поклаща съвсем леко глава.
— Би трябвало да е далеч по-тежко, но колкото повече
се сблъсквам със смъртта, толкова повече тя се превръща в
част от живота. Не съм сигурен как ме кара да се чувствам това.
– Отново осъществява контакт с очи с мен. – Кажи
ми нещо друго – настоява. – Струва ми се, че моята история е
малко по-усложнена от твоята.
Не съм съгласна, но му разказвам за усложненото нещо, което
се случи преди само дванайсет часа.
— Преди два дни майка ми ме попита дали ще произнеса
слово на погребението на баща ми днес. Отговорих й, че
няма да се чувствам удобно, че е възможно да плача прекалено
неудържимо, за да говоря пред тълпа хора… но това беше лъжа.
Просто не исках да го направя, защото намирам, че такива слова
трябва да се произнасят от онези, които уважават починалия.
А аз не уважавах особено много баща си.
— Направи ли го?
Кимвам.
— Да. Тази сутрин. – Надигам се и се намествам върху краката
си. – Искаш ли да я чуеш?
Усмихва се.
— Задължително.
Скръствам ръце в скута си и поемам голяма глътка въздух.
— Нямах представа какво да кажа. Около час преди
погребението заявих на майка ми, че не искам да го правя. Тя
отговори, че било съвсем просто и че баща ми би имал такова
желание. Обясни, че от мен се иска единствено да се кача на
подиума и да изредя пет хубави неща за баща ми. Така че…
сторих именно това.
Райл се надига на лакът и дава вид на още по-заинтригуван.
Разчита по лицето ми, че нещата стават още по-зле.
— О, не, Лили. Какво направи?
— Ето. Ще ти направя възстановка. – Ставам и заобикалям
шезлонга си. Стоя с изправен гръб и се държа, все едно гледам
същото претъпкано помещение от сутринта. Прочиствам гърло.
– Здравейте. Името ми е Лили Блум. Дъщеря съм на Андрю
Блум. Благодаря на всички ви, че се присъединихте към нас
днес, когато скърбим за загубата си. Исках да отделя момент и

15
да почета живота му, като споделя с вас пет прекрасни неща за
моя баща. Първото нещо…
Поглеждам надолу към Райл и повдигам рамене.
— Това е.
Той се надига до седнало положение.
— Какво имаш предвид?
Сядам на шезлонга си и се отпускам назад.
— Стърчах цели две минути, без да обеля и дума повече.
Нямаше и едно прекрасно нещо, което да мога да кажа за баща
си, така че се взирах безмълвно в тълпата, докато майка ми не
осъзна какво правя и чичо ми не ме отстрани от подиума.
Райл накланя глава.
— Занасяш ли ме? Произнесла си антихвалебствено слово на
погребението на собствения си баща?
Кимам.
— Не се гордея със себе си. В никакъв случай. Искам да кажа,
ако зависеше от мен, той би бил много по-добър човек, а аз бих
стояла там и бих говорила цял час.
Райл ляга отново.
— Олеле – произнася и клати глава. – Може да се каже, че си
моят герой. Критикувала си покойник.
— Това е проява на лош вкус.
— Ами от голата истина боли.
Смея се.
— Твой ред е.
— Не мога да се меря с това – заявява.
— Убедена съм, че ще се доближиш.
— Не съм сигурен.
Завъртам очи.
— Можеш. Не ме карай да се чувствам като най-лошия човек
сред нас двамата. Кажи ми най-скорошната си мисъл, която
повечето хора не биха изрекли на глас.
Сключва ръце зад главата си и ме поглежда право в очите.
— Искам да те чукам.
Ченето ми увисва. После бързо затварям уста.
Май онемях.
Стрелва ме с невинен поглед.
— Попита за най-скорошната ми мисъл и аз ти я казах.
Красива си. Аз съм мъж. Ако си падаше по секса за една нощ,
бих те завел в спалнята ми долу и бих те чукал.
Дори не мога да го погледна. Изказването му ме кара да се
чувствам по безброй начини едновременно.
— Е, не си падам по секса за една нощ.
— Това вече си изясних – отвръща. – Твой ред е.
16
 Толкова е безгрижен; държи се, все едно току-що не ме е
накарал да онемея от изумление.
— Имам нужда да се съвзема от чутото – отговарям през смях.
Мъча се да изляза с леко шокираща случка, но не успявам да
преодолея факта, че каза такова нещо. На глас. Може би защото
е неврохирург, а аз никога не съм си представяла, че толкова
образован човек е способен да използва думата чукам с подобна
лекота.
Съвземам се… криво-ляво… и казвам:
— Добре. След като сме на темата… Първият човек, с когото
някога съм правила секс, беше бездомник.
Оживява се и обръща лице към мен.
— О, ще са ми нужни подробности от тази история.
Протягам ръка и облягам глава на нея.
— Израснах в Мейн. Живеехме в сравнително приличен
квартал, но улицата зад дома ни не беше в идеално състояние.
Задният ни двор граничеше със запусната къща в съседство с два
изоставени имота. Сприятелих се с момче, на име Атлас, което
живееше в къщата. Никой, освен мен не знаеше, че живее в нея.
Носех му храна, дрехи и други неща. Докато баща ми не ме
разкри.
— Какво предприе?
Стягам челюст. Нямам представа защо отворих дума за това,
след като ежедневно продължавам да си налагам да не мисля за
него.
— Преби го. – Това е максималната голота, до която имам
желание да стигна по темата. – Твой ред.
Наблюдава ме смълчано за момент, сякаш му е ясно, че има
още. Но после прекъсва контакта с очи.
— Мисълта за брак ме отблъсква – заявява. – Почти на трийсет
съм и нямам никакво желание да имам съпруга. Най-вече не
искам деца. Единственото, което искам от живота, е успех.
Много успех. Но ако го призная гласно пред някого, това ме
прави да звуча като арогантен човек.
— Професионален успех ли? Или социален статус?
— И двете. Всеки може да има деца. Всеки може да се ожени.
Но не всеки може да бъде неврохирург. За мен това е източник
на значителна гордост. И не искам просто да бъда добър
неврохирург. Искам да бъда най-добрият в моята област.
— Прав си. Прави те да звучиш като арогантен човек.
Усмихва се.
— Майка ми се бои, че пропилявам живота си, защото
единственото, което правя, е да работя.

17
 — Неврохирург си и майка ти е разочарована от теб? –
Изсмивам се. – Мили боже, това е налудничаво. Родителите
някога изобщо доволни ли са от децата си? Ще бъдат ли те
някога наистина достойни?
Клати глава.
— Моите деца не биха били. Не са много хората с моята
устременост, така че само бих ги подготвил за сигурен провал.
По тази причина няма да имам такива.
— Всъщност ми се струва, че това е достойно за уважение,
Райл. Голям брой хора отказват да признаят, че са твърде
себични, за да имат деца.
Клати глава.
— О, аз наистина съм прекалено себичен, за да имам деца. И
определено съм прекалено себичен, за да имам връзка.
— И как го избягваш? Просто не ходиш по срещи?
Насочва рязко очи към мен, а на лицето му има лека усмивка.
— Когато имам време, има момичета, които задоволяват
нуждите ми. В тази област не ми липсва нищо, ако това питаш.
Но любовта никога не ме е привличала. Винаги ми се е струвала
повече бреме, отколкото нещо друго.
Ще ми се и аз да можех да гледам на любовта по този начин.
Това би направило живота ми адски лесен.
— Завиждам ти. В главата ми е влязла идеята, че някъде там
ме очаква идеалният мъж. Склонна съм лесно да се чувствам
отегчена, защото никой не отговаря на стандартите ми. Сякаш
съм в безкрайно търсене на Светия граал.
— Би трябвало да пробваш моя метод.
— Който е?
— Секс за една нощ.
Повдига вежда, все едно ми отправя покана.
Радвам се, че е тъмно, защото лицето ми се е възпламенило.
— Не бих могла да спя с някого, ако не виждам нещата да
водят нанякъде – произнасям гласно, но на думите ми им
липсва убедителност, когато ги изричам пред него.
Поема продължително въздух и после се завърта на гръб.
— Не си този тип момиче, значи? – заключава с намек от
разочарование в тона.
Моето разочарование е съответстващо на неговото. Дори не
съм сигурна дали бих пожелала да го отблъсна, ако предприеме
нещо, но като нищо току-що осуетих тази вероятност.
— Ако не си склонна да спиш с някого, когото си срещнала
преди малко… – Очите му отново срещат моите. – Колко далеч
би отишла?

18
 Не разполагам с отговор на това. Обръщам се по гръб, защото
начинът, по който ме гледа, ме кара да искам да преосмисля
това със секса за една нощ. Предполагам, не съм чак толкова
категорична срещу него. Просто никога не ми е било правено
предложение за такова от някого, за когото изобщо бих го
обмислила.
Досега. Струва ми се. Всъщност предлага ли ми го? Винаги
съм била ужасна във флиртуването.
Той се протяга и стиска ръба на моя шезлонг. С едно плавно
движение придърпва шезлонга ми към себе си, докато не се
блъска в неговия.
Цялото ми тяло се напряга. Сега е толкова близо, че успявам
да почувствам топлината на дъха му в хладния въздух. Ако го
погледна, лицето му би било на някакви си сантиметри от моето.
Отказвам да го погледна, защото вероятно ще ме целуне, а аз не
знам абсолютно нищо за него, освен някоя и друга гола истина.
Обаче това никак не тежи на съвестта ми, когато отпуска
тежката си длан върху корема ми.
— Колко далеч би стигнала, Лили?
Гласът му действа съблазняващо. Достига с лекота до пръстите
на краката ми.
— Не знам – прошепвам.
Пръстите му пълзят към ръба на тениската ми. Започва да я
избутва леко нагоре, докато не се показва ивица от корема ми.
— О, боже – прошепвам, щом усещам топлината на ръката му
върху кожата си.
Противно на по-правилната ми преценка, отново се обръщам с
лице към него и изразът в очите му ме запленява напълно.
Изглежда изпълнен с надежда, зажаднял и напълно самоуверен.
Забива зъби в долната си устна, а ръката му си проправя път
нагоре под тениската ми. Наясно съм, че усеща как думка
сърцето ми. Дявол го взел, сигурно дори го чува.
— Това прекалено далече ли е? – интересува се.
Нямам представа откъде идва, но клатя глава и отвръщам:
— Никак дори.
Той се ухилва широко и пръстите му се плъзгат в долния ръб
на сутиена ми, като гъделичкат леко настръхналата ми кожа.
В мига, щом спускам клепачи, въздухът е разцепен от
пронизително звънене. Ръцете му се напрягат и двамата
осъзнаваме, че е телефон. Неговият телефон.
Отпуска чело върху рамото ми.
— Мамка му.

19
 Мръщя се, когато дланта му се измъква изпод тениската ми.
Мъчи се да изрови телефона от джоба си, изправя се и се
отдалечава на няколко метра, за да приеме обаждането.
— Доктор Кинкейд – произнася. Слуша съсредоточено, с длан,
опряна в тила. – Ами Робъртс? В момента дори не съм на
повикване. – Следва още мълчание и после: – Добре, дай ми
десет минути. Тръгвам.
Завършва разговора и пъха телефона обратно в джоба си.
Когато се обръща към мен, изглежда леко разочарован. Сочи
към вратата, която води към стълбището.
— Трябва да…
Кимвам.
— Всичко е наред.
Наблюдава ме за миг и после вдига пръст.
— Не мърдай – нарежда ми и отново вади телефона си.
Приближава и го държи така, все едно се кани да ме снима.
На път съм да възразя, но дори не знам защо. Напълно
облечена съм. По някаква причина обаче не се чувствам така.
Щраква ме, както лежа на шезлонга с ръце под главата.
Нямам представа какво планира да направи с тази снимка, но
ми харесва, че я има. Допада ми, че изпитва необходимост да си
припомни как изглеждам, дори да знае, че няма да ме види
отново.
Взира се в снимката на екрана си за няколко секунди и се
усмихва. Донякъде съм изкушена и аз да му направя снимка в
отговор, но не съм убедена, че искам спомен от някого, когото
няма да видя отново. Мисълта за това е леко депресираща.
— Беше ми приятно да се запознаем, Лили Блум. Надявам се
да опровергаеш шансовете и да осъществиш твоите мечти.
Усмихвам се еднакво натъжена и озадачена от този мъж. Не
съм убедена, че преди някога съм прекарвала време с подобен
човек – някой с напълно различен начин на живот и от съвсем
друга данъчна категория. Сигурно няма да се случи никога вече.
Но съм приятно изненадана да установя, че всъщност не сме чак
толкова различни.
Погрешното тълкуване е потвърдено.
Той забива поглед в краката си и стърчи на място в някак
неуверена поза. Все едно е разкъсван между желанието да ми
каже още нещо и необходимостта да си тръгне. Вдига очи към
мен за последен път и този път лицето му не е така безизразно.
Успявам да забележа разочарованието, преди да се обърне и да
поеме в противоположната посока. Отваря вратата и чувам как
стъпките му заглъхват, докато бърза надолу по стълбите. Отново

20
съм сама на покрива, но за моя изненада, сега това ме натъжава
леко.

ГЛАВА 2

уси, – съквартирантката, която обича да се чува

Л как пее – се щура из дневната и издирва ключовете

си, обувките, слънчевите очила. Аз седя на дивана и
отварям кутии от обувки, натъпкани със старите ми вещи от
времето, когато живеех у дома. Взех ги, когато се прибрах за
погребението на баща ми тази седмица.
— Днес ще ходиш ли на работа? – интересува се Луси.
— Не. До понеделник съм в отпуск по лични причини.
Тя се заковава на място.
— До понеделник? – Муси се. – Кучка с късмет.
— Да, Луси. Такава съм късметлийка, че баща ми умря.
Казвам го със сарказъм, разбира се, но потрепервам, като
осъзнавам, че не е особено саркастично.
— Знаеш какво имам предвид – мърмори тя. Хваща чантата си
и стои на един крак, докато нахлузва обувката на другия. – Тази
вечер няма да се прибирам. Ще остана у Алекс.
Вратата се хлопва след нея.
Привидно помежду ни има много общи неща, но отвъд това,
че носим еднакъв размер дрехи, на една възраст сме и имената
на двете ни започват с „Л“, завършват с „И“ и се състоят от
четири букви, няма кой знае какво друго, което да ни направи
повече от съквартирантки. Аз обаче не възразявам. Като се
изключи вечното й пеене, в общи линии тя е доста поносима.
Чиста е и през много от времето я няма. Две от най-важните
качества на един съквартирант.
Тъкмо вдигам капака на една от кутиите за обувки, когато
мобилният ми телефон звънва. Пресягам се към другия край на
дивана и го вземам. Когато виждам, че е майка ми, притискам
лице към дивана и се преструвам, че плача върху декоративната
възглавничка.
Вдигам телефона до ухото си.
— Ало?
Следват три секунди мълчание и после:
— Здравей, Лили.
Въздъхвам и се надигам обратно до седнало положение.
— Здравей, мамо.

21
 Наистина съм изненадана, че ми говори. Минал е само един
ден от погребението. Това са 364 дни по-скоро, отколкото
очаквах.
— Как си? – питам я.
Тя въздъхва драматично.
— Добре – отговаря. – Леля ти и чичо ти си заминаха за
Небраска днес сутринта. Това ще е първата ми нощ сама от…
— Ще се справиш, мамо – заявявам, като се мъча да звуча
уверено.
Тя мълчи прекалено дълго, после казва:
— Лили. Просто искам да знаеш, че не бива да се срамуваш
заради случилото се вчера.
Правя пауза. Не се срамувам. Дори не и мъничко.
— На всички ни се случва понякога да се вцепеним. Не беше
редно да те товаря с такова напрежение, след като знаех колко
ти беше тежко и бездруго. Трябваше да се обърна към чичо ти.
Затварям очи. Ето я отново. Замазва онова, което не желае
да види. Поема вина, която изобщо не й принадлежи. Разбира
се, убедила е сама себе си, че вчера съм се вцепенила и затова
съм отказала да говоря. То се знае, че това е направила. Минава
ми през ума да й обясня, че не е било грешка. Не съм се
вцепенила. Просто не е имало нищо хубаво, което да кажа за
незабележителния мъж, когото тя е избрала за мой баща.
Но част от мен изпитва вина заради стореното – главно
защото не е нещо, което беше редно да правя в присъствието на
майка ми, – така че приемам нейната версия и се примирявам с
нея.
— Благодаря, мамо. Съжалявам, че изгубих дар слово.
— Всичко е наред, Лили. Време е да затварям, трябва да отида
до застрахователната компания. Имаме среща по повод
полиците на баща ти. Звънни ми утре, става ли?
— Ще го направя – уверявам я. – Обичам те, мамо.
Завършвам разговора и хвърлям телефона към другия край на
дивана. Отварям кутията за обувки в скута си и вадя
съдържанието й. Най-отгоре лежи малко, кухо сърце от дърво.
Плъзвам пръсти по него и си припомням вечерта, когато ми
беше дадено. В мига, щом споменът се пробужда, аз го оставям
настрана. Носталгията е странно нещо.
Отмествам няколко стари писма и вестници, защипани заедно.
Под всичко намирам онова, което се надявах да намеря в
кутиите. И също така донякъде се надявах да го няма в тях.
Дневниците ми до Елън.

22
 Прекарвам ръце по тях. В тази кутия са три, но общо са осем
или девет. Не съм ги чела от последния път, когато съм писала
вътре.
Като бях по-млада, отказвах да призная, че водя дневник,
защото беше такова клише. Вместо това убедих себе си, че онова,
което правя, е по-добро, защото, формално погледнато, не е
дневник. Обръщах се всеки път до Елън Дедженеръс*, защото
започнах да гледам шоуто й в първия ден от излъчването му
през 2003 година, когато бях още съвсем малко момиче. Гледах
го всеки ден след училище и бях убедена, че Елън би ме
обикнала, ако ме опознае. Докато не навърших шестнайсет,
редовно й пишех писма, но ги оформях така, както човек би
писал в дневника си. Бях наясно, че сигурно последното, което
би поискала Елън Дедженеръс, са записките в дневника на
някакво случайно момиче. За щастие, така и не й пратих никое
от тях. Но все пак ми харесваше да се обръщам към нея, така че
продължих да го правя, докато не спрях да водя дневник.
[* Елън Лий Дедженеръс (Ellen Lee DeGeneres) е американска
телевизионна водеща и актриса, носителка на награда „Еми“.
Тя е водеща на собствена продукция, токшоуто „Шоуто на
Елън Дедженеръс“. – Б.пр.]
Отварям друга кутия за обувки и откривам още. Прехвърлям
ги и накрая хващам онзи от времето, когато бях
петнайсетгодишна. Прелиствам го и търся деня, когато срещнах
Атлас. До влизането му в живота ми не се случваше много, което
да си струва да се отбележи, но все пак бях успяла да запълня
шест дневника, преди той да стане част от картинката.
Заклела се бях никога да не чета това отново, но покрай
кончината на баща ми мисля много за детството си. Може би ако
изчета дневниците, някак си ще намеря сили да простя. Макар
да се боя, че съществува риск да натрупам допълнително
възмущение.
Лягам на давана и зачитам.

Скъпа Елън,
Преди да ти кажа какво се случи днес, имам наистина добра
идея за нова рубрика в шоуто ти. Казва се „Елън у дома “.
Струва ми се, че на много хора ще им допадне да те видят
извън работа. Все се чудя каква си в дома си, когато сте само
двете с Порша и няма камери. Може би продуцентите ще й
дадат камера и понякога тя ще те издебне как вършиш
обикновени неща, като да гледаш телевизия, да готвиш или
да работиш в градината. Би могла да те заснеме за няколко
секунди без твое знание и после да изкрещи: „Елън у дома“, и да
23
те стресне. Съвсем справедливо е, след като ти толкова
обичаш шегите.
Добре, след като споделих това (все се канех и забравях), ще
ти разкажа за деня ми вчера. Беше интересен. Може би най-
интересният, за който съм писала дотук, като се изключи
онзи, в който Абигейл Айвъри зашлеви господин Карсън,
задето надничаше в деколтето й.
Сигурно помниш, че преди известно време ти разказах за
госпожа Бърлсън, която живееше зад нас. Умря в нощта на
онази голяма снежна буря. Според баща ми дължала толкова
много данъци, че дъщеря й не била в състояние да поеме
собствеността върху къщата. Което съм сигурна, че й идва
добре, защото къщата и бездруго се руши. Сигурно би се
оказала повече като бреме.
Къщата стоеше празна, откакто умря госпожа Бърлсън
преди около две години. Знам, че беше празна, защото
прозорецът на спалнята ми гледа към задния ни двор и в
сградата не е влизала жива душа.
До снощи.
Бях в леглото и прехвърлях карти в ръце. Наясно съм, че
звучи странно, но просто е нещо, което правя. Дори не умея
да играя на карти. Но когато се развихри разправия между
родителите ми, понякога прехвърлянето на карти ме
успокоява и ми дава нещо, върху което да се съсредоточа.
Както и да е, навън беше тъмно, така че веднага забелязах
светлината. Не беше ярка, но идваше от тази стара къща.
По-скоро наподобяваше мъждукането на свещ, така че
отидох до задната веранда и открих бинокъла на татко.
Помъчих се да видя какво се случва там, но не успях. Беше
прекалено тъмно. След известно време светлината угасна.
Докато се приготвях за училище тази сутрин, забелязах
движение зад къщата. Приклекнах край прозореца на
спалнята ми и видях някой да се измъква през задната врата.
Беше момче и носеше раница. Озърна се, все едно да се увери, че
никой не го е видял, а после мина между нашата и съседната
къща и отиде на автобусната спирка.
Преди никога не съм го виждала. Това е първият случай,
когато се вози в моя автобус. Седна отзад, а аз седнах по
средата, така че не разговарях с него. Но като слязох от
автобуса пред училище, видях да влиза в сградата, така че
явно учи там.
Нямам представа защо преспа в къщата. Сигурно няма
електричество и вода. Реших, че може да го е направил заради
облог, но днес слезе от автобуса на моята спирка. Пое по
24
улицата, сякаш отиваше някъде другаде, но аз изтичах право
в стаята си и застанах на прозореца. Само няколко минути
по-късно той се вмъкна обратно в празнота къща.
Не знам дали е редно да кажа нещо на майка ми. Не ми е
приятно да проявявам любопитство, защото това не ми
влиза в работата. Но ако това момче няма къде да отиде,
струва ми се, че: майка ми ще знае как да му помогне, защото
тя работи в училище.
Не знам. Може да изчакам няколко дни, преди да кажа нещо.
Може просто да се нуждае да се откъсне от родителите си за
кратко. Същото, което ми се иска и на мен понякога.
Това е всичко. Утре ще те уведомя как се развиват нещата.
Лили

Скъпа Елън,
Превъртам напред танците, като гледам шоуто ти. Преди
гледах началото, когато танцуваш пред публиката, но с
времето това взе да ме отегчава и сега предпочитам да те
слушам да говориш. Надявам се това да не те ядосва.
И така, открих кое е момчето и да, продължава да ходи
там. Вече минаха два дни, а още не съм казала на никого.
Името му е Атлас Кориган и е в последния клас на
гимназията, но това е всичко, което ми е известно. Питах
Кейти кой е, докато пътувахме заедно в автобуса. Тя
завъртя очи и ми каза името му. Но после добави: „Не знам
нищо друго за него, освен че вони“. Сбърчи нос, все едно това я
отвращаваше. Искаше ми се да й се разкрещя, че вината не е
негова и че той живее без течаща вода. Но вместо това
погледнах обратно към него. Възможно е да съм останала
втренчена една идея прекалено дълго, защото той ме хвана.
Когато се прибрах у дома, отидох в градината отзад да
поработя малко. Репичките ми бяха готови, така че се
залових да ги изтръгна. Репичките са единственото,
останало в градината ми. Започва да застудява, така че
няма какво друго да насадя в момента. Сигурно можех да
изчакам още няколко дни с тях, но бях навън също и от
любопитство.
Забелязах, че няколко липсваха. Изглеждаше, все едно са
били изровени неотдавна. Знам, че не съм била аз, а
родителите ми никога не закачат градината ми.
Именно това ме накара да се замисля за Атлас и как най-
вероятно е бил той. Не бях осъзнала как щом няма достъп до
душ, вероятно не разполага и с храна.
25
 Влязох вкъщи и направих няколко сандвича. Взех две бутилки
безалкохолно от хладилника и пакет чипс. Прибрах всичко в
кесия за обяд, изтичах до изоставената къща и я оставих на
верандата до прага. Не бях сигурна дали ме е видял, така че
задумках здраво по вратата, а после изтичах обратно до
моята къща и се качих право в стаята ми. Докато стигна до
прозореца да проверя дали ще се покаже, кесията вече беше
изчезнала.
Така разбрах, че ме е гледал. Чувствам се малко нервна сега,
като знае, че съм наясно за присъствието му там. Не знам
какво ще му кажа, ако утре се опита да ме заговори.
Лили

Скъпа Елън,
Гледах интервюто ти с кандидата за президент Барак
Обама днес. Това прави ли те нервна? Да интервюираш хора,
за които е вероятно да ръководят страната? Не знам много
за политиците, но не мисля, че бих могла да бъда забавна, ако
се намирам под подобно напрежение.
Боже, толкова много се случва и с двете ни. Ти току-що си
интервюирала човек, който е възможно да е следващият
президент, а аз храня бездомно момче.
Като отидох на автобусната спирка тази сутрин, Атлас
вече беше там. В началото бяхме само двамата и няма да
лъжа, беше неловко. Виждах автобуса да се задава иззад ъгъла
и се молех да подкара малко по-бързо. Точно преди да спре до
нас, той направи крачка към мен и произнесе: „Благодаря“, без
да вдига очи.
Вратите се отвориха и той ме остави да се кача първа. Не
казах: „За нищо“, защото бях доста шокирана от
собствената си реакция. Гласът му ме накара да настръхна,
Елън.
Някога причинявал ли ти е това гласът на момче?
О, почакай. Съжалявам. Някога причинявал ли ти е това
гласът на момиче?
На отиване не седна до мен, но на връщане от училище той
се качи последен. Не бяха останали празни седалки, но по
начина, по който оглеждаше всички пътници, личеше, че не
търси празна седалка. Търсеше мен.
Когато очите му срещнаха моите, светкавично стрелнах
поглед към скута си. Ненавистно ми е, задето не съм особено
уверена около момчета. Може би ще го израсна, когато най-
накрая навърша шестнайсет.
26
 Той седна до мен и пусна раницата между краката си. В
този момент разбрах за какво говореше Кейти. Наистина
понамирисваше, но аз не го осъдих заради това.
В началото не каза нищо, а само бърникаше в една дупка на
джинсите си. Не беше от типа дупки, които карат джинсите
да изглеждат стилно. Личеше си, че си е съвсем истинска
дупка, дължаща се на факта, че панталонът е овехтял.
Всъщност изглеждаше прекалено малък за него, защото
глезените му се показваха. Но понеже беше достатъчно
кльощав, иначе му ставаше.
— Казала ли си на някого? – попита ме.
Като заговори, погледнах към него и той беше устремил очи
право към мен, все едно се тревожеше. Това беше първият
случай, когато успявах да го разгледам добре. Косата му беше
тъмнокестенява, но аз реших, че ако я измие, няма да е чак
толкова тъмна, колкото в момента. Очите му бяха ярки, за
разлика от всичко останало у него. С истински светлосин
цвят, какъвто можеш да видиш при сибирските хъскита. Не
бива да сравнявам очите му с тези на куче, но като ги видях,
това беше първото, което ми хрумна.
Поклатих глава и отново насочих поглед към прозореца.
Мислех, че на този етап, когато е спокоен, че не съм казала на
друг, ще стане и ще си намери друго място, но не го направи.
Автобусът спря на няколко спирки и това, че още седеше до
мен, ми предостави известен кураж, така че прошепнах:
— Защо не живееш у вас с родителите си?
Взира се в мен за няколко секунди, сякаш се мъчеше да реши
дали да ми вярва, или не. После отрони:
— Защото те не ме искат.
След това се изправи. Реших, че съм го ядосала, но после
осъзнах, че сме стигнали до нашата спирка. Събрах си нещата
и го последвах навън от автобуса. Днес не се опита да прикрие
накъде тръгва, както постъпваше обикновено. В нормална
ситуация поема по улицата и обикаля квартала, за да не го
забележа как минава напряко през нашия двор. Но днес се
насочи към двора ни редом с мен.
Когато стигнахме до мястото, на което обикновено аз
завивам, за да вляза вътре, а той трябва да продължи да
върви, и двамата спряхме. Подритваше пръст с крака си, а
после вдигна очи към дома ми.
— По кое време се прибират родителите ти?
— Около пет – отговорих.
Беше четири без петнайсет.

27
 Кимна и имаше вид, все едно се кани да каже още нещо, но не
го направи. Просто кимна още веднъж и тръгна към онази
къща без храна, ток и вода в нея.
И така, Елън, наясно съм, че онова, което сторих след това,
беше глупаво, няма нужда да ми го казваш ти. Извиках името
му и като спря и се обърна, казах:
— Ако побързаш, можеш да си вземеш душ, преди да са си
дошли.
Сърцето ми се блъскаше силно, защото ми беше известно
какви неприятности бих си имала с родителите ми, приберат
ли се у дома и заварят ли бездомник под душа ни. Сигурно бих
умряла на място. Но просто не можех да го гледам как върви
обратно към къщата си, без да му предложа нещо.
Отново заби очи в земята и усетих физически колко е
засрамен. Дори не кимна. Просто ме последва навътре и не
обели нито дума.
През цялото време, докато беше под душа, аз се намирах в
пълна паника. Постоянно надничах през прозореца за някоя
от колите на родителите ми, макар да знаех, че има още цял
час. Притеснявах се, че някой от съседите може да го е видял
да влиза, но те не ме познават така добре, че да са наясно как
да имам посетител е нещо необичайно.
Бях дала на Атлас чисти дрехи и знаех, че когато
родителите ми се приберат, той не само трябва да е излязъл
от банята, но и да е далече от къщата. Убедена съм, че баща
ми би разпознал собствените си дрехи върху някакъв случаен
тийнейджър из квартала.
Освен с надничането през прозореца и следенето на
часовника бях заета да пълня стара раница с разни неща.
Храна, която нямаше нужда да стои в хладилник, няколко от
тениските на баща ми, чифт джинси, които сигурно щяха да
му бъдат с два номера по-големи, и чорапи.
Закопчавах раницата, когато той се появи по коридора.
Бях права. Дори влажна, личеше си, че косата му е по-
светла, отколкото беше изглеждала по-рано. Това правеше
очите му още по-сини.
Явно се беше обръснал, защото изглеждаше по-млад,
отколкото като влезе в банята. Преглътнах и насочих очи
надолу към раницата, защото бях шокирана от голямата
промяна във вида му. Боях се да не разчете мислите по лицето
ми.
За пореден път надникнах през прозореца и му подадох
раницата.

28
 — Най-добре да използваш задната врата, за да не те
видят.
Пое раницата и се взря в лицето ми за миг.
— Как се казваш? – попита и я метна на рамо.
— Лили.
Усмихна се. Това беше първият случай, когато ми се
усмихваше, и аз бях осенена от изключително повърхностна
мисъл. Запитах се как е възможно някой с такава хубава
усмивка да има толкова скапани родители. Незабавно се
намразих, защото, разбира се, че родителите трябва да
обичат децата си, без значение колко сладки или грозни, или
кльощави, или дебели, или умни, или глупави са те. Но
понякога не можеш да контролираш мисълта си. Просто
трябва да я тренираш повече да не поема в тази посока.
Той протегна ръка и каза:
— Аз съм Атлас.
— Знам – отвърнах, без да стисна ръката му.
Не знам защо не го направих. Не беше, защото се боях да го
докосна. Искам да кажа, боях се да го докосна, но не защото се
смятах за по-добра от него. Просто той ме правеше толкова
нервна.
Свали ръка и кимна веднъж, а после каза:
— Предполагам, най-добре е да си вървя.
Отстъпих встрани, за да може да ме заобиколи. Посочи към
кухнята в безмълвен въпрос дали това е пътят към задната
врата. Кимнах и тръгнах след него по коридора. Като
стигнахме до задната врата, забелязах, че спря за момент,
като видя спалнята ми.
Изведнъж се засрамих, задето вижда спалнята ми. Никой
никога не вижда спалнята ми, така че не бях изпитвала
потребност да й придам по-зрял вид. Все още имам розовата
покривка за легло и розовите завеси, откакто бях на
дванайсет. За пръв път в живота си пожелах да сваля
плаката на Адам Броуди.
Атлас нямаше вид да го е грижа за интериора на спалнята
ми. Погледна право към прозореца ми – онзи с изглед към
градината, – а после насочи очи обратно към мен. Точно преди
да прекрачи прага на задната врата, каза:
— Благодаря, че не се отнасяш презрително, Лили.
И после вече го нямаше.
Разбира се, че бях чувала думата презрително и преди, но
беше странно да чуя да я употребява тийнейджър. Дори по-
странно беше как всичко, свързано с Атлас, беше
противоречиво. Как така момче, което очевидно е смирено, с
29
добри обноски и си служи с думи като „презрително“, се оказва
бездомно? Как изобщо някой тийнейджър се оказва бездомен?
Имам нужда да науча, Елън.
Ще открия какво се е случило с него. Само почакай и ще
видиш.

***
Тъкмо се каня да започна следващото вписване, когато
телефонът ми звъни. Пропълзявам по дивана, за да го взема, и
никак не съм изненадана да видя, че пак е майка ми. Сега,
когато татко почина и тя е сама, сигурно ще ми звъни два пъти
повече от преди.
— Ало?
— Какво ще кажеш да се преместя в Бостън? – изстрелва.
Сграбчвам декоративната възглавничка до мен и забивам
лице в нея, за да заглуша писъка си.
— Хм. Иха – избърборвам. – Наистина ли?
Тя мълчи, а после добавя:
— Беше просто идея. Можем да я обсъдим утре. Почти стигнах
до мястото на срещата.
— Добре. До утре.
И просто така на мен ми се приисква да се преместя от
Масачузетс. Тя не може да се премести в града. Не познава
никого тук. Ще очаква от мен да я забавлявам всеки ден. Обичам
майка си, не ме разбирайте погрешно, но се преместих в Бостън,
за да бъда сама, и ако тя е в същия град, това ще ме накара да се
чувствам по-малко независима.
Поставиха на баща ми диагноза рак преди три години, когато
още бях в колежа. Ако Райл Кинкейд беше тук в момента, бих
споделила с него голата истина, че изпитах мъничко
облекчение, когато баща ми стана прекалено зле, за да наранява
физически майка ми. Това промени напълно динамиката на
техните отношения и аз вече не се чувствах задължена да се
задържам в Плетора, за да съм сигурна, че тя е добре.
Сега, когато баща ми вече го няма и не се налага да се тревожа
за майка ми, се надявах да имам шанса да разперя крила, така
да се каже.
Но тя ще се мести в Бостън.
Чувствам се, все едно крилата ми са били подрязани.
Къде е столът от висок клас пластмаса, когато ми е
нужен?!
Под сериозен стрес съм и нямам представа какво ще правя,
ако майка ми се премести в Бостън. Нямам градина, заден двор
или дори плевели.
30
 Ще се наложи да си намеря друг отдушник.
Решавам да чистя. Поставям всички кутии за обувки, пълни с
дневници и бележки, в дрешника в спалнята ми. После
организирам целия си дрешник. Бижутата ми, обувките ми,
дрехите ми…
Тя не може да се премести в Бостън.

ГЛАВА 3

Шест месеца по-късно

! – Това е всичко, което казва.

—О Майка ми се обръща и преценява сградата,

като прекарва показалец по перваза в близост.
Разтърква наслоилия се прах между пръстите си.
— Има…
— Нуждае се от много работа, знам го – прекъсвам я.
Посочвам към витрините зад нея. – Но погледни фасадата на
магазина. Има потенциал.
Очите й обхождат витрините и тя кимва. Понякога, когато се
съгласява, издава специфичен гърлен звук, наподобяващ тихо
мънкане, при което устните й остават здраво стиснати. То
означава, че всъщност не е съгласна. И сега го прави. Два пъти.
Свалям ръце отбранително.
— Мислиш, че това е глупаво ли?
Поклаща леко глава.
— Зависи какво ще излезе, Лили – отвръща. Преди в сградата
се е помещавал ресторант и вътре още е пълно със стари маси и
столове. Майка ми отива до една маса наблизо, дърпа стол и
сяда. – Ако потръгне и цветарският ти магазин има успех, хората
ще кажат, че си взела смело, предприемчиво и мъдро бизнес
решение. Но ако се провали и изгубиш цялото си наследство…
— Тогава хората ще кажат, че е било глупаво бизнес решение.
Повдига рамене.
— Просто така стоят нещата. Специализирала си бизнес,
наясно си с това. – Озърта се бавно из помещението, все едно го
вижда по начина, по който ще изглежда месец по-късно. –
Просто се постарай да бъдеш смела и предприемчива, Лили.
Усмихвам се. Това мога да го приема.
— Не мога да повярвам, че купих мястото, без първо да те
попитам – промълвявам и сядам до масата.

31
 — Ти си възрастен човек. Твое право е – отговаря, но долавям
бегъл намек за разочарование.
Струва ми се, че сега се чувства дори по-самотна, след като се
нуждая от нея по-малко и по-малко. Изтекоха шест месеца от
смъртта на баща ми и макар той да не беше добра компания,
сигурно за нея е странно да бъде сама. Намери си работа в едно
от началните училища, така че в крайна сметка се премести тук.
Избра малко предградие в покрайнините на Бостън. Купи си
разположена на задънена улица симпатична мажа къща с две
спални и огромен двор. Мечтая си да засадя градина там, но
това би изисквало ежедневни грижи. Пределът ми е едно
посещение седмично. Понякога две.
— Какво ще правиш с всички тези вехтории? – интересува се.
Права е. Пълно е с толкова много вехтории. Ще ми отнеме
цяла вечност да разчистя.
— Нямам представа. Явно за известно време ще си скъсам
задника от работа, преди изобщо да мога да мисля за интериор.
— Кога е последният ти ден в маркетинговата компания?
Усмихвам се.
— Вчера.
Тя изпуска въздишка и после клати глава.
— О, Лили. Определено се надявам това да се развие добре за
теб.
И двете се надигаме от местата си и в същия момент входната
врата се отваря със замах. Пред нея са струпани стелажи, така че
протягам шия покрай тях и виждам, че е влязла жена. Очите й
обхождат набързо помещението, докато не ме вижда.
— Здрасти – поздравява и махва.
Сладка е. Облечена е добре. Но носи бял панталон, а в този
прахоляк тук това е истинска беда.
— Мога ли да помогна?
Тиква чантата си под мишница и тръгва към мен с протегната
ръка.
— Аз съм Алиса – представя се.
Стискам ръката й.
— Лили.
Извива палец над рамото си.
— Отвън има табелка, че набираш помощници.
Надзъртам над рамото й и повдигам вежда.
— Така ли?
Не съм слагала табела, че набирам помощници.
Тя кимва и повдига рамене.

32
 — Изглежда доста стара обаче – обяснява. – Сигурно е
престояла там известно време. Разхождах се и я видях. Бях
любопитна, това е всичко.
Допада ми почти незабавно. Гласът й е приятен и усмивката й
изглежда неподправена.
Майка ми отпуска ръка на рамото ми, навежда се и ме целува
по бузата.
— Трябва да тръгвам – съобщава ми. – Чакам гости тази вечер.
Сбогувам се с нея и проследявам с очи как излиза навън, а
после връщам вниманието си към Алиса.
— Всъщност още не съм започнала да наемам – обяснявам.
Махвам с ръка около себе си. – Каня се да отворя цветарски
магазин, но ще отнеме поне два месеца.
Не е редно да правя предубедени заключения, но тя няма вид
на човек, който би се задоволил с минимално заплащане.
Чантата й сигурно струва повече от цялата сграда.
Очите й светват.
— Наистина ли? Обожавам цветя! – Завърта се в кръг и
добавя: – Мястото има тонове потенциал. В какъв цвят ще го
боядисаш?
Скръствам ръце пред гърдите си и стискам лакътя си.
Полюшвам се леко на пети и казвам:
— Не съм сигурна. Получих ключовете от сградата едва преди
час, така че още нямам планове за интериора.
— Лили, нали?
Кимвам.
— Няма да се преструвам, че имам диплома по дизайн, но това
е най-голямото ми хоби. Ако имаш нужда от помощ, ще го
направя безплатно.
Накланям глава.
— Работиш без пари?
Кима.
— Всъщност не ми е нужна работа, просто видях табелата и си
казах: „Защо пък не?“. Понякога се чувствам отегчена. Ще се
радвам да ти помогна с каквото ти е нужно. Чистене, ремонт,
избор на цветове. Вманиачена съм по пинтерест. Нещо зад гърба
ми привлича вниманието й и тя сочи. – Мога да се хвана с тази
счупена врата и да я направя невероятна. Същото важи
за всичко тук. Ще се намери употреба почти за всичко.
Озъртам се из помещението с ясното съзнание, че няма да съм
в състояние да се справя с това сама. Сигурно дори не мога да
повдигна сама половината от тези неща. В крайна сметка, така
или иначе, ще се наложи да наема някого.

33
 — Няма да позволя да работиш безплатно. Но мога да
предложа само десет долара на час, ако наистина си сериозна.
Тя започва да пляска с ръце и ако не беше с обувки с ток,
сигурно би заподскачала.
— Кога мога да започна?
Поглеждам към белия й панталон.
— Утре става ли? Сигурно няма да е зле да облечеш нещо, на
което не държиш много.
Тя махва с ръка и пуска чантата си „Ермес“ на прашната маса
до себе си.
— Глупости – отсича. – Мъжът ми гледа мач на „Бруинс“ в бар
наблизо. Ако не възразяваш, ще остана при теб и мога да
започна още сега.

***
Два часа по-късно вече съм убедена, че съм се запознала с
новата си най-добра приятелка. И тя наистина е вманиачена по
пинтерест.
Записваме на листчета „Запази“ и „Изхвърли“ и ги лепим на
всичко в помещението. Тя е посестрима по отношение на вярата
в рециклирането и двете излизаме с идеи за седемдесет и пет
процента от нещата, оставени в сградата. За другото заявява, че
мъжът й може да го изхвърли, когато има свободно време.
Веднъж щом сме решили какво ще правим с всички вещи, аз
вземам тетрадка и химикалка и сядаме на една маса да
нахвърляме идеи за интериора.
— Добре – започва тя и се обляга на стола си. Идва ми да се
разсмея, защото белият й панталон сега вече е покрит с
мръсотия, но тя не дава вид да я е грижа. – Имаш ли някакви
цели за магазина? – интересува се и се оглежда.
— Имам една – отговарям. – Да успее.
Тя се смее.
— Нямам съмнения, че ще успееш. Но ти е нужен облик.
Замислям се върху думите на майка ми. Просто се постарай
да бъдеш смела и предприемчива, Лили. Усмихвам се и се
поизправям на стола си.
— Смелост и предприемчивост – заявявам. – Искам този
магазин да бъде различен. Искам да поема рискове.
Тя присвива очи и дъвче върха на химикалката.
— Но ти просто ще продаваш цветя – посочва. – Как можеш да
бъдеш смела и предприемчива с цветя?
Оглеждам се и се мъча да си представя онова, което си мисля.
Дори не съм убедена какво точно си мисля. Просто не мога да си
намеря място, все едно съм на ръба да ми хрумне гениална идея.
34
 — Какви думи ти идват на ума, когато мислиш за цветя? –
питам я.
Тя повдига рамене.
— Не знам. Сладки са, предполагам. Живи са, така че ме карат
да мисля за живота. И може би за розовия цвят. И за пролетта.
— Сладост, живот, розов цвят, пролет – повтарям. – Алиса, ти
си гениална! – Изправям се и започвам да кръстосвам. – Ще
вземем всичко, което обичат хората във връзка с цветята, и ще
направим точно обратното!
Прави физиономия, за да покаже, че не схваща.
— Добре – отсичам. – Ами ако, вместо да изтъкваме сладката
страна на цветята, наблегнем на зловещата? Ако вместо розов
акцент използваме по-тъмни цветове като наситено лилаво или
дори черно? И вместо пролетта и живота прославим зимата и
смъртта?
Очите на Алиса са широко отворени.
— Но… Ами ако някой все пак иска да си купи розови цветя?
— Е, все така ще им предоставим каквото искат. Но също така
ще им предложим неща, които не знаят, че искат.
Тя се чеше по бузата.
— Значи, обмисляш черни цветя?
Изглежда угрижена и не я виня. Вижда единствено най-
мрачната страна на обрисуваното от мен. Сядам обратно до
масата и се мъча да я вкарам в курса ми на разсъждения.
— Някой ми каза веднъж, че няма такова нещо като лоши
хора. Ние сме просто хора, които понякога вършат лоши неща.
Това се запечата в съзнанието ми, защото е самата истина.
Всички имаме у себе си по малко добро и по малко лошо. Искам
да направя това наша тема. Вместо да боядисваме стените в
противен сладникав цвят, ще ги оцветим в тъмнолилаво с черни
акценти. И вместо да излагаме обичайните пастелни
аранжировки от цветя в скучни кристални вази, които карат
хората да мислят за живота, ще подходим авангардно. Със
смелост и предприемчивост. Ще изложим аранжировки от по-
тъмни цветя, захванати с неща като кожа или сребърни вериги.
И вместо да ги натопим в кристални вази, ще ги сложим в черен
оникс или… Не знам… Лилави кадифени вази, украсени със
сребърни капси. Идеите са безкрайни. – Пак се изправям. – На
всеки ъгъл се намират цветарски магазини за хора, които обичат
цветята. Но кой цветарски магазин се грижи за хората,
които мразят цветята?
Алиса клати глава.
— Никой – шепне.
— Именно. Никой.
35
 За миг оставаме загледани една в друга и после аз вече не мога
да издържа и секунда. На път съм да се пръсна от вълнение и
започвам да се смея като лекомислено дете. Алиса също се
засмива, скача и ме прегръща.
— Лили, толкова е завъртяно, върхът е!
— Знам! – Преливам от прясно придошла енергия. – Нужно
ми е бюро, за да седна и да изработя бизнес план! Но бъдещият
ми офис е пълен със стари щайги за зеленчуци!
Тя се насочва към задната част на магазина.
— Ами да ги махнем от там и да отидем да ти купим бюро!
Напъхваме се в офиса и започваме да изнасяме касетки и да ги
трупаме в склада. Стъпвам на стол, за да правя купчините по-
високи, за да имаме повече пространство за движение.
— Тези са идеални за аранжировките на витрините, които
имам наум.
Подава ми още две щайги и се отдалечава, аз се надигам на
пръсти, за да ги поставя на самия връх, и купчината започва да
пада. Опитвам се да намеря нещо, за което да се задържа, но
щайгите ме събарят от стола. Когато се приземявам, усещам, че
стъпалото ми се извива в грешна посока. Това е последвано от
рязка болка нагоре в крака и надолу в пръстите.
Алиса се втурва обратно в офиса и й се налага да отмести две
от щайгите върху мен.
— Лили! – ахва. – О, боже, добре ли си?
Избутвам се до седнало положение, но дори не правя опит да
натоваря глезена си. Клатя глава.
— Глезенът ми.
Тя веднага събува обувката ми и вади телефона от джоба си.
Започва да набира номер и после вдига поглед към мен.
— Наясно съм, че това е глупав въпрос, но случайно да имаш
тук хладилник с лед в него?
Клатя глава.
— И аз така реших.
Включва телефона на високоговорител и го оставя на пода, а
после се заема да навие крачола на панталона мри. Потрепвам,
но не толкова заради болката. Просто не мога да повярвам, че
извърших нещо толкова глупаво. Ако е счупен, здраво съм
загазила. Току-що похарчих цялото си наследство за сграда,
върху чийто ремонт няма да съм в състояние да работя с месеци.
— Хей, Иса – припява нечий глас от телефона й. – Къде си?
Мачът свърши.
Алиса хваща телефона и го доближава до устата си.
— На работа. Чуй, имам нужда…

36
 — На работа? Бейб, ти дори нямаш работа – прекъсва я
мъжът.
Алиса клати глава и продължава:
— Маршал, чуй ме. Случаят е спешен. Мисля, че шефката ми
си е счупила глезена. Трябва да ми донесеш лед в…
Той я прекъсва със смеха си.
— Шефката ти? Скъпа, ти дори нямаш работа – повтаря.
Алиса завърта очи.
— Маршал, пиян ли си?
— Денят на пижамите е – пелтечи по телефона. – Знаеше го,
като ни остави, Иса. Безплатна бира до…
Тя изръмжава.
— Дай телефона на брат ми.
— Хубаво, хубаво – сумти Маршал.
Чува се шумолене.
— Ало?
Алиса изстрелва местонахождението ни в слушалката.
— Ела веднага. Моля те. И донеси торбичка лед.
— Да, госпожо – отговаря той.
И братът звучи леко пиян. Чува се смях, после един от мъжете
заключава: „В лошо настроение е“, и линията прекъсва.
Алиса прибира телефона обратно в джоба си.
— Ще отида да ги изчакам навън, в другия край на улицата са.
Нали не възразяваш?
Клатя глава и се протягам към един стол.
— Може би просто трябва да се опитам да стъпя.
Алиса ме бута да се облегна обратно на стената.
— Не, не мърдай. Изчакай, докато дойдат, става ли?
Нямам представа какво ще са в състояние да направят за мен
двама пияни мъже, но кимвам. Новата ми служителка се
изживява по-скоро като мой шеф и в момента се боя от нея.
Чакам в задното помещение около десет минути, когато най-
накрая чувам да се отваря входната врата.
— Какво е това, за бога? – обажда се мъжки глас. – Какво
правиш сама в тази зловеща постройка?
Чувам Алиса да казва:
— Тя е там отзад.
Влиза при мен, последвана от мъж, облечен в цяла пижама
тип гащеризон. Висок е и леко слабоват, но по момчешки
привлекателен, има големи честни очи и тъмна рошава коса, на
която отдавна й е било време за подстригване. Държи торбичка
с лед.
Споменах ли, че е облечен в пижама гащеризон?

37
 Говоря за истинска пижама гащеризон, в цял ръст, с картинки
на Спондж Боб.
— Това е мъжът ти? – питам я и повдигам вежда.
Алиса върти очи.
— За съжаление – отвръща и му хвърля поглед.
Зад тях влиза друг мъж (също в пижама гащеризон), но моето
внимание е насочено към Алиса, която обяснява защо са
облечени така в обикновен следобед в сряда.
В края на улицата има бар, който сервира безплатна бира на
всеки, появил се в пижама гащеризон по време на мач на
„Бруинс“. – Идва до мен и прави знак на мъжете да я последват.
– Падна от стол и нарани глезена си – съобщава на другия мъж.
Той заобикаля Маршал и първото, което забелязвам, са ръцете
му.
Мили боже. Познавам тези ръце.
Тези ръце принадлежат на неврохирург.
Алиса е негова сестра? Сестрата, която притежава целия
последен етаж, а мъжът й работи, облечен в пижама, и печели
седемцифрена сума годишно?
В мига, щом очите ми срещат тези на Райл, цялото му лице се
преобразява в усмивка. Не съм го виждала от – боже, преди
колко време беше? – шест месеца. Не мога да заявя, че не съм
мислила за него през изтеклата половин година, защото се
случи доста пъти. Но никога не съм допускала, че ще го видя
отново.
— Райл, това е Лили. Лили, брат ми Райл – представя ни един
на друг Алиса. – А това е мъжът ми Маршал.
Райл приближава до мен и коленичи.
— Лили – обажда се и ме оглежда усмихнато, – приятно ми е
да се запознаем.
Очевидно е, че ме помни – разчитам го в многозначителната
му усмивка. Но също като мен и той се преструва, че това е
първата ни среща. Не съм убедена, че съм в настроение да
обяснявам как вече се познаваме.
Райл докосва глезена ми и го инспектира.
— Можеш ли да го движиш?
Опитвам се, но кракът ми е пронизан от остра болка по цялата
дължина. Поемам въздух през зъби и клатя глава.
— Още не. Боли.
Райл прави знак на Маршал.
— Намери нещо, в което да сложиш леда.
Алиса и Маршал излизат от помещението. Когато и двамата
вече ги няма, Райл ми се ухилва широко.

38
 — Няма да те таксувам за това, но само защото съм пийнал –
заявява и намига.
Накланям глава.
— Първия път, когато те срещнах, беше леко надрусан. Сега си
пиян. Започвам да се тревожа, че от теб няма да излезе особено
квалифициран неврохирург.
Смее се.
— Сигурно отстрани изглежда така – съгласява се. – Но ти
давам честна дума, че много рядко пуша трева и това е първият
ми почивен ден за повече от месец, така че наистина се нуждаех
от бира. Или по-скоро от пет.
Маршал се връща със стар парцал, в който е увил леда. Подава
го на Райл, който го притиска към глезена ми.
— Ще ми трябва комплектът за първа помощ от багажника ти
– обръща се Райл към Алиса.
Тя кимва, стиска ръката на Маршал и отново го помъква навън
от помещението.
Райл долепя длан към ходилото ми.
— Притисни го към ръката ми – нарежда.
Изпълнявам. Боли, но успявам да помръдна ръката му.
— Счупен ли е?
Движи стъпалото ми в едната и в другата посока и заключава:
— Не мисля. Да му дадем няколко минути и да проверим дали
ще можеш да отпуснеш тежестта си на него.
Кимам и го наблюдавам как се намества срещу мен. Седнал е с
кръстосани крака и придърпва стъпалото ми в скута си. Оглежда
се наоколо и после връща вниманието си върху мен.
— Та какво е това място?
Усмихвам се една идея прекалено широко.
— „При Лили Блум“. След около два месеца ще бъде цветарски
магазин.
Кълна се, че цялото му лице се озарява от гордост.
— Няма начин! – ахва. – Ще го направиш? Наистина ще
отвориш свой магазин?
Кимвам.
— Да. Стигнах до извода, че е най-добре да пробвам, докато
съм достатъчно млада да се изправя на крака в случай на
провал.
С едната си ръка придържа леда към глезена ми, а другата му
длан е обгърнала босото ми стъпало. Потърква го леко с палец,
все едно не е кой знае какво, че ме докосва. Но дланта му върху
стъпалото ми е далеч по-забележима от болката в глезена ми.
— Изглеждам нелепо, нали? – пита и оглежда червената си
пижама гащеризон.
39
 Повдигам рамене.
— Поне си избрал такава без анимационен герой. Това създава
впечатление за малко повече зрялост от Спондж Боб.
Засмива се, а после усмивката му изчезва и той обляга глава на
вратата до себе си. Взира се в мен одобрително.
— Денем си дори по-красива.
В моменти като този наистина ненавиждам това, че имам
червена коса и бледа кожа. Смущението не се проявява само на
бузите ми, а цялото ми лице, ръцете и шията пламват.
Облягам глава на стената зад мен и се взирам в него точно
както той се взира в мен.
— Искаш ли да чуеш една гола истина?
Той кимва.
— Искаше ми се да се върна обратно на покрива ви в повече от
един случай след онази вечер. Но бях прекалено уплашена, че ти
ще бъдеш там. Караш ме да се чувствам нервна.
Пръстите му спират да галят стъпалото ми.
— Мой ред ли е?
Кимвам.
Присвива очи, а пръстите му бавно описват диря от върха на
пръстите ми до петата.
— Все така много искам да те чукам.
Някой ахва и не съм аз.
И двамата с Райл поглеждаме към вратата, а Алиса стърчи там
с ококорени очи. Зяпнала е с уста и сочи надолу към Райл.
— Нима току-що… – Поглежда към мен и добавя: – Ужасно
съжалявам, Лили. – Връща поглед обратно върху Райл и от
очите й струи жлъч. – Нима току-що заяви на шефката ми, че
искаш да я чукаш?
Олеле.
Райл дъвче долната си устна за около секунда. Маршал влиза
след Алиса и пита:
— Какво става тук?
Алиса се обръща към Маршал и отново сочи към Райл.
— Той току-що заяви на шефката ми, че иска да я чука!
Маршал мести очи между Райл и мен. Не знам дали да се
разхиля, или да пропълзя под масата и да се скрия.
— Вярно ли? – задава въпрос на Райл.
Райл повдига рамене.
— Така изглежда – отвръща.
Алиса отпуска глава между ръцете си.
— Мили боже – стене и гледа към мен. – Пиян е. И двамата са
пияни. Моля те, не съди за мен по това, че брат ми е мръсник.
Усмихвам й се и махам с ръка.
40
 — Всичко е наред, Алиса. Много хора искат да ме чукат. –
Хвърлям поглед към Райл, а той продължава да масажира
нехайно крака ми. – Поне брат ти е откровен. Не са много онези,
които имат куража да кажат какво всъщност си мислят.
Райл ми намига и после внимателно отмества крака ми от
скута си.
— Да проверим дали ще можеш да отпуснеш тежестта си на
него – подканя.
Двамата с Маршал ми помагат да стана. Райл сочи към
долепена към стената маса на няколко метра от нас.
— Да се опитаме да те отведем до масата, за да мога да го
превържа.
Ръката му е обвита около кръста ми и той ме стиска здраво, за
да е сигурен, че няма да падна. Маршал, много или малко,
просто стои до мен за подкрепа. Натоварвам леко глезена си и
боли, но не е непоносимо. Със сериозна помощ от страна на
Райл успявам да се добера до масата. Той ми помага да се набера
отгоре й и да седна на плота, облегната на стената и с крак,
протегнат пред мен.
— Ами добрата новина е, че не е счупен.
— Каква е лошата? – искам да науча.
Той отваря комплекта за първа помощ и казва:
— Ще се наложи да избягваш да стъпваш на него няколко дни.
Може би дори седмица или повече, в зависимост от това как се
възстановяваш.
Затварям очи и отпускам глава назад.
— Но аз имам толкова много за вършене – изпъшквам.
Той започва да превързва грижливо глезена ми. Алиса стои
зад него и го наблюдава.
— Жаден съм – обявява Маршал. – Някой иска ли нещо за
пиене? Отсреща има магазин.
— За мен не – отговаря Райл.
— Аз искам вода – обаждам се.
— Спрайт – добавя Алиса.
Маршал я хваща за ръката.
— Ти идваш с мен.
Алиса изтръгва дланта си и скръства ръце пред гърдите си.
— Никъде няма да ходя – отсича. – На брат ми не може да се
има доверие.
— Алиса, всичко е наред – уверявам я. – Той се шегуваше.
Гледа ме безмълвно за около миг и после казва:
— Добре. Но не можеш да ме уволниш, ако ти излезе с още
някоя тъпотия.
— Обещавам, че няма да те уволня.
41
 Тя сграбчва ръката на Маршал за пореден път и излизат. Райл
още превързва крака ми, когато пита:
— Сестра ми работи за теб?
— Да. Наех я преди няколко часа.
Бърка в комплекта за първа помощ и вади лепенка.
— Наясно си, че никога в живота си не е имала работа, нали?
— Вече ме предупреди – отговарям.
Стегнал е челюст и не изглежда така отпуснат като по-рано. И
тогава ме осенява, че той може би мисли, че съм я наела, за да се
добера по-близо до него.
— Нямах представа, че ти е сестра, докато не изникна ти.
Кълна се.
Вдига очи към мен и после ги връща обратно към крака ми.
— Не съм намеквал, че си знаела – казва и започва да облепва
бинтованата превръзка.
— Знам, че не си. Просто не исках да помислиш, че се мъча
някак да се домогна до теб. Искаме съвсем различни неща от
живота, нали помниш?
Той кимва и внимателно поставя крака ми обратно на масата.
— Точно така – съгласява се. – Аз се специализирам в секса за
една нощ, а ти си се впуснала в издирване на Светия граал.
Смея се.
— Имаш добра памет.
— Самата истина – потвърждава. Устните му се разтягат в
бавна усмивка. – Но също така е трудно да бъдеш забравена.
Боже. Налага се да престане да изрича подобни неща. Опирам
длани в масата и спускам крак.
— Задава се гола истина.
Обляга се на масата до мен и съобщава:
— Целият съм в слух.
Не премълчавам съвсем нищо.
— Изключително силно привлечена съм от теб – заявявам. –
Няма кой знае какво у теб, което да не харесвам. И след като
двамата искаме различни неща, ако някога отново се озовем
заедно, ще съм благодарна да спреш да говориш по начин, който
ме зашеметява. Наистина не е честно спрямо мен.
Кимва веднъж и обявява:
— Мой ред е. – Опира длан на масата до мен и се накланя леко.
– Аз също съм силно привлечен от теб. И у теб няма какво да не
харесвам. Но в известен смисъл се надявам да не се засичаме
отново, защото не ми се нрави колко често мисля за теб. Което
не е чак толкова много, но е повече, отколкото ми харесва. Та
ако все така не си склонна на секс за една нощ, тогава намирам,
че ще е най-добре да правим каквото можем, за да се избягваме
42
взаимно. Защото обратното няма да е в услуга на никого от
двама ни.
Не знам как така се оказа толкова близо до мен, но е едва на
около трийсет сантиметра. Близостта прави трудно да се
съсредоточа върху думите, които излизат от устата му. Взорът му
се насочва за кратко към моя, но щом чуваме да се отваря
входната врата, той вече е по средата на помещението. Когато
Алиса и Маршал пристигат при нас, Райл се е заел да подрежда
наново разпилените щайги. Алиса свежда очи към глезена ми.
— Каква е присъдата?
Нацупвам долната си устна.
— Твоят брат лекар каза, че не трябва да стъпвам на него
няколко дни.
Подава ми водата.
— Добре, че ме имаш мен. Мога да работя и да поизчистя
донякъде, докато ти почиваш.
Отпивам от водата и бърша устата си.
— Алиса, обявявам те за служител на месеца.
Тя се ухилва и се обръща към Маршал.
— Чу ли това? Аз съм най-добрата й служителка!
Той я прегръща и целува върха на главата й.
— Гордея се с теб, Иса.
Харесва ми, че й казва Иса, за което приемам, че е съкратено
от Алиса. Мисля си за собственото си име и дали някога ще
намеря мъж, който би могъл да го смали до някой противно
сладък прякор. Или.
Не. Не е същото.
— Имаш ли нужда от помощ, за да се добереш до вкъщи? –
пита тя.
Слизам на земята и пробвам крака си.
— Може би само до колата ми. Левият ми крак е, така че
сигурно ще съм в състояние да шофирам.
Тя приближава и обвива ръка около кръста ми.
— Ако искаш, остави ми ключа, ще заключа, а утре ще се върна
и ще се заловя с чистене.
Тримата ме изпращат до колата, но Райл оставя Алиса да
свърши повечето. По някаква причина изглежда почти уплашен
да ме докосне. Когато вече съм настанена на мястото на
шофьора, Алиса оставя чантата и другите ми неща на пода и
сяда до мен. Вади телефона ми и започва да въвежда номера си.
Райл се навежда през прозореца.
— През следващите няколко дни се погрижи да го налагаш с
много лед. Ваните също ще са от полза.
Кимам.
43
 — Благодаря ти за помощта.
Алиса се надвесва през мен.
— Райл? Може би е редно да я закараш до тях и да си вземеш
такси на връщане, просто за всеки случай.
Райл поглежда надолу към мен и клати глава.
— Не мисля, че идеята е добра – заявява. – Тя ще се справи.
Изпил съм няколко бири, едва ли е уместно да шофирам.
— Не можеш ли поне да й помогнеш да се добере до дома си? –
чуди се Алиса.
Райл клати глава, потупва покрива на колата, завърта се и си
тръгва.
Още съм загледана в него, когато Алиса ми връща телефона и
казва:
— Честна дума, ужасно съжалявам за това. Първо те сваля, а
после се държи като себичен гадняр. – Слиза от колата, хлопва
вратата и се навежда през прозореца. – Затова ще си остане
необвързан до края на живота си. – Сочи към телефона ми. –
Напиши ми съобщение, когато се прибереш. И ми звънни, ако
имаш нужда от нещо. Услугите няма да ги броя като работно
време.
— Благодаря ти, Алиса.
Тя се усмихва.
— Не, аз ти благодаря. Животът ми не е бил така вълнуващ от
концерта на Паоло Нутини, на който ходих миналата година.
Помахва ми за сбогуване и поема към мястото, където са
застанали Маршал и Райл.
Всички тръгват по улицата и аз ги следя с поглед в огледалото
за обратно виждане. Като завиват зад ъгъла, забелязвам, че Райл
надзърта през рамо право в моята посока.
Затварям очи и издишам.
Двата пъти, когато бях общувала с Райл, съвпадаха с дни,
които предпочитах да забравя. Тези на погребението на баща ми
и на изкълчването на глезена ми. Но някак си неговото
присъствие в тях ги караше да изглеждат по-малко
катастрофални, отколкото бяха.
Лошо, че той се оказа брат на Алиса. Имам усещането, че
това не е последният път, когато го виждам.

ГЛАВА 4

44
 тнема ми половин час да се добера от колата до

О апартамента ми. Звъннах два пъти на Луси да проверя

дали не може да ми помогне, но тя не вдигна. Когато
успявам да вляза вкъщи, съм леко раздразнена да я заваря да
лежи на дивана с телефон, долепен до ухото.
Затръшвам входната врата и тя вдига очи към мен.
— Какво ти се е случило? – пита.
Използвам стената за опора, докато подскачам по коридора.
— Изкълчих си глезена.
Когато най-накрая стигам до спалнята си, тя крещи:
— Съжалявам, че не вдигнах! Говоря с Алекс! Щях да ти
звънна след това!
— Всичко е наред! – викам в отговор и хлопвам вратата.
Отивам до банята и изравям от шкафчето стари обезболяващи
таблетки. Гълтам две, строполявам се на леглото и се взирам в
тавана.
Не мога да повярвам, че ще остана затворена в този
апартамент цяла седмица. Вземам телефона и пиша съобщение
на майка ми.

Изкълчих си глезена. Добре съм, но може ли да ти пратя

списък с неща, които да ми купиш?

Пускам телефона на леглото си и за пръв път от преместването

й тук съм благодарна, че майка ми живее сравнително близо до
мен. Всъщност не е чак толкова зле. Мисля, че сега я харесвам
повече, след като баща ми почина. Знам, че е така, защото ме
беше яд на нея, задето така и не го напусна. Макар до голяма
степен този яд да се е стопил по отношение на майка ми, все още
имам същите чувства към баща ми.
Не е хубаво да изпитвам толкова много горчивина към баща
ми. Но дявол го взел, той наистина беше ужасен. Към майка ми,
към мен, към Атлас.
Атлас.
В извънработно време бях толкова ангажирана около
преместването на майка ми и тайното издирване на нова сграда,
че не бях отделила време да довърша дневниците, които бях
започнала да чета още преди месеци.
Подскачам нелепо до дрешника си, като се препъвам само
веднъж. За щастие, се хващам за тоалетката. Веднъж щом
дневникът е в ръцете ми, подскачам обратно до леглото и се
намествам удобно.

45
 Нямам какво друго да правя през следващата седмица, след
като не мога да работя. Докато съм принудена да се съжалявам в
настоящето, мога да правя същото и за миналото си.

Скъпа Елън,
Ти да водиш церемонията по раздаването на наградите
„Оскар“ е най-хубавото, случвало се по телевизията
миналата година. Не мисля, че някога преди съм ти го
казвала. Направо се напишках от смях при пародията с
прахосмукачката.
О, днес привлякох нов последовател на Елън в лицето на
Атлас. Преди да започнеш да ме съдиш, задето отново съм го
пуснала в дома си, нека ти обясня как се стигна до това.
След като вчера му позволих да си вземе душ, снощи не го
видях повече. Но тази сутрин той пак седна до мен в
автобуса. Изглеждаше малко по-ведър, отколкото предишния
ден, защото, като се настани, ми се усмихна.
Няма да лъжа, беше малко странно да го видя в дрехите на
баща ми. Но панталонът му стоеше по-добре, отколкото
очаквах.
— Познай какво – заговори той.
Наведе се и разкопча ципа на раницата си.
— Какво?
Измъкна торбичка и ми я подаде.
— Открих тези в гаража. Опитах да ги поизчистя, защото
бяха покрити със засъхнала пръст, но не мога да постигна
много без вода.
Хванах торбичката и се втренчих подозрително в нея. Това
беше най-многото, което го бях чувала да изрича. Най-накрая
сведох поглед и я отворих. Набор от стари градинарски
инструменти.
— Онзи ден те видях да копаеш с лопата. Не бях сигурен дали
притежаваш истински градинарски инструменти, а тези не
ги използва никой, та…
— Благодаря – казах му.
Дойде ми малко шокиращо. Преди използвах една лопатка,
но пластмасата на дръжката се отчупи и започнаха да ми
излизат мазоли. За предишния си рожден ден поисках от
майка ми градинарски инструменти и когато тя ми купи
лопата и мотика голям размер, сърце не ми даде да й кажа, че
не от това се нуждая.
Атлас прочисти гърло и после добави с много по-тих глас:

46
 — Наясно съм, че не е истински подарък. Не съм го купил или
нещо такова. Но… исках да ти дам нещо. Нали разбираш…
заради…
Не довърши изречението си, така че аз кимнах и завързах
торбичката.
— Мислиш ли, че ще ти е възможно да ги задържиш до края
на часовете? В моята раница няма място.
Взе торбичката от мен, вдигна раницата в скута си и я
прибра вътре. Обви ръце около раницата си.
— На колко години си? – попита.
— На петнайсет.
Изразът в очите му придаде малко тъжен вид във връзка с
възрастта ми, но не знам защо.
— В десети клас ли си?
Кимнах, но честно казано, не знаех за какво да говоря с него.
Не съм имала взаимоотношения с много момчета. Особено с
по-големи. Като съм нервна, обикновено се затварям в себе си.
— Не знам колко дълго ще се задържа в онази къща –
подхвана, като снижи още гласа си. – Но ако някога имаш
нужда от помощ в градината или за нещо друго след училище,
аз не съм особено зает, като се има предвид, че съм без ток.
Засмях се, а после се запитах дали беше редно да се смея на
този пренебрежителен коментар.
Посветихме останалата част от пътуването ни да
говорим за теб, Елън. Като направи тази забележка как е
отегчен, попитах го дали някога е гледал шоуто ти. Той
обясни, че би се радвал, защото те смята за забавна, но за
телевизия би се изисквало електричество. Пореден коментар,
на който не бях сигурна дали да се засмея.
Предложих му да гледа шоуто ти заедно с мен след училище.
Винаги го записвам на цифровия видеорекордер и го гледам,
докато върша домашните си задължения. Реших, че просто
ще заключа здраво входната врата и ако някой от
родителите ми се прибере по-рано, ще накарам Атлас да
избяга през задната.
Не го видях повече чак до пътуването до къщи днес. Този
път не седна до мен, защото Кейти се качи в автобуса преди
него и тя зае мястото. Искаше ми се да я помоля да се
премести, но тя би решила, че си падам по Атлас. Кейти не би
си затворила устата на тази тема, така че просто я
оставих да седи до мен.
Атлас беше в предната част на автобуса и го пуснах да
слезе преди мен. Стоеше на тротоара някак смутено и ме
чакаше да сляза. Като го направих, отвори раницата си и ми
47
подаде торбичката с инструменти. Не каза нищо по повод
поканата от днес сутринта да гледа телевизия, така че аз
подходих, все едно е решено.
— Хайде – подканих го. Той ме последва вътре и аз заключих.
– Ако родителите ми се приберат по-рано, изтичай навън
през задната врата и не допускай да те видят.
Кимна.
— Не се тревожи. Ще го направя – увери ме малко през смях.
Предложих му нещо за пиене и той прие. Приготвих закуски
и ги отнесох в дневната заедно с напитките. Аз седнах на
дивана, а той на фотьойла на баща ми. Пуснах твоето шоу и
горе-долу това е всичко, което се случи. Не разговаряхме
много, защото превъртах рекламите. Но забелязах, че се смя
на всички правилни места. Според мен нацелването на
точния момент в комедиите е едно от най-важните
качества за характера на човек. Всеки път щом се засмееше
на шегите ти, това ме караше да се чувствам по-добре,
задето съм го вмъкнала в къщата. Не знам защо. Може би
защото, ако се окажеше, че е някой, с когото можем да бъдем
приятели, това би ме направило по-малко виновна.
Тръгна си веднага след края на шоуто ти. Исках да го
попитам дали има нужда отново да използва душа, но това
би ни приближило прекалено много до часа, в който се
очакваше да се приберат родителите ми. Последното, което
исках, беше да се наложи да изскочи от банята и да претича
гол през градината.
Но пък, от друга страна, това би било забавно и
страхотно.
Лили

Скъпа Елън,
Сериозно ли? Повторения? Цяла седмица повторения?
Схващам, че се нуждаеш от почивка, но нека отправя едно
предложение. Вместо да записвате по едно шоу на ден, би
трябвало да правите по две. По този начин ще имаш два пъти
повече готови за половината време и никога няма да ни се
налага да търпим повторения.
Казвам „ни “, защото имам предвид Атлас и мен. Превърна
се в мой редовен партньор за „Шоуто на Елън“. Според мен те
харесва също колкото мен, но никога няма да му призная, че
ти пиша всеки ден. Може да ме вземе за вманиачена фенка.
Живее в онази къща вече две седмици. Още няколко пъти
взема душове у нас и всеки път като дойде, му давам храна.
48
Дори пера дрехите му, докато е тук след училище. Постоянно
ми се извинява, сякаш е бреме. Но честно казано, на мен ми
харесва ужасно много. Той отвлича ума ми от разни неща и
всъщност чакам с нетърпение да прекарам известно време с
него.
Тази вечер татко се прибра късно, което означава, че след
работа е бил в бара. Това значи, че ще провокира разправия с
майка ми. Което пък значи, че пак ще свърши някоя глупост.
Кълна се, понякога й се ядосвам много, защото продължава
да бъде с него. Разбирам, че съм само на петнайсет и сигурно
не са ми ясни всички причини, по които избира да остане, но
отказвам да допусна да ме използва като извинете. Не ме е
грижа, дори и да е прекалено бедна, за да го напусне, и да се
наложи да се нанесем в мизерен апартамент и да ядем
спагети, докато завърша образованието си. Пак би било по-
добре от това.
В момента го чувам да й крещи. Понякога, като е такъв,
влизам в дневната с надеждата да го накарам да се успокои.
Не обича да я удря, когато и аз съм в стаята. Може би е добра
идея да пробвам.
Лили

Скъпа Елън,
Ако в момента имах достъп до пистолет или нож, бих го
убила.
Когато влязох в дневната, го видях да я поваля на земята.
Стояха в кухнята и тя го хвана за ръката в опит да го
успокои, а той я блъсна на пода. Убедена съм, че се канеше да я
ритне, но ме видя да влизам в дневната и се спря. Промърмори
й нещо под нос, а после отиде в спалнята им и хлопна
вратата.
Втурнах се в кухнята и се опитах да й помогна, но тя не
обича да я виждам така. Махна ми да си вървя и каза:
— Добре съм, Лили. Добре съм, просто имахме глупава кавга.
Плачеше и виждах червенината на бузата й на мястото,
където я беше ударил. Като доближих с желание да се уверя,
че наистина е добре, тя се обърна с гръб към мен и стисна
здраво кухненския плот.
— Казах, че съм добре, Лили. Върви обратно в стаята си.
Затичах се по коридора, но не се прибрах в стаята си.
Изскочих през задната врата и през градината. Бях й бясна,
защото беше толкова рязка с мен. Дори не желаех да се
намирам в една и съща къща с някого от двама им и макар
49
вече да беше тъмно, отидох до къщата, където се беше
подслонил Атлас, и почуках на вратата.
Чувах движенията му вътре, все едно събори нещо, без да
иска.
— Аз съм. Лили – прошепнах.
Няколко секунди по-късно задната врата се отвори и той
надзърна зад мен, а после вляво и вдясно от мен. Чак когато
погледна лицето ми, забеляза, че плача.
— Добре ли си? – попита и се показа навън.
Използвах тениската си да избърша сълзите си и обърнах
внимание, че той излезе навън, вместо да ме покани вътре.
Седнах на стъпалото на верандата и той седна до мен.
— Да – отговорих. – Просто съм ядосана. Понякога плача,
като се ядосам.
Протегна се и прибра един кичур зад ухото ми. Хареса ми, че
го направи, и изведнъж престанах да бъда толкова ядосана.
После ме прегърна и ме придърпа към себе си, така че главата
ми се облегна на рамото му. Нямам представа как успя да ме
успокои, без да промълви и дума, обаче се случи. Някои хора
просто имат утешаващо присъствие и той е един от тях.
Пълна противоположност на баща ми.
Поседяхме така известно време, докато не забелязах
лампата в стаята ми да светва.
— Трябва да вървиш – прошепна той.
И двамата успявахме да видим майка ми да ме търси в
стаята ми. До този момент не бях осъзнавала, че стаята ми
има такава идеална видимост за него.
Прибрах се обратно у дома и се мъчех да прехвърля в
главата си цялото време, когато Атлас беше живял в
съседство. Опитах се да си припомня дали съм се разхождала
вечер на светната лампа, защото обикновено в стаята си
нося само тениска.
Ето кое е налудничавото във всичко това, Елън: до
известна степен се надявах да се е случвало.
Лили

Затварям дневника, когато обезболяващите започват да

действат. Утре ще почета още малко. Може би. Настроението ми
се разваля, като чета за нещата, които баща ми причиняваше на
майка ми.
Да чета за Атлас, ме натъжава.
Опитвам се да заспя и си мисля за Райл, но цялата тази
ситуация с него ме ядосва и натъжава.

50
 Може би просто ще си мисля за Алиса и колко се радвам, че
изникна така днес. Добре ще ми дойде да имам приятелка – да
не споменавам помощта й – през следващите няколко месеца.
Имам усещането, че ще е по-стресиращо, отколкото съм
предполагала.

ГЛАВА 5

айл беше прав. На глезена ми му отне само няколко

Р дни да заздравее достатъчно, за да мога да стъпвам.

Изчаках обаче цяла седмица, преди да направя опит да
напусна апартамента. Последното, от което се нуждаех, беше да
го нараня отново.
Разбира се, първото място, което посетих, беше цветарският
ми магазин. Когато се появих, Алиса вече беше там и да кажа, че
бях шокирана, щом прекрачих прага, би било твърде слабо.
Изглеждаше като напълно различна сграда от онази, която
купих. Все още имаше тонове работа за вършене, но те двамата с
Маршал бяха разкарали нещата, които бяхме отбелязали като
боклук. Всичко останало беше организирано в купчини.
Витрините бяха измити и подовете почистени. Дори беше
освободила мястото, където планирах да разположа офиса.
Днес й помагах в продължение на няколко часа, но тя не
разрешаваше да върша много неща, които изискват да ходя,
така че в общи линии правех планове за магазина. Избрахме
цветовете на боите и определихме дата на отваряне, която е
приблизително след петдесет и четири дни. След като си тръгна,
прекарах следващите няколко часа да свърша всичко, което не
ми разрешаваше, докато присъстваше. Беше приятно, че съм
обратно на крак. Но, боже, уморена съм.
И именно това е причината да умувам дали да се надигна от
дивана да отговоря на почукването на вратата, или не. Тази
вечер Луси пак е у Алекс и преди пет минути бях говорила с
майка ми по телефона, така че няма как да е някоя от тях.
Отивам до вратата и надничам през шпионката, преди да
отворя. В началото не го разпознавам, защото го виждам с
главата надолу, но после той поглежда нагоре и вдясно и
сърцето ми задумква лудо!
Какво прави тук?
Райл почуква отново и аз правя опит да отметна косата от
лицето си и да я пригладя с ръце, но това е изгубена кауза. Днес
се скапах от работа и не приличам на нищо, така че, освен ако не
51
разполагам с половин час да си взема душ, да се гримирам и да
облека нещо, преди да отворя вратата, в общи линии ще се
наложи да ме преглътне в настоящия ми вид.
Отварям и първоначалната му реакция ме озадачава.
— Боже – промълвява и отпуска глава срещу касата на вратата.
Диша тежко, все едно е тренирал, и именно тогава забелязвам,
че няма вид на по-починал или по-чист от мен. По лицето му е
набола няколкодневна брада – нещо, което никога не бях
виждала при него преди – и косата му не е нагласена, както
обикновено. Малко е непокорна, а очите му блуждаят. – Имаш
ли представа на колко врати се наложи да почукам, за да те
открия?
Клатя глава, защото нямам. Но сега като го спомена – откъде
изобщо знае къде живея?
— На двайсет и девет – съобщава. Вдига ръце и повтаря
цифрите, шепнейки. – Две… Девет.
Оставям очите си да се плъзнат надолу по дрехите му. В
лекарската си униформа е и наистина го мразя за това. Мили
боже. Толкова по-добра е от пижамата гащеризон
и значително по-добра от ризата „Бърбъри“.
— Защо си чукал на двайсет и девет врати? – питам с леко
наклонена глава.
— Така и не ми каза кой е апартаментът ти – обяснява
нехайно. – Каза, че живееш в тази сграда, но не можах да се сетя
дали спомена дори етажа. И за протокола, почти бях на път да
започна от третия етаж. Ако се бях позовал на инстинкта си, щях
да съм тук преди час.
— Защо изобщо си тук?
Прекарва ръка по лицето си и посочва над рамото ми.
— Може ли да вляза?
Хвърлям поглед през рамо и отварям вратата по-широко.
— Предполагам. Стига да ми кажеш какво искаш.
Той влиза и аз затварям. Озърта се; навлякъл тъпата си секси
униформа, слага ръце на кръста си и се изправя пред мен.
Изглежда малко разочарован, но не ми е ясно дали от мен, или
от себе си.
— Задава се гола истина с особено големи размери – обявява.
– Стегни се.
Скръствам ръце пред гърдите си и го наблюдавам как издиша
рязко и се готви да заговори.
— Следващите няколко месеца са най-важните в цялата ми
кариера. Налага се да бъда съсредоточен. Наближава краят на
стажа ми и после трябва да седна да уча здраво за изпитите си. –
Крачи из дневната ми и размахва трескаво ръце. – Но през
52
последната седмица не бях в състояние да те прогоня от главата
си. Не знам защо. В работата, у дома. Всичко, за което успявам
да мисля, е как се чувствам в твое присъствие и се налага да
прекратя това, Лили. – Престава да крачи и стои с лице към мен.
– Моля те, накарай го да спре. Само веднъж… толкова се иска.
Кълна се.
Забивам пръсти в кожата на ръцете си и го наблюдавам. Още е
малко задъхан и очите му са все така блуждаещи, но ме гледа
умоляващо.
— Кога за последно си спал? – питам го.
Завърта очи, все едно се дразни, че не схващам ситуацията.
— Току-що излизам от четирийсет и осем часова смяна –
обяснява пренебрежително. – Съсредоточи се, Лили.
Кимвам и превъртам повторно думите му в главата си. Ако не
бях достатъчно мъдра… почти бих помислила, че…
Вдишвам, за да се успокоя.
— Райл – произнасям внимателно, – наистина ли току-що
почука на двайсет и девет врати, за да имаш възможност да ми
кажеш, че мисълта за мен превръща живота ти в ад и би
трябвало да правя секс с теб, за да не ти се налага повече да
мислиш за мен? Това някаква шега ли е?
Стиска здраво устни и след около пет секунди на размисъл
бавно кимва.
— Ами… да, но… като го каза на глас, звучи по-лошо.
Изпускам вбесено въздух.
— Така е, защото е нелепо, Райл.
Прехапва долната си устна и се озърта из помещението, все
едно изведнъж му се е приискало да избяга. Отварям вратата и
му правя знак да си върви. Не изпълнява. Забива очи в крака
ми.
— Глезенът ти изглежда добре – отбелязва. – Как го чувстваш?
Завъртам очи.
— По-добре. Днес за пръв път бях в състояние да помагам на
Алиса в магазина.
Кимва и после ме кара да си мисля, че се насочва към вратата
да си върви. Но в мига, в който стига до мен, се завърта и
притиска длани към вратата от двете страни на главата ми.
Ахвам заради близостта му и настоятелността му.
— Моля те – промълвява.
Клатя глава, въпреки че тялото ми клони да заеме другата
страна и умолява разсъдъка ми да му се поддаде.
— Наистина ме бива в това, Лили. – Дарява ме с широка
усмивка. – Почти няма да ти се налага да се трудиш.

53
 Старая се да не се разсмея, но решимостта му е поравно
вбесяваща и умилителна.
— Лека нощ, Райл.
Отпуска глава между раменете си и я поклаща. Избутва се от
вратата и се изправя. Завърта се леко и се насочва към коридора,
но после изведнъж се хвърля на колене пред мен. Обвива ръце
около кръста ми.
— Моля те, Лили – подхваща, като заедно с това се смее, над
себе си явно. – Моля те, прави секс с мен. – Гледа нагоре към
мен с очи на кученце и нелепа обнадеждена усмивка. – Копнея
така отчаяно за теб и се кълна, че веднъж щом преспиш с мен,
повече няма да те закачам. Обещавам.
Нещо в това неврохирург да ме моли за секс, буквално паднал
на колене, ми идва в повече. Доста е нелепо.
— Изправи се – нареждам му и бутам ръцете му. – Излагаш се.
Бавно се надига, като влачи длани по вратата от двете ми
страни, докато не се озовавам в капана му.
— Това „да“ ли е?
Гърдите му докосват леко моите и мразя това, че се чувствам
толкова добре да бъда така желана. Би трябвало да съм
отблъсната, но едвам успявам да си поема дъх, гледайки го.
Особено с тази неприлична усмивка на лицето му.
— В момента изобщо не се чувствам секси, Райл. Работих цял
ден, изтощена съм, воня на пот и сигурно имам вкус на
прахоляк. Ако ми дадеш достатъчно време първо да си взема
душ, може и да се почувствам готова да правя секс с теб.
Кимва трескаво още преди да съм свършила да говоря.
— Душ. Имаш колкото време искаш. Аз ще чакам.
Избутвам го настрана и затварям входната врата. Той ме
следва до спалнята и аз му поръчвам да ме чака на леглото.
За мой късмет предишната вечер подредих спалнята си.
Обикновено навсякъде се въргалят дрехи, обувки и сутиени,
които по някаква причина не са стигнали до дрешника ми, а на
нощното ми шкафче има струпани книги. Но тази вечер е чисто.
Дори леглото ми е оправено и отгоре му са наредени грозните
декоративни възглавнички, които баба ми се беше погрижила да
подари на всеки член на семейството ни.
Озъртам се бързо из стаята просто за да се уверя, че пред очите
му няма да попадне нищо засрамващо. Той сяда на леглото ми и
го наблюдавам как възприема помещението. Стоя на прага на
банята и се опитвам да му дам последен шанс за отстъпление.
— Твърдиш, че това ще сложи край, но те предупреждавам,
Райл. Аз съм като наркотик. Ако тази вечер правиш секс с мен,
нещата само ще се влошат за теб. Обаче веднъж е всичко, което
54
ще получиш. Отказвам да се превърна в едно от многото
момичета, които използваш да… как се изрази онази
вечер… удовлетворяват нуждите ти.
Той се обляга на лакът.
— Ти не си този тип момиче, Лили. И аз не съм от мъжете,
които имат нужда от някого повече от веднъж. Няма за какво да
се тревожим.
Затварям вратата след себе си и се чудя как изобщо успя да ме
убеди.
Заради лекарската униформа е. Това ми е слабостта. Няма
нищо общо с него.
Чудя се дали съществува начин да я остави на себе си по
време на секс?

***
Никога не ми отнема повече от половин час да се приготвя, но
преди да приключа в банята, е изтекъл близо час. Обръснах се
на повече места, отколкото вероятно е наложително, и после
посветих двайсет минути да се поддавам на паника, като едва
разубедих себе си да отворя вратата и да му кажа да си върви. Но
сегаq когато косата ми е суха и съм по-чиста, отколкото някога
съм била, струва ми се, че може и да успея да го направя.
Спокойно мога да преспя с някого за една нощ. На двайсет и три
години съм.
Отварям вратата и той още е на леглото ми. Леко
разочарована съм, защото горнището на униформата лежи на
пода, но не виждам панталона, така че трябва още да е на него.
Под завивките е, няма как да знам.
Затварям вратата и чакам да се обърне и да ме погледне, но не
го прави. Приближавам с няколко крачки и именно тогава
осъзнавам, че хърка.
Не някакво леко – о, тъкмо задрямах – похъркване. Хъркане,
все едно е насред най-дълбок сън.
— Райл? – шепна.
Дори не потрепва, щом го разтърсвам.
Това трябва да е някаква шега.
Тръсвам се на леглото, без да давам пет пари дали ще го
събудя. Току-що отделих цял час да се приготвя за него, след
като се скъсах от работа днес, и той да се отнесе по този начин
към вечерта ни?
Не мога да съм му бясна обаче, особено виждайки колко
умиротворен изглежда. Умът ми не го побира какво е да
работиш четирийсет и осем часова смяна. Плюс това леглото ми
е крайно удобно. Толкова удобно, че човек спокойно може да
55
заспи отново дори след цяла нощ на отмора. Трябваше да го
предупредя за това.
Проверявам часа на телефона си и е почти десет и половина.
Изключвам звука му и лягам до него. Неговият телефон е на
възглавницата до главата му, така че го хващам, плъзвам пръст
по екрана и включвам фотоапарата. Задържам го над нас и се
погрижвам деколтето ми да изглежда добре и да е повдигнато.
Правя една снимка, за да може да види какво е пропуснал.
Гася лампата и се смея сама на себе си, защото съм на път да
заспя до полугол мъж, когото дори не съм целувала.

***
Усещам как пръстите му се плъзгат по ръката ми още преди да
съм отворила очи. Насилвам се да се усмихна уморено и се
правя, че още спя. Пръстите му се придвижват до рамото ми и се
спират на ключицата ми точно преди да са достигнали шията
ми. Там имам малка татуировка, която си направих в колежа.
Просто очертание на сърчице, което е леко отворено в горната
част. Усещам как пръстите му чертаят окръжности около
татуировката, а после той се навежда и долепя устни към нея.
Стискам очите си дори по-здраво.
— Лили – шепне и обвива ръка около кръста ми. Изпъшквам
леко в опит да се събудя и се претъркулвам по гръб, за да
погледна нагоре към него. Отварям очи, а той се взира надолу
към мен. От начина, по който светлината струи през прозореца и
пада върху лицето му, разбирам, че още няма дори седем. – Аз
съм най-презреният мъж, когото някога си срещала. Прав ли
съм?
Засмивам се и кимвам леко.
— Доста си близо.
Усмихва се и отмята косата от лицето ми. Навежда се и долепя
устни до челото ми, а аз мразя това, което направи. Сега аз ще
съм тази, тормозена от безсънни нощи, защото ще искам да
превъртам спомена отново и отново.
— Трябва да тръгвам – заявява. – Наистина закъснявам. Но
първо, съжалявам. Второ, никога вече няма да сторя подобно
нещо. Това е последният път, когато ти досаждам. И
трето, наистина съжалявам. Дори нямаш представа.
Налагам си да се усмихна, но ми ще да се намръщя, защото
мразя с всички сили номер две от списъка му. Всъщност няма да
възразя, ако отново се пробва, но после си напомням, че се
стремим към две съвсем различни неща в живота. И е добре, че
той заспа и дори не се целунахме, защото, ако бях правила секс с

56
него, облечен в лекарската си униформа, аз ще съм тази, която
ще се появи на прага му и ще моли за още.
Така е добре. Да отлепя лепенката със замах и да го оставя да
си тръгне.
— Пожелавам ти хубав живот, Райл. Дано се радваш на
всичкия успех на света.
Не реагира на пожеланието ми. Гледа ме мълчаливо, някак
умърлушен, и после казва:
— Да. И на теб, Лили.
После се отдръпва от мен и става от леглото. В момента дори
не мога да го погледна, така че лягам на една страна с гръб към
него. Слушам как си обува обувките и после посяга към
телефона си. Следва дълга пауза, преди да се раздвижи отново, и
знам, че причината е, защото се взира в мен. Стискам здраво
очи, докато не чувам да се хлопва входната врата.
Между другото, аз си имам свои цели в живота, за които да
мисля. И съм наистина ентусиазирана във връзка с тях. И
бездруго наистина нямам време за мъж в ежедневието си.
Никакво време.
Категорично не.
Аз съм заето момиче.
Аз съм смела и предприемчива бизнес дама, която не дава пет
пари за мъже в лекарски униформи.

ГЛАВА 6

зтекоха петдесет и три дни, откакто Райл си тръгна от

И апартамента ми онази сутрин. Което означава, че са

изминали петдесет и три дни, в които не съм чула и
дума от него.
Но няма проблем, защото през последните петдесет и три дни
бях прекалено заета да се подготвям за този момент, за да мисля
за него.
— Готова ли си? – обажда се Алиса.
Кимам, тя обръща табелката с надпис „Отворено“ и двете се
прегръщаме и пищим като деца.
Втурваме се зад щанда и очакваме първия си клиент. Правим
кротко откриване, така че още не съм осъществила маркетингов
натиск. Просто искаме да сме сигурни, че няма спънки, преди да
организираме голямото откриване.
— Тук е наистина хубаво – изтъква Алиса, докато се любува на
усърдната ни работа.
57
 Озъртам се и съм на път да се пръсна от гордост. Разбира се, че
искам да успея, но на този етап дори не съм убедена, че това е от
значение. Имах мечта и се скъсах от работа, за да я накарам да
се сбъдне. Каквото и да се случи след днес, то ще е само
глазурата на тортата.
— Толкова хубаво мирише – вмятам. – Обожавам този аромат.
Нямам представа дали днес ще се появят клиенти, но и двете
се държим, все едно никога не сме преживявали нещо по-хубаво,
така че не намирам това да е от значение. Така или иначе, в
някакъв момент от деня ще ни навести Маршал; и майка ми ще
намине, след като свърши работа. Това са двама сигурни
клиенти. Предостатъчно.
Алиса стиска ръката ми, когато входната врата се отваря.
Изведнъж изпитвам лека паника да не би нещо да се обърка.
И после вече наистина съм в паника, защото нещо току-що се
обърка. Ужасно се обърка. Първият ми клиент не е кой да е, ами
Райл Кинкейд.
Спира, щом вратата се затваря зад него, и се оглежда
възхитено.
— Какво… – промълвява и се върти в кръг. – Как… – Насочва
очи към нас с Алиса. – Това е невероятно. Дори не изглежда като
същото място.
Добре, може би не възразявам той да е първият клиент.
Отнема му няколко минути да стигне до щанда, защото не
може да престане да докосва и да разглежда разни неща. Когато
най-накрая спира до нас, Алиса изтичва иззад щанда и го
прегръща.
— Не е ли прелестно? – пита го. Махва в моя посока. – Всичко
беше нейна идея. Абсолютно всичко. Аз само помогнах с
мръсната работа.
Райл се смее.
— Трудно ми е да повярвам, че уменията ти с пинтерест не са
изиграли известна роля.
Кимвам.
— Проявява скромност. Нейните способности са половината от
онова, което вдъхна живот на магазина.
Райл ми се усмихва и спокойно можеше да е забил нож в
гърдите ми, защото боли.
Стоварва длани на щанда и пита:
— Аз ли съм първият ви официален клиент?
Алиса му подава една от брошурите ни.
— Трябва да купиш нещо, за да бъдеш смятан за клиент.
Райл преглежда брошурата и я оставя на щанда. Отива до една
от аранжировките и хваща ваза, пълна с лилави лилии.
58
 — Искам тези – заявява и оставя вазата на щанда.
Усмихвам се и се чудя дали осъзнава, че избра лилии. В
известен смисъл иронично.
— Искаш ли да ги доставим някъде? – интересува се Алиса.
— Значи, правите доставки?
— Ние с Алиса не го правим – отговарям. – Имаме доставчик
на повикване. Не бяхме сигурни дали днес ще се нуждаем от
него.
— За някое момиче ли ги купуваш? – пита Алиса.
Любопитства за любовния живот на брат си, както правят
сестрите, но се улавям, че пристъпвам по-близо до нея, за да
успея да чуя отговора.
— Да – потвърждава той. Очите му срещат моите и добавя: –
Обаче не мисля за нея кой знае колко често. Почти никога.
Алиса хваща една картичка и я плъзва към него.
— Бедното момиче – коментира. – Такъв си гадняр. – Почуква
с пръст върху картичката. – Запиши посланието си до нея
отпред и адреса, на който искаш да ги доставим, отзад.
Следя го как се навежда и пише от двете страни на картичката.
Наясно съм, че нямам никакво право, но кипя от ревност.
— Ще я доведеш ли на партито за рождения ми ден в петък? –
пита го Алиса.
Дебна съсредоточено за реакцията му. Само клати глава и без
да вдига очи, казва:
— Не. Ти ще ходиш ли, Лили?
Не мога да преценя само по гласа му дали се надява да бъда
там, иди се надява да ме няма. Като се има предвид какъв стрес
му причинявам, допускам, че е второто.
— Не съм решила още.
— Ще бъде там – отсича Алиса и дава отговор от
мое име. Поглежда ме и присвива очи. – Ще присъстваш на
партито ми, харесва ли ти, или не. Ако не дойдеш, ще напусна.
Когато Райл свършва да пише, пъха картичката в плика,
прикрепен към цветята. Алиса отбелязва сметката му на касовия
апарат и той се разплаща в брой. Гледа към мен, докато брои
парите.
— Лили, знаеш ли, че е традиция за нов бизнес да се сложи в
рамка първият спечелен долар?
Кимвам. Разбира се, че го знам. Той знае, че го знам. Просто
ми тика в лицето факта, че неговият долар ще бъде този, който
ще виси в рамката на стената на този магазин. Едва се сдържам
да не подканя Алиса да му възстанови сумата, но това тук е
бизнес. Ще се наложи да оставя наранената си гордост настрана.

59
 Вече стиснал касовата бележка в ръка, почуква с юмрук по
щанда, за да привлече вниманието ми. Привежда леко глава и с
искрена усмивка на устните казва:
— Поздравления, Лили.
Обръща се и излиза от магазина. В мига, щом
вратата се хлопва зад него, Алиса се хвърля към пощенския
плик.
— На кого праща цветя, по дяволите? – пита и измъква
картичката. – Райл не праща цветя.
Прочита на глас написаното отпред:
— „Накарай това да спре.“
Мили боже.
Остава взряна за кратко и повтаря фразата.
— Накарай това да спре. Какво означава, дявол го взел? –
чуди се.
Не мога да издържа и секунда повече. Изтръгвам картичката
от ръката й и я обръщам. Тя се навежда и чете написаното на
гърба заедно с мен.
— Такъв е идиот – заявява през смях. – На гърба е написал
адреса на цветарския ни магазин.
Измъква картичката от ръката ми.
Еха.
Райл току-що ми купи цветя. Не какви да е цветя. Купи ми
букет лилии.
Алиса хваща телефона си.
— Ще му напиша съобщение и ще го уведомя, че е сгрешил. –
Праща му съобщение и после се засмива, втренчена в цветята. –
Как е възможно неврохирург да е такъв идиот?
Не мога да спра да се усмихвам. Доволна съм, че гледа цветята,
а не мен, защото иначе можеше и да загрее какво става.
— Ще ги прибера в офиса, докато научим къде е възнамерявал
да ги прати.
Подхващам вазата и отнасям моите цветя.

ГЛАВА 7

при да се въртиш – скастря ме Девин.

—С
асансьора.
— Не се въртя.
Той ме хваща под ръка и се насочваме към

— Напротив, правиш го. И ако подръпнеш деколтето си нагоре

още веднъж, смисълът да си облечена в малка черна рокля ще се
60
изгуби напълно. – Стиска плата на деколтето и го дърпа рязко
надолу, а после бърка под него и се заема да намести сутиена ми.
— Девин! – Первам го по ръката и той се смее.
— Отпусни се, Лили. Докосвал съм много по-добри гърди от
твоите и все така съм си гей.
— Да, но се обзалагам, че въпросните гърди са били
прикрепени към хора, с които се виждаш по-често от веднъж на
шест месеца.
Девин се смее.
— Вярно е, но вината е наполовина твоя. Ти ни заряза, за да
отидеш да си играеш с цветя.
Девин беше един от любимите ми хора в маркетинговата
компания, за която работех преди, но не бяхме чак толкова
близки, за да установим приятелски отношения извън
работното място. Този следобед се отби в цветарския магазин и
Алиса почти мигом беше запленена от него. Умоляваше го да
дойде на партито й и понеже не ми се щеше да ходя сама, в
крайна сметка и аз стигнах дотам да го умолявам.
Приглаждам косата си с ръце и се мъча да уловя отражението
си в стените на асансьорната кабина.
— Защо си толкова нервна? – интересува се Девин.
— Не съм нервна. Просто мразя да ходя по места, където не
познавам никого.
Девин се подсмихва многозначително и вмята:
— Как се казва той?
Изпускам насъбрал се дъх. Толкова ли съм прозрачна?
— Райл. Неврохирург е. И иска да прави секс с мен наистина
отчаяно.
— Откъде знаеш, че иска да прави секс с теб?
— Защото буквално падна на колене и каза: „Моля те, Лили,
прави секс с мен“.
Девин повдига вежда.
— Умолявал те е?
Кимвам.
— Не беше така нелепо, както звучи. Обикновено е по-
сдържан.
Асансьорът бипва и вратите започват да се отварят. Чувам по
коридора да се носи музика. Девин поема двете ми длани в
своите и пита:
— Какъв е планът? Налага ли се да го карам да ревнува?
— Не – отвръщам и клатя глава. – Не би било редно. – Но…
Райл всеки път изтъква настойчиво как се надява вече никога да
не ме види. – Може би мъничко – добавям и сбърчвам нос. –
Една идея.
61
 Девин напряга челюст и заявява:
— Брой го за свършено.
Поставя длан в долната част на гърба ми, докато ме извежда
от асансьора. В коридора се вижда само една врата, така че
приближаваме до нея и звъним.
— Защо има само една врата? – чуди се той.
— Тя е собственик на целия последен етаж.
Той се подсмихва.
— И работи за теб! Дявол го взел, животът ти става все по-
интересен.
Вратата се открехва и съм крайно облекчена да видя пред мен
да стои Алиса. От апартамента зад нея струят музика и смях. Тя
държи чаша за шампанско в едната ръка, а в другата бич за езда.
Забелязва, че съм се втренчила в бича с озадачено изражение на
лицето, така че го мята на рамо и ме хваща за ръка.
— Дълга история – обяснява през смях. – Влизайте, влизайте!
Тегли ме навътре, стиска ръката на Девин и го дръпва след
мен. Продължава да ни води сред тълпата хора, докато не
достигаме другия край на дневната.
— Хей! – подвиква и подръпва Маршал за ръката.
Той се обръща и ми се усмихва, а после ме поема в прегръдка.
Хвърлям поглед зад него и около нас, но няма и следа от
Райл. Може би съм извадила късмет и тази вечер са го
извикали на работа.
Маршал поема ръката на Девин и я стиска.
— Здравей! Приятно ми е да се запознаем.
Девин обвива ръка около кръста ми.
— Аз съм Девин! – мъчи се да надвика музиката. –
Сексуалният партньор на Лили!
Засмивам се, сръчквам го е лакът и се накланям към ухото му.
— Това е Маршал. Пред погрешния човек, но добър опит.
Алиса ме стиска за ръката и ме помъква настрана от Девин.
Маршал го заговаря, а аз протягам ръка зад себе си, докато
съм теглена в противоположна посока.
— Ще се справиш! – изкрещява Девин.
Следвам Алиса в кухнята, където тя тиква в ръката ми чаша
шампанско.
— Питие – обявява. – Заслужаваш го!
Отпивам от шампанското, но сега, като оглеждам кухнята й,
която има индустриални размери с два пълни плота с котлони и
хладилник, по-голям от апартамента ми, дори не успявам да го
оценя.
— Мили боже – прошепвам. – Наистина ли живееш тук?
Изкисква се.
62
 — Знам – отвръща. – И като си помислиш, че дори не ми се
наложи да се омъжвам за него заради парите. Когато се влюбих
в него, Маршал имаше в джоба седем долара и караше форд
пинто.
— Не кара ли все така форд пинто?
Въздиша.
— Да, но имаме много хубави спомени, свързани с тази кола.
— Отвратително.
Тя повдига вежди.
— И така… Девин е сладък.
— Сигурно е по-заинтригуван от Маршал, отколкото от мен.
— Олеле – ахва. – Хубава работа. Мислех, че играя ролята на
сватовница, като го поканих да дойде на партито.
Вратата на кухнята се отваря и влиза Девин.
— Мъжът ти те търси – съобщава на Алиса. Тя напуска кухнята
с танцова стъпка, като през цялото време се кикоти. – Наистина
я харесвам – заключава Девин.
— Страхотна е, нали?
Обляга се на кухненския остров.
— И така. Струва ми се, че току-що се запознах с Просяка –
обявява.
Сърцето ми запърхва в гърдите. Струва ми се,
че Неврохирурга има по-добро звучене. Отново отпивам от
шампанското си.
— Откъде знаеш, че е бил той? Представи ли ти се?
Клати глава.
— Не, но дочух Маршал да ме представя на някого като
„кавалера на Лили за вечерта“. Така ме изгледа, че почти ме
изпепели с поглед; Затова дойдох тук. Харесвам те, но не съм
склонен да умирам за теб.
Смея се.
— Не се тревожи. Убедена съм, че смъртоносният поглед,
който ти е отправил, всъщност е била усмивката му. През
повечето време се припокриват.
Вратата отново се отваря със замах и аз изтръпвам, но е само
служител от кетъринга. Въздъхвам облекчено. Девин произнася
„Лили“, все едно името ми носи разочарование.
— Какво?
— Изглеждаш, сякаш си на път да повърнеш – изтъква с
обвинителен тон. – Наистина го харесваш.
Извъртам очи. Но после отпускам рамене и се преструвам, че
плача.
— Харесвам го, Девин. Харесвам го, но просто не искам да е
така.
63
 Взема чашата ми с шампанско и изгълтва останалото в нея, а
после отново ме хваща под ръка.
— Да вървим да се смесим с тълпата – подканва и ме измъква
от кухнята против волята ми.
Още по-пълно е с хора. Трябва да има над сто души. Дори не
съм убедена, че познавам толкова много хора.
Обикаляме и общуваме с останалите гости. Аз стоя отзад,
докато през повечето време Девин води разговора, и след като
съм го следвала половин час, вече съм убедена, че си е устроил
своя собствена игра, чиято цел е да намери по нещо общо с всеки
тук. През цялото време вниманието ми е наполовина върху него
и наполовина съм ангажирана да дебна за Райл. Не го виждам
никъде и започвам да се чудя дали мъжът, когото е видял Девин,
изобщо е бил той.
— Това тук е странно – обажда се жена. – Какво мислиш, че
представлява?
Вдигам очи и виждам, че се е взряла в картина на стената.
Изглежда като фотография, прехвърлена на платно. Накланям
глава да я инспектирам. Жената вирва нос и коментира:
— Дори не знам защо някой би си дал труда да направи
картина от тази снимка. Ужасна е. Толкова е размазана и дори
не се разбира какво изобразява.
Отдалечава се с изпухтяване и аз изпитвам облекчение. Искам
да кажа… картината е малко странна, но коя съм аз да осъждам
вкуса на Алиса?
— Какво мислиш?
Гласът му е плътен, дълбок и идва точно иззад мен. Затварям
очи за кратко и поемам успокояваща глътка въздух, преди да
издишам тихо с надеждата да не забележи, че гласът му изобщо
има някакъв ефект върху мен.
— Харесва ми. Не съм сигурна точно какво представлява, но е
интересна. Сестра ти има добър вкус.
Пристъпва встрани, така че да застане с лице към мен.
Доближава с още една крачка и потърква леко ръката ми.
— Довела си си приятел?
Пита, все едно въпросът е напълно нехаен, но знам, че не е
така. Когато не давам отговор, той се навежда и шепне в ухото
ми. Повтаря същите думи, но този път не под формата на
въпрос.
— Довела си си приятел.
Събирам кураж да го погледна и мигом си пожелавам да не го
бях правила. Облечен е в черен костюм, който кара лекарската
униформа да изглежда като облекло за детска пиеса.

64
 Първо преглъщам неочакваната буца, оформила се в гърлото
ми, а после казвам:
— Проблем ли е, че съм си довела приятел? – Отклонявам очи
и ги насочвам обратно към висящата на стената фотография. –
Мъчех се да улесня нещата за теб. Нали се сещаш? Опитвам
се да накарам това да спре.
Подсмихва се и изгълтва остатъка от виното си.
— Колко съобразително от твоя страна, Лили. – Мята
празната чаша за вино към кофа за боклук в ъгъла на
помещението. Изстрелът му е точен, но когато чашата пада на
дъното на празния контейнер, се пръска на парчета. Озъртам се,
но никой не е забелязал случилото се току-що. Когато връщам
вниманието си върху Райл, той вече е стигнал до средата на
коридора. Потъва в някаква стая, а аз продължавам да стоя на
място и отново оглеждам картината.
Именно тогава го забелязвам.
Снимката е размазана и затова е трудно да се различи веднага.
Но тази коса мога да я разпозная навсякъде. Моята коса е.
Трудно е да я пропуснеш, както и шезлонга, на който лежа. Това
е снимката, която той ми направи вечерта на покрива,
когато се запознахме. Явно я е увеличил и обработил, за да не
може никой да различи какво изобразява. Вдигам ръка към
гърлото си, защото имам усещането, че кръвта ми ври. Тук
наистина е топло.
Алиса изниква до мен.
— Странна е, нали? – отбелязва, загледана в картината.
Потърквам гърдите си.
— Тук е наистина горещо – казвам, – Не намираш ли?
Тя се озърта.
— Така ли? Не бях забелязала, но съм малко пияна. Ще
накарам Маршал да намали отоплението.
Отново изчезва и колкото повече се взирам в картината,
толкова по-ядосана се чувствам. Има моя снимка, която виси в
апартамента; Купи ми цветя. Прави фасони, защото съм довела
приятел на партито на сестра му. Държи се, все едно между нас
има нещо, а дори не сме се целували!
Всичко ме блъсва накуп. Ядът… Раздразнението… Половината
чаша шампанско, която изпих в кухнята. Толкова съм бясна, че
не съм в състояние да мисля ясно. Ако така отчаяно иска да
прави секс с мен… не биваше да заспива! Ако не иска да го
желая, не бива да ми купува цветя! Не бива да окачва
криптирани мои снимки на мястото, където живее.
Всичко, което искам, е чист въздух. Нужен ми е чист въздух. За
мой късмет, знам точно къде мога да го получа.
65
 Мигове по-късно връхлетявам през вратата на терасата на
покрива. Тук има няколко души от партито. Трима от тях седят
на градинските столове. Не им обръщам внимание, насочвам се
към парапета, предлагащ хубава гледка, и се облягам на него.
Поемам няколко големи глътки въздух и се мъча да се успокоя.
Имам желание да сляза долу и да му кажа да реши какво иска,
но съм наясно, че трябва да съм с ясно съзнание, преди да
направя такова нещо.
Въздухът е хладен и по някаква причина виня Райл за това.
Тази вечер всичко е по негова вина. Абсолютно
всичко. Войните, гладът, въоръженият терор – по някакъв начин
всичко има връзка с Райл.
— Може ли да имаме няколко минути насаме?
Завъртам се и Райл стои близо до останалите гости. Мигом и
тримата кимат и стават, за да ни оставят сами. Вдигам ръце и
извиквам: „Почакайте!“, но никой не поглежда към мен.
— Наистина не е необходимо; Няма нужда да си тръгвате.
Райл стърчи стоически на място с ръце в джобовете.
— Всичко е наред. Не възразяваме – промърморва един от
гостите и всички се насочват към стълбището.
Завъртам очи и щом вече съм сама с него, се обръщам отново
към парапета.
— Винаги ли всички правят каквото им наредиш? – питам
раздразнено.
Не отговаря. Стъпките му са преднамерено бавни, докато
приближава към мен. Сърцето ми започва да блъска, сякаш съм
на сесия за скоростно запознанство, и пак започвам да
притискам длани към гърдите си.
— Лили – обажда се той зад гърба ми.
Обръщам се и се вкопчвам в парапета зад мен с две ръце.
Очите му се отправят надолу към цепката ми. В мига, щом се
случва, аз дърпам рязко деколтето на роклята си, за да не вижда
нищо, и после отново стискам парапета. Той се смее и
доближава с още една крачка. Вече почти се докосваме и
мозъкът ми се е превърнал на каша. Това тук е нелепо. Жалка
съм.
— Усещането ми е, че имаш много за казване – подхваща, –
Така че бих желал да ти дам възможност да изречеш твоята гола
истина.
— Ха! – произнасям през смях. – Сигурен ли си в това?
Кимва и аз се готвя да му дам да се разбере. Избутвам гърдите
му и го заобикалям, така че сега той е този, който е облегнат на
парапета.

66
 — Не мога да преценя какво искаш, Райл! И всеки път, когато
стигна до етапа да не давам пет пари, ти изникваш от нищото!
Идваш на работното ми място, цъфваш на вратата на дома ми,
присъстваш на партита…
— Живея тук – вмята, за Да извини последното.
Това ме вбесява дори повече. Стискам дланите си в юмруци.
— Пфу! Направо ме докарваш до лудост! Искаш ли ме, или не?
Изправя се и прави крачка към мен.
— О, искам те, Лили. Недей да се съмняваш в това. Просто не
искам да те искам.
При този му коментар цялото ми тяло въздъхва. Отчасти
заради неудовлетвореност и отчасти, защото всичко, което
излиза от устата му, ме кара да треперя, а аз се мразя, задето го
допускам.
Клатя глава.
— Изобщо не схващаш, нали? – промълвявам, смекчавайки
гласа си. В момента се чувствам прекалено сразена, за да
продължавам да му крещя. – Харесвам те, Райл. И да знам, че ме
желаеш само за една нощ, ме прави наистина, наистина тъжна.
Може би ако се беше случило преди няколко месеца, щяхме да
правим секс и всичко щеше да бъде наред. Ти щеше да си
тръгнеш и аз бих могла да продължа безпроблемно напред. Но
сега е различно. Ти чака твърде дълго и прекалено много от мен
е инвестирано в теб, така че, моля те, престани да флиртуваш.
Престани да окачваш мои снимки в апартамента си. И престани
да ми изпращаш цветя. Защото, като вършиш всички тези неща,
не ме караш да се чувствам добре, Райл. Всъщност може да се
каже, че ме нараняваш.
Усещам се смачкана и изтощена и съм готова да си вървя. Той
ме наблюдава безмълвно и аз почтително му предоставям време
да предложи своето опровержение. Той не го прави. Обръща се,
обляга се на парапета и се вглежда в улицата, все едно не е чул и
една дума от казаното.
Прекосявам покрива и отварям вратата, като донякъде
очаквам да извика името ми или да ме помоли да не си тръгвам.
Стигам чак до апартамента, преди окончателно да изгубя
надежда, че ще се случи подобно нещо. Проправям си път през
тълпата и обикалям три различни помещения, преди да открия
Девин. Когато забелязва израза на лицето ми, просто кимва и
започва да си пробива път към мен.
— Готова ли си да си вървиш? – пита и ме хваща под ръка.
— Ужасно готова.
Откриваме Алиса в основната дневна. Пожелавам лека нощ на
нея и Маршал, като си служа с извинението, че съм прекалено
67
изтощена от първата седмица след откриването на магазина и
имам желание да се наспя преди работния си ден утре. Алиса ме
прегръща и ни изпраща до входната врата.
— Връщам се в понеделник – уверява ме и ме целува по бузата.
— Честит рожден ден – пожелавам й.
Девин отваря вратата, но точно преди да сме прекрачили
прага, чувам някой да крещи името ми.
Обръщам се, а Райл разбутва тълпата.
— Лили, почакай! – крещи и продължава да се опитва да се
добере до мен.
Сърцето ми пощурява. Той се движи бързо, заобикаля гостите
и с всеки човек пред него става все по-раздразнен. Най-накрая
достига по-празен участък от помещението и отново
осъществяваме контакт с очи. Не го нарушава, докато крачи към
мен. Не забавя темпо. На Алиса й се налага да отскочи от пътя
му, когато той се насочва право към мен. Решавам, че ще ме
целуне или най-малкото ще опровергае казаното от мен горе. Но
вместо това предприема нещо, за което не съм подготвена. Вдига
ме на ръце.
— Райл! – крещя и го стискам здраво за шията, уплашена, че
може да ме изпусне. – Пусни ме долу!
Едната му ръка е под краката ми, а другата под гърба ми.
— Имам нужда да заема Лили за през нощта – обяснява на
Девин. – Става ли?
Поглеждам Девин и клатя глава с ококорени очи. Девин само
се подсмихва и отговаря:
— Не възразявам.
Предател!
Райл се завърта и тръгва обратно към дневната. Гледам към
Алиса, докато я отминавам. Ококорила е объркано очи.
— Ще убия брат ти! – крещя й.
Сега вече всички присъстващи ни зяпат. Ужасно засрамена
съм и притискам лице към гърдите на Райл, а той ме отнася по
коридора към спалнята си. Щом вратата се хлопва след нас,
бавно сваля краката ми обратно на пода. На мига започвам да
му крещя и се мъча да го избутам от пътя си до вратата, но той
ме стиска здраво за китките, завърта ме и ме притиска към нея.
Вдига ръцете ми над главата ми и казва:
— Лили?
Гледа ме така настойчиво, че аз спирам да се съпротивлявам и
затаявам дъх. Гърдите му са притиснати към моите, а гърбът ми
е опрян във вратата. И в следващия момент устата му е върху
моята. Устните ми са подложени на топъл натиск.

68
 Въпреки силата зад тях, неговите устни са като коприна.
Шокирана съм от стона, който ме разтърсва, и дори още по-
шокирана от това, че разтварям устни за още. Езикът му се
плъзга по моя и той пуска китките ми, за да обгърне лицето ми.
Целувката му се задълбочава, а аз заравям ръце в косата му и го
придръпвам по-близо.
Двамата се превръщаме в смесица от стонове и пъшкания,
когато целувката ни тласка към ръба и телата ни искат повече,
отколкото устите ни са способни да им предоставят. Усещам как
спуска ръце надолу и хваща краката ми, повдига ме и аз ги
обвивам около кръста му.
Боже мой, този мъж умее да се целува. Все едно че приема
целуването също така сериозно като професията си. Отдръпва
ме от вратата, когато съм осенена от мисълта, че, да, устата му е
способна на много. Но онова, което пропусна да свърши устата
му, беше да отговори на всичко онова, изречено от мен горе.
От моя гледна точка просто му се дадох. Предоставям му
онова, което иска – преспиване за една нощ. А това е
последното, което заслужава в момента.
Отделям уста от неговата и избутвам раменете му.
— Пусни ме долу.
Той продължава да крачи към леглото, така че повтарям.
— Райл, незабавно ме пусни долу.
Спира и ме пуска на пода. Налага ми се да се отдръпна и да му
обърна гръб, за да събера мислите си. Да го гледам, докато още
чувствам устните му върху моите, е нещо повече от това, което
съм способна да понеса точно сега.
Усещам как ръцете му обгръщат кръста ми и той отпуска глава
на рамото ми.
— Съжалявам – прошепва. Завърта ме и потърква бузата ми с
палец. – Сега е мой ред, става ли?
Не реагирам на докосването му. Задържам ръцете си
скръстени пред гърдите и чакам да чуя какво има да каже, преди
да си позволя да отвърна на докосването.
— Поръчах тази картина в деня, след като направих снимката
– обяснява. – В апартамента ми е от месеци, защото ти си най-
красивото създание, което съм виждал, и исках да мога да я
поглеждам всеки ден.
О.
— А вечерта, когато се появих на вратата ти, тръгнах да те
търся, защото никой в историята на моя живот не се е вмъквал
под кожата ми и не се е застоявал така трайно, както се случи с
теб. Не знаех как да се справя с това. Причината да ти пратя
цветя тази седмица е, че наистина се гордея с теб, защото
69
последва мечтата си. Но ако ти пращах цветя всеки път, когато
изпитам потребност да ти пратя цветя, в апартамента ти не би
имало място за теб. Защото точно толкова много мисля за теб.
И, да, Лили. Права си. Наранявам те, но аз също страдам. И до
тази вечер… не знаех защо.
Дори нямам представа как изобщо събирам сили да заговоря
след чутото.
— Защо страдаш?
Отпуска чело срещу моето и промълвява:
— Защото нямам представа с какво се захващам. Караш ме да
искам да бъда различен човек, но какво става, ако не знам как да
бъда онзи, който искаш да бъда? Всичко това е ново за мен и
искам да ти докажа, че те желая за нещо много повече от просто
една нощ.
В този момент изглежда толкова уязвим. Ще ми се да се
доверя на искреността в очите му, но от деня, когато го срещнах,
е непреклонен, че търси пълната противоположност на онова,
което търся аз. Ужасявам се, че ще му се отдам и после той ще си
тръгне.
— Как да се докажа пред теб, Лили? Посочи какво е и ще го
изпълня.
Не знам. Почти не го познавам. Познавам го достатъчно
обаче, за да знам, че само секс с него няма да ми е достатъчен.
Но откъде да съм сигурна, че сексът не е единственото, което
иска той?
Очите ми се спират на неговите.
— Недей да правиш секс с мен.
Взира се в мен за кратко, напълно непроницаем. Но после
кимва бързо, сякаш най-накрая е схванал.
— Добре – отговаря, като продължава да кима. – Добре. Няма
да правя секс с теб, Лили Блум.
Заобикаля ме, отива до вратата на спалнята си и я заключва.
Гаси осветлението, като оставя включена само нощната лампа, а
после съблича ризата си и крачи към мен.
— Какво правиш?
Хвърля ризата си на един стол и събува обувките си.
— Ще спим.
Хвърлям поглед към леглото му, а после към него.
— Сега ли?
Кимва и идва до мен. С едно плавно движение вдига роклята
ми и я съблича, а аз оставам насред спалнята му само по сутиен
и бикини. Прикривам се, но той дори не ме поглежда. Дърпа ме
към леглото и повдига завивката, за да се настаня в него.
Заобикаля от другата страна на леглото и посочва:
70
 — Не е като и преди да не сме спали заедно, без да правим
секс. Проста работа.
Смея се. Посяга към нощното си шкафче и включва телефона
си да се зарежда. Давам си малко време да опозная спалнята му.
Определено не е типът допълнителна спалня, на какъвто съм
привикнала. Моята собствена спалня би могла да се побере три
пъти в нея. До другата стена е долепен диван, има кресло,
обърнато към телевизора и напълно оборудван офис с
библиотека от пода до тавана. Все още се мъча да възприема
всичко, когато лампата угасва.
— Сестра ти е наистина богата – посочвам и усещам да дърпа
завивката върху двама ни. – Какво изобщо прави с десетте
долара на час, които й плащам? Бърше си дупето с тях?
Засмива се, хваща ръката ми и преплита пръсти с моите.
— Сигурно дори не осребрява чековете – отговаря. –
Проверявала ли си?
Не съм. Сега вече съм любопитна.
— Лека нощ, Лили! – пожелава.
Не мога да спра да се усмихвам, защото това тук е малко
нелепо. И толкова прелестно.
— Лека нощ, Райл.

***
Май съм се изгубила.
Всичко е така бяло и чисто, че чак е заслепяващо. Минавам
през една от дневните и се мъча да открия пътя до кухнята.
Нямам представа къде в крайна сметка остана роклята ми
снощи, така че съм облякла една от тениските на Райл. Стига до
под коленете ми и се питам дали му се налага да ги купува
толкова големи, за да са му по мярка ръкавите.
Има прекалено много прозорци и извънредно изобилие от
слънце, затова съм принудена да засенча очите си в издирване
на чаша кафе.
Бутам кухненската врата и откривам кафеварка.
Благодаря ти, Боже.
Включвам я и търся чаша, когато вратата се отваря зад гърба
ми. Обръщам се и с облекчение установявам, че Алиса невинаги
е перфектно съчетание от грим и бижута. Косата й е прибрана в
небрежен кок, а по бузите й има размазана спирала. Сочи към
кафеварката.
— Ще имам нужда от това – заявява.
Набира се и сяда на кухненския остров, а после се отпуска
напред.
— Може ли да ти задам един въпрос? – питам.
71
 Едва събира сили да кимне.
Размахвам ръка около себе си. – Как се случи това? Как така
цялата ти къща се оказа в безупречен вид между партито снощи
и събуждането ми тази сутрин? Цяла нощ стоя да чистиш ли?
Засмива се.
— Имаме си хора за това – обяснява.
— Хора?
Кима.
— Да. Имаме хора за всичко – допълва. – Би се изненадала.
Измисли нещо. Каквото и да е. Сигурно имаме хора за него.
— Пазаруване?
— Хора – отвръща.
— Коледна украса?
Кима.
— Да, и за това отговарят хора.
— Ами подаръците за рождени дни? Например за роднини?
Ухилва се.
— Да. Хора. Всеки в семейството ми получава подарък и
картичка и на мен не ми се налага да си мръдна пръста.
Клатя глава.
— Леле. Откога сте толкова богати?
— От три години – отвръща. – Маршал продаде на „Епъл“
няколко приложения, които създаде, за много пари. На всеки
шест месеца прави ъпдейти, които също продава.
Кафето е готово, така че хващам чаша и наливам.
— Искаш ли нещо в твоето? – интересувам се. – Или и за това
имаш хора?
Смее се.
— Да. Имам теб и бих желала захар, моля.
Слагам захар и й нося чашата, а после сипвам и на себе си. За
кратко цари тишина, докато разбърквам сметана, и чакам да
каже нещо по повод на мен и Райл. Разговорът е неизбежен.
— Може ли просто да приключим с неловкостта? – обажда се
тя.
Въздъхвам облекчено.
— Да, моля те. Мразя я тази част.
Обръщам се с лице към нея и отпивам от кафето си. Тя оставя
чашата си до себе си и стиска здраво плота.
— Как изобщо се случи това?
Клатя глава и полагам максимални усилия да не се ухиля като
някоя зашеметена от любов. Не искам да ме смята за слаба или
глупава, задето му се поддавам.
— Срещнахме се още преди да познавам теб.
Накланя глава.
72
 — Я почакай – подхваща. – Преди да се опознаем по-
добре или преди изобщо да се познаваме?
— Изобщо – отвръщам. – Имахме нещо мимолетно около шест
месеца преди да се запозная с теб.
— Мимолетно? – пита. – В смисъл на… преспиване за една
нощ?
— Не – отговарям. – Не, до снощи не се бяхме целували. Не
знам, не мога да го обясня. Просто между нас течеше нещо като
флирт наистина за дълго време и снощи се стигна до развръзка.
Това е всичко.
Тя отново взема кафето си и отпива продължително от него.
Остава втренчена в пода за известно време и не мога да не
забележа, че има малко натъжен вид.
— Алиса? Нали не си ми бясна?
Тя мигом поклаща глава.
— Не, Лили. Просто… – Пак оставя чашата си. – Просто
познавам брат си. И го обичам. Наистина го обичам. Но…
— Но какво?
Двете с Алиса обръщаме глави по посока на гласа. Райл стои
на прага с ръце, скръстени пред гърдите. Облечен е в сиво
долнище от анцуг, което едва се крепи на хълбоците му. От
кръста нагоре е гол. Ще добавя това облекло към останалото,
вече категоризирано в главата ми.
Райл бута вратата и влиза в кухнята. Приближава се до мен и
взема чашата кафе от ръката ми. Навежда се и ме целува по
челото, а после отпива, облегнат на плота.
— Не възнамерявах да ви прекъсвам – обяснява на Алиса. –
Изобщо не се смущавайте да продължите разговора си.
Алиса завърта очи и просъсква:
— Престани.
Той ми връща чашата с кафе и се обръща да си вземе своя.
Налива си от кафеварката.
— На мен ми прозвуча, че се канеше да отправиш
предупреждение към Лили. Просто съм любопитен какво имаш
да й кажеш.
Алиса скача от плота и отнася чашата си в мивката.
— Тя ми е приятелка, Райл. Като става въпрос за връзки,
предишната ти история не е на ниво. – Измива чашата, а после
се опира в мивката с лице към нас. – Като нейна приятелка
имам право да й дам мнението си, що се отнася до мъжете, с
които се среща. Така подхождат приятелите.
Изведнъж се чувствам неудобно заради нарастващото
напрежение между тях двамата. Райл дори не отпива от кафето

73
си. Приближава се до Алиса и го излива в мивката. Стои точно
пред нея, но тя не го удостоява с поглед.
— Е, като твой брат бих се надявал да вярваш в мен малко
повече от това. Така подхождат братята и сестрите.
Той отваря рязко вратата и напуска кухнята. След като вече го
няма, Алиса поема голяма глътка въздух. Поклаща глава и вдига
ръце към лицето си.
— Съжалявам за това. – Насилва се да се усмихне. – Имам
нужда от душ.
— Нямаш ли хора за това?
Смее се и излиза от кухнята. Измивам чашата си и тръгвам
обратно към стаята на Райл. Когато отварям вратата, той седи на
дивана и преглежда нещо на телефона си. Не вдига очи, щом
влизам, и за секунда решавам, че сигурно е бесен и на мен. Но
той хвърля телефона си настрана и се обляга.
— Ела – подканва ме.
Сграбчва ръката ми и ме дърпа върху себе си, така че го
възсядам. Приближава устата ми към неговата и ме целува
толкова изключително страстно, че се чудя дали не се опитва да
опровергае сестра си.
Райл се отдръпва от устата ми и бавно разхожда очи надолу по
тялото ми.
— Харесвам те в моите дрехи.
Усмихвам се.
— Е, ще се наложи да тръгвам за работа, така че няма как да ги
оставя на себе си.
Отмята косата от лицето ми и казва:
— Предстои ми наистина важна операция, за която трябва да
се подготвя. А това значи, че сигурно няма да те видя няколко
дни.
Постаравам се да прикрия разочарованието си, но наистина
ще се наложи да привикна към това, ако той наистина иска да
пробваме дали ще излезе нещо между нас. Вече ме предупреди,
че работи прекалено много.
— Аз също съм заета. В петък е тържественото откриване.
— О, ще те видя преди петък. Обещавам – уверява ме.
Този път не прикривам усмивката си.
— Добре.
Пак ме целува, този път в продължение на една цяла минута.
Понечва да ме положи на дивана, но после се отдръпва от мен.
— Не. Харесвам те прекалено много, за да се натискам с теб –
обяснява.
Лежа на дивана и го наблюдавам, докато се приготвя за
работа.
74
 За мое удоволствие, облича лекарската униформа.

ГЛАВА 8

алага се да поговорим – подхваща Луси.

—Н
О, по дяволите.
Седи на дивана със стекла се по бузите
спирала.

Пускам чантата си и се втурвам към нея. Щом сядам, тя

заплаква.
— Какво има? Да не би Алекс да е скъсал с теб?
Поклаща глава и аз започвам да се стряскам сериозно. Моля
те, нека не е рак. Стискам я за ръката и именно тогава го
забелязвам.
— Луси! Сгодена ли си?
Кимва.
— Съжалявам. Знам, че ни остават шест месеца от договора за
наем, но той иска да живея при него.
Оставам вгледана в нея за цяла минута. Затова ли плаче?
Защото иска да я освободя от договора? Посяга да вземе
салфетка и започва да попива очите си.
— Чувствам се ужасно, Лили. Ще бъдеш съвсем сама. Аз се
изнасям и ти няма да си имаш някого.
Какво…
— Луси? Ъъ… Аз ще съм съвсем добре. Честна дума. –
Поглежда ме, а в израза й личи обнадежденост.
— Наистина ли?
Защо, по дяволите, е останала с такова впечатление за
мен?
Отново кимам.
— Да. Не съм ядосана, радвам се за теб.
Разтваря ръце и ме прегръща.
— О, благодаря ти, Лили! – Започва да се кикоти през сълзите.
Когато ме пуска, скача и заявява: – Трябва да кажа на Алекс!
Той беше така притеснен, че няма да ме освободиш от договора!
Стиска чантата си, обува обувките си и изхвърчава през
входната врата.
Отпускам се назад на дивана и се взирам в тавана. Нима току-
що ме изигра?
Започвам да се смея, защото до този момент не бях имала
представа, че съм чакала да се случи именно това. Целият
апартамент само за мен!
75
 И още по-хубавото е, че като реша да правя секс с Райл, можем
винаги да бъдем тук и да не се налага да се стараем да сме тихи.
За последен път бях говорила с Райл, след като си тръгнах от
дома му в събота. Съгласихме се на пробен период. Все още без
обвързване. Просто сондаж на отношенията ни, за да проверим
дали това е нещо, което искаме и двамата. Понеделник вечер е и
съм леко разочарована, че още не съм чула нито дума от него.
Преди да се разделим в събота, му дадох телефонния си номер,
но наистина не познавам етикета за пращане на съобщения,
особено пък по време на пробен период.
Така или иначе, няма да му пиша първа.
Вместо това решавам да запълня времето си с тийнейджърски
тревоги и Елън Дедженеръс. Няма да се въртя наоколо и да
чакам да бъда привикана от мъж, с когото дори още не правя
секс. Не знам защо обаче приемам, че ако чета
за първото момче, с което съм правила секс, това някак си ще
отвлече мислите ми от мъжа, с когото не правя секс.

Скъпа Елън,
Името на прадядо ми е Елис. През целия си живот съм
смятала, че това е наистина страхотно име за толкова
възрастен човек. След като умря, прочетох некролога му.
Можеш ли да повярваш, че Елис дори не е било истинското му
име? Истинското му име е било Ливай Сампсън, а аз нямах
никаква представа.
Попитах баба ми откъде е дошло името Елис. Тя ми обясни,
че инициалите му били Ел Ес и всички го наричали с тях
толкова дълго, че накрая просто ги слели в едно.
И по тази причина започнали да му казват Елис.
Тъкмо гледах твоето име и то ме накара да се замисля по
въпроса. Елън. Това изобщо истинското ти име ли е? Може да
си като прадядо ми и да използваш инициалите си като
прикритие.
Ел Ен.
Дишам ти във врата, Елън.
Като стана дума за имена, не намираш ли Атлас за
странно име? Малко е необичайно, нали?
Вчера, докато гледах твоето шоу заедно с него, го попитах
откъде е дошло името му. Отговори, че не знаел. Дори без да
се замисля, аз му заявих, че би трябвало да попита майка си
защо го е кръстила така. Той само ме погледна и каза:
— Малко прекалено късно е за това.
Нямам представа какво имаше предвид. Не знам дали майка
му е умряла, или пък е бил даден за осиновяване. Приятели сме
76
вече от няколко седмици и аз все така не знам нищо за него
или защо няма къде да живее. Бих го попитала направо, но не
съм сигурна дали вече ми се доверява. Дава вид, че му е трудно
да вярва на хората, и не мога да го виня.
Тревожа се за него. Тази седмица започна да застудява
сериозно, а за следващата се очаква да бъде дори по-студено.
Ако няма ток, значи, няма и отоплителна печка. Надявам се
поне да има одеяла. Можеш ли да си представиш колко ужасно
ще се чувствам, ако премръзне до смърт? В общи линии доста
ужасно, Елън.
Тази седмица ще намеря някакви одеяла и ще му ги дам.
Лили

Скъпа Елън,
Скоро ще завали сняг, така че реших днес да се погрижа за
градината си. Вече бях извадила репичките, така че просто
исках да положа малко мулч* и тор, което не би ми отнело
много време, но Атлас настоя да помогне.
[* Материал, с който се покрива почвата с цел подобряване на
нейното качество. – Б.пр.]
Задаваше ми много въпроси на тема градинарство и ми
хареса, че дава вид на заинтересуван от моите интереси.
Показах му как да положи мулч и тор, за да не може снегът да
увреди прекалено почвата. Моята градинка е малка в
сравнение с повечето градини. Нещо като три на три и
половина метра. Но това е всичко от задния двор, което баща
ми отпуска да използвам.
Атлас покри целия участък, докато аз седях с кръстосани
крака в тревата и го гледах. Не проявявах леност, просто
той пое нещата в свои ръце и аз му позволих. Личи си, че е
работлив. Чудя се дали, като се поддържа зает, това
отвлича мислите му от разни неща и затова все настоява да
ми помага.
Когато приключи, се приближи и се строполи на тревата до
мен.
— Какво те кара да искаш да отглеждаш разни неща? –
попита ме.
Погледнах го, а той седеше с кръстосани крака и ме
наблюдаваше с любопитство. В този момент осъзнах, че
може би той е най-добрият приятел, който съм имала някога,
а двамата не знаем почти нищо един за друг. В училище имам
приятели, но по очевидни причини не им е позволено да идват
вкъщи. Майка ми все се тревожи, че баща ми може да направи
77
нещо и ще тръгне мълва за избухливостта му. Аз също никога
не ходя в къщите на други хора, но не съм сигурна защо. Може
би баща ми не обича да гостувам на приятели, за да не взема
да видя как се очаква да се отнася към жена си един добър
съпруг. Сигурно иска да вярвам, че начинът, по който
третира майка ми, е нормален.
Атлас е първият ми приятел, който някога е влизал в дома
ми. Също така е първият ми приятел, който знае колко
обичам да се занимавам с градинарство. А сега също така е
първият, който се интересува от причината.
Протегнах се, отскубнах бурен и започнах да го късам на
малки парченца, докато обмислях въпроса му.
— Като бях на десет, мама ми направи абонамент за
уебсайт, на име „Анонимни семена “ – заговорих. – Всеки месец
щях да получавам немаркирано пакетче със семена по пощата
с инструкции как да ги засадя и да се грижа за тях.
Нямаше да знам какво отглеждам, докато не поникнеше от
земята. Всеки ден след училище тичах право в задния двор, за
да проверя прогреса. Това ми предоставяше нещо, което да
очаквам. Да отглеждам неща, ми се струваше като
възнаграждение.
Успявах да почувствам как Атлас се взира в мен, когато
попита:
— Възнаграждение за какво?
Повдигнах рамене.
— За това, че обичам растенията си по точния начин.
Растенията те възнаграждават на базата на количеството
любов, което им покажеш. Ако си жесток към тях или ги
пренебрегваш, не ти дават нищо. Но ако се грижиш за тях и
ги обичаш, както е редно, възнаграждават те с дарове под
формата на зеленчуци, плодове или цветя.
Погледнах надолу към стръка бурен, който разкъсвах, и от
него бяха останали около два сантиметра. Смачках го между
пръстите си и го хвърлих.
Не исках да поглеждам към Атлас, защото продължавах да
чувствам, че се взира в мен, и вместо това останах
устремила поглед към моята градинка.
— Ние сме толкова еднакви.
Очите ми се насочиха рязко към неговите.
— Ти и аз ли?
Поклати глава.
— Не. Растенията и хората. Растенията имат нужда да
бъдат обичани по точния начин, с цел да оцелеят. Същото
важи и за хората. От раждането си разчитаме на
78
родителите си да ни обичат достатъчно, за да ни запазят
живи. И ако родителите ни обичат, както се полага, ние се
превръщаме в по-добри хора. Но ако сме пренебрегвани…
Гласът му стана тих. Почти натъжен. Избърса ръцете си в
коленете, в опит да махне част от пръстта.
— Ако сме пренебрегвани, свършваме като неспособни на
нищо значимо бездомници.
Думите му свиха сърцето ми. Дори не знаех какво да
отговоря на това. Наистина ли мисли така за себе си?
Имаше вид, все едно се кани да се изправи, но преди да го е
направил, аз извиках името му.
Той се отпусна обратно на тревата. Посочих към редицата
дървета, посадени покрай оградата отляво на двора.
— Виждаш ли онова дърво там?
По средата на редицата има дъб, който се извисява по-
високо от останалите дървета.
Атлас насочи очи натам и устреми поглед към самия му
връх.
— Порасна само – обясних. – Повечето растения имат
нужда от много грижи, за да оцелеят. Но някои от тях, като
дърветата например, са достатъчно силни да го постигнат,
като разчитат само на себе си и на никой друг.
Нямах представа дали разбира какво се опитвам да кажа,
без да изричам думите директно. Просто исках да разбере, че
го смятам за достатъчно силен да понесе каквото и да беше
онова, случващо се в живота му. Не го познавах добре, но
успявах да видя, че е издръжлив. Далеч повече, отколкото бих
била аз в подобна ситуация.
Очите му бяха приковани към дървото. Мина много време,
преди изобщо да мигне. Когато най-накрая се случи, просто
кимна едва-едва и погледна надолу към тревата. Заради
начина, по който потрепна устата му, реших, че ще се
намръщи, но вместо това той всъщност се усмихна леко.
Тази усмивка ме накара да почувствам сърцето си, все едно
току-що е изтръгнато от дълбок сън.
— Толкова сме еднакви – повтори той думите си от по-
рано.
— Растенията и хората ли? – попитах.
Поклати глава.
— Не. Аз и ти.
Ахнах, Елън. Надявам се, че не е забелязал,
но определено поех рязко въздух. Защото как се очакваше да
реагирам на това?

79
 Просто седях там мълчаливо и се чувствах наистина
неловко, докато най-накрая той се изправи. Обърна се, като
че се канеше да си тръгне.
— Атлас, почакай.
Хвърли поглед надолу към мен. Посочих към ръцете му и
казах:
— Може би ще искаш да вземеш бърз душ, преди да си
отидеш. Торът е направен от кравешки изпражнения.
Вдигна ръце и огледа тях, и после покритите си с тор дрехи.
— Кравешки тор? Наистина ли?
Ухилих се и кимнах. Изсмя се леко, а после, преби да се усетя,
се беше хвърлил на земята и бършеше длани в мен. И двамата
се заливахме от смях, когато той бръкна в чувала до мен, а
после размаза тор по ръцете ми.
Елън, убедена съм, не следващото изречение, което се каня
да напиша, никога не е писано или изричано на глас преди.
Докато размазваше кравешки фъшкии по мен, аз се
чувствах по-възбудена, откогато и да било преди.
След няколко минути двамата вече лежахме задъхани на
земята и продължавахме да се смеем. Най-накрая той стана
и вдигна и мен на крака с ясното съзнание, че не можеше да
прахосва ценни минути, ако искаше да се изкъпе, преди да са се
прибрали родителите ми.
След като влезе под душа, аз измих ръцете си в мивката и се
зачудих какво имаше предвид по-рано, като каза, че сме
еднакви.
Комплимент ли беше това? Със сигурност ми създаде
усещането за такъв. Нима казваше, че смята и мен за силна?
Защото определено не се чувствах силна през повечето време.
В този момент дори само мисълта за него ме караше да се
чувствам слаба. Чудех се какво ще предприема във връзка с
начина, по който започвах да се чувствам около него.
Също така се чудех още колко време щях да успея да го крия
от родителите си. И за колко дълго щеше да остане в онази
къща. Зимите в Мейн са непоносимо студени и нямаше как да
оцелее без отопление.
Или одеяла.
Събрах си ума и се втурнах да издиря всички резервни
одеяла, които успеех. Канех се да му ги дам, като излезе от
банята, но вече беше пет и той изхвърча на бегом от къщата.
Ще му ги дам утре.
Лили

80
 Скъпа Елън,
Хари Коник-младши е изключително забавен. Не знам дали
си го канила в шоуто си, защото с мъка ще призная, че сигурно
съм пропуснала един или два епизода, откакто си в ефир, но
ако не си го канила, би трябвало да го направиш. Всъщност
гледала ли си някога „Късно вечер “ с Конън О’Брайън? Заедно с
него винаги участва един човек, на име Анди, който седи на
дивана във всяко издание. Ще ми се Хари да можеше да седи на
твоя диван във всеки епизод. Излиза с гениални кратки шеги и
двамата бихте били невероятни.
Просто искам да кажа благодаря. Наясно съм, че не водиш
шоу по телевизията единствено с целта да разсмиваш мен, но
понякога имам усещането, че е точно така. Понякога
животът ми ме кара да се чувствам, все едно съм изгубила
способността си да се усмихвам или да се смея, но после
пускам твоето предаване и без значение в какво настроение
съм, когато включвам телевизора, до края на шоуто вече се
чувствам по-добре.
Така че, да, благодаря ти за това.
Знам, че сигурно искаш актуална информация във връзка с
Атлас, и ще ти я предоставя след секунда. Но първо трябва да
ти разкажа какво се случи вчера.
Майка ми е асистент-преподавател в основното училище
„Бримър“. До там е доста път, така че никога не се прибира
преди горе-долу пет часа. Баща ми работи на три километра
от тук, така че винаги се прибира малко след пет.
Имаме гараж, но вътре се побира само една кола заради
всички вещи на баща ми. Баща ми държи колата си в гаража,
а майка ми на алеята.
Е, вчера мама се прибра малко по-рано. Атлас още беше в
къщата и почти бяхме свършили да гледаме твоето шоу,
когато чух да се отваря гаражът. Той изтича навън през
задната врата, а аз се защурах из дневната да разчистя
кутийките от безалкохолни и закуските.
Около обед беше започнало да вали сняг наистина силно, а
майка ми имаше да внесе вътре много багаж, така че беше
паркирала в гаража, за да успее да донесе всичко през
кухненската врата. Служебни неща и торби с покупки.
Помагах й да ги внесем, когато баща ми спря на алеята и
започна да натиска клаксона, ядосан, че мама е заела гаража.
Предполагам, нямаше желание да слиза от колата си в снега.
Само така мога да си обясня защо настояваше тя да
премести нейната на мига, вместо да изчака да свърши да
разтоварва. Сега като се замисля – защо трябваше гаражът
81
да се полага на баща ми? Всеки би решил, че един мъж не би
искал жената, която обича, да получава по-калпавото място
за паркиране.
Както и да е, майка ми придоби наистина уплашен вид, щом
чу клаксона му, и ми поръча да оставя нещата й на масата,
докато тя премести колата.
Не съм напълно сигурна какво точно се случи, когато тя
излезе обратно навън. Чух трясък и после тя изпищя, така че
се втурнах към гаража, защото реших, че сигурно се е
подхлъзнала на леда.
Елън… Не искам да описвам какво се случи след това. Все още
съм силно шокирана от цялата тази история.
Отворих вратата на гаража и не видях майка ми. Видях
само баща ми, който правеше нещо зад колата. Приближих с
една крачка и разбрах защо не виждах майка ми. Беше я
тръшнал върху капака и беше вкопчил ръце в шията й.
Душеше я, Елън!
Способна съм да се разплача само като мисля за това.
Крещеше й и се взираше надолу към нея с толкова много
ненавист в очите. Нещо, свързано с липсата й на респект към
това колко много работи той. Наистина не знам защо беше
толкова бесен, понеже всичко, което чувах, беше мълчанието
й, докато се бореше за въздух. Следващите няколко минути са
ми пълна мъгла, но знам, че му се развиках. Хвърлих се на
гърба му и започнах да го удрям по главата.
И после вече не го правех.
Наистина не знам какво точно се случи, но предполагам, че
се е отърсил от мен. Знам само, че в един миг бях на гърба му,
а в следващия лежах на земята и челото ме болеше
неописуемо. Майка ми седеше до мен, придържаше главата ми
и мълвеше колко съжалява. Озърнах се за баща ми, но него го
нямаше. След като си бях ударила главата, той се беше качил
в колата си и беше отпрашил.
Майка ми ми даде кърпа и ми поръча да я притисна към
челото си, защото кървеше, а после ми помогна да се кача в
колата й и ме откара до болницата. По пътя ми каза само
едно нещо.
— Като попитат какво се е случило, кажи, че си се
подхлъзнала на леда.
Щом го каза, аз само се загледах навън през прозореца и
заплаках. Защото бях решила, че със сигурност това ще е
последната капка, която ще прелее чашата. Че сега, след
като ме беше наранил, тя ще го напусне. Това беше мигът,
когато осъзнах, че никога няма да го остави. Почувствах се
82
наистина победена, но бях прекалено уплашена да й кажа
нещо по въпроса.
Наложи се да ми направят девет шева на челото. Още не
съм съвсем сигурна в какво си ударих главата, но няма
значение. Факт е, че баща ми е причината да пострадам, а
той дори не се беше задържал да провери как съм. Просто ни
беше зарязал двете на пода на гаража и си беше тръгнал.
Снощи се прибрах вкъщи наистина късно и бях готова да
заспя веднага, защото ми бяха дали някакви
болкоуспокояващи.
Тази сутрин, докато Атлас ме съпровождаше до автобуса,
се постарах да не гледам право към него, за да не види челото
ми. Бях си нагласила косата така, че раната почти не се
виждаше, и той не я забеляза веднага. Когато седнахме един
до друг, ръцете ни се докоснаха, докато оставяхме нещата си
на пода.
Неговите бяха като лед, Елън. Лед.
Именно тогава се сетих, че забравих да му дам одеялата,
които бях приготвила, защото майка ми се прибра по-рано
от очакваното. Случката в гаража в известен смисъл беше
ангажирала напълно съзнанието ми и съвсем бях забравила за
него. Цяла нощ беше валяло и той беше стоял в тъмната
къща съвсем сам. А сега беше така студен, че дори не знаех как
продължаваше да функционира.
Стиснах двете му ръце в моите и промълвих:
— Атлас, направо си замръзнал.
Той не каза нищо. Започнах да разтривам дланите му, за да
ги стопля. Отпуснах глава на рамото му и после направих
най-засрамващото нещо. Разплаках се. Не плача често, но все
още бях така разстроена заради случилото се предишния ден
и се чувствах толкова виновна, че забравих да му дам одеяла,
и всичко това се стовари върху мен, докато пътувахме към
училище. Той не каза нищо. Само дръпна ръцете си, за да спра
да ги разтривам, и ги положи върху моите. Седяхме така през
цялото пътуване – със събрани глави и с неговите длани върху
моите.
Ако не беше така тъжно, сигурно бих си помислила, че е
сладко.
Едва на връщане към къщи най-накрая забеляза главата ми.
Честно, направо бях забравила за това. Никой в училище не
попита и когато той седна на седалката до мен, дори не се
опитвах да скрия раната с косата си. Погледна ме и попита:
— Какво е това на челото ти?

83
 Не знаех какво да му кажа. Просто докоснах раната с
пръсти и после погледнах навън през прозореца. Опитвах се да
спечеля доверието му с надеждата да ми каже защо няма къде
да живее, така че нямах желание да го лъжа. Обаче също така
не исках да му казвам истината.
Когато автобусът потегли, той обясни:
— Вчера, след като си тръгнах от вас, чух, че става нещо.
Чух крясъци и ти изпищя, а после видях баща ти да подкарва
нанякъде. Канех се да дойда и да проверя как си, за да съм
сигурен, че всичко е наред, но докато вървях към вас, видях да
отпътувате с майка ти.
Явно беше чул разправията в гаража и после беше видял
мама да ме откарва да ми направят шевовете. Не можех да
повярвам, че е дошъл до къщата ни. Знаеш ли какво би му
причинил баща ми, ако го беше видял облечен в неговите
дрехи? Ужасно се разтревожих за него, защото не мисля, че е
наясно на какво е способен баща ми.
Погледнах го и казах:
— Атлас, не може да правиш така. Не бива да идваш в
къщата ни, когато родителите ми са у дома!
Атлас потъна, в дълбоко мълчание, а после промълви:
— Чух те да пищиш, Лили.
Каза го така, все едно аз да се намирам в опасност
засенчваше всичко друго.
Почувствах се зле, защото разбирах, че той просто се е
опитвал да помогне, но това би влошило нещата толкова
много повече.
— Паднах – заявих му.
В мига щом излезе от устата ми, се почувствах зле,
защото лъжа. И честно казано, той изглеждаше малко
разочарован от мен, защото в този момент и на двамата ни
беше ясно, че е било нещо повече от падане.
Дръпна ръкава на пуловера си и ми показа ръката си.
Елън, стомахът ми се преобърна. Толкова беше ужасно.
Цялата беше покрита с малки белези. Част от тях
изглеждаха така, сякаш някой е притискал цигара към
кожата му и я е задържал там.
Извъртя ръка, за да видя, че ги има и от другата страна.
— Преди и аз много падах, Лили.
После смъкна ръкава си и не каза нищо повече.
В първия момент ми се прииска да му кажа, че нещата не
стоят така, че баща ми никога не ме наранява и в този
случай просто се опитваше да се отърве от мен. Но след това

84
осъзнах, че бих използвала същите извинения, които използва
мама.
Почувствах се малко засрамена, задето е наясно какво се
случва у дома. През остатъка от пътуването останах с
поглед, устремен навън, защото не знаех какво да му кажа.
Като стигнахме до къщи, колата на мама беше там. На
алеята, разбира се. Не в гаража.
Това означаваше, че Атлас не можеше да влезе и да гледа
твоето шоу заедно с мен. Исках да му кажа, че по-късно ще му
занеса одеяла, но като слязохме от автобуса, той дори не се
сбогува с мен. Просто закрачи по улицата, все едно беше
ядосан.
Сега вече е тъмно и чакам родителите ми да заспят. Но
след малко ще му занеса одеялата.
Лили

Скъпа Елън,
Толкова съм раздвоена.
Понякога правиш ли неща, за които знаеш, че са погрешни,
но също така някак си са правилни? Не се сещам как да го
изразя по-просто от това?
Искам да кажа, аз съм само на петнайсет и със сигурност не
би трябвало момчета да прекарват нощта в спалнята ми.
Но ако човек знае, че някой се нуждае от подслон, не е ли
негова отговорност като човешко същество да му помогне?
След като родителите ми заспаха снощи, аз се измъкнах
през задната врата, за да занеса одеялата на Атлас. Взех със
себе си фенерче, защото беше тъмно. Валеше сняг обилно,
така че, като се добрах до онази къща, наистина бях
замръзнала. Заблъсках по вратата и щом я отвори, влетях,
за да се скрия от студа.
Само дето… Не се скрих от студа. Някак си в старата къща
ми се струваше дори по-студено. Фенерчето ми още беше
включено и осветих дневната и кухнята. Вътре нямаше нищо,
Елън!
Нито канапе, нито стол, нито матрак. Подадох му
одеялата и продължих да се оглеждам. На покрива над
кухнята имаше голяма дупка и вятърът и снегът влизаха
вътре безпрепятствено. Когато осветих дневната, видях
нещата му струпани в един ъгъл. Неговата раница плюс
тази, която му дадох аз. Имаше малка купчина други неща,
които му бях дала, като например дрехи на баща ми. На пода

85
лежаха две кърпи. Предполагам, че ляга върху едната и се
завива с другата.
Притиснах длан към устата си, защото бях потресена.
Живееше по този начин от седмици!
Атлас опря ръка в гърба ми и се опита да ме изведе навън.
— Не бива да си тук, Лили – отрони. – Ще загазиш.
Именно тогава стиснах ръката му и заявих:
— Тази нощ можеш да спиш на пода ми. Ще държа спалнята
си заключена. Не можеш да останеш тук, Атлас. Прекалено
студено е, ще хванеш пневмония и ще умреш.
Имаше вид, сякаш не знае как да постъпи. Убедена съм, че
мисълта да бъде заловен в спалнята ми беше също така
плашеща, като да се разболее от пневмония и да умре.
Погледна обратно към неговото местенце в дневната, а после
само кимна.
— Добре.
Та кажи ми, Елън, сгреших ли да го пусна да спи в стаята ми
снощи? Нямам усещането да съм сторила нещо лошо.
Смятах, че така е редно. Но ако ни бяха заловили, със
сигурност щяхме да си имаме сериозни неприятности. Той спа
на пода, така че не беше нищо повече от това да му
предоставя възможност да се подслони на топло.
Снощи научих малко повече за него. След като го вкарах през
задната врата и в моята стая, заключих и му направих
постеля на пода до леглото ми. Нагласих часовника за шест и
му обясних, че трябва да стане и да си тръгне, преди да са се
събудили родителите ми, понеже понякога майка ми идва да
ме извика сутрин.
Вмъкнах се в леглото си и се наместих на ръба, за да мога да
надниквам надолу, докато си бъбрим. Попитах го колко дълго
си мисли, че ще може да остане там, и той отвърна, че не
знае. И тогава поисках да узная как се е озовал там. Лампата
ми още беше светната и шепнехме, но стана особено тих,
като попитах това. За кратко остана взрян нагоре към мен,
с ръце под главата. После заговори.
— Не познавам истинския си баща. Никога не е имал нищо
общо с мен. Винаги сме били само двамата с майка ми, но
преди около, пет години тя се омъжи за човек, който никога не
ме е харесвал особено много. Карахме сме постоянно. Преди
няколко месеца навърших осемнайсет и той ме изрита от
къщата.
Пое дълбоко въздух, все едно не искаше да ми разказва повече.
Но после продължи:

86
 — Оттогава живеех при приятел и семейството му, но
миналия месец баща му беше прехвърлен в Колорадо и те се
преместиха. Не можеха да ме вземат, с тях, разбира се.
Родителите му просто бяха достатъчно добри да ми
позволят да живея у тях и това ми беше ясно, така че им
казах, че съм го обсъдил с майка ми и ще се върна обратно при
нея. В деня, когато отпътуваха, нямаше къде да отида.
Затова се върнах обратно у дома и заявих на майка ми, че бих
искал да ме прибере, докато завърша гимназия. Тя не разреши.
Каза, че това би огорчило мъжа й.
Завъртя глава и се загледа в стената.
— Скитах се наоколо за няколко дни и видях тази къща.
Реших да се заселя в нея, докато не изникне нещо по-добро или
докато не завърша училище. През май влизам в Морската
пехота, така че просто се мъча да изкарам някак дотогава.
Май е след шест месеца, Елън. Шест.
Като свърши да ми разказва всичко това, очите ми бяха
пълни със сълзи. Попитах го защо не е помолил някого за
помощ. Обясни, че опитал, но е по-трудно за възрастен,
отколкото за дете, а той вече е на осемнайсет. Сподели, че
някой му дал номер на приюти, откъдето можели да му
помогнат. В радиус от трийсет километра има три приюта,
но два от тях са за малтретирани жени. Другият е за
бездомни, но имат само няколко легла и е прекалено далече,
ако иска да ходи на училище всеки ден. Освен това трябва
дълго да си чакаш реда. Каза, че пробвал мястото веднъж, но в
старата къща се чувствал в по-голяма безопасност,
отколкото в приюта.
Като наивното момиче, което се показвам, щом опира до
ситуации като тази, попитах:
— Но няма ли други варианти? Не можеш ли просто да
съобщиш на училищния съветник как е постъпила майка ти?
Поклати глава и отговори, че е прекалено голям за приемно
семейство, така че няма как майка му да загази, задето не го
пуска обратно у дома. Каза, че предишната седмица позвънил
за ваучери за храна, но нямало как да стигне за уговорената
среща. Да не споменавам, че няма кола, така че ще е доста
трудно да си намери работа. Каза, че все пак бил търсил. След
като си тръгне от къщата ми следобед, ходи да
кандидатства за работно място, но няма адрес или
телефонен номер, които да посочи в молбата, и това
усложнява нещата.
Кълна се, Елън, той има отговор на всеки въпрос, който му
задавам. Предприел е всичко, за да не се намира в тази
87
ситуация, но не се предлага достатъчно помощ за хора като
него. Толкова съм бясна заради положението, в което е
попаднал, и му казах, че е луд, задето иска да влезе в армията.
Не беше точно шепот, когато попитах:
— Защо, за бога, ще искаш да служиш на страна, която е
допуснала да се озовеш в подобно положение?
Знаеш ли какво ми отговори, Елън? Очите му се натъжиха и
промълви:
— Вината не е на държавата, задето майка ми не дава пет
пари за мен. – После се протегна и угаси лампата. – Лека
нощ, Лили! – пожела ми.
След това не можах да спя много. Дори не съм сигурна на
кого съм ядосана. Просто не спирах да мисля за страната ни и
за целия свят и колко не в реда на нещата е, че хората не
правят повече за околните. Не знам откога започнаха да
гледат само себе си. Може би винаги е било така. Всичко това
ме кара да се чудя още колко такива като Атлас има там
навън. Питам се дали в училището ни има други деца, които
са бездомни.
Всеки ден отивам на училище и вътрешно роптая срещу
това през повечето време, но и веднъж не ми е хрумвало как
училището може да е единственият дом, който имат някои
деца. Единственото място, където Атлас може да отиде и да
знае, че ще получи храна.
Вече никога няма да съм в състояние да изпитам уважение
към богатите хора, като знам, че доброволно решават да
похарчат парите си за материални неща, вместо да ги
използват да помогнат на други хора.
Без да се обиждаш, Елън. Знам, че и ти си богата, но
предполагам, нямам предвид хора като теб. Виждала съм
всичко, което си правила за други в шоуто ти, и знам за
благотворителните дейности, които подкрепяш. Но знам
също, че има много богати хора, които са себични. Боже, дори
сред бедните има себични. Също и сред тези от средната
класа. Погледни родителите ми. Не сме богати, но със
сигурност не сме толкова бедни, че да не можем да помогнем.
И все пак не мисля, че някога в живота си баща ми е
подпомогнал благотворителна кауза.
Помня как веднъж бяхме в магазин за хранителни стоки и
един възрастен мъж размахваше звънче за Армията на
спасението. Попитах баща ми дали не можем да му дадем
малко пари и той каза „не“, заяви, че работел усилено за
парите си и не се кани да ги раздава. Изтъкна, че не е негова
вината, задето има хора, които не желаят да работят.
88
Отдели цялото време, в което бяхме в магазина, да ми
разяснява за това как хората се възползват от
правителството и как, ако то не спре да им помага, като им
дава подаяния, проблемът никога няма да изчезне.
Елън, аз му повярвах. Това се случи преди три години и през
цялото това време мислех, че бездомниците са такива,
защото са лениви или зависими от наркотици, или просто не
искат да работят като останалите. Но сега съм наясно, че
това не е така. Със сигурност в част от думите му имаше
известна истина, но той даваше за пример най-лошия
възможен вариант. Не всеки е бездомен по свой избор.
Мнозина са останали на улицата, защото не се предлага
достатъчно помощ.
И хората като баща ми са проблемът. Вместо да помагат
на околните, служат си с най-лошия възможен вариант, за да
извинят себичността и алчността си.
Никога няма да бъда такава. Кълна се пред теб, че когато
порасна, ще правя всичко по силите си да помагам на другите.
Ще бъда като теб, Елън. Само не толкова богата.
Лили

ГЛАВА 9

ускам дневника върху гърдите си. Изненадана съм да

П усетя, че по бузите ми се стичат сълзи. Всеки път като

отворя този дневник, мисля, че ще го понеса, че се е
случило преди толкова много време и вече не чувствам същото
като тогава.
Такава съм глупачка. Четенето ме изпълва с копнеж да
прегърна толкова много хора от миналото ми. Особено майка
ми, защото през изтеклата година не се бях замисляла истински
за онова, през което премина тя, преди да умре баща ми. Знам,
че сигурно още я боли.
Хващам телефона си да й позвъня и поглеждам екрана.
Пропуснала съм четири съобщения от Райл. Сърцето ми
прескача такт. Не мога да повярвам, че съм го оставила на
беззвучен режим! Завъртам очи, ядосана на себе си, защото не
бива да съм така развълнувана.

Райл: Спиш ли?

Райл: Явно.
Райл: Лили…
89
 Райл: :(

Тъжното личице беше пратено преди десет минути. Натискам

„отговори“.

Аз: Не, не спя.

Около десет секунди по-късно получавам ново съобщение.

Райл: Добре. В момента се качвам по стълбите. Ще съм при

теб след двайсет секунди.

Усмихвам се широко и скачам от леглото. Отивам в банята и

проверявам лицето си. Прилично. Изтичвам до входната врата и
я отварям веднага щом Райл се изкачва по стълбите. На
практика се довлича до площадката и когато най-накрая стига
вратата ми, спира да си почине. Изглежда толкова уморен.
Очите му са зачервени и под тях има тъмни сенки. Плъзва ръце
около кръста ми, придърпва ме към себе си и заравя лице в
шията ми.
— Миришеш толкова хубаво – промърморва.
Дърпам го вътре в апартамента.
— Гладен ли си? Мога да ти приготвя нещо за ядене.
Клати глава и съблича якето си, а аз подминавам кухнята
и се насочвам към спалнята. Той ме следва и мята якето си на
гърба на стола. Събува обувките си и ги поставя до стената.
Облечен е в лекарска униформа.
— Изглеждаш изтощен – отбелязвам.
Усмихва се и опира длани в хълбоците ми.
— Изтощен съм. Току-що асистирах за осемнайсетчасова
операция.
Свежда глава и целува татуировката сърчице на ключицата
ми.
Нищо чудно, че е изтощен.
— Как изобщо е възможно такова нещо? – чудя се. –
Осемнайсет часа.
Той кима и ме отвежда до леглото, където ме дърпа да легна
до него. Наместваме се с лице един към друг на обща
възглавница.
— Да, но беше нещо изумително. Новаторско. Ще пишат за
това по медицинските списания и аз имах шанса да присъствам,
така че не протестирам. Просто наистина съм уморен.
Приближавам се и го целувам по устата. Вдига ръка към
главата ми и я отдръпва назад.
90
 — Наясно съм, че сигурно вече си готова за разгорещен и
потен секс, но тази вечер нямам сили. Съжалявам. Но ми
липсваше и по някаква причина спя по-добре, когато си до мен.
Проблем ли е, че съм тук?
Усмихвам се.
— Абсолютно никакъв.
Целува ме по челото. Хваща ръката ми и я задържа на
възглавницата между нас. Лицето му е от онзи тип, от който
хората странят, защото лесно може да бъдат погълнати от него.
И като си помисля, че аз имам възможност да го гледам
постоянно. Няма нужда да проявявам скромност и да
отклонявам очи, защото той е мой.
Може би.
В пробен период сме. Налага се да го помня.
След минута пуска ръката ми и започва да свива и опъва
пръсти. Поглеждам дланта му и се питам какво ли е да се налага
да стоиш прав толкова дълго и да използваш фините си
двигателни умения осемнайсет часа. Не мога да се сетя за друго,
което да съответства на подобно ниво на изтощение.
Ставам от леглото и вземам лосион от банята. Връщам се и
сядам до него с кръстосани крака. Изцеждам малко лосион в
шепата си и дърпам ръката му в скута си. Отваря очи и ме
поглежда.
— Какво правиш? – промърморва.
— Шт. Заспивай – нареждам му.
Притискам палци към дланта му и правя въртеливи движения
нагоре и навън. Той затваря очи и изпъшква във възглавницата.
Продължавам да масажирам ръката му за около пет минути,
преди да се прехвърля на другата. Той държи очите си затворени
през цялото време. След като приключвам с ръцете му, обръщам
го по корем и го възсядам. Съдейства ми, докато събличам
тениската му, но ръцете му са отпуснати.
Разтривам раменете, шията и ръцете му по цялата им
дължина. Като свършвам, лягам до него.
Заравям пръсти в косата му и масажирам скалпа
му, когато той отваря очи.
— Лили? – прошепва и ме гледа напълно искрено. – Може би
ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало.
Тези думи се обвиват около мен като топло одеяло. Не знам
какво да кажа в отговор. Вдига ръка и нежно обгръща бузата ми
с длан, а аз усещам взора му дълбоко в себе си. Навежда се бавно
към мен и притиска устни към моите. Очаквам мимолетна
целувка, но той не се отдръпва. Върхът на езика му се плъзва по

91
устните ми и ги разделя леко. Устата му е така топла и аз
простенвам, когато целувката се задълбочава.
Полага ме на гръб и ръката му слиза надолу до ханша ми.
Прехвърля я на бедрото ми и се притиска към мен, а
излъчващата се от него топлина ме залива цялата. Сграбчвам
кичур от косата му и прошепвам срещу устата му.
— Мисля, че чакахме достатъчно дълго. Много бих се радвала
да ме чукаш още сега.
На практика изръмжава с подновен приток на енергия и
започва да сваля тениската ми. Потъваме в прелюдия от ръце,
стонове, езици и пот. Чувствам се, все едно това е първият
случай, когато съм докосвана от мъж. Няколкото преди него
бяха все момчета – нервни ръце и плахи усти. Но Райл е изтъкан
от самоувереност. Знае точно къде да ме докосне и точно как да
ме целуне.
Единственият момент, в който не предоставя на тялото ми
цялото си внимание, е щом се протяга към пода и изравя
презерватив от портфейла си. Щом се връща под завивката и
презервативът е на мястото си, изобщо не се колебае.
Самоуверено прониква в мен с един плавен тласък и аз
изпъшквам в устата му, а всеки мой мускул се напряга.
Устата му е нетърпелива и жадна, целува ме навсякъде, където
намери. Замаяна съм и не правя нищо друго, освен да му се
отдам. Начинът, по който ме чука, е безмилостен. Полага длан
между таблата на леглото и тила ми и се движи все по-бързо и
по-бързо, а леглото се блъска в стената с всеки негов тласък.
Забивам върховете на пръстите си в кожата му, а той заравя
лице в шията ми.
— Райл – прошепвам.
— О, боже – изричам.
— Райл! – изкрещявам.
И после захапвам рамото му, за да заглуша всеки последвал
звук. Цялото ми тяло го усеща – от главата до върховете на
пръстите на краката и обратно.
За секунда съм уплашена, че е възможно буквално да
припадна, така че обвивам плътно крака около него, а той се
напряга.
— Боже, Лили.
Цялото му тяло потреперва и той се блъска в мен още един
последен път. Изпъшква и застива над мен. Тялото му се изопва,
когато стига докрай, а аз отпускам глава на възглавницата.
Изтича цяла минута, преди някой от нас да е способен да
помръдне. И дори тогава предпочитаме да не го правим. Той
долепя лице към възглавницата и изпуска дълбока въздишка.
92
 — Не мога… – Надига се и поглежда надолу към мен. Очите му
преливат от нещо… което не знам какво е. Притиска устни към
моите и казва: – Толкова беше права.
— За какво?
Бавно излиза от мен и се обляга на лакът.
— Предупреди ме. Каза, че веднъж с теб няма да е достатъчно.
Заяви, че си като наркотик. Но пропусна да уточниш, че си от
най-пристрастяващите.

ГЛАВА 10

оже ли да ти задам личен въпрос?

—М Алиса кима, докато довършва букет

цветя, на път да бъде предаден за доставка.
Остават ни три дни до официалното откриване и става все по-
натоварено.
— Казвай? – подканва Алиса и обръща лице към мен.
Обляга се на щанда и започва да си чопли ноктите.
— Няма нужда да отговаряш, ако не искаш – предупреждавам.
— Е, няма как да отговоря, ако не попиташ.
Смислен довод.
— С Маршал правите ли дарения за благотворителност?
Объркване преминава през лицето й.
— Да. Защо?
Повдигам рамене.
— Просто бях любопитна. Не бих те съдила или нещо такова.
Напоследък си мисля, че ще ми хареса да се заловя с
благотворителност.
— От какъв вид? – пита. – Правим дарения за няколко каузи,
но любимата ми е тази, към която се включихме миналата
година. Строят училища в други държави. Само през миналата
година финансирахме три нови строежа.
Знаех си, че има защо да я харесвам.
— Очевидно е, че не разполагам с пари за това, но ще се
радвам да предприема нещо. Просто още не знам какво.
— Нека първо приключим с официалното откриване и после
можеш да започнеш да мислиш за филантропия. Едно по едно с
мечтите, Лили.
Заобикаля щанда и хваща кофата за боклук. Наблюдавам я
как измъква отвътре пълната торба и я връзва на възел. Кара ме
да се чудя защо – след като има хора за всичко – изобщо ще

93
иска работа, при която ще й се налага да изхвърля боклука и да
си цапа ръцете.
— Защо работиш тук? – питам я.
Вдига очи към мен и се усмихва.
— Защото те харесвам – подчертава.
Но аз забелязвам, че точно преди да се обърне и да се насочи
към задната врата, за да изнесе боклука, усмивката напълно
напуска очите й. Като се връща, продължавам да я гледам
любопитно. Повтарям въпроса си.
— Алиса, защо работиш тук?
Спира с онова, което върши, и поема бавно въздух, все едно
обмисля дали да е откровена с мен. Връща се при щанда и се
обляга на него, като кръстосва крака в глезените.
— Защото… – произнася с поглед, забит в краката си. – Не
мога да забременея. Опитваме се от две години, но не се
получава. Беше ми дошло до гуша да си седя у дома и постоянно
да плача, така че реших да си намеря нещо, което да ангажира
ума ми. – Изправя се и бърше ръце в джинсите си. – А ти, Лили
Блум, ме поддържаш ужасно заета. – Обръща се и започва да се
суети около същия букет. Изпипва го вече от половин час. Взема
картичка и я слага между цветята, а после се обръща и ми
подава вазата. – Между другото, тези са за теб.
Поемам цветята от нея.
— Какво имаш предвид?
Завърта очи и ме праща в офиса.
— Всичко е на картичката. Върви и я прочети.
По раздразнената й реакция съдя, че са от Райл. Усмихвам се
широко и изтичвам в офиса. Сядам зад бюрото си и вадя
картичката.

Лили,
Изпитвам тежък наркотичен глад.
Райл

Усмихвам се и прибирам картичката обратно в плика. Хващам

телефона си и се щраквам на снимка с оплезен език как държа
цветята. Пиша съобщение на Райл.

Аз: Опитах се да те предупредя.

Той веднага започва да ми пише отговор. Наблюдавам

нетърпеливо как точките се местят напред и назад на екрана на
телефона ми.

94
 Райл: Имам нужда от следващата си доза. Свършвам след
около половин час. Може ли да те изведа на вечеря?
Аз: Не мога. Мама иска тази вечер двете да изпробваме нов
ресторант. Непоносим гастроном е:(
Райл: Обичам храна. Ям храна. Къде ще я водиш?
Аз: На място, наречено „Бибс“ на „Маркетсън“.
Райл: Има ли място за още един?

Взирам се в съобщението за известно време. Иска да се

запознае с майка ми? Още дори не се срещаме официално.
Искам да кажа… Не ме интересува, че ще се запознае с майка
ми. Тя ще го хареса много. Но в рамките на пет дни от човек,
нямащ желание да припарва до сериозна връзка, премина в
такъв, склонен поне да пробва, и накрая стигна дотам да иска
среща с родителите. Мили боже. Наистина съм наркотик.

Аз: Разбира се. Да се срещнем там след половин час.

Излизам от офиса си и се запътвам към Алиса. Тиквам

телефона си под носа й.
— Иска да се запознае с майка ми.
— Кой?
— Райл.
— Брат ми? – пита тя и изглежда толкова шокирана, колкото
се чувствам и аз.
Кимвам.
— Брат ти. Майка ми.
Сграбчва телефона ми и прочита съобщенията.
— Хм. Това е адски странно.
Вземам телефона от ръцете й.
— Благодаря за гласуваното доверие.
Смее се и добавя:
— Знаеш какво имам предвид. Все пак става дума за Райл. В
цялата си история Райл Кинкейд не се е запознавал с
родителите на никое момиче.
Разбира се, да чуя подобни думи от нея, ме кара да се усмихна,
но после се чудя дали Райл не прави това, за да ме зарадва. Дали
не върши неща, които всъщност не иска, само защото знае, че аз
желая връзка.
А после се усмихвам още по-широко, защото не опира ли
всичко именно до това? Да се жертваш заради човека, когото
харесваш, за да го видиш щастлив?
— Брат ти трябва наистина да ме харесва – подкачам я.

95
 Поглеждам към Алиса в очакване да се разсмее, но на лицето й
се е появило мрачно изражение.
— Да, боя се, че е така – отвръща с кимане. Измъква чантата си
изпод щанда и добавя: – Ще тръгвам. Дръж ме в течение дали е
минало добре, става ли?
Отминава ме и я проследявам с поглед как се отправя към
вратата, а след това оставам загледана във вратата за много
дълго време.
Смущава ме, задето не изпитва особен ентусиазъм при
перспективата да се срещам с Райл. Кара ме да се чудя дали това
има повече общо с чувствата й към мен, или с чувствата й към
него.

***
Двайсет минути по-късно обръщам табелката с надпис
„Затворено“. Само още няколко дни. Заключвам вратата и
тръгвам към колата, но се заковавам на място, като заварвам
някой да се подпира на нея. Отнема ми миг да го разпозная.
Насочил е лице в другата посока и говори по телефона.
Мислех, че ще се срещнем в ресторанта, но хубаво.
Клаксонът на колата ми бипва, като натискам бутона за
отключване, и Райл се завърта. Усмихва се широко, щом ме
вижда.
— Да, съгласен съм – отговаря в слушалката. Прегръща ме
през раменете и залепва целувка на върха на главата ми. –
Ще го обсъдим утре – добавя. – Изникна нещо наистина важно.
Прекъсва и пъха телефона си в джоба, а после ме целува. Не е
целувка за здравей, а по-скоро е от тези, казващи не-съм-
спирал-да-мисля-за-теб. Обвива двете си ръце около мен и ме
завърта, така че опирам гръб в колата, където продължава да ме
целува, докато не започвам да чувствам замайване. Като се
отдръпва, гледа одобрително надолу към мен.
— Знаеш ли кое у теб ме докарва най-силно до лудост? –
Насочва пръсти към устата ми и обхожда усмивката ми с тях. –
Тези тук – обяснява. – Устните ти. Харесва ми, че са също
толкова червени като косата ти и дори не се налага да слагаш
червило.
Ухилвам се и целувам пръстите му.
— Тогава по-добре да те следя, когато си около майка ми,
защото всички твърдят, че имаме еднакви усти.
Пръстите му се спират върху устните ми и престава да се
усмихва.
— Лили. Просто… не.
Изхилвам се и отварям вратата.
96
 — С отделни коли ли ще ходим?
Отваря я по-широко вместо мен и отговаря:
— Дойдох от работа с такси. Ще пътуваме заедно.

***
Като пристигаме, майка ми вече е настанена на маса. Седи с
гръб към нас и аз вървя отпред.
Още от първия момент вече съм впечатлена от заведението.
Погълната съм от топлите неутрални цветове на стените и от
дървото в почти естествени размери насред ресторанта.
Изглежда, все едно изниква директно от пода, сякаш проектът
на целия ресторант е развит около това дърво. Райл ме следва
плътно с ръка, опряна в кръста ми. Като стигаме до масата,
събличам якето си.
— Здравей, мамо.
Вдига очи от телефона си и поздравява.
— О, здравей, скъпа. – Пуска телефона в чантата си и махва с
ръка. – Вече съм влюбена в това място. Погледни осветлението.
– Сочи нагоре. – Абажурите са като нещо, което си отгледала в
някоя от твоите градини. – В този момент забелязва Райл, който
стои търпеливо до мен, когато аз се плъзвам на мястото си.
Майка ми му се усмихва и казва: – Засега две чаши вода, моля.
Стрелвам с очи Райл и после майка ми.
— Мамо. Той е с мен. Не е сервитьор.
Отново поглежда объркано към Райл. Той само се усмихва и
протяга ръка.
— Просто грешка по невнимание, госпожо. Аз съм Райл
Кинкейд.
Мама отвръща на ръкостискането, като мести очи между нас
двамата. Той пуска ръката й и се настанява до мен. Тя изглежда
малко нервна, когато най-накрая заговаря:
— Джени Блум. Приятно ми е да се запознаем. – Връща
вниманието си върху мен и повдига вежда. – Твой приятел ли,
Лили?
Не мога да повярвам, че не съм по-добре подготвена за този
момент. Като какъв да го представя, дявол го взел?
Експериментът ми? Не мога да кажа гадже, но не мога да го
определя и точно като приятел. За това вече е малко късно.
Райл долавя паузата, така че полага ръка на коляното ми и го
стиска насърчително.
— Сестра ми работи за Лили – обяснява. – Познавате ли я?
Алиса?
Майка ми се навежда напред на стола си.

97
 — О! Да! Разбира се. Сега, като стана дума, виждам колко си
приличате – изтъква. – Струва ми се, че е заради очите. И
устните.
Той кима.
— И двамата приличаме на майка ни.
Майка ми се усмихва към мен.
— Хората постоянно казват, че според тях Лили прилича на
мен.
— Да – съгласява се той. – Напълно еднакви усти.
Обезпокоително. – Райл отново стиска коляното ми под масата
и аз се старая да потисна смеха си. – Дами, ако ме извините,
трябва да отида до тоалетната. – Целува ме по слепоочието,
преди да се изправи. – Ако междувременно дойде сервитьорът,
аз искам само вода.
Майка ми проследява Райл с поглед, докато той се отдалечава,
а после бавно се обръща. Сочи към мен и към неговото празно
място.
— Как така не съм чувала за този мъж?
Подсмихвам се леко.
— Нещата са малко… Всъщност не е… – Нямам представа как
да разясня ситуацията на майка ми. – Той работи много, така че
не прекарваме кой знае колко време заедно. Всъщност това е
първият случай, когато излизаме на вечеря.
Майка ми повдига вежда.
— Наистина ли? – ахва и се обляга на мястото си. – Неговото
поведение със сигурност не го подсказва. Искам да кажа…
Изглежда привързан към теб. Не е типичното държане на
някой, с когото сте се запознали току-що.
— Не сме се запознали току-що – вмятам. – Мина почти
година от първата ни среща. И сме прекарвали време заедно, но
не като двойка. Той работи много.
— Къде работи?
— В Масачузетската болница.
Майка ми се накланя напред и очите й на практика изскачат
от орбитите си.
— Лили! – просъсква. – Той е лекар!
Кимам, като потискам усмивката си.
— Неврохирург.
— Дами, да ви предложа ли нещо за пиене? – пита ни един
сервитьор.
— Да – обаждам се. – Три…
И в този момент затварям рязко уста.
Втренчила съм се в сервитьора и той също се е втренчил в мен.
Сърцето ми е в гърлото. Не мога да си припомня как се говори.
98
 — Лили? – подканва майка ми. Махва към сервитьора. –
Човекът чака поръчката.
Поклащам глава и започвам да заеквам.
— Аз… Ъъ…
— Три води – намесва се майка ми и слага край на пелтеченето
ми.
Сервитьорът се изтръгва от транса си за достатъчно дълго
време, за да запише поръчката в бележника си.
— Три води – повтаря. – Разбрано.
Обръща се и се отдалечава, но виждам как поглежда към мен
през рамо, преди да бутне вратата към кухнята.
Майка ми се накланя напред и пита:
— Какво не ти е наред, по дяволите?
Посочвам над рамото си.
— Сервитьорът – заговарям и клатя глава. – Изглеждаше
точно като…
Каня се да кажа Атлас Кориган, когато Райл се връща и сяда
на мястото си.
Мести поглед между двете ни.
— Какво пропуснах?
Преглъщам с усилие и отмятам глава. Със сигурност
в действителност не е Атлас. Но тези очи… устата му. Наясно
съм, че са изтекли години от последната ни среща, но никога
няма да забравя външността му. Трябва да е той. Знам, че и той
ме разпозна, защото в мига, щом очите ни се срещнаха… той
придоби вид, все едно пред него стои призрак.
— Лили? – обажда се Райл и стиска ръката ми. – Добре ли си?
Кимвам и се насилвам да се усмихна, а после прочиствам
гърло.
— Да. Обсъждахме теб – обяснявам и поглеждам към майка
ми. – Райл е асистирал в осемнайсетчасова операция тази
седмица.
Майка ми се навежда напред заинтригувано. Райл започва да
й описва подробности. Водата ни пристига, но този път
сервитьорът е различен. Пита ни дали сме имали възможност да
прегледаме менюто и после ни изрежда специалитетите на
главния готвач. Тримата си поръчваме храната и аз полагам
максимални усилия да се съсредоточа, но вниманието ми броди
из ресторанта в издирване на Атлас. Имам нужда да си събера
ума. След няколко минути се накланям към Райл.
— Трябва да отида до тоалетната.
Изправя се, за да ми направи място да мина, и като поемам
към тоалетната, очите ми обхождат лицето на всеки сервитьор.
Бутам вратата към коридора, водещ към тоалетните. Щом
99
оставам сама, опирам гръб в стената. Навеждам глава и
изпускам гигантска въздишка. Решавам да си дам момент, за да
възвърна хладнокръвието си, преди да се появя обратно там
отвън. Вдигам длани към челото си и затварям очи.
В продължение на девет години се бях чудила какво се е
случило с него. Девет години.
— Лили?
Отварям очи и поемам рязко въздух. Той стои в края на
коридора също като призрак, излязъл от миналото. Поглеждам
краката му, за да се уверя, че не се рее във въздуха.
Не. Истински е и стои пред мен.
Оставам облегната на стената, защото не съм сигурна какво да
му кажа.
— Атлас?
В мига щом произнасям името му, той въздъхва облекчено и
после прави три широки крачки в моя посока. Аз правя същото.
Срещаме се по средата и разперваме широко ръце.
— Мили боже – промълвява той и ме държи в здрава
прегръдка.
Кимвам.
— Да. Мили боже.
Отпуска ръце върху раменете ми и отстъпва назад, за да ме
огледа.
— Никак не си се променила.
Покривам уста с ръка, все още в пълен шок, и бързо го
разглеждам. Лицето му е същото, но вече не е мършавият
тийнейджър, когото помня.
— Не мога да кажа същото за теб.
Поглежда надолу и се смее.
— Да – съгласява се. – Така ти се отразяват осем години в
армията.
И двамата се намираме в шок, така че никой не знае какво да
каже. Просто клатим невярващо глави. Той се засмива и после
аз се засмивам. Най-накрая пуска раменете ми и скръства ръце
пред гърдите си.
— Та какво те води в Бостън? – интересува се.
Казва го така нехайно и аз съм благодарна за това. Може би не
си спомня разговора ни на тема Бостън преди толкова много
години, което ще ми спести срама.
— Живея тук – отвръщам, като си налагам отговорът ми да
прозвучи също така безгрижно като въпроса му. – Имам
цветарски магазин на Парк Плаза.
Усмихва се многозначително, сякаш това изобщо не го
изненадва. Хвърлям поглед към вратата с ясното съзнание, че се
100
налага да се върна на масата. Той забелязва и отстъпва още една
крачка назад. Задържа взора ми за кратко и после става тихо.
Прекалено тихо. Имаме да си кажем прекалено много неща, но
никой от нас не знае дори откъде да започне. Усмивката напуска
очите му за миг и после той сочи към вратата.
— Сигурно е редно да се върнеш при компанията си –
предлага. – Някой път ще дойда да те потърся. Парк Плаза каза,
нали?
Кимвам.
Той също кимва.
Вратата се отваря със замах и в преддверието влиза жена с
малко дете. Застава между нас, което ни отдалечава дори повече.
Пристъпвам към вратата, но той остава неподвижен. Преди да
изляза, се обръщам към него и се усмихвам.
— Наистина се радвам, че те видях, Атлас.
Устата му се разтяга леко, но усмивката не докосва очите му.
— Да. Аз също, Лили.

***
През останалата част от престоя ни аз предимно мълча. Не
съм убедена обаче, че Райл или майка ми забелязват, защото тя
не намира за неудобно да го засипва с въпроси. Той се показва
като истински шампион. Очарователен е с майка ми в
правилните моменти.
Неочакваната поява на Атлас тази вечер е разбъркала
емоциите ми, но до края на вечерята Райл успява да ги усмири
обратно.
Майка ми хваща салфетката и забърсва устата си, а после сочи
към мен.
— Нов любим ресторант – обявява. – Изключителен е.
Райл кимва.
— Съгласен съм. Трябва да доведа Алиса. Обожава да изпробва
нови ресторанти.
Храната наистина си я бива, но последното, от което се
нуждая, е някой от тези двамата тук да пожелае да
се върнем отново.
— Не беше лошо – отбелязвам.
Той плаща сметката, разбира се, и после настоява да изпратим
майка ми до колата й. Само по гордото изражение на лицето й
вече познавам, че тази вечер ще ми позвъни да го обсъдим.
Щом тя потегля, Райл ме отвежда до моята кола.
— Повиках си такси, така че няма да ти се налага да се
отклоняваш от маршрута си до къщи. Имаме приблизително… –

101
свежда очи към телефона си – минута и половина да се
целуваме.
Смея се. Той обвива ръце около мен и първо ме целува по
шията, а после по бузата.
— Бих се самопоканил, но утре имам ранна операция и съм
убеден, че пациентът ми ще е особено благодарен, ако не съм
прекарал по-голямата част от нощта в теб.
Отвръщам на целувката му едновременно разочарована и
благодарна, че няма да дойде в апартамента ми.
— След няколко дни имам тържествено откриване. Сигурно
няма да е зле и аз да се наспя.
— Кога е следващият ти почивен ден? – интересува се.
— Никога. Твоят?
— Никога.
Клатя глава.
— Обречени сме. Стремежът към успех и на двама ни е
прекалено голям.
— Това значи, че периодът на медения месец ще трае, докато
не станем на осемдесет – изтъква той. – Ще дойда на
тържественото откриване и после четиримата можем да отидем
да празнуваме. – До нас спира кола, а той заравя длан в косата
ми и ме целува за лека нощ. – Между другото, майка ти е
прелестна жена. Благодаря, че ми позволи да се присъединя към
вас.
Отстъпва заднешком и се качва в колата. Проследявам с очи
как таксито напуска паркинга.
Имам наистина хубаво усещане във връзка с този мъж.
Усмихвам се и се обръщам към моята кола, но в същия миг
ахвам и вдигам рязко ръка към гърдите си.
Атлас стои зад колата ми.
— Съжалявам. Не възнамерявах да те стресна.
Изпускам рязко въздух.
— Е, направи го.
Облягам се на колата, а Атлас остава, където е, на около метър
от мен. Устремява поглед в далечина.
— И така. Кой е късметлията?
— Той е… – Гласът ми пресеква. Всичко това е толкова
странно. Гърдите ми са все така напрегнати, а стомахът ми се
премята и ми е повече от ясно, че всичко това се дължи на
остатъчни нерви, задето съм целунала Райл в присъствието на
Атлас. – Името му е Райл. Запознахме се преди около година.
Мигом съжалявам, задето съм признала, че се познаваме от
толкова отдавна. Това звучи, все едно с Райл се срещаме от
толкова дълго, а ние още дори не се срещаме официално.
102
 — Ами ти? Женен? Или приятелка?
Не съм убедена дали питам, за да продължа разговора,
започнат от него, или защото съм любопитна.
— Всъщност, да. Казва се Каси. Заедно сме от близо година.
Киселини. Май имам киселини. Година? Притискам длан в
гърдите си и кимвам.
— Това е добре. Изглеждаш щастлив.
Изглежда ли щастлив? Нямам представа.
— Да. Ами… Наистина се радвам, че те видях, Лили. – Обръща
се да си върви, но после се завърта рязко с лице към мен и тиква
ръце в задните си джобове. – Ще кажа… В известен смисъл ми се
ще това да се беше случило преди година.
Потрепвам заради думите му и се мъча да не допусна да
проникнат. Той се обръща и тръгва към ресторанта.
Боря се с ключовете и накрая натискам бутона да отключа
колата. Пъхам се вътре, хлопвам вратата и стискам здраво
волана. По някаква неизвестна причина по бузата ми се стича
огромна сълза. Огромна, нелепа, съвсем не на място сълза.
Избърсвам я и натискам бутона, за да запаля.
Не очаквах да изпитам толкова много болка при вида му.
Но това е нещо хубаво. Имаше причина да се случи. Сърцето
ми се нуждаеше от поставяне на финал, за да мога да го отдам на
Райл, но може би нямаше да го постигна, докато не се беше
случило това.
Хубаво е.
Да, плача.
Но усещането е добро. В човешката природа е заложено да
излекуваш старата рана в подготовка за ново начало.
Това е всичко.

ГЛАВА 11

гушвам се в леглото и се взирам в него.

С Почти съм го завършила. Не остават още много

изписани страници.
Хващам дневника и го полагам на възглавницата до мен.
— Няма да те чета – прошепвам.
Макар че, ако прочета онова, което остава, това ще бъде
всичко за мен. Да се уверя тази вечер, че Атлас си има приятелка
и работа, и най-вероятно свой дом, е подходящ финал за този
епизод. И ако се хвана да довърша проклетия дневник, ще мога

103
да го върна в кутията за обувки и повече никога няма да го
отварям.
Най-накрая го хващам в ръка и лягам по гръб. Елън
Дедженеръс, такава си кучка.

Скъпа Елън,
— Просто продължавай да плуваш.
Разпознаваш ли тази фраза, Елън? Това казва Дори на
Марлин в „Търсенето на Немо“*
[* „Търсенето на Немо“ (Finding Nemo) е американски
анимационен филм от 2003 г. – Б.пр.]
Просто продължавай да плуваш, да плуваш, да плуваш.
Не съм кой знае какъв фен на анимацията, но тази
заслужава уважението ми. Обичам такива, които ме
разсмиват, но също така ме карат да чувствам нещо. От
днес нататък смятам този за моя любим анимационен филм.
Защото напоследък се чувствам, все едно се давя, а понякога
хората имат нужда да им се напомни, че трябва единствено
да продължат да плуват.
Атлас се разболя. Истински се разболя.
Вече няколко вечери поред се вмъква през прозореца ми и спи
на пода, но снощи още щом го погледнах, знаех, че нещо не е
наред. Беше неделя, така че не го бях виждала от предишната
вечер, но имаше ужасен вид. Очите му бяха кръвясали,
кожата му беше бледа и макар да беше студено, косата му
беше мокра от пот. Дори не попитах дали е добре, защото
знаех, че не е. Положих длан на челото му и установих, че
гори, за малко не извиках майка ми.
— Ще се оправя, Лили – увери ме и се захвана да приготви
постелята си на пода. Поръчах му да чака в стаята, отидох
до кухнята и му сипах чаша вода. Открих някакво лекарство в
шкафчето. Бяха таблетки за грип и макар да не бях сигурна
точно какво му е, все пак го накарах да ги изпие.
Лежеше свит на топка там на пода и половин час по-късно
каза:
— Лили? Струва ми се, че ще имам нужда от кошчето.
Скочих, измъкнах кошчето изпод бюрото си и коленичих
пред него. В мига, щом го поставих на земята, той се приведе
над него и започна да повръща.
Боже, чувствах се ужасно заради него. Да е така болен и да
няма баня, легло, къща или майка. Имаше единствено мен, а аз
дори не знаех какво да предприема.
Когато свърши, го накарах да пийне вода и после му наредих
да легне на леглото. Отказа, но на мен не ми минаваха тези.
104
Оставих кошчето на пода до леглото и го принудих да се
премести.
Беше така горещ и трепереше толкова неудържимо, че се
боях да го оставя на пода. Легнах до него и в рамките на
следващите шест часа той продължи да повръща на всеки час.
Постоянно ми се налагаше да нося кошчето в банята и да го
изпразвам. Няма да лъжа, беше гнусно. Най-гнусната нощ,
която съм преживявала, но какво друго можех да сторя?
Имаше нужда да му помогна и само аз бях насреща за него.
Като стана време да напусне стаята ми днес сутринта,
поръчах му да отиде в неговата къща и му обещах преди
училище да се отбия да проверя как е. Изненадана съм, че
изобщо събра сили да се изкатери през прозореца. Оставих
кошчето до леглото и зачаках майка ми да дойде да ме повика.
Като го направи, забеляза кошчето и веднага притисна длан
към челото ми.
— Лили, добре ли си?
Изстенах и поклатих глава.
— Не. Цяла нощ повръщах. Мисля, че се свърши, но не съм
мигнала.
Тя взе кошчето за боклук и ми нареди да остана в леглото,
каза, че ще звънне в училище и ще ги предупреди, че няма да
ходя. След като излезе за работа, отидох при Атлас и му
казах, че може да остане при мен в къщата за целия ден.
Продължаваше да повръща, така че го оставих да спи в
стаята ми. Проверявах го горе-долу на половин час и около
обед най-накрая спря да повръща. Влезе да си вземе душ, а аз
му приготвих супа.
Беше прекалено изтощен дори да се храни. Взех одеяло,
двамата седнахме и се завихме с него. Нямам представа кога
се почувствах достатъчно удобно, че да се сгуша в него, но
просто ми се стори нормално. Няколко минути по-късно той
се наведе и притисна устни в ключицата ми, точно по
средата между рамото и шията ми. Беше кратка целувка и
не съм сигурна, че беше възнамерявал да е романтична. По-
скоро нещо като жест на признателност, без да е използвал
конкретните думи. Но ме накара да почувствам безброй
неща. Минали са няколко часа, а продължавам да докосвам
мястото с пръсти, защото още я усещам.
Наясно съм, че това сигурно е бил най-мъчителният ден в
живота му, Елън. Но беше един от моите любими.
Чувствам се наистина ужасно заради това.
Гледахме „Търсенето на Немо“ и когато дойде частта, в
която Марлин търсеше Немо и се чувстваше наистина
105
паднал духом. Дори му каза: „Искаш ли да знаеш какво трябва
да направиш, когато животът те препъне… Просто
продължавай да плуваш. Просто продължавай да плуваш.
Просто продължавай да плуваш, да плуваш, да плуваш.“
Когато Дори изрече това, Атлас хвана ръката ми. Не я
държеше както момче държи ръката на приятелката си.
Стискаше я, сякаш се опитваше да каже, че това сме ние.
Той беше Марлин, а аз бях Дори и му помагах да плува.
— Просто продължавай да плуваш – прошепнах му.
Лили

Скъпа Елън,
Уплашена съм. Така уплашена.
Много го харесвам. Когато сме заедно, мисля единствено за
него, а когато не сме, се тревожа до смърт. Животът ми
започва да се върти около Атлас и разбирам, че това не е
добре. Но не мога да променя нещата и не знам как да
постъпя, а сега е възможно той да си тръгне.
Вчера, след като изгледахме „Търсенето на Немо“, напусна
къщата и когато родителите ми си легнаха, отново се
вмъкна през прозореца. Предишната нощ беше спал в леглото
ми, защото беше болен, и знам, че не биваше да го правя, но
сложих одеялата му в пералнята точно преди да се прибера в
стаята си. Попита къде са и аз му отговорих, че ще се наложи
отново да спи на леглото, защото съм искала да изпера
одеялата му, за да не се разболее отново.
За миг изглеждаше, все едно се канеше да се върне обратно
през прозореца. Но после го затвори, събу обувките си и се
пъхна в леглото до мен.
Вече не беше болен, но като легна, реших, че е възможно аз
да съм се заразила, защото почувствах нещо странно в
стомаха си. Само че не бях болна. Просто винаги изпитвам
нещо подобно, когато той е толкова близо до мен.
Лежахме лице в лице и той попита:
— Кога навършваш шестнайсет?
— След два месеца – прошепнах.
Просто се взирахме един в друг, а сърцето ми биеше по-бързо
и по-бързо.
— Ти кога навършваш деветнайсет? – попитах просто за да
поддържам разговора, за да не го чуе как блъска.
— Чак през октомври – отговори.
Кимнах. Почудих се защо проявява интерес към възрастта
ми и това ме накара да се запитам какво ли си мисли за
106
петнайсетгодишните. Дали гледаше на мен просто като на
дете? Като на малка сестра? Бях почти на шестнайсет, а две
и половина години разлика не е кой знае какво. Може би
когато двама души са на петнайсет и осемнайсет, изглежда
така, но веднъж щом навърша шестнайсет, обзалагам се,
никой няма да го е грижа за някакви си две години и половина.
— Трябва да ти кажа нещо – промълви.
Сдържах дъха си, без да имам и най-малка представа какво
се кани да сподели.
— Днес се свързах с вуйчо ми. Някога с майка ми живеехме
при него в Бостън. Каза ми, че щом се върне от служебното си
пътуване, мога да се настаня при него.
Би трябвало да съм толкова радостна заради него. Беше
редно да се усмихна и да го поздравя. Но като затворих очи,
изпитах самосъжаление и осъзнах с пълна сила незрелостта,
характерна за възрастта ми.
— Ще заминеш ли? – попитах.
Повдигна рамене.
— Не знам. Исках първо да го обсъдя с теб.
Той беше така близо до мен, че усещах топлината на дъха
му. Също така забелязах, че имаше аромат на мента, и се
запитах дали използва бутилирана вода, за да си измие
зъбите, преди да дойде. Нито един ден не пропускам да го
пратя обратно в старата къща, зареден с много вода.
Вдигнах ръка и започнах да дърпам едно перо, стърчащо от
възглавницата. Като го измъкнах, усуках го между пръстите
си.
— Не знам какво да кажа, Атлас. Радвам се, че ще имаш къде
да живееш, но какво ще стане с училището?
— Бих могъл да завърша там – изтъкна.
Кимнах. Звучеше ми, като че вече е взел решение.
— Кога тръгваш?
Зачудих се колко ли далече беше Бостън. Сигурно на няколко
часа, но ако не притежаваш кола, това си е цял един свят
разстояние.
— Не знам със сигурност дали ще се случи.
Оставих перото обратно на възглавницата и отпуснах
ръка встрани.
— Какво те спира? Вуйчо ти предлага покрив над главата
ти. Това е хубаво, нали?
Стисна устни и кимна. После взе перото, с което си бях
играла аз, и започна да го усуква между пръстите си. Остави
го обратно на възглавницата и после направи нещо, което

107
не бях очаквала. Вдигна ръка към лицето ми и докосна
устните ми с пръсти.
Боже. Елън. Мислех, че ще умра на място. Това беше най-
силното чувство, което съм изпитвала наведнъж. Задържа
пръстите си там за няколко секунди и промълви:
— Благодаря ти, Лили. За всичко.
Прекара пръсти през косата ми, а после се наведе и ме
целуна по челото. Дишах така учестено, че ми се наложи да
отворя уста, за да си набавя още въздух. Виждах как гърдите
му се повдигаха също толкова бързо като моите. Погледна
към мен и проследих как очите му се насочиха право към
устата ми.
— Някога целували ли са те, Лили?
Поклатих глава за отрицание и наклоних лице към него,
защото имах нужда незабавно да промени това или в
противен случай щях да спра да дишам.
После – почти все едно аз бях изработена от яйчени черупки
– приближи устни до моите и просто се задържа така. Не
знаех какво да правя оттук нататък, но не ме беше грижа.
Пет пари не давах, ако останехме така цяла нощ и повече
никога не помръднехме, това беше всичко за мен.
Устните му се затвориха върху моите и усещах как ръката
му трепери леко. Повторих каквото правеше той и започнах
да движа устни също като него. Усетих как върхът на езика
му погали устните ми веднъж и имах усещането, че очите ми
ще изскочат от орбитите. Повтори и после потрети, така
че най-накрая и аз го направих. Когато езиците ни се
докоснаха за пръв път, аз се усмихнах леко, защото преди
много бях мислила за първата си целувка. Къде ще бъде и с
кого. Изобщо не си бях представяла, че усещането ще е
такова.
Бутна ме да легна по гръб, притисна длан към бузата ми
и продължи да ме целува. Ставаше все по-хубаво и по-
хубаво, колкото по-удобно започвах да се чувствам.
Любимият ми момент беше, когато се отдръпна за секунда и
погледна надолу към мен, а после ми се нахвърли дори по-
жадно.
Не знам колко дълго сме се целунали. Дълго. Толкова дълго, че
устата ме заболя и пече не успявах да задържа очите си
отворени. Почти сигурна съм, че когато заспахме, устата му
още докосваше моята.
Повече не говорихме за Бостън.
Все така не знам дали ще замине.

108
 ***
Скъпа Елън,
Трябва да ти се извиня.
Мина цяла седмица, откакто не съм ти писала и откакто
не съм гледала шоуто ти. Не се тревожи, все така го
записвам, така че рейтингът ти ще е непокътнат, но всеки
ден като слезем от автобуса, Атлас взема бърз душ и после се
натискаме.
Всеки ден.
Невероятно е.
Не знам причината, но с него се чувствам изключително
добре. Толкова е мил и внимателен. Никога не прави нещо,
което да ме кара да се чувствам неудобно, но досега не се е
случвало и да направи опит за нещо такова.
Не съм сигурна колко е редно да ти разкрия, след като не сме
се срещали лично. Но нека поставя нещата така, ако някога
се е чудил какво е усещането за гърдите ми…
Сега вече знае.
Дори животът ми да зависи от това, пак не бих могла да
разбера как функционират хората на ежедневни начала,
когато харесват някого толкова много. Ако можех да
избирам, бихме се целували по цял ден и цяла нощ, без да
правим нищо друго, освен може би да си говорим мъничко. Той
разказва забавни истории. Допада ми, когато е в
разговорливо настроение, защото това не се случва често, но
си служи активно с ръцете. Също така много се усмихва, а аз
обичам усмивките му дори повече от целувките му. А пък
понякога му нареждам да замълчи, да спре да се усмихва и да
ме целува, за да мога просто да се взирам в него. Обичам да го
гледам в очите. Толкова са сини, че дори да стои в другия край
на стаята, човек би могъл да види колко наситено син е
цветът им. Единственото, което не харесвам в целувките ни,
е, че понякога затваря очи.
И не. Още не сме разговаряли за Бостън.
Лили

Скъпа Елън,
Докато се возехме на автобуса вчера следобед, Атлас ме
целуна. За нас не беше нищо ново, защото до този момент
вече се бяхме целували много, но беше първият случай, когато
го правеше на публично място. Когато сме заедно, като че
всичко друго около нас избледнява, затова не мисля, че изобщо
му хрумна как някой може да забележи. Но Кейти забеляза.
109
Седеше на седалката зад нас и я чух да произнася: „Гадост!“, в
мига, щом той се наведе и ме целуна.
Каза на момичето до нея:
— Не мога да повярвам, че Лили му позволява да я докосва.
Носи едни и същи дрехи почти всеки ден.
Елън, бях ужасно бясна. Почувствах се много зле заради
Атлас. Отдръпна се от мен и личеше, че думите й го бяха
засегнали. Понечих да се обърна и дай се разкрещя, защото
осъжда някого, когото дори не познава, но той ме стисна за
ръката и поклати глава.
— Недей, Лили – помоли.
Така че не направих нищо.
Но през остатъка от пътуването бях изключително
ядосана. Гневях се, че Кейти каза нещо толкова грубо само за
да нарани някого, за когото смята, че стои под нея. Също
така ме заболя заради това, че Атлас явно беше свикнал на
подобни коментари.
Не исках той да си мисли, че съм се засрамила, защото някой
е видял да ме целува. Познавам Атлас по-добре от всички им и
ми е известно колко добър човек е, без значение как изглеждат
дрехите му, дори без значение от факта, че преди да започне
да използва нашия душ, миришеше.
Наклоних се и го целунах по бузата, а после отпуснах глава
на рамото му.
— Знаеш ли какво? – заговорих.
Преплете пръсти с моите и стисна ръката ми.
— Какво?
— Ти си любимият ми човек.
Усетих, че се засмя, и това ме накара да се усмихна.
— Измежду колко на брой хора? – поинтересува се.
— Измежду всички.
Целуна върха на главата ми и промълви:
— Ти също си любимият ми човек, Лили. При всички
положения.
Когато автобусът спря на нашата улица, Атлас не пусна
ръката ми, когато тръгнахме да слизаме. Той беше пред мен
на пътеката, а аз вървях зад него, така че не ме видя как се
обърнах и показах среден пръст на Кейти.
Вероятно не биваше, но изразът на лицето й ме възнагради
напълно.
Щом стигнахме до нашата къща, Атлас пое ключа от
ръката ми и отключи външната врата. Беше странно да
видя колко удобно беше започнал да се чувства в дома ми.
Влязохме и той заключи след нас. В този момент забелязахме,
110
че в къщата няма ток. Надникнах през прозореца и забелязах
камион в другия край на улицата, работеха по
електропроводите, така че не можехме да гледаме шоуто ти.
Не бях особено разстроена, защото това значеше, че сигурно
щяхме да посветим следващия час и половина на целувки.
— Фурната ви на газ или на ток е? – поинтересува се той.
— На газ – отговорих, малко озадачена, че разпитва за
фурната ни.
Събу обувките си (които всъщност бяха чифт стари обувки
на баща ми) и се запъти към кухнята.
— Ще ти приготвя нещо – обяви.
— Умееш да готвиш?
Отвори хладилника и започна да размества разни неща.
— Да. Може да се каже, че обичам да готвя също колкото ти
обичаш да отглеждаш разни неща. – Извади няколко
продукта от хладилника и загря фурната. Облегнах се на
плота и го наблюдавах. Дори не следваше рецепта. Просто
сипваше разни съставки в купи и ги смесваше, без да използва
мерителна чаша.
Никога не бях виждала баща ми да си мърда пръста в
кухнята. До голяма степен съм убедена, че не знае как да
включи фурната. Общо взето, приемах, че с всички мъже е
така, но докато следях действията на Атлас, установих, че
съм грешила.
— Какво приготвяш? – попитах.
Набрах се на ръце върху кухненския остров и се покачих
отгоре му.
— Курабии – отговори той.
Донесе ми купата и пъхна лъжицата в сместа. После я
приближи към устата ми и аз опитах. Една от слабостите
ми е тесто за курабии, а това беше най-хубавото, което
някога бях вкусвала.
— Иха – възкликнах и облизах устни.
Той остави купата до мен, наведе се и ме целуна. В случай че
се чудиш, тестото за сладки и устата на Атлас, смесени в
едно, ме пратиха право в рая. Издадох гърлен звук, който му
даде да разбере колко ми допадаше комбинацията, и това го
накара да се разсмее. Но не спря да ме целува. Просто се
позасмя в рамките на целувката и това напълно разтопи
сърцето ми. Когато беше щастлив, Атлас беше способен
направо да ми вземе ума. Това ме накара да искам да открия
всяко нещо на света, което харесваше той, и да му го
предоставя.

111
 Докато ме целуваше, аз се запитах дали го обичам. Преди
никога не бях имала приятел, така че нямах с какво да сравня
чувствата си. Всъщност преди появата на Атлас никога не
бях искала приятел или връзка. Не раста в семейство,
предлагащо велик пример за това как е редно един мъж да се
отнася към любима жена, така че открай време бях таила
нездравословно количество недоверие към интимни
отношения и изобщо общуване с други хора.
Имало е моменти, когато съм се чудила дали някога ще си
позволя да повярвам на момче. В общи линии мразя мъжете,
защото единственият пример, с който разполагам, е баща
ми. Но прекараното време с Атлас ме промени. Не мисля, че е
нещо фундаментално. Все така не вярвам на повечето хора.
Но все пак Атлас ме е променил достатъчно, за да повярвам,
че може би той е изключение.
Той спря да ме целува и отново взе купата. Отнесе я на
срещуположния плот и започна да сипва тестото
с лъжица върху тавата.
— Искат ли да научиш един трик за печене във фурна на газ?
– попита.
Не съм сигурна, че някога преди съм се вълнувала от
готвене, но някак си той успяваше да ме накара да искам да
знам всичко, което знае той. Може би заради това колко
щастлив изглеждаше, когато говореше на тази тема.
— Газовите фурни имат горещи участъци – обясни, отвори
вратата на фурната и пъхна тавата вътре. – Трябва да
въртиш съда, за да си сигурна, че всичко ще се изпече
равномерно. – Затвори вратата и свали готварската
ръкавица от ръката си. Метна я на плота. – Плоча за пица
също върши работа. Ако просто я оставиш във фурната, дори
да не печеш пица, това помага да се елиминират горещите
участъци.
Приближи се към мен и положи длани от двете ми страни.
Токът дойде в мига, когато дръпна надолу яката на блузата
ми. Целуна онова местенце на рамото ми, което винаги
обичаше да целува, и бавно плъзна ръце нагоре по гърба ми.
Кълна се, че понякога дори да го няма, пак чувствам устните
му върху ключицата си.
Тъкмо се канеше да ме целуне по устата, когато чухме на
алеята да спира кола и вратата на гаража започна да се
отваря. Скочих от кухненския остров и се заозъртах
трескаво из кухнята. Той долепи длани до бузите ми и ме
накара да погледна към него.

112
 — Дръж курабиите под око. Ще са готови след около двайсет
минути.
Притисна устни към моите, а после ме пусна и се втурна
към дневната да вземе раницата си. Изскочи през задната
врата точно когато чух баща ми да гаси двигателя.
Започнах да събирам продуктите за сладките и баща ми се
появи в кухнята от гаража. Озърна се и после забеляза
фурната да свети.
— Готвиш ли нещо? – попита.
Кимнах, защото сърцето ми препускаше така бясно, че се
боях да не долови треперенето в гласа ми, ако отговорех с
думи. Залових се да търкам плота, който всъщност беше
идеално чист. Прочистих гърло и казах:
— Курабии. Пека курабии.
Той остави куфарчето си на кухненската маса, отиде до
хладилника и си извади бира.
— Токът беше спрял – добавих. – Беше ми скучно и реших да
се занимавам с нещо, докато го пуснат.
Баща ми седна и отдели следващите десет минути да ме
разпитва за училище и дали съм обмислила постъпването си в
колеж. В редките случаи, когато бяхме само двамата, успявах
да зърна намек за това какви би могло да бъдат нормалните
отношения с един баща. Да седя до масата заедно с него и да
обсъждаме колежи, избора ми на професия и училището ми.
Ако можеше винаги да бъде човекът, който успяваше да бъде в
тези моменти, нещата биха били толкова различни. За
всички ни.
Завъртях сладките, както препоръча Атлас и щом бяха
готови, ги извадих от фурната. Взех една и я подадох на баща
ми. Мразех се, задето съм добра към него. Почти имах
усещането, че прахосвам курабиите на Атлас.
— Охо! – ахна баща ми. – Прекрасни са, Лили.
Насилих се да благодаря, въпреки че не бяха мое дело.
Нямаше как да му кажа това обаче.
— За училище са, така че можеш да получиш само една –
излъгах.
Изчаках да изстинат, а после ги наредих в пластмасова
кутия и ги отнесох в стаята си. Дори не желаех да ги опитам
без Атлас, така че изчаках до по-късно вечерта, когато се
появи той.
— Трябваше да си хапнеш поне една, докато бяха горещи –
възнегодува. – Тогава са най-хубави.
— Не исках да ги ям без теб – обясних.

113
 Седнахме на леглото с гърбове, опрени в
стената, и излапахме половината сладки. Уверих го, че са
прелестни, но пропуснах да спомена, че преди никога не бях
яла по-хубави. Нямах желание да помпам егото му. В
известен смисъл ми харесваше колко е скромен.
Понечих да си взема още една, но той дръпна кутията
и сложи капака на мястото му.
— Ако изядеш прекалено много, ще ти стане лошо и вече
няма да харесваш курабиите ми.
Засмях се.
Невъзможно.
Той пийна малко вода, а после се изправи, обърнат към
леглото.
Направих нещо за теб – съобщи и бръкна в джоба си.
— Още курабии? – попитах.
Усмихна се и поклати глава, а после протегна напред юмрук.
Вдигнах ръка и той пусна в шепата ми нещо твърдо. Беше
малко и плоско сърчице, около пет сантиметра дълго и
издялано от дърво.
Потърках го с палец, като се постарах да не се ухилвам
прекалено широко. Не беше анатомично правилно сърце, но
също така не изглеждаше като ръчно нарисуваните сърчица.
Беше неравно и кухо по средата.
— Ти си направил това? – попитах и вдигнах очи към него.
Кимна.
— Издялах го със стар нож, който открих в къщата.
Краищата на сърцето не бяха свързани. Просто се извиваха
леко навътре и оставяха малък промеждутък в горния му
край. Дори не знаех какво да кажа. Усетих да сяда на леглото,
но не успявах да откъсна очи от намиращото се върху дланта
ми, било то и за да му благодаря.
— Издялах го от клон – обясни шепнешком. – От дъба в
задния ви двор.
Кълна се, Елън, не бях мислила, че съм способна да обичам
нещо толкова много. Или може би онова, което чувствах, не
беше към подаръка, а към него самия. Сключих пръсти около
сърцето, а после се наведох и го целунах така страстно, че се
строполи на леглото. Прехвърлих крак върху него и го
възседнах, а той ме стисна през кръста и се усмихна срещу
устата ми.
— Ще ти издялам цяла къща от този дъб, щом ще получа
такава награда – прошепна.
Засмях се.

114
 — Трябва да престанеш да бъдеш толкова идеален – заявих
му. – И бездруго вече си любимият ми човек, но сега вече
наистина си нечестен спрямо другите хора, защото никой
няма да успее да те догони.
Той опря длан в тила ми и ме претърколи, така че аз се
озовах по гръб, а той беше отгоре ми.
— Това значи, че планът ми действа – отсече, преди да ме
целуне отново.
Докато се целувахме, държах сърцето с желанието да
повярвам, че е подарък без някакъв конкретен повод. Но част
от мен се боеше, че е подарък, който да ми напомня за него,
когато отпътува за Бостън.
Не исках да го помня. Ако трябваше да го помня, това би
означавало, че вече няма да е част от живота ми.
Не искам той да се мести в Бостън, Елън. Разбирам, че това
е себично от моя страна, защото не може да продължава да
живее в онази къща. Не знам от какво съм по-уплашена, че е
възможно да се случи. Да го гледам как си тръгва или най-
егоистично да го умолявам да не заминава.
Наясно съм, че се налага да поговорим за това. Тази вечер
като дойде, ще го попитам за Бостън. Не исках да го питам
вчера, защото денят беше наистина съвършен.
Лили

Скъпа Елън,
Просто продължавай да плуваш. Просто продължавай да
плуваш.
Той ще се мести в Бостън.
Наистина не съм в настроение да говоря за това.
Лили

Скъпа Елън,
Това ще е нещо голямо за майка ми да го прикрие.
Баща ми обикновено е особено внимателен да я удря
на места, където да не остават очевидни синини.
Вероятно последното, което иска, е хората в града да са
наясно какво й причинява. Няколко пъти съм го виждала да я
рита, да я души, да я удря по гърба и в корема, да я скубе.
При няколкото случая, когато я е удрял по лицето, винаги са
били шамари, така че следите да не се задържат дълго.
Но никога не го бях виждала да прави каквото направи
снощи.
115
 Когато се прибраха, беше наистина късно. Уикенд е, така че
с мама отидоха на някакво общинско събитие. Баща ми има
агенция за недвижими имоти, а освен това е кмет на града,
така че им се налага да изпълняват много публични дейности
като присъствието на благотворителни вечери. Което е
чиста ирония, след като баща ми мрази
благотворителността. Но предполагам, налага му се да пази
репутацията си.
Като се прибраха, Атлас вече беше в стаята ми. В мига,
щом прекрачиха прага, ги чух да се карат. В голяма част
разговорът им беше приглушен, но доколкото схванах, баща
ми я обвиняваше, че флиртувала с някакъв мъж.
Аз познавам майка си, Елън. Никога не би постъпила така.
Ако изобщо нещо се е случило, то мъжът е погледнал майка ми
и баща ми е изпитал ревност. Майка ми е истинска
красавица.
Чух го да я нарича уличница и след това до ушите ми
достигна първият удар. Понечих да стана от леглото си, но
Атлас ме дръпна и ми нареди да не се меся, защото може да
пострадам. Обясних му, че това всъщност помага понякога.
Че като се появя, баща ми отстъпва.
Атлас се помъчи да ме разубеди, но в крайна сметка аз
отидох в дневната.
Елън.
Аз просто…
Той беше върху нея.
Бяха на дивана и ръката му беше на гърлото й, но с другата
дърпаше роклята й нагоре. Тя се съпротивляваше, а аз стоях
на мястото си като закована. Тя не спираше да го умолява да
я остави, а той я зашлеви през лицето и й нареди да мълчи.
Никога няма да забравя как каза: „Внимание ли ти се иска? Ще
ти дам аз шибано внимание! Тогава тя застина и престана
да се съпротивлява. Чух я да плаче и после отговори: „Моля
те, по-тихо. Лили е тук”.
Тя каза: „Моля те, по-тихо“.
Моля те, скъпи, бъди тих, докато ме изнасилваш.
Елън, нямах представа, че човешко същество е способно да
таи такава омраза в сърцето си. И в случая дори не говоря за
баща ми. Говоря за себе си.
Отидох право в кухнята и отворих едно чекмедже. Сграбчих
най-големия нож, който намерих, и… не знам как да го обясня.
Все едно дори не бях в собственото си тяло.
Виждах се отстрани как вървя с нож в ръка и знаех, че ще го
използвам. Просто исках нещо по-голямо от мен, което да го
116
сплаши и да го махне от нея. Но точно преди да изляза от
кухнята, две ръце ме сграбчиха в гръб през кръста и ме
повдигнаха. Изпуснах ножа, баща ми не го чу, но майка ми го
чу. Очите ни се срещнаха, докато Атлас ме отнасяше
обратно в стаята ми. Когато вече бяхме вътре, аз започнах
да го блъскам по гърдите в опит да се върна обратно при нея.
Плачех и правех всичко по силите си да го отместя от пътя
си, но той не помръдваше.
Обви ръце около мен и каза:
— Лили, успокой се.
Продължаваше да го повтаря отново и отново и ме държа
дълго време, докато накрая не приех, че няма да ме пусне
навън. Нямаше да позволи да се добера до онзи нож.
Отиде до леглото, взе якето си и се залови да обува
обувките си.
— Ще отидем у съседите – заяви. – Ще повикаме полиция.
Полиция.
В миналото майка ми ме беше предупреждавала да не викам
полиция. Твърдеше, че това можело да застраши кариерата
на баща ми. Но честно казано, в този момент изобщо не ме
беше грижа за това. Пет пари не давах, че е кмет или че
всички, които го харесваха, не познаваха лошата му страна.
Единственото, което ме вълнуваше, беше да помогна на
майка ми, така че си облякох якето и отидох до дрешника за
чифт обувки. Когато пристъпих навън, Атлас се беше
втренчил във вратата на спалнята ми.
Отваряше се.
Майка ми влезе и бързо я затвори, като заключи след себе
си. Никога няма да забравя как изглеждаше. От устната й
течеше кръв. Окото й вече започваше да отича, а на рамото й
лежеше кичур от косата й. Погледна към Атлас и мен.
Дори не си дадох миг да се почувствам уплашена, задето ме
е заловила с момче в стаята ми. Не ме беше грижа за това.
Тревожех се единствено за нея. Бутнах косата от рамото й и
после от челото й.
— Той ще позвъни в полицията, мамо. Ставали?
Тя разтвори очи наистина широко и започна да клати
глава.
— Не – отсече. Погледна към Атлас и добави: – Не можеш.
Не.
Той вече беше до прозореца и се канеше да си тръгне, но това
го накара да спре и ме изгледа.
— Той е пиян, Лили – обясни тя. – Чу вратата ти да се
затваря, така че отиде в спалнята. Спря се. Ако се обадите в
117
полицията, това само ще влоши нещата, повярвай ми.
Просто го остави да преспи и утре нещата ще са по-добре.
Поклатих глава, усещах очите ми да парят от сълзи.
— Мамо, той се опитваше да те изнасили.
Тя сведе глава и потрепна, когато изрекох това. Отново
поклати глава и каза:
— Нещата не стоят така, Лили. Женени сме и понякога
бракът е… Прекалено си млада да го разбереш.
За миг се възцари пълна тишина и после аз отговорих:
— Искрено се надявам никога да не го разбера.
Именно тогава тя се разплака. Просто държеше главата си
в длани и ридаеше, а аз нямах какво друго да сторя, освен да
обвия ръце около нея и също да заплача. Никога не я бях
виждала така разстроена. Или така наранена. Или така
уплашена. Това ми разби сърцето, Елън.
Разби мен.
Когато свърши да плаче, аз се озърнах и установих, че
Атлас си е тръгнал. Отидохме в кухнята и й помогнах да
почисти устната и окото си. Тя не каза нищо по повод
неговото присъствие. Нито дума. Очаквах да заяви, че съм
наказана, но не се случи. Осъзнах, че може би не го е отчела,
защото тя прави така. Нещата, които я нараняват, просто
биват замиташ под килима и повече никога не се разискват.
Лили

Скъпа Елън,
Струва ми се, че вече съм готова да говоря за Бостън.
Той замина днес.
Прехвърлих колодата си карти толкова много пъти, че
ръцете ме болят. Боя се, че ако не го излея на хартия, ще
полудея да го тая в себе си.
Последната ни вечер не мина особено добре. В началото се
целувахме много, но и двамата бяхме прекалено тъжни, за да
му придаваме особено значение. За втори път в рамките на
два дни ми заяви, че е променил решението си и че няма да
замине. Не искаше да ме остави сама в тази къща. Но аз съм
живяла с тези родители почти шестнайсет години. Беше
глупаво от негова страна да се отказва от подслон и да бъде
бездомен само заради мен. И на двамата ни беше ясно, но все
пак ни болеше.
Помъчих се да не бъда чак толкова тъжна и както лежахме,
го помолих да ми разкаже за Бостън. Заявих му, че може би
някой ден, след като завърша училище, ще отида там.
118
 Щом заговори на тази тема, изразът в очите му стана
някак странен. Не бях го виждала да гледа така преди. Един
вид все едно описваше в рая. Каза ми как всички в Бостън
имат най-прекрасния акцент. Сподели, че бил живял там
между девет и четиринайсетгодишна възраст, така че,
предполагам, беше закачил нещо от изговора им.
Описа ми как вуйчо му живее в жилищна сграда, която има
най-страхотната тераса на покрива.
— Много сгради имат такива – обясни, – Някои дори са с
басейни.
В Плетора, щата Мейн, сигурно няма достатъчно висока
сграда, за да има тераса на покрива. Почудих се какво ли би
било усещането да се намирам толкова високо. Попитах го
дали се е качвал там горе и той отговори утвърдително.
Като живеел при вуйчо си, понякога отивал на покрива и
просто седял и мислел, устремил поглед към града.
Описа ми храната. Вече знаех, че обича да готви, но нямах
представа, че готвенето е истинска страст за него.
Предполагам, че понеже не разполагаше с кухня или печка,
като се изключат сладките, които ми опече, преди всъщност
не беше говорил на тема готвене.
Описа ми пристанището и как, преди да се омъжи отново,
майка му го водела там да ловят риба.
— Предполагам, Бостън не се различава много от всеки друг
голям град – каза. – Няма кой знае какво, което да го накара
да изпъкне. Просто е… Не знам. Там има настроение. И
наистина хубава енергия. Когато хората кажат, че живеят в
Бостън, наистина се гордеят. Това ми липсва понякога.
Прекарах пръсти през косата му и отговорих:
— Както го казваш, звучи като най-хубавото място на
света. Все едно в Бостън всичко е по-хубаво.
Погледна ме и в очите му пролича тъга, когато каза:
—Почти всичко е по-хубаво в Бостън. Изключение правят
момичетата. Бостън няма теб.
Това ме накара да се изчервя. Целуна ме наистина нежно.
— Бостън няма мен все още. Някой ден ще се преместя там и
ще те открия – отсякох.
Той ме накара да обещая. Заяви, че ако се преместя в
Бостън, вече наистина всичко там ще бъде по-хубаво и това
щял да е най-прелестният град на света.
Целувахме се още малко. Правихме и други неща, с които
няма да те отегчавам. Макар че в никакъв случай не бяха
отегчителни.
Изобщо не.
119
 Но на сутринта трябваше да се сбогувам с него. Той ме
задържа в обятията си и ме целува така дълго, че се уплаших
да не умра, като ме пусне.
Но не умрях. Пусна ме, а ето ме тук. Все още съм жива. Все
още дишам.
Едва-едва.
Лили

Прелиствам на следващата страница, но после затварям

дневника. Писала съм в дневника само още веднъж и не съм
убедена, че в момента съм в настроение да го прочета. Или че
изобщо някога ще бъда. Прибирам дневника обратно в
дрешника си с ясното съзнание, че епизодът ми с Атлас е
приключил. Сега той е щастлив.
Аз съм щастлива.
Времето със сигурност успява да излекува всички рани.
Или поне повечето от тях.
Гася лампата и вземам телефона си, за да го включа да се
зарежда. Пропуснала съм две съобщения от Райл и едно от
майка ми.

Райл: Гола истина се задава след 3… 2…

Райл: Тревожех се, че да бъда част от връзка ще увеличи
задълженията ми. Заради това го избягвах през целия си
живот. Вече имам достатъчно ангажименти и като виждах
колко стрес причиняваше на родителите ми техният брак,
както и провалените бракове на някои от приятелите ми, не
исках да ставам част от нещо подобно. Но след тази вечер
осъзнах, че може би просто много хора го правят погрешно.
Защото онова, което се случва между нас, не ми създава
усещане за отговорност, а е като възнаграждение. Ще заспя с
въпроса какво направих, за да го заслужа.

Притискам телефона до гърдите си и се усмихвам. После

правя екранна снимка, защото ще го запазя завинаги. Отварям
третото съобщение.

Мама: Лекар, Лили? ПЛЮС твой собствен бизнес? Искам да

бъда като теб, щом порасна.

И на това правя екранна снимка.

120
 ГЛАВА 12

акво причиняваш на тези бедни цветя? –

—К пита Алиса зад гърба ми.

Затварям още една сребърна шайба и я
плъзвам надолу по стъблото.
—Стиймпънк*.
[* Стиймпънкът е поджанр на научната фантастика и
фентъзито, който е вдъхновен от технологиите и машините,
задвижвани с пара през XIX век. – Б.пр.;
Двете се отдръпваме и се любуваме на букета. Или
поне… надявам се, че тя го гледа с възхищение. Беше се
получило по-добре, отколкото очаквах. Използвах цветарска
боя, за да направя няколко бели рози тъмнолилави. После
декорирах стъблата с различни елементи в стил стиймпънк, като
метални шайби и колела, и дори залепих с лепило малък
часовник на кафявата кожена каишка, която придържа букета
цял.
— Стиймпънк!
— Това е течение. Поджанр на художествената проза, но се
прехвърля и в други сфери. Изкуство. Музика. – Обръщам се и
се усмихвам, стиснала букета. – А сега… и в цветарството.
Алиса поема цветята от мен и ги вдига високо пред себе си.
— Толкова са… странни. Много ми харесват. – Прегръща ги. –
Може ли да ги имам?
Дърпам ги от ръката й.
— Не, за аранжировката на тържественото ни откриване са. Не
са за продан.
Хващам вазата, която приготвих вчера. Миналата седмица
открих на битпазара чифт дамски ботуши с копчета. Напомниха
ми на стила стиймпънк и всъщност ботушите ми дадоха идеята
за цветята. Миналата седмица измих ботушите, изсуших ги и
залепих по тях парченца метал. След като ги намазах с основа за
декупаж, вече можех да оформя вътре ваза, която да задържи
водата.
— Алиса? – Поставям цветята в центъра на масата за
аранжировки. – До голяма степен съм убедена, че ми е било
предопределено да правя точно това в живота си.
— Стиймпънк? – пита.
Засмивам се и се обръщам.
— Да творя! – заявявам и обръщам табелката „отворено“ с
петнайсет минути по-рано.

121
 И двете имаме по-натоварен ден, отколкото сме очаквали.
Покрай поръчките по телефона и онлайн и прииждащите
клиенти никоя от двете не успява да обядва.
— Имаш нужда от повече персонал – подмята Алиса, като ме
отминава с два букета в ръцете.
Това е в един часа.
— Имаш нужда от повече персонал – повтаря ми в два часа с
телефон, долепен до ухото, докато приема поръчка и заедно с
това таксува клиент на касовия апарат.
Маршал се отбива в три часа и се интересува как върви.
— Има нужда от повече персонал.
В четири часа помагам на една жена да отнесе букет до колата
си и като се връщам обратно вътре, Алиса излиза, понесла друг
букет.
— Имаш нужда от повече персонал – отсича раздразнено.
В шест часа тя заключва и обръща табелката на „затворено“.
Обляга се на стената и се свлича на пода, насочила очи нагоре
към мен.
— Знам – уверявам я. – Имам нужда от повече персонал.
Само кима.
И после се засмиваме. Отивам до мястото, където седи, и се
отпускам до нея. Събираме глави и оглеждаме магазина.
Цветята в стил стиймпънк пожънаха огромен успех и
макар да отказах да продам този конкретен букет, имаме осем
поръчки за негови копия.
— Гордея се с теб, Лили – заявява.
Усмихвам се.
— Нямаше да го постигна без теб, Иса.
Седим така няколко минути и се наслаждаваме на отдиха,
който най-накрая сме предоставили на краката си. Честна дума,
това беше един от най-хубавите дни, които съм преживявала, но
не мога да попреча да бъда глождена от тъга, задето Райл така и
не се отби. Също така не ми написа съобщение.
— Днес чувала ли си се с брат ти? – питам я.
Клати глава.
— Не, но съм сигурна, че просто е зает.
Кимвам. Знам, че е зает.
И двете вдигаме очи, когато някой почуква на вратата.
Усмихвам се, като го виждам да огражда очи с длани и да
притиска лице към витрината. Най-накрая поглежда надолу и
ни открива да седим на пода.
— За вълка говорим, а той – в кошарата – подхвърля Алиса.
Скачам и отключвам вратата, за да го пусна да влезе. В мига,
щом отварям, той влетява вътре.
122
 — Пропуснах ли го? Да. Пропуснал съм го. – Прегръща ме. –
Съжалявам. Постарах се да се появя тук веднага щом ми беше
възможно.
Прегръщам го в отговор и го уверявам:
— Всичко е наред. Сега си тук. Мина идеално.
Замаяна съм от вълнение, че изобщо успяхме.
— Ти си идеална – отсича той и ме целува.
Алиса минава покрай нас.
— Ти си идеална – имитира го. – Райл, познай какво.
Райл ме пуска.
— Какво?
Алиса хваща кошчето за боклук и го тръсва на щанда.
— Лили има нужда от повече персонал.
Засмивам се, задето не спира да го повтаря. Райл стиска
ръката ми и изтъква:
— Изглежда, че бизнесът е вървял.
Повдигам рамене.
— Не мога да се оплача. Искам да кажа… Не съм мозъчен
хирург, но доста ме бива в онова, с което съм се заловила.
Райл се смее.
— Имате ли нужда от помощ за почистването?
С Алиса го впрягаме на работа да ни помогне да разтребим
след големия ден. Приключваме с всичко и се подготвяме за
утре, а Маршал се появява точно когато свършваме. Носи торба,
която оставя на щанда. Започва да вади от нея огромни купчини
плат и подхвърля по една на всеки от нас. Хващам моята и я
разгъвам.
Пижама гащеризон е.
Целият на котенца.
— Мач на „Бруинс“. Безплатна бира. Обличайте пижамите,
екип.
Алиса изсумтява и мърмори:
— Маршал, тази година изкара шест милиона. Наистина ли
имаме нужда от безплатна бира?
Той притиска пръст към устните й.
— Шт! Не говори като богато момиче, Иса. Богохулство.
Тя се изсмива, а Маршал взема пижамата от ръцете й.
Откопчава ципа и й помага да я навлече. Когато всички сме
готови, заключваме и поемаме към бара.
Никога в живота си не съм виждала толкова много мъже в
пижами гащеризон. С Алиса сме единствените жени облечени в
такива, но на мен ми допада. Шумно е. Толкова шумно, че всеки
път, когато „Бруинс“ се представят добре, ние с Алиса запушваме

123
уши заради крясъците. След около половин час на горния етаж
се освобождава сепаре и всички се втурваме да го превземем.
— Много по-добре – коментира Алиса, като се настаняваме.
Тук горе е много по-тихо, но все пак е по-шумно в сравнение с
нормалното.
Една сервитьорка идва да вземе поръчката ни. Аз поръчвам
червено вино и щом го правя, Маршал на практика скача от
мястото си.
— Вино? – крещи. – В пижама гащеризон си! Няма да
получиш безплатно вино.
Казва на келнерката да ми донесе бира. Райл й нарежда да ми
донесе вино. Алиса иска вода и това разстройва Маршал дори
повече. Поръчва на сервитьорката да донесе четири бутилки
бира, а Райл го поправя:
— Две бири, червено вино и вода.
Като се отдалечава от масата ни, сервитьорката
е крайно объркана.
Маршал прегръща Алиса и я целува.
— Как се очаква да те вкарам в леглото тази вечер, ако не си
поне малко пияна?
Изразът на лицето на Алиса се променя и веднага ми става
жал за нея. Наясно съм, че Маршал го каза на шега, но сигурно я
е засегнало. Само преди няколко дни сподели колко е потисната,
защото не може да забременее.
— Не мога да пия бира, Маршал.
— Тогава поне вино. Като си леко пийнала, ме харесваш
повече.
Смее се сам на себе си, но Алиса не го прави.
— И вино не мога да пия. Всъщност не мога да
консумирам никакъв алкохол.
Маршал престава да се смее.
Сърцето ми подскача.
Маршал се извърта на мястото си и я хваща за раменете, така
че да е с лице към него.
— Алиса?
Тя просто кима и така и не разбирам кой се е разплакал пръв.
Аз, Маршал или Алиса.
— Ще бъда баща? – изкрещява той.
Тя продължава да кима, а аз цивря като идиотка. Маршал
скача от мястото си и се провиква:
— Ще бъда баща!
Дори не мога да опиша този момент. Зрял мъж в пижама
гащеризон стърчи насред сепаре в бар и крещи на всеки склонен
да го чуе, че ще става баща. Дърпа я нагоре и сега двамата
124
стърчат в сепарето. Целува я, а аз не съм виждала нищо по-
сладко в живота си.
Докато не поглеждам към Райл и не го заварвам да дъвче
долната си устна, все едно се мъчи да прогони потенциална
сълза. Хвърля поглед към мен и ме залавя да го зяпам, така че
отклонява очи.
— Млъквай – промърморва. – Тя ми е сестра.
Усмихвам се, накланям се и го целувам по бузата.
— Поздравления, вуйчо Райл.
Щом като бъдещите родители най-накрая свършват да се
целуват, Райл и аз се изправяме да ги поздравим. Алиса
обяснява, че от известно време й прилошавало, но направила
теста едва тази сутрин точно преди официалното ни откриване.
Канела се да изчака и да каже на Маршал, като се приберат тази
вечер, но не успяла да се сдържи и секунда повече.
Питиетата ни пристигат и поръчваме храна. Щом
сервитьорката се отдалечава, аз поглеждам към Маршал.
— Как се запознахте вие двамата?
— Алиса разказва историята по-добре от мен – отвръща той.
Алиса се оживява и се навежда през масата.
— Аз го мразех – съобщава ми. – Беше най-добрият приятел на
Райл и постоянно висеше в къщата. Намирах го за ужасно
вбесяващ. Тъкмо се беше преместил от Бостън в Охайо и имаше
този ужасен бостънски акцент. Той смяташе, че това го прави
голямата работа, но аз исках да го зашлевя всеки път, когато
заговореше.
— Тя беше толкова сладка – вмята Маршал със сарказъм.
— Ти беше идиот – отговаря Алиса и завърта очи. – Както и да
е, един ден с Райл бяхме поканили няколко приятели. Нищо
голямо, но родителите ни бяха извън града, така че, разбира се,
организирахме малко събиране.
— Присъстваха поне трийсет души – пояснява Райл. – Беше
купон.
— Добре купон – съгласява се Алиса. – Влязох в кухнята и
Маршал стърчеше там, притиснат към някаква фльорца.
— Не беше фльорца – негодува той. – Беше свястно момиче.
Имаше вкус на царевични пръчици…
Алиса му отправя кръвнишки поглед и той млъква. Обръща се
обратно към мен.
— Кипнах – обяснява. – Разкрещях му се да си води
уличниците у тях. Момичето беше така ужасено от мен, че
побягна към вратата и повече не се появи.
— Страстоубийка – коментира Маршал.
Алиса го перва по рамото.
125
 — Както и да е. След като охладих страстите, изтичах в стаята
си, засрамена, че съм постъпила така. Беше от чиста ревност, а
аз дори не бях осъзнала, че го харесвам, докато не видях ръката
му на задника на друго момиче. Хвърлих се на леглото и
заплаках. Няколко минути по-късно той влезе в стаята ми и
попита дали съм добре. Претърколих се и извиках:
— Харесвам те, глупав грознико!
— А останалото е история… – заключава Маршал.
Смея се.
— „Глупав грознико“. Колко сладко.
Райл вдига пръст и заявява:
— Останалото можеш да си го премълчиш.
Алиса повдига рамене.
— Да бе. И така, Маршал приближи, дръпна ме от леглото и ме
целуна със същата уста, с която беше целувал фльорцата.
Продължихме да се целуваме половин час. Райл се натъкна на
нас и се развика на Маршал. Маршал избута Райл навън от
стаята ми, заключи вратата и се натискахме още цял час.
Райл клати глава.
— Предаден от най-добрия ми приятел.
Маршал придърпва Алиса към себе си.
— Харесвам я, глупав грознико.
Смея се, но Райл се обръща към мен със сериозно изражение
на лицето.
— Толкова му бях бесен, че не му говорих цял месец. В крайна
сметка го превъзмогнах. Ние бяхме на осемнайсет, а тя на
седемнайсет. Нямаше кой знае какво да сторя, за да ги разделя.
— Леле! – ахвам. – Не бях осъзнала, че сте на толкова близка
възраст.
Алиса се усмихва и отговаря:
— Три деца в рамките на три години. Съчувствам на горките
ни родители.
Всички на масата притихват. Забелязвам как Алиса поглежда
извинително към Райл.
— Три? – чудя се. – Имате още един брат или сестра?
Райл се поизправя на мястото си и отпива от бирата.
— Имахме по-голям брат. Почина, когато бяхме деца.
Такава хубава вечер, съсипана от един прост въпрос. За
щастие, Маршал подема друга тема, като истински
професионалист.
Прекарвам остатъка от вечерта да слушам истории от
детството и юношеството им. Не вярвам някога да съм се смяла
толкова много, колкото тази вечер.

126
 Когато мачът свършва, се връщаме пред магазина за колите
си. Райл обяснява, че е дошъл с такси, така че ще пътува с мен.
Преди Алиса и Маршал да са си тръгнали, аз я
задържам за малко. Изтичвам в магазина, вземам букета в стил
стиймпънк и се връщам обратно при колата им. Като й го
подавам, лицето й светва.
— Радвам се, че си бременна, но не затова ти давам цветята.
Просто искам да ги имаш. Защото си най-добрата ми приятелка.
Алиса стиска ръката ми и шепне в ухото ми:
— Надявам се някой ден той да се ожени за теб. Ще сме дори
по-добри като сестри.
Качва се в колата и потеглят, а аз просто стоя и ги гледам,
защото не знам дали някога в живота си съм имала приятелка
като нея. Може би е заради виното. Не знам каква е причината,
но обичам днешния ден. Всичко, свързано с него. Особено много
ми допада как изглежда Райл, който се е облегнал на колата ми
и ме наблюдава.
— Когато си щастлива, си наистина красива.
О! Този ден! Идеален е!

***
Изкачваме се нагоре към апартамента ми, когато Райл ме
сграбчва през кръста и ме притиска към стената. Започва да ме
целува още там, на стълбите.
— Нетърпелив си – промърморвам.
Той се смее и ме сграбчва за дупето.
— Не. Заради пижамата гащеризон е. Наистина трябва да
обмислиш да направиш това свое бизнес облекло.
Отново ме целува и не спира, докато някой, запътил се надолу,
не ни отминава.
— Хубава пижама – промърморва мъжът, докато се промъква
покрай нас. – „Бруинс“ биха ли?
Райл кимва.
— С три на един – отговаря, без да го поглежда.
— Хубаво – коментира непознатият.
Когато вече го няма, отстъпвам встрани от Райл.
— Каква е тази работа с пижамите гащеризони? Нима на всеки
мъж в Бостън му е известно това?
Смее се и посочва:
— Безплатна бира, Лили. Дават безплатна бира. – Дърпа ме
нагоре по стълбите и като влизаме, заварваме Луси да стои до
кухненската маса и да запечатва с лепенка кашон с нейни вещи.
Има друг кашон, който още не е затворен, и мога да се закълна,
че най-отгоре стои купа, която купих от „Хоум Гудс“. Уведоми
127
ме, че ще изнесе всичките си неща до следващата седмица, но
имам усещането, че адски удобно за нея изнася и част
от моите вещи.
— Кой си ти? – пита и оглежда Райл от глава до пети.
— Райл Кинкейд. Приятелят на Лили.
Приятелят на Лили.
Чухте ли това?
Приятелят.
Това е първият път, когато го потвърждава и го изрича така
убедено.
— Приятелят ми, значи?
Влизам в кухнята и вземам бутилка вино и две чаши.
Райл ме приближава в гръб, докато наливам виното, и плъзва
ръце около кръста ми.
— Да. Твоят приятел.
Подавам му чаша вино и питам:
— Значи, аз съм твоята приятелка?
Повдига чашата си и чуква моята.
— За края на пробния период и началото на сигурните неща.
И двамата се усмихваме, като отпиваме.
Луси слага единия кашон върху другия и тръгва към входната
врата.
— Както изглежда, изнасям се в точния момент – отбелязва.
Вратата се хлопва зад нея и Райл повдига вежда.
— Не мисля, че съквартирантката ти ме харесва особено.
— Ще се изненадаш. И аз не мислех, че ме харесва, но вчера ме
покани за нейна шаферка. Струва ми се обаче, че просто се
надява на безплатни цветя. Много е практична.
Райл се смее и се обляга на хладилника. Очите му се спират на
магнит с надпис „Бостън“. Сваля го от хладилника и повдига
вежда.
— Никога няма да излезеш от чистилището на Бостън, ако
пазиш сувенири от града, все едно си турист.
Изхилвам се, вземам магнита и го закрепвам обратно на
хладилника. Харесва ми, задето той помни толкова неща от
вечерта на запознанството ни.
— Подарък е. Брои се за нещо туристическо само ако съм го
купила лично.
Той пристъпва към мен и взема чашата от ръката ми. Оставя и
двете на плота, а после се навежда и ме дарява с дълбока,
страстна и пиянска целувка. Усещам плодовия привкус на
виното върху езика му и това ми харесва. Ръцете му се насочват
към ципа на пижамата ми.
— Да те съблечем.
128
 Дърпа ме към спалнята, като не спира да ме целува, и двамата
се мъчим да се отървем от дрехите си. Докато стигнем до стаята
ми, вече съм само по бельо.
Опира ме във вратата и аз ахвам заради неочакваността на
предприетото.
— Не мърдай – нарежда ми.
Долепя устни до гърдите ми и бавно започва да ме целува,
слизайки надолу по тялото ми.
О, боже. Възможно ли е този ден да стане дори по-хубав?
Заравям пръсти в косата му, но той ме хваща за китките и
притиска ръцете ми към вратата. Устата му се изкачва нагоре по
тялото ми и той не престава да стиска здраво китките ми.
Повдига предупредително вежда.
— Казах… да не мърдаш.
Старая се да не се усмихна, но е трудно да го прикрия. Плъзва
уста надолу по тялото ми. Бавно смъква гащичките ми до
глезените, но ми е казал да не мърдам, така че не ги изригвам.
Устата му обхожда бедрото ми, докато…
Да.
Най.
Хубавият.
Ден.

ГЛАВА 13

Райл: У дома ли си, или още си на работа?

Аз: На работа съм. Би трябвало да приключа след около час.
Райл: Може ли да дойда да те видя?
Аз: Нали знаеш как хората твърдят, че нямало такова
нещо като глупав въпрос? Грешат. Това беше глупав въпрос.
Райл::)

Половин час по-късно той чука на вратата на цветарския

магазин. Затворих преди близо три часа, но още съм тук и се
опитвам да се справя с хаоса от първия месец. Магазинът е
прекалено нов, за да се придобие точна представа колко добре
или зле върви. Някои дни са страхотни, а в други е така замряло,
че пращам Алиса у дома. Но като цяло съм доволна как се
развиват нещата дотук.
Също така съм щастлива как върви между нас с Райл.
Отключвам вратата и го пускам да влезе. Отново е в светло-
синя лекарска униформа, а на шията му още виси стетоскоп.
129
Пресен-пресен от работа. Много симпатичен подход. Кълна се,
че всеки път щом го видя излязъл директно от смяна, ми се
налага да прикривам глуповатата усмивка на лицето ми.
Целувам го и се насочвам обратно към офиса.
— Имам да довърша няколко неща и после можем да отидем в
апартамента ми.
Той ме следва в офиса и затваря вратата.
— Имаш ли диван? – пита и се озърта из офиса ми.
Посветих част от тази седмица да нанеса някои довършителни
щрихи тук. Купих няколко лампи, за да не ми се налага да
включвам свръхмощното флуоресцентно осветление. Лампите
предоставят на помещението по-мека светлина. Също така
купих растения, които да задържа за постоянно. Не е градина,
но това е най-близкото до такава. Офисът ми е изминал дълъг
път от времето, когато в него бяха складирани щайги за
зеленчуци.
Райл отива до дивана и се строполява отгоре му по корем.
— Не бързай – промърморва във възглавничката. – Ще
подремна, докато приключиш.
Понякога се тревожа колко се пресилва с работа, но не казвам
нищо. В офиса си съм вече от дванайсет часа, така че коя съм аз
да говоря за прекалена амбиция?
През следващите петнайсетина минути финализирам
поръчки. Като свършвам, затварям лаптопа и поглеждам към
Райл.
Мислех, че спи, но вместо това той лежи на една страна и е
подпрял глава на ръката си. През цялото това време ме е
наблюдавал и като забелязвам усмивката на лицето му, се
изчервявам.
— Лили, мисля, че те харесвам прекалено много – обявява, а аз
тръгвам към него.
Бърча нос, а той сяда и ме дърпа в скута си.
— Прекалено много ли? Това не ми звучи като комплимент.
Така е, защото не знам дали е такъв – пояснява. Намества
краката ми от двете си страни и обвива ръце около кръста ми. –
Това е първата ми истинска връзка. Не знам дали е нормално на
този етап вече да те харесвам толкова много. Нямам желание да
те подплаша.
Смея се.
— Като че е възможно това да се случи. Работиш прекалено
много, за да има опасност да ме задушиш.
Потърква ме по гърба.
— Смущава ли те, че работя толкова много?
Клатя глава.
130
 — Не, понякога се тревожа за теб, защото не искам да се
скапеш от работа. Но не възразявам да те деля с твоята страст.
Всъщност ми харесва колко си амбициозен. Може да се каже, че
е секси. Възможно е дори това да е любимото ми нещо у теб.
— Знаеш ли какво харесвам най-много в теб?
— Вече знам отговора – отвръщам с усмивка. – Устата ми.
Обляга се.
— О да. Това на първо място. Но знаеш ли какво е второто ми
любимо нещо у теб?
Клатя глава.
— Не ме притискаш да бъда нещо, което съм неспособен да
бъда. Приемаш ме точно какъвто съм.
Усмихвам се.
— Е, ако трябва да съм напълно честна, малко по-различен си
от времето, когато се запознахме. Вече не си така настроен
срещу това да имаш приятелка.
— Така е, защото ти улесняваш нещата – изтъква и пъха ръка
под тениската ми. – Лесно е да съм с теб. Все така мога да имам
кариерата, която винаги съм искал, но ти го правиш десет пъти
по-хубаво с това как ме подкрепяш. Когато съм с теб, се
чувствам, все едно мога да получа тортата си и също така да я
изям.
Сега вече и двете му ръце са под тениската ми, притиснати към
гърба ми. Придърпва ме към себе си и ме целува. Ухилвам се
срещу устата му и прошепвам:
— Това най-хубавата торта, която си вкусвал, ли е?
Едната му ръка се придвижва по гърба до сутиена ми и той с
лекота го откопчава.
— Общо взето, съм сигурен, но може би ще имам нужда да я
вкуся отново, за да съм категоричен. – Дърпа тениската и
сутиена през главата ми. Надигам се от него, за да събуя
джинсите си, но той ме дърпа обратно в скута си. Хваща
стетоскопа си и го намества на ушите си, а после долепя диска до
гърдите ми точно на мястото над сърцето.
— Кое оживи така сърцето ти, Лили?
Повдигам невинно рамене.
— Може и да има нещо общо с теб, доктор Кинкейд.
Пуска края на стетоскопа, повдига ме от себе си и ме намества
на дивана. Раздалечава краката ми и коленичи между тях, като
отново долепя диска до гърдите ми. Използва другата си ръка,
за да се подпре, и продължава да слуша сърцето ми.
— Според мен бие около деветдесет пъти в минута – произнася
се.
— Това добре ли е, или зле?
131
 Ухилва се и се свежда над мен.
— Ще съм удовлетворен, като достигне сто и четирийсет.
Да. Като стигне сто и четирийсет, според мен и аз ще съм
удовлетворена.
Доближава уста до гърдите ми и аз затварям очи, като усещам
да плъзва език по едната. Поема ме в устата си и през цялото
време придържа диска долепен.
— Сега си на около сто – отбелязва. Мята стетоскопа на шията
си, отдръпва се назад и разкопчава джинсите ми. Смъква ги и ме
обръща по корем с ръце, проснати над страничната облегалка на
дивана. – Застани на колене – поръчва ми.
Изпълнявам и още преди да съм се наместила, усещам как
дискът на стетоскопа отново се долепя до гърдите ми, като този
път Райл е протегнал ръка иззад мен. Другата му ръка бавно
започва да си проправя път между бедрата ми, а после в
бикините ми и вътре в мен. Стискам здраво облегалката, но се
старая да сведа шумовете до минимум, докато слуша сърцето ми.
— Сто и десет – обявява, все още неудовлетворен.
Дърпа ме назад към себе си и усещам, че се освобождава от
униформата си. Стиска ме с едната ръка за хълбока, а с другата
избутва бельото ми настрана. После с един тласък вече е вътре в
мен.
Вкопчвам се отчаяно в облегалката с две ръце, когато отново
прави пауза, за да чуе сърцето ми.
— Лили – произнася с престорено разочарование. – Сто и
двайсет. Не точно където те исках.
Стетоскопът отново изчезва и той обвива ръка около кръста
ми. Плъзва длан по корема ми и я намества между бедрата ми.
Повече не мога да издържам на неговия ритъм. Едва успявам да
остана на колене. Някак си ме удържа изправена с една ръка, а с
другата ме унищожава по най-прелестния възможен начин.
Точно когато започвам да треперя, той ме вдига назад, така че
гърбът ми да се долепи до гърдите му. Още е в мен, но сега
отново е съсредоточен върху сърцето ми, като движи диска на
стетоскопа по гърдите ми.
Издавам стон и той притиска уста към ухото ми.
— Шт. Без шумове.
Нямам представа как успявам да издържа следващите трий-
сет секунди, без да издам звук. Едната му ръка е
обвита около мен със стетоскоп, долепен до гърдите му. Другата
му длан се притисната плътно към корема ми и той
продължава да изпълнява магията си между краката ми. Някак
си е все още е дълбоко в мен и аз правя опит да се размърдам
срещу него, но той е стабилен като скала, когато бивам
132
разтърсена от тръпки. Краката ми треперят и стискам здраво
горната част на бедрата му, като давам всичко от себе си да си
попреча да изкрещя името му.
Все още треперя, когато той повдига ръката ми и поставя
диска на китката ми. След няколко секунди дърпа стетоскопа от
ушите си и го запраща на пода.
— Сто и петдесет – посочва доволно.
Излиза от мен и ме обръща по гръб, а в следващия миг устните
му са върху моите и той отново е в мен.
Тялото ми е прекалено немощно, за да помръдна, и дори не
мога да отворя очи, за да го гледам. След няколко тласъка в мен
той застива и изръмжава в устата ми. Отпуска се отгоре ми
напрегнат и същевременно потрепващ.
Целува шията ми и после устните му срещат сърчицето,
татуирано на ключицата ми. Най-накрая се намества срещу
шията ми и въздъхва.
— Тази вечер споменах ли вече колко те харесвам? – пита.
Смея се.
— Веднъж или два пъти.
— Считай това за трети път – отвръща. – Харесвам те.
Харесвам всичко у теб, Лили. Да бъда в теб. Да бъда извън теб.
Да бъда близо до теб. Харесвам всичко.
Усмихвам се, защото ми допада усещането за думите му срещу
кожата ми. Отварям уста да му кажа, че и аз го харесвам, но
гласът ми е заглушен от иззвъняването на телефона му.
Изръмжава, излиза от мен и се протяга към телефона си.
Вдига панталона на униформата си обратно на място и се
усмихва, като поглежда самоличността на обаждащия се.
— Майка ми е – обяснява и се протяга да целуне опряното ми в
облегалката на дивана коляно.
Мята телефона настрани, отива до бюрото ми и взема кутия
със салфетки.
Винаги е неловко, като се налага да почистваш след секс. Но
не мога да заявя, че някога преди съм се чувствала толкова
неудобно, както сега, когато знам, че в другия край
на това позвъняване е майка му.
Веднъж щом дрехите ми са обратно на мястото си, той ме
дърпа към себе си на дивана и аз лежа отгоре му с глава,
отпусната върху гърдите му.
Вече минава десет и ми е така удобно, че обмислям
преспиване тук. Телефонът на Райл отново издава звук, с което
му дава да разбере, че има гласова поща. Мисълта да го видя как
комуникира с майка си ме кара да се усмихна. Понякога Алиса

133
говори за родителите им, но преди никога не сме ги обсъждали с
Райл.
— Разбираш ли се с родителите ти?
Гали нежно ръката ми.
— Да, разбирам се. Добри хора са. Като бях тийнейджър,
преминахме през трудни моменти, но вече са зад гърба ни.
Разговарям с майка ми почти всеки ден.
Сключвам длани върху гърдите му и опирам брадичка в тях.
— Ще ми разкажеш ли повече за нея? Алиса ми каза, че преди
няколко години се преместили в Англия. Също, че са ходили на
почивка в Австралия, но това беше преди около месец.
Смее се.
— Майка ми ли? Ами… Майка ми е изключително надменна.
Крайно критична, особено към хората, които обича най-много.
Никога не е пропускала църковна служба. И никога не съм я
чувал да нарича баща ми другояче, освен доктор Кинкейд.
Въпреки предупрежденията, които ми отправя, през цялото
време, докато говори за нея, се усмихва.
— Баща ти също е лекар?
Кимва.
— Психиатър. Избрал е сфера, която му позволява също така
нормален живот. Мъдър човек.
— Някога гостуват ли ви в Бостън?
— Всъщност не. Майка ми мрази да лети, така че с Алиса
пътуваме до Англия няколко пъти годишно. Иска обаче да се
запознае с теб, така че при следващото пътуване сигурно ще ни
придружиш.
Ухилвам се.
— Казал си на майка ти за мен?
— Разбира се – потвърждава. – Това е направо нещо
монументално. Аз да имам приятелка. Всеки ден звъни да се
увери, че не съм оплескал нещата някак.
Смея се, а той се протяга за телефона си.
— Мислиш, че се шегувам ли? Гарантирам, че те е споменала
по някакъв повод в гласовото съобщение, което остави.
Натиска няколко бутона и гласовото съобщение започва да
върви.
— Здравей, миличък. Мама е. Не сме говорили от вчера.
Липсваш ми. Прегърни Лили от мен. Още се виждаш с нея,
нали? Алиса твърди, че не можеш да спреш да говориш за
нея. Още е твоя приятелка, нали така? Добре. Гречън е тук,
ще вечеряме заедно. Обичам те. Целувки.
Притискам лице към гърдите му и се разсмивам.

134
 — Срещаме се едва от няколко месеца. Колко често говориш за
мен?
Дърпа ръката ми между нас и я целува.
— Прекалено много, Лили. Наистина прекалено много.
Усмихвам се.
— Нямам търпение да се запозная с тях. Не само, че са
отгледали изключителна дъщеря, но са създали и теб. Това е
доста впечатляващо.
Прегръдката му се затяга и той целува върха на главата ми.
— Как се казваше брат ви? – питам.
След като задавам въпроса, усещам да се напряга леко. Мигом
съжалявам, задето съм повдигнала темата, но е прекалено късно
да си върна думите назад.
— Емерсън.
По тона му личи, че не е нещо, за което му се говори. Вместо да
го притискам, вдигам глава, протягам шия и долепям устни до
неговите.
Трябваше вече да съм си научила урока. Като опира до нас с
Райл, никога не се свършва само с целувка. Само след минути
той отново е в мен, но този път е напълно различно от
предишния.
Този път се любим.

ГЛАВА 14

елефонът ми звънва. Вдигам да видя кой е и съм

Т малко смутена. Това е първият случай, когато Райл

ми се обажда. Винаги си пишем съобщения. Колко
необичайно да имам приятел от над три месеца, с когото никога
да не съм разговаряла по телефона.
— Ало?
— Здравей, приятелко – поздравява.
Усмихвам се, разтекла се при прозвучаването на гласа му.
— Здравей, приятелю.
— Познай какво.
— Какво?
— Утре ще си взема почивен ден. В неделя цветарският ти
магазин не отваря чак до един. На път съм към апартамента ти с
две бутилки вино. Имаш ли желание приятелят ти да остане за
през нощта, да правим пиянски секс и после да спим до обед?
Наистина е позорно онова, което ми причиняват думите му.
Усмихвам се.
135
 — Познай какво.
— Какво?
— Готвя ти вечеря. И съм по престилка.
— Нима? – пита.
— Само по престижа.
И после затварям.
Няколко секунди по-късно получавам съобщение.

Райл: Снимка, моля.

Аз: Ела и ще можеш сам да направиш снимката.
Почти съм свършила да приготвям сместа за яхнията, когато
вратата се отваря. Изсипвам я в стъкления съд и не се обръщам,
когато чувам да влиза в кухнята. Като казах, че съм само по
престилка, наистина бях сериозна. Не нося дори бельо.
Чувам как поема рязко въздух, когато се навеждам към
фурната и пъхам съда вътре. Като се хвана да правя шоу,
способна съм да стигна до крайности. След като затварям
фурната, не се обръщам към него. Хващам кърпа и започвам да
бърша вратата на фурната, като не забравям да полюшвам ханш
възможно най-предизвикателно. Изписквам, като усещам
пронизваща болка на дясната буза на дупето ми. Завъртам се, а
Райл се хили срещу мен с две бутилки вино в ръце.
— Нима току-що ме ухапа?
Поглежда ме невинно.
— Не изкушавай скорпиона, ако не искаш да бъдеш ужилена.
– Очите му ме обхождат от горе до долу, докато отваря едната
бутилка. Повдига я, преди да налее, и обяснява: – От добра
реколта е.
— От добра реколта – ахвам престорено. – Какъв е
специалният случай?
Подава ми чаша и казва:
— Ще ставам вуйчо. Имам суперсекси приятелка. И ще имам
възможност в понеделник да направя рядко, твърде вероятно за
пръв и последен път в живота си, разделяне на близнаци
краниопаги.
— Кранио какво?
Допива виното си и сипва още.
— Разделяне на близнаци краниопаги. Сиамски близнаци –
пояснява. Посочва място на главата си и почуква. – Свързани са
точно тук. Наблюдаваме ги още от раждането им.
Изключително рядка операция е. Изключително рядка.
Струва ми се, че за пръв път съм истински възбудена от лекаря
у него. Имам предвид, че се възхищавам на целеустремеността

136
му, но да го видя така развълнуван от онова, с което се занимава,
е наистина секси.
— Колко дълго мислиш, че ще продължи? – интересувам се.
Повдига рамене.
— Не съм сигурен. Малки са, така че да се намират под пълна
упойка за прекалено дълго е проблемно. – Вдига дясната си
длан и размърдва пръсти. – Но тази ръка е особено уникална
преминала е през специализирано обучение на стойност близо
половин милион долара. Влагам много вяра в нея.
Приближавам към него и притискам устни към дланта му.
— Може да се каже, че и аз съм привързана към нея.
Той плъзва длан по шията ми и после ме завърта, така че се
озовавам притисната към кухненския плот. Ахвам, защото не
съм го очаквала.
Той се притиска към мен в гръб и бавно плъзва ръка отстрани
на тялото ми. Опирам длани в гранита и затварям очи, вече
почувствала ефекта от виното.
— Тази ръка – шепне – е най-стабилната ръка в Бостън.
Побутва ме, така че се навеждам по-напред над плота.
Пръстите му докосват коляното ми от вътрешната страна и
поемат нагоре. Бавно. Боже.
Раздалечава краката ми и после вече пръстите му са вътре в
мен. Изстенвам и търся нещо, за което да се заловя. Стискам
крана на мивката точно в мига, когато той започва да върши
чудеса.
И после, все едно е някой фокусник, ръката му изчезва.
Чувам го, че е на път да излезе от кухнята. Наблюдавам го как
минава покрай предната част на кухненския плот. Намигва ми,
изгълтва виното си и казва:
— Ще си взема бърз душ.
Хубаво ме раздразни, няма що.
— Ти, задник! – крещя след него.
— Не съм задник! – подвиква от спалнята. – Сериозно обучен
неврохирург съм.
Засмивам се и си сипвам нова чаша вино.
Ще му го върна тъпкано.

***
Като се показва от спалнята ми, аз вече съм на третата чаша
вино.
На телефона съм с майка ми, така че го проследявам с поглед
от дивана как отива до кухнята и си налива още вино.
Това вино наистина си го бива.
— Какво ще правиш тази вечер? – пита майка ми.
137
 Пуснала съм я на високоговорител. Райл се обляга на стената и
ме гледа как говоря с нея.
— Нищо особено. Ще помагам на Райл да учи.
— Това не звучи… много интересно – заключава тя.
Райл ми намига.
— Всъщност е много интересно – уверявам я. – Често му
помагам. Предимно упражняваме финия моторен контрол на
ръцете му. Всъщност сигурно ще будуваме цяла нощ, за да учим.
Трите чаши вино са ме направили палава. Не мога да
повярвам, че флиртувам с него, докато съм на телефона с майка
ми. Гадост.
— Трябва да затварям – казвам й. – Утре ще излизаме на
вечеря с Алиса и Маршал, така че ще ти звънна в понеделник.
— О, къде ще ходите?
Завъртам очи. Тази жена не разбира от намеци.
— Не знам. Райл, къде ще ходим?
— В онзи ресторант, в който ходихме с майка ти – отвръща
той. – „Бибс“. Направих резервация за шест.
Имам усещането, че сърцето ми потъва в гърдите.
— О, добър избор – коментира майка ми.
— Да, ако обичаш стар хляб. До скоро, мамо. – Затварям и
поглеждам към Райл. – Не искам да ходя там за втори път. Не
ми хареса. Да пробваме ново място.
Пропускам да обясня защо наистина нямам желание да се
връщам там. Но как съобщаваш на прясното си гадже, че се
стараеш да избегнеш първата си любов?
Райл се отделя от стената.
— Ще мине добре – уверява ме. – Алиса е много
ентусиазирана, че ще ядем там. Разказах й подробно.
Може би ще извадя късмет и Атлас няма да е на работа.
— Като стана дума за храна – вмята Райл, – умирам от
глад. Яхнията!
— О, по дяволите! – виквам през смях.
Райл се втурва в кухнята и аз се изправям да го последвам.
Влизам, а той отваря вратата на фурната и маха, за да прогони
талазите дим. Съсипана!
Изведнъж чувствам замайване, защото съм станала прекалено
рязко, след като съм изпила три чаши вино. Вкопчвам се в
плота, за да се задържа права, а той вади от фурната
прегорялото ястие.
— Райл! Трябва ти…
— По дяволите! – изкрещява.
— Ръкавица.

138
 Съдът пада от ръката му и се приземява на пода, като се пръсва
на късове. Повдигам крака, за да избегна парчетата счупено
стъкло и разплискалите се пиле и гъби. Започвам да се смея в
мига, щом осъзнавам, че дори не му хрумна да използва
готварска ръкавица.
Трябва да е заради виното. Това вино наистина е силно.
Той хлопва вратата на фурната и отива до мивката, тика ръка
под студената струя и реди ругатни. Мъча се да потисна смеха
си, но виното и нелепостта на последните няколко секунди го
правят много трудно. Поглеждам към пода – към бъркотията,
която чака да бъде почистена – и избухвам в смях. Още се смея,
когато се навеждам да погледна ръката на Райл. Надявам се да
не е пострадал прекалено зле.
И в следващия миг вече не се смея. Лежа на пода с длан,
притисната към ъгълчето на окото ми.
В рамките на секунда ръката на Райл изникна от нищото и ме
зашлеви, с което ме повали назад. Силата беше достатъчна да ме
накара да изгубя равновесие. Когато полетях, закачих с лице
дръжката на вратата на едно шкафче.
Болката ме пронизва в ъгъла на окото, точно до слепоочието.
И после усещам тежестта.
Стоварва се отгоре ми и притиска всеки сантиметър от тялото
ми. Емоциите ми стенат от толкова много гравитация. Всичко е
разбито.
Сълзите ми, сърцето, смехът и душата ми. Разбити също като
стъклата, осеяли пода около мен.
Обвивам ръце около главата си и си пожелавам последните
десет секунди да не ги е имало.
— Дявол го взел, Лили – чувам го да казва. – Не е забавно.
Тази ръка е шибаната ми кариера.
Не го поглеждам. Този път гласът му не преминава през
тялото ми. Сега усещането е, все едно ме пронизва, остротата на
всяка от думите му е като от кинжал. После го усещам до себе си,
а шибаната му ръка е на гърба ми.
Потърква ме.
— Лили – промълвява. – О, боже. Лили.
Мъчи се да отдели ръцете от лицето ми, но аз отказвам да ги
помръдна. Започвам да клатя глава и искам последните
петнайсет секунди да изчезнат. Петнайсет секунди. Толкова се
иска да се промени всичко, свързано с даден човек.
Петнайсет секунди, които никога няма да върнем обратно.
Придърпва ме към себе си и започва да целува върха на
главата ми.

139
 — Толкова съжалявам. Просто… Изгорих си ръката. Изпаднах
в паника. Ти се смееше и… Толкова съжалявам, случи се така
бързо. Не възнамерявах да те блъсна, Лили. Извинявай.
Този път не чувам гласа на Райл. Всичко, което чувам, е този
на баща ми.
Съжалявам, Джени. Беше злополука. Ужасно съжалявам.
Искам да се махне от мен. Служа си с всеки грам сили, които
имам в ръцете и краката си, за да го принудя да се разкара от
мен, мамка му.
Той пада назад и се подпира на длани. Очите му преливат от
искрено разкаяние, но после там се появява нещо друго.
Тревога? Паника?
Бавно вдига дясната си ръка и тя е покрита с кръв. От дланта
му блика кръв и се стича по китката му. Свеждам очи към пода –
към натрошените късове стъкло от купата. Ръката му. Току-що
го блъснах върху стъклата.
Обръща се и се надига. Пъха ръката си под струята вода и
започва да плакне кръвта. Ставам точно когато той измъква
парче стъкло от дланта си и го мята на плота.
Изпълва ме толкова много гняв, но някак си загрижеността за
ръката му пак си проправя път навън. Хващам една кърпа и я
притискам към китката му. Кръвта е толкова много.
Дясната му ръка е.
Операцията му в понеделник.
Мъча се да помогна да спрем кървенето, но треперя прекалено
силно.
— Райл, ръката ти.
Дърпа порязаната ръка и със здравата повдига брадичката ми.
— Майната й на ръката ми, Лили. Не ме е грижа за ръката ми.
Ти добре ли си?
Оглежда настойчиво зоната около окото ми, като трескаво
преценява раната.
Раменете ми се разтрисат и по бузите ми се стичат огромни
сълзи на обида.
— Не. – В лек шок съм и ми е ясно, че само в тази една дума
долавя как сърцето ми е разбито, защото го чувствам с всяка
своя клетка. – О, боже мой. Ти ме блъсна, Райл. Ти…
От осъзнаването на случилото се току-що боли повече,
отколкото от самото действие.
Райл обвива ръце около шията ми и отчаяно ме притиска към
себе си.
— Толкова съжалявам, Лили. Боже, толкова съжалявам. –
Заравя лице в косата ми и ме стиска по начин, издаващ всички
емоции вътре в него. – Моля те, не ме мрази. Моля те.
140
 Гласът му бавно си възвръща истинското звучене на този на
Райл и аз го чувствам в стомаха си и в пръстите на краката.
Цялата му кариера зависи от тази ръка и това, че дори не се
тревожи за нея, говори нещо. Нали така? Толкова съм
объркана.
Случват се прекалено много неща накуп. Димът, виното,
счупените стъкла, разпръснатата навсякъде храна, кръвта,
гневът, извиненията, прекалено много е.
— Толкова съжалявам – повтаря отново. Отдръпвам се, а очите
му са зачервени и никога преди не съм го виждала така тъжен. –
Изпаднах в паника. Не възнамерявах да те блъскам, просто бях в
паника. Всичко, за което успявах да мисля, е операцията в
понеделник и ръката ми, и… толкова съжалявам.
Притиска устни до моите и ме вдишва.
Той не е като баща ми. Няма как да е. Няма нищо общо с
онзи незаинтересован мръсник.
И двамата сме разстроени и се целуваме, объркани и тъжни
сме. Никога не съм изпитвала нещо подобно на този момент –
така грозен и болезнен. Но някак си единственото, което е в
състояние да облекчи болката, причинена от този мъж, е този
мъж. Сълзите ми са пресушени от неговото разкаяние, емоциите
ми са утешени от устните му срещу моите, стиснал ме е, все едно
не иска никога да ме пусне.
Усещам как обвива ръце около кръста ми и ме повдига, като
внимателно пристъпва сред хаоса, който създадохме. Не мога да
прецени дали съм по-разочарована от себе си, или от него.
От него, задето си изпусна нервите така, или от себе си, задето
някак си успявам да намеря учеха в извиненията му.
Носи ме и ме целува по целия път до спалнята. Когато ме
пуска върху леглото, все още ме целува и шепне:
— Съжалявам, Лили. – Прехвърля устни върху мястото, където
се ударих в шкафа, и ме целуна там. – Толкова съжалявам.
Устата му отново са върху моята, гореща и влажна е, а аз дори
не знам какво се случва с мен. Толкова силно съм наранена
вътрешно, а в същото време тялото ми копнее за неговото
извинение под формата на устните и ръцете му върху мен. Ще
ми се да му отправя остри нападки и да реагирам по начина, по
който винаги съм искала да реагира майка ми, когато я удряше
баща ми, но дълбоко в себе си искам да повярвам, че наистина е
било грешка. Райл не е като баща ми. Няма нищо общо с него.
Имам нужда да чувствам опечалеността му. Разкаянието му.
Получавам ги и двете от начина, по който ме целува. Разтварям
крака за него и скръбта му идва под друга форма. На бавни и
извинителни тласъци в мен. Всеки път щом прониква в мен,
141
прошепва ново извинение. И по някакво чудо всеки път щом
излиза от мен, гневът ми също ме напуска.

***
Целува рамото ми. Бузата ми. Окото ми. Все още е отгоре ми и
ме докосва нежно. Никога преди не съм била докосвана така… с
толкова топлота. Опитвам се да забравя какво се случи в
кухнята, но в момента то изпълва всичко.
Той ме отблъсна от себе си.
Райл ме блъсна.
За петнайсет секунди зърнах негова страна, която не
беше типична за него. Онова там не бях аз. Смеех се, когато
беше редно да проявя загриженост. Той ме запрати на пода,
когато изобщо не биваше да ме докосва. Аз го избутах и станах
причина да пореже дланта си.
Беше ужасно. Цялата тази случка в пълната й
продължителност от петнайсет секунди беше отвратителна. Вече
никога не искам да мисля за нея.
Кърпата все така е навита около дланта му и сега е напоена с
кръв. Побутвам гърдите му.
— Веднага се връщам – казвам му.
Целува ме още веднъж и се претъркулва встрани от мен.
Отивам до банята и затварям вратата. Поглеждам в огледалото и
ахвам.
Кръв. В косата ми, по бузите, по тялото ми. Изцяло негова
кръв. Хващам една кърпа и се мъча да отмия поне част, а после
надничам под мивката за комплекта за първа помощ. Нямам
представа колко зле е ръката му. Първо я изгори, а после я
поряза. И това по-малко от час, след като ми съобщи колко е
важна тази операция за него.
Без повече вино. Вече не ни е разрешено вино от специална
реколта.
Вадя комплекта за първа помощ изпод мивката и отварям
вратата към спалнята. Той се връща от кухнята в спалнята,
понесъл малка торбичка с лед. Подава ми я.
— За окото ти – обяснява.
Аз му подавам комплекта за първа помощ.
— За ръката ти.
И двамата се усмихваме, а после сядаме на леглото. Той се
обляга на таблата, а аз дърпам дланта му в скута си. През цялото
време, докато почиствам раната му, той придържа торбичката с
лед до окото ми.

142
 Изстисквам малко антисептична паста и я нанасям върху
изгарянията по пръстите му. Не изглеждат така зле, както си
представях, така че изпитвам известно облекчение.
— Можеш ли да попречиш да се появят мехури? – питам го.
Клати глава.
— Не и ако е втора степен.
Имам желание да го попитам дали ще може да изпълни
операцията в понеделник, ако по пръстите му има мехури, но не
отварям темата. Убедена съм, че в момента именно това му е на
ума.
— Искаш ли да нанеса малко на порезната рана?
Кима. Кървенето е спряло. Убедена съм, че ако има нужда от
шевове, ще отиде да му ги сложат, но според мен ще се оправи.
Вадя бинт от комплекта за първа помощ и започвам да
превързвам дланта му.
— Лили – шепне. Повдигам поглед. Опрял е глава в таблата на
леглото и изглежда, сякаш е на път да се разплаче. – Чувствам
се ужасно – уверява ме. – Ако можех да върна времето…
— Знам – срязвам го. – Знам, Райл. Беше ужасно. Ти ме
блъсна. Накара ме да поставя под въпрос всичко, което си
мислех, че знам за теб. Но съм наясно, че се чувстваш зле от
това, което се случи. Не можем да го върнем. Не искам да го
обсъждаме повече. – Прикрепям превръзката и после го
поглеждам в очите. – Но, Райл. Ако нещо подобно се случи
някога отново… ще знам, че този един случай не е бил грешка. И
ще те оставя, без да се замисля повторно.
Остава взрян в мен за дълго време е израз на разкаяние по
лицето. Навежда се напред и притиска устни към моите.
— Няма да се повтори, Лили. Кълна се. Аз не съм като него.
Знам, че това се върти в главата ти, но се кълна…
Клатя глава, защото искам да спре. Не мога да понеса болката
в гласа му.
— Знам, че изобщо не си като баща ми – казвам му. – Просто…
Моля те, повече никога не ме карай да се съмнявам в теб. Моля
те.
Отмята косата от челото ми.
— Ти си най-важното нещо в живота ми, Лили. Искам да съм
онзи, който ти носи щастие. А не да ти причинявам болка.
Целува ме, а после става и се навежда над мен, като притиска
лед към лицето ми. – Задръж го така още десет минути. Ще
предотврати отока.
Замествам ръката му със своята.
— Къде отиваш?
Целува ме по челото и отговаря:
143
 — Да почистя хаоса, който създадох.
Посвещава следващите двайсет минути да разтребва кухнята.
Чувам как изсипва парчетата стъкло в боклука и излива виното
в мивката. Влизам в банята и си вземам бърз душ, за да отмия
кръвта му от себе си, а после сменям чаршафите на леглото.
Когато най-накрая е приключил с почистването на кухнята, той
се появява в спалнята с чаша. Подава ми я.
— Кола – съобщава. – Кофеинът ще помогне.
Отпивам и усещам газираното в гърлото си. Всъщност това е
идеалното нещо. Отпивам отново и оставям чашата на нощното
шкафче.
— За какво ще помогне? За махмурлука ли?
Райл се пъха в леглото и дърпа завивката върху нас. Клати
глава.
— Не. Не мисля, че безалкохолното изобщо помага за нещо.
Просто майка ми ми даваше да пийна газирана напитка след
лош ден и това винаги ме караше да се чувствам по-добре.
Усмихвам се.
— Е, подейства.
Плъзва ръка надолу по бузата ми и изразът в очите му,
начинът, по който ме докосва, ми дават да разбера, че заслужава
да получи прошка поне веднъж. Чувствам, че ако не намеря
сили да му простя, в известен смисъл ще го натоваря с вина
заради негодуванието, което все още тая срещу баща си. Той не е
като баща ми.
Райл ме обича. Досега никога не го е казвал, но знам, че ме
обича. И аз обичам него. Случилото се в кухнята тази вечер е
нещо, за което съм убедена, че няма да се повтори. Не и като се
има предвид колко е разстроен, задето ме нарани.
Всички хора правят грешки. Онова, което определя характера
ни, не са допуснатите грешки. По-важното е как превръщаме
тези грешки в уроци вместо в оправдания.
Някак си в очите на Райл сега се чете още повече искреност и
той се навежда и ме целува по ръката. Отпуска глава на
възглавницата и просто лежим, загледани един в друг, поделяме
тази неизречена енергия, която запълва празнините в нас,
оставени ни от тази вечер.
След няколко минути той ме стиска за ръката.
— Лили – промълвява и потърква палеца ми със своя. –
Влюбен съм в теб.
Чувствам думите му с всяка част от себе си.
— И аз те обичам – прошепвам и това е най-голата истина,
която някога съм изричала.

144
 ГЛАВА 15

ристигам в ресторанта с петнайсет минути

П закъснение. Тъкмо когато се канех да затворя тази

вечер, се появи клиент да поръча цветя за
погребение. Не можех да го върна, защото, макар и много
печално, погребенията са най-големият стимул за цветарския
бизнес.
Райл ми помахва откъм масата и аз се насочвам право към тях,
като полагам максимални усилия да не се озъртам. Нямам
желание да видя Атлас. На два пъти се опитах да ги убедя да
сменим ресторанта, но Алиса беше силно настървена да се храни
тук, след като Райл й беше описал колко е добра кухнята им.
Сядам на мястото си, а Райл се навежда и ме целува по бузата.
— Здравей, приятелко.
Алиса сумти.
— Боже, толкова сте сладки, че чак ми се повдига.
Усмихвам й се и очите й мигом се стрелват към ъгълчето на
моето око. Не е чак толкова зле, колкото очаквах да бъде днес,
което вероятно се дължи на факта, че Райл настоя да го наложа с
лед.
— О, боже мой – ахва Алиса. – Райл ми каза какво се е
случило, но не очаквах да е толкова зле.
Хвърлям поглед към Райл, като се чудя какво й е
казал. Истината? Той се усмихва.
— Зехтинът беше навсякъде. Като се подхлъзна, демонстрира
такава грация, че човек би я взел за балерина.
Лъжа.
Хубаво. И аз бих постъпила така.
— Ситуацията беше доста нелепа – добавям през смях. Някак
си вечерята минава без засечки. Без помен от Атлас, без мисли
за предишната вечер. И двамата с Райл избягваме виното. След
като сме приключили с храната, сервитьорът приближава
масата.
— Ще желаете ли десерт? – пита.
Клатя глава, но Алиса се оживява.
— Какво предлагате?
Маршал изглежда също толкова заинтригуван.
— Ядем за двама, така че ще поръчаме нещо с шоколад –
заявява.
Сервитьорът кимва и се отдалечава, а Алиса поглежда към
Маршал.
145
 — В момента бебето е с размерите на бълха, така че по-добре
да не поощряваш лоши навици за следващите няколко месеца.
Сервитьорът се връща с количката с десерти.
— Главният готвач предлага на всички бъдещи майки десерт
за сметка на заведението – обявява. – Поздравления.
— Така ли? – ахва Алиса още по-оживено.
— Сигурно за това се казва „Бибс“* – допуска Маршал. –
Главният готвач обича бебета.
[* Bib – лигавник (англ.). – Б.пр.]
Всички разглеждаме количката.
— О, боже – възкликвам, докато очите ми обхождат
вариантите.
— Това е новият ми любим ресторант – отсича Алиса.
Избираме три десерта за масата. Четиримата запълваме
времето, в което чакаме да ни сервират, като обсъждаме
бебешки имена.
— Не – тросва се Алиса на Маршал. – Няма да кръстим това
бебе на щат.
— Но аз харесвам Небраска – хленчи той. – Айдахо?
Алиса отпуска глава между дланите си.
— Това ще е кончината на брака ни.
— Кончина – повтаря Маршал. – Всъщност това е хубаво име.
Убийството на Маршал е осуетено от пристигането на десертите.
Сервитьорът поставя пред Алиса парче шоколадова торта и
отстъпва встрани, за да направи място на колегата си зад него,
който държи останалите две чинии. Посочва към мъжа, полагащ
двете чинии на масата, и казва:
— Главният готвач би желал лично да отправи поздравления.
— Как беше храната? – пита главният готвач и гледа към
Алиса и Маршал.
Когато очите му срещат моите, от мен вече струи тревожност.
Атлас сключва взор с моя и без да се замисля, аз избъбрям:
— Ти си главният готвач?
Сервитьорът наднича иззад Атлас и пояснява:
— Главен готвач. Собственик. Понякога сервитьор, понякога
мияч на чинии. Придава нов смисъл на практическата страна на
нещата.
Следващите пет секунди минават незабелязано за
присъстващите на масата, но за мен изтичат на забавени
обороти.
Очите на Атлас се спират на раната до окото ми.
На превръзката на ръката на Райл.
Обратно на лицето ми.

146
 — Обожаваме ресторанта ви – уверява го Алиса. –
Изключително заведение.
Атлас не я поглежда. Забелязвам как се размърдва гърлото му,
когато преглъща. Челюстта му се напряга и не казва нищо,
преди да си тръгне.
По дяволите.
Сервитьорът прави опит да замаже прибързаното оттегляне на
Атлас, като се усмихва и излага на показ прекалено много зъби.
— Насладете се на десерта си – казва и тръгва припряно към
кухнята.
— Противна работа – отбелязва Алиса. – Намираме си нов
любим ресторант, а главният готвач се оказва задник.
Райл се смее.
— Да, но задниците ги бива най-много. Я виж Гордън Рамзи.
— Добър довод – изтъква Маршал.
Опирам длан в ръката на Райл.
— Тоалетната – казвам му.
Той кимва и аз ставам от мястото си, а Маршал пита:
— Ами Уолфганг Пък? И него ли смяташ за задник?
Прекосявам ресторанта с наведена глава и енергична крачка.
Стигам вече познатия ми коридор, бутам вратата на дамската
тоалетна и се заключвам.
Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му.
Изразът в очите му. Гневът, който издаваше стегнатата му
челюст.
Облекчена съм, задето се махна от масата, но до голяма степен
съм убедена, че като си тръгваме, ще чака пред ресторанта, готов
да даде на Райл да се разбере.
Вдишам през носа и издишам през устата, измивам си ръцете
и продължавам с дишането. Щом съм малко по-спокойна,
изсушавам ръцете си в кърпа.
Ще се върна там отвън и ще кажа на Райл, че не се чувствам
добре. Ще си тръгнем и повече никога няма да стъпим тук.
Всички смятат главния готвач за задник, така че мога да си
послужа с това като извинение.
Отключвам вратата, но не я отварям. Някой я бута от другата
страна, така че отстъпвам назад. Атлас влиза при мен и
заключва. Опира гръб във вратата и се взира в мен,
съсредоточен върху раната на лицето ми.
— Какво стана? – пита.
Клатя глава.
— Нищо.
Присвива очи, които са все така ледено сини, но заедно с това
пламтят.
147
 — Лъжеш, Лили.
Успявам да извикам някакво подобие на усмивка.
— Беше злополука.
Атлас се засмива, но после лицето му става напълно
безизразно.
— Напусни го.
Да го напусна?
Боже, той си мисли, че това е нещо напълно различно.
Пристъпвам към него и клатя глава.
— Той не е такъв, Атлас. Нещата не стояха по този начин. Райл
е добър човек.
Той кипва глава и се накланя леко напред.
— Интересно. Звучиш точно като майка ти.
Думите му ме жегват. Мигом правя опит да се добера до
вратата, но той ме сграбчва за китката.
— Напусни го, Лили.
Изтръгвам ръката си от хватката му. Обръщам му гръб и
поемам дълбоко въздух. Изпускам го бавно навън и отново се
обръщам с лице към него.
— Ако изобщо може да става дума за сравнение, в момента съм
по-уплашена от теб, отколкото изобщо някога съм била от него.
Думите ми карат Атлас да направи кратка пауза. В началото
кима съвсем бавно, а после по-отявлено и отстъпва встрани от
вратата.
— Определено не възнамерявах да те карам да се чувстваш
дискомфортно. – Махва към вратата. – Просто се опитвам да се
отплатя със загрижеността, която ти винаги си демонстрирала
към мен.
Взирам се в него, за миг несигурна как да възприема думите
му. Ясно ми е, че вътрешно кипи. Но външно е спокоен,
уравновесен. Оставя ме да си тръгна. Отключвам вратата и я
отварям.
Ахвам, когато очите ми срещат тези на Райл. Бързо хвърлям
поглед през рамо и установявам, че Атлас напуска тоалетната
заедно с мен.
Райл придобива объркан вид, като мести поглед помежду ни.
— Лили, какво става, по дяволите?
— Райл.
Гласът ми трепери. Боже, това изглежда толкова по-зле,
отколкото всъщност е.
Атлас ме заобикаля и се насочва към вратите на кухнята, все
едно Райл изобщо не съществува за него. Очите на Райл са
приковани в гърба на Атлас. Продължавай по пътя си, Атлас.
В този момент Атлас стига вратите на кухнята и спира.
148
 Не, не, не. Продължавай.
В нещо, което се превръща в един от най-кошмарните
моменти, които съм способна да си представя, той се обръща и
поема към Райл, като го сграбчва за яката на ризата. Почти
веднага след като се случва, Райл запраща Атлас назад и го
притиска към противоположната стена. Атлас отново се хвърля
към Райл и този път опира ръка напряко на гърлото на Райл,
като също го приковава към стената.
— Докосни я отново и ще ти отрежа ръката, а после ще я тикна
в гърлото ти, безполезна отрепко!
— Атлас, престани! – изкрещявам.
Атлас пуска Райл и отстъпва огромна крачка назад. Райл диша
тежко и е отправил остър и настоятелен поглед към Атлас.
После фокусът му се прехвърля право върху мен. – Атлас?
Произнася името, все едно му е познато.
Защо Райл казва името на Атлас по този начин? Все едно го
е чувал от мен и преди? Никога не съм споделяла с него за
Атлас.
Я почакай.
Казах му.
В онази първа вечер на покрива. Това беше една от моите голи
истини.
Райл се изхилва невярващо и сочи към Атлас, но продължава
да гледа към мен.
— Това е Атлас? Бездомното момче, което си чукала
от съжаление!
О, боже.
Коридорът прераства във вихрушка от юмруци, лакти и моите
крясъци към тях да престанат. От вратата зад гърба ми изскачат
двама сервитьори, профучават покрай мен и ги разделят също
толкова бързо, колкото започна всичко.
Притиснати са към срещуположни стени и се оглеждат един
друг задъхано. Не съм в състояние да погледна никого от двама
им.
Не мога да погледна Атлас. Не и след онова, което му каза
Райл току-що. Също така не мога да погледна Райл, защото
сигурно в момента си мисли най-лошото възможно нещо.
— Вън! – вика Атлас и сочи вратата, но е устремил поглед към
Райл. – Разкарай се от ресторанта ми!
Срещам очите на Райл, като ме отминава, и се боя какво ще
разчета там. Но в тях не личи гняв.
Само болка.
Много болка.

149
 Поспира, като че се кани да ми каже нещо. Но лицето му
просто се изкривява от разочарование и той се връща в салона
на ресторанта.
Най-накрая вдигам очи към Атлас и по неговото лице също
личи силно разочарование. Преди да успея да обясня думите на
Райл, той се обръща, отдалечава се и потъва в кухнята.
Веднага затичвам след Райл. Той сграбчва сакото си и се
запътва към изхода, без дори да погледне към Алиса и Маршал.
Алиса насочва поглед към мен и вдига въпросително ръце.
Клатя глава, вземам чантата си и казвам:
— Дълга история. Ще говорим утре.
Следвам Райл навън и го заварвам да крачи към паркинга.
Затичвам се да го настигна, а той спира и замахва с юмрук във
въздуха.
— Не дойдох с шибаната си кола! – крясва ядосано.
Вадя ключовете от чантата си, а той приближава и ги изтръгва
от ръката ми. Следвам го до колата ми.
Не знам какво да предприема. Дори не знам дали в момента
има желание да разговаря с мен. Преди малко ме завари
заключена в тоалетната с мъж, в когото някога бях влюбена. И
после най-неочаквано въпросният мъж му налетя.
Боже, работата е много зле.
Като стигаме до колата ми, той се насочва директно към
мястото на шофьора. Сочи към седалката за пътника и нарежда:
— Качвай се, Лили.
През цялото време, докато шофира, не обелва нито дума. Аз
произнасям името му веднъж, но той просто клати глава, сякаш
още не е готов да чуе обяснението ми. Като спираме в моя
закрит паркинг, той изскача от колата в мига, щом гаси
двигателя, сякаш не го сдържа да се отдалечи от мен.
Като излизам навън, крачи покрай колата.
— Не беше каквото изглеждаше, Райл. Кълна се.
Спира да крачи и ме поглежда, а сърцето ми удвоява
скоростта, с която бие. Сега в очите му има толкова много болка,
което е нещо напълно излишно. Всичко се дължи на глупаво
недоразумение.
— Не исках това, Лили – отронва. – Не исках връзка! Нито
целия този стрес в живота ми!
Колкото и да е наранен заради онова, което си мисли, че е
видял, думите му все пак ме вбесяват.
— Ами тогава си тръгни!
Мигом спира да крачи и се обръща с лице към мен.
— Какво?
Вдигам ръце.
150
 — Не искам да представлявам бреме за теб, Райл! Толкова
съжалявам, задето присъствието ми в живота ти е
така непоносимо!
Прави крачка към мен.
— Лили, изобщо не казвам това. – Размахва ядосано ръце и
после ме отминава. Обляга се на колата ми и ги скръства пред
гърдите си. Мълчанието се проточва, докато очаквам да чуя
какво има да каже. Навел е глава, но я повдига леко и ме
поглежда. – Голата истина, Лили. В момента това е всичко,
което искам от теб. Ще ми я предоставиш ли, моля те?
Кимвам.
— Знаеше ли, че той работи там?
Свивам устни и обвивам ръце около гръдния си кош, като
стискам лакътя си.
— Да. Заради това не исках да ходим отново, Райл. Нямах
желание да се натъкна на него.
Както изглежда, отговорът ми облекчава поне малко
напрежението му. Прекарва длан по лицето си.
— Каза ли му какво се случи снощи? За разправията ни?
Правя крачка към него и клатя енергично глава.
— Не. Досети се. Видя окото ми и твоята ръка и просто
предположи.
Изпуска въздух съкрушено и отпуска глава назад, загледан
нагоре към покрива.
— Защо беше сама с него в тоалетната?
Правя нова крачка.
— Той ме последва там вътре. Не знам нищо за него, Райл.
Дори не знаех, че е собственик на ресторанта, мислех, че е
просто сервитьор. Той вече не е част от живота ми, кълна се.
Просто… – Притискам ръце към тялото си и снижавам глас. – И
двамата сме израснали в домове, в които е имало жестокост.
Видя лицето ми и ръката ти и… просто се тревожеше за мен.
Това е всичко.
Райл вдига ръце и закрива устата си. Чувам въздухът да свисти
между пръстите му. Изправя се и си дава миг да осмисли
изреченото от мен.
— Мой ред е – обявява.
Отделя се от колата и изминава трите крачки разстояние до
мен. Опира длани в бузите ми и ме поглежда право в очите,
— Ако не искаш да бъдеш с мен… моля те кажи ми го още сега,
Лили. Защото, като те видях с него… заболя ме. Вече никога не
искам да изпитвам подобно чувство. И ако сега боли така
нетърпимо, ужасен съм да си представя какво би ми причинило
след година.
151
 Усещам как по бузите ми се стичат сълзи. Покривам дланите
му с моите и клатя глава.
— Не искам друг, Райл. Искам единствено теб.
На лицето му се появява най-тъжната усмивка, която съм
виждала от човешко същество. Придърпва ме към себе си и ме
задържа. Обвивам ръце около него плътно, колкото мога, а той
ме целува по главата.
— Обичам те, Лили. Боже. Обичам те.
Стискам го здраво и целувам рамото му.
— И аз те обичам.
Затварям очи и ми се приисква да можех да прогоня
последните два дни.
Атлас греши по отношение на Райл.
Само ми се иска Атлас да знаеше, че греши.

ГЛАВА 16

скам да кажа… Не се показвам себична, но ти

—И не опита десерта, Лили – стене Алиса. – О,

беше толкова вкусен.
— Повече никога няма да стъпим там – уведомявам я.
Тя тропа с крак като малко дете.
— Но…
— Не. Налага се да уважаваме чувствата на брат ти. – Скръства
ръце пред гърдите си.
— Знам, знам. Защо трябваше да се показваш като разтрисана
от хормони тийнейджърка и да се влюбваш в най-добрия готвач в
Бостън?
— Когато го познавах, не беше готвач.
— Както и да е – отговаря тя.
Излиза от офиса ми и затваря вратата.
Телефонът ми жужи заради получено съобщение.

Райл: 5 часа изтекоха. Остават още около 5. Дотук добре.

Ръката е отлично.

Въздъхвам облекчено. Не бях сигурна дали днес ще е в

състояние да осъществи операцията, но като знам колко много
държеше да се случи, радвам се искрено за него.

Аз: Най-надеждните ръце в Бостън.

152
 Отварям лаптопа си и проверявам пощата. Първото, върху
което попада погледът ми, е запитване от „Бостън Глоуб“.
Отварям го и се оказва от журналистка, която проявява интерес
да пусне статия за магазина. Ухилвам се като идиот и се
захващам да й отговоря, когато Алиса почуква на вратата. Отваря
я и подава глава вътре.
— Здрасти – подвиква.
— Здрасти – отвръщам.
Потропва с пръсти по касата.
— Помниш ли как преди няколко минути ми заяви, че вече не
мога да ходя в „Бибс“, защото няма да е честно спрямо Райл, при
положение че собственик на ресторанта е момчето, което си
обичала като тийнейджърка?
Отпускам се назад на стола си.
— Какво искаш, Алиса?
— Ако не е честно да ходим там заради собственика, как така е
честно собственикът да идва тук? – пита и бърчи нос.
Какво?
Затварям лаптопа си и се изправям.
— Какви ги говориш? Той тук ли е?
Вмъква се в офиса ми и затваря вратата.
— Да. Попита за теб. И съм наясно, че си с брат ми и аз съм
бременна, но може ли да посветим момент да се полюбуваме
мълчаливо на съвършенството на този мъж?
Усмихва се замечтано, а аз завъртам очи.
— Алиса.
— Какви очи само. – Отваря вратата и излиза навън. Вървя зад
нея и зървам Атлас. – Ето я – обявява Алиса. – Да ти поема ли
връхната дреха?
Ние не поемаме връхните дрехи на хората.
Атлас вдига поглед, когато излизам от офиса си. Стрелва с очи
Алиса и клати глава.
— Не, благодаря. Няма да се застоявам.
Алиса се подпира напред на щанда и отпуска брадичка върху
дланите си.
— Остани, колкото ти се стои. Всъщност дали не търсиш
допълнителна работа? Лили има нужда да наеме още хора и
ни е нужен някой, който да вдига наистина тежки неща. Изисква
се доста гъвкавост. Навеждане.
Присвивам очи към Алиса и оформям с устни:
— Достатъчно.
Тя повдига невинно рамене. Задържам вратата си отворена за
Атлас, но избягвам да погледна директно към него, като ме

153
отминава. Чувствам голяма вина за случилото се предишната
вечер, но също така съм сериозно ядосана.
Заобикалям бюрото си и се тръсвам на стола, подготвена за
разправия. Но като поглеждам към него, стискам здраво устни.
Усмихва се. Прави жест около себе си и сяда срещу мен.
— Невероятно е, Лили.
Правя пауза.
— Благодаря.
Продължава да ми се усмихва, все едно се гордее с мен. После
поставя подаръчна торбичка на бюрото между нас и я побутва
към мен.
— Подарък – обявява. – Можеш да го отвориш по-късно.
Защо ми купува подаръци? Има си приятелка. Аз имам връзка.
Миналото ни вече причини достатъчно проблеми в настоящето
ми. Определено не се нуждая от подаръци, които да ги изострят
допълнително.
— Защо ми купуваш подаръци, Атлас?
Обляга се на мястото си и скръства ръце пред гърдите си.
— Купих го преди три години. Пазех го, в случай че се натъкна
на теб.
Внимателният Атлас. Никак не се е променил. Дявол го взел.
Вземам подаръка и го оставям на пода до бюрото си. Мъча се да
освободя част от напрежението, което чувствам, но е трудно,
когато всичко у него ме напряга толкова.
— Дойдох да ти се извиня – уведомява ме.
Махам заради извинението му и му давам да разбере, че не е
необходимо.
— Всичко е наред. Беше недоразумение. Райл е добре.
Смее се под нос.
— Не за това се извинявам – пояснява. – Никога не бих се
извинил, защото съм те защитил.
— Не ме защитаваше – изтъквам. – Нямаше от какво да ме
защитаваш.
Накланя глава встрани и ме дарява със същия поглед като
снощи. Онзи, с който ми дава да разбера колко е разочарован от
мен. От това ме жегва дълбоко.
Прочиствам гърло.
— Тогава за какво се извиняваш?
Мълчи за миг. Замислен е.
— Исках да ти се извиня за това, че казах, че звучиш като майка
си. Беше жестоко. Съжалявам.
Не знам защо винаги когато съм около него, ми се плаче. Както
и когато мисля и чета за него. Все едно емоциите ми още са
обвързани с Атлас и аз не знам как да прекъсна връзките.
154
 Свежда очи към бюрото ми. Протяга се и взема три неща.
Химикалка. Самозалепващи се листчета и телефона ми.
Записва нещо, после сваля калъфчето на телефона ми и пъха
бележката между него и апарата, а после го поставя обратно. Бута
телефона ми обратно по бюрото. Поглеждам надолу към
телефона и после пак към него. Той се изправя и хвърля
химикалката на бюрото.
— Номерът ми. Дръж го на скришно място за в случай, че
някога ти потрябва.
Потрепвам заради жеста му. Ненужния му жест.
— Няма да ми потрябва.
— Надявам се да е така.
Отива до вратата и протяга ръка към дръжката. Ясно ми е, че
това е единственият ми шанс да изрека онова, което трябва да
изрека, преди той да излезе от живота ми завинаги.
— Атлас, почакай.
Изправям се така рязко, че запращам стола си към стената. Той
се позавърта леко към мен.
— Онова, което ти каза Райл снощи… – Вдигам нервно ръка към
шията си. Усещам сърцето ми да блъска в гърлото. – Аз никога не
съм му казвала такова нещо. Беше огорчен и разстроен и
преиначи думите ми отпреди много време.
Ъгълчето на устата на Атлас потрепва и не съм убедена дали се
мъчи да не се усмихне, или да не се намръщи. Обръща лице
директно към мен.
— Повярвай ми, Лили. Известно ми е какво не е чукане
от съжаление. Бях там.
Излиза, а думите му ме събарят обратно на стола ми.
Само дето… Той вече не е там. Все още е в другия край на
офиса, а аз съм на пода.
Алиса влетява, а аз лежа по гръб зад бюрото.
— Лили? – Заобикаля бюрото и застава над мен. – Добре ли си?
Вдигам палец.
— Напълно. Не уцелих стола.
Тя протяга ръка и ми помага да стана.
— За какво беше всичко това?
Хвърлям поглед към вратата и връщам стола си
на място. Сядам и свеждам очи към телефона си.
— Нищо. Просто дойде да се извини.
Алиса въздиша с копнеж и поглежда към вратата.
— Значи ли това, че не иска работата?
Няма как да не й го призная. Дори насред пълен емоционален
смут пак успява да ме разсмее.

155
 — Връщай се към задълженията си, преди да съм ти орязала
заплатата.
Тя се смее и тръгва към вратата. Почуквам с химикалка по
бюрото и виквам:
— Алиса. Почакай.
— Знам – срязва ме тя. – Райл не бива да научава за това
посещение. Няма нужда да ми го казваш.
Усмихвам се.
— Благодаря.
Тя затваря вратата.
Протягам се и хващам торбичката, съдържаща тригодишния
ми подарък. Измъквам го и ми е ясно, че е книга. Увита е в
опаковъчна хартия. Разкъсвам я и се отпускам назад на стола си.
На корицата има снимка на Елън Дедженеръс. Заглавието е
„Сериозно… Шегувам се“. Засмивам се и отварям книгата, ахвам
тихо, като виждам, че има посвещение и автограф. Плъзвам
пръсти по изписаните думи.

Лили,
Атлас казва: просто продължавай да плуваш.
Елън Дедженеръс

Докосвам подписа с върха на пръста си. После пускам книгата

на бюрото си, опирам чело в нея и се преструвам, че плача отгоре
й.

ГЛАВА 17

окато се прибера у дома, вече минава седем. Райл е

Д позвънил един час по-рано да каже, че тази вечер няма

да идва. Разделянето на сиамските близнаци (които
нарече с онази сложна дума) беше минало успешно, но щеше да
остане в болницата за през нощта, за да е сигурен, че няма да има
усложнения.
Прекрачвам прага на притихналия си апартамент. Преобличам
се тихо в пижама. Изяждам в тишина един сандвич. А после
лягам в безшумната си спалня и отварям новата си книга с
надеждата, че ще може да накара емоциите ми да притихнат.
Три часа и голяма част от книгата по-късно всички емоции от
последните няколко дни започват да се оттичат от мен.
Отбелязвам страницата, до която съм стигнала, и затварям
книгата.
156
 Взирам се в нея за дълго време. Мисля си за Райл. Мисля си за
Атлас. Разсъждавам над това как понякога, без значение от това
колко си убеден, че животът ти ще поеме в определена посока,
цялата тази сигурност може да ти бъде отнета с най-обикновена
промяна в течението.
Вземам книгата, купена ми от Атлас, и я слагам в дрешника при
дневниците. После хващам онзи, който е пълен със спомени за
него. Ясно ми е, че най-накрая е време да прочета последното
направено вписване. После ще мога да затворя тетрадката
завинаги.

Скъпа Елън,
През повечето време съм благодарна, задето не знаеш
за съществуването ми и че така и не ти пратих нищо от
това, което пиша до теб.
Но понякога, и особено тази вечер, ми се ще да знаеше за мен.
Просто имам нужда от човек, с когото да поговоря за всичко,
което чувствам. Минаха шест месеца, откакто за последно
видях Атлас, и не знам къде е или как вървят нещата при него.
Толкова много се случи от последното писмо, което ти
написах, когато Атлас се премести в Бостън. Мислех, че за
доста дълго време това е последният случай, в който го
виждам, но не беше така.
Видях го пак, след като замина, няколко седмици по-късно.
Беше шестнайсетият ми рожден ден и щом се появи той, това
се превърна в най-прекрасния ден в живота ми.
И после в най-лошия.
Бяха минали точно четирийсет и два дни, откакто Атлас
замина за Бостън. Броях всеки ден, все едно това би помогнало
някак. Бях толкова депресирана, Елън. Още съм. Хората
твърдят, че тийнейджърите не умеят да обичат както
възрастните. Част от мен вярва в това, но не съм възрастна,
така че нямам с какво да сравня. Вярвам обаче, че сигурно е
различно. Сигурна съм, че в любовта между двама възрастни
има повече неща, отколкото в тази между двама
тийнейджъри. Сигурно в нея има повече зрелост, респект,
отговорност. Но без значение колко различна може да е
любовта на даден човек на различни възрасти, знам, че тя има
все същата тежест. Чувстваш тази тежест на раменете си,
в стомаха си, в сърцето, без значение на колко години си. А
моите чувства към Атлас са много тежки. Всяка нощ плача,
докато не заспя, и шепна:
— Просто продължавай да плуваш.

157
 Но става много трудно да плуваш, когато се чувстваш,
сякаш си закотвен във водата.
Сега, като се замисля, вероятно съм преминала през
различните фази на скърбене. Отричане, гняв, преговори,
депресия и приемане. На вечерта на шестнайсетия ми рожден
ден бях потънала дълбоко във фазата на депресия. Майка ми се
опита да направи деня хубав. Купи ми градински
инструменти, направи любимата ми торта и двете
излязохме заедно на вечеря. Но по времето, когато се сгуших в
леглото си, така и не бях успяла да се отърся от тъгата.
Плачех, когато дочух потропване отвън. В началото реших,
че е заваляло. Но после чух гласа му. Скочих и изтичах до
прозореца, а сърцето ми беше в пълна истерия. Отворих и му
помогнах да влезе, а той ме пое в обятията си и ме задържа
там през цялото време, докато плачех.
Миришеше толкова хубаво. Още като го прегърнах,
забелязах, че беше качил някой и друг така нужен килограм
само през шестте седмици, откакто го бях виждала за
последно. Той се отдръпна и избърса сълзите от бузите ми.
— Защо плачеш, Лили?
Срамувах се, защото плача. През този месец плаках много –
може би повече, отколкото през всеки друг месец от живота
ми. Сигурно се дължеше на смесица от хормоните на
тийнейджърка, стреса от това как се отнасяше баща ми към
майка ми и сбогуването ми с Атлас.
Хванах една тениска от пода и попих сълзите си, а после
седнахме на леглото. Той ме придърпа към гърдите си и се
облегнахме на таблата.
— Какво правиш тук? – попитах го.
— Рожденият ти ден е – отговори. – И ти все така си
любимият ми човек. И ми липсваше.
Като се появи, сигурно не беше по-късно от десет, но
говорихме толкова много, че помня как, като погледнах
отново часовника, вече минаваше полунощ. Дори не си спомням
всичко, за което говорихме, но помня как се чувствах. Той
изглеждаше толкова щастлив, а в очите му имаше светлина,
каквато не бях виждала преди. Все едно най-накрая беше
открил дома си.
Промълви, че има да ми каже нещо, и тонът му стана
сериозен. Намести ме така, че възседнах скута му, защото
искаше да ме гледа в очите, докато го изрича. Реших, че се кани
да ми каже как вече си има приятелка или как ще постъпи по-
рано в армията. Но онова, което излезе от устата му след
това, ме шокира.
158
 Каза, че първата вечер, когато отишъл в старата къща, не
бил там, за да търси подслон.
Отишъл да се самоубие.
Притиснах ръце към устата си, защото не бях имала
представа, че нещата са били толкова зле за него. Толкова
ужасни, че дори вече не е искал да живее.
— Надявам се никога да не познаеш какво е да се чувстваш
така самотна, Лили – отрони.
Добави как през първата вечер в онази стара къща седял на
пода на дневната с бръснач, притиснат към китката. Точно
когато се канел да го вкара в употреба, лампата в спалнята
ми светнала.
— Ти стоеше като ангел, озарен в гръб от светлина, идваща
от рая – описа ми. – Не можех да откъсна очи от теб.
Наблюдавал ме известно време как снова наоколо. Гледал ме
как лежа на леглото си и чета дневника си. Оставил бръснача
настрана, защото по думите му бил изтекъл месец, откакто
животът му бил предоставял някакво чувство изобщо, а да
гледа мен, пораждало у него поне мъничко чувство.
Достатъчно, за да не е в пълен ступор и да сложи край на
всичко в онази нощ.
Ден или два след това съм занесла храната и съм я оставила
на задната веранда. Предполагам, вече знаеш останалата
част от тази история.
— Ти ми спаси живота, Лили – заяви ми. – А дори не се
опитваше.
Наведе се и целуна онова местенце между рамото и шията
ми, което винаги целуваше. Хареса ми, че го направи отново.
Не харесвам много тялото си, но тази точка върху ключицата
ми се превърна в любимата ми част от мен.
Пое ръцете ми и ми съобщи, че ще постъпи в армията по-
скоро, отколкото е планирал, но не можел да замине, без да ми
благодари. Каза ми, че ще отсъства четири години и
последното, което иска за мен, е да съм шестнайсетгодишно
момиче, което не живее живота си заради приятел, когото не
вижда и не чува.
Следващото, което каза, накара сините му очи да се
насълзят и да станат още по-ясни. Каза:
— Лили, животът е странно нещо. Дадени са ни ограничен
брой години, в които да го живеем, така че
трябва да направим всичко, което можем, тези години да
са възможно най-пълноценни. Не бива да губим време за неща,
които може да се случат някой ден в бъдещето или може би
дори никога.
159
 Разбирах какво имаше предвид. Че заминава за армията и не
иска да остана вкопчена в него, докато го няма. Не късаше с
мен, защото не бяхме истински заедно. Бяхме просто двама
души, които си помагаха взаимно при необходимост и в този
процес бяхме слели сърцата си в едно.
Беше тежко да бъда пусната от някого, който никога не ме е
държал напълно. Струва ми се, че през цялото време, което
прекарвахме заедно, и на двамата ни беше ясно, че не е нещо
постоянно. Нямам представа защо, понеже аз с лекота можех
да го обичам по този начин. Струва ми се, че при нормални
обстоятелства, ако бяхме заедно като типични
тийнейджъри, с обикновена съдба и дом, бихме могли да бъдем
такъв вид двойка. От онези, които се формират с лекота и
никога не познават живот, в който се намесва жестокост.
В онази нощ не се опитах да го накарам да промени
решението си. Чувствам се, сякаш между нас съществува
връзка, която не може да бъде прекъсната дори от огньовете
на ада. Чувствам се така, все едно той може да отиде и да
отслужи времето си в армията, а аз да прекарам годините си
на тийнейджър и после всичко да си дойде обратно на
мястото, когато настъпи точният момент.
— Ще ти дам обещание – заяви. – Когато животът ми е
достатъчно добър, за да можеш да бъдеш част от него, ще
дойда и ще те намеря. Но не искам да стоиш и да ме чакаш,
защото това може никога да не се случи.
Това обещание не ми допадна, защото значеше две неща. Или
той мислеше, че може да не излезе жив от армията, или според
него животът му никога нямаше да бъде достатъчно добър за
мен.
Животът му вече беше достатъчно добър за мен, но кимнах и
си наложих да се усмихна.
— Ако ти не се върнеш за мен, аз ще тръгна след теб. И
гледката няма да е красива, Атлас Кориган.
Засмя се на заплахата ми.
— Ами няма да е толкова трудно да ме откриеш. Знаеш
точно къде ще бъда.
Усмихнах се.
— Там, където всичко е по-добро.
Той се усмихна в отговор.
— В Бостън.
И после ме целуна.
Елън, наясно съм, че ти си възрастен човек и знаеш какво
идва след това, обаче още ми е малко неудобно да ти опиша
какво се случи през следващите няколко часа. Нека просто
160
кажем, че се целувахме много. И двамата се смяхме много. И
двамата се обичахме много. И двамата дишахме много. Много.
И на двамата ни се наложи да покрием устите си и да сме
максимално тихи и кротки, за да не ни заловят.
Когато свършихме, той ме задържа близо до себе си, кожа в
кожа, с длан до сърцето ми. Целуна ме и ме погледна право в
очите.
— Обичам те, Лили. Обичам всичко, което си ти. Обичам те.
Ясно ми е, че тези думи биват изричани прекалено често,
особено от тийнейджъри. В много от случаите
преждевременно и неоснователно. Но когато той ги каза на
мен, знаех, че не е, защото е хлътнал по мен. Не беше такова
„обичам те“.
Представи си всички хора, с които се запознаваш в живота
си. Толкова са много. Прииждат на талази, настъпват и се
отдръпват като прилив и отлив. Някои вълни са по-големи и
оказват повече влияние от други. В някои случаи вълните
носят със себе си разни неща от дълбините на морето и ги
оставят разпръснати по брега. По песъчинките остават
отпечатъци, които доказват далеч, след като отливът се е
отдръпнал, че вълните ги е имало там.
Това имаше предвид Атлас, като ми каза, че ме обича.
Даваше ми да разбера, че аз съм най-голямата вълна, на която
се е натъквал. И бях донесла толкова много със себе си, че
отпечатъците ми щяха да се задържат завинаги, дори когато
приливът си е отишъл.
След като каза, че ме обича, обяви, че има подарък за мен.
Извади малка кафява торбичка.
— Не е нещо голямо, но само толкова успях да си позволя.
Отворих я и извадих най-хубавия подарък, който някога бях
получавала. Беше магнит с изписано на него „Бостън“. Отдолу
пишеше с по-малки букви: „Където всичко е по-добро “. Заявих
му, че ще го пазя винаги и всеки път, когато го погледна, ще си
мисля за него.
Като започнах това писмо, изтъкнах, че шестнайсетият ми
рожден беше един от най-хубавите дни в живота ми. Защото
до онзи момент наистина беше така.
Следващите няколко минути обаче не бяха.
Преди да се появи Атлас, аз не го очаквах, така че не ми беше
хрумнало да заключа вратата. Баща ми ме беше чул да говоря
с някого и щом отвори вратата и завари Атлас в леглото с
мен, беше по-бесен, отколкото някога го бях виждала. И Атлас
беше в неравностойно положение, защото не беше подготвен
за онова, което последва.
161
 Колкото и дълго да живея, никога няма да забравя този
момент. Как беше напълно безпомощен, когато баща ми го
връхлетя с бейзболна бухалка. Звуците от пукането на кости
бяха единственото, което пробиваше през писъците ми.
Все още не знам кой повика полицията. Убедена съм, че е била
майка ми, но изминаха шест месеца, а още не сме обсъждали
онази нощ. По времето, когато се появиха полицаите и
отделиха баща ми от Атлас, аз вече дори не успявах да го
разпозная. Беше покрит с толкова много кръв.
Аз бях в пълна истерия.
В пълна истерия.
Не само, че се наложи да откарат Атлас с линейка, но се
наложи да повикат друга за мен, защото не можех да дишам.
Това беше първият и единствен пристъп на паника, който
някога съм имала.
Никой не ми казваше къде е той и дали изобщо е жив. Баща
ми дори не беше арестуван заради стореното. Разнесе се
мълва, че Атлас бил бездомен и се бил настанил в онази стара
къща. Всички се прекланяха пред баща ми заради героичната
му постъпка – да предпази малкото си момиченце от
бездомника, който го е манипулирал да прави секс с него.
Баща ми заяви, че съм посрамила цялото семейство, като
съм предоставила на града повод за клюки. И нека те уверя, че
още продължават да сплетничат на тази тема. Чух Кейти да
казва на някого в автобуса как се опитала да ме предупреди за
Атлас. Заяви, че й станало ясно как ще донесе неприятности,
още щом погледът й паднал върху него. Това са глупости. Ако
Атлас беше с мен в автобуса, сигурно щях да задържа устата
си затворена и да проявя зрелост, както ме учеше той. Аз
обаче бях така ядосана обърнах се и заявих на Кейти да върви
по дяволите. Изтъкнах как Атлас е по-добър човек, отколкото
тя някога ще бъде, и я уверих, че ако някога отново чуя да
злослови срещу Атлас, ще съжалява.
Тя завъртя очи и отговори:
— Боже, Лили. Мозъкът ти ли е промил? Той беше мърляв и
крадлив бездомник, който най-вероятно е вземал наркотици.
Използваше те за храна и секс, а сега го защитаваш?
Извади късмет, че в този момент автобусът спря пред
моята къща. Сграбчих раницата си и слязох, прибрах се у дома
и плаках три часа, без да спра. Сега ме боли главата, но знаех,
че единственото, което би ме накарало да се почувствам по-
добре, е най-накрая да го излея на хартия. Въздържам се да
напиша писмото вече шест месеца.

162
 Не се обиждай, Елън, но главата още ме боли. Също и
сърцето. В момента може би дори повече, отколкото вчера.
Това писмо не помогна дори мъничко.
Мисля за известно време да си взема почивка от писането до
теб. Да ти пиша, ми напомня за него и това ме наранява
прекалено много. Докато не се върне за мен, просто ще се
преструвам, че съм добре. Ще продължа да се преструвам, че
плувам, когато всъщност само се нося и едва държа глава над
водата.
Лили

Обръщам на следващата страница, но тя е празна. Това беше

последният случай, когато изобщо писах до Елън.
Също така повече не чух нищо от Атлас и до голяма степен не
го винях. Замалко не умря в ръцете на баща ми. Не беше
останало много място за прошка.
Знаех, че е оживял и е добре, защото през годините
любопитството ми надделя и открих онлайн каквото успях.
Нямаше кой знае колко информация обаче. Достатъчно, колкото
да разбера, че е оцелял и е в армията.
Все пак никога не успях да го забравя. С времето се почувствах
по-добре, но понякога, когато нещо ми напомнеше за него,
изпадах в депресия. Чак когато бях в колежа и се срещах с друг,
започнах да осъзнавам, че може би не е било писано
Атлас да бъде целият ми живот. Може би предназначението му
е било да бъде само част от него.
Може би любовта не е нещо, което завършва там, където е
започнало. Приижда и се отдръпва, навътре и навън, също като
хората в живота ни.
В една особено самотна вечер в колежа отидох в студио за
татуировки и поисках да ми нарисуват сърчице на мястото,
където той обичаше да ме целува. Малко сърчице с размерите на
отпечатък от палец и изглежда точно като онова, което той ми
издяла от дъбовото дърво. Не се затваря напълно в горната част и
се чудя дали Атлас го е направил така нарочно. Защото това
изпитвам в сърцето си всеки път щом помисля за него. Все едно в
него има малка дупчица, която изпуска всичкия въздух навън.
След колежа в крайна сметка се преместих в Бостън, не
задължително, защото се надявах да го открия, а защото
трябваше да се уверя сама, че наистина Бостън е по-добър. И
бездруго в Плетора нямаше нищо за мен и имах желание да се
отдалеча максимално много от баща ми. Макар вече да беше
болен и да не беше в състояние да наранява майка ми, все още

163
някак успяваше да ме накара да искам да напусна целия щат
Мейн, така че сторих именно това.
Като видях за пръв път Атлас в ресторанта, това ме изпълни с
толкова много емоции, че не знаех как да ги тълкувам. Радвах се
да се уверя, че е добре. Бях щастлива, защото имаше здрав вид.
Но ще излъжа, ако кажа, че не бях поне мъничко съкрушена,
задето така и не се опита да ме открие, както беше обещал.
Обичам го. Все още и винаги ще го обичам. Той беше гигантска
вълна, която остави сериозна диря в живота ми, и ще чувствам
тежестта на тази любов до деня, в който умра. Вече съм го
приела.
Но сега нещата са различни. След като си тръгна от офиса ми
днес, мислих дълго и задълбочено за нас. Според мен животът и
на двама ни е какъвто би трябвало да бъде. Аз имам Райл. Атлас
има своята приятелка. И двамата имаме кариерите, към които
винаги сме се стремили. Само защото не свършихме на една и
съща вълна, това не означава, че не сме част от един и същ океан.

ГЛАВА 18

, боже. Струва ми се, че ще повърна.

—О Райл тика палец под брадичката ми и насочва

лицето ми нагоре към неговото. Ухилва ми се.
— Ще се справиш. Престани да изпадаш в паника.
Разтърсвам ръце и подскачам нагоре-надолу в асансьора.
— Не мога да се спра – обяснявам. – Всичко, което сте ми
казвали с Алиса за майка ви, ме прави нервна. – Разширявам очи
и вдигам ръце към устата си. – О, боже, Райл. Ами ако ми зададе
въпрос, свързан с Исус? Не ходя на църква. Имам предвид, като
по-млада съм чела Библията, но не бих се справила с въпроси от
викторина на тема „Библията“.
Сега вече се залива от смях. Придърпва ме към себе си и ме
целува по главата.
— Няма да говори за Исус. Вече те обича само въз основа на
казаното й от мен. Всичко, което трябва да направиш, е да бъдеш
естествена, Лили.
164
 Кимам енергично.
— Да бъда естествена. Добре. Мисля, че мога да се преструвам
на естествена за вечерта. Нали?
Вратите се отварят и той ме извежда от асансьора и тръгваме
към апартамента на Алиса. Странно е да го виждам да чука, но
предполагам, формално погледнато, вече не живее там. През
последните няколко месеца постепенно започна да остава все
повече при мен. Всичките му дрехи са в апартамента ми. Също и
тоалетните принадлежности. Миналата седмица дори окачи в
спалнята ни онази моя нелепа размазана снимка и след това
наистина започнах да го приемам като нещо официално.
— Тя знае ли, че живеем заедно? – питам го. – Приема ли го?
Имам предвид, не сме женени. Тя ходи на църква всяка неделя.
О, не, Райл! Ами ако майка ти ме смята за богохулна уличница?
Райл обръща глава към вратата на апартамента и аз се
завъртам, за да установя, че майка му стои на прага с маска от
шок на лицето.
— Майко – обажда се Райл. – Запознай се с Лили. Моята
богохулна уличница.
О, мили боже.
Майка му се протяга към мен и ме придърпва за прегръдка, а
смехът й е именно онова, от което се нуждая, за да премина през
този момент.
— Лили! – заговаря и ме избутва на ръка разстояние, за да ме
огледа. – Миличка, не те смятам за богохулна уличница. Ти си
ангелът, за който се моля да падне в скута на Райл вече от десет
години!
Подканя ни да влезем в апартамента. Следващият, който ме
поздравява с прегръдка, е бащата на Райл.
— Не, определено не си богохулна уличница – заключава. – Не
като Маршал, който впи зъби в дъщеричката ми, когато тя беше
едва на седемнайсет.
Отравя убийствен поглед към Маршал, който седи на дивана.
Маршал се смее.
— Ето къде грешиш, доктор Кинкейд. Алиса беше тази, която
първа впи зъби в мен. Моите зъби бяха впити в друго момиче,
което имаше вкус на царевични пръчици и…
Маршал се превива надве, когато Алиса го сръгва с лакът. И
просто така абсолютно всякакъв таен страх се изпарява от мен. Те
са идеални. Нормални. Използват думата уличница и се смеят на
шегите на Маршал.
Не бих могла да искам нещо по-добро.
Три часа по-късно лежа на леглото на Алиса заедно с нея.
Родителите им си легнаха рано, което обясниха с часовата
165
разлика. Райл и Маршал са в дневната и гледат спорт. Аз съм
положила ръка на корема на Алиса и чакам бебето да ритне.
— Крачетата й са точно тук – казва тя и отмества ръката ми с
няколко сантиметра. – Изчакай няколко секунди. Тази вечер
наистина е активна.
Оставаме смълчани в очакване да ритне. Когато се случва, аз
изпищявам радостно.
— О, боже мой! Като извънземно е.
Алиса хваща корема си с ръце и се усмихва.
— Тези последни два месеца и половина ще са истински ад –
въздъхва. – Нямам търпение да я видя.
— Аз също. Не мога да дочакам да бъда леля.
— Аз нямам търпение вие с Райл да имате бебе – отвръща тя.
Отпускам се на гръб и слагам ръце под главата си.
— Не знам дали той иска деца. Наистина не сме го обсъждали
досега.
— Няма значение дали иска, или не иска – настоява тя. – Ще
поиска. Преди теб не искаше и да чуе за сериозна връзка. Също
така нямаше желание да се жени, а чувствам, че се задава
предложение.
Повдигам глава и обръщам лице към нея.
— Заедно сме едва от шест месеца. Убедена съм, че ще реши да
изчака много по-дълго за такова нещо.
Като опира до това да ускоряваме нещата в отношенията ни,
избягвам да притискам Райл. Животът ни е идеален, какъвто е. И
бездруго сме прекалено заети за сватба, така че няма да възразя,
ако предпочита да изчака известно време.
— Ами ти? – не се отказва Алиса. – Би ли отговорила с „да“, ако
предложи?
Изкисквам се.
— Занасяш ли ме? Разбира се. Бих се омъжила за него още тази
вечер.
Алиса надзърта над рамото ми към вратата на спалнята. Стиска
устни и се мъчи да прикрие усмивката си.
— Той стои на вратата, нали?
Тя кимва.
— Чу ме да го казвам, нали?
Отново кимва.
Обръщам се по гръб и поглеждам към Райл, който се е подпрял
на касата с ръце, скръстени пред гърдите. Не мога да преценя
какво си мисли след чутото. Изражението му е изопнато.
Челюстта му е напрегната. Очите му са присвити към мен.
— Лили — изрича със стоическо хладнокръвие. — Ще те омъжа
за мен, дявол го взел.
166
 Думите му извикват на лицето ми позорно широка усмивка и аз
се прикривам с възглавница.
— Благодаря, Райл – отговарям, а думите ми са заглушавани от
възглавницата.
— Това е наистина сладко – чувам да се намесва Алиса. – Брат
ми всъщност е сладък.
Възглавницата ми е отнета със сила и над мен се надвесва Райл.
— Да вървим.
Сърцето ми започва да блъска по-бързо.
— Сега ли?
Кимва.
— Взех си отпуск за уикенда, защото родителите ми са в града.
Ти имаш хора, които да ръководят магазина ти вместо теб. Да
вървим във Вегас и да се оженим.
Алиса се надига до седнало положение.
— Не можете да го направите – отсича. — Лили е момиче. Иска
истинска сватба с цветя, шаферки и подобни глупости.
Райл поглежда обратно към мен.
— Искаш ли истинска сватба с цветя, шаферки и подобни
глупости.
Замислям се за секунда.
— Не.
Тримата мълчим за миг, а после Алиса започва да рита в
леглото, зашеметена от вълнение.
— Те ще се женят! – вика. Надига се тромаво и се втурва към
дневната. – Маршал, събирай багажа ни! Заминаваме за Вегас!
Райл се протяга, хваща ръката ми и ме дърпа да стана. Усмихва
се, но няма начин да извърша такова нещо, ако не съм напълно
убедена, че го иска.
— Сигурен ли си за това, Райл?
Прекарва длани през косата ми и придърпва лицето ми към
своето. Докосва с устни моите.
— Гола истина – прошепва. – Толкова съм развълнуван, че ще
бъда твой съпруг, че е възможно да се подмокря.

ГЛАВА 19

инаха шест седмици, мамо, ще се наложи да

—М го преживееш.
Майка ми въздъхва в телефона.
— Ти си единствената ми дъщеря. Не мога да направя нищо във
връзка с това, че винаги съм си представяла сватбата ти.
167
 Още не ми е простила, въпреки че присъстваше. Обадихме й се
веднага щом Алиса резервира самолетни билети. Накарахме я да
стане от леглото, измъкнахме и родителите на Райл от спалнята
им, а после натоварихме всички на среднощен полет до Вегас. Не
се опита да ме разубеди, защото по краткото време, което й отне
да дойде на летището, съдя, че й беше ясно колко сме
категорични в решението си. Но не ми позволяваше да забравя.
От деня на раждането ми беше мечтала за огромна сватба,
обикаляне на магазините за сватбени рокли и дегустиране на
торти.
Подритвам с крака на дивана.
— Какво ще кажеш, ако ти се реванширам? – питам. – Ако
обещая, че като реша да имам бебе, ще се случи по естествен
начин, а няма да си го купя във Вегас?
Майка ми се изсмива. После въздъхва.
— Стига някой ден да ме дариш с внуци, предполагам, че ще
успея да надмогна разочарованието.
На полета до Вегас с Райл разговаряхме за деца. Исках да се
уверя, че бъдещата вероятност е отворена за дискусии, преди да
съм се обвързала да прекарам живота си с него. Той заяви, че
определено е отворена за дискусии. След това уточнихме и други
неща, които биха могли да причинят проблеми в бъдеще.
Заявих му, че искам отделни банкови сметки, но след като той
печели повече от мен, ще трябва да ми купува много подаръци, за
да ме поддържа щастлива. Съгласи се. Той ме накара да обещая,
че никога няма да стана веган. Това беше лесно. Прекалено много
обичам сирене. Настоях, че ще трябва да основем някакъв
благотворителен фонд или поне да внасяме дарения за тези на
Алиса и Маршал. Отговори, че вече го прави, и това още повече
ме накара да искам да се омъжа за него. Държеше да обещая, че
ще гласувам. Поясни, че ще ми е разрешено да гласувам за
демократи, републиканци или независими, стига да го правя.
Стиснахме си ръцете.
Като кацнахме във Вегас, бяхме постигнали пълен консенсус.
Чувам да се отключва вратата и се обръщам по гръб.
— Трябва да затварям – казвам на майка ми. – Райл се прибра.
– Той затваря след себе си, а аз се ухилвам и добавям: – Почакай.
Нека перифразирам, мамо. Съпругът ми се прибра.
Майка ми се смее и се сбогуваме. Прекъсвам и мятам телефона
си настрана. Вдигам ръка над главата си и я отпускам лениво
отстрани на дивана. После опирам крак върху облегалката и
оставям полата ми да се набере по бедрата ми и да оформи
купчинка на кръста ми. Райл обхожда тялото ми с очи и се

168
усмихва широко, докато крачи към мен. Коленичи на дивана и
бавно се придвижва нагоре.
— Как е съпругата ми?— шепне и полага малки целувки около
устата ми.
Намества се между краката ми и аз отпускам глава назад, а той
се заема да целува шията ми.
Това се казва живот.
И двамата работим почти всеки ден. Неговите часове са два
пъти повече от моите и се прибира, преди да съм си легнала, само
два или три пъти седмично. Но през нощите, които имаме
възможност да прекарваме заедно, обикновено искам да ги
прекарваме с него дълбоко в мен.
Той не възразява.
Открива местенце на шията ми и го целува така настойчиво, че
чак боли.
— Ох.
Ляга отгоре ми и промърморва срещу шията ми.
— Правя ти белег от целувка. Не мърдай.

Засмивам се, но му позволявам. Косата ми е достатъчно дълга,

за да го прикрия, и преди никога не съм имала такъв.
Устните му се задържат на същото място, като засмукват и
целуват, докато накрая преставам да усещам смъденето. Той е
притиснат към мен и издутината под лекарската му униформа
става все по-голяма. Протягам ръце и смъквам панталона му, за
да може да се плъзне вътре в мен. Той продължава да целува
шията ми и ме обладава още там, на дивана.

***
Взема си душ пръв и веднага щом излиза от банята, аз се
втурвам вътре. Заявих му, че се налага да отмием миризмата на
секс, преди да излезем на вечеря с Маршал и Алиса.
Термийът на Алиса е след няколко седмици, така че тя настоява
да прекарваме възможно най-много време четиримата. Тревожи
се, че ще спрем да ги посещаваме, като се роди бебето, за което
осъзнавам, че е нелепо. Гостуванията ни ще станат дори по-чести.
И бездруго вече обичам племенницата си повече, отколкото
обичам всеки от тях.
Добре де, може би не. Но е близо.
Докато вземам душ, се мъча да не намокря косата си, защото
вече закъсняваме. Хващам самобръсначката си и я притискам
под мишницата, когато чувам трясък. Застивам.
169
 — Райл?
Нищо.
Приключвам с бръсненето и отмивам пяната.
Какви ги върши, бога ми?
Спирам водата, хващам една кърпа и я прекарвам по себе си.
— Райл!
Все така не отговаря. Обувам джинсите си набързо и отварям
вратата, докато нахлузвам тениската си през главата.
— Райл?
Нощното шкафче до леглото ни е преобърнато. Отивам в
дневната и го заварвам да седи на ръба на дивана, обхванал глава
с една ръка. Гледа към нещо в другата си ръка.
— Какво правиш?
Вдига очи и този израз не ми е познат. Озадачена съм от
случващото се. Не знам дали току-що е получил лоши новини.
Или… О, боже. Алиса.
— Райл, плашиш ме. Какво не е наред?
Размахва телефона ми и ме поглежда така, все едно би
трябвало да ми е ясно какво става. Когато поклащам объркано
глава, той вдига парче хартия.
— Странно нещо – заявява и оставя телефона ми пред себе си
на масичката. – Случайно бутнах телефона ти. Калъфът се
отдели. Открих този номер скрит зад него.
О, боже.
Не, не, не.
Смачква листчето в юмрук.
— Казах си: Ха. Това е странно. Лили не крие нищо от мен. –
Изправя се и хваща телефона ми. – Така че позвъних. – Стиска
телефона в юмрук. – Късметлия е, че попаднах на гласовата му
поща.
Запраща телефона ми към другия край на помещението, той се
блъска в стената и се разпръсква на части на пода.
Следва трисекундна пауза, в която преценявам, че има две
възможни посоки за развитие.
Той ще ме напусне.
Или ще ме нарани.
Прекарва ръка през косата си и тръгва към вратата.
Напуска ме.
— Райл! – изкрещявам.
Защо не изхвърлих този номер?!
Отварям вратата и хуквам след него. Вземам стъпалата по две
наведнъж и най-накрая успявам да го настигна на площадката на
втория етаж. Хвърлям се пред него и сграбчвам ризата му в шепи.
— Райл, моля те. Нека обясня.
170
 Стисва ме за китките и ме отблъсква от себе си.

***
— Стой мирно.
Усещам ръцете му върху себе си. Нежни. Стабилни.
По лицето ми се стичат сълзи и по някаква причина от тях
смъди.
— Лили, не мърдай. Моля те.
Гласът му е утешителен. Боли ме главата.
— Райл?
Правя опит да отворя очи, но светлината е прекалено ярка.
Усещам бодване в ъгълчето на окото и потрепвам. Опитвам се да
се надигна до седнало положение, но усещам ръката му да
притиска рамото ми.
— Налага се да стоиш спокойно, докато приключа, Лили.
Отново отварям очи и впервам поглед в тавана. Този на
спалнята ни е.
— С какво да приключиш?
Като говоря, устата ме боли, така че вдигам ръка и я покривам.
— Падна по стълбите – обяснява. – Нарани се.
Очите ми срещат неговите. В тях се чете загриженост, но също
и болка. Гняв. В момента чувства всичко наведнъж, а аз съм
единствено объркана.
Пак затварям очи и се опитвам да си припомня защо е ядосан.
Защо е обиден.
Телефонът ми.
Номерът на Атлас.
Стълбището.
Аз стиснах ризата му.
Той ме бутна.
— Падна по стълбите.
Но не съм паднала.
Той ме блъсна. Отново.
Това прави два пъти.
— Ти ме блъсна, Райл.
Усещам как цялото ми тяло е разтрисано от ридания. Нямам
представа колко зле съм пострадала, но дори не ме е грижа.
Никоя физическа болка не може да се сравни с онова, което се
случва в сърцето ми в този момент. Започвам да удрям ръцете му,
защото не го искам близо до мен. Усещам го да се надига от
леглото, а аз се свивам на топка.
Чакам го да започне да ме утешава, както направи предишния
път, като ме нарани, но не се случва. Чувам го да крачи из

171
спалнята. Нямам представа какво прави. Все така плача, когато
коленичи пред мен.
— Възможно е да имаш сътресение – посочва прозаично. –
Устната ти е леко разцепена. Току-що сложих превръзка на
раната на окото ти. Нямаш нужда от шевове.
Тонът му е студен.
— Някъде другаде боли ли? Ръцете? Краката?
Звучи като лекар, но в никакъв случай не като съпруг.
— Ти ме блъсна – промълвявам през сълзи.
Това е единственото, за което мога да мисля, което мога да
кажа, което успявам да видя.
— Ти падна – произнася спокойно. – Преди около пет минути.
Веднага след като установих за каква уличница съм се оженил. –
Поставя нещо на възглавницата до мен. – Ако имаш нужда от
нещо, сигурен съм, че можеш да позвъниш на този номер.
Поглеждам към смачканото листче до главата ми, на което е
номерът на Атлас.
— Райл – проплаквам.
Какво се случва?
Чувам да се затръшва входната врата.
Целият ми свят се сгромолясва около мен.
— Райл – прошепвам към нищото.
Покривам лицето си с длани и плача по-силно от когато и да
било преди. Унищожена съм.
Пет минути.
Ето колко се иска един човек да бъде напълно унищожен.

***
Изтичат няколко минути.
Може би десет.
Не мога да спра да плача. Все така не съм помръднала от
леглото. Боя се да се погледна в огледалото. Просто съм…
уплашена.
Чувам входната врата да се отваря и отново да се затръшва.
Райл надниква от прага и аз нямам представа дали от мен се
очаква да го мразя.
Или да бъда ужасена от него.
Или да се чувствам зле заради него.
Как е възможно да чувствам и трите едновременно?
Той опира чело във вратата на спалнята ни и гледам как блъска
глава в нея. Веднъж. Два пъти. Три пъти.
Обръща се и се спуска към мен, като пада на колене до леглото.
Хваща двете ми ръце и ги стиска здраво.

172
 — Лили – промълвява, а цялото му лице е изкривено от болка.
– Моля те, кажи ми, че е нищо. – Вдига ръце от двете страни на
главата ми и усещам, че треперят. – Не мога да го понеса, не
мога. – Навежда се и притиска устни към челото ми, а после
опира чело в моето. – Моля те, кажи ми, че не се виждаш с
него. Моля те.
Не съм сигурна, че мога да му го кажа, защото дори не ми се
говори.
Остава притиснат към мен с пръсти, преплетени в косата ми.
— Толкова много боли, Лили. Толкова те обичам.
Поклащам глава и искам истината да излезе от мен, за да може
да види гигантската грешка, която допусна току-що.
— Дори бях забравила, че номерът му е там – изричам тихо. – В
деня след сблъсъка ви в ресторанта… той мина през магазина.
Можеш да попиташ Алиса. Остана само пет минути. Взе телефона
ми и пъхна номера си в калъфа, защото не вярваше, че с теб съм в
безопасност. Забравих, че е там, Райл. Дори не съм го
поглеждала.
Издиша с треперене и започва да кима облекчено.
— Заклеваш ли се, Лили? Заклеваш ли се в брака ни, в живота
ни, във всичко, че не си говорила с него след онзи ден?
Отдръпва се, така че да ме погледне в очите.
— Заклевам се, Райл. Реагира пресилено, преди да ми дадеш
възможност да обясня – заявявам му. – А сега се разкарай от
апартамента ми.
Думите ми го оставят без дъх. Виждам как се случва. Опира
гръб в стената зад себе си и се взира безмълвно в мен. В шок е.
— Лили – прошепва. – Ти падна по стълбите.
Не мога да реша дали се опитва да убеди себе си, или мен.
— Напусни апартамента ми – повтарям спокойно.
Той остава замръзнал на мястото си. Надигам се на леглото.
Мигом вдигам длан към пулсиращото си око. Когато той прави
крачка към мен, аз се отдръпвам назад на леглото.
— Пострадала си, Лили. Няма да те оставя сама.
Хващам една възглавница и я запращам към него, все едно че е
възможно да му навредя някак с нея.
— Махай се! – крясвам. Той улавя възглавницата. Хващам
Друга, изправям се на леглото, замахвам към него и крещя: –
Махай се! Махай се! Махай се!
Пускам възглавницата на пода чак след като входната врата се
хлопва.
Изтичвам в дневната и залоствам здраво.

173
 Връщам се в спалнята и се хвърлям на леглото си. На същото
онова легло, което деля с мъжа си. Същото, в което той се люби с
мен.
Същото, в което ме слага да легна, когато трябва да оправи
бъркотиите си.

ГЛАВА 20

реди да заспя снощи, направих опит да спася

П телефона си, но без резултат. Представляваше две

съвсем отделни части. Нагласих будилника си, за да
мога да стана рано и да се отбия да си купя нов на път за работа.
Лицето ми не е толкова зле, колкото се боях, че ще бъде.
Разбира се, невъзможно е да скрия от Алиса, че е пострадало, но
дори не възнамерявам да правя опити за такова нещо. Сресвам
косата си на една страна, за да покрия по-голяма част от
превръзката, направена ми от Райл. Единственото видимо
доказателство от предишната вечер е сцепената ми устна.
И белегът от целувка, който ми направи снощи.
Шибана ирония в най-висша форма.
Хващам чантата си и отварям вратата. Заковавам се на място,
като зървам купчината в краката си.
Размърдва се.
Минават няколко секунди, преди да осъзная, че купчината
всъщност е Райл. Спал е тук отвън?
Той става на крака в мига, в който осъзнава, че съм отворила
вратата. Стои пред мен с молещи очи и длани, нежно притиснати
към бузите ми. Устните му са върху моите.
— Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам.
Отдръпвам се и го оглеждам. Спал е тук отвън?
Прекрачвам прага и хлопвам вратата си. Отминавам го
хладнокръвно и поемам надолу. Той ме следва по целия път до
колата ми и ме умолява да поговорим.
Не се съгласявам.
Просто потеглям.

***
Един час по-късно новият ми телефон вече е в ръцете ми. Седя
в колата си пред магазина за телефони и го включвам.
Наблюдавам екрана, на който се появяват седемнайсет
съобщения. Осем пропуснати обаждания. Всичките от Алиса.

174
 Предполагам, има логика, че Райл не се е опитвал да ми се
обади, след като знаеше в какво състояние беше телефонът ми.
Понечвам да отворя едно съобщение, когато телефонът звънва.
Алиса е.
— Ало?
Тя въздъхва тежко.
— Лили! Какво става, по дяволите? О, боже мой, не можеш да
ми причиняваш това, бременна съм!
Паля колата и нагласям телефона на високоговорител, докато
пътувам към магазина. Днес Алиса е в почивка. Остават й още
няколко дни до отпуска по майчинство.
— Аз съм добре – уверявам я. – Райл е добре. Имахме
разправия. Съжалявам, че не можах да ти позвъня, но той ми
счупи телефона.
Мълчи за кратко.
— Така ли направи? Наистина ли си добре? Къде си?
— Напълно. Пътувам към магазина.
— Добре, аз самата съм почти там.
Започвам да протестирам, но тя прекъсва, преди да съм успяла
да я убедя.
Когато пристигам в магазина, тя вече е там.
Отварям вратата, готова да бъда засипана с въпроси и да
обоснова мотивите си да изритам брат й от апартамента си. Но се
заковавам на място, като ги заварвам двамата до щанда. Райл се е
облегнал на него, а Алиса е отпуснала длани върху неговите и му
говори нещо, което не успявам да чуя.
И двамата се обръщат, когато чуват да затварям вратата.
— Райл – шепне Алиса. – Какво си й сторил? – Заобикаля
щанда и идва да ме прегърне. – О, Лили – промълвява и плъзва
ръце по гърба ми.
Отдръпва се назад и в очите й има сълзи, а аз съм озадачена от
реакцията й. Очевидно е наясно, че Райл е отговорен за
случилото се, но ако нещата стоят така, би било логично да му
отправи нападки или поне да му се скара.
Тя се обръща към Райл, а той ме гледа извинително. С копнеж.
Все едно иска да се протегне и да ме прегърне, но е уплашен до
смърт да ме докосне. Така е и редно да бъде.
— Налага се да й кажеш – заявява Алиса на Райл.
Той мигом отпуска глава между дланите си.
— Кажи й – настоява Алиса, а тонът й вече е по-гневен. – Има
правото да знае, Райл. Твоя жена е. Ако ти не й кажеш, аз ще го
направя.
Райл прегърбва рамене напред и сега главата му е изцяло
притисната към щанда. Каквото и да е онова, което Алиса
175
настоява той да сподели с мен, то му причинява такава агония, че
дори не е в състояние да ме погледне. Стомахът ми се свива и
чувствам неописуема тревога дълбоко в душата си.
Алиса се обръща към мен и отпуска длани върху раменете ми.
— Изслушай го – призовава. – Не те моля да му простиш,
защото нямам представа какво се е случило снощи. Но като моя
снаха и най-добра приятелка, моля те, просто дай на брат ми
шанс да поговори с теб.

***
Алиса обеща да поеме обслужването в магазина през
следващия час, докато дойде друг служител за началото на
смяната си. Още съм силно разстроена от Райл и не го исках в
колата при мен. Той предложи да хване такси и да се срещнем в
апартамента.
През цялото пътуване съм измъчвана от въпроса какво може да
има да ми каже, което Алиса вече знае. Толкова неща преминаха
през главата ми. Умира ли? Изневерявал ли ми е? Да не е
изгубил работата си? Тя не даде вид да е наясно с подробности за
случилото се снощи, така че каква връзка можеше да има между
двете?
Десет минути след мен Райл най-накрая влиза през входната
врата. Седя на дивана и чопля нервно ноктите си.
Изправям се и започвам да крача наоколо, а той бавно отива до
креслото и сяда. Навежда се напред и сключва ръце пред себе си.
— Моля те, Лили, седни.
Произнася го с умолителен тон, все едно не може да понесе да
ме гледа да се тревожа. Връщам се на мястото си на дивана, но се
сгушвам в единия му край, свивам стъпала до себе си и
притискам ръка към устата си.
— Ще умреш ли?
Той разширява очи й мигом поклаща глава.
— Не. Не. Нищо такова.
— Тогава какво има?
Искам просто да изплюе камъчето. Ръцете ми започват да
треперят. Той забелязва до какво състояние ме докарва, така че
се накланя към мен, дърпа ръцете ми от лицето и ги задържа в
своите. Част от мен не желае той да ме докосва след стореното
снощи, но друга част от мен търси утеха от него. Гади ми се
заради очакването на онова, което съм на път да науча.
— Никой няма да умира. Не ти изневерявам. Онова, което се
каня да ти кажа, няма да те нарани. В миналото е. Но Алиса
намира, че е редно да знаеш. Също… и аз.

176
 Кимам и той пуска ръцете ми. Сега той е прав и крачи наоколо,
кръстосва напред и назад до масичката за кафе. Все едно му се
налага да събере кураж да си намери думите и това ме изнервя
още повече.
Сяда обратно на креслото.
— Лили? Помниш ли вечерта, в която се запознахме?
Кимвам.
— Помниш ли колко бях ядосан онази вечер на покрива?
Отново кимвам. Риташе онзи стол. Това беше, преди да е
наясно, че подобна пластмаса на практика е неразрушима.
— Спомняш ли си моята гола истина? Какво ти разказах за
онази вечер и какво ме беше разярило така?
Навеждам глава и мисля за всичко, изречено от него в онази
вечер. Заяви, че бракът го отблъсква. Падал си само по секс за
една нощ. Не искал да има деца. Беше ядосан заради пациент,
когото беше изгубил същата вечер.
Кимвам.
— Малкото момченце – промълвявам. – Затова беше ядосан,
защото малко момченце беше умряло и това те беше разстроило.
Изпуска въздишка на облекчение.
— Да. Точно заради това бях ядосан. – Отново е на крака и все
едно виждам как цялата му душа рухва. Притиска длани към
очите си и се бори със сълзите. – Като ти описах какво му се е
случило, помниш ли какво отговори ти?
Имам чувството, че съм на път да се разплача, а дори не знам
защо.
— Да. Отговорих ти, че не мога да си представя какво би
причинило подобно нещо на братчето на момченцето. Детето,
което го е простреляло погрешка. – Устните ми затреперват. – А
ти каза: „Ще съсипе целия му живот, ето какво ще му причини“.
О, боже.
Накъде ме води с това?
Райл приближава и пада на колене пред мен.
— Лили – отронва. – Бях сигурен, че ще го унищожи. Знаех
точно как се чувства това момченце… защото същото се случи с
мен. И с брат ни.
Повече не мога да сдържам сълзите си. Заплаквам, а той обвива
плътно ръка около кръста ми и полага глава в скута ми.
— Прострелях го, Лили. Най-добрия ми приятел. Големият ми
брат. Бях само на шест. Дори не знаех, че държа истинско
оръжие.
Цялото му тяло се разтриса и той ме стиска още по-силно.
Целувам косата му, защото чувствам, че е на ръба на срив. Също
като в онази вечер на покрива. И макар все така да съм му ужасно
177
ядосана, също така още го обичам и наученото за него наистина
ме убива. Страдам и за Алиса. Седим смълчани дълго време – с
неговата глава в скута ми, ръката му, обвита около кръста ми, и
моите устни в косата му.
— Тя беше само на пет, когато се случи. Емерсън беше на седем.
Бяхме в гаража, така че за дълго никой не чу крясъците ни. Аз
просто стоях там и…
Надига се от скута ми и се изправя с лице в другата посока.
След продължително мълчание сяда на дивана и се накланя
напред.
— Опитвах се… – Лицето на Райл се изкривява от болка и той
свежда глава, обхваща я с ръце и я поклаща бавно. – Опитвах се
да прибера всичко обратно в главата му. Мислех, че ще мога да
го поправя, Лили.
Вдигам рязко ръка към устата си. Ахвам шумно. Няма как да го
прикрия.
Налага ми се да стана, за да успея да си поема въздух.
Не помага.
Все така не мога да дишам.
Райл приближава до мен, поема ръцете ми в своите и ме дърпа
към себе си. Прегръщаме се една цяла минута, когато той добавя:
— Никога не бих ти разказал това в опит да извиня поведението
си. – Отдръпва се и ме поглежда настоятелно в очите. – Трябва да
ми повярваш. Алиса искаше да научиш всичко, защото, откакто
се случи, съществуват неща, които не мога да контролирам.
Ядосвам се. Губя самообладание. Посещавам терапия от
шестгодишен. Но това не е моето извинение, а моята
действителност.
Бърше сълзите ми и намества главата ми на рамото си.
— Когато затича след мен снощи, кълна се, че нямах намерение
да те нараня. Бях огорчен и ядосан. И понякога, като се съберат
толкова много емоции, нещо в мен просто се пречупва. Не помня
момента, в който съм те блъснал. Но знам, че съм го направил.
Направил съм го. Като тичаше след мен, мислех единствено как
имам нужда да се махна от теб. Не те исках на пътя си. Не
съобразих, че около нас има стълби. Нито пък премерих силата
си, сравнена с твоята. Провалих се, Лили. Провалих се по най-
ужасен начин.
Приближава уста до ухото ми. Гласът му пресеква, когато казва:
— Ти си ми жена. От мен се очаква да съм този, който те
предпазва от чудовищата. Не да съм едно от тях.
Държи ме с такова отчаяние, че затреперва. Никога в живота си
преди не съм долавяла от човешко същество да се излъчва
толкова много болка.
178
 Това ме убива. Разкъсва ме отвътре. Всичко, което иска да стори
сърцето ми, е да се обвие здраво около неговото.
Но дори след всичко споделено от него, аз все така не мога да
намеря сили за прошка. Заклех се да не допускам да се повтаря.
Заклех се пред него и пред себе си, че ако ме нарани още веднъж,
ще си тръгна.
Отдръпвам се от него, неспособна да го погледна в очите.
Тръгвам към спалнята, защото имам нужда от момент да си взема
въздух. Затварям вратата на банята и се вкопчвам в ръба на
мивката, но дори не съм в състояние да се задържа права. В
крайна сметка сядам на пода и избухвам в сълзи.
Не така трябваше да бъде. През целия си живот съм знаела
точно как трябва да постъпя, ако някой мъж се отнася към мен по
начина, по който баща ми се отнасяше към майка ми. Просто е.
Ще си тръгна и повече никога няма да се случи.
Но не си тръгнах. И ето ме сега тук, покрита със синини и рани
от ръцете на мъжа, за когото се предполага, че ме обича. От
ръцете на собствения ми съпруг.
И въпреки всичко аз се опитвам да оправдая случилото се.
Беше злополука. Той мислеше, че му изневерявам. Беше
наранен и ядосан, а аз се изпречих на пътя му.
Вдигам длани към лицето си и ридая, защото ме боли повече
заради мъжа там отвън, като знам през какво е преминал като
дете, отколкото за самата мен. И това не ме кара да се чувствам
безкористна и силна. Кара ме да се чувствам жалка и слаба. Би
трябвало да го мразя. Би трябвало да се покажа като жената,
която майка ми не беше достатъчно силна да бъде.
Но ако аз следвам модела на поведение на майка ми, това би
означавало, че Райл повтаря този на баща ми. Само че не е така.
Трябва да престана да сравнявам нас с тях. Ние сме отделни
индивиди в напълно различна ситуация. Баща ми никога не е
имал извинение за гнева си, нито пък се е случвало да се извини
незабавно. Начинът, по който се държеше с майка ми, беше
много по-лош от това между нас с Райл.
Райл току-що се разкри пред мен, както вероятно не го е
правил пред друг. Полага усилия да бъде по-добър човек.
Да, снощи се провини. Но сега е тук и се мъчи да ме накара да
разбера миналото му и защо реагира така. Хората не са
съвършени и не мога да допусна единственият познат ми пример
за брак да влияе на моя собствен брак.
Избърсвам очи и се надигам. Като поглеждам в огледалото, не
виждам майка ми. Виждам само себе си. Виждам момиче, което
обича мъжа си и повече от всичко иска да е в състояние да му
помогне. Знам, че с Райл сме достатъчно силни да преминем през
179
това. Любовта ни е достатъчно стабилна да ни преведе през този
етап.
Излизам от банята и се връщам в дневната. Райл се изправя и
се обръща към мен, а лицето му излъчва неподправен страх.
Бои се, че няма да му простя, и аз не съм убедена, че наистина
му прощавам. Но не се налага дадено действие да бъде простено,
за да извлечеш поука от него.
Приближавам го и хващам двете му ръце. Не изричам пред
него нищо друго, освен голата истина.
— Помниш ли какво ми каза в онази нощ на покрива? Няма
лоши хора. Ние сме само хора, които понякога вършат лоши
неща.
Кимва и стиска ръцете ми.
— Ти не си лош човек, Райл. Знам го. Все така можеш да ме
предпазваш. Като си разстроен, просто се махни. И аз ще правя
същото. Ще оставяме ситуацията настрана, докато не си
достатъчно спокоен да я обсъдим, става ли? Ти не си чудовище,
Райл. Просто си човек. И като човешки същества не можем да
очакваме да се нагърбваме с цялата си болка. Понякога се налага
да я споделим с онези, които ни обичат, за да не се сринем под
цялата тази тежест. Но аз не мога да ти помогна, освен ако не
знам, че имаш нужда. Помоли ме за помощ. Ще преминем през
това, знам, че можем.
Издиша така, все едно е сдържал дъха си от снощи насам.
Обвива ръце около мен и заравя лице в косата ми.
— Помогни ми, Лили – шепне – Имам нужда да ми помогнеш.
Притиска ме към себе си и дълбоко в сърцето си знам, че
постъпвам правилно. У него има толкова повече добро, отколкото
лошо, и ще направя всичко по силите си да го убедя, за да успее
да го види сам.

ГЛАВА 21

е тръгвам. Имаш ли нужда да свърша още

—Щ нещо?
Вдигам очи от книжата и клатя глава.
— Благодаря, Серина. До утре.
Тя кимва и се отдалечава, като оставя вратата на офиса ми
отворена.
Последният ден на Алиса тук беше преди две седмици. Всеки
момент ще роди. Имам две други служителки на пълен работен
ден, Серина и Луси.
180
 Да. Онази Луси.
Омъжена е от няколко месеца и преди две седмици дойде да
търси работа. Всъщност нещата се наредиха доста добре. Тя е
заета със задълженията си и ако съм тук, когато тя е на работа,
затварям вратата на офиса си, за да не я слушам как пее.
От неприятната случка на стълбите мина почти месец. Дори
след всичко научено за детството на Райл прошката още не идва.
Ясно ми е, че Райл е избухлив. Станах свидетел на това още в
първата вечер от познанството ни, преди да бяхме разменили и
дума. После и в онази ужасна вечер в кухнята ми, и когато откри
телефонния номер.
Но също така успявам да видя разликите между Райл и баща
ми.
Райл е състрадателен. Върши неща, които баща ми никога не
би направил. Прави дарения за благотворителност, грижа го е за
другите хора, поставя мен над всичко. За нищо на света не би ме
накарал да паркирам на алеята, за да може той да използва
гаража.
Налага се да си напомням тези неща. Понякога момичето у мен
– дъщерята на баща ми – е наистина догматично. Настоява, че не
бива да му прощавам. Повтаря ми как е трябвало да го напусна
още първия път. И понякога вярвам на този глас. Но пък онази
част от мен, която познава Райл, разбира, че никой брак не е
идеален. Понякога изникват моменти, за които се разкайват и
двете страни. Чудя се как бих възприемала себе си, ако си бях
тръгнала след първия инцидент. Не беше редно да ме блъска, но
аз също извърших неща, с които не се гордея. И ако просто си
тръгна, няма ли това да е незачитане на брачните ни клетви? В
добро и в лошо. Отказвам да вдигна ръце от брака си с такава
лекота.
Аз съм силна жена. През целия си живот съм била част от
ситуации, съдържащи жестокост. Никога няма да се превърна в
майка ми. Сто процента съм убедена в това. И Райл никога няма
да се превърне в баща ми. Струва ми се, че имахме нужда да се
случи онова, което се случи на стълбите, за да науча за миналото
му и да имаме възможност заедно да се борим с това.
Миналата седмица имахме нова разправия.
Аз бях уплашена. В предишните два случая, когато се бяхме
карали, нещата не завършиха добре и ми беше ясно, че това е
тест дали споразумението ни да му помогна да се справи с гнева
ще има ефект.
Обсъждахме кариерата му. Приключи със стажа си и подаде
молба за тримесечен специализиран курс в Кеймбридж, Англия.
Скоро ще разбере дали е одобрен, но не от това бях разстроена.
181
Изключителна възможност е и никога не бих го спряла. Покрай
цялата ни заетост три месеца не са нищо, така че това изобщо не
беше проблем. Разстроих се, когато той отвори дума за плановете
ни след Кеймбридж.
Има предложение за работа в клиника „Майо“ в Минесота и
иска да се преместим там. Обясни ми, че Масачузетската обща
болница се класира на второ място сред неврологичните болници
в света. Клиника „Майо“ е номер едно.
Заяви, че никога не е възнамерявал да се задържа в Бостън за
постоянно. Аз отговорих, че нямаше да е зле да повдигне
въпроса, когато обсъждахме бъдещето си, докато летяхме към
Вегас да се оженим. Не мога да напусна Бостън. Майка ми живее
тук. Алиса живее тук. Той изтъкна, че полетът е само петчасов и
можем да ги посещаваме, когато пожелаем. Аз посочих, че ще е
трудно да ръководя цветарски магазин, като живея през няколко
щата.
Разправията продължи да ескалира и двамата се разгневявахме
все повече с всяка секунда. В някакъв момент той бутна на пода
ваза, пълна с цветя. Двамата останахме втренчени в тях за миг.
Бях уплашена и се чудех дали взех правилното решение, като
останах. Повярвах, че можем заедно да се справим с проблемите
му с избухливостта. Той пое дълбоко въздух и каза:
— Ще изляза за час или два. Струва ми се, че имам нужда да се
махна. Ще продължим да го обсъждаме, като се върна.
Излезе и верен на думата си, час по-късно се върна значително
успокоен. Пусна ключовете си на масата и се приближи право
към мен. Пое лицето ми в ръце и заяви:
— Казах ти, че искам да бъда най-добрият в моята област, Лили.
Казах ти още във вечерта на запознанството ни. Това беше една
от моите голи истини. Но ако се налага да избирам между пост в
най-добрата болница в света и това да направя жена си
щастлива… избирам теб. Ти си моят успех. Стига ти да си
щастлива, не ме е грижа къде ще работя. Оставаме в Бостън.
Именно тогава разбрах, че съм направила правилния избор.
Всеки заслужава втори шанс. Особено хората, които значат
всичко за теб.
От този спор мина цяла седмица и повече не е говорил за
местене. Чувствам се зле, все едно по някакъв начин съм осуетила
плановете му, но в брака трябва да се правят компромиси. Всичко
опира до това кое е най-добро за двойката като цяло, а не
индивидуално. Да останем в Бостън е най-добре за семействата и
на двама ни.
Като стана дума за семейства, поглеждам към телефона си в
мига, когато получавам съобщение от Алиса.
182
 Алиса: Вече свърши ли работа? Имам нужда от мнението
ти
за мебелите.
Аз: Ще съм при теб след петнайсет минути.

Не знам дали е заради предстоящото раждане, или заради

факта, че тя не работи, но съм убедена, че тази седмица прекарах
в дома на Алиса повече време, отколкото в моя собствен.
Затварям магазина и поемам към апартамента й.

***
Като излизам от асансьора, на вратата й е: залепена бележка.
Виждам изписано името си и я отлепям.

Лили, на седмия етаж съм. Апартамент 749.

Притежава апартамент за допълнителна мебелировка?

Известно ми е, че са богати, но все пак ми се струва малко
крайно. Качвам се в асансьора и натискам бутона за седмия етаж.
Когато вратите се отварят, тръгвам по коридора към апартамент
749. Щом стигам, не знам дали да почукам, или направо да вляза.
Като нищо вътре може да живее някой. Например някой от
нейните хора.
Чукам и от другата страна се чуват стъпки.
Шокирана съм, когато вратата се отваря със замах и пред мен
стои Райл.
— Здравей – поздравявам озадачено. – Какво правиш тук?
Ухилва се и се обляга на касата.
— Живея тук. Ти какво правиш тук?
Хвърлям поглед към табелката с номера и после обратно към
него.
— Как така живееш тук? Мислех, че живееш с мен. През цялото
това време си имал собствен апартамент?
Човек би казал, че собствеността върху апартамент е нещо, за
което в някакъв момент съпругът би споменал пред съпругата си.
Леко смущаващо е.
Всъщност абсурдно и измамно е. Струва ми, че съм му истински
бясна.
Райл се смее и се отделя от касата. Сега, когато вдига ръце и
стиска рамката над главата си, изпълва целия отвор на вратата.
— Нямах възможност да те уведомя за този апартамент, защото
подписах документите едва тази сутрин.
Отстъпвам назад.
183
 — Почакай. Какво?
Хваща ме за ръката и ме дърпа вътре.
— Добре дошла у дома, Лили.
Поспирам във фоайето.
Да. Казах фоайето. Има фоайе.
— Купил си апартамент?
Кима бавно, като преценява реакцията ми.
— Купил си апартамент – повтарям.
Все така кима.
— Да. Добра идея ли е? Реших, че след като живеем заедно, ще
ни дойде добре още малко място.
Завъртам се бавно в кръг. Когато очите ми се спират на кухнята,
застивам. Не е толкова голяма като тази на Алиса, но е също
толкова бяла и почти толкова красива. Има охладител за вино и
миялна, две неща, които липсват на моя собствен апартамент.
Влизам в кухнята и се озъртам, уплашена дори да докосна
нещо. Това наистина ли е моята кухня? Няма как това да е
моята кухня.
Надниквам в дневната с нейния катедрален таван и огромни
прозорци с изглед към река Чарлс.
— Лили? – обажда се той зад гърба ми. – Нали не си ми бясна?
Завъртам се и насочвам лице към него, защото осъзнавам, че
очаква реакцията ми вече няколко минути. Но аз съм напълно
занемяла.
Клатя глава и покривам уста с ръка.
— Не мисля така – прошепвам.
Той прави няколко крачки към мен и поема дланите ми в
своите.
— Не мислиш така? – Изглежда притеснен и объркан. – Моля
те, нека чуя голата истина, защото започвам да мисля, че не
биваше да го правя като изненада.
Свеждам очи към покрития с масивно дърво под. Истинско
масивно дърво е. Не ламинат.
— Добре – промълвявам и вдигам очи обратно към него. –
Мисля, че е лудост да отидеш и да купиш апартамент без мен.
Според мен това е нещо, което трябваше да направим заедно.
Кимва и има вид, все едно се кани да изстреля извинение, но аз
не съм свършила.
— Но моята гола истина е, че… е идеален. Дори не знам какво
да кажа, Райл. Всичко е толкова чисто. Страхувам се да
помръдна. Може да изцапам нещо.
Изпуска рязко въздух и ме придърпва към себе си.
— Няма как да го изцапаш, скъпа. Твой е.

184
 Целува ме по слепоочието, а аз още не съм казала „благодаря“.
Изглежда ми като крайно неадекватен отклик на такъв огромен
жест.
— Кога ще се нанесем?
Повдига рамене.
— Утре? Имам почивен ден. Не е, като да имаме много вещи. И
през следващите няколко седмици можем да си купим нови
мебели.
Кимвам и се опитвам да прехвърля набързо в главата си
графика за следващия ден. Вече знаех, че Райл ще почива, така
че не съм планирала нищо.
Внезапно изпитвам потребност да седна. Няма столове, но за
мой късмет подът е чист.
— Имам нужда да поседна.
Райл ми помага да се наместя на пода и после се свежда пред
мен, все още стиснал ръцете ми.
— Алиса знае ли? – интересувам се.
Усмихва се и кима енергично.
— Толкова е въодушевена, Лили. От известно време обмислях
да купя апартамент в тази сграда. След като възнамеряваме да се
задържим в Бостън за постоянно, просто реших да те изненадам.
Тя помогна, но започвах да се тревожа, че ще се издаде, преди да
съм имал възможност да ти го кажа аз.
Просто не може да ми го побере главата. Аз живея тук? Вече ще
сме съседки с Алиса? Не знам защо се чувствам, сякаш това
трябва да ме смущава, защото съм истински развълнувана.
Той се усмихва и добавя:
— Разбирам, че ти е нужна минута да осмислиш всичко, но не
си видяла най-хубавото и това направо ме убива.
— Покажи ми!
Ухилва се и ме изправя на крака. Прекосяваме дневната и
поемаме по коридора. Той отваря всяка врата и ми съобщава
какво е помещението, но не ми дава възможност да вляза в никое
от тях. Когато влизаме в основната спалня, вече съм стигнала до
извода, че живеем в апартамент с три спални и две бани. И с
кабинет.
Дори не успявам да отделя време да възприема красотата на
спалнята, когато той ме дърпа през стаята. Достигаме до стена,
покрита от завеси и той се обръща към мен.
— Не е почва, в която да можеш да засадиш градина, но с
няколко саксии може да се доближи. – Дърпа завесите настрана и
отваря врата, с което разкрива пред погледа ми огромен балкон.
Следвам го навън, като вече сънувам с отворени очи всички
растения, които ще мога да разположа там. – Гледа в същата
185
посока като терасата на покрива – пояснява. – Винаги ще имаме
същата гледка като от нощта на запознанството ни.
Отнело ми е известно време да го проумея, но в този момент
всичко ме връхлита отведнъж и аз просто заплаквам. Райл ме
притиска към гърдите си й ме прегръща здраво.
— Лили – шепне и прекарва ръка през косата ми. – Не
възнамерявах да те разплача.
Смея се през сълзи.
— Просто не мога да повярвам, че ще живея тук. – Отдръпвам
се леко и вдигам поглед. – Богати ли сме? Как можеш да си го
позволиш?
Засмива се.
— Омъжена си за неврохирург, Лили. Не може точно да се
каже, че сме закъсали.
Коментарът му ме разсмива и после плача още мъничко. След
това имаме първия си посетител, защото някой започва да удря
по вратата.
— Алиса – казва той, – Чакаше в края на коридора.
Изтичвам до входната врата и отварям със замах. Двете пищим
и се прегръщаме и е възможно да плача още малко.
Прекарваме остатъка от вечерта в новия ни апартамент. Райл
поръчва китайска храна и Маршал също слиза да яде с нас. Още
нямаме маса и столове, така че четиримата седим на пода насред
дневната и се храним направо от кутиите. Обсъждаме бъдещия
интериор, планираме неща, които ще правим заедно като съседи,
говорим за предстоящото раждане на Алиса.
Имам всичко и дори повече.
Не мога да дочакам да кажа на майка ми.

ГЛАВА 22

аждането на Алиса закъснява вече с три дни.

Р Живеем в новия ни апартамент от седмица. Успешно

преместихме всичките си вещи през почивния ден на
Райл и на втория ден, след като се нанесохме, с Алиса отидохме
да купим мебели. На практика на третия ден вече се бяхме
установили. Вчера получихме първата си поща. Бяха битови
сметки за откриване на партиди, така че най-накрая го чувстваме
официално.
Омъжена съм. Имам страхотен съпруг. Невероятен дом. Най-
добрата ми приятелка също така ми е зълва и скоро ще стана
леля.
186
 Не знам дали да посмея да го кажа… но възможно ли е животът
ми да стане по-хубав?
Затварям лаптопа си и се подготвям да си тръгна от работа.
Напоследък го правя по-рано от обикновено, защото съм
изключително ентусиазирана да се прибера у дома, в новия си
апартамент. Тъкмо затварям вратата на офиса си, когато Райл
използва своя ключ да отвори входната врата на магазина.
Оставя вратата да се хлопне зад него и поема навътре с пълни
ръце.
Под мишницата му има вестник, а в ръцете си държи две чаши
кафе. Въпреки трескавия му вид и настойчивостта в походката
му, той се усмихва.
— Лили – произнася и се насочва към мен. Подава ми едната
чаша кафе и измъква вестника изпод мишницата си. — Три неща.
Първо… Видя ли този вестник? – Подава ми го. Отворен е на
вътрешна страница. Посочва ми една статия. – Успя, Лили. Успя!
Старая се да не възлагам прекалени надежди, когато свеждам
поглед към написаното. Възможно е да говори за нещо напълно
различно от онова, за което мисля аз. Щом прочитам заглавието,
осъзнавам, че говори точно за онова, за което мисля.
— Успях?
Бяха ме уведомили, че магазинът ми е номиниран за наградата
„Най-доброто в Бостън“. Това са годишни награди, които
вестникът организира, и победителите се избират чрез гласуване
от хората. „При Лили Блум“ е номиниран в категорията „Най-
добър нов бизнес в Бостън“. Условието е бизнесът да е основан
преди по-малко от две години. Имах подозрения, че е възможно
да съм избрана, когато репортер от вестника ми позвъни
предишната седмица и ми зададе поредица от въпроси.
Заглавието гласи: „Най-добрите стартиращи бизнеси в Бостън.
Вие избрахте вашите топ десет!“.
Усмихвам се и едва не разливам кафето си, когато Райл ме
издърпва от стола, вдига ме и ме завърта.
Обяви, че имал три новини и след като започва с тази, нямам
представа какви може да са другите?
— Какво е второто нещо?
Пуска ме на крака.
— Започнах с най-хубавото. Толкова бях развълнуван. – Отпива
от кафето си и добавя: – Избран съм за специализацията в
Кеймбридж.
На лицето ми се появява огромна усмивка.
— Наистина ли? – Той кима, прегръща ме и пак ме завърта. –
Толкова се гордея с теб – уверявам го и го целувам. – И двамата
сме така успели, че чак е плашещо.
187
 Смее се.
— Номер три? – подканям го.
Отдръпва се.
— О, да. Номер три.
Обляга се нехайно на щанда и отпива бавно от кафето си.
Поставя внимателно чашата обратно на плота.
— Алиса ражда.
— Какво?! – извиквам.
— Да. – Кима към кафетата ни. – Затова зареждам и двама ни с
кофеин. Тази нощ няма да се спи.
Пляскам с ръце и подскачам на място, а после изпадам в
паника, докато се опитвам да открия чантата, якето, ключовете,
телефона и ключа за осветлението. Точно преди да прекрачим
прага, Райл се втурва обратно до щанда, взема вестника и го пъха
под мишница. Ръцете ми треперят от вълнение, докато
заключвам вратата.
— Ще бъдем лели! – виквам и затичвам към колата си.
Райл се смее на шегата ми и ме поправя.
— Вуйчовци, Лили. Ще бъдем вуйчовци.

***
Маршал пристъпва спокойно навън в коридора. Двамата с Райл
не можем да си намерим място в очакване на вести. През
последния половин час тук беше съвсем тихо. Очаквахме до
ушите ни да достигнат агонизиращите стонове на Алиса, знак, че
раждането тече, но не чухме нито звук. Дори не и плача на
новородено. Вдигам ръка към устата си и като виждам
изражението на лицето на Маршал, започвам да се боя от най-
лошото.
Раменете му се разтреперват и от очите му бликват сълзи.
— Аз съм баща. – И после запраща юмруци във въздуха. – Аз
съм БАЩА!
Прегръща Райл, а после и мен и добавя:
— Дайте ни петнайсет минути и после можете да влезете да я
видите.
Когато затваря вратата, двамата с Райл изпускаме огромни
въздишки на облекчение. Споглеждаме се и се усмихваме.
— И ти си мислеше най-лошото, нали? – пита.
Кимам и после го прегръщам.
— Вече си вуйчо – изтъквам с усмивка.
Целува ме по главата и отвръща:
— Също и ти.
Половин час по-късно с Райл стоим до леглото и гледаме как
Алиса гушка новороденото си бебче. Тя е абсолютно идеална.
188
Твърде рано е да се каже на кого прилича, но е истинска
красавица.
— Искаш ли да гушнеш племенницата си? – обръща се Алиса
към Райл.
Той се понапряга малко, сякаш е нервен, но после кимва. Тя се
накланя към Райл и полага бебето в ръцете му, като му показва
как да го държи. Той се взира притеснено в момиченцето, а после
отива до дивана и сяда.
— Вече спряхте ли се на име? – пита.
— Да – отговаря Алиса.
Двамата с Райл поглеждаме към Алиса и се усмихваме с
просълзени очи.
— Искаме да я кръстим на някого, за когото и двамата с
Маршал имаме изключително високо мнение. Така че добавихме
„и“ към твоето име. Ще я кръстим Райли.
Мигом поглеждам към Райл, а той издиша рязко, като че е леко
шокиран. Свежда очи към малката Райли и се усмихва.
— Еха – прошепва. – Не знам какво да кажа.
Стискам ръката на Алиса, а после отивам и сядам до Райл.
Имала съм много моменти, в които съм мислила, че няма как да
го обичам повече, отколкото вече го обичам, но за пореден път
ми се доказва обратното. Да стана свидетел на начина, по който
гледа новородената си племенница, докарва сърцето ми почти до
пръсване.
Маршал сяда на леглото до Алиса.
— Забелязахте ли колко тиха беше Алиса в цялата тази работа?
Нито писък. И дори няма упойка. – Обвива ръце около нея и
ляга. – Чувствам се, все едно съм в онзи филм „Ханкок“ с Уил
Смит и съм на път да установя, че съм женен за супергерой.
Райл се изсмива.
— Като бяхме деца, ми е сритвала задника един или два пъти,
така че не бих се изненадал.
— Без такива приказки около Райли – скастря го Маршал.
— Задник – прошепва й Райл.
И двамата се смеем, а после той ме пита дали искам да я
подържа. Протягам нетърпеливо ръце, защото едва съм дочакала
реда си. Поемам я и съм изненадана колко много обич изпитвам
вече към нея.
— Кога ще дойдат мама и татко? – обръща се Райл към Алиса.
— Ще бъдат тук утре на обед.
— Тогава може би е редно да поспя. Тъкмо приключих дълга
смяна. – Поглежда към мен. – Идваш ли?
Клатя глава.

189
 — Искам да поостана още малко. Вземи моята кола, а аз ще
хвана такси.
Целува ме по слепоочието, отпуска глава до моята и двамата
оставаме загледани надолу в Райли.
— Мисля, че трябва да си направим едно от тези – казва.
Вдигам очи, несигурна дали съм го чула правилно.
Намига ми.
— Ако съм заспал, като се прибереш, събуди ме. Ще се захванем
още тази вечер.
Сбогува се с Маршал и Алиса и Маршал го изпраща навън.
Срещам очите на Алиса и тя се усмихва.
— Казах ти, че с теб ще иска бебе.
Усмихвам се широко и тръгвам обратно към леглото й.
Подавам й Райли, сгушваме се една до друга и я гледаме как спи,
сякаш това е най-изкючителното нещо, което някога сме
виждали.

ГЛАВА 23

рибирам се у дома в десет, или три часа по-късно.

П След като Райл си тръгна, останах при Алиса още

час, а после се върнах в офиса си да довърша
няколко неща, за да не се налага да ходя през следващите два
дни. Когато Райл има почивен ден, правя опити моите почивни
дни да съответстват на неговите.
Като влизам вкъщи, осветлението е угасено, което значи, че
Райл е в леглото.
През цялото пътуване до дома мислих за казаното от него. Не
бях очаквала този разговор да бъде подхванат толкова скоро.
Почти на двайсет и пет съм, но си представях, че ще мине някоя и
друга година, преди да започнем да опитваме. Още не съм съвсем
сигурна, че вече съм готова за това, но да знам, че е нещо, което
той иска да се случи някой ден, ми създаде крайно добро
настроение.
Решавам, преди да го събудя, да си направя нещо за хапване,
защото не съм вечеряла и умирам от глад. Като щракам ключа на
осветлението в кухнята, изпищявам. Ръцете ми се стрелват към
гърдите и се облягам на кухненския плот.
- Боже, Райл! Какво правиш?
Стои облегнат на стената до хладилника. Кръстосал е крака в
глезените и очите му са присвити към мен. Прехвърля нещо в
ръце и се взира в мен.
190
 Насочвам поглед към плота вляво от него и виждам там да стои
празна чаша, която доскоро е съдържала скоч. Понякога пие
уиски, за да му помогне да заспи.
Вдигам очи обратно към него и забелязвам, че се подсмихва.
Тялото ми мигом се загрява, защото знам какво ще последва.
Този апартамент е на път да се превърне в хаос от дрехи и
целувки. Откакто се нанесохме, осветихме почти всяко
помещение, но в кухнята още не сме го правили.
Усмихвам му се в отговор, а сърцето ми още бие като лудо
заради шока от това да го заваря тук в тъмното. Той свежда очи
към дланта си и забелязвам, че държи магнита с надпис „Бостън“.
Като се преместихме, го донесох от стария апартамент и го
сложих на хладилника.
Връща го обратно на вратата и почуква по него с пръст.
— Откъде го имаш?
Поглеждам към магнита и после обратно към него.
Последното, което искам, е да споделя, че магнитът е подарък от
Атлас за шестнайсетия ми рожден ден. Това само ще повдигне
вече болезнена тема, а аз съм прекадено развълнувана от
предстоящото между нас, за да му предоставям някоя гола
истина.
Повдигам рамене.
— Не мога да си спомня. Имам го от цяла вечност.
Вперил е мълчаливо поглед в мен, а после се изправя и прави
две крачки към мен. Отстъпвам заднешком към кухненския плот
и дишането ми се насича. Той опира длани в кръста ми, плъзва ги
между дупето и дънките ми и ме придърпва към себе си. Устните
му търсят моите и ме целува, като заедно с това смъква дънките
ми.
Добре. Значи, ще го правим точно сега.
Плъзва устни по шията ми, а аз събувам обувките си, докато той
продължава да сваля дънките ми надолу.
Предполагам, ще мога да хапна по-късно. Освещаването на
кухнята се превърна в мой приоритет.
Когато устата му се връща на моята, той ме повдига, поставя ме
на кухненския плот и застава между краката ми. Долавям мириса
на скоч в дъха му и ми става приятно. Вече дишам учестено,
когато топлите му устни галят моите. Стиска шепа от косата ми и
подръпва леко, за да погледна към него.
— Голата истина? – прошепва и гледа устата ми, все едно е на
път да ме погълне.
Кимвам.
Другата му ръка поема бавно нагоре по бедрото ми, докато
накрая вече няма къде другаде да отиде. Плъзва два топли пръста
191
в мен, а взорът му остава сключен с моя. Вдишвам рязко глътка
въздух и сключвам крака около кръста му. Задвижвам се бавно
срещу ръката му и леко простенвам, а той е приковал към мен
разгорещен поглед.
— Откъде имаш този магнит, Лили?
Какво?
Имам усещането, че сърцето ми започва да бие наобратно.
Защо продължава да ме пита това?
Пръстите му продължават да се движат в мен, а очите му все
още ме гледат, все едно ме желае. Но ръката му. Ръката, в която
държи кичур от косата ми, започва да дърпа по-силно и аз
потрепвам.
— Райл – прошепвам, като запазвам спокоен тон, макар че
започвам да треперя. – Боли ме.
Пръстите му спират да се движат, но не отделя очи от мен.
Бавно вади пръсти и вдига ръка към гърлото ми, като стиска
леко. Устните му срещат моите и езикът му потъва в устата ми.
Приемам го, защото не знам какво се случва в главата му, и се
моля да съм реагирала пресилено.
Усещам го твърд под дънките му, когато се притиска към мен.
Но после се отдръпва. Ръцете му ме изоставят напълно и той
опира гръб в хладилника, очите му обхождат тялото ми, сякаш
иска да ме обладае още тук, в кухнята. Сърцето ми започва да
успокоява ритъма си. Реагирам пресилено.
Посяга към плота и хваща вестник. Същият вестник е, който ми
показа по-рано, онзи, съдържащ статията за наградите. Вдига го
и го мята към мен.
— Отвори ли ти се възможност да го прочетеш?
Изпускам облекчено въздух.
— Още не – отговарям и насочвам очи към статията.
— Прочети я на глас.
Вдигам поглед към него. Усмихвам се, но вътрешно се тревожа.
С него става нещо. Държи се особено, но не мога да преценя
какво се случва.
— Искаш да прочета статията? – ахвам. – Точно сега?
Чувствам се странно да седя полугола на кухненския плот с
вестник в ръце. Той кимва.
— Но първо искам да си съблечеш блузата. После да прочетеш
материала на глас.
Взирам се в него и се мъча да преценя поведението му. Може би
скочът го е направил по-палав. Много пъти правенето на любов е
точно това. Но от време на време сексът е необуздан. Малко
опасен, също като израза на очите му в момента.

192
 Оставям вестника, събличам блузата си и после го хващам
отново. Започвам да чета статията на глас, но той прави крачка
към мен и казва:
— Прочети последните няколко абзаца.
Поглеждам по-надолу още по-озадачена. Но бързам да
преминем през това, за да стигнем до леглото…
— „Бизнесът, получил най-голям брой гласове, едва ли ще
изненада някого. Емблематичният ресторант „Бибс“ на
„Маркетсън“ отвори врати през април миналата година и според
„Трипадвайзър“ рейтингът му бързо стана един от най-високите в
града.“
Спирам да чета и поглеждам към Райл. Сипал си е още скоч и
отпива глътка.
— Продължавай да четеш – нарежда ми и сочи с глава към
вестника в ръцете ми.
Преглъщам с усилие, а слюнката в устата ми става все по-гъста
с всяка секунда. Мъча се да контролирам треперенето на ръцете
си и отново започвам да чета:
— „Собственикът, Атлас Кориган, е двукратно награждаван като
готвач, а също така е и военноморски пехотинец на САЩ. Не е
тайна какво се крие зад името на проспериращия му ресторант
„Бибс“: По-доброто в Бостън
Поемам рязко въздух.
Всичко е по-добро в Бостън.
Стомахът ми се свива и аз се мъча да държа емоциите си под
контрол, когато продължавам да чета.
— „Но по време на интервю във връзка с най-новата му награда
главният готвач най-накрая разкри истинския смисъл на името.
„Дълга история е – заяви шеф Кориган. – Това е знак на почит
към някого, който имаше огромно въздействие върху съдбата
ми. Тя все още значи много за мен.“
Оставям вестника на плота.
— Не искам да чета повече.
Райл прави две светкавични крачки и сграбчва вестника.
Продължава от там, където спрях аз, а гласът му е висок и
гневен.
— „Когато попитах дали момичето е наясно, че е кръстил
ресторанта в нейна чест, главен готвач Кориган се усмихна
многозначително и отвърна: „Следващият въпрос“.
Призлява ми от гнева в тона на Райл.
— Райл, престани – настоявам кротко. – Пил си прекалено
много.

193
 Скачам от плота, бързо излизам от кухнята и поемам по
коридора, водещ към спалнята ни. В момента се случват толкова
много неща и не съм убедена, че разбирам някое от тях.
В статията не се посочва за кого говори Атлас. Атлас знае, че
става дума за мен и аз знам, че става дума за мен, но как Райл би
събрал две и две, за бога?
И магнитът. Как може да знае, че е дошъл от Атлас, само от
едно прочитане на статията.
Той реагира пресилено.
Чувам го да ме следва, докато вървя към спалнята. Отварям
вратата със замах и се заковавам на място.
Леглото е осеяно с разни неща. Празен кашон с изписано на
него „Вещи на Лили“. И цялото му съдържание. Писма…
дневници… празни кутии от обувки. Затварям очи и поемам
бавно въздух.
Чел е дневника.
Не.
Той. Е. Прочел. Дневника.
Хваща ме през кръста в гръб. Плъзва длан по корема ми и
стиска силно едната ми гърда. Вдига другата ръка на рамото ми и
отмята косата ми от шията.
Затварям очи, а пръстите му започват да описват дири по
кожата ми. Прекарва бавно единия си пръст върху сърцето ми и
цялата съм разтърсена от тръпки. Долепя устни до кожата ми,
точно на мястото на татуировката, и в следващия момент забива
зъби с такава сила, че изкрещявам.
Правя опит да се откъсна от него, но хватката му е много здрава
и изобщо не успявам да го помръдна. Болката от ухапването
преминава по ръката и рамото ми. Веднага заплаквам. Ридая.
— Райл, пусни ме – произнасям умолително. – Моля те. Махни
се.
Ръцете му се впиват в моите, докато ме държи здраво в гръб.
Завърта ме, но очите ми са все така затворени. Прекалено
уплашена съм да го погледна. Впил е ръце в раменете ми и ме
изтласква към леглото. Правя опит да се съпротивлявам, но е
безполезно. Прекалено е силен за мен. Прекалено е ядосан.
Огорчен е. И това не е Райл.
Гърбът ми среща леглото и аз трескаво се отдръпвам към
таблата в опит да му се изплъзна.
— Защо той още е тук, Лили? – Тонът му не е така овладян,
както беше в кухнята. Сега вече е наистина бесен. – Той
е навсякъде. В магнита на хладилника. В дневника в кашона,
който открих в дрешника ти. В шибаната татуировка върху
кожата ти, която някога беше любимата ми част от теб\
194
 Сега вече е на леглото.
— Райл – моля се. Мога да обясня. – По слепоочията ми се
стичат сълзи и попиват в косата ми. Ядосан си. Моля те, не ме
наранявай, моля те. Махни се и като се върнеш, ще обясня.
Стиска глезена ми и ме изтегля, така че се озовавам под него.
— Не съм ядосан, Лили – заявява и сега тонът му е смущаващо
спокоен. – Просто мисля, че не съм ти доказал колко много те
обичам.
Тялото му се привежда към моето, той хваща китките ми и ги
притиска към матрака над главата ми.
— Райл, моля те. – Хлипам и се мъча да го отблъсна с всяка част
от тялото си. – Махни се от мен. Моля те.
Не, не, не, не.
— Обичам те, Лили – произнася и думите му се блъскат в бузата
ми. – Повече, отколкото той някога те е обичал. Защо не можеш
да го видиш!
Страхът ми отстъпва и изведнъж съм погълната от ярост. Като
стисна здраво очи, всичко, което успявам да видя, е как майка ми
плаче, просната на дивана в дневната ни; баща ми й се натрапва
със сила. Падам във властта на неописуема ненавист и започвам
да крещя.
Райл се опитва да заглуши крясъците ми с уста.
Ухапвам езика му.
Челото му се блъсва в моето.
Само след миг болката избледнява, отгоре ми се разстила
одеяло от тъмнина и ме поглъща.

***
Успявам да почувствам дъха му върху ухото си, когато
промърморва нещо неразбираемо. Сърцето ми препуска и цялото
ми тяло продължава да трепери, някак си сълзите ми
продължават да се стичат и се боря за глътка въздух. Думите му
достигат ухото ми, главата ми пулсира от болка и ми е прекалено
трудно да разтълкувам изричаното от него.
Правя опит да отворя очи, но парят. Усещам нещо да се стича в
дясното ми око и мигом схващам, че е кръв.
Маята кръв.
Постепенно започвам да разграничавам думите му.
— Съжалявам, съжалявам, съжалявам…
Ръката му още притиска моите към матрака и той все така е
отгоре ми. Вече не се опитва да ми се натрапи.
— Лили, обичам те, таткова съжалявам.
Гласът му излъчва истинска паника. Целува ме, устните му са
нежни срещу бузата и устата ми.
195
 Наясно е какво е извършил. Пак е Райл и му е ясно какво ми
причини току-що. На нас. На нашето бъдеще.
Възползвам се от паниката му, за да я превърна в мое
предимство. Клатя глава и прошепвам:
— Всичко е наред, Райл. Всичко е наред. Ти беше ядосан.
Устните му срещат трескаво моите и сега вече ми се повръща от
вкуса на скоч. Продължава да реди извинения и стаята отново се
размазва пред погледа ми.

***
Очите ми са затворени. Все така сме на леглото, но той вече не
лежи изцяло върху мен. На една страна е и е обвил ръка около
кръста ми. Главата му е притисната към гърдите ми. Оставам
напрегната, докато преценявам всичко около себе си.
Той не помръдва, но усещам дишането му тежко от съня. Не
знам дали е в пиянски ступор, или е заспал. Последното, което
помня, е устата му върху моята и вкусът на собствените ми сълзи.
Лежа неподвижно още известно време. С всяка минута в
съзнание болката в главата ми се засилва. Затварям очи и се
опитвам да мисля.
Къде е чантата ми?
Къде са ключовете ми?
Къде е телефонът ми?
Отнема ми цели пет минути да се измъкна изпод него. Твърде
уплашена съм да се движа прекадено много наведнъж, така че го
правя сантиметър по сантиметър, докато накрая не съм в
състояние да се претърколя на пода. Когато вече не усещам
ръцете му върху себе си, от гърлото ми се откъсва неочаквано
ридание. Затискам с длан устата си, изправям се на крака и
излизам бързо от спалнята.
Издирвам чантата и телефона си, но нямам представа къде е
сложил ключовете от колата ми. Претърсвам трескаво дневната и
кухнята, но не виждам почти нищо. Когато ме удари с главата си,
явно е нанесъл сериозна рана на челото ми, защото в очите ми се
стича прекадено много кръв и всичко е размазано.
Чувствам се замаяна и се строполявам на пода близо до
вратата. Пръстите ми треперят така неудържимо, че са ми нужни
три опита да въведа вярната парола в телефона си.
Когато екранът е готов за набиране на номер, застивам за миг.
Първата ми мисъл е да звънна на Алиса и Маршал, но не мога. Не
мога да им причиня подобно нещо точно сега. Тя е родила дете
само преди часове. Не мога да им го причиня.
Бих могла да позвъня в полицията, но умът ми не може да
побере какво ще повлече след себе си това. Не знам дали искам
196
да повдигна обвинения, като знам как би се отразило това на
кариерата му. Нямам желание Алиса да ми се гневи. Просто не
знам. Не изключвам напълно в крайна сметка да уведомя
полицията. Просто в момента не разполагам с енергията да взема
подобно решение.
Стискам телефона и се опитвам да разсъждавам. Майка ми.
Започвам да набирам номера й, но като си представя какво би й
причинило това, заплаквам отново. Не мога да я замесвам в тази
бъркотия. Преминала е през прекадено много. И Райл ще се
опита да ме открие. Първо ще отиде при нея. После при Алиса и
Маршал. После при всеки друг, когото познаваме.
Избърсвам сълзите си и започвам да набирам номера на Атлас.
В този момент се мразя повече, отколкото някога преди в целия
си живот.
Мразя се, защото в деня, когато Райл откри номера на Атлас, аз
излъгах, като казах, че съм забравила за съществуването на
бележката.
Мразя се, защото в деня, когато Атлас я пъхна там, отворих и я
погледнах.
Мразя се, защото дълбоко в себе си знаех, че съществува
възможност някой ден да имам нужда от номера му, че го
запомних.
— Ало?
Тонът му е предпазлив. Изучаващ ситуацията. Не разпознава
номера ми. Като заговаря, аз мигом заплаквам. Затискам устата
си и се опитвам да се успокоя.
— Лили? – Сега вече говори много по-силно. – Лили, къде си?
Мразя се, защото му е ясно, че сълзите са мои.
— Атлас – прошепвам. – Имам нужда от помощ.
— Къде си? – повтаря.
Долавям паника в гласа му. Чувам, че крачи и мести разни
неща. Чувам в неговия край на разговора да се затръшва врата.
— Ще ти напиша съобщение – шепна прекалено уплашена да
продължа да говоря.
Нямам желание Райл да се събуди. Затварям и някак си
успявам да накарам ръцете си да бъдат достатъчно стабилни,
докато пиша адреса си и кода на външната врата. После пращам
второ съобщение, което гласи:

Напиши ми, като си тук. Моля те, не чукай.

Пропълзявам до кухнята, откривам джинсите си и ги нахлузвам

с мъка. Блузата ми е на плота. Когато вече съм облечена, се
връщам обратно в дневната. Обмислям дали да не изляза и да не
197
чакам Атлас навън, но се боя, че няма да успея да стигна до
преддверието долу сама. Челото ми още кърви и съм прекалено
слаба дори да се изправя и да чакам до вратата. Плъзвам се на
пода, стискам телефона си в треперещ юмрук и се втренчвам в
него в очакване на съобщението.
След двайсет и четири минути на агония екранът светва.

Тук съм.

Изправям се с усилие на крака и отварям рязко вратата. Около

мен се обвиват ръце и лицето ми е притиснато към нещо меко.
Започвам да плача и да плача, и да треперя, и да плача.
— Лили – шепне той.
Никога не съм чувала името ми да бъде изричано с толкова
тъга. Настоява да вдигна поглед към него. Сините му очи
изучават лицето ми и виждам как се случва. Виждам как
загрижеността му е изместена от нещо друго и той отмята глава
към вратата на апартамента.
— Още ли е там? ;

Ярост.
Усещам как от него струи ярост и той се насочва към вратата на
жилището ни. Стискам го здраво за якето.
— Не. Моля те, Атлас. Просто искам да си тръгна.
Виждам как болката го завладява, когато застива, и се мъчи да
реши дали да ме послуша, или да влети право вътре. В крайна
сметка обръща гръб на вратата и обвива ръце около мен. Помага
ми да се кача в асансьора и после да прекося преддверието. По
някакво чудо се натъкваме само на един човек, но той е с гръб
към нас и говори по телефона.
По времето, когато стигаме до паркинга, аз отново чувствам
замайване. Моля го да забави крачка и в следващия момент
усещам да ме подхваща под коленете и да ме повдига. После вече
сме в колата. След малко колата се движи.
Знам, че са ми нужни шевове.
Знам, че ме кара към болницата.
Но нямам представа защо следващите думи, излезли от устата
ми, са:
— Не ме води в Масачузетската обща болница. Заведи ме
някъде другаде.
По някаква причина не желая да поемам риска да попадна на
някой от колегите на Райл. Мразя го. В този момент го мразя
повече, отколкото някога съм мразила баща ми. Но през
ненавистта ми някак си успява да пробие загриженост за
неговата кариера.
198
 Когато осъзнавам това, мразя себе си също колкото него.

ГЛАВА 24

тлас стой в другия край на помещението. Не сваля

А очи от мен през цялото време докато сестрата се

грижи за мен. След като взе кръвна проба, тя веднага
се върна и се залови да обработи раната ми. Още не ми е задавала
кой знае колко въпроси, но е очевидно, че нараняванията ми са
резултат от агресия. Не ми убягва състрадателното изражение на
лицето й, докато чисти кръвта от следите от зъби на рамото ми.
Когато свършва, хвърля поглед назад към Атлас. Пристъпва
надясно, така че да блокира възможността му да ме вижда, и
отново насочва лице към мен,
— Налага се да ви задам няколко лични въпроса. Ще го помоля
да напусне помещението, става ли?
Именно в този момент осъзнавам, че според нея това ми е било
причинено от Атлас. Веднага поклащам глава.
— Не беше той – уверявам я. – Моля ви, не го карайте да
излиза.
По лицето й проличава облекчение. Кимва и дърпа един стол.
— Имате ли някакви други наранявания?
Клатя глава, защото няма как да поправи всичко у мен, което
пречупи Райл.
— Лили? – Гласът й е благ. – Беше ли изнасилена?
Очите ми се напълват със сълзи и виждам как Атлас се обръща
към стената и притиска чело в нея.
Сестрата изчаква, докато отново осъществя контакт с очи с нея,
за да продължи да говори,
— При подобни случаи прилагаме определен вид преглед. Не е
задължителен, разбира се, но в твоята ситуация го препоръчвам
настоятелно.
— Не бях изнасилена – отронвам. – Той не…
— Сигурна ли си, Лили? – пита сестрата.
Кимвам.
— Не искам тест.
Атлас отново обръща лице към мен и щом приближава, в
израза му личи неподправена болка.
— Лили. Това ти е нужно.
Очите му ме умоляват.
Отново клатя глава.

199
 — Атлас, кълна се… – Стискам здраво очи и навеждам глава. –
Този път не го прикривам – шепна. – Опита се, но после се спря.
— Ако избереш да повдигнеш обвинения, ще се наложи…
— Не искам прегледа – заявявам с категоричен тон.
На вратата се почуква и влиза лекар, с което са ми спестени
допълнителни умоляващи погледи от страна на Атлас. Сестрата
запознава лекаря с нараняванията ми, а после отстъпва встрани и
той преглежда главата и рамото ми. Светва с фенерче в двете ми
очи. Отново се консултира с листа хартия и заявява:
— Бих желал да изключа сътресение, но като се има предвид
положението ви, не искам да прилагам скенер. Вместо това ще се
наложи да ви задържим за наблюдение.
— Защо не искате да правите скенер? – питам.
Лекарят се изправя.
— Не обичаме да използваме рентген при бременни жени,
освен ако не е жизненоважно. Ще ви следим за усложнения и ако
нямаме други опасения, ще можете да си тръгнете.
Не чух нищо след това.
Нищо.
Напрежението започва да се трупа в главата ми. В сърцето. В
стомаха. Стискам здраво ръба на масата за прегледи, върху която
седя, и се взирам в пода, докато двамата не напускат
помещението.
Когато вратата се затваря зад тях, оставам във вцепенено
мълчание. Виждам Атлас да приближава. Пръстите на краката му
почти докосват моите. Прекарва леко върховете на пръстите си
по гърба ми.
— Знаеше ли?
Издишвам рязко и поемам нова глътка въздух. Клатя глава и
когато обвива ръце около мен, заплаквам по-горчиво, отколкото
мислех, че е възможно. Той ме държи през цялото време, докато
плача. Крепи ме през чувството ми на ненавист.
Сама си докарах това.
Аз позволих да ми се случи.
Аз съм майка ми.
— Искам да си тръгна – шепна.
Атлас се отдръпва назад.
— Искат да те наблюдават, Лили. Според мен трябва да
останеш.
Вдигам очи към него и клатя глава.
— Имам нужда да се махна от тук. Моля те. Искам да си
тръгна.

200
 Той кимва и ми помага да обуя обувките си. Съблича якето си и
ме намята с него, а после напускаме болницата, без никой да
забележи.
Докато пътуваме, той не казва нищо. Аз се взирам навън през
прозореца, прекадено уморена дори да плача. В прекалено силен
шок съм, за да говоря. Чувствам се потънала.
Просто продължавай да плуваш.

***
Атлас не живее в апартамент, а в къща. В малко предградие
извън Бостън, наречено Уелсли, където всички къщи са красиви,
просторни, поддържани и скъпи. Преди да спрем на алеята, аз се
чудя дали се е оженил за онова момиче. Каси. Чудя се какво ли
ще си помисли за това, че мъжът й води у дома жена, която
някога е обичал и която току-що е била нападната от собствения
й мъж.
Ще ме съжали. Ще се запита защо така и не съм го напуснала.
Ще недоумява как съм позволила да се стигне до това положение.
Ще се смайва от мен, както и аз някога от собствената ми майка,
когато я виждах в подобни ситуации. Хората отделят толкова
много време да се чудят защо жените не си тръгват. Къде са
онези, които се възмущават от жестокостта на мъжете? Не са ли
те единствените виновни?

Атлас паркира в гаража. Не се вижда друг автомобил. Не чакам

да ми помогне да сляза от колата. Отварям вратата и слизам
сама, а после го следвам навътре. Въвежда с отсечени движения
кода на алармата и после светва няколко лампи. Очите ми
обхождат кухнята, трапезарията и дневната. Всичко е изработено
от масивна дървесина и неръждаема стомана и кухнята е
боядисана в успокояващо синьо-зелено. Цветът на океана. Ако не
ме болеше толкова много, бих се усмихнала.
Атлас е продължил да плува и вижте го сега. Доплувал е чак
до Карибите, дявол го взел.
Отива до хладилника и вади бутилка вода, а после се връща при
мен. Сваля капачката и ми я подава. Отпивам и следя с поглед
как светва лампата в дневната, а после и в коридора.
— Сам ли живееш? – питам.
Кимва и се връща в кухнята.
— Гладна ли си?
Поклащам глава. Дори да бях, нямаше да съм в състояние да
погълна нищо.
— Ще ти покажа стаята ти – заявява. – Има душ, ако се
нуждаеш.
201
 Нуждая се. Искам да отмия мириса на скоч от устата си.
Искам да отмия стерилната миризма на болницата от себе
си. Искам да отмия последните няколко часа от живота си.
Следвам го по коридора до спалнята за гости, където той светва
лампата. Върху леглото има два кашона, а до стената са струпани
още. До срещуположната стена има огромно кресло. Той отива до
леглото и мести кашоните.
— Нанесох се едва преди няколко месеца. Още не съм имал
много време да работя по интериора. – Отива до скрина и дърпа
едно чекмедже. – Ще ти оправя леглото.
Вади чаршафи и калъфка за възглавница. Залавя се да
приготви леглото, а аз отивам в банята и затварям вратата.
Оставам вътре трийсет минути. Част от тях са посветени да се
взирам в отражението си. Друга част прекарвам под душа. През
остатъка от времето съм надвесена над тоалетната, защото от
мислите за последните няколко часа не спира да ми се гади.
Като открехвам вратата на банята, съм увита в кърпа. Атлас
вече не е в спалнята, но на оправеното легло има сгънати дрехи.
Мъжко долнище от пижама, което е прекалено голямо за мен, и
тениска, която стига до под коленете ми. Стягам връзките на
кръста, връзвам ги и се пъхам в леглото. Гася лампата и дърпам
завивката върху себе си.
Плача толкова много и дори не издавам звук.

ГЛАВА 25

одушвам печена филийка.

П Изтягам се в леглото и се усмихвам, защото Райл

знае, че печените филийки са любимата ми закуска.
Отварям рязко очи и действителността ме връхлита с
безпощадността на челен удар. Когато осъзнавам къде съм, защо
съм тук и че миризмата на печени филийки не се дължи на
факта, че милият ми и любящ съпруг ми приготвя закуска в
леглото, стискам плътно очи.
Мигом ми се приисква да заплача отново, така че си налагам да
стана. Отивам в банята и се фокусирам върху усещането за
празнота в стомаха си, и си казвам, че ще имам възможност да
поплача, след като се нахраня. Имам нужда да хапна нещо, преди
отново да съм повърнала.
Когато излизам от банята и се озовавам обратно в спалнята,
забелязвам, че креслото е обърнато към леглото, вместо към

202
вратата. Отгоре му е захвърлено одеяло и е очевидно, че докато
съм спала предишната нощ, Атлас е бил тук.
Сигурно се е притеснявал, че може да имам сътресение.
Влизам в кухнята, а Атлас снове между хладилника, печката и
плота. За пръв път през последните дванайсет часа усещам намек
за нещо, което не е агония, защото си припомням, че той е
готвач. Добър готвач. И ми приготвя закуска.
Поглежда ме, като се показвам в кухнята.
— Добро утро – поздравява, но внимава да не го произнесе с
прекалено много интонация. – Надявам се, че си гладна.
Плъзва по плота към мен чаша и кутия с портокалов сок и се
обръща обратно към печката.
— Гладна съм.
Хвърля ми поглед през рамо и се усмихва едва-едва. Наливам
си чаша портокалов сок и се насочвам към другия край на
кухнята, където има кът за закуска. На масата лежи вестник и аз
посягам към него. Щом виждам статията за най-проспериращия
бизнес в Бостън, ръцете ми мигом започват да треперят и пускам
вестника обратно на масата. Затварям очи и бавно отпивам от
портокаловия сок.
Няколко минути по-късно Атлас поставя чиния пред мен, а
после сяда срещу мен. Слага чиния и пред себе си и откъсва с
вилицата си парче палачинка.
Поглеждам към моята чиния. Три палачинки, полети със сироп
и украсени с бита сметана. От дясната страна на чинията са
наредени резенчета ягоди и портокал.
Изглежда прекалено красиво, за да го изям, но пък съм твърде
гладна, че да ме е грижа. Лапвам една хапка и затварям очи, като
се мъча да не показвам прекалено очевидно, че това е най-
добрата закуска, която съм яла.
Най-накрая позволявам сама на себе си да призная, че
ресторантът заслужава наградата. Колкото и да се мъчех да
разубедя Райл и Алиса от следващо посещение, това беше най-
добрият ресторант, в който бях ходила.
— Къде се научи да готвиш? – интересувам се.
Той отпива от кафето си.
— Във Военноморските сили – отговаря и оставя чашата. –
През периода на първото ми отслужване се учих и после, като
постъпих отново, направих го като готвач. – Почуква с вилицата
по чинията си. – Харесва ли ти?
Кимвам.
— Прелестна е. Но грешиш. Умееше да готвиш още преди да
постъпиш в армията.
Усмихва се.
203
 — Значи, помниш курабиите?
Отново кимвам.
— Най-хубавите, които някога съм опитвала.
Обляга се на стола си.
— Сам научих основните неща. Докато растях, майка ми
работеше вечерна смяна, така че, ако исках вечеря, налагаше се
да си я приготвя. Иначе трябваше да гладувам, така че си купих
готварска книга от дворна разпродажба и в рамките на година
изпълних абсолютно всяка рецепта в нея. А бях само на
тринайсет.
Усмихвам се и съм шокирана, че изобщо съм в състояние за
такова нещо.
— Другия път, когато някой те попита как си се научил да
готвиш, трябва да им разкажеш тази история, а не другата.
Клати глава.
— Ти си единственият човек, на когото е известно нещо за мен
от, преди да навърша деветнайсет. Предпочитам да остане така.
Започва да ми разказва какво е да работиш като готвач в
армията. Как е спестявал възможно най-много, за да може след
уволнението да открие ресторант. Започнал с малко кафене,
което се развивало много добре, а после преди година и половина
отворил „Бибс“.
— Върви добре – отбелязва сдържано.
Озъртам се из кухнята и после насочвам поглед обратно към
него.
— Както изглежда, върви повече от добре.
Повдига рамене и лапва нова хапка от храната си. Не говоря
повече, докато довършваме закуската си, защото умът ми е
ангажиран с ресторанта му. С името му. С казаното от него в
интервюто. И после, разбира се, мислите ми ме отвеждат обратно
до Райл и гнева в гласа му, когато изкрещя срещу мен последното
изречение от написаното.
Струва ми се, че Атлас долавя промяната в излъчването ми, но
не казва нищо, докато разчиства масата.
Когато сяда отново, избира стола до мен. Полага утешително
длан върху моята.
— Трябва да отида на работа за няколко часа – казва ми. – Не
искам да си тръгваш. Остани, колкото ти е нужно, Лили. Просто…
Моля те, днес не се връщай у дома.
Поклащам глава заради тревогата, която долавям в гласа му.
— Няма да си тръгна. Ще остана тук – отговарям му. –
Обещавам.
— Имаш ли нужда от нещо, преди да изляза?
Клатя глава.
204
 — Ще се справя.
Става и хваща якето си.
— Ще бъда възможно най-бърз. След обяда ще се прибера и ще
ти донеса нещо за ядене.
Насилвам се да се усмихна. Той отваря чекмедже и вади
химикалка и хартия. Пише нещо, преди да тръгне. Когато вече го
няма, аз ставам и отивам до плота, за да видя какво е написал.
Отбелязал е инструкции как да включа алармата. Написал е
номера си, макар че аз го знам наизуст. Също така е посочил
служебния си номер, домашния си адрес и този на ресторанта.
Най-отдолу е добавил с малки букви: Просто продължавай да
плуваш, Лили.

Скъпа Елън,
Здравей, аз съм. Лили Блум. Ами… Формално погледнато, сега
съм Лили Кинкейд. Знам, че мина много време, откакто ти
писах за последно. Наистина много време. След всичко случило
се с Атлас, просто не успявах да се накарам отново да отворя
дневниците. Дори не ми даваше сърце да включа шоуто ти след
училище, защото ми беше мъчително да го гледам сама.
Всъщност всяка мисъл за теб в известен смисъл ме
депресираше. Когато мислех за теб, мислех за Атлас. А ако
трябва да съм честна, не исках да мисля за Атлас, така че се
наложи да изключа и теб от живота си.
Съжалявам за това. Убедена съм, че не съм ти липсвала,
колкото ти на мен, но понякога нещата, които са най-значими
за теб, са онези, които те нараняват най-силно. И за да
преодолееш тази болка, се налага да прекъснеш всичко,
свързващо те с нея. Ти беше връзката ми с мъката, така че
явно съм предприела именно това. Просто се опитвах да си
спестя поне малко от това страдание.
Сигурна съм обаче, че шоуто ти е все така добро. Чух, че още
танцуваш в началото на някои епизоди, но с времето започнах
да го оценявам. Според мен това е един от най-сериозните
признаци на зрелост – да умееш да цениш нещата, които
имат значение за другите, дори да нямат чак такова значение
за теб.
Сигурно ще е добра идея да те запозная със случващото се в
живота ми. Завърших колеж, работих в маркетингова фирма
за известно време и сега притежавам собствен магазин.
Цветарски магазин. Житейската мисия е постигната, ура!
Също така имам съпруг и той не е Атлас.
А, и още… живея в Бостън.
Знам. Истински шок.
205
 Последния път, когато ти писах, бях на шестнайсет.
Наистина се намирах в тежък момент от живота си и бях
ужасно разтревожена за Атлас. Вече не се тревожа за Атлас,
но сега отново се намирам в тежък момент от живота си. В
по-тежък, отколкото при последното ми писмо до теб.
Съжалявам, защото явно не изпитвам потребност да ти
пиша, когато съм добре. На теб май се пада скапаната страна
от живота ми, но нали за това са приятелите?
Дори не знам откъде да започна. Наясно съм, че не ти е
известно нищо за настоящия ми живот и за мъжа ми Райл. Но
ние двамата имаме навика да правим следното: когато
единият от нас каже „голата истина “, другият е принуден да
бъде брутално откровен и да сподели какво си мисли наистина.
Така че… гола истина.
Дръж се.
Влюбена съм в мъж, който ме наранява физически. Нямам
представа как точно аз сред всички хора допуснах да се стигне
до това.
Докато растях, имаше много пъти, в които съм се чудила
какво се случва в главата на майка ми в дните, след като баща
ми й беше нанесъл побой. Как беше възможно да обича мъж,
който е вдигал ръка срещу нея? Мъж, който я бе удрял
неведнъж? И неизменно обещаваше, че няма да се повтори, а
после пак я биеше?
Мразя факта, че сега мога да се почувствам съпричастна с
нея.
Седя на дивана на Атлас вече от четири часа и се боря с
чувствата си. Не мога да ги овладея. Не мога да ги разбера. Не
знам как да ги тълкувам. И вярна на миналото си, осъзнах, че
може би просто имам нужда да ги излея на хартия. Поднасям
ти извинения, Елън. Но се подготви за словесна логорея.
Ако се налага да сравня чувството с нещо, бих го сравнила със
смъртта. Не просто смъртта на кого да е. Смъртта на
избраника. На човека, който ти е по-близък от всеки друг на
света. На онзи, за чиято кончина само да си помислиш и очите
ти се насълзяват.
Такова е чувството ми. Все едно Райл е умрял.
Количеството скръб е астрономическо. Болката е огромна.
Усещането е, сякаш съм изгубила най-добрия си приятел,
любовника си, мъжа си, пътя си в живота. Но разликата
между това чувство и смъртта е присъствието на друг вид
емоция, която не е задължително съпътстваща в случай на
действителна смърт.
Ненавист.
206
 Толкова съм му ядосана, Елън. Думите не стигат да опишат
колко много ненавист тая към него. И все пак насред цялата
тази омраза някак си през мен протичат вълни от разумни
доводи. В главата ми започват да се въртят мисли като: „Но
аз не биваше да задържам магнита. Беше редно да му кажа за
татуировката още от самото начало. Не трябваше да пазя
дневниците “
Разумните доводи са най-мъчителната част във всичко
това. Разяждат ме отвътре малко по малко, сломяват
силата, предоставяна ми от изпитваната ненавист.
Разумните доводи ме принуждават да си представям
бъдещето ни заедно и как съществуват неща, които да
предприема, за да предотвратя подобни изблици на гняв.
Никога няма да го предам отново. Никога няма да имам тайни
от него. Никога няма да му дам причина да реагира по подобен
начин. Просто от сега нататък и на двамата ще се наложи да
се трудим по-усилено.
В добро и в лошо, нали така?
Ясно ми е, че именно това са мислите, преминавали някога
през главата на майка ми. Но разликата между нас двете е, че
тя имаше повече причини за тревога. Не разполагаше с
финансовата стабилност, с която мога да се похваля аз.
Нямаше средствата, нужни й да си тръгне и да ми предостави
нещо, което според нея е приличен подслон. Не искаше да ме
отдели от баща ми, след като бях свикнала да
живея с двамата си родители. Имам чувството, че разумните
доводи са я вкарвали в пътя неведнъж.
Дори не мога да започна да възприемам идеята, че ще имам
дете с този мъж. Вътре в себе си нося човешко същество,
което сме създали заедно. И без значение кой вариант ще
избера – дали ще реша да остана, или да си тръгна, – никой от
двата не бих желала за детето си. В разбито семейство ли да
расте, или в такова, където става свидетел на насилие? Вече
съм обрекла това бебе на доживотна присъда, а знам за
съществуването му едва от ден.
Елън, ще ми се да можеше да ми отговориш. Би ми харесало
тъкмо сега да ми подхвърлиш нещо забавно, защото сърцето
ми има нужда от това. Никога преди не съм се чувствала така
сама. Така разбита. Така гневна. Така наранена.
Хора, които са странични наблюдатели на подобни
ситуации, често се чудят защо жената се прибира обратно
при насилника. Четох някъде, че осемдесет и пет процента от
жените се връщат. Това беше, преди да бях осъзнала, че имам
същия проблем, и като чух статистиката, казах си, че
207
причината е в глупостта на жените. Заключих, че просто
проявяват малодушие. Повече от веднъж съм си мислила тези
неща за собствената си майка.
Но понякога причината жените да се върнат е, че просто са
влюбени. Обичам мъжа си, Елън. Има толкова неща у него,
които са ми скъпи. Ще ми се да можех да прекратя чувствата
си към човека, който ме нарани, така лесно, както си мислех,
че би било. Да попречиш на сърцето си да прости на някого,
когото обичаш, всъщност е много по-трудно, отколкото
реално да простиш.
Сега вече съм част от статистиката. Околните биха ме
съдили, както аз някога съдех жени като мен, ако знаеха за
настоящата ми ситуация.
Как би могла да го обича след онова, което й е сторил? Как е
възможно да обмисля да го прибере обратно?
Тъжно е, че това е първото, което ни хрумва, щом някой е
физически малтретиран. Не е ли редно да изпитваме повече
презрение към насилниците, отколкото към онези, които
продължават да ги обичат?
Мисля си за всички онези, попадали в такава ситуация преди
мен. За всички, на които ще се случи след мен. Дали всички
превъртаме в главите си все същите думи в дните след побой
от ръцете на обичаните от нас? „От сега занапред, в добро и в
зло, в богатство и в бедност, в болест и здраве, докато
смъртта ни раздели.“
Може би не е било предназначено тези обети да бъдат
приемани така буквално, както ги приемат някои брачни
партньори.
В добро и в зло ли?
Майната й.
На тази.
Глупост.
Лили

ГЛАВА 26

ежа на леглото в стаята за гости на Атлас и се взирам в

Л тавана. Нормално легло е. Всъщност много удобно

дори. Но ми създава усещането, все едно съм върху
водно легло. Или може би на сал, който се носи без посока в
морето. И се издигам върху тези огромни вълни, всяка от които
влачи нещо различно. Някои са вълни от тъга. Други от гняв.
Има и вълни от сълзи. И от сън.
208
 От време на време полагам длани, върху корема си и приижда
мъничка вълна от обич. Нямам представа как е възможно вече да
обичам нещо толкова много, но е самата истина. Чудя се дали ще
е момче, или момиче и се питам как ли ще го кръстя. Мъча се да
си представя дали ще прилича на мен, или на Райл. И после ме
залива поредната вълна от гняв и поглъща тази мъничка вълна
от любов.
Чувствам се ограбена от радостите на майката, научила, че е
бременна. Чувствам се, сякаш предишната вечер Райл ми беше
отнел всичко това, и ето още едно нещо, за което да го мразя.
Ненавистта е нещо изтощително.
Насилвам се да стана от леглото и да вляза под душа. Останах в
стаята си през повечето от деня. Атлас се прибра преди няколко
часа и по някое време го чух да отваря вратата, за да провери как
съм, но се престорих на заспала.
Чувствам се неловко да съм тук. Именно Атлас е причината
Райл да ми беше така бесен предишната вечер и все пак именно
при него дотичах, когато се нуждаех от помощ? Да се намирам
тук, ме изпълва с вина. Може би дори с малко срам, сякаш,
обаждайки се на Атлас, оправдавам яростта на Райл. Но в
момента буквално няма къде другаде да отида. Нуждая се от
няколко дни да осмисля нещата, а ако отида в хотел, Райл би
могъл да проследи плащането с кредитната ми карта и би ме
открил.
В дома на майка ми също ще ме намери безпроблемно. Както и
у Алиса. У Луси. Дори с Девин се е срещал няколко пъти и най-
вероятно ще пробва и там.
Не мога обаче да си представя да тръгне да следи Атлас. Още
не. Убедена съм, че ако пренебрегвам обажданията и
съобщенията му една седмица, ще ме потърси на всяко възможно
място. Но засега не мисля, че ще се появи тук.
Може би това е причината за местонахождението ми. Чувствам
се в по-голяма безопасност, отколкото навсякъде другаде. И
Атлас има инсталирана аларма, така че толкова по въпроса.
Хвърлям поглед към телефона си на нощното шкафче.
Пропускам всички получени съобщения от Райл и отварям това
от Алиса.

Алиса: Здравей лельо Лили! Тази вечер ще ни пуснат да си

вървим у дома. Утре, като свършиш работа, намини да ни
видиш.

Праща снимка на нея и Райли и това ме кара да се усмихна.

После да заплача. Да му се не видят проклетите емоции.
209
 Изчаквам очите ми да са сухи отново, преди да вляза в
дневната. Атлас седи до кухненската маса и работи на лаптопа си.
Вдига поглед към мен, усмихва се и го затваря.
— Здравей.
Налагам си да се усмихна и се озъртам из кухнята.
— Ял ли си вече?
Атлас бързо се изправя.
— Да, седни. Ще ти сервирам нещо.
Настанявам се на дивана, а той снове из кухнята. Телевизорът е
включен, но е без звук. Пускам звука и преглеждам намиращото
се на дигиталния рекордер. Има записани няколко програми, но
онова, което ми хваща око, е „Шоуто на Елън Дедженеръс“.
Усмихвам се, избирам последния негледан епизод и натискам
старт.
Атлас ми носи купа с паста и чаша вода с лед. Хвърля поглед
към телевизора и сяда до мен на дивана.
През следващите три часа гледаме епизодите от цяла седмица.
Изсмивам се на глас шест пъти. Усещането е приятно, но като
правя пауза да отида до тоалетната и се връщам
обратно в дневната, тежестта на всичко случило се ме притиска
отново.
Сядам обратно на дивана до Атлас. Отпуснал се е и е вдигнал
крака на масичката за кафе. Съвсем естествено се облягам на
него, точно както правехме, като бяхме тийнейджъри, а той ме
придърпва към гърдите си и просто седим смълчани. Потърква с
палец външната страна на рамото ми. Знам, че това е неговият
безмълвен начин да ми каже, че ще е до мен. Че се чувства зле
заради онова, което съм преживяла. И за пръв път, откакто ме
прибра предишната вечер, усещам, че мога да говоря за това.
Положила съм глава на рамото му, а ръцете ми лежат в скута ми.
Играя си с връзките на долнището на пижамата, което ми е
прекалено голямо.
— Атлас? – едва прошепвам. – Съжалявам, че ти се ядосах така
онази вечер в ресторанта. Ти имаше право. Дълбоко в себе си
знаех, че си прав, но не исках да го повярвам. – Повдигам глава и
правя жална усмивка. – Можеш да кажеш: Предупредих те, че
ще стане така.
Той се намръщва, сякаш думите ми са го наранили по някакъв
начин.
— Лили, това не е нещо, за което исках да изляза прав. Всеки
ден се молех да греша за него.
Потрепвам. Не биваше да казвам така. Знам, че Атлас не би
помислил нещо подобно на: Предупредих те, че ще стане така.

210
 Той стиска рамото ми, навежда се напред и целува върха на
главата ми. Затварям очи и се потапям в познатото усещане за
близостта му, мириса му, допира му, предлаганата утеха. Така и
не разбрах как е възможно някой да е едновременно така
стабилен и заедно с това вдъхващ утеха. Но именно така съм го
виждала винаги. Като човек, който е способен да понесе всичко,
но някак и да е съпричастен относно бремето, носено от всички
останали.
Не ми харесва, че така и не успях напълно да се пусна от него,
без значение колко упорито се стараех. Мисля си за караницата с
Райл във връзка с номера на Атлас. За скандала по повод
магнита, статията, нещата, които беше прочел в дневника ми, и
татуировката. Нищо от това не би се случило, ако просто бях
сложила точка на преживяното с Атлас и го бях изхвърлила. Райл
не би имал повод да е огорчен от мен.
При тази мисъл вдигам ръце към лицето си, разстроена, защото
част от мен се мъчи да припише реакцията на Райл на липсата на
край между нас с Атлас.
Не съществува извинение. Никакво.
Това е поредната вълна, която съм принуждавана да възседна.
Вълна на пълно и безспорно объркване.
Атлас долавя промяната в поведението ми.
— Добре ли си?
Не съм.
Не съм добре, защото до този момент нямах представа колко
съм наранена все още заради факта, че той така и не се върна за
мен. Ако само ме беше потърсил, както обеща, дори нямаше да
познавам Райл. И нямаше да се озова в тази ситуация.
Да. Определено съм объркана. Как изобщо е възможно да
хвърлям някаква вина върху Атлас за нещо от това?
— Струва ми се, че имам нужда да си легна – промълвявам тихо
и се отдръпвам от него.
Изправям се и Атлас също се изправя.
— Ще отсъствам през голямата част от деня утре – казва ми. –
Ще бъдеш ли още тук, като се върна?
Изкривявам лице заради въпроса. Разбира се, че иска да сложа
нещата си в ред и да намеря къде да се настаня. Защо изобщо още
съм тук?
— Не. Не. Мога да си наема стая в хотел. Всичко е наред.
Обръщам се да поема по коридора, но той полага ръка на
рамото ми.
— Лили – промълвява и ме завърта към себе си. – Не ти
намеквах да си тръгнеш. Просто исках да се уверя, че още ще си
тук. Остани толкова време, колкото ти е нужно.
211
 Очите му са искрени и ако не го намирах за малко неуместно,
щях да протегна ръце и да го прегърна. Защото още не съм готова
да си тръгна. Само още някой и друг ден, преди да бъда
принудена да реша каква ще е следващата ми стъпка.
Кимвам.
— Утре се налага да отида на работа за няколко часа –
отговарям му, – Има неща, които трябва да свърша. Но ако
наистина не възразяваш, ще се радвам да остана за още няколко
дни.
— Не възразявам. Предпочитам го.
Насилвам се да се усмихна и после тръгвам към спалнята за
гости. Поне ми предоставя буфер, преди да се наложи да се
изправя пред всичко.
Колкото и да ме обърква присъствието му в живота ми, никога
не съм му била по-благодарна.

ГЛАВА 27

ато посягам към топката на вратата, ръката ми

К трепери. Никога преди не съм се бояла да вляза в

собствения си магазин, но пък и никога не съм се
намирала под такъв стрес.
Тъмно е, когато пристъпвам вътре, така че включвам
осветлението със затаен дъх. Отивам бавно до офиса си и бутам
предпазливо вратата.
Няма го и същевременно е навсякъде около мен.
Сядам зад бюрото си и включвам мобилния си телефон за пръв
път, откакто си бях легнала предишната вечер. Исках да се наспя
хубаво, без да се тревожа дали Райл се мъчи да се свърже с мен,
или не.
Когато заработва, имам двайсет и девет съобщения от Райл. По
съвпадение това е същата цифра като броя врати, на които беше
почукал предишната година, за да открие апартамента ми.
Не знам да плача или да се смея заради иронията.
Прекарвам остатъка от деня все така. Озъртам се през рамо,
вдигам поглед всеки път щом се отвори вратата. Питам се дали
ме е съсипал окончателно. Дали страхът от него ще ме напусне
някога.
Половината ден изтича без нито едно позвъняване от него, а аз
наваксвам с административната работа. Следобед ми звъни
Алиса и по тона й разпознавам, че няма представа за случилото

212
се между Райл и мен. Оставям я да бъбри за бебето известно
време, а после се правя, че имам клиент, и прекъсвам.
Планирам да си тръгна, щом Луси се върне от обяд. Остава и
още половин час.
Райл прекрачва прага на магазина три минути по-късно.
Аз съм единствената тук.
В мига, в който го виждам, се вцепенявам. Стърча зад щанда с
ръка върху касовия апарат, защото е близо до телбода. Сигурна
съм, че някакъв си телбод не би нанесъл особени щети върху
ръката на неврохирург, но ще си послужа, с каквото имам.
Той приближава бавно към щанда. Това е първият път, когато
го виждам, след като лежеше отгоре ми онази вечер. Цялото ми
тяло мигом се връща обратно към онзи момент и съм погълната
от също така силни емоции, както тогава. Като стига до щанда,
заливат ме едновременно страх и гняв.
Вдига ръка и поставя връзка ключове на щанда пред мен.
Свеждам очи към тях.
— Тази вечер ще отпътувам за Англия – обяснява. – Ще
отсъствам три месеца. Платих всички сметки, така че няма да се
тревожиш за това, докато ме няма.
Тонът му е сдържан, но забелязвам вените на шията му и ми е
ясно, че сдържаността му струва много.
— Нужно ти е време. – Преглъща с усилие. – И аз искам да ти
го предоставя. – Прави гримаса и побутва ключовете от
апартамента към мен. – Върни се у дома, Лили. Аз няма да бъда
там. Обещавам.
Обръща се и поема към вратата. Хрумва ми, че дори не се опита
да се извини. Не съм ядосана от това. Разбирам го. Ясно му е, че
извинението никога няма да отмени стореното. Разбира, че за нас
в момента най-доброто е раздяла.
Ясно му е каква гигантска грешка е допуснал… и все пак
чувствам, че трябва да забия ножа още по-дълбоко.
— Райл.
Той поглежда назад към мен и все едно спуска защитен екран
помежду ни. Не се завърта напълно и е напрегнат, сякаш очаква
да чуе какво имам да кажа. Ясно ми е, че от думите ми ще го
заболи.
— Знаеш ли какво е най-лошото във всичко това? – питам.
Не казва нищо. Само се взира в мен и чака отговора.
— След като намери дневника ми, всичко, което трябваше да
направиш, е да попиташ за голата истина. Щях да бъда честна с
теб. Но ти не го направи. Избра да не молиш за помощта ми. Сега
и на двамата ще се наложи да търпим последствията от
действията ти за остатъка от живота си.
213
 Прави гримаси при всяка изречена дума.
— Лили – произнася и се обръща към мен.
Вдигам ръка, за да му попреча да каже още нещо.
— Недей. Сега можеш да си вървиш. Забавлявай се в Англия.
Успявам да видя вътрешната битка, която бушува у него.
Ясно му е, че в този момент няма да стигне доникъде с мен, без
значение колко усилено ще ме моли за прошка. Осъзнава, че
единственият вариант пред него е да си тръгне, макар и това да е
последното, което му се иска да стори.
Когато най-накрая си налага да излезе, аз се затичвам и
заключвам след него. Свличам се на пода и прегръщам коленете
си, като заравям лице в тях. Треперя толкова неудържимо, че
усещам как зъбите ми тракат.
Не мога да повярвам, че част от този мъж расте вътре в
мен. И също така не мога да повярвам, че някой ден ще се
наложи да му го призная.

ГЛАВА 28

лед като Райл ми остави ключовете си този следобед,

С обмислях сериозно дали да не се върна в новия ни

апартамент. Дори отидох с такси до сградата, но не
успях да се накарам да сляза от колата. Знаех, че върна ли се там
днес, вероятно в някакъв момент ще се натъкна на Алиса. Не съм
готова да й давам обяснения за шевовете на челото си. Не съм
готова да видя кухнята, в която Райл запрати към мен жестоките
си думи. Не съм готова да вляза в спалнята, където бях напълно
унищожена.
Така че, вместо да се върна в собствения си дом, накарах
таксиметровия шофьор да ме откара до къщата на Атлас. В
момента я чувствам като моя собствена зона на безопасност.
Криейки се там, не ми се налага да се изправям пред нищо.
Атлас вече ми написа две съобщения днес, за да провери как
съм, така че, когато получавам още едно малко преди седем,
приемам, че пак е от него. Не е; от Алиса е.

Алиса: Прибра ли се вече от работа? Качи се да ни видиш,

вече съм отегчена.

Сърцето ми се свива, след прочитането на съобщението. Тя

няма никаква представа за случилото се между нас с Райл. Чудя
се дали Райл й е казал дори, че днес заминава за Англия. Пиша и
214
трия и пак пиша съобщение, в опит да изляза с добро извинение
защо ме няма.

Аз: Не мога. В Спешното съм. Ударих си главата на един

рафт в складовото помещение. Правят ми шевове.

Мразя, задето се налага да я излъжа, но това ще ми спести това

да обяснявам за раната и защо ме няма у дома.

Алиса: О, не! Сама ли си? Маршал може да дойде, след като

Райл го няма.
Добре, значи й е известно, че Райл заминава за Англия. Това е
хубаво. И си мисли, че всичко между нас е наред. И това е хубаво.
Това означава, че разполагам поне с три месеца, преди да се
наложи да й кажа истината.
Вижте ме само, замитам гадостите под килима точно като
майка ми.

Аз: Не, добре съм. Ще съм готова още преди Маршал да е

успял да стигне до тук. Ще намина утре след работа. Целуни
Райли от мен.

Заключвам екрана на телефона си и го оставям на леглото. Сега

вече навън е тъмно, така че мигом забелязвам нечии фарове,
когато на алеята спира кола. Веднага разбирам, че не е Атлас,
защото той използва страничната алея и паркира в гаража.
Сърцето ми заблъсква бясно и падам във властта на страха. Райл
ли е? Успял е да открие къде живее Атлас ли?
Мигове по-късно се чука силно на входната врата. По-скоро се
блъска. Звъни се и на звънеца.
Отивам на пръсти до прозореца и отмествам завесата едва-едва,
колкото да надникна отвън. Не успявам да видя кой е пред
вратата, но на алеята има кола, която не принадлежи на Райл.
Възможно ли е да е приятелката на Атлас? Каси?
Стискам телефона си и тръгвам по коридора към дневната.
Блъскането по вратата и звънецът все така звучат едновременно.
Който и да е отвън, проявява абсурдно нетърпение. Ако е Каси,
вече я намирам за изключително дразнеща.
— Атлас! – крещи мъж. – Отвори шибаната врата! – Топките ми
замръзнаха! На стафидки са, човече, отвори вратата! – прибавя
се друг глас, също мъжки.
Преди да отворя и да им съобщя, че Атлас го няма, пиша му
съобщение с надеждата, че всеки момент ще спре пред къщата и
сам ще се справи с тях.
215
 Аз: Къде си? Пред вратата има двама мъже и не знам дали да
ги пусна.

Чакам, като търпя още думкане на вратата и натискане на

бутона на звънеца, но Атлас не отговаря веднага. Най-накрая
отивам до входа и оставям веригата на мястото, й, но отключвам
и открехвам няколко сантиметра.
Единият от мъжете е висок към метър и осемдесет и пет.
Въпреки младежкия вид на лицето му, косата му е прошарена.
Черна с малко бяло тук и там. Другият е с десетина сантиметра
по-нисък, има пясъчно кестенява коса и бебешко лице. И двамата
са на вид към трийсетгодишни. Високият ме поглежда озадачено.
— Коя си ти? – пита и наднича вътре.
— Лили. Вие кои сте?
Ниският изтиква високия от пътя си.
— Тук ли е Атлас?
Не искам да им казвам, че го няма, защото така ще знаят, че
съм сама. Не може да се каже, че тази седмица храня особено
много доверие към мъжката половина от човечеството.
Телефонът в ръката ми звънва и тримата подскачаме от
изненада. Атлас е. Плъзвам пръст, за да отговоря, и вдигам
телефона до ухото си.
— Ало?
— Всичко е наред, Лили, просто мои приятели. Забравих, че е
петък. В петък винаги играем покер. Ще им звънна и ще има
кажа да си вървят.
Поглеждам към двамата мъже, а те само стърчат на местата си
и ме наблюдават. Чувствам се зле, защото Атлас смята, че трябва
да отмени плановете си заради моето пребиваване в дома му.
Затварям вратата и махам веригата, а после отново отварям.
— Няма проблем, Атлас. Не е нужно да объркваш плановете си.
И бездруго се канех да си лягам.
— Не, пътувам натам. Ще ги отпратя.
Телефонът все още е притиснат към ухото ми, когато двамата
мъже влизат в дневната.
— До скоро – казвам на Атлас и затварям.
Следващите няколко секунди са изпълнени с неловкост, докато
мъжете преценяват мен и аз преценявам тях.
— Как се казвате?
— Аз съм Дарин – отговаря високият.
— Брад – представя се по-ниският.
— Лили – произнасям, макар че вече им казах името си. –
Атлас ще е тук съвсем скоро.
216
 Затварям вратата и те дават вид, че се поотпускат малко. Дарин
се насочва към кухнята и се обслужва от хладилника на Атлас.
Брад съблича якето си и го закачва.
— Умееш ли да играеш покер, Лили?
Повдигам рамене.
— Минаха няколко години, но играех в колежа с приятели.
Двамата отиват до масата в трапезарията.
— Какво се е случило с главата ти? – интересува се Дарин и се
настанява на един стол.
Пита така нехайно, все едно дори не му минава през ума, че
може да е болна тема.
Нямам представа защо изпитвам потребност да го даря с голата
истина. Може би просто искам да проверя как би реагирал някой,
като научи, че собственият ми мъж ми е причинил това.
— Мъжът ми й се случи. Преди две вечери имахме скандал и
той ме удари с глава. Атлас ме заведе в Спешното. Направиха ми
шест шева и ми съобщиха, че съм бременна. Сега се укривам тук,
докато реша какво да правя.
Бедният Дарин е вцепенен по средата между седнало и
изправено положение. Няма представа как да реагира на такова
нещо. Ако се съди по изражението на лицето му, убеден е, че съм
луда.
Брад дърпа един стол и сочи към мен.
— Трябва да си купиш „Родан + Фийлдс“, прави чудеса за
белезите.
Веднага ми става смешно заради произволния му отговор.
Донякъде смешно.
— Боже, Брад! – проговаря Дарин и най-накрая сяда на стола
си. – По-лош си от жена ти с тези директни продажби. Като
ходеща търговска реклама си.
Брад вдига отбранително ръце.
— Какво? – пита невинно. – Нищо не се опитвам да й продам,
съвсем честен съм. Това наистина действа. Щеше да го знаеш, ако
го беше използвал за проклетото си акне.
— Майната ти – отсича Дарин.
— Все едно се опитваш да останеш вечният тийнейджър –
мърмори Брад. – Акнето не е нещо уместно, като си на трийсет.
Брад дърпа стола до него, а Дарин започва да размесва тесте
карти.
— Седни, Липи. Един от приятелите ни реши да се покаже като
идиот и се ожени миналата седмица, а сега жена му не му
разрешава да идва на вечерите ни за покер. Можеш
да бъдеш негов заместник, докато се разведе.

217
 Имах всички намерения тази вечер да се скрия в стаята си, но
тези двамата тук правят трудно просто да си тръгна. Сядам
до Брад и се пресягам през масата.
— Подай ми картите – подканвам Дарин.
Размесва ги като едноръко дете.
Той повдига вежда и ги побутва по масата. Не знам много за
игрите на карти, но умея да ги размесвам като
истински професионалист.
Разделям картите на две купчинки, притискам краищата им с
палци и наблюдавам как се преплитат равномерно. Дарин и Брад
са се втренчили в тестето, когато на вратата се почуква отново.
Този път вратата се отваря без пауза и влиза мъж, облечен в
много скъпо на вид сако от туид. На врата му има увит шал и той
започва да го размотава в мига, в който хлопва вратата след себе
си. Отмята глава в моя посока, докато крачи към кухнята.
— Коя си ти?
По-възрастен е от другите двама, може би е някъде в средата на
четирийсетте.
Атлас определено има интересна смесица от приятели.
— Това е Лили – обяснява Брад. – Омъжена е за мръсник и
току-що е разбрала, че е бременна от мръсника. Лили,
това е Джими. Адски е нагъл, че и арогантен.
— Нагъл и арогантен е едно и също, идиот такъв – вмята
Джими. Дърпа стола до Дарин и отмята глава към картите в
ръцете ми. – Атлас те остави тук да ни обереш ли? Кой обикновен
човек умее да размесва карти така?
Усмихвам се и започвам да ги раздавам на всички.
— Предполагам, ще се наложи да поиграем, за да разберем.

***
На третото залагане сме, когато Атлас най-сетне се появява.
Затваря вратата след себе си и оглежда четирима ни. Брад е казал
нещо смешно точно преди Атлас да отвори вратата, така че съм
насред здраво хилене, когато Атлас среща погледа ми. Кимва към
кухнята и тръгва натам.
— Пас – обявявам, слагам картите на масата и ставам да го
последвам.
Когато влизам в кухнята, той стои на място, където момчетата
не могат да го видят. Приближавам към него и се облягам на
плота.
— Искаш ли да ги помоля да си тръгнат?
Клатя глава.
— Не, не го прави. Всъщност си прекарвам добре. Това отвлича
ума ми от разни неща.
218
 Кимва и няма как да не забележа, че от него се носи мирис на
подправки. По-специално на розмарин. Това ме кара да ми се
иска да можех да го видя в действие в кухнята.
— Гладна ли си? – пита.
Клатя глава.
— Не съм. Преди няколко часа хапнах от останалата паста.
Опряла съм ръце от двете си страни на плота. Той прави една
крачка към мен и покрива едната ми длан със своята, като я
потърква леко с палец. Знам, че жестът му не е нищо повече от
утешителен, но като ме докосва, чувствам го като нещо много
повече. Гърдите ми се изпълват с топлина и свеждам поглед към
ръцете ни. Атлас престава да движи палеца си за секунда, все
едно и той го е почувствал. Отдръпва ръката си и отстъпва
заднешком.
— Съжалявам – промърморва и се обръща към хладилника,
като се преструва, че търси нещо.
Очевидно е, че се мъчи да ми спести чувството на неловкост
заради случилото се току-що.
Връщам се до масата и хващам картите си за следващото
разиграване. Няколко минути по-късно Атлас се появява и сяда
до мен. Джими раздава наново за всички.
— И така, Атлас, откъде се познавате с Лили?
Атлас взема картите си една по една.
— Когато бяхме деца, Лили ми спаси живота – обявява нехайно.
Поглежда ме и ми намига, а аз се давя във вина заради
чувството, което поражда у мен мимиката му. Особено в момент
като този. Защо сърцето ми причинява това?
— О, толкова е мило – коментира Брад. – Лили е спасила твоя
живот, а сега ти спасяваш нейния.
Атлас сваля надолу картите си и отправя убийствен поглед към
Брад.
— Моля?
— По-спокойно – отвръща Брад. – С Лили се разбираме. Знае,
че се шегувам, – Брад поглежда към мен. – Животът ти може да е
скапан в момента, Лили, но нещата ще се оправят. Довери ми се и
на мен се е случвало.
Дарин се изсмива.
— Пребивали са те, бил си бременна жена и си се крил в къщата
на друг мъж?
Атлас тръсва картите си на масата и бута стола си назад.
— Какво не ти е наред, по дяволите? – крясва на Дарин.
Протягам се и стискам успокоително ръката му.

219
 — Спокойно – обаждам се. – Преди да се появиш, се
поопознахме. Изобщо не възразявам, че се шегуват със
ситуацията ми. Това олекотява нещата.
Той прекарва ядосано ръка през косата си и клати глава.
— Смайваш ме – промълвява. – Остана насаме с тях само за
десет минути.
Смея се.
— За десет минути можеш да научиш много неща за хората. –
Правя опит да сменя темата на разговора. – Та откъде се
познавате вие четиримата?
Дарин се накланя напред и сочи към себе си.
— Аз съм помощник главният готвач в „Бибс“. – Сочи към Брад.
– Той е миячът на чинии.
— Засега – намесва се Брад. – Проправям си път нагоре.
— Ами ти? – питам Джими.
Подсмихва се и казва:
— Опитай се да познаеш.
Ако се съди по начина, по който е облечен, и факта, че беше
определен като нагъл и арогантен, ще трябва да предположа:
— Салонен управител?
Атлас се смее.
— Всъщност Джими обслужва паркинга.
Поглеждам обратно към Джими и повдигам вежда. Той хвърля
на масата три чипа за покер и заявява:
— Истина е. Паркирам коли за бакшиши.
— Не му позволявай да те занася – намесва се Атлас. – Работи
на паркинга, но само защото е толкова богат, че му е скучно.
Усмихвам се. Това ми напомня за Алиса.
— И аз имам една такава служителка. Работи само защото й е
скучно. Всъщност тя е най-добрата ми служителка.
— Такива сме си ние – промърморва Джими.
Когато идва мой ред, поглеждам картите си и слагам три чипа.
Телефонът на Атлас звъни и той го измъква от джоба си. Вдигам
залога с още един чип, а той се извинява и става от масата, за да
приеме обаждането.
— Пас – обявява Брад и тръсва картите си на масата.
Следя с очи коридора, по който Атлас изчезна забързано.
Това ме кара да се чудя дали говори е Каси, или си има и друга.
Наясно съм какво работи. Знам, че има поне трима приятели. За
любовния му живот обаче не знам абсолютно нищо.
Дарин сваля картите си на масата. Каре. Показвам моя кент
флош и се протягам да прибера чиповете, а Дарин ръмжи.
— Каси не присъства ли на покер вечерите ви? – питам в опит
да изровя повече информация за Атлас.
220
 Информация, която съм прекалено уплашена да поискам
лично от него.
— Каси? – чуди се Брад.
Струпвам печалбата пред себе си и кимвам.
— Не е ли това името на приятелката му?
Дарин се изхилва.
— Атлас няма приятелка. Познавам го от две години и никога
не е споменавал жена, на име Каси.
Започва да раздава наново, но аз се мъча да възприема току-що
получената информация. Хващам първите си две карти, а Атлас
се връща обратно в помещението.
— Хей, Атлас – подхваща Джими. – Коя, за бога, е Каси и как
така никога не сме те чували да я споменаваш?
Мамка му.
Потънала съм от срам. Стискам по-силно картите и се мъча да
не поглеждам към Атлас, но в стаята става така тихо, че е още по-
очевидно.
Той се взира в Джими. Джими се взира в него. Брад и Дарин се
взират в мен.
Атлас стиска устни за миг и после заявява:
— Няма никаква Каси.
Очите му срещат моите, но само за част от секундата. Но все
пак успявам да го видя изписано върху лицето му.
Никога не е имало Каси.
Излъгал ме е.
Атлас прочиства гърло и додава:
— Чуйте, момчета. Наистина беше редно да отменя събирането
за днес. Тази седмица беше малко…
Потърква устата си с ръка и Джими се изправя.
Стиска рамото на Атлас и казва:
— Следващата седмица. При мен.
Атлас кимва признателно. Тримата се залавят да съберат
картите и чиповете си. Брад измъква моите карти измежду
пръстите ми с извинителна физиономия, защото аз съм
неспособна да помръдна.
— Беше прекрасно да се запознаем с теб, Лили – обажда се
Брад.
Някак си събирам сили да се усмихна и да стана от мястото си.
Прегръщам всички на сбогуване и след като входната врата се
хлопва, оставаме само двамата с Атлас.
И без никаква Каси.
Каси никога не е била в това помещение, защото Каси не
съществува.
Какво става, по дяволите?
221
 Атлас не е помръднал от мястото си близо до масата. Нито пък
аз. Стои изправен с ръце, скръстени пред гърдите. Главата му е
леко наведена, но очите му са приковани право в мен.
Защо би ме излъгал?
Когато за пръв път се натъкнах на Атлас в ресторанта, с Райл
дори още официално не бяхме двойка. Ако в онази вечер Атлас
ми беше дал причина да вярвам, че има шансове за нещо между
нас двамата, знам без грам съмнение, че бих избрала него пред
Райл. На онзи етап почти не познавах Райл.
Но Атлас не каза нищо. Излъга ме и ми каза, че има връзка
вече от цяла година. Защо? Защо би постъпил така, освен ако не е
искал да си мисля, че имам някакви шансове с него?
Може би през цялото това време съм грешала. Може би никога
не ме е обичал и е знаел, че като измиеш съществуването на
въпросната Каси, ще ме държи настрана от себе си завинаги.
И все пак, ето ме тук. Изтърсила съм се в къщата му. Общувам с
приятелите му. Ям храната му. Използвам душа му.
Усещам как сълзи започват да парят очите ми, а последното,
което искам сега, е да стоя насреща му и да плача. Заобикалям
масата и се втурвам покрай него. Не стигам далече, той улавя
ръката ми.
— Почакай.
Спирам, но все така с лице, извърнато от него.
— Говори с мен, Лили.
Зад мен е и е обвил длан около ръката ми. Издърпвам я и се
насочвам към другия край на дневната.
Завъртам се и се озовавам с лице към него, а първата сълза се
търкулва по бузата ми.
— Защо не се върна за мен?
Той изглежда подготвен за всичко, което би могло да излезе от
устата ми, с изключение на току-що изречените думи. Прекарва
ръка през косата си, отива до дивана и сяда. След като издишва,
за да се успокои, поглежда към мен.
— Направих го, Лили.
Не позволявам на въздуха да се движи навътре и навън от
дробовете ми.
Стоя напълно неподвижно и осмислям отговора му.
Върнал се е за мен?
Сключва ръце пред себе си.
— Веднага след като се уволних първия път, се върнах в Мейн с
надеждата да те издиря. Разпитах и научих в кой колеж си
постъпила. Не знаех какво да очаквам, защото тогава вече и
двамата бяхме различни хора, четири години след последната ни

222
среща. Беше ми ясно, че през това време вероятно много неща са
се променили.
Чувствам слабост в коленете си, така че приближавам и сядам
на креслото до него. Върнал се е за мен?
— Цял ден обикалях из университета и те търсих. Най-накрая
те зърнах чак в късния следобед. Седеше в двора с група твои
приятели. Наблюдавах те дълго време и се мъчех да събера кураж
да те доближа. Ти се смееше. Изглеждаше щастлива. Беше така
изпълнена с живот, както не те бях виждал никога преди.
Дотогава никога не бях изпитвал такова щастие заради друг
човек, както когато те видях в онзи ден. Просто да знам, че си
добре…
Прави пауза. Притиснала съм ръце към корема си, защото
боли. Боли да разбера, че съм била толкова близо до него, а дори
не съм знаела.
— Тръгнах към теб, но някой изникна зад гърба ти. Момче.
Падна на колене насреща ти и като го видя, ти се усмихна и го
прегърна. После го целуна.
Затварям очи. Той беше просто едно момче, с което се срещах
шест месеца. Никога не ме беше карал да почувствам и
частица от онова, което чувствах към Атлас.
Издишва рязко.
— Тръгнах си. Да видя, че си щастлива, беше едновременно
най-хубавото и най-лошото нещо, което може да почувства човек.
Но съзнавах, че на този етап животът ми още не беше достатъчно
добър за теб. Нямах какво друго да ти предложа, освен обичта си,
а според мен ти заслужаваш повече. На следващия ден се записах
отново във Военноморските сили. И сега…
Прави вял жест във въздуха, все едно в живота му няма
абсолютно нищо впечатляващо.
Заравям лице в шепите си, за да си дам един миг. Мълчаливо
скърбя за онова, което е можело да бъде. Което е. Което не е.
Пръстите ми се придвижват до татуировката на рамото ми.
Започвам да се чудя дали някога ще съм в състояние да запълня
тази празнина.
Всичко това ме кара да се чудя дали Атлас някога се е чувствал,
както се чувствах аз, когато си направих татуировката. Сякаш
всичкият въздух е напуснал гърдите ми.
Все още не мога да разбера защо ме излъга, когато се
срещнахме в ресторанта. Ако наистина е чувствал онова, което
чувствам аз към него, защо би измислил подобно нещо?
— Защо излъга, че имаш приятелка?
Потърква лицето си с ръка и вече успявам да видя разкаянието
му още преди да съм го доловила в гласа му.
223
 — Казах го, защото… онази вечер изглеждаше щастлива. След
като те видях да се сбогуваш с него, ме заболя неописуемо, но
същевременно почувствах облекчение, защото нещата при теб са
добре. Не исках да се тревожиш за мен. И не знам… Може би
ревнувах малко. Не знам, Лили. Съжалих, че те излъгах, още в
мига, в който го направих.
Притискам длан към устата си. Мислите ми препускат също
така бързо като сърцето ми. Веднага започвам да анализирам
всички „ами ако“. Ами ако тогава беше честен с мен? Ако ми
беше казал какво чувства? Къде щяхме да бъдем сега?
Искам да го попитам защо го е направил. Защо не се е борил за
мен. Но не се налага, защото вече знам отговора. Мислел е, че ми
предоставя каквото искам, защото всичко, което някога е желал
за мен, е щастието ми. И по някаква глупава причина никога не е
допускал, че мога да го имам с него.
Внимателният Атлас.
Колкото повече го обмислям, толкова по-трудно ми става да
дишам. Мисля за Атлас. За Райл. За тази вечер. За преди две
вечери. Прекалено много е.
Ставам и тръгвам към спалнята за гости. Вземам телефона и
чантата си и се връщам в дневната. Атлас не е помръднал.
— Днес Райл замина за Англия – казвам му. – Струва ми се, че е
редно да си отида у дома. Ще ме закараш ли?
Тъга изпълва очите му и знам, че да си тръгна е правилната
постъпка. За никого от двама ни не е поставен край. Не съм
убедена, че изобщо някога ще се случи. Започвам да си мисля, че
достигането на финал е някакъв мит, и сега, когато още осмислям
всичко случващо се в живота ми, присъствието ми тук само би
влошило нещата за мен. Налага се да елиминирам възможно
най-много причини за объркване, а точно сега чувствата ми към
Атлас са начело в списъка.
Той стиска здраво устни за миг, после кимва и взема ключовете
си.

***
По целия път до апартамента ми никой от двама ни не
проговаря. Не ме оставя пред входа. Паркира колата и слиза от
нея.
— Ще се чувствам по-добре, ако ми позволиш да те изпратя до
горе – заявява.
Кимвам и продължаваме да мълчим, докато пътуваме в
асансьора до седмия етаж. Следва ме по целия път до
апартамента ми. Ровя в чантата си за ключовете и до третия
неуспешен опит да отключа дори не осъзнавам, че ръцете ми
224
треперят. Атлас спокойно взема ключа от ръката ми и аз
отстъпвам встрани, за да отвори.
— Искаш ли да се уверя, че вътре няма никой? – пита.
Кимвам. Знам, че Райл го няма, защото в момента е на път за
Англия, но честно казано, още съм малко уплашена да вляза в
апартамента сама.
Атлас тръгва пред мен и светва лампите. Продължава да крачи
през апартамента и натиска ключовете за осветлението във всяко
помещение. Когато се връща обратно в дневната, пъхва ръце в
джобовете на якето си. Поема дълбоко въздух и после
промълвява:
— Не знам какво следва оттук нататък, Лили.
Не е така. Знае. Просто не иска да се случи, защото и на
двамата ни е известно колко боли от сбогуването.
Отклонявам поглед, защото изразът на лицето му е като нож в
сърцето ми. Скръствам ръце пред гърдите си и се втренчвам в
пода.
— Имам да премисля много неща, Атлас. Много. И се боя, че
няма да успея да го сторя, ако си около мен. – Отново срещам
погледа му. – Надявам се, че не го приемаш като обида, защото
по-скоро е комплимент.
Оглежда ме мълчаливо за миг и никак не е изненадан от
думите ми. Но личи, че има толкова много неща, които иска да
каже. Има толкова много неща, за които ми се иска да можех да
му кажа, но ни е ясно, че да обсъждаме нас двамата е неуместно
на този етап. Бременна съм от друг мъж. И той стои насред
дневната на апартамент, купен ми от друг мъж.
Очевидно условията не са особено подходящи да обсъждаме
онова, което е било редно да си кажем един на друг преди
толкова много време.
Стрелва с поглед вратата, сякаш се чуди дали да си тръгне, или
да заговори. Забелязвам потрепването на челюстта му, преди
очите му да срещнат моите.
— Ако някога имаш нужда от мен, искам да ми позвъниш –
заявява. – Но само ако е нещо спешно. Не съм в състояние да
поддържам неангажиращо познанство с теб, Лили.
Шокирана съм от думите му, но само за кратко. Колкото и да не
очаквах да го признае, той е напълно прав. От деня, когато се
срещнахме, във връзката ни няма нищо обичайно. Или е всичко,
или съвсем нищо. Заради това прекъсна отношенията ни, като се
записа в армията. Знаеше, че от обикновено приятелство между
нас няма да излезе нищо. Би било прекалено болезнено.
Както става ясно, това не се е променило.
— Довиждане, Атлас.
225
 Да изрека отново тези думи, ме разкъсва вътрешно почти с
такава сила като първия път, когато се наложи да го направя. Той
потрепва, а после се обръща и се запътва към вратата, все едно
няма търпение да напусне дома ми. Когато вратата се затваря
след него, аз отивам и я заключвам, а после притискам глава към
нея.
Преди два дни се питах възможно ли е животът ми да е по-
хубав. Днес се питам възможно ли е да стане по-ужасен от това.
Отскачам назад заради внезапното почукване на вратата.
Изтекли са само десет секунди, откакто си тръгна, затова знам, че
е Атлас. Отключвам, отварям и в следващия миг съм притисната
към нещо меко. Атлас ме прегръща здраво, с отчаяние, а устните
му се долепват до слепоочието ми.
Стискам здраво очи и най-накрая позволявам на сълзите да
бликнат. През последните два дни изплаках толкова много сълзи
заради Райл, че не ми е ясно как са ми останали още и за Атлас.
Обаче са останали, стичат се по бузите ми като дъжд.
— Лили – шепне и ме държи здраво. – Наясно съм, че това е
последното, което ти е нужно да чуваш сега. Но се налага да го
кажа, защото си тръгвах от теб прекалено много пъти, без да
изрека онова, което искам.
Отдръпва се, за да погледне надолу към мен, и като забелязва
сълзите ми, вдига ръце към бузите ми.
— В бъдеще… Ако по някакво чудо почувстваш, че можеш да се
влюбиш отново… влюби се в мен. – Притиска устни до челото ми.
– Все така си любимият ми човек, Лили. И винаги ще бъдеш.
Пуска ме и си тръгва дори без да му е нужен отговор.
Когато отново затварям вратата, се отпускам на пода. Чувствам
сърцето си, все едно е на път да откаже. Не го виня. В рамките на
два дни беше разбито при два отделни случая.
И имам усещането, че ще мине дълго време, преди раните и от
двата удара да започнат да заздравяват.

ГЛАВА 29

лиса се тръсва на дивана до нас с Райли.

А
седмично.
— Толкова много ми липсваш, Лили – заявява. –
Мисля си да се върна на работа за ден или два

Смея се, леко шокирана от коментара й.

— Живея на няколко етажа под вас и ви гостувам почти всеки
ден. Как е възможно да ти липсвам?
226
 Изпъшква и пъха стъпала под себе си.
—Хубаво, не ти ми липсваш. Липсва ми работата. И понякога
просто искам да бъда навън от тази къща.
Има Райли вече от шест седмици, така че съм сигурна, че е във
форма да се върне на работа. Но честно казано, не бях допускала,
че ще го пожелае след раждането на бебето. Навеждам се и
целувам Райли по нослето.
— Ще водиш ли Райли с теб?
Алиса клати глава.
— Ти ме поддържаш прекалено ангажирана за такова нещо.
Маршал може да я гледа, докато съм на работа.
— Искаш да кажеш, че нямаш хора за това?
Маршал минава през дневната и думите ми достигат до ушите
му.
— Шт, Лили, не говори като богато момиче пред дъщеря ми.
Истинско богохулство.
Смея се. Това е причината да наминавам поне няколко вечери
седмично, само тогава се смея. Изтекоха шест седмици, откакто
Райл отпътува за Англия, и на никого не е известно за случилото
се помежду ни. Райл не е казал на никого, нито пък аз. Всички,
включително майка ми, вярват, че просто е заминал на
специализация в Кеймбридж и че между нас не се е променило
нищо.
Също така още не съм споделила с никого за бременността си.
Ходих на лекар вече два пъти. Оказва се, че вечерта, когато
научих, вече съм била бременна от дванайсет седмици, което ги
прави общо осемнайсет дотук. Още се мъча да го проумея.
Вземам хапчета от осемнайсетгодишна. Очевидно да ги забравя
на няколко пъти е било достатъчно.
Започва да ми личи, но тъй като навън е студено, е лесно да го
прикривам. Никой не може да заподозре нищо, когато си
облечен в широк пуловер и палто.
Ясно ми е, че скоро ще се наложи да го съобщя, но чувствам, че
Райл трябва да е първият, който да узнае, а не искам това да стане
при международен телефонен разговор. Връща се след шест
седмици. Ако някак успея да удържа нещата дотогава, ще реша
как да постъпя по-нататък.
Поглеждам надолу към Райли и тя ми се усмихва. Правя й
физиономии, за да я накарам да се усмихва още. При толкова
много случаи ми се беше искало да споделя с Алиса за
бременността, но е трудно, като я пазя в тайна от собствения й
брат. Нямам желание да я поставям в подобно положение,
колкото и да е мъчително за мен, че не мога да го обсъждам с нея.

227
 — Как я караш без Райл? – интересува се Алиса. – Готова ли си
вече за завръщането му у дома?
Кимвам, но не казвам нищо. Неизменно се опитвам да отклоня
темата, като заговори за него.
Алиса се обляга на дивана и пита:
— Кеймбридж харесва ли му все така?
— Да – отвръщам и се плезя на Райли.
Тя се ухилва. Чудя се дали моето бебе ще изглежда като нея.
Надявам се да е така. Наистина е страшно сладка, но е възможно
да съм малко пристрастна.
— Успя ли да проумее системата на метрото там? – пита Алиса
през смях. – Кълна се, че всеки път като се чуем, той се е изгубил
някъде. Не може да разбере дали да се качи на линия „А“, или
линия „Б“.
— Да – отговарям. – Проумял я е.
Алиса се изправя на мястото си.
— Маршал.
Маршал се появява в дневната и Алиса вдига Райли от ръцете
ми. Подава я на Маршал.
— Ще й смениш ли памперса?
Нямам представа защо го моли за това. Току-що я бях
преобула.
Маршал бърчи нос и поема Райли от ръцете на Алиса.
— Вониш ли, малката ми?
Облечени са в еднакви модели пижама гащеризон.
Алиса ме стиска за ръцете и ме дръпва така силно от дивана, че
изписквам.
— Къде отиваме?
Не ми отговаря. Крачи към спалнята и затръшва вратата, щом
и двете сме вече вътре. Кръстосва напред-назад няколко пъти, а
после спира пред мен.
— Най-добре незабавно да ми кажеш какво става, Лили.
Отдръпвам се шокирано. За какво говори?
Веднага притискам ръце към корема си, защото решавам, че
може да е забелязала, но тя не гледа корема ми. Прави крачка
към мен и ме сръчква с пръст в гърдите.
— В Кеймбридж, Англия, няма метро, идиотка такава!
— Какво?
Толкова съм объркана.
— Измислих си го! – обяснява. – От дълго време нещо при теб
не е наред. Ти си най-добрата ми приятелка, Лили. И познавам
брат си. Говоря с него всяка седмица и не е същият. Нещо се е
случило между вас двамата и настоявам да науча незабавно!
По дяволите. Предполагам, че все някога щеше да се случи.
228
 Бавно вдигам ръце към устата си, без да съм съвсем сигурна
какво да й кажа. Колко да й кажа. До този момент не бях
осъзнавала колко много ме е измъчвало да не съм способна да го
обсъдя с нея. Почти се чувствам облекчена, защото ме познава
така добре.
Отивам до леглото й и се отпускам на него.
— Алиса – шепна. – Седни.
Наясно съм, че всичко това ще я нарани почти толкова, колкото
нарани мен. Тя идва до леглото, сяда и поема ръцете ми в своите.
— Дори не знам откъде да започна.
Стиска дланите ми, но не казва нищо. През следващите
петнайсет минути й разказвам всичко. За разправията. Как Атлас
дойде да ме вземе. За болницата. Съобщавам й и за
бременността.
Описвам й как през последните шест седмици всяка вечер
заспивам разплакана, защото никога преди не съм се чувствала
така сама и уплашена.
Като приключвам разказа си, и двете плачем. Не е продумвала
през цялото време, освен с по някое възклицание „О, Лили!“.
Не е и нужно да казва нещо. Райл й е брат. Наясно съм, че иска
да взема предвид миналото му, точно както миналия път, когато
се случи. Знам, че желанието й ще е да изгладим нещата, защото
той й е брат. От нас се очаква да сме едно голямо щастливо
семейство.
Мълчи дълго време, сякаш преживява всичко научено. Най-
накрая вдига очи и стиска ръцете ми.
— Брат ми те обича, Лили. Толкова много те обича. Ти
промени целия му живот и го превърна в човек, какъвто не
допусках, че ще може да бъде. Като негова сестра искам повече от
всичко да си способна да намериш начин да му простиш. Но като
твоя най-добра приятелка трябва да ти кажа, че ако го прибереш
обратно, никога вече няма да ти проговоря.
Отнема ми миг да осмисля чутото и когато го правя, заплаквам.
Тя също.
Обвива ръце около мен и двете плачем заради споделената
обич, която храним към Райл. Плачем заради това колко много
го мразим в този момент.
След като няколко минути ридаем нелепо на леглото й, тя ме
пуска и отива до тоалетката си за кутия салфетки.
И двете бършем очите си и подсмърчаме, когато аз казвам:
— Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала.
Тя кимва.
— Знам. И сега ще бъда най-добрата леля. – Избърсва носа си и
отново подсмърча, но се усмихва. – Лили, ще имаш бебе. –
229
Произнася го с огромно вълнение и това е първият момент,
когато съм в състояние да споделя чувството на възторг заради
бременността ми. – Неприятно ми е да го кажа, но забелязах, че
си наддала. Реших, че си депресирана и ядеш повече след
отпътуването на Райл.
Влиза в дрешника си и започва да измъква разни неща за мен.
— Имам толкова дрехи за бременни, които да ти дам.
Преглеждаме ги заедно, тя изважда куфар и го отваря. Започва
да хвърля неща в него, докато не се препълва.
— Няма как да ги нося – заявявам и задържам една тениска
пред себе си. – Все дизайнерски са. Ще ги изцапам.
Тя се смее и въпреки възраженията ми натъпква всичко в
куфара.
— Не си ги искам обратно. Ако забременея отново, ще накарам
моите хора да ми купят нови. – Дърпа тениска от една закачалка
и ми я подава. – Ето, пробвай тази.
Събличам своята и нахлузвам тази за бременни през главата си.
Намествам я и се поглеждам в огледалото.
Изглеждам… бременна. В смисъл вече-няма-как-да-го-
крия бременна.
Тя полага длан на корема ми и се вглежда в отражението ми
заедно с мен.
— Вече научи ли дали е момче, или момиче?
Поклащам глава.
— Наистина не искам да знам.
— Надявам се да е момиче – промълвява. – Така дъщерите ни
ще могат да бъдат най-добри приятелки.
— Лили?
И двете завъртаме глави и заварваме Маршал да стои на прага.
Очите му са приковани към корема ми. Към ръката на Алиса,
която още е долепена до него. Накланя глава. Сочи към мен.
— Ти… – произнася объркано. – Лили, има… Осъзнаваш ли, че
си бременна?
Алиса отива спокойно, до вратата и поставя длан на бравата.
— Ако искаш да ме запазиш като своя съпруга, съществуват
неща, които не бива да повтаряш за нищо на света. Това е едно от
тях. Разбрано?
Маршал повдига вежди и отстъпва назад.
— Да. Добре. Ясно. Лили не е бременна. – Целува Алиса по
челото и насочва поглед обратно към мен. – Не ти отправям
поздравления, Лили. Абсолютно за нищо.
Алиса го избутва навън, затваря и се обръща отново към мен.
— Трябва да организираме парти за бебето – отсича.
— Не. Първо трябва да кажа на Райл.
230
 Тя махва пренебрежително с ръка.
— Той не ни е нужен, за да планираме партито. Дотогава просто
ще го запазим между нас двете.
Измъква лаптопа си и за пръв път, откакто научих, че съм
бременна, се чувствам щастлива заради това.

ГЛАВА 30

олкото и на моменти да ми се иска да се изнеса от

К апартамента ми, доста е удобно да се налага да взема

само асансьора, за да се прибера от дома на Алиса.
Странно е да живея там. Обитавахме това жилище заедно само
седмица, преди да се разделим и той да замине за Англия. Така и
не ми се отвори възможност да го почувствам като истински дом,
а сега ми се струва малко опетнено. След онази нощ дори не мога
да вляза в нашата спалня и спя на старото ми легло в спалнята ни
за гости.
Все така Алиса и Маршал са единствените, които са осведомени
за бременността ми. Изтекли са само две седмици, откакто им
казах, което ме прави бременна от двайсет. Знам, че е редно да
съобщя на майка ми, но Райл се връща съвсем скоро. Чувствам,
че трябва да кажа на него първо, преди някой друг да знае. Ако
само успея да прикрия коремчето си от майка ми до
пристигането му в Щатите.
Може би просто трябва да приема факта, че най-вероятно ще се
наложи да му кажа от разстояние. Не съм се виждала с майка ми
от две седмици. Това е най-дългият период, в който не сме се
срещали, откакто се е преместила в Бостън, така че, ако скоро не
предприема нещо, тя ще изникне пред вратата ми в момент,
когато не съм подготвена.
Кълна се, че само през последните две седмици коремът ми е
удвоил размерите си. Ако ме види човек, който ме познава добре,
ще е невъзможно да го скрия. Досега никой в цветарския магазин
не ме е питал. Май още съм на границата между: Бременна ли
е? Или: Просто напълняла ли е?
Понечвам да отключа вратата на апартамента си, но някой
започва да я отваря от другата страна. Преди да успея да
придърпам якето си, за да прикрия корема си от намиращия се
вътре, погледът на Райл пада върху мен. Облечена съм в една от
тениските, дадени ми от Алиса, и няма как да скрия факта, че
нося облекло за бременни, като се е втренчил право в него.
Райл.
231
 Райл е тук.
Сърцето ми започва да блъска бясно в стените на гръдния ми
кош. Шията ме засърбява, вдигам ръка и я притискам там, като
чувствам пулса си върху дланта.
Сърцето ми блъска бясно, защото съм ужасена от него.
Блъска бясно, защото го мразя.
Блъска бясно, защото ми е липсвал.
Очите му бавно се придвижват от корема към лицето ми.
Придобива болезнено изражение, все едно току-що съм го
пронизала смъртоносно. Отстъпва крачка назад и вдига ръка към
устата си.
Започва да клати объркано глава. Успявам да разчета върху
лицето му усещането, че е бил предаден, когато едва успява да
произнесе името ми.
— Лили?
Стоя вцепенено на мястото си, едната ми ръка предпазва
корема, а другата още е притисната към гърдите ми. Прекалено
уплашена съм да помръдна или да кажа нещо. Не желая да
реагирам, докато не ми е известно точно как ще реагира той.
Когато забелязва страха в очите ми и малките глътки въздух,
които едва успявам да поема, той вдига ръка успокояващо.
— Няма да те нараня, Лили. Дошъл съм просто да поговоря с
теб. – Отваря вратата по-широко и сочи към дневната. – Виж.
Отстъпва встрани и очите ми се спират върху човека зад него.
Сега аз съм тази, която се чувства предадена.
— Маршал?
Маршал мигом вдига отбранително ръце.
— Нямах представа, че се прибира у дома, Лили, Райл ми
написа съобщение и поиска помощта ми. Изрично помоли да не
казвам нищо на двете ви с Иса. Моля те, не й позволявай да се
разведе с мен, аз съм просто невинен наблюдател.
Клатя глава в опит да схвана онова, което е пред мен.
— Помолих го да се срещнем тук, за да се чувстваш по-спокойна
да разговаряш с мен – обяснява Райл. – Тук е заради теб, не
заради мен.
Хвърлям поглед обратно към Маршал и той кимва. Това ми
вдъхва достатъчно увереност да вляза в апартамента. Райл все
още се намира в подобие на шок, което е разбираемо. Очите му не
спират да се стрелкат към корема ми и после бързо ги отмества,
сякаш го боли да ме гледа. Прекарва двете си ръце през косата и
сочи към коридора, загледан в Маршал.
— Ще бъдем в спалнята. Ако ме чуеш да ставам… Ако започна
да крещя…
Маршал е наясно каква е молбата на Райл.
232
 — Никъде няма да ходя.
Следвам Райл в спалнята и се питам какво ли е да живееш така.
Да нямаш понятие какво може да те възпламени и колко тежка
ще е реакцията ти. Да не притежаваш никакъв контрол върху
емоциите си.
За един кратък миг изпитвам съвсем малко количество жалост
към него. Но когато спирам поглед върху леглото ни и си
припомням онази нощ, жалостта ми се изпарява напълно.
Райл бута вратата, но не я затваря докрай. Изглежда, все едно е
остарял с цяла година за двата месеца, откакто не съм го
виждала. Торбичките под очите му, набразденото чело,
приведената стойка. Ако разкаянието можеше да приеме
човешки облик, той би бил идентичен с Райл.
Очите му отново се насочват към корема ми и бавно пристъпва
с една крачка напред. После с още една. Предпазлив е и така е
редно да бъде. Протяга плахо ръка и моли за разрешение да ме
докосне. Кимвам кротко.
Прави още една крачка и полага длан върху корема ми.
Успявам да почувствам топлината на ръката му през блузата ми
и затварям рязко очи. Въпреки натрупалата се в сърцето ми
ненавист, това не означава, че чувствата вече ги няма. Само
защото някой те е наранил, това не значи, че просто така спираш
да го обичаш. Не те боли най-силно от действията на другия
човек, а заради любовта. Ако стореното не върви редом с любов,
болката би била малко по-поносима.
Движи ръка върху корема ми и аз отварям очи. Клати глава,
сякаш не може да осмисли случващото се. Наблюдавам го как
пада на колене пред мен.
Плъзва ръце около талията ми и долепя устни към корема ми.
Сключва длани на кръста ми и притиска чело в мен.
Трудно е да опиша какво изпитвам към него в този момент.
Красиво е да стана свидетел на обичта, която вече чувства към
бебето и която всяка майка би пожелала за детето си. Беше ми
тежко да не споделям с никого. Беше ми тежко да не мога да го
споделя с него, без значение от таената ненавист. Заравям ръце в
косата му, докато той ме притиска към себе си. Част от мен има
желание да му крещи и да повика полицията, както би трябвало
да постъпя онази вечер. Част от мен съчувства на малкото момче,
което е държало брат си в обятията си и го е гледало как умира.
Част от мен иска никога да не го бях срещала. Част от мен иска да
бях в състояние да му простя.
Отдръпва ръце от кръста ми и се подпира на леглото до нас.
Надига се и сяда на него. Опрял е лакти в коленете си и е
притиснал длани към устата си.
233
 Сядам до него с ясното съзнание, че трябва да проведем този
разговор, но без желание за такова нещо.
— Голи истини?
Той кима.
Нямам представа от кого от двамата се очаква да е пръв. На
този етап нямам кой знае какво да кажа, така че чакам да
заговори той.
— Дори не знам откъде да започна, Лили.
Потърква лице.
— Какво ще кажеш да сложиш началото със: Съжалявам, че те
нападнах!
Очите му срещат моите, разширени са от усещане за
обреченост.
— Лили, дори нямаш представа. Толкова съжалявам. Нямаш
представа през какво преминах през последните два месеца, като
знаех какво съм ти причинил.
Скърцам със зъби. Усещам как стискам в шепи завивката до
мен.
Аз съм нямала представа през какво е преминал той!
Клатя бавно глава.
— Ти нямаш представа, Райл.
Изправям се, а от мен струят гняв и омраза. Обръщам се и соча
към него.
— Ти нямаш представа! Нямаш представа какво е да премина
през онова, на което ме подложи ти! Да се боя за живота си в
ръцете на мъжа, когото обичам? Да ми се гади истински само от
мисълта какво ми е причинил? Ти нямаш представа,
Райл! Никаква! Майната ти! Майната ти, задето ми причини
това.
Поемам голяма глътка въздух, шокирана от самата себе си.
Яростта просто придойде като вълна. Бърша сълзите си и му
обръщам гръб, неспособна да го гледам.
— Лили – обажда се. – Аз не…
— Не! – крясвам и се завъртам обратно към него. – Не съм
свършила! Няма да изричаш твоята истина, преди аз да съм
казала моята!
Той стиска здраво челюстта си и се мъчи да изцеди стреса
навън. Забива очи в пода, неспособен да срещне гнева в моите.
Правя три крачки към него и падам на колене. Полагам длани
върху краката му и го принуждавам да ме погледне право в очите,
докато му говоря.
— Да. Запазих магнита, който Атлас ми даде, когато бяхме деца.
Да. Запазих дневниците. Не, не ти казах за татуировката. Да,
вероятно беше редно да го сторя. И да, още го обичам. И ще го
234
обичам до деня, в който умра, защото той представляваше
огромна част от живота ми. Да, убедена съм, че от това те боли.
Но нищо от изброеното не ти дава право да ми причиниш онова,
което ми причини. Дори да беше влязъл в спалнята и да ме беше
заловил с него в леглото, пак не би имал право да вдигнеш ръка
срещу мен, проклет кучи сине!
Оттласквам се от коленете му и се изправям. Сърцето ми
блъска, все едно напира да изскочи. Ще ми се да можех да го
пусна навън. Бих го пуснала на мига, стига да можех.
Изтичат няколко минути, а аз продължавам да кръстосвам
стаята. Мълчанието на Райл и гневът ми в крайна сметка се
сливат в обща болка.
Сълзите ми са ме изтощили. Толкова съм уморена да чувствам.
Строполявам се отчаяно на леглото и плача във възглавницата.
Притискам лице така плътно в нея, че едва успявам да дишам.
Усещам Райл да ляга до мен. Полага нежно ръка на тила ми в
опит да прогони болката, предизвиквана от него. Очите ми са
затворени, лицето ми все така е притиснато към възглавницата,
но усещам как нежно опира глава в моята.
— Моята истина е, че нямам какво да кажа – отронва тихо. –
Никога няма да бъда в състояние да променя онова, което ти
сторих. И ти никога няма да ми повярваш, ако обещая, че няма да
се повтори. – Целува ме по главата. – Ти си моят свят,
Лили. Моят свят. Когато в онази нощ се събудих в това легло и
видях, че те няма, знаех, че никога няма да те върна при себе си.
Дойдох да ти кажа колко ужасно много съжалявам. Също така да
те уведомя, че ще приема мястото в Минесота. Дойдох да се
сбогуваме. Но, Лили… – Отново долепя устни до главата ми и
издиша рязко. – Лили, сега вече не мога да го направя. Носиш в
себе си част от мен. И аз вече обичам това бебе повече, отколкото
съм обичал нещо на този свят. – Гласът му се насича и той ме
стиска дори по-здраво. – Моля те, не ми го отнемай, Лили. Моля
те.
Болката в гласа му преминава през цялото ми тяло и когато
вдигам мокрото си от сълзи лице да го погледна, той притиска
отчаяно устни към моите, а после се отдръпва.
— Моля те, Лили. Обичам те. Помогни ми.
Устните му отново докосват мимолетно моите. Когато не го
отблъсквам, устата му се връща до моята за трети път.
За четвърти.
Когато устните му срещат моите за пети път, вече не се
отдръпват.
Обвива ръце около мен и ме придърпва към себе си. Тялото ми
е уморено и немощно, но го помни. Тялото ми помни как
235
неговото умее да облекчи всичко, чувствано от мен. Как неговото
притежава нежността, за която моето е копняло вече два месеца.
— Обичам те – прошепва срещу устата ми.
Езикът му се допира леко до моя и всичко това е така погрешно
и така хубаво, и така болезнено. Преди да се осъзная, вече съм по
гръб, а той се намества отгоре ми. Докосванията му са всичко, от
което се нуждая, и всичко, от което не бива да се нуждая.
Стиска кичур от косата ми в шепа и мигом се прехвърлям
обратно в онази нощ.
В кухнята съм и той дърпа косата ми така силно, че боли.
Отмята коса от лицето ми и мигом се прехвърлям обратно в
онази нощ.
На същото това легло под него съм, когато той блъска глава
в моята с такава сила, че се нуждая от шест шева.
Тялото ми престава да реагира на неговото. Гневът започва да
ме завладява отново. Когато усеща да застивам, той спира да
движи уста срещу моята.
Щом се отдръпва и поглежда надолу към мен, дори не ми се
налага да казвам нещо. Приковани едни към други, очите ни
изричат повече голи истини, отколкото устите ни някога са го
правили. Очите ми му казват, че вече не мога да понасям да бъда
докосвана от него. Неговите ми казват, че това вече му е
известно.
Кимва съвсем леко.
Отдръпва се от мен, бавно се измества към ръба на леглото,
обърнал ми гръб. Все така кима и накрая спира, напълно осъзнал,
че тази вечер няма да получи прошката ми. Насочва се към
вратата на спалнята.
— Почакай – казвам му.
Завърта се леко и ме поглежда от прага.
Вирвам брадичка и му отправям решителен взор.
— Ще ми се това бебе да не беше твое, Райл. С цялото си
същество желая това бебе да не представляваше част от теб.
Ако съм мислила, че няма как светът му да се сгромоляса още
повече, грешала съм.
Напуска спалнята, а аз притискам лице във възглавницата.
Въобразявах си, че ако успея да го нараня, както той нарани мен,
ще се почувствам отмъстена.
Не се случи.
Вместо това се чувствам зла и жестока.
Чувствам се, все едно съм баща ми.

236
 ГЛАВА 31

Мама: Липсваш ми. Кога ще те видя?

Взирам се в съобщението. Минаха два дни, откакто Райл научи,

че съм бременна. Ясно ми е, че е време да съобщя на майка ми.
Не съм нервна, защото трябва да й кажа. Единственото, което ме
плаши, е да обсъдя с нея положението ни с Райл.

Аз: И ти ми липсваш. Ще дойда утре след работа. Можеш ли

да приготвиш лазаня?

Веднага щом й пращам съобщението, получавам друго.

Алиса: Качи се да вечеряш с нас. Имаме домашно приготвена

пица.
Не съм ходила у Алиса от няколко дни. Отпреди прибирането
на Райл. Не знам къде е отседнал, но допускам, че е
при тях. Последното, което ми е нужно сега, е да се намирам в
един и същ апартамент с него.

Аз: Кой ще бъде там?

Алиса: Лили… Не бих ти сторила това. Ще работи до осем
утре сутринта. Ще бъдем само тримата.
Познава ме прекалено добре. Пиша й отговор, че ще отида
веднага след работа.

***
— Какво ядат бебетата на тази възраст?
Настанили сме се около масата. Когато се появих, Райли спеше,
но аз я събудих, за да я погушкам. Алиса не възрази, каза, че не я
иска наспана, когато вече е време за лягане.
— Кърма – отвръща Маршал с пълна уста. – Но понякога
топвам пръст в безалкохолното си и го слагам в устата й, за да
може да го вкуси.
— Маршал! – вика Алиса. – По-добре да кажеш, че се шегуваш.
— Абсолютна шега – заявява, но не успявам да преценя дали
наистина е така.
— Но кога започват да ядат бебешка храна? – интересувам се.
Намирам, че трябва да съм наясно с тези неща, преди да съм
родила.
— На около четири месеца – отговаря Алиса с прозявка.
Пуска вилицата и се обляга на стола си, като търка очи.

237
 — Искате ли тази нощ да я взема при мен, за да можете да се
наспите?
Алиса отговаря: „Не, всичко е наред“, в същия момент, когато
Маршал казва: „Това би било върхът“.
Смея се.
— Сериозно. Живея през няколко етажа. Утре не съм на работа,
така че ако не спя през нощта, ще си наваксам през деня.
Алиса има вид, все едно го обмисля.
— Мога да оставя телефона си включен, в случай че се нуждаеш
от мен.
Поглеждам надолу към Райли и се ухилвам.
— Чу ли това? Ще гостуваш на леля Лили с преспиване!

***
Заради всичко натъпкано от Алиса в чантата за преобуване,
изглежда, все едно се каня да поведа Райли на пътуване през
цялата страна.
— Ще ти даде да разбереш, като е гладна. Не използвай
микровълновата фурна да топлиш млякото, просто го сложи…
— Знам – прекъсвам я. – Откакто е дошла на бял свят, съм й
приготвила поне петдесет бутилки.
Алиса кима и отива до леглото си. Пуска чантата за преобуване
на пода до мен. Маршал е в дневната и храни Райли, така че
Алиса ляга до мен да изчакаме. Подпира глава на ръката си.
— Знаеш ли какво означава това? – пита.
— Не. Какво?
— Тази вечер ще правя секс. Минаха четири месеца.
Сбърчвам нос.
— Това не ми трябваше да го знам.
Тя се засмива и се отпуска на възглавницата, но после бързо се
надига.
— По дяволите – казва. – Сигурно би трябвало да си обръсна
краката. Май и това не съм го правила от четири месеца.
Смея се, но после ахвам. Бързо долепям длан до корема си.
— О, боже мой! Почувствах нещо!
— Наистина ли?
Алиса докосва корема ми и двете мълчим пет минути в
очакване да се повтори. Случва се, но е така леко, че е почти
незабележимо. Пак се засмивам, щом го усещам.
— Аз не почувствах нищо – муси се Алиса. – Предполагам, ще
минат още няколко седмици, преди да е възможно да го доловиш
отвън. За пръв път ли го усещаш да се движи?
— Да. Боях се, че нося най-ленивото бебе в историята.

238
 Задържам ръце на корема си с надеждата да го усетя отново.
Седим смълчани още няколко минути и не мога да се спра и да не
си пожелая обстоятелствата да бяха различни. Редно е Райл да
беше тук. Би трябвало той да седи до мен с ръка на корема ми. Не
Алиса.
Мисълта почти ми отнема цялата радост, която чувствам. Алиса
трябва да е забелязала, защото покрива дланта ми със своята и
стиска. Поглеждам я, вече не се усмихва.
— Лили – промълвява. – Исках да ти кажа нещо.
О, боже. Не ми допада как звучи гласът й.
— Какво е то?
Въздъхва и лепва на лицето си мрачна усмивка.
— Знам, че си натъжена, защото преминаваш през това без брат
ми. Без значение колко участие ще вземе той, искам само да
знаеш, че ще е най-хубавото нещо, което си преживявала. Ще
бъдеш чудесна майка, Лили. Това бебе тук е истински щастливо.
Радвам се, че в стаята е само Алиса, – защото думите й ме карат
да се смея, да плача и да се сополивя като разтрисана от хормони
тийнейджърка. Прегръщам я и й благодаря. Изумена съм как
тези й думи са върнали цялата радост, която чувствах.
Усмихва се и после добавя:
— Сега вземи бебето ми и я отнеси от тук, за да мога да правя
секс с неприлично богатия ми мъж.
Претъркулвам се и ставам от леглото.
— Безспорно умееш да вкараш дух на вятърничавост във всяка
ситуация. Бих казала, че това е силната ти страна.
Усмихва се.
Затова съм тук. Сега се махай.

Глава 32

ри всички тайни, които пазих през последните два

П
приеме.
месеца, най-много ме натъжава, че премълчах за
случващото се пред майка ми. Не знам как ще го

Ясно ми е, че ще се вълнува заради бременността, но не знам

как ще се почувства във връзка с раздялата ни с Райл. Наистина
обича Райл. И предвид историята й с такъв тип ситуации,
вероятно ще изнамери изключително лесно извинение за
поведението му и ще се опита да ме убеди да го прибера обратно.
Честно казано, това е част от причината да печеля време, боя се,
че някак може да успее.
239
 В повечето дни съм силна. В повечето дни съм му така бясна, че
мисълта някога да му простя е абсурдна. Но има дни, когато ми
липсва толкова много, че не мога да дишам. Липсва ми колко
забавен беше. Липсва ми да се любя с него. Той ми липсва.
Винаги работеше толкова дълги часове, че когато прекрачеше
прага вечер, аз се втурвах и се хвърлях в ръцете му, защото ми
липсваше толкова много. Дори ми липсва колко много му
харесваше, когато правех така.
Именно не особено силните ми дни са онези, в които ми се ще
майка ми да беше наясно със случващото се. Понякога ми идва
просто да подкарам към къщата и да се сгуша на дивана й, а тя да
прибере кичур коса зад ухото ми и да ме увери, че всичко ще бъде
наред. Понякога дори зрелите жени имат нужда от утехата на
майка си, за да си починат от необходимостта неизменно да са
силни.
Паркирала съм на алеята й и седя в колата си цели пет минути,
преди да събера сили да вляза вътре. Противно ми е, че се налага
да сторя това, защото знам, че в известен смисъл ще разбия
сърцето й. Мразя да е тъжна, а да й съобщя, че съм се омъжила за
човек, вършещ същото като баща ми, ще я наскърби истински.
Когато прекрачвам прага, тя е в кухнята и реди корите за
лазаня в тава. По очевидни причини не събличам палтото си
веднага. Не съм в дрехи за бременни, но ще е трудно да скрия
корема си без връхна дреха. Особено от майка ми.
— Здравей, миличка! – поздравява тя.
Влизам в кухнята и я прегръщам странично, докато тя стърже
сирене върху лазанята. Щом лазанята вече е във фурната, двете
отиваме до масата в трапезарията и сядаме. Тя се обляга на стола
си и отпива от чая си.
Усмихва се. Става ми още по-тежко от това, че в момента
изглежда така щастлива.
— Лили – заговаря. – Има нещо, което трябва да ти кажа.
Това не ми харесва. Дойдох аз да говоря с нея. Не съм
подготвена да получавам новини.
— Какво има? – питам колебливо.
Тя стиска чашата си с две ръце.
— Виждам се с един мъж.
Ченето ми увисва.
— Наистина ли? – питам и клатя глава. – Това е…
На път съм да кажа хубава, но в следващия момент чувствам
тревога, че се е поставила в сходна ситуация, в каквато се
намираше с баща ми. Тревогата по лицето ми не й убягва, така че
стисва двете ми ръце.
— Той е добър, Лили. Толкова е добър. Честна дума.
240
 Мигом ме залива облекчение, защото личи, че казва истината.
Разчитам щастието в очите й.
— Леле – произнасям, без изобщо да съм очаквала подобно
нещо. – Радвам се за теб. Кога ще се запозная с него?
— Тази вечер, ако искаш – отвръща. – Мога да го поканя да
хапне с нас.
Клатя глава.
— Не – шепна. – Моментът не е подходящ.
Ръцете й стисват здраво моите веднага щом й става ясно, че съм
тук да й съобщя нещо важно. Започвам с по-добрата част от
новините.
Изправям се и събличам палтото си. В началото тя не разбира.
Просто приема, че искам да ми е по-удобно. Но аз поемам едната
й ръка и я притискам към корема си.
— Ще ставаш баба.
Ококорва очи за няколко секунди, напълно онемяла е от
изненада. Но после очите й започват да се пълнят със сълзи.
Скача и ме сграбчва в прегръдка.
— Лили! – ахва. – О, боже мой! – Отдръпва се усмихнато. –
Това беше наистина бързо. Правехте ли опити? Дори не сте
женени от особено дълго време.
Клатя глава.
— Не. Дойде като шок. Повярвай ми.
Смее се и след още една прегръдка двете сядаме обратно на
местата си. Старая се да поддържам усмивката си, но не е такава
на ликуваща бъдеща майка. Тя забелязва това почти веднага.
Плъзва ръка по устата си.
— Миличка – шепне. – Какво има?
До този момент бях полагала усилия да се задържа силна.
Борех се с потребността да изпитвам самосъжаление, когато се
намирах около други хора. Но докато седя тук с майка ми, копнея
да се отдам на слабостта. Просто искам да имам възможност поне
за малко да се предам. Искам тя да поеме нещата, да ме прегърне
и да ме увери, че всичко ще бъде наред. И докато плача в
прегръдките й в продължение на следващите петнайсет минути,
случва се именно това. Спирам да се боря, защото имам нужда
някой друг да го свърши вместо мен.
Спестявам й повечето от подробностите около отношенията ни,
но я запознавам с най-важните неща. Че ме е наранявал при
повече от един случай и че не знам какво да правя. Че ме е страх
да родя това бебе сама. Че се боя да не взема погрешни решения.
Че чувствам как съм проявила слабост и е било редно да подам
оплакване и той да бъде арестуван. Че се боя, да не би да
проявявам свръхчувствителност и не знам дали не пресилвам
241
нещата. В общи линии казвам й всичко, за което не съм била
достатъчно смела да призная напълно дори пред самата себе си.
Тя взема салфетки от кухнята и се връща обратно до масата.
След като очите и на двете ни най-накрая са сухи, тя започва да
мачка една салфетка, усуква я и се взира надолу в нея.
— Имаш ли желание да го приемеш обратно? – пита.
Не казвам „да“. Но също така не казвам „не“.
Това е първият момент, в който съм напълно откровена,
откакто всичко това се случи. Честна съм пред нея и пред себе си.
Може би защото тя е единствената, за която знам, че е
преминавала през същото нещо. Тя е единствената, за която
знам, че ще разбере колко силно объркване преживявам.
Клатя глава, но също така повдигам рамене.
— По-голямата част от мен чувства, че вече никога няма да
бъда способна да му повярвам. Но друга голяма част скърби за
онова, което имахме. Заедно ни беше толкова добре, мамо. Във
времето, което прекарах с него, изживях едни от най-хубавите
моменти в живота си. И от време на време чувствам, че е
възможно да не искам да се отказвам от това.
Притискам салфетката под окото си и попивам още сълзи.
— Понякога… когато той наистина ми липсва… си казвам, че
може би не е било чак така зле. Може би бих се примирила с най-
лошата част от него, за да го имам, когато е най-добрият.
Тя покрива ръката ми със своята и ме потърква с палец.
— Знам точно какво имаш предвид, Лили. Но последното,
което ти трябва, е да изгубиш ясна представа за границите си.
Моля те, не го допускай.
Не съм сигурна какво иска да каже с това. Тя забелязва
озадаченото ми изражение, така че стиска ръката ми и обяснява
по-подробно.
— Всички си имаме граници. С какво сме готови да се
примирим, преди да се пречупим. Когато се омъжих за баща ти,
знаех много ясно лимита си. Но бавно… с всеки инцидент…
тласках лимита си малко по-нататък. И още малко. Първия път,
когато ме удари, баща ти съжали на мига. Закле се вече никога да
не се случи. Втория път, като ме удари, съжаляваше
дори повече. Третия път, когато се случи, беше нещо повече от
удар. Беше побой. И абсолютно всеки път аз го приемах обратно.
Но на четвъртия път беше просто перване. И като се случи това,
почувствах облекчение. Помня как си помислих: Поне този път
не ме наби. Не беше чак толкова зле.
Отново плача и тя също плаче. Вдига салфетка към очите си и
добавя:

242
 — Всяка подобна случка накърнява границите ти. Всеки път,
когато избереш да останеш, това прави още по-трудно да си
тръгнеш при следващия случай. В крайна сметка напълно
изгубваш ясна представа за предела си, защото си започнала да
си мислиш: „Изкарах пет години. Какво са още пет?“.
Сграбчва ръцете ми и ги задържа, докато плача.
— Недей да бъдеш като мен, Лили. Разбирам те за това, че
вярваш, че той те обича, и съм сигурна, че те обича. Но не те
обича по правилния начин. Не те обича по начина, по който
заслужаваш да бъдеш обичана. Ако Райл те обича истински, не
би ти позволил да го приемеш обратно. Сам би взел решението да
си тръгне, за да е убеден със сигурност, че повече няма да те
нарани. Такъв вид любов заслужава жената, Лили.
Желая с цялото си сърце да не беше научавала тези неща от
личен опит. Придърпвам я към себе си и я прегръщам.
По незнайно каква причина бях мислила, че като дойда тук, ще
се наложи да се защитавам пред нея. Дори веднъж не ми хрумна,
че като се обърна към нея, ще науча нещо. Би трябвало да я
познавам по-добре. В миналото приемах майка си за слаба, но тя
всъщност е една от най-силните жени, които познавам.
— Мамо? – отронвам и се отдръпвам. – Като порасна, искам да
бъда като теб.
Тя се засмива и отмята косата от лицето ми. Заради начина, по
който ме гледа, ми е ясно, че би се разменила с мен на мига. В
този момент страда много повече заради мен, отколкото някога е
страдала заради себе си.
— Искам да ти кажа нещо – промълвява.
Отново хваща ръцете ми.
— В деня, когато произнесе надгробното слово за баща ти…
Знам, че не изпадна в ступор, Лили. Стоеше на подиума и отказа
да изречеш и едно добро нещо за този човек. Бях по-горда с теб,
отколкото някога преди. Ти си единствената, която се е
застъпвала за мен. Проявяваше сила, когато аз бях уплашена. –
От окото й се отронва сълза, когато добавя: – Бъди точно това
момиче, Лили. Смело и предприемчиво.

ГЛАВА 33

акво ще правя с три столчета за кола?

—К — Седя на дивана на Алиса и се взирам във

всичко около мен. Днес тя ми устрои парти за
бебето. Майка ми дойде. Майката на Райл долетя специално за
243
него, но в момента е в стаята за гости и си отспива заради
часовата разлика. Присъстваха момичетата от цветарския
магазин и няколко приятелки от старата служба. Дори Девин
дойде. Въпреки факта, че през последните няколко седмици
изпитвах ужас от предстоящото, се оказа много весело.
— Именно заради това ти препоръчах да направиш списък. За
да нямаш дублиране на подаръците – припомня Алиса.
Въздъхвам.
— Предполагам, мога да накарам майка ми да върне нейното. И
бездруго ми е купила достатъчно неща.
Изправям се и започвам да събирам подаръците. Маршал вече
обеща да ми помогне да ги сваля в моя апартамент, така че Алиса
се залавя да ги напъха в торби за боклук. Държа ги отворени, а тя
ги пълни с вещи от пода. Вече съм бременна от почти трийсет
седмици, така че на мен се полага лесната задача да държа
чувалите отворени.
Всичко е опаковано и Маршал е на втория си курс до долу,
когато отварям входната врата на Алиса, готова да затътря
поредния чувал до асансьора. Онова, за което не съм готова, е
Райл, който стърчи от другата страна на вратата и ме гледа. И
двамата имаме еднакво шокиран вид да се натъкнем един на
друг, предвид, че не сме говорили след разправията ни отпреди
три месеца.
Беше неизбежно обаче срещата да се случи. Няма как да бъда
най-близка приятелка със сестрата на мъжа ми и да живеем в
една и съща сграда, без в крайна сметка да се натъкна на него.
Сигурна съм, че е знаел за партито ми днес, след като майка му
е долетяла специално за него, но все пак изглежда малко
изненадан, като забелязва всички неща зад мен. Това ме кара да
се чудя дали появата му точно когато си тръгвам е съвпадение,
или е нагласена. Поглежда надолу към торбата за боклук в
ръцете ми и я поема.
— Нека я взема.
Позволявам му. Сваля този и още един чувал до апартамента
ми, а аз си събирам нещата. Двамата с Маршал влизат точно
когато се каня да си тръгна.
Райл хваща последния чувал с подаръци и отново се насочва
към входната врата. Следвам го по петите, а Маршал ми отправя
с очи безмълвен въпрос дали се чувствам удобно Райл да слезе до
долу с мен. Кимвам. Не мога вечно да отбягвам Райл, така че
моментът е уместен, колкото всеки друг, да обсъдим какво
следва.
Само няколко етажа са, но пътуването в асансьора заедно с
Райл ми се струва като най-дългото в историята. На няколко пъти
244
го залавям да се втренчва в корема ми и това ме кара да се питам
какво ли е усещането да минат три месеца, без да ме види
бременна.
Вратата на апартамента ми е отключена, така че я бутам и той
ме следва вътре. Отнася последните вещи в детската стая и го
чувам да размества неща и да отваря кашони. Задържам се в
кухнята и чистя места, които дори не се нуждаят от чистене.
Сърцето ми е в гърлото заради мисълта, че той е в апартамента
ми. В момента не се чувствам уплашена от него. Само нервна.
Щеше ми се да бях по-подготвена за този разговор, защото
искрено ненавиждам подобни сблъсъци. Но ми е ясно, че е
наложително да обсъдим бебето и нашето бъдеще. Просто не го
искам. Или поне не още.
Върви по коридора и влиза в кухнята. Пак го хващам да гледа
корема ми. Също така бързо отмества очи.
— Искаш ли да сглобя креватчето, докато съм тук?
Вероятно би трябвало да кажа „не“, но половината от
отговорността за растящото в утробата ми дете е негова. Щом
предлага физически усилия, аз ги приемам, без значение колко
бясна съм му още.
— Да. Наистина ще е от огромна помощ.
Сочи съм пералното помещение.
— Сандъчето ми с инструменти още ли е там?
Кимвам и той се запътва да го вземе. Отварям хладилника и се
втренчвам вътре, за да не се налага да го виждам, докато се
връща през кухнята. Когато най-накрая е обратно в детската стая,
затварям хладилника и притискам чело във вратата, здраво
вкопчена в дръжката. Вдишвам и издишвам и се мъча да осмисля
всичко случващо се в мен.
Той изглежда наистина добре. Минало е толкова време, откакто
съм го виждала за последно, че съм забравила колко е хубав.
Изпитвам потребност да се затичам по коридора и да се хвърля в
ръцете му. Искам да почувствам устата му върху моята. Искам да
го чуя да ми казва колко много ме обича. Искам да легне до мен и
да положи ръка на корема ми, както си бях представяла да прави
толкова много пъти.
Би било толкова лесно. Сега животът ми би бил толкова по-лек,
ако само му простя и го приема обратно.
Затварям очи и си повтарям думите на майка ми. Ако Райл те
обича истински, не би ти позволил да го приемеш обратно.
Това напомняне е единственото, което ме спира да хукна по
коридора.

***
245
 Поддържам се ангажирана в кухнята през следващия час, който
той прекарва в детската стая. В крайна сметка ми се налага да
мина покрай нея, за да си взема зарядното за телефона. Спирам
на прага.
Креватчето е сглобено. Дори го е застлал с чаршафи. Стои над
него, стиснал е преградата и се взира в празното креватче. Така
тих и неподвижен е, че прилича на статуя. Погълнат е от мислите
си и дори не ме забелязва да стоя до вратата. Чудя се къде ли се
скита умът му.
За бебето ли си мисли? За детето, с което дори няма да живее
заедно, когато то ще спи в същото това креватче?
До този момент дори не бях убедена, че иска да бъде част от
живота на бебето. Но изразът на лицето му ми доказва, че го
иска. Никога не съм виждала по лицето на някого да личи
толкова много тъга и дори не го гледам директно. Имам
усещането, че тъгата, изпитвана от него в този миг, няма
абсолютно нищо общо с мен и е изцяло свързана с мисли за
детето му.
Вдига очи и ме вижда да стоя на прага. Изправя се и се отърсва
от транса си.
— Готово – обявява и махва към креватчето. Започва да събира
инструментите. – Има ли нещо друго за вършене, докато съм тук?
Клатя глава, приближавам към креватчето и му се любувам.
Понеже не знам дали е момче, или момиче, реших да избера
природни мотиви. Спалният комплект е в пясъчен и зелен цвят, с
картинки на растения и дървета. Подхожда на завесите и също
така ще подхожда на рисунките, с които възнамерявам да покрия
стените на някакъв етап. Също така планирам да поставя
няколко живи растения в детската стая. Не мога да се сдържа и да
не се усмихна, като виждам, че най-накрая започва да придобива
завършен вид. Дори е закачил висящата играчка над леглото.
Протягам се да я включа и зазвучава приспивната песничка на
Брамс. Оставам Втренчена, докато опише пълна окръжност, а
после поглеждам към Райл. Той стои на няколко метра и просто
ме наблюдава.
Отвръщам на погледа му и си мисля колко ни е лесно на нас,
хората, да отсъждаме, когато сме встрани от случващото се.
Посветих години да съдя майка ми в нейната ситуация.
Щом не се отнася за нас, ни е лесно да вярваме, че бихме си
тръгнали, без да мислим повторно, ако другият човек се държи
зле. Лесно е да се каже, че не бихме продължили да обичаме
някого, който се отнася лошо към нас, когато чувствата към
въпросния човек не са нашите.

246
 Когато го изживяваш лично ти, не е така лесно да мразиш
човека, който те е малтретирал, след като през повечето време е
бил като божи дар за теб.
В очите на Райл се прокрадва мъничко надежда и мразя,
защото става свидетел как обграждащите ме стени са леко
свалени. Пристъпва бавно към мен. Ясно ми е, че се кани да ме
придърпа и да ме прегърне, така че бързо отстъпвам встрани.
И просто така стената между нас отново е на мястото си.
Да го пусна обратно в апартамента, само по себе си беше
огромна крачка за мен. Налага се да го разбере.
Прикрива изпитаното чувство при отблъскването със стоическо
изражение. Слага сандъчето с инструменти под мишница и
хваща кашона от креватчето. Пълен е с опаковки от нещата,
които е извадил и подредил.
— Ще го занеса до контейнера за боклук – обяснява и поема
към вратата. – Ако имаш нужда от помощ за нещо друго, просто
ми кажи, става ли?
Кимвам и успявам да смотолевя едно „Благодаря“.
Когато чувам входната врата да се затваря, обръщам се обратно
към креватчето. Очите ми се пълнят със сълзи и този път не е
заради мен. Нито заради бебето.
Плача за Райл. Защото, макар той да е виновен за ситуацията, в
която се озовахме, наясно съм колко му е тъжно заради всичко
това. А когато обичаш някого, да го видиш тъжен, прави и
теб тъжен.
Никой от двама ни не повдигна въпроса за раздялата ни или за
бегла възможност за помирение. Дори не обсъдихме какво ще се
случи, когато това бебе се роди след десет седмици.
Просто още не съм готова за този разговор и най-малкото,
което той може да стори за мен в момента, е да ми демонстрира
търпение.
Търпението, което все още ми дължи заради всички случаи,
когато не е показвал и грам такова.

ГЛАВА 34

риключвам с изплакването на боята от четките и после

П се връщам обратно в детската стая да се полюбувам на

изображенията на стените. Отделих по-голяма част от
предишния и целия днешен ден за боядисване.
Изтекли са две седмици, откакто Райл дойде и сглоби
креватчето. Сега, когато стените са готови и съм донесла няколко
247
растения от цветарския магазин, чувствам, че детската стая най-
сетне е готова. Озъртам се и ми става малко тъжно, защото няма
кой да се възхити от резултата заедно с мен. Хващам телефона си
и пиша на Алиса.

Аз: Фреските са готови! Трябва да слезеш да ги видиш.

Алиса: Не съм у дома. Тичам по задачи. Утре непременно ще
дойда.

Намръщвам се и решавам да напиша на майка ми. Утре е на

работа, но съм сигурна, че ще е ужасно ентусиазирана да я види
готова.

Аз: Тази вечер шофира ли ти се до града? Детската стая

най-сетне е готова.
Мама: Не мога. Училищен рецитал. Ще свърша късно. Нямам
търпение да я видя! Ще намина утре!

Сядам на люлеещия се стол и ми е ясно, че не е редно да върша

онова, което се каня да направя, но все пак не се спирам.

Аз: Детската стая е готова. Искаш ли да дойдеш да я

видиш?

Всеки нерв в тялото ми се пробужда за живот в мига, щом

натискам бутона за изпращане. Оставам втренчена в телефона си,
докато не идва отговорът му.

Райл: Разбира се. Слизам веднага.

Веднага се изправям и започвам да довършвам разни неща.

Разбухвам възглавничките и намествам едно от паната на
стената. Почти до входната врата съм, когато чувам почукването.
Отварям и дявол го взел. Облечен е в лекарска униформа.
Отстъпвам встрани и той влиза.
— Алиса каза, че ще изрисуваш стените.
Следвам го по коридора към детската стая.
— Отне ми два дни – отговарям му. – Тялото ме боли, все едно
съм участвала в маратон, а всичко, което направих, беше няколко
пъти да се кача и да сляза от стълбата.
Хвърля поглед през рамо и загрижеността му е видима.
Разтревожен е, че съм свършила всичко сама. Не бива да се
тревожи. Нещата са под контрол.

248
 Като стигаме до детската стая, спира на прага. На
срещуположната стена съм нарисувала градина. В нея растат
всеки плод или зеленчук, за които се сетих. Не съм художник, но
е изумително какво може да се постигне с проектор и копирна
хартия.
— Охо! – възкликва Райл.
Ухилвам се, защото не ми убягва изненадата в гласа му, и знам,
че е искрен. Влиза в стаята и се озърта, като не спира да клати
глава.
— Лили. Направо е страхотно.
Ако при мен беше Алиса, щях да подскачам и да пляскам с
ръце. Но понеже е Райл и предвид как стоят нещата между нас,
това би било малко неловко.
Отива до прозореца, където съм монтирала люлка. Побутва я
леко и тя се движи в двете посоки.
— Движи се и напред, и назад – пояснявам.
Не знам дали изобщо му е известно нещо за бебешките люлки,
но аз се впечатлих сериозно от характеристиките й.
Приближава се до масата за преобуване и вади един памперс от
стойката. Разгъва го и го вдига пред себе си.
— Толкова е мъничък – коментира. – Не помня Райли да е била
толкова миниатюрна.
Това, че споменава Райли, ме натъжава малко. Живеем
разделени от нощта на нейното раждане, така че никога не съм
имала шанса да го видя да общува с нея.
Райл сгъва памперса и го поставя обратно на стойката. Като се
обръща с лице към мен, се усмихва и прави широк жест из стаята.
— Наистина е върхът, Лили – заключава. – Абсолютно всичко.
Ти просто… – Спуска ръце покрай тялото си и усмивката му
угасва. – Справяш се отлично.
Като че въздухът около мен започва да се сгъстява. Изведнъж
ми става трудно да поема пълна глътка въздух, защото по
някаква причина чувствам потребност да плача. Наистина
харесвам този момент и ме натъжава, тъй като цялата
бременност не може да бъде изпълнена с подобни на него.
Усещането да го споделям с него е хубаво, но също така се боя, че
това може да му предостави напразни надежди.
Сега, когато е тук и вече видя детската стая, не съм сигурна как
да подходя по-нататък. Очевидно е, че се налага да обсъдим
много неща, но нямам идея откъде да започна. Или как.
Отивам до люлеещия се стол и сядам.
— Гола истина? – произнасям и вдигам очи.
Той изпуска огромна глътка въздух и кимва, а после сяда на
дивана.
249
 — Моля те. Лили, моля те, кажи ми, че си готова да говориш за
това.
Реакцията му отпуска малко нервите ми, като знам, че е готов
да обсъдим всичко. Обвивам ръце около корема си и се навеждам
напред на люлеещия се стол.
— Ти си пръв.
Той сключва ръце между коленете си. Гледа ме с толкова много
прямота, че ми се налага да отклоня поглед.
— Не знам какво искаш от мен, Лили. Нямам представа каква
роля искаш да играя. Старая се да ти предоставя цялото
пространство, от което се нуждаеш, но в същото
време имам желание да помогна повече, отколкото изобщо
можеш да си представиш. Искам да присъствам в живота на
бебето ни. Искам да бъда твой съпруг и да съм добър в това. Но
нямам представа какво се случва в главата ти.
Думите му ме изпълват с вина. Въпреки случилото се между нас
в миналото, той все така е баща на това бебе. Има законното
право да бъде баща, без значение как се чувствам аз във връзка с
това. И аз искам да бъде баща. Искам да бъде добър баща. Но
дълбоко в себе си все така не мога да се отърся от най-големите си
страхове и знам, че трябва да ги обсъдя с него.
— Никога няма да те отделя от детето ти, Райл. Радвам се, че
искаш да участваш. Но…
Той се навежда напред и скрива лицето си в дланите при тази
последна дума.
— Каква майка бих била, ако малка част от мен не храни
известна тревога по отношение на избухливостта ти? На начина,
по който губиш контрол? Откъде да знам, че нещо няма да те
тласне в тази посока, когато си сам с бебето?
Очите му се изпълват с толкова много агония, че се плаша да не
се пръснат като язовири. Започва да клати настоятелно глава.
— Лили, никога не бих…
— Знам, Райл. Никога не би наранил съзнателно собственото си
дете. Не вярвам, че дори като посегна на мен, беше умишлено, но
се случи. И ми се иска да вярвам, че никога не би сторил подобно
нещо. Баща ми беше жесток само към майка ми. Има много
мъже, дори и жени, които посягат на половинката си, без никога
да изпускат гнева си от контрол с други. С цялото си сърце искам
да повярвам на думите ти, но се налага да разбереш на какво се
дължат колебанията ми. Никога няма да откажа да имаш
отношения с детето си. Но ще се наложи да си много търпелив с
мен, докато успея да си върна доверието, което ти разби.
Кимва в знак на съгласие. Налага се да разбере, че му
предоставям много повече, отколкото заслужава.
250
 — Задължително – заявява. – Ще играем по твоите правила.
Всичко това ще бъде по твоите правила.
Райл отново сключва длани и започва да дъвче нервно долната
си устна. Усещам, че има още за казване, но се съмнява дали е
редно да го каже, или не.
— Давай, кажи, каквото мислиш, докато съм в настроение да
говоря на тази тема.
Накланя глава назад и гледа тавана. Каквото и да е то, трудно
му е да го изрече. Нямам представа дали му е непосилно да
зададе въпроса, или се бои от отговора, който е възможно да му
дам.
— Ами ние? – шепне.
Отпускам глава назад и въздъхвам. Досещах се, че този въпрос
ще бъде повдигнат, но наистина е трудно да дам отговор, с който
не разполагам. Развод или помирение наистина са единствените
две възможности пред нас, но нито едното не е избор, който
желая да направя.
— Не искам да ти давам напразни надежди, Райл – отронвам
тихо. – Ако се налага да избера днес… вероятно бих се спряла на
развод. Но съвсем честно, не знам дали бих направила този
избор, защото в мен бушуват хормоните от бременността, или
защото наистина искам това. Не мисля, че ще е честно и към
двама ни да взема това решение преди раждането на бебето.
Издиша с треперене, а после вдига ръка към тила си и стиска
здраво. Изправя се и застава с лице към мен.
— Благодаря – казва. – За това, че ме покани. За разговора.
Щеше ми се да намина още откакто бях тук преди седмици, но
нямах представа как ще го приемеш.
— И аз не знам как бих го приела – отвръщам напълно честно.
Мъча се да се надигна от люлеещия се стол, но по някаква
причина през последната седмица стана особено трудно. Райл
идва до мен и протяга ръка да ми помогне.
Не знам как се очаква да я карам до термина ми, след като дори
не мога да стана от стола без пъшкане.
Щом вече съм на крака, той не пуска ръката ми веднага. Само
на няколко сантиметра един от друг сме и ми е ясно, че погледна
ли нагоре към него, ще почувствам разни неща. Не искам да
чувствам нищо към него.
Потърсва другата ми ръка и сега ги държи двете встрани от
тялото ми. Преплита пръсти с моите и го чувствам чак до сърцето
си. Притискам чело в гърдите му и затварям очи. Бузата му среща
върха на главата ми и стоим напълно неподвижно, и двамата се
боим да помръднем. Аз се боя да помръдна, защото е възможно

251
да съм прекалено слаба да му попреча да ме целуне. Той се бои да
помръдне, защото го е страх, че ако го направи, ще се отдръпна.
В продължение на пет минути, както ми се струва, у никого от
двама ни не потрепва дори мускул.
— Райл – проговарям най-накрая. – Можеш ли да ми обещаеш
едно нещо?
Усещам, че кимва.
— Докато не дойде бебето, моля те, не се опитвай да ме
уговаряш да ти простя. И моля те, не се опитвай да ме целунеш…
– Отдръпвам глава от гърдите му и поглеждам нагоре към него. –
Искам да преборвам само по едно гигантско нещо наведнъж и
сега единственият ми приоритет е раждането на това бебе. Не
желая да добавям още стрес и объркване отгоре на всичко, което
се случва.
Той стисва успокоително ръцете ми.
— По една монументална житейска промяна на дневен ред.
Схванах.
Усмихвам се, облекчена, че най-накрая сме провели този
разговор. Ясно ми е, че не съм взела окончателно решение за нас
двамата, но все пак дишам с по-голяма лекота сега, след като се
разбрахме.
Пуска ръцете ми.
— Закъснявам за смяна – заявява и извива палец над рамото
си. – Трябва да отивам на работа.
Кимвам и го изпращам до вратата. Чак като я хлопвам и вече
съм сама, осъзнавам, че на лицето ми има усмивка.
Все така съм му изключително бясна, защото изобщо се
намираме в такова затруднено положение, така че усмивката ми
се дължи просто на факта, че имаме някакъв пробив. Понякога
на родителите се налага да се преборят с различията си и да
подходят със зрелост, с цел да сторят най-доброто за детето си.
Именно това правим ние. Учим се как да се справяме със
ситуацията, преди детето ни да дойде на бял свят.

ГЛАВА 35

одушвам печена филийка.

П Изтягам се в леглото и се усмихвам, защото Райл

знае, че печените филийки са ми любими. Лежа
известно време, преди дори да направя опит да стана. Имам
усещането, че са нужни силите на трима мъже да ме изправят от

252
леглото. В крайна сметка поемам дълбоко въздух, спускам крака
встрани и се надигам от матрака.
Първото, което свършвам, е да се изпишкам. Всъщност сега
правя основно това. Терминът ми е след два дни и според лекаря
ми може да мине още седмица. Миналата седмица излязох в
отпуск по майчинство, така че сега целият ми живот се изчерпва
в това. Пишкам и гледам телевизия.
Когато стигам до кухнята, Райл приготвя бъркани яйца. Щом
чува стъпките ми, се обръща.
— Добро утро – поздравява. – Значи, Още няма бебе?
Клатя глава и опирам длан в корема си.
— Не, но през нощта пишках девет пъти.
Райл се смее.
— Това е нов рекорд. – Сипва яйца в една чиния и после добавя
бекон и печена филийка. Обръща се и ми подава чинията, като
ме целува бързо по слепоочието. – Трябва да бягам. Вече
закъснявам. Ще оставя телефона си включен през целия ден.
Усмихвам се и поглеждам закуската си. Добре, също така ям.
Пишкам, ям и гледам телевизия.
— Благодаря – подвиквам бодро.
Отнасям чинията си до дивана и включвам телевизора. Райл се
щура из дневната и събира нещата си.
— На обяд ще дойда да проверя как си. Довечера може да
работя до късно, но Алиса каза, че ще дойде да ти донесе вечеря.
Правя гримаса.
— Добре съм, Райл. Лекарят препоръча почивка, а не пълно
обездвижване.
Той понечва да отвори вратата, а после прави пауза, все едно е
забравил нещо. Изтичва обратно до мен, навежда се и долепя
устни до корема ми.
— Ще ти удвоя джобните, ако решиш да се появиш днес –
заявява на бебето.
Постоянно говори на бебето. Преди две седмици най-накрая се
почувствах достатъчно удобно да му позволя да усети как рита и
оттогава понякога просто наминава, за да побъбри на корема ми,
без дори да казва кой знае колко на мен. Това ми харесва обаче.
Допада ми колко е въодушевен, задето ще бъде баща.
Хващам одеялото, с което се беше завивал Райл на дивана през
нощта, и се покривам с него. При мен е вече от седмица в
очакване да започне раждането. В началото не бях сигурна, но се
оказа, че наистина ми е от помощ. Все така спя в спалнята за
гости. Третата спалня сега е детска стая, което значи, че
основната спалня е свободна да отседне в нея. Но по някаква
причина той предпочита да спи на дивана. Струва ми се, че
253
спомените от тази спалня го преследват със същата сила като
мен, така че никой от нас дори не си прави труда да влиза там.
Последните няколко седмици бяха наистина хубави. Като се
остави настрана фактът, че на този етап помежду ни няма
никакъв физически контакт, нещата създават усещането, че в
известен смисъл са се върнали, където бяха. Все така работи
много, но вечер си е у дома и аз започнах да се храня горе при
тях. Никога обаче не вечеряме само двамата. Избягвам всичко,
което би могло да навее мисълта за среща или за нас като двойка.
Все така се мъча да се съсредоточа върху едно монументално
нещо наведнъж и докато не се роди бебето и хормоните ми не се
нормализират, отказвам да взема решение за брака си. Убедена
съм, че само използвам бременността като извинение да отложа
неизбежното, но когато една жена е бременна, позволено й е да е
малко себична.
Телефонът ми звъни и аз отпускам глава на дивана и ръмжа.
Чак в кухнята е. Това са цели пет метра.
Пфу.
Отбутвам се от дивана, но не се случва нищо.
Опитвам отново. Още съм седнала.
Вкопчвам се в страничната облегалка и се набирам. Късметът
ми е на третия път.
Надигам се, а водата в чашата ми се разлива отгоре
ми. Ръмжа… но после ахвам.
Не държах чаша с вода.
Мили боже.
Поглеждам надолу и по краката ми се стича вода. Телефонът
ми все така звъни на кухненския плот. Крача или по-скоро се
поклащам до кухнята и отговарям.
— Ало?
— Здравей, Луси е! Кратък въпрос. Поръчката ни от червени
рози е пострадала при превоза, но днес е погребението на
Левънбърг и те специално настояха за червени рози върху
ковчега. Имаме ли резервен план?
— Да, позвъни в цветарския магазин на „Бродуей“. Дължат ми
услуга.
— Добре, благодаря!
Понечвам да затворя, за да звънна на Райл и да му
кажа, че водите ми са изтекли, но чувам Луси да извиква:
— Почакай!
Връщам телефона обратно до ухото си.
— Онези фактури. Днес ли искаше да ги платя, или да
изчакам…
— Можеш да изчакаш, няма проблем.
254
 За втори път понечвам да затворя, но тя крещи името ми
и изстрелва нов въпрос.
— Луси – произнасям спокойно и я прекъсвам. – Ще се наложи
да се чуем утре за това. Струва ми се, че водите ми изтекоха.
Следва пауза.
— О.О! ВЪРВИ!
Затварям и усещам първите болки. Изкривявам лице и звъня
на Райл. Той вдига веднага.
— Да се връщам ли?
— Да.
— О, боже. Наистина ли? Започва ли се?
— Да.
— Лили! – произнася развълнувано.
И после линията замлъква.
Посвещавам следващите няколко минути да обмисля всичко,
от което ще се нуждая. Вече имам готова чанта за болницата, но
се чувствам малко мръсна, така че се пъхам под душа. Втората
експлозия от болка идва десет минути след първата. Превивам се
и стискам корема си, като оставям струята да бие гърба ми. Точно
когато съм в края на контракцията, чувам да се отваря вратата на
банята.
— Ти си под душа? – ахва Райл. – Лили, излизай. Да вървим.
— Подай ми кърпа.
Няколко секунди по-късно ръката на Райл се показва иззад
завесата. Мъча се да увия кърпата около себе си, преди да дръпна
завесата. Странно е да се прикриваш от собствения си мъж.
Кърпата не стига. Покрива гърдите ми, но се отваря върху
корема ми също като обърнато наопаки шпиц деколте.
Докато пристъпвам навън, започва нова контракция. Райл ме
стиска за ръката и ми помага да я преживея, а после ме отвежда в
спалнята. Спокойно избирам чисти дрехи, които да облека за
болницата, когато хвърлям поглед към него.
Втренчил се е в корема ми. На лицето му се е изписал израз,
който не успявам да разгадая.
Очите му срещат моите и спирам с онова, което върша.
Помежду ни протича нещо и не мога да преценя дали той се
кани да се усмихне, или да се намръщи. Лицето му е изкривено в
нещо средно между двете, той издишва рязко и премества очи
обратно върху корема ми.
— Красива си – прошепва.
Гърдите ми са прерязани от остра болка, която няма нищо
общо с контракциите. Осъзнавам, че това е първият случай,
когато вижда голия ми корем. Това е първият случай, в който
става свидетел как изглеждам, докато бебето му расте в мен.
255
 Приближавам до него и хващам ръката му. Долепям я до
корема си и я задържам там. Той ми се усмихва и потърква моята
с палец. Красив момент е. Един от по-добрите ни.
— Благодаря ти, Лили.
Разчитам го навсякъде: в начина, по който докосва корема ми,
в начина, по който очите му срещат моите. Не ми благодари за
този момент или за някой друг от по-рано. Благодари ми за
всички моменти, които му позволявам да има с детето си.
Изръмжавам и се превивам надве.
— Дявол го взел.
Моментът свърши.
Райл хваща дрехите ми и ми помага да ги облека. Събира
всичко, което му поръчвам да вземе, и после се запътваме към
асансьора. Бавно. По средата на пътя до там имам нова
контракция.
— Би трябвало да звъннеш на Алиса – казвам му, щом
потегляме от паркинга.
— Шофирам. Ще й звънна, като стигнем в болницата. Също и
на майка ти.
Кимвам. Сигурна съм, че бих успяла да им звънна още сега, но
някак си първо ми се иска да съм сигурна, че ще стигнем до
болницата, защото имам усещането, че бебето започва да
проявява нетърпение и се кани да направи дебюта си в колата.
Добираме се до болницата, но контракциите ми са вече през по-
малко от минута. Докато лекарят се измие и ме настанят на
легло, разкритието ми е станало девет сантиметра. Само пет
минути по-късно ми дават наставления да напъвам. Всичко се
случва толкова бързо, че Райл не успява да позвъни на никого.
При всеки напън стискам ръката на Райл. В някакъв момент ми
хрумва колко е важна за кариерата му същата тази ръка, която
стискам, и все пак той не казва нищо. Просто ме оставя да
стискам колкото силно мога и аз правя именно това.
— Главата е почти навън – обявява лекарят, – Само още
няколко напъна.
Дори не съм в състояние да опиша следващите няколко
минути. Представляват мъгла от болка и тежко дишане, и
тревога, и абсолютно и истинско главозамайване. И напрежение.
Такова необятно напрежение. Все едно съм на път да се пръсна. А
после:
— Момиче е! – възкликва Райл. – Лили, имаме дъщеря!
Отварям очи и лекарят я повдига. Успявам да различа само
очертанията й, защото очите ми са пълни с толкова много сълзи.
Когато я полагат върху гърдите ми, това е най-великият момент в
живота ми. Веднага докосвам червените й устнички, бузките,
256
пръстчетата. Райл прерязва пъпната връв и като я вземат от мен,
за да я почистят, аз се чувствам празна.
Няколко минути по-късно тя е обратно върху гърдите ми,
повита в пелена.
Не мога да правя нищо друго, освен да се взирам в нея.
Райл сяда на леглото до мен и дърпа пелената под брадичката,
за да можем да видим по-добре личицето й. Броим пръстчетата
на ръцете и краката й. Тя се мъчи да отвори очи и на нас ни се
струва, че това е най-забавното нещо на света. Прозява се, а ние
се усмихваме и още повече се влюбваме в нея.
След като и последната сестра напуска стаята и най-накрая сме
сами, Райл пита дали може да я подържи. Повдига горната част
на леглото ми, за да ни е по-удобно да седим. Подавам му я,
отпускам глава на рамото му и просто не можем да спрем да се
взираме в нея.
— Лили – прошепва. – Гола истина?
Кимвам.
— Тя е толкова по-красива от бебето на Алиса и Маршал.
Смея се и го сръчквам с лакът.
— Шегувам се – шепне.
Знам обаче точно какво има предвид. Райли е прелестно бебе,
но никой не може да се мери с нашата дъщеря.
— Как да я кръстим? – пита той.
По време на бременността нямахме обичайните отношения,
така че името на бебето не е нещо, което вече да сме обсъдили.
— Бих искала да я кръстя на сестра ти – отговарям и го
поглеждам. – Или може би на брат ти?
Не съм сигурна какво мисли по въпроса. Лично аз намирам, че
да кръстим дъщеря ни на брат му може да му се отрази целебно,
но е възможно той да не вижда нещата по този начин.
Устремява поглед към мен и явно не е очаквал този отговор.
— Емерсън? – пита. – Сладко е за момиче. Може да й викаме
Ема. Или Еми. – Усмихва се гордо и свежда очи към нея. –
Всъщност направо е идеално.
Навежда се и целува Емерсън по челото.
След известно време вдигам глава от рамото му, за да мога да го
гледам, докато я държи. Прекрасно е да виждам силната му
връзка с нея. Вече успявам да разчета цялата любов, която
изпитва към дъщеря ни едва пет минути след появата й.
Очевидно е, че е готов на всичко, за да я брани. Пред нищо не би
се спрял.
В този момент най-накрая вземам решение за него.
За нас.
Онова, което е най-добро за нашето семейство.
257
 Райл е изключителен в толкова много отношения.
Състрадателен е. Грижовен е. Умен е. Харизматичен е.
Целеустремен е.
Баща ми също беше някои от тези неща. Не проявяваше
особена състрадателност към околните, но имаше моменти,
прекарвани с него, когато знаех, че ме обича. Беше умен. Беше
харизматичен. Беше целеустремен. Но аз го мразех много повече,
отколкото го обичах. Бях сляпа за всички най-хубави неща у него
поради това, че бях зървала и най-лошите. Пет минути,
наблюдавайки най-лошото у него, не можеше да бъдат заличени
дори с пет години от най-доброто.
Поглеждам към Емерсън, а после към Райл. И знам как трябва
да постъпя, кое е най-добро за нея. За отношенията, които се
надявам да изгради с баща си. Не вземам това решение заради
себе си, нито заради Райл.
Вземам го заради нея.
— Райл?
Щом ме поглежда, е усмихнат. Но като преценява израза на
лицето ми, усмивката изчезва.
— Искам развод.
Примигва два пъти. Думите ми го удрят като електричество.
Потреперва и свежда очи към дъщеря ни, а раменете му се
привеждат напред.
— Лили – промълвява и клати глава. – Моля те, не го прави.
Тонът му е умоляващ и мразя, че е таял надежда, че накрая ще
го приема обратно. Знам, че отчасти вината е моя, но не мисля,
че бях осъзнала какъв избор правя, преди да поема дъщеря си за
пръв път в ръце.
— Само още един шанс, Лили. Моля те.
Като говори, гласът му е белязан от сълзи.
Наясно съм, че удрям във възможно най-лошия момент.
Разбивам сърцето му, когато трябва да е най-радостен. Но знам,
че не го ли направя сега, може никога да не успея да го убедя
защо не мога да рискувам да го приема обратно.
Заплаквам, защото от това ме боли също колкото и него.
— Райл – промълвявам нежно. – Ти как би постъпил? Ако след
време това мъничко момиченце се обърне към теб и каже: „Тате,
приятелят ми ме удря“. Какво би й казал, Райл?
Притиска Емерсън към гърдите си и заравя лице в одеялцето й.
— Престани, Лили – умолява.
Понадигам се на леглото. Полагам длан на гръбчето на
Емерсън и се мъча да накарам Райл да ме погледне в очите.
— Ами ако дойде и ти каже: „Тате, мъжът ми ме блъсна по
стълбите. Той каза, че е било злополука. Как да постъпя?“.
258
 Раменете му започват да треперят и за пръв път от деня на
запознанството ни в очите му има сълзи. Истински сълзи, които
се стичат по бузите му, докато притиска дъщеря ни здраво към
себе си. Аз също плача, но не спирам. За нейно добро.
— Ами ако… – Гласът ми пресеква. – Ами ако дойде при теб и
каже: „Мъжът ми се опита да ме изнасили, тате. Притискаше ме,
докато аз го молех да спре. Но се кълне, че няма да се повтори.
Как да постъпя, тате?“.
Целува я по челото отново и отново, а по лицето му се леят
сълзи.
— Какво би я посъветвал, Райл? Отговори ми. Имам нужда да
науча какво би казал на дъщеря ни, ако мъжът, когото обича с
цялото си сърце, някога я нарани.
От гърдите му се откъсва ридание. Накланя се към мен и ме
прегръща.
— Ще я умолявам да го напусне – произнася през сълзи.
Притиска отчаяно устни към челото ми и усещам как сълзите му
мокрят бузите ми. Премества уста до ухото ми и прегръща двете
ни. – Бих я уверил, че тя струва толкова много повече. И бих
я умолявал да не се връща, без значение колко я обича той. Тя
струва толкова много повече.
Превръщаме се в ридаещ хаос от сълзи, разбити сърца и
сломени мечти. Прегръщаме се един друг. Прегръщаме дъщеря
си. И колкото и да е мъчителен този избор, разрушаваме модела,
преди той да разруши нас.
Подава я обратно на мен и бърше очи. Изправя се, като все още
плаче. Още се мъчи да овладее дишането си. В последните
петнайсет минути изгуби любовта на живота си. В последните
петнайсет минути стана баща на красиво момиченце.
Ето какво могат да причинят на човек петнайсет минути. Могат
да го унищожат.
Могат да го спасят.
Сочи към коридора и ми дава да разбера, че има нужда да
излезе и да се вземе в ръце. Когато тръгва към вратата, е по-
тъжен, отколкото някога съм го виждала. Но знам, че някой ден
ще ми благодари за това. Сигурна съм, че ще дойде денят, когато
ще разбере, че съм взела правилното решение за неговата
дъщеря.
Когато вратата се затваря зад него, поглеждам надолу към нея.
Осъзнавам, че не й давам живот, какъвто бях мечтала за нея.
Дом, в който да живее с двамата си родители и те да имат
възможност да я обичат и отглеждат заедно. Но не искам да има
моето детство и юношество. Не искам да вижда баща си в най-
лошите му моменти. Не искам да става свидетел как той изпуска
259
нервите си с мен до такава степен, че вече да не гледа на него
като на баща. Защото без значение от безбройните хубави
моменти, които ще изживее с Райл през живота си, знам от личен
опит, че най-лошите ще са тези, които ще се запечатат.
Циклите съществуват, защото е мъчително да бъдат
прекъснати. Изисква се астрономическо количество болка и
кураж, за да се прекрати познатият модел. Понякога изглежда
по-лесно просто да се движиш в същия познат кръговрат, вместо
да се изправиш пред страха, че ще скочиш и е възможно да не се
приземиш на крака.
Майка ми премина през него.
Аз преминах през него.
Проклета да съм, ако допусна дъщеря ми да премине през
същия цикъл.
Целувам я по челото и й давам обещание.
— Спира до тук. С мен и теб. Свършва с нас.

ЕПИЛОГ

роправям си път през тълпата на Бойлстън Стрийт,

П докато не стигам до кръстовище. Завивам с количката

и спирам до бордюра. Смъквам сенника и поглеждам
Еми. Рита с крачета и както обикновено е усмихната.
Изключително щастливо бебе е. У нея има някаква успокояваща
енергичност, която е пристрастяваща.
— Колко е голяма? – пита ме жена.
Стои пред пешеходната пътека заедно с нас и се взира в
Емерсън с възхищение.
— На единайсет месеца е.
— Прелестна е – уверява ме. – Прилича на вас. Имате еднакви
усти.
Усмихвам се.
— Благодаря. Но трябва да видите баща й. Определено има
неговите очи.
Светофарът светва да пресечем и аз се опитвам да изпреваря
тълпата. Вече съм закъсняла с половин час и Райл ми писа два
пъти. Той още не познава радостите от морковите. Днес ще научи
каква бъркотия създават, защото съм опаковала предостатъчно в
чантата й.
Изнесох се от апартамента, купен от Райл, когато Емерсън беше
на три месеца. Имам свое собствено жилище, по-близо до
работата ми и стигам до магазина пеша, което е прекрасно. Райл
260
се нанесе обратно в апартамента, който купи, но покрай
гостуването у Алиса и дните на Райл с Емерсън имам усещането,
че съм в тяхната сграда толкова време, колкото в моя дом.
— Почти стигнахме, Еми.
Завиваме вдясно и съм така забързана, че на някакъв мъж му се
налага да отскочи от пътя ни и да се долепи до стената, за да
избегне да бъде прегазен.
— Извинете – промърморвам, навеждам глава и го заобикалям.
— Лили?
Спирам.
Обръщам се бавно, защото чувствам този глас чак в пръстите на
краката си. Съществуват само два, гласа, крито са ми
причинявали това, и Райл вече не достига толкова далече.
Като поглеждам назад към него, сините му очи са примижали
срещу слънцето. Вдига ръка да ги засенчи и се усмихва.
— Здравей.
— Здравей – отговарям, а обезумелият ми разсъдък прави опит
да забави темпо и да влезе в крачка със случващото се.
Хвърля поглед към количката и сочи.
— Това ли е… Това ли е твоето бебе?
Кимвам и той заобикаля, за да застане пред количката.
Коленичи и й се усмихва широко.
— Прелестна е, Лили – уверява ме. – Как се казва?
— Емерсън. Понякога й казваме Еми.
Пъха пръст в ръчичката й и тя започва да рита и да дърпа
пръста му. Взира се в нея с възхищение, а после се изправя.
— Изглеждаш чудесно – казва той.
Мъча се да не го оглеждам прекалено очевидно, но не е лесно.
Изглежда добре, както обикновено, но това е първият път, когато
го срещам и не се опитвам да отричам в колко великолепен мъж
се е превърнал. Много различен от онова бездомно момче от
спалнята ми. И все пак е… някак си съвсем същият.
Усещам вибрирането на телефона в джоба ми заради поредното
получено съобщение. Райл.
Соча към другия край на улицата.
— Наистина закъсняваме – казвам му. – Райл ни чака от
половин час.
Като произнасям името Райл, в очите на Атлас се настанява
тъга, но той се опитва да я прикрие. Кимва и бавно отстъпва
встрани, за да продължим.
— Днес е неговият ден с нея – пояснявам и с тези шест думи му
казвам много повече, отколкото с най-подробния разказ.
Забелязвам, че очите му проблясват облекчено. Кимва и сочи
зад себе си.
261
 — Да, и аз закъснявам. Миналия месец отворих нов ресторант
на Бойлстън.
— Охо. Поздравления. Скоро трябва да заведа мама да го
преслуша.
Усмихва се.
— На всяка цена. Обади се предварително и ще се погрижа да
ви сготвя лично.
Следва неловка пауза и аз отново соча към улицата.
— Трябва да…
— … вървите – довършва той с усмивка.
Отново кимвам, навеждам глава и продължавам по пътя си.
Нямам представа защо реагирам по този начин. Все едно не ми е
известно как да водя нормален разговор. Когато съм изминала
няколко метра, надзъртам назад през рамо. Не е помръднал. Все
така ме гледа.
Завиваме зад ъгъла и заварвам Райл да чака до колата си пред
цветарския магазин. Когато ни вижда да приближаваме, лицето
му се озарява.
— Получи ли имейла ми?
Коленичи и се залавя да разкопчае Емерсън.
— Да, за изтеглянето на детските кошарки от търговската
мрежа ли?
Кимва и я вади от количката.
— Не купихме ли същата и за нея?
Натискам бутоните, за да сгъна количката, и я оставям до
колата му.
— Да, но се счупи преди месец. Хвърлих я на боклука.
Отваря багажника и докосва брадичката на Емерсън.
— Чу ли това, Еми? Мама ти е спасила живота.
Тя му се усмихва и шляпва игриво дланта му. Той я целува по
челото, хваща количката и я натоварва в багажника. Аз хлопвам
капака и се навеждам да я целуна.
Обичам те, Еми. До довечера.
Райл отваря задната врата, за да я намести в столчето за кола.
Аз се сбогувам с него и се втурвам обратно по улицата.
— Лили! – крещи Райл. – Къде отиваш?
Сигурна съм, че е очаквал да тръгна към моя магазин, след като
вече закъснявам да отворя. Вероятно е редно да постъпя точно
така, но глождещото усещане не си тръгва. Налага се да
предприема нещо във връзка с него. Обръщам се и тръгвам назад.
— Забравих да свърша нещо! Ще се видим, като я вземам
довечера!
Райл повдига ръчичката на Еми и двамата ми махат за
довиждане. Щом завивам зад ъгъла, веднага затичвам. Отскачам
262
от хора по пътя си, блъскам се в няколко и предизвиквам една
жена да ме наругае, но в мига, щом зървам тила му, знам, че си е
струвало.
— Атлас! – крещя. Поел е в противоположна посока, така че
продължавам да си пробивам път през тълпата. – Атлас!
Спира, но не се обръща. Накланя глава, все едно не иска да се
довери напълно на слуха си.
— Атлас! – викам още веднъж.
Този път се обръща съвсем целенасочено. Очите му срещат
моите и следва трисекундна пауза, в която се взираме един в
друг. Но после и двамата закрачваме един към друг с твърда
решимост във всяка наша крачка. Разделят ни двайсет крачки.
Десет.
Пет.
Една.
Никой от нас не предприема тази последна крачка.
Не ми стига въздух, задъхана и нервна съм.
— Забравих да ти кажа второто име на Емерсън. – Опирам ръка
на кръста си и издишвам. – Дори.
Не реагира мигновено, но после очите му се сбърчват леко в
ъгълчетата. Устните му потреперват, все едно потиска усмивка.
— Какво идеално име за нея.
Кимвам и се усмихвам, а после преставам.
Не съм сигурна какво да предприема по-нататък. Просто имах
нужда той да знае това, но сега като му казах, не съм решила
какво ще сторя или ще му кажа после.
Отново кимвам и се озъртам около себе си, а после извивам
палец над рамото си.
— Ами… Предполагам, аз ще…
Атлас пристъпва напред, хваща ме и ме дърпа плътно към
гърдите си. Щом обвива ръце около мен, веднага затварям очи.
Вдига длан към тила ми и ме държи така, докато двамата
стърчим, заобиколени от сутрешния трафик, звученето на
клаксони и отминаващи ни забързани хора. Целува ме нежно по
главата и всичко това избледнява.
— Лили – произнася тихо. – Чувствам, че сега животът ми е
достатъчно добър за теб. Така че, когато си готова…
Сграбчила съм краищата на сакото му и задържам лицето си,
долепено до гърдите му. Изведнъж се чувствам, сякаш отново
съм на петнайсет. Шията и бузите ми пламват заради думите му.
Но аз не съм на петнайсет.
Възрастен човек с отговорности съм, имам дете. Не мога да
допусна тийнейджърските ми чувства да вземат власт. Поне не
без малко осигуровка.
263
 Отдръпвам се назад и поглеждам нагоре към него.
— Правиш ли дарения за благотворителни фондове?
Атлас се смее озадачено
— За няколко различни. Защо?
— Някой ден искаш ли деца?
Кимва.
— Разбира се, че искам.
— Възнамеряваш ли да напуснеш Бостън?
Клати глава.
— Не. Никога. Тук всичко е по-добро, нали помниш?
Отговорите му ми дават увереността, от която се нуждая.
Усмихвам му се.
— Добре. Готова съм.
Дърпа ме обратно към себе си и аз се смея. С всичко, случило се
от деня, в който той влезе в живота ми, никога не бях очаквала
такъв завършек. Много се бях надявала на него, но до този
момент не бях сигурна, че ще се случи.
Затварям очи, когато усещам да долепя устни към онова
местенце на ключицата ми. Целува ме нежно там и се чувствам
по същия начин, както когато ме целуна за пръв път на същото
място преди всички тези години. Доближава уста до ухото ми и
прошепва:
— Сега може да спреш да плуваш, Лили. Най-накрая
достигнахме брега.

БЕЛЕЖКА ОТ АВТОРА

(Препоръчително е да прочетете това, след като сте

завършили книгата, защото съдържа спойлери.)
Най-ранните ми спомени са от две и половина годишна
възраст. Спалнята ми нямаше врата и отворът беше закриван от
чаршаф, закачен за горната част на касата. Помня как чух баща
ми да крещи, така че надникнах от другата страна точно в
момента, когато той вдигна телевизора ни, запрати го по майка
ми и я повали.
Тя се разведе с него, преди да навърша три. Оттам нататък
всеки спомен, свързан с баща ми, е хубав. Никога не си изпусна
нервите с мен или сестра ми, въпреки че с майка ни го беше
правил при толкова много случаи.
Знаех, че в брака им има насилие, но майка ми никога не е
говорила на тази тема. Да го обсъжда, би означавало да злослови
срещу баща ни, а това е нещо, което никога не е правила. Искаше
264
отношенията между мен и него да бъдат освободени от
напрежението, съществуващо между тях двамата. По тази
причина изпитвам изключителен респект към родители, които
не замесват децата си в разпадането на техните
взаимоотношения.
Веднъж попитах баща ми за проявяваното насилие. Той беше
пределно откровен за връзката им. През годините, когато е бил
женен за майка ми, е бил алкохолик и той пръв призна, че не се е
отнасял добре с нея. Всъщност дори сподели, че две от
кокалчетата на ръката му са били подменени, защото я е ударил
така силно, че се строшили в черепа й.
Баща ми се разкайваше заради начина, по който се беше
отнасял към майка ми. Да я малтретира, е била най-голямата му
грешка в живота и заяви, че ще остарее и ще умре все така лудо
влюбен в нея.
Намирам, че това е изключително меко наказание заради
онова, което е преживяла тя.
Когато реших да напиша тази история, първо помолих майка
ми за разрешение. Обясних й, че искам да я напиша заради жени
като нея. Също така исках да я напиша за хората, които не
разбират напълно жените като нея.
Аз бях един от тези хора.
Майката, която познавам аз, не е слаба. Не бе човек, за когото
можех да си представя, че би простил нееднократно лошо
отношение към себе си. Но докато пишех тази книга и вниквах в
нагласата на Лили, бързо осъзнах, че нещата не са така черно-
бели, както изглеждат отстрани.
При повече от един случай имах желание да променя
сюжетната линия. Не исках Райл да бъде какъвто беше, защото в
първите няколко глави се бях влюбила в него, точно както самата
Лили. Точно както майка ми се е влюбила в баща ми.
Първият инцидент между Лили и Райл в кухнята отразява
първия път, когато баща ми е ударил майка ми. Готвела, а той е
бил подпийнал. Извадил съда от фурната, без да използва
готварска ръкавица. На нея й се сторило забавно и се засмяла.
Следващото, което осъзнала, било как я поваля с удар на пода.
В този първи случай тя избрала да му прости, защото
извиненията и разкаянието му били искрени. Или поне
достатъчно искрени, за да приеме, че да му даде втори шанс ще е
по-малко болезнено, отколкото да си тръгне с разбито сърце.
С течение на времето последвалите инциденти били сходни с
първия. Баща ми неизменно демонстрирал разкаяние и
обещавал да не се повтаря. Най-накрая се стигнало дотам тя да
осъзнае, че обещанията му са празни, но вече била майка на две
265
дъщери и нямала пари да си тръгне. И за разлика от Лили майка
ми не е имала подкрепа. Не са съществували приюти за жени,
жертви на домашно насилие. По онова време правителството
предлагало много малко помощ. Да го напусне, би означавало да
рискува да няма покрив над главите ни, но за нея това е било по-
добро от алтернативата.
Баща ми почина преди няколко години, когато бях на двайсет и
пет. Не беше най-добрият баща. Определено не беше и най-
добрият съпруг. Но благодарение на майка ми аз бях в състояние
да имам много близки отношения с него, защото тя предприе
необходимите стъпки да разруши модела, преди той да разруши
нас. И не беше лесно. Напусна го точно преди да навърша три, а
сестра ми пет. Две години карахме на боб и макарони със сирене.
Тя беше самотна майка без диплома от колеж, която отглеждаше
две дъщери, буквално без никаква помощ. Но любовта й към нас
й предостави силите да предприеме тази ужасяваща крачка.
В никакъв случай не мисля, че ситуацията на Райл и Лили
дефинира домашното насилие. Нито пък твърдя, че образът на
Райл дефинира характеристиките, типични за повечето
насилници. Всяка ситуация е различна. Всеки изход е различен.
Аз избрах да моделирам историята на Райл и Лили по примера
на тази на майка ми и баща ми. В много отношения изградих
образа на Райл по подобие на баща ми. И двамата са добре
изглеждащи, състрадателни, забавни и умни, но с моменти на
непростимо поведение.
В много отношения изградих характера на Лили по подобие на
майка ми. И двете са грижовни, интелигентни, силни жени,
които просто са се влюбили в мъже, които не заслужават някой
да се влюби в тях.
Две години след като се разведе с баща ми, майка ми се запозна
с втория ми баща. Той представляваше въплъщение на добрия
съпруг. Спомените ми от тях, докато растях, поставиха летвата за
това какъв брак исках за себе си.
Когато дойде моментът за сватбата ми, наложи се да преживея
труден момент: съобщих на биологичния си баща, че не той ще
ме отведе до олтара, а ще помоля за това втория си баща.
Почувствах, че трябва да постъпя така, по много причини.
Вторият ми баща изпълняваше ролята на съпруг по начина, по
който истинският ми баща не го направи. Вторият ми баща пое
финансова отговорност по начина, по който истинският ми баща
не го направи. И вторият ми баща ни отгледа като негови
собствени деца, без нито веднъж да е попречил на отношенията
ни с биологичния ни баща.

266
 Помня как седях в дневната на баща ми месец преди сватбата.
Заявих му, че го обичам, но ще помоля втория ми баща да ме
отведе до олтара. Бях се подготвила за реакцията му с всеки
хрумнал ми довод. Но отговорът му нямаше нищо общо с онова,
което очаквах.
Кимна и каза:
— Колийн, той те отгледа. Заслужава да те предаде на жениха
ти. И не бива да се чувстваш виновна за това, защото така е редно
да бъде.
Знаех, че решението ми съсипа баща ми, но той прояви
достатъчна самоотверженост като родител не само да уважи
решението ми, а и да внуши на мен и аз да уважавам решението
си.
На сватбата ми баща ми седеше сред гостите и гледаше как друг
мъж ме води по пътеката. Знаех, че хората се чудят защо не
помолих двамата едновременно да го направят, но като погледна
назад, осъзнавам, че изборът ми се дължеше на респект към
майка ми.
Решението кой да ме отведе до олтара нямаше нищо общо с
баща ми, нито с втория ми баща. Само с нея. Исках мъжът,
отнесъл се с нея както заслужава, да получи честта да предаде
дъщеря й.
В миналото винаги съм заявявала, че пиша единствено с цел
развлечение. Не пиша да образовам, убеждавам или
информирам.
Тази книга беше различна. За мен не беше забавление. Тя е
най-изтощителното нещо, което някога съм писала. На моменти
ми се искаше да натисна бутона за изтриване и да преправя
начина, по който Райл се отнесе към Лили. Исках да пренапиша
откъсите, в които му прощава, и да ги заменя с такива, показващи
по-корава жена – героиня, която взема верните решения в
точните моменти. Но не това бяха моите образи.
Не това беше историята, която пишех.
Имах желание да предам нещо реалистично и сходно със
ситуацията на майка ми – такава, в която се озовават много жени.
Исках да анализирам любовта между Лили и Райл, така че да
почувствам онова, което е почувствала майка ми, когато е
трябвало да вземе решението да напусне баща ми, мъжа, когото е
обичала с цялото си сърце.
Понякога си мисля колко различен би бил животът ми, ако
майка ми не беше направила този избор. Изоставила е някого,
когото е обичала, така че дъщерите й никога да не си мислят, че
подобни отношения са приемливи. Не беше спасена от друг мъж
– от рицар в бляскави доспехи. Съвсем сама пое инициативата да
267
си тръгне от баща ми, с ясното съзнание, че е на път да се сблъска
с напълно нов вид трудности, с добавения стрес от това да бъде
самотна майка. За мен беше важно в образа на Лили да бъде
втъкана същата сила. Лили взема окончателното решение да
напусне Райл за доброто на тяхната дъщеря. Въпреки че
съществува известна вероятност Райл да се промени към по-
добро, съществуват рискове, които не си струва да бъдат поемани.
Особено когато такива рискове са те предавали в миналото.
Преди да напиша тази книга, хранех много респект към майка
ми. Сега, като я завърших и имах възможност да опозная
минимална доза от страданията, през които е преминала, за да
стигне до там, където е днес, имам да й кажа само едно
нещо: Когато порасна, искам да съм като теб.
Колийн Хувър

Colleen Hoover – It ends with us (2016)

Колийн Хувър – Никога повече
Американска, първо издание
Превод: Надя Баева
Редактори: Преслава Колева, Симеон Айтов
Корица: Кремена Петрова
Коректор: Соня Илиева
Издател: „Ибис“ (2018)
ISBN 978-619-157-268-7
Сканиране: Sunshine
Разпознаване, корекция и форматиране: MiroD54

268