Речи при приемане на Нобелова награда по литература (наричани още "нобелови

лекции")

Отказвам да приема края на човека

Уилям Фокнър, 10.12.1949 г.

На подиума в залата за присъждане на Нобелова награда се изправя дребничък мустакат

мъж, поглежда към публиката и бавно, с ясен плътен глас започва да произнася своята
реч. Името на автора на тази знаменита реч е Уилям Фокнър (1897–1962) – великият
разказвач на американския юг, създателят на митичната Йокнапатофа.
Дали днес светът е станал по-малко страшно място от годината, в която Фокнър
произнесе своята реч? Дали писателите, които вървят
по стъпките му, съхраняват привилегията да помогнат на човека „да издържи, като
възвишават сърцето му, като му напомнят за смелостта, честта, надеждата, гордостта,
състраданието, жалостта и жертвоготовността“?
Днес и вовеки сред вечнозелените поля на една митична земя, пътят за която минава
през въображението, идеала и самопожертвователността, живее в мир сред героите на
своите произведения и сред читателите, които го последваха, той – Уилям Фокнър,
писателят и човекът, който вярваше в безсмъртието на духа.
Стефан Пеев

Смятам, че тази награда се дава не на мен, а на моя труд – трудът на цял един
живот, извършван в агонията и потта на човешкия дух, не за слава и най-малко от
всичко за печалба, а за да се създаде от материала на духа нещо, което не е
съществувало преди това. Ето защо тази награда ми се дава на доверие. За паричната
й част няма да бъде трудно да се намери предназначение, съизмеримо с нейната цел и
значение. Но аз бих искал да сторя същото и с аплодисментите, използвайки този
момент като връх, от който мога да бъда чут от младите мъже и жени, посветили себе
си на същото страдание и труд, сред които вече се намира онзи, който някой ден ще
стои там, където сега стоя аз.
Трагедията на нашето време се състои в чувството за всеобхватен, физически страх,
поддържан в продължение на толкова дълго време, че ние даже сме се научили да го
понасяме. Вече няма проблеми на духа. Съществува само един въпрос: Кога ще бъдем
взривени? Именно затова младият мъж или жена, пишещи днес, са забравили проблемите
на човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си – които са
единственото нещо, пораждащо добра литература, защото само те са, за които си
струва да се пише, които си струват агонията и потта.

Той трябва да ги научи отново. Той трябва да разбере, че страхът е най-низкото от

всички неща и, учейки се на това, да го забрави завинаги, да изхвърли от
работилницата си всичко освен старите идеали и истини на човешкото сърце, старите
универсални истини – любовта и честта, жалостта и гордостта, състраданието и
жертвоготовността, без които всяка история е ефимерна и осъдена. Докато не направи
това, той ще работи под знака на едно проклятие. Той ще пише не за любов, а за
страст, ще пише за смърт, в която никой не губи нещо значимо, за победи без надежда
и – което е най-страшното – без жалост и състрадание. Неговите страдания няма да
докосват всеобщата плът, няма да оставят белези. Той ще пише не от сърцето, а от
жлезите си.

Докато не научи тия неща отново, той ще пише така, сякаш стои и наблюдава края на
човека. Аз отказвам да приема края на човека. Достатъчно лесно е да се каже, че
човекът е безсмъртен просто защото ще издържи на всичко, че когато последният звук
на страшния съд е прозвучал и затихнал от последната ненужна канара, висяща
неподвижно в последната червена и умираща вечер, че дори и тогава ще прозвучи още
един звук: звукът на неговия жилав, неизтощим глас, все още говорещ. Отказвам да
приема това. Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее. Той е
безсмъртен не защото единствен сред съществата притежава неизтощим глас, а защото
притежава душа, дух, способен на състрадание, саможертва и издръжливост. И поетът,
писателят, е длъжен да пише за тия неща. Негова е привилегията да помогне на човека
да издържи като възвишава сърцето му, като му напомня за смелостта, честта,
надеждата, гордостта, състраданието, жалостта и жертвоготовността, които са били
славата на неговото минало. Гласът на поета трябва да бъде не просто летопис на
човека, той може да бъде една от опорите, от стълбовете, които ще му помогнат да
издържи и надделее.

Куфарът на баща ми
Орхан Памук, 07.12.2006 г.

Две години преди смъртта си, баща ми ми даде малък куфар, пълен с негови писания,
ръкописи и бележки. С присъщото му чувство за хумор и насмешка ми каза, че иска да
ги прочета след като си отиде, имаше предвид след като умре.

„Просто ги разгледай“, каза ми той, изглеждайки малко притеснен. „Виж дали сред тях
има нещо, което можеш да използваш. Може би след като си отида можеш да подбереш
нещо и да го публикуваш.“

Бяхме в кабинета ми, заобиколени от книги. Баща ми търсеше място да остави куфара
си, ходеше напред-назад като човек, който искаше да се отърве от болезнен товар. В
крайна сметка тихо го остави в един незабележим ъгъл. Беше един срамен момент,
който нито един от нас никога не забрави, но щом премина и се бяхме върнали към
обичайните си роли да приемаме живота леко, шеговитите ни и осмиващи личности
отново надделяха и се отпуснахме. Поговорихме си, както винаги, за дребните неща от
ежедневието, за безконечните политически проблеми на Турция и за предимно
провалените бизнес начинания на баща ми, без да се натъжаваме много.

Спомням си, че след като баща ми си тръгна, в продължение на няколко дни преминавах
покрай куфара, без да го докосна и веднъж. Вече познавах този малък черен кожен
куфар, неговата ключалка и заоблени ъгли. Баща ми го носеше със себе си, когато
заминаваше на кратки пътувания, а понякога го ползваше, за да носи документи в
работата си. Спомням си, че когато бях дете и баща ми се връщаше от някакво
пътуване, отварях малкия куфар и ровех из нещата му, поглъщайки аромата на
одеколона му и на чуждите страни. Този куфар беше познат приятел, силно напомнящ за
детството ми, за миналото ми, но сега даже не можех да го докосна. Защо? Несъмнено
заради тайнственото тегло на съдържанието му.

Сега ще поговоря за значението на това тегло. То е това, което човек създава,

когато се затвори в една стая, седне на масата и се оттегли в някой ъгъл да изрази
мислите си – т.е. значението на литературата.

Когато най-накрая докоснах куфара на баща ми, все още не можех да се реша да го
отворя, но знаех какво съдържат някои от тетрадките му. Бях го виждал да пише разни
неща в няколко от тях. Не за пръв път чувах за тежкия товар в куфара. Баща ми имаше
богата библиотека; в младините си, в края на 40-те е искал да бъде поет в Истанбул
и е превел Валери на турски, но не е искал да живее живота, присъщ на пишещите
поезия в бедна страна с малко читатели. Бащата на баща ми, моят дядо, е бил заможен
бизнесмен. Баща ми е живял спокойно като дете и юноша и не е имал желание да понася
трудности в името на литературата, на писането. Той харесваше живота с всичките му
красоти – това го разбирах.

Първото нещо, което ме държеше настрани от съдържанието на бащиния куфар беше,

разбира се, страхът, че може да не харесам това, което ще прочета. Тъй като баща ми
знаеше това, беше взел мерки да се държи сякаш не вземаше на сериозно съдържанието
му. След като бях работил като писател 25 години ме болеше да видя това. Но дори не
исках да се ядосвам на баща ми за това, че е не е взел достатъчно на сериозно
литературата... Истинският ми страх, най-същественото нещо, което не исках да знам
или да узная е, че баща ми може да е добър писател. Не можех да отворя куфара му,
заради този страх. Още по-лошо, дори не можех да призная това открито. Ако се
окажеше истина и от куфара изникнеше велика литература, трябваше да призная, че
вътре в баща ми е съществувал един съвсем различен човек. А това беше страховита
възможност. Защото, дори в напредналата ми възраст, исках баща ми да е просто баща
ми – а не писател.

Писателят е някой, който прекарва години в търпеливи опити да открие второто

същество в себе си и света, който го прави това, което е. Когато говоря за писане,
първото нещо, което ми идва на ум не е роман, стихотворение или литературна
традиция, а човек, който се затваря в една стая, сяда на масата и, сам, поглежда
вътре в себе си. Сред сенките изгражда един нов свят с думи. Този човек може да
използва пишеща машина, да се радва на улеснената работа с компютър или да пише с
химикал върху лист хартия, както правя аз през последните 30 години. Докато пише,
може да пие чай или кафе, да пуши. От време на време може да става от масата и да
поглежда през прозореца към децата, играещи на улицата, и ако е късметлия към
дървета и изглед, или може да гледа навън към някаква черна стена. Може да пише
стихотворения, пиеси или романи, като мен. Всички тези разлики идват след като е
изпълнена жизненоважната задача да се седне на масата и търпеливо да се вглъби в
себе си. Писането е да превърнеш това вглъбяване в думи, да изследваш света, в
който този човек преминава, когато се оттегли в себе си, и да го направиш с
търпение, инат и радост. Докато седя на масата си, с дни, месеци, години, бавно
добавяйки думи към празната страница имам чувството, че създавам един нов свят,
сякаш давам живот на този друг човек вътре в мен. По същия начин някой друг строи
мостове, куполи, камък по камък. Камъните, които използваме ние писателите са
думите. Докато ги държим в ръцете си, усещайки как всяка една от тях е свързана с
другите, гледайки ги, понякога от разстояние, понякога почти милвайки ги с пръсти и
с върха на писалките си, претегляйки ги, премествайки ги, година след година,
търпеливо и с надежда създаваме нови светове.

Тайната на писателя не е вдъхновението – тъй като никога не е ясно откъде идва – а

неговата упоритост, неговото търпение. Тази прекрасна турска поговорка – да
изкопаеш кладенец с игла – ми се струва е казана точно за писателите. В старите
приказки обичам търпението на Ферхат, който копае през планините, за да стигне до
любовта си – и това го разбирам. В романа ми, Името ми е Червен, когато пишех за
старите персийски миниатюристи, които са рисували един и същ кон с една и съща
страст в продължение на години, запомняйки всеки щрих, така че са можели да
пресъздадат този красив кон дори със затворени очи, знаех, че всъщност говоря за
писателската професия и за моя собствен живот. Ако писателят иска да разкаже
собствената си история – да я разкаже бавно, сякаш е история за други хора – ако
иска да почувства силата на историята как се надига в него, ако иска да седне на
масата и търпеливо да се отдаде на това изкуство – на този занаят – първо трябва да
му е дадена някаква надежда. Ангелът на вдъхновението (който редовно навестява
някои и почти никога други) предпочита обнадеждените и уверените, и точно когато
писателят се чувства най-самотен, когато се съмнява най-силно в усилията си,
мечтите си, и ценността на писанията си – когато си мисли, че неговата история е
само неговата история – точно в тези моменти ангелът решава да му разкрие истории,
образи, мечти и сънища, които биха извадили наяве света, който той иска да построи.
Когато обърна поглед назад към книгите, на които съм посветил целия си живот, най-
много съм изненадан от тези моменти, когато съм почувствал, че изреченията, мечтите
и страниците, които са ме накарали да се почувствам възторжено не са плод на моето
въображение, че някаква друга сила ги е открила и щедро ми ги е предоставила.

Беше ме страх да отворя куфара на баща ми и да прочета тетрадките му, защото знаех,
че той не би могъл да понесе трудностите, които аз бях понесъл, че не самотата
обичаше, а да бъде сред приятели, тълпи, приеми, шеги, компании. Но после мислите
ми потекоха различно. Тези мисли, тези мечти за отрицание и търпение бяха
предразсъдъци, които бях извлякъл от своя собствен живот и опит като писател. Има
много блестящи писатели, които са писали, заобиколени от тълпи и семеен живот, в
светлината на компании и весели приказки. Освен това, баща ми, когато бяхме малки,
се беше изморил от монотонността на семейния живот и ни беше оставил и заминал за
Париж, където – като мнозина писатели – е седял в хотелската си стая, изписвайки
тетрадки. Знаех също, че някои от точно тези тетрадки се намират в куфара, защото
през годините преди да ми го донесе, баща ми най-сетне започна да разговаря с мен
за този период от живота му. Говореше за тези години, дори когато бях дете, но не
споменаваше уязвимостта си, мечтите си да стане писател или въпросите за
самоличността, които са го тормозели в хотелската му стая. Вместо това ми
разказваше за всичките пъти, когато е виждал Сартр из парижките улици, за книгите,
който е чел, за филмите, които е гледал. И всичко това с приповдигнатата искреност
на човек, който поднася много важни вести. Когато станах писател, никога не
забравих, че това е отчасти благодарение на факта, че имах баща, който говореше за
световноизвестни писатели много повече, отколкото за паши или велики религиозни
лидери. Така че, може би, трябваше да прочета писанията на баща ми, имайки това
предвид и не забравяйки колко съм му задължен за богатата библиотека. Трябваше да
не забравям, че когато живееше с нас, баща ми, като мен, обичаше да бъде насаме с
книгите си и мислите си – и не обръщаше много внимание на литературното качество на
писането си.

Но докато бях вперил тревожен поглед в куфара, който баща ми ми беше завещал,
чувствах също, че това е нещото, което няма да мога да направя. Баща ми понякога се
протягаше на дивана пред книгите, оставяше книгата в ръката си или списанието и се
унасяше в мечти, изгубваше се за цяла вечност в мислите си. Когато виждах на лицето
му изражение, което толкова се различаваше от това, което обикновено се намираше
там сред шегаджийския, закачлив и заядлив семеен живот – когато видех първите
признаци на вглъбения поглед – особено през детството ми и ранното ми юношество,
разбирах, с тревога, че е недоволен. Сега, толкова години по-късно, знам, че това
недоволство е основната черта, която превръща човека в писател. За да станеш
писател, не са достатъчни само търпението и усърдната работа: трябва първо да
почувстваме нужда да избягаме от тълпите, компаниите, нещата от обикновеното
ежедневие и да се затворим в стаята. Желаем търпение и надежда, така че да можем да
създадем един дълбок свят в писането си. Но желанието да се затворим в някаква стая
е това, което ни подтиква към действие. Предвестникът на този вид независим писател
– който чете книгите си, когато сърцето му пожелае, и който, вслушвайки се само в
гласа на собствената си съвест, обсъжда с другите думи, и който влизайки в диалог с
книгите си развива собствените си мисли и собствения си свят – е бил най-вероятно
Монтен , в ранните дни на съвременната литература. Монтен беше писател, към който
баща ми се връщаше често, писател, който ми препоръчваше. Бих искал да се видя като
принадлежащ към традицията на писатели, които, където и да са по света, на изток
или запад, се откъсват от обществото и се затварят с книгите си в стаята. Началната
точка за истинската литература е човек, които се изолира в стаята си с книгите си.

Но веднъж затворили се, скоро осъзнаваме, че не сме толкова сами, колкото сме си
мислели. В компанията сме на думите на тези, които са били преди нас, на историите
на другите, на книгите на другите, на думите на другите, това, което наричаме
традиция. Вярвам, че литературата е най-ценния запас, който човечеството е
натрупало в търсене да разбере себе си. Общества, племена и народи стават по-
интелигентни, по-богати и по-развити, когато обръщат внимание на притеснените думи
на своите автори и, както всички знаем, горенето на книги и клеветенето на писатели
са сигнал, че над нас са надвиснали тъмни и недалновидни времена. Но литературата
никога не е просто национална грижа. Писателят, който се затваря в някоя стая и
първо се отправя на пътешествие вътре в себе си, с годините, ще открие вечното
правило на литературата: трябва да притежава творческото умение да разказва
собствените си истории, сякаш са нечии други, и да разказва чуждите истории, сякаш
са негови собствени, защото това е литературата. Но първо трябва да преминем през
историите и книгите на другите.
Баща ми имаше добра библиотека – 1500 тома общо – повече от достатъчно за един
писател. До 22-та ми годишнина, може би не ги бях прочел всичките, но бях запознат
със всяка книга – знаех кои са важни, кои са леки, но лесни за четене, кои са
класики, кои са основна част от всяко едно образование, кои се забравят, но са
забавни истории за местната история и кои френски автори, баща ми ценеше много
високо. Понякога поглеждах библиотеката от разстояние и си представях, че един ден,
в друга къща, ще събера своя собствена библиотека, даже по-добра – да си създам
един свят. Когато погледнех библиотеката на баща ми ми се струваше като малка
картина на истинския свят. Но това беше един свят, погледнат от нашия край, от
Истанбул. Библиотеката беше доказателство за това. Баща ми я беше събрал от
пътуванията си зад граница, предимно книги от Париж и Америка, но и книги, купени
от книжарниците, които продаваха чуждоезична литература през 40те и 50те и от
старите и нови книгопродавачи в Истанбул, които и аз познавах. Светът ми е една
смесица от местното – националното, и Запада. През 70те и аз започнах, донякъде
амбициозно, за създавам своя библиотека. Още не бях решил да ставам писател – както
разказах в Истанбул, бях започнал да усещам, че все пак, нямаше да стана художник,
но не бях сигурен какъв път ще поеме животът ми. В мен бушуваше неумолимо
любопитство, желание подклаждано от надежда да чета и да уча, но в същото време
чувствах, че в живота ми някак си липсваше нещо, че няма да мога да живея като
другите. Част от това чувство беше свързано с това, какво чувствах, когато се
взирах в бащината библиотека – да живееш далеч от центъра на нещата, както ни
караха, ние които живеехме в Истанбул тогава, да се чувстваме, това чувство на
живот в провинцията. Имаше и друга причина да се чувстваме неспокойни и някак си
непълни, защото знаех твърде добре, че живеех в страна, която проявяваше нищожен
интерес към творците си – били те художници или писатели – и това ги лишаваше от
надежда. През 70те, когато взимах парите, които баща ми ми даваше и лакомо ги
изхарчвах за овехтели, прашасали, подгънати книги от старите книгопродавачи в
Истанбул, бях толкова потресен от жалкото състояние на тези книжарници за книги
втора-ръка и от отчайващата запуснатост на бедните, изцапани продавачи, които
излагаха стоката си край пътя, в дворовете на джамиите и в нишите на ронещи се
стени, колкото и от техните книги.

А колкото до мястото ми в света – в живота, както и в литературата, основното ми

чувство беше, че „не съм в центъра“. В центъра на света имаше по-богат и по-
вълнуващ живот от нашия, и дори с целия Истанбул, и цяла Турция, пак бях извън
него. Днес смятам, че деля това чувство с повечето хора по света. По същия начин,
имаше световна литература и нейният център също беше много далеч от мен. Всъщност,
това, което имах предвид беше Западна, не световна, литература, а ние турците се
намирахме извън нея. Библиотеката на баща ми свидетелстваше за това. В единия край
бяха истанбулските книги – нашата литература, нашия местен свят, във всичките му
обичани подробности, а в другия, бяха книгите от този друг, Западен свят, с който
нашият не си приличаше по нищо, към който липсата на прилика ни причиняваше
едновременно болка и ни даваше надежда. Да пиша, да чета, беше като да напусна един
свят, за да намеря утеха в другостта на другия свят, в странното и чудното. Усещах,
че баща ми беше чел романи, за да избяга от живота си и да отиде на Запад – както
направих и аз по-късно. Или просто ми се струваше, че книгите тогава бяха неща,
които взимаме, за да избягаме от собствената си култура, която намирахме за
несъвършена. Не бягахме от живота си в Истанбул на Запад само чрез четенето, а и
чрез писането. За да изпише тетрадките си, баща ми беше отишъл до Париж, беше се
затворил в стаята си, и тогава беше донесъл писанията си обратно в Турция. Докато
съзерцавах бащиния си куфар, ми се струваше, че това беше причината за
неспокойствието ми. След като бях работил в стаята си в продължение на 25 години,
за да оцелея като писател в Турция, ми се струваше обидно да видя как баща ми крие
дълбоките си мисли в този куфар, как се държи сякаш писането е работа, която трябва
да се върши скришом, далеч от погледа на обществото, на държавата, на народа. Може
би това беше главната причина да се ядосвам на баща ми, че не е приемал
литературата, толкова сериозно, колкото мен.

Всъщност се ядосвах на баща ми защото не беше водил живот като моя, защото никога
не се беше карал с живота си, беше го прекарал щастливо, смеейки се с приятели и
любими. Но част от мен знаеше, че също така можех да кажа, че не бях чак толкова
„ядосан“, колкото „ревнувах“, и че втората дума беше по-точна, и това също ме
караше да се чувствам неловко. В тези моменти се питах по обичайния си презрителен,
ядосан начин „Какво е щастието?“. Беше ли то да си мисля, че съм живял смислен
живот в тази самотна стая? Или беше да водя удобен живот сред обществото, вярвайки
в същите неща, както всички останали, или да се държа се сякаш е така? Щастие ли
беше или нещастие да преминеш през живота си, пишейки тайно, докато привидно си в
хармония със всичко около теб? Но това бяха прекалено раздразнителни въпроси.
Откъде ли ми беше дошла идеята, че мерилото за добър живот е щастието? Хората,
вестниците, всички се държаха сякаш най-важният критерий за един живот беше
щастието. Това, само по себе си, не предполагаше ли, че може би си заслужаваше да
се изпробва дали точно обратното не беше вярно? Все пак, баща ми беше бягал от
семейството си толкова пъти – доколко го познавах, и доколко можех да кажа, че
разбирам неспокойството му?

Така че, това ме подтикна да отворя бащиния куфар. Имаше ли тайна баща ми, някакво
нещастие в живота му, за което не знаех нищо, нещо, което е могъл да понесе само
като го е излял върху белия лист? Веднага щом отворих куфара, си спомних миризмата
на пътуване, разпознах няколко тетрадки и забелязах, че баща ми ми ги беше показал
преди години, но без да се спира на тях за дълго. Повечето от книгите, които сега
държах в ръце, са били изписани, когато на младини ни беше оставил и заминал за
Париж. Докато аз, както много от писателите, на които се възхищавах – писатели,
чиито биографии бях прочел – исках да узная какво е писал баща ми, и какво е
мислел, когато е бил на моята възраст сега. Не ми отне много време да осъзная, че
тук няма да намеря нищо подобно. Това, което ме разстрои най-силно беше, когато
тук-там из тетрадките на баща ми попаднах на един писателски глас. Това не беше
гласът на баща ми, казах си аз. Не беше автентичен, или поне не принадлежеше на
човека, когото познавах като баща ми. Под страха ми, че баща ми може би не е бил
баща ми, когато е пишел, се криеше един друг по-силен страх: страхът, че дълбоко в
себе си аз не бях автентичен, че няма да намеря нищо хубаво в записките му, това
подсили страха ми, и че ще открия, че баща ми е бил твърде силно повлиян от други
писатели и това ме хвърли в отчаяние, което толкова силно ме беше покрусило, когато
бях млад, поставяйки живота ми, самото ми същество, желанието ми да пиша и работата
ми под въпрос. През първите ми 10 години като писател, усещах тези тревоги по-
дълбоко, и дори когато ги прогонвах, понякога се страхувах, че един ден ще трябва
да се призная за победен – както се беше случило с рисуването ми – и да се поддам
на безпокойство и да се откажа от писането на романи.

Вече споменах двете основни чувства, които се надигнаха в мен, когато затворих
куфара на баща ми и го прибрах: чувството, че съм изоставен някъде из провинциите и
страха, че ми липсва автентичност. Това със сигурност не беше първия път, когато
тези чувства се появяваха. В продължение на години, в четенето и писането ми бях
изследвал, откривал тези емоции, в цялото им разнообразие и неволни последици,
нервните им окончания, причините за тях, и множеството им цветове. Определено духът
ми е бил разтърсен от тези обърквания, чувствителности и мимолетната болка, че
животът и книгите ме бяха връхлетели, най-често в младините ми. Но само чрез
писането на книги стигнах до по-пълното разбиране на проблемите с автентичността
(както в Името ми е Червен и Черната книга) и житейските проблеми в периферията
(както в Сняг и Истанбул). За мен, да бъдеш писател е да признаеш тайните рани,
които носиш в себе си, рани, толкова тайни, че дори ние самите едва съзнаваме, че
ги има, и търпеливо да ги изследваш, да ги опознаеш, да ги осветиш, да притежавах
тези болки и рани и да ги направих съзнателна част от духа и писането ти.

Писателят говори за неща, които всеки знае, но не знае, че знае. Да се изследва

това знание, и да се наблюдава как расте е удоволствие. Читателят посещава един
свят, отведнъж познат и чуден. Когато писателят се затвори в една стая с години, за
да упражнява уменията си – да създаде свят – ако използва тайните си рани като
отправна точка, той, съзнавайки или не, се осланя силно на човечеството.
Увереността ми идва от вярата, че всички човешки същества си приличат, че и другите
носят рани като моите – следователно биха разбрали. Цялата истинска литература има
начало в тази детинска и изпълнена с надежда сигурност, че всички хора си приличат.
Когато писателят се затвори в стаята си с години, по този начин той предлага
безпристрастно човечество, един свят без център.

Но както може да се види от куфара на баща ми и избледнелите цветове на живота ни в

Истанбул, светът има център, и той беше далеч от нас. В книгите си описвам в някои
подробности как този основен факт е породил едно чеховско чувство на принципност, и
как, по друг път, това е довело до поставянето ми под въпрос на автентичността ми.
От опит знам, че мнозинството хора на тази земя живеят със същите чувства, че
мнозина страдат от още по-задълбочено чувство на недостатъчност, липса на сигурност
и чувство на деградация, в сравнение с мен. Да, най-големите дилеми, пред които е
изправено човечеството все още са нямането на земя, на дом и гладът... Но днес
телевизиите ни и вестниците ни казват за тези основни проблеми по-бързо и по-
просто, отколкото литературата някога може. Това, което литературата трябва най-
много да обсъжда и да изследва днес са първичните страхове на човек: страха да не
бъде изключен и страха да не означава нищо, както и чувството за безполезност,
което съпътства тези страхове. Общото унижение, уязвимост, обиди, жалби,
чувствителности и въображаеми обиди и националистическите хвалби и надувки, които
са им съвсем близки... Всеки път, когато се изправям пред такива чувства и пред
ирационален, преувеличен език, с които обикновено биват изразени, знам, че докосват
тъмнината в мен. Били сме свидетели често пъти на народи, общества и нации извън
Западния свят – мога лесно да се причисля към тях – които се поддават на страхове,
които понякога ги карат да вършат глупости, само заради страха им от унижение и
заради чувствителността им. Знам също така, че на Запад – свят, към който мога да
се причисля също толкова лесно – нации и народи, които прекалено се гордеят с
богатството си, и след като са ни докарали Ренесанса, Просветлението и Модернизма,
от време на време стават жертви на самодоволство, което е почти също толкова
глупаво.

Това означава, че баща ми не е бил единствен, че всички ние придаваме твърде много
значение на представата за свят с център. Докато всъщност това, което ни кара да се
затворим и да пишем в стаите си с години е вяра в обратното; вяра, че един ден
писанията ни ще бъдат четени и разбрани, защото хората по целия свят си приличат.
Но това, както знам от своето писане и от това на баща ми е един тревожен
оптимизъм, белязан от гняв да не бъдем отпратени към периферията, да не бъдем
изключени. Любовта и омразата, които Достоевски изпитва към Запада през целия си
живот – и аз съм ги изпитал, много пъти. Но ако съм осъзнал някаква основна истина,
ако имам причина за оптимизъм, то е защото съм изминал пътя с този велик писател
през отношението му на любов и омраза към Запада и съм видял другия свят, който той
е изградил от другата страна.

Всички писатели, които са посветили живота си на тази задача познават тази

реалност: каквато и да е първоначалната ни цел, светът, който създаваме след години
писане с надежда, в крайна сметка, ще се премести към други много по-различни
места. Ще ни отнесе далече от масата, на която сме работили с тъга или гняв, ще ни
прехвърли от другата страна на тази тъга или гняв, в един друг свят. Възможно ли е
баща ми да не е достигнал такъв свят? Както земята бавно приема форма, бавно
издигаща се сред мъглата в всичките си цветове, като остров след дълго мореплаване,
така този друг свят ни омагьосва. Ние сме също толкова очаровани, колкото и
западните пътешественици, които са доплавали от юг и са съзрели Истанбул, издигащ
се над мъглата. В края на пътуване, започнато с надежда и любопитство, пред тях се
изправя град на джамии и минарета, на смесица от къщи, улици, хълмове, мостове и
склонове, един цял свят. Виждайки го, искаме да пристъпим в този свят и да се
изгубим в него, както можем в една книга. След като сме седели на една маса, защото
сме се чувствали провинциално, изключени, в покрайнините, ядосани или много
меланхолични, сме открили цял един свят отвъд тези чувства.
Това, което изпитвам сега е обратно на онова, което изпитвах като дете и юноша: за
мен центърът на света е Истанбул. Това е не само защото съм живял там целия си
живот, а защото през последните 33 години, разказвам за улиците му, за мостовете
му, за жителите му, за кучетата му, за къщите му, за джамиите му, за фонтаните му,
за странните му герои, за магазините му, за известните му личности, за мрачните му
места, за дните и нощите му, правейки ги част от мен, приемайки ги всичките. Дойде
момент, когато този свят, който бях създал със собствените си ръце, този свят,
който съществуваше само в главата ми, беше по-истински за мен, отколкото светът, в
който всъщност живеех. Тогава всички тези хора и улици, предмети и сгради
изглеждаха сякаш започват да разговарят помежду си и да си взаимодействат по
начини, които не бях предвидил, сякаш живееха не само във въображението ми или в
книгите ми, а сами за себе си. Този свят, който бях създал като един човек, който
копае кладенец с игла тогава изглеждаше по-истински от всичко останало.

Баща ми може също да е открил този вид щастие през годините, когато е писал,
помислих си аз, докато наблюдавах куфара му: не бива да го съдя предварително. Бях
му толкова благодарен все пак: той никога не е бил властващ, забраняващ, доминиращ,
наказващ, обикновен баща, а баща, който винаги ме е оставял на свобода и винаги се
е отнасял към мен с огромно уважение. Често си бях мислил, че ако от време на време
съм имал възможността да ползвам въображението си, било то свободно или по детски,
то е било, защото, за разлика от моите приятели от детинството и юношеството, не
съм изпитвал страх от баща си и понякога дълбоко вярвах, че съм успял да стана
писател, защото баща ми също е искал да бъде, когато е бил млад. Трябваше да го
чета с толерантност – да се опитвам да разбера какво е написал в тези хотелски
стаи.

С тези изпълнени с надежда мисли се отправих към куфара, който още си стоеше,
където баща ми го беше оставил. Събирайки всичката си воля прочетох няколко
ръкописа и тетрадки. За какво пишеше баща ми? Спомням си няколко изгледа от
прозорците на парижки хотели, няколко стихотворения, парадокси, анализи... Докато
пиша сега се чувствам като някой, който току-що е претърпял злополука и се опитва
да си спомни как се е случила, докато в същото време умира от страх да не би да си
спомни твърде много. Когато бях дете и майка ми и баща ми бяха на ръба на някоя
кавга – когато изпаднеха в едно от онези непоносими мълчания – баща ми веднага
пускаше радиото, за да смени настроението и музиката ни помагаше да забравим
кавгата по-бързо.

Нека сменя настроението с няколко сладки думи, които, надявам се, ще свършат същата
работа като музиката. Както знаете, въпросът, който най-често ни задават на нас
писателите, любимият въпрос е „Защо пишете?“ Аз пиша, защото имам вродена нужда да
пиша! Пиша, защото не мога да върша нормална работа като другите хора. Пиша, защото
искам да чета книги като тези, които пиша. Пиша, защото съм ви ядосан на всички.
Пиша, защото обичам да седя в стаята и да пиша по цял ден. Пиша, защото мога да
взема участие в реалния живот само като го променя. Пиша, защото искам другите,
всички вие, целия свят, да знае какъв живот сме водели и продължаваме да водим в
Истанбул, в Турция. Пиша, защото обичам миризмата на хартия, писалка и мастило.
Пиша, защото вярвам в литературата, в изкуството на романа, повече отколкото вярвам
в каквото и да е друго. Пиша, защото ми е навик, страст. Пиша, защото ме е страх да
не бъда забравен. Пиша, защото обичам славата и интереса, които донася писането.
Пиша, за да бъда сам. Може би пиша, защото се надявам да разбера защо съм толкова
ядосан на всички ви, толкова много, много ядосан. Пиша, защото обичам да бъда
четен. Пиша, защото веднъж започнал роман, есе, страница, искам да завърша. Пиша,
защото всички очакват от мен да пиша. Пиша, защото вярвам по детски в безсмъртието
на библиотеките и в начина, по който книгите ми стоят на лавицата. Пиша, защото е
вълнуващо да превърнеш всичките красоти и богатства на живота в думи. Пиша не за да
разкажа история, а за да съчиня история. Пиша, защото искам да избягам от
тревожното чувство, че има място, където трябва да отида – просто като в сън – но
не мога да стигна дотам. Пиша, защото никога не съм успявал да бъда щастлив. Пиша,
за да съм щастлив.
Седмица, след като дойде в кабинета ми и ми остави куфара си, баща ми дойде да ме
види отново. Както винаги ми донесе шоколад (беше забравил, че вече съм на 48г.).
Както винаги си поговорихме и посмяхме за живота, политиката и семейните клюки.
Настъпи един момент, в който погледът на баща ми отиде до ъгъла, където беше
оставил куфара и видя, че го бях преместил. Спогледахме се. Настъпи смазваща
тишина. Не му казах, че го бях отворил и се бях опитал да прочета съдържанието му.
Вместо това, извърнах поглед. Но той разбра. Точно както и аз разбрах, че той
разбра.

Но цялото това разбиране стигна само дотам, докъдето може за няколкото секунди. Тъй
като баща ми беше весел, непринуден човек, който вярва в себе си: той ми се
усмихна, както винаги правеше. И на тръгване повтори всички чудесни и окуражаващи
неща, които винаги ми казваше, като баща.

Както винаги, го наблюдавах как си тръгва, завиждайки на щастието му, на безгрижния

му и невъзмутим темперамент. Но си спомням, че точно в този ден и в мен беше
проблеснала искра на радост, която ме накара да се засрамя. Беше предизвикана от
мисълта, че може би не ми беше толкова удобно в живота, колкото на него, може би не
бях водил толкова щастлив и необвързан живот като него, но че се бях посветил на
писането – разбирате… беше ме срам да си мисля такива неща на гърба на баща ми. От
всички хора, баща ми, който никога не е бил причина за болката ми – който ме беше
оставил на свобода. Всичко това трябва да ни напомня, че писането и литературата са
интимно свързани с някаква празнота в центъра на живота ни, с чувствата ни за
щастие и вина.

Но историята ми има симетрия, която незабавно ми напомни за нещо друго този ден, а
това ми докара даже още по-силно чувство за вина. Двадесет и три години преди баща
ми да ми остави куфара си и четири след като бях решил, на 22 г., да стана писател
на романи и да изоставя всичко друго и да се затворя в някоя стая, завърших първия
си роман Джевдет бей и синове, с треперещи ръце дадох на баща ми напечатан на
пишеща машина вариант на още неотпечатания тогава роман, за да може да го прочете и
да ми каже какво мисли. Това не беше само защото имах доверие на вкуса и интелекта
му: мнението му означаваше много за мен, защото той, за разлика от майка ми, не се
беше противопоставил на желанието ми да стана писател. Тогава баща ми не беше с
нас, а някъде далече. Трескаво очаквах завръщането му. Когато се върна две седмици
по-късно, изтичах да отворя вратата. Баща ми не каза нищо, а веднага ме прегърна,
по начин, който ми казваше, че много му е харесал. За известно време бяхме потънали
в тази малко неловка тишина, която толкова често съпътства моменти да силни емоции.
Тогава, когато се бяхме поуспокоили и започнали да говорим, баща ми си послужи със
силно натоварен и пресилен език, за да изрази убедеността си в мен или в първия ми
роман: каза ми, че един ден ще спечеля наградата, която сега съм тук, за да получа
с огромна радост.

Каза ми, че това е така не защото иска да ме убеди в доброто си мнение, или за да
постави наградата като цел; каза го като турски баща, подкрепящ сина си, окуражаващ
го с думите „Един ден ще станеш паша!“ Години наред, когато ме видеше ме
насърчаваше с точно тези думи.

Баща ми почина през декември 2002 г. Днес, заставайки тук пред Шведската академия и
бележитите й членове, които са ме удостоили с тази велика награда – тази велика
чест – и техните изтъкнати гости, горещо бих искал той да е сред нас сега.

Всяка дума знае нещо за дяволския кръг

Херта Мюлер, 07.12.2009 г.
Имаш ли носна кърпа, питаше Майката всяка сутрин на вратата, преди да изляза на
улицата. Аз нямах. И защото нямах, се връщах отново в стаята и си вземах носна
кърпа. Всяка сутрин нямах, защото всяка сутрин очаквах въпроса. Носната кърпа беше
доказателство за това, че Майката ще ме закриля сутринта. През по-късните часове и
неща на деня трябваше да разчитам на себе си. Въпросът ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА беше
една непряка милувка. Една директна би била неловка, такива неща при селяните
нямаше. Любовта беше се преоблякла като въпрос. Само по този начин тя можеше да
бъде изказана сухо, със заповеден тон като похватите на работата. Това, че гласът
беше рязък, дори подчертаваше нежността. Всяка сутрин аз бях на вратата веднъж без
носна кърпа и втори път с носна кърпа. Едва тогава излизах на улицата, сякаш с
носната кърпа с мен щеше да бъде и Майката.

А двадесет години по-късно вече отдавна бях сама със себе си в града, преводачка в
една машиностроителна фабрика. В пет часа сутринта ставах, в шест и половина
започваше работата. Сутрин от високоговорителите във фабричния двор гърмеше химнът.
По време на обедната почивка – работнически хорове. Но работниците, седнали по
време на ядене, имаха очи, празни като поцинкована ламарина, омазани с масло ръце,
яденето им беше завито във вестникарска хартия. Преди да изядат парчето сланинка,
те остъргваха с ножа печатарското мастило от сланинката си. Две години изминаха в
ежедневното еднообразие, всеки ден приличаше на другия.

През третата година еднообразието на дните приключи. Три пъти в течение на една
седмица, рано сутринта, в канцеларията ми идваше един огромен, кокалест мъж с
блестящи кафяви очи, един колос на тайните служби.

Първият път той ме наруга изправен и си отиде.

Вторият път той съблече анорака си, окачи го на ключа на шкафа и седна. Онази
сутрин аз бях донесла от къщи лалета и ги подреждах във вазата. Той ме гледаше и ме
хвалеше за необичайните ми познания за хората. Гласът му беше хлъзгав. Караше ме да
се чувствам неспокойно. Отхвърлих похвалите и го уверих, че разбирам единствено от
лалета, не и от хора. Тогава той каза ехидно, че ме познава по-добре, отколкото аз
познавам лалетата. След това прехвърли анорака си през лакът и си отиде.

На третия път той седна, а аз останах да стоя, защото беше сложил кожената си чанта
на стола ми. Не се осмелих да я сложа на пода. Той ме наруга, че съм била ужасно
тъпа, мързелива, леконравна, покварена като бездомна кучка. Лалетата избута на ръба
на масата, по средата положи празен лист хартия и писалка. После изрева: пиши.
Писах стоешком онова, което той ми диктуваше – име, рождена дата, адрес. А след
това, че независимо от близост и роднинство не трябва да казвам на никого, че … тук
се появи ужасната дума: colaborez, че ще сътруднича. Тази дума аз не написах.
Оставих писалката и отидох до прозореца, погледнах навън към прашната улица. Тя не
беше асфалтирана, с дупки и прегърбени къщи. Тази съсипана улица се казваше на
всичко отгоре Strada Gloriei, улица на славата. На улицата на славата една котка
седеше на голото черничево дърво. Беше котката на фабриката, с разкъсаното ухо. Над
нея ранно слънце като жълт барабан. Казах: N-am caracterul, нямам този характер.
Думата ХАРАКТЕР направи човека от тайните служби истеричен. Той разкъса листа и
хвърли парчетата на пода. Вероятно му хрумна, че ще трябва да представи на шефа си
опита за вербуване, защото се наведе, събра всички парчета в ръка и ги хвърли в
чантата си. След това въздъхна дълбоко и в поражението си захвърли вазата с
лалетата срещу стената. Тя се разби и изскърца, сякаш във въздуха имаше зъби. С
чанта под ръка той каза тихо: ще съжаляваш за това, ние ще те удавим в реката. Аз
казах сякаш на самата себе си: ако подпиша това, няма да мога да живея повече със
себе си, тогава ще трябва да го направя сама. По-добре да го направите вие. Но
вратата на канцеларията вече беше отворена и той си отиде. А навън, на улицата на
славата, котката беше скочила от дървото на покрива на сградата. Един клон
пружинираше като трамплин.

На следващия ден започна дърпаницата. Трябваше да се махам от фабриката. Всяка

сутрин в шест и половина трябваше да се представям на директора. С него всяка
сутрин седяха шефът на профсъюзите и партийният секретар. Както на времето Майката,
така сега директорът питаше всяка сутрин: намери ли си друга работа? Всеки път аз
отговарях едно и също: не съм търсила, харесва ми тук във фабриката, искам да
остана до пенсия.

Една сутрин дойдох на работа и дебелите ми речници лежаха до вратата, на пода в

коридора. Отворих, на работното ми място седеше един инженер. Той каза: тук се чука
преди да се влезе. Тук седя аз, ти няма какво да търсиш тук. Не можех да отида в
къщи, тогава щяха да получат претекст да ме уволнят заради неизвинено отсъствие.
Вече нямах бюро, именно сега трябваше да идвам абсолютно всеки ден на работа, в
никакъв случай не трябваше да отсъствам.

Приятелката ми, на която всеки ден разказвах всичко по пътя към къщи през жалката
Strada Gloriei, ми освободи на първо време един ъгъл на работното си място. Но една
сутрин тя беше застанала пред вратата на канцеларията, за да ми каже: Не бива да те
пускам повече вътре. Всички казват, че ти си агентка. Тормозът беше препратен
надолу, слухът беше разпространен сред колегите. Това беше най-лошото. Човек може
да се защищава срещу нападения; срещу клеветата ние сме безсилни. Всеки ден очаквах
всичко възможно, включително и смъртта. Но с това вероломство не можах да се
справя. Никакви сметки не можеха да я направят поносима: Клеветата натъпква човека
с боклуци, човек се задушава, защото не може да се съпротивява. В очите на колегите
аз бях именно това, на което бях отказала. Ако бях ги шпионирала, те щяха да ми се
доверяват без да подозират нищо. По принцип те ме наказваха за това, че бях ги
пощадила.

И тъй като сега пък изобщо не можех да отсъствам, но нямах канцелария, а

приятелката ми не биваше да ме пуска в нейната, аз останах на стълбището, без да
знам какво да правя. Изкачих се няколко пъти нагоре-надолу по стълбите – и изведнъж
отново бях детето на майка си, защото ИМАХ НОСНА КЪРПА. Положих я на едно от
стъпалата между първия и втория етаж, изгладих я, за да изглежда наред, и седнах
върху нея. Дебелите си речници положих на коляно и запревеждах описанията на
хидравлични машини. Аз бях един виц от стълбището, а канцеларията ми – една носна
кърпа. Приятелката ми сядаше до мен по време на обедната почивка. Ядяхме както по-
рано в нейната, а още по-рано – в моята канцелария. Откъм високоговорителите на
двора както винаги работническите хорове пееха за щастието на народа. Тя ядеше и
плачеше заради мен. Аз не плачех. Аз трябваше да остана твърда. Още дълго време.
Няколко вечни седмици, докато ме уволниха.

По времето, в което бях виц от стълбището, прегледах в един лексикон какво точно
носи със себе си думата СТЪЛБИЩЕ. Първото стъпало на стълбището се нарича
ВСТЪПВАНЕ, а последното – НАПУСКАНЕ. Вертикалните стъпала, на които се стъпва, са
положени отстрани в СТЪЛБИЩНИТЕ СТРАНИ. А свободните пространства между отделните
стъпала се наричат дори СТЪЛБИЩНИ ОЧИ. От частите на хидравличните, оплескани с
масло машини вече познавах хубавите думи: ЛАСТОВИЧА ОПАШКА, ЛЕБЕДОВА ШИЙКА,
задържащата част на болтовете се наричаше ГАЙКА[1]. И също толкова силно ме
поразиха поетичните названия на стълбищните части, красотата на техническия език.
СТЪЛБИЩНИ СТРАНИ, СТЪЛБИЩНИ ОЧИ – значи стълбището има лице. Дали от дърво или
камък, от бетон или желязо – защо хората вграждат дори и в най-грамадните неща на
този свят собствения си лик, дават на мъртвия материал имена от собствената си
плът, персонифицират го в телесни части? Дали грубата работа става поносима за
техническите специалисти едва чрез скритата нежност? И дали всяка работа, във всяка
професия, протича по същия принцип, както и въпросът на майка ми за носната кърпа.

В къщи, в детството ми, имаше едно чекмедже за носни кърпи. В него лежаха в две
редици, подредени едни след други, три различни купчета:

Вляво мъжките носни кърпи за Бащата и Дядото.

Вдясно женските носни кърпи за Майката и Бабата.
По средата детските носни кърпи за мен.

Чекмеджето беше образът на нашето семейство във формат на носна кърпа. Мъжките
носни кърпи бяха най-големите, те имаха тъмни ръбове в кафяво, сиво или бордо.
Женските носни кърпи бяха по-малки, ръбовете им светлосини, червени или зелени.
Детските носни кърпи бяха най-малките, без ръб, но с нарисувани цветя или животни
върху белия квадрат. От всичките три сорта имаше делнични носни кърпи, в предната
редица, и неделни носни кърпи, в задната. В неделя носната кърпа, дори и ако не се
виждаше, трябваше да подхожда към цвета на облеклото.

Никои други вещи в къщата, нито дори самите ние, не бяха толкова важни колкото
носните кърпи. Те бяха универсално полезни за: хрема, кръв от носа, наранена ръка,
лакът или коляно, плач или захапване, за да се подтисне плача. Една мокра, студена
носна кърпа върху челото беше против главоболие. С четири възела по ъглите тя беше
шапка против слънчево изгаряне или дъжд. Когато човек искаше да си припомни нещо,
правеше се възел в носната кърпа, за напомняне. При носене на тежки чанти тя се
увиваше около дланта. Когато се вееше, тя се превръщаше в прощално помахване,
когато влакът напускаше гарата. И защото на румънски влакът се казва TREN, а на
банатски диалект сълзата се нарича TRÄN, скърцането на влаковете по железопътните
релси винаги се свързваше в главата ми с плача. Когато на село някой умираше вкъщи,
то веднага превързваха челюстта му с носна кърпа, за да остане устата затворена
докато настъпи вкочаняването. Когато някой паднеше покрай пътя в града, винаги се
намираше по някой минувач, който да покрие лицето на мъртвия с носната си кърпа – и
така носната кърпа беше неговият първи мъртвешки покой.

В горещите летни дни родителите изпращаха децата си късно вечерта да поливат

цветята на гробищата. По двама или по трима, ние се притискахме заедно от един гроб
до друг, поливахме бързо. След това сядахме сгушени едни до други на стъпалата на
параклиса и гледахме как от някои гробове се надигат бели парчета омара. Те
политаха мъничко в черния въздух и изчезваха. За нас те бяха душите на мъртвите:
животински фигури, очила, шишенца и чаши, ръкавици и чорапи. И между другото, тук-
там по някоя носна кърпа с черния ръб на нощта.

По-късно, когато водех разговори с Оскар Пастиор, за да пиша за депортацията му в

съветския пленнически лагер, той разказваше, че получил от една стара руска майка
носна кърпа от бяла батиста. Може би ще имате късмет, ти и моят син – и ще можете
скоро да се върнете вкъщи, казала рускинята. Синът и бил на същата възраст като
Оскар Пастиор и също толкова далеч от къщи, но в обратната посока, казала тя, в
един наказателен батальон. Като полумъртъв от глад просяк почукал Оскар на вратата
й, искал да размени парче въглища срещу малко ядене. Тя го пуснала вкъщи, дала му
гореща супа. А когато носът му започнал да капе в чинията – и бялата носна кърпа от
батиста, която още никой не бил използвал. С ръб от дантела, с акуратно изплетени
пръчици и розетки от копринена прежда, носната кърпа била красавица, която
прегърнала и наранила просяка. Една смесица, от една страна утешение от батиста, от
друга – метър с единици от коприна, с бели чертички върху скалата на неговата
окаяност. Самият Оскар Пастиор също бил за тази жена някаква смесица: напълно
непознат просяк вкъщи, но и изгубено дете в света. В тези две личности той бил
ощастливен и поставен пред прекомерно голямо изпитание от жеста на една жена, която
била за него едновременно две личности: чужда рускиня и загрижена майка, задаваща
въпроса: ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА?

Самата аз, откак знам тази история, също имам един въпрос: дали ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА
е нещо, валидно навсякъде и разпростряно върху целия свят в снежния блясък между
замръзване и топене? Преминава ли то между планините и степите над всички граници,
чак до една огромна, застлана с наказателни и затворнически лагери империя? И
наистина ли въпросът ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА не може да бъде убит дори и от чука и
сърпа, нито дори от сталинизма на превъзпитанието?

И макар че говоря румънски от десетилетия насам, в разговора с Оскар Пастиор за

пръв път ми хрумна, че на румънски език носна кърпа се казва BATISTA. Отново
сетивният румънски език, който напъхва своите думи принудително-просто в сърцето на
нещата. Материалът не прави никакви заобикалки, обозначава се като готова носна
кърпа, като BATISTA. Сякаш всяка носна кърпа, по всяко време и навсякъде, е била от
батиста.

Оскар Пастиор е запазил в куфара си носната кърпа като реликва от една двойна майка
с един двоен син. И я взел вкъщи след петте лагерни години. Защо? Бялата носна
кърпа от батиста била надежда и страх. А когато човек изпусне от ръка надеждата и
страха, той умира.

След разговора за бялата носна кърпа, половината нощ лепих за Оскар Пастиор един
колаж върху бяла картичка:

Тук танцуват точки казва Беа

ти идваш в чаша за мляко с дълга дръжка
бельо в бяло сивозелена цинкова вана
при наложен платеж са достатъчни
почти всички материали
гледай тук
аз съм пътуването с влака и
черешата в сапунената паничка
никога не разговаряй с непознати мъже и
за централата

Когато на следващата седмица отново отидох при него, за да му подаря колажа, той
каза: трябва да залепиш още: НА ОСКАР. Аз казах: каквото ти давам, то ти
принадлежи. Ти го знаеш. А той каза: трябва да го залепиш, може би картичката не го
знае. Взех я отново вкъщи и залепих отгоре: На Оскар. И на следващата седмица му я
подарих отново, сякаш за пръв път бях се върнала от вратата без носна кърпа, а сега
за втори път на вратата с носна кърпа.

С носна кърпа завършва и една друга история:

Синът на дядо и баба ми се казвал Матц. През 30-те години той бил изпратен да учи
за търговец в Тимишоара, за да поеме след това семейния магазин за зърно и бакалски
стоки. В училището преподавали учители от Немския Райх, истински нацисти. След
учението Матц бил образован между другото може би и като търговец, но преди всичко
като нацист – промиване на мозъци по план. След учението Матц бил пламенен нацист,
напълно променен човек. Той ревял антисемитски лозунги, бил недостижим като
умствено изостанал човек. Дядо ми го смъмрял многократно: той създал цялото си
състояние благодарение на кредитите на еврейски приятели. И когато това не
помагало, той го зашлевявал многократно. Но разумът бил изличен. Матц бил идеологът
на селото, тормозел връстниците си, които клинчели от фронта. Имал писарско място в
румънската армия. Но от теорията го потеглило към практиката, той се записал
доброволно в СС, искал да отиде на фронта. След няколко месеца се завърнал вкъщи,
за да се ожени. Поучен от престъпленията на фронта, той използвал една валидна
вълшебна формула, за да избяга от войната за няколко дни. Тази вълшебна формула се
казвала: отпуска за женитба.

Баба ми имаше две снимки от сина си Матц, най-отзад в едно чекмедже – една сватбена
и една мъртвешка снимка. На сватбената снимка се вижда булка в бяло, една ръка по-
висока от него, тънка и сериозна, една гипсова мадона. На главата й восъчен венец
като посипана от сняг шума. До нея Матц в нацистка униформа. Вместо да бъде
младоженец, той е войник. Един женещ се войник и свой собствен последен войник у
дома. Едва завърнал се на фронта, дошла мъртвешката снимка. На нея се вижда един
най-последен, разкъсан от мина войник. Мъртвешката снимка е с големината на длан –
черна нива, по средата й бяла кърпа със сива човешка купчина върху нея. Сред
черното бялата кърпа лежи малка като детска носна кърпа, чийто бял квадрат е бил
изрисуван по средата с някаква причудлива рисунка. За баба ми тази снимка също си
имаше своята смесица: върху бялата носна кърпа се виждаше мъртъв нацист, а в
паметта й един жив син. Баба ми носеше тази двойна картина през всичките години в
своя молитвеник. Тя се молеше всеки ден. Вероятно и молитвите й бяха с двойно дъно.
Вероятно те следваха пукнатината от обичания син до вманиачения нацист и измолваха
даже и от Бога онзи шпагат, чрез който да се обича този син и да се прости на
нациста.

Дядо ми е бил войник в Първата световна война. Той знаеше за какво говори, когато
често и с огорчение казваше за сина си: Да, когато заплющят знамената, разумът се
изплъзва в тромпета. Това предупреждение подхождаше и за следващата диктатура, в
която живеех самата аз. Всеки ден се виждаше как разумът на малките и големи
използвачи се изплъзва в тромпета. Аз реших да не надувам тромпета.

Но като дете против волята си трябваше да се уча да свиря на акордеон. Защото вкъщи
лежеше червеният акордеон на мъртвия войник Матц. Ремъците на акордеона ми бяха
прекалено дълги. И за да не се изплъзват от раменете ми, учителят по акордеон ги
връзваше зад гърба ми с една носна кърпа.

Може да се каже, че именно най-дребните вещи, пък били те тромпет, акордеон или
носна кърпа, свързват едни с други най-противоположните неща в живота. Че
предметите се въртят и в отклоненията си имат нещо, което принадлежи на
повторенията – на дяволския кръг. Това може да се вярва, но не и да се каже. Но
онова, което не може да се каже, може да се напише. Защото писането е нямо
занимание, една работа от главата към ръката. Устата бива подминавана. По време на
диктатурата говорех много, най-вече защото бях решила да не надувам тромпета. Най-
често говоренето имаше непоносими последствия. Но писането започна в мълчанието,
там на фабричното стълбище, където трябваше да уговоря със самата себе си много
повече неща, отколкото можеше да се кажат. Случващото се вече не можеше да бъде
артикулирано в речта. Най-много външните допълнения, но не и техните измерения.
Тези последните аз можех единствено да произнасям нямо, буква по буква в главата
си, в дяволския кръг на думите при писането. Реагирах на смъртния страх с глад за
живот. Той беше глад за думи. Само вихрушката от думи можеше да обхване състоянието
ми. Тя изговаряше буква по буква онова, което не можеше да се каже с устата. Бягах
подир преживяното в дяволския кръг на думите, докато се появеше нещо, което преди
това не бях познавала. Паралелно с действителността се задейства и пантомимата на
думите. Тя не зачита никакви реални измерения, тя свива главното и раздува
второстепенното. Дяволският кръг на думите научава преживяното на един вид
прокълната логика, през глава. Пантомимата е яростна и същевременно страхлива, също
толкова пристрастена, колкото и преситена. Темата диктатура е автоматично
присъстваща, защото онова, което се подразбира от само себе си, не може да се върне
никога обратно, щом сàмо то е било отнето някому почти напълно. Темата е имплицитно
присъстваща, но онова, което ме запленява, са думите. Те завличат темата там,
където си поискат. Вече нищо не е истина и всичко е вярно.

Като виц от стълбището аз бях също толкова самотна, колкото и тогава в детството, в
речната долина при пазенето на кравите. Ядях листа и цветове, за да мога да
принадлежа към тях, защото те знаеха как се живее, а аз не. Заговарях ги с имената
им. Името млечна паламида трябваше наистина да бъде бодливото растение с млякото в
стеблата. Но растението не отговаряше на името млечна паламида. Опитвах се с
измислени имена, в които не се появяваше нито мляко, нито паламида: ТРЪНЕНО РЕБРО,
ИГЛЕН ВРАТ. В измамата на фалшивите имена пред истинското растение се открехна
отворът към празното. Срамът, че говоря със самата себе си, а не с растението. Но
срамът ми действаше добре. Аз пазех кравите, а звукът на думите предпазваше мен. Аз
чувствах:

Всяка дума в лицето

знае нещо за дяволския кръг
и не го казва
Звукът на думите знае, че трябва да мами, защото обектите подлъгват със своя
материал, а чувствата – със своите жестове. В точката, при която се срещат измамите
на материалите и жестовете, се вгнездява звукът на думите с неговата измислена
истина. При писането не може да става дума за доверие, а по-скоро за почтеност на
измамата.

Тогава във фабриката, когато аз бях стълбищен виц, а носната ми кърпа – моя
канцелария – намерих в лексикона и красивата дума СТЪПАЛОВИДНА ЛИХВА. Това означава
стъпаловидно нарастващи лихви на някакъв заем. Нарастващите лихви са за един
разходи, а за друг приходи. При писането те стават и двете, колкото повече се
задълбочавам в текста. Колкото повече ме ограбва написаното, толкова повече то
показва на изживяното какво не е имало в преживяното. Само думите го откриват,
защото преди това не са го знаели. Там където те изненадват изживяното, те го
отразяват най-добре. Те стават толкова принудителни, че изживяното трябва да се
вкопчва в тях, за да не се разпадне.

Струва ми се, че предметите не познават материала си, жестовете не познават

чувствата си, а думите – устата, която говори. Но за да сме сигурни в собственото
си съществуване, ние се нуждаем от предметите, жестовете и думите. Колкото повече
думи можем да си вземем, толкова по-свободни сме обаче. Когато ни бива забранена
устата, ние опитваме да се утвърдим чрез жестове, дори чрез предмети. Те са по-
трудни за тълкуване, за известно време те не предизвикват подозрение. И така те
могат да ни помогнат да преобразим унижението в достойнство, което за известно
време може би няма да предизвиква подозрение.

Малко преди емигрирането ми от Румъния майка ми била отведена една ранна утрин от
селския полицай. Тя била вече на вратата, когато внезапно се сетила, ИМАШ ЛИ НОСНА
КЪРПА? Не, нямала. И макар че полицаят бил нетърпелив, тя се върнала още веднъж
вкъщи и си взела носна кърпа. В управлението полицаят се разбеснял. Румънският език
на майка ми не бил достатъчен, за да го разбере. Тогава той напуснал канцеларията и
заключил вратата отвън. Целият ден майка ми останала заключена там. В първите
часове седяла на бюрото му и плачела. След това започнала да се разхожда и да бърше
с мократа от сълзи носна кърпа праха по мебелите. След това взела кофата от ъгъла и
парцала от гвоздея и измила пода. Бях ужасена, когато тя ми разказваше това. Как
може да чистиш канцеларията на тоя, попитах я. А тя ми отговори, без да се смущава,
търсех си работа, за да минава времето. А канцеларията беше толкова мръсна. Добре,
че бях взела една от големите мъжки носни кърпи.

Едва сега разбрах, че чрез едно допълнително, но доброволно унижение тя беше си

доставила достойнство в този арест. В един колаж аз потърсих думи за това:

Мислех си за стегнатата роза в сърцето

за безполезната душа като сито
притежателят обаче попита:
кой печели надмощие
аз казах: спасението на кожата
той изкрещя: кожата е
само едно петно обидена батиста
без разсъдък

Бих искала да мога да кажа едно изречение за всички, на които се отнема

достойнството при диктатури – пък било то и едно изречение с думата носна кърпа.
Пък било то и въпроса: ИМАТЕ ЛИ НОСНА КЪРПА?

А дали е възможно въпросът за носната кърпа открай време да е имал пред вид не
самата носна кърпа, а острата самота на човека?
Изкуството, истината & политиката
Харолд Пинтър, 07.12.2005 г.

През 1958 г. написах следното: „Няма ясно разграничение между истинското и

неистинското, нито между вярното и погрешното. Едно нещо не е непременно вярно или
погрешно; то може да бъде и вярно, и погрешно.“

Вярвам, че тези твърдения все още са смислени и че все още важат в изследването на
реалността посредством изкуството. И като писател аз заставам зад тях, но като
гражданин не мога. Като гражданин трябва да задам въпросите: „Кое е вярно? Кое е
погрешно?“

Истината е една непрекъснато изплъзваща се драма. Никога не успяваш да я откриеш

напълно, но търсенето й е непреодолимо. Търсенето е определено това, което
подхранва усилието. Търсенето е твоята задача. Доста често се натъкваш на истината
в тъмното, сблъсквайки се с нея или просто съзирайки образ или форма, които,
изглежда, отговарят на истината, често без да осъзнаваш, че си го направил. Но
истинската истина е, че не съществува такова нещо като една истина в драматичното
изкуство. Съществуват много. Тези истини взаимно се оспорват, се отвращават, се
отразяват, се пренебрегват, се дразнят и са слепи едни към други. Понякога се
чувстваш сякаш държиш в ръка истината на даден момент, а после тя се изплъзва
измежду пръстите ти и се изгубва.

Често пъти ме питат как се зараждат пиесите ми. Не мога да кажа. Нито пък мога
въобще да обобщя пиесите си, освен да кажа, че това се случи. Това го казаха. Това
го направиха.

Повечето от пиесите са породени от някаква реплика, дума или образ. Дадената дума
често пъти е последвана от образа. Ще ви дам пример за две реплики, които изникнаха
внезапно в главата ми, последвани от образ, последван от мен.

Пиесите са „Завръщане у дома“ и „Стари времена“. Първата реплика в „Завръщане у

дома“ е: „Какво направи с ножицата?“. Първата реплика в „Стари времена“ е „Тъмна.“
И в двата случая не разполагах с по-нататъшна информация.

В първия случай някой очевидно търсеше чифт ножици и настояваше местоположението им

да бъде разкрито от някой друг, който, той подозира, че вероятно ги е откраднал. Но
някак си знаех, че на запитания не му пука за ножиците, нито пък за питащия.

„Тъмна.“ Предположих, че това е описание на нечия коса, косата на жена и това и

беше отговорът. Във всеки един от случаите се почувствах задължен да проследя
действието. Това стана визуално, много бавно преминаване през сенките към
светлината.

Винаги започвам пиесите си, кръщавайки героите А, В и С.

В пиесата, която стана „Завръщане у дома“, видях мъж да влиза в мрачна стая и да
задава въпроса на по-млад мъж, седящ на грозен диван, четейки вестник за
надбягвания. Някак си подозирах, че А е бащата, а В е негов син, но нямах
доказателства. Това обаче малко по-късно беше потвърдено, когато В (който после
стана Лени) каза на А (който после стана Макс). „Татко, имаш ли нещо против да
сменим темата? Искам да те питам нещо. Това, което ядохме за вечеря, как се
казваше? Как го наричаш? Защо не си купиш куче? Ти си един кучешки готвач. Честно.
Смяташ, че готвиш за много кучета.“ И така, след като В нарича А „татко“, видя ми
се логично да предположа, че те са баща и син. А също така очевидно беше готвач и
готвенето му, изглежда, не беше високо ценено. Това означаваше ли, че няма майка?
Не знаех. Но, както си казах тогава, начинанията ни никога не знаят какъв ще е
краят им.

„Тъмна.“ Голям прозорец. Вечерно небе. Мъж, А (по-късно наречен Дийли), и жена, В
(по-късно наречена Кейт), седят с питиета. „Дебела или слаба?“ пита мъжът. За кого
говорят? Но след това виждам, че до прозореца стои жена, С (по-късно наречена Ана),
под друга светлина, с гръб към тях, с тъмна коса.

Странен е моментът на създаване на героите, които дотогава не са съществували.

Това, което следва, е непостоянно, несигурно, дори халюциногенно, въпреки че
понякога може да бъде и неудържима лавина. Положението на автора е странно. В
известен смисъл той не е приветстван от героите. Героите му се съпротивляват, с тях
не се живее лесно, невъзможно е да се опишат. Определено не можеш да им заповядваш.
До известна степен играеш безкрайна игра с тях, котка и мишка, сляпа баба,
криеница. Но накрая разбираш, че пред теб са хора от плът и кръв, хора с воля и
собствени чувства, изградени от съставни части, които не можеш да промениш,
манипулираш, нито да изкривиш.

Така че езикът в изкуството си остава една силно двусмислена трансакция, плаващи

пясъци, трамплин, замръзнал гьол, който може да се пропука под теб – автора – всеки
момент.

Но както казах, търсенето на истината никога не спира. Не може да бъде забавено, не

може да бъде отложено. Трябва да се изправиш лице в лице точно там, на място.
Политическият театър представлява напълно различен набор от проблеми. Нравоученията
трябва да се избягват на всяка цена. Обективността е от първостепенно значение.
Героите трябва да могат да дишат свободно. Авторът не може да ги затваря и
ограничава, за да задоволява собствения си вкус или настроение, или предразсъдъци.
Той трябва да е готов да подходи към тях от различни ъгли, от пълен и неограничен
набор от перспективи, да ги изненада може би от време на време, но все пак да им
даде свободата да вървят по пътя, който сами изберат. Това невинаги се получава.
Политическата сатира, разбира се, не се придържа към нито едно от тези предписания.
Всъщност върши точно обратното, което е и нейна характерна функция.

В моята пиеса „Рожден ден“ мисля, че допускам цял един набор от възможности да
действат в една гъста гора от възможности, преди окончателно да се насоча към
покоряването.

„Езикът на планината“ не претендира за такъв обхват на действие. Остава си

брутална, кратка и грозна. Но войниците в пиесата всъщност успяват да намерят
забавление в нея. Човек понякога забравя, че мъчителите в пиесата лесно се
отегчават. Нуждаят се от малко смях, за да повдигнат духа си. Това се потвърждава,
разбира се, и от събитията в Абу Граиб в Багдад. „Езикът на планината“ трае само 20
минути, но би могла да продължи час след час, и още, и още, като моделът се повтаря
отново и отново, и пак, час след час.

„Пепел върху пепел“, от друга страна, ми се струва, че се развива под водата.

Давеща се жена, ръка, протегната нагоре през вълните, изчезва от погледа, протяга
ръце да намери някого другиго, но там няма никого, нито над, нито под водата,
намира само сенки, отражения, носи се. Жената – една изгубена фигура в един
удавнически пейзаж, неспособна да избегне гибелта си, която, изглежда, принадлежи
на други.

Но с настъпване на тяхната смърт и тя трябва да умре.

Езикът на политиката по начина, използван от политиците, не смее да навлезе в тази

територия, тъй като мнозинството политици, въз основа на доказателствата, с които
разполагаме, не се интересуват от истината, а от властта и поддържането на тази
власт. За да се задържи тази власт, е от огромно значение хората да останат в
неведение, да живеят невежи за истината, дори за истината за собствения си живот.
Следователно това, което ни обгражда, е огромен килим, изтъкан от лъжи, от които
ние черпим сили.

Както всеки тук знае, оправданието за нахлуването в Ирак беше, че Саддам Хюсеин
притежавал големи количества силно опасни оръжия за масово унищожение, някои от
които можели да бъдат изстреляни в рамките на 45 минути и да доведат до ужасяващи
разрушения. Увериха ни, че това е истината. Не беше вярно. Казаха ни, че Ирак има
връзки с Ал Кайда и е частично отговорен за нападението над Ню Йорк на 11 септември
2001 г. Увериха ни, че това е истината. Не беше вярно. Казаха ни, че Ирак е заплаха
за световната сигурност. Увериха ни, че това е истината. Не беше вярно.

Истината е нещо напълно различно. Истината е свързана с това как Съединените щати
разбират ролята си в световните дела и как решават да се въплътят в нея.

Но преди да се върна към настоящето, бих искал да разгледам недалечното минало, под
което имам предвид външната политика на Съединените щати от края на Втората
световна война досега. Смятам, че сме задължени да подложим този период поне на
някакъв ограничен анализ, което е и всичко, което времето тук ни позволява.

Всеки знае какво се случи в Съветския съюз и в цяла Източна Европа в следвоенния
период: систематичната бруталност, разпространените жестокости, потъпкването на
независимата мисъл. Всичко това е изчерпателно документирано и потвърдено.

Твърдя тук, че престъпленията на Америка за същия този период са отбелязани съвсем

повърхностно, камо ли документирани, камо ли осъзнати или въобще признати за
престъпления. Смятам, че това трябва да се разгледа и че истината е от огромно
значение за мнението на света днес. Макар и ограничени, до известна степен, от
съществуването на Съветския съюз, действията на Съединените щати по света ясно
показват, че те смятат, че имат картбланш да правят каквото си поискат.

Директното нахлуване в територията на една суверенна държава всъщност никога не е

бил предпочитаният от Америка метод. Тя предпочита предимно това, което описва като
„по-малко напрегнат конфликт“. По-малко напрегнат конфликт означава, че хиляди
измират, но по-бавно, отколкото ако изведнъж започнеш да ги бомбардираш. Означава,
че заразяваш сърцето на страната, че даваш началото на злокачествено образувание и
после наблюдаваш как гангрената се разпространява. Когато народът е сломен или
пребит до смърт (едно и също е), а твоите приятели, военните и големите корпорации,
си властват необезпокоени, тогава заставаш пред камерата и заявяваш, че
демокрацията е надделяла. Това е типично за външната политика на САЩ през годините,
за които говоря.

Трагедията в Никарагуа е случай от огромно значение. Избирам да го опиша тук като

убедителен пример за гледната точка на Америка относно световната й роля и тогава,
и сега.

Присъствах на една среща в американското посолство в Лондон към края на 80-те.

Американският конгрес беше на път да реши дали да отпусне пари на Контрите за
кампанията им против Никарагуа. Аз бях член на делегация, говореща от името на
Никарагуа, но най-важният член на тази делегация беше отец Джон Меткаф. Лидер на
представителите на САЩ беше Реймънд Сийц (тогава номер две след посланика, а по-
късно самият той посланик). Отец Меткаф каза: „Сър, аз отговарям за една енория в
северната част на Никарагуа. Енориашите ми построиха училище, здравен център,
културен център. Живеем в мир. Преди няколко месеца отряд на Контрите нападна
енорията. Унищожиха всичко: училището, здравния център, културния център.
Изнасилиха медицински сестри и учители, избиха доктори, и то по най-бруталния
начин. Държаха се като диваци. Моля Ви, поискайте от американското правителство да
прекрати помощта си за тези шокиращи терористични дейности.“

Реймънд Сийц имаше много добра репутация на разумен, отговорен и високо образован
човек. Много уважаван в дипломатическите среди. Той изслуша отеца, направи пауза и
после заговори с известна сериозност: „Отче – каза той, – нека Ви кажа нещо. По
време на война невинните винаги страдат.“ Последва ледена тишина. Бяхме се
вторачили в него. Той дори не трепна.

Невинните наистина винаги страдат.

Най-накрая някой каза: „Но в този случай „невинните“ са жертви на жестоко зверство,
едно от много такива, подпомогнати от Вашето правителство. Ако Конгресът отпусне
още пари на Контрите, подобни зверства ще се случват. Не е ли точно такъв случаят?
Следователно, не е ли Вашето правителство виновно, че подкрепя убийства и
разрушения срещу гражданите на една суверенна държава?“

Сийц беше непоколебим. „Не съм съгласен, че фактите, както са изложени, подкрепят
твърденията Ви.“

На излизане от посолството един от служителите на посолството ми каза, че му

харесвали пиесите ми. Не отговорих.

Трябва да ви напомня, че по онова време президентът Рейгън направи следното

изявление: „Контрите са моралният еквивалент на нашите Бащи-основатели.“

САЩ подкрепяха бруталната диктатура на Сомоса в Никарагуа в продължение на 40

години. Народът на Никарагуа, воден от Сандинистите, свали режима през 1979 г.,
една спираща дъха народна революция.

Сандинистите не бяха съвършени. И те притежаваха полагащата им се арогантност, а

политическата им философия съдържаше доста противоречиви елементи. Но бяха
интелигентни, разумни и цивилизовани. Захванаха се да създадат едно стабилно,
прилично и плуралистично общество. Премахнато е смъртното наказание. Няколкостотин
хиляди мизерстващи селяни са върнати към живот. Над 100 000 семейства получават
право да притежават земя. Построяват се две хиляди училища. Доста забележителна
кампания срещу неграмотността намалява неграмотността в държавата до по-малко от
една седма. Въвеждат се безплатно образование и безплатно здравеопазване.
Смъртността при бебетата се намалява с една трета. Премахва се полиомеилитът.

Съединените щати осъждат тези постижения като марксистки/ленинистки отклонения.

Според правителството на САЩ това дава опасен пример. Ако на Никарагуа се разреши
да установи основни норми на социална и икономическа справедливост, ако й се
позволи да вдигне стандартите на здравеопазване и образование и да постигне
социално единство и национално себеуважение, то съседните й страни биха задали
същите въпроси и направили същите неща. Разбира се, тогава съществуваше яростна
съпротива срещу статуквото в Ел Салвадор.

По-рано ви споменах за „килима, изтъкан от лъжи“, който ни обгражда. Президентът

Рейгън просто описа Никарагуа като „тоталитарна тъмница“. Това беше прието в общи
линии от медиите и безспорно от британското правителство за точен и справедлив
коментар. Но всъщност няма никакви доказателства за съществуването на отряди на
смъртта при правителството на Сандинистите. Няма свидетелства за мъчения. Няма
свидетелства за систематична или официална военна жестокост. Свещеници не са
убивани в Никарагуа. Всъщност в състава на правителството има трима свещеници,
двама йезуити и един мисионер от Маринол[1]. Тоталитарните тъмници всъщност бяха в
съседните Ел Салвадор и Гватемала. Съединените щати бяха свалили демократично
избраното правителство на Гватемала през 1954 г. и се предполага, че над 200 000
души са станали жертва на последвалите военни диктатури.

Шестима от най-изявените йезуити в света бяха зверски убити в Централния

американски университет в Сан Салвадор през 1989 г. от батальон от полка Алкатл,
трениран във Форт Бенинг, Джорджия, САЩ. Изключително смелият човек архиепископ
Ромеро беше убит по време на литургия. Предполага се, че 75 000 души са загинали.
Защо са били убити? Убити са, защото са вярвали, че един по-добър живот е възможен
и трябва да бъде осъществен. Заради това си вярване те незабавно попадат в
категорията комунисти. Умират, защото са се осмелили да се усъмнят в статуквото,
безкрайното блато на мизерията, болестите, деградацията и потисничеството, полагащи
им се по рождение.

САЩ най-накрая успяха да свалят правителството на Сандинистите. Отне години и

огромна съпротива, но жестокото икономическо преследване и 30 000 хиляди мъртви в
крайна сметка разклатиха народния дух на Никарагуа. Отново бяха изтощени и доведени
до мизерия. Казината се завърнаха в страната. Дойде краят на безплатното
здравеопазване и образование. Големият бизнес се завърна със замах. „Демокрацията“
беше надделяла.

Но тази „политика“ в никакъв случай не беше прилагана само по отношение на

Централна Америка. Прилагаше се по целия свят. Беше безкрайна. И сякаш никога не се
е случвало. Съединените щати подкрепят и в много случаи въплъщават всяка дясно
ориентирана диктатура в света след края на Втората световна война. Имам предвид
Индонезия, Гърция, Уругвай, Бразилия, Парагвай, Хаити, Турция, Филипините,
Гватемала, Ел Салвадор и, разбира се, Чили. Ужасът, който САЩ предизвиква в Чили
през 1973 г., никога няма да бъде заличен, нито може някога да бъде забравен.

В тези страни е имало стотици хиляди смъртни случаи. Случили ли са се? Във всеки
един случай ли могат да бъдат приписани на външната политика на САЩ? Отговорът е
да, случили са се и са последица от американската външна политика. Но никой не знае
за това.

Не се е случило. Въобще нищо никога не се случва. Дори когато се случваше, не се

случваше. Нямаше значение. Не представляваше интерес. Престъпленията на САЩ са
систематични, постоянни, жестоки, безмилостни, но много малко хора всъщност говорят
за тях. Трябва да признаете. Америка извършва една съвсем медицинска манипулация на
властта по целия свят, представяйки се за сила на всемирното добро. Гениална, дори
остроумна, силно успешна хипноза.

Казвам ви, че САЩ несъмнено са най-големият самохвалко наоколо. Може да са

брутални, безразлични, пренебрежителни и безмилостни, но също така са и умни. Като
един пътуващ търговец, те са сами и най-продаваемата им стока е самолюбието. От
него се печели. Слушайте как всички американски президенти по телевизията казват
думите „американския народ“ като в изречението: „Казвам на американския народ, че
настъпи време за молитва и защита на правата на американския народ и моля
американския народ да се довери на президента си в действията, които той ще
предприеме в името на американския народ.“ Това е умела хитрост. Всъщност езикът се
прилага, за да държи мисълта настрани. Думите „американския народ“ осигуряват една
наистина удобна възглавница, пълна с успокоение. Няма нужда да мислиш. Просто се
облегни на възглавницата. Тя може да задуши интелигентността ти и способността ти
да мислиш критично, но пък е много удобна.

Това, разбира се, не се отнася до 40-те милиона хора, живеещи под прага на
бедността, и 2-та милиона мъже и жени, затворени в огромния гулаг от затвори,
простиращ се из целите Американски щати.

Съединените щати вече не се занимават с по-малко напрегнати конфликти. Вече не

виждат смисъл да бъдат сдържани или дори непочтени. Свалят картите на масата
напълно безпристрастно. Съвсем просто, на тях въобще не им пука за Обединените
нации, международното право или критичните разногласия, на които гледат като на
безсилни и неуместни. Също така си имат свое собствено блеещо агънце, което върви
след тях на каишка, жалката и покорна Великобритания.

Какво се случи с чувството ни за морал? Имали ли сме го някога? Какво означават

тези думи? Да не би да се отнасят до термин, много рядко използван напоследък –
съвест? Съвест, свързана не само с нашите собствени действия, но с нашата обща
отговорност за действията на другите? Отживелица ли е всичко това? Вижте Гуантанамо
Бей. Стотици задържани за повече от три години без предявени обвинения, без
адвокатска защита или справедлив процес, технически задържани завинаги. Тази
напълно незаконна структура се поддържа противно на Женевската конвенция. Не само
че бива толерирана, но и почти бива пренебрегната от „международната общност“. Това
грубо криминално нарушение на закона се извършва от страна, която твърди, че е
„лидер на свободния свят“. Мислим ли за затворниците в Гуантанамо? Какво казват
медиите за тях? Появяват се от време на време – малка статийка на шеста страница.
Запратени са в ничия земя, от която наистина може и да не се завърнат. В момента
много от тях са на гладна стачка, хранени насила, включително и британци. Няма
церемонене при насилственото хранене. Без успокоителни или обезболяващи. Просто
една тръба, вкарана през носа в гърлото ти. Повръщаш кръв. Това е мъчение. Какво
казва по този въпрос британският външен министър? Нищо. Какво казва по този въпрос
британският премиер? Нищо. Защо? Защото САЩ са казали: да се критикува държанието
ни в Гуантанамо представлява неприятелско действие. Или сте с нас, или сте против
нас. И Блеър млъква.

Нахлуването в Ирак е бандитско деяние, явен държавен тероризъм, демонстриращ

абсолютно презрение към идеята за международното право. Нахлуването беше своеволно
военно действие, вдъхновено от поредица от лъжи и още лъжи и груба манипулация на
медиите и следователно на обществото; действие, предвидено да обедини американския
военен и икономически контрол над Близкия изток, представяйки се – като последна
възможност, след като всички други техни оправдания се провалиха – за освобождение.
Ужасяващо изтъкване на военна сила, отговорна за смъртта и осакатяването на хиляди
и хиляди невинни хора.

Донесохме мъчения, касетни бомби, обеднен уран, безброй произволни убийства,

мизерия, деградация и смърт на иракчани, а го наричаме „донасяне на свобода и
демокрация в Близкия изток“.

Колко човека трябва да убиеш, преди да бъдеш обявен за масов убиец и военен
престъпник? Сто хиляди? Повече от достатъчно, така си мисля. Следователно ще бъде
справедливо Буш и Блеър да бъдат изправени пред Международния криминален съд. Но
Буш е умен. Той не е ратифицирал Международния криминален съд. Следователно, ако
някой американски войник или пък политик се намери на подсъдимата скамейка, Буш
предупреди, че ще изпрати пехотинците. Но Тони Блеър е ратифицирал съда и
следователно е на разположение за преследване. Можем да дадем адреса му на Съда,
ако той се интересува. Номер 10, Даунинг Стрийт, Лондон.

Смъртта в този контекст е неуместна. И Буш, и Блеър поставят смъртта съвсем на

заден план. Поне 100 000 иракчани бяха убити от американски бомби и ракети, преди
да започнат размириците в Ирак. Тези хора не са важни. Смъртта им не съществува. Те
са празни места. Дори не са отбелязани като мъртви. „Ние не се занимаваме с броене
на трупове“ – каза американският генерал Томи Франкс.

В началото на нахлуването на първите страници на британските вестници се появи

снимка на Тони Блеър, целуващ бузата на малко иракчанче. „Благодарно дете“, пишеше
отдолу. Няколко дена по-късно имаше статия и снимка, на вътрешна страница, на друго
четиригодишно момченце без ръце. Семейството му било взривено от ракета. То е
единственият оцелял. „Кога ще ми върнете ръцете?“ – пита то. Историята отпадна. Ами
Тони Блеър не го държеше на ръце, нито пък тялото на което и да е друго осакатено
дете, нито някакъв кървав труп. Кръвта цапа. Изцапва ризата и вратовръзката ти,
когато изнасяш реч по телевизията.

Двете хиляди мъртви представляват неудобство. Закарват ги до гробовете им под

прикритието на тъмнината. Погребенията се извършват дискретно, в безопасност.
Осакатените и обезобразените гният в леглата си, някои от тях до края на живота си.
Така че и мъртвите, и осакатените гният, само че в различни видове гробове.

Ето откъс от стихотворението на Пабло Неруда „Обяснявам някои неща“:

И една сутрин всичко бе в пламъци,

и една сутрин кладите
никнеха от земята,
поглъщайки живите твари,
и оттогаз настана огън,
настана барут,
настана кръв.
Разбойници със самолети, с маври,
разбойници с пръстени и херцогини,
разбойници с по-малко чернокожи за благослов
падаха от небето, за да убиват деца
и по улицата детската кръв
си течеше простичко, като кръв от деца.

Чакали, що чакалът би отблъснал,

камъни, що твърдият бодил би отхапал и изплюл,
пепелянки, що пепелянките биха възненавидели!

Срещу вас видях кръвта

на Испания да се надига,
за да ви удави с една-едничка вълна
от гордост и ножове!

Генерали
на предателството:
вижте мъртвия ми дом,
погледнете съсипаната Испания,

но от всеки мъртъв дом изниква храбра стомана

вместо цветя,
но от всяка отломка от Испания
покълва Испания,
но от всяко мъртво дете избуява пушка с очи,
но от всяко престъпление се раждат куршуми,
които някой ден ще открият мястото
на сърцето ви.

Ще попитате защо поезията му не говори за мечти, за листа, за големите вулкани в

родната му страна?

Елате да видите кръвта по улиците,

елате да видите
кръвта по улиците,
елате да видите
кръвта по улиците![2]

Нека да изясня, че цитирайки от стихотворението на Неруда, по никакъв начин не

правя сравнение между републиканска Испания и Саддам-Хюсеиновия Ирак. Цитирам
Неруда, защото никъде другаде в съвременната поезия не съм чел такова силно и
интуитивно описание на бомбардиране на цивилни.

Споменах по-рано, че сега САЩ са напълно откровени относно свалянето на картите си

на масата. Такъв е случаят. Официално обявената политика сега е определена като
„пълно надмощие“. Това не е мой израз, а техен. „Пълно надмощие“ означава контрол
по земя, море, въздух и космос и всичките налични там ресурси.
Съединените щати в момента заемат 702 военни бази из целия свят, в 132 страни, с
почетното изключение на Швеция, разбира се. Не знаем точно как са постигнали това,
но са го постигнали.

Съединените щати притежават 8000 действащи и оперативни ядрени бойни глави. Две
хиляди са в пълна бойна готовност, готови за изстрелване с 15-минутно
предупреждение. Разработват нови ядрени системи, познати като „разбивачи на
бункери“. Британците, както винаги сътрудничещи, възнамеряват да подменят
собствените си ядрени ракети Трайдънт. В кого, чудя се, се целят? Осама бин Ладен?
Вас? Мен? Обикновения човек? Китай? Париж? Кой знае? Това, което обаче знаем, е, че
тази инфантилна лудост – притежаването и заплашването с употреба на ядрени оръжия –
е заложена в същината на настоящата американска политическа философия. Трябва да си
напомняме, че САЩ са постоянно на военна нога и не показват никакви признаци на
отпускане.

Много хиляди, ако не и милиони хора в самите Щати са осезаемо отвратени, засрамени
и ядосани от действията на собственото си правителство, но предвид състоянието на
нещата, те не са единна политическа сила – все още. Но притеснението, несигурността
и страхът, които виждаме да нарастват с всеки изминал ден в САЩ, едва ли ще
намалеят.

Знам, че президентът Буш си има много изключително компетентни съставители на речи,

но аз бих искал да предложа услугите си. Предлагам следното кратко обръщение към
народа, което той може да направи по телевизията. Представям си го строг, грижливо
сресан, сериозен, победоносен, искрен, често очарователен, служещ си понякога с
иронична усмивка, странно привлекателен, човек на хората.

„Бог е добър. Бог е велик. Бог е добър. Моят бог е добър. Богът на Бин Ладен е лош.
Неговият е лош бог. Богът на Саддам беше лош, само дето той нямаше такъв. Той беше
варварин. Ние не сме варвари. Аз съм демократично избраният лидер на една
свободолюбяща демокрация. Нашето общество е състрадателно. Състрадателно пускаме
електрическия стол и бием смъртоносни инжекции. Ние сме велика нация. Аз не съм
диктатор. Той е. Аз не съм варварин. Той е. И той също. Всички те са. Аз притежавам
морална власт. Виждате ли този юмрук? Това е моралната ми власт. И не го
забравяйте.“

Животът на писателя е една силно уязвима, почти разголена дейност. Не трябва да

плачем за това. Писателят прави своя избор и живее с него. Но е вярно да се каже,
че си открит към ветровете, а някои от тях са наистина ледени. Сам си, на своя
глава. Не намираш убежище, нито защита – освен ако не излъжеш, в който случай,
разбира се, си си изградил собствена защита и, може да се каже, си станал политик.

Доста пъти споменах смъртта тази вечер. Сега ще ви цитирам едно мое стихотворение,
озаглавено „Смърт“.

Къде е намерен трупът?

Кой е намерил трупът?
Трупът бил ли е мъртъв, когато е бил намерен?
Как е бил открит трупа?
Кой е трупът?
Кой е бил бащата или дъщерята, или братът,
Или чичото, или сестрата, или майката, или синът
На мъртвото и изоставено тяло?
Тялото изоставено ли е било?
Кой го е изоставил?
Трупът гол ли беше или беше облечен като за пътуване?
Кое ви накара да обявите трупа за мъртъв?
Обявихте ли трупа за мъртъв?
Добре ли познавахте трупа?
Измихте ли трупа,
Затворихте ли и двете му очи,
Погребахте ли тялото,
Изоставихте ли го,
Целунахте ли трупа?

Когато погледнем в огледало, смятаме, че образът, който се изправя пред нас, е

точен. Но преместете се и милиметър и образът се променя. Всъщност наблюдаваме
непрестанно меняща се гама от отражения. Но понякога на писателя му се налага да
строши огледалото – защото точно от другата страна на това огледало истината се е
втренчила в нас.

Вярвам, че противно на всичко, непоколебимата, твърда, яростна интелектуална

решителност, като граждани, да определим истинската истина в живота ни и обществото
ни, е жизненоважно задължение, което се пада на нас. Всъщност това е задължително.

Ако такава решителност не бъде олицетворена от политическата ни визия, тогава няма

надежда да възвърнем това, което почти е изгубено за нас – човешкото достойнство.

[1] Catholic Foreign Mission Society of America (CFMSA) Католическа мисия със
седалище в САЩ, изпращаща мисионери извън страната, за да разпространяват
ценностите на Евангелието и Христовото послание сред други народи, култури и
религиозни традиции.
[2] Откъс от „Обяснявам някои неща“, превод на Натаниел Тарн, от Пабло Неруда:
Стихосбирка, публикувана от Джонатан Кейп, Лондон 1970 г.

Самотата на Латинска Америка

Габриел Гарсия Маркес, 08.12.1982 г.

Антонио Пигафета, един флорентински навигатор, който е придружавал Магелан по време

на първото околосветско пътешествие, пише, обикаляйки нашите южни земи в Америка,
едно напълно акуратно описание, което въпреки това прилича на набег в областта на
фантазията. В него той записва, че е видял шопари, чиито пъпове се намирали по
бутовете, птици без нокти, които снасят яйцата си на гърба на партньорите си, като
и други, напомнящи пеликани без езици, с човки като лъжици. Пише, че е видял едно
деформирано същество с глава и уши на муле, тяло на камила, крака на елен и цвилене
като на кон. Той описва как първият туземец, срещнат в Патагония, за пръв път в
живота си видял огледало, в резултат на което спокойният гигант буквално подлудял
от ужас пред собствения си образ.

Тази кратка и очарователна книга, която още тогава е съдържала семената на

съвременния роман, в никакъв случай не е най-смайващият разказ за нашата реалност
от онази епоха. Хрониките на Индиите[1] са ни оставили безброй други. Елдорадо,
нашата толкова жадно търсена и илюзорна страна, се е появявала по множество карти в
продължение на много години, променяйки мястото и формата си, за да задоволява
фантазиите на картографите. В търсене на извора на вечната младост, митичният Алвар
Нунес Кабеса де Вака изследва северната част на Мексико в продължение на осем
години, в една заблуждаваща експедиция, чиито членове се изяждат едни други, като
накрая се завръщат само петима от шестстотинте, тръгнали на път. Една от многото
неразгадани мистерии на това време е онази за единадесетте хиляди мулета, всяко
натоварено със сто фунта злато, напуснали Куско един ден, за да се изплати откупа
на Атахуалпа – и никога не достигнали целта си. По-късно, в колониалните времена, в
Картахена де Индиас се продавали кокошки, отгледани на алувиална почва, чиито
мелнички съдържали дребни парченца злато. Жаждата за злато на един от основателите
ни преследваше доскоро. Чак в края на миналия век, една германска мисия, изпратена,
за да изследва изграждането на междуокеанската железопътна линия през Панамския
провлак стига до заключението, че проектът може да бъде изпълнен при едно условие:
релсите да бъдат направени не от стомана, която е сравнително рядка в този регион,
а от злато.

Но независимостта от испанската доминация не ни постави извън обсега на лудостта.

Генерал Антонио Лопес де Сантана, три пъти диктатор на Мексико, организира пищно
погребение на крака, който е изгубил в така наречената „Война на пастите“[2].
Генерал Габриел Грсия Морено управлява Еквадор в продължение на шестнадесет години
като абсолютен монарх; по време на погребението му трупът е бил сложен да седи на
президентското кресло, облечен в пълна униформа и под защитен пласт от медали.
Генерал Максимилиано Хернандес Мартинес, теософският деспот на Ел Салвадор, който
заповядва убийството на тридесет хиляди селяни в едно дивашко клане, изобретява
едно махало, с чиято помощ да открива отрова в храната си, и заповядва уличните
лампи да бъдат драпирани с червена хартия, за да се надвие една епидемия от
скарлатина. Статуята на генерал Франсиско Мораз, издигната на главния площад в
Тегусигалпа, всъщност е статуя на маршал Ней, купена в Париж в магазин за скулптури
от втора ръка.

Преди единадесет години, чилиецът Пабло Неруда, един от изключителните поети на

нашето време, просветли тази аудитория със словото си. Оттогава насам, европейците
с добра воля – а понякога също и онези със зла – биват поразени, с все по-голяма
мощ, от неземните новини, идещи откъм Латинска Америка, тази необятна земя на
обсебени мъже и исторически жени, чието безкрайно твърдоглавие преминава в легенди.
Ние не сме имали нито миг покой. Един прометеев президент, обграден в горящия си
дворец, загина, биейки се срещу цяла армия, сам; а две подозрителни самолетни
катастрофи, които все още чакат обяснение, съкратиха животите на друг един сърцат
президент и един демократичен войник, който беше пробудил достойнството на народа
си. Имаше пет войни и седемнадесет военни преврати; появи се един дяволски
диктатор, който провежда в името на Бога първия в наше време етноцид в Латинска
Америка. Междувременно, двадесет милиона латиноамерикански деца умряха, преди да
станат на една година – повече, отколкото са били родени в Европа от 1970 насам.
Броят на хората, изчезнали поради репресии, възлиза на почти сто и двадесет хиляди,
което е същото, сякаш никой не би могъл да каже къде са изчезнали жителите на
Упсала. Множество жени, арестувани, докато са били бременни, са родили децата си в
аржентински затвори, но никой не може да каже къде са тези деца, тъй като те са
били потайно осиновени или изпратени в сиропиталища по нареждане на военните
власти. Понеже се опитваха да променят положението на нещата, почти двеста хиляди
мъже и жени умряха по целия континент, а над сто хиляди изгубиха животите си в три
малки и злощастни страни от Централна Америка: Никарагуа, Ел Салвадор и Гватемала.
Ако това би се случило в Съединените щати, съответната цифра би била един милион и
шестстотин хиляди насилствени смърти за четири години.

Един милион хора избягаха от Чили, една страна със силна традиция на гостоприемство
– това са десет процента от населението. Уругвай, миниатюрна нация от два и
половина милиона жители, която счита себе си за най-цивилизованата страна на
континента, изгуби поради изгнаничество всеки свой пети жител. От 1979 насам,
гражданската война в Ел Салвадор създава по един бежанец на почти всеки двадесет
минути. Страната, която би могла да бъде създадена от всички бежанци и принудителни
емигранти от Латинска Америка, би имала население, по-голямо от това на Норвегия.

Осмелявам се да мисля, че именно тази извънмерна реалност, а не само нейният

литературен израз, е нещото, привлякло вниманието на Шведската академия на
изкуствата. Една реалност не от хартия, а такава, която живее вътре в нас и
определя всеки миг от нашите безбройни ежедневни смърти, и която подхранва един
източник на ненаситна творческа сила, изпълнена от скръб и красота, на която този
колумбиец е просто едно поредно проявление, предпочетено от съдбата. Поети и
просяци, музиканти и пророци, воини и негодници, всички създания на тази необуздана
реалност, ние не се нуждаем от особено силно въображение, защото нашият главен
проблем е липсата на обичайни средства, с чиято помощ да направим животите си
достоверни. Това, приятели мои, е същността на нашата самота.

И ако тези трудности, чиято същност ние споделяме, ни пречат, то сигурно става
разбираемо, че рационалните таланти от тази страна на света, екзалтирани от
съзерцанието на собствените си култури, не са успели да намерят валидни средства за
нашето разбиране. Естествено е, че те се опитват да ни измерват с мярата, която
използват за самите себе си, забравяйки, че опустошенията в живота не са едни и
същи за всички, и че търсенето на собствената идентичност е за нас също толкова
тежко и кърваво, колкото е било и за самите тях. Разбирането на нашата реалност
чрез схеми, които не са наши, ни прави само още по-непознати, все по-малко
свободни, все по-самотни. Почитаемата Европа може би ще бъде малко по-чувствителна,
ако би се опитала да ни види в собственото си минало. Ако тя само би си припомнила,
че на Лондон са били необходими триста години, за да построи първата си градска
стена, и още триста години, за да получи епископ; че Рим се е трудил в тъмнина от
несигурност в продължение на двадесет века, докато един етруски крал го е закотвил
в историята; и че мирната Швейцария от наши дни, която ни радва с благите си сирена
и апатични часовници, е заливала чрез наемниците си Европа с кръв чак до
шестнадесети век. Дори в разцвета на Ренесанса, дванадесет хиляди ландскнехти,
заплатени от имперските армии, превземат и опустошават Рим, предавайки осем хиляди
от обитателите му на меча.

Не мисля да въплъщавам тук илюзиите на един Тонио Крьогер, чиито мечти за

обединяване на непорочния север със страстния юг бяха възвеличени тук преди
петдесет и три години от Томас Ман. Но вярвам, че онези прозорливи европейци, които
се борят, и тук също, за една по-справедлива и хуманна родина, биха могли да ни
помогнат много повече, ако биха се опитали да премислят отново начина, по който
гледат на нас. Солидарността с нашите мечти няма да ни накара да се чувстваме по-
малко самотни, докато не бъде превърната в конкретни актове на законна поддръжка за
всички народи, които си позволяват илюзията да живеят свой собствен живот в
разпределението на света.

Латинска Америка нито желае, нито пък има някакво основание, да бъде фигура без
собствена воля; нито пък е израз на пожелателно мислене да се очаква, че нейното
търсене на независимост и оригиналност може и трябва да стане западен приоритет. И
все пак, навигационните успехи, които стесниха разстоянията между нашите Америки и
Европа изглежда само са подчертали нашата културна отдалеченост. Защо
оригиналността, която ни се гарантира с такава готовност в литературата, бива
отричана с такова недоверие при трудните ни опити за социална промяна? Защо да се
смята, че социалната справедливост, търсена от европейците за собствените им
страни, не би могла да бъде нещо добро и за Латинска Америка, с различни методи при
различни условия? Не: неизмеримото насилие и болка на нашата история са резултат от
прастари неравенства и неизказани огорчения, а не конспирация, планирана на три
хиляди километра от дома ни. Но множество европейски водачи и мислители са виждали
нещата точно по този начин, с детинщината на ветерани, които са забравили
плодотворните ексцеси на собствената си младост, сякаш е невъзможно да се намери
някаква по-различна съдба, отколкото да се живее по милостта на двамата големи
господари на света. Това, приятели мои, е мащабът на нашата самота.

И въпреки това, на потисничеството, грабежите и занемаряването, ние отговаряме с

живот. Нито наводненията и бедствията, нито гладовете и катаклизмите, нито дори
вечните войни на век след век, не са били способни да потиснат упорития напредък на
живота над смъртта. Един напредък, който расте и се ускорява: всяка година има
седемдесет и четири милиона повече раждания, отколкото смърти – достатъчен брой
нови животи, за да се умножи, всяка година, населението на Ню Йорк седемкратно.
Повечето от тези раждания се случват в страните с най-малко ресурси – включително и
онези от Латинска Америка. От друга страна, най-богатите страни са успели да
натрупат сили за разрушение, достатъчни, за да се унищожат стотици пъти не само
всички човешки същества, които са съществували до днес, но също и съвкупността от
всички живи същества, които някога са поемали дъх на тази нещастна планета.

В един ден като днешния, моят учител Уилям Фокнър каза: „Аз отказвам да приема края
на човека.“ Не бих бил достоен да стоя на мястото, което е било негово, ако не
осъзнавах напълно, че колосалната трагедия, която той отказваше да признае преди
тридесет и две години, днес вече не е нищо повече от проста научна възможност – за
пръв път, откак съществува човечеството. Изправени пред тази страховита реалност,
която е изглеждала като утопия през цялото съществуване на човечеството, ние,
изобретателите на истории, които могат да повярват във всичко, се чувстваме в
правото си да вярваме, че все още не е твърде късно да се заемем със създаването на
една противоположна утопия. Една нова и всеобхватна утопия на живота, където никой
няма да бъде в състояние да решава вместо другите как те трябва да умират, където
любовта ще се окаже истинска, а щастието – възможно, и където народите, осъдени на
сто години самота ще получат, най-после и завинаги, един нов шанс на тази земя.

[1] Испански хроники от 16-ти век, описващи завладяването на Америка, днес един от
основните документи при изучаването на историята на Латинска Америка. [Spanish
chronicles of the Indies: Sixteenth century (Twayne's world authors series), first
ed., 1994, by James C. Murray. (Бел. пр.)
[2] Френска инвазия в Мексико от 1838 г., предизвикана от оплакването на един
френски сладкар, работещ в Мексико, че е изгубил имуществото си. Реалната причина
са неизплатените дългове на тогавашно Мексико към Франция. (Бел. пр.)

Възхвала на четенето и фикцията

Марио Варгас Льоса, 07.12.2010 г.

Научих се да чета на пет години, в класа на брат Юстиниано в академията Де ла Сале

в Кочабамба, Боливия. Това е най-важното нещо, което ми се е случвало някога в
живота. Сега, почти седемдесет години по-късно, аз ясно си спомням по какъв начин
тази магия, превръщането на думите от книгите в образи, обогати живота ми: да
пречупвам бариерите на времето и пространството, да пътувам двадесет хиляди мили
под моретата с Капитан Немо, да се бия заедно с Д’артанян, Атос, Портос и Арамис
против интригите, заплашващи кралицата във времето на коварния Ришельо, или да се
влача из подземните канали на Париж, превърнат в Жан Валжан, носещ на гърба си
тялото на изпадналия в безсъзнание Мариус.

Четенето превърна мечтите в живот и живота в мечти, правейки вселената на

литературата достъпна за малкото момче, което някога бях. Майка ми разказваше, че
първите неща, които съм писал, били продължения на историите, които съм четял,
защото съм се натъжавал когато те свършвали или защото съм искал да променя
завършеците им. И може би именно това е, което съм вършил цял живот, без да го
осъзнавам: да продължавам с времето историите, които изпълваха детството ми с
екзалтация и приключения, докато израствах и ставах по-зрял и по-възрастен.
Бих искал да беше тук майка ми, която ми четеше стиховете на Амадо Нерво и Пабло
Неруда, покъртена до сълзи, а също и дядо ми Педро, с големия нос и блестящата
плешивина, който хвалеше първите ми стихове, както и чичо ми Лучо, който ме
насърчаваше толкова много да се хвърля със сърце и душа в писането, ако и
литературата – по онова време и на онова място – да се отплащаше доста мизерно на
своите поборници. През целия си живот имах до себе си хора като тях, които ме
обичаха, поддържаха и заразяваха с доверието си, когато ме нападнеха съмненията.
Благодарение на тях и, без съмнение, на моето дебелоглавие, а също и на малко
късмет, аз бях в състояние да посветя по-голямата част от времето си на страстта,
на порока, на насладата от писането; да създам един паралелен живот, предлагащ
подслон срещу всякакви несполуки, в който изключителното е обичайно и обичайното –
изключително, в който хаосът се разпръсква, грозното се разхубавява, моментът бива
увековечен, а смъртта се превръща в преходен спектакъл.

Не беше лесно да се пишат истории. Превърнати в думи, намеренията се съсухряха

върху хартията, а идеите и образите изветряваха. Но как да бъдат съживени отново?
За щастие съществуваха майсторите, от които човек да се учи, чийто пример да
следва. Флобер ме научи, че талантът се състои от безкомпромисна дисциплина и дълго
търпение. Фокнър, че формата – стилът и структурата – са нещата, които правят една
тема значителна или незначителна. Марторел[1], Сервантес, Дикенс, Балзак, Толстой,
Конрад, Томас Ман – че обхватът и амбицията са също толкова важни за един роман,
колкото и стилистичната ловкост или разказната стратегия. Сартр – че думите са
действия; че един роман, пиеса, или есе, ангажирани с настоящето и с по-добри
изгледи за бъдещето, могат да променят хода на историята. Камю и Оруел – че
литературата, лишена от морал е нехуманна, а Малро – че героизмът и епичността са
също толкова възможни в настоящето, колкото и във времето на аргонавтите, на
Одисеята и Илиадата.

Ако в тази реч би трябвало да изредя всички писатели, на които дължа малко или
много, то сенките им биха ни потопили в тъмнина. Те са безброй. Освен, че ми
разкриха тайните на разказваческия занаят, те ме задължиха да изследвам дълбините
на човешкото, да се възхищавам на героичните му дела, да изпитвам ужас пред
неговата диващина. Те бяха най-услужливите ми приятели, онези, които ме поддържаха
в призванието ми и в чиито книги аз откривах, че надежда има дори и при най-тежките
обстоятелства, че животът си струва усилията, дори и само защото без живот ние не
бихме могли да четем или да си измисляме истории.

Понякога се питах дали писането не е просто солипсистки[2] разкош в страни като

моята, където почти няма читатели, а толкова много хора са бедни или неграмотни;
където има толкова много несправедливост, а културата е привилегия за малцина. Тези
съмнения обаче никога не задушиха призванието ми – и аз продължавах да пиша, дори и
през онези периоди, в които печеленето на хляба отнемаше по-голямата част от
времето ми. Вярвам, че съм вършил правилното, тъй като ако, за да може литературата
да процъфтява, би било необходимо първо обществото да достигне висока култура,
свобода, благоденствие и справедливост, то тя никога не би съществувала. Но
благодарение на литературата, на съзнанието, което тя оформя, на желанията и
копнежите, които вдъхновява, и на нашето разочарование от действителността, когато
се завърнем от пътешествие до някоя красива фантазия, цивилизацията днес е по-малко
жестока, отколкото по времето, когато разказвачите на истории са започвали да
очовечават живота с техните измислици. Без помощта на добрите книги, които сме
чели, ние бихме били по-зле, отколкото сме сега. По-конформистки настроени, не
толкова неспокойни, по-покорни. А критическият дух – моторът на прогреса, дори не
би съществувал. Подобно на писането, четенето е протест срещу недостатъците на
живота. Когато търсим във фикцията онова, което ни липсва в живота, ние казваме –
без да се нуждаем от това да го произнасяме или дори да го знаем – че животът,
такъв, какъвто е, не задоволява жаждата ни за абсолютното, и би трябвало да бъде
по-добър. Ние си измисляме истории, за да можем някак да изживеем многото животи,
които бихме желали да водим, имайки на разположение само един.

Подобно на писането, четенето е протест срещу недостатъците на живота.

Без фикции не бихме осъзнавали толкова добре важността на свободата за един живот,
който си струва живеенето; ада, в който той се превръща, когато тя бъде потъпкана
от някой тиранин, идеология или религия. Онзи, който се съмнява, че литературата не
само ни кара да мечтаем за красота и щастие, но и насочва вниманието ни към всеки
вид потисничество, би трябвало да се запита защо всички режими, желаещи да
контролират поведението на гражданите си от люлката до гроба, така много се
страхуват от литературата, че налагат системи на цензура, за да я контролират – и
наблюдават независимите писатели с толкова недоверчиви очи. Те правят това, защото
познават риска, свързан с позволяването на фантазията да се рее свободно в книгите;
знаят колко изкусителни стават фикциите, когато читателят сравнява свободата,
правеща ги възможни, и която властва в тях, с мракобесието и страха, дебнещи в
реалния свят. Независимо от това дали го желаят или не, дали го знаят или не,
когато си измислят истории, разказвачите на приказки разпространяват недоволство,
показвайки, че светът е зле устроен и че животът на фантазията е по-богат от онзи в
ежедневието. Този факт, ако пусне корени в техните чувствителност и съзнание, прави
гражданите по-трудни за манипулиране, по-малко готови да приемат лъжите на
следователите и надзирателите, които биха искали да ги убедят, че зад решетките те
водят един по-сигурен и по-добър живот.

Добрата литература издига мостове между различните народи и, карайки ни да

изпитваме радост, страдание или изненада, ни обединява отвъд езиците, вярванията,
навиците, нравите и предразсъдъците, които ни разделят. Когато големият бял кит
повлича със себе си капитан Ахав в океана, сърцата на читателите се свиват точно по
същия начин в Токио, Лима, или Тимбукту. Когато Ема Бовари поглъща арсеник, Ана
Каренина се хвърля под влака, а Жулиен Сорел се изкачва на ешафода, когато, в El
sur[3], градският доктор Хуан Далман излиза от онази таверна в пампата, за да се
изправи пред ножа на бандита, или пък ние изведнъж разбираме, че всички жители на
Комала, селото на Педро Парамо[4], са мъртви, ужасът е един и същ при читателя,
който вярва в Буда, Конфуций, Христос, Аллах, или е агностик, носи сако и
вратовръзка, джалаба[5], кимоно, или бомбачас[6]. Литературата създава братство
вътре в човешкото разнообразие и прави да се смаляват границите, издигнати между
мъжете и жените от невежеството, идеологиите, религиите, езиците и глупостта.

Всяко време си има своите ужаси, а нашето е време на фанатици, на самоубийствени

терористи, време на един стар вид, убеден, че чрез убийството печели небесата, че
кръвта на невинните измива колективния позор, коригира несправедливостите и налага
истинската вяра. Всеки ден, навсякъде по света, безбройни жертви биват покосени от
ония, които вярват, че притежават абсолютни истини. Със срива на тоталитарните
империи ние повярвахме, че съвместният живот, мирът, плурализмът и човешките права
ще бъдат във възход и че светът ще остави зад гърба си Холкостите, геноцидите,
нашествията и унищожителните войни. Нищо такова не се случи. Нови форми на
варварството процъфтяват, подхранвани от фанатизъм, и с разпространението на
оръжията за масово унищожение ние не можем повече да игнорираме факта, че която и
да е фракция от луди освободители е в състояние някой ден да предизвика атомен
катаклизъм. Ние трябва да им попречим, да им се противопоставим и да ги победим. Те
не са толкова много, макар че шумотевицата от техните престъпления се издига над
цялата планета и че кошмарите, които те причиняват, ни изпълват с ужас. Не трябва
да позволяваме да бъдем сплашени от ония, които желаят да ни отнемат свободата,
която сме придобили в течение на дългия ход на цивилизацията. Нека да защищаваме
либералната демокрация, която, с всичките й ограничения, продължава да означава
политически плурализъм, съвместно съществуване, толерантност, човешки права,
зачитане на критиката, законността, свободните избори, редуването на властта; на
всичко, което ни е измъквало от дивашкия живот и ни е довеждало малко по-близо –
макар че никога няма да го достигнем – до онзи красив, перфектен живот, изобретен
от литературата; животът, който можем да заслужим единствено измисляйки, пишейки и
четейки го. С противопоставянето срещу човекоубийствените фанатици ние защищаваме
правото си да мечтаем и превръщаме мечтите си в реалност.

В младостта си, подобно на много други писатели от моето поколение, аз бях марксист
и вярвах, че социализмът ще бъде лекарството за експлоатацията и социалните
несправедливости, които ставаха все по-сурови в моята страна, в Латинска Америка и
в целия останал Трети свят. Разочарованието ми от етатизма и колективизма,
превръщането ми в този демократ и либерал, който съм – който се опитвам да бъда –
беше дълго и трудно; то се получи бавно и вследствие от събития като превръщането
на кубинската революция, в която аз отначало вярвах, в авторитарния, вертикален
модел на Съветския съюз; като свидетелствата на дисиденти, които бяха успели да се
прокраднат през оградите от бодлива тел на Гулаг; като инвазията в Чехословакия на
държавите от Варшавския договор; но също и заради мислители като Реймон Арон, Жан-
Франсоа Ревел, Исайа Бърлин и Карл Попър, комуто дължа собствената си преоценка на
демократичната култура и отворените общества. Тези учители бяха блестящи примери за
яснота и галантен кураж по едно време, в което интелигенцията на Запада, в резултат
на лекомислие или опортюнизъм, изглежда беше се предала на магията на съветския
социализъм или, още по-зле, на онова кръвожадно нощно сборище на вещици, Китайската
културна революция.

Като дете си мечтаех някой ден да отида в Париж, защото, запленен от френската
литература, вярвах, че едва когато заживея там и задишам същия въздух като Балзак,
Стендал, Бодлер и Пруст, аз ще се превърна в истински писател, а ако не напусна
Перу, бих си останал само някакъв дребен писател за неделята. И наистина аз дължа
на Франция и на френската култура незабравими уроци – например това, че
литературата е също толкова призвание, колкото и дисциплина, работа, твърдоглавие.
Живеех там по времето, когато Сартр и Камю бяха живи и пишеха, в годините на
Йонеско, Бекет, Батай и Чоран, на откриването на Брехтовия театър и филмите на
Ингмар Бергман, на Theatre National Populaire на Жан Вилар и Odéon на Жан-Луи Баро,
на Новата вълна и Новия роман, както и на речите, и красивите литературни
произведения, на Андре Малро; и на онова, което може би беше най-театралният
спектакъл в Европа по онова време – пресконференциите и олимпийските гръмотевици на
генерал дьо Гол. Но може би съм най-благодарен на Франция за откриването на
Латинска Америка. Там научих, че Перу е част от огромна общност, обединена от
история, география, социални и политически проблеми, от един определен начин на
съществуване, както и от красивия език, който се говори и пише там. И която в
същите онези години извеждаше на бял свят една нова, силна литература. Там четох
Борхес, Октавио Пас, Кортасар, Гарсия Маркес, Фуентес, Кабрера Инфанте[7], Рулфо,
Онети, Карпентиер, Едуардс, Доносо, и много други, чиито произведения
революционизираха изкуството на разказването в испанския език, и благодарение на
които Европа и голяма част от света откриваше, че Латинска Америка е континент не
само на военни преврати, оперетни деспоти, брадати партизани и ритми на мамбо и ча-
ча-ча, но също и на идеи, артистични форми и литературни фантазии, които
задминаваха всеки фолклор и говореха на универсален език.

Оттогава досега, не без препъвания и груби грешки, Латинска Америка напредна много,
макар че, както беше казал Сезар Валехо в едно стихотворение, Hay, hermanos,
muchísimo que hacer [хей, приятели, има още много за вършене]. Ние страдаме от по-
малко диктатури, отколкото преди – само Куба и нейният кандидат-наследник,
Венецуела, както и някои популистки, клоунски демокрации като онези в Боливия и
Никарагуа. Но в останалата част от континента демокрацията функционира, поддържана
от широк популярен консенсус, и за пръв път в нашата история – в Бразилия, Чили,
Уругвай, Перу, Колумбия, Доминиканската република, Мексико – ние имаме левица и
десница, които зачитат законността, свободата на критиката, изборите и редуването
на властта. Това е правилният път и – ако остане на него и продължи да се бори с
корупцията, да се интегрира в света – Латинска Америка най-после ще престане да
бъде континент на бъдещето и ще стане континент на настоящето.

Никога не съм се чувствал чужденец в Европа или, всъщност, където и да било. На

всички места, по които съм живял – в Париж, Лондон, Барселона, Мадрид, Берлин,
Вашингтон, Ню Йорк, Бразилия или Доминиканската република, аз съм се чувствал у
дома. Винаги съм намирал скривалище, в което да мога да живея в мир, да работя, да
уча нови неща, да храня мечти, да намирам приятели, добри книги за четене и теми,
за които да пиша. Във всеки случай не вярвам, че моето непреднамерено превръщане в
гражданин на света е отслабило онова, което се нарича „моите корени“, връзките ми
със собствената страна – което, впрочем, не би било чак толкова важно – защото, ако
беше така, моите перуански преживявания не биха продължавали да ме подхранват като
писател и не биха се появявали непрекъснато из моите истории, дори и когато
изглежда, че те се случват много далеч от Перу. Напротив, аз вярвам, че това, че
съм живял толкова дълго извън страната, в която съм роден, е засилило онези връзки,
добавяйки към тях една по-ясна перспектива, както и една носталгия, която е в
състояние да разграничава второстепенното от същественото, да поддържа спомените
живи. Любовта към страната, където човек е роден, не може да бъде задължителна, но
като всяка друга любов тя трябва да бъде спонтанен акт на сърцето, също като онзи,
който обединява влюбените, родителите и децата, и приятелите.

Нося Перу дълбоко в себе си, защото това е мястото, където съм роден, където
израснах, бях формиран и изживях онези спомени от детството и младостта, които
оформиха личността ми и изковаха призванието ми; където обичах, мразех, наслаждавах
се, страдах и мечтаех. Онова, което се случва там, ме засяга повече, трогва и
вбесява повече, отколкото нещата, случващи се другаде. Не съм си го желал, нито пък
самоналагал; то просто е така. Някои сънародници ме обвиниха в предателство и бях
на косъм от загуба на гражданството си, когато, по време на последната диктатура,
помолих демократичните правителства по света да накажат режима с дипломатически и
икономически санкции, както винаги съм постъпвал с всички диктатури от какъвто и да
е вид – независимо дали на Пиночет, на Фидел Кастро, на талибаните в Афганистан, на
имамите в Иран, апартейда в Южна Африка или униформените сатрапи от Бирма (днес
наричана Мианмар). И бих го направил отново утре, ако – дано съдбата не го пожелае,
а перуанците не го допуснат – Перу отново би станало жертва на военен преврат,
който би унищожил нашата крехка демокрация. В онзи момент действах, подбуждан не от
прибързана, обидена отмъстителност, както побързаха да ми го припишат някои
драскачи, свикнали да оценяват другите според мащаба на собствената си нищожност.
Това беше действие, намиращо се в хармония с убеждението ми, че диктатурата
представлява абсолютно зло за една страна; че тя е източник на жестокост и
корупция, както и на дълбоки рани, които се нуждаят от дълго време, за да се
затворят; че тя е отрова за бъдещето на нацията и че създава гибелни навици и
практики, продължаващи в течение на поколения и забавящи демократическото
възстановяване. Ето защо ние трябва да се борим срещу диктатурите без колебание, с
всички намиращи се на разположение средства, включително и икономически санкции.
Жалко, че демократичните правителства, вместо да дават пример, подпомагайки ония
като Damas de Blanco[8] в Куба, венецуелската опозиция или Онг Сан Су Кюи и Ли
Ксяобао, които смело се противопоставят на диктатурите, при които живеят, често
показват себе си като по-доброжелателни не към тях, а към техните мъчители. Тези
доблестни хора, борещи се за свободата си, се борят същевременно и за нашата.

Един мой сънародник, Хозе-Мария Аргуедас, нарече Перу страна на „всякаква кръв“. По
мое мнение няма по-добра формулировка от тази: това е, което сме и това е, което
всички перуанци носим в себе си, независимо дали ни харесва или не: едно смешение
от традиции, раси, вярвания и култури, идещи от четирите края на света. Горд съм да
се чувствам като наследник на пред-испанските култури, създали великолепните
платове и наметала от пера от Наска и Паракас, както и керамиките от Моче или онези
на инките, излагани в най-добрите музеи по света, на строителите от Мачу Пикчу,
Гран Шиму, Чан Чан, Куелап, Сипáн, на погребалните пирамиди от Ла Бруха, Ел Сол и
Ла Луна, на испанците, които, с техните дисаги, мечове и коне, донесоха в Перу
Гърция, Рим, юдео-християнската традиция, Ренесанса, Сервантес, Кеведо, Гóнгора и
твърдия кастилски език, смекчен от Андите. А с испанците дойде и Африка, с нейната
сила, с нейната музика и искрящата й фантазия, за да обогати още повече перуанската
разнородност. Ако изследваме само малко, ние откриваме, че Перу, също като Алефът
на Борхес, е умален формат на целия свят. Каква изключителна привилегия за една
страна – да няма идентичност, тъй като ги притежава всичките!

Завладяването на Америка е било жестоко и насилствено, като всички завладявания,

разбира се, и ние трябва да го критикуваме, но без да забравяме, че онези, които са
извършили грабежите и престъпленията, са били, в по-голямата си част, нашите
собствени пра- и прапрадядовци, испанците, които са дошли в Америка и са се смесили
с местните хора, а не онези, останали в собствената си страна. Една такава критика,
ако искаме да бъдем честни, трябва да бъде самокритика. Защото, когато извоювахме
независимостта си от Испания преди 200 години, онези, които взеха властта в бившите
колонии, вместо да освободят индианците и да поправят старите злодеяния чрез
справедливост, продължиха да ги експлоатират със същата алчност и жестокост като
завоевателите, а в някои страни ги преследваха и унищожаваха. Нека го кажем с
абсолютна яснота: в продължение на два века, еманципацията на местното население е
била изключително наша задача, и ние не сме я изпълнили. Това продължава да бъде
неразрешен въпрос в цяла Латинска Америка. Няма нито едно-единствено изключение от
този позор и срам.

Обичам Испания също колкото Перу, и дългът ми към нея е също толкова голям, колкото
и благодарността. Ако не беше Испания, аз никога не бих достигнал този подиум, нито
пък бих станал известен като писател. А може би, подобно на толкова много по-малко
щастливи колеги, бих попаднал в склада на онези хора без късмет – писатели,
издатели, награди или читатели, чийто талант (слабо утешение), идните поколения
някой ден може би ще открият. Всички мои книги бяха публикувани в Испания, където
получих огромно признание, а приятели като Карлос Барал, Кармен Барселс и много
други, усилено търсеха читатели за моите истории. Испания ми гарантира второ
гражданство, когато изглеждаше, че мога да изгубя собственото. Никога не съм
изпитвал дори и най-слаба несъвместимост между това да бъда перуанец и да нося
испански паспорт, защото винаги съм изживявал Испания и Перу като двете страни на
една и съща монета, не само при моята дребна личност, но и при съществени реалности
като история, език и култура.

От всичките години, които съм преживял на испанска земя, най-ярко си спомням петте,
които прекарах в любимата Барселона през ранните 1970 години. Диктатурата на Франко
все още беше на власт и извършваше разстрели, но по това време тя вече беше
изкопаемо в пантофи и, особено в полето на културата, неспособна да поддържа
предишния контрол. Навсякъде се отваряха пролуки и цепнатини, които цензорите не
успяваха да запушат, а през тях испанското общество абсорбираше нови идеи, книги,
мисловни течения и артистични ценности и форми, забранени дотогава като подривни.
Никой град не се възползва повече или по-добре от това начеващо отваряне от
Барселона, нито пък някъде другаде се преживя подобен разцвет във всички области на
идеите и творчеството. Тя се превърна в културна столица на Испания, в място,
където човек можеше да почувства във въздуха наближаващата свобода. И, в определен
смисъл, тя беше също и културна столица на Латинска Америка, поради огромния брой
художници, писатели, издатели и артисти от латиноамериканските страни, които или се
бяха установили, или пътуваха до Барселона и обратно: това беше мястото, където
човек трябваше да бъде, ако би искал да е поет, романист, художник или композитор в
наше време. За мен това бяха незабравими години на другарство, приятелство, планове
и плодотворна интелектуална работа. Както преди нея Париж, Барселона също беше една
Вавилонска кула, един космополитен, универсален град, подбуждащ към живот и работа,
и където за пръв път от дните на Гражданската война насам, испански и
латиноамерикански писатели се смесваха и сдружаваха, признавайки се едни други като
наследници на една и съща традиция, обединени от общо дело и обща сигурност: че
краят на диктатурата наближава, и че в демократична Испания културата ще бъде
главното действащо лице.

Макар и да не се случи точно по този начин, испанският преход от диктатура към

демокрация е една от най-добрите истории на модерното време, пример за това, че
чудесните събития от романите на магическия реализъм могат да се случват и в
реалността, когато разумът и здравомислието надвият и политическите противници
оставят настрана сектантството в полза на общото добро. Преходът от авторитаризъм
към свобода, от слабо развитие към благоденствие, от контрасти и неравенства,
подхождащи на Третия свят, към една страна на средната класа, нейната интеграция в
Европа и усвояването само в течение на няколко години на една демократична култура,
удиви целия свят и ускори испанската модернизация. Вълнуващо и поучително беше за
мен да преживея една страна от толкова близо, понякога и отвътре. Горещо се
надявам, че национализмът, неизлечимото зло на модерния свят, а също и на Испания,
няма да помрачи тази щастлива приказка.

Презирам всяка форма на национализъм, една провинциална идеология – или по-скоро

религия – която е късогледа и изключваща, която съкращава интелектуалния хоризонт и
крие в пазвата си етнически и расистки предразсъдъци, защото тя превръща във висша
ценност, в морална и онтологическа привилегия, случайното обстоятелство на нечие
родно място. Заедно с религията, национализмът е бил причина за най-жестоките
кланета в историята, като онези от двете световни войни и настоящото кръвопролитие
в Близкия изток. Нищо не е допринесло толкова много колкото национализмът за
балканизацията на Южна Америка, за нейното оплескване с кръв в безсмислени битки и
диспути, за разпиляването на астрономически ресурси за купуване на оръжия, вместо
за строежи на училища, библиотеки и болници.

Но не трябва да объркваме заслепения национализъм и неговото отхвърляне на „другия“

– постоянен сеяч на раздори – с патриотизма, едно здравословно, щедро чувство на
любов към страната, в която сме били родени, където са живели предците ни, където
са се породили първите ни мечти; един познат ландшафт от географии, хора, които
обичаме и събития, които са се превърнали в крайпътни знаци на паметта и защита
против самотата. Родината е не знамена, химни или аподиктични[9] речи за
емблематични герои; тя е една шепа места и хора, които населяват спомените ни и им
придават меланхолична нотка; тя е топлото усещане, че където и да сме, винаги ще
има дом, в който можем да се завърнем.

За мен Перу е Арекипа, където съм роден, но никога не съм живял – един град, който
опознах чрез спомените и копнежите на моята майка, баба и дядо, лели и чичовци,
защото цялото ми семейство, както обикновено го правят арекипанците, винаги носеше
Белия град заедно със себе си из своето пътешественическо съществуване. Перу е
Пиура в пустинята, мескитовите дръвчета и търпеливите магаренца, които пиуранците
от моето детство наричаха „чужди крака“ – едно елегантно, тъжно име – където
открих, че не щъркелите носят бебетата в света, а те се правят от двойки, вършещи
безбожни неща, които са смъртен грях. То е академията Сан Мигел и театъра
Вариедадес, където за пръв път видях поставена на сцената една кратка пиеса, която
бях написал сам. То е ъгъла на Диего Ферé и Колóн, в онзи, както го наричахме,
„мирен квартал“ на Лима, Мирафлорес, където замених късите панталони с дълги,
изпуших първата си цигара, научих се да танцувам, влюбих се и отворих сърцето си за
момичетата. То е прашната, занемарена редакция на вестника La Crónica, където на
шестнадесет години започнах кариерата си като журналист. На тази професия, заедно с
литературата, е посветен почти целият ми живот и, заедно с книгите, тя ми позволи
да изживея повече неща, да опозная по-добре света, и да бъда заедно с мъже и жени
от всякъде и от всякакви класи – чудесни, добри, лоши и отвратителни хора. Перу е
за мен военната академия Леонсио Прадо, където научих, че страната е не само онази
крепост на средната класа, в която бях живял дотогава, ограничена и защитена, а
една голяма, древна, злопаметна, изпълнена с неравенство страна, разтърсвана от
всякакви видове социални бури. То е нелегалните групи на съпротивителното движение
Кахуид, където ние, шепа студенти от университета Сан Маркос, подготвяхме
световната революция. Перу са приятелите ми от Movimiento Libertad, заедно с които
работих в продължение на три години, сред бомби, спирания на тока и терористични
нападения, в служба на културата на свободата.

Перу е Патриция, братовчедката с навирен нос и неукротим характер, за която бях

достатъчно късметлия да се оженя преди 45 години, и която все още издържа маниите,
неврозите и малките нервни изблици, които ми помагат да пиша. Без нея животът ми
много отдавна би се превърнал в хаотична вихрушка, а Алваро, Гонзало, Моргана и
шестте внуци, които продължават и развеселяват живота ни, не биха били родени. Тя
върши всичко, и го върши добре. Тя решава проблеми, управлява икономиката, налага
ред сред хаоса, държи журналисти и нахалници настрана, защищава времето ми,
определя срещи и пътувания, стяга и разопакова куфари, и е толкова щедра, че дори
когато смята, че ми се кара, тя ми прави най-големия комплимент: „Марио,
единственото, за което ставаш, е да пишеш“.

Но нека се върнем към литературата. Раят на детството за мен е не литературен мит,

а реалност, която изживявах необуздано в голямата семейна къща с трите двора в
Кочабамба, където, заедно с братовчедите и приятелите от училище, играехме
историите на Тарзан и Салгари, както и префектурата Пиура, където под покривните
греди висяха прилепи – тихи сенки, изпълващи със загадъчност звездните нощи на тази
гореща страна. През онези години писането беше игра, която семейството ми
приветстваше, нещо очарователно, което носеше аплодисменти за мен – внукът,
племенникът, синът без баща, защото баща ми беше починал и отишъл на небето. Той
беше висок, добре изглеждащ човек в морска униформа, чиято фотография украсяваше
нощната ми масичка – една фотография, пред която се молех и която целувах, преди да
си легна. В едно пиуранско утро – не мисля, че и досега съм успял да се възстановя
от това – майка ми разкри, че господинът всъщност бил жив. И в същия този ден ние
отидохме да живеем заедно с него в Лима. Бях на единадесет години, и от този момент
нататък всичко се промени. Изгубих невинността си и открих самотата, властта,
живота на възрастните, страха. Спасението ми беше в четенето – четенето на добри
книги, търсенето на убежище в светове, където животът беше възхитителен,
интензивен, където едно приключение следваше друго, където можех да се чувствам
отново свободен и щастлив. А също и в писането, на което се отдавах тайно, като
човек, отдаващ се на неописуем порок, на забранена страст. Литературата престана да
бъде игра. Тя се превърна в начин на съпротива срещу бедите, начин на протестиране,
бунтуване, бягство от нетърпимото, моето основание за живот. От тогава до сега, във
всички случаи, при които се чувствах обезкуражен, победен или на границата на
отчаянието, отдаването с тяло и душа на работата ми като разказвач на истории
винаги е било светлината в края на тунела, отломката, която донася корабокрушенеца
до спасителния бряг.

Макар и да е много трудно и да ми струва много пот; макар че, като всеки друг автор
и аз понякога се чувствам застрашен от парализа, от пресъхване на въображението,
нищо в живота не ми е доставяло такова удоволствие като прекарването на месеци и
години в конструирането на някаква история, от несигурното й начало, от образа на
нещо преживяно, който паметта е съхранила, и който се превръща в неспокойствие, в
ентусиазъм, в мечта, и в края на краищата става проект и решение да се направи
някаква история от тази мъгла, населена от призраци. „Писането е начин на живот“,
казва Флобер. Да, абсолютно: начин на живот с илюзията и радостта, както и огън,
мятащ искри в главата ти, борещ се с неподатливи думи, докато бъдат укротени,
изследващ широкия свят като ловец, преследващ желана плячка, за да нахрани
пробуждащата се фикция и да засити ненаситния апетит на всяка история, която,
растейки, би желала да погълне всяка друга. Да чувстваш шемета, до който води един
новопоявяващ се роман, когато той се оформя и започва да придобива собствен живот,
с герои, които се движат, действат, мислят, чувстват и изискват респект и зачитане,
на които вече е невъзможно да се наложи произволно поведение, или да бъдат лишени
от свободна воля без да бъдат убити, без историята да изгуби убедителната си сила –
това е опит, който продължава да ме омагьосва по същия начин както и първия път,
също толкова пълно и зашеметяващо, колкото и любенето на жената, която обичате, в
продължение на дни, седмици, месеци, без прекъсване.

Говорейки за литературата, винаги говорех много за романа и малко – за театъра,

друга от нейните върховни форми. Което, разбира се, е голяма несправедливост.
Театърът беше първата ми любов, още от времето, в което, още младеж, аз видях
Смъртта на търговския пътник на Артър Милър в театъра Сегура в Лима – едно
представление, което остави у мен толкова силно впечатление, че веднага след това
написах пиеса за инките. Ако в Лима от 1950-те би имало някакво театрално движение,
аз сигурно бих станал драматург, а не романист. Но такова нямаше, и сигурно това ме
е накарало да се обърна все повече и повече към разказа. Но любовта ми към театъра
никога не свърши; тя дремеше, свита на кълбо някъде в сянката на моите романи, като
изкушение и носталгия, и най-вече когато отново гледах някоя очарователна пиеса. В
късните 1970 години, упоритият спомен за една стогодишна леля, Мамé, която в
последните години от живота си беше забягнала от заобикалящата я реалност, за да
потърси убежище в спомени и фантазия, ми подсказа една история. И аз чувствах, с
някакво пророческо усещане, че това ще бъде история за театъра, че само на сцената
тя ще придобие живота и блясъка на удачната фикция. Написах я с възбудения трепет
на начинаещия и я гледах на сцената с такова удоволствие, с Норма Алеандро в
главната роля, че оттогава насам, между романи и есета, вече на няколко пъти се
завръщах към изкушението. Трябва да добавя, че никога не съм си представял, че на
седемдесетгодишна възраст бих могъл да се изкача (бих казал, да се препъна) на
сцената, за да играя роля. Това безразсъдно приключение ме накара за пръв път да
изпитам върху собствената си кожа чудото – каквото то е за човек, прекарал живота
си в писане на фикции – да се превъплъти за няколко часа един измислен характер, да
се изживее фикцията пред една публика. Никога няма да мога да се отблагодаря
достатъчно на моите приятели, режисьора Хуан Олé и актрисата Айтана Санчес Гихон,
за окуражаването да споделя с тях това фантастично преживяване (въпреки паниката,
която го съпровождаше).

Литературата е фалшиво представяне на живота, което въпреки това ни помага да го

разберем по-добре, да се ориентираме в лабиринта, в който сме родени, през който
преминаваме и в който умираме. Тя ни компенсира за обратите и фрустрациите, които
ни причинява истинският живот, и с нейна помощ, поне отчасти, ние можем да разчетем
йероглифите, които съществуването представлява за голяма част от човечеството – и
преди всичко за онези, които притежават повече съмнения, отколкото сигурност, и
които са склонни да признаят нашето объркване пред лицето на теми като
трансцендентност, индивидуална и колективна съдба, душата, усещането за безсмислие
в историята, лъкатушенето назад-напред на рационалното познание.

Винаги ме е очаровал опитът да си представям несигурните обстоятелства, при които

нашите предшественици – все още едва различаващи се от животни, с едва породил се
език, който да им позволява да комуникират едни с други – в пещери, около огньове,
в нощи, заплашващи ги със светкавици, гръмотевици и ръмжащи зверове, са започнали
да си измислят и разказват истории. Това е ключовият момент в нашето развитие,
защото в онези кръгове от примитивни същества, запленени от гласа и фантазията на
разказвача, е започнала цивилизацията – онзи дълъг преход, който постепенно щеше да
ни очовечи и да ни доведе до степен, при която да се появят независими индивиди,
способни да се отделят от групата, да изобретяват наука, изкуства, закони, свобода,
да изследват най-потайните загадки на природата, човешкото тяло и вселената, да
летят до звездите. Тези истории, фабули, митове и легенди, прозвучали за пръв път
като музика пред слушатели, наплашени от загадките и опасностите на един свят, в
който всичко е било непознато и заплашително, сигурно са били като хладна баня в
спокойно езеро за онези винаги намиращи се в готовност за тревога духове, за които
съществуването е означавало просто ядене, търсене на защита от природните сили,
убиване и съешаване. От момента, в който са започнали да мечтаят колективно, да
споделят мечтите си, насърчавани от разказвачи на истории, те са се освободили от
игото на оцеляването – една бъркотия от огрубяващи дейности – и животът им е станал
мечта, удоволствие, фантазия, плюс един революционен план: да се изтръгнат от
ограниченията, да променят и подобряват; борба за задоволяване на желанията и
амбициите, които този измислен живот е пораждал у тях, както и любопитство да
разгадаят загадките, от които са били заобиколени.

Този непрестанен процес е бил обогатен когато се е появила писмеността и историите,

освен да бъдат слушани, вече са постигнали и постоянството, с което ги удостоява
литературата. Ето защо това трябва да се повтаря непрекъснато, докато и новите
поколения се убедят в неговата истинност: фикцията е нещо повече от развлечение,
повече от интелектуално упражнение, изострящо чувствителността и пробуждащо
критическия дух. Тя е абсолютна необходимост за продължаващото съществуване на
цивилизацията, за обновяването и запазването вътре в нас на най-доброто у човека.
За да не се завърнем обратно към диващината на изолацията, за да не бъде животът
сведен до прагматизма на специалистите, които виждат нещата в дълбочина, но не
знаят какво заобикаля, предшества и следва след тези неща. За да не стигнем до
положение, при което самите ние се превръщаме в слуги и роби на машините, които сме
изобретили, вместо те да служат на нас. И защото един свят без литература би бил
свят без желания, без идеали и бунт – един свят на автомати, лишени от онова, което
прави човешките същества истинно човешки: способността да се пренесем извън самите
себе си в някой друг, в множество други, моделирани от глината на нашите мечти.

Фикцията е нещо повече от развлечение, повече от интелектуално упражнение,

изострящо чувствителността и пробуждащо критическия дух. Тя е абсолютна
необходимост за продължаващото съществуване на цивилизацията, за обновяването и
запазването вътре в нас на най-доброто у човека.
От пещерата до небостъргача, от тоягата до оръжията за масово унищожение, от
монотонния живот на племето до ерата на глобализацията, фикциите на литературата са
умножавали човешкия опит, предпазвали са ни от изпадане в летаргия, от
съсредоточаване единствено върху самите себе си, от отчаяние. Нищо друго не е
посяло толкова неспокойствие, не е безпокоило така нашето въображение и копнежи,
както този живот от лъжи, който, благодарение на литературата, ние добавяме към
собствения, така че можем да бъдем герои във великите приключения, във великите
страсти, които реалният живот никога няма да ни подари. Лъжите на литературата се
превръщат в истини чрез нас, читателите – променени, заразени с копнежи и, по вина
на фикцията, постоянно поставящи под въпрос една посредствена реалност.
Литературата е магия, която ни залъгва да вярваме, че имаме онова, което нямаме, че
сме онова, което не сме, залъгва ни да водим едно невъзможно съществуване, при
което, подобно на езически богове, ние се чувстваме едновременно смъртни и
безсмъртни, и която едновременно с това кара да покълват в главите ни анти-
конформизма и бунта, стоящи зад всички героични дела, допринесли някога за
намаляването на насилието в човешките взаимоотношения. За намаляването, а не за
премахването на насилието. Защото нашата история, за щастие, винаги ще си остава
недовършена. Ето защо трябва да продължаваме да мечтаем, да четем и пишем – това е
най-ефективният начин за облекчаване на нашето преходно съществуване, за победа над
корозията на времето, за превръщане на невъзможното във възможно.

[1] Жоано Марторел (1413–1468): испански рицар и писател, автор на Tirant lo Blanch
(1490), считан за първия европейски роман поради силното влияние, което е оказал
върху Сервантес. Бел. пр.
[2] От „солипсизъм“ – философско учение, според което съществува единствено
възприемащият „аз“, а всичко останало са единствено негови субективни възприятия.
Бел. пр.
[3] „Югът“ – разказ от Хорхе Луис Борхес. Бел. пр.
[4] „Педро Парамо“ – един от двата романа на големия мексикански писател Хуан Рулфо
(1917–1986). Бел. пр.
[5] Вид мюсюлманска дреха с качулка. Бел. пр.
[6] Торбести панталони, носени в Андите. Бел. пр.
[7] Гилермо Кабрера Инфанте (1929–2005): кубински писател и журналист, пишещ от
изгнание в Лондон. Автор на Три тъжни тигри, сравняван понякога с Джойс. Бел. пр.
[8] „Дамите в бяло“ – опозиционно движение в Куба, състоящо се от съпругите на
хвърлени в затвора дисиденти. Бел.пр.
[9] Абсолютно верни, безспорни. Бел. пр.

Лица с необщо изражение

Йосиф Бродски, 08.12.1987 г.

За уединения човек, през целия си живот предпочитащ уединението си пред каквато и

да е обществена роля; за човека, отишъл доста далеч в това предпочитание – и в
частност, от Родината, защото, по-добре е да бъдеш последен неудачник в една
демокрация, отколкото мъченик или властелин на мислите в една тирания – да се окаже
внезапно на тази трибуна е голяма неловкост и изпитание.

Това усещане се задълбочава не толкова от мисълта за тези, които са стояли тук

преди мен, колкото от спомена за ония, които тази чест е подминала, които не са
успели да се обърнат, както се казва „урби ет орби“ от тази трибуна, и чието общо
мълчание търси и не намира у вас изход.

Единственото, което може да ви примири с едно подобно положение, е простото

съображение, че – по причини, преди всичко стилистически – писателят не може да
говори за писателя, особено пък поетът за поета; и че, ако на тази трибуна биха се
оказали Осип Манделщам, Марина Цветаева, Роберт Фрост, Ана Ахматова, Уинстън Оден,
то те неволно биха говорили за самите себе си, и, възможно е, биха изпитвали
известна неловкост.
Тези сенки ме смущават постоянно, смущават ме и днес. Във всеки случай те не ме
поощряват към красноречие. В най-добрите си моменти аз се привиждам на самия себе
си като тяхна сума – но винаги по-малка, отколкото е всяка от тях поотделно.
Защото, да бъдеш по-добър от тях на хартия е невъзможно; невъзможно е да бъдеш по-
добър от тях и в живота – и именно техните животи, колкото и трагични и горчиви да
са те, ме заставят често видимо – по-често, отколкото би трябвало – да съжалявам за
движението на времето. Ако онзи свят съществува – а да им откажа възможността за
вечен живот аз съм също толкова малко в състояние, колкото и да забравя за
съществуването им в този – ако онзи свят съществува, то те, надявам се, ще ми
простят и качеството на онова, което възнамерявам да изложа тук: в края на
краищата, не с поведението на трибуната се измерва достойнството на нашата
професия.

Назовах само тези петима – ония, чието творчество и съдби са ми скъпи, ако ще и
само поради това, че ако не би ги имало тях, аз не бих струвал особено много като
човек и като писател: във всеки случай не бих стоял днес тук. Те, тези сенки – а
още по-добре казано: източници на светлина – лампи? звезди? – бяха, разбира се,
повече от пет, и всяка от тях е способна да ме обрече на немота. Техният брой е
значителен в живота на всеки съзнателен литератор; в моя случай той се удвоява
благодарение на онези две култури, към които принадлежа по волята на съдбата.
Нещата не стават по-лесни и от мисълта за съвременниците и събратята по перо в тези
две култури, за поетите и прозаиците, чиито дарби ценя по-високо от собствената си,
и които, ако биха се оказали на тази трибуна, вече отдавна биха преминали към
действие, тъй като те имат да кажат на света повече от самия мен.

Ето защо ще си позволя тук да направя една поредица от забележки – може би

несвързани, объркани, дори способни да ви озадачат с несвързаността си. Но
количеството време, което ми е дадено, за да събера мислите си, пък и самата ми
професия, ще ме защитят, надявам се, от упреците в хаотичност. Човекът с моята
професия рядко претендира за систематичност в мисленето; в най-лошия случай той
претендира да има система. Но, по правило, у него това е само заемка: от средата,
от обществения ред, от заниманията с философия в нежна възраст. Нищо не убеждава
артиста толкова силно в случайността при подбора на средствата, които той ползва за
достигането на една или друга – па била тя и постоянна – цел, колкото самият
творчески процес, процесът на съчиняването. Стиховете, по думите на Ахматова,
действително израстват от сметта; корените на прозата също не са по-благородни.

II. Ако изкуството изобщо учи на нещо (и, на първо място, художника), то това е
именно частността на човешкото съществуване. Бидейки най-древната – и най-
буквалната – форма на частно предприемачество, то волно или неволно поощрява у
човека именно това негово усещане за индивидуалност, уникалност, отделност –
превръщайки го с това от обществено животно в личност. Много неща могат да бъдат
разделени: хлябът, ложето, убежденията, възлюбената – но не и, да кажем, някое
стихотворение на Райнер Мария Рилке. Произведенията на изкуството, особено на
литературата и в частност, стихотворенията, се обръщат към човека тет-а-тет,
влизайки с него в директни, без посредници, отношения. Това е и причината, поради
която ревнителите на всеобщото благо, повелителите на масите и глашатаите на
историческата необходимост не долюбват особено много изкуството въобще,
литературата особено и поезията в частност. Защото там, където е минало изкуството,
където е било прочетено стихотворение, те откриват на мястото на очакваното
съгласие и единодушие – равнодушие и разногласие, на мястото на решителността и
действието – невнимание и придирчивост. С други думи, в нуличките, с които
ревнителите на общото благо и повелителите на масите се силят да оперират,
изкуството вписва „точка-точка-запетая с минус“, превръщайки всяка нуличка в – нека
и не винаги привлекателна, но все пак човешка физиономийка.
Независимо от това дали човек е писател или читател, неговата задача се състои в
това, да преживее своя собствен, а не някакъв наложен или предписан му отвън живот
– дори и един живот, изглеждащ най-благородно, тъй като за всеки от нас той е само
един, и ние много добре знаем с какво свършва всичко това.

Великият Баратински, говорейки за своята Муза, я характеризира като притежаваща

„лице с необщо изражение“. В придобиването на това необщо изражение и се състои,
очевидно, смисълът на индивидуалното съществуване, тъй като за тази необщност ние,
както изглежда, сме подготвени вече генетически. Независимо от това дали човек е
писател или читател, неговата задача се състои в това, да преживее своя собствен, а
не някакъв наложен или предписан му отвън живот – дори и един живот, изглеждащ най-
благородно, тъй като за всеки от нас той е само един, и ние много добре знаем с
какво свършва всичко това. Досадно би било да изразходваме този единствен шанс за
повтаряне на нечия чужда външност, чужд опит, за тавтология – още повече че
глашатаите на историческата необходимост, по чието внушение човекът е готов да се
съгласи на тази тавтология, в гроба с него няма да легнат и благодаря няма да
кажат.

Езикът и, струва ми се, литературата, са неща по-древни, неизбежни, дълговечни, от

всяка форма на обществена организация. Негодуването, иронията или безразличието,
изразявани от литературата по отношение на държавата, са по същество реакция на
постоянното, а по-добре е да се каже, на безкрайното, по отношение към временното,
ограниченото. Най-малкото дотогава, докато държавата си позволява да се намесва в
работите на литературата, литературата пък има право да се намесва в работите на
държавата. Политическата система, формата на обществено устройство, като всяка
система изобщо, е, по определение, форма на миналото време, опитваща се да се
наложи върху настоящето (а често и върху бъдещето) – и човекът, чиято професия е
езикът, е последният, който може да забрави това. Истинската опасност за писателя е
не толкова възможността (а често и реалността) за преследване от страна на
държавата, колкото възможността да се окаже хипнотизиран от нейните, на държавата,
чудовищни или претърпели изменения към по-добро – но винаги временни очертания.

Философията на държавата, нейната етика, да не говорим пък за нейната естетика – са

винаги „вчера“; езикът, литературата – винаги „днес“, а често – особено в случай на
ортодоксалност на една или друга система – дори и „утре“. Една от заслугите на
литературата се състои именно в това, да помогне на човека да уточни времето на
съществуването си, да отличи себе си в тълпата както на предшествениците, така и на
себеподобните, да избегне тавтологията, тоест участта, известна под почетното
название „жертва на историята“. Изкуството въобще и литературата в частност са
забележителни именно с това, те се отличават от живота именно по това, че винаги
избягват повторенията. В обикновения живот вие можете да разказвате един и същи виц
отново и отново, предизвиквайки смях, оказвайки се душа на компанията. В изкуството
подобна форма на поведение се нарича „клише“. Изкуството е сечиво безотказно и
неговото развитие се определя не от индивидуалността на артиста, а от динамиката и
логиката на самия материал, от предходната история на средствата, изискващи да се
намери (или подсказващи) всеки път качествено ново естетическо решение. Притежаващо
собствена генеалогия, динамика, логика и бъдеще, изкуството не е синонимно, а, в
най-добрия случай, паралелно на историята, и начинът на неговото съществуване е
създаването всеки път на нова естетическа реалност. Ето защо то често се оказва
„пред прогреса“, пред историята, чийто основен инструмент всъщност е – дали да не
доуточним отново Маркс – именно клишето.

Всяка нова естетическа реалност уточнява за човека и етическата реалност. Защото

естетиката е майка на етиката; понятията „хубаво“ и „лошо“ са понятия преди всичко
естетически, предхождащи понятията „добро“ и „зло“.

В днешно време е особено разпространено твърдението, че писателят, а особено

поетът, е длъжен да използва в произведенията си езика на улицата, езикa на
тълпата. При цялата си привидна демократичност и осезателни практически изгоди за
писателя, това твърдение е малоценно и представлява само по себе си опит да се
подчини изкуството, а в конкретния случай литературата, на историята. Само ако сме
решили, че за „сапиенса“ е време да направи спирка в развитието си, литературата
следва да говори езика на народа. В противен случай народът следва да говори езика
на литературата. Всяка нова естетическа реалност уточнява за човека и етическата
реалност. Защото естетиката е майка на етиката; понятията „хубаво“ и „лошо“ са
понятия преди всичко естетически, предхождащи понятията „добро“ и „зло“. В етиката
не е „позволено всичко“, защото не е „позволено всичко“ и в естетиката, защото
количеството на цветовете в спектъра е ограничено. Немислещото дете, с плач
отхвърлящо непознатото, или, напротив, дърпащо се към него, отричащо го или
стремящо се към него, инстинктивно извършва един естетически, а не нравствен избор.

Естетическият избор е индивидуален, а естетическото преживяване винаги е частно.

Всяка нова естетическа реалност прави от човека, който я преживява, едно още по-
частно лице и тази частност, получаваща понякога формата на литературен (или
някакъв друг) вкус, вече сама по себе си може да се окаже ако не гаранция, то поне
форма на защита срещу поробването. Защото човекът с вкус, в частност вкус
литературен, е по-малко възприемчив към повторенията и заклинанията, свойствени на
всяка форма на политическа демагогия. Работата е не толкова в това, че добродетелта
не е гаранция за шедьовър, колкото в това, че злото, особено политическото, винаги
е лош стилист. Колкото по-богат е естетическият опит на индивида, колкото по-твърд
е вкусът му, толкова по-прецизен е неговият царствен избор и толкова по-свободен е
самият той – макар и, възможно, не и по-щастлив.

В антропологически смисъл, повтарям, човекът е естетическо същество преди да бъде

същество етическо.

Именно в този приложен, а не платонически смисъл, следва да се разбира забележката

на Достоевски, че „красотата ще спаси света“, или изказването на Матю Арнолд, че
„нас ще ни спаси поезията“. Светът вероятно вече не може да бъде спасен, но да се
спаси отделния човек може. Естетическото усещане у човека се развива много
стремително, защото, дори и да не си дава напълно сметка за това кой е той и какво
всъщност му е необходимо, човекът, по правило, инстинктивно знае какво не му
харесва и какво не го устройва. В антропологически смисъл, повтарям, човекът е
естетическо същество преди да бъде същество етическо. Именно затова изкуството, и в
частност литературата, е не страничен продукт на развитието на вида, а напротив.
Ако това, което ни различава от останалите представители на животинското царство е
речта, то литературата, и в частност, поезията, бидейки висша форма на
словесността, е сама по себе си, грубо казано, целта на нашия вид.

Далеч съм от мисълта за поголовно обучение по стихоплетство и композиция, но

въпреки това разделянето на хората на интелигенция и всички останали ми се струва
неприемливо. В нравствено отношение това разделение е подобно на разделението на
богати и бедни; но, ако за съществуването на социалното неравенство все още са
мислими някакви чисто физически, материални основания, то за интелектуалното
неравенство те са немислими. В какъвто и да е друг може би не, но в този смисъл
равенството ни е гарантирано от природата. Иде реч не за образованието, а за
образованието на речта, и най-малката приблизителност при която влече със себе си
опасност от нахлуване на погрешен избор в живота на човека. Съществуването на
литературата предполага съществуване на нивото на литературата – и не само
нравствено, но и лексически. Ако музикалното произведение все още оставя на човека
възможност за избор между пасивната роля на слушател и активната на изпълнител, то
произведението на литературата – едно изкуство, което, по израза на Монтале, е
безнадеждно семантическо – го обрича единствено на ролята на изпълнител.

В тази роля, струва ми се, човекът би трябвало да се явява по-често, отколкото във
всяка друга. Нещо повече: струва ми се, че тази роля, в резултат на популационния
взрив и все по-нарастващата атомизация на обществото, тоест, с все по-нарастващата
изолация на индивида, става все по-неизбежна. Не мисля, че зная за живота повече от
всеки друг човек на моя възраст, но ми се струва, че в качеството на събеседник
книгата е нещо по-надеждно от приятеля или възлюбената. Романът или стихотворението
– не монологът, а разговорът на писателя с читателя – един разговор, повтарям,
изключително частен, изключващ, ако се налага, всички останали – е взаимно
мизантропски. И в момента на този разговор писателят е равен на читателя, както,
впрочем, и обратно, независимо от това дали писателят е велик или не. Това
равенство е равенство на съзнанието, и то си остава с човека за цял живот във вид
на спомен, смътен или отчетлив и, рано или късно, по подходящ или неподходящ начин,
то определя поведението на индивида. Именно това имам пред вид, когато говоря за
ролята на изпълнител, която е толкова по-естествена, защото романът или
стихотворението са продукти на взаимната самота на писателя и читателя.

В историята на нашия вид, в историята на „сапиенса“, книгата е феномен

антропологически, аналогичен по същността си на изобретяването на колелото.
Възникнала, за да ни даде представа не толкова за собствения произход, колкото за
това на какво е способен този „сапиенс“, книгата е средство за преместване в
пространството на опита със скоростта на преобръщаната страница. Това преместване,
от своя страна, като всяко преместване, се превръща в бягство от общия знаменател,
от опита да се наложи на този знаменател една черта, която по-рано не се е издигала
по-високо от пояса, от нашето сърце, нашето съзнание, нашето въображение. Това
бягство е бягство по посока на необщото изражение на лицето, по посока на
личността, по посока на частността. По чийто и образ и подобие да сме създадени,
ние вече сме пет милиарда, и друго бъдеще освен онова, очертано от изкуството, за
човека няма. В противен случай ни очаква миналото – и преди всичко политическото, с
всичките му масови полицейски прелести.

Във всеки случай положението, при което изкуството въобще и литературата в частност
са достояние (прерогатив) на малцинството, ми се струва нездраво и заплашително. Не
призовавам към замяна на държавата с библиотека – макар че тази мисъл ме е
посещавала нееднократно – но и не се съмнявам, че, ако бихме избирали управниците
си въз основа на читателския им опит, а не на политическите им програми, на земята
би имало по-малко мъка. Струва ми се, че потенциалният властител на нашите съдби би
трябвало да бъде разпитван преди всичко не за това как си представя курса на
външната политика, а за това как се отнася към Стендал, Дикенс, Достоевски. Макар и
само поради това, че насъщният хляб на литературата е именно човешкото разнообразие
и безобразие, тя, литературата, се оказва надеждна противоотрова срещу каквито и да
е вече известни или бъдещи опити за тотален, масов подход при решаването на
проблемите на човешкото съществуване. Като система за едно поне нравствено
застраховане, тя е къде по-ефективна от тази или онази религиозна система или
философска доктрина.

Поради това, че не може да има закони, защищаващи ни от самите себе си, нито един
углавен кодекс не предвижда наказания за престъпления срещу литературата. А сред
тези престъпления най-тежкото са не цензурните ограничения и т. н., нито пък
предаването на книгите на огън. Има и по-тежко престъпление – пренебрежението към
книгите, тяхното не-четене. За това престъпление човек заплаща с целия си живот:
ако пък го извърши нация, то тя заплаща за това с историята си. Живеейки в
страната, в която живея, аз пръв бих бил готов да се съглася, че съществува някаква
пропорция между материалното благополучие на човека и неговото литературно
невежество; от това обаче ме удържа историята на страната, в която съм роден и
израсъл. Защото, сведена до причинно-следствения минимум, до грубата формула,
руската трагедия е именно трагедията на общество, в което литературата се е оказала
привилегия на малцинството: знаменитата руска интелигенция.

Не ми се иска да се разпростирам по тази тема, не ми се иска да помрачавам тази

вечер с мисли за десетките милиони човешки животи, разрушени от други милиони – тъй
като онова, което се случи в Русия в първата половина на ХХ век, се случи преди
въвеждането на автоматичното стрелково оръжие – в името на тържеството на една
политическа доктрина, чиято несъстоятелност се състои вече в това, че тя изисква
човешки жертви за осъществяването си. Ще кажа само, че – не от опит, а уви, само
теоретически – аз предполагам, че за човека, чел много Дикенс, е по-трудно да
стреля в себеподобния си в името на каквато и да е идея, отколкото за човека, който
не е чел Дикенс. При това говоря именно за четене на Дикенс, Стендал, Достоевски,
Флобер, Балзак, Мелвил и т. н., тоест за литературата, а не за грамотността, не за
образованието. Грамотният, образованият човек е напълно в състояние, след като е
прочел един или друг политически трактат, да убие себеподобния и даже да изпита при
това възторга на убеждението. Ленин беше грамотен, Сталин беше грамотен, Хитлер
също; Мао Цзедун, този дори е писал стихове. Списъкът на техните жертви, въпреки
това, далеч превишава списъка на нещата, които те са прочели.

Недостатъкът на разговорите за очевидното се състои в това, че те развращават

съзнанието със своята лекота, със своето лесно достижимо усещане за правота.

Но, преди да премина към поезията, бих искал да добавя, че би било разумно да се
разглежда руския опит като предупреждение – та макар и само поради това, че
социалната структура на Запада като цяло досега е аналогична на това, което е
съществувало в Русия до 1917 година. (Именно с това, впрочем, се обяснява
популярността на руския психологически роман от ХIХ век на Запад, както и
сравнителния неуспех на съвременната руска проза. Обществените отношения,
установили се в Русия от ХХ век, очевидно изглеждат за читателя като не по-малка
диващина от имената на персонажите, с което му пречат да се отъждестви с тях.) Дори
само политически партии, например, в навечерието на октомврийския преврат, в Русия
е имало не по-малко, отколкото има днес в САЩ или във Великобритания. С други думи,
безстрастният Човек би могъл да забележи, че в известен смисъл XIX век все още
продължава на Запад. В Русия той е приключен; и ако казвам, че той е приключил с
трагедия, то това е преди всичко поради количеството човешки жертви, което е
повлякла със себе си настъпващата социална и хронологическа промяна. В днешната
трагедия загива не героят – загива хорът.

III. Макар че за човека, чийто роден език е руският, разговорите за политическото

зло са също толкова естествени, колкото и храносмилането, сега бих искал да сменя
темата. Недостатъкът на разговорите за очевидното се състои в това, че те
развращават съзнанието със своята лекота, със своето лесно достижимо усещане за
правота. В това е тяхната съблазън, сходна по природата си със съблазънта на
социалния реформатор, пораждащ това зло. Осъзнаването на тази съблазън и
отблъскването от нея до известна степен са отговорни за съдбите на множество мои
съвременници, да не говорим пък за събратята по перо; те са отговорни за
литературата, възникваща изпод перата им. Тя, тази литература, не беше бягство от
историята, нито пък заглушаване на паметта, както това може би изглежда отстрани.
„Как може да се съчинява музика след Аушвиц?“ – пита Адорно, и човекът, запознат с
руската история, може да повтори същия този въпрос, заменяйки в него името на
лагера – да го повтори, моля, дори с още по-голямо право, тъй като количеството
хора, загинали в сталинските лагери, далеч превъзхожда количеството на загиналите в
немските. „А как след Аушвиц може да се яде обяд“ – отговори веднъж американският
поет Марк Странд. Поколението, към което принадлежа аз, във всеки случай се оказа
способно да съчини тази музика.

Това поколение – поколението, родено именно тогава, когато крематориумите на Аушвиц

са работели на пълна мощност, когато Сталин е пребивавал в зенита на една
богоподобна, абсолютна, сякаш насърчавана от самата природа власт – се е явило на
света, съдейки по всичко, за да продължи онова, което теоретически е трябвало да се
прекъсне в тези крематориуми и в безименните общи гробове на сталинския архипелаг.
И това, че не всичко е било прекъснато, поне в Русия, в немалка степен е заслуга на
моето поколение, и аз се гордея с принадлежността си към него в не по-малка степен,
отколкото с това, че днес стоя тук. И този факт, че днес стоя тук, е признание за
заслугите на това поколение пред културата; припомняйки си Манделщам, аз бих
добавил: пред световната култура. Оглеждайки се назад, аз мога да кажа, че ние
започвахме на едно празно – или, казано по-точно, на плашещо с пустотата си,
опустошено място. И че, по-скоро интуитивно, отколкото съзнателно, ние се стремяхме
към възпроизвеждане ефекта на непрекъснатостта на културата, към възстановяване на
нейните форми и тропи, към запълването й с не многото оцелели и често напълно
компрометирани форми на нашето собствено ново, или струващо ни се такова,
съвременно съдържание.

Съществуваше, вероятно, и друг път – пътят на по-нататъшната деформация, поетиката

на отломките и развалините, на минимализма, пресичащ дъха. И ако ние все пак се
отказахме от него, то не толкова, защото той ни се струваше като път на
самодраматизацията, или защото бяхме особено вдъхновени от идеята за съхраняване на
наследственото благородство на известните ни форми на култура, равнозначни в нашето
съзнание на формите на човешкото достойнство. Ние се отказахме от него, защото
изборът всъщност беше не наш, а избор на културата – и този избор отново беше
естетически, а не нравствен. Разбира се, за човека е по-естествено да разсъждава за
себе си не като за оръдие на културата, а обратно, като за неин творец и хранител.
Но ако днес аз твърдя противното, то е не защото в края на ХХ век има някакво
определено очарование в перифразирането на казаното от Плотин, лорд Шафтсбъри,
Шелинг или Новалис, а защото, каквото и да твърдят хората, поетът винаги знае, че
онова, което в обикновения език се нарича глас на Музата, всъщност е диктатът на
езика; че не езикът е негов инструмент, а самият той е средство на езика да
продължи съществуването си. Езикът – дори и ако си го представим като някакво
одушевено същество (което би било единствено справедливо) – не е способен на
етически избор.

Човек се заема със съчиняването на стихотворение по различни съображения: за да

завоюва сърцето на възлюбената; за да изрази отношението си към обкръжаващата го
реалност, била тя пейзаж или държава; за да запечата душевното състояние, в което
се намира в даден момент; за да остави – както си мисли в този момент – следа на
земята. Той прибягва към тази форма – към стихотворението – по съображения, които
най-вероятно са несъзнателно-миметически[1]: черният вертикален съсирек думи сред
белия лист хартия очевидно напомня на човека за неговото собствено положение в
света, за пропорциите на пространството и неговото тяло. Но независимо от
съображенията, по които той се хваща за перото, и независимо от ефекта, произвеждан
от онова, което се появява изпод перото му, върху аудиторията – колкото и голяма
или малка да е тя – незабавното следствие от това негово начинание е усещането за
директен контакт с езика, или по-точно усещането за незабавно изпадане в зависимост
от онова, от всичко, което вече е изказано, написано, осъществено на този език.

Тази зависимост е абсолютна, деспотична, но заедно с това тя и разкрепостява.

Защото, бидейки винаги по-стар от писателя, езикът притежава още и колосална
центробежна енергия, която му се придава от неговия времеви потенциал – тоест от
цялото лежащо пред него време. И този потенциал се определя не толкова от
количествения състав на нацията, говореща на него – макар и също от това – колкото
от качеството на стихотворението, съчинявано на него. Достатъчно е да си припомним
авторите на римската или гръцката античност, достатъчно е да си припомним Данте.
Създаваното днес на руски или на английски, например, гарантира съществуването на
тези езици в течение на следващото хилядолетие. Поетът, повтарям, е средство за
съществуване на езика. Или, както е казал великият Оден, аз съм онзи, чрез който
езикът е жив. Ако ме няма мен, пишещият тези редове, няма да ви има и вас, четящите
ги; но езикът, на който те са написани и на който вие ги четете, ще си остане не
само защото езикът е по-дълговечен от човека, а и защото той е по-способен на
мутация.

Пишещият стихотворението обаче го пише не защото разчита на посмъртна слава – макар

и често да се надява именно на това, че стихотворението ще го надживее, ако и не за
дълго. Пишещият стихотворението го пише, защото езикът му подсказва или просто
диктува следващия ред. Започвайки стихотворението, поетът по правило не знае с
какво то ще завърши и понякога се оказва много удивен от онова, което се е
получило, тъй като често нещата се получават по-добре, отколкото той е предполагал,
често мисълта му отива по-надалеч, отколкото той е разчитал. Именно това е
моментът, в който бъдещето на езика се намесва в неговото настояще. Съществуват,
както знаем, три метода на познание: аналитичен, интуитивен и методът, който са
използвали библейските пророци – чрез откровение. Отличието на поезията от другите
литературни форми е в това, че тя използва едновременно и трите (тежнеейки преди
всичко към втория и третия), тъй като всичките три са ни дадени в езика; и понякога
с помощта на една дума, на една рима, на пишещия стихотворението се удава да се
окаже там, където още никой не е бил – а може би и по-далеч, отколкото самият той
би желал. Пишещият стихотворението го пише преди всичко поради това, че
стихотворението е колосален ускорител на съзнанието, мисленето, възприятието на
света. Веднъж изпитал това ускорение, човекът вече не е в състояние да се откаже от
повторението на този опит, той изпада в зависимост от този процес, така като се
изпада в зависимост от наркотици или алкохол. Човекът, намиращ се в такава
зависимост от езика, предполагам, и се нарича поет.

[1] подражателни. Бел. пр.

В гората на парадоксите
Ж.М.Г. льо Клезио, 07.12.2008 г.

Защо пише човек? Предполагам, всеки има своя отговор на този прост въпрос:
предразположението, средата, обстоятелствата. Но се прибавя и неспособността: ако
пишем, това означава, че не действаме. Че, изправени пред реалността, изпитваме
затруднения; че избираме друг начин да реагираме, друг начин да общуваме -
посредством дистанция и време за размисъл.

Когато разглеждам обстоятелствата, които ме доведоха до писането – правя го не за

да се харесам, а за да бъда точен – ясно разбирам, че за мен в началото на всичко
бе войната. Но войната не като велик разтърсващ момент, в който живеем исторически
събития, като например френския поход при Валми, разказван от двете страни на
бойното поле – от Гьоте от немска страна и от моя предтеча Франсоа от страната на
революционната армия. Това сигурно е въодушевяващо и патетично. Не, за мен войната
е това, което живеят цивилните и преди всичко малките деца. И нито за момент не ми
е изглеждала като исторически момент. Гладувахме, страхувахме се, беше ни студено –
това е всичко. Спомням си, че съм виждал да преминават под прозореца, по посока
Алпите, войниците на маршал Ромел, търсещи проход към северна Италия и Австрия.
Това не ми остави кой знае какъв спомен. За сметка на това от годините след войната
си спомням, че не разполагах с абсолютно нищо и най-вече с нищо за четене и писане.
Тъй като нямах хартия и мастило, рисувах и пишех първите си думи със синьо-червен
дърводелски молив на гърба на тефтера с купони. Оттогава ми е останало някакво
влечение към грапавите повърхности и обикновените моливи. А тъй като нямах и детски
книжки, четях речниците на баба ми, които бяха чудесно първоначално пътешествие в
опознаването на света, през което се скитах и мечтаех над изрисуваните таблици,
картите и списъците с непознати думи. Когато бях на шест или седем години, написах
първата си книга, която впрочем се казваше Маринованият глобус. Веднага след нея
дойде биографията на един въображаем крал, наречен Даниел III, който май беше швед,
а след това и една история, разказана от чайка. Беше период на заточение. Децата
нямаха никаква свобода да играят навън, понеже терените и градините около дома на
баба ми бяха минирани. При редките си разходки, спомням си, минавах покрай ограда
от бодлива тел, на която имаше надпис на френски и немски, предупреждаващ
нарушителите и придружен от череп.

Разбирам, че това беше контекст, в който човек има желание да избяга, значи да
мечтае и да описва мечтите си. Освен това баба ми по майчина линия беше невероятна
разказвачка и запазваше дългите следобедни часове за своите истории. Нейните
приказки винаги бяха наситени с въображение. Действието се развиваше в гора – може
би африканска или пък маврицийската гора Макабе – а основен герой беше една хитра
маймуна, която винаги се измъкваше и от най-опасните ситуации. Впоследствие
предприех дълго пътуване из Африка, където открих истинската гора, останала почти
без животни. Но един околийски началник от селото Обуду, на границата с Камерун, ми
помогна да чуя виковете на горилите, които се биеха в гърдите на един съседен хълм.
От това пътуване и престоя ми (в Нигерия, където баща ми работеше като лекар)
отнесох не материал за бъдещи романи, а нещо като втора идентичност, едновременно
размечтана от и прехласната по реалното, която ме съпътстваше през целия ми живот и
бе противоречивото измерение, самата моя странност, която понякога чувствах до
болка. Потокът на живота е толкова бавен, че щеше да ми е нужна по-голямата част от
съществуването ми, за да разбера какво означава това.

Книгите се появиха в живота ми малко по-късно. Това стана под формата на няколко
библиотеки, които баща ми бе успял да обедини и които произхождаха от разпръсналото
се негово наследство, когато бил експулсиран от родната му къща в Мока (остров
Мавриций). Тогава научих онази истина, която не е толкова очевидна за едно дете, а
именно, че книгите са много по-ценно богатство, отколкото недвижимите имоти или
банковите сметки. В тези томове, повечето от които бяха стари и подвързани, открих
големите текстове на световната литература, като Don Quijote, илюстриран от Тони
Йоханот, La vida de Lazarillo на Tormes, The Ingoldsby Legends, Gulliver's Travels;
големите и вдъхновяващи романи на Виктор Юго: Деветдесет и трета година, Морски
труженици или Човекът, който се смее. Също и Смехорански разкази на Балзак. Но
книгите, които ми повлияха най-много, бяха сборниците от пътеписи, в по-голямата си
част посветени на Индия, Африка и Маскаренските острови, както и текстовете на
откриватели, като Дюмон д’Юрвил и абат Рошон, Бугенвил, Кук и, разбира се, Книга на
чудесата на Марко Поло. В посредствения живот в едно малко провинциално селце,
припичащо се под слънцето, след годините на свобода, прекарани в Африка, тези книги
ме дариха с вкуса на приключението и ми позволиха да предвкуся величието на реалния
свят, да го изследвам повече посредством инстинктите и чувствата, отколкото чрез
знанието. По определен начин те ми позволиха много рано да почувствам
противоречивата природа на живота на детето, направило си убежище, в което може да
забрави за насилието и конкуренцията и да изпитва удоволствие, гледайки външния
свят през своя прозорец.

Малко преди да стане известна учудващата за мен новина за отличието, което

шведската академия ми връчва, се бях заел с препрочитането на една малка книжка от
Стиг Дагерман, която особено обичам: сборник от политически текстове под заглавието
Essäer och texter ("Диктатурата на тъгата"). Това, че отново се бях гмурнал в тази
горчива и язвителна книга, не беше никак случайно. Трябваше да отида в Швеция, за
да получа наградата, която асоциацията на приятелите на Дагерман ми беше отредила
миналото лято, както и да посетя местата от детството на този писател. Винаги съм
бил чувствителен към писането на Дагерман, към тази смесица от младежка нежност,
наивност и сарказъм. Към неговия идеализъм. Към прозорливостта, с която съди своята
следвоенна епоха, за него време на зрялост, за мен време на моето детство. Но едно
изречение особено ме грабна и ми се струваше, че точно в онзи момент – малко, след
като бях публикувал Припев за глада – бе насочено към мен. Ето и самото изречение
или по-скоро пасаж: "Как е възможно, например, от една страна, да се държим, сякаш
нищо на света не е по-важно от литературата, докато от друга е невъзможно да не
забелязваме, че хората около нас се борят с глада и са длъжни да смятат, че най-
важното за тях е това, което изкарват в края на месеца? Понеже той (писателят) се
сблъсква с нов парадокс: той, който иска да пише единствено за онези, които
гладуват, открива, че само онези, които имат достатъчно за ядене, могат да си
позволят удоволствието да забелязват неговото съществуване." (Писателят и
съзнанието)

Тази "гора от парадокси", както я нарича Стиг Дагерман, е тъкмо областта на

писането, мястото, от което артистът не трябва да се опитва да бяга, а тъкмо
напротив, в което трябва да "лагерува", за да опознае всеки детайл, да изследва
всяка пътека, да даде имe на всяко едно дърво. Този престой не винаги е приятен.
Той, който се е мислел на завет, и тя, доверявала се на своята страница като на
близка приятелка, изведнъж се сблъскват с реалното - не само като наблюдатели, но и
като участници. Те трябва да изберат своя лагер, трябва да се разграничават.
Цицерон, Рабле, Кондорсе, Русо, мадам дьо Стал или в по-ново време Солженицин или
Сук Йон, Абделатиф Лааби или Милан Кундера е трябвало да изберат пътя на
изгнанието. За мен, който винаги съм се радвал на възможността за придвижване,
забраната да живееш на мястото, което сам си си избрал, е също толкова неприемлива,
колкото и лишаването от свобода.

Но тази свобода за движение, разбирана като привилегия, има за свое следствие един
парадокс. Погледнете покритото с тръни дърво в дъното на гората, която писателят
обитава: този мъж и тази жена, заети с писане и с изобретяване на мечти, не са ли
част от една щастлива и малка група - happy few? Нека си представим екстремната и
ужасяваща ситуация: онази, в която живеят повечето хора на нашата планета. Онази,
която някога, дали по времето на Аристотел или на Толстой, са преживявали хората
без качества – крепостни селяни, слуги и хора от най-нисък ранг в средновековна
Европа, или пък по времето на Просвещението опустошените народи по бреговете на
Африка, продавани в Горей, Ел Мина и Занзибар. И която дори днес, в момента, в
който аз стоя пред вас, преживяват всички онези, които нямат право да говорят и се
намират от другата страна на езика. Завладява ме тъкмо песимистичното мислене на
Дагерман, а не активистките констатации на Грамши или отчаяният облог на Сартр.
Произходът на мъките, които всеки от нас – четящите и пишещите – изпитва, се намира
тъкмо във факта, че литературата е лукс, предназначен за господстващата класа, и се
храни с идеи и образи, чужди за мнозинството. Можем да се изкушим да занесем
словото на онези, които са изключени от него, и щедро да ги поканим на пиршеството
на културата. Но защо това е толкова трудно? Народите без писменост, както
антрополозите обичаха да ги наричат, са успели да изобретят - посредством песни и
митове - една всеобхватна комуникация. Защо днес, в нашето индустриализирано
общество, това е станало невъзможно? Трябва ли наново да изобретим културата?
Трябва ли да се върнем към една непосредствена, директна комуникация? Изкушени сме
да си мислим, че днес такава роля играе киното или пък народната песен с нейните
рими, ритми и танци. Може би джазът или калипсото, малоята, под други небеса...

Този парадокс не датира от вчера. Франсоа Рабле, най-големият френскоезичен

писател, някога бе тръгнал на война срещу педантизма на хората от Сорбоната,
хвърляйки в лицето им думи от народния език. Но за гладуващите ли говореше той?
Разгул, пиянства, гуляй. За краткото време на един маскарад, на един обърнат
наопаки свят, той облича в думи необикновения апетит на онези, които се хранели с
мършавостта на селяните и работниците. Парадоксът на революцията живее в съзнанието
на писателя, подобно на епичната езда на рицаря на печалния образ. Ако има
добродетел, безусловно необходима за неговото перо, тя е в това то никога да не
служи за хвалебствия на силните, дори и за най-леко гъделичкане. А и дори когато
практикува тази добродетел, артистът не трябва да се чувства вън от всякакво
подозрение. Неговият бунт, неговият отказ, неговите проклятия си остават от едната
страна на бариерата, от страната на езика на силните. Няколко думи или изречения се
изплъзват. А останалото? Един дълъг палимпсест, едно дистанцирано и елегантно
отлагане. Понякога и хумор; който не е учтивостта на отчаянието, а безнадеждността
на несъвършените, плажът, на който ги изоставя бурният поток на несправедливостта.

Тогава защо да пишем? От известно време насам писателят вече няма дързостта да
вярва, че може да промени света; и чрез своите романи и новели ще успее да извади
на бял свят един по-добър модел за живот. Той просто иска да бъде свидетел. Виждате
ли това друго дърво в гората на парадоксите? Писателят иска да бъде свидетел,
докато всъщност през повечето време е просто воайор.

Случва се артистът да бъде и свидетел: Данте в La Divina Commedia, Шекспир в The

Tempest – и Сезер във великолепния римейк на тази пиеса под името Буря, където
Калибан, възседнал буре с барут, заплашва да отнесе със себе си в смъртта всички
омразни господари. Понякога той е свидетел по неопровержим начин, подобно на
Еуклидес да Куна в Os Sertões, или като Примо Леви. Абсурдът на света е в Der
Prozess (или във филмите на Чарли Чаплин), неговото несъвършенство - в Раждането на
деня на Колет, неговата фантасмагория - в ирландската песен, която Джойс показва
във Finnegans Wakе. Неговата красота блести неустоимо в The Snow Leopard на Петер
Матисен или в A Sand County Almanach на Алдо Леополд. Неговата злоба – в Sanctuary
на Уилям Фокнър или в Първата вълна на Лао Шъ. А неговата детска крехкост – в Ormen
на Дагерман.

Писателят е най-добър свидетел тъкмо когато е свидетел въпреки себе си. Парадоксът
е, че това, за което свидетелства, не е онова, което е видял, нито дори онова,
което е измислил. Горчивината и понякога отчаянието възникват дори ако той не
присъства на обвинителната реч. Толстой ни кара да видим нещастието, което
Наполеновата армия донася на Русия, и въпреки това нищо не е променило хода на
историята. Г-жа Дюрас пише Урика, Хариет Бичер Стоу – Чичо Томовата колиба, но
поробените народи сами променят съдбата си, бунтуват се и се съпротивляват срещу
несправедливостта - в Бразилия, Гвиана, Антилите - и първата черна република в
Хаити.

Писателят би искал преди всичко да действа. По-скоро да действа, отколкото да

свидетелства. Да пише, да си представя, да мечтае, за да могат неговите изобретения
и неговите думи да се намесват в реалността, да променят духовете и сърцата, да
откриват един по-добър свят. Въпреки това, точно в този момент един глас му
прошепва, че това не е възможно, че думите са само думи, които вятърът на
обществото брули, и че мечтите са само химери. С какво право се смята за по-добър?
Наистина ли тъкмо писателят трябва да търси изходи? Не е ли той в позицията на
селския пъдар от пиесата Кнок или триумфът на медицината, който иска да предотврати
земетресение? Как би могъл да действа писателят, когато умее единствено да си
спомня?

Самотата ще е негова съдба. Винаги е била. Като дете той бил онова крехко създание,
тревожно и извънредно възприемчиво, oнова момиче, описано от Колет, което само може
да гледа с широко отворени от болезнено внимание очи как родителите му се разделят.
Самотата е любовница на писателите, в нейната компания те откриват същността на
щастието. Това е противоречиво щастие, смесица от болка и наслада, нищожен триумф,
тъпа и вездесъща болка, подобно на досадна мелодийка. Писателят е същество,
отглеждащо по най-добрия начин това отровно и необходимо цвете, което расте само в
почвата на собствената му неспособност. Той би искал да говори за всички хора и
всички епохи: ето го, ето я, в своята стая, пред свръхбялото огледало на празната
бяла страница, под абажура, който пръска тайнствена светлина. Пред прекалено живия
екран на компютъра, слушайки шума на пръстите си, които тракат по бутоните. Ето
това е неговата гора. Писателят познава тук твърде добре всяка пътечка. И ако
понякога нещо се изплъзне оттам, подобно на птица, която някое куче е стреснало
призори, това става пред неговия смаян поглед – по случайност, въпреки него,
въпреки нея.

Но аз бих търсил удоволствие в отричането. Литературата – на това исках да се спра

– не е някакво архаично оцеляване, което логично трябва да бъде заменено от
аудиовизуалните изкуства и по-специално киното. Тя е сложен и труден път, който
обаче днес ми изглежда още по-необходим, отколкото по времето на Байрон или на
Виктор Юго.

За тази необходимост има две причини: първо, защото литературата е направена от

език. Това е първият смисъл на тази дума1: букви, т.е. нещо, което е написано. Във
Франция думата роман означава онези писмена в проза, които използвали за първи път
през Средновековието новия език, който всички говорели – романския език. ("Новела"
също съдържа в себе си идеята за нещо ново.) Почти по същото време във Франция
престанали да използват думата "риматор" [rimeur] (от рима), заговорили за поезия
или поети – от гръцкия глагол poiein, създавам. Писателят, поетът, романистът са
създатели. Това не означава, че те изобретяват езика, а че го използват, за да
създават красота, мисъл, образ. Ето защо не бихме могли да минем без тях. Езикът е
най-необикновеното изобретение на човечеството; той предшества всичко и споделя
всичко. Без езика няма наука, няма техника, няма закони, няма изкуство, няма любов.
Но без говорещи това изобретение се превръща във виртуално. То може да се
обезкърви, да се свие, да изчезне. В някаква степен писателите са негови пазители.
Когато пишат своите романи, поеми и пиеси, те оживяват езика. Не думите служат на
тях, а тъкмо обратното, те служат на езика. Те го величаят, изострят го,
трансформират го, защото самият език живее чрез тях, посредством тях и съпътства
социалните или икономически трансформации от тяхната епоха.

Когато през миналия век се появяват расистките теории, били изтъквани

фундаменталните разлики между културите. В някаква абсурдна йерархия било налагано
съответствието на икономическите успехи на колониалните сили с едно, така да се
каже, културно превъзходство. Подобно трескав и нездрав нагон, тези теории от време
на време изникват отново тук-таме, за да оправдаят неоколониализма или
империализма. Някои народи били напълно изостанали, те не били придобили правото на
съществуване (на реч) поради икономическата си изостаналост или технологическия си
архаизъм. Но дали се сещаме, че всички народи по света, без значение къде се
намират и каква е степента на тяхното икономическо развитие, използват езика? И че
всеки един от тези езици представлява същата сложна, подредена, аналитична
логическа съвкупност, която му позволява да изразява света – способен да говори за
наука или да изобретява митове.

Вече защитил съществуването на това двойствено същество, което е писателят, бих

искал да кажа нещо за втората причина за съществуването на литературата, тя засяга
повече прекрасния занаят на книгоиздаването.

Днес много се говори за глобализация. Забравя се, че този феномен е започнал в

Европа през Ренесанса с началото на колониалната ера. Глобализацията сама по себе
си не е нещо лошо. Комуникацията ускорява прогреса в области като медицината и
науките. Може би разпростирането на информацията ще направи конфликтите по-трудни.
Ако по времето на Хитлер е имало интернет, може би неговият мафиотски заговор
нямаше да успее – може би смешното щеше да му попречи да се зароди.

Изглежда ние живеем в епохата на интернет и виртуалната комуникация. Това добре, но

какво струват тези изумителни открития без преподаването на писмеността и книгите.
Изглежда утопично по-голямата част от човечеството да бъде оборудвано с монитори с
течен кристал. В такъв случай не сме ли на път да създадем нов елит, да прокараме
нова граница, която разделя света между тези, които имат достъп до комуникация и
знание, и онези, които остават изключени от тях. Големи цивилизации и народи са
изчезнали, защото не са разбрали това. Разбира се, някои големи култури, които
наричаме малцинствени, са успели да се съпротивляват до днес благодарение на
устното предаване на знания и митове. Необходимо и ползотворно е да признаем
приноса на тези култури. Но искаме или не, вече не живеем в епохата на мита,
въпреки че все още не сме достигнали и до епохата на реалното. Невъзможно е да
утвърдим уважението към другия, без да дадем на всяко едно дете благото на
писмеността.

Днес, скоро след деколонизацията, литературата е едно от средствата, които

позволяват на съвременните мъже и жени да изразяват своята идентичност, да изискват
правото си да говорят и да бъдат чувани в своето различие. Без техния глас и повик
бихме живели в един мълчалив свят.

Културата в глобален мащаб е дело на всички ни. Но тя е преди всичко отговорност на

читателите, т.е. на издателите. Вярно, несправедливо е, че за да бъде разбран един
индианец от канадския Север, трябва да може да пише на езика на неговите
завоеватели – на английски или френски. Вярно, илюзорно е да се вярва, че
креолският език на Мавриций или Антилите ще постигне същата слушаемост, като на
петте или шест езика, които днес царстват в медиите като пълновластни господари. Но
ако посредством превода светът може да ги разбира, нещо ново и оптимистично е на
път да се случи. Културата, както казах, е наше общо благо, на цялото човечество.
Но за да е вярно това, би трябвало на всеки човек да бъдат дадени едни и същи
средства, за да може да стигне до културата. За тази цел книгата, с целия й
архаизъм, е идеален инструмент. Тя е практична, икономична и лесно се борави с нея.
Не изисква никакъв особен технологичен подвиг и се запазва във всякакъв климат.
Единственият й недостатък е – и тук се обръщам най-вече към издателите – че в много
страни достъпът до нея все още е труден. В Мавриций цената на един роман или на
една стихосбирка е равна на сериозна част от бюджета на едно семейство. В Африка, в
югоизточна Азия, в Мексико, в Океания книгата си остава недостъпен лукс. Но това
зло може да бъде излекувано. Съвместно книгоиздаване с развиващите се страни,
създаването на библиотечни фондове или библиобуси и, най-общо, повишеното внимание
по отношение на нуждите и писането на т. нар. малцинствени езици – които понякога
са твърде мнозинствени – биха позволили на литературата да продължи да бъде това
прекрасно средство да опознаеш себе си, да откриеш другия, да разбираш симфонията
на човечеството в цялото богатство на нейните теми и модулации.

Харесва ми да продължавам да говоря за гората. Несъмнено поради това малкият пасаж

на Стиг Дагерман отеква в паметта ми и искам да го чета и препрочитам, да се
проникна от него. В него има нещо отчаяно и в същото време ликуващо, защото тъкмо в
горчивината се крие истината, която всеки търси. Като дете мечтаех за тази гора. Тя
ме плашеше и ме привличаше едновременно – предполагам, че Палечко или Хензел са
изпитвали същата емоция, когато гората надвисва над тях с всички свои опасности и
чудеса. Гората е свят без опори. Мракът и задушливата жега на дърветата, които
царуват там, могат да ви погубят. Същото може да се каже за откритото море или за
пустинята, където всяка дюна и хълм се отместват, за да направят място на друга
дюна или хълм, на друга вълна, които са абсолютно същите. Спомням си, когато за
първи път усетих какво е може би литературата: точно в Дивото зове на Джек Лондон
един от героите, изгубил се из снеговете, усеща как студът го завладява малко по
малко, докато в същото време кръгът от вълци се стеснява около него. Той поглежда
вече вдървената си ръка и полага усилие да движи пръстите един по един. За дете
като мен в това откритие имаше нещо магическо. Това беше съзнание за себе си.

На гората дължа една от най-големите си литературни емоции от по-зряла възраст.

Случи се преди трийсетина години в област в централна Америка, наречена El Tapón
del Darien, Тапата, защото в онези години там прекъсваше панамериканският път,
който трябваше да свърза двете Америки от Аляска до остров Огнена земя (доколкото
знам, до момента ситуацията не се е променила). В тази част Панамският провлак е
покрит от изключително гъста дъждовна гора, през която може да се мине само с
пирога, плувайки срещу течението на потоците. Тази гора е обитавана от индианско
население, разделено на две групи – Ембера и Уаунана, които принадлежат към
езиковото семейство Ге-Пано-Кариб. Бях се озовал там по случайност и толкова се
прехласнах по този народ, че за три години направих няколко продължителни
посещения. През цялото това време не правех нищо друго, освен да ходя наслуки, от
къща на къща – понеже тогава този народ отказваше да се обединява в села – и да се
уча да живея в ритъм, напълно различен от този, който познавах дотогава. Както
всички истински гори, и тази беше особено враждебна. Трябваше да направя списък на
всички опасности и на всички начини за оцеляване, които тя предлагаше. Трябва да
кажа, че през цялото време Ембера бяха много търпеливи с мен. Моята несръчност ги
разсмиваше и мисля, че, развличайки ги, по някакъв начин им се отплатих за
мъдростта, на която ме научиха. Не пишех много. Гората не е идеалното място за
това. Влагата разлага хартията, а горещината изсушава химикалката. Нищо, което
работи на електричество, не издържа много дълго време. Пристигнах там с
убеждението, че писмеността е предимство, което постоянно ще ми помага да устоявам
на проблемите на съществуването. Нещо като защита, нещо като въображаемо стъкло,
което да мога да вдигам по желание, за да се предпазя от лошото време.

Вече приел системата на първичния комунизъм, която индианците практикуваха, както и

тяхното дълбоко отвращение към властта и склонността им към естествена анархия,
можех да си представя, че изкуството като начин за индивидуално изразяване няма как
да просъществува в гората. Впрочем, у тези хора нямаше нищо, което да прилича на
онова, което в нашето консуматорско общество наричаме изкуство. Вместо картини,
мъжете и жените рисуват телата си и като цяло се отвращават от създаването на нещо
трайно. После получих достъп до митовете. Когато в нашия свят на писменост и книги
говорим за митове, изглежда, че говорим за нещо много отдалечено, било във времето,
било в пространството. Аз също вярвах в съществуването на тази отдалеченост. А ето
че митовете започнаха да ме навестяват периодично, почти всяка нощ. Близо до огъня,
запален в огнището от три камъка във всяка къща, сред балета на комарите и нощните
пеперуди, гласът на разказвачите и разказвачките задвижваше тези истории, легенди и
разкази така, сякаш говореха за всекидневната реалност. Разказващият пееше с остър
глас, тресейки гърдите си, лицето му имитираше изражението, страстите и тревогите
на героите. Това би могло да бъде роман, а не мит. Но една нощ при мен дойде млада
жена. Името й беше Елвира. В цялата гора на Ембера Елвира беше известна със
способността си да разказва. Тя беше авантюристка, която живееше без мъж и деца –
за нея разказваха, че била малко пияница, малко проститутка, но аз не вярвам на
нищо от това – и ходеше от къща на къща да пее срещу храна, бутилка алкохол,
понякога малко пари. Въпреки че до нейните разкази имах достъп само посредством
превод – езикът ембера съдържа литературна версия, която е много по-сложна от
всекидневната – веднага разбрах, че тя е голяма артистка в най-добрия смисъл на
тази дума. Тембърът на гласа й, ритъмът на ръцете й, удрящи тежките гривни от
монети по гърдите й, и най-вече тази обладаност, която излъчваха лицето и погледът
й, тази премерена и ритмична унесеност завладяваха всички присъстващи. Към нишката
на мита – изобретяването на тютюна, двойката първородни близнаци, истории за богове
и хора, дошли от дълбините на времето – тя прибавяше собствената си история,
историята на своя криволичещ живот, на своите любови, измени и страдания,
наситеното щастие на плътската любов, киселината на ревността, страха от старостта
и смъртта. Тя беше поезия в действие, едновременно античен театър и най-съвременен
роман. Тя бе всичко това с огън и насилие. Измайсторяваше – в чернотата на гората,
сред шумящите наоколо насекоми и дървесни жаби и вихъра на косите й – онова
усещане, което няма друго име, освен красота. Сякаш песента й носеше действителната
мощ на природата и тъкмо тук е най-големият парадокс: че този затънтен край, тази
най-отдалечена от изисканата литература гора бе мястото, в което изкуството се
проявяваше с най-голяма сила и автентичност.

След това напуснах тази страна и никога повече не видях нито Елвира, нито някой от
разказвачите от гората в Дариен. Но от това ми остана нещо много повече от
носталгия: остана ми сигурността, че литературата може да съществува, въпреки
изхабяванията от конвенции и компромиси, въпреки неспособността на писателите да
променят света. Нещо голямо и силно - което ги надхвърля - понякога ги задвижва и
преобразява, и им връща хармонията с природата. Нещо едновременно ново и древно,
неосезаемо като вятъра, нематериално като облаците, безкрайно като морето. Същото
онова нещо, което трепти в поезията на Джеллаледин Руми, например, или във
визионерската архитектура на Емануел Сведенборг. Тръпката, която изпитваме, четейки
най-красивите текстове на човечеството, като речта, която вождът на индианците
отправя към президента на Съединените щати в края на XIX в., за да му подари земя:
"Може би сме братя...".

Нещо простичко, истинско, което съществува само в езика. Една походка, понякога
хитрина, горчив танц или пък големи пространства тишина. Езикът на подигравката, на
междуметията, на проклятията и веднага след това езикът на рая.

Посвещавам наградата, която шведската академия ми присъжда, на Елвира. На нея и на

всички писатели, с които – или по-скоро срещу които – съм живял. На африканците
Уоле Шоинка, Чинуа Ачебе, Ахмаду Курума, Монго Бети, на Cry the Beloved Country на
Алън Патън, на Chaka на Томас Мофоло, на големия маврицианец Малколм дьо Шазал,
автор на Judas. На хинди романиста от Мавриций Абхиманиу Унут за Lal passina, на
урду романистката Хидер Куратулен за епопеята Ag ka Darya. На Даниел Варо,
изпълнител на maloyas, несломимият; на поетесата канак Деве Городе, която
предизвика колониалната власт с цената на лишаване от свобода, на бунтуващия се
Абдурахман Вабери. На Хуан Рулфо, на Pedro Paramo и новелите от El llano en llamas,
както и за простичките и трагични фотографии, които е направил в мексиканските
села. На Джон Рийд за Insurgent Mexico, на Жан Мейер, защото даде глас на Аурелио
Ачеведо и въстаниците Кристерос от централно Мексико. На Луис Гонзалес, автор на
Pueblo en vilo. На Джон Никълс, който писа за грубата страна в The Milagro
Beanfield War, на Хенри Рот, мой съсед на улица "Ню Йорк" в Албукерк, Ню Мексико,
за Call it Sleep. На Жан-Пол Сартр за сълзите, които съдържа пиесата му Мъртви без
погребение. На Уилфрид Оуен, поетът, който умря на брега на Марна през 1914 г., на
Дж. Д. Селинджър, защото успя да ни накара да влезем в кожата на един
четиринайсетгодишен младеж на име Холдън Колфийлд. На писателите на първите
американски нации: сиуксът Шърман Алекси, навахото Скот Момадей за The Names. На
Рита Местокошо, поетеса от Минган, провинция Квебек, която накара дърветата и
животните да проговорят. На Хосе Мария Аргедас, на Октавио Пас, на Мигел Анхел
Астуриас. На поетите от оазисите на Уалата и Шингети. На големите мечтатели Алфонс
Але и Реймон Кьоно. На Жорж Перек за Кое колело с хромирано кормило в дъното на
двора?. На писателите от Антилите Едуар Глисан и Патрик Шамоазо, на хаитянина Рьоне
Депестр, на Шварц-Барт за Последният от спасителите. На мексиканския поет Хомеро
Аржиджис, който ни приплъзва в живота на една морска костенурка и говори за
оранжевите потоци от кралски пеперуди, които се стичат по улиците на неговото село
Контепек. На Венюс Кури-Гата, който говори за Ливан като трагичен и непобедим
любовник. На Халил Джубран. На Рембо. На Емил Нелигън. На Режан Дюшарм за цял
живот.

На непознатото дете, което един ден срещнах на брега на река Туира в гората на
Дариен. Седнало през нощта на пода на един магазин, осветен от керосинова лампа, то
четеше книга и пишеше леко приведено напред, без да обръща внимание какво става
около него, без да се притеснява от неудобството, шума, промискуитета, от алчния и
жесток живот, който кипеше около него. Това дете, седнало по турски на пода на
магазина, в сърцето на гората, четейки съвсем само под пламъка на лампата, не е там
случайно. То прилича на братче на онова друго дете, за което говорих в началото на
тези страници, което се опитва да пише с дърводелски молив на гърба на тефтера с
купони в мрачните следвоенни години. То ни припомня двете големи спешни задачи на
човешката история, на които все още, уви, сме далеч от това да намерим отговор:
изкореняването на глада и ограмотяването.

С целия си песимизъм, фразата на Дагерман относно фундаменталния парадокс на

писателя, недоволен, че не може да се обърне към онези, които изпитват глад – за
храна и за знание – достига до най-голямата истина. Ограмотяването и борбата срещу
глада са тясно свързани и взаимозависими. Едното не би могло да успее без другото.
И двете изискват нашето действие днес. Нека през това трето хилядолетие, което
тъкмо започна, нито едно дете на нашата обща планета, каквито и да са неговите пол,
език и религия, не бъде изоставяно на глад и невежество, не бъде оставяно встрани
от пиршеството. Това дете носи в себе си бъдещето на нашата човешка раса. Негово е
царството, както беше написал преди много време гръкът Хераклит.

Бретан, 4 ноември 2008 г.