Исторически аспекти на българското начално училище

Началното училище е тази структура от българската образователна

система, която има най-дълга история, защото първа получава масов и
задължителен характер. В представите на народа началното училище се
свързва с ограмотяване и въвеждане на децата в света на знанието.
Традиция е то да се възприема като основа на всяко по-нататъшно
образование. Затова изискванията към него, независимо от социалната
ситуация, в която съществува, са високи. Реформите в началното
образование засягат значителна част от населението. Възрастта за тръгване
на училище, продължителността на обучение, учебната натовареност на
малките ученици са въпроси, които ангажират не само вниманието на
специалисти, но и на родители и близки. Без преувеличение може да се
твърди, че проблемите на началното училище пряко или косвено засягат
всеки образован човек.
От 1878 г. до 50-те години на ХХ в. то носи названието народно
първоначално училище, а след това – начално училище.
Освобождението на България през 1878 г. променя социално-
икономическите условия за развитие на образованието, което се отразява
непосредствено върху облика на първоначалното училище. Наследило
демократичните традиции от Възраждането, то по законодателен път
получава задължителен и светски характер. Първият нормативен акт,
който регламентира неговата организация в условията на Третата
българска държава, е Привременен устав за народните училища,
утвърден от княз Дондуков – Корсаков на 29 август 1878 г. Според този
закон целта на първоначалните училища е “да учат децата на четене
и писане, да развиват в тях началните религиозни и нравствени
понятия и да им дават първоначални полезни познания за живота”
(26). Така определена, целта носи типичните характеристики на
първоначалното училище, свързани с елементарното ограмотяване на
децата, но заедно с това отразява и спецификата на времето, за което се
отнася. Обяснимо е защо “религиозните понятия” предхождат “полезните
познания за живота”. В новоосвободена България религията е съществен
фактор за обединяване и издигане на нацията. Това прозира не само в
целта на първоначалното училище, но и при определяне на учебните
предмети. Те са Закон Божи, четене на граждански и църковни книги,
първите четири действия от аритметиката и църковно пеене, когато за
него има необходимите условия за преподаване. От дидактическа позиция
прави впечатление, че названията на учебните предмети, посочени в
Устава, не са точно определени и сред тях липсва като самостоятелен
учебен предмет българският език.
Според Привременния устав децата постъпват в училище на 6-7
годишна възраст. Приемането им в образователната институция се
извършва само в началото на учебната година. В забележка към текста
законодателят е уточнил някои изисквания за здравословното състояние на
постъпващите ученици. В училище не се приемат деца, които страдат от
заразни болести и такива, “у които не е присадена сипаницата”. С този
текст е направен решителен опит да се ограничи разпространението на
епидемични заболявания сред децата, които често са причина за
прекъсване на учебните занятия не само в края на ХIХ в., но и през
следващите десетилетия. Нормативният акт запазва отделното обучение на
момичета и момчета, макар че при невъзможност за осъществяването му
допуска създаването на смесени училища. Те се откриват, ако момичетата
не са по-възрастни от 11 години, а момчетата – от 12.
Привременият устав е първият законодателен акт в освободена
България, който урежда първоначалното училище и мястото му в
образователната система. С него държавата въвежда задължителен и
безплатен характер на първоначалното обучение за децата от двата пола.
Към устава е приложена и първата обща учебна програма за
първоначалните училища в Княжеството, което е решителна крачка за
унифициране на образованието в тях.
Следващият просветен закон е приет от Народното събрание на 21
май 1880 г. и се нарича Закон за материалното поддържане и учебното
преустройство на училищата. Основната промяна, която внася по
отношение на първоначалното училище е, че удължава срока на обучение с
една година и по този начин курсът на обучение става четиригодишен (15).
На базата на посочения закон Министерството на просвещението
изработва нов учебен план, който се прилага през учебната 1880/81 година.
С него се въвеждат нови учебни предмети – Гимнастика,
Отечествознание, Чертане, а за момичетата и Ръкоделие.
Съгласно решенията на Берлинския конгрес от 1878 г. България е
разделена на две части – Княжество България и Източна Румелия. В
автономната област образованието се урежда от Закона за началното
учение, който влиза в сила от 28 февруари 1881 г. Според него:
 всички народности в областта имат еднакви права в образованието;
 училищата се поддържат от общините или от вероизповедното
общество, към което принадлежат;
 нито едно вероизповедно общество не е задължено да въвежда език
на обучение, различен от своя.
В Закона за началното учение се използва понятието “начално
училище”. То има за задача да възпитава децата в нравствено-
религиозен дух, да развива духовните и физическите им сили, за да им
даде знания и умения, необходими за всеки член на обществото. В
сравнение с целта, определена в Привремения устав, тази е формулирана
по-разгърнато, има възпитателна насоченост.
 Началните училища в областта могат да бъдат общи и частни в
зависимост от това кой ги финансира. Друг критерий за диференцирането
им може да бъде вероизповеданието на населението. Всяка религиозна
общност има право на свое училище. Началното училище е с
четиригодишен курс на обучение и в него се изучават Вероучение и
нравоучение, Майчин език, Предметно учение и естествознание, Смятане,
История и география, Чертане и рисуване, Пеене, Гимнастика, Ръкоделие
(само за девойките). Обемът на учебното съдържание и неговото
разпределение по години се определя от обща програма, регламентирана с
отделен закон. Тъй като в Източна Румелия официален език остава
турският, българите успяват да вмъкнат в просветния закон изучаването на
майчин език, т.е. на български език. За успешната подготовка на децата за
началното училище се предвиждат детски училища, макар че до
откриването на такива през този период не се достига. Законът позволява
съставянета на по-богата учебна програма в сравнение с тази на
Княжеството. В нея намират място такива учебни предмети като Рисуване
и Нравоучение.
Учениците се приемат в училище само в началото на учебната
година в продължение най-много на един месец. Изключение се допуска
само ако децата са били болни или родителите им са преселници. В
началните училища в края на всяко полугодие се полагат публични изпити.
Физическите наказания са забранени, а вътрешният ред в училище се
урежда със специален правилник. Допустимият брой ученици в една
паралелка е 50. Децата завършват първоначалното си образование с
полагането на ”явен изпит” и с получаване на свидетелство. Според
законодателя Програмата за изпита и провеждането му също се
регламентират с допълнителен правилник.
По отношение задължителността на обучението, законодателят в
Източна Румелия използва подход, различен от този в Княжеството. Той
отбелязва в член 9, че “учението е задължително за всички деца, момчета и
момичета, щом като навършат седма година на възрастта си; това
задължение трае до когато навършат 13-та година на възрастта си”. В
случая като критерий се използва възрастта на децата, а не
продължителността на първоначалното училище, което е с четири
отделения.
Законодателят посочва конкретно случаите, в които на учениците се
разрешава да отсъстват от училище:
 когато са болни, грижат се за тежко болни родители или
има смърт в семейството;
 когато има виелица или пътищата са непроходими през
зимата;
 “когато от голяма немотия детето няма дрехи и обувки”
(чл.66).
 Законодателят е предвидил като крайна мярка за безотговорни
родители, които не осигуряват присъствието на децата си в училище, до
три дни затвор (чл.69). Последното красноречиво показва значимостта на
задължителното образование, което вече не е само проблем на
семейството, но и на държавата. Кметове, училищни настоятели и учители
също се наказват, ако не спазват задължителния характер на обучението.
Ако занаятчия наеме дете, за да го учи на занаят или да помага в
домакинството, той по закон също е длъжен да го изпраща на училище или
да го учи у дома си. Всички ученици, които учат в къщи в края на учебната
година се явяват на изпит (18).
Законът за началното учение в Източна Румелия се състои от 12
глави, пет от които са посветени на началните училища. Това доказва
грижата на законодателят за тяхното откриване и нормално
функциониране.
Законът за обществените и частните училища е приет от
парламента в началото на 1885 г., но след Съединението (6 септември 1885
г.) това е нормативният акт, който урежда образованието в обединена
България. Още от названието му се разбират основните видове училища.
Те са обществени и частни. Първите се издържат цялостно или частично от
общини, околии, окръзи или от държавата. Всички останали училища са
частни. Общественото училище има първоначален и главен курс на
обучение. То е достъпно за децата на всеки български поданик.
Първоначалното училище има задължителен характер и е с четиригодишен
курс на обучение. В селата, където е възможно учебната година да бъде с
продължителност по-малка от 9 месеца, законодателят допуска курсът на
първоначалното училище да трае повече от 4 години.
В Закона за обществените и частните училища има промяна на
целта на първоначалното училище. Тя е насочена към умственото и
физическото възпитание на децата, пробуждане на любов към
книжовността и предоставяне на най-необходимите за всеки
гражданин познания. При нейното формулиране ясно прозира по-силното
влияние на просветния закон на Източна Румелия. Това не е само по
отношение на целта на първоначалното училище, но и на учебния план.
Учебните предмети, които се изучават от 1885 г. в Княжеството са:
Вероучение, Четене, Писане, Смятане, Майчин език, Отечествоведение,
Гражданско учение, Естествознание, Чертане, Пеене и Гимнастика. В
девическите училища се преподава и Ръкоделие. С този закон в
първоначалното училище се въвежда нов учебен предмет – Гражданско
учение. Обемът на учебното съдържание и неговото разпределение по
години се определя от програми, изработвани от учителските събори,
свиквани всяка година от просветното министерство. Министерството
обаче е последната инстанция, която утвърждава учебните програми.
 Всяко училищно настоятелство съставя списък на децата,
подлежащи на задължително обучение и като отбелязва имената на тези,
които са освободени от това задължение, го предава на учителя 14 дни
преди започването на учебната година. Учениците се приемат от учителя
само в началото на учебната година, а от настоятелството – най-късно през
първите 15 дена. Изключение от посоченото се допуска само по болест или
при преселване на семейството.
В Княжеството се предвижда за преместването на ученика от едно
първоначално училище в друго да се издава “надлежно училищно
свидетелство”. Учебната година приключва с явен изпит, а при завършване
на целия курс на обучение се полага окончателен изпит и се издава
“отпустително свидетелство”. За разпространение на първоначалното
учение сред по-възрастното население законодателят предвижда
откриването на празнични и вечерни училища.
От 23 януари 1892 г. в България започва да действа нов закон, който
се нарича Закон за народното просвещение. За първи път просветен
закон у нас носи такова название, което от този момент става и най-често
използваното название за основния законодателен акт в областта на
просвещението. Наименованието до голяма степен подсказва , че
законодателят ясно осъзнава неговия базисен, рамков характер. Според
посочения закон задължително става основното училище, което е с
шестгодишен курс на обучение. Последното потвърждава чл.78 от
Конституцията за задължителен и безплатен характер на началното учение
за всички български поданици. Това на практика означава, че всички деца
на възраст от шест до дванадесет години са длъжни да се обучават в
народните или частните училища, или у дома. Законодателят отново
посочва всички мерки, действали при предишните закони, които да
осигурят задължителния характер на началното обучение.
Целта на основното училище е да постави основите на
нравственото възпитание на бъдещите граждани, да ги развие
физически и да им даде най-необходимите за живота познания. В
основното училище се приемат деца, навършили шест години. От
задължителното обучение се освобождават само физически или умствено
недоразвитите деца. Процедурата изисква в училищната инспекция да се
представи удостоверение от училищното настоятелство, основано на
медицинско свидетелство, което се издава безплатно.
В Закона за народното просвещение от 1892 г. за първи път се
посочва, че “за недоразвитите, недъгавите и слабоумните деца
Министерството на Просвещението открива особени училища” (чл.23).
Според този нормативен акт основното учение има продължителност
шест години и е разделено на три курса: първи, среден и горен курс, всеки
от които е с продължителност от две години. Първоначалното училище е в
рамките на основното училище, но то не е обособено като самостоятелна
институция. Използва се понятието “начално учение”. Със закона се
въвежда задължително предучилищно образование за деца от три до шест
години. Една от неговите цели е свързана с подготовката на децата за
училище. Макар че на практика то не се осъществява поради липса на
средства и кадри, това е голямо постижение за българското образование.
Законът за народното просвещение от 1892 г. постановява учебната
година в градовете да започва на 1 септември и да завършва на 29 юни, а в
селата да започва в началото на септември и да завършва в началото на май
(чл.27).
В основното училище се изучават следните учебни предмети:
Нравоучение, Закон Божи, Български език и старобългарски,
Отечествоведение, Гражданско учение, кратки познания от всеобща
история и география, Смятане, Геометрия с геометрично чертане,
познания от физика, химия, естествена история и хигиена, Рисуване и
пеене, Гимнастика, Ръчна работа за момчетата и Ръкоделие за
момичетата (чл.28).
Според закона всяко населено място, което има повече от 50 къщи,
трябва да поддържа задължително най-малко едно основно училище. Ако
малките селища не са в състояние да открият учебно заведение, тогава те
се обединяват в учебна община. Училището не трябва да бъде на повече от
3 км. разстояние от всяко населено място, което обслужва. Законодателят
предвижда общи училища за децата от двата пола. Изключение се прави за
общините с повече от 200 къщи. Те трябва да поддържат самостоятелни
девически училища или да имат разрешение от Министерството за смесено
училище. В една паралелка могат да се обучават до 50 ученици.
Преминаването от едно отделение в друго става въз основа на годишния
успех и на годишния изпит. Като краен резултат учениците получават
удостоверение (16).
В Закона от 1892 г. отново е отбелязано, че “учениците в основното
училище са длъжни редовно да посещават училището” (чл.37). В
практиката на българското училище задълженията на учениците
обикновено се уреждат със специални правилници за вътрешния ред.
Законовото регламентиране на училищната посещаемост подсказва
значението, което се отдава на задължителния характер на обучението и
възможността да се търси отговорност за неговото неспазване не само от
родители, настойници и учители, но и от самите ученици. В закона вече е
посочена конкретна цифра (7 дни), която е ограничител за нередовните
посещения и безпричинните отсъствия на обучаваните. За тези провинения
се предвиждат същите наказателни мерки, както в просветния закон от
1885 г. – предупреждение на родителите от председателя на училищното
настоятелство, прогресивно нарастващи парични глоби в зависимост от
броя на отсъствията. Финансовите средства постъпват в училищния фонд и
се внасят на председателя на училищното настоятелство (чл.42).
 Законът за народното просвещение от 1892 г. показва по-голяма
зрелост на законодателя за организиране на обучението. Целта на
основното училище е формулирана по-разгърнато и се предлага по-богато
учебно съдържание за нейното осъществяване. Макар и само като проект в
детските училища се предвижда подготовка на децата за постъпване в
следващата образователна степен.
През 1909 г. влиза в сила нов Закон за народното просвещение, в
който също е отделено специално внимание на първоначалните училища
(17). На тях е посветена Втора глава. В нея по нов начин е формулирана
целта на първоначалните училища – да положат основата на
цялостно и хармонично развитие на децата (чл.30). Първоначалното
образование е задължително и безплатно за българските поданици. Това се
отнася за всички деца, които са здрави, нормални са в психическо и
физическо отношение и са на възраст 7-14 години. Децата с отклонения в
развитието се обучават в специални училища. От задължителността на
обучението се освобождават учениците от частните училища и тези, които
се обучават вкъщи.
През 1909 г. отпадат всички ограничения за съвместното обучаване
на децата от двата пола.
С този закон се разширява учебното съдържание като структура и
обем. Изучават се Вероучение, Български език, Смятане и геометрично
чертане, Отечествознание, Гражданско учение и кратки познания от
обща география, Естествознание и начала от стопанство и хигиена,
Пеене, Гимнастика и Ръчна работа.
Преминаването на учениците от едно отделение в друго става въз
основа на годишния успех, а при завършване на първоначалното училище
те полагат изпит по български език, смятане, отечествознание и
естествознание. Учебните занятия започват от 1 септември и завършват на
29 юни. В селските училища учебната година може да бъде с по-малко
продължителност, но това се определя от Окръжните училищни съвети.
Законодателят предвижда в първо и второ отделение учениците да имат
ежедневно по 4 учебни часа, а в следващите две отделения – по 5 часа. В
паралелката не може да има повече от 50 ученици.
Всяко населено място, което има повече от 40 къщи задължително
трябва да поддържа първоначално училище. Ако селищата са по-малки, те
се обединяват от Окръжния училищен съвет и също откриват
първоначално училище, издръжката на което си разделят. Всички деца,
които подлежат на задължително обучение, се завеждат в училище от
своите родители или настойници най-късно до една седмица след
започване на учебната година. В противен случай, те се смятат за
безпричинно отсъстващи и се налагат глоби на родителите. Продължава
традицията от предходния просветен закон за фиксиране задължението на
всеки ученик да посещава редовно учебните занятия (чл.40). Изключение
се допускат при заболяване на детето или на член от семейството, при
тежки метеорологични условия, при смърт или щастливо събитие в
семейството. Възможно е с предварително разрешение на учителя
ученикът да отсъства от училище, но не повече от 10 дни през цялата
учебна година. За всяко неизвинено отсъствие на учениците окръжният
училищен инспектор налага парични глоби на родителите или
настойниците им.
Според закона тези родители, които искат да изпращат децата си в
частни училища, писмено уведомяват училищното настоятелство за своите
намерения в началото на всяка учебна година. При проверка на училищния
инспектор те са длъжни да докажат, че детето им се обучава редовно и
пълноценно в частното училище. Децата с българско гражданство, които
учат вкъщи или в частни училища, са длъжни в края на учебната година да
се явят на изпит и при завършване на курса на първоначалното училище
им се издава свидетелство. Ако по време на тези задължителни годишни
проверки се установи, че детето не показва необходимия успех, то
задължително се записва в народното първоначално училище. Когато
родителите или настойниците не спазват посочените законови изисквания,
те се глобяват от Окръжния училищен съвет. Дисциплинарно наказание се
налага и на главните учители, които следят за отсъствията на учениците,
но не се справят със задълженията си за успешното разрешаването на този
проблем (17).
С просветния закон от 1909 г. се регламентира и санитарно-
хигиенният надзор в първоначалните училища, назначаването на
училищни лекари в общини с повече от 1000 ученици.
Първоначалните училища се надграждат от прогимназии, които
разширяват наученото от децата до IV отделение и ги подготвят за
обучение в средните училища. До този момент законодателят обръща
внимание предимно на приемствеността с детските училища, а с
оформянето на прогимназията той вече поставя въпроса за приемственост
на първоначалното образование с по-горния курс на обучение. Ако децата
не посещават прогимназия или специално училище и не са навършили 14
години, те задължително посещават допълнителни курсове – дневни,
вечерни и празнични. Чрез тях учениците разширяват познанията си за
живота и надграждат знанията, получени в първоначалното училище.
Просветният закон от 1909 г. е най-дълго действалият закон в
периода от 1878 г. до 1944 г. Той обаче е неколкократно променен и
допълван. През 1912 г. към групата деца, за които министерството открива
или поддържа специални училища, се прибавят и заекващите ученици, но в
следващите корекции това допълнение отпада. Хигиенно-санитарният
надзор в училище се осъществява по допълнителен правилник. По
отношение на първоначалното училище с поправките на закона до 1939 г.
настъпват следните промени.
  Учебните предмети, които се изучават са Вероучение, Български
език, Смятане, Практическа геометрия (Формознание), Отечествознание
с гражданско учение, Предметно обучение, Естествознание, Рисуване,
Пеене, Гимнастика, Ръчна работа (Ръкоделие).
 Отпадат годишните изпити. От отделение в отделение се
преминава само въз основа на годишния успех, но в края на учебната
година се провеждат публични беседи с учениците по закон Божи,
български език, смятане, отечествознание и естествознание (предметно
обучение).
 Учебната година започва на 15 септември и приключва на 12
юли. В селските училища се запазва традицията тя да има по-малка
продължителност. В една паралелката се обучават не повече от 40
ученици. Всяко селище, в което живеят повече от 20 деца, подлежащи на
задължително обучение, трябва да има поне едно първоначално училище.
 В учебно време се предвиждат часове за екскурзии сред
природата, за работа в работилници и фабрики – те са 4 часа седмично;
а за “инородните и иноверните училища” това време може да се увеличи,
но не с повече от 4 часа седмично.
 Общината отговаря за снабдяването на учениците от
първоначалните училища с учебници и учебни помагала, но на бедните
ученици те се раздават безплатно (28; 29).
След 9 септември 1944 г. първоначалното училище в България се
развива при нови политически условия. Променят се неговите цели, учебно
съдържание, структура и управление. От 1950 г. то се превръща в начален
курс на единното средно училище и получава названието начално
училище.
Прегледът на просветните закони, действащи в периода 1878 г. –
1944 г. по отношение на мястото и значението на първоначалното училище
в тях дава основание за следните изводи:
 Първоначалното училище има задължителен, светски
характер. То е всеобщо и безплатно. С развитието на нормативната
уредба в освободена и обединена България непрекъснато се доказва, че
един от най-важните въпроси е неговата задължителност. Тя се превръща в
основна задача за учители, родители, ученици, инспектори, кметове.
Училищното настоятелство води специална книга за подлежащите на
обучение деца. Документацията се проверява от училищния инспектор и
при нарушения се налагат глоби. Задължителността на първоначалното
образование по закон и невъзможността за нейното стопроцентно
осъществяване на практика водят до създаването както на система от
наказателни мерки, така и от система за подпомагане на бедните ученици с
безплатни учебници, дрехи, храна. Това се налага, защото причините за
отсъствия на децата от училище имат предимно социален характер –
бедност на родителите, заетост в домашното стопанство, болест, липса на
учители, недостатъчно развита училищна мрежа.
 С натрупването на педагогически опит се развиват възгледите
за целта на първоначалното училище. Акцентът все повече се поставя
върху възпитанието на децата и предоставяне на най-необходимите
за живота познания. След 1878 г. масовото първоначалното училище има
светски характер, но възпитанието се осъществява в духа на източното
православие. Нравствено-религиозното възпитание е негова важна задача.
Във всички учебни планове и програми религията се поставя на първо
място. Тя се осъществява не само чрез обучението по Вероучение, но и
чрез други учебни предмети –Четене, Пеене, Нравоучение, История.
Независимо от социално-икономическите условия, постоянни задачи на
началното училище са изучаването на родния език и аритметиката,
усвояването на някои художествено-технически умения. В края на
разглеждания период то има за цел да полага основите за хармонично
развитие на подрастващата личност и нейното формиране като
полезен член на обществото.
 Възрастта на децата за постъпване в първоначалното училище
се колебае между 6 и 7 години. Със закона от 1909 г. тя се установява на 7
години, тогава окончателно се разрешава и съвместното обучение на
децата от двата пола. През различните периоди броят на учениците в
паралелката варира между 60 и 40 ученици. Това затруднява педагозите,
макар че законодателят непрекъснато поставя все по-високи изисквания
към професионалната подготовка и личностните им качества. Обучението
в първоначалното училище приключва с изпити ( 1885г.-1891г; 1909г.-
1921г.), които постепенно се преобразуват в публични годишни беседи и
тържества за приключване на учебната година. Законодателят обръща
внимание както на приемствеността мужду детските училища и
първоначалното училище, така и между него и допълнителните курсове
или прогимназията, след нейното обособяване.