ЛИС на Тема:

“Животът е кратък, изкуството е вечно”

(“Балада за Георг Хених”)

Виктор Пасков, представител на съвременната българска

литература, е един от най-ярките писатели на прозата. Неговият период
на разцвет са осемдесетте и деветдесетте години на двадесети век. Той е
смятан за много добър творец на новото време от съвременни писатели,
според които Виктор Пасков е написал най-възвишените и красиви
страници на български език. Основните теми, които авторът засяга в
творбите си, са за живота и изкуството, драматичната участ на твореца и
неговата ценностна система, духовния упадък и властването на груб
еснафски материализъм. Смисълът на тези теми е разгърнат в повестта
“Балада за Георг Хених”, а мотивът за написването и е желанието на
Виктор Пасков да напише новела, която да разтърси света.
В повестта животът е преходен и е представен като инструмент за
възприемане на изкуството. Представена е вечната борба на човека с
подчинението пред живота и неговите абсурди и подмяната на
ценностите на хората поради сляпото следване на стереотипите на
битието. Всички са забравили колко е кратък човешкият живот, който без
изкуството са сякаш пропиляни. Изкуството е това, което обогатява
духовно. То не е там за едно определено време, както живота, изкуството
е там за всички поколения, за да може всеки, който иска, да бъде духовно
обогатен.
Повестта проследява документално и художествено трудния,
беден, самотен, нещастен живот на чешкия лютиер Георг Хених в
България през 50-те години на 20 век и различната му връзка с неговите
ученици последователи. Периодът, който е разгледан в повестта,
представя дни на мизерия, глад и потъпкване на духовното. Работата на
лютиера е предадена през очите на малкия Виктор, който вижда Георг
Хених като гном. Така се съчетават приказното, фантастичното и
вълшебното начало с документалното, автобиографичното. Има и
композиционна рамка, която изразява застоя на духовното: “Ние сме през
80-те години”. Георг Хених е бил прочут с изработката на струнни
инструменти. Повестта започва с оповестяването на смъртта на лютиера.
Чрез ретроспекция майсторът се връща назад във времето, за да
разкаже Виктор за миналото му. Присъстват баладични елементи, има
лирическо начало и поетични елементи като: “Кое ни прави алчни, зли и
безсърдечни, кое ни унизява и принизява”. Георг Хених не може да
разбере как в малкото време, което е дадено на всеки един, почти никой
не се опитва да се потопи в света на изкуството и да се извиси духовно,
без да изменя ценностите си. Повествователят споделя съмнения,
породени както от наблюденията на хората на изкуството, така и от
горчив житейски опит. Георг Хених се пита дали след смъртта си човек
остава запомнен като изкуството. Разгледана е и темата за труда и
творчеството чрез учениците на твореца. Макар майсторът да е духовно
извисен човек, без изменена ценностна система, учениците му са пълна
противоположност, антиподи. Лютиерът казва: “Злато у ръце, желязо
сърце”, с което изтъква различията между него и учениците му, за
разбирането на живота и ценностите. Те са печалбари, единственото
нещо, което ги интересува, са парите. Тяхната професия не е изкуство, те
се характеризират с груб прагматизъм. В творбата Георг Хених изработва
с цялото си сърце и душа една цигулка осминка за малкия Виктор и
виола д’аморе за Господ. Така се свързват детският живот, който все още
не е опетнен, и божественото, което е в основата на изкуството като
вдъхновение. Чрез виола д’море е представена и основната опозиция
между светлината и мрака. Георг Хених чувства, че общува с дървото, от
което изработва цигулката за Господ. Това е израз на високата духовна
интелигентност, която лютиерът притежава. Бащата на Виктор, Марин, е
досущ като учениците на лютиера. Той е велик музикант, но макар да е
човек на изкуството, неговата ценностна система се променя, когато
среща една жена от семейство на еснафи. Тя мечтае за красив и пищен
бюфет, защото е израснала в среда, в която материалното е над
духовното. Този бюфет се превръща в емблема, той излиза по-ценен от
всичко, което е горчивата истина за материалния свят, в който живеем.
Разликата между Георг Хених и Марин е мотивът за труда. Марин прави
бюфета, защото иска да повиши социалния си статус, докато Георг Хених
твори единствено в името на изкуството. Тромпетистът отива в
работилницата на лютиера, за да използва инструментите му. Този
момент представя неизбежния сблъсък между духовно извисените хора и
тези, чиято ценностна система е коренно различна. Поставя се и
проблемът за материалното и духовното. Тя е представена чрез
действията на Марин, след като завършва бюфета, който застава гордо
пред творението си. Авторът иронизира Марин чрез великия скулптор
Микеланджело, което има за цел да представи в контраст две ценностни
системи, които са пълни противоположности. Микеланджело е бил човек
на изкуството и духовната извисеност също като Георг Хених. Пълната
противоположност и на двамата са Марин, който единствено цели да
докаже себе си в света на еснафите и учениците на лютиера, които
търсят единствено пари. Георг Хених живее в пространството на
духовното, което е лишено от суета, злоба и завист, а не в света на
материалното, където живеят всички останали. С изключение на малкия
Виктор, който когато влиза в работилницата, противно на баща си Марин,
се потапя в магическата за него среда. Задачата на повествователя е да
възкреси Георг Хених, да се противопостави на тенденцията във
времето, забравянето на тази велика личност. Точно поради тази причина
и животът на лютиера е разгледан през очите на Виктор дори и след
смъртта на прочутия майстор, когато порасналият Виктор разговаря с
починалия Георг Хених. Лютиерът се превръща в духовен учител за
живота на детето. В края на повестта, когато Георг Хених завършва виола
д’море, Виктор сякаш вижда в прочутия цигулар светостта на Господ (“Ще
чакам да пристигнеш, някоя вечер с небесната каляска”). Така се
установява връзка с второто причастие и божественото у Георг Хених.
Трикратното повторение “Да се слави Бог” утвърждава духовното начало,
което е въплътено в творческия Аз. То е основа на човешкия живот и на
духовно извисения творец.
Повестта ясно представя конфликта на човека с живота и
подмяната на ценностите. Сляпото следване на стереотипите на битието
води само до духовно падение и невъзможност да се докосне човек
истински до изкуството. Виктор Пасков е успял да покаже, че изкуството и
духовното са над материалното. Този проблем е актуален и днес. Не
много хора се интересуват от изкуството, защото материализмът е
завладял повечето хора. Грубият прагматизъм, който е водеща сила
днешно време, пречи на хората да се докоснат до вечното изкуство,
докато все още имат тази възможност.