Брой 20 31.

05-
2 лв. 6.06.2023
Год. 32

Sci-Fi: Непознати корени

 Едуард Пейдж Мичъл
 Николай Генов

Отзиви
 Шон Нам
за Томас Макгонигъл
 Доротея Табакова и
Стефка Пискулийска
за Кавафис
 Франческа Земярска
за наградата „Букър“

Разговори
 Мимоза Димитрова
с Дарин Тенев
 Яница Радева
с Емилия Дворянова
 Ния Харалампиева
с Мария Донева

Юбилей
 Михаил Неделчев
за Кирил Топалов

Моето софийско детство Александър Байтошев, графика,

„Дъжд“
 Александър Шурбанов

 Панайот Карагьозов
 Коста Косовац
Талантът винаги побеждава!
Георги Господинов направи този 24 май ярък и на автора и преводачката на „Времеубежище“, защото
необикновен. Благодарим за хоризонтите и надеждата, емпатията е лек към болестите на паметта.
Броят се издава с подкрепата на НФК

които отваря пред цялата ни общност! Това е шанс

за българската литература да мисли себе си като
вписана в световната и да загърби своите котловинни
комплекси.
Английската версия на „Времеубежище“ („Time Shelter“)
от Георги Господинов в превод на английски от Анджела
Родел спечели международния Букър. Тази награда е
огромен пробив най-напред за автора и преводачката.
Има нещо окриляващо и знаменателно, че Георги и
Анджела получиха наградата минути преди Деня на
славянската писменост, празника на кирилските букви.
От сцената Георги даде своето обръщение-епифания:
„Честито чудо на езика!“. Така „Времеубежище“ се
превръща в подслон за българския език, в място, което
помни и претворява добрата европейска проза – това е
световен, смел, силен роман. Да се зарадваме от сърце,
да се вживеем и признаем феноменалния успех на Георги
Господинов и Анджела Родел. Да споделим щастието
Иначе помним добре от „Физика на тъгата“ кое
е времето, което е истинско убежище за езика
и смисъла: „Случи се, когато най-малко очаквах.
(…) Дадох си сметка, за първи път с тази яснота
(яснотата на януарски въздух), че онова, което остава,
не са извънредните моменти, не са събитията, а
тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от
претенцията за изключителност. Спомени за следобеди,
в които нищо не се е случило. Нищо освен живота, в
цялата му пълнота“.
Редакторите на ЛВ знаем, че ни предстоят подобни срещи
с Господинов в следобедите на нищонеслучващото се.
Георги, благодарим ти, че не се уморяваш да ни
съчиняваш. Ние от ЛВ вярваме, че талантът винаги
побеждава!
ЛВ
 Н О В О Н аграда

Всички говорят за литература

Християнство и култура, бр. 180
Тематичен център на новия брой 180/Пролет на
списание „Християнство и култура“ е рубриката
„Християнство и истина“. Тя включва статиите
на о. Сава Кокудев Христос – Нова Пасха: пътят от
Възкресение до Петдесетница, на Владимир Градев –
Паскал или за благодатта, както и на о. Павел Събев
Мъртвостта на Господа. В памет на починалия
Пергамски митрополит Иоан (Зизиулас) в броя са
представени неговите текстове Евхаристия и свят
и Онтология на любовта: Патристичен прочит на
„Природата на любовта“ от Дитрих фон Хилдебранд,
както и анализът на Мартин Ганев Онтологията
в творчеството на Иоан Зизиулас (митрополит
Пергамски). Рубриката „Християнство и философия“
съдържа статиите на Георги Каприев Разумната
човешка душа според византийските философи,
и на Йозеф Мария Бохенски Законът. В темата
„Християнство и история“ е представена статията
на Вениамин Пеев Филип Меланхтон за образованието,
а „Християнство и съвременност“ включва анализа на
Теодора Карамелска Трансформации на религиозното:
социологически концептуализации. Броят е илюстриран
с фотографии на Александър Иванов от изложбата
„Един живот“, представена от Николай Трейман.
Реформата в културата е темата на новия брой 05
на сп. „Култура“ – дискусия с участието на проф.
Георги Каприев, Лилия Абаджиева, Албена Колева,
Никола Додов, Камен Донев, Иглика Трифонова. В
броя ще прочетете анализи на Тимъти Снайдър и
Саймън Майлс за новата „студена война“, есе на
Пол Тибо за връзката „религия и политика“, както и
размислите на Юдит Зимон за предизвикателствата
на изкуствения интелект. И още: интервюта
с украинската поетеса Галина Крук, актрисата
Светлана Янчева, виолончелиста Венцеслав Николов,
композитора Кирил Дончев и британския музикант
Ник Хъдсън. Броят е илюстриран с фотографии на
Гаро Кешишян, а разказът в рубриката „под линия“ е
на Любомир Калудов.
Литературната хроника ще запише навечерието на
24 май 2023 като момента, в който Георги Господинов
официално стана част от семейството на световните
писатели. Вълнението е голямо и повсеместно, улиците
на София и страната напомнят на разкази за футболното
лято на 94-та, но този път не сме четвърти, а първи.
Коментарите за Международната награда „Букър“
излизат много отвъд интелектуалните елити,
добрата литература е събитие в Аулата на Софийския
университет и на пазар „Ситняково“, по новините
вървят кадри с Георги Господинов и Анджела Родел,
хората си честитят празника и обсъждат успеха. Едни
препредават думите на Христо Стоичков, че Букърът
е „Още една „Златна топка“ за България“, а други
пресподелят ударния коментар, радост и поздравления
на актрисата Сара Джесика Паркър, че именно това е
очаквала. Езикът на литературата се превежда на езика
на спорта, на попкултурата, на социалните мрежи;
учениците от крайните люлински квартали разбират, че
литературата не е в учебници – тя е жива.
Георги Господинов пише в традицията на добрата
европейска проза, печелейки публиката със своя
индивидуален талант. Международната награда „Букър“
не е първото световно признание за „Времеубежище“
– да си припомним, че романът е носител и на
Европейската награда „Стрега“ за 2021, около която
големите италиански медии разпознаха Господинов
като Прустов следовник. Много можем да си говорим
за качествата на романа, но световният му успех е
тандемна работа. Невидимите агенти на романа са
неговите преводачи. Някои от първите са Джузепе Дел
Агата на италиански, Хеле Далгор на датски, Мари
Врина на френски, Александър Зицман на немски, Магда
Питлак на полски (през 2019 екипът на Господинов
и Питлак спечели Централноевропейската награда
„Ангелус“ с романа „Физика на тъгата“), Хелен Койман
на нидерландски и разбира се, Анджела Родел на английски.
Особено очарователна е динамиката, която Родел и
Господинов показаха на наградите – един истински дует.
По думите на самата преводачка в интервю преди
да знае, че ще бъде носител на приза, тя подчертава
съвместната работа между двамата: „Чувствам се
като в сън – от който се страхувам да не се събудя! Тъй
като съм музикант, ще използвам музикална метафора:
преводът отдавна се смята за „втора цигулка“ на
писането, като преводачите осигуряват хармоничен фон
за истинските виртуози. Когато си вършим работата
добре, нашият „акомпанимент“ дори не се забелязва от
публиката, понесена от основната мелодия на книгата.
Но Международната награда „Букър“ извежда тази
хармония на преден план, подчертавайки, че всеки превод
е дует, чиято истинска красота не би била възможна
без обединяването на двата гласа или двете мелодии.
Спечелването на наградата би поставило в центъра на
вниманието и българската литература, която отдавна
се чувства като „втора цигулка“ на световната
литературна сцена. Дори попадането в дългия списък
е невероятна чест: гордея се, че съм част от това
„излизане на централната сцена“.
Да, наградата на Господинов и Родел е важна за
българската литература, защото нея вече я има на
картата на световната сцена като протагонист.
Лейла Слимани, председателката на журито, което Снимки © David Parry
присъди наградата „Букър“ (в него участват още Парул
Сегал, Тан Туан Енг, Фредерик Студеман и Уйлям преизобретява, а носталгията е отрова. Той ни предлага
Блекър), разкрива с какво романът „Времеубежище“ перспектива за съдбата на страни като България, оказали
е надделял над останалите: „Нашият победител, се в центъра на идеологическия конфликт между Запада и
„Времеубежище“, е блестящ роман, изпълнен с ирония комунистическия свят“.
и меланхолия. Това е дълбока творба, която се занимава Благодарим на Георги Господинов и Анджела Родел за
с един много съвременен въпрос: Какво се случва с нас, този красив Ден на славянската писменост и култура.
когато спомените ни изчезнат? Георги Господинов успява Радостта ни е огромна, и то не само заради наградата,
чудесно да се справи както с индивидуалните, така и с а и заради възможността да четем изящния език на
колективните съдби и именно този сложен баланс между Господинов, преосмисляйки миналото и взирайки се в
лично и универсално ни убеди и развълнува. В сцени, които бъдещето така, както могат да провокират това само
са както бурлескни, така и разтърсващи, той поставя големите писатели. Разговорът за „Времеубежище“ не
под въпрос начина, по който паметта ни е спойка свършва, а следващият роман предстои.
между нашата идентичност и съкровения ни разказ.
Същевременно това е роман за Европа, континента, ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА
който се нуждае от бъдеще и чието минало се
конк у рс
Всебългарски VI конкурс „Награда Лъчезар Станчев за сонет – песен,
Вършец 2023“ от Община курорт Вършец
За участие и съгласие за публикуване чрез псевдоним две Отличия и Публикация в сборник „Лъчезарни сонети
или лично, изпратете файл (.doc), съдържащ един 2023“ на 15 творби, избрани от ФЛСП.

2
непубликуван сонет в 14 стиха, до 16-ти юли 2023, към
е-поща VarshetzNagradaLachezarSonet@gmail.com.
Журито оценява анонимно. Сайт: „Бивалица“.
Жури на Конкурса: Атанас Капралов – председател,
Магдалена Маркова – основател на ЛК „Касталия“ и
проф. Румяна Л. Станчева.
Литературен вестник 31.05-6.05.2023 Награди: Първа награда – 300 лв., Втора награда – 100 лв.,
Конкурсът е подкрепен от „Фондация Лъчезар Станчев
за поезия“ – съорганизатор, Национален литературен
музей, БНР „Радио Видин“, Алманах „Огоста“, Регионална
библиотека „Гео Милев“ – Монтана и Вестник „Вършец“.
Награждаване от кмета на Община Вършец на 3
август 2023 г., четвъртък, 11:30 ч.,
Площада пред Народно читалище „Христо Ботев – 1900
гр. Вършец“.

Кавафис – цялостен, преосмислен, върнат към себе си
Познатият непознат съсед
Едно е да казваш учтиво „Добър ден“ на съседа, а съвсем
друго е да се познаваш с някого.
Познаваме ли културата на съседите си? От една
страна – не липсват български преводи на сръбски,
хърватски, албански, румънски, гръцки автори. Но за
да се получи взаимно разбиране – да е изграден мост
– е нужно не просто преводите да съществуват, а
да са направени спрямо културата и образоваността
на българската читателска аудитория с нейните
подмножества, разклонения и етажи. За читателя те са
стъпка не само към разбиране на автор и чужд етнос, но
и към самия него – не само като индивид, но и като част
от етническа и национална общност – колкото и да не е
на мода днес да се говори за общности.
Новият български превод на К. Кавафис в по-голяма
степен поставя въпроси, отколкото дава лесни
отговори. Той застава във фокуса на дебатите за нужни
и ненужни преводи, за правото и необходимостта да се
връщаме отново и отново към добрите автори, за това
как преосмисляме, как даваме нов тласък на рецепцията,
как поезията живее или умира в един превод.
Представата, че е достатъчно българският читател
да бъде запознат със съществуването на даден текст,
уместна през Възраждането, е нелепа днес, а въпросът
„Защо да се прави нов превод на вече превеждан
текст“ е неуместен. Преводът е преди всичко диалог
– между два контекста, между етноси, езици, творци
и творби, други преводи, епохи, различни сегменти на
читателската аудитория. Новият превод може да
спори с предходния, да го допълва, да играе с него – но не
го отрича.
Цялостен прочит
Диалог има и между частта и цялото. За пръв път у
нас се представя цялостното творчество на Кавафис
с пълния му корпус от 154 стихотворения. Поетът
не може и не бива да бъде сведен до едно несъстояло се
идване на варварите и една Итака. Едва при цялостен
поглед се вижда, че емблематичното не е непременно
и най-доброто, а е най-смилаемото: така, както Light
my Fire е етикетче на Doors, а Ne me quitte pas – на Жак
Брел, но това не са техните творчески върхове. Точно
цялостният обем, а не наложеният от някого подбор,
дава на читателя възможност за по-дълбок и смислен
прочит.
Слепците и слонът
Голямата игра (по Хьойзинха) на поетичния превод е
във взаимодействието между мистика и реализъм,
между постигане на емоции и запазване на фактология.
Метафората, символът и алегорията тук не са орел,
рак и щука, а работят заедно, представяйки различни
визии. И за читателя не е интересно само какво е
казано, а как е казано: така, както в античния театър
зрителите не отиват да видят какво ще се случи (те
знаят митологичните сюжети наизуст), а за да видят
как то ще бъде разказано. Преводът е творчески акт:
не можем да гледаме на отношенията между автор и
преводач като на отношения между господар и слуга
(въпреки че, както е известно, никой не е велик пред
слугата си). Това са паритетни отношения – и хлябът,
и ножът са в ръцете на преводача. Той може както да
възвеличи, така и да разпарчетоса своя автор. Преводът
на поезия е обречена дейност: какъвто и подход да
избереш, винаги е недостатъчно.
Множествена гледна точка към един текст винаги
е за предпочитане заради естетическата истина и
механизмите на разбиране. Единственият превод като
единствена гледна точка е като притчата за слепците
и слона – колкото и красиво да е слонското ухо. Чрез
единствен превод можеш да постигнеш собствено
изживяване, но не и знание.
Проблемът дори не е в качеството, а в
релативизацията: процесът на рецепция е като
ветрило, кокетно предлагащо възможности –
„абсолютният превод“ е чиста антиномия.
С особена сила това важи за преводите от редки
езици. Достъпът на твърде малко хора до оригинала,
а и до неговия културноисторически контекст,
прави невъзможна обратната връзка; читателят
се предоверява на преводача, защото не разполага с
коректив.
Преводът е лупа; може да изостри вниманието към
определен аспект, детайл, но това неизбежно е за
сметка на цялото. Да приемеш, че има един окончателен
и неоспорим превод – това е да приемеш несравнимата
красота на слонското ухо спрямо отсъстващата
опашка или хобот. И да отречеш динамиката на
рецепцията. Например преводите на Шекспир – на Гео
Милев, на Валери Петров, на Ал. Шурбанов – кой от тях
е излишен за българската култура?
Редно е да отбележим, че и предходните по-известни
преводи на избрани стихове на Кавафис също
П рочетено днес
акцентират върху диалога
– но главно между автор
и преводач. В двутомника
„Гръцки поети“ предговорът
на Г. Данаилов проследява
пътя на Ст. Гечев към
гръцката поезия, поставяйки
в центъра преводача. А
Ат. Далчев работи често
в тандем с Ал. Муратов,
и едва след смъртта му
е поставен въпросът кои
преводи от Кавафис са лично
негови. Далчев подчертава
креативния аспект на
преводаческия труд, като
твърди дори, че за да се
оцени един превод, не е нужно
да се сравнява с оригинала,
тъй както, за да се оцени
портрет, не е нужно да се
познава моделът; ролята
на преводача изглежда леко
преекспонирана.
Новият превод завръща
баланса между креативност
и експертност, между
„преводача като съавтор“
и „преводача като най-
внимателен читател“.
Преводаческият тандем
Особеното на този превод не е само диалогът с
неговите предшественици, но и вътрешният диалог
в рамките на тандема, който го създава: И. Генов и
К. Кадийски. Ще сме по-точни, ако го назовем трио:
С. Вагенщайн е в невидимата, но задължителна роля
в процеса. Порочната практика да се „спестява“
редактор спестява качество: икономията е път
към интелектуална и естетическа мизерия. В случая
упоритостта и настойчивостта на тримата е
точно противоположна на орела, рака и щуката: при
взаимодействие на три сили се е получило движение.
В българската преводаческа практика тандемът
от експерт и поет е непопулярна, но почти винаги
с добър резултат. Вероятно причина е устойчивата
представа, че поетичният превод като процес се
приближава до писането на поезия (ирационален
подход, вдъхновение, талант, невъзможност да се
технологизира). По отношение на авторското писане
тази илюзия датира още от времената, когато Омир
иска подкрепа от Музите, а Хезиод разказва за жезъла,
който те са му връчили лично. Някак си игнорираме
факта, че вдъхновение, неподплатено с професионални
версификаторски умения, обикновено ражда
некачествена поезия. С още по-голяма сила това важи за
преводите, в които рационалният подход има по-голям
относителен дял.
Заблуда е, че тандемният превод е само вкарването на
подстрочник в поетичен ритъм от човек, непознаващ
оригинала. Такъв превод е диалог не само между
оригинал, буквален/подстрочен превод и поетично
„препяване“, но и между персони и техните полета на
компетентност, които не само се допълват, но и се
преливат. Например в най-известния превод на „Илиада“
на български Блага Димитрова не е само версификатор:
тя е с класическо образование и има опити за поетични
преводи, публикувани в сп. „Прометей“ още в
ученическите си години. А драматургичната адаптация
на „Антигона“ за спектакъла на Театрална работилница
„Сфумато“ не е просто синергия между експерта
Н. Гочев и поета К. Мерджански: последният има
блестяща подготовка по класически езици и антична
култура, което личи и в авторските му текстове –
неслучайно впоследствие те създават два отделни
превода на трагедията. Такава синергичност се постига
сложно, но читателят не бива да вижда сложността, а
сработването.
Разпределението на отговорности в нашия случай е
такова: И. Генов е в ролята на медиатор, а К. Кадийски
– на версификатор.
Медиаторът
Медиаторът не е само експерт по даден език и
култура. И. Генов поставя на професионална основа
подхода към текста на Кавафис. Не разполагаме с
авторска концепция за поетична книга: практиката
му да публикува в периодиката по няколко текста
или изобщо да не ги показва пред широка публика, а
само в лични писма и в ръкописи – един вид „бутикова“
публикация за избрани – води дотам, че цялостен поглед
към творчеството му има едва през 60-те години,
когато Г. П. Савидис в издателство „Икарос“ прави
академично издание на корпуса му. И. Генов пръв у нас се
обръща към него и настоящият
превод има и достойнството да
е първият, представил in extenso
каноничния корпус на Кавафис
от 154 творби. До момента в
България са превеждани само
избрани стихотворения. А сега
надзъртаме – дори с някакво
чувство за свян – в един
разголен и понякога неугледен
вътрешен свят, в който може
би самият Кавафис не би ни
допуснал, но вратата вече е
отворена: от предговора на
Клео Протохристова в общ
културологически и исторически
план, и от И. Генов – в детайла,
тънките културни асоциации,
широкия бекграунд на поета.
Искало се е кураж да ни го
представят такъв – кураж е
нужен и на читателя, за да влезе.
Представянето на пълното
творчество на един автор – при
това без възможност за негова
намеса в селекцията – има и
опака страна: някои читатели
биха могли да изпитат дори
разочарование, след като са
познавали творчеството му само по неговите върхове,
придобили световна известност. Но именно така
фигурата на този посталександрийски поет изпъква
особено релефно. При предходните опити вписването му
в сборник гръцки поети ограничава погледа на читателя:
в такъв контекст Кавафис е маркиран по етнически
признак, а той е космополит, принадлежащ на широко
елинско културно пространство, което не влиза в
рамките на държавата Гърция. Дори в Гърция той е
недолюбван от своите съвременници именно поради
това.
Изключително важен принос на И. Генов като медиатор
е коментарният апарат – цялостен, но съставен от
разнородни елементи. Някои от бележките биха могли
да се разширят до цяло изследване, други актуализират
позабравени знания. С перфектно чувство за мяра И.
Генов в лапидарните си бележки спира точно дотам,
докъдето е необходимо, за да може читателят не
само да се ориентира в реалиите, но и да се потопи в
особената атмосфера на посталександрийска ученост
на Кавафис, предполагаща свръхкомпетентен читател,
или пък непредполагаща читател въобще. Точно през
богатия коментар си даваме сметка до каква степен
играта на автора с огромно културно наследство
става образец за писане далеч отвъд етническата
принадлежност на Кавафис – достатъчно е да се
сетим за „Александрийската школа“ на Й. Христич, а
примерите са много повече.
Версификаторът
На пръв поглед Кавафис в новия български превод звучи
изненадващо – дори на места немузикално – чепато и
куцо. Но работата е там, че точно така виждаме не
Кадийски, а самия Кавафис и оригиналната му ритмика.
Голямото майсторство на един преводач на стихове
не се ограничава с умението да изработи изометричен
текст, или, както доста неточно се казва, „превод в
размера на оригинала“. К. Кадийски има огромен опит
в стихотворния превод от няколко езика; работейки с
различна организация на стиховата тъкан в изходните
езици, той разширява и полето от възможности
на българската версификационна система. Тази
многоезичност без съмнение е култивирала финия му
усет не само към универсалиите на европейския стих,
но и към тънкия ритмически разнобой между различни
национални стихотворни традиции дори когато са се
разклонили от общи модели. Дългогодишната работа
с френски стих му е дала възможност да разбие някои
предразсъдъци в предаването на френския силабически
стих чрез български силаботонически – утвърден
модел на преводната рецепция у нас. Характерната за
преводите му игра с нарастваща и разширена цезура
разбива традиционните ни представи за френския
александрин например. Тук, в стиха на Кавафис, той не
се е поддал на измамната простота на ямба.
Идеята, че силаботоническият ямб е един и същ
във всички езици и литературни традиции, е твърде
механистична. Да, простата метрическа схема е
еднаква, но ямбът тъкмо затова е така удобен при
3
поезията с наративен елемент, защото е гъвкав
на стр. 5
Литературен вестник 31.05-6.05.2023
 В итрина
Андрея Расучану,
„Вятърът, духът,
дъхът“, прев. Лора
Ненковска, изд. „ICU“,
2023
Лавинообразният успех на „Вятърът,
духът, дъхът“ в северната ни съседка
е неоспорим, след като творбата бе
отличена с най-престижните национални
литературни награди. Прогласен за
най-добро произведение в жанра на
белетристиката за 2020 година в Румъния,
романът подканя българските читатели
да се срещнат с Андрея Расучану в превод
на Лора Ненковска. В началото на най-
мрачното десетилетие от управлението
на Чаушеску Дж. отчаяно се опитва
да преплува Дунава, за да осъществи
своята мечта: живот извън прокълнатия
комунизъм. Семейството му е загърбено,
осъдено да носи болката от неговото
бягство, наследявайки куфарче, изпълнено
с мистерии и противоречия, обърканост
и самота. Отсъствието на избягалия
отваря рана, която болезнено разрушава
семейния покрив на съпричастността.
Цветанка Еленкова,
„Изместването
на страха“,
изд. Фондация
„Комунитас“, 2023
„Изместването на страха“ ни среща с
есеистиката и поезията на Цветанка
Еленкова, с нейното неповторимо
светоусещане, с прецизно култивирания
є стил – изящен, чувствен, дълбок, – с
нейния умел начин да повежда читателя
към тих размисъл и мълчаливо съзерцание.
Тази книга е истинско събитие за всички,
търсещи преобразяващо израстване,
стоящи пред големите въпроси за живота
и християнската вяра, желаещи да се
потопят в силата на поезията и чрез
нея да „изместят страха“. Редактор на
книгата е писателката Теодора Димова,
Бойко Колев е автор на картината на
корицата, а художественото оформление
е на Николай Киров.
Борис Виан & Oulipo,
„Няма мърдане“, прев.
Мария Коева, изд.
„Фама +“, 2023
Франк Болтън, бивш полковник от армията
на САЩ, се завръща в родния си град Блак
Ривър след участието си във войната в
Корея с надеждата да забрави ужасите,
които е преживял. Обаче тук се изправя
пред съвсем нов кошмар – неговите
някогашни интимни приятелки са жестоко
убивани една по една. Съмненията започват
да се насочват към него. През 1950-те
години Борис Виан разработва плана и
концепцията на това произведение, изготвя
синопсис и започва да го пише, като в
крайна сметка го оставя недовършено.
Седемдесет години по-късно знаменитата
група Oulipо поема задачата да завърши
4
романа – и въпреки че Виан е безспорен
гений, резултатът е повече
от достоен за него.
Литературен вестник 31.05-6.05.2023
Емилия Дворянова за новия си роман „Свидетели
на небеса“: „В мига, в който разбрах, че ще пиша
тази книга, се яви заглавието“
Има един епизодичен герой в
„Свидетели на небеса“ от ученическия
период на главната героиня – Велик.
Той изказва мисъл, която може да се
възприеме и като съвет за това как да
пише един писател – „за смъртта се
пише добре само ако си далеч от нея“.
Как написа твоя роман?
Как ли?... Вече не знам. Писането някак
се губи, то е изчезнало време, време, в
което не си бил. Остава написаното
като свидетелство, че времето е било.
Казвам го съвсем буквално. Нямам
спомен за времето на писане. В самото
писане самият ти си изчезнал. После
заставам пред книгата, и е удивително.
Самата аз се питам – кога написах
това? Как го написах? И не виждам,
нямам памет. Като че е текло време
извън времето. Вероятно това се дължи
на факта, че литературата е „опит
за битие“, който е отвъдличностен,
трябва да е такъв. Собствената ти
личност се е стопила в езика, в сюжета,
в героите, тя е едновременно безкрайно
далече и безкрайно дълбоко от/във
„себе“ като способност да преживява,
отчита, регистрира времето и нещата.
Другаде и в друго. Опразване от себе си,
отваряне на място, на простор другото
да действа… Мисля, че точно това
казва Велик. Ситуацията е следната
– едно младо момиче, Катя, умира,
опитва се да пише разказ за смъртта,
оценката, изразена от Велик е: зле е,
защото не може така, тя реално е вече
в смъртта. Писането не е споделяне
на „личен опит“, не е „искреност“, не е
„откровеност“, то може би е и всичко
това, но в толкова голяма дистанция,
че самият ти вече не виждаш „личния
опит“ като личен, не преживяваш себе
си като „искрен“, а откровеността се е
превърнала в откровение за самия теб,
безкрайна изненада и откритие. Ако те
боли, няма как да изпишеш болката, ако
умираш, си обсебен от смъртта, тяло
на смъртта си. Няма език, има болка,
въздишка... Тъй че написах тази книга
като всичките си останали книги, но
с една „прибавка“: Молитва. Но това
е действие и явление от друг порядък,
то сякаш не засяга литературата. В
тази книга има много богословие, опит
да бъде живяна вярата в слово, но най-
вече има един истински светец, когото
аз обичам и почитам. Свети Серафим
(Соболев). И тъй като пишех за реални
хора, такива, които въпреки че вече не
са сред нас, мисля, са живи, им се молех.
Нещо като зов за помощ, да ме допуснат
до себе си, а светецът да води сърцето,
ума и ръката ми. Това е специфичното за
тази книга. Който я прочете, веднага ще
разбере за какво говоря.
„Свидетели на небеса“ е различна от
другите ти книги. Тук откриваме
не само исторически личности, но и
широка пространствена и темпорална
рамка. Независимо от историческите
личности, това не е исторически
роман. Какъв роман е „Свидетели на
небеса“?
За да отговоря, струва ми се трябва да
продължа размишленията по предишния
въпрос. Това със сигурност е роман
за вярата. За пътя на вярата. Ще
кажа нещо съвсем лично и откровено,
в интервю може, в роман не може.
Моят живот вече от много години е
свързан с Църквата, православието,
Христос… струва ми се, че вярата
надмогна всичко в него и като писател
винаги чувам копнеж да намеря пътя,
по който да „върна“ този мой Дар за
писане, да съумея да го положа пред
Олтара. Потребност и някакъв „дълг“
като в онази притча за талантите.
Това обаче е много трудно, почти
интерв ю
непосилно. Литературата е далече от
религията и от Бога дори и когато Го
„включва“, проблематизирайки вярата
като „тема“, което многократно се
е правило, или дори ако пожелае да я
„възхвали“. Литературата е светска,
профанна, като че не є е дадено да изрази
сакралното. Когато се опитва, тя най-
често се проваля. Защото, ако човек е
наистина вярващ, той е единен с вярата
си, той е едно с нея. Това не е „роля“,
при която като излезеш от Църквата,
я сваляш като дреха, събличаш се и
ставаш „светски човек“. Всяка вяра е
служение. Няма дистанция. Вероятно
затова е толкова сложно да се пише
„роман за вярата“. Или пишеш роман,
а значи се чувстваш на дистанция
от вярата, или пишеш религиозна
проза, което е съвсем различно нещо.
Това правят богословите, светците,
старците, те откровено и еднозначно
говорят вярата, т.е. не пишат романи,
защото литературата не е нито
„откровеност“, нито „еднозначност“,
тя е „да, ама не“… всеки литературен
човек е наясно с това. А вярата не
търпи измислици. Просто не търпи. Ако
имаш „усет“, веднага го усещаш.
Затова се почувствах благословена и
направо „призвана“, когато в резултат
на много случайности до мен достигна
историята на този живот на Галина
Везенкова. Вярвам, че Бог действа
чрез „случайността“, не чрез това,
което човек очаква, желае, и в което
поради това неизбежно се намесва.
„Случайно“ се запознах с нейната
дългогодишна послушница, без която
този роман нямаше да го има, „случайно“
впоследствие към мен потекоха и други
истории, и други хора, които ми говореха
за нея, съвсем „случайно“, самата аз
като ученичка бях ходила в манастира в
Мали дол в Бистрица, и оттогава носех
в себе си образа на монахиня Касиния…
В един момент този образ ме връхлетя,
стана плътен, дори изискващ, и ясно
разбрах, че „иска“ от мен да го изпиша,
а чрез това ми се дава наистина по
чудесен начин „точка“, от която аз мога
да осъществя в литература – това,
което мога да правя – онзи копнеж на
душата ми, който е толкова труден
за осъществяване: да дам възможност
на вярата да проговори. Чрез тези
неизмислени герои, чрез думите на
светостта в лицето на свети Серафим,
чрез цялата тази удивителна история,
като Дар ми се даде да пиша вярата, а
не да пиша за вярата, което именно води
литературата до провал. Всъщност
това е втората ми подобна книга от
тази гледна точка, първата е „Мир вам“.
И представяте ли си къде трябваше
да се „изнеса“, за да мога да пиша тази
вяра, при това толкова „косвено“,
защото там няма Църква, няма история,
има антиутопия – времето „след
апокалипсиса“. А тук всичко е пряко, то
е така, то ми носеше усещане за истина,
но не за моя „истина“.
Безспорно „Мир вам“ е подобен, но и
различен от „Свидетели на небеса“.
Освен вярата има още нещо, което
намирам за сходно – и Мо, и Галинка
са с детско съзнание в началото, и
на двете им предстои път, който
да ги доведе до финална точка –
Срещата. Сега искам да те попитам
за пространствата и времето.
Обживяваш София от 20-те до
50-те години, Русия след революцията,
България в провинцията. Кои бяха
най-трудните моменти при писането
му?
Това не са толкова трудни неща. Въпрос
на упоритост, търпение, проучване,
работа. Много четох, много неща
проверявах, много стари карти изучих,
буквално бродих по улиците им, тези на
Москва, на Одеса, на стара София, много
литература мина през главата ми за
тия времена… Но всичко това „всеки го
може“. Трудността е, която описах по-
горе. Как! Как да ситуираш себе си така,
че да допуснеш всичко това да проговори.
Как да станеш „пропусклив“, съвършено
несъществен. Как да се смириш.
Все пак имаше един особено труден
момент, с който не знаех как да се
преборя – годините в Американския
протестантски колеж. Знаех само, че
Галина е била там и тези години са я
отдалечили от Бога. Имала е криза,
съмнения. И тогава ми хрумна нещо:
отидох в Самоков, където по онова
време е бил Американският колеж, в
музея и библиотеката. И там открих
цялото течение на в. „Рилски шепот“,
всички броеве! Вестникът, който
самите ученици са издавали, защото
колежът е имал дори печатница.
В него са описвали какво ли не от
всекидневието си. Изчетох ги и просто
„видях“ живота на тези деца и младежи
от онова време, открих и снимка на
Галина, която в последните две години
се оказа в редакционната колегия на
вестника. Беше невероятно интересно.
Докато е ученичка в Американския
колеж, Галина пише дневник, тази
част от живота є е предадена в
романа именно чрез дневника є. Той ли
е в най-голяма степен фикционалната
част на романа?
Романът принципно е фикция, но фикция,
която е способна да разкрива най-дълбока
истина, фикция, през която истината
е способна да говори себе си, да се
разказва. В този смисъл всичко в него
е „фикция“. Ако си представим един
разказ за живота на човек, изложен в
десетина страници… и изведнъж тези
страници стават петстотин. Това
какво е? Истина или фикция? И „какво
е истина“? Това е пилатовският въпрос,
който сам Пилат абсурдно задава в
Лицето на самата Истина, която стои
пред него. Истината в литературата
са самите „хора“. Героите, които в
добрата литература оживяват, живи
са в живота на живи хора, вещаят,
говорят себе си... Каква е истината в
„Ана Каренина“? Самата Ана Каренина
е истината, защото тя е жива и остава
жива за всеки читател на книгата.
Истината е личност и Живот. В този
смисъл мога да кажа, че литературата
може да е по-истинна и от най-
„истинната“ философия. Да, дневникът
на Галина, разбира се, е „измислен“, не
разполагах с подобен дневник. Но и с
останалите части на книгата е така. В
тази книга има изпробвани и използвани
множество методи на писане, много
начини на създаване на литература,
съобразно смисъла, който е било
необходимо да бъде проговорен. Всичко е
едновременно фикция и истина, но най-
вече – надявам се – живот.
Сюжетът предлага някои силни
биографични моменти на Галина
Везенкова, изпитания, случайности,
съвпадения, които много напомнят
житията на светците. През цялото
време пред мен стоеше усещането
за роман житие. Това си мислех
за една от най-силните сцени в
романа с Мурад и при вътрешния
монолог (или диалог) на Галина след
самоубийството на Женя. Търсена ли
беше организацията на „жизнения“
материал по този начин?
Зад този роман стоят много неща.
Богословие, Псалтир, Евангелие,
жития. Житията на светците са

особен двигател в живота на Галина,
както и в тази книга, това по принцип
е особен двигател в живота на всеки
православно вярващ, особена специфика
на православието. Със сигурност дадоха
отпечатък върху текста, но като жанр
този роман не е житие. Роман на вярата
е. Жанрово е класически роман. Може
и да задава подобна илюзия за житие,
защото разказаното като фактология
реално се е случвало, а звучи като нещо
невероятно. Животът наистина е по-
богат от въображението. Човек чете
и си казва – не е възможно, измислено
е… а то не е. Тези „случки“, които
споменаваш, но не са само те, са само
част от чудесата, през които тя върви.
Но най-голямото чудо е самата вяра
и животът є под крилото на свети
Серафим (Соболев). Той е светец, вече
канонизиран, но и неговият живот
в книгата е разказан и тече съвсем
„нежитийно“. За него вече са написани
жития, съвсем различно е. Това беше
един от основните проблеми, които ме
съпътстваха по време на писането –
свети Серафим. Ужасно трудно е да си
вярващ и да пишеш за светец. Именно
това някак преодолях с молитва, ходех и
в криптата на Руската църква, където
са мощите му. И постепенно той ми
стана невероятно близък, по човешки
близък, усетих го като любов… онова
„радост моя“, с което се е обръщал към
чадата си, сякаш се обърна и към мен.
Сякаш почувствах, че ми го казва. И се
отнесох към него както те – Галина,
Олга Ливен, Людмила… просто с обич.
Във всичките ти романи триадата
религия-философия-музика е много
силно вплетена в цялото. Тук като
че ли музиката губи тази преднина,
която има в „Концерт за изречение“,
„Земните градини на Богородица“ или
„Passion…“ , освен ако не я потърсим
на нивото на второстепенните
персонажи – например Людмила
Яковлевна Арансон, или на нивото на
фразата.
Аз не го чувствам така. Като отделна
„тема“, да. Аз имам „тематично“
музикални книги. Но музиката, както
и във всичките ми останали книги, и
тук е „стилистично“ водеща. Аз и да
искам, не мога да избягам от нея, в мене
словото просто звучи, то музикално се
лее и това е обективен факт в моето
съзнание и преживяване. Просто сега не
є се обръща внимание, защото верското,
богословското е абсолютно на първа
линия, то е „темата“. Православието,
такова, каквото то е в същността
си, в своята истина и в Истината.
Това сякаш успях с Божията помощ
да предам, да внуша, виждам го през
реакциите на читателите.
Кавафис – цялостен, преосмислен...
от стр. 3
и „пулсиращ“. Българският ямб,
разработен на базата на вносни
модели, рядко допуска отклонения и
се възприема като еднообразен (да си
спомним неологизма на Ст. Цанев „да
ямбичиш“). Гръцкият ямб обаче има
дълбоки исторически корени в рамките
на дългата елинска поетична традиция;
той е свързан с развитието на т.нар.
политически стих (петнадесетосричник),
който първоначално е силабически
и едва с вековете кристализира в
силаботонически седемстъпен ямб. В
него дреме силабическото му минало –
затова много по-често, отколкото в
българския, се откриват синкопирани
(обърнати) стъпки, разчупващи плавното
му течение. А практиката две съседни
гласни в хиатус да се възприемат като
една сричка има и още по-древен произход
– от античния квантитативен стих.
Повечето преводи на Кавафис (и други
интерв ю
В романа смъртта е много
важна линия. Имаме не само
физиологическата смърт – убийства,
самоубийство, болест – имаме и
друг вид смърт, която е заложена
в композицията на романа и
предопределя формата му и не на
последно място – финала. Разкажи
ни за финала. Това е един от най-
одухотворените и дори фантастични
финали. Има нещо булгаковско сякаш в
него.
Memento mori. Това е „остинатен глас“
в християнството и няма как да е
иначе. Всички светци го повтарят.
Животът е подготовка, той има ясна
посока, която трябва постоянно да се
удържа, за да бъде изпълнен и пълен по
начин, който да преобърне този миг на
смърт във вечен живот в Бога. Това
всъщност снема смъртта, превръща
я в успение. Прекрасна дума. Тя сякаш
пее. Когато четох „Рилски шепот“, се
изненадах да видя вътре много некролози
на ученици, които са умирали, най-вече
от туберкулоза. Дадох си сметка колко
обичайна е била смъртта само сто
години преди нас, колко нескрита, за
разлика от днешното време, в което сме
я изтласкали от живота и съзнанието. И
образът на Катя, и на Велик са „взети“
от такива некролози. Хората са били
много пї на „ти“ със смъртта, да не
говорим за войните, които са преживели.
Memento mori не само се е помнело, то
постоянно се е самонапомняло.
Но смъртта в романа е не просто
„тема“, тя наистина е формообразуващ
фактор в две посоки. От една страна,
той свършва именно с успението
на свети Серафим. Но и целият
П рочетено днес
гръцки автори) залагат на равномерния
български ямб. А версификаторският
подход на Кадийски разкрива тъкмо
спецификата: неговият ямб се чупи
по ритъма на фразата и се доближава
в по-голяма степен до звученето на
гръцкия стих. Такъв подход иска не само
техническо майсторство, но и смелост
да се разбие модел.
Явно е дошло времето да се преосмисли
що е това ямб и да се търсят
националните му специфики: като
аналогия мога да спомена работата
на Ал. Шурбанов в преводите му на
Шекспир. Тук става дума преди всичко за
преодоляване на консервативни нагласи;
например и Ат. Далчев е полиглот и също
превежда от няколко езика, но пишейки
авторските си стихове предимно в
гладък ямб, налага същата ритмика и
върху Кавафис.
В итрина
Йоханес Перваноглу,
„Андроник
Комнин. Разказ от
византийската
история“, прев.
Марияна Борисова,
изд. „Ингле“, 2023
През XIX век в Западна Европа започва да
набира популярност нов жанр, известен
като византийски роман, изобразяващ
мистичната и окултна Византийска
империя. След един огромен период от
време, през който Византия представлява
слаб интерес от генеалогическа гледна
точка, Европа се стреми да възстанови
част от своите културни корени. В
третата книга от серията „Забранени
книги и забранени личности“ ни се
представя типичен византийски роман,
Емилия Дворянова създаден преди около сто и петдесет
Фотография: Личен архив години от немски писател с необичайно
име – Йоханес Перваноглу.
е организиран чрез постоянното
възвръщане до неговото ложе, където
той умира и тази негова смърт
възсъздава видимо и усетливо живота
на чадата му, които са около него.
Тази смърт-успение е организационен
принцип, голяма рамка и вътрешна
рамка на частите в текста. Тя сякаш
осветява и всички други смърти, с които Ю Несбьо, „Кървава
луна“, прев. Ева
Галина се сблъсква в живота си, огрява
ги и в крайна сметка води и Галина към Кънева, изд. „ЕМАС“,
2023
„другата смърт“, окончателния избор,
за който ти питаш, и който е епилогът
на книгата. Романът наистина може Норвежкият писател Ю Несбьо е
известен на международната сцена с
да се гледа като bildungsroman, роман
на израстването, и би трябвало да безбройните си бестселъри и големия
брой продажби, надхвърлили 55 милиона
завърши със смъртта на героинята. И
той наистина завършва така, с нейното копия. Неговият герой, инспектор Хари
Хуле, е обожаван по цял свят. Сега, в
замонашване, което е смърт за света.
Самият Епилог наистина е особен, той тринайсетия случай от поредицата,
озаглавен „Кървава луна“, Хари се завръща
е част и не-част от книгата. Дълго го
търсих. Той е Ритуал и сякаш заменя на сцената. Убиецът, който преследва
Хари, прониква в мислите на жертвите
очакването на читателя, че романът
на един живот задължително завършва си. И сега той идва за Хари.
със смърт. Да, така е, но… Отворено
е. Смъртта е отворена към живот, при
това вечен. Има продължение.
Накрая един въпрос за заглавието –
лесно ли достигна до него? Имаше ли
колебания?
Не, никакво колебание! В мига, в който
разбрах, че ще пиша тази книга, се яви
заглавието и с него първото изречение. Жозе де Аленкар,
„Ирасема“, прев. Рада
За мен по някакъв начин цялата книга се
разпука от тях: „Свидетели на небеса“, Ганкова, изд. „Знаци“,
2023
и „Господ им даваше всеки ден мляко и
блини“.
„Ирасема“ е алегоричен разказ за мита
за основаването на Бразилия. Творбите
Разговора води ЯНИЦА РАДЕВА
на Жозе де Аленкар се стремят да
осветлят процеса на формиране на
националната идентичност на бразилския
народ. Романът, написан през 1865
година, разказва историята на една
любов между Ирасема, прекрасна млада
индианка от племето табажара, дъщеря
на шаман и пазителка на тайните на
бога Тупа, и Мартим, португалски воин,
присъединил се към враждуващото племе
питигуара. В творбата, която авторът
Креативността и принципът на нарича „Легенда за Сеара“, индианците и
удоволствието португалските заселници на това място,
А оттам насетне следва неуловимото: днес известно като Бразилия, пресичат
специфичният триъгълник – работа, пътищата си.
креативност, удоволствие – високото
ниво на комбинаторика, радостта от
всяко малко откритие и реалният диалог,
при който единият съпреводач може да
звънне на другия в два през нощта, за
да сподели идея, и това споделяне да не
търпи никакво отлагане. Тази тръпка,
това съвместно потъване в поезията,
тази наслада се предава и на читателя.
И започват изкушенията: още едно
стихотворение, и още едно, и още едно.
5
ДОРОТЕЯ ТАБАКОВА,
СТЕФКА ПИСКУЛИЙСКА
К. П. Кавафис, „Стихотворения“,
прев. Иван Б. Генов, Кирил Кадийски,
изд. „Колибри“, 2023 Литературен вестник 31.05-6.05.2023

Когато София беше наша
Александър Шурбанов
Идващите след нас няма да ми повярват, но София в моето
детство се намираше в друга климатична зона. Една сутрин
тръгнах за училище и като слязох до външната врата на
кооперацията, през остъклената є горна част видях, че
зад нея няма нищо. Или по-точно имаше нещо непрозирно
и непроницаемо. След малко вече група съкооператори
разриваха натрупалата се през нощта около сградата
повече от метър висока снежна прeспа. Други съзнателни
граждани прокарваха пъртини навред по тротоарите и
ние, учениците, малко по малко напредвахме към школото
през така оформилите се коридори между две отвесни
бели стени – сякаш със събуждането си се бяхме озовали в
съвсем друг и много по-интересен от вчерашния свят.
Всъщност съвсем не бързахме да стигнем там, закъдето
бяхме тръгнали, спирахме начесто, за да се замеряме със
снежни топки, да се блъскаме и търкаляме в още пухкавия
примамлив сняг. И най-важното – да се уговаряме за
вълнуващи приключения след учебните часове. На първо
място – спускане с шейни по рампата на Александровската
болница, а още по-добре, макар и доста по-далече – по
стръмната улица от Пионерския дворец (бившата и
възстановена сега Семинария) чак до колелото на Двойката
(обръщалото на трамвай № 2 на площад „Йорданка
Чанкова“, по-късно преименуван на Йорданка Николова, сега
вече „Журналист“). О, каква скорост се набираше по това
дълго нанадолнище с кормилачките, които сами си бяхме
конструирали и чиито достойнства всеки от нас държеше
да демонстрира! Само трябваше да се внимава на финала да
не попаднем под завиващия трамвай.
Може би няма да е излишно на това място да отворя една
скоба: знаят ли идващите след нас какво ще рече „пионерски
дворец“? Вероятно не знаят. Това беше център, където се
провеждаха всякакви извънучилищни образователни курсове
за подрастващите – съвършено безплатно. Аз първоначално
се записах в курс по ботаника и се учех чрез практически
упражнения как се прави разсад, как той се засажда в
лехата, как се отглежда земеделската култура и как се
прибира реколтата. Макар и градско дете, отрано обикнах
растенията и досега се удивлявам на тяхната мълчалива, но
упорита воля за живот, на безпогрешната им родова памет
и на способността им да се приспособяват към околната
среда. Но постепенно осъзнах, че дори по-удивителна от
жизнеността на растенията е жизнеността на думите.
И така на следващата година се прехвърлих в курса по
литературно творчество, в който другарката Попова
ни запознаваше с класическите поетични размери – ямб,
хорей, дактил, амфибрахий и анапест – и ни насърчаваше да
се опитваме да изграждаме на тяхна основа стихотворни
текстове, които после заедно да обсъждаме. Подозирам, че
за идващите след нас това звучи като съвършено излишна
загуба на време. Но другарката Попова ни учеше, че за да се
твори изкуство, в това число и словесно, освен вдъхновение
е необходима и дисциплина, освен инвенция – и култивирани
техники. Просто времената бях други и морето още не
беше до колени.
Затварям скобата и се връщам на пързалянето, където
нещата са по-очевидни. Когато по нашия булевард „Мадара“
(сега „Прага“) пуснаха тролеите, зимният ни живот стана
още по-интересен. Малко преди тролеят да потегли от
спирката, ние, неколцина момчета се улавяхме за задната
му броня и клекнали се пързаляхме до следващата спирка.
Кеф и удоволствие! Гумените шушони, с които ни обуваха
още от късна есен, бяха идеални за тази цел с излъсканите
си подметки.
През топлия сезон ставаше още по-забавно. Заставахме
вкупом на булеварда някъде около Мадарската баня и
чакахме откъм „Скобелев“ да се появи автомобил (по
онова време това не се случваше често), за да видим кой от
нас ще познае пръв и най-отдалече марката му. Марките
не бяха много и се повтаряха – все довоенни предимно
американски модели: „Шевролет“, „Понтиак“, „Буик
ейшт“ (така го разчитахме), „Крайслер“... Когато това
състезание ни омръзнеше, клеквахме на една от задните,
все още непавирани улички, разчертавахме с пръчка в прахта
игралното поле и се отдавахме на играта с топчета. За нея
освен самите топчета (по-дребни – стъклени и прозрачни,
с разноцветна вътрешност, и по-едри – каменни, наричани
„гуди“), с които се целехме, за мишени бяха нужни и
миниатюрни теракотени плочки, които изчопляхме тайно
от подовата мозайка във фоайето на кино „Млада гвардия“
(понастоящем книжарница „Гринуич“).
Имаше и други спортни игри, разбира се, най-любимата от
6
които беше чиликът (ние го произнасяхме
„джилик“). Едно продълговато, издялкано
в двата края дървено трупче се удряше
с летва по заострената си част така,
Литературен вестник 31.05-6.05.2023
М оето софийско детство
Личен архив на Александър Шурбанов
че да подскочи във въздуха, и тогава със същата летва се
перваше и запращаше колкото може по-надалеч – нерядко
в нечий грижливо поддържан двор, откъдето трябваше
да го прибираме, прехвърляйки се през плетове и огради,
преди да са ни подгонили стопаните. Който успееше да
покрие с изстреляния джилик най-голямо разстояние,
печелеше състезанието, стига някой от другите играчи
да не улови снаряда му във въздуха. Много по-късно,
когато имах възможност да гледам крикет и бейзбол,
имах чувството, че по някакъв начин вече съм се докосвал
до същността на тези далеч по-усложнени чуждоземни
спортове. Вечер пък играехме на бибек. Събираше се на
по-широко място – обикновено около банята – голяма
група момчета, нареждахме по-едри камънаци един върху
друг и от разстояние замервахме така построения
„бибек“ с други камъни. Когато някой успяваше да събори
постройката, всички хуквахме натам, за да намерим
и приберем собствения камък. Един от нас, избран за
пазач на бибека, бързо го препострояваше и веднага щом
сложеше най-отгоре „главата“ му, се втурваше да хване
някого от лутащите се в търсене на своя камък. Този, до
когото се добереше, ставаше следващият пазач на бибека с
всичките рискове на поетата длъжност, упражнявана под
непрекъснат обстрел.
В замерване с камъни ние впрочем се упражнявахме и по
по-опасни начини. В ония следвоенни години момчетията от
софийските квартали се разделяха на „махали“ или „банди“,
които владееха по няколко улици в жилищния си район и
се отнасяха едни към други като кучешките глутници.
Ако чужд елемент – най-често от съседната махала, се
осмелеше да мине през „нашия периметър“, той трябваше с
юмруци и шутове да бъде позорно изгонен от територията
ни. Същото, естествено, се полагаше и на всеки от нас,
ако пристъпехме на „чужда земя“. Понякога от такива
частични конфликти пламваше истинска война с окопни
сражения. Двете враждуващи съседни банди налитаха една
срещу друга с бойни викове и канонада от камъни, като
прибягваха за прикритие от вход до вход и от дърво до
дърво. Помня как веднъж един от противниковите снаряди
улучи главата ми, срутих се на земята, но мигновено скочих
на крака и едва тогава усетих, че по лицето ми шурти
кръв. Вместо да ме изплаши обаче, това откритие ме
разлюти и се втурнах да се разправя в ръкопашна схватка
с осмелилия се да ми нанесе удара. Той пък навярно се ужаси
от окървавения ми вид и търти да подири убежище у дома
си. Там вече разтревожените възрастни не ме пуснаха да
пристъпя. Наложи се да сменя посоката, за да потърся
първа помощ при майка си, която не изгуби присъствие на
духа и тутакси извади шишето с йода и марлите – беше
свикнала да є поднасям подобни изненади.
За да не изглежда така, сякаш в детството и
юношеството не ни е занимавало нищо друго освен
физическата активност, ще кажа, че с моя приятел
Влади с часове сме обикаляли квартала, увлечени в дебати
около актуалното политическо положение в света, около
съотношението на силите между лагерите на социализма
и капитализма, но и около бъдещето на човечеството в
разширяващата се вселена. По някое време аз започнах да
чета по-усилено и да се замислям над прочетеното. Така в
мен се породи нужда да споделям с други литературните
си открития. Спомням си как един юнски следобед бандата
се беше скупчила пред входа на нашата кооперация и
притихнала слушаше моя детайлен преразказ на току-що
прочетения роман на Виктор Юго „Деветдесет и трета
година“, в чийто наситен с бурни събития сюжет ме беше
развълнувал неочакваният изблик на благородство между
непримирими политически противници. (Нека кажа за
идващите след нас, че в онази епоха ни инструктираха да
се отнасяме към враговете на социализма с безпощадна
омраза и безкомпромисност.) Усещах как моите удивления
и възторзи от този толкова различен морален кодекс се
преливат в душите на слушателите ми и как всички ние,
мърлявите софийски гаврошчета, се сливаме в някаква
духовна общност, която ни възвисява и преобразява. Дали
това преживяване не бе предчувствие за бъдещата ми
преподавателска професия?
Свършил-несвършил моят разказ, пред нас изникна високата
елегантна фигура на възрастната дама от една голяма
къща на ъгъла на „Тунджа“ и „Иван Рилски“, която сложи
край на интелектуалното ни занятие с думите: „Млади
хора, ще се намерят ли сред вас доброволци за обиране на
една презряваща череша?“. Като вихрушка се вдигнаха уж
запленените ми слушатели и след миг всички ние налазихме
от долу до горе огромното дърво в двора на госпожата.
То наистина беше до изнемога претоварено с вкусни зрели
плодове, които пълнеха устите ни, разпукваха се като
алени бомбички в шепите, по брадите и по дрехите ни.
След около час клоните на старата череша си отдъхнаха и
от собствения си товар, а и от своите себеотрицателни
избавители, които сега понесохме товара в стомасите си.
Една кошничка все пак напълнихме и за любезната стопанка,
за да не изглежда налитането ни върху черешата є като
хунско нашествие. Кой знае, може би бяхме попили нещичко
от цивилизаторския дух на Виктор Юго!
Питам се: как са изтърпявали родителите ни ден след ден
да прекарваме цялото си свободно от училището време
по улиците? Не са ли имали по-високи амбиции за нашето
бъдеще, та са ни оставяли да живеем като щастливи
диваци? Имали са, разбира се. В някакъв момент на майка
ми, свирила дълги години на пиано, є хрумна да ме прави
музикант и бях изпратен на уроци при някаква непозната за
мен пианистка. Трябваше да ходя при нея един или два пъти
седмично и да се уча да не бъркам гамите, да боравя с диези и
бемоли и да не чупя пръстите. Това, последното, бе особено
важно! Ала още от първите срещи с въпросната педагожка
се убедих, че тази работа не е за мен и щом се озовавах
пред дома є, някак от само себе си почвах да обръщам глава
на другата страна и да го отминавам. Въртях се насам-
натам из сокаците и чаках да мине прилично много време,
преди да се прибера вкъщи и да съобщя, че урокът е минал
добре и имам напредък. То се знае, много скоро бях разкрит
и когато стана пределно ясно, че пианист няма да ставам,
ме записаха да уча френски в курсовете на Алианса. Караха
ни да кривим езиците си по парижки в някаква очукана
жилищна сграда на ул. „Парчевич“, чиито стълбища издаваха
остра котешка миризма. Не беше въодушевяващо. Един
ден, както ние, по-дисциплинираните курсисти се бяхме
навели над тетрадките си да пишем под диктовка, вратата
на стаята се отвори и през нея влетя нещо огромно, кръгло
и тежко, подобно на рицарски щит, но доста ръждясало и
очукано – капак на улична боклукчийска кофа. Той се приземи
с трясък зад застаналата пред чиновете учителка и я
накара да подскочи и да преустанови диктовката. Преди
вратата да се затръшне, забелязах зад нея къдравата
глава на Виньо, едно ангелоподобно създание с дяволски
пламъчета в очите, което беше част от нашата група,
но от известно време отсъстваше – уж по болест. Скоро
след това паметно събитие успяхме да се намерим с него
и да си уредим далеч по-приятни занимания от часовете в
Алианса – пак по улиците, естествено, но този път далеч
извън домашния периметър и поради това няколко степени
по-увлекателни. Виньо беше пълен с идеи за нови и нови
приключения и с неизчерпаема енергия за осъществяването
им. Ние, неколцината сбрани около него пишман-курсисти,
прекарвахме определеното за езикови упражнения време
в упражнения по тичане, скачане и всевъзможни други
лудории. Не съм сигурен дали ако бях посещавал редовно
курсовете, щях да науча по-добре френския, но споменът ми
за безкрайните радостни часове, прекарани в компанията
на Виньо, е жив и досега в паметта на сърцето ми. А него
вече отдавна го няма. Първо изчезна разкошната му къдрава
коса – като слънчевия ореол около главата на Малкия принц
– и на нейно място лъсна едно полирано кубе, после той
седна в инвалидна количка, пожълтя и се стопи като восъчна
свещица. Множествена склероза. Още не беше завършил
училище.
Това, за жалост, нямаше как да не се случи, защото сега,
когато пиша тези редове, то вече се е случило, но когато
ставаше всичко, за което пиша, то още не беше се случило
и беше просто немислимо някога да се случи. Защото
тогава ние още живеехме в безгрижното безсмъртие на
детството. И нашата все още домашна София преливаше
от трепетни вълнения, но и извън нея имаше други,
различни и не по-малко привлекателни светове, които често
виждахме в сънищата си. Имаше в моите сънища едно
изумрудено море с безкрайни златни плажове, една къща с
джамакен сред обширен двор зад ограда от ковано желязо

с форми на преплетени лози и лилии – каквито са
оградите на приказните дворци. И от високата
врата на тази ограда до къщата се минаваше Личен архив на
през шпалир от ухаещи (да, ухаещи!) Александър Шурбанов
чимшири. А най-важното беше това, че
къщата гъмжеше от братовчеди, които
чакаха нашето (на мен и на сестра ми)
появяване с нетърпение и с гръмовита
глъч.
Когато вече нямаше съмнение, че е
настъпило лятото, в една прекрасна
привечер мама покриваше източния
прозорец с вестници, за да не влиза
вкъщи премного юлско слънце, докато
нас ни няма, и ни слагаше в леглата
още по светло, за да станем навреме за
сутрешния влак. Не можехме да заспим,
разбира се, а на другия ден до свечеряване
се друсахме във влака и залепени за
прозореца над емайлираната табелка „Ne pas
se pencher au dehors“ (разбираем за питомците
Книгите са едновременно предмет и преживяване
Интервю с Мария Донева
Малко по-общо като за начало – може ли да се постави
ясна граница на детската литература? Какви са
особеностите, които характеризират и причисляват
една книга към детската литература и въобще има ли
такива?
Първият ми отговор на този въпрос е малко рязък – ако
в една книга няма порнография и брутално насилие, значи
тя е подходяща и за деца. И вече, зависи от възрастта,
интересите и личностите на конкретните деца, които
четат конкретната книга. Възможно е някоя книга за
счетоводство да им се стори скучна, но тя би била скучна
и за мен въпреки напредналата ми възраст. Нищо чудно и
някой учебник за техния клас да им е скучен (както и на
мен). А може и на някое дете счетоводната книга да му е
интересна и увлекателна. Книгите са нещо лично и влизат
във взаимодействие с всеки от нас поотделно.
Значи трябва да се опитам да дам втори, по-прецизен
отговор. Книгите, предназначени за деца, трябва да
се опират на опита и познанията на децата и да ги
надграждат. Да носят на читателя подходящи дарове. Това
се отнася както за темите, така и за езика и стила.
Смятам, че е от първостепенна важност книгите да
създават ясна представа какво е красиво и добро и какво
не е. Литературата е поле на свобода и въображение, но
когато е предназначена за детските умове, моралните
ориентири трябва да бъдат категорични.
Желателно е детските книги да бъдат оформени красиво
и прецизно, да са отпечатани и подвързани качествено
(както и всички книжни тела). Ако книгата е за бебешка
и най-ранна възраст, трябва да се предвиди, че тя ще бъде
заливана със сокчета и пюрета, гризана, подхвърляна, че
може да бъде използвана като оръжие, строителен елемент,
възглавница, лопата за пясък – и след това пак да става за
разлистване, разглеждане и четене.
Детските книги създават у децата първото впечатление за
това що е четене и какво можем да постигнем с него, така
че е от съдбовна важност това впечатление да бъде добро.
В съвременния книжен пазар – и у нас, и в чужбина –
излизат книги (най-често илюстровани), представяни
като „приказки за малки и големи“. Възрастта има ли
значение при четенето на детска литература?
На книжния пазар има планини от помагала от типа „за
какво служи гърнето“ и „как да разпознаваме емоциите“. Те
са полезни, забавни, остроумни, богато илюстрирани, будят
емоции и размисъл, дават информация, но не са литература
в тесния смисъл на думата.
Художествените книги имат повече от един пласт, много
възможни нива на разбиране, затова не е чудно, че могат да
бъдат интересни и за малките, и за големите читатели.
Веднага се сещам за заглавия като „Щедрото дърво“, „Куче
на име Коте“, „Голямата фабрика за думи“. Това, което
на първо четене се възприема като информация, фабула,
колорит и рисунък на илюстрациите, при следваща среща
може да се свърже със стар опит или нови преживявания.
Детайл, който у някого буди радост и смях, у друг може
да предизвика тъга, копнеж, спомен за нещо, което е било
преди и вече няма да се върне.
В някои случаи авторите нарочно оставят знаци за
възрастните читатели, все едно автор и родител
се споглеждат съзаклятнически над главата на
детето. Например в „Меко казано“ на Валери Петров
санбернарското куче казва на Светльо: „Да, индианците
никога не лъжат…“. А когато се уверява, че момченцето
е заспало, завършва изречението: „…затова толкова са
цъфнали“. Приказката винаги знае повече от детето и
макар че думите є не се променят, с всеки следващ прочит
М оето софийско детство
на Алианса), гледахме как цяла България се
изнизва покрай нас с планините и долините
си, с реките, върбите и слънчогледите,
докато накрая ни замиришеше на море
и чуехме възторжените крясъци на
чайките: „Идат, идат!“. Така разбирах,
че съм стигнал в сбъднатия си сън.
И ето, пред нас изгряваше къщата
на баба и дядо, на вуйчовците ни,
мамината родна къща. Любимите
наши вуйчовци – те ни се радваха и
ни угаждаха, без да се опитват да ни
възпитават, защото това не беше
тяхна грижа – ние бяхме при тях
временно и към нас беше обърната
само слънчевата им страна. Тук в
игри, викове и смехове сред челядта
на целия род прекарвахме дългата
лятна ваканция, а когато се връщахме
в София, вече сякаш не бяхме същите – с
почернели от слънцето лица, с изрусели
коси, с морски пясък под ноктите и сол по
вниманието на малките
тя му казва и още нещо, и още, и още.
Освен това родителите четат на глас на децата си, а ако са
късметлии – дори и след като дребните са научили буквите
и могат да си четат сами. Това споделено време трябва да
бъде приятно за всички. Добрите майки и бащи заслужават
награда и тя е скрита вътре в най-хубавите текстове
лично за тях.
Наблюдава ли се според Вас навлизане на детската
литература в аудиторията на „големите“ деца?
Книгите са едновременно предмет и преживяване, идеални
са за колекциониране, докосване, показване, споделяне, те
изглеждат добре, звучат добре, казват вместо нас някои
важни неща, кръстосват дух и огнен меч, припомнят за
хубави моменти, утешават и радват. Детските книги са
точно такива. Откъде накъде само децата да имат право
да ги имат?!
Преводът на литература за най-малките е особено
занимание. Посланията остават ли универсални
независимо от езика? Различни ли са малките читатели
и имали ли сте трудности при предаването на
съдържанието?
Превеждането е труд, затова е нормално да е трудно.
Важно е текстът да звучи естествено, съвременно,
думите да се леят, да се произнасят лесно и приятно. Да
се въвеждат нови думи – откъде, ако не от книгите, да ги
научи едно дете?
Посланието би трябвало да се предаде възможно най-точно,
както е в оригинала.
Аз превеждам само детски книги. Превела съм вече около
50 и всички те ми харесват, интересни са ми, и всяка ми е
била трудна по различен начин. Например когато превеждах
„Рибко“ от Джулия Доналдсън, там героите са различни
видове морски обитатели; всяка риба, мекотело или
бозайник са нарисувани разпознаваемо, и понеже приказката
е в стихове, трябваше доста да си поиграя, за да не наруша
никъде ритъма, назовавайки с имената им всичките там
барбуни, моруни, костенурки, делфини, джон дорита,
скатове и т.н. В една друга книга пък, „Празнината с форма
на зайче“ от Джон Дохърти (тя още не е излязла от печат),
се говори за костенурчето и зайчето, които са най-добри
приятели. Но зайчето умира и костенурчето страда за своя
приятел. Книгата е разтърсваща. В нея с най-обикновени
прости думи и с необикновено красиви илюстрации се
говори за скръбта и загубата, нежно, грижовно и без лъжи.
Преведох я, а после продължих да плача до сутринта, не
можах да мигна. Тази книга не е за всеки ден и за всяко
семейство, но вярвам, че ще помогне на хора в беда в най-
трудните им дни.
Има ли разлики между превеждането и адаптирането
на стихове за деца?
Мисля, че трябва да правим всичко по най-добрия възможен
начин, включително превода на всяка книга, независимо за
каква аудитория е предназначена.
Досега само един път ми се е случвало да ми дадат буквален
превод и аз да го превърна от прозаичен в поетичен текст –
в книгата „Сезоните спят“. Когато превеждаш, ти се биеш
рицарски за честта на автора. А когато вече е работил
един преводач, ти трябва да довършиш неговия труд така,
че той да го одобри и да се зарадва, да не се разочарова.
Авторът едва ли ще оцени превода, ако не знае езика, но
преводачът сигурно ще гледа адаптацията под лупа и
трябва да остане доволен.
Да дам пример? Буквално заглавието на книгата е
„Сезоните спят, скоро ще заспиш и ти“. Като добавим
устните. Изправяхме се на голямото кръстовище, което
впоследствие нарекоха „Петте кьошета“, и се чудехме и
любувахме на дрънчащия пред нас трамвай, като че ли го
виждахме за пръв път. Гледката ни изпълваше с особена
гордост: тук има трамваи, с каквито и хубости да ни
примамват другаде, само в София има трамваи и само
София със синия силует на Витоша, с кестеновата алея
по средата на „Патриарха“, със зеленясалите куполи на
„Александър Невски“, с Мадарската баня – само тя е
нашият, моят град. Отсега, та до другото лято.
С подкрепата на
Столична община
В рубриката
„Моето софийско
детство“ български
интелектуалци
отговарят на
въпросите на ЛВ
за живота си в
София.
Мария Донева.
Фотография:
Татяна Чохаджиева
обстоятелството, че вътре има картини на деца, които
лежат със затворени очи полузаровени на едни поляни, това
заглавие ми прозвуча злокобно. Щом аз съм го усетила така,
значи и друг може да го възприеме като закана. Затова
предложих да го променим на „Сезоните спят, поспи си и
ти“. Хем е по-ритмично, хем е галено и мило и приканва
детето да си подремне, лошо ли е?
Какви са капаните при адаптирането на вече преведен
текст?
То е нещо като пъзел. Трябва всичко казано в оригинала да
се побере в стихове, като използваш синоними и промени в
словореда. Намираш ритъм, който трябва да се спази от
първата до последната страница на книгата. Ако има нещо
като рефрен, правиш го възможно най-звучен и мелодичен,
с подлата цел да се залепя в ума като дъвка за подметка и
щеш не щеш, да си го повтаряш непрекъснато. Всяка дума
трябва да си щракне на мястото, да няма излишни думи за
пълнеж на стиха, да няма старовремски и криви думи, ако
стилът на автора не ги изисква. Да звучи така естествено,
че читателят дори да не забележи, че това е стихотворен
текст, просто да му е приятно да го чете наум и на глас.
Казано накратко – дали ползваш подстрочник или не, целта
е накрая да се получи превъзходен текст.
Илюстрованите издания се причисляват към
конкретна ниша в книжния свят. Художници се
изявяват като автори и обратното, но все пак има и
издания с различен автор и илюстратор. Какъв е най-
печелившият подход при подобни „хибриди“?
Аз съм автор на четири богато илюстрирани книги. В три
от тях художниците получиха готовия текст, доразвиха
и допълниха идеите, обогатиха историята, уплътниха
образите с различни детайли. Книгата „Азбука с животни
професионалисти“ пък тръгна по обратния път – получих
картинките и написах текстове по тях. Това е като
игра, в която си партнираме, състезаваме се, взаимно
се вдъхновяваме, и ако се получи добре – накрая всички
печелят.
И последно, но не на последно място – ако бяхте дете
днес, коя книга от последните две години щяхте да
препрочитате отново и отново?
На колко години съм като дете?
Неотдавна прочетох „Славните дни на
Жакоминий Гейнсбъроу“ и тя много ми
харесва, четох я набързо и искам да си я
7
доразгледам пак и още.
Въпросите зададе
НИЯ ХАРАЛАМПИЕВА
Литературен вестник 31.05-6.05.2023
Редактор на страницата
а
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
ц ен
С
На стилна церемония на 24 май, в Деня на българската
писменост, просвета и култура, в Театър „Българска
армия“ Фондация „АКАДЕМИЯ АСКЕЕР“ за 32-ри път
връчи своите награди за постижения в театралното
изкуство през изминалия сезон. Наградите „АСКЕЕР“ се
излъчват от актьорите и екипа на Театър „Българска
армия“ и се присъждат на техните колеги от останалите
сцени в страната. Тази година церемонията беше под
заглавие „Денят на големите учители“ и беше посветена
на 200-годишнината от рождението на Найден Геров –
емблематичния възрожденски просветител, писател,
езиковед, фолклорист и създател в средата на XIX в. на
българското образование по европейски образец.
Ето и наградените в отделните категории:
СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРСКА ДРАМАТУРГИЯ
Яна Борисова за „МЯСТО, НАРЕЧЕНО ДРУГАДЕ“   ВОДЕЩА МЪЖКА РОЛЯ
ИЗГРЯВАЩА ЗВЕЗДА
Владислав Стоименов за режисурата на „Арт“ от
Ясмина Реза – Младежки театър „Николай Бинев“
 
ПОДДЪРЖАЩА ЖЕНСКА РОЛЯ
Мария Каварджикова за ролята є на Магдалена в
„Частици жена“ от Ката Вебер – Народен театър „Иван
Вазов“
 
ПОДДЪРЖАЩА МЪЖКА РОЛЯ
Кирил Недков за ролята му на Иван в „Арт“ от Ясмина
Реза – Младежки театър „Николай Бинев“;
 
СЦЕНОГРАФИЯ
Мариета Голомехова за „Дон Кихот“ от Мигел де
Сервантес – Младежки театър „Николай Бинев“
и „Старецът и морето“ от Ърнест Хемингуей –
Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив
КОСТЮМОГРАФИЯ
Никол Трендафилова за „Леонс и Лена“ от Георг Бюхнер –
„Yalta Art Room“
ТЕАТРАЛНА МУЗИКА
Милен Кукошаров за „Три сестри“ от Антон Павлович
Чехов – Общински културен институт Театър
„Възраждане“
ВОДЕЩА ЖЕНСКА РОЛЯ
Светлана Янчева за ролята є на Уини в „О, щастливи дни“
от Самюъл Бекет – Театрална работилница „Сфумато“  за водеща женска роля
На 21 май 2023 г.
в рамките на фестивала за съвременен танц
One Dance Week в Пловдив
се състоя премиерата на
танцовия спектакъл
„Мъртви души“
на Организация за съвременно алтернативно изкуство и
култура – 36 маймуни,
копродуценти на спектакъла са ONE DANCE WEEK и
РЦСИ Топлоцентрала
8
Литературен вестник 31.05-6.05.2023
Награди
АСКЕЕР’2023
Владимир Пенев за ролята му на Поп Кръстьо във
„Великденско вино“ от Константин Илиев – Народен
театър „Иван Вазов“
 
МОНОСПЕКТАКЪЛ
„НЕВЕДЕНИЕ“ от Албена Ставрева, консултант Явор
Гърдев, режисьор Албена Ставрева, сценограф Албена
Ставрева, музика Мира Искърова, звуков дизайн Юлиан
Стоичков, с участието на Албена Ставрева – Народен
театър „Иван Вазов“
РЕЖИСУРА
Александър Морфов за „Антигона“ по Жан Ануи –
Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен
Светлана Янчева
с АСКЕЕР’2023
П Р Е М И Е Р И
Автор на идеята, режисьор, драматург, хореограф:
Гергана Димитрова
Хореограф, репетитор: Ангелина Гаврилова
Сценография, костюми и видео: Никола Налбантов
Музика: Веселин Веселинов – Еко
*използвани са авторски аранжименти и изпълнение на
Gnossienne 1 от Ерик Сати и “Habanera” от операта
„Кармен“ от Жорж Бизе – арията изпълнява на живо
Йоана Кадийска  училище в София, след което се занимава още 5 години
Глас зад кадър: Александър Митрев
С участието на:
Ангелина Гаврилова, Вяра Болградова, Йоана Кадийска,
Филип Миланов, Цветан Пейчев, Михаил Иванов
Участват още: Адриана Димитрова, Валерия Колева, Ева
Атанасова, Емилия Радичева, Катя Кирова, Олександра
Кирчева, Олександра Тимошенко, Славея Славчева,
Борислав Вълов, Йордан Върбанов, Мартин Върбанов,
Пьотр Кшемински, Сергей Жиганюк, Тони Кaрабашев,
Ruanda  от век и половина. На фона на случващото се днес в
Асистент-продукция: Михаил Жекунов
Фотограф: Васил Танев
Визия: Никола Налбантов, Андреа Попйорданова
Премиерата на спектакъла „Мъртви души“ се състоя
на 21.05.2023 г. от 18 ч. в Дом на културата „Борис
Христов“, Пловдив по време на 15-ото издание на ONE
DANCE WEEK.
Премиерата на спектакъла в София ще бъде на 7 и 8 юни
2023 г. от 19:30 ч. в РЦСИ Топлоцентрала.
***
Танцовият спектакъл „Мъртви души“ е вдъхновен
от едноименния роман-поема на Гогол и е посветен
на нашето съвремие и въздействието, което
настоящата война в Украйна упражнява върху всички
нас. Спектакълът ще бъде без думи, съчетаващ танц,
театър, съвременен цирк и фотография.
Автор на идеята, режисьор, драматург и хореограф
е Гергана Димитрова. През 2007 г. тя основава
НАЙ-ДОБРО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ
„АНТИГОНА“ по Жан Ануи – Драматично-куклен театър
„Иван Радоев“ – Плевен
Тази година „АКАДЕМИЯ АСКЕЕР“ удостоява с почетен
„АСКЕЕР“
АКТРИСАТА ЕЛЕНА РАЙНОВА
 
„АКАДЕМИЯ АСКЕЕР“ удостоява с Голямата награда
ЗА ЦЯЛОСТЕН ПРИНОС КЪМ ТЕАТРАЛНОТО
ИЗКУСТВО „АСКЕЕР 2023“
СЦЕНОГРАФА проф. СЛАВИ КОКАЛОВ
 
Владимир Пенев с
АСКЕЕР’2023 за водеща
мъжка роля
театралната формация „Организация за съвременно
алтернативно изкуство и култура – 36 маймуни“
(www.36monkeys.org), базирана в София, и е неин
артистичен директор. Съосновател е на АСТ-Асоциация
за свободен театър (2009), координатор на българския
комитет на международната мрежа EURODRAM (от
2014), а през 2023 е избрана и за президент на мрежата.
Изучавала е класически балет в Държавното хореографско
със съвременни танцови техники.
„Мъртви души“ представлява съвременно изследване на
душата по време на война. Кога умира душата? Кои души
са мъртви? Тези, чиито тела са убити или умрели, или
душите могат да умират преди телата? Умирането на
душата еднократен и еднопосочен акт ли е? Ако убиеш
или навредиш на някого, това наранява ли душата ти?
Може ли да се родиш без душа?
Отговорите на тези въпроси търси Гогол преди повече
Украйна, неговата родина и място на действието на
романа „Мъртви души“, не може да не си ги зададем
отново. И в неговата традиция на портретиране на
малките, но много говорещи детайли в поведението,
обкръжението, облеклото на един човек ще изследваме
белега на войната върху тялото и душата.
Картините от войната в Украйна потресоха целия
свят. Именно визуалните документални материали от
събитията там са основата, на която се разработват
движенческите партитури и образите на сцената.
Спектакълът изследва езика на телата по време на война,
за да се опита да разбере какво става с душата в такава
екстремна ситуация.
Проектът се реализира с финансовата подкрепа на
Национален фонд „Култура“, програма Едногодишен грант
’22 и ВРЧКО. Проектът се реализира с финансовата
подкрепа на Министерството на културата и е част от
програма „Наследство“ на Фондация „Пловдив 2019“. 
„Българският психиатър“ от Томас Макгонигъл
Шон Нам

През септември 1947 г. Никола Петков, лидер на най-

големия политически опозиционен блок в България, е
обесен след показен съдебен процес от завзелите властта
комунистически сили. Обявен за предател, антисъветски
агитатор и враг на свободния свят, Петков съвсем не
е единственият, който плаща с живота си заради своя
скепсис към новия световен ред. В ранните следвоенни
години в България, страна, която исторически е била
контролирана от монархо-военна автокрация, хиляди така
наречени „инакомислещи“ са хвърлени в затвора и убити,
по модела на Червения терор в СССР. Някои историци
изчисляват, че по време на тази вълна от кръвопролития са
били убити най-малко тридесет хиляди българи – учители,
държавни служители, военни, свещеници, лекари, адвокати,
представители на интелигенцията и т.н., но точният брой
на жертвите, дори и след гласността и перестройката,
продължава да бъде загадка и до днес.
Близо четиридесет години по-късно, през 1987 г., писателят
Томас Макгонигъл, очевидно развълнуван от този акт на
идеологическа престъпност, превръща българския партиен
лидер в тема на първия си роман „The Corpse Dream of
N. Petkov” („Предсмъртните видения на Н. Петков“,
Сиела, 2019) – лаконично описание на последните минути
на Петков. Американец от ирландски произход (роден в Графика:
Бруклин, израснал в Пачоуг, Лонг Айлънд), Макгонигъл сам Александър Байтошев
определя „Предсмъртните видения“ като първия роман от
американец, чието действие се развива в България. На пръв
включително какво означава да си българин и съответно е образът на аморалното самодоволство, човек, какъвто
поглед това би звучало като доста прозаично постижение,
какво означава да си българин в Америка. По този начин Хана Аренд би могла да има предвид, когато изковава
ако не беше фактът, че в исторически план България
книгата се захваща с един познат литературен троп своята незабравима формула за „баналността на злото“.
почти не съществува в литературната констелация на
– европейската диагноза на Америка, подхващана от „Нищо не биваше да се смята за необичайно във всичко
американския писател. Париж, да, Италия, разбира се, но
познати майстори като Уве Джонсън, Кнут Хамсун, Албер това“, отбелязва Джордж, който признава, че решението
България? Просто няма прецедент, макар че публикуваните
Камю и Макс Фриш, който се споменава няколко пъти в му по същество да отхвърли молбата на функционера е
в последно време творби на Гарт Грийнуел подсказват
„Българският психиатър“. Джордж може и да не е Токвил можело да предизвика смъртоносна разправа. По-късно
промяна във вкусовете. Нестандартната тема на
или Бодрияр, но неговите наблюдения за приемната му Джордж научава, че в крайна сметка проблемният син
Макгонигъл не е останала незабелязана за проницателните
страна са често шеговити, макар понякога двусмислени и бил изпратен на Френската ривиера. И отбелязва хапливо:
читатели по онова време. „Защо един млад американски
остри: „Светът е пълен с хора, които са предопределени да „Никой няма да ти повярва, ако пишеш за българските
писател през 80-те години на миналия век е решил да се
бъдат американци и са пропити от идеята, че животът комунистически деца, живеещи на Ривиерата. Звучи твърде
заеме сериозно с края на един български революционер, само
ще става все по-добър и по-добър, независимо от това, фантастично“.
по себе си е повод за учудване“, пише Андрей Кодреску в
на което животът или опитът ги учи: не е ли прекрасна Пътуване до разноцветната Калифорния води до
рецензия за книгата в „Ню Йорк Таймс“.
страната, в която хора на осемдесет и повече години осъзнаването, че миналото не може да бъде избегнато
Никъде в „Българският психиатър“, новоизлезлия кратък
мислят за, както те се изразяват, завой в кариерата“. сякаш поради амнезия. Той ще трябва да носи България със
роман на Макгонигъл, Никола Петков не е споменат изрично,
И по-нататък: „Чудя се, ако всичко в САЩ бъде унищожено, себе си до края на дните си. Том си спомня как „Джордж бил
но убийствената логика и лицемерие на комунистическото
дали ще може да бъде изградено отново. Да си представим открил, че е почти непоносимо да използва глагола помня,
управление в България (а и Желязната завеса като цяло)
Съединените щати разбити на парчета, след това защото в Калифорния и по-специално в Лос Анджелис си
се явяват натрапчив фон на тази плътна и язвителна
разделени на две конкуриращи се системи и след това дал сметка: единственото, което се очаква да правиш, е
проза, която върви по тревожни нихилистични пътища.
отново обединени! Американците не знаят какво означава да мислиш за други места, за други времена... Ако хората
Ако книгата имаше подзаглавие, то спокойно можеше да
да загубиш. Българите познават само загубата и тя не е можеха да се научат да не сравняват мястото, където се
е в стила на някои от унищожителните размишления на
нещо, с което да се гордееш, нито нещо печелиш от този намират в този момент, с онова, което е било в миналото
Е. М. Чоран, да речем, „За неудобството да си роден“ или
опит“. им, да избягват да пускат периферното слайдшоу, докато
„Наръчник по разложение“.
Макгонигъл притежава силно изявен афинитет към жлъчния карат по тези красиви магистрали – Лос Анджелис би му
Повестта е отчетливо издържана в ключа на високия
хумор, който читателите, обичащи произведенията се сторил прекрасно място, където може би дори е бил
модернизъм: поток на съзнанието в стила на Селин и
на Ласло Краснахоркаи и Елфриде Йелинек, ще могат да щастлив, но сега беше твърде късно...“.
Томас Бернхард. Тези, които са свикнали с определени
оценят, така че не е изненадващо, че Джордж е особено Все пак има известно облекчение в Ню Йорк, където градът
предпазни огради в художествената литература, може да
мрачен, сардоничен герой и че „Българският психиатър“ със своето вечно усещане за неотложност действа като
се окажат временно вцепенени от рязкото отхвърляне
изобилства от неговите хапливи реплики. Някои от тях са балсам за Джордж и неговите измъчени спомени. За разлика
на традиционните правила на повествованието при
афористични: „Хората живеят, хората умират. Би било от Калифорния, с нейните безкрайни гледки и лениво темпо,
Макгонигъл. Обозначенията на пряката реч са избегнати,
ужасно, ако всички живееха вечно...“. Други са по-злокобни: в бързо движещия се Готъм миналото по-лесно се държи
като по този начин се размиват контурите, разделящи
„Франсис Бейкън харесвал стари снимки на множества настрана: „Никой не се разхожда в Ню Йорк и не говори:
разказа от диалозите, героите се появяват (и изчезват)
от хора, защото всички на снимките сега са вече мъртви, помниш ли, когато... Градът е прекрасен наркотик, който
без много предисловия, а времевите изкривявания
а аз съм жив, гледайки ги“. Ако темата за смъртта е отнася и изтрива тези мисли от главите на хората, озовали
преобладават. Но приемането на тези условия или
постоянна, то това се дължи както на биологически, така и се да живеят тук. И това е нещо, с което трябва да се
стратегии на индиректност, ако използваме фразата на
на метафизически причини: Джордж ляга под ножа, за да му гордеем, а не да го презираме, както се преструват някои“.
Дейвид Милч, е предпоставка да оценим впечатляващата
бъдат заменени сърдечните клапи със свински – състояние, „Българският психиатър“ е четвъртата книга
компресия на времето и съзнанието, залегнала в основата на
което вероятно засилва обсесията му от смъртността. на Макгонигъл. Както и предишните му опити –
„Българският психиатър“.
Ницшеанец по темперамент, Джордж гледа на избраната „Предсмъртните видения на Н. Петков“, „На път
Главният герой Джордж (т.е. Георги – б.пр.) е твърдоглав
от него професия с кръвнишки цинизъм, като на симптом за Пачоуг“, „Денят на свети Патрик“ – тя има
и недоволен български емигрант, който има психиатрична
на една болна култура, проклети да са Фройд и Юнг: автобиографичен характер, така че някой би могъл да се
практика в Гринич Вилидж, Ню Йорк. Той пристига
„Никоя глупост не ме изненадва, казва той. Това беше век изкуши да причисли автора є към представителите на
в Америка (през Германия) при условия, доста под от
на убийствена глупост и не е чудно, че психоанализата се тази въздесъща всеядна „автофикция“, която сякаш е
образователния му статус („само с един куфар, натъпкан с
появи по това време. Една форма на глупост в отговор на доминираща в американската проза. Но това би означавало
вратовръзки“), заедно със съпругата си Вера, някъде преди
многото глупости, разпространяващи се във Виена: блюдо да допуснем, че Макгонигъл е част от мейнстрийма на
падането на Берлинската стена, вероятно в края на 70-те
на Петри от тъпота, глупост и не толкова изобретателно литературната продукция или че е обсебен преди всичко
или началото на 80-те години на ХХ век (Макгонигъл
безсмислие“. от това, което е злободневно и текущо (вж. статията
умишлено замъглява датите). Във всеки случай това е
Оказва се, че Джордж страда от вид посттравматично на Джайлс Харви в The New York Review of Books за „романа
епохата на Trans World Airways и PANAM, небесни реликви
стресово разстройство – ирония на съдбата, като се има на бързата реакция“). Нито едно от тези твърдения не
от миналото. Когато Джордж преминава през митницата
предвид, че се занимава с лечение на страдащи души. Той би било адекватно. Както демонстрира в „Българският
безпроблемно и невредим – чиновникът зад гишето на
иска да забрави миналото, тоест България, но не може. психиатър“, Макгонигъл се подчинява единствено на
международното летище JFK му стиска ръката и му казва:
Спомня си как веднъж в началното училище на дъщеря неотменността на собствените си емоции: на импулса да
„Добре дошли в САЩ“, той остава озадачен, със зяпнала
му се провеждал „етнофестивал“ и той є казал: „Нямаш разчупи човешката обвивка, да премине през шлаката и да
уста пред дружелюбието на тази реплика, за разлика от
никакви етнохрани, никакви народни носии, защото ти стигне до мозъка на костите, да постигне писане, което,
опита му с бюрокрацията в жестоката България. Но
си американка, въпреки че родителите ти са родени както веднъж заявява за себе си Мишел Лерис, разиграва
Джордж никога не може да изхвърли България от главата
в България, ти си американка“. Но тъй като Джордж „драма, чрез която настоявам да поема без съмнение риск –
си, не може да се отърси от чувството си за другост.
продължава да говори, а Том продължава да слуша, България сякаш този риск е необходимо условие за самореализацията
Историята се разклонява от този начален епизод назад и
неизбежно изплува отново на повърхността на разговора. ми като човек“.
напред, смесвайки минало и бъдеще в една времева амалгама,
Джордж разказва за един обезпокоителен епизод отпреди
която напомня за забележката на Уилям Фокнър: „Няма
години в София, когато високопоставен бюрократ от Превод от английски: БИЛЯНА РАДОСЛАВОВА
такова нещо като било е – има само е“.
Централния комитет го извикал в апартамента си, за да

9
Призванието на Джордж е да изслушва хората, да
разговарят за лечението на проблемния му алкохолизиран Full Stop, 27 February 2023
приема всякакви жалвания, въпреки че отношенията
син. Джордж знаел, че жилището преди това е принадлежало
му с пациентите са доста формални, но се оказва, че
на човек, когото държавата е екзекутирала. Сега то, Thomas Mcgonigle. The Bulgarian Psychiatrist, New
слушателят също има нужда да се вслушат в оплакванията
както и „мебелите и килимите, картините по стените, York: Spuyten Duyvil, 2022.
му. Така че Джордж провежда ежеседмични срещи в
стъкленият полилей“ били притежание единствено на
любимото си заведение в Ийст Вилидж, където гаврътва
апаратчика, който не само „вероятно имал пръст“ в
уиски след уиски и философства пред приятеля си „Том“
убийството, но и носел дрехите на мъртвия. Бюрократът
(не съвсем надеждния повествовател), на различни теми, Литературен вестник 31.05-6.05.2023
Слово
за книгата „Живот по неизбежност. Мемоарен роман“ на проф. Кирил Топалов, произнесено на
юбилейното му тържество по случай неговата осемдесетгодишнина в Аулата на Софийския
университет на 22 май 2023 г.
Михаил Неделчев
Уважаеми господин Ректор на Софийския университет
„Св. Климент Охридски“, уважаеми господин Декан на
филологическия факултет, драги колеги, дами и господа,
Днес е тържествен ден за нашия приятел и добър
колега професор Кирил Топалов, днес, в деня на
неговото рождение, ще говорим за новата му книга
„Живот по неизбежност“, за неговия „Мемоарен
роман“, а това означава, че ще обгледаме неговия
достоен осемдесетгодишен жизнен път, ще се удивим
за пореден път от размаха на делата му, от обема
и многопосочността на стореното и сътвореното
от него. Няма по-добро място да се вживеем отново
ретроспективно в тези негови осемдесет години от
Аулата на Софийския университет, на нашата Алма
матер, защото където и да са се разгръщали неговите
житейски сюжети, професор Топалов винаги е оставал
Професора, Преподавателя, Учителя. Но в неговото
професионално осъществяване има и нещо друго, което
мнозина от нас нямат: той е и Писателя, творецът на
толкова много романи, разкази, драми, той е създателят
на едно огромно по обем и значимост писателско
творчество, което ни е вълнувало през всичките тези
години от дебюта му със станалия толкова популярен
и преиздаван многократно роман от 1976 година „Бягай,
обачам те“.
Каквито и мисии да е поемал проф. Топалов през
десетилетията, където и да се е озовавал по света, той
всъщност никога не се е отделял от Университета,
винаги е бил тук със своите колеги и приятели. Един
от драматургичните му текстове се нарича „Вива
Академия!“ – с първите думи на университетския химн;
тук, в Университетското издателство „Св. Климент
Охридски“ е осъществено и най-представителното
издание на художественото му творчество –
четиритомникът с романи, пиеси и разкази; пак за това
издателство е направен от професора за библиотеката
„Университетско наследство“ големият том с избрани
трудове на един от нашите учители по история на
литературата и в още толкова други дела проф. Иван
Шишманов. Няколко свои силни творчески години
проф. Топалов прекара в една съседна сграда като неин
директор – в Националната библиотека „Св. св. Кирил
и Методий“. Но има ли нещо по-естествено от това
един голям специалист по българската и гръцката
възрожденска литература да оглави тази централна
културна институция, където и преди бе прекарал
толкова години в усърден изследователски труд! И
така, с достойнството на пълноценната професионална
подготвеност и осъщественост, бяха поемани и
толкова успешните посланически мисии в Атина и
във Ватикана, бяха реализирани значимите лекторски
участия в университети на Франция, Гърция и Италия,
беше откроена работата му като общински съветник в
столичния ни град.
Днес ни е поднесен един прекрасен „Мемоарен роман“,
където всичките тези роли, мисии и разнородни
творчески и културностроителни дейности са ни
представени така въздействащо чрез сплитането им в
многобройни автобиографически сюжети. Но всъщност
автобиографичното толкова често е присъствало – дори
и някак неочаквано – в книги на проф. Кирил Топалов с
различна жанрова и тематична характеристика, от
послесловните глави в прекрасната му монография
за българския охридски писател Григор Пърличев
до предпоследната му книга „Софийска истории“.
Състуденти сме с Кирил Топалов още от първи курс
през 1964 г. – той е една година по-малък от мен. И
двамата сме потомствено вдадени в културния живот
и в общосоциалното битие на любимия ни столичен град.
А едно от най-прекрасните неща, които можеше да ти се
случат, беше например приятелят Кирил Топалов като
посланик към Светия престол да ти бъде изключително
вещ и любезен водач из старините и светите места на
Вечния град (случвало ни се е два пъти!). Това беше една
дарена ти възможност да се докоснеш до най-сакрални
места на памет и до най-висши творения на човешкия
гений, до които иначе без това застъпничество просто
нямаш възможност да достигнеш...
Но нека сега вече се вгледаме последователно в книгата,
около която днес сме събрани на това толкова знаково
юбилейно тържество. Самото нейно название – „Живот
по неизбежност“ – многократно е обговорено в различни
комунистическото властвуване, много неща е трябвало
да се случват не по наше желание, а по принудата на
идеологическите догми и на всекидневните дисциплинарни
порядки. Разбира се, при това обговаряне има много
ирония и самоирония. Защото всъщност проф. Топалов е
всред българските хуманитаристи един от най-високите
примери за едно битие по логиката на една всекидневна
култура на стоическата нормалност от късната
социалистическа епоха, за едно публично поведение сякаш
това наоколо – заразеното с комунистическото – просто
не съществува.
Сякаш като в един сериозен научен труд – макар и това
да е направено всъщност игрово, всичко като при един
приятелски договор с „любезния читател“ е уговорено и
постулирано още във встъпителните страници, очертани
са параметрите на повествованието. Чрез непрекъснато
явяващите се обръщения към този читател той, този
читател, е въвличан пълноценно в различните сюжети.
Самото повествование е направено последователно
в преизказно наклонение, за спомнящия си автор-
повествовател се говори в трето лице, той е назоваван
последователно студента, специализанта, асистента,
доцента, професора. Повествованието е преизпълнено
с ретроспекции и със забягвания напред във времето –
още в първата глава „Указание как се целуват ръцете на
Ела Фицджералд“, където се разказа най-вече за ранните
специализантски времена в Гърция на младия бъдещ
учен, се говори и за предстоящата след много години
посланическа мисия. А в новата книга има и множество
препратки към разказаното в предпоследната книга от
2021 година „Софийски истории. Разкази и новели“.
Макар и центрирана все пак около това школуване в
Атина, в тази първа глава се сплитат още множество
сюжети – за поклонническото пътуване до Атон, до
Зографския и Хилендарския манастир, за премеждието
с преодоляването на скалата при атонските брегове,
за общуването с останалия анонимен гръцки аташе, Александър Байтошев, „Ръката на художника“
обгрижвал специализанта, за пастирското общение с
игумена на Рилския манастир, дал своето насърчение в
духовния път, за първите сценарни опити, за срещите Давидков, за изпитването на почти мистичен страх
пред това „какво ни е казал поетът“ с тези писани
с обикновени гръцки хора – например с бензиджията,
оказал се горещ почитател на Георги Димитров, за преди четиридесет години стихове, за тяхната внезапна
актуалност след 2022 година:
присъствието на българските и чуждите театрални
сцени, за преводните авторски книги на толкова
чужди езици, и пр., и пр. В цялостния разказ е приложен Конницата мина, мина и замина.
Сребърни копита. весели очи.
принципът на ретардацията, на непрекъснато отлаганото
обещание да се разкаже за срещата с великата Ела. Това Ах, защо ти плачеш, Майко Украина?
И защо пелинът толкова горчи?
се случва едва на финала на пространния текст: оказва се,
че специализантът и поканилият го на концерта аташе Тъжни песни пеят слепите кобзари,
мъка – като вятър в струните звъни.
действат като същински трикстери, озовават се чрез
благородна измама на най-предни места, където именно Тежко се люлеят степните пожари
на реките древни в гневните вълни.
имат възможността да целуват ръцете на голямата
американска певица, възприела ги очевидно за някакви Между черни вейки, дето сова плаче
като рог забравен месецът блести.
важни персони.
Цялато повествование от 525 страници е разпределено Протегни десница, конниче-казаче,
и тревога с него затръбявай ти.
в шест големи глави – освен тази първа глава това са
назованите с изразителни и понякога афористично Ой, шуми пелина, ой, горчи пелина
и от звън на саби утрото ечи...
звучащите: „Как са ни изтраяли турцитйе... (С Радой
Ралин в живота по неизбежност)“, „С Петър Динеков – Конницата мина, мина и замина.
Сребърни копита. Весели очи.
през векове и морета“, „Как да подпалиш галерия „Уфици“
и после да избягаш“, „Дарагой „Аерофлот“ („Шшшшт!
Военна тайна!“), „Как да прегърнеш Гена Димитрова и Макар и къса в сравнение с останалите, главата „С Петър
Динеков – през векове и морета“ е средищна, централна
Лили Иванова“. Още с тези названия става ясно, че тук, в
тази книга, се разказва весело, забавно, самоиронично, без по значение. Тази глава, в която също има множество
анекдоти от университетския фолклор, множество
себеизтъкване и фалшиво големеене...
Нижат се в тази втора глава забавни истории с разкази за конфликтни ситуации от стълкновения с наши
и чужди бюрократи, е истинска апология на неизменния
чиракуването на студента в различни редакции; от време
на време стои като мрачно предупреждение споменът ментор, учител, покровител, ангел-хранител на нашия
главен герой от този мемоарен роман. Академик Петър
за пребиваването на бащата на автор-повествователя
в комунистическия концлагер „Куциян“; идва и срещата Динеков не само неизменно насърчава избрания от него
самия за свой наследник в изучаването, популяризирането
със самия легендарен сатирик, който първоначално
се мисли за колективен фолклорен персонаж и който и интерпретирането на Българското възраждане млад
учен, но и му дава възможност да общува с достигналите
поема задължението да преподава уроци за гражданско
поведение, за ориентиране в писателската гилдия до патриаршеска възраст корифеи академици Михаил
Арнаудов и опосредствувано с Александър Теодоров-
и за справяне с препятствията на бюрокрацията.
(Стилизиран е характерният сливйенски говор на поета Балан. Ние виждаме едно не съвсем познато ни лице на
толерантния и сдържан възрастен професор, виждаме и
шегобиец, ето как – в негова реплика: „Понйеже ний,
старитйе комунисти, смйе отново в нйелйегалност, неговите прояви на тънкото му чувство за хумор. Тази
вярност и признателност към насърчилия го веднъж
аз отивам в стаята си да слушам на моя ВйЕФ Радио
Лооондон“.) Редуват се анекдоти от крайморската завинаги Учител прави чест на проф. Кирил Топалов.
Ядната глава „Как да подпалиш галерия „Уфици“ и
писателска почивна станция. Като ставни новели
са сложени тук предварителен разказ за бъдещото после да избягаш“ (през цялото време ни се заканват
да се извърши този несполучлив опит за запалването на
посланичество към Ватикана и кратки повествования
за редакторската работа в издателството „Български прочутата галерия) съдържа вероятно най-конфликтните
страници в цялата книга. Това е разказ преди всичко
писател“ (там отново нашите пътища се преплетоха) и за
за доста злополучния лекторат на Кирил Топалов в

10
посоки по нейните страници.
Едно от неговите значения
може да бъде, че през този наш
живот, в дългите години на
Литературен вестник 31.05-6.05.2023
продължаващите полудисидентски изпълнения на нашата
любима професорка Розалия Ликова. И още много други
весели и трагикомични случки с комунистически партийни
величия, с писатели и редактори, с университетски хора.
Но тук прибавям и един съществен и съвсем немаловажен
детайл: с цитираното на стр. 151 проукраинско
стихотворение от отличния поет – наш главен редактор
тогава в издателство „Български писател“ Иван
университета на Екс ан Прованс, вече след големия
социален прелом в България, след 1992 г. За смисъла на
такива лекторати по света авторът дава следното
иронично уж сериозно определение: „Лекторат означава
да преподаваш в някой чужд университет български
език и цивилизация, което обхващало език, история,
литература, фолклор и каквото още ти хрумне, за да

привлечеш няколко чуждестранни студенти към все
още неясната за тях по съдържанието си дисциплина
българистика с надежда трайно присъединен да
останел поне един/една от тях, та някога да дойде на
специализация в родината ти, от дума на дума да си
хареса някоя българка/българин, за да се върне с нея/с него
в своята родина и до пенсия през година-две или три да
организира ентусиазирано в чужбинския си университет
българистични или балканистични конференции, да те
кани на тях, а след като се пенсионираш, да продължи
да го прави с твоите заместници и други приятели
колеги, които е успял/успяла през десетилетията да
завъди“. И тук с множество ретроспекции и проспекции
са ни разказани най-вече сюжети от различни моменти
на големия български прелом преди, около и след 1989
година, въведени са и фигурите на първия български
демократично избран президент д-р Желю Желев и на
други видни общественици (споменат съм дори и аз).
Но все пак основното е гротесковата ярост спрямо
глупостта в някои абсурди на западноевропейската
бюрокрация, на френската администрация по-конкретно.
Българите и българското съвсем не са идеализирани в това
повествование (о, колко самоирония има в страдалческите
описания на придвижването по европейските пътища с
все още социалистическата лека кола!, или пък в пасажа за
драматичното намаляване на българските лекторати по
света – за сметка на македонските!), но и на чужбинското
нищо не му е спестено.
Гротесковата образност кулминира в един преразказан
(уж)сън от кратичката предпоследна глава „Дарагой
„Аерофлот“ („Шшшшт! Военна тайна!“). Този виртуозно
написан текст (както впрочем са направени и множество
други пасажи в книгата) ни оставя със загадката дали
всичко това със сваления в последния момент пред
отлитане за родината на московското летище бивш
посланик е било истина, или пък представя една възможна,
но абсолютно нежелана действителност. Впрочем знаем
как в Русия на Путин днес такива абсурдни възможности
се случват; предсказал ни го бе в своя зловещ гротесков
роман „Московиада“ и големият украински съвременен
писател Юрий Андрухович.
Доброто настроение, позитивната нагласа, ни се връщат
с последната пространна (164 страници!) глава „Как
да прегърнеш Гена Димитрова и Лили Иванова“. Тук
отново с добре познатата ни ретардация, с измъчващото
драгия читател непресекващо отлагане на очакваното
с нетърпение прегръщане на двете големи български
певици – всяка в своя си жанр, са ни разказани най-вече
посланическите сюжети от Атина и Ватикана в Рим.
Чепатият дебърски характер на автор-повествователя
му дава възможност да възпроизвежда с хъс и съвсем
достоверно и критично водените гръцко-български
разговори на ниво премиери и водещи министри, да
разконспирира, благодарение на филологическите си
усети и на литературноисторическите си знания,
скрити значения в различните подмолни и явни разпри
на политици и дипломати от балканските страни.
Запомняща се е срещата и с преминалия на нещо като
еврокомунистически позиции стар герой от гръцката
съпротива Манолис Глезос. Увлекателни са и вклинените
в тези посланически повествования страници, посветени
на директорствуването в Народната (Националната)
библиотека. Но основното тук са именно драмите,
вълненията, конфликтните ситуации и малките и
по-големи победи на дипломатическото поприще –
включително и в подобряващия се диалог с президента
на Гърция Стефанопулос, в осъществяването на толкова
много и важни приятелства с гръцки политически мъже,
с хора от интелектуалния елит на нашата южна съседка,
за сприятеляването с архиепископа Христодулос, за
спасяването пред вселенския патриарх Вартоломей
от руско нашествие на българския манастир на Атон
„Зограф“, за успехите на посланическите приеми за
Кирило-Методиевите ни празници. Тук, в Атина, започва
и запознанството, прераснало в близко приятелство,
което продължило и при срещите в дома на автор-
повествователя в полите на Витоша, в Драгалевци. А
прегръдката с Лили Иванова се случва отново в Атина,
след като голямата естрадна певица е обявила, че с
песента си „Камино“ поздравява българския посланик и
неговата съпруга и когато двамата с Веска се качват на
сцената, връчват приготвения голям букет и прегръщат
крехката връстничка с големия глас.
Последните две изречения от книгата (преди финалните
„Няколко думи за автора“) са отново едно окончателно
обръщение към „любезния читател“: „Не бързай, аз те
чакам горе, в Голямата аудитория, ще има отново лекция
и след това разбор на чутото и прочетеното, както
и на личното и неповторимо, избежимо и неизбежимо
преживяно в толкова краткия живот по неизбежност,
който се е паднал на рулетката на късмета на всеки един
от нас. / По неизбежимост.“...
Благодарим на писателя професор Кирил Топалов за
прекрасния дар, който получихме в навечерието на неговия
рожден ден! Да благодарим и на издателската къща „Бард“
за този светъл подарък!
Честита щастлива осемдесетгодишнина, уважаеми
колега професор Топалов, честит празник, скъпи приятелю
Кириле! На многая лета!
Непознатият пионер на научната
фантастика
Едуард Пейдж Мичъл е роден
през 1852 г. в град Бат, щата
Мейн. Работи като редактор,
журналист и писател на
научнофантастични разкази,
които публикува анонимно в
нюйоркския вестник „Сън“ в
периода 1874 – 1886. В началото
на XX век (и по-конкретно – на
20 юли 1903 г.) става главен
редактор на ежедневника,
който по това време е най-
четенoто периодично списание
в града, и се налага като
уважаван и добре познат
публицист. Художественото
наследство на Мичъл обаче бива
открито едва през 1973 г. – от
критика Сам Московиц, който
събира научнофантастичните
творби на „Забравения гигант
на американската научна
фантастика“ и ги публикува в
книгата „Човекът от кристал:
Разкази от Едуард Пейдж
Мичъл“ („The Crystal Man: Stories
by Edward Page Mitchell“). От тях до момента само
два имат български превод1 – „Дъщерята на сенатора“
(„The Senator’s Daughter“, 1879) и „Часовникът, който
върви назад“ („The Clock that Went Backward“, 1881); те
са поместени в сборника „Сънищата на Франкенщайн“
(София: Ера, 2019, с. 158-196). На същото място може да
бъде открита и кратка биографична бележка за Мичъл
(с. 156-157), която завършва със заключението, че той
„все още не се е превърнал в нарицателно име дори сред
фен клубовете на научната фантастика, но звездата му
изгрява“2.
Въпросът за „литературното значение“ на забравения
белетрист присъства имплицитно в оскъдния брой
материали, написани за него. Така, за да се подчертае
визионерството на художествените му текстове,
се набляга на тяхното хронологическо първенство;
разказът „Кристалният“ („The Crystal Man“) например
– сюжет за мъж, станал невидим „понаучному“
– изпреварва „Невидимият“ („The Invisible Man“) с 16
години, а „Часовникът, който върви назад“ („The Clock
that Went Backward“) предлага темпорален механизъм с
14 години по-стар от „Машината на времето“ („The
Time Machine“, 1895). Освен тези мотиви Мичъл е и
предполагаемо първият автор, описал киборг („Най-
способният човек на света“ /„The Ablest Man in the
World“, 1879) – в случая ням луд, на когото присаждат
часовников мозък – телепортация („Човекът без тяло“ /
„The Man without a Body“, 1877), размяна на две съзнания
(„Обмен на души“/ „Exchanging Their Souls“, 1877),
пътуване със скорост по-голяма от тази на светлината
(„Тахипомпа“ / „The Tachypomp“, 1874) и др.
Да останем на нивото на хронологията обаче би
означавало да се задоволим с единичните факти и да
пренебрегнем спецификата на споменатите текстове,
които могат да бъдат характеризирани с богато
етническо присъствие, красив език и фина ирония. Мичъл
е склонен да прибягва до метанаративни коментари
(„Прозорливият читател вече трябва да е разпознал
всички необходими компоненти на един добре подреден
сюжет: бе представена героиня, бе загатнат герой и
бе конструиран враждебен родител по най-одобрения
модел“3) и да използва фигурата на другия, за да центрира
маргиналността; произведеният от това ефект създава
дискретен парадокс, който само подсилва ефектите
на цялостното изложение. Основен обект на това
творчество е различният, а основен двигател на тази
литература е различието; думата опитват да вземат
онези, които се стремят да променят света, за да могат
да се впишат в него или, обратно, да впишат света в себе
си.
В „Дъщерята на сенатора“ това са политическите
опоненти на Консервативната партия, това е господин
Даниел Уебстър Уонлий, който опитва да замени
методите на традиционното хранене с безвкусни
таблетки, предлагайки на консуматорското общество
една радикална форма на вегетарианство, подплатена
с необходимото количество идеология. Неговата
спорна либерална програма, самата му визия за бъдеще,
подчинено на емпатията към всичко живо, намира
израз в личния му живот, реализира се в интимността
му с дъщерята на най-влиятелния му опонент, която
предпочита да рискува социалния си статут, да бъде
1
Наскоро д-р Чавдар Парушев се зае със задачата да преведе
още някои от творбите на Мичъл, като започна с разказа „Най-
способният човек на света“.
2
Сборникът „Frankenstein Dreams“ е съставен от Майкъл Симс.
3
Mitchell, Edward Page. The Tachypomp – преводът мой, Н. Г. Литературен вестник 31.05-6.05.2023
Александър Байтошев, „Сенки“, скулптура, метал
замразена4 и съответно да погуби младостта си, но да
остане до любимия си, до етнически и културно другия, в
този свят на прекроените граници.
В „Часовникът, който върви назад“ Хари, потомък на
холандски емигранти и както впоследствие се оказва
– потомък на самия себе си (77 години преди „Всички
вие зомбита“ на Хайнлайн), – се озовава в 1574 година, в
която решава и да остане, за да спаси жителите на Лайден
по време на Нидерландската революция. Любовта тук
е толкова схематично изведена, а текстът – толкова
лаконичен, че леко обърканият читател би бил в състояние
да обособи водещата философска идея – за следствието,
пораждащо причината – като по-важна от всичко останало.
И с това той навярно би бил напълно прав.
Макар тази тезисност да надхвърля грубите
очертания, които българските преводи завещават на
местната аудитория, е редно да се каже, че Едмънд
Пейдж Мичъл рядко превръща фантастичната хрумка
в самоцел; неговите творби не са просто ускорени
повествования, насочили заострените си върхове към
някаква иновативна идея, а представляват пъстра игра
на езика, който поражда повече хитри фрази, обрати и
метафори, отколкото почитателите на жанра срещат
при редица по-късни автори. Стиловото разнообразие на
неговото творчество е впечатляващо; текстовете му
лъкатушат между нулевата и вътрешната фокализация,
между журналистическата сензация и историческата
спекулация, между футурологичното и комичното.
Идеите на философи като Платон, Хегел и Лайбниц
застават уверено до имената на учени като Джон
Тиндал и фикционалните Жан Мари Риварол, професор
Сърд и професор Думкомпф [от нем. dumm (глупав) и
Kopf (глава)], за да изградят гъста интертекстуална
мрежа с рекурентни персонажи. Това са герои чудаци,
които дестабилизират границата между тривиалното
и фантастичното; те се кълнат в науката и често
стават нейна жертва, като междувременно подкопават
социалните – ползи и я превръщат в инструмент на
своята ексцентричност5.
Би било прекрасно, ако Едуард Пейдж Мичъл стане по-
достъпен на местния пазар; така българският читател
би научил, че един барон от свитата на граф Игнатиев
– киборгът Савич – е до голяма степен отговорен за
стратегическите военни успехи на руската армия през
Освободителната война, че математиката е способна да
разреши всички парадокси освен брачните и че корените
на научната фантастика продължават да се разклоняват
в почвата на литературата, достигайки до все по-
витални соли. Разбира се, всичко това би предположило,
първо, да се възбуди интересът към маргинализираната
фигура на Мичъл и второ, да се намери достатъчно
талантлив преводач, който да пощади най-доброто от
неговия изказ.
НИКОЛАЙ ГЕНОВ
4
В този текст крионизацията не се схваща като
научнофантастичен способ за съхраняване на тялото, чието
стареене се оказва необратимо, а като юридическа мярка,
наказание.
5
Особено запомнящ се момент е първото активиране на уреда
PCA (Petty Cash Adjuster) – стол, който „стяга“ нахалните
гости в прегръдката на изкуствен скелет, за да ги разкара или,
11
в случай че са дребни търговци, да фасилитира някоя и друга
сделка.

Из „Най-способният човек на света“
Едуард Пейдж Мичъл
[…] Пет дни се спотайваше в очакване на швейцарския
лекар. На шестия ден внезапно му се откри търсеният
случай.
Късно следобед, на половината път до Меркуриусберг,
той срещна пазача на руината. Не, наблюдателната кула
не била затворена. Един джентълмен бил горе да прави
наблюдения над околността, той, пазачът, щял да се върне
до час-два. Така Фишър продължи нататък.
Горната част на кулата беше съвсем порутена. До върха є
се стигаше с временна дървена стълба наместо стълбище.
Едва подал глава и рамена през капандурата, Фишър видя,
че човекът на площадката бе тъкмо онзи, когото търси.
Д-р Рапершвил изучаваше топографията на Черната гора
през полеви бинокъл.
Фишър съумя шумно да се препъне и да опази равновесие,
за да покаже присъствието си, като в същия момент
скришом ритна най-горния праг на стълбата, докато
прехвърляше цялото си тяло през капандурата. Стълбата
политна тридесет-четиридесет стъпки надолу с чаткане
и трясъци о стените на кулата.
Д-р Рапершвил веднага си даде сметка за положението. Той
се извърна рязко и отбеляза с ехидна усмивка:
– Колко необяснимо непохватен е мосю. – После
нагримасничи, разкривайки зъби, понеже разпозна Фишър.
– За нещастие – каза нюйоркчанинът с несмутимо
спокойствие, – хванати сме тук за няколко часа най-малко.
Да сме благодарни, че имаме един друг за разумна компания,
а също и тази очарователна гледка.
Швейцарецът студено се поклони и възобнови оглеждането
на околността. Фишър запали цигара.
– Бих искал също така да се възползвам от възможността
да ви върна тези четиридесет марки, които попаднаха
у мене по погрешка предполагам – продължи Фишър,
издишвайки кълбета дим по посока на Тойфелсмиле1.
– Ако мосю американският лекар не е удовлетворен от
хонорара си, може да се отнесе до камериера на барона
за уреждане на тоя въпрос – отровно процеди през зъби
Рапершвил.
Фишър се направи на разсеян за нападката и спокойно
сложи златните монети на парапета директно под носа на
швейцареца.
– Не бих могъл да приема какъвто и да било хонорар –
натърти той. – Бях преизобилно възнаграден за моите
незначителни услуги от новостта на тоя интересен
случай.
Швейцарецът дълго и внимателно оглежда лицето на
американеца с острите си сиви очички. Накрая каза:
– Мосю е човек на науката?
– Да – отговори Фишър, а наум си додаде: „И с дълбоки
резерви към всички науки освен тия, гдето осветяват
достойнствата на националната ни игра“.
– Тогава мосю може би ще признае, че рядко му се е
отдавал случай да види по-красив или по-обстоен случай
на трепанация – продължи д-р Рапершвил.
Фишър леко повдигна вежди.
– И мосю като лекар ще разбере деликатността на
тоя въпрос за самия барон и за приятелите му. Мосю
ще ми прости привидната грубост, когато прекъснах
откритието му – додаде Рапершвил.
„По-умен е, отколкото предполагах, помисли си Фишър.
Той държи всички карти, а аз нямам нищо, нищичко освен
прилично здрави нерви, опре ли до игра на блъфиране.“ А на
глас Фишър каза:
– Толкова жалко за тая деликатност. На мен ми
хрумна с какво голямо внимание в Англия или Америка
и без съмнение с интерес на континента би се приела
публикация с точното описание на това, което видях, в
някое научно издание.
– Че какво сте видели по-точно? – рязко повиши глас
швейцарецът. – Лъжете се. Когато аз влязох, вие дори не
бяхте свалили... нищо не сте видели…
Рапершвил се сепна и замърмори на себе си, сякаш се
проклинаше за изблика на невъздържаност. Фишър хвърли
догарящата си цигара и запали нова, за да се възнагради за
спечеленото предимство.
– Понеже ме карате да бъда откровен, ще ви
информирам. Баронът ме увери. Не сте видели нищо.
Прекъснах ви, когато отвинтвахте сребърната купола.
– Нека и аз бъда откровен ­– отговори Фишър, придавайки
си безизразен вид за финалния удар. – Баронът не е
надежден свидетел по тоя въпрос. Той беше в безсъзнание
за някое време, преди да влезете. Аз може би развивах
сребърната купола...
Д-р Рапершвил цял пребледня.
– ... а може би вече я завивах обратно.
Тая възможност се стовари връз Рапершвил като гръм
от ясно небе. Коленете му омекнаха и той едва не се
12
1
„Дяволска мелница“ – б. пр.
Литературен вестник 31.05-6.05.2023
Александър Байтошев, „Мислителят“
свлече на пода. Покри очи с ръце и се разрида като дете
не, ами като разбит старец.
– Мосю ще го публикува! Той ще го публикува пред
двора и пред света! И то насред тая криза... – простена
Рапершвил.
С отчаяно усилие той, изглежда, възвърна донякъде
самообладание. Закрачи по площадката за кратко време
с наведена глава и ръце, скръстени на гърдите. После се
обърна отново към събеседника си и каза:
– Каквато и да е сума, само я назовете и...
Фишър пресече предложението му със смях.
– Тогава се оставям на вашата милост...
– И... – подкани го Фишър.
– И моля да ми се закълнете в честта си да пазите в
пълна тайна видяното от вас.
– Пълна тайна, дорде барон Савич не престане да
съществува?
– Да, точно така – отвърна Рапершвил. – Защото той
спре ли да съществува, умирам и аз. А вашите условия?
– Искам цялата история. Тук и сега. Без нищичко да
премълчавате.
– Ужасно висока цена искате от мене, ала интереси по-
големи от моята гордост са заложени на карта тука –
отговори Рапершвил. – Ще ви разкажа историята…
Израснах като часовникар в кантон в Цюрих – започна
той след дълга пауза. – Не става въпрос за обикновено
самолюбие, като казвам, че достигнах изумителни
умения в тоя занаят. Развих откривателска способност,
която ме тласна към редица експерименти, свързани
както Наполеон надминава Мюра по умствени качества,
с капацитета на строго механичните комбинации.
които обръщат мисълта в дело, несъмнено ще направи
Изучавах и усъвършенствах най-добрите автомати,
себе си господар на целия свят.
дело на човешката изобретателност. Особено ме порази
За да обединим тези три пропозиции, сега допуснете,
изчислителната машина на Бабидж. В идеята на Бабидж
че взема човек и премахна мозъка му, който съдържа
съзрях нещо неимоверно по-важно за света.
всички грешки и несполуки на предците му чак до
Тогава изоставих ателието си и отидох в Париж да
началото на рода, и така отнема всички източници
уча физиология. Прекарах три години в Сорбоната и
на слабост в бъдещата му кариера. Допуснете, че на
се усъвършенствах в тая област. Междувременно
мястото на погрешимия му интелект, който съм
търсенията ми се разпростираха далеч отвъд строго
премахнал, го надаря с изкуствен разум, който работи с
физическите науки. Някое време ме занимаваше
непогрешимостта на универсалните закони. Допуснете,
психологията, след което възходих към областта на
че дам път на това превъзхождащо създание, което
социологията, която обобщава и е крайно приложение на
разсъждава вярно сред блъсканицата на по-низшите
цялото знание, ако бъде достатъчно добре разбрана.
от него, които разсъждават погрешно, и зачакам
След тия години на подготовка и от всичките ми
неизбежното със спокойствието на философ.
изучения голямата идея на живота ми придоби ясно
Мосю, ето това е тайната ми, Вие я узнахте. Точно
определена и най-съвършена форма, макар смътно да ме
това направих. В Москва, където мой приятел, д-р
бе преследвала още от дните ми в Цюрих.
Дюша, оглавява ново заведение за нелечимо умствено
Маниерът на д-р Рапершвил се беше изменил и от
изостанали, открих едно 11-годишно момче, което
недоверчива неохота бе преминал в искрена жар. Мъжът
наричаха Степан Борович. От рождение не виждаше,
изглеждаше преобразен. Фишър слушаше с внимание, без
не чуваше, не говореше и не мислеше. Вярваше се, че
да го прекъсва. Нямаше как да не забележи, че на лекаря не
природата му е дала само частица обоняние и може би
му бе съвсем неприятно да разкрие тая дълго и ревниво
частица вкус, но даже и това няма как да се потвърди
пазена тайна, макар и по принуда.
със сигурност. Природата беше завардила душата му
– Сега внимавайте, мосю – продължи д-р Рапершвил, –
сред най-дебели стени. Единствената дейност, в която
върху няколко наглед несвързани пропозиции.
разходваше жизнените си сили, беше безспирно кършене и
По отношение на изчислителните възможности моите
сплитане на пръсти и спорадични нечлонаразделни звуци.
усилия в механиката доведоха до машина, която отива
В ясни дни му слагаха малък люлеещ се стол някъде на
далеч по-напред от Бабиджовата. Доколкото може да
припек, за да се люлее напред-назад с часове, да кърши
се съди по данните в тая насока, тя няма ограничения.
тънките си пръсти и да гъгне задоволство от топлото
Зъбниците и зъбните колела на Бабидж изчисляват
слънце в плачливия и неизменен рефрен на идиотството.
затъмнения и смятат логаритми. Захранват ги числа и
Тъкмо така го заварих, когато го видях за пръв път.
те произвеждат в резултат числа. Но връзките между
Измолих от моя добър приятел д-р Дюша да ми даде
причини и следствия са толкова строго определени,
Степан Борович. Ако не се беше споминал скоро след това
колкото законите на аритметиката. Логиката е, или
този превъзходен мъж, той щеше да сподели моя триумф.
поне трябва да бъде, толкова точна наука, колкото е
Отведох Степан вкъщи и се залових за ножа и триона.
математиката. Моята нова машина се захранва с факти
Можех да оперирам без страх и предпазливост върху
и произвежда заключения. Накратко – тя разсъждава. И
това жалко, бедно, безполезно, безнадеждно израждане
нейните разсъждения са винаги верни, докато човешките
на човечеството, както бих оперирал куче, купено за
разсъждения често, ако не винаги, са погрешни.
вивисекция. Това беше преди повече от двайсет години.
Източникът на грешките в човешката логика е това,
Днес Степан Борович има повече власт от когото и да
което философите наричат „лично уравнение“. Моята
било другиго на лицето на земята. До десет години той
машина премахва личното уравнение; тя върви от
ще бъде автократът на Европа и господар на света. Той
причина към следствие, от предпоставка към заключение
никога не бърка, защото машината, която разсъждава под
с неотменна прецизност. Човешкият интелект е
сребърната му черепна купола, никога не греши.
погрешим; в операциите си моята машина и тогава, и
Фишър посочи с пръст към склона, където се виждаше
сега е непогрешима.
старият пазач на кулата да се изкачва с видимо усилие.
Отново психологията и анатомията ме научиха колко
– Мечтателите са се надявали на шанса да открият
погрешен предразсъдък е да се смята сивата материя
някой кратък надпис сред руините на по-стари
на мозъка за неделима от жизненото начало. Виждал съм
цивилизации, който да промени основите на човешкото
хора да живеят със сачми от пистолет в продълговатия
знание – продължи д-р Рапершвил. – По-мъдрите мъже се
си мозък. Виждал съм да се отстранява малкият мозък
присмиват на тая мечта и на идеята за научна кабала.
или полукълбо от черепите на птици и малки животни, а
Мъдрите мъже са глупци. Представете си, че Аристотел
те да не умират. Убеден бях, че мозъкът на човек може
беше открил табличка в Ниневия с тия няколко думи
да бъде отстранен от черепната му кутия, без той да
на клинописно писмо: „Оцеляват най-приспособимите“.
умре, макар това определено да го лиши от интелект и
Философията щеше да спечели две хиляди и двеста
всякакво ръководство над дейностите на тялото освен
години. Нека ви открия една също толкова значима
най-простите рефлекси.
истина в почти толкова малко думи. Крайната еволюция
И най-големите гении, живели някога, не са твърде
на създанието е в създател. Може да отнеме двадесет
далеч над средния интелект, в това ме убеди отново
и две хиляди години, преди тя да стане общоприета,
задълбоченото ми познание на историята от гледище
но това не я прави по-малко вярна. Барон Савич е мое
на социологията и не малкият ми практически опит
създание, аз съм неговият създател – създателят на най-
с човешката природа. В родината ми най-големите
способния човек на света.
върхове, тези, които цял свят знае по име, се издигат
А ето я стълбата ни, мосю. Аз изпълних моята част от
само с няколкостотин стъпки над безброй други
уговорката ни. Добре помнете своята. […]
безименни върхове около тях. Наполеон Бонапарт се
издигал само малко над най-способните хора около себе
Превод от английски ЧАВДАР ПАРУШЕВ
си. Все пак и това малко било всичко необходимо, за да
завладее Европа. Човек, който надминава Наполеон така,
„Сън“, Ню Йорк, май 1879
Но как, все още е рано, винаги е твърде рано;
може би не сме готови
Разговор на Мимоза Димитрова с Дарин Тенев за превода му на Écrits от Жак Лакан
За изданието
На 24 март издателство „Колибри“ обяви излизането
на книга със заглавие Écrits от Жак Лакан. Защо
заглавието е оставено на френски?
Това е въпрос, който си задавах, когато си купих, преди
двадесет и три-четири години английския превод на
Алън Шеридан (пълният превод на Брус Финк още не
беше излязъл) и по същото време започнах да чета
японския превод. И в английското, и в японското издание
заглавието е оставено на френски, Écrits. Думата
може да се преведе буквално като „написаното“ или
„написани неща“, а ние бихме казали на български просто
„Съчинения“. За нас, преводачите, беше ясен акцентът,
който Лакан поставя на писането, на писмото, и затова
бяхме решили да предложим за заглавие „Писания“, което
звучи малко архаично, но прави по-видими библейските
отпратки.
Едва на последния етап на работата ни разбрахме от
наследниците на Лакан, че е негово изискване заглавието
да бъде запазено при всички преводи.
Защо е настоявал на това? По какъв начин е свързано
това изискване с мястото на френския и латинския
език в работата на големия психоаналитик? Защо все
пак в немските издания (на немски език има два превода
на книгата) е преведено с Schriften? Дали връзката
с латинския е позволила заглавието да се преведе в
италианското и испанското издание, тъй като се запазва
същият корен, идващ от латински? За мен тези въпроси
остават в голямата си част отворени.
Подборът и съставителството на кого принадлежат
при това издание? Можете ли да го наречете сборник
статии?
Може да звучи изненадващо, но подборът до голяма
степен е на самия Лакан. Ще обясня какво имам предвид,
но първо ще тръгна от по-далече.
През 2016 г. за целите на лекционен курс върху Лакан,
предназначен за студенти филолози, направих работен
превод на един от последните текстове в Écrits,
„Субверсия на субекта и диалектика на желанието във
Фройдовото несъзнавано“. Тогава – а и днес – мислех,
че има два трудни, но важни текста на Лакан, които
биха дали ключ към всичко, което е писал. Не в смисъл,
че там се казва и обяснява всичко, което е развивал
като теория, а в смисъл, че внимателната работа върху
тези два текста дава рамката и прави всички други
негови трудове по-достъпни (без да отнема нуждата от
съсредоточена работа и върху тях). Първият от тези
текстове беше, разбира се, „Субверсия на субекта…“,
за който вярвам, че очертава рамката на заниманията
на френския аналитик до средата на 1960-те години.
Вторият текст е от 1972 г. и е озаглавен “L’étourdit”
(труднопреводимо заглавие, съчетаващо думата за
„зашеметен“ и думата за „казано“ – все още нямам
подходящ вариант за превод на български). Според
мен той осигурява един от най-добрите входове към
трудното късно творчество на Лакан. Но преди да се
стигне до късния Лакан, е нужно да се познава теорията
му от 1950-те и началото на 1960-те години.
По време на работата си върху „Субверсия на субекта…“
имах щастието да се запозная с Теодора Павлова и
Ангелина Даскалова от „Българското общество за
лаканианска психоанализа“ и те ми помогнаха да видя
и разбера страни на текста, свързани с аналитичната
практика, за които не си бях давал сметка и
които не познавах. В разговорите ни се замислих за
концептуалните мрежи, изграждани от текстовете в
Écrits и разпределението им в различните текстове.
Както е известно, когато издава книгата през 1966 г.,
Лакан събира в един том, надхвърлящ деветстотин
страници, повечето от важните текстове, които
е представял като доклади, изнасял като лекции,
публикувал в различни издания за близо тридесет години.
Томът има характера и тежестта на издаване на
„Събрани съчинения“. Текстовете обаче не образуват
просто сборник със статии тъкмо поради общата
теория, чието развитие представят, иначе казано,
тъкмо поради концептуалната мрежа, която плетат и в
която са вплетени.
Весела Банова, Евгений Генчев, Десислава Иванова
и Биляна Мечкунова от БОЛП насърчиха Теодора,
Ангелина и мен да помислим за евентуално издание
на част от текстовете от легендарната книга на
Лакан на български. Тогава се замислих отново за тази
концептуална мрежа, която текстовете изграждат.
Струваше ми се невъзможно една подборка на български
да мине без „Функция и поле на речта и на езика в
психоанализата“ или „Инстанцията на буквата в
несъзнаваното, или разумът след Фройд“, а и знаех, че
Красимир Кавалджиев е работил върху тях. Но кои други
текстове да се включат? И тогава се сетих за първото
английско издание в превод на Алън Шеридан. За разлика
от японското, немското, испанското и други издания,
то включва само девет текста. Преди да издаде пълния
си превод, Брус Финк също първоначално публикува
книгата с превод само на тези девет текста. Но най-
важното, най-ключовото е, че те са били избрани от
самия Лакан. Иначе казано, сред всички останали той
подбира тези като представящи най-добре теорията му.
При това теорията му в нейното развитие – от ранната
работа върху стадия на огледалото и агресивността,
през въвеждането на триадата символно-въображаемо-
реално, до диалектиката на желание и искане и появата
на обекта а. Какво по-добро решение за нашето издание
тогава от това, което френският
мислител сам е взел?
На мен са ми известни две
подборки, които прави самият
Лакан на текстове от Écrits –
тази за англоезичната публикация,
и другата, по-ранна, за първото
джобно издание на френски в два
тома. Това, което ме смущаваше
в изданието с превода на Шеридан,
е, че липсва „Семинарът за
„Откраднатото писмо“. Този
текст заема особено място в
подредбата на книгата. Всички
останали са в хронологичен ред,
от най-ранните към по-късните.
Единствено „Семинарът…“,
чиято първа публикация е от 1957
г., е поставен в началото. Той
има програмен характер и служи
за въведение към всичко, което
следва. В джобното издание на
Écrits неговото програмно място е
запазено и той е поставен отново
в началото. Странната му липса в
превода на Шеридан, излязъл през
1977 г., вероятно може да се обясни с това, че пет години
по-рано е бил преведен от Джефри Мелман и публикуван
в списанието Yale French Studies (бр. 48/1972). Може би е
било въпрос на права, не съм сигурен. За мен обаче беше
несъмнено, че трябва да бъде включен в българското
издание, при това на отреденото му от Лакан челно
място.
Към деветте текста, избрани от френския
психоаналитик за първото английско издание, и
„Семинарът…“ ми се стори уместно да се включи и
единственият текст в Écrits, където Лакан използва
оптическия модел на Буас с вдлъбнатото огледало, на
чиято основа рисува собствения си модел, като добавя
право към вдлъбнатото огледало. Тези модели са известни
и много коментирани, те помагат не само да се задълбочи
концепцията за огледалния стадий, но и да се покаже как
работи самата анализа.
Така се получи списък от единадесет текста, който
допадна на Теодора и Ангелина, а впоследствие и
наследниците на Лакан одобриха.
След всичко казано може би е станало ясно, че подобно
на френския оригинал и българското издание не е само
сборник от статии – не повече отколкото цикълът „Под
манастирската лоза“ на Елин Пелин е сборник с разкази.
Изданието съдържа текстове, писани през 30-те,
40-те, 50-те и 60-те години на ХХ век. Защо се
появява едва сега превод на български?
Най-ранният текст, включен в Écrits, е „Отвъд
„Принципът на реалността“ от 1936 г. Той е и
единственият от 1930-те години. Всички останали
текстове и студии са писани и публикувани след 1945 г.,
т.е. след Втората световна война. Известно е, че пак
през 1936 г. Лакан представя за пръв път „Стадият на
огледалото“, но тази версия не е запазена, а включеният
в книгата вариант е от 1949 г. Така че вероятно няма
да е грешно да се каже, че тук този най-ранен етап от
работата на Лакан не е акцентиран. За хората, които
се интересуват, със сигурност би било интересно
да прочетат дисертацията на Лакан от 1932 г. „За
параноичната психоза в отношенията є с личността“,
която е за пръв път официално публикувана на френски
(с известна неохота, добавя авторът є) през 1975 г. и
представя Лакан като психиатър преди встъпването
му в полето на психоанализата. На български пък имаме
важния му текст „Семейните комплекси“ от 1938 г.,
преведен от Красимира Точева и Асен Чаушев и издаден
от изд. „Сиела“ през 2008 г. Но Лакан от 1930-те
години е Лакан преди да стане Лакан, преди да започне
да настоява за връщане към Фройд, преди да формулира
тезата си, че несъзнаваното е структурирано като език,
преди да открие метонимичната форма на желанието и
метафоричната форма на симптома.
В Écrits виждаме тъкмо текстовете, които го
прославят и превръщат във фигура, която трудно
може да бъде заобиколена не само в областта на
психоанализата, а и в съвременната хуманитаристика
изобщо. Питали са Лакан защо издава книгата чак през
1966 година. В началото на четиринадесетия си семинар,
който започва около месец след излизането на тома, той
говори за това забавяне и казва, че въпросът е сложен;
че част от причините се крият в психоанализата и
психоаналитиците, а друга – в ролята на социалния
контекст.
За мен би било най-логично книга на български с подборка
от Écrits да беше публикувана през 1990-те години.
Тогава, което ще рече десетилетието след 1989 г., излизат
преводи на повечето важни френски
мислители от 1960-те и 1970-те
години. Още 1992 г. са публикувани
две книги на Мишел Фуко – Владимир
Градев прави прекрасната подборка
„Генеалогия на модерността“ (София:
УИ „Св. Кл. Охридски“), а в „Наука и
изкуство“ излиза „Думите и нещата“.
Малко след това се появяват книги
на Клод-Леви Строс, Жак Дерида,
Жил Дельоз, Жан-Франсоа Лиотар,
Пол Рикьор. По същото време са
публикувани издания на Мартин
Хайдегер, Ханс Георг Гадамер, Т. В.
Адорно и М. Хоркхаймер, Ханс-Роберт
Яус. В областта на психоанализата
бял свят виждат не само множество
сборници с текстове на Фройд и
Юнг, но излизат и книги на Мелани
Клайн, Д. Уиникът, Ерик Ериксън,
също на близката на Лакан Франсоаз
Долто. Наистина някаква част
от споменатите преводи бяха
проблематични. Но все още ми се
струва, че тогава е бил много удачен
момент да излезе подборка от Écrits.
(Иска ми се да добавя, че отсъствието на Лаканова
книга на български през деветдесетте съвсем не спира
редица изследователи и учени у нас да го цитират, да го
използват, да го представят, да го коментират.)
На български, освен споменатото издание на „Семейните
комплекси“, през 2011 г. отново в изд. „Сиела“ излиза
„За Имената-на-Бащата“ в превод на Теодора Павлова,
където са включени два текста – този за имената на
бащата от 1963 г. и един по-ранен, от 1953 г., върху
символното, въображаемото и реалното, който може
да служи за вход към теорията за трите регистъра на
френския психоаналитик.
Подобна насока на отговор защо едва сега се появява
този превод предполага следователно да реконструираме
контексти, да се питаме за вече стореното и още
ненаправеното, за психоанализата в България, за
институции и асоциации, за критичната маса от
критически мислещи хора, за съдбата и наследството
на радикалните мислители от втората половина на
двадесети век. Може да се каже, че за въвеждането на
даден мислител е нужна известна подготовка, известна
предварителна работа, предразполагане, създаване на
контексти. Но истина е обратното. Независимо от
предварителната подготовка, силната мисъл внася
разриви – в контекста, в практиките, във формите,
през които мислим. Затова всеки момент е уместен и
никой не е най-подходящ. На въпроса „защо едва сега, защо
толкова късно?“ отговорът би бил „но как, все още е
рано, винаги е твърде рано; може би не сме готови“.
Каква версия на Лакановата разработка на
психоанализата ни представя това издание?
В българското издание са включени текстовете,
представящи основата на лаканианската психоанализа,
класическият Лакан, ако искате. Те са писани в по-
голямата си част през 1950-те години – времето,
когато се въвежда триадата въображаемо, символно и
реално; времето на откритието на големия Друг като
трезор на означаващите; времето на работата върху
психозите като почиващи върху форклузия на името на
бащата. Тогава се появяват известните формулировки,
че несъзнаваното е дискурсът на Другия и че в езика
съобщението ни идва от Другия, но в обърната форма.
През този период Лакан се интересува най-интензивно
от случващото се в езикознанието (не само Сосюр,
но и Бенвенист, Якобсон и други) и структуралната
антропология на Леви-Строс, както и от развиващата се
бурно област на кибернетиката.
13
на стр. 14
Литературен вестник 31.05-6.05.2023
Но как, все още е рано, винаги е твърде рано...
от стр. 13
Това е периодът на първото ясно открояване на
собствената лаканианска психоаналитична позиция
като различна от тази на Мелани Клайн и нейните
последователи, от тази на Д. Уиникът, а разбира се и от
тези на Юнг и преди всичко на психологията на Аза.
През същите години френският мислител категорично
отграничава това, което прави, от философията и от
онези философски концепции, до които се чувства най-
близък – диалектиката на Хегел (а през нея и работата
на А. Кожев или Ж. Батай), мисълта на Хайдегер (чийто
текст „Логос“ превежда на френски и публикува в сп. La
Psychanalyse в началото на 1956 г.).
Според мен този етап от теоретичното мислене на
Лакан достига своя пик в самия край на 1950-те години
и този пик може да се види в „Субверсия на субекта и
диалектика на желанието“, където много от нишките се
събират. Мисля, че след този своеобразен връх от края
на 1950-те той отваря нова страница в теоретичното
си мислене, започва нов етап, етап, който ще го изведе
по-късно до идеята, че няма сексуално отношение и че
Жената не съществува, но това вече не е представено в
настоящото издание.
За превода
Считате ли, че благодарение на работата Ви по
превода открихте специфични характеристики на
езика на автора, които можете да наречете елементи
на неговия стил?
Актът на превеждане е особен, той насочва вниманието
към текста другояче, пренастройва го, защото не става
дума само да разбереш какво е казано и защо е казано
така, но и да се опиташ да го изразиш адекватно на своя
език, въпреки различния синтаксис, въпреки различната
история на думите и различните отеквания. С Лакан,
който пише по своеобразен начин, това е много осезаемо.
Прекарвал съм часове, за да мисля върху едно изречение,
а после още толкова да го обсъждам с някой от другите
преводачи. Такова внимание към езика ми позволи да
забелязвам неща, които преди бях изпускал. За мен като
филолог това беше изключително интересно.
Един от въпросите, които си поставих още в началото
на превеждането, беше: защо е трудно да се чете Лакан,
има ли специфика на езиковите употреби, на синтаксиса?
Отговорът е утвърдителен – да, има предпочитани
начини, по които Лакан прави изреченията си трудни,
начини, оформящи същностна част от стила му. Не
е достатъчно да се каже, че изреченията са барокови.
Трябва да се види кое точно и как ги прави такива. И
първото, онова, което веднага се забелязва, което всеки
би забелязал, ако се замисли, е ролята на вметнатите
части и подчинените изречения. Те не просто удължават
изреченията, но са слагани на такива места, че веднъж
накъсват, а втори път отклоняват вниманието
от основното изречение. Това създава усещане за
разпиляване, за разпръсване.
Нека дам пример с първото изречение от „Фройдовото
нещо“ (ще използвам българския вариант): „В тези дни,
когато Виена, за да направи така, че отново да бъде чута
с гласа на Операта, подема в трогателна вариация онова,
което е било нейна отколешна мисия в една точка на
културно пресичане, от което тя е съумявала да създаде
концерт, – не мисля, че е ненавременно да препратя към
избора, чрез който тя ще остане, този път завинаги,
свързана с една революция на познанието, съизмерима
с името на Коперник: разбирайте, вечното място на
откритието на Фройд, ако може да се каже, че чрез
него истинският център на човешкото битие оттук
насетне вече не е на същото място, което цяла една
хуманистична традиция му е приписвала“.
Вижте колко дълга е частта на подчиненото
обстоятелствено изречение, където „Виена“ е подлог.
Основното изречение върви „В тези дни … не мисля, че е
ненавременно да препратя…“ (Разбира се, допълнението
на сказуемото „мисля“ е цяло подчинено допълнително
изречение, но ще оставя това настрана.) Само че по
средата се е появила дългата част за културата на Виена.
При това там също има усложнение. В подчиненото
изречение водещата част е „Виена … подема“, но между
подлога и сказуемото е вмъкнато друго подчинено
обстоятелствено изречение: „за да направи така…“. Да
се върнем към началото на изречението. То не започва с
подлог, а с обстоятелствено пояснение за време „в тези
дни“. Веднага след това следва подчиненото изречение,
което пояснява какви са тези дни, и е въведена Виена,
но едва въведена, следва новото подчинено изречение.
Още на първия ред три пъти на читателя е отказан
бърз достъп до основната структура на изречението.
Тази оркестрация на изречението, този аранжимент,
14
Литературен вестник 31.05-6.05.2023
прави текста много по-богат, но и труден за следене.
Това не е всичко. За справяне с такъв тип изречение
читателят може да потърси главното изречение, а после
да се върне към подчинените и към вметнатите части.
Само че се оказва, че част, вмъкната в подчиненото, по-
късно е указана само с местоимение. Тъкмо тръгнали да
опростяваме изречението, ние се натъкваме на следното:
„В тези дни не е ненавременно да препратя към избора,
чрез който тя ще остане…“. Коя, тя? Виена. Но ако сме
пропуснали тази част, защото сме търсили да извлечем
основната структура, ще се препънем. Накратко, не
винаги може лесно да се слагат в скоби подчинените
изречения и вметнатите части. Изречението
продължава до края в същия дух. Такъв тип изречения
не просто объркват, но и оставят понякога усещане
за неграматичност. Случва се Лакан да употребява
неграматични изречения, но това е рядко и обикновено
има специална причина. В повечето случаи усещането за
неграматичност е ефект от натрупването на още и още
части.
Вместо да отегчавам с подробни аналитични наблюдения,
просто ще спомена някои други елементи, характерни за
Лакановия стил.
Нерядко ролята на вметнатите части и на подчинените
изречения е да доуточняват, да прецизират. Сравнете
двете изречения: „Не е достатъчно да се каже, че
изреченията са барокови“ и „Не е достатъчно да се каже
– макар че би било вярно, – че изреченията са барокови“.
Уточнението в тези случаи има формата на онова, което
в реториката се нарича епанортозис – нещо казано е
допълнително коментирано, било за да се поправи, или да
се прецизира.
Много често уточнението е към местоименна форма.
Срещат се често изрази от вида на „онова, което“. Има
пример и в приведеното по-горе изречение, където се
казва „подема в трогателна вариация онова, което е било
нейна отколешна мисия“ вместо „подема в трогателна
вариация отколешната си мисия“. Тези изрази може да
създават усещане за недоопределеност или за възможност
нещата да бъдат мислени и другояче.
Случва се епанортозите да бъдат употребени в
съчетание с инверсия или с анаколутон (граматиците
ни казват просто анаколут). В граматически смисъл
анаколутон ще рече несъгласуваност или неправилна
съгласуваност; но в реторическия смисъл фигурата
означава изречение, което е започнало по един начин, да
завърши по друг, или прекъсване на логически очакваното
продължение на изречение. Изреченията на Лакан,
внимателен читател на Квинтилиан, правят такива
завои. Пиер Фонтание в общия си трактат за фигурите
на дискурса от началото на деветнадесети век вижда
в анаколутона фигура, при която се изпуска дума,
съпътстваща изказана дума, и дава пример с „където“
вместо „там, където“. Като пример за този смисъл
на анаколутон при Лакан ще срещнем изречения, които
започват с подчинена част, без да има главна. Ето
началото на изречение от „Субверсия на субекта“: „Че да
бъдеш философ ще рече да се интересуваш от онова, от
което всички се интересуват, без да го знаят – ето едно
твърдение интересно с това, че предлага особеността
неговата уместност да не имплицира, че може да се реши
дали е вярно“. Забележете двойния анаколутон. Веднъж
изречението започва с „че“ вместо с „това, че“, а втори
път, по средата посоката на изречението е променена,
има своеобразно прекъсване и то продължава с „ето
едно твърдение“. Тези фигури биха изчезнали, ако беше
казано „Твърдението, че да бъдеш философ ще рече да се
интересуваш от онова, от което всички се интересуват,
е интересно с това, че предлага…“. Но би изчезнала важна
част и от стила на Лакан.
Нека спра дотук.
Как работихте с другите преводачи или с някои
от тях по отношение предаването на български
на определени „странности“ в езика на Лакан като
неологизми, многозначност, игра на думи и пр.?
В началото на „Инстанцията на буквата в
несъзнаваното, или разумът след Фройд“ Лакан казва,
че писането се отличава с превъзходство на текста в
смисъла, че създава стеснение и оставя „на читателя
като изход единствено неговия вход, който предпочитам
да бъде труден“.
Още на първия разговор с останалите преводачи взехме
най-ключовото за превода ни решение: да не опростяваме
изказа на Лакан. Това означаваше, ако не се налага, да
не накъсваме, да не разместваме изреченията, да не
обясняваме. Да запазваме играта на означаващите. Там,
където има игри на думи, които минават от един текст
в друг, сме ги предали по еднакъв начин. Многозначности
има на различни нива в текстовете, но сме се опитали да
ги запазим. Лесен пример за многозначност е употребата
на местоимение, което може да препраща към няколко
неща и създава главоблъсканица пред читателя. Не
сме спестявали и на българския читател такива
главоблъсканици. Но заедно с това за всички ни беше
важно по някакъв начин игрите на Лакан да зазвучат на
български, а не просто да пофренчваме българския.
Ще дам само два от многобройните примери за
вниманието към означаващото. Към края на ключовия
текст върху психозите „За един предварителен въпрос
на всяко възможно лечение на психозите“ Лакан пише
“de nation ou de natalité, de sauve-garde ou de salubrité,
de legs ou de légalité, du pur, de pire ou de l’empire”.
Забелязва се веднага алитерацията. Ако този пасаж се
преведе само по смисъл ще се изгуби алитерацията и
движението на означаващите. Теодора Павлова намери
прекрасното решение „на народа или на рода, за опазване
или за здравеопазване, за завет или за закон, за ясното,
опасното или властното“. По сходен начин, когато в
един пасаж на „Фройдовото нещо“ се казва „je me démens,
je vous défie, je me défile: vous dites que je me défends“, за
мен беше важно да запазя алитеративна връзка между
думите и след различни варианти се спрях на думи, които
включват комбинация на „в“ и „з“: „аз си възразявам, аз ви
предизвиквам, аз се изплъзвам: казвате, че се защитавам“.
Над нивото на звуковата организация се налагаше да
търсим идиоматични изрази, използващи конкретни
думи и смислово отговарящи на френските изрази. Във
„Фройдовото нещо“ примерно се сблъсках с цяла редица
от идиоми, включващи нос (носът играе ключова роля в
текста, независимо дали е на Клеопатра, или на някой
нотариус).
В собствената ми работа често примерът на Красимир
Кавалджиев, майсторството, с което решаваше на
български трудните за предаване места, ме ръководеше
и ми даваше надежда. Мисля, че работата му беше
вдъхновяваща за всички ни.
На няколко места все пак спецификата на френския език
не позволи превод без бележки под линия. Обикновено
ставаше дума за граматически аспекти – специфична
употреба на времена, употребата на частичния член и др.
Опитахме се, когато е възможно, да избегнем слагането
на бележки. В процеса на превод текстовете ни бяха
изпълнени с бележки, включително с позовавания към
скритите цитати от различни източници и тълкувания
на многозначните места, но после изтрихме каквото
можахме. На читателя на Лакан не се предполага да му е
лесно.
Известен е афоризмът на Лакан, че пише не за да
бъде разбиран, а да бъде четен. Как ще коментирате
отношението/връзката разбиране – желание?
Това е много сложен въпрос. Лакан е изключително
критичен към понятието „разбиране“ най-малкото
поради несъгласието си с Ясперс (с критика на
„миражите на разбирането“ започва третият семинар,
посветен на психозите) и поради схващането си, че
спокойствието, че разбираме, ни държи в плена на
въображаемото. Психоанализата на Лакан е, така
да се каже, антихерменевтическа. В този план да
разбираме, означава да не четем, да не следим играта на
означаващите, движенията в символното. Това, разбира
се, при Лакан е свързано с въпроса за желанието, което
е централна тема за него десетки години. Но дали да не
разбираш ще рече да желаеш? По-късно Жан Лапланш
ще каже, че енигматичното е съблазнително само по-
себе си. Не мисля, че това е позицията на Лакан. Но
реконструкция на позицията му изисква дълго обяснение
за графа на желанието, за невъзможността на метаезика
(което изразява и с формулата, че няма Друг на Другия),
за фантазма, която тук не мога да предложа.
Въпросът е още по-сложен за мен обаче, тъй като
аз имам свое виждане, различно от Лакановото,
за разбирането и желанието, които виждам като
модалности. Модалностите винаги са преплетени и
указват към други модалности. Има ситуации, в които
разбиране и желание са преплетени; други, в които
едното стъпва на другото (като трансмодалност);
трети, при които двете се противопоставят. Само че
да говоря за това, означава да представям една съвсем
различна теория.
Как според вас ще се отрази на четенето му на
български, на желанието за четене, липсата на
превод/и на негови семинари?
Бих се надявал много повече хора да се докоснат до
текстовете на Лакан, а тези – немалко на брой вероятно
– които вече ги познават, да ги препрочетат, откривайки
нови перспективи.
Помня, че когато през 2005 г. излезе преводът на
Димитър Зашев на „Битие и време“ от Хайдегер, това
изцяло промени прочита ми на книгата. Да четеш на
български текст, който си чел на друг език, задълбочава
прочита, отваря неподозирани врати.
А тези, които не са смеели да посегнат към Лакан,
защото са чували страшни слухове и са смятали, че на
чужд език ще им е твърде трудно да го четат, сега ще
могат да се престрашат, а след това – кой знае – може
би да се насочат и към непреведените семинари на
какъвто език са им достъпни.
Но според мен не бива да се почва със семинарите. Най-
добре е да се тръгне от Écrits. На плитко човек се учи
по-бавно да плува. Трябва да се хвърлим в дълбокото.
Вие имате идея, построили сте определена редица
на последователност, в която бихте желали да се
появят на български преводи на семинари на Лакан.
Бихте ли споделили Вашата последователност и
нейната обосновка накратко?
В много страни първият семинар – а и първата книга
изобщо – на Лакан, която се превежда, е единадесетият
семинар от 1964 г., посветен на четирите
основополагащи понятия на психоанализата. Причината
да се почва с единадесетия, а не с хронологично първия
или друг семинар, е свързана с един драматичен момент
от живота му, когато след десет години се налага да
спре да изнася лекциите си там, където го е правил до
този момент (той бива „отлъчен“, по собствените
му думи, от аналитичната общност във Франция) и
поканен от Луи Алтюсер, започва да преподава за пръв
път в университет, пред по-широка публика, която в
голямата си част не е подробно запозната с учението
му. Така единадесетият семинар се оказва ново начало и
начинът, по който изнася лекциите, е различен от този
в предишните години, да речем по време на деветия
и десетия семинар. Сега той се обръща не само към
аналитици, не само към посветени в теориите му.
Според мен обаче, колкото и да е интересен и важен,
единадесетият семинар не е най-доброто начало. В
моето четене първите семинари вървят на тройки,
като трилогии. Първата трилогия е образувана от
първи, втори и трети семинар. Там се поставя основата,
която по-късно Лакан ще развива. Но това е само начало
и още много от ключовите компоненти на теорията
липсват. Втората трилогия е съставена от четвърти,
пети и шести семинар, седмият семинар, който изглежда
френският психоаналитик е подготвял като за издаване,
е като отделна книга, последвана от трилогията на
осми, девети и десети семинар.
За мен доброто начало би било с втората трилогия, и
по-конкретно с пети и шести семинар. Четвъртият
семинар, посветен на обектните отношения (и критика
на теорията на обектните отношения, както е
разгръщана от М. Клайн и след нея) и на случая на малкия
Ханс, е само подготовка и преход; с петия семинар за мен
започва наистина зрелият етап на Лакановото учение.
Тук не само се събират всички нишки до този момент, но
се конкретизира и понятието за големия Друг, обрисува
се диалектиката на нужда, искане и желание и се отваря
пътят за понятието за обекта а. Тук е и най-плътното
и последователно обяснение на двата етажа на графа на
желанието. Шестият семинар продължава плътно тази
линия, но въвежда и разграничението между субект на
изказ и субект на изказване (което ще е ключово чак до
късната работа на Лакан в деветнадесети, двадесети и
двадесет и първи семинар); тук се въвежда за пръв път
и обектът а. И пети, и шести семинар са изпълнени с
конкретни анализи както на случаи от аналитичната
практика, така и на примери от художествената
литература (анализът на Хамлет в шестия семинар
не спира да ме впечатлява при всяко препрочитане). И
двата са на изключително достъпен език. В този смисъл
тези два семинара едновременно могат да служат за
навлизане в Лакановата теория там, където тя има вече
известна завършеност, т.е. могат да бъдат използвани
като въведение; и заедно с това да бъдат отправна точка
за четене на който и да е текст от Écrits или по-късните
семинари.
Чувал съм, че Жудит Милер в края на деветдесетте
години препоръчала петия семинар да е първият преведен
на български и че задачата била поверена на Ирена
Кръстева, която е не само прекрасен преводач, но и
познавач на Лакан. Предполагам, че основания, сходни на
споменатите от мен, са диктували избора на Жудит
Милер.
След пети и шести си представям, че трябва да се
преведат осми и единадесети семинар. За единадесети
вече споменах, но не обърнах внимание, че той е и
повратна точка в насочването на Лакан към въпроса за
реалното, което по-късно ще е водещо за учението му.
Осмият семинар, посветен на преноса, от друга страна, е
естествено продължение на шестия. Освен интересните
прочити на Платоновия „Пир“ и трилогията на П.
Клодел за Куфонтен тук е едно от най-важните
обсъждания на символния фалос, на въображаемата
и символната кастрация. И разбира се, на смисъла на
преноса в анализата, което вероятно ще е полезно и
клинически на практикуващите психоанализа (но за това
на мен ми е трудно да съдя).
А след тях бих си помечтал за превод на двадесетия
семинар, където са формулите на сексуацията; пак там
е и ключовото разглеждане на наслаждението. И може
би седемнадесетият семинар заради четирите дискурса,
дефинирани като социална връзка.
За преводача
Във вашата практика на преподавател в
университет как си служите с текстове на Лакан?
Какви курсове сте подготвили и провели досега,
свързани с психоанализа?
За мен минимално познаване на теориите на Лакан е
необходимо, за да е адекватен един изследовател на
съвременното състояние на полето на хуманитарните
и социалните науки. Точно както е нужно да се познават
Фуко, Дерида, Дельоз. Френската теоретична мисъл от
1960-те години е обновила по такъв начин това поле, че се
е оказало необходимо да се предефинират най-основните
понятия, с които то работи, и да се поставят под
въпрос приеманите за безпроблемни очевидности.
Лакан принадлежи към онази група от мислители, която
свързваме с постструктурализма и предшествалия го
структурализъм. От друга страна, трябва да се каже, че
Лакан не е просто един психоаналитик, а вероятно най-
използваният от хуманитарните науки психоаналитик
след Фройд, много повече от Адлер, Ференци, Абрахам,
Мелани Клайн, Х. Дойч, Д. Уиникът, Бион, Лапланш и
т.н. А когато говорим за мисълта на двадесети век,
психоанализата заема заедно с феноменологията ключово
място.
Как конкретно включвам теориите на Лакан в своите
курсове?
Един от базовите курсове за студенти филолози,
които водя, е „Увод в литературната теория“ и
там споменавам Лакан веднъж при представянето на
структурализма, а втори път – при обсъждането на
отношението между литература и психоанализа.
В магистратура „Литературознание“ към Факултета
по славянски филологии на Софийския университет
през последните десетина години водим теоретичен
курс заедно с Еньо Стоянов и Тодор Христов, където
акцентът е върху теоретичната мисъл от втората
половина на ХХ век. Там обикновено имаме възможност
по-внимателно да говорим за Лакан и да дискутираме
концепциите му. Тъй като всяка година сменяме фокуса
на курса, има възможност да запознаваме студентите
с различни страни на неговото учение. Една година
бяхме посветили курса на темата за желанието и
тогава работихме по графа на желанието и сравнявахме
Лакан с Кожев, Батай, Жирар. Друга година се бяхме
посветили на тематизациите на живота и смъртта
и тогава говорихме за Лакановата интерпретация на
нагона към смъртта. Трети път се бяхме съсредоточили
върху формулите на четирите дискурса, връзката
с марксизма и значението на предефинирането на
обекта а като принадено наслаждение. Тази година
темата ни е „Субектът“, така че ще поставим акцент
върху Лакановото разбиране за субект в контраст
с това, което правят феноменолози, херменевтици,
деконструктивисти, неомарксисти.
Настрана от споменатите два курса, както споменах
по-рано, веднъж бях обявил избираем курс „Лакан
за филолози“, където четохме бавно „Субверсия на
субекта…“. Тази година пък съм обявил избираем курс
върху понятието за фантазъм, където ще се обърна и
към Лакановото схващане за фантазъм.
В Пловдивския университет водя курс по увод в
психоанализата за бакалаври от специалностите
„Социология и науки за човека“ и „Философия“, където
обикновено три-четири лекции говорим за Лакан, след
като сме обсъждали Фройд, Юнг, Клайн, Анна Фройд и
психологията на Аза, Уиникът. След Лакан продължаваме
с Лапланш, с Гатари и клиниката „Ла Борд“, с Юлия
Кръстева. Представянето на психоанализата в
този курс има за задача да запознае студентите с
алтернативни перспективи към социологическите
теории, които учат, и да ги подготви за социоанализата
на П. Бурдийо и нейните съвременни превъплъщения.
Накратко, в преподаването си имам постоянно
разнообразни поводи да се обръщам към Лакан.
Какво беше вход за вас към Лакан – кои ваши
теоретични въпроси ви отведоха към него? Какво
е мястото на философията и някои философи във
вашия подход към Лакановата психоанализа?
За пръв път чух за Жак Лакан в началото на следването
си по българска филология в Софийския университет,
било е през 1997 или 1998 година. После записах курс по
литература и психоанализа при проф. Милена Кирова и
научих повече. Прочетох „Семинарът за „Откраднатото
писмо“ и останах поразен, не бях чел нищо подобно. Не
разбрах много и започнах да го препрочитам.
Тогава вече бях запленен от деконструкцията на Жак
Дерида, знаех, че искам да работя в тази насока. Обичах
трудни текстове. Четях и препрочитах Джойс. И в този
контекст Лакан, повече от Фуко, Лиотар или Барт,
ми стана интересен. Още не познавах дългия текст на
Дерида върху Лакановия прочит на „Откраднатото
писмо“, но вероятно съм започнал да виждам и сходства
(например хомологията между това, което Дерида
нарича „логика на допълнителността“ и начина, по който
работи името на бащата, от една страна, и липсата в
Другия, от друга), и разминавания (например при Дерида
проблематизирането на кастрацията, различното
място на двойника, критиката към пълната реч и т.н. не
позволяват приемане на някои от важните постановки
на лаканианската теория).
Интересът ми към Лакан се задълбочи с годините,
исках да чета още текстове и да препрочитам
старите с повече вникване. И преди, и сега това най-
често не е било свързано пряко с конкретната ми
работа, където усилията ми са най-вече в областта на
феноменология и деконструкция, както и в един опит
да се изгради литературна теория на моделите. Но
когато се отдаваше случай, се обръщах и към Лакан. В
дисертацията ми върху понятието за литературен образ
Лакан – и в частност десетият семинар – ми помогна
да преосмисля отношението фикция – образ. Понякога
съм го използвал по-скоро инструментално – например за
анализ на дневници от времето на социализма, свързан с
работа по проект на Института за критически социални
изследвания.
Що се отнася до мястото на философията в подхода
ми към Лакан, бих казал на първо място, че най-
вероятно чета на първо място Лакан не философски, а
филологически. Интересно ми е да анализирам писането
му, да се ровя в авторите, които споменава дори и
мимоходом (неотдавна си купих книга със статиите на
Ела Шарп, която той високо цени), да реконструирам
критиките му към Сартр, връзките му с Бенвенист.
За отношението между философия и психоанализа може
би по-скоро бих се запитал за мястото, което Лакан
заема в заниманието ми с философия и тук ключови за
мен са несубстанциалисткото понятие за субект, което
той предлага, тезата, че няма метаезик (в друга насока
изказана и от Витгенщайн, а по-късно от Лиотар и
други), проблематизацията на модерната наука, науката,
която след А. Койре и Е. Хусерл наричаме метонимично
Галилеева. Винаги ми е било интересно отношението
на Лакан към Хегел, нееднозначно, сложно. Неотдавна
пък започнах да се занимавам с критиката на Лакан към
понятието Dasein – дори не толкова у Хайдегер, колкото
след него. Може би се сещате как в края на „Семинарът за
„Откраднатото писмо“ Лакан казва „Изяж си Dasein-а“.
Бърза справка с втория семинар показва, че това е била
реплика, отправена към Серж Льоклер на конференция в
Цюрих. Но как следва да се тълкува, как да се обвърже
с другите места, където Лакан критикува говоренето
за Dasein? А какво е отношението на тази реплика с
останалата част от анализа на „Откраднатото писмо“
на По? Отговорите, на които се натъкнах, не бяха нито
очевидни, нито тривиални за мен и мисля, че научих
нещо. Нещо, което ще ми помага при собствените ми
препрочитания на „Битие и време“.
Вие наскоро се върнахте от Япония след едногодишен
престой там. Бихте ли ни казали нещо за това
как присъства психоанализата и Лакан в сегашния
момент на университетско равнище в тази далечна
страна?
В Япония Лакан е много популярен още от началото
на 1970-те години на ХХ в. И тази популярност никак
не е спаднала. До такава степен, че голяма част от
постлаканианската психоанализа стои все още в сянката
му и не привлича особен интерес – автори като Андре
Грийн, Жан Лапланш, Пиер Федида, Абрахам и Торок
и т.н. не са добре познати и нещо рядко за японската
култура, в по-голямата си част остават непреведени.
Върху Лакан, от друга страна, постоянно излизат
нови изследвания, най-големите държавни и частни
университети задължително имат специалист по
Лакан. И много магистранти и докторанти работят
върху него. От съвременните японски мислители върху
Лакан пишат и деридианци като Моринака Такааки (ще
изписвам имената според японския ред, първо фамилията,
а после личното име), и дельозианци като Чиба Масая; с
други думи, не само лаканианци познават теориите му в
дълбочина и приемат, че е нужно те да се дискутират и
през тях да се артикулират актуални проблеми.
При предишния си по-дълъг престой в Япония, 2004-
2006 г., бях още докторант и посещавах в Токийския
университет занятията на проф. Хара Кадзуюки,
специалист по Лакан и преводач на някои от семинарите.
Тъкмо бях чел десетия семинар и за моя радост, се оказа,
че проф. Хара ще фокусира целия семестър на внимателен
прочит на този семинар. На тези занятия се правеха
връзки с шестия, с деветия семинар, още неиздадени
официално, от които ни даваха разпечатки. Помня, че
проф. Хара тъкмо беше дошъл в Токийския университет
и приятели ми казваха, че в университета са имали нужда
точно от някой, който разбира от Лакан.
В момента най-забележимите млади специалисти по
Лакан са в Университета в Киото. Наследили голямата
фигура на Шингу Кадзушиге (който е от предишното
поколение, р. 1950), двамата лаканианци Цуики Коске (р.
1968) и Мацумото Такуя (р. 1983) активно публикуват
книги и статии, които са изключително интересни. И
двамата са удивително активни. Последната засега книга
на Цуики излезе в края на януари тази година (2023), казва
се „Лакан – психоаналитичната теория за субекта“ и е в
голямата си част фокусирана върху Лакановия прочит на
Аристотел с акцент върху Аристотеловото понятие за
причина и понятията за случайност тюхе и аутоматон.
(За съжаление, моят престой беше предимно в Токио
и нямах възможност лично да се запозная с Цуики и
Мацумото.)
Не съм запознат с психоаналитичната практика
в Япония, с различните асоциации и прочие, но
академичното присъствие на мисълта на Лакан е
впечатляващо.
15
Първата публикация на интервюто е в Бюлетин на
АБПП, бр. 1, март 2023.
Литературен вестник 31.05-6.05.2023
 Коста Косовац
Чаша кафе
Добри дядковци ви канят на кафе,
тук са, но отровени от самота, горките,
смалени, немощни, едно им е останало – очите.
Канят ви на своите остъклени тераси
и докато кафето кипне – тъй, за лафа,
отронят две-три тежки думи
като епитафия.
Накрая, преди да си тръгнете,
за някоя книга се сетят да идат,
дадат ви ту нея, ту нещо друго,
само още веднъж да ви видят.
Ръце, отмалели от думи
Следя как глухонемите във своя
потаен разговор са тъй чевръсти,
че отмалелите им от слова ръце
понечват думите да процедят през пръсти:
те трудно изразяват себе си, защото
архитектурата на шепата е скромна –
движения пределно кратки,
а мисълта – огромна.
Остаряла дума
Бих искал да затворя очи и да спя дълго.
Толкова дъъълго, че езикът да се реформира.
И когато се събудя и кажа „тъга“.
Това вече да е остаряла дума.
Панайот Карагьозов
Изи
Наричаха я Изи, защото беше много лесна и всеки, който
поискаше – можеше да я има. Всъщност името є беше
Марта и никой не бе спал с нея, защото всеки си мислеше,
че след като е бутнала на всички останали, а точно на него
откаже – ще стане за смях.
Наесен в градчето се появи нов учител, който не знаеше, че
красивата Марта е „изи“, и започна сериозно да я ухажва.
Покани я на среща, подари є цветя и започна често да излиза
с нея. След три месеца „лесната“ Марта и даскалът се
ожениха.
Жените побесняха, че никой не е казал на учителя каква
курва е Изи, а всеки от мъжете се запита – аз ли съм най-
големият смотаняк, че я пропуснах?
Слава богу директорът на школото се оказа мъж на място
и своевременно уволни даскала „за морално разложение“,
бюрократично оформено като „несправяне със спецификата
на работата“. Реномето на училището бе спасено, а
общественото статукво – възстановено.
Младоженците заминаха на меден месец и повече не се
върнаха, а животът в градчето отново стана лесен и
прозрачен. Всеки знаеше какви са другите, а другите – какъв
е той.
Годината без недели
„Рьори“ бе първата японска дума, която запомних.
Тя означава храна или ядене и японците, за разлика от
чужденците, я произнасят по-често от „Здравей“, „Как
си?“ и „Обичам те“. Англичаните всекидневно говорят за
времето; за чехите работният ден минава между „Какво
ще обядваме?“ и „Какво обядвахме“, а при японците –
храната присъства непрестанно в разговорите, мислите
и сънищата им. Вездесъщото „рьори“ е в телевизионните
реклами, в транспорта, онсените, сауните и дори във
фитнесите и студиата за отслабване.
Намразих думата, защото „рьори“ ми отне японските
недели. Японските недели с Мика.
Мика е чаровна мъничка японка, едновременно спазваща
традициите и опитваща се да живее извън тях. След като
– според обичая – ми отказа два пъти, на третия път се
сляхме и тя нежно ми внуши, че ще прави с мен и за мен
всичко безрезервно и завинаги. Денонощно и изцяло, но без
неделите, които ще прекарва с Таня.
Таня е рускиня, с която пристигнахме в Киото по едно
и също време, цяла година работехме в един eкип и си
заминахме в един и същи ден. Не се сближихме, защото
РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.)
Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Ани Бурова,
Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Емануил А. Видински
Малина Томова
Печат: „Нюзпринт“
Перспектива
Когато за първи път чух, че свинете
заради късия си врат
не могат да погледнат нагоре,
изпаднах в отчаяние.
Прииска ми се да изтичам до първото село,
да вдигна някое прасе на ръце
и да му покажа звездите.
Поезия
Напиши цяла стихосбирка и я хвърли във огъня,
Напий се с домашна ракия,
Избягай от поетична вечер и прави любов
 в обществената тоалетна,
Вдигни революция, умри на война,
Занеси роза на гроба на Бранко Милкович,
Стани монах и увековечи душата си пред Бог
 като най-красивата погача,
Напусни университета и избягай във Франция,
Рецитирай стиховете си на просяка,
Завещай органите си и напиши надгробна епитафия
Научи жените как да чупят чаши
И да не плачат,
Остани във пълен мрак поне два часа,
Остави кръвта си върху книга като посвещение,
Постоянно и на всичко се учудвай,
Учудвай се на свлачището, учудвай се на пламъка.
Тогава ще разбереш, че най-малко поезия има на хартия.
Цената на думите
Колко евтини са думите
виждаме едва когато поръчваме некролог.
Тридесет прощални думи
за хиляда и двеста динара.
тя не искаше да си говорим на руски, не знаеше японски, а
английският є бе по-неразбираем и от този на японците.
Мика също не я разбираше, но по непонятни за мен причини
прекарваше всяка неделя с нея, а аз по балкански – подозирах,
страдах и ревнувах.
Цяла година Таня крадеше неделите ми с нежната японка,
така както руснаците половин век крадоха живота
на източноевропейците. Мика не знаеше за лозунга
„Със Съветския съюз завинаги и нито секунда повече“,
но аз предполагах, че тя няма да надскочи японския си
манталитет и след мига, в който се разделим – ще ме
забрави. Накратко – знаех, че Мика е с мен завинаги и нито
секунда повече, и това правеше откраднатите недели още
по-жадувани.
Шест дни и седем нощи всеотдайната японка беше с мен,
а всяка неделя – с Таня. Така престоят ми в Киото имаше
повече нощи, отколкото дни. Чудесните нощи удължаваха
денонощията, но липсващите недели скъсяваха годината.
Дойде време за раздяла и Мика изплю камъчето: „Ти
превърна нощите ми във вишнева градина, а дните – в
сън. Беше вълшебно, но не се сърди, че преди последната
ни нощ отново ще прекарам неделята с Таня. Цяла година
ти ме води към леглото си, но само два пъти ми направи
закуска. По време на нашия флирт, за да те окуража, ти
споделих поговорката „Повторилото се ще се потрети, а
това, което не е станало и на третия път – никога няма
да стане“. Надявах се „потретилото се в любовта да се
потрети“ и с храната, но ти повече не опече вкусната си
баница, а започна да купуваш готови японски сладки от
супера или да ме водиш по японски ресторанти. Таня не ме
канеше в спалнята си, както ти подозираше, а всяка неделя
от вратата ме водеше направо към отрупаната с „рьори“
маса. Руско „рьори“, сготвено от нея специално за мен…“.
За сетен път се убедих, че никой не е по-голям от хляба, и за
пръв път усетих, че битката на фалоса с храната е неравна.
Неравна – защото дори през най-дългите нощи не се любим
непрестанно, а и през най-късите дни ядем. Понякога по
три пъти. Загърбих ревността си, за последен път дочаках
с Мика изгряващото слънце и за пръв път се оставих да ме
изяде. Да ме изяде като сурово сашими.
Започваше годината на понеделниците. За мен без
японските нощи, а за нея – без нощите с мен и неделното
„рьори“.
Филми
Много сте загубени мъжете. Много по-загубени и много по-
наивни от нас. Мислите, че и в живота е като във филмите,
ама не е. Искате от нас какво ли не, а не си давате сметка,
че са ви толкова дълги колкото са, и толкова твърди –
колкото поискаме.
Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108
Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF
„Юробанк България“ АД
Издава Фондация „Литературен вестник“
http://litvestnik.wordpress.com;
www.bsph.org/litvestnik
ISSN 1310 – 9561 ВОДЕЩ БРОЯ Мария Калинова
Плащам още триста,
защото трябва да добавя думи
като обичам те
и завинаги.
По сто и петдесет
за всяка
Всичко което съм написал
Всичко, което съм написал,
го написах с тези три пръста,
с които се соли храната
и човек се кръсти.
Пътеводител
Така и не научих посоките на света.
Когато в живота се загубя,
се ориентирам по болката,
не по мъха.
Беритба
У теб има толкова много неизречени думи
прекрасни мисли,
но те просмуква самотата.
Знаеш как е, когато на село много се роди,
а няма кой да го обере,
клоните пращят
под тежестта на плода.
Превод от сръбски: РОСИЦА КУНЕВА,
ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ
Искате това и онова от онези филми, ала не можете да го
направите, а ние можем и когато не искаме. Стискаме зъби
и разтваряме крака; сухо ни е и боли, но мълчим под вас и
даже кудкудякаме, за да се радвате, че сте ни опитомили.
Карате ни да се „хващаме за палците“, за да сте сигурни,
че сме изцяло ваши, а не разбирате, че се лишавате от най-
омайното, което ни различава и свързва.
Вярвате си, че във филма, който се върти в мечтите
ви, играете главната роля, но осъзнавате какво и как е
ставало чак когато лентата ви свърши. Когато розовият
порнофилм е избледнял, а вашият е станал черно-бял.
Черно-бял и архивен.
Вяра
От всичко най-мразя да не ми вярват. Мразя и да ме лъжат,
но повече мразя да не ми вярват дори и когато лъжа. Ако ме
излъжат – мога да простя, но да не ми повярват – никога.
Да не ми вярват; да ми нямат вяра; и да не вярват в мене –
е убийствено.
Да сме наясно – лъжите са за миналото, а вярването – и
за миналото, и за бъдещето. Но по различен начин. Едно е
да не ми повярват, че съм се прибрала в десет, като съм
се върнала още преди пет, ама сутринта, а съвсем друго –
всекидневно да повтарят, че от мене нищо няма да излезе,
че никога няма да си купя скъпа кафеварка, да карам нов
автомобил, да си намеря свястно гадже и да се фукам с
последния айфон. Не бъркай вярата с доверието! Доверието
се печели, а вярата си е вяра. Вярваш в нещо или в някого и
това е.
Какво ме зяпаш? Май не ме разбра? Добре де, ще го кажа
по друг начин, та белким разбереш какво говоря и че не
те лъжа. Слушай внимателно! Едно е да не ти повярват
за миналото, а съвсем друго – за бъдещето. Схващаш ли
разликата? Не мога да простя, че вкъщи не ми вярват за
неща, които никой, дори и аз, не знае кога, как и дали изобщо
ще се случат.
Странна съм била. А ти? Повярва ми, че преди теб съм
спала с двайсет души и с тях съм правила какво ли не, а не
повярва, че ще направя същото и с тебе двайсет пъти. А
не си повярвал, защото не си вярвал, че ще излетиш още
веднъж ли? Значи вярваш за миналото ми с другите, но не
вярваш за бъдещето си с мен. Браво! И не само не вярваш,
но и не искаш да опиташ. Не ти стиска като мъж да
пробваш можеш ли, или не можеш. Страхотно! И твърдиш,
че ме обичаш. Думи нямам.
Но всъщност съм ти много благодарна! Наистина. Не се
шегувам. Не би могъл да си представиш колко ми помогна.
Чак сега разбрах, че баща ми не ми вярва, защото всъщност
не вярва на себе си.
Не се обличай! До двайсет има още осемнайсет пъти.