Начало Семинар_BG Библиотека Изследвания Културовлогия

Изграждане на хегемония: как рециклирането Съдържание на брой 25

стана популярен, но неподходящ отговор на Столипиново: боклук,

медии, власти и
натрупването на отпадъци расиализация
By Андрю Бордман Джегър
Никола Ат. Венков
Резюме: През последните 40 години мащабът на екологичните проблеми е нараснал Изграждане на
до заплашителни размери, а в същото време екологичната политика се е свила до хегемония: как
микрониво. Множат се призивите всеки „да даде своя дан“, променяйки стила си на рециклирането стана
живот и потребление, но намаляват прицелените в екологичния упадък колективни популярен, но
действия и политики в пункта на производството. Това „индивидуализиране“ на неподходящ отговор
екологичната политика вече е описвано и критикувано, но досега не е предлагано на натрупването на
убедително обяснение за него. В тази статия разглеждам произхода му през отпадъци
историческо изследване на един парадигматичен пример за индивидуализиран Андрю Бордман Джегър
екологизъм: рециклирането. Анализирам оригинален емпиричен материал, за да
„Почти без дъх сме.
поставя под въпрос и същевременно да заостря преобладаващите описания на
Дишаме напук“*
институционализацията на рециклирането, както и да теоретизирам по-широката
Слава Савова
тенденция на индивидуализация. Заимствайки от теорията на хегемонията на
Антонио Грамши, застъпвам тезата, че индивидуализацията на екологичната Природосъобразен
политика се дължи на умелото ѝ управление от водещите корпоративни интереси. За живот с нулев
да възпрат законодателство, което сериозно би увеличило разходите им, отпадък – пример от
производителите измислят и реализират решения, откликващи на тревогите на село Желен
еколозите, но така, че отделните потребители, а не производителите, се определят Петя В. Димитрова
като източник на екологичния упадък. Липсата на масово екологично движение дава България в ерата на
възможност на производителите да организират тези решения на благодатната почва антропоцена?
на гражданското общество. Хуманитарните науки,
обществените
Ключови думи: рециклиране, хегемония, екологична политика, индивидуализация,
трансформации и
екологизъм
околната среда
Анна Антонова
Преходът към
Forging Hegemony: How Recycling Became a Popular устойчиво развитие в
but Inadequate Response to Accumulating Waste Европейския зелен
Andrew Boardman Jaeger пакт през призмата на
постсоциалистическия
Abstract: Over the past 40 years, the scale of environmental problems has increased to преход
monumental proportions, while environmental politics has shrunk to the micro level. Цветелина Христова
Injunctions for each individual to “do their part” by modifying their lifestyle and consumption
Няма универсални
habits multiplied, while collective action and policies targeting environmental degradation at
решения: Джош
the point of production diminished. This “individualization” of environmental politics has
Лепавски за нюансите
been described and critiqued, but no convincing explanation for it presented. In this article,
в осмислянето на
I explore its origins through an historical case study of the paradigmatic example of
ненужното
individualized environmentalism: recycling. I wield original empirical material to both
интервю на Слава
challenge and sharpen prevailing accounts of recycling’s institutionalization and to theorize
Савова с Джош
the broader trend of individualization. Drawing on Antonio Gramsci’s theory of hegemony, I
Лепавски
advance the thesis that the individualization of environmental politics is due to their skillful
management by key corporate interests. In order to deter costly legislation, producers have „Нов екологичен ред.
created and implemented solutions that appeal to environmentalists’ concerns, yet in a way Развитие и
that defines individual consumers, not producers, as the source of environmental трансформация на
degradation. The lack of a mass environmental movement enabled producers to organize природата в Източна
these solutions on the fertile grounds of civil society. Европа“ (резенция)
Виктория Лекова
Keywords: recycling; hegemony, environmental politics, individualization,
Дуварколектив:
environmentalism
пътища към сметта
Хана Роуз, Никола
Венков, Янка Симова
Историята на екологичната политика в САЩ е истински ребус. Конструкцията на
UnEssay: „Не-есето“
федералното екологично законодателство – изградено основно между 1968 г. и 1973
като форма на
г. – е пример за регулаторна архитектура в модернистки стил. Внушително и
оценяване
функционално, то дава инструменти на държавната власт да ограничи замърсяването
Велислава Петрова
при неговите източници и вече е доказало ефективността си за намаляване на най-
сериозните последствия от индустриалното развитие (Foster, 1999; Schnaiberg, 1980). Проект за игра „Еко
Въпреки този ранен успех, след него постепенно се разколебават амбициите стъпка“
социално-екологичните отношения да се контролират с мерки „отгоре“ и основните Мария Големинова,
екологични нарушения остават нерегулирани (Gottlieb, 2005).[1] Ирина Александрова,
Силвия Димитрова
Учените предлагат няколко обяснения за тази липса на регулаторна решителност. На
Боклукът на
първо място, липсата на съгласувано национално екологично движение отслабва
Княжевската гора
натиска върху законодателите да приемат подобни регулации (напр. Brulle, 2000;
Меган Кръстева
Dowie, 1995; Gottlieb, 2005; Tokar, 1997). Като причина за това отсъствие обикновено
се изтъква незаинтересоваността на националните екологични НПО-та към Проект за инстаграм
организиране на равнище локален активизъм.[2] Вместо това тези НПО-та влизат в профил Еко.знание
ролята на пазители на съществуващата регулаторна система и провеждат стратегия Дарина Димитрова
на вътрешни преговори със заинтересованите корпорациите за прокарването на ново Аз крада боклука ви и
законодателство (Gottlieb, 2005; Skocpol, 2013; Tokar, 1997). Теда Скочпол (Skocpol, го наричам изкуство
2013) изтъква тази стратегия като гибелна грешка в анализа си върху историческия Светослав Ковачки
неуспех в приемането на законодателство за климатичните промени през 2009 г.
Теорията на зависимостта от ресурсите е едно от възможните обяснения за този
феномен: екологичните НПО-та все по-често биват контролирани от фондации, които
предпочитат да финансират стратегии, гравитиращи около Вашингтон (Brulle and
Jenkins, 2005).

Друг вид обяснения се фокусират върху паралелната тенденция на множене на

дискурси и практики, които се концентрират върху потреблението, а не върху
производството, и върху действията на индивидите, а не на институциите. С други
думи, контролът над индустриалните емисии отстъпва място на натиска над
индивидите да мерят и ограничават своя „въглероден отпечатък“; вместо да се
редуцира употребата на химикали в земеделието, ни се дава възможност да
купуваме органични и локални храни; вместо да се намаляват отпадъчните продукти
на потреблението при техния източник, отпадъците се комодифицират и ни
принуждават доброволно да ги сортираме.[3] Безчет са критиките на ирониите,
несправедливостите и несъвършенствата, заложени в тези мерки (Johnston, 2008;
Maniates, 2001; Rogers, 2010; Szasz, 2007). Но липсва изчерпателно социологическо
обяснение за това озадачаващо развитие. Централният въпрос на настоящото
изследване е: Защо се случи така? Каква е генеалогията на „индивидуализираната“
екологична политика, която се характеризира с дискурси на споделена отговорност за
екологичните беди, и на присъщите й предписания всеки да „даде своя дан“,
променяйки поведението си?[4]

Това изследване проучва и отношението между индивидуализирана и колективна

екологична политика. Хипотезата на някои критици е, че предходните стратегии
подкопават потенциала за колективна политика (напр. Maniates, 2001).[5] Това може и
да е вярно – не е лесно да се тества такава хипотеза – но трябва да вземем предвид
и въпроса дали развитието на индивидуализираната, комерсиализирана екологична
политика се дължи на липсата на колективна мобилизация.

Липсва ни теория на екологичната политика, която би обяснила систематично тези

явления. Аз твърдя, че една изследователска перспектива в традицията на Грамши
би ни предоставила такъв синтез. Ако трябва да формулирам тезата си в най-широки
рамки, то, отстъпвайки от стратегически ключовия терен на гражданското общество,
потенциалните агенти на екологичното движение се отварят за убеждаване от
силите, срещу които се изправят екологичните политики, а именно силите на
комерсиалното индустриално развитие. Корпорациите и техните представители се
възползват от възможността да формулират социално-екологичните проблеми от
своята гледна точка и да лансират решения по свой вкус: в този случай решения,
които се фокусират върху индивидуализираните действия в противовес на
държавната регулация. Отказът на националните НПО-та да организират
гражданското общество има две важни последствия. Първо, както констатира
научната литература, това отслабва политическия натиск за разширяване на
федералната регулация. Второ, това позволява на корпорациите да организират и
поведат поддръжниците на тези политики към предпочитаните от тях алтернативи. Но
тук изпреварвам анализа; а проверката на тази обща теория изисква прилагането ѝ
към конкретни казуси.

Рециклирането е парадигматичен пример за индивидуализирана екологична

политика. То се фокусира върху крайната точка в производството на стоки вместо
върху източника му и се явява алтернатива на по-ефективното законодателство,
насочено към производителите. Триумфалната му институционализация около 1990 г.
служи като модел за всички последвали мерки. Следователно социологическото
осмисляне на произхода на рециклирането е от решаващо значение за осмислянето
на по-широкия набор от практики, към които се числи и то самото. Аз твърдя, че
възходът на рециклирането и провалът на насочените към производителите
алтернативи са резултат от хегемонната стратегия, прокарвана от производителите
на напитки и опаковки. В десетилетията след Втората световна война тези индустрии
централизират производството и разпространението на еднократните опаковки, които
подменят предишния модел на децентрализирано производство и опаковки за
многократна употреба. Това решение среща законодателна съпротива на всички
равнища на управление. Тези индустрии започват да промотират рециклирането сред
обществото и да го подкрепят материално като алтернатива в края на 60-те години на
ХХ век. Това изисква организация посредством гражданското общество и преди
всичко посредством предполагаемо екологичната организация „Да пазим Америка
красива“ (Keep America Beautiful, KAB / ПАК), чиято мобилизационна кампания
съчетава идеологическия акцент върху личната отговорност и общностната
самодостатъчност с материална подкрепа за рециклирането. В противовес на
популярните обяснения, както и на някои социологически анализи, моето заключение
е, че не „екологичното движение“ или „движението за рециклиране“, замислено като
социално движение отдолу, е движещата сила зад институционализацията на
рециклирането.

В това изследване аз се опирам на предишни проучвания на рециклирането и

предлагам като свой принос оригинален анализ на архивни документи, произведени
от правителството, индустрията, „движението за рециклиране“ и преди всичко
организацията „Да пазим Америка красива“. Социологическите изследвания на
рециклирането са оскъдни, а малкото налични обикновено пренебрегват произхода
на тази практика. Затова моят принос към литературата върху рециклирането и
американската екологична политика е емпиричен. Но правя и теоретичен принос чрез
постулирането на подлежаща на генерализация причинна верига, през която
класовата политика структурира значението на „екологичната“ практика. Накрая ще
покажа, че теорията на хегемонията на Антонио Грамши обяснява рециклирането,
както и ключови аспекти на модерната екологична политика: нулевият напредък в
насоченото към производителите законодателство и връзката между слабото
екологично движение и „индивидуализираната“ екологична микрополитика.

Статията е изградена по следния начин: Първо очертавам емпириката на системата

на рециклиране и я обосновавам като изследователски казус. След това правя обзор
на литературата върху рециклирането, идентифицирам алтернативни обяснения за
този феномен и обяснявам защо те са незадоволителни. Същината на изложението
представя първично архивно изследване на ключови исторически засрещания, които
отвеждат до институционализацията на разделно събиране „от врата на врата“.[6] В
заключение обсъждам данните и предлагам теория за по-широката
„индивидуализация“ на екологичната политика.

Между теча и капката[7]

Рециклирането е политически ефикасно решение на екологично-социалните
проблеми с боклука на публични места и твърдите битови отпадъци. Тези проблеми
се изострят през втората половина на ХХ век в следствие на някои фундаментални
аспекти на следвоенната политическа икономия. Безпрецедентният скок в обема на
вътрешното производство и потребление, както и целият сноп от социални промени,
които поддържат този скок или пък произтичат от него – междущатски магистрали,
субурбанизация, възход на супермаркета и ръст на олигополните индустрии са все
ключови фактори – действат в тандем и отварят крана за истински теч от стокови
отпадъци, като постепенно претоварят системата на практики на общинско
сметосъбиране, която се е наложила в относително аскетичния Прогресивен период
(Strasser, 1999). Първото социално проявление на този срив е бързото нарастване на
„боклука на публични места“. До 1970 г. към този проблем вече се е добавила и
тревогата, че произвеждаме твърде много отпадъци, независимо дали те са видими
или не. А към средата на 80-те години вече е налице сериозна тревога заради
„боклука“ или „кризата със сметищата“ (Melosi, 2005).

Споменатите промени в следвоенното общество причиняват всеобхватен обрат в

продуктовото пакетиране, а и самият обрат спомага за въпросните промени.[8] През
първата половина на ХХ век нормата са опаковки за многократна употреба. Почти
всички видове прясно мляко, кисело мляко, газирани напитки, бира и вино се
продават в стъклени съдове за многократно пълнене (Saphire, 1994). След войната
тези индустрии претърпяват процес на консолидация и централизация. Техният
бизнес модел се променя от децентрализирано производство на напитки, пакетирани
в съдове за многократна употреба, към централизирано производство на напитки в
опаковки за еднократна употреба (вж. ил. 1). Тази промяна е благодат за тези
индустрии: тя значително съкращава труда и транспортните разходи, вложени в
събирането, измиването и повторното пълнене на съдовете за многократна употреба
(Weinberg, Pellow and Schnaiberg, 2000). Но тя има и сериозни социално-екологични
последствия – от нарасналия разход на енергия до бързия ръст на твърдите
отпадъци и боклука на публични места. Опаковките остават най-големия компонент в
общинските отпадъци (EPA, 2015: 9).

Ил. 1. Пазарен дял на бутилките за многократна употреба, 1947–1987 г., газирани напитки и бира.
Източници: Beverage Industry Annual Manual, 1979-1995; Muris, Scheffman and Spiller, 1993; Shireman, 1981.

За разлика от множество промени в производствения процес, гореизброените ефекти

мигновено добиват социална видимост. Натрупването на опаковки на обществени
места предизвиква над 1000 законодателни опита за въвеждане на забрани и данъци
върху опаковките до 1976 г. (EPA, 1972; Melosi, 2005). Целта им е да се насърчи
повторната употреба на отпадъците или да се вмени задължение на производителите
и продавачите да събират еднократните опаковки (EPA, 1972). Въпреки че почти
всички подобни инициативи се провалят, до 1980 г. 11 щата вече са приели „закони за
бутилките“, които налагат скромен депозит върху съдовете на напитките (Shireman,
1981). Появата на рециклирането е свързана с тези опити десетилетия наред да се
наложи регулация отгоре.

„Рециклирането“ не е повторна употреба на отпадъците, а по-скоро поредица от

междинни стъпки на механизирана преработка, които предхождат повторното
производство. Подлежащите на рециклиране артикули се събират, смесват,
комодифицират и продават на завод за рециклиране на разнородни материали,
където отпадъците се сортират наново и преработват в нов суров материал. Този
материал обикновено се продават на производители и се преработва в индустриални
суровини. Като екологична политика този процес в най-добрия случай има
незначителна ефективност. Огромно количество енергия се изразходва в събирането
и преработването на тези материали. Но по-важното е, че ефективността на този
процес за намаляване на отпадъците е ограничена от неговия обсег. Подлежащите на
рециклиране „общински твърди отпадъци“ възлизат на около 250 млн. тона годишно,
една прашинка (~3%), сравнено с 7,6 млрд. тона промишлени отпадъци,
произвеждани годишно от американската икономика (MacBride, 2012: 232).

Въпреки всичко рециклирането е писта за „зелен завой“, препоръчвана от

обществени институции, НПО-та и училища, както и неизменен фокус на
екологичните психолози, които се занимават със стимулирането на „про-екологично
поведение“ (напр. Steg and Vlek, 2009). Общественото съгласие с рециклирането
може и да изглежда „естествено“: макар че не потребителите са отворили крана на
изобилието от стоки и съпътстващи ги отпадъци, те сякаш са приблизителната
причина за породения от това теч. Те са крайният потребител на опаковките, тоест
продукта, който се превръща в боклук и твърд отпадък, така, както не са краен
потребител например на промишлените отпадъчни води. Затова е напълно
разбираемо да имат усещане за отговорност. Рециклирането носи и лични ползи,
включително чувството за етично облекчение, което според някои изследователи
може да замени по-съществени, но и трудоемки политически действия (Hawkins,
2005, Maniates, 2001). Но всичко това далеч не може да обясни отхвърлянето на
регулациите отгоре и приемането на рециклирането; през 80-те години все още се
предлагат законодателни мерки за редуциране на източниците на отпадъци, а
общинското рециклиране се появява за пръв път като политическа възможност още в
края на 60-те години. Идеята, че отпадъците на потреблението могат да се
„рециклират“, се нуждае от реклама, технологията и операционните стандарти на
рециклирането трябва да бъдат развити, а активното съгласие на тези, които ще
практикуват рециклирането, трябва да бъде подсигурено. Как се постига това и от
кого – тези въпроси не са задоволително обяснение в съществуваща литература. Да
разберем този процес е същинската емпирична задача на тази статия.

Защо рециклираме?
Обясненията на институционализацията на рециклирането се различават в някои
свои ключови моменти, особено по отношение на естеството на „движението за
рециклиране“ и неговата връзка с индустриите на производство на напитки и
опаковки и на управление на отпадъци. Но има и няколко важни пункта на всеобщо
съгласие. Първо, рециклирането не е резултат от федерална политика (напр.
Lounsbury, Ventresca and Hirsch, 2003: 92). То е решение, което се прилага в отделни
щати и общини в контекста на нарастващите разходи за сметища и на очевидната
„криза с твърдите отпадъци“. Второ, то не е продукт единствено на „движението за
рециклиране“ или „екологичното движение“, без значение как възниква това
движение (напр. Weinberg et al., 2000: 190). В научната литература „движението за
рециклиране“ се дефинира по най-различни начини – от „радикално социално
движение“ до колаборация между организациите с нестопанска цел и индустрията.
Това отчасти се дължи на факта, че рециклирането се появява на две вълни: първата
е горе-долу в периода 1967–1974 г., когато локалните центрове за доброволно
рециклиране бележат бърз подем, само за да бъдат пометени от пазарните сили, а
втората е от началото на 80-те и до 90-те години, когато комерсиалното рециклиране
„от врата на врата“ почти напълно се институционализира. И накрая, комбинирани по
някакъв начин, индустриите на производство на напитки и опаковки и на управление
на отпадъци играят съществена роля в развитието на рециклирането; но тази роля
досега не е достатъчно теоретизирана или пък емпирично доказана.

Обясненията за ролята на индустрията в институционализацията на рециклирането

се отклоняват в различни посоки. Една група учени обясняват това явление като
резултат преди всичко от взаимодействието между „движението за рециклиране“ и
индустрията на управление на отпадъците. Сред тези обяснения са и
основополагащите социологически анализи на рециклирането на Алън Шнайбърг,
Кенет Гулд, Дейвид Пелоу и Адам Уайнбърг (вж. Gould et al., 1996; Weinberg et al.,
2000). Тези автори теоретизират търговската институционализация на рециклирането
като предвидим ефект в рамките на „въртящото се колело на производството“ или на
капиталистическата икономика, ръководена от императива на печалбата и
обслужвана от държава, която приоритизира натрупването на капитала пред
екологичните или социалните протекции.[9] По същество това обяснение се базира
на кооптиране: изучаваните от тях локални рециклатори с нестопански цели в Чикаго
са „смазани от доминиращите икономически играчи“ в индустрията на управление на
отпадъците (Weinberg et al., 2000: 180).

Майкъл Лоунсбъри, Марк Вентреска и Пол Хърш също се фокусират върху

отношението между индустрията на управление на отпадъците и „движението за
рециклиране“ във възхода на рециклиращата индустрия (Lounsbury at al., 2003).
Подобно на Шнайбърг и съавтори, тези изследователи също твърдят, че ранното
„радикално социално движение“ на рециклатори с нестопански цели подпомага
растежа на рециклиращата индустрия, развивайки „принципите и политиките…, които
впоследствие се адаптират и вписват в самото ядро на полето на управление на
твърдите отпадъци от търговски актьори“ (Lounsbury at al., 2003: 73). Техният анализ
се фокусира върху рамкирането: преди повторната поява на рециклирането
индустрията на управление на отпадъците смята горенето на отпадъци за единствена
приемлива форма на „оползотворяване на ресурси“. Авторите привеждат солидни
свидетелства, за да покажат, че социалните движения оказват натиск върху
индустрията на управление на отпадъците да преустанови горенето, както и въобще
да изостави концепцията за „оползотворяване на ресурси“, а това отваря път за
новата рамка на „рециклирането“ (пак там: 90). Това е важен принос към
литературата. Няма съмнение, че локалните екологични движения изиграват ключова
роля, най-малкото в негативен план: елиминирайки горенето на отпадъци като
вариант за „оползотворяване на ресурси“, те разчистват пътя за социално и
екологично предпочитани алтернативи.

Тези автори твърдят, че „движението за рециклиране“ има и позитивен принос във

възхода на рециклиращата индустрия. В същото време обаче „лидерът“ на
движението, Националната коалиция за рециклиране (National Recycling Coalition,
NRC / НКР), е представен едновременно като търговска асоциация, съставена от
професионалисти от индустрията на управление на отпадъците, и като „организация
на социално движение“ (пак там: 73, 87). Тази организация стои някак странно в
аналитичната категория на „движението за рециклиране“ рамо до рамо с най-ранните
„радикални“ поддръжници на рециклирането, с разнородните движения срещу
горенето на отпадъци и депонирането и с организираните от местните общности
активистки центрове за рециклиране, които са смазани именно от поддържаната от
НКР рециклираща индустрия (Weinberg et al., 2000). Макар че всички тези групи може
да бъдат анализирани като социални движения, между тях има важни класови
различия. Данните на авторите и обзорът на публикациите от годишната
конференция на Коалицията сочат, че „търговска асоциация“ е по-подходящ етикет в
използваната тук аналитична рамка (NRC, 1989). Нещо повече, данните относно
ръководството на Коалицията са оскъдни; твърде малко подробности относно
размера му или начина, по който упражнява властта си, са известни, особено пък на
гражданското общество, а и неговите действия включват и подкрепа за горенето на
отпадъци. И накрая корпоративните им връзки се простират отвъд индустрията на
управление на отпадъците: от май 1987 г. поне до 1991 г. президентът на Коалицията
е също и директор на комисията по рециклиране на Националната асоциация на
производителите на безалкохолни напитки (Beverage Industry, 1988, 1991). В
годишната търговска публикация на индустрията е цитирано следното изказване на
Стак: „Важно е индустрията на безалкохолните напитки да насочва темата за
рециклирането. Иначе може да се окажем принудени от законодателството да се
занимаваме с тази тема“ (Beverage Industry, 1992: 104; курсивът мой).

Макар съгласието от страна на индустрията на управление на отпадъците да е

необходимо условие за институционализацията на рециклирането, то не е
достатъчно. Тясното фокусиране върху него пренебрегва ролята на индустриите,
участващи в производството на тези отпадъци, както и алтернативния вариант на
мерки за редуциране на източниците. Под политически обстрел в продължение на
десетилетия, производителите на напитки и опаковки биха загубили твърде много,
ако рециклирането не се бе наложило, а и биха спечелили много от налагането му.

Тезата, че производителите на напитки и опаковки са ключовите фактори, отговорни

за институционализацията на рециклирането, се появява за пръв път в книгата на
Уилям Ратдже и Калън Мърфи Боклук!, където се твърди, че рециклирането възниква
в началото на 70-те години „с краткотрайното процъфтяване на стотици локални
изкупни центрове… дело основно на добронамерени активисти, които искат да
популяризират екологичната отговорност“ (Rathje and Murphy, 2001: 96).
Рециклирането се проваля няколко години по-късно, но „в крайна сметка се възражда,
което се дължи до голяма степен на фактори без никаква връзка с [по-ранното
движение за рециклиране]“ (пак там: 196). Причината е заплахата от закони за
бутилките. Според авторите производителите на напитки оказват влияние върху
държавата по две направления: чрез лобиране срещу законите и чрез възраждане на
рециклирането посредством „Програмата за рециклиране на индустрията на
напитките“, мрежа от центрове за доброволно събиране на амбалаж, основана през
80-те години. Рециклирането се институционализира, защото „пивоварните
[предлагат] на щатските власти сделка: хем ще се отървете от закона за бутилките –
от необходимостта да събирате съдове и да ги обработвате за повторна употреба,
хем ние ще решим проблема с боклука на публичните места по свой начин“ (пак там:
199). Последното твърдение не е подкрепено с доводи, но акцентът върху ролята на
производителите на напитки е важно парче от този пъзел (срв. Elmore, 2012).

Изключителната книга на Саманта Макбрайд Преосмисляне на рециклирането

(MacBride, 2012) също предлага обяснение на рециклирането, в което движеща сила
е индустрията. Но и тук произходът на рециклирането не е централен въпрос.
Вместо това Макбрайд прави блестяща критика на настоящата система и предлага
обяснение за нежеланието на съвременното „движение за рециклиране“ да предложи
по-добър вариант. Причината е идеологическа: движението е в „оковите“ на
„хегемонните идеи“, които самото то е формирало заедно с бизнеса (пак там: 10). Те
интериоризират един светоглед, който според авторката противоречи на
екологичната устойчивост: вярата, че екологичните проблеми могат и трябва да се
решат с изтъкване на индивидуалната отговорност и потребителския избор, с
постепенна промяна, която да започне с отваряне на пазарите и нарастващо
комодифициране, с публично-частни партньорства и „образование“ (пак там: 222).
Тези убеждения според нея са продукт най-вече на „деен-ост“ (busy-ness), тоест
усещането за „постигане на нещо“, което рециклирането дава и което отклонява
вниманието от насоченото към производителите законодателство. И тази „деен-ост“ е
активно поощрявана от различни индустрии, които печелят от нея. Тоест, тезата на
Макбрайд е в съзвучие както с пронизващите анализа ми теоретични въпроси, така и
със самия емпиричен анализ.

Обяснението на Макбрайд за възхода на рециклирането се базира на ретроспективно

проециране на това усещане за „деен-ост“ и обобщаване на хватките на индустрията
да заблуждава, кооптира и отклонява „активисткото движение за рециклиране“ (пак
там: 79–80). Ключовите свидетелства са извлечени от историческо проучване на Ню
Йорк, в което тя показва как една вече съществуваща екологична група е
целенасочено кооптирана, финансирана и поставена под контрола на
производителите на напитки и опаковки. Макбрайд твърди, че впоследствие тези
индустрии насочват усилията си към кооптиране на по-широкото движение за
рециклиране.

Точно тези индустрии се оказват ентусиазирани поддръжници на програмите за

разделно събиране „от врата на врата“ през 80-те и 90-те години. На този етап към
тях се присъединяват и фирми от националната индустрия на сметоизвозването,
които са в позиция да спечелят от общинските договори за събиране и обработване
на смесени отпадъци за рециклиране, събрани разделно „от врата на врата“. Въпрос
на време е общините и окръзите да поемат рециклирането като функция на
общинските услуги под натиска и на гражданското общество, и на индустрията. (пак
там: 80; курсивът мой)

Макбрайд излага най-силната хипотеза в научната литература за решаващата роля

на производителите на напитки и опаковки и тя заслужава допълнително проучване.
Остават няколко ключови въпроса: Какво правят тези индустрии извън Ню Йорк, както
и след срива на локалните центрове за рециклиране през 1974 г.? Как
„ентусиазираната им поддръжка“ довежда до институционализация на общинското
рециклиране? Защо толкова много екологични групи подкрепят рециклирането:
всички те ли са „кооптирани“ от индустрията, какъвто е случаят в Ню Йорк? Тези
групи винаги ли са били под заблудата на „хегемонни идеи“, работейки несъзнателно
срещу собствените си интереси? И накрая, откъде идват тези идеи – защо „са
формирани в сътрудничество с бизнеса“ (пак там: 10)?

За да разберем ролята на индустрията, трябва да обмислим начина, по който

екологичната политика е форма на класова политика. Въпреки че екологичното
движение никога не е мислело себе си като класа, почти всички социално-екологични
въпроси предполагат решения от сферата на производството и водят до политически
борби за контрол над тези решения. Това тласка еколозите в конфликт с
капиталистите, а в отговор те често се организират като класа. Рециклирането не е
изключение: учените са съгласни, че институционализацията му отразява компромис
между еколозите, от една страна, и индустриите на производство на напитки и
опаковки и на управление на отпадъците, от друга страна. Но отношението между
тези индустрии и еколозите остава неясно. Как възниква този съюз, кой участва в
него и кой го „води“? Моята изследователска стратегия се захваща с тези въпроси
директно, анализирайки отношенията както вътре в тези групи, така и помежду им.

Рециклиране: възходът на една хегемонна стратегия

Текстовете на Грамши (Gramsci, 1971) предоставят благодатна рамка за анализ на
това как класовата власт се развива и упражнява. Социолозите прилагат неговите
понятия към най-разнородни обекти и мащаби – от международното развитие (Arrighi,
1994) до авторитаризма (Riley, 2010), селската съпротива (Scott, 1987) и работното
място (Burawoy, 1979), но рядко към екологичната политика (вж. обаче Levy and
Newell, 2005). Ключовият принос на Грамши идва от презумпцията, че класите – или
класовите фракции – не могат просто да „доминират“ другите класи или силово да
налагат волята си на обществото, а трябва да постигнат някаква степен на съгласие.
Съгласието се постига чрез съюз и компромис, които водят до споделени материални
облаги в зависимост от организационната, икономическата и идеологическата власт
на всяка група. Грамши насочва вниманието ни към стратегиите на лидерство:
хегемонната група използва властовите си позиции, за да лансира своите интереси
като всеобщ интерес (Gramsci, 1971: 182). Това се случва на терена на гражданското
общество: хегемонията предполага лидерство чрез организация на гражданското
общество, планиране и лансиране на политически мерки, които не нарушават
основните интереси на хегемонната група (пак там: 160–161).[10]

Постигането на хегемония е труден и оспорван процес, а не предрешен въпрос за

доминантните групи. В екологичната политика компромисът между комплексни, често
противоречиви съвкупности от интереси трябва да се поддържа сред постоянните
сътресения, причинени от засилващия се екологичен упадък. Нещо повече, понеже
класите не са механично обединени, хегемонните групи трябва да координират две
отделни, взаимосвързани хегемонии: вътре в собствената им класа и между класите.
Макар че Грамши сякаш си представя това като линеен процес, при който
вътрешнокласовата хегемония или установяването на класова солидарност
предшества междукласовата хегемония (пак там: 181–182), той така и не формулира
експлицитно отношението между тези две хегемонии. Това повдига редица въпроси:
Може ли междукласовата хегемония да предшества вътрешнокласовата? Едната
възможна ли е без другата? И как загубата на едната засяга другата? Един
социологически анализ, който обръща сериозно внимание на хегемонията, трябва да
„проследи процеса“ [по методологията на process tracing] на създаване и поддържане
на това равновесие, а прилагането на грамшианска теоретична перспектива изисква
анализ на недостатъчно теоретизираното отношение между тези две хегемонии.

Настоящото изследване следва именно такава стратегия. Проследявам

политическата история на рециклирането от първата забрана върху стъклените
бутилки без връщане през 1953 г., обръщайки особено внимание на класовите
отношения и стратегиите на индустриите на производство на напитки и опаковки и на
управление на отпадъците. Още от първоначалното ми изследване върху
законодателството от 1953 г. за бутилките стана ясно, че „Да пазим Америка красива“
(ПАК), една необичайна политическа организация, създадена и контролирана от
производителите на напитки и опаковки, играе централна, макар и недооценена, роля
да защитава актуалния модел на производство от политически предизвикателства, да
държи индивидите отговорни за замърсяването и да мобилизира съгласие с
предпочитаните от тях алтернативи, включително рециклирането. Макар че ПАК се
споменава в литературата, никога не е правен задълбочен анализ на групата или на
нейната роля в институционализацията на рециклирането (Elmore, 2012; MacBride,
2012; Melosi, 2005; Rogers, 2005; Weinberg et al., 2000). Аз запълвам тази емпирична
празнина чрез фокусирано изследване на организацията, което събира и анализира
пълния набор от публично достъпни документи на ПАК. Голяма част от данните са
набавени от вътрешните бюлетини на ПАК, които описват тяхната хегемонна
стратегия в развитие, съюзите и постиженията им.[11] Този анализ е допълнен с
казусите на други групи и инициативи на индустрията, на които се отделя внимание в
литературата, включително Националния център за оползотворяване на ресурси,
Националната коалиция за рециклиране и „Програмата за рециклиране на
производителите на напитките“.

Посредством ПАК производителите на напитки и опаковки не просто кооптират

съществуващи групи или правят задкулисни сделки с тях, а предприемат комплексна
хегемонна стратегия. Те упражняват лидерство в национален мащаб, за да решат
проблема с боклука на публичните места, а по-късно и с твърдите отпадъци –
проблеми, създадени от тях самите – като предлагат и дори превантивно
осъществяват приемливи алтернативи на законодателните промени. Това предполага
активистка мобилизация из цялата страна, учредяването на хиляди филиали,
огромна информационна кампания, продължителна реклама в основните медии и
лобиране на всички равнища на управление. ПАК използват йерархична структура с
централен офис в Ню Йорк и филиали из целия свят. В нея се включват и
обществени организации, като момчешкото и момичешкото скаутско движение и
клуба 4-Н[12], екологични групи, големи корпорации, профсъюзи и държавни агенции.
ПАК основава и свои полу-независими подразделения на щатско, окръжно и
общинско равнище, като името на всяко едно включва неговото местоположение –
напр. „Да пазим Атланта красива“. Тези подразделения се явяват подходящия
изпълнител в дадения местен контекст на създадените в централния офис стратегии.
Всички стратегии са структурирани съобразно основополагащата етиологична
презумпция на ПАК: индивидуалните потребители причиняват екологичните
проблеми, а не производителите. Тактически те приемат формата на кампании за
обществено възпитание и чистота, на организиране на доброволно рециклиране и
накрая на общинско рециклиране.

Хегемонната стратегия на производителите на напитки и опаковки е развивана и

обновявана в отклик на три заплахи, около които е организиран анализът ми. През
50-те години отпадъците, породени от първоначалното развитие на еднократните
съдове, водят до рестриктивни закони из цялата страна. Производителите на напитки
и опаковки парират удара, създавайки ПАК и координирайки групи срещу боклука на
публичните места във всички 50 щата. Техният успех води до съюзи с другите
индустрии и до подкрепа от държавата. Хегемонната им позиция обаче е в опасност
от 1970 г. нататък, когато неспирното нарастване на общинските отпадъци провокира
възражения към техните решения за боклука на публични места, разчитащи на
„обществено възпитание“ и на доброволни акции за чистота. Под натиска на
екологичното движение, възобновените законодателни предизвикателства и загубата
на ключови съюзници, производителите на напитки и опаковки отвръщат с вихър от
действия. През 70-те години те лобират срещу законодателството, лансират
комплекси за „оползотворяване на ресурси“ и подкрепят доброволното рециклиране,
но със слаб успех. Най-важното обаче е, че посредством ПАК засилват
организационните си връзки и присъствие в гражданското общество, както и в
местното управление. Тази разширена мрежа на ПАК се оказва от критично значение
през 80-те години, когато нестихващият ръст на отпадъците се съчетава с рязко
покачващите се разходи за сметища, за да предизвика „криза с твърдите отпадъци“.
По време на кризата ПАК успява да възстанови хегемонията си. Организацията
задейства предишните си връзки и влиза в съюз с индустрията на управление на
отпадъците, за да институционализира разделното събиране „от врата на врата“ с
общинско финансиране – решение, което може да мине за всеобщо изгодно за
индустрията, местната власт и еколозите, но при все това далеч не разрешава
проблема с общинските отпадъци.

Постигната хегемония: морализиране на боклука,

мобилизиране на гражданското общество
На 1 февруари 1953 г. Върмонт одобрява първия закон за бутилките в страната, който
забранява продажбата на бира в стъклен амбалаж за еднократна употреба.
Възраженията срещу бутилките са подети от фермерите в щата; като основни
собственици на земята покрай щатските магистрали те протестират, защото
изхвърляните от превозни средства стъклени бутилки нараняват добитъка и
повреждат фермерското оборудване (Fenton, 1953). Законодателите във Върмонт
откликват на тези искания поради две очевидни причини: една трета от тях са
фермери, а и почистването на уличния боклук от щатските служители, изчислено в
човекочаса, струва 100 000 долара годишно (Smith et al., 1956).

Производителите на напитки и опаковки мигновено се мобилизират срещу това

предизвикателство към приходите и автономията им и привличат и други индустрии
да се присъединят към тях в класова опозиция.[13] Усилията им в крайна сметка се
увенчават с успех. Макар че подновяването на закона минава на косъм през 1955 г.,
той вече включва изискване за учредяване на назначена от губернатора комисия,
която да проучи проблема с боклука по магистралите и да разгледа алтернативни
решения. На 15 декември 1956 г. петте члена на тази комисия публикуват доклад,
който препоръчва забраната да не се подновява. Според авторите на доклада да се
държат производителите на бутилки отговорни за проблема с боклука на публичните
места създава опасен прецедент:

[В]сички производители са обезпокоени, когато законодателството забранява

употребата на определен артикул, който иначе е напълно законен и легитимен, дори
когато този артикул не се произвежда от техните компании… Рестриктивното
законодателство от този тип [създава] прецедент, който един ден може да засегне
цялата индустрия. (Smith et al., 1956: 13, курсивът мой)

Изпълнителният секретар на „Асоциирани индустрии на Върмонт“, който е

интервюиран при изготвянето на доклада, твърди, че ако този закон остане в сила,
това ще обезсърчи всякакво по-нататъшно икономическо развитие в щата (Smith et
al., 1956). Тази енергична проява на класова солидарност, подклаждана от
производителите на напитки и опаковки, дава добра представа за назряващите им
организационни способности. Струва си да отбележим и иновативния идеологически
характер на политическата им кампания.

Докладът на Комисията за боклука на публични места разкрива вероятно първия

опит на индустрията да дефинира уличния боклук като проблем, причинен от
„безотговорни индивиди“, както и съществената роля, която това прехвърляне на
вината към индивиди изиграва за отмяната на закона. Комисията отбелязва, че
проучването ѝ включва „поредица разговори [с] „Да пазим Америка красива“ АД,
националната организация, която действа като клирингова къща и информационен
център за местните движения, ангажирани с проблема на боклука на публичните
места“ (пак там: 4). Консултацията с ПАК е убедителна. Членовете на комисията
отхвърлят докладите на бившия комисар по магистралите, който изчислява, че
изхвърлянето на стъклени бутилки на публични места е намаляло с 80–90% след
влизането в сила на закона за бутилките, както и икономическите притеснения на
фермерите.[14] Вместо това комисарите приканват да се приложи решението, за
което „много от гражданите на Върмонт“ вярват, че е „единствен“ начин за
разрешаване на проблема с боклука на публични места: „усещане за индивидуална
отговорност, изградено чрез обществено възпитание“ (пак там: 13, курсивът мой).

Успяват да убедят губернатора Джонсън да създаде „Да пазим Върмонт красив“ през
1955 г., като тази организация и комисията „работят заедно в много близко
сътрудничество…, полагайки усилия да определят възможните резултати на една
кампания за намаляване на боклука на публичните места“ (пак там: 14). Тези усилия
включват поставянето покрай шосетата на 2000 контейнера за смет, боядисани в ярки
цветове и с надпис „Да пазим Върмонт красив“. Освен това с обществено възпитание
се насърчава и личната отговорност: още преди доклада на комисионера „Да пазим
Върмонт красив“ учредява програма в основните училища (Smith et al., 1956).
Ранните намеси в образованието ще станат основен стълб на всички бъдещи
стратегии за стимулиране на „екологично отговорно“ поведение.

Забраната е вдигната през 1957 г. Комисията констатира, че на нейно място „[трябва]

да продължи програмата, стартирана от „Да пазим Върмонт красив“ в сътрудничество
с Отдела за магистралите и с други щатски агенции, и към нея трябва да се включат
гражданите и гражданските организации в целия щат“ (пак там: 16). Резултатът
следователно е капитулация пред лобистите на индустрията, рационализирана като
компромис с една предполагаемо неутрална обществена организация. Регулациите
върху опаковките – застрашителни за автономията на индустрията и скъпоструващи
за щата – явно не са необходими, стига само индивидите да бъдат възпитани в
отговорно поведение. Този компромис е издействан от „Да пазим Америка красива“,
която през 1953 г. успява да убеди щатските власти в способността си да реши
проблема с уличния боклук и започва да организира съгласието на гражданското
общество да поеме отговорност за този проблем. Поддръжниците на забраната върху
еднократните бутилки не разполагат с такава организация.

Успехът на първата кампания на ПАК води до разпространяването ѝ из цялата

страна. Петгодишният „отчет на успехите“ на ПАК представя подробно стратегията на
организацията да се утвърди като водеща сила за мобилизация срещу боклука на
публични места (KAB, 1959). Отчетът се хвали с „драматичен“ успех в
координирането на национална мрежа, „съставена от разнородни и конкуриращи се
интереси – индустрия, работещи, бизнес, управление и доброволчески граждански
групи [за] дружна атака срещу един всеобщ проблем“ (пак там: 2). Тези хвалби
изглеждат основателни: към 1959 г. ПАК вече има пръст в програмите за
предотвратяване на уличния боклук из всички 50 щата, разпространява брошура за
началните училища „Ани вече не си хвърля боклука на улицата“ (KAB, 1955) до 100
000 учители и публикува редовен бюлетин с предложения как да се спре
замърсяването на публичните места за филиалите си из цялата страна (KAB, 1959:
2). ПАК координира тези усилия на местно ниво чрез национален консултативен
съвет, който „се състои от четири федерални правителствени департамента и над 50
национални организации в обществен интерес, чиято членска маса възлиза на 70 000
000 души“ (пак там: 8). Съветът включва и видни национални екологични
организации, сред които „Защита на природата“, Националното Дружество „Аудубон“,
Националната федерация за дивата природа и Съюза „Айзък Уолтън“.

В заключение, към края на 50-те години производителите на напитки и опаковки вече

успешно са координирали своите интереси с тези на останалата част от индустрията
и гражданското общество, установявайки едновременно междукласова и
вътрешнокласова хегемония. Тактиките на ПАК се стабилизират и организацията се
установява в относително комфортна зона, организирайки акции по почистване и
кампании за „обществено възпитание“ из цялата страна. Те обаче не могат да си
позволят да тънат в самодоволство твърде дълго. Отпадъците нарастват главоломно
през 60-те години (EPA, 2015; вж. ил. 2) и двете хегемонии се оказват твърде крехки
пред силите на историята.

Ил. 2. Генериране на общински твърди отпадъци (ОТО), 1960–2010 г.; годишно генериране на ОТО,
генериране на отпадъци на глава от населението, милион тона, отпадъци (в паунда) на човек на ден.
Източник: EPA, 2015.

Оспорена хегемония: обръщане към екологичното

движение
Съвременното екологично движение, което се отличава от предходните със
загрижеността си за постигане на сигурна, годна за обитаване застроена среда без
„замърсяване“, а не за опазването на „естествените“ обитания на дивата природа,
излиза на политическата сцена на 22 април 1970 г., първият Ден на Земята (Brulle,
2000). Това е впечатляваща демонстрация на сила – с 12 000–13 000 събития из
цялата страна (Rome, 2013: 116–164). Еколозите обвиняват индустрията за
замърсяването и индустрията като класа се озовава под силен натиск на множество
фронтове. Междукласовата хегемония на производителите на напитки и опаковки е
под заплаха: старите стратегии за почистване на уличния боклук очевидно са се
провалили – опаковките и конкретно опаковките на напитките се приема за основна
форма на замърсяващия градовете боклук и активистите подкрепят закони за
бутилките из цялата страна (EPA, 1972). Национални закони за бутилките са внасяни
в Конгреса през 1970 г., 1972 г. и 1974 г. (Elmore, 2012). Законите на щатско равнище
са по-широко разпространени и до 1976 г. са внесени над 1000 подобни
законодателни предложения (Melosi, 2005: 225).[15] Макар че малко от тези
проектозакони са одобрени, през 1972 г. във Върмонт и Орегон е прието първото
законодателство, което въвежда плащане на депозит за всеки съд за напитки.

Със завръщането на призрака на държавната регулация и след приемането на важно

екологично законодателство на федерално ниво производителите на напитки и
опаковки се залавят да заздравят хегемонната си позиция и по двата фланга. Те
харчат милиони в борбата срещу законите за бутилките и други закони, насърчаващи
многократната употреба, като в повечето случаи жънат успех (Gould et al., 1996: 135).
Те задълбочават и усилията си да бъдат водещ фактор в налагането на
конструктивни решения на проблемите, причинени от собствените им практики. Също
както в случая с Върмонт, те се стремят към междукласова хегемония на терена на
гражданското общество, и то предимно чрез организацията „Да пазим Америка
красива“. Това включва създаването на изключително успешни национални рекламни
кампании, разработването на комплексна и постоянно действаща система срещу
изхвърлянето на боклук на публични места, установяването на национални празници,
които да конкурират Деня на Земята, и на по-близки отношения с държавата.
Производителите на напитки и опаковки опитват и да формират две нови
алтернативи на законодателството, а именно централизирани, високотехнологични и
капиталоемки центрове за „оползотворяване на ресурси“ и реклама на доброволното
рециклиране.

ПАК стартира своята контраатака на първата годишнина на Деня на Земята със

„социална реклама“.[16] В нея актьорът Айрън Айз Коди играе индианец, който гребе
надолу по река, видимо разстроен от изхвърления в нея боклук.[17] Когато достига
осеяния с боклуци бряг, покрай него префучава кола: пътникът изхвърля торба с
боклук през прозореца и тя се приземява в краката на главния герой. Айрън Айз Коди
пролива една-единствена сълза. Рекламата завършва с просто съобщение:
„Замърсяването започва от хората. Хората могат и да го спрат“. Това е най-прочутият
лозунг на ПАК и несъмнено „идеологическата“ им стратегия в най-изчистения ѝ вид.
Широко известна като „рекламата с плачещия индианец“, тя си остава образец за
пропаганда и емблематичен пример от учебниците по реклама и връзки с
обществеността. Продуциран от ПАК и финансиран от федералното правителство,
Айрън Айз се появява в безплатни реклами на стойност почти 40 млн. долара само
през 1975 г. (KAB, 1976a: 2). Кампанията от 1975 г. достига 1.4 млрд. телевизионни
гледания на общо 63 643 реклами, както и 832 256 радио реклами, 427 вестникарски
реклами, 57 реклами в бизнес издания и 176 реклами в списания (пак там).
Кампанията продължава десетилетия, донасяйки огромна слава на Айрън Айз Коди и
ПАК. За двадесет и петата годишнина на ПАК през 1978 г. е организирана среща в
Овалния кабинет на Айрън Айз и президента на ПАК с Президента Картър.

По-слабо известни, но от решаващо значение, ако искаме да разберем наследството

на ПАК, са организационните му инициативи в гражданското общество, които стават
много по-комплексни в отговор на описания по-горе натиск на законодателството и
социалните движения. ПАК стартира тези инициативи с мултиплициране на
кампаниите за „обществено възпитание“ и акциите за почистване на боклука на
публични места. Към 1976 г. те вече са изградили федерация от 7 000 местни
филиала, които участват в организирането на почиствания и в разпространението на
посланието за екологична отговорност (KAB, 1976b: 1). През 1979 г. е официално
въведена учебната програма „Боклукът в коша“ (KAB, 1979a). ПАК насочва усилията
си и към политиците с „Каталог на програми за екологичен напредък“, посочващ как
корпоративна Америка работи за решаване на екологичните проблеми (KAB, 1973).
Скоро след обявяването на Деня на Земята през 1970 г. ПАК въвежда свой собствен
конкурентен празник, посветен на околната среда: „Денят, в който пазим Америка
красива“. ПАК дори поставя основите и за международно присъствие: „Да почистим
света“ е учреден през 1974 г. с участието на 37 страни.

Въпреки този успех установеният във Върмонт организационен модел вече не е

достатъчен да поддържа вътрешнокласовата хегемония на производителите на
напитки и опаковки и ПАК губи важни съюзници. От решаващо значение е, че
Агенцията за опазване на околната среда (Environmental Protection Agency, EPA /
АООС), член на националния консултативен съвет на ПАК, публично се отрича от
инициативите на ПАК. През 1972 г. Агенцията публикува доклад върху „проблема с
амбалажа на напитките“. Той констатира, че доброволческите почиствания на
уличния боклук и дори „мащабните инициативи […] [на ПАК], в които над 2 млн. души
събират боклук“, все пак са недостатъчни, и препоръчва да се въведе национален
данък върху всички съдове за напитки (EPA, 1972: 81–85, курсивът мой). През 1973 г.
по време на годишната среща на консултативния съвет на ПАК, Агенцията ясно
изразява провокираното от новия екологичен радикализъм усещане за сътресение и
несигурност и критикува относително простите кампании срещу изхвърлянето на
боклук на публични места, а впоследствие напуска съвета (Williams, 1973). ПАК губи и
няколко големи екологични групи в консултативния си съвет. По-късно ПАК признава,
че „през 1972 г. вече е очевидна нуждата от по-изтънчен подход“ (KAB, 1982b: 4).
Уронването и на вътрешнокласовата, и на междукласовата им хегемония подтиква
производителите на напитки и опаковки да се прегрупират.

„По-изтънченият подход“ на ПАК е да засилят междукласовата си хегемония

посредством разширена организация в гражданското общество. Ключов инструмент
на тяхната офанзива е „Система чиста общност“ (Clean Community System, CCS /
СЧО), един по-изтънчен вариант на предходните им инициативи на почистване, който
се „основава на поведенчески научни техники“ и е институционализиран като
постоянна организация с финансовата подкрепа на общини, окръзи и цели щати
(KAB, 1976a: 1). СЧО има годишни разходи от 10 000 до 100 000 долара и изглежда
като сериозно усилие, пък макар и с ограничен кръгозор, да се постави под контрол
боклука на публични места, а по-късно и твърдите отпадъци (KAB, 1982b: 2).
Намерението на тази програма е да документира „базисния обем“ уличен боклук и
спрямо него да измерва напредъка, както и да планира разходно-ефективни
стратегии за намаляване на боклука. Общините получават сертификат за „чистота“
едва след като лидерите на местния филиал на ПАК посетят двудневен тренинг,
кметът официално одобри програмата, а общинският санитарен директор „оцени
местната ситуация с боклука на публични места /твърдите отпадъци“ (KAB, 1976b: 1).
Оперативните наръчници, издадени през годините, са обемисти и сложни документи.
Целта на ПАК е

да редуцира изхвърлянето на боклук на публични места, привличайки цялата

общественост първо в постигането на консенсус, че има проблем с боклука по
улиците и че той е решим чрез доброволни действия, и второ в създаването на
партньорство с бизнеса, работещите, гражданските групи, медиите, училищата и
местните власти за осъществяване на продължителна програма… (KAB, 1983b)

Инициативите на рециклиране са основна част от кампанията: проучване на ПАК от

1980 г. установява, че 86% от респондентните градове от СЧО отдават основно
значение на рециклирането (пак там: 1).

СЧО успешно слива двете линии на атака на индустриите; те се стремят

едновременно към вътрешнокласова и междукласова хегемония, ангажирайки
гражданското общество, индустрията и всички равнища на държавната
администрация. СЧО е официално открита през 1976 г. на гала събитие в хотел
„Билтмор“ в Ню Йорк и е под председателството на издателя на списание „Тайм“
(който освен това е заместник председател на борда на директорите на ПАК). Към
1978 г. ПАК вече редовно провежда тренинги за СЧО из цялата страна, които се
посещават както от висши държавни служители, така и от лидери на гражданското
общество. Сенатори, държавни служители от екологичния ресор, конгресмени и
международни партньори на ПАК посещават тренинга във Вашингтон. Програмата
бързо се разраства: 20-те първоначални града в СЧО през 1976 г. се увеличават до
над 245 сертифицирани общини и три сертифицирани щата през 1982 г. (KAB, 1976a:
1; KAB, 1982a: 1). Предходният ѝ организационен успех ѝ дава необходимите за по-
нататъшно развитие легитимност, масова подкрепа и организационни мрежи. Ползите
се промотират и чрез кампаниите на социална реклама на ПАК с „плачещия
индианец“. ПАК се насочва и към търговски и промишлени обекти с програмата „Чист
отбор“, която „използва подхода на СЧО, за да обедини работници и мениджмънт за
сътрудничество в едно общо усилие [за] правилна обработка на отпадъци и скрап“
(KAB, 1979c: 1). „Системата чиста общност“ е внедрена и в Англия през 1979 г.
благодарение на филиала на ПАК, Група „Да пазим Великобритания спретната“, както
и в Южна Африка, Австралия, Канада, Бермудските острови и Нова Зеландия (KAB,
1979a; KAB, 1979c).

ПАК не е единственият инструмент за действие на производителите на напитки и

опаковки; струва си да споменем и няколко недотам успешни опита за установяване
на хегемония. Един важен казус, изследван от Макбрайд (MacBride, 2012), е опитът
им да наложат междукласова хегемония, като финансират и контролират дневния
ред на Коалицията за екологични действия на Ню Йорк. Непосредствено след Деня
на Земята крилото на Коалицията, което отговаря за събирането на дарения,
привлича в състава си изпълнителния директор на „7UP“, изпълнителния
вицепрезидент на Асоциацията на производителите на алуминий и представител на
„Кока Кола“; то успява да подсигури средства от „търговските асоциации на
производителите на алуминий, стомана, стъкло, хартия и пластмаса;
производителите на бутилки и други съдове; търговците на дребно и техните
асоциации; производителите на напитки; дистрибуторите на бира; и издателите на
вестници“ (MacBride, 2012: 59). Не е изненада, че Коалицията действа подобно на
ПАК. Тя се фокусира върху личната отговорност за генерирането на общинските
отпадъци: изпълнителният ѝ директор посочва „хората“ по принцип като причина за
замърсяването и заявява, че е „бесен“, понеже „където и да отидат, те замърсяват“
(пак там: 56). Коалицията въвежда образователна програма за ученици в началното
училище „Не прави боклук от боклука!“ и инициира създаването на локални
събирателни центрове за рециклиране. Първоначално тази инициатива е успешна; за
две години създават 20 центъра и си осигуряват подкрепата на федерални и щатски
ръководители, включително Агенцията за опазване на околната среда на Ню Йорк.

Коалицията набира средства с експлицитната цел да работи за алтернативи на

данъците, забраните и другите регулации върху съдовете (MacBride, 2012). В писмо
между двама представители на индустрията се говори за заплахата от „наказателно
законодателство“ срещу съдовете за еднократна употреба и за работата на
Коалицията като критично важна за спирането му в Ню Йорк (пак там: 60). В писмо за
събиране на дарения изпълнителният директор на Коалицията описва тези
законодателни мерки за налагане на данъци и забрани върху съдовете за еднократна
употреба като „опустошителни пожари“, които лумват из цялата страна, рекламира
услугите на Коалицията за разпространяване на посланието за „участие на
общността в изразяването на свободната воля при формулирането на решения на
проблема с твърдите отпадъци“ и набляга, че „трябва да се намери надеждна
алтернатива на законодателството“ (пак там: 60). И действително, докато рекламира
рециклирането, Коалицията успешно се бори срещу всякакви регулации върху
опаковките, включително решителното предложение за облагане с данъци на
съдовете без връщане, внесено от нюйоркската Агенция за опазване на околната
среда през 1973 г. Скоро след тази победа индустрията прекратява отношенията си с
Коалицията за екологични действия (пак там: 65).

Действайки автономно от останалите, през 1971 г. индустрията на производство на

напитки учредява „Програма за рециклиране на производителите на напитки“.
Аргументите зад тази стратегия са добре познати и са изложени съвсем открито в
тяхното основно търговско издание Годишен наръчник на производителите на
напитки. Например: „Благодарение най-вече на успеха на [Програмата за
рециклиране на производителите на напитки] в Аризона опитите да се приеме
каквото и да е рестриктивно законодателство за опаковките не стигнаха далеч“
(Beverage Industry, 1979). От гледна точка на историята на рециклирането тази
програма се явява скромно допълнение към акциите на ПАК. Също както
предходните инициативи за доброволно рециклиране ефективността и на тази е
ограничена, тъй като изисква потребителите доброволно да пътуват до съответния
пункт за рециклиране на програмата. Освен това тя е относително малка в сравнение
с инициативите на ПАК; към 1989 г. такива програми функционират само в 9 щата,
съпоставено с 18 щатски програми на СЧО (Beverage Industry, 1989: 115; KAB, 1990b:
1).

През 1970 г. производителите на напитки и опаковки откриват Национален център за

оползотворяване на ресурси (National Center for Resource Recovery, NCRR / НЦВР).
Той цели да демонстрира „ангажимента на американската индустрия и работници да
помогнат за решаването на един значим обществен проблем“ (NCRR, 1981: 51).
Корпорациите, представени в неговия борд на директорите, са до голяма степен
същите като в борда на ПАК – председател и на двете е изпълнителният директор на
„ПепсиКо“ – макар тук профсъюзите да имат по-централна позиция. В борда няма
членове на индустрията на управление на отпадъците. Стратегията на НЦВР е доста
различна от „Програмата за рециклиране на производителите на напитки“ или от
стратегията на ПАК: НЦВР се занимава с разработване на авангардни технологии за
„оползотворяване на ресурси“ и преди всичко скъпи и трудоемки комплекси, които
комбинират горене на отпадъци (т.е. „отпадъци-в-енергия“) с автоматизирано
разделяне на подлежащите на рециклиране материали. НЦВР не се опитва да
наложи междукласова хегемония чрез мобилизация на гражданското общество;
вместо това се обръща директно към участниците в изграждането на тези комплекси:
финансисти, кметове, Агенцията за опазване на околната среда, собствениците на
сродни технологии и индустрията на управление на отпадъците. В резултат неговите
инициативи имат много по-слаб успех. Позовавайки се на загубата на федерална
подкрепа след поредица провали на преговорите за изграждане на такива
съоръжения, НЦВР прекратя съществуването си през 1982 г. (NCRR, 1981).
Несъмнено причина за това е най-вече натискът на социалните движения и
неспособността на НЦВР и останалите поддръжници на оползотворяването на
ресурси да промотират тази технология като нововъведение от обществен интерес.

Накратко, относително простите програми срещу изхвърляне на отпадъци на

публични места и за обществено възпитание, които ПАК координира през 50-те и 60-
те години, не са достатъчни, за да удържат неумолимото нарастване на твърдите
отпадъци и на боклука на публични места. Междукласовата и вътрешнокласовата
хегемония на производителите на напитки и опаковки е подкопана, когато породените
от отпадъците екологично-социални проблеми провокират натиск от страна на
социалните движения, бум на законите за опаковките и загуба на ключови съюзници.
Тези индустрии отговарят на предизвикателствата с най-разнообразни тактики, някои
от които са по-ефективни от други. Те се заемат с лобиране на федерално, щатско и
местно ниво срещу законите за бутилките и успяват да създадат национална
рекламна кампания с огромна популярност, която дефинира уличния боклук като
отпадъците на безотговорни индивиди. Те засилват и опитите си да измислят и
реализират алтернативи на законите за бутилките. Чрез НЦВР се стремят да
създадат високотехнологични центрове за „оползотворяване на ресурси“; обаче
НЦВР не успява да представи тези центрове като нещо в обществен интерес и
организацията се разпада. През „Програмата за рециклиране на производителите на
напитки“ индустрията учредява центрове за рециклиране, но тези инициативи са
относително ограничени и неефективни. ПАК се оказва решаващият фактор.
Организацията стартира „Система чиста общност“, с която се вклинява в
гражданското общество и в местното управление, организирайки доброволчески
решения за боклука на публични места и твърдите отпадъци, включително
рециклиране. Тази комбинация от стратегии в крайна сметка успешно парира
повечето законодателни инициативи. Но никоя от тези стратегии не се насочва към
източника на отпадъци; затова те продължава да трупат и предизвикват нови
социални проблеми.

Укрепена хегемония: пропагандиране на

рециклирането
Към началото на 80-те години социалният проблем с изхвърлените не на място
отпадъци – уличният боклук – е засенчен от натиска на „правилно“ изхвърлените
отпадъци върху националната инфраструктура на сметосъбиране. Рязкото покачване
на тарифите на сметищата за общинско ползване – тези разходи почти се утрояват
между 1985 г. и 1990 г. – и всеобщото убеждение, че местата за сметища „свършват“,
води до обявяването на „криза с твърдите отпадъци“ (EPA, 2015; Melosi, 2005). ПАК,
разбира се, не може да изхвърли на боклука една добра криза и се възползва от
силната си организационна позиция в гражданското общество – своята междукласова
хегемония – за да заздрави вътрешнокласовата си хегемония. Организацията
изгражда по-силен съюз с индустрията на управление на отпадъците и с държавната
администрация, чиято цел е общинско рециклиране, което очевидно е взаимно
изгоден изход от ситуацията. За общините то носи обещанието за нов източник на
приходи и за съкращаване на таксите за сметища. На гражданското общество
общинското рециклиране обещава съкращаване на екологичните въздействия. А на
производителите на напитки и опаковки то обещава да неутрализира политическата
заплаха от законодателство за опаковките, като в същото време подсигури евтин и
надежден източник на суровини. Накратко, това е идеалната хегемонна стратегия.

През 1982 г., веднага след като НЦВР прекратява дейността си, ПАК обявява, че
„навлиза официално на терена на рециклирането“, и създава съвещателна комисия
по рециклиране, оглавена от един от директорите на „Континентал Кен“ и
представители на шест индустрии, участващи в производството на опаковки (KAB,
1982a: 1).[18] Комисията бързо се разраства и вече включва представители и на
индустрията на напитките (KAB, 1983b). Тя планира да разшири рециклирането,
използвайки вече съществуващите организационни мрежи на ПАК. При официалното
ѝ откриване президентът на ПАК Роджър Пауърс заявява:

Показателно е, че инициативата за рециклиране на ПАК няма да се ограничи до

опаковките. Тя ще включва всякакъв вид материали, подлежащи на рециклиране.
Нямаме търпение да разширим техническата си експертност в сферата на
рециклирането и да се възползваме от значителните знания на местните
координатори на СЧО за изготвянето на гражданско-образователните и
комуникационните аспекти на прототипа за рециклиране на ПАК. (KAB, 1982a: 1)

Като имплицитно признание за провала на доброволните, нестопански инициативи за

рециклиране новата стратегия на ПАК дефинира подходящата за гражданското
общество роля, а именно предано сътрудничество с частните центрове за
рециклиране. За да направи рециклирането икономически изгодно, ПАК ще
мобилизира граждански групи да участват изцяло в рециклирането на търговски
принцип (KAB, 1982a; KAB, 1983a). Комисията съставя Наръчник на СЧО за
рециклиране на разнородни материали, издаден през 1983 г. и посрещнат с голям
успех.[19] Наръчникът от 94 страници дава напътствия за интегриране на
рециклирането в програмите на СЧО и за рекламиране на рециклирането сред
местните общности. Той съдържа и подробна техническа информация как да се
изградят центрове за рециклиране, да се събират подлежащите на рециклиране
материали и да се изнасят на пазара (KAB, 1983b). Тази информация безспорно е
полезна, тъй като програмите на СЧО вече активно се ангажират с рекламата на
рециклирането. Някои градове от СЧО вече са институционализирали разделното
събиране „от врата на врата“ с ограничен обсег (KAB, 1980: 1; KAB, 1981a: 1).

Докато ПАК промотира рециклирането, междукласовата му хегемония се засилва.

„Системата чиста общност“ почти удвоява покритието си – от 265 сертифицирани
общини през 1982 г. до 450 през 1988 г. (KAB, 1988a: 2). През 1990 г. щатските
системи „чиста общност“ вече наброяват 18. Системата включва стратегически важни
градове като Чикаго, Лос Анджелис и целия щат Калифорния (KAB 1987b, 1990b).
Символно значимият Айслип, дом на „боклукчийския шлеп“, също се присъединява
към системата; Айслип дори прави презентация на своя „успех в рециклирането“ по
време на тридесет и шестата годишна среща на ПАК (KAB, 1989b; KAB, 1989c: 1).[20]
Към редиците на преданите членове се присъединяват и 35 щатски и хиляди локални
филиала, които са извън „системата чиста общност“, но също подемат мисията на
ПАК (KAB, 1982b: 4). През 1987 г. е обявен „месец на ПАК“ с широко участие: при
почистването на боклука от улиците на Финикс „3 000 доброволци събират 1 200 тона
боклук за един ден – от него 66 тона подлежат на рециклиране“ (KAB, 1988a: 2).[21]
Неговите комуникационни кампании също са във възход: през 1982 г. е осигурено
безплатно рекламно време на стойност 500 млн. и са отчетени над 15 млрд. гледания
(KAB, 1983a: 3). „Плачещият индианец“ Айрън Айз Коди постига рейтинг на публична
разпознаваемост от 94%, получава своя звезда на Холивудската алея на славата и
поздравително съобщение от Президента Рейгън (пак там).

Междукласовата хегемония на ПАК – неговият успех в гражданското общество – му

позволява отново да укрепи своята вътрешнокласова хегемония. Това включва и по-
силна връзка с най-високите равнища на държавата. Въпреки „кризата с отпадъците“
администрацията на Рейгън няма никакво намерение да създава прецедент, като
инициира силна федерална политика в областта на общинското управление на
отпадъците (Gould et al., 1996: 137). Вместо това те оставят проблема на щатските
администрации, доброволчеството и пазара. Мисията на ПАК идеално пасва на тази
стратегия и в лицето на ПАК президентската администрация очевидно намира
перфектния носител на нужната реформа. Президентът Рейгън изнася реч на
церемонията по връчването на наградите на ПАК, в която заявява: „Програмата СЧО
олицетворява онзи тип позитивна доброволческа акция, който тази администрация
подкрепя… Американците искат по-малко правителствена намеса в живота си и
доброволните програми като вашата спомагат за това“ (KAB, 1982a: 5). Президентът
на ПАК отстоява позицията, че „американците първо трябва да вземат отношение
към местните социални въпроси – като например справянето с отпадъците – за да
може да се реализира значително орязване на държавната бюрокрация и
намаляване на данъците“ (KAB, 1981b: 4). ПАК партнира на Белия дом във
федералната инициатива за обществените терени „Да се гордеем с Америка“.
Директорът по комуникацията на тази инициатива заема и длъжността президент на
националния консултативен съвет на ПАК. Назначеният от Рейгън „специален
асистент по инициативите на частния сектор“ пък възхвалява Наръчника на СЧО за
рециклиране на разнородни материали (KAB, 1983a). Клинтън и Маккейн също
отдават дължимото на ПАК и СЧО (KAB, 1987a; KAB, 1989c).

Петнадесет години след като отрича тактиките на ПАК, Агенцията за опазване на

околната среда отново се присъединява към националния му консултативен съвет
(KAB, 1988d). Тя е четиринадесетата федерална агенция в съвета в допълнение към
72 граждански организации. ПАК ликува в бюлетина си: „По-рано тази година АООС
потърси експертното мнение на ПАК за разработването на стратегия за справяне с
проблемите на управлението на твърдите отпадъци, пред които е изправена
страната“ (KAB, 1988d: 2, курсивът мой). Впоследствие Агенцията се присъединява и
към Оперативната група за твърди отпадъци на ПАК и подписва резолюция,
заявяваща ангажимента ѝ „да работи в сътрудничество с „Да пазим Америка
красива“, за да продължи инициативите на обществено възпитание, които насърчават
рециклирането из цялата страна“ (KAB, 1990a: 6).

Вторият решаващ момент за вътрешнокласовата хегемония на ПАК е новият ѝ съюз с

индустрията на управление на отпадъци. Доминиращите в индустрията „Уейст
Мениджмънт Интернешънъл“ и „Браунинг-Ферис Индъстрис“ влизат в партньорство с
ПАК за лансирането на „интегрирано управление на отпадъци“ (KAB, 1981a).[22]
Мотивът за партньорството е ясен: двата гиганта в бранша разполагат с технологията
и експертното знание да управляват комбинирано рециклиране и сметосъбиране и
съответно да си осигуряват изгодни договори за тази услуга, но пък им липсва
организационен капацитет, за да поведат институционализацията ѝ. В същото време
производителите на напитки и опаковки пък нямат необходимата технология, но
посредством КАБ разполагат с национална организация със социални мрежи и
легитимност, които могат да задействат, за да „предложат на общините план за
управление на отпадъците“ (KAB, 1988a: 2).

Сътрудничеството между тези индустрии има широк размах. Към 1981 г. „Браунинг-
Ферис Индъстрис“ вече инициира програми на СЧО и подкрепя системата из цялата
страна (KAB, 1981a). „Уейст Мениджмънт Интернешънъл“ финансира второто
издание на наръчника за рециклиране на СЧО (KAB, 1987b), както и семинари за
„обучение на обучители“, тоест служителите на ПАК, които превеждат местните
общности през сертификационния процес на СЧО (KAB, 1988c).[23] „Браунинг-Ферис
Индъстрис“ спонсорира ново издание на наръчниците за сертифициране и
пресертифициране на СЧО (KAB, 1988b). „Уейст Мениджмънт Интернешънъл“ печели
Корпоративната награда на ПАК за 1987 г. и застава до редактора на търговската
публикация Отпадъчната епоха в журито на наградите за 1988 г. (KAB, 1988b; KAB,
1988c). Основното събитие в рамките на тридесет и петата годишна среща на ПАК е
„симпозиумът за твърдите отпадъци“, който започва с видео обръщение от
изпълнителния директор на „Браунинг-Ферис Индъстрис“ (и директор при
основаването на Агенцията за опазване на околната среда), Уилям Ракелсхаус. През
1988 г. ПАК учредява „оперативна група за твърдите отпадъци“, която обединява
индустрията на управление на отпадъците и Агенцията (KAB, 1988c).[24] Скоро тази
оперативна група публикува най-популярното до момента издание на ПАК – Обзор:
Алтернативи за твърдите отпадъци (KAB, 1989a). Продадени са повече от 30 000
екземпляра: те се разпространяват от Американския конгрес на кметовете до всички
градове с население над 30 000 души; Американската асоциация за благоустройство,
отдавнашен партньор на ПАК, разпраща над 2 000 екземпляра до своите членове;
още 1 200 са изпратени на редакторите на основните вестници (KAB, 1989b: 1).
Наръчникът обсъжда редуциране на източниците (1 страница), горене (5 страници) и
сметища (1,5 страница), но отделя най-голямо внимание на рециклирането – повече
от 10 страници.

Накратко, междукласовата хегемония на производителите на напитки и опаковки,

която е сериозно застрашена през 70-те години, отново е обезпечена насред „кризата
с твърдите отпадъци“. От 1982 г. нататък те престават да лансират съоръжения за
„оползотворяване на ресурси“ и пренасочват организационната си тежест към
рециклирането. Тяхната обществена репутация на заслужаващи доверие лидери в
решаването на проблемите с отпадъците достига своя апогей, за което свидетелства
медийното внимание, официалното държавно признание и най-вече разширените
мрежи на влияние в гражданското общество. Към края на 80-те години ПАК вече е
успял да укрепи наново и вътрешнокласовата си хегемония с помощта на тази
междукласова хегемония. Организацията създава ключови съюзи с индустрията на
управление на отпадъци и с държавата и изгражда коалиция между всички, чието
участие е необходимо за институционализацията на общинското рециклиране.
Благодарение на тези усилия рециклирането „излиза на преден план като
консенсусна политика“ (Weinberg et al., 2000: 44). За финансово притиснатите общини
рециклирането носи обещанието да съкрати разходите за сметища и да осигури нов
приток на средства. За еколозите рециклирането се явява прогресивно развитие,
както и начин всеки „да поеме своя дял“. Затова през периода от 1988 г. до началото
на 90-те години рязко нарастват програмите за разделно събиране „от врата на
врата“ с общинско финансиране: от 600 през 1989 г. до над 4 000 през 1992 г. (Elmore,
2012: 499) (вж. ил. 3).

Ил. 3. Програми за общинско рециклиране, 1978–2011 г. Източници: Elmore, 2012; EPA, 2014; Lounsbury,
Ventresca and Hirsch, 2003; Melosi, 2005.

Заключение: хегемония и институционализация

Рециклирането е временният резултат от политически борби, водени през втората
половина на ХХ век за контрол над експанзията на общинските отпадъци.
Формулират се две политически позиции за справяне с отпадъците: едната е
прицелена в производството, а другата – в сметоотделянето и потреблението.
Групите, които са най-силно застрашени от насоченото към производителите
законодателство, а именно производителите на напитки и опаковки, лобират
неотстъпно срещу тези мерки и в полза на „индивидуализирани“ формулировки и
решения. Техният успех зависи от изграждането на съюзи с доминиращата класа и от
подсигуряването на съгласие с решенията, прицелени в потреблението и
депонирането на отпадъци. Осигуряването на такова съгласие предполага
идеологическа и организационна работа в гражданското общество.

Дългата битка, водена от тези индустрии, може да се разбере най-добре като поход
за извоюване на хегемония. В допълнение това изследване разработва концепцията
за хегемония на Грамши. Вместо да има линейна прогресия от вътрешнокласова
хегемония към междукласова хегемония, както предполага Грамши,
вътрешнокласовата хегемония на производителите на напитки и опаковки също
зависи от тяхната междукласова хегемония. С други думи, вътрешнокласовата
хегемония не е достатъчна за постигане на междукласова хегемония, но
междукласовата хегемония е необходима поне за поддържането на вътрешнокласова
хегемония. Външните политически сътресения и несъгласията вътре в тяхната
коалиция моделират стратегията им и преди да се утвърди общинското рециклиране,
те правят няколко нестабилни компромиса.

Производителите на напитки и опаковки първо установяват междукласова хегемония

– способността да представят своите интереси като всеобщи интереси –
благодарение на успеха на ПАК да организира реакцията на гражданското общество
към боклука на публични места. Върмонт е бойното поле, на което за пръв път се
увенчава с успех преформулирането на уличния боклук като лична отговорност и
установяването на фокусирана върху потребителя рамка за превенцията му. ПАК
копира този модел из цялата страна през 50-те и 60-те години; неговият успех
привлича ключови съюзници от индустрията, както и подкрепата на държавата – т.е.
вътрешнокласова хегемония. Но през 1970 г. междукласовата му хегемония е
застрашена от появата на съвременното екологично движение, което предизвиква по-
силен законодателен натиск и загубата на ключови съюзници както сред
доминиращите класи, така и в гражданското общество. В отговор на тази заплаха
производителите на напитки и опаковки предприемат три различни инициативи и то
невинаги като обединен фронт: проучване, проектиране и конструиране на заводи за
„оползотворяване на ресурси“ (горене на отпадъци), лансиране на локални центрове
за рециклиране и разширена мобилизация на гражданското общество посредством
„системата чиста общност“ на ПАК. Но локалните екологични групи успешно се
противопоставят на заводите за „оползотворяване на ресурси“, а центровете за
доброволно рециклиране са неефикасни и неикономични. Нито една от тези
инициативи не представлява трайно решение на твърдите отпадъци. Сама по себе си
СЧО също не е решение, но нейните организационни мрежи и легитимност сред
гражданското общество се оказват изключително полезни: те усилват
междукласовата хегемония на ПАК (и на индустрията), която е от решаващо значение
за повторното укрепване на тяхната вътрешнокласова хегемония. Насред
последвалата „криза с отпадъците“ ПАК задейства тези ресурси, за да създаде съюз
с индустрията на управление на отпадъците и с държавната администрация с цел
промотиране на общинското рециклиране, което обещава ползи за всички замесени
страни .

Така производителите на напитки и опаковки предизвикват институционализацията

на рециклирането в неговата сегашна форма: практика, която е обществено
субсидирана, екологично легитимна и законово задължителна. Това изследване
потвърждава заключенията на голяма част от съществуващата литература, като в
същото време изостря разбирането ни как е постигнато всичко това. Въпреки
класовата позиция и икономическа мощ на индустриите рециклирането всъщност не
е резултат от задкулисна сделка с държавата или пък от пълно кооптиране на
локалните екологични групи. Подсигуряването на съгласие с предпочитаните от тях
решения изисква десетилетни организационни усилия на терена на гражданското
общество, като през това време се разработва технологията на рециклиране,
засилват се неговите екологични акредитиви и се изгражда неговата логика и
морален императив – точно онази масова активистка организация на национално
равнище, от която основните екологични групи се въздържат (Gottlieb, 2005; Skocpol,
2013; Tokar, 1997). Благодарение единствено на това организационно усилие те
успяват да укрепят вътрешнокласовата си хегемония, за да постигнат целта си.

Този анализ на рециклирането има важни следствия за всяка теория на

индивидуализираната екологична политика. Първо, фокусирайки се върху самата
практика на рециклиране, можем да кажем, че тя е идеологически успешна на
индивидуално ниво. Рециклирането си остава изключително популярна всекидневна
практика, която затвърждава моралната логика/етиология на индивидуалната
отговорност и увереността/отклоняването на вниманието, което Макбрайд нарича
„деен-ост“. Макар че ПАК продължава да промотира рециклирането, настоящите му
усилия бледнеят пред документираните тук инициативи от миналото и, по-важното,
пред действията, предприемани днес от общини, фирми, училища и екологични групи
за промотирането му. Легитимността на рециклирането се приема за даденост почти
от всички. Второ, бързата институционализация на чудотворния сякаш процес на
„затваряне на веригата“ най-вероятно упражнява каузален ефект върху по-
нататъшните екологични практики и политики. Рециклирането е парадигматичното
екологично „решение“ от онзи повратен Ден на Земята през 1990 г., когато идеите
какво означава да си еколог рязко се променят и започват все повече да се
комерсиализират. Рециклирането прокарва път за по-нататъшни инициативи,
основаващи се на преносимата логика на индивидуалната отговорност, политики от
типа „всеки печели“ и пазарно ориентирани решения. Корпоративният модел на
решенията на екологични проблеми днес ни изглежда нормален, независимо дали е
„индивидуализиран“ и прицелен в потреблението или не (Bartley, 2007). Най-
значимите съвременни примери са личните въглеродни „компенсации“ и системите за
търговия с въглеродни емисии, които пронизват цялата икономика.

И накрая, това изследване показва потенциалната ценност на една грамшианска

теоретизация на екологичната политика: множат се индивидуализираните
микрополитически решения на социално-екологичните беди на макро-равнище и
федералната регулация засича поради властовия вакуум, който липсата на
национално координирано екологично движение оставя в гражданското общество.
Въпросният вакуум позволява на корпоративните интереси да се организират в това
пространство и да променят характера на екологичните политики, така че те да
пасват на техните интереси. Следователно почти пълният отказ от активистка
мобилизация на местно ниво от страна на националните екологични организации има
по-сериозни последствия от законодателни неуспехи или неефикасни практики като
рециклирането: този отказ е равнозначен на преотстъпване на самия терен, на който
се конструират социално-екологичните проблеми, тяхната етика и техните етиологии.
Щом екологичната политика се окаже под хегемонията на корпоративните интереси,
формулировките, практиките и политиките правят завой към индивидуалистичното.

Тази хегемония остава нестабилна. Корпоративно проектираните,

индивидуализирани мерки дотук не успяват да прекъснат връзката между екологична
деградация и индустриално развитие. Рециклирането например се явява в най-
добрия случай противотежест на главоломния ръст на отпадъците и днес дори е в
„криза“ поради развитието на леките опаковки и покачващите се транспортни разходи
(Davis, 2015). По всичко личи, че имаме нужда от нови стратегии и лидери в
екологичната политика, които да се заловят със застрашителните екологични
проблеми пред нас. Докато действат в рамките на капитализма, носителите на нови
решения ще се изправят пред същите предизвикателства като ПАК и другите
организации, представляващи производителите на напитки и опаковки, а именно
нелеките задачи да изградят съюзи вътре и между класите, да организират
гражданското общество и да лансират взаимноизгодни решения.

Библиография
Arrighi, Giovanni. 1994. The Long Twentieth Century: Money, Power, and the Origins of
Our Times. Brooklyn, NY: Verso.

Bartley, Tim. 2007. “Institutional Emergence in an Era of Globalization: The Rise of

Transnational Private Regulation of Labor and Environmental Conditions”. American
Journal of Sociology, 113 (2): 297–351.

Beverage Industry. 1979-1995. Beverage Industry Annual Manual. Cleveland, OH:

Magazines for Industry, Inc.

Beverage World. 1982. Beverage World: 100 Year History, 1882-1982, and Future Probe.
Great Neck, NY: Beverage World.

Brulle, Robert J. 2000. Agency, Democracy, and Nature: The U.S. Environmental
Movement from a Critical Theory Perspective. Boston: MIT Press.

Brulle, Robert J. and Jenkins, J. Craig. 2005. “Foundations and the Environmental
Movement: Priorities, Strategies, and Impact”. In: Faber, D. and Auriffeille, D. M. (eds.)
Foundations for Social Change: Critical Perspectives on Philanthropy and Popular
Movements. Oxford, UK: Rowman and Littlefield, 151–173.

Burawoy, Michael. 1979. Manufacturing Consent: Changes in the Labor Process Under
Monopoly Capitalism. Chicago: University of Chicago Press.

Davis, Aaron. 2015. “American Recycling is Stalling, and the Big Blue Bin is One Reason
Why”. The Washington Post (20 June) (посетено на 11.07.2015 г.).

Dowie, Mark. 1995. Losing Ground: American Environmentalism at the Close of the
Twentieth Century. Cambridge, MA: MIT Press.

Elmore, Bartow J. 2012. “The American Beverage Industry and the Development of
Curbside Recycling Programs, 1950–2000”. Business History Review, 86 (3): 477–501.

Environmental Protection Agency (EPA). 1972. “The Beverage Container Problem: Analysis
and Recommendations”. Environmental Protection Agency, Washington, DC.

Environmental Protection Agency (EPA). 2014. “Municipal Solid Waste Generation,

Recycling, and Disposal in the United States Tables and Figures for 2012” (посетено на
30.12.2016 г.).

Environmental Protection Agency (EPA). 2015. “Advancing Sustainable Materials

Management: 2013 Fact Sheet” (посетено на 30.12.2016 г.).

Fenton, John. 1953. “Vermont’s Session has Budget Clash”. The New York Times (1
February) (посетено на 1.02.2017 г.).

Foster, John Bellamy. 1999. “Marx’s Theory of Metabolic Rift: Classical Foundations for
Environmental Sociology”. American Journal of Sociology, 105 (2): 366–405.

Gottlieb, Roger. 2005. Forcing the Spring. Washington, DC: Island Press.

Gould, Kenneth, Schnaiberg, Allan and Weinberg, Adam. 1996. Local Environmental
Struggles: Citizen Activism in the Treadmill of Production. Cambridge, UK: Cambridge
University Press.

Gramsci, Antonio. 1971. Selections from the Prison Notebooks. New York: International
Publishers.

Hawkins, Gay. 2005. The Ethics of Waste: How We Relate to Rubbish. Lanham, MD:
Rowman & Littlefield Publishers.

Johnston, Josée. 2008. “The Citizen-Consumer Hybrid: Ideological Tensions and the Case
of Whole Foods Market”. Theory and Society, 37 (3): 229–270.

Levy, David L. and Newell, Peter John. 2005. The Business of Global Environmental
Governance. Cambridge, MA: MIT Press.

Lorenzen, Janet A. 2014. “Convincing People to Go Green: Managing Strategic Action by

Minimising Political Talk”. Environmental Politics, 23 (3): 454–472.

Lounsbury, Michael, Ventresca, Marc and Hirsch, Paul M. 2003. “Social Movements, Field
Frames, and Industry Emergence: A Cultural–Political Perspective on U.S. Recycling”.
Socio-Economic Review, 1 (1): 71–104.

MacBride, Samantha. 2012. Recycling Reconsidered. Cambridge, MA: MIT Press.

Maniates, Michael F. 2001. “Individualization: Plant a Tree, Buy a Bike, Save the World?”.
Global Environmental Politics, 1 (3): 31–52.

Melosi, Martin V. 2005. Garbage in the Cities: Refuse, Reform, and the Environment.
Pittsburgh, PA: University of Pittsburgh Press.

Muris, Timothy J., Scheffman, David T. and Spiller, Pablo T. 1993. Strategy, Structure and
Antitrust in the Carbonated Soft-Drink Industry. Westport, CT: Quorum Books.

NCRR [National Center for Resource Recovery]. 1971–1982. Bulletin.

NRC [National Recycling Coalition]. 1989. 8th National Recycling Congress: Recycling ’89
and Beyond. Charlotte, NC: National Recycling Coalition.

Pellow, David, Schnaiberg, Allan and Weinberg, Adam. 1999. “Putting the Ecological
Modernization Thesis to the Test: The Promises and Performance of Urban Recycling”. In:
Mol, A. P. J. and Sonnenfeld, D. A. (eds.) Ecological Modernization Around the World:
Perspectives and Critical Debates. London: Routledge, 109–137.

Rathje, William and Murphy, Cullen. 2001. Rubbish! The Archaeology of Garbage. Tucson:
University of Arizona Press.

Riley, Dylan. 2010. The Civic Foundations of Fascism in Europe: Italy, Spain, and Romania,
1870–1945. Baltimore, MD: John Hopkins University Press.

Rogers, Heather. 2005. Gone Tomorrow. New York: New Press

Rogers, Heather. 2010. Green Gone Wrong. New York: Scribner.

Rome, Adam. 2013. The Genius of Earth Day. New York: Hill and Wang.

Saphire, David. 1994. Case Reopened: Reassessing Refillable Bottles. New York:
INFORM.

Schnaiberg, Allan. 1980. The Environment: From Surplus to Scarcity. New York: Oxford
University Press.

Scott, James C. 1987. Weapons of the Weak: Everyday Forms of Peasant Resistance.
New Haven, CT: Yale University Press.

Shireman, Bill. 1981. Can and Bottle Bills. Berkeley: California Public Interest Research
Group.

Skocpol, Theda. 2013. “Naming the Problem: What It Will Take to Counter Extremism and
Engage Americans in the Fight against Global Warming” (посетено на 7.02.2023 г.).

Steg, Linda and Vlek, Charles. 2009. “Encouraging Pro-Environmental Behaviour: An

Integrative Review and Research Agenda”. Journal of Environmental Psychology, 29 (3):
309–317.

Strasser, Susan. 1999. Waste and Want. New York: Metropolitan Books.

Szasz, Andrew. 2007. Shopping Our Way to Safety. Minneapolis: University of Minnesota
Press.

Tokar, Brian. 1997. Earth for Sale. Boston: South End Press.

Weinberg, Adam S., Pellow, David N. and Schnaiberg, Allan. 2000. Urban Recycling and
the Search for Sustainable Community Development. Princeton, NJ: Princeton University
Press.

Архивни материали
KAB [Keep America Beautiful]. 1955. “Annie Doesn’t Litter Anymore”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1959. “Progress: Five-Year Progress Report on Keep
America Beautiful”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1973. “Inventory of Environmental Improvement Programs”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1976a. “KAB Reports No. 1”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1976b. “This is Keep America Beautiful, Inc.”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1978. “Special Report: President Carter Meets with KAB
Officials in the Oval Office”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1979a. “CCS Bulletin February”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1979b. “CCS Bulletin March”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1979c. “CCS Bulletin August”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1980. “CCS Bulletin March-April”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1981a. “CCS Bulletin January-February”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1981b. “CCS Bulletin June-July”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1982a. “CCS Bulletin No. 1”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1982b. “CCS Cost Benefit Analysis”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1983a. “CCS Bulletin No. 3”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1983b. CCS Multi-Material Recycling Manual.

KAB [Keep America Beautiful]. 1987a. “Vision No. 3”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1987b. “Vision No. 4”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1988a. “Beautiful Communities: Announcing KAB Month”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1988b. “Vision No. 1”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1988c. “Vision No. 3”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1988d. “Vision No. 4”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1989a. Overview of Solid Waste Disposal Alternatives.

KAB [Keep America Beautiful]. 1989b. “Vision No. 1”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1989c. “Vision No. 2”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1990a. “Vision: Fall”.

KAB [Keep America Beautiful]. 1990b. “Vision: Spring”.

Smith, Milford K., Newell, Graham S., Agnew, Hugh, Allen, Herman L. and Stafford, Clifford
C. 1956. “Report of the Vermont State Litter Commission to Governor Joseph B. Johnson”.

Williams, Thomas. 1973. “EPA: A Litter Bit Is Not Enough”.

Превод от английски: Елица Станоева

[1] Това не може да се приписва на успеха на първоначалното законодателство или

пък на намаляване на екологичните щети. Колективната ни осведоменост за
екологичните проблеми, техните социални корени и социалната структурираност на
тяхното въздействие нараства значително през последните 40 години.

[2] Сред примерите за тази тенденция са Световният фонд за дивата природа,

Съветът за защита на националните ресурси и Дружеството „Аудубон“. Клубът
„Сиера“ е частично изключение.

[3] Тази тенденция продължава и днес, макар и паралелно със задълбочаващото се

осъзнаване, че са необходими мащабни усилия. Тези усилия обаче са отчетливо
различни от предходните законодателни инициативи. Вместо да прокарват граници
между „природата“ и „пазара“, те разчитат на пазарни механизми, които подкопават
тази граница и комодифицират „природата“ по-всеобхватно.

[4] Текстът е публикуван в оригинал в: Jaeger, Andrew Boardman. 2018. “Forging

Hegemony: How Recycling Became a Popular but Inadequate Response to Accumulating
Waste”. Social Problems, 65: 395–415. Текстът е преведен на български език с
разрешението на автора, Оксфордското университетско издателство (Oxford
University Press) и Обществото за изследванe на социални проблеми (The Society for
the Study of Social Problems).

[5] Някои – по правило извън социологията – изтъкват и обратния довод в подкрепа

на тези стратегии (напр. Lorenzen, 2014).

[6] Разделно събиране или рециклиране „от врата на врата“ (curbside recycling) е
установената в САЩ и в други страни практика ненужни вещи да се оставят на
улицата, обикновено по график на общината, и да се извозват в депо, където се
сортират и се отделя това, което подлежи на рециклиране. – б. пр.

[7] Заглавието на английски “The Spill and the Spigot” е парафраза на идиома “Spare at
the spigot and spill at the bung” (буквално - да запушим канелката, но да оставим да
тече от дупката), който изразява иронията да си пестелив и внимателен с дребните
разходи/проблеми, но безразсъден със значимите. – б. пр.

[8] Тази промяна е предизвикана от новия устрем на националното производство и

дистрибуция благодарение на развитието на националната пътна система и на
технологичните подобрения в спедицията. Нарасналата конкуренция и развитието на
супермаркетите, които се конкурират на базата на бърз оборот на нови продукти,
също допринася за тази национална консолидация (Saphire, 1994: 130-31, 143).

[9] Изследването на Гулд, Шнайбърг и Уайнбърг е широк анализ на рециклирането,

фокусиран предимно върху неговите ефекти. Тяхното обяснение на
институционализацията му има предимството на широкия размах, тъй като
проследява и действията на производителите на напитки и опаковки и на ПАК в
допълнение към индустрията на управление на отпадъците, макар че именно
последната – или може би самото „въртящо се колело на производството“ – е
основният двигател в този процес.

[10] „Същинският“ интерес на капиталистите е контрол над производството (Gramsci,

1971: 161).

[11] Използването на документи на индустрията носи известни рискове. Твърде

възможно е бюлетините да се фокусират специално върху постиженията на
организацията, като в същото време пропускат или омаловажават неуспехите. Но
дори да отчетем тази възможност, очертаните в тях стратегически избори се
потвърждават и от законодателни документи (напр. Smith et al., 1956), списания на
индустрията (напр. Beverage World, 1982) и до известна степен от съществуващата
научна литература (Elmore, 2012; Shireman, 1981; Weinberg et al., 2000: 17).

[12] Клубът 4-Н е подобна на скаутското движение младежка организация, основана

през 1902 г. в САЩ и впоследствие разраснала се из целия свят. Името идва от
първоначалното мото: „head, heart, hands, and health“ [глава, сърце, ръце и здраве]. –
б. пр.

[13] Фактът, че опозицията от страна на индустрията е причина за отменянето на този

закон, се споменава в научната литература (MacBride, 2012; Rogers, 2005; Shireman,
1981). Обаче е пренебрегнат въпросът как го постигат.

[14] Авторите на доклада назначават счетоводител от Прайс Уотърхаус & Ко. да

свидетелства срещу твърденията на вече покойния бивш комисар по магистралите.
Въпреки че счетоводителят не привежда доказателства за противното, той заявява,
че не е открил и никакви доказателства за „правилно документиране на данни“ и че
няма основания да се приемат изчисленията на комисаря. Това може и да е напълно
вярно, но всички по-нататъшни и далеч не толкова строги закони за бутилките
демонстрират отчетлив спад в уличния боклук от амбалаж без връщане.

[15] Предложени са дори мерки, които се стремят да намалят и вкарат в повторна

употреба отпадъците, генерирани в самия производствен процес (Gould et al., 1996:
127).

[16] Това се случва, след като ПАК наемат като своя пиар фирма „Марстелър“ ООД,
компанията-майка на „Бърсън-Марстелър“. Последната е скандално известна със
своите инициативи за „справяне с кризи“ (KAB, 1979a).

[17] Айрън Айз Коди всъщност не е индианец и в това има известна ирония.

[18] Членовете включват „Американ Кен Къмпани“, Американския институт за хартия,

„Континентал груп“, Националната стоманодобивна корпорация, Оуенс-Илинойс ООД
и „Рейнолдс Металс Къмпани“.

[19] Наръчникът е създаден с „насоки и предложения“ от Американския институт за

желязо и стомана, Американската асоциация по благоустройство, Института за скрап-
желязо и стомана, Националната асоциация на рециклиращите индустрии и
Дружеството на производителите на пластмаса.

[20] „Боклукчийският шлеп“ обикаля света, търсейки сметище, което да приеме

пренасяните от него отпадъци. Като обществено зрелище той затвърждава идеята, че
има „криза с твърдите отпадъци“.

[21] Това внушително количество без съмнение включва огромна колекция от стари
изоставени автомобили.

[22] Интегрираното управление на отпадъци – функциониращият понастоящем режим

на обработване на отпадъците – е комбинация от рециклиране и сметосъбиране,
които се извършват от една и съща фирма.

[23] През 1988 г. „системата чиста общност“ е преименувана на „системата ПАК“. За

да избегна объркване, в целия текст я споменавам като СЧО.

[24] Членовете ѝ включват Агенцията за опазване на околната среда, Националния

конгрес на кметовете, Търговската камара и други държавни и граждански групи.

Биографична справка
Андрю Джагър е докторант по социология в Калифорнийския университет в Бъркли.
Интересите му включват политическата икономия на изменението на климата,
движенията за екологична и социална справедливост и социалната теория.

Email: andrewbjaeger[at]gmail.com

10 Февруари 2023  Посещения: 110

 Предишна Следваща 

Сайт, лицензиран под Creative Партньори Идентификация

Commons Признание-Некомерсиално-
Без производни произведения 4.0 Потребител 
International License.
Парола 

Запомни ме

Вход

Забравено потребителско име?

Забравена парола?