Professional Documents
Culture Documents
Новак Джокович - Спортният Посланик - 4eti.me
Новак Джокович - Спортният Посланик - 4eti.me
Новак Джокович - Спортният Посланик - 4eti.me
НОВАК ДЖОКОВИЧ
СПОРТНИЯТ ПОСЛАНИК
Chris Bowers
THE SPORTING STATESMAN NOVAK DJOKOVIC
AND THE RISE OF SERBIA
© Chris Bowers 2014, 2015
© John Blake Publishing Ltd
© Шамбала Консулт ООД
http://4eti.me
ISBN: 978-954-92101-2-5
Книгата се издава по идея и
с решаващата подкрепа на Андрей Първанов
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор към българското издание ТЕНИСИСТЪТ С ОГРОМНО СЪРЦЕ .............. 4
УВОД........................................................................................................................................ 7
Първа глава ЕТНИЧЕСКА ПЛЕТЕНИЦА ....................................................................... 15
Втора глава КОИ СА СЪРБИТЕ? ...................................................................................... 19
Трета глава НОЛЕ И ЙЕЦА ............................................................................................... 25
Четвърта глава ПОЯВАТА НА СЪРБИЯ ОТ ЮГОСЛАВСКИТЕ ВОЙНИ ................ 48
Пета глава ЗАКАЛЕН ОТ НАТОВСКИТЕ БОМБИ ........................................................ 59
Шеста глава БАЩИ И СИНОВЕ ....................................................................................... 85
Седма глава НАЧАЛОТО НА МАНИЯТА ..................................................................... 101
Осма глава ДНЕШНА СЪРБИЯ....................................................................................... 128
Девета глава В БОЛЕСТ И В ЗДРАВЕ............................................................................ 137
Десета глава ШАМПИОН СЕ СТАВА ПЪРВО В ГЛАВАТА, ПОСЛЕ НА КОРТА . 152
Единадесета глава РОЛЯТА НА СПОРТА В СЪРБИЯ ................................................ 164
Дванадесета глава “ТОВА, ЗА КОЕТО СЪМ РОДЕН” ................................................ 173
Тринадесета глава СЕМЕЙНИЯТ ЧОВЕК..................................................................... 211
Четиринадесета глава ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СЕ РАЗДАВА.......................................... 224
БИБЛИОГРАФИЯ ............................................................................................................ 250
СНИМКИ ............................................................................................................................ 251
СПОРТНА КАРИЕРА ...................................................................................................... 276
ЛИНКОВЕ........................................................................................................................... 284
Предговор към българското издание
ТЕНИСИСТЪТ С ОГРОМНО СЪРЦЕ
Татяна Грънчарова
Октомври 2016 г.
УВОД
Вуковар, Сребреница, Мостар, Баня Лука...
Малки градчета из бивша Югославия, които се превърнаха в редовна
новина във вечерните емисии на световните телевизии през 90-те
години на миналия век. Заедно с имената на Слободан Милошевич,
Франьо Туджман, Алия Изетбегович, Радован Караджич, Ратко
Младич - главните фигури в същия конфликт. Разбира се, става дума за
четирите войни, които характеризират разпадането на Югославия.
Възстановяването на Европа след Втората световна война, базирано на
взаимни икономически зависимости, трябваше да предотврати бъдещи
конфликти. Но 46 години след края на войната и 34 след осно ваването
на това, което днес е Европейският съюз, съсед скочи на съседа си в
най-шокиращата кървава баня, която трибуналът към Организацията на
обединените нации определи и като геноцид. Всичко това се случи на
европейска земя.
Лесно е да се гледа на войните като на отделен абстрактен период от
време - все едно да се каже, че светът е спрял между 1914 и 1918 г. и
после е спрял пак между 1939-а и 1945-а. Но така просто не става.
Животът продължава въпреки страховете и лишенията, причинени от
войната. Хората се учат да оцеляват, да отглеждат децата си в тежки
условия. И така по време на война някои от тези деца могат да се научат
да танцуват, да свирят на музикален инструмент или да овладеят даден
спорт по начин, по който биха го направили и в мирно време.
Затова не бива да се приема за кой знае каква изненада, че от останките
на разкъсаната от войни Югославия ще излязат надарени спортисти. Но
че от Сърбия, държава със 7,1 милиона население и 88 000 квадратни
километра земя и без реална традиция в тениса, ще се появят цели шест
звезди на световния тенис - това вече е много забележително. Да, това
наистина са шест големи звезди!
Новак Джокович, Ана Иванович, Йелена Янкович и Ненад Зимонич
стигнаха до №1 в световната ранглиста в рамките на няколко години -
първите трима индивидуално, а Зимонич при двойките за мъже. Доба -
вяме Янко Типсаревич, който беше осми на планетата и прекара две
години в Топ 10, както и Виктор Троицки - в един момент беше 12-и, и
се получава наистина едно забележително поколение, почти равно с
онова на шведите. Скандинавците от средата на 70-те до края на 90-те
години на миналия век доминираха в големите турнири и в отборните
надпревари въпреки определено ограничените човешки ресурси на
нацията им, която също е малка като сръбската.
От тези шестима сърби Джокович безспорно е най-успешният. Пости-
женията на Ана Иванович, като победата й през 2008-а в Открития
шампионат на Франция „Ролан Гарос" и достигането до №1 в женската
ранглиста, никак не са за подценяване, но тя запази тази позиция само
няколко седмици и никога след това не се доближи до титла в някой от
големите турнири. Очарователна и страхотно красива посланичка на
страната си, но нейните резултати само в определен отрязък от време
няма как да не ограничат ефективността й като обществена фигура.
Янкович е една от трите жени в историята, стигали до върха на
световната ранглиста, без никога да са печелили турнир от Големия
шлем. Резултатите й от 2008-2009 г. показват феноменално постоянство
само в този период, но след това и тя се отдалечи от това свое високо
равнище.
Контрастът между петимата останали от звездната шесторка и
Джокович е страхотен. Новак вече е събрал единадесет титли от
Големия шлем. Трябва му само трофеят от Откритото първенство на
Франция, за да запълни колекцията си. Нещо повече - той доказа, че по
чар и авторитет вече е равен на Роджър Федерер и Рафаел Надал като
представител на тениса и е пример със своето достойно поведение и
добродетели.
Затова личността на Джокович е от огромно значение за неговата
държава. Кариерата му е сравнително добре документирана, а неговият
харизматичен образ е подсилен от един-два странични ефекта - имита-
циите на колеги професионални тенисисти, навика да иска медицинска
помощ по време на мачове (останал вече в миналото) и наследения от
неговия баща сприхав характер. Но никой досега не бе поставил образа
на Новак на фона на неговата страна, възраждаща се от ужасите и
кръвопролитията на 90-те години. Тази книга е опит да се направи
точно това.
Изкушавам се да кажа, макар и да не е напълно вярно, че идеята за
тази книга се роди още през септември 2010 г.
Бях в Белград за първи път като репортер на полуфинала в купа
„Дейвис" между отборите на Сърбия и Чехия. Пристигнах в сряда
вечерта и щом се свързах с хората, с които работех, разбрах, че те са
уредили да вечеряме в един от двата ресторанта в Белград, притежавани
от Новак Джокович. Получи се добре - първото ми ястие в Белград да е
в ресторанта на човека, който постави Сърбия отново на картата.
Заведението беше само на една пряка от „Белградска Арена" - 17-
хилядната зала, превърнала се в духовен храм на сръбския тенис и
сръбския спорт въобще.
На другата сутрин имах уредено интервю с Джокович и докато опера -
торът монтираше апаратурата, аз му казах, че бях вечерял в неговия
ресторант. Попита ме как е било. Поколебах се, опитвайки се да намеря
по-любезен начин да обясня, че храната бе добра (и наистина беше
добра), но трябваше доста дълго време да бъде сервирана (по -късно
разбрах, че това е практика в сръбските кафани и ресторантът на
Джокович съвсем не е от бавните). Но така и не успях да му го кажа,
защото ме прекъсна: „Не ми казвай - беше много опушено, нали?"
Трябваше да призная, че наистина беше опушено. И добави: „Да,
прогресираме, но бавно и имаме още много път да извървим..."
Това, което ме изненада в отговора, бе, че той синтезира двете роли на
Джокович. От една страна се чувства комфортно извън Сърбия, напълно
интегриран в западноевропейската и северноамериканската култ ура,
където пушенето на обществени места не е прието (обикновено е забра-
нено). Където всички добри ресторанти предлагат и здравословен избор
в менютата си и където се гледа с добро око на патриотизма, но
национализмът буди подозрение, особено когато стане по-отявлен. В
същото време Джокович е напълно в свои води в страната си, макар и
поведението му там да е малко по-различно - леко шовинистично и
винаги с желание да се включи, когато се пее сръбска песен или се
изпълнява народен обичай, дори и при открито демонстриран
национализъм. Това поне бе моето впечатление от големия спортист.
Лично той обаче го отрича с твърдението, че винаги се държи по един
и същи начин: „Любезен съм и се отнасям с уважение към всеки, без
значение откъде е. Това се отнася също и за моите сънародници."
Наистина намерението му може и да е такова, но аз държа на моето
усещане, че когато е в родината си, Джокович е малко по -друг човек.
Краткият ми контакт тогава с него не даде началото на тази книга, но
изигра важна роля, когато от издателска къща „Джон Блейк" ме потър-
сиха с въпроса дали не бих написал биография на Джокович. Първата
ми стъпка беше да се свържа с мениджъра на спортиста и да видя има
ли вариант това да се превърне в оторизирана биография или поне в
биография, написана с неговото съдействие. Беше ми казано, че това
няма как да се случи, защото Джокович ще пише автобиография, когато
приключи с тениса. Така бях принуден да пиша независима биография
или да се откажа. След книгата за Роджър Федерер, която написах по
този начин и после тя получи няколко нови допълнени издания, нямах
кой знае какво желание за още една творба за тенис и отговорих
отрицателно на хората от „Джон Блейк".
От издателството обаче не приеха отказа ми и ме помолиха да пре -
разгледам решението си с настояването, че държат много да пуснат
книга за Джокович. Замислих се и бях изненадан да осъзная, че сянката
на неговата фигура се простира върху две култури: сръбската и
световната. Бях също така шокиран от това колко малко Западът знае за
Сърбия. Върнах се при издателите и предложих книга, обединяваща
историята на Джокович с тази на Сърбия. Веднага ентусиазирано
приеха идеята. Това е тази книга.
За да има успех подобно начинание, авторът има нужда от малко
късмет. На мен определено ми провървя два пъти.
Първият път бе, когато получих мейл от Крис Бауърс. Това може да
прозвучи като лош опит за разговор със себе си, но не е. Имам адаш, с
когото работихме преди години заедно в Би Би Си. И той ме потърси,
за да изповяда 20-годишен грях, че приел покана за вечеря от
почитателка, която чула моя глас по радиото, а не неговия. Намерих
това за много мило, а и без съмнение малко ласкателно, но по -
значимото тук бе неговият електронен адрес. Подразбираше се, че сега
работи към британското външно министерство и чрез него успях да
установя контакт с един мой стар приятел и добър тенисист - Майк
Девънпорт. А за късмет Майк наскоро бе назначен за посланик на
Великобритания в Белград. Това по-късно щеше да е от огромна полза
за моята изследователска работа по книгата. Така с радост простих
греха на Крие.
Шансът ми провървя за втори път, когато най-важното интервю за тази
книга не само че се състоя, но и се превърна в един най-вдъхновяващите
моменти в цялата ми журналистическа кариера.
Още в началото на моята подготовка си бях набелязал, че най-важният
човек, с когото трябва да разговарям, е Йелена Генчич - жената, която
научава Джокович да играе тенис. През март 2013-а отидох до Белград
малко на късмет - имах планирана визита за следващия месец, но исках
да организирам предварително няколко интервюта и реших да направя
нещо като разузнавателна експедиция. Така попаднах на Генчич, която
не само че бе свободна в този момент, но и ми отдели два часа и
половина от времето си в нейното любимо кафене „Озон" в квартал
„Дединье" в Белград. Въпросът кои дискове би взел Новак на пустинен
остров дойде рано в разговора ни и когато тя отбеляза „Адажио на
Малер", я прекъснах: „Имате предвид Адажиото от Петата симфония на
Малер?" Очите й светнаха. „А, знаеш я?!", отвърна тя и на мига връзката
помежду ни стана чудесна. Когато си тръгвах от кафенето, исках да я
прегърна, макар и да я познавах само от два часа.
На другия ден, докато размишлявах върху разказаното, се роди главата
„Ноле и Йеца", която сега е в книгата. Всичко обаче изглеждаше твърде
хубаво, за да бъде истина. Генчич ми напомняше на моята собствена
баба - страхотен разказвач на приказки, чиито истории обаче стават все
по-невероятни и по-невероятни. Затова попитах човека, който ме
запозна с Генчич, дали мога да имам пълно доверие на всичко, което
Йелена бе споделила с мен. Въпросът ми възбуди недоумение. Обясних,
че всичко разказано ми изглежда като в приказка от „Хиляда и една
нощ“ - как културната и образована жена от елита на югославската
интелигенция изведнъж открива, че духовно си пасва идеално с момче
от скромно семейство, и го обучава и възпитава в нещо много повече от
това как се изпълняват форхенд и бекхенд - затова исках да бъда
сигурен, че това не бе само фантасмагория, измислена да впечатли
журналиста от чужбина. Човекът, свързал ме с Генчич, ме увери, че я
познава доста добре и че тя не е жена, която преувеличава. Ако има
разминаване с фактите, то може да бъде обяснено единствено в
минимални детайли, защото Йелена винаги е държала много на
истината.
Когато следващия месец се върнах в Белград, Йелена и сестра й ме
поканиха в дома им. Искаше ми се да харесам турското кафе, което ми
сервираха, но да си призная, то ми се стори отвратително. Въпреки това
дълбоко оцених гостоприемството. Полюбувах се на трофеите, зададох
й още въпроси и проверих някои детайли от интервюто отпреди няколко
седмици. На тръгване обеща да ми помага за книгата - ако имам още
някой въпрос или нещо, за което не съм сигурен, да й пусна мейл.
Повече никога не я видях.
Йелена Генчич почина на 1 юни 2013 г. Нямах представа, че се е
борила с рак на гърдата от доста време, но не това я уби. Повечето от
близките й знаеха, че има рак, но и че почти го бе победила. Малцина
обаче бяха наясно, че е страдала и от рак на черния дроб, който я
довърши. Видях я пет седмици преди да си отиде от света. Прекарваше
между 7 и 10 часа на ден на корта. Без да тича или да се движи много,
тя даваше уроци. Изглеждаше така, сякаш може спокойно да планира
партито за 90-ия си рожден ден, но на 76 животът й внезапно приключи.
Получих текстово съобщение за смъртта й. Бях на Откритото първен-
ство на Франция „Ролан Гарос" в Париж в този момент и новината
лично до мен дойде със строгата инструкция да не казвам нищо на
никого от щаба на Джокович, докато не е излязъл на корта в мач от
третия кръг срещу българина Григор Димитров. Това бе мъдър съвет,
защото, когато след мача Новак разбра новината, избухна в сълзи и бе
толкова разстроен, че задълженията му към медиите бяха отменени.
След победата си в четвъртия кръг на турнира на 10-минутната
пресконференция той говори почти изцяло само за Генчич. Спомням си
добре тази събота вечер заради Странното чувство на скръб за някого,
когото бях срещнал само два пъти и едва познавах, но в същото време
усещах близък. Всъщност се оказах последният журналист, направил
официално интервю с Йелена, и бях изпълнен със смесени емоции.
Въодушевено задоволство, че бяхме успели да поговорим, преди да ни
напусне, и ужасна тъга, че тя си отиде с толкова много живот, останал
в нея.
След смъртта й няколко месеца се питах дали не съм твърде емоцио-
нален в страниците, посветени на нея. И дали не съм й приписал преуве -
личени заслуги в историята на Джокович. Категорично не смятам, че
това е така. Самият Джокович говори за съдбата - на всеослушание
посвети своята титла от „Уимбълдън" през 2014 г. на Генчич. Може би
той щеше да стигне до върха и без нейните съвети, но си оставам
убеден, че Джокович не би бил личността, която е днес, без нейното
влияние. И че пътят му до върха не би бил така безболезнен.
Все пак Новак имаше няколко здравословни проблема, които се опит-
ваше да реши с множество опити и грешки. И дали той щеше да приеме
подхода на Игор Цетойевич, ако в детските години не бе под влияние
на свободното мислене на Генчич. И щеше ли Джокович да развие това
чувство за дипломатичност, което му позволява да лавира между двата
свята - на неговата горда Сърбия и на световната общественост, която
постепенно започна да харесва него, но все още няма доверие в
страната, от която произхожда. Би било грешка да се надцени ролята на
Генчич в тенис развитието на Джокович - все пак тя никога не е
пътувала по турнири с него, а има и един период от 4 години в ранната
професионална кариера на Новак, когато той не поддържа контакт с
нея. Но аз съм убеден, че тя заслужава отделна глава в книгата.
Класическият въпрос, който хората задават, когато видят една биогра-
фия, е дали тя е оторизирана, или не. На мен не ми харесва терминът
„оторизирана", понеже това предполага нещо официално и там
съдържанието е диктувано и контролирано от героя. Нямах желание да
пиша книга за Новак Джокович, която да е контролирана от него - той
е достатъчно интелигентен, ако желае сам да си напише книга, в която
да каже каквото иска, и е много вероятно да го направи един ден. Тя ще
има валидността на неговата гледна точка с истории от кухнята за
кариерата му и някои събития, но ще бъде само неговата лична версия
на историята. Тази книга е събрала историята на неговия живот и
кариерата му през очите на много хора.
Така че това е една независима биография. Независима и от Джокович,
и от Сърбия. Тя е моят поглед върху него и върху Сърбия. Хората може
да не са съгласни с това, което казвам, а и в определени моменти аз
изразявам по-скоро мнение, отколкото обективно потвърдено
изследване. Позицията на Джокович, тъй като желае да пише собствена
книга, когато се откаже от тениса, не бе положителна и той не позволи
на никого от семейството му да разговаря с мен - нещо, което аз уважих.
Тези, които са част от екипа му, са обвързани с декларация за
конфиденциалност, но много хора, близо до него, разговаряха с мен, за
което съм им дълбоко признателен. И самият Джокович ми е помагал,
отговаряйки на множество въпроси за ролята му като спортен посланик.
Важно е да се знае, че Джокович е суперзвезда. „Осъзнаваш ли каква
сериозна част от живота в Сърбия замира, когато той играе?", попита
Гай де Лони, кореспондентът на Би Би Си в Белград, когато се
срещнахме, за да чуя неговото мнение по някои от главите за Сърбия в
книгата. А приятелят на Новак - Душан Вемич, каза: „Ако Джокович
играе важен мач в турнир от Големия шлем, улиците са празни. Всеки
е у дома и вика за него."
Така че Джокович е достигнал статут на нещо като светец в Сърбия.
До голяма степен заслужено, но все пак е важно и необходимо да се
гледа на неговата личност и заслуги безпристрастно. Ето защо съм по-
критичен към Новак в някои части на книгата - не с лошо намерение, а
просто защото и той е от плът и кръв и в днешната ера на звездите е
важно да се види, че и хората, които обожаваме, имат положителни и
негативни страни.
Това е второто издание на книгата - първото излезе през 2014 година,
в месеците между откритите първенства на Австралия и Франция.
Всички книги от този характер могат бързо да загубят актуалността си,
без да е променена истината за събитията в тях. Но титлата на Джокович
от „Уимбълдън" през 2014-а налагаше ново издание. Ето защо
актуализирах Откритото първенство на Австралия през 2015-а, където
той спечели своята осма титла от турнир от Големия шлем.
Допълнителното време ми даде възможност и за по-премерена оценка
на работния му тандем с Борис Бекер. Както и ми позволи също да
актуализирам и други части от книгата, както и да коригирам няколко
грешно изписани сръбски имена от първото издание, за което се
извинявам.
За финал - не бих могъл да напиша тази книга без подкрепата на много
хора. Изброявам ги по азбучен реч с опасението, че може да съм
пропуснал едно-две имена, като искам да се знае, че няма думи на света,
с които да изразя цялата ми благодарност към: Едоардо Артали, Саймън
Камбърс, Игор Цетойевич, Естел Кудерк, Майкъл Девънпорт, Гай де
Лони, Йелена Генчич, Мици Инграм-Евънс, Горан Иванишевич, Ана
Иванович, Момир Йеловац, Кати Дженкинс, Джонатан Джобсън,
Ладислав Киш, Анджела Лавински, Дейвид Лоу, Иван Любичич, Стеван
Лукич, Дженис Макинли, Неда Милетич, Хелън Макарти, Джоана
Матър, Питър Майлс, Стюарт Милър, Зоран Милославлевич, Ана
Митрич, Владимир Новак, Богдан Обрадович, Небойша Параушич от
„МН Прес фото-Белград", Деян Петрович, Рикардо Пиати, Ники Пилич,
Моника Селеш, Грег Шарко, Чедомир Шошкич, Топлица Спасойевич,
Войн Величкович, Гавин Верси, Небойша Вишкович и Джонатан
Уилсън. И дълбок поклон на Тоби Бюкан, моя редактор в издателство
„Джон Блейк", с когото имахме много продуктивно творческо
сътрудничество.
Краят на Аркан настъпи през януари 2000 г., когато някой изстреля в
него 38 куршума в едно кафене в Белград. Убиецът никога не бе
намерен, което повдига въпроса дали убийството не е по някакъв начин
санкционирано от властта. Това, което е ясно, е, че през 2000 г. и
футболът умря за Слободан Милошевич.
Въпреки накърнената му позиция, причинена от сръбските загуби по
време на хърватските и босненските войни и бомбардировките на
НАТО от 1999-а, страхът, създаден от комунистическия режим на
Милошевич все още е до голяма степен непокътнат през лятото на 2000
г. Но тогава нещо се случва на мач на „Цървена звезда". Срещата е с
„Торпедо" (Кутаиси) от Грузия и е квалификация преди груповата фаза
на Шампионската лига. Сплотени от преднината от четири гола (4:0),
феновете на домакините запяват песен, която може най-общо да бъде
преведена като „Направи услуга на Сърбия, Слободан, и се самоубий".
Полицията се намесва и когато напрежението се покачва, в един момент
знаме на „Звезда" е сграбчено от двама полицаи, които започват да го
тъпчат с крака. Треньорът на отбора Славолюб Муслин отива да говори
с полицаите, взема знамето и го връща на феновете. Цялата история бе
приета като знак, че „Звезда" се изправя срещу режима на Милошевич.
След това буквално всеки по-голям мач на сръбска територия се
превръща в митинг против Милошевич. А фактът, че президентските
избори са след два месеца, прави ефекта изумителен. Шестдесет дни
след срещата „Цървена звезда" - „Торпедо" Милошевич губи изборите
и последвалите му опити да се задържи на власт са осуетени. Заради
всичко това от „Делийе" се твърди, че точно те са организирали
падането на Милошевич и на комунизма в Сърбия.
Ако това не е достатъчен пример за ролята на спорта в политическата
съдба на една нация, футболният автор Джонатан Уилсън вярва, че про-
никването е дори по-дълбоко. Той твърди, че Сърбия винаги е имала
бразилска дарба във футбола. Сърбите винаги са смятали себе си за
„европейските бразилци" и дори прякорът на основния стадион в
Белград е „Маракана", копирайки името на славната арена в Рио де
Жанейро. Но Уилсън смята, че това е нещо повече от просто копиране
на футболен стил: „Подозирам, че това идва от робския манталитет в
миналото. Много бразилци идват от бившите поробени народи и
оцеляването като роб означава развиването на манталитет на хитрост и
мошеничество. Това дори се отразява на определени танци и понякога
в Бразилия на футболния терен е по-важно да подлъжеш съперника с
хитър финт, отколкото да спечелиш мача. Южните славяни имат
подобно чувство на робство - 5-6 века те са под властта на Османската
империя. Така че аз мисля, че възприемането на много бразилски
прийоми във футбола, дори да е основно на подсъзнателно ниво, ни
казва нещо за това как сърбите и останалите бивши югославски народи,
а вероятно и всички южни славяни, възприемат себе си."
Уилсън разширява хипотезата си до там, че нарича Югославия и осо -
бено сърбите „най-постоянно провалящия се отбор в Европа" на
футбол. Той цитира факта, че югославският национален отбор и
неговите водещи клубни тимове изглежда винаги се провалят на
последното препятствие. Но в един случай обаче те не се провалиха.
Югославия спечели световното първенство по футбол за юноши до 18
години през 1988-а, което доведе до размисли, че може би страната
започва да навлиза в една златна футболна ера. Но Югославия щеше ли
да се представи по-добре, отколкото Хърватия, която се класира на
трето място след Франция и Бразилия на световното през 1998 г.? Никой
не може да каже, а предишният опит показва, че вероятно не.
Прилагането по аналогия на опита от сръбския футбол върху тениса е
опасна и сложна игра, защото двете култури са много различни. Два от
водещите клубове в тениса са подразделения на „Партизан" и на
„Цървена звезда" и когато те играят тенис, това също е известно като
„вечното дерби". Но то е много по-малко ожесточено от футболното.
Феновете на тениса като цяло са много по-изтънчени от футболните.
Но по някакъв начин Джокович се оказа пейсмейкър за сръбския
спорт, в смисъл че наруши този цикъл, че сърбите са многогодишни
славни губещи, които от време на време печелят големи титли в
баскетбола, водната топка, волейбола и хандбала. Лесно е да се забрави,
че до около 2008 г., вероятно дори докъм 2010-а, имаше едно чувство в
професионалния тур по тенис, че сърбите се отказват. Иванович и
Янкович бяха стигнали до върха, но бързо бяха изпаднали от него, а
Джокович бе спечелил Откритото първенство на Австралия, но не бе
постигнал нищо друго, съизмеримо с това. А мъжете тенисисти често
имаха навика да не позволяват на съперника да победи - изглеждаше,
че те предпочитаха да се откажат заради травма от един мач, отколкото
да загубят последната точка (не само Джокович - много интелигентният
Янко Типсаревич се е отказвал в 25 мача в кариерата си на най -високо
ниво и във веригата „Чалънджър"). Джокович бе нарушил тази
традиция, ограничавайки отказванията си и показвайки умение да се
задържи на корта в някои невероятно тежки срещи.
Ако изобщо съществува комплексът „жертва" в сръбския спорт и
общество, Джокович показа, че този комплекс може да се превъзмогне.
На 3 юли 2011 побеждава Рафаел Надал с 6–4, 6–1, 1–6 и 6–3 на финала
на Уимбълдън.
Спортна статистика:
https://en.wikipedia.org/wiki/Novak_Djokovic_career_statistics
НОВАК ДЖОКОВИЧ
СПОРТНИЯТ ПОСЛАНИК
Chris Bowers
THE SPORTING STATESMAN NOVAK DJOKOVIC
AND THE RISE OF SERBIA
© Chris Bowers 2014, 2015
© John Blake Publishing Ltd
© Шамбала Консулт ООД
http://4eti.me
ISBN: 978-954-92101-2-5