КРИС БАУЪРС

НОВАК ДЖОКОВИЧ
СПОРТНИЯТ ПОСЛАНИК

Chris Bowers
THE SPORTING STATESMAN NOVAK DJOKOVIC
AND THE RISE OF SERBIA
© Chris Bowers 2014, 2015
© John Blake Publishing Ltd
© Шамбала Консулт ООД

Превод: Димитър Стойчев

Редактор: Николай Кръстев
Консултант: Иван Чешанков
Коректор: Мариета Станкович
Издател: Шамбала Консулт ООД, 2016

http://4eti.me

ISBN: 978-954-92101-2-5
 Книгата се издава по идея и
с решаващата подкрепа на Андрей Първанов

СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор към българското издание ТЕНИСИСТЪТ С ОГРОМНО СЪРЦЕ .............. 4
УВОД........................................................................................................................................ 7
Първа глава ЕТНИЧЕСКА ПЛЕТЕНИЦА ....................................................................... 15
Втора глава КОИ СА СЪРБИТЕ? ...................................................................................... 19
Трета глава НОЛЕ И ЙЕЦА ............................................................................................... 25
Четвърта глава ПОЯВАТА НА СЪРБИЯ ОТ ЮГОСЛАВСКИТЕ ВОЙНИ ................ 48
Пета глава ЗАКАЛЕН ОТ НАТОВСКИТЕ БОМБИ ........................................................ 59
Шеста глава БАЩИ И СИНОВЕ ....................................................................................... 85
Седма глава НАЧАЛОТО НА МАНИЯТА ..................................................................... 101
Осма глава ДНЕШНА СЪРБИЯ....................................................................................... 128
Девета глава В БОЛЕСТ И В ЗДРАВЕ............................................................................ 137
Десета глава ШАМПИОН СЕ СТАВА ПЪРВО В ГЛАВАТА, ПОСЛЕ НА КОРТА . 152
Единадесета глава РОЛЯТА НА СПОРТА В СЪРБИЯ ................................................ 164
Дванадесета глава “ТОВА, ЗА КОЕТО СЪМ РОДЕН” ................................................ 173
Тринадесета глава СЕМЕЙНИЯТ ЧОВЕК..................................................................... 211
Четиринадесета глава ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СЕ РАЗДАВА.......................................... 224
БИБЛИОГРАФИЯ ............................................................................................................ 250
СНИМКИ ............................................................................................................................ 251
СПОРТНА КАРИЕРА ...................................................................................................... 276
ЛИНКОВЕ........................................................................................................................... 284
 Предговор към българското издание
ТЕНИСИСТЪТ С ОГРОМНО СЪРЦЕ

Някой отдавна бе казал, че баскетболът е игра, интелигентна като

шаха и красива като балета. Това важи и за съвременния тенис.
Тенисът изисква точна преценка, способност да уловиш момента и да
разгадаеш намеренията на съперника. Необходима е дори и известна
доза непредсказуемост, както и хитрост, за да печелиш точка след
точка. А когато тези умения се съчетават с елегантна хармония от
движения, изключителна физика и уникална издръжливост, горното
твърдение става неопровержимо.
Признавам - известно време не знаех как да реагирам, когато получих
предложение да подготвя предговор към българското издание на насто -
ящата книга. Със сигурност това, което изпитвам, пишейки тези редове,
е вълнение и гордост. Не само защото Новак Джокович е моят личен
фаворит сред играчите от тура. А и защото той е млад човек и личност,
на която най-искрено се възхищавам.
Спомням си момента, когато гледах Новак за първи път - полуфинала
на Мастърс 1000 в Индиан Уелс срещу Анди Мъри през 2007 г. Позволя-
вам си да го наричам Новак, защото от онзи момент до сега не съм про -
пуснала нито един негов мач и имам чувството, че познавам всяка
негова мимика и жест. Тогава с Мъри бяха сравнително млади и
неопитни, но и у двамата с приблизително еднаквия им стил на игра по
онова време се виждаше огромната воля и желание за победа.
Направиха страхотен двубой и въпросът не закъсня - кой е Следващият?
Е, Йелена Генчич, първата треньорка на Джокович, е усетила след пър-
вите им няколко съвместни занимания, че Новак може да стане номер
едно в света. Тогава, през 2007-а, сигурно някои хора в света на тениса
вече вероятно са предвиждали огромния възход на сърбина. По това
време аз само знаех и бях убедена, че Новак Джокович е тенисист, с
когото много скоро всички на корта ще се съобразяват. И двамата с
Мъри израснаха до величина в тениса, за да се превърнат в достойни
опоненти на Рафаел Надал и Роджър Федерер и да оформят уникалната
Голяма четворка - явление, на което едва ли ще станем свидетели в
близко бъдеще.
Така с упорит труд и постоянство момчето от Белград, което още
когато е на 7 години, твърди, че ще бъде световен №1, в крайна сметка
осъществи детската си мечта. И в момента е с положителен баланс в
директните двубои срещу всеки един от останалите трима в Голямата
четворка.
Защо точно Новак Джокович ли? Той е различен. Преди десетина
години изгря на сцената на световния тенис във времето на
изключително талантливо поколение като алтернатива на хегемоните в
тура, съчетавайки в играта си част от най-емблематичните и
отличителни черти на стила им - елегантността на Федерер,
постоянството и агресията от дъното на корта на Надал. Успя да овладее
тези умения, да ги пречупи през призмата на своята игра и в съчетание
с постоянството и увереността, които демонстрира от основната линия,
се превърна в най-универсалния тенисист днес.
Но достатъчно ли е това да достигнеш до заветния N91 в света и да го
пазиш в продължение на 218 седмици (113 от които са последователни
от 7 юли 2014 до края на септември 2016 г.). Тук е моментът да се
спомене онзи пламък, за който говори Йелена Генчич в тази книга.
Пламъкът, който се вижда в очите на Новак в онези критични моменти
от мачовете му. В периодите на драма и вътрешна борба. И когато дори
и най-верният му фен си задава въпроса дали ще успее и този път? И
той обикновено успява. Именно тази типична сръбска непримиримост,
този хъс и воля за победа и това страхотно себеотдаване в името на
тениса са движещата сила за самоусъвършенстване. Всичко това в
съчетание с таланта му е сред основните причини за 12 -те му титли от
Големия шлем.
Джокович е на престижното четвърто място във вечната класация по
този показател в „откритата ера". Засега. Той е и един от едва осемте
тенисисти, които имат кариерен шлем, и първият в историята на тениса,
който държи титлите от четирите турнира на три различни настилки
едновременно. Рекордът за най-много спечелени трофеи от сериите
Мастърс 1000 - 29 на брой, и 5 титли от световните финали на АТП, 4
от които са взети последователно в периода от 2012 до 2015 г. (отново
рекорд в съвременния тенис), също са притежание на Джокович.
Върховите му постижения са много. Но най-важното, което направи
през кариерата си до момента, е, че си спечели милиони фенове не само
с великолепната игра на корта, но и с поведението си извън него.
Уникалното чувство за хумор, спортсменството и благородството му са
добре известни на всеки, наблюдавал поне един мач на Джокович.
Винаги аплодира съперника за добре отиграна топка, ще се откаже от
спорна точка в полза на опонента и ще му даде нужното уважение за
отличното представяне независимо от крайния резултат. Неслучайно е
трикратен носител на спортните „Оскари" - през 2012-а, 2015-а и 2016-
а той получава приза „Лауреус" за спортист на годината.
Безпрецедентен е случаят, в който Джокович, след като печели Мастърс
1000 в Рим през 2014 г., дарява цялата сума от чека си от 550 000 евро
на пострадалите от природно бедствие в Сърбия.
И Сърбия не просто го обича. Сърбия го боготвори. Тържествата в
Барселона след спечелването на Шампионската лига през 2015 г. са
бледо копие на посрещането, което бе устроено на Джокович в Белград
през 2011-а, два дни след като за първи път триумфира на „Уимбълдън"
и на следващия ден дебютира на челното място в ранглистата на АТП.
Емоциите и вълнението на публиката, когато Новак играе у дома, са
несравними. По време на финалите за купа „Дейвис" през 2013 г. между
Сърбия и Чехия успях с огромен късмет да се добера до билети, за да
гледам мачовете в „Белградска Арена". Залата буквално се пръскаше, а
20 хиляди запалянковци не спираха да крещят, все едно са на
„Маракана".
Но и целият свят го обича. Две поредни години на финалите на „Ролан
Гарос" Новак Джокович беше този, който със сълзи в очите обира
нестихващите овации и любовта на публиката, която не спира да го
аплодира, въпреки че не той триумфира с титлата. Все пак след двата
последователно загубени финала от Надал през 2014-а и от Стан
Вавринка през 2015-а Джокович запълни колекцията си с липсващата
купа от Откритото първенство на Франция през юни 2016-а. Тогава
стана и първият тенисист в историята, спечелил повече от 100 милиона
долара от наградни фондове.
Тази книга не е само за феновете на Новак Джокович. Тя е за всеки,
който обича тениса, и за всеки, докоснат от магията на спорта като цяло.
Ще задоволи любопитството ви за това как се калява характерът на
победител, как се втвърдява волята за преодоляване на трудностите на
и извън корта, как една звезда съумява да се справи с величието и да
запази човешкото, без да се крие зад фасадата на славата. Книгата раз -
казва любопитната история на едно малко момче, което прави първите
си стъпки в спорта в трудните условия на войната в Югославия, за да
покори върха на тениса благодарение на таланта и страстта си. Тази
книга ще ви покаже, че Новак Джокович е и едно огромно сърце на
корта и в живота. Далеч по-голямо от сърцето, което нарисува в чест на
Густаво Куертен на корт „Филип Шатрие", след като завоюва така
бленуваната първа титла от „Ролан Гарос".

Татяна Грънчарова
Октомври 2016 г.
 УВОД
Вуковар, Сребреница, Мостар, Баня Лука...
Малки градчета из бивша Югославия, които се превърнаха в редовна
новина във вечерните емисии на световните телевизии през 90-те
години на миналия век. Заедно с имената на Слободан Милошевич,
Франьо Туджман, Алия Изетбегович, Радован Караджич, Ратко
Младич - главните фигури в същия конфликт. Разбира се, става дума за
четирите войни, които характеризират разпадането на Югославия.
Възстановяването на Европа след Втората световна война, базирано на
взаимни икономически зависимости, трябваше да предотврати бъдещи
конфликти. Но 46 години след края на войната и 34 след осно ваването
на това, което днес е Европейският съюз, съсед скочи на съседа си в
най-шокиращата кървава баня, която трибуналът към Организацията на
обединените нации определи и като геноцид. Всичко това се случи на
европейска земя.
Лесно е да се гледа на войните като на отделен абстрактен период от
време - все едно да се каже, че светът е спрял между 1914 и 1918 г. и
после е спрял пак между 1939-а и 1945-а. Но така просто не става.
Животът продължава въпреки страховете и лишенията, причинени от
войната. Хората се учат да оцеляват, да отглеждат децата си в тежки
условия. И така по време на война някои от тези деца могат да се научат
да танцуват, да свирят на музикален инструмент или да овладеят даден
спорт по начин, по който биха го направили и в мирно време.
Затова не бива да се приема за кой знае каква изненада, че от останките
на разкъсаната от войни Югославия ще излязат надарени спортисти. Но
че от Сърбия, държава със 7,1 милиона население и 88 000 квадратни
километра земя и без реална традиция в тениса, ще се появят цели шест
звезди на световния тенис - това вече е много забележително. Да, това
наистина са шест големи звезди!
Новак Джокович, Ана Иванович, Йелена Янкович и Ненад Зимонич
стигнаха до №1 в световната ранглиста в рамките на няколко години -
първите трима индивидуално, а Зимонич при двойките за мъже. Доба -
вяме Янко Типсаревич, който беше осми на планетата и прекара две
години в Топ 10, както и Виктор Троицки - в един момент беше 12-и, и
се получава наистина едно забележително поколение, почти равно с
онова на шведите. Скандинавците от средата на 70-те до края на 90-те
години на миналия век доминираха в големите турнири и в отборните
надпревари въпреки определено ограничените човешки ресурси на
нацията им, която също е малка като сръбската.
 От тези шестима сърби Джокович безспорно е най-успешният. Пости-
женията на Ана Иванович, като победата й през 2008-а в Открития
шампионат на Франция „Ролан Гарос" и достигането до №1 в женската
ранглиста, никак не са за подценяване, но тя запази тази позиция само
няколко седмици и никога след това не се доближи до титла в някой от
големите турнири. Очарователна и страхотно красива посланичка на
страната си, но нейните резултати само в определен отрязък от време
няма как да не ограничат ефективността й като обществена фигура.
Янкович е една от трите жени в историята, стигали до върха на
световната ранглиста, без никога да са печелили турнир от Големия
шлем. Резултатите й от 2008-2009 г. показват феноменално постоянство
само в този период, но след това и тя се отдалечи от това свое високо
равнище.
Контрастът между петимата останали от звездната шесторка и
Джокович е страхотен. Новак вече е събрал единадесет титли от
Големия шлем. Трябва му само трофеят от Откритото първенство на
Франция, за да запълни колекцията си. Нещо повече - той доказа, че по
чар и авторитет вече е равен на Роджър Федерер и Рафаел Надал като
представител на тениса и е пример със своето достойно поведение и
добродетели.
Затова личността на Джокович е от огромно значение за неговата
държава. Кариерата му е сравнително добре документирана, а неговият
харизматичен образ е подсилен от един-два странични ефекта - имита-
циите на колеги професионални тенисисти, навика да иска медицинска
помощ по време на мачове (останал вече в миналото) и наследения от
неговия баща сприхав характер. Но никой досега не бе поставил образа
на Новак на фона на неговата страна, възраждаща се от ужасите и
кръвопролитията на 90-те години. Тази книга е опит да се направи
точно това.
Изкушавам се да кажа, макар и да не е напълно вярно, че идеята за
тази книга се роди още през септември 2010 г.
Бях в Белград за първи път като репортер на полуфинала в купа
„Дейвис" между отборите на Сърбия и Чехия. Пристигнах в сряда
вечерта и щом се свързах с хората, с които работех, разбрах, че те са
уредили да вечеряме в един от двата ресторанта в Белград, притежавани
от Новак Джокович. Получи се добре - първото ми ястие в Белград да е
в ресторанта на човека, който постави Сърбия отново на картата.
Заведението беше само на една пряка от „Белградска Арена" - 17-
хилядната зала, превърнала се в духовен храм на сръбския тенис и
сръбския спорт въобще.
 На другата сутрин имах уредено интервю с Джокович и докато опера -
торът монтираше апаратурата, аз му казах, че бях вечерял в неговия
ресторант. Попита ме как е било. Поколебах се, опитвайки се да намеря
по-любезен начин да обясня, че храната бе добра (и наистина беше
добра), но трябваше доста дълго време да бъде сервирана (по -късно
разбрах, че това е практика в сръбските кафани и ресторантът на
Джокович съвсем не е от бавните). Но така и не успях да му го кажа,
защото ме прекъсна: „Не ми казвай - беше много опушено, нали?"
Трябваше да призная, че наистина беше опушено. И добави: „Да,
прогресираме, но бавно и имаме още много път да извървим..."
Това, което ме изненада в отговора, бе, че той синтезира двете роли на
Джокович. От една страна се чувства комфортно извън Сърбия, напълно
интегриран в западноевропейската и северноамериканската култ ура,
където пушенето на обществени места не е прието (обикновено е забра-
нено). Където всички добри ресторанти предлагат и здравословен избор
в менютата си и където се гледа с добро око на патриотизма, но
национализмът буди подозрение, особено когато стане по-отявлен. В
същото време Джокович е напълно в свои води в страната си, макар и
поведението му там да е малко по-различно - леко шовинистично и
винаги с желание да се включи, когато се пее сръбска песен или се
изпълнява народен обичай, дори и при открито демонстриран
национализъм. Това поне бе моето впечатление от големия спортист.
Лично той обаче го отрича с твърдението, че винаги се държи по един
и същи начин: „Любезен съм и се отнасям с уважение към всеки, без
значение откъде е. Това се отнася също и за моите сънародници."
Наистина намерението му може и да е такова, но аз държа на моето
усещане, че когато е в родината си, Джокович е малко по -друг човек.
Краткият ми контакт тогава с него не даде началото на тази книга, но
изигра важна роля, когато от издателска къща „Джон Блейк" ме потър-
сиха с въпроса дали не бих написал биография на Джокович. Първата
ми стъпка беше да се свържа с мениджъра на спортиста и да видя има
ли вариант това да се превърне в оторизирана биография или поне в
биография, написана с неговото съдействие. Беше ми казано, че това
няма как да се случи, защото Джокович ще пише автобиография, когато
приключи с тениса. Така бях принуден да пиша независима биография
или да се откажа. След книгата за Роджър Федерер, която написах по
този начин и после тя получи няколко нови допълнени издания, нямах
кой знае какво желание за още една творба за тенис и отговорих
отрицателно на хората от „Джон Блейк".
От издателството обаче не приеха отказа ми и ме помолиха да пре -
разгледам решението си с настояването, че държат много да пуснат
книга за Джокович. Замислих се и бях изненадан да осъзная, че сянката
на неговата фигура се простира върху две култури: сръбската и
световната. Бях също така шокиран от това колко малко Западът знае за
Сърбия. Върнах се при издателите и предложих книга, обединяваща
историята на Джокович с тази на Сърбия. Веднага ентусиазирано
приеха идеята. Това е тази книга.
За да има успех подобно начинание, авторът има нужда от малко
късмет. На мен определено ми провървя два пъти.
Първият път бе, когато получих мейл от Крис Бауърс. Това може да
прозвучи като лош опит за разговор със себе си, но не е. Имам адаш, с
когото работихме преди години заедно в Би Би Си. И той ме потърси,
за да изповяда 20-годишен грях, че приел покана за вечеря от
почитателка, която чула моя глас по радиото, а не неговия. Намерих
това за много мило, а и без съмнение малко ласкателно, но по -
значимото тук бе неговият електронен адрес. Подразбираше се, че сега
работи към британското външно министерство и чрез него успях да
установя контакт с един мой стар приятел и добър тенисист - Майк
Девънпорт. А за късмет Майк наскоро бе назначен за посланик на
Великобритания в Белград. Това по-късно щеше да е от огромна полза
за моята изследователска работа по книгата. Така с радост простих
греха на Крие.
Шансът ми провървя за втори път, когато най-важното интервю за тази
книга не само че се състоя, но и се превърна в един най-вдъхновяващите
моменти в цялата ми журналистическа кариера.
Още в началото на моята подготовка си бях набелязал, че най-важният
човек, с когото трябва да разговарям, е Йелена Генчич - жената, която
научава Джокович да играе тенис. През март 2013-а отидох до Белград
малко на късмет - имах планирана визита за следващия месец, но исках
да организирам предварително няколко интервюта и реших да направя
нещо като разузнавателна експедиция. Така попаднах на Генчич, която
не само че бе свободна в този момент, но и ми отдели два часа и
половина от времето си в нейното любимо кафене „Озон" в квартал
„Дединье" в Белград. Въпросът кои дискове би взел Новак на пустинен
остров дойде рано в разговора ни и когато тя отбеляза „Адажио на
Малер", я прекъснах: „Имате предвид Адажиото от Петата симфония на
Малер?" Очите й светнаха. „А, знаеш я?!", отвърна тя и на мига връзката
помежду ни стана чудесна. Когато си тръгвах от кафенето, исках да я
прегърна, макар и да я познавах само от два часа.
На другия ден, докато размишлявах върху разказаното, се роди главата
„Ноле и Йеца", която сега е в книгата. Всичко обаче изглеждаше твърде
хубаво, за да бъде истина. Генчич ми напомняше на моята собствена
баба - страхотен разказвач на приказки, чиито истории обаче стават все
по-невероятни и по-невероятни. Затова попитах човека, който ме
запозна с Генчич, дали мога да имам пълно доверие на всичко, което
Йелена бе споделила с мен. Въпросът ми възбуди недоумение. Обясних,
че всичко разказано ми изглежда като в приказка от „Хиляда и една
нощ“ - как културната и образована жена от елита на югославската
интелигенция изведнъж открива, че духовно си пасва идеално с момче
от скромно семейство, и го обучава и възпитава в нещо много повече от
това как се изпълняват форхенд и бекхенд - затова исках да бъда
сигурен, че това не бе само фантасмагория, измислена да впечатли
журналиста от чужбина. Човекът, свързал ме с Генчич, ме увери, че я
познава доста добре и че тя не е жена, която преувеличава. Ако има
разминаване с фактите, то може да бъде обяснено единствено в
минимални детайли, защото Йелена винаги е държала много на
истината.
Когато следващия месец се върнах в Белград, Йелена и сестра й ме
поканиха в дома им. Искаше ми се да харесам турското кафе, което ми
сервираха, но да си призная, то ми се стори отвратително. Въпреки това
дълбоко оцених гостоприемството. Полюбувах се на трофеите, зададох
й още въпроси и проверих някои детайли от интервюто отпреди няколко
седмици. На тръгване обеща да ми помага за книгата - ако имам още
някой въпрос или нещо, за което не съм сигурен, да й пусна мейл.
Повече никога не я видях.
Йелена Генчич почина на 1 юни 2013 г. Нямах представа, че се е
борила с рак на гърдата от доста време, но не това я уби. Повечето от
близките й знаеха, че има рак, но и че почти го бе победила. Малцина
обаче бяха наясно, че е страдала и от рак на черния дроб, който я
довърши. Видях я пет седмици преди да си отиде от света. Прекарваше
между 7 и 10 часа на ден на корта. Без да тича или да се движи много,
тя даваше уроци. Изглеждаше така, сякаш може спокойно да планира
партито за 90-ия си рожден ден, но на 76 животът й внезапно приключи.
Получих текстово съобщение за смъртта й. Бях на Откритото първен-
ство на Франция „Ролан Гарос" в Париж в този момент и новината
лично до мен дойде със строгата инструкция да не казвам нищо на
никого от щаба на Джокович, докато не е излязъл на корта в мач от
третия кръг срещу българина Григор Димитров. Това бе мъдър съвет,
защото, когато след мача Новак разбра новината, избухна в сълзи и бе
толкова разстроен, че задълженията му към медиите бяха отменени.
След победата си в четвъртия кръг на турнира на 10-минутната
пресконференция той говори почти изцяло само за Генчич. Спомням си
добре тази събота вечер заради Странното чувство на скръб за някого,
когото бях срещнал само два пъти и едва познавах, но в същото време
усещах близък. Всъщност се оказах последният журналист, направил
официално интервю с Йелена, и бях изпълнен със смесени емоции.
Въодушевено задоволство, че бяхме успели да поговорим, преди да ни
напусне, и ужасна тъга, че тя си отиде с толкова много живот, останал
в нея.
След смъртта й няколко месеца се питах дали не съм твърде емоцио-
нален в страниците, посветени на нея. И дали не съм й приписал преуве -
личени заслуги в историята на Джокович. Категорично не смятам, че
това е така. Самият Джокович говори за съдбата - на всеослушание
посвети своята титла от „Уимбълдън" през 2014 г. на Генчич. Може би
той щеше да стигне до върха и без нейните съвети, но си оставам
убеден, че Джокович не би бил личността, която е днес, без нейното
влияние. И че пътят му до върха не би бил така безболезнен.
Все пак Новак имаше няколко здравословни проблема, които се опит-
ваше да реши с множество опити и грешки. И дали той щеше да приеме
подхода на Игор Цетойевич, ако в детските години не бе под влияние
на свободното мислене на Генчич. И щеше ли Джокович да развие това
чувство за дипломатичност, което му позволява да лавира между двата
свята - на неговата горда Сърбия и на световната общественост, която
постепенно започна да харесва него, но все още няма доверие в
страната, от която произхожда. Би било грешка да се надцени ролята на
Генчич в тенис развитието на Джокович - все пак тя никога не е
пътувала по турнири с него, а има и един период от 4 години в ранната
професионална кариера на Новак, когато той не поддържа контакт с
нея. Но аз съм убеден, че тя заслужава отделна глава в книгата.
Класическият въпрос, който хората задават, когато видят една биогра-
фия, е дали тя е оторизирана, или не. На мен не ми харесва терминът
„оторизирана", понеже това предполага нещо официално и там
съдържанието е диктувано и контролирано от героя. Нямах желание да
пиша книга за Новак Джокович, която да е контролирана от него - той
е достатъчно интелигентен, ако желае сам да си напише книга, в която
да каже каквото иска, и е много вероятно да го направи един ден. Тя ще
има валидността на неговата гледна точка с истории от кухнята за
кариерата му и някои събития, но ще бъде само неговата лична версия
на историята. Тази книга е събрала историята на неговия живот и
кариерата му през очите на много хора.
Така че това е една независима биография. Независима и от Джокович,
и от Сърбия. Тя е моят поглед върху него и върху Сърбия. Хората може
да не са съгласни с това, което казвам, а и в определени моменти аз
изразявам по-скоро мнение, отколкото обективно потвърдено
изследване. Позицията на Джокович, тъй като желае да пише собствена
книга, когато се откаже от тениса, не бе положителна и той не позволи
на никого от семейството му да разговаря с мен - нещо, което аз уважих.
Тези, които са част от екипа му, са обвързани с декларация за
конфиденциалност, но много хора, близо до него, разговаряха с мен, за
което съм им дълбоко признателен. И самият Джокович ми е помагал,
отговаряйки на множество въпроси за ролята му като спортен посланик.
Важно е да се знае, че Джокович е суперзвезда. „Осъзнаваш ли каква
сериозна част от живота в Сърбия замира, когато той играе?", попита
Гай де Лони, кореспондентът на Би Би Си в Белград, когато се
срещнахме, за да чуя неговото мнение по някои от главите за Сърбия в
книгата. А приятелят на Новак - Душан Вемич, каза: „Ако Джокович
играе важен мач в турнир от Големия шлем, улиците са празни. Всеки
е у дома и вика за него."
Така че Джокович е достигнал статут на нещо като светец в Сърбия.
До голяма степен заслужено, но все пак е важно и необходимо да се
гледа на неговата личност и заслуги безпристрастно. Ето защо съм по-
критичен към Новак в някои части на книгата - не с лошо намерение, а
просто защото и той е от плът и кръв и в днешната ера на звездите е
важно да се види, че и хората, които обожаваме, имат положителни и
негативни страни.
Това е второто издание на книгата - първото излезе през 2014 година,
в месеците между откритите първенства на Австралия и Франция.
Всички книги от този характер могат бързо да загубят актуалността си,
без да е променена истината за събитията в тях. Но титлата на Джокович
от „Уимбълдън" през 2014-а налагаше ново издание. Ето защо
актуализирах Откритото първенство на Австралия през 2015-а, където
той спечели своята осма титла от турнир от Големия шлем.
Допълнителното време ми даде възможност и за по-премерена оценка
на работния му тандем с Борис Бекер. Както и ми позволи също да
актуализирам и други части от книгата, както и да коригирам няколко
грешно изписани сръбски имена от първото издание, за което се
извинявам.
За финал - не бих могъл да напиша тази книга без подкрепата на много
хора. Изброявам ги по азбучен реч с опасението, че може да съм
пропуснал едно-две имена, като искам да се знае, че няма думи на света,
с които да изразя цялата ми благодарност към: Едоардо Артали, Саймън
Камбърс, Игор Цетойевич, Естел Кудерк, Майкъл Девънпорт, Гай де
Лони, Йелена Генчич, Мици Инграм-Евънс, Горан Иванишевич, Ана
Иванович, Момир Йеловац, Кати Дженкинс, Джонатан Джобсън,
Ладислав Киш, Анджела Лавински, Дейвид Лоу, Иван Любичич, Стеван
Лукич, Дженис Макинли, Неда Милетич, Хелън Макарти, Джоана
Матър, Питър Майлс, Стюарт Милър, Зоран Милославлевич, Ана
Митрич, Владимир Новак, Богдан Обрадович, Небойша Параушич от
„МН Прес фото-Белград", Деян Петрович, Рикардо Пиати, Ники Пилич,
Моника Селеш, Грег Шарко, Чедомир Шошкич, Топлица Спасойевич,
Войн Величкович, Гавин Верси, Небойша Вишкович и Джонатан
Уилсън. И дълбок поклон на Тоби Бюкан, моя редактор в издателство
„Джон Блейк", с когото имахме много продуктивно творческо
сътрудничество.

Крис Бауърс, март 2015 г.

 Първа глава
ЕТНИЧЕСКА ПЛЕТЕНИЦА
Философът и пътеписец Херман фон Кайзерлинг веднъж бе казал: „Не
съм датчанин, не съм германец, не съм швед, не съм руснак, нито есто -
нец. Какъв съм тогава? По малко от всички тези националности." Така
в ера, в която съвременният транспорт улеснява смесените бракове, не
е изненада, че символът на Сърбия - Новак Джокович, е продукт на
истинска етническа плетеница. Поне е роден в Сърбия. За разлика от
духовния баща на Индия - Махатма Ганди, роден в Южна Африка, или
от най-патриотично надъхания играч в американския отбор за купата
„Дейвис" - Джон Макенроу, роден в Германия. Но ако съдим по
етническия произход на Джокович, може да се каже, че той би могъл да
бъде и черногорец, и хърватин.
Важно ли е това? Едва ли чак толкова. Както казва близкият приятел
на Джокович Иван Любичич: „Може да бъдеш патриот, без да си нацио-
налист." А Любичич е човек, който ги разбира тези работи - роден в
босненския град Баня Лука от майка мюсюлманка и баща католик -
хърватин, който почти само преминал през Хърватия на път към Италия
по време на войните в Югославия през 90-те години на миналия век. За
да стане национален герой на Хърватия, извеждайки все още младата
република до победа в неофициалното отборно световно първенство по
тенис за купа „Дейвис" през 2005 г. след рекордни 11 поредни победи.
На Балканите стотици хиляди хора се раждат от смесени бракове.
Нещо повече - това, че Джокович произлиза от Сърбия, Черна гора,
Косово и Хърватия, вероятно увеличава броя на неговите фенове.
Изучавайки родословното му дърво, не трябва да се размива един факт
- Джокович е сърбин. Той е роден в Сърбия от родители, родени в
Сърбия. По бащина линия предците му са етнически сърби от Черна
гора. И като се има предвид, че и бащата на баща му е роден в Сърбия,
може да се каже, че Джокович е поне трето поколение сърбин. В това
отношение той е повече сърбин, отколкото Пийт Сампрас и Андре
Агаси са американци или Марк Филипусис е австралиец. И дори повече
сърбин, отколкото Роджър Федерер е швейцарец. При все това
произходът му е интересен.
Корените на фамилното дърво на Джокович са се позагубили в исто -
рията, но е ясно, че фамилното име тръгва от Джоко Дамянович около
1730 г. Окончанието „вич" означава „синът на", подобно на „сън" в
Англия, на „Мак" в Шотландия, на „О" в Ирландия и т.н. Така децата
на Джоко Дамянович получават неговото име и после то се предава на
поколенията по мъжка линия. Дамянович се устройва в Ясеново поле,
село близо до черногорския град Никшич. През 1928 г. главата на
семейството Неделко Джокович се преместил на изток от Черна гора в
село Вочняк в района на Метохия в Косово - по това време част от
Югославска република Сърбия. През 1951-ва синът на Неделко -
Владимир, дядото на Новак, се мести в Митровица, главния сръбски
град в Косово. През 1961-ва се ражда синът му Сърджан, а през 1964-та
се появява на бял свят и втори негов син - Горан.
В семейството е имало само един друг Новак Джокович. Израснал в
Ясеново поле, преди да емигрира в Чикаго през 1905 г., но се връща по -
късно да воюва за страната си. При попълване на имиграционната
форма, когато корабът му акостира в Северна Америка, в графата
„националност" той е написал „Черна гора", а в графата „раса" пише
„черногорец". Черна гора по онова време е вече призната за суверенна
държава след споразумението от 1878 г., според което и Сърбия постига
своята независимост от Османската империя.
През 1986 г. Сърджан се жени за Дияна Загар. Тя е родена в Белград
през 1964-та в семейство на военни. Баща й Жденко е високопоставен
офицер фармаколог, отговарящ за доставките във военна болница.
Майка й е майор и главен военен доктор също във военна болница
(сестрата на Дияна става фармаколог). Семейството произхожда о т
Винковци, град в източната част на Хърватия, близо до сръбската
граница. Местят се в Белград, преди Дияна да се е родила, когато
армията разпределя Сърджан във военната болница на тогавашната
югославска столица. Логично Джокович има много роднини в района
на Винковци.
И за двете семейства се знае много малко. В изключително редките
интервюта, които дава Сърджан, темата обикновено е за сина му или за
интригите в сръбския тенис, докато Дияна отказва всякакви медийни
изяви. Сръбският тенис журналист Войн Величкович казва: „Заради
чепатия характер на Сърджан ние избягваме да му задаваме въпроси,
защото не искаме той да се пали и да лее информация, безполезна за
репортажите за тенис." Според някои източници в един момент
Сърджан е бил футболист във ФК „Трепче" (Митровица), докато
фактът, че той и Дияна са давали ски уроци, предполага, че и двамата
са добри скиори. „Сърджан може и да е бил футболист - казва
Величкович, но никой не си го спомня като такъв. Ако е играл, то е било
на много ниско ниво. Смятаме, че е бил добър скиор, но и това е мъглява
работа."
Знае се, че в семейството на Дияна има волейболни таланти, но тя
самата не е играла много. Нейна приятелка ми сподели, че е била нада -
рена гимнастичка. Новак очевидно е много гъвкав и в един разговор му
казах, че съм дочул - наследил е спортните гени от майка си, а не от
баща си. Той се пошегува: „Да, аз съм шампион заради майка ми, а не
заради баща ми." Но тя никога не е изявявала желание да даде интервю
за медиите - може би защото не иска да застава под светлината на
прожекторите.
Човекът, който познава фамилията Джокович отблизо, е неговата
първа треньорка - Йелена Генчич. Тя става част от семейството по
времето, когато Новак е на 5 години и горе-долу по същото време умира
баба му по бащина линия. Генчич си припомня: „Владимир, бащата на
Сърджан, познат на всички като дядо Владо, беше много добър човек.
Душевната му топлина те караше да се чувстваш комфортно в неговата
компания. Жена му умря в годината, когато започнах да работя с Новак,
така че не я познавам. Но всички казват, че е била чудесна жена -
толкова невероятна и хуманна, че Джокович сигурно е наследил това си
качество от нея. Беше много патриархално семейство. Дядото бе
стълбът на фамилията. Всички започваха да се хранят, след като
патриархът на семейството е седнал и започнал да консумира храната.
Не бе прието да се сяда на масата без неговото разрешение. Така Новак
Джокович получи много добро домашно възпитание. И живееха много
скромно."
На 22 май 1987 г. Сърджан и Дияна празнуват в Белград раждането на
своя първороден син Новак. Това става само 4 дни след 26-ия рожден
ден на Сърджан. По това време те са ресторантьори. Две години по -
късно, когато тъмни облаци надвисват над политическата и
икономическата ситуация в Югославия, семейството заедно с Горан,
брата на Сърджан, отваря втори ресторант-пицария, където се продават
и палачинки. Разработват и бутик в Копаоник - планински курорт в
сърцето на Косово, на 50 километра по права линия от Митровица.
Фамилията не е целогодишно там - пристигат за ски сезона и идват
отново за туристите през лятото. Зимата се трудят здраво - през деня
със ски уроци по пистите, а вечер в ресторанта. През останалото време
от годината са в Белград.
През август 1991 г. се ражда Марко Джокович, а третият син Джордже
идва през юли 1995-а. След като Новак става ученик, това автоматиче-
ски означава, че по време на ски сезона той трябва да остава по -често в
Белград - в апартамента на току-що овдовелия дядо Владо, понякога е
там за по няколко седмици. По-късно той ще потърси убежище от бом-
бардировките на НАТО през 1999-а в мазето на същия апартамент.
Когато Владо почива през април 2012-а по време на Мастърса в Монте
Карло, медиите отбелязаха, че Джокович не е изглеждал на себе си и
всъщност се е представил много добре, за да стигне до финала, където
загуби от Рафаел Надал. Смъртта на един дядо се отразява по различен
начин на всеки, но това не е обикновен дядо - Владо е почти като
родител, огромна фигура в живота на Джокович.
Двойственият живот в градския пейзаж на Белград и провинциа лната
планинска реалност на Копаоник не само оформят Джокович, но и му
дават едно по-задълбочено усещане за собствената му страна. Когато го
попитах за тази книга къде той усеща душата на Сърбия, отговорът бе:
„Много ми е трудно да отговоря на този въпрос. Моята страна има
богата история векове наред. Всеки камък, планина, град и селце може
да разкаже могъща история, с която аз много се гордея. Ето защо ние,
сърбите, имаме много силно чувство на принадлежност. Това е така
заради нашата история. Всеки е чувал за Белград, но моята страна има
много красиви градове и села, които хората трябва да дойдат и да видят.
Толкова легенди могат те да чуят за моя народ, крале и кралици...
Честно казано, мисля, че душата на моята страна лежи в селата на юг.
Косово е люлката на сръбската история. Там има повече от 2000
манастири и църкви, които символизират нашата култура и началото на
сръбската православна вяра. Белград е съвременен мегаполис, който
може да ти предложи всичко, но истинската Сърбия е на юг. Спомням
си как като дете прекарвах много време в Копаоник и се наслаждавах
всеки път на гледката към Сърбия, която имах от тази красива и могъща
планина."
Като всяко момче на пет години малкият Новак обича да играе футбол
и може да кара ски от много ранна възраст. Семейството му няма
никаква връзка с тениса - Сърджан и Дияна вероятно не са му казали
почти нищо за този спорт, когато един ден техният син попада на
предаване на мач по тенис по телевизията. Видяното запалва у него
силна искра. Точно тя го кара няколко седмици по-късно да се обърне
към една жена и тя ще го насочи по пътя, който ще го изведе до това да
стане един от най-добрите тенисисти в света.
 Втора глава
КОИ СА СЪРБИТЕ?
Мнозина, освен изкушените по историята или любителите на съвре-
менните дела, едва ли знаят много за Сърбия. И вероятно на доста хора
първата асоциация с държавата днес е образът на Новак Джокович —
става дума дори за тези, които едва ли биха се нарекли фенове на
тениса. Някои, които имат бледи спомени за часовете по история в
училище, може би си спомнят, че Сърбия имаше нещо общо с
избухването на Първата световна война. А тези, които са гледали
редовно новините през 90-те години на миналия век, вероятно са чували
името Сърбия много пъти, често във връзка с думата „зверства".
Но дори на тези, които редовно са следили новините през 60-те, 70-те
и 80-те години на XX век, можем да простим, ако не знаят къде е
Сърбия. Причината е, че въпреки съществуването на сърбите на
югоизточния ъгъл на Европа, известен като Балканите, още от VI век
през повечето време те не са били самостоятелна държава. Всъщност
Сърбия сама по себе си е била суверенна държава три пъти: от 1166 -а
до 1459-а, от 1878-а до 1918-а и от 2006-а до сега. Между 1918-а и 2006-
а Сърбия е доминиращ член на бившата Съюзна федеративна република
Югославия. Разбира се, че сърбите са народ с богата история, но към
момента държавата им е нова. Оттам идва и възможността един
световно разпознаваем и побеждаващ спортист да стане държавник и
знаменосец на страната си (чисто технически терминът serb означава
етнически сърбин, докато Serbian е гражданин на Сърбия, така че
разликата може да се окаже важна).
Сърбите са един от славянските народи. Най-вече защото славяните са
една от четирите най-големи етнолингвистични групи в света, е трудно
да се даде точно определение на „славянин". Но славяните са
индоевропейска раса, която генерално е разделена на три групи:
източните славяни, населяващи днешна Русия, Украйна и Беларус
заедно с части от Централна Азия и Сибир; централните славяни в
Полша, Чехия, Словакия и Силезия; и южните славяни, където са
сърбите, хърватите, българите, черногорците и македонците. Южните
славяни са предимно християни, при все че имат някои разлики.
Например сърбите и българите са предимно православни християни,
докато хърватите са католици.
През по-голямата част от XIV век Сърбия била най-силната страна на
Балканите, но е победена в битката при Косово поле през 1389 г. След
боя при Смередево през 1459-а независимото кралство Сърбия е
включено в състава на Османската империя. Разгромът при Косово от
1389 г. оставя белег в сръбското национално самосъзнание, който се
запазва до XX век. Защото провинция Косово става район с важно
психологическо значение за Сърбия, макар и към края на XX век да е
населяван и от много етнически албанци. Провинцията има отношение
и към историята на Новак Джокович: бащата и дядото на шампиона са
от Косово. Ски курортът Копаоник, където Новак първо се е учил да
играе тенис, е точно на границата между безспорната сръбска
територия и Косово, а Джокович се е укривал там от натовските
бомбардировки над Белград през 1999-а, които са резултат от
етническия сръбско-албански конфликт в Косово.
До 1918 г. повечето южни славянски народи са под контрола на по -
големи империи, най-общо в рамките на Османската и Австро-
Унгарската империя. Дълго преди Първата световна война обаче тези
империи вече са в процес на разпадане. Разцветът на Османската
империя е през XVI и XVII век, а към 1850 г. султанът вече трудно
успява да крепи териториите си, докато Австро-Унгария е управлявана
от Хабсбургите и все повече е въвличана в домашни битки.
Националистичният плам се разраства в районите, където са днешните
Чехия, Словакия и Унгария.
Имало гласове в средата на XIX век, че южните славяни могат да се
обединят в една обща държава, но най-големите от тях вече обмисляли
да станат независими държави. Сърбия и Черна гора са първите от тях,
които успяват да се откъснат от османския контрол. След две
кръвопролитни въстания в началото на XIX век през 1829 г. Сърбия
придобива автономен статут, а пълна независимост от Османската
империя страната получава точно през 1878 г. след Руско-турската
война. Руската външна политика по това време е насочена към
желанието да се придобие достъп до Средиземно море и с тази цел
империята формира приятелски отношения със Сърбия, близка
славянска нация. От тази връзка по-късно се развива сръбският военен
и дипломатически съюз, който има роля в избухването на Първата
световна война. Класическата интерпретация е, че когато един сръбски
радикал - Гаврило Принцип, застрелял наследника на австро-унгарския
престол ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево през юни 1914- а, това
предизвикало политическо „око за око, зъб за зъб" и мобилиза цията на
силите довела до избухването на войната пет седмици по-късно.
Австрия обявява война на Сърбия, за да отмъсти за убийството, Русия
е принудена да окаже помощ на Сърбия, Германия идва на помощ на
Австрия и всичко това се превръща в първия глобален световен
конфликт.
 Днес се приема за твърде опростено твърдението, че Германия е
решена на всичко, за да воюва и затова усилено търси повод да обяви
война на Сърбия. Каквато и да е била решаващата мотивация, до лятото
на 1914 г. Европа е като гора от сухи дървета, чакаща искрата, която да
възпламени целия континент. И убийството в Сараево се оказва тази
искра, от която започнала Първата световна война.
Тъй като Османската и Австро-Унгарската империя са разбити по
време на войната, 1918 г. е логичното време за появата на нови страни
в Югоизточна Европа. Но наследството да си управляван от огромна
империя в комбинация със страховете, че Италия може да опита да
откъсне голяма територия по Адриатическото крайбрежие, довежда до
образуването на държава, обединила Първоначално няколко
южнославянски народа. Била наречена Кралство на сърби, хървати и
словенци, но също така включвала Черна гора, Босна и Херцеговина,
Хърватия и Славония и полуавтономния район на Унгария и Далмация
(б.а. - Моника Селеш, най-успешната югославска тенисистка, е етническа
унгарка от Нови Сад, основния град на сръбската провинция Войводина).
Новото кралство е обявено през декември 1918 г. и управлявано от
сръбското кралско семейство - Първоначално от крал Петър I. За много
сърби кралството е продължение на сръбския суверенитет, който
съществува официално от 1878 г. и със сигурност довежда до някаква
форма на самоопределяне в сравнение с времето под турско и
австрийско управление. Но вероятно е било по-лесно за сърбите да се
чувстват по този начин, тъй като те са били доминиращата нация в
новото кралство, докато хърватите, словенците и другите нации не
приемали това за пълната независимост и суверенитет, на които се
наслаждават едва от началото на 90-те години на XX век.
От религиозна гледна точка сърбите са православни християни, докато
хърватите са католици, но сръбският език е много близък до хърватския
(почти толкова близък, колкото британският английски и
американският английски). Поради това езиковедите говорят за единен
сърбохърватски език. Имайки предвид, че е имало много емиграционни
процеси и смесени бракове между южнославянските народи, новото
кралство би трябвало да бъде успешно. Все пак през 1871 г. 22
германоговорещи кралства, княжества и херцогства се обединяват, за
да се образува нова държава, наречена Германия. Етническите,
лингвистичните и културните разлики между сърби и хървати не са така
отчетливи като тези между пруси и баварци, така че новата югославска
държава имала всички шансове за успех.
Или така поне гласяла теорията. На практика национализмът, който се
разраства в последните 70 години, продължава, само че сега той вече е
насочен срещу новото кралство с център Белград, а не толкова срещу
по-старите владетели в Истанбул и Виена. Първият резултат е
засилването на мощта на държавата през 1929 г., превръщайки
кралството в ефективна диктатура. Външният белег е смяната на името
- тъй като кралството е обединение от южни славянски народи, то
приема името Югославия, формирано от славянската дума „юго" (юг) и
„славия" (славяни).
Югославия оцелява след убийството на своя крал, обичащ тениса -
през 1934 г. Александър I е застрелян от убиец, който си сътрудничи с
хърватските сепаратисти, но няма как да се спаси след избухването на
Втората световна война. През 1941 г. държавата е превзета от силите на
Тристранния пакт в Европа (Германия и Италия), които установяват там
особено отвратителен фашистки режим, воден от хърватските усташи.
Започва ликвидация на евреите и циганите, а сърбите добиват статут на
хора втора класа.
Всъщност това е етническо прочистване - термин, който доби попу-
лярност през 90-те години на XX век. Когато хората говорят за югослав-
ската гражданска война, те най-общо имат предвид битките през 90-те,
които водят до разпада на Югославия и установяването на нови суве-
ренни държави. Но периодът 1941-1945 г. става свидетел на не по-малко
брутална гражданска война, оставяща много нерешени проблеми, които
пламват отново през 90-те. Бруталността на усташите (дори някои
нацисти от висшето командване в Берлин усещат, че техните
последователи стигат прекалено далеч) води до съпротивата на
четниците, промонархическо сръбско движение, и на партизаните,
комунистическо движение, водено от бившия руски революционер
Йосип Брос Тито. Така че, докато Втората световна война върлува на
север, усташите, четниците и партизаните водят кървава гражданска
война за останките на Югославия.
Накратко - Тито и партизаните печелят тази гражданска война и уста-
новяват нова Югославска република, която включва следните
федерални държави: Сърбия, Хърватия, Словения, Босна и
Херцеговина, Черна гора и Македония. Столица на Югославия става
сръбският Белград. Тито е с комунистически разбирания (в смисъл на
държавно контролирана икономика, която би трябвало да работи в
интересите на работническата класа) и вярва в известния лозунг
„Братство и единство". Лидерът също така притежава лична хариз ма,
както и транснационален профил - баща хърватин, майка словенка, а
действа от главния град на Сърбия. Имайки материалната подкрепа от
Съюзническите сили (Великобритания, САЩ и СССР), Тито е
възприеман от много от своите съграждани като освободителя на
Югославия, което го прави популярен водач след 1945 г.
 Тито управлява Югославия през следващите 35 години. Първоначално
поддръжник на комунистическото управление на Сталин в Русия, той
скъсва със своята сериозна зависимост от Москва през 1948 г., за да
преследва собствена форма на комунизъм, относително независим от
влиянието на СССР. По време на студената война Тито и Югославия
поддържат уважавана геополитическа позиция и са един от водещите
играчи в Движението на необвързаните държави - това е свободна
организация на сравнително големи държави, които отказват да влязат
в съюз със САЩ или СССР. Това стои и в основата на икономическия
бум през 50-те и 60-те години и позволява на гражданите на Югославия
да пътуват в чужбина за работа или почивка - нещо немислимо в
другите страни от Източния блок и СССР.
Западът по онова време обича Югославия. Защото западните нации се
борят със заплахата от страна на съветската империя, съществуването
на комунистическа държава в Източна Европа, която не е под ботуша
на Москва, е добре дошло. Но с напредването на възрастта на Тито
нарастват и страховете, че единствено той е този, който успява да
задържи шестте отделни държави заедно, и много хора започват да се
питат какво ще стане, когато той си отиде. Някои не се притесняват,
твърдейки, че структурата на управление на Югославия ще преживее
смъртта на един човек или че ще се появи нов лидер, докато други се
опасяват от най-лошото. И двата лагера се оказват прави.
Тито умира през 1980 г. и за известно време Югославия продължава
по нормалния си път. Но националистическите страсти, които Тито
държи под контрол (понякога като чисто потисничество - неговият
режим е описван от някои като „железен юмрук в кадифена ръкавица"),
добиват увереност и докато концепцията за комунизма се
компрометира в Източна Европа в края на 80-те, национализмът в
шестте югославски държави се засилва все повече и повече.
Тези, които се надяват, че ще се появи друга доминираща фигура,
която ще заеме ролята на Тито, смятат, че са намерили своя човек,
когато Слободан Милошевич става президент на Сърбия. Той също е
много харизматичен и амбициозен лидер, който иска да управлява цяла
Югославия. Но Тито бе герой от войната със смесен хърватско -
словенски произход, който се чувстваше у дома си и в Белград, докато
Милошевич е чист сърбин. И неговите речи могат да вдъхновят само
сърбите, но това си остава табу за другите народи на Югославия. Така
че той никога няма да стане лидер от ранга на Тито.
Веднага след като осъзнава, че Сърбия никога няма да вземе връх над
цяла Югославия, Милошевич предприема политика, която ефективно
полага основите за войните, които разтурват федерацията. Той остана
сравнително доволен от народите, които образуваха свои нови държави,
разцепвайки Югославия, стига да не вземат някои райони с преоблада -
ващо сръбско население. Така например Милошевич няма против Сло -
вения да си тръгне, защото там има много малко сърби, и е склонен да
допусне независимостта на Хърватия, доколкото тя не предяви
претенции към Крайна. Разбира се, че в течение на годините сърбите,
хърватите, босненците, черногорците, македонците, албанците и
другите етноси в Югославия бяха мигрирали и сключвали бракове
помежду си от десетилетия (включително косоварският сръбско-
черногорски баща и хърватската майка на Новак Джокович), така че е
почти невъзможно да се направи ясно разграничение като етнически
дефинирани райони и държави и това нямаше как да не създаде огромни
проблеми.
Когато Милошевич се среща с изгряващия хърватски лидер Франьо
Туджман, ветеран от кървавата гражданска война от 1941-1945, за да
постигнат съгласие относно етническото разделяне на Босна през март
1990 г., така че босненските сърби и босненските хървати да станат част
от нововъзникващите Сърбия и Хърватия, двамата всъщност ефективно
предопределят условията за бъдещата война. Тази война избухва през
следващата година и има ужасяващи последствия.
Бележки на редактора на българското издание:
Резонно е да се добави, че заедно с пълната си независимост след Руско-
турската война от 1878 г. Сърбия получава и изконните български
области на Нишко и Пиротско. След Първата световна война и
Ньойския договор по същата схема на Югославия са дадени и Западните
покрайнини, където обаче българите запазват статут на национално
малцинство, за разлика от тези от Ниш и Пирот.
Ролята на Тито в главата се преувеличава. Въпреки безспорните му
личностни качества основната причина за възхода на Югославия е, че
тя е галеното дете на всички велики сили -и от Изток, и от Запад. Те я
създават като изкуствено наднационално формирование, което е
исторически обречено именно защото прави опит да неглижира
националните различия между седемте републики и да ги подчини на
сръбската политика. Това е възможно само докато има силни
покровители и от двете страни. С разпадането на двуполюсния свят
няма кой да покровителства Югославия повече и затова следва
неизбежното й разпадане, потопено в кръв.
 Трета глава
НОЛЕ И ЙЕЦА
Има една поговорка: „Зад всеки успял мъж стои една силна жена".
Тази мисъл някак е паднала жертва на променящите се социални
обстоятелства - разводите, връзките между хора от един и същи пол - и
по-скоро сега подкрепя един екип, отколкото по-старомодните семейни
структури. Но поговорката все още може да се окаже вярна.
Със сигурност има една жена, която стои зад успеха на Джокович, но
не точно по начина, по който бихте очаквали. Тази жена е Йелена
Генчич.
Един ден някой продуцент с голямо въображение може да прояви
желание да направи филм за връзката между Джокович и Генчич. Този
филм би могъл да се казва „Ноле и Йеца", както те двамата се наричат
един друг. Ноле е класическият прякор за Новак, а Йеца е често срещана
кратка форма на името Йелена сред определена възрастова група. Това
би бил един тих, подценен филм, в който очите на момчето, играещо
ролята на Новак, биха били от решаващо значение, а класическата
музика би имала централната роля. Това се отнася най-вече за
Адажиото от Петата симфония на Малер, която би пресъздала отново
завладяващата роля, която изигра в епичния филм на Лучиано Висконти
от 1971-ва - „Смърт във Венеция". Сюжетът без съмнение е налице и
сега, защото връзката между двамата е забележителна, отчасти защото
не се поддава на никакви конвенционални опити да бъде
категоризирана. И докато Джокович най-вероятно би станал велик
тенисист и без Генчич, той едва ли би станал човекът, който е в
момента, без нейната помощ.
Освен с Джокович Генчич работи с Моника Селеш и изиграва малка,
но съществена роля в годините, когато Горан Иванишевич се формира
като играч. Заради това тя има правото да се счита за един от водещите
треньори по тенис на своето време. Тя не само отхвърля това твърдение,
дори не обича да нарича себе си тенис треньор. В епоха, когато е почти
невъзможно да се прави нещо професионално без необходимата
формална квалификация за това, Генчич тренира тенисисти седмица
преди своята смърт, без да е изкарала какъвто и да е изпит или диплома
за наставник по тенис. Нейното университетско образование е по
специалност „История на изкуството", има и втора диплома по
психология, а в своята трудова кариера е била също така телевизионен
продуцент, редактор и режисьор.
 Йелена Генчич е родена през октомври 1936 г. от баща сърбин и майка
австрийка. Семейството й е сравнително уважавано в Югослав ия.
Нейният дядо Лазар Генчич учи медицина във Виена, след което става
общ хирург и основава военна болница. Той вярвал дълбоко, че
здравият дух обитава здраво тяло, и настоявал децата и внуците му да
тренират навън всеки ден независимо от атмосферните условия.
Прачичото на Йелена е министър на вътрешните работи на първото
югославско правителство след Първата световна война. Баща й Йован
искал да стане пианист - не се получава, но пък става уважаван адвокат.
Има и леля - Ана Маринкович, която е видна актриса (1882-1973). Като
дете Йелена следва примера на баща си и се учи да свири на пиано на
високо ниво, но нейната страст са два спорта - тенис и хандбал. Играе
за националния отбор на Югославия по хандбал и печели 32 национални
титли по тенис.
По това време тенисът е аматьорски спорт, а Югославия е страна с
контролирана от държавата планова икономика. Държавата поема
всички разходи по развитието на Генчич като спортистка, но в замяна
се очаква тя даде нещо обратно, като помага на млади таланти на корта.
Така тя става неофициално треньор много преди да прекрати
състезателната си кариера през 1976 г.
Рестрикциите на режима на Тито в Югославия през 50-те и 60-те
години на XX век означават за тениса следното - само двамата най-
добри играчи на страната могат да пътуват по турнири в чужбина на
държавна издръжка. Няма придружаващи лица, както е сега, и Генчич
трябва често да играе мач на „Уимбълдън" или „Форест Хилс"
(комплекса, където по онова време се играе Откритото първенство на
САЩ) само ден след изтощително пътуване. Една загуба в първия кръг
към края на кариерата й е това, което окончателно я насочва да помага
на Селеш и Джокович. „Добре знаех, че когато спра да играя тенис по
турнирите, ще искам да помогна на младите да играят тенис - казва
Генчич. - Особено много исках да помогна на тези, които нямаха
треньор. А и аз знаех, че много искам да им обясня и да им покажа как
се играе на по-високо ниво. Затова използвах една ранна загуба във
втория кръг на „Форест Хилс", за да изляза и да си купя няколко книги
и учебник по тенис, каквито в САЩ има много и повечето са все доста
добри. Така че - донесох си книги от онова пътуване и попълних
библиотеката си."
По времето, когато тенисът става професионален спорт през 1968 г.,
Генчич е на 31 и погледнато реално, е прехвърлила възрастта, когато
може да се издържа с игра на корта. Освен това по онова време нейната
телевизионна кариера вече е в разцвета си. Неизбежно тя е поканена да
се включи в администрацията на родния си клуб по тенис. Тъй като е
играла за „Партизан" от Белград (водещите клубове в много европейски
градове развиват много спортове), и ръководството на секцията по
тенис й предлага да започне работа като спортен деятел. Идеята е
Генчич да стане по-късно президент на клуба по тенис към „Партизан",
а след това евентуално да оглави и Югославската федерация по тенис.
Така че Йелена упорито си проправя път нагоре по стълбата на
администрацията в тениса и същевременно работи ежедневно в
телевизията. Това е един определено двойствен живот, на който тя
очевидно се наслаждава.
Има обаче вероятност двата свята да се застъпят, но това реално не се
случва - тя никога не се занимава със спорт в своята телевизионна
кариера. Работи почти изцяло с културни програми, главно история на
изкуството на Сърбия и в света, но също така прави предавания за
класическа музика и театър. На всеки пет години променя приоритетите
си и има много интереси. Но никога не работи в спортната редакция на
телевизията, защото в структурата на държавната телевизия на
Югославия политиката и спортът са в едно направление, а културата и
изкуствата са в друго. И формално на Генчич й е трудно да прескочи от
едното място на другото по чисто административни причини.
Нещата започват да се променят в началото на 80-те години на XX век,
когато Йелена, тогава на около 45 години, вижда едно малко
момиченце, изглеждащо дребно за своите 8 години. Става дума за
етническа унгарка от Нови Сад, град в Северна Сърбия, чието
население е съставено от около 20% унгарци. Казва се Моника Селеш.
„Тя беше толкова малка, толкова слаба - спомня си Генчич. - Но видях
нещо в очите й. Гледам очите на всяко дете. Ако едно малко момче или
момиче дойде при мен и ако има волята да ме гледа в очите 10 или 15
секунди, без да отвърне поглед, си казвам: това дете има добра
концентрация, мотивация и търпение - може би ще стане добър
спортист. Ако опитате да говорите с малчуган на 6-7 години, те
всичките гледат настрани. Гледах Моника. Тя беше на осем и нейният
баща Кароли ме помоли да дойда в Нови Сад. В крайна сметка работих
с нея повече от 3 години и заедно пътувахме на много места."
На много места се твърди, че Генчич е тренирала Селеш. Тя обаче
никога не е била неин официален треньор - формално Йелена е капитан
на отбора на Югославската федерация по тенис за младежи и в тази й
роля непрекъснато пътува с най-добрите млади играчи. Селеш не е
единствената, от която се очакват големи неща - има и едно хърватско
момче, наречено Горан Иванишевич. Генчич придружава Селеш и
Иванишевич на турнирите в Брюл, Германия (родното място на Щефи
Граф), и Блоа във Франция, като им дава треньорски съвети. Но
единствените официални треньори, които Селеш някога е имала, са
нейният баща Кароли и брат й Золтан от гледна точка на това, че те
прекарват много часове с нея на корта. Самата Моника дори не смята
Ник Болетиери за свой треньор, въпреки че признава огромната
методическа помощ, която той й е оказвал на корта.
Промяната при Генчич вероятно щеше да настъпи така или иначе - при
нейната спортна, емоционална и образователна природа трудно може
да си представим, че няма да стане треньор по тенис по един или друг
начин. Но това, което се променя при нея, гледайки Селеш, е, че успява
да комбинира своите разнородни умения и най-накрая започва
официално да тренира млади тенисисти. Веднъж, когато е болна и не
отива на работа, си казва: „Йелена, някой ден все пак ще спреш да
работиш в телевизията. В момента в страната нямаме добър треньор, ти
си била учител по тенис в университета, имаш втора степен по
психология - защо не станеш треньор? Лесно е да научиш някого на
форхенд и бекхенд, но това не означава, че знаеш как да го научиш да
печели мачове, как да бъде силен психически. Как да разпознаеш един
бъдещ шампион? Аз също мога да помогна в тази насока, а и самата да
науча нещо."
Оказва се нещо повече от просто учене. Генчич е едно от седем деца в
семейството (четири момичета и три момчета), но никога не е имала
свои деца. Работата й със Селеш е началото на нейното голямо
семейство и стартът на процес, който по-късно включва нейните
напътствия към много талантливи младежи.
Селеш говори с голямо възхищение за Генчич: „Толкова много я ува -
жавам - не само заради това, което е направила в тениса, но заради това,
което е направила за много жени и момичета в Сърбия. Жените не бяха
поставяни на същото ниво като мъжете, те нямаха същите възможности
за развитие. Моят баща винаги се е борел да имаме добри условия за
тренировка, а аз започнах да играя на един паркинг и това беше една от
причините, заради които решихме да напуснем страната, когато бях на
11 - много често просто не можехме да се доберем до корта. Йелена
беше пионер в женските спортове, а Ана Иванович и Йелена Янкович
вероятно й дължат много повече, отколкото съзнават. Никога не съм я
виждала, след като навърших 11, но си спомням за нея с много добри
чувства. Тя имаше много позитивно влияние, винаги се усмихваше.
Беше нежна душа, която посвети живота си на тениса в една страна,
където тенисът и жените нямаха реално място в спортната култура по
онова време."
„Нежната душа" намира сериозно изпитание в лицето на младия Горан
Иванишевич, който дори по това време е известен като луда глава.
„Когато бяхме сами, никога не съм имала проблеми с него - разказва
Йелена. - Моника и аз пътувахме навсякъде заедно и всеки ме питаше
как съм се справяла с Иванишевич. Отговарях, че той е отлично момче.
Никога не съм използвала груби думи към него, по принцип винаги съм
позитивна. Всички имаха проблеми с него, само аз нямах. Моника също
ми помогна да се справя с Горан - двамата бяха много близки. Бяха ми
като син и дъщеря."
Съдържанието на този коментар може да е вярно най-общо казано. Но
ако някой мисли, че всичко е вървяло по вода, няма как да е прав.
Генчич е със Селеш и Иванишевич на европейското първенство за 14 -
годишни в Хайделберг. И 12-годишната Селеш прилежно печели
победа след победа (остават й само 4 години до първата титла на „Ролан
Гарос"). Но Иванишевич е дисквалифициран на полуфиналите за
невъзпитано държание, а освен това е строшил поне една ракета в мача
си. „Беше много нервен - признава Генчич. - Случилото се беше
наистина грозна гледка." В друг случай Йелена, Селеш и Иванишевич
споделят обща стая на престижния турнир „Ориндж Боул"
(неофициално световно първенство за деца и юноши в тениса), когато
напрежението е превзело главата на немирното момче. Един следобед,
докато Генчич и Селеш са задрямали, Иванишевич откъсва главата на
куклата на Селеш. „Йелена ме наказа - спомня си Горан. - Трябваше да
въртя обиколки само защото скъсах главата на куклата." Когато го
питат защо е изпитал нуждата да обезглави една кукла, Иванишевич
отговаря: „Защото това беше грозна кукла и буквално ми лазеше по
нервите." Когато е на 12, човек понякога прави такива глупави неща,
нали..." Селеш няма спомен за този инцидент.
През 1992 г. шефът на „Генекс", държавния туроператор на
Югославия, пита Генчич дали би се съгласила да води камп по тенис,
който компанията иска да проведе в своя комплекс в Копаоник - курорт
в планините на сръбско-косовската граница. Туризмът върви добре през
зимните месеци, но въпреки че е разположено в живописен район,
градчето се задъхва през лятото. Затова идеята за кампове по тенис и
курсове на твърдите кортове, построени точно срещу малък търговски
район, изглежда добра.
Генчич има интерес, но проблемът е, че летният лагер продължава 9
седмици. До момента през годината не е ползвала никакъв отпуск, но
дори да вземе целия наведнъж, няма как да отсъства за толкова много
време. Ръководството на югославската телевизия прави изключение и й
разрешава да отсъства за допълнителни три седмици. И Йелена може да
приеме предложението. Въпросът за възнаграждението не стои - Генчич
не иска пари. А кампът е организиран от държавата, така че тя получава
много добра екипировка. Но настоява да има достатъчно треньори за
всеки корт. Това й позволява да изпълни своята програма, да напътства
треньорите в конкретните им действия и да наглежда всички кортове
като бригадир. И тъй като Йелена Генчич е голямо име, което означава
нещо за родителите на младите спортисти, лагерът се оказва много
популярен и привлекателен.
Не е изминал и час от първата сутрин на кампа, когато Йелена забе-
лязва малко момче. То не е част от трениращите, а се е залепило зад
оградата на един от кортовете и наблюдава заниманията втренчено. В
началото не му обръща внимание, но след известно време, през което
момчето все още е там, подмята на един от треньорите, че имат много
запален зрител. После се премества на друг корт и забелязва, че
момчето също идва, за да види как провежда заниманията си Генчич.
Малчуганът остава там до края на тренировката. През обедната почивка
Йелена отива до момчето и го заговаря.
- Здрасти, видях, че ни наблюдаваш. Знаеш ли кой е този спорт?
- Да, това е тенис. Опитах да играя преди месец в Белград.
- На колко години си?
- На пет.
- Искаш ли да потренираш с нас?
- Чаках да ми предложите.
Генчич бързо се предава пред дързостта на слабичкото момче.
- Добре. Можеш да се присъединиш към нас следобед. Как се
казваш?
- Новак. Новак Джокович.
- За колко време си тук?
- Тук съм цяло лято.
- Тук живееш или какво?
- Майка ми и баща ми работят тук - имат пицария точно срещу
кортовете.
- Можеш ли да дойдеш в два часа? Имаме обяд и тогава ще
продължим да работим. Имаш ли ракета?
- Имам.
- А подходящи обувки и екип?
- Имам.
- Добре, ще се видим в два.
Преди да отиде на обяд, Генчич вика треньорите и им каза: „Моля ви,
наблюдавайте това момче. Особено очите му. Той дойде сам, без роди-
тели, без никого - това е много интересно." Апартаментът на Йелена в
Копаоник също е близо до спортния комплекс, в една висока сграда,
което й позволява да наблюдава кортовете от прозореца на стаята. В
един и половина тя поглежда надолу и вижда момчето да чака с раница
на гърба. И самата тя слиза по-рано.
- Извинявай. Забравих името ти - казва Генчич с ясното съзнание, че
го лъже.
- Казвам се Новак. Не трябва да забравяш името ми.
- Съжалявам, синко. Никога повече няма да забравя името ти.
Тя поглежда раницата му и казва:
- Добре, влизай. Хайде да говорим за тенис. Какво имаш в раницата?
- Всичко, от което се нуждая.
Момчето показва ракета, бутилка с вода, два налакътника, кърпа, един
банан и три чисти тениски.
- Откъде знаеш какво ти е нужно?
- Гледал съм по телевизията.
- Кого си гледал по телевизията?
- Сампрас, Агаси, Едберг...
В същия момент върви втората седмица на турнира „Уимбълдън", така
че по телевизиите се предава много тенис.
- Кой ти подреди раницата? Майка ти ли?
Момчето се намръщва от гняв.
- Аз я подредих! Аз ще играя тенис, не майка ми!
- О, Новак, това е втората грешка, която правя. Моля те да ми
простиш.
След повече от 20 години, чак през декември 2012-а Джокович при-
знава, че е излъгал Йелена и наистина майка му е подредила раницата.
Но той пък й казал какво да сложи в нея, след като проучил това преди
време по телевизията.
Генчич ясно разбира житейското послание. „Той беше на пет години
и толкова силен - казва тя. - Беше убеден, че не трябва да забравям
името му. А аз не го бях забравила, просто го изпитвах и винаги съм го
изпитвала - него и неговото умение да фокусира погледа си върху мен,
докато говорехме. Това ме караше да мисля, че това бе едно наистина
необикновено момче."
Генчич настоява, че този следобед е видяла достатъчно, за да е наясно,
че има потенциален шампион в ръцете си. По това време Моника Селеш
е номер едно в женския тенис, а тук има момче, което тя чувства, че
може да направи същото в мъжкия тенис. „Изпитах го по начина, по
който изпитвам всички начинаещи деца, които тренирам. Той се справи
с всичко. Първо му показах как да прави удари, но скоро осъзнах, че
има страхотни двигателни умения, невероятна концентрация и
способност да слуша и наблюдава. Извиках останалите треньори и
казах: „Гледайте това момче." След няколко минути предложих да
играя с него - той беше толкова щастлив. Имах трима или четирима
треньори, с които бях работила от около 20 години. Извиках един от тях
и му казах: „Не искам да кажа това, но ще го направя така или иначе -
предричам, че Новак няма да остане дълго в тази група, ще се премести
при по-големите." Не исках да заявявам, че е невероятен, защото той
трябваше сам да покаже това. Не исках да го натоварвам с големи
очаквания - той трябваше да се пребори психически."
В края на деня Генчич моли момчето да я представи на родителите си.
Те не са далече, защото пицарията е точно от другата страна на пътя. И
така се стига до разговора, който ще отведе Джокович по пътя към коро-
ната на най-добрия тенисист в света. Генчич обяснява:
„Той стоеше зад майка си, с глава сгушена на рамото й. Обясних на
родителите му какво съм видяла у Новак и казах: „Имате златно момче.
През последните осем години, откакто спрях да работя с Моника
Селеш, никога не съм виждала такъв талант. Когато навърши 17, той ще
бъде един от петте най-добри тенисисти в света." Те бяха шокирани.
Погледнаха се един друг и след това погледнаха мен. Не знаеха коя бях,
знаеха само, че съм треньор в кампа. Изведнъж стана ясно колко много
емоция имаше между Новак и мен. Когато казах, че ще влезе в Топ 5 на
света, когато стане на 17, Новак се изправи. Бавно, стъпка по стъпка
дойде до мен и положи главата си на гърба ми. Знаех, че нашите емоции
и души вече са настроени на една и съща вълна."
Такива са спомените на Генчич за събитията в този късен юнски ден
през 1992 г. Наистина ли е така? Това е страхотна история, но може би
тя е ставала все по-добра с течение на годините? Вероятно - преди
всичко Генчич е ненадминат режисьор, който знае как да вдъхне живот
на една артистична и културна история от своята работа в телевизията,
така че сигурно някои детайли са поукрасени. Но самият Джокович
потвърждава случилото се в много свои интервюта, а и други, които са
били там по това време, казват, че всичко съвпада.
Основно качество на Генчич е, че тя се интересува само от тенис и
личностно развитие. Нехае за парите - получавала е безброй
предложения да води частни кампове по тенис, но винаги ги е
отказвала. Тя е жена с леви политически убеждения и очевидно се
чувства добре в икономика, контролирана от държавата, където една
услуга се предлага на всички независимо от печалбата или някакви
други облаги. Спомня си: „Аз бях тенисист, така че не исках да получа
нищо, исках само да помогна." Уважава много тези, които тренира:
„Никога не съм казвала, че съм най-добрата, единствено се опитвах да
ставам все по-добра и да помагам на децата да стават все по-добри. Най-
добър е този, който е номер 1." В хода на интервютата за тази книга
Йелена имаше много шансове да си припише ясновидски умения за
други аспекти в развитието на Джокович, но тя отричаше, често с
твърдо „не". Така че дори историята да е украсена с годините, много
вероятно е да е истинска и емоциите в нея да извират дълбоко от
сърцето.
Колкото и истински да е разказът, това, което се случва по-късно, е
достатъчно странно и бързо, за да извиним Дияна и Сърджан Джокович,
че са били леко недоверчиви, когато тази петдесет и нещо годишна жена
влиза в техния ресторант с техния първороден син и им казва, че ще
бъде шампион на 17. Генчич е приела нещата присърце и говори твърде
ентусиазирано за малкия Новак. Тя дори твърди, че им е казала: „Това
момче е мое, аз трябва да го направя най-добрия в света", което звучи
почти опасно. Скоро след това, казва Йелена, тя стига до извода, че
трябва да се откаже от всичко - освен от работата си в телевизията, от
която се нуждае, за да се издържа, - за да е сигурна, че Джокович ще
получи необходимия старт в тениса, от който има нужда.
В началото семейство Джокович не казват нито дума. След като си
тръгват, те се опитват да разберат коя е тази странна жена и дали
наистина е толкова луда, колкото изглежда. Всеки, който я познава, им
казва, че тя е открила и работила с Моника Селеш, което по това време
е най-добрата препоръка, която Генчич може да има. Така родителите
позволяват на Йелена да работи със сина им.
Тя обаче до известна степен ги приземява още на следващия ден. Казва
им: „Ако искате да работя с Новак, имам само едно условие - ще
направя всичко възможно да развия уменията му в тениса, но не ме
питайте за пари. Това е ваш проблем, не мой." Генчич знае, че след 2-3
години те ще имат нужда от повече средства за екипировка, турнири,
пътувания... В началото всичко идва безплатно, Генчин не взема пари -
използва позицията си на президент на „Партизан" (Белград), един от
двата клуба по тенис в страната, които се финансират от държавата, за
да му осигурява ракети, топки и всичко необходимо. Но за да може да
успее в жестоко конкурентния свят на професионалния тенис, на Новак
са му необходими и сериозни пари.
Генчич и Джокович започват да работят на втория ден от летния камп.
Йелена му подготвя програма с продължителност 5 години. Планът е
съобразен с естествения факт, че той трябва да ходи на училище в
Белград, но прекарва лятната ваканция и част от зимата в Копаоник,
когато трябва да се изкарват пари от пицарията и бутика. По-късно
Новак има три седмици коледна ваканция, но Генчич отива при неговия
класен ръководител, за да го помоли да му отпусне още една седмица,
за да могат да работят по-дълго заедно.
Думите на Генчич, че ще се грижи за тенис уменията му, но семей-
ството трябва да намери парите за развитието на спортиста, предпазват
момчето от растящите финансови предизвикателства за фамилията и за
цялата страна, които стават все по-осезаеми. Така или иначе сърбо-
хърватската война бушува, а един ранен и жесток капитализъм е на път
да замени плановата държавна икономика, която е реалност в
Югославия от 1945 г.
Програмата, която тя е подготвила за него, не е просто една трениро -
въчна схема, а и план за участие по турнири. Има и разбивка на финан-
совите средства, които ще са необходими всяка година, и по този начин
е ясно колко пари е нужно да отдели фамилията. „Това беше ужасната
част от живота на семейството на Джокович - разказва Генчич. - Знаех,
че нямат нищо заделено, но аз също нямах. Така че им заявих какъв е
единственият изход - да намерят спонсори. Те наистина успяха да
осигурят парите, но при потресаващи условия. Сърджан публично
обяви, че има дългове с висока лихва. И когато настъпваше денят да
връща парите, а той нямаше нищо, се оказваше в безизходица.
Единственият начин беше да вземе нов кредит, който да покрие първия,
обикновено също с много високи лихви..."
В тези дни, докато Джокович се радва на много доброто отношение от
страна на своите сънародници, същото съвсем не може да се каже за
останалата част от семейството му. Баща му и чичо му са си създали
врагове и в обществото като цяло, но най-вече в тенис средите. В
началото на 2011 г. един преврат, ръководен от семейство Джокович,
довежда до сваляне на президента на Сръбската федерация по тенис
Слободан Живойнович. Това става малко след като Сърбия е спечелила
купа „Дейвис" през 2010-а. Живойнович е заменен от Вук Йеремич,
президент на Общото събрание на Организацията на обединените нации
и съюзник на Сърджан Джокович.
По повод тази история Генчич смята, че случаят трябва да се разгледа
в цялостния контекст на ситуацията, в която е била фамилията на
Джокович в онзи момент. И хората, които критикуват родителите на
тенисиста, не знаят или не искат да знаят цялата история на семейството
на Джокович от самото начало, когато синът им е започнал да тренира
целенасочено и упорито. В момента мнозина виждат само парите, които
Новак е спечелил, или пък че бащата Сърджан на моменти се държи
арогантно. В същото време според Йелена всички от семейството са
били изключително дружелюбни до момента, в който са разбрали, че за
развитието на Новак в спорта ще им трябват много пари, а те ги нямат.
Това наистина е било ужасна ситуация за семейството. Били са наясно,
че Новак може и вероятно ще бъде най-добрият, но как да намерят
необходимите средства за неговата подготовка и участия по турнири?
Всеки ден родителите на Новак са търсели спонсори. Сърджан е бил
перманентно сърдит, почукал е на много врати, включително и на тази
на правителството. Постоянно се сблъсква с думите отсреща: „Кое е
това момче? Нямаме възможност да подсигурим средства за толкова
млад спортист..." В същото време днес мнозина в Сърбия казват с
гордост „Ние го създадохме".
Лично аз съм много щастлив, че в крайна сметка Сърджан получи при-
знанието за това, което направи за сина си, а на практика и за сръбския
спорт - осигури необходимите пари, за да може Новак да ходи по
турнири в чужбина. Семейството на Джокович дълго време е имало
труден живот. В момента разполагат с достатъчно средства, но мен не
ме интересува как живеят. Аз се интересувам единствено от това какво
правят Новак и неговите по-малки братя Марко и Джордже.
Работата по развитието на Новак Джокович и превръщането му в
тенисист от световна класа се случва бавно, но сигурно. Той се учи
бързо, но е малко момче, така че Генчич понякога трябва да чака тялото
му да навакса, мускулите му да заякнат, преди да премине по-нататък в
спортното му развитие.
Израснала в епохата преди великите тенисисти Джими Конърс и Крие
Евърт, Генчич съвсем естествено клони към преподаване на изпълнение
на бекхенд с една ръка. Така че през първата година от своята кариера
на корта Джокович смело удря бекхенда с една ръка. Един ден, когато
е на около шест години и половина, той се явява пред Генчич и пита
много учтиво: „Моля те, Йеца, мога ли да пробвам бекхенд с две ръце?"
Генчич отговаря: „Разбира се, защо не, но първо трябва да ти обясня
как да държиш ракетата за бекхенд с две ръце, защото имаш три
варианта: форхенд с лява ръка, бекхенд с втората ръка или истински
удар с две ръце. Опитай и трите и след седмица ще ми кажеш кой от тях
е най-подходящ за теб и дали искаш да играеш с две ръце или с една
ръка."
Точно след седмица Джокович сам идва при нея и казва: „Мина една
седмица и искам да ти обясня - бих искал да играя бекхенд с две ръце."
Тя отговаря, че това е хубаво, стига да се придържа към подсечения
бекхенд с една ръка и да работи по него като инструмент, който може
да изведе на мрежата. Новак отвръща, че чувства своите бекхенди
много по-силни, когато ги изпълнява с две ръце, отколкото с една, и
Йелена се съгласява. След това те работят много бавно, без никакво
напрежение от страна на Генчич. Но тя разбира колко е интелигентен
възпитаникът й и колко бързо ще овладее бекхенда с две ръце.
 Едно от основните качества на Джокович е работата му на корта с
крака и той още от самото начало показва колко е надарен и в това отно-
шение. Генчич казва, че е разпознала от първия ден, че Новак е добър
скиор - нещо, което може да твърди с основание и за себе си. Така че тя
основно го учи да адаптира гъвкавостта на глезените и краката си, което
е ключово качество за всеки скиор, към своята игра на корта. Това дори
му позволява да се плъзга върху твърди настилки - нещо, което е
обичайно днес, но е доста рядко тогава.
Друго качество на тренировките на Генчич е, че тя опитва да направи
връзка между тях и играта на идолите, които децата виждат по телеви -
зията. Тя пита Джокович какво му харесва, докато гледа Пийт Сампрас,
Стефан Едберг и Андре Агаси да правят по най-големите кортове по
света. Веднъж Джокович й отговаря, че иска да направи форхенда на
Сампрас по линията, и това кара Йелена да му покаже как да го направи.
Макар и малък, Новак също така иска да усвои играта сервис-мрежа на
Едберг и получава уроци и за това. Дори по-късно Генчич е огорчена,
че като професионалист той ползва рядко този начин на действие.
Случва се малкият да поиска да бие и форхенд като Агаси. И Генчич
насочва вниманието му да гледа къде стои Агаси по време на
разиграванията. „Агаси е пред основната линия - казва треньорката. -
Така ми бе по-лесно да науча Новак да стои вътре в полето. Това беше
важно, защото той беше много дребен и нямаше достатъчно мощ. Така
трябваше да взема топката много рано и да тръгва напред веднага след
това. Новак наблюдаваше съсредоточено действията на Агаси и започна
да играе по този начин. Това беше добре, защото Джокович резонно
нямаше много сила и трябваше да завършва точките по-бързо,
отколкото си мислите. Аз му казах да не се впуска в дълги разигравания
- когато получиш по-къса топка, атакувай незабавно."
Джокович има и много добри волета, но ги ползва с неохота. Веднъж
казал: „Йеца, ти ме караш да играя с волета, но когато изляза на
мрежата, се чувствам като на бойно поле, обърнат с лице към хиляда
бомби."
Друго нещо, което Генчич забелязва при младия Новак, е, че той нито
веднъж не казва, че е уморен. Всъщност по-често се случва да помоли
да остане още час след края на тренировката. „Всички деца тренираха
по четири часа преди обед - разказва Генчич за нейните лагери в
Копаоник. - След това два часа почивка и нови два часа тренировка.
Стават общо шест часа плюс два часа за работа във фитнеса. Правехме
това всеки ден, но не и когато валеше."
Освен това Новак никога не се уморява психически. Когато и да при-
ключи тренировката, Генчич знае, че момчето ще я попита нещо за това,
което правят. „Новак, имам две висши образования - казва му веднъж
тя. - Вече мисля, че имам и трето заради всичките въпроси, на които
съм ти отговорила!"
Йелена дори твърди, че е направила всичко възможно, за да го направи
по-висок. „Той започна да расте доста късно - отбелязва тя. - Прочетох
много учебници по психология и питах много хора какви упражнения
може да се направят, за да накараме момчето да порасне. Накрая открих
девет техники, които трябва да се правят всеки ден по три пъти и човек
може да стане по-висок. Работех върху физическата му подготовка, но
само на корта. Само за гъвкавост и подвижност и върху ускоряването
от място. Никога не съм развивала неговата сила или бягането на дълги
разстояния и издръжливостта. Когато минаваш през пубертета, трябва
да тренираш така, че мускулатурата ти да стане по-дълга, което дава и
обща гъвкавост. Чак след това можеш да започнеш да работиш за сила."
Минават месеци и се разчува, че талантът на момчето е голям и расте
наистина забележителен тенисист. Част от заслугата за този верен слух
е и на самия Новак. Когато е на седем години, той е поканен в предаване
на националната телевизия, където деца интервюират деца. Появява се
с козирка на шапката, обърната назад, и поднася едно много самоуве-
рено изпълнение, което включва прогнозата, че е бъдещият номер едно
на корта. Клипчето все още може да се намери в интернет и дори да не
разбирате сръбски, може да уловите увереността, която излъчва Новак.
И това е увереността на едно седемгодишно момче. Без следа от
арогантност, той просто отговаря на въпросите възможно най-искрено.
„Когато бях на седем или осем години, заявих, че ще стана световен
номер едно - казва Джокович пред американската телевизия CBS през
2012 г., - и повечето хора ми се смяха. Онези времена бяха критични за
страната ни и изглеждаше, че имам около един процент шанс да го
направя."
Но той вярва, че може да го направи, дори изиграва сцената на своя
най-велик индивидуален триумф, който ще стане факт почти 20 години
по-късно - приспособява една пластмасова ваза, която прилича на шам-
пионска купа, и говорейки английски за първи път в живота си,
размахва вазата над главата си с думите: „Здравейте, аз съм Новак
Джокович и съм шампионът на „Уимбълдън".
Бързото развитие на младия Новак е забелязано от един човек, който
по-късно става част от отбора на Сърбия за купа „Дейвис" - неофициал-
ното отборно световно първенство по тенис за мъже, и се превръща в
един от треньорите на Джокович. Това е Душан Вемич - 11 години по-
възрастен от Джокович тогава, той все още е в младежкия отбор на
„Партизан" (Белград). Оказва се, че групата, в която е и Вемич, тренира
на корт, съседен на този, на който Генчич работи със седемгодишния
Джокович. „Дори по това време той беше почти самостоятелен по
някакъв свой начин - спомня си Вемич. - Можеше да се забележи, че
беше като онези деца, които често дават по телевизията - феномени в
някаква област, математика, музика или нещо друго. Те бяха като малки
професори. Той беше като едно от тези деца - много интелигентен,
много сладкодумен, хрумваха му страхотни идеи, винаги имаше ясното
съзнание какво точно се изисква от него и какво трябва да направи.
Имаше и нещо около него, което дори се усилваше с обстоятелстват а.
Колкото беше по-тежко положението му на корта, толкова по-добър
беше той още като малък. По-късно доказа това многократно като
професионалист."
Въпреки че прекарва три четвърти от годината в Белград, Джокович
смята Копаоник за своя дом в тениса. Там той играе на три твърди корта
през лятото. А през зимата, когато тези кортове са покрити със сняг, се
възползва от базата в близкия грандхотел, построен от държавните
туристически власти през 80-те години на XX век. Там има и закрит
корт за тенис. Заедно с червените кортове на съоръженията в Белград
това му дава достъп до твърда настилка, до клей и до закрити кортове.
С други думи, има условията да получи едно наистина всестранно тенис
образование. Но не всичко е тенис - Генчич иска всички момичета и
момчета в нейните лагери да се сприятеляват и социализират. Така се
образува голяма младежка общност, в която ги има всички приятелства
и търкания, съвсем обичайни за подобни компании.
Години по-късно, когато си припомнят заедно миналото, Джокович
казва на Генчич: „Знаеш ли, Йеца, че Копаоник е моят връх Олимп в
тениса."
Джокович смята Генчич за своя „тенис майка" и като се има предвид,
че тя го е тренирала между 5 и 12-годишна възраст, със сигурност го е
научила много добре на основите на тениса. Но Йелена вижда ролята
си в развитието на Новак още по-значима и голяма.
Спокойно и без да се притесняваме, може да кажем, че Генчич е тре -
ньорът на живота на Джокович. В смисъл че го възпитава в някои важни
аспекти на житейското му поведение и разсъждения. И го обучава и в
други неща, за които е сигурна, че ще му потрябват. Например му
показва какви обноски трябва да има, когато се храни в скъп ресторант.
Тя знае, че семейството, от което малкият идва, има средства точно
колкото да се препитава. Но знае, че той като бъдещ тенисист от високо
ниво ще сяда на маси, където има повече от един нож и вилица, повече
от една чаша или чиния. Така че тя го научава коя чаша е за аперитива,
коя е за бялото вино, коя е за шампанското и т.н.
 Давайки си сметка за гордостта на патриархалното сръбско семейство,
в което прониква една жена, за да стане треньор на най-големия син в
спорт, съвсем непознат за фамилията, Генчич настоява, че го учи на
неща като обноските за маса и други подобни само когато двамата са
сами. Само веднъж Джокович я пита защо тя му говори за етикет.
„Всеки ден му казвах: „Ти ще бъдеш най-добрият в света", започвайки
от втория ден, след като се запознахме - спомня си Йелена. - Казвах му,
че трябва да работим заедно, че трябва да вярваме един на друг. Ако не
разбираш нещо, трябва да ме питаш. Ако чувстваш, че не влагаш
достатъчно усилия, увеличи ги. Казах на родителите му: „Не оказвайте
натиск върху сина си, той е силен и трябва да се научи сам да поиска да
върви напред. Мотивацията трябва да дойде от самия него." Но тези
неща аз казвах тайно, така че Новак не чуваше какво си говорим, а и те
не знаеха нищо от това, което казвах пък на него."
Освен етикет Генчич разбира много от музика и литература. Има
богата обща култура. Веднъж му споделя, че обича класическа музика
и когато е уморена, ляга и слуша. Йелена му предлага и той да направи
същото и го запознава с някои класически произведения. „Винаги му
разказвах кой е композиторът - спомня си тя с удоволствие. - Обяснявах
му и дали слушаме барок, класика, романтизъм. Както и кой е Бетовен,
например. Това, което слушахме, зависеше от това колко уморен беше
той и какво му беше интересно. Когато беше много уморен, слушахме
Шопен, Дебюси, Григ - музика за пиано, на която можехме да се
отпуснем. А много често (защото ние доста често завършвахме деня
близо до дома ми) аз му свирех на пиано. Първия път, когато ме
слушаше, видях в очите му, че би предпочел да чуе хевиметъл и други
подобни неща, но аз му казах, че трябва да се научи да слуша и
класическа музика. Обичаше рока, половин час преди да си легне, се
„приспиваше" в любимата си музика, така че имаше и двете неща.
Никога обаче не прибягвах до директни забрани или разпорежда ния от
рода на „Не прави това!" Не е хубаво да кажеш подобно нещо на един
младеж."
Веднъж, когато той беше на около седем, аз бях много уморена, може
би дори в лека депресия, така че търсех каква музика да си пусна.
Обичам да слушам силна музика, изпълнена от цял оркестър, така че
извадих тържествената увертюра „1812 г." на Чайковски. Усетих, че
слуша внимателно и усилих леко звука. Изведнъж ми каза: „Йеца,
побиват ме тръпки."
Отвърнах му: „Добре, Новак, сега ще ти обясня нещо много важно.
Във всеки мач ти ще бъдеш в една от следните две ситуации. Може да
си в добра позиция. И когато си близо до победата, на една или две
точки от крайния успех, ще усетиш тази тръпка. В тази ситуация бъди
безмълвен и довърши мача, не се вълнувай и остани спокоен. Но също
така може да се окажеш и на няколко точки от загубата. Така че си
спомни тази музика и това чувство. Спомни си и за двете и тогава
адреналинът ще започне да нахлува у теб и ти може да обърнеш мача и
да спечелиш." Мисля, че този урок беше много важен за неговата
психика."
Едновременно с поезията - особено сръбската и руската - Генчич
окуражава Джокович да научи поне два чужди езика. Английският е
очевидният първи избор, а той избира немския като втори, което се
оказва полезно, когато заминава за Мюнхен на 12 години.
Йелена също така му разказва за Никола Тесла. За повечето пътешест -
веници Тесла е само името на международното летище в Белград, но
човекът Тесла сам по себе си е една водеща, макар и донякъде ексцен -
трична фигура в историята на науката. Сърбин, който емигрира в САЩ,
той се смята за бащата на променливия ток. А мнозина смятат, че той
стои в основата на други важни научни открития. Генчич знае много за
Тесла и един ден намира статия за него във вестник, който има и много
хубава страница за деца. Джокович, тогава на седем години и половина,
се поинтересува живо и я пита за Тесла. Генчич отговаря с въпрос:
„Каква е първата идея на Никола Тесла?
Отговорът е - визуализацията. Тесла първо виждал в съзнанието си
една нова идея, после я написвал на лист хартия и след това се опитвал
да я реализира." Само веднъж Джокович я пита какво значи
„визуализация" с думите: „Мислиш ли, че можеш да видиш какво ще
стане в бъдещето?" В този момент Генчич му обяснява, че за тактиката
в играта на тенис визуализацията е много важна част от практиката. По-
късно му пуска симфоничната поема „Вълтава" на Сметана и му казва
да слуша внимателно. Когато музиката спира, Новак трябва да й каже
какво е видял. Какво е почувствал и накратко какво е визуализирал,
докато е вървяла музиката. После и Йелена му казва какво пък е
почувствала тя. Дори признава, че е допуснала една грешка при
слушането на „Вълтава", като му е казала, че симфоничната поема е
кръстена на река. „Имах усещането, че едно седемгодишно дете се
нуждае от помощ - каза Генчич. - Едно седемгодишно дете - да, но не и
точно това седемгодишно дете." По-късно се случва двамата често да
визуализират различна музика всеки ден, което обяснява защо
Джокович има толкова добри познания по класическа музика и все още
я използва и до днес, за да успокои съзнанието си.
Преподаването и по-точно житейското обучение от страна на Генчич
се простира и върху аспекти на природата, както и когато се натъкват
на тях. Веднъж тя предлага на децата в лятната си група в Копаоник да
избират между тренировъчна сесия или четиричасова разходка в
планината. Всички малчугани, включително Джокович, гласуват за
разходката. Йелена им разказва за растенията и животните, често
обяснявайки защо харесва нещо. Говори им какви цветя да късат, как
да направят малък букет. Един ден, когато Новак е на девет, той прави
един наистина голям и хубав букет. Впечатлената Генчич го хвали и
поставя в букета едно синьо цвете, което чувства, че ще стои добре
вътре. Репликата на момчето е: „Но, Йеца, не виждаш ли? Аз вече съм
сложил такова цвете вътре." Наистина е така, Йелена просто не е
забелязала. Букетът е за майка му, която има рожден ден. И за Новак е
много важно сам и без чужда помощ да приготви букета.
Йелена е племенничка на известен артист и широкоспектърното й
образование включва още и изкуството. Това е нещо, което младият
Новаче разбира много бързо (в първите месеци Генчич го нарича
Новаче). Когато е на седем и половина и нейният рожден ден
наближава, той настоява пред родителите си, че иска да й направи
подарък - картина. Прекарва два часа да избира правилната картина и
накрая я намира на пазара. Картината виси в стаята й до нейната смърт
наред с много по-добре приети от критиката творби.
До каква степен Джокович би бил човекът, който е в момента, без вли-
янието на Йелена Генчич, никога няма да узнаем. Очевидно е, че той е
достатъчно уверен да се справи с нейния енциклопедичен образовате-
лен пакет, както и има интелектуалния капацитет да знае откъде идва
тя и защо това, в което тя го обучава, ще му помогне занапред. Като се
има предвид решителността, която се изисква, за да стигнеш до върха в
силно конкурентен и световен спорт като тениса, доста вероятно за
Джокович е, че щеше да има много по-трънлив път до върха без нейния
принос. Може би щеше да преследва целите си подобно на Андре Агаси,
чието вродено любопитство и добър нрав в крайна сметка триумфираха
над бунтарството на неопитомената му младежка агресия. Но това пък
му отне много време и може би му струваше спечелването на още
половин дузина титли от турнири в Големия шлем.
От самото начало Генчич има непоклатима вяра, че Джокович ще бъде
най-добрият в света. Така че тя вижда своята роля и в това да го научи
да говори много добре. Точно както го учи на добър бекхенд, го окура -
жава да говори на добър английски. Точно както го окуражава да излиза
на мрежата, го учи да бъде услужлив и дипломатичен. Тя настоява
твърдо, че характерът му е такъв и той уважава всички. Вероятно не е
така, но Джокович и днес успява да се държи и да направи така, че тези,
с които контактува по един или друг повод, да се почувстват оценени и
уважени, а някои от тях дори и обичани.
Връзката между играч и треньор е особена. Някои треньори са про-
клятие за някои играчи, но пък са като хора от рая за други. Това
изисква известна химия, а за да се получат нещата, е необходима и
комбинация с подходящия момент, в който да заработят заедно. За
някои играчи Генчич може и да не е била така успешна и може би дори
има потенциален шампион, който заради нея е изпуснал своя шанс и би
бил по-силен, ако се бе подготвял при някой по-традиционен треньор.
Но тя е толкова подходяща за Новак Джокович!
Въпреки това Йелена до последните месеци на живота си никога не
описва себе си като професионален треньор. „Не съм професионалист,
защото това означава да работиш за пари, а аз никога не съм работила
за пари - казва тя. - Не искам пари за това да тренирам деца. Ако техните
родители нямаха никакви пари, аз пак щях да ги тренирам. През по -
голямата част от живота ми кортовете за тенис първо в Югославия, а
после и в Сърбия бяха отлични, защото правителството плащаше
всичко. Можехме да си купуваме без проблем топки, ракети и корда за
школата по тенис и държавата плащаше всичко."
По някакъв начин Йелена Генчич е и един мил ексцентрик. Дори след
като навършва 70 години, тя прекарва по 10 часа на ден на корта, трени-
райки и наблюдавайки работата на другите треньори. И винаги при нея
има наплив от деца. Всеки ден тя прави почивка за неизменния си обяд,
състоящ се от едно хлебче и кисело мляко. Една година на рождения й
ден всички нейни възпитаници и техните родители й подаряват хляб и
кисело мляко като приятелска шега.
Официално тя е първият треньор на Джокович - това е жената, която
го е научила да играе тенис. От момента, в който той навършва 12
години и започва да има други треньори в Белград и посещава редовно
академията на Ники Пилич в Германия, Йелена става просто приятел и
бивш наставник. Новак често я навестява, но с течение на времето,
когато ангажиментите му в професионалния тенис се увеличават, това
започва да се случва по-рядко. Има един период от около 4 години,
когато той не я вижда изобщо, но това е в ранната му кариера на елитен
играч. Йелена казва, че напълно разбира и приема това. Но остава
усещането, че все пак е малко огорчена от дългия период, в който не са
се срещали. През това време обаче Джокович често има навика да
споменава някое класическо музикално произведение в своите
интервюта за сръбската телевизия и радио. Понякога казва, че обича да
слуша Чайковски или друг композитор. Генчич тълкува това като начин
Новак да й каже, че си мисли за нея, въпреки че няма време за истински
контакт.
 Джокович потвърждава в едно интервю, че наистина е имал такова
намерение. Дали той просто е любезен с една стара дама, или просто
очевидно е невероятно привързан и благодарен, не е ясно, но би било
приятно да вярваме, че тези препратки към класиката действително са
кодирани съобщения, изпращани към Йелена Генчич.
Друго нещо, което тя никога не казва, но изглежда намеква, е, че тя
тъгува, че никога не е пътувала с него. Семейството често се затруднява
да намери пари за билети, но понякога има достатъчен бюджет, за да
може Новак да отиде на турнир за младежи, придружаван от някой
възрастен. Така че въпросът е кой ще отиде с него и винаги това е майка
му или баща му, или чичо Горан, или Богдан Обрадович, но никога
Генчич. Случва се често от чужбина той да говори по телефона с нея.
Само веднъж Новак Джокович я кани да го придружи на един турнир.
Това е за първия ден на „Уимбълдън" през 2012 г., когато той играе
първия мач от защитата на титлата си в един часа следобед. Той й
предлага да седне заедно с хората от неговия отбор в личната му ложа.
Генчич казва, че е отговорила така: „Новак, ако ме каниш само за един
ден, мисля, че е по-добре това да е последният ден на турнира, а не
първият." Така че тя не отива, а Джокович не стига до финал. Победен
е от Роджър Федерер на полуфинала, а за следващия „Уимбълдън"
Йелена вече не е сред живите.
Но въпреки че тя никога не пътува за „Уимбълдън", „Уимбълдън" идва
при нея. В края на сезон 2011-а Джокович урежда да я посети и я пита
дали може да доведе със себе си телевизионен екип. В крайна сметка
той води два екипа - един американски и един сръбски, така че и
сръбската, и американската телевизия заснемат момента, когато
Джокович прекрачва прага на къщата й със своето копие на купата от
„Уимбълдън". „За това работихме, нали?", казва той и двамата се
прегръщат сърдечно. Той, облечен с топло зимно яке, а тя в пуловер за
крикет. „Това е трофеят, това беше нашата мечта. Едно време стояхме
пред огледалото и вдигахме импровизирана купа и си мечтаехме да я
държим един ден. Винаги съм искал да направя това - казва той, докато
слага трофея на масата, на която тя държи всички свои призове. - Да
поставя при твоите купи не просто някоя купа, а точно тази купа." Това
наистина е един чудесен момент, запечатан от камерите.
Това не е последният път, когато двамата се виждат, но си е вид сбо-
гуване. А краят идва неочаквано. Тя е на корта седмица преди бързо да
бъде съборена от разпространилия се вторичен рак на черния дроб и
почива в съботата в средата на турнира „Ролан Гарос" през лятото на
2013 г. Новината излиза на уебсайта на Сръбската федерация по тенис
още по обед, но Джокович трябва да играе с българина Григор
Димитров по-късно през деня в мач от третия кръг в Париж. И
треньорът, и неговият отбор решават да не му казват новината. След
като лесно взема победата, Новак дава едно жизнерадостно интервю на
Фабрис Санторо, раздава няколко автографа, докато напуска корта, и
точно тогава разбира тъжната новина.
Обикновено пресконференцията след мача е задължителна, но той е
освободен от всички медийни задължения тази вечер. Два дни по-късно,
след като печели следващия си мач, той разказва за предишните си 48
часа: „Не беше никак лесно, но това е животът - дава ти неща и ти
отнема близки хора. Йелена беше първият ми треньор, тя беше като
втора майка за мен - бяхме много близки през целия ми живот. Тя ме
научи на много неща, които са част от мен, част от характера ми днес.
Имам най-добри спомени от нея. Това е нещо, което ще остане с мен
завинаги. И надявам се ще успея да правя същото, което и тя направи с
мен. И ще продължа натам, накъдето тя ме водеше заедно с всичко,
което ми дари. Тя остави толкова голям житейски опит и знание на мен
и на хората, които бяха близо до нея, че усещам отговорност да
продължа да правя същото и аз занапред. Тя работеше с деца между 5 и
12 години и посвети живота си на това поколение и на тениса. Никога
не се омъжи, никога нямаше свои деца, така че тенисът беше всичко,
което имаше в живота. Дори в последната седмица от живота си тя
преподаваше на деца по начин, който показваше, че наистина не се
интересува от болестта си. И преди е имала рак на гърдата и го беше
преживяла. Тя е един от най-невероятните хора, които някога съм
срещал, така че моментът за мен в действителност е доста
емоционален."
Сръбската федерация по тенис бързо организира благодарствена
служба в чест на Йелена Генчич в Белград. Поклонението е два дни след
смъртта й, втория понеделник на турнира „Ролан Гарос", така че Новак
Джокович няма как да присъства. Той обаче изпраща писмо, което
майка му прочита на опелото. То включва следния пасаж: „Аз съм
напълно неподготвен за нашата раздяла. Това, че не успях да те видя,
ме прави безкрайно тъжен. Въпреки това знам, че ти щеше да ми бъдеш
бясна, ако се бях отказал или намалил шанса си да изпълним тази наша
последна мечта - спечелването на „Ролан Гарос". Благодаря ти за твоето
търпение, за твоята огромна любов. Благодаря ти за всекидневната
подкрепа, за съветите, които помня, за топлите думи, които винаги бяха
изпълнени с невероятно съдържание. Знаеш, че съм запаметил всичко и
винаги ще следвам правилата ти. Нашият последен разговор преди две
седмици не предполагаше, че нещо не е наред. Тъжен съм, защото дори
тогава ти направи усилие да ме предпазиш от всякакви притеснения и
ме увери, че всичко е наред, че си в болница само за рутинен преглед -
че не трябва да се тревожа, а да побеждавам. Ти беше ангел. И когато
ме тренираше, и след това аз чувствах твоята подкрепа където и да
отивах. Искрена. Силна. Безусловна. Ти остави незаличима следа в
сръбския тенис. Всеки, който държи ракета в своите ръце, ти е задължен
днес. Обещавам, че ще казвам твоето име на бъдещите поколения и че
твоят дух ще живее по нашите тенис кортове."
Ако това беше приказка, Джокович щеше да е спечелил „Ролан Гарос"
седем дни по-късно. Но не е приказка и той не спечели. Победен бе от
Рафаел Надал в полуфинал, продължил четири часа и 38 минути, в
който той имаше своите шансове, но накрая не успя да се
противопостави на неудържимата енергия, която показа Надал след 7 -
месечно отсъствие от корта.
Новак се връща в къщата на Генчич още веднъж след смъртта й - през
юли 2014 г., за да направи 4-минутен филм за австралийския произво-
дител на вино Джейкъбс Крийк. Компанията, която е един от основните
спонсори на Откритото първенство на Австралия, е разработила серия
от късометражни филми, които целят да покажат от различна страна топ
тенисистите на света. В тези клипове играчите дават и спонтанни
интервюта. Джокович се съгласява да участва в един филм, излъчен
през януари 2015-а, и по-голямата част от него е снимана в къщата на
Генчич. Включително сцените, в които той говори седнал до масата с
нейните трофеи. Думите, с които завършва филмът, може да са малко
банални и тромави, но те свидетелстват за ролята на Йелена Генчич в
живота на Джокович: „Новак Джокович - роден в Сърбия, оформен от
Йелена, вдъхновен от мечтите, изтъкан от решителност." Джокович
очевидно във филма е мотивиран да направи нещо по-дълбоко от своите
нормални задължения към спонсорите. „Определено това е едно от най-
добрите неща, които съм правил досега, защото по някакъв начин е
различно - казва той за филма. - Да, много пъти съм разказвал за
детството си, за израстването си, за това как ми повлияха
обстоятелствата около войната и така нататък. Сега всичко бе по-живо
и много приятно. Много емоционално бе за мен да мина през всичко
това. Надявам се, че и хората ще могат да се насладят на филма."
Заветът на Йелена Генчич си личи в личността на Новак Джокович и
точно у него това е доста по-видно, отколкото у други тенисисти, с
които е работила. Тя не изглеждаше да страда от това, че няма
собствени деца, като казваше: „Всички момчета и момичета са мои
деца." Но не беше трудно да се усети, че тя би била една чудесна и
грижовна майка. Ако Джокович е синът, който тя никога не е имала,
точно той е този син, с когото всяка майка би се гордяла. Има и нещо
друго - Йелена казва, че е имала две много талантливи момчета няколко
години след като е срещнала Новак, но не е искала да работи с тях,
защото уж не е разполагала с време. Каквото всъщност тя винаги е
имала и е намирала, особено ако става дума за талантливи млади
тенисисти. Вероятно дълбоко в себе си Генчич не е искала да му създаде
конкуренция.
„Исках да го запазя да бъде най-добрият в това, което прави", точно
така се изрази Йелена. Такава преданост, макар и достойна за възхище-
ние, може да бъде и задушаваща. И точно затова Джокович вероятно
има нужда да се отдалечи от нея, което обяснява и четирите години, в
които двамата не се виждат.
Има нещо особено вдъхновяващо, но и тъжно около Йелена Генчич.
Нейните очи блестят от ентусиазъм. Но там има и тъга. Ако тя съжалява
за нещо като професионалист, е, че много малко е останало от нейната
работа като телевизионен продуцент. Йелена прекратява
телевизионната си кариера през 1999 г., когато сръбският телевизионен
център е разрушен от бомбардировките на НАТО. Бомбите унищожават
архивите и така повече от 1500 програми, които е създала и много от
тях са носители на награди, са заличени.
Ако Йелена някога беше попаднала на измисления „необитаем остров"
на Би Би Си (от дългата радиосерия Desert Island) с нищо друго в себе
си освен осем диска с музика, тя би искала да има една симфония на
Бетовен (всяка би свършила работа), Адажиото от Петата симфония на
Малер, Концертът за пиано в до минор на Рахманинов, музика за пиано
на Шопен и сръбска народна и църковна музика, заедно с част от
музиката, която тя е композирала за своята работа в телевизията. Но
познавайки я, тя най-вероятно щеше да улови някой павиан и да прекара
по-голямата част от времето си да го учи как да удря кокосов орех с
хоризонтален клон.
Както Джокович обобщава, „най-голямото й наследство" са просто
нейният личен характер и емоционална интелигентност, които я
отличават значително от обикновения треньор по тенис. „Ако аз дам
душата си за едно дете на корта - казва тя в последното си интервю, -
това момче или момиче трябва да я получи - може би не всичко от нея,
но голяма част. Ако не я получат, аз просто нямам мотивация. Много
съм горда от Новак. Това е едно момче, което ме разбира. Което научи
толкова много и искаше да получи много от мен. И аз получих от него
също. Най-важното нещо, което научих, е да бъда търпелива. Никога да
не бъда тъжна, да обясня, ако се чувствам тъжна, да обясня на себе си
и да говоря за това с другите. Това е много важно."
 В интервюто за първото издание на тази книга в началото на 2014 г.
Джокович се връща назад към ролята, която Генчич е имала в неговото
развитие. „Йелена имаше видение - казва той. - Тя видя в мен нещо
специално от самото начало. Тя винаги подготвяше всеки от нас за нещо
по-велико от самата игра. Тя ни подготвяше за живота. Моето
семейство ме научи винаги да се отнасям с уважение и учтивост към
по-възрастните от мен. Тя беше мой треньор, който родителите ми
избраха да ме напътства и да бъде мой ментор. Никога не поставих под
въпрос методите й и начините да ми предостави своите знания. Аз бях
като гъба и само исках още и още, а тя беше щастлива да ми даде
всичко, което можеше. Както казах, тя имаше визия как да ме оформи
като един добър човек и добър играч - и това щеше да е така дори ако
бях известен само в Сърбия. Никой не даваше гаранция, че ще бъда
елитен тенисист и след време ще обикалям света и ще представям
държавата си. Въпреки че тя почина последната година по време на
турнира „Ролан Гарос", аз все още я усещам много жива. Тя е част от
всяка моя тренировка, всяка победа, всяка загуба... Просто не смятам,
че хора като нея могат да умрат. Тя е отвъд физическото. Аз съм вечно
благодарен да я имам в живота си като моя тенис майка."
 Четвърта глава
ПОЯВАТА НА СЪРБИЯ ОТ ЮГОСЛАВСКИТЕ ВОЙНИ
Трудно е да се намери държава, която няма някое срамно петно в
исторически план. Някои е лесно да се посочат - като Германия, една
културно зряла страна, дала на света Гьоте, Бетовен и Дюрер, но
въпреки това способна да започне две световни войни и да причини
ужасно страдание на група хора просто заради техния етнически
произход. Участието на Русия във войната срещу Япония през 1904-
1905 г. беше толкова ужасно, колкото и глупаво изпращането на нейния
Балтийски флот в околосветска маневра, продължила девет месеца, за
да опази реномето на своя цар, само за да бъде потопена за 45 минути
при пролива Цушима; Русия има на сметката си и показните процеси и
чистки на Сталин през 1930 г. Руанда има ужасния геноцид от 1994 -та,
Чили - ерата на Пиночет, Южна Африка - апартейда, Австралия -
отношението към аборигените. САЩ имат достатъчно съмнителни
отношения с неприятни режими, като добавим и неохотата, с която
позволяват на населението си, което няма бял цвят на кожата, да се
ползва от правата по американската конституция. А близък поглед
върху британската външна политика през последните 200 години
показва доста неща, които строителите на една велика империя не биха
искали да имат публичност, като първите концентрационни лагери в
англо-бурските войни, клането в Амритсар от 1919 г. и други примери
на колониална арогантност и деспотизъм.
Всичко това трябва да се отбележи, преди да се критикува твърде
много Сърбия за нейните действия през 90-те години на миналия век.
Няма никакво съмнение обаче, че това е етап от сръбската история, за
който хора като Новак Джокович не говорят с удобство. Той често е
казвал, че това е част от неговата държавническа роля - да убеди света,
че не всички сърби са кръвожадни простаци, както често са описвани
по телевизията през 90-те, когато вълна от кръвопролития заля
Югославия. „Аз много добре си давам сметка за това във всеки един
миг от моя обществен и личен живот - казва той и добавя: - Особено
когато съм в чужбина. Това е нещо дълбоко вградено в повечето сърби
от моето поколение и по-възрастни от нас. Винаги са ни казвали, че
веднъж като излезем от страната, ще има много стереотипи по
отношение на нас, защото идваме от Сърбия. Те ще мислят много
отвратителни неща и ние трябва да си даваме сметка за поведението си.
Ние сме посланици на нашите семейства и страна и винаги трябва да
показваме най-доброто от себе си. Така че аз нося тази отговорност с
чувство на голямо уважение и чест и се надявам, че успявам да покажа
страната си в най-добра светлина."
Трагедията на югославските войни е, че те никога не са били необхо-
дими. Има виждане сред някои етнолози, че сръбският подход към дър -
жавността през 1918 г. е бил всеобхватен - че тези народи, свързани със
Сърбия чрез сходство в езика и религията (било то като религия, която
се практикува, или просто като етикет на идентификация на вярата),
могат лесно да принадлежат към една и съща държава, наречете я
„Велика Сърбия" или „Югославия". Не всеки е съгласен с това виждане,
но не може да се отрече, че има връзка между сърби, черногорци,
хървати, словенци, македонци и самият факт, че езикът, който се говори
в Югославия, е официално познат като сърбохърватски, е отражение на
това колко са близки помежду си сръбският и хърватският.
Въпреки това до 1990 г. противоречията между съставните републики
на Югославия бяха стигнали до точката, в която ти си „или с нас, или
срещу нас". Беше достатъчно зле в петте републики, които имаха в
състава си етнически разпознаваеми народи: Сърбия, Хърватия, Черна
гора, Словения и Македония. Беше дори по-зле в Босна и Херцеговина,
малка държава, в която не живееха наистина етническите босненци.
Най-голямата съставна етническа група босненци бяха мюсюлмани
(познати като бошняци), но имаше и голям процент сърби и хървати.
Именно тук трагичното насилие на съсед срещу съседа, когато приятели
и съседи, които доскоро бяха празнували заедно, изведнъж се обръщат
един срещу друг, беше най-страшно и остави наследство, от което
новите републики все още се възстановяват.
Разпадът на Югославия стана в хода на четири войни, концентрирани
основно около районите, където различните етнически групи бяха най -
смесени. Важно е да се разбере разликата в начина, по който понятията
„република" и „нация" се използват в тази част на света - Хърватия е
република, хърватите са нация, Сърбия е република, сърбите са нация
и т.н. Това беше битка на нации и това, което се случи, беше, че нацио -
нализмът надделя над гражданството, или това, което често се нарича
„държавен шовинизъм". Вместо правителството да се опита да служи
на всички граждани на територията на неговата юрисдикция без
значение на етнически или религиозен произход, новите правителства
управляваха от името на господстващата „нация". Това неизбежно
постави тези, които не бяха част от нацията на мнозинството, в
позицията на малцинство, обикновено дискриминирано и третирано
като граждани втора класа. Някои поставят смъртта на Тито през 1980
г. за начална точка на войните и поредицата от събития, които доведоха
до катаклизмите през 19911999 г. Но моментът, в който войната стана
неизбежна, вероятно настъпи в края на 80-те, когато Слободан
Милошевич реализира политическите ползи, които сръбският
национализъм изглежда носеше. В качеството си на президент на
Югославска република Сърбия (не суверенната държава, която днес е
Сърбия) Милошевич през 1989 г. анулира автономията на провинция
Косово, основно населена с етнически албанско население, и започна
програма за налагане на сръбската култура. Този ход предизвика
шокова вълна у хърватите и словенците. Те се опасяваха, че идва
техният ред и когато 14-ият конгрес на Югославската комунистическа
партия гласува през януари 1990 г. за многопартийна система,
националистическите партии взеха инициативата.
До началото на 1991 г. беше ясно, че Югославия ще се разпадне, но
споразумението в Караджорджево между Милошевич и също толкова
пламенния хърватски националистически лидер Франьо Туджман през
март 1991-ва означаваше, че ще последва горчива битка за етнически
смесените райони. Това споразумение хвърли светлина върху начина,
по който двамата виждаха разпада на Югославия ефективно, като си
разделят територията на Босна.
Три от четирите войни се застъпиха. Схватки от сърбо-хърватската
война от 1991-1995 г. бяха започнали рано напролет, но през юни Сло-
вения обяви независимост. За 10 дни Сърбия под формата на Югослав-
ската национална армия се опита да върне обратно словенците, но скоро
след това се отказа и Словения извоюва своята независимост, преди да
свърши лятото. Това беше първата от войните, често наричана
Десетдневната война.
Това пришпори Хърватия и Македония да обявят своята независимост.
Хърватите вече бяха дали сигнал, че имат намерение да се отцепят, и
бяха подготвили конституция на новата суверенна Република Хърватия.
Тази конституция преквалифицира сърбите, които живееха в Хърватия
- около 12 процента от населението, повечето от тях живееха в
провинция Крайна, близо до сръбската граница - като „национално
малцинство". Дотогава те бяха „компонентна нация". Тъй като
подходът на Сърбия по времето на Милошевич беше, че несръбските
нации могат да имат свои републики, но че всички сърби по право
принадлежат към „Велика Сърбия", хърватските сърби обявиха своето
отделяне от Хърватия с надеждата да се интегрират в новата сръбска
държава.
Това предизвика втората война, често наричана хърватска во йна за
независимост, въпреки че хърватските сърби предпочитаха да гледат на
нея като тяхна битка за самоопределяне; някои я наричат сърбо-
хърватска война, но това може да е подвеждащо, защото етническите
сърби и хървати се сблъскаха също така и в Босна. Поради включването
на главно сръбската Югославска национална армия, която поведе около
70 000 войници в Хърватия, първоначалните победи бяха в полза на
сърбите. Първият акт на етническо прочистване се случи онова лято в
град Кийево, където хърватите бяха обградени и застреляни само
защото бяха хървати, но по-късно последваха нови случаи на етническо
прочистване. Едно конкретно име, Вуковар, се превърна в символ на
цялата сърбо-хърватска война. Това беше един мирен град точно до
сърбо-хърватската граница, с 50 000 жители от смесен етнически
произход - някои казват, че гражданите на Вуковар били от 22 различни
националности, което го правеше един модел на югославски град. До
началото на юли 1991-ва Вуковар беше обграден от сърбите, които го
бомбардираха в продължение на четири месеца. Накрая градът падна в
сръбски ръце през ноември 1991 г., като стотици хърватски пациенти
бяха изведени като стадо от болницата и разстреляни на полето. Четири
години по-късно прииждащите от запад хървати си възвърнаха
териториалните загуби, които претърпяха в началните месеци на
войната, и Вуковар беше взет обратно, а сърбите трябваше да бягат.
Вуковар е на по-малко от 20 километра от Винковци, откъдето идва
семейството на Дияна Джокович.
Най-кървавата от четирите войни беше босненската от 1992-1995 г.
Босна и Херцеговина беше единствената от шестте югославски
републики, която нямаше отличителна нация. Етническият микс беше
от приблизително 43 процента бошняци (мюсюлмани), 31 процента
сърби и 17 процента хървати. Ранната част на войната започна с
бомбардировки на територията на бошняците от страна на
доминираната от Сърбия Югославска национална армия,
осъществявайки етническо прочистване със смъртта на огромен брой
босненски мюсюлмани. Имаше обаче и сблъсъци между бошняци и
хървати, както и схватки между някои от подгрупите на етническите
нации.
Босненската война продължи три години и половина и завърши със
100 000 убити, 50 000 изнасилени жени и около 2,2 милиона души, пре -
върнати в бежанци или разпръснати по друг начин. Повечето от
имената, които се открояват в югославските войни от 90 -те, са от
босненската война главно защото тя беше толкова брутална.
Босненските сърби бяха водени от Радован Караджич, а военните сили
на босненските сърби от Ратко Младич - и двамата бяха обвинени на
трибунала за военни престъпления в бивша Югославия в Хага. Няколко
наименования на места се чуваха неизменно в новините: като Мостар -
заради разрушаването на неговия 427-годишен мост, символ на града,
или Баня Лука - заради концентрационния лагер, създаден от сърбите
там. Но вероятно две са имената, които символизират войната - Сараево
и Сребреница.
Сараево, столицата на Босна, домакин на зимните олимпийски игри
през 1984 г., беше силно разрушен при обсада, която започна през април
1992-ра, след като мюсюлманският президент на Босна Алия
Изетбегович обяви независимост от Югославия. Тази независимост
беше незабавно призната от международната общност, което накара
сърбите да мобилизират силите си около града. Обсадата траеше по-
дълго от самата война и не свърши преди февруари 1996 г. Сребреница
беше малък град с 8000 жители, но населението набъбна до 40 000,
защото бошняците бягаха от етническото прочистване. Смяташе се, че
градът е под закрилата на ООН, но беше бомбардиран и претърсен от
сръбските сили в понеделника на Великден 1993 г. и резултатът беше
десетки загинали. ООН го обяви за свободна зона, но не беше осигурена
достатъчна военна защита и през юли 1995-а сръбските сили превзеха
уж демилитаризирания град и изклаха около 8500 босненски мъже. Това
беше епизодът, който по-късно доведе до това трибуналът за военни
престъпления в бивша Югославия да обяви убийствата за геноцид и да
порицае Сърбия за неуспеха да го предотврати. През 2014-а
гражданският съд в Хага постанови, че Холандия е отговорна за
смъртта на 300 души, защото холандските войници като част от
мироопазващите сили на ООН предали 300 бошняци на сръбските сили.
Войната в Босна свърши, когато се намеси НАТО, бомбардирайки
сръбските позиции в Босна през август и септември 1995 г. Мирът беше
сключен с Дейтънското споразумение от ноември 1995 г., което
установи различните етнически права в рамките на новите независими
държави. Мирът беше запазен, но почти под формата на мини-
Югославия в рамките на Босна, така че такива национални успехи като
класирането на националния отбор на страната за финалите на
световното първенство по футбол през 2014-а никога не стана източник
за единна национална радост, какъвто би бил в повечето други страни.
Така че към края на 1995-а Словения, Македония, Хърватия и Босна
бяха обявили своята независимост. Това значеше, че Югославия в
момента беше само Сърбия и Черна гора. Въпреки това държавата
продължи да съществува под името Югославия, а през 1997-а Слободан
Милошевич от президент на Сърбия стана президент на Югославия. И
той не беше приключил с националистическите войни.
Четвъртата война дойде през 1998 г. с център Косово. Това е
конфликт, изпълнен със символизъм, който въплъщава много от
факторите, причиняващи териториални борби в един свят, където
пътуването и респективно миграцията са толкова лесни. Тази война
също така има най-голямо влияние върху историята на Джокович.
Поражението при Косово през 1389 г. бележи края на една епоха на
доминация на Сърбия през Средновековието и началото на възхода на
Османската империя. Така че Косово винаги е било едно мъчително
напомняне за сръбския провал. Областта остана провинция на Сърбия,
но никога повече не беше проспериращ район и от края на XX век
сърбите мигрираха на север, където икономическите перспективи бяха
по-добри. И докато те отиваха на север, етническите албанци се
нанасяха. Тези мюсюлмански емигранти, наричани от сърбите
„шиптари" (до голяма степен обиден термин), често купуваха земя от
заминаващите сърби. И по-важното - те имаха феноменално висока
раждаемост, което доведе до това, че в края на 90-те години в Косово
имаше преобладаващо етническо албанско население.
През по-голямата част от четирите десетилетия на управлението на
Тито Косово беше със статут на автономна провинция, но това беше
отменено от Милошевич през 1989 г. Не само че беше наложена
сръбската култура - албанското радио и телевизия бяха закрити, на
албанските учители беше забранено да преподават в училищата и
университетите, а албанците бяха уволнявани от държавни и общински
постове, заети по това време основно точно от албанци. През 1996 г.
недоволните албанци създадоха Армията за освобождение на Косово,
която започна да атакува Сърбия. Привидно споразумение беше
постигнато през 1998 г., но то никога нямаше да може да издържи,
защото етническото албанско население искаше независимост на
Косово, докато Милошевич държеше то да остане част от Сърбия.
Войната в Косово започна през 1998 г., кръвопролитията станаха тол -
кова интензивни, че НАТО нареди на Сърбия да спре атаките си.
Сърбия отказа, може би вярвайки, че НАТО няма намерение да се
намесва, след като Косово беше по конституция провинция на
Югославия. Но след като се появиха сведения за нови кланета на
невинни цивилни, НАТО най-накрая отговори, като започна
бомбардировки на Косово и Белград. За 76 дни - от 24 март до 8 юни -
Белград беше под въздушни нападения, принуждавайки своите жители
да се крият в подземни убежища, в това число и семейството на
Джокович. Най-накрая Сърбия прие предложението на ООН Косово да
стане провинция под протекцията на Организацията на обединените
нации и войната приключи.
Косово остана провинция под протекцията на ООН още девет години.
След това през 2008 г. обяви своята независимост. Тя беше призната от
по-голямата част от международната общност освен няколко държави,
сред които Русия, Китай и пет страни членки на ЕС, които поддържаха
Сърбия и не разпознаха Косово като независима държава. През април
2013-а ЕС посредничи при сделка, според която на сърбите в Северно
Косово се гарантира общност от сръбски общини и в северната, и в
южната част на Косово. Белград отрече, че сделката означава
признаване на независимостта на Косово от страна на Сърбия,
твърдейки, че това се прави само за да се нормализира положението в
краткосрочен план, така че Сърбия и Албания да могат да преговарят
за своето присъединяване към ЕС.
Днес не повече от 10 процента от населението на Косово са сърби, но
сърбите все още формират мнозинство в около една четвърт от тери -
торията на Косово - около град Митровица, където Сърджан Джокович,
бащата на Новак, е израснал. Сръбско-албанското напрежение
продължи да тлее, но тъй като и двете държави искаха присъединяване
към ЕС, а ЕС твърдеше, че това може да стане единствено при пълно
нормализиране на отношенията (каквото и да значеше това на
практика), така че трябваше да се стигне до някакво трайно решение.
Като част от „пълното нормализиране" ЕС настояваше, че Сърбия
трябва да съдейства за предаването на последните двама заподозрени
във военни престъпления (Ратко Младич и Горан Хаджич) на
правосъдието. Междувременно Косово съществуваше в нещо като
предверие на ада - държава, разпозната от много, но не от достатъчно,
за да стане член на ООН. Това означаваше например, че не може да се
присъедини към УЕФА или ФИФА, така че футболисти като Аднан
Янузай от „Манчестър Юнайтед", чиито родители са етнически албанци
от Косово, не можеха да играят за националния отбор на Косово освен
в приятелски мачове, тъй като Косово не беше допуснато.
(По ирония на съдбата Янузай можеше да избере да играе за Сърбия
или за Албания, защото имаше косоварски родители, но всичко това е в
сферата на теорията, защото той избра да не представлява нито една
балканска държава, а Белгия - страната, в която беше роден, след като
родителите му бягат от Косово през 1992 г.)
Може да се окаже, че етническите сърби в Косово най-накрая ще се
присъединят към Сърбия като част от окончателното споразумение, в
което Белград признава независимостта на Косово. Дали Косово иска
да бъде част от една по-голяма Албания, все още не е на дневен ред, но
би могло да бъде на един по-късен етап. Това, което изглежда най-
вероятно, е, че Сърбия и Албания ще се окажат членове на ЕС и в
резултат на икономическата взаимозависимост между тях ще се стигне
до еволюцията на едно по-мирно решение, независимо дали това ще
включва суверенна косовска държава, или не.
Четирите югославски граждански войни от края на 90-те станаха обект
на няколко различни съдебни изслушвания за военни престъпления
пред специално конституиран съд на ООН, Международния
наказателен трибунал за бивша Югославия. Той се проведе в
холандския град Хага, седалището на Международния наказателен съд,
и беше известен още под името Хагски трибунал за военни
престъпления. Серията от осъдителни присъди на старта наведе на
мисълта, че трибуналът изпраща силни сигнали за това какво е
приемливо на бойното поле, но това беше последвано от няколко
оправдателни присъди през последните години, което хвърля сянка на
въздействието, което тези сигнали ще имат в един дългосрочен план.
Трибуналът трябваше да приключи работата си до края на 2014 г., но
късното залавяне на Младич и Хаджич, както и закъсненията на дългите
процеси, означава, че най-вероятно нещата ще се проточат поне до 2017
г.
Най-значимото заключение на трибунала беше, че някои от зверствата
наистина представляват геноцид. Геноцидът като термин беше дефини-
ран през 1948 г. от конвенцията за геноцида (Решение на Общото събра-
ние на ООН 260) като акт, „извършен с намерение да бъде унищожена
изцяло или отчасти една национална, етническа, расова или религиозна
група като такава", но до югославския трибунал за военни
престъпления нито една държава не беше призната за виновна за
нарушаване на конвенцията. През 2007 г. Хагският трибунал призна
Сърбия за невинна по обвинението за директно участие в геноцид, но
тя стана първата държава, която беше критикувана от международното
право за провал при предотвратяването на геноцид, извършен в
Сребреница през 1995 г. Трибуналът обвини 161 души по конвенцията
за геноцида и осъди 69 от тях за геноцид или по-леки военни
престъпления. Но най-известният обвиняем - Слободан Милошевич,
избяга от правосъдието, след като беше открит мъртъв в килията си през
2006 г. Имаше предположение, че той се е самоубил, но окончателната
причина за смъртта му никога не беше доказана. Независимо дали беше
самоубийство, внезапна болест или убийство, неговата смърт лиши
света от рядък съдебен процес срещу държавен глава за зверства,
извършени по време на управлението му.
В отделно решение по отношение на геноцида от февруари 2015 г.
международният съд отхвърли иск от страна на Хърватия и насрещен
иск от страна на Сърбия, че двете страни са извършили геноцид в сърбо-
хърватската война. Съдията постанови, че и двете страни са взели
участие в етническо прочистване чрез разделяне на хора от технит е
домове заради етнически произход и че в действията на двете страни
има елементи на престъплението геноцид. Но в основна част от това
решение той постанови, че „това, което е прието да се нарича етническо
прочистване, не представлява геноцид", ако няма „специфично
намерение" да се унищожи населението на базата на етнически или
расов произход. Въпреки че беше критикувано от Сърбия и Хърватия,
решението улесни и двете страни в това по-бързо да загърбят зверствата
от 90-те и да продължат напред.
През периода, в който трибуналът свърши своята работа, Сърбия и
останалите бивши югославски републики възстановиха своите силно
разрушени държави. През 2003 г. Сърбия и Черна гора се отказаха от
претенцията да бъдат Югославия и се нарекоха Сърбия и Черна гора в
рамките на тригодишна сделка, която намери своята кулминация в
черногорския референдум за независимост. През 2006 г. черногорците
гласуваха „за", макар и с малко мнозинство, и така сложиха край на
разпада на Югославия, който започна през 1991-ва и отне 15 кървави
години. Равносметката е, че повече от 140 000 души се предполага да
са загубили живота си през войните на база на оценката на
международните хуманитарни организации.
Няма никакво съмнение, че Сърбия излезе от разпада на Югославия с
лъвския дял от вината. Войнствената фигура на Слободан Милошевич
вероятно има много общо с това, а докладът на ООН от 1994 г. заяви,
че Сърбия по-скоро се опитва да създаде Велика Сърбия, а не да възста-
нови Югославия. Трибуналът за военни престъпления също така
твърди, че по-голямата част от жертвите са били жертви на сръбската
агресия, а има сведения, че сърби, които са били против сръбския
национализъм, са били често тормозени, преследвани и дори убивани.
И все пак наистина ли е справедливо да се слага етикет на сърбите като
единствени злодеи, въпреки че статистиката предполага, че те са най -
големите виновници за четирите войни? Хърватският национализъм
също винаги е бил „прекален", изобилстват истории за яростно
разбиване на мюсюлманската общност в Босна и докато мюсюлм аните
и хърватите наистина страдаха в Босна в ръцете на сръбските
националисти по време на гражданската война от 1941-1945 г., сърбите
бяха основно тези, които бяха жертва на бруталните хърватски
фашисти, усташите, и в по-малка степен на мюсюлманските бошняци.
Разбираемо е, но все пак трагично ненужно. Би било погрешно да
отделяме твърде много време в тази книга на въпроса за вината, но е
честно да кажем, че гледната точка за югославските войни, според
която за всичко е виновна сръбската агресия, а хърватите, босненците
и останалите са невинни жертви, е опростена до крайност.
 Важно е също да се помни, че има много хора в стара Югославия,
които не са участвали в националните междуособици. Символично един
марш в Сараево от март 1992 г. обедини босненци, сърби и хървати в
опозиция на междуетническия конфликт, но беше прекратен, когато
започнаха изстрели от сръбските позиции, а първата жертва на Сараево
бе студент, който демонстрираше на този марш в подкрепа на мира.
Такива гласове в полза на мира се чуваха рядко.
Лесно е да се гледа на югославските граждански войни от 90 -те като
на наслояване на междуетническа омраза от много десетилетия, но това
не е само по себе си задоволително обяснение. Етническите и религиоз-
ните разлики между повечето нации, които образуваха Югославия, бяха
ако не друго, то много по-малко забележими от разликите сред някои
от немскоговорещите държави, които съставяха Германия след 1871 г.
и продължават да са част от нея и днес. Изправени пред общата заплаха
през 20-те и 40-те години на миналия век, югославските държави бяха
доволни да са заедно първо като Кралство на сърби, хървати и
словенци, после като Югославия на Тито, за да се превърнат в страна,
която отблъсква международни атаки и извлича най-доброто от
отношенията си с Москва и Вашингтон. Но след като Тито си беше
отишъл и влиянието на Москва беше към залеза си, нямаше повече
външна заплаха, която да държи отделните държави заедно. И може би
фактът, че те бяха държани заедно от 1918 до 1990 г. - основно от
харизмата на Тито и без да се рови много в престъпленията от
гражданската война от 1941-1945 г., - означаваше, че условията за
негодувание бяха назрели до точка, в която на бурето с барут му
липсваше само искрата.
Вероятно най-голямата трагедия е, че сръбският национализъм
нарасна до степен, в която всеки, който не беше сърбин, беше считан за
втора класа гражданин и етническото прочистване бе смятано (от
някои) като легитимна мярка за установяването на сръбска държава.
Идеята, че Сърбия е имала идеология на „приобщаване" през 50 -те
години на XVIII век и 20-те години на XIX век към хърватите и
черногорците като народи, които могат да живеят мирно в една държава
със самите сърби, може би е прекалено блага интерпретация на
оригиналния сръбски национализъм. В документа „Начертание" от 1844
г., който служи за проект за създаване на суверенна Великосръбска
държава, се говори за включването на Черна гора, Босна, Херцеговина
и Северна Албания към новата Сърбия и има хора, които смятат, че
сръбският национализъм виждал в кралството от 1918 г. структурата, в
която сърбите могат да доминират и следователно средството за
постигане на Велика Сърбия през задния двор. Но фактът, че сърбите
работеха сравнително успешно със своите съседни югослав ски
републики до 1990 г., заедно с близостта на сръбския език и култура до
тези на съседите, предполагаше, че едно отношение „тях и нас" от
гледна точна на националната идентичност няма да бъде полезно пречу-
пено през съвременните разбирания. Някои се надяват, че влизането на
Сърбия в Европейския съюз ще означава, че „приобщаването" се връща
дори само заради това, че икономическото благосъстояние на Сърбия
зависи от това.
Така че Сърбия влезе в XXI век възстановена като суверенна държава,
но с нуждата да положи големи усилия да се съвземе. Това, пред което
бяха изправени Германия, Италия и Япония след Втората световна
война, Южна Африка след апартейда и Аржентина след безмилостната
военна хунта, се наложи и пред Сърбия след нейната кървава поява от
руините на Югославия. В този контекст, ако искахте да измислите
идеалния посланик, който да представя все още новата сръбска държава
на глобалната световна сцена, това вероятно би бил един страстен
сърбин от смесен произход, който има връзка със своя народ и
едновременно с това интелект и чувствителност да разбере резервите,
които имаше международната общност, все още в шок от образите на
сръбската бруталност, които е виждала по телевизията през 90-те.
Какъв късмет за Сърбия да има точно такъв човек.
 Пета глава
ЗАКАЛЕН ОТ НАТОВСКИТЕ БОМБИ
Много е трудно за едно поколение, което не е познало изпитанията на
войната, да слуша разказите на тези, които са преминали през нея.
Родените в Европа след 1945 г. е трябвало да слушат историите на роди -
тели, баби и дядовци за това как са оцелявали от страха и лишенията на
двете световни войни, как хора, които са познавали, са умирали около
тях, за несигурността да не си наясно кой ще бъде следващият -
истории, често пресъздавани с подсъзнателното строго послание „Не
знаеш какъв си късметлия".
Това, което разграничава Новак Джокович от Роджър Федерер, Рафаел
Надал, Анди Мъри и много от техните съвременници, е, че Джокович
наистина знае. Той е на 11, когато самолетите на НАТО започнаха да
бомбардират Белград и е прекарал 12-ия си рожден ден в апогея на
бомбардировките. Това не му попречи да играе тенис, въпреки че
именно поради бомбардировките му се е налагало да тренира на
различен корт всеки ден. Както и това, че е прекарал 76-те нощи от
бомбардировките в едно мазе почти без сън, но и му е позволило да
сподели колективния страх на целия град и особено на хората, с които
той и неговите братя са споделяли мазето. Така Джокович ще бъде този,
който ще отегчава своите деца и внуци с разкази за това как е оцелял
през войната.
Когато започват бомбардировките, семейството му е заедно в Белград
след зимния сезон в Копаоник. Прекарват по-голямата част от времето
в двустайния апартамент на дядо Владо не защото мястото е особено
просторно, а по-скоро заради мазето, където семейството може да се
скрие, когато се чуят сирените.
В края на 2011 г. Джокович позволи на снимачен екип от американ-
ската телевизия Си Би Ес да дойде с него и заедно с Владо да посетят
мазето, където фамилията е прекарала много нощи по време на бомбар-
дировките, включително всяка вечер от първите две седмици. Дори днес
мазето е просто суров безцветен бетон. Съвременната война означава,
че когато чуеш сирените, трябва да тичаш направо към мазето, няма
време да се подготвяш, както през Втората световна война - и няма
ограничение на броя хора в тясното пространство. Наблюдавайки го на
камерата в мазето, беше ясно, че е запазил детската си способност да
преценява реално ситуацията и да не се влияе в спомените си от
чувствата, които идват с информираността на възрастта. Беше точно
така, както се е случило и ако имаше някаква емоция, свързана с това,
то тя беше детското задоволство, че поне не е трябвало да ходи на
училище.
Джокович бе попитан от репортера на Си Би Ес Боб Саймън дали не е
изгубил съсредоточеността си. „През първите две седмици наистина не
бях съсредоточен - отговори той. - Ние се будехме всяка нощ около два-
три сутринта за час и половина заради бомбардировките. Но аз се
опитвам да си спомням за тези дни по един светъл и позитивен начин.
Не трябваше да ходим на училище и играех повече тенис. Това ни
направи по-силни, по-гладни за успехи."
Неговата треньорка Йелена Генчич, преживяла немските и
британските бомбардировки над страната си през Втората световна
война, се опитва да поддържа обучението му на корта въпреки хаоса в
града. И тъй като тя е водеща фигура в сръбския тенис свят, може
просто да се появи на който и да е корт, където я пускат без проблеми
с възпитаника й. По време на бомбардировките тя постоянно търси
безопасни кортове. „Една сутрин му се обадих - разказва Генчич. - И му
казах, че има военна болница точно срещу тенис кортовете. Така че
вероятно няма да бомбардират болницата, особено след като всичко
около нея беше вече атакувано. Нападенията имаха различна цел всяка
нощ, така че когато едно място вече беше бомбардирано, то изглеждаше
безопасно за тренировки. Един ден направих грешка - бомбардираха
район, където тъкмо бяхме играли. Променяхме клубовете и кортовете
постоянно. Веднъж мислехме да тренираме от другата страна на Дунав,
но не успяхме, защото смятахме, че мостът може да бъде сринат и няма
как да се върнем обратно. Всички ни беше страх и имахме малко храна,
така че бяхме гладни, а Новак често трябваше да тренира, без да е ял
достатъчно."
Ана Иванович, съвременничка на Джокович и която е посещавала
фамилния им ресторант в Копаоник, когато е била на четири (нейният
баща и чичото на Джокович - Горан, са съученици), разказва подобна
история:
„Беше много тежък период не само за нас като деца, но и за страната
ни като цяло. 90-те години бяха трудни сами по себе си, икономиката
не беше в добро състояние и си спомням, че бомбардировките
започнаха на 24 май - беше рожденият ден на братовчедка ми и тя беше
много тъжна, че не може да го празнува, защото всички отидоха в
убежищата. Първите няколко седмици не тренирахме, защото не
знаехме какво да очакваме, така че стояхме у дома. После, когато
опасността беше преминала, когато сирените не звучаха, започвахме да
тренираме. Най-често това беше от шест до осем часа сутринта или
може би от седем до девет. Опитвахме се да живеем колкото се може
по-нормално. Спомням си към края, че имаше турнир за деца под 12
години и дори имахме правило, че ако се играе мач и сирените зазвучат,
двубоят трябва да бъде довършен, но не могат да започват нови срещи!
Никога не съм играла, когато сирената е започвала, но веднъж бях там,
когато зави."
Иванович също така разказва историята за това как тя и Джокович се
забавлявали на турнирите по това време. „Имахме много весели
моменти - добавя тя. - Играехме на много турнири за деца до 10, до 12
години в Сърбия. Играехме и на криеница. На ден имаш два-три мача.
Помежду им няма какво да се прави, така идваше времето на игрите."
Без някога да е имало нещо повече между двамата, Джокович и
Иванович са много близки - те очевидно се уважават и доста хора, които
ги познават, предполагат, че Джокович я харесва, но не чак толкова, че
това да е застрашавало неговата връзка със съпругата му Йелена. По -
скоро двамата имат една споделена история от времето в Копаоник и
оцеляването при бомбардировките, създала една „бункерна"
солидарност. И това надхвърля всяка нормална представа за
приятелство, било то сексуално или не.
Сръбският треньор и капитан на националния отбор за купа „Дейвис"
Богдан Обрадович си спомня, че по-скоро обедното време, отколкото
сутрините, е било най-безопасно да се тренира в дните след бомбарди-
ровки. Той казва, че е провеждал повечето от заниманията си между 12
и 14 ч., „защото нищо не се случваше тогава". Времето е почти без
значение - факт е, че тенисистите в Белград постоянно приспособяват
живота и тренировките си, за да се пазят от самолетите на НАТО.
Впечатлението, което някой читател от Западна Европа може да
получи от тези истории, е, че е имало верига от тенис клубове, разполо -
жени около Белград, но това ще е една леко подвеждаща представа. Има
няколко корта, но много от тях са доста скромни. Тенисът никога не е
бил особено популярен спорт в Югославия и по това време сръбската
икономика е в особено опасно състояние. Често се случва да се прави
корт от всяко свободно пространство. Най-известният пример е кортът
на клуб „11 април", където са играли Иванович и Янко Типсаревич.
Клубът има плувен басейн с олимпийски размери, който обаче е с доста
скъпа поддръжка, особено когато на хората не им се плува толкова
много. Затова басейнът е изпразнен и на дъното е поставена настилка,
която го превръща в корт за сингъл, но няма достатъчно място за
двойки. Днес базата отново е басейн най-вече за водна топка, но там
има и нормални кортове, на които Типсаревич управлява академията си.
Случката добре илюстрира липсата на достатъчно кортове за
прохождащите тенисисти в Сърбия през 90-те години на миналия век.
 В едно от редките си интервюта Дияна Джокович споделя за британ -
ския в. „Гардиън" през януари 2008 г., че строго подредената и строго
изпълнявана тренировъчна програма на Джокович е това, което е
помогнало на семейството да оцелее по време на бомбардировките.
„Цялото ни семейство беше в Белград по време на бомбардировките и
по цял ден бяхме на кортовете - спомня си тя. - И това на практика ни
спаси. Не беше повече или по-малко опасно място от всяко друго на
улицата, но ако си седиш у дома в мазето и мислиш как ще бомбардират
дома ти, ще полудееш. Тренирахме всеки ден и в седем вечерта се
прибирахме вкъщи. Стояхме със спуснати пердета, всичко беше
затворено и тъмно - така както трябва да бъде в тази ситуация."
Ана Иванович повтаря този философски подход към заплахата:
„Ние бяхме под земята първата нощ и тогава родителите ми казаха:
„Знаеш ли какво? Ако ще ни удари, ще ни удари", така че просто
стояхме на приземния етаж. Имахме къща на два етажа, просто взехме
задната стая и на практика там живеехме. Когато започнаха
бомбардировките, хората казваха, че имат представа къде ще
бомбардират конкретния ден - казваха, че е целенасочено, но никога не
знаехме наистина. На няколко пъти чувахме силни експлозии и това
далеч не е най-приятното чувство. За мен най-приятното не беше, че
изпускам училище, а че всички бяхме заедно. Като дете никога не исках
да спя сама, така че по време на бомбардировките всички спяхме в
същата стая, за мен това беше рай - родителите ми и брат ми, всички
бяхме в една стая. Винаги имаше и баби и дядовци, и други хора, които
оставаха при нас, винаги бяхме заедно, никога не бях сама, което беше
идеално. Имаше само един страшен момент. Живеехме срещу голям
пощенски клон и една нощ дойдоха и ни казаха, че вероятно ще го
бомбардират същата нощ. Беше 10 ч. вечерта и бяхме готови да лягаме,
така че родителите ми казаха: „Добре, ние отиваме при баба ти и дядо
ти", които живееха на около 10 минути. Така че запалихме колата,
тръгнахме натам и трябваше да минем покрай наистина висока сграда,
която беше на около 500 метра по права линия от мястото, където живе-
еха баба ми и дядо ми, и буквално след 15 минути се чу страшна екс -
плозия - те бомбардираха високата сграда, покрай която бяхме минали
преди 20 минути. Това беше най-лошият момент. Като дете родителите
ти се опитват да те предпазят поне малко. Спомням си веднъж седяхме
във всекидневната и един самолет премина звуковата бариера, чу се
много силен шум като от експлозия. И аз казах на баща ми: „О, боже,
какво беше това?", а той отвърна: „О, нищо, един камион попадна в
дупка на улицата." Такива неща - опитват се да те предпазят и чак по-
късно ти осъзнаваш, че това всъщност е било доста страшно."
 Самият Джокович говори за това време като за „период, който никой
в нашата страна не иска да си спомня", но продължава нататък. „Това е
много мощен спомен от моето детство, който наистина оформи моя
характер - казва той. - Бяха унищожителни и безпомощни времена за
страната ми. Онези три месеца, в които не знаеш кой и какво следва и
няма наистина къде да се скриеш. Много невинни хора умряха, много
инфраструктура беше разрушена и сега все още е в развалини... Отнема
време една страна да се възстанови след такава мощна разрушителна
сила. Първо се криехме в мазето, мислейки, че там сме в безопасност,
но истината е, че много хора умираха, криейки се в мазетата, когато
бомбите избухваха, така че нямаше смисъл. След първите седмици на
паника и безверие ние се върнахме към рутината дори когато бомбите
все още падаха около нас. Моето семейство на първо място беше
заедно, но след това всеки от нас се връщаше обратно към задълженията
си. Родителите ми отидоха в Копаоник да работят, аз се върнах към
корта, за да тренирам."
Точно като братовчедката на Иванович Джокович не успява да праз-
нува дванадесетия си рожден ден на 22 май 1999 г. „Аз празнувах на
корта като всеки друг рожден ден. Освен че дотогава нямаше летящи
бомби над главата ми, а само фойерверки."
По време на Откритото първенство на САЩ през 2013 г. Джокович се
осмели да изрази много остра позиция относно това дали
американското правителство трябва да подкрепи въздушни атаки срещу
Сирия, чието правителство беше под подозрение, че е използвало
химически оръжия срещу своите граждани. Неговата страстна ре акция
произтича пряко от уроците, които той бе научил от бомбардировките
на НАТО над Белград. Но когато това се случва, когато 11-годишното
момче играе тенис през деня и се крие от бомбите през нощта, дали е
осъзнавало защо се случва това? По този въпрос Новак е много ясен:
„Това е първото нещо, което всеки се пита, когато нещата се объркат и
се случи нещо лошо. Защо на мен? Защо на нас? Аз наистина попитах и
получих много прост отговор: защото могат. И това беше истината.
Сега като възрастен винаги ще ви дам точен отговор - няма валидно
оправдание за нито един акт на насилие, който води до смъртта на
много хора. Какъв отговор може да оправдае факта, че много деца
умряха, много семейства останаха разделени, много градове се
разрушиха, много хора се разболяха? Нито една война не е добра и
благодаря на Бог, че много хора сега се борят срещу това."
Това са силни думи. Неговото „защото те могат" изглежда съблича
морала на външната политика на държавите в развития свят. Въпреки
че не изказва точно тези думи, неговото твърдение може да се разгледа
като намек, че има много несправедливости в този свят и не липсват
деспотични режими и въпреки това държавите от двете страни на
Северния Атлантик си избират кои от тях да нападнат и кои да оставят
на мира в зависимост от своите интереси. Като един зов от развиващия
се свят думите на Джокович ехтят, независимо дали сме съгласни с тях,
или не.
Бомбардировките очевидно не са помогнали, но така или иначе 90-те
години на XX век едва ли бяха най-благоприятният момент за прохож-
дащи тенисисти в Сърбия. С войните от 1991 до 1995 г. и 1998 -1999 и
икономическите санкции сръбската икономика не можеше да се
възстанови, а политиката на държавен контрол на икономиката на
Слободан Милошевич не позволяваше голяма инициатива или
възможност на чуждестранните компании да инвестират в страната.
Това означаваше също така, че бе много трудно да се финансира една
професионална тенис кариера.
„Фирмите нямаха пари за спонсорство, а ние се нуждаехме от визи за
всяка държава - прекарвахме по цели сутрини на опашката за визи, без
да знаем дали ще ги получим, или не - спомня си Вемич. - Пропуснахме
няколко европейски първенства, защото бяха в Швейцария и по това
време не можехме да получим виза за там. Федерацията по тенис на
Сърбия беше изключително бедна, така че всичко трябваше да правим
сами. За щастие имаше няколко сателитни турнира в Сърбия и наоколо,
така че можехме все пак да участваме в някое състезание. Борехме се за
препитанието си, така че оценявахме всяка помощ, която бихме могли
да получим от всеки, но тя не беше голяма. В Сърбия нямахме големи
играчи, освен Бобо Живойнович, а той беше бизнесмен по това време и
не можеше да направи много за нас. Не тренирахме достатъчно,
нямахме добра физическа подготовка - не мога да кажа дали щеше да
има огромна разлика в нашите резултати, но щеше да ни бъде от помощ,
ако тренирахме нормално."
Вемич може да благодари на тениса, че го изведе извън Белград по
време на бомбардировките - той заминава ден преди да започнат, за да
изиграе няколко чалънджър турнира в САЩ, но това не му помага да е
спокоен: „Когато пристигнах, видях Белград да гори по телевизията. Не
се почувствах добре. Опитах да се обадя на родителите си в Белград, но
не можех да се свържа няколко дни. Не бих пожелал това на никого - да
не знаеш какво се случва с тези, които обичаш у дома. По някакъв начин
успявах да използвам спорта като мой изход от реалността, тогава
можех да играя, но не беше приятно изживяване дори ако това ми
даваше една допълнителна искра. Вероятно бях по-голям късметлия от
много от моите приятели, които бяха у дома."
 Противно на обстоятелствата, Сърджан Джокович трябва да намери
пари за тенис кариерата на Новак. Много атлети и артисти на високо
ниво се появяваха от необичайни места, но обикновено там имаше
средства. А очевидното място, откъдето да се намерят средства за
финансирането на Джокович, го няма.
Има различни възгледи за това колко пари е имало семейството на свое
разположение. Те притежават два ресторанта, които работят доста
добре, което е достатъчно, за да се постави под съмнение изразът
„момче от скромно семейство". В интерес на истината Сърджан никога
не е твърдял, че са бедни. Той винаги е казвал, че имат достатъчно да
преживяват, но не остава много отгоре за допълнителни разходи като
тренировки и пътувания по турнири. Наистина като глава на семейство
с три деца би било безотговорно, ако всичко се хвърли в потенциалната
кариера на едно от тях. А той трябва да е и търпелив и да съзнава риска
от това един тийнейджър да прегори. Тенисът е пълен с истории на
деца, чиито родители смятат, че способностите на младите са ключ към
несметни богатства, които ще ползва цялото семейство. Много от тези
деца прегарят дори само заради факта, че не могат да се справят с
отговорността някога да станат дойната крава на фамилията.
Така че, когато Сърджан разказва историите за нож, опрян в гърлото
му, и това, че се е оправял с лихвари, които го натоварвали с
невъзможни финансови условия, е много лесно да му повярваме.
Това също повдига въпроса дали тенис кариерите на Марко и Джордже
са жертвани, защото намирането на средства за един играч е поста вяло
семейството в невъзможност за други разходи. В едно от много редките
си телевизионни интервюта Сърджан казва за своите други синове:
„Опитах се да ги възпра, но без резултат. Техният собствен брат беше
най-големият идол за тях. Те не трябваше да търсят идол другаде. Аз
бях убеден, че ще бъдат добри тенисисти. Колко добри, не знам, но
даваха всичко от себе си, за да бъдат като Новак." Йелена подкрепя
това, отбелязвайки, че „Джордже беше добър, но Сърджан ми каза, че
не иска да има двама или дори трима професионални тенисисти в
семейството, Новак беше достатъчен. Той не ме спря да работя с Марко
и Джордже, но ми каза да не ги правя най-добрите. Отговорих, че така
или иначе вероятно е твърде късно."
А Деян Петрович, който тренира Джокович 10 месеца през 2004
2005 г., споделя: „Джордже има много от качествата на Ноле, без да раз-
полага с целия арсенал на брат си."
Общото мнение сред тенис наблюдателите бе, че Марко никога няма
да стане професионалист на международно ниво, но Джордже можеше
и да го направи. Генчич, Петрович и другите никога не са вярвали, че
Джордже е на нивото на Новак, но има много играчи, които
припечелват добре от тениса, без някога да са се доближили до това
равнище.
Генчич също прави една забележка, която предполага, че Джокович е
бил чувствителен към ролята, която парите играят в семейството по
онова време. Тя си припомня: „Когато Ноле започна да става известен,
дядо Владо дойде да гледа на корта. И Новак ме попита дали съм го
виждала. Казах му къде е и когато го намери, той помоли дядо си да му
заеме малко пари. Новак знаеше, че Владо няма много, а Новак имаше
- той беше в Топ 20 тогава. Но Новак знаеше, че е много важно и за
двамата да поиска пари, да покаже колко важен човек за него е дядо му.
Беше въпрос на чест за дядото да успее да му заеме някакви пари. На
следващия ден Новак ми даде парите да ги върна на дядо му, което беше
ясно, че ще се случи. Но той вече му беше доставил удоволствието да
му предложи сумата. Новак беше чувствителен за тези неща."
Въпросът с парите никога не е напълно решен, докато Джокович не
става на 16 години и една сделка с мениджърска компания донася гаран-
тиран приход в хазната на семейството.
Периодът, когато Новак е между 12 и 14 години, е времето, когато
Йелена Генчич започва да губи контрол върху Джокович. Но това е
постепенен процес и не се поддава на точна хронология. Особеност на
този период е, че има голям брой хора, които работят малко или повече
с младия Джокович, някои от които се застъпват за него. Повечето от
тях, разбираемо, претендират за своето парче от бъдещия финансов
принос. Може би това се засилва от факта, че от семейството на
Джокович невинаги бързат да признаят помощта, която са получили от
тези треньори - понякога всичко, което искат хората, е само признание
и въпреки това признанието от фамилията не се дава лесно.
Генчич и останалите около Джокович усещат, че той се нуждае от кон-
курентна тенис среда, ако иска да прогресира към върха. Генчич казва:
„Сутрин той правеше своята техническа тренировка, но чувствах, че
следобед има нужда от практика - мач от три сета, така четири
следобеда в седмицата. Ноле беше на 11 или 12 по това време и аз не
можех да намеря тенисисти, които да искат да играят с него. Опитах с
едни момчета с две години по-големи, но когато те загубеха първия сет,
казваха, че имат домашно или си намираха друго извинение, защото не
искаха да загубят от това малко момче. Така реших той да играе с още
по-големи деца с по-висок рейтинг и в началото това беше добре,
защото всеки искаше да играе с малкото момче - по-големите нямаха
против. Но той бързо започна да побеждава и по-големите. Затова казах
на Сърджан и Дияна, че Новак трябва да отиде някъде, където да има
полезни спаринг-партньори."
Очевидното място за това е Америка, но това никога не е първият
избор най-вече заради разходите. Освен това семейството не би било
особено щастливо да изпрати Новак толкова далеч, в общество и
култура, за които знаят малко или нищо, и затова Генчич казва, че ги е
убедила да не го пращат там. Тя знае, че той е много привързан към
семейството и не може да бъде далеч от майка си и братята си твърде
дълго. Както и че близостта със семейството е основна част от неговата
лична сигурност. По това време Испания вече изплува като водеща
европейска страна за първокласни тренировки по тенис най-вече
защото в по-голямата част от държавата може да се играе на открити
кортове почти цялата година, а академията „Санчес-Касал" в Барселона
вече е със световна репутация (Анди Мъри по-късно изкарва две години
там). Но желанието за Новак е да е още по-близо до дома.
Генчич дава идеята за Ники Пилич, спорния левичар от Югославия,
чийто отказ да играе за купа „Дейвис" през 1973-та заради
професионални ангажименти доведе до фурора, който накара 81
тенисисти да бойкотират „Уимбълдън" същата година. Пилич е само
три години по-млад от Генчич, двамата са играли заедно по турнирите.
По-късно той се премества да живее в Германия и основава академия в
Мюнхен, която специализира с играчи на 13 години и малко по-големи,
които искат да направят прехода от младежкия тенис до
професионалния тур.
„Така че аз му звъннах - спомня си Генчич. - И казах: „Нико, имам
много добър млад играч. Той е на 12. Мога ли да ти го пратя?" Той ми
отвърна: „О, не, Йелена, знаеш, че не работя с толкова млади момчета."
Но аз продължих: „Моля те, само една седмица, просто една. Погледни
го и ако не искаш да работиш с него, ще се върне при мен и ти ще можеш
да ми дадеш съвет как да му помогна. Но моля те, запомни, че
семейството няма пари. Той ще ти върне парите за лагера, защото съм
сигурна, че ще бъде най-добрият един ден." Той въздъхна и каза: „Ох,
Йелена, Йелена - добре, прати го."
Седмица след като Джокович вече тренира в академията на Пилич, той
се обажда на Генчич с думите: „Йелена, защо не ми прати това момче
по-рано?" Генчич отговаря: „О, Нико, ако го бях пратила по-рано, ти
щеше да кажеш, че си открил и създал велик шампион. А аз не исках
това да се случи."
Версията на Пилич за тази история е малко по-различна и това веро-
ятно не е изненадващо. Той разказва случая така: „Тя ме беше молила
от известно време, но аз й казах, че трябва да изчакаме. Така че Новак
не дойде при мен, преди да е навършил 12 години и 10 месеца. Той
дойде с чичо си Горан и в началото аз не мислех много. Видях, че има
нещо нередно в неговата игра. Държеше ракетата грешно - захватът му
на бекхенд беше екстремен. Добре се движеше, координацията му беше
добра, сервисът му беше добър, но нищо специално и не удряше много
волета. Трябваше да му покажа какво исках да видя от него като
форхенд и бекхенд и за човек с неговата координация и толкова добри
двигателни умения той схвана всичко много бързо. Ние също играехме
футбол и той беше много добър."
Би било лесно да се заключи от тази история, че тренировките на
Генчич не са били чак толкова добри и че Джокович е бил нешлифован
диамант, който се нуждае от много полиране. И докато в най-общи
линии това е вярно, все пак това би била една леко несправедлива
интерпретация. Техниката, на която се учат децата между 5 и 12 години,
често е различна от специализираните начини на преподаване на тенис
в тийнейджърските години. В допълнение Пилич признава, че той е бил
естествено внимателен при първите впечатления: „Никога не съм
впечатлен от някого в началото - казва той. - Има хиляди хора, които
играят добър тенис, но не успяват, защото нямат психическата
устойчивост, нямат волята за победа. Има много компоненти, за да
печелиш наистина. Но аз мисля, че никой по онова време нямаше да
бъде чак толкова впечатлен (от Джокович), защото той нямаше
впечатляваща техника." В мнението на Пилич вероятно съществува и
този често появяващ се елемент, който кара всеки специалист да вярва,
че първата му работа е да заличи работата на специалиста преди него.
Въпреки това дори Пилич, който трудно се впечатлява силно от нещо,
разбира след около четири месеца, че има нещо наистина специално в
ръцете си. Съпругата на Пилич - Мия, е сръбкиня и тя често заговаря
Новак, особено в началото, когато Джокович живее у тях. Чак когато се
премества напълно в академията на Пилич, Новак започва да живее в
самостоятелна квартира. И колкото на корта, толкова и от разговорите
Пилич осъзнава, че момчето има „невероятно внимание". Пилич добавя:
„Той беше голям професионалист и винаги подраняваше за
тренировките. Спомням си, че се разбрахме да играем в два часа и 20
минути преди това жена ми го видя и го попита къде отива. Той каза,
че отива да загрява, и тя му отвърна: „Това е много добре", на което той
отговори: „Не искам да рискувам кариерата си!" Това стана, когато бе
на 13 години и два месеца."
Джокович си плаща за няколко визити в Мюнхен в първите две
години, преди да се установи там за постоянно. Това означава, че Пилич
го тренира през част от времето, но Ноле също така има треньори в
Белград. Един от тях е Богдан Обрадович, който работи в „Партизан"
(Белград), когато не пътува с Ненад Зимонич. Тъй като Генчич също е
в „Партизан", Обрадович вижда Джокович за първи път, когато той е на
10 години. „Той беше такъв професионалист... - си спомня Обрадович.
- Не беше нужно да му казвате нищо за подготовката в тениса - идваше
рано, загряваше, тичаше, абсолютен професионалист на 10 години."
Обрадович е тясно свързан с Пилич, което дава някаква степен на
приемственост в тенис образованието на Джокович, особено след като
Обрадович също признава необходимостта да се направят някои
корекции в техниката на момчето.
Обрадович тренира Джокович до неговата първа международна титла
- на европейското индивидуално първенство за 14-годишни в Сан Ремо.
Докато е там, Джокович е интервюиран от италианско списание за
тенис, което му задава въпроса кой е неговият треньор. Той може да
каже Йелена Генчич, тъй като тя все още е на сцената до голяма степен,
но Ноле казва „Богдан Обрадович" и по-късно с гордост показва на
Обрадович статията, в която цитатът е точно отразен.
През месец април 2000 г., точно когато режимът на Милошевич
залязва, един индустриалец - Джорджо Антел, открива тенис клуб на
около 500 метра от стадион „Мала Маракана" в Белград, наречен ТК
„Гемакс". „Гемакс" е строителна фирма, изградила много пътища и
сгради, а Антел вече е един от най-богатите хора в Сърбия. Той е
известен и в тенис средите, така че основаването на клуб е
едновременно бизнес и хоби за него. Нещо повече, той предлага
финансова подкрепа на всички състезатели за купа „Дейвис" и „Фед
Къп", като им предоставя безплатен корт за тренировки през зимата.
Този процес постепенно се разраства до там, че той подкрепя всички
сръбски състезатели, които са добри или могат да бъдат добри в
бъдеще.
Едва година след създаването на клуба, Антел се спира на три 14-
годишни момчета, които иска да подпомогне - Бранко Кузманович,
Боян Божович и Новак Джокович. Същата година (2001 г.) Ладислав
Киш, роден в Сърбия и емигрирал в Австралия още на 15, се завръща в
страната, за да тренира най-добрата сръбска състезателка Драгана
Зарич. Но тъй като тя не успява да намери финансова подкрепа, след
като не може да пробие в Топ 150 до 24-годишна възраст, Антел се
свързва с Киш и го пита дали иска да тренира трите момчета. Нещо
повече, той предлага на Джокович сделка, която ефективно да направи
Киш негов треньор. Божович има свой частен треньор (с когото
Джокович работи неофициално), така че клуб „Гемакс" започва да
финансира Киш, който да подготвя Кузманович и Джокович.
 Киш разказва, че Джокович се приближил до него на първата им тре-
нировка и казал: „Ти си живял в Австралия 10 години, нали? Аз
наистина искам да ме тренираш на английски език." Когато Киш го
попитал защо, имайки предвид, че сръбският е майчин език и за
двамата, Джокович отговорил: „Английският ще ми трябва, когато
стана номер едно, всички интервюта и пресконференции ще са на
английски, така че не е зле да започна да практикувам английския си
още сега." Дори днес, когато Джокович се види с Киш, той поздравява
бившия си треньор на английски, защото харесва австралийския му
акцент.
„Мечта на всеки треньор е да работи с такъв играч - казва Киш. - Той
беше толкова добър ученик. Можеше дори да му кажете да направи
нещо грешно, но той го правеше толкова добре, че можеше да превърне
грешното в правилно - толкова беше способен. А неговата увереност и
вяра в собствените сили бяха невероятни. Независимо какво го карахте
да направи, той го правеше. Беше толкова фокусиран в целите си.
Веднъж имаше проблем с рамото и физиотерапевтът му каза да сло жи
пръст в пъпа си просто за да отвори раменните мускули. След около 10
минути терапевтът вече работеше върху краката му, но Новак
продължаваше да стои с пръст в пъпа си. Накрая физиотерапевтът го
попита защо пръстът му е все още там, на което Новак отговори, че му
е казано да го сложи там, но никой не му е казал да го извади. Каквото
и да исках от него, той го правеше до съвършенство. Ползвах старите
самоубийствени упражнения, за да видя колко издръжливо е момчето -
вземаш една кошница с тенис топки и го караш да тича наляво и
надясно, напред и назад, докато може. Сърджан трябваше да стои отзад
да събира топките и да ги хвърля обратно в кошницата, защото Новак
винаги стигаше до повече от 100 топки - това на 14 години. Като
треньор трябваше да следя краката му да не колабират, защото има риск
от травма, ако го оставиш твърде дълго. Но не, момчето просто не
спираше и не спираше. След около 120 топки той просто хвърляше
ракетата настрани и казваше: „Дотук съм", което беше добре, защото
самият аз исках да му кажа да спре. Ето защо днес виждате
способността му да тича непрестанно."
Киш също така е пленен от Джокович като личност: „Той беше фантас-
тичен и все още е, дори в тези дни, когато се разкъсва между милиони
хора, всички от които искат парченце от него. Аз бях на 24 по това
време и не знаех със сигурност, че имам в ръцете си бъдещ номер 1.
Мисля, че получих възможността да работя с него, защото бях ново
лице в „Гемакс", така че бях късметлия да имам честта да го тренирам.
Той беше подарък, подарък за всеки треньор, защото, ако трябва да съм
честен, той би бил толкова добър, независимо кой го тренираше."
Историята за това как треньорската връзка между Киш и Джокович е
прекъсната се разказва по-нататък в книгата, но шестте месеца, които
изкарват заедно, предлагат на Джокович една стабилност, когато той
започва да си проправя път в световната серия от турнири за юноши.
Когато взаимната им работа приключва в началото на 2002-ра, Джоко-
вич изкарва останалата част от зимата, играейки в „Партизан" под ръко-
водството на Богдан Обрадович, преди да се премести за постоянно в
Мюнхен.
Пилич отбелязва същото огромно желание да учи, каквото Генчич и
Киш забелязват преди това. Джокович постоянно задава на Пилич
въпроси, свързани с тениса, най-вече за топ играчите, с които Пилич е
работил - Борис Бекер, Михаел Щих, Горан Иванишевич и други.
През ноември 2000 г. Иванишевич пристига в Мюнхен в ужасно със -
тояние - след 13 загуби в първия кръг и е приключил годината със срама
от отказване в мач в Брайтън, след като е останал без достатъчно ракети
в последния сет срещу корееца Хюн Тайк Лий. Пилич казва на
Иванишевич, че има едно момче, което ще стане „поне играч от Топ 5",
и му предлага да „поиграе с момчето за няколко минути". Те играят
половин час и Джокович не праща нито една топка в мрежата. Пилич
казва, че Иванишевич бил хипнотизиран, а самият Горан признава, че
бил много впечатлен. „Поиграх половин час с него - казва той. - И
веднага видях, че беше талантлив, имаше онова нещо, от което се
нуждае, за да е там, където е сега. Не можеше да се каже дали ще бъде
номер едно, пет, десет, петнадесет, но потенциалът му веднага се
виждаше."
Големите контакти на Пилич в света на тениса означават, че и други
ще видят обещаващото момче от Сърбия. Един от тях е Иван Любичич,
най-важният хърватски тенисист, който работи с Ники, когато Пилич
става капитан на Хърватия за купа „Дейвис". „Ники е невероятен,
когато трябва да се прецени потенциалът на един играч - разказва
Любичич. - А той каза, че момчето със сигурност ще бъде топ класа.
Психически Новак беше готов за това от самото начало."
През юли 2001-ва Пилич започва наистина да се впечатлява. Само два
месеца след 14-ия си рожден ден Джокович спечели титлите на сингъл
и двойки на европейското младежко първенство до 16 години. Именно
тогава Пилич за първи път усеща, че момчето, което Генчич му е изпра-
тила, може да стане играч от световна класа. „Вече виждах, че той играе
на много високо ниво - спомня си Пилич. - Трябваше да подобри сер-
виса си и да използва волетата повече, но от дъното на корта беше много
силен. Аз самият играех с него, виждах колко е добър от реакциите му,
от това как вижда топката, как реагира на къси топки - тези неща могат
да се видят. Беше лесно да се работи с него, беше трудолюбив и в
главата си знаеше много добре къде иска да отиде. Беше голям
професионалист във всички аспекти."
Джокович прекарва почти четири години в академията на Пилич - две
години частично и две години изцяло. Оценката на Генчич, че Новак
никога не трябва да бъде твърде далеч от семейството си, се о казва
абсолютно вярна. Той често се връща в Белград, независимо че това
затруднява допълнително крехките семейни финанси. „Когато Новак си
дойде в Белград - спомня си Генчич, - ние щяхме да работим в
„Партизан" или той да тренира в „Гемакс". След 3-4 дни го попитах има
ли шанс скоро да се върне за по-дълго в Белград и той отговори, че
силно го желае." Пътуванията обратно до Белград му позволяват да се
види с приятелите от училище, много от които остават сред най -
близките му хора и досега, тъй като му предлагат начин за бягство от
света на тениса.
Един от най-добрите му приятели в тениса от ранните му години е
Боян Божович. „Станахме много близки, защото прекарвахме цялото
време заедно", казва Божович от дома си в Цюрих, където сега
управлява тенис академия, но поддържа постоянен контакт с Джокович.
Двете момчета не са просто приятели, а и партньори на двойки, печелят
златен медал на европейското първенство до 14 и до 16 години. И какъв
е Джокович като тийнейджър в ранните години? Божович разказва:
„Беше видно, че единственото му желание бе да стане номер едно и той
жертваше всичко в името на тази цел. Не искаше да прави нищо друго,
само и само да бъде най-добрият. Виждаше се, че мисли само за тенис.
Имаше една цел и всичко, което правеше, беше подчинено на
постигането й. Спомням си, че когато спечели титлата на сингъл на
европейското първенство, той получи 10 дни почивка. Но въпреки това
и когато почиваше, си лягаше в девет и половина, най-късно в десет
часа. Всички останали отиваха на разходка или да си вземат сладолед,
но Новак не си лягаше след 10, защото не искаше да изгуби ритъм. На
14 години той тренираше по б часа на ден. Нямаше време за други неща,
въпреки че обичаше футбола и ските. Не се е променил много оттогава
- останал си е същият. Винаги е имал голяма харизма. Не се
интересувам дали е номер 1. Той ми е приятел и аз му вярвам."
Една фигура, която изиграва по-значима роля за възхода на сръбския
тенис, отколкото се приема, е Ненад Зимонич. По това време
прилежният на вид Зимонич с побелялата козя брадичка се смята
основно за застаряващ специалист на двойки, но той е и тихият
кръстник на златната ера на сръбския тенис. И неговата роля в
историята на Джокович започва горе-долу по същото време.
Роден през 1976 г., Зимонич пробива в световния Топ 200 на сингъл в
края на 1998 г. и в Топ 100 на двойки няколко месеца по -късно. През
1999-а достига до трети кръг на „Уимбълдън" на сингъл. На фона на
недостига на талант в сръбския тенис в периода след Бобо Живойнович
и след разпада на Югославия той е искрата надежда. Въпреки че
Зимонич е човек с голяма самоувереност, макар и изразена по един мек
начин, той никога не блести в световния тенис, но в качеството си на
национален шампион на Югославия до 16 и 18 години на сингъл, двойки
и смесени двойки е водещият играч на Сърбия през 90-те години. Той,
Душан Вемич и Деян Петрович са единствените сърби, които играят
редовно в професионалния тур. Когато плувният басейн на „11 април"
е преустроен на тенис корт, Зимонич изиграва демонстрационен мач на
официалното откриване (все пак това е кортът, позволил на Ана
Иванович и Янко Типсаревич да продължат да тренират по време на
бомбардировките в Белград и да научат нещо за играта на твърди
кортове, тъй като почти всички кортове по това време в Белград бяха
на клей).
Колко добър би могъл да стане Зимонич, ако нямаше дипломатически
пречки по пътя си, е въпрос без точен отговор, но по един или друг
начин неговият принос за развитието на Джокович идва от това, което
е научил от лишенията след 1999 г. Зимонич разказва: „Първо ние
имахме едни от най-добрите паспорти в Източна Европа, но след като
войната започна, аз трябваше да тренирам някъде другаде. Бях в САЩ
и видях как Сърбия беше представяна в медиите. Всички медии ни
представяха като лоши хора, а когато говорех по телефона с родителите
си, те ми разказваха съвсем различна страна на историята. А след това
слушаш това, което казват по Си Ен Ен, или чуваш нещо за страната си,
за своя народ - нещо, което дори не можеш да си представиш. Ако чуеш
тези истории и не познаваш Сърбия, може би ще си помислиш: „Какви
хора са тези сърби?" В началото не можехме да се състезаваме, не
можехме да пътуваме - когато отивахме на някоя граница, служителите
ни гледаха, сякаш бяхме някакви терористи. А след това започнаха
бомбардировките през 1999-а и семейството ми беше там - това беше
наистина много труден момент. Понякога бях там, понякога бях навън,
но никак не беше приятно. Хората преминаха през наистина трудни
времена. Чувствах, че натрупвах много голям житейски опит - направих
много грешки, нямах особена подкрепа, но научих много и исках да го
предам, така че на другите да не им отнеме толкова дълго време да
научат повече за живота в професионалния тенис."
Зимонич разбира за обещаващия Новак Джокович още преди Ноле да
стане тийнейджър. „Сърджан често разговаряше с мен - казва Зимонич.
- Той ме попита какво мисля за варианта Ноле да отиде в академията на
Пилич. Казах му, че намирам това за много добра идея. Пилич беше
страхотен играч, беше тренирал много момчета. Ние нямахме добри
треньори, така че това можеше само да бъде от полза. Ако погледнете
всички наши играчи, те всички тренираха извън Сърбия."
Зимонич започва да усеща, че се задава едно велико сръбско поколе -
ние около 2000 г. В началото на 2001-ва Сърбия има двамата най-добри
младежи в лицето на Йелена Янкович и Янко Типсаревич, Джокович
вече е забелязан, както и Деян Катич, който става шампионът на
„Ориндж Боул" до 12 години през декември 2000-ната. Има и други
обещаващи млади тенисисти като Илия Бозоляц, Виктор Троицки, Ана
Иванович, всички родени между 1985 и 1987 г., заедно с Борис
Пашански, който вече играе по фючърс турнирите. Всички те няма как
да успеят напълно, въпреки че някои вече го правят, ако Зимонич не е
прозрял, че предстои раждането на златна ера за тениса в Сърбия .
През 2001-ва Зимонич, тогава в Топ 20 на света на двойки, кани
Джокович да тренира с него в „Гемакс" и си спомня: „Направихме
няколко упражнения двама на един и си спомням, че дори на 14, ако не
трябваше да се движи или тича, той никога не пропускаше топка. Вече
беше постоянен в играта си. Беше невероятен. Знаех, че ще бъде много
добър играч, но нямах представа, че ще бъде чак толкова добър,
психически стабилен и че ще има кариерата, която виждаме в момента.
Работеше и с Ладислав Киш, след това в „Партизан" с Марко Нешич,
после с Богдан Обрадович, с много различни треньори. Той работеше
със същия фитнес треньор, който аз имах - Зоран Гръбович. Опитваха
се да разберат какво правя аз като топ играч. И да гледат някой, който
беше професионалист, и да му подражават. Следващата стъпка беше да
видят какво правят най-добрите в света. Когато навърши 15 или 16,
Новак винаги имаше физиотерапевт, който пътуваше с него. Той беше
с Милош (Йелисавчич), който беше и мой физиотерапевт. Взех Милош
с отбора за купа „Дейвис". Всичко това показва колко професионално
работеше Новак. Той мислеше за всички дребни детайли и за
предпазването от леки контузии. Въпреки че той прави невероятни
неща, като това да се плъзга по твърди кортове, вие виждате колко е
пластичен и колко добре е поддържано тялото му. Затова той не
пропусна много заради контузии."
Зимонич е на кормилото, когато Типсаревич прави своя дебют на купа
„Дейвис" в Тунис, когато е на 15. За две години (2003 и 2004) Зимонич
е играч и капитан на сръбския отбор и дава възможност за дебют или за
спаринг на Джокович, Бозоляц и Троицки. Неговата най-голяма награда
идва през декември 2010-а, когато Сърбия спечели купа „Дейвис".
Зимонич, тогава на 34, е опитният ръководител в отбор, съставен от 23 -
годишния Джокович, 24-годишния Троицки и 26-годишния
Типсаревич, и без съмнение повечето гледат на него като на по-големия
брат, който да спаси малките кученца от удавяне. И докато Джокович е
несъмненият лидер, а Троицки отбелязва победната точка, Зимонич със
сигурност поставя основите на най-великото отборно тенис постижение
на своята страна.
Докато Зимонич дава на Джокович първи шанс в купа „Дейвис",
Пилич му осигурява първо участие в турнири. Пилич е носител на
титлата майстор треньор на Германската тенис асоциация. Това го
прави не само ръководител на мрежа от около 11 500 треньори, но той
разполага и с достатъчно на брой уайлдкард, които осигуряват влизане
в схемата на турнири в Германия. И тъй като има фючърс надпревара в
Обершлайсхайм (предградие на Мюнхен, където е разположена
академията му) през първата седмица на януари, Пилич дава уайлдкард
на Джокович през 2003 г. Това позволява на Новак да изиграе първия
си мач в професионален турнир. Той губи от германеца Алекс
Радулеску 5-7, 6-7, но това не е никак лош старт за един 15-годишен
тенисист.
Пилич има влияние и извън Германия и поисква уайлдкард за Джоко -
вич за четири турнира на ниво фючърс в Белград през юни и юли. В
края на юли, когато елитът на тениса се е събрал на „Уимбълдън" и
Роджър Федерер се подготвя да спечели своята първа титла от Големия
шлем, Джокович побеждава Сезар Ферер-Виктория 6-4, 7-5 на финала
на турнира на „Цървена звезда" в Белград. Това е първата му
професионална титла и повод за голяма гордост за всички, които са
помогнали на Джокович това да се случи на сръбска земя.
В сравнение с това, на което са подложени младежите в днешно време,
Джокович играе много малко международни турнири в онези години.
Неговият първи турнир е за младежи до 14 във френския град Тарб,
познат като Les Petits As („Малките асове") през февруари 2001-ва,
когато се изправя срещу едно момче от Шотландия, само седмица по-
голямо от него, наречено Анди Мъри. Мъри печели мача с 6-0, 7-6.
Когато го питат какво помни от този двубой, Джокович казва: „Това, че
Анди имаше къдрава коса, и факта, че бях размазан." Дали загубата във
втория сет с тайбрек е наистина размазване, е тема, върху която може
да се дискутира. Въпреки тази загуба Джокович завършва 2001 г. на
върха в европейската ранглиста до 14 г., едно място пред Мъри, който
е втори.
Новак изиграва само три турнира от Големия шлем за юноши и
въпреки че има пътуване до Флорида в края на 2002-ра за три турнира
с кулминация този в „Ориндж Боул", повечето събития са в Европа, а
голяма част от тях - в Сърбия и Германия, по практически и финансови
причини. Но Джокович усеща вкуса от това да представя страната си в
състезания по тенис, когато извежда отбора на Сърбия и Черна гора до
победата на Копа дел Сол - европейското отборно първенство до 14 г.
А през 2003-та той се състезава и за юношеската купа „Дейвис" в
Германия. Печели всичките си пет мача, а отборът се състезава като
Югославия (де факто Сърбия и Черна гора) и завършва на пето място.
Неговите три турнира от Шлема за подрастващи са „Ролан Гарос" и
Откритото първенство на САЩ през 2003 г. и Откритото първенство на
Австралия през 2004 г. Новак достига трети кръг в Париж, губи първия
кръг в Ню Йорк и става полуфиналист в Мелбърн. Едно десетилетие по-
късно е интересно да се види кой от тези, постигнали победи над
бъдещия номер едно, успява на корта: неговият палач в Париж е Даниел
Химено-Травер, в Ню Йорк - Робърт Смийтс, а в Мелбърн - Жослен
Уана. Джокович също така загуби от Гаел Монфис в третия кръг на
подгряващия турнир в Мелбърн.
Химено-Травер, Смийтс и Уана - всички имат скромни кариери, с
изключение на някои епизодични прояви, но никой от тях не се и добли-
жава до постиженията на Джокович. Това е един полезен урок, че класа-
цията за най-обещаващи юноши в света не е показателна за световната
ранглиста в бъдеще.
През уикенда, когато Джокович достига полуфинал за момчета в Мел-
бърн, Сърбия печели своята първа титла на турнир от Големия шлем
като Сърбия. Въпреки че чисто технически това все още е Сърбия и
Черна гора, последните останали югославски републики -
съкращението ЮГ е заменено от СЧГ през 2003 г., за разлика от
днешното СРБ, означаващо само Сърбия. Ненад Зимонич партнира на
рускинята Елена Бовина за победата на смесени двойки, побеждавайки
действащите шампиони Леандър Паеш и 57-годишната Мартина
Навратилова 6-1, 7-6 на финала. Зимонич е поканил 16-годишния
Джокович да седи в неговия ъгъл за финала и след това да се
присъедини към празненствата по случай победата. На партито в нощен
клуб в Мелбърн присъства и Марат Сафин, който е идол за Джокович
по онова време. Една година по-късно двамата се срещат отново в
Мелбърн, но този път на „Род Лейвър Арена" в мач от голямо значение
и за двамата.
На 22 май 2004 г. Джокович навършва 17. Той е под номер 515 в света,
но току-що е спечелил два турнира - фючърс и чалънджър в Унгария
един след друг, и така си е гарантирал скок от 177 позиции до 338-о
място в ранглистата само няколко дни по-късно.
Достатъчно впечатляващо е, но какво все пак става с предсказанието
на Генчич, че Новак ще бъде в първите пет в света на 17? „Може би
сбърках - казва тя без много притеснение. - Но той изгуби две много
важни години от своето развитие, когато трябваше да бъде в
юношеските състезания в Европа и САЩ, но нямаше пари да пътува.
Наложително бе това да се случи, когато беше на 14 или 15. Така че -
да, закъсня с една година, но все още вярвам, че ще бъде най-добрият.
Обясних на Новак и семейството му: „Не се притеснявайте, бъдете
търпеливи, той ще бъде най-добрият." (Всъщност от гледна точка на
нейното предвиждане Джокович закъснява с три години. Той не проби
в Топ 5 до 30 април 2007 г., но това беше време, когато се получи една
промяна в тенденциите и средната възраст на топ играчите се вдигна
значително спрямо предишните десетилетия.
Един от най-важните моменти в кариерата на Джокович настъпва
около шест месеца преди 17-ия му рожден ден.
Стечение на годините, когато баща му Сърджан търси средства за про-
цъфтяващата кариера на сина си, постепенно става по-успешен, тъй
като резултатите на Новак започват да оправдават очакванията. Една
среща с Амит Наор се оказва особено плодотворна. Наор е израелски
мениджър и агент, който работи самостоятелно в областта на
мениджмънта и представителството на тенисисти. А това е една доста
трудна работа в един пазар, в който от години доминират трима големи
играчи: Ай Ем Джи, Адвентидж Интернешънъл (сега Октагон) и
ПроСърв (по-късно Ес Ефекс, сега Блу Ентъртейнмънт). Наор вече е
работил с Иван Любичич, замисления хърватин, чиято кариера е във
възход през 2003-2004 г. след няколко години на стабилни, но
невпечатляващи резултати, и сега много силно желае да работи с някой
силен тенисист от новото поколение.
Сделката, която Наор прави заедно със своя бизнес съдружник Алон
Какшури и германския треньор и агент Дирк Хордоф, действително
слага край на финансовите притеснения на семейството на Новак.
Преговорите са леко комични, защото Сърджан отказва да научи
какъвто и да е английски, така че се налага Богдан Обрадович да
превежда по време на обсъжданията в един крайградски хотел. Но
същността е, че Джокович и семейството му са обезпечени. Смята се,
че договорът осигурява около 250 000 евро на година на Новак. Тази
сума никога не е потвърдена официално и към такива цифри трябва да
се отнасяме внимателно, защото те обикновено са измислени от
медиите на базата на максималните заплащания в споразумения, които
всъщност са гарантирани само в случай, че се постигнат определени
резултати. Но каквато и да е точната сума, занапред играчът и
семейството му са осигурени.
В някои отношения сделката е трябвало да дойде пет години по -рано -
тогава семейство Джокович се нуждае от парите, тъй като към края на
2003 г. Новак започва сам да изкарва прилични пари от наградни
фондове. Но сделката допринася за напредъка му. Например Джокович
получава уайлдкард за АТП турнира в Банкок през септември 2004 г. -
състезание, на което Какшури е турнирен директор.
През 2008-а Наор и Какшури сключват споразумение с агенцията за
таланти на Холивуд САА, което свързва Джокович със САА. Агенцията
има голямо желание да прекъсне доминацията на Ай Ем
Джи/Октагон/Ес Еф Екс, а Наор и Какшури знаят, че имат по-голям
шанс да успеят като част от по-голяма структура, отколкото ако са сами.
Джокович остава със САА до края на 2012-а, когато се прехвърля към
Ай Ем Джи, но голямата сделка за него е първата, направена от Наор,
Какшури и Хордоф.
В края на краищата по онова време няма гаранция, че той ще постигне
резултатите, които има впоследствие. Всъщност, ако някога е имало
период, в който кариерата на Джокович е застрашена от потъване, то
това е точно преди и след 17-ия му рожден ден. Той вече е напуснал
академията на Пилич и е работил с много треньори в Сърбия, но до
септември 2004-та никога не е имал съпровождащ треньор.
Деян Петрович е австралиец от сръбски произход, роден и израсъл в
Аделаида. Достига №116 в света на двойки, но никога не пробива в
първите 150 на сингъл. Той обаче, избирайки да представя Сърбия, а не
Австралия, играе три пъти за купа „Дейвис", възползвайки се от
относителната липса на елитни сръбски тенисисти в ерата след разпада
на Югославия. Затова Петрович е, така да се каже, голяма риба в малко
езеро.
Той първо се среща с Джокович в тенис клуб „Гемакс" в Белград,
когато Новак е на 14 години и е трениран от Ладислав Киш, с когото
Петрович е играл на двойки в Австралия. Друг човек, който работи в
„Гемакс", е Милош Йелисавчич - физиотерапевтът, част от сръбския
отбор за купа „Дейвис". По-късно той започва да пътува по турнири с
Джокович и Виктор Троицки. Йелисавчич познава Петрович добре и му
предлага: „Ела да видиш това момче и да ми кажеш какво мислиш."
Петрович разказва: „Това, което ме порази, беше неговата воля за
победа. А вярата му в собствените сили направо беше невероятна.
Първия път, когато се видяхме, Джокович играеше на фючърс турнир
на „Цървена звезда" в Белград и го спечели. За него на тази възраст
това беше нещо феноменално. Никога не съм виждал някой да играе с
такава страст за победа. Той обичаше да се шегува извън корта, но
когато беше вътре в него, бе пределно съсредоточен. Имаше и желание
да учи - това е най-добрият ученик, на когото съм се натъквал, и то в
абсолютно всички аспекти."
Петрович все още е активен играч, който се надява да напредва в ранг-
листите на сингъл и на двойки, така че срещите му с Джокович са
спорадични. Те тренират заедно в „Партизан", а когато става на 16,
Джокович отива в Аделаида за седмица преди турнирите за юноши в
Австралия, които завършват с надпреварата за момчета на Откритото
първенство на Австралия. „Ние играехме много - спомня си Петрович.
- Той се класира на полуфиналите в Мелбърн и след това през годината
се върна в Белград за седмица преди фючърс и чалънджър турнирите в
Унгария. Спечели и двата, така че Сърджан непрекъснато държеше
връзка с мен с молба да тренирам Новак. По това време все още бях
професионалист и играех за купа „Дейвис" за Сърбия, така че
Първоначално му отказах."
Но Петрович има дългосрочни планове. Предвижда да се установи в
Сърбия и да открие тенис академия. На 26 години той има няколко
контузии и все не успява да мине по-напред от 157-ото място в света,
въпреки това е един от най-висококласираните сърби след Слободан
Живойнович. Тенисът не е толкова популярен в страната, но Петрович
усеща, че статутът на сърбин, който играе във всичките четири турнира
от Големия шлем, може да го направи доста успешен. Но изведнъж
пейзажът се променя - може би най-доброто нещо, което може да
направи в кариерата си на треньор, е да инвестира в играч, за когото
той чувства, че може един ден да стане икона на сръбския тенис. Вярно,
възможността за това идва няколко години по-рано, отколкото се е
надявал, но ето го 17-годишното момче, за което Петрович вярва, че ще
бъде „следващият голям удар на Сърбия". И каква по-добра реклама за
неговата академия може да има от това да го изведе до върха?
Затова Петрович се отказва от кариерата си на състезател и става пър -
вият пътуващ треньор на Джокович. „Имах споразумение със Сърджан
за три години и договор за една - разказва той. - Знаех, че правя това за
Новак, че ще бъда много щастлив, ако го видя един ден на голямата
сцена, но също така знаех, че за да се раздвижи тенисът в Сърбия, ние
се нуждаем от една суперзвезда. Сърджан дойде при мен първо през май
(2004 г.) и аз наистина не се поколебах, въпреки че ми отне около три
месеца, за да кажа „да" на предложението. Идвайки от Аделаида, позна-
вах добре Лейтън Хюит като момче - той живееше на 500 метра от мен.
У Новак обаче видях повече потенциал, отколкото у Лейтън."
През десетте месеца, в които Петрович и Джокович работят заедно,
Ноле постига голям прогрес. От статистическа гледна точка той се при-
движва от 272-ро място през септември 2004-та до 94-то през юли 2005-
а. Но по-важното е, че Петрович помага на Джокович да направи често
трудния преход от турнирите „Фючърс" (най-ниското ниво на
професионалните състезания, но независимо от това равнището на
тениса, който се играе на тях, е много високо) първо до турнирите
„Чалънджър" (средно ниво турнири за играчи с класиране между 60-о и
250-о в света) и накрая до главния професионален тур, включително
турнирите от Големия шлем. Петрович бе извървял този преход като
играч, така че е един от малкото сърби, които знаят какво значи това.
Прогресът на Джокович през първите четири месеца е значителен.
Побеждава бившия финалист на Откритото първенство на Австралия
Арно Клемон в три сета в Букурещ за своя първи спечелен мач в
професионалния тур. Най-добрите дни на Клемон вече са отминали, но
все пак той е №67 в света, а Джокович - 272-ри.
После Ноле е разбит с 1-6, 1-6 от Уесли Мууди в първия кръг на квали-
фикациите в друго състезание от тура - турнира в зала в Базел, но месец
по-късно се квалифицира за чалънджъра в Аахен и го печели. Вярно,
тогава не побеждава много големи имена (само Станислас Вавринка в
първия кръг, но Вавринка е само на 19), но все пак Джокович печели
осем мача за малко повече от седмица и в тях губи само два сета. И по -
важното - вече е пробил в Топ 200 преди края на годината. Нещо повече
- Петрович използва факта, че самият той има приличен ранкинг на
двойки, и взема за свой партньор Джокович, за да достигнат полуфинал
на чалънджъра в Хелзинки като двойка треньор-ученик.
Марк Уудфорд, легендарният играч на двойки, който по-късно работи
с Джокович, разказва интересна история от януари 2005 г. „Бях
директор на турнира на Откритото първенство на Южна Австралия -
казва той за януарския турнир в неговия роден град Аделаида. - Новак
работеше с Деян. Познавах Деян много добре и си спомням, че влезе в
офиса и каза: „Виж, Марк, има един младеж, когото тренирам, и той е
тук в Аделаида. Виждал ли си го?" Каза ми името му, но то не
означаваше нищо за мен. Така че ме попита дали мога да го вкарам с
уайлдкард в основната схема. Отговорих му, че не мога да дам
уайлдкард на чужденец, защото работата ми бе да насърчавам интереса
на местните хора и да подпомагам младите австралийски таланти. Но
той беше много прям и ме попита: „А какво ще кажеш за
квалификациите?" Отново отговорих, че работя за федерацията по
тенис на Австралия, която организира този турнир, не мога да направя
това. Защото имахме и доста ограничен брой места за квалификациите.
Но той настояваше, казвайки, че това момче ще стане много добър
тенисист. Това обаче са думи, които като директор на турнир чуваш
непрекъснато, и отговорих: „Сигурен съм." Но Деян продължи „Не, ти
не разбираш, той наистина е добър." Накрая му казах: „Добре.
Съжалявам, но наистина няма как да го вкарам в основната схема. За
квалификациите евентуално може да стане, ако някой не дойде, защото
има други турнири в момента. Възможно е да стане, но е много трудно."
После Деян ме попита как Новак може да получи уайлдкард за други
турнири. Казах му, че е направил точното нещо да дойде и да пита мен
директно. Посъветвах го да се обади на Колин Стъбс (бивш турнирен
директор на Откритото първенство на Австралия, който отговаря и за
демонстрационния турнир в Мелбърн) и на други турнирни директори,
защото, ако те не знаят, че той търси уайлдкард, това няма как да стане.
Но Деян продължи да настоява: „Но, Марк, наистина се надявам, че ще
можеш да ми помогнеш - заради здравата ни връзка от Аделаида." Ноле
беше точно зад ъгъла, така че той ни запозна и аз се здрависах с този
младеж. Това беше първият път, когато го видях. И после си спомних
думите на Деян, когато Новак ме потърси да работим заедно малко
повече от две години по-късно."
Както обикновено се случва, настоятелността на Петрович дава резул-
тат - Джокович наистина получава уайлдкард за квалификациите в Аде-
лаида и въпреки че губи от Брайън Бейкър в два сета, този опит му
помага за следващия квалификационен турнир - Откритото първенство
на Австралия. След като побеждава Франческо Пикари и Станислас
Вавринка, той се класира за финалния кръг срещу Уесли Мууди,
южноафриканеца, който го е победил убедително в Базел само 10
седмици по-рано. Този път Джокович е готов и с 6-4 във финалния сет
достига до основната схема на турнир от Големия шлем за първи път.
И къде го праща жребият? Срещу човека, с когото е празнувал заедно
титлата на Ненад Зимонич година по-рано, неговия идол в тениса Марат
Сафин. Лесно е да се даде квалификация на Сафин като лошото момче
на тениса и в по-голямата част от своята кариера той е точно това. Но
наближавайки своя 27-и рожден ден, Сафин започва да осъзнава, че ако
ще добавя нещо към единствената си титла от Големия шлем
(Откритото първенство на САЩ от 2000 г.), преди да окачи ракетата на
пирона и да се впусне в политиката, той трябва да направи още нещо.
Вече е започнал работа с бившия треньор на Роджър Федерер - Петер
Лундгрен, през 2004-та и бе останал на косъм от победа срещу Федерер
на полуфиналите на Мастърса в Хюстън, губейки запомнящ се тайбрек
18 на 20. Така че Сафин наистина е готов за нещо голямо в Мелбърн
през 2005-а и Джокович е малко като таралеж, застанал на пътя на
наближаващ камион. Новак печели само три гейма, но получава звездно
внимание на първата вечерна сесия на стотното издание на Откритото
първенство на Австралия на „Род Лейвър Арена". Това е повратен мач
и за двамата - Джокович играе първия си двубой в основната схема на
турнир от Големия шлем, Сафин прави първа стъпка към първата си и
единствена титла в Мелбърн.
Има една приказка в тениса, която в различни форми може да се отнася
към всеки елемент от живота - че човек се учи повече от загубите,
отколкото от победите. А Джокович претърпява едно много по-
болезнено поражение два месеца по-късно. Играейки за първи път в
Евро-Африканската зона 1 на купа „Дейвис", опитният играч и капитан
на Сърбия Ненад Зимонич казва, че не може да изпълнява и двете си
задължения, така че остава само състезател на двойки и е заменен от
Петрович като капитан на Сърбия за купа „Дейвис". Първият мач е
лесна победа с 5-0 над Зимбабве в Нови Сад, но след това през април
идва сблъсък в Белград, който може да изведе Сърбия до плейофа за
Световната група през 2006 г. Гостува отборът на Белгия и затова не е
никак срамно Джокович да изгуби от 33-тия в света Оливие Рокюс в
първия ден. Янко Типсаревич успява да обърне хода на двубоя с Рокюс,
изоставайки с два сета. Джокович, тогава №142, излиза в петия
решителен мач срещу Кристоф Влиген, поставен само 38 места по-
високо от него. Влиген печели в 4 сета, без да бъде затруднен, и Сърбия
остава още една година във второто ниво на неофициалното отборно
световно първенство по тенис. А както се оказа по-късно, годините са
две...
Въпреки че печели чалънджър турнира в Сан Ремо през месец май -
сцената на неговите триумфи на европейските първенства до 14 години,
класирането на Джокович не е достатъчно високо, за да получи право
да влезе автоматично в основната схема на „Ролан Гарос" и
„Уимбълдън" (ранкингът на един играч трябва да бъде поне 104, за да
си гарантира влизане в основната схема на турнир от Големия шлем, но
и 110-о място в ранглистата обикновено върши работа с оглед на
няколкото редовни контузии на играчи с по-предно класиране), така че
Ноле трябва да премине през квалификациите. В Париж
квалификацията се провежда в седмицата на неговия 18-и рожден ден,
който е на 22 май 2005 г. И както в Мелбърн, той отново преминава
лесно през трите кръга.
Знаейки, че рожденият му ден ще съвпадне с квалификациите в Париж,
Джокович отлага празнуването, което се случва в „Колинг клуб" в
Белград. Става голямо парти, което показва, че бизнес общността в
Сърбия вече е започнала да оценява неговия потенциал. Получава
автомобил от спонсор, въпреки че трябва да го върне след два месеца,
а един от водещите киноактьори на Сърбия - Сергей Трифунович,
изпълнява песен, която сам е композирал, и в нея се разказва как
Джокович побеждава Роджър Федерер и Рафаел Надал. Текстът
подсказва, че наистина ще дойде време, когато той ще започне да
печели срещу тези момчета.
Това обаче няма да се случи на „Ролан Гарос" или „Уимбълдън" през
2005 г. В Париж Роби Джинепри става първият играч, който губи от
Джокович в основната схема на турнир от Големия шлем, преди Новак
да се откаже при 1:1 сета в мач от втория кръг срещу миналогодишния
финалист Гийермо Кория. На „Уимбълдън" Джокович побеждава
Брайън Бейкър, Джими Уан и Уесли Мууди, за да се класира в
основната схема, а след това печели срещу Хуан Монако и Гийермо
Гарсиа-Лопес (обръща мача след 0:2), преди да загуби от Себастиан
Гросжан в третия кръг.
Историята за това как върви съвместната работа на Петрович и Джоко-
вич се разказва по-нататък в книгата. Спорно е дали Ноле щеше да
направи по-голям прогрес и примерно да влезе между №18 и 20 в света,
ако беше останал с Петрович. Още повече че по онова време тенисистът
говори за „златния отбор", състоящ се от самия него, Петрович и
физиотерапевта Милош Йелисавчич. Но имайки предвид, че Джокович
става шампион на турнир от Големия шлем в края на януари 2008 -а и
вече е непобедим номер 1 в света през 2011-а, е трудно да се твърди, че
решението му да се раздели с тази компания е било грешно. Наистина
Новак изглежда в застой, особено що се отнася до класирането, по
време на последвалата 8-месечна работа с Рикардо Пиати и Иван
Любичич, но е ясно, че е научил много неща от италианския треньор и
от хърватския играч, които ще му помогнат в дългосрочен план.
Петрович остава много спокоен, след като Джокович прекратява
работата си с него. „Тези 10 месеца бяха страхотни - казва той. - Имахме
страхотна връзка, Новак е като син за мен. Да, беше хубаво да играя за
купа „Дейвис" и беше тъжно да се откажа така от част от кариерата си
на играч, но имах тези 10 месеца, работейки с него. Не съжалявам
изобщо. Той го оценява и това е най-важното за мен - нямам нужда от
финансова награда, просто съм щастлив от това, че съм бил част от
картината в критичен период от неговата кариера на играч и му
помогнах да се придвижи до Топ 100 толкова бързо. Играчи като Бекер,
Федерер, Надал, Новак - те са един на милион, сякаш не са от тази
планета. Така че аз се чувствах благословен, че съм работил с един от
тях."
Дали времето, прекарано с Петрович, е последната глава от детството
на Джокович, или е първата глава от неговата професионална кариера?
Трудно е да се каже и наистина няма значение. Джокович има пред себе
си дълъг път, а Петрович несъмнено го извежда до много важно място.
Но е възможно да има мнения, че това е максимумът, който двамата
могат да постигнат заедно, и че небрежният Петрович трудно е могъл
да го заведе по-напред. Затова Ноле в онзи момент наистина се е
нуждаел от по-стриктен и по-съсредоточен екип.
Като се класира за Откритото първенство на Австралия, като се кла -
сира и печели мач от първи кръг на „Ролан Гарос" и като се класира и
печели два кръга на „Уимбълдън", Джокович подготвя експлозията на
своята кариера, която ще започне след година.
 Шеста глава
БАЩИ И СИНОВЕ
Периодът в развитието на Джокович от 2001 до 2010 г., когато е между
14 и 23 години, предлага повтарящ се сценарий. Или може би трябва да
го наречем повтаряща се болка, защото това добавя един неприятен еле-
мент в историята на тенисиста. Но това е елемент, без който историята
не може да бъде разказана правилно. Темата е за ролята на неговия баща
Сърджан. Това е трудна тема и едва ли може човек да остане абсолютно
безпристрастен, което е съвсем разбираемо в целия този контекст. При-
състват всички елементи на един бурен руски роман - гордост, семейна
вярност, омраза и жажда за отмъщение.
Сърджан Джокович винаги прави най-доброто за големия си син, но
това би било много по-лесно, ако дарбата на този син беше футбол или
ски. Защото Сърджан не разбира нищо от тенис, в известен смисъл в
този спорт се чувства като риба на сухо. И в същото време, изправен
пред мъдри съветници, които му казват не само че има много надарено
момче, но и потенциален шампион, го кара да започне упорито да търси
начини да финансира израстването на Новак в тениса. Накрая той
успява, но преминава през много сурови изпитания по този път и
неговата прямота, която понякога стига до грубост, оставя своя следа у
мнозина от хората, които са важни за развитието на Джокович. Ако
Сърджан бе благословен с добронамерения нрав на сина си и неговото
желание да вижда добрата страна у хората, той вероятно щеше да има
по-лек път в това отношение. Но комбинацията от безразлична,
понякога враждебна среда и несигурностите на неговия собствен чепат
темперамент означава, че на няколко етапа от историята на Джокович
неговият баща се оказва злодеят в сянка, а понякога излиза и като
злодея на преден план.
Много хора са били свидетели на бурния начин на действие на Сър -
джан, който понякога прекрачва границите на добронамерената
прямота. Някои са по-склонни да говорят за това, други - не толкова.
Мнозина казват, че той почти винаги е бил прав, но това е било
изразявано почти винаги по грешен начин. Всички говорят за тези
истории по-скоро с тъга, отколкото с гняв. Никой не изглежда да е
получавал удовлетворение от избухливия баща на любимия син на
Сърбия, а много разпознават в това поведение елемент на смелост в
праволинейното преследване на успешното развитие на кариерата на
сина му. Както една от жертвите на необузданите реакции на Сърджан
отбелязва: „Той си завираше главата там, където повечето хора не биха
си сложили крака. И всичко това в името на най-доброто бъдеще за сина
му."
Случаят със защитата идва доста по-късно, но си струва да се отбеле-
жат някои епизоди, които водят до това Сърджан Джокович да се пре -
върне в толкова спорна фигура.
Един от първите хора, които усещат стремителността на Сърджан, е
Ладислав Киш. Той е треньор на Джокович в клуб „Гемакс" в Белград
по силата на споразумение, финансирано от основателя и собственик на
„Гемакс" - индустриалеца Джорджо Антел. Какво точно е включвал
този договор, не е известно, защото контрактът е поверителен. Но
изглежда, че клаузите са били щедри по всички стандарти, особено
спрямо стандартите на несигурната икономика на Сърбия във времето,
когато са изминали само две години от бомбардировките на НАТО.
Смята се, че клубът е подсигурявал по три хранения на ден за Джокович
в клубния ресторант, масаж, всички негови тренировки и пътувания по
турнири заедно с Киш и един придружаващ родител - всичко това
платено веднага.
Киш е договорен за треньор на Джокович и на друг обещаващ младеж
на същата възраст - Бранко Кузманович. Киш си спомня: „Бях разпънат
на кръст. Сутрин бях два часа на корта с Новак и след това два часа с
Бранко. А след това следобед - нови два часа с Новак и два с Бранко.
Започвах да се уморявам сериозно - тези момчета можеха да играят, не
беше като да правиш баскетболни упражнения по цял ден. Така че
помолих да нагласят програмата така, че Новак да може да играе с
Бранко. Новак беше по-добрият от двамата, но можеше да тренира с
Бранко. Винаги, когато играеха един срещу друг, те бяха почти
равностойни дори ако Новак печелеше 5 от 6 сета средно. Така че
програмата беше променена и ги сложиха заедно три дни в седмицата
за два часа следобед. Но на Сърджан това не му хареса - каза, че синът
му не може да играе с момче, което е по-слабо от него. Отговорих, че
такова е споразумението, което всеки е одобрил, и е по-добре аз да съм
свеж за всички уроци, но той просто захвърли листа хартия, на който
беше написан договорът с мен. Като се замислиш, реакцията му нямаше
смисъл. Невинаги трябва да тренираш с по-добри от теб, Бранко беше
добър за него и Новак нямаше нищо против, но Сърджан не даваше
синът му да тренира с по-слаби играчи. И Новак в случая нямаше
думата."
Според Киш след този случай Сърджан отишъл при Антел и помо лил
да позволи на Йелена Генчич да придружава отбора на Джокович при
следващото пътуване. Антел казал, че това не може да стане - той
плащал много пари за един треньор (Киш) и един придружаващ роди -
тел, така че нямало как да дава за втори треньор, особено такъв, който
е работил с Новак, преди да навърши 12 години. Сърджан отстоявал
позицията си, докато Антел не го изхвърлил от клуба. Очевидно това е
станало с писмено разпореждане, в което се обявява, че на всички от
семейство Джокович се забранява достъп до „Гемакс", освен на Новак.
„Новак плака много, когато си тръгваше онзи ден - казва Киш. - Защото
ние наистина работехме добре заедно. Но това беше краят на нашата
работа."
Друг човек, който има спорове със Сърджан горе-долу по същото
време, е Войн Величкович. Той е журналистът, който отразява тениса в
„Спортски журнал" - националния спортен всекидневник на Сърбия.
Величкович посещава и пише за един турнир за юноши през 2001 г. На
него играят две обещаващи сръбски момчета - Деян Катич и Джокович.
Катич вече е спечелил „Ориндж Боул" за 12-годишни предишния
декември („Ориндж Боул" е най-авторитетният турнир за подрастващи
извън надпреварите от Големия шлем и е кулминацията на годината в
юношеския тенис). Така че към момента Катич е преди Джокович, поне
като постижения на корта. „Тъй като Катич беше спечелил „Ориндж
Боул", а Джокович не беше спечелил нищо, аз сложих Катич в
заглавието - каза Величкович. - Сърджан веднага ми се обади, след като
го бе прочел. Беше бесен, защото неговият син винаги е щял да бъде
номер 1 във всичко. Беше много ядосан - това бе моят първи контакт с
него." За протокола - Катич никога не влезе в големия тенис. Той почти
проби в световния Топ 500 в края на 2014-а, но все още не може да
излезе на ниво, по-високо от фючърс турнирите.
Нещо подобно се случва на Откритото първенство на Австралия през
2004-та. Джокович се е представил много добре и е стигнал полуфинал
на сингъл за момчета. Но смесените двойки са спечелени от Ненад
Зимонич в партньорство с рускинята Елена Бовина. „Добре, това са
само смесени двойки - разказва Величкович. - Но беше първата титла
от Шлема на това поколение, а Новак просто бе стигнал полуфинал при
момчетата, така че можехме лесно да сложим Зимонич на корицата. Но
решихме да ги сложим заедно на първа страница. Главният редактор на
вестника след това получи обаждане от Сърджан. Той беше бесен, че
неговият син е приравнен с някой, който просто е спечелил смесените
двойки. „Какво е това смесени двойки?", крещял Сърджан. С него
винаги се случваше нещо."
Друг представител на сръбските медии, който се среща с Джокович
още когато е 12-годишен, е Небойша Вишекович. Редовен тенис
коментатор за държавната национална телевизия PTC, Вишекович
вижда потенциала на Джокович и иска да направи всичко, което може,
за да помогне. По едно време опитва да използва своята работа за
правителствен проект, за да осигури 100 000 долара за Джокович. Това
не довежда до нищо, защото никой не обръща внимание на писмото,
което е написал. Вишекович също така взема със себе си средния брат
на Джокович - Марко, на няколко пътувания до Женева, когато работи
за PTC. Вишекович разказва: „Работех в една телевизионна програма и
направих няколко предавания с Джокович. Чувствах, че може да стане
велик играч, имаше добра позиция в юношеските класации и просто го
усещах. Хората, с които говорих и бяха експерти, казваха: „Има нещо в
него, което може да бъде специално - има огромен потенциал." Тогава
нямаше турнири в Сърбия, така че той трябваше да пътува много из
Европа и аз нямах голям шанс да го наблюдавам да играе. Но всеки,
чието мнение ценях, казваше добри неща за него. Не бяхме имали
качествени тенисисти от Бобо Живойнович насам, така че смятах, че е
добра инвестиция да познавам Новак, докато все още беше млад играч.
Той ми каза, че аз съм най-добрият в работата си, и ценеше моето
мнение, което ми бе приятно - предполагам, че ме беше чул по
телевизията."
Вишекович със сигурност чувства, че има добра връзка и с двамата
родители на Джокович, но му предстои да разбере нещо много важно.
В момента, в който Сърджан усети, че някой е дори и най-малко крити-
чен по отношение на сина му, този човек става персона нон грата и
всяка негова предишна помощ бива забравена.
Първият публичен признак за конфликт идва, когато отборът на
Сърбия пътува за Женева през септември 2006 г., за да играе с
Швейцария в плейоф от турнира за купа „Дейвис". Месец преди това
Сърджан е направил коментари в сръбските медии, опетняващи Роджър
Федерер (дали това допринася за злъчната пресконференция на Федерер
онзи уикенд преди мача, не е ясно). Сърджан казва след това на
Вишекович, че би искал той да подкрепя Джокович като фен, когато
коментира. „Искаше да не обръщам внимание на добрите ходове на
съперника или да си мълча в такива ситуации - спомня си Вишекович.
- Всъщност искаше да бъда запалянко, което съвсем противоречи на
моите разбирания за това, което един коментатор трябва да прави.
Коментаторът трябва да бъде обективен. Разбира се, когато има сръбски
състезател на корта, човек леко измества границата, защото аз искам
той да спечели и моите зрители го искат. Но все пак трябва да бъда
обективен."
Отказът на Вишекович да промени коментаторския си стил означава,
че по-нататъшните сблъсъци между него и Сърджан са доста вероятни.
Следващата точка на възпламеняване идва на полуфиналите на Мастърс
турнира в Хамбург през 2008 г., когато Джокович - тогава шампион от
Откритото първенство на Австралия, се изправя срещу Рафаел Надал.
Вишекович коментира сам от студиата на PTC в Белград. Първият сет
е оспорван, но накрая Надал го печели със 7-5. И когато Вишекович се
изключва за двеминутната почивка между сетовете, Сърджан нахлува в
коментаторската кабина, крещейки на охраната: „Аз съм бащата на
Новак Джокович."
„Той влетя вътре, каза ми, че това, че точно аз съм сръбски
коментатор, е позор - спомня си Вишекович. - Бил съм обсебен от Надал
или нещо такова. Просто му казах да си ходи. Микрофонът беше
изключен - той бе достатъчно разумен да знае, че не може да го прави,
докато съм в ефир. Но държанието му бе много агресивно и след това
ми беше адски трудно да се концентрирам. Бях наистина разстроен.
Добре че имах успокоителни в чантата си и взех едно хапче."
Следващия понеделник Вишекович успява да се докопа до Александър
Тиянич, главен редактор на PTC, и му казва да изслуша записа и да пре-
цени какво е станало. „Имах нужда от защита - каза Вишекович. - Но не
я получих. Редакторът ми каза, че ще се оправи по свой начин със
случая. Това означаваше, че няма да направи нищо, с което да накара
Сърджан да усети, че не се бе държал добре."
Вишекович очевидно се е чувствал относително в безопасност, защото
пренебрегва настояването на Тиянич да не казва нищо на журналистите.
Медиите разбират за нахлуването на Сърджан в коментаторската
кабина и раздухват историята. Дори е създадена фейсбук група,
наречена „Подкрепа за Небойша Вишекович", и за няколко дни тя има
10 000 последователи. Дали това защитава позицията на Вишекович в
PTC, е трудно да се каже - трябва да е било изкушаващо за Тиянич и
останалите да уволнят коментатор, който е на нож с бащата на новия
спортен герой на страната. Но Вишекович е представен като добрия в
медиите и нежеланието на телевизията да го защити изглежда някак
жалко.
Не че това има голямо значение в дългосрочен план. Девет месеца по -
късно новоучреденият турнир „Открито първенство на Сърбия" се
играе в клуб „Новак" в Белград. Турнир от нисък ранг на ниво АТР,
създаден на гърба на успеха на Джокович. Сърджан, който е водещ в
организацията му, моли PTC да изключи Вишекович от коментаторския
екип за турнира.
Това не е просто молба на Вишекович да бъде забранено да коментира
мачовете на Джокович, а се отнася за всички срещи на турнира.
Сърджан подкрепя искането си със заплаха, че ще даде правата на друга
телевизия, ако на Вишекович се позволи да коментира. Редакторът на
PTC се съгласява, а Вишекович напуска. По-късно журналистът
заявява, че от PTC, вероятно от страх от медийна реакция, са му
предложили повече пари. Но той отказал, за да няма занапред само
проблеми.
Може да се каже обаче, че тази тактика има обратен ефект за Сърджан.
Вишекович работи по онова време за новосъздадения независим
спортен ТВ канал „Спорт клуб", стартирал през 2006-а. Така че „Спорт
клуб" отмъква Вишекович, който става един от водещите тенис
коментатори там.
Интересното е, че Вишекович твърди, че Сърджан се опитал да окаже
натиск на редактора и на „Спорт клуб" да не му дава да коментира
мачове на Джокович. Но колкото и нелогично да звучи, частната
телевизия била тази, която се изправила срещу Сърджан по начин, по
който държавният оператор не го направил. Резултатът е, че Вишекович
и в момента коментира повече мачове, отколкото когато е в PTC, в това
число много повече двубои на Джокович. „Спорт клуб" има правата да
показва 54 турнира от АТР на година, включително тези от Мастърс
1000 сериите и световните финали на АТР. Така че Вишекович
коментира почти всеки мач на Джокович, извън тези от турнирите от
Големия шлем („Уимбълдън" е единственият мейджър турнир, за който
„Спорт клуб" има правата).
Има една последна схватка между Сърджан и Вишекович. През април
2010-а Сръбската федерация по тенис поканва Вишекович да бъде
водещ на церемониите за мача за „Фед Къп" между Сърбия и Словакия,
на който сърбите са домакини. Когато Сърджан разбира това, обявява
на федерацията: „Това няма как да стане." Имайки предвид
зависимостта на федерацията от желанието на Джокович да играе или
не за купа „Дейвис" (Сърбия към онзи момент още не е печелила
купата), не беше толкова изненадващо, че Вишекович е оттеглен.
Плащат му, както е договорено, но му казват, че не може да работи като
водещ. Историята отново излиза в медиите, а вестник „Курир"
публикува двойна снимка на заглавната си страница, която изобразява
Вишекович като добрия, а Сърджан като злодея. Джокович със
сигурност я вижда, но капитанът на Сърбия за купа „Дейвис" Богдан
Обрадович, който е едновременно бивш треньор на Джокович и добър
приятел на Вишекович, обяснява точно как е възникнал проблемът и че
Сърджан до голяма степен е причина за него.
От периода 2009-2010 Сърджан и Вишекович се държат все едно дру-
гият не съществува. „Воя Величкович не говори със Сърджан - казва
Вишекович. - Всеки журналист в Сърбия има проблем със Сърджан.
Просто аз имам най-голям проблем."
И все пак не са само треньорите и представителите на медиите, които
имат проблеми със Сърджан. През април 2004 г., три месеца след като
Джокович е достигнал полуфиналите на турнира за момчета на
Откритото първенство на Австралия, играещият капитан на сръбския
отбор за купа „Дейвис" Ненад Зимонич избира все още 17-годишния
тогава Новак за четвърти член на своя отбор за срещата срещу Латвия.
Мачовете се играят на бърза настилка на закрито в клуб „Гемакс" в
Сърбия. Зимонич все още играе на сингъл и е спечелил един турнир на
ниво чалънджър преди няколко седмици, той има на разположение и
младия Янко Типсаревич за втория сингъл, който по това време е в Топ
200, и Деян Петрович, който е в Топ 150 на двойки. Така че не се нуждае
от Джокович в отбора, но тъй като двамата са тренирали заедно няколко
уикенда за купа „Дейвис", Зимонич го включва в състава, за да натрупа
опит.
Джокович обаче очаква да играе и е много разочарован, когато това не
се случва. „Беше невероятно - спомня си Зимонич. - Мислеше, че ще
играе още първия ден. Спомням си как ми каза, че е толкова разочаро -
ван, че не е могъл да играе. Отговорих му: „Слушай, ще имаш шанс да
играеш, но всичко ще стане постепенно. Напрежението за купа
„Дейвис" е голямо, ти си още млад, има много време за теб; дори ако
играеш в мач без значение, за теб ще е трудно да се справиш." Но той
само повтаряше: „Кога ще имам шанс да играя? Какво трябва да
направя, за да заслужа шанс да играя?" Никога не се страхуваше от
предизвикателство. Никога не съм го виждал да се страхува от някого
или от това да поеме отговорност, независимо каква беше тя. Това беше
невероятно, дори тогава. Джокович прие решението ми и беше много
щастлив да направи своя дебют за купа „Дейвис" в мач без значение
срещу Янис Скродерис, който той печели с 6-2, 6-2, за да изведе Сърбия
до победа с 5-0 в двубоя."
По-трудно приема решението Сърджан. „Смяташе, че моята най-го-
ляма грешка е, че не съм пуснал Новак да играе още първия ден - раз-
казва Зимонич. - Той не одобри това и от този момент нататък ние не
си говорехме изобщо. Следващия път, когато се поздравихме, беше
година по-късно, когато Новак ме покани на 18-ия си рожден ден, а
родителите му посрещаха гостите. Новак ме помоли шест или седем
пъти: „Моля те, ела." Това беше първият път, когато поздравих
Сърджан след мача за купа „Дейвис". След като Новак навърши 18,
беше много по-лесно да работя с него, защото можех да правя повечето
неща директно с него, а не чрез Сърджан. Уважавам Сърджан и той ме
уважава, но не общувам особено много с него."
 Деян Петрович разказва подобна история. Той е треньор на Джокович
от късното лято на 2004-та до края на турнира „Уимбълдън" през 2005-
а. Гледа мачовете на Джокович на фючърс и чалънджър турнирите,
професионалния тур и двубоите му на Големия шлем. През десетте
месеца, в които работят заедно, Джокович се придвижва от 272-ро до
94-то място в света и по това време става най-бързо прогресиращият
тенисист.
„Никой не знаеше защо работата ни приключи и няма никакво задово -
лително обяснение за това - казва Петрович. Сърджан изигра главна
роля в тази история. Той винаги беше шефът. Огромната заслуга е
негова, независимо дали го харесвате, или не. Той винаги опитваше да
даде всичко на Ноле, най-доброто, на което беше способен. Ноле
знаеше това. Сърджан споделяше глада на Ноле за победи, но беше
много труден човек. Провалът за него означаваше, че той изгаря всички
мостове. Докато си с него, не можеш да се оплачеш. Той е приятен
човек, с когото да си пиеш бирата. Ако те харесва, всичко е наред. Но
ако не те харесва по някаква причина, просто те няма и нищо не можеш
да направиш по въпроса. Мисля, че сега той съжалява за много от
нещата, които е направил срещу някои хора."
Петрович твърди, че имал устна уговорка да работи с Джокович цели
три години и договор за една. И въпреки това не е получил никакви
неустойки, независимо че договорът е прекъснат по-рано. Не че това го
притеснява - той притежава неконфронтационното спокойствие на
австралиеца в по-голяма степен от ранената гордост на сърбина. И е
щастлив, че е помагал по пътя на Джокович към върха. Въпреки че се
отказва от кариерата си на играч, за да тренира Джокович, неговата
дългосрочна цел е да основе академия в Сърбия и сега той има такава в
Крагуевац, на около 130 километра южно от Белград. Присъствието на
Джокович на върха на световните класации е най-големият тласък на
бизнеса на Петрович, а той също така тренира за малко и следващия
обещаващ сърбин - Никола Милойевич, така че е имал в ръцете си тези,
които можеха да подобрят състоянието на тениса в Сърбия.
Но Петрович само намеква за езика, използван от Сърджан, когато
Джокович-старши го е уволнил: „Моята култура и възпитание са никога
да не мразя никого. И в този смисъл наистина не разбирам защо
Сърджан приключи с мен. Не беше много приятно. Думите, които
използва, не бяха приемливи за човек, който беше спрял с кариерата си
и всъщност бе дал сърцето си за неговия син. Не беше подходящ начин
да приключим. Той ме уволни, но нямаше нужда да е така. Моята
култура, идвайки от Австралия, беше да правя нещата по един добър,
дипломатичен начин и никога не съм бил агресивен човек, така че и до
днес не разбирам философията му. Но разбирам, че той така
приключваше всички връзки. Сърджан имаше своя собствена
философия и имаше къс бушон. Ако имаше по-дълъг бушон, ако имаше
време да помисли, нямаше да каже някои от нещата, които казваше. Но
той изпушва. И никога не се извинява. Извиненията не са част от
неговата система. Аз разбирам, че ако някой говори лоши неща за сина
му, това автоматично означава конфликт. Но когато някой иска само
най-доброто за сина му - това не го разбирам, и до ден днешен не
разбирам философията му в това отношение. Това беше нещо, което
Новак промени, защото Сърджан съсипваше репутацията му."
Джокович наистина беше започнал да взема нещата в свои ръце, след
като порасна, но правеше това бавно и полека. И начинът, по който
прекъсна работата си с Петрович, илюстрира това, че никога нямаше да
тръгне срещу баща си, докато Сърджан може да стои на краката си.
Петрович казва: „Бяхме у тях за квалификационния турнир (на
„Уимбълдън") и когато той се класира, аз казах: „Добре, време е да
отпразнуваме класирането с по една бира." Така че Новак изпи една от
редките си бири. Тогава му казах, че това ще бъде последният ни турнир
заедно. Бях имал среща със Сърджан след „Ролан Гарос" и знаех, че се
разделяме след „Уимбълдън"... И двамата имахме сълзи в очите си и се
прегърнахме. Казах: „Нека да завършим силно." И той стигна до трети
кръг тази година, така че наистина завършихме силно. Сърджан беше
шефът, така че Ноле не можеше да взема решенията. Той знаеше колко
жертви е направило семейството за него, така че нямаше вариант, при
който той да каже: „Не, не искам да сменям Петрович с Пиати." Беше
ли Сърджан чудовище? Почти сигурно не, дори и когато често се
държеше по начин, който оставяше у хората чувството, че е доста
чудовищен. Самият Сърджан никога не е давал интервю на английски
и много рядко даваше интервюта на сръбски. Но той се съгласи на
едночасово интервю за сръбската телевизия Б92 два месеца след като
Сърбия беше спечелила купа „Дейвис" през декември 2010 г. Недоволен
от ръководството на Джорджо Антел и Слободан Живойнович в
Сръбската тенис федерация, Сърджан стана част от преврат, който
имаше за цел да отстрани индустриалеца и бившия полуфиналист на
„Уимбълдън".
По-голямата част от интервюто беше посветено на федерацията и пре-
врата, но в последните няколко минути той говори за себе си и за
ролята, която е изиграл в търсенето на най-доброто за големия си син.
„Не мисля, че съм арогантен. Не мисля, че съм неприятен. Само казвам
това, което мисля за правилно и справедливо. Казвам това, което имам
предвид. Ние като семейство няма от какво да се срамуваме. И като
глава на това семейство аз няма от какво да се срамувам. Няма какво да
крия. Ако нещо ме наранява, аз говоря за него. Очаквам хората да
приемат това, което казвам, по правилен начин. И вярвайте ми,
обикновените хора в градовете из Сърбия не само го приемат по
правилния начин, но го приемат с ентусиазъм, защото казвам каквото
мисля. Не се крия зад измислени отчети на някоя маркетингова агенция.
Те знаят много добре колко труден е бил животът на нашето семейство
през последните 17 години. Живеехме под наем, трябваше да вземаме
пари назаем, тъй като нямахме за самите нас, въпреки че имахме
прилични доходи за онези времена. Разходите за кариерата на
Джокович бяха по-големи, отколкото можехме да си позволим.
Вземахме назаем от лихвари на 10,12,15 процента месечна лихва. И се
затруднявахме да изплащаме тези заеми, беше дяволски трудно. Случ -
ваше се на няколко пъти да нямаме пари и за хляб за деня. След това
продадохме всички златни бижута, които аз и съпругата ми имахме.
Спяхме на диван в хола в един от онези апартаменти под наем в
продължение на 10 години. Не можехме да си позволим нов матрак -
вместо това използвахме одеяла, за да допокрием пружините, които ни
бодяха по гърдите и гърба."
Когато го питат дали всичко това си е струвало, той казва: „Разбира
се, но ние постигнахме това без ничия помощ. Нито на държавата, нито
на общината, нито на федерацията по тенис."
Тук е редно да отворим една скоба. Сърбия в началото на 2000 г. е
страна, която се възстановява от кървава гражданска война и от
загубата на своята водещата позиция в Югославия, където е най -
влиятелната от шестте федеративни държави. Не е необходимо да се
уточнява, че далеч не всяка бизнес сделка, която става в Сърбия по
онова време, е изцяло чиста. Доста голяма част от бизнеса се прави под
масата и в сивия сектор и много хора в Сърбия, които се справят добре
тогава, не биха приветствали твърде много контрол на техните бизнес
дела. В тази среда Сърджан трябва да намери финансиране за кариерата
на сина си. Той продава ресторанта си в Белград, за да освободи пари
за пътуванията на Новак в юношеския тур, накрая се отървава и от
пицарията си в Копаоник, макар и с цената на дълъг съдебен процес,
който е усложнен от факта, че той е ползвал помещенията, без да плаща
наем от много години.
Не намеквам, че Сърджан е правил нещо нередно, но има нужда от
известно разбиране на трудния икономически климат, в който той
работи, и вероятно ще е несправедливо да осъждаме тези, които са
искали просто да намерят равни условия.
Проблемът е, че чепатият характер на Сърджан не само му създава
врагове, но и означава, че понякога хората съдят за него по вече създа-
дената му репутация на скандалджия. Той разказва една история, когато
е трябвало да отиде да търси средства от правителствен служител, но се
върнал с празни ръце. Има версия на тази случка, която предполага, че
Сърджан тогава сам е предопределил своя провал в тази мисия. Според
тази версия чиновникът имал навик да записва всички разговори. Сър -
джан отишъл при него с няколко приятели и на един етап от интервюто
служителят излязъл от стаята, уж за да провери нещо, но в действител -
ност, за да чуе разговора на Сърджан и приятелите му в свое отсъствие.
Тонът на Сърджан се променил от учтиво-благосклонен на такъв,
съдържащ презрителни коментари за служителя. Така че разговорът не
довел до нищо - всъщност чиновникът твърди, че се е конфронтирал със
Сърджан заради това, което той казал в негово отсъствие. Дали
историята е вярна, не е сигурно, но това няма почти никакво зна чение -
репутацията на Сърджан за (не)уменията му да общува бе такава, че
повечето хора, които го познаваха, можеха да повярват, че това е
истина. Така че той бе преценяван от гледна точка на миналото си,
независимо от това дали наистина бе обидил правителствения
служител, или не.
Това, което е забележително, е, че повечето от тези, които са били от
потърпевшата страна на поведението на Сърджан, имат много
съчувствени обяснения за него. Войн Величкович - благият, почти
добродушен кореспондент на „Спортски журнал", казва: „Първото
нещо, което трябва да се каже за Сърджан, е, че той беше много добър
баща. Научи трите си момчета да бъдат възпитани и родолюбиви.
Сърджан беше абсолютно сигурен, че Новак ще успее, и бе много
ядосан, че никой друг не виждаше това. Той очакваше държавата,
федерацията, всички да помагат, защото виждаше бъдеще за сина си.
Но за него изглеждаше, че никой не се интересува от Новак, докато той
не стана наистина голям, което направи Сърджан един обиден човек и
това беше основната причина неговите реакции да са толкова яростни.
Вярно е, че федерацията не направи нищо, за да му помогне в ранните
години. Но те нямаха пари, нито интерес, нито идеи - просто не можеха
да направят нищо. За тях беше голяма стъпка, ако имаха три кутии с
топки за тенис. Това беше достатъчно за много играчи, но не и за
състезатели като Джокович, Янкович, Иванович. Така че аз разбирам
раздразнението на Сърджан, разбирам неговия характер. За мен той е
като спортист, който гори в играта, след това отива да пие бира и всичко
е наред. Само че при Сърджан просто отнема повече време да бъде
наред."
Въпреки многото спречквания Небойша Вишекович има подобна
оценка: „Неговият баща го направи, никой друг. Тук нямаше никаква
инфраструктура, нямаше никакви пари, той нямаше никаква подкрепа
от правителството, от федерацията - всичко идваше от семейството му.
От тази гледна точка аз напълно разбирам Сърджан, но той не знае как
да се справя с това. Той не може да спре и това дори му харесва, все
още мрази всичко - толкова омраза таи в себе си. Хората харесват
Новак, защото той представя Сърбия по един красив начин. Но
семейството му не е долюбвано, защото то представя Сърбия по много
различен начин. Омразата идва от времето, когато Сърджан търсеше
пари и никой не искаше да му помогне. И тогава си е казал: „Добре,
един ден, когато Новак е номер едно в света, тогава ще видите." Сега
Новак е номер едно - за Сърджан това е време за разплата."
Роденият в Белград Вишекович предлага и една друга хипотеза. „Те са
от Косово - казва той. - То е по-малко космополитно от Белград, по-
малко модерно и типичното семейство оттам е много патриархално.
Сърджан ме обвинява, че не съм достатъчно патриотичен. Вероятно
това има нещо общо с Косово. Може би хората от Белград нямат такава
страст за Сърбия като хората от Косово, или поне това изглежда така за
хората от Косово."
Една тема често се промъква между коментарите за начина, по който
действа Сърджан, и това е, че повечето ходове, които е направил, в
крайна сметка се оказват полезни и с добър резултат. Иван Любичич
казва: „Сърджан през повечето време е прав, но начинът, по който го
показва и се опитва да свърши нещата, е грешен. Той също се е
променил напоследък, но очевидно маниерите са си маниери."
Боян Божович е партньор на Джокович на двойки, когато двамата в
тандем стават европейски шампиони за юноши в ранните си
тийнейджърски години. Той вярва, че поне част от масовата антипатия
към Сърджан всъщност е ревност.
„Сърджан имаше много, много тежки моменти както в собствения си
живот, така и борейки се за Новак. А в Сърбия доста хора не прощават
успеха. В Сърбия има мнозина, които не са успели в живота и завиждат
на успеха на другите. Федерацията не помогна на Новак, когато той
беше най-добрият тенисист в юношеска възраст в Европа, и Сърджан
резонно беше бесен. Сега обаче всички са доволни да печелят на негов
гръб и Сърджан не харесва това. Новак иска да играе за страната си, но
не се интересува особено от федерацията. Сърджан има силен характер,
който изигра голяма роля в живота на Джокович. Той се отказа от
всичко, за да има Новак това, от което се нуждае. В семейството
жертваха всичко за Новак. Всеки във фамилията си има своя собствена
работа - майката, бащата, чичото Горан. Марко и Джордже страдаха
малко, но това е нормално във всяко семейство с надарено първо дете -
второто винаги страда малко. Но аз харесвах и харесвам Сърджан. Беше
много забавен, все още е и имаше много съвместни моменти с моя баща,
които бяха много любопитни. Сърджан просто преследваше целта си и
не се интересуваше от останалите. Просто имаше една цел."
Деян Петрович казва нещо подобно. „Единственото нещо, от което
наистина се интересуваше Сърджан, е Новак и понякога, когато си реа -
лист относно сина му, Сърджан просто не приемаше това. Той имаше
своя гледна точка и това е. Никога не се опитваше да прави като Ричард
Уилямс (бащата на Винъс и Серена) и да бъде треньор - дойде само на
три турнира през 10-те месеца, в които работих с Новак. Понякога
задаваше въпроси, но не се месеше. Но докато не получеше това, което
искаше за сина си, не спираше. Гладът за успехи и битките - тези неща
направиха Новак това, което е той сега. На Сърбия липсваха елитни
квалифицирани треньорски кадри по онова време и Сърджан винаги се
опитваше да намери някой по-добър. Сърджан съзря у мен
възможността да изведа Новак по-нагоре. Добре се разбирах с Новак,
знаех доста за тениса, самият аз съм имал велики треньори. Дотогава
Сърджан никога не беше оставял Новак, беше винаги с него. Дори ми
каза, че аз съм единственият човек, на когото би казал: „Ето това е
синът ми, можеш да пътуваш с него." Разбирах, че в един момент щях
престана да съм толкова полезен и че той щеше да се раз дели с мен. Но
просто не мисля, че начинът, по който това стана, помогна на Новак."
Ладислав Киш, друг треньор, който „изгуби" Джокович благодарение
на намесата на Сърджан, споделя: „Можете да казвате много неща за
Сърджан, но това, което правеше, беше добро за момчето му. Не мисля,
че Сърджан някога е имал самосъзнанието или е вярвал, че прави нещо
грешно. Но той много рано разбра и видя какво представлява Новак и
извървя целия път, докато получи това, от което Новак се нуждаеше.
Сърджан никога не се месеше в тренировъчния процес, така че аз нямам
оплаквания в това отношение."
Сега, когато две от бившите шест югославски републики са членов е
на Европейския съюз, а останалите кандидатстват да се присъединят, е
лесно да се пренебрегне суровата действителност на икономическата и
политическата ситуация по времето, когато Джокович е момче.
„Сърджан беше в много тежко положение", казва Ненад Зимонич,
ветеран от златното поколение на Сърбия, роден през 1976-а, така че
вече е възрастен по време на разпада на Югославия. „Икономиката беше
зле, имахме санкции, не можехме да получим визи за определени
държави. Аз бях в сходна ситуация като юноша. Не можех реално да се
състезавам, не можех да участвам на някои състезания за юноши защото
дори не можех да влизам в страните, където те се провеждат. Бяха тежки
времена! Сърджан се бореше да намери спонсори, бореше се да получи
внимание. Така че, когато спореше с журналистите, че не отразяват
достатъчно Новак, може би просто се опитваше да създаде малко повече
публичност, което да му помогне да намери средства. Той със сигурност
ме използваше много, питаше ме за съвети като този дали да прати
Новак в академията на Пилич."
Йелена Генчич изказа мнението, че Джокович никога няма да крити -
кува своя баща. Пред обществеността това беше вярно - патриархалната
природа на семейството на Джокович беше проникнала в Новак до
степен, в която той по-скоро би тръгнал тотално срещу интересите си,
вместо да критикува баща си. А налице е и фактът, че Джокович е
невероятно благодарен за всичко, което баща му е направил за него.
Но това, което се случва зад завесите, е нещо различно. Знае се, че
Сърджан не харесва дългогодишната приятелка на Джокович, Йелена
Ристич, но въпреки всичко не наруши тяхната връзка и сега се твърди,
че отношенията между Сърджан и г-жа Джокович са много по-топли.
Така че е твърде вероятно Джокович да е разменил думи със
семейството си, за да каже на баща си да се успокои. А и в поне три
случая той не успява да запази личното пространство на семейството
си.
Първият случай беше през 2008 г. на Откритото първенство на Австра-
лия, когато семейството му го аплодираше малко по-шумно, отколкото
се харесваше на повечето хора. Джокович забеляза това и промълви
нещо в своя бокс, след което аплодисментите бяха значително по -тихи.
Какво точно каза, никой не разбра, но това беше забелязано, защото
беше нещо значително. Следващият случай дойде само година по-късно
на първото Открито първенство на Сърбия в Белград. Този случай беше
не толкова деликатен - всъщност някои хора твърдят, че Джокович
действително е избухнал пред Сърджан. Със сигурност той му е казал
безусловно да напусне, инструкция, забелязана от няколко
представители на медиите. Сърджан наистина надлежно си тръгна,
забелязан по-късно да се разхожда по брега на реката и да пуши огромна
пура.
Третият случай дойде на „Уимбълдън" през 2009 г., когато Джокович
играеше с Томи Хаас (и загуби от него). Джокович каза на целия си
екип, включително на Сърджан, да напуснат неговия ъгъл. Само чичо
му Горан се върна след мача. Когато го помолиха да обясни какво се е
случило, единственият коментар на Горан беше, че това са семейни
неща и няма какво да се коментира публично. Тактически Джокович
може да е бил щастлив, че тези инциденти са забелязани, но никога не
каза или не направи нещо, което би унижило баща му или някой член
на семейството публично.
Има още един човек в историята на Сърджан Джокович, чиято роля е
от решаващо значение, защото е толкова непознат за обществеността:
съпругата му Дияна, майката на Новак. На нея не й е никак лесно в
ролята на „спокойната скала", която държи семейството заедно, докато
съпругът й често попада в нежелани заглавия в сръбските вестници.
Тези обстоятелства не правят нейната роля в обществото особено
удобна и тя рядко говори пред медиите. Направи изключение за своя
50-и рожден ден, когато даде интервю за сръбския вестник „Блиц" за
ролята си като майка. Интервюто, разбира се, беше видяно и прочетено
от много хора, но едва ли бе разбрано изцяло от всички тях.
Партньорът на двойки на Джокович от младежките години Боян
Божович казва: „Дияна е много силна и позитивна жена, тя много се
грижеше за Новак зад кулисите. Трябваше да бъде много силна и беше."
А Деян Петрович описва Дияна така: „Тя беше страхотна майка.
Предполагам, че за да бъде в къща с четирима мъже, тя трябваше да
бъде точно такава. Тя беше тази, която се грижеше за това Новак да яде
правилните неща, да носи правилните дрехи - в това отношение тя
свърши невероятна работа, свалям й шапка. А и двамата по-малки братя
са добри деца. Не й беше лесно, но тя има много силна връзка с Новак.
Всъщност по някакъв начин Новак е този, който вероятно задържа
родителите си заедно."
Би било добре да се усеща, че на някакъв етап от кариерата си Джоко-
вич вече ще е постигнал достатъчно, за да може Сърджан да се отпусне
и да не чувства нуждата да търси отмъщение или разплата с тези, които
не са разпознали таланта на неговия син преди много години. Този
момент трябваше вече да е настъпил досега и доста по-рано. До
началото на 2012-а Джокович беше едноличен номер 1 в света и
държеше три от четирите титли от Големия шлем. Сърджан спокойно
можеше да твърди, че е този, който се е смял последен. Въпреки това
по-късно същата година той постъпи в интензивното отделение в
белградска болница с диагноза инфекция на дихателните пътища. За
известно време лекарите не успяваха да диагностицират заболяването и
за няколко дни животът му дори беше в опасност. Но той се пребори с
болестта и Джокович завърши годината с победа над Роджър Федерер
във финала на Световните финали на АТП в Лондон.
Много хора твърдят, че след болестта си Сърджан изглежда по -спо-
коен човек. Може би - но той трябва да бъде тестван, преди да сме
твърде сигурни. А и забележките, които отправи към сръбския
всекидневник „Курир" през юли 2013 г., предполагат, че огънят и
непримиримостта му все още са живи (той обвини Федерер, че се
опитва да дискредитира Джокович, и каза, че Надал иска да е приятел с
Джокович само когато го побеждава).
Сега, когато Сърджан има уважаван дом и удобен матрак, на който да
спи, би било нормално да се мисли, че той може да се наслаждава на
оставащите години от кариерата на Джокович, без да смята, че целият
свят е негов враг. Но може би това просто не е в характера му. Или по-
скоро въпросът е - имаме ли право да продължаваме да съдим някого
заради очевидната му неспособност да промени нагласата си, че вече не
е толкова жизненоважен за невероятния успех на сина си?
Няма съмнение, че Сърджан изигра централна роля в пътя на своя син
до върха. За да направиш омлет, трябва да счупиш яйцата и беше неиз -
бежно той да не счупи известно количество яйца по бурния си път. Но
наистина ли се налагаше да счупи толкова много от тях? Въпросът може
би е несправедлив, но остава да витае дори и при най-безпристрастната
оценка на избухливата личност на Сърджан Джокович и на неговия тол-
кова по-спокоен и достоен най-голям син.
 Седма глава
НАЧАЛОТО НА МАНИЯТА
Смяната на треньора Деян Петрович с Рикардо Пиати през юли 2005
г. вече е договорена от Сърджан, преди Джокович да напусне Париж, за
да отиде да играе на тревата в Лондон. От гледна точка на ситуацията
това е много умен ход и няма съмнение, че Джокович върви в
правилната посока.
Любичич има в този момент годината на живота си - той започва 2005-
та, оставайки на косъм от победата над безспорния световен номер 1
Роджър Федерер в три финала и е надделял над дрийм тима на САЩ за
купа „Дейвис", състоящ се от Андре Агаси, Анди Родик и близнаците
Брайън, почти собственоръчно в Лос Анджелис в първия кръг на
надпреварата (той има нужда от помощта на Марио Анчич в двойките,
но до голяма степен това наистина е мачът на Любичич). През тези
няколко месеца на 2005-а спокойно може да се каже, че Любичич е
вторият най-добър тенисист след Федерер.
Амит Наор, израелският агент, който е подписал с Джокович, предста-
влява също и Любичич. Наор, Пиати, Любичич и Джокович сядат и
решават, че могат да работят заедно. „Никога не съм имал проблем
Рикардо да тренира и други играчи - казва Любичич. - Просто нямах
нищо против, никога не съм усещал нуждата от треньор за 24 часа 7 дни
в седмицата. Аз просто се нуждаех от определени неща. Начинът, по
който работи Рикардо, е не да ти казва от какво се нуждаеш, а да
обяснява нещата и да те кара да ги разбереш. Така че винаги имаше
време, в което трябва да седнеш и да обработиш цялата информация.
Веднъж като я разбереш, ти си човекът. Ти вземаш решенията и това те
прави по-добър играч."
Лесно е за Любичич да бъде спокоен при подписването на това спора-
зумение, защото той е и си остава главният състезател на Пиати.
„Много е важно в един отбор да се знае кой е номер 1 по приоритет и
кой е номер 2 - казва Любичич. - Защото няма как да тренираш двама
топ играчи. Идеалната комбинация е един топ играч и след това млад
тенисист, който да се учи от лидера. Най-добре е младият да е с висок
ранкинг, за да могат двамата да играят в едни и същи турнири, така че
в този случай това работеше без проблеми. Но трябва известно
разбиране от страна на по-младия състезател."
Всичко това звучи логично и елегантно, но какво се случва, когато
тези двама играча се изправят един срещу друг? Това е дългогодишен
проблем на треньорите, наемани от компании за спортно облекло,
когато изведнъж се окажат с двама свои играчи един срещу друг. Те в
такива случаи обикновено не присъстват на корта. Такъв беше и
отговорът на Пиати, когато Любичич и Джокович играха един срещу
друг в хърватската столица Загреб през февруари 2006 г. Той
предпочете да гледа мача по телевизията. Беше първият полуфинал на
Джокович от тура и той спечели първия сет с тайбрек, преди да загуби
със 7-6, 3-6, 4-6. „Спомням си, че психологически беше много трудно -
твърди Любичич. - Но в крайна сметка това е само един мач и се налага
да се адаптираш."
Джокович прекарва почти година, работейки с Пиати и Любичич. В
този период той прави сравнително скромен прогрес, издигайки се от
94-то до 63-то място в ранглистата. Но много голям напредък е
постигнат зад сцената, което ще му помогне по-късно.
В една от техните ранни тренировки Пиати забелязва нещо.
„Почувствах, че той гледа топката по странен начин - казва
италианецът. - Не мога да си спомня какво точно беше Странното, но
знаех, че Горан Иванишевич беше имал проблеми с очите и когато ги
разреши, спечели „Уимбълдън". Така че аз попитах Новак дали някога
си е преглеждал очите. Той каза, че не е, така че му предложих, като си
отиде в Сърбия следващия път, да посети очен лекар. Той го направи и
се оказа, че има сериозен проблем, който се нуждае от корекция."
Оттогава Джокович носи контактни лещи, а от време на време слага и
стилни очила в ситуации извън корта. Също така в началото на
съвместните им тренировки Любичич предлага на Джокович да си
смени кордажа на ракетата си. Той използва синтетика и на
вертикалния, и на хоризонталния кордаж. Любичич казва на Джокович:
„Слушай, всички най-добри играчи освен Рафа използват комбинация
от синтетика и естествен кордаж!" Хърватинът предлага на Джокович
хибрид от синтетика и естествен кордаж и избира по-доброто качество
на синтетичния кордаж от това, което ползва до този момент. Новак
приема съвета.
През май 2006 г. Джокович получава контузия на стъпалото. Наор
търси помощ от израелския физиотерапевт Рафи Виршувки, който от
своя страна праща тенисиста при Тамир Кфир - самият добър тенисист
на аматьорско ниво и след това прочул се с изработката на ортопедични
стелки и протези. Като анализира походката на Джокович, Кфир решава
да изработи три различни комплекта стелки - за трева, за клей и за
твърди кортове. Джокович разчита много на гъвкавостта на глезените
си, особено когато успява да отвръща с мощни удари дори когато е
разпънат на корта в почти пълен шпагат и за другите тенисисти в тази
ситуация би било достатъчно само да прехвърлят топката. Затова
значението на анализа и решението на Кфир не могат да бъдат
подценявани. След като побеждава последователно Роджър Федерер и
Анди Мъри в три сета, за да спечели Откритото първенство на
Австралия през 2011 г. с изключителна игра с крака, Джокович изпрати
в публиката ракетата, тениската, чорапите и обувките си - но преди да
хвърли обувките, той извади стелките. Когато го попитаха дали има
специални стелки, той отвърна: „Да. Това е тайната на моята игра с
крака. Хванахте ме!"
Любичич си спомня: „Това, което ме порази, е, че той наистина знаеше
от какво има нужда. Имахме общ фитнес треньор, но Новак бързо
разбра, че се нуждае от различен подход при физическата работа.
Специалистът, с когото работехме, Салвадор Соса, базираше
тренировките на чистата експлозивна сила и мощ, докато Новак
усещаше, че трябва да бъде по-гъвкав, по-мек, което виждате сега на
корта. За него винаги разтягането беше много важно, както и това колко
е гъвкав. А Соса не работеше по този начин. Мисля, че Джокович много
скоро стана наистина зрял играч. Смятам, че всеки тенисист стига
момента, в който става мъж, а при него това се случи наистина бързо.
С мен това стана, когато бях на 23 или 24, а при Новак - на 17 или 18 г.,
което обяснява защо той се разви толкова бързо. Не бе много по шегите
и закачките, въпреки че ги харесваше. Искаше да стане възможно най-
добър. След като осъзна кой е в действителност и че върви в правилната
посока, той като №1 се поотпусна и даде отново свобода на тази своя
страна, която е част от характера му - да си прави шеги. Но когато беше
по-млад, той беше по-голям професионалист, в смисъл че не си губеше
времето с ненужни неща. Беше 100% фокусиран върху това, което
искаше да направи."
Пиати добавя: „Беше много лесно да видя потенциала на Новак.
Когато започнахме да работим, забелязах неговата гъвкавост, неговото
отношение на корта, неговата техника, неговата психика. Той беше
толкова фокусиран и толкова съсредоточен. Да, той беше млад, но по
някакъв начин и много зрял. Също така беше готов за най-високото
ниво. Технически беше готов, физически беше добре. Бях сигурен, че
ще стане номер 1 след време, неговите родители го бяха подготвили
правилно за тази роля."
Тази решителност е хубаво нещо, но все още трябва да бъде насочена
в правилната посока. Любичич вярва, че Пиати е направил точно това
насочване. „Рикардо помогна на Новак да порасне. Имаше моменти, в
които той беше изгубен. Сега, когато е кралят на света, изглежда сякаш
винаги е знаел какво прави, но тогава не беше точно така. Новак имаше
леко чепат характер. Трябваше да пътува с един приятел до Австралия
и Рикардо му каза, че може би това не е правилното нещо за него в този
момент. Такъв си беше Рикардо, опитваше се да мисли какво е добро за
Новак. Джокович беше на 18 и му се искаше да опознае света, но не му
отне много време да се ориентира добре в него. Защото мисля, че той
научаваше все повече и повече неща за себе си. Освен това учеше все
повече и повече за нещата, от които се нуждаеше. Почерпи от опита да
бъде близо до топ играч - аз бях номер 3 в света по това време, така че
можеше да види какво е необходимо, за да стигне там. На него не му
трябваше да говори за форхенд и бекхенд, въпреки че работехме много
върху сервиса му. В онзи момент Новак не използваше напълно възмож-
ностите на сервиса си, докато работехме заедно, затова Рикардо и аз му
давахме съвети."
Връзката на Джокович с Любичич е интересна от гледна точка на
националността. През 2005-а Любичич бетонира мястото си като
национална спортна икона на новата балканска страна Хърватия, когато
спечели рекордните 11 от 12-те си срещи за купа „Дейвис" (седем от
осем на сингъл) и изведе родината си до титлата. Не по -малко
впечатляващото постижение на Джокович, когато Сърбия спечели
купата през 2010-а, може да бъде поставено точно до направеното от
Любичич. Наистина тези двама приятели са направили повече от своите
сънародници, за да популяризират родините си, съответно Сърбия и
Хърватия (при нея съизмеримо е и третото място на националния отбор
по футбол на световното първенство през 1998 г.). Но и едно друго нещо
ги свързва - и двамата имаха възможност да се състезават за различна
държава, но не се възползваха от нея.
Любичич избяга от кръвопролитията в разпадащата се Югославия,
напускайки своя дом в босненския град Баня Лука и прекарвайки
известно време в разкъсвания от войни Загреб, преди да замине в
безопасност при едно семейство в Италия, което имаше желание да
осигури подслон на обещаващ млад тенисист. Като босненски хърватин
Любичич можеше да избере босненско или хърватско гражданство, но
след пет години живот в Италия той можеше да избере да играе и за
тази държава. Клубът на Апенините, където членуваше, отмени
разрешението му за временно пребиваване, когато напусна след три
години, и тази възможност никога не се материализира. Въпреки че
Любичич играеше под италиански флаг, когато участваше в турнири за
своя клуб. Днес той казва: „В някакъв момент вероятно щях да имам
шанса да избера дали искам да стана италианец, но истината е, че едва
ли бих го направил..."
Предложението към Джокович изглежда е било много по-конкретно.
През април 2006-а отборът на Сърбия и Черна гора, последните две
останали заедно държави от бивша Югославия, победи тима на
Великобритания в мач от Евро-Африканската зона на купа „Дейвис" в
Глазгоу. Малко след това стана ясно, че по време на мача е имало
преговори между семейство Джокович и шефовете на британския тенис
за възможността трите момчета в семейство Джокович да получат
гражданство и така да играят за купа „Дейвис" за Великобритания.
Детайлите по преговорите са бегли и не става ясно кой на кого е
предложил. Говорител на „Лоун Тенис Асосиейшън" (LTA -
националният орган по управление на тениса във Великобритания е
единственият в света, който няма име на държава в името си) каза по
това време, че Дияна се е свързала с LTA. Докато в сръбската
общественост и досега се приема, че LTA е предложила много пари на
семейството, за да може тенисистите да играят за Великобрита ния след
време.
Важно е да се разберат мотивите и на двете страни. Британците са били
изправени пред поредната потенциално унизителна ситуация, в която
са домакини на най-престижния тенис турнир в света, който носи
печалби от 25-30 милиона паунда на година за LTA, но страната не
разполага с никакви играчи, които могат да се борят за титлата на
„Уимбълдън". Тим Хенман и Грег Рузедски достигнаха до 4-то място в
ранглистата в най-добрите си години, но и двамата бяха в залеза на
кариерите си. И докато на хоризонта имаше едно обещаващо момче от
Шотландия, наречено Анди Мъри, по същото време нямаше (няма и по-
късно) излишък от обещаващи британски младежи, които да направят
прехода към професионалния тур в тениса. Вдигна се много шум сред
британските тенис традиционалисти, когато Рузедски премина от
Канада да играе за Великобритания през май 1995 г., но енергията и
успеваемостта му поспаднаха сравнително бързо (особено след като
достигна финала на Откритото първенство на САЩ през септември
1997 г.). Рузедски очевидно беше много важен за LTA в опитите на
асоциацията да промотира тениса сред британските младежи и
британската публика, а съперничеството му с Хенман вероятно направи
и двамата по-успешни тенисисти, отколкото биха били, ако се бяха
развивали абсолютно самостоятелно. Следователно да се предложи
значителна сума пари за играч, който може да играе същата
взаимоизгодна роля за Анди Мъри, каквато Рузедски беше изиграл за
Хенман, може би е изглеждало добър бизнес за богатата асоциация.
От гледна точна на семейството на Джокович това беше едно изгодно
предложение. Сърбия нямаше традиции в тениса, страната се бе свила
от шестчленната Югославия до двучленната Сърбия и Черна гора и
предстоеше да изгуби и Черна гора, чиито граждани гласуваха за
отделяне. Сърджан от две години чукаше на много врати, за да намери
финансиране, и се беше сблъскал със значително повече откази,
отколкото демонстрация на интерес. По силата на правилата на
Международната федерация по тенис (тя притежава правата и
администрира купа „Дейвис") пребиваването за три години на
британска земя би било достатъчно за Джокович, за да играе на купа
„Дейвис" дори ако семейството му няма британско гражданство. А този
период можеше да се намали допълнително, ако някой се бе позовал на
факта, че след разпада на Югославия Джокович е роден в държава,
която вече не съществува. Така че офертата за финансиране и
тренировки в една зряла от гледна точка на тениса страна няма как да
не е привлекателна.
Но по това време Джокович е подписал своя договор с Амит Наор и
Алон Какшури, така че финансовата нужда не е толкова притискаща.
Освен това семейството няма абсолютно никаква връзка с
Великобритания. Няма го и емоционалното привличане, което
съществуваше при Рузедски, чиято майка е изкарала първите шест
години от живота си в йоркширския град Дюсбъри. А самият Рузедски
имаше британски паспорт и бе живял няколко години в Южен Лондон,
преди да избере да играе за Великобритания. Накрая предложението
беше учтиво и тихо отказано.
Вариантът да играе за Великобритания може да изглежда като малък,
дори педантичен детайл в кариерата на Джокович. В крайна сметка има
много хора, които защитават флага на други държави на базата на своя
произход от страна на родители, баби и дядовци или пребиваване. А
самият Джокович можеше да избере да играе за Сърбия, Черна гора или
Хърватия. Но това особено е важно за неговия статут на национална
икона. Ако той активно беше търсил друга националност, това със
сигурност би подкопало доверието към него като знаменосец на
Сърбия. Въпреки това всички доказателства сочат, че той е изслушал
предложението от страна на LTA, но никога всъщност не го е искал в
действителност.
В интервю с британския тенис журналист Нийл Харман през 2009 г.
Джокович казва: „Великобритания ми предложи много възможности, а
те се нуждаеха от някого, защото Анди (Мъри) беше един-единствен и
все още е. Това сигурно бе разочарование за тях при всичките средства,
които инвестират. Но аз не се нуждаех толкова много от парите, както
преди това. Бях започнал да изкарвам и за себе си - достатъчно, за да си
позволя да пътувам с треньор, и си казах: „Защо, по дяволите? Аз съм
сърбин, горд съм, че съм сърбин - не искам да провалям това само
защото друга страна ми предлага по-добри условия". Ако играех за
Великобритания, разбира се, бих играл с всички сили като за моята
страна. Но дълбоко вътре в душата и сърцето си никога нямаше да
чувствам, че това е моето място. Аз бях този, който взе решението."
Всичко това е вярно, освен последната част - вероятно Сърджан е имал
най-голям дял при вземането на решението да откаже предложението.
Защото Новак се сдобива с по-голяма независимост от своя баща по-
късно (дори до януари 2007-а Сърджан позволява на Джокович само
кредитна карта, а не пари в брой, за да следи колко харчи синът му).
Първият пътуващ треньор на Джокович - Деян Петрович, който все
още е капитан на Сърбия за купа „Дейвис" по време на предложението
и който сам има двойно сръбско и австралийско гражданство, вярва, че
парите и функционалността на британския подход никога няма как да
заменят емоционалната връзка на Джокович със сръбската
националност. „Британската асоциация направи добро предложение -
казва той. - И семейството го обмисли много сериозно. Беше много
привлекателно и аз съм щастлив, че не го приеха. Новак е голям
патриот. От десетте месеца, в които пътувахме заедно, разбрах колко
много значи Сърбия за него. След като спечели първото си Открито
първенство на Австралия (през 2008 г.), той се изправи на балкона на
кметството в Белград, за да поздрави хилядите доброжелатели, които се
бяха събрали в студената зимна сутрин. И си спомням как ми каза, че
това е най-голямото преживяване за един спортист. Никога нямаше да
има нещо подобно като британец."
Един преглед на вестниците по това време предполага, че Джокович е
казвал зад сцената, че обмисля възможността да се премести. Но бри-
танската преса не се слави с надеждност на информацията и често
базира историите си на слухове, като по този начин е уязвима от страна
на известните фигури и техните говорители, които могат да прокарват
идеите и намеренията си чрез нея. И по-важното - Джокович знае много
добре за всички жертви, които семейството е направило за него, така че
той вероятно е счел за негово задължение поне да изслуша
предложението. Ако то бе дошло година по-рано, кой знае какво би
направил. Но и той, и Сърджан са били твърдо против в онзи момент.
Ненад Зимонич, ветеранът в сръбския отбор, който играе в Г лазгоу,
вярва, че офертата от LTA може да е била измислена от семейство
Джокович. „Може би това беше начин да кажат на страната ни -
слушайте, имате един невероятен талант тук, трябва да му помогнете."
Сърджан вероятно го е използвал като средство за убеждение. И това е
нормално - дълбоко в себе си аз не мисля, че Новак смяташе да приеме
друго гражданство. Но мисля, че очакваше по-голяма подкрепа от
своята страна, със сигурност по-голяма, отколкото получаваше по това
време. Той имаше невероятна подкрепа от хората, но Сръбската
федерация по тенис не му помогна. В действителност тя нямаше много
с какво да му помогне - аз също трябваше сам да финансирам
пътуванията си."
Най-вероятно обяснението е, че семейството е обмисляло предложе -
нието на базата на шансовете, които то би могло да даде на по-младите
момчета Марко и Джордже. И двамата са талантливи тенисисти, макар
и не от класата на Новак. Но Сърджан дава да се разбере, че не може да
се справи с повече от едно световно чудо в семейството. Следователно,
ако Марко и Джордже могат да получат някакъв шанс да станат профе-
сионални тенисисти, тази помощ трябва да дойде извън семейството
просто защото няма как да излезе от Сърбия в онзи момент. Интересно
е, че според сведенията Дияна е осъществила връзката с британската
асоциация по тенис - тъй като повечето усилия на Сърджан са насочени
към Новак, на Дияна остава ангажиментът да се погрижи нейните други
двама синове да не бъдат изоставени. Така че мотивацията на
семейството при преговорите с Великобритания може да е била
насочена по-скоро към тях, отколкото към Новак. Може да научим
отговора на този въпрос вероятно само ако станем тайни свидетели на
семейните разговори на вечеря около масата.
От дистанцията на времето решението да остане сърбин е правилното.
Докато Джокович е най-младият състезател в света в Топ 70 по време
на преговорите в Глазгоу, няма никаква гаранция, че той ще достигне
висотите, които след това покори. В това отношение решението е смело
и запазва ореола му на национална икона на Сърбия непокътнат.
До края на 2005 г. Джокович прогресира постоянно и значително и в
един момент равновесието, за което Иван Любичич говори - това между
един топ играч и млад номер 2 при същия треньор, който се учи от
утвърдения професионалист, започва да се разклаща. Пиати винаги дава
да се разбере, че Любичич е с приоритет и Джокович започва да усеща,
че се нуждае от треньор, който да се фокусира само върху него.
Първото търкане се получава на последното редовно състезание от
професионалния тур за годината - Мастърса в Париж, където Сърджан
отива при Пиати и му казва, че иска италианецът да отделя повече време
за Джокович. Специалистът отговаря, че Джокович е страхотен
състезател за тренировъчна работа, но неговият приоритет в момента е
Любичич, който тогава е в пика на кариерата си. Това всъщност е
началото на края, защото Сърджан започва от този момент нататък да
търси нов треньор.
„Видях, че Новак не беше доволен от мен - казва Пиати. - Но аз бях с
Иван Любичич и той бе N93 в света. Не исках Новак да губи време, така
че напълно приех желанието му да си намери свой треньор. Аз съм в
тениса от 30 години и той е най-добрият играч, когото съм тренирал.
Беше невероятна възможност да работя с него."
Джокович остава още шест месеца при Пиати, но след Мастърса в Рим
през май 2006 г. прекъсва работата си с тандема Пиати-Любичич.
Любичич също разбира нуждите на Джокович и когато идва моментът
за раздяла, той е съвсем дружелюбно настроен - двамата не само остават
добри приятели, но и редовно си говорят по телефона няколко пъти в
седмицата. И тяхната дружба може да издържи на много майтапи. На
една особено стресираща обща среща на играчите по време на Откри -
тото първенство на Австралия от 2007 г., когато темата за
антидопинговите мерки е обзела съзнанието на всички, Джокович
разчупва леда, като прави комплимент за удачен въпрос, зададен от
Любичич. И предлага неговият плешив приятел да бъде награден с
бутилка шампоан за коса за най-добър въпрос.
Походът на Джокович до четвъртфинала на „Ролан Гарос" през май
2006 г., където той се отказва заради проблеми с дишането в мача срещу
Рафаел Надал, след като е загубил първия сет, го извежда до Топ 50. И
допълнително подчертава нуждата от индивидуален треньор за Новак.
Това, което прави впечатление, е, че Джокович получава телефонно
обаждане от сръбския премиер Воислав Кощуница, който го поздравява
за постижението. В днешни дни е лесно да се забрави колко голямо
постижение за Сърбия е било да има четвъртфиналист на турнир от
Големия шлем в онези дни.
По време на „Ролан Гарос" агентът на Джокович му представя списък
с няколко потенциални треньори. Едно от имената е на Мариан Вайда -
словак, роден през 1965 г. Достигнал до 34-то място в ранглистата през
1987 г. и спечелил няколко кръга на „Ролан Гарос" през 1991 г. Той вече
е водил отборите на Словакия за купа „Дейвис" и „Фед Къп" както и
няколко отделни състезатели. Последният е сънародникът му Карол
Кучера, отказал се от тениса след загубата от Любичич на финала на
купа „Дейвис" през 2005 г. Така че към онзи момент Вайда е свободен
агент. Джокович избира името му от списъка и пожелава среща с него.
Вайда разказва, че е бил раздвоен дали да пътува до Париж да се
срещне с Джокович и неговия екип. Но е бил убеден да го направи от
своята 10-годишна дъщеря Наталия, самата тя запалена тенисистка (с
фамилия Вайдова тя е играла в надпревари за девойки в Големия шлем).
Когато се виждат, Джокович и Вайда си допадат и това полага началото
на една от най-издръжливите връзки между състезател и треньор в
историята на съвременния тенис.
Вайда успява да усети потенциала на Новак и предизвикателството за
няколко седмици. След като Джокович достига четвъртия кръг на „Уим-
бълдън", където губи от Марио Анчич, идва титлата на холандския клей
на Амерсфоорт и последвало участие в Хърватия на турнира в курорта
Умаг. Там Новак стига финала с деветата си последователна победа
след „Уимбълдън", но в мача за титлата се отказва заради проблеми с
дишането в тайбрека на първия сет, подарявайки на опонента си
Станислас Вавринка първата му купа от тура. Това си е истинска
мелодрама. Джокович спира играта няколко пъти, за да си поеме дъх по
време на първия сет, търси медицинска помощ в началото на тайбрека
и трябва да държи с ръце гръдния си кош, за да може да диша нормално.
След първите четири точки на тайбрека, където води с 3-1, той внезапно
пада на земята и застива неподвижен. Баща му и лекарят тичат към него
и го изнасят от корта до неговия стол, докато хърватската му майка седи
и плаче на трибуните. Публиката няма лоши чувства към Джокович и
аплодира топло извинението, което той поднася на церемонията по
награждаването. Въпреки всичко той е половин хърватин. А първият
сет продължава 73 минути - повече от някои финали, убедително
спечелени в две части.
Мачът за купа „Дейвис" през септември 2006 г. срещу Швейцария в
Женева е една от първите индикации за някои от предстоящите
атракции, които съпътстват изявите на Джокович през следващите
няколко години. Срещата е първият опит на Сърбия да достигне
елитната 16-членна Световна група в състезанието (не може да
спечелиш купа „Дейвис", ако не си в Световната група). Това е едва
вторият път, когато Джокович трябва да се срещне със световния №1
Роджър Федерер. Първият път е, когато Сърджан се изказва публично
по въпроси, които повлияват на неговия син. В хода на подготовката за
срещата Сърджан прави няколко коментара в сръбската преса, които
очернят Федерер. Повечето от тях може да се сведат до обичайните
закачки, които придружават подгряването на всякакви спортни
състезания с противоборство един на един. Но това вероятно разпалва
допълнително желанието за победа над Федерер, особено след като
швейцарският маестро вече е позагубил апетит към спечелването на
купа „Дейвис" и гледа на нея по-скоро като на серия от изолирани
уикенди. Които може да откаже или да приеме, за да прекара малко
време със своите приятели в тениса, отколкото като серия от мачове по
пътя към един от най-престижните трофеи в света на тениса.
Федерер побеждава Типсаревич с три на нула сета в първия мач, а
Джокович се оказва в позиция 2:1 сета за Вавринка във втория двубой.
Ако Сърбия бе загубила и този сблъсък, целият мач можеше да бъде
изпуснат още в първия ден. Но Джокович обръща хода на нещата,
печели четвъртия сет с тайбрек 7-3, а после и петия с 6-4 гейма. Въпреки
това на няколко пъти той вика лекаря, което жестоко ядосва Федерер.
И когато Федерер и неговият бивш съквартирант Ив Алегро вземат
срещата на двойки с три сета срещу Зимонич и Илия Бозоляц, всичко
опира до мача на Федерер срещу Джокович. Федерер очевидно е
достатъчно мотивиран. Ясно е, че резултатът би могъл да бъде същият
дори и ако навивката за игра на съперника на сърбина да не беше на
такава висота. Защото Роджър има способността да играе блестящ тенис
независимо от обстоятелствата. Но това е един от редките случаи,
когато Федерер приема нещата лично. Джокович печели само осем
гейма и след това става обект на тирадата на Федерер от типа „той е
едно посмешище" в интервютата си след мача.
Ако се върнем назад, този мач е последният от една ера за Джокович
и неговата страна - последният, когато отборът играе от името на
Сърбия и Черна гора. След това държавата си остава просто Сърбия. И
когато Новак играе за страната си седем месеца по-късно, той вече е
играч от Топ 10 на света. И очакванията към него вече са огромни.
Интересно е също да се спомене, че отборът, който играе срещу Швей-
цария през септември 2006 г., е точно в същия състав, който изпраща
Сърбия във финала срещу Канада през септември 2013 г. Всъщност
Сърбия бе използвала само петима тенисисти във възхода си към върха
на тенис класациите: Джокович, Типсаревич, Троицки, Зимонич и
Бозоляц. Понякога да имаш малко население с неголям избор от играчи
може да доведе до един сработен отбор, което невинаги се случва,
когато имаш много играчи, между които да избираш.
След лекцията на Федерер в Женева Джокович се премества в Мец,
където печели турнира и това го извежда до първите 20 в света. Той е и
четвъртфиналист на Мастърса в зала в Мадрид - турнир, който му поз-
волява да пооправи отношенията си с Федерер и да завърши годината
под номер 16. Взема още една титла в Аделаида (където Деян Петрович
се опитва да му спечели уайлдкард три години по-рано), но след това се
изправя срещу Федерер в четвъртия кръг на Откритото първенство на
Австралия. Въпреки че медиите обявяват този сблъсък за мач на отмъ -
щението, единственото, което интересува Федерер, е да покаже, че не е
победил Джокович само от гняв в Женева, и постига нова чиста победа,
като Новак този път взема 10 гейма.
Има няколко повратни точки, за да може историята на Джокович да
премине на нова плоскост и двата турнира на твърди кортове от
Мастърс сериите в САЩ през март 2007 г. са очевидно такива моменти.
„Цялата мания започна през 2007-а, когато Новак спечели в Маями -
казва Ненад Зимонич. - Това породи такъв интерес у дома, че когато
след няколко месеца имахме мач за купа „Дейвис" срещу Австралия,
дойдоха 19 000 души. Победихме и се класирахме за Световната група.
За мен лично, започвайки от дъното, от пета група, за да преминем през
две различни поколения и сега да имаме възможността да спечелим
купа „Дейвис" пред своя публика - това беше невероятно."
На турнира в Индиан Уелс, насред калифорнийската пустиня, Джоко -
вич побеждава Анди Мъри на полуфиналите, за да се изправи на финала
срещу Рафаел Надал. Испанецът взема мача с 6-2, 7-5, но когато двамата
се срещат на четвъртфинал в Маями 11 дни по-късно, Джокович постига
първата си победа срещу Надал с 6-3, 6-4. След това преодолява Мъри
и хитрия аржентински ветеран Гийермо Каняс, за да спечели титлата.
Това го отвежда до Топ 10 в света. И когато се връща в Белград за
следващия си официален мач срещу Грузия за купа „Дейвис", Новак
вече е номер 7 на планетата.
Този период от възхода на Джокович е белязан и от първите му опити
да търси помощ отвън. Той работи с Мариан Вайда от осем месеца,
когато двамата заедно със Сърджан усещат нуждата от допълнителни
напътствия конкретно за излизанията на мрежата. Волетата му не са
никак лоши, но да играеш агресивен тенис не означава просто да искаш
да излизаш на мрежата. Това също така означава да излизаш напред в
точния момент и с точния удар.
Двамата имат предвид няколко специалисти, които могат да помогнат,
но накрая се спират на Марк Уудфорд. Мекоговорещият
южноавстралиец е известен като специалист на двойки заради
партньорството си с Тод Уудбридж, което поставя много рекорди. Но
Уудфорд е и изтъкнат състезател на сингъл - достига полуфиналите на
Откритото първенство на Австралия през 1996 г., като често побеждава
по-мощни играчи с правилната си техника в точния момент. Уудфорд е
съвременник на Вайда и двамата са играли заедно няколко пъти. Така
че първата мисъл на Марк, когато получава запитване от агента на
Джокович, със сигурност е била къде се вписва Вайда в картината.
„Аз казах на Мариан първия път, когато се видяхме, че няма да се
чувствам комфортно, ако той не подкрепя това - казва Уудфорд. - Казах
му, че това трябва да е общ проект, исках да съм сигурен, че той се
чувства удобно с това, което се опитвахме да постигнем. Агентът
Какшури беше обяснил, че Мариан ще бъде там. Мариан потвърди, че
той все още е треньорът на Джокович, но бе разтревожен, че преходът
му от основната линия до мрежата е жизненоважна част от играта на
Новак, която той не може съзнателно да накара да работи по -добре,
когато това му е нужно. Така чете искаха моята помощ да работя с
Мариан. Аз бях съгласен с това. Просто нямах представа по онова време
за силното влияние, което имаше Сърджан върху цялата ситуация."
Уудфорд се присъединява към отбора на Джокович през март 2007 г.,
точно преди турнира в Индиан Уелс. Австралиецът си спомня впечатле-
нието, което му е направил сърбинът от първия ден. „Той беше като
гъба - казва Уудфорд. - Беше жаден за информация. Никога не се
смущаваше да спре и да попита някого. Сърджан разбираше, че ако
можеш да вземаш дребни неща от различни хора по пътя си, ще успееш
да изградиш това, което искаш. Това трябва да му се признае на
Сърджан. Целта бе синът му да стане номер 1-тя беше толкова
непреодолима, наистина ме шокира, и научаването на дребни неща по
пътя беше част от постигането на тази цел. Беше приятно да давам
съвети - аз наистина имах опита на един доста приличен играч на
мрежата по мое време. Но и много добре съзнавах, че не бях
единственият човек, от когото Джокович търси съвети."
Извън корта Джокович понякога се държи като забавен тийней джър
(навършва 20 години през първите четири месеца от работата си с
Уудфорд). „Той се наслаждаваше на нощния живот - спомня си Марк. -
Отпускаше се вечер. Забелязвах, че спазва здравословен начин на
живот, но мисля, че всички имаме своите моменти на отпускане. Новак
винаги искаше да подобрява формата си, да става по-силен, да издържа
повече от Роджър и Рафа, не просто да се състезава с тях, но да издържа
повече от тях. Но имаше няколко вечери по онова време, когато той
наистина се забавляваше. Аз не бях много по нощните заведения дори
когато бях активен играч, но излязох с него няколко пъти и той обичаше
това, че хората го разпознават - наслаждаваше се на това. Носеше
очилата си веднъж или два пъти и изглеждаше наистина стилен с тях.
Веднъж го попитах: „Какво ти е - да не би да си полусляп или нещо
друго?" Отвърна ми: „Не, но те изглеждат добре, нали?" Мисля, че с тях
той изглеждаше много начетен."
Уудфорд нямаше много вземане-даване със Сърджан главно защото
бащата не говореше добре английски. Когато бе наоколо, той се об ръ-
щаше към сина си на сръбски, а с Вайда говореше на смесица от сръбски
и словашки. „Дияна се чувстваше много по-комфортно да говори на
английски - казва Уудфорд. - Аз обаче бях поразен от впечатляващото
ниво на английския език на Новак. Той очевидно бе много умно момче."
Джокович вече е стигнал до заключението, че не може да победи
Федерер и Надал единствено от задната линия, а трябва да използва
много повече играта на мрежата. Въпреки това Вайда обяснява на
Уудфорд, че когато Джокович излиза на мрежата и бъде разминат
веднъж-два пъти, той си казва: „Няма да отида отново напред."
Изпълнението на волето не е единственият проблем, а самото движение
напред, позиционирането, изборът на правилен момент. Лагерът на
Джокович изглежда, че се подготвя за късия, но престижен сезон на
трева, но въпреки това прави междувременно някои корекции на играта
на твърди кортове и клей.
Уудфорд казва: „Чувствах, че е способен на мрежата, но не харесвах
неговото воле от бекхенд. - Имаше малки детайли, които бе нужно да
се променят. Понякога, ще - не ще, трябваше да го използва. Така че
ние седнахме да поговорим не само за това как да се случват нещата,
но и за това как се чувства той, когато излиза на мрежата. Ако не ти
харесва да излизаш на мрежата, няма да можеш да го правиш успешно
тогава, когато ти се налага."
От гледна точка на резултатите периодът, след като Уудфорд се
присъединява към отбора, е страхотен. Пътят до финала на Индиан
Уелс, победата над Надал в Маями, която е от огромно психологическо
значение. Вярно, идва на най-малко любимата настилка на Надал, но
Надал е спечелил срещу Федерер в Маями две години по-рано. Така че
това наистина е един сериозен резултат за повишаване на
самочувствието на Новак - след това дойдоха титлата в Маями,
посрещането като герой у дома за мача за купа „Дейвис" и титлата на
клей в Ещорил. Нещата вървят толкова добре, че Какшури се свързва с
Уудфорд да го пита дали би искал да прекарва повече време с
Джокович.
Но победният ход на Джокович създава и проблеми, с които се сблъск-
ват всички играчи, когато влязат в победен ритъм. Тенисистите, мъже
и жени, планират програмата си на базата на идеята, че ще играят 60-70
мача на година; така че, ако очакват да имат средно по 3 мача на турнир,
те ще участват на около 20 състезания. Но ако след това спечелят два
турнира поред, програмата става много неудобна и непродуктивна, но
дотогава играчът се е записал на следващата надпревара и не може да
се откаже, без да бъде глобен (освен ако няма контузия, потвърдена от
лекар).
Това означава, че Джокович наближава най-интензивния период от
годината в тениса - „Ролан Гарос" и „Уимбълдън", а тялото му
започваше да показва признаци на умора. Уудфорд споделя:
„Всичко, което правеше Новак, беше сравнявано с Рафа и Роджър.
Постигаше страхотни резултати в турнирите от Шлема, но отпадаше
физически и на четвъртфиналите и на полуфиналите вече не беше
същият играч от началото на турнира. Така че той си задаваше въпроса
- как те могат да издържат по пет сета? Как могат да се възстановят след
изтощителен мач? Как поддържат физическа форма в двуседмичен
турнир? Започваше да осъзнава, че трябва да отделя повече време на
физическата подготовка. Но беше положил много усилия в
тренировките за „Ролан Гарос", стигна до полуфиналите и беше вече
доста изтощен, когато загуби от Рафа в Париж."
Джокович и неговият лагер искат да вземат седмица почивка след
„Ролан Гарос" и след това да участват на турнир на трева от по -нисък
ранг в седмицата преди „Уимбълдън". Уудфорд убеждава Новак да
отидат в Лондон, за да се включат в турнира на „Куинс Клъб". И след
него да дойдат седемте дни почивка. Идеята е, че Джокович ще е уморен
и в двата случая, но участвайки на „Куинс", ще изиграе няколко мача
на трева от добро качество и след това ще почине за „Уимбълдън". Но
не става точно така. Новак има само два мача на „Куинс", защото губи
от Арно Клемон, който е много по-добър играч на трева, отколкото е
разпространеното мнение за него. Но тези два мача му отнемат цели пет
дни, защото вали много. След това Джокович повишава формата си за
„Уимбълдън", където стига до полуфинал. Но в серия от маратонски
мачове, в които изиграва девет тайбрека в четири мача. И това го прави
лесна плячка за Надал на полуфинала.
Това са страхотни четири месеца от началото на Индиан Уелс до края
на „Уимбълдън" и Уудфорд е уговарян да работи с Джокович още
няколко месеца, поне до края на Откритото първенство на САЩ. Но
това не се случва. Уудфорд е в дома си в САЩ, когато усеща някакво
колебание у агентите на Джокович. Повечето от топ играчите си вземат
поне три седмици почивка след „Уимбълдън", преди да се завърнат на
северноамериканските твърди кортове. Но Джокович е планирал да
играе в Умаг, Хърватия, и не иска да се оттегли от турнира в държавата,
която е родина на майка му. Особено след като е получил уайлдкард за
състезанието. Във втория кръг той губи от Виктор Троицки с 5-7 в
последния сет. В течение на срещата умората започва да го застига.
Излиза на мрежата все по-безразсъдно, за да съкрати разиграванията, и
накрая е наказан от своя сънародник. „Бях накаран да повярвам, че
Сърджан бе раздразнен от загубата - казва Уудфорд философски. - И
иска да знае защо Новак излиза на мрежата така безразсъдно."
„Това не беше част от плана, но има смисъл - когато си уморен, не се
опитваш да удължиш разиграванията, а пробваш да ги съкратиш. Така
че той имаше желание да бърза към мрежата и беше наказан. Аз бях
човекът, който бе нает да му помага да излиза на мрежата, и това се
случи. Изведнъж аз получих съобщение от агента, което гласеше:
„Благодаря. Мисля, че получихме това, от което имахме нужда." И това
беше краят. В днешно време виждам, че той излиза на мрежата в точния
момент, и знам, че бях част от тази му подготовка. Като го гледам обаче,
не казвам това е моя работа, защото аз бях един от многото, които му
помогнаха. Но краят изглеждаше странен - със сигурност беше внезапен
и мисля, че Сърджан бе режисирал целия сценарий в крайна сметка.
Иска ми се да бях получил повече време на корта за работа с Новак, но
имах представа за насъбраната умора у него по това време и не исках
да го претоварвам. Ако погледна назад, се питам дали ако имах повече
време за тренировки с него, големият пробив на Джокович щеше да се
случи по-скоро? Никога няма да разберем това."
Уудфорд също отбелязва, че Джокович „винаги търсеше информация,
която може да го направи по-добър играч". И Новак потърсва
следващия външен източник на опит и информация в лицето на един от
най-великите в тениса - Джон Макенроу. В трите последователни
турнира, в които играе - Монреал, Синсинати и Откритото първенство
на САЩ - Макенроу му помага за волетата. И отново резултатите са
добри.
Печели турнира от серията „Мастърс" в Монреал с победи над Родик
на четвъртфинала, Надал на полуфинала и Федерер на финала. Това е
първият му успех над Федерер - важен психологически момент в
битката срещу новокоронясания шампион на „Уимбълдън" (за пети
път). След загуба от Карлос Моя в Синсинати Джокович получава
приемлив жребий на Откритото първенство на САЩ. Там побеждава
Моя в четвъртфиналите. След това, вместо да се изправи срещу Надал,
той минава през Давид Ферер - човека, който е отстранил Надал в
четвъртия кръг (в този период от кариерата си Рафа често привършва
силите си на турнирите на твърди кортове в Северна Америка). Успехът
в три сета срещу Ферер го извежда до първия му финал на турнир от
Големия шлем, където го чака Федерер. Чакат го и Мария Шарапова и
Робърт де Ниро, които са сред публиката, за да подкрепят 20 -годишния
Новак.
Един по-опитен Джокович вероятно би победил Федерер в онзи ден.
Швейцарецът бе на теория на върха на кариерата си, преследвайки тре-
тата си титла от Големия шлем за годината, безспорен най-добър играч
в света и вече се смяташе от мнозина и като най-великия в историята.
Но той изглеждаше уязвим. Много хора са шокирани, че му трябват 5
сета, за да победи Надал на финала на „Уимбълдън". И част от
увереността липсва в играта на Федерер и на финала в Ню Йорк.
Неговият форхенд често излиза аут, особено когато Джокович го
пробива, за да поведе с 6-5 и 40-0. Но Новак, който вече бе имал два
сетбола при 5-4, изпуска пет поредни точки и прави двойна грешка на
първия сетпойнт на Федерер в тайбрека. Джокович има два сетбола и
при 6-5 във втората част, но губи сета във втори тайбрек. Новак има
шансове и в третия, но тогава вече Федерер е далеч напред, а Джокович
изглежда все по-отчаян. Така швейцарецът печели мача в три сета.
Мнозина твърдят след финала, че Джокович е показал, че все още не е
готов да използва шансовете си, когато те се открият пред него. Това е
малко жестоко за човек, който играе първия си финал от Големия шлем
и все още е само на 20 години. Но когато Федерер признава след мача,
че е бил нервен заради стомашно неразположение, което го е оставило
с „нервно треперещи и студени ръце" преди финала, наистина изглежда
като че на Новак е бил предоставен рядък шанс да спечели турнир от
Шлема, от който той не се е възползвал.
Федерер по-късно разкрива, че на разговора на мрежата след мача е
казал на Джокович да „продължава в същия дух" и че двамата ще имат
още много битки занапред. Те ще играят на друг турнир от Шлема
четири месеца по-късно и Джокович ще покаже, че наистина е научил
нещо от тази изпусната възможност на Откритото първенство в САЩ.
Около средата на 2007 г. Джокович печели име, с което има лек проб -
лем оттогава. Въпреки че е много сериозен и ученолюбив човек на
корта, той има и страхотно чувство за хумор и очевидно има способност
да наблюдава и анализира останалите хора. Вероятно притежава и
някакви вродени театрални способности, защото се оказва, че е много
добър в имитацията на останалите тенисисти.
Точно като най-добрите комедианти и имитатори Новак има няколко
класически образа, с които бе изградил своята репутация на успешен
имитатор, и те бяха наистина добри. Камерата на ВВС го хвана да
имитира Мария Шарапова, Рафаел Надал, Горан Иванишевич и Лейтън
Хюит на тренировъчния корт на „Куинс Клъб" в Лондон точно преди
„Уимбълдън" през 2007 г., след което това се разчу. Неговото най-добро
представление дойде след победата над Карлос Моя през 2007 г. на
четвъртфиналите на Откритото първенство на САЩ, когато
интервюиращият на корта го помоли да покаже някои имитации.
Публиката все още бе по местата си и Джокович им предложи Мария
Шарапова, Рафаел Надал и Анди Родик, което взриви стадиона. Но
може би най-интересните кадри са от частен видеоклип, който стига до
YouTube. Той показва Джокович да имитира няколко тенисисти в
мъжката съблекалня. Някои от играчите, които той имитира, не са
известни имена, така че техните образи не говорят нищо на широката
публика. Но чувството към детайла у Новак е забележително. Точно
като най-добрите аниматори той взема някой жест и невротичен тик и
го преувеличава, което понякога създава много различно впечатле ние
за човека, който е имитиран. Неговата имитация на Роджър Федерер
пресилва женствените жестове, които са част от поведението на
швейцареца на корта, но общото усещане, че портретът е на Федерер,
се запазва.
След имитацията си на Шарапова на Откритото първенство на Австра-
лия от 2008 г. Джокович прекратява шоуто. „Сервирах при 4 -4 и 30-30
във важен мач - казва той пред телевизия CBS. - И някой се провикна:
„Хей, Новак, имитирай Шарапова, това ни харесва, разсмива ни." Това
дава знак, че съпътстващото шоу заплашва да измести основното. Също
така споделя, че е получил някои лоши отзиви от свои колеги и че не
иска да създава напрежение в съблекалните. Признава, че Рафаел Надал
се е почувствал обиден, когато било имитирано неговото подръпване на
шортите - жест, от който Надал изглежда не може да се отърве. Разбира
се, Рафа не би благодарил на никого, който си прави шеги с него. Но
самият той е известен като шегобиец, за когото това може да бъде
смешно. Както беше на подиума след победата над Джокович през 2009
г. на финала на Мастърс турнира в Рим. Загубилият Джокович беше
помолен да имитира Надал, след като двамата бяха получили трофеите
си. Новак го направи, но бе очевидно засрамен да го прави пред Надал.
Джокович после публично каза, че не би искал да обиди Надал два пъти.
Тези превъплъщения може би имат важна роля като начин за отърс -
ване от напрежението при Джокович. „Той е много сериозен, що се
отнася до тениса - казва бившият му треньор Деян Петрович. - Но не е
от типа хора, които могат да са сериозни през цялото време. Шегите са
в кръвта му. Това е част от сръбския манталитет - ние, сърбите, обичаме
много да се шегуваме. Той притежава нещо феноменално - когато е на
корта по време на мач, е 100% сериозен и нищо друго не минава през
ума му освен победата. При него съзнанието винаги е концентрирано."
А сръбският тенис коментатор Небойша Вишекович казва: „Новак се
нуждае от шегата, тя е неговият предпазен клапан." Може да се твърди
и че днешният тенис, базиран на игра от дъното на корта, се нуждае от
чувството за хумор на един топ играч.
Днес Джокович казва: „Почувствах, че имитациите започнаха да
стават прекалено насила понякога - хората ме караха да го правя, когато
аз не се чувствах по този начин. В началото правех тези имитации на
тренировъчните кортове в края на тренировките. Беше начин да се
отпусна и да забавлявам публиката, която идваше да ме гледа. Мълвата
за това тръгна и изведнъж започнаха да ме молят да го правя пред
камерите на стадионите. Първите няколко пъти беше забавно, но след
това стана насила и просто не исках да го правя повече. А и не исках
хората да смятат, че обиждам някого, защото никога не съм имал такива
намерения. Радвам се, че колегите го разбраха правилно и се
забавляваха заедно с мен."
Може би чувството, че хората са разбрали посланието, му позволи да
поднови имитациите, когато има настроение. Със сигурност до 2013 -а
неговото желание за това се беше завърнало. Той имитираше Шарапова
на подгряващия турнир преди „Уимбълдън" в едно по-различно шоу,
защото това стана по време на срещата му с Григор Димитров. А бълга -
ринът тъкмо бе започнал да се среща с Шарапова. На Димитров много
му хареса, но Шарапова леко смъмри Новак на пресконференцията
преди „Уимбълдън", казвайки, че вече е премахнала много от
жестовете, които бяха в основата на неговата имитация. Това очевидно
е проблем - имитациите му караха играчите да си дават сметка за
тиковете, които имат (или поне някои от тях), и да ги отстраняват.
Имайки предвид реномето, което бившият ирански професионалист
Мансур Бахрами направи в тура за своите имитации на Джон Макенроу,
Борис Бекер и т.н., винаги ще има място и за превъплъщенията на
Джокович, особено след като се откажеше от тениса на най-високо
ниво. Но стриктното разделяне на работата и удоволствието означава,
че приложението им в натоварения му график ще бъде доста
ограничено.
Победата над Грузия през април извежда Сърбия на плейофен кръг за
влизане в Световната група на купа „Дейвис" за втора поредна година.
Но този път на сърбите се пада да играят у дома срещу Австралия, чийто
отбор е воден от Лейтън Хюит. Този мач всъщност бележи раждането
на Сърбия като актуална сила в турнира не толкова защото отборът е
особено доминиращ срещу Австралия, а по-скоро защото сръбските
фенове на тениса откриват едно място, което се превръща не само в
постоянна арена на домакинските им срещи, но става и техен духовен
спортен дом.
Победата на Джокович в Маями в началото на април е предизвикала
огромен интерес, така че при домакинството за влизане в Световната
група Сръбската федерация по тенис избира „Белградска Арена" - нова
зала, чиято история на проблемно строителство отразява бурния път на
Сърбия като държава и на сръбските тенисисти поотделно. Изборът е
хазартен, защото капацитетът на залата за баскетбол е 20 000, а при
един тенис мач би се доближил до това. Предишния път отборът по
тенис е играл пред само 2-3 хиляди души в един компактен покрит корт
през април, така че идеята, че ще се продадат 17 000 билета само пет
месеца по-късно, е една доста оптимистична надежда. Но походът на
Джокович до финала на Откритото първенство на САЩ повишава
очакванията и пълните трибуни осветяват естествения дом на Сърбия
за купа „Дейвис" .
Залата е замислена още в края на 80-те, тъй като Белград кандидатства
за домакин на световното първенство по баскетбол през 1994 г. През
1989-а шампионатът е даден на Югославия, при условие че новата зала
бъде построена. Градежът започва през 1992-ра, но с разпада на Юго-
славия и икономическите и спортните санкции Белград е лишен от
домакинство през 1993 г. Въпреки това проектът е започнал и е върху
един от най-престижните имоти - в зона, предназначена за бизнес,
точно срещу историческия център на Белград от другата страна на река
Сава. Така че има силна воля залата да бъде завършена и когато Белград
е избран да домакинства на световния шампионат по тенис на маса през
1999-а, работата по строежа се възобновява. Това състезание обаче
също е анулирано след началото на бомбардировките на НАТО над
Белград през пролетта на 1999 г., оставяйки чувството, че тази зала е
прокълната.
Все пак арената е построена достатъчно, за да може да приеме някои
събития, и първото от тях е политическо събиране, свързано с
президентските избори в Сърбия през 2000 г. В опит да покаже, че той
е архитектът на модерна Сърбия, Слободан Милошевич проведе своята
предизборна кампания там. Но изгуби изборите и когато се опита да се
задържи на власт, бе принуден да подаде оставка след серия улични
протести, които намериха кулминация в излизане навън на 100 000
души и открита стрелба по сградата на телевизията. Тази поява в
„Белградска Арена" се оказа последната публична реч на Милошевич.
Когато Международната федерация по баскетбол възлага организа-
цията на европейското първенство по баскетбол 2005 г. на Сърбия, това
послужи като стимул залата да бъде напълно завършена. Бе отворена за
баскетбол през 2004 г., прие европейското по баскетбол през 2005 -а и
веднага след това и континенталното първенство по волейбол. Но след
това трябваше да затвори, защото не отговаряше на необходимите
изисквания за сигурност на едно модерно покрито спортно съоръжение.
Така че, когато залата е избрана за място на плейофа за купа „Дейвис"
между Сърбия и Австралия, тя е била домакин само на половин дузина
публични събития. Оттогава се превръща едва ли не в съоръжение
основно за игра на тенис. И жените на Сърбия поставиха рекорд по
посещение, когато Иванович, Янкович и техните съотборнички
привлякоха около 19 000 зрители за гостуването на Япония през
февруари 2009 г. След това в залата бяха организирани и състезания по
джудо, хандбал и други спортове и няколко музикални събития, между
които се откроява конкурсът „Евровизия 2008", след като сръбкинята
Мария Серифович спечели през 2007 г. с песента „Молитва".
В днешно време залата се спонсорира от банка „Комбанк", така че
официалното й наименование е „Комбанк Арена". Но нейното
местоположение точно на главната магистрала от Белград до Нови Сад
и Будапеща я прави забележителност, която се вижда и от земята, и от
небето. Просто защото много от маршрутите на белградското летище
„Никола Тесла" минават в близост до залата.
В навечерието на срещата между Сърбия и Австралия домакините
сменят капитана на отбора си. Дали Сърджан Джокович използва вли-
янието си зад завесите, за да манипулира промяната, не е ясно, но със
сигурност той има нещо общо с нея. Обаче тласъкът за промяната идва
от играчите. Деян Петрович бе станал капитан в началото на 2005 -а,
след като Ненад Зимонич реши, че да бъде състезател и капитан, това е
твърде много за един отбор, който е само едно ниво под Световната
група и има големи амбиции да влезе в нея. Петрович остана начело,
когато Сърджан го уволнява като треньор на Джокович през лятото на
2005 г. Но за предстоящия мач с Австралия, имайки предвид, че
Петрович бе играл в началото на кариерата си под австралийския флаг,
възникнаха въпроси дали точно той е правилният човек за Сърбия.
Също така се смяташе, че е прекалено небрежен, за да бъде идеалният
капитан - играчите го харесваха, но някои от тях го намираха за твърде
спокоен. Така че по инициатива на Типсаревич федерацията се свързва
с Богдан Обрадович. Обрадович, който е работил с всички сръбски
състезатели, взема като съветник Ники Пилич (капитанът на отбора за
купа „Дейвис" трябва да бъде гражданин на държавата, но за останалите
членове на треньорския екип това не е задължително. Така че Пилич
може да помага на Сърбия - той има двойно (хърватско и германско)
гражданство и е единственият човек, който някога е бил капитан на две
различни държави, печелили купа „Дейвис" - Хърватия и Германия).
Мачът в нито един момент не е оспорван и на Джокович не му се
налага да играе най-добрия си тенис. Австралия на практика е отбор от
един човек, разчита на Лейтън Хюит да спечели двата си мача на
единично и да успее да се наложи при двойките в тандем с ветерана Пол
Хенли. Въпреки че резултатът след първия ден е 1-1, Янко Типсаревич
е свършил своята работа, удържайки Хюит на корта пет сета. Лейтън
печели срещата, но на двойки той и Хенли губят от Джокович и
Зимонич в четири сета в събота и двубоят на практика вече е почти
завършил. Всъщност Хюит не излиза за вторите мачове на сингъл и
Джокович среща малко трудности да се справи с мощния сервис на
австралийския левичар Крие Гучионе. Неговата победа с 6-3, 7-6, 7-6
довежда и до невъздържани за спорт като тениса сцени на радост в
залата. Сърбия вече е в елита на отборния тенис за първи път като
Сърбия (а не Югославия). И разполага с млад отбор, който изглежда, че
става все по-добър, както и със зала, която да служи за нейна крепост.
 Паралелно с всичко това семейство Джокович започва да прави пла -
нове как да осребри успеха на Новак в Белград. Прекарвайки голяма
част от младостта му в опити да изкопчи пари, за да финансира
инвестицията, сега вече е време да се подкрепят тези усилия, като се
инвестира в бъдещето. Първият знак за това идва от един ресторант,
наречен „Новак", който отваря в близост до „Белградска Арена". Има
го и до днес, украсен е със статуя на Джокович, представяйки го от
времето на Мастърс финалите в Шанхай през 2007 г. - тогава всичките
осем участници там бяха наградени със статуи, които изглеждаха
приблизително като тях в стила на древната китайска теракотена армия.
Новак донася своята у дома, за да бъде поставена до неговия първи
ресторант.
Последва втори ресторант като част от тенис центъра, който той
открива в историческия център на Белград и който е част от неговите
планове да създаде свое наследство в тениса. Джокович иска да открие
и тенис академия, но Първоначално среща трудности да намери земя в
Белград. За това му е предложен парцел в Крагуевац, град на около 130
километра южно от Белград. Кметът смята, че е направил удар, когато
се е свързал със семейство Джокович. Но тъй като земята е част от
обществен парк, използван от много семейства и деца, градоначалникът
среща силна съпротива от много страни. Хората надделяват, връщайки
Джокович на изходна позиция. След това той купува земя в Белград,
която използва като средство за пазарлък, за да си осигури общинския
терен, на който се провеждат университетските игри. Общината се
съгласява да инвестира в комплекса, така че Джокович в момента
управлява своята академия „Новак" и ресторанта на парцела, който
наема от градските власти на Белград. Там се провежда и Откритото
първенство на Сърбия - турнир от АТР, който продължава от 2009-а до
2012-а. Академията се концентрира не само върху тениса, но и върху
развитието на характера на учениците-това може да звучи малко
банално или извадено от добър учебник по връзки с обществеността, но
имайки предвид колко голяма част от спортистите в Сърбия се оказват
в хватката на престъпността и други корумпирани и съмнителни хора
през 90-те, както и личната философия на Джокович - всичко това
придобива някакъв смисъл.
Циниците може би гледат на академията по-скоро само като на начин
за изкарване на пари от страна на семейството на Джокович, отколкото
като опит да се инвестира в бъдещето на сръбския тенис. И двете неща
са верни: всъщност това означава да се прави бизнес - печалба и за двете
страни! Големият сръбски тенисист Ненад Зимонич казва: „Ние трябва
да използваме поколението от невероятни тенисисти, което имаме в
момента, за да инвестираме в бъдещето." И точно това в голяма степен
прави Джокович. А и сръбската икономика е в по-добра форма,
отколкото е в средата на 90-те, но все още е далеч моментът, когато тя
ще започне да осигурява големи суми, за да инвестира в недотам важни
услуги като тенис кортове. Следователно има смисъл Джокович да
инвестира в полза на тениса в Сърбия и ако това е и в полза на него и
цялото семейство, значи всички ще са доволни.
Лесно е да се гледа на Джокович като на новото златно момче на
сръбския спорт в средата на 2007 г. Той наистина е такъв, но имаше и
две златни момичета, които бяха леко пред него същата тази година.
Йелена Янкович и Ана Иванович се смятат от много тенис наблюда -
тели като две състезателки от една порода. Впечатляващи, с
дружелюбен характер, те стигнаха върха сравнително бързо, но след
това отстъпиха и оттогава живеят в сянката на Джокович.
Янкович е почти три години по-възрастна от Иванович. Тя водеше кла-
сациите за девойки през 2001 г. (по същото време, когато Янко
Типсаревич е номер едно при момчетата), но имаше много по-бавен път
до върха. Беше на 21, когато пътят й до полуфиналите на Откритото
първенство на САЩ през 2006-а привлече вниманието. През 2007 г.
спечели втората титла от Големия шлем за Сърбия (след триумфа на
Ненад Зимонич на смесени двойки на Откритото първенство на
Австралия през 2004 г.) - триумф отново на смесени двойки с Джейми
Мъри на „Уимбълдън". До края на годината е трета в ранглистата.
Иванович е връстница на Джокович. Само 5 и половина седмици по -
млада, тя загатва за потенциала си, когато е на 16 години, спечелвайки
кръг от турнира в Цюрих през 2004 г. и впечатлявайки всички със
спокойствие и увереност, съпроводени със завладяваща любезност и
атрактивен външен вид. Нахлу на турнирите на клей през май 2007 г.,
печелейки водещото по това време подгряващо състезание за „Ролан
Гарос" в Берлин, и достигна първия си финал на Големия шлем, където
изгуби от Жюстин Енен в Париж. Победният път до полуфиналите на
„Уимбълдън" след това вече означава, че Сърбия има състезател в Топ
5 до средата на юли. А в ранглистата на края на 2007 г. и Янкович, и
Иванович бяха в първата петица - забележителен триумф за една страна,
която все още търси пътя, който да я отведе далеч от травмите на 90 -те.
От дистанцията на времето е лесно да се види, че Янкович и Иванович
бяха нещо като пейсмейкър за Джокович. Това никога не е било тяхно
намерение, но особено Иванович изигра тази роля. През великия уикенд
за сръбския тенис Иванович достигна финал на Откритото първенство
на Австралия през 2008 г. и въпреки че загуби от Мария Шарапова, се
изкачи до второто място в женската ранглиста. А Джокович спечели
титлата на следващия ден и се изкачи до третото. Иванович след това
победи Янкович в полуфиналите на „Ролан Гарос", което беше директен
мач за първото място в ранглистата, последвано от победа над Динара
Сафина на финала, за да спечели и титлата от Големия шлем. Но след
успеха в Париж Иванович пострада от контузия на десния палец, изгуби
инерция и никога повече не беше същият състезател. Въпреки
няколкото години на огромни усилия и отделни добри резултати, с
помощта на които се върна в Топ 5 в края на 2014 г., тя не успя да влезе
отново в онази компания, сред която са най-вероятните победители на
най-големите турнири. Дори обаче и да не триумфира с друга купа, тя
вече е постигнала достатъчно много. Но бързото й слизане надолу в
класацията предполага, че огромна част от нейния успех се дължи на
увереността в собствените й сили - това крехко качество, което
изведнъж я напусна, след като тя слезе от върха през юни 2008 г.
Подобна беше историята на Янкович. Нейната най-успешна година
също е 2008-а. Тогава стана N91 в класацията през август, изигра
първия си голям финал на Откритото първенство на САЩ и завърши
годината като най-добрата тенисистка при жените. Но тя никога нямаше
своя наистина типичен голям удар, така както Иванович съкрушаваше
съперниците си с нейния страхотен форхенд. Янкович изтощаваше
съперниците със своята защита и ретури. Изразходи огромни усилия, за
да стигне до върха на ранглистата и точно тогава тя изглеждаше вече
изтощена. След първите четири седмици на 2009 г. тя загуби първото
място и никога повече не го спечели обратно. Все пак имаше по -
постоянни резултати от Иванович през последните години, но остана
една от трите състезателки, които са били номер 1, без някога да са
печелили титла от Големия шлем. Този си статут Янкович обаче никога
не е приемала като загуба (другите две са Каролине Вожняцки и Динара
Сафина).
Последвалите постижения на Джокович може би накараха мнозина да
подценяват постигнатото от Иванович и Янкович, но и двете жени
заслужават мястото си както в историята на тениса, така и в живота и
кариерата на Новак. Един от най-големите проблеми за изгряващите
спортисти в която и да е дисциплина са надеждите и очакванията за
големи успехи, с които те са натоварвани от фенове и сънародници. За
Джокович наличието на тези две състезателки, които улавят голяма
част от светлините на прожекторите в сръбския тенис, докато той се
бори да пробие до върха при мъжете, очевидно бе едно голямо
предимство. А фактът, че се разбираше много добре и с двете - особено
с Иванович, благодарение на времето прекарано заедно като деца, -
означаваше, че всяка конкуренция между тях беше на приятелска и
конструктивна основа, а не горчива борба за националното внимание.
Спечелването на титлата в Монреал през август изведе Джокович до
третото място в световната ранглиста. Това го направи лидер в преслед-
ващата група зад Федерер и Надал, но двуполюсният модел на двамата
над останалия свят на тениса тогава бе такъв, че дори достигането до
финала на Откритото първенство на САЩ не успя да приближи
Джокович до подобряване на позицията му в класацията.
Най-малкото на Новак бе гарантирано място във финалния „Мастърс
Къп" в Шанхай (сега Световните финали на АТР). Той спечели друг
турнир по пътя, побеждавайки Станислас Вавринка във Виена, а след
това загуби от Давид Налбандян в полуфиналите на Мастърса в Мадрид.
Но в края на сезона не остави добри впечатления, губейки от Давид
Ферер, Ришар Гаске и Рафаел Надал. Джокович си тръгна от Шанхай с
теракотената си статуя и с това приключи годината, която му бе донесла
пет титли. Той бе изключително доволен от почивката на края на най -
успешния си сезон - почивка, която удължи на осем седмици,
решавайки да не взема участие в подгряващия турнир за Откритото
първенство на Австралия.
Няма съмнение, че след това Джокович стана заслужен победител на
шампионата на Австралия в Мелбърн. Но старата поговорка, че дори
най-добрият има нужда от малко късмет, бе доказана още веднъж. В
седмицата преди турнира голямото вълнение е дали Федерер може да
играе - той бе прекарал една нощ в болницата в Сидни със стомашни
оплаквания, които останаха без диагноза, но по-късно определени като
мононуклеоза. Затова самият факт, че Федерер изобщо успя да се
запише сред участниците в Мелбърн, вече бе постижение. Швейцарецът
бе достигал най-малко до полуфиналите на последните 14 турнира от
Големия шлем и бе спечелил 10 от тях. Със сигурност участието в
Мелбърн си заслужаваше за Федерер, дори и след преживяното в
Сидни. И когато в схемата останаха четиримата най-добри, по всичко
изглеждаше, че ще има още един финал между Федерер и Надал.
Но още веднъж Янко Типсаревич - едно време лидер на сръбската нова
генерация в тениса и напълно засенчен от Джокович, Иванович и
Янкович през последните 12 месеца - свърши черната работа за Новак.
Предишната събота Типсаревич беше довел Федерер до 10-8 във финал-
ния сет в мач от третия кръг, продължил 63 гейма и 4 часа и 37 минути.
В него Федерер бе успял да се пребори главно благодарение на 39 -те
аса, които го спасиха от още доста допълнително тичане, но у мората
все пак бе прекалено голяма за и без това изтощеното му тяло.
Когато Федерер сервираше за първия сет, малцина очакваха, че може
да се стигне до изненада. Но Джокович взе три поредни гейма и Федерер
започна да прави много непредизвикани грешки. След като спаси сетбол
на свой сервис в третия сет, Джокович стигна до победата.
Един от коментарите на Новак след мача се откроява: „Много съм
изумен, че се справих с напрежението днес", разкривайки вероятно, че
начинът, по който бе загубил от Федерер на финала на Откритото пър-
венство на САЩ четири месеца по-рано, наистина е посял едно чувство
на загриженост относно неговия темперамент по време на мач както в
мислите на другите, така и вероятно в неговите.
Другият сериозен късмет за сърбина бе, че Надал загуби ден по-рано
в първия полуфинал от ефектния Цонга. Тази среща се оказа
тържественото посрещане на непоставения в схемата французин и той
беше безпощаден срещу Надал, позволявайки на испанеца да спечели
само седем гейма.
Така след три години на мачове за титлите от Големия шлем, домини-
рани от Федерер и Надал (това е първият финал от Откритото
първенство на Австралия през 2005 г., в който нито един от двамата не
играе), сега в сблъсъка за трофея щяха да вземат участие младият
претендент от Сърбия и един почти неизвестен новобранец.
Така изведнъж Джокович се превърна във фаворит. Не само че беше
третият поставен в схемата и световният номер 3, но имаше опита от
финала на Откритото първенство на САЩ само четири месеца по-рано.
Докато за Цонга това бяха съвсем непознати води. Въпреки това, когато
Цонга с два спиращи дъха форхенда спечели първия сет - минаващ след
смач на Джокович и прехвърлящ удар, изпълнен при максимално
разтегляне и атака на Джокович на мрежата, сякаш везните вече се
накланяха към французина.
За двубой, който няма да се запомни като велик финал, имаше периоди
на невероятен тенис и чудесна атмосфера, създавана от двама изра-
зителни играчи и техните страстни фенове. И тогава, а и по -късно този
финал се смяташе от мнозина като временно прекъсване на
съперничеството между Федерер и Надал, което бяха създали.
Имаше и друг любопитен факт - и двамата финалисти бяха облечени в
черно - имаха шарки в долната част на фланелките си. И от главната
камера, която предаваше двубоя, изглеждаше, че са облечени в еднакви
дрехи. Остана загадка дали финалът щеше да даде по-позитивен
спомен, ако поне единият бе облечен в по-топли цветове. Вероятно
също така имаше ефект, подобен на този от 2002 г., когато на финала
на „Уимбълдън"
Лейтън Хюит и Давид Налбандян излязоха като тенисисти, които
играят до голяма степен по сходен начин с почти еднаква техника. Това
беше и предястие за мачовете между Джокович и Мъри по-късно, които
винаги бяха вълнуващи, но невинаги лесни за гледане. По каквато и да
е причина (или причини) невинаги беше лесно да се различат двамата
по време на разиграванията, докато срещата се наблюдаваше по
телевизията, и вероятно това обяснява защо страхотният тенис, който
предложиха двамата, не помогна на финала да се откроява в
колективното съзнание на световната тенис общественост.
Това, което позволи на Джокович да обърне мача, бе поемането на
инициативата. В седмия гейм на втория сет унищожителен ретур от
бекхенд му позволи да направи пробив и няколко минути по-късно той
сервира за спечелването на втория сет. По време на третия Цонга се
опита да играе основно сервис-мрежа. Това е тактика, която му беше
помогнала много в срещата с Надал три дни по-рано, но ретурите на
Джокович бяха много добре насочени и сърбинът го проби два пъти, за
да поведе с 2:1 сета. На Новак се наложи да поиска медицинска помощ
заради проблем с бедрото след пет гейма от четвъртия сет. И с помощта
на авантюристичния стил на Цонга, който вече бе спечелил сърцата на
неутралните зрители на „Род Лейвър Арена", петият сет започна да
става все по-вероятен. Когато французинът имаше точка за пробив при
5-5, атмосферата бе наелектризирана до крайност. Но сърбинът уцели
точния удар, когато спаси точката за пробив с воле по диагонала и
подпечата титлата в тайбрек със 7-2 точки, за да спечели с 4-6, 6-4, 6-3,
7-6.
Когато форхендът по обратния диагонал на Цонга на мачбол за Джоко-
вич се приземи извън полето, Новак падна на земята в своя победен
миг, лежейки върху надписа „Мелбърн", изписан в края на корта. Това
беше един символичен образ - Мелбърн бе сцената на първия му мач от
основната схема на турнир от Големия шлем, а сега и сцената на
първата му титла от Шлема. И Мелбърн ще се превърне в негова
крепост - в турнира, на който той по-късно ще постигне по-големи
успехи от всеки друг.
Сърбия вече има своя първи шампион от Големия шлем на сингъл и
при жените, и при мъжете. Трябва да се има предвид, че Моника Селеш
играеше за Югославия, а титлата на Ана Иванович на „Ролан Гарос"
дойде след четири месеца. Докато Джокович и Цонга се поздравяваха
на мрежата, Сърджан, Дияна, Марко и Джордже се прегръщаха, но
всъщност получиха и крайното потвърждение, че всички жертви, които
са правили през годините, за да дадат шанс на Новак да стигне до върха,
са си стрували.
 Осма глава
ДНЕШНА СЪРБИЯ
През 1989 г. в Европа имаше 27 държави, ако не броим Исландия,
двете средиземноморски държави Малта и Кипър и няколко дребни
страни като Монако, Андора, Лихтенщайн, Сан Марино... На
територията на тези 27 сега имаме 42 благодарение на независимостта
от Съветския съюз за Украйна, Грузия, Беларус, Армения,
Азербайджан, Молдова, Казахстан, Естония, Латвия и Литва и разпада
на Югославия на шест независими републики (Чехословакия се раздели
на две, но Западна и Източна Германия се обединиха, така че те се
неутрализират взаимно от гледна точка на бройката). Може да бъде
простено на хората, че срещаха трудности със запомнянето на новите
държави.
Сърбия все още се смята за една от малките държави в Европа. Ней -
ното население от малко над 7 милиона е сравнимо с това на Швеция и
Швейцария, но средното число за Европейския съюз е 18,5 милиона. А
нейният брутен вътрешен продукт е едва една седма от средния за ЕС.
След приватизацията на контролираната от държавата икономика през
последните 25 години (в действителност през последните 15, тъй като
войните през 90-те бяха силно ограничаващ фактор за инвестиции от
страна на чуждестранните фирми) Сърбия се справяше сравнително
добре, привличайки много инвестиции и с прилично ниво на
икономически растеж от 2000 до 2010 г. Страната обаче отново изпадна
в рецесия през 2012-а и нейната икономика, основно базирана на
сектора на услугите, остана нестабилна. ЕС е най-големият търговски
партньор на Сърбия, но това не е изцяло добра новина за сърбите
особено с оглед на кризата в еврозоната от 2011 г.
Сърбия кандидатства за влизане в ЕС и ако преговорите минат добре,
е вероятно да стане част от Европейския съюз до края на десетилетието.
Основните пречки за безпроблемна интеграция обаче не са свързани с
икономиката, а по-скоро с адаптирането на някои човешки норми,
които се вземат за даденост в по-голямата част от Европа. Има
специфични проблеми, като пушенето например - не че
присъединяването в ЕС ще принуди Сърбия да забрани пушенето на
публични места, но това е обща норма в Западна Европа в днешно време
и един ден за разходка из кафенетата и ресторантите на Белград
свидетелства колко далеч е Сърбия от това. На едно по-общо и по-
важно ниво - имат ли сърбите националния манталитет да се чувстват у
дома в икономическа общност, доминирана от германските народи на
Северна и Западна Европа (германи, бретонци, дани, холандци), в която
южните европейски народи създават икономически проблеми? Този
въпрос със сигурност е задаван и за гърците, и за иберийците през
последните години.
Ако Сърбия ще се интегрира в ЕС, тя трябва да остави настрана гнева
към хърватите и етническите албански косовари. На личностно
равнище това не би било проблем, тъй като сърбите, хърватите,
босненците и дори косоварите са живели едни до други от поколения
насам и много от тях са добри приятели днес. Причина за помирението
може да бъде и отчасти решението от февруари 2015 г., че нито една
нация не е виновна за геноцида по време на сърбо-хърватската война в
началото на 90-те - въпреки изразеното разочарование от страна и на
сръбското, и на хърватското правителство по отношение на решението,
има една причина по-малко за продължаващо негодувание. Но все още
мъждукащото напрежение между сърби и албанци, особено в
косовската столица Прищина, е доказателство за конфликт, който все
още не е приключил окончателно.
И когато Сърбия и Хърватия играят помежду си на футбол, баскетбол
или водна топка, мачовете имат привкус и на истинско сражение, но с
други средства.
През 1999 г. футболните отбори на двете държави излязоха един срещу
друг в Белград за първи път (Сърбия все още под името Югославия, но
тогава само в съюз с Черна гора и отборът беше предимно съставен от
сърби). Мачът се игра при атмосфера, описана от всички присъстващи
като невероятно враждебна. Сръбските фенове крещяха „усташи" на
хърватските фенове - в смисъл че хърватският червено-бял шахматен
мотив, който формира голяма част от дизайна на техния екип, е бил и
оригиналната емблема на усташите, когато членовете на организацията
са клали много сърби в началото на 40-те години на миналия век. Сред
вече повишеното напрежение прожекторите угаснаха през второто
полувреме, създавайки паника по трибуните и на игрището.
Осветлението обаче бързо бе пуснато и мачът завърши 0:0 за
облекчение и на силите за сигурност. Двата отбора играха отново в
Загреб два месеца по-късно, като съперниците се нуждаеха от победа,
за да запазят шансовете си за класиране на Евро 2000.
Феновете на домакините разгънаха огромен плакат с надпис „Вуковар
91" като предупреждение към сърбите, че това зверство трябва да б ъде
отмъстено, и имаше парад на хърватските герои от войната на игрището
преди мача. Двубоят се характеризираше с изгонването на Зоран
Миркович от Сърбия, който хвана Роберт Ярни от Хърватия за топките,
защото бе обиден от него. В повечето държави Миркович щеше да бъде
разпънат от феновете за това, че е предал националния отбор в жизне -
новажна квалификация, но Миркович беше провъзгласен за герой, осо -
бено след като отправи характерния за Сърбия поздрав с три пръста при
напускането на терена. Бяха го нагрубили и беше потърсил отмъщение.
И това беше нормално за неговите сънародници независимо от
важността на квалификационната кампания.
Някои хора биха се позовали на аргумента, че тези мачове са се играли
през 1999 г. и нещата оттогава са се променили. Въпреки това, когато
Сърбия и Хърватия се срещнаха два пъти през 2013-а в квалификациите
за световното първенство по футбол, малко неща бяха различни. В
първия мач в Загреб през март сръбските фенове не бяха допуснати до
стадион „Максимир", за да се избегнат сблъсъци с феновете на домаки-
ните. Сръбският национален химн беше посрещнат с викове „Вуковар,
Вуковар" в предварително подготвен аранжимент. Феновете от едната
трибуна викаха „Убий, убий", докато тези от друга пееха „Сърбите".
Ако това не беше официално, хърватските власти все пак трябваше да
санкционират или поне да се направят, че не виждат големия плакат,
който гласеше „През тежки времена и жестока борба ние пазим
домовете си с чест. Тези, които защитаваха земята ни, не умряха
напразно - тук на нашата земя, нашето знаме се вее". Хърватия спечели
мача с 2:0, което вероятно ограничи неприятните последствия след края
на двубоя. Шест месеца по-късно в реванша двата отбора завършиха с
по 10 играчи един груб и нервен мач, хърватинът Йосип Шимунич беше
изгонен за особено брутално и умишлено нарушение срещу Миралем
Сулеймани в края на срещата. Сръбските фенове, които сипеха обиди
към хърватите през целия мач, замеряха с предмети Шимунич, докато
той напускаше терена. Този двубой, на който бяха допуснати малко
фенове на гостуващия отбор, завърши без голове - още един добър
резултат за силите за сигурност.
Би било грешно да се допусне, че такива жестоки съперничества не
съществуват на други места в Европа. Със сигурност ги има. Но
учредителите, зад които в момента стои ЕС, са били мотивирани, поне
отчасти, да създадат култура на икономическа взаимозависимост, така
че съперничества като това между сърби и хървати да станат нещо
второстепенно за интересите и на двете държави.
Това е вероятно друга идея, в която Джокович може да помогне, като
даде пример, че една болезнена загуба може да се изстрада с
достойнство, а не с нужда от отмъщение. Също така е важно да се каже
- футболът има различен статут за сръбската култура от другите
спортове и никъде другаде няма подобно напрежение, с изключение
донякъде на баскетбола и водната топка, когато сърбите се състезават
на международната сцена в други спортове. Само веднъж от
югославските войни през 90-те години насам Сърбия и Хърватия са
играли една срещу друга за купа „Дейвис" - това е в Сплит през юли
2010-а и тогава сърбите печелят с 3-1. Тогава в четвъртата среща
Джокович победи своя добър приятел Марин Чилич в три сета, за да
даде на Сърбия успеха. На мача имаше изключително страстна
подкрепа от трибуните и от двете страни, но нещата в нито един момент
не излязоха извън контрол. Сръбският ветеран на двойки Ненад
Зимонич казва: „Ноле никога не е имал проблем да играе в Хърватия.
Той бе на турнири в Загреб и Умаг и въпреки че мачът за „Дейвис"
срещу Хърватия бе с висока степен на риск, имаше охрана и от двете
държави и всичко мина много добре. Тенисистите се държаха като
истински спортисти, които спазват феърплея. Публиката не беше
доволна, че спечелихме ние, но го призна. Тези фенове са съвсем
различни от футболните. Винаги ще има съперничество, но мисля, че
всичко опира до уважение и спортсменство."
Често тенисът е бил обвиняван, че е някакъв префинен и прекалено
„възпитан" спорт. Но в този случай обноските на привържениците поз -
волиха от това жестоко съперничество да се роди един достоен спортен
спектакъл. Това вероятно е още една причина Джокович да е различен
тип национален герой от своя еквивалент в сръбския футбол - не само
защото характерът му е толкова различен от този примерно на Синиша
Михайлович. Все пак има значение и фактът, че Джокович си заработва
прехраната в спорт, където загубата с финес е част от играта.
Казвайки това, би било грешно да се опитаме да прикрием насилието,
което избухна между сръбските и хърватските фенове на Откритото
първенство на Австралия през последните години. През 2007 г. 150
души бяха изхвърлени от „Мелбърн Парк" след сблъсъци в градините
на комплекса, включително хвърлени стъклени бутилки в район,
популярен сред семействата и туристите. Единственият повод за това
беше мачът на Марин Чилич от Хърватия срещу Илия Бозоляц от
Сърбия. Имаше и последващи сблъсъци през 2009 и 2010 г. Първият бе
в деня, когато Янко Типсаревич се срещна с Чилич. А вторият бе близо
до корта, на който сърбинът Виктор Троицки играеше с испанеца
Алберто Мартин. Някои от участниците в сбиванията през 2007-а,
интервюирани по-късно от австралийската телевизия, говореха до един
с добре обработени австралийски акценти. И това предполага, че
насилието има много малко общо със съвременна Сърбия, а повече с
бандитски сблъсъци между задгранични „патриоти“. Но те може би
отразяват и подводни течения, които все още съществуват в Сърбия.
Темата за расизма в спорта често е свързвана със Сърбия, но към нея
трябва да се подхожда внимателно. Сърбия беше силно критикувана от
УЕФА, след като нейният футболен отбор до 21 г. загуби от Англия в
Крушевац през октомври 2012 г. в мач, който ще се запомни с
непрекъснати расистки скандирания и масово сбиване, в което се
включиха играчите и треньорският състав след сигнала за край на
срещата. Английският състезател Дани Роуз бе обект на маймунски
подвиквания през целия мач и викове „Убий го, убий го", когато
докоснеше топката. Имаше и няколко други по-леки инцидента. УЕФА
наказа четирима сръбски футболисти (и двама английски), глоби
Сръбската футболна асоциация с 85 000 паунда и наказа националния
отбор на страната до 21 г. да изиграе следващия си домакински мач при
закрити врати. Някои хора в Западна Европа, особено в Англия,
сметнаха това за много леко наказание, и то вероятно наистина бе
такова. Но си имаше причина за това.
Спортният анализатор Джонатан Уилсън, който се е специализирал в
източноевропейския футбол, твърди, че понякога се прави изкуствено
разграничение между расизма към черните и антиромския
(антицигански) расизъм. Той казва, че Сърбия като нация, която никога
не е имала империя и никога не се е занимавала с търговия на роби, не
е имала особено голям досег до чернокожи хора. Но пък има дълга
история на дискриминация към циганите и ромите. Както от страна на
жертвата, така и като агресор. „Западноевропейските нации не могат да
разберат небрежното отношение към расизма спрямо чернокожите -
казва Уилсън. - Но те са толкова виновни за подценяването на
антиромския расизъм, колкото сърбите се правят, че не виждат
настроенията срещу чернокожите. Расизмът във всичките му форми със
сигурност е еднакво възмутителен. Расизмът, към който западните
европейци са по-настроени, не може да е по-важен и по-наказуем. Нито
пък Сръбската футболна асоциация може да използва това, което
възприема като липса на активност по отношение на антиромския
расизъм, за да оправдае непреследването на расизма към чернокожите."
Тази теза се подкрепя и от кореспондента на Би Би Си в Белград Гай
де Лорни. След скандалния мач между младежките отбори на Сърбия и
Англия той заключи: „Може би има различно отношение към расизма
тук.
След мача в Крушевац разговарях с местен журналист, който бе
пътувал много по света по спортни събития. Той ми каза: „Хайде сега -
няколко маймунски подмятания към чернокож играч не са наистина
расизъм - феновете просто се опитват да го изнервят." Намерих тази
теза за удивителна, но може би това бе само от британската ми гледна
точка."
 Въпреки че за ролята на спорта в Сърбия се говори в една последваща
глава от тази книга, друг спортен пример - случаят на Синиша
Михайлович и Патрик Виейра - най-добре илюстрира сложността на
проблема с расизма в Сърбия. Независимо че този публичен скандал се
беше случил в контекста на една взривоопасна ситуация извън
територията на Сърбия.
Суматохата стана по време на мач от футболната Шампионска лига
през 2000 г., когато римският „Лацио" играеше срещу „Челси". В тима
на домакините бе Михайлович - избухлив и противоречив националист,
който по-късно стана треньор на националния отбор на Сърбия. След
двубоя чернокожият полузащитник на „Челси" Патрик Виейра обвини
Михайлович, че го наричал „черно лайно" по време на мача.
Михайлович, който като Джокович има баща сърбин и майка етническа
хърватка, бе направил няколко наистина подстрекателни коментара и
бе станал нещо като герой за Сърбия, бягайки от дома си във Вуковар
благодарение на съдействието на сръбския военачалник с разнопосочна
слава Аркан, след като хърватите превземат обратно града през 1995 г.
С тази лична история зад гърба си Михайлович винаги можеше да бъде
наказан - по-скоро заради репутацията си, а не по доказателства. Но
неговата защита в случая е интересна и показателна - Михайлович каза,
че думата, с която се е обърнал Виейра към него преди това, е
„цингаро". Това означава циганин, но в Италия е използвана и като общ
термин за нарицаемо на циганин, и за човек от южнославянските
държави.
Ето какво казва по-късно Михайлович на Джонатан Уилсън:
„Да, аз обидих Виейра, но само в отговор на неговите обиди. Той ме
нарече „циганско лайно", така че аз му отговорих с „черно лайно". Аз
съм горд, че съм циганин, така че не се почувствах обиден и не виждам
как той може да е обиден, защото съм го нарекъл черен. Виейра ме
провокира от първата до последната минута и какъвто и да е цветът на
кожата му, аз не бих позволил да се отнася така с мен. Аз съм човекът,
който съм, и бих реагирал по същия начин дори на улицата. Играя
футбол от 15-годишен и през това време съм бил ритан, плют и
обиждан. Във футбола тези неща се случват. Ако аз съм расист, Виейра
също е такъв."
Интересно - Виейра не е обвинен за инцидента, въпреки че „цингаро"
или „цингара" е безспорно расистко, докато Михайлович беше наказан
за два мача от УЕФА. Тази разлика в отношението подкрепя мнението
на Уилсън за това, че расизмът спрямо чернокожите се смята за по-
голям грях от антициганския расизъм, поне в коридорите на властта на
европейския футбол. Въпреки че по никакъв начин това не оправдава
неговото държание, трудно е да не се съгласим с простата логика на
Михайлович, че едната форма на расизъм е точно толкова лоша,
колкото и другата. Михайлович продължи, като направи изявление от
централния кръг на терена по време на следващия домакински мач на
„Лацио". Той каза, че е сгрешил, че съжалява и че няма расистки
възгледи. Изявлението му беше предизвикано от едно крайнодясно
италианско движение, което вече публично бе приветствало расистките
му идеи, и той побърза да се разграничи от тези хора. Но според
италианските закони Михайлович можеше да отиде и зад решетките до
3 години за публична проява на расизъм и тази заплаха също може да е
в основата на извинението му.
Другите забележки, които Михайлович направи за инцидента с
Виейра, предполагаха, че неговият най-голям проблем с френския
футболист беше, че той повдигна един въпрос, който трябваше да си
остане на терена, а той го спомена на пресконференцията. Изглежда
Михайлович действа съобразно някакъв средновековен, гангстерски
етичен кодекс. Според него честта трябва да бъде спасена, а обидата -
отмъстена. Имайки предвид любовта, привързаността и уважението,
което сърбите хранят към Михайлович, човек може да се зачуди дали
тези скрити форми на общонационална култура и душевност все още не
работят срещу интересите на страната, която се опитва да стане член на
модерната икономическа общност на Европа.
Но има и друг момент, който Джонатан Уилсън отбелязва и трябва да
се вземе предвид. Расизмът все още е проблем в европейския футбол и
няма съмнение, че той е в списъка със задачите, с които трябва да се
справи Сръбската футболна асоциация. Но Уилсън казва, че точно на
тази асоциация може да й бъде простено заради по-големите проблеми,
които трябва да решава.
Имаше една квалификация за европейско първенство през октомври
2010-а между Италия и Сърбия в Генуа. Двубоят бе прекратен само
няколко минути след началото, което бе отложено заради сръбските
хулигани и предизвиканите размирици от тях. Ако се погледне
контекстът на цялата история, ще стане ясно какво се е случило. На
стадиона имаше плакат „Косово е Сърбия", а мачът бе по времето,
когато Хилари Клинтън (тогава държавен секретар на САЩ) летя до
Белград, за да обсъди проблема с Косово. Имаше и гняв у част от
сръбските фенове към вратаря Владимир Стойкович, присъединил се
наскоро към „Партизан", след като преди това беше играл за „Цървена
звезда". И за запалянковците на „Звезда" това си бе равносилно на
национално предателство и още един факт, който увеличи
напрежението преди мача. То бе подсилено и от ареста в наве черието
на двубоя на един наркотрафикант, който имаше приятели сред
запалянковците.
Свържете всичко това и ще видите, че само за да поддържа футбола в
Сърбия жив, Сръбската футболна асоциация трябва да се бори с хули -
ганство, организирана престъпност, уговаряне на мачове, корупция и
вътрешно насилие - и всичко това на фона на национализма, който тя
не може да контролира. Това съвсем не извинява расизма, но обяснява
защо асоциацията може би има по-непосредствени приоритети,
отколкото борбата с него.
Ако един елемент на расизма все още е свойствен за съвременното
сръбско общество, какво да кажем за отношението към другите малцин-
ства? Възгледите срещу хомосексуалистите от страна на голяма част от
сръбското общество изглеждат старомодни от гледна точка на западно -
европейските стандарти, въпреки че скорошни дебати във връзка с
еднополовите бракове показаха (особено във Великобритания и
Франция), че има много хора в Западна Европа, които все още са
притеснени от сексуални отношения между хора от един и същи пол.
Когато планираният за септември 2013-а гей парад в Белград беше
отменен за трета поредна година, властите побързаха да кажат, че
решението е взето от съображения за сигурност след получени заплахи
за насилие от десни движения и групировки на бивши военни, които
планирали контрадемонстрация. Имайки предвид, че Сърбия
кандидатства за членство в ЕС и най-малкото затова защитата на
правата на малцинствата ще бъде внимателно анализирана от
Европейската комисия, това вероятно бе добър начин да се представят
нещата. Но фактите, че имаше подкрепа за предложената
контрадемонстрация от цяла Сърбия и че в държавата православната
църква играе много важна роля, предполагат, че толерантността към
хомосексуалността в страната е все още в зародиш.
Едно национално качество, за което сърбите често са обвинявани и за
което много от тях веднага се признават за виновни, е комплексът на
жертвата. Уилсън казва, че сърбите „се наслаждават на ролята на
жертвата на Европа", и в своята забележителна книга „Зад завесата" той
пише: „Съмнението в себе си е определяща характеристика на сръбския
футбол -те са едни от най-постоянните губещи в Европа." Уилсън
предполага, че комплексът на жертвата идва още от сръбското
поражение в Косово през 1389 г., което поставя независимата преди
това държава под контрола на Османската империя: „Поражението
остава централен момент в сръбската психика - те са неоснователно
потиснати, но славно губещи." Човекът на Би Би Си в Белград Гай де
Лоуни говори за малко по-модерни времена, но все така твърди, че
чувството на сърбите, че са жертви, е реално.
„Част от него идва от това, което се случи със сърбите през Втората
световна война. В Хърватия фашистите усташи убиха десетки, дори
стотици хиляди сърби. Това беше забравено и когато хърватският
национализъм набра скорост в началото на 90-те, сърбите, живеещи в
Хърватия, бяха уплашени. Чувството беше сякаш конфликтът се
възобнови през 1991-ва там, където беше спрял през 1945-а. Дори що се
отнася до трибунала за военните престъпления в Хага, в Сърбия има
усещането, че на процеса се отнасяха много по-сурово със сърбите,
отколкото с другите, особено по отношение на условията за
освобождаване под гаранция. Те виждаха как в Хърватия и в Косово
харчат милиони за защитата на своите генерали и се печелят
оправдателни присъди, оставяйки сърбите като най-големите злодеи в
този конфликт, но в същото време бе отбелязано, че повече сърби са
били разселени по време на конфликта, отколкото общо от всички други
етноси.
Де Лоуни също отбелязва, че „сърбите са сравнително мързеливи хора,
въпреки това те са луди на тема физическа активност. Това обаче са
спекулативни гледни точки на базата на личен опит на извадка от хора,
а не резултат от дълбок социален и антропологичен анализ. Повечето
посетители на Сърбия ще открият предимно гостоприемни, дори
възторжени хора, много от които по-скоро са потиснати от
всекидневието, отколкото от някакви национални характеристики на
жертвеност, расизъм или национална идентичност. Има една
отличителна характеристика, с която посетителите на Сърбия ще се
сблъскат - силното чувство, че „това е моят град и ти си моят гост",
което може да доведе до това местните да настояват да ти платят
сметката, когато има много повече смисъл точно гостите да го направят.
Това произлиза от единственото желание домакините да накарат
чужденците да се чувстват добре дошли.
Сърбия е в добра позиция да се интегрира в европейската картина - тя
говори същия език като много от съседите си, така че може да изгради
връзки със съседните държави, без да се сблъсква с огромни сметки за
преводи, и се е доказала като цел на инвестиции сред много водещи
глобални компании. С приличната си работна етика изглежда много
вероятно Сърбия, ако изиграе добре картите си, да бъде по-успешна в
рамките на европейската икономика от нации като Гърция, Португалия
и дори Испания и Италия.
 Девета глава
В БОЛЕСТ И В ЗДРАВЕ
През 1961 г. Нобеловата награда за литература беше присъдена на Иво
Андрич. Това беше закъснял приз за неговата книга „Мостът над
Дрина" написана през 1945 г., но преведена на английски чак през 1959-
а. Романът все още е забележително малко познат, при положение че е
носител на Нобелова награда.
Книгата разказва жестоката история на босненския град Вишеград,
който се намира точно преди босненско-сръбската граница, 300 години
след като там е построен мост над река Дрина в началото на XVII век.
Историята е художествена измислица, но е базирана до голяма степен
на исторически факти. Мнозина я описват като подходяща за
представяне на сложността и характера на историята на Балканите. И
въпреки че Вишеград е босненски, много от неговите проблеми със
смесеното население се отнасят за цялата бивша Югославия. През 1978
г. в споразумението, което дава независимостта на Сърбия и Черна гора,
Босна е прехвърлена от Османската империя към Австро-Унгарската
империя. В следния (леко съкратен) откъс от книгата Андрич описва
как този трансфер се е отразил на сънливия Вишеград:
„Когато войниците започнаха да се изтеглят, запристигаха чиновници,
държавни служители със семействата си, а след тях майстори и специа -
листи за работи и занаяти, които дотогава не съществуваха в града.
Отначало изглеждаше, че идват случайно, сякаш вятърът ги е донесъл
и сякаш са за малко, за да поживеят живота, както се случва тук, сякаш
цивилните власти трябваше да продължат още известно време
окупацията, започната от войската. Но с всеки изминал месец броят на
чужденците се увеличаваше. Онова обаче, което най-много
изненадваше хората от града и ги изпълваше с учудване и недоверие,
не беше толкова техният брой, колкото безкрайните им и неразбираеми
планове, тяхната неуморна работливост и упоритостта, с която
пристъпват към изпълнението на своите цели... Изглеждаше, че
новодошлите са решили с невидима, но все по-забележима мрежа от
закони, наредби и заповеди да обхванат всички форми на живот, хора,
животни и неща и да променят всичко: и външния вид на града, и
навиците, и нравите на хората от люлката до гроба... Всяка работа,
която започваха, изглеждаше безполезна, дори глупава. Измерваха
пущинака, брояха дърветата в гората, инспектираха тоалетните и
каналите, гледаха зъбите на конете и кравите, разпитваха за болес тите
на хората, за броя и вида на плодните дървета, за различните видове
овци и домашни птици."
Андрич разказва живописно историята от гледна точка на жителите за
това как новите австрийски управници модернизират Вишеград. Някой
може да разглежда това като налагането на германски ред и дисциплина
на една самобитна балканска култура и наистина приятният сънлив
начин на живот, който не се нуждае от номера на къщите, защото „всеки
знае къщата на попа и на обущаря", е много атрактивен като антипод на
анонимността на съществуването в големия град. Но модерното
индустриализирано общество единствено е могло да се наложи с голям
брой хора, чийто живот до някаква степен е управляван от
гражданските власти. Така че това, което описва Андрич, че се е
случило във Вишеград, може да е станало евентуално и във всички
части на Балканите.
Защо всичко това е от значение за историята на Джокович? Защото
Джокович има едно качество, което го отличава от неговите съграждани
сърби. Поговорете с когото и да е в Белград или в друга част на страната
или пък с други хора от Балканите, и те с удоволствие ще признаят, че
чувството да бъдеш жертва е черта от националния характер. След това
на един дъх ще обяснят как несправедливо са се отнесли с тях на
Хагския трибунал, когато са се оценявали военните престъпления от
югославските войни през 90-те. Изглежда сякаш имат нужда да
обвиняват някого за своите неуспехи или се наслаждават на чувството
си за жертвеност. В „Мостът над Дрина" Андрич описва група жени,
които се сбогуват със своите мобилизирани синове. И авторът
отбелязва: „Изглежда сякаш те обичат своите сълзи и ридания толкова,
колкото и този, за когото плачат." Това има предвид английският
футболен журналист Джонатан Уилсън, когато в своята книга „Зад
завесата" говори, че сърбите „се наслаждават на ролята си на жертвите
на Европа" и за техния собствен образ като неоснователно потиснати,
но славно губещи".
Вероятно е опасно да се навлиза твърде много в националните харак -
теристики и стереотипи, но е ясно, че в психиката на Джокович няма
място за манталитета на жертвата, за плача или ролята на славно губещ.
Той разбира много рано, че ако иска да стигне до върха в тениса, трябва
да е дисциплиниран и абсолютно професионален в подхода си. Йелена
Генчич забелязва как той се е явил на първата си тренировка, само на 6
години, с напълно оборудвана раница (включително и банан!). Ники
Пилич се е разбрал да тренира с него в 2 часа следобед, но го заварва
да загрява 20 минути по-рано. Марк Уудфорд, който работи три месеца
с Джокович през 2008 г. като консултант, казва, че Новак е като „гъба
в жаждата си за информация, която може да му бъде полезна".
 А думите на Деян Петрович също са интересни. За първата си среща с
Джокович (тогава е на 14) израсналият в Австралия сърбин си спомня:
„Първото нещо, което забелязах в него, бяха професионализмът и абсо-
лютната му отдаденост на спорта. Срещнахме се в „Партизан" (белград-
ския спортен клуб, където Джокович понякога тренира). Дойдох 15 или
20 минути по-рано и си спомням, че той вече тичаше около корта, раз-
пъваше се - това беше Джокович, перфекционист във всяко отношение.
Забелязах също, че той не беше „от Сърбия" - ако бе типичен сърбин,
щеше да дойде навреме или дори няколко минути по-късно. Видно бе,
че е различен и много мотивиран. Винаги ми казваше, че фактът, че е
бил в тенис академията на Пилич на толкова млада възраст и на толкова
критичен етап от кариерата си, е направил чудеса с него - да знае какво
има в раницата си, да бъде точен, да загрява, да се разтяга. Но вероятно
всичко това беше част от него, така или иначе."
И все пак има една тема за болестите или несъвсем оптималното
здраве, която присъства в историята на Джокович. Тя достига своя връх
през 2008-2009 г. с кулминацията на серия от случаи на лекарска помощ
по време на двубои или отказвания от мачове, която експлодира в
интервю на корта след мач на Откритото първенство на САЩ.
Ако не смятаме срещата с Мохмед Мамун от Египет на фючърс турнир
през 2003-та, в която той се оттегли, Джокович се е отказал по време на
мач 11 пъти в професионалния тур. Това е ставало 4 пъти на турнири от
Големия шлем, два пъти на купа „Дейвис", на два турнира Мастърс 1000
и на три турнира от по-ниска категория. Процентът намалява по
причини, които ще бъдат обяснени накратко - оттеглянето му от
четвъртфиналите на Откритото първенство на Австралия през 2009 г.
беше неговото осмо и оттогава има само три. Но това все пак е твърде
много спрямо другите членове на Топ 10 в тениса. Томас Бердих и Жо -
Вилфрид Цонга са се отказвали по четири пъти, Рафаел Надал и Хуан
Мартин дел Потро - два пъти всеки, а Роджър Федерер - веднъж
(въпреки че на два пъти доиграва мачове, без да си дава зор да победи).
Няма публична статистика за това колко пъти всеки състезател иска
медицинска помощ по време на мач. Но до 2008-а Джокович вече си
беше спечелил име на играч, който вика лекаря толкова често, че това
мнозина смятаха за тактически прийом. Рикардо Пиати, който го
тренира от юли 2005 до май 2006 г., казва, че наистина това често се е
случвало и по тактически причини. „Той имаше проблем с носа - спомня
си Пиати. Преди да отидем в Северна Америка, го предупредих, че там
може да бъде много топло и влажно и проблемът може да се задълбочи.
В Синсинати беше много горещо, а в първия кръг на Откритото
първенство на САЩ беше ужасно влажно и Новак игра пет сета срещу
Гаел Монфис. Казах му, че може да му се наложи да поиска медицинска
помощ, за да си почине или ако усети, че има проблеми с дишането." В
началото на петия сет срещу Монфис Джокович падна на корта след
разиграване и повика лекар. Пиати потвърди, че го е направил нарочно-
заради неговия съвет, за да си спечели малко време. Джокович има
късмет, че на лекаря му трябват цели 12 минути, за да пристигне на
корта. Дотогава Новак вече се е охладил и диша по-спокойно, получава
и масаж на крака и се връща на корта, побеждавайки французина със 7-
5 в петия сет.
Пиати води Джокович на преглед на носа при известен специалист в
Милано - същия, който е лекувал футболиста Андреа Пирло от подобен
проблем. Подробният преглед открива, че Новак има двойно изкривена
преграда на носа и препоръчва операция. Хирургическата интервенция
е през ноември 2005-а, в началото на не толкова активния сезон, и до
голяма степен е успешна. Но прекъсванията за лекарска помощ по
време на мач продължават.
В плейофа за купа „Дейвис" между Сърбия и Швейцария през септем-
ври 2006-а Джокович води на Станислас Вавринка с 2:1 сета в първия
ден на двубоя и иска лекарска помощ след третата част, за да получи
масаж на краката. В крайна сметка Новак печели срещата в пет сета, но
Роджър Федерер, който, естествено, също е в швейцарския отбор, е
изключително бесен от случката. Той вижда изцяло тактически
намерения в прекъсването по медицински причини и буквално
предприема словесна атака срещу Джокович. И това става след
съкрушителната победа на Федерер над Новак 6-3, 6-2, 6-3, която
подпечатва крайния успех на Швейцария. „Не вярвам в неговите
травми", каза Роджър на пресконференцията след мача,
предизвиквайки нервен смях сред журналистите. „Не, не е смешно -
добави той поучително. - Аз съм сериозен. Мисля, че той се излага с
тези травми по време на игра, за които вика лекар. Правилата са, за да
се ползват, а не да се злоупотребява с тях. Но той прави това през
цялото време, така че не ми хареса да видя как го стори отново. А след
това тичаше както и преди наоколо като заек. Беше добър мач за мен,
радвам се, че го победих." Федерер по-късно имаше неформален
разговор с швейцарски журналисти, при който добавя: „Подразних се в
петък, когато той започна представлението си срещу Вавринка. 95% от
играчите ползват тези прекъсвания само когато наистина имат нужда.
Да правиш обратното просто не е честно и правилата трябва да се
променят."
Джокович отрече да е използвал тактически идването на лекар в мача
с Вавринка. Двамата с Федерер поговориха в Мадрид няколко седмици
по-късно и изгладиха нещата помежду си. Но Новак вече е нарочен.
Когато и да поиска лекарска помощ по време на мач, журналистите и
коментаторите мърморят - някои тайно, други открито, - че травмата
може да е истинска, но може и да е тактическа. Този проблем достигна
своя връх на Откритото първенство на САЩ през 2008 г., когато
Джокович на два пъти извика лекар, за да се справи с проблеми в таза,
глезена, стомаха и дишането в мача от четвъртия кръг срещу Томи
Робредо. Новак спечели в 5 сета, за да се изправи на четвъртфинал
срещу победителя от по-късния мач същия ден между Анди Родик и
Фернандо Гонсалес.
Когато Родик излезе победител, бе попитан от интервюиращия на
корта дали се чувства добре, че ще играе в този четвъртфинал, имайки
предвид различните заболявания на Джокович. Когато водещият
започна да ги изброява, тръгвайки от травмата на глезена, остроумният
и прям Родик го прекъсна: „Не са ли и двете? И гърба, и бедрото? А
схващане?" По-късно добави: „Птичи грип? Антракс? Тежък остър
респираторен синдром? Обикновена кашлица и настинка? Ако ги има,
ги има. Но това просто е много. Знаете ли, той или трябва веднага да
иде на лекар, или е най-смелият човек в историята. Вие сами преценете.
Аз лично се чувствам добре, той обаче има около 16 травми в момента."
Джокович победи Родик в четири сета на четвъртфинала и имаше
късмет да не се стигне до пети, тъй като съперникът му сервираше за
спечелване на четвъртия и направи две двойни грешки, което позволи
на сърбина да излезе от тежкото положение. Така че сега бе ред на
Джокович да бъде интервюиран на корта. „Не беше много мило да каже
на корта пред хората, че имам 16 травми и симулирам - каза Новак. -
Вече всички са срещу мен, защото смятат, че се преструвам за всичко."
След това Джокович напусна корта под бурни освирквания и това стана
само година след като публиката на „Флъшинг Медоус" го заобича
заради представленията му на корта, включително имитацията на
нервните тикове на Родик. Както с повечето бури в чаша вода, и това
отмина много бързо. Родик каза, че се е пошегувал в коментарите си,
Джокович се извини, че е прекалил с реакцията, и всичко приключи.
И въпреки това проблемът не изчезна. На следващия турнир от Шлема
- Откритото първенство на Австралия през 2009 г., двамата отново се
срещнаха на четвъртфиналите и този път Родик спечели. Това стана
след отказване на Джокович в четвъртия сет заради „крампи и болки в
цялото ми тяло". Това бе осмото му отказване за по-малко от четири
години. Със сигурност Новак има чара да се извини на съперника и да
оправи нещата зад кулисите. Но в същото време той започваше да
печели репутацията на тенисист, който няма смелостта да се бори. Или
още по-цинично - който предпочита да лиши съперника си от победния
удар, като се откаже преди края на мача. Бе попитан на
пресконференцията след отказването му на Откритото първенство на
Австралия дали се нуждае от това да развие по-голямо доверие в тялото
си, така че да оцелява в тези физически битки. Джокович отговори:
„Лесно ви е да го кажете. Ако влезете в моето тяло, ще бъда повече от
щастлив да чуя какво смятате за това да продължите да играете в тази
ситуация. Но аз съм професионален тенисист от няколко години вече.
Няма никакъв спор по въпроса дали имам мотивацията, волята и жела -
нието да продължа мача и да защитя титлата си. Няма никакво
съмнение, че притежавам всичко това. Съзнанието ми искаше да
продължи. Можех да спра дори по-рано, в края на втория сет, когато се
почувствах наистина зле. Продължих да играя, смятайки, че нещо може
да ми помогне, може би масаж или нещо подобно. Но болката се
връщаше отново и отново..."
Историята сочи, че през следващите две години Джокович оправя про-
блемите си с физическото състояние и здравето до степен, която му
помага да спечели три от четирите турнира от Шлема през 2011 -а и да
се пребори физически с Надал в забележителен финал на Откритото
първенство на Австралия през 2012 г., продължил 5 часа и 53 минути.
Следователно е лесно да предположим, че има някаква повратна точка,
едно ново отношение към физическата подготовка, здравето и
изтощителните мачове някъде през 2009 или 2010 г., което се оказва
решаващо за неговия поход към върха на световните ранглисти.
Историята има и своята друга страна на тълкуване - това, което се
случва през 2009-2010 беше, че той най-накрая успя да се пребори със
серията от здравословни проблеми, които му пречеха повече или по -
малко, откакто бе започнал да играе.
Йелена Генчич е първата, която забелязва, че младият Новак винаги
има сенна хрема през пролетта, когато растенията започнат да цъфтят.
Неговите мачове на клей вървят трудно. „Водех го на много лекари -
разказва тя. - И един от тях заяви, че има изкривена преграда на носа.
Така че майка му и баща му уредиха да си направи операция, за да
коригира проблема. След това се чувстваше много по-добре. Съветвах
го да не тренира близо до амброзия, защото към този цвят има силна
алергия."
Така се оказва, че Джокович има две операции на носа. Една по вре-
мето на Генчич, когато той е младо момче, и друга по времето на Пиати,
когато е на 18 г. Някои от заболяванията, които Генчич твърди, че е
забелязала, звучат като извадка от бабешки наръчник за епикурейци.
„Когато се почувства много зле в Будапеща по време на чалънджър
турнир - спомня си тя, - в близост до корта имаше марца (котешко
цвете) и той получи алергична реакция. Попитаха ме какво да правят и
им отвърнах - напръскайте го със солена вода от Адриатическо море."
По-сериозно Генчич е загрижена за това, че Джокович никога не се
храни достатъчно обилно, и до самата й смърт през 2013 г. тя
продължава да се притеснява, че той не яде толкова, колкото има нужда.
Тя твърдеше, че когато е обядвала с него по време, когато вече е
пораснал, го е подканяла: „Ноле, Ноле, хайде яж." Отговорът бил:
„Йеца, не казвай на никого, но сега изяждам всичките чевапчичи
(типично сръбско/балканско ястие)" Генчич дори го е водила на
хомеопат, който го съветва да не яде глутен. Вече е над 20 години,
когато друг доктор също му предлага да спре глутена, което се оказва
една от повратните точки за подобряване на здравето му. Освен това
Джокович трябва да стане на 18, за да разбере неговият треньор, че
очите му не са съвсем наред и той се нуждае от помощ.
С други думи - Новак Джокович е момче със страхотни заложби и
стремеж към развитие. Има невероятни двигателни умения, естествен
талант за тениса и изгарящо желание да бъде най-добрият в света. Но е
с тяло, което в няколко важни отношения не отговаря на високите цели,
които си е поставил. Много хора, които наблюдават Джокович по пътя
му към върха, казват, че това е довело до предпазливостта, която
основно стои зад много от епизодите, когато той се отказва или търси
медицинска помощ на корта по време на мач. Независимо че това
дразни зрителите, журналистите и останалите играчи.
Ненад Зимонич като играещ капитан на отбора на Сърбия за купа
„Дейвис" е първият, който кани Джокович в състава. „Новак винаги
искаше да бъде номер 1 - спомня си Зимонич. - Той мислеше за
спечелването на турнири от Големия шлем и другите големи състезания
и винаги се грижеше за здравето и тялото си. Не искаше да се
претоварва прекалено, когато усещаше, че има дори и лек шанс да се
контузи. Откриването на проблемите с алергиите и глутена и
развиването на собствено физическо равнище, което да му позволи да
се състезава на най-високо ниво, са бавен процес, но той напредна във
всички отношения. Когато спечели Откритото първенство на Австралия
за първи път, все още беше много млад и не бе наистина силен
физически."
Това мнение е споделяно и от добрия приятел и бивш съотборник под
ръководството на Рикардо Пиати - Иван Любичич: „Той стана по-силен
физически. А колкото си по-силен физически, толкова по-силен ставаш
и психически. Не го намирах за различен човек. Но виждах, че започва
да се отнася по различен начин към определени ситуации, но и че все
още е същият. Той е прекалено внимателен със себе си и понякога
хората смятат, че се опитва да симулира или да си измисля нещо.
Просто се опитва да се грижи добре за себе си. Понякога това е
разбирано погрешно. Никога не съм смятал, че той е симулирал
контузия - просто се престарава в определени обстоятелства. А това
според мен е нормално."
Но дори и да е приемливо и логично, отказванията на Джокович
нямаше как да бъдат приети спокойно от съперниците му. В началото
на 2007-а той търси помощ и съвети от Марк Уудфорд, за да му помогне
за движението от задната линия до мрежата, но също така и да му
предаде своя опит от големите мачове. Уудфорд тренира Джокович,
когато той достигна полуфиналите на Уимбълдън през 2007-а. „Започна
да осъзнава нуждата да прекарва повече време в салона за физическа
подготовка - признава Уудфорд. - Във всяко нещо се сравняваше с Рафа
и Роджър. И постоянно се питаше: „Как те издържат по пет сета? Как
се възстановяват?" Новак постигаше чудесни резултати на турнирите от
Шлема, но се проваляше на четвъртфиналите или полуфиналите,
защото физически не бе на това равнище, което достигна по-късно."
След като изиграва пет срещи на дъждовния „Уимбълдън" през 2007
г., Джокович получава мазол на кутрето на левия си крак, който се
инфектира. Уудфорд обяснява: „Той се бе отказвал няколко пъти по
време на мачове и това го караше да се съмнява във възможностите си.
Но когато достигна полуфиналите на „Уимбълдън", получи този
болезнен проблем на пръста на крака. Аз видях пришката, която
изглеждаше ужасно - страх ме е да си помисля какво беше да ходиш
така. Дори говореше за отказване срещу Надал, защото едва ходеше и
не беше спал. Исках да убедя целия отбор, че е важно Новак да завърши.
Казах му: „Ако все пак ти се наложи да спреш мача, ти не знаеш в какво
състояние е съперникът - може и той да преминава през същия проблем
и всеки момент да отпадне." Смятах, че трябва сам да си даде шанс.
Многото мачове обаче със сигурност бяха влошили състоянието на
пръста му и през главата му явно минаваше следната мисъл: „Не мога
да се състезавам и ако не мога да спечеля мача, по-добре да не играя".
Докато аз му казвах - трябва да излезеш и да се бориш, или поне да
опиташ - това е полуфинал на „Уимбълдън", не може да не играеш!
Мисля, че му поставиха обезболяваща инжекция и накрая излезе на
корта и игра."
Нещо повече - печели първия сет. Надал обаче осъзнава, че Джокович
не може да се движи добре, и взема нещата в свои ръце. Така при
резултат 4-1 за испанеца в третия сет Джокович се предаде. Въпреки
усилията да убеди Джокович да излезе на корта, Уудфорд е обект на
много критики от сънародниците си. „Приятели идваха при мен и ме
питаха как мога да продължа да работя с тенисист, който се отказва на
полуфинал на „Уимбълдън". И как съм му позволил да направи това.
Нашата философия в Австралия беше - когато излезеш на корта, ти си
здрав. Не спираш. Трябваше да обяснявам, че не е толкова лесно,
колкото изглежда. Джокович ме питаше какво толкова по-различно
правят Роджър и Рафа, за да направи той същото, че и нещо повече.
Фактът е, че по онова време той все още не бе напълно готов физически.
Това е."
Нови две отказвания последваха в началото на 2008 г. Той бе спечелил
току-що Откритото първенство на Австралия и празнуваше в Белград,
поздравявайки от терасата на президентската резиденция няколко
хиляди екзалтирани фенове. По някаква причина в един ранен студен
февруарски ден Джокович се появи насред щипещия зимен вятър само
по тениска и леки панталони. Дали това предизвика настинката, която
го измъчваше, когато пристигна в Москва седмица по-късно, за да
оглави първия мач на Сърбия в Световната група на купа „Дейвис" над
Русия, не е съвсем ясно - целият сръбски отбор бе болен през онази
седмица. А Ненад Зимонич, който бе далеч от добрата си форма,
трябваше да играе на сингъл през първия ден, след като не беше излизал
в мач поединично от години. Джокович почиваше в деня на
откриването, но партнира на Зимонич, за да спечелят заедно срещата на
двойки. След това, когато трябваше да победи Николай Давиденко, за
да изведе сблъсъка до малко вероятен пети двубой, Новак изигра два
невероятни сета, но само за да загуби третия. В този момент той се
отказа заради настинката си. Не беше дал никаква индикация към своя
капитан Богдан Обрадович или към шефа на екипа Ники Пилич, че
обмисля отказване - той просто спря да играе. Дали вътрешно си беше
решил да е на корта само три сета и след това да спре - това наистина
никой не знае. Но случката потвърди представата за него като тенисист,
който може да се откаже от мача, ако успееш да го задържиш на корта
достатъчно дълго.
Срещу Федерер на полуфиналите на турнира в Монте Карло Джокович
се отказа заради „проблеми с дишането" след пет гейма във втория сет.
Това доведе до нови критични коментари и вероятно подготви почвата
за разправията с Родик на Откритото първенство на САЩ пет месеца
по-късно.
Ако някога е имало момент, когато Джокович разбра, че печели нещо,
когато не се откаже, то това е на Откритото първенство на Австралия
през 2010 г. Една година след абдикацията си на четвъртфинала срещу
Родик той изигра още един четвъртфинал, който загуби в пет сета от
Жо-Вилфрид Цонга. Този път имаше всички основания да се откаже,
защото страдаше от силни стомашни спазми, които се появиха в
началото на четвъртия сет, когато водеше с 2-1 части. В един момент
Новак си взе импровизирано прекъсване, за да отиде до тоалетна, когато
това не бе позволено. Реферът Уейн Маккюън сигнализира съдията на
стола, че всичко е наред, защото Маккюън знае, че може да се стигне
до срамен инцидент на корта. Джокович повръща в съблекалнята, след
което се върна да довърши мача, губейки с 1-6 в петия сет, след като
силите му се изчерпаха. Историята сочи, че това е последният път,
когато той не печели мач в Мелбърн до поражението от Станислас
Вавринка на четвъртфиналите през 2014 г.
Човекът в ъгъла на Джокович в Мелбърн не бе Мариан Вайда, а Тод
Мартин. Мартин, бивш финалист на Откритите първенства на
Австралия и САЩ, беше доведен като консултант, за да помогне на
Джокович да се справи с големите двубои в последните дни на
турнирите от Големия шлем. И докато Вайда прекарваше повече време
у дома, Мартин се грижеше за Джокович при пътуванията. За мача с
Цонга през януари 2010 г. и за своето време, прекарано с Джокович като
цяло, Мартин разказва: „По мое мнение той имаше отговорност. Все
още можеше да играе, да се състезава, но имаше нещо по-важно. За да
стигне дотам, където е сега, той трябваше да премине някои
психологически бариери и една от тях със сигурност беше да се справя
с жегата в Австралия, със сърдечно-съдовите предизвикателства при
екстремни условия. Но първо и най-важно - той трябваше да се погледне
в огледалото и да си каже: „Искам ли да бъда винаги трети, или искам
да съм по-напред?" Аз вярвам, въпреки че не мога да знам това със
сигурност, че той си отговори на този въпрос положително и започна
да работи повече. Мисля, че го хванах в интересен момент от кариерата
му. Веднъж, защото се сблъскваше с някои предизвикателства след едно
постоянно и бързо развитие, но също така по време, когато като дете
беше работил много усилено и сега бе видял възможност да кривне
малко. За него беше много лесно да бъде номер 3. Той се защитаваше
толкова добре, но нямаше време да научи добре останалите елементи
от играта. Въпросът беше колко усилия той иска да вложи в това. Колко
дисциплина извън корта искаше да инвестира, така че да бъде в най-
добра форма всеки път, когато излезе на корта? По време на мачовете
се справяше невероятно. Влагаше сърцето и душата си във всеки
двубой. Но това е лесната част. Човек трябва да вложи сърцето и душата
си и в тренировките, и в режима, който се спазва през останалата част
от деня. Това са предизвикателствата, това са наистина големите
предизвикателства, с които големите играчи се справят много
елегантно. Бих бил много изненадан, ако той не тренираше повече,
отколкото когато аз бях с него. Или ако не спазваше по-добра
дисциплина или диета, време за спане и всички неща, които хората не
виждат, когато гледат тенис по телевизията. Със сигурност сега той се
справя отлично с жегата в Австралия."
Но промяната, която настъпва на този мач, не е само в отношението
на Джокович. На остров Кипър един алтернативен сръбски лекар - Игор
Четойевич, не успява да запълни графика си с прегледи и пуска телеви -
зора. Късна сутрин е и Четойевич попада на директно предаване на мач
по тенис. Джокович играе срещу Цонга в нощната сесия на Откритото
първенство на Австралия. Четойевич не е фен на тениса, но знае от свои
сръбски приятели, че трябва да обърне внимание на това момче
Джокович. Гледайки мача, Четойевич е поразен от начина, по който
коментаторът не спира да казва за националния герой на страната:
„Новак отново страда от астмата си."
Четойевич като лекар специализира в алопатичната медицина, а по -
късно преминава към алтернативни методи на лечение. Докторът сам
казва, че просто не е успял да разбере как проблемите на Джокович са
свързани с астма. „От моите наблюдения и опит в китайската
традиционна медицина - споделя лекарят - аз можех да видя, че астмата
не е проблем в случая. Знам, че като цяло повечето симптоми на астмата
се проявяват сутрин, а мачът на Новак беше вечерта. Също така, ако
наистина имаше астматичен пристъп, той никога нямаше да може да
изиграе два добри сета, преди да се появят проблемите. Имах
подозрения, че в случая на Новак проблемът с дишането идва от
липсата на баланс в неговата храносмилателна система, особено от
акумулирането на токсини в неговото дебело черво. В традиционната
китайска медицина дробовете се свързват с дебелото черво."
Човекът, който предложил на д-р Четойевич да погледне Джокович,
имал връзка с играча и установил контакт. В резултат Джокович и
Четойевич се срещат през юли 2010-а, когато Сърбия пътува за Сплит
за местното дерби за купа „Дейвис" срещу Хърватия. Четойевич прави
няколко кинезиологични теста на мускулите и за потвърждение свързва
спортиста с биофийдбек устройство, за което се твърди, че измерва
стреса, токсините, мозъчните вълни и хранителните алергии. От всички
тези тестове Четойевич заключава, че Джокович има глутенова
непоносимост и в по-малка степен непоносимост към домати и млечни
продукти - това едва ли е точното нещо, което един син на собственици
на пицария иска да чуе! (Всъщност има съмнения, които се споделят и
от самия Джокович, че яденето на големи количества пица като дете не
е довело до тази непоносимост.) Това потвърждава становището на
хомеопата, при който Генчич е завела Джокович много по-рано. За
становището на своя колега Четойевич не знае нищо. Поне до момента,
в който не се свързахме с него при работата по тази книга.
Четойевич предлага на Новак диета от безглутенови зърнени храни,
пресни плодове, ядки и билков чай. Най-непосредственият резултат е
загубата на тегло, а Джокович все пак няма много тегло за губене. Но
той продължава с режима и връща нормалната си телесна маса. Също
така тенисистът започва да практикува някои техники на дишане, които
научава от Четойевич. Упражненията служат и за това да се справя със
стресови ситуации в мачовете и да му позволят да спи по-добре нощем.
Трябва да се отбележи, че в традиционните алопатични медицински
кръгове тези методи се смятат за доста спекулативни и Четойевич също
е спорна фигура. Алопатичният свят не би приел такава „немедицинска"
диагноза, нито пък неговия уебсайт, който рекламира „енергийна меди -
цина". Но докато традиционният медицински свят разглежда методите
на Четойевич като алтернативни, те са много уважавани в света на
алтернативното лечение. Кинезиологичните мускулни тестове се
използват широко от кинезиолози, акупунктуристи, физиотерапевти и
други специалисти и има много професионални лекари, които са
стигнали до извода, че зърнените и млечните храни могат да са причина
за всякакви проблеми на тялото. Когато го питат дали Джокович е приел
тази диагноза за странна, Четойевич се засмива и казва: „Аз съм странен
лекар, така или иначе имам различен подход от повечето лекари.
Проблемът е, че хората са научени да вярват, че храната не може да те
излекува - само лекарствата могат да те излекуват. А това е грешно.
Здравето идва с правилното хранене."
Четойевич със сигурност вярва, че всички спортисти на високо ниво
трябва да елиминират глутена или поне да не приемат никакъв глутен
непосредствено преди да практикуват спорта си на тренировка или със-
тезание. „Това е като да заредиш „Ферари" с некачествено гориво -
казва той. - Можеш да го направиш и колата ще върви, но немного
добре. Глутенът е лепкав, забавя те. Много тенисисти започват деня на
голям мач с кроасан и двойно кафе!" В традиционните медицински
кръгове отхвърлянето на глутена е в най-добрия случай спекулативно,
а в най-лошия - шарлатанство. И все пак енергията съществува в
различни форми, китайската медицина е известна от хиляди години. А
с генетично модифицираната пшеница, масово произвеждана, за да
изхранва милиони, кой може да каже дали много хора, които не могат
да бъдат излекувани от традиционната медицина, нямат всъщност
глутенова непоносимост? Факт е, че доста хора с непоносимост към
пшеница могат да ядат лимец - древната форма на пшеницата, която не
се произвежда масово и е генетично различна от конвенционалната
пшеница. Което предполага, че човешкото тяло може да приема добре
различни типове пшеница или по-скоро висококачествена пшеница, но
се затруднява с масовата, която е и генетично модифицирана.
Не е тук мястото да се впускаме в прекалени спекулации относно
хранителната и медицинската стойност на пшеницата. Няма съмнение
обаче, че Джокович се чувства много по-силен в резултат от режима на
Четойевич. Това може би става, защото той наистина има непоносимост
към глутен. Или може би е само психосоматично следствие. Или
вероятно от комбинацията на диетата и по-добрия сън. Пък може и само
по чисто спортни причини след това Джокович да изведе Сърбия до
спечелване на купа „Дейвис" през 2010 г. Той бе освободен от проблема
си и това му позволи да играе невероятен тенис, което доведе до
спечелването на три от четирите турнира от Големия шлем и да
доминира тотално световния тенис през 2011 г. Всеки учен ще ви каже,
че ако разрешите един проблем, използвайки два или повече начина за
това, никога не може да сте сигурни какво точно го е разрешило.
Това е важно да се помни по повод една книга на Джокович, издадена
в средата на 2013 г., в която той разказва за откриването на глутеновата
си непоносимост. Озаглавена „Сервирай за победата", тя има 160
страници с меки корици, която частично обяснява проблемите, които
причинява глутенът. И в същото време частично е книга с рецепти, като
няколко епизода от живота на Джокович са дадени за илюстрация. Дори
да не обърнем внимание на доста неубедителното заглавие, това е една
незадоволителна книга, основно защото човек се чуди от кого е
написана. Името на Джокович е на корицата, няма посочен писател в
сянка, но стилът на разказване просто не е този на Джокович - доста е
трескав и припрян. Докато Новак е много спокоен разказвач, а някои
препратки за храненето към пасажи, свързани с тениса, никога не биха
дошли от него (пшеницата и млечните продукти на едно място са
описани като „смесена двойка от ада"!!!). Има цитирани доста
източници, но почти всички са американски, а Джокович никога не е
живял в САЩ и със сигурност не е имал време да прави толкова
проучвания в периода, когато книгата е написана. Защото по това време
той е играл в турнири от поредния изтощителен тенис сезон.
Книгата е с предговор от д-р Уилям Дейвис - лекар и баща на Лорън
Дейвис, американска тенисистка, която достигна до Топ 50 през 2014 г.
Дейвис просто е написал бестселър за това как да се откажеш от пше -
ницата. Стилът на предговора е много близък до стила на самата книга,
което ни кара да се чудим дали всъщност Дейвис не е написал книгата
от името на Джокович, добавяйки някои детайли от детството на Новак,
за да направи написаното по-лично. Трудно можем да го виним - ако се
борите теорията ви да бъде призната и се изправите срещу
мултимилионната международна хранителна индустрия (и особено
мултимилионното селско стопанство, което произвежда съвременната
пшеница в огромни количества), може да поставите името на един топ
тенисист, който да онагледи вашето послание. Дали Джокович е бил
щастлив да предостави името си за книгата? Защо не? Той без съмнение
е бил финансово облагодетелстван, а историята му е добила
популярност. Или пък истинският автор може би е Стивън Перин, чието
име фигурира в благодарствения раздел като „редактор и сътрудник".
Той прави няколко интервюта с Джокович, докато книгата се изготвя.
Който и да я е написал, вътре има полезна информация защо глутенът е
вреден за тялото (човек с човек не си прилича, така че някои хора
въобще нямат проблем с него) и как да се избягва ползването му, ако се
налага. Просто остава едно чувство на неискреност, защото човекът,
чието име е на корицата, очевидно не е написал книгата.
Вероятно още една причина, поради която тонът не е съвсем коректен,
не е само връзката с Джокович, но и това, че книгата прави
категоричния извод, че непоносимостта към глутена е разковничето,
което извежда Новак от една провалена кариера до световния номер
едно. Не бе точно така. Той е номер 3, дори с глутена бе шампион от
Откритото първенство на Австралия през 2008 г., а имаше и други
елементи, които му помогнаха да излезе от сянката на Федерер и Надал
и да стигне до мястото на безспорен номер 1. Фактът, че той завърши
онзи мач срещу Цонга, имаше голямо значение - Джокович се научи да
не се предава дори ако се чувства като пушечно месо пред опонента на
корта. Неговият треньор Мариан Вайда казва, че сърбинът е започнал
да удря по-силен форхенд някъде по това време. А със сигурност не е
съвпадение, че толкова успешната за него 2010 г. идва, след като
Сърбия печели купа „Дейвис". И като знаменосец на горда нация този
отборен триумф също е ключ, който отваря вратата за разкриване на
неговия огромен потенциал на корта.
Няма никакъв спор, че откриването на глутеновата непоносимост е
огромен тласък за Джокович като тенисист, а това може да доведе и до
промени в културата на общественото хранене на Сърбия. Ресторантите
„Новак" сега предлагат меню с храни без глутен, нещо рядко в Сърбия,
което вероятно ще бъде изкопирано от други заведения.
Въпреки това изглежда по-мъдро да приемем диетата като значимо
парченце от пъзела, отколкото като единствена причина за н еговия
заключителен възход.
Добрите резултати от работата с Четойевич са толкова отчетливи, че
докторът започва да пътува с него по турнирите. През годината, в която
той бе част от неговия придружаващ екип, Джокович спечели купа
„Дейвис", Откритото първенство на Австралия, „Уимбълдън" и
достигна до номер 1 в ранглистата. В този момент, след триумфа на
„Уимбълдън", Четойевич се оттегли от отбора на Новак. Каза, че се е
уморил от пътуванията. „Не обичам хотелите и цялото това чакане",
заяви Четойевич. И добавя, че е постигнал целта си, така че за него е
било естествено да спре работата си с Джокович. Вайда бе цитиран да
казва, че е имало „различие в мненията" с Четойевич, но нищо повече.
Фактът, че Джокович издаде книгата, която даде огромна известност на
Четойевич, показва, че те са се разделили в добри отношения. А лекарят
все още се изказва доста ласкаво и за Джокович, и за Вайда.
Кулминацията на битката на Джокович да преодолее своите здраво -
словни проблеми идва в един период от 48 часа в края на януари 2 012
г. Първо побеждава Анди Мъри за 4 часа и 50 минути, за да достигне
финала на Откритото първенство на Австралия във времето, когато
петъчната вечер се превръщаше в съботна сутрин. В 19,30 ч. в неделя
Джокович се връща на корта, за да се изправи срещу Надал на финала.
Този сблъсък продължава 5 часа и 53 минути, като Джокович навакса
изоставане от 2-4 в последния сет! Това бе същият човек, който се
отказваше. Който винаги викаше лекар и при най-малкото оплакване. И
дълго оставаше усещането за едно необяснимо несъответствие между
желязната му воля в повечето мачове и неговата сериозна нестабилност
в големите двубои. Най-накрая това несъответствие беше разрешено.
Сарказмът на Родик, въпреки че бе разбираем, със сигурност не беше
на място. А Джокович, въпреки че не бе „най-смелият човек на всички
времена", просто внимателно се опитваше да се справи със здравослов -
ните си проблеми. Най-вероятно Родик трябва да благодари на съдбата,
че никога не се изправи на корта срещу един напълно здрав Новак
Джокович.
 Десета глава
ШАМПИОН СЕ СТАВА ПЪРВО В ГЛАВАТА И ПОСЛЕ
НА КОРТА
От гледната точка на 28 януари 2008 г. Джокович изглеждаше, че е
достигнал до този етап от кариерата си, в който ще бъде шампион на
турнирите от Шлема и постоянен фаворит на всяко състезание, в което
участва. Все пак от дистанцията на времето може да се каже, че той
напълно достигна това ниво след още три години. През този период
Новак беше безспорен номер 3 в света въпреки нарастващото
предизвикателство от страна на Анди Мъри - но никога не успя да
пробие доминацията на Федерер и Надал.
Скоро след това на Откритото първенство на Австралия стана ясно, че
Федерер е страдал от мононуклеоза, наречена още жлезиста треска. Той
дори бе прекарал една нощ в болница в Сидни в седмицата преди
турнира и неговото участие беше под сериозно съмнение. Фактът, че
достигна полуфиналите и се измъкна след жесток пети сет срещу Янко
Типсаревич в третия кръг, завършил 10-8, накара някои хора да се чудят
дали наистина е имал мононуклеоза. Федерер продължава да твърди, че
заболяването е било диагностицирано. Дали е било точно това, или
нещо по-леко, Джокович със сигурност беше подпомогнат от
стечението на обстоятелствата, че не игра срещу най-добрия Федерер.
Фактът, че в следващите 11 турнира от Шлема Новак достигна с амо
един финал и четири полуфинала, предполага, че неговата титла в
Австралия от 2008 г. бе по-скоро едно позитивно изключение в
постепенната възходяща тенденция на кариерата му на корта и той бе
все още далеч от това за него да се каже, че е завършен състезател,
който има всички предпоставки и възможности да стане №1 в света.
През януари 2008-а Джокович беше още само на 20 и бе по-млад от
Роджър Федерер, когато той спечели първата си титла от Големия
шлем. Ненад Зимонич анализира: „Когато Новак спечели Откритото
първенство на Австралия за първи път, той беше все още твърде млад.
Не бе толкова силен физически по това време и неговият сервис все още
имаше навик да му изневерява в напрегнати ситуации." Резултатът от
всичко бе, че в началото на 2008-а се оказа, че има повече обещания и
заявки за много големи постижения от това, което реално се случи и на
практика бе по силите на Джокович към онзи момент. Той спечели още
пет титли в следващите 18 месеца заедно с бронзов медал от
олимпийските игри в Пекин. Изглежда, че това отличие бе
изключително ценно за него. Но това по-скоро беше един период на
консолидиране на силите, отколкото скок напред.
Една от тези пет титли беше на новоучредения турнир за Откритото
първенство на Сърбия в Белград през април 2009 г. Това беше един
триумф за страната и семейството му. Още повече че фамилията му
стоеше зад организацията на първия турнир, проведен в Сърбия. Този
трофей добре се връзва с фючърс титлата, която спечели на
надпреварата на „Цървена звезда" в Белград. Това всъщност бе неговата
първа победа на професионален турнир.
А Откритото първенство на Сърбия се оказа краткосрочен триумф,
защото турнирът западна след първото издание. И изчезна от календара
три години по-късно.
В началото на 2009 г. Джокович смени доставчика си на ракети, пре-
минавайки от Wilson, с която спечели Откритото първенство на
Австралия, към Head. Такава стъпка винаги е рискована. Защото
ракетата е най-личният инструмент в професионалния тенис. Някои
играчи избират изгодната във финансово отношение сделка, а след това
се оказва, че губят увереността си във важните разигравания. Например
австралиецът Пат Кеш спечели „Уимбълдън" през 1987-а и бе финалист
в Мелбърн от 1988-а и на двата турнира с ракета Prince. Но премина на
Yonex в средата на 1988-а и никога повече не бе същият играч (въпреки
че сериозна роля в това имаха и контузиите).
За Джокович рискът обаче не бе толкова голям. Освен със сигурност
много добрия договор, който бе подписал, той бе играл с Head в младеж-
ките си години, така че това не беше съвсем нов производител за него.
Отне му няколко месеца, за да се почувства напълно удобно с новата
ракета и по това време мнозина хора от света на тениса с удоволствие
предполагаха, че той е избрал основно парите, които са натежали при
избора му пред спортно-техническите аргументи. За него това време се
оказа инвестиция в настройката към оръжие, с което той щеше да пре -
вземе света.
И въпреки това към средата на 2009 г. самият той и хората около него
вече започваха да се питат кога ще дойде следващият скок в кариерата
му. През май слезе на четвърто място в ранглистата, след като Анди
Мъри влезе в Топ 3. Това означаваше, че ще бъде четвърти поставен на
„Ролан Гарос". Там падна от Филип Колшрайбер в третия кръг в Париж
и после от Томи Хаас на четвъртфиналите в „Уимбълдън". Нито една от
тези загуби не е срамна. Много са състезателите, които, когато имат
ден, могат да са равни на най-добрите в света. Но това едва ли са
резултати на тенисист, който има за цел да разбие тоталната
дългогодишна доминация на Федерер и Надал.
Така че през юли 2009 г. Джокович и Вайда довеждат още един човек
в отбора. „Това е хубавото в Джокович - казва Зимонич. - Че никога не
се притеснява да опита нещо различно. Защото просто иска да се
подобрява постоянно, за да стане най-добрият. Тогава лесно можеше да
си каже: „Играя във времето на двамата най-добри в историята и съм
напълно щастлив да съм номер 3 в света." Но не, той каза друго - че
иска все повече и повече победи, и то победи срещу Роджър и Рафа.
Затова стана номер 1 в света, когато те бяха там. Бе по-силен от тях в
най-важните мачове на най-важните кортове. Спечели турнири от
Големия шлем, в които те участваха. Това просто показва колко добър
е той."
Новият човек бе Тод Мартин. Високият прилежен американец с мек
акцент със сигурност бе интересен избор. Стигал два пъти до финал на
Шлема, губейки от Пийт Сампрас в Мелбърн през 1994-та и от Андре
Агаси в Ню Йорк пет години по-късно. Вероятно е по-известен с
пропиляването на аванс от 5-1 в последния сет от полуфиналите на
„Уимбълдън" срещу Маливай Уошингтън през 1996-а. Образът на Тод
Мартин на корта и извън него бе като на симпатичен човек, който играе
скучен тенис. Пък и темпераментът и равнището му на игра понякога
бяха доста непостоянни. Тук обаче има и друго мнение - все пак бе
спечелил 8 титли от професионалния тур и бе постоянен член на отбора
на САЩ за купа „Дейвис" в продължение на 10 години.
„В отбора на Джокович почувстваха, че се нуждаят от някой със силна
кариера като състезател и с опит в последните фази на турнирите от
Големия шлем - спомня си Мартин. - Някой, който е играел агресивно
и може да привнесе елемент на спокойствие в сравнително
емоционалната комбинация, която беше налице от родители, агент,
треньор, физиотерапевт и играч. Това стана по времето, когато Мариан
Вайда искаше да прекарва малко повече време у дома си. Взеха ме по -
скоро като главен консултант. Но аз бях на някои турнири, когато
Мариан си стоеше у дома. Това дори накара някои хора да питат дали
аз не съм заменил Мариан. Не беше така - и аз често си бях у дома,
когато той се грижеше за Новак."
Тод Мартин веднага е поразен от решителността и вътрешната
увереност на Джокович. Той разказва една история от август 2009-а,
когато двамата си приказвали с играч, който вече не е бил част от тура
и не е имал особено значима кариера. „Разговорът бе за подкрепата,
която националните федерации по тенис осигуряват на играчите -
разказва Мартин. - И този човек се оплакваше, че не е получил
подкрепата, която е очаквал и от която се е нуждаел. Когато стигнахме
до темата каква помощ е нужна на младите състезатели, Новак каза:
„Шампион се става първо в главата и после на корта", или думи с това
значение - каза го много добре. Аз силно вярвам в това и използвах тази
реплика за него няколко пъти, защото в този етап на кариерата му
чувствах, че той още не е съвсем готов вътрешно да стане абсолютен
шампион. Очевидно по-късно вече бе преминал и през това
препятствие."
По някаква причина назначението на Мартин бе интерпретирано от
медиите като „американец, доведен да помага за сервиса на Джокович".
Мартин смята, че това „не отговаря изобщо на истината", защото ролята
му е била по-обща, но сервисът постепенно станал централен обект в
неговите работни взаимоотношения с Джокович. Мартин си спомня за
първата среща с отбора на Новак: „Отидох до Канада, за да се срещна с
тях, и бях разтревожен от това, което видях по отношение на сервиса.
Ако погледнете видео от 2006 или от 2007 г. - той имаше красиво
движение при сервис. Много по-красиво, отколкото е сега. А той в
момента сервира много добре. Всъщност смятам, че сервира по-добре,
отколкото преди. Но неговият сервис тогава бе много естествено,
флуидно, красиво движение. Изглеждаше, сякаш го прави, за да
предпази рамото си. Но аз имам един запис, който е шокиращ - показва
всички неща, които той прави грешно. Истината е, че в дъното на
всичко и най-важното нещо, което трябваше да се поправи, беше
фактът, че неговият лакът оставаше прав до последната секунда на
движението нагоре и напред, така че той никога нямаше посто. Едно от
нещата, които Новак прави добре във всеки елемент на играта си, е
винаги да бъде зареден и готов да дръпне спусъка. Но неговият сервис
просто не беше такъв. Защото ако нещо не върви добре и се опиташ да
го оправиш, ритъмът започва да бъде от съществено значение."
Като нов в екипа и като специалист, който работи заедно с главния
треньор, Мартин усеща, че трябва да поизчака, преди да подхване
темата за сервиса с Вайда. Той разговаря по въпроса с Вайда малко по -
късно и това катализира общо треньорско решение в края на 2009-а, че
трябва да се търси изход от проблема. По някаква причина обаче
конкретните действия и последвалият ефект идват доста по-късно. В
началните месеци на 2010 г. сервисът на Джокович е почти
безнадежден. Той не сервира добре на Откритото първенство на
Австралия, където губи на четвъртфиналите от Жо-Вилфрид Цонга.
Тогава Новак е пробит в петия сет след ужасна двойна грешка
вследствие на това, че повърна в съблекалнята, както го описахме по -
рано в книгата. Но като цяло той не сервира добре, а сервисът му на по-
следващия турнир, в който играе - в Дубай, е истинска катастрофа.
Въпреки това там Джокович спечели титлата!
„Техниката му на сервис тогава бе много лоша - обобщава Ненад
Зимонич. - Но това показва и колко вече беше стабилен психически. За
мен неговата най-голяма победа е спечелването на турнира в Дубай през
2010-а. Настилката там е много бърза, топката лети, а той постоянно
правеше двойни грешки. Но пробиваше съперниците си по пет - шест
пъти на мач, защото не можеше да взема геймовете, в които подава. А
това означаваше, че играта му се подобрява много, като изключим
сервирането. После, когато си върна ритъма в сервиса и като подобри
техниката си, това го направи по-силен отвсякога. Повечето момчета
вероятно биха се предали и казали - сервисът ми е толкова зле - и биха
спрели да търсят промяна. Но той се пребори и стана по-добър играч
заради това."
В края на февруари 2010-а Мартин пита Джокович дали е готов да се
обърне към проблемите със сервиса си. „Това бе сериозно препятствие
за него и бе нормално, че каза „да". Така че ние прекарахме две седмици
в работа върху сервиса му по време на турнирите в Индиан Уелс и
Маями. А после спряхме."
Джокович има много почитатели заради готовността си да потърси
краткосрочна външна помощ. Но много от тях са резервирани заради
внезапността, с която тази помощ понякога бива прекъсвана. Като
други преди него Мартин получава обаждане от агента на Джокович.
Казано му е, че неговите услуги повече не са необходими. „Подозирам,
че баща му предизвика края на нашата работа - смята Мартин. - Въпреки
че почти нямах взаимоотношения с него. Веднъж или два пъти
вечеряхме със Сърджан и бяхме заедно на финалите на АТР в Лондон.
Но като цяло аз нямах почти никакъв контакт с него най-вече заради
езиковата бариера. Наистина мисля, че Сърджан беше част от всичко
това, което се случи с мен. Но по един по-различен начин. Смятам, че
по това време ставаше един преход с установяването на някаква
автономия в живота на Новак. Мисля, че тогава връзките в екипа не
функционираха нормално и аз станах жертва на това стечение на
обстоятелствата."
Това изглежда е достатъчно справедлива преценка от гледна точка на
Мартин. Но от страна на отбора на Джокович Мартин просто не се е
вписал в екипа. Когато през април 2010 г. идва новината, че Мартин
напуска обкръжението му, основният коментар на Джокович пред
медиите бе, че „просто това не проработи". В едно интервю за ESPN
само година по-късно Вайда заявява: „Имаше лоша комуникация и по-
скоро ефектът бе с обратен знак. Сервисът му се влоши - не можеше да
сервира добре през последната година. Беше ужасно. Всичко бе толкова
трудно. Новак никога не бягаше от работата, но комуникацията беше
различна. Тод бе голям играч и също искаше да опита нещо ново. Но
Новак вече бе оформен като играч и се нуждаеше само от малки
подобрения." В едно по-късно интервю за „Дейли Телеграф" Вайда
добавя: „Когато Тод дойде, това имаше обратен ефект. Някак не успя
да разпознае Новак като цялостна личност."
Въпреки че е уволнен, Мартин остава в добри отношения с Джокович
и не се забелязва никаква горчивина у нито една от страните за начина,
по който връзката им прекъсва. Мартин коментира: „Мисля, че
помогнах с диагностицирането на проблема със сервиса. Но не получих
възможност да опитам лечението. Имах ясна идея за това, което тряб ва
да се направи и за това как той започва движението със свит лакът и го
държи свит през цялото движение. Но докато краят на нашите работни
отношения по това време беше странен, аз все пак си тръгнах с
чувството, че крайната цел на всеки треньор е в един момент той да
стане ненужен. Аз обаче не станах ненужен по време на работата си с
Новак. Но съм сигурен, че посях няколко семена, които допринесоха за
това да стана ненужен. Не мисля, че някой външен човек, гледайки това,
което аз видях, би дошъл и би казал нещо много по-различно от това,
което аз казах. Първия път, когато играх с Новак, бях поразен от това
колко тежка ставаше топката. След това го гледах по време на мач и той
удряше топката 10% по-бавно от този, срещу когото играеше. Сега той
излиза и се отпуска. Това е, което по-скоро го направи значително по-
офанзивен, отколкото всичко останало, свързано с подобряването на
волетата. Не е нужно да имаш по-добри волета, за да излизаш на
мрежата с повече авторитет."
Гледайки трите години между спечелването на Откритото първенство
на Австралия и неговата „година на чудесата" през 2011-а, е твърде
изкушаващо да потърсим повратна точка. Мачът с Цонга през януари
2010 г. е един очевиден избор за такава, както и триумфът на Сърбия за
купа „Дейвис" през декември 2010-а.
Но самият Джокович казва, че ако има такъв момент, след който
нещата наистина са започнали да се получават видимо по-добре за него,
това са „Ролан Гарос" и „Уимбълдън" през 2010-а. „Имаше няколко
определени момента, които бих нарекъл повратни точки - каза той през
2013 г. - Но ако трябва да избера една, вероятно това ще е „Уимбълдън"
през 2010-а. След този турнир започнах да играя много по-добре и
много по-уверено. Първите шест месеца на 2010-а преминах през много
здравословни проблеми, не можех да постигна много добри резултати.
Изгубих увереност, но успях да се завърна."
Това е нещо, на което обръща внимание и Ненад Зимонич: „След като
достигна полуфиналите на „Уимбълдън" през 2010-а, той възстанови
увереността си. След това започна да играе по-добре и по-добре.
Забелязахме го на четвъртфиналите за купа „Дейвис" срещу Хърватия
седмица по-късно. Беше под голямо напрежение, сервисът му все още
не работеше добре, но се справи. Изглеждаше като че последните
няколко неуспеха го изведоха там, където е сега. Всичко от проблемите
на Джокович - Сърджан да намери финансиране през младежките му
години до неудачите със сервиса, всичко това със сигурност го направи
по-силен."
Шокът, който закали максимално характера му, дойде при загубата от
Юрген Мелцер на четвъртфиналите на „Ролан Гарос". Новак водеше на
29-годишния австриец с 2-0 сета, след това бе начело с пробив в средата
на последната част, преди да я загуби с 4-6 в мача продължил 4 часа и
15 минути. Отново имаше знаци, че не може да си поеме дъх, описани
преди като „симптоми, подобни на сенна хрема". Видяхме и спорно
решение на съдията в последния гейм, което беше във вреда на
Джокович, след като съдията на линията прегледа отпечатъка на клея.
Но усещането бе, че той вече е започнал да мисли за полуфинала срещу
Рафаел Надал, преди да се справи докрай с упорития Мелцер.
Джокович трябваше вероятно да е достигнал финалната четворка на
„Уимбълдън" четири седмици по-късно. След като победи дребничкия
Оливие Рокюс след изоставане с 1-2 сета в първия кръг, той изпусна
само още един сет по пътя си до полуфиналите, срещу бившия шампион
Лейтън Хюит, който все още беше състезател от Топ 30. След това
Новак се изправи срещу Томаш Бердих, който бе изхвърлил действащия
шампион Роджър Федерер в предишния кръг.
Джокович смяташе, че стабилните удари от задната линия ще му спе -
челят мача, но това бе твърде консервативна тактика и мощно удрящият
чех взе предимство. Все пак сърбинът можеше да спечели, ако се беше
възползвал от двата сетбола, които имаше в тайбрека на втората част -
той бе наваксал изоставане от 2-6, спасявайки четири сетбола пет пъти
(при 5-6 се преигра една топка, която Джокович очевидно бе спечелил
преди това с прехвърлящ удар). Но след като Новак загуби тайбрека с
9-11, мачът за него вече бе свършил и Бердих бързо триумфира в три
сета.
Дори да бе взел този двубой, бе трудно да си представим Джокович да
успее да сломи Рафаел Надал на финала. Испанецът беше в най-добрата
си форма и неутрализира мощта на ударите от задна линия на Бердих
по забележителен начин, за да достигне до втората си титла на
„Уимбълдън". Но Джокович бе направил достатъчно, за да се чувства
добре от начина, по който върви играта му.
Неговите победи над Хърватия - същия уикенд Джокович бе предста-
вен на лекаря Игор Четойевич за първи път - бяха по-важни от социална
и политическа гледна точка, отколкото за тениса. Това е местно дерби
и докато двете публики бяха от много различен характер, сравнени с
футболните фенове, посещаващи мач на Хърватия - Сърбия или
„Динамо" (Загреб) срещу „Цървена звезда" (Белград), атмосферата на
„Спаладиум" в Сплит бе доста напрегната. Неговите чисти победи бяха
над двама приятели - Иван Любичич, по това време доста далеч като
форма от добрите си години, но намерил място в отбора само заради
контузиите в хърватския тим, и над световния номер 13 Марин Чилич.
Успехът на Чилич над Янко Типсаревич означаваше, че неговият мач с
Джокович в последния ден ще бъде решаващ. Но сърбинът направи
страхотно представление, като загуби само 8 гейма.
Истинската награда за придобитата увереност от „Уимбълдън" дойде
на Откритото първенство на САЩ. Там Джокович достигна финала,
побеждавайки Роджър Федерер на полуфиналите, след като спаси два
мачбола.
Този път Федерер игра консервативно, докато Джокович заложи на
агресивни действия във важните точки - в това число един спиращ дъха
форхенд, който сложи край на едно дълго разиграване и спаси мачбол.
Така сърбинът бе възнаграден с победа 7-5 в петия сет. След това Новак
бе спрян на финала от недосегаемия Надал. Испанецът беше лишен от
календарен Голям шлем (да спечелиш четирите турнира в рамките на
една година) само заради контузията на коляното, която претърпя на
четвъртфинала на Откритото първенство на Австралия.
Но голямата история за Джокович до края на 2010-а бе походът на
Сърбия към най-големия отборен трофей в тениса - купа „Дейвис". И
този финал на Откритото първенство на САЩ, който се игра в
понеделник вечерта заради дъжда в неделя, почти попречи на сърбите.
Джокович пристигна преуморен обратно в Белград. Това бе запазено
в тайна за опонентите на Сърбия на полуфинала за купа „Дейвис" -
Република Чехия. Наистина в четвъртък бе потвърдено, че Джокович
ще играе в петъчните мачове на сингъл. Но в петък сутринта,
използвайки едно правило, което трябва да съществува по прагматични
причини, но накърнява останалите правила на купа „Дейвис", Сърбия
замени Новак по медицински причини, твърдейки, че играчът има
гастроентерит. Мястото му беше заето от Виктор Троицки, който бързо
загуби от Радек Щепанек. Каузата на Сърбия бе спасена от страхотната
победа на Янко Типсаревич над уморения Томас Бердих, чиято звездна
година вече бе започнала да взема своето.
Повтаряйки това, което Сърбия беше направила две години по-рано,
когато Джокович беше болен за срещата с Русия, сръбският капитан
Богдан Обрадович заложи на Новак за мача на двойки, рамо до рамо със
своя стар ментор Ненад Зимонич (официално това бе решение на
капитана, но повечето хората предполагат, че Джокович има крайната
дума в сръбския отбор. А Обрадович притежава дипломатическите
умения да представя решенията като свои. Това се случва в много
отбори за купа „Дейвис", които имат един доминиращ състезател).
Джокович и Зимонич бяха спечелили предишните си два мача на
двойки, но този път се изправиха срещу Бердих и Щепанек и чехите
триумфираха в четири сета, завършвайки мача с категоричното 6-1 в
четвъртата част. В тази съботна нощ мечтата на Сърбия за първи краен
успех в купа „Дейвис", която изглеждаше толкова близо предвид
домакинството, сякаш се изпаряваше.
Поне Джокович бе прекарал известно време на корта, което трябваше
да му помогне срещу Бердих в последната среща на сингъл. Въпреки
това чехът поведе със сет и пробив във втория - всичко се развиваше
зле за сърбите. Точно тогава Новак призова на помощ своите актьорски
умения. По това време (септември 2010-а) той вече се бе отказал от това
да имитира другите състезатели.
В шестия гейм на втория сет Джокович бе в отчаяна защита. Направи
прехвърлящ удар, Бердих отвърна със смач и когато топката отскочи
високо, сърбинът се хвърли в опит да я достигне. Това бе безнадеждна
кауза и като се приземяваше, Новак падна и остана да лежи неподвижно
на терена зад основната линия. Когато аплодисментите утихнаха,
Джокович продължи да лежи, без да помръдва. Нервна тишина се
спусна над „Белградска Арена". Съдията стана от стола си и изтича да
види дали състезателят е добре. Обрадович напусна мястото си, за да
провери дали неговият човек е наред. Едва след като много хора се
събраха около него, Джокович започна да се движи. Накрая му
помогнаха да стигне до стола си, облегнат на раменете на Обрадович и
физиотерапевта на сръбския отбор.
За няколко мига 17-хилядната публика реши, че се прощава с мечтите
си. Техният герой бе наранен, вече страдаше срещу невероятния
Бердих, а сега дори не можеше да се бори в пълна кондиция. Но
Джокович не беше наистина наранен. Въпреки че той никога няма да
признае това от страх, че ще създаде лоша репутация на тениса,
сърбинът бе абсолютно наясно, че Бердих е уязвим, когато се наруши
ритъмът му. Така че той намери начин да го обърка. Чехът има едни от
най-чистите удари в своята ера и когато влезе в ритъм, може да победи
най-добрите. Но начинът му на игра е малко еднообразен и Джокович
бе разбрал, че просто трябва да прекъсне серията му.
Така че една малка, почти жалка превръзка бе поставена под лявото
коляно на Джокович и той се завърна на корта, за да продължи мача.
Бързо върна пробива, после проби отново, за да изравни за 1-1 сета и
след това надлежно да спечели в четири части.
Това беше ли спортсменско? Вероятно не, но Новак играеше за стра-
ната си и направи каквото трябваше. А и всичко бе по правилата. Освен
разпоредбата, която гласи, че играта продължава, когато играчът е
контузен. По-интересното интервю след мача дойде от Бердих, който
очевидно беше усетил, че Джокович се беше възползвал от ситуацията.
Чехът отказа да го коментира - без съмнение, защото се бе почувствал
малко глуповато да падне така лесно в капана.
След като Янко Типсаревич изигра един от най-добрите си мачове
изобщо за купа „Дейвис", за да победи Щепанек в пет сета, мечтата на
Сърбия продължи да живее по един драматичен начин. Страната бе на
финал, а двубоят за титлата щеше да е у дома срещу един от гигантите
в историята на състезанието - Франция.
Този финал беше очевидният приоритет за Джокович в края на годи-
ната. Той изигра 5 турнира, печелейки в Пекин и губейки мача за
титлата в Базел от Роджър Федерер. Новак достигна до полуфиналите
на АТР финала в Лондон, но там падна с една доста вяла игра от
Федерер с 1-6, 4-6 - всички разбраха, че мислите му бяха насочени не
толкова към успех в последното състезание на сингъл в края на
годината, а към отборното предизвикателство две седмици по-късно.
Все пак тази загуба от Федерер на 19 ноември 2010 г. не трябва да
остава незабелязана. Въпреки че към онзи момент никой не го знаеше -
но това щеше да се окаже последната загуба на Джокович за следващите
6 месеца и половина, или общо 195 Дни.
Финалът за купа „Дейвис" се разви по подобен начин като полуфинала
- всъщност и като много от мачовете на Сърбия. Взема се за константа,
че когато Джокович играе, неговите две срещи на сингъл са
задължителни победи, и сърбите се нуждаят от един успех в останалите
три срещи. Да имаш отбор от трима тенисисти в Топ 50 и един опитен
специалист на двойки, даваше на домакините три реалистични шанса за
победа и за краен успех. Затова, въпреки че Типсаревич не оказа почти
никаква съпротива на първата ракета на Франция Гаел Монфис в деня
на откриването, а Троицки и Зимонич пропиляха аванс от два сета, за
да загубят от Арно Клемон и Микаел Йодра на двойки, мечтата на
Сърбия се крепеше на спечелването на двата сингъла в последния ден.
Джокович бе величествен в триумфа си над Монфис, като отстъпи едва
осем гейма. Новак бе посрещнат като герой, докато излизаше на
„Белградска Арена" в своята червена тениска на Сърбия и като човек с
мисия буквално пречупи Монфис. Но загубата на двойки означаваше,
че тази победа само ще доведе двубоя до решителен пети мач -
Джокович все пак не можеше да спечели купата сам. Дали бе негово
решение или на Обрадович, не се знае, но отговорността за крайния
триумф за купа „Дейвис" се падна на Виктор Троицки, а не на Янко
Типсаревич. Това вероятно стана, защото Троицки излезе от мача на
двойки с много повече увереност и самочувствие, отколкото
Типсаревич от своята среща на сингъл от петък. Оказа се едно
вдъхновено решение, въпреки че злощастният Микаел Йодра,
замръзвайки от другата страна на мрежата, също подпомогна сръбската
кауза. Троицки, който гледаше на съотборниците си като на свои братя,
изигра мача на живота си. И изведе Сърбия до една от най-
възторжените победи.
Троицки бе този, който по време на четвъртфинала срещу Хърватия
пет месеца по-рано беше предложил, ако Сърбия спечели купата, игра-
чите и официалните лица да си обръснат главите. Подобни облози или
предизвикателства се срещат често, но малко очакваха изпълнението на
този облог да бъде толкова публично.
Беше нает фризьор и след като Троицки бе завършил интервютата си
на корта след мача, четиримата тенисисти заедно с капитана Богдан
Обрадович, президента на Сръбската федерация по тенис Слободан
Живойнович и дори седемдесетгодишния Ники Пилич минаха под
машинката за подстригване. Това беше кошмар за екипа на
Международната федерация по тенис, който се опитваше да подготви
церемонията по представянето и награждаването с най-голямото бижу
в короната на ITF. Но уважавани маркетинг и организационни
мениджъри, облечени елегантно, за да внушат усещането за
професионализъм, изведнъж се оказаха с метли в ръцете да замитат
обръснатите кичури коса на сцената за презентацията. Какво ще си
мислят играчите, когато покажат на своите внуци снимките на отбора,
спечелил трофея, остава все още въпрос без отговор - вероятно просто
ще трябва да обяснят, че са толкова щастливи, защото не им се е
наложило да се грижат за външния си вид.
Когато го попитаха какво мисли за новия си имидж час по-късно,
Джокович отговори в едно интервю: „Нося шапка - това ви казва
всичко, което искате да знаете." Въпреки че никога не беше оставял
своята гъста коса да порасне дори близо до нещо, което би могло да
мине за дълга или дори средна по дължина прическа, Новак беше
доволен, че косата му има няколко седмици да порасне преди
следващата му публична изява през януари в Австралия.
Имаше нещо трогателно в хаоса, с който триумфът на Сърбия за купа
„Дейвис" беше отпразнуван. Винаги има официална вечеря няколко
часа след като завърши финалът, на която е обичайно загубилият отбор
да се появи елегантно облечен в знак на спортсменство. Подобни вечери
са предмет на много внимателна организация и хореография, но в то зи
случай се появиха повече хора, отколкото покани бяха раздадени, и
дори някои от най-важните официални лица завариха своите обещани
места вече заети. Защото се оказа, че ресторантът тази вечер е най -
важното място за всеки, който смяташе себе си за някой в белградското
общество.
По-късно в малките часове имаше и парти в един клуб точно до Пло -
щада на републиката в центъра на града. Местен брасбенд свиреше
традиционна сръбска музика, докато играчите празнуваха своя успех.
Никой от четиримата не би искал тази нощ да бъде разглеждана като
обичаен техен подход към дисциплината на висококласните спортисти
- всички изпиха по няколко чаши шампанско и пушиха кубински пури,
знак на разкоша, който вероятно са усещали (въпреки че пушенето в
много по-голяма степен е част от националната култура в Сърбия,
отколкото в Западна Европа или Америка). Сръбският спортен
журналист Зоран Милосавлевич, който присъства тогава, си спомня:
„Суровите емоции, които Джокович и останалите състезатели
демонстрираха на това парти, показаха колко дълбоко е залегнал
патриотизмът у тях. Можеше да се види защо точно Новак го прави и
защо някои хора казваха, че той ще изведе Сърбия до победата, ако
трябва, и с една ръка."
Играчите бяха герои, поставили Сърбия на картата. Всички получиха
дипломатически паспорти през април 2011 г. В неделната нощ на 5
декември 2010 г. изглеждаше, че това бе върхът на кариерите им - какво
друго можеше да се сравни с това? Може би когато излязат от активния
спорт, някои ще посочат тази нощ като връхна точка. Но за всички тях
успехът на купа „Дейвис" за Сърбия трябваше да послужи и като
трамплин за драматично развитие на личните им кариери през
следващите няколко години. В това число и за самия Джокович.
 Единадесета глава
РОЛЯТА НА СПОРТА В СЪРБИЯ
Да се каже, че спортът е неразделна част от сръбския живот и култура,
би било точно, но не обяснява нещата достатъчно добре.
Като за начало трябва да разграничим футбола от останалите спор -
тове. Футболът е толкова дълбоко вкоренен, че от десетилетия той се е
превърнал в продължението на много по-големи битки - било то
междуетнически сблъсъци и самоопределение или националистична
срещу федерална система на управление. А останалите спортове, които
заемат важно място в сръбския живот, са като цяло отборните спортове
(баскетбол, водна топка, волейбол, хандбал...), така че Новак Джокович
може и да произлиза от нация, която носи спорта в кръвта си, но няма
да откриете много топки за тенис в артериите й.
Казвайки това, когато сравняваме репутацията на Джокович в Сърбия,
да речем, с тази на Роджър Федерер в Швейцария, спортният контекст
е много повече в полза на Джокович. Швейцарците са хора без излаз на
море (като сърбите) и без никакви суровини - тяхното богатство е
постигнато чрез упорит труд в различни трудоемки отрасли -
производство на часовници, сирене, шоколад и туризъм. Като такива
швейцарците с радост се възхищават на постиженията на спортистите
на най-високо ниво, но уважението към артистите и спортистите не се
превръща в звезден комплекс. Федерер често е отбелязвал как той все
още може да върви по улиците на родния Базел, без да бъде спиран от
много хора, а негов тенис приятел от детството, който по-късно става
политически съветник, заявява, че „не можем да си представим
швейцарците да имат култура тип „Дейвид Бекъм". Обратно - спортът е
поставен на достатъчно висок пиедестал в сръбския живот, така че
Джокович можеше и стана национален герой дори ако много малко
негови сънародници напълно разбират неговия спорт.
Футболът е безспорно напред като топ спорта на Сърбия. С лед това
идва баскетболът като очевидно второ място. След това волейболът,
водната топка, хандбалът... Така първите пет спорта в Сърбия са все
отборни, като тенисът не може наистина да се сравнява с тях. До
златната ера на Иванович/Джокович тенисът бе смятан до голяма
степен за елитарно занимание за малцина, практикувано от старата
кралска фамилия и нейната кохорта, а не от обикновените хора. Всички
индивидуални спортове обаче също се борят за признание в Сърбия -
някои боксьори, борци и стрелци станаха герои за кратко време, а
страната спечели злато на олимпийския турнир по таекуондо в Лондон.
Но това е една нация предимно на отборните спортове, което обяснява
значимостта от спечелването на купа „Дейвис" през 2010 г. за Джокович
и Сърбия. В очите на неговите сънародници това беше най-важното
постижение в тениса, особено след като бе постигнато на родна земя.
Тежестта на футбола в сръбското съзнание вероятно най-добре може
да бъде разбрана от ролята, която той изигра по време на югославските
войни от 90-те години на миналия век и в частност сърбо-хърватската
война. Едно пълно описание на това колко неразривно свързани са фут-
болът и сръбският национализъм през 90-те се появява в книгата на
Джонатан Уилсън „Зад завесата", а тези редове могат да предложат
само едно кратко изложение оттам.
Много хора обичат да казват - доста сериозно при това, - че началният
залп на сърбо-хърватската война е даден, когато „Динамо" (Загреб)
играе с „Цървена звезда" (Белград) през 1990 г. И наистина има статуя
до стадион „Максимир" в Загреб, която изобразява група войници, а под
нея стои следното посвещение: „До феновете на този клуб, които започ-
наха войната със Сърбия на този терен на 13 май 1990 г." Мачът се
състоя скоро след избирането на Франьо Туджман за президент на
Хърватия на базата на една националистическа платформа, а най-
верните фенове на „Динамо" полагат клетва за вярност към партията на
Туджман - ХДС (Хърватски демократичен съюз). Предварително те са
запасени с камъни, а феновете на „Цървена звезда" донасят фалшиви
регистрационни табели, които поставят на коли в Загреб, така че
ултраси на „Динамо" да замерят с камъни своите собствени съграждани.
Стотици са арестувани, има над 100 ранени, в това число 79 полицейски
служители.
Но ако „Динамо" срещу „Цървена звезда" бе яростен сблъсък в рам-
ките на стара Югославия, белградското дерби „Цървена звезда" -
„Партизан" е дори още по-взривоопасно. Двата отбора винаги са
свързвани с противоположни политически идеологии. „Цървена звезда"
е смятан за сръбския националистически отбор, докато „Партизан" е
отборът на „Партизаните на Тито" - мултинационална сила, която
отблъсква хърватските усташи и сръбските четници, за да съдейства за
обединението на Югославия след 1945 г. И наистина в края на 50-те
години Франьо Туджман, ревностен хърватски националист, бе клубен
президент на „Партизан" и се смяташе, че той е в основата на
избирането на сегашния екип на отбора с черно-бели райета.
„Партизан" си го има, но разпадът на Югославия означаваше, че
политическият елемент около клуба бе сериозно отслабен макар
съперничеството с „Цървена звезда" да е все така ожесточено.
Политическите линии в клубовете обаче никога не са били толкова
категорични, колкото се говори. „Цървена звезда" е създаден през 1945
г., почти сигурно от комунистите, тъй като червената звезда си е и
комунистическа емблема. Това със сигурност е било хитър ход, имайки
предвид посоката на политическите ветрове по това време. Тъй като
клубът винаги е бил свързван с бедните и онеправданите, е лесно да се
разбере как е възможно той да е създаден от комунистите, но в същото
време да бъде в някаква степен и антикомунистически. Имайки
предвид, че режимът на Тито след 1945 г. си е комунистически, при все
не в такава степен на икономически колективизъм, каквато имаше в
Съветския съюз и целия Източен блок. През 70-те години на XX век
съперниците на „Цървена звезда" наричат феновете на отбора „цигани"
- обида, която отдадените на „Звезда" запалянковци с радост приемат.
Това означава, че когато и фенове на „Цървена звезда" се натъкнат на
запалянковци на друг отбор, насилието е почти неизбежно. Въпреки че,
ако трябва да сме справедливи, същото може да се каже за много от
водещите отбори в английския футбол в края на 70-те (англичаните с
радост забравят, че физическите сблъсъци бяха в голяма степен това,
което много от футболните фенове търсеха по това време въпреки
неискрените опити на футболната администрация да твърди, че това са
били „само едно малцинство от хора"). И ако този друг клуб беше
„Партизан" антипатията е най-жестока. Подкрепата на югославския
национален отбор по футбол винаги е била по някакъв начин
фрагментирана, тъй като гражданите на една от съставните републики
никога не знаят колко точно да подкрепят футболистите от друга нация
и това дори се превръща в едно междуградско съперничество. Някои
играчи на „Партизан", когато играят за Югославия, са освирквани от
собствените си фенове, ако на трибуните има силно присъствие от
страна на „Цървена звезда".
Двете групи поддръжници на „Звезда" и на „Партизан" щедро и ясно
илюстрират интеграцията на спорта или поне на футбола в сръбското
общество.
Привържениците на „Партизан" са известни като „гробарите". Това
име става популярно, след като клубът достига финал за Купата на
европейските шампиони през 1966 г. Домът на най-буйните фенове е
Южната трибуна на клубния стадион, наречен също „Партизан" (преди
стадион ЮНА, кръстен на Югославската национална армия).
Названието „гробарите" идва от гробището, което се намира точно до
арената. „Гробарите" имат страховита репутация през 70 -те и 80-те
години, а хулиганските им прояви се случваха из цяла Европа.
Официално „гробарите" бяха разтурени като организация през 90 -те,
когато ракета, изстреляна от Южната трибуна, уби 8-годишен фен на
„Цървена звезда" по време на дербито. Но името все още се употребява
разговорно и се среща на случайни плакати.
Привържениците на „Цървена звезда" са известни - поне на себе си -
като „Делийе". Дума, която най-общо се превежда като „силни мъже"
или „силните". Но феновете на други отбори обикновено ги наричат
„цигани". „Делийе" се разделят на няколко подгрупи, някои от тях с
войнствени имена като „Червени дяволи", „Зулу воини" и „Ултраси". А
заедно всички те се събират в своя духовен дом на Северната трибуна
на стадион „Цървена звезда" в центъра на Белград (още известен като
„Маракана").
Но „Делийе" е нещо повече от фен клуб. Думата е нарицателно и за
общество за взаимопомощ за феновете на „Звезда". Всичко това на пръв
поглед може да звучи като нещо наистина добро. Но често стига до
крайности и се превръща в почти гангстерска култура. Много хора с
проблеми от феновете наистина получават помощ, но по един зловещ
масонски начин. И когато се води битката за сръбската независимост от
Югославия, не беше изненадващо, че излязоха наяве силни връзки
между „Делийе" и неофициалните милиции, подкрепящи сръбските
военни.
Най-силната връзка дойде под формата на една митична фигура,
известна като Аркан. Историята на неговия живот е чист сценарий за
гангстерски филм. И ако никой не е направил филм за него, може да се
каже, че е изпуснат голям шанс, особено в Сърбия, където независимо
или заради неговата бруталност той продължава да е нещо като
национален герой.
Роден под името Желко Ражнатович през 1952 г., Аркан винаги е имал
проблеми със закона и е бил в затвора няколко пъти, включително в
Белгия, Холандия и Западна Германия. Но винаги е успявал да избяга
вероятно заради връзките, които си е създал със службите на Държавна
сигурност на Югославия в своята младост. Връща се в Югославия през
1983 г. и е един от феновете, арестувани на известния мач между
„Динамо" (Загреб) и „Цървена звезда" през май 1990 г. Всъщност за
Аркан се твърди, че е наложил името „Делийе" през януари 1989 г. По
това време той събира паравоенна сила, която по-късно ще изиграе
ключова роля в предстоящите граждански войни. А тази сила, известна
като „Тигрите", е набирана главно от „Делийе". „Тигрите" участват в
някои от най-ужасяващите битки по време на югославските войни, в
това число във Вуковар (Хърватия) през 1991-ва и в Биелина (Босна)
през 1992-ра. Това често се случва, като пеят песните, с които
подкрепят любимците си по стадионите. Самият Аркан бе обвинен за
военни престъпления, но той умира, преди да бъде осъден.
 Някои от песните на „Делийе" и на „Тигрите" звучат на трибуните на
стадиона с форма на цвете - „Сан Никола" в Бари, когато Югославия
празнува своя най-велик спортен момент. Това е победата на „Цървена
звезда" в турнира за Купата на европейските шампиони (предшественик
на сегашната Шампионска лига). В историята на югославския футбол
има три играни финала на олимпийските турнири по футбол, и трите
загубени. Има и два полуфинала на световно първенство, и двата
загубени. „Партизан" пада на финала за КЕШ през 1966 г., а „Цървена
звезда" губи финала в турнира за Купата на УЕФА през 1979 г.
Но през 1991-ва Югославия има своя клубен европейски шампион.
Макар и в момент, когато страната е залята от море от кръв. Финалът в
Бари е ужасно скучен мач, в който „Цървена звезда" и „Олимпик"
(Марсилия) - френският клуб, на който предстоеше да се забърка в
огромен скандал заради противоречивия си собственик Бернар Тапи -
изиграха 120 минути, без да си отбележат гол в редовното време и в
продълженията. После „Звезда" спечели с дузпи. Или може би е по -
добре да се каже, че „Олимпик" загуби с дузпи, защото в отбора
изобилстваше с играчи, които бяха изпуснали важни дузпи в минали
срещи и това ги сполетя отново.
Най-престижната клубна титла в Европа, ако не и в света, бе огромен
тласък за „Цървена звезда", в по-малка степен за Белград, но не и за
Югославия. В рамките на няколко месеца нациите на някои от играчите
на „Цървена звезда" бяха във война помежду си, а след година на клуба
бе наложена дълга забрана да играе домакинските си срещи на
собствения стадион.
В средата на 90-те Аркан се опита да поеме „Цървена звезда", но не
успя. Така че през 1996 г. той купи традиционния, но западнал
белградски клуб „Обилич" и до три години той стана шампион на
Югославия (всъщност на това, което бе останало от Югославия -
Сърбия и Черна гора). Но методите, използвани в „Обилич" за
невероятния поход до върха на националния клубен футбол, невинаги
бяха конвенционални и изобилстваха от истории за плашени съдии,
контузии в последния момент на футболисти на съперника, които не им
позволяваха да играят и други подобни. А в един случай дори бе
забавено началото на мача в последния ден на сезона. А тогава и
титлата, и изпадането зависеха от две срещи, като забавеният двубой бе
с участието на „Обилич".

Краят на Аркан настъпи през януари 2000 г., когато някой изстреля в
него 38 куршума в едно кафене в Белград. Убиецът никога не бе
намерен, което повдига въпроса дали убийството не е по някакъв начин
санкционирано от властта. Това, което е ясно, е, че през 2000 г. и
футболът умря за Слободан Милошевич.
Въпреки накърнената му позиция, причинена от сръбските загуби по
време на хърватските и босненските войни и бомбардировките на
НАТО от 1999-а, страхът, създаден от комунистическия режим на
Милошевич все още е до голяма степен непокътнат през лятото на 2000
г. Но тогава нещо се случва на мач на „Цървена звезда". Срещата е с
„Торпедо" (Кутаиси) от Грузия и е квалификация преди груповата фаза
на Шампионската лига. Сплотени от преднината от четири гола (4:0),
феновете на домакините запяват песен, която може най-общо да бъде
преведена като „Направи услуга на Сърбия, Слободан, и се самоубий".
Полицията се намесва и когато напрежението се покачва, в един момент
знаме на „Звезда" е сграбчено от двама полицаи, които започват да го
тъпчат с крака. Треньорът на отбора Славолюб Муслин отива да говори
с полицаите, взема знамето и го връща на феновете. Цялата история бе
приета като знак, че „Звезда" се изправя срещу режима на Милошевич.
След това буквално всеки по-голям мач на сръбска територия се
превръща в митинг против Милошевич. А фактът, че президентските
избори са след два месеца, прави ефекта изумителен. Шестдесет дни
след срещата „Цървена звезда" - „Торпедо" Милошевич губи изборите
и последвалите му опити да се задържи на власт са осуетени. Заради
всичко това от „Делийе" се твърди, че точно те са организирали
падането на Милошевич и на комунизма в Сърбия.
Ако това не е достатъчен пример за ролята на спорта в политическата
съдба на една нация, футболният автор Джонатан Уилсън вярва, че про-
никването е дори по-дълбоко. Той твърди, че Сърбия винаги е имала
бразилска дарба във футбола. Сърбите винаги са смятали себе си за
„европейските бразилци" и дори прякорът на основния стадион в
Белград е „Маракана", копирайки името на славната арена в Рио де
Жанейро. Но Уилсън смята, че това е нещо повече от просто копиране
на футболен стил: „Подозирам, че това идва от робския манталитет в
миналото. Много бразилци идват от бившите поробени народи и
оцеляването като роб означава развиването на манталитет на хитрост и
мошеничество. Това дори се отразява на определени танци и понякога
в Бразилия на футболния терен е по-важно да подлъжеш съперника с
хитър финт, отколкото да спечелиш мача. Южните славяни имат
подобно чувство на робство - 5-6 века те са под властта на Османската
империя. Така че аз мисля, че възприемането на много бразилски
прийоми във футбола, дори да е основно на подсъзнателно ниво, ни
казва нещо за това как сърбите и останалите бивши югославски народи,
а вероятно и всички южни славяни, възприемат себе си."
 Уилсън разширява хипотезата си до там, че нарича Югославия и осо -
бено сърбите „най-постоянно провалящия се отбор в Европа" на
футбол. Той цитира факта, че югославският национален отбор и
неговите водещи клубни тимове изглежда винаги се провалят на
последното препятствие. Но в един случай обаче те не се провалиха.
Югославия спечели световното първенство по футбол за юноши до 18
години през 1988-а, което доведе до размисли, че може би страната
започва да навлиза в една златна футболна ера. Но Югославия щеше ли
да се представи по-добре, отколкото Хърватия, която се класира на
трето място след Франция и Бразилия на световното през 1998 г.? Никой
не може да каже, а предишният опит показва, че вероятно не.
Прилагането по аналогия на опита от сръбския футбол върху тениса е
опасна и сложна игра, защото двете култури са много различни. Два от
водещите клубове в тениса са подразделения на „Партизан" и на
„Цървена звезда" и когато те играят тенис, това също е известно като
„вечното дерби". Но то е много по-малко ожесточено от футболното.
Феновете на тениса като цяло са много по-изтънчени от футболните.
Но по някакъв начин Джокович се оказа пейсмейкър за сръбския
спорт, в смисъл че наруши този цикъл, че сърбите са многогодишни
славни губещи, които от време на време печелят големи титли в
баскетбола, водната топка, волейбола и хандбала. Лесно е да се забрави,
че до около 2008 г., вероятно дори докъм 2010-а, имаше едно чувство в
професионалния тур по тенис, че сърбите се отказват. Иванович и
Янкович бяха стигнали до върха, но бързо бяха изпаднали от него, а
Джокович бе спечелил Откритото първенство на Австралия, но не бе
постигнал нищо друго, съизмеримо с това. А мъжете тенисисти често
имаха навика да не позволяват на съперника да победи - изглеждаше,
че те предпочитаха да се откажат заради травма от един мач, отколкото
да загубят последната точка (не само Джокович - много интелигентният
Янко Типсаревич се е отказвал в 25 мача в кариерата си на най -високо
ниво и във веригата „Чалънджър"). Джокович бе нарушил тази
традиция, ограничавайки отказванията си и показвайки умение да се
задържи на корта в някои невероятно тежки срещи.
Ако изобщо съществува комплексът „жертва" в сръбския спорт и
общество, Джокович показа, че този комплекс може да се превъзмогне.

Бе интересно да се види, че Синиша Михайлович, страстният

просръбски националист и бивш футболист, посети всичките три дни
на финала за купа „Дейвис" през 2013 г., за да подкрепя националния
отбор по тенис, след като само преди дни се бе отказал от поста треньор
на националния футболен отбор.
 Ако петте най-популярни спорта в Сърбия са футбол, баскетбол,
волейбол, хандбал и водна топка, логично е да си зададем въпроса къде
се намира тенисът, когато четирима сърби са окупирали предните
позиции в ранглистите. А Иванович и Джокович са станали примери за
подражание на момичета и момчета.
Трудно е да се даде отговор. Да се запълни зала със 17 000 седящи
места за мач от купа „Дейвис" е феноменално постижение, но това са
еднократни събития, за които хората могат да разкажат на своите внуци,
че са видели великия Джокович в пика на неговата кариера, които не са
точна преценка на общата ситуация в спорта. Сръбската федерация по
тенис отчита 40 процента увеличение в търсенето на кортове 6 месеца
след като Джокович достигна четвъртфиналите на „Ролан Гарос" през
2007 г. Но колко ще продължи тази вълна на интерес? Вероятно ще може
да се отговори със сигурност поне 10 години след като поколението на
Джокович се откаже от активния спорт и когато стане ясно колко рабо-
тещи хора в активна възраст искат да играят тенис, вдъхновени като
деца от бума на Джокович.
Едно твърдение, което се нуждае от корекция, е предположението, че
тенисът в Сърбия - дори в стара Югославия - започва с Моника Селеш
и че тя и Джокович са първите две големи имена. Това обаче е доста
несправедливо. Първата национална тенис асоциация е създадена през
1922 г., когато страната е Кралство на сърби, хървати и словенци. Крал -
ското семейство е запалено по тениса, особено крал Александър I, който
е убит през 1932 г. Един от водещите състезатели е Младен Стоянович,
който е главен съучастник на Гаврило Принцип при убийството на
ерцхерцог Франц Фердинанд през 1914 г. - акт, който предизвика
избухването на Първата световна война.
Имаше редица големи имена на корта в ранните години като Дора
Алавантич, а през 70-те - десетилетието на разцвет на професионалния
тенис след края на разделените аматьорски и професионални състеза -
ния, се появиха много видни югославски състезатели. Ники Пилич бе в
центъра на бойкота на „Уимбълдън" през 1973-та, Мима Яушовец стана
шампионка на „Ролан Гарос" през 1977 г., а Зоран Петкович (бащата на
германската тенисистка Андреа Петкович) бе национален шампион и
игра за купа „Дейвис" за Югославия. След това през 80-те години
Югославия стигна до полуфиналите на „Дейвис" два пъти, водена от
Слободан Живойнович, и го направи за трети път през 1991-ва, когато
страната се разпадаше. Отборът от Живойнович (сърбин), Горан
Иванишевич и Горан Пърпич (и двамата хървати) също се разпадна след
четвъртфиналната победа над Чехословакия, защото по същото време
сърбо-хърватската война набираше скорост.
 Тогава Моника Селеш бе номер 1 в женския тенис. Етническа унгарка
от Нови Сад в Северна Сърбия, тя спечели втора титла от Големия шлем
за Югославия (след Мима Яушовец), когато стана най-младата
шампионка на „Ролан Гарос" през 1990-а на 16 години. Селеш бе в
много спортни заглавия и през 1992-ра, годината, когато 5-годишният
Новак Джокович се запалва по тениса. Но нека уточним - триумфът на
Пийт Сампрас на „Уимбълдън" през юли 1993-та е това, което
Джокович винаги изтъква като свое първо и най-голямо вдъхновение за
тениса, а не доминацията на неговата сънародничка. Селеш бе
неудържимата номер 1 и когато беше намушкана с нож на корта в
Хамбург на 30 април 1993 г. Въпреки преднината си в ранглистата
Моника загуби първото място след пет седмици и половина от Щефи
Граф, срещу която Селеш изглежда имаше комплекс в големите мачове,
особено на твърди кортове и клей.
След като е тренирана от баща си Карол, както и от Йелена Генчич,
12-годишната Моника се премества със своето семейство във Флорида.
Така тя е по-близо до тенис академията на Ник Болетиери в Брейдънтън.
Фамилията накрая кандидатства за американско гражданство, а Селеш
получава своето през 1994 г., по средата на 27-те месеца, в които
отсъства от корта след намушкването. Това означава, че 8 от нейните 9
титли от Големия шлем на сингъл са спечелени за Югославия и само
една за САЩ, но всичките девет - когато тя живее и тренира в Сарасота,
Флорида.
Така че, докато тенисът е разпознат в Сърбия преди ерата на Зимонич,
Типсаревич, Янкович, Троицки, Иванович и Джокович и има
дългогодишна основа в спортната култура на Сърбия, това по никакъв
начин не означава, че той е почитан като спорт. Ето защо е логично да
смятаме златното поколение на Сърбия за нещо от ранга на появата на
футбола в САЩ през 70-те, на ръгбито в Аржентина или на
колоезденето във Великобритания - домашният успех в тези спортове
повишава значително интереса и броя на практикуващите, но не успява
да свали съществуващите наложени спортове от върховото им място в
националната спортна психика на съответните страни. Като такова
явление бъдещето на тениса в Сърбия може да зависи до голяма степен
от поколението след Джокович, тъй като само способността на тези,
които ще дойдат, ще гарантира, че тенисът ще остане в светлината на
прожекторите в Сърбия, когато Джокович го няма и има по-малък шанс
за спечелването на купа „Дейвис".
 Дванадесета глава
“ТОВА, ЗА КОЕТО СЪМ РОДЕН”
На пресконференцията, последвала триумфа му на „Уимбълдън" през
юли 2011 г., Джокович бе помолен да коментира твърдение, направено
от майка му - че спечелването на купа „Дейвис" за Сърбия седем месеца
по-рано е това, което го е научило да играе без страх. Джокович
отговори: „Ами щом моята майка казва това, значи е така. Няма какво
да добавя. Майка ми ме познава по-добре, отколкото аз познавам самия
себе си."
Лесно е да се предположи, че спечелването на купа „Дейвис" освободи
Джокович и изигра ролята на липсващото парче от пъзела, което му
позволи да доминира световния тенис през 2011 г. Самият Джокович с
половин уста признава това. „Титлата от купа „Дейвис" дойде в
подходящия момент - казва той. - Вярвам, че този трофей, това чувство
на споделяне на една от най-големите титли в нашия спорт с моите
съотборници за нашата страна, което се случи в нашата страна, беше
едно от най-хубавите чувства, които съм изпитвал като тенисист на
корта. Това ми даде голям тласък по отношение на увереността и ми
помогна да повярвам в себе си, в моите способности на корта."
Но това би било и твърде просто обяснение за неговата „година на
чудесата" - 2011-а. Имаше няколко „липсващи парчета от пъзела", сред
които без съмнение бе безглутеновата диета, която той откри в средата
на 2010-а (независимо от това дали имаше реален резултат, или само
психологически - здравните специалисти са разделени във вижданията
си дали въпросната диета е от такова значение за доброто здраве). А
преоткриването на ритъма в изпълнението на сервиса бе още едно от
парчетата. Към това могат да се добавят много дребни неща - от
стелките в обувките му до спокойния, но авторитетен екип, воден от
Мариан Вайда. И на 23-годишна възраст той има огромен опит,
включително и вече по-зряла връзка с баща си, която му дава усещането
за контрол над собствения си живот.
Въпреки това е важно да си спомним, че в началото на 2011 г. има
хора, които смятат, че Джокович вече е достигнал върха на кариерата
си. Той бе спечелил Откритото първенство на Австралия на 20 години,
но оттогава бяха минали три години, в които Новак очевидно е след
Федерер и Надал, окупирали върха на тениса. Идвайки от страна, в
която отборните спортове се ценят много повече от индивидуалните,
неговият приоритет - такава беше хипотезата - може да е бил
спечелването на купа „Дейвис". И с навлизането на Анди Мъри като
член на Топ 4 нямаше гаранция, че Джокович има естественото право
да се изкачи на трона на номер 1, когато играта на великото дуо тръгне
по естествения си път надолу. Така че от дистанцията на времето
чудесната 2011-а може да изглежда като най-естественото нещо, но в
началото на годината никой не приемаше това за даденост.
Джокович вероятно имаше късмета да не се срещне с Надал на „Мел -
бърн Парк". Надал отиде в Австралия с идеята да спечели всички титли
от Шлема последователно, но бе предаден от левия си заден бедрен
мускул на четвъртфиналите. В двубой срещу сънародника си Давид
Ферер, който изглежда никога не вярваше, че може да победи Надал в
мач от Големия шлем, Надал повика физиотерапевта си след три гейма
и напусна корта, за да бъде третирана травмата му. Въпреки че довърши
мача, бе очевидно, че той не може да се движи както обикновено и
чистата победа на Ферер всъщност се осъществи в една вглъбена
атмосфера, в която никой на „Мелбърн Парк" не прие това, което се
случваше, за реално. На своята пресконференция след мача Надал
отказа да говори за травми, освен намека, че не е можел да се движи
толкова добре. Това беше един подход, който раздели тенис общността
на две - такива, които смятаха, че всичко това бе по-скоро симулация,
и такива, които уважиха достойнството, с което той отказа да обясни
загубата си с контузия, за да не накърни едно от най-добрите
постижения в професионалната кариера на негов колега и приятел.
Вероятно най-голямата победа на Джокович на турнира бе тази над
Федерер на полуфинала. В началото на мача се смяташе, че силите са
съвсем изравнени, но Джокович надигра Федерер със своята невероятна
работа с крака. Швейцарецът започваше да прилага на практика
треньорските идеи на Пол Анакон, особено предложението да играе по-
близо до задната линия и така да лиши своя опонент от жизненоважни
части от секундата. Но всеки път, когато Федерер изхвърляше
Джокович настрани, сърбинът отвръщаше с изпепеляващи удари от
дъното на корта, които биха били анатомически невъзможни за играчи
с по-слаби глезени. Джокович спечели в три трудни, но чисти сета.
Интересното е, че той предпочита левия си крак, когато играе футбол.
Така че това може да е причината за необичайно силния му ляв крак,
който му осигурява по-стабилна основа от други тенисисти за
изпълнението на силни бекхенди, когато е разтегнат изцяло.
После загуби само девет гейма срещу Мъри на финала. Вероятно
истинската история на този финал никога не е била разказана докрай.
Точно преди да стъпят на корта, едно официално лице пожелало успех
на Мъри, на което британецът промърморил мизантропски: „Да се надя-
ваме, че ще мога да се справя." Шотландецът страдаше от проблеми с
гърба през целия турнир и ако е трудно да се каже как точно да
тълкуваме болезнения език на тялото му, когато губи (доскоро Мъри
рядко губеше мач, без да изглежда, че страда ужасно), той със
сигурност не бе в съвсем добро физическо състояние. И се усещаше
почти облекчение у него, че не е загубил срамно. Подканен няколко
пъти да сподели дали е имало нещо в този ден, което му е пречило да
играе, той винаги е отричал, но може би Надал беше установил негласно
правило между топ играчите - да не се обяснява с контузия загубата от
съперник, когото уважават.
А може би Мъри бе победен, поне отчасти, след като беше започнал
да осъзнава, че Джокович вероятно вече е един прероден играч. Шест
месеца по-късно сърбинът ще каже: „След победата за купа „Дейвис"
бях изпълнен с живот, с енергия, нямах търпение да се върна на корта,
да играя още, да печеля други турнири. Казано с едно изречение -
загубих страха си. Вярвах в способностите си повече отвсякога.
Австралия бе един от най-добрите турнири в моя живот."
Въпреки това една от най-големите пречки за доминацията на Джоко-
вич в тениса е фактът, че той нямаше увереност в силите си срещу Феде-
рер и Надал. „Бях твърде много респектиран от тях", призна по -късно
той. Не му бе трудно да повярва, че може да победи всеки друг, но
имаше психологическа бариера срещу първите двама - особено срещу
Надал.
Имайки предвид това, вероятно истинският и голям труд през „годи-
ната на чудесата" бе свършен на финалите на четирите турнира Мастърс
1000, които предшестват „Ролан Гарос". За повече от десетилетие АТР
направи всичко по силите си, за да промотира своите 9 топ турнира като
специална серия, нещо като европейската Шампионска лига по футбол.
И те наистина се открояват от останалите шестдесетина състезания в
професионалния тур, които образуват веригата при мъжете. Но същите
тези 9 състезания никога не са успявали да се доближат до чет ирите
турнира от Големия шлем и от гледна точка на финансовия оборот
разликата се увеличава, а не намалява. Въпреки това за Джокович през
2011-а те бяха нещо повече от подгряващи турнири. На финалите в
Индиан Уелс, Маями, Мадрид и Рим той подготви почвата за
последната си атака на върха.
През първата половина на 2011 г. имаше странен триъгълник на върха
на мъжкия тенис. Надал очевидно вземаше предимство над Федерер.
Всъщност швейцарецът с цялата си доминация не беше побеждавал
Надал на турнир от Шлема от финала на „Уимбълдън" през 2007 г.
Федерер все още усещаше, че може да успее срещу Джокович, въпреки
че категоричната победа на сърбина на Откритото първенство на
Австралия бе почти изравнила силите в тяхното съперничество. Така че
способността да побеждава Надал беше ключът към успешния поход на
Джокович към върха.
Неговият успех на финал в Индиан Уелс бе един тласък, но
резултатите на този турнир не са толкова показателни. Въпреки че
базата за тенис, построена от бившия състезател Чарли Пасарел, е
страхотна, градчето е само за избрани - то е част от общество на
пенсионери, което прави средната възраст на зрителите по-висока
откъдето и да е другаде в тура. Освен това топката понякога може да
отлети в калифорнийската пустиня, така че никога не могат да бъдат
изключени някои странни резултати. Ако погледнем назад, няма нищо
странно в това Джокович да победи Федерер на полуфиналите - негов
трети успех в три турнира над швейцареца, след като преди това бе
надделял над него на финала в Дубай две седмици след Мелбърн. По
това време Джокович просто изглеждаше като играч, който е във форма.
Когато той победи Надал в Маями с тайбрека в решителния сет, светът
на тениса се замисли още повече. Да сломиш очевидния световен номер
1 два пъти в два последователни финала беше вече сериозно, но най-
добрата настилка за Надал тепърва предстоеше.
Джокович пропусна Монте Карло, но след като спечели втора титла на
своя турнир в Белград, той изигра два турнира от сериите „Мастърс" в
Мадрид и Рим непосредствено преди „Ролан Гарос". Хората със сигур-
ност още говорят за невероятната му серия без загуба. Влезе в турнира
в Мадрид след 28 мача за годината и 30 от последната си загуба (от
Федерер на финала на АТР). Когато победи Надал 7-5, 6-4 в мача за
титлата, светът на тениса се изправи на крака - това бе неговият първи
успех срещу испанеца на клей, а Надал усети горчивината от
поражението на такава настилка във финал едва за трети път. Но отново
имаше някои смекчаващи обстоятелства. Надал никога не се бе
чувствал съвсем комфортно в Мадрид, където надморската височина
кара топката да лети по-бързо във въздуха, а стадион „Каха Махика"
често изглежда, че помага на специалистите на твърди кортове. Ето
защо истинското поражение за психиката на испанския си съперник
Джокович нанесе в Рим. Турнирът бе нещо като крепост за Надал -
спечелил бе пет поредни петсетови финала в дните, когато все още
финалът се играеше в 5 части, а и условията бяха много по -близки до
„Ролан Гарос", отколкото тези в Мадрид. Така че, когато Джокович
триумфира срещу Надал с 6-4, 6-4 в италианската столица, той
изведнъж се оказа фаворит за Париж, заедно с Надал, разбира се.
Какво правеше Джокович по това време? Той и неговият екип бяха
установили, че невероятно тежкия топспин в ударите на Надал му
позволява да играе сравнително безопасно, в смисъл че не му беше
нужно да цели последния половин метър на корта - един удар с дължина
три четвърти и тежък топспин, който караше топката почти да
експлодира от настилката, често имаше същия резултат. Така че
Джокович трябваше да се възползва от по-късата топка. Той винаги е
бил играч, който играе главно от основната линия, но сега навлезе по-
навътре в корта, за да взема топката рано и така да отнеме на Надал
важни секунди за реакция. Това беше високорискова стратегия, тъй
като го правеше уязвим от топки, които се приземяваха в краката му,
когато ударите бяха дълбоки. Но след като играта на Надал бе изградена
на базата на феноменална скорост и способност да връща топката,
идеята да притесни испанеца си заслужаваше. И веднъж след като
стратегията започна да работи, от нея се извличаше психоло гически
дивидент, тъй като Надал усещаше нуждата да удря по-дълбоко, когато
получи по-лека топка, и често изкарваше ударите си извън корта.
Когато дойдоха полуфиналите на „Ролан Гарос", победната серия на
Джокович бе достигнала 45 мача. Но в един славен ветровит пролетен
ден в Париж на тази серия бе сложен край в един от най-добрите мачове
в историята на тениса.
След като Надал беше отпразнувал своя 25-и рожден ден, побежда-
вайки Анди Мъри в първия полуфинал, всички очакваха мача за титлата
между него и Джокович, който да короняса серията им от четири
Мастърс финала. Джокович излезе на корта срещу Федерер, знаейки, че
победата ще го изведе до първото място в ранглистата. Но това бе денят,
в който швейцарецът вдъхна живот на своята разколебана кариера в
двубоя на годината. Той не само че сервираше добре, но имаше ясна
стратегия, която изпълни с голяма интелигентност. Когато Федерер
спечели „Уимбълдън" 13 месеца по-късно през юли 2012 г., той откри
своето съживяване в победата над Джокович в Париж - успех, който му
даде вяра, че все още може да е равен с най-добрите.
Въпреки че статистиките сочат победа за Федерер в четири сета, това
не показва колко близо до успеха бе Джокович. След като загуби пър -
вите две части, той взе третата и когато сервираше за четвъртата при 5 -
4, светлината стана толкова оскъдна, че изглеждаше неминуемо
завръщане на корта в събота сутринта за петия сет. В него Джокович
със сигурност щеше да бъде изявен фаворит, но не се стигна дотам.
Федерер изигра невероятен гейм, за да върне пробива и докато нивото
на тениса се покачваше в контраст със силно намаляващата светлина,
швейцарецът показа по-здрави нерви, за да спечели тайбрека 7-5 с
третия си мачбол.
Джокович бе благосклонен след поражението си. Знаеше, че
страхотната му серия трябва все някога да свърши и че той е бил част
от велик спортен спектакъл. Но все пак бе болезнено за него да
прекъсне серията си в толкова важен мач. Турнирът бе приключил, но
едно безспорно качество на сърбина е неговата способност да приема,
че загубата е отминала и няма смисъл да се вторачва в нея. И
единственото нещо, което трябва да направи, е да се събере и да се
върне по-силен. Той мъдро осъзна, че се нуждае от почивка след Париж,
така че отмени своя ангажимент да играе на „Куинс Клъб" в Лондон и
бе отново на линия за „Уимбълдън".
Жребият му не изглеждаше безпроблемен. Кевин Андерсън, Маркос
Багдатис и Микаел Йодра имаха потенциал да го затруднят, но той дос -
тигна четвъртфиналите, като загуби само един сет. Успехът в 4 части
над 18-годишния австралиец Бърнард Томич трябваше да го изведе до
повторение на полуфинала от Париж срещу Федерер, но швейцарецът
бе елиминиран, след като водеше с 2-0 сета срещу Цонга.
За втори пореден турнир от Шлема Джокович излезе за полуфиналния
си мач, знаейки, че победата ще го направи номер едно в световната
ранглиста. Този път той не се препъна - победи французина във
впечатляващ 4-сетов мач и си осигури двубой за титлата срещу Надал,
който преодоля лошото си начало, за да отстрани Анди Мъри в другия
полуфинал. Първото място в света, за което беше мечтал от дете, вече
беше негово, но въпросът беше дали Джокович ще го отпразнува в
комбинация с най-голямата си индивидуална титла, или това ще бъде
само успокоителен бонус към приза за финалист на „Уимбълдън".
В този мач, предишните четири финала от сериите „Мастърс 1000“,
наистина дадоха своето отражение. Помогна и това, че Джокович игра
най-добрия си тенис в първите два сета. В действителност някои
разигравания от втората част спряха дъха на зрителите. На моменти
изглеждаше, че той си играе с Надал и когато на таблото беше изписано
6-4, 6-1 за сърбина, всичко беше като една мечта. Но можеше ли да
продължи? Равнището на Джокович видимо падна в началото на третия
сет. Това не беше нещо позорно - малко играчи можеха да задържат
нивото, което той показа в първия час на финала, но Надал се възползва
и проби. А когато отново проби и спечели третия сет с 6-1, той си върна
шансовете да повтори забележителните си дубъли Париж -
„Уимбълдън" от 2008-а и 2010-а.
Джокович може би имаше малко късмет да пробие в началото на чет -
въртия сет, но това, което се случи после беше най-удивително. Надал
е човек и прави грешки, но много рядко ги допуска на важни точки.
Разгледайте първите четири гейма в който и да е мач на Надал, и ще
откриете някои грешки, но анализирайте последните два гейма от който
и да е сет, и трудно ще видите една - две. Но с напредването на
четвъртия сет той започна да прави повече и повече грешки. Джокович
не играеше лошо, но също така не беше преоткрил равнището си от
първите два сета. Сякаш работата, свършена в тези четири Мастърс -
финала, изяждаше Надал. Така привидно неразрушимият състезател
сам се срина.
„Опитвах се да се върна към тези четири мача, в които го бях победил",
обясни по-късно Джокович. „Имах тази мисъл в главата си. Опитвах се
да играя по същия начин - агресивно, да използвам шансовете си, да не
му давам възможност да вземе контрол върху играта". Лесно е да се
каже, но много по-трудно да се направи. Четвъртият сет беше истинска
битка, като нивото на шума от виковете на двамата тенисисти при всеки
удар се покачваше с напрежението на мача. Това, което Джокович
направи на няколко пъти, беше да пусне по-лека топка след поредица
от мощни удари от основната линия и при повече случаи Надал търсеше
прекалено много в продължението и вадеше топката аут. Това беше
психологическата травма, която Джокович беше причинил с четирите
си победни финала. Надал дори върна пробива и сервираше при 3 -4 с
шанс да изравни, но Новак отново го проби и така можеше да сервира
за титлата на „Уимбълдън".
При 5-3 и 30:30, след като дълго разиграване от основната линия беше
спечелено от Надал, Джокович прибегна до смяна на тактиката.
Сервира по диагонала и след ретура на Надал насочи с пълна сила
волето си в свободната част на корта.
Ако стратегията не бе проработила и Надал го бе пробил и после спе -
челил мача, хората щяха да сочат този момент и да казват, че там е
загубил двубоя. Можеше и да се случи, но в този момент Джокович
знаеше, че е притиснал съперника си до въжетата и си струва рискът да
се възползва от предимството си. На следващата точка отново излезе на
мрежата, въпреки че не беше веднага след сервиса, но нямаше нужда да
играе волето, защото бекхендът на Надал отиде аут.
Джокович падна на корта, а малко по-късно дори изяде малко трева от
настилката, казвайки, че се „чувствал като животно".
Това ли беше моментът, който изникваше в съзнанието му, когато като
7-годишен намери една пластмасова ваза и си представяше, че това е
трофеят от „Уимбълдън"? Новак не е единственото момче, което е
мечтало да спечели най-великия турнир, но е едно от малкото, които са
имали силата и решителността да продължат напред и да реализират
тази мечта. Дали в този момент Джокович си е мислел за своето
детство? „Мислех - споделя той. - Когато приключих мача и когато
изядох част от тревата, пред очите ми мина цялото ми детство, през
какво съм преминал, спомените, първите кортове, на които израснах,
дните, прекарани в Белград. Беше красиво..."
Час по-късно, когато излиза срещу медиите на своята пресконфе-
ренция след финала, той е по-сдържан, но все така възторжен. „Това е,
за което съм роден - да бъда шампион по тенис. Просто си поговорих с
братята и семейството си и с моя екип в съблекалнята. Спомняхме си за
онези дни на тежък труд, който положихме в Германия и обратно в
Сърбия, когато бях на 8, 9,10,11 години. Спомних си мечтите, които
имах. Наистина е красиво. Имам предвид, че успехът по някакъв начин
те кара да се върнеш назад към отминалите дни, към детството и да си
спомниш през какво си преминал, за да стигнеш дотук. Пътят не беше
лесен, но предполагам, че това е необходимо. Трябва да се бориш за
това, което искаш да постигнеш. Всички знаем каква е ситуацията в
нашата страна, как беше по време на войните. Определено бе много
трудно да станеш професионален тенисист, след като тенисът съвсем не
е един от най-популярните спортове в Сърбия. Той няма история. Но
накрая, като направиш равносметка, това бе нещото, от което се
нуждаехме. Не само аз, но Ана Иванович, Янкович, Типсаревич,
Зимонич - всички тези играчи, които имаха успехи през последните
години в мъжкия и женския тенис. Ние имахме труден път. Това ни
направи психически силни."
Джокович каза и следното: „Сега ще празнувам като сърбин", което се
прие добре от британците. На тях им харесваше как звучи, въпреки че
не осъзнаваха точно какво значи това. (Може ли един порядъчно пийнал
британец наистина да си представи Джокович да празнува, пеейки сръб-
ски народни песни?) Когато се завърна в Белград, около 100 хиляди
сърби го посрещнаха на Площада на републиката. Той измина пътя в
автобус без покрив от летище „Никола Тесла" до центъра на града със
своята реплика на трофея от „Уимбълдън", поздравявайки гражданите,
струпали се по маршрута.
В дните след титлата му от „Уимбълдън" по улиците се виждат деца,
които връзват въжета между два стълба и удрят гумена топка с пръчки,
представяйки си, че играят тенис. Би било грешно да тълкуваме това
като раждането на нов популярен спорт в Сърбия. Но бе отражение на
превръщането на Джокович в национален герой, а децата традиционно
обичат да имитират идолите си. Точно този идол се състезаваше в
спорт, който бе до голяма степен неизвестен в Сърбия, но това не го
правеше по-малко идол.
Каквото и да беше постигнал у дома, от гледна точка на тениса Джоко-
вич вече бе разтърсил основите. Имайки предвид как започна десетиле -
тието около 2004-2005 г. и дойде ерата на Федерер/Надал/Джокович, е
лесно да забравим каква огромна промяна настъпи с победата на
сърбина на „Уимбълдън". Откакто Гастон Гаудио почти шокиращо
спечели „Ролан Гарос" през 2004-та, само трима (Марат Сафин, Хуан
Мартин дел Потро и Джокович) бяха попречили на Федерер и Надал да
узурпират всичките 28 титли от Шлема. Джокович не беше просто
номер 1, той бе победил Федерер и Надал осем пъти в девет мача през
последните шест месеца. Така бе разрушил тяхната доминация.
След „Уимбълдън" Джокович имаше зад гърба си 49 двубоя през 2011
г. и беше спечелил 48 от тях. Вече беше постигнал две от най-големите
си цели през последните три дни на „Уимбълдън" (номер 1 в
ранглистата и титлата на свещената трева) и три в предишните седем
месеца, ако броим купа „Дейвис". Можеше да му бъде простено, ако бе
намалил темпото до края на годината. Но той каза след „Уимбълдън":
„Искам да печеля още титли от Шлема, със сигурност няма да спра
дотук", и премина на парад през първия турнир, канадския Мастърс в
Монреал. А единственото, което го спря да спечели Мастърса в
Синсинати, бе контузия на рамото, която го принуди да се откаже при
0-3 във втория сет срещу Анди Мъри.
Това доведе до няколко дни на спекулации дали играчът на годината
ще може да участва на Откритото първенство на САЩ. Но оттеглянето
от Синсинати се оказа до голяма степен превантивно и Джокович бе
напълно готов за началото на Откритото първенство на САЩ само сед-
мица по-късно. Неговият стремеж към оптимално здраве го направи
привлекателен за една компания, която промотираше ново изобретение
в областта на подпомагане възстановяването на човешкото тяло. В хода
на Откритото първенство на САЩ в. „Уолстрийт Джърнъл" написа, че
Джокович прекарва три пъти по 20 минути на седмица в „камера под
налягане с формата на яйце и големината на бобслей". Много
състезатели стоят известно време в среда с повишено налягане, което
увеличава кислорода в кръвта, а това им позволява да се възстановят от
изморителните мачове. Но въпросното изобретение би трябвало да бъде
много по-добро от стандартните хипербарни камери. То бе разработено
от калифорнийската компания „CVAC Системс", която твърдеше, че
нейният уред, който струва 75 000 долара, може да повиши спортните
резултати чрез „подобряване на кръвообращението, засилване на
богатите на кислород червени кръвни телца, премахване на млечната
киселина и вероятно дори стимулиране на митохондриалната биогенеза
и производството на стволови клетки". Уредът изглеждаше добър и
Джокович с удоволствие казваше, че го ползва, но когато 16 месеца по -
късно го попитаха дали носи такъв със себе си в Австралия, той каза,
че го е ползвал „ограничено" в САЩ.
 Той със сигурност изглеждаше в идеално състояние на „Флъшинг
Медоуз", след като загуби само 12 гейма в първите си три мача. Нещата
постепенно станаха по-трудни след това. Дойде един тайбрек с резултат
16-14 срещу Александър Долгополов, после изтощителен четирисетов
двубой срещу сънародника му Янко Типсаревич на четвъртфиналите и
още една петсетова битка срещу Роджър Федерер на полуфиналите. За
втора поредна година срещу Федерер той спаси два мачбола, но тази
победа си бе почти като пладнешки обир. Федерер доминираше през
първите два сета, след като Джокович не можеше да намери своя ритъм.
Швейцарецът проби, за да поведе с 5-3 в последния сет и при 5-3 и 40-
15 имаше два мачбола. На първия от тях Джокович реши да рискува с
форхенд ретур и го направи с грандиозен завършващ удар. На
пресконференцията след мача стана ясно, че тази точка е пречупила
Федерер психически. Вероятно това е дошло и от Джокович, който
вдигна двете си ръце към публиката, за да получи малко подкрепа, след
като по-голямата част от феновете бяха викали безсрамно за Федерер
от началото на двубоя. А и сърбинът вероятно бе доволен, защото
рискът се беше отплатил. Разколебаването на Федерер може да е дошло
и от дръзката усмивка на Джокович, когато се подготвяше да посреща
сервиса при втория мачбол. Каквато и да бе причината - Федерер
пласира форхенда си в мрежата при втората точка за спечелване на мача
и след това бе пробит. В изказването си след двубоя Федерер почти
намекна, че такъв риск на мачбол е неуважителен.
Неговите коментари вероятно не трябва да се приемат твърде
буквално, тъй като разочарованието го бе обзело. Но това означаваше,
че Джокович не само бе успял да получи психологическо предимство
над Надал, но бе направил същото и с Федерер. „Не исках да му
позволявам да стори с мен това, което направи на „Ролан Гарос",
обобщи Джокович.
Това го доведе до нов сблъсък с Надал - техния втори пореден финал
и на Откритото първенство на САЩ и в турнирите от Шлема. За късмет
на Джокович на този злополучен турнир, който трябваше да се справя
със земетресения, урагани и вода, която се просмукваше през
пукнатините на корта, трябваше да влезе в трети понеделник, давайки
му повече време да се възстанови от петсетовия мач с Федерер. А при
нов изтощителен двубой един допълнителен ден почивка може да се
окаже решаващ. Надал бе отправил зловещо предупреждение на
„Уимбълдън". „Когато един тенисист ме победи пет пъти, това е така,
защото моята игра не го притеснява достатъчно - бе казал той след
финала. - Трябва да опитам да намеря решение и ще го направя." Да,
Надал щеше да намери това решение, но това щеше да се случи
следващата година. Всъщност финалът на Откритото първенство на
САЩ следваше сценарий, подобен на този от „Уимбълдън".
Статистиката показва, че Джокович победи Надал с 6-2, 6-4, 6-7, 6-1,
но числата не отразяват бруталния физически сблъсък и спиращите
дъха разигравания. Това беше тенис, който е възможно най-близо до
бокса и ако двамата играха по-дълъг финал в Мелбърн четири месеца
по-късно, този бе поне толкова физически, ако не и повече, въпреки че
продължи „само" малко повече от четири часа.
Голямата прилика с „Уимбълдън" бе, че Надал отпадна в четвъртия
сет. И то точно когато имаше всички признаци, че се завръща в мача.
Джокович бе сервирал за титлата при 6-5 в третия сет, но Надал го беше
пробил обратно, играейки най-добрия си тенис в двубоя, и в тайбрека
не изостана нито веднъж. Джокович взе медицински таймаут след края
на третия сет, за да отпусне стегнатите мускули на гърба си. По всичко
изглеждаше, че Надал ще се върне физически и психически обратно в
срещата, но той отпадна. Липсваха грешките, които съпътстваха
неговия срив в четвъртия сет на „Уимбълдън", но той позволи на
Джокович да играе и сърбинът се възползва изцяло от това. Когато
изпълни форхенд по обратния диагонал, за да спечели мача и падна по
гръб на бетона, Новак потвърди посланието, което беше направил на
„Уимбълдън"- че е най-добрият в света и не само се беше присъединил,
но и бе и засенчил доминацията на Федерер и Надал.
В оставащите два месеца и половина Джокович не добави нищо забе-
лежително към своята „година на чудесата" през 2011-а.
Той не бе облагодетелстван и от един проблем в графика на състеза -
нията, който е разбираем, но е непродуктивен. Няколко години по -рано
Международната федерация по тенис попита играчите в кои седмици
предпочитат да са мачовете за купа „Дейвис". Най-популярният отговор
бе - седмицата след турнирите от Големия шлем. Това има смисъл за
повечето тенисисти, защото, дори и при добър резултат на тези турнири
за тях, те обикновено приключват до вторника от втората седмица на
състезанията, което им дава 10 дни да се подготвят, за да представят
страната си. Съзнавайки нуждата на играчите да участват в отборите си
за купа „Дейвис", международната централа се съгласи мълчаливо и
предвиди два от четирите уикенда за купа „Дейвис" през годината в
седмицата след турнирите от Големия шлем.
Но същите тези седмици са ужасни за най-добрите, които играят
полуфинали и финали на турнирите от Шлема в петък/събота или
неделя (или понякога дори понеделник) и след това трябва да излязат
във важни двубои на сингъл само няколко дни по-късно, често на
различна настилка, понякога и на друг континент. Така че Джокович,
който току-що бе спечелил своя първи Ю Ес Оупън в брутален
четиричасов финал в понеделник в Ню Йорк, трябваше да се яви на
корта едва три дни по-късно в Белград, тъй като Сърбия трябваше да
играе с Аржентина на полуфинала на купа „Дейвис". Носеха се слухове,
че той е имал и някаква контузия, но не е нужно човек да вярва на
конспиративни теории, за да разбере, че беше по-мъдро да бъдат
пуснати Янко Типсаревич и Виктор Троицки в мачовете на сингъл от
първия ден, за да се дадат още два дни повече за възстановяване на
Джокович.
Проблемът за Сърбия беше, че Троицки бе по-високо класиран от
Типсаревич, така че той игра като номер 1, но неговата форма вървеше
в низходяща линия. И когато Давид Налбандиян го победи в четири
сета, това притисна Сърбия в ъгъла, особено след като очаквано Хуан
Мартин дел Потро взе мача срещу Типсаревич. Успехът на Троицки и
Зимонич на двойки остави Сърбия в мача и постла пътя на Джокович
към това да бъде посрещнат като герой след фантастичната му година.
В неделя следобед той излезе на „Белградска Арена" за едно посре -
щане, което много малко хора са изживели. Носейки своята червена
тениска на Сърбия гордо и почти предизвикателно, той излезе на корта,
осветен от прожектор сред приглушените светлини и под звуците на
„Кармина Бурана", докато 17 000 фенове крещяха във възторг. Това
беше посрещане, запазена марка за поп звездите и професионалните
боксьори. Ако някой можеше да обърне полуфиналния мач на Сърбия,
това беше Джокович.
Всичко вървеше добре в първия сет, но Джокович не можа да се
откъсне от високия аржентинец. За да победиш Дел Потро, ти трябва
добър ретур, а блестящите ретури на Джокович сега отсъстваха.
Нормално той можеше да тича час или два и да влезе в мача, но колко
енергия имаше в запас? Сетът влезе в тайбрек и въпреки че Джокович
върна един минипробив за 4-4, той все пак отстъпи с 5-7.
Какво се случваше? Той беше героят на Сърбия, ненапълно възстано-
вен очевидно, разбираемо много уморен, беше играл един час и все още
се нуждаеше от три сета. Нещо в подсъзнанието на Джокович трябва да
се е пречупило в този момент. Новак изгуби сервиса си неубедително,
за да изостане с 0-2, а след като Дел Потро разтегна Джокович дълбоко
от страната на форхенда му за 3-0, Джокович падна на земята с
мъчителен вик и остана да лежи неподвижно. Точно същото нещо се
беше случило година по-рано, но тогава то беше отчасти тактическо
решение, за да въздейства психически на Томаш Бердих. Сега то също
беше тактическо, само в смисъл на това, че той знаеше, че не може да
продължи още три сета, за да даде на Сърбия шанс за победа в петия
двубой.
Разказано по този начин, звучи повече като че контузията бе
симулация. Но не беше. Оказа се, че той наистина има разкъсване на
мускул на гърба, което е получил на Откритото първенство на САЩ.
Знаеше, че има шанс да усложни контузията, ако играе срещу Дел
Потро, но прецени, че би имал по-добър шанс да победи бившия
шампион на Откритото първенство на САЩ, отколкото Троицки. В това
отношение със сигурност бе прав, но за да има шанс, трябваше да
спечели първия сет. Веднъж след като го беше изпуснал, играта
продължаваше и нещо дълбоко в него го спаси, като го съхрани от
излишното усилие за една загубена кауза. Джокович водеше с 4-0 при
двубоите си срещу Дел Потро и със сигурност никой не можеше да му
завиди за геройското посрещане на корта в началото. „Беше мое реше -
ние, но рискът не се оправда", каза Джокович, което бе справедливата
оценка в случая. Това е първата загуба на Сърбия на „Белградска
Арена".
След това звездната година на Джокович пропадна и се изгуби по
някакъв начин. Претърпя няколко загуби, които по-скоро бяха резултат
от психическа и физическа умора, отколкото от по-добрата игра на
съперниците.
Новак показа и чувство за хумор да излезе на корта за двубой в Базел
на 31 октомври с маска за Хелоуин и черна коса. Желанието му да
направи това - да подходи недотам сериозно в една фаза на мача, в която
нормално би бил фокусиран и съсредоточен - предполага, че имаше
усещането, че е свършил своята работа за годината, което всъщност си
беше точно така.
Джокович завърши годината като убедителен номер 1. Беше разбил
двуполюсния модел Федерер-Надал и се бе сдобил с цял рафт от трофеи
и награди. Най-престижната беше „Спортист на годината" на
„Лауреус". Това е приз, който би следвало да е върхът на
международното спортно признание. И вероятно е, въпреки че изглежда
във фондация „Лауреус" има известно пристрастие към тениса, което
отнема малко от авторитета на наградата. Може би просто в този
момент тенисът се радваше на невероятна епоха с Федерер, Надал,
Джокович и Серина Уилямс. Но оставаше едно усещане, че най-добрият
тенисист през годината винаги печели наградата „Лауреус".
Независимо от това Джокович беше един достоен победител, когато
пристъпи да получи приза си седмица след своя изтощителен маратон
на Откритото първенство на Австралия през 2012 г. и каза: „Много е
трудно да опиша с думи колко много значи това за мен. Не само за мен,
но и за моето семейство, моя отбор, моята страна. За всички хора, които
са ме подкрепяли през цялата ми кариера." Често срещана практика е
на церемонии по награждаване състезателите да благодарят на отбора
си, а много благодарят и на семействата си. Но много малко благодарят
на родината си. Новак Джокович бе превзел света през 2011-а - той бе
направил това, което каза, че ще направи, когато беше още съвсем
малък. И го беше направил колкото за себе си, толкова и за страната си.
Как щеше да продължи постиженията си от 2011 през 2012 г.? Лесно е
да се погледне назад и да се каже, че 2011-а бе възможно най-добрата
година, и това може да се окаже вярно за цялата кариера на Джокович.
Но въпреки че изгуби позицията си на номер 1 в средата на 2012 г., той
я завърши като най-добрия играч в света, стигна три от четирите финала
за Големия шлем, добавяйки невероятната трета титла на Откритото
първенство на Австралия. Той също така прекара по-голямата част от
2013 и втората част на 2014 г. на върха на ранглистата. И въпреки че бе
изпреварен от Надал през октомври 2013-а, приключи годината,
играейки най-добрия си тенис, в това число две победи над Надал през
октомври и ноември.
Така че би било погрешно да поставим 2012, 2013 и 2014 г. много зад
2010-та. По-справедливо би било да кажем, че от началото на 2011 г.
Джокович е най-постоянният тенисист за следващите повече от три
години.
Неговата титла от Откритото първенство на Австралия през януари
2010-та може да влезе в историята като най-доброто му постижение.
Той игра 4 часа и 50 минути на полуфинала във втората петъчна вечер
на турнира, побеждавайки Анди Мъри със 7-5 в петия сет. Мнозина
смятаха, че Мъри бе направил достатъчно, за да поднесе на Надал лесна
победа на финала, изразходвайки енергийните запаси на Джокович.
Обратно - Надал бе отстранил Роджър Федерер в четвъртък вечер за
повече от час по-бързо. Но онзи уикенд Джокович доказа, че
изчерпването на неговите ресурси е почти невъзможно.
Първата седмица на турнирите от Големия шлем често изглеждат фор-
малност за големите имена. Те не могат да спечелят титлата през
първата седмица, можеха само да я изгубят. Но стартовата седмица на
този турнир бе изключително важна за шансовете на Джокович. Той
изразходи минимално количество енергия, губейки само 14 гейма в
първите си 11 сета от турнира, и достигна полуфиналите, след като бе
изпуснал само един сет, което се случи в четвъртия кръг срещу Лейтън
Хюит. Така че, когато игра два изнурителни мача в рамките на 48 часа,
неговите физически запаси бяха добре съхранени за решителните
двубои от турнира.
Отново Голямата четворка стигна до полуфиналите. Федерер докара
Надал до пети сет, но в нито един момент не изглеждаше, че ще спечели,
докато срещата Джокович - Мъри беше точно 50:50 като шансове и
развитие на корта. Към края на последния сет Мъри започна да
изглежда като по-вероятния победител, но Джокович имаше
самочувствието на звездната си 2011 г. и изтръгна успеха.
След това дойде мачът, който със сигурност бе най-дългият финал в
историята на турнирите от Големия шлем, вероятно най-физическият
сблъсък и поне към края - една от най-качествените срещи. Джокович
стартира бавно, както често се случва срещу Надал, и се оказа със сет
назад след малко повече от час игра. Но той отговори във втората част
и през третата и по-голямата част от четвъртата изглеждаше по-добрият
играч. Но Надал се завърна в края на четвъртия сет след кратка пауза
заради дъжд и изтръгна успеха в тайбрек. Турнирът навлезе в третата
си седмица, а финалът премина полунощ и Надал изглеждаше все по -
силен. Той проби за 4-2, но Джокович успя да върне пробива веднага.
След това имаше нов моментен обрат и когато Джокович проби за 6 -5,
той сервираше за спечелването на мача. Ако Надал бе взел точката за
пробив, той щеше да изравни за 6-6 и везните пак можеха да се наклонят
в негова полза, но Джокович я спаси със смел бекхенд по късия
диагонал и след това подпечата победата със сервис, който остави
Надал уязвим, позволявайки на сърбина да завърши мача с форхенд по
диагонала.
Мачът продължи 5 часа и 53 минути и след като прегърна Надал и се
ръкува със съдията на стола Паскал Мариа, Джокович разкъса
тениската си - животното в него най-накрая се освободи от плен.
Неговата радост бе почти плашеща - премина с разголена гръд през
корта до своя антураж, стискайки юмруци в първичен вик, и след като
се здрависа с няколко души, удари няколко пъти рекламните пана,
преди да се върне отново на своя стол. Не бихте искали да го срещнете
в лошо настроение, когато е набрал тази енергия, нали?
Тенисът разчита на своите спомоществователи, но изпълнителният
директор на „Киа Мотърс", главен спонсор на Откритото първенство на
Австралия, държа триминутна реч в почти 2 ч. след полунощ, след като
двамата бяха предложили почти шестчасов звезден тенис, и това бе
болезнено за зрителите. Чак когато започна втората реч на президента
на тенис асоциацията на Австралия, някой се сети, че Надал и Джокович
страдат физически, докато чакат за трофеите си. Накрая директорът на
турнира Крейг Тайли сигнализира на персонала на корта да даде
столове на играчите - жест, който предизвика най-големи аплодисменти
от началото на церемонията по награждаването, преди да поканят
спортистите да застанат на централната сцена отново. След час двамата
седяха в линейки до „Род Лейвър Арена" - и двамата бяха наблюдавани
от лекар и на системи, докато операцията по демонтиране на стадиона
се случваше около тях.
Неизбежно след края на мача попитаха Джокович дали това е най-ве-
ликата победа в кариерата му. „Мисля, че излиза на първо място - каза
той. - Дори само заради факта, че играхме почти шест часа, тя е неверо-
ятна. Аз съм много горд да бъда част от този момент, част от елита от
състезатели, които са спечелили този турнир няколко пъти. Много съм
поласкан да мога да играя пред 15 000 души, които стоят до 1,30 ч.
(сутринта)." Предвид диктата на медиите и желанието на журналистите
да предложат актуални отговори на много въпроси, беше разбираемо,
че го попитаха за пътя към победата. Но една по-внимателна оценка на
всичко, което се случи тази вечер, ще трябва да изчака до края на
кариерата му. Дължината на срещата и драмата на финалния сет и
половина не трябва да замъгляват факта, че първите три и половина сета
бяха на моменти доста скучни и със сигурност високото качество на
игра не бе поддържано през всичките шест часа. Въпреки това сигур но
е, че дори ако никога след тази вечер не бе спечелил друга титла от
Шлема, героизмът на Джокович в онзи момент му гарантира място сред
великите атлети на световния спорт.
Все още е твърде рано да се оцени точно историческото значение на
постижението на Джокович от онази драматична нощ в Мелбърн през
януари 2012 г. Не е минало достатъчно време, за да се даде оценка на
истинската величина на неговото класиране, неговите титли и другите
му постижения в по-широк смисъл. Но това, което е очевидно, е една
ясна графика на неговата спортна форма. Тази графика показва, че той
поддържаше нивото си през 2012-а и първата половина на 2013-а, без
да достигне резултатите от 2011 г. След това през втората половина на
2013-а се сблъска с първото си сериозно предизвикателство след
пробива, който може да се проследи до средата на 2010 г., и преди да
се превърне отново в топ играч през 2014-а.
Въпреки шеметния старт в Австралия Джокович вероятно никога няма
да повтори това, което постигна през 2011 г. Вярно, Роджър Федерер
спечели по три от четирите титли от Шлема (2004, 2006, 2007). Но той
имаше стил на игра, който го натоварва много по-малко от Джокович и
Надал. Новак бе най-постоянният състезател през 2012-а, но имаше
отчетлива разлика между неговата европейска пролет от 2011 г. и тази
през 2012 г.
През април 2012 г. Джокович играе в Монте Карло - турнир, който
пропуска миналата година. Стига до финала, където губи от Надал с 3 -
6, 1-6. Този резултат обаче не трябва да бъде основа за каквито и да
било по-задълбочени анализи. Защото в средата на седмицата след
дълго боледуване почива Владимир - дядото на Новак. Джокович
научава новината по време на загрявката си за срещата с Александър
Долгополов и излиза на корта много разстроен. Може би има късмет, че
играе с непостоянния украинец, и успява да го победи, макар и с
непривично разпиляна игра. После Джокович спечели и мачовете си с
Робин Хазе и Томаш Бедрих, преди да падне от Надал.
„Със сигурност нямам за цел да отнемам нищо от победата на Рафа -
каза Джокович в своята пресконференция след мача. - Но е факт, че у
мен не беше останала никаква емоционална енергия. Просто не бях там.
Никога не съм бил в подобно емоционално положение. Беше много
трудна седмица за мен. Спечелих три срещи, след като научих новината.
Искам да кажа, че се справих доста добре."
Имайте предвид, че това беше дядото, който понякога играе ролята на
трети родител. Неговият апартамент служи за подслон на цялото
семейство по време на бомбардировките на Белград от 1999 г. и за който
се смята, че е финансирал част от подготовката на Джокович, след като
беше станало ясно, че имат истинско спортно чудо в ръцете си. Затова
бе логично смъртта му да е нормално извинение за спечелването само
на четири гейма във финал от сериите „Мастърс". Въпреки това,
независимо от обстоятелствата, Надал получава психологическата
победа, от която се нуждае. След това успява да сломи Джокович със 7-
5, 6-3 във финала в Рим четири седмици по-късно и влиза в добра форма
в навечерието на турнирите от Големия шлем точно както се случва на
Джокович предишната година.
Триумфът на Новак на Откритото първенство на САЩ означава, че
„Ролан Гарос" е последният от четирите турнира от Шлема, който той
все още не е печелил. След като Федерер бе взел пълния комплект през
2009- а, а Надал през 2010-а, е лесно за модерните фенове на тениса да
смятат, че постигането на „кариерен Голям шлем" е ключов момент,
през който преминават всички топ състезатели. Но това е едно
изключително трудно постижение. Преди Федерер само двама
тенисисти го бяха постигнали - Род Лейвър и Андре Агаси. Чистият
Голям шлем на Лейвър през 1969 г. е феноменално постижение, което
все още не може да бъде достигнато, но три от четирите турнира от
Шлема тогава са на трева, така че само Агаси бе спечелил всичките
четири, откакто те се провеждат на четирите различни настилки, на
които се играе професионален тенис днес.
Пристигайки в Париж за „Ролан Гарос" през 2012-а, Джокович не
просто идва да оформи големия си „кариерен шлем", но също така да
стане третият човек в историята, който е носител на титлите от всичките
четири големи турнира едновременно. Той мина по ръба на бръснача
при петсетовата победа над Жо-Вилфрид Цонга в четвъртия кръг, след
като спаси четири мачбола. Успя да се промъкне и когато се изправи на
финала срещу Надал, това бе кулминацията, която всеки искаше да
види. Освен вероятно боговете на времето, чиято намеса повлия силно
на изхода на мача.
Надал спечели първия сет, а когато дъждът започна в средата на
втория, Джокович получи предупреждение. Той изпусна сервис при 3 -
3 и удари своята пейка толкова силно, че парче от нея се отцепи и падна
на корта, който трябваше да бъде почистен. Надал поведе с два сета и
ранен пробив в третия. Джокович изглеждаше вече извън играта, но той
използва своята на пръв поглед безнадеждна позиция като трамплин за
едни по-рисковани действия. При 2-0 в четвъртия сет се очертаваше
драматичен обрат, но в този момент дъждът стана толкова силен, че
просто не беше възможно срещата да продължи и двамата излязоха да
довършат мача на следващия ден.
При подновяването Надал проби Джокович още в първия гейм, отне -
майки предимството, което сърбинът бе натрупал в четвъртия сет от
предишната вечер. От този момент нататък Надал постоянно водеше, и
Джокович трябваше да изчака пет минути, докато отминат дъждът и
гръмотевиците над „Ролан Гарос", а Надал беше само на гейм от побе -
дата при 5-4. Джокович се задържа в мача за 5-5, но загуби следващия
си сервис гейм след двойна грешка. Така Надал спечели седмата си
титла от „Ролан Гарос" и прекъсна серията си от три загубени финала в
Шлема от Джокович.
Дъждът ли ограби Джокович в неделя? Трудно е да се прецени. Да, той
имаше психологическото предимство, а прекъсването дойде в добър
момент за Надал. Но дъждът бе помогнал на Джокович да се върне в
мача рано в третия сет. Правейки топките по-тежки, той беше отнел
малко от безмилостния топспин, който е характерен за играта на Надал,
и беше изравнил силите. Идеално за Джокович би било дъждът да
остане много лек или да бъде прекъсван от сухи моменти. Такова време
е възможно, но честно ли е да се каже, че само точно тази комбинация
от условия би изравнила силите в мача? В допълнение - кой можеше да
твърди, че Надал нямаше да изравни, ако мачът беше продължил в
неделя? Въпреки че испанецът е известен с феноменалната си физика,
той не е просто само физически състезател, а и невероятен тактик.
Притежава забележителна имунизация срещу инерцията на съперника
и често отвръща със същото, когато играчът срещу него има добър
период в мача. Твърде вероятно е изходът на двубоя да беше същият ,
ако боговете на времето бяха решили мачът да завърши в неделя.
 Джокович призна същото в интервю след срещата в онзи понеделник.
Потвърди, че прекъсването заради дъжда е дошло в лош момент за него,
но че също така дъждът му е помогнал да се върне в мача. И също така
призна, че Надал е бил по-добрият играч през двата дни. Той бе дал
достоен отпор, но никой не можеше да твърди, че резултатът е
незаслужен.
Цялата история за това как Джокович сдаде своята титла на „Уимбъл -
дън" на полуфиналите на Роджър Федерер през 2012 г. все още предстои
да бъде разказана. Възможно е да няма чак толкова за разказване - в
крайна сметка Новак влезе в мача като лек фаворит, той все пак никога
не бе побеждавал Федерер на трева, и загубата в четири сета от великия
Роджър на най-успешния му турнир едва ли може да се нарече позорна.
И все пак...
Джокович каза, че е имал твърде много колебания във формата и един
лош момент към края на третия сет му е коствал мача, който дотогава е
бил много равностоен. Това е правдоподобно обяснение. Той добави
още, че не е успял да извлече най-доброто от втория си удар в много от
разиграванията, особено когато е сервирал. Това породи един въпрос на
пресконференцията след мача: „Имаше ли някаква конкретна причина,
поради която не се чувствахте достатъчно комфортно на втора топка?
Въобще чувствахте ли се добре днес?" Джокович отговори: „Не чак тол-
кова добре, наистина. Имах лоши последни няколко дни. Последните 5 -
6 дни не се чувствах добре. Но не искам да говоря за това сега." Каквато
и да беше историята, той ще я разкаже, когато е готов. Но Джокович
онзи ден беше прекалено примирен и няма да е голяма изненада, ако
някога научим, че той е бил леко болен или е имал лека контузия. По
някакъв начин е почти облекчение да разберем, че тялото, което
преведе Джокович през два изнурителни петсетови двубоя в рамките на
48 часа шест месеца по-рано в Австралия, може и да се бунтува и да му
предложи само 80 процента от своята нормална енергия, дори в турнир
голям колкото „Уимбълдън". Това прави този забележителен спортен
екземпляр човек като всички други.
Последният му коментар на „Уимбълдън" беше: „Знаете, животът про-
дължава. Това е спорт, трябва да продължа напред."
Докато започнеше следващият му турнир, Джокович трябваше да се
появи по кината из целия свят. Той не е един от онези, които избягват
светлината на прожекторите, и прие малка роля в „Непобедимите 2" -
продължението на гангстерския хит от 2010 г. Във филма със забележи-
телно оскъден сюжет по сценарий на Силвестър Сталоун и с участието
на Сталоун, Брус Уилис и Арнолд Шварценегер Джокович се появява
за 10 секунди, в които собственоръчно обезврежда с ракетата си за
тенис трима (или бяха четирима?) терористи, въоръжени с автоматична
картечница. За човек, който се отказва от агресивния бекхенд с една
ръка, когато е още на 7 години, той вади от играта един от терористите
със страхотен бекхенд с една ръка, на който и Федерер би завидял.
Малко като индийската тенис звезда Виджай Амритрай, който ползва
ракетата си като основно оръжие през 1983-та във филма за Джеймс
Бонд „Октопус", и Джокович изглежда, че много се забавлява. Въпреки
това сцената никога не стига до финалната версия на филма и неговите
10 секунди героизъм остават на пода на монтажната стая, въпреки че
успяват да стигнат до YouTube. Докато сцената все още може да се
гледа, Джокович без съмнение има възможността да отправи едно
сантиментално послание за мир между редовете - че не се нуждаем от
оръжия, а само от ракети за тенис.
Една малка подробност от външния му вид е, че по време на сним ките
той носи своето горнище на Серджо Такини. Това е част от договора,
който подписва през 2009-а и с който премина от „Адидас", чиито екипи
носи от младеж, към компания, основана от бившия италиански
тенисист Серджо Такини. Новата сделка първоначално е за пет години,
но само след половината от тях Джокович се раздели с италианците и
през май 2012 г. подписа с японския гигант на облекла „Юникло".
Излезе новината, че „Такини" имат финансови затруднения, а
Джокович вероятно струва скъпо на фирмата и независимо със или без
затруднения раздялата бе на приятелска основа. Заснемането на филма
беше осъществено в България през 2011-а, когато Джокович все още
имаше договор с „Такини" и клипът от „Непобедимите" го показва да
носи тази марка няколко месеца след като премина към японската
компания „Юникло".
Обвързването му с „Юникло" е интересно, защото отразява проме-
нящите се тенденции при облеклата за тенис. От няколко години младе -
жите играят на корта с памучни тениски и използват специални
фланелки за тенис само за мачовете (това основно правят топ играчите).
В същото време тенис фланелките стават подходящо облекло за
всекидневни и елегантно-всекидневни социални събития. През 2005 г.
френската компания „Лакост", основана от легендарния тенисист от 20-
те години на миналия век Рене Лакост, подписа с Анди Родик, защото
специално искаше да се наложи на американския пазар. Докато двата
световни лидера в облеклото за тенис „Найк" и „Адидас" са се
концентрирали в спортните екипи, Джокович подписа с японска
компания, която се опитва да разшири позициите си като търговец на
дребно по търговските улици, моловете и интернет. По същото време,
когато Джокович стана глобален посланик на марката „Юникло"
(състезателите не просто носят облеклата, те се наричат „посланици на
марката" в днешно време), друга дизайнерска марка - шведската верига
„Хенес&Мауриц" (Н&М), подписва с друг тенисист от Топ 10 - Томаш
Бердих. Това предизвика и въпросът дали скоро „Некст", „Маркс енд
Спенсър" или други познати имена от модата ще започнат да
спонсорират тенисисти.
Губейки от Роджър Федерер на „Уимбълдън", Джокович отстъпи
своята позиция на номер 1. Надал обаче изчезна от тура след мистери-
озна загуба във втория кръг на „Уимбълдън" от Лукаш Росол и
сърбинът все още се смяташе за този, който трябва да бъде победен, за
да бъде спечелена която и да е титла. Въпреки това Джокович
изглеждаше без настроение, когато се върна на „Уимбълдън" за летните
олимпийски игри (тогава „Ол Ингланд Клъб" също беше без
настроение, украсен с ярките олимпийски розови одежди на фона на
дивата лоза, която расте около централния корт). След като загуби своя
полуфинал от Анди Мъри с 5-7, 5-7, Джокович изглеждаше странно
демотивиран в двубоя за бронзовия медал срещу Хуан Мартин дел
Потро. Може би просто нямаше мотивация да излезе за втори бронзов
медал след този, който спечели в Пекин през 2008 г. Или може би
Дел Потро беше под пара, след като бе толкова близо да победи
Федерер в четиричасов полуфинал. Каквато и да бе причината, Дел
Потро спечели със 7-5, 6-4.
Следващата седмица Джокович вдигна още една титла от серията
„Мастърс", но стойността й не бе така голяма, защото турнирът в
Торонто през 2012 г. не включи всички топ състезатели (много бяха все
още в Лондон, наслаждавайки се на олимпийските игри). Той стигна
финала в Синсинати, където Федерер го победи в два сета, в първия със
здрав пердах 6-0 само за 20 минути, през които Джокович спечели
всичко на всичко 10 точки. Но Новак изглеждаше настроен да запази
титлата си от Откритото първенство на САЩ, където стигна с лекота до
финала, изпускайки само един сет.
Срещу себе си имаше Анди Мъри, който измина много по-труден път
до финала заедно с напрежението да стане първият британец, който
печели титла от Големия шлем от 1936 г. насам. Стана непостоянен мач.
Мъри спечели 87-минутния първи сет с тайбрек за 12-10 и поведе с 5-1
гейма във втория. Джокович отвърна за 5-5, но загуби частта с 5-7.
Тогава Новак заигра забележителен тенис в третия и четвъртия сет,
вдигайки много нивото, след като беше получил наказание за
просрочване на времето. И когато играчите се оттеглиха за почивка
преди старта на петия сет, Джокович изглеждаше по-вероятният
победител. Но Мъри отвърна и го проби два пъти в началото на
решителния сет. Дори лекарската помощ, до която Джокович прибягна
при 2-5, за масаж заради разтежение в слабините, не можа да отклони
Мъри от победния му ход. Някои се чудеха дали това бе тактически ход,
но независимо дали беше, или не, Мъри се показа толкова
съсредоточен, че почти не забеляза забавянето, преди да сервира за
титлата. И когато Джокович пресили форхенд ретура на шампионската
точка, титлата дойде у Мъри.
Като се има предвид приликата на двамата и тяхното сходно развитие
в младежките ранглисти, не би трябвало да е изненада, че Джокович и
Мъри са равностойни, когато се срещат на професионално ниво. Но тази
титла бе много важна за Мъри от психологическа гледна точка. Двамата
бяха играли много пъти един срещу друг в тура, но на Мъри му трябваха
пет мача, за да успее да спечели един от тях. А в срещите им на
турнирите от Големия шлем Джокович до този момент винаги успяваше
да победи, така че този резултат беше страхотен за Мъри. Сърбинът бе
великодушен в поражението си, зачитайки мащабите на първата титла
от Големия шлем за Мъри, но не усещаше да е загубил от по -добрия
състезател, както се чувстваше на финала на „Ролан Гарос", например.
За Джокович това просто беше една титла, която му се изплъзна.
Но нещата се обърнаха четири месеца по-късно, когато Джокович
победи Мъри на финала на Откритото първенство на Австралия, след
като изглеждаше, че се е запътил към загуба. Новак бе преминал през
мача на турнира, ако не и на мача на 2013-а, побеждавайки Станислас
Вавринка с 12-10 в петия сет за 5 часа и 2 минути. Това бе в четвъртия
кръг и вероятно му костваше загубата на сет срещу Бердих на
четвъртфинала. Докато стигна до финала, Джокович вече се бе
възстановил и гореше от желание да се изправи срещу своя британски
съперник. Мъри пък беше победил Роджър Федерер на полуфиналите в
мач, който изглеждаше като петсетова битка. Наистина двубоят беше в
пет, но Мъри спечели всичките си сетове с лекота, докато Федерер взе
двата свои с тайбрек.
След като Мъри взе първия сет на финала, той беше притиснал Джоко-
вич при 0-40 във втория гейм от втората част. Изглеждаше на всички,
които бяха на „Род Лейвър Арена", като че Мъри ще триумфира. Но
тогава се случиха две неща. Първо, Джокович изигра три от най-
добрите си точки в мача, за да изравни и след това да вземе сервис гейма
си. Второ, в тайбрека на втория сет едно перце от прелитаща птица
падна, докато Мъри се подготвяше да изпълни втори сервис при 2-2.
Той пристъпи напред, за да го махне, върна се на линията и незабавно
направи двойна грешка. Имайки предвид, че до този момент нямаше
никакви пробиви, това беше пропуск от решаващо значение, от който
Джокович се възползва. Той спечели тайбрека, за да изравни мача, след
което Мъри имаше нужда от нови лепенки, за да предпази пришките на
крака си. Джокович проби в осмия гейм на третия сет, за да потвърди
промяната в двубоя, проби два пъти в четвъртия и окончателно отказа
Мъри.
Така сърбинът стана първия човек в Оупън ерата на тениса, който
печели три последователни титли в Мелбърн и потвърди, че заслужено
е номер 1 в света. Въпросът сега бе дали е способен да попълни своя
комплект от трофеи от Шлема.
В края на януари 2013 г. беше очевидно, че Джокович и Мъри са
новите двама топ тенисисти. Федерер все още бе наоколо, но показваше
признаци на спад във формата, докато Надал беше извън тура от седем
месеца. Много се говореше за неговото завръщане, което Първоначално
бе планирано за Откритото първенство на Австралия, след това
отложено за един нискоразреден турнир на клей в Южна Америка,
който започваше ден след края в Мелбърн. Но докато много хора
усещаха, че Надал все още може да бъде фактор на клей, малцина
очакваха той да предложи предизвикателство на всички настилки.
Оказа се, че вторите грешаха сериозно.
Завръщането на Надал беше впечатляващо. Той достигна финала на
своя първи турнир в Чили, спечели втория и третия съответно в
Бразилия и Мексико и след това отправи послание, че ще бъде значим
фактор, спечелвайки на твърдите кортове на Индиан Уелс,
побеждавайки Федерер, Бердих и Дел Потро по пътя към титлата. Това
означаваше, че първата среща за годината между Джокович и Надал бе
очаквана с голямо нетърпение, особено след като тя дойде на финала на
Монте Карло - турнир на клей, където Надал никога не беше губил.
Цифровото изражение на победата на Джокович - 6-2, 7-6, не отразява
адекватно доминацията му в тази среща. В първия сет той изяде Надал
за закуска и докато испанецът се опита да се противопостави във
втория, Джокович винаги изглеждаше като този, който води играта.
Носеха се слухове, че коленете на Надал отново не били стабилни, така
че финалът в Монте Карло изглежда бе еднакво важен от
психологическа и от физиологическа гледна точка за него.
Въпреки това Джокович имаше лош период по пътя към „Ролан
Гарос", губейки още в първия кръг в Мадрид от все още непостоянния
Григор Димитров и на четвъртфиналите в Рим от Бердих.
Междувременно Надал спечели и двете титли, така че отиде в Париж
наистина в добра форма и с повишено самочувствие.
Заради месеците, които беше прекарал извън тура, Надал бе паднал
надолу в ранглистата и успя да се изкачи само до четвъртата позиция
преди „Ролан Гарос". Това означаваше, че на двамата топ играчи н е
беше гарантирано, че ще бъдат в отделни потоци от схемата, и наистина
жребият отреди тежката артилерия Джокович и Надал да се срещнат на
полуфиналите, докато Федерер и Давид Ферер бяха в долната половина.
Така се получи най-дългоочакваният мач на годината да бъде не на
финала, а на полуфинала в Париж.
В средата на втория сет този сблъсък не изглеждаше равностоен.
Надал бе спечелил убедително първия сет, а Джокович се бореше да се
задържи във втория. Испанецът проби, за да поведе с 3-2, докато
сърбинът беше колеблив и се подхлъзна няколко пъти на все по-сухия
клей, който се изпичаше под изпепеляващото слънце. Но след това
Надал изигра лош гейм. Джокович грабна шанса и проби два пъти, за
да изравни - сет на сет. Надал отново намери своята игра в началото на
третия сет и имаше два сетбола за 6-0, преди Джокович най-накрая да
успее да спечели един гейм. В четвъртата част Надал проби за 4 -3 само
за да бъде пробит обратно. Той сервира за спечелването на мача при 6-
5 след още един пробив, но Джокович пак успя да го върне. Дойде
тайбрекът, в който Джокович в нито един момент не изоставаше и го
спечели със 7-3. Приливът от увереност докара Новак до преднина от
два пробива 4-1 в решителния сет. Надал върна единия и при 4-3 отново
напрежението бе върху сервиса на Джокович. Тогава се случи
инцидентът, с който ще се запомни този двубой.
Сърбинът се бе върнал от 0-30 и после спаси две точки за пробив. При
третото равенство той отвори корта и имаше лесен смач на мрежата. Но
докато го изпълняваше, се спъна и докосна мрежата, преди топката да
тупне втори път (или в този случай да се приземи в публиката). Това
стана точно под стола на съдията и Джокович удари топката в
зрителното поле на арбитъра. Съдията на стола Паскал Мариа видя
добре ситуацията и даде точката за Надал. Джокович се разправяше с
него няколко минути. Но дълбоко в себе си сигурно знаеше, че ако
топката не е тупнала втори път, преди той да докосне мрежата, съдията
няма друг избор, освен да посочи точка на испанеца. Новак каза след
това, че е „трябвало да спечели" точката и е смятал, че го е направил,
защото топката е „напуснала пределите на корта", преди той да докосне
мрежата. Но не звучеше убедително - той трудно можеше да докаже, че
е напуснала пределите на корта, така че мъдро се спря, преди да се
окаже, че това е откровена грешка.
Този инцидент ли струваше мача на Джокович? Ако гледаме точките -
не. Много по-важна бе точката, която даде на Надал трета възможност
за пробив, но Джокович я спаси. Така че пак имаше равенство. Надал
спечели следващите две точки, изравни 4-4 и в нито един момент след
това не изоставаше в резултата. Но в един добре балансиран двубой
такива инциденти могат да променят развоя. Може да се каже още, че
Джокович се оплака от сухия корт, когато сервираше при 7-8.
Независимо дали бе прав, или не, той изгуби следващите четири точки,
включително една ужасяваща грешка при негов смач, и Надал излезе
победител с 9-7 след 4 часа и 38 минути.
Фактите бяха, че докато Джокович спокойно можеше да спечели,
победата на Надал не е несправедлива от гледна точка на развитието на
мача. Само неуморимият отказ на Новак да приеме, че е бил победен
във втория и четвъртия сет, му позволи да бъде в печеливша позиция в
петия. Точно в този компонент Надал е равностоен на Джокович като
състезател - роденият в Майорка тенисист рядко изпада за дълго време
в криза, когато опонентът му е в подем. Неговата способност да обръща
мачове е очевидна и представлява винаги опасност за човека от другата
страна на мрежата. Точно затова техните мачове обикновено са толкова
брутални и изтощаващи и този полуфинал на „Ролан Гарос" не беше по-
различен.
За сметка на това следващата среща на Надал - финалът срещу Давид
Ферер, беше разходка в парка. Това вече бе най-доброто постижение в
кариерата на Ферер. Той бе победил палача на Федерер - Жо-Вилфрид
Цонга, за да стигне до своя първи финал от Големия шлем. Това бе една
награда за неизчерпаемия, винаги учтив тенисист, който все не успя -
ваше да реализира потенциала си в сянката на великия Надал. Въпреки
че Ферер заслужава да бъде смятан като най-добър от останалите, той
винаги е бил една класа под Голямата четворка в мачовете, които имат
значение. И Надал го направи на кайма в един наистина безличен
финал.
Ако Джокович срещу Надал беше ново (или възродено) съперничество
на върха на играта, то все пак не беше едно постоянно съперничество.
В следващия си мач след спечелването на „Ролан Гарос" Надал беше
победен от Стив Дарси в първия кръг на „Уимбълдън". След като
Федерер загуби във втория кръг, а други големи имена също отпаднаха,
Джокович и Мъри възобновиха своето съперничество. То не можа да
продължи в Париж, защото Мъри изпусна „Ролан Гарос" заради
контузия в гърба, която наложи операция по-късно през годината. След
отпаданията през първите три дни финалът между Джокович и Мъри
изглеждаше все по-вероятен от вечерта на първата сряда. Десет дни по-
късно двубоят най-накрая се случи, въпреки че на Джокович му бяха
нужни 4 часа и 45 минути, за да победи Хуан Мартин дел Потро в
полуфиналите в най-добрия мач на турнира.
Числото седем изигра голяма роля в подготовката за финала - бяха
минали 77 години откакто британец за последен път бе спечелил
титлата при мъжете на „Уимбълдън", Мъри беше побеждавал Джокович
седем пъти, но никога на „Уимбълдън", а срещата се състоя на седмия
ден от седмия месец.
Заради интензивността на подготовката за срещата, която обграждаше
Мъри, сърбинът почти бе пренебрегнат, докато мачът най-накрая не
започна. И въпреки това той изглежда бе повлиян от истерията и дори
от жегата, която беше пренебрежима на фона на стандартите на много
от градовете от тенис тура, но за британските стандарти бе непоносима.
Джокович в нито един момент не знаеше дали да носи шапката си и
правеше несвойствени грешки. Загуби сервиса си два пъти в първия сет
и използва ястребовото око три пъти много рано във втория сет, така че
нямаше право на още един опит след спорно решение при 5-5. В крайна
сметка загуби сета, след като водеше с 4-1, и отново изпусна преднина
от 4-2 (губеше с 0-2) в третата част, което позволи на съперника му да
сервира за титлата при 5-4.
В този момент Джокович се поддаде на своята често заявявана вяра в
съдбата. Може би дълбоко в себе си той вярваше, че съдбата на Мъри е
да спечели „Уимбълдън", така че просто трябваше да се увери, че фаво-
ритът на публиката трябва сам да спечели, а не да му се поднесе титлата
на тепсия. Не може да се каже какво се случваше в съзнанието му, но
той заигра страхотен тенис в този момент. Джокович спаси три
шампионски точки и от своя страна имаше три точки за пробив за 5 -5.
Много хора в тенис средите вярват, че ако Мъри беше изпуснал сервиса
си тогава, целият мач щеше да се обърне и последващото признание от
страна на шотландеца, че е чувствал ръката си много тежка под
напрежението на момента, предполага, че това можеше лесно да се
случи. Това е един от онези моменти в историята „какво ако", които
служат само за да се оживи разговорът в бара. Истинската статистика
показва, че Джокович приземи бекхенда си в мрежата при четвъртата
шампионска точка на Мъри. За да избухне „Уимбълдън" в такъв екстаз,
на какъвто голяма част от 15-те хиляди зрители на корта и още толкова,
които гледаха срещата от „Хенман Хил", никога не са мечтали, че ще
станат свидетели.
Джокович бе достатъчно чувствителен и интелигентен да разбере, че
това бе момент, в който той е поканеният гост на чужда сватба, и интер-
вюто му на корта след мача беше пример за дипломатичност. „Поздрав-
ления, Анди, ти абсолютно заслужаваше да победиш, ти игра
невероятен тенис. Поздравления и за неговия екип - знам колко много
означава тенисът за тях и колко много за всички вас и за цялата страна,
така че - браво! Имам представа за напрежението, с което се сблъсква -
имаше много очаквания към него и това прави успехът му дори още по -
голям. От моя страна аз дадох всичко от себе си, беше абсолютно
удоволствие и чест отново да бъда част от този финал. Благодаря ви."
От бързината на интервюто му и скоростта, с която влетя на прескон-
ференцията след мача и след това изчезна, е ясно, че Джокович просто
искаше да се махне. Един велик шампион, който е дал всичко от себе
си, но все пак е загубил, може да има силата да разпознае великия
момент на друг човек. Но това не е средата, в която много шампиони се
чувстваха комфортно, и той не искаше да се мотае наоколо.
Мъри вече държеше титлите на „Уимбълдън" и Откритото първенство
на САЩ, но все още Джокович и Надал бяха на върха, въпреки че
испанецът още не се беше завърнал сред първите двама от ранглистата.
Надал беше пропуснал втората половина на 2012 г. и нямаше да
защитава точки, така че Джокович трябваше да се представи по-добре
от него на Откритото първенство на САЩ и другите важни турнири, за
да има шанс да запази позицията си на номер 1 в края на годината.
Те се срещнаха четири седмици след „Уимбълдън" - на полуфиналите
на Мастърс турнира в Монреал, и Надал спечели психологически важна
победа, след като взе последния сет с тайбрек. Този мач ще се запомни
с това, че испанецът уцели Джокович с топката, въпреки че това не беше
нарочно. В петия гейм на финалния сет сърбинът изигра къса топка и
тръгна към мрежата, Надал отвърна с бекхенд в центъра на корта, а
Джокович не успя да види, че топката идва към него, и тя го уцели в
носа. Надал моментално вдигна ръка, за да се извини. Джокович я видя,
но се извърна, очевидно без да приеме извинението на Рафа. Съдията
на стола се опита да оправи нещата, като обяви „Надал се извини", след
като тълпата започна да освирква. След мача Надал се извини и
вербално, въпреки че действието му беше абсолютно в рамките на
нормалното. Джокович реши, че няма смисъл инцидентът да ескалира,
и каза, че „всичко е наред". Един поглед на записа от мача показва, че
Джокович е по-скоро стреснат, отколкото наранен (бекхендът на Надал
не бе особено силен), но в този интензивен момент Новак не можа да
признае извинението. Всичко се случи толкова бързо, че нямаше време
за умишлено действие. Но до момента, в който те си тръгнаха от корта,
Джокович вече можеше да каже правилните думи, за да може
проблемът да отшуми окончателно.
Двамата отидоха в Ню Йорк за Откритото първенство на САЩ, а
Джокович знаеше, че това е турнирът, в който той трябва да се опита да
възстанови доминацията си на твърди кортове. Беше спечелил в
Мелбърн, но в отсъствието на Надал, а сега испанецът бе взел
дежурната си титла от „Ролан Гарос". Каквото и да показваха
ранглистите, Джокович трябваше да победи Надал, за да докаже, че е
номер 1. И двамата надлежно побеждаваха, за да се срещнат на финала.
Мачът в началото следваше сценарий, подобен на този в Париж. Надал
започна по-добре и взе първия сет. Джокович се събра, за да спечели
втория и имаше по-добри шансове в третия, преди Надал да се съвземе
и да поведе с 2-1 части. След това сценарият се промени - Джокович не
успяваше в разиграванията и Надал триумфира в четири сета. Но истин-
ската победа бе изкована във втория и третия сет. Джокович не бе
пробил испанеца до шестия гейм на втората част, но накрая го стори в
едно разиграване от 54 удара. Имаше 54 удара и на финала преди година
между Джокович и Мъри, но сега разиграването беше много по-
изморително. И двамата нанасяха удари, които биха били чисти уинъри
срещу повечето други тенисисти, но сега те само виждаха топката да се
връща обратно, и то още по-бързо. Като се сетим, че „Найк" направи
телевизионна реклама около разиграването от 24 удара между Пийт
Сампрас и Андре Агаси в първия сет на финала на Откритото
първенство на САЩ през 1995 г. - онова беше клубен следобеден тенис,
сравнено с това, което сега се случи!
Въпреки че това разиграване далеч не промени развоя на мача, то
почти довърши Джокович. Той най-накрая бе пробил сервиса на Надал,
но разиграването бе отнело толкова от енергията му, че той загуби
последващия сервис гейм на нула, а Надал изглеждаше свеж като
краставичка. Психологическото предимство, което испанецът взе от
тази точка, се оказа решаващо с напредването на двубоя. Джокович
успя да пробие отново и да сервира за сета и когато поведе с 2 -0 на
старта на третия, той беше спечелил шест от последните седем гейма.
Надал проби обратно, но сърбинът имаше три точки за пробив при 4-4.
Ако беше взел някоя от тях, може би изходът на срещата щеше да е
различен (а може би не), но Надал спаси и трите. Проби Джокович в
следващия гейм, за да вземе сета, и след това премина на парад през
четвъртия сет, като загуби само един гейм.
Отново Джокович използва правилните думи накрая: „Той беше
твърде добър, със сигурност заслужаваше да спечели мача и трофея".
Но този път това бе казано с енергията на човек, който беше наистина
съкрушен да загуби финал на твърда настилка от Надал. Той щеше да
победи Надал още два пъти преди края на годината и всъщност това
щеше да се окаже неговата последна загуба за 2013 г. Но изглежда тя
му се отрази тежко, независимо от това колко бързо Джокович успя да
се съвземе от нея.
Щетата беше нанесена. Независимо от впечатляващата форма на
Джокович в оставащите турнири до края на годината той не успя да
спре Надал да си върне първото място в ранглистата. Тази промяна
стана в началото на октомври, когато испанецът достигна финала в
Пекин, обезсмисляйки победата на Джокович над него от гледна точка
на класирането. Дотогава сърбинът вече беше разбрал, че трябва да
направи нещо различно, че трябва да намери начин да преоткрие себе
си. Завръщането на Надал от неговото прекъсване през 2012-а бе
наистина впечатляващо, но предимството, което Джокович бе извоювал
срещу него и което толкова му помогна през 2011-а, си беше отишло.
Нещо трябваше да се промени и по времето, когато Надал се върна на
първото място в ранглистата, Джокович вече имаше много ясна идея
какво точно трябва да е то.
След като си тръгна от „Белградска Арена" със скъсан мускул на гърба
в последния ден от полуфинала на купа „Дейвис" през 2011 г.,
Джокович обяви, че няма да участва в купа „Дейвис" през 2012 -а. За
спортист, за когото да представлява страната си бе огромна чест и
огромна част от спорта, това бе леко рискован ход, въпреки че беше и
абсолютно логичен от практическа гледна точка. Но за разлика от
Роджър Федерер, чието отказване от купа „Дейвис" през 2005 г. като
турнир с нисък приоритет в програмата му - поне до 2014 г. - доведе до
дълго омаловажаване на турнира от негова страна, Джокович обеща, че
ще се върне през 2013 г., и удържа на думата си.
Неговата вярност към страната му беше горчиво тествана в първия
кръг, когато Сърбия се падна да гостува в Белгия. Белгия може да не е
модерна страна от гледна точка на туризма, но има някои красиви
места. За жалост Шарлероа не е едно от тях, но въпреки това
белгийските тенис власти имат навика да избират Шарлероа за мачовете
от купа „Дейвис" и „Фед Къп" (дори финалът на „Фед Къп" се игра там
в славните години на Жюстин Енен и Ким Клайстерс). Така че тъкмо
побеждавайки Анди Мъри в четирисетов финал на Откритото
първенство на Австралия, Джокович трябваше да лети до Брюксел, за
да изпълни задълженията си 5 дни по-късно срещу Оливие Рокюс. Той
бе едва 127-и в света, най-добрите му дни бяха зад него, но все пак
двубоят бе голямо усилие за сърбина. По-малко известен факт е, че
сръбският отбор имаше пет часа престой по пътя към Шарлероа, а
Джокович организира съотборниците си и официалните лица да играят
няколко часа на шарада (игра, в която трябва да се познае дума, намислена от
даден човек и казана на друг, който да я обясни, като използва пантомима - б.р.),
често изпълнявайки ролята на този, който обяснява думите с жестове.
Един от членовете на сръбския отбор каза, че това „е показало, че той е
истински лидер не само на корта, заради начина, по който се държи с
всички около себе си".
 Верността на това твърдение бе тествана още повече в четвъртфина -
лите, когато той пътува от Мастърса в Маями до Бойси (Айдахо),
сънливия град от Средния запад, за да поведе сръбския отбор срещу
САЩ. След като Джокович победи Джон Иснър в мача от първия ден,
Сърбия загуби втория сингъл, който се смяташе за жизненоважен - в
него Сам Куери преодоля Виктор Троицки в пет сета. После се
очакваше братята Брайън да победят импровизирания тандем между
Ненад Зимонич и Илия Бозоляц и изглеждаше, че всичко води до нервен
пети мач. Но сръбската двойка изтръгна забележителен успех с 15 -13 в
последния сет, за да даде на Джокович шанса да класира Сърбия на
полуфиналите. В третия гейм от мача срещу Куери Новак изкълчи
глезена си и падна на земята, гърчейки се в агония. Той продължи да
прави болезнени гримаси, докато сръбският лекар му превързваше
глезена. След това се върна да доиграе срещата, Първоначално
предпазливо, а след това по-убедително. Очевидно беше притеснен и
след мача каза: „Ако не играех за Сърбия, не знам дали щях да остана
на корта." Въпреки че Джокович взе първия сет, Куери спечели втория
в тайбрек, което наклони везните към американците, още повече че
глезенът на Джокович можеше да започне да го боли още повече в тече-
ние на срещата. Но от началото на третия сет Джокович започна да
играе забележителен тенис и отвя Куери. Той загуби само още един
гейм след това, а глезенът се оказа по-скоро ожулен, отколкото
сериозно контузен.
Полуфиналите през септември му позволиха да използва героичното
посрещане, което винаги получава на „Белградска Арена". То му
помогна да се възстанови от разочарованието след загубата от Надал на
финала на Откритото първенство на САЩ четири дни по-рано. На
червения корт, който беше предвиден да притъпи силния сервис на
канадеца Милош Раонич, Джокович се озова да в ситуация да запази
шансовете на Сърбия, след като Зимонич и Бозоляц бяха изиграли още
един маратонски двубой на двойки, но този път бяха загубили от
Даниел Нестор и Вашек Поспишил. Победата на Джокович в три сета
показа колко още работа има Раонич, за да достигне топ играчите, а
след това Новак подкрепяше своя съотборник Янко Типсаревич за
успеха му срещу Поспишил. Изтощението от мача на двойки от събота
със сигурност затрудняваше канадеца много повече, отколкото ако бе
имал ден за почивка.
В своето интервю на корта, след като победи Поспишил, Типсаревич
каза: „Да се надяваме, че Виктор (Троицки) ще се върне за финала." Не
само че Троицки не се върна за финала, но и Типсаревич отпадна. На
турнира във Валенсия в средата на октомври Янко претърпя контузия
на петата, която се оказа изключително упорита. Той се появи за финала
и дори в сряда вечерта каза, че се надява да може да играе. Но болката
не си отиваше и в четвъртък сутринта се предаде пред неизбежното и
се оттегли от финала за купа „Дейвис". Джокович със сигурност имаше
думата при избора на Душан Лайович като заместник на Типсаревич за
финала срещу Чехия, но по-важното решение бе дали Джокович ще
играе на двойки. Той беше казвал през годината, че е готов за два мача
поединично, но Сърбия трябва да спечели третата си точка от някъде
другаде. Сега при липсата и на Типсаревич, и на Троицки дали той
щеше да вземе участие и в събота с надеждата за победа на Сърбия?
Отговорът беше - не. Джокович каза на своите съотборници, че в петък
през нощта ще даде всичко от себе си на сингъл, но не може да се
включи и при двойките в края на една изтощителна година, която той
завърши с 23 поредни победи. Той ги увеличи до 24, след като надделя
над Томаш Бердих. Това беше седмият му успех от седем мача за купа
„Дейвис" през годината, като беше изгубил общо само един сет. Но
Лайович, на 117-о място в ранглистата, след това не беше равностоен
на хитрия Радек Щепанек, който играеше най-добрия тенис в кариерата
си, и чехите запазиха трофея си с една рутинна победа в петия мач от
уикенда на финала.
Щеше ли Сърбия да спечели, ако Джокович беше играл на двойки? Не
е възможно да се каже със сигурност. Бердих и Щепанек имат феноме-
нален актив заедно и тогава действаха с такова самочувствие, че трудно
някой можеше да ги победи. Но Бозоляц имаше ужасен ден в този мач
и Джокович със сигурност щеше да пласира повече ретури. В края на
краищата той удържа на думата си, но когато един отбор от трима
състезатели в крайна сметка се окаже, че е съставен само от един човек,
е много трудно да се спечели финал на купа „Дейвис".
След като Типсаревич все още отсъстваше (въпреки че тогава по-скоро
заради бащинство, отколкото заради контузия), а Троицки още бе нака -
зан, Джокович реши да не играе в първия кръг на купа „Дейвис" през
февруари 2014 г. Решението беше закъсняло и кой знае какво е минало
през ума му, когато разбра, че Роджър Федерер е в самолета за Нови
Сад, за да се присъедини към сънародника си Стан Вавринка, току -що
коронования шампион на Откритото първенство на Австралия в най-
добрия възможен швейцарски отбор. Може би победата на Вавринка
над Джокович в Мелбърн беше причината Новак да не гори от желание
да се изправи срещу него толкова скоро след такава болезнена загуба?
Или може би присъствието на двамата швейцарци означаваше, че
Джокович нямаше как да помогне на Сърбия да победи, освен ако не
играе и в трите дни. Така или иначе това означаваше, че 2014-а не беше
година за купа „Дейвис" за Джокович и сърбите.
Във втората половина на 2013-а ролята на Джокович като политик
нарасна значително. През август той стана един от малкото спортисти,
които са се изказвали пред Генералната асамблея на Организацията на
обединените нации. В ООН бе свикана пресконференция, която да
обяви б април 2014 г. за Международен ден на спорта за развитие и мир.
Съобщението беше направено от Вук Йеремич, сръбския външен
министър, който по това време бе председател на Генералната асамблея
и когото семейството на Джокович беше поставило за президент на
Сръбската федерация по тенис след „преврат", който те организираха в
началото на 2011 г. Йеремич бе помолил Джокович и президента на
Международния олимпийски комитет Жак Рох да го придружат в ООН.
Джокович се обърна към асамблеята от името на глобалната спортна
общност. Той каза, че се надява Международният ден на спорта за
развитие и мир да мотивира хората да направят повече, за да отгледат
изначални спортни ценности като феърплей, отборна работа и уважение
към опонента. „Тези идеи са универсални - каза той. - Всяко успешно
общество е изградено на тяхната основа и колкото повече внушаваме
уважение към тези идеали у себе си, толкова по-добър ще е светът,
който ние оставяме на нашите наследници."
Попитан за преживяването, Джокович след това каза: „Мисля, че
поканата беше най-готината част. Да имаш тази привилегия да говориш
от името на глобалното семейство на спортистите на такъв исторически
ден е страхотно. Исторически, защото това е ООН и ние всички знаем
колко е важна ООН като организация. Решава най-големите проблеми
в света. Това наистина беше едно специално усещане, което никога
преди това не съм изпитвал. Човек има такова усещане, когато е част от
нещо наистина голямо - само от това ме побиха тръпки. Да съм в
позицията да говоря пред асамблеята на ООН бе огромна чест за мен.
Президентът на Генералната асамблея е сърбин. Така че да имаме двама
сърби, които държат реч в такъв исторически ден, е дори още по -важно
за страната ни. Това е нещо, което определено няма да забравя никога."
И ако речта му беше неутрална, няколко дни по-късно той се осмели
да изрази едно по-противоречиво мнение. След като смачка Жоао Соуса
в третия кръг на Откритото първенство на САЩ, Джокович беше
попитан на пресконференцията след мача какво мисли за перспективата
от въздушни удари срещу Сирия. Близкоизточната държава по това
време беше в разгара на брутална гражданска война и имаше сведения
за използването на химически оръжия от управляващия режим срещу
собствените му граждани. Все новини, които дадоха повод на
президента на САЩ Барак Обама да потърси мнозинство в Конгреса за
евентуална намеса в Сирия.
Малко тенисисти изразяват мнения по политически въпроси, но
Джокович не показа сдържаност. „Аз съм против всякакво оръжие, вся -
какъв вид въздушни удари или ракети - каза той. - Аз съм против
всичко, което разрушава. Тъй като имам личен опит, знам, че това не
носи нищо добро за никого." И в друг отговор на същата
пресконференция добави: „Онези времена, през които аз и моите
сънародници и колеги от Сърбия преминахме, са определено период от
живота, който не пожелавам на никого. Войната е най-лошото нещо в
живота на човечеството. Никой не побеждава наистина." Интересна
подробност е, че той провери стенограмата на пресконференцията си
заедно със стенографите, преди да напусне стаята за интервюто, просто
за да е сигурен, че те бяха записали това, което искаше да каже.
И след Откритото първенство на САЩ, когато той се върна в Сърбия
за полуфинала на купа „Дейвис", той се появи заедно с бившата
британска кралска особа Сара Фъргюсън на откриването на начално
училище в Централна Сърбия. Училището в Кадина Лука беше
реновирано със средства на фондацията „Новак Джокович" и се казва
„Школица Живота", което преведено означава „Малко училище за
живот".
Приятелят на Джокович - Душан Вемич, казва за него: „Той е много
щастлив да е в светлината на прожекторите." Това не е изречено с
някаква идея за критика, а просто като твърдение, че Джокович е
артист. Така че, когато на Откритото първенство на Китай го помолиха
да пресъздаде прочутия мач по тенис „Битката на половете" от 1973 г.,
играейки с топ иконата на китайския тенис Ли На в Пекин, той с радост
се съгласи. Въпреки че всичко това бе по-скоро в духа на забавлението,
отколкото с идеята да се бори за равенството между половете. През
2013-а имаше много събития по повод 40-годишнината от създаването
на Женската тенис асоциация и победата на Били Джийн Кинг над
шовинистичния американец Боби Ригс в мача на „Хюстън Астродсум"
през 1973 г. Успехът на Ли над Джокович беше от по-малък мащаб -
двамата също като Кинг и Ригс играха до 5, но при тях бяха 5 гейма, а
не сета, и Джокович започваше всичките геймове от 0-30. Ли дублира
постижението на Кинг, като спечели с три на два гейма, след което беше
поднесена огромна торта, за да празнуват 10-годишния юбилей на
турнира. Не е известно дали тортата беше безглутенова. Това, което е
известно, е, че Джокович победи Надал във финала седмица по -късно.
Дори и Джокович да е до голяма степен политик на спорта, лесно е да
забравим, че с цялата си мъдрост той е все още в средата на пътя в
третото десетилетие от живота си. Но понякога го застига липсата на
опит при решаване на проблеми в по-широк план. Такъв момент дойде
в средата на 2013 г., когато той предприе язвителна атака към
управленските органи в световния тенис, за да защити своя приятел и
съотборник за купа „Дейвис" Виктор Троицки. Джокович показа, че е
много красноречив, но понякога емоциите му застават на пътя на
разума.
Троицки беше наказан по-рано през годината за 18 месеца, тъй като
отказа да даде кръвна допинг проба на Мастърса в Монте Карло през
април. Той твърдеше, че има вроден страх от игли, който се изостря,
когато не се чувства добре. Тъй като заяви, че не се е чувствал добре в
Монте Карло и е страдал от ефекта на силното слънце, той попитал
служителката по контрол на допинга, която е отговорна за неговите
тестове на кръв и урина, дали е възможно да откаже изследване на
кръвта, защото се страхува, че ще припадне. Той твърдеше, че е
получил положителен отговор, но промени версията си по-късно. Тя
обаче каза, че никога не му е давала подобно уверение и го е
предупредила, че отказът да даде кръвна проба в онзи ден може да
доведе до санкции. При разследването на случая антидопинговите
власти в тениса сметнаха, че отказаният тест е сериозно нарушение на
правилата, и го отстраниха само за шест месеца по-малко, отколкото
ако той си бе направил кръвния тест и резултатите за използ ването на
забранени субстанции бяха позитивни. Троицки обжалва пред
Спортния арбитражен съд в Лозана, който излезе с решение по време
на Световните финали на АТР в Лондон.
Съдът реши, че Троицки е виновен, но и че служителката по контрол
на допинга в Монте Карло е можела да потърси съдействието на служи-
тел на АТР, който да й помогне да убеди Троицки да предостави
пробата.
Следователно бе направено заключението, че присъдата е твърде
сурова и наказанието бе намалено от 18 на 12 месеца. Но това не беше
голяма утеха за Джокович. Не само че неговият приятел бе лишен цяла
година от своята професионална кариера, но Сърбия загуби един от
своите състезатели за купа „Дейвис" за финала у дома срещу Чехия
следващата седмица. Сърбите можеха да спечелят и без Троицки, ако
Янко Типсаревич беше здрав, но Джокович знаеше, че той се опитва да
се възстанови от контузия на петата и е под сериозен въпрос за финала.
Следователно наказанието на Троицки беше сериозен проблем и за
Сърбия.
Решението на съда излезе в деня, когато Джокович играеше с Роджър
Федерер в Лондон, и пресконференцията на сърбина след мача беше
чакана с нетърпение. Най-вече заради реакцията му на новината за пот-
върждаването на наказанието на Троицки. Нормално на пресконферен -
циите след мачовете състезателите влизат, сядат, отговарят на въпроси
и след това излизат. Тази беше различна. След обичайните въпроси за
победата на Джокович над Федерер го попитаха дали има коментар за
решението на съда. Сърбинът бръкна в джоба си, извади бележки и
започна да говори в продължение на седем минути без прекъсване. Това
беше много впечатляващо, но красноречието му постепенно отстъпи на
емоцията и той стана уязвим за атака на няколко фронта.
Джокович изрази недоволството си по следния начин: „Новината,
която разбрахме, е много лоша за него (Троицки), за мен и за всички
нас, които сме близки с Виктор. Но не мисля обаче, че това са просто
лоши новини. Случаят доказва отново, че системата на WADA
(Световната антидопингова агенция) не работи. Защо казвам това?
Първо, защото като професионални тенисисти нашата работа е да
играем тенис и да уважаваме правилата и да познаваме всички правила
на нашия спорт. Но когато сте избран на случаен принцип да отидете и
да дадете проба - на кръв или урина, представителите на WADA, които
са на турнира, трябва да ви дадат точни индикации и да ви обяснят
правилата и разпоредбите и какви жестоки последствия или наказания
могат да ви бъдат наложени, ако не направите теста. Представителят не
е направил това в този случай. Така че, първо, Виктор не е позитивен за
нито едно забранено вещество. Не казвам, че е напълно невинен, но...
тя все пак не го е запознала ясно с всички строги последствия, които
могат да настъпят за него, ако откаже. Казано му е било, че трябва да
напише доклад обяснение и след това нещата ще са наред. И заради
нейната небрежност и непрофесионализъм той сега е за една година
извън тура. Сега като играч аз ще съм нервен, когато трябва да дам
каквато и да е проба."
Джокович се хваща за един от елементите на решението, за да накара
всичко да звучи, сякаш целият процес е бил една лотария. Решението
на съда наистина твърди, че служителката може да е подвела Троицки,
предлагайки му да се свърже с Международната тенис федерация, за да
изложи причината за отказа си да даде кръвна проба - съдът сочи, че
това „го е накарало погрешно да вярва, че тя е убедена, че изходът ще
бъде позитивен". И че тя не е изпълнила задължението си „винаги да
гарантира, че няма възможно недоразумение" и че тя трябва „винаги да
окуражава спортистите да продължат с допинг контрола", като го
накара да разбере „вероятно с малко убеждаване (...) важността на
спазването на процедурите". Но решението също така твърди, че няма
обективно оправдание за Троицки да откаже да даде кръвна проба, и
добавя, че споменът му от случката е „украсен от последвалата
реконструкция на събитията". Така че Джокович отсъди за целия случай
на базата на версията на Троицки за разговора със служителката на
допинг контрола - версия, която бе поставена под съмнение от съдебния
орган, когато всички детайли на случая са били взети предвид. Да
обвиниш един професионалист в „небрежност" и „непрофесионализъм"
на базата на това доказателство е разходка по тънък лед.
Джокович каза още, че решението на Троицки да даде кръвен тест на
следващия ден - тест, който е бил отрицателен, показва, че Троицки не
е имал намерение да нарушава правилата. Но това не е сериозен
аргумент, след като има субстанции, които се намират в кръвта само
един ден и на следващия те няма как да бъдат установени, така че
даването на кръвна проба навреме се смята за решаваща част от
целостта на антидопинговия процес.
Джокович беше достатъчно честен, за да признае, че Троици е „много
добър мой приятел". Някой, когото е познавал от 8-годишен, и това
означава, че е „емоционално свързан" със случая. Може би по тази
причина тенис общността прие с готовност, че Джокович нагази в
блатото заради един приятел и дори неговата защита на Троицки е
страстна до такава степен, че не е достатъчно аргументирана - ами
добре, това понякога се случва, когато на първо място си верен приятел
и съотборник. Но той вероятно остана шокиран, когато по-късно същата
седмица и Федерер, и Анди Мъри абсолютно отхвърлиха защитата на
Троицки. Федерер каза, че когато от един състезател се иска проба, той
или тя трябва задължително да я даде. А Мъри заяви, че Троицки се е
държал „непрофесионално" да не даде кръвния тест и докато донякъде
съчувства на ситуацията му, по никакъв начин не оправдава
аргументите му за отказа.
Не трябва да се анализира толкова това, че Джокович взема един еле -
мент от решението на съда и се опитва да засили неговото въздействие.
Това е маниерът на политиците и адвокатите, които се борят в своя
ъгъл, изправени пред неудобните доказателства за противното. Но
Новак би трябвало да бъде внимателен при една толкова ревностна
защита на своя приятел, защото рискува да подкопае доверието в
мерките за борба с допинга в тениса. Самият той е човек, извел фитнеса,
издръжливостта и възстановяването на върха на спорта до нови висоти,
но би получил уважение за това само ако спортът се смята за чист.
Джокович знае за атлети, колоездачи и други спортисти, чиито
постижения никога не са получили признанието, което заслужават,
заради допинг подвизите на техните предшественици. Така че като един
от водещите посланици на тениса Джокович има дълг да поддържа
имиджа на тениса като чист спорт.
Моментът, в който емоциите наистина взеха връх, бе в последващата
му атака срещу АТП. Той каза: „АТП, от която се очаква да бъде асоциа-
ция на състезателите, на тенис професионалистите, която трябва да
бъде управляващият орган, асоциацията, която стои зад състезателите,
няма да направи нищо по отношение на това решение. Няма да направи
нищо за Виктор." Той продължи: „Системата (ръководена от АТП) е
толкова сложна и не работи в полза на състезателите, защото АТП се
състои от 50 процента тенисисти и 50 процента турнири. Така че всеки
път, когато искаш да гласуваш за нещо, ти трябва мнозинство, което е
невъзможно, защото се изправяш срещу турнирите. Състезателите
нямат нито енергията, нито времето да се занимават с тези неща. Ние
нямаме време за политика. Структурата в момента не е в полза на
тенисистите."
Тази аргументация има сериозни недостатъци на много нива. Като
начало тя изглежда резюмира, че състезателите са по-важни от
турнирите - вярно, турнирите не могат да функционират без
състезателите, но и състезателите не могат да функционират без
турнирите. Така че и двете страни трябва да работят заедно. Второ, ако
твърди, че няма време за политика, той трябва да се довери на тези,
които имат - това е законът на живота, не само на тениса. Странното е,
че Джокович е намесен в тенис политиката. Той е бивш член на Съвета
на играчите на АТП и е много близък с Иван Любичич, бивш президент
на съвета, който се опита да реши проблема с бъркотията в
управляващите тенис органи. Това означава, че всяка атака на АТП е
атака срещу самия себе си като член на АТП. И бе проява на лош вкус
да се атакува АТП на най-важния турнир на организацията за годината
- не е точно като да обидиш домакина, който те е поканил на вечеря, но
можеше да се избере друг момент, особено когато проблемът е със
служителка по допинг контрола и със Спортния арбитражен съд, а не
изначално с някои от хората, които управляват АТП.
Въпреки празнините в неговите аргументи Джокович излезе от своето
излияние в защита на Троицки с репутацията на красноречив оратор.
Той много ясно подчерта, че каквито и да са предимствата и
недостатъците на антидопинговия режим в тениса, той и други
състезатели се чувстват уязвими, че могат да бъдат изобличени от
системата, докато се опитват стриктно да се придържат към правилата
й. И отбеляза, че ако един състезател не играе точно по правилата, може
да изгуби цяла година от кариерата си. Докато ако служителят по
допинг контрола не спазва точно правилата, се оказва, че за него няма
никаква санкция. Много хора усетиха, че това са думите на един бъдещ
администратор на тениса. По времето, когато Джокович направи своя
коментар, АТП все още не бе сменила Брад Дрюит като свой
председател и управител, което подчертаваше усещането, че Джокович
един ден би бил подходящ за тази роля. На 26 години може да му бъде
простено, че политически не е съвсем зрял или че поставя интересите
на един приятел от детинство пред един последователен аргумент. В
дългосрочен план обаче той ще има нужда от по-добра оценка за
сложността на управлението.
Четиринадесет месеца по-късно, когато Троицки не само се беше
върнал в тура, но беше стигнал до Топ 50, Джокович имаше великоду-
шието да признае, че цялото преживяване е било от полза за приятеля
му. „Мисля, че Виктор е различен играч в сравнение с това, което беше
преди две години - каза Джокович. - Това, което му се случи, му
помогна да стане по-силен и да промени подхода си на корта. И може
би му позволи да прави неща, които преди не беше имал шанс да
развива. Понякога почивка от няколко месеца от тениса, от спорта, от
начина на живот, който следваме всеки ден в продължение на много
години, може да бъде полезна. За да се освежиш, да се прегрупираш, да
намериш друга философия и подход. Като негов много добър приятел
аз съм горд какво постигна той." Това обаче съвсем не бе реакция на
собствените му думи, изречени в Лондон. А си беше класич еското
умение на Джокович да казва и повтаря, че неуспехите са в миналото и
единствено трябва да се продължи конструктивно напред.
Интересното е, че той не спомена Международната тенис федерация в
монолога си за Троицки, въпреки че е известно, че таи неприязън от
някои решения, взети от ИТФ. Може би това беше съзнателно
премълчаване на някои неща заради факта, че ИТФ притежава правата
и провежда турнира за купа „Дейвис". А следващата седмица Джокович
трябваше да бъде звездата на финала й в родния Белград.
В крайна сметка Сърбия загуби от Чехия един странен финал, в който
всичките пет мача бяха решени в три сета, а липсата на Троицки и Тип -
саревич струваше скъпо на домакините. На церемонията по награждава-
нето Джокович се ръкува с президента на ИТФ Франческо Ричи Бити и
му се усмихна. Но той и Типсаревич бяха единствените членове на
сръбския отбор, които не се появиха на официалната вечеря. Би било
твърде силно да се каже, че са бойкотирали вечерята, но със сигурност
това бе един мълчалив протест.
 Тринадесета глава
СЕМЕЙНИЯТ ЧОВЕК
Иван Лендъл, леко циничният работохолик от Чехия, който домини -
раше в мъжкия тенис в средата и в края на 80-те години на XX век,
веднъж беше цитиран да казва, че човек може да печели титли от
Шлема, след като се ожени. Но не може да ги печели, след като му се
роди първото дете. Няколко човека оттогава го опровергаха, в това
число Борис Бекер, Андре Агаси, Роджър Федерер и дори в женския
тенис - Ким Клайстерс.
Във всички тези случаи състезателят казваше, че задоволството от
това да имаш свое семейство е било фактор в неговите последващи
успехи в Големия шлем. Новак Джокович реши да се сгоди, след това
да опита да има дете и след това да се ожени. Този период от живота му
съвпадна с неговото затвърждаване като водещ тенисист в света. В
двете седмици между полуфинала за купа „Дейвис" през 2013 г. и
Откритото първенство на Китай в Пекин той се сгоди за своята
приятелка от осем години Йелена Ристич. Тя играеше все по-голяма
административна роля в управлението на неговите международн и
спонсори и работата по връзките с обществеността, не много по-
различна от ролята на Мирка Вавринец, преди да се омъжи за Роджър
Федерер. След като Ристич и Джокович се сгодиха, те започнаха да
мислят за семейство.
Годежът с нищо не навреди на формата на Джокович, тъй като той
спечели следващите си 26 срещи. Но това бе периодът след обезкуража-
ващата загуба от Надал на Ю Ес Оупън и Новак чувстваше, че трябва
да направи нещо с играта си и с личния си живот. Здравословните
проблеми в семейството на Мариан Вайда също станаха повод за
равносметка в отбора на Джокович. След като се установи, че съпругата
му не е добре, Вайда даде да се разбере, че вече не иска да пътува
толкова много, така че той и Джокович обсъдиха кой може да дойде
като нов главен треньор, въпреки че Вайда ще продължи да е сериозно
ангажиран. Изборът, който направиха, изненада света на тениса - Борис
Бекер.
Бекер бе прекарал по-голямата си част от времето след отказването си
от тениса в края на 90-те като бизнесмен в областта на сливанията и
придобиванията на компании. Времето, което бе отделил на тениса,
основно бе като телевизионен коментатор. Обърканият му личен живот,
който включваше бащинството на дете в резултат от кратка забежка в
лондонски ресторант (мястото на зачеването в популярния фолклор е
един килер за метли, въпреки че Бекер твърди, че не е било килер, а
стълбище), го беше превърнал в знаменитост, обект на постоянни
дискусии и спекулации, но все за неща, които не са свързани със спорта.
Човек, притежаващ неустоим чар и невероятна харизма, той
привличаше вниманието където и да отиде, особено в родната
Германия. Там е със статут на феномен, въпреки че през по -голямата
част от съзнателния си живот бе живял извън Германия. Неговото
присъствие в Би Би Си по време на шампионатите на „Уимбълдън" и
решението му да се установи да живее в Уимбълдън с втората си
съпруга през 2009 г. поддържаха популярността му във Вели-
кобритания. Но коментарите му за тенис не се смятаха за особено
проницателни и мнозина имаха чувството, че изказванията имат
колкото за цел да информират зрителите, толкова и да поддържат
неговия имидж. Тъй като никога преди това Бекер не бе тренирал
професионалист, светът на тениса се чудеше какво точно той може да
предложи на Джокович.
Бекер донякъде се чувстваше засегнат от тази реакция. В едно интервю
за Си Ен Ен през август 2014 г. той каза: „Беше малко странно и аз бях
леко изненадан. Искам да си мисля, че съм в много добри отношения с
тенис обществото, така че бях изненадан, когато се появиха хора, които
се съмняваха в мен, но това понякога е част от реалността да бъдеш
Борис Бекер. Ако си в предните редици на живота и в заглавията на
вестниците през повечето време, много хора чувстват, че имат право на
мнение за теб дори ако не знаят нищо конкретно. Аз пък не знаех, че
толкова хора се съмняват в мен. Трябва да съм разочаровал мнозина в
живота си, за да се появят всички те сега и да изкажат мнението си.
Живеем в свободен свят и всеки има право на мнение, но все пак аз бях
леко изненадан..."
Връзката с Бекер става чрез мениджъра на Джокович - Едоардо
Арталди. Пръст в ангажирането има и румънският тенис импресарио
Йон Циряк. Той е мениджър на Бекер, когато германецът е тийнейджър,
играейки ролята на бащината фигура, на която родителите на Бекер с
радост се доверяваха, когато нямаха желание да поверят сина си на
някоя от известните мениджърски агенции. Бекер и Циряк бяха
останали близки през годините и румънецът бързо свърза германеца и
сърбина, за да обсъдят заедно дали могат да работят като отбор.
Официалното изявление на Джокович беше, че Бекер ще му помага в
психологическия аспект на играта, особено в това как да се справя с
важните точки в големите мачове. По някакъв начин това имаше смисъл
-Джокович бе загубил доста големи мачове, които той може би
трябваше да спечели, като финала през 2012 г. на „Ролан Гарос",
полуфинала на „Уимбълдън" през 2012-а, финала на „Уимбълдън" през
2013-а и финалите на Откритото първенство на САЩ през 2012-а и
2013-а. Бекер е един от малкото хора, които знаят как да обърнат един
мач, който им се изплъзва, и как да печелят големи титли. Но можеше
ли той да предаде това знание? Това бе резонният въпрос, който
продължаваше да витае, когато светът на тениса превъзмогна шока от
неговото назначаване.
Шест месеца по-късно двамата стояха триумфално в черни костюми
на шампионската вечеря на „Уимбълдън" в Лондонската кралска опера.
Джокович бе спечелил втората си титла от „Уимбълдън", своя седми
трофей от Шлема, и се бе завърнал на върха на световната ранглиста в
тениса. Докато Джокович вечеряше на президентската маса, Бекер
седеше дискретно до другите членове на антуража на Джокович на една
маса в края на атриума, но германецът непрекъснато бе прекъсван от
журналистите, които искаха да знаят как точно той промени лошата
статистика на Джокович на големи финали. Въпреки че беше понаедрял
след една операция на глезена и тазобедрената става в последните 12
месеца, Бекер се бе завърнал и беше в стихията си.
И все пак шестте месеца, които бяха минали между неговото назна-
чение и триумфа на Джокович на „Уимбълдън" през 2014 г., бяха всичко
друго, но не и безоблачни. Поне в два случая светът на тениса се чудеше
за силата на доверието на Джокович в Бекер - не че повечето тенис
наблюдатели знаеха цялата история, но работното място на Бекер
изглеждаше доста ветровито на моменти. И ако Джокович беше загубил
петия сет на финала на „Уимбълдън" от Роджър Федерер, който водеше
с 5-2 в четвъртия и имаше мачбол, мандатът на Бекер можеше бързо да
изтече. Но независимо дали петсетовия триумф на Джокович бе заради
или въпреки Бекер, втората седмица на „Уимбълдън" изглежда
циментира техните лични отношения.
Беше лесно да се осмива тяхното сътрудничество, когато бе обявено
за пръв път. Бекер имаше ужасна 2013 г. заради лични и здравословни
проблеми. А когато Анди Мъри нае Иван Лендъл през 2012-а, послед-
ван през 2013-а от Роджър Федерер, който започна да работи със
Стефан Едберг, Стан Вавринка - с Магнус Норман, Марин Чилич - с
Горан Иванишевич, и Кей Нишикори - с Майкъл Ченг, изглеждаше, че
има тенденция да се избират големите имена от 80-те и 90-те години,
която Джокович не искаше да пропусне.
В Австралия стана ясно, че сърбинът е посрещнал Бекер с молбата да
говорят помежду си на немски, така че да опресни владението на езика.
След като Джокович живее в по-голямата част от годината в Монако,
където говори френски (той има куче на име Пиер, така че се
предполага, че говори на френски и с кучето си). И говори на
италиански със своя мениджър Едоардо Арталди, естествено идва
шегата, че той избира екипа си на базата на това какъв език иска да
добави в колекцията си. Но това, което също така беше очевидно в
Мелбърн на техния първи турнир заедно, бе, че назначението на Бекер
е създало един шум около Джокович, който преди това липсваше.
Тренировките им внезапно се превърнаха в атракция, въпреки че Бекер
все още се възстановяваше от операцията и не правеше нещо много по -
различно от това да подава топките на тренировъчния партньор на
Джокович. Германецът обаче бе свалил няколко килограма и бе
започнал да тренира, така че очевидно приемаше ангажимента си
сериозно и самият той се облагодетелстваше от него. Въпросите
относно Бекер изобилстваха на пресконференциите на Джокович и в
едно интервю на корта на „Род Лейвър Арена" сърбинът дори беше
помолен от Джим Къриър да изиграе своята имитация на Бекер.
Портретът на германеца, който представи Джокович - с неговите
отчетливи полюшващи движения при сервис - пред очите на самия
Бекер, взриви стадиона.
Ако водещите три фигури в световния тенис трябваше да се разгра-
ничат според техния определящ образ, Федерер би бил стилният
традиционалист, Надал - силният физически бик, докато Джокович е
нещо като професора философ. Но този професорски образ не се вижда
толкова лесно и често, колкото образите на другите двама, и светът
невинаги разбира тази комбинация от сърцат воин и мислител.
Наличието на Бекер в неговия лагер със сигурност даде на Джокович
една нова популярност, която той не бе имал дотогава.
В първото им предизвикателство заедно Джокович и Бекер бяха в
ситуация, в която трудно можеха да спечелят. Новак бе победил в
последните три Открити първенства на Австралия, така че всичко
различно от четвърта поредна титла би изглеждало като провал - и
наистина неговата загуба на четвъртфинала от Вавринка изглеждаше
точно като провал. Той падна със 7-9 в петия сет, за да сложи край на
серията си от 25 поредни победи в „Мелбърн Парк", която започна след
злополучния мач срещу Цонга на четвъртфиналите през 2010 г.
Неуспехът срещу Вавринка изглеждаше малко по-добре пет дни по-
късно, когато Стан вдигна трофея - неговата първа титла от Големия
шлем бе подпомогната и от контузия в гърба на Рафаел Надал на
финала. Но Вавринка играеше достатъчно добре, за да спечели трофея,
дори и без травмата на испанеца. И след края на двете седмици в
Мелбърн изглеждаше, че връзката Джокович - Бекер беше сериозна и
позитивна, а не някакъв рекламен трик.
 Въпреки това годината продължи зле и за Джокович, и за Бекер. Новак
отказа да играе за Сърбия в домакинския двубой за купа „Дейв ис"
срещу Швейцария, където трябваше да се срещне отново с Вавринка,
който пък беше в топ форма. А след това се оказа, че Роджър Федерер
също ще пътува до Нови Сад. Така че Джокович спести на себе си и на
организаторите кошмара да му се наложи да играе с Федерер в петък и
с Вавринка в неделя на корт, който събира само няколко хиляди
зрители. Неговият следващ турнир беше в Дубай, където той научи, че
годеницата му Йелена е бременна. Стигна до полуфиналите, но не бе
толкова съсредоточен както обикновено и загуби от Федерер, след като
имаше сет преднина. Междувременно Бекер най-накрая се подложи на
операция на проблемното си бедро, така че нямаше възможност да бъде
с Джокович на американските турнири на твърди кортове в Индиан
Уелс и Маями през март. След това Джокович контузи дясната си ръка
в Монте Карло, падна от Федерер на полуфиналите и се наложи да се
оттегли от турнира в Мадрид. Всичко наистина изглеждаше малко
хаотично.
В действителност, когато назначението на Бекер беше обявено, офи -
циалното изявление гласеше, че Вайда ще пътува на четири турнира
през 2014 г. - Индиан Уелс, Мадрид, Торонто и Пекин. Така че третият
турнир за годината на Джокович му предложи шанса да се върне към
старото си партньорство. И сърбинът спечели турнира. Той не игра
особено добре и призна, че концентрацията и увереността му не са
постоянни. Всъщност загуби три сета в своите четири мача по пътя до
финала и след това изоставаше с един сет срещу Федерер на финала. Но
после обърна двубоя, за да спечели с тайбрек в третия сет първа та си
титла за годината.
Радостта му при триумфа с трофея беше приглушена - леко свиване на
ръката в юмрук. За сравнение, когато спечели в Маями две седмици по -
късно, той беше по-оживен в емоцията си, отколкото обикновено я
показва дори при спечелване на турнир от Шлема. Това може би бе
отчасти заради страхотната точка, с която сломи Рафаел Надал на
финала, но излъчването му беше, сякаш е направил пробив. А къде беше
Бекер във всичко това? Двата турнира, които Джокович бе спечелил
през годината, бяха без участието на новия му треньор, а старият му
наставник Вайда присъстваше и на двата. Бекер настояваше, че е бил на
телефона заедно с Джокович и Вайда всеки ден и че това е било
истинско отборно усилие, независимо от това кой е с Джокович и кой
си е у дома. Това може би бе вярно, но погледнато отстрани, позицията
на Бекер изглеждаше несигурна.
И може би щеше наистина да е несигурна, ако импулсът за промяната
не идваше от Вайда, а от Джокович. Вайда искаше да пътува все по -
малко, така че си остана у дома на Откритото първенство на Австралия
за пръв път от години и пълноценно прекара свободното време със
семейството си. Вайда гледаше мачовете по телевизията, говореше
редовно с Бекер и чувстваше, че още е част от отбора, но не искаше да
се връща на стария режим. „Може би тази една година ще видим нивото
на Джокович да се колебае малко нагоре-надолу - каза Вайда в интервю
за радио Би Би Си на Индиан Уелс. - Но вероятно в дългосрочен план
това ще има положителен ефект върху тениса му. Очевидно е голяма
промяна. Той е свикнал да ме вижда наоколо, свикнал е с моя процес, с
моите тренировки, моите забележки на всяка среща и всичко вървеше
гладко. Очевидно моето присъствие беше важно за него. Но сега той
трябва да свикне с друг треньор освен мен и това не е лесно, отнема
време. Това не е чудо, а процес."
С други думи, връщането към стария начин не беше вариант. Джоко -
вич трябваше да се сработи с Бекер или с друг треньор, но нямаше как
Вайда да остане като негов основен треньор. Така бяха направени някои
корекции за сезона на клей. Вайда работеше с Джокович в Монте Карло,
но не се наложи да се ангажира в Мадрид, тъй като контузията в китката
на Новак го принуди да се изтегли от турнира. Джокович обаче помоли
Вайда да го придружи заедно с Бекер в Рим - последния от важните
турнири преди „Ролан Гарос".
В италианската столица работата с Бекер най-накрая започна да дава
резултат. Присъствието на Вайда означаваше, че Бекер можеше да види
как обича да работи Джокович, така че германецът бе по-скоро нещо
като ученик, отколкото метлата, която измита всичко от стария режим.
Джокович победи Надал на финала, след като бе отстъпил първия сет -
едно наистина забележително постижение. Така че никой не беше
изненадан, когато Вайда и Бекер отново бяха тандем в Париж.
Надеждите на Джокович, че той ще оформи Големия си шлем, като
спечели „Ролан Гарос", отново бяха попарени от Надал. В техния втори
финал в Париж сърбинът започна по-добре. Но след като загуби втория
сет, Надал се развилия. Джокович обаче се справи много добре, за да се
върне в четвъртия сет. След като испанецът започна да показва гримаси
на видима болка в четвъртата част, срещата изглеждаше, че отива към
петсетова победа за Джокович. Но силният характер на Надал го изведе
до пробив в десетия гейм на четвъртия сет, а Джокович приключи с
двойна грешка на мачбол за съперника за втори път в своите два финала
на „Ролан Гарос".
След като Вайда вече беше разстроил семейното си спокойствие, за да
пътува на два допълнителни турнира, дойде моментът Джокович да
участва по турнири само с Бекер. Двамата избраха да дадат почивка на
все още леко контузената китка и да не се включат в подгряващите със -
тезания за „Уимбълдън". Което пък означаваше, че мачът от първия
кръг срещу Андрей Голубьов в деня на откриването щеше да е първият
двубой от ерата след Вайда от надпреварата в Дубай през февруари.
Голубьов бе победил Вавринка за купа „Дейвис" по-рано през годината,
така че това нямаше как да е лесен сблъсък. Въпреки това Джокович
премина през съперника си, като загуби само пет гейма. Последваха
много интересен четирисетов успех над Радек Щепанек и победа в три
части над Жо-Вилфрид Цонга, украсена със спиращ дъха бекхенд на
заключителната точка. Това развитие на събитията показа ясно -
Джокович е изявен фаворит за титлата. Той се поразклати на
четвъртфиналите срещу своя добър приятел Марин Чилич - всъщност
хърватинът поведе с два на един сета, преди Джокович да спечели в пет
сета, но това се оказа единственият му лош мач на турнира. И след като
предполагаемият му опонент на полуфинала Анди Мъри бе отстранен
от Григор Димитров същия ден, а Надал загуби от силно удрящия
австралийски тийнейджър Ник Кирьос в четвъртия кръг, Джокович се
оказа на финала срещу Федерер.
Петсетовите мачове за титлата винаги хващат окото, но ако погледнем
назад, единственият период от двубоя, когато Федерер наистина
изглеждаше, че може да спечели, беше в първите седем гейма на
последния сет. Джокович отстъпи първата част с тайбрек, след това
спечели два сета и поведе с 5-2 в четвъртия. Имаше един лош сервис
гейм при 5-3 и Федерер спаси мачбол с неотразим ас при 5-4. Това
пренесе напрежението върху Джокович и бързо напомни за всичките му
загубени финали.
Ако Федерер беше тръгнал за победата - и той имаше добра въз-
можност в седмия гейм на финалния сет, - психологическото напреже-
ние върху опонента му можеше да бъде значително. Но състоянието на
духа на Джокович му помогна да устои на бурята в седмия гейм и от
този момент двубоят се обърна. Федерер имаше затруднения при 4-3, а
при 5-4 първият му сервис го изостави, след като до този момент точно
той бе в основата на силната му игра. Джокович проби и титлата бе
негова.
В речта си на корта той погледна към небето и посвети триумфа на две
Йелени и на едно неродено дете. Това бяха бъдещата му съпруга Йелена
Ристич, на все още неродения му син Стефан и на неговата „тенис
майка" Йелена Генчич - това бе първата му титла от Шлема след
нейната кончина 13 месеца по-рано.
 Рискът с назначаването на Бекер беше проработил. Въпреки че герма -
нецът бе привлечен за треньор, през цялата година неговите умения да
помогне на Джокович винаги щяха да са най-решаващи на „Уимбълдън"
и планът беше сработил. „Уимбълдън" беше мястото, където Бекер
беше направил своя драматичен пробив само на 17 години и три от
неговите 7 титли от Шлема бяха спечелени там. Той просто беше
инстинктивен играч на трева. Но Бекер със сигурност можеше да
предложи нещо на Джокович и в личен план, защото живееше в
Уимбълдън Вилидж и добре познаваше мястото. Двамата бяха
забелязани да разглеждат заедно забележителности, а германецът каза
на приятели, че Джокович се отбил една вечер, когато Джон Макенроу
организирал вечеря, което позволило на Бекер да направи селфи с трима
шампиони на „Уимбълдън" в неговата къща. Такъв импровизиран
социален живот може и да не затопли отношенията с някои състезатели,
за които усамотението и хотелската стая предлагат стабилност и
сигурност далеч от дома. Но това означава много за Джокович и
вероятно е имало своя принос в триумфа на „Уимбълдън" през 2014 г.
Оказа се също така, че личната връзка между Джокович и Бекер се
подобри по време на „Уимбълдън", може би защото те се срещнаха и
като приятели, а не само като бизнес партньори.
Съвсем различните светове на традиционните балкански фамилни
празненства и глобалната индустрия за производство на клюки за зна -
менитости се обединиха четири дни след триумфа на „Уимбълдън" за
сватбата с Йелена. Фактът, че Новак и Йелена ще стават семейство, бе
достатъчно добре разгласен от медиите. Но точната дата и мястото на
церемонията бяха пазени в тайна. Двойката бе продала ексклузивните
права за отразяване и фотографии на списание Hello! (парите от
сделката отидоха във фондацията на Джокович). А това означаваше, че
останалите медии бяха оставени да зависят от дългите обективи на
фотографите, за да уловят пристигащите гости в официално облекло.
Пусна се слух, че датата за сватбата Първоначално била 14 юни, но след
това била променена на 10 юли, за да може Джокович да се съсредоточи
върху „Уимбълдън". Това може и да е вярно, но също така има шанс да
е част от „допълнителната украса", която някои медии понякога обичат
да поставят на събитията. На много места бе написано, че гостите и
персоналът са били помолени да подпишат споразумение за
конфиденциалност като условие да дойдат на сватбата.
Тридневното празненство се проведе в курорта Свети Стефан на
крайбрежието на Черна гора. Свети Стефан е малък остров в Адриатика,
свързан със сушата чрез изкуствено създаден провлак, и в днешно време
е управляван като петзвездна дестинация от международна курортна
верига. Младоженците имаха репетиция в сряда, а самата сватба беше
в четвъртък и празненствата продължиха до петък. Сред гостите бяха
съотборниците на Джокович от шампионския отбор за купа „Дейвис"
през 2010 г. Янко Типсаревич, Виктор Троицки и Ненад Зимонич, както
и Борис Бекер.
Днешните клюкарски издания могат да накарат всяка сватба да
изглежда като картина на щастието, която е призвана да трае вечно. Но
при тази за същата цел не би трябвало да се полагат особени усилия.
Има нещо трогателно старомодно в сватбената церемония. Новак и
Йелена се срещат още като тийнейджъри. Дълго им се налага да
прибягват до всякакви хитрости, за да могат да се виждат по времето,
докато тя учи бизнес в Милано, а той се бори в ниските равнища на
професионалния тур. Със сигурност са си доказали един на друг, че са
си верни в годините, когато младите хора обикновено имат
краткотрайни връзки. Така че, когато Новак беше цитиран от Hello! да
казва, че неговата булка изглежда „като ангел", а тя описваше как е
имала сълзи от радост в очите си, когато е видяла своя младоженец, би
трябвало да им се вярва. Само времето ще покаже дали този брак ще си
остане традиционната балканска сватба, която издържа изпитанието на
времето, или ще стане жертва на живота по високите етажи и многото
изкушения.
Седмица по-късно Джокович постави снимка на младоженците във
всекидневно облекло на страницата си във фейсбук с думите: „Г-жа
Джокович и аз ви изпращаме една голяма прегръдка от Белград. Благо -
даря на всички за чудесните пожелания! Последните няколко седмици
бяха най-хубавите в нашите два живота досега и с нова енергия се обръ-
щаме към новите предизвикателства!" Сватбата изглежда имаше по-
голям ефект върху Джокович, отколкото това, че той стана баща. След
медения си месец отиде в Торонто и Синсинати за двата най-големи
турнира преди Откритото първенство на САЩ и загуби втория си мач
и на двете места - от Томи Робредо в Канада и от Жо-Вилфрид Цонга в
Синсинати. Неговото препъване на полуфиналите на Откритото
първенство на САЩ срещу изгряващия японски тенисист Кей
Нишикори изглеждаше малко странно тогава, но Джокович каза на
приятелите си, че в нито един момент не се е чувствал добре на турнира
и не бе прекалено изненадан от загубата в четири сета.
Той си позволи да играе на турнирите в Пекин и Шанхай късния сеп -
тември и ранния октомври, въпреки че Йелена беше в деветия месец на
бременността си, и след това си взе почивка, за да присъства на ражда -
нето. Техният син Стефан се роди на 22 октомври и както Джокович
обяви на своя уебсайт и в социалните медии - всичко „с раждането мина
добре".
След това Новак стана непобедим. В рамките на седмица след появата
на Стефан на бял свят той отиде на Мастърса в Париж, където спечели
титлата. После триумфира и във финалите на АТП в Лондон, въпреки
че това стана, без да се наложи да играе на финала, след като Роджър
Федерер се оттегли заради контузия на гърба.
Във втората седмица на декември Джокович направи нещо различно.
Отиде в Азия за учредяването на Международната професионална
тенис лига, в която изигра четири мача за клуба „Роялс" от Дубай.
Циниците веднага биха казали, че той е отишъл заради парите, във
време от годината, когато така или иначе би изиграл няколко
демонстративни мача. Без съмнение възнаграждението е било щедро,
но Международната професионална тенис лига се оказа много успешна
сред онези, на които липсваше отборният елемент в един изначално
индивидуален спорт. Между членовете на четирите отбора, които
участваха в първата лига, се разви истинско приятелство. Месец по-
късно на Откритото първенство на Австралия Джокович бе попитан за
помощта, която Горан Иванишевич дава на Малек Джазири, който току-
що беше станал първият тунизийски тенисист, достигнал трети кръг на
турнир от Големия шлем. Сърбинът отговори: „Това е, защото бяхме в
същия отбор за лигата - само „Роялс"! Сближихме се по време на
двубоите от лигата. Беше забавно, имахме хубави моменти на корта.
Всеки път, когато се видим с останалите членове на отбора, ние си
спомняме за тези случки. Горан беше там и се сприятели с Малек,
затова му помага. Джазири е страхотен, той ни е приятел." Изводът е,
че самият Джокович може да е съдействал за помощта, която
Иванишевич е оказал на Джазири - в крайна сметка той лесно би могъл
да разбере ограниченията и трудностите, с които се сблъсква някой,
който сам си проправя път в една не толкова богата страна, която е без
традиции в тениса.
Титлите на Новак в Париж и Лондон заедно с приноса му „Роялс" да
завърши втори в Международната професионална тенис лига предпола-
гат, че бащинството наистина му се е отразило добре. Но всичко това
изискваше и много работа. „Това, че станах баща, ми донесе много
радост и чувство на пълнота в живота ми - каза Джокович в навечерието
на Откритото първенство на Австралия. - Но от друга страна, важно бе
за мен да уточня как ще организирам живота си занапред. Разбира се,
че екипът ми се грижи да спазвам графика си, да остана дисциплиниран
и отдаден на този спорт. Затова от гледна точка на моя подход към
тениса нищо не се е променило."
Част от тази дисциплина беше да знае кога да постави тениса пред
семейството. Бе решено, че Йелена и Стефан не трябва да пътуват до
Мелбърн, което трябва да е било трудно за Джокович. Особено по
време, когато дори седмица може да промени много едно тримесечно
бебе и когато целият свят се интересува от сина му. В един момент на
Откритото първенство на Австралия Йелена публикува в туитър снимка
на Стефан, който седи пред телевизора, докато баща му играе един от
мачовете си. Фотографията стана много популярна. Джокович бе
попитан за нея след срещата. Понякога изглежда, че той може да обърне
всяка ситуация в своя полза, но се усети някаква тъга в начина, по който
се изказа доста интимно за това, че е далеч от сина си: „Със сигурност
мога да кажа, че това е най-хубавото и най-приятното нещо, което
някога се е случило на мен и на съпругата ми. Ние сме благословени и
благодарни, че имаме дете. Той е малък ангел. Опитвам се да остана в
постоянна връзка с тях. Съвременните технологии ми помагат да си
говорим и да се виждаме всекидневно. Нямам търпение обаче да съм с
тях. Всичко, което човек прави като баща, е много специално. Всичко,
което виждаш у детето - неговите изражения, как се променя с всяка
изминала седмица, дори всеки ден, това е забележително. Не може да
се обясни на човек, който не го е изживявал преди. На мен хората ми
казваха същото, преди да стана баща. Повтаряха ми: „Когато се случи
на теб, ще разбереш чувството." Сега наистина го разбирам. Аз съм
много щастлив във всеки аспект на живота си. Синът ми обаче му
придава нов смисъл и цел. Това пък също придава нов смисъл и цел на
тениса, който играя. Опитвам се да пренеса тази енергия, мотивация и
любов, които изпитвам към семейството и към момчето си, на корта."
Ако Джокович бе загубил в Мелбърн, той и светът лесно биха могли
да отдадат това на разсейването покрай бащинството. Но страхотният
професионализъм и желание го доведоха до края на турнира и той си
тръгна от Мелбърн със своята пета титла от Откритото първенство на
Австралия и осми трофей от Шлема - и членство в клуба на все още
малкото шампиони на Големия шлем, които са бащи. Но не всичко
обаче на корта бе безоблачно - стигна до петсетов мач срещу Вавринка
за трета поредна година, но силите на швейцареца свършиха в
полуфиналния двубой и Джокович спечели последния сет с 6 -0. В
първите три часа от финала срещу Анди Мъри двамата бяха рамо до
рамо. Отне им два часа и половина да изиграят два сета, а на старта на
втория и третия Джокович изглежда сериозно страдаше от серия малки
контузии. Новак все пак успя да се върне в мача и да спечели със 7 -6,
6-7, 6-3, 6-0 за 3 часа и 38 минути. А Мъри призна, че е позволил да се
разконцентрира от дискомфорта, от който Джокович очевидно
страдаше, което доведе до това, че британските медии скалъпиха
история, че между тях има някакво напрежение. Такова въобще нямаше.
Имаше просто един много силов двубой, в който Мъри показа, че се
връща към най-добрата си форма, но че Джокович все още има
предимство, що се отнася до важните точки и надиграва съперника си в
големите финали.
Добрата физическа форма на Джокович контрастира със състоянието
на двама от най-близките му сътрудници. Неговият треньор Борис
Бекер изгледа всички мачове на Джокович на първия ред, но в края си
тръгваше куцукайки, като едва можеше да движи своите претърпели
много операции крайници след два часа в седнало положение и все още
едва помръдваше на тренировките. А мениджърът Едоардо Арталди
страдаше от проблеми с гърба, заради които пропусна полуфинала и
изгледа финала опакован в термален спортен анорак.
Какво точно е било мнението на Джокович за това да има треньор,
който едва се движи, остава неизвестно. Но е сигурно, че Бекер не бе
доведен заради движението си, а заради знанията си. И фактът, че
отведе Джокович до две титли от Шлема за малко повече от година,
предполага, че работата им е успешна. „Той подобри сервиса и други
аспекти от играта ми - каза Джокович. - А психологическата страна на
нещата е най-важният му принос за мен. Разбира много точно през
какви пречки и предизвикателства, най-вече психологически
предизвикателства трябва да премина по време на един мач, особено в
по-късната фаза на турнирите. Тогава обсъждаме най-много и тогава
Бекер ми помага най-вече."
Това съвпада с мнението на сръбския тенис журналист Войн
Величкович, който винаги е вярвал, че Бекер е много по-ценен за
Джокович, отколкото понякога изглежда отстрани. „Хората смятат, че
Игор Четойевич даде на Новак само безглутеновата диета - заяви
Величкович. - Но аз говорих с него и той вярва, че е дал на Новак две
неща - диетата и една форма на разговор, която е много важна за
Джокович. Той обича постоянно да прави нещата по-добри и все по-
добри. Да мисли задълбочено върху всичко и смятам, че Четойевич
имаше разговори с него, които го накараха да води мачовете си с
абсолютно необременено съзнание. Може би на него му липсваше
точно това, след като Четойевич спря да пътува с него. И връзката му с
Борис е шансът да води тези разговори отново и да подготви психиката
си преди срещите."
Възможно е Бекер вече да е постигнал това, за което бе нает. Ако той
е помогнал на Джокович да преодолее препятствието - от какъвто и
характер да е то - на финалите от Шлема, германецът може би е изпъл-
нил мисията си. Докато това работи, той вероятно ще остане с
Джокович. Но самият Бекер казва: „Съблекалнята никога не спи.
Необходимо е да преоткриваш себе си на няколко години." В едно
отношение германецът се доказа на скептиците - той с много по-голяма
готовност играе ролята на „служителя" на звездата, отколкото сам да се
опитва да бъде звезда. Което предполага, че двамата може да работят
заедно по-добре, отколкото изглеждаше през първите няколко месеца.
Каквато и да е истинската стойност на Бекер, няма съмнение, че
неговото присъствие добавя определен блясък към лагера на Джокович.
И Новак очевидно няма нищо против това.
 Четиринадесета глава
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СЕ РАЗДАВА
През октомври 2013 г. сръбските национални авиолинии JAT
сключиха сделка с авиокомпания „Етихад" от Абу Даби, според която
арабите купуват 49 процента дял в JAT и правото да управляват
сръбския превозвач. Част от сделката гласеше, че JAT ще се преименува
на „Еър Сърбия". Това включваше и ново лого, вариация на сръбския
двуглав орел. Този символ на сръбската хералдика е пряка препратка
към традиционен символ от културното наследство на страната.
Друга част от сделката беше, че 14 самолета ще бъдат кръстени на
емблематични сръбски фигури. И не беше изненада за никого, че
първият самолет бе назован Новак Джокович. Този ход няма смисъл от
обяснение - Джокович е най-добрият посланик на страната и е нормално
целият бизнес да се надпреварва да извлече максималното от него,
докато той е наоколо. Процесът обаче има и друга страна, това също
така е голяма чест за когото и да било - огромен самолет да носи твоето
име.
Борис Тадич е президент на Сърбия от 2004 до 2012 г. Той често е на
корта, когато Джокович и останалите топ състезатели на Сърбия играят
за големите титли и за своята страна за купа „Дейвис" и „Фед Къп".
„Сърбите се чувстват много горди заради Новак - каза Тадич след
триумфа на Джокович на „Уимбълдън" през 2011-а. - Хората страдаха
много през последните няколко десетилетия и една такава победа е
много полезна, тя прави сърбите много горди. Със сигурност Джокович
помага за издигане на репутацията на Сърбия. Първата асоциация,
която хората правят, когато чуят Сърбия, е Новак Джокович, а не
примерно сръбският президент. И това е много добре. Преди имахме
като първа асоциация за Сърбия бившия президент (Слободан
Милошевич) и това бе много лошо. Сега ситуацията е коренно различна
и съм много горд с Новак."
Драган Дилас, лидер на Демократичната партия на Сърбия и кмет на
Белград до октомври 2013 г., каза пред международна група журнали -
сти: „Мисля, че ще бъде много полезно, ако един ден световните медии
започнат да говорят за Сърбия, без това да има връзка с войните и с
Милошевич. Знам, че това е интересно и на всеки няколко месеца
темата се появява. Но е важно медиите да говорят за Сърбия, когато
става дума за Новак Джокович или други успешни хора от страната ни
- учени, професори, млади хора, хора, които се занимават с култура.
Джокович е велик - нуждаем се от повече като него, които да показват
на света един различен образ на Сърбия."
Интересното бе, че Дилас очевидно се опитваше да изреди няколко
сръбски модела за подражание, но можа да се сети само за Джокович.
За статистиката - вторият човек, на чието име бе кръстен самолет на
„Еър Сърбия", беше Емир Кустурица. Това е филмовият режисьор,
който играе подобна, макар и по-спорна роля от тази на Джокович в
света на изкуството. Нуждата от посланици може да изглежда странна
за гражданите на страни като САЩ и Великобритания - държави, които
се намират до голяма степен в блажено неведение за начина, по който
някои части на света гледат на тях с презрение. Сърбите не се съмняват,
че тяхната международна репутация се нужда от възстановяване. Двама
от водещите тенисисти от епохата преди Джокович - Ненад Зимонич и
Душан Вемич, трябваше да си проправят път в професионалния тур по
време и непосредствено след войните от 90-те, когато санкциите и
визовите ограничения бяха повсеместни. „През 90-те години се
разказваха истории, които ни обвиняваха за неща, които не сме
направили - казва Зимонич. - Често имаше доказателства, че сме
невинни, но никой не говореше за това и лошата репутация си оставаше.
Така че е приятно, когато има някой, който може да представи един
положителен образ. Надяваме се това, което прави Новак, да ни даде
шанс светът да гледа на нас обективно и може би да създаде условия
новите поколения да променят някои от нещата, които ние сме
представили погрешно пред другите."
Вемич казва, че проблемът с репутацията на Сърбия отива по-далеч от
югославските войни. „Ние винаги сме представяни в края на 90-те и
началото на XXI век като престъпници и терористи - не само в
новините, но и в много филми - смята той. - Винаги сме били лошите.
Сигурен съм, че Джокович е помогнал това да се промени поне малко.
Той ни е осигурил световно признание в положителна светлина. Винаги
е представял нашата страна по един наистина позитивен и горд начин.
За Сърбия той е най-добрият посланик." Вемич не е единственият
сърбин, който отбелязва, че сръбският терорист или престъпник е
стереотип сред филмовите режисьори, което хвърля интересна светлина
върху малката роля на Джокович в „Непобедимите 2" като убиец, който
размахва тенис ракета, въпреки че този кадър никога не влезе във
филма. Заслужава си да се отбележи, че има договорка в Холивуд от
много години злодеят във филма обикновено да има британски акцент,
но като цяло англичаните не изглежда да забелязват това.
Възможно е следователно да се стигне до идеята, че сърбите вероятно
имат комплекс. Но дори и да е така, това все още е реално, особено за
тези, които пътуват в чужбина и трябва да се справят с реакцията, която
предизвиква името на страната им. Когато един американец, британец,
французин, германец, австралиец или друг гражданин на някоя от 15-те
най-известни страни в света кажат откъде са, нормално страната им
бива разпозната бързо. Но доскоро един сърбин, който пътува в
чужбина, би се натъкнал на враждебност или поне на объркване. Това е
нещо, което самият Джокович разбра много добре, когато започна да
пътува. „Не са много хората, които знаят къде е Сърбия - казва той. - И
някои от тях дори смятат, че казвам Сибир (Siberia на английски - б.р.). Бе
трудно да обяснявам къде е Сърбия, но на мен това ми харесваше.
Чувствах, че имах мисията да накарам страната ми да бъде свързвана с
колкото се може повече хубави неща, защото медиите не отразяваха
най-добрите новини от Сърбия по това време."
Сръбският телевизионен коментатор Небойша Вишкович разказва за
първия турнир от Големия шлем, който е отразявал. „Беше Откритото
първенство на САЩ през 2001-ва, точно преди атентатите в Ню Йорк
от 11 септември - спомня си той. - Когато казвах откъде съм,
обикновено реагираха: „Къде?", защото аз го прошепвах. След тенис
еуфорията обаче нещата се промениха много. Когато правя анализи или
давам интервюта, хората от останалите телевизии понякога ме питат
откъде съм и когато кажа „Сърбия", те ми отвръщат с вдигнат палец за
одобрение. Защото нещо хубаво се случи, нещо хубаво дойде от Сърбия
- не само Новак, но и жените в тениса - Ана и Йелена. Сега мога да
казвам, че съм от Сърбия с гордост."
Самата Ана Иванович заявява: „Много пъти са ме питали дали е без -
опасно да се ходи в Сърбия. Когато срещам хора на турнирите по света
и те питат откъде съм и аз казвам Сърбия, те често ме питат дали всичко
е спокойно у нас. Отговарям, че е нормално и безопасно. Във филмите
всички гангстери и престъпници, всички лоши момчета са сърби или
руснаци, така че това съвсем не е справедливо. Наистина се надявам
хората по света да имат по-добра представа за Сърбия."
Всичко това илюстрира колко е важно за Сърбия да има международен
модел за подражание и наистина някои от интервюираните в тази книга
обясняват, че инстинктивната реакция на думата „Сърбия" е след ната:
„А, Новак Джокович..."
Отговаряйки на всички тези известни имена, които смятат, че той е
най-добрият посланик, който Сърбия може да има, Джокович казва:
„Това е голяма отговорност. Чувствам едно напрежение. Това е, защото
нашият път към успеха е по-труден. Това е конкретно за нас, сърбите,
и най-вече заради миналото, което сме имали, заради историята и
войните. Трябва да работим повече, за да бъдем забелязани и оценени."
Не че Джокович има някакви проблеми със забелязването, всъщност
той изглежда е роден артист. Беше канен на много от големите
американски телевизионни предавания и с удоволствие участваше във
всички публични прояви, от които много от тенисистите биха избягали.
Изпя песен на „Евровизия" през 2008 г., на която домакин бе Белград.
Помолен да участва в модно шоу в Монреал през 2009-а, той разкъса
копринен халат, за да разкрие съвсем оскъдни слипове отдолу. В края
на 2010 г. позволи да бъде завързан за крилото на двукрил самолет,
ходейки отгоре по него и удряйки топки за тенис, в реклама на неговата
компания за ракети Head („Майка ми ме попита защо съм го направил -
беше лудо, едно от най-лудите неща, които съм правил в живота си със
сигурност."). Но всичко това има голяма стойност за неговата държава
и за неговия образ на шоумен. Когато през август 2011-а сръбско-
американската писателка Ана Митрич анализира появяването на
Джокович в нощното шоу на Джей Лено, тя каза: „Преди Джокович
тримата „най-известни" сърби бяха диктаторът Слободан Милошевич и
военните „лидери" Радован Караджич и Ратко Младич (и тримата се
оказаха подсъдими на Трибунала за военни престъпления на ООН в
Хага). Те не са точно типът хора, които получават покана за шоуто на
Джей Лено."
Може би има една област, която не е достатъчно добре използвана от
широкоспектърния изпълнителски талант на Джокович. Всеки април по
време на Мастърса в Монте Карло играчите имат галавечеря с „Шоуто
на тенисистите" - форма на кабаре, където всички спортисти се
отпускат, правят шеги и се забавляват по всякакъв начин, често
влизайки в образа на свои колеги професионалисти. Джокович винаги
участва в шоуто, откакто има достатъчно високо класиране, за да може
да играе на турнира в Монте Карло. Една година изпълни
предизвикващия сексуални асоциации хит на Джесика Симпсън (These
boots are made for walking) само no бельо. Би било грешно да се смята, че
„Шоуто на тенисистите" е люпилня за таланти, които единствено чакат
да бъдат открити - доста от сцените и изпълненията са под всякаква
критика, а много от по-добрите разчитат на някакви вътрешни шеги и
невинаги могат да бъдат разбрани от някой, който е извън корта или
съблекалните. Но когато топ състезател има желание да покаже и по-
развлекателната си страна, все пак има смисъл да го направи на по-
голяма сцена. Джокович говори за „Шоуто на тенисистите" в Монте
Карло като за едно от любимите събития през годината и казва, че е
много щастлив да участва, „стига ситуацията да е подходяща и да
чувствам, че имам желание и да имам одобрението на хората за това".
Въпреки че той е много по-напред от всеки друг в Сърбия от гледна
точка на международния си профил, Джокович далеч не е сам. Четири
месеца след своята първа титла от Големия шлем през 2008 г. в Мелбърн
Ана Иванович спечели „Ролан Гарос" и стигна до върха на световната
ранглиста, така че тя и Йелена Янкович също бяха идеални посланици
на своята страна. Иванович казва: „Беше наистина огромна чест за нас
като спортисти да представляваме Сърбия. Мисля, че спортът сплотява
хората и никой не те съди по това откъде си; съдят те по това какво
постигаш. По някакъв начин аз, а мисля и всички останали чувствахме,
че имаме шанс да подобрим образа на страната ни. Няколкото пъти,
когато сме имали възможността да се срещнем с нашия президент
(Борис Тадич), той винаги показваше, че оценява и е благодарен за това.
Казваше: „Вие сте най-добрите посланици, които имаме." Това, което
прави Новак, сега е невероятно и то помага толкова много на страната
ни. Той ми каза, че е голяма чест и шанс да покаже едно различно лице
на Сърбия пред света и да демонстрира, че и ние имаме забавни хора."
Джокович не е просто добър модел за подражание - начинът, по който
той се отнася към своята националност, е част от това, което светът
намира за привлекателно. Новак е патриот и никога не пропуска
възможността да рекламира Сърбия. Майка му е от хърватски произход
и не е изненада, че някои от най-добрите му приятели са хървати (Иван
Любичич и Марин Чилич). Но имайки предвид как Сърбия и Хърватия
воюваха помежду си в началото на 90-те години на миналия век, този
факт не е без значение. А на награждаването в Монреал през 2007 г.
Джокович беше представен погрешно от водещия на церемонията като
хърватин. Новак се засмя, отвръщайки: „Нямам против да ме наричате
хърватин. Сърби и хървати, почти същото е. Ние всички сме хора." В
интервю за хърватски вестник Джокович заяви: „Аз се поставям над
всички националистически идеи. За някой, който живее в чужбина, е
много трудно да направи разграничение между нашите хора, нашите
граници, кои сме ние, какво сме ние. Затова аз не се обиждам. Знам
колко много усилия ми струва да обясня откъде съм и къде са тези
планински Балкани."
Въпреки че Джокович винаги ще е интернационалист по някакъв свой
начин, той вероятно е бил подпомогнат повече, отколкото се вижда с
просто око, от приятелството си с Иван Любичич. Хърватин, роден в
Босна от смесен босненско-католически брак, Любичич можеше да
избере една от поне три националности, но в крайна сметка стана
национален герой на Хърватия. „Чувствам се като част от света - казва
той. - Никога не съм бил националист. Хората смесват национализма с
патриотизма, а това са две различни неща. Обичам да играя за страната
си и да подкрепям страната си, но това не значи, че мразя другите.
Напротив - аз уважавам всички. Веднъж като си обиколил света с други
хора, не можеш просто да се затвориш на едно такова малко място."
Любичич се чуди дали силното сръбско самосъзнание на Джокович му
е попречило да стане една още по-голяма световна звезда. „Мисля, че
той свърши невероятна работа - не съм сигурен колко хора в Сърбия
оценяват това - коментира хърватинът. - Но Сърбия имаше наистина
отрицателна репутация в миналото и знам, че той направи много и дава
всичко от себе си, за да я промени. Може би някои хора не гледат на
него като на голяма световна звезда, защото той е наистина горд да бъде
сърбин и поставя Сърбия на първо място през цялото време. Джокович
се опитва да популяризира страната си по-силно от всеки друг преди
него може би защото усеща, че репутацията на страната му не е
правилна и той иска да промени това."
Американецът Тод Мартин, който беше член на треньорския екип на
Джокович през 2009-2010 г., разказва интересна история за дипломата
Новак: „Той със сигурност добре познава историята на своята собствена
страна и отношенията й с другите държави. Също така е социален
човек, така че не пропуска възможността да пътува по света и да се
среща с различни култури и като цяло живо се интересува от всичко.
Това означава, че имаше моменти, в които аз бях единственият
американец, заобиколен от много хора от Балканите и славянските
региони. В един момент ми беше много трудно да бъда този човек, без
да познавам добре Сърбия. А сръбско-американските отношения никога
не са заемали централна част от моето обучение. Един човек, с когото
се запознахме - не помня дали беше сърбин, хърватин или словенец, -
смяташе, че американското правителство е виновно за някои от
проблемите на своята страна през годините. Той може и да беше прав,
а аз се нуждаех от малко по-добро разбиране на ситуацията, каквото
нямам, така че предпочетох да си замълча, което не е много трудно за
мен. Но този човек беше особено агресивен в своето мнение и усетих,
че Новак положи огромни усилия да обясни гледните точки, без
непременно да заема нечия страна и без да разочарова приятеля си, така
че това, което каза, не беше конфликтно. Бях впечатлен от поведението
му и от начина му на разсъждение.“
Като се има предвид бойната репутация на Сърбия по света през 90-те
години на миналия век, възниква въпросът дали Джокович може по
някакъв начин да потуши отрицателния ефект по света от лошия образ,
създаден на страната му от войната. Забелязва се двойствената роля,
която играе Джокович - веднъж като сърбин и втори път като гражданин
на света. Като гражданин на света съзнава необходимостта от
помирение и ролята, която признаването на престъпленията играе в
това помирение. Обаче като сърбин трябва да бъде верен на страната
си. Ето защо понякога изглежда повече като воин, когато играе за
Сърбия, и повече като спортист, когато играе по най-великите кортове
на света. Ето защо понякога той трябва да действа внимателно.
Например като заклет привърженик на футболния отбор на „Цървена
звезда" са му предлагали да си сложи фланелка на отбора за публични
снимки. Но „Звезда" в последните години се спонсорира от
противоречивия руски енергиен гигант „Газпром". И Джокович, който
има представа за съмнителната репутация на „Газпром" на Запад,
внимава да не прекалява със случаите, в които облича фланелката.
Наблюдателният сръбски спортен журналист Зоран Милославлевич
отбелязва: „Това, което го води, са неговият патриотизъм и желание да
представя Сърбия по най-добрия възможен начин. В това има голяма
доза предизвикателство за него. Силата, която го бута напред, е
желанието му да покаже, че Сърбия не е агресивната страна от
миналото, а модерна и цивилизована държава. Той прави това с добрите
си маниери, езикови умения и добро чувство за хумор."
На фона на всички приказки, че представлява Сърбия в чужбина, е
важно да не се пренебрегват качествата му да помогне за изглаждането
на все още скритото разделение между държавите от бивша Югославия.
Неговият произход на човек, роден в Сърбия, с баба и дядо хървати и с
корени от Черна гора и Косово, не е много по-различен от смесения
произход на Тито, например. И докато има много хора в земите на
бивша Югославия със смесен етнически произход, значението на този
произход при един толкова известен герой като него може да бъде от
голямо значение. Деян Петрович казва за мястото на Джокович в
Сърбия: „Ноле може да бъде като Тито, да обединява хората, със
сигурност тези в Сърбия, а защо не и от останалите държави от бивша
Югославия?"
Самият Джокович признава: „Всъщност аз обичам всички бивши
югославски държави, включително и Хърватия, независимо от ужасната
война. Не съм човек, който задържа лоши чувства в себе си задълго,
природата ми е да прощавам. Може би това е, защото не съм преживял
най-ужасното от войната, защото не съм загубил семейството и дома си
като други хора, за които е много трудно да простят или забравят. Но
ако трябва да съм честен, не мисля, че ние като страни имаме още
причини да воюваме. Медиите често подклаждат огъня. Тъкмо когато
започваме да забравяме, те продължават да ни напомнят и да ни дърпат
към миналото, което не помага особено."
Въпреки че всичко това говори за Джокович като за държавник и
дипломат, важно е да не се създава грешното впечатление, че звярът в
него си е отишъл по някакъв начин. Той все още е там до голяма степен
и въпреки че Новак знае как да го държи зад решетките, понякога се
появява.
Най-забележителният от тези случаи беше в края на маратонския мач
на финала на Откритото първенство на Австралия през януари 2012 г.,
когато, след като се здрависа със съдията на стола и прегърна Рафаел
Надал, Джокович разкъса тениската си, изрева от дъното на гърдите си
и тръгна към екипа си. А езикът на тялото му беше не толкова като на
голмайстор, който иска да прегърне съотборниците си, а по-скоро на
воин, който иска да покаже кой е водачът на глутницата. Създаваше
усещане, подобно на маорския танц хака, с който ръгбистите от Нова
Зеландия поздравяват и плашат съперниците си преди мач.
Но понякога усещането, че звярът никога не е много далеч, се появя-
ваше, когато нещата се объркат. На финала на „Уимбълдън" през 2013
г., когато Джокович започна да има чувството, че всичко е срещу него,
той за кратко загуби част от самообладанието си към края на втория сет
и се разкрещя на съдията на стола Мохамед Лаяни, след като беше
изхабил и трите си опита за оспорване. Това обаче беше нищо в
сравнение със словесната разпра с друг съдия, Али Нили, на
полуфиналите на Мастърса в Шанхай през октомври 2013-а срещу Жо-
Вилфрид Цонга. Тогава Нили направи съвсем правилно отсъждане.
Джокович не отигра една топка и след като съперникът му използва
успешно електронната система за отчитане, спечели точката. Друг
такъв случай е 7-минутният монолог в защита на наказания заради отказ
от допинг проба Виктор Троицки на финалите на АТП-Джокович
започна спокойно и рационално, емоциите постепенно взеха връх и той
завърши почти с тирада. Задачата му следователно е да поддържа
всичко в баланс. Неговият бивш асистент-треньор Душан Вемич
разказва: „Когато успее да налучка баланса в емоциите си, той е толкова
близо до съвършенството, колкото е възможно. Ако е твърде мек, това
не е добре. Ако е твърде необуздан, също не е добре. Но когато всичко
е дозирано точно колкото трябва, той е забележителен тенисист.
Тенисът е спорт, в който днес повечето състезатели са много изравнени.
Но когато Новак е на точното място, е удивителен за наблюдаване.
Когато играе за себе си, изглежда, че понякога е малко по -напрегнат.
Но когато играе за страната си, винаги е много съсредоточен, много
фокусиран, излъчва положителна енергия. Особено когато го прави
пред собствена публика - наистина извлича всичката тази енергия от
трибуните и винаги се представя невероятно. Спортът е страхотно
нещо, той може да изведе младите хора от потенциално грешен път, но
понякога се нуждае от малко агресия, за да поддържа точния баланс на
нещата."
 Изглежда, че Джокович винаги е бил такъв. Йелена Генчич говори за
пронизващите очи, които са вървели редом с невероятната му
концентрация и способност да се учи. А сръбският коментатор Небойша
Вишкович, който имаше дълга вражда със Сърджан Джокович, си
спомня как е срещнал 12-годишния Новак за пръв път: „Той беше много
любезен, с толкова добри обноски и уважение към моята възраст. И
освен това много уверен и много сериозен - изглеждаше като че ще
стане учен. Новак е много умен. Почти има раздвоение на личността -
едната му личност виждаме ние, а другата може да се види само в
специфични ситуации. И дори като момче знаеше как да се справя с
връзката между нас. Не мога да кажа, че бяхме приятели, но бяхме
близки. Нашите отношения бяха много добри през цялото време. След
трудностите, които имах с баща му, връзката ни остана строго
професионална, но на най-високо ниво. Никога не ми каза нищо (за
проблемите, които Вишкович има със Сърджан - б.а.), аз също никога не му
казах нищо. Нито един от нас не повдигна въпроса. Хората около него
го предпазваха от много от главоболията, които Сърджан причиняваше.
Подобно на баща си, Новак има своята тъмна страна, но за раз лика от
него той знае как да я укроти и кога да я покаже наяве. Просто той е
страхотен тактик."
Може би това е една от недооценените характеристики на това да
бъдеш велик - способността да държиш своята тъмна страна под кон-
трол или поне да я детонираш само в една по-безопасна среда. Роджър
Федерер правеше същото, преодолявайки една гореща, понякога
сприхава страна на своя характер, която заплашваше да му попречи да
се развива, и намираше начини да я освобождава извън корта, така че
да бъде абсолютно ефективен в управлението на своите емоции, когато
играе. Може би затова да участва за купа „Дейвис" беше толкова важно
за Джокович - бе известен и с това, че е недоволен от годишното разпи-
сание на състезанията и хората от Международната федерация по тенис
бяха наясно с това. Въпреки всичко много рядко пропускаше уикендите
за купа „Дейвис". Изглежда се зареждаше от всяко обличане на черве-
ната фланелка на Сърбия и от всеки мач за своята страна. Сякаш това
му позволяваше донякъде да бъде войник на страната си, което няма
как да стане, когато играе индивидуално. Със сигурност Джокович
освобождаваше в по-голяма степен звяра в себе си, когато играеше на
домашен терен мачовете за купа „Дейвис", отколкото в повечето от
своите срещи от професионалния тур.
Друго качество, за което приятелите му говорят, е неговата впечатля-
ваща памет. Някои казват, че винаги помни всеки разговор, което кара
много от приятелите му да внимават какво обещават.
 Хуморът също играе важна роля за него. Тези, които са работили с
Джокович, казват, че има невероятно чувство за хумор. Както и нужда
да го демонстрира. Държи обаче времето за забавление и времето за
работа да са стриктно разделени. „Той е много по-малко забавен, откол-
кото хората си мислят - разказва Тод Мартин, който работи с Джокович
за няколко месеца през 2009 и 2010 г. - И е много по-умен, отколкото
хората си мислят. Когато си с него, не се шегува непрекъснато, а е
много сериозно и интелигентно момче."
Ето защо решението му да излезе на корта с маска за Хелоуин за един
мач в Базел през октомври 2011-а беше много сериозен пробив в разде-
лителната линия, която той поставяше между работата и забавленията.
Това му действие беше и до голяма степен ясен сигнал, че смята своята
работа през годината за завършена към този момент.
Способността му да се забавлява не се влияе отрицателно от това, че
се въздържа от употребата на алкохол. Не е пълен въздържател, но пие
съвсем малко. След спечелването на петия си трофей от Откритото пър -
венство на Австралия през 2015 г. спонсорът на турнира, производител
на вино, постави чаша с шампанско на масата му на пресконференцията
след финала. Първоначално Джокович изглеждаше изненадан, че някой
му предлага алкохол, след това опита малко, каза, че е много хубаво,
премести чашата настрани и повече не се докосна до нея. Друг пример
за неговия умерен подход към алкохола идва през август 2013 г. Нощта
след загубата от Надал на полуфиналите на Мастърса в Монреал той и
негов приятел от Сърбия излизат да се разсеят с нощния живот на града.
Влизат в нощен клуб, купуват няколко бутилки шампанско и прекарват
времето си в компанията на няколко млади жени, които сигурно още
разказват за своя късмет. Но тогава още веднъж Джокович показва
способността си да не прекалява с алкохола и да се забавлява с
достойнство. Въпреки че тази вечер е от онези, в които много от
състезателите биха удавили в алкохол мъката си, той не изпива повече
от една малка чашка и през цялото време се отнася с уважение към
жените, които се умилкват около него. Той очевидно се забавлява, но
има граници, които не преминава както за себе си, така и за тези, с които
е в една компания.
На Откритото първенство на Австралия през 2014-а го попитаха коя е
най-добрата част от това да бъдеш Новак Джокович. Очевидно бе
затруднен от въпроса и се замисли за няколко секунди, преди да отго-
вори. „Обикновено не обичам да говоря много за себе си - отвърна той.
- Оставям това на другите хора, но за мен е важно винаги да помня
откъде идвам, да бъда благодарен за живота, който имам, и разбира се,
да ценя и уважавам всеки момент, прекаран на корта. Нищо не вземам
за даденост. Да знаеш винаги тези неща е най-доброто от това да бъдеш
Новак Джокович."
Един елемент от живота на Джокович, който е труден за оценка от по -
светския западен свят, е ролята на Сръбската православна църква.
Грешно би било да се предполага, че той е силно отдаден християнин,
но ритуалната роля на църквата в живота на Сърбия е значителна и тя
слага сериозен отпечатък върху неговия живот. Винаги носи кръст като
медальон на врата си и често се прекръства и гледа към небето, след
като спечели мачовете си.
Също така дарява средства на църквата и през април 2011 г. бе награ-
ден с Ордена на св. Сава - I степен от сръбския патриарх. Това е най-
високият орден, даван от Сръбската православна църква. Връзката
между наградата и финансовите дарения за благотворителност е здрава
и за получаването й почти има тарифа, която възлиза грубо на около
100 000 евро. Джокович със сигурност е дал много повече най-вече за
да помогне на сръбския народ и светите места на църквата, особено в
Косово и Метохия. „Тази награда със сигурност е най-важната, която
някога съм получавал - заяви той на церемонията при награждаването.
- Като религиозен човек за мен е трудно да намеря подходящите думи
да опиша чувството си на благодарност за увереността, която тази
награда ми дава. Тя може да бъде спечелена само с усилен труд и вяра
в собствените сили, вяра в хората, които обичаш, и вяра в Господ." По -
късно Джокович бе удостоен и с ордена „Звездата на Караджордже" -
най-високата светска награда, която човек може да получи в Република
Сърбия.
Историята помни няколко преродени тенисисти през годините, много
от които демонстрират своята религиозност съвсем открито. Сестрите
Уилямс често благодарят на Йехова в интервютата и церемониите по
награждаванията си, а Майкъл Ченг никога не изпуска възможността да
благодари на Господ, когато държи реч на награждавания и на
спонсорски събития. Джокович не е в тази категория и рядко спонтанно
ще сподели нещо, свързано с вярата си. Но присъствието на вярата -
дори и да е по-ритуална, отколкото добре обмислена, без съмнение е
фактор, който му позволява да държи звяра в себе си затворен и да не
го допуска да се меси в работата му.
В споровете, които заобикаляха Сръбската федерация по тенис след
успеха на купа „Дейвис" през 2010 г., нямаше съмнение, че семейство
Джокович (и особено Сърджан) смяташе да създаде своя конкурентна
асоциация, която според тях би трябвало да остави развитието на сръб -
ския тенис в ерата на Джокович и ерата след Джокович в едни по-добри
ръце. Докато повечето медии се фокусираха върху свалянето на
Свободан Живойнович и неговата замяна с политика и дипломат в ООН
Вук Йеремич, истинската промяна беше разделянето на поста на
Живойнович на две - президент на федерацията и председател на борда.
Йеремич стана президент на федерацията, което всъщност означава, че
той председателства годишното общо събрание, докато председател на
борда бе Топлица Спасойевич.
Бившият баскетболист Спасойевич е един от най-успешните бизнес-
мени в Сърбия, развивайки компанията си Ай Ти Ем от нулата до
работна сила с 1400 служители в седем държави. Компанията бе
дистрибутор за „Найк" в Русия след разпада на комунистическата
система и има други контакти на най-високо ниво в света на спорта. Но
Спасойевич имаше чувството, че „благородството задължава" (или
може би по-правилно би било „богатството задължава") - една вяра, че
успехът му в бизнеса изисква той да даде нещо обратно на обществото.
И застана начело на различни асоциации и инициативи, включително
Сръбската търговска камара и няколко граждански сдружения. За малко
беше президент и на клуба „Цървена звезда", а през 2011 г. пое поста
председател на борда на федерацията по тенис.
С големия си опит в спорта Спасойевич е наблюдавал какво работи в
Сърбия и какво не. Впечатлен е как баскетболът тръгва нагоре след
бума на Югославия през 70-те и 80-те години и как сръбското
волейболно братство стъпва върху успехите си от последното
десетилетие. Благодарение на всичко това той подготвя план с четири
точки как може да се извлече максимумът от ерата на Джокович за
сръбския тенис. Първо - той иска да подобри инфраструктурата на
тениса в страната, за да има повече кортове и тенис съоръжения. Чертае
бъдещи планове за национален тренировъчен център, от който да се
появи национално училище за тенис или академия. Второ - иска да
увеличи броя на турнирите в Сърбия. Но не състезанията, които
привличат топ състезателите (това е грешката, която Германия направи
в ерата на Бекер-Щих-Граф, и когато тримата се отказаха, повечето
турнири на германска земя се оказаха икономически неизгодни), а
такива за по-нископоставени състезатели, за да им се осигури
конкуренция, така че те да се развиват, преди да им се наложи да
пътуват в чужбина. През 2010 г. Сърбия имаше 10 фючърс турнира
(нивото под чалънджър турнирите, така че те обикновено привличат
състезатели, които се намират между №1000 и №250 в ранглистата).
2013 година те вече бяха 22 и броят им се увеличаваше постоянно, а
сега има 400 местни рейтинг турнира. Трето - има планове да се дават
безвъзмездно средства на най-талантливите младежи, за да им се
помогне при разходите, които са необходими, за да направят прехода от
обещаващи младежи до състезатели от професионалния тур.
Федерацията подпомага 30 деца, които получават между 15 000 и 30 000
евро на година, а понякога и повече - най-добре представилият се
младеж на Сърбия Никола Милойевич получи 120 000 евро за
подготовка и участия от федерацията през 2012 г. И четвърто - има
програма за обучение на повече треньори и съдии. Ако всичко това се
постигне на теория, всяко дете в Сърбия, което има талант и иска да
играе тенис, може да намери съоръжения, подкрепа и конкурентните
възможности за развитие, от които се нуждае, без да му се налага да
пътува за това в чужбина.
Какво ще се смята за успех на федерацията? „Бихме искали още един
Новак", скромно казва Спасойевич, знаейки много добре, че
състезатели като Джокович са изключително редки явления. Със
сигурност шансовете за някой от братята на Джокович изглеждат все
по-малки. Марко влезе в световния Топ 600 през 2012-а, но след това се
срина. Докато на 18 години Джордже все още има време, но повечето
негови връстници, които са се насочили към Топ 100, са направили
повече от Джордже. Неговият пример за подражание трябва да бъде
Патрик Макенроу. Седем години по-малък от знаменития си брат Джон,
Патрик имаше малка част от таланта, но все пак направи кариера като
стабилен играч на сингъл и топ играч на двойки и стана доста по -
успешен капитан за купа „Дейвис" от Джон.
Спасойевич може да открие, че наследството на ерата „Джокович" е
Сърбия да има половин дузина състезатели в световния Топ 100 дваде -
сетина години по-късно дори ако по-голямата част от тях са между мес-
тата 50 и 100, отколкото в Топ 50. Непосредственото бъдеще на
страната в тениса не изглежда зле, Никола Милойевич и Лаело Джере
изгряха в юношеските кръгове и си проправят път към
професионалните ранглисти; всъщност Сърбия дори имаше лукса да
класира две момчета в световния Топ 3 за кратък период през 2013 г.
Милойевич изкара един период, работейки с Деян Петрович, който
беше първият пътуващ треньор на Джокович. Петрович знае колко по -
лесно е за Милойевич, отколкото за Джокович, да атакува върховете в
тениса. „Без съмнение Новак играе огромна роля в цяла Сърбия за раз -
витието на тениса - смята Петрович. - Въпрос на време е сега клубовете
да се организират и да извлекат максимума от този бум. Много малки
деца искат да са като Ноле, така че те търсят най-добрите тенис клубове
там, където живеят. Много деца избират отборните спортове по финан -
сови причини, защото разходите не са толкова големи. Наследството на
Новак вероятно ще бъде един поток от състезатели между тридесетата
и стотната позиция в световния Топ 100."
 Интересно е, че въпреки безспорната полза от участието на Джокович
в тренировъчни кампове с подрастващи у дома стратегията от 4 точки
на федерацията не е зависима от него. „Ние знаем, че той има нужда да
си почине, когато е тук - казва Спасойевич. - Искаме да прави колкото
се може повече, но неговата истинска и най-ценна стойност за нас е като
модел за подражание. И бихме желали да се задържи на върха колкото
се може повече."
Причината, поради която Спасойевич може и да успее там, където
другите са се провалили или може да се провалят, не е неговият опит,
въпреки че очевидно и той е от полза. Това по-точно е вярата, че
неговата работа трябва да бъде невидима, затова той въобще не се
опитва да стои в светлината на прожекторите. Едно от първите
дипломатични неща, които направи, след като наследи поста от
Живойнович, беше да му осигури роля като почетен пожизнен
президент на федерацията. Това позволи на Живойнович да бъде
посланик на сръбския тенис, да върши приятната страна на тази роля,
което приляга на неговия безгрижен характер. Да участва в комисията
за купа „Дейвис" на Международната федерация по тенис и в други
нейни органи и да остави подробностите на по-практични и по-
организирани хора. Спасойевич, висок и красив мъж със спокойно
присъствие, също тихо и задкулисно се сближи със Сърджан Джокович.
Заплахите на Сърджан да създаде конкурентна национална асо циация
вече са минало, а Спасойевич говори за „стабилна дългосрочна връзка"
със Сърджан и Горан. Така че може би мирът постепенно се възцарява
в редиците на сръбския тенис. Ако е така, шансовете на страната да
извлече полза в дългосрочен план от наследството на Джокович са
добри.
Но планината, която трябва да се изкачи, все още е висока. „Ние имаме
само хиляда деца, които играят тенис - оплаква се Богдан Обрадович,
капитан на Сърбия за купа „Дейвис" и собственик на академия в
центъра на Белград. - В Китай имат 50 милиона деца, които играят
тенис, а в САЩ - 10 милиона. Дори държава като Австралия има един
милион, а ние имаме само хиляда. Има вероятно около 100 000 деца в
Сърбия, които искат да играят тенис, но това е толкова скъп спорт, че
те дори не опитват, защото нямат средства."
Истината е, че въпреки Джокович Сърбия не разчита на тениса, за да
осигури мястото си в световното спортно съзнание. Сърбия е
сравнително малка страна в една част от глобуса, където много „нови"
държави избуяха в последните две десетилетия. Така че, ако иска да се
отличи, трябва да го направи по друг начин.
Икономически страната декларира намерението си да бъде част от
Европейския съюз. В случай че тя стане член в следващите около 5 -8
години, ще добави тежестта на комбинираната сила на ЕС в световните
дела. Въпреки че някои със сигурност биха спорили, че страната може
да стане просто още една малка държава членка и по този начин да
загуби част от своята идентичност. Хармонизираните минимални
стандарти, които Сърбия ще бъде задължена да подпише в огромен
набор от социални и промишлени сфери (всичко от ограниченията в
работното време до количеството на сяра в дизеловото гориво),
съществуват, за да гарантират горе-долу равни условия за търговия за
всички членки на съюза и нямат за цел да претопят културата на
страната. Но някои граждани на ЕС чувстват, че мълчаливото съгласие
с правилата на съюза наистина разрежда тяхната национална и
регионална култура. А някои непокорни народи като сърбите могат и
да се затруднят с това.
Пушенето е интересен социален барометър в това отношение. Факт е,
че някои треньори по тенис в Сърбия не показват дори искрица сму -
щение, когато палят цигара в заведение. А основното в работата им би
трябвало да бъде насърчаването на високо ниво на физическа подго -
товка и здравословен начин на живот. Това свидетелства колко здраво
е навлязло пушенето като част от местната култура. В същото време
храненето в традиционен сръбски ресторант прилича на пътуване назад
по алеята на спомените за хората от западните европейски страни,
Америка и Австралия. И то облечени с дрехи, напоени със застоял дим
на следващата сутрин. ЕС не забрани пушенето, но ресторантите в
страните членки на ЕС са длъжни да предлагат зони за непушачи, така
както има на други обществени места, като някои хора смятат, че това
е първа стъпка към пълната забрана. Ресторантите и кафенетата
„Новак" са първите в Сърбия, които предложиха зони за непушачи
(както и опции като безглутеново меню). Така че Джокович помага на
своите хора заедно да извървят пътя към един по-здравословен начин
на живот. Но сърбите могат да бъдат решителни в правото си да пушат
почти толкова, колкото са горди, че са различни от хората на Запад.
Въпреки своите традиционни дипломатически, религиозни и езикови
връзки с Русия Сърбия е малко вероятно да срещне същите трудности
по пътя си към Европа, каквито имаше Украйна. Москва вероятно би
била по-малко притеснена от стремежа на Сърбия на Запад, отколкото
при този на Украйна - в края на краищата източните съседи на Сърбия
- Румъния и България, са членове на ЕС от 2007 г. насам, Сърбия не е
толкова важен икономически партньор на Русия, колкото е Украйна,
която има и обща граница с нея. Сърбия е била важна за Русия в
последните десетилетия на XIX век, но сега е твърде малка, за да бъде
от голямо значение за Москва. За разлика от нея Украйна е много по-
голяма като площ и включва сериозна част от Черноморското
крайбрежие на бившия СССР до анексирането на Крим от страна на
Русия в началото на 2014 г. Оттогава стратегически значимите
пристанищни градове Севастопол и Ялта на Кримския полуостров са
обратно под контрола на Москва.
Трудно е да се намери индустрия, в която Сърбия да може да изпъкне
на международната сцена по начина, по който Бразилия и Кения блестят
с кафето си, Аржентина с тангото си и безбройните градове и държави
с туристическите си забележителности. Ако филмът на Кустурица по
романа на Андрич „Мостът над Дрина" стане хит, тогава и Балканите
могат да станат голяма културна забележителност. Сърбия може да се
възползва от голяма част от последващия туризъм. Въпреки че
Вишеград и Андрич - град всъщност не са в Сърбия, а точно след
границата в Босна. Макар и в тази част от Босна, която е предимно
населена със сърби и наречена Република Сръбска (това само по себе
си създава противоречивост в проекта на Кустурица).
Изглежда като че най-добрият шанс на Сърбия да получи междуна-
родно признание е чрез друг спортен успех. Най-благодатен е футболът
и ако „Цървена звезда", „Партизан" или сръбският национален отбор
успеят да намерят своето златно поколение от играчи, страната може да
се радва на по-голяма международна слава, отколкото има в момента.
Но отново не Сърбия, а Хърватия получи огромен тласък в това
отношение, като завърши на трето място на световното първенство по
футбол през 1998 г. Но въпреки това колко е висок профилът на
страната в международното признание днес? В един претъпкан
глобален световен спортен пазар, в който повече от 200 страни участват
в летните олимпийски игри, е много трудно да направиш впечатление,
ако не си някоя от традиционно големите нации. В това отношение да
имаш едно велико име за знаменосец като Джокович по време на
откриването на летните олимпийски игри Лондон 2012 нямаше как да
не обърне световното внимание към Сърбия.
Джокович, разбира се, ще си е сърбин и като спре да играе тенис. Но
въпросът с позицията на Сърбия в света води до въпроса какво ще прави
Джокович, когато най-накрая окачи ракетата на пирона. Със сигурност
ще се справи много добре като телевизионен коментатор, като забавен
изпълнител в тура за ветерани (особено със своите актьорски
способности), а може по всяко време да стане и капитан на Сърбия за
купа „Дейвис".
„Той може да прави каквото си иска - казва неговият приятел Иван
Любичич. - А също мога да правя каквото си искам, а аз съм само
няколко процента от това, което е той. Мога да ви кажа, че няма да
седне и да си почива, това е сигурно. Капитан за купа „Дейвис" или
телевизионен коментатор? Май за него е ниска топка. Мисля, че трябва
да има важна роля там, където той чувства, че може да направ и
разликата."
Точно това отразява общият консенсус на интервюираните за тази
книга - Джокович ще иска нещо по-амбициозно. Нещо, в което той може
да направи разликата. Въпросът е какво?
Има три очевидни области, в които той може да се развива: някои
административни позиции в тениса или спорта като цяло, дипломатиче-
ска или политическа кариера.
Когато Йелена Генчич почина, Джокович говореше за продължаване
на нейното наследство. Думата „наследство", използвана за Генчич,
може да означава много неща, но най-очевидната област би била
развитието на тениса. Дори сега при неговата страст към играта и към
страната си той винаги е готов да тренира с младежите на Сърбия.
Фактът, че в качеството си на номер 1 в света е имал доста разговори с
водещите фигури в тенис администрацията, означава, че той има стаж
по отношение на начина, по който се управлява играта, и има шанс да
развие свои собствени виждания и идеи за това как тя да се управлява
по-добре.
Телевизионният коментатор Небойша Вишкович споделя: „Той е
човек с толкова разностранни интереси, че не мога да си представя с
какво може да ги запълни изцяло в бъдеще. Когато гледам Владе Дивац
- той беше най-великият баскетболист на Югославия, сега е президент
на Сръбския олимпийски комитет. Докато играеше, трудно можех да си
представя, че ще направи това по-късно. Така че едва ли може сега да
се каже какво ще прави Новак, когато спре да играе..." Самият
Джокович говори с уважение за отговорността, която е поел Дивац.
Това само по себе си не значи, че той ще търси нещо подобно, но не
изисква голямо въображение да си го представим като президент на
Сръбската федерация по тенис, Сръбския олимпийски комитет или
нещо от този ранг.
Популярността му в Сърбия и уважението от страна на неговите
съграждани означава, че една политическа кариера винаги е възможна
за Джокович. „Ако иска да се включи в политиката, аз ще му помогна -
обяви бившият президент Борис Тадич (той удобно не отчита
възможността Джокович въобще да не се нуждае от неговата помощ в
това отношение. А и Тадич не се ползва с най-добро име сред средната
класа в Сърбия). - Ако той се кандидатира за президент, ще спечели."
Джокович вероятно би спечелил сега, но политиката е много по-сложно
нещо от това просто да се възползваш от популярността си.
Трябва да се правят коалиции, понякога с малко вероятни съюзници.
Да се формулират програми, които да са достатъчно изпълнени със
смисъл и автентични, за да привлекат вниманието на обществеността.
А и е необходимо влияние над разпространяваната информация. В
епохата на 24-часовото покритие на новините и мелницата за слухове,
каквито са социалните медии и необхватният интернет, управлението
на новините е жизненоважно. Много честни политици се захващате
това, имайки идеята да кажат нещата в прав текст и да дадат честни
отговори. Но след това осъзнават, че този подход рискува да извади на
преден план политическият дневен ред на този, който задава въпросите,
а не дава отговорите. Така че те се затварят в себе си, стават по -
внимателни в това, което казват, и скоро стават също толкова
безцветни, колкото техните колеги. Способен ли е Джокович да играе
точно тази игра? Дали изобщо иска да го прави? Той казва „не", въпреки
че това някога може да се промени.
Душан Вемич, който прекара много време с Джокович през послед -
ните години, вярва, че Новак осъзнава какви са клопките в политиката.
„Не мисля, че той ще влезе в политиката - споделя Вемич. - Не мисля,
че той се интересува от това. Но ако наистина се захване с политика,
това вероятно ще бъде с една голяма идея, с която той би искал д а
направи разликата." И когато Деян Петрович казва: „Ноле може да бъде
като Тито, да обединява хората", може да е прав. Но как точно да стане
това? Джокович със сигурност ще се нуждае от конкретна роля и е
трудно отсега да се види каква може да бъде тази роля.
Вишкович изглежда има същото мнение като Петрович и Вемич.
„Новак прави за Сърбия страхотни неща, с които никой друг не може
да се похвали - казва Вишкович. - Ако се кандидатира за президент, със
сигурност ще спечели. Но неговото семейство е много по-назад в
оценките на хората, защото той и те представляват Сърбия по много
различен начин. Смятам, че това, което той в един момент със
сигурност им каза, даде своя резултат. Защото поведението на хората
от неговата фамилия беше позорно. Хората в Сърбия са се нагледали на
грозни неща и затова искат да се случват хубави - Новак е симпатичен,
но семейството му не е. Така че, да, той може да бъде президент, но би
било много по-умно да стане посланик."
Така че какво да кажем за една посланическа или дипломатическа
роля? Важно е да се наблегне, че термините тук се използват в по-широк
смисъл, защото ролята на един посланик на една държава в чужда
столица или дипломат, представляващ правителството в международни
преговори, е много прецизна и ограничена. Джокович вече е световен
посланик на своите компании за облекло и ракети, без съмнение има
стотици фирми, които с удоволствие биха искали той да ги
представлява и да каже добра дума за тях. Но това ще може ли да
удовлетвори напълно един човек с неизчерпаема енергия и активен, но
фокусиран ум. Не смятам, че ще му е достатъчно.
През 1980 г. тогавашният президент на САЩ Джими Картър назначи
бившия световен шампион по бокс в тежка категория Мохамед Али за
специален посланик на САЩ в Африка. Али обиколи много от африкан-
ските страни да ги насърчи да се присъединят към бойкота на САЩ на
олимпийските игри през 1980 г. в Москва в знак на протест срещу инва-
зията в Афганистан от страна на СССР през декември 1979 г. Лесно е
да си представим Джокович да изпълнява подобни задачи. Особено ако
има намесени деца, което ще съвпадне с работата на фондацията му,
или пък става дума за мирна кауза. Това би му позволило да каже, както
го направи на Откритото първенство на САЩ през 2013 г., че е „изцяло
срещу всякакъв вид оръжие, всякакъв вид въздушен удар или ракетна
атака". Но подобно нещо би било една краткосрочна ангажираност. По-
лесно е да си го представим да заема някаква международна
благотворителна позиция или дори пост в ООН, което би било развитие
на неговата работа като посланик на УНИЦЕФ.
„Мисля, че посланическата функция е възможност за много момчета,
които са играли тенис - казва двукратният финалист за Големия шлем
Тод Мартин. - Тенисът е глобална игра. В един момент трябва да се
бориш като куче с някого, който се конкурира с теб за същия трофей. В
следващия момент трябва да си в една съблекалня със същия човек.
След това трябва да пиеш коктейл на парти с хора, с които дори не
говорите един и същ език или нещо такова. Това са таланти, които са
подходящи за човек с природа на посланик. Много състезатели могат
да научат необходимото, за да си вършат работата. Но има някои като
Роджър и Новак, които са достатъчно интелигентни, за да научат и
всичко съпътстващо."
Попитан за ролята, в която се вижда, след като дните на корта отминат,
Джокович изглежда си оставя всички врати отворени и казва: „Ще се
опитам да дам колкото се може повече на страната си, но не като
политик. Мисля, че има много начини да се помогне и в момента
избирам да го правя чрез благотворителност и по-точно чрез
фондацията си."
Повечето от световните топ спортисти имат благотворителни фон-
дации, карайки циниците да се чудят дали те са мотивирани повече от
данъчните облекчения, или от истинска загриженост за широкия свят.
Това е труден въпрос - ако правителството взема по-малки данъци,
защото някои граждани плащат определена сума от своя доход на
благотворителни фондации, донорите не се облагодетелстват
персонално. Всъщност те просто решават как да изхарчат част от
данъка, който биха платили така или иначе. Това позволява ли ни да
съдим колко силни са техните мотиви за благотворителност?
При фондацията на Джокович мотивацията е някак по-близо до сър-
цето. В едно писмо обръщение, в което очертава мотивите, които стоят
зад създаването на фондацията, той пише: „Идвам от страна, разкъсвана
от войни. Това е място, където много деца дори не дръзват да мечтаят
за големи неща. Аз бях благословен с подкрепата на цялото ми
семейство през детството си. Те вярваха в мен и мечтаеха заедно с мен.
Днес осъществих детската си мечта. Много е важно за мен да започна
да изграждам своето филантропско наследство сега, докато съм все още
млад и вниманието на хората е фокусирано върху мен. Искам да споделя
това внимание върху работата на моята фондация и така да помагам на
много деца да изпълнят мечтите си. Те могат да се учат от моя пример
- много неща са възможни, ако вярваме и работим усилено."
Джокович създаде фонд „Новак" през 2007 г. По същество това са
събрани пари, които могат и се използват за всякакви странични про -
екти. Например подпомагане на спешната помощ в райони, пострадали
от войни или бедствия, дарения за деца, които се нуждаят от медицин -
ско лечение извън Сърбия, дарения за пътуване на млади състезатели
зад граница и дори финансова подкрепа за поддръжката на исторически
обекти - църкви и манастири. През февруари 2012 г. настъпи промяна в
юридическия субект, който вече се казва фондация „Новак Джокович",
в която като управител влезе съпругата му Йелена. Нейната цел е да се
разшири ролята на фондацията - тя си остава основно върху децата в
Сърбия, но вече се включват и благотворителни дейности по света. През
септември 2011-а Джокович бе обявен за посланик на УНИЦЕФ като
много други елитни спортисти. Но неговата роля е специално за
повишаване осведомеността на долните слоеве на сръбското общество
за възможността от предучилищно образование в страната. Като се има
предвид, че Сърбия има едни от най-ниските проценти на деца, заети в
предучилищното образование (44%) в Европа.
Извън тези дейности Джокович стартира три проекта, подкрепени от
фондацията, които са свързани с идеите на Фридрих Фрьобел -
германски просветен деец от XIX век. Той е разработил теория, че ако
се посрещнат нуждите в „ранните години" (които определя като тези от
3 до 7 г.), децата ще могат да се справят по-лесно с всичко, което им се
случва след това. Фрьобел въвежда термина „детска градина" заради
убеждението, че децата до 7-годишна възраст се учат най-добре, като
играят в градината. И посветените в теориите на Фрьобел негови
съвременници създават училища с малки групи деца на 7 години, като
силно наблягат на ученето извън класната стая. Те били известни като
„малки училища". Лесно е да се види как вярата на Джокович в правото
на малчуганите да мечтаят и грижата и вниманието на Фрьобел към
децата до 7 години си пасват и един от проектите на фондацията на
Джокович е „Школица Живота", което най-добре се превежда като
„Малко училище за живот". Джокович казва на уебсайта на фондацията:
„Проектът се разви като израз на нашето желание да окуражим децата
да мечтаят и също да вдъхновим възрастните да направят всичко по
силите си, за да помогнат на децата да реализират тези мечти. Детските
градини, парковете, игрищата са естествени училища на живота, където
децата играят и учат чрез игра, решават различни ситуации и създават
приятели до живот. Ние искаме тези места да се превърнат в нещо
повече - да станат лехите, в които ще покълнат добрата воля,
истинските ценности, активността, грижата за себе си и грижата за
другите. Това е най-добрият начин да се подпомогнат родителите,
професионалистите в обучението, местните общности и преди всичко
децата, които да възвърнат силата си, увереността си и вярата в живота
- вяра, че те могат да направят нещо за себе си, за своето настояще и
бъдеще. Само по този начин ще се появят нови поколения от отговорни
граждани, от хора, които се грижат един за друг и за средата, в която
живеят."
Проектът „Школица Живота" към момента подпомага четири
училища, но намерението очевидно е да се включат много повече.
В същото време Джокович е осъзнал, че едно добро малко училище
само по себе си може да не е достатъчно, за да помогне на децата да
мечтаят или да реализират тези свои мечти, ако животът в дома на
детето не е достатъчно възпитателен. Ето защо фондацията разработва
голям проект заедно с УНИЦЕФ и сръбското правителство, наречен
„Подпомагане на семейства в риск". Целта е да се предотврати
разделянето на децата от техните семейства. Основно чрез укрепване
на семействата, за да могат да се справят с трудностите и с кризите в
съвместния живот, така че да успяват да осигуряват на своите деца
продължителна и адекватна грижа в безопасна и стимулираща среда.
Екип от „семейни работници на терен" работи с 53 семейства, които
включват 118 деца.
Йелена Джокович разказва: „Тази услуга е необходима в системата за
социална защита по няколко причини. Първо, нашите центрове са пре-
пълнени със семейства в нужда. Социалните работници просто нямат
време за продължителна работа, така че да помогнат на децата да укреп-
нат и да променят поведението си. Те работят с по 300 случая на година,
а нашият екип се нуждае от две и половина години за това, защото се
изисква внимание и отдаденост, както и време, за да се постигнат
резултати. Биологичното семейство на детето е незаменимо и в
повечето случаи няма алтернатива. Разбира се, има ситуации, когато
съществува заплаха за живота на детето и тогава то трябва да бъде
извадено от семейството. Но има много повече ситуации, в които
семействата просто се нуждаят от някой, който да ги напътства, да им
даде предложение, да ги мотивира, да ги заведе на лекар, да им осигури
документи, да запише детето им на детска градина, да им даде съвет как
да се справят със ситуацията. Всички тези семейства трябва доброволно
да се съгласят да бъдат включени в услугата. Ние сме сигурни, че след
шест месеца те ще бъдат много по-силни заедно."
Интересно, третият проект в триото е за детска библиотека за играчки
в Крагуевац, който включва участието на деца от ромски произход, осо -
бено от най-уязвимите групи. Библиотеката дава не само играчки, но и
материали за преподаване и обучение. Имайки предвид начина, по
който ромската общност често е отлъчена от сръбското общество,
проектът не е само в полза на децата, но и разрушава бариерите на
предразсъдъците.
„Нашата мисия е да помагаме на децата от общностите в неравно-
стойно положение да растат, играят и да се развиват в стимулираща и
безопасна среда, докато се учат да уважават останалите и се грижат за
всичко, което ги заобикаля - казва Джокович. - Доста хора по света
познават моята фондация и са се включили в нашата мисия."
Въпреки че фондацията е създадена през февруари 2012 г., реално
започна дейност за набиране на средства на една вечеря в Ню Йорк през
септември същата година, на която бяха събрани 1,4 милиона долара за
начално образование. Седмица по-късно Джокович посети детската
градина на УНИЦЕФ в Лесница и месец след това стартира
инициативата „Дрехи за усмивки" със своя доставчик на облекла
„Юникло" - програма, която цели да подхранва мечтите на децата по
света. За всичко това Джокович беше признат от британската
благотворителна организация за бездомни „Сентърпойнт", която го
удостои с най-високата си награда „Премиер" на турнира по тенис за
ветерани в лондонската зала „Роял Албърт Хол" през декември 2012 -а.
Джокович получи наградата си от принц Уилям, наследника на
британския трон и запален фен на тениса, който е наблюдавал срещи на
„Уимбълдън" и на Откритото първенство на Австралия.
Когато Джокович говори за фондацията си, думата „мечта" винаги
присъства в речника му. „Да вярваме в техните мечти заедно!", пише на
страницата в интернет на фондацията и когато стана посланик на
УНИЦЕФ, той заяви: „Чрез работата ми с УНИЦЕФ искам да помогна
на сръбските деца да реализират мечтите си. Искам да им помогна да
разберат, че имат права и тези права трябва да бъдат защитавани. Искам
те да вярват, че всичко е възможно."
Почти изглежда така, като че това са емоциите, които напират у него
и на които той не може да даде воля до края на мача. Това е идеализмът
му, който е в противовес на всичката тежка работа, която върши на тре-
нировъчния корт и в залата. Това е тази страна на Джокович, която кара
много хора да мислят, че той по някакъв начин ще се обвърже с каузата
да промени света към по-добро. Душан Вемич смята: „Той осъзнава все
повече и повече, че е човек, който обича да дава, и вярвам, че каквото
и да прави в бъдеще, то ще бъде свързано с идеята да помага на хората.
Мисля, че осъзнава, че дейностите му извън тениса вече дават резултат
и това променя към по-добро живота на доста сърби. Затова и много
спортисти по света гледат с по-голямо уважение на Джокович."
Не се ли занимаваме обаче твърде много с Джокович като личност? Не
трябва ли просто да гледаме на него като на човек, чиято страст е да
играе тенис? Който прави това толкова добре, че е един от най-великите
в света и че като интелигентно човешко същество той разбираемо се
интересува от останалия свят, но това е всичко? Можем да го направим,
но със сигурност това би значело да го подценим.
Има три основни елемента във величието на Джокович. Първите два
са характерни за всички успешни спортисти и хора на изкуството -
талант и отдаденост. Някои хора имат таланта, но не притежават
достатъчно отдаденост. Докато други имат по-скромни способности, но
страхотна решимост да успеят, която ги отвежда при други по-
надарени. Съотношението между таланта и дисциплинираното желание
да работиш, за да успееш с него, от дълго време е обект на дискусии. В
трудовете на шведския психолог Андерс Ериксон, смятан от мнозина за
един от водещите световни специалисти, се твърди, че целенасочената
практика е много по-решаващ фактор за успеха, отколкото всичко,
което може да бъде дефинирано като природен талант. Но на базата на
убеждението, че и двете неща са необходими в подходящ баланс за
създаването на един спортен шампион, Джокович без съмнение има
феноменални двигателни умения и амбицията да извлече максимума от
тях. Същото може да се каже за Роджър Федерер, Рафаел Надал и Анди
Мъри, както и за другите топ играчи от миналото. И дори за тези, които
са точно зад тях в ранглистите.
Но тази решимост - целенасочеността, която е необходима да успееш
в една среда, където и най-малката слабост се наказва, води до една
група от доста скучни личности. Ако животът от 6-7-годишна възраст е
доминиран от тренировки след училище и повечето уикенди и летни
ваканции са заети от лагери и турнири и ти трябва да се подчиниш на
строг режим на физическа подготовка през почти 52 седмици от
годината, това съвсем не е рецепта за цялостно развитие. Но понякога
човек излиза от този брутален режим с природната си интелигентност
и успява да извлече максималното от това странно съществуване, за да
добие своята представа за света от него. Такива хора излизат от тези
тежки реалности с непокътната индивидуалност и това ги прави да
изглеждат абсолютно нормални и като всички останали. Джокович е
един от тях и това е третият елемент от неговото величие.
Той не е сам на корта в това отношение. Най-близкият до него е
Роджър Федерер, който също комбинира талант, сериозна работна
етика и чаровна личност. Отношенията на двамата не са еднозначни, но
между тях съществува огромно уважение и всяко напрежение вероятно
идва от факта, че и двамата са забележителни спортисти. И двамата са
фигури, които могат да се срещнат веднъж в живота и на които се случи
да играят по едно и също време. Комплиментите за Федерер и Джокович
не предполагат критика към останалите членове на феноменалната
Голяма четворка на съвременния тенис - Рафаел Надал и Анди Мъри.
Присъщият добър характер на Надал и тихата практичност на Мъри ги
правят също толкова достойни за възхищение като хора и спортисти. И
е възможно Мъри да узрее и да достигне интелектуалното излъчване на
Федерер и Джокович.
Но за момента само Федерер и Джокович са интелектуалците, които
са нещо повече от само велики спортисти. Те са международни икони,
които надхвърлят границите на своя спорт и своите държави.
Те могат да бъдат сравнявани с герои от отминали епохи. Род Лейвър
бе най-успешният състезател от първия период на „откритата ера" на
тениса, но той беше с тих нрав. Което означава, че никога не бе нещо
повече от велик спортист. Същото може да се каже за Бьорн Борг,
въпреки че той имаше много по-силно звездно излъчване. Джими
Конърс и Джон Макенроу надхвърлиха границите на своя спорт, но
техните агресивни личности винаги ги правеха противоречиви фигури,
а не състезатели, достойни за уважение извън своите спортни
способности. Борис Бекер беше най-харизматичният състезател на
своето поколение, но никога не изглеждаше лидер, а само силна
личност. И от генерацията на 90-те Пийт Сампрас бе най-успешният, но
никога не се чувстваше комфортно под светлината на прожекторите,
докато Андре Агаси беше твърде неспокойна душа, за да се възползва
максимално от своята огромна природна интелигентност. От това
поколение Джим Къриър бе най-красноречив, но неговото красноречие
се разви едва след като състезателната му кариера приключи, а и не
беше на върха достатъчно дълго, за да остави сериозна следа.
Единствените други фигури от „откритата ера" на тениса, които могат
да съперничат на Федерер и Джокович, са две жени - Били Джийн Кинг
и Мартина Навратилова. И двете бяха пионерки и новаторки, но
вероятно са оценени повече, след като спряха да се състезават,
отколкото през активната им кариера.
Това, което Федерер и Джокович са постигнали, е смесица от величие
и възхищение по време на кариерите им (Федерер по-дълго от
Джокович). Достигнали са до равнище, на което и двамата заслужават
да бъдат наричани освен шампиони и звезди - и глобални представители
на най-големия спорт и тенис по начин, по който много малко други
елитни спортисти могат да го направят.
В крайна сметка значението на личности като Джокович за околните,
които те вдъхновяват, зависи и от самите хора, на които световните
посланици както на тениса, така и на основните ценности на спорта
въздействат по един или друг начин на различните фенове. Сръбският
състезател и треньор Душан Вемич трогателно казва: „Наистина съм
щастлив, че имам Джокович по някакъв начин в живота си. И то по
начин, в който мога да се огледам в него и в постиженията му. Защото
той е един велик модел за подражание, велик пример. Много добре съм
наясно, че не мога да съм добър колкото него. Но примерът, който той
дава, е, че аз все още се чувствам мотивиран да положа усилието да
правя всичко, на което съм способен. Като човек той достигна
равнището, на което представя не само себе си, но и страната си и
своите другари, и то по един позитивен начин. Това е нещо
изключително чисто и хубаво. Мотивите му са истински и това винаги
си личи."
Разбира се, светът няма да свърши, когато Новак Джокович окачи
своята ракета, нито Сърбия ще спре да съществува. Всъщност Сърбия
вероятно ще бъде много по-богата държава в края на кариерата му,
отколкото е била в началото. Но тогава ние ще започнем да разбираме
дали Джокович е бил просто тенисист и дали ще продължи напред, за
да постигне велики неща на каквато и сцена да избере да се изявява след
това. Със сигурност има интелектуалния капацитет и е изключително
добронамерен, за да обедини своя опит от семейните несгоди,
бомбардировките над Белград, светската мъдрост на Йелена Генчич,
освиркванията от арена с 23 000 седящи места, борбата с прага на
болката и умората в почти 6-часов финал, многото титли и да се
превърне в човек, който има огромен принос в много направления.
Треньорът Деян Петрович казва: „До каквото и да се бе докоснал
Новак във всеки спорт, той щеше да успее. Просто имаше невероятен
глад за победи. Работеше страхотно, за да постигне целите си. Никога
не каза: „Аз съм уморен, не мога да го направя."
Ако Джокович пренесе същия глад към следващото си поприще, може
да се окаже, че тенисът е бил за него просто трамплин към кариерата на
глобален държавник.
 БИБЛИОГРАФИЯ

Няма друга биография на Новак Джокович, написана на английски

език. Една биография се появи през 2013 г. на португалски с автор
Блажа Попович и публикувана в Бразилия. Попович е тенис журналист
от Белград, който не пътува особено много по турнири. Бразилската
връзка идва по линия на приятелството с мениджъра на връзките с
обществеността на Густаво Куертен и книгата е пусната от бразилски
издател. Твърди се на няколко места, че Попович е говорил със
семейството на Джокович, но самият той потвърждава, че никога не го
е правил. И всички цитати са взети от телевизионни интервюта със
семейството, дадени в Сърбия.
Книгите за Сърбия, спорта в Източна Европа и Джокович, които са
използвани в проучванията и работата по тази книга, са:
 Иво Андрич - „Мостът на Дрина" („На Дрини куприя"), 1945г.
 Джонатан Уилсън - „Зад завесата", изд. „Орион", 2006 г.
 Новак Джокович - „Сервирай за победата", изд. „Бантам прес",
2013 г.
 Алън Литър и Лаура Силбер - „Смъртта на Югославия", изд. на
Би Би Си, 1995 г. и „Пенгуин", 1996 г.
 Две публикации на учени, специализирали в Югославия, които са
ползвани за осигуряване на допълнителни материали:
- Робърт Хайден - „Сръбският и хърватският национализъм и
войните в Югославия", изд. „Кълчърал Сървайвал", 19.02.1995 г.
- Тим Дгуда - „Югославия: 1918-2003", „Би Би Си Онлайн",
2003 г.
 СНИМКИ

Шестгодишният Новак Джокович на корта.

Малкият Новак Джокович със своята първа треньорка Йелена
Генчич, която го научава на много неща за живота и тениса.
 2001 г. Подиумът на европейското първенство за 14-годишни юноши
и по-малки при двойките. Титлата е за сърбите Боян Божович (вляво)
и Новак Джокович. Русото момче най-вдясно е Анди Мъри.
 Когато е на седем години, Джокович настоява да закупи подарък за
рожденния ден на Генчич. Той купува тази картина на пазара. Генчич
гордо я окачва в своя дом
Джокович винаги се е възхищавал на колекцията от трофей на Йелена
Генчич. Той се радва да добави своя трофей от Уимбълдън към тях
Генчич почива 18 месеца по-късно на възраст от 76 години.
(Кадри от Сръбската телевизия, час то серийте АГАПЕ)
.

2004 г. Джокович е избран от Ненад Зимунич за дебюта си в турнира

за купа „Дейвис" в мач срещу Латвия и винаги носи с гордост екипа
на Сърбия.
Със своята звездна приятелка Ана Иванович, когато двамата за
първи път играят в дует на смесени двойки
 .

Джокович масажира главата на голямата сръбска звезда в женския

тенис Йелена Янкович по време на благотворителен мач.
 Една от последните снимки на Владимир Джокович. Новак много
обича и уважава дядо Владо, който за него е като трети родител.
От ляво на дясно - Дияна, Джордже и Сърджан, родителите и
братът на Новак Джокович, пристигат на поклонението пред
тленните останки на Йелена Генчич през 2013 г.
Богдан Обрадович (вляво) и Мариан Вайда - двама треньори,изиграли
голяма роля в кариерата на Новак Джокович. Снимката е от мач за
купа „Дейвис" през 2010 г.
Хърватският физиотерапевт Милан Аманович, който има ключова
намеса при подобряването на физическата форма на Новак
Джокович.
Малцина фенове знаят, че Джокович често носи очила.
 Дългогодишната приятелка (от 2005г.), и вече жена ( Джокович се
оженва през 2014г.) - Йелена Ристич - размахва Сръбското знаме по
време на мачовете от Дейвис Къп срещу САЩ през март 2010.
Синът Стефан се ражда през октомври 2014 г. и дъщеричката Тара
през Септември 2017.

2013 г. В централата на ООН в Ню Йорк в компанията на Вук

Йеремич (в средата), председател на Общото събрание на ООН, и
дългогодишният президент на Международния олимпийски комитет
Жак Рох.
 Джокович не е обърнал внимание, че вече е „коронясан", след като
спечели титлата на турнира в Маями дни след 20-ия си рожден ден.
Този трофей дава старт на манията по Новак Джокович в Сърбия.
Януари 2008 г. Джокович позира в Мелбърн с първата си голяма
титла - трофея от Откритото първенство на Австралия.
 Януари 2005 г. Новак Джокович (вдясно) губи първия си мач в
основната схема на турнир от Големия шлем в Мелбърн на
Откритото първенство на Австралия от своя идол в тениса Марат
Сафин.
Юли 2011 г. Новак Джокович с трофея на „Уимбълдън" който е
спечелил за първи път.
Август 2013 г. Със съпругата си Йелена Ристич в централата на
ООН в Ню Йорк.
 Джокович разпорва показва животното в себе си след като
побеждава Рафаел Надал в най-дългия финал в историята на Големия
Шлем на Australia Open през Януари 2012г.
Тази битка, превърнала се в триумф на борбения дух и на двамата,
завършва след почти 6 часа игра (5.54).
Шампион на Уимбълдън, 2018, побеждавайки Надал в епичен
полуфинал в пет сета и Кевин Андерсън на финала.
 Умивката на вече четирикратния шампион на Уимбълдън, 2018
(15юли, 2018). Така Новак Джокович става шампион на Уимбълдън
за 2011, 2014, 2015, 2018г.
Спортните постижения на Новак Джокович досега, Август2018
Финали от Големия Шлем (до Август 2018)
Победи на Джокович над играчи в Топ5 (до Август 2018)(Вижте по-
долу линковете за повече статистика – http://4eti.me )
 СПОРТНА КАРИЕРА

Новак Джокович е роден на 22 май 1987 г. в Белград. Произхожда от

спортно семейство – баща му, чичо му и леля му са професионални
скиори. Баща му Сърджан, който освен скиор е и добър футболист,
искал Новак да се занимава със ски или с футбол, но въпреки това синът
му започнал да тренира тенис на четири години. На дванадесет
Джокович отива в Мюнхен, където в продължение на две години
тренира в академията на Ники Пилич.

Дебютът на Джокович на официален турнир на ITF е през 2000 г.,

когато той е само на 13 години. В квалификациите на турнира в
Панчево, Сърбия губи от Йордан Кънев с 1:6, 2:6.

През 2003 г. Джокович печели първия си Фючърс турнир.

През 2004 г. печели по два Фючърса и Чалънджъра. Освен това стига

до полуфинал на сингъл и на двойки на Откритото първенство на
Австралия за юноши. Дебютира за Купа Дейвис.

Година по-късно Джокович печели Чалънджъра в Сан Ремо и стига до

трети кръг на Уимбълдън и Откритото първенство на САЩ.

През 2006 г. Джокович печели първите си турнири от висока

категория – в Амерсфоорт и Мец. В Умаг играе на финала срещу
Станислас Вавринка, но се отказва в тайбрека на първия сет заради
проблеми с дишането. Записва участия на още 1 полуфинал (Загреб) и
три четвъртфинала (Ролан Гарос, където се отказва при 0:2 сета срещу
Рафаел Надал, а по пътя си дотам отстранява играчи като Фернандо
Гонсалес и Томи Хаас; Ротердам и на Мастърса в Мадрид).

2007 г. се очертава като най-успешната в досегашната кариера на

Джокович. В началото на годината печели турнира в Аделаида. След
осминафинал на Откритото първенство на Австралия (загуба от Роджър
Федерер) и финал на Мастърса в Индиън Уелс (губи от Надал), той става
първият сърбин, влязъл в топ 10 на световната ранглиста. Следват титли
от Мастърса в Маями и Ещорил, полуфинал на Ролан Гарос (загуба от
Надал), четвъртфинал на Мастърсите в Рим и Хамбург и осминафинал
на Монте Карло Мастърс. Тези успехи изкачват Джокович на четвърто
място в световната ранглиста. На Уимбълдън отстранява играчи като
Николас Кифер, Лейтън Хюит и Маркос Багдатис, за да стигне до
полуфинала, където среща Рафаел Надал. Болки в гърба и кървяща
пришка на пръст на крака принуждават Джокович да се откаже в третия
сет при резултат 6:3, 1:6, 1:4. Въпреки това ден след края на турнира, на
9 юли, сърбинът излиза на трето място в ранглистата, изпреварвайки
Анди Родик. Джокович обявява, че ще си вземе по-дълга почивка, за да
излекува травмата на гърба си и да си отпочине от натоварената му
напоследък програма. Сърбинът триумфира на Канада Мастърс, след
като на четвъртфинала, полуфинала и финала побеждава съответно
номер четири, две и едно в света – Анди Родик, Рафаел Надал и Роджър
Федерер. На Откритото първенство на САЩ стига до финал, където
губи от Федерер, пропилявайки пет сетбола в първия и два сетбола във
втория сет.

През 2008 г. Джокович и Йелена Янкович губят на финала на Хопман

Къп с 1:2 победи срещу Марди Фиш и Серина Уилямс. Малко повече от
три седмици по-късно идва най-големият триумф в кариерата му до
момента – Джокович печели Откритото първенство на Австралия. На
финала надделява над Жо-Вилфрид Цонга в четирисетов мач, а по пътя
си дотам отстранява играчи от ранга на Федерер, Хюит и Давид Ферер.
Така той прекъсва серията на Федерер от 10 поредни финала на турнири
от Големия шлем.

На 3 юли 2011 побеждава Рафаел Надал с 6–4, 6–1, 1–6 и 6–3 на финала
на Уимбълдън.

През 2013 г. Джокович стартира със спечелването на Откритото

първенство на Австралия, побеждавайки на финала Анди Мъри с 6 -7(2-
7), 7-6(7-3), 6-3, 6-2. След това на турнира в Дубай, Джокович печели с
7-5, 6-3 на финала срещу Томаш Бердих. В първия за годината Мастърс
турнир в Индиън Уелс, Джокович отстъпва на полуфинал на 7-мия в
ранглистата Хуан Мартин дел Потро в три сета: 6-4, 4-6, 4-6. На
следващия Мастърс в Маями изненадващо отстъпва от 18-тият Томи
Хаас още в четвъртия кръг: 2-6, 4-6. Следват страхотна игра на
Мастърса в Монте Карло и победа на финала над Рафаел Надал с 6 -2, 7-
6(1) като по този начин спира серия от 8 поредни титли на испанеца. На
следващият Мастърс в Мадрид обаче Джокович е спрян още във втори
кръг от Григор Димитров 6-7(6), 7-6(8), 3-6. В Рим е надигран от Томаш
Бердих на четвърфиналите с 6-2, 5-7, 4-6. На Ролан Гарос с невероятна
игра и само един загубен сет достига до полуфинала, където обаче
среща 7-кратният шампион Надал. Този път испанецът е победител в
петсетова драма 4-6, 6-3, 1-6, 7-6(3), 7-9. На Уимбълдън Джокович
среща Анди Мъри за трети път в последните четири финала от Голямия
шлем. Мъри надиграва световния номер едно в три сета 4-6, 5-7, 4-6.
Следващият турнир на Джокович е Мастърсът в Монреал, на който е
победен на полуфинала от Надал с 4-6, 6-3, 6-7(2). На турнира от
сериите Мастърс в Синсинати Джокович отпада на четвъртфинала от
квалификанта Джон Иснър с 6-7(5), 6-3, 5-7. Достига финала на
Откритото първенство на САЩ, който губи от Надал с 2-6, 6-3, 4-6, 1-6.

В края на 2013 година Новак Джокович печели последния за годината

турнир „Мастърс“ в Лондон. Световният номер 2 в мъжкия тенис се
наложи в два сета над водача в ранглистата Рафаел Надал – 6-3, 6-4.

През 2014 достига до четвъртфинал на Откритото първенство на

Австралия, където губи от бъдещия шампион Станислас Вавринка в пет
сета. Губи от Федерер в Дубай, но след това печели последователно
Мастърс турнирите в Индиън Уелс и Маями. Контузия в китката не му
позволява да се представи на ниво в Монте Карло, където е отстранен
отново от Федерер. Печели Мастърса в Рим, където на финала
побеждава Надал в три сета. На Ролан Гарос достига финала, но там е
победен в четири сета от 8-кратния шампион Надал. Джокович печели
Уимбълдън, като на финала побеждава Федерер след драма в пет сета.
С тази победа той си връща първото място в световната ранглиста. На
турнира Роджърс Къп в Канада е победен от евентуалния шампион в
турнира Жо-Вилфред Цонга. След това губи от Томи Робредо в
Синсинати. Достига полуфинал на Откритото първенство на САЩ,
където не успява да се справи с Кей Нишикори. След това успява да
спечели петата си титла в Пекин, където побеждава Анди Мъри и Томаш
Бердих съответно на полуфинала и финала. На Мастърса в Шанхай губи
от Федерер, но след това печели този в Париж, без да загуби сет. На
финалите в Лондон губи само 9 гейма в 3 мача, а Федерер се отказва
преди финала, поради травма, което носи на Джокович четвърта титла
на последния турнир за годината и му гарантира първото място в
световната ранглиста.

2015 г. започва със загуба на 1/4 финал в Доха от Иво Карлович.

Джокович стартира Откритото първенство на Австралия без загубен сет
в първите 5 мача и стига до полуфинален двубой с Вавринка, който
защитава трофея си. След петсетова битка Джокович надделява с 7-6(1),
3-6, 6-4, 4-6, 6-0. На финала среща Анди Мъри. В първите два сета си
разменят по един спечелен тайбрек, но след лек спад в началото на
третия сет, Джокович намира играта си и печели 12 от последните 13
гейма, за да запише рекордна за Откритата ера 5-та шампионска титла
в Австралия-7-6(5), 6-7(4), 6-3, 6-0. Следва загуба на финала в Дубай от
Роджър Федерер и победа отново срещу него на финала на Мастърса в
Индиън Уелс. Джокович става първият играч, който успява да спечели
три пъти Мастърс турнирите в Индиън Уелс и Маями, след като в
последния побеждава Анди Мъри. Веднага след това Джокович поставя
нов рекорд - той е първият, който триумфира с първите три Мастърса за
годината, след като печели и първия такъв на клей през сезона - този в
Монте Карло. На финала се справя с Томаш Бердих от Чехия.

2016: Ноле Шлем, четери мастърса и нови рекорди

Джокович събра 60-тата си кариера в Доха, побеждавайки Надал в два
сета на финал, който продължава 73 минути. Той разбива собствения си
рекорд за ATP точки, като достигна до 16,790. След това Джокович
спечелва шестия си Australian Open. Той бързо се оправя от инфекция
на окото в Дубай побеждавайки Рафаел Надал в полуфиналите, а Милош
Раонич на финала. Победата на Джокович е толкова господстваща, че
No 2 и No3 (Анди Мъри и Роджър Федерер) биха могли да съчетаят
своите точки и пак да нямат достатъчно да го го задминат.
Джокович побеждава Анди Мъри на финала на 2016 Ролан Гарос в
четири сета, което го прави шампион на всичките четири големи
турнира, исторически подвиг, който медиите нарекоха "Ноле Шлем". С
тази победа Джокович стана 8-ия играч в историята (и вторият най-стар)
който е постигал Career Grand Slam, третият играч в историята, който
държи всичките четири титли от Големия шлем в същото време, и
първият играч, който спечели $ 100 милиона от наградни фондове.
Въпреки това, в "Уимбълдън", голямата му поредица завършва в третия
кръг, когато той загубва от американския Сам Куери в четири сета. Това
става най-ранният му изход от Големия шлем от Ролан Гарос през 2009
г.
В края на юли Джокович се завръща като печели четвъртата си титла
от Rogers Cup, както и 30-ят си Masters 1000 като цяло, без загуба на
сет.
След сезона той се разделя с треньора си от три години, Борис Бекер.

2017: Разделяне с отбора и дълга травма

През януари Джокович защитава титлата си в Доха, побеждавайки
новия сввтовен номер 1 Анди Мъри в три сета. На 2017 на Australian
Open той беше разстроен във втория кръг от № 117 Денис Истомин от
Узбекистан. Това беше първият път от 2007 г. насам, когато Джокович
не успява да стигне до четвъртфиналите на Australian Open, а за първи
път в кариерата си той загуби от един от играчите, класирани извън топ
100 в турнир от Големия шлем.
През февруари и март Джокович играе на Мексиканския Оупън и на
Индийските Уелс Мастърс, но и в двата случая е отстранен от Ник
Киргиос, съответно в третия и четвъртия кръг.
През април Джокович стигна до четвъртфиналите на Монте Карло,
като губи от Дейвид Гофин. След турнира той решава да се раздели с
дългогодишния си треньор Мариан Вайда, фитнес специалиста Генхард
Фил-Грич и физиотерапевта Милян Аманович, цитирайки
необходимостта да се намери печеливша искра.

На 21 май 2017 г. той обявява, че Андре Агаси ще стане негов нов

треньор, започвайки от 2017 г. във Франция. Въпреки това, като
защитник шампион, той загубва в Ролан Гарос в четвъртфиналите срещу
Доминик Тийм. Той се подготвя за "Уимбълдън" в Ийстбърн
Интернешънъл, играейки първия си турнир на трева извън "Уимбълдън"
от 2010 Aegon Championships. Той спечели турнира, като побеждава
Монфилс във финала. Това отбелязва първото си тревна титла извън
Уимбълдън. Той стига до четвъртфиналите на "Уимбълдън", преди да
се оттегли от Томас Бердич, докато губи със сет, поради нараняване на
лакътя, което според него го е притеснявало от година и половина.

На 26 юли 2017 Джокович обявява, че ще пропусне 2017 US Open и

останалата част от сезона 2017, за да се възстанови напълно от
нараняване на лакътя.
 През края на януари 2018 г. той претърпява операция на лакътя си.
На 3 март той съобщава на Twitter, че се е върнал на тренировъчните
кортове и с малко повече от една седмица практика изненадващо играе
на Indian Wells, губейки във втория кръг от Таро Даниел.
Джокович се разделя с още един от треньорите си. След като освободи
Андре Агаси, Ноле направи това и с Радек Щапанек.

Събирайки се отново с Мариан Вайда, на Монте Карло, той постига

победи над Душан Лайович и Борна Корич, последванo от загуба от
световният No7 Доминик Тийм. На пресконференция той заяви: "След
две години най-накрая мога да играя без болка." След още едно ранно
напускане, този път в Барселона от Мартин Клежан, постепенното
завръщане на Джокович към форма ще се появи в Мадрид Мастърс. При
първата си победа над топ 20 играч след 10 месеца, той побеждава Кий
Нишикори, но не напредва след втория кръг, като загубва от Кайл
Едмънд в три сета. Влизайки в Rome Masters с 6-6 сезонен рекорд, той
стигна до полуфиналите, като загубва от Рафаел Надал в три сета. По-
късно той достига до четвъртфиналите на Откритото първенство на
Франция през 2018 г., където губи от Марко Чечинато в четири сета.

Започва добре сезона на трева в Queen's Club - той печели първата си

победа над топ 5 играч за почти 18 месеца, след като побеждава Григор
Димитров във втория кръг. Достига до финала, където, макар и да има
шампионска точка, той губи в четери сета от Марин Чилич.

През юли 2018 Джокович започва на "Уимбълдън" от поставен на

позиция номер 12. Той побеждава Тенис Сандгрен, Хорацио Зебалос,
Кайл Едмънд, Карън Хачанов и Кей Нишикори, за да се стигне до
полуфиналите, където се сблъсква с дългогодишния си съперник Рафаел
Надал. Новак Джокович и Рафаел Надал се срещат за 52-ри път. До този
мач испанецът има една победа в повече - 26, което подсказва, че
изходът от мача ще е изцяло непредвидим. Джокович побеждава Рафаел
Надал (който в този момент е No1 в ранклистата в страхотна форма)
10-8 в петия сет в мач 5 часа и 17 минути, разпределени в продъ лжение
на два дни. Този епичен мач става вторият по-дълъг полуфинал в
историята на Уимбълдън, на второ място само след срещата между
Кевин Андерсън и Джон Иснер, която се провежда по-рано същия ден.
С тази победа Джокович достига първия си голям финал от 2016 г.
насам.
Той прави феноменално завръщане към големите трофей като постига
четвъртата си титла от "Уимбълдън" и 13-ата победа. Побеждава
Андерсън в три сетове след 2 часа и 18 минути, спечелвайки третия сет
в тайбрек, след като спасява пет сет точки в целия сет. С тази победа
той се изкачи с 11 места в класиране и отново влезе в топ 10 за пръв път
от октомври 2017 г.
Новак Джокович спечели Уимбълдън, след като е бил близо до това
въобще да не участва, разкрива треньорът му Мариан Вайда по-късно.
Сърбинът взема „уайлд кард“ за турнира в Куинс, където стигна финал,
а после пренеся формата си на Уимбълдън.
Джокович определя победата над Рафаел Надал като една от най-
добрите в кариерата си.
Няма съмнение, че Джокович ще продължи в този дух и ще се
завърне много скоро на върха!
 Треньорите на Джокович във времето

Йелена Генчич (1993-1999 г.)

Никола Пилич (1999-2003 г.)
Деян Петрович (2004-2005 г.)
Рикардо Пиати (2005-2006 г.)
Мариан Вайда (2006-2017 г.)
Марк Уудфорд (2007)
Тод Мартин (2009-2010 г.)
Борис Бекер (2013-2016 г.)
Андре Агаси (2017-2018)
Марио Анчич (2017)
Радек Штепанек (2018)
Мариан Вайда (2018-настояще)

Победи над играчи в Топ 10

Джокович е втори по най-много победа над 10-те най-добри играчи в

ерата на Open турнирите. Той има рекорд от 184-89 (67.4%) срещу
играчи, които, когато се играе мачът, се нареждат в топ 10.
Той също така постига рекорд с 31 победи през 2015 г (подобрявайки
рекорда си от 2012г.). Джокович също спечели 13 победи над номер 1
класирани играчи, побеждавайки Федерер 3 пъти, Надал 9 пъти и
Анди Мъри 1 път. (когато всеки е бил на топ позиция в ранклистата)

(Спортна кариера, още снимки, линкове и хронологични добавки за

периода 2016-2018г. благодарение на http://4eti.me)
 ЛИНКОВЕ
Официален сайт на Новак Джокович :
http://novakdjokovic.com

Топ10 тенис удара на Джокович:

https://www.youtube.com/watch?v=UF7QsxgIqP8

Цели 13 Причини защо Джокович е Номер 1:

https://www.youtube.com/watch?v=8_XLPUhaZcg

Топ10 недостижими рекорда на Джокович:

https://www.youtube.com/watch?v=UDvQTDiAqdE

Моментна ATP ранк позиция на Джокович:

https://www.atpworldtour.com/en/players/novak-djokovic/d643/overview

Спортна статистика:
https://en.wikipedia.org/wiki/Novak_Djokovic_career_statistics

Първото интервю на Новак (на 7 години) с превод на английски:

https://www.youtube.com/watch?v=tdOS0zCsJsg

Джокович практикува на 6 години и половина:

https://www.youtube.com/watch?v=Oeid5ioDF2Y

Най-дългия и велик финал от голям шлем: Australian Open 2012

https://www.youtube.com/watch?v=-kaaXz4IgrA

Част от епичния полуфинал на Джокович и Надал, Уимбълдън 2018

https://www.bbc.co.uk/sport/tennis/44830090 - Първа част
https://www.bbc.co.uk/sport/tennis/44834528 - Втора част (на следващия ден)

Джокович, топ 10 рекламни клипа:

https://www.youtube.com/watch?v=_7-tvgqMMeQ

Забавни театралнни имперсонации на Джокович:

https://www.youtube.com/watch?v=J-XEWpIsOok

Забавни моменти с Джокович, част 1:

https://www.youtube.com/watch?v=x1O0BfOfuHY

Забавни моменти с Джокович, част 2:

https://www.youtube.com/watch?v=u2plnVfLr_c

Още забавни моменти:

https://www.youtube.com/watch?v=ectsNzFoiWs
https://www.youtube.com/watch?v=kLoTwzUFqrU
 КРИС БАУЪРС

НОВАК ДЖОКОВИЧ
СПОРТНИЯТ ПОСЛАНИК

Chris Bowers
THE SPORTING STATESMAN NOVAK DJOKOVIC
AND THE RISE OF SERBIA
© Chris Bowers 2014, 2015
© John Blake Publishing Ltd
© Шамбала Консулт ООД

Превод: Димитър Стойчев

Редактор: Николай Кръстев
Консултант: Иван Чешанков
Коректор: Мариета Станкович
Предпечат: Антон Митов

http://4eti.me

ISBN: 978-954-92101-2-5