Ерсин Исмаилов

.......................................

БАКТЕРИОЛОГИЯ
по учебника на проф. Г. Митов

Теми от № 55-86 от конспекта по Микробиология

Варна 2017
 Тема 55: „Стафилококи (Род Staphylococcus).”
Обща характеристика. Най-често срещаните инфекции в човешката патология, 80% от
гнойновъзпалителните заболявания и ВБИ, както и на стафилококовите интоксикации. Една част
на нормални обитатели на лигавиците и кожата на човека, други – патогенни – „гноеродни коки”.
Родът включва 28 вида, които се разделят на коагулазо-положителни
(S. aureus) и коагулазо-отрицателни (S. epidermidis, S. saprophyticus и др.). Медицинското им
значение е голямо поради резистентността към различни антибиотици. Особено актуални са
метицилин-резистентните S. aureus (MRSA), които не могат да се лекуват с бета-лактами.
Характеристика на S. aureus. Най-честият причинител на стафилококови
гнойновъзпалителни процеси. Заболяванията се делят на токсин-медиирани и инвазивни.
Образува голям брой екзотоксини и ензими, с което уврежда тъканите на макроорганизма.
Морфология. Грам(+), кълбовидна форма, размери 0,5-1 µm. Разполагат се в препарат от
материали на болния поединично, по двойки, а в такъв от чиста култура – във вид на гроздове.
Неподвижни, НЕ образуват спори, някои щамове имат капсула (по-вирулентни).
Културелни свойства. Факултативен анаероб, температурен диапазон 7-46, оптимум 35-
40 С. Невзискателен към хранителните среди. В течни (МПБ, глюкозов бульон) – равномерно
помътняване, придънна утайка. На твърди среди (обикновен, кръвен агар) за 18-24 часа гладки,
блестящи, леко изъпъкнали, непрозрачни S-тип колонии. Често са оцветени в златистожълт или
кремавожълт цвят. На кръвен агар – β-хемолиза. Халофилни (до 15% NaCl).
Антигенна структура. Комплексна – над 30 АГ. Основните са:
 Полизахарид А: груповоспецифичен, в клетъчната стена, за всички щамове;
 Протеин А: антифагоцитно действие, свързва се неспецифично с Fc фрагмента на IgG,
затова се използват стафилококови клетки, натоварени със специфичен антисерум в
реакция коаглутинация за диагноза на много видове бактерии и вируси.
 Други: капсулен полизахарид, пептидогликан, clumping factor.
Фактори на патогенност. Токсини и ензими определят патогенност и вирулентнот.
Токсини. Хемолизини, левкоцидин, ексфолиатин, ентеротоксини и ТТS-токсин 1:
1) Хемолизини: 4 вида – α, β, γ и δ, които се различават по степен на хемолиза на овнешки,
заешки и конски еритроцити. Повечето щамове  алфа-токсин, предизвикващ бета-
хемолиза. При венозна апликация – моментална смърт (летален фактор). Организмът
реагира с антихемолизини. При въздействие на топлина или формалин, алфа-хемолизинът
се превръща в анатоксин.
2) Левкоцидин: атакува PMN-Leu и макрофагите. Аналогични на хемолизина АГ-свойства;
може да бъде превърнат в анатоксин и използван като ваксина.
3) Ексфолиатин: белтъчна природа, предизвиква синдрома на „попарената кожа” (SSSS) у
малки деца или други токсични увреждания на кожата;
4) Ентеротоксини: 1/3 от всички клинични изолати ги произвеждат; В зависимост от това се
разделят на 7 АГ-групи: А, В, С1, С2, D, E, F, G. Хранителни интоксикации А, В, С;
5) ТТS-токсин 1: 2 белтъчни компонента – ентеротоксин F и пирогенен токсин; предизвиква
шок в жени, използващи тампони или в индиви с раневи инфекции.
Ензими. Вътреклетъчни, свързани с патологичните му свойства:
1) Коагулаза: с този ензим се определя видовата принадлежност на S. aureus. Той съсирва
кръвната плазма и е един от най-важните и постоянни критерии за патогенност; образува
венозни тромби, важен фактор в патогенезата на стафилококивия сепсис;
2) Clumping factor: компонент на клетъчната стена, действащ директно върху фибриногена,
образувайки „черупка”, препятстваща фагоцитозата;
3) ДНК-аза: нуклеаза, която хидролизира ДНК; способства за разграждането на тъканите;
4) Фибринолизин: разтваря кръвния съсирек и хидролизира фибриновия вал в мястото на
възпаление. Гнойни микроемболи  дисеминация, септични метастази;
5) Хиалуронидаза: разгражда хиалуроновата киселина в съдинителната тъкан  улеснява се
разпространението в макроогранизма;
 6) Бета-лактамази: хидролизират бета-лактамния пръстен на пеницилини, ЦФС и др., с което
ги инактивират. 90% от изолатите на S. aureus са резистентни на Penicillin G;
7) Други ензими: липаза, лецитиназа, уреаза, желатиназа, каталаза.
Резистентност. Най-устойчиви от неспорообразуващите на физични и химични
фактори. В изсушено състояние се запазват 3-6 месеца. При 60-70 С загиват за час, а при
100 С за минута. Ентеротоксините запазват токсичните си свойства дори до 2 часа при загряване
на 100 С, а при ниска температура – повече от 2 месеца.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. S. aureus се изолира в 30-50% от
носната кухина, гърлото, ръцете, перинеума и изпражненията на здрави деца. Инфекцията може
да бъде екзогенна (от болен на здрав човек) или ендогенна (от стафилококи, колонизиращи даден
орган или система). Най-често заболяванията се спорадични, но могат да възникнат и епидемични
взривове. Входна врата – кожа и лигавици  по лимфен път. Най-податливи са децата, поради
незрялата имунна система.
1) S. aureus: причинява токсин-медиирани и инвазивни заболявания. Към първите спадат
токсичният стафилококов шоков синдром, острите хранителни интоксикации (екзотоксин)
и синдромът на „попарената кожа” (епидермолитичен токсин). Инвазивните се делята на
първични – фурункули, карбункули, абсцеси, флегмони, импетиго, лимфангити, флебити,
остеомиелити, белодробни абсцеси, плеврити, ангини, синуити, отити, пиелонефрити,
ендометрити, орхити и мн. др. Към вторичните се отнасят бактериемията, ендокардита,
сепсиса и септикопиемията;
2) S. epidermidis: морфологично идентичен; върху твърди среди – сивкаво-бели колонии.
Нормален обитател на кожа и лигавици. Инфекции – ВБИ, резултат от контаминирането от
самия пациент – кожа, назофаринкс. Слабо патогенен, но може да причини тежки
инфекции. Свързва се най-често с чужди тела (клапи, катетри, протези, шънтове).
Адхезията се осъществява от слайм, улесняващ колонизацията върху гладките
повърхности на чуждите тела. Обикновено полирезистентни на антибиотици;
3) S. saprophyticus: Нормален обитател на кожа и уретра, може да причини инфекции на
уринарния тракт, най-вече на млади жени, по-рядко мъже. Тропизъм към епителните
клетки на уринарния тракт. Резистентен на новобиоцин.
Имунитет. Човек не притежава вроден имунитет, но има значителна устойчивост.
Преболедувалите развиват кратък хуморален и клетъчен имунитет. В серума се доказва с наличие
на антитоксини, аглутинини, преципитини. Кожно-алергичните проби често са (+).
Микробиологична диагноза. Материали – гной, кръв, урина, храчки, ликвор, раневи и др.
секрети, фецес, ексудати. При съмнения за сепсис – кръв за хемокултури. От външната среда –
болничен инвентар, хранителни продукти и др. 1) Микроскопия – препарат по Грам – единични
или на малки купчинки по няколко Грам-положителни кълбообразни бактерии – екстрацелуларно
или фагоцитирани в левкоцитите. Ориентировъчно значение; 2) Посявка – върху кръвен агар.
След 24 часа на 37 С – типични златистожълти колонии с β-хемолиза. След това – нов препарат
по грам и посявка върху полегат агар за чиста култура  Грам(+) коки, разположени гроздовидно.
Чистата култура се идентифицира с различни тестове, напр. каталазен, за доказване на clumping
factor, термонуклеазен и др. Хемокултура: от кубиталната вена се взима 5-10 мл кръв, посяване до
леглото на болния в десетократен обем глюкозов бульон или др. среда. Култивиране за 7 дни 
препарат по Грам. Ако има растеж – посявка върху кръвен агар за единични колонии и изолиране
на чиста култура. 4-6 отрицателни култури са нужни, за да се отхвърли диагноза сепсис. Във
всички случаи – антибиограма. Понякога се прибягва до фаготипизиране.
Специфична профилактика. Засега няма ефективна имунизация с анатоксини или
бактериални ваксини. Могат да се използват автоваксини, антистафилококова хомоложна плазма
и гама-глобулин. Съвременен препарат Bactroban (Mupirucin).
Химиотерапия. Най-често бета-лектамни антибиотици – оксацилин, метицилин,
клоксацилин; макролиди, тетрациклини, аминогликозиди, хлорамфеникол, рифампицин,
сулфатеметаксазол-триметоприм, а при резистентност – ванкомицин и тейкопланин. Оптималният
антибиотик за терапията се избира след антибиограма.
 Тема 56: „Стрептококи (Род Streptococcus). Стрептококи от група А
(Streptococcus pyogenes).”
Обща характеристика. Представляват Грам-положителни коки, включват 46 вида.
Класификацията може да бъде 1) Серологична – серотипи от А до Н и от К до V; 2) Според
хемолитичните свойства – пълна (бета), непълна (алфа) и без хемолиза (гама) и 3) биохимична
– според производителността. Най-важни в патологията на човека са: S. pyogenes (пиогенни и
гноеродни стрептококи), стрептококите от група В и пневмококите. Форма – кълбообразна,
елипсовидна или ланцетовидна. При култивиране могат да образуват дълги вериги от по 10 и
повече клетки. НЕ образуват спори, ресни НЕ притежават (неподвижни). Някои образуват
нежни капсули. Факултативни анаероби, относително взискателни. Температурен диапазон
10-45 С, оптимум 35-37 С. Размножават се добре в среди с нативни белтъци (кръв, серум),
вит. В и др. В твърди среди колониите са по-малки от тези на стафилококите, в течни мътят
средата с образуване на зърнеста утайка. На кръвен агар могат да дадат всички видове
хемолиза: алфа- (S. pneumoniae, S. mitis, S. mutans), бета- (S. pyogenes, S. agalactiae,
S. equismus и др.), а тези от група В, С, D и зеленеещите – ахемолитични (γ-стрептококи).
Антигенна структура. Стрептококите притежават:
1) Груповоспецифични АГ (полизахарид С) – 19 серологични групи: от А до Н и от К до
V; Най-важни за човека – А, В, С, D, F, G, H, K. Доказват се чрез преципитация и
аглутинация, моноклонални АТ и др. Влизат в състава на бактериалната стена и по
строеж са хаптени. Предизвикват образуване на АТ в организма, диагностично важни;
2) Типовоспецифичен М-протеин: в клетъчната стена на стрептококите от група А.
Липсата му превръща щама в авирулентен. Антифагоцитно действие;
3) Т-антигени: имунологично различни протеини, доказват се чрез аглутинация;
4) Нуклеопротеини (Р-субстанция): екстракти, съдържащи протеини и др. клетъчни
съставки. Изграждат голяма част от клетката, ниска антигенна специфичност.

Стрептококи от група А – морфология. Грам-положителни, сферични или овални,

верижно наредени (дълги в течни среди, къси в патологични материали). Спори НЕ образуват,
ресни НЕ притежават – неподвижни. В свежи култури – капсули от хиалуронова киселина.
Културелни свойства. Факултативни анаероби. Оптимални условия: 37 С, рН 7,2-7,6.
Взискателни, изискват нативни белтъци (5-10% кръв, серум). На кръвен агар – точковидни
колонии с равна периферия, непигментирани, прозрачни; хемолитична зона от пълна бета-
хемолиза. В глюкозен бульон – растат придънно, дребнозърнеста утайка, не мътят средата.
Фактори на патогенността. Определя се от структура, екзотоксини и ензими:
 Капсула: антифагоцитно действие, слабо имуногенна;
 М-протеин: основен антифагоцитен фактор; в серума се свързва с бета-глобулиновия
фактор Н, регулаторен протеин на алтернативния път на комплемента (пречи на
опсинизирането). Серотиповете, свързани с ревмокардита и гломерулонефрита имат
М-протеин, сходен с протеини от сърдечните тъкани и с БМ на гломерулите;
 М-подобни протеини: свързват Fc-фрагментите на IgG и IgA, като по този начин се
маскират антигенно и протектират с алфа2-макроглобулина бактериите от протеазите;
 F-протеин: водещият адхезин, медииращ прикрепването на S. pyogenes към епитела;
 Стрептолизини О и S (хемолизини): лизират Er, Leu, Tr, а също и лизозомите, което
води до загиване на левкоцити. В организма се образуват антистрептолизини, неутра-
лизиращи действието на О-стрептолизина. Използва се при AST за доказване на стреп-
тококова инфекция. Не притежава АГ свойства. Обуславя бета-хемолитичната зона.
 Еритрогенен (пирогенен) токсин: уврежда силно ендотелните клетки на кръвоносните
съдове, черния дроб и сърцето. Произвежда се от причинителя на скарлатината –
 предизвиква характерния кожен обрив (СЧЗТ). Срещу него организма образува АТ –
антитоксини. Пирогенният токсин взаимодейства с макрофаги и Тh, стимулира ги да
произвеждат проинфламаторни цитокини (IL-1,6; TGF-α, IGN-γ)  остър
стрептококов токсичен шоков синдром;
 Стрептокиназа (фибринолизин): от пиогенни стрептококи – втечнява фибиновите
мембрани на възпалителната зона, улеснява разпространението на бактериите в
тъканите. Организмът образува анти-стрептокиназа. Разрушава тромби!
 Стрептодорназа: ензим, деполяризиращ ДНК, втечнява гнойните секрети, освободени
от убитите бактерии, фагоцити и клетки от възпалителните клетки;
 Левкоцидини: действии, подобно на съответните токсини при стафилококите;
 Хиалуронидаза: фактор на разпространението, АГ активна. Среща се в серума на
прекарали стрептококова инфекция;
 С5а пептидаза: медиира възпалението (химиотаксичен фактор) за фагоцити.
Антигенна структура. Пиогенните стрептококи принадлежат към група А. Въз
основа на М-протеина – 80 серотипа.
Резистентност. Съхраняват се до няколко месеца в гной, храчки и др. При 70 С
загиват за 1 час, при 100 С – за 1 мин. Дезинфекционни свойства – лизол, карбол, сублимат,
риванолов разтвор за 15 мин; пряка слънчева светлинна.
Епидемиология, клиника, патогенеза. Колонизират орофаринкса на деца и млади
хора (15-20 до 55%). Голям брой заразоносител. Еубиозата на нормалната флора се поддържа
от бактериоцини, които потискат прекомерното размножаване на S. pyogenes.
Разпространяване – по въздушно-капков път. Колонизирането предшества инфекцията – която
е от нов щам, към който няма развит имунитет. Предизвикват различни по тежест болести:
1) Гнойни: локални и системни инфекции – ангина, фарингит, скарлатина, еризипел,
пиодермия, целулити, пневмонии, лимфаденити; тежки проявления – некротизиращ
фасциит, родилна треска, остър ендокардит, синдром на токсичния шок.
2) Негнойни: усложнение на гнойните – най-често имунопатологични процеси – СЧ от
бърз тип. Напр. 1-4 седмици след стрептококова инфекция: остър гломерулонефрит,
остър ставен ревматизъм и др. Последният може да хронифицира или да прогресира до
клапите на сърцето. Затова е важно лечението с пеницилин и следене на AST.
Имунитет. Човек е 100% възприемчив на стрептококова инфекция! Най-голяма в
детска възраст и се понижава след 4-5-то десетилетие. Въпреки широката циркулация на
стрептококи, не всички заболяват  индивидуална вроден устойчивост. Вроденият имунитет
е антибактериален от хуморален тип. Атитоксичните АТ нямат протективен ефект.
Диагностично значение имат антистрептолизините.
Химиотерапия. Много чувствителни са пеницилин! Използва се както при остри, така
и при дълговременно протичащи залолявания – ревматизъм и др., както и профилактично при
анамнеза за ревматизъм. В случаи на пеницилинова алергия – еритромицин, макролиди,
цефалоспорини. При остра стрептококова инфекция – приложението на антибиотици
предотвратява развитието на негнойните имунопатологични усложнения. При
животозастрашаващи инфекции – гама-глобулинови препарати (АТ срещу S. pyogenes).
 Тема 57: „Пневмококи (Streptococcus pneumoniae).”
Морфология и структура. Грам-положителни, кълбообразни, с размери 0,5-1,5 µm.
Формата на отделната клетка е леко заострена в единия край (пламък на свещ, ланцетовидна).
Разположени са по двойки, свързани със заоблената част и заградени с обща капсула; в течни
среди – във верижка. Спори НЕ образуват, ресни НЕ притежават. Клетъчната стена е богата на
холин-съдържащи тейхоеви киселини (субстанция С): активира автолизините, прави ги
резистентни на фаги и трансформация, преципитира CRP като го повишава при инфекция.
Културелни свойства. Факултативни анаероби. Оптимални условия: 35-37 С (25-42), рН
7,2-7,6. Взискателни са, добре се развиват на кръвен агар и триптиказо-соева среда. Колонии –
диаметър 1 мм, кръгли, равна периферия като капки роса. С остаряване на културата центърът
хлътва, дисоциация от S в R форма. Около колонията – алфа-хемолиза. Някои типове пневмококи
образуват големи слузести колонии. В течни среди – помътняване, с дребнозърниста утайка на
дъното от верижно наредени пневмококи.
Фактори на патогенността. Протеинов адхезин за свързване с епителиите. Още:
 SIgA-протеази: избягва се инхибиращото адхезията действие на SIgA-антителата;
 Пневмолизин: цитотоксин, подобен на стрептолизин-О; свързва холестерола в мембраната,
образува пори и се уврежда ресничестия епител в ГДП. Активира класическия път на
комплемента; суспендира образуването на АКФ за фаголизозомите;
 Тейхоеви киселини и пептидогликанови фрагменти: алтернативен път на комплемента;
 Капсула: водещ фактор на вирулентността; предпазва от фагоцитоза;
 Други: проинфламаторни цитокини IL1, TNF-α; водореден пероксид.
Антигенна структура. Капсулни АГ, 84 серотипа, получени след аглутинация.
Антителата срещу тях са протективни. Защитават от инфекция от хомоложния серотип
пневмококи. АГ-ите реагират кръстосано с други бактерии, а тип 14 – с АВ0-антигените.
Резистентност. Слабо резистентни, лесно загиват при стайна температура, за 10 мин при
55-60 С. В секрети (изсушено състояние) оцеляват до 2 месеца. Дезинфектантите ги убиват за 1-2
мин. Особено чувствителни са на жлъчката, жлъчните соли и оптохина.
Клинична картина и патогенеза. Част от нормалната флора в оро- и назофаринкса,
предимно в детска възраст. Инфекции – при колонизиране от нов серотип. Предразполагат:
умората, настинката, нарушената очистваща функция, нарушеният кашличен рефлекс,
хуморалния имунен дефицит и др. Зачестяват през зимните месеци. Могат да са усложнения от
вирусни респираторни инфекции, ХОББ, алкохолизъм, диабет и мн. др. Заболявания: бронхит,
крупозна пневмония, синуит, отитис медиа, менингит и др. Рядко – сепсис.
Имунитет. След боледуване – краткотраен типовоспецифичен хуморален имунитет.
Основна роля – опсонизиращи противокапсулни АТ. Спленектомията засилва заболяемостта.
Микробиологична диагноза. Материали – хръчки, кръв, раневи секрет, гной, трупни
материали. 1) Микроскопски: оцветяване по Грам и за капсули; съмнително е откриването на
Грам(+) диплококи; наблюдават се понякога и левкоцити; 2) Изолиране на чиста култура –
посявка върху кръвен агар  на 18-тия час колонии с алфа-хемолиза. Изолиране на чиста култура,
антибиограма, идентифициране. Широко използван е теста за чувствителност към оптохин –
около диск, напоен с жлъчна сол се прави посявка на пневмококи и се отчита стерилната зона при
потискане на растежа. Може да се използва метода на Нойфелд за набъбване на капсулата и
микроаглутинационната реакция на Себин. Още методи: латекс-аглутинация, насрещна
електрофореза, биологична проба.
Лечение и специфична профилактика. В миналото – терапевтични, типовоспецифични
хиперимунни серуми. В днешни дни – силна резистентност към пеницилини, макролиди,
хлорамфеникол и др. Затова е много важна антибиограмата. При тежки заболявания –
интравенозни имуноглобулинови препарати. За профилактика: поливалентна ваксина с 23
различни пневмококови серотипа. Ваксината осигурява траен имунитет, който е намален при
пациенти с придобит имунен дефицит, спленектомия, хематологични болни, деца, старци и др.
 Тема 58: „Стрептококи - нормални обитатели на човешкия организъм.
Ентерококи (Род Enterococcus ).”
Въведение: стрептококи, нормални обитатели на човешкия организъм. Това са някои
видове стрептококи от групи В, С, D, G, H и К. Обитават устната кухина, ГДП, гениталния тракт.
Най-често се изолират S. sanguis (H), S. pneumoniae, S. salivarius (K), S. mitis, S. equalismus,
S. anginosus (C, F, G), от зъбни плаки – S. mutans, S. salivarius; от кожата – S. anginosus, от
влагалището – S. agalactiae; от черва – стрептококи от група D и др.
Грам-положителни с кълбообразна, овална или ланцетовидна форма. Разполагат се по
двойки или къси верижки от 6-8 коки, НЕ образуват капсули, неподвижни. Развиват се добре
върху кръвен агар – с алфа- или бета-хемолиза, някои без хемолиза. Факултативни анаероби,
фекалните стрептококи имат широк температурен интервал (10-45 С).
Стрептококи от група В. Причиняват неонатален сепсис, менингит при деца, 10-30% от
бременните са транзиторни преносителки на S. agalactiae  недоносеност, родилна треска и др. В
бременни – уроинфекции, ендометрити, раневи инфекции.
Други β-хемолитични стрептококи. Най-често принадлежат към групи С, F и G. Част от
нормалната флора, но могат да причинят и заболявания: S. equisimilis (фарингит),
S. anginosis – продуцира АГ, колонизиращи орофаринкса, ГИТ и половите органи  абсцеси.
Зеленеещи (вириданс) стрептококи. Алфа-хемолитични или нехемолитични. Могат да
причинят преходни бактериемии (субкутанен ендокардит) – стрептококи върху сърдечните клапи.
При увредени защитни механизми, стрептококите от нормалната флора колонизират и причиняват
сепсис, синуит и гнойни инфекции. В устната кухина доминират при инфекции на каналите и
корените на зъбите. При стоматологични процедури могат да проникват в кръвния ток и да
причинят менингит, синуит, ендокардит. След зъбна екстракция, 30% от пациентите имат
преходна виремия със зеленеещи стрептококи.
Стрептококите от група В са чувствителни на пеницилин. Препоръчва се пеницилинова
профилактика за носителите и развилите инфекции. Бактерицидното действие се увеличава в
комбинация с аминоглюкозид. При новороденото може да се използват интравенозни
имуноглобулинови препарати, съдържащи АТ срещу причинителя.
Ентерококи. D-стрептококи, 19 вида, от значение при човека E. faecalis и E. faecium.
Санитарно-показателни микроорганизми – изолирани в околната среда означават фекално
замърсяване. Грам-положителни, по двойки и в къси верижки, развиват се на кръвен агар,
колониите са гладки, изпъкнали, непрозрачни. Дават или не алфа- и бета-хемолиза. НЕ продуцират
екзотоксини и хидролитични ензими. Имат адхезини, с които колонизират специфично дебелото
черво или влагалището. Продуцират бактериоцини. Рядко причиняват инфекции, обикновено
ендогенни, до 10% от ВБИ. Изолират се в интраабдоминални абсцеси и раневи инфекции.
Първично резистентни на ЦФС и повечето пеницилини, които им действат бактериостатично. За
лечение се използва комбинация на ампилицилин/ванкомицин с аминогликозид. Резистентността
може да се пренася чрез плазмиди на други бактерии!
Микробиологична диагноза. Материал – секрети и екскрети (гърлен, раневи), ликвор,
серозна течност и др. Микроскопиране – препарати по Грам: търсят се коки, в асоциация с
левкоцити. Посява се на кръвен агар. Още на другия ден, по вида на колонията и хемолизата могат
да се идентифицират стрептококите. Пристъпва се към изследване на физиологичните белези и
антигенната структура. Стрептококите от група А са резистентни към бацитрацин, а тези от група
В – положителен CAMP-тест. При сепсис и endocarditis lenta се прави хемокултура. Твърде
времеемък метод – дава резултат след 3 седмици. Антигенното определяне става с т.нар. латекс-
аглутинационни тестове и реакция преципитация на антигенни екстракти от бульонова култура с
груповоспецифични серуми. За бърза диагноза – имунофлуоресцентен метод (бактериалното
присъствие се доказва за 2-3 часа); доказва се и принадлежност към група А, В и др. Изследването
на антистрептолизиновия титър (AST) има важно значение за диагностиката на ревматизма,
ревмокардита и гломерулонефрита. Антистрептолизиновите АТ блокират лизата на овнешки Er от
стрептолизин О. Положителен е теста при над 250 единици. Намален титър = добра терапия.
 Тема 59: „Менингококи (Neisseria meningitidis).”
Въведение. Менингококите са причинители на менингит, който може да се развива
епидемично или спорадично и други клинични форми на менингококови заболявания.
Морфология. Грам-отрицателни, бъбрековидни; 0,6-1 µm. Разполагат се по двойки, с
вдлъбната си част една към друга. Силен афинитет към метиленово синьо. Нямат ресни и не образуват
спори. Образуват полизахаридна капсула и притежават фимбрии. На препарат се разполагат
интрацелуларно в левкоцити или екстрацелуларно.
Културелни свойства. Взискателни. Изискват шоколадов, серумен или кръвен агар, желязото
е есенциално за развитието им. Оптимални условия: 35-37 С, рН 7,2-7,4; 5-10% СО2. Култивират се 24
часа, колониите са малки, блестящи 1-2 мм в диаметър, с матов център и прозрачна периферия. В
течни среди растат оскъдно като дават помътняване и малка зърниста утайка. Нямат протеолитична
активност, образуват оксидаза и каталаза.
Антигенна структура. 13 серологични групи според капсулните антигени. Най-важни като
причинители на инфекции – серогрупи А, В, С, Y и W-135. Имунологична специфичност притежават и
външномембранните протеинови АГ (20 серотипа), най-важните са 2 и 15. Антигенни свойства
притежава и ЛПЗ на N. meningitidis.
Фактори на патогенност. Няколко основни фактори:
 Капсула: инхибира фагоцитозата;
 Фимбрии: адхезия към епителните клетки на лигавицата на назофаринкса;
 ЛПЗ ендотоксин: фебрилитет, тромбози в малките кръвоносни съдове, шок и др.;
 Други: IgA1-протеаза, хиалуронидаза, неураминидаза (значение за разпространението).
Резистентност. Неустойчиви на външната среда, чувствителни на изсушаване, температура
(умират под 22 и над 50 С за 5 мин), дезинфектанти.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Заболявания само у човека. Източник –
болни, реконвалесцентни и здрави заразоносители. 5-20% от хората могат да са носители. Механизъм:
въздушно-капков, входна врата – назофаринкс. Повишена заболяемост – при тесен контакт между
хората в семейството или обществени сгради, по-често през зимата и пролетта, деца до 5 г. (тенденция
за покачване). Схема: адхезия на лигавицата  развитие на входната врата  ЛВ  кръв –
менингококцемия. Инкубационен период – до 1 седмица. Възможности: 1) локален ефект -
менингококов ринофарингит; 2) генерализиран – менингит, менингоенцефалит, менингококов сепсис.
Менингококов менингит: температура до 40-41 С, силно главоболие, шийна ригидност, тонично-
клонични гърчове, кома; хеморагичен петехиален кръвоизлив (не винаги). Леталитет 15-16%. Рядко –
остър менингококов сепсис (синдром на Уотерхаус-Фридериксен) – ендотоксичен шок, некроза на
надбъбреците, ДИК, тромбози. В повечето случаи – летално. Понякога могат да се развият и
еднокардит, полиартрит, пневмония и иридоциклит.
Имунитет. След преболедуване – групово-и типовоспецифичен имунитет. Откриват се
комплемент-зависими бактерицидни антитела в серума. Най-голяма роля за придобития имунитет има
АТ-зависимата, медиирана от комплемента фагоцитоза.
Микробиологична диагноза. Материали – ликвор, кръв за хемокултура, секрет от
назофаринкса и др. Незабавно посяване (до леглото). Центрофугиране на ликвора – препарат по Грам
от седимента и оцветяване с метиленово синьо по Льофлер. Посевки на шоколадов или серумен агар,
инкубиране за 24 часа при 37 С. Посявката може да е на селективната среда на Тайер-Мартин,
съдържаща антибиотици. Друг метод – оксидазен тест. Изолиране на чиста култура  пробна
аглутинация на стъкло с поливалентни специфични серуми. Бърза диагностика: латекс-аглутинация,
насрещна имуноелектрофореза, ELISA. АТ – след 4-6 дни!
Специфична профилактика и терапия. Ваксини – използват се само в някои страни
(пречистени капсулни АГ) – на деца, ученици, войници. Други ваксини са още на ниво проучвания. За
кратковременна пасивна профилактика: нормален човешки гама-глобулин.
Химиотерапия. Високи дози Penicillin G. Вместо него могат да се ползват още цефалоспорини
трета генерация, макролиди, хлорамфеникол и др. За контактни с болни от епидемичен менингит –
рифампицин.
 Тема 60: „Гонококи (Neisseria gonorrhoeae).”
Морфология. Грам-отрицателни, бъбрековидни 0,6-1 µm, разположени по двойки с
вдлъбнатата част една към друга. Силен афинитет към метиленовото синьо. Капсули, ресни и спори
НЕ образуват. Притежават фимбрии. В препарати от клинични материали се разполагат
интрацелуларно в левкоцитите, а при хронична гонорея – екстрацелуларно.
Културелни свойства. По-взискателни от менингококите. Използва се шоколадов агар или
среди, обогатени със серум или асцитна течност. Желязото е есенциално за растежа им. Оптимални
условия: 35-37 С, рН 7,2-7,4; 5-10% СО2. Дава 4 вида колонии: Т1, Т2 – след първоначални посевки,
малки, куполообразни, матови; Т3, Т4 – по-големи, плоски, авирулентни. Биохимичната активност е
слаба; нямат протеолитична активност.
Антигенна структура. Сложна. Притежават 3 основни класа антигени:
1) Протеинови АГ на фимбриите (пилите): силно вариабилни; почти всички щамове на N.
gonorrhoeae се различават по антигенната си специфичност;
2) Външномембранни протеинови: Протеин I – оформя порите на външната мембрана; Протеин
II – в гонококите с матови непрозрачни колонии, адхезивни свойства; Протеин III – АГ, който
се асоциира с протеин I при оформяне на порите на външната мембрана. При всички
гонококови щамове е с една и съща имун. специфичност;
3) ЛПЗ-антигени: по-къси О-АГ вериги в сравнение от сем. Enterobactericeae. Открити са 6
различни АГ детерминанти и вариабилност в имунологичната специфичност.
Фактори на патогенността. Зависи преди всичко от способността за образуване на фимбрии
(пили), адхезия за лигавицата на цервикса, уретрата, ректума и конюнктивата. ЛПЗ-ендотоксин
(гонотоксин) обуславя токсичните ефекти при инфекциите. Патогенният потенциал се определя от
имунологичната специфичност на фимбриите, външномембранните протеини I и II, както и ЛПЗ-АГ.
Това затруднява развитието на ефикасен придобит имунитет. IgA1 протеаза – инактивира IgA –
позволява адхезията към епитела на урогениталния тракт, дори при наличието на секреторен имунен
отговор.
Резистентност. Неустойчиви във външната среда, загиват бързо извън организма.
Чувствителни на изсушаване, ниски и високи температури, дезинфектанти (сребърни соли).
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Най-широко разпространетото полово
предавано заболяване. Източници – болни от остра или хронична гонорея + развилите безсимптомна
инфекция. Заразяване – при сексуален контакт. Входни врати – лигавица на уретрата или шийката на
матката, рядко лигавици на ректум и фаринкс. У новородени с болни майки – конюнктива.
Инкубационен период 2-8 дни. При мъже – уретрит, с жълта кремовидна гной и болки при
уриниране, понякога засягане на простатата и епидидимиса. При жени – едноцервицит с вагинално
течение, засяга и уретрата, понякога ендометриума и аднексите (стерилитет); вулвовагинит, понякога
и проктит. До 1% от случаите на заболяване – бактериемия с артритно-дерматитен синдром; при деца
– гонококов конюнктивит (бленорея), може да прогресира до слепота. Безсимптомно развитие: мъже
10%, жени 20-80%.
Имунитет. Безсимптомните форми предполагат наличие на естествена резистентност. След
преболедуване не се създава придобит имунитет – присъстват само неефективни АТ, които са
щамовоспецифични, причини – бързи антигенни промени, АГ хетерогенност.
Микроскопско изследване. Материали – секрети (уретрален, цервикален, простатен), сперма,
урина, кръв за хемокултура, промивни води от ректум и конюнктива и др. Приготвят се препарати по
Грам и с метиленово синьо по Льофлер. Дава ориентировъчна диагноза и има ключово значение при
остра гонорея. Изолиране на чиста култура, посявка в шоколадов агар (веднага) или в средата на
Тайер-Мартин. Култивиране при 37 С, оксидазен тест или изследване на карболитична акитвност.
Бързи методи: имунофлуоресценция, коаглутинация.
Специфична профилактика и терапия. Няма, не е създадена ваксина. Препоръчва се разумно
сексуално поведение и използване на механична профилактика с кондоми. За предотвратяване на
бленореята – еритромицинов или тетрациклинов очен унгвент. При хронична гонорея – автоваксина.
Химиотерапия. Бета лактами, устойчиви на бета-лактамази – цефтриаксон, цефуроксим,
спектиномицин, ципрофлоксацин или триметоприм-сулфаметаксазол.
 Тема 61: „Семейство Enterobacteriaceae. Коли бактерии (Род Escherichia) E. coli.”

Семейство Enterobacteriaceae. Много видове микроорганизми – в червата на хора и

животни, както и във външната среда. 16 рода, разделени на видове и серовари. За
родоначалник се счита Е. coli. Представителите на това семейство могат да предизвикват
заболявания като коремен тиф, паратифове, дизентерия, хранителни токсоинфекции и др.
Други са нормални обитатели на ГИТ, но при изменени условия могат да са патогенни
(условно патогенни). Установяват се много сходства между представителите, но и някои
различия. При шигелозите и салмонелозите се наблюдава инвазия и вътреклетъчно развитие,
а при холерата – произведеният ентеротоксин уврежда функционално чревния епител. Важни
са факторите, обуславящи разпространението им. Морфологични сходства – Грам(-),
предимно подвижни с перитрихиално разположени ресни, спори НЕ образуват, капсули –
само някои видове. Невзискателни (МПБ, МПА); аероби или факултативни анаероби.
Морфология. Грам-отрицателни пръчици, с размери 1-1,5/2-6 µm, разположени
поединично или на двойки. Подвижни, с перитрихиално разположени ресни. По-рядко –
неподвижни. Повечето Е. coli образуват капсули или микрокапсули. Спори НЕ образуват.
Културелни свойства. Аероби, факултативни анаероби. Оптимална температура 37 С
при нормално рН. Твърди среди (МПА) – гладки, кръгли, влажни 3-4 мм колонии или грапави,
сухи R-колонии (или междинни М-колонии). За диференциране – слабо селективни среди като
агар на Ендо (червени), Левин (сини), МакКонки (матово тъмнорозови) – различно рН.
Антигенна структура. В основата на съвременната им класификация. Това са:
 О-антигени: известни са 171 такива, определят се от антигенната специфичност на
ЛПЗ, участващи в изграждането на клетъчната стена. Една полизахаридна верига може
да има различни АГ спицифичности (т.нар. О-антигени). Липид А е задължителен
компонент при всички Грам(-) бактерии. Този комплекс представлява ендотоксина,
чиято токсичност се определя от Липид А. Термостабилни – 100 С/2-2,5 ч. не умират.;
 Н-антигени: АГ специфичност на ресните, термолабилни. Определят серотиповете;
 F-антигени: АГ специфичност на пилите, независимо от продукцията на адхезивни или
секс пили от E. coli;
 K-антигени: капсулни или микрокапсулни кисели полизахариди, термостабилни или
лабилни. Повечето имат белтъчен състав и образуват комплекси с О-АГ. Възможно е
различни К-АГ да свързват едни и същи О-АГ, а ОК-комплексът – различни Н-АГ.
Фактори на патогенност и вирулентност. Нормален обитател на чревния тракт –
възпалителни процеси както в храносмилателния тракт, така и в други орагани и системи.
Определя се в значителна степен от антигенната структура. Някои АГ отговарят за
патогенността (О-), други (К-, О-) – защита от бактерицидно действие и комплемент.
Микроорганизмът трябва да изработи опсонизиращи АТ, за да бъдат фагоцитирани
капсулните Е. coli. Някои АГ проявяват камуфлажен ефект – поради сходство в структурата с
други биопродукти остават неразпознати от имунната система и проявяват силна
вирулентност. F-АГ на адхезивните пили участват в специфичната патогенност на сероварите.
Резистентност. Може да се запази жизнеспособен продължително време (месеци)
във външната среда и при въздействие на физични и химични фактори. Санитарнопоказателен
микроорганизъм. Нормален обитател на червата. Температура над 60 С ги убива за 10 мин., а
също и дезинфекционните разтвори в обичайни концентрации.
Клинична картина и патогенеза. Е. coli е част от нормалната флора в дисталните
отдели на ГИТ още от раждането. Силен антагонистичен ефект срещу патогенни чревни
бактерии. Отделя много ензими, свързани с оформянето на фецеса и синтеза на витамини от
група В, К2 и Е. Различни промени в количествения състав могат да доведат до
дизбактериоза. Отделят се с фецеса. При определени условия и понижение на защитните
сили на организма, могат да проникнат в други органи и система  възпалителни процеси на
пикочо-половата система (цистити, пиелити, пиелонефрити, нефрити). Условнопатогенни и с
голямо значение при ВБИ. Входна врата – устна кухина, механизъм – фекално-орален. Често
предизвиква менингити у новородени. Изучаването на АГ-строеж на рода Ешерихия, доказва
О:К:Н –серотипове на Е. coli като етиологични фактори на чревните инфекции у деца и
възрастни. В зависимост от клиничното протичене, Е. coli могат да бъдат:
1) ЕРЕС – ентеропатогенни: предимно при новородени и деца в ранна детска възраст, с
висока смъртност. Причиняват гастроентерити: локална адхеренция за ентероцитите,
разрушване на ресничестия епител и цитосклета на микровилите  профузни диарии и
нарушение на водно-електролитния баланс;
2) ЕТЕС – ентеротоксигенни: деца между 5-8 годишна възраст, предразполагащ фактор
е лошата хигиена, ниската санитарна хигиена и бедност. Прикрепване с фимбриите за
ентероцитите  отделяне на ентеротоксини  загуба на течности и електролити;
3) EIEC – ентероинвазивни: доказва се на клетъчни култури или на морско свинче чрез
причиняване на кератоконюнктивит. Заболяването е неразличимо от бактериалната
дизентерия. Обикновено се означава О112, О124 и др.
4) ЕНЕС – ентерохеморагични: изолирани щамове от болни с хеморагичен колит. Не са
инвазивно, но предизвикват кървави диарии и колит, дължащи се на продукцията на
дизентерийноподобни токсини.
Е. coli предизвиква и несвързани с ГИТ заболявания като уроинфекции, менингити у
новородени и сепсиси. Предизвиква още заболявания в устната кухина и лицево-челюстната
област. Тези инфекции не се предават по контактен път от болен на здрав човек.
Имунитет. Патогенни E. coli водят до изграждане на типовоспецифичен имунитет,
който е без съществено значение, тъй като са възможни повторни заболявания.
Микробиологична диагноза. Материали – фецес, урина, секрети (вагинален, очен,
ушен, гърлен, раневи), кръв за хемокултура и др. От външната среда – хранителни продукти
или обекти от болничната среда. Взимането на материала се прави преди започване на
лечение, като микробиологичното изследване започне не по-късно от 2-8 часа или ако това е
невъзможно, съхранява се при +4 С. Първични посевки – среди на Ендо, Левин, МакКонки,
селенитов бульон и др. Микроспопски изследвания – само ако имат диагностична стойност.
Хемокултури – по необходимост. За идентификация на батерията се използва предимно
тропната среда на Клиглер. От значение е антигенният анализ. Използва се аглутинация с
познати серуми (Грубер); пробна аглутинация с поливалентни наситени серуми.
Положителният резултат (предварителен), окончателен – след биохимична идентификация.
Специфична профилактика и терапия. Имунопрофилактични и имунотерапевтични
средства не се използват. Ключово е провеждането на санитарно-епидемични мероприятия.
Химиотерапия. Широкоспектърни бета-лактами, аминогликозиди, триметоприм,
имипенем, но след антибиограма, поради възможната полирезистентност.
 Тема 62: „Салмонели (Род Salmonella).”
Род Salmonella – значение. Салмонелите са подвижни факултативни анаероби, ферментиращи
глюкоза, манитол и сорбитол. Реакциите за доказване на индол, фенилаланин-дезаминаза, реакцията на
Фогес-Проскауер и за продукция на уреаза са отрицателни. Повечето образуват сероводород, не образуват
спори. Облигатно патогенни бактерии са за човека и животните, като предизвикват салмонелози. Те се
подразделят на 3 групи, според това какви заболявания предизвикват: 1) тифо-паратифни; 2) хранителни
токсоинфекции и 3) септицемии и локализирани инфекции. Класификацията е създадена въз основа на
салмонелните О и Н-антигени и определяне на серотиповете.
Морфология. Грам-отрицателни пръчици, перитрихи (с изкл. на S. gallinarum), НЕ образуват
капсули (изкл. S. typhi – микрокапсула, Vi-антиген). НЯМАТ спори. Под действие на химични и физични
фактори могат да променят морфологията си до нишковидна и коковидна, както и да загубят ресните си.
Културелни свойства. Факултативни анаероби, невзискателни, оптимални условия - 37 С (5-
41С). Върху месопептонен агар колониите са S-тип – кръгли, с равна периферия и гладка заоблена
повърхност, малки и полупрозрачни. При стайна температура S. paratyphi дава периферен слузест вал. В
течни среди – помътняване! Растат на диференциращи среди – Ендо, МакКонки, Левин и др и селективни –
SS агар и др. и образуват лактозо-отрицателни колонии. Имат черен център поради отделянето на
сероводород от белтъчното разграждане.
Антигенна структура. Всички притежават салмонелни соматични (О) и флагеларни (Н) антигени,
някои и микрокапсулния Vi-АГ. Срещу тях организмът образува антитела.
О-антигените се локализират в страничните полизахаридни вериги на ЛПЗ от външната мембрана. За
разлика от Н-АГ, те са термо-и-алкохолостабилни. Те имат повече от един епитоп, т.е. те са парциални
антигени. Известни са над 2500 серотипа. Н-антигените имат белтъчна природа и са компонент на ресните
и ЛПЗ. Микрокапсулният Vi-антиген е характерен за S. typhi, S. paratyphi и др. Той е термолабилен и се
разрушава при 100 С за 10 мин, при 60 С – 30 мин. Разрушава се от формалин и фенол, но не от етанол.
Фактори на патогенността. Полифакторна обусловеност. Такива са повърхностните структури
(О-полизахаридни вериги, ЛПЗ като ендотоксин, Н и Vi), фактори на адхеренцията и инвазията,
ентеротоксини и цитотоксини. Те са проявени в различна степен в отделните щамове и серовари. Така
например S. typhi e патогенна само за човека. Фактори на адхезията са страничните вериги на ЛПЗ, Vi-АГ,
тип 1 пили и др. Щамовете с ЛПЗ с по-дълги вериги са по-резистентни на действието на комплемента от
нормалния серум, активиран по алтернативния път. Тези щамове са резистентни на фагоцитоза и
действието на катионни белтъци с бактерицидно действие. Vi-антигенът блокира фагоцитозата.
Факторите на инвазията осигуряват адхезията и пенетрацията на салмонелите в епителните клетки.
Значение при някои имат интактните ЛПЗ, а при други – R-формите също инвазират. Така напр.
причинителите на тифо-паратифните заболявания след фагоцитоза се размножават в макрофагите,
докато причинителите на хранителни токсоинфекции пенетрират в епителните клетки, но не и в
макрофагите. Причината за преживяване в макрофагите е продукцията на каталаза и СОД, предпазващи от
бактерицидните механизми във фаголизозомите. Някои салмонели продуцират цитотоксин, свързан с
бактериалната клетка, който основно има роля в инвазията. Много серотипове притежават ентеротоксин,
свързан с бактерия. Важна роля имат и ендотоксините (ЛПЗ).
Резистентност. Значително голяма. Остават жизнеспособни във външната среда от няколко дни
до няколко месеца. В хранителните продукти се размножават при благоприятна температура, особено в
топли месеци. При умирането им се отделя ендотоксин. Запазват се при термична обработка на месото и
могат да интоксикират дори при липса на живи салмонели. При варене загиват за няколко минути, при 56
С – за 1 час. Чувствителни са на дезинфектанти, особено на хлорни препарати. Затова при опасност от
водни епидемии от коремен тиф и др., питейните води се хлорират с 0,5-1 мг/л активен хлор.
Причинители на тифно-паратифни заболявания. Това са най-тежко протичащите и опасни в
епидемиологично отнешение салмонелози. В тази група с най-голямо значение са коремния тиф,
предизвикан от S. typhi и паратиф А и В (по-лека клиника). Заболеваемостта е свързана с лоша хигиена.
Заболяванията са антропонози. Източник на зараза е болният човек чрез фекалиите и урината си – от
инкубационния период до 2-3 седмици от лечението. Механизъм на предаване – фекално-орален. Фактори,
благоприятстващи предаването са замърсените предмети от обкръжаващата среда. Контагиозният индекс е
40%. Входна врата – уста, лигавица на тънкото черво. Бактериите проникват през М-клетките в
лимфоидните фоликули в тънкото черво, увреждат микровласинките по апикалната повърхност, пенетрират
чрез ендоцитоза, инвазират и се размножават в lamina propria. По лимфен път достигат мезентериалните
ЛВ, оттам със системното кръвообращение – до всички органи от РЕС. Развива се салмонелоза,
характеризираща се с размножаване на причинителя в макрофагите и РЕС и образуване на
грануломи. Това се случва в първата седмица от заболяването. Причинителят се изхвърля най-вече с
изпражненията. В организма се изработват АТ, титърът достига пик през 5-6-та седмица и се установява
стабилен имунитет.
Клинично: стъпаловидно повишаване на температурата до 39-40 С, отпадналост, главоболие,
безапетитите, болки в корема и др. неспецифични. През втората седмица – тежко общо състояние,
замъгляване на съзнанието с бълнуване (status typhosus). Появява се характерният розеоло-петехиален
обрив и диария. Развива се вторична бактериемия, тънкото черво се засяга повторно и бактериите се
размножават в Пайеровите плаки, които некротизират и кървят (деструкция  цитотоксин). Може да се
стигне до перфорация и перитонит. Други усложнения – холецистин, пневмония, абсцеси, тромбофлебит и
др.
Механизми на имунитета: естествени защити (лигавици, комплемент, фагоцитоза) + хуморалния и
клетъчномедиирания имунитет. В серума се намират АТ (опсонини, лизини) от клас IgG и IgM срещу О-, К-
и Vi-антигените  комплемент-медиирана бактериолиза и фагоцитоза. Решаваща роля има КМИ – CD4 Т-
Ly, IFN-γ. Важна роля в протективния имунитет след преболедуване – SIgA от чревната лигавица. Ваксини
– атенюирани.
Причинители на хранителни токсоинфекции. Много по-често се причиняват от саломонелите
(салмонелози). Причиняват се от много серотипове – S. choleraesuis, у нас
S. enteritidis, S. typhimurium и др. Зоонози. Източник на зараза – гризачи, диви и селскостопански животни
+ болни и заразоносители  фекалии във външната среда. Основен механизъм е алиментарният –
консумация на заразени месо, яйца, мляко, риба и др. Предпоставка за размножаване на салмонелите е
съхранението на храната на стайна температура, особено в летните месеци. Загивайки, салмонелите отделят
ендотоксин, който интоксикира храната и в последствие организма. Освен токсична, има и инфекциозна
компонента – размножаването на бактериите в ГИТ се свързва с ново отделяне на ендотоксин. Входна
врата е устата! Схема: адхезия  eндоцитоза  lamina propria  фагоцитоза от PMN-левкоцити 
мезентериални ЛВ  възпаление  епителните клетки губят вода  диария. Клинични симптоми: 6-48
часа след заразяване – неспецифични симптоми, обща интоксикация. По-тежко протичане при малки деца и
стари хора (тежка дехидратация, нарушение в КАС). Имунитет – хуморален, моноспецифичен, слабо
напрегнат и краткотраен. Защитни механизми – естествена резистентност, локален хуморален имунитет.
При имунокомпрометирани – септицеимия!
Тя има остро начало, тежка ендотоксемия, безапетитие и анемия  локални абсцеси във всички тъкани или
локализирани инфекции (пневмония, менингит, остеомиелит).
Микробиологична диагноза. 1) При съмнения за тиф/паратиф: материали – кръв за хемокултура,
фекалии, урина, дуоденално съдържимо, храчки, повърнати материи и др. Хемокултурата е положителна в
95% от случаите през първата седмица, във втората – 30-80%. През 3-4-та седмица се изследват предимно
фецес и урина. 2) Салмонелна септицемия – доказва се главно чрез хемокултура; 3) хранителни
токсоинфекции: изследва се наличие на кръв и левкоцити в изпражненията – на нативен или оцветен с
метиленово синьо препарат. Посевки – върху обогатени, селективни (SS-агар) и диференциращи среди
(МакКонки, Ендо, Левин). Водеща е и реакцията на Грубер върху предметно стъкло с хиперимунни
серуми. При липса на аглутинация – с Vi серуми. След края на първата седмица тифните бактерии не
могат да се изолират. Прави се серологично изследване – реакция на Видал, която е положителна при
титър най-малко 1:100 за О-аглутинини, 1:200 за Н и 1:10 за Vi-хемаглутинини. Бърза диагностика:
имунофлуоресцентен метод, имуноелектрофореза, реакция коаглутинация и др. като фаго-, био- и
антибиотико-типизиране.
Специфична профилактика и терапия. Убита ваксина против коремен тиф, паратиф В и тетанус
или диваксина – коремен тиф, паратиф В. Нова практика – жива ваксина от атенюиран щам, създава
локален имунитет в чр. лигавица, а също и КМИ. Ваксина срещу салм. ентероколити няма.
Химиотерапия. В терапията на коремния тиф и септицемиите – ципрофлоксацин, триметоприм-
сулфаметоксазол, хлорамфеникол, ампицилин, цефтриаксон, цефотаксим. Срещат се и резистентни щамове.
За лечение на носители – ампицилин. За ентероколитите – не се нуждаят от антибактериални
химиотерапия, защото може да доведе до пролонгиране на носителството.
 Тема 63: „Дизентерийни бактерии (Род Shigella).”
Въведение. Бактериите от Род Shigella предизвикват т.нар. шигелози или дизентерия. Това са
тежки инфекциозни заболявания, характеризиращи се с ентероколитен синдром и патологични
изменения в дисталния отдел на дебелото черво. Протичат с интоксикация.
Морфология. Грам-отрицателни, размери 2-3 µm, НЕ образуват капсули и спори. НЕ
притежават ресни – неподвижни. По последното се отличават от салмонелните бактерии.
Културелни свойства. Факултативни анаероби. Оптимални условия: 37 С, рН 6,7-7,2.
Невзискателни по отношение на хранителните среди: обикновен агар, диференциращи и селективни
(Гаснер, Левин, Ендо, SS-агар и др.) колониите наподобяват останалите чревни лактозо-
отрицателни бактерии: 1) S колонии – кръгли, гладки, бецветни; 2) R колонии – по-едри, плоски,
грапави. Те се отличават по антигенни свойства и вирулентност. Разграждат въглехидратите с
образуване на киселина без газ, лактоза не разграждат (изкл. S. sonnei). Разделят се на две групи в
зависимост от способността да разграждат манит – манито(-) – подгрупа А и манито(+) – подгрупа В,
С, D. Не втечняват желатина, не съсирват млякото, не образуват сероводород. Някои образуват индол.
Антигенна структура. Само соматични О-антигени, срещу които организмът образува О-
аглутинини. Някои имат и К-антигени, които се разрушават при 100 С. Те са повърхностно
разположени и маскират О-аглутинацията. Всяка подгрупа на Род Shigella съдържа серологични
типове въз основа на т.нар. главен или типов антиген. Подгрупа А:
S. dysenteriae – всеки серотип има типов антиген, по който може да се диференцира. Подгрупа В – S.
flexneri – общи групови антигени. Подгрупа С – S. boydii (тъждествени на В), но с различни
антигенни свойства. Подгрупа D – S. sonnei – само 1 серотип. О-антигените не са свърззани с
антигените на други Шигели.
Резистентност. По-малко устойчиви от другите чревни бактерии, във външната среда
загиват за 5-15 дни. При 60 С - за 10-15 мин, с дезинфектанти (хлорни, фенол) –
10-30 мин. Особено чувствителни са към фагите.
Епидемиология, клиника и патогенеза. Лоши санитарни условия. Източник – болния човек и
заразоносителите. Причинителя се излъчва с фецеса, механизъм – фекално-орален. Входна врата –
устната кухина, само 100-200 бактерии стигат за зараза. Схема: част от бактериите загиват в стомаха и
тънкото черво, а останалите  адхезия за М-клетките сред епитела  навлизане в макрофагите,
лизиране на фаголизозомата и размножаване в тях  разязвяване и деструкция на засегнатите
участъци  отделят ендотоксин (ЛПЗ)  резорбция  кръв  свързва се с клетки на нервната
система, ранна интоксикация. Ендотоксинът предизвиква възпаление с инфилтрация на лигавицата и
язви, покрити с фибринозен налеп. Съществува и т.нар. Shiga токсин (в S. dysenteriae), разграждащ
28S на рРНК в 60S рибозомната субединица, което блокира синтеза на протеините. Има и невротропни
свойства. Инкубационен период – 1-7 дни. Протича с колит – диария и тенезми, астено-адинамичен
синдром, фебрилитет. Продължава 6-10 дни, понякога хронифицира и рецидивира. Болните са заразни
при всички форми на заболяването. Инфекцията е самоограничаваща се.
Имунитет. Краткотраен след боледуване (месеци), антитоксичен при S. dysenteriae 1 и
антибактериален типовоспецифичен при дизентерия, предизвикана от останалите бактерии. Водеща
роля има секреторния имунитет със SIgA-антителата.
Микробиологична диагноза. Материали – фецес от болните. Микроскопия – оцветяване с
метиленово синьо или препарат по Грам – левкоцити и еритроцити  изолиране чрез посявка върху
селективни или диференциращи среди при леглото на болния! Изолираните лактозоотрицателни
колонии се изследват в чисти култури и се идентифицират. Антигенна структура – чрез реакция на
Грубер с типовоспецифични аглутиниращи серуми.
Специфична профилактика и терапия. Ваксините са малко ефикасни. Основен метод за
борба със заразата остава профилактиката – добра лична и обществена хигиена, особено на
заведенията за обществено хранене и водоснабдителната мрежа.
Химиотерапия. Самоограничаваща се инфекция, която в повечето случаи не налага
антибактериална терапия. При по-тежките случаи: ципрофлоксацин, триметоприм-сулфаметоксазол,
ампицилин, хлорамфеникол. При профилактично използване на антибиотици (хлорамфеникол) при
епидемия, причинителите бързо развиват резистентност.
 Тема 64: „Протеи (Родове Proteus, Providencia, Morganella).”
Въведение. Принадлежат към семейство Enterobactericeae. Род Proteus включва 5 вида
(P. vulgaria, P. mirabilis, P. penneri, P. myxofaciens, P. inconstans), Род Providencia, също 5
(P. rettgeri, P. stuartii, P. alkalifaciens и т.н.), а Род Morganella – само 1 вид – М. morganii.
Морфология. Грам-отрицателни, пръчковидни, силно изразен полиморфизъм при
различни условия. Разполагат се чифтно или на верижки. Размери – около 1-4 µm. Спори и
капсули Не образуват, имат перитрихиално разположени ресни и са подвижни.
Културелни свойства. Факултативни анаероби, развиват се добре при 37  С и стайна
температура. Не са взискателни към хранителните среди. Върху твърди среди – S и R колонии,
но също и Н и О-колонии. H-колониите имат пълзящ растеж върху повърхността на средата, с
концентрични кръгове, заемащи цялата повърхност. Най-добре изразен при 20 С.
О-колониите са гладки, кръгли, неразлети, недъхави. Могат да се получат от Н-колонии чрез
добавяне на 1% фенол, меден сулфат или някои багрила. Така се изолират от други чревни
бактерии от фецес и др. материали.
Биохимична производителност: лактозо-отрицателни, но разграждат други
въглехидрати до киселина и газ. Имат богата протеолитична активност – втечняват желатина,
коагулирания серум и мляко, разграждат белтъци до сероводород, индол и др. Хидролизират
уреята до амоняк. Единствено те от чревните бактерии продуцират фенилаланиндезаминаза.
Антигенна структура. Подвижните имат О- и Н-антигени, неподвижните – само
соматичен О-АГ. Той е ЛПЗ комплекс, а Н-АГ има протеинова природа. За повечето видове от
трите рода има разработена О:Н:К схема.
Резистентност. Сравнително голяма към повечето антибиотици и дезинфектанти.
Патогенност за човека. Представени в различна степен в ГИТ. Честа причина са за
уроинфекции – алкализират урината, което благоприятства образуването на камъни в
бъбреците. Представители от Род Providencia се изолират от урина, раневи секрети и др.
Някои видове могат да причиняват имунодефицитни уроинфекции, сепсис, пневмония,
менингит и др.; често като ВБИ. Рядко причиняват дизентерийноподобни заболявания или
гастроентерити – това се случва главно при дисбактериоза след антибиотична терапия.
Възможни са и хранителни отравяния с храни, заразени с протеус.
Микробиологична диагноза. Материали – фецес, гноен секрет, урина, кръв, повърнати
материи, кръв, ликвор и др. Посявка в обогатени и селективни среди, идентификация. Към
серологична диагностика се прибягва рядко. Използва се реакция аглутинация. Серумът на
болния се изследва с хомоложната култура, изолирана от същия болен. Наличието на
аглутинини доказва изолирания щам.
Специфична профилактика и терапия. Не са разработени. Основно значение имат
санитарно-противоепидемичните мерки в борбата с ВБИ.
Химиотерапия. Широкоспектърни антибиотици с бактериостатичен и бактерициден
ефект върху щама, предизвикал заболяването. При хронични уроинфекции – към терапията се
добавят имуностимулатори – Уростим и др.
 Тема 65: „Клебсиела, Ентеробактер, Серация (Група K-E-S).”
Клебсиели - обща характеристика. Спадат към сем. Enterobacteriaceae, включват се заедно с
представителите от родовете Enterobacter и Serratia в т.нар. група К-Е-S. Това са Грам-отрицателни пръчици
със заоблени краища. Разполага се поединично, по двойки или в къси верижки. Имат капусил. Нямат спори
и ресни (неподвижни).
Културелни свойства. Факултативни анаероби, невзискателни. Колонии на твърди среди –
влажни, куполообразни, мукозни, S-тип. Върху диференциращи и селективни среди – лактозо(+) колонии.
Някои образуват и R-колонии.
Антигенна структура. Соматични О- (11типа) и капсулни К-антигени (82 типа), част от ЛПЗ на
външната мембрана. Термостабилни – издържат 2 часа на 120 С.
Klebsiella pneumoniae ssp. pneumoniae. Най-честият изолат от група К-Е-S. Част от нормалната
флора на дебелото черво и респираторния тракт. Полирезистентни щамове се разпространяват в болнични
среди (ВБИ). Капсулата предпазва от фагоцитоза и серумна бактерицидия. Ендотоксините му обуславят
токсични въздействия. Някои щамове причиняват диарийното заболяване тропическо спру (ST, LT
ентеротоксини). К. pneumoniae се включва към групата на опортюнистичните (условнопатогенни)
ентеробактерии. Причинява около 3% от пневмониите, а също и уроинфекции, сепсис, менингит, раневи
инфекции др.
Klebsiella pneumoniae ssp. rhinoscleromatis. Етиологичен агент на риносклеромата – деструктивно
грануломатозно заболяване на носната лигавица и фаринкса.
Klebsiella pneumoniae ssp. ozaenae. Предизвиква рядкото заболяване озена – хроничен прогресиращ
атрофичен ринит с неприятен сладникав мирис и загуба на обонянието.
Имунитет. Образуват се IgM и IgG АТ към О- и К-антигените, които се доказват с аглутинация,
РСК, ELISA и др. Протективно значение имат хомоложните АТ (срещу щама, предизвикал заболяването).
Имат роля на опсонини и лизини – фагоцитоза и действие на комплемента.
Микробиологична диагноза. Материали – храчки, назофарингеален секрет, ексудат, плеврален
пунктат, урина, ликвор и др. Микроскопски препарати (ориентировъчно значение) – доказване на
капсулата. Посявка на селективни и диференциращи среди, изолиране на чиста култура, идентификация,
антибиограма. Серотипизиране – реакция аглутинация; на Видал.
Специфина профилактика и терапия. Ваксина не е разработена. При тежки системни инфекции –
имуноглобулинови венозни препарати (имуновенин, гамавенин); нормална плазма или хиперимунни
серуми с АТ; моноклонални АТ.
Химиотерапия. Множествена плазмид-обусловена лекарствена резистентност. Най-често ЦФС,
аминогликозиди, флуорохинолони, тетрациклини, хлорамфеникол, имипенем.

Род Ентеробактер. Грам-отрицателни, подвижни, с характерна морфология, някои са

инкапсулирани. Най-важни представители: E. cloacae, E. aerogenes, E. agglomerans.
Културелни свойства. Факултативни анаероби, невзискателни. Върху селективни и
диференциращи среди – лактозо(+) колонии.
Антигенна структура. Множество О и Н-АГ, както и К-АГ. Серотипизирането е ограничено.
Патогенност за човека. Инфекции във всички тъкани и органи, най-чести са уроинфекциите и
сепсисът. Рисков контингент – възрастни, продължително хоспитализирани, дълготрайно катетеризирани.
Имунитетът, микробиологичната диагноза и имунотерапията – аналогични!
Химиотерапия. ЦФС от II и III-та генерация, имипенем, аминогликозиди, триметоприм/
сулфаметаксазол, флуорхинолони, тетрациклини и др. На изолатите винаги се прави антибиограма.

Род Серация. Грам-отриацателни пръчици, често кокоидни, подвижни перитрихи. Не образуват

капсули и спори. Най-важни представители: S. marcescens, S. liquifaciens, S. rubidaea и др.
Културелни свойства. Факултативни анаероби, невзискателни. На твърди среди образуват розов
пигмент (продигиозин), оцветяващ колониите – засилва се на стайна температура.
Антигенна структура. О- и Н-антигени, важни епидемиологични маркери. 120 серотипа.
Патогенност за човека. Причинители на ВБИ у хора с увредени защитни механизми – прием на
имуносупресори, дълготрайни медицински манипулации. Прояви – уроинфекции, сепсис, раневи
инфекции, пневмония. Имунитетът, хода на микробиологичната диагноза и имунотерапията – аналогични!
Химиотерапия. Широко разпространена полирезистентност. Прилагат се аминогликозиди,
хлорамфеникол, флуорхинолони, триметоприм/сулфаметаксазол. Резистентност към колистин и цефолотин.
 Тема 66: „Йерсинии (Род Yersinia). Y. pestis. Y. enterocolitica.”
Йерсинии – обща характеристика. Обхваща патогенните Y. pestis, Y. enterocolitica и Y.
pseudotuberculosis и редица непатогенни и др. Грам-отрицателни, къси прави пръчици до
кокобактерии, размери 0,5-0,8/1-3 µm. НЕ образуват спори; и капсули (изкл. Y. pestis). Под
30  С – перитрихиално разположени ресни, изкл. Y. pestis. Не са взискателни, растат и на
обикновени хранителни среди, образуват малки колонии. Оптимални условия: 28-29 (4-42 С), рН
7,2-7,4. Факултативни анаероби. Много от щамовете – плазмиди  висока вирулентност.
Yersinia pestis – морфология. Грам(-), къса пръчица, размери: 0,5-0,8/1-3 µm. В клинични
препарати – овоидна форма. Разполагат се поединично или на малки групи. Оцветява се от
анилиновите бои. При култивиране на 37 С образуват капсула, като при по-ниска температура тя
не се изгражда. НЕ образуват ресни и спори.
Културелни свойства. Факултативен анаероб. Расте на обикновени хранителни среди,
оптимални условия 28 С, рН 7-7,2. На твърди среди – след 8-10 часа – микроколонии като
късчета счупено стъкло. Гледат се с лупа. След инкубиране – още са малки, жълтеникаво-кафяв
център и рехава периферия. След 48 часа – големи, изпъкнали, грапави. Вирулентните щамове
дават грапави R-колонии, авирулентните – гладки S. В течни среди – като флокули, суспендирани
в прозрачна среда, рехава утайка на дъното.
Антигенна структура. Сложна. Има капсулни и соматични АГ. Специфични са
протеиновият капсулен антиген (АГ фракция I), протеинов АГ V и липопротеинов АГ W.
Фактори на патогенност. Включват – способност за образуване на капсула, някои
антигени, токсини, ензими, метаболити и др. Особена важност имат V- и W-антигените и
капсулната АГ-фракция I, които защитават чумния бактерий от фагоцитоза. Още:
 Токсични вещества: екзотоксини, ендотоксини;
 Ензими с патогенетично значение: хиалуронидаза, коагулаза, фибринолизин.
Резистентност. Относително висока устойчивост във външна среда, повишаваща се с
намаляване на температурата. В гной и храчки остава жив над 1 месец, в трупове на плъхове – до
140 дни, при бълхи – до 1 година. Загиват бързо от дезинфектанти – фенол, лизол (10-15 м.)
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Природоогнищна инфекция с
трансмисивен механизъм. Източници – диви гризачи, домашни животни и болни хора. От тях към
човека се пренасят чрез ектопаразити – бълхи, по-рядко кърлежи и въшки. Най-чест преносител –
чумна бълха, Xenopsilla cheopsis. Заразяването става чрез ухапване с повръщане на кръв или
втриване на фесец в раничката при вчесване. След развитие на белодробна чума, предаването
става и по въздушно-капков път. Чумата е една от най-опасните инфекции, предизвикала десетки
пандемии („черната смърт”), загива ¼ от човешката популация!!! Схема: ухапване  проникване
през кожа и лигавици  размножаване – интра- или екстрацелуларно  по лимфен път до ЛВ
(хеморагично възпаление). Спират до там или  кръвоток, дисеминация в слезка, черен и бял
дроб, ЦНС  хеморагично възпаление и некроза. В терминалния стадий свободно пролиферират
в кръвотока. Инкубационен период – 2-7 дни. Основните клинични форми са: бубонна,
белодробна, чревна и септична.
 Бубонна форма (най-честа): силно увеличаване и болезненост на регионалните ЛВ,
достигащи големи размери, температура 39-40 С, слабост, главоболие, световъртеж,
нарушения на съзнанието, халюцинации, бълнуване. Без лечение, леталитет 50-60%;
 Белодробна чума: първично по аерогенен или вторично по хематогенен път. Протича като
изключително тежка пневмония с кървенистопенести храчки и цианоза;
 Чревна форма: рядко, при консумация на заразено месо; кървава диария, интоксикация;
 Септична форма: първична или вторична след останалите форми. Тежко протичане с
кръвоизливи по кожа, лигавици и вътрешни органи; хематемезис.
Ако не се приложи антимикробно лечение, леталитетът при последните 3 форми достига 100%
Имунитет. Частична естествена резистентност. След преболедуване – постинфекционен
имунитет, слабо проучен. Рядко се развива повторно заболяване, освен това протича леко.
 Микробиологична диагноза. Спазват се правилата за работа с особено опасни
инфекции. Диагнозата трябва да се постави бързо и да се вземат противоепидемични мерки.
Материали – пунктат от бубон, храчки, фецес, кръв, трупни материали. Микроскопски:
препарати по Грам, оцветяване се метиленово синьо по Льофлер и за доказване на капсули.
Откриват се Грам(-) овоиди, суспектни за чума. Културелно изследване: посевки на МПБ, МПА,
среда на МакКонки, кръвен агар и др.; култивиране, идентификация. Разпознаване на чумния
бактерий: аглутинация с капсулно-соматичен серум и специфичен серум срещу капсулната АГ-
фракция; фаголитичен тест със специфичен чумен бактериофаг. Ползва се още биологичния метод
и бързия имунофлуоресцентен.
Специфична профилактика и терапия. Жива противочумна ваксина от щам EV-76 или
убита формалинизирана ваксина USP. Прилагат се при епидемична опасност и при хора,
пътуващи до места с естествени огнища на чума. За специфична терапия - хетероложен
противочумен серум.
Химиотерапия. Най-ефективни са стрептомицинът и тетрациклините, поотделно, а в
редки и тежки случаи комбинирано. Могат да се използват и за екстрена профилактика на
контактните.

Yersinia enterocolitica – морфология. Грам-отрицателни къси пръчици. В култури и

клинични материали – коковидни или овоидни форми. При култивиране на 37 С без ресни, под
30 С – перитрихиално разположени ресни. НЕ образуват капсули и спори.
Културелни свойства. Факултативен анаероб, расте на обикновени хранителни среди.
Оптимални условия: 28 С, рН 7-8. Под 28 С – гладки, S колонии, над 37 С – R-тип. Интересен
факт – колониите, получени при оптимални условия са по-малки.
Антигенна структура. Притежава О-, Н- и К-антигени. Серотипизирането става според
О-антигените. Приема се, че те са 18, от които патогенни – О3, О8, О9 и др.
Фактори на патогенност. Преди всичко адхезивността към клетките на епитела на
тънкото черво. Силно изразена тъканна инвазивност. Други фактори – външната мембрана
(устойчивост на бактерицидно действие), термостабилен ентеротоксин и ендотоксин.
Резистентност. Психрофилен. Преживява успешно във води, почви, хранителни
продукти. Развива се добре при ниски, но загива при високи температури (за 1 мин при 100 С)
и за няколко минути от дезинфектанти.
Епидемиология, патогенеза, клинична картина. По целия свят, в Европа О3 и О9.
Резервоар – свине. Предаване – фекално-орален път. Заразяване – чрез консумация на храни и
вода, съдържащи патогенни серотипове. Може да се прояви спорадично или чрез епидемични
взривове, има есенно-зимна сезонност. Схема: постъпване  адхезия  пенетрация и навлизане в
lamina propria  мезентериални ЛВ  при деца и имуносупресирани – хематогенна дисеминация.
Най-често заболяват деца от няколко седмици до 10 г. Клиника: гастроентерити, ентероколити,
мезентериален лимфаденит, илеит. Между 10-30-годишни – апендикуларен синдром (ненужда
апендектомия); в средна възраст – моно- и полиартрити. Редки случаи – конюнктивит,
холецистит, хепатит, нефрит, менингит, септицемия.
Имунитет. Бактерият има значителна устойчивост към механизмите на естествена
резистентност. След преболедуване – хуморален, типово специфичен имунитет.
Микробиологична диагноза. Материали – фецес, мезентериални ЛВ, апендикс; остатъци
от контаминирани храни, води. Културелно изследване – посявка на МакКонки агар, среда на
Левин и др.; специфична среда (на Шиман). При отчитане – относително бавен растеж на Y.
enterocolitica. За по-надеждно изолиране на чиста култура – селективно обогатяване на студено (4
С) за 1-3 седмици. За бърза диагностика – имунофлуоресцентен метод, реакция коаглутинация;
пробна аглутинация. Серологично изследване – аглутинационна и Видалова реакция – късна и
ретроспективни диагноза. Диагностични са титрите на О-аглутинините 1:80 и по-високи.
Специфична профилактика и терапия. НЕ СЕ прилагат. Санитарно-хигиенни мерки.
Химиотерапия. Само при тежки ентероколити и генерализирани инфекции: канамицин,
тетрациклин, хлорамфеникол, триметоприм-сулфаметаксазол.
 Тема 67: „Холерни вибриони (Vibrio cholerae).”
Въведение. Холерата е остро инфекциозно заболяване, характеризиращо се с интоксикация,
тънкочревни поражения, ГИТ явления, дехидратация и тенденция за епидемично и пандемично
разпространение. Причинителите са: 1) Vibrio cholerae от серогрупа О1 (2 биотипа – cholerae, eltor); 2)
Vibrio cholerae от серогрупа О139.
Морфология. Грам-отрицателни, къси, извити като запетая пръчици, размери 2-3 µm. Силно
изразен полиморфизъм, особено в стари култури. Спори и капсули НЕ образуват. Имат една дълга ресна,
голяма подвижност (най-подвижен V. cholerae), багри се с анилинови бои.
Културелни свойства. Строги аероби. Оптимални условия: 37 С (10-40 С), рН 8,5-9,2.
Невзискателни – растат дори и на алкална пептонна вода, която мътят след 6-8 часа. На алкален агар
колониите са гладки, нежни, стъкловидни, прозрачни. Имат добре изразена биохимична производителност,
която в някои отношения се различава между отделните биотипове. V. cholerae biptype eltor лизира и
аглутинира овнешки еритроцити, причинител е на VII-та пандемия. V. cholerae biptype cholerae е
причинител в предишните пандемии.
Антигенна структура. Всички притежават термолабилен ресничест Н-антиген и един
термостабилен видовоспецифичен ЛПЗ соматичен О-антиген. Спрямо последния се разделят на серогрупи
(О1-О139). О1 се разделя на 3 серологични типа: Inaba, Ogava, Hikoshima. Тип Inaba e най-вирулентен и се
изолира предимно при епидемии.
Резистентност. Слабо устойчиви; при загряване/изсушаване бързо загиват. Могат да се запазят
при ниски температури или замразени до 7-8 месеца, в бельо – до 12 дни и т.н. Дезинфекционните разтвори
го убиват много лесно. Чувствителност към киселините, загива в стомашния сок. Силно чувствителен на
антибиотици in vitro, по-слабо in vivo.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Източник – човек (болен, реконвалесцентен,
здрав заразоносител). Заразяване – употреба на заразена вода, храна; контакт с предмети или бельо и др.
Инфекциозната доза е голяма (108-1010 вибриони). Ако успеят да преминат през стомаха, достигат червата и
се размножават там. Адхезират към епитела на лигавицата, освобождават ентеротоксин, а след смъртта си –
и ендотоксин.
Фактори на патогенност. Основен фактор на О1 и О139 е термолабилният екзотоксин
(ентеротоксин). Той се състои от 2 субединици (А – А1+А2 и В – 5 полипептида), като токсичната
активност е в А1. А субединицата се дисоциира и навлиза в клетката. Каскада от биохимични реакции
довежда до състояние на продължителна секреция на вода и електролити (профузна диария, до 20-30
л/ден), повръщане и нарушение на електролитния баланс. Увеличава се Na-Зависимата секреция на Cl, а се
намалява обратната му абсорбция  дехидратация, ацидоза, смърт. Ентеротоксинът е идентичен с този
на E. coli. Други фактори:
 Някои щамове: ST eнтеротоксин, Shiga-like ентеротоксин, хемолизин, цитотоксин;
 Муциназа (неураминидаза): проникване в мукуса, адхезия към микровилите;
 Ресни: придвижване на вибрионите към епителните клетки. Без ресни – непатогенни;
 Бактериален слайм, ЛПЗ – роля на адхезини.
Протичането може да е безсимптомно, леко до алгидно. Смъртност 1-5% при лечение.
Имунитет. Индивидуална резистентност (рН на стомаха). След боледуване – до 2 години кратък,
ненапрегнат имунитет, антибактериален. В серума – вибриолизини, аглутинини, преципитини. Болестта
може да се повтори.
Микробиологична диагноза. Цел – да потвърди диагнозата при типична клиника. Заразяване – чрез
вода и хранителни продукти. Материали – фецес, повърнати материи, жлъчка. Микроскопски: препарат
по Грам или с разреден фуксин. Виждат се извити пръчици, като „ято риби”. Културелно: посяване в течни
(алкална пептонна вода) или твърди среди (Монсур, Алкъш, ТСВS), култивиране 6-8 часа на 37 С.
Получените колонии се подлагат на аглутинация или прапарат с имунофлуоресциращ серум. Изолира се
чиста култура  идентификация. Двата основни биотипа на холерата се различават чрез редица от тестове
– полимиксинов, хемолиза на овнешки Er, аглутинация на кокоши Er и др. С най-бързите методи: диагноза
до 24 часа. За ретроспективна диагноза – аглутинация тип Видал (най-нисък диагн. титър 1:40). Друг
вариант: откриване на холерни бактериофаги във фецеса; във вода/храна означават фекално замърсяване.
Специфична профилактика и терапия. Съществува ваксина, осигуряваща 6 месеца имунитет,
която не се прилага в България. Изпитват се нови ваксини, които създават локален имунитет.
Химиотерапия. Антибиотици – тетрациклин, хлорамфеникол, еритромицин и др. + рехидратация.
Не се препоръчва масова профилактика с антибиотици (резистентност). Най-ефективно: добра хигиена.
 Тема 68: „Инфлуенчен бактерий (Haemophilus influenzae).”
Морфология. Грам-отрицателен кокобактерий, размери 0,2-0,3/0,5-2 µm, разположен
поединично, на групи или в къси верижки. Образува капсула, НЕ образува ресни и спори.
Културелни свойства. Факултативен анаероб, оптимални условия – 37 С, рН 7,3-7,5.
Култивира се успешно в среди с кръв или хемоглобин. След инкубиране за 24 часа, колониите
на капсулните щамове са 1 мм, матови, с мукоиден вид. Безкапсулните са по-дребни, гладки,
прозрачни и леко изпъкнали. Не образуват хемолиза. При коекзистенция с други бактерии,
продуциращи фактор V, колониите придобиват по-голям диаметър – феномен на сателитен
растеж. В течни хранителни среди с фактори V и X – помътняване и малка утайка.
Ферментира глюкоза и захароза до киселина без газ, образува индол, редуцира нитрати.
Антигенна структура. Щамовете, образуващи капсула, съдържат полизахаридни АГ.
Разделят се на 6 серотипа (а-f). Установени са и 2 соматични протеинови антигена – Р и М.
Фактори на патогенността. Имат пили с адхезивни свойства. Особено важен
фактор е наличието на капсула, защитаваща от фагоцитоза, най-вече серотип b. Установено е,
че вирулентните щамове интерферират с активността на ресните на цилиндричния епител на
ГДП. Съществен е още ендотоксинът и образуваният от него IgA-протеаза.
Резистентност. Чувствителен към изсушаване, високи и ниски температури, загива
за 1-2 денонощия във външната среда. Дезинфектантите го убиват за няколко минути.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Безкапсулните щамове са
нормални обитатели на ГДП при здрави хора. Вирулентните причиняват екзогенни инфекции,
предаващи се по аерогенен път. Заболяванията са: ринофарингит, ларинготрахеит, епиглотит,
пневмония, конюнктивит, синуит, менингит, остеомиелит, артрит. При менингит инфекцията
може да е ендогенна; нерядко се установява бактериемия. Всички описани заболявания са по-
чести при децата. H. influenzaе доминира като причинител на менингити при деца от 5 месеца
до 5 години. Причинява още вторични инфекции на долните дихателни пътища с усложнения.
Имунитет. До 3 месеца – пасивно придобит имунитет (АТ от майката), след това
организмът става възприемчив на инфекции, често протичащи безсимптомно. В серума на
повечето деца над 3 г. се установяват антитела със защитен ефект.
Микробиологична диагноза. Материали – назофарингеален секрет, храчки, гной,
ликвор, кръв и др. Правят се препарати по Грам и за капсули с ориентировъчно значение.
Важно е културелното изследване върху шоколадов и кръвен агар. За идентификация се
използват изследванията за биохимичната производителност на чистата култура и антигенния
ѝ анализ с типово специфични антисеруми. Посредством коаглутинация и
имунофлуоресценция се поставя бърза диагноза, а причинителят се намира директно в
изследваните клинични материали, без да се провежда култивиране и посевки.
Специфична профилактика. Има ваксина срещу тип b на инфлуенчния бактерий,
съдържаща полизараден капсулен антиген, на серотипа, конюгиран с протеина на
дифтерийния анатоксин. Има и комбинация на тази ваксина с такава срещу серогрупа В на
менингококите. При деца под 4 г., имали контакт с болни – химиопрофилактика с
рифампицин за 4 дни!
Химиотерапия. Ампицилин, хлорамфеникол, цефотаксим, тетрациклин и др.
 Тема 69: „Коклюшен бактерий (Bordetella pertussis).”
Морфология. Грам-отрицателни къси пръчици (кокобактерий) с размери
0,2-0,3/0,5-1 µm, разположени поединично, на двойки, рядко на верижки. В млади култури на богати
хранителни среди, съдържащи кръв, образуват капсули. НЕ образуват ресни и спори.
Културелни свойства. Строг аероб. Оптимални условия – 35-37 С, рН 7,2-7,4. Твърде
взискателен. Култивира се в картофено-глицериновия кръвен агар на Борде и Жангу, а също и
успешно в агарова среда, съдържаща активен въглен и казеин. След 3-5 дневно култивиране дават
дребни, изпъкнали, гладки колонии с диаметър до 1 мм (капки живак). Образуват тясна хемолитична
зона, която не е рязко отграничена. Слаба биохимична активност – не разгражда въглехидрати, и изкл.
на глюкоза и лактоза; не образува индол и сероводород, не разлага урея, не усвоява цитрат, не
редуцира нитратите в нитрити.
Антигенна структура. Родово, видово и типово специфични антигени, които се изменят при
заболяването и в хода на култивирането. Различават се 4 фази в тяхното състояние. Прясно
изолираните вирулентни щамове имат колонии с S форма и съдържат пълния набор антигени, вкл.
капсулни. Последователно преминават още 3 фази и в четвъртата вече щамовете са колонии с R-
форма, без капсула.
Фактори на патогенността. Повърхностните компоненти – филаментозен хемаглутинин и
фимбриален аглутиноген, които са адхезивни и служат за прикрепване към трахеята и бронхите.
Значение има и капсулата. Идентифицирани са няколко токсина. Главен е т.нар. пертусис токсин –
езкотоксин, отговорен за пристъпната кашлица. Друг важен е аденилатциклазния токсин, потискащ
действието на неутрофилите. Бактерия образува и т.нар. трахеален цитотоксин, който убива
епителните клетки от лигавицата на трахеята. В патогенезата има значение и липополизахаридния
ендотоксин на причинителя.
Резистентност. Ниска устойчивост във външната среда – загива след няколко часа.
Високочувствителен към пряка слънчева светлина, високи температури, дезинфектанти.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Източник на зараза – болни хора, рядко
временни здрави заразоносители. Предава се по въздушно-капков път. Боледуват деца до 5 г., но и по-
големи – 10-14 г. Входна врата – горни дихателни пътища; възпалителен процес върху епитела на
трахеята и бронхите. Предизвикват се спазми на бронхиолите и дихателната мускулатура, кашлични
пристъпи, лимфоцитоза и др. Инкубационен период 1-3 седмици. Протича в 3 последователни стадия:
1) Катарален: 2 седмици, обичайни симптоми за катар на ГДП- кашлица, хрема, повишена
температура.Общото състояние не е тежко, но болните отделят най-интензивно причинителя и
са най-опасни за заразяване на околните.
2) Стадий на конвулсивна кашлица: 4-6 седмици – спазматична кашлица с пристъпен характер.
Получава се задух, цианоза, кръвотечение от носа. Пристъпите се увеличават
3) Стадий на реконвалесценция (оздравяване): няколко седмици, пристъпите оредяват, стават по-
леки, общото състояние се подобрява. Може да се появят усложнения като бронхити,
бронхопневмонии и вторични инфекции. Най-тежко протича до 1 г. възраст.
Имунитет. След преболедуване – траен имунитет (за целия живот). Важна роля играят
секреторните антитела от клас IgA, препятстващи прикрепянето причинителя към епитела на ГДП и
антитоксините, неутрализиращи пертусис токсина.
Микробиологична диагноза. Материали – секрет от назофаринкса, храчки, пръски, накашляни
върху петри и др. Основен метод за диагностика – културелно изследване. Посяване в средата на
Борде и Жангу или казеиново-въглищен агар. Включва се и пеницилин, който да потисне растежа на
страничните представители на микрофлората. След 3-5 дни култивиране се изолира чиста култура.
Приготвят се микроскопски препарати и се следи за биохимичната производителност. Прави се пробна
аглутинация със специфичен антисерум. Серологично изследване – търсят се специфични аглутинини
и комплемент-свързващи АТ в серума на болен (късна диагноза). Имунофлуоресцентен метод – бърз!
Специфична профилактика и терапия. Ваксина, съдържаща убити коклюшни бактерии в I
антигенна фаза, в комбинация с дифтериен и тетаничен анатоксин – ДТК или Дифкок – задължителна
в имунизационен календар! При тежки случаи – специфичен противококлюшен гама-глобулин.
Химиотерапия. С висока чувствителност е еритромицинът. Ползват се и други макролиди –
синтетични беталактами, 4-хинолони и др. Освен това – седативи, излагане на чист въздух (кислород).
 Тема 70: „Бруцели (Род Brucella).”
Морфология. Грам-отрицателни кокобактерии или къси пръчици с размери 0,5-0,7/0,6-
1,5 µm, разположени поединично или в къси верижки. НЕ образуват спори и ресни. Само
някои формират тънка капсула. Родът включва 6 вида: B. melitensis, B. abortus, B. sius, B. ovis,
B. neotomae и B. canis.
Културелни свойства. Строги аероби, много взискателни. Оптимални условия: 37 С,
рН 6,6-7,4. Растат в хранителни среди с добавена кръв, серум или екстракт от черен дроб,
както и на триптиказно-соев агар. Дори в тях се развиват бавно. Колониите се получат след 5-
10 до 30 дни и са малки, прозрачни и гладки – S форма. Използват въглехидрати с оскъдно
образуване на киселина или газ. Образуват амоняк и редуцират нитрати до нитрити. Някои
образуват сероводород.
Антигенна структура. Термостабилни соматични А и М-антигени, тези с R-форма –
R-антиген, повърхностен термолабилен антиген. Дават силни кръстосани серологични
реакции с Y. enterolytica и с причинителя на туларемията.
Фактори на патогенността. Това са образуваните ендотоксини, А и М-антигените и
повърхностния термолабилен антиген. От важно значение е и интрацелуларното развитие.
Това ги прави трудно достъпни за хуморалните и клетъчните механизми на микроорганизма.
Фагоцитозата има незавършен характер и не е докрай ефикасна. B. melitensis проявява
значителна резистентност към бактерицидния ефект на серума.
Резистентност. Силно устойчиви на външната среда. В почва, вода и храна запазват
жизнеспособност за 3-5 месеца. Загиват бързо от високи температури и дезинфектанти.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Бруцелозата е зооноза. Резервоар –
болни кози, овце, крави, свине и кучета. Пътища за пренасяне – контактен, аерогенен и
алиментарен. Проникване през кожа/лигавица  регионален ЛВ  кръвен ток  черен дроб,
слезка, бъбреци, костен мозък – получават се грануломатозни възли, които могат да
абсцедират. Инкубационен период 1-6 седмици. Симптоми: отпадналост, фебрилитет,
изпотяване, мускулни болки, увеличени ЛВ, спленомегалия. Febris ondulans – покачване и
задържане на температурата за 1-2 седмици. Може да придобие септичен характер и да се
развият артрити, менингити, енцефалити, пиелити, орхити и др. Характерът и тежестта на
бруцелозата зависят от реактивността на организма и особеностите на причинителя.
Имунитет. Различно изразена естествена резистентност. Създава се инфекциозен
имунитет в хода на бруцелозата, в който значение имат клетъчните защитни механизми, както
и хуморалните антитела. Развилият се имунитет има кръстосан характер. Наблюдава се
т.нар. инфекциозна алергия. Установява се с интракутанната пробва на Бюрне – бруцелин.
Микробиологична диагноза. Материали – кръв, костен мозък, ликвор, урина,
пунктати от ЛВ и т.н. Изследват се още трупни материали и животински продукти.
1) Културелно изследване: за родово и видово идентифициране. Диференцирането се
постига с необходимостта от СО2 за развитието им, устойчивостта на основен фуксин
и тионин, антигенни свойства, чувствителност към видовоспецифични бактериофаги.
2) Бавен метод – заразяване на морски свинчета; бърз – имунофлуоресценция;
3) Серологични методи: аглутинационна реакция на Райт, ускорена аглутинация по
Хъдълсон и реакцията на свързване на комплемента. Цел: откриване на АТ към
бруцелите в диагностично значими титри 10-14 дни от началото на заболяването.
Специфична профилактика и терапия. Жива противобруцелозна ваксина – в райони,
където има бруцелоза на лица, отглеждащи или работещи с домашни животни. Успешната
битка с бруцелозата изисква строг контрол.
Химиотерапия. Използват се тетрациклини, ампицилин, стрептомицин. Поради
интрацелуларното разпределение на бруцелите, терапията трябва да се поддържа 2-3 седмици.
 Тема 71: „Туларемиен бактерий (Fransisella tularensis).”
Морфология. Грам-отрицателен полиморфен – от къса пръчица до кокобактерий, с
размери 0,2-0,5/0,7-1,5 µm. НЕ образува ресни и спори, а вирулентните – тънка капсула.
Културелни свойства. Облигатен аероб, оптимални условия 36-37 С, рН 7-7,3.
Взискателен е и се култивира в специалните твърди хранителни среди на МакКой и Франсис.
Колониите се появяват след култивиране за 2-3 денонощия и са много дребни, бели със сивкав
оттенък. В богати течни среди – слабо развитие, дава тънка повърхностна пелена. Разгражда
някои захари като глюкоза, малтоза, маноза, фруктоза и декстрин до киселина без газ. В
среди, съдържащи цистеин, образува сероводород.
Антигенна структура. Това са: 1) полизахариден антиген, предизвикващ бърза
еритематозна и уртикариална кожна реакция; 2) комплексен клетъчностенен липополизахари-
ден антиген, носещ ендотоксична активност, 3) повърхностен К-антиген, установяван във
високовирулентните щамове и 4) протеинов АГ, индуциращ забавена свърхчувствителност.
Фактори на патогенността. Ключови са способността за образуване на капсула,
силно изразената инвазивност и ендотоксинът. Бактерият преживява интрацелуларно във
фагоцитите (резистентност към лизозомалните оксиданти). Силно вирулентен – достатъчни са
само 50 броя клетки да причинят заболяване. Различават се 2 биологични разновидности:
американската и неарктическата. Първата е летална за зайци, причинява тежки
заболявания при хора, ферментира глицерол и съдържа цитрулин уреидаза. Втората е
европейско-азиатска и се открива в гризачи в Европа и Азия – нелетална за зайци, леки
заболявания при човека, не ферментира глицерол, не съдържа цитрулин уреидаза.
Резистентност. Във вода и трупове на гризачи остава жив няколко месеца, високите
температури и дезинфектантите го убиват за няколко минути.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Туларемията е зооноза. Източник и
резервоар – болни гризачи. Пътища на предаване – контактен, трансмисивен, алиментарен и
аерогенен. Входни врати са кожата, конюнктивата, лигавиците на ГИТ и дихателните пътища,
най-често през кожни увреждания. Развива се възпалителна папула, която се разязвява,
регионалните ЛВ се увеличават до некроза. Инкубационен период 2-7 дни. Има 4 форми, в
зависимост от входната врата – язвено-бубонна, окуло-гландуларна, чревна и белодробна. При
генерализиране на инфекцията се развива септична форма. Може да протече както тежко, така
и леко. Инфекцията може да се развие и в устната кухина след консумация на месо,
съдържащо причинителя, както и вторично – причинителя да достигне устната кухина от
кръвта. Може да се развие фузоспирохетоза, както и увреждания, наподобяващи дифтерията.
Имунитет. След преболедуване – напрегнат продължителен имунитет, базиран на
клетъчни и хуморални механизми. Още след 3-5 дни от заразяването – инфекциозна алергия,
която се запазва с години.
Микробиологична диагноза. Материали – секрети от язви, пунктат от ЛВ,
конюнктивален секрет, храчки, кръв и др. Прави се микроскопско, културелно и биологично
изследване, а за бърза диагностика – имунофлуоресцентен метод.
Серологично изследване. Използва се аглутинация тип Видал, РСК и пасивна
хемаглутинация за доказване на антитела към причинителя след 10-14 дни от началото на
заболяването. Ранна и ретроспективна диагноза – кожноалергична проба с туларин.
Специфична профилактика и терапия. За хора, подложени на риск от заболяване –
жива противотуларемийна ваксина; при хронификация – убита ваксина с лечебна цел.
Химиотерапия. Ефикасни са стрептомицин, гентамицин, тетрациклин. Прилагат се по-
продължително с цел избягване на рецидив.
 Тема 72: „Легионели (Сем. Legionellaceae).”
Въведение. Първият и най-чест патогенен представител – L. pneumophilia, е открит през
1976/77 г. като причинител на тежка, бързо прогресираща пневмония с висок леталитет сред
Американския легион. Родът Legionella обхваща 30 вида, 10 причиняват легионелоза.
Морфология. Грам-отрицателни пръчици, малки (0,3-0-7/1-8 µm). Проявяват полиморфизъм в
изкуствени хранителни среди. НЕ образуват спори, имат 1 или 2 полярно или субполярно разположени
ресни; на ЕМ се установяват пили и микрокапсули.
Културелни свойства. Изключителна взискателност към хр. среди – използват се специално
създадени за тях среди – като буферирания въглищно-дрождев екстракт агар с добавка на L-цистеин
или алфа-кетоглутарат. За изолиране от странични микроби се използват като добавки антибиотици
като ванкомицин, полимиксин В, анизомицин и др., към които легионелите са резистентни.
Оптимални условия – 35 С и рН 6,9. Посевките се култивират при висока относителна влажност за 3-
7-10 денонощия. Колониите са с диаметър 2-4 мм, плоски или леко изпъкнали, бели до
сивобелезникави, гладка повърхност и жилава или маслена консистенция. Съдържат много мастни
киселини – до 80-90%. Практически не разграждат захари и висши алкохоли, използват АК като
източник на въглерод и енергия. Добра каталазна и слаба оксидазна активност. Не разлагат уреята, не
редуциат нитратите, образуват кисела фосфатаза, протеази, липази, РНК-ази, ДНК-ази и бета-
лактамаза.
Антигенна структура. Сложна, специфична за рода и видовоспецифични термостабилни АГ;
термолабилни реснисти АГ. L. pneumophilia има 14 серогрупи.
Фактори на патогенността. Комплексно действат много фактори. Важна роля имат
фимбриите и микрокапсулите, отговорни за адхезията им. Микрокапсулите противодействат на
фагоцитозата. Притежават ендотоксини с по-ниска токсичност. Доказани са още протеинов
киселиноразтворим токсин, екстрацелуларни цитотоксин и хемолизин. Значение имат и ензимите –
протеолитичните ензими действат деструктивно в тъканите и улесняват инвазията.
Резистентност. Чувствителни на високи температури и обичайните дезинфектанти.
Епидемиология, патогенеза, клинична картина. Резервоар на причинителите – води и почва;
заразяване – аерогенен път чрез вдишване на водни и почвени аерозоли. Важни фактори на
разпространение са водоснабдителните системи, климатичните инсталации, земекопните дейности и
др.  епидемични взривове в хотели и болници, рядко спорадични. Не се предава от болен на здрав
човек! Входна врата – дистални бронхиоли и алвеоли. Поглъщат се от макрофагите, инхибират
фагоцитозата и се размножават в тях. Това може да доведе до пневмонични процеси и обща
интоксикация. Клинично се проявява в две основни форми: легионелна пневмония и непневмонична
форма – Понтиак –треска.
- Пневмонична форма: инкубационен период от 2-11 дни – тежка, бързо прогресираща
едностранна или двустранна пневмония, чести неврологични усложнения – атаксия,
парализа на погледа, мeнингит, остра бъбречна недостатъчност, перикардит, миокардит.
Леталитетът достига 20-25%.
- Непневмонична форма: (Понтиак-треска): къс инкубационен период – остро
грипоподобно заболяване, отминава за 2-5 дни. Няма смъртни случаи.
Имунитет. Слабо проучен. Основна роля има клетъчния имунитет.
Микробиологична диагноза. Материали – от болни – храчни, транстрахеални аспирати,
бронхиални промивни води и др.; от починали – късчета белодробна тъкан от засегнат участък; от
външната среда – проби вода. Откриването в клинични материали става по имунофлуоресцентния
метод. Културелно изследване – в среди, задоволяващи изключителната им взискателност се
получават колонии и се изолират чисти култури (буферирания въглищно-дрождев екстракт агар).
Алтернативен метод – интраперитонеално заразяване на морски свинчета, пасиране на кокоши
ембриони. Чистите култури се идентифицират по биохимични, морфологични и антигенни особености
(ЕLISA, коаглутинация, имунофлуоресцентен метод). Серологичното изслезване дава възможност за
ретроспективна диагностика на легионелозата.
Химиотерапия. При легионелната пневмония – еритромицин/тетрациклин + рифампицин.
Лечението продължава три и повече седмици с оглед предотвратяването на евентуален рецидив.
 Тема 73: „Псевдомонади (Род Pseudomonas).”
Обща характеристика. Грам-отрицателни неферментиращи аеробни бактерии,
обитават почвата и разграждат органичната материя. Част от тях са патогенни за хора и
животни. Най-голяма роля като причинител на опротюнистични инфекции играе
P. aeruginosa. Третият по честота причинител на ВБИ след E. coli и S. aureus, първо място
като причинител на фаталните случаи при муковисцидоза, неопластични инфекции и
изгаряния. Всички други видове причиняват опортюнистични инфекции.
Морфология. Грам-отрицателна пръчица с размери 3-4/0,5-1 µm, силно подвижен
монотрих, единични щамове имат 2-3 полярни ресни. Продуцират слайм (гликокаликс).
Притежава ЛПЗ (ендотоксин) във външната си мембрана. Липид А от ЛПЗ е по-слабо активен.
Културелни свойства. Р. aeruginosa: изключително адаптивен, може да използва
десетки органични субстрати за своя растеж. Развива се във влажна среда. Облигатен аероб,
но може да расте и в анаеробни условия, използвайки нитратите. Невзискателен и
бързорастящ, генерационно време – 20 мин. Оптимални условия: 10-42 С (35 С). За
култивиране – обикновени хранителни среди; селективни и диференциращи (лактозоотрица-
телни колонии) и на средите за V. cholerae. Колониите са плоски, големи, влажни (S-тип),
срещат се и R-колонии. В течни среди (МПБ) – дифузна мътнина, лигава ципа по
повърхността. Произвежда ароматни вещества – колониите миришат на липа. P. aeruginosa
произвежда пигмент пиоцианин (гнойните секрети са сини), другите щамове пиовердин,
пиорубин, пиохелин (кафяво-червени). Разграждат малко захари, оксидаза и каталаза-
положителни са, лизин-декарбоксилаза (-), не образуват сероводород, разграждат желатина.
Фактори на патогенност. Подвижност обуславя инвазията в организма и
септицемиите (но и неподвижните са патогенни). Неподвижните щамове образуват
микроколонии, обкръжени от гликокаликс, обичайно за белодробната P. aeruginosa-инфекция
при муковисцидоза, както и в пикочния мехур след продължителна катетеризация. Други:
 Гликокаликс: предпазва от фагоцитоза и свързване на антителата с О и Н-АГ;
 Пили: адхезия на бактериите. Улесняващи фактори – киселини от стомашния сок при
аспирация; грипна инфекция; увреждане на трахеалния епител при интубация; + ензим
неураминидаза – улеснява адхезията;
 Бактериален ендотоксин: неутрализира действието на комплемента и фагоцитозата;
 Екзотоксин А: блокира синтеза на белтъците (елонгацията на ПП-верига). Състои се от
2 фрагмента: А (токсичните ефекти в молекулата, най-често на черния дроб) и В
(свързване с рецептора). Медиира тъканните увреди в раните след изгаряне;
 Екзоензим S: инхибира синтеза на протеините, препятства фагоцитозата;
 Хемолизини: увреждат мембраните като разграждат липидите и лецитина в тях. Това
са – термолабилна фосфолипаза С (в Er) и термостабилен гликопептид (детергент);
 Протеази (АФ, еластаза): фактори на инвазията и за хеморагичните кожни лезии;
 Цитотоксин (левкоцидин): уврежда левкоцитите, но и много други клетки;
 Ентеротоксин: изолира се често при пациенти с диария;
 Пиоцианин: токсични ОРП, намалява подвижността на микровилите в ГДП.
Антигенен строеж. ЛПЗ-дни О-антигени (ваксини за профилактика) и реснисти Н-
антигени – реакция аглутинация по Грубер. Слаймът е важен протективен антиген.
Резистентност. Един от най-устойчивите бактерии. Среща се свободно в околната
среда, в болниците се отделя със секрети от болните. Повечето щамове са полирезистентни на
антибиотици и химиотерапевтици. Изолира се мивки, медицински и санитарни консумативи.
Гликокаликсът образува биофилм върху повърхностите и спомага за образуването на
микроколонии. Резистентен на повечето дезинфектанти, като най-ефективни остават
фенолите и глутаралдехида. Ефективна е и топлинната стерилизация.
 Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Причинява опортюнистични
инфекции в имунокомпрометирани пациенти – след изгаряния, травми, хирургични
интервенции, катетеризация, интубация, онкологично и хематологично болни. Причинява:
 Псевдомонадни инфекции в дебело черво, кожа; Колонизацията е бърза и се увеличава
с престоя в болницата. Дисбактериозата е улесняващ фактор.
 Кожни инфекции при рани от изгаряния и кожни язви  генерализиране по
хематогенен път (сепсис). Леталитетът при имунокомпрометирани достига 80%.
 P. aeruginosa-пневмония: (+ сепсис) – при онко-и хематологично болни;
 При муковисцидоза – хронична или остра некротизираща белодробна инфекция;
 Урологични инфекции – при катетеризирани пациенти в болниците: пиелонефрити,
асцендентни инфекция  хематогенна дисеминация;
 Ендокардит – при интравенозни накромани;
 Други: остеомиелит, очни инфекции (корнеална язва, кератоконюнктивит),
фоликулити, външни отити
Имунитет. Тъй като бактерият е екстрацелуларен, водеща е фагоцитозата,
подпомогната от опсонизиращото действие на АТ и комплемента. Антителата могат да
неутрализират действието на някои токсини, напр. екзотоксин А.
Микробиологична диагноза. Материали – кръв за хемокултура, секрет (гноен, раневи,
очен, ушен, трахеален и др.), трупни материи, апаратура и консумативи. Посявка на кръвен
агар, среди на ревни бактерии и среда на Тароци. Колониите са подобни на тези на
ентеробактериите, на кръвен агар образуват бета-хемолиза, продуцират се ароматни вещества
и пигменти. Идентификацията още е според оксидативния метаболизъм и неферментативност
в средата на Хю-Лайфсън. Може да се извърши и серотипизиране.
Лечение. Антибактериалната терапия е силно затруднена. От особено значение е
стимулирането на фагоцитозата, вкл. с имунологични средства. Повечето щамове са
чувствителни на аминогликозиди (амикацин, гентамицин, тобрамицин), широкоспектърни
пеницилини (азлоцилин, карбеницилин, пиперцилин). Ефект имат и ЦФС от трета генерация,
от хинолоните – ципрофлоксацин, от карбапенемите – имипенемът. При кожните раневи
инфекции – антисептични разтвори и кремове със сребърен нитрат, сулфадиазин и др. С успех
се прилага още хиперимунен гама-глобулин, интравенозен гамаглобулин, както и вливания на
гранулоцитна маса, плазма. Безспорно е значението на вътреболничната хигиена като
фактор, ограничаващ заболяемостта!
 Тема 74: „Коринебактерии (Род Corynebacterium).
Причинител на дифтерията (C. diphteriae).”
Обща характеристика. Грам-положителни, пръчковидни, неподвижни, НЕ образуват
спори и капсули, повечето имат метахроматични (Волутинови) телца. Последните са важен
диференциален белег. Причинителите на дифтерията се подреждат под ъгъл (V-образно), а
непатогенните видове – палисадно (успоредно). Всички са взискателни, не растат на
обикновени хранителни среди, изискват нативни белтъци – серум, кръв, асцит и др.
Разграждат въглехидратите до киселина, без газ. Род Corynebacterium включва предимно
непатогенни за човека микроби, а сериозно заболяване причинява C. diphtheriае. Редица
видове колонизират кожата и лигавиците на ГДП, ГИТ и УГТ, но повечето са опортюнистич-
ни и рядко причиняват локални и системни инфекции. Развиват се аеробно или при микро-
аерофилни условия, но могат да се размножават анаеробно. Някои образуват екзотоксин.
Морфология. Грам-положителни пръчици, прави или леко извити 1-8 µm, със заоблени
и удебелени краища (гирички). На всеки полюс имат по 1 метахроматично телце, което се
оцветява по метода на Найсер в синьо, а останалата част на цитоплазмата – в жълто.
Дифтерийните бактерии се разполагат по двойки – V-образно, рядко единично. Спори и
капсули не образуват, ресни нямат (неподвижни).
Културелни свойства. Аероби, без кислород се развиват слабо. Оптимална
температура – 37 С (15-40 С) и рН 7,4-7,8. Взискателни в своето развитие – изискват серум
или кръв. Най-добре се развиват върху кръвен агар и средата на Льофлер. Още на 8-10-ти час
образуват дребни кремави колонии с диаметър около 1 мм, който към 24-тия час става 3-4 мм.
Редуцират калиевия телурит до елементарен телур – използват се за изработване на кръвно-
телуритни среди (Клауберг, МакЛеод и др.), върху които образуват черни колонии. В течни
хранителни среди – слабо помътняване, малка утайка на дъното, нежна ципа на
повърхността. Познати са 3 културелни типа дифтерийни бактерии – typus gravis, typus mitis,
typus intermedius, в зависимост от клиничното протичане на заболяванията, вида на колониите
и биохимичната производителност. Typus gravis – сиви, кръгли колонии с диаметър 2-3 мм с
изпъкнал червен център и радиално набраздена периферия (R-форма); typus mitis – гладки,
блестящи, сиво-черни (S-форма); typus intermedius – междинно положение.
Характерно и за трите типа е, че разлагат глюкоза и малтоза до киселина без газ и не
разлагат захароза. Не втечняват желатина, не съсирват млякото, не образуват индол.
Произвеждат екзотоксин, който е силна отрова. Термолабилен е, при въздействие с
формалин за 4 седмици на 40 С, загубва токсични, но запазва имуногенни свойства –
дифтериен анатоксин. Въведен в организма, предизвиква образуване на АТ – антитоксини.
Антигенна структура. 57 серологични типа, произвеждащи един и същ токсин,
неутрализиращ се с антитоксични серуми. Имат още О-антигени (групово специфични за
коринобактериите) и К-антигени.
Резистентност. Сравнително устойчиви, върху бельо и предмети се запазват за
няколко денонощия, в хранителни среди – повече от година. При загряване на 60 С загиват за
10 минути, а в дезинфекционни разтвори – също за няколко минути.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Източници на инфекцията са
болният човек и заразоносителят. Предаването е по въздушно-капков път – при говор,
кихане, кашлица, рядко по контактен път. Входна врата са най-често дихателните пътища.
Бактериите се локализират в лигавицата на гърлото, сливиците, носа, ларинкса, трахеята,
конюнктивата и т.н. Предизвикват възпалителен процес с формиране на фибринозни налепи,
плътно свързани с подлежащата тъкан. Водещ в патогенезата е екзотоксинът, който блокира
синтеза на белтъка в клетките. Резорбира се от подлежащите здрави тъкани и се
разпространява в целия организъм. Уврежда главно нервните клетки, сърдечната мускулатура,
надбъбреците и паренхимните органи, във връзка с клиничните прояви на дифтерията.
 Имунитет. Преболедувалите придобиват антитоксичен имунитет. Повторното
заболяване е рядко – 5-6%. Имунитетът се доказва с вътрекожна проба на Шик. Токсинът
(0,2 ml разтвор) се инжектира вътрекожно на предната повърхност на предмишницата. Отчита
се след 72 часа. Ако се появи зачервяване и инфилтрация – организмът НЕ притежава
имунитет. Ако няма реакция, то в организма има достатъчно антитела (антитоксини), които
неутрализират инжектирания токсин. Естествената възприемчивост (контагиозен индекс) е
10-20%; децата под 5-6 месеца не боледуват. Заболяват главно деца между 1-3 години, рядко
над тази възраст (битов имунитет).
Микробиологична диагноза. ВАЖНО! Лечението на болния с противодифтериен
серум започва, без да се чака резултатът от микробиологичното изследване! Последното
потвърждава клиничната диагноза. Изследвани материали – секрети от гърлото, носа,
влагалището, очите, раневи секрет и др. Микроскопия – натривките се оцветяват по Грам и
Найсер – търсят се Грам-положителни бактерии с метахроматични телца в двата края.
Отсъствието им не изключва диагнозата. Посявка върху средата на Льофлер, кръвен агар,
Клауберг III или др. Култивира се между 10-24 часа на 37 С. От съмнителните колонии се
правят препарати по Найсер и Грам. Изолира се чиста култура и се изследва нейната
биохимична производителност и токсигенност. Последната се изследва чрез:
- Интрадермален тест: суспензия от културата се инжектира вътрекожно на 2 морски
свинчета. Едното се инжектира с противодифтериен серум 24 часа преди това. Ако
в изследваната култура има дифтерийни бактерии, след 24-72 часа на мястото на
приложение при неимунизираното се появява некроза. Другото е невредимо.
- Субкутанен тест: 0,3 ml суспензия се инжектира на 2 морски свинчета. Аналогично
едното се имунизира със серум. Незащитеното свинче умира след 2-5 дни с
характерна патологоанатомична картина.
Профилактика, терапия, химиотерапия. Използва се противодифтерийна ваксина –
задължителна за всички деца от 3 месеца до 12 години. У нас се прилага в комбинация с
противококлюшна ваксина и тетаничен анатоксин на всяко дете от втория месец след
раждането в 3 дози + 3 реимунизации (1-6-7-ма година). Създава се напрегнат продължителен
антитоксичен имунитет. Антитоксичният противодифтериен серум се използва с лечебна цел
в големи дози. Ефектът настъпва 12-24 часа след приложение. Химиотерапия: пеницилин,
еритромицин, тетрациклин и др. широкоспектърни.
 Тема 75: „Листерии (Род Listeria). L. monocytogenes.”
Обща характеристика. Род Listeria обхваща Грам-положителни, подвижни,
неспорообразуващи пръчковидни бактерии, които се развиват аеробно или микроаерофилно.
Каталаза-положителни и оксидаза-отрицателни, разграждат захарите ферментативно.От
откритите 6 вида, заболявания причинява само L. monocytogenes – условно патогенен. В
естествени условия причинява инфекции в плъхове, зайци, мишки, ЕРД, свине и др.
Морфология. Малки (0,4-0,5 на 0,5-2 µm) полиморфни, Грам(+) кокобактерии,
разположени поединично или по двойки, най-често V-образно или палисадно, или във
верижки по 3-5. Спори и капсули НЕ образуват. Добре подвижни – при 20-25 С са перитрихи
с 4 ресни, при 37 С – монотрихи, неподвижни!
Културелни свойства. Аероби, оптимална температура 30-37 С, микроаерофили.
Размножават се дори при 4 С (изолират се от материали със смесена микрофлора).
Невзискателни, развиват се най-добре върху кръвен агар и триптиказо-соеви среди. Колонии –
кръгли, малки, белезникави - S-форма; мазна консистенция, синьозелена пигментация 
преминават в R-колонии. Приличат на стрептококовите колонии. Дават тясна бета-
хемолитична зона. Слаба биохимична производителност – разграждат глюкоза и др. захари до
киселина без газ, продуцират каталаза, не втечняват желатин, не образуват индол и H2S.
Фактори на патогенността. L. monocytogenes има две повърхностни структури с
антифагоцитно действие. В клетъчната стена притежават ендотоксин-подобна съставка,
подобна на ЛПЗ-ендотоксините на Грам(-) бактерии. Тя е отговорна за транзиторната
хемолитична реакция, медиирана от студови аглутинини (IgM АТ), които реагират
кръстосано с еритроцитите на болния и предизвикват комплемент-медиирана хемолиза.
Продуцират хемолизин (листериолизин О), подобен на стрептолизин О, играещ важна роля
в патогенезата на листериозата. Разгражда мембраните на фаголизозомите, което прави
размножаването на листериите в заразените клетки неконтролируемо => екзотоксина
инхибира процеса на преработване и представяне на антигените от макрофагите.
Антигенен строеж. Соматични О-антигени и ресничести Н-антигени!
Резистентност. Значителна устойчивост към действието на химични и физични
фактори. Съхраняват се със седмици, до месец, дори в солени среди и ниска температура.
Убиват ги дезинфекционни разтвори – формалин, карболова киселина за 20 мин до 24 часа.
Относително резистентни на топлина. Бактериите са в моноцитите – проникват в млякото при
доене на болно животно, където са протектирани от топлината чрез вътреклетъчни липиди.
Епидемиология, клиника, патогенеза. L. monocytogenes е сапрофит и неговата
патогенност е за строго определен контингент – новородени или много възрастни, бременни и
имунокомпрометирани. Източник на инфекцията – диви животни (гризачи), домашни
животни. Заразяването е по контактен път – обработка на животински продукти или
консумация на заразено месо и непреварено мляко. Професионална инфекция при ветеринари,
селскостопански и кланични работници. От човек на човек – само трансплацентарно! 
сепсис на новороденото. Входна врата – тънко черво, важна защита е нормалната флора.
Веднъж попаднал в кръвта, достига и се размножава в органите на РЕС – черен дроб, слезка,
лимфни възли. Може да достигне и порази ЦНС. Факултативен вътреклетъчен организъм –
размножава се преимуществено в макрофаги, епителни клетки, фибробласти.
Най-често инфекцията е асимптоматична, с инкубационен период 2-4 седмици и общи
прояви – фебрилитет, главоболие, болки в мускулите. Клинично се проявява с локални и
системни инфекции. Локални – конюнктивити, грипоподобни заболявания, кожни инфекции,
катарална или фоликуларна ангина. Системни – при индивиди с Т-клетъчен имунен дефицит
– новородени, възрастни, бъбречно трансплантирани и раково болни, алкохолици. Развива се
сепсис или менингит, рядко ендокардит и пневмония. Неонатално тежестта зависи от времето
на заразяване (трансплацентарно). Характеризира се с огнищни некрози в черен дроб, слезка,
рядко в бял дроб. Може да предизвика аборт или мъртво раждане, а роденият плод развива
тежка септицемия и умира за 2-3 дни. L. monocytogenes, заедно със стептококите от група В и
E. coli са причинителите на неонаталния менингит (10% от случаите за листерия).
Имунитет. Водеща роля има клетъчно медиираният имунитет (КМИ). В серума на
преболедувалите се откриват аглутинини с комплемент-свързващи АТ. Около мястото на
фагираните от макрофагите бактерии се привличат CD4+ T-лимфоцити  развива се КМИ и
се формират грануломи (листериоми). Важна роля в случая играят TNF и IFN-γ.
Микробиологична диагноза. Материали – от болен – гърлен, конюнктивален секрет,
ликвор, пунктат от ЛВ, урина, кръв за хемокултура и серологично изследване; от новородено
– кръв от пъпна връв, околоплодни води, мекониум, плацента. Микроскопско изследване –
1) препарат по Грам (ориентировъчно значение); 2) Културелно изследване – посявка върху
твърда хранителна среда, обогатена с кръв/серум, култивиране при 37 С между 1 и 10 дни.
Гледа се видът на колониите, наличието на бета-хемолиза и биохимичната производителност.
Химиотерапия. Профилактика и специфична терапия не са разработени! Лечението
става с пеницилин G или ампицилин в комбинация с аминогликозиди. Като алтернатива –
еритромицин, кларитромицин.
 Тема 76: „Микобактерии (Род Mycobacterium). M. tuberculosis”
Микобактериите са Грам-положителни пръчковидни, неподвижни и не образуват спори.
Съдържат голямо количество липиди, което ги прави резистентни към киселини, основи и алкохол
(киселинноустойчиви бактерии). За оцветяване се използва методът на Цил-Нилсен. Устойчиви са на
редица дезинфектанти. Повечето патогенни са взискателни и се развиват бавно, а сапрофитите и някои
патогенни – невзискателни. Микобактериите са облигатно аеробни и разграждат захарите
оксидативно.
Съществуват 79 вида, 1 единствено семейство Mycobactericae и 1 род - Mycobacterium. Растат
на повърхността на течните среди (подобно на гъби - myces). С най-голямо значение в инфекциозната
патология на човека са причинителите на туберкулоза (M. tuberculosis 95%, M. bovis, M. africanum) и
лепра (M. leprae). Останалите са т.нар. атипични микобактерии. Те са условно патогенни и могат да
причинят кожни и белодробни инфекции, лимфаденит, сепсис, остеомиелит и др.
Mycobactrium tuberculosis – открит през 1882 г. от Роберт Кох
Структура и морфология. Тънки пръчици (0,3-0,6 µm), поединично, не образува капсули и
спори, нямат ресни, Грам-положителни. Оцветяват се по метода на Цил-Нилсен в червено, тъканните
елементи – в синьо. Високо липидно съдържание на клетъчната стена – до 60% от сухото тегло 
киселинноустойчивост. Съставена от два полимера – пептидогликан и арабиногалактан, свързани с
фосфодиестерна връзка. Над 50% от липидите са миколови киселини, 25% - обикновени мастни
киселини. Най-важни фактори на вирулентността са cord factor и сулфолипидите. Адювантна и
имуностимулаторна активност притежава восък D. Пептид-съдържащите структури на стената имат
водещо значение като антигени, стимулиращи клетъчно-медиирания имунитет (туберкулинова
активност).
Културелни свойства и биохимична производителност. Микобактериите са облигатни
аероби, развиват се при 35-37 С и оптимално рН 6,4-7,0. Развиват се в твърдите среди на Льовенщайн-
Йенсен, Петраняни и Миделбрюк, в течни – на Сотон (плътна, дебела, силно нагъната ципа, която
понякога плъзва по стената на колбата). Добре проявена биохимична производителност – образуват се
протеолитични ензими, уреаза, лецитиназа, каталаза, оксидаза и др; редуцират нитратите, продуцират
никотинова киселина.
Антигени и фактори на патогенността. Клиничните симптоми, патоморфологичните
промени и имунитетът при туберкулозата са резултат от развитието на клетъчно-медииран имунитет
(КМИ). Той се установява чрез кожно-алергичната реакция на забавена свръхчувствителност.
Първоначално Р. Кох получава т.нар. туберкулин (груб антигенен екстракт), който се модифицира до
пречистен протеинов дериват, който се използва от дълго време до днес за проверка състоянието на
имунитета при ТБ-болните и ваксинираните (BCG). Реакцията (на Манту) се позитивира най-рано
след 24 ч., а най-обективно се отчита след 72 часа.
Вирулентността на туберкулозните бактерии, както и имунните механизми, се определят от
способността им да се размножават в макрофаги и PMNs. Това ги причислява към групата на
факултативните вътреклетъчни бактерии. Не продуцират екзотоксини! Установено е, че целите
бактериални клетки потискат фагозитозата. Такова действие има и корд факторът. Той индуцира
образуването на грануломи, инхибира миграцията на макрофаги към мястото на инфекцията, индуцира
протективен имунитет към вирулетни туберкулозни щамове. Уврежда митохондриалните мембрани и
окислителното фосфорилиране. Има също и токсичен ефект, който се потенциира от сулфатидите
на клетъчната стена. Те инхибират образуването на фаголизозома и така бактерият се предпазва от
лизозомалните ензими и преживява в клетката.
Резистентност. Дължи на се богатата липидна компонента. Инфекциозността се запазва до 4-
5 месеца в гной, храчки, бельо и предмети, 6 месеца във вода. Не са чувствителни на стомашната
киселинност и жлъчните соли, затова при консумация на заразено мляко или поглъщане на храчка при
белодробна форма, може да се развие чревна форма. Чувствителни са на пряка слънчева и УВЛ. При
100 С загиват за 1 мин. Подходящи дезинфектанти са хлорните препарати, формалдехидът,
халогените и алкохолите.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Туберкулозата е важен медицински и
социален проблем (1/3 от хората в развиващите се страни са болни). Сред главните предпоставки за
заболяване са лошата хигиена, миграционните процеси, СПИН, алкохолизмът и наркоманиите.
Източник на инфекция е болният с открита форма на тубуркулоза. Той е контагиозен. Входна
врата: дихателни пътища, по-рядко храносмилателен тракт, конюнктива и кожа. Достатъчни са само 1-
3 бактерии за инфекция.
Развива се в два стадия: първична и вторична. Над 95% се дължат на инхалация на бактерия.
Специфични прояви – кашлица, кървави храчки; неспецифични – фебрилитет, отпадналост, понижен
апетит, отслабване. Патогенезата е сложна и зависима от вирулентността и Т-клетъчния (CD4+)
имунен отговор – КМИ. Схема: заразяване  фагоцитоза от макрофагите в алвеолите  размножаване
във фагозомите  първичен афект  по лимфните пътища до ЛВ = първичен комплекс. Около
бактериите се образува неспецифична възпалителна реакция – грануломи, в центъра ѝ – казеозна
некроза. В тях се запазват жизнеспособни с години. При определени условия могат – заболявания,
изтощение, туберкулът може да се разпадне, а бактериите да се освободят. Туберкулът може да се
отвори и в кръвоносен съд и така туберкулозата протича тежко.
Първична туберкулоза: бактериите се задържат в макрофагите на органите на РЕС, но
продължават да се размножават във върховете на белите дробове – поради аеробния характер на
бактериите. Ако се преодолее този стадий – спонтанно клинично оздравяване.
Вторична туберкулоза: най-често при възрастни, активиране на латентна инфекция. Развива се
казеоза, създаваща условия за разпространение на инфекцията по бронхогенен и хематогенен път.
Клинични форми: 1) огнищна; 2) пневмонично-инфилтративна; 3) казеозна (лобарна) пневмония; 4)
хронична фиброкавернозна форма. Най-характерна е втората форма, водеща до образуване на каверни.
Казеифициралите туберкули фиброзират и калцифицират.
Имунитет. Естествената резистентност към причинителите е много висока и заболяемостта е
относително ниска и в повечето случаи завършва с образуване на първичен афект (инкапсулиран
туберкул). Имунитетът зависи от образуването на грануломите и КМИ. Роля имат клетъчната
активация на Т-клетките с цитокини: TNF-α, IL-12. Активираните макрофаги извършват фагоцитоза и
инфекциозният процес остава в грануломите (при отслабен КМИ – активиране на туберкула). Т-
килърите също имат роля в КМИ – лизират прекомерно заразените макрофаги.
Специфична профилактика. Ваксина BCG. (Bacterium Calmette-Guerin). У нас се прилага
лиофилизирана ваксина. Имунитетът продължава 2-10 години и се определя като нестерилен или
инфекциозен. На 7- и 18-годишна възраст децата и юношите се тестират с пробата Манту и
отрицателните се реимунизират. Заболяемостта спада 60-80%. Рискови контингенти са болните от
СПИН и др. имунодефицитни.
Туберкулинова реакция. Кожно-алергична реакция на забавена свръхчувствителност, която
отразява развитието на КМИ срещу протеиновите АГ на туберкулозните бактерии. Прилага се за
оценка на състоянието. След приложение, отчитане след 48-72 часа (инфилтрат, зачервяване).
Позитивна реакция (5-10+ мм). Отрицателен резултата (нужда от реваксинация). При резултата над 10
мм – трябва да се изследва щателно за наличие на туберкулозна инфекция.
Микробиологична диагноза. Използват се следните методи – 1) Микроскопия;
2) Изолиране в изкуствени хранителни среди; 3) Инокулация на опитни животни. Патологични
материали са храчки, урина, ликвор, гной, плеврален ексудат, фецес и др. Микроскопски се изследват
натривки, оцветени по метода на Цил-Нилсен. Преглеждат се минимум 100 зрителни полета. Липсата
на киселинноустойчиви бактерии не е показателно за отсъствие на туберкулоза, тъй като методът се
позитивира при бакт. концентрация над 105 в 1 мл от препарата. Намирането на форми, било то и
сапрофитни, насочва към туберкулоза. Добитият и обработен материал се посява в средата на
Льовенщайн-Йенсен и се култивира 6-8 седмици. Антибиограмата отнема още 6 седмици, т.е.
класическата микробиологична диагностика продължава повече от 3 месеца! Затова се използват
редица модерни и бързи диагностични методи – апарата Bactec с белязан въглерод-14, РCR и др.
Биологичната проба се прилага при съмнение за туберкулозен процес в бъбреците. 24-часова
обработена урина се инокулира на морско свинче. Дори при наличие на 1 единствен микроб, се
развива туберкулозно заболяване, завършващо със смърт след 6-8 седмици.
Химиотерапия. Използват се антибиотици – рафампин, стрептомицин и химиотерапевтици –
изониазид, етамбутол, тиоацетазон, хинолони. Лечението е продължително – поне 6-9 месеца. Тъй
като в курса на лечение са появяват лекарствено устойчиви мутанти, се назначават винаги 2 или 3
лекарства. Успехът на терапията се контролира ежемесечно чрез микроскопско и културелно
изследване.
 Тема 77: „Анаеробни неспорообразуващи бактерии”
Анаеробните инфекции обикновено са с полимикробиална етиология. Повечето са
част от флората на кожа и лигавици и контаминират при попадане в нормално стерилни
органи и тъкани. Взискателни са и растат върху специални обогатени хранителни среди за 2-3
и повече дни. Преобладаващото множество анаероби не притежават дихателни вериги и
супероксид дисмутаза (СОД), както и каталаза.
Анаеробни Грам-положителни бактерии. Тук се отнасят коки (Peptostreptococcus) и
неспорообразуващи пръчковидни бактерии (Actinomyces, Propionibacterium, Mobiluncus,
Lactobacillus, Bifidobacterium, Eubacterium, Rothia).
Пептострептококите (P. magnus, P. micros, P. prevotii) са анаеробни Грам-
положителни коки, част от нормалната флора на кожата и лигавиците на устната кухина,
дебелото черво и половите органи. Размери – 0,5-2 µm. В асоциация с други анаероби,
причиняват инфекции на белия дроб и плеврата след аспирация на орални секрети, синуити,
мозъчни, интраабдоминални абсцеси и сепсис. Предоминират във влагалището –
ендометрити, салпингити, бактериална вагиноза. Предизвикват инфекции на меките тъкани –
гангрена, некротизиращ целулит; ендокардит, остеомиелит.
Род Propionibacterium (P. acnes, P. proprionicus) са полиформни – различно дълги,
нишковидни, извити и др., често подредени в къси верижки или струпвания. Част от флората
на кожа, външно ухо, конюнктива, орофаринкс, влагалище. Каталаза позитивни и
ферментират захарите до пропионова киселина. Основен представител – P. acnes – причинява
младежкото акне (възпалителен процес в мастните жлези на кожата), както и опортюнистични
инфекции при пациенти с простетични импланти (клапи, стави и др.), съдови катетри и др.
P. propionicus участва в етиологията на актиномикоза, а също и възпаление на слъзния канал.
Род Mobiluncus (M. curtisii, M. mulieris) са подвижни, извити, със заострени краища.
Много взискателни към растежа си – растат бавно дори в среди с животински серуми.
Откриват се по лигавицата на половите органи, особено при жени с вагинит.
Род Lactobacillus (L. acidophilus, L. casei, L. vaginalis) са факултативно или облигатно
анаеробни. Част от нормалната флора на устна кухина, ГИТ, уретра. Важна част от
вагиналната флора („бацили на Дьодерлайн). Слаб патогенен потенциал. Изолирането дори в
малки количества се приема за контаминация. Растежът им в хемокултура може да е
следствие на преходна бактериемия (АГ интервенция, ендокардит). Резистентни на
ванкомицин, използва се комбинацията пеницилин + аминоглюкозид.
Род Bifidobacterium, Eubacterium, Rothia – населяват устна кухина, фаринкс, ГИТ и
влагалище. Имат нисък патогенен потенциал.
Анаеробни Грам-отрицателни бактерии. Населяват горните дихателни пътища, ГИТ
и лигавицата на външните полови органи. Една част са пръчковидни бактерии, друга – коки.
Пръчковидни бактерии. Род Bacteroides – полиморфни нежни пръчици или
кокобактерии. Тук се отнасят B. fragilis (най-важен причинител на инфекции), B. capillosus,
B. coagulans, B. putredinis, B. ureolyricus и др. С най-голямо количество са във фесеца (1011/г.)
Възникващите инфекции са в резултат на контаминация с чревно съдържимо. Често при
интраабдоминален абсцес или перитонит са в асоциация с Грам-положителни видове.
Притежават полизахаридна капсула, ЛПЗ са слаби ендотоксини. Неотдавна родът е разделен
на 2 – род Prevotella (захаролитични, чувствителни на жлъчка) и род Prorphyromonas
(образуващи пигментирани колонии). Prevotella причиняват инфекции в ГДП, абсцеси в
мозъка и белите дробове, емпием, тубо-овариален абсцес и възпаления в малкия таз, често в
асоциация с пептострептококи, Fusobacterium и др. от нормалната флора. Porphyromonas се
изолират при гингивити, периапикални дентални инфекции, на гърдите, гениталиите, както и
инфекции в перианалната и аксиларната област. Род Fusobacterium – полиформни
вретеновидни; асоциира се с други бактерии – остър некротично улцерозен гингивит;
самостоятелно – остеомиелит.
Анаеробни коки. Род Veillonella – малки (0,3-0,5 µm), обитават устната кухина,
назофаринкса и чревния тракт. На препарат се виждат по двойки, верижки и струпвания.
Причиняват инфекции в асоциация с други анаероби. Ендотоксин с изразена биол. активност.
Патогенеза. Малка част причиняват инфекции. Вирулетността зависи от наличието на
фактори на патогенността. Такива са: адхезини – пили, хемаглутинин, лектин, капсула; срещу
защитни механизми – СОД, каталаза, IgG/M/A протеази, ЛПЗ, летливи мастни киселини;
предизвикващи тъканна деструкция – протеази, колагенази, фибринолизин, фосфолипаза С и
др. На мястото на възпаление факултативните анаероби изчерпват кислорода и създават
условия за развитието на анаеробните причинители. Дизбактериозата, причинена от
аминогликозиди предразполага към развитие на сепсис и др. инфекции от B. fragilis.
Епидемиология и клиника. Причиняват ендогенни инфекции – от органите с нормална
флора към нормално стерилни тъкани и органи (травма, хирургична или стоматологична
интервенция). Около 50% от инфекциите се причиняват от асоциация между факултативно
анаеробни и анаеробни видове. B. fragilis причинява интраабдоминални, плевропулмонални и
генитални инфекции. Към респираторните инфекции отношение имат асоциациите между
Prevotella, Porphyromonas, Fusobacterium и Bacteroides – хронични синуити, инфекции на
средното ухо. Инфекции на меките тъкани и кожата – миконекротични възпаления след
травма/ухапване, най-чест изолат B. fragilis. 5% от сепсисите се причиняват от анаероби.
Инфекциите са придружени с неприятен мирис, тъканен разпад, газова гангрена. Имунитет
– слабо изучен; особено значима е фагоцитозата от PMN-левкоцити, опсонизацията с IgG или
IgA, активирания комплемент (С3b).
Микробиологична диагноза. Материали – кръв за хемокултура, пунктати,
перитонеален секрет, секрет от абсцеси, биопсичен материал от тъкани, аспирати и др.
Поставят се в транспортна среда (на Стюарт, Амиес и др.). Посяват се в специални обогатени
среди – триптиказа-соев агар, кръвен агар на Шедлер, бруцела агар и др. Паралелно – посявка
в среда с канамицин. Използват се различни среди, култивирането продължава 7-10 дни.
Идентификацията е на база морфологията на колониите, пигментацията и флуоресценцията
им. Използват се още биохимични тестове, антибиотикотипиране, газова хроматография и др.
Химиотерапия. Основен подход – хирургична интервенция – дрениране, достъп на
кислород + химиотерапия. Резистентни на аминогликозиди! За пептострептококи се
използват пеницилини, цефалоспорини, имипенем и хлорамфеникол, а също и клиндамицин,
еритромицин и метронидазол. Повечето B. fragilis, Porphyromonas и Fusobacterium продуцират
бета-лактамази, което ги прави резистентни на пеницилини и много цефалоспорини.
Използват се клиндамицин, метронидазол и др., а за анаеробни коки – пеницилини, ЦФС,
хлорамфеникол и др.
 Тема 78: „Актиномицети (Род Actinomyces).”
Обща характеристика. Актиномицетите са облигатно анаеробни или факултативно
анаеробни Грам-положителни бактерии, родствени на коринобактериите и микобактериите.
Те не образуват спори, имат характерна лъчиста форма. Широко разпространени са в
природата – сапрофити в почвата. Анаеробните видове съставят част от нормалната флора на
устната кухина, чревния тракт и урогениталния тракт на жената. Актиномикоза у човека
могат да причинят видовете A. israeli, A. naeslundii, A. viscosus, A. odontolyticus и др.
Патогенни са още представители от родовете Nocardia (нокардиоза) и Streptomyces, които за
разлика от актиномицетите, са киселинноустойчиви.
Морфология и структура. Полиформни, основна клетъчна единица е хифата – дълги
пръчици и влакна с ширина 1 µm с типично разклонени краища. При култивиране се образува
мицел – сплетение от хифи, което се разстила по повърхността на средата (въздушен мицел)
или прониква в нея (субстратен). Лесно се фрагментират на пръчковидни и кокобакт. форми.
Културелни свойства. Анаероби, с оптимална температура 37 С, взискателни към
хранителни среди – кръв, серум, глюкоза. На твърди среди след 7-14 дни образува гладки или
зърнести бели колонии с равна или неравна периферия. В тиогликолатен бульон A. israeli
расте под формата на памукоподобни флокули. Разгражда въглехидрати до киселина без газ.
Резистентност. Чувствителни към факторите на външната среда. Обичайната за
вегетативните форми на бактериите чувствителност към дезинфектанти и физични фактори.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Актиномицетите са част от
нормалната лигавична флора. Изолират се от зъбни плаки, кариозни зъби, тонзиларни крипти,
фаринкс, както и материали от чревен тракт и влагалище. Патогенни са само след травма,
екстракция на зъби или хирургична интервенция, засягаща мукозните бариери. Участват в
етиологията на кариеса и периодонтитите. Актиномикозата е типична ендогенна инфекция, с
хронично, гнойновъзпалително поражение на различни органи и системи. На мястото на
проникване се образуват множество абсцеси, които могат да фистулират към кожата и изтича
кървенисто-гноен секрет. В тъканите се намират типичните актиномикозни друзи – жълто-
оранжеви зрънца, които на практика са колониите на актиномицетите. Изградени са от плътен
център от мицелна маса, заобиколена от лъчисто разположени кълбообразни образувания.
Областта на възпаление е заобиколена от грануломатозна тъкан. Актиномикозата може да
бъде лицево-челюстна, лицево-шийна, торакална, абдоминална и в малкия таз. Може да се
разпространи и до ЦНС.
Микробиологична диагноза. Материал – гной от фистулите, храчка, фецес, биопсичен
материал и др. Прави се бактериоскопско и културелно изследване. След обработка се прави
оцветяване по Грам и Цил-Нилсен. Друзите се притискат между две стъкла и се изследват
микроскопски. Наличието на мицелна маса, заобиколена от халковидно задебелени хифи,
потвърждава диагнозата. Правят се посевки на течни (тиогликолатен бульон) и твърди среди
(кръвен агар). Растежът отнема до 2 седмици. Чистите култури се идентифицират по
морфологичните, културелните и биохимичните им свойства.
Химиотерапия. В съчетание с хирургични методи. Използват се пеницилини, ТЦ,
макролиди. От значение е поддържането на добра хигиена на устната кухина и зъбите.
 Тема 79: „Аеробни спорообразуващи бактерии (Род Bacillus). B. anthracis.”
Обща характеристика. Строги аероби и факултативни анаеробни, образуват
ендоспори. Грам-положителни, повечето с перитрихиално разположени ресни, БЕЗ капсула.
Не са взискателни към хранителните среди. Най-важни представители: B. anthracis, B. cereus.
Морфология на B. anthracis. Грам(+), права или леко огъната пръчица с размери 1-1,5/
3-10 µm, разполагат се във верижки. Имат характерно удебеляване в краищата на отделните
клетки, се оприличават на бамбукови пръчки. Изключение на Род Bacillus по това, че
образуват капсули. При култивиране, това става само добавяне на серум или активен въглен и
при 50% СО2. НЕ образува ресни. Извън организма, при неблагоприятни условия, образува
спори, които не деформират клетката (по-малък напречен размер).
Културелни свойства. Развива се по-добре в присъствие на кислород, но може и в
анаеробни условия, в по-малка степен – аероб, факултативен анаероб. Оптимални условия: 35-
37 С и рН 7,2-7,6. Не е взискателен – расте и на обикновени хранителни среди. Колонии на
месопептонен агар – неправилно кръгли, непрозрачни, грапави R-тип с неравни краища.
Антраксните верижки се преплитат в периферията в характерна форма (къдрава коса).
Авирулентните образуват гладки S-колонии. Други среди – месопептонен желатин (колония
тип „обърната елха”) или бульон – памукообразна утайка. На кръвен агар не предизвиква
хемолиза. Разграждат до киселина без газ глюкоза, малтоза, захароза, фруктоза и др.,
хидролизира нишесте, не образува индол или урея. Слабо изразена лецитиназна реакция.
Антигенна структура. Най-важните са: 1) капсулен антиген (D-глутамил
полипептид), 2) соматичен полизахариден антиген; Чрез 1 и 2 участват в диагностичната
термопреципитационна реакция на Асколи; 3) протективен протеинов антиген – един от
компонентите на антраксния екзотоксин и в експериментални условия води до имунитет.
Фактори на патогенността. Два фактора – капсула и екзотоксин. Капсулата
предпазва причинителя на антракса от фагоцитоза, т.е. необразуващите капсула щамове са
слабо вирулентни. Комплексният антраксен екзотоксин се състои от 3 компонента: едема
фактор, летален фактор и протективен фактор. Комплексното им действие е по-силно,
отколкото при самостоятелно въвеждане.
Резистентност. Вегетативните форми са неустойчиви. Третирането на спорите
изисква автоклавиране за 30 мин на 121 С. Действието на дезинфектантите е бавно – от
часове до дни. В почвата се запазват с десетилетия. Бацили от труповете на болни животни
образуват спори и се превръщат в стационарни антраксни огнища.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Антраксът е зооноза, т.е. източник
на зараза са болни животни, както и техни продукти и суровини (месо, кожи, вълна и т.н.).
Най-често заболяват животновъди, зоотехници, ветеринари и др. Пътищата за предаване са:
контактен, аерогенен и алиментарен. Входна врата може да бъде наранената кожа или дори
интактни лигавици на респираторния и ГИТ. Образува се серозно-хеморагично възпаление,
оток и региoнален лимфаденит. Инфекцията може да остане изолирана в кожата, но по-често
преодолява бариерите и достига до регионалните лимфни възли и кръвта като бързо
предизвиква сепсис. Инкубационен период 1-8 дни. Различават се 4 форми:
1) Кожна форма: най-често срещана, засяга ръцете, лицето и шията. Развива се
еритематозна макула  папула  везикула със серозно съдържимо  пустула с
кървенисто виолетов цвят  некротична язва с голяма оточна зона. Умерено завишена
температура, оздравяване за 7-8 дни. Значително по-тежко протича, ако освен кожата,
обхване и лигавиците на устната кухина, носа и очите.
2) Белодробна форма: пневмония с пенесто-кървави храчки, висока температура. Могат
да се развият белодробен оток, хеморагичен медиастинит и шок.
3) Чревна форма: тежък гастроентерит с кърваво-слузна диария, силна интоксикация,
висока температура.
 4) Септична форма: Развива се първично или вторично. Септични огнища в белите
дробове, менингите, червата и др. Кръвоизливи по лигавици и подкожие, висока
температура. В кръвта и ликвора не се откриват антраксни бацили.
Преди въвеждането на антибиотиците, последните 3 форми са имали леталитет 100%
Имунитет. Известна естествена резистентност, след преболедуване – имунитет от
хуморални и клетъчни механизми. Рядко повторни заболявания. В хода на инфекцията се
развива свръхчувствителност от забавен тип, която се доказва с интракутанната проба с
алергена на причинителя – антраксин.
Микробиологична диагноза. Материали – съдържимо от везикули, пустули и язви,
храчки, фецес и кръв; проби от трупен материал, както и хранителни и др. животински
продукти. Прави се микроскопско изследване: препарат по Грам и препарат за капсули;
Културелно изследване: посевки на обикновени твърди или течни среди, култивиране, търсене
на характерни растежни особености на причинителя – капсулообразуване, липса на хемолиза
и др. Биологично изследване: мишки, морски свинчета. Бързи методи – имунофлуоресцентен –
соматични, капсулни и спорови антиантраксни серуми. Активно се ползва и
термопреципитацията по Асколи. За уточняване на диагнозата – кожно-алергичен тест.
Специфична профилактика и терапия. Използват се 2 вида ваксини:
1) Жива ваксина: спорова суспензия на антраксен щам, загубил капсулата си. От този тип
е руската жива ваксина СТИ, която се прилага и у нас – кожно или подкожно.
Реваксинация след 1 година.
2) Химична ваксина: съдържа протеиновия протективен антиген на антраксния бацил.
Въвежда се подкожно, трикратно, с интервал 10-14 дни, реваксинация след 6 месеца.
Забележка: имунизацията е само за хора с висок риск – ветеринари, животновъди.
За консумиралите месо от болно животно – противоантраксен глобулин и хиперимунен серум.
Същите препарати се използват и за специфична терапия на заболелите. У нас е прието и
профилактика с антибиотици – пеницилин и тетрациклин за 4 дни.
Химиотерапия. Пеницилин, тетрациклин, еритромицин, клиндамицин и др. Важно е
терапията да започне от рано, тъй като заболяването е остро и може да завърши фатално.
 Тема 80: „Анаеробни спорообразуващи бактерии (Род Clostridium).
Причинител на тетануса (C. tetani)”
Обща характеристика. Строго анаеробни, спорообразуващи бактерии, Грам-
положителни, пръчковидни с размери 1,5-2/4-10 µm. Образуват едноспори със сферична или
овална форма, разположена терминално, субтерминално или парацентрално. Има по-голям
диаметър от напречния размер на вегетативната клетка, с което я деформира. Това създава
характерен изглед на вретено, откъдето идва и името им (closter – вретено). Образуват
перитрихиални ресни, НЕ притежават капсула (изкл. C. perfringes – няма ресни, има капсула).
Проявяват разнообразни биохимични свойства. При някои е изразена повече захаролитичната,
при други протеолитичната активност, но всички образуват екзотоксини. С най-голямо
значение са: C. tetani (тетанус), C. perfringens (газова гангрена), C. botulinum (ботулизъм),
C. defficile (псевдомембранозен колит).
С. tetani – морфология. Грам(+), пръчковиден, размер 0,3-0,8/3-8 µm. На препарат се
разполагат поединично или във верижки. Образува перитрихиално разположени ресни. НЕ
притежава капсула. Извън организма образува спори, разположени терминално, което
оприличава клетката на палка на барабан.
Културелни свойства. Облигатен анаероб. Оптимални условия: 35-37 С и рН 6,8-7,4.
Взискателен е към хранителните среди. Използват се твърди среди – кръвно-глюкозов агар на
Цайслер и лактозо-жълтъчно-млечен агар на Уилис-Хобс. Колонии – нежни, мрежовидни със
склонност за пълзене или овални със странични израстъци, понякога със слаба хемолиза. В
течната среда на Тароци – помътняване и утайка. Слаба захаролитична и протеолитична
активност – разлага бавно глюкозата и втечнява желатина за 4-5 дни култивиране.
Антигенна структура. Соматични антигени и реснисти Н-антигени; 10 серовара,
всички образуват идентичен по антигенна специфичност екзотоксин.
Фактори на патогенността. Обуславя се от екзотоксина. Той е термолабилен –
инактивира се за 5 мин при 65 С и е чувствителен на протеолитични ензими, кислород, силни
киселини и основи. Има 2 компонента – тетаноспазмин с невротоксично действие и
тетанохемолизин (разрушава еритроцитите). Тетатичният синдром се причинява от
тетаноспазмина, предизвикващ хиперактивация на постсинаптични спинални неврони с
развитие на тонични мускулни спазми и хиперрефлексия. Един от най-силните токсини!
Резистентност. Вегетативните форми загиват бързо под влияние на химични и
физични фактори, но спорите са устойчиви. За сигурното им унищожаване се извършва
автоклавиране при 121 С за 30 мин. Дезинфектантите ги убиват бавно – за 5-10 часа.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Източник на зараза – тревопасни
животни  почвата (образуват се спори). Съдържат се още в праха в жилищни, работни и
болнични помещения – по предмети, дрехи, инструменти. Тетанусът е покривна инфекция и
се развива при попадане на спори на причинителя в наранени кожа и лигавици. Входна врата
могат да бъдат повърхностни и дълбоки рани, най-често при убождания и охлузвания, а също
и при термична травма, операционни и инжекционни рани, ухапвания и др. Инфекцията
обикновено е екзогенна, но може да бъде ендогенна (перфорация на черво). Тетанусът е чест
по време на войни (много наранявания); в останалото време рисков контингент са
селскостопански, горски и строителни работници, спортисти; деца и наркомани.
Спорите попадат в наранения участък от кожа/лигавица, превръщат се във вегетативни
форми и се размножават локално (не инвазират). Патологичните прояви се дължат на
образувания екзотоксин  по кръвен път до главния и гръбначния мозък (хиперактивация на
моторни неврони и СНС), а по нервен път – до ендо-и ектоневралните лимфни пътища.
Инкубационния период е от 4 дни до няколко месеца. Тетанусът се развива десцендентно –
първо се появява ригидност и гърчове на дъвкателната мускулатура (trismus)  мимическа
мускулатура (risus sardonicus)  мускули на врата, гръдната стена, гръбначния стълб и
крайниците. При засягане на екстензорите се получава характерното дъговидно извиване на
тялото, при което болният се опира само на петите и тила (opistotonus). Развиват се още
генерализирани тетанични гърчове. Болните са в пълно съзнание. Смъртта може да настъпи
поради асфиксия вследствие парализа на дихателната мускулатура. Леталитет – до 50%.
Имунитет. След преболедуване: антитоксичен имунитет – АТ в ниски титри. Той е
слабо напрегнат и с ограничена продължителност – възможно е повторно заболяване.
Микробиологична диагноза. Материали от болни – гной, късчета некротична тъкан,
секрети от кожни рани, от влагалище/цервикс, кръв и др.; от починали – кръв от сърцето,
късчета черен дроб/слезка; епидемични показания – почва, прах, смивове.
1) Микробиологично изследване: препарат по Грам; за спори – ориентировъчно.
2) Културелно изследване: препаратите се разделят на 2 порции. Едната се загрява 30
мин. при 80 С, за да се убият неспорообразуващите бактерии. Изследването става
паралелно. Прави се посявка в хранителните среди за клостридии - кръвно-глюкозов
агар на Цайслер и лактозо-жълтъчно-млечен агар на Уилис-Хобс. Използват се още
тиогликолатния бульон и бульона на Комкова. Отчитане на растежните особености.
3) Биологично изследване: първични клинични материали, както и филтрати от средата
на Тароци. На опитна група мишки се въвежда по 0,5 мл от изследвания материал, а на
контролна – същото количество + антитоксичен противотетаничен серум. При
положителен резултат, животните от опитната група развиват асцендентен тетанус и
умират за 2-5 дни. Така се доказва наличието на тетаничен екзотоксин.
Специфична профилактика и терапия. Прави се с ваксина – тетаничен анатоксин. У нас
ваксинацията е задължителна. Първична трикратна ваксинация (ДТК – дифтерия, тетанус,
коклюш); реваксинация до 24-тия месец + още 5 реваксинации (6-7; 11-12; 16-17; на 25 и на 35
години). От 45 години нататък – през 10 години. Обща практика е при нараняване, да се прави
ваксина на пострадалия, независимо от възрастта. Ако пациентът не е бил редовно ваксиниран
в ранна възраст, се прави и хетероложен противотетаничен серум (след предварителна проба
– десенсибилизация по Безредка) – има рискове от анафилаксия.
Специфична терапия се извършва с хомоложен човешки противотетаничен гама-
глобулин, незабавно след съмнение за тетанус, мускулно (рядко венозно и лумбално).
Хетероложният противотетаничен серум се прилага мускулно и само в изключително тежки
случаи – венозно и лумбално. Антитоксичните препарати неутрализират екзотоксина, само
когато той още е във входната врата, преди да е достигнал ЦНС. Затова животоспасяващ
ефект се постига само с ранно прилагане на високи дози.
Химиотерапия. Пеницилини и др. широкоспектърни (без аминогликозиди). Срещу
пристъпите – миорелаксанти и седативи. При асфиксия – дихателна реанимация.
 Тема 81: „Анаеробни спорообразуващи бактерии. Клостридии,
причиняващи газова гангрена.”
Анаеробни спорообразуващи бактерии – от тема №80 (б.а.)
Причинители на газова гангрена. Предимно C. perfringes (90%), C. novyi,
C. septicum, а също и C. histolyticum, C. sporogenes, C. sordellii и др. Газовата гангрена е
клостридиална мионекроза – много тежка ранева инфекция с подчертан инвазивен характер.
Морфология. Пръчковидни, размери 1-1,5/3-10 µm. В ранни стадии – Грам(+), в стари
култури – Грам(-). Всички с изкл. на C. perfringens НЕ образуват капсула и имат
перитрихиално разположени ресни. Образуват спори – субтерминално или парацентрално.
Културелни свойства. Строги анаероби. Оптимални условия: 35-37 С и рН 6-8.
Култивиране в кръвно-глюкозовия агар на Цайслер, лактозо-жлъчно-млечния агар на Уилис-
Хобс и др. Няколко типа колонии: C. perfringens – големи, кръгли; C. novyi – с грубо грапава
повърхност, C. septicum – фино грапава повърхност, периферни нишковидни израстъци,
расте като нежен пълзящ налеп. При C. perfringens се развива характерна хемолиза с тясна
вътрешна зона с пълна хемолиза (тета-токсин) и периферна – с непълна (алфа-токсин).
В средатата на Тароци – помътняване, газ. Повечето имат карболитични свойства,
C. histolyticum – силна протеолитична активност.
Антигенна структура. Соматични АГ + реснисти Н-антигени, изкл. C. perfringens –
само соматични. Екзотоксините се различават по антигенна специфичност, което определя
различните серовари. Най-патогенни са A, F, D, E-серовари на C.perfringens и A, B на C. novyi.
Фактори на патогенността. Основен – екзотоксините (комплекс от токсични и
ензимни компоненти). Имат редица активности – летална, некротична, лецитиназна,
хемолитична, протеолитична и др. При C. perfringens има 12 екзотоксина, с най-голямо
значение от които е алфа-токсинът (Фосфолипаза С, лецитиназа)  хидролицира ФЛ в
клетъчната мембрана. Друг важен компонент с хемолитична и некротична активност е тета-
токсинът. За патогенността са изключително важни инвазивните свойства! Обусловени са от
ензимите хиалуронидаза, неураминидаза и колагеназа.
Особеност на C. perfringens e образуването на ентеротоксин, което обуслява
причиняването на хранителни токсикоинфекции. От ключово значение тук е бета-токсинът,
причиняващ остър некротичен ентерит, усложняващ се с перфорация на черва и леталитет.
Резистентност. Вегетативните клетки не са устойчиви. Спорите загиват след
автоклавиране на 121 С за 30 мин. В почвата запазват жизнеспособност много години.
Епидемиология, патогенеза, клинична картина. Схема на контаминиране:
тревопасни животни (вегетативни форми)  почва (спори)  наранени кожа и лигавици: най-
често при военен, транспортен и селскостопански травматизъм. Друг начин – нестерилни
инструменти и консумативи при лечебно-диагностични процедури. Освен това, съществува и
ендогенен път – следоперативна газова гангрена – при операции в коло-ректалната област и
бъбреците, както и в гениталния апарат на жените (аборт, раждане). Не всяко заразяване
води до заболяване! Критичен фактор е намаляването на окислително-редукционния
потенциал на тъканта – това става при размачкване, съдови поражения и др.
Патологичните промени в засегната тъкан са: некроза, оток, образуване на газ.
Първите две се причиняват от екзотоксина, а газът се отделя при ензимното разграждане на
въглехидратите, особено на гликогена в мускулите и белтъците. Инкубационен период – 1-4
дни, клинично – оток, крепитации, гнилостна миризма, фебрилитет (39-40 С). Местните
промени се разпространяват бързо  обща интоксикация и шок. В зависимост от проявите се
различават оточна, емфизематозна, токсична, флегмонозна, путридна и др. форми, а в някои
случаи може да се развие само целулит и фасциит.
Имунитет. Известна естествена резистентност; след преболедуване – придобит
антитоксичен имунитет – видовоспецифичен, краткотраен  повторно заболяване.
 Микробиологична диагноза. Изследвани материали – ранев ексудат, гной, късчета
некротична тъкан, кръв; от починали – кръв от сърцето, парче от черен дроб, слезка;
некротична тъкан; медикаменти и консумативи. Използват се:
1) Микроскопско изследване: препарат по Грам – ранно ориентиране (ако се открият
пръчковидни микроорганизми с капсули, то това може да е C. perfringens);
2) Културелно изследване: посевки на предварително загрени за 2 мин на 80 С проби на
твърди или течни хранителни среди. Култивиране успоредно при анаеробни условия,
изолиране на чиста култура, идентификация;
3) Биологично изследване: заразяване на морски свинчета с материали от болни или
инжектиране на филтрати от течни култури за доказване на токсигенността;
4) Бързо откриване: имунофлуоресцентен метод, газова хроматография.
Специфична профилактика и терапия. Първична хирургична обработка на раните с
местно прилагане на антибиотици (пеницилин). Специфичната профилактика може да има
добър ефект, но няма практическо приложение. В случаи на нараняване се прилага
еднократно антитоксичен поливалентен противогазгангренен серум. Терапевтичната доза
надхвърля 3-5 пъти профилактичната.
Химиотерапия. Хирургично лечение + високи дози пеницилин (i.v.), карбеницилин,
метронидазол и др. При тежки случаи – хипербарична оксигенация в барокамери.
Тема 82: „Анаеробни спорообразуващи бактерии. Причинител на ботулизма
(Clostridium botulinum). Clostridium difficile.”
Анаеробни спорообразуващи бактерии (обща характеристика) – от тема 80 (б.а.)
I Причинител на ботулизма – Clostridium botulinum
Морфология. Грам-положителен, пръчковидна форма, размер 0,3-1,3/4,4-8,6 µm. НЕ образува
капсула, има перитрихиално разположени ресни, образува овални спори, разполагащи се субтерминално.
Клетките със спори - характерна форма на ракета за тенис.
Културелни свойства. Строг анаероб! Добър растеж при култивиране на35-37 С, рН 7,3-7,6.
Може да се развива на обикновени хранителни среди, но с диагностични цели се използват кръвен агар,
кръвно-глюкозов агар на Цайслер, лактозо-жлъчно-млечен агар на Уилис-Хобс и др. В кръв-съдържащите
среди – тясна хемолитична зона. Колониите са плоски, гладки с неправилна форма или плоски, грапави със
странични израстъци. В средата на Тароци – мътнина, утайка на дъното и просветляване. Силна
биохимична производителност – разделени са в 4 групи според интензитета на захаролитичната и
протеолитичната активност.
Антигенна структура. Термостабилни соматични антигени, термолабилни реснисти
Н-антигени. Силни АГ са и произведените екзотоксини. Спрямо тях, съществуват 8 серовара.
Фактори на патогенност. В основата стои силният екзотоксин – ботулин. Счита се за най-
силната известна отрова! В 1 г. се съдържат 32 млрд минимални смъртни дози за бели мишки. За човека
дозата е 100-150 ng. Екзотоксинът се състои от токсичен компонент и нетоксични протеинови
компоненти. Ботулиновият невротоксин е относително термостабилен – инактивира се при загряване на 80
С да 30-40 мин. Устойчив е на силно кисело рН и не се разрушава от протеолитичните ензими на
стомашно-чревния тракт! За да осъществи токсичната си активност, ботулиновият невротоксин (БНТ)
претърпява частична протеолиза под действие на собствени ензими или трипсина от ГИТ. Едноверижната
полипептидна молекула се разцепва на две и се оформя силнотоксичната двуверижна молекула на
активирания БНТ, съдържащ тежка и лека полипептидна верига, свързани с дисулфидна връзка и
нековалентни връзки. Механизъм на действие на БНТ: блокира освобождаването на ацетилхолина в
невромускулните синапси  вяла парализа.
Резистентност. Вегетативните форми са слабо устойчиви. Спорите са устойчиви на температури
и дезинфектанти. Използва се автоклавирането за 30 мин. на 121 С.
Епидемиология, патогенеза, клинична картина. Схема: почва, изпражнения на животни (спори)
 зеленчуци, плодове, месо, риба  недобро консервиране – превръщане във вегетативни форми 
размножаване и натрупване на ботулинов екзотоксин в консервите  ботулинова хранителна
интоксикация/ токсоинфекция. Екзотоксинът се резорбира в червата, достига кръвния ток и постъпва в
невромускулните синапси, където блокира освобождаването на ацетилхолин, уврежда също ганглийните
клетки на ЦНС и ВНС.
Обособени са 2 форми на ботулизъм, различаващи се по механизма на възникване – детски и
раневи. Детският болизъм се развива в бебета на 3-26 седмици: поглъщане на спори на причинителя,
вегетативни клетки в червата  eкзотоксин. Развиват се слабост, адинамия, вяли парализи. Екзотоксинът
може да се установи в изпражненията, но не и в серума. При навременно откриване и адекватна терапия,
болестта се овладява, но може да завърши и летално, като това е една от причините за внезапна смърт на
деца в първите 6 месеца.
Раневият ботулизъм се получава при контаминиране на рани със спори на причинителя  вегетативни
форми  размножаване и образуване на екзотоксин. Твърде рядка форма, главно при военновременни
наранявания. Развива се като невропаралитично заболяване. Клиничните симптоми са аналогични, по-слабо
изразени.
Хранителна ботулинова интоксикация: инкубационен период 5-8 дни, нехарактерни симптоми –
болки в корема и тежест, главоболие, повръщане; нарушения в очните мускули – птоза на клепачите,
нарушена акомодация, двойно виждане, мидраза. Развива се дисфагия и дисфония до афония. Намалява или
спира секрецията на слъзни, слюнчени и потни жлези, смущава се уринирането, дишането е повърхностно,
учестено и неритмично. Афебрилност, запазено съзнание. Леталитет: 40-70% - парализа на дишането или
сърдечната дейност.
Имунитет. След преболедуване – непродължителен антитоксичен имунитет – към екзотоксина,
предизвикал клиничните прояви на заболяването.
Микробиологична диагноза. Материал – повърнати материи, промивни води от стомаха,
изпражнения, урина, кръв; остатъци от консервирани храни; при смъртни случаи – проби от сърце, черен
дроб, слезка, стомашно и чревно съдържимо; главен и гръбначен мозък. За поставяне на диагноза –
доказване на ботулиновия екзотоксин в кръвта и други материали от болни. Извършва се биологична
проба – инжектиране на проба от суспектния материал на бели мишки или морски свинчета, предварително
имунизирани с антитоксични типовоспецифични серуми – установява се типа на ботулиновия токсин.
Съвременни методи – пасивна хемаглутинация, ELISA, радиоимунологичен метод. Отрицателните проби
не изключват заболяване! Затова се продължава с културелно изследване за изолиране на
причинителя. Материалите се разделят на 2 порции, едната от които се загрява 30 мин на
80 С. Правят се посевки и на двата вида материали в твърди и течни хранителни среди, култивира се
успоредно при анаеробни условия. Изолират се чисти култури, които се изследват микроскопски,
установява се биохимичната производителност и токсигенността с биологични проби. При детския
ботулизъм – доказване на ботулиновия екзотоксин в изпражненията. Към средите се прибавят
циклозерин, сулфаметоксазол и триметоприм – клостридия е резистентен на тях и това прави средата
селективна. За бързо откриване: имунофлуоресцентен метод – ориентировъчно значение, трябва да се
потвърди с др. методи!
Специфична профилактика и терапия. Превантивни мерки – строги правила при консервиране!
Неспецифична мярка – варене на 100 С за 20 мин. Тъй като е рядко заболяване, не се прилага специфична
ваксинопрофилактика. При установяване на 1 случай на ботулизъм, всички, на всички, консумирали от
консервата се въвежда профилактично моновалентен (или поливалентен) противоботулинов серум.
Специфичната терапия е аналогична, но се прилага неколкократно и в десетократно по-голяма доза. Ако се
приложи навреме, може да бъде животоспасяваща.
Химиотерапия. Не се препоръчват антимикробни средства, ползва се главно антитоксичния серум,
поддържа се дихателната и сърдечната дейност. Нов медикамент: гуанидинхидрохлорид – увеличава
освобождаването на ацетилхолин; сериозни странични ефекти.

II Clostridium difficile – причинител на псевдомембранозен колит (ПМК)

Странични ефекти при антибиотична терапия са леки и краткотрайни диарии до по-редки, но и
драматично протичащи псевдомембранозни колити. Техен причинител е C. difficile.
Морфология. Тънки, пръчковидни, Грам (+). Образуват ресни и спори.
Културелни свойства. Облигатен анаероб; 25-45(опт. 30 С). За изкуствени среди – N2 80%, H2 –
10%, CO2 – 10%. Може да расте на кръвен агар и сложни среди, съдържащи АК като Pro, Leu, Tryp, Met и
др. Колонии – едри, плоски, матово бели. Захаролитичен, слабо протеолитичен. Разгражда манитол,
сорбитол и глюкоза. Образува сероводород; паракрезол и характерни мастни киселини – капронова,
изокапронова и валерианова.
Антигенна структура. Соматични и реснисти Н-АГ; 6 серогрупи – различаване чрез
аглутинационни тестове. Два патогенни екзотоксина – А и В – антигенна специфичност.
Фактори на патогенност. Токсин А: ентеротоксин, силен химиоатрактант за PMN левкоцити –
транзиторно нарастване на калция в тях  медиатори на възпаление  увреждане на епителни клетки на
лигавицата. Основен фактор в развитието на ПМК. Токсин В: цитотоксин; цитопатичен ефект. И двата
токсина едновременно могат да се установят във фецеса.
Резистентност. Вегетативни форми – 4 дни на 20 С, 10 – при 5С. Спори – силно устойчиви.
Епидемиология, патогенеза, клинична картина. Изолира се в почва, изпражнения на коне,
кучета, дом. птици; често в изпражнения на деца, рядко на възрастни; нормална чревна флора; болнична
среда. От човек на човек – по фекално-орален път. ПМК се развива при лечение с широкоспектърни
антибиотици (клиндамицин, ампицилин, цефалоспорини). Потиска се нормалната чревна микрофлора,
C. difficile е резистентен, размножава се и продуцира екзотоксин. Клинично: чести дефекции, понякога
кървенисти, колики, фебрилитет, дехидратация, левкоцитоза. В дебелото черво – ексудативни плаки
(псевдомембрани), под тях – повърхностна некроза. Заболяването е тежко – леталитет между 20-44%.
Имунитет. Индивидуална естествена резистентност – от леки диарии до ПМК. След
преболедуване – антитела срещу токсин А и В на причинителя.
Микробиологична диагноза. Проби – фецес, биопсични материали след колоноскопия. Изолиране –
трудно; специални хр. среди: циклозерин-цефокситин-фруктозов агар – култивиране, идентификация –
според колониите и биохим. свойства; газова хроматография. Съвременен подход – доказване на
екзотоксини на причинителя в проби фецес и в културелна течност: чрез имунологични методи.
Специфична профилактика и терапия. Няма. Да се следи състоянието на ГИТ при лечение с
широкоспектърни антибиотици. При 5+ дефекации/ден – подмяна на терапията!
Химиотерапия. Спиране на антибиотичното лечение. Започва се метронидазол/ванкомицин – таргетни за
C. difficile. Възстановяване на загубените течности и електролити; нормализиране на флората.
 Тема 83: „Сем. Spirochaetaceae. Род Treponema.
Причинител на сифилиса (Treponema pallidum).”
Обща характеристика. Спирохетите включват 2 семейства и 3 рода с патогенни за
човека представители, както и такива от нормалната му флора. Грам-отрицателни, тънки,
подвижни, спирално извити, НЕ образуват спори. Размери 0,1-3 µm в диаметър и 5-250 µm
дължина. Подвижността им се дължи на т.нар. аксиални филаменти – флагелоподобни
структури по надлъжната ос на клетката. Извършват се 3 вида движения – ротационни около
надлъжната ос, сгъване-разгъване и придвижване напред-назад.
Род Treponema – 15 вида, в букв. превод „въртяща се нишка”. Патогенни за човека са
Т. pallidum ssp. pallidum и ssp. pertenue и T. carateum. Други са част от нормалната флора – в
устната кухина, венечните цепки и сапрофити по половите органи.
Морфология. Грам-отрицателни, много тънки (0,2 µm) и дълги 5-20 µm. Имат 8-14
спираловидни извивки. Наблюдава се само на тъмно зрително поле. Имат заострен край,
който се насочва към лигавичната повърхност в процеса на заразяване. Силно подвижни,
особено във вискозна среда. Притежава микрокапсула. Трудно свързва анилиновите бои,
затова се нарича още бледа спирохета.
Културелни свойства. Микроаерофил, изключително взискателен. НЕ се култивира в
хранителни среди. В среди, богати на албумин, пируват, цистеин и др. може да преживее до 1
седмица при 25 С, загубва вирулентността си. Може да се размножава в ограничен брой
генерации в клетъчна култура от заешки епителни клетки. За целите на диагностиката се
използва интратестикуларното инжектиране в зайци, като генерационното време е 30 часа.
Фактори на патогенността. Слабо проучени, протеините на външната мембрана са
адхезини. Инвазията се подпомага от хиалуронидазата. Протеини като фибронектин,
трансферин, церулоплазмин и др. маскират бактерия и неговите антигени. Това затруднява
фагоцитозата и свързването на антителата. Важен фактор е и подвижността.
Антигенен строеж. Слабо проучен. Антигените имат липиден, липопротеинен или
протеинен характер. От 30 антигенни фракции след електрофореза, 7 са на Т. pallidum. Освен
специфични за причинителя и рода, АГ с липидна природа са общи за много спирохети и за
мембранни антигени на еукариотните клетки (кардиолипинови АГ).
Резистентност. Силно чувствителни на факторите на околната среда и бързо загиват
в материалите на болния – изсъхване, изстудяване, загряване, промяна в рН, дезинфекция.
Въпреки това, в консервирана кръв за кръвопреливане умират при 4 С след 24 часа.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Източник на инфекция – болният
човек, предимно по полов път, рядко интраутеринно. Може да се предава и
трансплацентарно и започва директно от II стадий. Много рядко – чрез целувка. Входна
врата са лигавиците на половите органи, устната кухина, конюнктивата и охлузената кожа.
Мъжете боледуват по-често. 1 жива бактерия може да е достатъчна да причини инфекция.
Сифилисът е хронично заболяване, протичащо в 4 стадия. Има инкубационен период от 2-3
седмици, в които спирохетата се размножава на входната врата. Бактериите се размножават
във и извън епителните клетки на малките кръвоносни съдове. Развиват се възпалителен и
имунен отговор (Т-клетъчен) – endarteritis obliterans, периартериит.
1) Първи стадий: развива се малка язва с твърдо дъно и ръбове – ulcus durum, покрито със
серозна течност. Наблюдава се още регионарен лимфаденит, отпадналост, главоболие,
фебрилитет. Болният става заразен. След 3-4 седмици язвите заздравяват.
2) Втори стадий: След латентен период от 2-3 месеца – дисеминация на Т. pallidum от
ductus thoracicus в целия организъм, с предпочитани места – кожа и лигавици.
Получава се макуло-папуло-пустулозен обрив и генерализиран лимфаденит. Развива се
още фебрилитет, фарингит и други общи симптоми. На места папулите разрастват и
преминават в големи, влажни, сиво-бели лезии – condylomata lata. Може да се развие
 гломурелонефрит и артрит. Други усложнения на вторичния сифилис могат да бъдат
хепатит, ГИТ-смущения и др. Проявите са 4-12 седмици, могат и да рецидивират.
3) Латентен период: при нелекуван сифилис – затихване. Ранният латентен период е до 4
години след II стадий, а късният – над 4 години до края на живота. В тялото остават
живи трепонеми и заболяването може да се предаде трансплацентарно или с кръвта.
4) Третичен стадий: 3-10 години след II стадий. Гуми (грануломи) по кожата,
лигавиците, костите и вътрешните органи. След 10-30 години късният сифилис може
да прогресира до невросифилис – прогресивна парализа, tabes dorsalis и др.
Имунитет. Човек е естествено възприемчив за сифилиса! Развива се хуморален и
клетъчно-медииран имунитет (КМИ). Той се определя още като инфекциозен – болният не
може да се зарази повторно, докато в него има живи бактерии. След излекуване, болният
отново става възприемчив. КМИ е водещ и отговорен за образуването на грануломите. Освен
възпалителен, това е и имунопатологичен процес, тъй като се засяга функцията на органите.
КМИ може да се докаже с кожно-алергична проба с лутеин – развива се реакция на забавена
свръхчувствителност, която се позитивира на 24-72-ия час. Хуморалният имунитет се
изразува в натрупването на комплемент-свързващи антитела, които могат да лизират
бактериите и да неутрализират подвижността им. При ранния сифилис (I-II стадий), КМИ се
потиска – лимфоцитите отказват да отговарят на специфичните антигени на T. pallidum.
Потискат се и NK-клетките. С напредване на заболяването, тази имуносупресия отзвучава.
Микробиологична диагноза. Материали – секрет от шанкъра, пунктат от
регионарни лимфни възли, от кожа и лигавици през II стадий, кръв и др. Изследва се чрез
микроскопия на свеж нативен препарат в тъмно зрително поле. Бледата спирохета има
типична морфология и характерно активно движение. Серологична диагноза: доказване в
серума на IgM през първата седмица, а след втората – IgG. Антителата се намират в серума
през целия курс на лечение и до 5 години след оздравяване. Тестовете се делят на 2 групи:
- Нетрепонемни: доказват IgG и IgM антитела чрез нетрепонемни антигени, като
например екстракт от говеждо сърце (кардиолипинов антиген). В България се прилага
класическият тест на Wassermann за доказване на комплементсвързващи антитела.
Широко приложение намира флокулационният VDRL. Използва се за първично
скриниране на човешките серуми. Недостатък на този тип тестове са получаващите се
при транзиторни и хронични заболявания фалишивоположителни резултати.
- Трепонемни: използват се като потвърдителни след нетрепонемните. Основават се на
специфичните антигени на вирулентните T. pallidum. Използват се сапрофитни
трепонеми на Райтер. Най-специфичен и надежден е флуоресцентният абсорбционен
тест (FTA-ABS). Друг широко използван метод е хемаглутинацията (индиректна),
при която се ползват овнешки еритроцити, сенсибилизирани с антигени на вирулентни
Т. pallidum. Разработен е още Western blot (имуноблот) потвърдителен тест с
трепонемни литиази. Имобилизационният тест на Нелсън-Майер се основава на
принципа, че Т. pallidum се обездвижват от антителата, които се съдържат в серума на
болния при наличие на комплемент. Най-големият диагностичен проблем остават
фалшивоположителните реакции. Той намира решение чрез използване на имуноблот.
Специфична профилактика и терапия. Не са разработени!
Химиотерапия. Пеницилин G e предпочитан избор във всички стадии. Лечението е най-
ефективно преди навлизане в III стадий. Курсът продължава 2-3 седмици поради дългото
генерационно време. При алергия към пеницилин се ползат тетрациклини, еритромицин или
цефалоспорини. При невросифилис е активен само пеницилинът – т.е. първо се прави
десенсибилизация преди приложението му.
 Тема 84: „Борелии (Род Borrelia). Причинители
на Лаймска болест (Borrelia burgdorferi и др.).”
Род Borrelia. Познати са 19 вида борелии, 12 от тях причиняват възвратен тиф. B. recurrentis –
възвратен тиф, пренасян от дрешната въшка; B. duttoniu, B. hermsii, B. anserina – ендемичен възвратен
тиф, пренасян от кърлежи. В. burgdorferi, B.afselii, B. gardinii и др. предизвикват Лаймската борелиоза,
пренасяна от кърлежи.
Морфология. Грам-отрицателни, спираловидни с 3-8 (до 30) неправилни извивки. Дълги са 3-
30 µm и имат диаметър 0,2-0,5 µm. Имат средно 7-20 аксиални филамента, които са без обвивки. С тях
извършват своите движения. Оцветяват се по метода на Романовски-Гимза и могат да се наблюдават
със СМ, на нативен препарат – тъмно зрително поле.
Културелни свойства. Силно взискателни. Растат бавно, в среди, обогатени с белтъци –
фетален серум, албумин. Микроаерофилни условия, 28-30 С, преминават през малки пори.
Антигенна структура. Силно променлива. В. recurrentis се изменя антигенно в
макроорганизма по време на инфекцията. Борелиите изчезват от периферната кръв, когато се
синтезират АТ срещу специфичния АГ-вариант. След появата на друг АГ-вариант се синтезират нови
антитела от клас IgM  комплемент-медиирана бактериолиза и аглутинация. Имат също сходни с
останалите спирохети антигени, което затруднява диагностиката – наличие на редица
фалшивоположителни тестове, особено на лаймската болест.
Резистентност. Бързо загиват в околната среда, затова изискват трансмисивен път на
предаване. Вегетативните форми са чувствителни към физични фактори и дезинфектанти.
Лаймска болест – Borrelia burgdorferi. Причинява се от В. burgdorferi, B.afselii, B. gardinii и
др. У нас, В. burgdorferi е изолирана за първи път от кърлежи от Борисовата градина.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Ендемична трансмисивна зооноза.
Резервоар – диви гризачи, птици, зайци, вълци, чакали и т.н. Основен преносител в Европа – кърлежът
Ixodes ricinus. Заразяването на човека става след ухапване на кърлеж-преносител. Входна врата е
кожата, на мястото на ухапване на развива възпаление, причинителя достига до регионалните лимфни
възли, където се размножава. По кръвен път достига ЦНС, ССС, ставния апарат, слезката и черния
дроб. Първоначално образуваните антитела са само срещу някои антигени  временно потискане на
размножаването  подбор на по-устойчиви щамове  бактериемия, рецидивиращо протичане. След
всеки нов пристъп, титърът на специфични антитела нараства до самоизлекуване. Инкубационен
период 3-35 дни. Три стадия:
- I стадий: кожна еритема (erythema migrans chronicum) – макула/папула, с некроза и малък
кръвоизлив  после еднородно хиперемирана зона  разширяване. Обривът се задържа от
дни до няколко седмици. Успоредно: грипоподобен синдром – треска, мускулни и ставни
болки, вратна ригидност; лимфаденит на кожата.
- II стадий: след няколко седмици – артралгия, в 13% се засяга ЦНС – серозен менингит, поли-
менинго-радикулит, хроничен неврит; ритъмни нарушения, миоперикардит и т.н. Продължава
4-6 седмици.
- III стадий: след 4-5 месеца до няколко години; прогресиращ енцефало-миелит, полиартрит,
кожни поражения. Причинителят може да се предаде трасплацентарно, което да доведе до
аборт или вродени малформации.
Имунитет. Не е изяснен напълно. Доказват се специфични антитела и Т-клетки. Фагоцитозата
се поема най-активно от моноцитите.
Микробиологична диагноза. Материал – кожна биопсия. Доказват се антитела в серума чрез
имунофлуоресценция, ELISA и имуноблот. Серологичните тестове са негативни в ранния остър
стадий. Проблем са фалшиво положителните резултати, което налага търсенето на нови и
алтернативни методи. Златен стандарт е потвърдителен имуноблот след положителна ELISA.
Терапия. I стадий – Доксициклин за 2-3 седмици (или амоксицилин/феноксиметилпеницилин),
при артритни усложнения – цефтриаксон, при неврологична симптоматика – цефалоспорини от III-та
генерация (Cefotaxim), пеницилини. В 50% от случаите с терапия, симптомите продължават.
Профилактика. Предпазване от ухапване от кърлежи и преглед на тялото след излизане сред
природата. При наличие на кърлеж  изваждане и проследяване на състоянието няколко седмици – за
еритема, фебрилитет. Разработват се и ваксини за специфична профилактика.
 Тема 85: „Лептоспири (Род Leptospira).”
Въведение. Към рода се отнасят два вида лептоспири – L. interrogans (патогенен) и
L. biflexa (сапрофитен). Патогенните предизвикват остри инфекциозни заболявания –
лептоспирози. Клинично се разделят на две групи: 1) остра жълтенична лептоспироза (болест на
Вайл-Василев) и 2) безжълтенична (доброкачествена) - лека с грипоподобен синдром.
Морфология. Грам-отрицателни с фини, извити спирали, имат характерния строеж на
спирохетите. Дължина 6-20 µm и диаметър 0,1 µm. Краищата са извити – форма на въпросителен
знак. Трудно поемат анилинови бои, оцветяват се по метода на Романовски-Гимза в розово,
импрегнация със сребро (метод на Морозов) и с имунофлуоресцентния метод. Подвижността се
дължи на 2-та аксиални филамента (на тъмно зр. поле или фазов контраст).
Културелни свойства. Строги аероби, силно взискателни. Оптимални условия –
28-32 С, размножават се бавно в течни или полутвърди хранителни среди, съдържащи серумен
албумин или заешки серум. Колониите са 1-4 мм с изглед на мъх. Размножават се добре и върху
хорионалантоисна мембрана на кокоши ембриони. Каталаза и оксидаза-позитивни. Могат да
използват неорганични амониеви соли като източник на азот.
Антигенна структура. Сложен антигенен строеж. Основна таксономична единица е
сероварът, който се определя чрез аглутинационен тест.
Резистентност. Патогенните притежават значителна издръжливост на физични и
химични средства, но поради хидрофилността си, лесно загиват след изсушаване; в хранителни
продукти – до 2 дни. При 60 С са жизнеспособни за 10 мин. Чувствителни са на стандартните
дезинфектанти и към олигодинамичното действие на металите.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Източник на зараза – домашни и диви
животни. Професионално заболяване за хора в контакт с тях. Входна врата – лигавици на устата,
носа и конюнктивата, както и ранички в кожата. Инкубационен период 6-14 дни. Входна врата 
регионални ЛВ  ликвор, черен дроб, бъбреци – интерстициален нефрит, отточност и
хиперплазия на гломерулите. Две форми:
1) Болест на Вайл-Василев: втрисане, висока температура (39-40 С), силна отпадналост,
главоболие, световъртеж, повръщане и др. Увредено общо състояние, температурата пада
след 10 дни, но се покачва след още 1-3; 50%+ - иктер, кръвоизливи по лигавиците, хепато-
и-спленомегалия. Леталитетът достига 48%.
2) Доброкачествена лептоспироза: клиниката е аналогична с болестта на Вайл-Василев, но
по-слабо изразена и без жълтеница. Прогнозата е добра. Обикновено завършва с
оздравяване, но понякога се усложнява с поражения в ЦНС – серозен менингит.
Имунитет. Предоболедувалите развиват траен имунитет. В кръвта се доказват
аглутинини, лизини, опсонини, комплемент-свързващи АТ. IgM – на втората седмица, IgG – след
първия месец – съхраняват се дълги години  ретроспективна диагноза. Някои от клиничните
прояви се дължат клетъчно медииран имунитет (забавена свръхчувствителност).
Микробиологична диагноза. Материали – кръв, ликвор, урина; вода, храна. Прави
микроскопско наблюдение на свежи препарати на тъмно зрително поле и препарат по Гимза.
Изолират се чисти култури, които се култивират на 30 С за 5-10 дни. Може да се направи и
биологична проба с интраперитонеално заразяване на морски свинчета или хамстери.
Серологичната диагноза – използва се реакция лизис-аглутинация, която се отчита на тъмно
зрително поле. За аглутиноген – живи култури или убити с формалин. Ако се използва суспензия,
в ниските разреждания на серума – лиза, във високите – само аглутинация. Използва се още
ELISA за IgM-АТ. Отрицателната серология не отхвърля диагнозата!
Специфична профилактика и терапия. Ваксина – само на застрашени контингенти при
епидемия (суспензия от топлинно убити лептоспири). С терапевтична цел – гама-глобулини или
серум от хиперимунизирани животни, както и серум от преболедували.
Химиотерапия. При иктеричните форми: пеницилин, амоксицилин i.v., при
доброкачествените – доксициклин, ампицилин или амоксицилин p.o. Химиотерапията е
ефективна, приложена в първата седмица.
 Тема 86: „Кампилобактер (Род Campylobacter).
Хеликобактер (Род Helicobacter).”
Кампилобактер – обща характеристика. Подвижни Грам-отрицателни извити пръчици,
растат в микроаерофилни условия и нямат карболитична активност. Към рода принадлежат 14 вида, от
които 12 причиняват заболявания, предимно в имунокомпрометирани хора – гастроентерити,
септицемии и др. Най-важни: C. jejuni, C. coli, C. fetus, C. laridis.
Морфология. Грам(-), извити, с дължина 0,2-0,5 µm, полиморфни – в инфектирани тъкани най-
често като запетая. Имат 1 или 2 полярни ресни, а движенията са линейни или спираловидни (като
тирбушон). C. fetus само притежава протеинова микрокапсула (S-слой). Преминава през филтъри с
пори 0,45 µm.
Културелни свойства. Микроаерофили (5% О2, 10%СО2, 85% N2), оптимална температура 42
С (37 С за C. fetus). Растат на среди, обогатени с овнешка кръв и антибиотици като селективни
фактори за инхибиране на фекалната флора (среди на Скрив, Буцлер, новобиоцин-брилянтгрюн агар и
др.). Растат за 1-2 дни и колониите са бели до кремави, не дават хемолиза на кръвен агар. НЕ
разграждат захарите – нито оксидативно, нито ферментативно, оксизада-и каталазаположителни,
редуцират нитратите до нитрити, не разграждат нишестето, не отцепват индол от триптофана, не
притежават уреаза.
Антигенен строеж. При C. jejuni – термостабилни ЛПЗ-дни О-антигени; различават се повече
от 50 серотипа. Флагеларните АГ са над 36. О и Н-антигените се доказват с реакция аглутинация.
Всички притежават повърхностен протективен антиген, от който могат да се изготвят ваксини. При C.
fetus, главни АГ са повърхностните S-протеини от микрокапсулата. При C. jejuni и C. fetus е важно
серотипирането, което се извършва по 2 метода: на Пенер (пасивна хемаглутинация) и на Лиор
(аглутинация на предметно стъкло по Грубер).
Резистентност. Слабо устойчиви в околната среда, чувствителни на изсушаване, атмосферен
кислород, дезинфектанти. В изпражнения издържат до 24 часа.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Резервоар – ГИТ на домашни и диви
животни и птици.
1) C. jejuni: 80% от бактериалните диарийни инфекции в развитите страни (след ротавирусните).
По-често засяга деца. Заболяването протича епидемично или спорадично. Заразяване –
консумация на контаминирани вода или животински хранителни продукти; фекално-орален
път, ВБИ. Инфекциозна доза – 100 живи бактерии. Схема: адхезия  пенетрация (чрез
ендоцитоза)  lamina propria  фагоцитират се от Neu-Leu  мезентериални ЛВ. Фактори на
патогенност са ендотоксинът и екзотоксините (ентеро-и цитотоксин). Инкубационен период 1-
7 дни. Клиника: ентерит с водниста/кървениста диария, коремни болки, фебрилитет; при
имунокомпрометирани – генерализирана инфекция; екстраинтестинални инфекции.
2) C. fetus: опортюнист, само при имунодефицитни индивиди – сепсис, менингит, тромбофлебит,
артрит, хепатит, плеврит и т.н. Страдат още третирани с цитостатици, раково болни, циротици,
възрастни и новородени. Има тропизъм към малките кръвоносни съдове – еднокардит,
перикардит, при бременни – аборт. Притежава микрокапсула (протеин S)  предпазване от
комплемент-медиирана лиза.
Имунитет. Боледуващите – хуморален имунитет с повишени титри на IgM, IgG и IgA.
Антителата имат опсонираща и комплемент-активираща активност. C. jejuni може да преживее
няколко дни в макрофагите, което е механизъм за персистиране и оцеляване.
Микробиологична диагноза. Материал – фецес. Микроскопия – търсят се левкоцити. На тъмно
поле/фазов контраст в свеж препарат  подвижни извити бактерии. Изолиране на чиста култура –
посявка в селективните среди на Скиров, Буцлер, Campy-BAP и др.; култивиране. Средите съдържат
кръв и активен въглен за отстраняване на токсичните активни радикали и антибиотици за потискане на
страничната флора. След поява на колониите (24-72 ч.) се извършва биохимична идентификация. C.
fetus е най-чест материал от кръв/ликвор. Използват се неселективни среди за хемокултура или кръвен
агар за посявка на материалите. Култивирането е на 25 или 37 С.
Химиотерапия. Инфекцията е самоограничаваща се. Прилага се заместителна терапия с
течности и електролити. Ако се започне терапия, след прекъсването ѝ ентеритът рецидивира, затова се
прилага само при остри форми или екстраинтестинални опротюнистични инфекции. Чувствителност
има към аминогликозиди, еритромицин, тетрациклини, хлорамфеникол, хинолони. Профилактика –
дезинфекция на питейна вода, пастьоаризация на мляко, термична обработка на месните хранителни
продукти.

Хеликобактер – значение. (H. pylori) Открит в стомаха още в началото на миналия век.
Приема се за причинител на хроничния гастрит, пептичната язва и се асоциира със стомашния
аденокарцином. Към Род Helicobacter – 18 вида, причинители на инфекции.
Морфология. Грам-отрицателен, извит бактерий, с размери 1,8-2/0,75 µm. В тъканите е
спираловидно извити, в култури – пръчковидна форма. Лофотрих, с 4-6 полярни ресни със собствени
обвивки – тирбушон-подобна подвижност. Капсули и спори НЕ образуват!
Културелни свойства. Микроаерофил. Расте на висока влажност, атмосфера (5% О2, 10%СО2,
5% Н2, 85% N2), при оптимална температура 37 С. Силно взискателен, развива се в среди с
дефибринирана овнешка кръв (бруцела агар, сърдечно-мозъчна среда, Мюлер-Хинтон агар),
съдържащи антибиотици като селективен фактор за потискане растежа на сапрофитите. Колонии –
след 4-7 дни, малки – до 0,5 мм, прозрачни до сивкави и непигментирани. Образува каталаза, оксидаза,
уреаза, АФ, ДНК-аза. Не метаболизира захари и Na-хипурат. Има силна уреазна активност,
многократно по-висока от тази на Proteus.
Фактори на патогенност. Структурни съставки, екзоензими и токсини. Ресните обуславят
силна подвижност, достигане повърхността на ентероцитите. Мукусът се разгражда от ензимите
муциназа и протеиназа. Протеаза и фосфолипаза осигуряват намален интегритет на мукозата,
благоприятства се инвазията  фактори на адхезията (повърхностни лектини). Бактериалният
ендотоксин (ЛПЗ) стимулира продукцията на цитокини  възпаление!
Увреждането се дължи на: 1) Директни цитотоксични ефекти; 2) Индиректно въздействие
върху стомашната физиология; 3) Активиране на възпалителни и имунопатологични процеси.
Действие на уреазата: разгражда уреята до амоняк и СО2  неутрализиране на рН в стомаха, токсично
действие на енпителните клетки (инхибирана мукусна и стимулирана ензимна синтеза). H. pylori
продуцира вакуолизиращ цитотоксин (автофаголиза), фосфолипаза (хидролизира МК до
лизолецитин), алкохол-ДХ. Инхибира продукцията на соматостатин  нарушена секреция на
гастрин, увеличаване на пепсиногена и пепсина. При остра инфекция – хипоацидитет!
H. pylori  стимулира секрецията на IL-8 (привличане на PMN-Leu)  техните ензими по
време на фагоцитоза увреждат силно околната тъкан. Като защитен механизъм на бактерия – синтез на
каталаза (антифагоцитно действие – разгражда водородния пероксид и СОД).
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. H. pylori се изолира при 80% от болните с
гастрит, стомашна и дуоденална язва. С напредване на възрастта, носителството се увеличава над 50%.
Присъствието в слюнката и фесеца говори за това, че заразяването е по фекално-орален и орално-
орален път. Персистира до края на живота, като има както вирулентни, така и авирулентни щамове. H.
pylori причинява хроничен гастрит, често асимптоматичен. Често може да се развие в пептична язва,
което е от зависимост от токсичната продуктивност на колонизирания щам. В дуоденума може да се
развие стомашна метапластична тъкан, която също да се колонизира от бактерия и да се предизвика
дуоденит и дуоденална язва. Продължителното възпаление може да доведе до атрофичен гастрит,
интерстициална метаплазия  аденокарцином. Свързва се и със стомашния В-клетъчен лимфом.
Микробиологична диагноза. 1) Изолиране в чиста култура от биопсичен материал от стомашна
или дуоденална лигавица; 2) Серологични реакции (АТ в серума); 3) Наблюдение на типични бактерии
в хистологичен препарат, оцветен по Гимза и др. или специфично чрез флуоресциращи антитела;
4)Тест за доказване на уреазната активност в биопсичния материал. 5) Пациент може да се захрани с
урея с маркиран С-атом, който се засича в издишания въздух, ако е налична уреаза. Серологичната
диагноза за доказване на АТ в серума или слюнката се базира на ELISA, латексаглутинация, пасивна
хемаглутинация, имунофлуоресценция и др. Повишени титри на АТ се доказват в болни и в здрави
носители. Лечение НЕ СЕ започва само според резултатите от серологичната диагностика.
Лечение. Използват се комбинации от антибактериални средства и инхибитори на протонната
помпа, напр. омепразол (антиацидно действие) и бисмутови препарати. H. pylori е чувствителен на
повечето антибиотици (беталактами, макролиди, метронидазол и новите хинолони) и резистентен на
ванкомицин, триметоприм, сулфонамиди. Препоръчва се комбинирана терапия, напр. кларитромицин,
метронидазол, омепразол и бисмутов препарат. Често H. pylori развива резистентност към широко
използваните актибактериални препарати, затова се търсят методи на имунотерапия, вкл. и ваксини.