„Приказка за стълбата“ като инструмент за изграждане на

чувства, убеждения и нагласи

12.12.2020, 21:13 ч.
„ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА“ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И
НАГЛАСИ

Притчата „Приказка за стълбата“ е написана от Смирненски в последните седмици от

живота му и е резултат от лични разочарования на поета. В момент, когато е бил болен и се е
нуждаел от помощ и подкрепа, негови другари, които са били силни в партията, са показали, че
съдбата на един конкретен човек, пък бил той и най-големият поет на комунистическото
движение, не ги интересува. И все пак, въпреки конкретния повод, тази творба се оказва едно
универсално послание, което един литературен критик нарече „гениално пророчество“ за това как
визиите на мечтателите се омърсяват от прагматичната логика на властта.

По времето на комунизма „Приказка за стълбата“ се тълкуваше в съгласие със заложената

от поета комунист идея за двата непримирими свята, от които единият е излишен и трябва да
изчезне под ударите на пролетарския бунт. Така тя се и изучаваше в училище някъде до средата
на 60-те години на 20. век. После „Приказка за стълбата“ тихомълком изчезна от учебните
програми. Защото ставаше все по-ясно, че нейното нравствено послание може без усилие да се
приложи и към практиката на тоталитарната власт, чиито представители също бяха започнали да
демонстрират, че възприемат себе си като „принцове по рождение“.

Днес ние сме свободни да четем творбата в цялата нейна дълбочина, преодолявайки
идеологическите ограничения, върху които тя стъпва. Така тази притча ни дава някои много важни
поуки, които трябва да имаме предвид в своя собствен обществен и личен живот.

Първо. Трябва да възприемаме света в неговото единство, а не разделен на две непримиримо

враждуващи половини. Комунистическата утопия, израснала върху това противопоставяне, се
провали, доказала своята несъстоятелност. Но това не значи, че идеята за фатално разделения
свят е изчезнала. Не е ли тя в основата на всякакви религиозни войни и терористични актове?

Второ. Не бива да гледаме на света едностранчиво, превръщайки всяка вяра и позиция във
фанатизъм. Винаги трябва да се питаме каква е гледната точка на другия и да се съобразяваме с
нея.

Трето. Властта не е самоцел. Тя винаги трябва да е мотивирана от някаква реално изпълнима

човешка задача за превръщане на света в по-добро място за живеене.
 Четвърто. Пътят към властта не трябва да е подчинен на максимата целта оправдава
средствата. Няма такава цел, която да оправдае вся-какви средства.

Пето. Изкачването по стълбата на властта не трябва да става на всяка цена. Има неща, които
не бива да се подменят или търгуват, защото това означава, че предаваш и себе си, и тези, в чието
име си тръгнал по тази стълба.

Шесто. Постигането на „вечна обич, вечна правда на света“ не може да става под влиянието
на плебейския гняв. Само желанието за разплата и отмъщение не стига. Трябва да те водят
истински цели, подчинени на истински ценности.

Оказва се, че посланието на тази притча не е никак просто и еднозначно. Но именно това я
прави едно от вечните произведения на българската литература.

@bgmateriali.com