Античност

30.09.2019, 00:58 ч.
АНТИЧНОСТ

В своето историческо развитие човечестото преминава през отделни културни епохи. Това са
периоди, понякога продължаващи векове, за които са характерни общи ценности и идеи, сходни
представи на хората за света и за отношенията в него. Една от най-ранните културни епохи в
развитието на европейската цивилизация е Античността. Тя продължава от X – IX век пр.Хр. до V
– VI век сл.Хр. Териториите, на които се осъществява, са земите около Средиземно море и
прилежащите му острови.
Наименованието античност идва от латинската дума antiquus, която означава „стар“,
„старинен“, „древен“. Ако си представим човешкото развитие като една сграда, то Античността
представлява фундаментът (основата) на това построение. Върху достиженията на тази епоха
стъпват днешната европейска култура и европейските ценности, а в нейните недра е зародишът на
съвременните философия, наука, литература и изкуства.

КУЛТУРА НА АНТИЧНОСТТА

Макар да назоваваме епохата с общото име Античност, нейната култура не е еднородна и не

се развива синхронно в отделните части на античния свят. Една от причините за тази особеност на
епохата се корени в голямата й продължителност – близо петнадесет века. Друг фактор е
широкото й териториално разпространение и периодичното преместване на центрове на
културата й.
Две са средищата, утвърдени като рождени места на европейската антична цивилизация –
Древна Елада, наречена по-късно от римляните Гърция, и Древен Рим. Затова и Античността се
дели на Елинска (Гръцка) античност и Римска античност. Всяка от тях включва историята
съответно на Древна Гърция и на Древен Рим.
Гръцката античност е първичната и в нея се полагат начала, които Римската античност
развива и дообогатява. По тази причина дълго време на Римската античност се гледало като на
подражателна, а Гръцката била възприемана като оригинална. На практика и двата дяла от
античната култура имат своите приноси в европейското развитие и притежават своя собствена
автентичност.
Тъй като възниква по-рано и е с по-дълга история, в рамките на Гръцката античност се
формират някои от основните идеи, присъщи на античния свят.
За разлика от по-късните епохи, в които телесно и духовно са противопоставени, в
Античността дух и тяло са в неразривна цялост. Идеал е високонравствената личност, която
притежава и телесна красота. Това съчетание от душевна и външна хубост древните гърци
назовават с понятието калокагатия, което означава хармонично единство между доброта и
красота.
Хармонията и красотата, простотата и яснотата, редът и симетрията – това са водещите
принципи, които организират античното пространство. Те могат да се видят в античната
архитектура и в храмовото изкуство, а особено са присъщи на скулптурните изображения, при
които са важни идеалните пропорции и съвършенството. Открояват се дори в литературните
произведения, в които понякога изграждането на симетрии служи като композиционен или
изобразителен похват.
Идеята за красотата, която така привлича по-късните епохи, също е водеща в античните
произведения, било литературни или плод на пластичните изкуства (скулптура, архитектура,
приложни изкуства). Известният римски архитект Витрувий, запазил влиянието си и през
следващите векове, твърди, че основното изискване към една сграда е да бъде „солидна, полезна
и красива“. Така красотата се съчетава с практичността, което е един от основополагащите
принципи на античния светоглед.
През Античността на човека се гледа като на малък космос, който е в резонанс с трепетите на
вселената. Древните философи учат, че пътят към себе си води към другите. В представите им
това означава, че човек трябва да опознае преди всичко себе си, за да разбере заобикалящия го
свят.
В Късната античност се създават философски школи, които специално насочват вниманието
към човешкото битие. Например учението хедонизъм утвърждава удоволствието и радостта от
живота като единствен смисъл на съществуването. Сходни са тезите на епикурейците, школа,
наречена на създателя си Епикур. Философията на стоиците пък поставя човека в ролята на
изтърпяващ волята на житейските процеси. Заражда се и скептицизмът, школа, която отрича
достоверността на всяко познание. От тези философии произхождат днешните понятия
епикуреец, стоик, скептик.
Много от античните светогледни представи стигат до нас във вид на сентенции и мъдри
мисли, изречени от древните философи. Сред най-известните са: „Опознай себе си“, „Човекът е
мерило за всички неща“, „Човекът е малък космос“, „Всичко тече, всичко се променя“, „Докато
дишам, се надявам“.

ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ

Началото на Гръцката античност е така наречената Геометрична епоха – X – VIII век пр.Хр.,
чието наименование идва от характерните за времето геометрични елементи във Вазовата
живопис и в изображенията върху керамичните съдове. Периодът е назоваван още и Омиров период
, тъй като в края му се ражда поезията на първия античен автор – Омир, дала началото на
литературата. В края на периода се полага и традицията на олимпийските игри, които от 776 г.
пр.Хр. добиват статута на общогръцки празненства. Тогава се появява и буквеното писмо, макар че
като цяло културата запазва устния си характер.
Следващият етап - VII и VI век пр.Хр. – е известен като Архаика. Името си носи от
примитивния, архаичен начин на изобразяване на човешкото тяло в скулптурните фигури в
сравнение с по-късните времена. Известен е още и като епоха на голямата колониализация, тъй
като елините интензивно се разселват по средиземноморските острови, като по този начин ги
колонизират. Развиват се корабостроенето и корабоплаването. Усъвършенстват се занаятите и
започва употребата на металите. Във времето на Архаиката се установява постепенно и полисната
система – система от самостоятелни административни центрове, наречени полиси. Те имат
характер на градове държави и включват градско пространство, опасано от крепостни стени, и
прилежащите в близост земеделски земи и поселения. Управляват ги така наречените тирани,
като по това време думата тиран все още няма негативен смисъл и означава върховен управник
или цар. Своя разцвет полисите достигат през следващия период – епохата на Класиката.
Класическият период обхваща V – началото на IV век пр.Хр. и се смята за най-високия стадий
в развитието на елинската култура. Наименованието му идва от латинската дума classicus, която
означава образцов, тъй като създаденото през този период се възприема от следващите епохи
като пример и образец за подражание. Това е време на интензивен политически живот и на
установяване на атинската демокрация, когато всички обществени въпроси се обсъждат публично
и колективно. Място за среща на общността е агората (централният площад на полиса), където
всеки свободен гражданин може да изрази мнението си по актуални политически проблеми, да
предложи закони или промени в законите. В края на класическия период полисната система се
разпада и отстъпва на монархията – държавата на Филип Македонски и на наследника му
Александър Македонски, който разширява териториите й далече на изток и по северното
крайбрежие на Египет. Така се полага началото на един от най-динамичните етапи в
старогръцката култура – Елинизма (IV – I век пр.Хр.), свързан с разселването на изток и на юг. Това
е време на науките и мащабните проекти. Строят се високи сгради, огромни кораби, правят се
опити за летене и се конструират изкуствени птици. Плод на този период са две от чудесата на
света – родоският колос, гигантска бронзова статуя на бог Хелиос, издигната на пристанището на
остров Родос, и фарът на остров Фарос. Специфичното при Елинизма е, че човекът все повече
осъзнава и цени своята индивидуалност.
Последният етап от Гръцката античност е гръко-римският период, когато гръцката и римската
култура са в активен обмен. Той започва от I век пр.Хр. и приключва с две важни за европейската
история дати – 476 г., когато пада Западната Римска империя, и 529 г., когато Академията,
основана от древногръцкия философ Платон, е затворена по разпореждане на римския император
Юстиниан Велики. Това е и краят на античната епоха.

@bgmateriali.com