КНИГА ТРЕТА.

ПРИНЦИПЪТ НА ЕДНА НОВА ОЦЕНКА 371

д) Възникване на разума и логиката

508.

ПърВичнияш хаос на npegcmaßume. П редставите, кои-

, т о са хармонирали една с друга, са се запазили; по-голямата
ч аст о т т я х са загинали и продължават да загиват.

509.

Qapcmßomo на Въжделенията, о т което е израснала ло­

гиката: с т ад н и я т и н сти н к т к а т о фон. Допускането на
I еднакВи случаи предполага наличието и на „еднакВа душа“.
1 За цеаите на съглашението и господството.

510.

Към Възникването на логиката. ОсноВната склонност

да уравняват е и уеднаквяват е се държи В юзда о т полез-
| н о с т т а и Вредата, а също и о т успеха: оформя се едно
приспособяване, една по-умерена степен, В която тази
склонност може да бъде задоволена, без 9а отричаме жи-
Вота и да го излагаме на опасност. (Целият то зи процес на­
пълно съ отВ етстВ а на Външния механичен процес (който
1 служи за негоВ симВол), при който плазопата непрекъсна­
т о уподобяВа на себе си и подрежда В сВои форми и редоВе
Всичко, усВоено о т нея.

511.

Еднаквост и подобие.
1) По-грубият орган Вижда много привидни раВенс-
тВа;
372 ФРИДРИХ НИЦШЕ

2 ) духът желае равенство, т.е. сублимира сетивно­

т о Впечатление В наличния Вече ред: също както
т я л о т о асилгилира неорганичното.
Към разбирането на логиката:
волят а 3а раВенство е воля За власт - Вярата, че
нещо е такоВа и такоВа (същност на съждение­
то), е следстВие на Волята да ита колкото може
поВече раВно.

512.

Логиката е сВързана с допускането, че същ ествуват

тъждествени случаи. В действителност, за да се мисли и
умозаключаВа логично, е необходшпо да се предположи, че
тоВа услоВие е изпълнено. ТоВа означава: Волята за логи­
ческа истина може да се реализира само когато се допус­
не, че Всичко стаВащо подлежи на принципно изопачаване.
О т което следВа, че т у к господства нагон, за който са
достъпни и дВете средстВа, пърВо изопачаването, а после
и последователното провеждане на со б ствен ата гледна
точка: логиката не се корени ВъВ Волята за истина.

513.

И зобретателната сила, която е измислила категории­

т е , е работила В интерес на определена потребност, а
именно п о т р е б н о с т т а за сигурно и бързо разбиране с по­
м ощ та на знаци и зВуци, чрез средстВа за съкращаване; -
с т а в а дума не за метафизични истини, когато се говори за
„субстанция“, „субект“, „обект“, „битие“, „ставане“. - Мо­
гъщ ите са тези, които са превърнали имената на предме­
т и т е в закон, сред могъщите са и онези Велики художници
на абстракцията, които са създали категориите.
КНИГА ТРЕТА. ПРИНЦИПЪТ НА ЕДНА НОВА ОЦЕНКА 373

514.

Един морал, един начин на жиВот, проВерен и доказан

чрез дълъг опит, В края на краищ ата се осъзнаВа к ато за­
кон, к а т о нещо доспиниращо... И по т о зи начин цяла група
о т родствени ценности и състояния се ВлиВат с мора­
ла: т о й стаВа почтен, неприкосновен, сВещен, истинен;
характерно 3 а неговото развитие е, че произходът му се
Забравя- ТоВа е признак, че т о й е станал господар...
Съвършено същ ото е могло да стан е и с категориите
на разуспа: след дълго налучкване и търсения последните
са могли да докаж ат своята относителна полезност... До­
шъл момент, когато ги рекапитулирали, осъзнали ги к а т о
някакво цяло и то гава т е станали повеля, гп.е. започнали
да въздейст ват като повеля—О т т о га в а т е в аж ат к а т о
априорни, независими о т опита, неопровержими. И въпре­
ки тоВа т е може би не изразяват нищо друго освен една
определена расова и родова целесъобразност - единстве­
но т я х н а т а полезност е т я х н а т а „истинност“.

515.

Да не се „познава“, а да се схематизира, - да се придаде на

хаоса толкоВа регулярност и форми, колкото е необходимо
3а наш ите практически потребности.
При образуването на разума, на логиката, на категори­
и т е определяща е била потребността; п о т р е б н о с тт а не
да се „познава“, а да се подвежда под общи понятия, да се
схематизира 3 а целите на разбирането и отчитане... (Наго-
дяване, измисляне на подобното, еднаквото, т .е . същ ият
процес, който се извършва при всяко сетивно впечатление,
характеризира и р азви ти ето на разума!) Тук не е работи­
ла някаква пред-съществаща „идея“, а полезността, т.е.
то ва, че п редм етите се поддават на о тч и тан е и с т а В а т
достъпни тогаВа, когато ги виждаме груби и еднакво ор­
ганизирани... Целесъобразността на разума е следствие, а
374 ФРИДРИХ НИЦШЕ

не причина: при Всеки разум о т друг род, зачатъците на

който се срещ ат непрекъснато, ж иВ отъ т не успяВа, т о й
стаВа неудобен 3 а обзор, тВърде нераВномерен. -
К атегориите са „истини“ само В смисъл, че обуславят
нашия ж и вот: ЕВклидоВото пространство например е т а ­
кава условна „истина“. (По-точно казано: т ъ й к а то никой
няма да започне направо да твърди, че същ ествуването на
хората е необходимо, т о разумът, к ак то и Евклидовото
пространство, е просто идиосинкразия на определени по­
роди животни, при т о в а наред с много други...)
Субективната необходимост, която в дадения случай
не допуска противоречие, е биологическа необходимост:
и н с т и н к т ъ т на полезността, който ни кара да правим
именно таки ва умозаключения, каквито правим, живее в
т я л о т о ни, ние самите до известна степен сме то зи ин­
сти н кт... Каква наивност е обаче да извеждаме о т т у к
доказателство, че с т о в а ние притежаваме и „истината
в себе си“!... Н евъзможността да се възрази говори 3 а без­
силието, а не 3а „истината“.

516.

Не можем и да твърдим, и да отричаме едно и също не­

що: т о в а е субективен, опитен ф ак т, в него се изразява
не „необходимост“, а сато неспособност.
Ако, според Аристотел, законът 3а непротиворечието
е най-сигурният о т всички основни закони, щом т о й е пос­
ледното и най-дълбоко положение, към което се свеж дат
всички доказателства, щом в него е заложен принципът
на всички останали аксиоми: толкова по-прецизно трябва
да претеглим какви твърдения предполага т о й всъщност.
Или в него се утвърждава нещо, отнасящ о се до действи­
т е л н о с т т а на биващото, сякаш т о в а вече е известно
о т някакъв друг източник; а именно, че на биващ ото не
тогат да се приписват противоположни предикати. Или
пък то зи закон иска да каже, че на биващ ото не бива да се
КНИГА ТРЕТА. ПРИНЦИПЪТ НА ЕДНА НОВА ОЦЕНКА 375

приписВаш прошиВоположни предикати. ТогаВа логиката

би била императив, но не за познаване на истинното, а 3 а
полагане и опраВдаВане на един свят, който трябва да бъ­
де истинен 3а нас.
Накратко, Въпросът остаВа о тк р и т: адекВатни на
д ей стви тел н о стта ли са логическите аксиоми или т е са
само критерии и средстВа, с които бихме могли пърВо да си
създадесп действителното, пон яти ето 3 а „действител­
н о ст“?... Но 3а да може да се твърди първото, би т р я б ­
вало, както вече казахме, да се познава биващото; което
най-малкото е неуместно. Това положение следователно
съдържа В себе си не критерия на истината, а императи­
ва относно т о в а какво трябва да се см ята 3 а истинно. Да
допуснем, че изобщо не същ ествува тъж дествено на себе
си А, както предполага Всяко положение на логиката (а също
така и на м атем атиката); тогава А би било нещо илюзорно
и логиката би имала 3 а сВоя предпоставка един чисто илю­
зорен сВят. В действителност ние вярваме в т о в а положе­
ние, впечатлени о т безкрайната емпирия, която к а то чели
непрекъснато го потвърждава. „Предметът“ - е т о какВо
В действителност е с у б с т р а т ъ т на А; нашата вяра в не­
щата е предпоставка 3 а вярата ни Влогиката. А логиката,
както и ато м ъ т, е постконструкция на „предмета“... Тъй
като не разбираме т о в а и правим о т логиката критерий
3а истинно биващото, ние Вече сме готови да признаем 3 а
реалност Всички т ези хипостази: субстанция, предикат,
обект, субект, действие и т.н .: т о в а означава да се съз­
даде концепция 3 а метафизичния сВят, т .е . 3 а „истинния
с в я т “ (- последният обаче е отново привиден свят...).
Първоначалните мисловни а к т о в е - утвърждаване и
отричане, приемане-за-истинно и приемане-за-неистинно,
В и правото изобщо нещо да бъде смятано 3 а истинно или
неистинно, вече са изпълнени с Вярата, че ита познание и
че съжденията действително лгогат да изразят истина­
та: - накратко казано, логиката не се колебае да изказва
твърдения за и сти н н ото В себе си (а именно, т я тВърди,
че т о не тоже да притежава противоречиви предикати).
376 ФРИДРИХ НИЦШЕ

Тук господства грубото сенсуалистко предубеждение,

че усещанията ни даВат истината 3 а предм етите - че
аз не мога В едно и също Време да кажа 3 а един и същ пред­
м ет: т о й е твърд и т о й е тек. (И нстинктивният аргу­
мент: „Не мога да имам едноВременно дВе противоположни
усещания“ е напълно груб и аъжаив.)
Забраната 3а понятийни противоречия произлиза о т
Вярата, че тожет да създаваме понятия, че поняти ето
не само обозначава съ щ н о стта на предмета, но и я схВа-
ща... фактически аогиката Важи (както геом етрията и
ар и тм ети ката) само 3 а щтисаени същности, които ние
сте създали. Аогиката е оп и т да разберет дейст вит ел­
ния свят по определена, създадена от нас схеспа на бива-
щото, по-правилно казано: да го направит по-удобен 3а
форспулиране и изчисляване...

517.

Допускането на биващото е необходимо, 3 а да може да

се мисли и да се правят заключения: логиката разполага
само с формули 3 а то в а, което остава еднакво. Затова
подобно допускане би останало още без доказателство
3 а своята реалност: „биващото“ спада към о б л а с тт а на
наш ата оптика. Азът к а т о биВащо (- незасегнатото о т
ст ав ан е то и развитието).
Изсписленият с в я т на субекта, субстанцията, „разума“
и т .н . е необходит: - в нас има някаква регулираща, опрос­
тяващ а, изопачаваща, умело разделяща сила. „И стината“
е воля за господство над м нож еството усещания: - да се
подредят феномените по определени категории. При т о в а
ние изхождаме о т вярата в нещ ата „в себе си“ (приемаме
феномените 3 а действителни).
Х арактерът на ставащ ия с в я т е неподдаващ се на
формулиране, ,лъжлив“, „противоречащ на самия себе си“.
Познание и ст аване се изключват Взаимно. Следовател­
но „познанието“ трябва да е нещо друго: т о трябва да
КНИГА ТРЕТА. ПРИНЦИПЪТ НА ЕДНА НОВА ОЦЕНКА 377

се предхожда о т Волята да напраВим н ещ ата познаваеми

(Erkennbar-machen), определен Вид стаВане трябва да съз­
даде иаюзиятаза биВащото.

518.

Ако наш ето A3 е 3 а нас единственото битие, според ко­

е т о ние създаВаме и разбираме Всяко друго битие - много
добре! ТогаВа напълно е уместно съмнението дали т у к не
е налице някакВа перспективна илюзия - приВидно единс­
т в о , в к о ето всичко се събира както на линията на хо­
ризонта. Ако Вземем т я л о т о к а т о ръководна нишка, ще
Видим едно огромно спногообразие; при изучаването на по­
бедния на съдържание феномен е методически допустимо
да използваме к а т о ръководна нишка един по-достъпен 3 а
изучаване и по-сьдържатеаен феномен. Накрая, ако всичко
е ставане, т о познанието ще е Възспожно сато Въз осноВа
на Вярата В битието.

519.

Ако има само едно биващо - Азът, и всички останали

„биващи“ са създадени по негов образ, - ако В края на кра­
ищ ата Вярата В Аза зависи единствено о т вярата в логи­
ката, т .е . в метафизичната и стинност на категориите
на разума: ако, о т друга страна, Азът се окаже нещо ста­
ващо, т о -

520.

П остоянните преходи о т едно към друго не позволяват

да говорим 3 а „индивид“ и т.н.; сам ата „цифра“ на същес­
т в а т а е изменчива. Нямаше да знаем нищо 3 а времето и
3а движението, ако не бяхме ж ертви на грубата илюзия,
378 ФРИДРИХ НИЦШЕ

че Виждаме „покояидото се“ наред с дВижеидото се. Съидо

толкоВа малко бихме знаели за причината и следствието,
а без льжлиВата концепция За „празното пространстВо“
изобидо нямаше да стигнем до концепцията за пространс­
т в о т о . Законът за т ъ ж д е с т в о т о има за сВоя предпостав­
ка „очевидността“, че съидестВуВат еднакВи предмети.
СтаВаидият сВят не може да бъде строго „разбран“, „опоз­
н а т “; само доколкото „разбиращият“ и „познаВащ“ и н те­
лект намира един по-рано създаден груб сВят, скоВан само
о т чисти приВидности, но станал здраВ, само доколкото
то зи род илюзия служ ат 3 а поддържането на жиВота, са­
мо дотолкоВа същестВуВа нещо к а то „познание“: т.е. едно
съизмерВане на по-ранните и по-късните заблуди.

521.

Кът. „логическата илюзорност“. - П оняти ята „индивид“

и „род“ са еднакВо лъжлиВи и илюзорни. „Родът“ изразяВа
само ф акта, че множество сходни същестВа се пояВяВат ч
едновременно и че т е м п о т о на т я х н о т о по-нататъш но
израстване и изменение се забавя за известно Време, так а
че незначителните продължения и нараствания не се взи­
м а т под Внимание (- фаза на развитие, при което самораз*
в и т и е т о о става неВидимо, т а к а че сякаш е достигнато
някакВо равновесие и се появява възможност 3 а лъжлива­
т а представа, че т ук е постигната определена цел - и че
р азви ти ето е имало цел...).
ф орм ата се см ята 3 а нещо устойчиво и затоВ а по-цен-
но; но ф орм ата просто е изобретена о т нас; и колкото
и често да е била „достигана същ ата форма“, тоВа не 03-
начаВа, че т я е една и съща форта, а винаги се появява
нещо ново и само ние, сравняващите, Включваме тоВа но-
Во, доколкото т о прилича на с т а р о т о , В еди н ството на
„формата“. К ато че ли трябва да бъде п ости гн ат опреде­
лен тип, който едновременно Витае пред оформянето и
жиВее в него.
КНИГА ТРЕТА. ПРИНЦИПЪТ НА ЕДНА НОВА ОЦЕНКА 379

форта, род, закон, идея, цел - т у к навсякъде се допуска

същ ата грешка, че на фикцията се приписва мнима реал­
ност: сякаш стаВ ащ ото носи В себе си някакВо послуша­
ние, праВи се изкустВено разграничаване В извършващото
се между то в а , което действа, и то ва, което направлява
дей стви ето (тези дВе „което“ са допуснати о т нас под
натиска на наш ата метафизико-логическа догматика, а не
произлизат о т ф актическото положение на нещата).
Необходиспостта да се създават понятия, родоВе, фор­
ми, цели, закони („свят на тъждествени случаи'1) не бива
да се разбира така, сякаш благодарение на нея ние сме В
състояние да фиксираме истинския свят; а к а т о необхо­
димост да създадем такъВ сВят, В който нашето същес­
т вуване стаВа Възможно: - при тоВа ние създаваме свят,
който 3 а нас е изчислим, опростен, ясен и т.н .
Същ ата т а зи необходимост се проявява и е дейността
на сетивата, която разсъдъкът поддържа - чрез опрос­
тяван ето , огрубяването, подчертаването и измислянето,
върху които почива всяко „повторно познаване“, всяка въз­
можност 3 а взаимно разбиране. Наш ите потребности до
такава степен точно са определили с е т и в а т а ни, че „един
и същ сВят на яВленията“ се поВтаря непрекъснато за нас
и с тоВа получава приВидността на действителност.
Субективната необходимост, която ни кара да вярваме
В логиката, изразява само то в а , че дълго преди логиката да
проникне в съзнанието ни, ние не сме правели нищо друго
освен да прилагате нейните постулати кът извършва­
щото се: сега откриваме т а зи необходимост и В извърш­
ващ ото се - поВече не можем другояче - и мислим, че тази
Iнеобходимост е някаква гаранция за „истинност“. Ние сме
създали „предмета“, „еднаквия предмет“, субекта, преди-
ката, дейстВието, обекта, субстанцията, формата, след
к а т о д о ста дълго Време сме се занимавали с изравняване,
огрубяване и опростяване. Светът ни се ст рува логичен,
Защ ото ние самите сме го дегизирали.
380 ФРИДРИХ НИЦШЕ

522.

Основно решение: - Вярваме в разума: а последният не е

нищо друго осВен философия на сиВите понят ия Речта е
изградена Върху най-наиВни предразсъдъци.
Влагаме дисхармония и проблеми В нещ ата, т ъ й к а т о
списаиоп сгипо В езикоВа форма и затоВ а ВярВаме ВъВ „Веч­
н а т а истина“ на нашия „разум“ (например В субекта, пре-
диката и т.н.).
ПрестаВате да списаисп, щосп се откажесп да дейст ва­
те под дикт ат а на езика, и Веднага стигаме до съмнени­
е т о дали границата, която Виждаме ту к , е наистина гра­
ница!
Разуспното списаене е интерпретиране по схеспа, коя­
то не спожесп да отхвьраисп.

е) Съзнание

523.

Няма нищо по-грешно о т тоВа психическите и физичес­

к и те феномени да се разглеждат к а то дВете лица, дВете
откроВения на една и съща субстанция- ТоВа не обясняВа
нищо: п о н яти ето „субстанция“ е напълно безполезно, кога­
т о трябВа да обясним нещо. Съзнанието играе В торосте­
пенна роля, т о е почти индиферентно, излишно, осъдено
може би да изчезне и да о т с тъ п и м ясто на пълния автом а­
тизъм. -
Когато наблюдаваме само Вътреш ните феномени, ние
приличаме на глухонеми, които по движението на у с т ­
н и те отгатват думи, които не чуВат. По явленията на
вътреш н ото сети во съдим за невидимите и другите фе­
номени, които бихме могли да възприемаме, ако средства­
т а ни за наблюдение бяха достатъчни.