Моята среща с Рудолф Щайнер

Фридрих Рителмайер
Предговор към изданията след 1947 год.
Тази книга се появи за пръв път три години след смъртта на д-р Рудолф Щайнер. Тя остава като
един прекрасен и смел израз на преклонението, което д-р Фридрих Рителмайер изпитваше към
човека, в когото той видя най-великия син на нашата епоха и най-могъщия духовен предводител на
човечеството.
Днес, 1947, девет години след смъртта на своя автор, тя се оказва исторически документ от най-
висш по рядък. Срещата, за която разказва д-р Рителмайер, е действително историческа: тя стана
отправна точка за бъдещата еволюция на човечеството. В рамките на тази среща се осъществи и
решителната крачка, която направи съвременното християнство.
Представителите на исторически утвърденото християнство - както в църквата, така и в
теологията - не можа ха да разберат, че идеята на която служат - независимо от самите тях - претърпя
едно разтърсващо обновление и се отвори по съвсем нов и неочакван начин за бъдещето. За
съвременните теолози, дори апокалиптичните планетарни катастрофи, които последваха описаната
тиха среща, се оказаха недостатъчни, за да проумеят радикалните промени, пред които се изправи
християнството. Едва бъдещите поколения ще осветлят онези епохални събития, за които загатнаха
трима души още пред Първата световна война: Михаил Бауер, Кристиан Моргенщерн и Фридрих
Рителмайер. Макар и всеки от тях да беше майстор в своята област, те станаха ученици, а с това и
предвестници на новата християнска епоха.
Михаил Бауер, най-тихият от тях, беше свързващата нишка между великия поет и големия
проповед ник, макар и те лично да не се познаваха. Благодарение на своето сърдечно приятелство и
духовна близост,той можа да озари последните години от живота на Кристиан Моргенщерн, след
като още преди то ва, беше улеснил пътя на Фридрих Рителмайер към Рудолф Щайнер. Наред с по-
късните стихотворения и максими на Кристиан Моргенщерн, многостранните проучвания на
Фридрих Рителмайер върху Евангелието на Йоан се оказаха по един прекрасен начин първия
творчески акт на извоюваното от Рудолф Щайнер ново познание за Христос. Измежду тримата,
които в душевен смисъл са за нас истински съвременни апостоли, Фридрих Рителмайер беше онзи,
чрез когото развитието на християнската църква пое по нова и съдбовна посока. Този факт не може
да се омаловажи дори от острите и презрителни нападки, на които църковните деятели подлагаха
Фридрих Рителмайер след неговото присъединяване, към Рудолф Щайнер, още повече, че те се
стремяха да му поверят важни задачи в самата църква.
Фридрих Рителмайер винаги поемаше върху себе си тежкия упрек, че не е останал верен и е
пожертвувал многообещаващото начало, заложено в неговите ранни проповеди и книги. Да, той
стана ученик на Рудолф Щайнер. В действителност, за много хора днес е вече напълно ясно:
историческото величие на Фридрих Рителмайер - което го различава от толкова много "велики"
съвременници - се състои в това, че не остана "в пътя", а от висотата на една световно-историческа
необходимост направи крачката към Антропософията.
А каква душевна пропаст го делеше от този другия! След като сам беше станал майстор чрез
своето ясно и точно мислене в областта на религиозното чувство, след като беше напреднал в
дълбочините на християнското обучение, той се преклони пред този, който по един най-строг и
свръхличен начин издигна човешкото мислене до една нова степен.
Срещата с големия Учител не само че тласна Фридрих Рителмайер към самия него, а тя го
доближи и до неговите задачи, засягащи цялото човечество. Всичко това се съдържа в неговите
описания, то личи ясно и ако обозрим цялото му жизнено дело, ако проследим пътя водещ от
малката му книжка "Исус" (1912) до "Христос" (1936). Целият му живот, цялото му дело бихме
могли да охарактеризираме с думи те "От Исус към Христос", които впрочем са и заглавието на един
лекционен цикъл, изнесен от Рудолф Щайнер по времето на тяхната първа среща (октомври, 1911).
В лицето на Фридрих Рителмайер най-благородното и чисто преклонение пред Исус -
утвърдено в най-честните духовно-познавателни стремежи на протестантството - намери пътя към
едно всеобхватно позна ние за Христос, към едно ново Христово благочестие. Наред с всичко това,
горното означава и действителното повторно откриване на Йоановото Евангелие. Сега теологичното
мислене и медитативните постижения се сливат в едно прекрасно единство; те ускориха развитието
на Фридрих Рителмайер, а чрез него човечеството вкуси първите плодове от дървото на онова
Йоаново благочестие, което занапред ще сложи своя отпечатък на цялото християнство.
 Душевната нагласа на Фридрих Рителмайер - дори и след като напусна Евангелистката Църква
и застана на върха на Християнската Общност - винаги се определяше от изгарящия копнеж: от
моята предишна среда аз трябва да отведа в новия свят колкото е възможно повече хора. Той
усещаше себе си като естествения притегателен център за всички онези, които и в рамките на
официалното християнство поиска ха да се отправят по новия път. И за Фридрих Рителмайер беше
истинско страдание, че само неколцина от приятелския кръг наистина тръгнаха с него. Тук се
разделиха пътищата на единния дотогава борчески авангард от Нюрнберг, включващ хора като
Рителмайер и неговия приятел Кристиан Гайер.
Описанието на съдбовната среща с Рудолф Щайнер ни показва преди всичко усилията, които
Фридрих Рителмайер вложи, за да изгради мостове между своите кармично предопределени
спътници в живота.
Сборникът "Жизненото дело на Рудолф Щайнер" издаден преди 60-я рожден ден на Рудолф
Щайнер (1921) беше съставен в условията на една тежка борба с болестта. А по-късно, след като
беше дал завършен вид на своя жизнен стил, с една особена загриженост за християнски настроените
хора, които не желаеха да тръгнат по пътя на Антропософията и изградиха новата Християнска
Общност, той написа своята книга "Медитация. Дванадесет писма върху себевъзпитанието" (1929).
Ето че описанието на тази съдбовна среща, едно от първите произведения на Фридрих
Рителмайер, застава отново пред нас след дълъг период на забрана, за да утвърди повторно онези
цели, на които той посвети своя живот.
Лисансие Емил Бок
Въведение
Тази книга е отправена към хората, които непрекъснато си задават изгарящия въпрос, какъв е
бил Рудолф Щайнер като личност; към онези, които биха дали много, за да чуят нещо от един
очевидец, независимо дали той е противник или пък неутрален страничен наблюдател. В тази книга
ще узнаете как един протестантски теолог се откъсна от духовната атмосфера на своето време, как се
устреми към Рудолф Щайнер и как изживя срещата си с него. Разбира се, подобно описание има
своите граници; на лично-интимния тон не може да се придаде никаква гражданственост, макар че
самото убеждение израства тъкмо тук; окултно-ду ховният акт не винаги може да бъде споделен с
широките кръгове, макар че тъкмо в него се разиграват най-силните човешки изживявания. И сега -
спазвайки тези деликатни граници - аз бих желал да разкажа някои свои спомени, без да се смущавам
от евентуалната злоупотреба с тях, на каквато са способни най-вече католическите среди. Да,
последният повод за написването на тази книга дойде тъкмо от един изпълнен с омраза памфлет
срещу личността на Рудолф Щайнер, публикуван във виден наш вестник.
Аз не съм водил дневник на срещите си с Рудолф Щайнер. Винаги ми се струваше, че има нещо
неестествено и нечовешко да пристъпвам към всеки наш разговор с предварителната нагласа: после
ти трябва да документираш всичко! Струваше ми се, че това би застрашило свободата,
непосредствената и интимна прелест на нашето общуване. Думите на д-р Щайнер едва ли са казани
от него точно в този вид, както ги възпроизвеждам сега след толкова години. Аз ги предавам така,
както са останали в моите спомени и гарантирам не за техния буквален звук, а за техния смисъл, за
тяхното съдържание.
Винаги по време на разговорите си с Рудолф Щайнер аз имах усещането, че представлявам
нещо повече от една отделна личност. Аз просто си казвах: "До един такъв човек могат да се
приближат само малцина, но те са задължени пред цялото човечество - както за това, което питат,
така и за отговорите, които получават!" Рудолф Щайнер добре схвана тази моя нагласа и ми повери
много. Той знаеше, че не пи там за себе си, а за човечеството.
И ето че подходящото време настъпи. Ако човек днес се огледа около себе си, ако надникне в
списания и вестници, той ще изтръпне пред факта, че човечеството навсякъде е достигнало до такива
опасности, пред които може да му помогне единствено Антропософията. Едва ли минава ден, без да
ни отрупа с нови примери и потвърждения. Обаче човечеството не знае нищо и не иска да знае за
тази помощ. За да се стигне дотук, е виновна най-вече антипатията, която се издигна като отровен
облак над Рудолф Щайнер - създателя на Антропософията. Нарастващите беди от всевъзможен
порядък и безсилието на всяка къв друг вид помощ - въпреки епохалните технически открития - вече
насочват изстрадалото човечество към Антропософията. И тази книга си поставя не друга цел, а
именно да приближи човечеството до Антропософията! Тук не става дума да се превеждат
доказателства в полза на Антропософията - това трябва да става по съвсем други начини - а да се
каже нещо за нейния създател. А тази задача ставаше все по-належаща, особено след като отново се
2
потвърди древната разбойническа практика -да се ограби човекът, който е вече умъртвен. Да,
противниците опитват духовно да умъртвят Рудолф Щайнер. Те обсебват духовните му постижения
и искат да разполагат с тях като със своя собственост.
И така, в тази книга се разказва как от християнството на своята епоха един човек се устреми
към Рудолф Щайнер, а чрез него - към Антропософията и Християнската Общност. Макар и да
съдържа незначителни разговори, тази книга трябва да бъде отнесена към цялото. Естествено към
Рудолф Щайнер водят най-различни пътища. И една друга надежда, свързана с тази книга е, че хора
от най-различни области ва живота - лекари, педагози, хора на изкуството, политици, на свой ред
трябва също да опишат как са стигнали до Рудолф Щайнер. Защото едва с помощта на такива
допълващи разкази и описания ще се оформи един действителен и за вършен образ на Рудолф
Щайнер.
І.
B своя живот рано или късно човек стига до решителния миг, когато в сърцето си той улавя
един слаб и нежен камбанен звън. Един нов час удря в хода на неговата съдба. Изглежда така, сякаш
божествени духовни Същества отправят погледа си към него. И от извънредно голямо значение е
както за самия човек, така и за другите - как ще отговори той сега.
Един такъв миг настъпи за мен в края на 1910 година, когато получих предложението да изнеса
в голям северногермански град лекция върху религиозните течения на съвременната епоха. Отдавна
вече моите вътрешни интереси бяха насочени към борбата за религиозно обновление. И ето че сега,
когато бях изправен пред задължението да изготвя този духовен обзор, ми хрумна, че поради липса
на симпатии винаги съм прескачал едно от духовните явления на нашата епоха. Имах предвид
"теософията". А сега, заемайки се с лекцията, аз поемах и задължението да се запозная с нея основно.
И наистина до този момент аз познавах твърде бегло нейния свят. Към основните принципи на
теософията изпитвах явна антипатия. Какво виждах в нея? Един хаос от необосновани твърдения,
едно нескромно, дръзко и прибързано навлизане в духов ните тайни на света, една упадъчна смесица
от ориенталство и християнство, която не може да издържи пред строгото духовно изпитване, една
душевно-духовна нагласа, която е непоносима за истинското религиозно чувство, студена, нагла,
жадна за сензации - така ми изглеждаше теософията.
Обаче сега трябваше да открия духовните движещи сили на тези хора. Самите те даваха
забележителни жертви и показваха несъмнена жизнена сила. За да обхвана религиозния живот на
съвременниците си, аз трябваше да положа усилия и да вникна по-дълбоко в техния особен свят.
По това време бях протестантски пастор в Нюрнберг и веднага се обърнах към представителите
на различни теософски кръгове, за да си изясня някои неща с тях и да .ги помоля за съответна
литература. След няколко дни в кабинета ми дойде Михаил Бауер. Впечатлението, което ми направи
този човек, беше огромно. Пред себе си видях един забележителен мъж, готов за борба от най-висш
и духовен порядък. Михаил Бауер произхождаше от трудово семейство в Горна Франкония и не
беше "нищо повече от обикновен учи тел", но вече беше пребродил духовните пространства на
своята епоха. Като последовател на Ернст Хекел, той беше привлечен от естествените науки и преди
всичко от физиката и химията. Една могъща потребност от по-нататъшно самоусъвършенствуване го
беше тласнала към съчиненията на швабския окултист Кернинг, чиито "упражнения" той следваше
със завидна енергия. В немската философия беше ориентиран много добре. "Негов" философ беше
станал Хегел и Михаил Бауер го познаваше отлично. За да пие направо от изворите, той владееше не
само английски и френски, но също и латински, гръцки и санскрит. По това време Михаил Бауер,
моят бъдещ приятел, навършваше 40 години. С високата си аскетична фигура и с удълженото си,
покрито с черна брада и силно одухотворено лице, той можеше да мине за индуски мъдрец, пътуващ
из големите градове на Европа. За много хора той се превръщаше в събитие, мнозина го запомняха за
цял живот, дори и само като го зърваха - него, непознатия висок мъж - да се разхожда всред цветята
на своята градина. Обаче най-силното въздействие напираше от очите му. В тях вече нямаше ни що
индийско. От тези очи навън в света преливаше истинска Христова светлина. Никога през живота си
– като изключа Рудолф Щайнер - аз не срещнах подобно човешко излъчване. От Михаил Бауер
бликаха сърдечна доброта, мъдрост и тези качества веднага се поглъщаха от неговото обкръжение.
Той беше винаги готов да признае и утвърди един човек, макар и най-младия, и никога да се подчини
само за това, че отсрещната личност е с особени заслуги или пък на почтителна възраст. Една
ненакърнена детинска сила на уважение, почит и обожание пулсираше в осанката на вече зрелия
мъж, когото тежката съдба бе прекарала покрай самата смърт. Но тази вродена и чиста способност за
обожание - каквато никога вече не успях да от крия в друг възрастен човек - беше здраво свързана с
3
една непоколебима сигурност в силите на неговия собствен Аз. И това, което ме облъхваше при
всеки разговор с него, беше тъкмо тази чудна хармония между свободата и страхопочитанието.
Сякаш самото провидение ми изпрати този човек, в дните, когато насочвах неуверения си поглед в
тайните на теософията. Ако не беше той, моят път щеше да бъде друг. Така или иначе, щях да чуя
Рудолф Щайнер в някоя от неговите лекции, щях да подложа на критично осмисляне едно или друго
негово съчинение, за да "имам своето мнение".
Но без Михаил Бауер, аз можех да пропусна решителния миг и да мина покрай Рудолф Щайнер
съвършено неподготвен и без никакво предчувствие за неговото величие - тъй както сториха това
стотици и хиляди мои съвременници.
Впрочем към подготовката ми за този съдбовен час се прибави и нещо друго. Наскоро преди
това имах да държа една лекция пред южно германското общество "Приятели на Христовия свят",
което напълно призна ваше методите и резултатите на модерното естественонаучно познание и се
стремеше към свобода и истинност на религиозния живот през бъдещите епохи на нашата
цивилизация. В тогавашните си теологични среди аз се чувствувах съвсем близък с тези хора. Сега
си спомням и темата на моята лекция: "Какво липсва на модерната теология?" Тази беше
единствената лекция, която някога съм изнасял пред толкова много теолози. Веднага след лекцията
беседвах с Ернст Трьолч, по-късно професор по философия в Берлинския университет. Това, което
той каза за лекцията ми, прозвуча съвсем приятелски. Но после добави: "Да, ние отново чухме как
говори един човек, който просто иска да изскочи извън своята кожа, извън тялото си; само че това е
невъзможно." При тези думи ме заля силен гняв и аз отвърнах: "Тъкмо Вие сте един от онези хора,
които с вечния си релативизъм потискате и парализирате нас, младите теолози; и щом Вие казва те:
Невъзможно е за човека да напусне своето тяло - аз възразявам: Човекът е длъжен да го направи; аз
искам да съм вън от своето тяло и ще продължавам да го искам!"
Трьолч се усмихна снизходително, а с него и мнозина други. Но по-късно стана така, че моят
закрилящ Ангел се вслуша в тези думи и насочи съдбата ми към онзи човек, който наистина можеше
да излиза навън от кожата си, навън от тялото си.
И още една подробност, която не е без значение. Години наред аз си казвах: моето единствено
желание към съдбата е да не се размина с най-великото духовно събитие на епохата, в която живея.
Нима бих искал да приличам на Фридрих Велики, който беше съвременник на Гьоте, но не се срещна
с него. Как ли възникват тези желания в човешката душа? Не са ли те предчувствия за това, което
трябва да дойде? Не са ли те смътни спомени за един дълг, нашепнат от нашия Ангел? Обаче тъкмо
това умонастроение беше изтълкувано съвсем превратно от "доброжелателните приятели".
Тук липсваше най-вече - особено подчертавам това - стремежът към истината. Липсваше също
и сигурност на истината, на себесъзнанието. Тук липсваше чувството за отговорност, което - без
трескавата ревност на най-способния - оставаше като едно далечно пожелание.
И ето че Михаил Бауер отново застана срещу мен. Леко усмихнат, аз се опитах да подхвана
разговор и подхвърлих: "И така, Вие вярвате в идеята за прераждането?" Но веднага разбрах, че
занапред напълно трябва да изключа подобен тон, подобно отношение. Укорна сянка се спусна
върху откритото, одухотворено лице. Отговорът дойде с любезните и все пак непоколебимо
сериозни думи: "Друг начин за мен няма!" И в следващите дни той ми разказа, че най-дълбокият му
копнеж винаги е бил отправен към Христос. А че можеше да носи Христос като Син Божи в гърдите
си - въпреки непредубедената си свързаност с идеите и духа на времето - всичко това той дължеше
на "теософията". На този най-висш дар той дължеше както своето минало, така и своето бъдеще. И
най-доброто доказателство за истинността на неговите думи беше самият той, самият човек. В него
израстваше една християнска душа, твърде различна от Фридрих Фон Боделшвинг например или пък
от Кристоф Блумхард - хора, които ве че познавах. Тук, в дълбините на едно човешко сърце, в
устрема към истините на един по-висш свят, се откриваше сякаш самият Христос. Тук, в
светилището на свободния Аз, вече изгряваше свет лината на Духа. Да, при този човек нещата
изглеждаха много по-напреднали. Боделшвинг например бе ше достоен за уважение образец на
протестантската вяра. Михаил Бауер обаче беше неочакваният пратеник от християнството на
бъдещия век. Именно християнското себесъзнание като връх на мировата будност, на
утвърждаващия се Дух и на свободния човешки Аз - това предусетих аз в онзи час.
Години по-късно, в обществото на мои познати от Берлин, срещу мен бе отправен упрекът:
"Ние имаме Христос! Необходим ли ни е сега и този д-р Щайнер?" Тогава отвърнах: "Аз бих се
учудил, ако тук всред нас няма такива, които да потвърдят - Да, без д-р Щайнер ние нямаше да
намерим Христос." Четири или пет души застанаха с топлота и разбиране на моя страна.
4
 Михаил Бауер ми разказваше подробно за своите усилия да помага на болни чрез силите на
Духа. След няколко успехи в тази област, определени хора станали напълно зависими от него и това
състояние се оказало още по-мъчително. Аз се запознах с тези човешки слабости в една атмосфера
на чистота и доверие. Михаил Бауер сподели с мен и още нещо: своите опитности с мъртвите. Той
разказваше с такава овладяна сила, с такова спокойствие, че аз можах да се ориентирам без страх в
тези нови за мене области. И от извънредно голямо значение беше, че открих Рудолф Щайнер
именно с помощта на Михаил Бауер. Той ми разказа, как в един нощен влак Рудолф Щайнер се
произнесъл върху упражненията на Кернинг, как веднага проличал истинският познавач и как със
съветите си бързо отстранил неприятните странични последици от медитациите. Пътят към
истинското и здравото духовно развитие бил открит. Така ние потъвахме в разговори за такива
светове, които и днес са чужди за повечето хора. Но тези светове вече проникват и все повече ще
проникват в живота на човечеството. Разбира се, тук нямам намерение да изнасям всичко, което ми
довери Михаил Бауер; възможно е това да се окаже една от задачите ми през следващите години.
ІІ.
Ето как аз натрупах грамада от "теософска" литература в моя дом. Набавих си и книгите на
американката Катерин Тайнглис, чийто немски издател се оказа, че също живее и работи в
Нюрнберг. Но тези последни книги бързо изоставих, защото направо усетих презрението на Хегел и
Фихте върху себе си: тяхната детинска наивност не можеше да се приеме сериозно. Теософските
книги черпеха сякаш знание от най-древни подземия, при това с един жив и съвременен усет. Ани
Безант и сродните с нея автори също не пробудиха у мен никакъв интерес. Там Духът се
представяше в една смесица от древни предания и субективни чувства. Над тези писания се носеше
атмосфера на произвол и копнеж към неосъществимо щастие.
Единственият, към когото се стремях, беше Рудолф Щайнер. И все пак, не беше ли той като
долетял от една друга звезда? Как можеха да се твърдят такива нечувани .и шокиращи неща,
непрекъснато, все нещо но во и ново? И как можеха да се изнасят тези нечувани неща с похватите на
един трезв регистратор? Тогава все още нямах дори и предчувствие, че преди да заработи като
духовен изследовател, Рудолф Щайнер ве че основно познаваше и философията, и естествените
науки. Имах само ясното усещане: този човек трябва да се приеме сериозно. Духовният отблясък от
неговите думи заличи напълно срамът ми пред Хегел и Фихте. Още в самото начало достъпът ми до
най-дълбоките и интимни лекции, т. нар. цикли, беше открит. Преди всичко се заех с онези неща,
които се явяваха като дръзко предизвикателство срещу теолога в мен. Изписах листове хартия, за да
си отбележа местата от библейските тълкувания на Рудолф Щайнер, които ми изглеждаха направо
абсурдни. В моята безпомощност пред такова "духовно изследване" аз напразно търсех един пункт,
за да изтъкна твърдо и безкомпромисно: "Ето, тук има явна грешка! А с това вече всичко останало
става съмнително!" Намери ли поне един теолог такава грешка? Аз лично не открих нито една.
Разбира се, някои тълкувания оставаха за мен трудно достъпни и неправдоподобни. До много от тях
се докосвах с предубеждение, с резерви и антипатия. Но щом преодолях това първо впечатление, с
всяка нова крачка .напред се разкриваха нови и нови възможности.
Но подобни опити свършваха с това, че трябваше да си кажа: "Може би той е съвсем прав!" И
наред с малкото неясни пасажи, в които лесно се обърквах, пред мен се откриваха нови и
примамващи перспективи. Като теолог преди всичко ме впечатляваше пълната независимост, с която
този човек се произнасяше върху Библията, сякаш той черпеше от съвсем други духовни източници.
И аз трябваше да реша: или Щайнер няма представа за начина, по който ние гледаме на Библията
като теолози, или пък той предлага нещо съвършено ново! По-късно беше нещо обикновено за мен
да се запътя към Рудолф Щайнер с приготвен списък в джоба, съдържащ някои от неговите
смущаващи коментарии върху Библията. Но в хода на разговорите изпъкваше нещо много по-важно
от моите предварителни бележки. Аз постоянно се убеждавах, че тези Щайнерови тълкувания имат
съществени и неоспорими причини. Сякаш самият дух на Рудолф Щайнер се обръщаше към мен с
дълбока загриженост: "Погледни само как всичко тук разчита на теб! Потопи се чист и непредубеден
в този свят! Ако първо вникнеш в цялото, ще разбереш и онези неща, които сега те измъчват! И
всъщност толкова ли важни са те? Нима една нова духовност може да се съчетае и помири с
традицията! Нима човек може да се приближи до тази духовност, ако се улови за няколко трудни
места и поиска да си осигури "готова" картина за целия нов свят? Нима този нов свят не трябва да
бъде изпитан върху собствения живот, върху собствената съдба?"
През онези месеци на моето писалище лежеше "Въведение в Тайната Наука". Аз я поглеждах
отстрани и не успявах да навляза навътре. Тя ме отегчаваше. Опитвах ли се да прочета няколко
5
страници, веднага ме обвземаше досада и отвращение. Сякаш цялото това "познание" натежаваше
като несмилаема храна в стомаха ми. Разбрах, че трябва да опитвам с голяма предпазливост, ред по
ред, иначе всичко можеше да пропадне. Оказа се, че имам нужда от една цяла година, за да проумея
какво има вътре. Тогава все още не бях открил как трябва да се чете Антропософията. Днес обаче
зная,. че ако хората искат тези книги да им проговорят, те трябва да приложат съвсем нов начин на
четене. И според мен точно тук се крие една от причините, за да не бъде приет Рудолф Щайнер от
по-старото поколение. Човек трябва да чете вътрешно свободен, с много по-голяма непредубеденост,
отколкото тази, с която се отнася към всякакви други книги и да не избързва нито с отхвърлянето,
нито с одобрението си, да е проникнат е душевно спокойствие и да не изпитва страх, когато старите
устои започнат да се клатят на всички страни. Човек трябва да чете активно й постоянно да сверява с
живота, да брани външната си позиция в обществото пред застрашаващия потоп от новите и тежки
разкрития. Човек трябва да чете медитативно и да вмъква все по-дълги паузи, като същевременно
възпроизвежда в себе си всяка нова мисъл, вслушвайки се - в свобода и внимание - във всяка нова
дума. Ако той не върши това, духът на тези книги ще се открие едва на идните поколения. Дотогава
цялата антропософска литература ще си остане като нещо ненужно и объркано. Колко често се
питах: "Защо е необходимо това ужасно Сатурново развитие? Не е ли всичко това дяволската уловка,
която отклоня ва човек от неговите истински задачи и която го поваля в цяла бездна от въпроси?" В
онази първа година аз сам изживях всички мъчителни противоречия, които по-късно сполетяха и
много други теолози. Единствената ми заслуга беше, че аз не спрях дотук. Като че ли в мен се
носеше непрекъснат шепот: "Ти няма да си честен пред Непознатото, ако се отклониш в тоя миг! По-
скоро трябва да запиташ: коя е истината?
Ти не трябва да решаваш бързо, според това коя истина желаеш, нито пък според това, коя
истина е полезна за света! Ти си длъжен да разбереш всичко, и то без да изоставяш непосредствените
си земни задачи." Само така ще прогледнеш бавно в прекрасния нов свят! За да развиеш душата и
духа си, ти трябва да им предоставиш търпение!
И най-после аз разбрах, че едно потапяне в отдавна отминали епохи на мировото развитие може
да укрепи духовната свобода на човека, да утвърди характера му над неизбежните битови проблеми,
че едва тогава индивидът правилно осмисля процесите на своето човекоставане. И струваше ми се,
че си помагам, когато си казвах: "Е добре, след 300 години хората ще гледат съвсем различно на този
свят, а не като днес; и ако тази теософия не ти помага по друг начин, освен че изостря вниманието ти
към тази забележителна вътрешна разлика в преценките за отделните епохи - които иначе ти не би
различил - тогава излиза, че тя постоянно ти служи, защото оставен сам, трудно би постигнал всичко
това." Да, сега вече аз исках да отворя душа та си пред един съвършено нов свят. Това беше
решението, до което стигнах без ничия друга помощ.
Разбрах ясно и още нещо: аз не мога да изнеса своята лекция! Нима бих могъл да заявя:
виждате ли, тук има и друго, което още не разбираме! Защото ако в Антропософията има някаква
истина, това променя из основи целия духовен строй на епохата. Аз бях стигнал до най-важния
повратен миг в моя живот. Потънал в книгите на Рудолф Щайнер, аз постепенно долових един нежен
шепот в душата си: "Ако този човек е прав, тогава ти с цялото твое знание си един жалък пигмей,
едно жалко джудже. Ако той е прав, ти трябва да започнеш от самото начало! И все пак никога няма
да успееш да провериш всичко с обещаваните "органи за висше познание". Дори и да приемеш
всичко, ти завинаги ще си останеш един посредствен ученик! Повярваш ли, че хората биха те
потърсили като учител, в този миг ти трябва да промениш радикално цялата си духовна организация!
А какво ще постигнеш в този нов свят никой не знае!" Който е чул този глас от свой личен опит, той
започва да го различава и в другите хора - дори и те да нямат представа за не го. Например идва един
човек и написва прегледна книга, в която доказва, че човечеството изобщо не се нуждае от никаква
нова мъдрост, че тази мъдрост му е дадена по начало в неговите религии "стига да ги приеме
сериозно" или пък доказва, че всяка новост има своите отдавна известни исторически аналогии, че
"след Кант" и "нещото в себе си" вече не трябва да се полагат никакви усилия, или пък че цялото
това но во познание съвсем не е толкова важно и само отклонява човека от най-важното, от "Бога".
Вслушаме ли се в подобни възгледи, ние често долавяме и гласа, който идва от малкото джудже. Да,
ние възприемаме този глас с недоволството на човек, комуто са отказали една проверка на новото, и
то с онова привидно превъзходство, зад което обикновено е спотаена нечия слабост. И особено
когато мнозина теолози погрешно намесваха в Антропософията "истинското познание на греха" и
"призивът към покаяние", аз винаги бих искал да попитам: "А може би самите вие избягвате да
осъществите смелото изискване на "покайте се", защото и покаянието има много нюанси: възможно
6
е щото за една "интелектуална" епоха покаянието да се състои тъкмо в смелостта да се смалим пред
новите познания? Точно тук е изпитанието за нашата духовна зряло ст! Може би и съдът за нашата
епоха! Какво ще стане с хората, които казват: това е съвсем ново за нас, ние трябва първо да го
осмислим, а после - ще видим!? Имаше и малцина университетски възпитаници, ко ито на четири
очи споделяха примерно следното: "В това аз не мога да взема участие! Или поне не мога според
големите изисквания, а за тях ми липсват време и сили! За тези неща ще се произнесе по-младото
поколение! А аз не мога да говоря за непроверени факти." Такива думи бяха поне честни, макар и да
не съдържаха отговора, очакван от един борец за истината.
Всеки, който наистина желае да види Рудолф Щайнер, може да бъде преди всичко сериозно
посъветван: "Вслушвай се в гласа на малкото джудже, но не позволявай на този глас да се маскира
зад фасадата "на някаква образованост или "вяра" в Бога". Ако този глас не съществуваше, тогава
например книгата "Как се добиват познания от висшите светове" щеше да има съвсем друг вид. В
нея Рудолф Щайнер ясно е показал начина, по който е достигнал до своите резултати. Обаче
занапред тази книга може да замлъкне напълно. Нито един човек не се осмели да каже: "Ето, аз
развих тези органи, обаче стигнах до съвсем други резултати." Или пък да се измъкне с ирония: "Да,
знам я тази книга Как се добиват познания от висшите светове". Тя мина и през мен, защото като
образован човек, аз бих искал да вникна преди всичко в изследовател ските методи, с които се
постигат тези резултати. Но за жалост, не се получи нищо! В началото всичко ми изглеждаше
чудесно - етика, морални предписания, които просто грабват сърцето. Но после се появиха те зи
"лотосови цветове" и се завъртаха един след друг: двулистен, шестлистен, десетлистен. Само че в
мене нищо не се промени - като изключим едно тежко воденично колело, което загърмя в главата ми.
Така изгубих и всяка надежда."
Дори аз едва ли бих успял да продължа нататък, ако самият живот не ме бе тласнал откъм една
друга страна в този нов свят. Нещата тук засягат най-интимните сфери на съдбата. Пред прага на 20-
та си година, аз бях подготвил един вид план на своя живот. В този план предвиждах за следващите
20 години да размишлявам и да пиша за противниците и мъчениците на Христос, а примерно на 40-
годишна възраст да издам една всеобхватна книга за Христос. Какво щеше да последва - не знаех.
Надявах се то да израсне от сама та книга за Христос. В този младежки план не можех да предвидя,
че от 38 години нататък ще подготвям поредица от лекции върху Христос, за да ги издам после в
друга книга. Стана така, че ме погълна именно тази работа. Но всичко това се разигра в
подсъзнанието и аз го разбрах много по-късно. Когато в хода на моите теологични занимания се
стремях да обхвана личността на Исус от начина, по който тя е загатната в думите и действията му,
аз винаги се натъквах на една трудност. Нещо в мен постоянно ме предупреждаваше: "Този Исус не
е Исус." И той изобщо не ни помага, ако си служи само с призивите на един религиозен водач, без да
се обръща към днешния човек с присъщите му нови изживявания и нов начин на мислене. Да, тук е
скрита някаква тайна. Догмата не може да помогне, критиката - също. Как стоят нещата с този наш
Исус? И не може ли днешният човек да проникне още по-дълбоко в устрема си към него? Трябва ли
да промени своето мислене, за да го разбере още по-добре?" Относно тайната на Христос, цялата
съвременна теология" разкри пред мен своята пълна безпомощност. И веднъж, обхванат от подобно
скептично настроение, аз се обърнах към Михаил Бауер, който междувременно беше станал мой
близък приятел: "Моля Ви, бъдете така добър и след зимните ми лекции върху Исус, поканете тук
Вашия теософски първосвещеник. Помолете го и може би той ще има какво да каже за Исус.
Обещавам Ви да го изслушам без предубеждение, сякаш започвам да уча от самото начало."
И Рудолф Щайнер действително пристигна през декември 1911 година, непосредствено след
моята лекция върху Исус. Тогава той изнесе своята лекция "От Исус към Христос." Малко по-късно
излязоха от печат моите лекции върху Исус и аз ги изпратих на Рудолф Щайнер с молбата да се
произнесе върху тях. Обра зът на Исус, каза той, бил верен и просто го зарадвал. Но този образ бил
на Исус, не на Христос. Така че имало да се добави още много нещо. И все пак желателно било, ако
някога се заема и с образа на Христос, както вече съм направил това и с образа на Исус. Спомням си,
че години по-късно Рудолф Щайнер отново държа в Берлин една лекция върху Исусовия живот, в
която подложи на остра критика основните принципи на модерната теология. Тогава аз му казах:
"Щом Вие се произнасяте по този начин за становището на Вайнел, не попада ли под същата критика
и моята книга за Исус?" "О не, беше отговорът, тук има една съществена разлика; последиците от
Вайнел ги виждаме в лицето на Артур Дрюс; а от Вашата книга за Исус тръгват пътища към
Антропософията."

7
 Обръщайки се към миналото, аз не мога да премълча тези скъпи за мен събития. Днес вече е
напълно ясно, че през онези години "модерната теология" беше застанала на един кръстопът. Тя
трябваше или да се превърне в несигурна и безжизнена доктрина и окончателно да се размине с
истинското християнство, или да приеме новите "изследователски" методи за овладяването на един
по-висш свят, или пък да се върне назад към католицизма. Ето защо аз съм убеден, че моята
забележителна среща с Рудолф Щайнер се извърши в една повратна точка от духовното развитие на
човечеството.
ІІІ.
Аз видях за пръв път Рудолф Щайнер на 28 август 1911 година, рожденият ден на Гьоте. Бях
замислил кратко пътуване до Мюнхен, така че през неделята да взема участие и в едно от
теософските заседания. Почти половин година аз използувах цялото си свободно време, за да чета
книгите на д-р Щайнер. Но да се свързвам с Антропософското Общество - това изобщо не ми
минаваше през ума. Имах желание да участвувам в тези заседания, но не и да се обвързвам с тях.
Когато влязох в залата, останах изненадан от настроението, което цареше там. Хората ми
изглеждаха чужди. Изобщо този тип духовност - пасивна и жадна за сензации - винаги ми е
създавала грижи. Особено щом зърнах дългокоси мъже, веднага помислих да си изляза. По-късно,
когато Рудолф Щайнер започна да привлича хора с афинитет към естествените науки - тези
"теософски" перуки значително оредяха. В онези ранни години обаче той страдаше от тези неща, но
по принцип отминаваше всичко външно и зачитайки ли чната свобода, се надяваше на постепенно
вътрешно превъзпитание.
Но това, което веднага ми хареса, беше празничното молитвено очакване. Не беше трудно да се
усети, че след малко тук ще се чествува един празник на човека. Тези мъже и жени изпитваха радост,
защото очакваха един изключителен човек, един предводител на човечеството, когото те дълбоко
почитаха и който се движеше съвсем по човешки всред тях. Долових ясно: хората гледат на този
човек като на едно велико Събитие, те го изживяват просто и силно, без никаква романтика. Хората
бяха събрани тук, за да се докоснат до най-благородните сили на човечеството. Трябва лично да си
преживял подобно очакване, за да знаеш с каква неподозирана мощ един велик човек може да
властвува в сърцата на другите. Тези неща изпъкват особено ясно в произведенията на изкуството.
Но тук съучастниците градяха своето изкуство не като публика, а
като хора, пронизвани от мистичната енергия на един по-висш човек. Сега те бяха озарени само
от едно чувство - без показност и суета да принесат своята жертва пред новооткрития божествен
свят. И аз запомних, че в този миг душата ми трепна от далечното предчувствие за една реална сила:
изкуството като култ.
Впрочем д-р Щайнер изнесе една съвсем кратка беседа. Не бих могъл да кажа, че тя ми направи
някакво особено впечатление. Моят слух още не беше отворен за главното, за същественото. Имах да
преодолявам твърде много външни пречки. Д-р Щайнер често си служеше с обстоятелствени и
многословни изречения, но както по-късно разбрах от самия него, той прибягвал до тези езикови
особености само с оглед нагласа та и моментното състояние на своите слушатели. Аз седях на моя
отдалечен стол с решението да не се поддавам на масова сугестия, но и съвършено свободен пред
всяко ново впечатление. Непрекъснато си задавах въпроса: "За какъв би взел този човек, ако го
срещнеше на улицата? Преди всичко - отговарях си аз - за един католически духовник." Обаче бях
видял само черния костюм, към който веднага пренесох антипатията си на пастор, а не самото лице.
Бях радостен, че под защитата на моята анонимност, ще наблюдавам всичко, без да бъде
смущаван от никого. Като обигран в проповедническата дейност човек, аз имах и изострения поглед
за евентуалните човешки слабости на "теософския първосвещеник", които веднага биха хвърлили
сенките си върху неговото изложение: Срещу Рудолф Щайнер бяха отправяни много упреци - че бил
суетен, с вкус към ефектното и нелепо-фантастично мислене и т.н., но за съвсем кратко време аз ги
отхвърлих като една пълна заблуда. Тези упреци явно почиваха на повърхностни впечатления и при
една истинска близост до неговата личност, те се оказаха съвършено безпочвени. И ако можеше да
съществува обратният полюс на една човешка суетност, сигурен съм, че това щеше да бъде Рудолф
Щайнер. А за ефектни трикове той беше не само прекалено съвестен, но и твърде умен.
И така, първото впечатление само усложни моята преценка. Не без усмивка забелязах, как
веднага след лекцията д-р -Щайнер спонтанно се превърна в център на група почитатели, така че
можеше да прекрачи само през трупа на някого от тях. Разбира се, с годините всичко това се
промени; така или иначе вината не беше негова. Но в онзи момент аз също не издържах и с известна
вътрешна напрегнатост се отправих към възторжените слушатели, за да видя как ще завърши всичко.
8
Смесих се с другите и вече бях съвсем близо до големия човек. Следвайки дискретния знак на моя
приятел Михаил Вауер, аз благодарих, че съм допуснат като гост на тази лекция, и попитах дали не
бих могъл да присъствувам и на вечерта. Рудолф Щайнер ме погледна само за миг и веднага сведе
поглед надолу. В продължение на този кратък миг, аз трябваше да затвърдя представите си за
духовната същност на човека пред мен. После той сухо отвърна: "След като вече бяхте тази сутрин,
бихте могъл да дойдете и довечера" - и продължи по-нататък. Така протече моят пръв разговор с
Рудолф Щайнер.
Вечерта той изнесе, наред с други лекции, една странна лекция в чест на Гьоте. Такъв Гьоте аз
не бях срещал. Това не беше поетът, човекът, а световният мислител Гьоте. Пълната независимост и
сигурност, с която Рудолф Щайнер говореше за Гьоте, го издигна високо в моите очи. Мислех си с
нарастващо доверие: "Ето, този е необходимият човек за нашата епоха." Толкова леко беше да се
взира човек с погледа на Гьоте в природния свят. Доколкото бях слушал теолози да говорят върху
Гьоте, си спомням, че те довличаха от къде ли не религиозни доводи в негова защита. Доколкото бях
слушал теолози да говорят върху естествените науки, те винаги кокетираха с тях, за да ги обвинят
после в "ограниченост" и изправят на тяхно място своя предишен Бог. Съвсем иначе беше при
Рудолф Щайнер. Той позволяваше на Гьоте да бъде истинският Гьоте. Самият той се взираше в света
с погледа на Гьоте. Само че тогава Рудолф Щайнер насищаше този поглед с още по-голяма сила,
така че зад Гьотевия свят изгряваше един още по-богат и духовен свят. И този нов свят беше такъв,
че в него можеха задружно да живеят всички Богове на човечеството, но преди всичко - Богът на
християните. Явно тук, в царството на познанието, израстваше нов и царствен дух, свободен и с
огромна проникваща сила. Той позволяваше едно стремително разгръщане на естествените науки,
правеше ги несравнимо по-живи от дотогавашното сковано и неплодотворно мислене. Този нов дух
увличаше също и религията, като я караше да диша свободно и уверено. Тръгнах си оттам с
ощастливява щото предчувствие, че най-после идва епохата, която ще обедини величието на вярата с
ясното мислене и неудържимата инициатива на човешкия изследователски дух.
ІV.
Три месеца по-късно заминах за Нюрнберг, където д-р Щайнер щеше да изнесе лекцията "От
Исус към Христос". Поканих и неколцина мои приятели лекари. "Ние трябва да изслушаме този
човек без предубеждение, защото може би е в състояние да каже повече неща за Христос, отколкото
аз". Лекцията се оказа едно пълно разочарование за мен. Ядосах се още преди да бях чул първата
дума: коженото палто, с което пристигна д-р Щайнер, пенснето, с което оглеждаше
присъствуващите, огромната черна вратовръзка. Въпреки това се обърнах към моя съсед:
"Погледнете внимателно този мъж; ако изобщо свръхчовекът съществува в нашата епоха, тогава това
е той!" След лекцията ме обвзе мъчителното чувство: е, сега вече зная, че и този човек не може да ми
каже нещо задоволително за Христос. Трябва да остана поне с надеждата, че ще дочакам някакъв
подем в моята собствена област, в протестантството. Особено ме нарани сдържаното и хладно
описание на телесните процеси в Христос - солеви процеси, процеси на изгаряне. Все още не можех
да разбирам думите на д-р Щайнер и ги приемах в прекалено естественонаучен смисъл.
Четири години по-късно, след една лекция, по време на която имах подобни мисли в главата,
Рудолф Щайнер се приближи до мен и каза: "Аз говоря за тези неща и съвсем преднамерено си
служа с такъв стил на изразяване. Ако говорех по друг начин, би пострадала човешката смелост. Но
почакайте само 50 години и ако човечеството ги приеме, ще видите как ще се разразят те в чувствата
и волята на хората!" Тогава, дока то траеше лекцията в Нюрнберг, аз имах само едно позитивно
впечатление: извънредната духовна сила и подвижност, с която д-р Щайнер постоянно променяше
своя лицеизраз. Изглеждаше ту съвсем млад, ту по вехнал; ту несравнимо мъжествен, ту плахо
женствен; сега скован и сух проповедник, след малко - един беснеещ Дионисий. Аз наблюдавах тези
промени с нарастващ интерес. Досега не бях срещал подобно нещо. Неговата сила и способност за
преобразяване беше поне десеторно пъти по-голяма от тази на другите ора тори. Превъзходство на
Духа над тялото - това ли беше обяснението? Свръхчовекът? Или пътят към него? След лекцията
помолих д-р Щайнер за кратък разговор.
След като нещата стигнаха дотам да застана лично пред Рудолф Щайнер, аз се обърнах към моя
приятел Михаил Бауер: "Знаете ли, аз изпитвам голяма неловкост. Ако този човек наистина вижда
аурата около всекиго?" Михаил Бауер се усмихна: "Само Бог знае това... Изобщо според мен му е все
едно какво гледа. Той може да види това, което иска". На път към хотел "Максимилиян", където
тогава живееше д-р Щайнер, през ума ми мина: "Е, добре, днес ти имаш много последователи, а този
човек - съвсем малко; ако обаче той има право, след 20 години неговите последователи ще са много
9
повече!?..." Впрочем той предпочита да се среща с хора, които не задават излишни въпроси. Рудолф
Щайнер стоеше горе, зад полуотворената врата на апартамента си и изпращаше своя пореден гост,
като в същото време се вглеждаше с нарастващо внимание в мен: аз тъкмо изкачвах последните
стъпала. Никога не бих могъл да си представя, че един човек може да бъде наблюдаван с такова
внимание, с такава настойчивост и сила. Съсредоточен и неподвижен, той сякаш позволяваше на
другия да се организира отново, да се преустрои, но вече с градивните елементи на неговата
собствена душа, предоставяйки му ги за тази цел напълно безкористно. В този случай нямаше
размисли за другия човек, нито пък някаква проверка или контрол, а едно вътрешно и духов но
преизграждане, в чиято светлина се откриваха очертанията на неговата бъдеща съдба. Едва по-късно
стигнах до разбирането на този проникващ поглед. "Дори от походката на един човек - така ми каза
веднъж Рудолф Щайнер -може да се научи твърде много за неговите минали инкарнации."
Едва ли моите първи думи са допаднали на д-р Щайнер. "Вашите окултни познания - казах му
аз - не ме интересуват особено. Моите собствени опитности в областта на религията, поставят пред
мен безкрайно големи задачи. Освен това нямам дарба за окултното, пък и се боя за нервите си.
Обаче с огромно жела ние бих искал да науча нещо от Вас, което е свързано с по-нататъшното
развитие на човека." Рудолф Щайнер ме изслуша с търпение и продължи спокойно да ме наблюдава.
Стаята беше съвсем малка и дори пътническият куфар отнемаше голяма част от пространството. Той
стоеше откъм светлината и не можех ясно да различавам неговото лице. В него не потрепваше нищо,
освен горният от двата кръстосани крака. "Ва шите познания - продължих аз - не ми помагат, твърде
много. Но Вие постоянно подчертавате, че те трябва да помагат на здравото човешко мислене. Оттук
аз заключавам, че те помагат преди всичко на Вас. И след като те са резултатни за Вас, а не и за
другите, не считате ли, че тези познания идват по несъзнателен начин от мислите, а не от някакво
ясновидство."
Рудолф Щайнер се защити съвсем спокойно: "Мога само да кажа, че с помощта на
обикновеното мислене аз никога не бих могъл да стигна до моите други опитности. Напротив, те
често са в пълно противоречие с обикновеното мислене; и едва допълнително успявам да ги помиря,
да ги приведа в състояние на единство." Но, това също не ме удовлетворяваше. Защо например човек
да не разполага с едно двойно мислене; едното си въобразява, че мисли, а другото наистина мисли?
Днес това мое първо възражение срещу Рудолф Щайнер не съществува, както впрочем и упреците на
противниковата страна. Той дори не го прие сериозно. Той добре знаеше, че битката ще се води в
една съвсем друга област. После неусетно подхванахме идеята за прераждането. Аз казах, че за мене
няма никакво съмнение - след смъртта си човек продължава да живее и да се развива; обаче дали
трябва повторно да слезе на Земята, е според мен твърде съмнително. "Съвсем не - отвърна Рудолф
Щайнер - християнското учение наистина не ни насочва към прераждането; Но прераждането е
несъмнен факт, който се потвърждава тъкмо от окултното изследване. Трябва да го приемем такова,
каквото е." Отново предишната небрежна защита. Но изведнъж ме погледна остро и каза:
"Защо впрочем мислите, че Ви липсват дарби за окултния свят? Вие сте отлично, подготвен за
него." Веднага последваха четири съвета за окултни упражнения; те се оказаха и отговор на моя
въпрос за по-нататъшното развитие на човека. Не успях да отговоря - сториха ми се твърде особени.
"Изглеждат Ви странни, но въпреки това те са правилни."
Когато излязох на улицата, се запитах: "Какво иска всъщност този човек? Нима прави опит да
спечели един нов привърженик?" Премислих още веднъж всичко и си казах: "Не, ни най-малко! А
упражненията? Не при стъпваш ли с тях в един необозрим свят? Не изпадаш ли в зависимост от един
друг човек? Не намирисва ли тук на сугестия, на магия? Не е ли това опасната примка на едно
робство?" Мина близо месец, без да се докосна до упражненията. И тогава в мен изведнъж заговори
чувството за дълг: "Нима можеш да се произнасяш за тези неща без да си ги опитал? А човечеството,
не твоя личен интерес, а човечеството - не разчита ли то, че ще направиш правилния избор! Ще
откажеш ли своя дял в еволюцията на човечеството? И самият Рудолф Щайнер не потвърди ли току-
що, че ти можеш да напредваш само по този път? Не се ли чувствуваш достатъчно зрял за тази
стъпка? Впрочем от теб не се изисква да правиш нещо, което не разбираш. Ти ще се придържаш към
упражненията, само ако виждаш техния смисъл и необходимост, само ако те произтичат от твоите
собствени мисли, ако имат истинско място в твоя живот. Ти ще приспособиш всичко към твоя
собствен стил на живот. Ти постоянно ще проверяваш дали крачиш по този път безкористно, или пък
преследваш някакви цели. Ако нещата започнат да ти изглеждат етично съмнителни или пък се
окажат духовно непосилни за тебе, ти ще си готов да преустановиш всичко. Ако така подредиш

10
нещата, не може да ти се случи нищо лошо. Ти трябва да повериш живота си на своя добър Ангел".
Така че аз започнах с "упражненията" и споделих всичко при следващата ми среща с д-р Щайнер.
Той одобри моите думи и оттогава заживя още по-пълно в съзнанието ми. Едва постепенно аз
разбрах, че предпазните ми мерки бяха прекалени. Моите собствени изживявания потвърдиха
напълно формулировките на д-р Щайнер.
V.
Тъкмо защото по въпроса за "упражненията" се разпространяват най-фалшиви и вредни
слухове, аз бих желал да кажа нещо върху тях. Никой не трябва да си въобразява, че с помощта на
такива упражнения се стига бързо до висшите познания. В повечето случаи това изобщо не е вярно.
Много често тяхното въздействие се проявява в съвсем неочаквани области. Самият аз бих
могъл да определя първото въздействие на медитациите върху себе си като чувство на повишено
телесно здраве. Упражненията имаха ефекта на оздравителна баня. Целият ми организъм ставаше
като че ли по-естествен, по-хармоничен. Изгубените инстинкти за природосъобразен живот
заработиха отново. Неврастените симптоми изчезнаха. Убедих се от собствен опит, че лечението на
неврастенията се постига не с релаксация, отпускане и безделие, а с усилване на вътрешната
активност спрямо хаотичния и съсипващ обществен живот. По-нататък забелязах определено
нарастване в моите умствени и духовни постижения. Вероятно то се дължеше на факта, че в
медитациите станах много по-концентриран и че засилих вниманието си при заспиваме и
пробуждане. След няколко месеца умствената работа започна да ми отнема половината от
предишното време. Една друга последица беше тази, че обикнах по съвсем нов начин цветята и
растенията, научих се да наблюдавам хората внимателно и точно. Нарасна цялата ми духовна
енергия. Все още липсваха каквито и да са "висши познания" - може би само с изключение на някои
далечни предчувствия, но затова пък заживях в спокойствие и напълно уверен: този е пътят към
Духа.
Телесни увреждания от медитациите, дори съвсем леки и бързопреходни, никога не съм имал; а
медитациите аз провеждах с пределна концентрация на силите, поне доколкото тялото успяваше да
издържа.
В такъв смисъл се изказваха и всички, които следваха упражненията на Рудолф Щайнер. Само
няколко думи, разменени с малцината "отрицатели" на Рудолф Щайнер, показваха, че те са зле
осведомени и недобросъвестни хора. Особено се налага да изтъкна, че нито един от тях не е
получавал специални упражнения за непосредствено развитие на висши познавателни органи.
Такива упражнения Рудолф Щайнер довери само на отделни ученици. Всички останали разполагаха
с общите духовно-морални основи на медитациите-сентенции, антропософски максими, цитати от
Библията; и всеки може да потвърди, че телесни увреждания от медитациите са невъзможни.
Ако няколко души са имали неприятни последици - при съвсем конкретни обстоятелства - това
изобщо не е основание да се забраняват медитациите. И ако дори за миг сравним тези случаи с
нормалното и здраво медитиране, веднага ще констатираме блестящата сила на Рудолф Щайнер като
духовен възпитател. В своите съвети той беше извънредно предпазлив и внимателен. Ако някой в
подобни случаи можеше да вади неговата загриженост - а аз често имах тази възможност и съм го
наблюдавал с часове - той щеше да се изправи пред самата квинтесенция на човешката съвест.
Потънал в дълбок размисъл пред неуловими за другите хора духовни събития, той напътстваше
всеки тихо и нежно, с неописуема доброта и човечност. Доверието към него израстваше най-
естествено, тъй както човек се изпълва с доверие към надвесения над болничното легло лекар.
Разговарял съм със стотици хора, които бяха получили съвети от Рудолф Щайнер. Винаги съм
се удивлявал към колко много човешки съдби трябваше да откликне той, как всеотдайно и сигурно
ги насочваше в пра вилния път. В хода на времето изобщо спрях да се учудвам, когато някой ми
разказваше как получения от д-р Щайнер съвет идвал като осветяващо разрешение на тежки
конфликти и личностни драми. Никога, и от нито един човек не чух да е претърпял каквато и да е
неприятност, свързана с Напътствията на д-р Щайнер. Всички, които следваха неговите съвети - без,
изключение - говореха за този човек с израз на най-голя ма благодарност. Всички бяха усетили
могъщия импулс и новото вътрешно ликуване пред величието на човека. Всички без изключение
усещаха.че крачат по пътя към Духа.
Световноисторическият час удря тогава, когато човекът трябва да поеме духовното си
възпитание в своите собствени ръце. Ако не се научи да устоява в Духа, той неизбежно ще пострада
от разрушителния гнет на вън шния свят. И точно медитацията е днес световноисторическата
противоотрова срещу нахлуващата отвсякъде слабост и неврастения. От своя страна новият
11
духовносъобразен култ е също една могъща и лечителна медитация. И ако човечеството не се научи
да приема силите," които струят от медитацията,, т.е. от обитаването в най-съкровените човешки
дълбини, то върви към бездната. Обаче срещу тази вълшебна помощ, която в този свой вид е нещо
съвършено ново, се надига една остаряла духовност: тя се впива в човека и го дърпа свирепо назад;
тя е твърде тежка и пронизана от страх, за да поеме по новия път. Навън се сгъстява отровен мрак от
враждебност и убийствена омраза. Той иска да затвори пътя на човешкия устрем. Обаче: вината не е
ли в самите хора, които често вярват по-скоро на сатанински разкривения враг, отколкото на този,
който с нови и смели опитности, с нови чувства и познания ги тегли напред към новия свят?
VІ.
Изминаха близо девет месеца преди да видя отново д-р Рудолф Щайнер. За мен беше твърде
важно да запазя свободата си и да довърша моите студии на определена дистанция от този човек.
Особено подчертавай, че в прекрасния нов свят аз напредвах много повече с изживявания от
медитациите, отколкото с четене на антропософска литература. Като оставим настрана лечебната
сила на новооткритата от мен духовност, от която не можех да се възползвам докрай поради
прекараната травма, а също и твърдото ми убеждение, че само този е истинският път за човека и
човечеството, у мен все повече нарастваше един съвсем немотивиран страх пред "окултното". В
началото впечатленията от духовния свят бяха твърде слаби и примитивни и аз очаквах, че те ще ми
се отразят мъчително, едва ли не зловещо. Но се оказа, че дори и такива, те сякаш идват от самото
царство на светлината. Пък и защо ли вярвах, че ще изживея вещо съвсем различно от това, което
очаквах. Съ що и представите, които си изградих от описанията на д-р Щайнер, излязоха
неправилни, несъответствуващи. Но затова пък тези описания на д-р Щайнер намериха своето
потвърждение в една съвсем друга област. Подчертавам още, че за внушение не можеше да става и
дума. С много упражнения, които опитвах ежедневно и години наред, аз не успях да се справя.
Всички тези неща, които не могат да се предадат в подробности, постепенно ме освободиха от
дълбоко вкоренения страх, че бих могъл да се поддам на внушение или самовнушение. Така у мен се
засили чувството на сигурност, на самостоятелност. Но доверието ми особено нарасна след не
очакваната помощ, която изпитах от упражненията, така да се каже, в моята професионална област, в
религията. Религиозните ми изживявания станаха по-дълбоки и по-чисти. Дори и само заради това
съм безкрай но задължен на д-р Щайнер. А хората, над чиито души бдях като пастор, също изживяха
една непосредствена благодат, макар и да не знаеха от къде идва тя.
Следващата ми среща с д-р Щайнер беше през август 1912 в Мюнхен. Два дни след
приключването на важно заседание на теософското общество, в 8 часа вечерта, влязох в хола на
неговото жилище. Заварих около десет души с лица, изопнати от страхопочитание и тържественост,
готови да чакат до след полунощ, стига да бъдат приети от д-р Щайнер. Разказваха ми, че през
последните дни бил постоянно зает с лекции и разговори, а нощем работел върху една от
мистерийните си драми, така че на следващата сутрин отпечатвали текста за вечерната сценична
репетиция. Обаче д-р Щайнер беше бодър и свеж, без никакви следи от умора. С изумление научих
невероятния факт, че много често се задоволявал с един час нощна почивка. И наистина без тази
негова способност е немислимо да се обясни творческата му продуктивност, дори и само по
отношение на времето. Но този факт изобщо не можа да бъде оценен от съвременниците. Години
наред ме измъчваше желанието да си отговоря поне частично на този въпрос. През 1919 година дори,
потърсих мнението на компетентни лица: как може да се съкрати съня и да се удължи работното
време? Д-р Щайнер веднага откликна и с няколко думи ми разкри как стоят нещата според него. Той
беше сигурен, че няма да си навредя с това, което чух. И все пак не бях напълно, сигурен: дали
концентрацията е единственото средство, което замества съня и намалява потребността от почивка -
примерно с една осма от обичайното време. "Обаче не бива да го прилага те постоянно - каза д-р
Щайнер - все пак трябва да се спи и по нормалния начин." И така, оказа се, че има такъв начин;
лошото беше, че не можеше да се прилага. С изключение на броени секунди, не можах да го приложа
и самият аз. Когато д-р Щайнер говореше за тези неща, нямаше и следа от себеизтъкване или
гордост, на против - той се пренасяше в една ясна и конкретна сфера. И никой не можеше да
изтръгне оттам негова тайна, ако самият д-р Щайнер не пожелаеше да я каже. В случай, че изнасяше
подобни важни съобщения, той неизбежно ги включваше в подкрепа на своето духовно учение и в
същото време откриваше неподозиран изглед и пролука към бъдещето на човека.
"Моля Ви, изчакайте спокойно тези хора - каза д-р Щайнер, докато ме посрещаше - и ще
поговорим за всичко накрая, щом останем сами.". Моите въпроси отново кръжаха около по-
нататъшното развитие на човека. И всеки от тях улучи истинския познавач на нещата. Аз не бих
12
могъл да посоча вещо, което този човек да не знаеше. Докато иначе в разговорите си с други
забележителни хора спестявах много въпроси, които не биха срещнали разбиране, тук аз се докосвах
до една интимно-нежна духовна сила и тя ме обгръщаше с неизреченото обещание, че мога да й
доверя всичко. Но в този момент аз надвих страхопочитанието си и непринудено попитах: "Нима
сега през цялото време Вие виждате моята аура?" Години наред аз мечтаех да задам то зи въпрос,
който в случая прозвуча малко неочаквано й за мен самия. На Рудолф Щайнер тези думи изглежда
допаднаха и той подхвърли вещо за моя сдържан, изчакващ характер. Тогава по лицето му премина
едва забележима усмивка. "За тази цел винаги ми е необходима една особена нагласа - любезно
отговори той - но при Вас това не е чак толкова трудно." Повече въпроси не зададох. Важното за мен
беше, че не получих отказ.
Три години по-късно аз отново се осмелих и подхванах разговор за "аурата". Междувременно
бях срещнал доста хора, които можеха да споделят едно или друго за "аурата", черпейки от своето
медитативно ясновидство. Спомням си такъв случай. Разговарях с още трима души. Двамата бяха
съгласни помежду си; но третият разкриваше нещо съвсем различно. Без да занимавам д-р Щайнер с
техните конкретни опитности, аз му зададох съответни въпроси. Той одобри, становището на
първите двама. Когато чу и за третия, Рудолф Щайнер отвърна: "Тук няма нищо сложно. Той е видял
допълнителните цветове. Понякога те пронизват човека, без той са мият да съзнава това." Дословно
същото се потвърди и при друг подобен случай: и тогава също двама от медитиращите бяха в
съгласие с д-р Щайнер, а третият твърдеше обратното. Наскоро след това излезе сборни кът
"Мястото на религията в историята и в днешния свят." Там беше поместена и моя статия за
Христовото дело, която изпратих на д-р Щайнер. После го попитах дали има веща, които са неверни.
"Неверни неща няма - каза той - Обаче вижте! - и Рудолф Щайнер се настани удобно, взе лист хартия
и нарисува там един малък кръг - това сте Вие." После много внимателно той очерта втори кръг,
който не се допираше до първия. "Това е Ернст Хекел." И Накрая нарисува един голям кръг, който
обхващаше другите два: "А това е теософията." Той би могъл да каже: "Това съм аз". Но Рудолф
Щайнер отбягваше думата "Аз"... Бях трогнат и се усмихнах след този безупречен анализ, който
разкри грешките ми, без да каже нито дума за тях. Духът, който излъчваше Рудолф Щайнер, беше
такъв, че само един глупак не би изпитал радост от срещата си с него.
VІІ.
Когато след няколко месеца отново видях д-р Щайнер в Нюрнберг, бях вече значително
напреднал. Междувременно медитациите затвърдиха убеждението ми, че етерното тяло наистина
съществува. То явно разполага със свои собствени жизнени центрове, които не съвпадат с телесните
органи и значително се различават от тях. То има своя природа, свои собствени посоки на излъчване
и развитие, които в значителна степен могат да станат достояние на човека. Ако човек се научи да
възприема своето етерно тяло, той ясно забелязва, къде точно то е недоразвито, къде. може да бъде
хармонизирано и подобрено. Силно ме интересуваше дали при отделния човек д-р Щайнер вижда
същото,което при определени обстоятелства може да възприема и самият той, самият човек. Според
неговите книги трябваше да бъде точно така. Но може би Рудолф Щайнер посочваше верни
резултати не защото ги възприемаше непосредствено, а понеже някак си ги отгатваше и разчиташе в
съзнанието на другия? Исках да се убедя в тези неща, да съм сигурен. Записвах най-точно моите
изживявания.
Веднъж между другото запитах д-р Щайнер как стоят нещата с етерното тяло. И направо се
изплаших, кога то той започна да описва подробно и точно, сякаш виждаше обекта пред себе си и
сякаш можех сам да наблюдавам и следя описанието му. Така че моята предпазливост тогава остана
невъзнаградена. Година по-късно аз повторих експеримента. Вълнувах се доста, понеже ми се
струваше, че бях постигнал известни промени в това етерно тяло и че донякъде съм обърнал нещата
наопаки. Осмелих се и запитах д-р Щайнер. Както винаги той се отзова любезно и ме подкани: "Не
се смущавайте, аз зная, че Вие питате в интерес на истината." Едва бях довършил плахия си въпрос и
той се вгледа внимателно в мен и каза: "За моя изненада междувременно нещата тук са доста
променени; това съвсем не съм очаквал..." И той отново се зае - c точността на природоизследовател
- да описва нещата, които и без друго ми ставаха все по-достъпни и ясни. Разбира се, аз зная, че днес
един учен не може да приеме тези изживявания за неоспорими "доказателства". От друга страна
зная, че по-младото поколение не проявява вкус към тези неща. Лично аз съм радостен и благодарен
на съдбата, че не ги пропуснах. Имам всичките основания да мисля, че към подобни съмнения и
предпазливи проверки Рудолф Щайнер се отнасяше с радост, а не с досада. Срещаше ли недоверие,
това само го задължаваше още повече. И в този случай всяка предоставяща му се възможност, той
13
превръщаше в повод да се издигне още по-нагоре към висините. Искам ли да предам цялата
атмосфера около Рудолф Щайнер, аз не трябва да отми на също и разговорите за прераждането.
Днешното поколение лесно може да превърне тези разговори в безчинство, но едно бъдещо
поколение вероятно ще успее да различи тук нещо много повече от личния интерес и да изпита
известна благодарност. От по-нататъшните ми занимания с Антропософията, аз разбрах, че всъщност
още от дете съм бил убеден в многократното си обитаване на Земята. Тази идея имаше своя
самостоятелен живот, наред с духовното ми възпитание в бащиния пасторски дом и не беше
споделяна с никого. Като юноша най-много да съм я подхвърлял като на игра в един или друг
приятелски кръг. Но помня, че още на 6-годишна възраст, когато за пръв път прочетох "Историята на
света", тази мисъл изгря в мен и оттогава не ме е напуснала. Случи се обаче така, че след 21-та си
година, навлизайки съзнателно все по-дълбоко в духовната атмосфера на съвремието, аз бях лишен
от възможността да споделям тази идея за прераждането. Но точно тогава аз написах и поместих в
"Зюддойчен Монатсхефтен" една кратка статия. В нея изтъквах, че тази идея - която по това време
познавах само в индийско-теософската й форма - в своята яснота и конкретност има известни
предимства пред християнските представи за отвъдния свят, но все пак остава несъединима с
християнството, като само донякъде и в общи линии отговаря на някои потребности на човешката
душа, кои то следва да бъдат уважени и признати. По този начин основният въпрос отново се
изправи пред мен. И аз трябваше да призная, че тук моите противоречиви христологични възгледи
не можеха да устоят пред Щайнеровото учение за прераждането. Как ли се отнася това, което д-р
Щайнер лично ми повери за тези неща, към всичко, в което вече бях повярвал? Кой съм бил в
предишния си живот? Д-р Щайнер веднага назова вероятната епоха, но добави: "Повече не бих
могъл да кажа. Тези впечатления трябва да се затвърдят... трябва да ги проверя много точно." Да, аз
попитах за епохата, а не за конкретната личност. Духовната атмосфера, която цареше около Рудолф
Щайнер показваше пределно ясно, че такива въпроси не трябва да се задават. Но аз исках да разбера
нещо друго и затова добавих: "Вашето учение ми е толкова чуждо, че аз просто не вярвам в един
предишен живот да съм имал някакво отношение към него." "Вие го нямате и сега" - беше отговорът.
След това той ме разведе из християнството, спря се на някои мои характерови особености, които
явно виждаше по-добре от самия мен, обясни ми дълбоки тайни на моя собствен живот, посочи ми
например защо на времето съм избрал тези и тези теми на моите проповеди. В края на този
зашеметяващ разговор, вече прав, той ме попита: "Имате ли сили, като наш гост, да изслушате тази
вечер една по-интимна лекция, която имам да изнеса пред Теософското общество?" Рудолф Щайнер
би се зарадвал да получи моето съгласие. Обаче аз не исках да правя нито една крачка, която да не е
продиктувана от мое вътрешно убеждение. Дълбоко в душата си знаех, че това е външно и временно
препятствие, на което сега придадох неподобаваща тежест. И все пак този миг ми позволи да се
вгледам още веднъж в човешките качества на Рудолф Щайнер. Той не накърни личната ми свобода
дори и с намек за досада или раздразнение.
VІІІ.
Нека кажа и още нещо за тези разговори с д-р Щайнер, чийто предмет беше идеята за
прераждането. Повечето от хората на т. нар. днес "културна среда" гледат на прераждането - въпреки
Лесинг и Гьоте - като на лудост, а още по-безумно им се струва твърдението, че някой може и да
знае нещо за предишните инкарнации на един конкретен индивид. Разбира де, най-интимните и
лични неща в тази област не подлежат на публикуване. За тях не може да се разказва конкретно,
живо и увлекателно. И все пак начина, по който д-р Щайнер говореше за прераждането беше като
едно завещание към човечеството и това завещание не трябва да се крие от него. Тук нямаше дори
намек за ласкателство на човешката суетност. Напротив - той с огромна загриженост отстраняваше
всичко, с което тази суетност би могла да се превърне в една опасна сила. В същото време д-р
Щайнер беше недостъпен за каквото и да е човешко любопитство. Много пъти съм наблюдавал как
го отрупват с въпроси. Като един истински воин на Духа, без много шум и сили, той пресичаше
всички преки или косвени опити "да се изнесе" нещо от духовния свят, както и всякакъв стремеж
към сензации. Деликатният усет за ситуацията изключваше въпроси като: "Кой съм бил аз в
предишния живот?" И ако все пак някой имаше неблагоразумието да зададе подобен въпрос, Рудолф
Щайнер веднага го отдалечаваше за дълго от себе си. Ние знаем отношението на Рудолф Щайнер по
въпроса за Кришна-Мурти: той считаше за най-голяма окултна грешка, ако с оглед на предишни
инкарнации, някой започваше да налага своя авторитет. Сега, в епохата на "Съзнаващата Душа",
всеки трябва лично да воюва за своите убеждения. В исторически аспект положението на Рудолф
Щайнер се утежняваше и от това, че според него е настъпил онзи час, когато отделният човек трябва
14
все по-ясно да се досеща откъде идва и защо попада в една или друга житейска ситуация. Да,
човекът ще се ориентира все по-трудно в своя живот, ако той продължи да го разглежда само в
рамките от раждането до смъртта. Но всяко кокетиране с миналите въплъщения, всяко повърхностно
любопитство в тази област беше за Рудолф Щайнер истинска "напаст", "чума" - той многократно
прибягваше към тези думи. За един от истинските последователи на Рудолф Щайнер беше
недопустим например начинът, по който теософските либерално-католически среди говореха – дори
и във вестниците - за това как в техните църкви са заети почти всички места, определени за апостоли
те и средновековните светци, как свободните места са вече съвсем малко.
Веднъж го попитах, дали нещо повече от суетност и празно любопитство кара хората да
говорят за прераждането - особено за прераждането на великите личности. Той отвърна, че човек е
имал по-верен образ за хо рата, с които е живял, отколкото за самия себе си. Това се отнасяло и за
сегашния живот. По този въпрос в своя най-близък приятелски кръг Рудолф Щайнер никога не
допускаше прояви на гордост и стремеж към сензации. Понякога се учудвах каква нищожна част от
лекторското време на д-р Щайнер пред Антропософското Общество беше посветена на въпроса за
прераждането. Във всеки случай много по-малка, отколкото тази, посветена на човешкия егоизъм.
Това беше известно на всеки. От друга страна той съветваше своите ученици да засилят
вътрешната си активност по отношение на тези въпроси. "Виждате ли, до тези неща трябва да
стигнете сами." "Четете още за тази епоха, по-нататък отново ще говорим..." Според мен една от най-
забележителните черти на Рудолф Щайнер се криеше в това, че огромни тайни останаха несподелени
с нито един човек на Земята. И тези тайни за прераждането на човека - умряха ли те със смъртта на
Рудолф Щайнер? Никакви намеци, никак во загатване. Би ли могло да се очаква "нещо" от неговите
случайни реплики? Разбира се - не. Той казваше само това, което можеше да помогне, и избягваше
всичко, което можеше да навреди, дори и в далечното бъдеще. Какъв само беше видът му в
интимните разговори на тази тема!! Големите му тъмни очи ставаха още по-будни. Подбираше
бавно, много бавно думите си с такова съзнание за своята отговорност, какво то човек изобщо не
може да си представи. Сякаш незнайно как се беше озовал в един храм и свещенодействуваше там
под погледа на висши сили. Впрочем напълно ясно беше, че обновеното в християнски сми съл
учение за прераждането, не може да има по-добър и по-съвестен вдъхновител. Много често, докато
слушах как Рудолф Щайнер обсъжда тези въпроси, аз вътрешно си казвах: ако изобщо може да се
посочи човек достатъчно нравствен и знаещ, запознат основно с всички възможни опасности по
отношение на себе си и другите, тогава провидението би изпратило точно него! И начина, по който
той разбулваше тази мистична сфера от живота, повтарям това, е според мен едно свято завещание
не само за Антропософското Общество, но и за цялото човечество.
ІХ<.
Отново измина половин година на спокойно проучване и на практически занимания с
Антропософията, преди да видя Рудолф Щайнер по време на едно негово завръщане в Щутгарт. От
това време съм запомнил преди всичко един разговор върху Евангелието на Йоан. Споменах, че от
това Евангелие постоянно напират истинските сили на "Преображението" и особено в онази
прощална реч на Христос от 17 глава - там навсякъде, където очакваме да чуем думата "смърт",
прозвучава "Отец". Рудолф Щайнер ме погледна с подчертан интерес: "Вие сте разбрали това? Аз
трябваше да измина много по-дълъг окултен път, за да установя този факт. Но ето че то е възможно и
по един друг начин, т.е. такива истини могат да се откриват и по чисто религиозен път."
Наскоро преди това заедно с моя приятел - Д. Гайер бях написал брошурата: "Защо ние
оставаме в църква та". "Аз я видях - каза той - но съвсем не вярвам, че този е правилният път." Би
трябвало да попитам: "А защо не?" Защото точно тогава бях активно ангажиран в борбите на
църквата и в нейните надежди. Истински, се надявах да се утвърдя в църквата според моята вяра и
усърдие. Но по този начин пропуснах една важна възможност. Някакъв несъзнателен страх ме
караше да спра тук; подсказваше ми, че последиците от подобно развитие на нещата могат да се
окажат неприятни и опасни за мен: "Аз не трябва да променям външния си живот заради д-р
Щайнер... Преди всичко съм длъжен да обхвана неговия свят, но от моя гледна точка, с оглед на
моите задачи, на моята съдба..." Ето с тези думи сърцето ми отклони събитията, а на Рудолф Щайнер
казах: "Може би все пак нашите чувства са по-верни от вашите основания." Д-р Щайнер мигновено
разбра всичко и както винаги - деликатно насочи разговора в друга посока.
Отново изтече половин година. Постоянно стигах до все по-ясното заключение, че съдбата
изисква от мен на всяка цена да вляза в Антропософията. Трябваше да се подготвя за този час. Този
ход означаваше пълна промяна в досегашния стил на живот и смяна на професията. Нещата опираха
15
не до един млад човек, въодушевен от своята нова кауза, която е завладяла ума и сърцето му, а до
един улегнал мъж, протестантски пастор в Германия, отговорен пред Бога за духовното ръководство
на поверените му човешки същества. Да, аз се вглеждах в тези хора около себе си, които ме
приемаха с толкова доверие и си мислех: "В голямата си част те не биха могли да тръгнат с мен и
почти всички щяха да изпитат болезнено разочарова ние спрямо мен." Когато за пръв път им
заговорих открито, бях вече с много години преди тях, така че в този момент не можех да ги поведа
по моите пътища на "изкушението". Едва съвършената сигурност в моя нов свят би ми дала право да
го посоча и препоръчам на други. Но за поверената ми общност това би била една разтърсваща
криза. Още повече, че нещата далеч не изглеждаха така, както ги представиха противниците: ето,
поради нервна слабост, лабилност и несамостоятелност, вашият пастор се хвана в уловките на един
рафиниран хипнотизатор!
Цели пет години аз посвещавах всяка минута от свободното си време за теоретично и
практично изучаване на Антропософията, тъй че в необходимия час да заявя моята решителна дума
пред хората. А кой от противниците отдели на Антропософията приблизително толкова време и
сериозно проучване преди да се осмели да пише за нея? И най-вече: кой провери практическата й
стойност? А нима не установявах всеки ден как хора с "име" и позиции в обществото се залавяха с
антропософските книги случайно, наивно; но това не им пречеше само след седмици или месец да се
произнасят и да пишат за Антропософията. Да, срокът бе смущаващо кратък. Затова пък разговори с
истинските познавачи направо се избягваха. Дори не се изчакваше отпечатването на важни и
основополагащи книги. Всеки бързаше да говори!
Впрочем, все още не беше изтекла 1913 година. В началото на зимата, когато д-р Щайнер
отново пристигна в Нюрнберг, аз бях готов да го отрупам с въпроси. Разговорите ни протичаха така,
че в продължение на цял час, въпрос след въпрос, аз излагах пред д-р Щайнер всичко, което
предварително си бях отбелязал. Както винаги, той отговаряше с готовност. Съкровищата му от
знание ставаха за мен все по-учудващи. Обаче най-удивителното беше, че той нито веднъж не
потърси съгласието ми. Сякаш всеки въпрос пораждаше по необходимост единствено възможния
отговор. В изключително редки случаи можеше да се чуе: "Това аз не съм проучвал".
Обикновено започвах така: "Разрешете да Ви попитам, д-р Щайнер..." "Питайте каквото искате"
– спокойно отговаряше той. И колко много съжалявах по-късно, че не съм питал повече, че не съм
задавал по-умни въпроси. Защото прозренията му бяха наистина невероятни. Както вече споменах,
той никога не изисква ше одобрение и съгласие. Той просто разказваше, а после започваха
въздействията на самия разказ. Случваше се, изненадан от сигурността на неговите отговори, да
попитам: "Впрочем никога ли не сте се заблуждавали във Вашите изследвания? Не е ли трябвало да
ги коригирате понякога?" "Никога не съм казал нещо, без да бъда напълно сигурен в него." Но това
не ме задоволяваше. "Според мен, при едно по-точно изследване, Вие неизбежно подобрявате
първоначалните резултати, не е ли така?" "Да, но за тази цел трябва да съществува един
познавателен фон, една основа на познанието. Ако първоначално Ви срещна обвит в един облак и не
успея да Ви разпозная,, то тъкмо този облак се явява като един факт и той трябва да бъде удостоен с
нашето внимание." Това също не ме задоволяваше. "И все пак никога ли не се е случвало да си
признаете: ето тук аз се заблудих!" Той се усмихна, замълча за миг и отвърна: "Да, що се отнася до
човека, наистина съм се заблуждавал понякога. Но при човека често се получава така, че самият
живот внася определени елементи в него, каквито преди това не са можели да бъдат предвидени."
Веднъж в хода на нашите разговори аз си позволих и учудено попитах: "В такъв случай защо не
кажете тези подробности на хората?" "Защото в човечеството днес все още липсват каквито и да е
възприемателни възможности за подобен род истини." Той произнесе думите спокойно, без
самомнение и трагична поза. Защото човечеството наистина трябваше да мине през дълъг път на
развитие, за да приеме тези истини свободно. Според твърдото ми убеждение, което в хода на
годините постоянно нарастваше, Рудолф Щайнер носеше в себе си един заряд от такова непосилно,
могъщо познание, че не се реши да довери нито думичка от него дори и на най-близките си ученици.
Изобщо той действуваше като възпитател, а не като пропагандатор. Друг път за него нямаше. Колко
много очакваше той от човечеството - без да брои ударите, кои то понасяше заради него - колко
милостиво откриваше само това, което епохата беше длъжна да приеме в този миг по силата на
необходимостта.
В края на тогавашната ми среща с д-р Щайнер, той отново попита: "Не искате ли тази вечер да
посетите една моя лекция пред Теософското общество?" За да улесни съгласието ми, той добави с
приятелски тон: "Ще се опитам да разкажа нещо от детството на Исус, което не се намира в
16
Евангелията." "Как, Вие се осмелявате на това?" - изтръпнах аз. Той отговори спокойно и със
сдържана сила: "Вярвате ли, че бих се осмелил, ако не трябваше, ако не бях длъжен да се
осмеля...Такава е волята на духовния свят: точно сега човечеството трябва да узнае нещо повече! По
някакъв начин вече е установено, че това дело е добро."
Същата вечер ще остане едно от паметните събития в моя живот, и то далеч извън неговите
земни очертания и мащаби. В тогавашната тясна и мрачна сграда на улица "Зулцбах", където се
помещаваше "Теософското общество", се бяха събрали над сто души. Михаил Бауер беше сплотил
около себе си доста привърженици, макар и "не твърде образовани" в университетския смисъл на
думата. Привличаха ги дълбоките му и интересни лекции. Освен тях присъствуваха членове от
Нюрнбергското "Общество", представители на нюрнбергския културен елит, както и неколцина
завършени антропософи от близо и далече, които често съпровождаха Рудолф Щайнер по време на
неговите лекции - ето пред тази аудитория в подобната на катакомба зала трябваше да се изправи
Рудолф Щайнер. И той застана пред нас, за да изнесе някои подробности от живота на малкия Исус.
Стоях на първия ред и можех да наблюдавам от близо лицето му. Неговият поглед се носеше над
слушателите, сякаш там, над главите им опипваше подвижни и вълнуващи сцени, за да ги
възпроизведе веднага - безкрайно буден и предпазлив - с една подкупваща нежност. По някога
добавяше: "Аз не зная съвсем точно дали тази последователност на събитията е вярна, но според мен
не щата са изглеждали точно така." Или: "Дори със цената на всички усилия името на тази местност
остава в сянка... но вероятно това има своя смисъл." Страхопочитанието, с което той говореше, не
съдържаше никаква принуда. Пред подвижния и напиращ духовен свят, той стоеше изправен в целия
си ръст. По лицето му нямаше и следа от лични чувства, от чувства, които да не са породени от този
напиращ духовен свят. Той разказваше как след храмовото изживяване на малкия Исус (описано в
Евангелието на Лука 2.41-51 и обяснено от Рудолф Щайнер - б.пр.), той,Исус, се завърнал в Назарет,
как през следващите години изживял цялото Божествено откровение на Стария Завет; но и как с
нарастваща болка разбирал, че тогава, в тогавашната епоха, това откровение не може вече да служи
никому. Непонятна и изобщо неподозирана от близките му, тази болка разкъсвала сърцето на Исус -
и тази болка превишавала всички други болки на човечеството, които съм виж дал досега в неговата
история. Обаче тъкмо в момента, когато тази болка започвала да действува навътре, когато сърцето
трябвало да я изживее съвсем само, тъкмо тогава, Исус успял да я облагороди по един приказен и
дълбок начин..."
Но аз не поставям задачата да преразказвам това, което Рудолф Щайнер вечери наред изнасяше
от т. нар. "Пето Евангелие" - Евангелието, което неизменно осветяваше духовното му полезрение:
там миналото откриваше своите тайни на пробуждащото се човешко съзнание. Преди всичко,
незабравими за мен са останали онези две очи, които ловяха за нас отблясъци от миналото, а заедно с
тях и контурите на бъдещето. Нашите погледи не можеха да се откъснат от тях нито за миг. А
неговият поглед излъчваше такава чистота и подкупваща истинност, такава сила и скромност, че
всеки се изправяше сякаш пред едно неповторимо човешко събитие. Той говореше, а разтопеното
злато заливаше черната влага на широко отворените очи. Внезапно ми хрумна, че винаги съм си
мислил: ако някога след смъртта си попадна в духовния свят, не бих пожелал нищо друго, освен
спокойно и бавно да разгледам Исусовия живот. А ситуациите и загадките на този живот аз винаги
съм искал да разреша с едно ясно и напълно будно съзнание. Отвън гърмеше неистовият грохот на
електрическата железница, а тук вътре един мъж уверено твърдеше, че изследва сцени и образи от
миналите епохи. "Къде се намираш?" - попитах се за кой ли път. Всяка непредубедена проверка
говореше, че тук става нещо не обичайно. Болна психика? При никакъв друг човек психичното
здраве не можеше да се прояви по-хармонично и пълно. Всякаква мисъл за душевна абнормност - а
като пастир на човешките души аз можех да я разпозная - би трябвало веднага да бъде отхвърлена
като невярна и престъпна. Морална чистота? - Но той просто живееше и дишаше в нея.
Безкористност? Нима един чист и недокоснат божествен дар можеше да изглежда по друг начин? Но
какво ставаше тогава тук? Дали не се откриваше едно неподозирано човешко величие? Или в
уречения час към човека се спускаше посланието от висшия свят? Едва ли хората от бъдещите
векове ще са в състояние да изживеят нашите радостни предчувствия: ето, материализмът е
надмогнат; ето, ражда се новият свят! Дори днес едно по-младо поколение е готово без никакви
доводи да срути нашия общ дом, нашия общ свят. В себе си бях убеден: или това е най-интересния
роман за Исус, който съм чувал досега, или пък - честно погледнато - въпреки някои трудни места, е
и най-правдоподобният. Трябва да съм само благодарен на съдбата, че можах да преживея тези
уроци, защото те пробудиха много нови мисли и насърчиха устрема ми към новия свят. Но в
17
известен смисъл, така да се каже, укрепвайки духовно, аз изгубих нишките на това, което ставаше
пред мен. Рудолф Щайнер слезе бавно от катедрата, дойде при мен и каза: "Всичко е добре, само не
зная как подействуваха тези неща върху Вас". Погледът, изпълнен с доброжелателство и приятелски
чувства, нахлуваше право в душата ми. След неимоверните му духовни усилия, тази скромност беше
толкова неочаквана, че аз едва смутолевих някакъв отговор: би трябвало първо да помисля върху
всичко и тогава да се произнеса. А в този миг аз трябваше да отговоря от името на цялото
човечество. Толкова се засрамих, че още същата нощ написах на Рудолф Щайнер дълго писмо: ако
би могъл, нека ми прости липсата на ясно и доблестно становище, но едно аз съм почувствувал
дълбоко - ако той е прав, всички ние сме изправени пред такъв необозрим духовен дар, че трябва да
коленичим пред Духа и да сме му благодарни до края на живота си.
През следващите години аз многократно молех д-р Щайнер да продължи тези разкази от
"Акашовата хроника". Пред себе си и цялото човечество обещавах, че тези образи от Исусовия
живот, извлечени от духовните съзерцания на Рудолф Щайнер, на всяка цена трябва да застанат
редом до Евангелията. Но по време на Световната война/Първата световна война – 1914 – 1918/ д-р
Щайнер се обърна към мен с думите: "Сега "астралният свят" или цялата духовна атмосфера около
Земята е прекалено тревожна, за да се правят подобни изследвания." След войната той добави
веднъж, че в този момент, за човечеството е по-важно да се занимава с по-други неща. Той видя
тежките стопански проблеми и изгради теорията си за стопанския живот. Той видя духовната нищета
на господствуващите тук материални възгледи и препоръча на учениците си да работят и утвърдят
на дело новите антропософски принципи. Той видя кризата на израстващата младеж и положи
основите на новото възпитателно изкуство. Той видя пълната безпомощност на тогавашната
медицина, особено по отношение на вътрешните и душевни заболявания, и я обогати с
духовнонаучни те импулси на истинското лечебно изкуство. Той видя религиозно-моралното
осакатяване и подкрепи залитащите и търсещи човеци. Изобщо, днес ние различаваме само
откъслечните фрагменти от онези величествени и озаряващи образи, в които Исусовият живот се
откри пред духовния взор на д-р Щайнер. Но пък какво ли друго заслужава едно поколение, комуто
липсваше усет за тези неща, и което обичаше да гледа отвратителните карикатури на големите
илюстровани вестници, представящи Рудолф Щайнер като "петия евангелист"? И нито един от
признатите религиозни дейци и авторитети не пожела дори да чуе за вълшебния дар от божествения
свят, който този човек смъкваше долу, за да го направи достояние на човека.
По-късно Рудолф Щайнер многократно ми е говорил за своите опитности от Акашовата
хроника по един най-човешки и подкупващ начин. Едва тогава можах да проумея цялата строгост, с
която той подлагаше на непрекъсната проверка своите собствени способности, както и резултатите
на своите изследвания. Той спомена например, че само изключителният шанс на съдбата му
помогнал да разбере истински историята на Възкресението - както е дадена в Библията - едва след
като се бил срещнал вече с това събитие по време на своите изследвания. В детските си години той
посещавал едно училище край австро-унгарската граница.
Баща му, като "свободолюбив дух", лекомислено пренебрегнал "религиозното обучение" на
детето. Тогава малкият Рудолф направил своята "проверка" и установил, че той предварително е
стигнал до всички събития след смъртта на Христос, именно по пътя на своето "духовно
изследване". Когато после разгърнал Библията, той видял, че евангелистките съобщения съвпадат до
най-малки подробности с онези образи от духовния свят, до които Щайнер се добирал с упорство и
медитации. Само че тези Евангелия, с които раз полагаме днес ние, именно поради липса на
разбиране, били вече проникнати от заразата на материализма. Тази материалистическа зараза
можем да установим навсякъде, но най-вече в местата, където са въз произведени Христовите думи
за неговото "второ идване". Понякога изглеждаше така, че преди да произнесе дори една дума върху
определени области от познанието и живота, Рудолф Щайнер сякаш прекарваше години наред над
своите изследвания. Понякога сякаш му липсваха отделни подробности, които той внимателно
"напипваше" в продължение на дълги месеци и години. Много често неговият изследователски плам
беше всъщност като една изгаряща молитва, отправена към духовния свят, и ние сме длъжни да
знаем, че на тази молитва духовният свят не винаги отговаряше. И мисля си: колко лесно е на
противниците да превърнат думите ми в едно "доказателство". Но аз предавам своите лични
изживявания и спомени, защото по този начин съвременниците най-лесно ще схванат естеството на
Щайнеровите "духовни изследвания". Истинският смисъл на неговите духовни откровения изобщо
не може да бъде разбран, ако така да се каже, вместо догматично приетия Нов Завет, издигнем
догматичния култ към "Акашовата хроника", още повече, че този духовен дар тогава беше достояние
18
на един единствен човек. Но и сега провидението се намеси, като позволи на човечеството да изпита
по един напълно непредубеден начин истините на духовния свят. А занапред се очаква, че то няма да
го отхвърли поради страх, самодоволство или предразсъдъци. Днешното човечество, обаче,
продължава да се брани от духовния свят с примитивните средства на отрицанието и равнодушието.
Вероятно то ще наследи за дълго или завинаги огромна част от Щайнерови те духовни изследвания,
вероятно ще бъдат открити и други познавателни средства - това не мога да знам. Но след като в
продължение на повече от 20 години слушах мненията и на ортодоксалните, и на либералните
протестантски теолози, вече бих могъл да се доверя на моята собствена оценка за това, доколко
сериозно следва да се приемат съобщенията на Рудолф Щайнер, които изобщо не принадлежаха на
нито едно теологично направление. "Такава е волята на духовния свят: точно сега човечеството
трябва да узнае нещо по вече! По някакъв начин вече е установено, че това дело е добро." И колкото
повече сравнявах празните и безпомощни теологични описания на Исусовия живот с описанията на
Рудолф Щайнер, толкова по-силно предусещах нещо от тази "воля на духовния свят". Обаче
теологията продължи да живее постарому, сякаш не беше се случило нищо.
Х.
Ако се спирам на интензивните си занимания с новата Духовна Наука, това е поради две
основни причини: благодарение на тях стигнах до определени духовни закони, но също и до важни
източници на грешки. Ето защо се надявам, че моя опит може да помогне на всеки друг човек. През
онези години веднъж сънувах, че питам д-р Щайнер: "Кои впрочем са били Вашите минали
инкарнации?" Той отговори: "Питагор и Менандър." Щом се пробудих впечатленията от съня не
бяха още затихнали. Дали този сън имаше някаква познавателна стойност? Питагор - да, това вече
можеше да доведе донякъде, и тази мисъл не ме напускаше с часове. Обаче Менандър - кой беше
той? Разтворих енциклопедията и намерих двама души с това име, единият - автор на комедии, а
другият - оратор. Макар и двамата да са живели близо до времето на Питагор, нямаше други
антропософски предпоставки, за да се свържат тези съдби в едно цяло. Възможно ли е нещата да
опираха до цар Милинда, който беше водил своите забележителни разговори с Буда?
Няколко седмици по-късно отново имах възможност да разговарям с д-р Щайнер и му разказах
всичко. Той поиска да узнае преди всичко подробности за епохата и аз му ги описах възможно най-
изчерпателно. "Моите предишни инкарнации нямат нищо общо с това - каза той. Обаче в същата
нощ аз интензивно се занимавах с Питагор и Менандър, и то далеч не само със силата на мисленето."
"А кой Менандър имате предвид?" - попитах аз и бях любопитен дали д-р Щайнер познава и двамата
души с това име, за което успях да се осведомя само от енциклопедията. "Става дума за оратора.
Точно тогава бях потънал в един езиков проблем и затова опитвах да се свържа с него."
Тази дребна случка може да ни наведе на различни мисли. За мен обаче същественото беше, че
в духов ните изживявания всъщност много лесно могат да се вмъкнат най-големи заблуждения и
грешки. Защо то в случая тук се откри едно общо духовно впечатление: Щайнер, Питагор,
Менандър. То възникна от моите безмълвни въпроси за миналите инкарнации. А тези въпроси на
свой ред се появиха от едно полуосъзнато любопитство, от определени интереси, за да се стигне
накрая до цялостното съзнателно изживяване. Когато по-късно допълнително размишлявах за това
мое изживяване, аз можех вече ясно да разграничавам съвършено различния духовен характер на
двете сфери: сферата на любопитните интереси и сферата на обективното; с други думи, можех да
вникна в разликата между истинската и фалшивата духовна опитност. Аз се добрах до усещането за
тези неща най-вече благодарение на Щайнеровите указания, че човек никога не стига до сигурни
впечатления от духовния свят, без да е минал покрай "Пазача на прага", без да е насочвал душевния
си взор навътре, така че да забележи раните, породени от неговите лични качества. По своето
същество двамата "Пазачи на прага" - които за повечето хора изглеждат като нещо странно - са не
друго, а двете големи християнски изживявания на покаянието и на вяра та, само че усилени до
краен предел.
Тук бих могъл да посоча и една друга опитност от областта на езикознанието. Веднъж сънувах,
че Рудолф Щайнер застана пред мен и каза настойчиво: "Кажете А!" Когато го запитах, стана ясно,
че по това време той е искал да превърна плахите си духовни опитности в нещо много по-реално.
"Тогава в духовния свят прозвучава буквата А" - обясни ми той. По това време все още не се
говореше за антропософска фонетика. И така, аз долових една реалност, но не можах да схвана
нейния смисъл. Колко важни знаци и послания пропускаме всъщност след като не разбираме езика,
на който ни говори истината! "Но защо в този сън изглеждахте рус?" - попитах аз. "Това Вие сте
взели от цвета на Вашата собствена коса. Силата все още не е достатъчна, за да се издигне до вярната
19
представа." Всички отговори се основаваха на знание и сигурност. Тук явно говореше един човек,
който всред тези опитности се чувствуваше в стихията си: друго обяснение не беше възможно.
Примерите са напълно достатъчно. Разбира се, тук не става дума за обикновени сънища и аз
бих, искал да разкажа нещо за едно по-късно събитие. Една нощ, седем години преди основаването
на Християнската Общност, сънувах, че се изкачвам по висок планински склон. Поемайки въздух,
съгледах от лява страна група хора. Те бяха привърженици на Йоханес Мюлер. Пътят минаваше
покрай тях и продължа ваше нататък. Изпитах симпатия към тези хора, но трябваше да продължа
изкачването. Горе на самия връх, виждам го и до днес пред себе си, се издигаше една църква с
устремен към небето покрив. Тя беше изградена от Рудолф Щайнер. Пътят не беше лек, но не беше и
труден. Забележително е все пак, как в този сън се отразяваха не само подробности от тогавашния ми
живот, които не бяха обхванати от моето будно съзнание, а и далечните перспективи на едно
бъдеще, за което аз не можех още да зная нищо.
ХІ.
Отново измина цяла година преди отново да се срещна с д-р Щайнер. Войната беше започнала
й всеки носеше своите задължения и грижи.
Особено скъп е останал в спомените ми разговора от началото на 1915 година в "Дойчен Хор",
Нюрнберг. Д-р Щайнер веднага започна да говори за войната. "Всъщност Вашите преценки за
световните събития напълно съвпадат с моите, това ме зарадва много" - каза той. "Но как стигнахте
до този извод?" - попитах неуверено аз. "Вашите изявления за войната не са ми известни." "Така е,
обаче Вие имате извънредно силна духовна възприемчивост за това, което става в действителност."
Аз не се задоволих с този отговор и продължих: "Д-р Щайнер, все пак много бих искал да зная,
поради какво не одобрявате моята позиция в сегашната война." Това беше първото и спонтанно
предизвикателство, отправено към една област от ежедневието. Моите дискусии с нюрнбергските
антропософи – така се наричаха те след окончателното им скъсване с "Теософското общество" - бяха
твърде далеч от д-р Щайнер и той едва ли знаеше нещо за тях. Д-р Щайнер веднага отвърна на
предизвикателството. "Не е добре да се обръщаме към хората и да им казваме: вие не трябва да
мразите Англия. Това не им помага, то само ги озадачава. Много по-добре е да кажем: Ако вие сте
истински германци, тогава е из общо немислимо да мразите Англия. Когато немецът воюва, той
мрази противниковата кауза, а не личностите, които подкрепят тази кауза." А всъщност това беше
болното място в тогавашната ми обществена дейност. Явно с проповядвания от мен пацифизъм, с
борбата срещу омразата, не можеше да се стигне далеч. Разбира се, аз не формулирах нещата точно
така и все пак далеч не успявах да увлека хората с онези истински и могъщи идеали, които
надхвърлят всякакви общочовешки чувства. Но това беше и болното място на всички духовни
водачи, след които крачеше немският народ по време на войната. Те не смогнаха да предадат на тази
мъчителна борба онова духовно съдържание, което би бликало неудържимо и мощно от най-добрите
сили на немския характер. Така постъпи в този исторически час и самият Фридрих Науман, когото
ние по-младите тъй много почитахме.
Постепенно започнах да разбирам усилията на Рудолф Щайнер по време на берлинските му
лекции от
първата година на войната. Присъединявайки се към великата история на немския дух, към
Гьоте и Шилер, Фихте и Хегел, той се стремеше да изпълни нашите сърца с постоянното съзнание за
една типично немска задача, с постоянното съзнание за немската духовна мисия на този свят. Тези
лекции наистина заслужаваха да бъдат издадени отделно. Въздействието им върху мен беше
огромно. Те можеха да изпълнят младото немско сърце с отдавна мечтаното и чисто вдъхновение, те
можеха да изковат онова нравствено постоянство, от което един ден неизбежно ще се роди
истинската немска сила. Дори и днес от тези лекции не може да бъде отнето нищо. Благородният им
огън остана един от най-скъпите дарове на Рудолф Щайнер. И чак сега мнозина разбраха как е
поставена Германия всред останалите народи, как се открива и какво иска висшата воля.
Неспокойният мъждукащ пламък на национализма прерасна в свещен огън, разпръскващ светлина,
но също и уханието на жертвата. Само че немецът се вслушваше в Чембърлейн, вслушваше се в
Трауб и изобщо не поглеждаше към Рудолф Щайнер. Ето защо с особен копнеж си мислех за
времето, когато идеите на Рудолф Щайнер биха се превърнали в градивните камъни на един голям
"урок по родолюбие", от какъвто воюващият немски народ наистина имаше нужда. Нито веднъж не
чух дори и дума от Рудолф Щайнер, с която да игнорира този немски народ. Неговата любов към
Германия остана непроменена - никакво заслепение, никакъв фанатизъм, нито следа от лично
чувство на досада, на яд. Обаче противниците скалъпиха обвинението, че Рудолф Щайнер бил
20
главният виновник за поражението при Марна и изобщо за загубата на войната. Никой не искаше и
да знае, че началникът на генералния щаб фон Молтке все още не беше член на Антропософското
общество; от Щайнер беше чул една или две лекции, а по време на похода към Кобленц бе имал с
него кратък делничен разговор, който изобщо не докосна военното положение: това е всичко. Чий
дух би водил Германия по-добре: духът, способен на такива обвинения, или духът заложен в
лекциите на д-р Щайнер? - идващите поколения ще кажат своята решаваща дума.
Една друга тема от,тогавашните ни разговори беше отношението на д-р Щайнер към
официалната наука на епохата. Веднага след срещата ми с Рудолф Щайнер в мен заговори едно
непознато дотогава чувство на отговорност. Сполетян от щастието и бремето на "феномена Рудолф
Щайнер", аз се чувствувах длъжен да го открия пред онези хора, на които беше поверена критичната
проверка на истината. През живота си бях общувал с доста университетски професори. След като
размислих добре, спрях се на Освалд Кюлпе. С него ме свързваха най-близки и сърдечни отношения.
В тогавашна Германия едва ли имаше университетски професор с по-добра философска подготовка,
с такъв открит, безукорен и чист характер. Човешките качества на Кюлпе оставяха незабравимо
впечатление. Още преди това бях попитал Рудолф Щайнер дали някога е склонен да се срещне с
Кюлпе и да разговаря с него. Разбира се, аз не си представях някакъв психологически експеримент в
обичайния смисъл на думата. По-скоро настоявах на един определен опит: възможно ли е изобщо
един непредубеден и честен представител на съвременната наука да застане пред необикновените
способности на Рудолф Щайнер и в непринуден разговор да провери - няма ли всъщност такива
методи, които да са в състояние да убедят науката, без никакви компромиси от нейна страна, но и без
да се накърнява своеобразието на "феномена Щайнер". В мен живееше твърдото убеждение: Рудолф
Щайнер не бива да умре преди да е направен този опит. Едно достойно противопоставяне между
днешната наука и новопораждащите се човешки способности - това можеше да бъде от огромно
значение за цялото човечество. От страна на Рудолф Щайнер не срещнах никаква съпротива. Той
само посочи: "Имайте предвид обаче, че от тук нататък нещата са твърде комплицирани. Мислите на
един благочестив човек например изглеждат си ни, обаче цялата загриженост на един банкер за
неговите пари също се показва в син цвят". "В какво се състои тогава разликата?" - попитах аз. "В
цялостната конфигурация." От тези думи аз подразбрах, че Рудолф Щайнер е готов дори за
експеримент. Разбира се, това не означаваше, че един случаен учен ще подло жи Рудолф Щайнер на
"проверка" в своя институт или пък, че ще започне да го третира като потенциален престъпник.
Нещата трябваше да протекат по такъв начин, че един открит и смел дух като Кюлпе да формулира
свободно своите въпроси и да провери дали между науката и "феномена Щайнер" не съществуват
определени допирни точки.
Тогава, в Нюрнберг, Рудолф Щайнер още веднъж потвърди своята готовност да дойде с мен
при Кюлпе. Той каза: "В отговор на молбата Ви, аз отново прегледах съчинението на Кюлпе
"Въведение във философи ята": и все пак не ми се вярва, че в своя "реализъм" към нещата, този
човек е наистина толкова отворен и възприемчив към тях. В аурата има нещо смътно, нещо бледо...
Аз допълнително ще ви съобщя кога ще бъда отново в Мюнхен. Тогава ще направим и срещата."
След тези думи веднага се отправих към Кюлпе, който по това време беше професор по философия в
Мюнхенския университет, разказах му за своето познанство с д-р Щайнер и му предоставих най-
важните Щайнерови книги като го помолих - заради науката и заради Антропософията - да се
включи в общото начинание. Кюлпе отговори любезно: "Ако не бях чул всичко това лично от Вас,
щях да съм напълно спокоен. Обаче сега, позволете ми да прегледам първо книги те."
Приблизително половин година по-късно пристигна писмо от д-р Щайнер - сега бил в Мюнхен и
готов за уговорената среща. Междувременно Кюлпе заяви, че тези книги не са за повърхностно
занимание и че изискват много задълбочено проучване. Налагало се да прекъсне цялата си друга
работа. И все пак той не можел да го направи - едва ли Антропософията криела толкова важни тайни.
Не ми оставаше нищо друго, освен да откажа на д-р Щайнер. В този случай, разбира се, той нямаше
никаква вина.
Изобщо отношението на официалната наука изглежда нещо твърде странно. Хората пишат
обемисти книги за мистиците на древността. Пътуват за Индия и разпитват за йогите искат да се учат
от тях. Обаче те не видяха, че в самия център на европейския културен свят израсна нещо много по-
велико; нещо, което би могло да освети и древните мистици, и далечните йога по един прекрасен и
нов начин. Хората упорито се взират в микроскопа и в телескопа. Те изследват всеки бръмбар и
всяка комета. Но те остават безучастни към най-забележителния човешки феномен, към самия човек.
В живота на Рудолф Щайнер никога не се случи така, че един представител на официалната наука да
21
дойде и каже: "Вие сте написали нещо прекрасно, бих ли могъл да Ви попитам...?" Не, хората не
поглеждаха сериозно на неговите книги. Те не искаха да се отвличат от своите привични занимания
и да се компрометират с неизвестни и "съмнителни" неща. Те най-вече очакваха, че Рудолф Щайнер
е длъжен сам да се легитимира и да помоли за официално признание. Но предложението да се
изпитат и проверят съобщенията на Рудолф Щайнер беше вече отдавна на правено в самите книги на
този човек. Ако те не отговаряха на проверката, всяка по-нататъшна крачка би била недостойна.
Така че за науката не оставаше друго, освен да се занимава с ясновидката от Кьонигсберг или
пък с бързописеца от Нюрнберг. Обаче с такъв подход се стигаше само до несъзнаваните и тъмни
области на душата. При Рудолф Щайнер не можеше да става и дума за трансови състояния. Той
потапяше погледа си в едно ясно и свободно свръхсъзнание, а не в едно съноподобно и тъмно
подсъзнание. Ясната дневна светлина беше нещо съвсем различно от зловещите сенки на нощта. Тук
впрочем аз искам да отбележа, че според мен д-р Щайнер мина през етапите на едно несъмнено
развитие. В по-ранните години ми се струваше, че в разговор с хората, той заставаше по такъв начин,
сякаш да пощади очите си от една напираща и прекалено силна светлина. Когато стигаше до
определена духовна опитност, ясно можеше да се наблюдава неговото "превключване", което често
беше свързано с едно отпускане и натежаване на погледа. В подобни случаи си спомнях, че в
книгите си той често подчертаваше - имаме ли пред себе си един човек, ние трябва да се освободим
от внушенията на неговото физическо тяло, за да стигнем до "по-висшите му съставни части". С
напредването на годините, тези състояния ставаха все по-незабележими и накрая изчезнаха напълно.
Той прекрачваше съвсем естествено и леко в по-висшето съзнание; царството над сетивните
възприятия и царството на духовните опитности съществуваха едно до друго без да си пречат. В
първите години на нашето запознанство, често можех да забележа, че започвайки даден разговор, на
Рудолф Щайнер не се отдаваше съвсем лесно да намира подходящата дума. Явно за прехода от
духовния към физическия свят му бяха нужни няколко секунди, през време на които той започваше
да търси точната дума, засичаше и допускаше известни грешки. Но за един много кратък срок този
недостатък беше преодолян и в по-късните години можеше да се наблюдава изключително рядко. По
време на ранните му лекции, макар и само за секунди, човек оставаше с впечатлението: ето, сега той
е ангажиран с някакво невидимо за мен, свръхсетивно явление, което е настъпило току-що. Тогава
говорът му ставаше по-бавен и колеблив, оставяше изречението да се завърши като от само себе си.
В по-късните години неговият самоконтрол нарасна много: докато говореше логично и гладко, само
изуменият му поглед светкавично откривайте как високо над думите се разиграват невидими и
поразяващи духовни събития. Когато размишлявах за неговото развитие - според както си го
представях от моите наблюдения - то ми изглеждаше толкова стремително, че изпитвах срам за
всички нас. Да, човечеството имаше право да се запознае с тези наблюдения. И според мен те бяха
достоверни само ако съвпадаха с наблюденията на другите. А наблюденията съвпадаха, напълно
съвпадаха.
Наскоро след това неочаквано рано почина Кюлпе. Тогава в един интимен разговор Рудолф
Щайнер ми довери, че той никога не бил виждал друг човек така мощно да отхвърля след смъртта си
своя предишен начин на мислене. Изобщо отказът на Кюлпе не се отрази ни най-малко върху
симпатията, с която Щайнер проследяваше неговата следсмъртна съдба.
Спомням си и един трети разговор от началото на 1915 година. Медитирайки върху Христовите
думи, аз изпитах силното им въздействие върху моето тяло. Сякаш тези думи постоянно напомняха:
ако искаме наистина да живеем в теб, ние трябва първо да те изградим отново! Така зад физическото
тяло аз осъзнах - сякаш то беше неговият духовен "архитект" - и едно друго, духовно тяло. По това
духовно тяло отчитах много лесно промените, които ставаха с мен. Медитациите върху Христовите
думи можеха да се усилват до степента на непосредствени телесни усещания, до степента на парещи
болки. Но следващото изживяване, което идваше непосредствено след тях, беше от такова естество,
че ме озаряваше с могъщото съзнание за Изцелението, което беше в същото време и първичното
състояние на здраве, присъщо на истинския, цялостния човек. Кой знае защо тези опитности ме
наведоха на мисълта, че от медитациите върху Христовите думи е всъщност невъзможно да се
стигне до външния изглед на Христос. За да разбере, че Христос е бил нещо друго и нещо повече от
човешко тяло, човек би трябвало първо да се замисли за своя та собствена телесна организация и
най-вече за границите на своето физическо тяло. И точно Христовите думи можеха да упътят човека
- малко или много - как трябва да изглежда неговото тяло, в което те биха могли да живеят по един
истински начин. Аз бях убеден, че може да се медитира и върху думите на друг велик човек, макар и
тези медитации да биха имали по-слаби въздействия и последици.
22
 Когато отново срещнах Рудолф Щайнер, аз не му споменах нищо за моите размишления и
направо попитах: "Впрочем как мислите, д-р Щайнер, възможно ли е с помощта на една истинска
медитация върху Христовите думи да се каже нещо за това как е изглеждал Христос?" "А как
мислите че е изглеждал той?" – спокойно прозвуча насрещният въпрос. Рудолф Щайнер поде моите
неуверени думи и мога само да кажа, че им придаде необикновената яснота на едно точно и
вълнуващо описание. Това беше същото описание, кое то по-късно той даде и в своите лекции: едно
чело, с което Христос не прилича на нито един модерен мислител, но едно чело, в което е стаено
дълбокото учудване пред великите тайни на Битието; две очи, които не се спират с питащо
любопитство върху човека, а направо изгарят в огъня на саможертвата; една уста, която, виждайки я
за първи път, имах впечатлението, сякаш този човек никога не е ял с нея, а само е поемал
божествените истини от духовния свят." Учуден запитах: "Добре, но след като Вие знаете как е
изглеждал Христос, не трябва ли да опишете този Христов образ на цялото човечество?" "Разбира се
- отговори д-р Щайнер - за тази цел аз помолих един художник да пресъздаде в Дорнах Христовия
образ според моите указания." В този миг вече бях решил: следващото свободно време ще прекарам
в Дорнах, за да се оставя под въздействията на този Христов образ. Все още не ми минаваше И през
ума да влизам в Антропософс кото Общество. Самият Рудолф Щайнер никога не загатваше за това, а
ми предоставяше пълната свобода на негов гост и приятел. Обаче той несъмнено знаеше, че
мотивите които ме задържат, бяха твърде съществени.
ХІІ.
През лятото на 1915 година, когато оръдейната канонада над Елзас беше утихнала и
прожекторите само опипваха нощното небе и близките местности, аз стоях пред статуята на Христос
в Дорнах. Първоначално това беше един пластелинов бюст на Христос, моделиран от самия Рудолф
Щайнер. След мълчаливото му кимване, художничката ми позволяваше да влизам по всяко време в
ателието и тихо да заставам пред фигурата на Христос. Възползувайки се от това разрешение и
надявайки се, че не преча, аз свикнах да съм постоянно там. Пред тази Христова фигура, в мен
започнаха да оживяват самите Евангелия. Сравнявах ту образа с Евангелията, ту Евангелията с
образа. Съвсем естествено възникнаха и някои реплики, които си разменяхме с д-р Щайнер във
връзка с това изображение на Христос. "И все пак, д-р Щайнер, характерът на лицето съвсем не е
семитски" - казах аз. "Да - гласеше отговорът - устата и брадичката са семитски, а горната част на
лицето - арийска... Може и да е вярно твърдението на Чембърлейн и някои други, че в Христос има
нещо арийско... Впрочем у него са застъпени и двата елемента." В лекциите си д-р Щайнер
изтъкваше, че в далечното минало са се обособили две направления на човечеството. Едно -
представено от арийските народи, търсело откровенията на божествения свят преди всичко в сферата
на външния, физически план; и друго - представено от южните семитски народи, което търсело
божествените откровения вътре, в душата. Тези две направления накрая се обединили в
християнството. И всичко това беше видимо сега в главата на тази Христова фигура."Аз се вживях
задълго в нейния израз, д-р Щайнер, и си мисля, че така е изглеждал също и евангелският Христос.
Само едно забелязах, че липсва: изразът на доброта." "Имате право - отвърна д-р Щайнер - стремях
се да обхвана Христос не изобщо, а в мига на Изкушението. Обаче в една пластика добротата не
може да се изобрази, тъй като липсват очите. Затова се опитах да вложа доброта та в жеста на
вдигнатата лява ръка. Ако съм успял, тази доброта трябва да действува така, че под нейно
впечатление Луцифер доброволно да се хвърли в бездната..." И после Рудолф Щайнер разказа колко
сили му струвало да признае пред себе си, че дори Микеланджеловият Христос също бил носител на
луциферови черти и че на духовната действителност би трябвало да съответствува един съвсем нов
образ на Христос.
В тези дни една гротескна случка ми помогна да видя д-р Щайнер от съвсем друга страна. Едва
сутрин в Дорнах пристигна известен швейцарски теолог. Той се интересуваше и от антропософия, а
освен това желаеше да разговаря с д-р Щайнер. "Той ще дойде с нас в ателието; там бих искал да му
покажа и фигурата на Христос." Когато д-р Щайнер ни прие и свали бялото покривало от
пластиката, новият гост за миг онемя. После се овладя и рече с достойнство: "Да, според мен тук има
голяма прилика с немския кронпринц." "По дяволите!" - помислих си аз и веднага се обърнах, за да
видя реакцията на д-р Щайнер. С една снизходителна и добра усмивка, той промълви: "Нима!
Наистина ли? И как уловихте тази прилика?" Любезно и спокойно разговорът бързо стигна до своя
логичен край. В подобни случаи, когато според него разговорът ставаше безнадежден, д-р Щайнер
съумяваше да се скрие като под шапка-невидимка. Тогава, макар и външно любезен, той издигаше
непреодолима бариера, през която не можеше да проникне никой. Вероятно теологът беше повярвал,
23
че сравнението му ще поласкае нас, немците. Аз никога не споменах на д-р Щайнер нито дума за
тази случка, но и той никога не попита за този теолог.
Да се взира човек така обективно в духовния лик на Христос, да се взира в него заедно с
Рудолф Щайнер – това беше необикновено и вълнуващо. Трябваше само да се преодолее
първоначалната резервираност към статуята на Христос. И после ставаше все по-ясно, че Христос не
би могъл да изглежда по друг начин. В своята възвишена чистота този Христов образ далеч
превъзхождаше всички други изображения. Внезапно ми хрумна: "Да, колко често съм мечтал да
знам как е изглеждал Христос! Това би било едно страшно усилване на неговото слово. И защо
всъщност то да е невъзможно?" Ето едно желание, което Ангелите чуха. След моите продължителни
и трудни медитации върху Христовите думи, тази статуя в Дорнах ми изглеждаше като божествена
отплата за всички мои усилия. И аз продължавах да си мисля за съвременната епоха: Нима е
случайно, че този Христов образ се появи тъкмо сега? Нима с него не се сбъдна и едно мое желание?
Нима в този образ не е вложен и копнежът на една епоха, която иска да се издигне над външното и
повърхностно знание? Нима тук в Дорнах човечеството не прави своя опит да преодолее
материалния свят? Не започва ли тук неговият опасен полет към Духа? Не звучи ли тук заветното
обещание: "И аз отново ще дойда, за да остана и живея при вас!" Тук, сред Христовата статуя в
Дорнах, моят дългогодишен молитвен труд получи най-после онази помощ, която занапред
Антропософията щеше да представлява в продължение на целия ми живот.
Разбира се, в Дорнах разговорите ми с д-р Щайнер засягаха съвсем други теми и преди всичко
войната. "Може ли всъщност да се предвиди как ще завърши тази ужасна война?" - питах аз. "Да -
отговаряше той – обаче би трябвало да се замислим върху всичките й последици... В тези неща не
може да се прониква по окултен път само за да се включи окултното знание в това, което става." И
той изваждаше лист хартия, за да очертае театъра на военните действия. Белгия и бреговете на
северна Франция отбелязваше като сфери на английско влияние; същото се отнасяше за източното
Средиземноморие и Босфора. "Те се бият за Русия - казват военните - само че това е илюзия, Майя."
Германия беше смалена откъм Изток и откъм Лотарингия и Елзас. Приблизително така изглеждаше
и картата на Европа след войната. Само че Германия и Австрия бяха обединени. "Аз бих могъл да
покажа тази карта в Англия още през началото на 90-те години... А вероятно и още по-рано... Така
става, щом се върви по волята на враговете на Германия."
Все пак аз имах впечатлението, че д-р Щайнер очаква за Германия един по-добър изход от
войната. След като тя свърши, веднъж той ми каза: "Да, съвсем не трябваше да се стигне дотук.
Обаче в това, което е станало, винаги лежи сянката на необходимостта." Половин година след
нашата среща в Дорнах, през март 1916 година попитах д-р Щайнер за всичките предсказания, които
се носеха около нас. Чистачката на един генерал в Мюнхен "виждала" мира през април или май.
"Тези хора забелязват нещо - каза д-р Щайнер - и в следващите месеци духовните факти наистина
застават по такъв начин, че мирът може да изглежда твърде близо. Обаче те, тези хора, изобщо не
отчитат обратните въздействия на духовните факти; така че техните предсказания не се сбъдват..."
Естествено, в Дорнах ние разговаряхме и на съвсем лични теми. Веднъж той направи едно
изумително точно разкритие, засягащо самия мен. Под впечатлението на мига аз възкликнах:
"Направо възхитително е, че Вие отгатнахте това!" Но веднага осъзнах, че в случая ме интересува и
нещо друго: как ще реагира д-р Щайнер на тези думи. "Възхитително? - отвърна той с любезен, но
недвусмислен укор - далеч не трябва да се изразявате така. Нещата просто се откриват или пък не се
откриват... Днес е необходимо нещо съвсем друго... И самото християнство има нужда от него...
Милост, да, милост!"
Душевната сила, която ме облъхна от тези прости думи, беше толкова прекрасна, толкова
спокойна и сигурна, толкова човешка... Въпреки цялата си изключителност, Рудолф Щайнер често
можеше да ни изненада с чисто човешките измерения на своята личност. После той добави: "Ако
човек се вгледа по-дълбоко в се бе си, той открива неща, за които просто не е в състояние да говори."
Изразът, с който изговори последните думи, беше израз на един истински осведомен човек. Нито
следа от сантименталност, упрек или пък самодоволство. "Така изглежда човека, застанал пред
Бога!" - си помислих тогава. Така той - човекът, отправя ясен и разбиращ поглед към себе си. В
подобни сцени са загатнати и върховете, до които се издигна протестантството: себепознанието и
милостта. Но в случая тук пулсирате основното настроение на един пронизан от откровения човешки
живот. Рудолф Щайнер обсъждаше тези неща не за да се понрави на протестантския теолог
Рителмайер. По-скоро те принадлежаха към най-първичните факти на неговото себесъзнание: той
чувствуваше своята мисия като служба пред християнството и той носеше тази трудна мисия като
24
една висша милост. Но дълбокият свян на Рудолф Щайнер изобщо не му позволяваше да говори за
тези неща.
"Д-р Щайнер - попитах го веднъж - наистина ли мислите винаги така за Христос, дори и в
нашата епоха на научноизследователски подем?" Вместо отговор, той каза: "Спомням си, че на 20-
годишна възраст в един разговор аз се изразих за Христос по същия начин. Впрочем това време
изтече. Но аз трябваше да мина през тези етапи... Те бяха една кармична необходимост." "Добре, а
как стана така, че Вие запазихте пълно мълчание за Вашите окултни опитности чак до 40-годишната
си възраст?" "Най-напред аз трябваше да завоювам известни позиции в света. За моите сегашни
книги някой може да каже: но това са приказки на уморазстроен човек! Обаче моите ранни книги
бяха вече написани и те не могат да бъдат така лесно отхвърлени. Преди да започна да говоря за
нещата, аз трябваше да си ги изясня вътрешно, да ги формулирам в себе си. А това не беше толкова
леко. И после - признавам го открито - необходима е смелост, за да се изнесат тези неща пред хората.
Аз трябваше да намеря тази смелост." "А вярвате ли, че Антропософията може да тласне напред
нашата култура? Вярвате ли, че самата тя може да се превърне в една нова култура?" Той ме
погледна с неочаквана сериозност. "Ако човечеството не приеме това, което му предлагам сега, то
ще трябва да чака още стотици години." Сякаш дълбоко вълнение се надигна в душата му. Не тъга,
не мъка, а сякаш грохота на Последния съд. Повече той не продума. Не бях виждал, нито
предполагах, че една човешка душа може да изпита такова дълбоко вълнение, да засияе в такъв
продължителен и безмълвен трепет.
ХІІІ.
През зимата на 1915-1916 година от Берлин поискаха да узнаят дали съм готов да заема
пасторската служба при "Нойе Кирхе". Аз изтръпнах. Какво да отговоря? Нима през последните
години аз не станах съвсем друг човек! Нима те не знаят, че се приближих до антропософското
движение; и ако от амвона не възнамерявах да проповядвам Антропософия, а както можеше да се
очаква от пасторската ми служба – християнство, тогава би трябвало да си запазя поне свободата да
съм близо до Антропософията или пък дори да стана член на Антропософското Общество. Струваше
ми се забележително, че точно по това време в Берлин един антропософски ориентиран пастор ще
застане уверено на своя амвон. Но те могат да са и на друго мнение; затова трябваше да им кажа как
стоят нещата. Накратко, моят отговор гласеше: идвам такъв, какъвто съм. А как ли щяха да ме
приемат хората? Ако по-късно те намерят, че предишният Рителмайер им е до падал, а новият ги
озадачава, те едва ли щяха да узнаят, че макар и несъзнателно от 1912 година сами бяха навлезли в
зоната на Антропософията. И то не в нейните подробности, а в нарастващата вътрешна сила и в
онази вътрешна сигурност, с която тя говори за висшия свят и за новото отношение към Христос.
И сега, най-после пред мен застана непосредственият и важен въпрос дали трябва да вляза в
Антропософското Общество. Защото беше повече от сигурно: ако вляза не сега, а по-късно,
поведението ми щеше да изглежда като отстъпничество пред избирателите и Обществото. Ако
самото присъединяване би довело до каквито и да е догматични ограничения, свързани с едни или
други духовнонаучни постановки, тогава аз не бих могъл да бъда вътре в Обществото. Дори и в
църквата бях хвърлил вече достатъчно сили в борбата си срещу догматизма. Обаче новата програма
на Антропософското Общество от Коледата на 1923 година ясно щеше да подскаже какво означава
"влизането" най-вече да се признае правото и неоспоримата важност на всяко духовнонаучно
изследване, както и лично присъединяване към това, което трябва да се върши според основната
идея на Рудолф Щайнер. Изискваше се не одобрение и признаване, а сериозна работа и доразвиване
на духовнонаучните истини. Но за мен безрезервното приемане на Рудолф Щайнер ми изглеждаше
просто като един дълг пред истината и благочестието, като една отговорна задача пред яростното
отхвърляне, с което го посрещна човечеството.
ХІV.
Така че сега имах непосредствен повод критично да преосмисля цялото си отношение към
Антропософията и да изляза, поне пред себе си, с едно твърдо и окончателно решение. Какво се
криеше впрочем зад нея: тежките изисквания на една нова духовност или пък зловещите отблясъци
на едно грандиозно безумие? Да, в това беше въпросът! Лично аз чувствувах задължението да
преценя справедливо и точно човека, който стоеше в основата на всичко. Убеден съм, че не
пропуснах нито една от предоставените ми възможности, за да изградя преценката си за човека
Рудолф Щайнер. Животът благоволи да ме срещне с не малко забележите лни хора, а като пастор и с
цяла галерия от човешки съдби и характери. Така че в мен съществуваха необходимите условия за
добронамерено и точно вникване в психологическия портрет на всеки един човек. Според мен, ако
25
склонността към фантазьорство и самоизмама се разгръщаше в областта на свръхсетивно то, тя
неизбежно трябваше да се прояви също и в обикновеното човешко общуване. В противен случай би
хме били изправени пред една изключителна раздвоеност на съзнанието, която понякога може да се
наблюдава при определени психически заболявания или пък направо пред някакво сатанинско
мошеничество.
И затова колко голямо беше удивлението ми, когато виждах с каква сигурност Рудолф Щайнер
се справя с изискванията на живота, както и с най-малките подробности на ежедневието. Неговата
способност да вниква в човека беше просто смайваща. Той не се лъжеше в преценката си, освен в
малкото случаи, когато от някого очакваше повече, отколкото този впоследствие постигаше. Д-р
Щайнер винаги се обръщаше към най-добрата част на човека. Той се стремеше да възлага най-висши
задачи, но не винаги намираше подходящите изпълнители. Тъй като се целеше в най-доброто и се
надяваше на най-доброто, вероятно сполуките му бяха твърде малко. Разбира се, тук нямаше грешка
от страна на д-р Щайнер, а просто недоразвитие и слабост от страна на другите. В едно бях сигурен:
ако в този човек имаше високомерие и стремеж към власт, невъзможно беше те да останат скрити в
хода на ежедневните разговори. Колко често ми се случваше да изтрезнея от суетните думи на този
или онзи самовлюбен пророк. У д-р Щайнер нямаше нито следа от всичко това. Напълно съзнавам,
че с подобни изказвания днес бих предизвикал само обвинения - ето още един заслепен, ето още
една хвалебствена реч! Но истината е тази, че ако човек действително е разбрал Рудолф Щайнер, той
започва да гледа по съвършено друг начин на човешките качества и добродетели. Макар и д-р
Щайнер да копнееше за човешка близост и човешко разбиране, той не се откриваше лесно, той
никога не даваше пълни обяснения. Човек трябваше да го търси упорито, смело и всеотдайно.
Например, човек започваше да гледа по нов начин дори на "истината". След като виждаше с
каква прецизна точност отговаря д-р Щайнер, каква убедителност цари в неговите думи и тон, с
каква доброта се обръща към обикновените хора, без никаква "дипломация" и "любезност", след
всичко това човек просто си изграждаше нови понятия за истината. Никакви комерчески
съображения не можеха да му попречат и той изнасяше "голата истина", въпреки неудобствата и
евентуалните последици. Хора с авторитет и влияние, които можеха да му бъдат полезни в живота,
напразно очакваха признаци на особено внимание от негова страна. Когато веднъж с учудване видях
как д-р Щайнер остави да си замине един влиятелен и несъмнено нужен за делото гост, той се обърна
към мен енергично и кратко: "Аз не искам да примамвам и ловя хора."
Възхищението на жените е в състояние да поквари почти всеки оратор и тогава той лесно
изпада във фалшив тон, еуфория и многословие. Ето защо отношението на Рудолф Щайнер към
неговите почитате ли беше достойно за удивление. Това отношение беше образец на чистота.
Впрочем д-р Щайнер не се стремеше да руши възхищението на своите слушатели и привърженици.
Той добре знаеше, че от него може да израсне нещо много по-голямо, нещо по-висше. Естествено, д-
р Щайнер беше далеч от всякакви язвителни остроти. Излишно е да припомням, че в лекциите и
разговорите си той не се поддаваше на никакви емоционални въздействия. Той предпочиташе да е
заобиколен с привърженици, а не с фантазьори и мечтатели.
Аз бих могъл да говоря още много в същия дух, макар че едни просто нямат нужда от това, а
други не биха го понесли. Тук е достатъчно да потвърдя, че непосредственото впечатление от
Рудолф Щайнер беше такова, че доверието в неговото дело нарастваше толкова повече, колкото по-
отблизо го познаваше човек. В много отношения той ми беше чужд, един човек от съвсем друг вид.
Но точно по тази причина, аз се чувствувах напълно свободен и сигурен в своята преценка.
Човек можеше да си изясни нещата с Антропософията не само от личностовите особености на
Рудолф Щайнер и от доверието си към него, а и от ясновидските способности на д-р Щайнер,
проявени в съвсем конкретни случаи. Разбира се, не беше никак лесно човешката деликатност и
чувството за дълг да се свържат с жаждата за познание. Обаче д-р Щайнер напълно одобряваше моя
маниер на действие и нито веднъж не ми загатна, дори и без думи, че върша нещо нередно.
Естествено, в тази област се налага да бъдем внимателни и сдържани. Но това, което преживях край
д-р Щайнер през последните години, изключва всякакво съмнение в неговите необикновени
способности. Тук не се издига в култ непогрешимостта на Рудолф Щайнер, нито пък се издигат
пречки за постоянната проверка на новото знание от страна на идващите поколения; по-скоро става
дума за съвсем друго отношение към духовнонаучните истини още в началния миг на тяхното
овладяване. Макар че нарастващото доверие към ясновидките способности на д-р Щайнер се
градеше на съвсем незначителни случки.

26
 Една друга трудност, свързана с Антропософията, и то може би най-голямата, се състоеше в
това, че аз исках да напредвам напълно сам, мислех че мога и сам да стигна до нейните
непосредствени плодове. Пред антропософското движение винаги е бил отправян упрекът:
"Всъщност вие разполагате само с един човек, само с един свидетел, който е видял всичко това. Ами
ако всичко е само фантазии? Покажете ни повече ясновидци, чиито опитности съвпадат, и тогава ще
говорим по-нататък!" В този упрек има известна логика, както и стремеж да се изпитват фактите.
Действително изнасяните от Антропософията истини бяха достояние на един единствен човек. От
хората, които познавах, нито един не можеше да застане редом с д-р Щайнер. Но нима в световната
история е нещо необичайно, ако един индивид изпревари всички останали? Не стояха ли така нещата
с Аристотел? А Августин? Гьоте? Срещу един велик човек не може да се отправи упрека, че е сам, че
е единствен; това изобщо не е никакво опровержение. И фактът, че никой не заяви: "Ето, аз видях
същото, за което говори и Рудолф Щайнер!" - е едно чудесно доказателство, че в Антропософията
няма място за никаква сугестия.
Обаче съществуват и такива антропософи, които могат да потвърдят съобщенията на Рудолф
Щайнер от свои те лични опитности. Към тези антропософи спадам и самият аз. В лекциите си
Рудолф Щайнер засегна изключително много области. И навсякъде той срещна хора, които бяха
почти готови да приемат неговите идеи и да израстват в своето лично познание. А всяка крачка в
личното познание прави човека свободен. Ето в тази свобода стоях аз и гледах към Рудолф Щайнер.
И кой друг можеше да разкаже как се развиват нещата по-нататък, кой друг можеше да говори за
небесните йерархии, за имагинацията, инспирацията, интуицията? Във всеки случай не и
официалната наука. Тя нямаше дори и предчувствие за всичко това. Ако нещо можеше да се научи
от Индия, то идваше или от филолозите, които нямаха никакъв опит в тези области, или от
теософите, на които не можеше да се разчита. Така че оставаше само Рудолф Щайнер. Всяко от
неговите съобщения можеше да бъде отнесено към личното познание на човека и да бъде подложено
там на най-строга проверка. Не по-малка трудност в овладяването на Антропософията аз срещнах в
стремежа си да разгранича нейните непосредствени въздействия върху моя живот. Макар и по един
хипотетичен начин, винаги се опитвах да живея с убеждението, че Антропософията е права. По този
начин аз се издигах над сферата на абстрактното и се приближавах до истинските области на живия
Дух. Ставаше въпрос да усвоя нещо, което трябва, нещо което е в реда на нещата. И ето че сега, в
този случай, здравите и благотворни въздействия на Антропософията се потвърждаваха без никакви
спънки и съмнения. За пръв път ме сполиташе ликуващото чувство, че Природа и Дух са вплетени в
едно божествено цяло. Усещах се "здрав" по един небивал и прекрасен начин. Едва сега видях цялата
нищета на втвърдения бездуховен материализъм, който се опитваше да завладее корени те на самото
християнство. Поисках да стана "човек" в новия и истински смисъл на думата. Защото човек живее
истински само като поданик на двата свята. Само ако той има великия свръхсетивен свят над себе си
и импулса на произтичащите "отгоре" задачи, само тогава човек се изпълва с истинското съзнание за
своето човешко достойнство.
И един последен проблем, свързан с Антропософията, възникваше от силното желание да се
изпита тя на всяка цена и във всичко, което действителният и мисловният свят можеха да предложат;
от силното желание да се сравни тази нова Антропософия с нашия видим свят. При това обаче много
често се оказваше, че на Антропософията е погледнато твърде абстрактно и грубо, че е погледнато" с
много предразсъдъци. Не е в замисъла на тази книга да се описват правилните пътища за напредване
в Антропософията. И все пак, достатъчно е да припомня: нито един от противниците на
Антропософията не беше вложил в нея дори една десета част от усилията, които хвърлих аз преди да
се присъединя към Антропософското Движение! Проверката, на която тези противници подлагаха
Антропософията, беше позорна и дилетантска, пълна с предразсъдъци и страх. Те винаги изтъкваха,
че антропософите приемат на доверие непроверените съобщения на един ясновидец. Обаче това е
едно пълно суеверие и ако човек не се освободи от него, той не може да напредва по избрания път.
Нищо не трябва да се приема без проверка, но и нищо не трябва да се отхвърля без проверка! Нека
спокойно да се огледат нещата във всевъзможните им степени и нюанси, да се изслушат определени
хипотези за свръхсетивния свят, каквито друг човек просто не е в състояние дори да сънува, да се
изчака с доверие това, което животът сам ще поднесе: ако хората биха проявили тази добра воля,
вероятно щяха да съзрат и далечните, но ясни контури на новия свят. И битката за Антропософията -
така поне ми се струва - щеше да бъде спечелена.
Във всеки случай тогава за пръв път разбрах какво всъщност представлява един "светоглед".
Нима природознанието на Ернст Хекел и разводнените духовни теории на Рудолф Ойкен можеха
27
наистина да минат за светоглед? Дори само естетическото впечатление от основната антропософска
идея за света, обединяваща Духа и материята, издаваше нещо властно и могъщо, нещо неописуемо
красиво. Макар и с оскъдни представи за духовната история на човечеството, всеки неизбежно
трябваше да си зададе въпроса: Нима досега човечеството е изпитало нещо подобно? Аристотел?
Тома Аквински? Но тук имаше много повече, тук сякаш има ше вълшебно сливане на двете души! И
ако човек разгледаше по този начин чистия космически дух и проявите му в реалния земен свят, ако
разгледаше грандиозното нахлуване на Духа в неизброимите земни и човешки събития, както и
живата връзка между Дух и природа, ако разгледаше всичко това и ако би опитал да го изпробва в
живота, тогава той би потвърдил: да, с този светоглед наистина може да се живее. Самият аз винаги
съм искал да се опирам на личните си опитности за Христос, а всичко останало да разглеждам като
нещо второстепенно. Но дори в хипотетичното приемане на този нов светоглед, моето християнство
из живя един небивал подем - то стана по-ясно и по-силно.
Да, приблизително тази беше обстановката около мен, когато се изправих пред въпроса дали
трябва да вляза в Антропософското Общество.
Дотогава изобщо не бях обсъждал този въпрос с никого, а най-малко с д-р Щайнер. Само
Михаил Бауер ми беше споменал още в началото, че мога да участвувам в Антропософското
Движение, макар и да не съм член на Обществото. Но сега вече аз исках да зная мнението и на самия
Рудолф Щайнер. Веднъж се обърнах към него и му казах: "Д-р Щайнер, доколкото разбирам, дойде
времето, за да вляза в Антропософското Общество. Бих останал извън него само ако е наложително,
само ако там навън също трябва да работят хора като нас." Той отговори: "Напълно безразлично е,
дали сте вън или вътре; и в двата случая Антропософията ще работи в душата Ви." Повече думи не
си разменихме. И все пак колко трагично е, че съвременниците видяха в човека, който им сочеше
свободата на бъдещето, не друго, а един фокусник, един манипулатор и ловец на хора. Разбира се,
някои последователи бяха сериозно смутени в своята душевна сигурност от превъзходството на д-р
Щайнер. Наред с това не бяха малко и заслепените подражатели на антропософския лидер. Обаче
така е: появи ли се един велик човек, трагизмът винаги го следва по петите. Впрочем Рудолф
Щайнер никога не пропускаше да отбележи, че цени най-вече онези хора, които застават пред него
именно свободни и без предубеждения. И той почти се радваше, когато някой се доближаваше до
Антропософията свободно, без външна или вътрешна принуда. А начинът, по който Рудолф Щайнер
обединяваше в едно цяло смазващата необходимост и свободната воля, винаги ме е поразявал
изключително силно. Ако би имал възможността за избор, той неизменно би предпочел свободата на
човека пред необходимостта на фактите. Защото той считаше за неосъществим напредъка на
човечеството, ако то зидаше своя път с камъните на Средновековието.
ХV.
През средата на 1916 година аз изнесох в Берлин своята първа за тогавашните условия
проповед. Когато на следващия ден посетих д-р Щайнер, за голяма моя изненада научих, че е
присъствувал и той. Видя ме, усмихна се и каза: "Знаете ли, докато Ви слушах, аз изживях нещо
особено. Музикалното встъпление с органа не беше най-важното. Когато след това започнахте да
говорите, хората все още бяха там поотделно, всеки за себе си. Обаче постепенно, в хода на
проповедта, нещо в тях се обедини. Накрая те се сляха в един общ етерен образ. Беше много красиво.
Радостен съм, че можах да го видя. Позволете ми да идвам по-често, за да видя как ще се развие този
образ по-нататък." В думите му звучеше такава неподправена радост, че аз изведнъж си представих
моята берлинска кариера в най-добър и привлекателен вид. Впрочем д-р Щайнер не можа да
осъществи намерението си. Наскоро след това духовните му усилия за разрешава не на световната
криза погълнаха цялото му време и всичките му сили. Видях го само два пъти при погребалните
церемонии на членове от Антропософското Общество, които аз водех по негова препоръка. И двата
пъти му дадох да разбере, че съдбата на "етерния образ" живо ме интересува. По мое лично
впечатление и в двата случая ставаше така, че с непознатата и равнодушна публика аз не успявах да
постигна кой знае какво. С хвалебствия за мъртвите човек можеше да състави погребална реч, но не
и да се приближи до религиозните истини. При първия случай д-р Щайнер каза: "Всред слушателите
са оформени отделни етерни острови, но нищо повече." А втория път добави: "Вашият контакт е
добър само с тези от гостите, кои то наистина са дълбоко наскърбени."
Впрочем пасторската ми професия рядко беше предмет на разговори с д-р Щайнер. Аз просто
очаквах антропософския импулс сам да пробие и се освободи от всякакви сковаващи ограничения.
Още в началото на пасторската ми кариера, за мен, младия теолог, беше пределно ясно: всеки
започващ ден аз бих могъл да се издигна над евангелската си пасторска проповед. И постоянната
28
готовност за този миг не напускаше съзнанието ми. От своя страна самият д-р Щайнер никога не се
опита да прокара някакво влияние, дори и под формата на косвено внушение, срещу което моето
чувство за независимост би реагирало твърде остро. Изобщо, струваше ми се, че той подкрепя моята
линия на поведение. Думите му за "етерния образ" и "добрите резултати от медитациите"
действително ме насърчаваха извънредно много. Веднъж през 1917 година го срещнах на път за
негова лекция и докато вървях редом с него, той ме погледна и каза: "В моите задачи през този
живот, аз трябва да се огранича в сферата на окултното. Иначе не мога. А Вашите задачи - вероятно
те лежат в сферата на религията." Тогава възприех тези думи като намек да вървя и постоянствувам
не другаде, а в моя собствен път. Но днес, обръщайки се назад, аз виждам: през онези месеци часът
на моите нови въпроси към Рудолф Щайнер не е можел да бъде повече отлаган.
ХVІ.
В първата лекция, която чух от д-р Щайнер, след моето преместване в Берлин, ставаше дума за
Христос. Едва ли съм преживял нещо по-разтърсващо през живота си. Малката, но изискано
подредена зала на Антропософското Общество се намираше на "Гайсбергщрасе" и там пред своя
ораторски пулт, така ми изглеждаше тогава, Рудолф Щайнер говореше за Христос, но така, сякаш
говореше в присъствието на самия Христос. В неговите думи имаше нещо повече от благоговение.
Те издаваха отворения и изпълнен със страхопочитание поглед към Христос, който беше сякаш
съвсем близо, толкова близо, че в негово присъствие всяко човешко същество като от само себе си се
преобразяваше в най-чиста и свята молитва. И все пак тази лекция не приличаше нито на проповед,
нито на молитва. Тя беше едно строго духовнонаучно предаване на факти от по-висшия свят. И
колкото повече човек се отдаваше на молитва поради Христовото въздействие, толкова по-могъщо
ставаше впечатлението от Христовото Същество, което едва сега откриваше своето истинско
достойнство. Пред нас стоеше не пастор, не и пророк, а просто знаещ и компетентен човек, човек
добре осведомен за една друга действителност, такъв, който би искал да ни помогне, за да навлезем и
ние вътре в тази действителност. Той стоеше изправен в светлината на истината и това не би
почувствувал само един окаян, опустошен човек. Човекът пред нас искаше да ни разкаже за един
друг свят, с който той беше отдавна свързан. И сега някъде в спомените ми трепнаха стотиците
проповеди, които бях слушал за Христос. Но те останаха там, в мрака. Защото тук имаше нещо
много повече. "Ние говорим това, което знаем и свидетелствуваме за това, което сме видели." Пред
очите ми изгряваше съвършено нова изповед за Христос. Откриваше се нова Христова ера, поне в
най-първите си и смели утринни лъчи. Самата лекция оповестяваше сдържано и тихо новия
исторически час - без каквито и да е егоистични желания, без откривателски претенции за това,
което идва: една чиста изповед за милостивия дар на висшите светове. И за човек, който можеше да
види всичко това, не съществуваше повече никакво съмнение: тук говореше един служител на
Христос, облечен в пълномощия и сила.
ХVІІ.
През зимите на 1916,1917 и 1918 година аз можех да слушам всяка седмица от една до три-
четири лекции на д-р Щайнер. Освен това имах възможността често да го питам едно или друго,
разбира се, без да прекрачвам границите на приличието и на неговото спокойствие. Но преди всичко
имах щастието подробно да разговарям с него почти след всяка от лекциите. Срещахме се в
приятния локал на Антропософското Общество. Обикновено той идваше там, след като довършваше
разговорите си в опразнената зала: почти винаги имаше слушатели, които задаваха допълнителни
въпроси и д-р Щайнер изслушваше тези хора спокойно, отговаряше им най-подробно и с истинско
човешко внимание. В тези часове аз изграждах непосредствените си представи и мнение за неговата
личност. Изтъкан сякаш от съчувствие и грижи за другите, той изслушваше всеки, а после питаше,
отговаряше, разказваше. И все пак тези часове ми действуваха някак подтискащо. Понякога съвсем
ясно усещах, че д-р Щайнер с удоволствие би продължил да говори върху темата на току-що
изнесената лекция. И той често го правеше. Обаче човек не винаги можеше бързо и с разбиране да се
включи в това допълнително обсъждане. Лично аз се боях, че с някоя неуместна дума мога да му
причиня по-голяма болка, отколкото с мълчанието си.
Да, в новия духовен свят човек не можеше да се ориентира достатъчно бързо и сигурно. И не
рядко тези разговори приключваха набързо, оставяйки ме в неудобство и срам. Ясно долавях
трагичната самотност на великия човек - този, комуто никой друг не може да помогне. Разбира се, д-
р Щайнер никога не даде израз на своето разочарование и понасяше нашата мудност с доброта и
търпение. Веднъж, след една от лекциите, той заяви, че за известно време му се налага да прекрати
тези допълнителни разговори. И веднага допълни: "Но това не се отнася за най -близките приятели."
29
Тези думи така ме смутиха, че изглежда съм добил вид на човек, който не е чул ясно. Тогава той
повтори същите думи, сякаш ги подчертаваше, и се вгледа внимателно в мен, докато с леко кимване
аз по казах, че съм разбрал всичко.
ХVІІІ.
От онези години аз бих желал да разкажа няколко епизода, които заслужават внимание,
въпреки че се отнасят до твърде специални неща. Спрямо д-р Щайнер общественото мнение все още
не беше пробудено. Той вече беше написал най-значителните си книги и те се търсеха далеч извън
кръга на Антропософското Общество. Обаче нито един човек с влияние и респект в обществото не.се
застъпи за Рудолф Щайнер. Делото му изглеждаше осъдено на мълчание и смърт. Кристиян
Моргенщерн засвидетелствува искрена и силна поетична признателност към Рудолф Щайнер, но
самият той остана непризнат в онези области, където се коват светогледите на човечеството.
Впрочем, д-р Щайнер с всички средства отклоняваше рекламите, които бяха възможни чрез
книгоиздаването. Той не търсеше гласност; нито една книга не бе изпратена в печата за отзиви или
рецензия. Той смяташе, че делото на Антропософията трябва да се утвърди без никаква външна
помощ. Чистотата, с която той се беше обрекъл единствено на Духа, беше самата противоположност
на безогледната и користна реклама, в каквато го обвиняваха противниците. Неговите приятели
може би допуснаха грешки - и в онази трудна епоха те не бяха малко - обаче самият Рудолф Щайнер
остана неопетнен. Като един от хората в непосредствена близост до него, аз мога да заявя: друг човек
не би могъл да се посвети така смело и решително на Духа, както това направи той. При тези
обстоятелства за мен беше ясно: ако искаше гласът му да бъде чут поне в един тесен кръг, той
трябваше да проговори - високо и смело.
И така, след посещението в Дорнах през 1915 година, аз публикувах първата си статия в
списанието "Християнството и съвременната епоха." /Аз бях и един от неговите основатели/.
Статията беше озаглавена "Дорнах и Елмау". В продължение на 20 години -от 1895 до 1915 година -
аз отблизо следях духовното развитие на Йоханес Мюлер. Застъпвах се за него, преди още
геологическите факултети да го бяха забелязали. Не отричам, че тогава от него очаквах повече,
отколкото той можа да изпълни после. Неговата опитност за висшето "Себе" у човека, неговите идеи
за една по-висша "реалност" и за съответствуващият й в човека "орган", означаваха за мен една нова
епоха в религията. Но тъкмо несбъднатите ми очаквания по отношение на Йоханес Мюлер, ме
караха да бъда в началото толкова предпазлив спрямо Рудолф Щайнер. След моето пробуждане в
Дорнах изпитвах непреодолимо желание да се отправя към Елмау при Йоханес Мюлер, за да
съпоставя основните етапи в моето духовно развитие и да очертая моите лични проблеми и
перспективи. Впрочем с тази първа статия върху Йоханес Мюлер и Рудолф Щайнер, аз исках само да
подостря перото си.
"Писателството" ми изглеждаше като подходящ инструмент за ангажиране на общественото
мнение и в него бях постигнал вече значителни успехи. Според мен само този беше начинът да се
събуди сериозен интерес към Антропософията. Д-р Щайнер узна за моето намерение, едва след като
го помолих да прегледа статията и да отстрани някои неточности. Той прие с удоволствие. Докато
четях, аз само го поглеждах и се стремях да изглеждам спокоен. Той стоеше пред мен смел и във
висшия смисъл на думата "обективен", без да проявява какъвто и да било интерес към нещо наоколо.
Статията завършваше с един образ, който би трябвало да отекне като топовен изстрел в крепостта на
мълчанието: "... Когато след умопомрачението си Ницше живееше във Ваймар, там дойде един по-
млад мъж и прекрачи прага на неговия дом. Разбира се, Ницше не можа да го познае. Със своите вече
спокойни и широко отворени очи, той гледаше в празно то пространство зад него. Но къде? Нима
още търсеше свръхчовека? - Вероятно някога идващите поколения ще припомнят тази среща, като
един от най-забележителните символи на човешката история." Щом прочетох края, събрах цялата си
смелост и внимание, и погледнах към Рудолф .Щайнер. Той се усмихна и по пита с любопитство: "И
кой е младият мъж?" "Това сте Вие, д-р Щайнер!" - казах аз. "Впрочем да, само че това беше не във
Ваймар, а в Наумбург." И сега за мен настъпи извънредно интересният момент: как можа да му се
изплъзне географската грешка, която явно той сам би забелязал, и как след нейната констатация той
отново прие същия достоен вид, който му придаваше и самата статия. Това беше възможно само у
личност, която съчетаваше една непринудена естественост с една пълна самоувереност. Само този,
който е преживял подобна сцена, и то секунда след секунда, включително и до потрепването на
клепачите, би могъл да каже що за човек беше Рудолф Щайнер. Сякаш в пространството се носеха
звуците на невидим духовен хор: "Истина е това, което казваш ти, но истината е също и в този, за
когото ти говориш. Неусетно и бързо Рудолф Щайнер мина нататък. Той се замисли и изглежда
30
свърза статията с някакъв свой спомен. Бледото му лице, за кое то често имах впечатление, че под
кожата пулсира-бяла кръв, стана още по-бледо. И тогава прошепна с тих глас: "Тази статия е
всъщност едно дело. С тази статия Вие наистина извършихте едно дело. Но то може да Ви се отрази
зле. Впрочем, те няма да я приемат." Редакцията на списанието прие статията, но зачеркна най-
важната й част. Но дори и в този осакатен вид, както по-късно научих, тя тласнала мнозина хора към
Антропософията.
Наскоро след това подготвих една друга статия за списанието "Християнски свят". Помолих д-р
Щайнер да му задам някои въпроси, свързани с духовното му развитие, тъй като трябваше да ги
вмъкна в статията. "Елате, разбира се. Ще Ви отговоря най-подробно." Когато пристигнах, той каза:
"Имате ли нещо против,ако извикам и г-жа Щайнер?" В продължение на повече от цял час аз слушах
внимателно, като се стараех да не го прекъсвам с много въпроси.
Но точно сега бих искал да направя едно отклонение. Знаем, че способността за ясновиждане се
проявила още в най-ранната младост на Рудолф Щайнер, когато предварително узнал за смъртта на
свой близък - преди още да се получи тъжната вест. Впрочем в "Моят жизнен път" е написано
всичко, което д-р Щайнер поиска да съобщи на съвременниците. Освен това антропософите
разполагат и с ръкописа "Скици от един живот": в тях е описано приблизително същото, което узнах
този ден, само че не толкова интимно и поверително. И най - впечатлителното от всичко беше
начинът по който говореше за големите си учители, които бе срещнал по своя път. Съвсем странни и
непознати хора на Духа, хора съвършено неизвестни на обществото - точно такива бяха тези, които
се явяваха в точния час, за да помогнат в зараждането и развитието на неговите способности; те се
превръщаха, така да се каже, и в кръстници, възвестяващи великата мисия на живота му. Рудолф
Щайнер не е споменавал тази подробност, но аз оставах с твърдото убеждение, че неговият живот е
отдавна подготвен, че в точния миг идва необходимата помощ и че изобщо съдбата мъдро насочва
едно дело в полза на цялото човечество. Но външният свят нямаше никакво предчувствие за тези
веща. Човечеството имаше своя предводител и неговият живот се оказа едно произведение на
изкуството, върху което ангели и хора работеха съвместно. Забележително беше да науча до най-
малките подробности как духовните покровители на човечеството действително насочваха историята
според един мъдър и охраняван в тайна план. Ако човек си припомни намесата на неизвестните сили
в живота на Якоб Бьоме, или появата на "божия пратеник" в живота на Таулер, той ще добие
известна представа за това, което Рудолф Щайнер ми разказваше тогава. Само че в случая духовното
ръководство на човечеството приемаше конкретните форми на една осъзната и ясна земна задача. И
когато Рудолф Щайнер разказваше за това духовно ръководство, човек се потапяше в него с доверие
като в майчината прегръдка от своето детство, макар и официалният свят да от хвърляше всичко от
край до край. За мен е останал незабравим онзи поглед, с който Рудолф Щайнер ка за по адрес на
един от двамата си духовни настоятели: "Той беше една забележителна личност!" И Рудолф Щайнер
наистина го извика пред своя поглед, в който можеше да се прочете святата почит, оказана от един
велик човек на друг велик човек. По-късно той ми разказа за един "учител", който внезапно го
спасил от нещо, което без малко щяло да му "докара смъртта". На моя въпрос дали един от двамата е
още жив и дали той понякога го вижда, Рудолф Щайнер отговори: "Това не ми е необходимо."
Той се усещаше съвсем сигурен в своите способности да осъществи една духовна среща по
всяко време, при това без помощта на външния сетивен свят. Веднъж аз не устоях пред желанието си
да запитам: "И все пак, д-р Щайнер, къде са сега "посветените" на човечеството, които биха разбрали
дело като Вашето?" Тогава той отговори: "Сега настъпва това време, когато човек ще обхваща по-
висшите истини със своето мислене... И ако днес срещнете тези посветени, те няма да отговарят на
Вашата представа за тях. Те имаха да изпълняват своите задачи в миналите си инкарнации. А това,
което трябва да направи човек днес, е да одухотвори мисленето." Тогава, припомняйки си
дистанцията, която го делеше от всички нас, аз попитах: "А не се ли чувствувате сам във Вашата
огромна мисия?" Той отговори спокойно: "Не, аз не съм сам". И колко много още бих могъл да
разкажа за подобни часове, по време на които ми бе позволено да черпя от обикновеното ежедневие
на великия човек.
ХІХ.
По това време в списанието "Християнски свят" излезе моята статия "За теософията на Рудолф
Щайнер". Към нея д-р Щайнер отправи няколко забележки, в една от които явно одобряваше
усилията на Лудвиг Лайстнер, стигнал до подобни мисловни откровения. Когато статията беше
отпечатана, той каза: "Ако сега тук са само дори пет души, умеещи да пишат като Вас, ние ще
победим!" В тези негови думи личеше голяма радост. Несъмнено, беше му допаднал сдържаният тон
31
на статията, която не изискваше от хората нищо друго, освен сериозно отношение към нещата и една
честна проверка на Антропософията. Наскоро след това с огорчение забелязах, че срещу моята
статия излезе едно заглавие от Йоханес Мюлер, в което той издигаше афектирания си глас срещу
Антропософията на Рудолф Щайнер. "Точно сега, когато най-после се каза нещо за Антропософи
ята, и то на широката публика, дойде този човек и развали всичко... Но ще трябва да отговоря на
неговите нападки" - казах аз. "Наистина ли искате това?" Той явно не очакваше нищо от подобна
словесна престрелка. Контра-теза срещу контра-теза е най-неблагодарното нещо и се оказва, че
никой не го иска, никой не го чете. До това заключение стигнах аз тогава.
От онези седмици съм запазил и живия спомен за едно ново отношение на Рудолф Щайнер към
мен. Той сякаш ме повиши в по-горен чин. Неговите предпочитания се изразиха не в думи, а в едно
нарастващо доверие. "След като се справихте така добре със статията, давам Ви правото - по Ваша
преценка - да водите на частните ми лекции когото пожелаете. От повече обяснения няма нужда."
Така аз можах да улесня влизането в Антропософското Общество на доста мои приятели от Берлин -
Рудолф Фон Кошютцки, Емил Бок, Еберхард Курас. Други обаче не успяха да намерят верния път.
Изумен бях, когато веднъж д-р Щайнер предвиди и ясно формулира отказа на един мой познат: "Аз
не вярвам, че този човек ще дойде тук. Неговият интелектуализъм ще му попречи." Малко по-късно
за голяма моя изненада, в една от публичните си лекции, д-р Щайнер спомена за моята статия в
"Християнски свят". Впрочем, днес тя ми изглежда съвсем незначителна. Но тогава, след лекцията,
той се приближи до мен и каза? "Нали нямате нищо против, че споменах Вашето име? След като
работим заедно, така вече трябва и да бъде." Дори и заради цялата естественост и самопонятност на
тези думи, които представляваха чест за мен, аз трябваше да дам моето съгласие.
Последва друга моя статия върху "Макс Десоар и Рудолф Щайнер". В книгата си "Отвъд
душата" този автор беше докоснал такива области, всред които Рудолф Щайнер се чувствуваше като
у дома си. Статията беше напълно готова, но не можех да намеря списание, което да я помести. Едва
тогава забелязах, колко много държи д-р Щайнер на това, официалният печат да отразява развитието
на Антропософията. Той веднага назова повече от половин дузина списания, в които би било "добре"
да се пише за Антропософията. Но на първо място посочи известния "Пруски годишник". Опитът ми
да се добера дотам обаче завърши жалко.
Отговориха ми, че прекалено съм изострил въпроса за противоположността между Макс Десоар
и Рудолф Щайнер; читателите се интересували много повече от това какво всъщност обединява
двамата мъже и преди всичко какво би могъл да каже за Рудолф Щайнер един такъв дух като Десоар!
Ако преработя статията в този смисъл, те непременно ще я вземат. Изобщо положението тук беше
безнадеждно! И все пак статията намери място в "Южнонемски месечен вестник". В отговор на това
почти всички редакции затвориха вратите си за "привърженика на Щайнер". На същия човек, чиито
статии по-рано винаги приемаха, сега отнеха думата, като изискваха от него да мълчи по въпросите
на Антропософията - сега, след като той беше навлязъл дълбоко в нея. Невъзможно, а в известна
степен безинтересно би било да описвам тук всички подробности. И все пак една от тях е твърде
характерна и заслужава внимание. Точно тогава в цяла Германия бе ше нашумяло името на нейния
нов пророк Фридрих Гогартен. В страниците на "Франкфуртски вестник" той беше написал една
статия за д-р Щайнер, пълна с подигравки и неразбиране. В моя бърз отговор между другото се
казваше: "Ние сме разисквали много пъти проблема "Щайнер" и ще продължаваме да го разискваме.
Обаче от нас не може да се очаква, че ще пристъпваме към разрешаването на този проблем с
убежденията и възгледите на редакцията. Наистина у нас има толерантност, но не й дотам, че да си
нанасяме вреди и загуби."
Потокът от враждебни статии и публикации започна да залива д-р Щайнер особено след като
издигна идеята си за троичното устройство на социалния организъм. Анатемата се стовари както
върху него, така и върху приятелите му. Невидимият Папа на общественото мнение беше заповядал
неговото отлъчване.
Тези мои вълнения и мисли намериха завършения си вид в книгата "За жизненото дело на
Рудолф Щайнер". Аз никога не забравих думите на д-р Щайнер:. "Ако сега тук са дори само пет
души..." Постоянно се стремях да намеря тези пет или повече единомишленици и да ги обединя в
обща борба за делото на Рудолф Щайнер. Неговият 60-и рожден ден представляваше един чудесен
повод. На този ден трябваше да бъде премахната поне част от вината на човечеството спрямо Рудолф
Щайнер. Продължителното ми боледуване наложи моя дял от книгата да бъде продиктуван. Тогава
не знаех, че отново ще оздравея и се опитах да из купя вината си пред човечеството, като в един вид
завещание представих своята среща с Рудолф Щайнер. Ето част от писмото му, в което може да се
32
види как се отнасяше той към подобно преклонение. Впрочем за тази книга не си разменихме повече
нито дума.
"... В името на Антропософското Движение Ви изказвам сърдечна благодарност за Вашата
книга. Несъмнено тя е така замислена, че ще въздействува по един правилен начин. Но ако
компетентно изложените факти бяха представени на света без никаква връзка с моята личност,
крайният резултат щеше да бъде много по-добър. Изглежда неумолимото изискване на съдбата
налага личното ми присъствие както в споровете с противниците, така и навсякъде, където
Антропософията си пробива път в света. И аз просто не мога да действувам по друг начин. Явно в
нашата епоха правилното мислене поражда не друго, а яростна омраза. Вашата публикация върху
моите идеи, които развих по време на войната, е оправдана от всяка гледна точка. Обаче тя
продължава да действува във всичко, което противниците сега предприемат. Разбира се, те не могат
да признаят това, но другите ще го потвърдят. Този момент е характерен за цялата Ви книга. Тя
неизбежно ще разтревожи и разсърди мнозина. И все пак Вие не трябва да се обезкуражавате.
Вашата книга отговаря на един основен въпрос: Как трябва да мисли за Антропософията днешният
теологично образован и религиозно честен човек? А точно това е същественото. Откакто получих
Вашата книга, за което от ново сърдечно Ви благодаря, аз съм отрупан с работа. Общо взето,
Антропософското Движение е в само то си начало; и основната грижа е то да изгради себе си! Ето
тази мисъл не напуска душата ми. И току-що привършилият лекарски курс - може ли да постави той
едно ново начало? Да, душата ми е в постоянен трепет: на този курс казах доста неща, но те са само
първичните строителни елементи, а цялата сграда, която трябва да се построи, е огромна и шеметно
висока. Задачите никнат отвсякъде, а времето не достига. Но това е само обективното състояние на
нещата; естествено те не могат да изглеждат по друг начин. Мои те думи не би трябвало да Ви
изглеждат като болезнена въздишка. Просто споделям с Вас какво стана, а не че се оплаквам, за това
какво още не е постигнато.
Вие, скъпи мой д-р Рителмайер, дадохте на света Вашата книга в един твърде тежък момент от
Вашия личен живот. Но болестта само ускори появата на тази необходима книга и дори Ви позволи
да я напишете много по-добре, отколкото ако бяхте работил над нея здрав, но претоварен с други
задължения и грижи. Затова, в името на нашето Движение, приемете още веднъж най-сърдечна
благодарност и искрени поздравления...
С голяма и сърдечна привързаност,
Ваш Рудолф Щайнер
А съавторите на книгата бяха радостни да чуят, как три години по-късно д-р Щайнер каза по
време на едно заседание, че тя е "най-силното, което познавачите на Антропософията досега са
изнесли на широката публика".
ХХ.
Войната ми донесе нови и вълнуващи срещи с Рудолф Щайнер. И през тези военни години, аз
не чух нито една лекция, която да не беше предшествувана от умолителния призив към всички
слушатели, с който Рудолф Щайнер обединяваше техните души. С едни или други думи, той
апелираше към всички: нека се помолим, скъпи приятели, за мъките на онези, които сега са по
бойните полета, нека се помолим за онези, които са паднали в боя. И той сам изговаряше тези думи,
в които пулсираше силата на една истинска духовна помощ. Подобни формули за медитации Рудолф
Щайнер беше създал както за воюващите, така и за лекарите, тиловаците, цивилните. В тези
медитации действително пулсираше висша духовна сила, която беше в състояние да тласне
човечеството към една нова и неподозирана степен на развитие.
За неговите лекции от първата година на войната вече стана дума. И когато към края на войната
го по питах защо не изнася повече такива лекции, както в началото, той отговори: "Защото сега би
трябвало да се каже и нещо друго, което обаче не може да бъде казано." Така той търсеше други
начини да помогне. Съчувствието му към хората и вътрешната му свързаност със събитията на
епохата бяха осезаеми и живи. Понякога той разказваше за инциденти и произшествия от външния
свят, но така, че се питах дали ги е научил от вестниците, или ги възприема непосредствено със
своето ясновидство. В тези случаи той разказваше толкова нагледно, сякаш беше непосредствен
участник в събитията. Той беше така проникнат с мисията на средноевропейския дух, че
предпочиташе не да говори за него, а просто да действува. Любовта му към световноисторическата
задача на немския дух беше проникната с надежди, но и с големи грижи. В него напираше не
някакво "въодушевление", а самият Дух.Естествено той никога не каза нито една враждебна и
несправедлива дума за другите народи. Д-р Щайнер не беше нито националист в тесния смисъл на
33
това понятие, нито пък добродушен и всеопрощаващ пацифист. Епохата на пацифизма е епоха на
голямата война, казваше често той. И все пак тъкмо той изгради основите на новото международно
сътрудничество - там,където през годините на войната повече от дванадесет нации изграждаха с
общи усилия сградата на Гьотеанума.
Започна 1917 година. Уилсън/Удроу Уилсън, президент на САЩ 1913-1921 год. обнародва
своите 14 точки и това измени отношението на д-р Щайнер към войната. "Сега от Средна Европа се
очаква, тя да отправи едно духовно послание. В противен случай ние ще бъдем унищожени от тази
Уилсънова програма. Тя е много по-силна, отколкото Германия предполага…Европа не може да
живее с тези 14 точки на Уилсън... Европа трябва да им отговори по един духовно-съответствуващ
начин. Иначе те ще победят." Една година по-късно, непосредствено преди голямата офанзива, той
заяви: "Уилсън ще донесе едно голямо нещастие за Средна Европа и в същото време няма да
постигне нищо от това, което иска." Ако духовният свят предвиждаше определен план, той би могъл
да се открие на хората и Рудолф Щайнер се чувствуваше призван да изпълни тази задача. Точно
тогава, в началото на 1917 година, след една своя лекция той сподели как в западните страни хората
все по-често ще прибягват до употребата на окултни средства. Аз възразих: "Да, но след като
фалшивият окултизъм сега е толкова разпространен в света, няма ли това да се отрази и на истинския
окултизъм?" "Да - каза той - и затова се опитвам да направя нещо." "И в общи линии, какво трябва да
очакваме?" "Сега трябва да се направят две неща. Най-напред трябва съвсем ясно и открито да се
документират събитията, които доведоха до избухването на войната. Да се проследят точно - час по
час. Уверенията на Бетман тук няма да помогнат - независимо дали човек им вярва, или не. Ако
обаче ясно се каже какво всъщност стана тогава, ясно и без заобикалки, светът ще види, че Германия
далеч не е станала толкова рафинира на, за каквато я смятат, че тя е много по-невинна. Но това е
само едното. На второ място трябва да се говори за бъдещия порядък в отношенията на
средноевропейските държави; за онзи порядък, който би съответствувал на историческите им връзки,
за онзи порядък, в който действително ще може да се живее." Аз също бях убеден: ако всичко това
стане, държавниците от Антантата няма да имат какво повече да кажат и веднага ще променят своя
курс. Те наистина би трябвало да разберат: в Средна Европа цари една духовна сила, която далеч не
е казала своята последна дума. Или те просто се бояха, че собствените им народи ще се вслушат в
това, което става тук. Сега би трябвало да се действува решително и с голям размах. И нима съюзни
те народи на Австрия не си казваха: ако всичко това действително се осъществи при нас, тогава
нямаме никакъв интерес да се свързваме с Русия. От своя страна немските работници биха могли
отново да си върнат доверието към една държава, която осигурява на поданиците си истинска
свобода. Така сред народите на Антантата би възникнало и усещането: всъщност ние се излъгахме.
Да, тук наистина отекват стъпките на идващата епоха. Ние трябва да сме наясно с това. Тази беше
единствената възможност да се прекрати световната война.
През онези седмици д-р Щайнер ми даде едно копие от своя ръкопис, предвиден за
ръководителите на Германия и Австрия, до които трябваше да стигне чрез посредничеството на
неколцина влиятелни приятели. Ни що не му беше така чуждо, както честолюбието и славата. И все
пак, трябваше ли да мълчи, след като знаеше как да помогне? След като го запитах какво бих могъл
и аз да направя, той отговори: "Сега статиите нямат никаква стойност; сега решават мъжете, които са
на върха. И точно за това е важно да се съобразяваме с възможностите, които всеки от тях има."
Както и други антропософи, аз се обърнах с писма към наши видни държавници. За съжаление -
напразно. Често виждах Рудолф Щайнер да се връща напълно изтощен след подобни разговори с
хора от върховете на държавното ръководство. Един от тях му беше признал: "Възможно е да сте
прав. Обаче аз не съм човекът, от когото зависят нещата." "Но след като заемете този пост Вие
трябва да сте този човек." Обаче друг отвърнал: "Това, което Вие предлагате - публикуването на
всички подробности и събития, свързани с избухването на войната - би довело до абдикацията на
Кайзера." "По-добре сега, отколкото по-късно" - отговори д-р Щайнер.
Веднъж през онези дни срещнах д-р Щайнер с вестник в ръка. Беше силно развълнуван.
"Бетман-Холвег отново е държал една от своите идиотски речи. А с тях той не постига нищо друго,
освен че отдалечава мира с още половин година. Нито една конкретна дума за Белгия. Това нищо не
помага." Дълбоко в спомените ми е врязан един разговор с д-р Щайнер от първите месеци на 1917
година. Оттеглянето на Хинденбург беше вече факт. Германия се радваше за стратегическата
сигурност на новия фюрер. А на какво ли мнение беше д-р Щайнер?" Все пак истинско щастие е -
започнах аз - че сега ние имаме Хииденбург и Лудендорф." Лицето му не трепна. "Да - започна той
бавно - Хинденбург е един стар господин, явно предоволен от събитията там на север. /Д-р Щайнер
34
имаше предвид немското настъпление при Мазурските езера./ Вие до бре знаете, че сега нещата се
движат от началника на генералния щаб." Аз продължих да питам: "Означава ли това, че щастието на
Германия е в ръцете на Лудендорф?" Ставах все по-несигурен. Д-р Щайнер ме погледна замислено и
каза сериозно: "Изобщо не е в интереса, на Германия да имаме такива генерали!" "Какво разбирате
под това" - запитах изненадан. "И двамата отстъпиха, но със цената на големи загуби. Ако човек
наистина може да оцени какво означава това за бъдещето на Германия, той може само да потвърди:
да, изобщо не е в интереса на Германия да имаме такива генерали."
Днес често си припомням онези години и си мисля: "Нима някой в тогавашна Германия
можеше да прозре в нещата с такава яснота?" Не минаваше седмица, без да разговарям с мои познати
от университетските кръгове, с хора, които минаваха за водещи в духовния живот на нацията. И
сравнявайки ги с д-р Щайнер, каква безнадеждна слепота откривах аз в тях! Както навсякъде, така и
в областта на военните проблеми, той не желаеше да изпъква с нищо. Впрочем той не намираше, че
висшето военно командуване е от решаващо значение. Но от друга страна разбираше, че с оглед
материалните ресурси и числен състав на армии те, тази война предоставя на стратегията много по-
голяма роля, отколкото предишните войни. А политическото вмешателство във висшето
командуване?! Съвсем основателно веднъж той каза: "Нито за миг не трябва да им се бъркаме в
работата. Те поне правят нещо. А другите не правят нищо."
Бих желал дори и само от историческа гледна точка да спомена за едно друго събитие от тази
епоха. Беше през лятото на 1918 година, непосредствено след завръщането на Кюлман. Един ден д-р
Щайнер се обърна към мен: "Знаете ли, днес бихте могъл да научите неща, които ще се потвърдят в
най-скоро време. Искам да Ви разкажа нещо. Напоследък се натъквам на факта, че генерал
фелдмаршал Молтке /не началника на генералния щаб, а неговия вуйчо/, който е в духовния свят, се
стреми да покаже оттам, че ще се сключи мир. А сега прочетете речта на Кюлман. В нея той
постоянно цитира стария Молтке. Но като че ли въпреки някаква уговорка, в своята реч Кюлман не
продумва нито дума за мир. След речта при него идват няколко души - позволете ми да не
споменавам имена - с упрека, че той, Кюлман, нарушил уговорката. А Кюлман им казал, че самият
той, прибегнал до цитатите неволно, и че не бил влизал в никакво споразумение." После д-р Щайнер
нагледно описа телесното състояние на Кюлман през онази сутрин, когато поради леко замъгленото
си съзнание, той се оказал твърде достъпен за определени свръхсетивни въздействия.
Един ден през лятото на 1917 година отново срещнах д-р Щайнер с вестник в ръка. Той винаги
четеше много вестници от най-различно естество. "Четохте ли вече за мирната акция на Папата? Би
било твърде лошо, ако трябва да получим мира от Папата." "А мислите ли, че ще се стигне дотам?" -
попитах аз. "А според Вас?" "Според мен - отговорих аз - тази нова мирна акция само ще подсили
всеобщата умора от войната. Повече от това едва ли ще се получи." "Да - възрази д-р Щайнер - само
че не омаловажавате ли малко влиянието на Папата?" Този беше един от въпросите, обсъждани от
нас през войната, по който д-р Щайнер не се оказа съвсем прав. Поне от думите му можеше да се
очаква повече, отколкото идващите събития донесоха. И все пак сега зная, че в основни линии той
беше прав. Днес е добре известно колко близка беше възможността за мир. Ако Райхстага би бил
правилно ориентиран, събитията щяха да вземат съвсем друг ход. Когато Михаелис беше избран за
райхсканцлер, аз, обратно на повечето от моите близки, открито изразих впечатлението си, че той не
е подходящият човек за целта. "Защо пък - каза д-р Щайнер - най-доброто у него е, че той временно
зае мястото на един човек, който е още по-малко подходящ от него." "Кого имате предвид?" -
попитах любопитно аз. "Хертлинг" - беше отговорът. И когато по-късно Хертлинг въпреки всичко
стана канцлер, д-р Щайнер заяви: "Да имаме такъв райхсканцлер е цяло престъпление."
Междувременно властта на Керенски беше паднала. "А дали сега няма да се стигне до мир с
Русия?" Рудолф Щайнер поклати глава. "Мирът с Русия трябваше да се сключи най-късно през
август 1917 година. Сега е вече твърде късно." Когато изтичаха последните дни на декември 1917
година, д-р Щайнер изглеждаше все по-подтиснат. "Мирът трябваше да се сключи още през 1916
година. През 1917 година той беше все още възможен, макар и с цената на гигантско духовно
усилие. През 1918 година мир вече не може да има. Естествено, аз не отричам, че е възможно едно
формално и външно приключване на войната. Обаче това не би било никакъв мир. Войната
продължава, макар и под друга форма." Често си спомнях и едно изказване на д-р Щайнер от
първите седмици на войната: "Всъщност войната ще приключи през 1916 годи на." Това
предвиждане се сбъдна, макар и не по начин, какъвто очаквах тогава аз.
Д-р Щайнер гледаше извънредно сериозно на опасността от болшевизма. Не си спомням лицето
му да е приемало по-напрегнат израз, отколкото в минутите, през които се докосваше до тази тема.
35
"Ако ние приемем болшевизма, това ще е по-лошо, отколкото последиците от цялата война... И
виждате ли, нашите държавници си внушават, че щом отблъснат болшевизма към Русия и прекарат
неговите водачи в запечатани вагони през Германия, тогава болшевизмът ще си стои мирно зад
нашите граници!"
Особено развълнуван беше д-р Щайнер след мира от Брест-Литовск. Срещнах го на улицата;
вървеше бавно към мястото на една от своите лекции. "Какво мислите за този мир?" - попита той.
"Той изобщо не ми харесва" - казах аз. "Сега вече на Изток ни липсва всякакъв простор. Един ден
вероятно нова военна агресия ще поправи тази грешка... Ужасно е - казваше д-р Щайнер - наистина е
ужасно. Вие вече видяхте как действува всичко това върху мъртвите и особено върху тези, които са
близо до нас и които сами искат да се намесят в събитията. Като една страхотна експлозия! И тази
експлозия ги отхвърля безкрайно далеч от нас. Ужасно е!" Оттогава д-р Щайнер изглежда изгуби
всякаква надежда за един приемлив изход от войната. "Сега вече наистина влизаме в хаоса!"
Пролетната офанзива през 1918 година пробуди нови надежди както в мен, така и в милиони
германци.
Но не и в д-р Щайнер. "А не мислите ли, че сега ще превземем Кале?" - попитах аз. "Добре -
отговори д-р Щайнер - обаче аз не виждам как това може да ни помогне. По този начин войната не
може да приключи." Твърдението за Кале беше другата малка неточност от страна на д-р Щайнер,
която установих в хода на цялата война. Аз не бих искал да я омаловажавам, но сравнена с
разтърсващата яснота на погледа, която разкри стотици и хиляди невидими за другите хора събития,
тази неточност е нещо съвсем несъществено. Моята малка книга не желае да премълчава нищо, тя не
иска да щади никого. Всеки може сам да прецени дали предвижданията и "познанието" на д-р
Щайнер издържаха изпитанията на времето.
И когато днес се връщам към тези спомени: 14-те точки на Уилсън, неизбежните изисквания на
Германия, възможностите за сключване на мир, личностовите особености на хората по върховете,
значението на отделните събития, катаклизмите с Русия в сравнение с политическия усет на д-р
Щайнер - всички останали, с които разговарях, ми изглеждат направо като спящи, като хора унесени
в дълбок сън. В единия случай – верен поглед и точен анализ на събитията, в другия случай /и тук аз
не мога да посоча изключение/ - несигурно и сляпо залитане всред историческите трусове на
епохата.
През първите месеци на 1917 година настъпи една своеобразна кулминация - д-р Щайнер
напусна редиците на милионите неизвестни хора и се обърна към държавниците на Средна Европа,
показвайки им пътя за спасението. Днес ясно може да се прецени, че фактически друг път за
спасение не е съществувал. Държавниците го изслушаха с интерес и симпатия. Обаче нито един от
тях не прояви силата и куража да действува в името на спасението. Естествено д-р Щайнер нямаше
никакви лични претенции. Той би бил напълно съгласен да остане в сянка и да помогне оттам
веднага, безкористно и без никакви условия. Обаче за да се окаже помощ, са необходими двама:
един, който помага, и друг, който позволява да му се помогне. Религиозно настроеният човек би
казал: тук се изпълниха молитвите на милиони хора. И все пак: спасителят се яви, но помощта му не
бе приета.
Но дори и след войната, малцина се опитаха да потърсят помощ в лицето на Рудолф Щайнер.
Разбирам, че тук общественото мнение ще регистрира всяка прекалена или несполучлива дума на
един "щайнерианец". Обаче то не вижда, че тъкмо към него бяха отправени предупреждаващите
думи: "Първият път не ме чуха. Вторият път - също. А след много години и десетилетия ще бъде
вече късно."
По време на националната катастрофа аз бях далеч от Рудолф Щайнер. От края на юли 1918
година до септември 1919 година изобщо не го видях. Това, което е казал и извършил през този
период, се съдържа в многото лекции я в спомените на други хора. Тук описвам само
непосредствените си лични изживявания, свързани с д-р Щайнер. Неговата невидима и
свръхчовешка борба на физическия свят имаше две основни цели: спасение на немското
работническо съсловие от настъпващия болшевизъм и спасение на немския народ от Версайския
диктат.
Когато през септември 1919 година отново видях д-р Щайнер в Берлин, той ми каза, че
неговата поява в работническите кръгове, дори и в най-образованите от тях, се посрещала с явно
неодобрение. Ако той трябвало до говори така, както те желаели, изобщо било изключено да бъде
разбран от тях. По време на една оживена дискусия с работници, видях за първи път Рудолф Щайнер
в нова светлина: освен необикновено буден и бърз както винаги, сега той беше импониращо активен,
36
енергичен и настъпателен. Неговите контрааргументи се сипеха с унищожаваща сила върху всеки от
противниците. Един второстепенен работнически лидер, който произнесе разумна, но и доста суетна
реч, беше така парирай, че напусна залата разплакан. Да, мислех си.аз, не е удоволствие да се
изправиш срещу него.
Но толкова по-любезен и мил беше той в личните разговори. Веднъж на път за своята лекция
той непринудено заговори за Индия. Попитах го дали не е възможно да икономисва от времето си, за
да се отдава в още по-голяма степен на духовните си задачи. Той отдавна го правел. Нещо съвсем
естествено било по време на един обикновен разговор да се занимава с важни окултни изследвания.
Обаче от физическото тяло на европееца не можело да се изисква това, което е обичайно за индиеца.
Индиецът например бил в състояние, изпълнявайки дадена задача, да изпрати тялото си в града, без
да напуска мястото на дълбоката си медитация. Нашите европейски тела не били годни за такова
разцепване. Междувременно ме попита топло и сърдечно за леката травма, която беше забелязал,
съдейки по походката ми, и в следващия миг, пренасяйки се светкавично в полето на Духа, той
заговори за живота в миналите инкарнации.
През есента на 1919 година той публично заяви, че троичното разделяне на социалния
организъм чука на вратата; след 15 или 20 години то ще е факт; друга възможност не съществува;
само че то ще мине през много изпитания и катастрофи.
След като остана извън политиката - въпреки горещото му желание да помогне - той се обърна
към онези области от живота, където хората действително търсеха помощ: възпитанието, лечебното
изкуство, стопанските проблеми. Нито следа от огорчение не помрачи предишната му сила и дори
само този факт показва неговото истинско величие. И въпреки това - в културно-политически смисъл
- проблемът "Запад-Изток" стоеше неотклонно пред неговия духовен взор.
ХХІ.
За разлика от онези разговори с д-р Щайнер, които бяха свързани с политиката, сега ще се
докосна до едва съвсем друга област.
Към Антропософското Общество се числеше - и един висш офицер, командирован в Берлин и
осъществил бърза кариера във военната и цивилна йерархия. Случи се така, че той се разболя тежко.
Една вечер д-р Щайнер каза: "С г-н Х. нещата вървят лошо. Ако не стане чудо, утре що е мъртъв." В
подобни случаи от лицето на д-р Щайнер се излъчваше неописуема мъка. "За какво по-точно се
отнася?", попитах аз. "Ако не греша, в областта на пилора се намира нещо, което може да бъде
оперирано. Обаче лекарите не предвиждат операция." Вие можете да си представите смелостта на
човек, който вижда как би могло да се помогне, а не може да убеди лекарите. "Казах на съпругата му,
че трябва веднага да се съгласи, дори и при най-лекия намек за операция. Повече от това не мога да
направя."
Помня и друг случай, когато д-р Щайнер прояви голямо съчувствие към болестта и смъртта на
един член от Обществото. "Когато дойдох, смъртта вече го беше стиснала за гърлото. Цялата нощ се
борех с нея, но на края трябваше да отстъпя." "Как, Вие се борехте със смъртта, макар и да знаехте,
че няма никаква надежда?" "А какво друго можех да правя?"
А тогава, в случая с офицера Х., смъртта наистина настъпи на следващата утрин. По поръчение
на д-р Щайнер, който беше зает да урежда важни и бързи дела с разстроената съпруга, при мен дойде
една антропософка. Тя ме помоли да се отбия при д-р Щайнер по обед; той искал да ми каже нещо за
мъртвия, още повече, че аз трябваше до поема траурната церемония. Когато пристигнах, д-р Щайнер
разказа: "Тази сутрин още преди да стана дойде Х. и се сбогува с мен. Двадесет минути по-късно ми
известиха за неговата смърт." Трябваха ми няколко секунди, за да се съвзема: толкова естествено и
просто говореше д-р Щайнер за срещата си с мъртвия. "А как изглежда този момент, когато един
мъртвец идва, за да се сбогува" - попитах смутено аз. Умна и добра усмивка озари лицето на д-р
Щайнер. "О, то е същото, както в обикновения живот - просто един човек влиза в стаята. Той идва и
се сбогува. В първите часове след смъртта тези неща се разпознават лесно. Но след това става все по-
трудно." После д-р Щайнер ускорил аутопсията. "Всъщност аутопсията беше направена и заради
мен. Това е начин да се контролирам. Заключението не съвпадаше с диагнозата на лекарите: като
непосредствена причина за смъртта беше посочен тумор в областта на пилора. Разбира се, лекарите
по дозираха и тази възможност, но смятаха тумора за иноперабилен. Обикновено подобна операция
се прави само на деца. Те не знаят, че освен при деца, операцията може да се направи и на такива
хора, какъвто е случаят с г-н Х. които са медитирали дълго и упорито. Няколко дни по-късно аз
ръководех друга траурна процесия в просторната зала на един берлински дом, а после и
продължението й в едно от берлинските гробища. Всред присъствуващите беше и д-р Щайнер.
37
Колко обикновен и незначителен изглеждаше той наред с всички остана ли, които нямаха никакво
предчувствие за това, кой е той всъщност! Когато се връщах от гроба към колата, изравних крачките
си с него и го погледнах. "Впрочем, дали мъртвите са наоколо, щом някой държи траур на реч за
тях?" - попитах аз и с тревога зачаках отговора на този неочакван за д-р Щайнер въпрос. "Ето, когато
Вие споменахте онези думи, които звучаха за него тъй утешително на болничното легло, той дойде и
остана дотогава, докато принц Х. стана рязко от стола и си тръгна. След това повече не го видях."
Отново трябваше да се опомням след шока на тези нечувани думи. Тук до мен стоеше един измежду
тези 300 или 400 души - гости на погребението. И що за изживявания имаше той?! И защо никой
друг? Никой не поглеждаше към него. Но какви ли физиономии щяха да направят тези хора, ако
внезапно биха разбрали какво се случи току-що? "А за мъртвите не е ли понякога неприятно -
продължих аз - да изслушват тези особени речи!” Д-р Щайнер отвърна: "Не, досега това не съм
наблюдавал. Само ако не са вътрешно свързани с онова, което се говори, само тогава те се
отдръпват."
Спомням си, че като студент, в ръцете ми попадна една книга "Писма от ада". В нея драматично
беше описано как дяволът посреща - с какво друго, ако не с дяволия - онези хора, които са играли
важна роля в обществения живот. Те трябва например да четат погребалните речи, които ще се
произнесат горе на земята в деня на тяхното погребение. "И небесният Отец ще прибере нашите
скъпи покойници във вечните си чертози..." Тогава твърдо обещах пред себе си: никога през живота
си ти няма да държиш такава погребална реч, която да не може да бъде изслушана и от самия
покойник! И наистина, обикновено тези речи звучат кухо и са направо отблъскващи. И сякаш в
подкрепа на това отдавнашно мое обещание, се прибави сега и казаното от д-р Щайнер.
Разбира се, д-р Щайнер споделяше тези неща само с хора, в които беше сигурен, че няма да ги
разберат погрешно. При това, в съобщенията му нямаше нищо тайнствено и зловещо. Когато стените
на "земния свят" се пропукваха и "мъртвите" се приближаваха до "живите", всичко протичаше
спокойно и напълно естествено. Човек ясно долавяше: не съществува "тукашен" и "отвъден" свят, а
съществува само един свят. Обаче този свят се състои от едно видимо и от едно невидимо царство и
тъкмо това "невидимо" царство сега е тук и може да бъде наблюдавано всеки миг - стига човек да
разполага с необходимите сетива.
Д-р Щайнер не изискваше да се "вярва" в думите му. Той чисто и просто разказваше и
предоставяше на всеки свободата да решава сам. Животът на Рудолф Щайнер в огромната човешка
общност, към която принадлежат и мъртвите, е невъзможно да бъде обхванат отвсякъде. Ето един
малък и само допълващ пример. Мой познат гимназиален директор в Берлин ме помоли да разгледам
колекция от картини. Те бяха дело на млад и ра но починал художник. След като ги видях, веднага
си помислих, че този човек сякаш е пренесъл от свръх сетивния свят всевъзможни импресии и
впечатления. -Попитах д-р Щайнер дали не иска да ги види. "Да, разбира се, ще дойда." Когато
пристигна в жилището ми и внимателно огледа картините, той се обърна към мен: "Но всичко тук е
прекрасно!" След това заедно с г-жа Щайнер се отправихме през стария град към гимназията.
Картини наистина трябва да се гледат само в "свободно време". За пореден път останах удивен от
дълбоките познания на д-р Щайнер. За него явно нямаше значение в коя област на живота прониква -
навсякъде сигурност, дълбочина, прозрения. Особено ме впечатлиха тихите, пълни с обич и
разбиране думи по адрес на всяка малка подробност; те бликаха сякаш от самите творчески
намерения на художника, а не от критичната и произволна оценка на зрителя.
Това ме накара да попитам: "А мъртвият би ли могъл да чуе думите, които Вие казахте?"
"Разбира се. Аз имах връзка с него, разговарях с него и се опитах да му помогна." Пред мен
изгряваше една нова епоха в общуването с творбите на онези, които вече не са между нас! В
подземната железница, на път за вкъщи, д-р Щайнер говореше за съвсем друго. "Сега би трябвало да
се заразя от грип. Време е. Иначе не мога да го проуча." На следващия ден беше повален от тежък
грип. Въпреки това не отложи лекцията си, температурата и мъчителната кашлица не го спряха.
Години по-късно, когато беше застанал до моето болнично легло, за да ми помогне с указания и
съвети - и аз бях съборен от грип - неволно си спомних тази незначителна случка. Спомних си и за
Петенкофер, който изследваше бацилите върху самия себе си. Мнозината, на които Рудолф Щайнер
помогна в болестта, трябва да знаят, че всяка помощ беше извоювана с цената на една жертва.
Непосредствената и жива връзка на д-р Щайнер със света на мъртвите не можеше да остане
скрита. При мен, в Берлин, започнаха да идват хора, загрижени за съдбата на своите близки
покойници. Те упорито молеха да ги запозная с Д-р Щайнер. Доколкото си спомням, направих това
само веднъж. Особено настойчив беше един високопоставен и наглед разумен берлинчанин. Той
38
имаше същата молба. Д-р Щайнер се отнесе към случая любезно и с желание да помогне според
възможностите си. След няколко седмици същият човек ме потърси и каза: "Знаете ли, че д-р
Щайнер е наистина ясновидец; той ми откри такива подробности, до които би могъл да стигне само
чрез ясновидство." Но после го нападнаха съмненията: дали пък тези истини не бяха извлечени от
неговото подсъзнание.
За мен беше напълно ясно, че д-р Щайнер трябва да живее под закрилата на едно строго
охранявано уединяване. В противен случай, щурмът на молителите нямаше да му позволи да работи
над своята мисия. Веднъж една дама позвъни в дома ми: "Вярно ли е, че познавате д-р Щайнер?
Сигурен ли сте, че може да предскаже нещо от бъдещето?" "А защо Ви интересува това?" "Знаете ли,
моят брак е несполучлив. Съвсем близо съм до решението да се разведа. Обаче по този начин губя
доста неща. Ако Д-р Щайнер разбере дали съпругът ми ще се помине тази година, бих могла да
изчакам. Но за по-дълъг срок нямам сили." Естествено, при подобни случаи аз отказвах да дам
адреса на д-р Щайнер, макар че той фигурираше във всеки адресен указател. С други думи,
положението на д-р Щайнер беше деликатно и трудно. Искаше ли да помогне на хората, той не
трябваше да крие своите способности. От друга страна той трябваше да черпи от обективния
свръхсетивен свят, а това беше осъществимо само в присъствието на безкористни и душевно чисти
хора.
Невъзможно е да изброя всички подробности, които ми помогнаха да изградя и затвърдя своите
убеждения. Тук давам само една обща картина, която не би допуснала фалшиви представи и която би
укрепила доверие то на читателя в неговата собствена, спокойна и непредубедена проверка.
В заключение бих искал да приведа още един разговор. След една лекция и във връзка с
нейното съдържание, аз поставих въпроса: "А срещали ли сте в духовния свят поне веднъж моята
покойна майка?" "Ако Вие с внимание следите дадена лекция - беше отговорът - тогава много често
се появява една индивидуалност, която според мен е Вашата покойна майка. Тя води и други след
себе си... Малко неспокойна е и се движи насам нататък... Но участието й във Вашия духовен живот
е огромно."
Тогава той любезно се обърна към съпругата ми, която често присъствуваше на нашите
разговори: "А Вашият покоен баща, г-жа Рителмайер, аз все още не съм успял да срещна."
Забележителното в този разговор беше внимателния и предпазлив начин на изразяване: "една
индивидуалност, която според мен..." Както и сполучливата характеристика на майка ми, а също и
споменатите "други", явно покойните ми сестри, за които не бях говорил на д-р Щайнер. И не накрая
- любезното внимание към съпругата ми и отговора на нейния незададен въпрос.
След този разговор аз потънах в тревожни мисли: Как успява да се справи д-р Щайнер с тези
връхлитащи изживявания и образи, крито го обкръжават при всяка една лекция! И преди бях чувал,
че поради отделни слушатели, той трябвало да се ориентира измежду Съществата от свръхсетивния
свят, които тези хора неволно привличали по време на лекциите. От някои негови изказвания аз съдя,
че много от лекциите му бяха по светени на един или друг негов приятел, във всеки случай - на един
определен човек. Дотук нещата могат да се приемат. Но публичните лекции? Не бяха ли те
грандиозни духовни битки!? Хората имаха далечно и смътно предчувствие за духовния свят. Но щом
зърваха Рудолф Щайнер с очите си, те започваха да го смятат за "демоничен", смятаха за
"демоничен" него, докато в действителност той се бореше срещу "демоните". Ако човек внимаваше в
това, какво казва той в тези часове, а не се подвеждаше по първите си и повърхностни впечатления,
само тогава би могъл да направи крачката към новото и ощастливяващо познание на Рудолф
Щайнер.
ХХІІ.
Разговорите ми с д-р Щайнер върху естествените науки бяха твърде малко. Моята
хуманистична гледна точка съдържате известна безпомощност и аз не можех да следвам разговорите
до онзи връх, от където те биха открили хоризонтите на истината. Тук нека други вземат думата.
Изживяванията ми в тази област имаха в себе си нещо двойствено. Когато при мен идваха млади
медици и естественици, проявявайки интерес към Антропософията, аз ги изпращах при д-р Щайнер
като им казвах: "Опитвайте се да задавате въпросите спокойно. Нека тези въпроси да са от онези
области, в които Вие сте най-сигурни. И в същото вре ме проследявайте вашите мисли и
изживявания."
След аудиенциите, в общи линии, младите хора ми доверяваха следното: "О да, той беше
чудесно ориентиран в тази област и ми даде важни упътвания." И аз не си спомням нито един от

39
дузините млади или възрастни естественици, било то студенти или преподаватели, който да заяви
пред мен, че превъзхожда д-р Щайнер по въпросите на естествените науки.
Дори бих искал да добавя, че едва сега, след като светлината на Духовната Наука отвори очите
ми, аз действително започнах да се интересувам от естествените науки. Какъв могъщ скок беше за
един човек – чии то жизнени интереси лежаха само в сферата на религията - да се окаже изведнъж
всред такова естествознание, което не застава студено и чуждо, дори враждебно пред религията;
което не се ограничава в мъртвите закони, а позволява на живия Божествен Дух да се носи и
прониква навсякъде; естествознание, което обединява всичките си разклонения и дисциплини,
въвличайки ги в едно грандиозно духовно кръщение; естествознание, което в дълбоката същност на
природните явления вижда същите откровения, които религията да де на човека: жертва, смърт,
възкресение - да, всичко това е трудно да се опише. И всичко, което още преди години аз
предвиждах: че законите на физиката и химията един ден неизбежно ще засияят пред ясното и
непомрачено човешко познание със същата светлина, която още от преди Сътворението се излива
неспирно и щедро от онзи Бог на добрината, откриващ се по-късно в религията на християнството -
ето кое застана сега внезапно пред мен.
Така че в името на Антропософията днес мога да се обърна към всички учени: "Изследвайте
само Вашите специфични области от живота, но изследвайте ги основно и най-вече в техния духовен
заряд, и тогава от всякъде ще Ви озари онази светлина, която виждаме и ние. Защото в
действителност има само един свят, само една истина." Веднъж през 1918 година казах на д-р
Щайнер: "Уважаеми д-р Щайнер, сега, когато войната отмина, не е ли разумно да се основе един
изследователски институт, в който духовнонаучните факти да се издирват, подреждат и обясняват с
подходящите и налични средства на естествените науки. Аз имам спестени марки и познавам
няколко млади приятели, които биха се заели с тази задача." Тогава д-р Щайнер постави двете си
ръце на раменете ми и с радост, каквато рядко можеше да се види у него, отвърна: "Да, скъпи мой
Рителмайер, ние трябва да направим това." Изследователският институт възникна под друга форма, и
то не в Берлин, а в Дорнах и Щутгарт. И ако вместо малцина възторжени последователи се бяха
обединили повече способни и знаещи сътрудници, ако вместо хилядите марки бяха събрани
милиони, тогава благословията над човечеството щеше да бъде още по-пълна.
И все пак през онези години аз трябваше да ограничавам въпросите си в областта на
душевното, в областта на окултния и религиозен свят. Без съмнение, протестантският теолог се оказа
в един съвършено нов свят. Дотогава протестантската теология беше моят единствен свят. Сега тя
напълно изгуби своята ръководна роля. През онези първи години аз често се питах: А дали д-р
Щайнер наистина знае какво сме постигнали ние? Да, той добре знаеше възможностите на
протестантството. Познати му бяха съчиненията на Трьолч, Ото, Вайнел, Хайм. Не беше пропуснал и
Шлаермахер - приемаше го не като философ, а именно като теолог. Веднъж той ми каза: "В
историческо отношение напредъкът на протестантството е най-усърдното и интелектуално
постижение през последните столетия. То не само се изравнява с прогреса на естествените науки, но
дори ги надминава. Големият трагизъм обаче се състои в това, че протестантството е на съвършено
погрешен път и напълно се разминава с Библията, с това, което е истинската Библия." Потресен от
тези думи, аз тръгнах към дома си.
През годините на нашето познанство аз непрекъснато се стремях да узная как изглеждат нещата
в очите на д-р Щайнер. Веднъж го попитах: "Не мислите ли, д-р Щайнер, че Евангелието на Йоан
така предава Христовите думи, сякаш те се отразяват от една особена личност и че всъщност
синоптиците (т.е. евангелистите Матей, Марко и Лука б.пр.) са тези, които ни дават реална представа
за речта на Христос?" Той отговори: "За мен е точно обратно. Щом чета Евангелието на Йоан, аз
навлизам съвсем непосредствено в стила и словореда на Христос. При синоптиците винаги трябва да
се пренастройвам." Лесно е да се разбере в какво противоречие с официалната теология влизаше
едно такова изказва не на д-р Щайнер. Но не беше ли то и спасително за един човек, който просто
живееше в Йоановото Евангелие и постоянно се стремеше да го извади горе в своето ясно и будно
съзнание?" "А прощалните речи? И те ли са изговорени в този им вид?" "Разбира се, те са изговорени
точно така. Впрочем казани са и още много изречения, които не са записани." Когато Рудолф
Щайнер се произнасяше върху подобни въпроси, лицето му изразяваше необикновено смирение; той
сякаш не говореше, а се молеше. "А Христовите думи на кръста и те ли са казани по този начин?"
"Разбира се, че по този!" "Но как се стига дотам, че единият евангелист докладва едно, а другият
друго?" "Работата е там, че те съвсем не разказват в един исторически достоверен смисъл. Техните
съобщения изобщо не са исторически документи. Те разказват това, кое то им се откри в тяхното
40
ясновидство като една неоспорима истина. Но те не я чуха с физическите си уши. Ето защо, в
зависимост от подготовката си, всеки евангелист чу една или друга дума." Разбира се, необходимо е
радикално преобръщане на възгледите, за да може днешната теология да приеме подобно твърдение.
Както и друг път съм споменавал, думите на Лука от "Деяния на апостолите", които той влага в
устата на умиращия Стефан, винаги са ме озадачавали. Аз съзнавах, че тези три думи са в точно
съответствие с Христовите думи на кръста, каквито ги знаем от Евангелието на Лука. Трябваше да се
приеме, че Лука често е бил впечатляван от разказа на апостол Павел за Стефановата смърт и тъкмо
поради тази причина неговата душа е очаквала да чуе онези три думи на кръста. Естествено, ние
трябва да сме наясно, че един днешен историк ще направи съвсем други заключения от това
сходство. Но тези заключения не са общовалидното и окончателно разрешение на въпроса;
съществуват и други възможности, които човек трябва да изследва открито и честно.
В спомените ми особено се е врязал гласът на Рудолф Щайнер, с който той веднъж започна да
описва Тайната вечеря. Този глас, този тон можеше да въздействува върху чувствителния човек по
един единствен начин човек изпитваше желание да коленичи и да се моли! И години по-късно, аз
често си мислех: ако за религиозните истини можеше да се говори в този дух, тогава хората щяха да
се убеждават неусетно и с радост, защото този дух пренасяше човека направо горе в свръхсетивния
свят. Затова и д-р Щайнер можеше да говори за изгарянето на темплиерите и за "Божия приятел" от
Оберланд, без да се нуждай от никакви исторически книги, тъй като умееше да осъществява
непосредствен контакт с всеки от тях.
ХХІІІ.
А как стояха нещата с Лутер? Беше в средата на 1917 година, когато веднъж седях на масата до
д-р Щайнер. Доколкото си спомням, той говореше върху една мисъл на Херман Грим, а именно, че
всички германци винаги щяха да се чувствуват обединени в произведенията на Лутер, Фридрих
Велики, Гьоте, Бисмарк. "Така е - каза той - само че делото на Фридрих Велики и Бисмарк сега е
разрушено. Гьоте - в неговия същински духовен лик, е напълно непознат. А и Лутер твърде слабо
обединява днес германския народ." Аз прибавих нещо в обратен смисъл. Естествено в подобни
случаи много по-важно беше, че аз ще науча мнението на д-р Щайнер, а не той - моето. Както ми се
стори, д-р Щайнер все още нямаше достатъчно основания, за да се заеме подробно с Лутер.
Тук бих привел и няколко думи за онези читатели, които честно търсят пътя от старото
християнство към Антропософията.
През 1917 година, т.е. в юбилейната годишнина за реформацията, д-р Щайнер неочаквано
изнесе само две частни лекции върху Лутер. Лесно беше да се предположи, че тази тема е от
извънреден интерес за теолозите. Освен това, време беше да се обясни на хората по какво се
различава Антропософията от протестантското християнство. Впрочем разликата е ясна: при Лутер -
субективният интерес за избавление, при Щайнер - обективният интерес към сетивно-свръхсетивния
свят. Диаметрално противоположни концепции! Наред с всичко останало д-р Щайнер се
интересуваше и от виденията на Лутер. Така например според Рудолф Щайнер прословутата борба
на Лутер с дявола е била съвсем реална битка с навдигащия се дух на следващото столетие, с онзи
дух на материалистичен интелектуализъм, който в Антропософията се означава като Ариман.
Според д-р Щайнер, всеизвестната грубост на Лутер също произлизала от неговите "имагинации",
които обаче оставали неосъзнати от самия Лутер. "Означава ли това, попитах след лекцията, че
когато пише срещу коронованата свиня от Англия, Лутер е имал вече пред себе си един
свръхсетивен образ за характера на крал Хенри?" "Да, само че нито един от хората около него
нямаше понятие за тези качества на Лутер." Така че дори най-запалените лютерани днес жертвуват
Лутер и се хващат за лаическото обяснение, според което той бил отдаден на "полемика с дявола".
"Но тъкмо защото Лутер стоеше на границата между две епохи - заключи д-р Щайнер - в него
пулсираха сили от Средновековието и сили от бъдещето, тъй че той се оказа способен да изгради
един образ на християнството и този образ можа предварително и за кратко да се проектира в
идващия век."
"Добре, а греха и милостта, казват теолозите. В тях бяха скрити основните преживявания на
Лутер! Ето кое вашият д-р Щайнер изобщо не разбра! И тъй като не го разбра, той се впусна да
говори на всички за природата и силата на злото. Той се зае да изследва историята на
"грехопадението" и последиците му както върху обективния физически свят, който беше станал вече
съвсем друг, така и върху човешкото мислене, превърнало се в нещо абстрактно и мъртво."
Но едва бъдещите епохи ще осветлят правилно този забележителен исторически факт и ще
оправдаят човека, който както никой друг преди него - обективно, а не субективно! - можа да говори
41
за ужасяващата разрушителна сила на злото; едва бъдещите епохи ще свалят от д-р Щайнер упрека
на теолозите, че ето - той изобщо нямал представа за това, какво представлява "греха".
А милостта? Толкова "малко" я разбра той, че както никой друг преди него, издигна
Христовото дело в незаслужен и необозрим от мисълта "акт на Божията милост", без който
човечеството би рухнало, по казвайки още, че единствено в Христовата милост е заложено бъдещето
на човечеството и бъдещето на човека. Толкова "малко" я разбра, че казваше: "Колкото по-нагоре се
извисява човек, толкова повече милостта го обгръща отвсякъде." Толкова "малко", че самите му
прозрения не бяха нищо друго ос вен метаморфоза на милостта. Обаче за това той не обичаше да
говори, а още по-малко с езика на теолозите.
И все пак аз бродя из моите чувства и спомени, а не съчинявам защитна реч за Рудолф Щайнер.
Да, аз съм потопен в спомените на един теолог. Но тук възниква един особен момент. Карма и
реинкарнация, законът на съдбата и прераждането: счита се, че те представляват пълната
противоположност на християнското изживяване на милостта, пълната противоположност на
библейското обещание за спасението. Но излиза, че тъкмо тези две истини, макар и да не са
застъпени в Библията, занапред ще могат да бъдат възприемани като типично християнски истини. А
лично за мен те не са толкова познавателни резултати от духовното изследване, с които
християнството така или иначе ще трябва да се примири, въпреки че те са и това, колкото неумолимо
изискване на правилно разбраното християнство.
Нека да си представим, че един човек пристъпва в по-висшия свят: какво ще се случи с него? В
продължение на известно време той ще се радва, че е далеч от Земята, от мъките и страданията на
земния живот. След това в него неизбежно ще се породи едно желание, една молба: какви ли ще
бъдат те? И нещата, са устроени така, че човекът неизбежно ще се проникне от желанието: "Да, сега
аз страстно желая от ново да срещна онези хора, на които през земния, живот съм причинил зло, аз
трябва да се добера до такава възможност, че точно там, където съм причинявал зло, сега да изкупя
това зло и да направя добро." Именно тази е "милостта", която човек може да измоли за себе си. В
Източния свят законът на Кармата изглежда като една фатална световна необходимост: в светлината
на Христос, законът на Кармата се превръща в милост. Кармата се покрива с нашето лично и
свободно желание. Само че за да се изпълни един човек с това желание, за да се проникне с
Христовия импулс, първо Христовата милост трябваше да обхване целия видим и невидим свят.
И ако си представим по-нататък, че във висшия свят човекът неизбежно би се озарил от едно
второ желание: какво ли ще е то? "Да, сега аз страстно желая да помогна на Христос, и то тъкмо там,
където Христовото дело е най-трудно, най-застрашено, там, където самият Христос страда и се бори
в мълча ние, вярност и смут. И ако би се изпълнило това мое желание, аз ще бъда върнат отново на
Земята."
Да се стремим към спокойствие и блаженства далеч от скърбите на Земята - в това няма нищо
християнско. Християнска е онази готовност да носим в себе си всичко, което някога Христос свали
от Небето на Земята, да открием там вътре Христовото ликуване и радост, да бъдем сродни с
Христос, да работим заедно с Христос. Защото пълната истина на християнската вяра във
Възкресението - както показах и в един мой богословски трактат - разкрива точно тук своето величие
и сила.
Християнската Общност/Christengemeinschaft - Движение за религиозно обновление,
основаващо се на антропософското духовнонаучно познание. Има свои собствени задачи,
различаващи се от тези на Антропософското Общество. Антропософската Християнска Общност - в
чието създаване Фридрих Рителмайер (1872-1938) взема решително участие - днес има
представителства в много страни от Европа и света. Свещениците в Християнската Общност са по
правило антропософи, "...защото новия култ може да бъде извлечен единствено от Антропософията."
. Бел. на преводача./, на която аз днес служа, няма никакви догми. За нея прераждането също не е
догма. В Християнската Общност може да влезе всеки, който е близък до нашия молитвен плам,
макар и да казва: "Всички други неща аз решително отхвърлям!" В името на тази свобода ние
заявяваме: "В истината за прераждането е скрит най-смелият призив на Христос към нашата епоха. И
този призив идва в точния час: когато пътят към християнизиране на Изтока вече е свободен."
Аз продължавам - като теолог - да описвам срещите си с Рудолф Щайнер.
И сега отново, както вечните и непроменливи звезди, в съзнанието ми изплуват онези древни
истини, от които християнството беше изковало своята история и своето бъдеще: Троицата, Божия
Син, Христовата смърт, Възкресението, Последният съд. Но съвсем не така, сякаш те идват от
божественото "Слово", за да търсят после своята диалектична обосновка, а така, сякаш се откриват
42
като най-дълбоки и реални световни събития, сякаш в непосредствената си мощ стават достъпни, но
само за онзи, който е съумял да се свърже с тях по един човешки и достоен начин. За разлика от
много други "модерни теолози", аз и по-рано често казвах: всички тези "догми" съдържат в себе си
истина, повече истина, отколкото диалектиката и етиката предлагат днес на света; обаче днес ние все
още не можем честно да разполагаме с тези истини; ние трябва да чакаме, докато те отново застанат
пред нас. Но срокът за чакане вече изтече. Днес човекът отново може да улови тези истини - здраво и
честно, и то без да пренебрегва научната съвест на епохата, а като й отдава пълно право, наред с по-
древното, възторжено и свято право, което очаква от него и самият Бог. Естественонаучното мислене
вече не се отхвърля като езическо и "нехристиянско". Човекът се бори не за да се спаси от него, а за
да спаси самото него. Тази е разликата. Христос навлиза в мисленето на човека, а не само в неговите
чувства и воля. Вечният, божествен и здрав звезден Космос, който об лъхваше под друга форма
Мистериите на древността, сега отново се открива на човека, и то не като дог ми или постулати на
вярата,а като видима, божествена и съединена с Духа реалност.
И кога най-после християнските теолози ще разберат, че тук лежи единственият път за
спасение на християнството? Че в противен случай християнството или ще закрачи в помрачена
логика към своя край, или пък чрез половинчато и компромисно мислене ще рухне обратно в
ортодоксията и католицизма?
Дори и днес аз съвсем не казвам: приемайте Антропософията!, а казвам: изпитайте
Антропософията непредубедено и честно. И тогава вече всичко ще е наред.
ХХІV.
Ако днес бъда запитан защо ти си антропософ - аз бих отговорил: "Аз съм антропософ, не
защото можах да проверя всичко, което Рудолф Щайнер изнесе през своя живот - за това не може да
става и дума - а защото в малкото, което изпитах и проверих, аз срещнах само изненадващи и
неоспорими потвърждения. Аз съм антропософ не защото приех "Духовната Наука" бързо и
наготово, а защото тя успя да хвърли ясна светлина там, където преди не различавах нищо. Не
защото един нов Папа измисли своите нови догми, а защото един висш пратеник на човечеството
видя такива неща, за които се оказа, че е добре до ри и ако човек ги приеме и изживее като
потенциална възможност. Не защото в моя живот не срещнах друг духовно издигнат човек, а защото
ясно виждах, че д-р Щайнер превъзхожда всички. Не защото си въобразявах, че освен Рудолф
Щайнер никой друг не би могъл да каже или извърши нещо съществено на тоя свят, а защото
разбрах, че в решителния миг е направен грандиозен пробив от духовния свят, поставящ пред
човечеството изключително важни и дългосрочни задачи. Не защото в Рудолф Щайнер си
представях мечтания предводител на човечеството, а защото все по-ясно виждах, че той е този
предводител и че своеобразието му все повече приляга на световноисторическата му мисия. Не
защото неговите съобщения премахнаха всяка трудност пред мен, а защото те ме направиха
способен да приемам нещата такива, каквито са, а не каквито ги желая. Но преди всичко: защото тук,
в Антропософията, се очерта един образ на света, с който християнството можеше да живее и да
поеме към бъдещето; един образ на света, без който християнството нито можеше да стои честно на
Земята, нито пък да се вгледа честно в Небето. Не защото ми бяха чужди недоволството и
отвращението на стария свят спрямо Антропософията, а защото считах тези чувства за твърде слаби
и направо непонятни. За мен Антропософията е духовно инспирираното дело на едно човечество,
което окончателно го откъсва от оковите на материализма, едно спасително дело на Духа, което
започва в Средна Европа и иска да обхване целия свят, едно избавление на християнството, един
истински и жив призив на Христос към съвременната епоха, без който човечеството би политнало в
пропастта.
Накъдето и да обръщах поглед, аз никъде не видях духовна вест с такова прекрасно величие й
мощ. Спасение не виждах дори в самата теософия. И защо да се сърдим, след като помощта е тук,
макар и не под формата, с която я чакахме ден и нощ?
ХХV.
В края на 1919 година ме настигна тежко изпитание. Разболях се и всяко духовно усилие стана
невъзможно за мен; нещо повече - то сякаш си отмъщаваше за досегашното темпо с мъчително
гадене и главоболие. Какво се беше случило? Нима напрегнатите месеци и години на ускорено
окултно развитие се бяха оказали вредни за здравето? Какво казваше д-р Щайнер? Аз не, но други му
писаха за мен. Отговор не пристигна. Сам бях разказвал на много хора за верните диагнози на д-р
Щайнер и за неговата сигурна помощ. И сега моите приятели в Берлин питаха: "Къде е Вашият д-р
Щайнер? Знае ли? Може ли да ми помогне?"
43
 Едва половин година по-късно се установи, че д-р Щайнер наредил да ми се отговори, но
разпореждането останало неизпълнено.
Най-после деветият лекар, който се занимаваше с моя случай - един световноизвестен лекар по
нервни болести - постави правилната,диагноза: късни последици от черепно-мозъчна травма,
засягащи меката обвивка на мозъка. Той определи лечение, което макар и бавно, трябваше да доведе
до значително подобрение. След като вече половин година бях на легло, чрез мой познат, аз отново
се обърнах към д-р Щайнер. Веднага пристигна подробен отговор. Диагноза: късни последици от
черепно-мозъчна травма, засягащи меката обвивка на мозъка, с особено отражение върху и без друго
напрегнатия през последните години душевен живот. Лечение: същото, с малки различия в ритъма,
произтичащи от индивидуалния организъм. През тази половин година Рудолф Щайнер не беше ме
видял нито за миг. Изключено беше да е чул за диагнозата и лечението на лекаря по нервни болести;
забележките и препоръките му бяха много по-точни и подробни. Самият аз бях свидетел как в много
случаи д-р Щайнер поставяше верни диагнози, без да има личен контакт с пациента. За това знаят и
лекарите, които работят с него. Веднъж помолих един от тях - негов сътрудник повече от 12 години -
да сподели честно с мен: колко пъти е сгрешил д-р Щайнер? Той се замисли и след няколко секунди
отговори: "Нито веднъж!" В близост до д-р Щайнер аз бях заобиколен с подобни събития и
изживявания, които само засилваха доверието в неговите висши способности. В писмото си д-р
Щайнер посочваше, че заболяването ми изисква поне половин година пълно спокойствие. След като
изминаха девет месеца, аз поисках да завърша започнатата книга за делото на Рудолф Щайнер.
Едва в късното лято на 1921 година, т.е. почти след две години, аз отново видях д-р Щайнер в
Дорнах. От тази среща си спомням отделни и незначителни подробности, които следва да бъдат
отнесени към основния замисъл на тази книга. Д-р Щайнер изпратил кола до гарата, а след това и за
по-късния влак, тъй като бях пропуснал връзката. Той ме придружи до моето жилище, внимателно
огледа всичко: вода, прозорци, попита за прислугата. Вечерта след лекцията си, отново дойде и каза:
"Днес забравих да Ви изпратя жена за почистването, но утре тя ще е тук." Когато след няколко дни
се готвех да отпътувам, рано сутринта той ме посрещна на големия Дорнахски хълм. След като видя,
че нося двата куфара, той възкликна: "Ето че пак забравих! Трябваше да Ви пратя някого за
куфарите." Огледа се и кимна на един млад дорнахски антропософ. На моя протест той отвърна:
"Моля Ви, младежът ще стори това с удоволствие." След общата закуска той ми поръча суха храна за
пътя и се отправихме заедно по дългия път на долу към гарата. През цялото време беше приветлив и
сърдечен. Говорихме за различни неща. Той се впускаше в описания на Дорнах, в забележки за наши
общи познати, наред с което спомена и важни подробности за Слънчевите протуберанси. На гарата
той влезе пръв и се нареди на гишето - и до днес си спомням фините черти на лицето му в
непосредствена близост до един дебел монах - като после остана до самото тръгване на влака.-
Вероятно си даваше сметка, че валутно затрудненият немец няма много пари за раздаване, но тази
мисъл той остави на заден план. Влакът се отдалечаваше от Дорнах, а аз си мислех: "Това посрещане
не беше подготвено специално за теб! Той би се отнесъл така с всички хора. Не, това едва ли е така!
Той просто поиска да се възползува от една възможност, за да покаже до каква сте пен може да бъде
срещу всички други," Макар и някому да се стори второстепенно, аз не съжалявам, че показах един
миг от ежедневието на Рудолф Щайнер. Нашите тогавашни разговори се простираха от най-
елементарни и развлекателни истории - при което д-р Щайнер откликваше с младежко веселие на
всяка хумористична нотка - до сериозни обсъждания за бъдещето на човечеството. Съвсем друг го
видях половин година по-късно. Едно концертно бюро в Берлин го беше ангажирало за голяма
поредица от лекционни цикли в различни градове на Германия. Тогава Рудолф Щайнер можеше да
стане силния човек на деня - стига да бе поискал. Но стана съвсем иначе. Аз изслушах берлинския
цикъл в залата на филхармонията. Тя беше пълна до последното място. Навън се тълпяха хора и
предлагаха по 100 марки за билет. Всички бяха в напрегнато очакване. В подсъзнанието си всички
искаха да чуят пророка на епохата. Рудолф Щайнер се появи и в продължение на повече от час, пред
близо 3000 души, изнесе своите неумолими разкрития за имагинацията, инспирацията, интуицията.
За кой ли път се питах: "Дали някога един човек с такава власт над масите е пропуснал нещо
съществено и важно?" Срещу мен в ложата седеше висш офицер, своеобразен лидер в едно от
вагнеровите общества. Навремето сам го бях насочил към д-р Щайнер. Сега той добросъвестно
отбелязваше нещо в бележника си и явно внимаваше за всяка дума.
После намали темпото, спря, поклати раздразнено глава и напусна далеч преди края на
лекцията. А Рудолф Щайнер? Знаеше ли той какво прави? Знаеше ли, че отегчава жадната за
сензации публика? Ни то един човек, който познаваше Рудолф Щайнер не би се усъмнил нито за
44
миг: той напълно съзнава ше всяка своя крачка, всяка своя дума. Смущение и неувереност пред
хилядната публика? Невъзможност да общува с масите? Разбира се, че не - това знае всеки, който
поне веднъж е чул разтърсващите лекции на Рудолф Щайнер. Но към кого се обръщаше той
всъщност? По време на лекциите често пресмятах: колко ли души са готови да го последват? Като
изключа антропософите, мисля, че те не бяха повече от пет или десет. Точно към тях се обръщаше д-
р Щайнер, и то напълно съзнателно. Точно за това той жестоко подтискаше в себе си всичко, което
би могло да се превърне в сензация на деня. Нито искрица от някакъв стремеж да се хареса на
публиката. Единственото, на което се надяваше, беше да пробуди духовните интереси на тези 10 или
20 души, като им разкрие сериозно и задълбочено области от живота, които за повечето хора остават
далечни и чужди.
Веднъж от Йоханес Мюлер чух, че той трябва да говори в пълни зали,но също и в зали,които са
съвсем празни. Не това създаваше грижи на Рудолф Щайнер. Когато наскоро след този цикъл той
беше поканен за нова поредица от лекции из Германия, залите бяха полупразни. И след инцидента в
Мюнхен, краткият период на неговата нашумяла известност бързо приключи. Никой от нас не е
забравил как там група провокатори, действуващи по поръчка на един вестник, се опита да го
нападне и дори сериозно застраши живота му.
Но каква незначителна част виждаме от това, което става.
Само малцина разпознаха в лицето на д-р Щайнер истинското човешко величие и
световноисторическия акт. И ако сега би трябвало да изразя от моя гледна точка събитията около д-р
Щайнер, аз бих прибягнал до един библейски образ: един човек, когото народът поиска да направи
свой цар, се оттегли смело от всички и се изкачи обратно на високия връх в очакване на тези, които
ще го последват. Ето този беше "натрапникът" и "търсачът на ефекти".
Спомените ми са пълни с подобни ситуации, макар и не точно от такъв характер. Да, понякога
тъкмо новакът забелязва стойността на великия миг.
ХХVІ.
През 1921 година при д-р Щайнер дойдоха неколцина млади хора и го помолиха за съвет: би ли
ги упътил към нови насоки в духовното развитие, различни от тези, които предлага сегашната
църква. В своите университети те не бяха открили това, което търсеха и сега с надежди и доверие се
обръщаха към Антропософията. След кратко обмисляне д-р Щайнер реши да изпълни желанието им.
Той винаги подчертава ше, че Антропософското Общество не е църква, нито пък се стреми да основе
някаква нова църква. То предоставя на всеки свой член пълна свобода на религиозния живот. Така че
импулсът към религиозна активност, както и отговорността за основаването на една нова
институция, трябваше да се появи от другаде. Но в този случай Рудолф Щайнер също можеше да
помогне. Немислимо беше да не откликне на молба от подобно естество. И наистина - без да скъпи
време и енергия - той помогна много, като посочи на съзидателната воля това, от което тя
действително имаше нужда.
Почти от самото начало тези млади хора поддържаха връзки и с мен. Повечето от тях познавах
лично. Но сега пред мен възникна един сериозен въпрос. Трябва ли да им съдействувам? От една
страна аз имах чудесната си пасторска кариера в Берлин, изграждана с постоянен труд вече цели 25
години. Тя беше в своя разцвет и би задоволила духовните ми нужди до края на моя живот. Тази
кариера вървеше напред и при най-благоприятните условия, които човек можеше да си пожелае. От
друга страна ясно виждах, че с традиционните средства на църквата аз не бих могъл да убедя нито
един човек, че сме пред прага на една нова епоха, че тази нова епоха изисква ново религиозно
поведение и че самата залязваща епоха все по-настойчиво - макар и не явно - търси надежди и
помощ. И откъде можех да очаквам аз тази помощ, ако не от Антропософията? "Вашите задачи са в
областта на религията" - нима тези думи на д-р Щайнер не съответствуваха на Целия ми досегашен
живот. А ако се окажех неподходящ за изискванията на Антропософията, признавам, бих се
чувствувал твърде зле. В подобно настроение живях месеци наред.
Наред с това ясно съзнавах, че за да вземе такова решение, човек трябва да е непоколебимо
убеден в не говата правилност и необходимост. Съвсем различно стояха нещата, ако те опираха до
един млад човек, който с увлечение и с жар се впуска в една духовна авантюра или ако от друга
страна ставаше дума за един 50-годишен пастор, който за да започне отначало, трябваше да изостави
всичко.
Така че аз реших да изчакам двата лекционни курса през лятото и есента на 1921 година. В тях
д-р Щайнер беше решил да говори върху възможностите за религиозно обновяване. Самият аз все
още не можех да взема участие в тях поради здравословни причини. И когато вече имах пред себе си
45
цялото съдържание на тези многобройни лекции и допълващите ги събеседвания с членове на
Антропософското Общество, за кой ли път изтръпнах смаян от неповторимото величие на Рудолф
Щайнер. Добре знаех, че беше ненадминат в областта на теологията и Библията, както и в историята
на църквата и вероизповеданията. И все пак не можех да очаквам разтърсващите истини, които той
ни откри за неподозираните духовни и нравствени върхове на християнството. Тези върхове бяха
жалоните към бъдещето. Преди всичко, знаменателно и поучително за мен беше, колко сигурно и
достоверно се произнасяше д-р Щайнер за практическата страна на религиозния живот. Всичко това
пораждаше нови зародишни импулси в подготвените човешки души. Неудържимият изгрев на
Христовото Слънце могъщо прогонваше Нощния здрач. Тържествената Меса на човешкото
Посвещение беше изпълнена; актът за Посвещението на човека - изнесен под купола на Гьотеанума в
Дорнах. След като се огледах внимателно на всички страни, аз подех този акт и се залових здраво за
медитациите. Бързо преодолях незначителните езикови трудности и чистият, висш дух на
Посвещението се изля отгоре ми.
В осенената ми душа изгря предчувствието: тук и само тук може да се изгради онова ново
Богослужение, което ще обедини всички истински християни; Богослужението, което ще се
превърне в огнения център на един, истински и чист, смело устремен напред християнски живот. В
мен бавно се пробуди и една друга мисъл: човечеството не трябва да се лиши от този върховен миг!
И сам ти не изпадай в колебание и страх, не затваряй душата си за божествения глас! Ако сегашните
църковни порядки и форми заглушават този глас и човечеството не го чува, ти си длъжен да
издигнеш новото оръжие на Духа! Сам д-р Щайнер упорито и дълго си задаваше въпроса: наистина
ли всичко това е неосъществимо и в досегашна та църква? Но наред с нашите по-млади приятели, аз
също отговарях: "Не, защото иначе старото ще подтисне новото!"
Обаче повратният и решителен момент дойде за мен неочаквано и от съвсем друга посока. Това
беше изживяването, че в хляба на олтара, живият Христос действително се свързва с човека. Той е
там в неизказана чистота и святост. Но за мен това беше една чисто духовна опитност - и то далеч не
в обичайното евангелистко богослужение при Тайната вечеря, а в медитацията, в медитацията за
Посвещението на Човека. И духовното впечатление от тези медитации беше толкова могъщо и
силно, че върху тях можеше да се изгради един цял нов живот. В изострените ми мисли и чувства се
носеше като неспирен вик: "Сега вече край! Край на твоята служба в Евангелистката Църква! Ако
всичко в Антропософията е вярно, ти трябва да преобърнеш целия си живот, цялото си мислене!
Защото в нея се пробужда нов култ, нова общност, нова Христова милост, ново Христово
благовестие." Дотогава не бях споделял нищо дори с най-близките си приятели пастори, тъй като тук
не ставаше дума за това,какво съм изживял аз, а за обективното състояние на нещата, до което всеки
се добира по свой собствен път, труден или лек. От този час нататък всички задръжки отпаднаха.
Така аз стигнах до новата Християнска Общност независимо от "теософския първосвещеник". И
радостен съм, че мога да го заявя открито. Тук последната дума имаше не д-р Щайнер, а един по-
висш от него.
С д-р Щайнер аз също не споделих нищо от тези въпроси и изобщо с него не беше
препоръчително да се говори за тях. Само отделни, кратки и насочващи реплики. Щом някой беше
поел вече началното ускорение, всякакви други допълнителни пояснения и забележки се оказваха
напълно излишни.
Но аз считам, че трябва да предам един друг наш разговор. Всъщност, макар и да се казаха само
две изречения, в тях е скрито много дълбоко съдържание. Тъкмо в медитациите аз прозрях, че
Христос действително може да бъде приет и изживян чак до самата му плът и кръв, при това вън от
символите на хляба и виното. Една моя лична особеност, която в хода на годините ми създаваше
големи трудности, а именно, че душевните и духовните впечатления се отразяваха все по-силно
върху моето тяло – сега изведнъж намери своето чудесно разрешение. В мен изгря предчувствието за
начина, по който напредва човешката съдба. Но всичко беше само встъпление към това, което можах
да разбера с твърда и непоколебима увереност: ако Христос наистина е тук, той действува в
неограничената си мощ чак до тялото и кръвта, той дава на човека едно ново тяло и една нова кръв и
в проумяването и изживява нето на този факт е единственото истинско и решително преодоляване на
материализма! А разговорът с Рудолф Щайнер протече така, че аз попитах: "И все пак, не е ли
възможно да приемем тялото и кръвта Христови само чрез медитации, без хляба и виното?" Д-р
Щайнер отговори: "Разбира се! Нима от другата страна на езика вкусът не е същият." Невероятно
конкретната действителност обаче, която се откри в тези негови думи, беше за мен истински шок.
Впрочем това често се случваше при разговорите с д-р Щайнер. На всеки, който се обръщаше към
46
него по някакъв повод, той веднага даваше възможност за издигане на по-високо равнище. Разбира
се, това изискваше не малко самостоятелни усилия. Обаче днес зная, че той имаше право и че
Христос е "хлябът на живота" в един много по-непосредствен и по-реален смисъл, отколкото
християните са свикнали едва-едва да предусещат в своите души. Тогава аз се изправих и пред един
друг въпрос: добре, макар и да е възможно такова непосредствено доближаване до Христос, все пак
колко хора са в състояние да го постигнат? И за по-голямата част от човечество то не е ли необходим
един истински празник, в който да стигат до това неповторимо изживяване; един празник, за да
изживеят истината, че Христос е тук?
Оттук нататък съотношението между Антропософското Движение и Антропософската
Общност стават вече ясни. Ако Антропософското Общество би възприело един нов култ, той би
могъл да се извлече от новия светоглед, заложен в Антропософията. Обаче този нов светоглед първо
трябва да бъде извоюван във всички области на живота. Има предостатъчно хора, които нямат
никакъв интерес от подобна мъчи телна борба за един нов светоглед. За всички тях е напълно
приемлив и достатъчен един култ, който да е в съвършено единство с живите принципи на
антропософското духовно познание. Обаче този култ в случая далеч не предпоставя духовното
познание, далеч не се стреми да овладява духовното познание, а просто дава на човека всичко
необходимо за непосредствената му връзка с висшите светове.
А това, което Християнската Общност поверява на човека, е дар с ненадмината стойност -
живият, пълно властен и необхватен Христос. По-висш дар няма! Но и той е валиден само в
определена степен от развитието на човечеството и човека, само за определена епоха и за определена
душевно-духовна нагласа от страна на устремения към Бога човек.
Ако Християнската Общност би била съставена само от антропософи, Рудолф Щайнер
несъмнено би преценил задачите й като неуместни и неправилно поставени. Антропософското
Общество има отговорната и велика мисия да бъде днес авангардното културно движение в една
епоха, задушавана от материализъм и неистов интелектуализъм. То трябва да се утвърди в тежка и
безкомпромисна борба. По тези причини -дори и само от финансова гледна точка - то не може да
поддържа новооснованата Християнска Общност. Обаче независимо от това д-р Щайнер се
надяваше, че занапред ще израсне такова човечество, което жадно и страстно ще търси Причастието
на Духа и че с помощта на Антропософията то ще се приближи до същия онзи дар, който живее в
Християнската Общност. Защото целта на Антропософското Движение също е в пълното Причастие
Христово, включително и до тайните на плътта и кръвта. А това Причастие може да бъде изживяно
само тогава, когато и в двата случая то не стига до ясното съзнание на човека, също както и в онази
медитация, която човекът е склонен да превръща в култ.
Когато д-р Щайнер питаше каква е разликата между Антропософското Движение и
Християнската Общност, той сам отговаряше: "Антропософското Движение се обръща към
необходимостта от познание и дава познание; Християнската Общност се обръща към
необходимостта от Възкресение и дава Христос."
Този, който живее в Християнската Общност, може да се чувствува като непосредствен
участник в култа на съвременния и новооткрит Христос. Той има храна за душата си и помощ за
живота си, за каквито преди не е можел и да мечтае. Той може и да не се грижи за частно-
специалните антропософски познания. Обаче той живее с най-висшия дар, до който може да
проникне антропософското познание. Ако този човек има нужда от познание, можем да го упътим за
помощ към ръководителите на Християнската Общност, които са твърде напреднали в
Антропософията. Защото ние искаме да сме в крак със здравите и еволюционно надеждни възгледи
на човека, а не с тези, които са ретроградни и обречени. Но тук съвършено всичко лежи в сферата на
индивидуалната свобода - от свободата на свещенослужителя до свободата на ученика.
Християнската Общност не се основава на антропософски догми. Тя се крепи върху великите
основни истини и факти на християнството, но пронизани вече от една нова духовност - а че без нея
те биха били погубени - показва ни го цялата съвременна история - и то по такъв начин, че в нея
блясват тъкмо обективните лечебни сили, от които се нуждае днешното човечество.
Антропософското Общество е едно културно движение, което иска да обхване всички области на
живота. Християнската Общност е една спасителна църква, която може да прегърне всички хора по
света.
Ако човек види и проумее ясно всичко това, без чувствата му да го отклоняват в една или друга
посока, той ще знае със сигурност: моето място е тук! Най-правилният път е този, който извежда

47
човека дотам, че действително го прави строител на общочовешкото бъдеще и помощник на
Христос.
Ето в този дух се намеси Рудолф Щайнер при основаването на Християнската Общност. Извън
Антропософията, неговото съзидателно жизнено дело обхващаше преди всичко Антропософското
Общество. Но наред с него трябваше да възникне и една друга човешка общност, в която всички
хора неизбежно щяха да усетят великия миг: сега ние сме християни, сега ние сме наистина
християни. И Антропософията искаше да бъде само живата посредница между Христовия Дух и
днешното измъчено човечество. При това тя не се задоволяваше със стремежа да насища тази
човешка общност с богатствата на своя нов свят, а чакаше дали някой ще попита за нея, макар да
беше готова да служи и на тези, които изобщо не я признаваха.
След като беше постигнато истинското и здраво съотношение между Дух и Природа, можеше
да се воюва вече и за онова тайнство и за онзи култ, в които - надраствайки умъртвяващата
материалистична епоха – човек улавяше диханието на истинския Христос и неговата творческа мощ
над Човека и Земята. Обаче всички тези неща са тук и могат да говорят сами за себе си. Част от тях
беше изнесена от мен не само за да хвърли светлина върху изграждането на Антропософията, но и за
да даде известна представа за личността на нейния създател Рудолф Щайнер.
ХХVІІ.
Така се стигна най-после и до моето излизане от протестантската Църква. Аз, както и моите
приятели, не дадохме конкретен повод, а предоставихме на самата Църква да вземе окончателно
решение. С д-р Щайнер почти не съм обсъждал този въпрос. Той винаги се боеше да не окаже
неволно влияние върху мен. Няколко седмици преди това споменах пред него, че вече се чувствувам
достатъчно сигурен, за да изляза от досегашното си колебание, но че все пак ще изчакам поредните
лекционни курсове, за да се убедя напълно. Тога ва той подчерта: ако реша да взема участие, пред
мен ще се изправят най-отговорни задачи, свързани с ръководството на новото Движение. На това аз
отговорих, че не се чувствувам дорасъл за подобно доверие. Д-р Щайнер мълчеше. Малко по-късно
той добави: "Ако се присъедините към нас, ще Ви бъде осигурен достатъчен паричен ф9нд." И това
беше всичко, което се каза между нас за моя преход от стария към но вия свят. А дали изобщо той
научи, че такъв фонд не беше осигурен, това аз така и не разбрах. Чистата атмосфера в
Антропософията не допускаше сантименталност, себеизтъкване и лично обезпечаване.
ХХVІІІ.
Основаването на Християнската Общност само по себе си би дало материал за написването на
цяла книга. Основаването на първообраза, на самия жизнен център на тази общност принадлежи
обаче към Святая светих на храма и е недостъпно за широката публика. Вероятно някога и то ще
бъде изнесено пред човечеството. Но картината, над която сега аз работя, би била незавършена, ако
не прибавя и едва друга важна подробност. Рудолф Щайнер се намираше всред нас и отговаряше на
въпросите ни като един цял университет, но университет от нов стил. И той властвуваше сред нас
като един пратеник с най-висши пълномощия. У никого от нас нямаше и следа от съмнение:през
всичките тези месеци и години, ние живеехме в едно светилище. Ако човек не разбираше това от
гласа на своята съвест, показваше му го външният лик на д-р Щайнер.
Впрочем през последните две години разговорите с д-р Щайнер отстъпиха на заден план. Ако
се осмелявах да ангажирам част от времето му, то беше заради най-неотложни въпроси, свързани с
Християнската Общност. Вече имах и представа за Атласовата тежест, която постоянно носеше на
плещите си. Пристигнеше ли в Щутгарт, Християнската Общност веднага набираше сили от самото
му присъствие, а пред вратата му чакаха с надежда и Валдорфското училище, и Клинично-
терапевтичният институт, и Естественонаучният изследователски институт, издателството,
редакцията, младежкото движение, Антропософското Общество. За да живеят истински, всички те
имаха нужда от съветите и помощта му. Където слабите и несъвършени хора си въобразяваха, че
разбират нещо, идваше той и внасяше хармония и ред. Единственият въпрос беше как да разграничи
съвършено-необходимото от необходимото. И все пак спомням си, че един ден поисках да го
попитам нещо лично. Дълго се взирах в сухите му изгарящи очи, изпъкнали и уморени след нощното
бдене. Въпросът замря на устните ми. Да, казах си тогава, ние по-възрастните сме наистина пред
почетени от съдбата, защото имахме щастието да го познаваме лично; но това, което той тепърва ще
поднесе на света, то принадлежи на младите; те също трябва да го открият за себе си. Достатъчна
беше забележката, която той веднъж направи в смисъл, че ако външните обстоятелства не позволяват
вече предишния начин на общуване с хората, тогава напредък в окултното развитие не е постигнат.

48
 Затова пък се научих да гледам на д-р Щайнер от една нова страна. В мое лице ръководството
на Антропософското Общество имаше нов член и като такъв аз можех да наблюдавам д-р Щайнер по
време на събрания, заседания и дискусии.
Тези срещи бяха особено интересни. На тях д-р Щайнер често седеше, подпрял уморената си
глава в ръце, на пръв поглед съвсем безучастен, дори изглеждаше като задрямал. Той оставяше
другите да говорят свободно. След като преодоляваха първоначалната си предпазливост, те наистина
се впускаха в оживени спорове. Всички членове на ръководството бяха високо надарени хора, всеки
в своята област и професия. Д-р Щайнер ги слушаше с непроницаемо лице. Вземаше ли думата
обаче, всички други изказвания добиваха жалък и плачевен вид. Духовното превъзходство на д-р
Щайнер блясваше толкова силно, че за някои от участниците то се превръщаше в лична катастрофа.
Себелюбието и гордостта на тези способни и усърдни хора бяха подлагани на чести кризи. В
продължение на десетки години аз бях редовен участник в заседанията на ръководството и не си
спомням нито един случай, върху неговото превъзходство да е падала дори сянка от съмнение. Д-р
Щайнер говореше - и всички участници ставаха единни. Разногласия нямаше или пък бяха съвсем
несъществени. Всеки гледаше невиждащ и втренчен - в това, което погледът на Рудолф Щайнер
различаваше ясно и точно.
Рядко му се отдаваше възможността да похвали някого. Изживях го и аз, но сега по-скоро ми се
иска да разкажа за един от случаите, когато се сблъсках с неговия укор. Става дума за "съдбовната
среща". Измежду най-близките сътрудници на д-р Щайнер едва ли имаше някой, който е избегнал
острата му критика. Защото той изискваше твърде много от всеки, а най-вече ценеше безкористието
и обективността. Но с оглед неимоверната тежест на антропософската световна мисия, той не
можеше да подлага на постоянни атаки слабите места на хората около себе си.
По това време, приблизително една година след основаването на Християнската Общност, "аз
написах статия в защита на д-р Щайнер, която се оказа прекалено ласкателна. На поредното
заседание той няколко пъти повтори, че в случая аз нямам вина. Обаче от начина, по който упрекна
ръководството и редакцията, заради отпечатването на статията, аз бях силно засегнат. Дискусиите,
на които той даваше указанията си от този род, ми бяха съвсем непознати; дори много пъти изобщо
не можах да ги обхвана с непосредственото си човешко разбиране. Но така или иначе, в тези
интимни и трудни часове аз нито веднъж не се опитах да смаля преценката си за Рудолф Щайнер до
обикновените човешки мащаби. Малко по-късно се убедих, че въздействието на такива статии се
различава доста от първоначалния замисъл, защото те работят и в подсъзнанието на читателя,
независимо дали той - както веднъж д-р Щайнер ми обърна внимание - е антропософ или не. Само
върху едно бях напълно сигурен, впрочем едва след смъртта на д-р Щайнер: той страдаше дълбоко
от неспособността на някои антропософи да го разбират правилно и да защищават идеите му.
Противниците го обсипваха с обиди и подигравки, а антропософи те мълчаха невъзмутими и се
опиваха от лекциите. Ставаше дума не за неговата личност, а за недостойните нападки срещу труда и
делото на Рудолф Щайнер.
И той добре виждаше, че антропософите не забелязват това. Те се бяха укрепили в
антропософския замък и не забелязваха, че горите около-замъка са в огън. Веднъж казах тези думи в
присъствието на д-р Щайнер и той ги подкрепи, намирайки ги за сполучливи и точни. Но През онези
години той не можеше да говори, а само да чака - това, което щеше да се роди у другите в тяхното
мислене и свобода. "Като една отворена рана", така изглеждаше тогава Рудолф Щайнер според
думите на един мой приятел. Едва сега могат да бъдат разбрани добротата и спокойствието, с които
той работеше над своята автобиография. И мислех си: ето как човек може да подкрепи дори тази
забележителна книга - просто като покаже на публиката истинския и верен образ на Рудолф Щайнер.
ХХІХ.
През последните месеци аз имах щастието да разговарям още три пъти с д-р Щайнер. Сега
повода даде са мият той. Когато през май 1924 година пристигнах в Дорнах, след една от лекциите д-
р Щайнер се приближи до мен. Сякаш самият дух на добротата се изправи пред лицето ми. И винаги
след това, щом поисквах да си представя как изглежда добротата, аз неизменно си спомнях неговия
лик, озарен от войнствена нежност и безкрайна доброта. За моя изненада, в тези разговори често
откривах, че д-р Щайнер с готовност и облекчение споделя с мен част от онези проблеми, които в
редиците на Антропософското Общество му създаваха тежки грижи. Ограничените способности на
някои от неговите последователи му действуваха направо зле. И все пак веднага съумяваше, все
едно, че нищо не се е случило, да ми посвети цялото си внимание. Тъй като през последните месеци
не бях добре със здравето, той настояваше да му разкажа най-подробно всичко, което съдържаха
49
моите изживявания. Аз упорито отказвах, защото нещата ми изглеждаха маловажни. И все пак
накрая той отгатна всичко.
Едва след неговата смърт прозрях, че последният ни личен разговор всъщност е бил едно
сбогуване, един истински прощален час, който съзнанието ми тогава пропусна да отбележи. Каза ми
няколко думи за самия мен, за мои качества и особености, които според него бяха ускорили голямата
ни среща в сегашния живот. Нерушим и свят дълг за мен е, че мога и трябва да изговоря тези думи
пред всички. Благодарих му, че макар и отдалеч, ми помага с каквото може, на мен - болния човек. С
лека усмивка и осиян от съвършена доброта, той поклати глава: "Не, скъпи д-р Рителмайер, аз Ви
благодаря, че ми дадохте възможност да Ви помогна." Тези бяха последните думи, които Рудолф
Щайнер отправи към мен в този земен живот. Те бяха един величествен апотеоз на нашата съдбовна
среща и по-красив от него не бих могъл да си представя. Това беше разговор със цялото човечество,
чийто единствен представител в този миг бях самият аз, И дали някога страдащото човечество щеше
да му даде "възможност" да помогне?
Измеренията на неговия живот и неговото дело бяха смайващи и изумителни. Въпреки
продължителното стомашно-чревно заболяване, през следващите две и половина седмици той изнесе
70 лекции. Една лекция дневно пред медици и теолози, една лекция дневно пред хора на изкуството,
една лекция само пред теолози, една лекция пред членове на Антропософското Общество, на всеки
втори ден по една лекция пред строителите на Гьотеанума. И всички те вляха нови и разтърсващи
истини в съответните области на живота. Изглеждаше така, сякаш д-р Щайнер навсякъде успяваше
да извърши пробив в гранични те сфери на свръхсетивния свят, след което върху слушателите се
изливаха с грохот потоците на новото свръхчовешко познание. Впрочем тези лекции са вече
издадени. И едва бъдещите поколения ще имат за дачата да се произнесат за истинската им стойност.
А всеки от тогавашните дни в Дорнах представлява ше такова събитие, че би могъл да стане обект на
самостоятелно проучване. Аз не спирах да си задавам въпроса: нима някога в световната история се
е случвало нещо подобно? Ослепителна духовност ли трябва на човека, за да го види или по-скоро
заслепяваща глупост, за да го пропусне?
Въпреки пристъпите на слабост, Рудолф Щайнер явно се чувствуваше добре по време на
лекциите и те дори го ободряваха. Но да се справи покрай тях и с още 200 аудиенции на
всевъзможни молители - д-р Щайнер никога не би споменал тази подробност, но портиерът ги
записваше точно - това вече беше свръх силите му. И въпреки това хората постоянно и безогледно го
използуваха за свои лични работи.
Още преди години, във връзка с моята пасторска дейност, д-р Щайнер беше казал на съпругата
ми: "Той трябва да отклонява разговорите си с повечето от тези хора. Всичко което те му казват, той
предварително го носи в себе си. В противен случай, неизбежно би се разболял." Кой можеше да
предположи, че за едно истинско духовно изследване, за една истинска духовна подкрепа са
необходими много повече вътрешни жертви, отколкото обикновено се приема с идеята за "любовта".
По време на последното си боледуване Рудолф Щайнер сам потвърди: това, което изглежда, че го
довършва, не са лекциите, а многото лични разговори. Макар че преди години, когато един член на
ръководството помоли антропософи те да засвидетелствуват любовта си към д-р Щайнер като не го
ангажират с личните си грижи, той се усмихна и каза: "След като имате нужда от мен, единствената
любов, която можете да ми засвидетелствувате, е да ме търсите и ден и нощ." Обаче последните
думи на това изречение не бяха приети с достатъчна сериозност. В един дълбок и религиозен смисъл,
бих могъл да обобщя: д-р Щайнер умря заради човешките "грехове". Неговата безкористна и
самопожертвувателна помощ го отведе в лоното на смъртта.
Половин година по-късно аз стоях изправен до неговия саркофаг. Никой от нас не вярваше, че
Рудолф Щайнер ще бъде сразен от болестта. Но ето че сега тленната обвивка, току-що напусната от
устремения напред търсещ и съзидателен дух, почиваше спокойно на смъртния одър под нозете на
почти завършената Христова статуя. В лицето на мъртвия всеки можеше да види какво беше
извоювал Духът от тялото на човека в продължение на един велик и необозрим живот. Духовното
величие и съвършената чистота на това лице надхвърляха всяко сравнение. Може би някога
посмъртната маска ще убеди много хора в това, което сега напразно се опитвам да опиша. Погледът
ми постоянно се издигаше от изоставеното земно тяло към високата Христова статуя, чийто устрем
опираше в зорите на новия ден. Ученикът беше паднал в нозете на Учителя. И все пак ученикът се
носеше в неудържим напор към бъдещия свят, а Христос го закриляше с нежност и сила. Мисията на
Ученика беше завършена. В аурата на космическия Христос сияеха новите и божествени цели на
мирозданието.
50
 Г-жа Щайнер пожела да ръководя погребението според ритуала на Християнската Общност. В
голямата и украсена зала, където д-р Щайнер изнасяше повечето от лекциите си, беше толкова тихо,
че се чу ваше ръмящия навън дъжд. Лекият вятър довя от прозорците една капка и тя остана да
блести като диамант на челото му до самия край на церемонията. Стотици свещи отразяваха
светлината си в този лъчист диамант - също както и сияйните откровения на висшите светове се
отразяваха в освободения вече от тленното тяло божествен Дух. С така украсеното чело той напусна
физическия свят.
Щом траурната церемония свърши, една мисъл мощно озари душата ми: "Добре, неговото дело
е вече завършено. Но то стои като един нерешен въпрос пред цялото човечество. И това дело ще
възтържествува едва тогава, когато всички, които му принадлежат, обединят силите си в едно цяло."

Превод от немски: Димитър Димчев

51