Брой 41 30.

11-
2 лв. 5.12.2023
Год. 32

Терор Снимка
Кейтлин
Грабенщайн

 Емили Диш-Бекер,
Бен Ратскоф,
Майкъл Ротберг,
Юрген Цимерер
 Сам Крис
 Тодор П. Тодоров
 Огнян Касабов
 Димитър Божков
 Мария Калинова

Разговори
 Северина Станкева
с Миглена Николчина
 Тодор П. Тодоров
с Тодора Радева

Отзиви
 Паулина Мичева
за Лорънс Дърел
 Виктория Викторова
за Михаил Вешим

Писма за фронта
100 години Итало Калвино
Софийските метафори

Терор
Прицелът на настоящия брой на ЛВ е крайно актуален – на свой ред дали именно Другият не е „начало на нашата
Броят се издава с подкрепата на НФК

терорът. Повод за критичното обсъждане на проблема
в отделните есета, статии и материали, които сме
включили, е кървавата терористична атака на „Хамас“ в
Израел, последвалата война и кръгът на насилието, който
се задвижи оттук насетне, започна да се разширява, и
въпреки че към днешна дата е постигната няколкодневна
пауза, без съмнение ще взема все повече жертви пред
очите на целия свят.
На този мрачен фон освен необходимостта от диалог
и публична дискусия, смятаме, че има нужда да си
припомним онази любов, с която би трябвало да се
посрещне всяко новородено, любов, за чиято благодат св.
Августин казва, че чрез нея се утвърждава другият – „Volo
ut sis” („Искам да те има“). В тази връзка заедно с есето на
Сам Крис ще се върнем преди катастрофата в основното
пристанище на Средиземно море и „богатата на тамян
вътрешност на Арабия, дом на гърци, евреи, перси, араби
монофизити, пустинни мистици, търговци от бреговете
на Индия“. Ще си припомним утопията на Едуард Саид „за
споделяне на земята, която има да ни обедини, споделяйки
я по един наистина демократичен начин, с равни права
за всички граждани“ (вж. Мария Калинова). Миглена
Николчина ще очертае сянката на Великия инквизитор при
Достоевски, за да изтъкне, че срещу него „стои Христос,
който му отговаря с целувка“. Тодора Радева ще попита
собствена история“. За Тодор П. Тодоров „терорът не е
просто сблъсък или акт на насилие, той е култура“. Огнян
Касабов припомня жеста на Никола Фурнаджиев, който
„във времена на злощастна антитурска параноя у нас […]
пише стихотворения за поробените от империализма
турски деца“. Димитър Божков ще се позове на големите
„интерпретатори на еврейската традиция, които
ще отчленят позитивните и величествени елементи
на месианизма“. В статията, преведена от Димитър
Кенаров, авторите Емили Диш-Бекер, Бен Ратскоф,
Майкъл Ротберг, Юрген Цимерер най-сетне ще заявят, че
работата по паметта не може да завърши, че все пак тя е
и „терен за изграждане на света“.
Въпреки че на пръв поглед изглежда, че статиите имат
обща цел, те съвсем не са еднопосочни, движат се в
различни посоки, разминават се, като за полифонията
на целия брой допринася и публикуването на творбите
на съвременни поети и писатели във връзка с различни
творчески начинания, които се състояха в столицата,
показвайки нагледно как един град може да се превърне в
метафора.
Мария Калинова
Тодор П. Тодоров
 Н ОВО
Новият брой 185/Есен на „Християнство и култура“
има два тематични центъра – актуалните проблеми
на православието и съвременната богословска
проблематика. В темата „Проблеми на православието“
са представени текстовете на Андрей Солдатов и Ирина
Бороган Полезните свещеници на Путин и на Ренета
Трифонова Ретроспектива на една нова пропагандна
война. Богословската проблематика е представена в
рубриката „Християнство и истина“ с текстовете на
Джорджо Агамбен Времето, което остава. Коментар на
Послание до Римляните и на Калин Янакиев Значението
на понятието „ипостас“ („лице“) в писмото на св. Василий
Велики до брата му Григорий. Темата е продължена със
статиите на Гюнтер Меншинг История и време във
философията и на Панайотис Бумис Каноничноправни
определения и разграничения, представени в рубриката
„Християнство и философия“. А темата „Библеистика“
включва текстовете на Мартин Осиковски Три
библейски аргумента за книжовната свобода и на Артър
Кар Отношението на ап. Павел към гръцката философия
и етическа терминология. В рубриката „Християнство
и изкуство“ е представен текстът на Йоан Василев
Насладата от тишината, в която няма да бъда. Как
клетият Вийон се справи с мисълта за свършека на дните
си. Броят е илюстриран с фотографии на Борис Ценов от
цикъла „Троянски манастир“.
Бъдещето на читалищата е темата на брой 09 на сп.
„Култура“. Време ли е за действие? – пита експертът
Юрий Вълковски. Културологът проф. Александър
Кьосев в юбилейно интервю изследва прехода „от
читалищата към четенето“. В анкетата на „Култура“
читалищните дейци Ем. Шушарова, Б. Самаринов, Д.
Димитрова, Ем. Лисичкова дават своите отговори на
въпроса „какво да се промени?“. И още: „Кошмарът“, есе
на израелския писател Давид Гросман, нови фрагменти
на Иван Теофилов, озаглавени „През призмата на
преживяното“, както и анализи на социолога Райнер
Цителман и философа Реми Браг. Интервютата в броя:
Мария Статулова, Ян Паул Хинрихс, Леа Тодоров, Елън
Харингтън. И още: диригентът Константин Илиевски за
каузата българска музика, както и 70 години Пловдивска
опера. Фотографиите в броя са от Международните
фотографски срещи в Пловдив, а разказът в „Под линия“ е
дело на Светлозар Стоянов.
2
Литературен вестник 30.11-5.12.2023
Отк р и т и я т а
„Не си губи любопитството!“
В публичното пространство Михаил
Мишев (Вешим) е известен като
български писател и сценарист,
който обаче определя себе си за
писател-хуморист и фейлетонист. За
четиридесетгодишния си писателски и
редакторски опит получава Национална
награда за цялостно творчество в
областта на хумора и сатирата „Райко
Алексиев“, номинация за литературна
награда на Европейския парламент за
романа му „Английският съсед“, а 7 от
неговите разкази влизат в „Антология
на световния хумор“. През целия си
живот работи във в. „Стършел“,
който неминуемо предопределя
ироничното му възприемане на света и
любопитството, с което подхожда към
него.
Поредната му книга „Химия на шегата“ излиза през
декември 2022 г. и влиза в шестте номинации за „роман
на годината“. Още в предговора заявява, че няма да
разказва толкова за себе си, колкото за времето, в
което е живял – късния социализъм и началото на
демокрацията. Мисията и на книгата, и на живота му
е да покаже на хората, че не бива да се взимат твърде
на сериозно и да ги подтикне да откриват алхимията на
живота, скрита в химията на шегата.
Вдъхновена от автобиографиите на Нушич, Уди Алън и
Чарли Чаплин, книгата не претендира да функционира
като историческо свидетелство за онези години. Целта
є е да пресъздаде химията на прехода, разказан като
химия на шегата и лъжата чрез безопасната химична
реакция на смеха. Безспорно романът репликира с
„Физика на тъгата“, явявайки се негов антипод на
световъзприятие, но авторът е категоричен, че това е
едно „добронамерено намигване“ към този текст.
Книгата няма съдържание, но е разделена на глави и завои
на мисълта, които разкъсват нейната повествователна
структура към различни ракурси. Наблюдаваме житейски
епизоди, които се редуват със завои на мисълта.
Те допринасят за хумора в книгата, доразвивайки
парадоксите и абсурдите в българската реалност от
онези години.
Условно можем да разделим произведението на две
части, съдейки и по настроението, и по отношението
на автора, които се променят. В първата част се
наблюдават кратки, сатирико-хумористични житейски
разкази, примесени с швейковската представа за света,
а във втората се прокрадват песимистични нотки,
критика към новото време и младото поколение, което е
повърхностно и безкрайно апатично според автора.
Ведрият портрет на автора, дело на художника Дамян
Дамянов, приветства читателите още на корицата,
обещавайки, че романът е за него и авторът ще описва
живота си, но това не е съвсем така. В същото време в
интервюта споделя, че книгата не е за него, а за другите.
В нас възниква въпросът все пак за кого е предназначен
текстът и каква читателска аудитория би могла да я
разбере.
Може би към книгата ще посегнат читатели с вкус към
нестандартното и смешното или любопитните, чиято
любознателност към миналото ги кара да надничат в
личните истории, пресъздаващи всеобщата такава.
Писма за фронта
Албена Тодорова
Здравей, фронт,
Месеци наред мислихме, че си далеч.
Че други води текат през теб, че си дом на кръв и смърт.
Надценявахме разстоянието.
А ти, фронт, през цялото време си бил тук.
В разногласията, пропагандата и липсата на желание за
общ език.
В онзи ти край загиват хора. Пазят с телата си нас,
нашето безгрижно небе.
В този ти край се учим да говорим. Не смърт, друга цена
ще трябва да платим за това да бъдем заедно.
Дано не е прекалено късно.
С обич, и страх, и благодарност,
Албена
Продължава на с. 15
н а м л а д и те
Писателят споделя, че не може да
определи какъв е жанрът на творбата му,
но предполага, че е възможно да се чете
като роман, в който главен герой е той.
Той често я назовава и като автошарж. В
този смисъл не можем да кажем, че става
дума за автобиографичен роман, тъй като
използваната автоирония дегероизира
собствения аз, превръщайки в главен
герой веселието. Бихме могли да кажем,
че книгата представлява една социална
биография, съчетаваща фикционалното
и нефикционалното, които са в скрита
симбиоза.
Творбата разисква лична, професионална
и общонародна проблематика. В личен
план тя разкрива трудностите,
възприети от Вешим като приключения,
през които преминава по пътя към
съзряването си и желанието си да излезе от сянката
на популярния си баща, преобръщайки на обратно
фамилията си, за да се отличи новият и различният
творец.
Засегнати са проблемите на младите творци и
прохождащите писатели в тоталитарното и новото
време, разкривайки истории от живота на известни
автори, част от които се превръщат в поданици на
конюнктурата. В предпоследната глава книгата дори
дава 10 съвета как се става добър писател, от които
последният е най-акуратен – „Глупаво е да се дават
съвети, особено за писането!“.
Бихме могли да кажем, че книгата функционира
като една линия на времето, улавяща промяната в
светоусещането и световъзприятието на обикновения
човек. Откриваме разликата в мисленето на
поколенията в наставленията, които загрижените
родители дават на децата си през различните
десетилетия. От „Не си губи молива!“ и „Не си губи
ключа!“ стигаме до „Не си губи любопитството!“. В
тази препоръка се проявява напористото желание на
автора да разсъни младото поколение от апатичната
дрямка и да го пробуди към приключения и търсене на
житейския смисъл.
Романът извежда темите за декадентството и
графоманията в България и отговаря на въпросите как се
променя световният и българският хумор през годините,
какво е било участието на сатириците в рушенето на
тоталитарната система и какви са били изразните
средства, които писателите са използвали, за да бъдат
публикувани. Авторът прави препратки и към новото
време, огорчен, че младото поколение вече не разбира от
истински хумор и с разочарование, че новите управници
са същите като старите.
Книгата завършва с насмешливата провокация за
любопитството, което е начин
С подкрепата на
Столична община авторът да ни докаже, че има вкус към
необикновеното и е намерил начин да
казва истините за живота, скрити зад
шегата.
ВИКТОРИЯ ВИКТОРОВА
Михаил Вешим, „Химия на шегата“,
изд. „Сиела“, С., 2022.
Серията текстове „Писма за фронта“ е специално
създадена за събитието „Литературни срещи лято 2023:
Войната и мирът“, организирано от фондация „Прочети
София“. Лятното издание се реализира в партньорство
с Театрална работилница „Сфумато“, едновременно с
ежегодния фестивал „Малък сезон“.
„Литературни срещи 2023“ се осъществяват с
финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“,
„Програма за възстановяване и развитие на частни
културни организации“, Столична община, Министерство
на културата.
Тодор П. Тодоров / Midjourney

„Авиньонски квинтет“ – калейдоскопичните романи
на Лорънс Дърел за първи път на български език
„Авиньонски квинтет“ обединява петте
калейдоскопични романа на Лорънс Дърел, а за него
The Times пише: „Дърел е магьосник. Той жонглира с
бляскави думи, извайва „облачни кули, великолепни
дворци и тържествени храмове“, привлича, интригува и
впечатлява“.
Но да започнем от заглавието – Авиньон, дома на крале
и папи, столицата на историческата Южна Франция,
сърцето на легендарния Прованс. Преплетеният
живот на група приятели – и любовници – се променя
завинаги от избухването на Втората световна война.
Но драматичното им настояще само ги потапя още
по-дълбоко в мрака на древното минало, докато се
забъркват в тайни заговори, гностически култове,
религиозни ритуали и отчаяно издирване на скритото
съкровище на рицарите тамплиери. От Хитлерова
Европа до средновековния свят, от френските замъци до
египетските пустини, „Авиньонски квинтет“ е епична
симфония на екстаз и ужас, лудост и памет, страст
и смърт. Състои се от пет величествени романа –
„Мосю“, „Ливия“, „Констанс“, „Себастиан“ и „Квинкс“.
Лорънс Дърел (1912-1990) е един от най-знаковите
английски писатели на двайсети век: достоен наследник
на романтичния копнеж по Средиземноморието, той
включва в творбите си това смесено чувство на южен
хедонизъм и двусмислие, чуждо на англосаксонската
литература, съчетано с дълбоко размишление върху
основните теми на съществуването.
„Авиньонски квинтет“ е една от емблематичните
му творби, наред с „Александрийски квартет“,
писана между 1974 и 1985 г. и наричана от критиците
„интелектуалната автобиография“ на Дърел.
Многообразието в квинтета е причина за трудността
при определянето на жанра на този труд, но често се
срещат формулировки като „спекулативна фикция“ и
„литературна мистификация“. Дърел е известен като
автор, който нормализира скандалното. Сравненията с
други писатели винаги звучат непълно, защото гласът му
е ярък, индивидуален, дори налудничав (той е достатъчно
луд, за да бъде забранена първата му книга в Англия).
До този момент пенталогията на Дърел не бе достъпна
на български език. Обединени в едно едва след написването
и на последната част, петте части на това легендарно
произведение са отделни същности, но и са неразривно
свързани като пръстите на ръката. Какво ще открием в
тях?
Дърел нарича романите от пенталогията за Авиньон
„квинкункс“ – геометричната фигура от пет точки, от
които четири образуват квадрат, а петата е в центъра
между тях; като подредбата на петиците на заровете
или на прочутия храм Ангкор Ват в Камбоджа. До
смъртта на автора всъщност петте романа не са били
обозначени като квинтет.
Сюжетът разказва за група хора, които прекарват едно
лято в запустяло имение край Авиньон. Някои от тези
хора са реални, а други са герои от роман, написан от
един от тях. Но след известно време всичко това спира
да има значение. Измислицата и реалността се сливат
в едно. Избухва Втората световна война и тези хора са
разпръснати в различни посоки от вятъра на съдбата, а
ние ги следваме. Някои израстват, други умират, трети
полудяват, а тези, които преживяват войната, накрая
се връщат в Авиньон. Героите на „Авиньонски квинтет“
страдат от липса на връзка с реалността и изразяват
това чрез носталгия, лутане в света на мечтите и
безспирно търсене на любов...
„Авиньонски квинтет“ на Лорънс Дърел не влиза в
категорията „харесва ми, не ми харесва“, не е лесна за
четене, не се чете на един дъх, напротив – изреченията
и смисълът затрудняват, объркват. Сякаш забравихме,
че авторът не е длъжен да бъде шут и да ласкае
вкусовете на читателите – има и друг вид литература,
авторите на която си позволяват да създават светове,
да експериментират, дори да грешат, да преплитат
толкова много сюжети и личности, че понякога те самите
да се объркват откъде са тръгнали... и да се изненадват
къде са стигнали, защото героите са се развили въпреки
оригиналния замисъл и са станали други хора.
Това е текст, при чийто превод може би за първи път
се чувствам като истински понтифекс – в смисъла на
превеждането на хората, читателите, от едната страна
на текста до другата, – но сега имам чувството не само
че превеждам читателите по моста между двата свята,
а и че ми се налага първо да построя моста, по който
да ги преведа, да бъда понтифекс в изконния смисъл на
думата.
Един от най-важните въпроси за мен бе въпросът за
улесняването на читателя – до каква степен да стане
текстът разбираем за него, да му дам ли насоки, да
сложа ли указания? Квинтетът е сложен като замисъл
и структура – изписаните за него книги, дисертации,
анализи са изумително количество. Не претендирам, че
съм изчела всички, невъзможно е, дори и в момента сигурно
П р о ч етен о д нес
се пишат нови, но за всеки от романите в квинтета четох
доста помощна литература, биографии на Дърел, анализи
на символиката в текстовете му; търсих културни
препратки, психологически коментари, лингвистични
нюанси, които невинаги се забелязват. Наясно съм, че
тази подготовка трябва да остане незабележима за
читателите. А и не е задължително към текста да се
подхожда академично. В „Авиньонски квинтет“ има и
много страст, много емоция... Дърел е писател, движен
едновременно и от разума, и от чувствата. Надявам се
този литературен свят да открие своите читатели и
читателите да намерят своето място в него, независимо
какъв ще е техният подход.
В преводите на „Авиньонски квинтет“ преводачите на
различните езици подхождат различно към имената на
героите, съобразявайки се със спецификите на родните
си езици и култури. Във френското издание Силви става
Софи, повечето чужди издания предпочитат Пиер
дьо Ногаре пред оригиналната версия Пиърс – което е
съгласувано с представителите на автора, – защото
героят е французин и така е по-адекватно спрямо текста.
Във втората част се спъваме още със заглавието – Livia,
or Buried alive. В бразилското, френското и руското
издание втората част се отнася към героинята Ливия,
може би чисто заради визуалното и смислово благозвучие,
и се предава с женски род. В испанското – Livia o
Enterrado en vida – преводачът Pere Rubiralta – е избрал
мъжкия род. В самия текст фразата се отнася за героя
Бланфорд – в пасаж, в който той се самоанализира и
окайва, че е останал жив, а другарите му ги няма, че не
е нищо повече от „комична, невъзможно компресирана
версия на незначителен епос“. И че вече е „погребан жив“.
Не бива да се забравя, че едното заглавие на всеки от
романите от квинтета е измислено от единия герой,
писателя Бланфорд, а другото – от Сътклиф, неговото
алтер его. (Както ни казва самият Дърел в текста.)
В подкрепа на това решение е и фактът, че в една от
следващите части Бланфорд наистина бива „погребан
жив“ в пустинята на Александрия – от пясъците.
Но имаме и версията на Сафо, дъщерята на Дърел, която
винаги е смятала, че тя е прототип на Ливия – с подобни
психологически и инцестни проблеми; по думите є тя
е имала чувството, че е „заровена жива“ като нея. (За
съжаление, животът на Сафо наистина е бил тежък и
в крайна сметка тя се самоубива.) Очевидно и двата
варианта имат своите защитници и аргументи.
В един такъв гъмжащ от културни препратки текст има
множество капани. Във втората част на квинтета един
от героите, лорд Гален, пуши пури „Ромео и Жулиета“ –
Дърел ги нарича само „Жулиета“. В някои от чуждите
текстове – например руския и испанския – преводачите
са пропуснали тази реалия и се срещаме с лорд Гален,
който вместо да пуши пури, си общува с някоя си
Жулиета, която му прави компания във въпросната
вечер. Това е само един от примерите какви камъчета
могат да препънат преводача в работата му.
В настоящото издание „Авиньонски квинтет“ излиза
в две книжни тела, като първото от тях обединява
първите две части – „Мосю, или Принцът на мрака“ и
„Ливия, или Погребан жив“.
В „Мосю, или Принцът на мрака“ протагонистите
от този роман за съзряването живеят откъснати от
света в полуразрушен замък в покрайнините на Авиньон,
въвлечени в мистериозния заговор на гностически клуб на
самоубийците, чието седалище е в оазиса Макабру, недалеч
от Александрия. Египет, Прованс и Венеция са фонът на
сюжетни нишки, които по неочаквани пътища се сливат
в загадъчната история на рицарите на храма и на странна
секта от агностици. Щастието, с което се свързва
Авиньон в паметта на дипломата Пиер дьо Ногаре, сестра
му Силви и импулсивния доктор Брус, е напът да се срине,
може би завинаги. През 1974 г. „Мосю, или Принцът на
мрака“ получава James Tait Black Memorial Prize, една от най-
старите литературни британски награди.
Ако „Мосю“ се възприема като роман, то „Ливия, или
Погребан жив“ е по-скоро литературната биография на
писателя Бланфорд. Във втората книга от квинтета
откриваме почти същите герои със същите копнежи
и съжаления като в „Мосю, или Принцът на мрака“. Но
още в началото ще разберем, че това е една илюзия,
литературна мистификация, и ще открием новите лица
на познатите герои. В романа продължава и изследването
на гностицизма, и търсенето на изгубеното съкровище на
тамплиерите и на философския камък. Ключовият герой
обаче е писателят Обри Бланфорд. Събитията в „Ливия“
се развиват в атмосферата на надигащата се заплаха
от предстояща война, като групата млади приятели
в замъка „Ту Дук“ се наслаждават на последното лято
преди настъпването на нацизма.
В следващите части последователката на фройдизма
Констанс ще се опита да открие смисъл в избухващия
край нея свят и ще се свърже отново с харизматичния
водач на култ, когото е познавала в пустините на
Египет. Във
финалната част,
„Квинкс“, отдавна
погребани тайни
ще излязат на
повърхността
и миналото и
бъдещето ще
се прелеят в
настоящето. Тези
романи, „свързани
един с друг като
катерачи на скала,
но и независими
един от друг“,
както ги описва
самият Дърел,
са литературна
медитация сред
един свят на хаос и
жестокост.
Впечатление правят градовете на Дърел. От
Александрия до Авиньон Лорънс Дърел приканва
читателя си да изследва, както в преносен, така и в
буквален смисъл, географското пространство, което
постепенно се превръща в литературно пространство.
Въпреки че в романите на Дърел няма карти, той
използва точни препратки към автентични карти,
което засилва реалния ефект на града. Това важи и
за Александрия, и за Авиньон. Градовете на Дърел
функционират едновременно като географска даденост
и като ментална конструкция: това е пространството,
което обитават жителите и което обитава тях. Тази
фиктивна карта не ориентира читателя: координатите
се пресичат и припокриват, а линиите целят да заблудят,
вместо да насочват. Сякаш с опитите да нарисува и
обхване пространството Дърел се надява да овладее и
времето.
Мрежата от реалност и фикция въвежда читателя в
лабиринт: следвайки героите, блуждаещи из улиците
на нощен Авиньон, той ще открие хотели, които все
още съществуват, ще мине под градските порти, под
които минават героите на романа, но напразно ще търси
площад „Бон Пастьор“ например. Ясно е, че целта на
разходката е не толкова да опише маршрут, колкото да
разгърне странстване, което избягва всякаква определена
отправна точка и води читателя до вътрешно
странстване, по време на което той е принуден да
реконструира както невъзможната карта на разходката,
която не води до никъде, така и хронологичната мрежа
на разказа, в който миналото и бъдещето се смесват и
объркват.
Авиньон се превръща в това особено пространство,
където героите преживяват раздробяването и
прекъсването на реалността. Този процес на дислокация
на града продължава чрез мимолетните появявания на
други градове, всеки от които на свой ред представлява
продължение на града на папите. След това Париж
и Женева се появяват като трептящи проблясъци
на Авиньон, участвайки в изграждането на „духа на
мястото“, така характерен за творчеството на
Дърел – дух, едновременно неосезаем и всепроникващ.
Множеството въображаеми карти на Александрия,
Венеция, Авиньон, Женева и Париж сякаш се сливат
в едно размито и заплашително цяло, за да съставят
картата на Дъреловия град.
Градът на папите в „Авиньонски квинтет“ се оформя
като тревожна плетеница от улици, по които Феликс,
Бланфорд, Сътклиф, Ливия и много други неуморно
преминават през страниците, възпроизвеждайки
изчезването на древния град в пясъците на паметта.
Самият Дърел споделя за своето произведение:
„Авиньонски квинтет“ ще бъде последната ми книга,
моят подарък към Франция“.
И така, приемете моите предварителни извинения за
всяко преводаческо решение, което може да ви се стори
спорно, уважаеми читатели, и за всички пропуски и
несъответствия в българското издание на „Авиньонски
квинтет“. Поемам пълната отговорност за тях.
Надявам се въпреки всички неточности, които ще
откриете, откритото удоволствие от текста да е
повече.
ПАУЛИНА МИЧЕВА
Лорънс Дърел, „Авиньонски квинтет“, прев. Паулина
3
Мичева, изд. „Колибри“, 2023
Литературен вестник 30.11-5.12.2023
 В и т р и н а
Мишел Фуко,
„Признанията на
плътта. История на
сексуалността“.
Т. IV, прев. Антоанета
Колева, изд. „Критика
и хуманизъм“, С., 2023
Четвъртият том
от „Историята
на сексуалността“
на Мишел Фуко –
„Признанията на плътта“, излиза на
български в превод на Антоанета Колева,
като изданието е подготвено от Фредерик
Гро, с чийто предговор начева книгата.
„Признанията на плътта“ се занимава с
раннохристиянски текстове от втори
до пети век, като съдържанието на
книгата е фокусирано в три основни части,
посветени на формирането на нов опит, на
девствеността и на брака. Настоящият
том осъществява концептуални връзка
с другите мащабни проекти на Фуко,
като става ясно как изданието стои
спрямо последователността на втория и
третия том, като частично преодолява
хронологичната и концептуалната празнина
спрямо първия том – „Волята за знание“.
Салман Рушди,
„Родените в полунощ“,
прев. Надежда Розова,
изд. „Колибри“, С.,
2023
Роден в полунощ,
когато Индия
отбелязва с фойерверки
историческия момент
на своята независимост,
Салим Синай постепенно осъзнава
необичайните последици от стеклите
се обстоятелства при неговата поява
на света. Здравето и благосъстоянието
му се преплитат с тези на цялата
нация, а животът му се сплита и слива
с историята на страната му. Той е
носител на изключителна сила, която
го свързва с другите „родени в полунощ“
и които също са облагодетелствани с
магическите дарове на съдбата. През
2008 г. „Родените в полунощ“ е удостоен
с престижната награда „Букър“, като
в българското си издание, преведено от
Надежда Розова, романът е обогатен с
ексклузивна илюстрация от Теодор Ушев, а
художественото оформление е дело на Иво
Рафаилов.
„Иван Черкелов.
Портрети, разговори,
рецензии, спомени“,
съст. Геновева
Димитрова, изд.
„Изток-Запад“, С.,
2023
Сборникът събира
„парчета любов“ за
големия български
режисьор Иван Черкелов, включващ
интервюта, излизали предимно във
вестник „Култура“, рецензии за неговите
филми, спомени на съвременниците му,
но и на онези творци от по-младото
поколение, които можем да определим
като негови наследници в киното и
културата, в изданието ще открием
и изключително ценен архив от
фотографии. Това са портрети на и за
Иван Черкелов, които подобно и реалната
личност, не могат да оставят никого
равнодушен.
4
Литературен вестник 30.11-5.12.2023
Хляб, смокини, фосфор
Сам Крис
Имало едно време, съвсем за кратко в
началото на VI в. след Христа, когато
Газа била интелектуалният център
на света. Тъмните векове не били още
дошли. Италия изживявала златен век
като Царство на остроготите, а под
управлението на Анастасий I Източната
Римска империя се радвала на небивало
богатство и стабилност. За няколко
десетилетия изглеждало сякаш всичко ще
бъде наред – сякаш колосалните конвулсии,
сринали Западната Римска империя,
били приключили. Варварските племена
не клокочели вече в своите землища.
Градовете не горели.
Но после машината на ужаса отново
заработила. В 536 г. три огромни
вулканични изригвания, вероятно някъде
в Америка, подложили цялото Северно
полукълбо на година зима и столетие
глад. Пет години по-късно в Тян-шан
избухнала чумна епидемия, която помела
Европа и Близкия изток, убивайки около
100 милиона души. Римляните и персите
започнали взаимно самоунищожение, а
когато войните на Изток приключили,
Юстиниан решил да опустоши западното
Средиземноморие в пагубен опит да
възстанови старата империя. Обезлюдени
били големите градове на Италия.
Провинцията се превърнала в пустиня.
Когато свирепите гладни народи – славяни,
кутигури, авари, ломбарди, прабългари,
херули, гепиди – възобновили преселението
си, нямало кой да им се противопостави.
Но преди катастрофата била Газа. И тя
била голяма: основно пристанище между
Средиземно море и богатата на тамян
вътрешност на Арабия, дом на гърци,
евреи, перси, араби монофизити, пустинни
мистици, търговци от бреговете на
Индия. Атинската академия куцукала и
произвеждала казионен неоплатонизъм
сякаш нищо не се било променило, но
неоплатонизмът на школата в Газа бил
див, рискован, еклектичен. Прокопий
от Газа пишел сложни и същевременно
нежно благочестиви коментари
към книгите на пророците, както и
поетични творби, изобилстващи от
призовавания на Зевс, Ахил и други герои
от езическото минало: двата свята все
още не се били изцяло откъснали един от
друг. Еней от Газа редял остри сатири
като антинеоплатонисткия диалог
„Теофраст“, посветен на крайността на
света и природата на душата и изпълнен
с присмех, хумор, ирония и сарказъм. В
речите си Хориций от Газа обявявал
своя град за по-велик от класическите
Атина и Спарта, тъй като за разлика от
атинските софисти, гражданите на Газа
нямали обичая да омайват публиката, а
следвали фактите, където и да водят
те, и за разлика от спартанците, чиято
дисциплина била наложена под страх
от най-строго наказание, те били
благословени да притежават естествена
благопристойност, без да имат нужда за
нея от попечителството на закона.
През 867 г. франкският монах Бернар
Мъдри минал през Газа и написал: „След
Албакара земята става плодородна до
Газа, града на Самсон, който е богат
на неща от всевъзможен род“. Почти
петстотин години по-късно сър Джон
Мондевил пътувал по същия маршрут.
„От Акун, написал той, има четири дни
път до основния град на Палестина, някога
обитаван от филистимците, а сега наречен
Газа: весел и богат град, много красив и
пълен с хора“. През 1481 г. италианският
евреин Мешулам от Волтера посетил Газа
и написал: „Това е блага и похвална земя,
а плодовете є се радват на добра слава.
Хлябът и виното са превъзходни. Виното
се прави само от евреи“. Тогава Газа била
два пъти по-голяма от Йерусалим. През
пролетта тя ухаела на кайсиев цвят,
през лятото – на кайсии. Водата от
кладенците била само леко солена, както
и сиренето. Покрай града се простирали
С убект и в
вековни маслинови горички. Нощем се
чувало как широкото тъмно море напира и
се оттегля по дюните.
Бях тийнейджър, когато участвах в първия
си протест в солидарност с Газа, скоро
след началото на наложената от Израел
блокада. На следващия ден отидох на
училище със значката си, на която пишеше
СВОБОДНА ПАЛЕСТИНА. На обяд един
съученик седна до мен и ми каза, че съм
идиот, понеже ако някога отида в Газа, тия
ще ме убият на място просто защото съм
евреин.
Вярно е: между времето на Мешулам от
Волтера и наше време евреите избягали
от Газа. Но не по причините, които
човек би очаквал: по-късно научих, че
вековната еврейска общност на града го
напуснала през 1799 г., когато бил превзет
от Наполеон Бонапарт. И все пак съм
се срещал с евреи, успявали да крачат
по улиците на Газа, без да бъдат убити
на място. Активисти, журналисти,
служители на НПО, но също така и бивши
войници в израелската армия. Един от тях
ми разказа как патрулирал в града преди
Първата интифада. Службата му била
отегчителна, затова през голяма част от
времето посещавал една билярдна зала.
Собственикът, разбира се палестинец,
на драго сърце приветствал войниците,
които харчели пари в неговото заведение,
но настоявал да не влизат с оръжие. И
така всеки ден десетки израелски войници
по собствена воля предавали автоматите
си на някакъв палестинец от Газа, който ги
заключвал в шкафа, а след като приключели
играта на билярд, той им ги връщал. В
онези дни жителите на кибуците около
Ивицата Газа – същите, които сега бяха
нападнати – редовно посещавали града за
седмичния си пазар. И защо не? Все пак
това бил най-близкият голям град. Не
знам дали бихме могли да кажем, че тогава
окупацията е била някак по-„приятна“. Тя
винаги е била противозаконна и изпълнена
с насилие. Но тогава Газа все още бил
град, а не просто един от синонимите за
смъртта.
Тези дни онова, което най-много ме
стряска в твърдението „В Газа тия ще те
убият на място“, е думичката тия. Някои
градове са обитавани от хора, други – от
някакво неопределено те. В Газа хората се
редуцират до числа. 86% от децата под
5-годишна възраст са недохранени. 47%
от населението са безработни, като при
младите процентът е 70. 29% живеят в
степен на бедност, класифицирана от ООН
като „крайна“ или „катастрофална“. 95%
от водата е замърсена. А на всеки няколко
години пристигат и други числа. Към
този момент над 12 000 са загиналите при
безразборните израелски бомбардировки
над ивицата Газа. Над 30 000 души са
ранени. Милион и половина са загубили
домовете си. Но стига толкова. Дори да
изпитват някаква емпатия, много хора
ще си помислят негласно: ех, какъв лош
късмет са извадили тия 86, 47, 29, 95,
12 000, 30 000, 1 500 000.
А същинският ужас сигурно е непоносим.
Преди малко повече от столетие група
европейски евреи решили, че нашият
малък народ от мистици, търговци
и странни интересни люде не
би се радвал на безопасност,
ако нямаме собствена държава.
И затова сега някъде там от
небето вали бял фосфор, полепва
по кожата, прогаря плътта до
кокал. Древните копнежи на
еврейския народ са се въплътили
в невидимите разузнавателни
дронове, изпълващи цялото небе над
Газа с непрестанното си жужене.
Градът с хубавите плодове и хляб
се превърна в безроден сайбърпънк
пейзаж на ужаса, в кошмара на
Модерността, в зона на постоянно
нарастваща биомаса, в която
цялата инфраструктура, правеща
съвременните градове обитаеми,
е смляна от бомбардировки
до степен такава, че улиците
периодично се заливат от непречистени
отпадни води.
А сега, след масовите убийства, извършени
от „Хамас“ на 7 октомври, Израел
изравнява с бомби цялата ивица. На
израелската армия отне 12 часа дори да
наближи някои от подложените на клане
израелски градове, но в това време тя
имаше достатъчно свободни ресурси да
бомбардира жилищни кооперации в Газа.
Ако армията е притежавала списък с цели
на „Хамас“, то той щеше вероятно да
бъде изчерпан още първия ден; но оттогава
Израел сипе бомби като лошо дете, което
чупи чуждите играчки. На цивилните им
се казва да напуснат един квартал и да се
укрият в друг, а след това се бомбардират
и двата. Армията дава на спасителните
екипи зелена светлина да вадят хора от
развалините, а след това целенасочено
обстрелва и избива парамедиците.
Заповядва на цивилните да напуснат града,
след което изтребителите ги атакуват
по пътя. Няма нищо особено тайнствено
в мотивите: те се опитват да убият
много хора, и то всякакви. Държава, която
не знае как да изрази траура си с музика и
поезия, а само с експлозиви.
Нафтали Бенет изказа всичко това най-
добре, когато попита журналист от „Скай
Нюз“: „Вие сериозно ли ме питате за
палестинските цивилни? Какво ви има?“.
Гневът и възмущението му бяха истински.
Той действително не разбираше.
Въздушната бомбардировка изглежда
нещо по-чисто и цивилизовано от това
да гледаш някого в очите и да го убиеш
с пистолет или нож. Но само изглежда
така. Израелският тотален обстрел
за отмъщение е възкресение в голям
мащаб на всички зловещи средновековни
мъчения. Невинни хора са смазани от
отломките на собствените си домове,
горят живи, разкъсани са на парчета
от шрапнелите. Натрошени крайници,
свлечена от костите плът... Но всички вие
сте виждали това. Последният експорт
на Газа са образите от страданието на
палестинците. На няколко години ви
показват поредица снимки на градски
пейзажи, превърнали се в нещо лунно,
безжизнено, сталинградско, а покрай
тях клипчета с безименни хора, виещи
неразбираемо покрай трупа на дете.
Струва ми се, че в крайна сметка те
започват да оформят нещо като изходно
положение. Когато се случи стотици хора
да бъдат убити например във Франция
или Израел, това е шок и трагедията се
откроява на фона на всичко, което знаем
за това място Когато се случи стотици
хора да бъдат убити в Газа, знаем, че там
просто нещата стоят така. Хората в
Газа просто са свикнали да плачат покрай
убитите си деца.
Превод от английски:
ОГНЯН КАСАБОВ
Публикуваме превод на първата част на
текст от известния интернет есеист Сам
Крис, излязъл на 15 октомври. Цялото есе
можете да прочетете на
https://samkriss.substack.com/p/bread-figs-
phosphorus.
Тодор П. Тодоров / Midjourney

Сбогом и на теб, стари „Права на човека“
Варварството, отприщено от „Хамас“
срещу Израел, кланетата, изнасилванията,
отвличанията на невинни хора и деца,
дивашкото ликуване над телата на
убитите – каква друга ответна реакция
може да имат от нормалния човек освен
мълчаливата подкрепа към всеки акт, с
който терористите да бъдат заличени
от лицето на земята? Трудно е да си
признае човек, че иска „тия“ да ги избият
възможно най-бързо и „да се свършва“, но
смятам, че и най-големите поддръжници
на палестинската кауза сред критично
мислещите интелектуалци, след
погрома срещу израелския народ на седми
октомври, искат същото – бързо спасение
на заложниците и „реципрочно“ наказание
за терористите спрямо страданието,
което са причинили и продължават да
причиняват.
Онова, което вече не е толкова очевидно, а
ми изглежда безкрайно важно и навременно
да се мисли върху него, е – пред какво
ще се изправи човечеството, ако се
установи, че „Палестина е „Хамас“ и
всеки опит за триангулация, подобна
на направената от Славой Жижек при
откриването на Франкфуртския панаир
на книгата, е обречен на провал. Ако
между Газа, управлявана от „Хамас“,
силно десните сунити, и Западния бряг
на „Фатах“, малко „по-левите“, към
днешна дата – на практика – се окаже,
че няма съществена разлика? Какво ще
стане, ако реалността би била такава, че
всички палестинци, ако не в „Хамас“, то
все в някаква терористична организация
участват, или пък са сестри и майки на
терористи, че опозицията на „Хамас“ е
сведена до някакво невидимо малцинство,
което е принудено да си мълчи? Дали ще
продължаваме да настояваме „Никаква
милост!“, ако „реципрочното“ им
наказание означава смърт за всички
палестинци.
Другият неудобен въпрос, който следва
предходния, е какво се очаква като
действия и противодействия от страна
на Газа на фона на последните петнадесет
години. Абсолютно стандартно е да се
говори за нея като „най-големия открит
затвор“ в света, за „Експеримента
Газа“, „Лабораторията Газа“. Не става
дума да се съгласяваме с наложилото се
от критиците на войната, сред които
и докладчикът на ООН по правата
на човека Ричард Фалк, изключително
обидно за Израел сравнение между
положението на палестинците в Газа
и Варшавското гето през Втората
световна война. Но се налага да си дадем
сметка за реалността на „мястото
Газа“ и невъзможността за живеене
там. Да разберем какво представляват
и лабораторията, и експериментът,
протичащ в нея.
Докладите на ООН преди повече от
десет години прогнозираха, че след
2020 г. палестинският анклав ще
стане „неподходящ за живеене“, след
това всички индикатори продължиха
да вървят в грешната посока и този
краен срок приближи много по-бързо от
прогнозираното. Близо два милиона души
са затворени зад блокадата, невъзможно
е свободно движение от вътре навън, без
достъп до другите окупирани палестински
райони и изобщо останалия свят. Още
през октомври 2017 г. Световната
здравна организация съобщи, че само
половината от молбите за напускане на
Газа за лечение са били удовлетворени.
Хората в Газа тънат сред най-високото
ниво на безработица в света, няма
достатъчно храна, водата е замърсена и
негодна за пиене, ограничен е достъпът до
електричество. По-големите деца вече са
преживели три войни, като повечето от
тях са видели как са убити или сериозно
ранени родителите им, братята и сестри
им, роднините им, техните приятели.
Половината от палестинските деца са
травматизирани от войната и блокадата,
нуждаят се от психосоциална помощ,
каквато рядко получават, страдат от
Т ъ й реч е р е д а кт о р ъ т
анемии, а не малко от тях имат и забавен
растеж поради дългото недохранване.
Как вижда света подобно дете, какво си
мисли, че един човек може да направи на
друг, може ли да приспи убиеца дълбоко в
себе си, така както правят „културните“
хора? И колко време ще трае този сън?
Израел твърди, че последните петнадесет
години следват доктрина за въздържание.
Преминавайки към настоящата доктрина
на война, евреите оцениха осигуреното
на палестинците мирно време от
петнадесет години като грешка. Защото
в това време никой не е „спал“, а времето
се е използвало за копаене на тунели,
въоръжаване на „Хамас“, обучение на деца
да мразят, да стрелят и да прославят
имената си, убивайки и унижавайки
колкото се може повече евреи. Войната се
обяви, като палестинците официално бяха
наречени „човешки животни“, а името на
Еклисиаст дойде, за да предрече смяната
на едната доктрина с другата. За всичко
си има време (3:8): „време да обичаш, и
време да мразиш; време за война, и време
за мир“.
Към момента на войната нищо не може
да спаси вече палестинците от гнева на
Израел. САЩ блокират всички резолюции
с вето в Съвета за сигурност, отнемайки
възможността за реална международна
интервенция. Не се наблюдава дори
единство сред съседните държави,
като част от тях са стратегически
партньори на САЩ в региона. След
това да добавим и страха на самите
мюсюлмански общности от радикалния
ислям и влиянието на „Хамас“, както
и принципното противопоставяне
между шиити и сунити. Сложността на
ситуацията стана видима и на срещата
на Арабската лига на 11 ноември, когато
няколко държави блокираха приемането на
по-радикална резолюция срещу Израел. А
при двата други глобални фактора, Индия
и Китай, положението е следното – Индия
подкрепя Израел по националистични
подбуди, а Китай се намесват единствено
с декларации за мирно решаване на
конфликта.
Краят вече изглежда предизвестен и
той ясно добива очертание през все по-
честото критикуване на тъй нареченото
решение за „двете държави“, т.е.
решението да има не само Израел, но и
отделна държава Палестина. Още от 1999
г. Едуард Саид подновява интереса към
двунационалната държава, отбелязвайки
в „Истина и помирение“, че въпреки
„петдесетгодишната израелска история
класическият ционизъм все още не е
предоставил решение за палестинското
присъствие“ и затова Саид не вижда
друг начин, освен да започне да говори „за
споделяне на земята, която има да ни
обедини, споделяйки я по един наистина
демократичен начин, с равни права за
всички граждани“. Саид е последван от Тони
Джъд в „Израел: алтернативата“ (2003),
твърдейки, че Израел е „анахронизъм“ в
поддържането на етническа идентичност
за държавата и че решението с две
държави е фундаментално обречено и
неосъществимо. Подобни изказвания
имат политолози като Вирджиния Тили
и леви израелски журналисти като Хаим
Ханегби и Даниел Гаврон. Но решението за
„една държава“ винаги е било в сферата на
академичните дискусии, винаги е било вън
от официалните усилия за разрешаване на
конфликтите, и винаги е било засенчено от
решението за „две държави“.
Именно по отношение на официалните
усилия днес ми се струва, че темата
навлиза в съвсем нова фаза. Разбира се,
официално всички – и ООН, и САЩ, и
Китай – говорят все още за „две държави“,
но все по-често се отбелязва, че това е
практически безсмислено за палестинците,
тъй като не е останало нищо от това,
което те са припознавали като своя
територия. Онова, което се излъчва в
медиите, е идеята за една-единствена
страна, в която всички да имат равни
права – и евреи, и араби, и конкретно
палестинци. Решението за „една държава“
от „безполезна задънена улица“ и най-
вече „фантазия“ за възможно решение
придобива формата на „здрав разум“,
нещо самоочевидно и подразбиращо се,
нещо, което ще установи „безразличие“
между едните и другите. Това ще е
„сглобка“, при която ще се запълнят
всички „празнини“, „несъгласуваности“,
а отсъствието на каквото и да е
общо символно пространство ще бъде
преодоляно. Но това всъщност възможно
ли е, осъществимо ли е в практически план,
устойчиво ли е?
В тази връзка ще припомня, че именно
ситуацията на „безразличие“ е
контекстът, в който според Хърман
Мелвил, автора на „Били Бъд, морякът“,
трябва да се простим с „човешките права“.
Разказвайки ни за Моряка-хубавец, който
принудително е рекрутиран на военен
кораб, Мелвил въвежда централната за
разказа сцена на сбогуването на Били Бъд
със своя предишен кораб „Права на човека“.
Пелтечещият новобранец изрича доста
отчетливо просторечивото „Сбогом и на
теб, стари „Права на човека“, като дали се
сбогува с кораба, или с „човешките права“,
се превръща в нещо „безразлично“. Така в
определени зони на рационалното, между
две логики, се установява безвъпросно
„безразличие“ и то запълва всички паузи
на „заекващия“ диалог. Клагарт и Били
Бъд (виновен и невинен) са събрани на
едно място не само защото единият
ще е жертва на другия, но да се покаже
нещо, което винаги е занимавало Мелвил
– ситуация на „безразличие“, заличаваща
бездната между два свята.
Накрая ще въведа необходимостта
да се коментира още една „криза“. Тя
също е свързана с установяването на
„безразличието“ в езика, тази „мъртва“
зона, която в крайната си фаза ще
изправи огледално две взаимоизключващи
се реторики. Ще припомня и че Хана
Арент въвежда примера с Били Бъд във
„Върху революцията“ и „За насилието“
именно като пример за установяване
на „безразличие“ между „радикалното
зло“ и „радикалното добро“. Но това е
само логически преход към последната
неотложна ситуация, за която би трябвало
критическата мисъл да е абсолютен
императив – официалната реторика,
която Израел упражни през последните
месеци. В „Упадъкът на националната
държава и краят на човешките права“
именно еврейската философка Хана Арент
показва защо „Декларацията за правата
на човека“ от края на XIX век е повратна
точка в историята. След нея източник на
закона е човекът, а не „божиите заповеди“
и историческите привилегии на определена
обществена прослойка. „Декларацията“
обозначава навлизането в същинското
гражданско пълнолетие на човека и
неговата автономност. В тази връзка
е абсолютно необяснимо, че премиерът
Бенямин Нетаняху, обсъждайки войната
на страната си с „Хамас“, се позова на
пасажа с Амалика от Стария завет.
Притеснително е, защото Амалика е бил
враг на Израел и ето каква съдба го постига
през божията заръка: „иди сега и порази
Амалика (и Иерима) и изтреби всичко
негово (не взимай за себе си нищо от тях,
а унищожи и предай на заклятие всичко
негово); не го щади, а предай на смърт от
мъж до жена, от момък до кърмаче, от вол
до овца, от камила до осел“ (Първа книга
Царства 15:3). В цялата му аргументация
за преминаването към новата доктрина
на война основен източник се явяват
именно „божиите закони“, в тази връзка
се цитира и Еклисиаст, в тази връзка се
появиха и „човешките животни“. Това, за
съжаление, поне погледнато през призмата
на „човешките права“, е лош симптом, не
е нещо, за което си заслужава да се правим,
че не сме чули, нито да се правим, че не сме
разбрали, нито че не сме схванали какви са
възможните последици оттук насетне.
МАРИЯ КАЛИНОВА
В и т р и н а
Николай Гочев,
„Трагедията“,
УИ „Св. Климент
Охридски“, С., 2023
Николай Гочев
„разказва“ драмата,
„епически“,
разгръщайки
централните за всяка култура въпроси
за същността на трагичното, за
очистването от „погрешното“, за
смисловата разлика на трагичното
с катастрофалното, порочното
и греховното. Книгата надгражда
предишни тези, които са поставени още
в „Пойесис/Poiesis“ (2004), като тук
имаме изключително мощно присъствие
не просто на теоретици от ранга на
Аристотел и Хегел, но и въвличане
на текстовете и практиката на
ненадминатата антична трагедиография,
както и отчитане на българския
принос към теорията на катарзиса и на
трагедията като цяло. Благодарение на
Гочев читателят има възможност да се
запознае със съдържанието и значението
на непревеждани досега драми, както и
с такива, за чието съществуване дори и
отдадените читатели на старогръцката
литература не са и чували.
Блез Паскал, „За
благодатта“, прев.
Владимир Градев,
изд. Фондация
„Комунитас“, С., 2023
Съчиненията за
благодатта разкриват
теологичната
перспектива,
определяща възгледите
на Паскал за човешката свобода, но също
така са ключ за разбиране на неговите
възгледи за етиката и политиката.
Също така съчиненията поставят
въпроса за извънфилософските граници
на Паскаловата теория за познанието
и оценката, която можем от гледна
точка на благодатта да придадем върху
стойността на научните изследвания
и занимания. Изданието е посветено
на 400-годишнината от рождението
на Блез Паскал (1623-1662). Преводът
от френски е дело на Владимир
Градев, редактор е Тони Николов, а
художественото оформление на Николай
Киров.
Билге Карасу,
„Градината на
заминалите си котки“,
прев. Ивайло Хранов,
изд. „Аквариус“, С.,
2023
Билге Карасу, наричан
„тихия гигант“ на
турската литература,
увлича читателите
с неподражаемо
повествование за архаична игра на човешки
шах. Играчите – чужденци и местни
жители – носят оръжия, а играта може
да се окаже за тях колкото смъртоносна,
толкова и да предизвика фатално
привличане един към друг. „Градината на
заминалите си котки“ в превод на Ивайло
Хранов завладява и със своя изящен
стил, с мозаечната си структура, която
едновременно придобиваща неочаквани
метафорични измерения, играе ролята и
на необичайна наративна рамка.
5
Литературен вестник 30.11-5.12.2023

Толерантността не предполага диалог
Разговор на Северина Станкева с Миглена Николчина
Северина Станкева: Струва ми се, че ситуацията в
Газа за пореден път оголи някои вътрешноприсъщи за
дискурса на толерантността противоречия и лицемерия.
Както казва Спивак, подчинените нямат глас, те говорят
умирайки. Смъртта им очевидно остава нечута от
политкоректността и псевдопробудената глобална
култура, която се кълне, че защитава онеправдания, а
всъщност, нека продължим фигурата на оголването,
носейки царската мантия, не посмява и да помисли, че не
носи нищо. Другият, който бива приет, отново се оказва
онзи, който е удобен, а всеки апел за нюансираност веднага
бива потушен с еднакво интензивно възмущение и от двата
полюса. Как се стигна дотук според теб?
Миглена Николчина: Толерантността, която предполага,
че някои са толерирани от някои, които ги толерират,
та дори и да е взаимно, винаги ме е усъмнявала.
Толерантността не предполага диалог. А това, което
описваш – някой държи картата на толерантността и
я раздава според както прецени, – традиционно се нарича
пропаганда. Има три признака, по които може да бъде
разпознато заменянето на агората като място на свободен
граждански обмен от пропагандата. Първо, цензурата (по
това трябва специално да говорим). Второ, формулният
език (ако не се ваксинираш, ще убиеш баба си, ще убиеш мен,
повтаряно ad nauseam от медиите и от техните безплатни
глашатаи по социалните мрежи). Трето, мяткането на
етикети при всяко отклонение от формулния език: ако не
припяваш формулите, ти си антиваксър, конспиративист,
антисемит, расист, напоследък и феминист. Не мога
да се насмея – от обидния регистър на ретроградния
патриархат етикетът „феминист“ мина директно към
обидния регистър на ултранапредничавия трансджендър.
Все пак намирам за показателно, че отваряш този разговор
тъкмо с Газа, защото тъкмо около този сблъсък се появи
чуваемост за повече различни гласове. Нямам предвид
България, а публичното поле на централните западни медии
– на особения български случай ще се спра отделно, ако
искаш, ние за известно време минахме метър. Преди Газа
имаше теми, на които даже не беше прилично да се изразява
различно мнение, ако не ти стиска да изпаднеш от доброто
общество, а и да загубиш работата си или нещо по-лошо.
Днес някои от доминиращите дискурси по тези теми се
изсулват по терлички и се надяват да бъдат забравени,
като удрят барабана на следващите. Да си припомним как
низвергнаха Агамбен от върха на популярността му поради
позицията му по ковидните мерки – а тя беше солидно
фундирана от цялостната му работа като философ, преди
това изобилно харесвана. Или безобразния терор, на който
е подложена Роулинг, авторката на „Хари Потър“. Така че
дори съм учудена от говоренето около Газа, аз мислех, че
публичното пространство е напълно умряло по средата, с
малки мехурчета по периферията, които бодигардовете
на технофеодалите (за да използвам тук една дума на
Варуфакис) неуморно пукат. И може би то е наистина
мъртво, просто около израело-палестинския конфликт се
намесват силови и идеологически полета с голяма давност.
Това е рана, която гноясва от десетилетия. В нея има
изразени политически страни: острата реч на един Ердоган
няма как да не бъде отразена. (За сравнение: колко души
проследиха съдбата на предишния президент на Танзания,
Джон Магуфули, който си позволи не просто да се опълчи
на СЗО, но и да направи за смях нейния генерален директор
Тедрос, когото очевидно добре познаваше от предишни
негови превъплъщения? Магуфули умря при загадъчни
обстоятелства. Тъкмо обмислях да емигрирам в тази
последна свободна страна на света…)
И докато никой от известните философи, с които
Агамбен се е познавал и непосредствено общувал, не се
намеси в негова подкрепа, та дори и разграничавайки
се от позицията му, във връзка с Газа някои от тях се
обадиха. Жижек произнесе яростна реч на Франкфуртския
панаир на книгата. Джудит Бътлър, която от години
алармира за геноцида над палестинците, e сред група
еврейски интелектуалци, подписали писмо до Джо Байдън
за прекратяване на огъня. Ноам Чомски открай време
заема пропалестинска позиция. Имаше и поредица от
високопрофилни оставки (не че оставки и уволнения
липсваха по време на ковида). И пр. Както отбеляза
единият от синовете ми, алгоритъмът се обърка коя
политкоректност е по-коректната. Няма да споменавам
протестите, тъй като и по време на пандемичните мерки
имаше огромни и напълно безрезултатни такива: биха
ги, заливаха ги с вода през януари, на канадските шофьори
им блокираха сметките, орда полицаи подгони немски
6
лекар, който се опита да се изкаже на легендарния ъгъл на
свободното слово в Хайд Парк…
Палестинският проблем обаче, колкото
и ужасяващо кървав и нерешим вид
да е придобил, е все пак, така да се
Литературен вестник 30.11-5.12.2023
Инте р в ю
каже, традиционен. Нeщо ново, прицелено право в
тревожностите и хипохондриите на съвременните западни
общества, към което повечето философи се оказаха
неподготвени, се прояви в срастването на претендиращата
за жречески статут „Наука“ и неуморната и при това
напълно безвъзмездна дейност в социалните мрежи на
крепостните селяни на технофеодализма. Това ново
разчита на виртуалността, на телесното ни изключване
от общността, на свеждането на сетивата ни до двете,
които подлежат на технологичен надзор. Тъкмо на
този фон, струва ми се, трябва да мислим парадокса на
кървавите конфликти днес: за да цитирам Светлана Събева,
свидетели сме на „завръщане към световете на крайния и
болезнен физически контакт versus илюзиите за дигитално
всемогъщество“. Мога да разгърна тази мисъл и съвсем
конкретно, но засега ще я формулирам абстрактно така:
войната на машините срещу човеците, толкова пъти
предричана от научната фантастика, е вече в ход.
С. С.: Тъкмо затова започнах от Газа – свидетели сме на
учудващо разпластяване на фронтовете, което, от една
страна, умножи възможните в публичното пространство
позиции, но от друга, умножи етикетните инстанции и
адресатите им (самите етикети си останаха същите).
И двете, струва ми се, доведоха до объркването на
алгоритъма, което също изглежда неочаквано и дори
леко съмнително. Нека продължим в такъв ракурс.
Популярното въображаемо като че ли си представя
войната с машините по твърде наивен начин, обвързва я
с определена телесност и индивидуалност – роботи ще
се разбунтуват, изкуственият интелект Х ще пороби
човека и пр. В същото време технологичният сектор
работи почти необезпокояван в тази посока и с активната
безвъзмездна помощ на „потребителите“ си, значителна
част от които не осъзнават, че са всъщност негови
продукти. Спорадичните апели за регулации идват твърде
късно и често имат пазарно-конкурентни корени. Процесът
по изваждането на човека, който описваш в „Бог с машина“,
като че ли се представя от научната фантастика доста
по-фино, но в същото време вече дори фантастиката
не може да догони действителните „иновации“. Има ли
човекът шанс в тази борба и ще остане ли нещо от него
накрая?
М. Н.: За да цитирам Великия инквизитор на Достоевски,
човечеството винаги в своята цялост се е стремило да се
устрои непременно всемирно. „Имало е много велики народи
с велика история, но колкото по-високо са стояли тия
народи, толкова по-нещастни са били, защото са съзнавали
повече от другите потребността от всемирно съединение
на хората“… В името на този стремеж малцина избраници
трябва да останат, а останалите слабосилни същества
в щастливо неведение да бъдат водени към своята
гибел… У Достоевски обаче срещу Великия инквизитор
стои Христос, който му отговаря с целувка. Добре би
било днес да има един Христос, един Лев Толстой, един
Ганди. Един Фродо, който успява да захвърли пръстена на
властта в горнилото на мрака именно защото е проявил
жалост. Не че такива гласове липсват, те просто не се
чуват в достатъчна мяра. Опасявам се, че такива гласове
стават чуваеми, след като се пролее много кръв. Въпреки
неуморното говорене днес за жертви
и за емпатия аз виждам много малко
истинска загриженост за човека.
Идеята е, че с технологии всичко
ще се реши, че срещу технологиите
човешките тела нямат шанс, като
освен дроновете и промивките през
социалните мрежи да не забравяме
биологичните оръжия – всъщност
само огромните надежди, които се
възлагат на тях, могат да обяснят
ирационалността на ковидните
мерки. Технологиите обаче не дават
смисъл, а лишен от смисъл, човек
умира. При това заличаване на
хуманитаристиката днес трябва
ли да се учудваме, че хората се
обръщат към подръчните средства
на втвърдени отломки от религии и
етноси?
И тук виждам проблема на западната
цивилизация, в чиято периферия
с толкова любов сме кръжили и
продължаваме да кръжим. Тя е
престанала да задава смисъл. Може
би е момент някакъв, не знам. Ще
дам още един литературен пример,
„Симулакруми“ (1964) на Филип Дик. В
някакво пост-ядрено-катастрофично
бъдеще избухва гражданска война, в Тодор П. Тодоров /
основата на която е сблъсък между Midjourney
производителите на роботите
(симулакруми), които населението мисли за човеци и избира
за президенти, и фармацевтичните компании, които,
така да се каже, химически подсигуряват успешното
протичане на тези избори. Междувременно в недрата на
новоизникнали джунгли своя ред чакат посттрадиационни
мутанти, генетически регресирали до неандерталци (в
онази епоха много се говори за войнствения хомо сапиенс
като изместил миролюбивите неандерталци)… Като
разбират какво се случва, лицата на тези неодревни човеци
се озаряват от надежда…
Искам да кажа: може би някой чака своя ред.
С. С.: Все пак можем да говорим за места на съпротива
вътре в тези технофеодални структури. Интернет
например не е загубил субверсивния си заряд. Една
от най-ефективните стратегии по справянето с
персонализираните реклами е не скриването им, а
напротив – използването на софтуер, който отваря всичко
предложено и по този начин замърсява събираните данни
до степен, че те стават неизползваеми. Такива програми
обикновено са и безплатни. Отделно от това все още
има и изкуство, което успява да постигне преобръщане
(détournement), макар и масовите заглавия все по-успешно да
го имитират. Ситуационистите са смятали киното за най-
пригодната за целта форма, но на мен ми се струва, че това
вече са видеоигрите. Как се вписват те в сложния пейзаж,
който обсъждаме?
М. Н.: Очаквах в горната връзка да кажеш нещо за
„Хагабула“, този взрив на въображението и езика, какъвто,
струва ми се, не сме имали на български. Романът на
Тодоров завършва с нашествие на изтласканите от
съвременната цивилизация култури и същества, реални или
фантастични, исторически или потенциални. Като цяло,
като ново изкуство, видеоигрите може би правят точно
това: през тях нахлуват сънища и фантазии, опасения
и надежди, минали и бъдещи светове. Все пак, за да се
опитам да се върна към първоначалния ти въпрос по по-
оптимистичен начин, може би всичко, което наблюдаваме
– поляризацията, ожесточаването, оглушаването към
нюанса и другата гледна точка – е следствие именно от
улеснения достъп на всеки човек до участие в публичното
пространство. Взривът на новите комуникационни
технологии е фундаменталният фактор, ако трябва да
посочим един-единствен. Включват се гласове, които
никога преди не са имали глас. Резултатът плаши и поражда
видими с просто око опити за въдворяване на ред, на
централизиран контрол. Мисля, че тези опити са обречени,
но няма да се мине без тях и разбира се, кошмарът е, когато
те се материализират в осакатен и унищожен живот.
С. С.: Разбира се, „Хагабула“ е конкретното неназовано в
моето говорене. Идването на Другото, ако можем така
лековато и безотговорно спрямо различието да го обобщим,
е хоризонт не само на изкуството, но и на определен клон
на хуманитарната мисъл от последните век-два, който
упорито устоява на контрола и реда като техен несмилаем
остатък. Хоризонт, който изглежда утопичен. Но може
би днес имаме нужда именно от утопии и предлагам с една
такава да завършим.

Вълнува ме онзи момент, който може да преобърне всичко
Разговор на Тодор П. Тодоров с Тодора Радева
Тодор П. Тодоров: Твоята книга „Едно възможно
начало“ спечели престижната награда „Йордан
Радичков“ за най-добра нова книга с разкази.
Честито! Разказите в книгата, струва ми се, макар и
разнопосочни като сюжет и тематика, експлицират
и преповтарят важна черта на човешката ситуация
– нееднозначността на нашия опит за света и преди
всичко за себе си. Възможна е любов и заедно с нея,
вътре в нея – пустота. Има множество форми на
близост, заедност, принадлежност, отсъствие и те
заедно изтъкават сложната фигура на човешкото
съсъществуване. Ние не сме само това или онова, а
много неща заедно, едновременно. В това е сложността
на нашия човешки опит, в многоизмерността и
нееднозначността на всичко, което сме. И все пак с
„едно възможно начало“ започва всяка история, всяко
тръгване и разбира се, всеки разказ. Кое е онова начало,
което те вълнува като автор? Има ли начало, което
сме забравили, или пък е станало невъзможно?
Тодора Радева: Благодаря, за мен тази награда е
голямо признание, радост, а и отговорност. Благодаря
и за този разговор. Вълнува ме онзи момент, който
може да преобърне всичко, да предизвика промяна.
Ситуацията, след която вече не си същият,
и пренарежда цялата картина. Провокира те
да се върнеш назад, да откриеш връзка между
фактите, която ти е убягвала, да сглобиш себе
си, твоя възможен образ и история, довели те до
ситуацията. И да се изправиш пред ветрилото
от възможности, което се отваря пред теб.
Началото, отправната точка може да бъде
всичко – грандиозно събитие или съвсем дребен
жест, дори само дума. Героите ми са различни –
голяма част осъзнават тази сложност на човешкия
опит, за която говориш, самоанализират се или
дори направо играят със себе си и множеството
си лица. Прекрачването им отвъд този момент,
тази граница, понякога е разрушително, друг път
е временно бягство или дори само въображаемо
оттласкване, често оставям и читателят сам да
избере, да реши за себе си съдбата му. Но имам и герои,
които са застинали, не могат да се освободят, да
помръднат, остават в капана на обстоятелствата,
описвам ги отвън и наблюдавам тяхната
невъзможност.
Старая се в разказите ми историите да имат различни
нива – личната, разбира се, е водеща, но тя винаги
се развива на фона на „голямата“ история, в която
мястото, времето, обществото, господстващите
ценности, нагласи, а и предразсъдъци, са определящи,
а накрая винаги стои и – нека да я наречем – гледната
точка на вечността.
В този смисъл въпросът за мен не е дали си отказваме
начала – защото, както казах, началото може да бъде
всичко, – а дали имаме смелост да се впуснем в тази
игра с различните ни образи и тяхната флуидност, да
намерим историята, вярната за нас история, поне в
този момент, да имаме съзнание за различните є нива и
– по-важно – да се попитаме дали това е и историята
на другите, какво става, когато се сблъска с друга
възможна конструкция.
Тодор П. Тодоров: А чуваме ли, разбираме ли
историята на другите? Живеем във време на
конфликти, когато често се отказва правото
на другия да има своя история, свое разбиране и
преживяване на случилото се. Предимство има
едната, привилегированата история, друга възможна
конструкция не може да има. Свидетели сме на терор
и войни, изличаването на другия, неговото зачеркване
се случва на разни равнища в нашите уж „толерантни“,
демократични общества. Вече има неща, за които не
смеем дори да говорим. Това не е ли отказ от едно
много важно начало – историята на Другия? Не е ли
тя също начало на нашата собствена история? Ако
противодействието на насилието и конфликта е
способността да си разказваме истории, да чуваме и
разбираме тези „други възможни конструкции“, то
отказът от подобно усилие не отваря ли пред нас едно
зловещо, дистопично бъдеще?
Тодора Радева: Разбира се, много важно е да чуваме
историята на Другия, нещо повече – да се опитваме да
я разберем, да търсим съвместимостта є с нашата
история. Именно в това е ролята на литературата.
Бях на Панаира на книгата във Франкфурт и свидетел
на дебатите, които предизвика речта на Жижек на
откриването, както и на реакциите и протестните
писма на големи писатели и интелектуалци по повод
отказа от награда и участие на палестинската
писателка Адания Шабли. Това е ситуация, която
всички ние трябва да следим и осмисляме. Добрата
литература има съзнание и представя сложността
К а уз а т а н а кн и г и те
на живота – без да разсъждава прекалено и дори в
известен смисъл оставайки ирелевантна към морала
или поне към директните внушения, тя точно чрез
разказването на истории поддържа истинската
толерантност, събужда емпатия. Прав си, че в днешно
време сме свидетели на едностранчиво пропагандно
говорене, на опит да се разделят категорично
позициите и това е доста тревожно. Използва се
гневът на хората, примесен с някакво като че ли
общо усещане за безсмисиле на живота и нежелание
да се мисли, да се проверяват факти, да се вниква.
Проблемът е, че това са политически конструкции,
които се използват в нечии интереси, но всъщност
те успяват да насадят разделение, незачитане и
омраза в самите хора. И литературата трябва да
стои като противовес на това. От една страна, за да
представя историята на Другия. Но и за да постави
или поне да опита да очертае възможно бъдеще.
Защото описването и съзнанието за различното е само
отправна точка. Ако няма общ хоризонт, желание
да се върви в определена посока
заедно, не виждам как дори когато има пробудена
емпатия, ще се получи решение. И това важи както
за обществата, така и за отделните хора. Ние се
опитваме да открием себе си в сблъсъка с другите и
обстоятелствата, постоянно реагираме, но накъде
отиваме, това е въпросът.
Тодор П. Тодоров: Ти обичаш да оставяш разказите
си с отворен финал. Бъдещето не е никога завършено,
предначертано. В личен, а и в обществен план то няма
крайна цел или предварителна посока. Освен смъртта
може би. Струва ми се, че това е едно от основните
внушения на твоите текстове. Ти си разказвач на
свободата, на „ветрилото от възможности, което се
отваря пред теб“, както сама казваш. Но в твоите
истории силно присъствие има и съдбовността.
Сякаш двете неща съвпадат някак. Как мислиш за
съдбата, имат ли съдбовност личните ни истории? А
културите и обществата?
Тодора Радева: Мисля, че в различните ми разкази
присъства различно разбиране за съдбата – понякога
тя е шанс, неочакван подарък; друг път героят усеща
ситуацията като предначертан път, предопределение,
което едва сега осъзнава; а се случва и да е капан, от
който няма измъкване, и е доста горчива мисълта,
че това е неотменима съдба. Прав си, иска ми се да
бъда разказвач на свободата, да го има ветрилото
от възможности. Но е ясно също, че със самото си
случване едната от възможностите убива всички
останали – дали е предначертано, или просто така се
получава, дори няма особено значение, защото това
вече няма как да се промени. Това е историята, в
която се озоваваме, и от която героите търсят изход.
Съдбовни в този смисъл се оказват болките, белезите,
които носят. Но на мен ми се иска да има бунт,
възможност за съпротива, търсене на изход, който е
по-добър, който зависи от теб, а не е предварително
зададен. Бих могла да кажа, че ме вълнува какво можем
ние, хората, спрямо това, което изглежда като
отредено за нас. Явно ме интересува въпросът как и
доколко дадените ни таланти и свободна воля могат да
променят предопределението, участта ни. И това ме
интересува и в личен план, и за обществото като цяло.
Доколко сме автори на собствената си история. И на
разказа за нея.
Тодор П. Тодоров: Освен като писател си позната на
публиката и като основател и директор на фондация
„Прочети София“, която през последните години
организира знакови културни събития като „Скритите
букви“, „Литературни маршрути“, Софийски
международен литературен фестивал и „Литературни
срещи“. Тези събития добиха популярност и придадоха
нов облик на културната ни сцена. Въпреки това не
получихте финансиране от НФК за следващата година.
Аргументът е, че не произвеждате продукт. Как си
обясняваш този абсурд? Откъде идва тази идиотска
логика, или става дума за принципна неадекватност в
държавните културни политики?
Тодора Радева: Аргументите, с които отказаха
финансиране на годишната програма на фондация
„Прочети София“ тази година наистина бяха абсурдни
– неточни, неверни и дори обидни. Освен че всяко
издание на „Литературни срещи“ или „Литературни
маршрути“ е отделен творчески продукт, в нашите
събития ние винаги продуцираме съдържание –
каним автори да пишат текстове специално за нас,
по предложени от нас теми и въпроси; създаваме
пърформанси, които се играят само в рамките на
нашите събития, свързани с текстове и автори, които
са ни фокус; винаги правим конкретна визуална среда,
много често като инсталация, която публиката не
просто вижда, но и преживява като интерпретация
на темата ни. За съжаление, не за първи път
отказват финансиране на фондацията и това, освен
че е несправедливо, започва да прилича наистина на
тенденциозно отношение.
Но проблемът е сериозен и той касае целия сектор,
независимите организации, както и културните
политики като цяло (или по-точно липсата им).
Това е доста дълга тема, ще кажа само, че ние сме
готови да участваме в различни работни групи
и да търсим изход от ситуацията, който да е
принципен и съобразен с нуждите на всички.
Ще кажа също, че ние търсим възможности
да осъществим своята програма за 2024 г.
независимо от този отказ на финансиране.
Догодина празнуваме 10 години от основаването
на фондация „Прочети София“ и ще го направим с
присъщите ни мащаб, качество и оригиналност.
Защото наистина виждаме смисъл в дейността си,
работим за развитието на българската литературна
сцена и слава богу имаме доверието и подкрепата на
нашата публика, участници и партньори.
Тодор П. Тодоров.: Нека завършим този разговор с
един твърде човешки въпрос. Кога си най-близо до себе
си? Знам, че имаш натоварено всекидневие, срещаш се
с много хора, ангажирана си със събития. Вероятно се
уморяваш от собствените си енергии. Кои са онези
места и времена, когато най-вече съвпадаш със себе
си?
Тодора Радева: Толкова е вярно това – „вероятно
се уморяваш от собствените си енергии“, наистина,
напоследък все по-често искам да се спра, да не
подхващам по сто неща едновременно, както
обикновено правя. Имам огромна нужда да бъда сама
– тогава съм себе си. Може да си танцувам, да се
разхождам сред природата, да гледам в една точка –
няма особено значение, стига да го има
това замиране, замлъкване, усамотяване.
Всъщност всичко, което правя, има
огромна нужда от тишина и празно
пространство. Само тогава може да
7
се зароди нещо ново. И се старая да си
осигуря тези моменти. Както
и да пътешествам, защото
пък това вдъхновява по друг
начин.
Литературен вестник 30.11-5.12.2023
Редактор на страницата

Избрано от лондонската сцена:

а
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

ц ен холивудски филми, преродени като мюзикъли

С
От зората на съществуването си киното е в активно
взаимодействие с театъра, както в чисто философски
и теоретичен аспект, така и откъм обмен на
художествено съдържание, теми и изразни средства.
Седмото изкуство създава екранизации на драматични
произведения, като кристализира от тях нови нюанси,
визуални проникновения и не на последно място,
приобщава нови публики и разширява чисто географския
диапазон на въздействието им. Театърът, отстоявайки
своята идентичност, но и адаптивност също е отворен
към киното и заедно с неизбежните идеологически
колебания относно понятия като реализъм и истинност
го приема като форма, но и като съдържание.
Една от най-разпространените форми на сценична
адаптация на филми е пресътворяването им в мюзикъли.
Тази тенденция се развива основно в САЩ, като
продукциите в повечето случаи се представят на
Бродуей и след това се импортират към лондонския
Уест Енд (въпреки че в единични случаи се случва и
обратното) и оттам в други европейски страни и по
света. Жанровият профил на заглавията, появили се на
сцената през последните петнайсет години е типичен –
холивудски касови хитове от близкото минало, основно „Замръзналото кралство“, либрето Дженифър Лий, хореография Роб Ашфорд, музика Кристен Андерсън-Лопес и Робърт Лопес, режисьор
комедии или семейни филми, които привличат широк Майкъл Грандидж, продукция на Дисни (Disney theatrical productions), 2017. Премиера на Уест Енд 2021 г. в театър „Дрюри лейн“.
кръг зрители. Някои от тях се отличават в степента
на свързаност с екипа, създал оригинала. Например песен „Let it go“, които добавят към седемте песни във (режисьор и хореограф и на други успешни адаптации,
„Завръщане в бъдещето“ е творба на Боб Гейл и Робърт филма още двайсет и три, вдъхват сили на сценичната сред които „Хубава жена“ от 2018 г.), а музиката е
Земекис, които са сценаристи на филма, като Земекис е продукция. Към екипа се присъединява и известният на легендата Елтън Джон, който също има опит в
и негов режисьор. Също така мюзикълът включва нова британски режисьор Майкъл Грандидж, дългогодишен този жанр (сред успешните му мюзикъли е хитовият
музика от Алан Силвестри (композитор на саундтрака художествен директор на лондонския театър „Донмар“. „Били Елиът“, също по едноименния филм). Въпреки че
към филма) и Глен Балард. „Завръщане в бъдещето“ Премиерата на Уест Енд е през 2021 г. в театър „Дрюри премиерата в Лондон е планирана за есента на 2024 г.,
(1985) е сред особено успешните фантастични комедии, лейн“ и спектакълът е номиниран за четири награди билетите за „Дяволът носи Прада“ вече са в продажба.
които се превръщат и във франчайз, включващ не само „Оливие“. Очаква се постановката да се задържи на „Мисис Даутфайър“, в която Робин Уилямс изиграва по
две филмови продължения и телевизионен сериал (1991- сцена до средата на 2024 г. Съществуват австралийска, незабравим начин актьор, който решава да се превъплъти
1992), но и настолни игри, комикси и др. Работата по японска и германска продукция, а през октомври тази в бавачка на собствените си деца, които са му отнети
спектакъла започва през 2015 г., но противоречия в екипа година бе и премиерата на първата оригинална норвежка след развода, се появява на сцената през 2019 г. Музиката
забавят процеса. Едва след пет години, под режисурата версия, режисирана от исландеца Гисли Орн Гардаршон, и текстовете на песните са на Кари и Уейн Къркпатрик,
на Джон Рандо, „Завръщане в бъдещето“ е представен в един от основателите на прочутата театрална трупа а либретото – на Кари Къркпатрик и Джон О’Фарел.
Манчестър, а през 2021 г. е лондонската му премиера в „Вестурпорт“. Режисьор е Джери Закс, хореографията е на Лорин
театър „Аделфи“. Продукцията печели награда „Оливие“ Друг мюзикъл, въплъщение на зимния приказен дух, Латаро. Спектакълът се играе първоначално в Сиатъл,
за най-добър нов мюзикъл и получава шест номинации, е „Елф“ – драматизация по едноименния филм за а после и на Бродуей. Ковид пандемията довежда до
включително в категориите най-добър актьор (Оли момчето, което се скрива в чувала на Дядо Коледа като преждевременното му сваляне от репертоара, но през
Добсън) и поддържаща роля (Хю Коулс). Трансферът є на бебе, отгледано е от екипа на Добрия старец като 2022 г. се прехвърля първо в Манчестър а после, през май
Бродуей (като пример за необичайно движение от Европа елф, а когато пораства, търси биологичния си баща и 2023 г., и в лондонския театър „Шафтсбъри“. В главната
към САЩ) е през лятото на 2023 г. истинската си самоличност в Ню Йорк. Либретото е на роля е Гейбриъл Вик.
„Систър Акт“ е любима музикална комедия от 1992 г. Боб Мартин и Томас Мийхан, музиката е на Матю Скиар Дали този сякаш все по-засилващ се интерес към
Образът на Упи Голдбърг като певицата, която става и Чад Бегелен. Бродуейската му премиера е през 2010 г., трансформацията на цялостния визуален и сюжетен
свидетел на престъпление и е изпратена от полицията следват турнета в САЩ и продукция на Уест Енд през облик на даден филм в мюзикъл потвърждава думите
да се укрие в манастир, чийто хор тя трансформира 2015 г. Предстои му специално завръщане за коледния на професор Филип Ауслендер, който още преди
в хитов госпъл състав, е достатъчно успешен, за да период в лондонския театър „Доминион“, като така се повече от две десетилетия бе отбелязал, че под
има продължение на следващата година и малко повече отбелязва и двадесетата годишнина от премиерата на натиска на икономическото превъзходство на киното
от десетилетие след това да се прероди в мюзикъл. филма. В тази най-нова версия ролята на елфа, който и телевизията реакцията на живото изкуство е да
Създадена през 2006 г., продукцията е по музика на Алън разбира, че е човек, се играе от Матю Уолфенден, заприлича колкото се може повече на тях? Въпросът
Менкен (носител на осем награди „Оскар“) и либрето на хореографията е на Лиам Стийл, а режисурата е на несъмнено е комплексен, но представените продукции
Бил и Шери Стайнкелнър (сценаристи на ситкома „Бар Филип Маккинли. оставят усещането, че наред с това находчиви
Наздраве“). След първите представления в Калифорния Бродуейският продуцент Кевин Макколъм реализира два продуценти използват инерцията на хитови заглавия,
следва премиера в „Лондон Паладиум“ през 2009 г. с мюзикъла по филми на компанията „Фокс“ – „Дяволът може би и киното търси стойностно валидиране и
режисьор Питър Шнайдер и хореография на Антъни носи Прада“ и „Мисис Даутфайър“. Американската утвърждаване на територията на театъра. А когато
Ван Лааст. Интересното тук е, че самата Голдбърг е премиера на мюзикъл-версията на комедията за на фокус е мюзикъл, то тогава налице е не само
продуцент на мюзикъла и също така се появява в ролята перипетиите на млада журналистка, която става гарантирано бляскаво, многоцветно и наситено с емоция
на игуменката за няколко спектакъла през лятото на асистент на властна главна редакторка на модно преживяване, но и доказателство за това колко богата и
2010 г. През 2011 г. на Бродуей се появява нова продукция, списание, е през 2022 г. в Чикаго. Творческият екип на нееднозначна е връзката между двете изкуства.
с режисьор Джери Закс. Тя получава няколко номинации „Дяволът носи Прада“ е звезден: режисьор и хореограф е
за наградата „Тони“, включително за най-добър мюзикъл. трикратният носител на награда „Тони“ Джери Мичъл МИРАЯНА ДИМИТРОВА
Следват сценични адаптации в Германия, Италия,
Австрия, Франция, също така оригинална датска
продукция. В момента „Систър Акт“ е на турне из
Великобритания. Очаква се завръщането на спектакъла
на лондонска сцена през март 2024 г. с режисьор Бил
Бъкхърст и хорегораф Алистър Дейвид, а главната роля
ще се споделя от Бевърли Найт и Александра Бърк.
Понякога самата филмова компания, създала дадения
филм е и в основата на производния му мюзикъл. Такъв
е случаят с блокбастъра на Дисни „Замръзналото
кралство“. Създаден през 2017 г. от театралната
дивизия на Дисни (Disney theatrical productions) по
либрето на Дженифър Лий и хореография на Роб Ашфорд,
предпремиерните спектакли са в Денвър, а година по-
късно вече се гледа на Бродуей. Огромната популярност
на анимацията и не на последно място новата музика
от композиторите и текстописци Кристен Андерсън-

8
Лопес и Робърт Лопес, автори на емблематичната „Систър Акт“,
либрето Бил и
Шери Стайнкелнър,
музика Алън Менкен,
режисьор Питър
Шнайдер, хореография
Антъни Ван Лааст,
Лондон Паладиум,
Литературен вестник 30.11-5.12.2023 2009
Терор и прикритост
Тодор П. Тодоров
На празничния Шабат, 7 октомври, бележещ края на
Сукот, „Хамас“, съвместно с други терористични
групировки, извърши брутално нападение срещу
Израел. Този акт, без никакво съмнение, е чудовищно
престъпление срещу израелския народ, както и срещу
самото човечество. За планираното хладнокръвно
убийство на деца и цивилни граждани, независимо от
тяхната етническа или религиозна принадлежност,
няма и не може да има оправдание. Атаката, още
повече, е престъпление и срещу палестинския народ.
Не само защото мнозина от убитите са араби и в
частност палестинци, но защото този акт на терор
компрометира тяхната справедлива борба за права и
независимост. „Хамас“ не представлява палестинците
само защото държи властта в Газа – тъкмо напротив,
хората там са заложници на една безскрупулна, престъпна
организация, която системно потъпква правата им.
Аргументът, че те сами си ги били избрали и значи
всички, до нероденото още дете, са виновни и заслужават
смърт, е сам по себе си безчовечен и пропуска факта, че
в Газа никога не е имало изградена политическа система,
публичност, партии и въобще демокрация в обичайния за
нас смисъл. Там, където насилието е закон, няма свобода.
Терорът изличава правото.
Израелската държава има естествено основание да
отговори на този удар, има задължение да защити
своите граждани и националната си сигурност. Нека по
този въпрос не остава колебание. Логиката на терора
обаче прилича на пинг-понг, тя рикошира между две
крайни точки, между два замаха и отказва всеки смисъл,
който не е елемент от същата механика. Отказът да
се мислят условията на възможност за този терор буди
основателни подозрения. Избирателната солидарност
е пропаганда, не състрадание. Терорът всъщност не
различава свои и чужди. Когато убиваш деца, няма
никакво значение дали си „Хамас“ или израелската
държава. Насилието не е добро и лошо, то изравнява,
обезчовечава всяка страна. Десетилетия на репресии,
лишаване от права, терор и дискриминации над
палестинското население от Израел, политиката на
фактическо изличаване, минимизиране на условията на
живот на една социална група, естествено произвеждат
радикален отговор, сам той ситуиран извън правото и
хуманността. Терорът ражда терор, насилието изисква
насилие. Въпреки това изключително важно е да се
съпротивляваме на всяко плоско, опростяващо разбиране,
колкото и лесно и удобно да е то. В никакъв случай не
бива да се отъждествяват „Хамас“ и палестинският
народ, както не може да има знак за равенство между
израелското правителство (особено в този момент)
и Израел. Нека не забравяме, че само допреди два
месеца стотици хиляди израелски граждани излязоха
на улиците, за да протестират срещу политиките на
властта. Без критическо разграничаване и анализ на
ситуацията, сами се отказваме да мислим и буксуваме
в лозунги и елементарни идеологии. Атаката на
„Хамас“ компрометира палестинците и тяхната кауза,
но отговорът на Израел – фактически геноцид над
населението в Газа – събужда антиеврейски настроения
по целия свят. В същото време двата терора взаимно
се легитимират. Терорът се затваря, става тотален.
Възможност извън неговата логика не се вижда.
В книгата си „Терор от въздуха“ немският философ
Петер Слотердайк твърди, че в тероризма
отношението към врага стъпва на постмилитаристична
основа. Докато в традиционната война обект на
атаката е тялото на врага, независимо дали това
се случва директно („кръстосване на мечове“) или
балистично, от разстояние (артилерия, ракети), то
тероризмът е нацелен към средата, към условията на
живот на противника. В този смисъл това вече не е
конфликт между армии, а насилие над всички. Терорът,
твърди Слотердайк, предполага несъизмерност на
противниците. Предпоставя конфликт, който не може
да се реши в класическа форма на война, тъй като военно-
техническите средства не са в еднаква степен достъпни
за двете страни. Казано по-просто, войната вече не се
води на бойното поле, тя атакува средата, условията,
настроенията и състоянията на обществата. Терорът
не е просто сблъсък или акт на насилие, той е култура.
Има сякаш и нещо ново, което допреди години
изглеждаше немислимо. След Втората световна
война и Холокоста мотивът да изличиш, напълно да
унищожиш Другия, да му отнемеш възможността
да бъде субект, да го лишиш от собствено право,
а най-накрая и от физическо съществуване, беше
недопустим. Тази ситуация обаче приключи и нейните
последствия заразяват обществата на всички равнища.
Терорът и абсолютното отрицание на Другия се
превърнаха в легитимна форма на конфликт, който
определя атмосферата и възможностите на нашето
съсъществуване. Не само „Хамас“ иска да ликвидира
Израел (защото това е тяхната същинска цел, а
не освобождението на Палестина), не само Израел
извършва етническо прочистване на арабската част
от населението (спирането на достъпа до вода, храна
и електричество на 2,3 милиона палестинци очевидно
ги поставя в режим на биологическо оцеляване), а тази
постановка въобще се представя като легитимна
форма на отношение. Войната като категорично
отхвърляне и зачеркване на Другия се превърна в рамка
за възможностите на всяко общуване. Карнавалът на
социалните мрежи унищожи дългогодишни приятелства,
връзки, професионални отношения. Саморазбира се, че
има неща, за които не бива или не може да се говори.
Толерантността се обръща в нетърпимост. Няма друга
гледна точка, истината е неприкосновена и единствена
– тя може или да се преповтаря, или в противен случай
– да се мълчи. Най-сигурно е да се мълчи. Несъгласието
води до изключване. Публичността се сви до скандиране,
до прости обиди и лозунги. Светът стана плосък.
Категориите, в които се помества разбирането на
всяка ситуация, са биполярни, при това в приказния,
фолклорен регистър на доброто и злото, красивото и
грозното. В този спектър липсва сложност и нюанс.
Самото мислене е излишно, доколкото то се опитва
да улови именно онова, което все още не е очевидно.
Мисленето предполага, че има нещо оттатък или покрай
непосредствено видимото. Но ето, когато всичко се Тодор П. Тодоров / Midjourney
показва ясно и очевидно, мисленето е излишно, дори
опасно, тъй като може да изопачи, да постави под
съмнение еднозначността на очевидното. Затова всяка овладяване на Газа, при което явно всякакви средства са
допустими.
идеология и всяка диктатура се опитват да опитомят,
да подчинят мисленето, заскобявайки го и удържайки го в Така „строената“ публичност обаче изисква известна
прикритост. За да се съхрани привилегироваността на
някакви неоспорими предпоставки.
Постановката, при която се оказваме винаги вече привилегированата позиция, налага се определени неща да
не се казват, да не се показват, да останат прикрити.
в конфликт, тоест ситуацията на война е винаги
изначалната ни позиция, изключва диалогичността – Ако защитаваме Израел значи, не бива да се говори за
трагедията на палестинците. Това би компрометирало
отсъства точка на възможно съгласие, която е изнесена
от конфликта и позволява действие отвъд насилието. привилегированата истина, би хвърлило съмнение върху
нейната еднозначна правота. Затова сложността и
Постановката „винаги вече в конфликт“ указва
своеобразна захвърленост и безсилие спрямо условията на контекстът са неудобни. Освен това тази прикритост
скрива от нас самите онези предразсъдъци и „мрачни
всяка проблемност и възможност да се мисли. Мисленето
още в първото си, начално движение, когато тематизира територии“, които изграждат собственото ни
възприятие. В прикритостта ние винаги сме прави.
коя да е социална ситуация, винаги вече заварва, оказва се
въвлечено в безусловен конфликт, във война на живот и Когато у нас пристигнаха украински бежанци, те бяха
настанени в хотели и почивни станции, солидарността
смърт. Това положение представя мисленето като риск,
като престъпване на забрана, заобикаляне на все още бе категорична, тъй като те са едни „от нас“. Не беше
същото отношението към афганистанци, сирийци и
необмислени, но абсолютно категорични в своята истина
императиви. Така мисленето не може да обходи онова, т.н., които бяха представени като заплаха и съответно
затворени в лагери при мизерни, нечовешки условия.
което следва да се яви в него едва след известно усилие
да се про-ходи, да се открие пролом в иначе затворения Защото са чужди, не са „от нас“, черни са. А черното
не е само цвят на кожата, то е вече оценка, присъда.
кръг. Това усилие е парализирано, осакатено, доколкото
всяко „но“ – необходима предпоставка на търсещото Расизмът, разбира се, е отречен, той е ужасна част от
нашето минало. И все пак едните са „бели“, а другите
пролом мислене, на всеки смислен разговор – е изначално
„виновно“. Как реагира племенната публичност, когато „черни“. В прикритостта това не се казва, с което
тази позиция става легитимна. Онова, за което не
започне война? „Забождат“ се знамена – идентификатори
и индекси за принадлежност към една от двете страни. се говори, произвежда невидимо, скрито съгласие. В
конкретната ситуация израелците са „белите“, от
Така заявената принадлежност естествено не се нуждае
от мислене, няма нужда от „но“, тя изисква безусловна „нашите“, палестинците – „черните“. Много е неудобно
и страшно да се каже това. Подобно признание нарушава
лоялност. Когато си зачислен в армията, не поставяш
под съмнение дълга си, а просто го изпълняваш. Но ако прикритостта, оголва мрачната територия, в която
сме се озовали. Изтребването на индианците в Америка
казармените императиви структурират публичността,
значи всяко изказване извън зададената команда е от „белите“ колонизатори е безспорно и отвратително
престъпление, осъдено и т.н. В случая на Израел обаче,
вече провинение. Публичността не се изгражда като
инклузивна сфера на дискусия, а като поле на окопи и макар да не става дума за нов свят, а за завръщане
у дома, пак има едно заварено, местно население, за
демаркационни линии, като място за война. Онзи, който
говори тогава, когато не бива да се говори, ще бъде което този свят също е дом. „Индианизирането“ на
това население при все това далеч не буди подобно
осъден, означен като враг и диверсант.
Публичността не е публична, тя е усвоена, винаги вече несъгласие. В режим на прикритост тази аналогия е
невалидна. Това просто не може да се каже. Напускането
принадлежна на една привилегирована позиция и нейния
дискурс. Такъв дискурс изключва останалото – онова, на прикритостта незабавно вписва напусналия в
регистъра на изключените. Изключванията достигат
което се оказва излишно. Той отваря поле, където
Врагът може да бъде единствено екзекутиран. В такъв връх в обвинението в антисемитизъм. Мнозина, изрекли
забраненото „но“, подкрепили недвусмислено Израел и
режим, разбира се, публичността не е публичност, тя е
марш, кръстоносен поход. Мобилизирането на подобен отрекли терора във всичките му проявления, но обърнали
внимание на трагедията на палестинците, на системния
режим минава през ситуацията на извънредност – нещо
или някой заплашва нашата сигурност и съществуване, терор, упражняван върху тях и хуманитарната
катастрофа, причинена им в този момент (потвърдена
което изисква да изоставим „добрите обноски“ и да
се заявим на фронта. Така публиката и публичният от ООН, Червения кръст, Червения полумесец и др.),
бяха обвинени в антисемитизъм. Обвинителите в
дискурс се мобилизират в казармен модус. От гледната
точка на властта пък това означава възможност своята прикритост лесно забравят, че семити са и
другите, арабите. Че в този смисъл антисемитизъм е и
за приемане на серия от извънредни мерки, често
директно засягащи демокрацията, свободата на политиката на Израел.
Когато се отнема правото на другия да има своя история,
словото, човешките права и личното пространство.
Извънредната ситуация въвежда правила, които иначе свое разбиране и преживяване на случилото се, когато
собствената ни история е само декор, бутафория,
биха били невъзможни, и тези правила скоро се превръщат
в норма, налагат се като естествени и приемливи. запълваща учебници и книги, но лишена от разбиране,
когато мълчаливо се съгласяваме с изличаването на
Самият режим на извънредност, от друга страна, се
поддържа през опасността на кризите, на постоянно другия, който не е „от нас“, ние сме същите като „тях“.
И нямам предвид конкретно тези или онези, а „тях“,
витаещия риск, докато не се превърне в перманентно
състояние. „Витаещият риск“ е призракът, призоваван срещу които се разпознаваме именно като хора, като
човешки същества. Онези, които не са граматически,
от говорителите на т.нар. от Стенли Коен „морална
паника“. Внушението, което се прави, е, че някакво зло а онтологически „тях“ – името им идва от повика на
9
застрашава обществото, от което произлиза масов съвестта и от нищо друго. Онези, уви, които прикриваме.
Защото знаем, че ние също сме от тях.
страх, усилен до ирационална паника. Подобна ситуация,
от своя страна, позволява промяна в законодателството
и изключителни мерки, насочени към контрол на
обществото. На 11 октомври Израел премина в
извънредно положение, назначи се военен кабинет, чиято
задача е ликвидирането на врага и окончателното
Литературен вестник 30.11-5.12.2023
Фурнаджиев в Газа
Огнян Касабов
назад е мрак и неотменна гибел
„Бежанци“ (1924)
Сред последните публикации на поета Никола Фурнаджиев
е пътепис за Чили, където той е официален участник в
празненствата за завръщането на Пабло Неруда от изгнание
през 1952 г. От страниците изскача образът на пъстра
интернационална култура и на странна, но все пак не
напълно чужда природа; социалните контрасти са резки, а
хората на словото – обществено ангажирани, включително
проправителственият печат с неговите мистификации
против бъдещия Нобелов лауреат. Както и да оценяваме
този късен идеологически период от творчеството на
Фурнаджиев, безспорна е трептящата нишка на търсене,
на самоовъпросяване. Поетът знае, че завоеванията на
свободата са несигурни и навярно затова така се вълнува
от социалните борби отвъд границите на родината си.
Иронията на историята понякога е жестока. През 1973
г. Чили е пометена от вълна на насилие, с която на власт
идва военната хунта на ген. Аугусто Пиночет. Неруда
умира при съмнителни обстоятелства дни след преврата.
Военният диктатор става първият, приложил на дело
политикономическата философия, издигаща в култ
индивидуалната свобода (неравенствата нарастват
отвъд това, на което е бил свидетел Фурнаджиев две
десетилетия по-рано). Съюзник на Рейгън и Тачър докато
е на власт, преди да настъпи есента му, патриархът на
неолиберализма попада под ударите на международното
право в знаково дело за престъпления против човечеството.
Самото понятие изгрява – добре е известно – в резултат
от чудовищните събития на Втората световна война. На
мястото на круширалата вяра в историческия прогрес
идва идеята за човешкото достойнство, кодифицирана
в основополагащи правни норми и охранявана от сложна
система от международни институции. Последните
няколко десетилетия, показали до каква степен ценността
на живота не струва пред цената на парите и колко
успешна може да бъде високотехнологичната хибридна
война, заплашват да изпратят тази идея на бунището на
историята.
Превърнала се в окопна касапница без изход, агресията
на Русия срещу Украйна въплъщава упорството, с което
новият империализъм е готов да мачка под своя ботуш
всичко на пътя. Колективното наказание, наложено
от израелската армия върху жителите на Газа след
терористичните изстъпления на „Хамас“ от 7 октомври,
внушава, че масираното насилие срещу цивилни е
допустимо, стига огневата мощ и фабрикуваното съгласие
да са на твоя страна.
Съгласието разчита и на безгласността: мълчанието е
сянката, която се спуска върху моментите на катастрофа.
Тя позволява насилието да започне; тя прави невъзможно да
се мобилизира съпротива и дори да се артикулира протест,
щом то веднъж е в ход; тя оставя бели петна в паметта,
когато то приключи.
През май 1925 г., след кървавия атентат в църквата „Св.
Неделя“, Фурнаджиев е задържан; дни наред близките му
нямат вест от него. Година по-рано той е публикувал
малка стихосбирка за кървави конници, за сватба и смърт.
Властите виждат в нея съпричастност към жертвите при
потушаването на Септемврийското въстание – нарушение
на цензорския Закон за защита на държавата. Фурнаджиев
не споделя съдбата на други непричастни към атентата
хора на словото като Гео Милев и Йосиф Хербст, които не
се завръщат.
Литературната общественост пропусна да отбележи
120-годишнината от рождението на Фурнаджиев, и
може би по-добре. Преди година текстовете, излезли в
авторитетни културни издания (включително ЛВ) за същия
юбилей на неговия отколешен съратник Ангел Каралийчев,
го редуцираха до приказния му колорит, омаловажавайки
неговите идейни залози. И все пак някога фигури като
Каралийчев и Фурнаджиев са били събитие именно с отказа
си да замълчат.
Изрично заявен е този отказ в сп. „Пламък“, чиято пилотна
книжка излиза същия януари, в който „Държавен вестник“
обнародва ЗЗД. Страниците му прогърмяват отново
след първото конфискуване: „Гинат хора, гине народ в
тъмнината; престъпно е мълчанието – и ние говорим“.
Тъй като всичко това е до голяма степен забравено,
напразен изглежда настоящият опит по-голямата днешна
катастрофа да се онагледи с по-малката, но по-близка,
век по-рано. Но тъкмо с това той показва как работи
мълчанието, интернализирано като норма от хората на
словото дори без да е наложено от репресиите на властта.
Думите в действителност са само фантастична
съпротива. Но те все пак носят залог за справедливостта.
10
Характерът на това, което се
случва пред очите ни, трябва да
Литературен вестник 30.11-5.12.2023
бъде изказан: на война ли сме свидетели, или на специална
операция, на масово убийство, или на самоотбрана?
Гласът на жертвите трябва да бъде чут. Днес той е
удавен в удобния консенсус на медийния поток, отнет
от набиращата сили дехуманизация, твърде слаб заради
крехката им възраст.
Ето как израелският журналист Гидеон Леви съобщава
на страниците на опозиционния вестник „Хаарец“1 за
поредната спечелена битка на израелската армия:
Терорист от „Хамас“ е изваден из отломките на ръцете
на баща си. Лицето му е покрито с прах, тялото се
поклаща като торба, погледът е празен. Не е ясно жив
ли е или мъртъв. Той е дете на три-четири години и
отчаяният му баща го понася към Индонезийската болница
в ивицата Газа, вече преливаща от ранени и мъртъвци.
От срутените сгради вадят друг терорист. Този път
това е момиче и очевидно е живо; светлата му къдрава
коса е побеляла от прах; то е на пет или шест, баща му
го носи. Момиченцето се оглежда на двете страни, сякаш
пита откъде ще дойде помощ.
Мъж в прокъсана жилетка ситни напосоки, отчаяно
размахвайки бял покров, обвил тялото на младенец.
Трупът на новородения му син. Това дете нямаше шанса
да се присъедини към военния щаб на „Хамас“ в бежанския
лагер Джабалия. То поживя само няколко дни – вечност за
една пеперуда, – и бе убито.
Този глас не е единствен. Огромно шествие от Тел Авив до
Йерусалим изрази гнева на близките на заложниците към
службите, позволили атаката от 7 октомври, както към
военната операция, освободила едва един пленник преди
примирието2. Отново се надига брожение срещу това
най-крайнодясно правителство в историята на Израел,
опитало се да превземе съдебната система, покривайки
антикорупционното дело срещу премиера Бенямин
Нетаняху, и включващо екстремисти като Безалел
Смотрич (отдавна лансирал план за „доброволно изселване“)
и Итамар Бен Гвир (поощряващ ескалиращото насилие на
Западния бряг)3.
Днес в Газа над 2 милиона цивилни, 40% от тях деца,
са на практика без убежище, без инфраструктура, без
медицински грижи, без основни жизнени потребности
– обградени в капан, тесен 350 кв. км, от вода, стена
и огъня на четвъртата най-голяма и модерна армия
в света. Изчезналите под развалините са хиляди, за
осакатените вече няма статистика, ежедневно расте
рискът от избухването на епидемии.
Внушават, че всяка критика на Израел означава
антисемитизъм. Тогава антисемити са хилядите
американски евреи, излезли по улиците с възгласа „Не в наше
име!“ и окупирали обществени сгради във Вашингтон и
Ню Йорк. Антисемити са и израелските интелектуалци,
разказали кървавата история и репресивното настояще
на своята страна4. Психологът Габор Мате, самият той
като съвсем малък преживял Холокоста, не се колебае да
посочи контекста на случващото в режима на сегрегация
и потисничество, налаган от Израел десетилетия наред.
Посветил живота си на изследването на личната и
колективната травма, той споделя5:
Думите ми са слаби. В определен дълбок смисъл това
е най-лошото нещо, което някога съм виждал. Никога
не съм бил свидетел такива зверства да се извършват
толкова публично и при това жертвите да бъдат
представяни като извършители, а цялото това скверно и
отвратително зрелище да бъде извинявано и подкрепяно
от всички големи медии и политици.
Словото в България е все още свободно. У нас не е налице
нещо подобно на опитите за забрана във Великобритания
и Франция, още по-малко на параноидните намерения за
криминализиране на критиката срещу Израел в Германия.
Същевременно медиите ни често звучат като рупори на
израелската армия; ако ги слушаме, протестите в София за
примирие и солидарност с Палестина не са се провели.
Седмица след началото на войната 800 учени, специалисти
по международно право и изследователи на Холокоста
публикуваха отворено писмо за опасността от геноцид
в юридически строгото значение на понятието6. В
последните седмици предупреждението беше подновено
с нова сила от експерти на ООН и други международни
правозащитни организации. Човеконенавистните изказвания
на израелските лидери са твърде многобройни, за да бъдат
систематизирани тук. Понеже вестникът е литературен,
1
https://www.haaretz.com/opinion/2023-11-02/ty-article-opinion/
these-are-the-children-extracted-after-the-bombardment-of-gazas-
jabalya-refugee-camp/0000018b-8c23-d46b-a18f-8cfb57690000
2
https://www.timesofisrael.com/thousands-walk-alongside-families-
of-gaza-hostages-on-final-leg-of-march-to-jerusalem/
3
https://www.972mag.com/smotrich-decisive-plan-israeli-public/;
https://www.nytimes.com/2023/11/05/us/politics/israel-us-weapons-
west-bank.html
4
https://www.thenation.com/article/world/jewish-left-israel-protests/;
https://www.faz.net/aktuell/feuilleton/debatten/nahost-konflikt-
apartheid-ist-unsere-realitaet-in-israel-19120442.html
5
https://youtu.be/yxensYM2R40
6
https://twailr.com/public-statement-scholars-warn-of-potential-
genocide-in-gaza/
Тодор П. Тодоров / Midjourney
уместно е да отпечата прословутия библейски цитат7,
произнесен от Нетаняху: „Иди сега и порази Амалика и
изтреби всичко негово; не го щади, а предай на смърт от
мъж до жена, от момък до кърмаче, от вол до овца, от
камила до осел“.
Смущаващо е дискурсивното господство на разказа,
че това е легитимна самоотбрана. Съчетано с
дехуманизацията и военната асиметрия, то създава
усещането за исторически прелом. „Преизподнята се е
разширила и безмерно е разтворила устата си.“ Газа бива
превърната в пустиня от последни модели умни ракети и
дронове под аплодисментите и с финансовата помощ на
лидерите на свободния свят. В тази зловеща компютърна
игра се издават заповеди за евакуация, които (когато
изобщо могат да бъдат изпълнени) само демонстрират на
хората, че безопасно място за тях няма. Израел вече обяви,
че ще обстрелва и южната част на ивицата, както бездруго
правеше от самото начало, и обеща, че след краткото
примирие ще продължи с нова сила масирания огън.
Не може предварително да бъде определено нивото
на насищане, отвъд което количеството приемливи
убийства ще отмени неотменимото: „признаването
на достойнството, присъщо на всички членове на
човешкия род, [което] представлява основа на свободата,
справедливостта и мира в света“. Но такава граница
има. Колкото философски издържана или хуманистично
възвишена и да е, всяка идея има нужда от реални сили на
своя страна, за бъде действена. Народът на Газа и бездруго
е така далеч от цивилизацията. Варвари, недостойни да
смущават единствената демокрация в Близкия изток.
Изобщо хора ли са тези, които мрат като мургави мравки,
разчленени под развалините?
Екстремните обстоятелства невинаги са кратковременно
изключение: те могат да ни помогнат да привикнем към
ново ежедневие. По думите на ВБВ от един преден брой на
този вестник: „Ако това, към което се приспособяваме,
е зловещо, то ние самите се превръщаме в еволюционни
чудовища“. Забележително е как и Нетаняху, и Путин
мобилизират спомена за Втората световна война, за да
оправдаят агресията. Тази злоупотреба с най-болезнената
историческа травма на двата народа задава чудовищен
хоризонт за онова, което има да става.
Когато пророк Исаия ни казва как Господ обещава да
изтреби Вавилон, той говори не от позицията на силата,
а от тази на безнадеждната надежда, че справедливостта
все пак ще възтържествува въпреки беззаконието на
собствения му народ; гласът на викащия в пустинята се
възправя срещу архетипа на цивилизацията и бездушното є
мнимо превъзходство.
Когато Милтън представя старозаветния Самсон
„безок във Газа, в мелницата роб“, той може само слабо да
подозира, че машината, към която героят е прикован, ще се
превърне в символ на фабриката; днес символ на безизходния
плен и високотехнологичното осакатяване на слабите е
самият им дом – Газа.
За християните делата на Самсон и думите на Исаия
предвещават идването на Иисус, „презрян и унизен пред
людете, мъж на скърби и изпитал недъзи“. Талмудът
отрежда на пророка участта на мъченик, убит по заповед
на израилския цар, слугите на когото разрязват устата му,
отсичайки ливанския кедър, в чийто дънер той се е укрил.
Разказът е възприет и от ранноислямските богослови.
Фурнаджиев не пътува до Близкия изток. Във времена
на злощастна антитурска параноя у нас, той пише
стихотворения за поробените от империализма турски
деца. Днес империята на претенциите за цивилизационно
превъзходство заплашва да пороби всички – не само умовете
ни, а и бъдещето на телата ни в една система, чиято
единствена цел е собственият є растеж. В условията на
асиметрична война и медийна хегемония, за абсурдните
претенции на дехуманизацията решава силата. Силата на
словото е малка, но точно заради това нямаме право да се
отказваме от нея.
7
https://www.npr.org/2023/11/07/1211133201/netanyahus-references-
to-violent-biblical-passages-raise-alarm-among-critics
Слаба Памет / Jewish Currents
Емили Диш-Бекер, Бен Ратскоф,
Майкъл Ротберг, Юрген Цимерер
Някъде през 2000-те години група предимно турски жени
от имигрантската организация „Квартални майки“
започват да се срещат в берлинския район Нойкьолн, за да
научат повече за Холокоста. Техните уроци по история са
част от програма, подпомагана от членове на „Действие
за помирение“ – християнска организация, посветена на
германското изкупление на Холокоста. „Квартални майки“
са ужасени от това, което научават по време на тези
занятия. „Как може едно общество да стане толкова
фанатизирано?“, спомня си по-късно една от участничките
в групата на име Назмие. „Започнахме да се питаме дали
не биха могли да направят същото и с нас... дали няма да
се окажем в същото положение като евреите.“ Но когато
споделят този си страх по време на посещение в църква,
организирано от програмата, немските им домакини
изпадат в ярост. „Казаха ни да се връщаме обратно в
страните си, ако това е начинът ни на мислене“, спомня си
Назмие. Сесията била внезапно прекратена и жените били
помолени да напуснат.
Сблъскваме се с редица подобни анекдоти в книгата
„Подизпълнители на вината“ на антроположката Есра
Йозюрек, наскоро публикувано изследване на германски
образователни програми за Холокоста, посветени
на интегрирането на арабските и мюсюлманските
имигрантски общности в етоса на отговорността и
изкуплението за нацистките престъпления в страната.
Както Йозюрек показва, хората, които преминават през
тези програми, често правят връзки, които техните
водачи не са и предполагали – с нативисткото насилие
в съвременна Германия например или с кървавите
обстоятелства в Сирия, Турция и Палестина, от които
самите те са избягали. За много германци тревогите,
които тези исторически уроци пораждат у мигрантите,
са, по думите на Йозюрек, „погрешни емоции“. Един
германски екскурзовод в концентрационни лагери си
спомня „раздразнението си“ от членове на имигрантски
туристически групи, които изказвали страх, че „следващия
път тях ще изпратят там“. „Усещаше се, че те не
принадлежат в тази страна и че не бива да се занимават
с германското минало“, казва екскурзоводът. За да бъдат
истински германци, те би следвало да играят ролята на
разкаяли се извършители, а не на потенциални жертви.
Това очакване се е превърнало в основа на явлението,
което учените Майкъл Ротберг и Ясемин Йълдъз наричат
„двойна обвързаност на мигрантите“. В тази парадигма
сърцевината на съвременната „германскост“ се намира
в определена чувствителност към антисемитизма,
предоставена чрез пряка, вероятно семейна връзка с Третия
райх. От мигрантите и расизираните малцинства се
очаква да поемат наследството на извършителите; когато
не успеят, това се приема като знак, че те всъщност не
принадлежат на Германия. Иначе казано, в парадоксално
преобърнатата динамика спрямо евреи, араби и германци
в съвременна Германия един съмнително замислен анти-
антисемитизъм се е превърнал в механизъм за поддържане
на арийска идентичност.
Тази динамика до голяма степен отсъства от основния
разказ за културата на паметта в Германия, която през
последните десетилетия затвърди репутацията си на
образец за национална равносметка. В заглавната статия
на „The Atlantic“ от декември 2022 г. поетът и учен
Клинт Смит пътува до Германия, за да разбере лично
какво могат да научат от процеса на изкупление там
Съединените щати, за да се изправят срещу собствената
си история на расистко насилие. В заключителния ред на
статията той сякаш поставя на германците шестица
за усилията им: „Самият опит да си спомним е най-
могъщият мемориал“. Смит далеч не е единственият,
Тодор П. Тодоров / Midjourney
който е впечатлен от примера на Германия; наблюдатели
от Канада, Великобритания и Япония гледат на Германия
като на модел за това как да се справят с престъпленията
на собствените си нации. Както отбелязва Андрю
Силвърстийн в същия този брой, активисти на паметта
в Испания, които искат да дадат тласък за вътрешна
равносметка на страната си за насилието на фашистката
диктатура на Франко, са възприели германската практика
да поставят по улиците „Stolpersteine“ или възпоменателни
камъни.
Ангажиментът на Германия към паметта е безспорно
впечатляващ; никоя друга световна сила не е работила
толкова усилено, за да осъзнае миналото си. И все пак,
докато светът възхвалява нейната култура на разкаяние,
някои германци – по-специално евреи, араби и други
малцинства – алармират, че този подход към паметта е
до голяма степен нарцистично начинание със странни и
тревожни последици. Ляво настроеният германски еврейски
писател Фабиан Волф твърди в едно нашумяло през 2021 г.
есе, че привързаността на Германия към миналото е свила
пространството за еврейски живот в настоящето. Той
пише, че германците нямат място за „еврейски живот,
който съществува извън тяхното зрително поле и техния
начин на познание“ или за „еврейски разговори по еврейски
въпроси, които имат значение отвъд и извън това, което
самите германци мислят или биха искали да чуят“.
Полемиката на германския еврейски поет и обществен
интелектуалец Макс Чолек срещу германската култура
на паметта, „De-Integrate!“, излезе на английски език тази
година. Книгата се опира на концепцията на германския
еврейски социолог Ю. Михал Бодеман за „Театър на
паметта“ – понятие, което има за цел да опише ролята
на германските евреи в един разказ, в който става дума не
толкова за обезщетение на жертвите на геноцида, колкото
за изкупление на извършителите и техните потомци.
Както Бодеман пише през 1991 г. за очакванията, които
се възлагат на евреите в наскоро обединената германска
държава: „Независимо от личната си ориентация,
убеждения или история, евреите в своето физическо
присъствие трябваше да представляват новата германска
демокрация и като такива да извършват идеологически
труд“. Евреите са изиграли тази си роля твърде добре,
твърди Чолек, позволявайки на германците, които преди са
се стеснявали от проявите на национализъм, страхувайки се
от това, което могат да направят с него, да почувстват,
че са заслужили завръщането му. Резултатът е либиден
взрив на националистически настроения, който Чолек
съзира в различни събития – от обезпокоителния успех на
дясната популистка партия Alternative für Deutschland (AfD)
в парламента през 2017 г. до привидно по-благоприятната
страст за развяване на знамена около домакинството на
Германия на Световното първенство по футбол през 2006 г.
Че тези въжделения за национална идентичност след
обединението се сблъскват с имигрантското население
на Германия – особено с арабите и мюсюлманите, – не
е изненадващо. С нарастването на броя на търсещите
убежище от Близкия изток през 2010 г. нарасна и
крайнодясното насилие срещу тях; най-смъртоносната
подобна атака до момента се случи през 2020 г., когато
въоръжен мъж застреля девет души от имигрантски
произход в град Ханау, целейки се изрично в места, за които
е предполагал, че са посещавани от негерманци. В манифест
той призова за „пълно изтребление“ на многото „раси
или култури сред нас“. Въпреки че германската държава
осъжда подобен екстремизъм, тя допуска небели „други“ в
своята държава при силно ограничени и подчинени условия.
В момента, в който пишем този текст, берлинската
полиция отново се позовава на опасения за антисемитизъм,
за да наложи превантивни забрани на протестите в
подкрепа на палестинските затворници и в почит на Деня
Накба, в който палестинците отбелязват прогонването
си от ционистките сили по време на създаването на
Израел. (Неотдавна полицията призна, че арестуваните
по време на забранените протести миналата година
са били набелязани за носене на кефии или показване на
цветовете на палестинското знаме, което напомня за
подобни репресии срещу знамето в Израел.) Това, което
е ясно, е, че германците строго контролират формата
на еврейството и палестинството в рамките на своите
граници – състояние, което опровергава предполагаемо
хуманизиращия ефект на паметта за Холокоста.
Ние не сме нито първите, които обсъждат тази динамика,
нито пък се намираме директно в нейния взривен обсег.
Но пишем в знак на солидарност с германските левичари
евреи, които – защото вчерашните германци са ги избили,
а днешните ги заличават – са маргинализирани в опитите
си да се организират, както и с малцинствените групи
от населението, които са изправени пред санкционирани
от държавата репресии под прикритието на отговорно
историческо управление. Пишем, за да уведомим нашите
читатели за начините, по които Германия се е превърнала
в основно политическо бойно поле в борбата за това какво
означава еврейството сега – и как това се отразява на
палестинците по целия свят. И пишем в опит да говорим
директно с германците, за да споделим как тези въпроси
са засегнали редакторите на едно еврейско списание
(Jewish Currents, б.пр.), посветено едновременно на живота
на евреите, свободата на палестинците и паметта за
Холокоста – списание, в което У. Е. Б. Дюбоа публикува
своята депеша от Варшавското гето през 1952 г. и в което
ловецът на нацисти Чарлз Р. Алън-младши пише разкрития
за членове на Райха, укривани от правителството на САЩ.
Накратко, сегашното състояние на германската култура
на паметта ни изглежда като двустранна монета от фарс
и трагедия.
ГЕРМАНИЯ търпеливо се превърна в икона на разкаянието
и помирението. Първоначално, докато нацията се опитва
да се възстанови след войната, цайтгайстът, особено
в Западна Германия, клони към отричане: Писателят
В. Г. Зебалд приписва забележителното възстановяване на
страната на „добре пазената тайна на труповете, вградени
в основите на нашата държава, тайна, която свързва всички
германци в следвоенните години“. В този период и Източна,
и Западна Германия трябва да се справят с ужасяващо
неудобния факт, че подкрепата за нацистката партия е
останала висока сред населението до самото поражение
на Хитлер. Основната реакция на Западна Германия е да
замете проблема под килима, да „реабилитира“ повечето
нацисти и ги реинтегрира в обществото. Източна
Германия не бяга от наследството на нацистите, като
често отбелязва публично техните престъпления, но до
голяма степен следва практиките на Съветския съюз –
главния политически и икономически спонсор на младата
страна, – като почита жертвите на фашизма като цяло, а
не признава конкретно геноцида над евреите. Тя също така
приветства бивши нацисти с по-нисък ранг в лоното на
по-новата антифашистка идентичност на републиката.
По-късните поколения германци, включително някои
радикали от 60-те и 70-те години на ХХ в., измиват ръцете
си от проблема по друг начин, създавайки си чиста от вина
политическа идентичност благодарение на простия факт,
че са родени след възхода на нацизма.
От 80-те години на ХХ в. обаче, на фона на нарастващия
световен интерес към мемориалите и възхода на
„изследванията на паметта“, германските активисти
започват да настояват за по-голямо признаване на
Холокоста. Изправени пред сдържаното си консервативно
правителство, левите организират драматични акции като
окупиране на бивши концентрационни лагери и символични
археологически „разкопки“ на мястото, където някога се е
намирала централата на Гестапо, за да накарат Германия
да осигури обществено образование по тези места. По
време на процеса на обединение в края на десетилетието
това, което тръгва като гражданско усилие, се превръща в
официална държавна политика.
Тази национална прегръдка на мемориала не е без личен
интерес: за да покаже, че е годна да влезе в общността на
западноевропейските нации, една нова, обединена Германия
се заема да докаже през следващите две десетилетия,
че се е покаяла достатъчно. Германците дори измислят
нова дума – „Vergangenheitsbewältigung“, – за да назоват
процеса на „приемане на миналото “, който се превърна в
свързващо звено за германската национална идентичност.
В стремежа си да укрепи претенцията си за покаяние,
новообединената страна тръби за „еврейски ренесанс“,
движен до голяма степен от имиграцията от бившия
Съветски съюз – приток на евреи, който, както се изразява
изследователката Хана Цубери, се е превърнал в „най-
ценния гарант за демократичния, либерален и толерантен
характер на [Германия]“. През 2005 г. нацията направи този
ангажимент видим и материален, като издигна Мемориала
на убитите евреи в Европа, огромно поле от ярки бетонни
плочи в центъра на Берлин. (Мемориалът до голяма степен
е резултат от лобирането на Леа Рош, германка, която
сменя първото си име Едит с еврейско и която по късно е
критикувана, че е откраднала зъб от концентрационния
лагер в Белжец, за да го вгради в колона на мемориала.) В
резултат на тази обширна демонстрация на общественото
разкаяние, „Германия най-накрая е подготвена да поеме
ръководството на ЕС; защото дори отвъд икономическата
си хегемония, тя е поставила къщата си в ред и от гледна
точка на правата на човека“, саркастично отбелязва
историкът Енцо Траверсо в списанието „Jacobin“ миналата
година. „Днес [паметта за Холокоста] се е превърнала в
знак за нова политическа нормативност: пазарно общество,
либерална демокрация и (селективна) защита на правата на
човека.“
Но германското покаяние има своите граници. Те не се
простират например до геноцида, който германската
колониална армия извърши в Намибия срещу народите
хереро и нама между 1904 и 1908 г., убивайки десетки
хиляди. Германия не се извинява официално за тези кървави
действия до 2021 г. и все още не се е съгласила да плати
смислени репарации на потомците на жертвите. Ако
новата германска идентичност разчита на изолирането
на Холокоста като срамно отклонение в националната
история и заличаването му чрез тържествени чествания,
за спомена за колониалното насилие няма особено място
в личната митология на нацията. Изследователят на
11
на стр. 12
Литературен вестник 30.11-5.12.2023
Слаба Памет / Jewish Currents
от стр. 11
геноцида Дърк Моузес нарича този подход „германския
катехизис“ в есе от 2021 г., което предизвиква разгорещен
дебат. „Катехизисът предполага изкупителна история,
в която жертвата на евреи в Холокоста от нацистите
е предпоставка за легитимността на Федералната
република“, отбелязва Моузес. „Ето защо Холокостът
е повече от важно историческо събитие. То е свещена
травма, която не може да бъде осквернена от профанни
такива (т.е. нееврейски жертви и други геноциди), които
биха опорочили нейната жертвена функция.“
Съответно Германия в момента вижда мандата си след
Холокоста не като обхващащ по-широк ангажимент
срещу расизма и насилието, а като специфична вярност
към определена еврейска политическа формация:
Държавата Израел. Германия разчита на близките си
дипломатически отношения с Израел, за да подчертае
отричането си на нацизма, но връзката є с еврейската
държава отива още по-далеч. През 2008 г. тогавашният
канцлер Ангела Меркел се обръща към израелския Кнесет,
за да заяви, че гарантирането на сигурността на Израел
е част от германския „Staatsraison“, самата причина за
съществуването на Германия. На въпроса защо си струва
да се запази германският национализъм, произвел Аушвиц,
Германия сега има приятен, исторически симетричен
отговор – той съществува, за да подкрепи еврейската
държава.
За тази цел през последните години похвалният апарат на
Германия за публично финансиране на културата се използва
като инструмент за приемане на резолюция на Бундестага
от 2019 г., в която се заявява, че движението за Бойкот,
Дивестиции и Санкции (БДС), насочено срещу Израел, е
антисемитско. Въпреки че резолюцията е технически
необвързваща, нейното приемане доведе до безкраен поток
от уволнения и отмяна на събития и до ефективното
включване в черния списък на изтъкнати учени, културни
работници, художници и журналисти за престъпления като
покана към известен изследовател на постколониализма
да изнесе лекция, критики в Twitter към резолюцията на
Бундестага или някогашно участие в палестински митинг
за солидарност. Мрежа от комисари по антисемитизма има
специалната цел да наблюдава такива престъпления. Тези
комисари обикновено са бели германци християни, които
говорят от името на евреите и често се преструват
на евреи на обществена сцена, позират за фотосесии в
ярмулки, изпълняват еврейска музика, носят униформата
на израелската полиция и издават укази за това кой да е
следващият наказан. Когато имат работа с леви евреи в
Германия, отменяйки техните събития и атакувайки ги
като антисемити на страниците на различни вестници,
те предполагат това, което германският комисар по
антисемитизма Феликс Клайн е казал директно: че
евреите не са достатъчно чувствителни към това, което
антисемитизмът означава за германците, – че всъщност
тези евреи изобщо не разбират антисемитизма. В перверзен
обрат, фактът, че германците са били най-успешните
антисемити в историята, тук е превърнат в позитив.
Превъплъщавайки се в крайни защитници на евреите,
германците толкова добре са усвоили моралните уроци,
дадени от еврейското мъченичество, че вече нямат нужда
от евреина освен като символ; по логиката на този странен
суперсесионизъм германците са станали новите евреи.
Това не е само въпрос на реторика по еврейската тема,
а съвсем буквално явление, като този саморефлексивен
филосемитизъм довежда до вълна от германци, приели
юдаизма за своя религия. Според Цубери: „Еврейското
възраждане е желано именно защото е германско
възраждане“.
Ако евреите са отречени в тази формулировка,
палестинците са демонизирани от нея. Миналата година,
когато германската държава забрани демонстрациите на
Деня на Накба само дни след убийството на палестинската
журналистка Ширин Абу Аклех, полицията оправда
това действие чрез познат расистки образ, като заяви,
че протестиращите не биха могли да контролират
агресивната си ярост. Всъщност в Германия палестинската
идентичност сама по себе си се е превърнала в маркер на
антисемитизъм, за който едва ли може да се говори на глас
– въпреки че страната е дом на най-голямата палестинска
общност в Европа, с население от около 100 000 души.
„Всеки път, когато споменавах, че съм палестинка,
учителите ми бяха възмутени и казваха, че трябва да
наричам [палестинците] йорданци“, споделя гимназиалния
си опит една палестинска германка пред репортера Хеб
Джамал. Ето така палестинската идентичност като
такава е заличена от германския обществен живот. В
„Моралният триъгълник“, антропологично проучване на
палестинските и израелските общности в Германия от
2020 г. с автори Саед Атшан и Катарина Галор, много от
12
интервюираните палестинци казват, че да говорят за
болката или травмата, която
Литературен вестник 30.11-5.12.2023
израелската политика им е причинила, означава да зачеркнат
собственото си бъдеще в Германия. „Палестинското
колективно тяло е вписано като онтологично
антисемитско до доказване на противното. Палестинците
в този смисъл са косвени жертви на засилващото се
германско желание за пречистване от антисемитизма“,
пише Цубери.
Вечно бдителните германци са прави, че антисемитизмът
е във възход в Германия – но източникът му са десни,
бели германци. Както и в САЩ, данните потвърждават,
че никоя друга група не се доближава до същото ниво
на антиеврейска дейност. „Алтернатива за Германия“
все още е в парламента, където настоява за спиране на
възпоменанието на Холокоста. Пандемията от Covid-19
предизвика силно конспиративно антиваксърско движение,
което обвинява знаете кого. Междувременно все повече
десни екстремисти пълнят редиците на германската
полиция, въоръжените сили, разузнавателните служби,
дори Бундестага. Това изглежда не тревожи германските
антисемитистки кръстоносци. За тях това е нищо
в сравнение с БДС, което прави палестинците – и
мюсюлманите изобщо – фокусна точка на разговорите
за антисемитизма. Длъжностни лица говорят
небрежно за „внесения антисемитизъм“, пристигащ с
мигранти от Близкия изток. Както твърди Йозюрек в
„Подизпълнители на вината“, германците са прехвърлили
общия германски социален проблем на антисемитизма
върху близкоизточните малцинства. Похвалната
либерализация на законите за гражданството в Германия,
която улеснява даването на паспорти на имигранти,
допринесе за тази динамика, предизвиквайки безпокойство
за „германскостта“, което пък доведе до гореспоменатото
„двойно обвързване на мигрантите“, при което белите
германци (или „био-Дойч“, както разкриващо се наричат
на немски език) заявяват своята принадлежност чрез
специфична демонстрация на анти-антисемитизъм.
Методът на отричане на расисткото минало се е превърнал
в механизъм за оцеляването му в бъдеще.
ГЕРМАНИЯ НЕ Е ЕДИНСТВЕНОТО МЯСТО, където
усилията срещу антисемитизма са придобили такава
изкривена форма. Всъщност еврейски обществени
организации по целия свят предприемат подобни мерки
със сходни нелиберални резултати. За философа Елад
Лапидот, автор на „Евреи извън въпроса: Критика на
антисемитизма“, подобни кампании са по своята същност
ограничаващи. Лапидот твърди, че добронамереното
желание за борба с идеята за евреите като отделна раса с
присъщи биологични характеристики е довело до табу върху
обсъждането на евреите като споделящи каквито и да било
характеристики, независимо дали са религиозни, културни,
политически или други. „Еврейската колективност,
дефинирана от анти-антисемитския дискурс, представлява
съществуване без същност, общност без качества“,
пише той в Tablet през 2021 г. „Анти-антисемитизмът
се опитва да се бори с антисемитизма, като отрича,
че юдаизмът съществува.“ Трябва да се признае, че в
световен мащаб евреите най-често са двигателите на тази
самоунищожителна работа, както и на произраелската
политика, която почти винаги я придружава; ако Zentralrat
der Juden in Deutschland, най-голямата федерация на евреите
в Германия, бяха основните двигатели на политиката
срещу анти-антисемитизма в Германия, нещата вероятно
нямаше да са по-добри. Струва си обаче да се разгледа
страстта, с която германците са поели задачата, как
субстанцията на еврейството и палестинството се
Тодор П. Тодоров / Midjourney
изцежда активно през феерията на анти-антисемитизма.
Само германците – тяхната вина, техният срам, тяхното
преодоляване, тяхната тайна гордост – са триизмерни
фигури в тази схема. Немският филосемитизъм се разкрива
като още едно средство за надмощие, предпочитано
именно заради антирасистката си фасада. Задушаващата
за еврейската общност прегръдка на Германия, със или
без участието на евреи, осигурява собствения германски
образ на морален арбитър, като същевременно хвърля
вината на държавата върху арабите и мюсюлманите.
Това функционира по подобен начин на международно ниво,
където германското Staatsraison е обвързано със защитата
на еврейската държава. Ненапразно Матиас Дьопфнер,
главен изпълнителен директор на медийната и технологична
компания „Axel Springer“, наскоро създаде, без намек от
ирония, фразата „Zionismus über alles“ – ционизмът над
всичко. Тези думи ни отправят към някогашния първи
стих на германския национален химн „Deutschland Über
Alles“, който сега официално е заличен от песента поради
връзката му с нацистка Германия. Можем да се позовем
на тази форма на изместен национализъм (при която
германците осъществяват националните си стремежи чрез
евреите и Държавата Израел) като заместващо надмощие:
процес, чрез който националното надмощие се запазва чрез
проекцията си върху сурогатна държава.
Изводите от този анализ очевидно заплашват германското
национално самосъзнание. Освен това сме наясно, че
тези изводи ще бъдат трудни за приемане в Германия
отчасти защото включват критика към израелската
държава – позиция, която вече е дълбоко маргинализирана.
Дори Чолек, който си създаде име, като се изправи срещу
германския национализъм, активно отказва да включи
критика към Израел в своята схема, позиция, която със
сигурност помогна да се осигури топлото му приемане в
германския културен живот. Ще е необходима смелост
както за германските граждани, така и за лидерите им, да
опитат да прекроят контурите на германската култура на
паметта – не въпреки нещата, което дължат на жертвите
на нацистите (еврейски и други), а точно заради тях.
Такова преразглеждане може да започне да възстановява
някакъв смисъл на еврейството и на човечността на
отделните евреи в германската психика. То може да
направи същото и за палестинците, чиито семейства
остават под игото на израелското потисничество дори
когато тяхната идентичност е изтрита от германската
политика. Само чрез предприемането на такова усилие
Германия може да опита да отхвърли не само собствения си
националистически импулс, но и етнонационалистическия
проект, който проектира в момента върху Израел. В края
на краищата еврейското превъзходство, което в момента
отеква от заселниците по върховете на хълмовете до
залите на Кнесета, е отчасти германско наследство,
извратен урок на Шоата.
Всичко това ще изисква различен начин на ангажиране
с паметта и нейните предписания за настоящето. В
„Преосмисляне на репарациите“ философът Олуфеми
О. Тайво предлага алтернатива на фиксираната идея за
миналото, за да се определи как изглежда справедливостта
сега. Тайво призовава за „конструктивен поглед“ върху
репарациите, които „отговарят както на днешните
несправедливости в разпределението, така и на натрупания
резултат от разпределителните несправедливости
в историята“. Той пита: Ами ако изграждането на
справедливия свят е репарации?“. Тази ориентирана към
бъдещето рамка изисква преди всичко пренастройка към
властовите структури и осъзнаване,
че техните цели и изразяване могат да
се разширят или променят. През 80-те
и 90-те години германците призоваха
за равносметка. Организираха бдения
със свещи, сформираха исторически
изследователски групи и окупираха
сгради от нацистката епоха, за
да се уверят, че те ще са запазени
като доказателство. Днес един
приобщаващ германски народ трябва
да впрегне този дух наново, като
грабне тези процеси от държавата
и финансираните от държавата
институции, ако е необходимо,
и ги пренасочи в борбата срещу
доминацията във всичките є форми.
Работата по паметта никога не е
завършена. В процес, фиксиран към
отдалечаващо се минало, това може
да започне да се усеща като воденичен
камък; германците може разбираемо
да се изкушат да го обявят за
приключил. И все пак може би има не
само задължение, но и освобождение
в откритието, че паметта може да
бъде и терен за изграждане на света.
Превод от английски:
ДИМИТЪР КЕНАРОВ
Израел, ционизмът и философите
Димитър Божков
При последните месеци един стар конфликт избухна
със страшна сила, чиято история ни изглежда толкова
по-объркана и заплетена, колкото повече се зачитаме
в нея. Въпросите „защо?“ или „как се е стигнало
дотук?“ донякъде издават наивното ни удивление пред
несъизмеримостите на две култури и два народа, които
не успяват да живеят заедно. Генеалогията на тези
несъизмеримости обаче може да ни покаже пропуснати
шансове, когато е имало гласове, търсещи намирането на
друг, по-човешки път на развитие, или пък да ни изяви някои
от конституиращите съвременната израелска политика
противоречия. Така за да обясним случващото се сега и
да видим, в кои моменти е могло нещата да изглеждат
другояче, ни е необходимо да проследим сложните
движения и понякога случайни съвпадения на историческите
сили, част от които, колкото и странно да изглежда, е и
самата философия, или по-точно философската рефлексия
върху историческата съдба на еврейския народ и мястото,
което Израел (като държава, но и като утопично място)
заема в нея.
В една своя статия от 1958, обсъждаща израело-
палестинския конфликт, Пол Рикьор, с пълната си
симпатия към еврейската кауза, но и със загриженост
за траен мир и с притеснение за правата на арабското
население, посочва, че част от аргументите в този
конфликт не са от геополитическо естество, а от
гео-теологично. Светите земи имат висока символна
стойност и за двете страни и не могат лесно да бъдат
отстъпени. Това напрежение се оказва конституиращо за
конфликта, траещ повече от половин век, но и неизбежно
е част от аргументите на някой от засегнатите. Поради
тази важност на теологическата и философската страна
на въпроса, реших в този текст да проследя накратко
някои, според мен поне, ключови моменти от дебата за
Израел и от разбирането на еврейските интелектуалци за
смисъла на обещаната земя.
Дебатите във връзка с ционизма започват още от
средата и края на XIX век, особено когато Теодор Херцл
организира първия ционистки световен конгрес в Базел
през 1897 и след това започва неуморна дипломатическа
дейност, свързана със защитата на еврейската кауза,
развитието на Световната ционистка организация,
емиграцията на евреи в Палестина и закупуването на
земи там. Още преди това философи като Мозес Хес
призовават за създаването на съвременна (в неговия случай
и социалистическа) държава по подобие на раждащите се
европейски национални обединения, на които той е пряк
свидетел в средата на века. Основната идея, с която
тръгва политическият ционизъм е организирането на
модерна светска държава в териториите на Палестина
(по онова време част от Османската империя). За
Теодор Херцл това е и цивилизаторен процес, в който
европейската и германската култура ще бъдат пренесени
в Близкия изток и който ще обогати едновременно
еврейските заселници и местните арабски общности.
До голяма степен той е носител на съвременните за
времето идеи на политическия либерализъм и национализъм,
обаче с особен акцент върху борбата срещу културната
асимилация на евреите и нуждата от запазването на
тяхната културна специфика. Задълго неговите идеи ще
бъдат в основата на ционисткото движение и на борбите
за създаването на Израел като политическа организация.
След неговата смърт усилията на ционистката
организация дават резултат с декларацията на Балфур
от 1917, когато Великобритания дава подкрепата си
за създаването на national home for the Jewish people.
Оттам пътят до формирането на Еврейската агенция в
Палестина (1929) и до обявяването на Израел за независима
държава през 1948 не е много голям. Във всеки случай
обаче още през 20-те и 30-те години става ясно, че така
прокламираното от Херцл мирно и взаимопомагащо
съжителство на различните общности в Палестина е
една утопия. Конфликтите и въоръжените сблъсъци
са ежедневие още тогава. Давид Бен Гурион и Ицхак
Бен Цви, едни от основателите на Израел и защитници
на ционизма, му придават нов, ляв уклон, свързан с
широко разпространените тогава социалистически
идеи сред еврейските интелектуалци. Множество
социални политики и кооперативни експерименти (като
създаването на кибуците) са проведени и имплементирани
и сякаш напълно съответстват на еврейското чувство
за общност и на определено колективно измерение на
идентичността им, заложено както от източниците на
юдаизма, така и от историческата им съдба. Проблемът
е, че тази идентичност с дълбоки корени от миналото се
налага в остър конфликт с другите обитатели, нямащи
усещането за избраност, но все пак живеещи от поколения
там. У Бен Гурион по особен начин съжителстват
социални идеи, национализъм, милитаризъм и пацифизъм.
Проблемът е, че някъде там, в началото на формирането
на еврейска държава, са заложени определени противоречия,
затрудняващи нареждането на и без това твърде сложния
политически и териториален пъзел.
Тезата, която защитавам, е, че дадени теологични
мисловни и светогледни елементи продължават да живеят
и в съвременния Израел, приемайки и съответните
политически форми и така по особен начин се оказват
препятствие за намирането на мирно решение,
превръщайки конфликта, по думите на Пол Рикьор, в гео-
теологически. Тук ще се опитам да покажа как определени
интелектуалци, напълно съзнаващи тези специфики, се
опитват, в хода на целия XX век, да дадат съвременни
отговори на поставените от традицията въпроси и по
този начин да решат какъв да бъде обликът на еврейската
държава и как той да се отнася към утопичния Сион.
Търсейки противоречията на миналото, можем да изведем
някои нишки, преплитащи философското, политическото
и теологическото, които да ни дадат някакво обяснение
за случващото през последните десетилетия на
територията на Светите земи. Един от първите
мислители, даващи универсално философско тълкуване на
юдаизма в края на XIX и началото XX в. е неокантианецът
Херман Коен. Според него Кантовата практическа
философия най-добре се съчетава с посланията на юдаизма,
които имат не само партикуларен, етнически или
конкретно религиозен характер, но биха могли да бъдат
основата не само на една универсална етика, но и на една
политическа програма, вдъхновена в съответния случай
от социалдемокрацията на Едуард Бернщайн. Етическият
юдаизъм на Коен, според когото „да познаваме Бог, означава
да познаваме етическата целесъобразност на човешкия род.
И в този смисъл съществува дълбока свързаност между
нагласите на Кантовата система и профетическата
ориентация в сърцето на юдаизма“. Тук виждаме ясно
философско-рационалистичното тълкуване на една религия,
чийто месианизъм в случая е неутрализиран до универсален
етически принцип. Разбира се, тези абстрактни
разсъждения за Коен имат конкретно екзистенциално
и политическо значение, също както и представляват
насоки за решението на един важен тогава въпрос, а именно
този за културната асимилация на евреите в различните
европейски страни. В това отношение Коен е категоричен:
извеждайки универсалния морал от еврейската етика,
според него няма противоречие между германския дух
и юдаизма, между Gentiles и избрания народ. До голяма
степен и исторически погледнато неговото поколение
евреи в Германската империя приемат местните обичаи и
секуларизиран начин на живот, в който специфичната им
идентичност отстъпва място на културната симбиоза
и на успешната интеграция в различните социални и
икономически сфери. В това отношение нагласата на
Коен, и на много други, е относително далеч от ционизма
и неговите борби. Но не така саморазбиращо се стоят
нещата за следващото поколение еврейски мислители
от германски произход (много от тях ученици на Коен),
преживели кризата на Първата световна война и търсещи
една нова идентичност в културните и религиозните
си корени. Достатъчно е да споменем имената на
Гершом Шолем, Валтер Бенямин, Мартин Бубер, Франц
Розенцвайг, Ернст Блох и др., за да разберем, че тук нещо
важно се случва. В болшинството си те отхвърлят
рационализма на Коен и усложняват темата за германо-
еврейската културна симбиоза през осмисляне на нейните
екзистенциални залози. В същото време някои от тях се
задълбочават в изследване на мистичните и забравените
течения на юдаизма, като им придават ново философско
тълкуване: било оцветено с екзистенциализъм, марксизъм
или с модернизирани варианти на немския историцизъм.
Тук няма да се спирам подробно на тази група мислители,
тъй като съм правил това на друго място, а само ще
се опитам да извлека политическия заряд на техните
рефлексии.
След декларацията на Балфур от 1917 ционизмът и
плановете за бъдеща еврейска държава стават предмет
на оживени дискусии сред групата млади мислители.
Независимо от мистичните им увлечения, те по различен
начин отхвърлят консервативните и теократичните
течния в ционизма, което от своя страна не означава, че
приемат модерността такава, каквато е. Мишел Льови
много добре забелязва, че сякаш търсенето им се фокусира
повече върху една „еманципирана модерност“, която
гледа към бъдещето, но с вдъхновение от забравените и
изтласканите моменти в историята на юдаизма. В това
отношение става много ясна и мистичната бележка на
Бенямин по повод една новопоявила се тогава книга на
Ернст Блох: „Интензивното отричане на теокрацията
е най-голямата заслуга на „Духът на утопията“ на Блох“.
Това е категорично взимане на позиция в дебатите
около ционизма, в които Шолем е въвел Бенямин няколко
години преди написването на това изречение. Всъщност
теократичното тълкуване на еврейския месианизъм
остава един от големите проблеми и до ден днешен
предизвиква политическо напрежение в Израел, доколкото
според едно от теченията на еврейския месианизъм
идното царство, което Месията ще установи, ще бъде
и възстановяване царството на Давид, както ни учи
същият този Шолем. От всичките споменати той е най-
активният и най-ангажиран с ционистката кауза. Още
през 20-те години заминава за Палестина и по-късно става
Тодор П. Тодоров / Midjourney
един от най-видните интелектуалци на Израел и един от
най-задълбочените познавачи на юдаизма. Независимо от
силния си ционизъм, през целия си живот в Израел той е
защитавал и правата на арабското население, също както
и идеята за двунационална държава срещу теократичните
и свръхконсервативни евреи (през 20-те години е бил член
на пацифистката организация Brit Schalom). В неговото
тълкуване на месианизма забелязваме някои моменти,
които биха ни били ценни за разбирането на настоящата
ситуация, а именно основното противоречие на същия
този месианизъм: от една страна пасивната надежда,
разбирането за евреите като „народ на очакването“, а от
друга, трансцендентният свръхактивизъм на конкретния
месианизъм, опитващ се на всяка цена на докара края
на времената и способен на действия с катастрофални
последици (вж. изследването му на лъжливия Месия Сабатай
Цви). Специфичното за определени, други, утопични
тълкувания на идването на Месията е, че те акцентират
на преустановяване на Закона и на края на земния ред. За
разлика от Якоб Таубес, мислител от следващото поколение
и краен антиционист, Шолем не извлича напълно всичките
анархистки импликации на месианската идея, нито пък по
някакъв начин изисква въвличането на държавата Израел в
есхатологични начинания, доколкото за него формирането
на еврейската идентичност е свързано със съхраняване
на културата и на религията, но не е задължително като
практикуване на вярата и спазване на обичаите в една
теократична общност. В същото време Шолем не остава
напълно на позициите на Бен Гурион и бащите основатели,
доколкото за него е от ключова важност запазването на
определена еврейска култура, белязана до голяма степен и
от религията с нейния специфичен месианизъм. Противно
на това Таубес отхвърля всякакъв ционизъм, доколкото за
него евреите са народ на времето, не на пространството, а
пък Сион е утопия, която не може да бъде възстановена на
никой топос. За мен е важно да видим политическия превод
на цялото това разнообразие на интерпретации, доколкото
тук не става дума само за исторически и теологически
спекулации, а за идеи със сериозен екзистенциален и
политически смисъл.
На този светски и пацифистки ционизъм на
интелектуалците, белязал до известна степен официалната
идеология на Израел, се противопоставят други мощни
сили. Консервативните и радикалните евреи отхвърлят
светската държава Израел и ционизма с аргументи, идващи
от религиозните текстове. От една страна са тези, които
вярват, че единствено Бог може да даде държава на евреите
и че тя ще бъде възстановеното царство на Давид, докато
други смятат, че държавата трябва да има теократично
управление по подобие на Иран. Известното Status quo
от 1947 на Бен Гурион обещава на консервативните
общности запазване на обичаите им и на културната,
политическата, образователната и съдебната им
автономия. По отношение на конфликта с Палестина тези
общности много често, напълно не признавайки държавата,
от която са част, застават на страната на арабското
население. И до ден днешен, дори и в този момент, в
ултраконсервативните квартали могат да се видят
множество палестински знамена и доста често има случай
на запалени израелски такива. Но в същото време сред
консерваторите има и свръхмилитаристично настроени
групи, желаещи налагането на теократична държава и
пълното скъсване с модерността и светския характер
на живота. Има и такива, които радикално подкрепят
войната и които в момента са част от правителството
на Бенямин Нетаняху. Много от тях и са съдействали
за радикални решения, свързани с политиката в Газа и са
13
на стр. 14
Литературен вестник 30.11-5.12.2023
Израел, ционизмът и философите
от стр. 13
били пречка за каквото и да било намиране на устойчиво
решение, и то в продължение на десетилетия. В тяхната
визия държавата Израел е продължение на митичния
Сион и безспорен суверен на палестинската земя. Тяхната
интерпретация на теокрацията напълно съответства с
конкретния месианизъм, който вижда в политическото
действие и във воденето на войната реализация на
религиозната повеля. По този начин земята става свещена,
а арабите са видени като нейни незаконни окупатори.
Именно вдъхновен от тази идеология терорист убива
и Ицхак Рабин, може би най-успешния политик, търсещ
активно мирно решение въз основа на общи компромиси.
Проблемът днес е, че много министри и депутати в
Интуиции
Екатерина Григорова
(ВСЯКО НЕЙНО ПРОЗРЕНИЕ ЗА КНИГАТА ОТДАВНА
Е НАМЕРИЛО МЯСТО В НЕЯ ОСВЕН В СЛУЧАИТЕ,
КОГАТО НЕ Е. ДОРИ ЗАТВОРНИЧЕСКАТА РЪКА,
ВЪОБРАЗЕНА ОТ ЖЕНАТА В ПОНЕДЕЛНИК, СЕ
ПОЯВЯВА КАТО ПОМАХВАЩА РЪКА ЗА СБОГОМ
ВЪВ ВТОРНИК НА СТРАНИЦА ХИКС ОТ ЕДИН НИ
ЛУК ЯЛ, НИ ЛУК МИРИСАЛ РОМАН. И ВСЕ ПАК –
РОМАН НОС, РОМАН КРЕПОСТ И ОБСЕРВАТОРИЯ ЗА
НАДВЕСВАНЕТО НАД КРАЯ.)
На Петра – за несломимия є кураж при издирването на
кучето
Всичко, което се простира отвъд прозорците, е
изумруденото езеро на синкав мрак или блатото на
безкрайна равнина. Приказката на Салинас, осеяна с
пламъчетата на стотици надежди или с невроните на
страха. Ала това не е само проста игра на оптични заблуди,
на трикове, сътворявани от призраците на движението и
дрямката. Това са капаните на въображението, неговите
възможности. Това са капаните, така важни за четенето,
което обича нощта, но не обича мислите и не обича
кошмарите – не обича кошмарната нощ на мислите.
Сега се успокойте! Намирате се в онази задушна допреди
малко чакалня с мъждукащ уют и някак сте успели
да се приютите в думите. Започнали сте да четете
свидетелството на жената, затворила за пореден път
романа „Ако пътник в зимна нощ“ на Итало Калвино.
Нейният донякъде поетически синопсис пасва идеално
на замаскираното отлагане, с което преди броени дни
писателят ви подготвяше за привидната неопределеност на
ставащото, знаейки отлично, че и боят, и досадата в един
виртуозен текст са за предпочитане пред онези от живота.
Неговата литературна мрежа бе хвърлена насред мръсната,
ала стопляща светлина на една от ония невзрачни гари,
в чиито бюфети старите машини за кафе, подобно на
изсвирването на локомотивите, огласяват радостта от
въодушевлението да се пътува.
Движението на студентите из коридорите на
университета е като река, която се засреща с друга.
Или е разминаване на ново, свръхинтелигентно поколение
интуитивни влакове. Кафе-машината в първи корпус
току-що е глътнала стотинките, без да пусне дори празна
картонена чашка. Двама колеги от департамента след
нея напразно се мъчат да оправят нещата, натискайки
все повече и повече бутони. Накрая момичето, чието име
е Надежда, пуска последната си монета от два лева, но
чудовището поглъща и нея, без да се отплати. Надежда и
колегата є си тръгват, а жената, която пише тези редове,
се обажда по телефона, предвиден за такива случаи.
Ще ви звънна, когато съм там, за да ви върна парите –
обещава мъжът отсреща. – Колко са? Два лева ли? На
Надежда да ги дам, казвате. Добре… Момент! Само
още нещо! Исках да ви помоля да оставите бележка,
че машината не работи. Ще съм ви много благодарен.
За да няма повече излъгани камилчета, ако правилно ме
разбирате…
Ако правилно го е разбрала? Какъв стар хитрец е
маестро Калвино! В зимната виолетова светлина,
докато безпорядъкът се прозява така, че да става все
по-светло към края, поне за миг животът ви е красив
като лицето на читателя, освободен от бремето да
14
предвижда въобразимото в полза на непредсказуемото.
Прозявката променя формата
на човешкото ви лице,
доближавайки го до лицата на
Литературен вестник 30.11-5.12.2023
правителството на Нетаняху изповядват идеологии,
близки до тези на убиеца на Рабин. Именно в противовес
на тези радикално идентитарни и теократично-
месианистични визии за юдаизма са и множеството
гласове на интелектуалци и интерпретатори на
еврейската традиция, които ще отчленят позитивните
и величествени елементи на месианизма като надежда и
утопия за един по-добър и спасен свят, а не като ресурс за
провеждане на една гео-теология. Намирането на баланса
между конкретно есхатологичното и чисто духовното
тълкуване на юдаизма ще позволи и намирането на ключа
към решаването на конфликта, който ужасява света с
жестокостта си и с неглижирането на базови човешки
права. Разбира се, за този баланс и за неговите политически
импликации са говорили по различни начини Бубер, Шолем,
В няколко поредни броя ЛВ ще публикува материали от „Литературни срещи“, вдъхновени от романа „Ако
пътник в зимна нощ“ на Итало Калвино: Яна Букова, Валентин Калинов, Поли Муканова, Мартин Касабов,
Екатерина Григорова и Тодор П. Тодоров. „Литературни срещи есен 2023: 100 години Итало Калвино“ се
проведе в Casa Libri на 15 октомври – датата, на която е роден италианският писател. Eсенното издание на
„Литературни срещи“ е организирано от фондация „Прочети София“ в партньорство с кино-литературния
фестивал „Синелибри“ и със съдействието на Италианския културен институт в София. Авторските
текстове са написани специално за това издание.
животните, изолирайки ви едновременно от напрежението
и скуката. Тя прилича на пътуването, доколкото е
промеждутък между едно начало и един край – онова
гранично времепространство между дълбоката празнота
навън и виелицата на мислите. Клони или книги връхлитат
прозорците? Какво значение има, ако почти нищо не се
вижда! Тогава нека свидетелството, което се пише сега,
да е за ваше добро. На романите в библиотеката вие
винаги сте носили трепета на очакването. Стаили дъх зад
крепостните корици, страниците им не са преставали да ви
наблюдават, надявайки се на милосърдие.
– Ало, здравейте! – Непознатият номер е на собственика
на кафе-машината. – Знам, че мина много време, точно
така, една седмица, но сега съм в университета. Къде
да дойда, за да ви върна парите? Вие не сте там, така
ли? А другата жена, казвате, е Надежда… И на нея
имам да връщам два лева. В първи корпус… Благодаря за
информацията.
В пропадането от ритмичното полюшване дрямката ви
отдалечава от немислимото. Унесът, който я съпровожда,
прилича донякъде на удобна бяла възглавница, подпряна
на планина от подобни снежни върхове. Сега вие сте
единствените зрители на кристалите, издигнати в ранг на
безкрайни ледени откази. Не тази спирка! Не тази книга! Не
това дърво! Не в този момент! Единствените зрители на
сребърните бродерии от следи на дребни гризачи в снега.
При толкова нежност, защо кашляте?! А, да. Вие наистина
заспивате! Нощем най-вече не можете да понесете
насилието на образите над пропастта! Насилието,
което упражняват над вас мислите, а понякога и книгите
с тяхното привидно безгрижие. С техния произвол.
Всъщност те искат да се хвърлите в морето. Искат да
забоботите като моторница, да забумтите като печка. Да
забравите. Ако можехте да станете отново онова живо и
необуздано дърво за огрев! Ако можехте да се стоплите и
да върнете вкочанените им тела към живот! Да върнете
на времето жеста на признателност, с който някога ви
отглеждаше. Настанени удобно в здрача на клепачите,
вие съживявате написаното, карайки страниците да се
отгръщат едва ли не сами, докато зад прозореца вдясно
летят безспир стълбове и дървета. Рязката светлина
на една празна страница се врязва в слепоочието ви при
разминаването с поредния черен силует!
Телефонът ви е накарал да подскочите. Надежда е.
– Трябва да ти кажа нещо. Преди малко в офиса дойде
Човека с кафе-машината. Току-що бил говорил с Надежда,
представи си. Казах му, че аз съм Надежда, а жената, с
която е говорил, си ти. Ти не си Надежда. Няма значение.
Върна ми парите и взе да разпитва дали случайно не
знам и за други колеги, на които имал да връща монети.
Отговорих му, че не знам, но че най-вероятно доста хора са
били излъгани от машината…
Последното като че ли го успокоило и той си тръгнал
доволен, че все пак съществува малка вероятност да
намери ония жертви. Помолил я да ми предаде много
поздрави. Предайте, казал, много поздрави на другата
Надежда. Чудак!
Вероятно тъкмо надеждата е причината да не можете
повече да мислите така, сякаш не мислите. Но ето че
сега унесът ви кара да забравите досадната ситуация на
вашата тайна. Призовава думите да зазвънят с песента
на неделна камбана. Цяло градче се срутва като ръждива
купчина сняг от натежалия клон на безкрайната нощ. После
пропадането по стълбата на сътресенията! Потопът.
Издигането на ковчега на Книгата над повърхността в
спасителния жест на удавническа ръка. Рязко спиране, след
Таубес, Бенямин, Коен и др. Остава само да се вслушаме в
техните гласове.
Според мен решаването на този болезнен конфликт
трябва да мине и през преосмисляне на определени
елементи от радикалния ултраконсервативен юдаизъм,
чиито представители, докато продължават да заемат
ключови държавни постове и да провеждат политиката
на колонизация, не биха приели идеята за светска държава,
уважаваща правата и свободите на всички свои граждани
независимо от етническия и религиозния произход. В този
смисъл и ЕС, през цялата история на израело-палестинския
конфликт, сякаш не е съумявал да защитава своите
собствени ценности по отношение на малцинствените
политики и правата на различните общности в рамките на
една държава.
като тъкмо сте пристигнали! В оня високоскоростен влак
от ежедневни натрапливости, където ведно с времето
на пътуването се съкращава и времето ви за четене,
прозявката ви предразполага да се отпуснете и да мислите
без повече загуба на минути. Без загуба на любов. Само
докато се унасяте, в незнайното пространство, допускащо
пресичането на толкова линии на живота с въображението,
вашите вини се носят така безплътни, докато оглеждат
с рибешки очи тишината. Това трябва да е! Спасението
на четенето е в заблудата, че не четете. В илюзията, че
четете, без да си давате сметка за препятствията в хода
на този повече или по-малко естествен напредък. Какъв
щастлив случай, ако успеете да забравите кои сте и каква
е участта на света ви. Един ден може би ще стигнете
до последната страница на Итало Калвино, ще дишате с
последния стих на Тед Кусър – без да се свивате в болката,
настанена между човека и всяка страница. Онази страница,
в която се оглежда животът.
Четенето изисква уважение към истината. А тя е, че
вие четете само поезия. Че дори и да искате, вече не
можете да се стоплите в световете на добрите романи,
но се надявате зимата и още повече студената зимна
нощ, където срещата с последната живинка разкрива
великото безпокойство на природата, да ви донесе утехата
на безусловното отдаване. Вече сте се унесли дълбоко.
Пътуването е бъдещето на песента. Споменът на Юри
Талвет за две светлеещи плитки в естонската мрачина.
Тракането на някакъв митичен клюн, разгласяващ вестта,
че благодарение на гените на поезията романите все пак
няма да изчезнат.
Колко близо едно до друго са разположени собствените ви
рамене и колко незначително е разстоянието на всяко от
тях до сърцето. Сега вместо на блато, навън ухае на прясно
пребоядисана дървена ограда. Естонската нощ хвърля
в небето фосфоресциращи пояси. Дишането е станало
равномерно. Поезията пасе необятната северна пустош
като спокойна крава, отвлечена в доверието на своите
стомашни ензими. Краят на това пътуване е оставен на
поредния случаен гмуркач, който ще извади от позлатените
води на залеза рибката на съвсем друга история. В нея става
дума за големия пожар, предизвикан от икономичността
на местен кръчмар в един черноморски град. Този човек
хванал мишка в капан, залял я с газ, но понеже искал да запази
капана, пуснал клетото създание навън.1
Донякъде четенето в нощта е такова бягане в пламъци,
лишено от опустошенията. Такова осветяване на всичко
наоколо, докато земята се носи към новоскования пристан
на утрото.
– Моля те, мамо, нека я потърсим още малко. Сигурна съм,
че Чара е някъде тук.
В оня момент на крайно изтощение двете стиснаха зъби
и със сетни сили закатериха отново черните склонове в
посока на Рила. Усилията им бяха възнаградени: нямаше
и минута и тялото на залитащо куче, наподобяващо
фигурата на новородено жребче, изплува от пђрата, завзела
пространството между две борови дървета.
Нощта отдавна е потънала в навика на съня. Единствено
онази мека вибрираща светлина, онази златиста месингова
топка встрани стърчи и приканва читателката да я
докосне. И колкото по-дълго жената от влака прегръща
през рамо своята спътница, толкова по-гъсти и свежи се
стелят лъховете изпод мастилото на един интуитивен
роман, докато мракът неусетно го завладява.
1
Става дума за пожара от 1883 г. във Василико (Царево).
Историята е поместена в книгата на Георги Ат. Долапчиев
„Ахтопол. мит, история, природа и икономика до края на ХХ
век“.
Писма за фронта
Продължава от с. 2
Албена Стамболова
Скъпи Сашко,
Искам да ти разкажа за един разговор за войната с четири
деца. Ето го и него.
Разговор с четири деца на 11 години
Говорих си с няколко деца за войната.
„Страх“, каза едното. „Справедливост“, каза второто.
„Победа“, каза третото. „Бягство“, каза четвъртото.
Нито едно не каза смърт.
„Какво е да те е страх?“, попитах. Не че знам отговора.
„Да ме е страх от какво?“, попита едното.
„Да те е страх да не умреш“, отговори второто.
„Да те е страх да умреш, или да те е страх да не умреш?“,
попитах аз.
„И двете“, отвърна второто. „Не е ли едно и също?“
„Ами чудя се“, казах аз.
„Ако те е страх да умреш, значи можеш да умреш“, заяви
третото. „А да те е страх да не умреш, значи не можеш да
умреш, нали?“, попита последното.
„Да помислим“ казах аз. „Да не умреш или да умреш, много ли е
различно?“
„Е да, различно е“, съгласиха се всички деца.
„И какво е различното?“, запитах.
„Ако умреш, не можеш да правиш разни неща“, каза първото.
„Добре, друго?“
„Няма друго, да живееш, значи да правиш неща.“
„И какви неща искате да правите вие?“
„Да обиколя света, да имам приятели, да …“
„Да се влюбя.“
„Да работя нещо страхотно за много пари.“
„Да отида в космоса.“
„Да спечеля Нобелова награда.“
„Нобелова награда за музика.“
„Не, Нобелова награда за мир.“
„Че има ли такава?“
„Има.“
„И кой я е печелил?“
„Борците за мир. Нелсън Мандела, Михаил Горбачов, Световна
кампания за забрана на ядреното оръжие… и много други.“
„За забрана на ядреното оръжие? Това не е човек.“
„Организация е.“
„Но без ядрена енергия не може да се пътува в космоса.“
„Не може. Но тази организация е против оръжията, не против
космоса. Кой от вас е против оръжията?“
„Аз.“
„Аз не.“
„Не знам. Понякога са полезни. Когато трябва да се
защитаваш.“
„Срещу кого?“
„Срещу някой лош с оръжие.“
„А не може ли да се защитиш с думи?“
„Не и ако стрелят по теб.“
„И кои са лошите?“
„Тези, които убиват другите“, каза едното дете.
„Тези, които се бият и не искат да говорят“, каза друго.
„Майка ми и баща ми“, каза третото.
„Няма лоши“, каза четвъртото.
„Ако нямаше лоши, нямаше да има и войни“, заяви второто.
„Добре, да оставим войните. Кажете друго, можеш ли да
живееш в мир, ако се страхуваш?“
„Можеш. Хората непрекъснато се страхуват. Дори
шпионите, те най-много.“
„Шпионите?“
„Тези, които дебнат другите и докладват. Това става и без
война, по време на мир.“
„Казваш, че живеем във война и по време на мир?“
„Да, точно така.“
„Щом се страхуваме, щом има лоши, щом има оръжия, някой
не е честен … какво става?“
„Ами не водим война с учителката, защото не е честна?“
„Искаш да кажеш, щом не е справедлива?“
„Да.“
„Но докато сме малки, играем на война или избиваме зомбита
в електронните игри.“
„Същото ли е да играеш на война и да водиш война?“
„Не-е-е-е …“, и четирите деца в един глас. „В компютъра
никой не умира истински, само на игра.“
„И в електронния шах.“
„Ако целият свят можеше да влезе в компютъра, нищо лошо
нямаше да се случва на никого. Най-много „рестарт“ и готово.
И понякога „ъпдейт“. Децата се смеят, радват се, че са ме
накарали да спра да се правя на по-важна от тях. Никой не е
по-важен от тях, дори и войната. Дори и играта.“
Петър Денчев
Лора, любов моя,
Пиша ти на хартия, защото телефоните ни отдавна вече не
работят. Само ти припомням, че отдавна ти казах: война
ще има. Никакви сателитни системи не могат да ни спасят.
Никой не знае къде точно се намираме и защо сме тук. Нямаме
връзка с никого. Не вярвам, че това писмо ще стигне до
теб. Обкръжиха ни, откъснаха ни от общата колона. Трите
танка успяхме да стигнем в близката гора. Има някакви хора,
които не са от нашите в далечината. Чуваме движението
на машините. Не излизаме, спотайваме се. Спомняш ли си,
когато ти казах, че война ще има, а ти не ми вярваше. Казах
ти: ще има. Войната за мен започна, когато храната спря да
има вкус – много преди ракетите да полетят. Ти казваше:
нищо няма да има. Никой не вярва във войната, преди злото да
стане очевидно.
Преди да се озовем тук, най-красивото нещо беше реката,
която можех да наблюдавам. Променящите се води,
потоците и водовъртежите. Казвах си, че отвъд тази река
няма да се премине. Тук, край водата ще бъде фронтът, но не
би. Преместихме се далеч от водата. Тя ми помагаше да си
спомням за теб. Сега реката я няма. Твоят образ избледнява.
Шестима от нас умряха вчера. Бързо умират хората и по
много. Нямаме какво да ядем вече и умираме от изтощение.
Понякога някой пълни устата си със земя и мъх, за да излъже
стомаха си. Това не стига. Нямаме и достатъчно вода.
Горещината изгаря не само кожата, но и вътрешностите ми.
Пробвах и аз мъха и земята и не ми е зле. Чувствам стомаха
си пълен и това не ме тревожи, само топлината ме влудява.
Дори когато вали, горещината е непоносима. Погребенията ги
направихме бързо – няма как да извикаме кой да извози телата
или да ни изтегли в тила. Вече дори не знаем къде е фронтът.
Може би когато всичко това приключи, ще се върнем обратно
и ще ги разкопаем, че да ги вземем с нас. Така е на края на
света. Толкова ми липсваш, че вече забравям лицето ти. Все
по-малко си спомням нещо отпреди края на света.
Копнея да се върна при реката. Да сваля всичко от себе си и
водата да ме погълне и да отпусна тялото си. Сега не мърдам,
защото не искам и мен да погребват скоро. Знам, че до няколко
дни горещината ще ме изпържи и аз ще умра с отворени
очи – възмездие за онези, които съм убил. Първата седмица,
когато ни обучаваха, за да заминем, едно момче припадна на
плаца, причерняло му пред очите. Беше толкова слабо, че едва
се държеше на крака. Падайки, натисна спусъка, без да иска,
простреля се право в главата. Черепът му се разпръсна на
красиви малки парченца като зрели малини. Тогава храната
съвсем изгуби вкус за мен. Седим тук, изгниваме от жегата,
която разлага вътрешностите ни. Сънувам мъгла и ярки
цветове.
Сега съм добре. Мисля, че съм добре. Така ми изглежда.
Докато се крием, не мога да имам угризения, защото
никого не убивам. Животът бавно се изплъзва между съня и
действителността като топлата вълна от урина, която
залива бедрата ми. Пипам се, но не мирише лошо. Мирише на
желязо. Това е лепкава кръв, сгъстена от обезводняването. Не
съм чул как някой ме е прострелял. Нима някой наистина ме е
прострелял, докато лежа в дълбоките шубраци и танка? Нима
може дори без звук и болка да си умреш? Обещавам ти, че
повече няма да се върна. И писмото ще остане в мен.
Петя Кокудева
Здравей, Юра,
Знам, пак ще отговориш на писмото ми с три къси думи или
изобщо няма да отговориш. Но нищо. Аз всъщност се дразня на
себе си. Че съм такъв егоист да настоявам човек под бомбите
да ми отговаря редовно как е.
Помниш ли как се срещнахме на детския фестивал в Украйна?
Докато говорех с децата, а ти превеждаше, на сцената се качи
онзи непознат войник. Помниш ли? Изтръгна микрофона от
ръцете ми и взе да крещи, а ти пребледня, сякаш знаеше нещо,
което аз не знаeх. Ти не се шокира, не се изплаши – просто потъна
в някаква неизразима тъга. Изведоха кряскащия войник и тогава
ти ми обясни, че в Украйна има много като него. Повредени от
войната момчета. Полудели. Това беше септември 2018, Юра.
Не знам къде си сега, но исках ти разкажа за Кинан. Той е на 10 и е
от Сирия. Живее в старо общежитие в София с други бежанци
– наричат ги непридружени деца. И те сА такива – изпратени
от родителите си да бягат, за да не им е детската стая на
фронта. Кинан е голяма скица. Тъй като майка му е далеч,
понякога гледа рецепти в Youtube, за да си сготви ориз. А знаеш
ли какво ми каза Р., която се грижи за непридружените деца…
Че като видят бездомници пред мизерното общежитие, им
дават от своята храна – сирийските деца хранят възрастните
бездомници. На куклен театър в Сирия Кинан никога не е ходил
– абе, какъв куклен театър!
Обаче друго бях почнала да ти казвам – за колелата… Кинан
и още няколко деца от центъра за бежанци се появиха една
сутрин, кършейки ръце. „Какво има, нещо искате, нали?“,
заподозря ги Р. Ами, да. Искаха да карат колела. „Обаче нали
знаете, че колелата са счупени! Стари са. Трябва да дойде
човекът, който знае как се ремонтират“, обяснява Р., а Кинан
и децата кимват унило, но с разбиране. Питам я кога ще дойде
човек да им ги поправи, а тя ме поглежда, като че съвсем нищо
не вдявам. „Как ти хрумна, че някой ще им ги поправи бе, Петя!
Той ще ги научи САМИ да си ги поправят. Няма кой цял живот
да им поправя колелатa.“
Представяш ли си, Юра, на повечето деца, като им се развали
колелото, им купуват ново. Или го дават на ремонт. Обаче
децата с детската стая на фронта – те са десет нива напред.
Превъртели са я тая игра.
Но знаеш ли, мен тази случка ме разведри. Харесва ми, че не съм
колело. Колелото, като се счупи, трябва да се поправя. Нови
чаркове, ала-бала – иначе не върви. А ние, Юра, с тебе и с Кинан
можем да си караме повредени, счупени, можем да си караме с
липсващи чаркове и даже това ни е естественото положение.
Знам, че ти дудна много, но не сме се виждали от 2018. Аз
през 2019 бях в Патагония – при индианците теуелче. То тях
всъщност ги нямаше, защото повечето са избити, но имат един
много хубав ритуал. Конете за теуелче са извънредно важни.
Няма как из тая свирепа и ветровита патагонска пустош да
живееш без кон. И затова, като умре някой теуелче, в гроба
му слагат седло, подкови и разни инструменти, в случай че му
притрябват по пътя Нагоре. Погребват го с тия ценни неща
обаче точно след шест месеца си ги изравят – да си ги ползват
живите. За половин година, казват теуелче, всеки редови
мъртвец ще се оправи, ще стигне накъдето е тръгнал, ще се
устрои наново и няма да му трябват повече инструменти.
Какво да ти кажа, Юра, за мен това е оптимистично. Щом
Кинан може на 10 години да се научи сам да си поправя колелото,
и ние ще успеем да го постегнем това пусто колело на живота.
И щом патагонските индианци се устройват за максимум
половин година на Оня свят, значи и ние тук все някак ще се
подредим.
Хайде, Юра Плантус, ще ти пиша пак скоро (даже да не ми
отговориш).
Пращам ти нещо от любима детска книга, в която патокът е
попаднал в корема на вълка. Та оглежда се патокът с фенерче в
тъмния търбух и си вика: „Е, това, че съм погълнат, не значи,
че съм изяден“.
Тодор П. Тодоров
Всяка война е най-страшната
Писмо за фронта
Душан Павленко беше на фронта вече две години, когато
получи писмо от мъртвия си дядо. Писмото се загубило по
пощата, отишло погрешка в Амстердам, оттам заминало за
Пекин, после за Сидни, и по времето, когато се върнало в Киев,
откъдето го препратили за фронта, дядото на Душан бил вече
отдавна покойник. Ето какво казваше в писмото мъртвият
дядо:
Скъпи Душане,
Войната продължава винаги, фронтът никъде не води. Цял
живот му търсих края, така и не го видях. Навремето се
сражавах първо редом с германците, а после срещу тях. По-
голямата част от войната обаче прекарах в лайнарника. Така
наричахме ямата, където серяхме. Има го на всеки фронт –
сигурен съм, че знаеш къде е. До гуша в говната, означаваше
още няколко часа живот. Страхувах се, защото не знаех кой
кого убива и защо. Накрая винаги така става. След войната
ни дадоха ордени, вдигнаха ни паметници. Това за пред хората.
Иначе аз още си нося лайната оттам, като всички войници.
Моят баща се е бил в Голямата война, върна се от фронта с
омекнал мозък. И повече не проговори. Войната си я носиш
винаги. Другите може и да не я виждат, но тя си е вътре в теб,
не си тръгва. Запомни го. Неговият баща, моят дядо, е воювал с
турците. По-страшно от турчина няма, така казваше. Всяка
война е най-страшната война. На фронта хора няма. Човекът
си е отишъл. Каквото е останало, не си струва. Един от
прадядовците ни се бил с племето хакакука. Голям страх брал,
докато бил пленник на канибалите. Ужас като тоя, никой не е
преживял, повтаряха бабите. Но за ужаса аршин няма. И всеки
враг е най-големият враг. Това от мене да го знаеш, Душане.
Предците ни са воювали с вятъра, с мъртвите, със земята, но
най-много себе си са убивали. Защото другите пак сме ние. Тук
или там, все едно е, войната разлика не знае. Лошава работа е
човекът. Ела си, Душане, да хапнем луканка, да пием грузинско
вино. Опитай го тоя живот, преди да се е свършил съвсем.
Болник е животът, не трае дълго. Вземи си жена, направи си
рожба. После детето ти ще се върне на фронта. Винаги се
връщат. Войната е богът на тоя свят. Където и да идеш, все
ще те намери. Казват, че войната е баща и майка на всичко,
но не е майка тая, дето нищо не ражда. Сигурно ме мислиш за
малодушен, задето тъй ти говоря. Задето не съм хванал и аз
пушката. Но животът е повече за малодушните, дребно нещо
е тоя живот. Виж, смъртта е величава, като гранитна скала е,
вековечна. Нищо не помни, нищо не научава. Слава на героите и
лека им пръст! Каквото било – било, от миналото полза няма.
Животът не гледа назад. И обича малките хора. Търпение иска.
Смъртта е горделива, отвисоко гледа. Животът вижда повече,
нали вирее в ниското. Голямо нещо е да си малък на тоя свят.
Животът си минава, война има винаги. Една и съща е тая война.
И свършване няма. Ела си вкъщи, Душане, фронтът наникъде не
води. Освен до следващата война, която е пак същата. Накрая
или си в лайнарника, или си в гроба. Върни се да сръбнеш от
виното, да срещнеш любими очи. Малък е животът и бърза, не
обича да отлага.
Ела си, Душане. Ела си, че няма кой да разходи кучето.
15
Литературен вестник 30.11-5.12.2023
Международен поетичен фестивал „Софийските метафори“
Поети, преводачи и културни мениджъри от Моника Мещерхази (Унгария) центърът е зоологическа градина
няколко европейски страни и от България имаха звярът ръмжи и се гърчи
възможността да посетят София, за да се очароват, в сутрешното задръстване
замислят и вдъхновят. В рамките на два дни, 23 Неделя / Sveta Nedelya Square преди да се качи в метрото
и 24 септември, участниците в Международен с останалите изчезнали видове
поетичен фестивал „Софийските метафори“ Около православната църква, на улицата,
проведоха поетичен пленер, написаха, преведоха и носят огромни бели букви животът в София
прочетоха пред софийската публика стихотворения, въздушни балони останали от вчера за днес е до време
посеветени на София. Целта на този фестивал бе да цветни балончета, весели трамваи. ремонтът е завинаги
популяризира зад граница културното наследство
и многоликост на нашата столица, да насърчи звярът е опитомен
връзките и взаимоотношенията между българските и се връща на село
и европейските творци и да допринесе за обогатяване Sveta Nedelya Church
и разнообразяване на софийския литературен
Цар Борис, закъсняващият
живот. Във фестивала участваха поетите Моника
не стигнал навреме за атентата щастливеца
Мещерхази (Унгария), Флорина Захария (Румъния),
Чаала Мекнузе (Турция), Петър Чухов, Иваша после пък имал време
да саботира депортирането когато сме най-зле
Христова, Александър Арнаудов, Стефан Иванов, сме на витошка
Калоян Христов, Лидия Гълъбова, Борислав Стоянов, на петдесет хиляди евреи
но двадесети век не чакал всички са в депресия
Людмила Миндова, Иван Христов, ученици от Частна
немска езикова гимназия „Ерих Кестнер“ – София. вместо комунистите
нацистите убили царя моят кмет е статуя
Тази година поетичните точки, за които поетите избирателите сме под паветата
писаха бяха Църквата „Св. Неделя“, Паметникът гласувам за ремонт
на Алеко Константинов и НДК. На вниманието на
читателите на „Литературен вестник“ предлагаме Статуята на Алеко Константинов
стихотворенията, които бяха написани по време
на поетичния пленер, бяха преведени и представени В небето – лястовиците на Али Смит гостоприемство
в Литературния клуб на Столична библиотека. в края на улицата – Витоша
Фестивалът „Софийските метафори“ се организира убитият по погрешка пътешественик паркът пред ндк
от екипа на фондация „Софийските метафори“ с по света е символ на свободата е каталог на страха
подкрепата на програма „Култура“ към Столична
община, Чешки център – София, Унгарски културен можеш да си избереш
ултрас
институт – София, Столична библиотека, Частна Дворец на културата скейтър
немска езикова гимназия „Ерих Кестнер“ – София.
наркоман
Употребяват отново млада двойка с новородено
за нуждите на културата скараджия
стоманенобетонния масив или в краен случай турист
Чаала Мекнузе (Турция) няколко десетилетия
и пак ще се рециклира ще ти кажат че не харесват
защото и днешните не са вечни другите в парка
22 септември 2023 всичкият опит
на всяка диктатура честито погребение
Пак времето ще се произнесе дали е правилното време на София
Но кога? Преведе от унгарски: Николай Бойков

Да чакаш мъртвия е същото като да чакаш и смъртта, Людимила Миндова

но датата не е една и съща; 1925-та, 16-ият от дните
 на април
Борис е (първи), (втори), (трети)! Не, спри;
 не му е времето сега.
Очакващите мъртвия видяха и смъртта; 16-ият
 от дните на април е
Спри, Борис! Изчакай още; не му е времето сега
Първа, Втора – войни световни
50 000 евреи,
Борис е Трети, Времето е Първо,
гласът на Хитлер, гласът на хитлер: „Wann werden Sie
 sie wegschicken?“ (кога ще ги изпратиш?)
Борис: не му е времето сега!
А Хитлер: „Wann werden Sie sie wegschicken?“
 (кога ще ги изпратиш?)
50 000 евреи
Борис е Трети, Времето е Първо
50 000 живота и войни, които имат край
50 000 желания сред математиката на историята
Безкрайността на Третия Борис; 28-и август 1943-та
22 септември 2023-а; Борис го няма, Хитлер – също,
 Ленин – също
22 септември 2023-а; Няма ги империите, няма блокове
 и няма комунизъм
22 септември 2023-а; няма я Османската държава,
 няма го Съветския съюз, в Европа няма граници
На 22 септември 2023-а; има в София поет от Турция в
Деня на българската независимост, описващ края
 и безкрая
Пак времето ще се произнесе дали е правилното време,
 но кога?
Превод от турски: Азиз Шакир-Таш
Флорина Захария (Румъния)
* Денят на Господа
вижте светлината на този град
идва от хората Блажен е Йосиф в царственото си умение за прошка.
от историята на камъка и от историята на сградите Светците – четох – са замесени от сълзите на Господа.
 и запалва сърцето на света. Но не роптаят. Просто носят скърбите си като брошка,
прекрасни с ангелска невинност в изобилие по повода.
* Сега лежи, забравил всички загуби и всички рани.
тя притисна погледа си до сърцето ми и то започна На гроба му разпръсква чуден мирис кичест здравец.
 да вижда На път към древните софийски минерални бани
с очи, с кожа и с мозък минава без да знае целият ни град край този старец.
погледът є носеше ритъма на сърцето ми през всички А той лежи и вече всеки ден за него е неделя.
 паркове Ако се вслушаш, може да го чуеш как разказва
през всички алеи за пораженията, схизмата и за оная кървава вечеря.
после заедно влязоха в църквата. И ще се чудиш кой, кого и за какво така наказва.
Блажен е Йосиф – екзархът на смелостта и свободата.
* И на погубена България. Ела и виж! „Света Неделя“
дърветата докосват листата си до сгради, вдигат  е вратата.
 ръцете си
и залепят мислите си директно върху хората. Те са
 минувачи. Щастливеца
Друг път са отсъстващи.
Градът на дърветата – хора. Щастливецът е винаги готов за път със стегнат
 куфар.
Превод от румънски: Лора Ненковска Между Свищов и София, Чикаго и назад тупти сърцето.
И си личи, че става по-добро и по-голямо с всеки удар
под ризата на мъж, запазил живо в себе си детето.
Александър Арнаудов Но в крайна сметка той не е успял да остарее
и да достигне земният му път поне средата.
Е, вярно, всеки взема от живота колкото успее,
ала какво от туй, когато важна всъщност е следата.
звярът на тишината Изглежда гениите просто не умеят да живеят бавно.
гладува пред църквата
Навярно нямат толкова търпение за всекидневието.
И не животът им, а творчеството им е славно.
после пресича площада и е прегазен
Понякога най-скъпото им пиршество е погребението.
от трамвай
И все пак няма как усмивката да вземеш
брониран бус на бнт
 на Щастливеца.
екскурзоводи
Дори без куфар може той. И затова ни е любимеца.
просяци
и засяда
в спуканите плочки на паважа
Продължава в следващ брой

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108
Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Ани Бурова, Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF
Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Емануил А. Видински „Юробанк България“ АД
Малина Томова Издава Фондация „Литературен вестник“
Печат: „Нюзпринт“ https://litvestnik.com/;
http://litvestnik.wordpress.com
ISSN 1310 – 9561 ВОДЕЩИ БРОЯ Мария Калинова, Тодор П. Тодоров