Влияние на групата

Експерименти
Конформизмът

Студент в колеж на име Сам и четирима негови познати гледат

кандидат за президент на САЩ, който държи реч по телевизията.
На Сам той прави добро впечатление; харесва го повече от
противника му заради искреността му. След речта една от
студентките заявява, че кандидатът я е подразнил, че го за смята
абсолютен лицемер и предпочита противника му. Останалите
бързо се съгласяват с нея. Сам изглежда объркан и леко наскърбен.
Накрая измънква пред познатите си: „Мисля, че кандидатът не се
показа толкова искрен, колкото би могло да се очаква от него.”
• Учителка във втори клас се изправя пред децата и пита: „Колко
прави шест плюс девет плюс четири плюс единайсет?”
Момиченце от третата редица търси отговора на въпроса няколко
секунди, колебае се, вдига неуверено ръка и когато учителката
извиква името му, със запъване отговаря: „Трийсет?” Учителката
кимва, усмихва му се, казва „Браво, Каръл”, и залепва златна
звезда върху челото й. След това пита класа: „Какъв е сборът от
седем, четири, осем, три и десет?” Без да губи нито миг, Каръл
скача и извиква: „Трийсет и две!”
Четиригодишно момченце получава барабанче за рождения си
ден. След като думка по него няколко минути, то го захвърля и през
следващите няколко седмици старателно го избягва. Един ден на
гости му идва приятелче, взема барабанчето и се готви да си
поиграе с него. Изведнъж малкият „собственик” издърпва
барабанчето от ръцете на приятеля си и сам започва да си играе с
него, сякаш то винаги е било любимата му играчка.
Соломон Аш
Променливи, които увеличават или
намаляват конформизма
• Единодушие
• Ангажираност
• Даване на отчет
• Личността и културата
• Групата, упражняваща натиск
Да принадлежиш или да получаваш
информация
• Според Лейън Фестингър когато физическата реалност стане
несигурна, хората все повече разчитат на „социалната реалност”
— т.е. вероятността да се поддадат на поведението на групата
расте не защото се боят групата да не ги накаже, а защото
единствено поведението на групата им дава ценна информация
какво се очаква от тях.
Отговори на социалното влияние
• Съгласие Това понятие най-добре описва начина, по който човек
се държи, когато е мотивиран от желанието да спечели награда
или избегне наказание.
• Идентификация Тази реакция на социалното влияние се
предизвиква когато индивидът се стреми да прилича на този,
който оказва влиянието
• Интернализация Интернализирането на ценност или убеждение
е най-устойчивата, най-дълбоко вкоренената реакция на
социалното влияние
Дълготрайност може също да се постигне, ако в момента на
съгласяването индивидът открие в собствените си действия или в
последствията от тях нещо, за което си заслужава да продължи това
поведение дори когато причината за първоначалното му съгласие
(наградата или наказанието) не е налице. Това се нарича Вторична
печалба. При терапията за промяна на поведението обикновено се
прави опит да се отстрани някакво нежелано или затрудняващо
адаптацията поведение, като за целта се използва систематичното
наказание за това поведение, Възнаграждаването на алтернативни
поведения или и двете. Правени са били редица опити да се приложи
този метод като средство да се помогне на хората да се откажат от
тютюнопушенето. Следователно, въпреки че само по себе си съгласието
обикновено не води до трайна промяна на поведението, то може да
подготви почвата за събития, които от своя страна ще предизвикат по-
дълготраен ефект.
Стенли Милграм
В началото на експеримента ученикът дава няколко правилни отговора, но на няколко
пъти допуска грешка. При всяка грешка учителят натиска следващия лост, мислейки,
че прилага напрежение с растяща сила. При петия удар, от 75 волта, жертвата започва
да диша тежко и да стене. При 150 Волта моли да напусне експеримента. При 180
волта крещи, че не може да понася повече болката. Когато нивата на напрежението
се приближат към надписа „Внимание. Твърде силен удар”, учителят чува, че
жертвата удря с юмруци по стената и моли да го пуснат от стаята. Това, разбира се, е
неправилен отговор, и експериментаторът инструктира учителя да повиши
напрежението и да приложи следващия импулс, като натисне следващия
превключвател.
Участниците в експеримента са случайна извадка от бизнесмени, хора на умствения
труд, чиновници, работници. Близо 99 % от общо 240 студенти в курса отговарят, че
ще спрат да прилагат електрически импулси, след като „учениците” започнат да удрят
по стената.Как реагират лицата, когато действително са поставени в
експерименталната ситуация? Интересно е да узнаем, че в описаното по-горе
изследване голямото мнозинство от изследваните лица — около б7%, прилагат
електрически импулси до самия край на експеримента, макар и някои от лицата да са
имали нужда от подкана от страна на експериментатора.
авторитет
Известни доказателства в подкрепа на това предположение се откриват
в по-нататъшни изследвания на Милграм. Той провежда отделен
експеримент44, за да сравни подчинението на две групи изследвани
лица. На едната група нарежданията дава учен от Иейлския университет,
а на другата — учен, който работи в канцелариите, намиращи се в
разнебитена офис сграда на индустриалния град Бриджпорт, щат
Кънектикът. В това изследване ученият от Йейл получава подчинение от
65% отизследваните лица, а само 48% от лицата, изследвани в
Бриджпорт, са се подчинили. Без престижа на Йейлския университет
степента на подчинение, изглежда, наистина намалява.

Друг фактор, който намалява степента на подчинението, е физическото

отсъствие на фигурата, представляваща авторитета. Милграм открива,
че когато експериментаторът не е в стаята и дава нарежданията си по
телефона, броят на изцяло подчинилите се лица спада под 25%.
Незаинтересуваният наблюдател като конформист
През 1964 г. в центъра на Ню Йорк беше убита от удар с нож млада
жена на име Кити Дженовезе. Това бе трагично събитие, но само
по себе си не представляваше особена новина.Интересното в този
случай е, че 38 нейни съседи са се приближили до прозорците си в
З часа сутринта, разбудени от ужасените й викове.
фактори
• На мненията ни могат да повлияят отделни лица, които са едновременно
специалисти и вдъхват доверие.
• Доверието към комуникатора (и неговата ефективност) може да нарасне, ако той
поддържа позиция, която очевидно е в противоречие с личните му интереси.
• Доверието към комуникатора (и неговата ефективност) може да нарасне, ако той не
дава вид, че се старае да повлияе на мнението ни.
• Когато става въпрос за мнение и поведение, свързани с по- маловажни проблеми,
ако харесваме даден човек и можем да се идентифицираме с него, мнението и
поведението му ще имат по-голямо влияние върху нашето мнение и поведение,
отколкото съдържанието им обикновено предполага.
• И пак, когато става въпрос за мнение и поведение по маловажни проблеми, ако
харесваме даден човек, ние сме склонни да се повлияем от него, макар и да е ясно,
че той се старае да ни влияе и извлича полза от това.
• страх
• едностранни и двустранни аргументи
• ефект на първенството
• ефект на свежестта
• степента на несъответствието
1) интервалът между първата и втората информация и
2) интервалът между края на Втората информация и момента, в
който членовете на аудиторията трябва да вземат окончателно
решение.
Ето най-важните въпроси:
1. Потискането (намесата) е най-голямо, ако между двете
информации има много малък интервал от време; в този случай
първата информация най-много се намесва и затруднява
възприемането на втората информация, като настъпва ефектът на
първенството — първият оратор ще бъде в по-изгодна позиция.
2. Запаметяването е най-голямо и ефектът на свежестта ще
преобладава, когато аудиторията трябва да вземе решение веднага
след като изслуша втората информация.
Характеристики на аудиторията
• Самооценка
• Предварителният опит на аудиторията
• Ефект на имунизация Представянето на аргументите на двете
страни често е не само по-ефективен метод за пропаганда, но
когато се използва умело, такова представяне повишава
устойчивостта на аудиторията към евентуална контра пропаганда
• Оправдаване на собственото поведение
• Дисонансът като последица от вземането на решение
Джек Брем
Събира деца, които доброволно се съгласяват да изядат зеленчук,
за който предварително са заявили, че никак не обичат.След като
децата изяждат зеленчука, на половината от тях
експериментаторът съобщава, че по-нататък ще им се наложи да
ядат много повече от него; на останалите деца не се съобщава
такова нещо. Децата, които са били уверени, че неизбежно ще
трябва отново да ядат от зеленчука, успяват да убедят сами себе
си, че той не е чак толкова неприятен. Накратко, познавателният
елемент „Не обичам този зеленчук” е в дисонанс с познавателния
елемент „Ще ям този зеленчук в бъдеще”. За да намалят
дисонанса, децата започват да вярват, че зеленчукът наистина не е
толкова отвратителен, колкото са го смятали.
Диспозиционна атрибуция: приемане, че поведението на един
човек е резултат от личността му (диспозицията), а не от влиянието
на ситуацията;
Атрибуционна теория: описание на начина, по който хората
обясняват причините за собственото си поведение и поведението
на другите;
Взаимоотношения на поделяне: взаимоотношения, ръководени от
нуждата от справедливост (т.е. равен дял от възнагражденията и
загубите) за хората, които са в такава връзка;
Външно оправдание: причината или обяснението за дисонантното
поведение на един човек не е у самия него, а в ситуацията (напр.
възнаграждение или наказание);
Вътрешно оправдание: намаляването на дисонанса чрез промяна
на нещо, свързано с индивида (напр. нагласата или поведението
му);
Достоверност на източника: ако източникът на информацията е
експерт и внушава доверие, вероятно ще окаже влияние върху
убежденията на аудиторията;
печалбата и загубата: теорията, че най-много харесваме тези, в чиито очи сме
спечелили нещо (напр. отначало не са ни харесвали, но сега ни харесват), а
най-малко харесваме таи, в чиито очи нещо сме изгубили (напр. отначало са
ни харесвали, но сега -не);
провала: явление, при което доказателството за извършена от някого грешка
увеличава привлекателността на почти идеален човек;
първенството: при определени обстоятелства първият аргумент, който чуем,
ни повлиява особено силно;
разреждането: вероятността допълнителна и неуместна информация по
даден въпрос да повлияе отрицателно върху преценката или впечатлението
ни, свързани с този въпрос;
свежестта: при определени обстоятелства последният аргумент, който чуем,
ни повлиява особено силно;
свидетеля: изводът, че колкото повече очевидци присъстват на мястото на
една злополука, толкова е по-малка вероятността някой да се притече на
помощ;
Фалшив консенсус: склонността да се надценява процентът на хората,
съгласни с нас по даден въпрос;
Самоосъществяващо се пророчество: случаят, в който хората 1) имат
очаквания какво представлява друг човек, които 2) влияят върху
отношението им към него и 3) и го карат да се държи по начин, който
съответства на първоначалните очаквания на хората;
Своята (собствената) група (ние): групата, с която един индивид се
идентифицира и към която чувства, че принадлежи;
Себеугодна тенденция: склонност на индивидите да правят
диспозиционни атрибуции за успехите си и ситуационни атрибуции —за
провалите си;
Синдром на фалшивия спомен: спомен за минало травматично
изживяване, което обективно не е истинско, но хората смятат, че се е
случило;
Експериментът с малкия Албърт

През 1920 г. в университета "Джонс Хопкинс" Джон Б. Уотсън провежда изследване на класическото
кондициониране - феномен, който съчетава условен стимул с безусловен стимул, докато двете не
доведат до един и същ резултат.
Този тип кондициониране може да предизвика реакция у човек или животно към обект или звук, който
преди е бил неутрален.
Класическото кондициониране най-често се свързва с името на Иван Павлов, който задейства звънец
всеки път, когато храни кучето си, докато самият звук от звънеца не е започва да предизвиква
слюноотделяне у кучето.
Уотсън изпробва класическо кондициониране с 9-месечно бебе на име Албърт Б.
Малкото момче в началото на експеримента е очаровано от животните, особено от един бял плъх.
Уотсън започва да съчетава показването на плъха със силния звук от чук, удрящ по метал. Албърт на свой
ред започва да развива страх от белия плъх, както и от повечето животни, а също и от покрити с кожа
обекти.
Експериментът днес се счита за особено неетичен, защото Албърт никога не е десензитивиран по
отношение на предизвиканите от Уотсън у него фобии. (Детето почива на 6-годишна възраст от
несвързана с експеримента болест, така че лекарите така и не успяват да установят дали фобиите му
биха се запазили и в зряла възраст).
Експериментите за конформизъм на Аш

Соломон Аш проучва конформизма в колежа "Суартмор" през 1951-ва, като включва

доброволец в група, на която е поставена задачата да сравнява дължини на линии.
От всеки се е очаква да каже коя от трите линии е най-близка до дължината на
референтна линия.
Доброволецът обаче е включен в група актьори, инструктирани да дават два пъти
правилен отговор, след което неизменно да дават еднакъв неправилен отговор. Аш
иска да провери дали участниците ще реагират като конформисти и ще започнат да
дават също погрешния отговор, знаейки, че в противен случай биха станали
отцепници от групата.
37 от 50-те участници се съгласяват с неправилния групов отговор, въпреки
безспорните физически доказателства за погрешността му.
Аш използва измама в експеримента си, без да получи информирано съгласие от
участниците, така че изследването му не би могло да бъде реализирано в наши дни.
Ефектът на случайния наблюдател
Някои психологически експерименти, замислени да проверят ефекта на случайния
наблюдател, се считат за неетични по съвременните стандарти.
През 1968-ма Джон Дарли и Биб Латейн проявяват интерес към поведението на
наблюдателите на престъпление, които не предприемат никакви действия.
Те са особно заинтересувани от убийството на младата Кити Дженовезе, на което присъстват
много хора, но никой не го предотвратява.
Двамата провеждат изследване в Колумбийския университет, в което дават на доброволци
анкета и ги оставят сами в стаята да я попълват.
След кратко време в стаята започва да се просмуква безобиден пушек. Изследването показва,
че самостоятелните участници доста по-бързо съобщават за пушека от онези, които са част от
група.
Изследванията стават още по-неетични, тъй като в следствие учените подлагат доброволците
на риск от психологическа травма. Дарли и Латейн възпроизвеждат запис на актьор,
преструващ се, че получава припадък. Те пускат записа в слушалките на участници, които са
убедени, че чуват реален медицински инцидент. Отново участниците реагират много по-
бързо, когато смятат, че са единствените, чуващи звука от припадъка.
Експериментът на Милграм

Психологът от Йейл Стенли Милграм се надява да разбере по-добре как толкова много хора са приели да участват в
жестокостите на Холокоста.
Неговата теория е, че хората като цяло са склонни да се подчиняват на авторитети. За да я докаже, той задава следния въпрос:
"Дали Айхман и милионите му съучастници в Холокоста само са изпълнявали заповеди? Дали да наричаме всички тях
съучастници?"
През 1961 година, той започва да провежда експерименти на тема подчинение.
Участниците са оставени с впечатлението, че са част от изследване на паметта. Те са разделени на двойки от "учител" и
"ученик," но единият от двойката е поставено лице, така че всъщност има само един истински участник.
Жребият също е манипулиран, така че участникът винаги да получава ролята на "учителя". Двойките се преместват в съседни
стаи и "учителят" получава инструкции да натиска бутон, за да предизвика електрошок у "ученика" всеки път, когато той даде
неправилен отговор.
Волтажът на електрошока се повишава с всеки следващ път. В крайна сметка поставеното лице започва да се оплаква, след
което следват все по-отчаяни писъци.
Милграм констатира, че повечето участници изпълняват заповедите да продължават да предизвикват електрошок, въпреки
очевидния дискомфорт на "ученика".
Ако тези електрошокове бяха истински и бяха с посочения волтаж, повечето от тях реално биха убили "ученика" в съседната
стая. Разкриването на този факт пред участниците след провеждането на изследването е несъмнен пример за психологическа
травма.
Експериментите на Харлоу с маймуни
През 50-те години Хари Харлоу от университета в Уисконсин се заема да провери зависимостта на
бебетата, използвайки маймуни в експериментите си - вместо човешки бебета.
Маймуната е отнета от истинската й майка, като тя е заменена с две "майки," едната направена от плат,
а другата от тел. "Майката" от плат дава единствено чувство за утеха, докато телената "майка" храни
маймуната от биберон. Маймуните прекарват по-голямата част от деня си край "майката" от плат и само
около час до телената "майка," въпреки връзката между нея и храната.
Харлоу също така използва сплашване, за да докаже, че маймуната счита "майката" от плат за по-важна.
Той плаши малките маймуни и наблюдава как те тичат към модела от плат. Харлоу също така прави
експерименти, в които изолира маймуни от други маймуни, за да покаже, че тези, които не се научават
да бъдат част от групата на ранна възраст, са неспособни да се интегрират и да се чифтосват, когато
станат по-големи.
Експериментите на Харлоу спират през 1985 година, заради правилата на асоциацията на психолозите,
забраняващи жестоко отношение към животните, наравно с хората.
Председателят на департамента по психиатрия към университета в Уисконсин Нед Кейлин наскоро
започна сходни експерименти, включващи изолиране на бебета маймуни и излагането им на плашещи
стимули. Той се надяваше да открие данни за човешката тревожност, но експериментите му срещнаха
съпротива от организации за защита на правата на животните - и от масовата общественост.
Заучена безпомощност

Етиката на експериментите на Мартин Селигман за заучената безпомощност също

днес е подложена на критика заради лошото отношение към животните.
През 1965-та Селигман и екипът му използват кучета, за да проверят как те
възприемат контрола.
Групата поставя куче от едната страна на кутия, разделена наполовина с ниска
преграда. После се прилага електрошок, който би могъл да бъде избегнат, ако кучето
прескочи преградата към другата половина. Кучетата бързо научават как да се
предпазват от електрошока.
После групата на Селигман събира група от кучета и на случаен принцип започва да
прилага електрошок, който няма как да бъде избегнат. На следващия ден същите
кучета са поставени в кутията с преградата.
Въпреки новите обстоятелства, които биха им позволили да избегнат болезнените
електрошокове, кучетата не правят никакъв опит да прескочат оградата; те само вият
и не помръдвали от място, демонстрирайки заучена безпомощност.
Експериментът в Робъртс Кейв
Музафер Шериф провежда експеримента в Робъртс Кейв през лятото на 1954, проучвайки
груповата динамика в случаи на конфликт.
Група момчета в ранна тийнейджърска възраст са заведени на летен лагер, без да знаят, че
възпитателите им всъщност са психолози. Момчетата са разделени на две групи, държани
отделно една от друга. Групите са в контакт една с друга, само докато се конкурират в спортни
мероприятия или други дейности.
Експериментаторите организират нарастващо напрежение между двете групи, особено като
поддържат надпреварата между тях с близки резултати.
После Шериф създава проблеми от рода на недостиг на вода, които изискват двата отбора да
се обединят и да работят съвместно, за да постигнат желаната цел. След няколко такива
съвместни решавания на проблеми, групите стават напълно единни и приятелски настроени.
Въпреки че експериментът изглежда прост и вероятно безвреден, той все пак се счита за
неетичен в наши дни, защото Шериф прибягва към измама и момчетата не знаят, че участват в
психологически експеримент. Шериф също така не получава информирано съгласие от
участниците.
Изследване на Джонсън
През 1939 в университета в Айова Уендъл Джонсън и екипът му се надяват да
открият причината за заекването у хората, като се опитват да предизвикат
заекване у сираци. В изследването участват 22 младежи, 12 от които не
заекват.
Половината от групата е подложена на позитивно обучение, а другата е обект
на негативно заздравяване на навиците.
Учителите постоянно повтарят на децата от втората група, че заекват. В края на
експеримента никой от двете групи не заеква, но подложените на негативно
отношение развиват много проблеми със самочувствието - признаци, които
често са демонстрирани от заекващите. Вероятно интересът на Джонсън към
този феномен има връзка с неговото собствено заекване като дете, но това
изследване в наши дни никога не би било одобрено от който и да е научен
съвет.
Репутацията на Джонсън като неетичен психолог кара университета в Айова да
премахне името му от названието на клиниката по говор и слух.
Ученици със сини очи срещу такива с кафяви очи
Джейн Елиът не е психолог, но организира един от най-прочутите със скандалността си експерименти
през 1968-ма, разделяйки учениците на групи по цвят на очите - сини и кафяви. Елиът е учителка в
основно училище в Айова, която се опитва да даде на учениците си непосредствена представа по
отношение за дискриминацията след убийството на Мартин Лутър Кинг, но все пак този експеримент
остава значим за психологията и досега.
Прочутото упражнение променя кариерата на Елиът и след него тя се преориентира към обучение по
въпросите на разнообразието.
След като разделя класа на групи, Елиът цитира фалшиви научни изследвания, твърдящи, че едната
група превъзхожда другата. В рамките на деня групата получава съответстващо отношение. Елиът
установява, че е достатъчен и само един ден за "превъзхождащата" група, за да стане тя по-жестока, а
"по-низшата" група да стане по-неуверена. После групите си разменят местата, така че всички ученици
да изживеят същите предразсъдъци.
Упражнението на Елиът (което тя повторила и през 1969 и 1970) става обект на масирана обществена
критика, затова и вероятно не може да бъде възпроизведено в психологически експеримент или класна
стая в наши дни.
Основните етични проблеми са относно измамата и съгласието, въпреки че някои от първоначалните
участници в него все още считат този експеримент за събитие, променило живота им.
Станфордският затворнически експеримент
През 1971 година Филип Зимбардо от Станфордския университет провежа прочутия си затворнически експеримент, целящ да проучи груповото
поведение и значимостта на ролите.
Зимбардо и екипът му подбират група от 24 мъже студенти, които са обявени за "здрави" - както физически, така и психически.
Те записват мъжете за участие в "психологическо изследване на затворническия живот", за което получават по 15 долара дневно.
Половината от доброволците на случаен принцип са разпределени като "затворници", а другата половина като "тъмничари".
Експериментът се провежда в департамента по психология на Станфорд, където екипът на Зимбардо създава импровизиран затвор.
Експериментаторите полагат огромни усилия да създадат реалистични условия за затворниците, включително фалшиви арести в домовете на
участниците.
Затворниците са стандартно запознати със затворническия живот, което включвало процедура по обеззаразяване и раздаване на унизителна
униформа.
Пазачите получават неясни инструкции, че никога не бива да проявяват насилие към затворниците, но същевременно трябва да поддържат
контрол над тях.
Първият ден минава без инциденти, но на втория ден затворниците се разбунтуват, барикадират се в килиите и игнорират пазачите. Това
поведение шокира тъмничарите и в крайна сметка довежда до последвалия психологически тормоз.
Пазачите започват да разделят "добрите" от "лошите" затворници и налагат на бунтовниците наказания, включващи лицеви опори, затваряне в
изолатор и публично унижение.
Зимбардо обяснява:
"Само за няколко дни пазачите станаха садистични, а затворниците станаха депресирани и демонстрираха признаци на краен стрес".
Двама затворници отпадат от експеримента; единият в крайна сметка прави кариера като психолог и консултант на властите по затворническите
въпроси.
Първоначалният план е експериментът да трае две седмици, но той бил прекратен предварително, когато бъдещата съпруга на Зимбардо -
психологът Кристина Маслах, на петия ден посещава експеримента и заявява: "Мисля, че това, което причинявате на тези момчета, е ужасно".