Professional Documents
Culture Documents
Край на тайните за добрата майка - Алисън Шейфър
Край на тайните за добрата майка - Алисън Шейфър
Край на тайните за добрата майка - Алисън Шейфър
Alyson Schafer
ИК „Колибри“, 2015
http://4eti.me
ISBN 978-619-150-668-2
Съдържание
Анотация
Заключение
За автора
Анотация
ПОСВЕЩЕНИЕ
На моето семейство, Кен, Зоуи и Луси, които бяха развълнувани от замисъла на тази
книга не по-малко от мен самата. Те ме отправиха към света на писането с
благословия. Дълбоко съм им благодарна.
Ние, добрите майки, просто не можем да си позволим отпускане. Отнасяме се лошо със
себе си, убедени сме, че всичко прецакваме, и сме на ръба да нараним емоционално
децата си. С цялото това напрежение на раменете си се улавяме, че правим неща,
които сме се клели никога да не правим като родители, и започваме да се чудим:
какво стана с всичките ми фантазии за майката, която искам да бъда?
И така, как да разберем дали „се справяме“, дали сме „успешни родители“?
Ние сме обсебени от желанието да сме наясно, така че четем, проучваме, мерим,
съдим, сравняваме, състезаваме се и се представяме. Така трябва, понеже вярваме, че
ако не сме съвършени, децата ни ще са тези, които ще плащат цената на грешките ни.
Това е голямото и грозно бреме, което теглим.
Джиду Кришнамурти
Хайде де! Наистина ли това трябва да правим, за да сме добри майки в този модерен
свят? Да не би всички да сме пили някоя токсична газирана напитка? Обществото ни
продава стилизирани образи на „добрата майка“, а опитите ни да достигнем подобни
идеали са не само погрешни, ами и вредни за семейния ни живот, както ще видим на
следващите страници.
КОГА ПОЛУДЯХМЕ?
Невинаги е било толкова трудно да прескочиш летвата на добрата майка. В едни по-
ранни времена имахме страхотна вяра в децата и смятахме, че те могат да се оправят
идеално с минимална намеса. Приемахме, че са жилави, способни и яки, и бяхме
наясно, че могат да се оправят с живота. Имахме изисквания към тях, очаквахме да се
адаптират и да се напаснат, когато потрябва. До неотдавна децата далеч не бяха така
скъпоценни и уязвими. Нито пък ние сами носехме бремето на дилемата „да ги изградим
или да ги пречупим“. Предишните поколения имаха късмета да споделят тежестта. „За
да се отгледа дете, е нужно цяло село“, твърди пословицата и ние бяхме навикнали да
действаме повече като сплотено село. Исторически имаше един-единствен доминиращ
идеал (отпреди културния мит), който диктуваше какво трябва да прави добрата майка,
и той беше, общо взето, единен за всяко семейство: ако видиш дете да се държи лошо
в парка, вземаш нещата в свои ръце, понеже всеки се отнася с децата си по един и
същ начин. Представете си същата ситуация в наши дни? Ще започнем да се извиняваме
още при мисълта да дисциплинираме чуждо дете.
И така, днес имаме нещо като дилема. Днес страдаме от натиска на желанието да сме
съвършени, като в същото време не разбираме точно какво значи това. Всеки има
различна представа за „правилно“. Да се върнем ли обратно на работа, или не? Да
имунизираме ли детето, или не? Да споделя ли то семейното легло, или не? Да
предложим ли на бебето биберон, или не? Да купим ли титаниева каска за 300 долара,
или не обичаме рожбата си чак толкова? Леле! Днес майките нямат ясни инструкции.
Вместо това сме затрупани с изобилие от съвети, често диаметрално противоположни
един на друг.
Това означава, че ние вече не сме хомогенна общност от майки. Вместо това сме
майчински „фракции“, разделени сме на враждуващи лагери. Когато липсва универсална
подкрепа, нашият избор лесно може да се окаже под въпрос от други майки, които не
мислят като нас. Работещите майки и тези, които са останали вкъщи, се гледат под
вежди строго, със завист, но и осъдително и колкото повече се отдалечаваме едни от
други, толкова по-трудно става за всяка от нас да взема тези трудни решения.
Като терапевт и консултант съм работила с множество майки, които намериха огромно
облекчение в изоставянето на мита за добрата майка. Това не означава да зарежете
майчинството и отглеждането на децата, тоест да отидете в другата крайна точка на
махалото. Не, тази книга просто се опитва да изследва един нов начин на мислене. Тя
е шанс да отворим очи за една нова и позитивна рамка, в която да изградим любящи
семейства, да разберем как хората порастват, развиват се и разчитат едни на други.
Не се притеснявайте, ще има секс, интриги, битки за власт, истерични сцени,
вятърничави съпрузи и разправии между братя и сестри. Това не е просто книга по
психология! Тя ще ви покаже как митовете създават на семействата ни нежелани
проблеми и ще предложи прагматични техники, за да опитате други начини за справяне,
и то с незабавен резултат.
Кога за последно се къпахте сами в банята? Кога изядохте вечерята си без дете в
скута? И спахте непробудно цялата нощ? Откога не са ви наричали по име, а само
„майката на Раян“?
Та за майки като Мери започнах това развенчаващо митовете пътуване с темата за ТЕБ,
за това как се отнасяш към себе си. Сигурно се досещате, че съм срещала много жени
като Мери по време на обучителните практики и семинари. С различните си въпроси те
осигуриха материала за моята работа: Как да накарам децата да ме слушат? Да не се
тръшкат? Как да принудя едногодишното си дете да яде? Как да направя така, че
децата ми да спрат да се бият помежду си? Те искат съвети как да възпитават. Искат
животът им у дома да се подобри.
Искаше ми се да дам на тези майки бързи решения, но как да им предложа нови техники
за усвояване, когато тези майки изглеждаха така, сякаш всеки миг ще рухнат, само
един полъх им трябваше. И при вас ли е така? Има ли дни, в които ви се плаче? Или
обратно – ставате избухливи? Дали начинът, по който се държахте по време на
„печално известния епизод, когато изхвърлих през прозореца на колата преходната
чашка и едва не предизвиках пътен инцидент“, не ви наведе на мисълта, че трябва да
потърсите терапия за справяне с гнева или пък да се преориентирате към кариера като
пазач в мъжки затвор със строг режим? Колко още доказателства ми трябват, за да
убедя майките, че ще бъдат по-ефикасни родители, ако са по-далече от ръба на
нервната криза?
Когато направих лек намек пред Мери, че трябва да направи нещо за себе си, тя
млъкна. Самото споменаване на идеята да отдели време за подмладяване вече й звучеше
като светотатство. Мери, помниш ли че ти хвърлих спасителен пояс, но ти не прояви
особена охота да го хванеш?
4. Всяка нощ се будите с виковете на бебето, което е точно като швейцарски часовник
и в 3,00 си иска шишето. Не си струва кавгата със съпруга, за да го убедите една
нощ той да отиде при бебето.
9. Купили сте си тази книга, но не се чувствате добре, понеже сте похарчили пари за
себе си, пък и не знаете кога ще намерите време да я прочетете. Поздравления за
това, че сте стигнали толкова далече! Като че ли наистина се опитвате да намерите
малко време за себе си. БРАВО!
Аууу! Хайде всички заедно да изразим всеобщото си възхищение: УАУ, каква добра
майка!
Очевидно да избършем сополивия нос на детето с ръкава си, е хубаво нещо, но ако
кажем „Ох, иди си вземи кърпичка“, не изглежда така грижовно.
Е, чупенето на митовете започва оттук, дами. Трябва да преразгледаме героичния
статус и иконичния, свят образ на безликата „добра майка“, която живее за децата
си, пренебрегвайки собствените си нужди и рискувайки да изгуби самоличността си.
Толкова усилия положихме, за да захвърлим престилките, да изгорим корсетите и да
получим образование. Отървахме се от статута си на втора ръка граждани, но щом
количката и биберонът се появят на сцената, се връщаме към старото разпределение на
ролите по полове. Изглежда, че собственият ни майчински мит е пропуснал
революцията. Да, бебето определено се нуждае от много грижи и поглъща много енергия
и време. Затова е ОЩЕ по-важно да се грижим за себе си.
Какво имаш предвид, като казваш, че не искаш да си с тях всеки един миг? Нима
играта с камиончета по цял ден не задоволява всичките ти потребности? Защо
моделирането с пластилин да не стимулира твоя ум на човек на средна възраст?
Напрегната ли си? Какво друго ти трябва, жено? Защо ти е да излизаш навън? За какво
ти е нещо повече? Нима това не е всичко, което искаш да правиш, при това с радост?
Как стана така, че май не искаш да участваш? Другите майки как намират време да
вземат душ и да се облекат, а само ти си по пижама в 11,00 предобед? Откъде се
взеха тези сълзи, които преглъщаш? Харесваш този период от живота си, нали? Нима
всеки не би искал да пече по цял ден курабийки с децата? Какъв ти е проблемът?
Какъв ти е проблемът?
Ти повяхваш! Назови го, постави го като проблем – и нека направим нещо по въпроса!
УРОЦИТЕ НА АВИОКОМПАНИИТЕ
Когато вехнеш и усещаш живота си като прекъснат, може да се обърнеш за съвет към
авиокомпаниите. Знам, че канадските авиолинии не са обичайният ти източник на
мъдрост по отношение на майчинството, но те са прави за едно нещо и тук често ще го
повтаряме.
Грижата за себе си е неотменима част от ефективния живот – особено пък ако сте
майка и от вас зависят други същества. Предлагам ви този нов и здравословен слоган:
Добрите майки уважават себе си и се грижат за себе си като част от отговорното и
ефективно родителство.
Нека в хода на тази глава да видим дали можем да ви приучим към някои промени.
Веднъж привикнете ли да се грижите за себе си, ще можете да усвоите всички други
промени, за които ще научите в следващите глави. Ще престанете непрекъснато да се
стремите да бъдете „добра майка“ и ще се радвате истински на плодовете на един
пълноценен семеен живот, осъществен чрез целенасочено и ефективно родителство. Ще
постигнете мир с човешкото несъвършенство и ще сте спокойни, правейки това, което
моментът изисква, вместо да се разяждате от мисълта, че се проваляте в опитите да
постигнете майчинско съвършенство. (За щастие, щом изобщо сте посегнали към тази
книга, значи се надсмивате над идеята за тотално съвършенство!) Предполагам дори,
че вече правите известни стъпки, за да се погрижите за себе си, но установявате, че
при тези опити батериите ви се изтощават още по-бързо. Установихте ли вече, че
всички педикюристки на света няма да успеят да ви ободрят?
Кое е това, което трябва да направите ВИЕ, но не просто за да поддържате себе си, а
за да се обогатите така, че да живеете живота, който искате? Дали не сте се
оставили битовизмът да ви управлява? Много майки започват да преосмислят какво
искат от живота, когато вече имат семейство. Това е нова глава във вашия живот,
промяна и ново начало. Възможно е да установите, че ценностите и приоритетите ви са
се променили. Резултатът ще е: щастливите майки ръководят щастливи семейства.
Инвестицията в лично щастие се разпростира върху цялото семейство. Тя започва от
вас! Това може да бъде едно вълшебно време за събуждане на майките. Имаме
възможността да спрем и да осмислим ценностите си, да размислим върху живота, който
искаме за нас самите и за нашите семейства.
Ние акумулираме стрес и не чуваме своя вътрешен глас до момента, в който се износим
и сринем. След което се оттегляме в нашите добре познати зони на комфорт. Точно
както опънатият ластик възвръща предишната си форма в мига, в който го пуснем, така
и ние се връщаме към нашето не-мислещо, пасивно и водено от рефлексите родителство,
а това обикновено не е начинът, по който искаме да действаме. Изискват се енергия и
фокусирано внимание, за да бъдем проактивни вместо рефлективни. Можем да сме
проактивни само когато резервоарът ни е пълен.
2. „Според мен не е честно да харча пари за себе си, особено откакто не печеля.“
7. „Нямам енергия.“
Знам, знам. А сигурно имате и враснат нокът. Горкичките вие. Просто няма как да се
промените, нали? Да сме наясно, аз мога да ви заема пари, да ви наема кола и да ви
гледам децата и въпреки това за някои от вас нещата пак няма да сработят. И знаете
ли защо? Понеже също като Мери от групата вътрешно сте убедени, че педантичното
обезличаване е хубаво нещо. То е, което ви прави добра майка. Няма да се захванете
да правите неща, за които усещате, че понижават майчинския ви статус. Налага се да
разбием мита, за да може промяната да се случи. В такива случаи ние, терапевтите,
прибягваме до техника, наречена „да плюем в супата на клиента“. Звучи грубо? Добре
– така и трябва да бъде. Иначе няма да стане.
Ако се пресегна през масата и се изплюя в супата ви, ще бъдете изправени пред
дилема. Супата ви харесва, но вече е развалена от плюнката. Вие или ще я оставите
настрана, или ще продължите да я ядете, но във втория случай ще изпитвате
отвращение. По същия начин ние, терапевтите, правим определено поведение на
клиентите си по-малко „приятно“, като го вгорчаваме. Разкриваме им защо се държат
по определен начин и ги информираме за отплатата, която ще получат за това свое
поведение. Повечето хора не харесват резултата, но обикновено се примиряват с него.
Клиентът може да не промени поведението си, но то вече няма да го удовлетворява,
тъй като той ще е наясно с резултата и осъзнаването на този факт ще му горчи.
Надявам се следващия път, когато се чуете да казвате: „Да, разбира се, ще отидем в
парка, само да глътна три хапчета за болката, която разцепва главата ми, не искам
да пропуснете слънчевия ден само защото аз имам аневризъм“, да усетите и да
осъзнаете колко глупаво и суетно е това. Повтаряйте след мен: „НЕ, съжалявам, днес
няма да отидем в парка. Не се чувствам добре“. Не е зле, а? Мисля, че чудесно
можете да се справите с това. Освен ако не лежите в леглото с главоболие и не се
чувствате ужасно виновни...
Чувството за вина
Ах, доброто старо чувство за вина. Ето още малко „плюене в супата“. Веднъж като
разберете как работи вината и се насладите на ползите й, никога повече няма да се
почувствате виновни. Съжалявам, че ви развалям чувството. Вината може да е упорита
като „добрите намерения, които нямаме намерение да осъществим“. Нека обясня.
Чувството за вина ни позволява да запазим висшия си статус на „добра майка“, без
реално да се налага да променяме поведението си. Ама че работа! Дръж се лошо,
чувствай се зле и продължавай с чувството за превъзходство. Звучи твърде хубаво, за
да е истина, нали? Нашата вина предполага, че ние знаем повече от другите и трябва
да бъдем съдени по-меко, понеже „съзнаваме“.
Когато се чувствате виновни, задето не сте отишли в парка, вие си казвате: „Добрите
майки биха отишли. Аз не го правя, но понеже се чувствам виновна за това, значи,
знам как трябва да постъпя, значи, все още съм добра майка. Сега, понеже не може
хем вълкът сит, хем агнето цяло, няма да отида до парка, но и няма да съм лоша
майка, понеже чувствам вина за това!“. А защо да не пробвате по друг начин:
Разбира се, съществува опасността сега майките да добавят „грижата за себе си“ към
безкрайния списък с неща, които „трябва“ да вършат. Кхррррр – какъв е този звук?
Стърженето от вдигането на летвата още по-високо? Имате ли чувството, че повдигам
още малко очакванията ви? Хей, съвсем не искам да вкарвам жените в капана на „щях-
можеше-трябваше-би било добре“. Колко лесно е да се зарежем и да се чувстваме зле
за всички онези неща, които „щях-можеше-трябваше-би било добре“ да правим, за да
сме добри майки:
● Йога – направено
О, ние сме така неотразимо велики! Сигурно е така, само дето няма да бъдем
щастливи, ако се захванем с това непрекъснато покриване на нормативи. За да сте
сигурна, че не тръгвате по пътеката на „щях-можеше-трябваше-би било добре“,
достатъчно е да си поставите следния прост въпрос относно избора на типа грижа за
себе си: Щастлива ли съм, докато я играя тази йога? А докато правя джогинг? И
домакинствам на благотворително събитие? Или искам само да ги отметна като
свършено?
Ако се чувствате добре по време на правенето на нещото, това е ключът! Вие наистина
правите нещо. Усилието ви се възнаграждава и ви подмладява. Ако обаче се чувствате
добре само защото сте отметнали поредното задължение, вие не усещате прилив на
енергия, а единствено задоволство, че сте направили това, което е „трябвало“. Има
голяма разлика.
Силви е работеща майка, която има дъщеря със специални потребности. Оплаква се, че
е изтощена от справянето с всички бъркотии около себе си. Всеки ден, от изгрев до
залез, животът й е борба. И тя обявява капитулация.
Попитах Силви какво прави през времето, когато не работи и не е с дъщеря си. Тя
каза, че нямала такова време. Дъщеря й и кариерата й я поглъщали изцяло. Попитах я
какво би правила, ако имаше време. Отначало тя дори не разбра въпроса ми. Когато я
подканих да отдели малко време на някакво хоби, тя ми изтъкна множество доводи
„против“: „Твърде съм изтощена за каквото и да било, всяко нещо би ми дошло отгоре.
Нямаме никакво свободно време или излишни средства“ и така нататък. Изтъкнах
множество рационални нужди от време за себе си. Накрая стигнахме до скромната идея
идната неделна сутрин да си организира нещата така, че да отиде до близкия
„Старбъкс“, да се разположи в едно удобно кресло и да изчете пресата от кора до
кора на спокойствие. Това беше единственото, което я убедих на направи. Положих
кански усилия, за да приеме почти невъзможната идея за споразумение със семейството
си (цели два часа и около пет долара!). До решението се стигна след аргумента, че
става въпрос за еднократен експеримент. Това беше нейното „тренировъчно домашно“ и
тя трябваше да даде отчет как се е справила. Силви предполагаше, че ще са
необходими доста усилия, за да убеди семейството си да й отпусне малко време за
себе си.
Е, какво следва? Готови ли сте ВИЕ да промените нещо в себе си? Знаете ли вече
какво да направите? Ако да – давайте! А ако не сте сигурни как промяната би се
отразила на живота ви, защо не разгледате секцията с книги за самопомощ в
библиотеката. Четене, обучителни практики, съвет от специалист – каквото и да
изберете, важното е да цените себе си. Това е моята покана да започнете да цените
себе си и истинските си нужди. Като специалист по душевно здраве ви предизвиквам да
се преоткриете и да намерите личното си щастие, за да сте във форма и в кондиция за
справяне с предизвикателствата на майчинството!
Глава 2.
– Кажи ни за децата.
И Той каза:
Защото душите им обитават утрешния дом, в който вие не ще пристъпите даже и насън.
Халил Джубран
Колко мощни, истинни и съкровени думи! Обаче нека си го кажем направо – доста е
трудно да си философски настроен, когато собственото ти дете реве и пищи насред
басейна с топки в „Макдоналдс“. Когато вашата версия за „копнежа на живота по
живот“ се сблъска с физиономиите на непознатите, докато рожбата ви се тръшка на
пода в магазина. Тогава усещането категорично е, че вашите деца са си ваши деца.
Както и да му се възхищаваме, Халил май си е стоял у дома, творейки поезия, докато
госпожа Джубран е била пред критичния поглед на обществото, притеснявайки се, че
всеки ще я укори като майка – например заради развързаните сандали на Халил-младши.
Всяка от нас е имала момент, в който се е питала: „За каква майка ме мислят
хората?“. Ние правим всичко, за да спрем лошото държание и да спазваме приличие на
момента, но това води до неефективно родителство. Започнем ли твърде много да се
притесняваме как изглеждаме като майки, лесно губим посоката и ориентацията, от
която децата ни се нуждаят.
Е, каква е ролята на вашето дете във всичко това? Ние трябва да дадем възможност на
децата да бъдат креативни същества, да вземат собствени решения и да имат свои
интерпретации на живота. Те възприемат живота през собствената си призма, чрез
своята уникална субективна гледна точка. С всяка следваща случка те оформят идеята
за самите себе си, за света и за това как най-добре да се впишат в него. Те също
създават митове. Съчиняват си свои истории и легенди, от които извеждат правила и
препоръки за справянето си в живота. Това е техният „начин на живот“, който е
близък до персоналността им и който те формулират между четвъртата и шестата си
година. На това се основават техните убеждения, а те на свой ред пораждат
поведение. Да – ние определено оказваме своето влияния, но то е лимитирано и трябва
да приемем, че съществуват и други фактори, извън нас, които оформят децата ни. Те
решават сами за себе си от какво да се поучат, кой е важен за тях и какви правила
за живота ще си изградят сами. Понякога тези убеждения и самоизковани правила водят
до лошо поведение, което няма как да не забележим.
Дана е завела тригодишния си син Марк на ресторант за вечеря. Той не стои мирен и
за минута. Непрекъснато слиза от масата, сяда по столовете и пречи на двойката на
съседната маса, като непрестанно зяпа натам. Когато Дана се опитва да го усмири,
той пищи: „Неееее“. Тя се принуждава да спре, а Марк продължава да тича наоколо,
притеснявайки всички в ресторанта.
Когато Дана се опитва да запази приличие, какво всъщност научава Марк за нея и
нейния авторитет? За себе си? За другите? Как би повлияла тази случка върху
решенията му в бъдеще?
• В края на краищата имаме само три житейски полета, всяко от които изисква
доживотно посвещение и сътрудничество. Това са приятелството, интимността и
работата.
Запитайте се: Какво се опитвам да постигна с начина, по който възпитавам детето си?
Какво се надявам да съм му дал, преди то да е напуснало дома ми и да е навлязло в
зрелостта?
Бавно възпитаване
Да подготви и насърчи.
Да защитава и контролира.
Грешките не са окей.
Действа със.
Работи с поведението.
Приема.
Поставя условия.
Не съди.
Съди.
Уважава различията.
Осигурява резултата.
Хоризонтален стремеж
Това е посоката, в която тръгва „бавното възпитаване“. Основната причина да
обърнете поглед към нея е обстоятелството, че личността, развиваща се хоризонтално,
вярва в социалното равенство и приема, че дете, което още не може да ходи и да
говори, е също толкова ценно, колкото и детето, което може.
Вертикален стремеж
Автократичност
Демократичност
Представянето куца.
Представянето е по-добро.
Деянието = деятеля
Деянието = деятеля
Съвършенство
Майсторство
Размисъл за семето:
Отнасяме се към него като към семе, давайки му вода и храна, защото то има нужда от
тях.
При все това във всеки етап, във всеки момент тя е все така съвършена, бидейки
точно това, което е.
Галоуей
Убежденията на перфекциониста:
● Трябва да съм съвършен, за да имам стойност; ако не съм съвършен, няма да имам
никаква стойност.
● Има само един правилен начин и той е очертан от строги правила; ако се справя,
значи, съм съвършен.
Друг голям проблем, свързан с тези убеждения, е, че много трудно се разделяме с тях
дори когато имаме доказателства за обратното; обикновено ние подценяваме
доказателствата, които разклащат убежденията ни. Перфекционистът например не е
склонен да забелязва усилията и грешките на другите, макар че те определено са пред
очите му. Перфекционистът се фокусира върху големите постижения и изключителните
способности и вижда в другите перфектността, с която трябва да се съревновава. Той
просто е убеден, че човешкото съвършенство е постижимо.
↓
Майката страда от непоносимото напрежение „да е съвършена“.
Ние всички винаги сме изграждали собствени митове и сме гледали през собствената си
перспектива. Всеки от нас притежава собствена реалност и собствено мнение за
всичко. Така че очаквайте и другите да имат различно мнение или друга гледна точка
към вас като майка.
Елинор Рузвелт
Вече обсъдихме това, че човешкото бебе идва на този свят в по-нисшестоящо положение
и после изобретателно търси мястото си в света, създавайки собствения си уникален
„начин на живот“. Бебето се опитва да разбере кое е то, какви са другите и как
функционира светът. Но най-важна е потребността да намериш мястото си сред другите,
сред всичките тези хора. Това също е стремеж – стремеж да намериш своето място и да
развиеш чувството си за принадлежност. Детето трябва да открие метод на поведение,
който да му създава усещане за значимост и важност във взаимоотношенията му с
останалите. Въпросът е как.
Всеки опит, всяко преживяване помагат на Тони да запълни един прост и същевременно
важен въпросник относно живота си:
Животът е: _____
Аз съм: _____
Не можем със сигурност да знаем какво е решил Тони за себе си във връзка с това
преживяване, можем само да предполагаме. Вероятно той е стигнал до убеждението, че
животът е приятен и сигурен. Без съмнение смята, че хората са мили и че той самият
е приятно момче. Също така е научил, че помагайки на другите, можеш да намериш
своето място. Това е положителен стремеж! Тони се чувства важен, че помага на
другите. Имаме добро начало.
Следващата задача на Тони е да измие картофите. Той пуска крана толкова силно, че
водата се разплисква. Това е грешка, а не лошо поведение, но от реакцията на майка
му зависи дали той ще спре да прави повече така, или ще повтори същото. Ако майка
му реагира бурно и се захване да попива всичко и да го преоблича, Тони ще знае, че
когато разплиска вода навсякъде, получава вниманието на мама. Ако майката съумее да
остане спокойна, без да посяга към перфекционисткия си бутон по отношение на
безпорядъка, Тони ще научи, че грешките са нормално нещо и че може да учи малките
уроци на живота без съответния социален отзвук. Той ще продължи с позитивния
стремеж.
Д-р Рудолф Драйкурс, който беше привърженик на Адлер, смяташе, че всички деца първо
се опитват да намерят своето място чрез коопериране и едва когато бъдат
обезкуражени и не открият положителния начин за включване, се обръщат към
негативните, некооперативни методи, които наричаме „лошо поведение“.
Кийтън няма нищо против да драска по масата. Той не вижда в това проблем, а
напротив – решението на собствения си проблем. Той просто е открил начин да
привлече вниманието на майка си. Установил е, че ако кротко си рисува, ще бъде
игнориран; започне ли обаче да драска по масата, мама ще му обърне внимание. Тъй
като не може да привлече вниманието й, съдействайки активно, той се обръща към
некооперативните методи.
Повечето съвети към родителите кръжат около „симптомите“. Кажете ми, ако усетите
болка в гърдите, няма ли да се поинтересувате дали това не са стомашни киселини,
или става дума за сърдечна криза, преди да пристъпите към лечение? Изключително
важно е да разберем корена на детското лошо поведение, преди да пристъпим към
действие, целящо поправяне и наставление. Иска ми се да ви науча да
„диагностицирате“ целта на лошото поведение на децата. Нека видим какво се опитват
да постигнат децата с лошо поведение и после да се обърнем към положителните,
кооперативни методи за постигане на обратното.
Децата имат само четири цели, които се опитват да постигнат чрез сбъркани средства
(тоест лошо поведение):
1. Внимание
2. Власт
3. Отмъщение
4. Отбягване
Внимание
Власт
Отмъщение
Не, не става въпрос за агресивен социопат. Майките, чиито деца търсят отмъщение,
обикновено са много разколебани относно качеството на семейния си живот. Нещата са
зле за всички. Децата никога първи не търсят отмъщение. То винаги е в отговор на
нараняване, на което те смятат, че са жертви. И искат „да си го върнат“. Целта на
отмъщението е да ни покаже, че детето не трябва да бъде обезценявано от нас и от
начина, по който се отнасяме с него. Целта на отмъщението е да ни покаже колко
наранено се е почувствало детето. Трябва да се вслушаме в това послание. Именно
децата с най-лошото поведение са тези, които най-много страдат. Майките имат за
задача да се справят с раните и с болката. Научете се да слушате децата си.
СЛУШАЙТЕ, за да разберете как се чувстват те. СЛУШАЙТЕ, за да успеете да влезете в
тяхната субективна реалност и да погледнете света през нея. Кое е това, което така
ги е наранило? Твърде често ние обезценяваме техните чувства, определяйки ги като
„грешни“, като в следния случай: „Не обичам бебето повече от теб, ти ГРЕШИШ, а сега
се стегни!“.
Отбягване
Това е последната от четирите сбъркани цели и представлява най-тежката форма на
обезкуражаване. Детето е започнало да смята, че не принадлежи на семейството. Това
е ужасно тъжно. У детето се е породило убеждението, че никакво усилие от негова
страна не може да доведе до успех, и то се е предало. Стойността му е близо до
нулата и то не би искало да преживее още един провал. И решава, че ако не се
опитва, няма как да сгреши, нали? То започва да симулира такава безпомощност, че
накрая родителят вдига ръце и казва: „Предавам се! Опитах всичко!“. Разбира се, то
именно това и желае да постигне. Цялото напрежение се стопява, когато никой не
очаква нищо от теб.
Глава 3.
Ще ви попитам направо: Как е бракът ви? Мислили ли сте изобщо за него напоследък?
Много от нас нямат време дори да се замислят между простирането и развеждането на
деца по градини и забавачки. Твърде често се спускаме по хлъзгавия склон, без да
забелязваме колко сериозни са станали нещата, докато един ден не се събудим и не
установим, че лежим до един напълно непознат човек.
ЕТАПИТЕ НА БРАКА
Името му казва всичко. Ние сме влюбени и нищо не може да застане на пътя ни.
Оставили сме сигурността и любовта, които сме имали в семейството си, пораствайки,
преминали сме през притеснителния етап, в който сме изследвали новопридобитата си
независимост в големия свят, и ето че вече сме отдали сърцето си на любимото
същество. Нерядко този етап се определя като увлечение или влюбване, което е
различно от това просто да обичаш някого. Когато сме увлечени, ние сякаш не
стъпваме по земята. Влюбени сме в новото си състояние и обожаваме начина, по който
партньорът ни ни кара да се чувстваме. Това е период на еуфория, когато просто не
можем да се наситим един на друг. Не е нужно да добавяме, че сексуалното изразяване
на тази влюбеност се проявява и в динамика в спалнята.
За повечето двойки този етап се случва между двайсет и петата и петдесетата година.
Прекарваме много време в тази фаза, която се характеризира с инфилтриране на
житейските реалности в нашата малка любов, изпълнена с мехурчета сладострастие.
Принудени сме да посрещаме ситуациите като двойка, което означава, че се налага да
обмисляме всичко, отнасящо се до партньора ни и предишните ни разбирания за него.
Сега се налага да вместим любовта си между изискванията на кариерата, домашните
задължения, грижите за възрастните родители и отглеждането на децата. Тази фаза
може да е много уязвима. Жените, които са се чувствали обожавани и желани в
началото на връзката, сега може да се усещат като приети за даденост или
отхвърлени. По същия начин мъжът, който е бил търсен и уважаван, сега е възможно
често да се чувства омаловажен и подценен. Независимо от това ние наистина можем да
съхраним вълнението и интимността във връзката, ако намерим време за нея. Този етап
в отношенията е решаващ: може да задълбочим връзката си и да се радваме на
резултатите от това, че заедно сме превъзмогнали трудностите, или пък да тръгнем –
всеки по своя път. Не се тревожете – реалността може да се окаже изненадващо
чудесно място за вашата връзка! Възможно е да се научим на по-задълбочено общуване
и по-добро разбиране на междуличностните отношения, особено ако търсим
професионална подкрепа и консултиране.
След петдесетте си години, ако сме успели да съхраним брака си, навлизаме в периода
на съпружеската зрялост, която обогатява живота. В сексуален план понякога тази
зряла любов e в най-удовлетворяващия етап от живота ни и (това е вярно!) продължава
и през шейсетте ни години, че даже и нататък. Когато кариерата и родителството са
останали зад гърба ни, обикновено се радваме на изненадващо плодотворен период.
Партньорите са минали през безчет бури и са оцелели заедно, така че тази фаза може
да е буквално златна, смислена и изпълнена с кротко и дълбоко взаимно ценене.
Когато четете тази книга, посветена на майчинството, вероятно блажената първа фаза
вече ще е зад вас и ще сте се изправили пред предизвикателствата на втория етап. А
едно от най-големите му изпитания е изграждането на семейството. От това как ще
посрещнете предизвикателствата, ще зависи дали заедно ще станете още по-близки и
връзката ви ще се задълбочи, или ще поемете пътя на болката и отчуждението. Важното
е, че ВИЕ решавате! Това не е съдбата, стоварваща се върху вас – това е избор,
който съзнателно правите и следвате като цел. Поставете си за цел да имате щастлив
брак, и то не само заради себе си, а и заради децата си. Ще ви дам съвети как да
започнете. Нека сега видим по какъв начин семейният живот е брачно
предизвикателство.
Браян е силно въодушевен, че ще става баща, непрекъснато гали корема на Меган и пее
на бебето. Вечер разтрива отеклите й крака и намира, че жена му никога не е била
толкова красива. Двамата посещават училище за родители, Браян присъства на
раждането, дава й да смуче ледени кубчета и й държи ръката. След осем часа и
епидурална упойка се появява Би Джей (Браян Джуниър) и започва любовен пир в
безпрецедентен мащаб. Само няколко месеца след това обаче Браян трудно може да
извика онова чувство в спомените си. Меган изглежда напълно погълната от Би Джей и
когато Браян се прибере у дома след дълъг ден и се опита да се погушка с Меган или
да си поговори с нея, насреща си има само изтощение и апатия. Вярно, всичко се е
случило съвсем скоро, но все пак Браян е наранен. Чувства се избутан от живота на
жена си след появата на бебето. Вместо бебето да ги сближи, Браян се усеща
изоставен – сякаш са станали двама срещу един. Вместо да ги обединява, бебето се е
вклинило помежду им и ги разделя.
Ако не сваляте очи от повитото вързопче, спящо кротко в бебешкото кошче, докато
чудесният ви, фрустриран партньор прави челни стойки в хола, опитвайки се да
привлече вниманието ви за пет минути, може би е време да научите нещо от майките,
които вече са минали по този път.
Вашата връзка влияе върху развитието на детето. Нека ви покажа как става това:
Не можех да разбера защо дъщеря ми Натали, петгодишна, винаги се цупи, когато нещо
не стане така, както тя го иска. Това ме влудяваше. Но един ден, след като съпругът
ми каза, че в момента не можем да си позволим нова пързалка за децата на двора, се
улових, че аз се цупя! Тя беше видяла как реагирам аз. От този момент реших, че
трябва да потърся по-добър начин да излизам на глава с мъжа ми, точно така, както
исках Натали да се отнася към мен.
Помня как веднъж се сопнах на мъжа ми за това, че вика на сина ни. „Не прави така!“
– повтарях аз, докато не се усетих, че крещя точно по начина, по който той вика на
детето. Оказа се, че ние сме викаща къща и детето просто попива това, което вижда
от нас.
Твърде много хора се притесняват да потърсят помощ или съвет. Помислете обаче какво
ще направите, ако колата ви започне да издава странни шумове или не й работят добре
цилиндрите? Ще чакате ли автомобилът съвсем да се разбие? Не – ще го закарате на
ремонт, за да започне пак да се движи гладко. Предлагам да направите същото и с
брака си. Вдигнете стандартите си! Изисквайте да сте щастливи и удовлетворени!
• Страх ме е, че ако подхвана разговор за големия розов слон насред спалнята, само
ще влоша нещата.
• Скъпо е.
Всички ние сме новаци с първото си дете. Трябва да се научим как да къпем пищящото,
сякаш лишено от кости създание, как да му сменяме пелените, когато са пълни с онези
впечатляващи зеленикави неща, които имат свойството да стигат до яката на
ританките. И всички ние се научаваме как да се справяме, но не като четем „Как
да...“ книги, а като го правим отново и отново. Ставаме способни чрез практика.
Научаваме се да разпознаваме видовете плач, както и кога са уморени и кога –
гладни. Истината за това дали бащите могат да развият тези качества, е зависима от
виждането на обществото за тях като за второстепенни, а в началото и за излишни
настойници. Даже и след изписването от болницата майката прекарва много повече
време, вслушвайки се в плача на бебето и в опити да го успокои, от бащата.
Пропастта между уменията на майката и бащата по отношение на детето може да се
разшири значително. Но не това е важното. Важен е начинът, по който майката реагира
на тази ситуация. Действа ли така, че да насърчава бащата да развие умения, или
несъзнателно го обезкуражава, което може да стигне дотам той да избягва бебето и
напълно да го изостави?
• Групата действа като дискусионен литературен клуб – всички четат едни и същи
книги, посветени на родителството, и ги обсъждат глава по глава.
Като годеник и съпруг Джеф е бил толкова мил, но Шарлот е шокирана, че с децата е
строг и непримирим. Това определено не е бащата, когото тя си е представяла за
децата си, и никак не е съгласна с авторитарния му стил. Не желае да му позволи да
гледа децата по този начин. Нерядко се случва, след като той е разплакал децата, тя
да му се развика, а после да избухне в сълзи. Защо той не се вслушва в нейните
съвети за дисциплиниране? Шарлот се ужасява, че той проявява такава липса на
уважение. Мрази го за това, че разплаква децата. Съжалява ги, че имат такъв баща, и
се опитва да замазва положението. Даже когато той се държи с нея така, както преди
да се появят децата, тя се пита дали може да продължи да обича човек, способен на
толкова студенина и жестокост.
Бен, съпругът ми, е много мекосърдечен. Той не може да понесе малкото му момиченце
да плаче. Когато е негов ред да я приспива, тя не мирясва и реве, докато той не
легне при нея. Казвам му, че така ще я приучи грешно и че не е добре да се поддава
на сълзите й, но той просто не ме слуша. И подкопава всичко, което аз се опитвам да
постигна. Грррр, това направо ме вбесява!
Попитах тази майка и тя потвърди това, което подозирах: дъщеря й не плаче, когато я
приспива тя. Детето знае, че пред мама това няма да мине, понеже тя няма да отстъпи
и да се поддаде. Разликата в подхода изобщо не притеснява децата. По-проблемно би
било, ако някой от двамата е непоследователен, например, ако бащата веднъж се
поддава и ляга при нея, а другия път – не. Това би накарало детето да приеме, че
животът е страшен и непредвидим.
Въпросник:
_____Помните много добре кога за последно се любихте, понеже не беше нощ, ами
посред бял ден, когато направихте третото си дете, което сега е в предучилищна.
_____Секс? Това май предполагаше и двамата да сме налице и по едно и също време в
леглото, нали?
Съзнавам много добре колко изтощително е да имаш три деца под петгодишна възраст,
съзнавам, че по време на приспиването родителите са също толкова уморени, колкото и
децата, ако не и повече. Но когато чуя за семейства, които вече не споделят
семейната спалня, го приемам като жълт флаг, развят над втория етап, като стрес,
който се е промъкнал незабелязано, прикрит зад мита, че сексът и интимността се
предполага да бъдат жертвани пред олтара на грижите за малките деца. Двойките,
които живеят с този мит, се отдалечават и се залъгват, че това е „нормално“ и е
„можело да се очаква“. Да се гушкаш с детето, е прекрасно, но не бива да е на
цената на отчуждението от партньора. Майките и бащите трябва да се съберат в
леглото и да възобновят сексуалния си живот. Няма правилно количество секс по
предписание, важно е и двамата партньори да се чувстват добре. Но ако приключите с
любовния живот, ще пропуснете възраждащата сила на любенето да ви сплоти като
двойка.
Много „добри майки“ стават асексуални. Понякога така старателно нахлузваме короната
на майката девица, че не успяваме да я свалим, да освободим съзнанието си и да
бъдем отново любовници. Срещу тази ситуация има едно лесно средство, нарича се
„преструвай се, докато не стане“. Защо? Защото понякога жените наистина имат нужда
от любовна прелюдия, за да бъдат възбудени и да възстановят желанието си. Как да го
направим, ако отказваме да започнем? Наложете си да опитате. Започнете сексуалната
игра, БЕЗ да сте в настроение, и вижте дали няма да се получи. Ако чакате да ви
дойде желанието, чакането може да продължи толкова дълго, че никога да не получите
импулс да започнете отново.
• Наемете си хотелска стая за една нощ. (Звучи ви като клише ли? Едно нещо се
превръща в клише, когато се повтаря толкова често, че става досадно и губи
първоначалната си интензивност и смисъла си. Предизвиквам ви резервирането на
хотелска стая само за вас двамата да се превърне в клише.)
Ако идеята за секс все така не ви привлича, посъветвайте се с лекар или брачен
консултант. Възможно е да има някакви напластявания. Сексуалната интимност помага
на брака, така че й отдайте заслуженото и нека тя върне мястото си във връзката ви.
Не занемарявайте любовния си живот, най-малкото пък „заради децата“. Когато вие сте
щастливи и доволни, и децата ще са щастливи и доволни. Ще сте по-добър родител, ако
добавите малко блясък в погледа.
Глава 4.
Ние имаме задължението да пазим децата си – няма съмнение в това. Но какво правим с
паданията и ожулванията? С натъртванията и драскотините – физически и емоционални?
Къде да теглим чертата? По-добре да ги предпазваме, отколкото после да съжаляваме,
така че хайде да ги опаковаме в изолиращо фолио, да ги запечатаме някъде далече от
света.
Вие:
6. Прибирате след децата си, понеже те отказват, а вие сте твърде изтощена, за да
спорите по въпроса.
10. Купувате второ от всяко нещо, което имате, за да не се налага детето да чака,
да дели или да се чувства пренебрегнато.
Има няколко причини, поради които обществото ни така държи да глези потомството, и
всички те засягат в по-голяма или по-малка степен възпитателните ни методи. Нека се
вгледаме във всеки от тези фактори.
Изминали сме дълъг път от времето, когато са ни женили млади и сме започвали да
произвеждаме деца, за да осигурим работна ръка за полето. Върнете се стотина година
назад, когато щяхте да имате четиринайсет деца, четири-пет от които щяха да са
отнесени от тиф, червена треска, туберкулоза или просто поредната епидемия. Не и
днес... Днес ние чакаме почти до края на възпроизводителните си възможности, за да
се замислим дали изобщо да правим семейство. Чакаме толкова дълго, че накрая остава
време да родим едно, максимум две деца, преди яйцеклетките ни да приключат и
хормоните ни да започнат голямата веселба. Пък и освен това децата струват скъпо.
Да сте поглеждали наскоро цените на частните училища и университетските такси?
Навремето децата са били ресурс, добавящ икономическа стойност за семейството –
безплатни работници! Но днес тенденцията е да имаме по-малко деца и в по-късна
възраст. Това прави отделното дете много по-специално и ни подхлъзва по наклона на
разглезването.
Да глезиш, е приятно
Децата, които до деветия си месец не са се научили да спят през цялата нощ, често
не се научават до четвъртата си година. Това се дължи на неспособността на
родителите да се справят с приучването към заспиване и е един от първите показатели
за родителската неспособност да се направлява и дисциплинира детето. Ако сте глезещ
родител, това е първият жълт флаг! Да се научиш да спиш, без да притесняваш
останалите, е резултат от ранно приучване към съдействие, а опасенията, че така ще
бъде разбита връзката, са напълно неоснователни.
Вземете един човек, да кажем, крал или баща, и го провъзгласете за владетел. Той се
превръща в господар на хората, които нямат право да оспорват нито решенията му,
нито начина, по който се е домогнал до властта. Използва властта си, за да
контролира всички, които са под него, а те на свой ред имат силно ограничени права
и власт. Естествено, на него му е нужен начин, за да накара хората реално да
спазват заповедите му. Хората обаче не обичат да бъдат управлявани и да се
подчиняват, така че могат с насмешка да откажат: „Не, аз няма да плащам кралските
данъци“, или в случая със семейството: „Не, аз няма да ти окося ливадата“.
Така или иначе, хората биват или манипулирани, или насилени да се подчиняват. Те не
се кооперират доброволно, когато са поставени под чуждо господство. Достатъчно е да
се каже, че връзката е хладна и обтегната.
Приключихме ли с монархията?
За да вникнем във вредата от глезенето, нека се опитаме да видим света през очите
на глезеното дете, да разберем какво е да получаваш такъв тип внимание и защита и
да те обслужват. Какво си мисли такова дете? Какво чувства? Какво мисли за себе си,
света и стратегиите за живеене и справяне в тези изменени условия?
Глезенето обезкуражава
Разбира се, винаги има и други начини, по които децата интерпретират ситуацията.
Вижте Айвъри – той е научил, че ако не си вземе сам шишето, мама ще му го държи;
ако не хване лъжицата, за да си изяде закуската, мама ще го нахрани и ако не се
потруди сам да си завърже връзките на обувките, мама ще му ги върже.
В крайна сметка Айвъри се е научил да се чувства важен чрез зависимост. И тъй като
това изчерпва възможностите му, той търси точно такъв тип взаимоотношения, понеже
именно те са му познати и сигурни. Ахааа, видяхте ли? Обичаме предвидимостта, която
ни кара да усещаме сигурност дори когато е нездравословна.
Ако мама ви е пускала да спите при нея, докато всички останали са си били по своите
си легла, ако ви е носела, докато другите е трябвало да ходят, и ако ви е правила
специално меню, докато останалите са се задоволявали със стандартното ядене, никак
не е трудно да се досетите, че след като всички тези изключения от правилата са се
правели във ваша чест, вие може би... е, нека си го кажем честно... сте специален!
Когато отива на летен лагер, Пол за първи път се изправя пред живота без майка си.
Разбира се, сблъсъкът с лагерната храна му идва в повече, отколкото горкият глезльо
може да понесе.
У дома мама е действала като негов личен готвач. Сега той влиза в столовата,
подушва всяко от предлаганите блюда, след което се отправя към кухнята и настоява
да му се направи сандвич. Готвачките отказват: „Представи си, че всеки дойде тук с
претенции“. Той се ядосва – бесен е, че животът не се нагажда към неговите желания.
Пол се обажда вкъщи – иска да го приберат десет дни по-рано! Това е краят на
неговия лагерен живот. Твърде жалко. Пропуснал е възможността да си създаде хубави
приятелства и заедно с другарите си по стая да се смее на твърдата овесена каша,
която може да се реже на тухли, да се помъчи над задачите, които би получил, да
мете бунгалото и да усети доволството от добре свършената работа, като и да
почувства, че е част от едно цяло, което се случва само когато участваме в общия
живот, допринасяме и даваме от себе си за общото благо.
Но Пол смята, че е над обикновените правила. Той се чувства недооценен и
пренебрегнат, когато го молят да прави това, което правят и останалите. Дали Пол
пренебрегва и останалите правила – в училище например? Или ограниченията на
скоростта при шофиране? Може да реши, че правилата на обществото изобщо не се
отнасят до него, и да стане крадец. Центровете ни за работа с проблемни деца са
пълни с разглезени питомци. Също както и центровете ни за консултации, за
психологическа подкрепа и за зависими от наркотици. Глезенето струва скъпо на
обществото, както и нежеланието да се кооперираш и да се присъединиш към другите.
Ние искаме всички деца да се чувстват специални по следния начин: „Ти си специален
и уникален точно такъв, какъвто си“, а НЕ в смисъл, че превъзхождат другите и стоят
над тях.
Когато се чувстваме над другите, ние вече не сме равни и губим възможността за
свързване, която равенството създава. Да, доста е самотно на върха! Много хора,
които имат чувство за превъзходство, се усещат доста самотни, а също и депресирани
поради липсата на връзка с другите, както и на чувство за принадлежност.
Самодоволен в правото си
Ако нещата при вас винаги са ставали по вашия начин, може да сте си помислили, че
това е ваше право. Ядосвате се, когато това не се случва, сякаш внезапно са ви
наказали. Не сте развили социалния си инстинкт, който е необходим, за да участвате
в даването и получаването – условие за изграждането на хармонични взаимоотношения с
хората, приятелите, възлюбените и съпрузите.
Разглезеното дете също пропуска това ключово учене и развиване. Намесата на майка
му му пречи да развие умения за справяне с живота, така че то се сблъсква със
странното чувство, че е специално и същевременно непотребно. Това е доста
разпространено усещане сред днешните деца.
Всички наостриха уши да чуят какво ще кажа, защото това е често срещан, универсален
проблем. След като изслушах как протича сутринта, започнахме със стратегията. По
някое време майката ме прекъсна и уточни: „О, не, аз не го карам до училището, а до
колежа“. Всички зяпнаха. Нямаше как от разказаното за поведението на сина й и за
нейното собствено да се разбере, че става въпрос за вече пораснал мъж. Синът й бил
на двайсет години, живеел с майка си и все още имал нужда тя да регулира сутрешната
му програма. Майката съзнателно му слугувала. Будела го, борейки се с него, карала
го да закуси, а след това го подканвала, докато най-сетне той влезе в колата, за да
бъде откаран на лекции. И всичко това, за да не му се налага да се сблъска с
грубата реалност на... та-дааа... градския транспорт!
Ето че сме се озовали в много интересно време. Искаме да бъдем родители от нов тип,
но не знаем как. Същевременно не желаем да сме властни и да наказваме като в
миналото. Какво да правим?
Домашно упражнение: Притеснявате се, че ако се отнасяте към децата си като към
способни и равни на вас същества, те ще побеснеят от всичката тази свобода? Няма ли
да подивеят, ако живеят без всякакви правила? Опитайте за една седмица!
През годините често съм давала домашно упражнение на множество семейства. Опитайте
една седмица да живеете като фамилия без структура. Обяснете на децата, че ако на
тях им е разрешено да живеят свободно през това време, същото се отнася и за мама и
тате. При демокрацията едни и същи правила важат за всеки. Нека една седмица всеки
прави каквото му харесва. Само няколко дни ще са достатъчни децата да започнат да
се оплакват и да си искат правилата. „Защо не готвиш? Нямам чисти дрехи! Защо не
дойде да ме вземеш след тренировката по футбол? Как така не те кефи?“
Викат Джейк за вечеря. Той решава да не дойде. Това е неговият избор, майка му не
може да го принуди. Но след като Джейк не идва на масата, това означава, че е
избрал да пропусне вечерята. Ако огладнее, това ще резултат от собственото му
решение да пропусне вечерята. Сега ще трябва да понесе последствията от избора си:
стържещия стомах. Проявил е неуважение към реда вкъщи и към усилията на майка си,
така че не може да очаква правилата да се нагаждат към него. Майката има
задължението да сервира навреме. Ни повече, ни по-малко. Тя не носи отговорност за
решенията на Джейк. Не е нейна работа час по час да ходи при него, да му „натяква“
да дойде, нито пък е длъжна след това да му сервира и да го чака да свърши, за да
разчисти след него. Може би, ако Джейк научи, че не дойде ли навреме, ще стои
гладен до сутринта или ще му се наложи да си сервира сам, а след това да си
разчисти и масата, ще стане по-кооперативен и ще оцени ползите от това да играе с
отбора.
Естествените последствия
Започва разправия, която трае близо два часа, накрая майката вдига ръце: „Прави
каквото искаш!“. Ани се съблича, топва краче във водата и усещайки студенината,
решава, че няма да влезе, поне докато не се стопли.
Децата растат на тласъци и понякога ядат като мечки, готвещи се за зимен сън, а
после, когато се разболяват или им никне зъбче, губят апетита си за дни. Идеята е,
че трябва да вярваме на децата, че могат да решат сами колко храна им е нужна.
Вашето задължение е да купувате здравословна храна и да я поднасяте в регулярни,
предсказуеми интервали. Работата на детето е да яде, да преценява колко да яде и да
се адаптира към семейния режим на хранене.
Логически последствия
Кейти винаги си оставя колелото на алеята пред къщи и баща й всеки път трябва да
спира колата, да излиза и да го маха оттам. Той й обяснява, че част от това да имаш
колело и да го караш, е и отговорността да го прибираш, където трябва.
Предупреждава я, че ако още веднъж завари колелото на алеята, това ще значи, че тя
не иска да го кара повече, и той ще го прибере за седмица.
Когато три дни след това бащата отново намира колелото на алеята, без да каже дума,
го прибира – тоест твърдо, но любезно прилага логическите последствия. Кейти
разбира какво е станало, когато не си намира колелото, а вижда, че колата е
прибрана. Никакви думи не се разменят по въпроса, но и колелото никога повече не се
озовава на пътя на автомобила.
Съвети за успех!
3. Внимавайте за нагласата. Ако пристъпите към действието като към някакъв вид
осъждане, няма да сте ефективни, а ще предизвикате битка за надмощие. Идеята е, че
от нуждата на ситуацията и логическото последствие зависи как ще се развият нещата
– нищо лично. Вие не трябва да опитвате да влияете на избора, който детето ще
направи.
Приемете облога. Повтаряйте след мен: никога няма да правя за детето това, което то
може да прави само. Тази клетва е дарът, който ще дадете на детето, когато решите
повече да не бъдете съзнателен участник в глезенето. Така и двамата ще се
освободите от оковите на зависимостта, а и ще дадете възможност на детето да се
радва на ползите от това да изучи силата си да се справя с нарастващите житейски
предизвикателства.
Отговорности на две-тригодишните:
• Да метат пода.
• Да използват тоалетната.
• Елементарна хигиена – миене на зъбите, миене и подсушаване на ръцете, ресане.
Отговорности на четиригодишните:
• Да слагат масата.
• Да се учат на отговорност, като съставят списък с цели (с ваша помощ). После, ако
цяла седмица детето се е справяло, родителите заедно с него може да участват в нещо
приятно.
• Да острят моливи.
Отговорности на пет-шестгодишните:
• Да си наливат напитки.
• Да помагат в градината.
• Да изхвърлят боклука.
Отговорности на седем-осемгодишните:
• Да мият кучето.
Отговорности на осем-деветгодишните:
• Да мият пода.
• Да се къпят сами.
• Да сгъват одеяла.
• Да шият копчета.
• Да кърпят.
Вероятно има стотици задължения, които детето ви може да изпълнява, без да бъде
учено и упражнявано – просто трябва да отстъпите назад. Трябва да сте наясно, че
децата няма да се справят с новите си отговорности идеално още от първия път. Това
е процес. Ако сте наясно с етапите, може би няма да избързвате и да предпоставяте,
че при вас не се получава. В този случай търпението е най-голямата добродетел. Не
забравяйте, че това е бавно възпитаване с дългосрочни ползи.
Ако сте започнали да четете тази глава като глезеща майка, която обича да върши
нещата вместо децата си, надявам се поне да сте установили произхода на собствените
си митове за нуждата от грижливо отглеждане, присъщо на добрите майки. Надявам се
да използвате цялата си потребност от обич, за да допринасяте за положителното
развитие на децата си и да обогатявате връзката си с тях, докато ограничавате
спиращото растежа глезене и обгрижване, задушаващо детето и спиращо го от пътя му
на развитие. Нуждаем се в еднаква степен от твърдост и благонамереност в процеса на
възпитаване. Надявам се, че сте получили импулса да създадете баланс между двете.
Някои от нас са си били маниаци на тема контрол още преди да имат деца, но за
повечето манията надига грозната си глава, когато станат майки.
Преди да разбием този мит, нека изследваме контрола и влечението към него и да
видим как в опитите си да наложим контрол, без да искаме, ставаме губещата страна.
После ще ви покажа как да постигнете строгостта, която търсите, чрез техники, които
са демократични и чрез които се печели съдействието на децата, вместо да се
провокират битки.
Никога не съм срещала гладно за власт дете, което да няма гладен за власт родител.
Терминът „битка за власт“ е станал част от съвременния речник и хората чудесно
разбират какво имам предвид, когато допускам, че причината сладкото им
осемнайсетмесечно бебе да се върти като бургия, докато му сменят памперса, е точно
битка за власт. „О, да, точно така е“, съгласяват се, но има и по-трудни за улавяне
и определяне битки за власт. Нужно е да ги опознаем във всичките им форми и да
проумеем динамиката на човешките взаимоотношения, замесени в тази битка, за да
можем по-лесно да я избягваме.
Битката за власт е феномен, запазен за онези, които търсят вертикална власт над
другите.
Ситуацията се илюстрира добре от любимата игра с дърпането на въже, при която има
два отбора, теглещи въжето в противоположните краища. И двата отбора дават всичко
от себе си, напрягат сили, за да избутат опонента и да му издърпат въжето. Весело,
а?
Хайде сега да видим как играем тази игра с децата си (през цялото време), когато се
борим за надмощие.
1. За игра са нужни двама. За тегленето на въже са нужни поне двама, няма как да
стане, ако на противоположния край няма друг, който да дърпа и да създава равно по
сила противодействие. В играта сте! Заедно. Колкото сте по-ядосани и войнствени,
толкова по-мотивирано дърпате въжето.
2. Двете страни трябва да са в опозиция. Няма как да сте от един отбор и да сте в
битка за надмощие. Някой трябва да е в опозиция. Вие трябва да кажете ДА, за да
може детето да каже НЕ! Вие трябва да кажете ЧЕРВЕНАТА чашка, за да каже то –
СИНЯТА. Ако пък се съгласите за синята, обърнете внимание колко бързо детето ще
поиска червената. Да сте в опозиция, е метод, който показва колко сте силни и
властни. Ако ви помоля да ми покажете мускулите си, вие няма просто да протегнете
ръка, а ще навиете ръкава, ще приберете китката към рамото, за да създадете
напрежение и бицепсът да се издуе. Когато децата искат да изглеждат големи, те
често търсят опозиция, някой, на когото да се противопоставят и да покажат силата и
властта си. ВИЕ им осигурявате тази опозиция.
Твърде често ние сме разсеяни и подлъгани от детайлите, смятаме, че детето се бори
с нас именно за синята чашка или наистина не иска да му сменим памперса. Родителите
са объркани и се опитват да решат тези безинтересни въпроси: „Какво значение има
чак пък толкова цветът на чашата?“, „Кой би искал да се разхожда с пълен памперс?“.
Понеже между майката и детето липсва чувство за равноправие, детето вижда живота
организиран вертикално – някой е отгоре, друг – отдолу – и започва да се
съревновава, за да застане над вас!
Нито пък искаме ние да изгубим, понеже ще е липса на уважение към нас самите, а и
ще покаже на децата, че именно това е пътят да постигнат своето.
Всяко пътуване започва с първата стъпка. Трябва да знаем наистина ли сме в битка за
власт, за да намерим начин да излезем от нея, което означава да преценим дали целта
на детето е власт.
Има белези, по които можем да разпознаем и активно, и пасивно търсещото власт дете:
Активното:
• Сцени
• Открито предизвикателство
• Избухвания
Пасивното:
• Мързел и апатия
• Закъснения и мотаене
• Привидно съгласие
Следа #3 – Типичната реакция на детето спрямо вас: отвръща с още по-голяма сила и
ескалира конфликта.
За да разберете дали целта на детето ви е власт и дали вече сте в битка за
надмощие, вижте собственото си емоционално състояние. Чувствате ли се ядосани?
Обикновено това е най-красноречивата емоция. Използваме беса като гориво, което ни
помага да се борим и побеждаваме. Вече сте се надъхали да спечелите в играта
„дърпане на въже“. Сега се заслушайте в собствения си глас. Чувате ли нещо като:
„О, почакай, ще ми паднеш – ако трябва, ще заключа тия шкафове“. Или: „О, ще ти
покажа аз на теб!“. Това са ескалиращите, войнствени мисли, които изразяват нуждата
ни да доминираме, завладяваме и утвърждаваме чувството си за контрол. Освен във
вашата тези мисли се въртят и в главата на детето ви. (Така де, откъде се е научило
то все пак?)
Когато сме замесени в битка за надмощие, ние искаме ситуацията да се развие „по
нашия начин“. Ставането на нещата по нашия начин е заредено с желание за лична
власт. „Добрите майки“ са слепи за това, понеже са убедени, че техният начин е
ПРАВИЛНИЯТ и че се сражават за правата кауза. Правилното трябва да тържествува над
грешното. Желанието за правилност ни подтиква да управляваме нашите деца. Ние
непрекъснато пристъпваме границите и се месим в ролите и отговорностите на децата
си. Децата го приемат като посегателство и реагират остро, за да си спечелят
обратно позициите.
Катрин има двегодишен син с проблеми с яденето. Кол не яде почти нищо, като че ли
се храни от въздуха. Катрин е наясно, че става въпрос за битка за власт, тъй като е
ядосана и има усещането за провал. Когато обсъдихме въпроса за ролите и
отговорностите, Катрин се съгласи, че нейната работа е да пазарува, да приготвя
здравословни и хранителни ястия и да ги поднася в определени интервали, а работата
на Кол е да прецени колко да яде. Та нали той умее да се храни сам и без съмнение,
когато огладнее, ще го направи. Това са неговите права и отговорности – не работа
на мама.
Във всяка битка за власт се налага да отстъпим крачка назад, да поемем въздух и да
обмислим цялата ситуация. Трябва да си дадем сметка какво изисква ситуацията. Това
е ключът към демократичното семейство, понеже като социално равни ние се борим за
това никой да не простира властта си над другия, а да спазваме правилата на
социалния ред. Това е реалността на ситуацията, тя диктува какво ще се случи, а не
нечии желания и прищевки. Например децата трябва да си лягат в установен момент,
съобразен с възрастта и нуждата им от сън. Не когато на мама й омръзне или те
станат кисели. Причината да отидат в леглото е, че е „време за лягане“, а не
„защото аз така казвам“. Когато детето не иска да си ляга, не бива да се борим с
него, надявайки се, че накрая ще надделеем.
Когато сме в битка за надмощие, ние преместваме целия фокус върху другия човек –
какво прави той и как трябва да се промени. Този „друг“ фокус е проблемен, понеже:
Когато Джанис прибягва до модела на „заключения долап“, това е нейното лично решене
на проблема с контрола какво и кога да яде нейната дъщеря. Саманта не е била
поканена във вземането на това решение и тя го усеща като натрапено, което я
провокира да краде десертчетата зад гърба на майка си, за да си възстанови правата.
Все пак хората не могат да ядат каквото си поискат – така би настъпил хаос и няма
да остане и помен от общите правила за живеене заедно. Усилията и парите на Джанис
да купи и приготви храна ще отидат на вятъра, ако не съществуват общите правила. Е,
как да постигнат равновесието Джанис и Саманта?
Детската борба за надмощие е ясен знак, че детето иска повече власт и по-голямо
право на мнение за своя живот.
Маслиновата клонка е символ на мира. Тази стъпка в цялостния процес показва (със
съответния жест), че ние не желаем да се борим. Ето как:
1. Езикът на тялото. Ако ръцете ви са на кръста, свалете ги. Ако гледате свирепо,
омекотете погледа. Ако тонът ви е рязък, сменете го. Ако сте далече, приближете се.
Ако се извисявате над детето, клекнете и застанете на нивото на очите му. Хванете
го за ръката или потъркайте рамото му. Езикът на тялото и думите ви трябва да
изразяват отказа ви от разправия и предизвикателство. Вашите жестове задават тона.
Те са 80 процента от комуникацията. Вижте как детето ще отговори на това. Ако сте
раздразнени, и то ще се дразни, ако сте любезни и спокойни, то ще ви последва. НИЕ
трябва да започнем първи! На вас, контролиращи майки, това ще ви хареса, защото ще
усещате как детето реагира. Вашите реакции и думи могат да усилят или да потушат
конфликта. Продължавайте, успокойте се първо вие и наблюдавайте как детето ви
следва!
Много по-склонни сме да се държим мило и забавно, когато не сме уморени, изтощени и
раздразнени. Ако непрекъснато водите битки за надмощие, върнете се обратно на Глава
1, в която се говори за това как да се грижите за себе си, и започнете да обръщате
внимание на нуждите си.
Ето така Джанис може да изложи опасенията си, вместо просто да налага собственото
си решение.
След като вече сте предложили маслиновото клонче и сте изяснили за себе си какви са
вашите отговорности и роли, трябва да продължите нататък с действия, а не с
приказки, като останете благонамерени, но твърди през цялото време. С всеки следващ
успех ще забелязвате със задоволство, че колкото по-малко контрол се опитвате да
налагате, толкова по-положителен е резултатът, който постигате – не само за вас, но
и за цялото семейство.
Време
Присъствие
Всеки трябва да присъства на семейната среща, даже най-малките, които още не могат
да говорят. В крайна сметка семейството е точно това – всички да сте заедно. Може
да кърмите бебето през това време или да го сложите на столчето му и то също да
присъства. Може мъникът да си играе с някоя тиха играчка или да си рисува, за да не
пречи. Не става въпрос всеки да се разсейва с нещо, просто трябва да направите
нужното, за да се съберете всички, и да осигурите конструктивна среда, за да може
да останете всички заедно в тези кратки дискусии.
Решаващо важно е всеки да има думата, но нека напомня на майките и бащите – вашите
гласове не бива да са по-силни от тези на децата. Помнете, че става въпрос за
демокрация. Ако децата започнат да стенат и да се търкалят по пода само от
споменаването на семейна среща, приемете намека. Децата ви няма да се втурнат с
ентусиазъм на среща, на която мама сочи с пръст всеки и разяснява новите правила,
които си е измислила. Атмосферата не бива да е като че ли са ги извикали в
директорския кабинет, за бога! Ако децата не се чувстват уверени, че участват в
промяна, и тонът винаги е негативен, никой няма да иска да присъства. И вие
включително.
Предлагам ви да записвате решенията си, понеже трябва да сверявате какво сте решили
и коя тема обсъждате в момента. Освен това записаното ще остане като мил спомен.
Никога не съм имала време да се разположа в люлеещ се стол с чаша чай и албума със
снимки на майка ми, но ние пазим нашите записки от семейните срещи, а те са
страхотен източник на очарователни спомени. Децата също много обичат да ги
разглеждат, смеят се на детския си почерк и виждат какво сме правили заедно през
годините. Още пазя записките от семейните срещи, които правехме, когато самата аз
бях дете.
1. Признателност. Вие трябва да зададете позитивния тон и това може да стане чрез
признателност. Тя е толкова важна, че ако нямате време за друго, свикайте срещата
дори само за да изразите признателността си към членовете на семейството. Тя е
мощно лекарство за укрепване на неговия дух. Никога не е прекалено да изразяваме
гласно признателността си към всеки поотделно и към всички заедно като отбор. Ето
няколко варианта, за да започнете:
• Заради едно нещо се радвах тази седмица да съм част от това семейство и то
беше...
2. Минали неща. Естествено, в началото няма да има минали неща, върху които да
говорите, но по-нататък ще трябва да сте последователни в онова, което искате да
въведете.
3. Нови неща. Сложете списъка с темите за семейната среща на достъпно място, така
че всеки да може да дописва предложения за разглеждане. Джанис би могла да каже:
„Окей, виждам, че не си доволна от решението с десертчетата, можеш да поставиш
въпроса за разглеждане на семейната среща!“. Понякога това решава конфликта на
минутата. Когато децата виждат как записвате техните въпроси в дневния ред, се
чувстват окрилени. Разбират, че не е нужно да се борят и че могат да се опитат да
променят нещата на семейната дискусия.
Консенсус
Имах възможност да изложа пред групата своя начин на мислене и макар той да не
постигна успех, трябва да постигнем съгласие, за да можем да се придвижим напред.
4. Какво трябва да прави всеки за седмица напред. Друга голяма полза от семейните
срещи е, че координират плановете и дейностите: Томи трябва да бъде заведен до мола
за нови маратонки за футбол преди турнира в събота, Памела трябва да отиде на
репетицията на хора в петък, книгите трябва да се върнат в библиотеката до сряда.
През уикенда отиваме при баба и всеки трябва да е с приготвен багаж.
• Да решават проблеми.
• Да разрешават конфликти.
• Да общуват (едновременно и чрез слушането, и чрез изразяването на емоции).
Надявам се, че вече имате намерение да организирате семейни срещи. Може би дори сте
готови още тази вечер да свикате всички и да говорите за проклетата раница, дето
непрекъснато се въргаля в антрето и вечно ви препъва.
Ето някои теми от програмата на семейните срещи, които сме имали през годините със
семейството ми:
Глава 6.
Мая Ангелу
Коя майка не би искала децата й да пораснат като добри приятели помежду си? В
крайна сметка това са хората, с които ще прекараме най-голямата част от живота си,
ще бъдем заедно по-дълго, отколкото с родителите, партньорите и даже със
собствените си деца. Нашите братя или сестри са основна част от причината да сме
такива, каквито сме. Ние сме във връзка с тях през целия си живот. Става въпрос за
интензивни взаимоотношения, които могат да се закалят в особено здрава, специална
връзка или да се обтегнат до скъсване.
Звучи познато, а? Бас държа, че всеки от нас е казвал поне веднъж точно същата
реплика. Някои от нас ще я повторят около дузина пъти само тази седмица. За
съжаление обаче, това е погрешно!
Както вече знаем, всяко поведение преследва определена цел и нашата работа е да
разберем какво е предназначението на конкретното действие. Децата се разправят,
понеже и двете очакват от това някакъв положителен резултат. Никой обаче не харесва
самата разправия. Тя е неприятна и стресираща, така че трябва да има някакви
принадени ползи, оправдаващи ритниците в пищяла.
Нека да видим какви са ползите при двете деца на Ивет – Тина (на три) и Джонатан
(на шест).
Ивет е заета, бърза с беленето на картофите за вечеря, като същевременно е
наострила слух към детската стая. Нещата като че не се развиват добре, следва
трясък, после и плач.
– Той ме бутна!
Майката не е видяла какво точно е станало, но знае колко грубо и нечестно може да
играе Джонатан със сестра си. Студеното му, самодоволно изражение пред бедата на
сестра му я кара да си мисли, че той е противен и безчувствен. Тя се ядосва.
Изглежда така, сякаш никой не е доволен. Тина я боли, мама е ядосана, а Джонатан –
наказан.
На пръв поглед малката сладка Тина е пострадала от големия си лош брат, който не
умее да дели. Но при по-внимателно вглеждане ще разберем, че Тина се възползва от
тази ситуация.
• Би могла да играе някъде другаде из къщата или с друг от братята си. Но не! Тя
предпочита да остане и да предизвика конфликт.
Джонатан се убеждава, че сестра му му вгорчава живота. Той все трябва да „знае по-
добре“, „да дава пример“ и „да й отстъпва“, понеже тя е по-малката. Вижда, че това
е нечестно толериране на Тина, която прекрасно се оправя и сама. От това, че
майката непрекъснато е на страната на Тина, Джонатан започва да се дразни на сестра
си и да се чувства обиден на майка си.
На фона на сестра като Тина кой друг би могъл да е добър? Как би могъл да се мери с
нея? Той си мисли, че като не може да е „най-добър в това да е добър“, може да
опита да стане „най-добър в това да е лош“. Джонатан започва да играе ролята на
тирана вкъщи. Щом Тина ще е невинното, беззащитно бебе, той пък ще стане могъщият
злодей.
След като решава, че нещата в семейството стоят по този начин и че неговата роля е
определена, Джонатан започва да организира живота си според тези правила. На
практика той създава ситуации, в които да докаже, че е по-малко обичаният и че са
нечестни към него, за да може да каже: „ВИДЯ ЛИ, знаех си аз, животът е нечестен,
ето че пак са на нейна страна! Ето как се отнасят с мен в това семейство!“. Когато
започва да дърпа играчката, той е наясно, че тръгва към конфликт, който ще докаже
неговата теза още веднъж.
ПЕРСПЕКТИВАТА НА МАЙКАТА
Най-малкото дете
Средното дете
Ако вие сте били побойникът в семейството си, по-добре ще разберете причината за
обезсърчаването на вашия побойник. А ако сте били от потърпевшата страна, ще сте
по-склонни да спасявате и защитавате.
Намесата на Ивет в конфликта между децата осигурява ползи и отплати, които правят
битката да си струва. Но макар да е замислена като навременна и необходима,
намесата е късогледа и всъщност кара децата да продължат по същия начин. Има и
други причини за конфликти...
Пол и Тод се състезават кой ще стигне пръв до кухненската маса, след което и
двамата грабват един и същ стол. Майката, наблюдаваща сцената, казва на Пол да
пусне стола. Тод грее от самодоволство. Когато макароните са сервирани, Пол грабва
шишето с кетчуп, за да е сигурен, че го е докопал пръв, и се изплезва на брат си,
който пък започва да го рита под масата. Майката им казва да престанат и да си
гледат чиниите. Когато слага на масата купа с нарязани краставици, Пол ги награбва,
за да не остави на брат си. Тод се оплаква и майката отново трябва да се намеси. Тя
почти не е успяла да се докосне до храната, твърде заета е с момчетата: „Пол,
остави това“, „Дай му и на него!“, „Момчета, спрете веднага!“, „Спрете, казах!“.
Всичко това й струва прекалено много усилия и не води до нищо.
Звучи ли ви малко като „играч номер едно“ и „играч номер две“ идват на масата?
Двамата са като спарингпартньори и са си изработили точни игрови положения.
Момчетата постоянно се разправят, но това като че не ескалира. Изглежда,
единствената им цел е да занимават майка си. Тя е раздразнена и й е досадно, че
постоянно трябва да ги следи. Момчетата са научили как да държат майка си постоянно
заета с тях – чрез непрестанните си разправии и дрязги. Те са намерили начин да я
превърнат в активна публика и да изискват цялото й внимание и усилие, за да им бъде
рефер. Тя от своя страна смята, че миротворството е нейно задължение на „добра
майка“.
• Обезпокоени?
• Раздразнени?
• Обезсърчени?
• Притеснени?
Следа #2. Питате ли се: Какво да правя, когато те се бият? Натяквате ли им,
припомняте ли им и осигурявате ли им внимание с реплики като:
• Достатъчно!
• Видях ви!
• Веднага спрете!
• Не се бийте!
• По-тихичко, моля!
Битките са ненужни сред тези, които се чувстват равни и не са заети да издигат или
принизяват статуса си. Така че запитайте се честно дали вашето семейство не е
състезателно.
Начини за намаляване на конкуренцията между братя и сестри
Майката бели картофи за вечерята, когато чува вика на Тина. Този път решава да
опита нещо различно. Тя НЕ реагира. Точно така. Остава на място и продължава да си
бели картофите. Ивет чува, че Тина се къса от плач, сигурно я боли, но от друга
страна, усеща, че случаят не е за „Спешна помощ“.
Тина продължава да плаче, очаквайки майка й да долети и да я защити. Тъй като това
не става, Тина се изкатерва до кухнята, плувнала в сълзи, и рапортува провинението:
„Той ме бутна!“.
Веднъж Тина съзира чудесна възможност да срути форта, който брат й е построил.
„Ихааа, ако го бутна, той може да ми фрасне един. Но ако мама не дойде, за какво да
го правя? Я по-добре не.“ Брат й се чувства добре с нея и я пита: „Искаш ли да
видиш как го направих? Ела да ти покажа!“.
По-голямото дете, момиченце на осем, имаше дълга коса и я носеше на плитки. Няма и
час откакто бяхме заедно, когато я чух да пищи. Шестгодишният й брат я дърпаше за
едната плитка, а тя ме гледаше, търсейки помощта ми. Не правеше никакви усилия да
се защити. През цялото време ме гледаше в очите. Забелязах също, че той не я дърпа
прекалено силно. Можеше да я оскубе наистина болезнено, но защо не го правеше? Защо
се въздържаше? Защо не я нараняваше? А и момиченцето беше две години по-голямо и
по-силно – защо не му отвръщаше? Защо не правеше друго, освен да вика, за да дойде
някой външен да реши проблема?
Опитът с дърпането на плитката се повтори още два пъти този следобед и всеки път
постъпвах по същия начин – с кратка забележка от типа: „О, това не ми е много
забавно за гледане“.
След като вече се убедихме, че битките между братя и сестри са акт на съзнателно
сътрудничество между двете партии и че намесата в конфликта на страната на единия
води до негодувания, съперничество, фаворизиране и други неприятни неща, нека сега
разгледаме техниката, наречена „сложете ги в една лодка“:
Ако едното дете провокира другото, и двете ще се лишат от компютъра. Хммм, сега
вече те добре се замислят, преди да започнат да се карат. Отново са на масата за
преговори. И двете имат силата да спрат или да пуснат компютъра. Но и ДВЕТЕ
инвестират в разбирателство. Решението изисква двете да си сътрудничат.
Мат и Дилан се бият с юмруци в хола. Майка им вижда, че играта загрубява, и решава
да се намеси. Може да го направи, без да взема страна, а като ги „сложи в една
лодка“: „Момчета, боят ви притеснява всички ни. Ако толкова искате да се биете,
излезте, моля, отвън“. И после им показва вратата.
Но те може да се наранят!
Напомняйте си:
• Ако наистина толкова искат да се наранят един друг, ще издебнат момент, когато
наоколо няма никого, а не когато вие сте там!
• Толкова много деца живеят под един покрив в тази страна. Ако толкова искаха да се
наранят, всяка болница или интензивно отделение щеше да е пълно с пребити братя и
сестри! Случаят не е такъв. (Попитайте някой лекар от спешно отделение. Не битките
между децата отвеждат в детската травматология.)
• Когато едно дете не прецени правилно и нарани случайно брат си или сестра си,
шокът и загрижеността му веднага ще бъдат забелязани.
Съвет: Ако видите метална количка да прелита твърде близо до главата ви, бързо я
приберете и не казвайте нищо. Само да ви припомня, че ако не бяхте на
полесражението, количката нямаше да лети към главата ви!
Сложете го в списъка
Често майките нямат доверие, че децата им ще се справят сами с решението.
Притесняват се, че едното дете винаги надделява над другото. Всеки въпрос, който
децата не могат да решат сами, може да се постави на дневен ред на семейната среща
и цялата фамилия да стигне до решението съвместно. Често до времето за срещата
проблемът се решава. Ще се уверите, че ако се опитате да стигнете до решение по
време на самия конфликт, няма да има резултат; децата ще са толкова погълнати от
търсенето на победа/поражение, че дори няма да ви обърнат внимание. Те просто искат
ДА ПОБЕДЯТ. Когато решаваме проблемите си на семейна среща, когато сме спокойни и
положително настроени, фокусът се премества от личното и се съсредоточава върху
предмета на спора. Тогава ще имате по-големи шансове да разрешите конфликта.
Действайки като добра майка, полицай, миротворец и арбитър, вие, без да искате:
Да наваксаме? Мила моя, къде сте били досега? Вече сте изостанали! Нима не сте
провеждали стимулация на мозъка във феталната фаза както всички нас? Ех, трябваше.
Предполага се, че повишава неимоверно коефициента на интелигентност! Изключително
Моцарт.
Това, хора, е „бързата“ възпитателна култура, от която сме напълно обсебени. Ние
сме активният агент в отхранването на добре въоръжено за успех, изпреварващо
другите дете. Напоследък това означава едно: да отглеждаме УМНИ деца. Академичният
успех е сред най-големите ни амбиции по отношение на децата. Това е водещото за
„добрите майки“. И щом другите майки дават образователни стероиди на децата си, за
да спечелят гонката, и ние така ще правим, дори и да не ни харесва принципът.
Тъжно, но вярно.
Казвам го заради добрите майки, които скачат като териер на кокал за академичния
успех на децата си и независимо от съветите ми да отстъпят, да стоят настрана, да
не се месят, да имат доверие... не се спират даже за минута; просто няма начин да
ги накараш. Те знаят, че залогът е прекалено висок и че е техен дълг децата им да
получат най-доброто образование, няма нещо, пред което да се спрат. Ако се налага,
ще напишат есето на децата си.
Тези майки са изтъкани от добри намерения и искат само доброто на децата си. Те
действат под влиянието на три мита и ако и вие вярвате в тях, значи, сте от
„натискащите“ родители.
Ето ги:
„ДОБРИЯТ“ СТАРТ
Няма никаква причина да се съмняваме, че един ден Нейтън ще може да чете. Децата се
научават да четат, когато мозъчното им развитие е готово за това. Най-добрият начин
да насърчите четенето е самите вие да сте добри читатели, заедно с детето да се
наслаждавате на книгите и отношението ви към тях да е положително и вълнуващо.
Трябва да вярваме в процеса на развитие у хората. За съжаление, като множеството
добри майки Даниела е притеснена поради очакванията, които училището агресивно
налага все по-рано и по-рано. Уви, опасенията й я карат да става все по-настоятелна
за четенето.
Марк Твен
Нейтън също никак не е доволен. Защо не може да се оправи с това? Той отлично знае,
че другите деца вече се справят доста по-добре от него с четенето. Знае също, че
майка му не е доволна от него и че я разочарова. Нейтън преживява критични моменти
в изграждането си като учещ се. Ако ранният натиск да усвоява материал, за който
той не е готов, го доведе до негативно отношение към ученето изобщо, ако започне да
си мисли, че е „глупав“, всяко следващо учене ще бъде застрашено. Повярвайте ми,
много по-трудно ще е да промени представата си за себе си като ученик, отколкото да
изучи азбуката и цифрите година по-късно. Това е напълно реалният риск от
предполагаемите ползи децата да бъдат подлагани на ускорено учене в състезателни
условия.
Четенето с мама е било любимото време на Нейтън, но превръщането му в задължение и
усилията на майка му, настояваща той да срича, което поражда напрежение и
укоряване, му отнема всяка радост от книгите. Сега той се опитва да избегне
задължението, изхлузва се от скута на майка си и се опитва да избяга. На Даниела й
се е искало да стимулира интереса на Нейтън към четенето, но заради натиска и
напрежението сега той има чувството, че това, че не умее да чете, го превръща в
малоценно създание. И когато трябва да чете с майка си, тази малоценност блясва,
така че той решава, че е по-добре да избегне заниманието. Когато ученето на буквите
се превърне в състезание и той не може да победи, Нейтън решава, че е по-добре да
не опитва, и отпада от надпреварата.
Кълна се, седмица не минава, без да ми се наложи да развенчавам този мит. Има едно
криво разбиране на думата „състезателен“. Родителите приемат, че детето трябва да е
състезателно, защото иначе другите деца, които са състезателни, ще го изпреварят.
Ако вие сте състезателна личност, повярвайте ми, не сте окей с грешките и провала –
твърде притеснени сте от необходимостта да сте най-добрите. Нима не сте направили
грешката да обвържете стойността си като личности с това. И сега търсите само онези
неща, с които можете да се справите добре и да биете останалите. Не можем да сме
най-добри във всичко, така че това автоматично стеснява избора ни. И така се
ограничавате само с нещата, в които можете да постигнете бърз и непосредствен
успех. Тези неща може дори да не са ви интересни, но сте успели в тях, така че се
чувствате сигурни и продължавате да ги преследвате. Спрели сте да преследвате
нещата, в които има риск да сбъркате, да не успеете, да не изглеждате добре.
Алберт Айнщайн
Джеймс Карвил
Томас Едисон
Бенджамин Франклин
Братя Райт
Питър Дженингс
Хенри Форд
Роза Паркс
Джон Рокфелер
Фран Лейбовиц
БЕЗ МОЯТА НАМЕСА ДЕТЕТО МИ НЯМА ДА РАЗГЪРНЕ ПЪЛНИЯ СИ ПОТЕНЦИАЛ
Не.
ПРАВЕТЕ!
• Проявявайте жив и истински интерес към онова, което детето ви учи в училище (но
без да му досаждате и да го шпионирате).
• Имайте вяра, че детето ще свърши това, което трябва, по своя си начин и в своето
си време.
НЕ ПРАВЕТЕ!
• Робърт (със завършен 10. клас) отваря фирма за косене на тревни площи. Той е
всеотдаен баща на две деца и доброволец пожарникар. Обича да майстори неща в
работилницата си.
• Анита (завършен 10. клас) пее в църковния хор, преподава в неделното училище,
много е запалена по историята и прекарва свободното си време в съставяне на
родословни дървета.
Робърт, Кристина и Анита също са нечии деца. Мнозина водят живот, който е като
произведение на човешкото изкуство, и без той да е изисквал от тях отлични оценки в
училище. И тези хора са щастливи и удовлетворени. Вярвате или не, успехът в училище
не е условие за щастие и трябва да спрем да се държим така, все едно е паспорт за
по-добър живот. Щастието идва от усещането за любов, приемане, принадлежност и
общност. Ако наистина искаме щастието на децата си, не трябва да ги тормозим да
гонят високи оценки – трябва да ги насърчаваме да са от полза за сродните си души.
Детето има нужда от насърчение така, както цветето има нужда от вода и светлина.
Ако всеки ден се упражняваме върху тези принципи на взаимоотношенията ни, ще можем
да придвижим хората край нас от състояние на обезкураженост към състояние на
окураженост.
Обезсърчен
Насърчен
Не мога.
Аз мога.
Самомотивира се.
Кооперира се.
Изкуствен е.
Автентичен е.
Перфекционизъм и скованост.
Отворен.
Уверен е, куражлия.
Мисли се за безполезен.
Самоуважава се.
Насърчението не е похвала
• Ти можеш да го направиш.
• Ти ще му намериш цаката.
• Благодаря, наистина оценявам това, което направи, защото улесни работата ми.
• Може би имаш чувството, че си още далеч от целта, но виж колко далече си стигнал.
Глава 8.
Не е вярно.
Този последен мит тотално е завладял масите, ние плащаме скъпо за него и под
„плащаме“ имам предвид нещо съвсем буквално – достатъчно е да погледнете кредитната
си карта. Трябва ли щастието наистина да съдържа 20 процента овърдрафт месечно?
Хайде да се отправим на това развенчаващо мита пътуване и да видим как влизаме в
преразход, за да имаме забавляващо се семейство. Ще ви приканя накрая да се опитаме
на направим така, че семейството ни да е щастливо и свързано.
Да, и въпреки това се чувстваме гадно, когато трябва да откажем петнайсетата молба
да играем с обличащата се кукла до времето за закуска. Нормално е да не сте от типа
майка „истинската принцеса с пластмасова корона на главата се крие зад дивана от
огнедишащия дракон“, нали? Това поколение като че не мисли така.
Шанън забелязва нов модел водни пистолети – „вградена помпа, воден бластер със
суперабсорбиращо СРS 1200 устройство“, който претендира да изстрелва вода на 20
метра. Шанън знае, че нейните синове просто ще полудеят по това. Липсва им баща им,
който е в командировка, а бластерите са на промоция... хммм. Шанън взема два. Пък и
с новите играчки ще стоят повече навън и по-малко ще се бият помежду си, докато
тази седмица тя е сама с тях. Всичко това оправдава сумата, изписана на етикета.
Мислене като това на Шанън е широко разпространено. Новите играчки карат децата ни
да се радват, те ги занимават и... хайде, хайде, нима нямате чувството, че децата
ви обичат повече? Добре де, от това няма вреда. Защо да ограничаваме подаръците
само до Коледа и рождения ден? Ако можем да си го позволим, защо да чакаме? Сега
купчините играчки по къщите ни нарастват с камари всяка седмица. Заради почти
несъществуващи дефекти ги заменяме с нови. Разсеяно грабваме нещо, прибирайки се от
работа, със същата честота, с която купуваме памперси и мляко. Днес в Щатите
играчките са бизнес за 22 милиарда долара годишно. Защо да си правиш крепост от
стари чаршафи, като можеш да си купиш пластмасова само за 246 долара? Ако пружината
се е развила, спокойно, до края на седмицата ще купим нова.
Ох, ох, ОХ! Ами ако Джейк е развалил пружината, ако нарочно я е хвърлял и
разтеглял, ако не е пазил собствеността си с нехайното „не ми пука, мама ще ми купи
нова“ отношение (точно както си е), тогава мама започва да беснее. Почти дочувам
репликата „Толкова си неблагодарен“ и лекцията, съпроводена от „Това е неуважение“.
Точно като нашите майки и ние не искаме децата да се мотаят из къщи – не толкова за
да не разхвърлят, колкото от страх от безделието. Но пък не ги изхвърляме на двора.
Записваме ги на различни занимания, които са забавни (и обогатяващи) – уроци по
плуване, карате, артклубове, футбол, скейт, езда, танци и прочие. Всеки ден от
седмицата някъде трябва да се ходи.
Да, досадата е хубаво нещо и не е зле децата да я изпитват. Ако не го правят, става
така, че получавам имейли като този:
Въпросът е от често задаваните. Кога е окей? „Окей“ е от ден първи! Децата, които
имат майка си за другарче в игрите, очакват тя да продължи винаги да им е другарче.
Защо да не го очакват? Това е всичко, което познават и което са изпитвали. Тези
деца стават изискващи и зависими. Накратко, ето че отново сме се престарали,
прекалили сме с вниманието и сме ги разглезили.
Джошуа е сам в столчето си на задната седалка в колата. Той е отегчен. Няма какво
да прави. След десет минути оплаквания и мрънкане той завърта глава и установява,
че може да гледа през прозореца. Да гледа отминаващите пътни знаци, започва да му
се струва готино. Те изникват изведнъж, толкова неочаквано. Всеки път – нова
изненада. Никога не му се е случвало да погледне света по този начин. След десетина
минути той се разнообразява, сключвайки облог със себе си: какво ще види сега –
пътен знак или електрически стълб? Накрая забелязва, че електрическите стълбове са
равно отдалечени и започва да се пита има ли начин разстоянието помежду им да се
измери. Започва да брои след всеки стълб, за да провери.
Джошуа трябва да си запълни времето и го знае. Той започва да търси начини това да
стимулира мозъка му и да е креативно. Започва да обръща внимание на нещата, да се
фокусира, да присъства, да мисли и да изследва. И всичко това заради блаженото
състояние на „скука“.
Докато децата ни са малки, ние почти не ги оставяме насаме със себе си, но когато
пораснат, щем не щем, ги загърбваме. Повечето подрастващи днес прекарват по-
голямата част от времето си в присъствието на възрастен, различен от майка им или
баща им. В училище те са с учителите си, а после с треньори, инструктори и прочие.
Изследванията сочат, че голяма част от времето, което децата прекарват с родителите
си, е в приготвяне за напускане на къщата и стигане навреме за различни
ангажименти. Майката като ментор е заместена от майката като шофьор. Не знам как
стоят нещата у вас, но нека ви кажа едно: няма нещо, което да предизвиква повече
скандали, мърморене и недоволство от майка, опитваща се да вкара децата си в
изискванията за време. Това е всекидневна сцена, която мнозина от нас смятат за
най-неприятния момент от деня си. Тъжно е, като си помислим как прекарваме времето
си с поотрасналите си деца.
Всички ние искаме едно и също за децата и семействата си. Щастие. Но то е така
лесно изплъзващо се, нали?
Нашето оцеляване зависи от останалите. Независимо дали ни харесва, или не, почти
няма момент от живота ни, в който да не сме се възползвали от действията на
другите. Ето защо едва ли е изненадващо, че по-голямата част от нашето щастие
възниква в контекста на връзките ни с другите.
Далай Лама
Няма по-подценен дълг от дълга да бъдем щастливи. Като сме щастливи, ние хвърляме
семената на безименни ползи върху света.
Играйте заедно на видеоигри или излезте всички и отидете на боулинг, а ако можете
да си го позволите – идете да плувате с делфините. А в някоя дъждовна сряда вечер,
когато облаците са надвиснали и цялото семейство копнее да е някъде другаде, защо
не опитате невъзможното: да не правите нищо заедно! Изчакайте магията! На някого
сигурно ще му хрумне нещо забавно – и децата ви ще научат не само колко мощно е
собственото им въображение, но и колко силна може да бъде кротката, дълбока радост
от това да са истински близо с някого, когото обичат: Мама!
Заключение
Промяната при хората изисква време и аз съм наясно, че една книга не може незабавно
да промени наложени с времето правила. Вие току-що сте започнали да се вглеждате в
индивидуалната логика на собственото си съзнание. Но началото е положено!
Вие сте – и винаги ще бъдете – прекрасно несъвършена. Точно в този момент вие сте
чудесна такава, каквато сте. Ако всички тези страници са успели да ви убедят в това
единствено нещо, вие вече сте на път да постигнете чудеса за себе си и децата си.
Поздравления за куража да бъдете несъвършена!
Амброуз Редмуун
Ако искате да общувате с други майки със сходно мислене, които са чели тази книга
или са посещавали моите курсове, присъединете се към нашата онлайн общност на
http://alysonschafer.com/ , където можете да зададете своите въпроси и да прочетете
десетки съвети и техники за постигане на демократична дисциплина. Всички ние имаме
нужда да продължаваме да се учим на този фронт. Свързвайки се с другите майки,
занимаващи се със същите проблеми, ще усещате подкрепа, докато отглеждате децата си
по начина, който е в мечтите ви.
Благодарности
Искам да благодаря на баба ми и дядо ми Едит и Милтън Дюи, които първи се срещнаха
с д-р Рудолф Драйкурс чрез неговите лекции и оттам насетне бяха ангажирани с
Обществото за адлерианска психология на Северна Америка. Родителите ми Силвия Дюи
Найт и Ричард Найт също водеха курсове по адлерианско възпитание и отгледаха мен и
тримата ми братя според тези принципи. Ако не беше ранното ми въвеждане в тази
философия, нямаше да следвам този просветлен път.
Искам да благодаря и на тези хора, които ме направляваха: Лиза Финдли, Джули Уайс,
Джоан Флин, Колет Анет, Кони Руниън, както и на съпруга ми Кен Шейфър и на децата
ни Зоуи и Луси. Вашата подкрепа е всичко за мен.
Благодарна съм на Ейми Халпъни от The Ella Centre, която ми предостави своя Център,
за да говоря с майки за техните преживявания. Разбира се, на посещаващите курсовете
ми и на клиентите ми, чиито истории захраниха тази книга.
Алфред Адлер
Издателство „Колибри“
www.colibri.bg
Facebook: www.facebook.com/ColibriBooks
Алисън Шейфър
Alyson Schafer
ИК „Колибри“, 2015
http://4eti.me
ISBN 978-619-150-668-2
Table of Contents
Анотация. 1
Увод. Днешната добра майка. 1
Заключение. 1