Professional Documents
Culture Documents
Вълшебната флейта - Ян Асман
Вълшебната флейта - Ян Асман
Стоян Гяуров представя няколко нови заглавия от есенната програма на германските издателства,
откроили се на току-що завършилия Франкфуртски панаир на книгата:
РЕКЛАМА
2006 е годината на Моцарт – но с един малък недостатък: началото почти се застъпва с края й на
27 януари, когато се навършват 250 години от рождението на композитора. За книгоиздателствата
това не е проблем: за тях годината на Моцарт е вече в разгара си - факт набиващ се на очи от
красещите витрините на книжарниците поне дузина сериозни изследвания върху живота и
творчеството на гения от Залцбург. Всичките са на много високо равнище, но истинските събития
са две: нашумелият труд на американския автор Мейнард Соломон, демистифициращ
биографията на Моцарт, и една монография, анализираща “Вълшебната флейта” като “опера и
мистерия”, както гласи подзаглавието й. Автор на втората книга е египтологът Ян Асман. Какво
може да ни каже един египтолог за “Вълшебната флейта”? Оказва се - много.
Неапол обаче не е музей, каквито са, да кажем, Флоренция или Сиена. “Всичко, което човек вижда
там е жива част от града, нещо, което се използва, потребява, а и похабява.” Градският пейзаж е
живата памет на този град, която нейните жители не са в състояние да съхраняват; Неапол, това са
“норманите, династиите Щауфер и Анжу, готиката и барокът, огромните постройки на Бурбоните,
Рисорджиментото и постепенното обезличаване на града, който е твърде голям, за да изчезне, и
твърде окаян, за да не се превръща периодически в един безнадежден проект”.
Казва ли ви нещо понятието “места на паметта”? Най-вероятно не. Според дефиницията това са
“кристализационните точки на колективната памет и идентичност, белязани от извънредно висока
символична и емоционална наситеност, и променящи се в съответствие с начина, по който се
променя тяхното възприятие, употреба и съхранение”. Авторът на тази дефиниция е френският
историк Пиер Нора, бащата на един грандиозен проект, представящ историята на Франция по
един необичаен начин – като символна реалност, съществуваща в начина, по който историята се
възприема и живее в съзнанието на французите. От инициативата на Нора, обединила каймака на
френската историческа наука, между 1984 и -92 се ражда поредицата “Места на паметта” – 133
есета в седем тома с общо 5700 страници. Току-що излезлият сега немски превод съдържа само
16 от “френските места на паметта”, което е понятно предвид обема на оригинала.
Дори само погледът върху тематичното многообразие на поредицата показва, че тук се пише нов
вид история, на фона на чиято разкрепостена широта класическата историография, концентрирана
върху събития и личности, изглежда някак си тясна и недостатъчна. Работата се подразделя на три
големи дяла, озаглавени “Републиката”, “Нацията” и “Франциите”, в множествено число.
Подборът на есетата за немското издание дава добра представа за същността на цялото:
“свобода, равенство и братство”, Айфеловата кула, Марсилезата, голисти и комунисти, земята,
Жана Д Арк, “В търсене на изгубеното време” - и дори Тур дьо Франс.
“Авантюрата”, по думите на самия Нора, наречена “места на паметта”, се оказа един успешен
пробив, откриващ нов простор пред историческата наука. Във Франция този успех се изразява в
продадените близо 100 хиляди екземпляра, във включването на израза lieu de mémoire, място на
паметта, в Petit Robert, стандартния речник на френския език. От Франция проектът “места на
паметта” тръгна по света; аналогични национални публикации има вече в Италия, Холандия,
Дания, Австрия, Германия. Как ли би изглеждала топологията на българската колективна памет?
РЕКЛАМА
ВОДЕЩА ТЕМА НА ДВ
Александър Андреев
Коментар
ОЩЕ ТЕМИ ОТ ДВ
РЕКЛАМА
ПОВЕЧЕ ЗА ДВ
За насна английски
Редакционен екип
Прессъобщенияна английски
ДВ ПРЕДЛАГА
ОТКРИЙТЕ ДВ
FAQна английски
Контактна английски
Теми от А до Я
Водещи теми
B2B
Пътуванена английски
Рекламина английски
СЛЕДВАЙТЕ НИ
Impressum
Декларация за достъпност
30
12
От Виена до Йерусалим
Как от култа може да възникне изкуство? Какви естетически импулси и творчески сили движат
процеса на „раждане на изкуството от духа на култа“, ако използваме формулата на Ницше? Тези
въпроси e необходимо да бъдат разгледани чрез примера на един конкретен култ, християнското
богослужение, и едно конкретно изкуство, музиката, и то посредством Missa Solemnis от Лудвиг
ван Бетовен. Защо Бетовен? Не свързваме ли името му на първо място със симфонии, клавирни
сонати и струнни квартети? По-подходящи са други имена: на първо място Йохан Себастиан Бах, а
по-късно – Моцарт, Хайдн, Шуберт, Брукнер – католическите майстори, но и от протестантска
страна – редом с Бах е Хендел, чиито оратории са се изпълнявали наистина в театъра, но са
базирани върху библейски предания, а в три случая дори върху чист текст от Библията. В
чудесната си книга „Божии звуци“ Йохан Хинрих Клаусен е отделил обширно място на Бах, Хендел,
Моцарт и Менделсон, ала Missa Solemnis на Бетовен е спомената само в едно-единствено
изречение… Без съмнение Missa Solemnis може да се мери с Меса в си минор от Бах и неговите
Пасиони, с „Месия“ на Хендел, Моцартовата Меса в до минор и неговия Реквием. Тя незаслужено
попада в сянката на Бетовеновата Девета симфония, късните му произведения за пиано и
последните струнни квартети. Missa Solemnis ми се струва не само образец на класиката, но и на
голямото изкуство, израснало от култа. Първоначално замислена за литургическа употреба, в хода
на своя необикновено дълъг и мъчителен процес на създаване тя взривява тази рамка не само
чрез прекомерната си дължина, а по-скоро чрез огромния си интензитет.
Ала както може да се говори за „превръщане в изкуство“ на месата, така може да се говори и
много по-общо за „превръщане в изкуство“ на музиката и предположението е близко до ума –
Трасивулос Георгиадис застъпва тезата, че тъкмо в служба на озвучаването на месата музиката се
е превърнала в изкуство. На пръв поглед изглежда абсурдно. Не е ли музиката от самото си начало
изкуство, далеч преди възникването на християнския богослужебен ред? Музиката, музикалното
все пак са висше проявление на изкуството при древните гърци. Ако разгледаме по-внимателно
деветте музи и техните ресори, само Евтерпа отговаря за музиката, но дори и тя не е на щатна
длъжност. Нейната сфера, наред с лириката, е и свиренето на флейта. Това, което наричаме
музика, в древността и дълго след това, е положено в езика, движението, действието. Едва с
изнамирането на нотацията от Гуидо д’Арецо около 1025 г. и преди всичко с нейното
усъвършенстване чрез мензуралната нотация, която отбелязва не само височината на тоновете, но
и тяхната дължина, и по този начин прави възможна нотацията на многогласната музика, музиката
се издига в ранг на изкуство, равнопоставено на другите изкуства – поезия, живопис, скулптура,
архитектура. С развитието на многогласието музиката се прехвърля във всички възможни области
на културния живот, разбира се, също и в богослужението, в чиито рамки тя, от една страна, се
разгръща, а от друга, в своята разгърната форма оказва обратно въздействие. Тридентският събор
напразно се опитва да предотврати това развитие. „Епохата на изкуството“ (Ханс Белтинг) през
XVIII в. представлява още едно съвсем ново стъпало на развитие с автономизацията на изкуствата
и „естетическата комуникация“ в смисъла на „естетическа система“, единствена по рода си,
благодарение на което през XIX в. става възможно излизането на месата като художествена форма
от богослужебната рамка.
Бетовеновата Missa Solemnis е кулминацията на това развитие, когато месата като музикално
произведение се еманципира от своята функция в християнското (католическо) богослужение, без
да изоставя своя характер на „религиозна“ музика, тъкмо напротив. За религиозна музика в
смисъла на вътрешна форма всъщност може да се говори едва там, където тя се явява независима
от своята литургическа функция в богослужебната рамка, в собствената, музикална рамка на
концерта, независимо от това дали се изпълнява в църква, или в концертна зала.
Философът на музиката Теодор Адорно описва тази смяна на рамката като „неутрализация“ и
разбира под това, „че духовните образования са изгубили своята обвързаност, защото са се
освободили от всяка възможна връзка с обществената практика и са се превърнали в това, което
естетиката им приписва впоследствие, в предмети на чистото наблюдение, на простото
съзерцание… Заедно с напрежението във връзката им с реалността се разпада и съдържанието на
тяхната художествена истина. Те се превръщат в паметници на културата, изложени в един
световен пантеон, където в лъжливо умиротворение са приютени противоположности,
произведения, които биха искали да се унищожат взаимно“. Този процес на естетизация и
музеизация, който откъсва произведенията от техния практически битиен контекст, от тяхното
„място в живота“, както казват специалистите по Стария завет, засяга, на първо място,
християнската църква, която е действала като единствената по рода си подготвителна школа за
изкуствата – живопис, скулптура, литература, архитектура и преди всичко музика. При все това не
би трябвало да определяме като „неутрализация“ тази смяна на рамката, защото с изтръгването
си от първоначалния битиен контекст произведенията не изгубват своето значение, а дори
получават нещо допълнително: значение на „голямо изкуство“, едно духовно пространство, което
те са разкрили и са усвоили, трансцендирайки своите изначални функционални контексти, отчасти
без да напускат изначалното си място в живота. Изкуството се развива, както показва най-вече
Ханс Белтинг в своята книга „Образ и култ“, движейки се от изконната богослужебна рамка към
една нова рамка със собствени закони и задължения. Мойсей на Микеланджело все така се
намира в гробницата на папа Юлий II в църквата „Сан Пиетро ин винколи“ в Рим, а не в музея. И
неговото място в канона на западното изкуство е оценка преди всичко за мащаба на вътрешната и
външната му форма, за вдъхновението и визията на неговия създател, отколкото за функцията му
на надгробна пластика. Така и музиката при големите композитори и техните взривяващи рамките
концепции израства от своята богослужебна функция. Missа Solemnis вероятно е първият и най-
впечатляващ пример за това и е напълно съпоставима с Мойсей на Микеланджело.
Споделете
Автор
Ян Асман
Коментари
Архив
Архив на списанието
Архив на вестника
Изтегли на PDF
Популярни
Обсъждани
21.11.2023
21.11.2023
21.11.2023
Кошмарът
21.11.2023
За нас
„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи
брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация
„Комунитас“.
Навигация
За изданието
Контакти
Абонамент
Регистрация
Предишни броеве
Автори
Партньори
Портал Култура
Фондация Комунитас
Контакти
Телефон: 02 4341054
Email: redaktori@kultura.bg
Редакционен съвет
Следвайте ни
Гледах постановка на Английската национална опера – English National Opera (ENO) в съвременна
режисура. Героите носеха костюми, характерни за нашето ежедневие. Напоследък като че ли все
по-малко от оперите и балетите са изцяло класически, или поне това важи за шоутата, които аз
гледам през последните години. В осъвременяването има някакъв чар, особено когато е
направено с мярка. Интересно и завладяващо е, но специално Вълшебната флейта ми се искаше
да си беше останала класическа. В никакъв случай не съм разочарована от версията, която гледах,
защото съвременните детайли умно и талантливо допълваха идеята, заложена в оригинала, но
сякаш тази Вълшебната флейта разказваше малко по-различна история.
Меню
Търсачка | Вход
ИНТЕРВЮ
Във „Вълшебната флейта“ откриваме голяма част от идеите на Просвещението. Има една
непрекъсната борба между доброто и злото, между деня и нощта, между слънцето и луната,
между светлината и мрака. Светлината - много ми харесва как звучи тази дума на български, има
много музика в нея. Светлината, която побеждава. Що се отнася до масонските символи в сюжета,
те отдавна са разкрити, но за мен по-важни са масонските символи в музиката на Моцарт. Като
тритонуса - акорд, който съдържа интервал от три цели тона или „Маршът на жреците“ във второ
действие, както и на други места в операта. Не смятам, че трябва да разпознаеш масонските
символи, за да разбереш смисъла и внушенията на „Вълшебната флейта“. Същите символи
съществуват и в християнската религия, например Светата Тройца.
– Тези, които ще дойдат на нашата постановка, ще установят, че числото 2, двойката има по-важна
роля от тройката - имам предвид борбата между доброто и злото и другите опозиции, които вече
посочих. Осъзнаването на опасността от грешки, е друга важна посока на разсъждение, която за
мен също е водещо начало във „Вълшебната флейта“. Човек може да сбърка в преценката си за
другите. Понякога сме отрицателно настроени и предубедени спрямо някого, който не заслужава
подобно отношение и обратно – случва се да мислим, че сме открили най-добрия човек на света,
а по-късно да се окаже, че това съвсем не е така и щастието ни е било измамно.
– Солистичният състав е двоен и троен за някои от главните роли, как се отразява това на
репетиционния процес?
– Вие поставяте, освен в Румъния, в Германия, Франция, Италия, Южна Корея, сега и в България.
Какви са принципните Ви изисквания към екипа променяте ли ги понякога и защо?
– Основните изисквания са към мен самия. Първата ми задача, когато отивам да поставям на ново
място, е да разбера начина на мислене и манталитета на екипа, не само на певците, но и на
техническите служби, на всички, заети с постановката. Никога не тръгвам с предубеждение, старая
се да бъда пределно ясен и коректен, работя еднакво с всички и се опитвам да извлека от тях
максимума. Не ми е трудно да работя в България, заради сходния манталитет на българи и
румънци, така че лесно преодолях етапа на опознаването. Още от първата среща с екипа, се
оказахме на една вълна и веднага се насочихме към работата върху самата постановка.
– С каква нагласа да очаква публиката „Вълшебната флейта“, какво ще види тя във Вашата
постановка?
Какво ще види публиката? Във всеки случай не бива да разчита на готови отговори. Моята работа
не е да давам отговори, защото истинските отговори винаги са субективни. Надявам се зрителите
да си тръгнат с повече въпроси, отколкото в началото на спектакъла. Въпроси, които ще ги накарат
сами да търсят отговорите. Ние поставяме въпросите в началото на пътя, по който каним
зрителите да тръгнат, но отговорите те трябва да намерят сами.
– Да, но работя и други неща – директор на оперен театър, университетски преподавател, бил съм
теолог и православен свещеник.
– Все предимства за един оперен режисьор. Благодаря за това интересно интервю и успех на
„Вълшебната флейта“!
***
През 2016 г. поема артистично предизвикателство да постави в Крайова отново „Кармен“ на Бизе,
но като рок версия - грандиозна продукция на открито, която се радва на огромен успех. През
2017 г. поставя „Дон Жуан“ от Моцарт в Tianjin Grand Theatre, в рамките на Китайския оперен
фестивал. През следващите години е автор на 3 продукции на „Травиата“ за италианската публика
- в Teatro Antico Taormina (2018), Teatro Persio Flaco - Volterra (2019) и Cave di Fantiano - Grottaglie
(2019). През 2018 г. неговата „Тоска“ от Джакомо Пучини, с участието на едни от най-добрите
гласове на нашето време, като Ramón Vargas, Joanna Parisi, Alberto Gazale, се превръща в
емблематично събитие за оперния театър в Крайова. Постановката се играе в най-големия градски
парк „Николае Романеску“, един от най-представителните паметници на ландшафтната
архитектура в страната. Концепцията на Замфир има кинематографична структура, включва The
Suspended Bridge (Окаченият мост) - паметник с голяма историческа и културна стойност,
специално построени за събитието 3 сцени и атрактивен video mapping. Друг акцент от същата
година е световната премиера на „The Great Union“, кантата от известния композитор Eugen Doga,
изпълнена по повод стогодишнината на Romanian Great Union на 1 декември 2018 г., Националния
празник на Румъния. Продукцията, представена пред многохилядна публика, е заснета от
румънската национална телевизия TVR. През 2019 г. режисьорът поставя в Италия: „Палячи“ от
Леонкавало в Anfiteatro Fonte Mazzola – Peccioli, „Селска чест“ от Маскани в Teatro Greco - Tindari и
„Марчела“ от Умберто Джордано в Teatro Umberto Giordano, Foggia – третата постановка на това
заглавие след предишните две през 1907 и 2007 г. Начело на Опера Крайова през всичките тези
години, Антониу Замфир си създава име на креативен мениджър, който използва гъвкави
управленски стратегии, обвързва творческата продукция с финансовия успех и издига оперния
театър в Крайова на висота, която го съизмерва с най-добрите съвременни европейски театри.
Постановъчен екип:
Диригент–постановчик Христо Христов
3D Mapping Elektrick.me
Корепетитори Жанета Бенун, Веселина Маринова, Димитър Фурнаджиев, Соси Чифчиян, Руслан
Павлов.
Автор:
Виолета Тончева
Публикация:
20.04.2021 г. 21:03
Етикети:
Виолета Тончева
интервю
Антониу Замфир
Моцарт
"Вълшебната флейта"
премиера
Посетено:
1174
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/32621-antoniu-zamfir-valshebnata-fleyta-ili-svetlinata-v-
koyato-ima-muzika
ЗА НАС
Културни новини от България: анонси за предстоящи събития, репортажи и становища върху
културния живот.
УСЛОВИЯ
Общи условия
Условия за публикуване
Политика на поверителност
ЗА ПРЕПУБЛИКУВАНЕ
КОНТАКТИ
office@kulturni-novini.info
Facebook / Messenger
Последвай в Twitter
RSS
Този сайт използва бисквитки (cookies), за да подобри качеството на услугите си. Ако не сте
съгласни с това, моля, изключете бисквитките от браузъра си (с което ще ограничите
функционалностите на "Културни новини") или затворете сайта.
Към навигацията
Любомир Сагаев
Към текстаМетаданни
Данни
Информация
История
Сваляне / Връзки
Коментари (21)
Данни
Включено в книгата
Корица
Книга за операта
Любомир Сагаев
Изкуство
Година
Форма
Документалистика
Жанр
Музика
Характеристика
Няма
Оценка
5,3 (× 19 гласа)
Вашата оценка:
(Прескачане на съдържанието)Съдържаниепоказване
ВЪЛШЕБНАТА ФЛЕЙТА
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:
Зарастро — бас
Тамино — тенор
Говорител — бас
Папагена — сопран
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
След като Моцарт напредва твърде много в създаването на музиката, налага се Шиканедер да
преработи либретото почти изцяло. Причината за тази преработка е предстоящата премиера на
подобна приказна опера в друг виенски театър. И действително страхът от конкуренцията у
Шиканедер е основателен, тъй като операта „Вълшебната цитра, или Каспар-фаготистът“ от
Венцел Мюлер, която щяла наскоро да бъде изнесена в театъра на Маринели, също е по сюжет на
Виланд и близка по съдържание на „Вълшебната флейта“. При преработката на либретото този
път Шиканедер използува и някои мотиви от фантастичната поема на абат Терасон „Сетос“. В
новото либрето са нанесени редица поправки и изменения, въведени са нови действуващи лица,
някои отрицателни герои стават положителни и обратно. Така например лошият магьосник
Зарастро се превръща в олицетворение на доброто, мъдростта и справедливостта; Царицата на
нощта пък придобива чертите на коварна магьосница и др. Трябва да се каже, че Шиканедер
успява да запази приказния характер на либретото.
Новият текст затруднява значително работата на Моцарт, тъй като редица от героите трябва да
получат нови характеристики; налага се цели сцени да се прекомпозират и пр. Въпреки това обаче
Моцарт работи с увлечение и успява да завърши операта си „Вълшебната флейта“ през септември
1791 г. Първото представление е на 30 септември с. г. във Виена под диригентството на
композитора и преминава с голям успех. Оттогава насам тази творба се играе на сцените на
всички оперни театри в света. Трябва да се изтъкне, че мъглявият сюжет и някои неизяснени
образи стават причина за многократното преработване на текста. Гьоте харесва извънредно много
„Вълшебната флейта“ и я нарича „утопична и странна приказка, в която се проповядват човешките
добродетели: любов, трудолюбие, нравствено съвършенство“. Той дори има намерение да
напише либрето за опера, която да бъде продължение на „Вълшебната флейта“. За жалост
смъртта на Моцарт става причина Гьоте да не осъществи своя проект.
„Вълшебната флейта“ е изнесена у нас за първи път през 1931 г. в София. Музикалната постановка
е на Херман Щанге, а сценичната — на режисьора Христо Попов.
СЪДЪРЖАНИЕ
Младият принц Тамино е отишъл със свитата си на лов в гората. Той толкова се е увлякъл, че се е
отделил от хората си и е попаднал в царството на Царицата на нощта. Залутан в дебрите, Тамино
внезапно е нападнат от една змия. Той пуща стрелата си срещу нея, но не я улучва. Уплашен,
принцът побягва, но змията бързо го настига. Обезсилен, Тамино пада в безсъзнание. Обаче
преди змията да го докосне, се появяват трите дами на Царицата на нощта и с вълшебните си
копия убиват грамадното влечуго. Те с учудване гледат красивия момък и решават да съобщят за
него на господарката си. След като дамите си отиват, Тамино идва на себе си. Той вижда
лежащата наблизо убита змия. В това време се приближава веселият и бъбрив ловец на птици
Папагено и веднага започва да се хвали, че сам е убил змията. Обаче трите дами чуват лъжите на
Папагено и решават да го накажат. Те заключват устата му с катинар, за да не може повече да
лъже, а същевременно го заклинат при всяко негово докосване хлябът да става на камък, а виното
— вода. От трите дами Тамино научава кой го е спасил и горещо им благодари. Те му показват
портрета на Памина. В миг Тамино се влюбва в красивата девойка. Дамите му казват, че тя е
дъщеря на Царицата на нощта, която е била отвлечена от злия Зарастро, и помолват младия
принц да помогне за спасяването й. Действително Памина е отвлечена от първожреца на
слънчевия храм Зарастро, но той иска да спаси девойката от злокобното влияние на жестоката й
майка. Неочаквано пред Тамино се появява самата Царица на нощта, която се представя пред
момъка като нещастница, загубила свидно чедо. Тя съумява да използува пламналата любов на
Тамино към дъщеря й и то накарва да тръгне срещу „злия“ Зарастро и да освободи Памина.
Тамино заявява, че е готов на всичко, за да спаси девойката. Царицата на нощта изчезва. Трите
дами освобождават Папагено от клетвата, защото той трябва да тръгне с Тамино. Дамите дават на
Тамино вълшебна флейта, а на Папагено — чародейни звънчета, които да ги пазят от опасности.
Тамино тръгва, придружен от Папагено и воден от три момчета-гении.
Моностатос заплашва Памина със смърт. Уплашена, тя изпада в безсъзнание. Моностатос изпъжда
слугите, за да остане насаме с девойката. В това време в покоите на Памина се вмъква Папагено.
Като вижда негъра, той се вцепенява от страх и иска да побегне. Не по-малко се уплащва и
Моностатос от странно облечения ловец на птици и сам бързо офейква. Папагено разказва на
Памина кой е, защо е дошъл, а също така и за любовта на Тамино към нея. Той подканя девойката
да тръгне бързо с него.
Трите момчета-гении са довели Тамино пред храма на Зарастро: Момъкът веднага се опитва да
влезе вътре, но пред принца застава Говорителя — един от жреците, — който му разкрива
истината за добротата и мъдростта на Зарастро. Тамино е разколебан: наистина ли Зарастро е
първожрецът на любовта и мъдростта; наистина ли Царицата на нощта го е измамила. Преди да
реши на коя страна е истината, Тамино, изпълнен с тревога, пита жива ли е Памина. Когато му
отговарят, че е жива, той радостно засвирва с флейтата. Щом дочува флейтата, Папагено веднага
се обажда със своите звънчета, но двамата се разминават. Идва Папагено с Памина. Тук ги застига
злобният Моностатос с робите си. Негърът заповядва да оковат и двамата бегълци, но Папагено
засвирва с чародейните звънчета и настръхналите негри веднага се превръщат в кротки и
добродушни хорица. Тържествени фанфари известяват пристигането на Зарастро. Памина веднага
се приближава до него и искрено му признава, че е искала да избяга, защото се е страхувала от
Моностатос. Мъдрият Зарастро оценява искреността и честността на Памина, разбира нейната
любов и заповядва Моностатос да бъде наказан. Той отвежда Памина и нарежда Тамино и
Папагено да бъдат подложени на изпитание.
Памина спи в градината. Моностатос се приближава тихо към нея и отново се опитва да я спечели
с ласки. Неочаквано се появява Царицата на нощта. Тя изгонва Моностатос и заклева дъщеря си да
убие Зарастро. Памина е ужасена. Царицата, разярена от отказа на Памина, я обсипва с проклятия
и си отива. Отново се приближава Моностатос. Той със заплахи иска да спечели любовта на
Памина. Неочаквано идва Зарастро, който веднага изпъжда наглия негър. Памина иска да
оправдае майка си пред Зарастро и го моли да не й отмъщава. Тя постепенно започва да разбира
истината в думите на мъдреца.
В друга част на храма Тамино и Папагено очакват второто изпитание. Това е мълчанието. Идват
трите момчета-гении, които носят вълшебните инструменти на Тамино и Папагено — флейтата и
звънчетата. Освен това те донасят храна. Папагено радостно се хвърля на храната, а Тамино
мечтателно засвирва с флейтата. Водена от звуците на флейтата, идва Памина. Тамино обаче стои
безмълвен. Тя отчаяна си отива. Зарастро изпраща и при Папагено подобно изпитание. Идва
младата и хубава Папагена. Щом я вижда, ловецът на птици се влюбва в нея. Той забравя всичко
пред нейната красота и заговорва. Папагено не издържа изпитанието.
Дошло е времето на последното изпитание за Тамино. Той трябва да премине през вода и огън.
Двама мъже, облечени в брони, отварят вратите на храма, през който той трябва да влезе. Към
принца се спуска Памина. Тя иска да бъде заедно с него но време на изпитанието. Тамино
засвирва с флейтата и под нейните звуци двамата успешно преминават.
Тамино и Памина са преминали щастливо през огъня и водата и тръгват към храма, където ги чака
Зарастро, за да ги въведе при посветените в мъдростта и доброто.
Папагено не може да се помири с изгубването на Папагена. Изпаднал в отчаяние, той търси въже
да се обеси. Внезапно пред него се появяват трите момчета-гении, които му напомнят за
чародейните звънчета. Ловецът на птици засвирва и веднага Папагена пристига.
Царицата на нощта, трите дами и Моностатос, който им е станал съюзник, идват с намерение да
убият Зарастро. Злият негър е изменил на своя предишен повелител, защото Царицата на нощта е
обещала да му даде дъщеря си за жена. Обаче преди да изпълнят решението си, заговорниците са
сразени от силите на доброто и потъват във вечния огън.
МУЗИКА
Второ действие започва със забележителния хор на жреците. В това действие има още няколко
хора — хоралът от IX картина, победният марш — апотеоз и други, които не отстъпват по високите
си художествени качества на най-хубавите части от Реквиема на Моцарт. Арията с хор на Зарастро
от началото на второ действие звучи истински величествено, а арията на Тамино с флейтата е
въздействено лирично откровение. Наситена с искрени чувства е голямата ария на Памина от X
картина. Един от върховете на музикалния изказ е възторженият дует на Тамино и Памина преди
преминаването през огъня и водата. Много настроение, весела безгрижност и чистосърдечен
хумор има в сцените на Папагено с Папагена и особено в чудесния им дует.
НавигацияТърсене
Лични инструменти
Вход
Начална страница
Читалня
Автори
Преводачи
Книги
Произведения
Случайна творба
Серии
Поредици
Читателски мнения
Работилница
Новодобавено
Работно ателие
Ресурси
Статистика
Колекции
Библиотека за ученика
Из Мрежата
Проекти
Библиотека
Библиоман
Смехурко
Форум
Чат
Дачко
Читалие
Речник
Грамофонче
Сръчко
Допълнителна информация
За Моята библиотека Правила Въпроси и отговори Връзка с екипа Дарения API OPDS