С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на

съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация

CAO.bg

ЦЕННОСТИ И ОБЩНОСТ

Търсене

Меню

ЮРГЕН ХАБЕРМАС ЗА КОНСТИТУЦИЯТА НА ЕВРОПА И ЕС КАТО НАДДЪРЖАВНА ОБЩНОСТ

Юрген Хабермас за конституцията на Европа и ЕС като наддържавна общност

Юрген Хабермас: Политика и ориентация към общото благо

Публикуваме извадка от интервю на Юрген Хабермас пред вестник „Ди Цайт” като част от книгата
„За конституцията на Европа”:

Въпрос: Г-н Хабермас, международната финансова система колабира, какво Ви безпокои най-
много?

Юрген Хабермас: Това, което ме безпокои най-много е крещящата социална несправедливост,

състояща се в това, че отказът на системата да работи ще бъде социално най-скъпо заплатен от
най-уязвимите социални групи. Сега масата на онези, които и без друго не принадлежат към
печелившите от глобализацията, ще бъде подканена да плаща отново за реалните стопански
последици от едно предвидимо смущение във функционирането на финансовата система. При
това не като притежателите на акции – в парична стойност, а в твърдата валута на всекидневното
си съществуване. А в глобален мащаб тази наказваща съдба се стоварва върху икономически най-
слабите страни...

Политиката става за смях, щом почне да морализира, вместо да се опре на принуждаващото право
на демократичния законодател. Тя, а не капитализмът, е отговорна да се поддържа ориентация
към общото благо.
Вашингтонският консенсус беше прочутата икономическа концепция на Международния валутен
фонд и на Световната банка от 1990 г., с който първоначално трябваше да се реформира Латинска
Америка, а после и половината свят. Централното му послание гласеше: просмукване (trickle
down). Оставете богатите да станат по-богати, това ще просмуче благосъстоянието в полза и на
бедните.

От години се трупат емпирични свидетелства за това, че тази прогноза е грешна. Резултатите от

покачване на благосъстоянието са така асиметрично разпределени в национален и световен план,
че зоните на бедност се разшириха пред очите ни.

Защо благосъстоянието е така неравно разпределено? Дали краят на комунистическата заплаха не

освободи от задръжки западния капитализъм?

За капитализма, овладян от националната държава и ограждан от кейнсиански икономически

политики, който осигури на страните от Организацията за икономическо сътрудничество и
развитие едно несравнимо от историческа гледна точка благополучие, настъпи край още по-рано
– след отказа от системата на твърди курсове на валутна обмяна и след петролния шок...

И все пак крахът на Съветския съюз отприщи на Запад една фатална триумфалност. Чувството, че
си се оказал прав в световноисторически план, излъчва голяма съблазън. в този случай то разду
едно политико-икономическо учение (неолиберализма) до степен на светоглед, проникващ във
всички области на живота...

Каквото и да означава днес „ляво” и „дясно”, само съвместно страните на еврото биха придобили
политическа тежест в света, която да им позволи упражняване на разумно влияние върху дневния
ред на световното стопанство. В противен случай ще се оставят да бъдат пуделът на чичо Сам в
едно колкото опасно, толкова и хаотично положение в света.

Habermas 3

Юрген Хабермас: Крахът на Съветския съюз отприщи на Запад една фатална триумфалност
Ключовата дума „чичо Сам” – би трябвало да сте дълбоко разочарован от САЩ. А за Вас САЩ бяха
впрегатният кон на новия световен ред.

Че какво ни остава, освен да заложим на този впрегатен кон? САЩ ще излязат отслабени от
днешната криза. Но и занапред ще останат либералната свръхсила. Те се намират в състояние,
което им внушава, че трябва да ревизират неоконсервативното разбиране за себе си като за
патерналистичен ощастливител на света. Износът на собствената форма на живот в световен план
произтича от грешния, центриран универсализъм на старите империи. Противно на това
модерността се подхранва от децентрирания универсализъм на равното уважение към себе си...

Днес Америка е дълбоко обезпокоена от провала на едностранно предприеманата авантюра, от

саморазрушаването на неолиберализма и от злоупотребата с едно съзнание за изключителност.
Защо пък, както често е ставало, тази нация да не се съвземе отново и да опита навреме да
обвърже конкуриращите се Велики сили от днес – както и световните сили от утре – чрез
международен ред, който няма да се нуждае повече от суперсила.

Публикуваме и размисли на двама учени за книгата на Юрген Хабермас „За конституцията на

Европа” при нейното представяне в Гьоте-институт, България:

Проф. Евгени Танчев: Идеите на Хабермас в книгата „За конституцията на Европа” са идеи за
наднационална конституция, за Европа като конституционен проект. Идеята за европейска
конституция не се споменава в Лисабонския договор; критиците на този проект изтъкват, че
конституцията дава повече власт на Брюксел, а всъщност тя е своеобразно ограничаване на
властта на европейската бюрокрация. Европейският съюз е слабо представен като политическа
общност. Посланието на Ангела Меркел, формулирано неотдавна, определя задачата на нашето
поколение да изгради Европа като политическа, наддържавна конституционна общност.

Проф. Антоний Тодоров: Книгата на Юрген Хабермас е политическо есе със силно политическо
послание. То ни изважда от провинциалната позиция на изчакване и от разбирането за ЕС като
спонсор на България.

Книгата „За конституцията на Европа” съдържа предупреждения за няколко опасности - голяма е

опасността да се излезе от настоящата криза недемократично, централен е въпросът може ли да
се излезе от кризата демократично. Налице е опасност от изчезване на политиката, на
политическото, съществува криза на политическите елити. Има опасност от националистично
затваряне, което изглежда приемливо.

Съществува страх от властта на вездесъщия пазар. Липсва демократичен контрол, липсват

контролни механизми върху свободния наднационален пазар. Изходът според Юрген Хабермас:
транснационална демокрация, политически конструирано световно общество.

Юрген Хабермас „За конституцията на Европа”; преводач проф. Стилиян Йотов;

Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм;

Снимки: jakiunde.org; kuleuven.be;

ИЗВОРИ НА ВДЪХНОВЕНИЕ

Роберт Шпеман за ценността любов: Любовта е по-силна от смъртта

Ценности

Роберт Шпеман за ценността любов: Любовта е по-силна от смъртта

ГАЛЕРИЯ И МИСЛИ

Фьодор ДостоевскиТодор Икономов

ВИДЕО

ГОСПОДИН ТОНЕВ - ЦЕННОСТНИ И ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ОРИЕНТИРИ НА ЛЯВОТО И ДЯСНОТО

Господин тонев - ценностни и идеологически ориентири на лявото и дясното

ПОПУЛЯРНИ СТАТИИ

Роберт Шпеман за ценността любов: Любовта е по-силна от смърттаЦенности

Роберт Шпеман за ценността любов: Любовта е по-силна от смъртта

Илия Троянов за ценностите родина, свобода, бягство, спасение и поклонениеБългари в чужбина

Илия Троянов за ценностите родина, свобода, бягство, спасение и поклонение

Памет за един достоен и непоколебим човек - Цвети ИвановПамет

Памет за един достоен и непоколебим човек - Цвети Иванов

Антъни Грейлинг: Ценности, демокрация, образование, Европейски съюзОбщество

Антъни Грейлинг: Ценности, демокрация, образование, Европейски съюз

Превод: Господин Тонев

ФОТОПИСИ

Следваща

Предишна

СОЦИАЛНИ МРЕЖИ

Facebook

YouTube

CAO.bg

ЦЕННОСТИ И ОБЩНОСТ

НАЧАЛО

ЗА САЙТА

ВИДЕО

ГАЛЕРИЯ

ФОТОПИСИ

ПРАВНИ СТРАНИЦИ
Общи условия

Бисквитки

Политика на ползване

ЦЕННОСТИ

Ценности

Фрагменти и мисли

Ценности и мисли

Интервю "Ценности"

ОБЩНОСТ

Общност

Памет

Култура

Национална съдба

Българи в чужбина

ЛИЧНОСТИ

ПОЛИТИКА

Политика
Либерализъм

Консерватизъм

Християндемокрация

Персонализъм

ТЕМИ

Образование

Икономика

Религия

Общество

Свят

ПАНОРАМА

Кино

Спорт

Музика

Литература

Хуманитаристика

ПОЗИЦИЯ

Глас – Господин Тонев

Позиция
Медии

Геополитика

Корупция и мафия

РЕЧИ

ИЗПОВЕДИ

БИБЛИОТЕКА

ПРИЯТЕЛИ НА CAO.BG

Българска демократична общност

In Memorium

2013-2023 © CAO.BG. Всички права запазени.

Create an design by Studio AvangardStil

БГ

Търсене...

КРИТИКА и ХУМАНИЗЪМ

издателска къща

КРИТИКА и ХУМАНИЗЪМ

ПРОМО!

Юрген Хабермас

За конституцията на Европа

Опит

Продължаващата икономическа криза, както и равнодушните, а често пъти и популистки, реакции

на политическия елит, позволяват провалът на европейския проект да изглежда днес като реално
надвисваща заплаха.

В своя Опит Хабермас, продължавайки възхитителната традиция на критическата философия за

осмисляне на настоящето, защитава Европа от надигащата се вълна на скептицизъм, като му
противопоставя нов разказ за историята и бъдещето на Европейския съюз, но и за хоризонтите
пред цялото човечество.

Един от най-легендарните съвременни философи прочиства път за мислене на

транснационализирането на демокрацията. Той представя процеса на европейско обединяване
като взаимодействие на юрифициране и цивилизоване на държавната власт.
Хабермас апелира към политиците да заменят онзи тип далечен за всеки от нас европейски
проект, който досега е бил управляван от елити и при закрити врата, с неформалния модус на
една шумно аргументираща се борба на мнения сред широката публичност.

Като въведение към предложенията на Хабермас за (ре)конституция на Европа в тази книга е

представен важен текст върху понятието за достойнство в контекста на човешките права, както и
три други изяви на Хабермас около кризата, зад която стои всъщност криза на политическата
менталност.

Серия: ЕвропИ

Област: eвропеистика, анализи на настоящето, политическа философия, политология

Превод от: немски

Преводач: Стилиян Йотов

Художник: Яна Левиева

Година: 2011

Формат: 13 / 19 см.

ISBN: 9789545871610

18.00 лв. 15.30 лв.

Количество

Съдържание

Още за книгата

СВЪРЗАНИ КНИГИ

Хосе-Игнасио Торебланка

Кой управлява в Европа?

Волфганг Щреек

Купено време: Отложената криза на демократичния капитализъм

Филип Тер

Новият ред на Стария континент

Арджун Ападурай, Бруно Латур, Волфганг Щреек, Давид ван Рейбрук, Донатела дела Порта, Ева
Илуз, Зигмунт Бауман, Иван Кръстев, Нанси Фрейзър, Оливер Нахтвай, Панкаж Мишра, Пол
Мейсън, Роберт Мизик, Сесар Рендуелес, Славой Жижек, Хайнрих Гейзелбергер

Големият регрес

площад "Славейков" 11

София 1000

тел.: (02) 465 4152

моб.: 0895 772508

kx@kx-publishing.org

kx@bsph.org

www.kx-publishing.org

Издателска къща КРИТИКА и ХУМАНИЗЪМ е независимо издателство, специализирано в

съвременни хуманитарни и социални науки.

Политика на поверителност

Общи правила и условия

Copyright © 2019 / Critique and Humanism Publishing House

дизайн и разработка от:

Настройки на бисквитките

Вход

ВХОД

добре дошли!Влезте в профила си

потребителско име

парола
Забравили сте вашата парола?

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ПАРОЛА

Възстановите паролата си

електронна поща

ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО

начало идеи актуално

AAA

Франсис Фукуяма-Юрген Хабермас28.01.2013 13:57

ЕВРОПЕЙСКИЯТ ГРАЖДАНИН

© European Union 2012 - European Parliament

© European Union 2012 – European Parliament

Франсис Фукуяма и Юрген Хабермас разговарят за бъдещето на Европа и нейните национални

държави.

fu

Франсис Фукуяма

Франсис Фукуяма: Господин Хабермас, поздравявам ви за вашето попадение – „За конституцията

на Европа”. На мен ми изглежда, че в хода на кризата Европа се разви в един съвсем различен
политически съюз, ала това се случва по обратен начин, като технократски проект на елитите,
който някак ще бъде завършен, без пряко да се питат гражданите на Европа. Нито един
представител на този елит не иска да засегне конституционни въпроси, всъщност обаче
отговорността при демокрацията изисква такава радикална промяна да е резултат от политически
консенсус, постигнат в публичен дебат. Основата, върху която вие поставяте преизграждането на
Европа, –общото участие като конституционно учредителни субекти на отделните граждани и на
държавните народи, ми изглежда разумно.

Юрген Хабермас: Разбира се, не трябва да се подценява историческият принос на бащите

основатели и на правителствата на страните членки, които досега тласкаха напред процеса на
обединение или поне го подкрепяха. Пасивното засега съгласие на народите също създаде
ефективни диспозиции в дългосрочен план. Доскоро наблюдавахме благосклонна толерантност
на мнозинството от народа в почти всички страни членки. То се коренеше в добре осъзнатия
собствен интерес, докато процесът на обединение не беше игра с нулева сума и всички печелеха
от това – макар и по различен начин. Чрез проевропейското си поведение германските
правителства можеха да си върнат международната репутация, а за страните от Средна и Източна
Европа след 1989/90 г. перспективата за влизане в ЕС беше стимул и помощ при преминаването
към демократичен капитализъм. Разширяващата се след 2008 г. финансова криза разруши този
модел. Кризата оголи структурната грешка на валутния съюз, подценена от политиците при
въвеждането на еврото. Една здравословна бюджетна политика на отделните страни членки, за
каквато днес настоява Ангела Меркел, не може да преодолее икономическите неравновесия
между национални икономики на различна степен на развитие и с различна икономическа
култура; за целта се нуждаем от по-тясна координация на икономическите политики и съгласие за
стопанско-политически мерки, прицелени в специфичното изоставане на всяка отделна страна.
Ала за общата икономическа регулация, която е нещо повече от economic governance, трябва да са
изпълнени строги конституционно-правни и политически предпоставки. Страните членки на
Европейския валутен съюз трябва да прехвърлят още компетентности към институциите в
Брюксел. Заради вече видимите ефекти от преразпределението на тежестите отвъд националните
граници парламентът в Страсбург трябва да получи повече права. В края на краищата тези
икономически необходимости тласнаха политиката на ЕС в криза на легитимността и изискват от
технократския елитарен проект да се трансформира на основата на по-активно участие на
населението. От друга страна, вие имате право: нито едно от участващите правителства и нито
една политическа партия не се решават да представят на гражданите такъв проект.

Франсис Фукуяма: Моят първи въпрос се отнася до значението на европейското гражданство. Една
от двете определящи съставни части на вашата Нова Европа, а именно тази на държавните
народи, днес е далеч по-добре конституирана и в действителност бе изключително подсилена
поради враждебностите, разпалени от кризата. Абстрактният идеал за европейска
принадлежност, от друга страна, съществува още от създаването на ЕС и намира своя израз в
изборите за Европейски парламент. До днес обаче той има много слаб емоционален и
съдържателен пълнеж. Вие изразявате очакването, че от нарастващото взаимно доверие между
европейските народи и между гражданите на Съюза ще се развие транснационална, макар и не
толкова натоварваща форма на гражданска солидарност. Но на какво се основава това доверие?

Юрген Хабермас: Позволете ми да разделя нормативния от емпиричния аспект на вашия въпрос.

Мисълта за суверенитет, „споделен” още в процеса на конституиране между гражданите на ЕС и
държавно конституираните народи или нации, е важна за начина, по който следва да си
представяме бъдещата форма на политическия съюз. Когато спрем да заобикаляме въпроса за
finalité (целта) на обединителния процес, трябва да очертаем правилната посока. Една федерална
държава в смисъла на САЩ или на Германската федерална република е погрешният модел,
защото целта ще бъде нереалистично отдалечена, по-далеч, отколкото е нужно и смислено. Ние
нямаме нужда от европейско управление, почти всичко, което принадлежи на държавната
организация, може да остане в страните членки. А една преустроена в правителство Европейска
комисия не трябва да се отчита на първа линия пред парламента, а в равна степен и пред Съвета,
в който са представени правителствата. Погледнато емпирично, с вашия въпрос засягате един
наболял проблем. Наистина гражданите ще се чувстват повече свързани с националната държава,
отколкото с Европейския съюз. Но това, че досега европейските народи са изградили твърде слабо
взаимно доверие, е свързано и с неспособността на политическите партии. Досега те отклоняват
всички европейски теми и пред националното обществено мнение посочват „Европа” като
отговорна за всички непопулярни решения, в които те самите участват в Брюксел. Още повече: до
днес в нито една страна членка не сме имали европейски избори или европейски референдум,
които да са заслужили това име. Гражданите гласуват само по национални теми и избират между
национални политици, докато Европа в известен смисъл остава скрита. Това безотговорно
поведение изправи днес политиците пред дилема. Щом гражданите осъзнаят колко дълбоко
политическите решения, взети в Брюксел и Страсбург, засягат всекидневния им живот, ще се
събудят интересът и съзнанието им, че споделят обща съдба.

Франсис Фукуяма: Не виждаме ли напоследък стремителен регрес?

Юрген Хабермас

Юрген Хабермас: Трябва да различаваме дългосрочните диспозиции от всекидневно-актуалните

вълнения. Двуличният език, с който европейските правителства разглеждаха финансовата криза
през последните години, е скандален. Те преговарят при затворени врати и от страх пред своите
избирате разкрасяват решенията от Брюксел като за домашна употреба. Това взаимно раздухва
националните предразсъдъци и се отразява съответно на социологическите проучвания на
настроенията. От друга страна, за младите поколения Европа отдавна се е превърнала в нещо
подразбиращо се. Как, мислите, биха изглеждали проучванията, ако валутният съюз беше
разтрогнат? Младите хора ще изтрезнеят, ако при пътуванията си из Европа изведнъж трябва да
показват паспортите си по 16 пъти и да обменят валута.

Франсис Фукуяма : Вие вписвате вашия конституционен проект в контекста на „демократичното

юрифициране и цивилизоване на държавната власт”. Това, разбира се, от самото начало е
решаващо за европейския проект.
Юрген Хабермас: Това се изрича, без да се мисли. Тук говорим за първи пример на напасване на
суверенни национални държави и то на първото поколение особено осъзнати национални
държави със свое империалистическо минало, в постнационалната констелация на едно
възникващо световно общество.

Франсис Фукуяма: Но не е ли слабостта на съвременната европейска идентичност в това, че

проектът в голямата си част е бил описван с негативни понятия? Да си европеец, означава да си
срещу войната, срещу националния егоизъм. Но [проектът] не е формулиран с положителни
понятия, например: „Аз съм горд да бъда член на европейската цивилизация, която защитава X
или Y като положителни ценности”. И ако това е вярно, как тогава определяме такива ценности?
И какъв възпитателен проект е нужен, за да ги изпълним със съдържание?

Юрген Хабермас: Неотдавна Ян Вернер Мюлер[1] отхвърли често повтаряния упрек за failure of
European Intellectuals (провала на европейските интелектуалци) със следния според мен
убедителен аргумент. Очакването, че интелектуалците с помощта на един нов мит за създаването,
с помощта на „голям европейски разказ” трябва да създадат европейска „идентичност”, е
положено в „логиката на XIX век”. Междувременно добре изследваната история на
„изобретяване” на националното съзнание от историческите писания, пресата и учебните
планове, е имала в края на XIX век и през XX век по-скоро ужасни последици. Ние в Европа все
още преосмисляме етнонационалните агресии, както показва случаят Унгария, дори вътре в ЕС.
Затова мисля, че е достатъчно с помощта на няколко статистики за намаляващата тежест на
Европа в света да поставим въпроса дали не трябва заедно да се съвземем, за да сме в състояние
да защитим нашите културни и обществени форми на живот от нивелиращата мощ на световната
икономика и преди всичко да съхраним поне известно влияние върху дневния ред на световната
политика според нашите универсалистки представи.

Франсис Фукуяма: Но не е ли нужно за предложеното от вас преизграждане да се преосмисли

пълното значение на гражданството на европейско равнище?

Юрген Хабермас : Имате право. Но не подценявайте интегративното въздействие на едно богато

на конфликти минало. Нациите на Европа имат обща история на конфликтите и помиренията: тя
прекрасно може да послужи като ресурс за създаване на обща политическа култура. Със сигурност
политиката на паметта на националните държави влияе в двете посоки: поляризиращо в
националистически прочит, интегративно в рефлектиращ прочит. Но представете си предизборна
битка, която се е концентрирала върху въпроса „повече” или „по-малко” Европа – дори само
темата ще пусне в ход взаимното преценяване, дебнене, което в най-добрия случай би улеснило
усилията на водещите медии да съпоставят и сравняват националните светогледи. При това по
отношение на поляризиращата предизборна битка за алтернативите на европейското бъдеще не
трябва да изпускаме от поглед интегративните ефекти на един подобен конкурентен процес.
Въпреки тяхното общо задължение проевропейските партии все още са разделени по
протежението на добре известни линии. Докато едната страна иска да осигури демократичната
опора за ефективно прилагане на пазарния либерализъм, другата цели да осигури на ЕС
супранационален авторитет, той ще й е от полза при желаното регулиране на пазарите, което, ако
изобщо е възможно, то само на континентално ниво. Европейското дело би благоприятствало per
se този дебат, защото програмното различие между либералите и социалдемократичните
демокрации би отворило вратата към европейска вътрешна политика и би стимулирало за
възникването на европейска партийна система.

Франсис Фукуяма: Моето впечатление е, че темата за интеграцията в широк смисъл се дискутира в

страните членки като реакция на страха от провал на интеграцията на мюсюлманските
малцинства, но дефиницията на държавното гражданство се извършва по повече или по-малко
партикулярен начин. Има ли как тази дискусия да се обхване и да се „европеизира”?

Юрген Хабермас: Бих очаквал обратното, че нациите, които у дома до известна степен са овладели
постколониалното предизвикателство за толерантно привличане на мюсюлманските култури,
благодарение на либерализацията по-лесно се отварят едни към други в рамките на Европа.

Франсис Фукуяма: Зная, че вашата книга е написана от позицията на нормативната теория, а не

като практическо ръководство за съвременни политици. Въпреки това се питам колко е вероятно
според вас Европа да се осмели да промени договора или в обозримо бъдеще да проведе
истински дебат по този въпрос. Моето впечатление е, че задълбочаването на Европа среща много
слаба подкрепа сред хората както в Южна Европа, така и в Северна, поради което никой не иска
отново да отваря дискусиите за конституцията.

Юрген Хабермас: Вашето описание е правилно по отношение на съвременното положение. Но

ситуацията е изключително лабилна. Не бива да забравяте, че със сключването на т.нар. фискален
пакт вече е направена голяма крачка към европейска координация на стопанските политики. По
този начин е отключена динамика, която от своя страна, поставя в цугцванг правителствата.
Политическата класа вече няма да може да пропуска от дневния ред ключовите европейски
въпроси. Обичайното изключване на европейската политика от националната арена вече е
подкопано. Националните парламенти и съдилища са алармирани,а националните медии все
повече са тласкани към разкрития какви вътрешнополитически последици ще имат фискалните
договорености, които трябва да „спасят” доверието в държавите и банките. Допълнителен подтик
е осъзнаването на един учудващ аспект на тази криза: за пръв път колапсът на финансовата
система, която е най-развитият сектор и едновременно големият печеливш от глобалния
капитализъм, може да бъде предотвратен или поне забавен само чрез недоброволния принос на
гражданите в тяхната политическа роля на данъкоплатци. Тази динамика със сигурност може още
повече да отчужди нациите една от друга. Но така или иначе статуквото няма да може да бъде
стабилизирано.

Франсис Фукуяма: Вие настоявате за подобно преизграждане на ООН като организация на

гражданите и държавните народи, каквато е ЕС. Но от институционална гледна точка няма ли да
се даде глас на гражданите на авторитарни страни като Китай или Северна Корея, които обаче
нямат глас при определянето на своите политически водачи. А как биха реагирали тези страни,
ако ООН започне да подкрепя техните критици?

Юрген Хабермас: Но ние сме на едно мнение: щом икономистите са се провалили в опита да
предскажат дори смътно втората криза на световната икономика, то социално-научната прогноза
за толкова сложно формирование като световното общество е чисто шарлатанство. Емпирично
могат да се преоценят известни тенденции и съответните политически предизвикателства. Аз бих
разграничил поведението на едно правителство, което трябва да реагира на системни проблеми,
от движенията за независимост на потиснати народи и класи с техните двусмислени, но
дългосрочно прогресивни последици. През последните три десетилетия в хода на глобализацията
на пазарите и на неимоверно ускорена комуникация в паралелно създаващото се световно
общество нараства един нов вид координационна потребност. Тя вече не може да бъде покрита
от развилата се мрежа на международните организации. Тези организации не са достатъчни, за да
обърнат тенденцията към нарастващо социално неравноправие в отделните общества и по цялата
земя. Те не са достатъчни, за да регулират финансовите пазари, да предотвратят опасностите от
промяната на климата и екологичните неравновесия, да овладеят рисковете на голямата
технология и да канализират битките за преразпределение на все по-оскъдни ресурси като петрол
и вода. Решаването на тези проблеми изисква изграждане на нови институции, които да са в
състояние да водят световна вътрешна политика. В часа на най-голямата неволя, през ноември
2008 г., срещата на страните от Г-20, провела се първо в Лондон, взе учудващи решения за
регулиране на финансовите пазари, но без резултати. От друга страна, имаме глобално налагане
на правата на човека, този нормативен напредък най-често бива извоюван под натиска от
нерешени системни проблеми. И в това измерение историята обикновено се движи, както показа
Арабската пролет, по двусмислен и непрогнозируем начин.

Франсис Фукуяма: Не показва ли провалът на Съвета за сигурност по въпроса за Сирия, че

хуманитарната интервенция още дълго няма да бъде приета с консенсус и ще е резултат от
политическо решение, за което се водят битки? Нарушенията на човешките права сякаш още
дълго няма да накърняват универсалните морални представи?

Юрген Хабермас: Все още не може да се предвиди резултатът от междувременно единодушния

натиск срещу бруталното правителство на Асад. В този случай международната общност не е
раздвоена в своите морални реакции. Още повече че ООН в съвременното си състояние е
прекалено слаба, за да наложи волята си в ситуацията на стратегически действия в Близкия изток.
Подобно е състоянието в Северна Корея и Иран. Отново не може да се предскаже дали
очертаващата се променена констелация на световните сили, един мултилатерализъм, който
започва да размива господството на световната сила, изискват да се проведе протаканата
реформа на световната организация или още повече снижават и без това ниското ниво на
готовност за сътрудничество.

Франсис Фукуяма: Моите благодарности за въведеното от вас модерно понятие за човешко

достойнство, което кореспондира с моето: то се корени именно в християнската представа за
морала, която е секуларизирана от Кант и универсализирана, свързана неразривно с уважението
на човешкото достойнство. Характеристика на западната представа за достойнство все пак е
ясното разграничение на моралния статус на човека от естествения свят. Контрастът с много
региони на Изтока е бил силен, те са клонели към разбиране за човешката и не-човешката
природа като континуум, в който първата е изгубила своя привилегирован статус, докато на
неживи обекти са приписвани духовни белези. Това е довело, от една страна, до по-слаба защита
на правата на човека, но от друга, до по-силно чувство на отговорност към не-човешката природа.
Ние на Запад в известна степен се придвижваме в източна посока и аз се питам как реагирате на
това, дали тази разделителна линия може да бъде премахната и трябва ли?

Юрген Хабермас: Много интересен въпрос. Интеркултурният дискурс за правата на човека набира
сила от около 20 години. Моето впечатление е, че християнско-юдейският Запад (а Арабският
свят?) може да се научи на известен „комунитаризъм”, за да коригираме ограничеността на
нашата либертарианско-индивидуалистична интерпретация на гражданските свободи. В тази
посока са и тезите, които развивам в книгата „Фактичност и валидност”: от една страна,
едновременното възникване на либералните и демократичните основни права, а от друга –
систематичната взаимовръзка на класическите със социалните и културните основни права. Що се
отнася до вашия въпрос, предпочитам да правя разграничение между едно съмнително повторно
духовно омагьосване на природата и желателното разчистване на затлачени морални сантименти
спрямо страдащите същества в природата. Не трябва ли и азиатските цивилизации да направят по
свой начин крачката, която Западът е направил през модерността с прехода от метафизично-
космологично към постметафизично мислене? Тази крачка е станала основа на нашето не-
инструментално отношение към обективиращата наука, от една страна, науката като интегрална
част от нашето саморазбиране, а от друга – на рационалното разбиране за морал и право. Та
морално чувствителният подход към животните и растенията, към природата изобщо, не зависи
от религиозни и метафизични светогледни представи, а от това да проектираме върху целия свят
реципрочните отношения на признаване, вградени в отношението между „аз” и „ти” в езиковата
комуникация.

© The Global Journal, Welt

Превод: Людмила Димова

Франсис Фукуяма (род. през 1952 г. в Чикаго) е един от най-значимите политолози на западния
свят. Става известен с книгата си „Краят на историята” от 1992 г. Най-новият му труд The Origins of
political Order излезе през 2011 г.

Юрген Хабермас (роден през 1929 г. в Дюселдорф) е един от най-влиятелните философи на

съвременността. Есето му „За конституцията на Европа” от 2011 г. предизвика многобройни
дебати. Неговите тези са повод за този разговор.

[1] Ян Вернер Мюлер преподава политология в университета Принстън, САЩ.

Предишна статия

„НЕЗАБЛУДИМОСТ” В ПРАВОСЛАВИЕТО?

Следваща статия

ДУМИТЕ – РАНИ

КОМЕНТАРИFACEBOOK КОМЕНТАРИ

ВЛЕЗТЕ ЗА ДА ОСТАВИТЕ КОМЕНТАР

към сайта на списанието

изтегли pdf

КОЛУМНИСТИ

ТОНИ НИКОЛОВ

всичко от автора

МИТКО НОВКОВ

всичко от автора

ОГНЯН МИНЧЕВ

всичко от автора

виж всички колумнисти

към сайта на списанието

изтегли pdf

НАШИЯТ ИЗБОР

„Четенето през социализма и прехода“ – дискусия с участието на доц. Ани Бурова, Йоанна Елми,
доц. Йордан Ефтимов и проф. Пламен Дойнов, модератор Тони Николов. На 13 октомври, петък,
от 18 часа в РЦСИ „Топлоцентрала“.Концерт на певицата Ина Кънчева и китариста Кито Гато,
които предприемат пътуване AL AIRE ESPAÑOL през испанската и италианската вокална музика от
XVII до XX век. В програмата – произведения от сефарадския и андалуския репертоар – Федерико
Гарсия Лорка, Мануел де Фая, Хуан Хидалго, Хосе Марин, Барбара Строци и др. Най-новият
музикален проект на фестивала CULTURAMA ще бъде представен на 13 октомври от 19.30 часа в
Аулата на Софийския университет.Кирил Карталов и CULTURAMA представят „Камино в поезия“,
галисийски песни от Федерико Гарсия Лорка (1898–1936). На 13 октомври от 18.30 часа в Аулата на
Софийския университет. За книгата е говорят проф. Чавдар Попов, проф. Буян Филчев, Елица
Попова, модератор Кирил Вълчев.„Пътят“, живописен цикъл на Николай Майсторов по
Евангелията на Матей, Марко, Лука и Йоан. До 16 ноември в галерията на СБХ, „Шипка“ 6.Разговор
за съвременното изкуство в колекцията на Европейския парламент – на 14 октомври, събота, от 13
часа в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство. С предварително записване тук или на
e-mail: education@nationalgallery.bg.Девети Международен кино-литературен фестивал
Синелибри в София, Пловдив, Варна, Бургас, Велико Търново, Габрово и Стара Загора. С мотото
„Метаморфози“ той отбелязва 140 години от рождението на Франц Кафка. Ще бъдат представени
над 60 кинозаглавия. Програмата – тук. КОНКУРСНоминации за годишните награди на Портал
Култура (II кръг)

С ПОДКРЕПАТА НА

2- Communitas FoundationПАРТНЬОРИ

2-

ЗА ПРОЕКТА ЕКИП КОНТАКТИ ПРАВНА ИНФОРМАЦИЯ НАЧАЛО

© COPYRIGHTS 2016 KULTURA.BG/WEB

Към началната страница

Изгледи – Европа

Добрият европеец: за Юрген Хабермас

Детайли

Автор(и): Ансон Рабинбах

Създадена на 23 Юли 2012

Посещения: 10804

Save

Какво ни разкрива продължаващата финансова криза относно жизнеспособността на обединена

Европа? Потвърждава ли тя тезата за често дискутирания „демократичен дефицит“, широко
разпространения страх от онова, което Ханс Магнус Енценсбергер наскоро нарече „Брюксел,
нежното чудовище“? Доказателство ли е за това, че икономическите, културни и социални
разлики между двадесет и седемте държави-членки на Европейския съюз не могат да бъдат
изгладени, че цената на ЕС-сцеплението е да се позволи на най-силните „централни нации“ –
Германия и Франция – да управляват икономически по-слабите, депресирани страни? Преди едно
десетилетие учени-юристи и интелектуалци дискутираха дали една общоевропейска демокрация
би изисквала общо културно наследство, основаващо се на етничност, религия и национална
история, или може би споделените етически ценности, общите институции и социални идеали
биха били достатъчни като транснационални връзки. Сега въпросът е дали транснационалната
демокрация изобщо е осъществима.

Юрген Хабермас, най-известният съвременен немски философ, за пръв път разгледа

възможността за разпадане на Европейския съюз през май 2010, когато немската канцлерка
Ангела Меркел се двоуми в продължение на седмици върху плана за спасяване на Гърция, докато
се опитваше да осигури победа на партията си, Християндемократическия съюз (ХДС), в изборите
в Нордрайн-Вестфалия, традиционна крепост на партията в продължение на шест десетилетия. За
Хабермас, крещящата несъизмеримост между вътрешното политиканство (напразно, както се
оказа), и сериозността на дълговата криза, разкри липсата на някакъв легитимен институционален
механизъм за общоевропейско решение на финансовата криза. Освен това тя показа и
недостатъчността на „ордолиберализма“, онази специфично немска икономическа политика,
установена през 1950-те години, при която държавата съгласува едни с други изискванията на
социалната политика, ефективността и порядъка, за да осигури оптимално функциониране на
пазара. Административните и технически нагаждания се оказаха недостатъчни за поддържане на
стабилност. В порой от статии и интервюта за немските медии Хабермас нарече гръцката разруха
„ясно предупреждение за пост-демократическия път“, по който са поели Меркел и френският
президент Никола Саркози (който през май изгуби френските избори) – тоест консолидацията на
властта в ръцете на няколко правителствени лидери.
Няколко месеца по-рано, когато правителството на премиер-министъра Андреас Папандреу се
срути в Атина, сред всеобща паника по повод неговия призив за национален референдум по
плана за гръцко спасение, договорен в Брюксел, Франк Ширмахер, редактор и съиздател на най-
влиятелния немски вестник, Frankfurter Allgemeine Zeitung, публикува гневен коментар, озаглавен
„Демокрацията е боклук“. Ширмахер твърдеше, че гръцката криза е показала ясно начина, по
който финансовите пазари и незибираните от никого еврократи не подлежат на никакъв контрол
от страна на демократичните мнозинства на онези страни-членки, за които е най-вероятно да
пострадат от икономическия колапс. Хабермас се съгласи с това, обявявайки няколко дни по-
късно, че Ширмахер е „улучил десетката“, когато е окачествил историята с референдума като
„отказ от европейските идеали“.

Гръцката криза промени „бизнес модела“ на ЕС, който, след провала на Брюксел, беше се
превърнал в „ограничения манталитет“ на „Меркози“, които по принцип действаха като лобисти
за националните интереси на най-силните държави-членки. Едностранчивите политики на
Германия и Франция не само застрашаваха икономическите структури на ЕС, но и разпокъсваха
демократическите основания, върху които би могла да бъде изградена обединена Европа. През
ноември 2011 Хабермас писа в Guardian, че Меркел и Саркози „изглежда са се споразумели на
някакъв компромис между немския икономически либерализъм и френския етатизъм… Те желаят
да разширят екзекутивния либерализъм на договора от Лисабон до един вид чисто
междуправителствено управление чрез Европейския съвет“. В обозримото бъдеще, императивите
на пазарите и националните бюджети ще бъдат направлявани независимо от каквато и да било
демократична легитимация; използването на заплахите от санкции и други видове икономически
възмездия, за да се принудят лишените от власт национални парламенти да приемат сключени
зад сцената споразумения, се е превърнало в единствен начин за управляване на кризата. Първата
транснационална демокрация, тревожеше се Хабермас, е била насилена към „пост-
демократическо управление“.

***

Последната книга на Хабермас, Конституцията на Европа, предизвика вълнение в Германия откак

беше публикувана от Зуркамп през ноември; тя току-що се появи и в английски превод, под
заглавие Кризата на Европейския съюз. Но привлекателността й в Германия се дължи не толкова
на оправданото възмущение на Хабермас от ЕС, а по-скоро на сдържания му оптимизъм относно
бъдещето на демокрацията в Европа. Die Zeit нарече Конституцията на Европа „книгата на деня“;
Der Spiegel, „мисията на един философ да спаси ЕС“; Frankfurter Allgemeine Zeitung, манифест за
„нов шанс за обединена Европа“. Почти единодушният ентусиазъм на рецензентите вероятно
отразява не толкова съгласие с изтъкваните аргументи, колкото просто облекчение – като се имат
пред вид ежедневните неприятни новини от Европа – от това, че Хабермас е написал книга,
изпълнена с надежда. Той потвърждава дългосрочния си ангажимент към космополитна Европа, в
която динамиката на глобалния капитализъм може да бъде подобрена отвъд границите на
националната държава, на над-национално и глобално ниво, при което Хабермас вижда един
радикално променен Европейски съюз като модел – всъщност, предшественик – на един
конституционно утвърден, космополитен световен ред, основаващ се не на утопични илюзии, а на
реалистични преценки.

Хабермас отдава голяма част от вината за бъркотията в ЕС на променящата се роля на Германия в

една променена Европа. От обединението си през 1990 насам, Германия постепенно е възприела
ролята на основна икономическа и военна сила в Европа, изоставяйки ограничения, пост-1945
западногермански подход, състоящ се в насърчаване на икономическата координация и
подчиняване на върховенството на закона при инак неограничената конкуренция между
отделните държави. След Втората световна война и Холокоста, смята Хабермас, Бонската
република е успяла да се завърне в кръга на цивилизованите нации само защото лидерите и на
двете партии – от Конрад Аденауер до Хелмут Кол за ХДС, и от Вили Бранд до Хелмут Шмид за
Социалдемократическата партия (СПД) – са разбирали, че страната трябва да убеди европейските
си съседи, че манталитетът на населението й се е променил по необратим начин.

Каквито и да са пропуските, които Хабермас е принуден да направи, за да представи тази

прекомерно утвърдителна версия на следвоенната история (самият той е прекарал немалка част
от ранната си кариера в борба с антилибералните заплахи срещу демократичната публична сфера
в Западна Германия), той силно се гордее от факта, че неговото поколение – „58-те“, както самите
те наричат себе си понякога – е поело отговорността за моралното и политическо възстановяване
на страната. Това е изисквало, преди всичко друго, непроменлива ориентация по посока към
демократичния Запад и ангажимент да се превърне припомнянето на Холокоста в национално
задължение. Противоотровата на Западна Германия срещу национализма, етническата
хомогенност и шовинизма, от които беше заразена най-новата немска история, е нещото, което
Хабермас беше формулирал чрез известната фраза „конституционен патриотизъм“, което по
същество означава разграничаване на гражданството от културния и етнически национализъм.

За Хабермас, голямата разлика се състои в това, че, с избирането през 1998 на Герхард Шрьодер
(СПД) – и продължавайки с бърза крачка чрез избирането на Ангела Меркел през 2005 –
Берлинската република е започнала да бъде управлявана от онова, което той нарича „морално
неамбициозно поколение“, характеризирано от късогледство и цинични калкулации. Това
обяснява предпочитанието на Меркел към управление на Европейския съюз чрез малки елитни
котерии и техните клики от фискални и мениджърски тактици. Като следствие от това, пише
Хабермас, „европейска Германия постепенно е отстъпила място на един Европейски съюз,
оформян от Германия“. И все пак начинът, по който Хабермас представя следвоенната германска
история, игнорира едно важно измерение на цялата следвоенна европейска политика –
включително и основаването на ЕС – оформяно от политическия теоретик Ян-Вернер Мюлер:
недоверието към популярния суверенитет и преувеличаването на ролята, отдавана на
изпълнителната власт и съдилищата; нещо, което е придало на целия ЕС определено германски
характер.

През ранните 1990 години, Карл-Хайнц Борер, влиятелният издател на месечното списание
Merkur, изтъкна тезата, че подчертаването от страна на Хабермас, на конституционния
патриотизъм, подозрението му срещу ярко изразените национални идентичности и настояването
му върху „болезнената история“ на Европа, се дължат на спецификите на следвоенната немска
култура. Борер изкова понятието „евро-провинциализъм“, за да характеризира хабермасовата
дефиниция на европейската идентичност като морален „процес на учене“, и твърдеше, че
подозрителността му към националната литературна и творческа култура не се отнася
задължително и към останала Европа. С постепенното разширение на ЕС и обхващането на далеч
по-голяма полоса от континента, от онази на първоначалните шест страни-членки, различните
истории и памети от Втората световна война – и, в случая с Източна Европа, от съветската окупация
– са направили да изглеждат остарели голяма част от дискусиите около единната европейска
памет и общото европейско културно наследство. Показателно е, че в Кризата на европейския
съюз, Хабермас до голяма степен изоставя всякакви приказки за историята като „процес на учене“
и първоизточник на европейски ценности. Вместо това той се обръща към една конституционна и
политическа концепция за идентичността, основаваща се на социално-демократически
компенсации за неконтролируемите промени на пазара, както и на открити за промени
демократически процедури, институционализирани чрез едно достъпно и между-национално
публично пространство за дебати и дискусии.

***

В една от ключовите философски глави на Кризата на Европейския съюз, Хабермас аргументира,

че всички базисни права, чак назад до седемнадесети век, се основават на идеята за човешко
достойнство. Макар че човешкото достойнство не е било експлицитна част от речника на
човешките права до след Втората световна война, принципът си остава „експлозивната сила зад
конкретната утопия“, пише той, следвайки Кант. Човешките права уточняват само правните
компоненти на едно по-широко понятие за човешкото достойнство. Човешките права
следователно са продукт на синтеза между рационалния морал и положителния закон, и именно
това сливане е, което „излага гражданите на нашите собствени, наполовина либерални общества,
на едно все по-изтощително осъзнаване на съществуващите права, както и на вечно
присъстващата опасност от тяхното подкопаване“. След Втората световна война, обяснява той, е
бил създаден процес в международното право, предназначен да предотвратява, ограничава и
разрешава въоръжените конфликти – накратко, да „опитомява“ отношенията между държавите
чрез отстраняване на заплахите от насилие и насърчаване на над-националната способност за
действие. Новостта на това се състои във факта, че монопола върху силата си остава при отделните
страни-членки, като заедно с това от тях се изисква да се подчинят на един над-национален и
конституционен правен ред.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Абонамент

Опасността, идеща от настоящата криза, пише Хабермас, се състои в това, че тясното

съсредоточаване на вниманието върху банковата и дългова криза засенчва по-голямото
политическо измерение на ЕС, както то е било виждано от неговите основатели. Като следствие от
това правителствата, заклещени между изискванията на банките и рейтинговите агентури от една
страна, и все по-фрустрираните си населения, от друга, избират да действат чрез преувеличени,
необвързващи, недемократични споразумения. Поради това, че ЕС е бил планиран и
монополизиран от политически елити още от самото си създаване, става възможно десният
популизъм, с неговото настояване, че „държавата“ е вид голямо семейство, основаващо се на
кръв и земя, да започне да контролира дефиницията на демократичната сфера – едно развитие,
което би блокирало възможността за формиране на каквато и да е политическа воля отвъд
националните граници – в същото време, в което имиграцията, Интернет и масовият туризъм
правят всички тези граници толкова рехави. И понеже трудните политически въпроси лежат извън
обхвата на шепата лидери и експерти, твърди Хабермас, централният проблем, пред който е
изправен ЕС, е как да се съживи един по-разширен контекст за гражданското общество.

По тази причина Хабермас вижда в настоящата криза шанс за преоценка на европейския проект,
който, настоява той, не е „просто институционална фантазия“. Времената на криза, аргументира
той, изискват нещо повече от здрав човешки разум или просто измъкване от ситуацията. Онова,
което прави космополитната идея възможна по негово мнение е, че тя се основава не на някаква
илюзорна идея за перфектно общество, а на идеала за справедливо общество при
съществуващите институции и при конституционно санкционирани демократични принципи.
Европейската конституция, осветена в договора от Лисабон, не е „толкова далеч от формата на
транс-националната демокрация, както предполагат мнозина от нейните критици“, пише
Хабермас – ако и да разглежда споразумението като недостатъчно, защото то не прави
„коректните заключения, следващи от безпрецедентното развитие на европейското право през
последния половин век.“
Кризата от 2010 година е съкрушила илюзията, родена от „ордолиберализма“, че Европа може да
си позволи някакъв деполитизран икономически механизъм, който да стабилизира еврозоната
без прибягване до един напълно демократичен съюз. Постижението на Европейския съюз се
състои в осигуряването на над-национални права, стоящи над националното право на монопол
върху силата – с което многоизмерната общност е придобила законов ред, лишен както от
монопол върху силата, така и от власт върху окончателните решения на суверенните държави-
членки (всички трябва да се съгласят единодушно върху всяка промяна на базисното
споразумение). Хабермас вижда в тази слаба структура не дефицит, а потенциално предимство,
което прави „важни стъпки към правното опитомяване на насилието, лежащо в ядрото на
държавата“, дори и когато „конституцията на над-националната политическа общност се
различава значително от националните организационни институции на неговите членове“.
Накратко, ЕС е политическа система (polity) без държава.

Докато критиците по принцип се оплакват, че ЕС не притежава същата легитимност като

националните държави, защото няма такова нещо като европейски „народ“, Хабермас смята, че
етическото и политическо себеосъзнаване на гражданите в една демократична общност не се
нуждае от обосноваване в някаква историческа или културна същност. Казано просто, не е нужно
гражданите да „чувстват“, че са обвързани едни с други културно или етнически, за да действат по
демократичен маниер и да живеят в солидарност със съседите си, особено отвъд границите.
Достатъчно е те да споделят общ набор от етически и граждански ценности и да участват в набор
от институции, които им позволяват да комуникират и дебатират. Погледнато исторически,
конституционната демокрация се е породила от локални, династични и национални единици,
обяснява той, и няма причини, поради които този процес да не може да продължава отвъд
националните граници. Разбира се, Европейската комисия разполага с ограничен управленчески
апарат, но независимо от тази роля „очакването [е], че нарастващото взаимно доверие между
европейските народи ще доведе до подем на някаква между-национална, ако и по-слаба, форма
на солидарност сред гражданите“. Хабермас твърди, че, започвайки с конституционното
закрепване на правата, първо в националните държави, а след това в международното право, има
„ритъм на развитие“, който се простира от елиминирането на военни действия до
институционното сътрудничество на „опитомените“ държави.

***

Има огромна пропаст между отчаянието на Хабермас, идещо от усилващото се управление на

„владетелите“ и противоположната му визия за над-националната конституционна демокрация.
Настоящата криза едва ли поставя европейците на страната на еврократите в Брюксел и Страсбург,
а възможностите за изразяване на народната воля са малко. Нито пък решенията на Европейския
парламент притежават силата на международен закон. Но за Хабермас все още има три причини,
поради които Европейският съюз сочи пътя към космополитната общност. Първо, колкото повече
населения се включват в съзнателния процес на управление отвъд националната държава,
толкова по-вероятно е, че нормативните критерии ще се появят и постигнат общо съгласие. Второ,
глобалното гражданство, също като европейското, не изисква глобална етничност или национална
идентичност: гражданството може да се основава и на споделени принципи, като свобода на
мисълта, политическа интегралност, справедливост и управление на закона. Трето, както и в ЕС,
индивидите едновременно легитимират новата политическа система като граждани на
съответните си страни и като граждани на новата общност. Държавите няма повече да бъдат
напълно суверенни сили, а ще гледат на себе си като членове на международната общност.
Поради този транс-национален характер и необходимостта от нови комуникативни структури,
солидарността на световните граждани вече няма да бъде „вложена в контекста на споделената
политическа култура“.

Хабермас си представя не някаква глобална република, а по-скоро над-национална асоциация на

граждани и държави, основаваща се на разделена суверенност, както при ЕС. Разделената
суверенност показва, че една промяна на перспективата откъм закона на класическите човешки
права към политическата конституция на световното общество вече не е немислима.
Екологическите и технологически рискове се изправят не само пред отделни държави или
коалиции от държави; те могат да бъдат преодолени единствено чрез сътрудничество на
световните сили, което да създаде глобално ефективни норми и процедури.

Новата политическа система би абсорбирала Съвета за сигурност към ООН и международните

съдилища (като Международната търговска палата), би създала широка законова база за
политика на човешките права и би разширила системата на международното право до включване
на въпроси, които вземат пред вид морални проблеми (онова, което Хабермас нарича „глобална
вътрешна политика“). Понеже всички световни религии и култури осъждат нарушаванията на
човешките права и нападателните войни, една над-национална политическа система се нуждае от
прилагане само на „интерсубективно споделяни“ морални принципи и норми. От тази далечна
перспектива, вече няма нужда да се занимаваме с ограничената ефективност и политическа
разпокъсаност на съществуващите над-национални институции. За Хабермас, наративът на
„цивилизоващата сила на демократичните конституции“ на нивото на „международната общност“
ще намери кулминацията си в една „космополитна общност“.

[…]
Саркози вече си отиде от Елисейския дворец. През май в Гърция имаше не само едни, а двукратни
избори, без ясен изход, а несигурната финансова ситуация на Испания заплашва да подкопае още
по-дълбоко политическата архитектура на Европа. Тези развития едва ли намаляват силата на
аргументите на Хабермас. Неспособността на европейския елит за справяне с финансовата криза
не само подкопа собствената му легитимност, но освен това направи Европейския парламент по-
малко важен и подсили недоверието към демократичните политики из цяла Европа.

Източник

Ансон Рабинбах е специалист по модерна европейска история и професор в университета

Принстън. Той е публикувал многобройни статии върху нацистка Германия, Австрия и Европа от 19
и 20 век.

Save

Коментари (2)

24-07-2012 | Иван Рангелов

Тази статия, както и доста други, публикувани тук, добре илюстрира пълната КАША, която цари в
главите на една особена порода „евронаивници”, които днес се напъват да си изяснят как,
аджеба, успяха да докарат до такъв БАТАК една иначе толкова „прекрасна” идея, каквато бил ЕС...

Да вземем само най-най-очевидните недоразумения в текста:

1. От една страна, авторът (пък и Хабермас преди него) признава, че „ЕС е бил планиран и
монополизиран от политически елити още от самото си създаване” – и като че ли забравил, че е
написал това, няколко реда по-надолу продължава да настоява, че „европейския проект не е
просто институционална фантазия.”

Е това какво е сега – не е ли някакъв вид авторска шизофрения: хем тъй, хем инак!

2. „Глобалното гражданство”, каквото му се привижда на Хабермас, не изисквало това и онова от

миналото, то – „глобалното гражданство” - можело да се получи и по друг начин...
Да де, г-не, само че от „може да” до „със сигурност ще” има огромна разлика!

Не всичко, което „може да” стане, действително се случва! И за да разбереш кое се случва и кое
не се случва, трябва да мислиш малко по-прагматично, а не пожелателно. Едно е да кажеш
„хубаво би било да” направим нещо си – и съвсем друго е да го направиш реално! За първото (за
говоренето и за писането в стил „хубаво би било”) е достатъчно само да имаш съответното
идеологическо въображение (каквото Хабермас притежава в излишък) – а за второто са
необходими реални ресурси (каквито в днешна „Европа” просто вече няма – нито финансови, нито
човешки – защото ги е опустошила в предходните десетилетия).

И като си спомня само, че тук някакви хорица развиваха „тезата”, че нацията била „въобразена”
общност ... Ами то ако нацията е „въобразена” общност, то тогава целият ЕС е напълно
ИМАГИНЕРНА общност, бе пичове!

28-07-2012 | Николай Моллов

Ванка, моля те да бъдеш внимателен като използваш думата "прагматизъм", щото това си е също
идеология - американска, а виж, погледни какви ги върши Америка; доста прагматично, а? Няма
дискурсна етика, няма дебат, няма "би било добре", има само "въобразен" враг и значи: "това ще
направим, без да Ви питаме естествено, защото Вие не сте образовани, а ние сме, а не сте
образовани, защото ние не желаем да сте". Прагматично, нали Ванка!

Разбира се, че нацията е въобразена, колкото и явно да не ти се ще. Това, че не си запознат точно
как, е само поради недостатъчно желание да се запознаеш с някои факти от историята, описани в
научни трудове, а не в шовинистични декларации и идеи, които явно са оказали влияние върху
личността ти; копирани и инкорпорирани на емоционално ниво от огледалните неврони разбира
се (но нека не се отклонявам). Човек винаги може и е добре да опита, вместо прагматично да
мрази, да се опита да се научи да разбира другите, защото различни винаги ще има, нали така.
Прав си, разбира се, по отношение на тавтологията, използвайки "имагинерна" общност за ЕС. И
ето, виждаш как отричайки едно твърдение, твърдиш същото за друго (иронично разбира се), с
което не си съгласен, удобно пропускайки да разясниш как прочее е според теб, щом не е така, и
защо. Но виждам, че имаш потенциал да разбереш един научен термин, без толкова пък да му се
кахъриш; особено, ако вземеш да вденеш.
Прав си за шизофренията, колкото и абсурдно да ти се струва - точно такава е формата на
съвременния постмодерен свят, в който живеем. Ако възприемаш думата като обидна и я
отхвърляш, понеше смяташ, че това е диагноза за "луди", то нека оттук насетне бъдеш запознат, че
това също е научен термин, и то не в прихиатрията (въпреки че в прихиатрията, за написаното от
теб по-горе, биха диагнозтицирали като шизофрения, един от десетките видове!), а идва от Жил
Дельоз като част от идеите на авангардно постмодерно течение в хуманитарните науки.
Шизофренията е част от ежедневието на постмодерния индивид, дори е ценност, назовавана с
друг епитет разбира се.

И, Ванка, човешки ресурси ще има винаги, докато ги има хора-та. Финансови ЕС също има, с тази
подробност, че трябвя просто да се погледне през парадигмата на стратифицираната реалност. И,
ако можеш, ще видиш, че това, което наричаш липса на ресурс, всъщност е извратено управлявана
фискална политика, където ресурса за пръв път в историята е съсредоточен в един опасномалък,
микро-елит, чиито проекти могат да се нарекат, токсични и безжалостно перверзни. Оттам идва
кризата, за която има много, много сериозно да се говори.

Напишете коментар

Прочетете още...

Реалната власт на Владимир Путин

Бенджамин Натанс

15 Сеп, 2016

Единственият фен на Европа?

Ан Епълбаум

20 Окт, 2011

Реалният Берлински конгрес

Миша Глени

02 Май, 2013
Еврейската история не е само Холокост

Джеймс Маколи

11 Мар, 2015

Към началото на страницата

NotaBene

NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

За кризата на демокрацията в Европейския съюз

Брой

34(2016). Водещ на броя: Лазар Копринаров

Рубрика

Вавилон

Автор

Проф. д.н. Лазар Копринаров

За кризата на демокрацията в Европейския съюз

Проф. д.н. Лазар Копринаров (lkoprinarov@abv.bg)

Югозападен университет „Неофит Рилски", Благоевград

(рецензия)

About the crisis of the democracy in the European Union

Prof. DSc. Lazar Koprinarov (lkoprinarov@abv.bg)

South-West University ¨Neofit Rilski¨, Blagoevgrad

(Book review)

През последните години Европа попадна под каскада от кризи. Книгата на Хосе Игнасио
Торебланка е тъкмо за това - за кризите в Европа. Всъщност авторът се фокусира върху една от тях,
но тя е с такава природа, че в нея се оглежда като в огледало цялата конструкция на ЕС, което
означава и всички негови кризи. Става дума за кризата на демокрацията в европейски мащаб.

Това е една много полезна книга не само заради онова, което можем да научим от нея, но най-
вече заради шансът българският читател да бъде въвлечен в общия разговор за тревожното
бъдеще на обединена Европа. Тук е уместно да цитирам Бек, който призоваваше за
„космополитна кампания за ограмотяване по проблемите на Европа". С пълно основание можем
да причислим книгата на Хосе Игнасио Торебланка към усилията за осъществяването на тази
кампания. Тук е уместно да подчертая последователността и продуктивността на издателство
„Критика и хуманизъм", което през последните няколко години публикува текстове на едни от
най-зрелите пера, участващи в дебата за Европа - книгата на Юрген Хабермас „За конституцията на
Европа" и книгата на Улрих Бек „Германска Европа".

Книгата на Х. Торебланка е полезна не само защото ни въвлича в такъв общоевропейски дебат, тя

е полезна в още едно измерение - като пример за съчетаването на академизъм и публичност.
„Кой управлява в Европа?" е книга, академична по дълбочина на анализа и публично достъпна по
начина на писане. Х. Торебланка съчетава по чудесен начин двете си призвания - на
университетски преподавател и на публицист. В това отношение той е добър ученик на една
чудесна испанска традиция, на която си струва да завиждаме - традицията да се пише увлекателно
и красноречиво, в това число и за най-трудните, за скучните теми на политиката, както и на
традицията интелектуалците да не се гнусят от участия в медиите. През 30-те години на миналия
век Хосе Ортега-и-Гасет пише с известна горчивина за порядките в тогавашна Испания: „Нито
университетът, нито книгата имат социална действеност в нашата страна. Нашият народ не приема
дистанцията и тържествеността..." След това той обяснява своя опит за практикуване на идеите, до
които е достигнал. „Който иска да създаде нещо - а всяко творчество е аристократично, - трябва да
намери начин да бъде аристократ на мегдана. Така че обстоятелствата ме накараха моите работи
да се появяват във вестниците, този интелектуален мегдан." Испанските всекидневници и тогава, и
още повече днес са отличен пример за такова списване, което ги превръща в своеобразен
интелектуален мегдан - с всекидневното присъствие на статии на интелектуалци във
вестникарските страници, които очевидно не жалят усилията си и приемат като свой граждански
дълг да представят на широката публика своите визии и идеите, до които са достигнали. Книгата
на Х. Торебланка е част от тази традиция, на която си струва да завиждаме. Интелектуалните и
политически тревоги на Х. Торебланка, преди да бъдат оформени в тази книга, са апробирани на
страниците на вестник „Ел Паис". „Кой управлява в Европа?" е част от всекидневните усилия на
този автор да образова за Европа широката испанска читателска аудитория.

Това е книга, която идва на български език в много уместно за нас време. На България й предстои
да председателства за първи път Съвета на Европейския съюз. Това председателство ще бъде в
много напрегната и сложна обстановка, когато Европа е изложена не на една криза, а на „криза от
кризи". Т.е. на България й предстои изключително трудна не само политическа, но и
интелектуална задача. Защото председателството изисква, от една страна, ясно определяне на
темите, приоритетите и перспективите на ЕС, и от друга страна налага необходимостта от
преговори, лобиране, съгласуване, дебат, за да се намери общото съгласие на 28-те страни.
Справянето с тези задачи не е по силите на чиновниците и дори на дипломатите - нужен е
предварителен и широк обществен прочит на ставащото, на кризите и на възможните перспективи
на Европа. Книгата на Х. Торебланка би могла да помогне за намиране на верни ориентири при
един предстоящ и наложителен дебат. Надявам се, че книги като тази, ще ни извадят от
оформилата се у нас провинциална позиция на изчакване и от разбирането за ЕС най-вече като
„спонсорът на България". Голяма част от нашите съграждани продължават да мислят ЕС като нещо
отвъдно, като нещо, което ни дарява едни пари, които трябва да усвоим и в някои случаи да
присвоим; или като онова единствено нещо, което е способно да обуздава нравите на политиците
ни. Председателството ни задължава да се ангажираме не само със своите, но и с
общоевропейските проблеми, което неминуемо ще ни отрезви. В този смисъл книгата на
Торебланка идва при нас съвсем навреме.

Каква е темата на тази книга? За да я въведе, Х. Торебланка цитира една политическа теза на Хосе
Ортега-и-Гасет от преди 106 години - „Испания е проблемът, Европа е решението". Струва си да
припомня ситуацията, в която е изречена тази теза. Когато Испания загубва и последната си
колония в самия край на XIX век, крахът отеква болезнено в испанското общество. Къде е изходът,
се питат испанските интелектуалци и политици. Един от идеолозите на испанската „регенерация",
писателят и дипломат Анхел Ганивет, издига лозунга „да се затворят вратите на Испания, за да не
изтичала духовността й навън". Пред затворените двери трябвало да стои не страшният надпис от
Дантевия ад, а обнадеждаващият зов на свети Августин, който гласи „Не ходи другаде; истината е
вътре в Испания". Унамуно, най-дълбокият изразител на тази линия, е убеден в предимствата на
Испания пред Европа. Неговото кредо гласи, че ако е невъзможно един народ да му даде и
Декарт, и св. Хуан де ла Крус, би предпочел да остане в страната на мистичния поет. Ортега-и-
Гасет не само че рязко се дистанцира от Унамуно, неговия интелектуален учител и първоначален
кумир, той формулира противоположната теза - за да се възроди Испания, страната трябва да се
европеизира. В една от първите си обществено-политически изяви младият Ортега-и-Гасет
заявява: „Възраждането на Испания е неотделимо от нейната европеизация: [...]. Испания е
проблемът, Европа - решението".

Като цитира това кредо на Ортега-и-Гасет, Х. Торебланка го преобръща - ако на Европа са гледали
като на образец, сега образецът се е превърнал в проблем. Вече проблемът не е в Испания, не е в
която и да е от европейските столици, а в самата Европа. При това става дума за проблем на
проблемите - усъмняването в демократичността на ЕС, разклащането на легитимността на
институциите, недоверието към управлението и неговите носители и т.н. Х. Торебланка
формулира този проблем, търсейки отговор на въпроса „Кой управлява в Европа?" - един въпрос,
който съвсем не е със самоочевиден отговор. Авторът пояснява: „Ако в една демокрация въпросът
„Кой управлява? няма ясен отговор, тогава не можем да търсим отговорност от управляващия за
допуснатите грешки, нито да участваме в избора на демократични представители, нито да
разчитаме на разделението на властите, нито да знаем как да изразим общественото мнение,
нито да създаваме пространства за демократично обсъждане". Според него кризата в еврозоната
и съпровождащите я други кризи са изкарали наяве незадоволителното състояние на
демокрацията както на национално, така и на европейско равнище. Впрочем, Х. Торебланка не
поставя граници между едното и другото равнище. Обратно, той счита, че те са взаимозависими.
И тъкмо в това „неразграничаване" на двете равнища на демокрацията е един от основните
приноси на тази книга. Изкушавам се отново да цитирам: „Ако кризата показа нещо, то е нуждата
да се сложи край на тази концептуализация на ЕС като съвкупност от институции и процеси,
разположени отвъд границите ни. [...] Затова дотолкова, доколкото в тази книга се говори за
демократичната умора от ЕС, се има предвид аномалното функциониране на демокрацията [...] у
дома и в европейското пространство, но не толкова като резултат от разделението между тези две
пространства, а обратно, именно като следствие от тяхното смесван.".

Х. Торебланка фокусира вниманието си върху няколко измерения на това, което той нарича
„равнодушие към демокрацията". Те могат да бъдат сведени до следното: Първо. Европейската
интеграция подсилва изпълнителната власт за сметка на националните парламенти, като отслабва
не само представителността им, но и способността им да контролират правителството и
администрацията". Авторът пояснява: „Националните парламенти са превърнати в машини за
легитимация пост фактум на вече приетите в европейското пространство мерки". Второ, загубата
на власт от страна на националните парламенти не е компенсирана от съществуването на
Европейския парламент, тъй като той не е нито достатъчно силен, за да контролира ефикасно ЕК,
нито пък европейските граждани са му дали до момента пълното си доверие". Трето. Нито
европейските, нито националните избори са „автентични". Смените на правителствата не водят до
смени на политики. Алтернативите са твърде стеснени, а това предизвиква безразличие към
изборите. Правителствата започват да се превръщат в зомбита, пише Х. Торебланка, „те си мислят,
че са живи и управляват, но отдавна не са и не могат да го правят". Четвърто, ЕС е на голяма
дистанция от европейските граждани и е с предимно с технократични функции. И за Х. Торебланка
Брюксел е, ако използваме израза на Енценсбергер, едно „нежно чудовище".

Ако сумираме посочените от Х. Торебланка недъзи на демокрацията в ЕС, се очертава следното

обобщение: живеейки във взаимосвързани общества, интеграционните икономически връзки
изпразват демокрацията от съдържание, защото лишават гражданите от правото сами да решават
бъдещето си. Испанският автор иска да ни убеди, че днешната криза на демокрацията в Европа
превръща европейските граждани в наблюдатели - те имат повече права, но са с по-малко реална
власт. Затова все повече хора става активисти или поне лесна плячка на крайни, радикални
партии. И тъкмо такива популистки и еврофобски партии започват все по-успешно в различни
части на Европа „да структурират националния политически дебат", да „капитализират
безпокойството на значими части от населението", да "обръщат с главата надолу разказа за
ползите от членството в ЕС". При такива обстоятелства, отбелязва Х. Торебланка, традиционните
партии в център-ляво и център-дясно са принудени да се коалират, за да управляват". По този
начин се изгубва представата за алтернатива „ляво-дясно" и се създава впечатлението за картел
на политическите елити. А в отговор на това впечатление гражданите започват още повече да се
поддават на сирените на популизма.
„Кой управлява в Европа?" е написана от автор, който определя сам себе си като представител на
критичния европеизъм. Това е една рискована мисия, защото мястото на критичния европеизъм е
на един косъм разстояние от евроскептицизма, а тъкмо той умъртвява бъдещето на ЕС. Защо е
толкова опасен евроскептицизмът? Можем по-лесно да достигнем до отговора на този въпрос,
ако си послужим с теоремата на Уйлям Томас, един от бащите на Чикагската школа. Този
американски социолог е формулирал в началото на миналия век следната теза: „Ако хората
определят ситуациите като реални, те са реални в своите последици". По-късно Робърт Мъртън
публикува статията си „Самореализиращото се пророчество", в която развива и илюстрира
теоремата на Томас. Ето неговият пример: ако една банка разполага с достатъчна ликвидност, но
някой ден пред нея се нареди по неизвестна причина голяма опашка от хората, които си теглят
депозитите, много е вероятно в следващите дни тази банка да се окаже пред фалит, защото тези
опашки ще внушат на още и още клиенти, че банката има проблеми и като си изтеглят и те парите
от нея, те наистина ще я фалират. Т.е. пророчествата или прогнозите се превръщат в неразделна
част от ситуацията и по този начин влияят върху последващото развитие. Пророчеството за
банкрут довежда до неговото действително осъществяване". Едно предсказание съдържа в себе
си потенциала да повлияе върху действията на хората така, че рано или късно да доведе до
реализирането на предсказанието. Тъкмо такъв ефект има евроскептицизмът. Дефинирайки
невярно реалната кризисна ситуация на Европа, той може да я тласне към разпад. Макар и
тръгнало от неверни предпоставки, очакването може да произведе съответна нему реалност.
Тъкмо затова евроскептицизмът, като експлоатира някои реални проблеми, нагнетява недоверие
и песимизъм, които са с убийствен ефект за бъдещето на ЕС.

Х. Торебланка се е справил с трудната задача да движи мисълта си по границата с

евроскептицизма, но да не я прекрачва. Книгата му е книга на критичен европеизъм. Тя не
принадлежи към евроскептицизма, макар че масираната критика може да внушава подобно
заключение. Тази книга е пример за акробатично движение по въжето, опънато между надеждите
и скепсиса. Нито е знак на отчаяние, нито цели да произведе отчаяние. В този смисъл книгата не е
отчайваща, а реалистична, книга, продукт на един дух, зареден със суров критичен реализъм. Ако
добре съм разбрал намеренията на автора, целта на критиката му е да се регенерира
европейската демокрация, т.е. става дума за критика, която да произведе социална мобилизация
за едно ново изобретяване на Европа. Много бих искал именно в този ключ да бъде и българският
й прочит.

Хосе Игнасио Торебланка, Кой управлява в Европа? Да изградим наново демокрацията, да

спечелим повторно гражданите. София: Критика и хуманизъм, 2016.
© NotaBene-bg.org 2023 ISSN 1313-7859

Всички права върху материалите в този сайт принадлежат на авторите им. Копирането без
позоваване на източника е забранено.