Professional Documents
Culture Documents
ЧАСТ 1 - начало...
ЧАСТ 1 - начало...
ЧАСТ 1 - начало...
4. И се зачуди в този миг… беше ли това; и пак припламна с остър звук; и себе си
позна.
8. И таз забрава да познава себе си, като разделя себе си от себе си. И раздели се
мисълта на знание, движение и светлина; незнание, покой и тъмнина; събрани в
Цялото на вяра, и съмнение, и пустота.
11. Така от Избора, задвижен в кръговрат, преливаше простора във Вселена, и с вяра
в тази непозната красота допълваше се и се вливаше в празнотата на безкрайността.
12. Така позна се Нищото, превърнало се в Нещо, а Нещото, в самото себе си,
допълни се в дуалността. От Нищото се прояви, чрез изборите себе си разви и се
завърна в Нищото и вечността.
* Дори Никола Тесла използва термина Акаша, за да опише етерното поле, което се простира през всички неща.
За Нищото
Всичко е двойствено; всяко нещо притежава два полюса; всяко нещо има своя
противоположност; еднаквото и различното са едно и също;
противоположностите са еднакви по своята природа, но са различни по степен;
противоположностите се привличат; всички истини са полуистини; всички
парадокси могат да се помирят.
Нулевата точка сама по себе си е нищо. То, за да разпознае себе си, е необходимо да
се самопротивопостави на себе си. Така то се превръща в нещо - става нула или
нулева точка. На същия принцип нулевата точка като проявление, за да разпознае себе
си, реализира самопротивопоставянето си. Това самопротивопоставяне е невъзможно
да е нищото, защото за нулевата точка нищото не съществува, няма го, липсващо е.
Така нулата като проявление приема себе си за единствено съществуваща и тогава, за
да познае себе си, тя се противопоставя сама на себе си. По този начин от нулев
елемент на проявлението тя се разпознава в два елемента, които са противопоставени –
представляват две противоположности на едно единно цяло (0, 1, 1). Тези
противоположности вътре в самата нула определят ограничителна зона около нулата,
определяща параметрите на нейното трептене като проявление. Което и да е
проявление, за да се окаже такова, е редно да съдържа в себе си както нищото (като
цялостен енерго-информационен потенциал), така и самото себе си като единно цяло
от две противоположности. Тези противоположности задават параметрите на неговото
ограничение. Така всяко проявление се явява ограничение в безкрайния енерго-
информационен потенциал на нищото. Образува се триединство: нищо – нулева точка
– нейните две противоположности. Това е знакът Y, който представлява самото
триединство. Когато това триединство е вече проявено, то включва в себе си и зоната
на ограничение – двете противоположности на самото проявление – |Y|. Много важен
момент е това, че самото проявление остава винаги едно цяло, независимо от това, че е
и двете противоположности в себе си. Характерното тук е, че тези ограничения са
диапазонът на трептене на самото проявление преди натрупването на допълнителни
ограничения при сблъсъка му с околната среда. Самото проявление представлява
вълнова функция, трептяща в диапазона на това ограничение. Ако приемем едната
граница за „минус“, а другата за „плюс“, в оформената зона между тях проявлението
спираловидно, вретеновидно и пулсиращо трепти в границите на тези зони (вълнова
функция ДНК). Самото проявление прелива плавно от минуса към плюса и от плюса
към минуса, т.е. плюсът и минусът постоянно преливат един в друг, тъй като
вълновата функция е непрекъсваема. Тези „полярности“ са ограничения, които са
предварително приети като рамки на самото проявление. За да избегнем капана на
„тълкуването“, че ограниченията са стабилни и предварително зададени, е редно да
уточним, че тези ограничения всъщност са оформени от крайните точки на
амплитудата на двойната спирала енергия. Тази амплитуда се променя периодично –
спираловидно, вретеновидно и пулсиращо и зависи от скоростта на движение на
проявлението, т.е. незнанието, което то е пожелало да изпита. Спиралата е двойна,
защото се спазва принципът на противоположностите – всъщност двете спирали
енергия се въртят в различни посоки. Взаимодействието между тези енергии оформя
интерферентната картина (дифракционната решетка) на всяко проявление. Плуващите
граници на вълната са ограниченията в потенциала на източника, които оформят
проявлението. Тези две граници следват функция на привличане и отблъскване,
известна като ефект на Казимир. В квантовата теория на полето ефектът на Казимир е
налягането, което се получава от привличането между две плоски успоредни метални
плочи, поставени много близо една до друга във вакуум* (в нищото, в същността на
енерго-информационния потенциал). То се дължи на намаляването на обичайния брой
вакуумни флуктуации в пространството между плочите. Това пространство може да се
разгледа като кухина на резонатор. Когато във вакуума няма приложени ограничения,
всички честоти (вакуумни флуктуации) са еднакво важни и се балансират. Когато има
ограничения във вакуума, вакуумните флуктуации оказват налягане върху тези
ограничения. Флуктуации с честоти, при които между пластините се нанасят цяло
число полувълни, се усилват. За тяхната дължина на вълната в кухината се получава
резонанс**. В общия случай липсва резонанс и пластините се привличат една към
друга. Причината за това е, че между пластините се предизвикват по-малко
флуктуации, отколкото навън, където „раждането“ им не е ограничено. В резултат на
това, налягането от външните флуктуации се явява по-силно от налягането между
пластините, т.е. възниква сила на привличане.
*вакуум (от лат. vacuum – празно пространство) е отсъствието на вещество в определен обем от
пространството. Колкото и да е „празно“ едно пространство обаче, абсолютен вакуум няма, защото в него са
налични всички възможни полета (гравитационно, електромагнитно и т.н.). Тези полета имат флуктуации (колебания,
трептене). Така в нищото (вакуума) постоянно са налични честотни вариации на полетата, които предизвикват
спонтанни отделяния на енергия от самите полета. Дори в идеалния вакуум при абсолютна нула такива флуктуации са
налични.
**резонанс – избирателно приемане/поглъщане на честоти от дадена система (със собствена честота на
трептене) до изравняване с честотите на околната среда. Тази система сама по себе си представлява ограничение от
общата честотна вибрация на околната среда. Така при избирателно приемане или поглъщане на определени честоти
се получава рязко увеличаване на амплитудата на трептене на енергията вътре в самата система.