Professional Documents
Culture Documents
Глина
Глина
Глина
Първо издание
Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана
или предавана под никаква форма или начин, електронен или механичен, включително
фотокопиране, записване или чрез каквито и да е системи за съхранение на
информация, без предварително писмено разрешение на СофтПрес ООД.
ISBN 978-619-151-634-6
На дъщерите ми -
Леа от Слънцето и Алма от Земята.
Благодаря, че ви има.
Анотация
Направени сме не от думи, а от кал. Шепа от калта ако дадеш на някого, всичко си му
дал. Ако той ти върне от калта сърце, значи всичко имаш.
Съдържание
Анотация 4
Съдържание 6
1. ЗНАЯЛИЦА 7
2. СТОН 16
3. ЕРМА 23
4. ОЧЕБОЛЕЦ 31
5. ПРАХ 39
6. ЧАЯНИЕ 45
7. ЗЕХИР 56
8. СТРУЙКА 62
9. ВЪЛНА 72
10. СОЛ 84
11. ВРЪШНИК 94
12. ПЕРО 102
13. КОЛЕНДРО 110
14. ПЛЪТНИК 121
15. РАЗКОВНИЧЕ 128
16. ДЪХ 137
17. ВЪГЛЕН 139
18. ВЪЗЕЛ 149
19. РОГАЧ 156
20. ПЕЗУЛ 165
21. ИГЛЕНИК 175
22. ГЪРЛО 189
23. ЗЪРНО 202
24. ГОРЕСТ 211
25. ПАСТ 220
26. РАБУШ 229
27. ОБРОК 236
Послеслов 245
Сполай 248
Речник на старите и не толкова стари думи, от които е изваян романът 249
1.
ЗНАЯЛИЦА
Никой не помнеше вече как и кога беше дошла Зевна в селото. Хората знаеха, че не е
тукашна, но бяха затрили от паметта си случката от онзи далечен ноември. Забра¬вили
бяха първата си среща с нея, уплаха от въпроса „Чия е тая жена?“ и неспокойството,
което изпитваха, докато я гледаха и слушаха. Тогава мислеха, че тази странница може
да носи някое зло подире си. Затова я оставиха да живее настрана, почти извън
селото, и ходеха при нея само по нужда, а тя никога не идваше неканена. Но така
беше станало с годините, че макар да страняха от нея, не можеха без нея.
В онази влажна и тъмна ноемврийска нощ Зевна се бе домъкнала до селото едва-едва.
Ходеше със ситни и теж¬ки стъпи, придържайки с две ръце корема си. Следваше
непознатата пътека по усет, единствено с носа, който улавяше мократа глинеста почва
и я отделяше от дъха на влажната шума отстрани. Беше чула за това малко село, тихо
и уединено, където рядко стъпваха чужди хора, и се надяваше тук вече да намери своя
пристан. Вървя три денонощия, почти без да спира, денем се криеше в шубраците и
горите, нощем хващаше пътеките. Ядеше корени и изсъхнали плодове, останали тук-там
по диво¬растящите овошки.
На гърба си носеше само една торба, в която имаше ока елда, завита в месал, две
лоени свещи, огниво , чер¬вен конец, нож, парче от стара икона и още една лене¬на
кошуля , освен тая на гърба ѝ. Под сърцето си носеше детето – то ѝ тежеше колкото и
проклятието, от което бягаше.
Зевна долови мириса на пушек отдалеч. Запалени бяха огнищата в селото, но никаква
светлина не се виждаше да мержелее, нито звук се чуваше. Спря и се подпря на едно
дърво. Обзе я остра болка в слабините и гърба. Пре¬ряза я като с нож и я вцепени.
Почувства се умъртве¬на. Господи, камък ли носеше в себе си, жива душа ли? Защо
толкова непосилно тежеше? Тя се приведе напред, изпускайки дрезгав вик през гърлото
си. Дишаше дъл¬боко и учестено, а когато болката премина, усети главо¬ломния тръс
на сърцето си.
– Още малко... Още малко... Трай, Зевно! – рече си же¬ната и като посъбра сили, пак
тръгна по пътеката нагоре.
Болката я спохождаше пак и пак, вече не можеше да върви изправена, а се беше
привела така, сякаш някой я е ударил с греда през кръста. Под тежестта ѝ почвата се
размекваше и тя трудно отлепваше крака. От усилие¬то бедрата ѝ започнаха да се
тресат неистово. Конвулсиите преми-наха по цялото тяло, вълната от треската я
събори и Зевна падна на колене. Цялата затъна в студената кал, собственият ѝ дъх,
който земята връщаше към лицето ѝ, бе единственото топло нещо в този миг. Ако имаше
ад на земята, тя бе в него. Не ѝ трябваше огън за наказание, не ѝ трябваше ръжен,
на който триста дяволи да я вър¬тят. Стигаше ѝ това, че не може да вдигне глава, за
да се огледа къде е и да продължи напред. Ала жената знаеше, че ако сега легне
безсилна тук, няма да оцелеят нито тя, нито детето, което напираше да излезе.
Затова, като от¬мина още една болезнена вълна от тялото ѝ, Зевна пое дълбоко дъх,
прихвана корема си, подпря се на коляно и се изправи със сетни сили. Извика от
болка и не позна собствения си глас.
– Господи, помогни ми! – простена в тъмното.
В този миг сред нищожната светлина, дошла от късо изрязания нокът на луната, се
очерта скелето на колиба. Виждаше се плоският сламен покрив и гредите, които го
подпираха, но схлупеното здание не издаваше признаци на живот – нито димеше, нито
светеше нещо в него. Зев¬на се окопити. „Бачия ще да е!“, рече си тя. На края на
селото, сред тези планински скло¬нове, които лятос те¬жаха от тучна трева, нямаше
какво друго да бъде. Едва ли имаше някого там сега, овцете отдавна бяха прибра¬ни
по кошарите на стопаните. До мястото я деляха сто¬тина разкрача. Трябваше да се
събере и да ги премине.
Жената тръгна с такава сила към своето бленувано убежище, с каквато в пролетна
утрин първият слънчев лъч пробива небето и стига до гнездата, до кошерите, до
мравуняците, до нивите и до сърцата на хората, за да ги запали за новия ден. Този
лъч изниква от дланите на Господ и нищо не може да го спре.
И Зевна нищо не я спря по пътя до бачията. Когато влезе под навеса, усети странна
топлина, останала скъ¬тана от лятото. Беше завет и нямаше да умре от студ. Очакваше
нова вълна от болка да вкамени тялото ѝ, за-това побърза и отвори торбата с
треперещи ръце. Извади свещ и я запали с огнивото. Дишаше дълбоко, а възду¬хът в
гърлото я пареше като огън. Огледа се трескаво под мижавия пламък. Подът в единия
ъгъл на бачията беше застлан с рогозка от царевична шума. Отстрани на един гвоздей
висеше стара черга. Някой беше оставил сноп съчки до огнището, имаше и стовна със
счупено гърло. Последното, което Зевна успя да направи, преди да се просне на
земята, беше да закрепи свещта между камъните на огнището и да придърпа чергата към
себе си. После легна по гръб върху рогозката, хвана с ръце глезените си и от
гърдите ѝ се откърти толкова силен рев, че водата в близкия кладенец се обърна
трижди, ко¬рата на стария бор се пукна по дължината на стъблото, а тъмнината сключи
обръча си още по-силно над земята, така че да я предпази от болката на тази жена.
И тогава, в най-тъмната доба на ноемврийската нощ, дълбока и суха като пазва на
старица, край селото, уне¬сено в нехаен сладък сън, проплака дете. Безпомощният му
плач се извиси нагоре, окачи се на сърпа на месеца и го залюля. Той хвърли малко от
студената си светлина към звездите, подпали ги и последният му лъч стигна до дъното
на небето. Искрата му прехвръкна силно, разрази се и се застопори в небосвода като
бял камък.
От изток се подаде виделина, Зевна се протегна раз¬треперана към торбата и извади
червения конец. Преря¬за с него пъпната връв на детето и го положи на гърдите си.
Обходи нетърпеливо с ръка влажното му тяло – беше момиче. Мократа кожа на малката
се сля със студената пот и гор-чивите сълзи на майката. Жената метна окър¬вавената
си кошуля върху детето – горният ѝ край беше сух, та щеше да го затопли. Усещаше
как бие сърцето му, бързо и неопитно, сякаш стотици пеперуди бяха разма-хали криле
в панически летеж към слънцето. От виде¬нието на полета им към огненото кълбо на
Зевна ѝ стана топло. Усети горещ прилив в тялото си, сякаш студена¬та до одеве кръв
бе кипнала и бе разнесла топлина на-всякъде из него. Пред очите ѝ грееше неясна
светлина. Майката целуна детето по челцето и изрече:
– Жара.
Така кръсти дъщеря си. Името излезе от устата ѝ роде¬но от светлината на огъня,
който усети в себе си.
* * *
На третия ден от раждането Зевна извади от торбата зърното, което носеше. Стри го с
два камъка на ситно брашно и омеси хляб. Изпече го в жарта на огнището. Топлият
дъх, който се издигаше от него, пълнеше устата ѝ със слюнка, но тя не смееше да си
отчупи, макар да не беше яла хубава храна от седмица. Искаше да занесе питата в
селото и да раздаде на хората за здравето на дъ¬щеря си, а и за да покаже, че е
дошла с добро. Надяваше се да ги накара да я приемат сред тях. Знаеше колко ще е
трудно да повярват на сама жена с дете на ръце, появила се неизвестно как и откъде.
Не знаеше какво да им каже, ако я попитат, но сама не можеше да изкара зимата в
бачията. Трябваше да измоли помощ, за да оживее детето.
Уви хляба в месала, а детето – в чергата, метна на гър¬ба си торбата, с която
никога не се делеше, и тръгна към селото. Денят беше хладен, утринната мъгла още не
се беше вдигнала от поречието, влагата пронизваше всич¬ко и забулваше в зелен мъх
сърцето на Зевна. Не ѝ беше спокойно, неизвестността я караше да потръпва. Дока¬то
стигна до първата къща, поспря няколко пъти, за да си поеме въздух. Кръстът още не
я държеше съвсем от родилните болки, а гърдите ѝ тежаха от млякото. Бла-годареше на
Господ, че поне него има, за да не гладува детето.
От комина на първата къща, която изникна пред очите ѝ, димеше, но навън не се
мяркаше никой. Чуваше се само тихо блеене на овце в кошарата. Тъкмо да се реши да
потропа на вратата, и отвътре се отвори. Насреща ѝ застана жена, колкото нея на
възраст, с обло и зачерве¬но лице, пребрадено в кърпа. Под ръка, опряно на кръ¬ста
си, държеше дървено корито и явно беше тръгнала навън, за да лисне водата, когато
рязко спря, стъписана от непознатата жена на прага ѝ.
– Дал Бог добро, стопанке! – продума с дрезгав глас Зевна.
– Бог здраве да ти дава! Не те познавам. Кого дириш тук? – рече жената леко
троснато.
– От далеч ида, тук ме свари случаят да остана – и Зевна отправи поглед към детето
в ръцете си. Чак тога¬ва стопанката видя, че непознатата държи новородено и очите ѝ
се разшириха от недоумление.
– Какво искаш? – попита сурово тя, след като се съвзе от почудата си.
– Искам да ти подам хляб, за здравето на детето. От далече съм, намерих подслон в
бачията на края на село¬то, но няма да издържа дълго там. Идва зима, студено е.
Нямам и много за ядене. Билкарка съм, та мога да помог¬на, ако у вас има нужда.
Гласът на Зевна беше дебел и тромав, изговаряше ду¬мите накъсано, сякаш ѝ костваше
огромно усилие да го прави. Това, заедно със странния ѝ вид – оръфаната къса коса,
мръсните скъсани дрехи и тъмното лице, обладано сякаш от някаква нечиста сила,
плашеха стопанката на къщата. Тя дори не извика мъжа си, за да го попита могат ли с
нещо да помогнат на тази окаяна странница, но и не можа да затръшне вратата
отведнъж. Нещо я накара да размисли.
– Стой тук, ще се върна – рече на Зевна с твърд глас и затвори. След малко излезе с
бохча, в която беше увила нещо. – Ето, друго не мога да ти дам. Иди си със здра¬ве.
– И като погледна надолу, сякаш засрамена от собст¬вените си думи, жената махна с
ръка, за да отпъди по-бързо непозна-тата. И хлопна вратата пред лицето ѝ.
Зевна отгърна внимателно с една ръка кърпата и видя вътре две глави лук, няколко
ореха, шепа сушени сливи и парче хляб. Тогава се сети, че дори не беше успяла да
подаде на стопанката от своя за здравето на дъщеря си. Обърна се назад, за да
благодари с поглед. Видя, че зад едното стъкло се плъзна бързо сянка – явно жената
деб¬неше отвътре кога непознатата ще си отиде. Зевна усети глуха болка под гърдите
си, преглътна горчивата слюн¬ка и продължи нататък.
Във втората къща се случи почти същото. Само че този път и двамата стопани се
появиха, а зад гърбове¬те им се чуваше детски глъч. Младата майка успя да им подаде
къшей хляб с думите „За здраве!“ и получи благословия за детето, но нея гледаха с
осезаем уплах и недоверие, по-непробиваемо от скала. Питаха я само има ли кърма за
детето и като чуха нейния утвърдителен отговор, плюха в пазвата на съвестта си. Не
я отпратиха с празни ръце, но и помощ не ѝ предложиха. Дадоха ѝ половин ока брашно
и бучка сирене. А после тя си тръг¬на, съпроводена от помрък-налите им погледи, със
сърце, свито в шепа.
Застанала с гръб пред ниския плет на оградата, Зев¬на се поколеба. Можеше ли да се
върне обратно в свое¬то село, у дома си? Какво я чакаше там, с това дете на ръце?
Къде живееше по-малкото зло – там, където тегне¬ше катранената клетва, или тук,
където нямаше близка душа и където можеше да умре от студ още тази нощ, ако Господ
реши да прати мраз. Благодари му наум за все още меките като по чудо ноемврийски
вечери и за найдения подслон и реши, че щом още диша и държи в ръце благословената
си рожба, трябва да върви напред.
Взе въздух и се озърна накъде да поеме. Малко по-нагоре по пътеката се виждаше
схлупена къщурка, съв¬сем непривична с чисто белите си стени, които сякаш хвърлиха
малки свитки надежда към жената. Тръгвайки с тежки стъпки натам, тя забеляза, че
мъглата вече се е вдигнала и слънцето огрява околността. Селото има¬ше ръждив
есенен цвят, но излъчваше топлина. Дали не идваше от червеникавата почва под нозете
ѝ, жената не знаеше, но в този миг усети топъл лъч да пробива в нея. Току пред
погледа ѝ се принизи черен гарван, грабна с клюна си нещо от пътеката и отново се
стрелна нагоре. Зевна прие това за добър знак, като че птицата разчисти пътя пред
нея, затова продължи с оживени стъпки.
Щом стигна къщата, видя на няколко от тънките пръ¬тове на плета ѝ окачени грънци.
Бяха различни по го¬лемина и форма – имаше паници, гърнета и малки ка¬нички, а
дъната им, обърнати към небето, грееха като изпечени пити. Зад плета близо до
дръвника се мяркаха инструменти, чували и дървени корита, пълни с пръст. Зевна
отвори вратницата и влезе. Докато прекосяваше двора, се огледа плахо и помисли
колко ли работа има¬ха стопаните, щом не успяваха да сложат всичко в ред. Пристъпи
към ниската врата и похлопа. Никой не отво¬ри. Реши да почака и затропа пак, този
път по-силно. Не ѝ даваше сърце да си тръгне от това място, което ня¬как ѝ се стори
дом на надеждата.
След малко вратата отвори жена на средна възраст със зачервено и запотено лице.
Погледът ѝ беше трескав и тревожен, устните – побелели, кърпата на главата ѝ беше
разхлабена и изпод нея се подаваше вълнист кичур коса, залепнал за мократа ѝ шия.
Жената застана вцепенена на прага на дома си и като гледа известно време Зевна,
преди дори странницата да успее да каже коя е и какво търси тук, отрони с
пресъхнала уста:
– Помощ! Помогни ни, сестро!
Зевна познаваше тези очи. Беше ги виждала стотици пъти. Те бяха ясносини, вакли,
тъмнокафяви, зелени, сиви, пъстри – различни, – но във всички тях гореше ужасът на
страха и безсилието. Виждала ги беше у млади и стари, у бедни и заможни, у мъже и
жени, у християни и мюсюл-мани – еднакви бяха и събуждаха у нея онази необратима
сила, с която вълната се разбива в скалата, а сетне се връща отново в морето. Това
бяха очи, вперени в бездната на смъртта, а Зевна усещаше смъртта с ноз¬дрите си и
не се страхуваше от нея. Тя можеше да гле¬да право в лицето тази тъмнокожа вещица с
черни очи, бели вежди и проскубана сива коса, дълга до петите.
Затова сега, като чу жената насреща да изрича: „По¬мощ“, я бутна с една ръка, за да
я отмести от прага, и нах¬лу в къщата. Вътре, в единия ъгъл, където беше одърът,
лежеше слабо момче, чието тяло се гърчеше в спазми. Клепачите му трептяха
неудържимо, а лицето му бе без¬кръвно. Над него беше коленичил бащата и го държеше
за раменете, самият той изкривен от безпомощност. Зев¬на положи дъщеря си настрана,
свали кърпата от главата си и се спусна бързо при момчето.
– Знаялица съм. Викат ме Зевна, от друго село ида. Ба¬енето ми е занаят – рече тя
към бащата, който гледаше в недоумение коя е.
Гласът ѝ беше дебел и уверен. Родителите усетиха, че тази чужда жена владее нещата
и отстъпиха крачка назад. Майката на момчето вдиша дълбоко и видимо се поуспокои,
макар че с две ръце стискаше дрехата си отстрани, та кокалчетата на пръстите ѝ
стърчаха, побе¬лели от напреже-нието. През цялото това време детето продължаваше да
се гърчи, издавайки тихи хрипове.
– Как му е името? – попита Зевна.
– Велико – едва дочуто отвърна майката.
– Знам как да му помогна, ала ще ми трябва черно пиле – каза знаялицата, обръщайки
се към мъжа. – Ако нямате в курника, намери отнякъде в селото и го донеси живо. И
сатър ми донеси. Останалото е моя работа.
Докато изрече това, бащата излезе тичешком от къ¬щата, без да попита нищо друго.
Знаялицата хвана мом¬чето за слабото тяло, обърна го с лице към огнището и започна
да шепне, приведена над него, неясни, несвър-зани приказки, сред които се разбираше
само името му. Баейки, гласът ѝ изведнъж омекна, сякаш някой бе влял в гърлото ѝ
мед и масло. Жената бе затворила очи и тихо нареждаше думите, като че нижеше бисери
в брое¬ница. Те се опираха една в друга и от тънката искрица между тях въздухът в
стаята ставаше по-чист и по-кристален. Тялото на момчето постепенно се успокои,
дишането му стана равномерно и дълбоко, накрая то се отпусна съв¬сем, като заспало.
Зевна постави длан върху челото му и я държа така няколко минути в пълно мълчание.
После отвори очи и се отдръпна. Като се изправи, майката я гледаше втренчено, а в
погледа ѝ се четяха и страх, и благодарност. Тялото ѝ се беше отпуснало и от очите
ѝ бликнаха сълзи.
– Ще го бъде ли? – попита с хлипове.
Зевна не можеше да ѝ отвърне. Само един Господ зна¬еше колко тежко болно е това
момче и дали ще се опра¬ви. Но сърце не ѝ даваше да го каже на майката, затова леко
кимна и рече:
– Още не съм свършила.
В този момент влезе бащата, зачервен и останал без дъх. Под мишницата си носеше
черно пиле. Птицата куд¬кудякаше безпомощно и се въртеше неспокойно, очите ѝ се
оглеждаха трескаво и ковяха въздуха в одаята като ръждясали гвоздеи. Зевна се
протегна и хвана пилето с две ръце за крилата. Сетне мъжът пристъпи плахо и ос¬тави
на земята до нея сатъра, който носеше със себе си.
– Ти вземи паница и я дръж над главата на момчето – рече тя на майката. – Пази
всяка капка да падне в пани¬цата. Не плаши се!
Докато каза това, знаялицата положи пилето на зе¬мята край огнището и със силно и
ловко движение го настъпа, та да не може да мърда с крила. Хвана главата му и я
застопори над камъните. Птицата издаваше накъ¬сани гърлени звукове, тялото ѝ се
тресеше в опит да се отскубне от стъпалото на жената. Знаялицата придърпа шията
леко нагоре и като не пускаше крилата да излязат от хватката ѝ, замахна със сатъра
над главата близо до гърлото. Чу се остър костоломен звук.
Хрссс!
Кръвта пръсна по дрехите на знаялицата и към огъ¬ня, силна струя шурна над камъка.
После с отривисто движение Зевна дръпна главата на пилето и я вдигна над паницата.
Кръвта потече гъста на дъното на съда и образува локва, по-черна и от безлунна нощ.
Тялото на обезглавената птица продъл¬жаваше да се тресе край ог¬нището, вдигайки
пепел във въздуха и обли¬вайки камъ¬ните в червено. Майката се присви. Треперещите
ѝ ръце клатеха паницата, но от това кръвта в нея проблясваше леко, като надежда за
живот. Зевна държа главата на пи¬лето, докато и последната капка се отцеди от нея.
После я метна през рамото си в огъня. От опърлените пера в стаята се разнесе сив
пушек. Жертвената тяга в мириз¬мата отскубна родителите на момчето от вцепенението
и те се вторачиха един в друг.
– Хвърли го в реката! – рече Зевна, като подаде на мъжа обезглавеното тяло на
пилето, отърсващо се от по¬следните си спазми.
В няколкото минути, през които всичко се случи пред очите му, бащата бе останал
напълно безмълвен. Стискаше калпака си пред гърдите, като че бе влязъл в черква, в
която не Бог, а някаква всесилна, разюзда¬на жена раздаваше справедливост. На
страните му бяха избили червени петна, а от капките пот по лицето му се долавяше
остър кисел дъх. Щом знаялицата му подаде трупа на птицата, той го грабна и излезе
навън.
В това време момчето едва-едва отвори очи. Зевна го повдигна – телцето му бе слабо
като птиче перо. Заведе го до прага на вратата и му подаде да пие от паницата с
кръв. Велико отпи без съпротивление. После знаялицата го върна обратно на одъра,
положи го внимателно да легне и рече на майката:
– Като тръгна, свали ризата му и я изпери в тези бил¬ки – и тя извади от торбата си
китка сухи треви и ги подаде на жената. – После го облечи с нея. На Спасовден го
заведете да нощува край лековит извор.
Майката пое билките и понечи да каже нещо, но от гърлото ѝ излезе само неясен,
удавен в сълзи, звук.
– Как да ти се отблагодарим? Къде живееш? – чак сега проговори бащата, който се бе
върнал от вън, а по ръцете му личаха кървави петна от обезглавеното пиле.
– Приютила съм се в бачията на края на селото. Ала там е студено и не можем да
останем дълго. Търсим под¬слон – рече Зевна и обърна глава към рожбата си.
Едва в този миг мъжът и жената забелязаха, че на дру¬гия край на одъра лежи
пеленаче, повито в съдрана стара черга. В своя уплах те не бяха видели, че Зевна
влиза с дете на ръце и го оставя там. А малкото, стоплено от огъня в къщата, бе
дълбоко заспало и не бе издало нито звук през цялото време. Майката на Велико усети
сла¬дък бодеж в гърдите и изведнъж сякаш се пробуди от тежкия си унес.
– Ти имаш рожба?! – възкликна стопанката, а после попита с тих разнежен глас: – Как
я зовеш?
– Момичето се казва Жара. Сами сме тук, така се слу¬чи. Нямаме и много за ядене. –
Знаялицата изрече това на един дъх, за да не остави пролука между думите и да бъде
запитана нещо, на което не знаеше що да отвърне.
Родителите на Велико се спогледаха и без да отронят и звук, сякаш се разбраха какво
трябва да сторят. Мъжът рече:
– Малко по-нататък от бачията има малка колиба, от години никой не живее в нея,
покривът почти е пад¬нал и стените трябва да се измажат. Ще ти помогна да я вдигнеш
и да заживеете там. Хората ще са съгласни – в селото нямаме баячка, а много имат
нужда от лекове.
– Докато стане колибата, можете да останете тук с де¬тето. Отзад има одайче , ще ви
наглася, да има къде да спите – додаде майката към непозна¬тата.
* * *
Зевна и рожбата ѝ изкараха зимата в дома на Горан, Блага и Велико. Горан беше прав
– хората от селото не се възпротивиха Зевна да заживее напролет в старата коли¬ба.
Не прогониха знаялицата, но и не я приеха напълно сред тях. Жените не я канеха по
седенки и намолби, не разговаряха с нея случайно, сякаш се страхуваха от тази
непозната, дошла тук, подгонена незнайно от кой дявол. В същото време обаче се
нижеха пред вратата на Горан и Блага, за да търсят лековете ѝ. В отплата ѝ носеха
храна, ризи за нея и детето, малки домашни съдове, вълна.
Така напролет, когато Горан стегна колибата за живе¬ене, Зевна беше събрала малко
покъщнина. Знаеше, че от тук насетне тя и детето от глад няма да умрат – и в
близките села научиха дарбата ѝ и идваха да дирят по-мощ. А все някой имаше нужда
от нея, защото животът дори когато тече като голяма спокойна река, винаги се намира
едно камъче, което да събуди водите му, и тогава трябва да се изправи и втвърди
брегът, за да го върне в тихото русло.
2.
СТОН
* * *
Боя стигна бачията, останал без дъх. Беше бягал с всички сили от дома до тук.
Пареше му в гърдите, паре¬ше му и под петите. Бягаше от огъня, лумнал в очите на
баща му, бягаше от думите, но не знаеше дали ще може да избяга от клетвата,
хвърлена с тях. Сега обаче нямаше сили да плаче. Искаше само да стигне при чичо си
и да измоли благословията му да остане при него.
От овцете и Зария нямаше и следа в кошарата. Явно бяха потеглили рано-рано,
нетърпеливи да се окъпят в росната трева и да захрупат тучно биле. Боя добре
знае¬ше, че чичо му не трае да излезе навън, да вдиша аромата на планината, да се
отърси от тегобата, наляла се във вените му от стоенето между стените на къщата
през зимата. Имаше три дъщери, които трябваше да задоми добре, а последните години
мъчно изкарваше отплатата си. Лани болест тръшна половината стадо, а от няколко
лета агите събираха по-високи данъци. Брат му Арсо все го караше да завърти и той
колото , да източи някой съд, поне за зестра на дъщерите си, но занаятът не беше за
Зария, неумела беше ръката му да вае. Мястото му беше на открито, под звездите, при
животните, които отне¬маха повече от мъката му, отколкото хората и глината. Затова
и Боя така го теглеше към чичо му – еднакви бяха двамата, досущ като баща и син, и
всеки се оглеждаше в другия като в тих, дълбок кладенец.
Момчето приседна за малко до бачията, опря гръб на едната ѝ страна и се загледа в
планината, подпряла с об¬лия си връх яркото небе. Меки бяха формите ѝ и дъл¬боки
цветовете, които се излъчваха от тях. Картината потуши парливата трескавост в очите
на Боя и дишане¬то му бавно се успокои. След малко момчето усети как силите му се
възвърнаха, изправи се и пое на запад, към Руй планина, да дири чичо си и овцете.
Спускайки се по пътеката, леко го присви коремът. Познаваше това чув¬ство на сладка
болка от две лета насам. То се връщаше все по-силно всяка пролет, когато Боя
тръгваше по поля¬ните и знаеше, че някъде сред тях е дъщерята на знаяли¬цата и бере
треви заедно с майка си. Понякога те двете се губеха с дни. Откъсваха се от селото
и отиваха все по-надалеч, да търсят някоя рядка билка или да церят болен в друго
село. Боя бе разменил едва няколко думи с Жара за тези две лета, но те бяха напълно
достатъчни, за да го запленят. И не толкова думите, колкото смехът ѝ, саморасъл и
сочен като дива круша.
Дива беше и тя, не като момичетата в селото, кротки и покорни. Може би заради това,
че живееше само с майка си, настрани от другите, беше толкова различна от тях.
Рядко ходеше по момински седенки, а отидеше ли, не я свърташе на едно място, сякаш
огън я гореше отвътре да се движи, да отпуска глас и да пее, да става и да играе.
Смехът се лееше от устните ѝ безспирно, с всяка песен, която подхванеше, с всяка
дума, която отрон¬ваше, и с всяко движение, което гъвкавото ѝ тяло правеше. Боя се
сети как я бе видял в реката миналия зарев – мокрото ѝ тяло светеше, извито като
змия, ръцете ѝ галеха повърх¬ността на водата и тя се въртеше в кръг, сякаш
праве¬ше магия. Лицето ѝ, обърнато нагоре, сияеше по-силно от слънцето. В онзи миг,
притихнал и снишен зад един храст, Боя протегна напред ръка и се престори, че улавя
Жара между палеца и показалеца си, сякаш беше малка фигурка. Изпъната между върха
на пръстите му, тя из¬глеждаше висока колкото кутре – оттогава Боя знаеше, че това
е точната мярка на съвършенството и всеки ден зимата дялкаше по една дървена
фигурка, висока точно толкова. С това преживяваше дните от есента до проле¬тта,
когато не я виждаше: така те биваха по-къси и по-поносими.
Скоро до него достигна далечен звук на медни звън¬ци. Тук са! Живот-ните и чичо му
бяха наблизо. Момче¬то забърза, стадото сигурно беше в долчинката близо до потока.
Като мина завоя около леса , спря за миг. Надолу се стелеше жълто море – лютичетата
бяха луди избуя¬ли и обзели цялата ливада. Ниско над тревите жужаха пчели. Долу,
където ручеят блещукаше като златна глеч, се беше събрало стадото и слушаше упоява-
щия звук от дудука на Зария. Бялата вълна на сбраните накуп жи¬вотни изглеждаше
като перест облак насред жълто море. Сякаш застанал пред вратите на Рая, Боя се
прекръсти, пое дълбоко дъх и затича.
– Ееееейййййй! – провикна се момчето. – Тук съм! Идааааа!
Планината обърна гласа му веднъж нагоре, а после на¬долу, претърколи го по
склоновете, плисна го в потока, качи го при орловите гнезда. Стадото се сепна,
живот¬ните вдигнаха глави с общ меден звън, дудукът на За¬рия секна. Мъжът гледаше
как към него препуска Боя. Източеното му тяло се беше наляло с още сила през
зи¬мата, Зария оттук подушваше влажната кожа, която не можеше да удържи кипежа на
кръвта. Момчето се спря задъхано при него и падна на колене, смеейки се и пла¬чейки
едновременно.
– Чичо... Чичо Заро! – задъхваше се, докато говореше.
– Значи дойде, сине? А аз мислех, че си тръгнал с баща си и Исая – каза мъжът и в
крайчеца на окото му, където имаше плетеница от ситни бръчици, Боя видя сълза.
– Знаел ли си, чичо? Знаел ли си, че искат да тръгна с тях, за да продаваме
грънците?
– Баща ти снощи ми каза, сине. Не искаше да те пуска с мен на пашата. Рече ми, че
занаят трябва да ловиш, истински занаят, с който да се храниш, а не да гониш
вя¬търа. Защо не отиде, момчето ми? Старият Арсо сигурно много се е разлютил. Как
те пусна да дойдеш тук?
– Не ме пусна... Избягах – каза със сподавен глас мом¬чето и наведе очи. Чувстваше
се като жив въглен в ръце¬те на чичо си.
Зария въздъхна тежко. Усети, че от този миг пътища¬та към дома на брат му са
прерязани завинаги. И макар момчето само̀ да беше решило да дойде, чувстваше
дъл¬бока вина, че го беше научил да диша свободно сред планината, да обича
животните повече от хората и да пие каймака на млякото им с неутолима жажда.
Господ можеше и да му прости, но по-големият му брат – никога.
– Върни се и се покай, момчето ми. Тръгни с тях, свят ще видиш, занаят ще хванеш.
Търговията може да те изучи и да станеш по-заможен човек – заприказва чичо му,
сякаш себе си искаше да убеди, че Боя трябва да се прибере у дома.
– Късно е, чичо, те потеглиха. А и няма да се върна, не съм вече мил на никого
вкъщи.
Като рече това, Боя стана, отиде при потока, хвана един камък и го метна силно през
реката. Но тежест¬та, която се опитваше да откъсне от себе си, нямаше да мине
скоро. Тя щеше да се връща в него час по час и да гнезди като птица. Зария знаеше,
че няма какво да на¬прави, стореното – сторено, затова отиде при момчето, застана
рамо до рамо с него и гледайки към върха отсре¬ща, рече:
– Тогава да разходим овцете, сине!
Двамата тръгнаха подир стадото, което след живия вик на Боя, рипна да търси сянка
за пладнуване. До за¬лез слънце не си продумаха повече, всеки се радваше по своему
на пашата, дълбоко потънал в меката трева и в мислите си. От време на време си
правеха знаци с ръце, ако някоя овца тръгнеше да се отделя настрана, та се
ре¬дуваха кой ще притича да я върне при другите.
Когато денят се умори и придърпа тъмносинята завив¬ка на небето над себе си, Боя и
Зария вече бяха в бачията, издоили и прибрали животните зад оградата. Слънцето и
дъхавата пара от тревите толкова ги бяха омаломощи¬ли, че двамата дори не ядоха.
Пиха само студена вода и легнаха на рогозките изнурени . Единствено мраченикът
тази нощ се чуваше да кове хапливо тишината, сякаш искаше да гложди мислите им
като стара, безмилостна ръжда.
3.
ЕРМА
Пролетта вля нови сили в слабото тяло на Велико. Като избуяха тревите и птиците се
завърнаха в гората, той все по-често отиваше с баща си по находищата край селото,
за да вадят глина и да събират дърва за пещта.
Лека-полека момчето се измъкваше от зимната кожа на болестта си. Първо се научи да
диша: отидеше ли край леса, поемаше дълбоко дъх, докато усетеше как едно тънко
гвоздейче пробожда слънчевия му сплит. Тогава отпускаше гърди и издишаше. Повтаряше
това неколко¬кратно и усещаше как кръвта се обръща във вените му като пречистена
вода, живителна и подхранваща. После се научи да слуша: умело делеше един от друг
звуците като бели от черни зърна боб. Така наостряше слуха си, че ако вятърът
утихнеше достатъчно, можеше да улови трескавото щуране на мравките при мравуняка.
Разпоз¬наваше всяка птица и мечтаеше да може да ѝ отвърне със същия красив пой , но
уви. От устата му рядко из¬лизаха думи, камо ли песни. Сякаш цялата сила, която
имаше, пазеше за ръцете си.
С тях се учеше да докосва. Пръстите му познаваха мъховете край реката, власинките
на цветята, кората на буковете, камъните край потока. А всичко, което не можеше да
достигне, наблюдаваше продължително. За Велико мигът, в който орелът правеше замах
с крилете си, се ронеше на стотици секунди. Той ги отброяваше една по една и
проглеждаше в ядрото на всяка. Вижда¬ше наклона на крилете, трептенето на тънкия
клепач, жадния клюн, извит като кука, преливащите цветове на перата. Сякаш спираше
времето и разпъваше мига като платно, върху което орелът оставяше рисунък. Велико
знаеше, че всяка твар, жива и нежива, оставя отпечатък с форма и цвят. Дори
въздухът – момчето виждаше как той всеки ден с различна багра и под различна форма
обгръща света. Понякога го свиваше като златни трици в шепа, в тези дни хората се
сближаваха и си помагаха. Друг път надвисваше отгоре като тежък кафяв език на
клепало и пердашеше безмилостно, залюлявайки мла¬ди и стари нагоре-надолу между
глад, болести и смърт. Най-хубав бе въздухът, когато беше оранжево-жълт като
сърцевината на жив въглен. В такива дни баща му върте¬ше колото и ваеше грънци,
майка му месеше хляб и кър¬пеше ризи, а от съседните дворове, пълни с многобройна
челяд, до него долиташе радостен глъч. Щом жълтото заискреше до бяло, Велико сядаше
до баща си на колото, захващаше топка глина и изпод дългите му пръсти се проточваха
всякакви съдове. Малко помощ му оказваше Горан, за да може момчето да завърши
работата. Старият майстор се изненадваше с каква лекота вае синът. „Уда¬ва му се
занаятът – мислеше си с радост той, – гладен няма да остане с тези ръце.“
– Да побързаме, сине! – рече Горан и метна на гърба си вретището , пълно с глина. –
Майка ти сигурно всичко е приготвила и ни чака.
Блага, Горан и Велико се канеха да тръгнат за изво¬ра на Света Петка, за който
разправяха, че има лековита вода. Зимата, когато болестта дойде пак при момчето,
знаялицата Зевна им беше казала да намерят такова мяс-то и да нощуват там срещу
Спасовден, когато билките и водите бяха най-лековити. Блага заразпитва хората из
селото знаят ли къде има жива вода и така научи за из¬вора на Света Петка отвъд
Голямата река .
Мястото не беше твърде далеч от селото, за половин ден щяха да стигнат с колата.
Блага беше омесила шарен хляб , направила бе отгоре му с вретеното кръг, досущ като
слънце. Бе приготвила бъклица с вино, китка пе¬лин, зелена глинена паница и малка
икона на Богороди¬ца, както ѝ беше заръчала Зевна. Сложи в колата няколко черги за
спане и по още една риза за всеки и малко след пладне, като се върнаха Горан и
Велико, натовариха се и потеглиха.
Пътят бе равен, но слънцето приличаше така неумо¬лимо, че след два часа спряха да
починат под сянката на голям бук и да пийнат малко вода. Не разговаряха, всеки се
беше унесъл в мислите и надеждите как след завръ¬щането у дома животът ще започне
по нов начин. Сър¬цето на Блага се свиваше от копнежа за обрат в съдбата. Не искаше
да губи и това дете, вече три си бяха отишли. Молеше се горещо на Бог да прати сили
на Велико, да изкрета някак от болестта, да възмъжее, да се задоми, да отмени баща
си и нея, защото годините напредваха и силите им все повече излиняваха.
Като попремина жегата, тримата се качиха в колата и потеглиха. Трябваше да стигнат
ждрелото на Голямата река, така им бяха казали, да оставят коня и каруцата, да
преминат по моста отсреща и по тясна пътека между скалите след час щяха да стигнат
извора. Горан се стра¬хуваше как ще остави животното и колата си, но Бла¬га много
настояваше да идат точно на тази животворна вода. Беше му мъчно да продължава да
гледа угасналите ѝ очи, знаеше, че сега я крепи само надеждата, че идат ли там,
момчето ще се оправи. Затова не роптаеше, само се молеше Бог да е благосклонен и
никой да не открадне коня и колата им.
По залез стигнаха ждрелото. Спряха, удивени от пе¬чата, който Господ беше оставил
на този къс земя. Меж¬ду две високи, опиращи в ширинето голи жълто-сиви скали, с
лудешки ход се стрелкаше реката. Водите ѝ бяха високи и буйни, придошли от
пролетните дъждове, които допреди няколко дни къпаха обилно околността. Движеха се
на подскоци, блъскайки се в огромните ка¬мъни по дъното, и издаваха силен грохот, в
който всеки друг звук се давеше. Горан и Блага стояха със свити сър¬ца пред тази
красота. Само Велико изглеждаше споко¬ен. Той улови полъха от близката борова гора,
пое го с гърди и докато издишваше, затвори очи. Под клепачите му остана образът на
ждрелото, тайнствено и дълбоко като тъма, очертана от златен еленов рог. Цветовете
се настаниха в него като в удобна широка палитра – от искрящо¬бялата пяна на
Ермините води, през жълтеника¬вите оттенъци на скалите до лилавото сияние на
небето, което тъмнееше все повече под жаркия напор на захож¬дащото слънце. Зеленото
на напоената от влагата гора се утаяваше в сърцето на момчето като гъст нектар,
готов да подслади всяка горчилка. Велико усети, че този миг е най-насищащата хапка
храна, която бе поглъщал ня¬кога. Ободряваща тръпка мина през тялото му и той се
усмихна едва доловимо на майка си, която подкани да продължат.
Като стигнаха тесния мост, който прехвърляше река¬та, Горан намери място да завърже
животното и му оста¬ви зоб. После тримата тръгнаха към реката. Мостът беше дървен и
паянтов, на места дъските бяха прогнили от влагата, затова трябваше да вървят бавно
и внимателно. Горан пое най-отпред, зад него вървеше Велико, накрая тръгна Блага.
Мостът се люлееше под тежестта им и три¬мата стъпваха предпазливо, държейки се за
перилата.
– Ще ви издържи, не бойте се! – внезапно се чу силен глас отсреща.
Тримата погледнаха напред – беше висок широкопле¬щест мъж, който държеше около
тригодишно момичен¬це в ръцете си. До него стоеше слаба жена, непривично приведена
за възрастта си. Непознатите явно току-що бяха преминали моста. Това окуражи Горан,
Блага и Велико и те тръгнаха малко по-уверено. След десетина разкрача вече бяха
стъпили на здравата скала в близост до непознатото семейство.
– И вие ли отивате към извора? – попита мъжът със здравеняшкия си глас, в който
дори насред шума от во¬дата се долавяше жилава нотка. Тя подейства ободри¬телно на
Блага и Горан.
– Да, синът ни трябва да седи край лековита вода – от¬върна доверчиво бащата.
– Да вървим заедно тогава, знаем пътеката, ще ви заве¬дем – предложи мъжът,
познавайки по очите им, че тези странници за първи път идваха тук.
Тръгнаха по криволичеща тясна пътека, която ту се спускаше, ту се изкачваше нагоре,
търсейки как да из¬лезе от каменната хватка на скалите. Вървяха близо час, докато
напълно се здрачи. Ждрелото остана далеч, ма-кар да протягаше тежката си скалиста
ръка чак до мал¬ката поляна, откъдето извираше лековитата вода. Бяха дошли десетки
хора – деца, старци, млади жени и мъже, налягали бяха по чергите си и като че ли
очакваха нещо да се случи. Някои тихо си шушукаха, други припяваха песни, трети се
бяха предали на умората и вече спяха. Всички тези непознати бяха дошли да дирят лек
или спасение. Предстоеше им най-светлата, най-надеждната нощ, от която очакваха да
се събудят благословени със силата на природата. Бяха влезли в общия дом на болка-
та и силно се държаха за невидимата нишка на вярата, която така ги сближаваше един
с друг, че тук, на по¬ляната, под откритото звездно небе на изочната вечер,
сърцата им биеха в общ ритъм.
Блага опъна чергите и остави в единия край бъклица¬та с вино, шарената пита и
зелената паница, в която сипа вода. Като дойдеха на утринта русалките, трябваше да
има с какво да се нагостят, че да са благосклонни към болните – така вярваха
хората. Чак като нагласи всичко, тримата легнаха. Земята им отдаваше топлината,
която беше събрала през деня от щедрото слънце, и те скоро заспаха. Сънят ги
погълна в своите дебри и Горан, Блага и Велико спаха непробудно, докато започна да
се разви-делява.
* * *
4.
ОЧЕБОЛЕЦ
Вече два месеца Боя скиташе след стадото с чичо си Зария. Лятото се бе случило меко
и цветно. Той се рад¬ваше на свободата си, но не можеше да забрави клетвата на баща
си, нито силното ридание на майка си, която не можа да вдигне глава и да го
погледне на тръгване. Знаеше, че няма да получи прошка от Арсо, но искаше да
разбере поне как е тя, да ѝ каже в две думи, че не е тръгнал с лошо сърце, а защото
иска да изкарва хляба си като овчар. Затова бе решил скоро да се върне скришом в
селото и да види майка си. Лятото братята му често излизаха да вършат работа навън
или да ходят за глина по-надалеч, та нямаше да го видят.
Рано сутринта Боя стана и слезе при потока да се из¬мие, облече си чиста риза, нави
ръкавите и си сложи кал¬пака. Слънцето вече бе позлатило всичко, макар че денят
тепърва се изнизваше от прегръдката на съня. Мухите още не се бяха разлетели,
овцете също бавно се надига¬ха. Само кукувицата тормозеше с гласа си близката гора
и будеше всичко наоколо. Боя вдъхна бодрия полъх, кой¬то дойде през реката – хубав
ден ще бъде днешният, даде си дума момчето. После помогна на чичо си да изкарат
овцете, изпрати го донякъде и тръгна. Докато стигнеше до селото, майка му щеше да е
свършила утринната си шетня и щеше да е хванала да кърпи нещо, мислеше Боя.
За да избегне главния път и да не среща никого, той се отби през леса. В края му
започваше тясна пътека, об¬расла в коприва и трънаци, която водеше право до
задна¬та страна на къщата им. Никой не ходеше по нея от годи¬ни и Боя беше спокоен,
че ще влезе незабелязан у дома.
На излизане от горичката, като забави малко ход, за да си отдъхне, дочу песен.
Тънък женски глас ту се смес¬ваше с птичия хор, ту се отделяше от него. Тоновете се
издигаха нагоре и се издуваха щедро като бяло платно, опънато от перачките лятно
време край реката.
Боя спря и направи няколко крачки назад, за да се прикрие зад едно дърво. На
няколко метра от него, до го¬лям храст, беше приклекнала дъщерята на знаялицата и
береше цветове, докато пееше. Позна я по гласа и по тъм¬ната дълга вълниста коса.
Седеше с гръб към момчето и не го виждаше. Когато привърши брането, се изправи и
плавно се протегна. Талията ѝ се очерта тънка и изящна. Носеше син манофил , тъкан
със сребриста нишка. Бяла¬та риза под него имаше свободни ръкави, обкантени с фина
плетена дантела. Дори на празник в селото Боя не беше виждал девойките да носят
толкова красиви дре¬хи. Момчето не можеше да ѝ се нагледа и не усети кога девойката
бе свършила песента си. Изведнъж тя рязко се завъртя. Стреснат, че ще го види, Боя
отстъпи назад и под крака му изпука съчка.
– Кой е там? – провикна се момичето, усетило чуждо¬то присъствие. – Кой си, покажи
се!
Боя се предаде пред настоятелния ѝ глас, в който ня¬маше и грам уплах. Направи
крачка встрани и се показа иззад дървото, като свали калпак и сведе глава виновно.
Дъщерята на знаялицата го гледаше изпитателно и се мъчеше да го отгатне.
Светлината, идеща зад гърба му, ѝ пречеше да познае това високо и слабо момче.
Тишината между тях така се нажежи, че започна да пари. Боя набра смелост и каза:
– Овчарят съм, най-малкият син на Арсо. – Чак като изрече това, момчето вдигна
поглед към Жара. Сините му очи светнаха насреща ѝ издайнически.
– Боя?! – викна весело момичето. – Не те познах... По¬раснал си! Що дириш тук?
Жара говореше непринудено, тънките струни на гласа ѝ изтръгнаха момчето от
вцепенението и му вдъхнаха кураж да ѝ отвърне.
– Отивам до селото за малко, да видя майка. После пак се връщам при стадото. Чичо
ме чака в планината. – И като набра още малко смелост, я попита: – А ти какво
правиш в леса сама толкова рано?
Девойката прихна. Смехът ѝ се изви кръшно над го¬рата, сякаш хиляди камбанки
трепнаха и поръсиха със звън листата, и когато вятърът ги залюля, разнесе пе¬сента
им чак до Руй. Жара видя как гърдите на Боя се надигат, а млечнобялата му кожа под
ризата настръхва. Когато укроти смеха си и той остана да блещука само в жълтите
петънца на очите ѝ, тя каза:
– Мен не ме е страх сама в гората да ходя. Мама ме прати да набера биле.
И като протегна напред ръце, показа двете снопчета яркожълт очеболец, които
държеше. Боя никога не беше стоял толкова близо до Жара. Усети присъствието ѝ с
цялото си тяло. Девойката излъчваше топлина, сякаш в средата на гърдите ѝ имаше
зарево , което хвърляше ог¬нени талази навън. При всяко нейно движение въздухът се
нажежаваше и ставаше оранжев. Боя я гледаше с въз¬хита, примесена с боязливост като
пред нещо, което не можеше да овладее сам.
– А защо си тъй пременена? Да няма празник в село днес? – попита плахо момчето,
чиито очи не се откъсва¬ха от снагата ѝ, носеща прелестните одежди.
– Няма празник. Тъй си реших! – отвърна звънливо Жара и хвърли поглед през рамото
си, като че сама иска¬ше да се огледа.
Думите ѝ подскочиха към момчето като игрива сърна. То усети как сърцето му заби
право в гърлото и ставаше все по-голямо с всеки следващ удар, та заплашваше да го
задуши.
– Ще тръгвам вече – рече предпазливо.
Боя прозвуча така, сякаш искаше позволение от Жара. Тя се вгледа дълго в очите му,
искрящи върху опърле¬ното от слънцето лице. Вятърът от планината и бистри¬те води
на потока бяха оставили върху него печата на волност. Сред притеснението му в този
миг прозираше силата, която бе събрал под откритото небе. Някаква особена хлапашка
дързост драскаше отвътре му и иска¬ше да излезе, но ѝ трябваше малко, съвсем малко,
за да се покаже. И като усети това, а и защото тази сутрин се чувстваше особено
свободна и радостна, Жара протегна ръка напред, подаде на момчето едното снопче
очеболец и рече:
– Вземи! Занеси ги на майка си, да си свари отвара.
Боя взе цветята и се усмихна. Не успя да продума, чувстваше се безсилен да каже
каквото ѝ да е. Ако мо¬жеше, би отскубнал Жара от земята и би я отнесъл от¬въд
реката, някъде много далеч, накрай свет. От огъня в нея би направил огнище,
огнището би оградил с камен¬ни стени, би я карал да се чувства така, че да не спира
да пее, да се смее и да се движи – така си представяше дома. С едно премигване на
очите тези картини изчез¬наха от погледа му, а гласът ѝ го откъсна от мечтанието:
– Върви, Боя, ще закъснееш.
И като рече това през усмивка, тя се шмугна гъвкаво край него и влезе в гората.
Когато се опомни след ня¬колко секунди, момчето видя пуснатата ѝ тъмна коса да
проблясва между дърветата в далечината. Изчезна, как¬то се беше появила – непосилно
хубава и жива.
* * *
Боя стигна до задната страна на къщата и се огледа. Наоколо нямаше никого. Трябваше
само да прескочи плета, който тук заедно с къщата се снишаваше. Отсам забеляза, че
малкият прозорец на приземието, където бе грънчарната на баща му, бе открехнат. Той
беше почти на нивото на земята. Боя се приближи и се наведе, за да надникне.
Отсреща, от отворената врата на работилни¬цата, се бе проточила слънчева пътека, по
която сновяха хиляди прашинки. Някой явно току-що беше излязъл от стаята и бе
вдигнал прахоляка. Лавиците на двете стени бяха отрупани с грънци, оставени да
съхнат. На тезгяха имаше омесена глина. „Здраво работят“, помисли си Боя. И тъкмо
да се престраши да надникне през плета, когато чу гласовете на Рангел и Милан.
Двамата влязоха в при-земието, носейки тежък чувал. Изсипаха го в калника.
– Накисни я, Рангеле, докато аз точа – рече Милан към по-малкия си брат. – Имаме
много работа днес.
В гласа му освен познатата суровост Боя долови и не¬обичайна веселост. Сякаш
младият мъж тръпнеше пред това, което имаше да се върши.
– Тате каза ли ти, кога ще се върнат пак? – попита Ран¬гел нетърпеливо.
– Сигурно ще е след месец, но може и по-скоро. От пътя зависи, стоката върви като
топъл хляб.
При тези думи на Милан и двамата се засмяха довол¬но. Боя рядко беше чувал мъжете у
дома да говорят с подобна гордост. Тежкият занаят бе оставил груби дири не само по
ръцете, но и в гласовете им. Дори в тези на братята си той долавяше вече
натрупаната умора от ра¬ботата и от страха, че тя невинаги може да ги изхрани.
Животът тук, в това село, където земята даваше един¬ствено глина и не можеше да
откърми никакво зърно, слагаше тежък печат върху всеки мъж още от ражда¬нето. И
макар от поколения насам хората да бяха наме¬рили начин да овладеят и претворят
безплодната земя, дългият и труден път до хляба хвърляше кахърна сянка върху всеки
човек.
Ала сега братята му звучаха въодушевени и удовлет¬ворени от работата си. „Значи
татко и Исая всичко са продали и са се връщали за още грънци. Добра е година¬та, ще
подсигурят зимата. Мама ще бъде спокойна, Исая добре ще посрещне булката си
наесен“, мислеше си Боя. Прииска му се да можеше да влезе вътре и да поговори с
тях, да се порадват заедно на добрата вест, но не бива¬ше. Братята му бяха станали
свидетели как баща им го прогони от дома и нямаше да престъпят думата му. Боя се
облегна обезсилен на стената на къщата и помисли какво да направи. И в следващите
дни нямаше да може да види майка си, защото Милан и Рангел щяха да са все в
работилницата, докато източат новата стока за продан. Трябваше да чака дълго, а
може би вечно, за да я срещне отново и да поиска прошка. Мъката преля от гърлото в
очите му. Чак като понечи да забърше сълзите си, усе¬ти, че в ръка държи китката
очеболец от Жара за майка му. Поколеба се дали да не отнесе цветята със себе си в
планината – такъв дар не биваше да остава напразен, особено от момичето, чийто
образ изпълваше всичките му дни с надежда. Но билето беше за Дела.
Боя реши да го остави на плета, дано майка му го виде¬ше и се досетеше, че е от
него. Стана и пропълзя покрай оградата, между прътовете имаше достатъчно място да
бодне снопчето. В този момент на двора се показа Дела. Идваше откъм пътя и носеше
вода. Изглеждаше отслаб¬нала и както се беше огънала под тежестта на стовните, на
Боя му се стори, че съвсем се е смалила. Сърцето му прескочи с няколко удара, усети
тънък бодеж под него при вида на майка си. Остана още малко зад плета, вгле¬дан
през една от пролуките в състареното ѝ лице. Върху него нямаше и следа от радостта,
която долови у братята си преди малко. Дела изглеждаше като жена, която жа¬леше
някого. От цялото ѝ същество се излъчваше покру¬са, всяко движе¬ние така ѝ тежеше,
сякаш го правеше под ударите на камшик.
– Тук съм, мале, не си ме изгубила. Прости ми!
Като прошепна това, Боя промуши очеболеца в плета и се спусна тихо по пътеката,
чезнейки безследно в шу¬браците. Далеч зад гърба му Дела пусна с мъка двете го¬леми
стовни на земята, вдигна глава и се опита да поеме дъх, но за пореден път усети
само задушаващата плесен в гърдите си.
* * *
Привечер, когато Боя и Зария събираха стадото в под¬ножието на средната могила край
селото, в далечина¬та, по пътя от Трън към Вълкан , се зададе кола. Като приближи
достатъчно към овчарите, непознатият едър мъж, около 40-годишен, опъна юздите на
мулето, спря и се провикна към тях:
– Бооооооо!
Стадото се сепна от вика, звънците дръннаха и Зария и Боя погледнаха настрани.
Другоселецът им направи знак с ръка да се приближат. Двамата се спуснаха с бър¬за
крачка, мислейки, че непознатият ще иска да си купи мляко.
– Дал Бог добро! – отвърнаха овчарите на поздрава му, щом приближиха достатъчно.
– Тукашни ли сте? – запита мъжът и посочи с глава към Бусинче . Селото дремеше
сгушено в далечината и покривите му не се виждаха от могилите, а и встрани от тях
да бе човек, избуялата зеленина на планината добре ги прикриваше.
– Да. – отвърна Зария. – А ти откъде идеш?
– От Вълкан съм, но ида от Брезник. Кожар съм, та ходих да продам малко стока. Ама
лоши дни са се заре¬дили. Турци има по пътищата, раз-бойници, ограбват. Аз се
разминах, но при хана при Филиповча чух, че хора от нашите села са пострадали при
Секирица. Знаете ли нещо?
Боя и Зария се спогледаха озадачени. Цяло лято по по¬ляните бяха само двамата със
стадото, рядко срещаха хора. Дори когато се връщаха вечер при бачията, няма¬ше
никого. Веднъж – два пъти в седмицата дъщерите на Зария идваха до кошарата, за да
оставят хляб, но винаги денем, когато те бяха със стадото в планината. Сутрин
овчарите разпределяха млякото в съдовете и го оставяха на жените от селото, които
по някое време, след като си свършеха къщната работа, идваха да си го приберат, но
пак не се виждаха. Те двамата в селото не стъпваха и не научаваха никакви вести.
Дните им минаваха еднак¬во волни между склоновете на планините, сред песента на
медните звънци на стадото, необременени от хорска дума.
– Нищо не знаем, друже! Сполай ти, че казваш. Ще предадем вестта в селото. Нашите
мъже много ходят по пътищата, продават грънци из цялата околия, чак до Струма
стигат понякога. Ще им кажем да се пазят.
В гласа на Зария звучеше дълбока благодарност към другоселеца. Тежки бяха
последните години в Бусинче, трудно се изкарваше прехраната. Главният поминък в
селото бе грънчарството, но за да вадят хляб от него, мъжете трябваше да обикалят
освен своята, и другите кази , за да продават стока. Местният бей не закачаше
търговците. Беше оставил и зидарите от Трънско да хо¬дят по гурбети из Сръбско и
Влашко. Златните им ръце се бяха прочули и сред агите в Стамбул. Турските го-лемци
харесваха твърдия народ от този край, знаеха как да вземат ползата от него, без да
го насилват. Затова и хората в знеполските села живееха що-годе спокойно,
препита¬вайки се с каквото могат, плащаха данъците си, без да се страхуват от
безчинствата на бейовете. Вър¬тяха колелото на времето с толкова сили, с колкото
разполагаха, и благодаряха на Бог по три пъти на ден, ако имаха какво да сложат в
уста. Ако челядта им беше здрава, на големите празници колеха животни и палеха
свещи пред иконите в черквите или у дома. Така течеше животът по тези места – тихо
и с приглушена радост. Годините се помнеха само ако бяха сухи и гладни, а
пре¬върнеше ли се хубавото от молитва в същина, сърцата на хората се свиваха от
страх, че след него ще последва нещо лошо.
– Пазете се и вие! – рече им мъжът и кимна добродуш¬но към двамата.
После се изправи в колата, дръпна юздите на мулето и потегли на запад. В далечината
на пътя захождащото слънце го погълна жадно. Боя и Зария гледаха, докато странникът
не заприлича на малка кафява точица в жъл-тъка на залеза – сякаш беше зародишът, от
който щеше да се пръкне утрешният ден. После събраха стадото и потеглиха към
бачията.
Вечерта, след като издоиха овцете, отчупиха малко сух хляб и го натопиха в топлото
мляко. Гъстият бял каймак омилостиви коравите хапки, размекна ги за миг, хлябът
отпусна душа и над паниците им се понесе бла¬гият му леко кисел аромат. Мъжете
ядяха с наслада, без да продумат. Накрая Боя въздъхна дълбоко. Някаква грижа се
беше стаила у него през целия ден и топлата храна не успя да я пропъди дори за
малко.
– Какво те мъчи, сине? – попита го чичо му.
– Днес като отидох до къщата ни, чух Рангел и Ми¬лан да си говорят в работилницата,
че много работа ги чака. Татко и батко са продали първата кола с грънци, върнали са
се за още и ще дойдат пак. Та не знам, чичо, с тези разбойници по пътищата, какво
ли ги чака, дали са добре?
Момчето бе много посърнало, Зария не го беше чувал такова. Беше свикнал с бодрия му
глас, с усмихнатите очи, с радостта му всяка заран, когато се будеше край
животните. Обичаше да заспива с обичайния въпрос: „Къде ще ходим на паша утре,
чичо?“, на което обикно¬вено той отговаряше: „Нека първо отворим очи, сине. От
която страна дойде мирисът на тучна трева, натам ще тръгнем“. А сега тревожна мисъл
гнездеше у момчето и той трябваше някак да я пропъди.
– Не бой се, Боя. Те са двама, познават пътищата от години. Исая е здрав като
скала, никой не може да му се опре. Ще се завърнат по живо, по здраво. Утре ще ида
в селото да кажа какво сме чули. Ако има други мъже да тръгват, да се пазят.
Боя се вслуша в чичо си. Тревогата се оттегли от него с тихи стъпки като самодива
преди изгрев. Той се опъна по гръб и сложи ръце под глава. Постланата върху
топ¬лата земя черга бе като лоно Авраамово за измореното му младо тяло. Момчето се
поддаде на сладката према¬ла. Над него звездите припламваха ярки в почернялото
небе, бяха се скупчили тук-там заговорнически и си шу¬шукаха нещо, а от смеха между
тях жълтите им сърца светеха неудържимо. „Досущ като снопчета очеболец са“, помисли
Боя и като потъна в образа на Жара пред очите си, не усети как заспа.
5.
ПРАХ
От пътя откъм Мирулската планина, който приве¬чер под косите лъчи на слънцето
вдигаше от недрата на земята сладка мараня, упояваща и най-оглушителните цикади, се
зададе пътник. Беше среден на ръст мъж с необичаен за тук вид: носеше дълга черна
коса, спусната над раменете, а на главата нямаше калпак. Набола брада обхождаше
продълговатото тъмно лице с изсечени че¬люсти и му придаваше осанка на отшелник, но
отвъд това човекът имаше съвсем мирянски вид. Носеше бяла риза, леко захабена от
прашните вървища, кафяви шаяч¬ни панталони и тъкана с тукашна шарка вълнена торба
на гърба. Вървеше леко приведен напред, сякаш разго¬варяше със земята. Под
разгърдената пазва на ризата здравите му гърди се издигаха равномерно и смирено, с
цялата приемственост, с която настоя¬щият миг свързва миналото и бъдещето. Слънцето
беше зачервило тъмна¬та кожа на лицето му, а прахът, наслоен по него от пътя, му
придаваше вид на загадъчна скулптура.
Мъжът крачеше бавно и уверено към селото, с теж¬ка стъпка, сякаш някаква неизбежна
сила го движеше насам. Като приближи първите къщи, спря и се огледа. Тънка струйка
пот се спусна от челото му. Той я избърса с опакото на ръката си и чак сега, след
дългия и морен път, въздъхна дълбоко. Наблизо не се виждаха хора, но от¬някъде
долитаха момичешки гласове. Вечерното джив¬гане на врабците се смесваше с
приповдигнатия смях на девойките, които сигурно се бяха събрали при кладене¬ца, и
правеше деня да изглежда като всеки друг летен ден из тези затънтени планински
селца – кротък и спо¬коен. Странникът пое глътка от блажен-ството на карти¬ната и
тръгна към другия край на селото.
Пътят му минаваше край кладенеца, където на ожи¬вена раздумка се бяха събрали
няколко девойки и двама младежи. Като видяха непознатия, те замлъкнаха един по
един, леко притеснени от необичайния му вид. Кой беше този човек и какво диреше в
малкото им село? Мъ¬жът забави крачка, вгледан в стовните и ведрата, пълни със
студена вода. Че беше жаден, си личеше по изгоря¬лото прашно лице, но явно не
искаше да прекъсва вечер¬ната сгледа на младежите.
– Помози Бог! – престраши се да го заговори едно от момчетата. – Да ти извадим ли
вода?
– Дал ви Бог добро! – отвърна непознатият с пресъх¬нал глас. – Ще съм благодарен.
Една от девойките взе гребката, окачена със синджир на кладенеца, и грабна направо
от своето ведро, пода¬вайки на пътника. Мъжът пое с две ръце и пи звучно и жадно.
Каквото остана, изля го върху косата и лицето си и тръсна глава, като че да се
отърве от натрупаната умо¬ра. Водата покапа по раменете и прилепи ризата към
гър¬дите му. Видимо облекчен и съживен от студената струя, мъжът върна гребката на
девойката и благодари. Младе¬жите го гледаха безмълвни и удивени от действията му,
в чиято сдържаност се разчиташе огромна воля. В този миг от гората над селото повя
лек полъх и сепна всички от унеса.
– Дириш ли някого тук? – продължи с любопитство момчето, което му беше предложило
вода.
– Не. Никого. Тукашен съм – отвърна с уверен тон мъжът. Думите му прозвучаха тежко
и дълбоко, като че излизаха от отдавна заключен храм.
От чутото девойките ахнаха, а младежите се спогле¬даха недоверчиво, сякаш
странникът бе хвърлил камък в кладенеца и бе размътил водата. Той продължаваше да
седи срещу тях спокоен, а тъмните му очи светеха като въглени, но – чудно – никой
от младежите не изпита страх. Мъжът не из¬глеждаше словоохотлив, та едва ли щеше да
им каже повече. И като не знаеха как да продъл¬жат разговора, леко притеснени от
присъствието му, не го питаха нищо друго, а се обърнаха един към друг и се
засуетиха около кладенеца. Той ги поздрави за довиж¬дане и продължи по пътя със
същата умерена крачка, с която бе дошъл. Групата го проследи с очи, измервайки
стройното му тяло и широки рамене, под които се очер¬таваше здрав гръб. Мократа
коса се спускаше лъскава отзад и проблясваше като черен слънчев лъч, докато
странникът се скри зад завоя на пътя. Младежите се раз¬отидоха малко след това,
шушукайки си тихо, нетърпе-ливи да разнесат из домовете мълвата за новодошлия в
селото.
* * *
* * *
Зевна излезе рано тази заран. Вчера я бяха викали в селото, защото Модра, жената на
попа, не беше добре. Беше багрила вълна в двора по пладне и сигурно беше
слънчасала, защото вечерта я обхвана тежко главоболие и получи задух в гърдите, от
който накрая започна да бълнува. Зевна отиваше да види как е изкарала нощта и да ѝ
занесе студена отвара от мента.
Както правеше от години, и днес знаялицата мина по тясната пряка пътека, която
водеше от колибата ѝ към селото покрай няколко овощни дръвчета. Тук имаше две-три
къщи, които се падаха малко встрани от остана¬лите, по дворовете им в този час бяха
наизлезли жените и метяха или носеха храна на животните. Зевна нико¬га не се
заговаряше с тях, освен ако те не я викнеха за нещо. Така и не се сближи с хората в
селото.
От седемнайсет години живееше с дъщеря си на хвър¬лей от крайните му плетове, ала
не ходеше по празни¬ци, нито по седенки. В чуждите домове влизаше само когато я
викаха да цери, но дъщеря си Жара пускаше по сбирките, защото ѝ беше свидно за
младостта ѝ. Зевна знаеше, че не може да я държи далече от мястото, където животът
тече по правилния човешки ред и според всемо¬гъщия божи закон. И въпреки всичко
знаялицата вижда¬ше, че дъщеря ѝ не прилича на другите. Дали защото бе отраснала
само с нея, или защото живееха извън селото, далеч от ежедневните тегоби и радости
на хората, Жара беше друга. Не можеше да се подчини на обичайния жи¬вот, дори на
нейната воля невинаги се покоряваше. Зевна не искаше да пречупва гордостта и
свободата ѝ, защото знаеше, че дъщеря ѝ е родена от собствената ѝ волност,
откърмена далеч от людските догми. И все пак като май¬ка се надяваше да успее да я
задоми, ако не в това село, то в някое съседно – двете често обикаляха за баене,
сре¬щаха хора, все някъде щеше да найде късмета си.
Вглъбена в тези мисли, Зевна не усети кога е стигнала старата къща на Горан и
Блага, която пустееше от годи¬ни. Тя отдавна беше загубила онзи приятен светъл вид,
в който за първи път я видя знаялицата. Сега стените ѝ бяха пропукани и пожълтели,
покривът се беше свлякъл на една страна под напора на дъждове и снегове. По пле¬та
на оградата бяха плъзнали лишеи и понякога, в най-избуялото пролетно време, ако не
знаеше човек, че тук има къща, можеше да мине покрай омагьосаната ограда, без да
забележи.
Тъкмо да я подмине и днес, когато усети във възду¬ха миризма на пушек. Димът идваше
от комина на изо¬ставената къща. Странно, да не се беше запалило нещо? Знаялицата
отби и влезе през отворената вратница, за да види. Напряко през двора вратата зееше
отворена, джа¬мовете също бяха открехнати. Имаше някой вътре. Дали чужди хора са
влезли? Зевна не усети страх да провери, застана на прага и извика с дебелия си
дрезгав глас:
– Кой е тук?
Миг по-късно на вратата се появи снажен мъж в раз¬цвета на силите си. Имаше дълга
коса и тъмна набола брада, очите му горяха трескаво срещу нея. Тя се вгледа
продължително в лицето му и едно странно съмнение я бодна отвътре. Мъжът стоеше
спокоен в рамката на вра¬тата, като пазител на храм, и гледаше възрастната жена
насреща му със същата догадка.
– Велико? Истина ли е? Ти ли си, сине? – най-сетне промълви Зевна, а от студения ѝ
тон не бе останал и по¬мен.
– Аз съм! А ти коя си? Не те помня, прощавай! – каза мъжът уважително, макар и леко
смутен.
– Зевна съм, знаялицата. Живеехме у вас една зима, като беше малък. Спомни ли си?
Очите на Зевна се бяха напълнили със сълзи. Рядко нещо можеше да обърне сърцето на
тази корава жена, която не стъпваше само в тукашния свят, а владееше и отвъдния.
Рядко се умиляваше, рядко се смееше и още по-рядко плачеше. Но сега знаялицата си
спомни как в тази малка, полу-разрушена къща намери подслон през лютата зима,
когато дойде в селото и роди дъщеря си. Домът на Горан и Блага ѝ беше скъп, скъпи ѝ
бяха и те. Зевна беше истински покрусена, когато разбра, че са се удавили в реката
на връщане от лековития извор, където бяха водили болния Велико, и то по нейна
дума.
Момчето беше оцеляло по чудо в онзи черен ден. След като с очите си бе видяло как
родителите му изчезват в бушуващата Ерма, то се бе опитало да открие колата и коня
на баща си, но животното беше избягало. Велико беше тръгнал сам в бурята по калния
път, но останал без сили и въздух от преживяното, не могъл да се пребори с брулещия
вятър и дъжда и паднал насред пътя. Наме¬рили го бяха на другата сутрин хора от
селото, почти мъртъв.
Едва го бяха познали и го бяха върнали в Бусинче. И тогава Зевна се бе погрижила за
него и го беше върнала от оня свят. А като се разбра какво се е случило с майка му
и баща му, понеже нямаше кой да го гледа, прати-ха хабер в Мирул, където живееше
останалата последна жива сестра на майка му – Петка. Тя дойде с мъжа си и трите си
деца и отведоха Велико. Оттогава никой не знаеше какво се случва с момчето, никаква
вест за него не се върна обратно. В селото понякога мъжете все още споменаваха баща
му като най-скопосния грънчар, цъ¬каха с език, че без време си е отишъл, и
продължаваха раздумките си. Така живите обикновено правеха крат¬кия си пост над
паметта на мъртвите: с две-три думи от немай къде, а после ги забравяха със сърцата
си.
Бяха забравили и Велико – никой не се вълнуваше живо ли е, здраво ли е момчето на
Горан и Благица, как¬во е станало с него в Мирул. Само Зевна си спомняше понякога и
го споменаваше в молитвите си. Това бяха онези случаи, в които самата тя
преобръщаше стаената в нея горчилка, вадеше я най-отгоре на тезгяха на душата си,
изкарваше я през гърлото, та чак до небцето, и започ¬ваше да я дъвче бавно като
гъста черна смола, докато накрая не усетеше сладостта, полепнала по езика ѝ като
мед.
И сега, виждайки срещу себе си някогашното крехко момче, живо и здраво, Зевна
проплака от радост.
– Добре дошъл у дома си, сине! Защо чак сега идеш? Сам ли си? – побърза да узнае
тя, сякаш толкова години можеха да се съберат само в няколко думи.
– Сам – отвърна Велико.
Нещо дълго потискано и задушавано започна да из¬никва в съзнанието му. Мъжът си
спомни Зевна – спом¬ни си я като среща със смъртта. Сполетяха го страхът и мъката
от миналото. И все пак знаеше, че е жив до голя¬ма степен благодарение на тази
жена, затова, колкото и зловещи спомени да извикваше в него грубото ѝ тъмно лице с
черни като змийски дупки очи, благодарността го накара да проговори:
– Върнах се, защото вече нямам дълг другаде. Леля ми Петка си отиде – до последно
се грижех за нея, но в онзи дом повече няма място за мен.
Велико звучеше спокоен, макар и леко сподавен от смущението си пред Зевна. Всяка
дума беше претеглена стократно, преди да я изрече. Сякаш годините бяха ос¬тавили
дълбоки следи, по които той вървеше, без да може да стъпи накриво или да изгуби
пътя пред себе си. Знаялицата го гледаше изпитателно – възможно ли беше онова слабо
момче, с което се беше срещала цели два пъти отвъд портата на този свят и го бе
теглила с все сили да се върне към живота, сега да излъчва такава тайнственост и
сила? Какво се бе преобърнало в него? Какво бе прораснало като кълн в безжизненото
тяло и бе родило тази всепоглъщаща овладяност?
Зевна се опита да намери пролуката в него – така пра¬веше с всеки човек знаялицата:
гледаше, слухтеше, деб¬неше да изварди откъде ще се открие слабостта му, за да се
прокрадне вътре и да огледа стените му.
Но в утринния миг, когато слънцето още не препира¬ше да опърли всичко, а бавно
катереше висините на пла¬нината и хвърляше лека жълта светлина върху лицето на
Велико, Зевна не можа да види процеп. Не откри корена на поникналата сила. Не
разгада характера на тайнстве-ността му. Само разбра, че с него не би могла да се
срещ¬не повече отвъд пределите на този свят. Това я накара леко да потръпне и да
направи крачка назад.
Не можейки да продължи разговора, Зевна рече:
– Щом е така, остани тук със здраве, сине. Ако нещо ти дотрябва, живеем наблизо – в
колибата накрай село, знаеш... Дъщеря ми Жара, помниш я, нали? Вече е голя¬ма.
Помага ми в занаята. Ще тръгвам аз, че ме чакат у попа.
Знаялицата направи още крачка назад и се вгледа пак във Велико. Мъжът кимна едва
доловимо, без да добави дума повече. Зевна се обърна и тръгна.
Чак сега той видя на гърба ѝ извехтяла и протрита ста¬ра торба. Спомни си, че в нея
знаялицата винаги носеше билките си. Изчака я да излезе през плета и затвори бав¬но
вратата на къщата.
– Ох, с какво си дошъл тук? Нищо не знам, нищо да ти нема... – промър¬мори тихо под
носа си Зевна, дока¬то вървеше по пътеката към попската къща. Гласът ѝ се проточи
като балсам през обзетите от задух гърди.
На себе си ли баеш, Зевно?
6.
ЧАЯНИЕ
Плисссс-вуп-гълллл!
Зария обичаше звука, който издаваше млякото, кога¬то го преливаше от ведрото в
кюповете и рукатките на стопаните. Макар и всеки съд да го поемаше по разли¬чен
начин, винаги в началото имаше един ряз, с който струята се блъскаше о дъното и
предизвикваше тътен, а после заглъхваше, укротена от стените му. Обичайно започваше
да пълни от зелената рукатка на Стойна – тя беше по-издължена от другите и през
отвора ѝ ехото на струята излизаше нетърпеливо като птиче, излетяло за първи път от
гнездото. След това продължаваше със стария червен кюп на попадията Модра – от
годините, а може би и от по-дебелите си стени съдът приютя¬ваше млякото дълбоко,
топло и обичливо, както стара баба внучето си. А сетне сипваше в кюпа на Левена,
който поемаше течността с неутолимата си паст, както голя¬мата река поглъща
бъбривите притоци, смирява ги и ги понася в монотонно боботене из долината. И така
се меняха съдовете един подир друг, докато накрая Зария стигаше до жълтата рукатка
на Свила и пресилваше млякото от високо на тънка струя. Звукът не затихваше натежал
от плътта на глината, както у другите, а създа¬ваше дълго и звънко ехо, сякаш му
отговаряше с песен. Овчарят въздъхваше всеки път. Той знаеше, че не рукат¬ката, а
спомените му говорят. Свила беше първата му севда – така сънувана, така желана.
Беше дъщеря на Ге¬расим, най-замож¬ния мъж в селото, чието стадо от над сто овце
беше същинско имане сред тези бедни планин¬ски села. Герасим обаче не искаше да
жени дъщеря си за овчар, беше я обещал на майстор зидар от Трън, момче със златни
ръце, което щеше да ѝ даде уреден дом и до¬бро имане. Но нямаше късмет Свила. На
третата година от сватбата мъжът ѝ почина злополучно при градежа на каменна къща
някъде далече на гурбет, а тя, понеже ня¬маше деца, се върна в бащиния си дом и
остана самотна вдовица. И до ден-днешен Свила не можеше да избег¬не очите на Зария,
когато се срещнеха. Мълчаливият ѝ поглед тегнеше от мъка по неслучилото се в
миналото, която тя се опитваше да прикрие с едва доловима ус¬мивка. Зария виждаше в
леко повдигнатите ъгълчета на устните ѝ да се скатава несбъднатата любов помежду
им. На всичко това и ако нямаше хора покрай тях, той отвръщаше само с:
– Драго ми е да те видя, Свило! – Защото тъй, „драга моя“ и „драги мой“, се
наричаха един друг, когато тайно се срещаха по планинските ливади като млади.
Тази сутрин, като напълни Свилената рукатка, вместо да потегли със стадото към
планината, Зария помогна на Боя да изкара овцете от кошарата и тръгна към село¬то.
Неспокоен от чутото от странника вчера за обирите по пътищата, беше решил да посети
няколко къщи и да огласи. Знаеше, че вестта мъчно може да стигне до пъту¬ващите, но
ако скоро беше потеглил някой от Бусинче, можеха да го настигнат и предупредят. Или
поне ако ня¬кой се канеше да заминава, да отложи или да тръгне в друга посока, не
през Секирица.
Селото го посрещна със сутрешен глъч. По вратни¬ците се бяха загово-рили жени,
срещнали се още край кладенеца или посрещащи се на намолба . Мъжете по¬тегляха с
колите си да копаят глина край село. Хората го поздравяваха с лица, изпълнени с
любопитство от идването му тук, и Зария неволно си припомни защо се чувстваше най-
добре със стадото си в планината. Но сега трябваше да потропа на няколко врати и да
размени по две-три думи със стопаните. Първо бе решил да иде при Манасия, най-
стария и най-опитен грънчар в селото, чиито двама синове обикаляха околността да
продават съдовете. После щеше да намине през Бреян, също от¬колешен майстор,
почитан и уважаван от всички, и на¬края мислеше да иде до братовия си дом да
предупреди Милан и Рангел. Всички те щяха да разнесат вестта и по другите къщи.
Зария завари Манасия в приземието на къщата му да точи паници. Белокосият старец не
спря работата. Щом усети, че през прага влиза чужд човек, само вдигна очи да свери
кой е и със спокойния си глас отбеляза:
– Зария, дошъл си в село! Че на кого остави стадото?
Овчарят отлично познаваше този равен, овладян тон, в който всяка дума звучеше като
присъда. Знаеше, че зад въпроса на Манасия се криеше част от недоумението и на
всички останали в селото, как мъж, чиито корени са от грънчарско семейство, се бе
отскубнал от родствена¬та нишка и бе станал овчар. И понеже не искаше да се връща
по следите на собственото си бягство, по които сега тичаше и Боя, Зария побърза да
хвърли камъка, кой¬то му тежеше.
– Бай Манасе, идвам да предупредя нещо, което на¬учих от един пътник вчера. Човекът
идеше от Брезник, кожар, ходил стоката да си продава. Та каза, че в хана при
Филиповча дочул, че ставали обири при Секирица. Може и наши хора да са пострадали.
Май турци са се разлютили и безчинстват навред.
Чак сега Манасия вдигна крак от колото и то забави хода си. Майсторът отри калта от
ръцете си в дървени¬те прелки, взе телче и с рязко движение отдели дъното на
паницата от чарка. Сетне вдигна очи срещу овчаря, премрежи поглед, сякаш смяташе
наум нещо, и рече:
– Да пази Бог!
Зария се почувства неловко. Не знаеше с какво да про¬дължи. Искаше да попита има ли
как да бъдат предупре¬дени синовете на майстора, но не му стигна кураж да продума.
Манасия не помръдна от колото, но и не каза дали ще съобщи на другите мъже.
Старостта явно бе изострила мнителността му и му пречеше да говори от¬крито. А може
би не вземаше думите на Зария за истина – та нали е гони-вятър, може ли да се вярва
на такъв човек?
Овчарят намести калпака на главата си и като поглед¬на надолу, сякаш извинявайки се
за идването си в грън¬чарната на майстора, каза:
– Ще мина и през Бреян да му кажа. Остани със здра¬ве, бай Манасе!
Щом овчарят излезе, Манасия стана. Отиде до вратата и се загледа подире му. Усети
непознат бодеж в сърцето си – искаше му се да разсее обзелото го притеснение от
думите на Зария, но тъмната сянка, която предизвика представата за синовете му,
неговите две орлета, ранени нейде по планинските пътища, не се отдръпваше.
Из¬веднъж майсторът осъзна, че бодежът идеше и от нещо друго – от ревността към
овчаря. Този мъж сега беше достатъчно закрилен там, при стадото си, а синовете му
може би страдаха нейде точно в този миг. Като че ли не стигаше тежестта на труда, с
който толкова мъчно ваде¬ха хляба си, а сега и това. Старецът въздъхна дълбоко,
стисна зъби и се обърна да влезе навътре. Като нямаше с какво да се утеши или що
друго да направи, взе топка от омесената глина на тезгяха, сложи я на чарка и
завъртя колото с все сила.
На улицата, запътил се към Бреяновата къща, Зария беше застигнат от остър конски
тропот. Птиците лит¬наха от храсталаците и се стрелнаха право нагоре към ширинето,
мухите панически се разбягаха, два съсела прошумоляха в клоните на дървото над
главата му. Ня¬кой препускаше необичайно бързо през селото и внася¬ше смут у всички
живи твари. Откъм гърба на Зария се чу тревожен мъжки вик:
– Еееееййй! Помогнете, помогнете!
Като се обърна, насреща му летеше колата на Арсо, самият той изправен на крака,
стиснал юздите на коня. Лицето му беше тъмно и страшно – страните брадясали и
изпити, от очите му се изливаше ужас и смъртен уп¬лах. В колата се чуваха да
дрънчат счупени грънци. За¬рия отстъпи настрани да не го прегазят и вдигна ръка, за
да спре брат си. Арсо дръпна рязко юздите, конят закова като ужилен, изви се назад
и вдигна предните си крака. Под тях земята се люлееше.
– Зарийо, Зарийооо, бързо... Виж... Исая!
Зария първо посегна към коня, за да укроти животно¬то и да го примоли да остане на
място, после протегна ръка към брат си, за да слезе от колата, и отиде да над¬никне
в задната ѝ част. Мъжът извика, ужасен от това, което видя – вътре лежеше Исая,
обезобразен до неуз¬наваемост. Лицето му беше подпухнало в синьо-лилави отоци, от
двете страни на челото до ушите имаше засъх¬нали черни струи, на мястото на очите
му стояха два ог¬ромни топуза от претънка кожа, изпълнени до пръсване с лилава
кръв, сякаш бе ужилен от оси, наострили жи¬лата си под опашката на дявола.
Крайниците му също бяха в отоци и синини, отпуснати напълно неподвижно. Прили¬чаше
на вулкан от болка и рани, който всеки мо¬мент щеше да избухне и да пръсне кръв и
късове месо навсякъде.
– Тур-туррр-ци ни на-на-напад-наха – говореше пре¬сипнал Арсо, а зъбите му тракаха
в стиснатите като капан челюсти. – Об-раха ни. Пре-биха до сссс-смърт момчето ми.
При тези думи Зария, който бе скован от страхотията пред очите си, сякаш се събуди.
Той се метна в колата, издърпа брат си да се качи и подкара коня.
– Отиваме при Зевна, само тя може да помогне – рече на Арсо.
* * *
Завариха знаялицата пред колибата ѝ, където беше опънала бяло платно и редеше билки
да съхнат на слън¬цето. Още отдалече, като видя да прибли¬жава колата с двамата
мъже, Зевна разбра, че е нещо лошо. Обик-нове¬но пращаха жени да я викат, сякаш
уреждането на боле¬стите в нечия къща беше само женска работа. Да види мъже пред
дома си, значи беше сериозно. Спешена от вътрешния си глас, който никога не
грешеше, тя прекоси с бърза крачка крайчеца на поляната и отиде при колата. Без да
пита нищо, погледна вътре и видя полумъртвия момък. Очите ѝ се окръглиха от ужас и
потънаха още по-навътре в дупките си.
– Господи! – едва рече знаялицата, а думата приседна на гърлото ѝ. Гледайки
потрошеното тяло на Исая, тя разбра, че няма никакво време, съвзе се и с гробовен
глас рече на мъжете: – В къщата имам носилка, трябва да го пренесем на нея. Влизам
да я взема, чакайте ме тук.
Зевна забърза към колибата, а в гърдите ѝ стотици черни гарвани се блъскаха като
затворени в кафез. Мис¬лите ѝ сновяха между колата с пребития и одаята, къде¬то
Жара предеше вълна. Въпреки че от години дъщеря ѝ я следваше навсякъде в занаята,
знаялицата не искаше тя да вижда ранения, твърде страшно беше. Затова, като влезе,
завтече се към нея и нареди на един дъх:
– Отивай бързо да намериш Боя в планината. Кажи, че брат му Исая е пострадал тежко
и чичо му няма да се върне при стадото днес. Стой с него в бачията, не искам да
идваш, докато не оправя болния.
Жара скочи, като чу думите на майка си. Толкова тре¬вожна рядко я виждаше, а и
никога не се бе случвало да я пъди от къщи заради болен. Двете бяха неотлъчно една
с друга, момичето беше виждало всякакви рани, беше помагало на майка си дори при
израждане на дете. Никакви тайни нямаше за Жара в човешкото тяло, нито болки, чиито
стонове да не бе чувала. Не искаше ли Зев¬на дъщеря ѝ да остане тук, за да ѝ
помага? Щом беше толкова зле момъкът, как щеше да се оправи сама майка ѝ, кой щеше
да ѝ приготвя отвари и да ѝ носи мехлеми, кой щеше да изпира мръсните платна? За да
ѝ каже така, значи страшно нещо се беше случило и думата ѝ не тър¬пеше друго, освен
да рече:
– Отивам, мале!
После, някак неочаквано и за самата нея, тя прегърна силно майка си, целуна ръката
ѝ с топлите си развълну¬вани устни и както беше по тънкия си домашен мано¬фил и без
кърпа на главата, хукна навън. За да не минава покрай колата с болния, Жара свърна
към задната стра¬на на колибата и прескочи ниския плет, а после затича към
отсрещния склон на планината, откъдето долитаха медните звънци на стадото. Косата
се вееше подире ѝ като тъмна пътека, по която се надпреварваха страхове и надежди.
Останала в стаята сама, Зевна се огледа. Отиде до ико¬ностаса и запали свещ. Извади
няколко буркана от дола¬па в стената и ги разположи на земята, после от сандъка в
дъното на стаята взе няколко бели кърпи и ги остави на рогозката. Набързо стъкми
дърва в огнището и запали огън. Сетне откачи от водника едно ведро с вода и преля в
дюнка, която сложи на огъня. По челото и над дебелата ѝ горна устна бяха избили
капки пот. Зевна спря за се¬кунда, огледа всичко и се обърса с опакото на ръката
си. Вдиша дълбоко, ала не напълни гърдите си с въздух, а с молитва. Накрая вдигна
облегнатата на стената носилка, направена от стара ритла , и излезе.
* * *
Исая беше исполин – висок, здрав, с мощни рамене и силни дълги ръце. Арсо и Зария с
мъка го повдигнаха, прихванали го за краката и изпод гърба, докато Зевна придържаше
главата му. От тежестта на собственото си тяло, понесено в чужди ръце, момчето
издаде сподавен стон.
– Кога се случи? И с какво удряха? – попита тя Арсо.
– Снощи. Пресрещнаха ни при Секирица, удряха с железен прът. След това ни взеха
стоката. Мене ме оста¬виха – да умра от мъка, казаха, че той нямало да изка¬ра и
нощта. – Бащата изрече това през тежки гърлени хрипове, а от устата му излизаше
слюнка, примесена със солени сълзи.
Зевна кимна, за да спре парливия му спомен, но и за¬щото разбра колкото ѝ трябваше.
В жеста ѝ Арсо, не¬знайно как, долови положителен знак, сякаш му казва¬ше: разбрах,
ще го оправя. Колко странно е човешкото сърце – колко малко му трябва, за да се
озари от чаяние, понякога даже в нищото го съзира. А за Зевна надеж¬дата, че ще
може да се пребори за Исая, помръкна само щом чу „желязо“. Знаеше, че то стига там,
където малко неща имат власт над човешкото тяло, боеше се, че освен крайниците на
момчето, вътрешните му органи също са били прекършени. Знаялицата се замисли дали
всич¬ко това му е причинено само заради една кола с грън¬ци – нищо и никакви
паници, направени от кал. Кому са нужни, колко струват? Чувал с брашно или два? Не
беше заради тях. Беше от хищничеството в насилника, от стръвността да чуе как пукат
костите, да усети как потича топлата кръв между пръстите му, да слуша жал¬ното
скимтене на жертвата и умолителните викове на бащата. Ето какво първо трябваше да
оправи Зевна в Исая – от дупките в тялото му трябваше да изсмуче дя¬волската злина
на насилника, гнусната отрова на душата му, пропила и разкъсала отвътре момчето.
Много сили щяха да са ѝ нужни, затова щом влязоха вътре и положиха болния на пода
до огнището, знаяли¬цата отпрати мъжете навън, запали тамян в кандилце¬то, прекади
три пъти стаята и се просна пред иконата на стената в продължителна и пламенна
молитва. Устните ѝ шепнеха бързо, тялото ѝ, приведено над сгънатите ко¬лене, се
люлееше в равномерен ритъм, сякаш се мъчеше да уцели точния такт на вселената, от
който щеше да се роди по-здрав следващият миг. Поклащайки се напред-назад, Зевна
усети как прекрачва границата отвъд.
Видя студена бяла светлина пред себе си и чу шум от поток. От гората в далечината
се показаха няколко фи¬гури – първо неясни като блещукащи сини пламъци, ала после,
приближавайки към нея, добиха все по-видими очертания. Движеха се бързо и
същевременно плавно, като че ли не стъпваха по земята, а се носеха педя над нея.
Щом дойдоха по-близо, тя различи шест жени, обле¬чени в чисто бели дълги кошули.
Яздеха елени, хванати за рогата им. Като стигнаха до потока, спряха и слязоха от
гърбовете на животните. Нозете на жените бяха боси, а червените им коси, които на
лунната светлина изглеж¬даха като горящи къпинови храсти, се рееха свободно и бяха
толкова дълги, че опираха земята. Всяка от тях хвана нежно своя елен и го заведе до
водата. Животните се наведоха да пият. Над тихата вода красивите им рога се
очертаваха като поникнала млада гора. Откъм потока дойде лек полъх – ситни капчици
се понесоха във въз¬духа и полепнаха по лицето на Зевна. Тя притвори очи и остана
неподвижна, за да погълне с тялото си живата вода. Когато отвори очи, видя как
елените надигат глави и се обръщат, а после жените ги помилваха по гърбовете и ги
отпратиха обратно към гората.
Шестте се хванаха за ръце и нагазиха в потока. Во¬дата лизна ризите и косите им, те
обърнаха лица към пълната луна и останаха дълго време така. Гърдите им се надигаха
равномерно над тънките снаги като топли обли пити хляб. Земята дишаше заедно с тях
и пълнеше с живителни сокове нивите и дърветата по синорите. Те стояха така, докато
по лицето на месеца започнаха да избиват черни петна, после се върнаха на брега и
склю¬чиха ръце в кръг. По средата му остана сноп светлина, сякаш жените бяха
заключили в обръч лунната пътека. Всичко извън него потъна в тъмнина. Шестте
започнаха да се въртят в кръг със ситни стъпки. Хорото им по¬степенно се
завързваше. Ризите им се вееха и завъртаха въздуха в бяла вихрушка, косите им се
виеха като змии с лъщящи кожи. От силния устрем на жените хорото заприлича на
магичен въртоп, който засмукваше всич¬ко – небето, земята, водата, дърветата. А
после от него изникнаха бели птици и с крясък политнаха над буко¬вата гора.
Сърцето на Зевна препускаше неудържимо, предусе¬щайки края на хорото. Тя се сниши и
се опита да овла¬дее дъха си. Вихрушката срещу нея започна да отслабва. Жените
постепенно спряха да се въртят и всичко у тях се намести – гърдите им се успокоиха,
косите се при¬браха мирно до стройните тела, а нозете се кротнаха в премерен ход.
Изведнъж, като по негласна команда, те пуснаха ръцете си, спряха и така, както бяха
в кръг, легнаха назад в тревата. Само след няколко премигва¬ния с очи Зевна видя
как от кошулите им започна да се надига леко бяло сияние. Косите им, отметнати
назад в тревата, прошумоляха и от тях за миг поникнаха гъби и разноцветни растения.
Очите им се втечниха и на тън¬ки сребърни вадички се вляха в потока. От ливадата се
понесе полъх с тежък аромат на билки. Знаялицата по¬тръпна и се опомни – от жените
не бе останала и следа. Тогава тя пристъпи напред към поляната и започна да бере
тревите, имаше всичко, което ѝ трябваше – тинтя¬ва, комунига, вратига, риган и смин
. Щом напълни тор¬бата, откъсна червен конец от шевицата на ръкава си и го остави
под камък до потока. После се върна на мяс¬тото, от което наблюдаваше, приведе се,
затвори очи и отново се залюшка в онзи такт, който я бе довел тук.
* * *
Водата в дюнката беше завряла. Зевна се изправи, прекръсти се и отиде да сложи шепа
смрадлика в нея. После натопи кърпа в отварата и като изчака да изстине, внимателно
почисти раните на Исая. От памучния плат се надигаше пара и заедно с пушека от
запаления тамян превръщаше колибата на знаялицата в призрачен храм, а самата нея –
в тъмна сянка, която се движеше като привидение край болния. Сега ѝ предстоеше да
направи най-важното – трябваше да изкара злия дух от тялото на момчето. Зевна
изрови от дъното на долапа парче оло¬во, завито в хартия. Сложи го в голям железен
черпак с дълга дръжка и го разтопи над огъня. Сетне пресипа от неначнатата вода от
стовната в стара зелена паница и я отнесе над главата на Исая. Той лежеше все така
непод¬вижен и дишаше едва-едва. Знаялицата започна да ниже тихо:
Сивата струя първо се разбяга настрани във водата, а после като парали-зирана се
спря и се сгърчи, намота¬вайки се на бодливо кълбо. Зевна изчака, докато оло¬вото
се укроти и чукне дъното на паницата. Тогава взе нож, направи с него три пъти кръст
над водата и извади парчето. Заоглежда го от всички страни. Беше придоби¬ло овална
форма, леко стеснена в долния край, отгоре стърчаха две прави линии като тръби.
Ситни пъпчици се бяха образували на самата повърхност, досущ като дребни шипове.
Ръката на Зевна затрепери и тя хвърли оловото в мига, в който осъзна на какво ѝ
приличаше. То имаше формата на сърце, проядено от зла болест. И друг път се бе
случвало знаялицата да вади страхове. Те при¬личаха на хора или животни, но никога
в ръцете си не бе държала човешко сърце. Голямо зло се бе промъкнало в Исаевото
сърце и го бе обладало, как ли вирееше там, без да го пръсне, на колко ли още места
бе проникнала силата му? Дали оловният му близнак, който се роди в зелената паница,
носеше същата зараза? Зевна трябваше да се престраши и да вдигне металното парче от
земята, за да го разтопи и да го излее, този път над стомаха на Исая. Имаше още
страх да вади. И като събра сили, зна¬ялицата го грабна и повтори всичко отначало,
държей¬ки паницата над средата на тялото на болния. Този път, след като съсна,
сивата течност се разтегна и разтвори, досущ прилична на дълга и тежка ръка. На
третия път, в който разтопи метала и го изля във водата над колене¬те на Исая,
оловото, сякаш уморено от собствените си страхове на какво ще се превърне, се опъна
от единия до другия край на паницата, без да се огъва в сложни форми, и остана така
– като прав железен прът. Зевна извади парчето от водата и го прехвърли през
дясното рамо на болния. После повдигна главата му и му даде да пие три глътки вода,
като въртеше паницата от дясно наляво. Устните на Исая бяха побелели и разкървавени
от пресъхване. Щом усети водата, той издаде с гърди¬те си тих благодарствен звук.
Сетне знаялицата отвори един от бурканите на пода и в стаята се разнесе аромат на
гора – беше мехлем от мед, восък, смола и невен. Зев¬на го наложи с леки милващи
движения върху много-бройните кървави дупки по тялото на Исая. Трябваше да изчака
така известно време да спаднат отоците и после щеше да го превърже, за да обездвижи
ръцете и краката му, но за това трябваше да ѝ помогнат мъжете. Тя ги из¬вика да
влязат.
– Малко по-добре е. Стойте тук – нареди им жената. – Връщам се след малко.
Щом Зария и Арсо влязоха вътре, Зевна взе зелената паница и се отдале¬чи от
колибата. Затича към гората накрай селото и когато влезе достатъчно навътре, изля
останалата вода върху един камък. А сетне, като знаеше, че нито някой може да я
види, нито може да я чуе, зак¬рещя с цялото си гърло, като че искаше да изкара от
себе си болката, която беше поела. Когато гласните ѝ стру¬ни напълно се охлузиха и
пресипна съвсем, знаялицата падна на земята и зарида безгласно, като се тресеше с
цяло тяло. Накрая спря и се отпусна омаломощена. Зас¬па. Събуди се след час и като
се опомни как и защо се бе озовала тук, побърза да се върне при болния в колибата.
* * *
Жара намери Боя при дърветата под крайната моги¬ла, където овцете пладнуваха на
сянка. Момчето стоеше встрани от стадото и дялкаше дърво, когато кучетата се
разлаяха. Като вдигна глава, не повярва на очите си – към него тичаше Жара и му
махаше с тънките си ръце. Боя се изправи и тръгна да я посрещне, но още докато
вървеше към нея, усети, че не идва за добро. Лицето ѝ пламтеше от горещината, очите
ѝ бяха потъмнели от безпокойство, понечи да проговори, но гърлото ѝ беше
пресъхнало. Хвана момчето за ръце и се опря на него, ос¬танала без сили след дългия
бяг. Сякаш само това беше чакал – да отнеме от тревогата ѝ, Боя я хвана през
раме¬нете и облегна на гърдите си. Усети капките от мокрото ѝ чело в пазвата си и
сам така се развълнува, че му тряб¬ваше известно време, за да се успокои и да я
попита:
– Що е станало, Жара?
– Баща ти и чичо ти докараха Исая у дома. Тежко е пострадал, не знам какво му е, не
ми дадоха да гледам. Майка каза да не се връщам, докато не го оправи и да стоя с
теб при бачията – от очите на девойката рукнаха сълзи, щом изрече това.
Изведнъж тя загуби форма и цвят, превърна се в мътно петно и се завъртя в едно
заедно със стадото пред очите на Боя. Кръвта му спря, сърцето му изстина и тупна
като камък в петите. Момчето падна на колене и зари главата си между краката,
скубейки косите си. Не издаде нито звук, като че ли устата му бе пълна с пръст от
пресен гроб. Нямата му мъка изтръгна Жара от тревогата ѝ. Тя се наведе и сложи ръка
върху неговата.
– Чуй ме, Боя! Мама ще го оправи, тя може да върне всеки пътник, тръгнал за оня
свят. Брат ти е млад и си¬лен, ще се пребори... – И като се приближи до лицето му,
грижовно го подкани: – Стани, ела с мен!
Боя я последва. Под съпровода на звънците на овцете, надигнали се да видят кой и
какво смущава обедната им дрямка, двамата стигнаха до потока. Нагазиха вода¬та,
напълниха шепи, измиха лицата си и после пиха, за да се съвземат. До залез всеки
потъна в обичайната си работа – дъщерята на знаялицата събра билки и цветя от
ливадите, а момчето продължи да дялка вретеното, което бе започнало сутринта.
Стояха надалеч един от друг, незнаещи какво да правят със сгодата , която ги бе
събрала в този ден. От време на време си махваха, за да се уверят, че се виждат,
макар никой от тях и за миг да не бе изпуснал другия от взора си.
Вечерта в бачията Боя издои овцете, а Жара му по¬магаше, като прели-ваше млякото от
ведрата в съдовете на стопаните. Като у дома си се чувстваше тук тя, та нали това
бе кошарата, в която се бе родила. Майка ѝ бе разказвала неведнъж историята, макар
и никога да не бе продумвала за живота си преди идването в Бусинче. Сякаш и Зевна
се бе родила с раж-дането на Жара. Тези мисли малко я разсеяха от случилото се днес
и дъще¬рята на знаялицата не усети колко много работа покрай стадото свършиха с
Боя. Приключиха чак когато небето над тях зачерня като катран. Като седнаха да
ядат, мом¬чето ѝ разказа какво са чули предишния ден от непозна¬тия пътник за
обирите в околията. Присвито от тревога, предположи:
– Сигурно е това, нападнали са ги и са ранили батко. Дано поне татко е добре.
Докато вечеряха и говореха, двамата гледаха към мъждукащия прозорец на Зевнината
колиба, който се виждаше в далечината от бачията. Никой от тях не мо¬жеше да отиде
там сега. Девойката чувстваше, че отвъд случилото се, нещо друго мъчеше Боя и го
възпираше да хукне към колибата още в този миг и да види брат си. Вглеждайки се в
лицето му, тя се опитваше да разгадае болката, която той преглъщаше заедно с
коравия хляб. От майка си се учеше как да усеща слабостите на хората. „Видиш ли
някой болен или скръбен човек, взирай се и се ослушвай – ако гледа невиждащо, може
и омагьосан да е; ако полага ръка на стомаха, яд го трови. А ако се държи за
гърдите или въздиша дълбоко, мъката му идва от сърцето – тогава е най-страшно,
защото може никога да не разбереш какво зрънце никне там“, казваше Зевна.
И Жара търсеше откъде ще се покаже слабостта на Боя, която усещаше с цялото си
тяло. Но вместо болка, под оранжевия пламък на запалената свещ дъщерята на
знаялицата виждаше изписаното му продълговато лице с ясни сини очи и устни, които –
знаеше – могат да ѝ се врекат във вечен мир. Жара усети как коремът ѝ се присвива.
Една къртица пробиваше твърдата почва под веселия ѝ и непокорен нрав, за да си
направи любовно леговище отдолу.
7.
ЗЕХИР
* * *
На огнището няколко къщи по-надолу Спасия бър¬каше каша от просо. Преди да я свали
от огъня, сложи бучка масло и за последно завъртя дърве¬ната лъжица в котлето. По
средата на гъстата каша жълтата диря се очерта като отъпкана от самодиви нива.
Просото придо¬би мекия аромат, който Спасия искаше, и тя го свали от оджака.
– Велико, Герасиме, хайде! Яденето е готово! – про¬викна се към долната страна на
къщата старата жена.
В приземието, в оскъдната светлина от догарящия ден, старите напукани ръце на
Герасим се отделиха от изваяното гърло на жътварска стовна. Майсторът вдиг¬на крака
си от колото и когато то спря, той взе телта, прокара я под дъното на съда и го
отдели от чарка. Пре¬мести стовната върху тезгяха отстрани. Момчето гледа¬ше всяко
негово действие, без да премигва. Беше прита¬ило дъх, докато стовната не застана
удобно на дървения плот. Герасим се обърна към детето и го погледна обич¬ливо изпод
гъстите си бели вежди.
– Да идем на софрата, сине.
Вече година, откакто Велико дойде за първи път в къ¬щата на майстора. Един ден беше
минал край плета им и видя дядо-Герасимовите паници, окачени на коловете на плета.
Момчето застана като вцепенено при гледката на облите дъна, облещени като
слънчогледови пити към слънцето. Картината му напомни по болезнен начин ба¬щината
къща. Не знаеше, че и в Мирул има майстори грънчари. Застанал прикован до плета,
Велико протегна страхливо ръка да пипне една жълта паница.
– Пази я да не падне! – чу се женски глас отвътре.
Момчето се сепна. Срещу него се зададе усмихната жена с набраздено от бръчки лице и
живи очи, които мълчешком го питаха кой е и що дири тук. Малко след нея от къщата
излезе и Герасим, старец с кръгло лице, проточени под челюстта бели мустаци и топла
усмив¬ка, скрита под тях. Двамата заговориха Велико и макар трудно да вадеха думите
от устата му, узнаха какво го е сполетяло и при кои хора е в Мирул. Сами останали
без челяд и разбрали, че момчето е започнало да учи занаят още с баща си, Герасим и
жена му Спасия го покани¬ха да идва в грънчарната, когато желае, и да помага на
майстора. На Велико му трябваше време да се престра¬ши. Първо поиска разрешение от
леля си Петка. Бедната жена едва бе придумала мъжа си да го вземат от Бусин¬че и да
го гледат – сестрински дълг ѝ беше, не можеше да остави детето на произвола на
съдбата и да си сложи такъв грях на душата. Увеща Ристо само с това, че все пак
мъжка сила влиза в дома им и ще му бъде отмяна в работата. Той склони, макар и с
половин уста – свиде¬ше му се залъкът, който щеше да дели с момчето. Доста трябва
да работи малкият, за да го заслужи, мислеше си. Затова веднага с идването си в
къщата, едва съвзел се от смъртта на родителите си и от това, че самият той не
загина насред пътя, Велико беше впрегнат в тежък труд, непосилен за
дванайсетгодишно болнаво дете. Ристо го караше да мъкне чували със зърно, да чисти
на живот¬ните, да оре нивата, да кове дъски, да пренася огромни камъни и кал за
доизграждане на къщата. За да иде да чиракува у други хора, вуйчо му трябваше да
разреши.
Петка знаеше, че Велико носи в сърцето и ръцете си бащиния занаят, затова един ден
се престраши да пита мъжа си дали ще го пусне да се учи при бай Герасим.
– И за нашата къща грънци ще прави, а и там ще го хранят през деня – опита се тя да
придума мъжа си.
– Искаш сам ли да върша цялата тежка работа, жено? – ревна насреща ѝ Ристо. – Коя
кукувица ти изпи ума? Тъкмо доведохме ратай, а ти искаш в чужда къща да го пратиш.
Да не си посмяла! Момчето ще стои тук и ще прави каквото аз кажа!
Ракията съвсем беше размътила и бездруго нездра¬вия разум на Ристо. Той крещеше над
главата на свитата от страх в краката му дребна жена, а в одайчето отзад слушаха
дъщерите му и Велико. Малкият беше хванат в капан, от чиито мазни зъбци, жадно
впити в гърлото му, нямаше измъкване. Нито можеше да избяга, защото пътят през
планината обратно към селото му се стру¬ваше непосилен, нито можеше да противоречи
заради леля си, към която изпитваше огромна жалост. Може¬ше единствено да чака да
отрасне достатъчно, за да се махне от тук, но дали дотогава пръстите му нямаше да
забравят как се вае? Щяха ли още да си спомнят всички форми, които искаше да
направи и изрисува? Щеше ли да е останало здраво зрънце в сърцето му, от което да
поникне нещо красиво, или отровата тук ще е задушила всичко, което носеше в себе
си?
По бузите му се стичаха солени сълзи. Велико плаче¬ше за първи път след идването си
в този дом, където се чувстваше напълно чужд от първия миг. Сълзите падаха като
тежки капки зехир върху устните му и момчето ги поглъщаше бавно. „Това, което
излиза от нас, се връща в нас“, помисли си то. И понеже знаеше, че целият жив свят
се крепи на жилото на една пчела – толкова крехко и малко, – си представяше, че не
зехир, а нектар са съл¬зите му и като пие горчилка, някъде на дъното на сърце¬то му
се трупа сладост. Велико се раздели със съжале¬нието си и реши да чака по-добрите
дни.
А те скоро дойдоха, макар и да не изглеждаха толко¬ва ведри на пръв поглед. Вуйчо
му все по-често започна да се запива и да изпада в безсъзнание с часове. Тогава
момчето, ако нямаше с какво да помага на леля си, ис¬каше ѝ позволение и отиваше в
грънчарната на бай Ге¬расим. Друг път самият Ристо го гонеше и му думаше:
– Да не те виждат очите ми три дни поред.
Велико само това чакаше – той хукваше при майсто¬ра и останал без дъх от тичане,
влизаше в малката ра¬ботилница и сякаш се озоваваше в златните покои на слънцето.
Старецът го посрещаше с радост и двамата се залавяха за работа. Предаваше му
тънкостите в зана¬ята – да пресява глината и да я почиства от най-дребните камъчета
и коренчета, да я меси, така че да стане гладка като кожа на девица, после да я
оформя с ръце дълго и продължително, преди да я сложи на чарка и да я пре¬върне в
каквото желае.
– Много хора мислят, че формата е най-голямото ве¬ликолепие в съда и по нея се
познава колко добър е май¬сторът – думаше му бай Герасим. – Но истинското
май¬сторство е да стигнеш до нея, да намериш глината, да я подготвиш, да ѝ вдъхнеш
живот, да я любиш, така че като я вземеш в ръце и завъртиш колото, тя да те слуша.
Момчето следваше думите му, а само стигнеше ли да вае, затваряше очи и си спомняше
татковите ръце – как премесваха глината, как я дълбаеха и източваха със сила и
нежност, като че правеха оста, която крепеше земята. И Велико въртеше колото, а
изпод все още малките му ръце се раждаха един подир друг съдовете.
* * *
Като се качиха горе, Спасия беше сложила софрата. Дъхава пара се издигаше над трите
паници и Велико, прегладнял от сутринта, едва удържаше да грабне лъ¬жицата.
Разгадала нетърпението му, старата жена леко го хвана за ръката и без никакъв укор
в гласа, съвсем ласкаво му рече:
– Първо молитвата, сине!
Тримата се прекръстиха и Герасим, най-възрастният в дома, зареди тихо думите:
– Господи, благодарим ти за хляба, който си ни дал...
В този момент на вратата се потропа силно. Кой ли даваше зор в този необичаен час?
Герасим и Спасия се спогледаха. Майсторът стана да отвори – насреща му, задъхана и
зачервена, с две тежки плитки разлюлени от бързането, стоеше Райна, средната дъщеря
на Ристо и Петка.
– Добър вечер, бай Герасиме! У вас ли е Велико? – бързаше да попита момичето.
– Кой го търси? – отвърна старецът, предугадил случ¬ващото се.
– Пратиха ме да го викам, трябва да си иде вече – каза девойката все така задъхана.
Тя гледаше надолу и не смееше да срещне топлите и разбиращи очи на стареца.
Момичето знаеше, че ако погледне в тях, Герасим ще отгатне всичко. А как само се
срамуваше да каже исти¬ната! Да узнаят всички, че баща ѝ е ударил майка ѝ, че вкъщи
всички се страхуват да не се прибере още по-гне¬вен и още по-пиян, че няма къде да
се скрият и как да се пазят от него.
Като усети премълчаните думи и скритата мъка под сведените гъсти черни ресници на
момичето, Герасим въздъхна, направи крачка встрани и рече:
– Влез, Райне! Тук е Велико.
Момчето, дочуло целия разговор, стоеше със свито сърце. Щом видя Райна да влиза,
изправи се и каза, че си тръгва. Спасия не искаше да го пуска, без да е ял, но
разбра, че Велико трябва да върви, затова стана, брък¬на в долапа и извади оттам
месал с хляб. После отряза от калъп парче пестил, избра няколко ябълки и сложи
всичко в една торба.
– Ето, сине, занеси у дома. – Надяваше се с храната да умилостиви поне малко Ристо.
После старците изпратиха децата до вратата и седна¬ха на софрата. Кашата беше
изстинала и приличаше на камък в паниците. Герасим се насили да гребне хапка и
преглътна сухо.
Няколко къщи по-надолу Велико си легна за поредна вечер с корем, присвит от страх и
глад.
8.
СТРУЙКА
Мина цяла неделя, откакто Велико се беше прибрал в Бусинче. Живееше сам в старата
къща, но не усеща¬ше самота. Сякаш дори празен, носещ в пукнатините си прашинки от
миналото, домът успяваше да запълни онази дупка, която зееше в него с години. Първо
се бе захванал да почисти двора и плета, изсече бурените, лумнали отпред, които
бяха превърнали къщата в при¬зрачно място – искаше да я открие откъм пътя, за да
ви¬дят всички, че тя отново е жива. После стегна покрива, сложи нови подпори и го
покри с керемиди. Къщата се изправи, досущ като болен, съвзел се след дълги мъки.
Сега изглеждаше напета и важна. Оставаше само да се измажат пукнатините отвън, да
се белосат стените и щеше напълно да възвърне предишния си вид. Велико не се жалеше
– ставаше още преди изгрев и работеше до тъмно. Силите му идеха отвътре. Действаше
усърдно и искаше да свърши ден по-скоро с пристягането на къща¬та, за да му остане
цялото време само за ваене, макар че и сега отделяше по час и влизаше в
работилницата. Два¬ма-трима от мъжете в селото, разбрали, че се е завърнал у дома,
го бяха заварили на колото на баща му да точи. Стана му драго, когато сравниха
майсторлъка му с та-тковия, а Бреян дори рече: „Надминал си Горан, чедо!“
Тази заран Велико беше отишъл до селската кория , за да вади глина за кърпежа на
стените. Мъжете му бяха предложили помощ с всичко, от което имаше нужда, но той не
искаше да моли за кола никого. Знаеше, че в усил¬ното лято хората ежедневно излизат
с конете и карат ту глина, ту сено. Не му се щеше да им отнема от малкото топло
време, в което имаше толкова много за вършене. Затова беше решил с няколко ходения
до землището да пренесе нужното с вретище на гърба си.
Сега се връщаше към дома за трети път днес, нарамил чувал с пръст. Слънцето се беше
надигнало от планина¬та и сушеше тревите. В превала на лятото те вече жълте¬еха, но
пак стърчаха бодро нагоре с неутолимата жажда да стигнат небето. До къщата му
оставаше малко, но то¬варът натежа, затова, като стигна пътеката край селото, пусна
чувала и седна да си почине. Отскубна сламка и я задъвка бавно, за да разкваси
пресъхналата си уста. В краката му пълзяха червени мравки, Велико загледа една от
тях и докато следеше щуравите ѝ движения, усе¬ти, че сърцето му се връща към
нормалния ритъм. При¬твори леко очи и заслуша цикадите – по тези места те създаваха
неизменната мелодия на всеки ден, прозрачен фон, на който можеше да се нарисува
всичко. Велико си представи как в едната ръка държи жълта, а в другата червена боя
и със замах шари въздуха, а той, изпълнен със струните на цикадите, прихваща
пръските и ги пре¬връща в птици, накацали по дърветата, в огнени залези, в купи
окосено сено, в потоци слънчева вода, в шипкови храсти, в лястовичи гнезда, във
впрегнати волове, в па¬сящи коне. Почувства топлина, сякаш на рамото му бе кацнал
ангел и бе облъхнал деня със златното си крило. Остави се на усмивката от
картината.
Като отвори очи, премигна няколко пъти. Странно, между овошките на десетина
разкрача от него се мярна женска фигура. Там нямаше никого преди малко. Вели¬ко не
знаеше дали жената го е видяла, а ако не беше, не искаше да я уплаши. Затова се
надигна и леко приближи, готов да поздрави. Зад короната на крушово дръвче видя да
се пресяга тънка ръка. Пръстите бяха дълги и прави, оголената до лакътя ръка
разкриваше смугла кожа, коя¬то под игривите сенки на листата приличаше на украса по
гърба на малко змийче. Девойката си откъсна круша и направи крачка назад. Иззад
стъблото на дървото се подаде единият ѝ крак – беше излязла боса. Ходилото ѝ беше
нежно, с извивка, която напомняше венец от цветя. Бяла риза се ветрееше над
кокалчетата, а тънкото сукно очертаваше строен крак. Велико приближи леко и чу как
девойката тихо си тананикаше. След малко мелодията заглъхна в гърлото ѝ и той
долови звучното отхапване на кру¬шата. Почувствал се неловко от неволното си
ук¬ритие, мъжът заобиколи дървото, за да се покаже. Тогава видя как непознатото
момиче, затворило очи и обърнало глава към мекото слънце, дъвчеше бавно и с
наслада. По повдигнатата му пред лицето ръка към лакътя се спус¬каше капка от
крушата. Девойката почувства гъдела от струйката и я пое с накипелите си устни. Миг
след това, сякаш усетила тежестта на чужд поглед, тя отвори очи.
Срещу нея стоеше Велико. Гледаше я, без да пре¬мигва, с поглед, в който пламтеше
тих, овладян огън. Мъжът стоеше неподвижен, с изправени рамене и леко разкрачени
крака, ръцете му бяха спокойно прибрани към тялото. Цялата му поза издаваше
странна, загадъч¬на увереност, че може да понесе всичко на плещите си и може да
сложи всичко в сърцето си. Само лекото про¬тягане на шията му напред и потръпването
на ноздрите, с които сякаш се опитваше да долови нейния аромат, ѝ подсказаха, че
нещо в тази картина му бе непознато.
– Ти кой си и откъде се взе? Защо се криеш тук? Стрес¬на ме! Не знаеш ли, че млади
моми не бива да се плашат така – заниза с чудния си глас момичето. Звучеше
упла¬шено, но и някаква немирна нотка настоятелно се про¬крадваше в думите му.
– Прощавай! Идех от землището и бях седнал тук да си почина, когато те видях. Тъкмо
щях да се обадя.
– Кой си ти, не те познавам? – гледаше го изпод тъм¬ните си вежди тя, сякаш се
опитваше да го разгадае.
– Велико съм, наскоро се върнах в селото – отвърна мъжът със спокоен глас, в който
се долавяше лека ус¬мивка. Като погледна към ниската колиба, която се виж¬даше зад
овошките, предположи: – Ти сигурно си Жара, дъщерята на Зевна.
Жара отстъпи назад и още веднъж огледа непознатия. Чак сега забеляза дългата му
черна коса, спусната над широките рамене, под разгърдената пазва на ризата му
равномерно дишаха здрави гърди, потъмнели от слънце¬то и от още нещо, което
девойката не можеше да долови. Сети се, че майка ѝ преди няколко дни спомена за
Ве¬лико – сина на Горан и Блага, за които неведнъж ѝ беше разказвала, завърнал се
от Мирул след седемнайсет го¬дини отсъствие. Зевна имаше намерение да го навести и
да види добре ли е, но заради последните дни, в които почти денонощно се грижеше за
Исая, не ѝ беше остана¬ло време. Момичето знаеше колко благодарна беше май¬ка ѝ на
семейството на Велико, което в далечната зима на нейното раждане ги беше подслонило
и спасило, за¬това искаше да каже някоя добра дума, но не можеше да отстъпи от
първоначалния си уплах и от чувството, че е била гледана толкова отблизо от този
мъж, затова рече:
– Като толкова знаеш коя съм, да ме беше повикал по име, а не да ме плашиш така!
От гърдите на Велико се откъсна непринуден смях. Чудно беше това момиче – караше му
се като майка и му се сърдеше като дете. Държеше се така, сякаш всеки момент щеше
да тропне с крак и да размаха пръст срещу него, непознатия мъж. Смехът му трепна и
отлетя като врабец, отдавна не бе чувствал такава лекота Велико, но сега разбра, че
с това още повече обиди девойката. Жара свъси вежди и в лешниковите ѝ очи заиграха
оранжеви огънчета, готови да го изпепелят. Страните ѝ се обляха в черве¬нина,
устните ѝ кипнаха още повече. Тя пое въздух и стрелна набързо:
– Като се научиш как да разговаряш с хора, пак ела!
И без да му оставя време за отговор, завъртя се и с бър¬за, отривиста крачка се
прибра в колибата, затръшвайки силно вратата след себе си. Велико остана като
вцепенен от тази странна среща, започнала с девойка, преминала в караница с дете и
накрая завършила като борба със стихия. Рядко бе срещал хора с такъв нрав, а
момичета, които говорят толкова прямо и неподвластно – никога. Дълго остана вгледан
в колибата, сякаш се опитваше да проумее какво даваше такава волност на девойката,
над какъв огън вреше гърнето ѝ, защо бе излязла боса навън и как можеше да поучава
мъж, видимо по-възрастен от нея. После, поклащайки невярващо глава, нарами
врети¬щето с глината и се запъти към дома усмихнат.
Зад вратата на Зевнината колиба Жара чу отдалеча¬ващите се стъпки. Беше
приклекнала, облегната на сте¬ната, и дишаше учестено. Сърцето ѝ биеше лудешки от
вълнение. Опитваше се да разбере какво толкова я беше смутило. Не беше видът на
непознатия, макар че бе нео¬бичаен, ала мъжът не беше страшен, просто бе тъмен и
невнятен . Не бяха и думите, с които го засипа като лави¬на – тя винаги така
говореше, направо и от сърце, често през смях, още по-често с укор. Хората бързо
свиква¬ха на непокорния ѝ език и донякъде дори го обикваха. Не я беше жегнал
толкова дори смехът му, въпреки че той отключи бурята в нея. След още няколко
минути, като разрови в себе си, разбра: беше я гледал как отпи¬ва капката крушов
сок от ръката си. Беше се почувства¬ла напълно разкрита, сякаш струйката беше
направила процеп в плътта ѝ и той бе надникнал право в нея. Жара изтръпна – никой
досега не я беше виждал толкова гола.
* * *
Привечер, като стана време да отдъхне, Велико реши да отиде до бай Манасия, за да
разменят няколко думи и да разбере оправя ли се момчето на Арсо, за което също бе
чул от стареца. Като вървеше из селото, му се стори, че е настанало необичайно
оживление. По вратниците се бяха струпали жени и девойки и обсъждаха нещо с
тревожни лица. Вайкаха се, отриваха очи с опакото на ръцете си, някои отправяха
нагоре глави в знак на мо¬литва. Щом стигна къщата на Бреян, видя в двора
не¬разпрегнат кон, който неспокойно пръхтеше. От вратата излезе жената на майстора
и като подгонена от дявол, се втурна към комшиите отсреща. Велико се зачуди дали
може да помогне, но после видя, че съседката я посреща и двете се заговориха. В
същото време край него минаха няколко от по-младите мъже в селото и го поздравиха,
изпреварвайки го в гръб:
– Добра стига!
– Добра среща! – отвърна Велико. – Що се е случило, знаете ли?
– Пак наши хора са обрали тези дни – рече едно от момчетата, което Велико не
познаваше. – Синовете на Бреян току-що са се върнали, взели са им всичко и са ги
пуснали. Снощи късно си дойдоха момчетата на бай Манасия. И тях са обрали, но са ги
пердашили, защото не искали да дават стоката. Отиваме да видим как са.
– И аз натам съм се запътил, без да знаех що е станало. Ще дойда с вас – рече
Велико и последва младежите.
В двора на бай Манасия се бяха събрали почти всички мъже в селото. Скупчени на
групи, те обсъждаха раз¬палено събитията от последните дни. У всички личеше огромно
притеснение – досега не се беше случвало ту-кашните хора да се чувстват така
заплашени. Освен от природните стихии и волята на Бог, те не се страхуваха от
друго. Знеполската каза беше мирна и тук се живееше що-годе свободно. Майстори
зидари от Трън стигаха чак до Стамбул, там отиваха и гурбетчии от околните села да
косят султан¬ските ливади. Така донякъде бяха уре¬дили спокойствието в този край. А
и Секирица, прохо¬дът, който водеше от Трънско към Софийско, беше суров и плашещ. И
най-смелите султански войници не искаха да го пристъпват. Отвсякъде околните селца
бяха зао¬биколени с планини и гъсти гори, които на пръв поглед изглеждаха
податливи, но всъщност бяха труднопрохо¬дими. Затова тук не идваха турци и
разбойници. Ако се случеше някой странник от далеч да се озове по тия места, той
виждаше спокойно и самобитно население, с отличителен и горд характер, което се
трудеше неу¬морно и пазеше като зеницата на окото и малкото, което раждаше земята
му.
Сред множеството в Манасиевата къща Велико позна Бреян. До него стояха двама млади
мъже, видимо около двайсетгодишни, чиито лица бяха зачервени, морни и уплашени.
Сигурно бяха синовете му, дошли да разка¬жат страшната случка. Край тях се бяха
събрали и други хора. Велико приближи и чу по-младият да разказва:
– Трима бяха. Застигнаха ни в гръб. Тъкмо бяхме из¬качили прохода и вече спускахме
надолу. Карахме бав¬но колата, когато ни настигнаха. Видяхме, че не са наши хора и
са въоръжени. Започнаха да ни разпитват къде отиваме, какво носим в колата, върви
ли търговията. От¬говаряхме им с една-две думи. А после, при последния завой,
където пътят става тесен и тъмен от дърветата, отбиха колата ни, насочиха пушките
към нас и казаха да разпрегнем коня. – Момчето наведе глава, като че се срамуваше
от ста-налото и изтри с ръкава на ризата си бликналите сълзи.
– Не се противихме – повече бяха от нас, а ние нямах¬ме оръжие – продължи историята
другият брат. – Сля¬зохме, разпрегнахме коня и единият впрегна неговия в колата.
Главният от тях ни каза да повторим три пъти „тешекюр“ , задето ни оставят да се
приберем и че има¬ме късмет, понеже днес добрият джин му говорел. Качи¬хме се на
коня с Найден и препуснахме обратно.
– Слава на Бога, добре сте се отървали – рече млад мъж отстрани. Беше Манол,
попският син. – Снощи се върнаха синовете на бай Манасия. Били разменили ця¬лата
стока, когато ги срещнали, пак там, в прохода пре¬ди няколко дни. Обрали им
зърното, взели им и коня, като видели, че е читав. После ги удряли с прикладите на
пушките. Оставили ги в безсъзнание на пътя. Наме¬рил ги някакъв другоселец и ги
откарал във Врабчевата странноприемница. Там ханджията се погрижил за тях и даже им
дал кон да се приберат в село.
– Господ се е смилил над всички ни. Сполай ти, Боже! – каза Виден, големият Бреянов
син, като чу по¬следните думи на Манол.
– Уви, братко, не над всички! – отвърна посърнал Ма¬нол. – Големият син на Арсо,
Исая... – и тук момчето сведе очи, защото знаеше, че е другар с Бреяновите си¬нове
– опитал се е да защити себе си и баща си и бере душа вече седмица.
Мъжете наоколо, които предъвкваха тази история по няколко пъти на ден в последната
неделя, изохкаха в един глас, като че ли за първи път я чуваха. Тук-там прозвучаха
остри закани срещу престъпниците, някой надигна глас, питайки:
– Що ще чиним? Нещо трябва да се направи.
Суматохата продължи, докато вратата на къщата не се отвори и отвътре се показа
майстор Манасия със сери¬озно лице. Който го познаваше добре, щеше да види, че
непреклонността му не си е отишла, въпреки случилото се, но една дълбока мъка се
беше загнездила във вежди¬те му и от острия пламък в очите му сега беше останала
само бегла сянка. При вида на майстора мъжете утихна¬ха един по един – като най-
възрастния и умел грънчар в селото, всички се водеха по ума му. Затова впериха в
него поглед да чуят какво ще рече.
Манасия знаеше, че хората чакат да им каже какво трябва да се направи. Съселяните
му често идваха при него за съвет – мъдър човек беше, знанието му идваше не само от
туй, дето беше преживял, но и от това, че пра¬вилно претегляше хората, усещаше
силата и слабостите им, можеше справедливо да ги насочи, ако бяха сгреши¬ли.
Случвало се беше да идват при него за отсъждане на спорове при делба на отплати,
имоти и работа. Ценяха го хората и имаха страх от него, защото знаеха, че може да
гледа право в тях, в душите им, и че вижда всичко, скрито там. Но сега сякаш една
от силите на майстора беше изчезнала и изворът, от който всички бяха дошли да пият,
бе пресъхнал.
– Знам защо сте в дома ми – обърна се той със спо¬давен глас към мъжете. – Знам
какво чакате от мен: да ви кажа що да сторим. Но аз самият не знам – рече ста¬рецът
и сведе глава. Смутени от неочакваните думи на майстора, хората не издадоха звук.
След малко той про¬дължи: – Днес аз искам да ви питам: как да се отървем от това
зло? Как да опазим синовете и труда си? Как да си изкараме прехраната, ако не смеем
да прекрачим вън от селото?
Мъжете не вярваха, че майсторът е склонен да ги пита какво е нужно да сторят.
Самите те не си бяха задали тези въпроси, а плахо се чудеха кой ли ще бъде
следва¬щата жертва и кой от чист късмет ще успее да се върне жив и здрав в селото с
размяната от стоката. Страхът ги парализираше, защото им отнемаше единствената вяра
– в това, че трудът е тяхното спасение. Сякаш някой беше изстъргал и последната
треска надежда, която ги държеше живи, окачени да висят на ствол между небето и
земята. Като видя озадачението в очите им, Манасия продължи да ги пита:
– На какво сме обречени от шайка престъпници? Кол¬ко са те и какво търсят по нашите
затънтени бедни земи? Та ние нямаме богатства! Само ръце, с които можем да ваем, и
кал, с която едва изкарваме залъка си. За какво са дошли тези хора и какво можем да
им дадем, за да си отидат с мир?
Гласът на Манасия затрепери. Няколко минути след последните му думи никой не
проговаряше. Чудно беше дали хората нямаха отговор за себе си, или имаха, но не
смееха да го изкажат на глас. Манасия гледаше онемяло¬то множество и мъката се
наливаше още повече в гърди¬те му. Застрашаваше да прелее ръба и да удави твърдата
жила в него, затова той добави с висок, разгневен глас:
– Ще каже ли някой?
Острият му тон шибна тълпата като камшик. Мъжете се размърдаха, обърнаха се един
към друг и започнаха да си шушукат нещо. От тук-там се откъснаха по-високи реплики:
– Да направим потеря и да ги открием! Повече сме, може да ги надвием – провикна се
един.
– Да ги намерим и да им платим откуп, та да спрат да ни преследват – обади се друг.
– Но те не грабят само нашите, обират и други селяни. Колко голям откуп трябва да е
това? – отвърна му мъжът до него.
– И ще се заситят ли изедниците? – добави трети.
– Ами ако са повече? Ако не са само тези тримата? – обади се големият Бреянов син.
В очите му продължава¬ше да избива кръв от преживяното.
– Прав е Виден! Може да са повече и да са се разде¬лили на шайки. Тогава не знаем с
колко трябва да се бо¬рим – провикна се Манол така, че да го чуе Манасия.
Старият майстор кимна. Тълпата разбра, че вече не¬колкократно беше претеглял това в
ума си.
– Не знаем колко са, нито какво ги е довело тук. На¬шият край не е заможен, нито
плодороден, от занаята си не трупаме богатства. Изкарваме колкото за хляб и поминък
на поколенията. Затова кажете: как да увардим труда и синовете си?
Тонът на Манасия заля като вълна тълпата – мъжете изпъчиха гърди в готовност да
сторят нещо, върху раз¬тревожените им лица изникна смътна решителност. За¬станали
един до друг, те заприличаха на армия, готова да се брани. Липсваше им само едно –
да разберат как и срещу кого да тръгнат. Нямаше го просветлението що да сторят, но
първичната сила, която се излъчваше от телата им, даваше достатъчна надежда на бай
Манасия. В един миг погледът му омекна и той продължи, за да каже това, в което
вярваше:
– Ако султанът искаше да сложи тежката си ръка на този край, отдавна да го е сторил
и да ни е превърнал в бездушна рая. Но оттук няма какво да вземе. Само гли¬на, овце
и хора имаме. Част от тях вече му служат – та нали наши момчета чак в Стамбул ходят
на гурбет.
Манасия спря, сякаш за да свери разбраха ли съселя¬ните му казаното дотук. Мъжете
насреща кимаха, съгла¬сявайки се. Думите на майстора започнаха да отмиват част от
най-големия им страх: че заплахата идва от сул¬тана. А щом не беше оттам, все
някаква сила можеше да я спре. Старият майстор хвърли и последното, което имаше да
каже:
– Тези разбойници са секбани . Шайка, отскубнала се от войските на султана! Бегълци
от дълга и насилници, които искат власт над нашия труд. Те са плевел, никому
немили, никому ненужни. С тях трябва да се борим!
При тези думи мъжете се оживиха – целта вече беше ясна. Сега оставаше старецът да
им каже как да я след¬ват, защото те самите не знаеха. След малко от разжу¬жалото
се множество се отдели Велико. Досега той беше слушал майстора и бе гледал
останалите мъже. Премис-ляше нещо още от самото начало и в тъмните му очи се
виждаше, че е готов да го каже – сякаш знаеше отговора на всичко, и то не отсега.
Той се приближи бавно към Манасия и полуобърнат към него и към тълпата, каза със
спокоен и плътен глас:
– Бай Манасе, позволи да кажа нещо!
Мъжете наоколо се умълчаха. Някои се наведоха към близките до тях и подпитаха кой е
този мъж – не всички бяха научили за завръщането на Горановия син в селото. Гледаха
го с почуда и плахо възхищение: видът му – с дългата коса и наболата брада – будеше
въпроси и из¬викваше болезнени спомени за малкото момче, което едва оцеля при
бурята след смъртта на родителите си. Когато старецът му кимна, Велико продължи:
– Със секбаните, които безчинстват по пътищата на империята, може да се пребори
само султанът. Само той има силата да ги спре. Ние не можем да се изправим сре¬щу
тях, защото не сме нито воини, нито разбойници.
Тълпата шумно отвърна на чутото. Сякаш току-що разбрали истината за себе си, мъжете
изпитаха облек¬чение, но и някакво странно жегване, че отричат спо¬собността им да
се борят. Не са ли достатъчно силни? Не знаят ли как да държат оръжие? Та нали
всеки мъж се ражда, готов за война, и половината от сърцето му е дом, а другата –
бойно поле. Че разбойници не бяха, така е, но можеха да бъдат воини. Усетил
болезненото място, което настъпи, Велико побърза да довърши:
– Не сме воини, нито разбойници. Ние сме майстори. Ние не рушим, а творим.
Единственото оръжие, с което знаем как да боравим, е глината. Тя е всичко, което
Бог ни е дал. Само в нея е спасението ни.
Манасия гледаше прехласнат младия мъж. От устата на Велико се изливаше онова, което
старецът не беше успял да провиди – простата истина, че в това село хора¬та бяха
създадени да творят, а не да воюват. Прозрението го ободри и острият блясък се
върна в очите на стареца.
– Продължавай, синко! – подкани той Велико.
– Нека покажем на султана какво могат мъжете ни. Да му занесем за дарове най-
хубавите грънци, които имаме и ще направим. Види ли ги, чуе ли как водата се излива
от стовните и как виното звънти в чашите, ще знае, че не човешки, а Божи пръст има
в тях. Той може и с жесто¬кост да владее земите си, но пред хубостта всяко сърце
омеква, а пред божия знак ничии очи не се затварят. Ако не беше така, нямаше
майстори от цял свят да градят Стамбул и да носят в двореца му всички богатства,
съз¬дадени от човешка ръка.
Мъжете в двора на Манасиевата къща гледаха като попарени. Прозрението, че са
майстори, а не воини, беше осветлено и от надеждата, че султанът може да се смили
пред даровете. А какво друго освен надеждата можеше да изцери изстрадалите души на
тези уплашени хора. Те започнаха да се споглеждат помежду си, питайки се възможно
ли е това. И както от едно зрънце в земята поникват множество класове, така и тук
един само рече: „Нека тъй да сторим!“, и цялата тълпа поде думите му и зачака
одобрението на Манасия.
Старецът въздъхна. Не знаеше дали в него прогова¬ря съдникът, мъдрецът или и
двамата бяха приспани от топлия глас на надеждата, но с решителен глас се обърна
към всички:
– Тъй да бъде! Нека напълним две коли с най-хуба¬вите грънци и да ги занесем на
султана. Ще изберем от своите, но и нови ще направим. Още от утре да почнем. Маноле
– и старецът потърси с очи сред тълпата попския син, – кажи на баща си утре заран
да отвори черквата и да отслужи молитва. Всички ще дойдем да се помолим за благото
на селото. Сега си отивайте и съберете сили, че много работа ни чака.
Като тръгнаха да се изнизват през тясната вратница на плета, луната вече се беше
качила на небето и гре¬еше като нова свещ . А върволицата от мъже пълзеше към нея
като тънка струйка мастило, готова да дорисува празната ѝ половина.
9.
ВЪЛНА
Младият месец се беше вдигнал високо и хвърляше бяла светлина през прозореца на
колибата, но толкова, че светлото опираше до ръба на рогозката и силите му не
стигаха да премине отсам, където Жара беше седнала, обгърнала с ръце коленете си.
Косата ѝ се спускаше от двете страни на вълни, които се диплеха по земята като
кълбета мека прежда. Тя прокара пръсти през ласкавата тъкан на косите си и си
представи как преде. От всички женски работи Жара обичаше само тази. Лелееше за до-
пира с пухкавата вълна, чиято топлина караше ръцете ѝ да искрят. Самата тя сякаш
ставаше топла и мека. Люби¬мо ѝ беше да навива вълната на къделя и щом я бодне на
хурката, да започне да играе с нея. Леко я подръпваше ту надолу, ту нагоре, ту
настрани, бухваше я с длани, сетне я притискаше към пръчката. Вълната, мека и
послушна в ръцете ѝ, заемаше всякакви причудливи форми – ня¬кой път приличаше на
баба, друг път на момиче, а кога¬то дяволитите пламъчета палнеха зениците на Жара,
тя правеше от къделите самодиви и не се страхуваше да играе с тях, разнасяйки ги по
въздуха из къщата. Зевна я гълчеше:
– Не знаеш, момиче, кого викаш в играта си. Усмири се вече и хващай да предеш!
На Жара не ѝ се слушаше, но се подчиняваше на май¬чината дума. Сяда-ше на столето,
хващаше под мишница хурката, в другата ръка врете¬ното и започваше да преде.
Влакното обичаше дългите ѝ пръсти, галено от тях, то се усукваше на нишка, тънка и
фина като паяжина. Ниш¬ката се спускаше към вретеното и се завърташе около него в
магьоснически танц – прилепваше към дървеното му тяло, сякаш му приставаше. Вълната
биваше спасена от собствената си въздушност допреди миг. Жара върте¬ше вретеното и
си представяше, че върти самото слънце. Изпълваше се с огън, когато нишката
набъбваше около вретеното, защото така си представяше любовта – ис¬тинската любов,
която се ражда през допира на пръстите и ръцете, събира телата и ги държи здраво
прилепнали едно към друго, както стройното вретено държи меката прежда: две
цялости, които никога не се сливат.
При тази мисъл девойката усети как я засърбяха ръце¬те. Така ѝ се прииска да извади
малко вълна и да попре¬де! Но днес беше вторият ден от Горещниците и никаква женска
работа не биваше да се върши, нито да се пали огън в къщите, затова момичето седеше
на тъмно и чака¬ше майка си. След малко отвън се чуха стъпки и вратата се отвори.
– Идеш ли си, мале? – попита девойката и стана да по¬срещне Зевна.
– Да, дъще. А ти не си си легнала вече? – отвърна ѝ загрижено зная-лицата.
– Не ми се спи, а и като цял ден нищо не правя, сън не ме лови. От Арсови идеш,
нали? Оправя ли се Исая вече? – Жара питаше с огромната надежда да чуе добра вест и
още утре да изтича в планината и да каже на Боя. От няколко дни момичето живееше
единствено с ми¬сълта за времето, което прекараха заедно в бачията. И въпреки че
Боя не бе казал и дума, с която да ѝ даде ни¬шан , Жара усещаше как я гледа, как се
изменяше тялото му, когато тя беше край него – като че нещо го придърп¬ваше отвътре
и той се наостряше, зениците му се разши¬ряваха, ирисите светваха, а гърдите му се
изпълваха с вълнение какво ще каже или ще направи тя.
– Ще го бъде, дъще. Време трябва. Но най-страшното мина, прескочи.
Зевна запали свещта пред иконата и взе да се оправя за вечерната си молитва и сън.
В този миг на вратата се потропа. Двете жени се спогледаха, зачудени от късния час,
но тъй като страхът не бе присъщ за ни една от тях, Зевна пристъпи към вратата и
дори без да пита кой е, отвори. Насреща ѝ стоеше Манол.
– Добра вечер, лельо Зевно! Прощавай, че така късно ида, татко ме праща – каза
момчето и надникна през ра¬мото ѝ да огледа колибата на знаялицата, която за пръв
път навестяваше.
– Нещо ли е станало, момче? – попита тя с обичайния си суров глас.
– Утре рано заран ще прави молебен в черквата. Прати ме да ти поискам имел, ако
имаш, да стъкне в китката.
– Молебен? Що ще да е? – зачуди се жената.
– Не сте ли чули? И Бреяновите, и Манасиевите мом¬чета бяха обрани от турците.
Синовете на стария май¬стор също пострадали като Исая, но по-леко. Тази вечер се
събраха мъжете и решиха да изпратят две коли грън¬ци дар за султана. Ще ги занесат
в Стамбул да измолят милост, да оставят секбаните му хората ни на мира и да не
разсипват труда ни. От утре всички в селото ще ваят грънци за султана и искат
работата да отпочне с молитва в черквата.
Зевна премисли чутото. Де беше тяхното село, де беше султанският дворец? Майстори в
Бусинче бол – кой от кой по-ръкат, кой от кой по-работлив? Че щяха да изваят най-
хубавите грънци, тя не се съмняваше, но кой щеше да се осмели да иде чак до Стамбул
и да влезе в султанския дворец? Как щеше да стигне, кой щеше да го пусне вътре?
Толкова дълъг и трънлив ѝ се стори мисле¬но пътят дотам, че в гърлото ѝ заседна
буца. Свещеникът щеше да поръси с благословия майсторите, но само Бог можеше да
опази лудите, които щяха да тръгнат. За това дори на него щяха да му трябват много
сили.
– Изчакай да ти дам билето – рече знаялицата, като преглътна мътните си мисли. След
малко се върна и по¬даде на момчето зелено снопче. – И много здраве прати на баща
си – заръча Зевна.
– Че вие няма ли да дойдете утре? – с половин уста попита Манол. – И Божи огън ще
палят, нали е третият Горещник.
– Ще дойдем, чедо. Нека съмне, ще дойдем.
И като затвори вратата зад гърба му, Зевна се облегна от вътрешната ѝ страна.
„Боже, какво ни пращаш сега?“ прошепна измъчена на себе си. Около гърлото я стег¬на
онова бодливо въже, което я впримчваше при всяко предчувствие за безизходност.
Знаялицата се хвана за врата, като че искаше да се освободи от него, после оти¬де
пред иконата, прекръсти се и духна свещта. По-уютен от мрака на мислите ѝ беше
мракът в колибата.
– Да лягаме, дъще! – рече на Жара.
* * *
Сутринта, малко след изгрев, пред старата черква в Бусинче се събра цялото село.
Мъжете бяха облекли чисти ризи, жените бяха сложили манофилите, които носеха само
на празник. Някаква тържественост вълну¬ваше лицата им и примесена с всеобщото
притеснение, което изпитваха като пред прага на нов дом, ги караше да се оглеждат
един в друг и да се озъртат наоколо за знаците, които денят пращаше. Ведрото утро
се стори добра поличба на всички – щом се почнеше нещо в хубав ден, добро щеше да
е, така си пригласяха една на друга жените, а мъжете умислено гладеха мустаци със
свити сърца пред голямата работа, която ги чакаше.
Когато пристигна поп Илия, хората се разделиха на две, за да му сторят път да
отключи черквата. Попът спря и поздрави тълпата.
– Дал ви Бог добро! Храмът е на всички, но не за всич¬ки има място вътре. Затова
нека с мен влязат само някои. Бай Манасия – попът потърси стареца с очи, – ти ела!
Бреяне, Велико, влезте и вие. Де са по-младите момче¬та? Видене, Найдене, Димитре,
Коста, Рангеле, Маноле! Жените да дойдат на молитва за женската работа – Зев¬но,
Дело, Бойке, Марийо, хайде влезте! След службата ще запалим новия Божи огън. А
дотогава да се помолим всички заедно.
Илия превъртя дългия ключ и отвори тежката дъбова врата на черквата. Слънцето, още
ниско и огнено, влезе и направи златна пътека чак до олтара. В дъното проблес¬на
кандилото, лъчите заиграха по дървения иконостас и събудиха старата иконата на Дева
Мария. Попът прибли¬жи, прекръсти се три пъти пред нея и остави китката, която
носеше със себе си, на малката масичка пред ол¬тара до голямата зелена пръстена
купа с вода. Мъжете и жените, които бе повикал по име, застанаха в полукръг зад
гърба му и като се прекръстиха и те, сключиха ръце пред себе си смирено и зачакаха
изтръпнали. Отвън мнозинството също притихна.
Поп Илия влезе зад олтара и се върна, носейки дебела книга и позлатен кръст.
Постави ги на масичката. Отво¬ри закопчалките на книгата и я разгърна някъде по
сре¬дата. Запали кандилото с тамян, направи знак над водата с кръста, потопи
китката, пръсна във въздуха към хората и с притворени очи на един дъх изрече гореща
молитва:
– Господи Боже наш! Ти ни помагаш във всяко добро. Милостиво помогни ни и сега, на
днешната ни работа и на труда ни, от който ще започне нещо голямо. Подкре¬пяй ни
със здраве, усили усърдието ни в нашите дела, за да бъдат благополучни! Посочи ни
пътя, по който да вървим, и нека той следва твоите стъпки, Боже, за да не сгрешим и
да се спасим. Дай сили на ръцете ни, за да работим и да се трудим според Твоята
воля. Благослови пръстта, водата и огъня, които ще минат през ръцете ни, и увенчай
с радост труда ни, Боже! Отвори сърцата ни към хубавото – само него да виждаме и
само него да мо¬жем да претворяваме в делата си, както ти само хубаво твориш.
Защото иде смъртна нощ, когато никой не ще може да работи и да извърши някакво
добро. Моля те, бъди с нас днес и всякога и помагай на нас, твоите мир¬ни раби от
село Бусинче. Молим ти се, Всевишни Боже! Амин!
И като прекръсти въздуха трижди с кръста, поп Илия взе светената вода и китката с
билки и тръгна към миря¬ните. Поръси главите на всички в църквата, после излезе
отпред и напръска останалите. По всяка глава паднаха капчици благодатна вода и
хората притвориха очи, ста¬явайки под клепките си гореща вяра и силна надежда.
Докато поп Илия беше навън, въздухът в черквата се сгъсти и посиня от пушека на
тамяна. Някои от жените се закашляха и излязоха, за да избегнат задуха. Светли¬ната
отвън все по-силно напираше в храма и лъчите на слънцето обляха иконостаса догоре.
Велико се загледа в очертанията, които димът от тамяна рисуваше във въз¬духа.
Едното от тях в горната си част бе заприличало на потир. Мъжът проследи формата с
очи, спускайки се по тънката дръжка, която пушекът чертаеше като изник¬нала от
кан¬дилото. Погледът му опря масата, където то стоеше, и се закова в дебелата
попска книга. Беше от¬ворена на страница, върху която бе изрисувана красива
позлатена картина, приличаща на малка икона, обрам¬чена с множество миниатюрни
кръстове. Велико усети странен бодеж в средата на гърдите като от неочаквано
разбуден спомен. Беше виждал картината. Приближи се до масата и се приведе да
гледа. Същите цветове, съ¬щите форми, същите изящни детайли, които с години не бяха
излизали от ума му. За да се увери, че е това, което беше съзирал преди, взе
книгата и я притвори, ог¬леждайки дъсчените корици и закопчалките. Ръцете му
затрепериха при допира на дебелата тъмна кожа, с коя¬то бе облицована горната кора.
Той прокара леко пръст по вдлъбнатите орнаменти, посипани със златен прах, и усети
нишките и малките грапавини, които ръцете му още помнеха. Изтръпна, сякаш докосваше
призрак. Не можеше да е друго, беше същото евангелие.
– Внимавай с книгата, синко. Не бива всеки да я пипа! – стресна го гласът на поп
Илия, който се беше върнал, без Велико да усети. Младият мъж отстъпи крачка назад,
съпроводен от строгия, изучаващ поглед на свещеника.
– Прощавай, отче! Исках да видя рисунките.
– Свети хора донесоха книгата тук, трябва много да я пазим – тонът на поп Илия беше
студен и същевремен¬но заговорнически. Велико кимна в знак на съгласие. Заговор
между двамата беше излишен – младият мъж отлично знаеше колко ценно беше
евангелието. Това, което свещеникът не знаеше обаче, беше, че преди го¬дини
грънчарят бе гледал още по-отблизо картините по страниците му.
* * *
Попът взе водосветната купа и китката и поведе след себе си тълпата към мегдана
срещу черквата. Там, как¬то всяка година на третия ден от Горещниците, щяха да
запалят новия огън, от който всеки стопанин отнасяше в къщата си въглен, за да
запали домашното огнище. Хо¬рата вярваха, че новият огън е пречистващ и ще донесе
здраве и берекет в домовете им. А сега с въглен от него щяха да опалят и пещите и
това ги караше да вярват в добрата поличба, че от този ден насетне ще започнат
спасителната работа за селото.
На мегдана мнозинството се нареди в кръг. Мъжете бяха в очакване попът да извика
двамина от тях с ед¬накви имена, които със сухи клечки да подпалят клада¬та,
подготвена още снощи. Свещеникът извика двама¬та Ивановци, внуци на стария бач
Иван, които носеха името му. Момче-тата – братови синове, се бяха прочули чак в
Стамбул, където ходеха лятото да пасат атовете на пашите. Почитаха ги като работни
и надеждни и пет години поред ги викаха на гурбет, но това лято пора¬ди сушата,
която обхвана южните земи на империята, пашата приключи без време и момчетата се
прибраха в село рано-рано.
Преди да подхванат търкането на клечките, свещени¬кът поръси със светената вода
кладата и рече:
– Както капките от тази вода са светени, така и новият огън, който ще пламне в
нашето село по Божия воля, да бъде свят! Нека Божията милост влезе във всеки дом, в
който ще влезе частица от живия огън. Да се увенчае с благополучие всяко дело, дето
мъжете и жените ще под¬хванат около огъня в огнищата си. Амин!
Всички се прекръстиха и зачакаха да пламне искрата между ръцете на двамата
братовчеди. Момчетата не се бавиха дълго. Клечките скоро запу-шиха и припламна¬ха,
по-големият Иван поднесе горящата клечка към кла¬дата. Хората притаиха дъх да видят
дали ще се захване пламъкът. Както всяко палене на огън и в това имаше тайнство и
магия, и не можеше да се случи без Божията воля. Затова, когато пламъкът се вдигна
и се чу как пър¬вото дърво припука под силата му, мнозинството ахна облекчено,
жените се размърдаха нетърпеливи да отне¬сат по едно въгленче към къщите си, а
мъжете свалиха калпаци и обърсаха избилата пот от челата си.
Миг по-късно от долната страна на селото се зададе Зария, водещ овцете. Звукът от
медните звънци поръси въздуха като благодатен дъжд. Тради¬цията повеляваше
животните да минат покрай новия огън за плодовитост и Зария всяка година караше в
селото стадото по време на третия Горещ¬ник. Хората се засмяха, някои се вте¬коха,
за да видят живот-ните си и да поздравят овчаря. Жара, която до този момент стоеше
близо до трите За¬риеви дъщери, се надигна и проточи врат над тълпата, за да се
огледа. Очите ѝ трескаво търсеха Боя някъде зад стадото, но момчето го нямаше.
Гърдите ѝ се стегнаха от смущение: Боя винаги беше неотлъчно до чичо си, защо ли не
бе дошъл сега?
– Дириш ли някого? – подсмихна се дяволито Ерина, средната сестра, като видя как
дъщерята на знаялицата се заоглежда.
– А, никого! – отвърна момичето леко притеснено и за да отклони настоятелния поглед
на Ерина, рече: – Да видя как е стадото, че нова вълна чакам да преда. – Гла¬сът ѝ
прозвуча игрив и уверен, както всички го знаеха.
– Тъй значи? – не я оставяше Ерина, която на възраст бе почти колкото Жара. – А
ново вретено имаш ли? Че нашият Боя по цял ден дърво дялка в планината. Да му кажем
да ти направи! – и зеленоокото момиче прихна да се смее, прикривайки с ръка
немирната си уста.
– Ерино! Срам нямаш ли? – скастри я Рада, най-голя¬мата от всички, и я дръпна за
сукмана, та да спре погна¬лите я дяволи.
Жара пламна. Не подозираше, че някой друг може да е разгадал какво се случваше
между нея и Боя. Пък и дружка беше със Зариевата дъщеря и най-малко от нея очакваше
така да я стрелне, и то тук, на мегдана, сред всички хора. Дано в суматохата и сред
песента на звън¬ците никой да не беше чул разговора им, примоли се мо¬мичето. И
понеже искаше да избяга по-бързо от Ерини¬ната закачка, рече:
– Ще ида при майка да я подканя да си вземем огън!
После се провря между тълпата и само синият ѝ сук¬ман, тъкан със сърмена нишка, се
видя да проблясва тук-там сред народа. Велико, който стоеше на няколко крачки зад
момичетата през цялото време, проследи Жара с поглед. Крайчецът на устните му леко
трепна и сдържаната досега усмивка невидимо изчезна от лицето му също като нея.
* * *
Зевна чукаше ръжените зърна вече близо час. Ръцете ѝ неуморно повтаряха едно и също
движение и с насто¬ятелна мекота, каквато само жените владеят, стриваха зърното на
прах. То сякаш не усещаше болка от удари¬те, а се поддаваше с радост и се ронеше на
многоброй¬ни прашинки, които напуканите пръсти на знаялицата обираха от камъка и
пресилваха в дървеното корито. Край огнището Жара беше хванала ръжен и прибутваше
потъмнелите въглени навътре, те припламваха отново, повдигайки езици към
цепениците, и поддържаха мело¬дията на огъня жива и равномерна.
– Мъчи ли те нещо, дъще? – попита знаялицата, която не беше свикнала да вижда
момичето си така умълчано.
Жара не искаше да казва на майка си какво ѝ е, но и не искаше да я лъже, затова
рече:
– Днес бях със Зариевите дъщери на мегдана. И Ерина ме закачи пред другите –
отвърна девойката, а в тона ѝ все още имаше следи от огорчението.
– Че с какво те закачи? Направила ли си ѝ нещо?
– На нея нищо не съм сторила, мале, ама тя ми подхвър¬ли дума за Боя – и щом каза
името му, Жара въздъхна.
Зевна се усмихна в себе си. Много рани се бяха от¬ворили в душата на знаялицата
последните дни, много смътни притеснения я гризяха. На част от тях не може¬ше да
намери корена и това още повече я смрачаваше. Чувстваше се като застанала пред
огромна неизвестна бездна и нито виждаше мост, през който да премине, нито виждаше
сукно, с което да си оплете въже и да се прехвърли оттатък. Зевна непрестанно
чепкаше себе си като вълна, за да разбере откъде идеше заплахата, която притискаше
сърцето ѝ, но нищо явно не вижда¬ше. И смътното усещане за несигурност продължаваше
да гнезди в нея. Та сега, когато чу от дъщеря си името на Боя, представи си най-
хубавото, което можеше да се случи между двама млади, и тази мека като мехлем
ми¬съл отпусна леко душата ѝ.
– И каква дума ти подхвърли, дъще? – полюбопитства майката с тон, приканващ
момичето да говори.
Жара се поколеба дали да ѝ разкаже всичко, но тъй и тъй вече беше започнала, а и не
искаше да пази тайни от майка си, затова на един дъх изрече:
– Каза, че щяла да каже на Боя да ми направи вретено за новата вълна, дето искам да
преда! – и като каза това, девойката стана, обърна се със зачервено лице към май¬ка
си и я загледа в очите, сякаш чакаше присъда.
– Че какво толкоз? Нека ти направи вретено! Сигур¬но хубаво ще бъде – усмихна се
топло Зевна. Жената не искаше повече да дълбае, за да не смущава дъщеря си, затова
рече: – Я ми подай пепеливата вода да замеся.
Почувствала облекчение, че хем е споделила, хем е получила негласното одобрение на
майка си, девойка¬та пъргаво се наведе и взе от огнището паничката с пе¬пелива
вода. Зевна изля течността при брашното и от дървените нощви се понесе киселият
аромат на ръж¬та. Знаялицата стри сол отгоре и бавно замеси. Тесто¬то полепваше по
пръстите ѝ влажно и непитомно като новородено вълче. Жената обираше остатъците от
него по краищата на коритото и ги слагаше към цялото. Пос¬ле вземаше с другата ръка
още от стритото брашно и ръсеше отгоре, докато тестото не започна да се отделя от
ръцете, гъвкаво и здраво. Жара не вдигаше поглед от дланите на майка си и сякаш
позна себе си в нощвите – като че ли току-що Зевна я беше омесила и отделила от
себе си като стегнато и дъхаво тесто, готово да влезе в живителния огън. Мисълта ѝ
подейства като мехлем, защото девойката знаеше, че майка ѝ никога не говоре¬ше
случайни приказки, докато меси хляб. Подозираше също, че знаялицата току-що, с тези
няколко думи, беше направила едно от своите тайнствени заклинания.
– Донеси ми меда – заръча Зевна и я отскубна от уне¬са.
На днешния ден се месеше сладък хляб и се разда¬ваше за здраве и берекет. Като
сложи малко от сладко¬то в тестото, тя премеси още веднъж, окръгли го като слънце,
направи кръст отгоре му с два разтеглени къса от тестото и го зарови в пепелта на
огнището. След час питата беше готова. От кората ѝ се надигаше сладко-ки¬сел
аромат. Знаялицата пръсна погачата с малко вода и я зави в месал.
– Нека идем, докато е още топла – рече на дъщеря си.
– Къде ще ходим, мале? – учуди се момичето, което не знаеше какво бе намислила
майка му.
– Да занесем на Велико. Сам е човекът, никой не го навестява. А, като слушах днес
какво говорят мъжете в село, на него ще се падне голям дял от работата май. Ръ¬кат
майстор е, досущ като баща си. Разчитат да направи хубави грънци за султана. Нека
го почетем с хляба, да му спори работата.
– Иди сама! Аз не ща да ходя при него! – тросна се Жара на майка си, без да
помисли, че не ѝ беше разказа¬ла за вчерашната случка при дървото.
– Я, че какво му има на човека? Ти откъде го позна¬ваш? – учуди се Зевна и погледна
дъщеря си укорително, явно бе премълчала нещо от нея.
– Небивал човек е, нещо тъмно има в него. Вчера се беше скрил зад ей оная круша и
ме уплаши – и като про¬тегна ръка към прозореца, Жара посочи на майка си.
– Кой, Велико ли? – съвсем се озадачи знаялицата. – Какво говориш, дъще? Че е
небивал, небивал е, не при¬лича на тукашните хора, но не е лош човек.
Зевна говореше бързо и с настъпателен тон. Ковеше думите като гвоздеи – като че ли
се опитваше сама да се прикрепи здраво за тях. Още при първата си среща с Велико
знаялицата усети това, за което Жара гово¬реше – тъмния повей, странната овладяност
в нрава му, отдето се излъч¬ваше цялата му сила. Врял беше и в малко, и в голямо
гърне през тези години, но знаеше Зевна, че дето е гърнето, там е и похлупакът, та
заради Горан и Блага не можеше да допусне, че у Велико има нещо лошо.
В този момент на вратата се потропа силно:
– Лельо Зевно, тук ли си? Помощ, ела! – викаше трево¬жен мъжки глас. Двете жени
изтичаха навън. Пред прага стоеше Милан, вторият син на Арсо, и бързаше да каже на
знаялицата: – Татко не е добре. Получи задух, говори без връзка, тресе го. Мама те
вика да дойдеш.
– Тичай вкъщи, синко, и кажи, че ида след тебе – от¬върна жената. Вестта не я
изненада, тъй като последните дни Арсо не спеше, отслабна много от мъка по големия
си син и на няколко пъти тя го бе чула да казва на себе си: „Какво направих?
Изгубих две деца“.
Зевна влезе в къщата да вземе торбата с билките и за¬ръча на дъщеря си:
– Иди при Велико и му занеси питата, дъще. Като се мръкне, ако не съм си дошла,
залости и си легни. Аз може и у Арсови да остана през нощта.
Жара не отвърна на майка си, само кимна и я хвана силно за ръцете, гледайки я право
в очите, като че ли ис¬каше да ѝ благодари за нещо. Тя щеше да направи всич¬ко,
както ѝ заръча. Но след като Зевна събра нещата си в торбата и излезе, девойката
остана известно време в ко¬либата сама да укроти дишането си. Огледа се наоколо и
се зачуди нещо. След миг, като че някоя вила ѝ подшуш¬на в ухото, тя се усмихна
дяволито и извади от стария орехов сандък най-прелестната си лятна кошуля. Тънко
тъканата конопена риза имаше широки ръкави, везани с тъмночервени шевици, от
раменете до края. Полата ѝ носеше същото богато везмо . Като я нахлузи през
глава¬та, кошулята падна тежко надолу и прошумоля. Отгоре Жара сложи белия манофил,
който лани тъкачка в съ¬седно село ѝ бе дарила като знак на благодарност към Зевна,
излекувала двете ѝ деца от сипаница. По пазвата сукманът беше обшит с червени и
сини ширити . Горна¬та му част се впиваше в гърдите и талията на девойката и
очертаваше гъвкавата ѝ снага. Надолу манофилът се разкрояваше свободно и
разноцветните му шарки се го¬неха като пеперуди около краката на момичето, когато
се движеше. Жара се завъртя и загледа полите си – този полет на цветовете я караше
да се прехласва всеки път и я изпълваше с неутолима жажда да тича и играе. Пос¬ле
девойката сплете косата си в тежък руб, прехвърли го през едното рамо, втъкна в
пазвата си няколко листа мента, чийто аромат на тучна поляна можеше да върне и
мъртвец от отвъдното, и като взе месала с питката, втур¬на се навън нетърпелива.
От комина на къщата на Велико се издигаше пушек. Майсторът също е подновил огъня в
дома си, помисли си дъщерята на знаялицата. Пред вратата я обзе силно при¬теснение
– вчера му бе обърнала троснато гръб и дори му бе рекла, че не е като другите хора,
а днес идваше на крака хляб да му носи. Но заръката на майка си ня¬маше как да
престъпи, затова, като пое дълбоко въздух, почука няколко пъти. Известно време
никой не се показа и девойката потропа по-силно.
– Влез! Вътре съм – чу се глухо гласът му от къщата.
Жара се поколеба, но натисна бравата и влезе. В ста¬ята нямаше никого, огънят в
огнището догаряше, а от сложения в него чайник се виеше сива пара. Момичето усети
познатия аромат на мащерка и риган. Огледа одая-та – беше чисто и подредено, по
чергата играеха слънче¬ви петна и красивите назъбени шарки сияеха в червено и
кафяво. По лавиците бяха подпрени малки и големи паници, чиито дъна грееха в
зелено, жълто и червено. Върху няколко от тях бяха изрисувани бели спирали, които
приличаха на намотан в кръг вълнен конец. На си¬нията стоеше голяма зелена
жътварска стовна, шарките по стените ѝ напомняха низ от слънца с многобройни лъчи.
Жара притаи дъх пред цветовете и формите, които се бяха събрали в стаята. Те заедно
с аромата на отварата в огнището я накараха да се почувства уютно тук и тя усети,
че безпокойството ѝ изведнъж се изпарява.
– Кой е? Слез долу! – сепна я гласът на Велико. Чу се откъм дъното на стаята,
където бяха стълбите към при¬земието.
Жара тръгна с плахи стъпки надолу. Полата ѝ се вла¬чеше по прашните стъпала и
девойката леко я повдиг¬на от едната страна. Наведе глава, за да не се удари в
ниския таван на помещението. Така се озова долу леко приве¬дена, с оголени нозе,
плитка, виснала тежко почти до коленете ѝ, и ококо¬рени очи, озъртащи се в здрача.
Велико стоеше на отсрещния край, нагазил в калника, и тъпчеше глина. Крачолите на
бревенеците му бяха навити неколкократно, ръкавите на ризата също, косата му бе
вързана отзад и откриваше изсечената правилна челюст. Силуетът му изпъкваше силен в
полумрака на грънчарната.
– Добре дошла! – рече ѝ спокойно, като че ли я бе очаквал и знаеше, че тя ще дойде
точно в този миг.
Жара се изненада приятно от гласа му, изправи се, от¬пусна рамене и отвърна:
– Добре заварил – и като направи лека пауза и се огле¬да в тайнствената
работилница, добави едва доловимо: – майсторе!
Велико се усмихна, гледайки я право в очите. Зачуди се къде се бе изпарила
вчерашната ѝ стихия? Какво ли я бе умирило така сега, та стоеше срещу него спокойна
и дори някак смирена. После погледна, че в ръцете си носи нещо, и попита:
– Какво те води насам, Жара?
Като чу името си, тя трепна и отвърна:
– Майка ме прати да ти донеса сладка пита. Вземи, за берекет е! – и девойката
протегна напред месала с хляба.
Майсторът излезе от калника, отри краката си в чер¬гата отстрани, избърса ръце в
едно платно, оставено на тезгяха, и приближи до момичето. В душното помеще¬ние,
където бе свикнал на прашния въздух от глината, долови свеж тревист аромат.
Миризмата го ободри и той неволно се наведе към Жара, за да я усети по-добре. Беше
мента – прохладна и уханна дива мента. Велико вдиша дълбоко. Момичето, само на педя
от него, усети как гърдите му се разширяват и се отдръпна назад, леко смутено.
– Ето – Жара побърза да му подаде това, за което бе дошла. – Да ти е сладко!
Майсторът взе кърпата и усети още топлия хляб, увит в нея. Отгърна крайчеца на
месала и погледна питката – беше цяла-целеничка. Тогава се сети, че девойката
си¬гурно също не бе слагала и залък в устата си от сутринта.
– Сполай ти за дара. Ако искаш, остани да ядеш с мен.
Поканата му беше искрена, но неочаквана. Къде се беше чуло мъж и девойка – и
двамата негодени, без надзора и благословията на някой възрастен, да сядат да ядат
заедно? Жара се почувства като птиче, хванато натясно. Заозърта се, стана
неспокойна, сякаш ѝ липс¬ваше пространство да разпъне криле и да отлети, затова
отвърна бързо:
– Имам работа, трябва да тръгвам вече. – И като обър¬на гръб, изкачи се бързо по
стълбите.
Изчезна за миг, шумолейки с полата си. Велико видя само как мигновено се скриха
шевиците на манофила ѝ, като пеперуди, литнали уплашени нагоре.
Жара спря чак когато се беше отдалечила достатъчно от къщата му. Наведе се задъхана
и се хвана с ръце за гърдите. От пазвата ѝ лумтеше огън, който я изгаряше със
силния аромат на мента. Кръвта нахлуваше в глава¬та ѝ, всичко, така спокойно до
одеве в нея, сега кипеше отново. Постоя малко на свежия въздух и премисли ня¬колко
пъти: как бе отишла там, какво си бяха казали и как се бе почувствала от спокойния
му глас. Накрая си призна защо бе избягала внезапно – беше се уплашила от
покорството, което бе изпитала пред него.
„Не е тъмен Велико – помисли си Жара, – силен е!“
И като пусна най-сетне събраната в ръцете си пола и преметна тежкия руб назад,
хукна към къщи да се скрие от мислите си.
10.
СОЛ
Щом издоиха овцете вечерта, Зария се отправи към селото. Нещо го глождеше целия
ден, като не видя сут¬ринта брат си край живия огън. Зърна отдалеч Милан и Рангел,
но Арсо го нямаше. Чудно беше, още повече че разбра и за молебена за започване на
работата в селото. Не успя да доближи момчетата на брат си и да пита къде е баща
им, защото нещо подплаши стадото и то побягна нагоре през селото, та той трябваше
мигом да хукне след животните. Настигна ги чак при пътя, водещ към Мил¬кюфче , и
едва ги събра, а после, докато се върна, хората се бяха разотишли от мегдана и
нямаше кого да пита.
– Ако има нужда, ще остана у вас, и не ме чакай, син¬ко! – рече мъжът на Боя, преди
да тръгне. – Утре изведи овцете на паша, но не се отдалечавай много. Ще се вър¬на,
когато мога.
Зария остави Боя умислен – знаеше, че момчето тъгува, задето не може да иде да види
брат си. „Ще обеля дума на Арсо да се смили над малкия, да му прости – мислеше
мъжът, вървейки по пътеката към селото. – Не е сторил грях синът му, а той грях на
душата си слага, като не иска да го приеме от планината. Белким се вразуми,
бел¬ким му омекне сърцето“, дъвчеше в ума си овчарят. Като наближи до къщата на
брат си, видя, че прозорецът све¬ти. На него стоеше запалена свещ, както когато
хората се молеха за спасение и оставяха светлина отвън, за да види Бог накъде да
насочи милостта си. „Що ли става тук?“, запита се притеснен.
Отвори му Дела, лицето ѝ бе обляно в сълзи. Като видя Зария, тя се спусна и го
прегърна:
– Да те поживи Бог, че идеш! – каза му жената. Съсух¬рените ѝ костеливи ръце
трепереха, докато го държеше за раменете. – Брат ти не е добре.
Навътре в стаята, на одъра, лежеше Арсо. Беше се хва¬нал с ръка за гърлото и по
всичко личеше, че се задуша¬ва. Гърдите му хриптяха, лицето му беше зачервено от
недостига на въздух, а очите – втренчени в тавана, не мигваха, сякаш мъжът се
опитваше да диша през тях. Край огъня шеташе Зевна и вареше отвара. Зария отиде
първо при нея да попита какво му е на Арсо.
– Задух. От уплаха е, дето е гледал как трепят сина му, но чак сега го е застигнал.
А и друго нещо го мъчи, говори несвързано, бълнува. Замъглен му е умът. Ще му побая
да го оправя.
– Даваш ли ми да говоря с него? – попита Зария, като знаеше, че не всеки може да
стои при болния.
– Той на няколко пъти викаше името ти. Иди, може и да иска да говори с тебе –
отвърна знаялицата дрезгаво. – Но не човъркай много душата му, сега ѝ трябва мир –
до¬бави жената, сякаш знаеше, че при синора, който делеше сърцата на двамата братя,
има дела за уреждане.
Зария свали калпака си и коленичи до Арсо. Взе една¬та му ръка и рече:
– Аз съм, бате, Зария! Чуваш ли ме?
Клепачите на Арсо трепнаха и той облиза побелелите си устни. Зария прие това за
добър знак и продължи:
– Идвам да ти кажа, че съм готов да помогна у вас, на Рангел и Милан, докато правят
грънците за султана. Здрави ръце трябват сега. Докато се оправите ти и Исая, ще
идвам денем тук. Мога да тъпча глината, да зареж-дам пещта, да нося дърва – каквото
е нужно, а момчетата само да точат. Че те имат твоите ръце.
Докато Зария говореше, Арсо задиша по-спокойно. Зе¬ниците му още бяха трескави и
през устата дъхът му из¬лизаше огненогорещ, но старият мъж вече гледаше брат си
право в очите – дълбоки като сини вирове и искрящи на фона на прошарената му коса.
Широката челюст на Зария, обръсната от планинския вятър, и трепкащите, леко
повдигнати нагоре краища на устните издаваха смирение и носеха утеха на Арсо в този
миг. Зария не знаеше дали брат му ще проговори, затова продължи:
– Ти не се тревожи за нищо, ние всичко ще оправим. Стадото ще пази Боя, той е вече
голям, знае какво да прави.
Като чу името на най-малкия си син, Арсо простена. Гърлото му се напълни с горчива
слюнка, от очите пре¬ляха сълзи и думите блъвнаха от устата му, тежки и без¬жизнени
като изхвърлени от река удавници:
– Б-б-б... Боя, проклех го... Ис-с-с-сая, мом-момчето ми... З-з-з-затрих ги...
Зария познаваше суровия характер на брат си. Беше го наследил от баща им Спиридон,
свъсен, непреклонен човек, чийто живот познаваше само тежкия труд и ни¬каква
радост. Останали без майка много малки, момче¬тата отрано се научиха да правят
всичко сами и от тъм¬но до тъмно работеха с баща си. Арсо хвана занаята от него и
понеже им бе нужна прехрана, от дете трябваше да каля ръцете си, да мъкне тежката
глина, да я сее, да я тъпче и да я точи на съдове. Затова никога не заобича
истински грънчарството. Чувстваше го като мащеха, често казваше за работата си, че
е неблагодарна, гневеше се, като се пукаха грънците му, сърдеше се на глината. А тя
имаше онова чудно свойство да е благосклонна към онзи, който можеше да се смири
пред нея, който знаеше как да ѝ се примоли. Арсо никога не я заобича истински така,
както хората не обичат дълговете си. Приемаше я като злощастна съдба и сякаш за да
се отърве от нея най-сетне, бързаше да я предаде в ръцете на синовете си. А и
защото искаше да намести теглилките на Божията вез¬на – да не тегли само той, да
теглят и децата му, както той беше теглил с баща си. Затова никога не прости на
Зария, че той пое по собствен път със стадото на стария бач Иван, сякаш бягайки от
вкъщи и от тежкия занаят. Същото правеше и Боя и сърцето на Арсо се пълнеше с бяс,
че не може да го удържи и да му вмени дълга. С годините този бяс все повече
разяждаше душата му и го отчуждаваше от човешките радости и болки.
Сега, дори виждайки страданието на брат си, Зария не беше сигурен от какво е
предизвикано то – дали от страха, че ще загуби Исая, дали от ужаса, че трудът на
семейството може да иде на вятъра и да останат без за¬лък, или защото съжаляваше за
клетвата си към Боя. Но в едно бе убеден – желез¬ният лост в гърдите му, който с
десетилетия го държеше изправен, твърд и неотстъпчив, се бе стопил. Нещо друго се
оформяше на негово място, но какво, бе още рано да се каже.
– Зария, викай Милан и Рангел. Донесете въже и ми помогнете да го увесим на тавана
да му изкарам страха. Много се е сбрало в сърцето му, трябва да го очистя.
След малко тримата мъже овързаха краката на Арсо малко над глезените и като
прехвърлиха въжето над греда от тавана, дръпнаха силно, за да го вдигнат. Мъ¬жът
увисна надолу с главата като обесник. Ръцете му се отпуснаха безжизнено, а дългите
му нокти докосваха землистия под на къщата и се пълнеха с чернилка. Тяло¬то му се
люлееше като празен чувал на вятъра, толкова бе отслабнал. Ако не беше огънят да
хвърля червенина върху лицето му, по нищо нямаше да се познае, че е жив, защото
кръвта, омръзнала се от страха, не нахлуваше в главата му и го държеше безцветен
като ощавена свин¬ска кожа.
– Дело, подай ми бухалката, дето переш с нея – заръча Зевна на Арсовата жена.
После знаялицата се прекръсти три пъти и обиколи провесения мъж. Останалите в
стаята се отдръпнаха ти¬хомълком до стените, за да отворят място на болестта да
излезе. Очите им прежълтяха от пламъка, който тъмни¬ната изтощаваше, сенките им
плъзнаха нерадостно по тавана и стаята натежа от униние. В тази къща, лишена от
живот, Зевна трябваше да обърне световете. Знаяли¬цата започна да почуква с
бухалката Арсо по тялото, като най-първо го тупна по петите, после по коленете, по
стомаха и накрая по главата. Очите ѝ бяха притворени и гласът ѝ плавно нареждаше:
* * *
* * *
11.
ВРЪШНИК
* * *
* * *
В работилницата на Бреян бяха той и синовете му. Ба¬щата беше на колото и точеше
бъклица за вино. Малки¬ят – Коста, седеше до тезгяха и шареше с поливка голя¬мо
блюдо. Манасия се усмихна на назъбения ръб, който имаше паницата – хареса му. А
Виден тъкмо местеше голям оцетник, който беше изсъхнал и червенееше в ръ¬цете му с
естествения цвят на глината.
Като го видяха на вратата, мъжете спряха работата си и радостно го поздравиха:
– Добре дошъл, бай Манасе! Влизай, влизай да видиш какво правим! – подканиха
момчетата нетърпеливо.
Старецът им кимна в отговор. Докато размениха по няколко думи, той огледа подробно
помещението и съдовете по лавиците. Имаше най-различни, предназ¬начени за какво ли
не – делви, бъклици, жътварски и сватбарски стовни, павурчета , оканичета, рукатки,
чай¬ници, гърненца, блюда, чаши, солници и лули. Някои бяха отдавна направени от
майсто-рите и оставени тук за вдъхновение, други блестяха прясно гледжосани, а на
трети им предстоеше да влязат в огъня. Приземие¬то едва побираше цялото богатство
от форми и цветове. Манасия се замисли, че изборът ще бъде труден. Три¬мата мъже го
гледаха в очакване да продума – важно беше какво ще каже най-старият в занаята.
Усетил това и успокоен, че доброто му предчувствие от сутринта бе намерило първото
си лоно, гостът рече:
– Направили сте най-доброто. Личи, че сте сложили и пръст повече в работата си.
Даровете ни ще зарадват очите и ще трогнат сърцето на султана.
После старецът се отправи към къщата на Йона, който работеше сам в грънчарната си,
тъй като имаше чети¬ри дъщери, две от които женени в други села, а други¬те две все
още моми. На младини Манасия и Йона бяха неразделни. Тогава Йона харесваше Левена и
искаше да се ожени за нея. Девойката, най-хубавата в селото, му бе дала думата си,
но зла участ застигна Йона и той се разболя тежко. Две години не можа да стане от
одъра, като по чудо се излекува. Девойката изгуби надежда, че той ще се оправи, и
понеже всички нейни дружки се задомиха, достраша я да не остане сама и се сгоди за
Манасия, който наближаваше трийсетте си години и също бе останал ерген. Когато Йона
оздравя и разбра, че най-близкият му приятел е взел за жена любимата му, не можа да
преглътне. Замина от селото, уж на гурбет някъ¬де в Сръбско. Нямаше го с години, а
един ден се завърна в Бусинче, водейки със себе си млада и красива жена. Първо
отиде в дома на Манасия – искаше да го запоз¬нае с невестата си и да му каже, че му
е простил. И така беше – радостта, която бе намерил в Сръбско, наистина бе очистила
душата му от горчилката. Двамата мъже от¬ново се сближиха, ала въпреки че Йона му
беше прос¬тил, у Манасия никога не изчезна чувството за вина.
Йона беше в работилницата, седнал на тезгяха под прозореца – приведен, багреше в
жълто с будучето си една паница. Съдът грееше в ръцете му засмян като са¬мия него.
На дървения плот бяха наредени още няколко блюда, все така сияйни. Рисунките по тях
имаха съв¬сем простички очерта¬ния – житни класове, охлювчета, змийчета, капки и
листа – от всички тях лъхаше огромна ведрина. „Като че ли върху всеки съд е оставил
душата си – помисли си Манасия. – Повечето майстори оставят в съдовете ръцете си, а
той – душата си. Затова така топ¬лят сърцето.“ Грънците на Йона трябваше да
отпътуват към султана, убеден беше старият майстор.
– Дал Бог добро, Йона! Днес силата на глината е с теб, като гледам – поздрави го с
добра дума Манасия.
Йона се обърна и стана да прегърне приятеля си. Драго му стана, че най-скопосният
майстор в селото го цени така. После се разговориха за Димитър и Найден, за Павла,
за дъщерите на Йона. Съдбата така бе събрала тия двама мъже, че каквато и работа да
имаха, каквато и тревога да ги гонеше, най-силното, което ги свързваше, беше
грижата за другия. Манасия не усети как е пре¬карал близо час в грънчарната на
приятеля си. Споко¬ен беше, че и тук откри хубавото, което бе нужно, за да се
представят пред султана майсторите от Бусинче. На тръгване рече:
– Трудът ни през годините добри плодове е дал. Но нека си дадем още една неделя.
Тогава да се съберем на мегдана пред черквата и всеки да донесе най-доброто, що
има. Ще отберем най-хубавите съдове и после ще по¬теглят към Стамбул. Трябва да
заминат, докато е лято. Не може много да се бавим.
– А кой ще тръгне, Манасе? Кой лично ще иде при султана да му ги дари? – попита
Йона, притеснен от ми¬сълта за подобна среща.
– И това ще решим тогава – рече Манасия. – Трябва да е признат майстор, но и да е
достатъчно смел да потегли на толкова дълъг път. Ще решим всички заедно. Не бива да
се делим, сега всички трябва да сме едно.
Йона го изпрати до плета и дълго гледа приятеля си в гръб. Премерената му стъпка
показваше колко сигурен беше в това, което вършеше. Макар и леко приведено на¬пред
от възрастта, в тялото му още се съзираше сила и непреклонност, каквато малко хора
имаха. Затова навре¬мето му бе простил – такъв човек, който знаеше накъде върви,
само Господ можеше да го съди.
* * *
Манасия обиколи почти всички къщи в селото, където мъжете точеха грънци. Очите му
се напълниха с цве¬тове, форми и шарки – птици, житни класове и слън¬ца украсяваха
стените на съдовете, а дъната на някои омайваха погледа с виещи се спирали,
безкрайни като живота, който щеше да продължи и след като самите те се превърнеха
отново в пръст. И макар всеки майстор да бе вложил по нещо от себе си в съдовете,
Манасия усещаше как здраво са се хванали за нишката, която свързваше всички тях –
онази дебела жила на занаята и знанието, която мъжете в Бусинче си предаваха от
по¬коление на поколение. „Опазили сме този вълшебен къс земя, който Бог ни е дал –
мислеше си майсторът. – И дух сме вложили в него, както Господ в нас. Ще го бъде
трудът ни, и нас ще ни бъде!“
Привечер старият мъж най-после стигна до къщата на Горан и Благица. Остана да види
само какво е пригот¬вил Велико. Искаше и да се допита до него за изложе¬нието,
което смяташе да направи след една неделя, за да се изберат даровете за султана. В
младия мъж Ма¬насия съзираше опора, каквато никой друг в селото не му даваше, дори
собствените му синове – твърде заети в старанието да стигнат по майсторство баща
си, те чес¬то не виждаха по-далеч от чарка. Манасия усещаше, че им липсва дръз¬но-
вението, с което да се отличат. Не бяха наследили и проникно¬веността му, може би
страхът от самия него им пречеше да освободят място в душите си и да се обърнат към
другите повече, отколкото към себе си. А това отличаваше големите майстори – те
четяха останалите хора и света наред със себе си.
Потънал в тези мисли, старецът изведнъж се бе озовал лице в лице с Велико. Не бе
разбрал кога е почукал, нито бе усетил стъпките отвътре. Младият мъж го поздрави и
отстъпи, за да му стори път да влезе.
– Добре дошъл, бай Манасе – рече зарадван Велико. – Какво те води насам? Мога ли да
ти помогна с нещо?
– Тръгнал съм на оглед, синко. Днес цял ден обика¬лям работилниците да видя какво
имат отпреди и какво правят сега мъжете. Не остава много време, трябва да потеглим
към султанския дворец, докато е лято. Далеч е Стамбул, не се знае какво ще стигне
по пътя тези, кои¬то ще тръгнат. Които и да са, преди зимата трябва да се приберат.
Пък и хубаво е да знаем какво ни чака напро¬лет, когато пак тръгнат момчетата да
продават стока из близки и далечни земи.
– Прав си, майсторе – съгласи се Велико. – Но нека още седмица се потрудим, пък
после да изберем най-добрите грънци. Кадърни са ни майсторите, благодат¬на е
глината в този край – ще стъкмим две коли като за султана. Пък после всичко ще е в
неговите ръце и според волята му.
„Как уверено говори – помисли си Манасия. – Сякаш е прочел мислите ми и знае що е
редно да сторим. Млад е, пък думите му като на мъдрец са. И не трепва, дока¬то ме
гледа.“ Велико не обърна внимание на почудата в очите на стареца. Искаше да го
въведе в приземието, за да му покаже какво е сътворил. Така Манасия щеше да е
спокоен, че е видял всичко в селото.
– Да слезем долу и аз да ти покажа какво имам – по¬кани го той.
Понеже слънцето беше на заник, в грънчарната на Велико през неголямото стъкло,
издигнато малко над земята, влизаха косо последните златни лъчи на деня. Три
запалени свещи бяха окачени на стените, за да ос¬ветляват по-добре работилницата,
където младият мъж още се трудеше. На тезгяха бяха оставени няколко пера и купа с
бяла ангоба, до тях се издигаше направена стов¬на и по всичко личеше, че майсторът
щеше да започва да я шари. Но не това прикова вниманието на Манасия тол¬кова, колко
всичко друго, което беше наоколо. Лавиците бяха изпълнени с всевъзможни съдове –
купи със стол, потири, високи и ниски чаши, бокали, ибрици , свещни¬ци, кандила,
рижи и зелени стовни, дудулки, кафени¬чета, малки купички и големи паници, широки
разлати блюда, шерби в най-различни големини, продълговати тави и делви. Някои от
тях бяха още сурови, други то¬ку-що изрисувани с будучето, оставено на чарка, трети
светеха от излятата върху им глеч. В много от съдовете имаше вмъкнато нещо
необичайно и Манасия си каза, че не беше виждал на едно място такова богатство,
из¬лязло изпод ръката и въображението на един-единствен майстор. Старецът не успя
да скрие възхищението си, но искаше да остане сдържан в думите си, сякаш имаше
нужда насаме да премисли видяното.
– Сериозен труд си положил, синко – рече почти с равен тон на момчето. – Далеч е
стигнала ръката ти. – И като огледа пак сбраните съдове, пламнали още по-тайнствено
под огъня на залеза и искрите на свещите, добави: – Глината те люби.
Велико кимна с признателност към белокосия мъж. От гърдите му се отдели тежка
въздишка и той отвърна:
– И аз я любя.
Чак сега Манасия долови и друго в младия майстор, освен сила и спокойствие, което
му придаваше тази осо¬бена, леко тъмна осанка. Това беше стаеният в гърдите му
кахър, който той не искаше да пусне да излезе. Ста¬рецът го погледна право в очите,
като да разгадае откъде идваше болезненото признание. Велико задържа погле¬да му в
разширените си зеници, но не издаде нищо пове¬че. Самият той усетил
проницателността на беловласия мъж, младият грънчар се огледа наоколо, сякаш
търсе¬ше къде да се скрие, и оправда озъртането си с думите:
– И все пак, майсторе, имам да работя още. В ума ми е да направя нещо различно,
нещо, което султанът няма да е виждал досега, но още мисля и търся какво да бъде.
Ако Бог се смили над молитвите ми, ще смогна да го направя.
– И това, което виждат очите ми, не е малко, син¬ко – рече старецът, признателен,
че тук е открил чудо, каквото им трябваше. – Но тъй да бъде, работи, и дано Бог
води ръката ти! Ще те чакам след неделя на мегдана пред черквата. Ще се съберем
всички и ще изберем най-хубавите грънци за дарове на султана.
Луната, почти пълна, се бе възкачила на небето, кога¬то Манасия си тръгна от дома
на Велико. Далече, на дру¬гия край на свода, слънцето бе потънало зад планината и
само огненото зарево над върховете издаваше, че скоро е било там. Някакъв глас
нашепваше откъм дясното рамо на ста-реца, че добрият ангел е тук, под връшника,
за¬хлупил селото. Но странно, защо след като видя изкус¬ните съдове на Велико –
такива, каквито досега в никоя друга грънчарна не бе открил, – старецът не се
изпълни с покой, а нещо продължаваше да го гложди отвътре? Знаците бяха добри,
какво за Бога, го тревожеше така?
Докато прехвърляше в ума си картината от Велико¬вата работилница, обхождайки в
спомена си съдовете един по един, Манасия си рече:
– Тази дарба не е само от баща му. Ръкат човек беше Горан, но пазеше завещаните
форми и върху тях работе¬ше с години. А синът му сякаш друго търси в глината. Какъв
ли е бил старецът в Мирул, при когото е чираку¬вал през годините? Дали той го е
научил на всичко това? Не... не би могло – поклати глава на себе си майсторът. –
Ако беше толкова знатен, да бяхме чули за него и тук или все някъде щяхме да сме
срещнали гърнетата му по пътищата.
За последен път днес Манасия вдигна очи към небето. Не за да се помоли за
благополучие, вътрешно вече бе убеден, че работата им ще сполучи, а за да се
примоли на Господ да разгадае в какво се таи дарбата на младия майстор.
12.
ПЕРО
Спасия бе станала рано и бе опекла ръжен хляб. От него стаята се изпълни с мек
аромат като на детска гла¬вица. И сега тя държеше питката досущ като бебе,
обър¬сваше кората ѝ от пепелта нежно, като че галеше хляба, после внимателно го
сложи в белия месал, уви го добре да държи топъл дълго време и го подаде на младия
мъж.
– Ето, чедо, да занесеш на отеца – рече тя.
Жената се обърна и се отправи към долапа в дъното на стаята. Прекоси одаята с
пъргава крачка, леко привела рамене – годините я притискаха надолу, но Спасия не
усещаше товара им. Не броеше летата зад гърба си, а гле¬даше напред към онова,
което имаше да върши. „Още ра¬бота имам на този свят – често си казваше жената. –
Дай ми здраве, Господи, защото има за кого да се грижа“, мислено призоваваше тя.
Откакто Велико се бе появил на вратата им преди десет години, сякаш камък се
от¬мести от сърцата на двамата старци и пусна светлината в душите им отново. Те
приеха момчето като свое, дадоха му дом и убежище, каквито то не откри у леля си,
спа¬сяваха го при всяко прогонване от вуйчо му. Правеха това с онази безусловна
обич, която човек понякога не изпитва и към собствените си деца. Трима синове и
една дъщеря бяха загубили през годините Герасим и Спасия. Децата умираха невръстни
от тежки болести. При всяка смърт умираше и Спасия и след време, когато се
съвзе¬меше, чудеше се от какво е направено сърцето ѝ, как е издържало. Хващаше се
за гърдите, за да провери дали тупти, или е мъртва и живее втори живот в някакъв
от¬въден свят. И когато усетеше тихите удари в дъното на пазвата си, разридаваше се
до Бога. Сълзите мокреха страните ѝ, стичаха се по устните, преливаха от устата,
обливаха врата ѝ. Тя ги бършеше с длани и викаше:
– Защо? Защо не ме взе и този път, Господи?
Спасия дори не помисляше, че точно сълзите я връ¬щаха при живите. Пояха
пресъхналата ѝ кожа като жива вода, превръщаха се в кръв, която захранваше всяка
клетка на тялото ѝ. Защото мъртъв е само онзи, който не може да плаче. Де да знаеше
това Спасия, щеше да зашие очите си, да заключи гърлото си и да падне без¬диханна.
Но Господ не ѝ подсказа, оставяше я жива след всяка детска смърт. Години трябваше
да минат, за да прозре жената защо е била такава волята му. Ето, дошло бе детето в
дома ѝ, макар да беше чуждо. Но тревогата не можеше да я напусне завинаги – и
Велико боледува¬ше от странна болест, губеше съзнание и тялото му се гърчеше
неудържимо, очите му се завъртаха в орбитите и сякаш гледаха нещо в отвъдния свят,
сякаш самият той се пренасяше на друго място, когато това се случва¬ше. „От
вонкашните е“, казваха хората, които го бяха виждали и вярваха, че самодиви го
теглят отвъд. Има¬ше една стара знахарка в Мирул и тя идваше от време на време да
му пребае, водеха го често и при попа, но като че ли нищо не помагаше. С годините
болестта бе започнала да отслабва, все по-рядко застигаше момчето и Спасия се
надя¬ваше да си отиде веднъж завинаги. Но ето, преди два дни пак се завърна, докато
то помагаше в грънчарната на Герасим. Затова сега го изпращаше при аязмото до
манастира, да се облее с лековита вода, да му почете поп Методия.
Велико прибра топлата питка в торбата, целуна ръка¬та на Спасия и потегли към
манастира. Доста имаше да повърви натам. Мирул беше трудно за обхождане село.
Махалите му бяха пръснати из различните склонове на планината и за разлика от
повечето селца в този край, не можеше да се сбере в шепа. За да отидеш от една
махала в друга, трябваше да се изкачваш и да се спускаш, да следваш извивките на
планината и да не се уморяваш нито да ходиш, нито да гледаш. Ето и сега, като
стигна едното възвишение, Велико огледа заснежените склоно¬ве, в които се гушеха
като на стада малките къщури, и си помисли как селото е сякаш отскубнато от земята
и поникнало в тия планини като по Божия повеля. Беше хем малко, хем необятно.
Хората му се изхранваха с благата, които добиваха наоколо – медните и оловните
руди, тучните треви, с които пасяха стадата си. Но като че ли най-голямото
богатство, с което разполагаха, беше величието на природата. „Господ някога е живял
тук и е оставил кал за градеж, та като дойдат хората след него, да си направят дом,
който е и на земята, и на небето“, мислеше си младият мъж. После протягаше ръка
напред и я прокарваше мислено по очертанията на хребе-тите, спускаше я по меките
вдлъбнатини на склоновете, пръс¬тите му улавяха формите, а очите пазеха цветовете,
кои¬то се меняха всеки сезон.
Велико вдиша дълбоко. Долови неподправимия мирис на лодоса , който идеше от южните
гори. Топлият вятър и мартенското слънце бяха започнали да топят снегове¬те. Мъжът
усети как земята поддаваше на ласкавия им допир, скоравената почва се отпускаше и
от нея изли¬заше възбуден дъх на ново начало. Напрегна слуха си и чу как помръдват
семенцата в нивите, как се размърдват коренищата на старите дървета, как се
протягат клоните им нагоре, как от стопения сняг червенее и се навлажня¬ва глината
и чака ръката му да я допре. Велико потръпна леко и продължи. Трябваше час по-скоро
да стигне ма¬настира и да пие от аязмото – вярваше, че водата ще го облекчи, че в
спокойствието на храма и в думите на отец Методия ще намери утеха за болката, която
се менеше с годините. Той се бе научил да я оглежда отвътре, но странно, тя не
ставаше нито по-голяма, нито по-малка, а сякаш номадстваше от едно място на друго,
от клетка в клетка. Беше неуловима, укриваше се добре, поняко¬га така, че дори му
се струваше, че си е отишла, а друг път се събуждаше с нея в гърлото си, заседнала
там като рибя кост. Бе заживяла под сърцето му и той не знаеше как се диша без нея.
Затова я отглеждаше като дете. Ко¬гато твърде дълго виеше кръгове ниско над гърдите
му, досущ птица преди дъжд, той влизаше в грънчарната на бай Герасим и вземаше с
шепи от омесената глина, завърташе чарка и оставяше болката да се източи през
пръстите му. Само така можеше да я накара да отлети като ято през есента и да я
изтръгне за малко от себе си. После тя отново се завръщаше и пак загнездяваше в
него – до следващия път, когато завъртеше колото.
Като стигна до мястото, прехласна се от изумление. Манастирът сякаш бе изчезнал.
Ниското му здание, от¬рупано със сняг, съвсем се бе изгубило в долчинката.
Ви¬соките дървета зад него грижовно го прикриваха и ако човек не знаеше, че тук има
храм, щеше да помисли, че снежната гърбавица зад двете вековни дървета – ясен и
бук, изпружили стъбла един до друг, е странна прищяв¬ка на планината, бухнала като
омесена с квас пита на¬сред гората. Само тънката ивица пушек, която се виеше от
манастирското жилище, издаваше, че тук има обител. Велико първо се отби през
аязмото. Напълни шепи с ле¬дената вода и наплиска лицето си, после отпи няколко
глътки, но студът така стегна гърлото му, че не можа да поеме повече. После тръгна
към храма. В натежалия от днешното слънце сняг по пътеката се бяха очертали
ня¬колко чифта стъпки. „Дали и други са дошли днес при отеца?“, помисли си Велико.
Ала толкова рано – едва ли. Насам не срещна хора, а от къщите тук-там долиташе само
звук от чуковете на ковачите. В планината никой не излизаше, нямаше и за какво
сега, селяните се бяха кротнали край огнищата и събираха сили в последните дни от
зимата, когато можеха истински да си отдъхнат. Сетне пак щяха да завъртят колото на
неуморната рабо¬та чак до късно есента. Та само някой по много голяма нужда можеше
да е дошъл при отеца в този ранен час.
Велико потропа силно на вратата на манастира. От¬вътре не се чу нищо. Почука пак и
като никой не изле¬зе, обиколи покрай стените и се опита на надзърне през
страничния прозорец. Вътре се виждаха само две све¬щи, запалени пред олтара.
– Отец Методия! Тук ли си? – провикна се и похлопа на стъклото.
Нещо се раздвижи в храма и грънчарят мина пак от¬пред. След малко тежката врата се
открехна едва-едва и през тънката пролука се показа едното око на свеще¬ника.
– Кой вика? – попита старецът, като не можеше да види лицето на Велико заради
светлината, която идеше откъм гърба му и го криеше.
– Велико съм, отче. Ида да се помоля и да ми почетеш.
– А, Велико, чедо, дал ти Бог добро – поздрави отецът, но в гласа му липсваше
обичайната радост, както когато го срещаше друг път. Вместо това звучеше напрегнат
и припрян.
– Мога ли да вляза? – настоя младият мъж и направи стъпка напред с леко приведена
глава, като че се покла¬няше на свещеника.
От гърдите на поп Методия се отскубна тежка въз¬дишка. Объркан изглеждаше старецът,
не знаеше що да стори. Нещо го смущаваше и той не можеше да отстъпи нито пред
тревогата си, нито пред молбата на Велико. Познаваше младежа още от идването му в
селото, ня¬колко пъти му бе чел, като боледуваше от странната си болест. Методия бе
връстник на Герасим, бе израснал за¬едно с него и му остана близък. По странен
начин върве¬ше до стария грънчар през целия му път – той го венча за жена му, после
кръсти четирите му деца, а сетне прави опело при смъртта на всяко. Когато Велико се
появи в дома на Герасим и Спасия като завърнал се от оня свят техен син, отецът
прие това като знак от Бога, помисли, че след толкова мъки най-сетне двамата имат
дете, което да гледат, и се молеше ден и нощ за здравето на момчето и за силата на
двамата да му се порадват по-дълго на тоя свят. Затова приемаше Велико като свой,
знаеше май¬сторската му дарба и го благославяше. А когато вуйчо му Ристо си отиде
миналата пролет – довършиха го пие¬нето и собствената му проклетия, – Методия
вдигна очи към небето и рече: „Боже, ти спаси тая грешна душа. Дай на тези, които
имат нужда един от друг, повече време заедно. Амин!“.
– Има ли някой при теб, отче? – сепна го гласът на Велико, който продъл¬жаваше да
стои пред вратата и да се чуди какво тревожеше така отеца, та той се озърташе
наляво-надясно с едното си око, подало се през мижавия отвор на вратата.
– Има, чедо, ама влез. Ела! – склони най-сетне свеще¬никът и все така притеснен,
попита: – Нали никой друг не идеше след теб?
– Сам съм, а и никой не видях.
Велико пристъпи в храма. Отвътре го посрещна позна¬тата миризма на тамян и разтопен
восък. Иконите сякаш се събудиха от утринната светлина, която ги позлати при
отварянето на вратата. Всичко си бе така, както го бе виждал десетки пъти, и все
пак нещо във въздуха му се стори различно. От левия прозорец на черквата, там,
където бе почукал преди малко, сега напираше да влезе слънчев лъч, който проби през
стъклото и се заби косо като стрела на пода. Той разсече полуздрачното поме¬щение и
се застопори, улавяйки прашинките, издигнати от земята. След няма и секунда нещо
отзад се раздви¬жи и тъмни сенки лизнаха лъча, разклатиха го и после пак изчезнаха.
Идваха от олтара. Велико се обърна към поп Методия и го погледна колебливо. Отецът
разбра, че няма как да скрие ставащото, и му зашепна тихо:
– Свети хора са дошли в нашата обител, синко. На ми¬сия са тръгнали, отдалеч
пътуват, идват в земите ни и носят ценни книги. Почти се бяха изгубили по пътя, та
ги приютих. Важна работа имат да вършат. При мен са от няколко дни.
Велико не бе сигурен, че разбира напълно какво му думаше свещеникът. Откъде бяха
тези хора, за каква ми¬сия говореше и какво вършеха отзад? Долови само, че беше
нещо тайно, затова се зачуди дали да не се върне обратно и да дойде след няколко
дни, ала нещо отвътре го теглеше да остане. Чудо някакво се случваше зад за¬весите
на олтара и му се искаше да види какво е, но не знаеше дали е редно да разкрива
тайната. Затова рече на Методия:
– Дойдох да ми почетеш малко, отче. После ще си вър¬вя, да не преча тук.
Свещеникът въздъхна и кимна признателно на мла¬дия мъж. Нямаше нужда да му заръчва
да не казва на никого, че в манастира има чужди хора – момчето щеше да пази
мълчание.
– Тъй да бъде, синко, ще ти почета. Изчакай ме тук да си сложа расото – отвърна
спокоен отецът и излезе навън, за да иде до манастирското жилище и да облече
ритуални одежди.
Чак сега Велико забеляза, че Методия не беше със стихара, както обичайно бе свикнал
да го вижда в хра¬ма, а носеше дебели шаячни панталони и риза, над коя¬то бе
облякъл вълнен елек, дълъг почти до коленете му. Тези дрехи го правеха да изглежда
по-дребен и съвсем обикновен, а и като се прибавеше към тях притеснение¬то в очите
му от преди малко, личеше си, че в пазвата на свещеника бие едно съвсем обичайно
човешко сърце. Докато Методия излизаше навън, Велико видя как през устата му се
отдели обла и гъста пара, която се извиси възбог като гореща молитва.
Вратата хлопна и младият мъж остана сам в средата на черквата. Слънчевият лъч,
закован на пода, се бе ус¬покоил и не трептеше. Явно хората отзад бяха притихна¬ли
или защото бяха потънали в работата си, или защото чакаха неканения гост да си
отиде. Велико пристъпи плахо към олтара и се вгледа зад полуоткрехнатите заве¬си.
Отзад блещукаше свет¬лина като от запалени свещи. Реши да приближи още малко и дочу
как тихо си шепнат мъжки гласове. Напрегна се да разбере какво говорят, но думите
не звучаха отчетливо, а се сливаха една с друга като капки мълчана вода. Без дори
да бе помислил, че ще го стори, Велико се прекръсти пред иконата на Све¬тата
троица, дръпна завесата и пристъпи в олтара.
Тясната ниша отвътре бе обляна в мека жълта свет¬лина от напалените свещи. Един мъж
седеше приведен над маса, покрита с правилно изрязани късове папирус и чирепчета с
бои. Върху хартията бяха изрисувани при-чудливи неща, на пръв поглед без връзка
помежду си. На някои имаше изобразени светци с ореоли около главите, а на други
странни рисунки с плетеници и едри букви, украсени като с везба. Цветовете
изглеждаха вълшеб¬ни – синьо, зелено, червено и жълто се допираха един в друг, като
че бяха сбрали стихиите в едно. Всеки цвят играеше и нюансираше, привличайки окото
да разгада¬ва къде е по-дълбок и къде по-светъл. Много фина ръка беше изписала
всичко това, а още по-фин бе духът, кой-то я бе водил. Велико настръхна при
мисълта, че никога не е виждал подобно изкуство. „Свети хора“, бе рекъл свещеникът
одеве. Чак сега забеляза, че единият от два¬мата майстори прерисуваше върху
папируса картина от дебела книга, чиято отгърната страница грееше в злат¬но, а
другият, приведен зад гърба му, сочеше извивка на буква от книгата и му шепнеше
нещо. Така бяха улисани в работата, че не усетиха колко време Велико бе стоял да ги
гледа, а той се страхуваше да продума, за да не сепне майстора и да трепне ръката
му.
В един момент грънчарят леко се премести, сенките в тясната ниша се размърдаха и
издадоха присъствие¬то му. Двамата мигновено вдигнаха глави. Виждайки непознатия
мъж пред себе си, свъсиха вежди в знак на недоумение, но нито се изплашиха, нито
станаха, за да прикрият работата си.
– Бог с вам! – каза им Велико, покланяйки почтително глава.
– Помози Бог, братко – отвърна онзи, който стоеше прав до масата.
– Близък съм на отец Методия – побърза да оправдае присъствието си младият мъж. –
Не исках да прекъсвам делото ви.
– Храмът е на всички, братко – кимна мъжът на стола, все още държейки тънкото перо
в ръка. – Щом си дошъл в този час, значи Господ те праща. – Гласът му звучеше
спокоен и приветлив, а в очите му се четеше особено лю¬бопитство към новодошлия.
– Всички сме пратеници – усмихна се загадъчно в от¬говор Велико.
Мъжът, който рисуваше, видимо по-млад от другия, се изправи и приближи. Сега Велико
видя, че той имаше дълга коса, вързана отзад, гъста и рошава като тъмната му брада,
която се спускаше почти до гърдите му. Очите му бяха зелени, озарени от светлина,
която сякаш идва-ше отвътре му. Същата тази светлина бе насочена сега като сноп към
новодошлия и търсеше да разкрие кой е.
– Ти за какво си пратен, братко? – попита го прямо.
Ако имаше тайнство, което се случваше тук, при ол¬тара на църквата, в тясната ниша,
позлатена от пламъка на свещите, този въпрос не го разбулваше. Тъкмо об¬ратното –
подсилваше крилото, което възнасяше тези мъже към Бога. Велико правилно разбра
какво го пита¬ше непознатият и рече:
– Ваятел съм. Грънчар.
Думата отекна между стените на храма. Две едри кап¬ки восък паднаха на пода пред
иконостаса, слънчевият лъч заигра, трепнал от кънтежа, виното в потира пред олтара
се сгъсти и зачерня, разтопеният сняг плисна в реката и тя бликна мощно. Странникът
премрежи очи и през ресниците му бавно и изпитателно се процеди въп¬рос.
– Ваятел, казваш? Какво даваш на глината, братко? – попита със сериозен тон.
– Всичко, което ми се дава – отвърна Велико спокой¬но, гледайки го право в лицето.
В този момент в храма влезе поп Методия, облякъл стихара си и сложил орар върху
него. Изглеждаше като да идва за богослужение на голям празник. Като видя, че
Велико е влязъл в олтара и разговаря с мъжете, стрес¬на се и с бърза крачка прекоси
черквата.
– Сава, Дамяне, прощавайте... Не исках да допускам да ви пречи. Само ще му почета,
за това е дошъл – изви¬нително и объркано заговори свещеникът.
– Не се безпокой, отче! Ние вече разменихме по ня¬коя дума – кимна му младият мъж.
– Свършете каквото трябва и нека дойде после при нас да му покажем по-от¬близо
работата.
* * *
Стъпките на Велико бяха леки и неусетно го водеха об¬ратно към селото. За много
неща бе благодарен в живота си досега и чувството бе хем сладко, хем някак браздеше
гърдите му като рало. Караше го да усеща облек¬чение от това, което имаше, но и
отговорност пред дълга да го върне комуто трябва в замяна. Досега благодарността му
към Бога бе първо благодарност към хората около него. А днес благодарността бе само
към Бог – че бе върнал болестта му преди два дни и заради нея днес бе отишъл в
манастира. А там видя всичко, което досега Господ ся¬каш беше крил от него. Видя не
градежа на света – скала по скала, дърво по дърво, облак по облак; не сушата и
глада, берекета и щастието, които идваха пак от него, а онова, което Бог твореше,
диктувайки на човешката ръка. Дълго бе гледал рисунките на зографите и се бе взирал
в изписаните слова, без да може да ги разчете. Позволиха му да прокара пръст по
всяка извезана буква в дебелата книга, от която те преписваха и прерисува¬ха върху
късовете папирус, ала така и не посмя да до¬косне миниатюрните позлатени икони по
страниците ѝ. Отгърна да види кориците и усети дебелата кожа, върху която бяха
издълбани букви и орнаменти, поръсени със златен прах. Очите му не бяха срещали
нещо по-сияйно. Когато усети вълнението му, по-старият зограф, Сава, му зачете
първото евангелие от дебелата книга. Велико слушаше прехласнат, докато продължаваше
да попива с очи цветовете и докато накрая пламъкът не угасна, изял до последно
восъка на свещите в олтара. Тогава тримата излязоха от притвора, застанаха в кръг
около малката масичка отпред, ядоха хляб и пиха вино от свещения по¬тир. То беше
плътно и горчиво. На третата глътка от него на Велико му се стори, че от храма до
небето, безкрайно и празно като паст на огромен кит, бе проправена тясна пъртина,
по която те тримата вървяха нагоре. Двамата зографи нарисуваха с перата си слънце,
звезди и месец, а после цялата земя, обагрена като тъкана черга, а Велико топеше
ръцете си в паница, пълна със сълзи, вземаше къ¬сове глина и ваеше човек след
човек. Калните хора сли¬заха на земята върху крилете на ангели и като стигнеха
долу, умиваха лицата си в бистри потоци и светваха – от плът и кръв. А после се
пръсваха по всички краища на току-що нарисувания свят и всеки захващаше да прави
онова, което носеше в сърцето си, защото в калното тяло на всеки Велико бе оставил
различен нишан.
Грънчарят почти наближаваше дома на Герасим и Спасия. Първо щеше да се отбие у тях,
за да им каже, че попът му е чел, а сетне щеше да продължи към леля си Петка.
Махалата го посрещна с кучешки лай, мирис на пушек от запалените огнища и прохладен
полъх с дъх на влажна почва, идещ от гората над къщите. За пръв път от много години
насам Велико се почувства така, сякаш се прибираше у дома. При мисълта за свой дом
стисна неволно ръце, сякаш да задържи това чувство. И чак сега усети, че през целия
път насам бе държал тънко¬то перо, което Дамян му подари с думите:
– Вземи! Ще ти трябва за онова, с което най-близо ще стигнеш до Бога.
13.
КОЛЕНДРО
Рада пристегна още малко червената тканица около кръста си и се хвана с две ръце
за талията, за да се уве¬ри, че е достатъчно прибрана. Из-прави рамене, от което
цялата ѝ снага се опъна като елов ствол, после се завър¬тя наляво и надясно, сякаш
танцуваше. Така, преляла от женска сила и хубост, искаше да се покаже днес на
мегдана, където щеше да е цялото село. Сетне уви около главата бяла кърпа и пусна
тежката си плитка да виси отзад. Тя се залюля около кръста ѝ и още повече я
из¬пълни с желание да играе пред всички. В косата си над дясното ухо втъкна китка
от червени карам¬филчета, които заранта набра от гората, и като нямаше каква дру¬га
прелест да добави към себе си, леко отвори вратата и прекоси на пръсти голямата
стая, за да не я усети ни¬кой. Приближи се в дъното до водника и се наведе да се
огледа в едно от ведрата. Водата на драго сърце показа лицето ѝ – кръгло и ведро, с
устни, които трептяха като крила на птичка, когато се смееха, и големи
продълго¬вати очи, приличащи на узрели лъскави сливи. Рада се любуваше на себе си и
мислеше дали днес ще има сгода да се заговори с Бреяновия син.
– Я, каква си се нагиздила! – прихна зад гърба ѝ Ери¬на. – Като че ли моми ще
избира днес селото, а не грън¬ци! – закачи я по-малката ѝ сестра. Рада познаваше
ост¬рия ѝ език и бе свикнала да ѝ отговаря.
– А ти откъде знаеш, че няма и моми да избират?! Грънците като набележат, ще се
извие хорото и тогава баш майсторите ще почнат да оглеждат и подбират нас, момите,
Еринке! – отвърна напевно и весело по-голяма¬та девойка.
– Брей! Откъде пък знаеш, че твоят Коста ще е сред баш майсторите и неговите грънци
ще харесат за сул¬тански дарове?
– Че как да не знам, нали съм виждала какви грънци прави! Пък на него и гърнето му
ври без огън – виж как се отърваха от разбойниците. Късмет има и мен може да има,
ако рече. – Рада редеше думите като зрънца в бро¬еница, беше ги сто пъти
прехвърляла в ума си, толкова много ѝ се щеше да я хареса малкият Бреянов син.
– И очи има, Радо, хубавото не изтърват. Нали го ви¬дях как все в Павла гледаше,
като бяхме край живия огън.
Думите боцнаха като шипкови бодли голямата сес¬тра – такава беше Ерина, всичко,
каквото ставаше меж¬ду хората, виждаше го и не можеше да го премълчава. Затова все
закачаше приятелките и сестрите си, но този път думите ѝ бяха твърде ядливи. Рада
се почувства огорчена, но гордостта не ѝ даде да покаже сълзите си, затова
преглътна и като погледна още веднъж към вода¬та във ведрото, сякаш за да се увери,
че няма от какво да се страхува, отвърна:
– Павла ли? Има още хляб да яде тя, докато се хва¬не на хорото при момите. Хубава
е, не отричам, но по-голямата хубост с годините идва, Еринке! – И като се изправи,
Рада изпъчи гърди пред сестра си и показа с две ръце стройното си и разпъпило се
тяло. – Хайде, стига си дрънкала врели-некипели, ами дай да ходим на мегдана, че
сигурно цялото село само нас чака.
После двете обадиха на майка им и на най-малката сестра Мика, че тръгват надолу,
хванаха се под ръка и нетърпеливи, се спуснаха към селото. От всяка къща из¬лизаха
мъже и жени, облекли най-хубавите си дрехи и отиваха към мегдана. Някои от тях
носеха в ръце стов¬ни и паници, кани и чаши, други бяха увили съдовете в кърпи, за
да ги пазят от чукване и уроки, трети се прид¬вижваха с мулета, на гърбовете на
които бяха подредили кошове с повечко грънци. Поздравяваха се и дълго се вглеждаха
едни в други с очакване – всеки се опитваше да отгатне по лицето на съседа си какво
ли ще покаже пред всички и дали то ще се хареса повече от неговото. Ръцете им,
напукани от глината, държаха грънците като деца. Гордост щеше да е за всеки да
изберат неговите съдове, но мъчно щеше да се раздели с тях, защото труд¬но се
пускаше да отлети онова, в което бяха вложени най-много усърдие и любов. Сякаш с
тази мисъл бяха осъмнали всички майстори в Бусинче днес – че работата може да храни
не само тялото, а и душата и че колкото повече от сърцето влагаш в ръцете си,
толкова по-хубави узряват плодовете на труда. Жените също бяха прозрели това в
последните дни, наобикаляха своите майстори в работил¬ниците, уж нещо да им
занесат, а то беше, за да видят какво правят, да се порадват искрено на излезлите
изпод пръстите им грънци и да им кажат по някоя добра дума. От това на мъжете им
ставаше драго, те завърта¬ха с крак колелата, сключваха в кръг ръце и поглеждаха
нагоре, за да потърсят милостта на Бог. Защото всички таяха в себе си смътното
чувство, че ако жена ти не ха¬ресва това, което правиш, и ако Бог не го благослови,
никой султан няма да се смили пред него.
Мегданът се бе изпъстрил с хора и всички така въз¬будено говореха и пристъпяха ту
насам, ту натам, че гледани от птичи поглед, приличаха на жив кошер. По средата
бяха опънати бели платна, отгоре им имаше на-редени грънци, а зад тях стояха
майсторите, тъй че ясно се виждаше кой какво е донесъл. По-младите момчета,
момичетата и жените обикаляха да разгледат, а възраст¬ните мъже се скупчваха на
групи и обсъждаха как ще стане изборът. Всички чакаха да се появи Манасия като най-
стария майстор в селото и да каже какъв ще бъде редът. Точно когато слънцето се
изкачи над корията, а лъчите му близнаха платното и започнаха да огряват един по
един шарените грънци, Манасия, придружен от двамата си синове, се спусна към
мегдана. Димитър и Найден водеха коне, на които бяха натоварили дисагите със
стоката. Щом приближиха, множеството се раздели, за да им направи път. Момчетата
поздравиха бодро и за¬почнаха да вадят съдовете си. Всички бяха приковали поглед
към тях и чакаха да видят какво са измайсторили синовете на Манасия. От дисагите
наизска¬чаха големи и малки шарени гледжосани паници, бъклици, гърнета и стовни, от
които вееше здраве, сила и скромна красота.
Един по един хората се смълчаха и зачакаха Манасия да открие събора и да каже как
ще се проведе изборът. Възрастният майстор вдигна ръка, за да направи знак, че ще
говори, и започна бавно и спокойно, сякаш прикан¬ваше към единомислие съселяните
си:
– Люде , усилни бяха последните дни, но дай Боже, да са били такива ненапразно.
Всички обединихме сили в общата работа – да спасим селото и прехраната си от
плъпналите по пътищата разбойници. В труда е наше-то спасение, не в битките. Ние
сме грънчари от поколе¬ния, глината е све за нас. Само нея може да разменим и за
хляб, и за мир. Днес трябва да изберем най-доброто от доброто, що сме сътворили.
Много мислих кой друг освен мен да се нагърби с този труден избор и реших – нека
това бъдат двамата Ивановци, внуците на стария бач Иван. Те не са в занаята и няма
да теглят към собст¬вения си труд. Пред свободното око красотата веднага проговаря.
А и всяко лято ходят до Стамбул, повече свят са видели от нас, по-добре ще догадят
какво може да се хареса в двореца. Съгласни ли сте?
Последните думи на Манасия учудиха съселяните му и те се заоглеждаха помежду си.
Стори им се необичай¬но, но съвсем разумно предложението кой да избира съ¬довете
заедно с него. Хората зашушукаха помежду си. Успокои ги мисълта, че никой друг от
майсторите няма да претегля работата на останалите. Неочаквано хората изпитаха
утехата, че каквото и да изберат днес, всеки ще има пръст в общата работа. Като
усети, че са склонни да се съгласят, Манасия се провикна към тълпата:
– Иване, малкият и големият, елате тук до мен! След малко започваме огледа.
От множеството се отскубнаха двама едри млади мъже, почти на еднаква възраст,
надхвърлили малко двайсетте си години, светлооки и засмени. Лицата им бяха опърлени
от слънцето и от тях струеше мекостта на далечния юг, което придаваше на момчетата
нетукашен облик. Личеше си, че са били откъснати от тази земя и облъхнати от чужди
ветрове, затова пристъпяха гордо, сигурно и леко шеговито, както отиваше на
широко¬скроените хора – да подхождат към всичко с тънката добронамерена усмивка на
повече видели и повече по¬мирисали. Те се приближиха към стария майстор и
поч¬тително свалиха калпаци. На няколко разкрача от тях само Бреян изсумтя
недоволно:
– Нерде коняр, нерде грънчар – говореше под носа си мъжът. След Манасия той бе най-
уважаван в Бусинче и очакваше да има честта да избира. Като повечето май¬стори в
селото и той смяташе, че работа, която не се пипа с ръце, е гони-вятър и служи само
за отдушник на този, който я върши. „Истинският труд е на занаятчията, дру¬гото е
да хвърляш прах в очите на Бога“, често казваше Бреян, без сам да се страхува от
Бог заради думите си.
Към недоверието му се присъединиха Арсовите си¬нове Милан и Рангел. Още теглещи от
болката на брат си и баща си, те очакваха да получат привилегията да избират.
Представяха си, че ако до султана стигнат съдо-ве, които лично са избрали, това
поне малко ще притули страданието им.
– Туй, че са ходили в Стамбул, не ги прави по-големи от нас – подаде малко по-
високо Рангел и набрал сме¬лост от собствените си думи, допълни: – Нека избират
майстори, които разбират от занаята.
Като каза това, момчето се огледа наоколо, за да по¬търси подкрепа и от останалите
грънчари. Никой друг обаче не посмя да се противопостави на решението на Манасия, а
и не всички имаха толкова лична причина да се противят, затова сведоха глави и
оставиха мълчание¬то да говори вместо тях. Старият майстор, чул думите на момчето,
се обърна към него. Погле-дът му беше сери¬озен, но спокоен.
– Рангеле, Милане, Бреяне – обърна се към тримата най-засегнати Манасия, – с
болката не можем да вървим напред. Можем да вървим само с вярата, че вече сме
на¬правили най-доброто и от тук насетне, каквото и да из¬берем, само Господ може да
ни благослови по пътя. Най-хубавото се вижда само с чисто сърце. Оставете суетата и
крамолата .
В този момент от долната пътека се зададе Велико. Беше нарамил на гръб огромен
плетен кош, от който потракваха гърнета. Звукът им наедно с тежките му стъпки
приковаха вниманието на цялата тълпа и всич¬ки отправиха поглед към него. Той
вървеше приведен, налегнат не само от тежестта на товара, но и от някаква мисъл.
Гледаше надолу и краката му сами го водеха към мегдана. Косата му бе вързана отзад,
само един кичур се бе отскубнал и бе паднал на рамото му, така че правеше лицето му
да изглежда по-издължено. Като стигна до постланото на мегдана платно, прихвана с
две ръце ко¬жения каиш, с който кошът бе привързан към раменете му, и като се
напрегна, свали го от гърба си и го постави на земята. При това движение всяка
жилка на тялото му се изопна и под ризата се очертаха здрави гърди и силни ръце.
После се изправи и огледа тълпата с тъмните си като въглени очи. Хората отстъпиха
леко назад. Никой не продумваше.
– Дал ви Бог добро! – каза високо мъжът, докато по¬гледът му продължа¬ваше да
блуждае, като да търсеше някого, а гласът му звучеше морен и дълбок, сякаш мла¬дият
мъж идеше не от дома си, а от далечен някакъв свят.
– Добре дошъл, Велико! Чакахме те – отговори Мана¬сия. Дали наистина бе забелязал
отсъствието му досега, никой не разбра. – Вади грънците и да започваме.
Велико се наведе и заизважда от коша един по един стъкмените съдове. Всички го
гледаха право в ръцете, изгарящи от нетърпение да видят какво ще сложи от¬пред
чудатият майстор, за чиято дарба вече се бе разчуло в цялото село. Първо извади
дребните съдинки, които бе поставил най-отгоре – малки купички и свещници, кан¬дила
с изящни форми, които щяха да разпръскват бла¬гоуханни аромати из покоите на
султана. После постави на платното няколко различни вида чаши – по-ниски и по-
високи, за чай и за вино – едните бяха изрисувани в по-приглушени цветове, а
другите – по-ярки и изто¬чени като за наздравици по време на пищни тържества. После
Велико започна да изважда блюдата, купите със стол, стовните, каните и най-
разнообразни по вид и фор¬ма съдове с похлупаци за ястия, за които хората, сбрани
на този мегдан, нивга не бяха чували. Малки и големи, мъже и жени гледаха
прехласнати богатството от форми и украси. Рисун¬ките по стените на съдовете бяха
раз¬бираеми и за най-простото око, но бяха така изписани, сякаш сам Господ бе
повторил с перото си всичко онова, което вижда отвисоко по широкия свят – и осилите
на житните класове, и извивките по гърбовете на змийче¬тата, и окото на орела,
когато гледа жертвата си от небе¬то, и листенцата на тревите, изпъчени към
слънцето. И самото слънце, когато гледаше надолу към земния свят, както сега, и
караше всички грънци върху бялото плат¬но да светят със сърцето на своя майстор
отвътре.
Манасия гледаше с любопитство всеки съд, който ва¬деше от коша Велико, и като че ли
очакваше нещо ста¬рецът. Когато се увери, че младият мъж е извадил и по¬следното
гърне от коша, погледна го озадачен и попита:
– Това ли е всичко, момче?
Велико кимна мълчаливо в отговор, а Манасия отно¬во обходи с поглед положените на
платното пред него съдове един по един. Всичко това беше видял преди ня¬колко дни в
работилницата му, но липсваше онази рабо¬та, която самият Велико бе обещал, че ще
сътвори. Как¬во бе станало и дали силите не му бяха стигнали, мисле¬ше си
белокосият майстор. Или криеше нещо младежът, не искаше да го покаже тук, пред тази
шепа хора, изче-гъртани до дъното на душите си от болките и надежди¬те, които им се
бяха струпали в едно. Защо липсваше невижданото, което искаше да покаже пред
султана? А дали защото то липсваше, така мътнееше и погледът на Велико, чудеше се
Манасия. Усетил бе, че като от дале¬чен свят идеше младежът преди малко, дали бе
скитал в последните дни, за да търси прозрение, дали бе будувал денонощно над чарка
в опити да извае чудото. Дали бе бродил по самодивски поляни, дали бе гледал право
в лицето на месечината снощи, дали бе бъркал по змийски дупки, за да хване живо-
родната сила – никой не знаеше, защото майсторът живееше сам и като че черен ангел
го прикриваше с крилото си, та прибулваше цялото му съществуване в тайна. Ала едно
бе ясно сега – всичко, от което трябваше да избират, беше тук, положено на
ме¬гдана, и огледът трябваше да започне час по-скоро, за да не изгубят търпението
си хората.
– Каквото харесаме, отделяме го настрана и го слага¬ме в Бреяновата и Арсовата
коли. После ще го закараме в моя двор и от там след три дни ще потеглят четирима
души. Кои ще бъдат те – по-късно ще решим. Ако има сред вас куражлии, нека не
мълчат. Трябват мъже, кои¬то могат да оставят домовете си за няколко седмици и са
достатъчно смели да застанат очи в очи със султана. Най-добре е да познават и
пътищата до Стамбул – и като каза това, Манасия се обърна към Ивановите внуци: –
Хайде, да не отлагаме повече!
* * *
В продължение на три часа Манасия оглежда всеки съд, изложен на платното, почукваше
стените му и про¬карваше пръст по устието и дръжките, за да се увери, че и прашинка
не излиза от орбитата на отворите и няма да подразни нито ръцете, нито устните на
султана и прид¬ворните му. Преди да отдели нещо настрана, вглеждаше се в цвета и
украсата и само ако се колебаеше между две неща, се допитваше до малкия и големия
Иван. Те дава¬ха своя дан присърце, кимваха към едното или другото според това
какво на тях им харесваше, и нито веднъж не помислиха какво ще впечатли големеца.
Но тъй като наистина бяха видели повече от всеки друг в село, окото им беше
привикнало да отсява по-красивото от краси¬вото и често везните им натежаваха
натам, накъдето и погледът на Манасия повече клонеше. Хората наоколо пригласяха ту
с едно, ту с друго възкли¬цание и когато и двете коли се напълниха догоре, радостта
бе огромна. Белокосият старец бе взел по един съд от всеки майстор и не защото бе
намислил предварително да стори така, а защото у всеки се бе стаило по едно
съкровище, раз¬нолико и интересно като своя създател. Единствено Ве¬ликовите съдове
отидоха до един в колите за султана. Манасия не можеше да остави нито един от тях,
затова, като стигна до него, най-последния в редицата на плат¬ното, обърна се към
хората и рече:
– От десетилетия вадя хляба си от глината. Обичам я и тя ме обича, защото винаги е
послушна в ръцете ми. Но в селото ни има човек, който не само я обича, а я слу¬ша,
говори с нея, дъхне ѝ живот. Всичко, що е направил, е достойно за двореца.
Останалите мъже вече бяха видели с очите си това, което им говореше старецът, и
никой не се възпротиви. Само огънчето на жарка ревност опари лицата им, като че не
глина, а жена деляха с този майстор, но малката радост, че частица и от техния труд
ще пътува, ги спася¬ваше в тази минута и те час по-скоро искаха да припнат свободни
от дълга си, да засвирят и да заиграят.
И ето че в този миг кавал захвана песен над мегдана – първо започна тънко и бавно,
като че си проправяше пъ¬течка между хорските приказки, леко ги побутваше и ги
подсещаше да спрат. После, като си отвори широк друм, въздигна се към гората и
потули птичия пой, стихна вя¬търа, а сетне, набрала целия дъх на свирача, песента
се стрелна нагоре към върха на планината, изви се около него, сякаш орел, който
кръжеше бдително над гнездото си, и като напои околността, та чак преля, спусна се
по цялото Знеполе и го упои като аромат на пелин. След ка¬вала със ситни, но
пъргави стъпки се включи гусла. Тън¬ките ѝ струни изтръгнаха всички от унеса,
краката сами припнаха по земята, водени от отвъдна сила. Раздвижи се въздухът в
най-горещото пладне, разигра се. Не се¬тили нито жега, нито жажда, приближиха се
девойките една към друга, сключиха ръце в кръг, спогледаха се, из¬горели от
кипналата кръв, и в един глас викнаха:
– Ииихуууу!
Свирачите забързаха мелодията и хорото тръгна лу¬дешки като придошла от топящите се
снегове река. Кръ¬гът се разширяваше и после се събираше, момичетата, хванати едно
за друго, опъваха ръце напред, допираха ги в средата, досущ слънце, чиито лъчи
грееха навътре. После, като разпъваха хорото до най-широко, пускаха се, слагаха
длани на кръста и се завъртаха около себе си. Полите им, окръглени като обръчи на
бурета, опира¬ха една в друга и шевиците им преливаха като цветята по знеполските
поляни. Плитките им се усукваха като тела на любещи се змии и после пак се пускаха
от върте¬жа. Забодените в косите китки шареха въздуха на едно с очите и устните им
и образуваха над мегдана цветен пояс, през който човек можеше да се провре и да
оздра¬вее, ако е болен, да се очисти, ако е грешен, или да отиде в рая, ако тази
земна хубост не му стигаше.
Кавалът и гуслата не спряха, докато не измориха до¬край девойките. Тогава забавиха
ритъма, укротиха стъ¬палата им, озаптиха препускането на сърцата и ги скло¬ниха да
поемат дъх. В този миг отдалече се чу тъпан. Заходи към мегдана тежко-тежко,
проправи си бавно път сред гледачите, събра край себе си най-пламнали¬те младежи и
ги изведе до хорото на девойките. Спря на едно място, момчетата се хванаха едно за
друго през поясите в дълга редица. Гърдите им се надигаха високо като пред война,
очите им прогаряха планината отсре¬ща. Като ги видяха, девойките отключиха хорото и
без да се пускат, застанаха насреща им. Едно последно туп¬ване на тъпана оповести
началото на огнен бран. Музи¬ката засвири по-бързо и отпреди, момичета и момчета
заиграха още по-бясно. Нито едното хоро не отстъпваше пред другото и само Бог
успяваше да ги удържи на един дъх разстояние, когато приближаваха едни към други.
Допряха ли се, щеше да пламне селото. Земята под тях беше спасена само защото
ходилата им не опираха в нея, а тропаха педя над тревата и се понасяха във върте¬жи
към небето. Господ, който гледаше сините трънски балкани, видя как силна вълна
премина по тях, как на¬стръхнаха горите и се вдълбаха ждрелата, как затъмня¬ха
гънките по склоновете и как се разтвориха недрата на земята, за да поемат тази
сила. По-възрастните мъже и жени стояха отстрани, онемели пред това невиждано
надиграване. Селото отдавна не се бе тресло от такъв мощен заряд, сякаш дълго
затлачвана река се бе отпри¬щила и рукнала да пречисти всичко по пътя си. С нови
очи се погледнаха един друг всички, току-що помилва¬ни от радостта, която толкова
рядко изпитваха.
* * *
Музиката рязко спря. Изведнъж слънцето се измени и припече сиво като пред буря.
Откъм Мирулската плани¬на се зададе черен облак, а внезапен полъх надигна
пра¬холяка от коларския път. Зад големия връх съсна свет¬кавица, дълга и назъбена
като шев на рана, миг по-късно тресна силно. Въздухът се изпълни с острия аромат на
колендро и още дишащи тежко от играта, младежите и девойките усетиха как миризмата
подразни разши¬рените им ноздри. Преди да успеят да разменят и дума след
надиграването, само гледайки се с още влажни и зачервени очи, те вдигнаха глави
нагоре, като да узнаят още колко време имат. В същата секунда от небето за¬падаха
тежки капки, едри като зелени орехи, усилиха се и затропаха като копита на бягащи
коне. Девойките писнаха, развързаха кърпите от главите си и ги опънаха над
раменете, разбягвайки се на всички страни. Момци¬те изтичаха да съберат останалите
грънци от мегдана, покриха колите с платната и се втурнаха към домовете си. По-
възрастните мъже и жени също побързаха да се приберат на сухо, вайкайки се за
разтурената веселба.
Само Жара, щом се пусна от хорото, не хукна към дома, а към сливата, която растеше
до плета на попската къща срещу черквата. Косата ѝ, спусната до кръста, ти¬чаше на
черни вълни зад нея. Жара единствена от всич¬ки девойки не се бе сплела днес и не
носеше кърпа на главата си. Често ходеше така, като че нямаше сила, коя¬то да
удържи нито косите ѝ, нито нея. Другите момичета все ѝ думаха да се сплете, за да
не ѝ завидят самодивите и да не я хванат лоши очи, но Жара не искаше и да чуе.
– По-силно от лошото е хубавото! Я вижте какви къ¬дели имам – отвръщаше им и
повдигаше с ръце тежките вълни на косата си, – де сте виждали по-красиви? Пък и
знам аз как да говоря със самодивите, няма и косъм да вземат от мен. – После се
завърташе, за да развее косата си пред очите на девойките, и прихваше да се смее.
И сега, когато стигна заслона на дървото, хвана се за гърдите морна, наведе се,
защото коремът я бе заболял от танците, а косата преля през раменете ѝ, стигайки
почти до земята. Пред очите ѝ още всичко се въртеше от бясното хоро, затова Жара не
видя, че на две крачки от нея, в сянката на клоните, стоеше Велико, опрял се на
попската ограда, със скръстени пред гърдите ръце.
– Навреме дойде дъждът. Щеше да капнеш инак – про¬говори ѝ той с усмивка в гласа.
Момичето се изправи като опарено – не очакваше тук да има някого, още по-малко това
да е той. Наблюдавал ли я бе досега, та знаеше колко е изморена? Вместо да поеме
дъх и да продължи към дома си, защото дъждът се усилваше все повече, усети се като
закована, сякаш нещо току-що бе изтръгнало живеца от гърдите ѝ. За¬маяна от
спокойствието, което я осени изведнъж, Жара отвърна:
– И повече можех да играя. Да не беше се изляло като из ведро, до залез нямаше да
мирна!
Велико се засмя на настоятелния ѝ тон. Сякаш кукич¬ка бе сложила под езика си
девойката, та думите ѝ изля¬зоха, готови да го боднат. Мъжът усети, че онова огънче
в нея припламва пак, като при първата им среща. Него¬вият поглед също се бе
прояснил – не беше вече толкова мътен, както когато дойде на мегдана. Завърнал се
бе от странното си пътуване.
– И за кого щеше да играеш така, до отмала? – попита я той.
Велико, както и всички други, знаеше защо се над¬играват моми и ергени. От
незапомнени времена това беше начинът да се покажат едни на други, да се огледат,
да подхвърлят помежду си някоя задявка. Събиранията около кладенците, седенките по
къщите зимно време и хората по мегданите през пролетта и лятото бяха най-хубавите
моменти, за да се срещнат младите, да си раз¬менят дума или китка, да си оставят
нишан и обещание в любов. Редки, но пъстри, тези моменти шареха живо-та им като
шевици върху грубо платно и момичетата и момчетата за тях живееха.
Ала въпросът на Велико парна Жара като коприва, твърде прям и груб ѝ се стори.
Сякаш той отново пов¬дигна похлупака и надникна във врящото в гърдите ѝ гърне.
Момичето помисли какво да отвърне. Искаше ѝ се да каже, че нейното сърце не
подскача за никого, а само за нея си.
Но защо трябваше да му оставя открехната врата? Дали не бе по-добре да му каже, че
е играла така лудо, за да разтресе земята под стъпалата си, да се нагъне плани¬ната
и да отнесе вест на любимия ѝ чак хееей там, на от¬срещния склон при стадото, че
Жара танцува днес така, та чак слънцето ѝ бе завидяло и се бе скрило от гняв зад
облаците.
Но защо трябваше да му казва това, защо трябваше да затваря открех-натата врата?
Затова, след като премигна няколко пъти срещу него, девойката рече:
– За мене си играх.
Като чу това, Велико, облегнат до този момент на оградата на попската къща, се
изправи и пусна ръце. Кожата му настръхна. Жара погледна право там, където се откри
– в средата на гърдите му, изворът на странно лъчение. Тя познаваше добре човешкото
тяло, беше на¬учена от майка си как да се вслушва в частите му, как да намира
болката и силата. Сетивата ѝ винаги се обос¬тряха, когато търсеше пролуката в
човек, досущ като на старата знаялица. Затова и толкова прямо говореше с всички,
защото знаеше, че думите уцелват като стрели и показват слабите им места. Така тя
намираше дупките, откъдето да се провре и да ги преобърне.
Ала сега, щом усети притегателната сила, която иде¬ше право от гърдите на Велико,
самата тя почувства слабост в слънчевия сплит, като че той я бе уцелил пра¬во там.
И внезапно онзи порив, който я бе обзел преди малко, когато му отвърна, стихна,
кротна се и се сви на кълбо като настъпано кутре.
Дъждът също утихна, но листата на сливата бяха така натежали от валежа, че не
удържаха водата и тя се зап¬ровира между клоните, шумо-лейки. Една капка падна на
челото на Жара и се плъзна надолу, стигайки бързо върха на носа ѝ. Изглеждаше
смешна така и Велико усе¬ти нужда да върне лицето ѝ към съвършенството. Про¬тегна
ръка и с палец избърса капката. Върхът на кутрето му докосна скулата на момичето.
Искаше му се да плъз¬не ръката си по страната ѝ, за да запомни очертанието, но не
посмя. От неочаквания допир очите на девойката блъвнаха жарки кълба през жълтите
петънца на ирисите. Лицето ѝ се озари. „Като златна картина в божия книга е“,
помисли си Велико и се отдръпна, продължавайки да я гледа право в очите. Сетне ѝ
рече ласкаво:
– Отивай си, аране ! Мокро и хладно е тук.
Жара се обърна и с премерени покорни стъпки тръгна към колибата. Това беше първият
път, в който не бягаше от него.
14.
ПЛЪТНИК
Зевна потръпна – така остър бе станал носът на Арсо, че приличаше на оголен жълт
хрущял и сянката, която хвърляше на стената, наподобяваше ястребов клюн. В
последните две седмици, откакто боледуваше, мъжът не се хранеше и бе много
отслабнал. Като че от тялото му се бе източила кръвта и дъхът му бе излязъл да бие
камбаната на селската черква, та той бе само кожа върху изпилени кости. Като го
разгърдваше, за да му прави на¬тривки, Зевна виждаше как с всеки изминал ден той се
губеше все повече и потъваше съвсем навътре в болнич¬ния одър – душа под нокътя му
бе останала. Знаялица¬та пръскаше в стаята благовонни масла, за да възвърне
сетивата му и да го накара да се храни, квасеше уста¬та му с разни отвари, пра
ризата му във вода, донесена от лековит извор, издума всички баялки , които знаеше,
дори отдавна забравените, затънтени най-отдолу в сан¬дъка на спомените ѝ от нейната
баба, също знаялица, извика и поп Илия да му чете, но нищо не помогна. Зев¬на
допускаше, че и годините си казват своето – не беше млад Арсо като Исая, който успя
да пребори болестта. Отоците на сина му спаднаха, раните почти заздравяха, върна се
желанието му да се храни и да говори. Все още лежеше обездвижен заради счупените
крака, но тялото му с всеки изминал ден даваше все по-ясни знаци, че се
възстановява и момчето ще проходи до края на лятото. С времето знаялицата бе
научила, че има неща, които не се лекуват – като болките, трупани една в друга през
годините, и че най-трудно заздравява душата на онзи, който сам не си прощава.
Знаеше Зевна, че това е като да се опитва да шие гърлото на стовна, пълна с катран:
нито иглата ще пробие изпечената глина, нито бод ще задържи течността. Затова вечер
се просваше пред ико¬ната в колибата си и се молеше Господ да влезе в душата на
Арсо и да закърпи болките така, че той да си прости. Нататък Зевна щеше да се
справи.
Но промяна в Арсо нямаше, освен към по-лошо, зато¬ва тя реши, че ще направи
последното, на което бе спо¬собна и можеше да помогне. Мислеше да занесе дреха на
болния на мястото в прохода, където разбойниците ги бяха нападнали и Арсо се беше
уплашил. Едно за-клинание, направено там, можеше да пропъди най-сетне душегубната
болест. Като спомена това на Дела, старата жена се уплаши.
– Чуваш ли се, Зевно, как ще идеш там? Ами ако дой¬дат пак изедниците? Опасно е,
недей! – разплака се Ар¬совата жена при мисълта за тъмния про¬ход.
– Няма да съм сама, Дело. Някой от мъжете ще дойде с мен. – Предла-гайки това,
Зевна бе наясно, че като с огън пърли кървавите рани на жената отсреща, но друго не
ѝ идваше наум да направи, а толкова искаше да помогне.
– Кой ще дойде с теб? – невярващо попита Дела и отс¬тъпи назад, като че се пазеше
отговорът да не я премаже като воденичен камък.
Зевна предчувстваше какво ще сторят думите ѝ, но не можеше да ги удържи – тя бе в
този дом да помага и проходът ѝ се виждаше един¬стве-ното спасение за Арсо. Затова
каза направо:
– Милан или Рангел да дойде. Ще тръгнем утре сабах¬лян и до вечерта ще си дойдем.
Ако закъснеем, ще оста¬нем в хана при Филиповча да преспим.
Дела се просна на пода и зарида. Страхът неудържимо преля при мисъл-та, че някой от
другите ѝ синове ще на¬влезе в горите, където дебнеха разбойниците. Откакто бяха
пребили Исая, жената мислеше, че всяка крачка вън от селото вещае грозна участ.
Зевна също имаше своите опасе-ния, но държеше мисълта си трезва – дори някой да ги
пресрещнеше по пътя, какво щеше да поиска от една възрастна жена и един младеж,
качили се на муле, без стока, без нищо? Едва ли щяха да ги закачат, а и да
поис¬каха нещо, сами щяха да се уверят, че пътниците нямат ценности в торбите.
Освен това знаялицата бе свикнала непознатите да се стряскат от външния ѝ вид –
който не беше наясно с дарбата ѝ, виждаше в нея само вдлъбна¬тите очи, оръфаната
коса и огромната черна бенка над дебелата горна устна, а отвореше ли устата си,
дрезга¬вият ѝ глас стряскаше и най-едрите мъже. Искаше ѝ се да може да каже всичко
това на Дела, но жената едва ли щеше да чуе нещо повече от собствените си стенания.
Затова извика от другата стая Милан, Рангел и Зария, който както всяка вечер бе
дошъл да ги види. Каза им какво смята, че може последно да направи, за да спаси
Арсо, и замълча, сякаш чакаше присъда.
– Аз ще ида с леля Зевна – рече веднага Рангел. Още днес, от събора с грънците,
някаква жилка се бе изопна¬ла в него и тръпнеше в готовност да покаже пред други¬те
що за момче е.
– Рангеле, няма да те пусна сам! Ще дойда и аз, ще вземем колата на попа – добави
веднага Милан, без да премисля. И не защото искаше да покаже смелост, а защото не
си представяше, че може да остави по-малкия си брат и знаялицата сами по пътищата.
Коленичила на пода, Дела слушаше и бършеше лице¬то си. От устата ѝ, напукана от
солта на нестихващите през последните седмици сълзи, се ронеше тиха молит¬ва. В
този миг тя не можеше да види смелостта на сино¬вете си, нито достойнството, което
бранеха, нито честта, която искаха да опазят един за друг, защото пред лицето ѝ бе
само смъртта, уродлива като вещица, неизбежна като поредната нощ. Страхът я бе
сковал и нареждаше в ума ѝ само мъчни мисли. „Боже, отмести тоз камък от сърцето ѝ,
направи пролука колкото паяжина поне, да влезе малко светлинка отвътре в тая
изстрадала душа“, мислеше си Зевна, докато гледаше нещастната майка.
Зария хвана Дела под мишница и ѝ помогна да се из¬прави, после я облегна на гърдите
си, за да не се стро¬поли, обгърна я през раменете и заговори над главата ѝ, сякаш
искаше думите му да влязат право в ума ѝ:
– Никой нищо няма да им стори, Дело. Ще пътуват сами, без товар, само с малко хляб.
И да ги спре някой, ще кажат, че отиват при болен в друго село. Няма какво да им
вземат, а като няма какво да им вземат – няма защо да ги наранят. Нека тръгнат утре
по видело и да направи Зевна каквото знае. Нали е за здравето на Арсо, за до¬брото
на дома ти? Утеши се сега, полегни си!
И Зария внимателно я поведе към одъра, да легне до съпруга си, където спеше всяка
вечер. Дела не обели дума, само мълчаливо кимна, останала без сили да се противи.
Очите ѝ бяха кървясали, жената ги отри с кос-теливата си ръка и приседна до болния
си мъж, сведена над рамото му.
Тъкмо момчетата си отдъхнаха, че майка им прие решението и се успокои, когато на
вратата се потропа. Беше Найден, малкият син на Манасия. Влезе приятно развълнуван,
лицето му беше зачервено, а той – задъхан. Носеше някаква вест.
– Идвам по заръка на татко да ви кажа, че у нас одеве се събраха някои от мъжете,
за да решат кой ще потегли за Стамбул.
Момчето бе свалило калпака си, стискаше го с две ръце и пристъпваше от крак на
крак, докато им разказва¬ше как след като плиснал дъждът и всички се разбягали по
къщите си, следобед баща му го изпратил да извика някои от старите майстори и
синовете им у тях, за да из¬берат кои четирима ще тръгнат към султанския дворец.
Бяха определили да са толкова – по двама души в кола, хем за да има повече място за
грънците, а и защото едва ли щяха да се намерят повече смелчаги. Найден разпра¬вяше
как в началото сам се е предложил единствено Ве¬лико, а после и Димитър се
престрашил.
– Но то е, защото татко настояваше, че един трябва да представи семейството пред
султана – смънка под носа си момчето, като че ли някой му търсеше сметка.
После разказа как Манасия се обърнал към внуците на стария бач Иван, очаквайки, че
и двамата ще се съгласят да тръгнат, тъй като познавали пътя и турски поназнайвали
от гурбетчийството си, та можели да превеждат, ако се наложи. Но големият Иван
започнал да се дърпа, чудел се как да откаже и най-сетне изплюл камъчето – жена му
била трудна и очаквала да роди детето есента, та не му се щяло да тръгва на дълъг
път. Манасия нищо не казал, но заставил по-малкия Иван да тръгне.
– Дотук станаха трима – продължаваше да разправя момчето с всички подробности,
преживявайки отново и отново мъжкия съвет. – Още един трябваше. Татко пак попита
кой се осмелява. Рече, че за всеки мъж ще бъде гордост, че е застанал пред лицето
на султана, за да бра¬ни честта на селото и занаята ни. Но... никой не се осме¬ли.
Дори Бреяновите синове – татко ги извика по име и ги попита не щат ли да защитят
името на рода си, но те сведоха глави. Само Коста се престраши нещо да каже: „Ако
никой друг не се реши, може пък аз да ида“, рече. Ама като слушах как му трепереше
гласът, не вярвам – довърши Найден.
Милан, Рангел и Зария го слушаха внимателно. Една мисъл ги жегна още в самото
начало и не им даваше мира. Рангел я каза на глас:
– Найдене, а защо бай Манасия не прати да повикат някой от нас?
– За да се грижите за болните у вас, така каза – отвър¬на момчето и сведе глава.
Настъпи кратко мълчание. Дълбоко в себе си синове¬те на Арсо се почувстваха
безсилни. Като че ли болест¬та, от която страдаха баща им и Исая, хвърляше
пипа¬лата си и върху тях и не оставяше здраво място в този дом. Злата участ бе
изтръгнала всяко нещо от корена му, като буря, която изскубваше дърветата,
търкаляше ги по склоновете и нивите, после ги изправяше и отивайки си, канеше
слънцето да ги огрее пак, а те – съсипани и накърнени, не можеха да пуснат корени в
новата земя. Така се усещаха Милан и Рангел, някой ги бе изскуб¬нал от почвата под
краката им и нито смелостта, нито сръчността, нито мъжкият им дух вече бяха същите.
А щяха ли някога пак да бъдат, или трябваше да се научат да живеят като присади в
земята мащеха, в каквато се бе превърнала реалността от седмици насам?
Зария, който знаеше какво чувстват братовите му си¬нове, проговори, за да разсее
мъчните им мисли:
– Кога ще потеглят колите, Найдене?
– След три дни, малко след изгрев. Ще ги изпратим от мегдана. Аз и туй идвам да ви
обадя – да знаете, да дойдете. Татко каза от всяка къща да се донесе я хляб, я нещо
друго за мъжете за из път. Нека жените приготвят, те знаят най-добре какво.
– Ще направим, чедо, и за друго ще помислим, какво¬то трябва. – От дъното на стаята
долетя дебелият глас на Зевна. Чак сега момчето видя, че знаялицата бе тук, при
болния Арсо.
– Сполай ти, лельо Зевно – отвърна Найден и леко се поклони към жената, която
знаеше болките на цялото село и неведнъж беше церила и в техния дом. После, като се
огледа и премисли дали не е пропуснал да каже нещо важно, добави: – Хайде, ще
тръгвам, че още две къщи трябва да навестя.
* * *
15.
РАЗКОВНИЧЕ
– Искам да ида до дома, чичо. Да видя майка и батко. Тежи ми вече много, три
месеца, откакто не съм ги зър¬вал. Моля се за тях всеки ден, но не ми стига само
това...
Боя беше седнал на един пън в бачията и говореше, опрял лакти на коленете си,
вгледан в земята. Дълбаеше с поглед глинестия под и сякаш не на Зария, а на себе си
думаше. Последните дни премисляше дали да отиде до вкъщи, как и кога да го стори. И
щом разбра сутринта от чичо си, че Милан и Рангел потеглят със Зевна към прохода,
реши, че сега е моментът. Поне от тях нямаше да чувства срам, че се връща неканен у
дома. Узнал бе колко тежко болен е баща му и че с всеки ден надеждата да се оправи
става все по-малка и тази мисъл не му да¬ваше мира. Ами ако си отиде старецът, без
за последно Боя да го е видял, без да е поискал прошка, как щеше да живее с това
сетне? Ако не помогне баенето на Зевна, можеше да издъхне и преди да са се прибрали
от про¬хода, така че не му оставаше много време. Надяваше се Арсо да може поне да
го чуе и да не остане безмълвен, както Бог бе ням към молитвите му. Слаба, много
слаба беше искрицата на надеждата в него, че баща му ще вър¬не клетвата си назад.
Но я имаше, тлееше в гърдите на момчето и го караше да вярва в милостта. „Болестта
го е изпила, взела е силите му и е пречупила твърдостта му невям – мислеше Боя. –
Дано сърцето му поне малко е омекнало към мен, защото... Защо са ни страданията,
ако от тях поне малко не се изменим към по-добро?“ По¬сле му ставаше гузно от тези
мисли и го застигаха нови: „Не е редно да чакам това: да се смили към мен заради
болестта. Сякаш ми е радостно, че страда, а той чезне заради батко... Прости ми,
Боже! Нека и татко ми прос¬ти, но не заради страха пред смъртта, а с чисто сърце.
Какво толкова съм сторил?!“. И очите на Боя се пълнеха със сълзи, а той не можеше
да си намери място под не-бето – скиташе по цял ден по най-далечните ливади, бе
прехвърлил по няколко пъти склоновете от двете страни на Бусинче, една вечер дори
не се завърна в бачията, а нощува оттатък планината със стадото и цяла нощ свири на
цафара, за да се утеши. Единствено мисълта за Жара понякога му се мяркаше като
светулка и го караше да се усмихва, но за кратко бе това. Боя не можеше да се
зарадва на любовта, докато в душата му се таеше гор¬чилката от бащината клетва,
затова бе решил да стори, каквото можеше.
– Ще поискам прошка от татко. Дано има сила да ме чуе – продължи Боя и вдигна очи
към чичо си, като че ли търсеше неговото одобрение.
Заревото на залеза осветяваше меко лицето на Зария и от това то изглеж¬даше още по-
благо и спокойно. Тъмно¬сините му като вирове очи сега се открояваха дълбоки и тихи
под откритото чело. Мъжът кимна и сложи ръка на рамото на момчето.
– Отивай, синко! Аз ще остана тук тази вечер.
Боя се изправи и тръгна. Зария се вгледа в източеното му тяло, още по-възмъжало
през последните месеци, и се замисли как болката променяше хората. Преди мом¬чето
тичаше по поляните и нищо не можеше да го спре, носеше се волно и леко като
планински ветрец, сега стъпките му тежаха, сякаш краката му бяха налети с олово.
Крачеше бавно, като че отиваше на заточение, ус¬мивката се бе изгубила от лицето
му, а с нея и искрицата, която винаги осветляваше очите му. „Дано Бог се смили над
него“, въздъхна Зария.
* * *
* * *
Като се изтощи от броденето из къщата и от мислите си, Жара седна и зарея поглед в
огнището. Сломена бе от вестта, че Велико ще отсъства толкова време и ще бъде
толкова далеч. Но защо така я плашеше това? Та той не беше никой за нея – един
странник, когото бе среща¬ла три пъти. На пръсти се брояха думите, които си бяха
разменили, и като ги повтаряше в ума си и сега, девойка¬та не откриваше нищо, за
което да се хване, нищо, което бележеше някаква умисъл. Стореното от него също не
беше кой знае какво, освен че я докосна леко по лицето вчера. Жара потръпна при
спомена – дали бе редно това, което се случи под сливата край мегдана? Малко или
много бе то и защо беше станало? Само дъждовната кап¬ка ли бе причината да протегне
ръка, или имаше друго? И каква, за Бога, бе тази сила, която така я теглеше към
гърдите му? Какво се таеше вътре в тях?
Девойката усети главата си като жужащ кошер и по¬бърза да стане и да се измие.
Хладната вода от стовната я ободри и успокои тялото ѝ. Жара си направи отвара от
мента и още гореща, отпи няколко глътки. Дъхавата течност я загря и наля кръв във
вените ѝ, крайниците ѝ се стоплиха и цялото ѝ тяло се съвзе. После девойка¬та
отчупи няколко хапки хляб и ги накисна в отварата, натроши отгоре парченце от
овчето сирене, което майка ѝ бе донесла като отплата от Арсови оня ден, и с охота
загълта. Сега се сети, че не бе яла нищо от вчера сут¬ринта. Храната свърши чудото,
което никоя мисъл не можеше. Момичето се изправи пъргаво на крака като съвсем нов
човек – от плътника, бушуващ одеве в коли¬бата, не бе останал и помен – огледа се
наоколо и като прехвърли наум заръките на Зевна, бързо реши какво ще прави днес. Не
ѝ се щеше да меси хляб, защото сърцето ѝ не беше напълно спокойно, та не искаше да
всява при брашното обърканите си мисли. „Хляб се меси с чис¬ти ръце и с чисто
сърце“, повтаряше често майка ѝ. Зна¬ялицата обикновено замесваше след молитва и
никога не правеше хляб, ако нещо много ѝ тежеше на душата. Затова и Жара реши, че
днешния ден ще прекара навън, да събере малко биле по ливадите и да се отърси от
об¬зелите я тревоги.
До обяд девойката скита по краищата на трите могили край селото. Около тях никнеха
всякакви треви и цветя и всичко, що ѝ бе заръчала майка ѝ, можеше да се намери в
близост. Като наближи пладне и жегата стана непоно¬сима, Жара потърси сянка. Гората
беше далеч по-нагоре, а не ѝ се прибираше у дома, душно ѝ беше в колибата и се
страхуваше, че ще я хване пак онзи мътен бяс като су¬тринта. Досети се, че наблизо,
малко встрани от реката, имаше усойно местенце, затънтено в сенчеста долчин¬ка. Там
се намираше старият кладенец, който от години хората не ползваха. Жара тръгна натам
и след десетина минути се озова на мястото. Пътеката към кладенчето бе обрасла в
трънаци и коприва. Девойката се огледа къде може да поседне. Мястото приличаше на
кръгла вдлъб¬натина в земята, по ръба на която имаше дървета и те хвърляха сянка в
средата. От едната страна на склона бяха поникнали детелини – свежи и тучни като в
ранна пролет. Хладината и влагата тук ги пазеха яркозелени до късно лято. Девойката
остави кошницата си на тревата и седна. Зарови ръце и нозе сред листенцата и
притвори очи – земята бе влажна и любеща. С върха на пръстите си Жара докосваше
детелините, като че ли изтъкани от сърмени нишки, така нежни бяха листата им.
Представи си как плете от тези нишки въже, толкова дълго, че мо¬жеше три пъти да го
увие около света, а после връзва въ¬зел в единия му край и силно замята към небето.
Въжето се затяга около пухкав бял облак и по блещукащото му сукно Жара се качва
горе. От двете ѝ страни застават слънцето и месецът – я, можело значи да се съберат
по едно и също време на небето! Всеки от тях се протяга да я целуне, а девойката се
залюлява силно на въжето, за да им се изплъзне и да поиграе с тях. Рее се в небето
като бяла птица, смее се с цяло гърло и нотките на смеха ѝ посипват земята като
златен дъжд. Слънцето и месе¬цът още повече искат да я досегнат, повече приближават
към нея, търкаляйки дисковете си един към друг, а тя се изплъзва по средата. Накрая
светилата се допират с тря¬сък, от сблъсъка в небето лумва силна искра и прогаря
въжето на девойката. То се къса и тя полита надолу.
Туп!
Малко преди да се види прах сред праха, Жара отвори очи, стресната от картините,
които сами се бяха нари¬сували пред взора ѝ. Огледа се – намираше се на също¬то
усойно място, но сякаш за да се увери, че не е сън, хвана с ръцете си по-здраво
тревата и усети влагата на листата. Отдъхна. Искаше ѝ се да постои още малко на
сянка, затова отново притвори клепачи и се опита да из¬вика по-приятни мисли.
Отмести се леко, за да потърси по-хладно и влажно място, и отново зарови пръсти
сред детелините. Странно, нещо по-твърдо усетиха ръцете ѝ сега – пак бяха листенца,
но осезателно по-плътни и из¬острени. Жара отвори очи и затърси из тревата. Опипа
отново мястото, някакво заострено мъхче по тънкото стъбълце на тревата я бодна.
Наведе се и погледна от¬близо – не можа да повярва на очите си – това под длани¬те
ѝ беше разковниче. Толкова рядко, толкова магьосни¬ческо цвете! Беше го виждала
само веднъж, когато беше седемгодишна и майка ѝ бе открила билето по път към друго
село. Показала ѝ го беше да го запомни добре, а после го изсуши и го държеше на
тайно място в къщата им. Знаялицата ѝ беше разказвала каква сила има чуд¬ното
цвете: да отваря врати и сърца, да помага в болести и на път, да пази човек и
имането му от зли очи и пако-стливи ръце. И макар да го бе виждала толкова отдавна,
помнеше как изглежда то – със заоблени листенца, по¬твърди от тези на детелините, с
мъхести по-високи стъб¬ла, беше и по-светлозелено на цвят. Не бъркаше девойка¬та,
беше открила разковниче. Цветето растеше само на една туфичка в долчинката. Жара
откъсна внимателно стеблата му заедно с коренчетата, като остави няколко стръка –
не искаше да прекъсва гнездото. После, сякаш изведнъж осенена от светла мисъл,
стана и хукна към гората. Прибра се вкъщи следобед, задъхана от бързане, с пламнали
от жар очи. Захвана веднага да върши нещо важно и неотложно.
* * *
Велико не очакваше да види Жара пред вратата си. Девойката стоеше насреща му с
поруменели страни и дишаше тежко, сякаш бе дошла тичеш¬ком насам. Не изглеждаше
притеснена, едва ли носеше тревожна вест, по-скоро нетърпение се четеше в
настоятелния поглед, с който го пронизваше в тази минута.
– Добра вечер, Велико! – поздрави момичето. Майсто¬рът потръпна, като я чу да казва
името му.
– Добра вечер, Жара! Влез – думите прозвучаха не¬подправено, сякаш не го смущаваше,
че кани късно де¬войка, дошла сам-самичка в дома му.
Жара също не се смути, шмугна се бързо покрай него и влезе в къщата. Зад гърба ѝ
вратата хлопна глухо и зат¬вори завинаги пътя към познатия ѝ свят. Девойката се
огледа – чудно ѝ беше какво ли бе правил майсторът, преди тя да дойде. Потърси
следи от някаква работа и забеляза, че на синията имаше няколко малки паници с бои,
парче кожа и тънко перо. Явно се канеше да рисува нещо, защото бе запалил три свещи
по средата на масата, под пламъка боите вдигаха цветните си отблясъци чак до тавана
и въздухът в стаята изглеждаше също обагрен. Велико наблюдаваше как девойката
изследва къщата с очи и с инстинкт на ловец, остави я да види колко далеч ще отиде
в мислите си. Неусетно, Жара пристъпи две крачки напред и погледна по-отблизо
паниците и перо¬то. Глинените чирепчета бяха седем на брой, поставени едно до друго
в безупречен кръг около трите запалени свещи. Перото бе сложено над парчето кожа
така, сякаш искаше да съедини най-отдалечените му краища. Върху цялата маса цареше
съвършен порядък, като че ли Бог бе опънал чисто бяло платно и се канеше отново да
нарису¬ва Земята. Девойката се усмихна на тази бегла мисъл и като си спомни защо бе
дошла, се обърна към майстора.
– Чух, че ще ходиш в Стамбул, при султана – гласът ѝ звучеше като на заточеник,
който изговаря собствената си присъда.
– Да, тръгваме след две нощи – отвърна Велико. Беше скръстил ръце пред гърдите си и
стоеше изправен. Виж¬даше се, че нищо не може да го отмести нито от мястото му,
нито от решението да замине.
– Направих ти амулет. Нарекла съм го да ти носи къс¬мет.
Девойката се наведе и извади нещо от джоба на тън¬ката си престилка. Приближи към
Велико и разтвори длан. В ръката ѝ лежеше накит – върху парче от кора на дърво бяха
залепени три зелени листенца, доближени едно до друго така, че приличаха на живо
цвете. През дървената плочка бе прокарана тънка кожена връвчица, завързана на
възел. Амулетът ухаеше силно на гора и бе така грижливо направен, сякаш бе излязъл
изпод само-дивски пръсти.
– Листата са от разковниче – каза момичето, досетило се, че Велико не може да
познае билето. – То ще те пази и ще отваря всички врати по пътя ти.
И като опъна с другата си ръка връвчицата, показа на майстора амулета в цялост.
Велико дълго я гледа право в очите с разширените си зеници. Погледът му бе изгу¬бил
обичайното си тъмно спокойствие и от ирисите му излизаха огнени езици, същите като
тези, които грън¬чарската пещ бе оставила като отпечатък на червени¬кавокафявото му
лице. Цялото му тяло в този миг из¬лъчваше опустошителна топлина. Той приближи Жара
и наведе глава надолу. Девойката разтвори вързаната за краищата връвчица и сложи
дара на врата му. Дървената плочка падна между гърдите му, докъдето бе разтворе¬на
ризата – точно на мястото, откъдето Жара бе усетила вчера да излиза силно лъчение.
Велико хвана ръката ѝ и я постави над амулета. Задържа я така няколко секунди,
гледайки Жара в очите.
– Всички врати ли отключва разковничето? – попита я майсторът.
– Така съм го нарекла – промълви девойката.
Беше премислила всяка дума и единствено волята ѝ да бъде тук и сега, при него, я
държеше цяла в този мо¬мент. Иначе сърцето ѝ да се бе стопило като восък от
вълнението, краката и ръцете ѝ да се бяха втечнили като разтопен мед от допира му и
от нея да бе останал само сладък помен. Усетил сипкавия ѝ дъх, Велико я хвана с
другата си ръка през кръста и я приближи към себе си. Придържаше я така, докато се
увери, че нишката, коя¬то крепеше тялото ѝ, няма да изгори от допира му. През
цялото време не изпускаше от очи жълтите петънца в ирисите ѝ. Потърси панделката, с
която се бе завърза¬ла, и я смъкна от плитката зад гърба ѝ. Прокара бавно пръсти
през косата ѝ и започна да разплита кичурите от долу нагоре. Къдриците падаха в
дланта му черни и тежки като вериги, пръстите му се губеха сред морето от лъскава
свила, после се спускаха отново надолу и пак тръгваха нагоре, за да разнищят
плетката. Като стигна до корените, провря пръсти и обгърна главата ѝ. Жара бе
примряла. Майсторът се наведе към нея и прошепна едва чуто:
– Дишай!
Той пое въздух и издиша бавно през уста пред прит¬ворените ѝ устни, сякаш за да ѝ
даде дъх, а сетне я це¬луна продължително. Тя премаля от огъня, който влезе през
гърлото ѝ, лумна в корема, лизна коленете и опари стъпалата ѝ. Усетил, че девойката
натежава като парче мокра глина в ръцете му, Велико се наведе, подхвана я за кръста
и коленете и я пренесе да легне на одъра. Над¬весен над нея, прокара опакото на
ръката си по зачерве¬ните ѝ скули.
– С мен ли си, аране? – тихо я попита.
Жара се усмихна с трепкащи в крайчеца устни и леко кимна с брадичка. Тогава Велико
развърза престилката ѝ и я свали. Тънката бяла кошуля очертаваше меките час¬ти от
тялото ѝ – дишащите дълбоко гърди и стройните заоблени бедра, които трепереха
неудържимо. Колени¬чил до нея, майсторът вдигна нагоре ризата и я съблече, после
изправи гръб и се вгледа в голото ѝ тяло. Очите му я обхождаха бавно и ненаситно,
като че върху кожата ѝ бе нарисувана божествена картина. После постави дла¬ни върху
корема ѝ и прекоси с тях цялата плът – първо очерта кръг около пъпа ѝ, после се
изкачи към гърдите, врата и ключиците, от раменете се пусна по дължината на ръцете
и неусетно стигна чак до върха на пръстите на краката, сетне се върна още по-бавно
нагоре, оставяйки за накрая най-изящната ѝ част – извивката на талията. Жара се
усети изтръпнала от корените на косата до стъ¬палата, смуглата ѝ кожа бе
настръхнала и още по-силно се впиваше в порите на ръцете му. През цялото време
Велико не обели дума, възкликна само „Боже!“ а в мис¬лите си трескаво се молеше
пръстите му никога да не забравят нито една извивка, нито една вдлъбнатина от
тялото ѝ. И чак когато се увери, обхождайки я за поре¬ден път с очи, че е докоснал
всичко в нея, съблече дре¬хите си, а ръцете му потърсиха нейните и ги заровиха в
косата ѝ като в хладна нощна вода. Острата му брада опря върха на нейната и той я
целуна жадно по влажните клепачи, лъскави и продълговати като сребърни риби.
А после кръв и вода се смесиха и бурно потекоха от върха на планината.
Яркочервената река се спускаше бясно надолу по урвите, помиташе дърве¬тата,
отмест¬ваше камъните и ги търкаляше по склоновете, сякаш бяха прашинки пясък.
Силата ѝ нямаше отпор, струята нямаше свършек – изворът бе зейнал като бездънна
пе¬щера, зад която имаше огромно море. Месецът в небето движеше прилива на водите
му с бялата си светлина и продължаваше да пълни гърлото на пещерата на мощ¬ни
талази. Водата се пенеше и се удвояваше, сякаш сама се множеше в себе си. Струята
свистеше покрай всяка скала, стъбло или клас, край които преминаваше. Укро¬ти се
едва когато цялата земя потъна удавена. Тишина. Водата бе тиха и гладка като дъно
на подница . И тогава, неочаквано, изпод притих¬налата червена вода със земе¬тръсна
мощ се надигна заоблена и груба твърд . Изник¬ваше над повърхността в кафяво-зелени
шарки, досущ черупка на костенурка, по която бяха накацали всякак¬ви твари – птици,
влечуги и риби, малки животинки и диви зверове, а помежду им пълзеше бръшлян, по-
млад и по-зелен от стъблото на кукуряк. Слънцето изплува от пурпурната вода, покачи
се по корубата на костенурка¬та, кърваво като след битка, и като стигна върха ѝ,
от¬тласна се от нея и огря.
Жара дишаше учестено, а устните ѝ бяха пресъхнали от горящия в нея огън. Велико се
наведе и ги навлажни със своите, после взе ръката ѝ, обърна я откъм дланта и я
целуна дълго. „Сполай ти“, казваше негласно. От челото му се отрони ситна капчица
пот и се търкулна по ръката на Жара право към лакътя ѝ. Гледайки майстора в очите,
девойката улови тънката струйка с устните си.
– По-сладка от сок на круша е – едва прошепна тя.
* * *
През стъклото на прозореца Боя гледаше, без да от¬късва очи. Видя и последната
целувка помежду им. Ри¬зата му бе мокра от сълзите, които неусетно капеха от очите
му. Не можеше да разбере какво така го гореше отвътре – ярост или ревност, слабост
или огнена сила? Ала то бе така опустошително и вероломно , че за миг изрони
сърцето му, превръщайки го в купчина пясък. Сякаш дяволът го бе стиснал в шепата си
и го бе поси¬пал върху земята – парещ, ситен, за нищо негоден пя¬сък. Като избърса
очи, Боя се изправи със сетни сили и тихомълком прекоси двора. Изниза се през плета
на Великовата къща незабелязан. А огромната змия, която до този момент държеше в
обръч земята, захапала с че¬люст опашка, пусна изведнъж края си и мазно пропълзя в
черната дупка на Вселената.
16.
ДЪХ
Щом пропяха първи петли, ангелско крило облъхна небето и прокара светла пътека. По
нея от дъното на не¬босвода се търкулна слънцето. Излезе мокро като ново¬родено и
посипа с роса земята. Капките звъннаха като камбанки и молитвената им песен надигна
всичко живо.
Велико се събуди. Бе целият облян в пот, под клепа¬чите му пареше и очите му
горяха. Опита се да стане, но някаква тежест в главата и гърдите го дърпаше назад
към одъра. Дишаше с усилие и на пресекулки. Обърна се по корем и коленичи, за да се
изправи, но тежка и лепкава вълна се надигна от стомаха му и попъпли към гърлото.
Мъжът усети, че се задушава, и едва допълзя до стовната с вода край огнището.
Намокри си главата, обля лицето си и пи жадно на големи глътки. Просветна му,
колкото да се изправи и да навлече риза, после с тре¬перещи крака слезе в
приземието.
С годините бе научил как да се цери. Глината за него правеше онова, което и водата
не можеше – вадеше бе¬совете, укротяваше сърцето му, лекуваше го. Затова от¬късна
парче, тежко като напоена пчелна пита, пре-меси го няколко пъти и седна на чарка.
Ръцете му трепереха неистово, Велико ги протегна напред, сякаш за да види колко
голямо бе това, което трябваше да излезе от тях. После ги потопи една подир друга в
паницата с вода и завъртя колото с левия си крак. Дланите му се допряха около
калното кълбо и влагата ги пое с разтушаващата си сила. Вгледан в центъра на чарка,
в миг пред очите му земята и небето се преобърнаха. От мощната въртележ¬ка помежду
им зейна дупка, недостижима като окото на буря. В нея само Божият пръст можеше да
влезе, за да ги намести отново: долу – земята, горе – небето. Кал¬та изпод ръцете
на майстора се източи педя нагоре. Той притвори очи и силно я притисна към центъра
на колото, а сетне палците му пробиха средата на заобления връх и влязоха навътре.
Тогава, когато дупката в глината стана дълбока кол¬кото вход към женска утроба,
пред затворените му очи се заредиха картините на Жариното тяло. Видя отно¬во всеки
милиметър от смуглата ѝ кожа. И сега както снощи Велико я четеше – жадно като
неразбираемото писмо на евангелието, което бе видял в Мирулския ма¬настир,
благоговееше пред нея като пред изящните злат¬ни картини по страниците му. Пръстите
му не спираха да търсят топлите ѝ очертания върху чарка. Обзелата го отвътре треска
блъскаше гърдите му с костоломна мощ и като нямаше накъде да избие, росеше челото
му с едри капки пот. Те падаха върху глината, пояха я на¬место вода и тя се
източваше все по-нагоре. Изгарящият го огън стана непоносим и Велико се приведе над
съда. Едната му ръка го придържаше отвън, другата като че ли търсеше нещо отвътре,
в кухината. Майсторът про¬дължаваше да вае, шептейки през напуканите си устни,
сякаш искаше да приласкае калта. След малко изпод дланта му излезе извивката на
талията на Жара, точна до съвършенство. После, когато прибра стените на съда
достатъчно, за да източи гърло, в ключицата от тялото към отвора остави същата
линия, която свързваше раме¬нете и врата на Жара. Как само го любеше глината днес и
как с благодарност приемаше формите, които ръцете му помнеха!
* * *
17.
ВЪГЛЕН
Димитър се спускаше към мегдана, където вече се бе събрало цялото село, готово да
ги изпрати. Там бяха ко¬лите, натоварени с грънците, конете бяха впрегнати и
нетърпеливи да потеглят. Той се бе върнал до дома да вземе кожуха си, забравен
окачен на вратата. Стягаше го гърлото при мисълта на какъв дълъг път потегля –
неиз¬вестността се бе опулила насре¬ща му като вампир и деб¬неше да го изпие.
Младежът гледаше да пропъди страха, като всеки път си припомняше думите на баща си:
– Който застане очи в очи със султана и защити чест¬та на селото и занаята ни, ще
бъде най-достойният сред нас. Не калните съдове ще гледа големецът, а ще иска да
чуе това, което имаме да му кажем за тях. Грънците могат да пеят, но не могат да
говорят. Най-голям майстор е онзи, който намери с каква дума да откупи живота си от
палача. В теб е надеждата ми, синко. Събирай си ума и намисли какво да кажеш на
султана, та да не се сраму¬вам, като се върнеш.
Така говореше Манасия на Димитър. Младият мъж по цели нощи не спеше, за да мисли
какво е онова, което ще каже на султана. Но строгият поглед на стария майстор,
който го дебнеше изкъсо в последните дни, не го оста¬вяше да се коси и сърцето на
младежа се изпълваше ту с надежда, ту със страх от онова, което предстоеше.
И сега като слизаше надолу, пак нищеше наум какво може да разкаже на султана. Та
това са прости грънци! Какво толкова може да се говори за тях. А за занаята им? Ами
знаеха си го от деца, бяха отраснали в пръст¬та, каляха нозете и ръцете си още
докато прохождаха, за тях да правят гърнета бе толкова привично, като да ядат хляб.
Вярно беше, че всяко гърне според ръката на май¬стора се познаваше и едни майстори
в селото бяха по-до¬бри от други, но каква беше тази дума, дето щеше да от¬вори
вратите пред тях и да размекне сърцето на султана.
Улисан в тези мисли, Димитър не усети кога насреща му изскочи девойка и застана на
пътя, сложила ръце на кръста си. Цялото ѝ тяло трептеше като разлюляна от ветреца
метличина.
– Гледай да не ме събориш, както си се забързал! – гласът на девойката биеше ясно
като звънче. Остра за¬качка имаше в него, но и мека като лапа на котка нотка.
Момчето вдигна глава и видя насреща му да светят големите зелени очи на Ерина,
средната Зариева дъщеря. Не очакваше да види никого тук по това време, защото
всички бяха долу, на мегдана, затова, озадачено, я попи¬та:
– А ти защо си тук, Еринке? Няма ли да слезеш долу, да изпратиш колите?
Девойката бе поне с пет-шест лета по-малка от Дими¬тър, затова той ѝ проговори като
на малко дете. Моми¬чето усети тона му и усмивката му се смрачи, но като погледна
младия мъж в лицето – тъмно и продългова¬то, с високо чело, под което се кокореха
очи като черни гроздови зърна, – бързо се опомни защо беше тук и рече:
– Идвам да изпратя първо теб, Митре!
Сега гласът се проточи мек и сладък като мед и в него нямаше и следа от момичешката
закачка одеве. Дими¬тър се отрезви, стана сериозен и дълго гледа девойката пред
себе си. Колко бисерна бе тя, ясна и сияйна като ден! Младият мъж забеляза, че
лицето ѝ бе изгубило на¬ивното си изражение и вече носеше отблясъка на пер¬лата,
открехнала черупка на речна мида. Смутен от ми¬сълта, че момичето сякаш порасна
току пред очите му, Димитър не знаеше какво да отвърне, затова сведе очи и зачака
то да продължи. Ерина извади от тканицата на сукмана си китка, в която бяха
стъкмени цветя и стрък босилек. Уханието на снопчето ободри младия мъж и той се
усмихна.
– Ето – протегна ръка девойката. – Вземи и бързо да се върнеш, защото някой чака за
тебе. – После се обърна и закрачи наобратно, а очите ѝ се пълнеха с парещи тежки
сълзи, каквито не познаваше досега.
Димитър втъкна китката в пояса, намести калпака на главата си и като помисли малко,
тръгна надолу, а крач¬ката му беше по-пъргава и по-уверена отпреди.
* * *
Поп Илия бе застанал пред двете коли, облечен в сти¬хар и готов да поръси със
светена вода мъжете, стоката и животните, които щяха да потеглят на път. Гъмжилото
църкаше превъзбудено като лястовиче семей-ство в гнез¬дото си и по същия начин
хората проточваха шиите си нагоре, оглеждайки се за някого.
– Да не се е отказал? – попита сериозно попът, а дебе¬лият му глас потъна
наполовина в гъстата брада.
– Не вярвам, отче. Човек на думата си е той – отвър¬на Манасия, но и у него в този
миг пропълзя като гъсе¬ница едно зеленикаво, ядливо съмнение. Дал бе близо две
седмици отсрочка на майстора, уверен от него, че е направил съд, какъвто никой не е
виждал до момента. Дали бе истина, или нещо друго караше Велико да бави тръгването
за Стамбул?
– Щом казваш, добре... Ама не му вярвам много аз, тъ¬мен чиляк ми се струва. Гледам
го в очите и не знам що мисли – взе да хортува свещеникът, повече на себе си,
отколкото на стария майстор.
– Той пръв предложи себе си за работата. Нещо тряб¬ва да го е задържало, че да се
бави така. – И очите на Манасия потънаха в далечината към пъте¬ката, откъдето
очакваха да дойде Велико.
След малко мъжът се появи. Вървеше с умерена стъп¬ка и наведена надолу глава, сякаш
и тази сутрин разго¬варяше със земята. На гърба си носеше издута овехтяла торба, а
под ръка държеше нещо, увито в кърпа. Тълпата утихна, когато той приближи. Велико
поздрави хората – гласът му звучеше, като да идваше от гроб, а очите му бяха
кървясали, като че се бе борил с диви зверове. Той се отправи към белокосия старец,
застана пред него и му рече:
– Вече съм готов да тръгна, майсторе – и отви кърпата да покаже какво носеше.
От нея изникна стовна, каквато никой не бе виждал досега – беше съвършено заоблена,
с меки, изящни из¬вивки и проточено тясно гърло, от което към стените ѝ се спускаха
шест дръжки, всяка от които имаше отвор¬че за пиене. Беше самородночервена на цвят
и грееше в утрото като жарава. Велико я подаде на Манасия. Оне¬мял от вида на
чудната стовна, старият майстор я вдигна и огледа от всички страни, сякаш за да се
убеди, че е направена от глина. На дъното ѝ видя тънко изписани цифрите на годината
– 1687. Като я подържа и усети те¬жестта ѝ, Манасия най-сетне се престраши да
попита:
– Какво е това, синко?
– Дяволска стовна, майсторе! – отвърна високо мъжът.
При думата „дяволска“ тълпата ахна и всички отстъ¬пиха крачка назад. Попът се
прекръсти, а хората се при¬ведоха и започнаха да шепнат помежду си, с очи,
раз¬ширени от ужаса, че всеки момент дяволът ще размаха червена опашка и ще изплющи
по хърбавите им гърбове. Жените стрелнаха Велико с укорителни погледи, а мъ¬жете
изправиха рамене и се наостриха, готови да бранят Бог знае що.
– Какво думаш, синко? – притеснен промълви Мана¬сия.
– Нищо от дявола няма в нея, майсторе! Бъдете спо¬койни и вие – каза Велико и се
обърна към множество¬то: – Нарича се така, защото има шест отвора, но може да се
пие само от един. Ако не го познаеш, водата ще се излее върху тебе.
Сега Манасия се притесни още повече.
– Бива ли да се шегуваме така със султана, синко? Да не си навлечем гнева му с тази
дяволска стовна? На вя¬търа ще иде целият ни труд, ще посрамим селото, без хляб ще
останем...
Старият майстор редеше думите с трепереща уста, в очите му светеше умолителна
искра, сякаш търсеше по¬щада от Велико като от човек обезумял, беснеещ наоко¬ло. Че
красива беше стовната – това се виждаше и през седем небеса, че майсторски бе
изпипана – усещаше се само като я хванеш за дръжките, но опасна беше, чудо
невиждано!
Младият мъж пристъпи към стареца и го хвана за ра¬менете. Манасия мигновено усети
силата, която струе¬ше от него. Велико го погледна в лицето и съзаклятни¬чески,
като ваятел на ваятел, му рече:
– Нали търсеше невижданото, майсторе? Ето, напра¬вих го.
– Вярвам ти, Велико, но ти добре помисли, преди да я покажеш. Втора сгода няма да
имаме.
Манасия върна стовната в ръцете на младия мъж. Сега тя сякаш тежеше още повече.
Велико кимна, уви отново съда в кърпата, сложи го отзад в колата и се качи, после
погледна към Иван и Димитър, които се бяха настанили в другата кола, и попита:
– Чакаме ли още някого, или ще тръгваме?
Хората сведоха глави – и тази сутрин не се намери четвърти човек, който да се
престраши да тръгне. Като че ли да ги спаси от собствения им срам, Манасия
пре¬късна смутното мълчание. Обърна се към тримата мъже и рече:
– Отзад сме оставили хляб и храна, имате билки и ле¬кове – Зевна е наредила на
Димитър кое какво е. У него има и малко грошове, като спирате да нощувате някъде,
да си платите. Разделете парите да не стоят на едно мяс¬то, втъкнете ги в поясите и
се пазете. Бог да е с вас!
– Амин! – добави след него попът и поръси с китката си мъжете, конете и колите с
целия товар, а после хвър¬ли и напред, в посоката, в която щяха да потеглят.
Мъжете дръпнаха юздите на конете, животните из¬пръхтяха звучно и точно когато
направиха крачка на¬пред, зад гърбовете им се чу силен вик:
– Еееейййй! Стойтеее! Чакайтеее!
От долната пътека, откъм бачията, тичаше някой и ма¬хаше с ръце. Гласът му се
дереше и като наближи, видя се колко огненочервено бе лицето му. Тичал беше не се
знае откъде. Като съзря, че колите още са на мегдана, спря за малко, наведе се да
поеме дъх и пак хукна към тълпата. Щом приближи достатъчно, тук-там се чуха
възклицания:
– Боя?! Боя е това! Синът на Арсо!
Наистина бе той. Дотича и застана пред конете, като че ли искаше да препречи пътя
им. Дишаше тежко и стискаше в ръка калпака си и една торба. Огледа се и щом видя
Манасия, отиде при него.
– И аз тръгвам за Стамбул! – рече високо и бързо, ся¬каш нямаше време за губене.
Думите му всяха суматоха сред хората, а старият май¬стор невярващо се усмихна.
– Ти?! Какво говориш, синко? Твърде млад си, не по¬знаваш пътя, не знаеш и занаята,
какво ще дириш там?
– Нали ви трябва още един човек? Вземете мен! – от¬върна убедено Боя.
– Но, чедо, всеки тръгва с някаква задача. Велико и Димитър ще представят занаята
пред султана, Иван ще ги води и ще им превежда. Ти какво ще правиш?
Думите на Манасия докачиха Боя и момчето се на¬прегна. Искаше да отвърне нещо, с
което да спечели до¬верието на стареца, а и на цялата тълпа. Хвърли поглед към
множеството да потърси братята си. Като видя Ми¬лан и Рангел, които също го гледаха
невярващо, каза:
– Не съм грънчар. Нямам ръце на майстор, но имам сърце и не ме е страх да пътувам
до Стамбул. И пред султана не ме е страх да застана. Пусни ме да тръгна с мъжете,
майсторе! Искам да защитя честта на семей-ството си.
Боя звучеше непреклонен и Манасия усещаше хла¬пашката самоувере-ност, която
напираше у него. Много беше видял и преживял с хората в селото, та сега ясно
разбираше, че нищо не може да отмести Боя от пътя, за¬това му стори жест с ръка към
колата, където бе Велико. Поп Илия доближи китката си до челото на момчето и го
благослови, то му целуна ръка и се качи. Седна до грънчаря, без да го поглежда, но
от височината на ко¬лата трескаво затърси някого в тълпата. Сините му очи се впиха
право в Жара, която беше на няколко крачки от него. Стоеше до майка си,
преблед¬няла, с побелели устни, разширени от ужас очи и ръце, кръстосани пред
гърдите.
Дела изпищя като на умряло. Острият ѝ рев се блъсна в стените на къщата и ги
разтресе, раздуха като вятър жарта в огнището и излезе през комина да търси по-пряк
път към небето. Бог не искаше да чуе. Старата жена се бе хванала за раменете на
Милан и подкосените ѝ крака я люлееха като листо. Момчето я удържаше едва и също
плачеше. Чак сега, казвайки на глас пред майка си, че Боя е тръгнал за Стамбул, то
осъзна какво се бе случило и вината, че не е спряло най-малкия си брат, го халоса
зад врата като балван . Дела го гледаше умолително, ка¬раше го да ѝ каже, че не е
истина, после впиваше още по-силно изтънелите си пръсти в ръцете му и виеше като
самотна вълчица. Между писъците ѝ като клепало на черква биеше един и същ въпрос:
– Ти защо го остави да тръгне?
Милан трудно удържаше майка си. Опитваше се да я прегърне, за да укроти трескавото
ѝ тяло, но тя като хлъзгава риба се изплъзваше от ръцете му и се свлича¬ше надолу.
В един момент падна и се хвана за коленете му, сви глава в тях и притихна. От
гърдите ѝ се издава¬ше едва доловим скимтящ звук. Всички в стаята прико¬ваха очи в
очакване следващият ѝ вой да бъде още по-опустошителен. Но жената не събираше сили
за това, а възбудено вървеше в ума си назад във времето. Опита си да си спомни
причината за всичко – защо Исая още лежеше в другата стая, защо Зевна идваше всеки
ден в дома им, откога не беше виждала Боя? Защо цяло лято момчето ѝ не бе я
навестило? Защо се бе изложило на тази опасност, без да я предупреди и без да вземе
благо¬словия от братята си? Като стигна края на тунела, през който препускаше
мисълта ѝ, сякаш видяла неочаквана светлина, Дела се сепна. Избърса очи в
престилката си и се огледа. Стана рязко като ужилена от оса, стисна ръце и се
спусна към Арсо, който лежеше на одъра. Хвърли се отгоре му и го заби с юмруци в
гърдите.
– Чу ли, Арсоооо? Чу ли къде е синът ти? Чу ли докъде стигна клетвата ти? До
Стамбул го е прогонила чак! За¬ради тебе е отишъл, на теб да се докаже, ти да му
прос¬тиш! – жената викаше яростно над лицето на болния. С внезапната сила, която ѝ
бе придошла, изстрелваше думите като куршуми. Те свистяха покрай всички в къ¬щата.
Рангел и Милан се бяха опрели до стените, Зевна гледаше в уплах и изчакваше момент
на слабост, в който да отскубне Дела от мъжа ѝ, а Исая стенеше в другата стая.
Арсо, който от няколко дни видимо се бе подобрил, но още не можеше да става, сега
сякаш пак се изгуби в одъра. Сгърчи се като червей под костеливите ръце на Дела,
отвори едва доловимо очи и през тънките цепки между клепачите му излезе само
умолителна искра за пощада. Уловила този миг на слабост и разкаяние, чакан цял
живот, Дела набра още повече сила, изправи се над мъжа си и бавно процеди през
зъби:
– Не смей да молиш мен за прошка! Нито синовете си. Бог викай, Арсо! Само Бог може
да ти помогне – после рязко се извърна и излезе през вратата.
– Махнете се от тук – каза след минута Зевна на Ми¬лан и Рангел. – Трябва да очистя
къщата, много дяволи са се събрали. Баща ви тъкмо почна да се пооправя, ала сега...
Дано Господ се смили над него.
Знаялицата изпрати момчетата навън, а после се зае да шета из одаята, правейки един
след друг тайнствени¬те си ритуали за пречистване на дома. Мислите се бяха сбили в
главата ѝ като черни облаци и тътенът между тях я караше да се движи още по-бързо
из стаята, като че бягаше да се скрие от него.
Небето бе придобило онзи присъщ сив оттенък, както когато лятото се изнизваше през
отворените му двери и пускаше есента да влезе. Натежало надолу като налято с олово,
то караше птиците да кръжат по-ниско, а песента им витаеше над ожънатите ниви и
окосени ливади като тежка мараня. Откъм планината изведнъж дойде по-хладен полъх,
пропълзя на педя над земята и прогони задуха. Руен настъпваше непреклонно, а с
него и нова¬та година в календара на хората.
Зевна четеше знаците наоколо, докато вървеше към колибата си. В ума ѝ се въртеше и
това, че точно на този ден бяха тръгнали мъжете за Стамбул. „Дано новото семе,
което посяваме днес, роди нещо хубаво за селото ни – мислеше си тя. – Болните днес
дават по-добри на¬дежди, че ще ги бъде. И Арсо... чини ми се, че ще изкрета
старецът, ще дочака сина си, за да му прости. Знае Господ кога да стори чудесата
си...“ Така си думаше знаялицата наум, докато стигна у дома. Мислеше, че няма да
свари вътре Жара, сигурно бе отишла при някоя от приятелки¬те си след потеглянето
на колите. В последните някол¬ко дни дъщеря ѝ изглеждаше посърнала, та знаялицата
се надяваше малко да се разведри покрай другите днес. Зевна не бе уловила в нея
признаци на болест и отдаваше изменението ѝ на някакви момински вълнения.
Изненада се, когато бутна вратата и видя на одъра в другия край на стаята да лежи
дъщеря ѝ, само по риза и свита на кълбо. Отначало знаялицата си помисли, че тя спи
и я приближи леко, стъпвайки на пръсти. Момичето бе обърнато с лице към стената и
Зевна се наведе да го види. Уплаши се! Очите на Жара бяха широко отворени и
потъмнели, сякаш гледаха в черна бездна. Не трепваха и мътнееха като кални гьолове.
Устните ѝ бяха полуот¬ворени, като че искаше да каже нещо, но думата се бе спряла
на върха на езика ѝ, търкулнала се бе назад и бе цопнала в корема като в бездънен
кладенец. Дланите ѝ бяха опрени една в друга, сякаш за да си прелеят сила. На Зевна
ѝ се стори, че стискат помежду си малкото ѝ останал живец, като че бе тънък зелен
лист, който Жара не искаше да пуска на вятъра. Само косата ѝ, паднала на дипли зад
гърба, даваше малки отблясъци на светлината и раздвижваше въздуха в стаята
дотолкова, че майка ѝ да не помисли, че е умряла.
Зевна тръсна глава, за да прогони уплаха си. Опита се да помисли трезво. Усещаше,
че дъщеря ѝ е на грани¬ца и трябваше много грижливо да я придърпа обратно в
тукашния свят. Не смееше дори да я докосне, за да не я стресне и да не я бутне още
по-силно към бездната, пред която се бе озовала. Реши да си проправи път към нея с
дума – и дума очакваше да получи, за да започне да я оправя.
– Къде си, дъще? Какво виждаш пред теб? – прошепна Зевна над ухото ѝ по-тихо и от
звука, който ангелите издават с крилете си, когато се спускат над земята.
Жара не трепна и не издаде признак, че е чула майка си. Продължаваше да гледа мътно
в стената и да диша едва-едва, сякаш пестеше въздуха в стаята. Знаялицата опита
отново:
– Ако ме чуваш, чедо, дай ми знак – нежно я примоли. Клепачите на девойката съвсем
леко премигнаха,
без дори да се спускат изцяло над очите. Зевна се об¬надежди и постави ръка на
челото ѝ – то беше хладно като сенчест камък. После пипна ръцете и ходилата ѝ,
усети същия студ, като че ли девойката бе газила снеж¬ни преспи босонога.
Знаялицата се замисли: ако беше треска или огница, Жара щеше да гори и да се
задуша¬ва. Не изглеждаше и като безсъница, защото очите ѝ не тежаха тежко надолу в
опит да уловят съня. „Нещо дру¬го има – мислеше си Зевна и сърцето ѝ се свиваше,
като опипваше хладното тяло на дъщеря си. – Някакъв студ е пропълзял в нея. Да беше
заспала на открито, щях да помисля, че змия е полазила пазвата ѝ, но тук, у дома, е
невъзможно.“ Знаялицата стана да направи отвара. Ис¬каше да сгрее дъщеря си.
Надяваше се от топлината ня¬коя дума да отрони момичето, че по-лесно да разгадае
какво му има.
Майката извади дебела черга от сандъка и зави Жара. После накладе нов огън, сбра
букет от сушени билки, като внимателно посягаше към всяка и претегляше в шепата си
колко да сложи. Като зареди чайника на огни¬щето, запали тамян да прекади. Редом с
това пред очите ѝ се занизаха последните дни – двете не се виждаха за дълго, само
късно вечер и рано сутрин. Преди две не¬дели Зевна я бе оставила сама в селото,
докато тя бе в прохода с Милан и Рангел. Някъде оттогава Жара ѝ се струваше леко
изменена, ала нищо тревожно не бе доло¬вила у детето си майката. Какво се бе
случило през тези дни, къде бе ходила девойката, дали не е изстинала на някое
усойно място в планината, дали не е замръкнала на самодивско хорище, дали не е
минала мост, където е дебнел зъл дух? Зевна знаеше, че дъщеря ѝ познава тези места
и умее да се пази. После си спомни пълния с мег¬дан хора от сутринта и уверено си
рече: „Урочасал я е някой, няма какво друго да бъде“.
И знаялицата стана да приготви нужните ѝ вещи, за да пребае на дъщеря си против
уроки. Знаеше, че не е хубаво да се бае на свой човек, още повече дете, затова
първо трябваше да се престори на друга жена. Помнеше този странен ритуал от баба си
Домна, също знаялица, която я бе посветила в занаята още като невръстно мо¬миче.
Зевна взе дървена лъжица и я забоде в препаската на кръста си, сетне изрече думите:
– Аз не съм майката на Жара, аз съм майката на таз лъжица. – И Зевна наплюнчи
палеца на дясната си ръка и го завъртя в дълбинката на лъжицата три пъти, като че я
кръщаваше за свое дете.
После донесе зелената пръстена паница, сложи в нея конец от ризата на Жара, сипа
неначната вода от дюн¬ката, оставена край огнището, хвана въглен с машата, направи
с него девет кръста над съда, а сетне го пусна във водата. Въгленът съсна и звукът
му се сля с думите на Зевна:
18.
ВЪЗЕЛ
* * *
Като стигнаха заслона, се бе почти напълно здра¬чило. Успяха да съберат малко дърва
от околността и стъкмиха огън. Вечерта се спускаше хладна и свежа от планината,
утрото обещаваше да е ясно и росно. Пътят и горещината ги бяха изтощили и дори
Иван, който бе най-словоохотлив от четиримата, сега гледаше смълчан пукащите съчки.
Всеки от мъжете държеше в ръцете си празна паница от вечерята и събираше сили да
стане и да се премести на опънатите черги. Огънят им постилаше вълшебното си
килимче към съня и като благ станенин ги канеше на отмора.
– Нека се редуваме на стража – предложи Димитър, нарушавайки мълчанието. – Аз ще
остана сега, вие лег¬нете. После някой ще ме смени.
– Сетне събуди мен – рече Велико.
– После аз ще застъпя – обади се Боя. Умуваше да из¬ползва момента и да потърси
дяволската стовна, та ако му се удадеше – да я разгледа и да разгадае каква е.
Тримата легнаха и скоро заспаха. Димитър сложи още две цепеници в огъня, а после
извади от пояса си китка¬та, която сутринта Ерина му бе дала. Вдъхна я и ароматът
на свежия босилек го ободри. „Как знаят момите какво биле да втъкнат, че да те
държи буден – помисли си мом-чето и се усмихна. – Нищо чудно, че животът започва от
тях. Ето ни нас, мъжете – натоварили сме две коли с калени съдове, над които сме се
морили дни наред, но те нито ще ти проговорят, нито ще ти се усмихнат. Малко хляб
могат да ти изкарат, ала друго е женската работа. Тя ще размекне коравия залък, ще
направи да ти е хубаво, да ти се радва окото, да прелива душата ти от цветове, от
благоухания и радост. Жената ще те накара да искаш да се върнеш от оня край на
света само защото е хубава. И да се чудиш – как може толкова крехка девойка като
Ерина: гледаш я, тънка като фиданка, не много висока, бяла-пребяла, чак прозрачна,
ако духнеш срещу нея, ще падне, пък се изправила насреща ми, гледа ме зелено,
го¬вори ми звънливо, подава ми малка китка и ето – обърна ме сякаш. Нито мога да
мигна, нито ще мога да дочакам да се върна. Как стори всичко това с мен само в един
миг?“
Димитър превърташе наум отново и отново картини¬те от срещата с Ерина, докато
звездите над него ставаха все по-ярки и изцъклени. В гората се чу бухал, тежката му
песен отведе младия мъж още по-навътре в нощта, а приятните мисли, които го бяха
обзели, го унесоха. Той бе напът да задреме, когато Велико се пробуди и стана.
– Ще те сменя, Митре – рече му. Достатъчно бе спал през деня, та сега се чувстваше
бодър и можеше да буду¬ва чак до сутринта.
Майсторът застана на пост край огъня, разрови жар¬та и бухна вътре още едно дърво.
Пламъците пуснаха нагоре оранжеви езици и хвърлиха червенина към спя¬щите. През
кладата отсреща беше Боя, с лице, обърнато към огъня. Спеше дълбоко, но явно
придошлата топлина разбута съня му и момчето няколко пъти се завъртя ту на едната,
ту на другата страна. След няколко минути се обърна отново към Велико и майсторът
се вгледа в него – клепачите му трепкаха, залюлени от някакво съ¬нище .
Боя наистина сънуваше. Присъни му се как слиза от планината към селото – вятърът
духа в гърба му и го тласка напред, а той се носи лек като перце. Тича към дома,
където го чакат майка, татко и братята му. Сед¬нали са пред прага на къщата и
гледат към пътеката кога ще си дойде момчето. Боя се затичва все по-бър¬зо, но
коприва жарва нозете му и той спира. Навежда се да види що го е боднало и като
посяга към крака си, копривата се увива около китките му като тънка зелена змия.
Момчето дръпва ръцете си рязко и се отскубва, но парливият корен е пропълзял към
стъпалата му и ги е овързал. Зелените окови парят и тежат, Боя се напряга и с все
сили успява да скъса копривените вериги, ала кра¬ката му сякаш са се налели с
горещо олово и той стъпва едва-едва. Продължава да тича, задъхан до изнемога. Ето,
още малко и ще влезе в селото, ала тогава стъпалата му залепват за земята –
потънали в гъста черна смола. При всеки опит на Боя да направи крачка жилите му се
изопват до краен предел, сякаш се опитва да повдигне цялата земя. Мъчно издърпва
всеки крак с ръце, за да направи следващата стъпка. Смолата под петите му се издига
като тъмна дъга над тревата, очертавайки във въздуха пътека. Боя стига до третата
къща в селото, кра¬ката му се тресат неудържимо, сърцето му чупи с лудото си
блъскане гърдите, костите се трошат на пясък. Силен шум бучи в ушите му – кръвта е
кипнала и прелива из вените. Боя поглежда уплашен надолу – не кърви той, а земята.
Блъвнала е от недрата си мътни червени потоци и го залива. Момчето се опитва да
доплува до къщата им и тогава ги вижда – петимата са наредени отпред, лицата им,
кръгли и засмени като шарени паници, в миг се завъртат пред него бясно и започват
да се втечняват, първо стават на кал, а после рукват в потока, черни като катран.
Мътната вода поглъща всичко.
Вуп!
Боя се изправи рязко. Беше вир-вода от потта, избила по цялото му тяло. С един
замах отгърна чергата и пог¬ледна краката си. Глезените му бяха зачервени и
набъб¬нали, досущ като опарени от коприва. Изправи се пани¬чески и се хвана с две
ръце за гърдите, опипвайки гръд¬ния си кош. Сърцето му биеше силно, но всичко друго
си беше на място – кости, а не пясък усещаше под кожата. Осъзна, че е сънувал, чак
когато видя спящите наблизо Иван и Димитър. Тогава се озърна инстинктивно и пог-
ледна отсреща. Срещу него стоеше Велико с приведена глава и коса, спусната над
раменете. Дебнеше го изпи¬тателно с тъмните си очи и в отблясъците на огъня се
виждаше как бе скътал в ъгълчетата на устните си една хитра, парлива усмивка.
Боя изтръпна и се вледени – докато бе спал, майсторът бе повдигнал похлупака му.
19.
РОГАЧ
* * *
На другия ден в грънчарната на Герасим Велико из¬вади дузина еднакви паници, които
бе изпекъл предни¬те дни. Бяха не твърде големи, но достатъчно дълбоки. Лягаха
изцяло между дланите на човек, опрени една до друга – по това ги бе мерил
майсторът. „Паницата е го¬ляма, колкото човек, гледан отвътре. Колкото юмрук е
сърцето, колкото шепа – храната, която ни стига. Ако удвоиш това, стигнал си
точната мярка. Затуй, защото до сърцето може да стои само още едно сърце и трябва
да имаш шепа храна и за другия“, така мереше Велико живота и хората за своите
двайсет и пет лета. Нищо че все още не бе намерил сърце, което да забие заедно с
не¬говото, а шепата храна делеше със своята леля Петка и най-малката ѝ дъщеря Нона,
която още не бе задомена. Затова, когато правеше паници, ваеше ги така, че от тях
да може и да се яде храна, и да се пие вода, и тези две неща човек да може да
раздели с още някого.
Сега Велико търсеше да намери седем еднакви по го¬лемина и форма. Беше си наумил да
ги подари на Ми¬хей и семейството му. Цял ден историята на този човек не му
излизаше от ума – как е напуснал собственото си село и е оставил хапката от своя
хляб да делят другите, а той е тръгнал с челядта си да търси прехрана далече.
Велико донякъде познаваше тази съдба – да се отскуб¬неш от родното си място, да
идеш на чуждо и наново да се посадиш, сред несвои хора и порядки, в друга на вкус и
цвят земя. Дори късметът да грее като пендар пред лицето ти, врати пред теб да се
отварят и дните да ид¬ват благодатни един подир друг, ти никога не забравяш
мястото, откъдето си тръгнал, и много време е нужно, за да се превърне новото в
дом. То става само ако Бог е милостив и даде добра почва край тебе. Ти си зрънцето,
което трябва да поникне там, но си и орачът, сеячът, жът¬варят и ковачът. И пак
всичко зависи от почвата, тъй както всичко зависи от глината, която слагаш на
чарка. Това премисляше Велико, докато приготвяше глечта за паниците.
* * *
Като не знаеше още колко ще остане Михей в Мирул, привечер Велико отиде до дома на
Живоя да занесе па¬ниците и да се сбогува. Намери двамата ковачи на двора, бяха
изнесли синия пред работилницата и се гощаваха. Не носеха престилки, а бяха
облечени с чисти дрехи – явно бяха свършили работа по-рано днес и морни, хап¬ваха,
пийваха и се раздумваха. Като видяха младия грънчар, станаха да го поздравят и
радушно го покани¬ха при тях на софрата. Велико седна и направо каза за какво е
дошъл:
– Бай Живоя, направих за твоя гостенин и семейство¬то му няколко паници за спомен
от Мирул. Ето – и мъ¬жът разгърна кърпата, в която ги носеше увити.
Купите светнаха и огряха трапезата. Велико хвана две от тях и ги чукна една в друга
– искаше да покаже какъв звук издават. Сякаш стъкло о стъкло се удари, толкова
гласен и тънък беше звукът при допира им, а самите те сияеха като лятно слънце по
икиндия . После грънчарят ги постави една в друга и ги подаде на Михей. Ковачът
гледаше с благодарност и лека почуда – млад майстор седеше срещу него, а
майсторлъкът му голям му се чи¬неше. Със същата кротост, но и признателност, която
се излъчваше и вчера от него, Михей рече:
– Парикерав , майсторе! Жив да си! Голяма ми се струва дарбата ти.
– Толкова, колкото Бог ми е дал – отвърна с призна¬телност Велико.
– Силата и дарбата идват от Бог, но формата идва от ръката на човека. А твоята – и
Михей отново поглед¬на паниците, прокарвайки пръст по стената на една от тях –
добре вае, момче!
– Мисълта я води – отвърна Велико и се наведе, сякаш бе издал най-голямата си
тайна.
При тези думи изражението на Михей се измени. Чу¬деше се мъжът в колко дълбока вода
е нагазил. Като усе¬ти, че не стига дъното, пусна се да плува, отнасяйки на другия
бряг единственото, което имаше.
– Чуй ме, мочшо ! – тихо рече ковачът, привеждайки се над масата, за да го чуе
Велико. – Мисълта води ръка¬та ти, но тя се пълни от две места: от окото и от
сърцето. В твоя и в моя занаят колкото повече си видял с очите си и колкото повече
си сложил в сърцето си, толкова повече умееш. Събирай свят и хора и чудесата сами
ще излизат от ръцете ти! – След тези думи ковачът се опъна назад, погледна към
Живоя, който беше забил очи в софрата и не издаваше признак, че слуша, а немееше с
някаква непри-вична усмивка на лицето си. После Михей вдигна чаша и рече: – Да пием
за истинските майстори!
– Наздраве! – отвърна Велико, а очите му изпитателно гледаха тъмния мъж насреща.
– Прощавай, синко, не ти дадохме чаша. Сега ще по¬викам жената да донесе – опомни
се изведнъж Живоя.
– Бай Живоя, кажи ѝ да повика Лала и Ратри да ги за¬позная с майстора, да
благодарят за дара – оживен рече Михей. Глътката ракия, която току-що бе изпил,
сякаш съвсем отвърза езика му. А после се обърна към Велико и добави: – Момчетата
ми отидоха в гората да секат дър¬ва за пещта и още не са се върнали. Сетне ще те
срещна и с тях.
Малко след като Добра поднесе на грънчаря паница с ядене и чашка за ракия, до
софрата дойдоха други две жени. Възрастната беше с по-тъмна кожа и от тази на
Михей, носеше кафяв сукман и черна кърпа на главата си, очите ѝ бяха почти през
цялото време сведени на¬долу и от устата ѝ Велико чу да се проронва само
„Па¬рикерав“. Младото момиче бе съвсем различно от май¬ка си – беше на шестнайсет
или седемнайсет години, с гъвкаво тяло, силно заоблено в ханша и бедра, от които
мощно струеше живот. На главата си носеше кърпа на големи червени цветя, обшита с
жълти парички по края. Те закачливо подрънкваха, когато то се движеше. Като си каза
името, засмя се и под меките му устни, извити като пафти, се показаха бисернобели
зъби, които силно се откроиха на тъмното лице.
– Ратри означава нощ на нашия език. Нарекохме я така, защото се роди през нощта,
малко преди да се съм¬не – рече Михей на Велико. – Наздраве, момче!
Ковачът вдигна отново тост и с поглед отпрати двете жени към плевнята в двора на
Живоя, където семейство¬то му нощуваше през тези няколко дни. Като тръгнаха,
момичето се обърна и през рамо погледна Велико. Чер¬ните очи го прогориха като
нагрят до червено ръжен, а от устните, петимни за допир, към него отлетя усмивка.
Задорица бе девойката и това се усе¬щаше във въздуха, който витаеше край нея.
Майсторът преглътна звучно, като че бе погълнал пареща слива, и сведе глава надолу,
без да изпуска Ратри от очи. Приличаше на рогач, който се канеше да влезе в битка.
* * *
20.
ПЕЗУЛ
– Чшшш! Сприии! – Иван дръпна юздите на коня и като се обърна назад, провикна се
към другата кола: – Стигнахме. Това е ханът.
Намираха се пред огромно здание, градено от жълто-бял камък, с дърве-ни решетки по
прозорците, олющени от слънцето и ветровете. По средата на страната, обър¬ната към
пътя, имаше огромна желязна порта. Бе отво-рена и в дъното на тунела, който
започваше от нея, се виждаше открит мегдан.
– Влизаме навътре – рече Иван към Велико и Боя.
Мъжете подкараха животните през отворените двери. Конете изпръхтяха морно,
предчувствайки края на пътя за днес. Минаха през тунела бавно и отведоха колите в
просторен вътрешен двор. Позлатеният от залеза чакъл правеше така, че зданието да
изглежда още по-голямо. Четиримата вдиг¬наха глави нагоре и заоглеждаха място¬то –
намираха се по средата на хана, който ги заобикаля¬ше от четирите страни. С
изключение на Иван, никой от мъжете не бе виждал толкова голяма и здрава
построй¬ка. Беше на два етажа, придържани от дебели каменни колони, между които се
очертаваха сводове, заострени във върховете като гугли . Сградата излъчваше
не¬виж¬да¬но великолепие със силуета си, тук-там около колоните се изви¬ваха
стройните фиданки на зелени дръвчета. Те придаваха особена живост на мястото наред
с пъстрата върволица от хора, които влизаха и излизаха с колите си, пояха животните
на чешмата по средата на двора – с четири каменни корита и повече от двайсет
чучура, говореха на групи помежду си или просто дремеха, седнали на ниски столчета
под сянката на арките. Го¬лямата дървена врата отсреща бе главният вход към
въ¬трешността на хана. През нея влизаха и излизаха мъже, носещи най-различни
одежди, някои с чалми, други с кепета, едни облечени по-тънко, други – по-дебело, с
черве¬ни или сини пояси, с кафяви сетрета, мустакати, брадати, ниски, високи,
широкоплещести, с дълги кос¬мати ръце, с хилави гърбове, с брада¬вици по носовете,
с разлютени погледи изпод черните вежди, с отпуснати от умо¬рата дебели устни –
всякакви чудни хора, озовали се тук Бог знае от кой край на империята и отиващи
къде ли не. Пак оттам, откъм главния вход, долитаха разпале¬ни мъжки гласове,
чуваше се как удрят чаши по масите, а между дима от запалените чибуци, идещ отвътре
на гъсти облаци, се прокрадваше и аромат на храна. Ново¬дошлите доловиха апетитния
мирис на топла, току-що снета от огъня манджа, и гладно преглътнаха.
– Да разпрягаме ли? – провикна се Боя към Иван. Вече не го свърташе в колата, а и
така бе освирепял от глад, че час по-скоро искаше да напълни стомаха си.
Свалиха юздите и първо напоиха конете на чешмата. После Иван каза, че ще ги отведе
при налбантина , чиято работилница се помещаваше в самия хан, да го нагово¬ри да
смени подковите за утре сутринта. Другите трима трябваше да имат още малко
търпение, преди да вечерят и да свалят потните ризи от гърбовете си.
Дългият път бе нанесъл мургав слой върху лицата им. Не само от слънцето и
прахоляка, а от мислите, които като черни сажди час по час залепваха върху челата
им. Пътуваха почти три седмици насам и ето че бяха пред самите порти на Стамбул.
Много бяха оставили зад гърбовете си – страховете кое как ще бъде, дали няма да ги
нападнат разбойници, дали няма да осъмнат с от¬крадната стока, ще ги застигне ли
буря, ще страдат ли от безсъние, ще ги хване ли някоя небивала болест по пътя. Но
ето че нищо от това не се случи и сякаш сам Господ разчистваше пътя пред тях. Близо
до Пловдив бяха отседнали в странноприемница и срещнаха гурбет¬чии, прибиращи се от
Стамбул и Едрине. Говориха с тях надълго и нашироко, разпитваха ги как е по пътя,
има ли грабежи, как е в големия град, добра прехрана ли са изкарали, накъде отиват
и колко време са били далеч от домовете си. И като всеки им разправяше своята
исто¬рия, сваляха от плещите си страховете, наливаха се с на¬дежда, че и при тях
всичко ще мине мирно, и намираха сили да продължат.
Ала в човешкото сърце има един малък пезул, отреден за страха, който никога не
нощува празен. Ако от него се изниже страх от едно, веднага след туй се провира
страх от друго. А страховете са тъй многобройни и тъй многолики – като молещите се,
събрани в притвора на черква при бого¬служение. И те със свещ намират пътя към
пезула, отзад при олтара, където лежи свещеният потир. Влизат и посягат не към
чашата, а към заветното място, на което тя стои. Промъкват се там и го обитават,
докато някой друг, по-силен, не ги пропъди.
Така и мъжете, тръгнали към султанския дворец, заменяха страховете си от
неизвестността на пътя със страховете от завръщането – как ще влязат в село, каква
вест ще донесат, как ще ги посрещнат, кой кого ще чака, кой на кого и какво ще
прощава. До всеки страх като черна вещица вървеше вината и го поеше с капки зехир.
А тя имаше онази непресъхваща сила да се саморажда от широкото поле на човешката
съвест, където час по час падаха семенцата на чуждите очаквания, общите при¬вички и
старите закони. И когато страхът и вината се смесеха, раждаше се гняв, яд и злост.
За цялото време, откакто бяха тръгнали, Боя не се бе засмял нито веднъж. Дългият
път и красивите картини, които се меняха пред очите му, не размиха и частица от
гнева, трупащ се в него. Ядеше го ревността от Велико, а тя се подклаждаше от
ужаса, че не бе успял да се прости с баща си, нито да говори с майка си преди
тръгване, защото бе толкова съкрушен от видяното в къщата на майстора, че силите му
дни наред не стигнаха да иде до дома. Не знаеше и какво ще свари, като се прибере,
нито как ще успее да си върне Жара. Тези страхове нахлуваха в сърцето му и го
зачерняха, гасяха очите му и ги мъ¬теха, сипваха пясък в гърлото му и той плюеше
думи¬те като камъни. Изведнъж сякаш бе станал стар, много стар. Изгубил се беше
поривът му да бяга след сърцето си. Сега то му тежеше като камък и единствената
искра, която припламваше в него, идеше от огнивото, с което искаше да запали дома
на майстора.
А Велико все повече се озадачаваше от осезаемата ненавист, която Боя изпитваше към
него. През деня в колата двамата не обелваха почти дума. Ако момчето кажеше нещо,
то бе хапливо и майсторът отговаряше или спокойно, или с лека закачка, за да го
предизвика да изплюе камъчето. Искаше да разбере какво гложди овчаря, но не
успяваше да измъкне и дума. После по¬тъваше в мълчанието си, придобило през
последните години плътност и форма на човек, който винаги беше там, до него. Често,
когато някой стоеше пред грънчаря, усещаше точно това, като че ли около него витае
друг човек, но никога никой не си бе представял, че това е мълчанието му, което
беше плът без кръв. Когато той спираше да говори и ваеше грънци, мълчанието му
за¬почваше да се храни. Тогава Велико оглеждаше себе си отвътре: припомняше си
всичко, което бе видял с очите си и със сърцето си – хора, болки, трепети. Сетне
броеше спомените на ръцете си – всички форми и релефи, кои¬то бяха оставили следа в
пръстите му. С Бог майсторът не понечваше да говори, само слушаше, когато Той му
нарежда, и оставяше ръката си да я води, ала никога не подхващаше и дума да му
рече. Страхуваше се от ду¬мите, защото те можеха да доведат Нечестивия със себе си,
а той – Велико знаеше, защото го усещаше – винаги дебнеше зад лявото му рамо да се
промуши в някоя от¬ворена ниша. Думите отваряха тъкмо тези ниши заради хилядите
нишки, вплетени в тях. Затова майсторът мъл¬чеше дори пред Бог.
– Хайде да влизаме в хана – сепна ги оживеният глас на Иван. – Вързах конете отзад
и им оставих зоб. Утре малко след изгрев ще са подковани.
– А с колите какво ще правим, Иване? Сигурно ли е тук да ги оставим, сред толкова
хора, дошли от път и под път – попита Димитър. Вече бяха на друга земя и той не
знаеше колко вяра могат да имат нито в ханджиите, нито в минувачите на това място.
– Пак ще стражуваме на смени – обади се Велико. – Само ден ни дели от двореца. Нека
сме спокойни, че ще опазим товара.
– Сега е светло. Слънцето ще пази колите поне още час. Ние през това време може да
ядем в хана и после ще започнем стражата – предложи Иван. Останалите ким¬наха –
имаха му доверие, защото всяко лято през послед¬ните пет години минаваше оттук и
знаеше порядките.
Мейхаането ги посрещна шумно и душно – бе пре¬тъпкано с хора, въздухът синееше от
дима на запаления тютюн, пушекът се стелеше на талази и криеше лица¬та на мъжете, а
когато се разсееше тук-там, показваше премрежените им погледи и капките вино,
оросили гъ¬стите им мустаци. От каменния под се надигаше пра¬холяк, който
странниците внасяха с църву¬лите си. Пра¬шинки от близкия град и от далечните
пустини се го¬неха над земята и завихряха сивкавожълт облак, който слагаше маска на
света и криеше лицето му. Като стрели край ушите на новопристигналите свистяха
неразбира¬еми думи – някой се провикваше от единия към другия край на гостилницата,
друг се надигаше да поръча на ханджията още кана вино, трети ставаше от стола си,
вдигаше очи нагоре и крещеше нещо, без да се знае на кого говори – на Аллах ли, или
на безчестните моми¬чета, обитаващи горните стаи. Глъч и задух царяха тук, странна
смесица от движение и покой. Ханът бе място¬то, където светът, препускал цял ден от
единия до дру¬гия си край, влизаше, за да си почине, трупясваше се в ъгъла,
наливаше се с вино и палеше чибук, ала никога, никога не спеше и с двете очи.
И сега, когато четиримата мъже влязоха, иззад тезгя¬ха ги посрещна разплутият
ханджия с мазно и потно от жегата кръгло лице, чието дясно око с изпъкнала напред
ябълка бе с наполовина паднал клепач. Явно имаше не¬дъг, защото клепачът така си
стоеше – отпуснат, като че ли се е опитал да мигне, но някаква брънка в окото е
из¬фирясала и то е засякло, оставяйки го да виси до по сре¬дата. Мъжът се вгледа в
новодошлите и не отмести очи от тях, докато не приближиха и не казаха какво искат.
– Ии акшамлар – започна Иван, който видимо тук се чувстваше като в свои води. –
Четирима сме и търсим подслон за тази нощ.
– Имам една стая, на долния етаж отсреща в ъгъла. Мога да ви я дам за три гроша –
рече ханджията отег¬чено с глас, дрезгав от тютюна и надвикването с хората. Беше
грък, както пролича по говора му. – Ще искате ли нещо за ядене? – добави грубовато
и се извъртя наляво, без да отмества половината си око от Иван.
– От път идем, гладни сме, ще искаме – весело отвър¬на водачът на групата,
опитвайки се да предразположи мъжа зад тезгяха. Ханджията го изгледа с отегчение, а
полумъртвото му око продължаваше да се взира в мла¬дежа, пресмятайки колко пари
може да изкара от него.
– Вечерята ще ви струва още 2 гроша. Седнете ей там – посочи той към една от
масите, баш в средата на гостилницата, която бе останала незаета. – Ще пратя
дъ¬щеря ми да ви донесе за ядене.
Четиримата се отправиха с тежки крачки към място¬то. Много умора се бе наляла в
краката им, а задухът в гостилницата допълнително ги изтоща¬ваше. Седнаха и
зачакаха, без да продумват помежду си, само от време на време хвърляха по някой
боязлив поглед към другите маси, за да огледат пътниците и да надникнат в чашите и
чиниите им. Всичко тук им беше чуждо и чудно, ала се стараеха да не се издават,
макар че в ококорените очи на Боя и непривично свитите рамене на Димитър всеки друг
странник четеше точно това. След малко от вратата вдясно от тезгяха излезе млада
жена, около 20-годишна, и се насочи право към тях. Вървеше грациозно, извивай¬ки
леко бедрата си наляво и надясно, сякаш танцуваше, а стъпките ѝ бяха леки и не се
усещаше с тях да допира земята. В ръце носеше поднос с няколко питки и кана. Като
приближи, въздухът наоколо се раздвижи, тежките димни облаци се разтуриха и
четиримата усетиха непоз¬нат сладникав аромат, който лъхаше от нея.
– Хош гелдиниз! – рече им девойката и леко се по¬клони. Беше лъче-зарна и
светлосините ѝ очи грееха при¬ветливо към тях: – Заповядайте хляб и вода. Днес сме
готвили яхния от нахут.
Момичето чуруликаше на турски, като че пееше ве¬села песен. Иван я гледаше право в
устата, за да хване всяка дума и да преведе на приятелите си, но така се захласна
от хубостта ѝ, че нищо не чу. Гиздава беше де-войката – носеше дрехи в наситени
ярки цветове, как¬вито младежите по нашите села не бяха виждали. Бе облечена в синя
сая, изпъстрена с дребни жълти цветя. На кръста бе препасана с кафяв кожен колан,
сплетен на плитка, който отпред държеше малки, изящно гравира¬ни сребърни пафти. На
главата си бе пребрадила синя шамия, засукана с голям възел, който в този миг сякаш
бележеше самия център на света – мястото, откъдето се разплитат пътищата и плъзват
на всички страни като излезли от гнездото змийчета. Като говореше, движеше ръцете
си така, че широките жълти ръкави на ризата под саята ѝ описваха магични кръгове
във въздуха и замай¬ваха погледите на мъжете.
– След малко се връщам с яденето – рече усмихната девойката, след като поднесе на
софрата хляба и водата.
После подхвърли нещо на гръцки към баща си, чието болно око през цялото време бе
вторачено в масата им, обърна се и тръгна към кухнята, а Иван остана загледан в
танцуващата ѝ снага.
– Май момичето ти влезе в окото, а, Иване? – шего¬вито подхвана Димитър и потупа
приятеля си по гърба.
Младежът се засмя – нямаше какво да крие, пък и чии очи се отвръщат от хубостта?
Чистият му смях, пълен със самопризнание, оживи компа-нията. Велико и Боя също се
подсмихнаха и леко раздвижиха скова-ните си от умора и притеснение тела. Димитър не
искаше да из¬пусне момента, в който можеха да се разведрят от мис¬лите за
предстоящото утре, затова продължи все така закачливо:
– Само да не те изгубим някъде по пътя, че току-виж точно накрая вземем да овапцаме
работата – изричайки това, той се засмя гръмогласно и погледна към Велико и Боя,
очаквайки те да подхванат шегата откъм другия ѝ край.
– А ти, Димитре? Ще кажеш, че вече си годен и се чу¬диш на кой все още му е широко
около врата? – Велико каза това сдържано и уж сериозно, но всички се изсмяха с
пълно гърло на хапливата закачка. Само Боя остана се¬риозен.
– Може и годен да съм! – отвърна Димитър и напето вдигна рамене, като че бе казал
важна вест.
– Ха така! – изненада се Иван и го тупна по рамото. – И не казваш?!
Синът на Манасия, който изведнъж се бе оживил, леко се изплаши от собствените си
приказки и се зачу¬ди дали беше редно да казва на приятелите си за кит¬ката, която
му бе дала Ерина сутринта на тръгването. От една страна, до този момент той не я бе
забелязвал сред момите, счи-таше я за момиче, далеч по-малко от него. От друга
страна пък, тя сама бе дошла при него, но Димитър се питаше дали няма да накърни
честта ѝ, ако издаде пред другите, че му е дала китка. А третото – че тази
пакостливоока Ерина не излизаше от ума му ден и нощ – съвсем не искаше да
споменава. Не тук и не сега, когато четиримата бяха тръгнали да вършат сериозна
работа. Затова с половин уста, гледайки притеснено на¬долу, отвърна:
– Една девойка ме пресрещна на пътя с китка сутрин¬та, преди да тръгнем. Няма да ви
издавам коя е. Нека първо видим дали ще ме дочака.
– Чуй се само какво говориш! Как няма да те чака?! Точно теб, първородния син на
най-знатния майстор в село. Всяка мома би те чакала, Димитре – рече Иван и поклати
глава, а светлите му очи не спираха да се рад¬ват.
Лека тръпка премина по тялото на Димитър при ми¬сълта за Ерина. Десетки пъти вече
си бе представял как го посреща в село, колко горд стои пред нея той, завър¬нал се
чак от Стамбул, какви неща ѝ разказва за дворе¬ца, за султана и за това колко
безстрашно се е изправил пред него. Стомахът му се сви и от мисълта за Мана¬сия,
който очакваше същото – да се завърне синът му, откупил с достойнство труда и
честта на грънчарите в селото. Едната тръпка бе сладостна, другата – твърде
бо¬лезнена. И сякаш за да се спаси от самопризнанието, че не можеше да понесе
тежестта на товара да бъде първи¬ят син на най-знатния майстор в селото, Димитър
рязко се обърна към Боя, който беше най-неразговорлив тази вечер. Впивайки тъмните
си като черно грозде очи в ли¬цето му, го попита:
– А ти, хубавецо, при коя изгора чакаш да се върнеш? И по право кажи – коя е тази,
чийто ум искаше да взе¬меш, като изскочи от нищото и се метна в колата да пъ¬туваш
към Стамбул?
Димитър дори не подозираше колко слабо място уцели. Изтърси въпроса съвсем на шега,
макар и да бе убеден, че всеки от четиримата ще бъде още по-желан ерген след
завръщането им. Боя присви очи и премис-ли секунда-две. Не бе се озовал тук
случайно. Сам бе избрал пътя, сам бе избрал битките. Първата я бе повел още на
мегдана преди тръгване – той, овчарят, се изпра¬ви срещу всички грънчари и каза, че
ще брани труда им. Сега или никога бе моментът семейството му и другите да
„простят“ занаята му. А другата битка трябваше да започне тук и сега – само на ден
път от портите на дво¬реца. Нека се знае! И като се обърна, но не към Димитър, а
към Велико, рече отчетливо и студено:
– Жара! Тя ме чака.
– Дъщерята на знаялицата ли? – оживено попита Иван, за да се увери, че не бърка, а
после някак сериозно додаде: – Внимавай, момче! Не е като другите тя, огън е, ще те
погълне.
– Знам каква е – отвърна нетърпеливо Боя и не можа да сдържи усмивката си, когато
помисли за Жара. От много време насам за първи път си спомни лицето ѝ така, както
го бе видял пред иконите в манастира, без образът ѝ да се размива с други видения.
И само за миг гласът му се смени, стопли се, и лицето му омекна като облъхнато от
развигор .
Велико гледаше момчето изумен. Вярваше в думите му, както се вярва в новия ден рано
призори – със съзна¬нието, че той идва неотложно и неизбежно. „Знам каква е“ – като
го каза, Боя за първи път, откакто бяха тръгна¬ли, не говореше със злост, сякаш
дъвчеше отровни коре¬ни, а така, сякаш ядеше топъл хляб. Колко още знаеше обаче,
почуди се майсторът. Ала не това го смути толко¬ва, колкото смътното чувство на
ревност, което изпита, чувайки името на Жара. Откъде идваше това усещане? Не бе
възможно да се страхува от едно момче, което не можеше да овладее собствения си
гняв, камо ли да влезе във владение на женско сърце. А и тя може и да не беше като
другите, но другиго не знаеше и никой не я позна-ваше като Велико. Само той я бе
държал в ръцете си, а тя бе дишала само неговия дъх.
Спомни си как няколко дни преди заминаването Жара бе дошла при него и бе видяла
дяволската стовна тъкмо когато той приготвяше пещта, за да я изпече. „Голяма дарба
ти е дадена, Велико. Бог те люби“, – рече му де¬войката, не можейки да откъсне очи
от чудната стовна. „По теб я правих, Жарице! Ти ми показа коя е най-голя¬мата любов
на Бог. Ето, в глината я вложих“, бе отвър¬нал майсторът. Тогава тя го хвана за
ръце, целуна пръс¬тите му петимно и гледайки го дяволито изпод вежди, рече: „Значи
любиш глината повече от мене?“. Велико я прегърна и помилва по лицето: „Не, аране!
С тебе вече сме едно, дишам с теб и хубостта ти, затуй и глината ме люби повече“. А
после, когато тя си тръгваше, на сбогу¬ване му каза: „Све си ти за мене! Ще чакам
час по-скоро да си дойдеш от Стамбул“.
Ала защо въпреки всичко това, сега го сгложди страх и неприязън?
– Заповядайте! – До масата неусетно се бе появила дъщерята на ханджията и вече
поднасяше на четирима¬та паниците с парещото ядене. Ароматът от храната бе упойващ:
сладникави нотки на лук витаеха над апетит¬ния дъх на запържени домати с чесън, а
над топлите на¬хутени зрънца стоеше лъжица гъсто квасено мляко, кое¬то правеше
манджата още по-неустоима. – Да ви е слад¬ко! – подкани момичето и понесе шарените
си одежди към кухнята, където се изгуби сред парата на десетки тенджери и тигани.
Четиримата мъже гледаха невярващо в софрата пред себе си. Толкова вкусна храна не
бяха помирисвали ни¬кога, а порциите бяха щедри и парещи и те не можаха да устоят
нито миг повече. Запретнаха ръкави, отчупиха си от топлите питки и започнаха
настървено да топят в ях¬нията. Дървеното масло, което бе изплувало на
повърх¬ността и очертаваше синджир от зелени точици в пани¬ците, полепваше по
порестия хляб, а сетне и по пръстите на мъжете и когато се спускаше в гърлата им,
смазваше ги с онази благодат, с която слънцето наливаше гъстите сокове в
масли¬ните. Те жадно поглъщаха залците и дори не дъвчеха, от което изтърваха
половината сладост от храната, но гладен на сит не вярва, та и те не можеха да
догадят, че ако ядат по-бавно, ще им бъде още по-вкус¬но, че и по-дълго след това
ще им държи ситост.
Само Велико ядеше с неохота. Хапките хляб се засто¬яваха дълго в ръцете му и се
виждаше, че ги преглъща насила. Бе свел глава към софрата и косата, паднала пред
лицето, се сливаше с израсналата му вакла брада, от което той приличаше на черен
ангел. Мисълта за Жара и Боя не го напускаше. Дълго се бе опитвал да накара момчето
да изплюе камъчето и да разбере какво го оз¬лобява така към него. И ето, сега,
когато знаеше или по-скоро подозираше в какво се крие ядът му, не му олек¬на, а по
особен начин почувства, че възелът между тях още по-силно се затяга. Защо бе избрал
да отвори дума за Жара точно сега? Едва ли бе само защото се разпри¬казваха за
китки и моми. Друга бе причината и поне¬же Боя погледна право във Велико, като каза
името ѝ, майсторът бе убеден, че той знае нещо. Ала това, което момчето не знаеше,
беше, че каквито и битки да искаше да води за сърцето ѝ, трябваше да ги води с нея,
а не с друг мъж. Тя щеше да избере между двамата. А може би вече бе избрала.
– Ти нищо не хапна, майсторе. Какво ти има? Да не те е налегнала и теб някоя
любовна мъка?
Въпросът на Иван раздвижи въздуха над масата. Пре¬ди това всички бяха притихнали,
отдадени на блажен¬ството да смелят хубавата храна. Чудат младеж бе той – все го
човъркаше нещо отвътре да сръчква хората, да ги разпитва, да жужи около тях и да
бута живеца им. И сега така, търсеше как да продължи разговора от преди, за да се
разтушат още малко и да не мислят за големия ден утре.
Всички погледнаха към Велико и зачакаха какво ще отвърне. Познаваха го – пестелив
бе откъм думи и кога¬то говореше, казваше само толкова, колкото им трябва¬ше на
другите да знаят.
– Мен мъката не ме коси. Даже ми помага – рече спо¬койно и хладно-кръвно майсторът,
сякаш говореше не за себе си, а за някой друг.
– Как така?! Че кой обича да му е мъчно? – изненадан попита Димитър, за когото и
най-малкото страдание бе непоносимо.
– Глината обича болката ми, а аз обичам глината – отвърна майсторът и потърси с
ръка ръба на паницата. Повече от три седмици не бе пипал кал, та ръцете му неистово
търсеха досег със земя – влажна или превър¬ната в изпечено блюдо. Сега въртеше
пръст около съда и сякаш отваряше вход навътре към себе си. Жадуваше да се прибере,
да нахрани мълчанието си и да слуша Бог, но знаеше, че тепърва излиза на поле,
където трябваше да брани себе си и нещо друго.
– И дяволската стовна ли от болка е направена? – по¬пита Димитър със снижен глас и
за първи път Велико чу от него въпрос, какъвто само майстор на майстор зада¬ваше.
Въпрос за зрънцето, посято у всеки, въпрос за тай¬ната, която никога не можеше да
бъде доверена изцяло.
Незнайно как, думите на Манасиевия син отвориха онзи похлупак, който досега Велико
придържаше с две¬те си ръце и с цялото си същество. Отвътре се надиг¬на тъмен дух,
изпъпли нагоре по стените на гърнето и като видя бял свят, облъхна прибраните криле
на черния ангел и те се разтвориха. Майсторът повдигна глава и погледна пред себе
си, в червеникавокафявите му ириси светнаха огнени пламъчета и те заприличаха на
нагре¬ти ръждиви дискове, челюстта му се изостри повече от преди, а изсечените над
нея скули трепнаха. Ръката му пусна ръба на паницата и срещна другата длан в мига,
в който ъгълчетата на устните му леко се повдигнаха нагоре и през тях като през
параден вход победоносно излезе отговорът:
– Дяволската стовна е наречена от Бог и направена от тяло на жена. Болката бе
сладка.
Тримата спътници на майстора застинаха. Какъв пък¬лен огън гореше душата на този
човек, за да каже това? Свещенодействал ли бе той, или бе грешил? И коя жена бе
вградил в стовната? Как бе го сторил? Чували бяха да се вграждат сенки на моми в
чешми и мостове, но в стов¬ни – никога. Димитър прехвърли в ума си всичко, което бе
въртял на колото, ала не му хрумваше как в толкова малък съд може да се вдене сянка
на жена. Пък и кому беше нужно в стовна да вгражда човек? Че тя, стовната, може да
се счупи още преди жената да си е отишла от този свят! Или пък точно затова се
слагаше: за да е веч¬на, да не се пука никога? Изведнъж Манасиевият син се сепна:
„Чакай – рече си, – той каза тяло, а не сянка. От тяло на жена...“. Мислите му
съвсем се объркаха, размъ¬тиха се като накисната в калника глина и никакво
про¬зрение не можеше да пробие сред тях. Прах от мъртвец ли бе взел, какво бе
направил този вран мъж? „Боже, дано гневът ти се забави – мълвеше си младият
грън¬чар. – Нека мине утрешният ден, да приеме даровете ни султанът, пък после
отреди каквото сме заслужили.“
Иван и Димитър бяха толкова стъписани от думите на Велико, че не разбраха кога Боя
скочи като попарен и излезе от гостилницата. Един-ствено майсторът изгледа
изчезващия сред пушеците му гръб, кървящ от стрелата, която бе изстрелял.
21.
ИГЛЕНИК
* * *
Някакво чудато настроение бе споходило Сюлейман тази сутрин. Като излезе от покоите
си в харема, каза на следващия го по петите слуга, че иска да се разходи сам,
подмина залата, в която го чакаше обичайната обилна закуска, не забеляза кланящите
му се наложници по ко¬ридорите и не погледна строените по постовете си ев¬нуси.
Втурна се навън, като че ли единственото, което искаше, бе да избяга от хладните
зали на харема и да вземе глътка топъл въздух. Придворните бяха свикна¬ли да гледат
дебелото му тяло да се поклаща едва-едва, когато се придвижваше нанякъде, та сега,
виждайки го да върви необичайно бързо, надигаха вежди, цъкаха с езици и се молеха
нуждата, която го е спешила, да не застигне и тях. Само по-приближените му, една
малка шепа хора, които бяха имали досег с него в кафеза през всичките трийсет и
шест години, прекарани там, можеха да догадят, че днешната странност е проява на
малка¬та частица лудост, която бе наследил. Както и на това, че външният въздух в
последните няколко седмици все повече му се услаждаше и той го търсеше настървено,
както самките търсят изгубените си малки.
Щом излезе на двора, султанът направи няколко крач¬ки, за да се отърси от сянката
на обграждащите го купо¬ли, сводове и колони и вдигна глава към небето. Днес то бе
различно синьо – не толкова кобалтово като вчера и не толкова прозрачно като онзи
ден, а синьо точно като листенцата, които измирските майстори бяха нарисува¬ли по
порцеланови плочки, облицовали стаята му в ка¬феза. Сюлейман потръпна. Не искаше да
си ги спомня, на друго искаше да му прилича небето. И той се заог¬лежда нервно
наоколо, търсейки с какво да разсее очите си. Боднаха го листата на
кървавочервената роза, която растеше самотна сред туфа от бели цветове и разнасяше
безподобното си благоухание пред входа на харема.
– Хм! – Сюлейман изсумтя доволно, изпъчи се на¬пред, сякаш тръгваше на военен
парад, и с горда крачка приближи розовия храст.
Цветето се бе настанило царствено на върха на здра¬вото си стъбло, щръкнало педя
над белите рози, и кокет¬но бе привело настрани глава, като че ли поставяше це¬лия
околен свят под съмнение. Султанът и сега се наведе да го помирише, както правеше
всеки ден, но в стремежа да го вдъхне по-силно, прихвана го под листата и без да
иска, се убоде. Бодилът лесно проби изнежената му бяла кожа и от тънкия пръст,
несъразмерно фин за голямото му тяло, рукна дебела струя кръв. Сюлейман се огледа,
за да потърси помощ, но наоколо нямаше никого. Всич¬ки придворни се бяха оттеглили,
оставяйки го сам в чу¬датото му настроение. Липсата на при-слуга в този мо¬мент го
жегна повече и от бодила и той се разяри. Тръгна с още по-бързи крачки през двора,
а гневът се надигаше в него на мощна вълна, готова да залее първия срещнат.
Не видя никого, но търсейки как да се освободи от яда си, продължи да върви, докато
не стигна палата на съвета. Двамата стражи на входа му се поклониха без¬мълвно и
безучастно. Сюлейман спря, в миг прикован от чувството, което лъхаше от тях:
пропити от чинност и ленивост, безхаберно блуждаещи между стените на двореца по цял
ден, те бяха толкова откъснати от всичко вън от портите на сарая, колкото бе и
самият той. Султа¬нът замръзна при тази мисъл – да, и той беше като тях, безхаберен
към външния свят, незнаещ какво се случва. Съдбата не му бе отредила щастието да е
първороден императорски син и той трябваше да прекара десетиле¬тия наред в
дворцовия зандан, докато брат му Мехмед управляваше. Така бяха отредили предците и
страхът им от заговори, убийства и пролитие на владетелска кръв – първият принц
поема трона, останалите чакат реда си в затвора. Ето, само няколко седмици, откакто
бе излязъл от кафеза, за да замени брат си на престола, а все още не бе напускал
пределите на палата и не знаеше нито колко голям е градът, нито какви са хората му.
Не познаваше нищо от това, на което бе владетел, и бе ви¬дял само малка част от
богатствата, които притежаваше. „От затвор в затвор се местя – ужасено си рече
Сюлей¬ман. – Животът ми така минава, а още утре може да ме няма. Ще осъмна мъртъв,
без да съм надникнал вън от клетката.“
– Ти! – обърна се рязко към стража вдясно на входа. Гласът му бе писклив, а очите
му трескаво гледаха сеп¬натия пазач. – Бързо нареди да доведат коня ми. Ведна¬га! –
кресна султанът.
Пазачът се поклони, обърна се с обигран жест и се завтече към конюшните. Останалият
на поста си аскер сви крака в мирна поза, вдигна глава нагоре и не смееше да диша,
докато господарят му обикаляше нервно пред входа на палата. Мисълта за затвора не
преставаше да гризе Сюлейман и ядът в него се пенеше като разбита в скалите вълна.
Ала кого можеше да обвинява за години¬те, прекарани в кафеза – майка си, баща си,
съдбата, Ал¬лах? Та нали всичко бе по волята на последния, значи бе стоял между
четири стени толкова време, защото такъв е бил предопределеният му път. А войникът
насреща му – той защо бе избрал да пази дебелите стени, огра¬дени от още и още
стени? Какво го караше да стои тук така чинно и толкова безчинно далеч от света
навън? И неговият път ли бе предначертан, или все пак удобната клетка с вкусни
блюда е по-добра от всяко друго място на света, брулено от буйни ветрове? Решен да
узнае от¬говора на всяка цена, султанът се приближи толкова до стражаря, че усещаше
солука му върху челото си, взря се в него с налудничавите си очи и изсъска
полукресли¬во през зъби:
– Знаеш ли какво има вън оттук, войнико? Бил ли си някога на бойно поле, или само
вардиш тези дебели ду¬вари и себе си, а? Молиш ли се всеки ден на Аллах да не те
пратят на война, за да стоиш тук и да пазиш златото ми?
С всяка следваща дума гласът на Сюлейман ставаше все по-писклив, сякаш някой го
стискаше с две ръце за гърлото, а самият той, не много висок на бой, се надига¬ше
на пръсти, за да може да достигне поне отчасти ли¬цето на стражаря и да влезе в
обсега на взора му, вгледан напред, както биваше по време на пост. Една струйка пот
се спусна отдясно по лицето на аскера. Той не знае¬ше чака ли отговор от него
султанът и ако бе така, щеше ли изрично да му даде позволение да говори. Усещаше,
че животът му виси на косъм, по-тънък и от току-що спусната паяжина, затова наум
изричаше горещо по¬следните си молитви и дори не чу тракащите копита на
приближаващия царски кон.
Сюлейман също не ги бе чул, защото пламенно чака¬ше какво ще продума стражарят,
като че ли отговорът щеше да отмие част от яда му към съдбата. Излезе от пъкления
затвор на мисълта си чак когато войникът зад гърба му рече:
– Заповядайте, Ваше величество!
Султанът се опомни и се огледа стреснато. Като се сети какво прави тук и защо бе
наредил да му доведат коня, обърна се и хвана поводите. Конят бе черен като въглен,
висок и изящен, с косъм, лъскав като звездите в пустиня, и мощни крака, които
можеха да стигнат от тук до Едрине само с няколко скока. Сюлейман погледна с
възхита и страх животното, което стоеше мирно и гото¬во да му служи. Не знаеше дали
ще може да се качи сам на гърба му, ала толкова бе прегорял от раздразнение и гняв,
че пъхна левия си крак в стремето, хвана дръж¬ката на седлото и направи опит да се
надигне. Тежкото му тяло обаче не го слушаше и трудно се отлепваше от земята, а още
по-трудно щеше да се прехвърли през гър¬ба на животното. Облечен в натруфени одежди
и доле¬пен до тялото на коня, след няколко напъна Сюлейман плувна в гореща вода.
Стражарят, застанал отстрани и държащ поводите на коня, само с крайчеца на окото
долавяше несполуч-ливите опити на облия като топка султан да се качи на жребеца.
Накрая, уплашен от сме¬ха, който напираше отвътре му, войникът даде команда на
коня. Животното приклекна на четири крака и така успя да стане доста-тъчно ниско,
за да се качи султанът на него. После, под тежестта на дебело¬то му тяло, бавно се
изправи и зачака нова команда. Сюлейман успя да се закрепи на седлото, хвана го
здраво, намести тюрбана си, който се беше накривил при борбата, изпъчи гър¬ди и
дръпна юздите. Животното потегли съвсем леко, усещайки нестабилността на
възседналия го мъж. Над изящната дългоопашата задница на черния ат султанът се
поклащаше напред-назад така, като че всеки момент щеше да падне.
Идваше му на Сюлейман да пришпори с все сили коня и да препусне през портите на
двореца, но годините в кафеза му бяха отнели и преиму-ществото да язди добре. А
така му се искаше да прелети през следващия двор на сарая, за да не може никой да
го настигне. Уви, ми¬навайки край конюшните, от двете му страни настана
едновременно смут и поклонение. Бродещите наоколо войници се строиха да поздравят
господаря си, а един-двама в дъното на сенчестите навеси се разбягаха на¬някъде.
Сякаш предусещайки края на своето бягство, Сюлейман пришпори леко коня. Страхът му
да не падне от високо обаче надви над желанието да излезе вън от сарая и той остави
животното да го води с разумния си ход. Но ето че приближаваше средната порта на
двореца, на чиито осмоъгълни кули дебнеха още еничари, без да е усетил свита зад
гърба си. Значи, можеше и да успее да се промъкне през стените незабелязан. Още
само малко му трябваше и стигнеше ли главната врата, щеше да от¬скубне трите пера
от тюрбана си и да се впусне в града, без никой да го познае, мислеше си.
Стражарите, деб¬нещи от двете страни на портата под самите кули, от-дадоха почит,
леко стъписани от неочакваната поява на господаря си тук, в този час. Сюлейман
премина тежки¬те двери и потъна в огромната розова градина на парад¬ния двор.
Гюловият аромат го лъхна безмилостно, той се сети за розата преди малко и нещо
повторно го убоде. Тогава дръпна юздите на коня и го пришпори. Животно¬то забърза
ход, а султанът се заподмята неволно на гър¬ба му. И тъкмо когато стигна имперската
порта, която единствена го делеше от града, чу зад себе си галопира¬щи коне и позна
застигащия го като кинжал в гърба глас на великия везир:
– Ваше величество! Къде отивате? Ще ви придружим!
Сюлейман дръпна рязко юздите на ата и спря. Беше уплашен – не знаеше какво да
прави. Глождещият го от сутринта гняв го дърпаше напред, но страхът, че не може да
надбяга везира и ще стане за смях, го прикова¬ваше на място. Султанът сведе глава,
пое дълбоко дъх и направи единственото, на което бе способен – изкрещя с пискливия
си глас отбранително, заповеднически и ед¬новременно с това безсилно:
– Оставете ме на мира! Искам да изляза вън! Искам да видя хората, на които съм
господар, и града, който е столица на империята ми. Пуснете ме сам, ако животът ви
е мил!
Сюлейман нареждаше в пристъп на онази лудост, коя¬то тихо течеше във вените му още
откакто се бе родил, но днес бе кипнала и бе обхванала цялото му тяло. Тя излизаше
като бясна искра през лявото му око, което бе малко по-светло от дясното и по което
винаги можеше да се познае в какво настроение бе султанът. Насреща му везирът и
агата сведоха глави, защото се бояха от думата му – не знаеха какъв дявол го бе
обладал днес и докъде може да стигне чувството му за свобода и власт, което с всеки
изминал ден все повече избуяваше. Ала дългът на везира надделя и той се осмели да
каже:
– Вън не е безопасно за вас, господарю! Позволете да ви придружа, поне аз. – Тонът
му бе мек и угоднически. От него на Сюлейман за първи път днес му стана прият¬но –
почувства се, сякаш потъна измежду стотици пухе¬ни възглавнички, много по-удобни и
приемащи, откол¬кото твърдото седло на коня. Везирът улови колебанието на султана и
побърза да добави подкупнически: – Ако ми позволите, ще ви предложа и друго, Ваше
величест¬во! Щом искате да погледате града и хората, може да се качите ей там, в
павилиона над портата – и везирът по¬сочи с ръка дървената постройка, която бе
скроена като шапка над главната порта, точно между отделенията на стражата от двете
ѝ страни. – Оттам на спокойствие може да гледате колкото искате, без никой да ви
забеле¬жи. Ще поръчам да ви поднесат обяда тук, ако желаете.
Султанът трепна – скривалище, от което да гледа пъстрото множество от хора,
обикалящи двореца, бого¬молците, стичащи се в джамиите в близост, да слуша какво си
говорят поданиците му, без дори да подозират, че той е там. Колко много можеше да
види и да чуе само! И без дори да подозира, че затворът, от който бягаше, сам го
надви, Сюлейман се усмихна доволно с тънките си устни и рече с все така прещипано
гърло:
– Не ми поръчвай обяд. Не искам да се разсейвам из¬лишно, докато гледам. Конят да
ме чака долу!
* * *
След има-няма час двете коли спряха пред тежката порта на огромна стена, чийто край
не се виждаше. Тя като че ли изникваше от морето, заграждаше част от су¬шата и
потъваше в необятността на града и водата. От двете страни на вратата пазеха по
четирима бекчии – двама, които стояха по-напред и осигуряваха няколко разкрача
пространство, където никой не можеше да при¬пари, и още двама, долепени до самите
порти. Войници¬те бяха напети, на чалмите им стърчаха пера, които ги правеха да
изглеждат още по-стройни, а пушките така прилягаха в ръцете им, сякаш се бяха
сраснали с тях. Не разговаряха помежду си, само гледаха напред и дебнеха, ако някой
приближи, да го отпратят с поглед. Множе¬ството от хора, което заливаше улиците на
Стамбул, тук се беше разредило и мал-цина смееха да приближат на повече от няколко
крачки до аскерите. Иван и Велико бяха спрели колите достатъчно близо, за да
огледат мяс¬тото, но и толкова далеч, че да не предизвикват внима¬нието на
стражата.
– И сега какво ще правим? – попита Димитър, вледе¬нен при гледката на необятния
палат. Странно как до този момент бяха отбягвали въпроса как точно ще вля¬зат в
двореца, като че ли всеки от тях тайно се бе на¬дявал, че вратите сами ще се
отворят и султанът ще ги приеме без грижа.
– Иване, ти говори с пазачите. Кажи им кои сме и за какво сме дошли – че сме
майстори грънчари от Руме¬лия и искаме да поднесем специални дарове на султа¬на –
рече Велико. В гласа му се долавяше притеснение, но сякаш по-силно бе желанието да
даде на другите уве¬реност, че намисле-ното има начин да се случи.
Иван се местеше от крак на крак и се опитваше да изгони няколко мухи, които
обикаляха нахално около него. Очите му бяха леко посърнали, самият той не бе
сигурен, че знае турски дотолкова, че да може добре да обясни на пазачите за какво
са дошли. И все пак стигна¬ли бяха дотук, връщане назад нямаше.
– Така да бъде. Нека приближим с колите, за да им по¬кажем какво носим. Сигурно ще
искат да видят, преди да ни пуснат – отвърна Иван.
– А ако ни върнат, какво ще правим? – предпазливо се обади Боя. Откакто бяха влезли
в Стамбул, той едва сега обели дума. От хладния тон, който излизаше от устата му
през последните седмици, не бе останала и следа.
– Няма да ни върнат. Вярвайте ми, вратите сами ще се отворят пред нас – рече
Велико. Гласът му прозву¬ча твърдо, сякаш някой току-що му бе нашепнал тайна, която
другите не знаеха. Отвъд това, че на гърдите си носеше амулета с листенца от
разковниче, подарен му от Жара, нямаше видима причина да звучи толкова уве¬рен. Но
ако човек не е устроен така, че пред най-голя¬мата заплаха да набира смелост и да
успява да надвие несигурността с последната жива клетка от тялото си, в която е
скътал надежда, този свят отдавна да бе останал само със сушата, морето и рибите. А
ако човек винаги се опитва да чертае ясен план за това, което предстои, ни¬кога
никой нямаше да направи първата крачка в каквото и да било. Защото смелостта не е
да поемеш към ясната трудност, а да се впуснеш там, където е съвсем тъмно, дълбоко
и непознато. Без да е подправена с лудост, сме¬лостта бързо се превръща в страх.
– Бог да е с нас! – рече Димитър и това бе последният тласък, който бе нужен, за да
дръпнат юздите на конете и да приближат двореца.
А Бог гледаше отгоре и виждаше четирима мъже с на¬прашени лица и пропити от пот
ризи на гърбовете, чете¬ше в очите им страха, който дългът и лудостта превръ¬щаха в
решимост. Броеше ударите на сърцата им, които заедно изтласкваха толкова кръв, че –
ако се пукнеха ве¬ните им сега – можеха да удавят с нея и осмината аскери насреща
им. Зад всеки удар Бог съзираше по една при¬чина, която ги би довела тук. Той
виждаше и нехай-ните стражари на двореца, които с такава тежест стояха на поста си,
че нито бурен вятър, нито висока вълна може¬ше да ги отмести, та камо ли молбата на
бедни майстори грънчари, дошли от другия край на империята.
– Ии гюнлер – провикна се Иван към двама от паза¬чите, които стояха по-напред.
Войниците мигновено повдигнаха пушките си в отго¬вор. Момчето се стресна и не
знаеше как да продължи. Единият пазач го гледаше с поглед, от който струеше
враждебност и омраза, другият започна да шари с очи по двете коли и заоглежда
останалите мъже в групата. Измина близо минута, в която между едните и другите се
настани тежко като желязо напрежение и се гнетеше там, без нищо да се случва, за да
го разсее. Накрая Ди¬митър сръга Иван, та той се окопити и продължи:
– Майстори грънчари сме, идваме от Румелия. Носим дарове на султана и искаме лично
да му ги връчим.
Думите излизаха развалени от устата му – някои предъвкани, други заваляни, трети
сложени не където трябва. Стражарят, който и преди това го гледаше изпи¬тателно, се
напрегна да долови какво му говореше непо-знатият. От всичко дотук бе разбрал само,
че говорят за дарове и за султана, но какви бяха тези хора, не можеше да познае.
Затова каза на Иван да повтори. Мъжът заго¬вори по-бавно и по-високо, от което
войникът вече раз¬бра, че са майстори и идват от Румелия.
– Султанът приема само официални пратеници! – отсече стражарят и направи жест с
глава, който недвус¬мислено казваше на четиримата да обръщат колите и да потеглят
натам, откъдето бяха дошли.
Иван разбра какво му казва, а непреклонният тон на войника правеше думите хладни и
остри като стрели. Нямаше обаче връщане назад, стигнали бяха дотук и трябваше да
опитат поне още веднъж. Понеже не знаеше как по друг начин да подходи, освен с
чисто човешка молба, Иван продължи:
– Моля ви, пуснете ни! Дошли сме от много далеч. Освен дарове имаме и важно
съобщение да предадем на султана.
Като рече това, стражарите от другата страна наостри¬ха уши и се обърнаха да видят
по-добре новодошлите. Пред двореца кръжаха безброй люде всеки ден, имаше всякакви
хора, нерядко се случваше някой минувач да иска да влезе при султана да му се
поклони или да му остави дар. Често това бяха най-обикновени просяци, довлекли се
тук от всички краища на империята, друг път бяха бедни девойки, които скришом се
надяваха да се представят на султана и да влязат в харема му, за да си осигурят
охолен живот, трети път бяха занаятчии като тези, които искаха да се поклонят на
владетеля с надеждата, че ако той хареса даровете, търговията им ще тръгне по-
добре. Казано в три думи – луди всякак¬ви имаше, и стражарите бяха свикнали да ги
отпращат само с един жест. Но сега думата „съобщение“ възбуди любопитството им, не
толкова, защото вярваха, че ня¬кой беден майстор може да каже нещо значимо на
сул¬тана, а защото рядко някой от дошлите тук проявяваше въображение и смелост. А
може би и защото понякога се чувстваха безкрайно отегчени от дълга си, пазачите
имаха нужда малко да се разнообразят и да се погаврят с тези странници. Затова
четиримата аскери отпред се спогледаха и без думи, само с по една лукава усмивка,
пусната мимоходом изпод мустаците им, се разбраха да дадат още малко време на
новодошлите и да видят докъ¬де би стигнал куражът им.
Единият стражар приближи отдясно, обиколи двете коли, надничайки строго да види
какво има вътре. Това¬рът бе завит с черги и войникът викна остро към Иван:
– Отгърнете да видим какво носите!
Мъжът скочи от колата, отиде отзад, дръпна чергата и отдолу, под силата на обедното
слънце, блеснаха жълти и зелени гледжосани грънци. Войникът примижа от от¬ражението
на светлината и за да се увери, че под съдове¬те няма скрити оръдия или нещо друго,
което би застра¬шило султана и двореца, взе да ги разбутва с острието на пушката.
Те обаче, добре подредени един до друг и един над друг, така че да не се чупят при
клатушкането по пътя, не поддадоха на проверката и тогава пазачът взе да ги опипва
и повдига с ръце, за да види що има отдо¬лу. Другите трима стражари също приближиха
колата и взеха да надничат. Велико използва момента, слезе и от¬гърна чергата и на
тяхната кола, показвайки още колко дарове са донесли.
Виждайки, че нещо необичайно се случва на някол¬ко разкрача от тях, пазачите при
самата порта започнаха да се споглеждат помежду си притеснени. Най-главният сред
тях, без да напуска поста си, се провикна грубо към войниците отпред:
– Какво има там? Какво правите?
Тогава аскерът, който пръв бе започнал разговор с но¬водошлите, изтича към портата
и намигвайки съзаклят¬нически към старшия войник, обясни:
– Майстори от Румелия. Дошли да поднесат дарове на султана и да му предадат важно
съобщение – и като каза последното, мъжът се подсмихна, за да подскаже на гледащия
го строго войник, че всичко е наред и ще се пошегуват с тях, преди да ги отпратят.
– Не губете време в глупости! – изрепчи му се старши¬ят пазач. – Пращайте ги по
пътя – рече и с отсечен жест посочи на аскера да се обърне и да изпълни заповедта.
– Слушам! – мирно отвърна младежът и усмивката му от преди малко се изпари за миг.
Той се извърна и тръгна към колите.
– Хей, ти! – застигна го неочаквано гласът на старшия пазач. – А какво носят?
– Шарени грънци, нищо особено – рече момчето и се върна при ново-дошлите.
* * *
22.
ГЪРЛО
* * *
23.
ЗЪРНО
Ерина изсипа в чирепа шепа хума – розовеещите пе¬съчинки проблеснаха под пламъка на
огнището и с тях в стаята се настани добър дух. Девойката трепна от ня¬какво
приятно чувство, но после, като се замисли, че не знаеше какво я очаква, потъна пак
в заниманието си леко унила. Сипа вода в пани¬цата и започна да разбърк¬ва
глинестата смес, после добави мед и завъртя лъжица¬та бавно в няколко кръга, докато
гъстите жълти следи напълно се изгубиха в розовата каша и тя стана лъскава и мазна.
Рада стоеше приклекнала с гръб към нея, раз¬пуснала дългата си кестенява коса, и
чака¬ше сестра ѝ да я намаже. Правеха този малък обичай понякога, когато приключеха
цялата къщна работа и знаеха, че майка им няма да ги повика за нищо до вечерта, та
можеха да си отдъхнат. В редките моменти на нежност и грижа една към друга те си
казваха най-значимите неща, онези, които бяха скътали най-дълбоко в мислите си,
сякаш гребенът, който решеше косите, вадеше изпод корена им съкровенията и ги
носеше из въздуха като топло ди¬хание.
Като започна да разресва Рада, Ерина усети как по тялото на сестра ѝ премина
сладостна тръпка. По-голя¬мата девойка размърда рамене, опитвайки да се настани по-
удобно.
– Май нещо те вълнува днес, Радо? – подхвана Ери¬на, която винаги търсеше да
разчовърка душичката на човек, но закачката ѝ прозвуча по-вяло от обичайното.
– Ти сякаш не знаеш, Еринке! Лятото свърши, работа¬та намаля, идват новите сгледи –
възбудено отвърна по-голямата сестра. – Скоро е Света Петка и като започнат
седенките, ще започнат и задевките – рече и жизненият ѝ смях обля къщата като
водосветна вода.
– Иска ти се вече да те вземе някой, не те свърта у дома – продължи Ерина, докато
мажеше косата на сес¬тра си с розовата хума. Въпросът ѝ прозвуча меко и
под¬канващо, сякаш правеше удобно място не само за отго¬вора на Рада, но и за нещо,
което искаше да излезе от нея самата.
– Въртят се годинките, много-много не бива да се зас¬тоявам вкъщи, че да не престоя
– и момичето прихна да се смее на собствената си шега, а раменете му се разлю¬ляха
живо като поклатени от вятъра цветове на димит¬ровче.
– Чуй се! Как ще престоиш? Толкова хубава, толкова пъргава, всеки би те взел – рече
Ерина, като че ли търсе¬ше как да утеши сестра си.
Рада долови в тона на Ерина нещо неизказано, обърна се през рамо и погледна сестра
си. Пакостливата искра в зелените ѝ очи бе изчезнала и голямата девойка се опи¬та
да си спомни откога това бе така. Прехвърли наум няколко неотдавнашни случки и я
стигна смътното про¬зрение, че от няколко седмици насам сестра ѝ като да не беше
същата. Напоследък често оставаха сами и си го¬вореха, Ерина знаеше колко много
Рада иска да се сгоди за Коста, но Рада не знаеше накъде теглеше сърцето на сестра
ѝ. Всеки опит да я подпита завършваше с някоя от хапливите закачки на Ерина и
понеже Рада бе по-го¬лямата и първо тя трябваше да мине под венчило, зани¬маваше я
тази мисъл повече, отколкото дали сестра ѝ тръпнеше към някого. Сега обаче гребенът
вадеше наяве всички тайни мисли, стаята се бе изпълнила със сла¬достта на
споделянето и Рада се реши да каже:
– А ти? Колко по-хубава си от мен, да знаеш само! Си¬гурно ще ме прежениш... – От
гърдите на девойката се откъсна тежка въздишка.
Ерина не искаше да оставя сестра си унила, все ня¬какво огънче на надеждата
трябваше да тлее в дома им, затова като разреса бавно намазаната ѝ коса, рече:
– Мен още никой не ме е искал – ала като се сети, че за сестра ѝ важеше същото,
побърза да добави: – Ама то и аз съм трънче в очите им. А ти, Радо, гледай да дадеш
знак на Коста, че и той няма за кога да чака. Пък онази Павла, Манасиевата щерка,
май за друг е отредена. Чух, че баща ѝ я гласял за негодения внук на бай Иван, ако
и да е още малка...
Рада ахна, като чу това – все се чудеше как сестра ѝ успяваше да узнае всичко в
селото. Сърцето ѝ заби, като си помисли за Коста, и усети как ѝ олеква, като разбра
за Павла. Никоя девойка в селото не би могла да мигне, ако знаеше, че дъщерята на
най-знатния майстор, краси¬ва като сълза, можеше да ѝ бъде съперница. Освен това,
когато старите уреждаха годежите, никой не можеше да бяга от уреченото. Рада усети
възбуда при мисълта, че може да е годена за Коста до края на зимата.
Ерина остави настрана празната паница от хумата и се изправи. Не успя да каже на
сестра си какво я глож¬деше, понеже се срамуваше да се разкрие пред нея. Не бе
казала на никого, че е дала китка на Димитър на из¬проводяк, а откакто той бе
тръгнал, сън не я ловеше да мисли как е, кога ще се завърне и дали ще я погледне.
Единствена Жара можеше да я разбере – та нали и тя мислеше за Боя. Ерина бе видяла
колко бледна беше в деня на тръгването, как вцепенена го гледаше и не ѝ се вярваше,
че той потегли с мъжете. Оттогава не бе виж¬дала Жара, а много искаше да я потърси.
Дъщерята на знаялицата можеше да прави гадания и сигурно знаеше какво става с
мъжете. Девойката въздъхна – как да иде при Жара и да я попита вижда ли нещо от
случващото се в Стамбул, та нали щеше да се разкрие? Вече някол¬ко седмици бяха
минали от тръгването на четиримата, а ден подир ден тревожните мисли натискаха
сърцето ѝ като тежък капак на претъпкан сандък. Днес съвсем не я свърташе на едно
място, искаше ѝ се да поговори с няко¬го, който ще я разбере, да се разтуши поне
малко. Затова изведнъж рече припряно:
– Ще отида до чичови да повикам Рангел да ни нацепи дърва. Нали мама заръча тази
заран?
– Че няма ли да ти мажа косата? Пък и мама точно у чичови отиде да ги види как са –
отвърна Рада озадачена.
– Не ми се стои вътре, ще ида и аз натам да се разхо¬дя – и като метна елек на
гърба си, Ерина се изниза пър¬гаво през вратата, преди Рада да успее да рече и
дума.
* * *
* * *
Зевна се върна след час и се зачуди, като не свари мо¬мичетата в колибата, но после
си каза, че Жара може да е отишла да изпрати приятелката си до къщи. „Добре е
направила – рече си знаялицата. – Нека малко да изле¬зе навън, да види слънцето.
Като застои човек на едно място, и мъката му застоява в него, пуска корени и
из¬буява. Младо е детето ми, трябва пак да се събуди за живота, да изтръгне този
плевел, дето не знам чия ръка го пося в сърцето ѝ.“ Тъй си говореше Зевна, докато
прибра билките и мехлемите в долапа, окачи торбата на пирона зад вратата, свали
забрадката си и реши да сложи манджа на огъня. Погледна към синията, сетила се, че
одеве Жара чистеше боб. „Тъкмо до довечера ще уври“, каза си жената и се наведе да
вземе паницата със зърната, когато нещо внезапно я сепна. На масата, близо до
чирепа с изчистения боб, бяха разхвърляни някол¬ко бели и черни зърна. Зевна се
доближи да ги разгледа отблизо – имаше четири бели зърна, скупчени едно до друго, а
зад тях като опашка стояха четири черни зърна. Премигвайки няколко пъти, на
знаялицата ѝ се стори, че зрънцата трептят и се движат. Посегна да ги пипне, за да
се увери, че очите я лъжат. Сетне реши да ги събере и изсипе при другите в
паницата, но се спря: дали Жара ги бе подредила така, или случайно бяха изпадали от
ръката ѝ? Дали се е опитвала да гадае, но едва ли, бо¬бът за гадания, магерен на
лунна светлина, го държаха в отделна торба в сандъка с дрехите, а този бе изваден
за готвене днес. Зевна за последно погледна зърната, после сви шепа под ръба на
синията и с другата ръка ги събра, а след като ги изсипа в паницата при останалите,
отиде да вземе дървено масло за манджата.
Като се пресегна навътре в долапа за маслото, ръкавът на кошулята ѝ закачи високото
гърло на оцетника и той се разклати. Преди да успее да го хване, съдът се накло¬ни
и оцетът се разля. Червената течност образува петно на пода и от него към лицето ѝ
се надигна остра мириз¬ма. Сърцето на знаялицата заблъска силно.
– Не е на хубаво! Не е на хубаво! – повайка се тя с пресъхнало гърло и забърза да
вземе вода от котлето и да изчисти петното.
Жената попи оцета и после мина мястото с мокра кърпа. Сетне сложи боба в гърнето,
сипа му вода и го тури на огнището, като добави няколко цепеници в огъ¬ня. Наряза
лук и целина и ги прибави в гърнето. Вър¬шеше всичко чевръсто, сякаш бързаше да се
отърве от натрапничавата мисъл в главата си, затова и не забеляза последното бяло
зърно боб, което бе паднало на пода и стоеше скрито зад извития крак на синията.
24.
ГОРЕСТ
* * *
* * *
Велико гледаше огъня и се опитваше да се стопли, протегнал ръце към огнището. От
няколко часа си бе до¬шъл в бащината къща, а още не можеше да се прибере в себе си.
Беше се надявал поне тук да намери покой, но черната тиня не спираше да го засмуква
отвътре.
При пристигането днес бе зърнал Жара. Опита се да иде при нея, но няколко от мъжете
го задържаха и после тя изчезна ненадейно като сянка. Макар и отдалеч, ви¬дял бе
отслабналото ѝ тяло и угаснали очи. Щеше му се да вярва, че не е така, но знаеше,
че той ѝ бе причинил това.
Пред очите му се върна картината от онзи ден пре¬ди заминаването, в който тя бе
дошла, а той подготвяше пещта, за да изпече дяволската стовна. Спомни си как
девойката не можеше да откъсне очи от съда, магьоса¬на от формата му, сякаш
усещаше, че не само от кал бе направен. „По теб я правих, Жарице!“ – не бе скрил
май¬сторът. Тя го гледаше как слага стовната в пещта сред другите съдове. Не искаше
да тръгва, като знаеше, че може да не го види до заминаването. Затова остана,
до¬като Велико запали пещта. „Огънят превръща пръстта в камък – думаше ѝ той. –
Вечно ще остане това, що по теб съм съотворил, либе!“
И точно в мига, когато той поднесе запалена клеч¬ка към пещта, а пламъкът се
разрази и пукна първото дърво, на Жара ѝ прималя. Тя се отпусна в ръцете му,
покосена от неочаквана слабост. „С мен ли си, аране?“ – зовеше я той, опитвайки се
да я съвземе. След няколко минути девойката дойде на себе си, ала бе ужасно бледа и
студена. Не знаеше от що ѝ е прилошало. Велико се опита да я стопли, ала не успя.
Смътно предчувствие обзе майстора още тогава, а днес то се яви пред очите му като
тъмна болест. В лю¬бовта си той бе откъснал парче от нея, прелял го беше в глината
на въртящия се чарк и изпод пръстите му се роди чудната стовна. Ала същата тази
любов не можеше да слепи тялото, от което бяха иззети частиците. Няма¬ше как да
върне и огъня, който ѝ бе отнел.
Вгледа се в ръцете си – с тях години наред бе съби¬рал форми, върху глината те
можеха да повторят очерта¬нието на всяко нещо, което бе видял с очите си. Всичко,
което бе минало през тях, бе дадено от Бога, знаеше го майсторът.
– А любовта, Господи, нали и тя от теб идва? Защо страдаме, когато я показваме?
Защо я губим, когато я претворяваме в нещо? Защо разболя-ваме хората, които
обичаме?
Това бе първият път, в който Велико се обръщаше на¬право към Бог. Ръцете му
трепереха. Челото му пареше и той легна на одъра, останал изведнъж без сили. По
та¬вана сенките на огнените пламъци се гонеха и изяждаха една друга, изникваха като
страшилища и после изчез¬ваха безследно. Въздухът, наситен от страховете му, бе
непоносимо тежък за дишане.
Велико се чувстваше разкъсан между дълга и любов¬та към Жара. „За какво?“, щеше да
попита тя, когато той я помолеше горещо да го прости. А майсторът беше без¬силен да
ѝ каже какво се бе случило и какво щеше да последва. Колко още живот ѝ оставаше? И
можеше ли той, ако я хване със същите тези ръце, които бяха взели късове от нея, да
я слепи, да ѝ върне огъня, да ѝ даде от дъха си, както бе направил преди? Какво
можеше да стори, за да я опази?
Велико помисли, че ако се отдалечи достатъчно от нея, имаше надежда да я спаси. А
дали Боя можеше да я захрани с нов живот? Различен бе той, носеше свободен,
неукротим дух, дали можеше да ѝ даде въздуха и топли-ната, от които тялото на Жара
се нуждаеше, откакто бе затворено в стовната.
– Вярваш ли в това, грънчарю? – запита се сам.
Но макар и малка, надеждата това да я излекува, бе единствена в момен-та.
25.
ПАСТ
* * *
На вратата се почука силно. Дела, която месеше хляб за утрешната сбир¬ка у Манасия,
се провикна към вът¬решната одая:
– Рангеле, Милане, Боя! Някой чука, излезте да види¬те кой е.
Отвътре се показа Боя и изтича да отвори. Насреща му, сякаш още по-потъмнял от
плащаницата на нощта, в която бе обгърнат, стоеше Велико. Майсторът бе послед¬ният
човек, когото момчето очакваше да види на прага на дома си. Боя изпита остра болка
в корема, която му напомни, че търси още нечия прошка. Без нея спасение¬то, което
бе открил у дома, бе само временно убежище за душата му.
– Добър вечер, Боя! Идвам да говоря нещо с тебе – рече Велико твърдо и спокойно.
Боя се провикна към майка си, че се връща след мал¬ко, и излезе навън. Нощта бе
тъмна, дълбока и безна¬деждна като прокъсано вретище. Един-ствената светли¬на
наоколо идваше от стъклото на къщата – вътре го¬реше огнището и бе запалена свещ в
средата на масата, където Дела месеше. Двамата мъже застанаха един сре¬щу друг с
наполовина осветени лица. Оскъдно можеха да четат по очите си, колкото и да се
вглеждаха в тях.
Напрежението, което близо два месеца ги гнетеше, се бе изпарило и на негово място
между тях сега се бе наста¬нила една особена готовност да се чуят един друг.
– Слушам те, майсторе – рече момчето и в гласа му нямаше нито нападка, нито
закачка, само трезвеност.
– Ще карам направо. Сторих нещо, което не исках, и се моля Бог да ми прости – като
рече това, Велико сведе очи към земята, сякаш искаше да отърси болката си в нея. –
Когато правех стовната, макар и трескав да бях и всичко да идеше отгоре, вложих в
нея любовта си и исках тя да носи формата на тази любов. Затова я изваях по спомена
за тялото на Жара.
Майсторът говореше бавно, премерено и тихо. Личе¬ше си усилието, което влагаше във
всяка дума, и ста¬ранието да я опази само между двамата, да не се чуе по-далеч от
мястото, на което те стояха, и да не излезе вън от тайнствените дебри на нощта. Боя
долавяше това и колкото и болезнено да бе за него всяко спомняне на онази нощ,
търпеливо слушаше, чувствайки, че грънча¬рят ненапразно е дошъл.
– Тогава не знаех какво ще се случи и не подозирах, че е възможно, разбрах го днес,
щом я видях. Тя е болна, Боя. Погубил съм я в стовната. Взел съм душата ѝ...
Последните думи на Велико тупнаха тежко като ка¬мъни на земята и глухият им тътен
вдигна черен пра¬холяк в нощта. Момчето стоеше като оглушало пред грънчаря, не
помръдваше, не мигаше, не дишаше и не трепваше с нито една клетка от тялото си.
Мракът така бе зейнал в него, че поглъщаше всяка дума хищно, без да оставя и следа
от нея. Ако бе вярно това, което май¬сторът говореше, какво търсеше тук, защо не
отиваше при Жара, за да се простят? Колко време ѝ оставаше, та го пилееше да
разнася греховния си разказ навред? Или търсеше една последна битка с Боя – да му
покаже колко голяма е била силата му над нея, та чак я е погубил; да накове раните
на момчето като горещо желязо и да на¬прави от него ръжен, с който да разрине огъня
и той да лумне още по-опустошителен. Ала ако за това бе дошъл, щеше ли така
гробовно да звучи гласът му?
– Защо ми думаш това, Велико? – прекъсна го Боя, както искаше да прекъсне и мъката
си от откровението на майстора.
– Защото имам малка надежда за нея и тя е в теб. Взе¬ми Жара и не я отлъчвай от
себе си. Дай ѝ от твоята сила, Боя. Може това да върне живо-та ѝ.
Докато казваше това, Велико гледаше момчето пра¬во в очите, а молбата му бе по-
гореща и от най-жарката пещ. Сякаш идваше с последните удари на сърцето му, сломено
от печал. Чак сега, когато с всичките си сети¬ва почувства скръбта на майстора, Боя
разбра какво му казваше той: Жара умира. Смъртта като черна вещица е впила нокти в
тялото ѝ и бавно я тегли отвъд. Устата на Боя се изпълни с горчива слюнка, като си
предста-ви безокия гроб, към който вървеше любимата му. Пред очите му причерня, той
се преви на две и от гърлото му бликна жлъчта, която се бе събирала в него седмици
на¬ред. Момчето кашляше и храчеше неудържимо, а гъсти¬те сокове се изляха на земята
в локва от горест, ревност, гняв и вина.
Велико отстъпи назад, опарен от миризмата на жлъч¬та. Тази неудържима човешкост в
лицето на Боя го по¬рази. Той не очакваше момчето да се превие от болка, мислеше,
че ще понесе всичко с напористия си дух. Уплаши се майсторът – в чии ръце се канеше
да остави Жара? Имаше ли достатъчно сили Боя да я захрани, да ѝ влее живота, който
той бе източил от вените ѝ? Ужасът започна да реди пред очите му картини, които
нямаха нищо общо помежду си – първо я видя такава, каквато бе при първата им среща
до дървото, после как бе играла на хорото, а косата ѝ се увиваше около нея като
зуница около кръста на самодива, сетне как бе сложила амулета на гърдите му, как
бе казала, че е направила наричане и тук образът ѝ избледня, вместо него той видя
тъмните очи на Зевна. Зная¬лицата! Дали можеше тя да направи нещо, ако знаеше от
какво линееше дъщеря ѝ? Докато Велико търсеше в мислите си как да спаси любимата,
Боя се изправи, избърса уста с ръка, попи в ръкава на ризата си ледените капки пот,
избили по челото му и с остър глас рече на майстора:
– Отивай си! Махни се далеч от нея, проклетнико! Не смей да я доближиш повече, за
да не я довършиш!
В отчаянието си Боя налетя на майстора и го блъсна с две ръце. Велико, здраво
стъпил на земята, не се отмес¬ти, само надигна глава и отвърна:
– Отивам си. Заминавам утре, това дойдох да ти кажа... Ако имаш сила, върни живота
ѝ, ако ли не... – и майсторът погледна момчето право в очите, натежал от вина и
скръб: – Прости ми, Боя!
После се обърна и тръгна, привел рамене. С тежки стъпки потъна в нощта като камък,
хвърлен на дъното на кладенец. Не усети двете тъмни сенки, които го след¬ваха по
петите.
* * *
* * *
Зевна чу шум отвън, сухите листа в градината се тро¬шаха под нечии умерени стъпки.
Знаялицата остави настрани кутела и бързо стана да види през стъклото. Помисли си,
че може Жара да е забравила нещо, нали сутринта отиде да се гласи у приятелката си
Ерина за празненството у Манасиеви днес. Като надникна, изне¬нада се много да види
Велико. Жената го позна по дъл¬гата коса, паднала пред лицето му. Не бе го виждала
от деня, в който ги изпратиха за Стамбул, и сега ѝ се стори с по-тъмно лице и
отпреди, посърнал и вдлъбнат сякаш в себе си. Какво ли идваше да иска?
– Добър ден, Велико! Добре си дошъл в село – рече жената, като отвори вратата,
преди да е потропал.
– Добър ден и на теб, лельо Зевно – отвърна майсторът плахо. Нещо пробито долови
знаялицата в гласа му, не бе така дълбок и уверен както преди.
– Какво те води при мен, чедо? – попита го с онзи мек тон, с който обикновено
начеваше да бае. Усетила бе веднага, че нещо е заседнало в душата на грънчаря.
– Сама ли си? – запита той, заничайки леко зад рамото ѝ навътре в стаята. Очите му
шареха безпокойно и зна¬ялицата още повече се смути.
– Сама съм. Жара отиде при Зариевите щерки да се гласят за празника днес. Влез,
чедо, да ми кажеш какво има.
Велико прекрачи прага и влезе в колибата. За първи път се озоваваше тук. Одаята бе
ниска и не много широ¬ка, притъмнена заради единственото малко стъкло, през което
влизаше светлина отвън. От огнището из стаята се разнасяше син пушек, който като
тъжна песен увиваше всичко в печал. Скромно наредена, само с най-необходи¬мото –
нощви, водник, две котлета, решето, няколко па¬ници, синия, стовна, гърне и стар
орехов сандък, къщата на Зевна по нищо не приличаше на дом на знаялица. По-знаваше
се само по снопите сушени билки, които вися¬ха от тавана, и по онзи тежък аромат на
мазила, който идеше от дъното на стаята, където бе долапът. Погледът на Велико
падна върху чергите на одъра, където жената спеше с дъщеря си. При мисълта за Жара,
коремът му се сви и той си спомни за какво бе дошъл. Канеше се да го¬вори направо,
понеже знаеше, че всяка изгубена минута е гвоздей в снагата на любимата му.
– Грешен идвам при теб, лельо Зевно – хвърли пър¬вите си думи мъжът, но вместо да
сведе поглед към зе¬мята, както обичайно правят разкай-ващите се, загледа с тъмните
си очи знаялицата и я остави да чете, докъдето можеше в тях. Много пъти го бе
вадила тя от отвъдното. Колкото и да вярваше в силата на Бог, майсторът знаеше, че
без нейната ръка и дума, и той би бил безсилен. Зато¬ва сега се опита да направи от
зениците си онзи процеп, през който тя можеше да надникне право в сърцето му.
– Що думаш, сине? Какъв грях си сторил? – попита знаялицата притес-нена.
– И аз не знам съвсем, но лошо нещо се случва. – Каз¬вайки това, Велико сведе
глава. Зевна плъзна очи по ли¬цето му и видя как челюстта му се изостря под натиска
на стиснатите зъби, а брадата му затреперва. След малко, когато събра достатъчно
смелост, майсторът рече: – Оби¬чам дъщеря ти Жара... И тя ме обича.
– Но какъв грях е това, Велико? – отвърна Зевна.
За нея самата любов никога не бе грешна. „Когато нещо тегли душите една към друга и
от това те се возви¬сяват, то не може да е лошо. Човекът е най-добър, когато има
някой до себе си да му подсказва кое бива и кое не бива, кое е хубаво и кое – лошо.
Сами сме изгубени в този свят, дори Бог не може да насочи човека, ако е пра¬зен
светът около него и в сърцето му няма любов“, каз¬ваше често знаялицата на дъщеря
си. Та сега, когато чу признанието на Велико, не се изплаши от това, че може да са
съгрешили, а от незнайното, което се бе случило заради обичта помежду им.
– Грях е, че бяхме заедно като мъж и жена, а тя... Тя е толкова по-млада от мен. –
Майсторът поклати глава, сякаш сам не вярваше какво е сторил.
Много свят и народ бе видяла Зевна през живота си. Занаятът я водеше къде ли не и
много съдби се разкри¬ваха като на длан пред очите ѝ, докато търсеше болките на
хората и цяр да ги излекува. Не беше новост мъж и девойка да са били заедно преди
венчило, макар че нито Божиите повели, нито родовите закони го позволяваха. Ала тя
знаеше колко крехка е човешката душа и колко силен водач е тялото, затова не можеше
да съди, когато хората се допираха, срещнати от искрата, която ги тлас¬каше един
към друг. Та нали в това бе силата на любов¬та: да събира разлъчените от слънцето
лъчи, да ги води в огнището, от което се ражда животът. Затова вместо да ги
упреква, щеше да ги благослови.
– Щом и тя те обича, синко, както казваш, Бог е бил свидетел, че е била с теб по
собствена воля. Той е всемо¬гъщ и има силата да прощава, ако се покаете пред него.
А станалото – станало. Бъдете заедно, имате благосло-вията ми. – Зевна протегна
ръка към главата на Велико, който продължа-ваше да търси в гърдите си силите да ѝ
каже най-страшното.
– Не е всичко това – продължи майсторът. Ако досега в гласа му се чувстваше
горещата молба за прошката, сега той звучеше някак забързан, подгонен от нещо, и
още по-отчаян. – Вечерта, когато Жара бе при мен, аз снех отпечатък от всяка нейна
извика в дланта си...
Развълнуван от спомена и изгарян от вината, Велико започна да се препъва в думите.
Зевна го гледаше уп¬лашена от неизвестния все още край. „Какво толкова страшно може
да има в това?“, питаше се жената, докато едно мътно съмнение започваше да се
надига в гърдите ѝ. Сърцето ѝ лудо заби в гърлото, от нахлулата в очите ѝ кръв на
знаялицата ѝ притъмня.
– И какво? Какво стана сетне, Велико? – изгубила търпение, изведнъж тя го хвана за
ризата и го разтресе силно.
– На другата сутрин бях трескав, почти нищо не пом¬ня – започна да говори
майсторът, а от очите му течаха сълзи и цялото му тяло се люлееше от болезнения
спо¬мен. – Слязох в работилницата, взех топка глина и сед¬наха на колото. И, Бог ми
е свидетел, лельо Зевно, той ми наричаше, а аз ваех. Помня само... – и тук той
спря, за да погледне майката в очите и да я остави да види ужаса в неговите: –
Помня само, че правех стовна, вътрешната ѝ страна изваях, както бях запомнил
нейните извивки. Ос¬тавих част от тялото на Жара вътре, в дяволската стовна.
Като чу това, Зевна се отдръпна назад и започна да кръжи в стаята с отсечени ситни
крачки, обръщайки се ту на едната, ту на другата страна. Очите ѝ шареха по пода, по
тавана и по стените, сякаш търсеха процеп, през който да минат другаде. Чувала беше
знаялицата да се вгражда сянка на човек и знаеше как се погубваше ду¬шата му. Преди
много години бе церила девойка, чиято сянка бяха уловили в градежа на чешма, но не
можа да я спаси. Прокобата, която тегнеше над тези хора, бе не¬отменна и можеше
само донякъде да се удължи животът им. Понякога можеше да си идат за дни, друг път
вехне¬ха месеци наред, а понякога с години, но краят винаги бе един и същ –
злокобен и неизбежен. Затова сега, когато Велико ѝ каза, че е снел отпечатък от
тялото на Жара, причерня ѝ, но разумът се опитваше да намери отбив¬ка, в която да
кривне и да избегне сблъсъка с истината. Та нали не бе късал от тялото ѝ, бе снел
само форми от него – как можеше това да я застраши? Душата и тялото бяха едно в
човека, Зевна го знаеше, и пак ѝ се струва¬ше невъзможно това вграждане на Жара в
стовната да е причина за болестта ѝ.
– Ако е само това, синко, няма какво да я застрашава. Нали не си взел сянката ѝ?
Сигурен ли си, че няма още нещо? – попита знаялицата, а устните ѝ трепереха пред
отговора му.
– Невям... Като направих стовната и я оставих да съх¬не, дъхнах в гърлото ѝ. Със
същия дъх, който предната вечер бях делил с Жара.
Зевна се хвана за гърдите. Дишаше тежко и клатеше глава настрани, като че искаше да
се отърве от някаква мисъл. Осемнайсет години по-късно проклятието я зас¬тигна –
прободе я в гърба като огнена стрела, която я бе следвала години наред. Ушите ѝ
пропищяха от гласове¬те, които бе искала да избегне. Изведнъж ѝ стана тясно, сякаш
някой се опитваше да побере душата ѝ в черупка от орех, а после започна да зъзне,
като че се бе озовала гола насред ледена пустиня. Страхът, заровен от години в нея,
изведнъж прорасна, разви пъпчиви и грозни къл¬нове, които избиха като брадавици по
тялото ѝ. Чудо¬вищното проклятие най-сетне се изтърколи от коравия търбух на
живота. Застана над нея със зейнала паст и я прикова. Зад решетката на зъбите му
Зевна кръжеше като уловена вълчица, чието малко бяха отнели. И тук, точно тук, в
колибата, където бе дошъл да се изповяда майсторът, където я бе застигнало то, тя
усети как нещо прерязва пъпната връв, която години наред не я делеше от Жара. Усети
дъщеря си далечна и недосегаема, отвле¬чена от птица, кръжала застрашително над
нея. Съдбата прокуди Зевна от Жара, както клетвата я бе прокудила от родното ѝ
село. Знаялицата знаеше, че няма власт, която да я свърже отново с детето ѝ, нито
билка, с която да го излекува. Зевна събираше сълзите си в шепи и ги поглъщаше.
Жара вече бе само там – в солената болка, бликаща от очите ѝ. След няколко минути
ридания вне-запно просветление я осени. Тя хвана лицето на майсто¬ра с две ръце и
рече:
– Велико, нищо не мога да сторя. И ти не можеш да я върнеш... Чуй ме, синко! Докато
все още дъхът ѝ е в теб, вай! Всяка стовна и всяка паница да носят частица от нея.
Остави болката в сълзите, а в глината влей само лю¬бовта. Храмът е в ръцете ти,
които държат калта. И Бог е там, чедо. Вай, за да не гасне огънят. Вай, за да
светува светът. Вай, за да остане Жара в него.
Майсторът седеше срещу знаялицата, изтръпнал от невяра. Каква незнайна сила се
надигна у нея, че тя нито го кореше, нито оплакваше съдбата на дъщеря си? По¬срещна
казаното като отдавна очаквано не-избеж¬но. За¬ръката, която му даваше, сякаш бе
единственото, което можеше да направи. Ала Зевна не заръчваше, тя зарича¬ше. Всяка
дума изричаше бавно и силно, протягайки я към Велико като ръжен, с който искаше да
разрови жар¬та в гърдите му, че да лумне отново огънят. В очите му, изгаснали от
скръб и вина, едва доловимо припламна искра и пробяга по червеникавите петънца в
кафявите му ириси. Майсторът трябваше да понесе тежестта на живота без Жара, за да
я спаси. Орисан бе да живее зара¬ди любовта без любовта си. Това го заричаше Зевна
– да множи белега от тази любов.
Велико целуна ръка на знаялицата, после я прегърна дълго и силно и си тръгна.
Правеше единственото, което можеше, за да помогне на майката, губеща детето си –
остави я да скърби, без да я утешава. Залута се между дърветата, докато накрая
хвана път извън селото. Подир него, на безопасно разстояние, яздеха двама от
пратени¬ците на султана, дордето денят не взе да преваля и те разбраха, че
майсторът не ги водеше при момичето.
26.
РАБУШ
* * *
27.
ОБРОК
– Добро утро, Зевно!
– Добро утро, Вангеле! Как ме позна? – попита девой¬ката и се усмихна на младия
мъж, който, както винаги, стоеше зад тезгяха в работилницата с лице, взряно с
лю¬бопитство към отварящата се врата.
– Чух стъпките ти отвън. Пък и винаги почукваш триж¬ди – първо веднъж, изчакваш, а
сетне още два пъти – от¬върна Вангел и се засмя, а от смеха продълговатите му
лешникови очи сякаш още повече се издължиха и грей¬наха ослепително.
– Пак си подхванал да работиш – с лек укор в гласа му каза момичето. – Не те ли
боли ръката? Остави я да по¬чива, за да мине раната по-бързо – рече му и приближи
към тезгяха, където остави торбата си.
– Че какво друго имам да правя! А и татко, Никлен и Радул отидоха да вземат поръчка
от друго село. Голяма ще да е. Аз довършвам каквото има, за да отворя мегдан за
новата работа.
Гласът на Вангел бе бодър и мек. Зевна обичаше да го слуша и потъваше в него като в
памук. Докато ѝ думаше, мъжът я гледаше с незрящите си очи право в лицето. Момичето
знаеше, че той не я вижда, но всеки път, в който заставаше пред него, имаше
чувството, че я прочита цялата, толкова проникващи бяха очите му. В същото време
ръцете му винаги бяха заети с нещо. Ето и сега навиваше на кълбо преждата, с която
щеше да пришие папуците . Зевна се вгледа в дългите му пръсти, които бавно и с
наслада мотаеха нишката, като че ли той искаше да усети всяко влакънце, за да знае
в чии обуща да я вложи.
– Дай да видя как е раната ти днес – рече момичето и мина зад тезгяха, където
слепият майстор бе седнал.
Като приближи, хвана го за лявата ръка и я повдигна към себе си. Дланите ѝ бяха
студени, защото бе вървяла четвърт час до тук, та макар и да бе слънчево тази
утрин, снегът още държеше и студът не искаше да се оттегля от земята. Ръцете на
Вангел бяха топли, не само от го¬рещината, идваща от огнището, а сякаш бяха събрали
и топлото от кожата и преждата на тезгяха. Зевна усети, че когато го хвана, по
тялото му премина тръпка. Мъ¬жът настръхна и усмивката, която светеше на лицето му,
едва доловимо се сви в някакво възбудено очакване. Тя свали превръзката и погледна
китката му: доста по-до¬бре беше от преди три дни, когато за последно го видя.
Вчера баба с която се редуваха да идват при Вангел, ѝ бе казала, че му трябва само
още едно последно налагане. Права се оказа – след днешната превръзка раната щеше
напълно да заздравее.
– Почти е минало – каза момичето с присъщия си дрезгав глас, който сега прозвуча
ведро. Сетне извади от торбата мехлем и тънка дълга ивица памучен плат и коленичи
пред майстора на обуща, за да го превърже.
Вангел не изпускаше лицето ѝ от незрящите си очи. Повече от всичко Зевна искаше да
узнае какво виждаше той с тях, дали усещаше дълбината на нейните тъмни очи. Тя се
вгледа в него – тъмночервеният белег от дяс-ната страна на челото му бе
единственото, което може¬ше да подскаже, че има недъг. Не и очите, те се движеха
оживено навред и бяха толкова озарени, сякаш отразя¬ваха навън светлината, която
сами не можеха да прием¬ат. Белегът над дясното му слепоочие бе с неправилна
полуовална форма и на това място черепът бе останал леко вдлъбнат. Преди дванайсет
лета, петнайсетгоди¬шен, Вангел се бе подхлъзнал и бе пропаднал в планин¬ска урва.
Огромен камък, изникнал сякаш случайно из¬между ронещите се скали, бе спрял търкола
му надолу. От силния удар в главата момчето бе изпаднало в дъл¬бок сън няколко
седмици, а след като по чудо се събуди, съвзе се, но остана незрящ. Камъкът го бе
спасил, осака¬тявайки го. Тогава за него се бе погрижила Домна, баба¬та на Зевна,
която я бе посветила в лечителския занаят още като момиче. Домна често казваше, че
силен ангел е спрял Вангел по пътя към пропастта, и благодареше от сърце на Бог, че
е способна да не затрива ангелската работа. И до ден-днешен, имаше ли нужда от
грижите ѝ, старата знаялица винаги се отзоваваше. А често се случ¬ваше Вангел да се
нарани с нещо в папукчийницата на баща си. Преди десетина дни бе надянал ръката си
на шило, което някой от мъжете в семейството по невни¬мание бе оставил върху
тезгяха неправилно. Болката бе остра и така неочаквано порази младия майстор, че
пър¬вите няколко часа от уплах той не можеше да говори. Брат му Радул веднага
извика Домна на помощ, като зна¬еше, че Вангел се успокоява дори само от
присъствието на знаялицата, а тя дотърча заедно със Зевна и оттогава двете се
редуваха ден подир ден да го превързват.
Зевна намаза раната внимателно и уви чисто парче памучен плат около ръката му.
Направи цепка в края на ивицата и завърза старателно двата края, като гледаше да не
стяга прекалено силно. Като свърши, девойката се изправи и рече:
– Готово е. Утре може да свалиш превръзката и повече няма нужда да се маже.
Зевна събра нещата си в торбата и се обърна да тръг¬ва, когато Вангел съвсем
неочаквано хвана ръката ѝ. Тя спря и се вгледа в него – лицето му бе съвсем
омекнало и поруменяло. Ресниците му премигнаха забързано и издадоха, че изпитва
вълнение. В полуусмивката му се четеше някаква негласна молба. Зевна не се
отдръпна, остави ръката си в неговата, а мъжът вплете дългите си пръсти в нейните.
– Знаеш ли, Зевно? – започна плахо Вангел. – Не тази е най-голямата ми рана.
За деветте години, откакто бе посветена в занаята, Зевна бе научила от баба си, че
най-големите рани на хо¬рата се разкриваха накрая, когато почти биваха излеку¬вани.
Тогава те отваряха дума да излеят душата си. И от там, от гърлото, което превеждаше
звуците на сърцето, излизаха най-дълбоките и страшни язви. Като усети, че има още
какво да лекува у човека, Зевна приклекна на дъх разстояние от лицето му и подкани
благо:
– Думай, Вангеле, коя е?
– Тази – рече мъжът и допря дланите ѝ до притворе¬ните си клепачи, – че не мога да
виждам и съм забравил как изглежда хубостта.
– Не си забравил – възпротиви се Зевна и обущарят долови топла усмивка в дрезгавия
ѝ глас. – Виж колко хубави папуци си направил. Ако не помнеше що е хуба¬во, можеше
ли да излязат такива от ръцете ти?
– Аз само довършвам работата, Зевно. Всичко преди мен правят братята и баща ми. Не
мога да ги скроя, нито да избера цвета, мога само да навържа конците и да за¬шия
кожите. Затова толкова внимателно ги подбирам за всеки човек, колко дебели да са,
колко влакнести и колко леки... Но знаеш ли как ме мъчи, че с очите си не мога да
виждам хората и гадая само по гласовете и по стъпките за тях. И ако ми дадат да ги
докосна... – Вангел прекъсна, навеждайки глава надолу, а после додаде: – Само
тогава мога да усетя по-истински и да си спомня последните хубави неща, които съм
видял. Птица в не¬бето или хоро на мегдана, как се роси тревата сутрин или как гори
огън, как се усмихва девойка...
Зевна примираше от думите му. Като през тънка сламка покапваха те там, където бе
най-голото ѝ място: оброкът вътре в нея, оголеният вдлъбнат камък, в който се
стичаха и събираха като в свещен потир капки жал, превръщани от Бог в церителна
сила. Умението ѝ да ле¬кува бе не само наследство по майчина линия, а дарба от
Господ. Дарба, която никнеше от оброчния камък на жалостта, светен със здравината
на сърцето ѝ.
– Виж ме, Вангеле – отвърна му тя, разбрала какво иска. – Вземи от мен каквото
пожелаеш и го отнеси на¬вътре в теб. Дано мога да ти спомня що е хубост!
Зевна хвана ръцете му и ги опря на двете си страни. Обущарят прокара пръсти по
лицето ѝ, после обърна длани и повтори всичко отначало. Девойката свали за¬брадката
и пусна дългата си черна коса. От нея се понесе аромат на мед и мъжът вдъхна
дълбоко, а сетне зарови лицето си в нея.
– Спомняш ми – прошепна в ухото ѝ той. – И нещо ново ми носиш... Жълто е и топло
като слънцето.
Край тях изсъска пламъкът, превзел сърцето на дъне¬ра в огнището. През стъклото на
работилницата прос¬ветнаха няколко капки, които ледунките, опасли стря¬хата като
гердан, отрониха под напора на февруарското слънце. Зимата си отиваше с тихи бели
стъпки. Все още държеше малко студ в пазвата на селото, но лека-полека разгръщаше
черната земя и пращаше от нея към небето румени мъгли.
* * *
* * *
На пътя нямаше хора. Сухият студ бе прибрал всички по къщите и от комините пушеците
излизаха на вълнис¬ти кълбета, които пишеха по мастиления небосвод всич¬ко, що си
бяха издумали стопаните край огнищата. Зев¬на трябваше да се научи отново да обича
тази миризма на огън. „Трай, сърце!“, рече си жената и нетърпелива, надникна през
осветеното стъкло. На тезгяха бе запа¬лена свещ, която хвърляше жълта светлина
върху изря¬заните кожи, иглите и дългите шнурове. От страната, от която бе
застанала, жената не виждаше никого пред тезгяха и около огнището. Трябваше да мине
от другата страна на стъклото, за да разбере стоеше ли някой на ра¬ботния стол.
Краката едва я държаха, ръцете ѝ трепере¬ха, зъбите тракаха, но не от студа, а от
страха, че не знае какво ще види. Като почака още минута-две, най-сетне се
престраши, мина оттатък и погледна през прозореца.
Той стоеше там с изправени рамене и глава, вперена във вратата, като че очакваше
някой да влезе точно в този миг. Намотаваше кълбо прежда – толкова сръчно и вродено
го правеше, сякаш дишаше с ръцете, а не с дробовете си. От дясната му страна, до
кутията с игли¬те, стоеше бял речен камък. Стори ѝ се, че бе същият човек, само
дето усмивката му не бе там, на лицето. Зев¬на пое дълбоко дъх и сведе глава към
гърдите си – не ѝ бе останало нищо друго, за което да моли Бог, освен майсторът да
ѝ прости. Нямаше и повече грехове за из¬купуване, отдавна бе разпродала всичко от
тезгяха на душата си. Останаха само горчилката и празнотата, а те бяха ненаситни
безсмъртни вещици – първата хранеше втората час подир час, после излизаше на нивата
на сър¬цето ѝ, жънеше с черния си сърп и малкото добро зърно, останало там,
сдъвкваше го стръвно и отиваше да го из¬плюе в жадната паст на посестримата си.
Преживяла бе най-ваклата орис: не бе успяла да спаси детето си. Цял живот бе бягала
от клетвата, но най-сетне тя я застигна, и то дважди. Два пъти си беше отишла Жара:
веднъж в стовната на майстора и още веднъж, когато изчезна като дим от селото.
Сърцето на Зевна се раздираше от болка, като мислеше, че детето ѝ е отку¬пило и
нейния дан от черното проклятие. И все пак Бог донякъде се бе смилил над майката,
ако това можеше да се нарече милост. Няколко дни след изгубването на Жара хора от
селото я намериха. Бе изоставена мърт¬ва през три села от Бусинче. Беше изтляла в
ръцете на конниците и уплашени от смъртта и вида на девойката, която като свещица
се бе стопила пред очите им, зах¬върлили бяха тялото насред пътя малко преди
Секири¬ца. Зевна погреба дъщеря си, без да може да пролее и една сълза – това беше
нейното наказание: да пресъхне като безплоден корен. Сетне знаялицата прати хабер
на Велико в Мирул, където майсторът бе отишъл след из¬поведта си пред нея.
Известяваше го да се върне в село. Чак като го видя с очите си, утеши се, че той ще
вае тук, от тази земя, в която дъщеря ѝ стана пръст завинаги. Це¬лото село дълго
дишаше със скръбта на знаялицата, не¬простило си загубата на Жара.
Ала и в най-лошите дни Бог изпраща утеха на стра¬дащите. Така бе нарекъл, че малко
след завръщането на Велико дойде вест, че султанът е издал берат грънчари¬те от
Бусинче да пътуват свободно из цялата империя, а всички други – и поданиците, и
местните власти, да са им в помощ. Трепнаха сърцата, стоплиха се, завиха се хората
под дебелата черга на успокоението, че хлябът е в ръцете им, а Господ е над тях.
Повече нямаше що да прави тук знаялицата. Изцерено бе селото от голямата си болка,
животът, изстърган изпод нокътя му, отново се бе захванал да расте постарому. Само
Боя чезнеше в неутешимото си страдание, но на него нямаше как да помогне. А на нея
ѝ бе останал само един човек, с когото да се прости.
Зевна почука на вратата на папукчийницата.
Веднъж... два, три.
Натисна бравата, преди да чуе отговор отвътре. Влезе и видя това, което бе скътано
в най-съкровените ѝ мис¬ли. Вангел гледаше право към входа, право в лицето ѝ. През
очите му, посърнали от годините, пробегна сянка, а след нея като че светна малка
искрица. Жената не мо¬жеше да изкара и звук от гърлото си, затова немееше на¬среща
му, неспособна да подскаже коя е. Майсторът се изправи бавно от стола. Годините
бяха отнели съвсем малко от теглото му, но и с пръст не бяха пипнали горда¬та и
жизнена осанка. Вангел заобиколи тезгяха опипом и пристъпи към знаялицата. Когато я
доближи на дъх разстояние, тя видя дълбока бръчка, издълбана в челото му. В нея се
бе събрало огромно вълнение и страх. Страх да се пресегне и да узнае. Зевна също се
страхуваше да помръдне. Остана така неподвижна и вгледана в про¬дълговатите му
лешникови очи, единственото, останало живо от дъщеря ѝ. Най-сетне Вангел се
протегна и на¬мери ръката ѝ. По тялото му мина тръпка, по-силна от земен тръс.
Мъжът вплете топлите си пръсти в нейните.
– Добър вечер, Зевно! Добре си дошла!
Като се измори да грее Месецът тази нощ, провикна се към другия край на небето и
повика Слънцето.
– Ида! – рече по-големият му брат. – Хайде, събирай си звездите по-чевръсто и
отстъпвай ми ширинето, че искам да погледам какво има долу.
– Лесно ти е на теб – отвърна Месецът, все така шего¬вито и закачливо, както си
приказваха, откакто светува¬ха. – Ти нали си нямаш стадо светила да събираш?
– Имам си, но съм ги оставил долу, да се ширят и гре¬ят на воля. Чакай да светна,
че да ги видиш.
И като се надигна от златния сарай и протегна първия си лъч, Слънцето огря над
върха на планината и пръсна заревото си над къщите и пътищата. От стъклата и из¬под
комините, по оградите и в колите светнаха малки жълти, зелени и червени колелца и
тумби с черни гърла. Завъртяха се в кръг и се затъркаляха към огнищата, соф¬рите и
кладенците, а някои от тях блестяха като жар, по-силно и от Слънцето. От магичното
им движение земята така пъстрееше и светеше, че Месецът го заболя да гледа и се
зави презглава с няколко ката небе.
– Заспивай – рече си ревниво. – Това са само грънци!
Послеслов
„Нали обичаш да ходиш по разни интересни места? Иди в Музея на керамиката в Бусинци
и виж какво има там!“, казва ми Димитър, близък колега от работата, до¬като пием
кафе. Не се каня дълго – месецът е май, нямам планове за събота, а Бусинци е едва
на 90 километра от София. Никога преди това не съм ходила в Трънския край и това ми
е напълно достатъчно, за да тръгна със здравословната си доза любопитство и без
конкретни очаквания. Потеглям заедно с децата и две приятелки. Най-силното, на
което се надявам, е да имам достатъчно муза да напиша пътепис за блога сетне.
Още помня всичко от онзи ден – как спряхме да обяд¬ваме в Брезник (и колко вкусно
беше), как след това се отбихме в храма „Света Петка“, как се смяхме на името на
село Парамун и как – като магьосана – заковах на-сред пътя колата, когато насреща
ни се яви невижданият зъбер на Гребен планина – Драговски камик. Слязох, за да
погледам и да снимам тази красота. Добре, че каме¬рата не винаги хваща това, което
вижда окото, защото образът се запечатва в съзнанието по-добре, отколкото върху
екрана, и заживява там по неприкосновен начин. И досега, спомняйки си онзи момент,
съм сигурна, че тогава за мен се отвори една невидима врата, през която не се
завърнах същата.
Ценен извор и огромно вдъхновение за мен бяха кни¬гите на Цанко Живков, посветени
на бусинската кера¬мика. В една от тях прочетох легендата за майсторите, които,
след като станали жертва на башибозуци, на¬правили три коли грънци и ги занесли дар
на султана в Цариград, а той издал берат те да пътуват свободно в рамките на
империята и да продават стоката си, докато всички останали поданици им помагат в
делата. Книга-та „Бусинска керамика“ на Георги Бакърджиев също ми беше от безкрайна
полза, както и етнографският сбор¬ник „Трънски край“, томовете на Димитър Маринов и
Иван Хаджийски и огромният изследователски труд на Ивета Пиргова-Тодорова „Баяния и
магии“. Още една легенда е впле¬тена в сюжета на „Глина“ – тази, че над
императорската порта на двореца Топкапъ някога е има¬ло дървен павилион, който
дамите от харема ползвали като скришна наблюдателница на света извън двореца. Даже
султанът се забавлявал да се крие там и да стреля по случайни минувачи.
Чисти и непресъхващи извори на вдъхновение ми бяха българската народна митология и
митът за ревни¬вата грънчарка, разказан от Клод Леви-Строс.
Не на последно място: най-вълнуващата ми среща по време на писането беше тази с
Бусинското евангелие в Народната библиотека. Благодарна съм, че имах възмож¬ността
да видя на живо ръкописа от XVI век. В днешно време окото рядко може да се трогне
от нещо толкова изящно. Докосната от Бога е била ръката, изографиса¬ла страниците и
нарисувала в златисто миниатюрите на тази книга. Евангелието е било притежание на
черква¬та в Бусинци в продължение на около 150 години и със сигурност е оказало
силно въздействие върху духовния живот не само на селото, но и на околността.
С признателност,
Виктория Бешлийска
Сполай
Виктория Бешлийска
Глина
Първо издание
СОФТПРЕС
Редактор: Виктория Иванова
Коректор: Вихра Манова
Графично оформление: Станимира Вълева
Печат: ФолиАрт ООД
Формат: 60/84/16
Печатни коли: 23