ТВОРЕНИЯТА НА ЕДИН

ПЕТЪР

КЛИСАРОВ
Петър Клисаров, автор, 7 май� 2018 г.
http://www.klissarov.eu

Тази книга е издадена под:

Creative Commons License 4.0 International Peter Klissarov
 Човек е мъртъв когато му се изчерпят идеите.

В общество, което не ти дава възможност да

постигнеш своя потенциал, хората не са щастливи!

Затова, за да се спася, аз създавам.

 Вместо увод

Подготвих тази книга, защото ми се искаше да раз-

кажа за една част от мен, която напира да се изрази. Бих
могъл да я нарека „моето второ зрение“.
Сигурно мнозина от читателите знаят онази прочу-
та сентенция на древните хора за това, че в къса мрамор
или в парчето дърво е застинала скулптура. Задачата на
твореца е само да изчука или издялка излишното. И да
освободи затворената в материала красота.
Същото се отнася и за интелектуалните неща, за зна-
нието, за човешките отношения, за обществата и за вза-
имодей� ствието им. Те съществуват, обгърнати в някак-
ва субстанция на заблуди, лъжи, неразбиране, глупост и
слепота.
Ако развием обаче „второто си зрение“, ние изведнъж
ще се озовем в свят, подобен на онзи, за кой� то ни е извес-
тил преди повече от век и половина гениалният Шарл
Бодлер:

Природата е храм, в който живи колони

си говорят понякога с мъгляви думи;
човек минава там през гора от символи,
които го гледат със съучастнически погледи…

И тъй� , искам да разкажа за моето „второ зрение“, кое-

то ме подтикна да правя от малък различни скулптурки
от различен материал, но най� -вече от камък.
А защо от камък?
Защото съм Петър.

5
 Нещо за „Петър“

Етимологията на името произлиза от старогръцки:

Πέτρος означава „камък“. То е едно от най-популярните
имена в света. В Новия завет името Петър фигурира 162
пъти. Популярността си името придобило, когато Хрис-
тос го дал на сподвижника си Симон (чието име означа-
вало „послушник“). Как и защо е станало това, съм опи-
сал малко по-долу. Всъщност той изрекъл тези думи на
своя роден език, арамейския, наричайки Симон „Кефас“
(от арамейската дума „кефа“ – камък). После, с разпрос-
транението на християнството из елинския свят, името
било преведено на гръцки и приело окончателната си
форма – Петрос. Симон–Кефас–Петрос бил най-важният
апостол и по всяка вероятност – първият папа.
От признателност към апостол Петър хората в хрис-
тиянския свят масово наричали децата си на неговото
име. Така се родили имената Петрос, Петрус, Пьотр, Пиер,
Петер, Педро, Пиетро, Петучио, Педру, Петрича, Питър,
彼得, Пете, Пиетре, Пджетиер, Ботрос, Петри, Пиерик,
Петру, Пере, Педжио, Перо, Пиеррик, Петур, Педар, Пети,
Пиетро, Пиеро, Пит, Пиерино, Пиерс, Педро, Пепини,
Пешо, Пепе, Пепи, Петрина, Петруна, Петя и какви ли не
още…
И сега идва най� -интересното:
Женската форма на името е Петра и също произлиза
от гръцки, но означава не „камък“, а „скала“, „канара“.
Единствената производна дума от съществителното
πέ� τρα е прилагателното πετρώ�δης – петродес (скалист,
каменист). Това прилагателно описва не земя, покрита
с камъни, а по-скоро земя, която е твърда като камък
или просто е от камък.
Думата πέ� τρα се употребява, когато се говори за

6
строителство на къщи в и върху скали (Мат. 7:24)1, или
за изсичане на гробници в скали (Мат. 27:512; Марк
15:46)3. Използва се още и като метафора за нечия креп-
кост и сила. В Септуагинта4 (2Цар. 22:2) думата се сре-
ща в общоизвестната фраза: „Господ е моя твърдиня
(πέ� τρα), моя крепост и мой� избавител“ (в друг превод –
„Моят Бог е моя скала – на Него аз се уповавам“). Па-
вел, споменавай� ки за страната Мерива, през която бил
осъществен Изходът на израилтяните от Египет (1Кор.
10:4)5, сравнява Христос със скала (πέ� τρα), от която из-
тича вода.
Думата πέ� τρα обозначава твърда основа и се използ-
ва като метафора за вярата в Иисус Христос. Съответ-
ствието ѝ� в мъжки род е думата πέ� τρος, която обознача-
ва просто „камък“, което ще рече, че той� не е непоклатим
и неподвижен, а точно обратното – може да се мести на-
сам-натам под напора на различни сили: да се търкаля,
лети, клатушка.
Най� -забележителното съчетание на тези две фор-
ми е в прочутата сцена, описана в евангелието от Ма-
1
И тъй� , всекиго, кой� то слуша тия Мои думи и ги изпълнява,
ще оприлича на благоразумен мъж, кой� то си съгради къщата на
камък (ἐ� πὶ� τὴ� ν πέ� τραν – върху скалите).
2
И ето, храмовата завеса се раздра на две, от горе до долу; и
земята се потресе; и скалите (πέ� τραι) се разпукаха.
3
А Й�осиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащани-
цата и положи в гроб, изсечен в скала (πέ� τρα); и привали камък
(λί�θος) върху вратата гробни.
4
Септуагинта (преводът на седемдесетте мъдреци) – първият
сборник с превод на Вехтия Завет на старогръцки, осъществен
през периода ІІІ-І в. пр. Хр.
5
И всички ядоха една и съща духовна храна, (4 Изх. 17:6; Чис.
20:11; Пс. 78:15) и всички пиха едно и също духовно питие, за-
щото пиеха от духовната скала, която идваше след тях, а скалата
беше Христос.

7
тей� (16:13–20). Иисус пита учениците си какво мислят
за Него. Всички изброяват цял списък с герои, но един-
ствено Симон заявява, че Иисус е Синът на Живия Бог.
Иисус отговаря с думите, че той� е нямало как да придо-
бие това дълбоко познание от смъртен учител, нито да
си го съчини сам, а че то му е дадено от Господ.
След което казва на Симон: „И Аз ти казвам, че ти си
Петър (πέ� τρος – каменен отломък, кой� то лесно може да
се движи из пространството), и на този камък (πέ� τρα –
непоклатимата вяра, произлизаща не от смъртен човек,
а от Бог) ще построя църквата Си“.

8
 Някога питали ли сте се
какво сте?

Различни ли сте от тялото си? Душа ли сте? Дух?

Нещо друго? Съзнание? Енергия? Господ? Част от нещо
или симбиоза от всичко изброено и неизброено?
Да не говорим за титли и чинове, с които някои
много се гордеят и дори се обиждат, ако пропуснем да
им сложим някое почетно съкращение преди името.
Определено не мисля, че сме това, което работим. На-
истина много фамилни имена са свързани със занаята
на дядовци, които може да помним, а може и да не пом-
ним – така фамилиите ни са далечен отглас на част от
гените, които сме наследили, и това е пак, ако бих мо-
гъл да се изразя по този начин, био-костюмът, в който
сме облечени. Прякори и съкращения на имената ни
много пъти се превръщат в белег, по който ни разпоз-
нават и наричат. Но това ли е същността ни? Ако не
знаем какво сме, как тогава знаем как да се наричаме?
Моето обяснение се нарича Чувство. Родители, които
кръщават децата си, защото така са почувствали, пра-
вят правилния избор не заради традиции, а заради
чувства.
И така, ако носите име, съответстващо на същността
Ви, това допринася за изявяването на тази същност. Не-
точно дадени имена на близки и роднини могат да вли-
яят върху характера на детето, смесвайки същността му
с тази на човека, чието име носи, и това да продължава
през целия му живот. Хубаво е всеки да се порови мал-
ко в историята и произхода на името си, да узнае какво
означава, какво символизира, как звучи на други езици,
какви чувства поражда, когато се произнася на другите

9
езици, и да се замисли дали е скроен по мярката на име-
то си. И обратното.

Мнозина все пак са си задавали въпроса защо родите-

лите са им дали имената, които носят. Някои от имената
следват семейна традиция, други се дават, за да продъл-
жат спомена за предците, някои следват модата или се
вписват в моментната социална обстановка. Баба Ванга
често е казвала на посетители, когато се представяли
с името си: „Не, ти не си Иван, ти си Петкан“, а в някои
случаи дори е съветвала родители да си прекръстят де-
цата, защото им били дадени неправилни имена.
Какво е толкова важно в името на био-костюма, в
който се помещаваме за известен период от време?
Не знам, но моите родители са ме кръстили Петър –
„подвижен камък“.
Дали са имали прозрение, ще си проличи по-ната-
тък.

10
 А какво са камъните?

Формулировката, че камъните са неодушевени, се

насажда от ранна възраст в децата и затова рядко се за-
мисляме за изобилието на камъни около нас, а фактът,
че планетата е камък, съвсем ни убягва. Повечето ас-
тролози ни обясняват как ни влияят планетите в съот-
ветствие с датата и часа на раждане и в зависимост от
позициите им в един или друг момент от живота ни, но
пропускат или не знаят, че Земята е също небесно тяло
и на всичко отгоре – с много по-силно енергийно поле
от отдалечените планети и слънцето поради простия
факт, че ние сме родени в енергийното ѝ поле, стъпваме
по нея и сме изцяло в аурата ѝ. Да не навлизаме в тема-
та, че ходейки с обувки и по настилки, които всъщност
са изолатори, ние ограничаваме прекия си енергиен
контакт с Майката-Земя.
При класификации се твърди, че камъните и криста-
лите са низши форми, после са растения, животни, хора,
пропускам Стихиите, Духовете, Ангелите и други. А за-
мисляли ли сте се, че каменната ни планета, освен че е
по стара от био-костюмите, разхождащи се върху нея,
може да е и по-висша форма? Какво, ако една секунда от
нашето време е равна на сто хиляди години от времето
на камъните? Ако циклите на живот са толкова различ-
ни, как комуникираме?
Какво ни привлича, какво ни кара да вдигнем един
камък от земята? Формата, цветът, начинът, по кой� то
изглежда на дадена светлина, мократа му или влажна
повърхност, твърдостта, структурата, мястото, откъде-
то го гледаме? Или пък любов, връзка на друго ниво,
приятелство, нужда, споделеност? Нещо в него ни е
привлякло. И колкото и арогантно да си мислим, че ка-

11
мъните са материя, предназначена да създава удобства
на човека, по-вероятно е да не е така.
Не искам да навлизам в размислите за по-твърдите
камъни, които наричаме скъпоценни, нито за криста-
лите, които обработваме. Повечето хора ги носят от суе-
та, а не като енергий� ни носители или нещо друго, което
камъните са, а носителите им не го осъзнават.

12
 Хобитата

Хобитата са нещо много интересно. Когато бях на

10 години, в училище ни питаха кой какво хоби има –
доста ранна възраст да се замислим над този проблем.
Повечето от нас казваха, че хобито им е някакъв спорт,
изкуство или колекционерство, но за мен хоби е и нещо
друго – нещо, придаващо смисъл на живота, запълващо
празнини, каращо ни да мислим, да желаем, да обичаме,
да творим, да създаваме, да се радваме. За половинве-
ковния ми живот съм имал над трийсет хобита и това, за
което е тази книга, е от първите, започнало още в първи
клас и еволюирало до днешни дни в резултата, който
ще видите и прочетете, а, надявам се, и ще усетите.

Всички тези неща, споменати по-горе, името ми,

същността ми, плюс знанията, целия ми опит, усет и
умения се обединяват в творенията, които са част от
мен и свързаността ни.
Надявам се да ги почувствате така, както ги чувст-
вам аз.

13
К А К З А П ОЧ Н АХ ?
 Скулпторки (1975–1980)

Историята започва още в първи клас, бях слабичък и

лесно изстивах, а настинките се превръщаха в бронхит
който бе почти хроничен. Не можеше да стоя болен в
клас и си прекарвах по десет дена вкъщи при всяко боле-
дуване. Интересно е, че не си спомням болестта или бол-
ки и неразположение, а само че съм си вкъщи, и за да не
ми е скучно, баба ми Райна отиваше до женския пазар и
ми купуваше две топки глина, увити във вестник, и това
бе моето спасение от скуката. Понякога ми носеха цветен
пластилин – беше на пръчки по 12 см. в пет цвята, но ня-
как си не ми изглеждаше сериозно, много бебешорков-
ско ми беше и предпочитах глината, защото истински-
те скулптури работеха с глина, а не с детски пластилин.
Интересно е, че още на тази възраст се интересувах от
истинските работи – нещо, което четирийсет години по-
късно дефинирам с думите: „Занимавам се само с истин-
ски неща“, когато ме питат какво работя или когато ми
предлагат някакви „търчи-лъжи“ бизнеси.
Най-дълго запазващата се форма на предаване на
информация е от камък и глина. И ето – глинените ми
главички са оцелели до днес, а тези от пластилин ги
няма. Тъй като съм перфекционист, винаги съм си ми-
слил, че не ставам за художник, защото не мога да нари-
сувам нещо точно както изглежда, независимо дали е
пейзаж, или портрет. Веднъж обаче копирах едно левче
с автоматично моливче 0.5 мм за чертожници (за по-
младите читатели е интересно да знаят, че по времето
на комунизма такива автоматични моливчета имаха
само някои архитекти, защото бе невъзможно да се ку-
пят в магазин, както сега), получи се, помня, доста до-
бре, макар че ми отне доста време.

17
 Глинената серия

Това е глинената серия, правена между 1975 и 1980 г.

Ето нещо, което е важно, за да не се обезсърчава дет-

ското съзнание. Ако тогава някой ми бе казал, че реа-
лизмът е само течение в творенето, а не основното и
единствено нещо, което правят художниците, може би
досега щях да имам няколко подобни изложби. Не знам
защо, но най ми се удаваше да правя главички: от всеки
две топки оставаха по една-две главички, които, както
ми се струваше, си заслужаваше да се пазят.

Еднооката глинена главичка

Първата изваяна от мен главичка (ясно, че е най-нес-

копосаната), за мен е и най-истинната…
Тя е основата на всичко, което съм създал след това.
Тя е Петра. Тя е първоизточникът, създаден от безфор-

18
меното парче глина благодарение на проблясъка във
„второто ми зрение“. След това другите са освободеният
дух от бутилката! Това, че едното ѝ� око, въпреки стара-
телното лепене с хелметекс, е падало на няколко пъти,
а накрая се е загубило, ми подсказва, че едноока е явно
оригиналната същност на проявлението.

Чичо Макс

Тя приличаше на чичо ми Виктор, но после установих,

че приликата с един от братята му е по-голяма, защото
той беше без коса, и така остана под неговото име: Макс.

19
 Глава от Великденските острови

Следващата главичка е вдъхновена от статуите на

Великденските острови. Не знам защо, но те винаги са
ми били много близки: вероятно съм живял там, а може
и да съм участвал в правенето им в някой предишен жи-
вот.

Инката

Кажете, че не прилича на инка.

20
 Глава на владетел от маите с две лица

Тази главичка не е на Двуликия Янус.

Нещо като пришълец

Тук не беше гонена някаква прилика, но винаги ми

се е струвало че лицето е на някакъв пришелец.

21
 Човешка муцуна

Тази е просто муцуна, която стана добре. Дали съм

предчувствал появата на мутрите в постсоциалистиче-
ското общество?

Още една муцуна

Още един едноок

22
 Моряк от забравен филм

Тук търсех прилика с моряк от някакъв филм, който

ме бе впечатлил, получи се доста добре и сходен с обра-
за, който се опитвах да пресъздам.

Хибрид между великденски човек

и пришълец

Просто му се виждат очните и устните органи

23
 Котарак

Ясно е, че следващата фигурка изобразява котарак.

Като се започне оттам, че първите ми снимки с фотоа-
парат „Смяна“ (чернобели) бяха на малко коте с окраска
на тигърче, което спасих от една кофа за боклук през
1976 г. в Несебър, като се мине през още две такива ис-
тории с котета-тигърчета (може би най-древната по-
рода) и се стигне до сегашния ми котарак, по паспорт
Теодор (Теди) Клисаров и с отличителни белези „много
красив“, за съвместния ни живот с когото планирам да
напиша подобна книга, излиза, че още тогава съм зна-
ел: тези същества са основен спътник в живота ми.

Първият ми тигърообразен котарак:

От 25 кадъра на филмовата лента,

само този бе на фокус, 1976 г.

24
 А това е сегашният Теодор Велики

Глинена ширпотреба

Следващите две малки фигурки са от останала глина

от другите главички, като едната е малко извънземно, а
другата – нещо като печат, наподобяващ глинените ци-
линдри от Древна Месопотамия.

25
 Великата Богиня-Майка, не толкова тучна,
колкото обикновено

Тази фигурка е единствената в цял ръст и е матери-

ализирана героиня от книга за древните цивилизации,
която бях чел по време на боледуванията. Помня, че се
притеснявах да не ми се карат заради гърдите… Стран-
ни времена са били!

Жълтата глина не е печена. Тя просто си изсъхва и се

втвърдява. Тя е крехка и се вижда, че главата е лепена
не с какво да е, а с единственото лепило на пазара в оне-
зи времена „Хелметекс“, но с много желание и грижи.
Освен две загубени очи, глинената колекция е опазена.

26
 Списание „Дървен Философ“
(1980–1981)

Единичните бройки съдържат: комикси, кръстосло-

вици, статии, новини, политика, кратки истории, ребу-
си, плакат в средата (като всички уважаващи се списа-
ния по това време) и карикатури с един автор: c’est moi,
monsieur Петър Клисаров, хлапак, а по съвместител-
ство – издател. Текстът е писан на пишеща машина „Ад-
лер“ с машинописна лента в два цвята: червено и черно.
Спомням си, че трудно се намираше такава хубава хар-
тия, и затова много трябваше да внимавам с грешките.
Тук-там реших да не ги поправям, защото ме домързя-
ваше. Сега с компютрите е лесно да се пише.

Странно нещо е как на 12–13-годишна възраст едно

дете решава да си запълва времето със създаване на
философско списание. Всъщност в живота няма нищо
случай� но: 30 години по-късно се записах да уча филосо-
фия в Софий� ския университет, и то не защото ми тряб-
ва още една диплома, а защото ми беше интересно. Май�
съдбата си изпълняваше плана.

27
 Чиракуване при скулптора Данчо
(1981–1982)

През 1981–1982, по пътя към 127-мо училище на ул.

„Денкоглу“, имаше сред бакалиите и плод-зеленчуците
ателие на един скулптор. Казваше се Данчо: висок, с ос-
три черти, винаги с фас, захапан здраво със зъби, шал-
че и кожен каскет, леко увиснали дънки и остри кафяви
каубой� ски ботушки (по времето на комунизма такива
свободни духове не се толерираха много, а и дънки се
продаваха само в „Кореком“ с долари, каквито имаха
само близки до комунистическия „елит“).
Аз и приятелят ми Коко Неделчев много обичахме
да се отбиваме при него, защото сякаш ателието му не
беше в България, а от някакъв западен филм. Разпръс-
нати стари мебели от царско време, син голям калори-
фер от бесния соц, прашни бюстове на рафтове, нареде-
ни една пред друга картини, купчина празни бутилки
под мивката, а тя самата от чугун с бял емай� л и един
кран с маркуч, естествено постоянно капещ, стълба към
полуетажче, където, както той� самият се изразяваше,
си водел „мадамите“, още празни бутилки под стълби-
щето… И в средата на всичко това, сред още редица до-
пълнителни проявления на хаоса, си представете една
огромна глава от сива глина.
Върху дървен сандък 50 на 50 см. бе поставена топ-
ка глина, вече оформена като лице на жена, а Данчо с
премрежен поглед, с цигарата в уста, с плавни движе-
ния, които се ускоряваха непосредствено преди глава-
та, отнемаше със скалпел от глината, за да извае това
загадъчно женско лице, не пропускай� ки час по час да
отпие от бутилката коняк „Плиска“.

28
 Мини годзилката

В онези времена сива глина нямаше откъде да се

купи и само утвърдените скулптори и студенти в Ака-
демията имаха достъп до този материал. Аз пък успях
да си взема едно парченце от отдялките и от него си
изваях мини-годзилата. Е, малко прилича на диноза-
вър, но е годзила – герой� от чернобял филм, допуснат
да се покаже на българския народ от тогавашните кул-
туртрегери.

29
 Чиракуване при автобояджията
чичо Митко (1984–1987)

През 1984 г. баща ми закара втория ни „Запоро-

жец-968“ за боядисване в частен гараж в кв. „Иван Ва-
зов“ при май� стор Митко. Знаей� ки колко обичам коли-
те1, той� попита май� стора дали не може да остана да му
помагам и да видя как се боядисва кола. Май� сторът се
съгласи и толкова бе впечатлен от изпълнението на
задачите, които ми даде по шлай� фане и облепяне на
колата, че предложи да ходя за по половин ден да му
помагам, естествено срещу заплащане. Между друго-
то – едно противонародно дело, защото непълнолетни
ученици не можеха да работят, още повече на черно. По
този начин аз отрано се запознах с експлоатацията на
човек от човека и с тази на по-младото поколение от
по-старото, с което се проявих като невръстен ревизи-
онист на марксизма.
От 1984 г. до влизането ми в казармата през 1987
година, работих при него. Сутрин, когато часовете ни
в училище бяха следобед и обратното – следобед, ко-
гато часовете ни бяха сутрин. Изкарвах по 20 лева за
три дни (тоест за работни ден и половина), а месечни-
ят ми доход надхвърляше този на висшистите. Пред-
ставете си какво означава това за шестнадесетгоди-
шен хлапак.

1
За връзката ми с колите имам статия, озаглавена „Сто и една
години фамилни автомобили“, която можете да прочетете в бло-
га ми Klissarov.blogspot.com, а също и книгите ми, качени под
Creative Common Licence с безплатен пълен достъп.

30
 Великденски човек от дърво

Та имайки на разположение всички машини от гара-

жа на чичо Митко, реших да се пробвам в дърворезбата.
Като се има предвид колко любими са ми великденски-
те човеци, първият ми опит бе този:

1984 г.

Японско сабо

На друг опит не се реших чак до уволнението си от

казармата, когато за известен период работех в Япон-
ския хотел по поддръжката. Да работя, бе неизбежно,
защото след уволнението вкъщи дой� де кварталният
милиционер, кой� то ме посъветва бързо да си намеря
работа, за да не ми я намери милицията. В работилни-
цата си направих дървено японско сабо и с това опити-
те ми с дърво приключиха.

31
 Опити с желязо

На 8 март 1990 г., няколко месеца след падането

на комунизма, заминах за Канада. Още на първата го-
дина си намерих работа в Торонто да боядисвам коли
в гаража на двамата братя от група „Златните стру-
ни“ – Боби и Иван Мишеви. Те бяха избягали от кому-
низма още през 80-те, вече бяха се установили и има-
ха добър бизнес за ремонтиране и продаване на коли.
С наученото при май� стор Митко ме взеха веднага и
там изкарах една година от емигрантския си живот,
кой� то някой� ден ще опиша в детай� ли, защото мисля,
че е доста интересен и ще помогне на много хора да
преценят дали е по силите им да емигрират и дали си
струва.

Пиронът-човече

1992 г., Торонто

Веднъж, работейки в гаража, намерих пирони за

подковаване на коне в една консервена кутия. Офор-

32
мих ги да заприличат на човече и ги заварих на една
ламаринка. Накрая боядисах композицията с различ-
ни спрейове. Изпратих я като подарък на родителите
ми и майка ми си я е нарочила за талисман, твърдейки,
че това съм аз. Въпросното произведение на изкуство-
то и до ден-днешен си седи на шкафа в хола на видно
място.

Бронзов модел на кола от „Формула 1“

Другият ми опит е повече свързан с бизнес, но пак е

с желязо.
Бях купил една количка, модел на „Формула 1“ от
2000-та година, и от нея извадихме калъп и отляхме
бронзовата фигурка.

Наученото тогава ми помогна впоследствие за отли-

ването на щитовете на Орлов мост, но за тях по-подроб-
но след малко.

33
 Опити с хартия

Зеленият човек

За да е пълна картинката ще добавя и един портрет

кой� то съм правил, преди да знам, че съществува мито-
логичен герой� „GREEN MAN“ – зелен човек, кой� то оли-
цетворява единството ни със Земята. Рисунката ми е от
1992 г., запазил съм я сред стихове, които съм писал в
тежките емигрантски години. Наричам ги тежки не за-
ради безпаричие, а заради липсата на семей� ство, прия-
тели и родини. Интересното е, че за Зеления човек нау-
чих години по-късно при посещението ми през 2008 г. в
Рослинския манастир до Единбург. Цели 16 години по-
рано този образ е бил в съзнанието или подсъзнанието
ми. Оставям този факт на въображението или разбира-
нето на онези, които имат идея какво означава това.

34
 Ето как изглежда Зеления човек от Рослинския храм,
изобразен в дърво и камък1:

Ето ме и мен пред входа на Рослинският храм:

1
Снимките са от книгата: „Green man – The archetype of our
Oneness with the Earth“, William Anderson, Photography by Clive
Hicks.

35
 Творческа суша
(1992–2006)

За съжаление от 1992 до 2006 г. нямам нищо сът-

ворено освен две дузини малки бизнеси и безкрай� -
ни работни дни за правене на пари, за да се плащат
сметки и да се самозалъгвам, че това е смисълът на
живота. Вече на 50, когато споделям свои принципи,
казвам: „Човек е мъртъв, докато работи за пари, за да
си плаща сметките“. Повечето хора ме поглеждат учу-
дено и възкликват: „Ама как така, нали трябва да се
работи, за да се изкарват пари“.
Всъщност това е истинският проблем – така ни за-
лъгват от малки и ни създават робско съзнание: да
робуваме, но не на феодал, не на диктатор, а на пари.
От години чувствам този проблем и мисълта за това
ми отне последните 10 години, докато най� -сетне не
реших тази разяждаща дилема. Затова искам да кажа
на хората, мислещи, че имам много пари: „Не са пари-
те, а мисленето. МИСЛЕНЕТО е това, което ни осво-
бождава.“
Интересни са думите на най� -богатия китаец Джак
Ма: „Човек не е създаден, за да работи“. Той� е бил пре-
подавател в университет и впоследствие е създал
платформата за онлай� н търговия „Али Баба“. Да, сега
му е лесно да го каже, но повярвай� те ми, не са само
парите.

36
 Малък скок назад:
творчески опити с плат

За да изчерпя опитите ми с различни материали,

ще спомена и тези с плат.
Гимназията по време на комунизма завършваше
с УПК (учебно-производствен комплекс). Той� , пара-
лелно със специализираните техникуми, подготвяше
бъдещите работни кадри за строителството на кому-
низма. Факт е, че съм доста сръчен, и недоволството
ми, че на пазара липсват хубави и модни дрехи (освен
в миражния „Кореком“), ме накараха да се заема с ши-
енето на ризи от раираните памучни чаршафи от че-
иза на баба ми с типично каубой� ска крой� ка и вид, на-
подобяващ този на дънковите платове. Поради тези
ми интереси се записах в УПК „Шев и крой� ка“. Бяхме
четири момчета в шест паралелки с 240 момичета, го-
лям кеф!

37
 Знак за сако за Софийската Семинария

Той� е по мой� дизай� н, избродиран е машинно и идея-

та ми беше да въведат униформи в Софий� ската духовна
семинария и знакът да е както за саката на преподава-
телите (в златно), така и за учениците (в сребърно). За
съжаление архимандрит Сионий� , с когото се надявахме
да въведем униформите, бе преместен и проектът така
и не се осъществи.
Аз имах и друга скрита причина да се отдам на тази
дей� ност. По времето на комунизма руското влияние
беше доста силно. Поради тази причина някои духовни-
ци наричаха Св. Й�оан Рилски – Св. Иван. Както вече зна-
ете, имената за мен носят специален вътрешен смисъл,
поради което тази практика не ми харесваше. Затова с
пример исках учениците от ранна възраст да свикват с
неподправеното име на светеца и да не използват Иван
вместо Й�оан. Това са две различни имена и да се опа-
зи чисто името му, зависи от нас. Има и друг абсурд: св.
Й�оан не е обичал парите, това е известен факт, а ние
сега му слагаме образа на най� -използваната монета в
обръщение, левчето!!!!

38
КА К ВЪ ЗО Б Н ОВИ Х
Д Е Й Н О СТТА СИ ?
 ЖОЖО

От 2000 до 2008 г. творческите ми усилия бяха фокуси-

рани върху реставрацията на един „Запорожец-965 А–П“
(„П“ означава „на Петърчо модификацията“). Освен творе-
ние той� бе за мен и хапче срещу главоболие за бизнесмени,
както обичах да го наричам. По онова време си губех вре-
мето с правене на бизнес в България, но за това има цяла
книга, която можете да прочетете, ако ви е интересно.
Книгата се нарича „Игрите на властта“ – за нея пиша
малко по-долу. А одисеята ми със запорожеца приключи
с това, че старото ръждясало и разпадащо се творение
на украинската съветска техническа мисъл се превърна
в истинско бижу, в което не е срамно да седне и принце-
сата на Монако.
И за него написах една книжка с много илюстрации,
която също се превърна в бижу: казва се „Не се ЗАЗяп-
вай� , сбъдни мечтите си!“

40
Аз и котаракът Теди във вихъра на творенията

41
 Оградата около гробницата
на княз Батенберг

На рождените ми дни обичам да подарявам, а не да

получавам подаръци.
Традицията започна на четиридесетия ми рожден
ден с възстановяването на орнаменти от оградата око-
ло гробницата на княз Батенберг. Железните колонки,
оформящи трите входа, завършваха с изящни украше-
ния. От тях обаче бяха останали само две от общо шест и
един ден, докато си пиех уискито и гледах прекрасната
гледка от прозореца ми, няколко наркоманчета, прес-
качай� ки оградата, за да влезнат в градината да пушат
марихуана, откъртиха предпоследния, едва крепящ се
орнамент.
Докато слязох долу да го прибера, един циганин
вече се бе отправил от кофите за боклук към желязна-
та отломка. Аз обаче с бързи крачки го изпреварих, а
той� учудено ми каза: „Ама туй� е мое“. Безпредметно е да
ви описвам какво се изля от устата ми. Показателен бе
фактът, че рециклиращият работник се обърна, търти
в галоп към количката си, продължи на пета скорост с
нея, докато не се скри зад ъгъла.
Прибрах орнамента и впоследствие намерих ковач-
ница, която изработи общо пет, които бяха заварèни на
рождения ми ден на мястото им. Естествено не занима-
вах никого и не питах никого, особено общината, за да
не си създавам излишни главоболия. Интересен беше
диалогът ми с пазача. Когато ги монтирахме, трябваше
да вземем ток от къщичката му и се наложи да му обяс-
ня какво правя. Казах му, че общината не знае, показах
му последния останал орнамент, за да се убеди, че съм

42
добронамерен, а не кроя някоя измама, и накрая чове-
кът се съгласи и много съвестно си изпълни служеб-
ните задължения, като внимателно ни наблюдаваше.
Накрая, чешей� ки се по главата, каза: „Господине, това
явно струва доста пари, защо го правите?“ Отвърнах
му: „Защото, като си пия уискито, искам гледката ми
да е пълна, а не занемарена.“ Той� продължи да се чеше
по главата и се прибра в будката си, мърморей� ки: „Този
ако така се грижи за нещата около дома му, кой� знае
какво е в домът му.“

Орнаментът на колоната на вратата,

преди да бъде откъртен

43
 Вратата без орнаментите

Инсталирането на новите орнаменти,

пазачът и пейките на наркоманчетата на заден план

Вече инсталираните орнаменти

44
 Щитовете на Орлов мост

За 41-я ми рожден ден подарък получих не аз, а со-

фиянци: на 7 май� 2011 г. инсталирахме възстановените
от мен щитове на Орлов мост.
Историята започна две години по рано. Разхождай� ки
се, забелязах, че два от щитовете липсват. Това събуди
интереса ми и се вгледах в другите. Единият се клатеше,
готов да бъде отскубнат, а другият бе сериозно нагънат
при някой� опит на мургавите ни събратя да го откър-
тят (вероятно с кози крак). Веднага се прибрах, взех фо-
тоапарат и се върнах на мястото. Снимах ги и написах
писмо до кмета Б.Б. (само инициали, за да не си замър-
сявам много книгата) с предложението да възстановя
щитовете за моя сметка. Подчертах и спешността да се
свалят колкото се може по бързо двата оцелели щита,
защото ако и те изчезнат, няма да има от какво да се из-
вади калъп и ще е почти невъзможно да се възстанови
този символ на София. Решението да ми се доверят отне
на общинарите с пъргава мисъл три месеца, при което
мисловният им процес бе съпроводен с големия късмет,
че крадците не се върнаха да си довършат работата.
Щитовете бяха боядисани с някаква боя, наподобя-
ваща жълт бронз. При почистването с пясъкоструй� ка
отдолу се показа чудесният зеленикав цвят на бронзо-
вата патина. Защо им е било необходимо на общинари-
те да ги боядисват, един Бог знае – това бе нещо като да
си боядисаш колата с четка и блажна боя. След сваля-
нето на боята се показаха и три дупки около главата на
лъва. Изследвай� ки дизай� на, стигнах до заключението,
че са служили за прикрепяне на корона, която навярно
е била свалена по времето на комунизма.
И тук мъките ми започнаха. Никъде не можах да на-

45
меря документацията на моста, от която да се види как
са изглеждали короните. Пробвахме къде ли не. Главни-
ят архитект на София се опита също да открие нещо, но
не успя. Каза че за Лъвов мост имало два брезентови чу-
вала с документи, но за Орлов мост – нищо. Благодаре-
ние на други мои хобита – фалеристиката и хералдика-
та – успях да намеря изображение на короната на княз
Фединанд I от 1891 г. Оттук нататък трябваше някой� да
я изработи. Препоръчаха ми някакъв професор от Ака-
демията, но той� се издъни брутално: не само че си иска-
ше парите предварително, но работата му беше груба и
на всичкото отгоре не беше уцелил перспективата и ко-
роната стоеше неестествено. Но това не ме отказа и на-
мерих друг, може би най� -добрия за тази работа: скулп-
тора Краси Атанасов, кой� то направи ювелирно бижу,
просто перфектно, и така всичко си дой� де на мястото.

Мястото на липсващия щит

46
 Оцелелият щит

Короната

Новият щит с царска корона

47
 7 май 2011 г.
Щитовете вече са инсталирани. На снимката сме аз и
леярите Стефан Стефанов и Веселин Василев

Така може да изглеждат щитовете, ако софиянци решат

да позлатим лъвовете и орлите на Орлов мост,
който е и символичната врата към София

48
Така пък може да изглежда храмът „Св. Александър Невски“,
ако обществото ни реши да позлати всички кубета
и покривни конструкции. Може би тогава да стане чудо
и хората ще започнат да се обединяват
и за други важни неща в живота

Впрочем, ето как хората са виждали Храма преди 1944 г.

Отново много интересно е, че първо се запитах защо

са позлатили само двете големи кубета и няма ли да е
по-величествено цялата църква да е златна и да сияе.
Направих снимки и с малко работа се видя как би из-
глеждала. Великолепна! Впоследствие открих тази хар-
тиена значка и се зарадвах, че много преди мен някой� е
мислил по същия начин. Много се надявам да видя ня-
кой� ден Храма в целия му блясък отвън и отвътре.

49
 „Гнездото на осите“ – илюстрация
към втория том на книгата ми
„Игрите на властта“

През 2012 г. издадох първата си книга – „Игрите на

властта“ – с подзаглавие „Да правиш бизнес в България“.
В нея се разглежда взаимообвързаността на политика
и бизнес, абсурдите, в които е потопена държавата, не-
възможността да се прави политика от нови, необвър-
зани със статуквото политически партии, и в края про-
блемите с медиите.

След нея подготвях втори том. Той� описва в първата

си част всичките ми отношения с много от известните
журналисти, с медиите в ролята им на инструмент за
тотална манипулация на гражданите, с постоянно при-
състващите на телевизионния екран „експерти-всич-
колози“, „академици“ и някои „бизнесмени“, станали
впоследствие политици. Във втората част се разглеж-
дат кланове и семей� ни линии, които произлизат от

50
комунистическото управление (политическо, служби,
икономическо и външнотърговско), превърнали се в
икономически монополи, както и с продължаващото
политическо участие вече на трето поколение внуци.

За корицата вместо картата асо пика и двой� ка каро

(символизиращи асовете-управляващи и двой� каджии-
те-бизнесмени) съм приготвил тухла с петолъчка в сре-
дата, от която излиза гнездо на оси.

Гнездото на Осите

51
 К А К СТИ Г Н АХ
Д О КА М Ъ Н И ТЕ?
 Същността на ПЕТЪР, материализирана
във форми, същности и усещания

Първите камъчета, които залепих, представляват

приятна форма, която се получи от само себе си. Не на-
подобяват нищо, просто така се подредиха.

Не е растение, не е фигурка, просто е…

Къмпинг Градина лятото на 2010 г.

За да обясня как стигнах до камъните, трябва да раз-

кажа и за някои обстоятелства около тях.

Историята е една от най� -приятните:

Забележка: За яснота трябва да поясня, че свобода-
та да разполагаме с времето си, е много важно нещо, на
което повечето работещи не могат да се отдадат. Пен-
сионерите имат свободно време, но за съжаление по-
вечето са вече увредени от дългогодишната си работа,
насочена към изкарване на пари за плащане на кому-
нални сметки и прехрана, а селяните – за осигуряване
на насъщния.

54
 Да стана и да се загледам в изгрева на огненото
слънце, изникващо от Черно море между Созопол и
остров Св. Иван, от караваната на брега на морето,
на десет метра от вълните, пией� ки кафето си с чаш-
ка „Хавана клуб“, син етикет, и пура „Монтекристо“,
наслаждавай� ки се на играещите по слънчевата пъте-
ка делфини, или пък да спя до късния следобед и да
стана, когато вятърът разклати достатъчно силно ка-
раваната, за да знам, че е достатъчен, за да подкарам
сърфа, са две възможности, които животът ми пред-
лага.

Къмпинг „Арапя“ 1986 г. Къмпинг „Градина“2012 г.

Мечта за мнозина, но ако това е ежедневие в продъл-

жение на три месец, колко време мислите, че ще издър-
жите?
Хубавото е, че енергията на морето вдъхновява. За-
това след като изгрее слънцето и няма вятър за сърф,

55
остава много време, в което или се образовам, или пиша
текстове (книги) за неща, които искам да споделя с хо-
рата.
Така, потопен в своеобразен рай� , аз плувам във вре-
мето, споделяй� ки го с минаващи съседи, отбили се за
кратък разговор и някакво питиенце, с някое куче, до-
шло да изпроси нещо за задоволяване на лакомията
си, или с възторзите от прекрасната гледка на разхож-
дащо се женско създание по плажа, някой� път по мо-
нокини. Без да съм усетил, денят е отминал и е дошла
вечерта.
Докато стрелките пъплят между седмия и осмия ве-
черен час, плажуващите са се изнесли, чай� ките са вече
уморени и не крякат, не е горещо, а приятно топло, вя-
търът леко подухва, само за да напомни за себе си. При-
родните елементи са заменени от цивилизационните:
барбекюто е оживяло и докато въглените се разпал-
ват, аз се пренастрой� вам с помощта на малка кристал-
на чашка, пълна до ръба с ледена гроздова ракий� ка, и с
бутилка „Ефес“ (чиста бира без спирт, каквито са пове-
чето марки, произвеждани днес в България). Въртей� ки
скарата, подвиквам от време на време като кебапчията
на площада: „Тооопли пресни кебапчета, моляяя“, за да
хвърля в размисли и смут някои от разхождащите се по
брега. Наслаждавай� ки се искрено на несигурните им ре-
акции и усмивки.
Следва вечеря, разтребване, филм, новини, секс и
спане, и така до другата сутрин, която може да ми под-
несе нов подобен сюжет, гмуркане, езда, събиране на
камъчета за скулптурки или нови запознанства и при-
ятелства.

56
 Тук се вижда караваната със 110 кв. м. обитаема
площ, със заден и преден фортсел, анекс – спалня за гос-
ти, навес с външна баня, бъги и две барбекюта – газово
и на дървени въглища в зависимост от менюто и на-
строението, съпроводена винаги от прекрасната гледка
към морето и Созопол (да не говорим, че тълпите към-
пингуващи все още ги няма).

57
 Лепилото „Poxipol“ и дупката в сърфа – два решава-
щи фактора за „каменния период“ в творчеството ми.
Представете си на този фон колко време има за как-
во ли не. При един от по-силните ветрове и малко по-
гладиаторското каране бях ударил дъската на чисто но-
вия ми сърф и му бях направил малка дупка.
Съседът ми по каравана Емо Чушев е един от най� -
запалените и добри сърфисти в България и най� -редов-
ният къмпингар в „Градина“ (а освен това е и художник,
реставратор, галерист, рибар и бизнесмен). Той� ме по-
съветва да си купя „Poxipol“ – двукомпонентна смола,
която се бърка едно към едно, нанася се и след 10 мину-
ти е стегнала така, че повече с нищо не може да се отле-
пи, – и с нея да запуша дупката. Естествено го направих
и естествено забърках повече, отколкото е необходимо.
Приключил с ремонтните работи по сърфа, сърце не
ми даваше да оставя хубавата смола да изсъхне и да я
хвърля. След кратка, но съдържателна мозъчна атака
се досетих, че пред караваната лежат няколко полира-
ни от пясъка и морето много красиви кафяви камъчета,
които си бях събрал без някаква определена цел. Прос-
то харесване. Привличане от пръв поглед. Желание да
сме заедно, прераснало във фигурка, която ще е с мен
до края на физическото ми съществуване и ще остане
във времената и за децата ми и за хората, докато лепи-
лото не се разпадне и годините не превърнат камъните
в следващия им цикъл на съществуване.
Вече бяха минали поне пет минути от забъркване-
то на смолата и много време за мислене нямаше. Тогава
бях осенен от онзи вътрешен подтик, кой� то изкарва на
бял свят истинската вътрешна същност и заличава це-
лия излишен товар на поведенческите модели и поста-
вените за следване цели, които обикновено копираме

58
от заобикалящия ни свят. Просто намазах камъните със
смолата, закрепих ги един за друг и понеже вече смола-
та стягаше, беше лесно да ги сглобя всички наведнъж и
светкавично да оформя някаква фигурка.
Какво нещо е поривът към творчество! Бях напълно
забравил за чисто новия си сърф, а мислех и съществу-
вах само за новите си усещания, свързани с новосъзда-
дения предмет. Те прераснаха в едно от най� -смислените
ми хобита, и доведоха до това, което споделям сега с вас.
Винаги съм знаел, че ще опиша историите в тази книга,
но не съм знаел кога и как. Може би това е работа на
съдбата, или е на моето чувство какво трябва и какво
ще направя в този ми цикъл на съществуване на Земя-
та…
Не е случай� но и че Роси, съпругата на Емо Чушев,
е галеристка и с ней� ната партньорка Руми бяха така
добри да ми осигурят пространството на своята гале-
рия „Ракурси“ за изложба точно на рождения ми ден
и за представянето на тази книга. Не се притеснявам
от повторения в текста и пак ще го кажа: „Няма нищо
случай� но“!

59
 Бухалът

Едно от най� -красивите места в България е Маслен

нос. Пътят дотам е много лош, черен в гора, дори с джип
се кара много бавно, а повечето коли не могат да ми-
нат, защото са ниски и си чупят картерите. Пеша от При-
морско е час и половина, може и два, но факторът кон-
ски мухи през деня и комари вечер прави похода много
обезкуражаващ. Хубавото е, че е резерват и че ще остане
така девствено и прекрасно.

60
 На южната част на носа има плажче, което е било ка-
менно. Взели са го под наем на концесия двама много го-
тини типа, Рай� чо и Ицето по прякор Домата, и са напра-
вили уникално място. Първата година докарали няколко
камиона с натрошени мидички, за да заравнят малко
камъните и за да може плажуващите да си опъват кър-
пите. Морето обаче през следващата зима им прибрало
мидичките и те се принудили пак да докарат няколко ка-
миона с натрошени миди и така няколко години наред…
На петата година морето се смилило над тях и им върна-
ло всичките мидички и така се създал сегашният оазис.

Сега, вместо да карат камиони, зимно време кърпят

счупените пластмасови шезлонги с поп нитове… Сигур-
но след някоя друга година съдбата ще вземе пример
от морето и ще ги възнагради, позволявай� ки им да се
сдобият с нови здрави шезлонги. Под стръмния бряг
са сковали малка барака за кухня с шубер, през кой� то,
подвиквай� ки на гостуващите, подават храната, която
тутакси бива отнесена под навеса с дълги пей� ки и маси

61
с изглед към морето, залива и Приморско в далечината.
За домашната ледена сливова ракия, ледената вкусна
наливна бира, прясната риба, кебапчета и салати няма
защо да говоря, че ще започне обилно слюноотделя-
не. Мисля, че ясно показвам защо ходя там редовно. Но
това не е всичко, с което това място ме привлича. В се-
верната част на носа скалите са 40–50 метра високи, на
места може и повече, и са насечени като малки фиорди
с по 10–15 метра страни. Думите не могат да стигнат, за
да се опише това величествено място.

Тези фиорди са над десет и се редуват един след друг

62
 Надявам се, че виждате вкаменената
Драконова глава в средата леко вдясно

За тази снимка настаних баща ми на ръба на едната скала,

аз съм на третата, а дупката е на средната,
между скалите има по 15–20 метра и 30–40 метра надолу

63
 Аз съм в центъра на гигантска вкаменелост с формата
на маргаритка. Стъпил съм върху прашеца в средата на
цветето, а около мен са венчелистчетата

По пътя от плажчето към северната част на носа тяс-

ната пътеката се вие между сухи треви и тръни. Докато
крачех веднъж по пътеката в жегата, един огромен сив
лъскав дебел смок около метър и половина се размърда
и се шмугна в треволяка. Естествено подскочих назад,
но като се вгледах там, където изчезна змията, видях
че нещо ме гледаше. Върху сухата светлокафява пътека
хвърляха отблясъци няколко друзи (групи кристалче-
та, сраснали се с единия си край� върху обща основа). Те
бяха наполовина счупени, а едната като че ли ми нами-
гаше.
Изчегъртах камъчетата с друзите и си ги прибрах.
Когато се върнахме при караваната, веднага забърках
смолата и ги залепих едно за друго и се получи нещо
като птича главичка. Седеше тя пред мен на масата,
пиех си аз уискито, докато в един миг осъзнах, че на гла-

64
вата ѝ� липсва тяло. Не можах да заспя и на следващата
сутрин се върнах отново там със задачата да потърся
съответстващите на творението ми камъни.
Разбира се, кой� то търси, намира. Намерих подходящ
по размер за тяло камък, както и един доста по-голям,
пак с кристали в средата. Нямаше как да не го взема.
Понеже бе правоъгълен, мислех да го вградя в някоя
зидария по двора. По това време нямах идеи да правя
по-големи фигурки. През 2017 г. камъкът претърпя ме-
таморфоза, превръщай� ки се в тялото на динозавърско-
то куче. Нямах подходящи камъни за крака и опашка на
птицата и в продължение на цяла година главата се по-
даваше от пръстта в една саксия, сякаш се бе заровила
до врата. Един прекрасен ден, когато засаждах борчета
в двора си, намерих овалните камъчета и така се сглоби
Бухалът, кой� то виждате отдолу.

2012 г.

65
 Пътуване до Атон

През 2012 г. моят приятел Борис Цанков правеше

обследване на водопровода на Зографския манастир в
Атон. Предстоеше му пътуване във връзка с проект за
пречиствателна станция и ме попита дали мога да на-
меря експерти, които да направят проект за параклис
над аязмото до централния вход на манастира. Естест-
вено това за мен беше интересно, а и баща ми е един
от основните експерти изкуствоведи, проучватели в об-
ластта на Християнските църковни храмове.
Аз практически израснах по църковните дворове,
когато ходех с него по командировки, чиято цел бе
да опише и проучи българските църкви. Интересно е
да се отбележи, че в България има около 1100 въз-
рожденски църкви, а баща ми е проучил около 450 и
има архив за 550 от тях. Половината църкви в Бълга-
рия! Същото се отнася и за джамиите, построени до
края на ХVІІ в. и известни като султански официални
джамии, които са около 30: в семей� ния ни архив има
сведения за 20 от тях. От началото на ХVІІІ в. започ-
ва по-масово строителство на т.нар. народни джамии,
без куполи с минарета, където жителите на новопо-
мохамеданчените, ислямизирани села и градове да се
черкуват. Баща ми препоръча в екипа да включим ар-
хитект и инженер.

66
 Отляво надясно чичо Боянчо (архитект Козупов),
Чочо (инженер Кирил Георгиев), тати – археолог,
доктор по църковни изкуства, изкуствовед проучвател
Николай Клисаров, и аз – на кафенце в очакване
на ферибота за Зограф

Пристанището в Урануполис, откъдето тръгва

фериботът, на брега се виждат само жени,
които изпращат мъжете си, тъй като в Атон
се допускат само мъже

67
 Полуостровът и връх Атон

Така изглежда част от България на Бяло море.

Най-дясната кула е изградена от цар Иван-Асен II,
през ХІІІ в. тя е била граничен пост.
Пазила е земите от османци и пирати

68
 Входът на манастира и пристигането на групата ни

От нас се очакваше да предложим архитектурен вари-

ант, отговарящ на цялостната визия на манастира, съо-
бразена с каноните, и – най� -трудната задача – конструк-
цията да не включва съвременни технологии, например
железобетон. В такъв земетръсен рай� он не само че това
е неразумно, но и надали някой� държащ на лиценза си
конструктор би рискувал. Желанието на помощник-игу-
мена епитроп Гавриил бе да се ползват същите методи,
които са били използвани преди стотици години.
В света има няколко места, където все още има май� -
стори, способни да осъществят такава задача – Израел,
Германия, може би Малта... След като камъните се на-
паснат, в краищата им се правят дупки и в тях се слагат
оловни щифтове, които при страничен натиск предо-
твратяват разместването на каменните блокове. Чочо
предложи много добро инженерно решение: железо-

69
бетонен скелет, капсулиран отвътре с мрежа-рабица,
върху която се нанася хоросан, после гипс и накрая –
стенописите, а отвън – зидария от единична тухла на
разстояние от бетона. Така тухленият зид не е носещ и
се ползва за основа на каменната зидария, която става
солидна външна облицовка. Въздухът вътре в стената
спомага за изолацията от студ и влага към стенописи-
те.
Така стените стават много дебели и устой� чиви на
земетресения, при това по нищо не си личи, че не е со-
лиден каменен зид. За съжаление монасите бяха непо-
колебими в настояването си за плътния каменен зид и
не искаха да приемат съветите. Смятаха, че след като
манастирът стои толкова години, то значи, че сам Бог
го пази, и вероятно това е така, но, от друга страна, и до
ден-днешен параклисът не се е материализирал. Хубаво
е да се запитаме защо?
Иначе е интересен факт, че си взех три бутилки по
литър и половина червено вино оттам (но от грозде, до-
карано от Видинско) и с тях наистина стана чудо. Бях ги
поставил върху висок шкаф, в кой� то си държа алкохола.
Бяха без етикет, почти катранено черни, наредени през
10 см. една от друга. След няколко дни ни удари голямо-
то пернишко земетресение, което потроши доста къщи
и сериозно разлюля нашата. В шкафа повечето бутил-
ки бяха паднали, същото се отнася и за хладилника, но
атонското вино оцеля. Едната бутилка стоеше права, а
другите две бяха паднали до нея и сякаш се бяха закле-
щили една в друга. Представете си 4.5 л. червено вино,
разляно от счупените бутилки на белия ми под…
Свалих ги и ги изпихме с приятели, виното беше божест-
вено! Може би божествен знак в оцеляването им имаше, но
параклис върху аязмото засега няма.

70
Основната църква в двора. Покривът е от оловни листове

Така изглеждат оловните листове.

Отзад е входът на аязмото

Картинка, замръзнала във времето!

71
Аязмото, върху което монасите искат да се изгради
параклисът

Манастирът от отсрещния хълм

„История Славянобългарска“ от Паисий Хилендарски,

изложена в библиотеката

72
 Simplicity

На тръгване имахме време до пристигането на фери-

бота. Едни си говореха, други съзерцаваха морето, тре-
ти подремваха на сянка, а аз обикалях плажа и си търсех
камъчета. Интересно бе, че багажът ни бе нападнат от
хищници. Две котешки тигърчета ни издебнаха, докато
никой� не гледаше, и се опитаха да претършуват раници-
те. Бе съвсем ясно, че се стараят да бръкнат вътре. Явно
имаха опит с откриване на храна в чантите на посети-
телите и ясно знаеха, че ако ги видят, ще ги подгонят.
Аз обаче само ги документирах отдалече, а и раниците
бяха затворени и храна в тях нямаше.

73
 Та на този каменен плаж намерих един объл и един
правоъгълен камък. Взех ги заради хубавите им форми
и не знаех какво ще правя от тях. Казват, че всеки камък
на Атон носи душата на един монах. Много красиво! Не
исках камъните да са част от нещо друго и просто ги
сложих един върху друг. Заедно изглеждаха перфектно.
Простото често е гениално, а в случая – идеално.

74
 Не знам дали си давате сметка, че България е на
много места. В случая е на Бяло море в Гърция, но тя
е и на Антарктида, и в Марианската падина, и в село
Стефаново от южната част на устието на Резовска
река, сега в границите на Турция под името Бегендик,
и във Волжка България, и в Кубратова България и в
Панонска България. Както и в областите с големи бъл-
гарски общности в Украй� на, Белорусия, Сърбия, Мол-
дова, Крим, Албания и Турция. Без да пренебрегваме
и последната вълна от емигранти през последните 30
години, образували общности в цяла Европа, Канада,
Америка, Австралия, Южна Америка и Африка. И нещо
много интересно, което епитроп Гавриил сподели с
нас: в манастира пазели документи за собственост на
почти половината днешна Молдова. Не че ще можем
да направим нещо, просто искам да го споделя с пове-
че хора. А всъщност знае ли човек? Току-виж се задей� -
ствал Ефектът на пеперудата… Накъде ли тогава би
повял вятърът?

Ето една красива пеперуда.

Вятър под парещото слънце не повя отникъде

75
 Валяток

Баща ми също си беше взел камъчета, които му бяха

харесали, и ме помоли да му направя нещо за спомен от
Атон и от мен. Можех да му направя снежен човек, но
реших да е нещо по-абстрактно. Бях чул един селянин
да казва на голям овален камък „валяток“: думата идва-
ла от това, че речен поток стотици години е валял камъ-
ка и го е направил объл, идеален за натискане на кръста
в кацата с кисело зеле. И понеже баща ми ме научи да
правя кисело зеле, за което съм му много благодарен,
кръстих композицията „валяток“.

2012 г.

76
 Самолетчето

Понякога това, което търсим, е пред очите ни и не е

нужно да ходим далеч. В този случай� камъчетата са от
задния ми двор. Струма е била много по-пълноводна,
преди да построят язовир „Студена“, и сега има много
обли камъчета от реката, смесени с глинестата почва,
а квартал Мошино преди е бил езерото Мошино. Всеки
път, когато копна в двора си, намирам нещо интересно,
дори мисля, че някои кремъци сами излизат от земята,
защото основно съм почистил рай� граса от камъни и ко-
гато кося, постоянно намирам нови и нови в тревата.
Тялото на „самолета“ го видях в купчина пръст, ко-
гато копаеха основата на оградата, и за около пет мину-
ти събрах кремъците за крилата и другите части. Още
преди края на изкопните работи „самолетчето“ бе сгло-
бено, но без двигател. Излязох да потърся нещо подхо-
дящо за перка и на момента видях двете сиви тънки и
дълги като клечки камъчета, едно до друго. С такава
форма други изобщо нямаше, сякаш се бяха приготвили
и стояха едно до друго, за да ги видя и взема.

77
Май 2012 г.

78
 Граблива начумерена птица

Тя също е от задния ми двор. За да си облекча съз-

нанието от ежедневни задачи или нещо, по което ра-
ботя, просто излизам в задния двор (моята кариера за
вълшебни камъни) намирам си подходящи камъни и ги
обединявам в поредната композиция. Бе вече ясно, че
съм си намерил сериозно занимание, че то ще се разви-
ва и няма да спра с няколкото фигурки, които имах до
момента.

Август 2012 г.
Очите са от бял мрамор, вграден в по-мек кафяв камък,
оваляни и оформени от живота им в реката. По клюна се
виждат слоеве при формирането на камъка и изглежда, че
клюнът е от горна и долна част. Зениците също ги наме-
рих една до друга – те са от същия кафяв камък като ос-
новата на главата. Тук прилика не съм търсил: природата
сама се е погрижила за образа, аз само го досглобих.

79
 Необикновеният скицник

Често ме питат откъде съм си намерил някаква дреха

(която явно е хубава и я няма по магазините). Отговорът
е, че когато видиш нещо хубаво, трябва да се довериш
на чувството си и да го купиш, дори да не е сезон или да
не знаеш с какво ще го носиш или кога и по какъв повод
ще го облечеш. А и ако не е в сезон, е по-евтино. Същото
важи и когато все още не му е излязла модата. Това е жи-
тей� ска философия, но и добър практически опит.
Преди години, може би 14–15, в един специализиран
магазин за Art supplies в Торонто видях необикновен
скицник: не само че беше два пъти по-скъп от другите, но
беше и облечен с плат и страниците му бяха като акорде-
он, хармоника или ветрило, и то с две лица. Просто спе-
циална вещ, изработена с голяма находчивост. Въпреки
че за тефтер не ставаше, а аз не правя скици, реших да го
купя. Всъщност тефтерите бяха само два и се поколебах
дали да не взема и другия, но се оказа, че нямам толкова
пари, за което днес съжалявам. Някъде някакво потай� но
гласче в мен ми подсказваше, че някой� ден ще го използ-
вам за нещо съществено. Така и стана. След като напра-
вих „Грабливата начумерена птица“, знаех, че творенията
трябва да се документират. Така скицникът си изпълни
призванието и започна да се попълва, за да се превърне
в основата на книгата, която сега държите в ръцете си.

80
 2012 г.

81
 Морските творения

Вече имай� ки скицника и в изблик на креативност и

желание да го запълня, след каменните фигурки събрах
от шкафовете миди, вкаменелости и всякакви дребо-
лии и направих „морските творения“:

Охлювната тройца

Основата на композицията е една от уникалните

миди за Черно море: мида–нокът. Допреди 10–15 годи-
ни те можеха да се намерят на много плажове, но след
жестокото бетониране на части от българското край-
брежие се срещат само в обезлюдените плажове и ре-
зерватите. Тази мида е от плажа до устието на река Ро-
потамо и е доста голям екземпляр – в момента рядко
могат да се намерят такива. Повечето са по-къси и дос-
та по-тънки. Трите петрифицирани охлюва са от Обзор,
нос Мона Петра.

Коледа 2012 г.

82
 Трончето на мидения цар

Камъчето, може би полускъпоценно, бях намерил

още като дете в прибоя на вълните на север от Обзор
пред лонгоза Паша дере. Това бе много преди да застро-
ят всичко с бетонни кутий� ки. По онова време на абсо-
лютно девственото място бяхме сами с чичо ми Вики
(чиито баща е построил първата вила „ИЛКА“ в Обзор
на брега на морето през 1925 г. когато целия бряг е бил
в лозя). Помня плажа, целият бе на пясъчни вълнички и
стъпки само от чай� ки и гларуси. Тази невъзвратимо за-
губена гледка бе навсякъде извън градовете, курортите
и къмпингите дори през не толкова далечната 1978 г.
Мидичката пък произхожда от плажа на къмпинг
„Градина“ и пасна по цвят перфектно в оранжевата то-
налност на камъчето.

Слепени заедно на Коледа 2012 г.

83
 Зелената Перла

Двете лилави миди с перлен оттенък са също от ус-

тието на река Ропотамо, но намерени доста по-отдавна.
През 1975–1976 г. леля и чичо вземаха карти (със сим-
волично заплащане) от профсъюзите за почивка като
компенсация за това, че комунистите бяха национали-
зирали бащината им вила. Едни от най� -хубавите море-
та, които помня, са от тези години. Целите семей� ства
се товареха с цялата покъщнина на колите (ЗАЗ-965 и
Шкода 1000МВ) и след 10–12-часов преход през Бълга-
рия бивакуването започваше.
Станцията на южния бряг на реката беше от бивши
казарми. Столова, няколко бунгала и още някаква скла-
дова барака от открита тухлена зидария, до която има-
ше огромен военен масленозелен генератор на ремарке

84
с буквата „С“ отстрани. С този генератор „правеха тока“,
и то само в часовете между 19 до 22.
Сутрин след закуска тръгвахме към плажа на устие-
то. Разстоянието е 10–15 минути пеша, като една част
е през горист участък, кой� то е царството на комарите.
Всички носеха чанти, пълни с плавници, маски и храна
за обяд. С кърпите се увивахме за да не ни стигат ко-
марите, и единствената непокрита част от тялото бе
лицето, което предпазвахме с много интересен ритуал.
Вдигахме си ръцете пред лицето и започвахме да ръко-
пляскаме при влизането ни в гората. По този начин на-
халните комари, които искаха да ни ухапят по лицето,
биваха смазани от дланите ни, а движението на ръцете
ни пречеше да ни ухапят по тях. Интересно е, че тичане-
то не помагаше срещу комарите – те все пак успяваха да
се напият с кръв.
После преплувахме устието и прекарвахме почти
сами цял ден на плажа. Същото комарено нашествие бе
и когато ходехме на юг до най� -красивия залив, кой� то
детското ми съзнание помни, при т.нар. „хижа на риба-
рите“, скрита в малко заливче между два скалисти носа.
По средата му вървеше полуразрушен бетонов кей� ,
дълъг не повече от 10 метра, от едната страна на кой� -
то имаше пясъчно плажче (10–15 метра), а от другата
страна (пак 10–15 метра) – каменно плажче, идеално за
плацикане с маска и шнорхел.
Вечерният режим беше също много интересен. След
плажа се вземаше много бърз душ от варел, кой� то се
нагряваше от слънцето през деня, и след кратка почив-
ка вечерята беше точно в 7, за да се включим в режи-
ма на тока. След това децата беснеехме нагоре-надолу,
а родителите ни сядаха и играеха канаста 3–4 карета.
Когато токът спираше точно в 10 ч., повечето хора си

85
лягаха, а чичо вадеше петромаксова лампа от Германия
и продължаваха да играят на карти, обгърнати с облак
от пеперуди и комари.
Оттогава помня една много странна дума: „порт-
надзор“. Чичо имаше надуваема червена лодка с две
гребла (за мотор и дума не можеше да става, само вла-
стите имаха тази привилегия). По това време такива
неща нямаше, за да не могат гражданите на комунис-
тическата държава да избягат зад желязната завеса.
Това не беше особено трудно, защото на около миля
навътре в морето има течение, което стига до Турски
води. Опасенията на Държавна сигурност бяха, че ако
някой� привечер навлезе навътре и попадне в течение-
то, за няколко часа може да избяга в капиталистиче-
ския лош свят.
Чичо ми изкара капитански курсове за тази гумена
лодка, за да има правото да я ползва. Важно правило бе,
че седнеше ли в нея, трябваше да се обади на властите
и да им каже в кой� залив е, както и да не излиза извън
границата между двата носа; вечерта пък лодката тряб-
ваше да е със спуснат въздух. Хубави години за свобо-
дата са били! Всеки ден един моторен катер на Порт-
надзор идваше – понякога по два пъти, – за да провери
дали чичо спазва ограниченията.
Помня много ясно и думите на леля ми: „Петенце,
радвай� се на този рай� , защото от догодина това ще става
резерват и няма да можем повече да идваме тук.“
Мидите са ми се набили в съзнанието толкова много
и защото леля имаше нещо като яке от хавлиен плат или
нещо като хавлия за плажа на големи жълтооранжеви
цветя, а копчетата бяха от миди. Чичо колекционираше
мидички от Черно море и за да сподели това с леля, ѝ�
беше направил копчетата, за да я ангажира с хобито си

86
и вероятно от любов. Копчетата бяха странни, но много
атрактивни и уникални.
Сега разбирате привличането ми към тази така
обикновена черноморска мида, от която между другото
е съставен финият пясък на повечето ни плажове.
Между другото, топчето в композицията е стъкле-
но и е от детските години на баща ми, сиреч някъде
около 1950 г. Едно време се играеше много на топчета,
сега тези дворни и улични игри ги няма. Повечето пер-
ли са бели или черни, но тъй� като изумрудът е камъ-
кът на моята зодия и е зелен като топчето, ми се стори,
че е точно намясто. Това си е моята перла. Нищо, че е
от стъкло.

Коледа 2012 г.

87
 Подводната гора

Част от приятния живот на караваната, кой� то описах

по горе, е и гмуркането. Когато няма вятър за сърф, мо-
рето не е бурно и повечето сърфисти спят (или пият),
заспалото море е перфектно за гмуркане. Изкарах кур-
совете PADI за гмуркачи, като част от изискванията за
придобиването на сертификат, е дълбочинно гмуркане
над 20 метра. Дълбочината на морето между Созопол и
остров Св. Иван е 23 метра и там проведохме финалното
гмуркане с инструктора ми Димо.
Гмуркачите често говорят за някаква гора под водата
на това място и аз много исках да я видя. Оказа се, че на-
истина има такова нещо. При слизането на все по-голяма
дълбочина видимостта намалява и на около 18–19 метра
има термоклин –водата от приятно хладка става много сту-
дена. Инструкторът плуваше пред мен на 20 м. дълбочина,
а аз – над него на 18 м, точно на ръба на ледената вода, коя-
то едва ли надвишаваше 7–8 градуса. Беше много интерес-
но преживяване – водата, която плавниците му отбутваха

88
към мен, беше ледена и идваше в лицето ми, а аз държах
двете си ръце пред бузите, предпазвай� ки се от студа.
Продължихме да се движим, но аз така и не виждах
никаква гора. Дъното бе опасано от железни въжета,
скъсани мрежи и боклуци. Изведнъж се озовах в обкръ-
жението на черни дънери на големи дървета. Диаметъ-
рът им ми се видя около метър, а може би малко повече.
Също толкова бяха и на височина, като стволовете им
бяха като пречупени и на някои места стърчаха трески.
Незабавно се спуснах до тях, спомням си, че бях много
развълнуван от невероятната гледка, въртях се от всич-
ките им страни, за да попия максимално много споме-
ни. Не се сдържах и си отчупих една клечка от дънера.

Отвътре тя изглежда като графит, с дървесина, изме-

нена до неузнаваемост от хилядолетията под водата и
ней� ното налягане. Интересно на колко хиляди години
е! Казват, че вкаменелостите по тези места са на около
200 000 години, но има теории, че черноморският по-
топ се е състоял някъде преди ок. 5000 години. Нивото
на морето се е покачило рязко поне с 30 метра, ако при-

89
емем, че гората е била на брега. Навярно дотогава море-
то е било сладководно езеро и придошлата морска вода
е вдигнала значително нивото Това обяснява и ниската
соленост на водата в Черно море. Интересна тема.

Созопол с инструкторите ми Симеон и Димо, 2010 г.

Отчупената клечка от подводната гора влезе в поред-

ната композиция. Мидичките под нея просто са за поста-
мент, кой� то ми се стори най� -подходящ за парченцето от
гората, прекарало толкова много време под водата.

Коледа 2012 г.

90
 Дръвче от Антарктида

Бях помолил моя приятел Жоро Травела от Торонто,

кой� то бе обиколил няколко пъти целия свят, при след-
ващото си ходене до Антарктида да ми донесе камъче
от плажа пред Българската база на остров Ливингстън.

Този плаж е част от България,

а тези пингвини са с българско гражданство

Един прекрасен ден през 2005 г. седнахме на по пи-

тие и след наздравицата той� извади една кутий� ка от
филм и със закачлива усмивка ми я подаде. Аз се сетих,
че може да са камъчета, а той� самодоволно каза: „Нещо

91
много повече е“. Отворих кутий� ката и отвътре ме гледа-
ше фината коронка на дръвчето.
Наричам го дръвче, защото не ми прилича на храст,
не е и бонзай� . Растителността на Антарктида е много
оскъдна, растенията растат по милиметър на година и
са защитени като редки видове. Неслучай� но там се ходи
само с виза. Можете да си представите опустошението,
което ще настъпи там, ако всеки турист си откъсне по
едно клонче за спомен. Оказа се обаче, че моят приятел
не ми е откъснал това скъпоценно за мен късче от най� -
далечната България, друг е случаят.
Някакъв свещеник, решен да направи параклис, раз-
бутал камъни, растения и мъхове, за да осъществи на-
мисленото богоугодно дело, и оставил след себе си го-
ляма купчина ненужни за неговата цел божии творения,
адаптирани да оцеляват и растат в тежките условия на
Антарктика. Приятеля ми взел едно малко растений� це,
което скрил в кутий� ката от филм, и така то отпътува
към мен, за да се присъедини към голямата България,
където ще живее дълги години заедно с мен и след това!
Основата намерих, ровей� ки се из кариерата в задния
ми двор, при поредното засаждане на борчета.

Коледа
2012 г.

92
 „АКО МОЖЕШ ДА ГО ПОМИСЛИШ,
МОЖЕШ ДА ГО НАПРАВИШ“

До връх Голям купен и обратно

През март 2002 г. бях на разходка до Рилския мана-

стир с родителите ми. Отидохме до Кирилова поляна
(бивша Партизанска поляна) на разходка, където бях
пленен от величествената гледка към Злия зъб и Игла-
та, към която сочи пръстът ми. Направихме си снимки и
аз си казах – един ден ще се кача ей� -тука, горе.

93
 Разпечатах си няколко снимки за албума, за бюрото,
за стената. Магнетизмът, с кой� то ме привличаше този
величествен и магически връх, бе неустоим.
През лятото на 2003, 2004 и 2005 г. не можах да наме-
ря подходящ случай� да се кача на върха, въпреки че до
манастира все пак ходих. Нещо все не беше, както тряб-
ва. Неустоимата нужда и твърдото решение, че тръгвам,
бе комбинация от няколко изключителни събития. Бях
поканен на вечеря в Духовната семинария. Там разбрах,
че вечерята е по случай� 1060 годишнината от Успение-
то на св. Й�оан Рилски. Иконката, с която пътувам нався-
къде по света, вече е на 60 години.

94
 В това време в Лос Анжелис се вземаше много важно
и ключово решение за отваряне на фирма в България,
на която щях да стана главен директор. По този про-
ект работех в продължение на повече от две години. И
най� -вече имах чувството, че именно тогава бе настъпил
моментът да се изкача там, горе. Натрупването на мно-
жество символи, тласкащи ме към това дей� ствие, бе на-
истина голямо. Е, фактът, че 20 август 2006 г. щеше да е
най� -горещият ден от 30–40 години (+ 40 градуса), като
че ли нямаше кой� знае какво значение.
Един хижар ми беше казал, че до Злия зъб по море-
ните е час и половина и че може да отида и да се върна
по морените или по обиколна пътека за два-три часа. Аз
планирах да се вместя в четири часа: да тръгна от Кири-
лова поляна в седем часа и до единадесет-дванадесет да
съм се върнал преди жегите. И така, тръгнах от София
в пет и половина сутринта, а в седем и пет паркирах на
поляната пред хижата, откъдето започнах изкачването .
Първите десет-петнадесет минути се движех в де-
белата сянка на гъстата борова гора по пътеката за Су-
хото езеро. Когато пътеката зави надясно, аз тръгнах
наляво през гората, без пътека. Целта беше да стигна
до морените, по които да продължа нагоре. Вече навля-
зъл навътре в гората, се появиха първите признаци на
притеснения. Започнах да се оглеждам за змии, да чу-
вам странни шумове и изведнъж се чу не много дале-

95
чен лай� на куче. Набързо намерих една тояга, с която
си помагах и при ходенето. Нямах никакъв тренинг от
доста време. Позапъхтях се, а сърцето ми биеше ускоре-
но. Някъде през върховете на боровете виждах блясъка
на скалата и това ме водеше към морените. Започнаха
да ми се прокрадват мисли, че ще е трудно да се връщам
през гората, особено без пътека, но продължих и след
двадесет минути излязох от нея. Намирах се в долния
край� на морените и пред мен се откри по-ясна гледка.

Върхът Злия зъб беше отляво и не изглеждаше толкова

остър или зъл

Учестеното дишане изчезна, сърцето ми биеше по-

равномерно и се поуспокоих. Пътят изглеждаше по-ясен
и така потеглих нагоре. Морените бяха големи, лесно се
движех по тях. Чуваше се шумът на силен планински по-
ток.
Бях се поизкачил и гледката пред мене беше завла-
дяваща. Манастирът се виждаше, сгушен в дъното на
зелената борова чаша, която образуваха хълмовете око-
ло него.

96
 Продължих нагоре, но приближавай� ки Злия зъб, ус-
танових, че улеят с морените продължава доста по-на-
горе и че това, което се вижда от поляната като връх, е
на една трета от върха след него.
Улеят се разклоняваше на две части. Дясната явно
свършваше в ниското. Не изглеждаше, че от края ѝ�
може да се излезе на билото на планината, защото
завършваше пред почти отвесни скали. Бях тръгнал
към върха и нямаше да се задоволя с по-ниския и къс
път.
Тръгнах по левия улей� . Той� имаше разклонение
наляво, което завършваше с тесен комин. Не ми се ка-
тереше по отвесна скала, а и гонех да достигна върха.

97
 Коминът

Продължавах да се катеря, улеят все повече се сте-

сняваше, а дребните камъни, които го покриваха, ме за-
трудняваха, защото лесно се откъртваха. Откриваше се
все по-хубава гледка.

Поглед към долината

98
 Цветята наоколо бяха изумителни

Това се виждаше надолу, отляво и отдясно

99
Поглед нагоре към улея Поглед надолу

Страховити скали

100
 Вече започвах да чувствам умората. Мислех да тръг-
на наляво, за да изляза на билото и оттам да хвана ня-
каква по-удобна пътека. Отдясно ми се видя по-поле-
гато, но като тръгнах натам, се наложи да се катеря по
отвесна скала, обрасла с треви, които използвах, за да
вися. Отвесната част е скрита в долния десен ъгъл на
снимката.

Като се изкачих, за мое голямо учудване се оказа, че

пред мен е пропаст, отляво е отвесна скала а отдясно е
страховит остър връх.

101
 Изведнъж нещо притропа зад мен. Какво да видя –
някакво същество ме гледаше с недоумение. Не знаех
дали е планински козел или сръндак, но побързах да го
снимам – и ето го!

Въпреки красивата гледка и приятния момент с

единствения жив организъм наоколо, беше време да
продължа нагоре. Плъзнах се по диагонал обратно в
улея, кой� то вече не беше с едри камъни. Това си беше
сипей� , кой� то се стесняваше все повече и ставаше все
по-стръмен. Слънцето вече огряваше навсякъде. Беше
доста топло, движех се плътно отдясно на скалата. Там
имаше частична сянка.

102
 Надолу улеят се виеше ту в една, ту в друга посока.
Злия зъб изчезна и престана да ми бъде ориентир. Ка-
менният сипей� постепенно започна да се измества от
трева, а наклонът стана малко по-поносим. Краят на
улея е почти отвесен. Вече се движех на бавни обороти,
но светлината ме влечеше нагоре. Изглеждаше, че съм
близо до върха.

От края на улея назад се виждаше това!

103
 Каменистият улей� приключи, вече ходех по тревист
склон. Беше много трудно, но на зигзаг, малко по малко,
се изкачих на билото и ясно видях отляво връх, над кой� -
то няма друг връх, и с облекчение тръгнах към него.

Кретай� ки едва-едва, се качих на него. Краката ми

трепереха, нямах грам силица, гърлото ми беше пресъх-
нало, но удоволствието да седна на най� -високата точ-
ка, си заслужаваше. Чувството на удовлетворение беше
фантастично. Трябваха ми няколко минути да асимили-
рам красотата, която ме заобикаляше.
Беше единадесет и двадесет. Слънцето вече грееше
навсякъде, откъм долината подухваше хладен ветрец.
По-късно установих, че върхът се казва Голям купен и е
висок 2731 метра.

104
 Седях на ръба на скала с почти обратен наклон, а в
подножието ѝ� се белееше каменна поляна с преспа сняг.
Вдясно беше Страшното езеро, едва-едва се виждаше
каменната хижа.

105
 От птичи поглед – виждат се и седемте рилски езера

Снимах и билото, отляво са Рилските езера,

а това се виждаше отдясно

И през ум не ми минаваше да се върна през улея, по

кой� то дой� дох. Слънцето вече беше напекло морените. Със
сигурност щеше да е много горещо при почти отвесното

106
слизане по сипей� , после през гората без пътека, а и хижа-
рят беше казал, че има по-полегата обиколна пътека.
Обадих се на баща ми да го питам знае ли къде има
пътека. Негов познат казал, че имало такава – тя тръг-
вала в обратна на манастира посока, а после завивала
към него. Гласът ми беше почти изчезнал и явно изда-
ваше умора, страх, несигурност и притеснение.
Не знаех дали ще имам сигнал на мобилния телефон
в улея. Гледах да успокоя колкото се може роднините си.
Не носех храна със себе си, а от бутилката със студен
чай� , всичко на всичко 330 гр., бях изпил две трети.
И така, с почти изтощени сили и треперещи крака,
тръгнах бавно по билото към другия връх, кой� то после
разбрах, че се казва Голяма Попова капа – висок е 2704
метра.
Около мен летеше облак от мухи, но нямах сили
дори да махам с нещо, за да ги прогоня. Пътеката беше
тясна, на моменти изчезваше на около тридесет метра.
За щастие имаше поставени купчинки от камъни, кои-
то маркираха посоката. Лека-полека стигнах до Попова
капа – тя е точно над Страшното езеро.
Седнах на ръба на склона да погледам езерото. Вя-
търът издуха мухите и можах да почина от тях. Далече
вдясно се виждаше с. Говедарци. Пред мен, в краката ми,
се синееше езерото.
От величествената гледка извираше енергия, коя-
то ме зареждаше и поналя сили в изтощеното ми тяло.
Станах да продължа пътя си. Тръгнах към следващата
купчинка от камъни, но като я достигнах, се оказа, че е
на ръба на върха и натам път няма. Ами сега накъде?
На по-горната снимка, в горния ляв ъгъл е върхът.
Реших да тръгна по морените надолу и после по трева-
та, която само изглежда по-полегата.

107
 Слизането по моренитe беше мъчително. Появи ми
се силна болка в мускулите на краката, между коленете
и глезените. Мухите си летяха с мен, а аз леко се движех
към края на стръмната поляна. Като го достигнах, guess
what ? Следващата снимка говори достатъчно добре.

И това е само първата четвъртина. Наляво просто

нямаше видима пътека. Пътят ми беше право надолу.
Първите мисли да не се загубя, да не си счупя крак, дали
ще издържа, ако се уморя прекалено много, къде да пре-
спя, как ще се притеснят родителите ми – въобще неща-
та започваха да изглеждат доста сериозни.
За да не се тормозя, хукнах надолу. В този момент
страховете изчезнаха от съзнанието ми и аз превклю-
чих на друга вълна. Съсредоточих се изцяло върху дви-
женията, които трябва да извършвам, за да бъде сли-
зането ми успешно. За съжаление, върху всяко едно
движение, дори и най� -малкото, бях забравил за най� -ва-

108
жното – да снимам пей� зажа – и затова тази част от спус-
кането липсва. Затова пък ще я опиша по-подробно.
И така, представете си различни пасажи от по пет-
десет-сто метра. Тръгнах да заобикалям един каменен
масив, кой� то нарекох „скалата с поточето“. Беше невъз-
можно да слизам прав, тревата беше четиридесет-пет-
десет сантиметра, наситено зелена, дебела и хлъзгава.
Единственият начин да се слиза, беше на четири крака,
с лице към земята. Не виждах къде краката ми стъпват.
Единствената сигурност бяха ръцете ми, на които ви-
сях. Поглеждах надолу, за да избера посока и продъл-
жавах, следвай� ки направлението, без да гледам, защото
лицето ми беше забито в тревата. Спускай� ки се отвесно,
е трудно да се движиш по диагонал и затова измай� сто-
рих техника на въргаляне: започнах да се претъркалвам
по шест-седем пъти, а подобни движения ме премества-
ха встрани и позиционираха над нов пасаж, изглеждащ
по-удобен за спускане. При тези въргаляния минавах и
през разклонение на поточето. Напълних си вече праз-
ната бутилка от „Нести“ и си охладих лицето с ледената
вода, отпих малко, въпреки че имаше някакви частици
във водата. Като се намокрих, мухите като че ли се удво-
иха. Тръгнах веднага. По време на движение мухите не
ме кацаха, само ми бръмчаха. Не можех дори да спра да
си почина заради тях.
Отдясно имаше отвесни скали, отляво – някакви иг-
лолистни двуметрови клекове. Насочих се към тях и се
мушнах в сянката им. Бях плътно обграден. Имаше само
една дупка от тридесет сантиметра, през която мухите
влизаха. Поне слънцето не ме напичаше. Със шапката си
удрях в празното пространство и на всеки удар убивах
поне по десетина мухи. Казвах си, че ако са хиляда, за
десет-петнадесет минути ще ги избия. Уви, не бях прав.

109
Седей� ки на едно място, здраво нагрят и потен, явно при-
вличах с миризмата си и големите конски мухи. След
като убих десетина от тях, докато ми смучеха кръвта, не
издържах и хукнах отново надолу.
Ръцете и гръдните мускули вече ме боляха и не дър-
жаха, затова смених тактиката на спускане, започнах да
се пързалям по дупе. Държах си бермудите с ръце при
коленете използвай� ки ги като най� лон и се пързалях по
петнадесет-двадесет метра. Беше приятно, бързо, осве-
жително, а и мухите изоставаха. Но стана още по-стръм-
но и пързалянето можеше да се превърне в търкаляне
през глава, което ме принуди отново да сменя начина на
спускане.
Сгънах си левия крак под дупето, сядай� ки на петата
и използвай� ки ходилото за ска с изпънат десен крак на-
пред и с разперени встрани като при полет ръце. В това
положение отцепих право надолу, изпънатият крак ми
служеше за кормило, левият – за ска, по която се пърза-
лях, а с ръцете балансирах посоката. Чувството за летене
не беше много различно от това, което усещах. Удоволст-
вието беше огромно! Успявах да обикалям самостоятел-
ни камъни. Натъквах се на тръни, но ги възприемах като
трева, от големия наклон земята на места се беше отце-
пила и образуваше стъпала. В по-големите влизаше де-
сният ми крак, позволявай� ки ми да спра, и това бе по-до-
брият вариант, отколкото дупето ми да се натресе мощно
на някоя подобна неравност. Спрях се на един такъв от-
цепил се чим по гръб, тревите ме покриваха и гадните
мухи не можеха да кацат по мене, казах си, че сега вече
ще си почина, но само след секунди усетих как слънцето
вече ме пържеше и ме гонеше да поема отново надолу.
Скоро навлязох в почти отвесен участък. За мой� ужас
забелязах, че теренът позволява да мина само през едно

110
място, дълго около десет метра, застлано с магарешки
тръни, високи метър и половина. Без много да му мисля,
тръгнах напред. Тук е момента да кажа, че късите гащи и
фланелката с къс ръкав, с които бях облечен, не са най� -
подходящите дрехи за изкачване на планински върхове.
След първия метър повалените бодли създават пъ-
тека и повалят следващите и става по-малко бодливо.
Докато успея да си помисля дали ако изрева като мага-
ре, тръните ще станат меки като най� -нежната трева, се
натъкнах на поредната изненада – стръмният склон бе
осеян с двуметрови клекове. Продължих, използвай� ки
различни техники: ту се плъзгах по гъстите им клони,
ту ходех по тях като май� муна, ту ги използвах като спи-
рачка, а те се навеждаха и ме сваляха като ескалатор,
чиито стъпала те носят надолу, а под мен бълбукаше
все по-силно планинският поток. Сега, като се замис-
ля, гледката беше красива, но това, което се откриваше
пред мен, ме изпълваше не с възторзи, а с притеснения.
Вече се виждаше долината отляво – каменно корито
на река и малко езеро, а отдясно, където беше манасти-
рът – дебела борова гора. И никъде път или пътека. Ако
не откриех път и трябваше да се движа по брега на ре-
ката, щях доста да се озоря, но пък и нямаше какво да
му мисля – пътят ми беше предначертан.
Изпитанията обаче не искаха да свършват. Руслото
на потока бе силно обрасло. Избор нямаше. Реших да
се завра под клоните на клековете, ходей� ки по корито-
то на вече силния поток. Не ми пукаше вече от нищо.
Маратонките ми бяха мокри, дупето също, поливах си
главата, за да я охладя. Целият бях мокър, но поне от
мухите бях предпазен.
Почти лазей� ки, се измъкнах най� -накрая на по-по-
легато място, но и там ме посрещна пояс от двуметро-

111
ви магарешки тръни. При тази гледка на глас попитах
Дядо Боже: „Най� -лошото за най� -накрая ли го остави?“
Изпълнен вече с опит в прекосяването на трънни поле-
та, аз смело се придвижих към скалата отляво и се заех
да си проправям път: подпирай� ки се на нея, с десния си
крак повалях бодлите от корена, а те, падай� ки, ми от-
варяха пътека. Техниката е добра, но скалата свърши и
ето ти пак тридесет-четиридесет метра еднометрови
тръни. Добре, че поне не бе стръмно. С последни сили и
притворени от умора клепачи се наведох напред и пус-
кай� ки тялото си да ме влече, прекосих последното пре-
пятствие, с което се озовах на брега на Сухото езеро.
Мухите пак се появиха, конски също. Но не им обръ-
щах внимание. Със забавени движения започнах да си
свалям дрехите. Краката и ръцете ми бяха разкърваве-
ни. Седнах на един плосък камък и си натопих краката
във водата – тя беше ледена.
Мухите надвиснаха над мен и за да избягам, навля-
зох в езерото до колене. Болящите ме рани, които бяха
цел за членестоногите, ме караха да се хвърля във вода-
та, но се притеснявах, че така сгорещен, може да получа
схващане или инфаркт от ледената вода. Е, тормозът на
насекомите надделя, понапръсках се, полях си главата и
се хвърлих във водата.
Изплувал съм седем-осем метра навътре и водата от
студена стана ледена. Само дето нямаше буци лед около
мен. Мухите изчезнаха. Обърнах се към брега и щом го
приближих, мухите се върнаха. Накрая намерих идеал-
ната среда. На четири метра покрай� брега нямаше мухи
и водата не беше ледена. Най� -после дой� де миг спокой� -
ствие!
Поплациках се пет минути в студената вода и се из-
мъкнах от нея. Часът вече беше три и половина. Трябва-

112
ше да тръгвам към манастира. Не съм имал сили да се
наслаждавам на красивата гледка. Бавно се облякох с
мокрите дрехи и тръгнах по посока на манастира. За мое
облекчение попаднах на пътека и в този момент се сетих,
че е добре да направя някоя снимка. С болка в коленете
се върнах петдесетина метра, за да снимам Сухото езеро.
Бих гледал с часове красотата пред мен, но в този момент
с премрежени, полузаспали очи, горе-долу центрирах ка-
дъра, щракнах, едвам се завъртях и кретай� ки леко, с труд
прибрах апарата в торбата. Реших да си взема един ка-
мък за спомен и пред мен стоеше приятно заоблен, при-
ятен на пипане, плосък камък. Години по-късно този ка-
мък стана основата на композицията за гроба на Св. Й�оан
Рилски и целият този „пътепис“ всъщност е само за един
камък, но камък край� ъгълен. Ако си послужим с израза
от евангелието от Матея – той� е канарата, Петрата, върху
която се гради композицията.

113
 Сега, като си мисля, изваждам от съзнанието си кар-
тини, които машинално съм възприел. В дъното на
снимката бе потокът, кой� то виждах от високото. Отля-
во бе скат с няколко полегати улея, осеяни с пръснати
единични борове и морени. Чуваше се шум от няколко
потока, които обаче не се виждаха. Вдясно започваше
борова гора, която сякаш ме гледаше с много изпитате-
лен поглед. Имах чувството, че не само гората ме гледа,
струваше ми се, че оттам ме дебнат и някакви животни,
но не видях нищо. Поляната бе на около двеста метра,
преди да се навлезе в гората по посока манастира. За
мое голямо облекчение попаднах на утъпкана пътека.
Най� -накрая – следа от цивилизация!
Точно когато влезнах в гората, се усетих, че не съм
снимал улея, по кой� то се спуснах. Наложи ми се за поре-
ден път да се връщам. В изтощението си дори не се се-
тих да приближа с обектива отделните отсечки на скло-
на, та да се видят препятствията, които съм преодолял.

114
 Зад скалата вдясно е зелената поляна на платото,
под зеленото е скалата от по-предишната снимка. Зад
боровете са клековете, под които се крих от мухите.
Улеят се вижда ясно колко е тесен, мокър и стръмен.
Ако някой� си мисли, че наклонът е незначителен, гре-
ши. И то много!
Вече имах сигнал на телефона. Баща ми се обади.
Май� ка ми се беше притеснила. Казах им, че съм наме-
рил пътеката и всичко е наред. Баща ми каза, че имам
два-три часа до мръкване, успокоиха се, че знам накъде
да се движа. Мухите не ме оставяха да говоря по теле-
фона. Затворих набързо и със силна болка в коленете
тръгнах по лекия наклон.
Имаше табели, които сочеха пътя към Сухото езеро.
Нямаше упътване за обратната посока, но аз знаех, че
се връщам в правилна посока към Кирилова поляна.
Ходех много бавно. Изжабурих си устата с последна-
та глътка вода. Бях на сянка в гората и не предполагах,
че в следващите два-три часа няма да има какво да пий� -
на. От време на време пътеката излизаше от гората и
слънцето печеше много силно. След около час започнах
да чувам глъчка от към поляната, но се заблуждавах, че
е близко, само се чуваше ясно. Откри се гледка към улея
и реших да го снимам.

115
 Това е връх Злия зъб

Продължих надолу, промушвай� ки се покрай� храсти-

те. Нещо ме издра по-силно от нормалното, но за мой�
късмет беше малинак. Веднага се нахвърлих на вкусни-
те червени плодчета и утолих мъчещата ме жажда. По-
ободрих се и продължих. Усещах, че имам плюски под
палците. Болката беше пареща, спрях и си обух мокри-
те чорапи, които бях изпрал в езерото. Те понамалиха
парежа. Мухите не ме оставяха, но вече ходех право на-
долу към поляната. Казвах си, че щом видя някого, ще
му кажа, че е първият човек, когото виждам от седем
сутринта. Вече виждах поляната. И ето – до една жи-
гулка стояха един мъж и две жени. Тръгнах към тях да
си поговорим, но гласът ми беше изчезнал. Отварях си
устата, но звук не излизаше. Изкашлях се и едвам про-
мълвих – Часът ви колко е? – сочей� ки ръката си, че да
разберат какво питам. Беше пет и двадесет.

116
 Стигнах до манастира, бая се двоумях дали да спра,
или да си ходя, но не можех на този празник да не вля-
за да се помоля в църквата, особено след това, което бях
преживял. Пред църквата имаше опашка. За около пет
минути влязохме, запалих две свещички и се наредих на
втора опашка да целуна мощите на св. Й�оан Рилски. Там
се дозаредих с енергия и след малко излязох от другата
страна на манастира, където седнах да хапна в ресто-
ранта над реката. Поръчах си две бири и пържола. Като
ми донесоха бирите, излочих първата буквално на три
глътки! Сам не повярвах, че може да глътнеш сто и де-
сет милилитра на една глътка, но беше факт. Пържолата
изчезна по същия начин. Поисках си сметката не повече
от минута, след като ми беше сервирано. Келнерът се из-
върна и се втрещи, като видя, че съм омел всичко бук-
вално преди да направи няколко крачки към кухнята.
Успокоен, си тръгнах за София. След преживяното се
чувствах неуязвим и карах изключително агресивно,
натискай� ки педала на газта до пода на колата. Не знам
защо постъпих така, но сигурно беше, че го правя не за-
щото бързам, а защото имам нужда да освободя натру-
палото се напрежение. Слава Богу, стигнах в София без
произшествие и така ПЪТЕШЕСТВИЕТО приключи.

P.S. Интересно беше, че през нощта в полусънно със-

тояние чувах мухи да бръмчат около главата ми, събудих
се, махай� ки с ръка около главата и разсъждавай� ки, че не
може да има толкова много мухи наоколо, нали вече съм
си вкъщи! Те обаче продължаваха да бръмчат в главата
ми и аз с големи усилия си наложих, че ги няма, и пак
заспах. Сега, докато пиша, току усещам как, разказвай� ки
тази история, правя недоволни, измъчени или страдал-
чески физиономии, изпитвай� ки същите чувства, какви-

117
то съм изпитвал, докато съм минавал по моята планин-
ска Via Dolorosa. Странен факт, но истински.
На другия ден, като станах и си видях ръцете и кра-
ката, нямах избор, освен да си облека риза и панталон
с дълги ръкави и крачоли. По мен имаше безброй� драс-
котини, рани, трънчета и обриви – гледката не беше от
най� -приятните. Освен, че ходех като размазан, ме боле-
ше и дъто. То беше издрано и натъртено от пързаляне-
то по тревата. Беше понеделник и трябваше да си гоня
задачите, така че, болен или здрав, бавничко започнах
да се придвижвам към работното си място. Взе ми три
дни да започна да ходя по-нормално. Купих си карта на
Рила, за да видя къде всъщност съм бил.

На картата със синьо е очертан маршрутът, по които

съм минал, и така се добива по-добра представа за де-
сетчасовия екстремен преход, без спиране заради мухи-
те, без пътека, в чест на св. Й�оан Рилски.

Красива планинска мини роза

118
 Посещения на гроба на св. Йоан Рилски,
завършили с композиция

Църквата при гроба на Св. Йоан Рилски по пътя над

манастира. Снимката е от 1960 г., когато мястото е било
по-усамотено и мистично

119
 Като дете на около 10–12 години (1978–80) баща ми
ме заведе на гроба на светеца. Помня, че преходът ми се
видя много дълъг и пътеката – много стръмна, все пак
съм бил доста малък. Не помня почти нищо друго, освен
че между камъчетата пред входа си намерих една мо-
нетка. Вероятно монетката е стояла там от времената
преди 1944 г. или още по-отдавна, защото по време на
комунизма нямаше чак такъв наплив на чужденци към
България. Както и да е, явно монетката е решила, че не
ѝ� се седи вече там и ми се показа, та сега имаме възмож-
ност да споделим с вас тази история.

Това е монета от украсата на носия

от Австро-Унгарската империя

За разлика от повечето хора аз винаги съм се чувст-

вал късметлия. Историята обаче стана още по интерес-
на, когато при второто ми посещение на гроба на св.
Иван Рилски през 2010 г., пак сред камъчетата, си наме-
рих една стотинка.

Ще оставя на вас да си представяте какво ли означа-

ва това. Мисля, че всичко около нас ни дава знаци, стига

120
да им обърнем внимание и да можем да ги тълкуваме
правилно.
Зад църквата е пещерата, в която светецът е живял.
В дъното ѝ� има дупка, която излиза над пещерата, и
поверието гласи, че греховните не могат да се проврат
през нея.

Аз успях да мина и след излизането ми на светло пред

очите ми се разкри величествена гледка. Въпросният
изход се намира в гората, но когато човек седи върху
скалата, той� вижда как гората сякаш се отваря и като в
кръгъл екран се появява друг връх на отсрещния склон
на планината.
Поверие гласи, че Й�оан бил предаден от баща си на
византий� ците като залог за това, че няма да се воюва с
тях. След години той� избягал и се прибрал в родината
си, придвижвай� ки се само през горите и избягвай� ки пъ-

121
тищата. Усамотил се като отшелник в пещерата в Рила.
Когато цар Петър разбрал къде е, поискал да говори с
него, но Й�оан отказал, за да не бъде убит. Предложил
царят да се изкачи на отсрещния хълм „Бричебор“ и да
си говорят от двата хълма за по-безопасно. Поверието
гласяло, че Й�оан е по-старият брат на цар Петър и оттук
произлизало притеснението на царя, че брат му можел
да си поиска трона в качеството си на по-старши.
Царят запалил огън и димът, вместо да отиде наго-
ре, се извил като дъга и отишъл към скалата, на която
Й�оан седял. Така двамата се свързали и цар Петър коле-
ничил в знак на почит, без да са проронили и една дума
(поне такава е версията, която съм чул от баща ми, ма-
кар истинската история да би могла и да се различава).
Факт е обаче, че вътре в църквата има стенопис, кой� то
изобразява точно тази сцена.

122
 Символичната надгробна стела

Слизай� ки от скалата с дупката, си взех камък за спо-

мен, а пет минути ход по-надолу видях от пръстта встра-
ни от пътеката да се показва отмит от дъжда ръждив
метал. Пресегнах се и го издърпах. Беше половинка от
брънка на верига, силно корозирала. Мислено сглобих
картинката: за основа ще взема камъка от езерото (кой� -
то прилича на полумесец), върху него ще сложа камъка
от пътеката в качеството на надгробна стела, а редом с
него ще положа счупената брънка. Мъхчетата събрах по-
надолу по пътеката и щом се прибрах, тутакси ги сгло-
бих.

18 август 2013 г.

За мен св. Й�оан Рилски е символ на всички добро-

детели и закрилник на семей� ството и българите. Нека
пази и вас!

123
 Каменното лице на Баба Яга

Пак копаехме нещо в двора. И когато, гребвай� ки с

лопатата и изсипвай� ки откопаната пръст, на бял свят
се появи насеченият камък, аз на момента разбрах,
че той� идва при мен. Не бе пропуснал да си донесе и
носа. За почивка спрях да копая, влязох в къщата, из-
мих се, отворих си една ледена биричка и седнах да
го събера. Очите са от друга част на двора и пак бяха
близо едно до друго. Винаги идваха на двой� ки, когато
ми трябваха.

WANTED

4 декември 2014 г., 14:14 ч.

124
 Каменното цвете

Сътворено е от камъни, събрани просто защото са

интересни. Цветчето е от плажа на Маслен нос, където
морето го е оваляло и заоблило. Интересните форми на
цветя в бяло вътре в камъка ме привлякоха да го прибе-
ра, но и предпоставиха в какво да се превърне. Основата
е от кафяв кремък от река Струма. Стеблото и клонки-
те са от кариерата в задния ми двор. Едното листенце е
изпъстрено с много интересни вдлъбнатини, а другото
е като бисквита с крем по средата. Клонката с пъпката
също е от двора.

9 септември 2015 г.

125
 Братовчедът на глинените главички

Поредната изплувала в задния ми двор главичка

толкова приличаше на глинените главички, че само я
сложих на овално камъче със същия цвят и не трябваше
да правя нищо друго.

9 септември 2015 г.

Цветелин

Рядко ходя на големи плажове просто защото има

много хора, но на „Перла“ винаги ми е много хубаво и
когато отсядам там, гледам да е около кея. Първите ми
спомени са от 1977 г. В горичката имаше къмпинг, пом-
ня, че бяхме там голямата компания на родителите ми,
леля и чичо, както и други, но имаше и една много не-
обичай� на двой� ка, викаха им Й�охерите. Те бяха от Гер-
мания, предполагам ФРГ, караха пепелно розова Симка,
нещо също много рядко в комунистическа България.
Когато си тръгвахме, думите на леля ми бяха дежа
вю: „Хубаво запомни това място, защото никога повече
няма да го видиш“. Не знаех защо ще е така, но впослед-

126
ствие разбрах: там построиха резиденция „Перла“ за
Тато, която обхвана и устието на река Ропотамо, откъде-
то ни бяха изгонили предишната година. Помня, че след
години, когато бяхме на плажа в Приморско, се взирах с
помощта на татковия бинокъл към резиденцията, за да
разгледам бетонната ограда, която минаваше през це-
лия плаж и дори влизаше няколко метра в морето. Баща
ми с явно притеснение ми каза: „Свали бинокъла и не
гледай� натам, за да не ни види някой� , че не знам какво
ще обяснявам на народната милиция“. И още нещо, кое-
то не е свързано с този случай� или с каменния Цвете-
лин, но младите читатели трябва да го знаят.

127
 Учех в 7-ма гимназия на „Шишман“ и съм запомнил
думите на директорката Снежана Попй� орданова. На
тържеството за първия учебен ден, след всички рутин-
ни неща, тя каза: „Тъй� като гимназията е до сградата на
Държавна сигурност, трябва да внимавате и когато ми-
навате през градинката (на църквата св. Седмочисле-
ници), не поглеждай� те към сградата, особено към входа
за колите откъм градинката“. А за яснота по тази улица
бе забранено негласно да се минава!
Да идем към приятните неща, на Перла съм карал
сърф на най� -големите вълни тип солуган, 5–6 метра ви-
соки, без гребен, мазни и бързи. Когато вълната беше
между мен и друг сърфист, му виждах само края на мач-
тата, а тя е 6 метра. Кефът бе невероятен, водата бе глад-
ка, вятърът – силен и за пръв път карах на ръба на огро-
мна вълна, заедно с нея, като половината сърф бе върху
нея, а другата във въздуха. Неописуемо удоволствие.
През 1998–2000 вкарвах джетове от Канада в Бълга-
рия и на Перла ги тествахме, преди да си ги вземат кли-
ентите, и пак на подобни огромни вълни се скъсвахме
от каране.
От Перла се стига до устието на Ропотамо, до Маслен
нос и до кариерата за павета, за която ще прочетете по
късно.
Освен това Перла неслучай� но се казва Перла. Тя е
едно от най� -красивите места в България.
Та към камъните. Едни приятели ни предложиха да
плажуваме на средата на залива между северния плаж
на Приморско и кея на Перла. Имало много готино барче
и нямало много хора (собственикът на бара не наемаше
служители, а канеше приятели и клиенти, ако искат да
стоят зад бара по няколко дена или седмица, просто за
преживяването; естествено пиенето им беше без пари

128
и социалният контакт течеше; интересно е, че желаещи
имаше достатъчно). Та на този плаж, разхождай� ки се,
най� -напред видях идеално полирания от финия пясък
жълтеникав камък. Като го вдигнах, видях вътре в него
много ясно очертано цвете.
Огледах се да намеря още кафяви камъни, но няма-
ше. На връщане събрах другите по-тъмни камъни и още
на плажа подредих тялото. Нямаше нужда да търся още
камъни. В основата дупката е вероятно от вкаменелост,
някаква раковинка. Когато го сглобих, малко ми запри-
лича на Ангел, защото ръцете му са като крила.

Юни 2016 г.

129
 Паякът Тарантулчо

През 1998 г., на екскурзия до Черни връх, покрай�

пътя към билото, малко под върха, отстрани вляво, ви-
дях черната пяна. По този път минават хиляди хора и е
много интересно как никой� не я е видял с години. Ес-
тествено я взех и въпреки че трябваше да я замъкна до
върха и ми тежеше, нямаше как да я оставя за на връща-
не.

Аз с торбата, пълна с черната пяна

130
 От няколко места бях чувал, че Витоша не е вулкан,
но за мен тя е такава геоложка формация и въпросната
черна пяна е доказателство за това. Интересен е и фа-
ктът, че през 2012 г., при земетресението в Пернишко,
се намирах на 2–3 километра по права линия от епицен-
търа и абсолютно ясно чух тътена от падащи и търкаля-
щи се канари в недрата на земята. За себе си съм убеден,
че в планината има големи кухини и при размествания
на земните пластове, морените падат надолу, издавай� -
ки този тътен, кой� то чухме преди земетресението, но се
съмнявам, че учените ще тълкуват по този начин стана-
лото.
Ако ли се върнем към названията, тези канари из-
викват в съзнанието ми англий� ската дума boulder (с
етимология, кореняща се в германските езици), а по-
край� нея името Ботрос (Бутрос) – арабизираната фор-
ма на Петрос. Излиза, че някъде дълбоко в земните не-
дра се търкаля и тътне, бучи и трещи моето собствено
име…
Пяната миришеше много силно на сяра и се прину-
дих 2–3 пъти да я мия. Тя продължаваше да мирише, ми-
ризмата дори се усилваше и тогава я потопих в леген с
вода, където мислех да я държа поне няколко дни, за да
се отмирише. Тогава отвътре изплува едно много малко
сиво, кръгло паяче. Толкова се натъжих, че съм му взел
къщичката и съм го домъкнал от върха в банята си, че
реших да му направя паметник. Естествено паячето
пуснах в градината пред блока и сигурно си е намерило
нов дом.

131
 Къщичката на паячето Моя рисунка от 1981 г.

Камъните за тялото събрах от сипеите на скалите, от

северната страна на Маслен нос, кой� то описах по-горе.
Гледах да събирам еднакви по размер 2–3-4 сантимет-
рови камъни, които всъщност са абсолютно безформе-
ни, но в своята безформеност имат много общи неща.
За тялото намерих един 6–7 сантиметров камък, доста-
тъчно дълъг, за да побере краката. Когато започнах да
сглобявам тялото, много се учудих как тези безформе-
ни камъни, нацепени от ледовете, солта на морето, сту-
да и вятъра, се напасваха идеално един към друг. Дори
засмукваха лепилото като вендуза и цялостният ске-
лет-структура стана толкова строен, че в един момент
не само изглеждаше като жив, но и го почувствах като
такъв.
За пръв път усетих, че енергията минава през ръце-
те, през пръстите ми и се събира в паяка. Не само, че е
жив, а и че сме се слели в едно. Когато го поставих върху
масата вече сглобен, се удивих колко стабилна структу-
ра всъщност е. Природата явно е най� -добрият архитект.
Неслучай� но тези видове животни са толкова стари, оце-
лели до днешни дни. Очичките, антените и зъбите, как-
то и плочката-топче с вградената буква Т в нея, са от

132
плажа от южната страна на Маслен нос. И така, паякът
полази върху черната пяна от Черни връх в чест на мал-
кото сиво паяче, чий� то дом аз непредпазливо бях пре-
местил.

Септември 2016 г.

133
 Що се отнася до паяка от плът и кръв на снимката,
то това животинче е от двора ми, а диаметърът му е 6
сантиметра. То живееше в една стара построй� ка от 40-
те години на миналия век. Когато я съборихме, защото
земетресението от 2012 г. я направи неизползваема, па-
якът изпълзя от купчините тухли. Явно бе живял там
доста време, за да е толкова голям, и бе оцелял не само
от въздей� ствието на времето, но и от сляпата сила на
багера, кой� то събори построй� ката. Застана по средата
на двора и сякаш бе объркан или се бе загубил. Стана
ми много неприятно и въпреки желанието на работни-
ците да го настъпят, аз го взех в една кутия и го занесох
в съседна необитаема къща от същия период, като му
обясних, че това е новият му дом, а той� като че ли раз-
бра и със забързана стъпка се отправи право към сгра-
дата. Така че и той� е взел известно участие в дизай� на на
моя каменен паяк.

134
 Драконовата муха

Още като намерих през 2013 г. главата с очите на пла-

жа на Маслен нос, веднага ми стана ясно, че ще направя
муха (като да си намериш копче и да ушиеш балтон към
него). Започнах да събирам стъкълца от счупени бутил-
ки, шлифовани от морето, по прибоя на вълните. Идеята
ми беше от тях да направя крилата. Същата година ус-
пях да напълня догоре цяла пластмасова чаша от бира,
като вероятно обрах всички стъкълца от плажа. Обещах
на дъщерята на кръчмаря, че ако ми събере още една
бирена чаша, няма да я черпя сладолед, за който тя бе
готова на всичко, а направо ѝ предплатих 20 лева, за да
си купи много сладоледи. На другата година чашата ме
чакаше на бара, пълна със стъклените скъпоценности.
Отне ми още две години да събера достатъчно стъкъл-
ца, които да са с приблизително еднакъв размер. През
септември 2016 г. на същия сипей, от който събрах ка-
мъните за паяка, намерих по-големите части, подходя-
щи за тяло, крака и опашка.
Трябва да отбележа, че всяка година камъните са раз-
лични по форма и размер, както са различни и в зависи-
мост от годишните времена. След като сглобих тялото,
направих няколко модела от хартия за крилата и така
избрах пропорционално един от тях. Използвах прозрач-
ния Poхipol, защото сивият нямаше да е красив.

135
 Беше много интересно, че докато правех крилата,
мухата стоеше на бюрото и ме наблюдаваше много вни-
мателно. Когато залепих крилата и ги държах десети-
ната минути, в които да стегне лепилото, отново усетих
същото чувство като при паяка, сякаш е жива и знае, че
я създавам. Така се роди и забръмча драконовата муха.

136
137
Септември 2016 г.

138
 Мухата от Малта

Вдъхновение получих от странните мухи, обитаващи

Малта. Когато се разхождате между пясъчно-жълтеника-
вите камъни на крепостните стени, катедрали и сгради,
непрекъснато се чува много силен звук, подобен на звука,
кой� то издават далекопроводите за ток при натоварване.
Високо: „Бъзззз“. В момента, в кой� то се приближите до из-
точника на звука (разбира се по интензитета и височината
на тона), това „бъззз“ спира. Така не можете да локализи-
рате какво същество издава този шум. В момента, в кой� то
се отдалечите, шумът започва отново. Аз, твърдо решен да
разбера какво е това странно нещо, издаващо такъв силен
звук, приложих тактиката да стоя тихомълком, дори шу-
мът да е спрял, и да не си тръгвам. След 4–5 минути звукът
се появи и веднага видях какво го издава. На снимката по-
горе е петсантиметрова муха със седем-осем сантиметро-
ви крила. Листата са поне 15–17 сантиметрови.

А пък това си е наша широкоразпространена „бъл-

гарска досадка“ (Molestia Bulgarica), която ми позираше,
докато сътворявах „Драконовата муха“.

139
 Врабчо

Понякога си събирам камъчета не за конкретна ком-

позиция, а за да имам по-голям набор, от кой� то да си
вадя подходящите за една или друга фигурка. Така запо-
чнах да си трупам запаси от камъни. В края на ноември
2016 г. си подреждах гаража и намерих затурено едно
най� лоново пликче с камъчета, събрани от устието на
река Ропотамо, и започнах да ги редя в кутии от ризи, за
да мога да ги различавам по форма, цвят и вид. Още до-
като ги редях, тялото на пилето ми се наби в очите. По-
сле се откроиха крилата, клюнът и краката. Извадих ги
едно след друго и преди да донаредя камъните в кути-
ите, седнах на бюрото и след няма и половин час се по-
яви това прекрасно врабче. Когато го нарисувах в скиц-
ника, ми заприлича стилово – може би заради формата
на очите – на стенописите в Египет и затова го кръстих
Египетския Врабчо.

24 ноември
2016 г.

140
141
 Букет цветя, стъклена гора с тук-таме каменни
дървета, или просто красота!

Беше първият декемврий� ски снежен ден, валяха ог-

ромни снежинки и снегът натрупваше с минути. Аз си
седях на бюрото в кабинета и гледах през огромните
стъкла как целият двор побелява. Камината бумтеше, а
аз си пий� вах Амароне, мезей� ки с френски сирена и ита-
лиански саламчета. Да, рай� .
Теди се беше разплул на килима и така силно мър-
каше, че нямах нужда от никаква музика. Въпреки
тази идилия нещо ми липсваше. Бях се скарал с прия-
телката ми Петя и много ми липсваше. Играехме си на
кой� е по-силен и никой� от нас не звънеше на другия,
въпреки, че всеки едва се сдържаше да не грабне теле-
фона. Така от мъка и несподелената красота започнах
този букет, кой� то бе ясно, че ще отнеме много време,
но това бе спасението ми да не умра от самота, докато
чакам да се чуем.

142
 Цветята, наредени на бюрото ми

Тухлата, върху която те са наредени, също е от усти-

ето на Ропотамо. Тя е още от времето на социализма и
са я ползвали за тежест на рибарски мрежи и морето я е
оформило и изгладило хубаво. Запълних дупките, 19 на
брой� , с коркови тапи и ми се наложи да отворя още ня-
колко бутилки, за да събера брой� ката (все хубави вина с
истински коркови тапи). Тапите запушват ¾ от дупките
и така ми остава сантиметър, в кой� то „коренчетата“ на
цветята да влязат, да се закрепят и да „поникнат“. Въоб-
ражението е много важно в този случай� , защото трябва-
ше да се изгради първо средата, и то завършена, за да
мога да работя после по външната част.
Стъкълцата ми бяха останали от крилата на драконо-
вата муха. Има и няколко каменни цветя, като на едното
в средата има за цвят камъче с вкаменелост охлювче в
средата. Другото каменно цвете завършва също с цвет-
че, чието камъче носи отпечатък от вкаменелост, но тя
в някакъв момент е изпаднала.

143
 В него сложих стъкленото топче от току-що пресу-
шената бутилка „Джони Уокър“, което беше в дозатора
ѝ� . В другия край� на композицията „израсна“ каменно
стебло в пясъчно-жълт цвят, завършващо с коралче,
което си бях взел за спомен от гмурканията през 1999
г. на Ямай� ка. Там скочих от скала, висока 53 фута (17,20
метра). Особеността се заключаваше в това, че се мина-
ваше през двора на една баба (срещу 20 долара), откъ-
дето се влизаше в дупка с цел да се пропълзи до скалата
над водната пещера, която се вижда на снимката.
Като тръгнахме да скачаме, братовчедът на при-
ятелката ми, кой� то тичаше пред мен, на пръсти, за да
не се нарани от камъчетата, ми извика в движение не-
посредствено преди ръба: „Не спирай� ! Ако погледнеш,
няма да скочиш. Аз ще скоча леко надясно, ти – наляво!“
И изчезна. Имах секунда-две. Бях сам пред решение, за
което не можех да се опра на никой� . Вече бях на ръба и
двете секунди ми се видяха доста дълги, но нали съм
луда глава, не спрях да погледна и скочих. Не си спом-
ням височината, но много ясно усетих, че нещо много
страшно се случва и аз съм в него. Усетих в слабините
си много странно чувство – не като при секс или преди
изпит, но подобно. И докато се усетя, бях разтърсен от
много силен удар сред облаци от пяна и гей� зер от вода в
газообразно състояние. Следващият ми спомен е, когато

144
спрях да потъвам и трябваше да изплувам. Отне ми дос-
та време, при това без въздух в дробовете, защото при
удара явно го бях изпуснал. Когато се появих на повърх-
ността и си поех огромна глътка въздух, почувствах, че
се връщам от някъде другаде към живота. Синджирът
от врата ми се беше озовал на главата като диадема на
косата, банските ми бяха на гърдите като сутиен и ми се
впиваха отзад. Кораловото ми пръстенче се бе счупило
и го нямаше, а часовникът ми се бе разкопчал и качил
почти под мишницата ми.
Та точно от това място си взех коралчето за спомен
от това уникално преживяване.

Тогава не само бях доста по-луд, но и имах доста повече

коса. Червените очи не са вампирски, фотографията
тогава не беше дигитална, а на целулоидна лента, покрита
със сребърен халогенид…

145
 Отне ми 10 дни да завърша гората и доста бутилки
алкохол, за да удавя мъката. Когато бе завършено, вече
не можех да чакам Петя да ми се обади, и се заех аз да
извърша този подвиг. Използвах претекста, че има из-
ненада за нея и трябва да дой� де да я види. Когато дой� де
вкъщи, бях сложил цветята в средата на голямата маса
в хола и естествено тя ги видя от вратата. Сдобрява-
нето бе неминуемо… На другият ден намерих едната ѝ�
перлена обица в леглото. Отрязах ѝ� металната игла и я
залепих в средата на коралчето. За спомен от незабра-
вимия момент.

146
1 до 10 декември 2016 г.

147
 Едно личице, духче или слънчице

Прекрасен трън от Голо бърдо над с. Студена.

По негов образ и подобие е сътворено личицето

148
 КАК РЕШИХ ДА ПРОДЪЛЖА?

След тази ми творба

се роди мисълта:
за петдесетата годишнина
изложба да направя
и книга да напиша.

Всички фигурки оттук нататък вече бяха с идеята за

изложба по случай� 50-годишния ми юбилей� . Както ка-
зах по-горе, обичам на рождения си ден да подарявам, а
не да ми подаряват. Изложбата и представянето на кни-
гата (която не се продава, а подарява) са моят подарък
за всеки желаещ. Първоначално реших фигурките да са
точно петдесет, но в процеса се увлякох и станаха мал-
ко повече. И за книгата не бях съвсем наясно дали да я
подготвя като каталог за изложба, или да вкарам крат-
ки бележки – кой� камък от къде е. Моят много стар при-
ятел Мами се чудеше какво толкова може да се напише
за „едни камъни“ и „какви толкова локуми могат да се
разтягат за тях“. Локуми, разбира се, мога да разтягам
(все пак имам и философско образование), но ето как-
во излезе: много истории, не мемоари, а по-скоро вдъх-
новение за онези, които могат да го получат. Истории с
мен, около мен, зад мен, които искам да останат най� -ве-
че за потомството ми и за рода.

149
 Пилето

В трудните самотни години в дълбока емиграция

странни неща запълваха липсите. Дотогава всичките
ни (на повечето емигранти) мебели бяха събирани от
улицата: те бяха много запазени, а ние нямахме излиш-
ни пари за нови. Всичките ни средства отиваха за смет-
ки, наем и храна. За пръв път влязох в Икеа през 1995
г. и след като дълго разглеждах изобилието от всевъз-
можни мебели, а нямаше как да си купя нещо, накрая,
съвсем на изхода, ме чакаше сандък, пълен с оранже-
ви пилета, които като че ли писукаха: „Вземи ме, вземи
ме!“ Нямаше как да не си взема едно. Бяха само 1,99 до-
лара – сума, по онова време достатъчна за едно ядене.
Избрах най� -симпатичното и то ми правеше компания
на нощното шкафче, а когато дой� деше Коледа, кацаше
сред малкото играчки в клонките на елхичката (всяка
година си купувах по една, защото бяха много скъпи).
Съвместния ни живот продължава и до днес…

150
 Пилето от Торонто, 1995 г.

Историята на Пилето продължи през януари 2017 г.

За Нова година с новото ми гадже решихме да отидем
на морето в най� -измисления (в смисъл: мислен с любов,
желание и възможности) курорт „Арт Комплекс Анел“,
Созопол. Това бе най� -хубавото посрещане на Нова годи-
на през живота ми – не само заради Петя, но и заради
това, с какво май� ката природа и съдбата бяха решили
да ни дарят. Към обяд по пътя към морето, някъде око-
ло Сливен, започна да вали сняг. Като пристигнахме в
„Анел“ обаче, всичко бе зелено. Времето бе меко, морето
бе много бурно и за добре дошли започнахме да се чер-
пим – Амаронета, Малбеци, Лагавулини, Као Или, леде-
ни вина…

Нямаше как да не последват и танците

151
 30 декември
2016 г., 15 ч.

Легнахме да поспим следобеден сън и когато се съ-

будихме, какво да видим: снежна приказка, една педя
сняг. Лош късмет имаха онези, които пътуваха само час
след нас: магистралата бе блокирана и много хора пре-
караха там нощта.

30 декември 2016, 19 ч.

152
 31 декември 2016 г., плажът на Дюни, 11 ч.

Всичко беше бяло, жълтееше се само ивица от 4–5 ме-

тра между прибоя и натрупалия сняг по плажа. Вълните
бяха поне 5–6 метра и за първи път в Черно море видях
вълни, които правят сърф (тунел около метър в диаме-
тър). Ние бяхме първата и единствена кола по пътя и
карахме с 20–30 километра, защото път не се виждаше.

Това е пътят между Дюни и св. Тома

153
 Знаех си, че ако на това време не се топна, ще съжа-
лявам цял живот. Колкото и да съм луд, не съм безразсъ-
ден и затова не влязох в морето. Прецених, че вълните
са достатъчно големи, за да ме отвлекат при русалките
и никога повече да не изляза. Затова пък за мое щастие
басей� нът бе пълен.

31 декември 2016 г., 14 ч.

По обед на 1 януари, когато станахме след празнич-

ната нощ, нямаше и помен от снежната виелица и бу-
рното море.

154
 1 януари 2017

Това е същият плаж „Дюни“ на същото място като от

по-горната снимка от предишния ден. Морето спеше,
вятър нямаше, температурата беше 11 градуса, лебеди
се наслаждаваха с нас на прекрасния първоянуарски
ден. За хората, които познават плажа, ще е интересно
да видят камъните на суша, тъй� като морето се беше от-
дръпнало много навътре. Камъните обикновено са под
водата и са виновниците за големите вълни там.
Отстъпилото море ми позволи да намеря кафяви-
те тънки камъчета, които търсех за крила на каменно-
то тяло, отнесено от двора на мой� приятел. Основата на
очите е от малки парченца тухли, обработени от пясъка
и вълните. Зениците и косата са от скалите при езерото
пред „Анел“, а клюнът, опашката и краката са от двора ми.
На 8 януари 2017 г., в един снежен и неприветлив
ден, когато обикновено човек се чуди какво да направи,
музата ми дой� де и така сглобих това хвъркато.

155
 Езерото пред „Анел“

Само през лятото морето изкарва на скалите в дяс-

ната част на снимката съвсем малко едър пясък, а също

156
така бели, розови, кафяви и зелени камъчета, които
ползвам за очички, а в този случай� – за коса на Хвърка-
тото.

Ако посрещнеш така Новата година,

няма начин тя цялата да не бъде такава!

8 януари 2017 г.

157
 Човекът с цветето

Вдъхновен от Хвъркатото, още същия ден продъл-

жих с Човека. Страшна работа – пипне ли те Музата,
няма отърване!

158
 Камъчетата, от които е направен въпросният Човек,
са от устието на Ропотамо. Косата му е от водорасли,
които са расли на главата му, докато вълнение не ги
е донесло вкупом до брега, където попаднаха в моите
лапи.
Историята на Човека с цветето започва с пътешест-
вието до Ропотамо и носенето на камъчето с водорас-
лите като ценна реликва. На отиване след резиденция
„Перла“ пътят се разклонява надве: по левия се стига
до Беглик Таш (местните го наричат „Тракий� ското све-
тилище“ с интимната мисъл къде да пращат туристите
в дъждовните дни). На това място Тодор Живков се е
правил на ловец, като са му пускали прасета и елени, а
той� от вишка се е стараел да ги уцели. И вишката, и хра-
нилката стоят до ден-днешен. Интересно, не се ли за-
мислят туристите, че се разхождат на поляната между
камъните точно до хранилката, където са убити много
животни?
След Беглик Таш, на още 10 минути с кола, се навли-
за навътре в резервата и по средата на пътя до устието
на Ропотамо има бариера за колите. Поставиха я някак-
ви природозащитници – донякъде с право, но с уговор-

159
ката, че бургазлии и варненци са виновни за това. Как-
во имам предвид – горепосочените идваха на пикник,
ядяха, пиеха и си оставяха всичкия боклук на поляната
и между дърветата. Накрая на всеки сезон, предимно
софиянците им изчиствахме боклука, като се събира-
ше поне един камион с чували. Естествено бях бесен, че
трябваше да ходя от бариерата до устието 35 минути
бърз ход и първите години намирах начини да им прес-
качам загражденията.

Бях прерязал тръбата с ножовка, но вътре имаше

две 3-сантиметрови арматурни железа и бетон, които
естествено с помощта на голям камък, кой� то може да
се хвърли, се опитвах да строша, уви неуспешно. След
като не успях да избия кола, изобретателността ми се
включи в дей� ствие.

160
 Една талпа, трион, 4 пирона и два камъка и съм готов!

Накрая, за да ме прецакат тотално, след като бях

проникнал през загражденията, изсипаха един камион
с камъни, за да не мога да изляза. Тогава помолих една
групичка от десетина яки младежи да поразместим ка-
мъните, сред едрите сложихме по-дребни и тъй� като все
пак карах джип, прескочих канарите. Естествено, това
ми беше за последно. Оттогава паркираме на бариерата
и ходим 40–45 минути пеша в едната посока.
Та през целият път от Ропотамо до бариерата, освен
всичкия багаж в раницата и чантите в ръцете, с два пръ-
ста си държах камъчето с щръкналите водорасли. Кога-
то стигнахме до колата, го поставих на тавана, за да се
разтоваря от целия багаж. Натоварихме се и тръгнахме
към Приморско. След многото завои пътя става прав и
в момента в кой� то подадох газ, чух по тавана трак-трак-
трак. Веднага се сетих, че съм забравил камъчето отго-
ре. За мой� късмет водораслите не се бяха пречупили.
На такъв каменен човек повечето хора биха поста-
вили бухалка в ръката, но аз реших заради хубавата му
усмивка да му сложа цвете.

161
 Центърът на цветето е от стъкло в турскосиньо от
плажа на Маслен нос. Всъщност сините стъкълца са
най� -редки и за цялото време съм намерил само три. Пък
сега и една дама от редовните посетители на капанчето
на плажа ми обира всички хубави стъкълца и ги ползва
за бижутата, които прави и продава на плажуващите. Тя
е намерила само две засега. Камъчетата за цветето са
от езерото пред „Анел“, както и розовите му очи, които
гледат с надежда в бъдещето, когато все някога ще му
направя една красива дама, в която да се влюби. Важно
е да се отбележи, че си има всички мъжки атрибути под
каменното „смокиново листо“. За когато му потрябват.

Създаден с брат си Пилето на 8 януари 2017 г.

162
 Риба пираня и мини кит

От няколко години имах камъка, кой� то ста-

на тяло на пиранята. Бях го намерил при изкоп
ни работи около къщата. Все се надявах да на-
меря подобен и двата да ги използвам за очи на
някой� чудовищен звяр. Не виждах за какво друго мога да
го използвам, освен за око, и започнаха да ми се въртят в
главата проекти за някакъв циклоп. Поне десет пъти се
опитвах да го сглобя с други камъни, и все неуспешно.
При поредния опит просто реших да обърна концеп-
цията. Вместо да е част от нещо, да е основата на нещо, и
за няколко секунди сглобих пиранята. Бях наредил ня-
колко комплекта очи и перки на бюрото си и след като
избрах пропорционално правилните, използвах един
от комплектите за малкото китче. Всички камъни са от
Черно море, а очичките – от езерото на комплекс „Анел“.
Основата на пиранята е от парченце морска пяна. Така
само след час и нещо и двете плуваха над черното стък-
ло на бюрото ми.

19 февруари 2017 г.

163
Сухото дърво

164
 Домът ми – хранилище за камъни
През юни 2017 г., при едно от поредните ни ходения
до морето и като част от редовната ни програма, отново
се разходихме до Маслен нос. От опита ми с паяка вече
бях открил, че от най� -безформените камъни може да се
направи много красива структура.

Скалата, преди да се разпадне на парчета

165
 Напълних цяла торба с камъчета от скалите на се-
верната част на носа, които морето в танц със зимата
бе напукало. Отчоплените отломки, идеално подхож-
дащи с артистичната си безформеност, ми трябваха
за новия проект – дърво от камъни с листа от зелени
стъкълца. Не се стърпях и щом се върнахме вкъщи,
седнах да сглобявам дървото. Отне ми три пълни дни
по 12–14 часа. Толкова ме увличаше, че никъде не ми
се ходеше. Отново усетих, че когато държа камъчета-
та с две ръце, за да стегне лепилото (отнема 10 ми-
нути за всяко едно залепване), през мен и през тях
протичаше енергия, сякаш новопоставените клонки
смесваха жизнения си сок с моята аура. Докато го съ-
зерцавах, открих, че като почукам с нокът по клон-
чето, има акустика. Все едно почуквам по корпуса на
китара и на всяко клонче тоновете са различни. Уди-
вителни неща прави природата.

Още от малък виждам фигурки в камъчетата на

мозай� ката в банята. По-късно ги виждах в облаци или
в утай� ката от варовик по плочките в съвременните
бани. Виждам ги в корите на някои дървета. Най� -зна-
менателни обаче са фигурите от влагата, навлязла
в стенописите в преддверието на катедралата „Св.
Александър Невски“, където можеха да се видят цели
сцени. За мое успокоение, че не съм мръднал, заведох
там няколко мои приятели и след като им показах с
лазерна показалка на какво ми приличат петната от
влага, всички разпознаха елементите, които им посо-
чих.

166
 Това е цялата сцена с две групи, противопоставя-
щи се една на друга. Оставам на вас да видите, каквото
трябва да видите.

За този орнамент ще ви помогна малко: бялото пет-

но в средата, което продължава от края на крилете на
серафима, е торс и глава, гледаща наляво. На гърба вдя-
сно, към ъгъла на снимката, е оформено лявото крило

167
на фигурката, повече в зелено, а право нагоре и после
вляво в бяло е дясното крило на ангел. Трите бели топ-
чета пред ангела са глави, поне аз така ги разпознавам.
Между другото така се виждат и фигурките по дъното
на изпитата чаша кафе, по които гледачките ни дават
своите предсказания, но друг въпрос е как тези фигурки
се интерпретират. Има и хора, които виждат сиви струк-
тури във въздуха, някои от които се ползват за портали.
Сред тези хора са и някои художници, пресъздали тези
структури в картини и църковни стенописи.

Дървото беше просто перфектно. Завърших го на

17-ти. Три дни не свалях очи от него. Сутрин го гледах,
нощем ставах да го проверя, между дневните ми задачи
го съзерцавах и накрая взех решение, че ако му сложа
листата от стъкълца, може да го разваля, затова остана
дърво през зимата – „Сухото дърво“.

168
 17 юни 2017 г.

Следващата снимка е уголемено изображение на

централната част на дървото. Тук скритият в него дух е
много ясно изразен. Аз само подчертах лицето и му сло-
жих очички.

На Теди му беше много интересно и след обстой� но

надушване си легна до него и зачака да ги заснема.

169
 Комар

Зимата на 2017 г. отминаваше, а на мен не само че

ми се ходеше на море и ми се гмуркаше, но и ми тряб-
ваха камъни, за да има достатъчно фигурки за излож-
бата. За Великденските празници през април решихме
да идем на морето. Бях се уговорил с моя приятел Жоро,
които има Diving school на Каваците, да се гмурнем още
първия ден, когато пристигнем. Морето бе подходящо,
тоест нямаше вълни, не говоря за температурата на во-
дата.
Тръгнахме от София още в пет и по пътя усещах
треска от предстоящото. Някак си усещах, че ме очакват
много интересни изживявания. За нула време разтова-
рих багажа и приятелката ми в „Анел“ и продължих на
юг, за да спазя часа на срещата и да не потеглят без мен
за Варвара, където щяхме да се гмуркаме. Естествено,
както винаги, само аз бях навреме. Едната двой� ка се
бе отказала, Жоро бе настинал и всичко се проваляше.

170
Обаче имаше и пети желаещ, кой� то можело да дой� де, и
тогава имаше шанс двамата да се гмурнем.
Не след дълго един джип долетя с бясна скорост до
мястото на срещата и от него слезе индивид, превъзбу-
ден не по-малко от мен. Не бях единственият луд, значи!
Тази констатация ме успокои и въпреки че не го позна-
вах и нямах представа колко опитен е (защото гмурка-
нето си е опасно, да не говорим за ледените води), аз
някакси му се доверих, пък и Жоро нямаше да ме пусне,
ако не беше сигурен в него. Така се запознах с Тошко Ди-
митров.
Докато уточнявахме в детай� ли предстоящото гмур-
кане, установих, че е фотограф в Националния музей� .
Миг след това той� се пресегна към задната седалка,
взе една книга и ми я подари. Книгата бе за антични
котви на Иван Христов, а Тошко бе фотографът на из-
данието. Трябва да си призная, че изобщо не е лесно да
се снимат такива обекти. От дума на дума стана ясно,
че замислям да правя изложба и че с голяма част от
снимките съм се справил, но вероятно ще трябва про-
фесионална помощ за по-малките и детай� лни снимки.
Отново съдбата ми поднесе интересно запознанство,
сякаш попълваше липсващите тухли от стената, която
градя.
Тошко каза, че отиваме да се гмуркаме на Дарданели-
те. Мислех, че така просто са си кръстили някое залив-
че, но като завихме от главния път, наляво към морето,
се удивих от надписа „Улица Дарданелите“. Въпросна-
та улица всъщност представляваше черен път, кой� то
свършва в ливадите на края на града. След още 500–600
метра, карай� ки през ливадите, спряхме на ръба на поч-
ти отвесен десетметров бряг.

171
 Около нас имаше 15-тина огромни крави. Кучетата
пазачи лаеха по нас и аз викнах овчаря да дойде да си ги
прибере, за да не пострада някое. С явно недоволство,
че сме го вдигнали от припека, той бързо дотича да раз-
гони кучетата, като ни обясняваше, че не били опасни.
В този момент покрай мен мина един кафяв слепок.
Беше около метър, метър и десет с дебелина 3 см. Беше
с много странна глава, тялото не се изтъняваше плавно
към главата, а 3-те см дебелина изведнъж се събираха в
една точка почти конусовидно. Очите му пък почти не
се виждаха. Чудех се за кучетата ли да внимавам, или за
змията, да не ме нападне. В това време овчарят я настъ-
пи по главата с гумения си ботуш и каза: „Ааа, слепок,
нема страшно. Ся ше го дадем на кучетата.“ Явно змията
бе зашеметена леко от настъпването по главата и ку-
четата веднага се нахвърлиха към нея. Съжалих я и не
исках да я изядат пред мен, но сякаш кучетата усетиха,

172
че нещо не е наред и въпреки че явно не за пръв път
им се предлагаше змийско меню, нещо ги спря. Безце-
ремонният овчар им се ядоса, хвана змията за опашката
и я захвърли в близкия храсталак, откъдето тя бързо се
шмугна надолу към склона.
Оставили настрана всички тези премеждия и впе-
чатления, започнахме да се обличаме. Тошко беше със
сух неопрен, а отдолу бе с вълнен пуловер и вълнени
ръчно плетени чорапи. Аз бях по тънък анцуг, нормал-
ни чорапи и фланелка с дълъг ръкав под моя неопрен,
кой� то е 7 милиметров, но не сух. Сложих си и два чифта
ръкавици, едни 3 милиметрови и едни 5 милиметрови,
като пръстите ми бяха почти неподвижни след това.

Скоро потеглихме към морето и без много проби и

възможности за размисъл, набързо се потопихме във
водата, където доста трудно си обух плавниците. Това
бе малко като историята, описана по-горе в Ямай� ка: ако
погледнеш от ръба на скалата, почти няма шанс да ско-
чиш. Ако бях пробвал температурата на водата, с почти

173
пълна сигурност нямаше да вляза. И с това, разбира се,
щях да проваля и гмуркането на Тошко, защото беше
много опасно и безразсъдно да влиза сам.
Бързо се придвижихме между скалите към по-дъл-
бокото, но аз имах проблем с тежестите и потапянето.
Слагай� ки допълнителните дрехи, не бях взел достатъч-
но тежести за контра баланс. Тошко е един от малкото
гмуркачи, които могат да се гмурнат за секунди на дъл-
боко, без тежести. Гмурна се, извади един голям камък
и ми го сложи в торбата, която носехме, защото той� бе
твърдо решен да уловим калкан. Оказа се, че е много
лесно да се хване с нож. Когато калканът види водола-
за, се вдига от дъното. Мести се 3–4 метра и пак ляга на
дъното. Водолазът трябва да се засили и да го забоде за
дъното с ножа си.
Минахме между двете големи скали и пред нас се
отвори невероятна гледка. Видимостта през зимата, а в
случая и при студена вода, бе много по-голяма, отколко-
то през летния сезон, когато се гмуркат повечето хора.
Виждаше се поне 40–50 метра напред. Температурата на
въздуха и на водата на повърхността беше 8 градуса. На
12 метра под водата беше 6 градуса. Краищата на пръ-
стите ми на ръцете и левия ми палец на крака бяха аб-
солютно замръзнали. Явно с десният крак бутах повече
и все още имаше кръв в него. От опита ми с гмуркането
на по-студено знаех да си държа бузите под маската с
ръце, но явно от дългото стоене те някак си бяха прет-
ръпнали и не ги усещах. Удивих се, когато видях голата
кожа от лицето на Тошко между маската и неопрена –
беше като желе, като медуза, сиво-бяла, без грам кръв в
нея. Нещо като малко по-сива, леко прозрачна сланина
с прозиращи много тънки сини капиляри. Помислих си,
че и аз вероятно изглеждам така и сякаш в този момент

174
ми стана много студено. Вече бяхме под вода трий� сет
минути и дадох знак на Тошко да излизаме, че започ-
вам да замръзвам. За съжаление калкан не видяхме, но
в този момент се гмурнах до дъното, взех си едно про-
дълговато камъче от 12 метра дълбочина и подпалих
към брега. Камъчето е в момента дясното долно крило
на комара.
Когато се качихме при колата да сваляме неопрените,
Тошко беше целия червен и вир вода, но не защото нео-
пренът му беше пуснал вода, а защото се беше изпотил.
Аз също горях целият и бях силно зачервен. Пръстите ми
се оправиха за нула време. Когато се преоблякох, казах
на Тошко: „Да знаеш, в близкия час няма да си тръгнем
оттук. Слизам долу на плажа да си събирам камъчета.“
Той� отвърна: „И аз не искам да си тръгвам. Искам да се
наслаждавам на това, което изживяхме. Спокой� но, не
бързам за никъде.“ Така открих новата ми кариера за по-
лирани, дълги правоъгълни и квадратни камъни.

Новата ми кариера

175
 Двамата с Тошко Димитров

Идеята за птица в полет ми се въртеше в главата за-

ради една снимка на нещо средно между оса и конска
муха.

Едно лято, щом седнехме на плажа на Ропотамо,

пристигаше това летящо насекомо няколко дни наред
и летеше, без да каца, през цялото време (3–4 часа) на
метър зад нас откъм дюните. Не ни нападаше, просто
висеше във въздуха като дрон. Аз си лежах на сянка по
корем и с едната ръка държах апарата и натисках на ав-
томат, правей� ки много снимки. Това е една от 700 сним-

176
ки – единствената, в която хванах тази природна забе-
лежителност на фокус.
Мислех да сложа летящото създание на някаква сто-
манена тънка пръчка, но след това реших в съчетание
с различните видове тухли, които са вече в колекция-
та, да продължа традицията с подобен вид материал. В
двора ми имаше няколко тухли за коминно тяло, оста-
нали от строежи и ремонти. Изрязах от една 10 см пар-
че, като идеята ми бе комарът да не е набучен на кол, а
да виси на тънка стоманена нишка.
Станаха интересни неща, когато дупчех отвора в ка-
мъка, през кой� то да прокарам стоманеното въженце.
Бургията влезе в първия сантиметър почти като в мас-
ло, след което опря в друг слой� , кой� то бе абсолютно не-
пробиваем, но въпросният сантиметър бе достатъчен,
за да окача комара. Получи се много интересно, защото
при полъх на вятър или леко сътресение на бюрото ко-
марът започва да се върти наляво и надясно. Всичките
камъни за неговото създаване са от „Дарданелите“ във
Варвара.

177
25–26 юни 2017 г.

178
 Някой� много идей� ни и луди типове бяха бетонира-
ли стол и масичка на брега на морето с изглед към ска-
лите и плажа. За зеленотиквеничковчетата бих искал
да отбележа, че би било добре да има повече уредени
места по бреговете, дори когато те са резервати. Да не
говорим за общините, които би трябвало да прокарат
пътища, да устроят паркинги с тоалетни и кошчета за
боклук, които да поддържат и почистват.

Просто красота!

179
 Птеродактилче, крадец на яйца

Толкова много се радвах на комара, че ми се иска-

ше да направя още едно хвъркато. Отидох в склада за
строителни материали и от пръв поглед знаех какво ще
сглобя. Видях същата тухла за комини, но с по-малък
размер. От нея изрязах 7-сантиметрово парче, като иде-
ята ми беше птицата да преминава в полет през дупка-
та.
С камъчетата, останали от „Сухото дърво“ (които бях
събрал на Маслен нос), изградих тялото и краката, но
при последното ми ходене там бях взел и такива с по-
плоска форма специално за криле. Те паснаха идеално
на вътрешния размер на коминното тяло, като краища-
та им всъщност са залепени за тухлата и държат пти-
цата във въздуха. Успях да постигна ефекта на хвър-
катото, което се промушва в дупката в полет. Когато
избирах очите на птицата, едно по-голямо кръгло камъ-
че постоянно ми се навираше в очите. Накрая го прене-
сох от кутиите в гаража на бюрото си и чудей� ки се къде
да го сложа, видях, че перфектно ще пасне в крака на
грабливата птица. Така се роди и името на хвъркатото
„Птеродактилче – крадец на яй� ца“. Цялата композиция
бе готова за един ден.

19 юли 2017 г.

180
181
 Марсианско Цвете

На 20 юли 2017 г. се събудих с ясен образ в съзнание-

то как изглежда бъдещото цвете, просто го видях със
затворени очи вече готово. Скочих от леглото, измих се
и веднага седнах на бюрото, за да го сглобя. От 7 сутрин-
та до 13 ч. бе готово.

Този Великден, през кой� то обикалях трите най� -кра-

сиви места на Южното Черноморие – Варвара, Ропотамо
и Маслен нос, – бе уникален с поне три неща:
1. Гмуркането ми първия ден с неопрена край� Вар-
вара (там събрах камъните за комара),
2. Джапането ми на следващия ден с боси крака във
водата на Ропотамо, за да си събирам камъчета,
продължило поне 30-тина минути.
3. Бухването ми на третия ден чисто гол в морската
вода до плажа на „Перла“ (там намерих крилата на
птеродактила).
Интересно е, че през всичките ми ходения на Ропо-

182
тамо, и брегът, и камъните, и боклуците винаги са раз-
лични.
Но да се върнем обратно на Ропотамо. Имаше много
резедаво-зелени камъчета и аз събирах основно тях. В
прибоя на вълните тук-там имаше разпръснати също
така тъмно-винени и червени камъчета. После пък, раз-
хождай� ки се в дъното на плажа, където при големи въл-
нения морето изхвърля купчини от камъни, дървета и
боклуци, видях по-големи парчета от същия вид черве-
ни камъни, та събрах и тях. Настроен да търся навсякъ-
де този червен цвят, съзрях червена жилка в край� бреж-
на скала.

Жилката в скалата

За късмет намерих и основата на цветето – по-ма-

лък зеленикав триъгълен камък, споил се хармонично
с червен свой� събрат. Този камък бе толкова красив, че
изобщо не усетих как го пренесох в раницата си в 40-ми-
нутния преход през гората до бариерата, където парки-
раме колите.

183
 Първо направих цвета. Белият център е корал от Ба-
хамските острови, кой� то си пазя още от 1998 г. Листата
са от прибоя на вълните и паснаха по размер идеално.
В композицията най� -естественото нещо бе червена-
та жилка от основата да бъде продължена нагоре със
стъбло в същия цвят. За него използвах по-големите ка-
мъни от дъното на плажа. Някои от тях имат ясно обо-
собени лица. Аз само подчертах едно от тях, слагай� ки му
две черни очички. Не сложих листа или клонки по стъб-
лото, защото ми се стори, че то си е самодостатъчно. И
понеже се различава от познатите ни видове, реших, че
растението навярно е от друга планета, където се храни
не чрез листата, а чрез червенината си, и така го наре-
кох „Марсианското цвете“.

184
 Колко лица ще откриете в снимката

С чук и длето на лов за камъни на Маслен нос през април

2017 г.; зад мен е морето, скрито в мъгла,
която не смее да излезе на брега

185
Улеят с камъчетата за Паяка, Сухото дърво,
Птеродактила и Трите дървета

20 юли 2017 г.

186
 Белоочковци

На 22 юли 2017 г. следобед, както си стоях на бюрото

след работата ми на компютъра, изведнъж ме обзе же-
ланието бързо да отхвърля колкото се може повече ра-
бота по изложбата (нали целях да имам 50 фигурки за
50-тия рожден ден), и за секунди грабнах трите камъка,
които бяха в кутии на бюрото ми (те са от „Дарданели-
те“ във Варвара). Донесох основата от кутиите в гаража,
взех друга кутий� ка, пълна с бели камъчета от прибоя
при езерото до скалите край� „Анел“, и буквално след по-
ловин час каменните братя на глинените главички бяха
готови и ме гледаха с разбиране, докато си продължа-
вах работата на компютъра.

22 юли 2017 г.

187
 Богомолка

Всички камъни са от варвàрските Дарданели, събра-

ни на 7 май� в промеждутъка на страшна буря-потоп.
Когато тръгнахме от „Анел“, валеше много силно, на юг
беше светло и избягахме от бурята, но тя ни гонеше по
петите. Когато стигнахме Варвара, аз се изстрелях да
търся подходящи камъни, но не след дълго небето се
отвори и ни заля страшен дъжд, сякаш някакъв гигант-
ски маркуч на небесната цистерна бе насочен право
към нас. Докато бягахме панически към колата, видях
тялото: не се стърпях и се върнах да го взема – в края на
краищата няколко десетки литри вода допълнително
върху мен нямаха никакво значение. Камъкът си пла-
чеше за тяло на инсект. Чудех се дали да е хлебарка, но
като събрах всички елементи, реших, че повече прили-
ча на богомолка.

188
Така се започна с по-големите на размер фигурки

26 юли 2017 г., 14–18 ч.

189
 Мислителя

На 27 юли 2017 г. отново копаехме дупки за борчета

в двора, когато съзрях в купчината пръст камък и вед-
нага знаех, че е добър за нещо. Вдигнах го – формата бе
идеална за фотьой� л. Зарязах копаенето, прибрах се въ-
тре, измих камъка, намерих подходящи крачета, седнах
на бюрото и забърках лепилото. Камъкът бе още влажен
и незабавно го изсуших със сешоар за коса, за да хване
смолата. На бюрото в кутии все още стояха камъните от
Комара и Богомолката от Варвара и за нула време към
фотьой� лчето събрах човечето. На някое от ходенията
по пътя до Ропотамо в гората бях намерил топкообраз-
ната шушулка, паднала от някое дърво. Бе въргаляна от
дъждовни води по склона и бе ошмулена добре. После
намерих и прясна, току-що паднала, по-къса и месеста.
Намерих и топчевидни плодове – или някакъв вид ши-
шарки, или не знам какво точно.

Кой знае какво ще ми хрумне да направя от тези дървении

190
191
192
 И така, храстовидната шушулка стана идеална за
коса, точно пропорционално и стилистично пасваща
на тялото. Косата дефинира името на седналия във фо-
тьой� лчето: МИСЛИТЕЛЯ! Особено след като залепих по-
чесващата го ръчичка.

27 юли 2017 г.

193
 Хитър Петър и Свраката

Основата е сив камък, намерен на Голо бърдо над

с. Студена. Оттам е минавал римският път от Европа
за Цариград. Хълмът е осеян с дупки, дълбоки метър и
половина – два и диаметър пет до десет метра. Оттам
са вадили камъни за къщите в селото. От всяка дупка
вероятно е построена къща. Кариера, така да се каже,
в задния им двор. Едни от дупките може да са дело на
местните селяни, други – на иманярите, които немину-
емо шетат край� римския път, но за мен хубавото е, че
има много голям избор от светлосиви меки камъни. По-
върхността на някои от тях прилича на застинали бак-
терии в камък.

194
 Един от тях ми привлече вниманието. Интересното
при него е, че през по-твърдия камък е пробила бяла
пяна и като е излязла на повърхността, е застинала във
формата на цвете.

Поглед отгоре и отдолу

Дървото е от великденската екскурзия през април

от пътя към устието на Ропотамо (откъдето е и косата
на „Мислителя“) и всъщност то е корен, обърнат с до-
лната си част нагоре. Очевидно е бил влачен от пороите
на хълмовете и водата го е почистила идеално.
Интересно нещо е как работи мозъкът – веднъж
минал по един път и видял, че нещата стават, той� мно-
го бързо се възползва и повтаря дей� ствията си. Какво

195
имам предвид : отново се събудих с ясна мисъл в гла-
вата си и сглобена картина, видяна в края на съня ми,
както бе при „Марсианското цвете“. Този път бе още по-
осезателно, защото видях в детай� ли камъчетата, с кои-
то сглобих краката и ръцете на човечето. В кутий� ката
имаше много малки, продълговати камъчета, но аз зна-
ех от съня си точно кои ще използвам.

Още със ставането го направих много бързо. Едно е,

когато не знаеш какво да правиш и търсиш как камъни-
те биха се напаснали и какво би излязло от това в края на
краищата. Тук нещата бяха съвсем различни – до послед-
ния детай� л всичко бе визуализирано. При такива обстоя-
телства сглобяването е все едно да сглобяваш лего – дет-

196
ска работа. В бележника съм завършил коментарите си
с изречението: „Това са спонтанни необмислени предва-
рително идеи. Образът там е от съня – ясен и чист“. Ес-
тествено името на човечето е Петър (нали е каменен) и
оттам името на композицията: „Хитър Петър и свраката“.

2 август 2017 г.

197
 Букет

Определено смятам, че това, което правя с камъни-

те, еволюира с всяка нова фигурка. Не само че ставам
все по-добър в работата с лепилото, не само че камъче-
тата се съчетават все по-май� сторски, но бъдещата ком-
позиция вече предварително се оформя, и то с големи
подробности, в главата ми. Затова и не подбирам нещо,
което ми е харесало, а търся определени камъни, които
биха отговорили на целта ми.
Такъв е случаят с този букет. Имай� ки вече опита със
„Стъклената гора“, събрах различните по цвят камъчета
и ги наредих на бюрото си. От всеки вид направих по
едно цвете, като всеки център беше с цвета на някои от
другите венчелистчета. А от малкото останали камъче-
та се събра седмото цвете, чиито стъбло и листа са от
всичките цветове на композицията.

198
 За да изпълня точно идеята си, ми бе необходима ос-
нова, и то от квадратна тухла, която на всичко отгоре
трябваше да е много специална. Става дума за жълтите
павета от центъра на София. Още през 1996 г., когато се
прибрах за първи път след 6 години тежка емиграция,
си взех едно паве от купчина, оставена до градинката
на „Кристал“ от работници, които щяха да ги товарят
и изнасят някъде. Замъкнах си павето на 9000 км в То-
ронто, за да ми напомня за родния град, където ми е ми-
нало детството. Павето все още е там и е правоъгълно.
Формата му обаче не бе подходяща за букета, кой� то ми
се въртеше в главата. Трябваше ми не правоъгълно, а
квадратно.
Но тук се появи друг проблем: паветата вече бяха
обявени за национално богатство и нямаше как да оти-
да на площада и да си взема едно. Тогава се сетих, че бях
виждал такива павета в конюшнята на двореца Врана –
там на пода има такива квадратни павета, очертаващи
определени сектори.

199
 Помолих моя приятел Шалафов, кой� то се грижи за
тази част от царските имоти, да види дали не може да
изкараме някое паве, намиращо се на такова място, че
липсата му да не увреди вида на конюшните. Естестве-
но, каквото и да бяхме извадили, все щеше да си личи.
Другият вариант бе да попитаме един от заместник-
кметовете на София могат ли да ни дадат едно паве от
тези, които държат на склад за ремонти. Бях твърдо ре-
шен да си взема едно отнякъде.
За мой� и техен късмет съдбата е работела по въпроса
с квадратното паве, подтиквай� ки подсъзнанието ми да
се размърда, защото някъде дълбоко в него е съществу-
вало знанието, че аз отдавна притежавам такова. Камъ-
четата за цветята стояха 2 месеца на бюрото ми. Поне
три пъти ги пререждах, за да бърша прах, но не започ-
вах да ги лепя, защото нямах основата.
Вече 3–4 пъти питах мои приятели дали са говорили
с някои от заместник-кметовете, но отговор нямаше. И
така един прекрасен ден реших да извадя от мазето на
родителите ми първата ни голяма палатка, произведе-
на в някогашната Чехословакия по време на комунизма
с идеята да я опъна в двора и да видя става ли за нещо,
след като вече е на близо 40 години.

200
 Докато размествах множеството боклуци, за да измък-
на чувалите с палатката, от рафта над нея ми се усмихва-
ше жълтото квадратно паве, връщай� ки ми спомените и
леко натяквай� ки ми: „Хей� , не помниш ли, с по-големия
ми брат взе и мене“. В съзнанието ми изплува и една заб-
равена реплика, подхвърлена от май� сторите при купчин-
ката край� „Кристал“: „Вземи си и едно квадратно“, както
и споменът, че аз тогава доста се назлъндисвах, защото
бяха оплескани с мазут. В началото на демокрацията,
вместо да пренареждат паветата, за да са плътно едно до
друго, на служителите от общината им е било по-лесно
да наливат течен асфалт във фугите (същата естетика
като при щитовете на Орлов мост, където прекрасният
бронз бе боядисан с кафяво-жълтеникава боя и дори се
виждаха линиите от четката).
Нямате представа колко бях щастлив. Не знаех на
кое да се радвам повече – на това, че ще опъна палатка-
та в двора, задоволявай� ки носталгията си от хубавите
времена и от хубавите лета на къмпинг, или на това, че
си намерих павето. Едва прибрал се вкъщи, разтоварих
колата, оставих палатката в гаража и веднага се заех
с почистването на павето. Уви, борбата се оказа много
сериозна. Асфалтът така бе проникнал в материала на
павето, че почти нямаше вадене. Търках го с какви ли
не разредители, но черният оттенък си седеше. Накрая
се ядосах, потопих го изцяло в бензин и го оставих да
кисне цяла седмица.
Това проработи, но си навлякох друга беля – павето
смърдеше от 2 метра на бензин и буквално за 15 мин.
умирисваше цялата къща. Сетете се какво следваше. В
следващите 5 дни го киснах във вода с перилни препа-
рати и го търках с какви ли не четки, за да махна ми-
ризмата и последните фини черни остатъци от асфалта.

201
След дългата борба седнах и сглобих букета за половин
ден, и то на много хубава дата: 18 август, успение на
преподобни Й�оан Рилски.

Едното цвете прилича малко на човече

202
203
 Фенероменски котарак от остров Антипарос

От почивката през септември на островите Парос и

Миконос си събрах камъни от почти всички плажове, на
които се бяхме появявали. От вулканичната дей� ност има
много безформени, меки, шуплести камъни. Както ста-
ваше при „Сухото дърво“ и „Паяка“, от безформеното се
ражда форма, много близка до творенията на природата.
Предпоследната вечер отидохме в ресторант „Тèа“
(това на гръцки означава „гледка“), кой� то ни бе препо-
ръчан като един от най� -добрите на острова и опреде-
лено с най� -богат избор на хубави вина. Оказа се мно-

204
го повече, отколкото очаквахме във всяко отношение.
Гледката бе към съседния малък остров Антипарос,
а малък ферибот през 15 мин. сновеше напред-назад
между островите.
Вече бяхме обиколили всички основни плажове на
о. Парос и за да не повтаряме, решихме на другия ден
да отидем на о. Антипарос. Прекарахме деня на плажа
Сорос, откъдето събрахме малки черни мраморчета,
които използвах за очите на котарака и за мравунките,
които ще видите малко по-нататък. Местните хора ни
казаха, че половин час на юг по черен път има уникален
плаж, но било диво и нямало ни барче, ни вода. Аз само
това и чаках: понесохме се по прашния каменист път,
кой� то свършва в най� -южната част на острова, наречена
Фенеромен. Паркирахме до кокетно параклисче и под
нас се открои уникален плаж с чисто бял, изключител-
но фин пясък и кристално чиста синьо-зелена вода.

Параклисът в края на остров Антипарос

205
 Плажът на Фенеромен с абсолютно бял и фин
като брашно пясък

Пред параклиса пей� зажът бе като в пустиня или на

луната. Равномерно разпръснати камъни, свободно сто-
ящи върху по твърда скала, сякаш подредени, но не от
човешка дей� ност, а от ерозията на меката вулканична
пяна.

Лунният пейзаж, откъдето са камъните за котарака

206
 На пръв поглед ми се видя, че от камъните трудно
ще стане нещо, но един ме гледаше така, че привлече
вниманието ми. Главата на котарака ме чакаше и дори
ми подмяукваше на ум. Гледката дори малко ме стъпи-
са, защото очните дъна имаха доста зловещ вид. Впо-
следствие с черните зеници и новопоявилите се уши
той� стана много по-мил и симпатичен.

Тъй� като на връщане трябваше да летим, и то с ма-

лък самолет, багажът ни бе ограничен и трябваше да
намеря точните камъни, защото резервни нямаше как
да мъкна. Постарах се доста, близо два часа кръстосвах
лунния пей� заж, но намерих всички части на котарака.
Задачата да ги опаковам, без да се счупят, защото са
меки и крехки, също бе с повишена трудност, но се спра-
вих.

207
 Сглобих котарака за два часа, мислей� ки си как се по-
лучи така, че главата предопредели какво да е живот-
ното.
Въпреки че го сглобих бързо като лего (както казах
по-горе) всъщност цялата композиция бе оформена на
40 градуса под парещото слънце, когато крачех върху
горещата като нажежен котлон скала. Когато го завър-
ших, бях много доволен от резултата. Наистина прили-
чаше на котка, но не исках да го кръщавам Теди като
моя котарак и попитах приятелката ми как се казва ко-
таракът, а тя, без да се замисля, каза: „Щом е мъжки, зна-
чи е Саманто!

1 октомври 2017 г.

208
 Костенурката Дриос

През първия ден, в кой� то пристигнахме на о. Парос

(известен освен с плажовете си, и с това, че има мрамор-
ни кариери), се отправихме към вилата, в която щяхме
да спим първата вечер. Селото се казваше Дриос и така
изглеждаше пътят, кой� то свършваше в морето.

209
 Аз вече не се учудвам, че винаги ми се случва това,
което искам и търся. От целия остров това е единстве-
ният плаж, кой� то вместо с пясък, е покрит с малки, раз-
ноцветни, идеално полирани мраморчета.

Хванат в крачка на лов за мраморчета

210
 Напълних си кутията от маската догоре с камъчета,
около 5 кг. Събирах предимно малки, но един жълт мра-
мор, кой� то мокър изглежда още по-красив, ми седеше в
ръката, докато събирах дребосъците. След дълги обикол-
ки напред-назад успях да събера 8 жълти мрамора и още
там, на плажната кърпа, сглобих костенурката. Въпреки
че беше допълнително кило към багажа, дори не се за-
мислих и пакетирах камъчетата за нея заедно с другите.
Когато я сглобих и се заех да я съзерцавам, се сетих за
името на селото и така я кръстих „Костенурката Дриос“.

Костенурката Дриос – наподобяваща донякъде мозаечните

костенурки в детските пясъчници в Борисовата градина
2 октомври 2017 г.

211
 Мяучо

Някои камъчета, въпреки нямането на идея за как-

во ще послужат, са толкова хубави и привличат с енер-
гията си, че трябва да ги вземеш. Така взех тялото на
„Мяучо“, а след голяма доза допълнително търсене на-
мерих и другите, които – отново на слънце и мокри –
блестят много силно. Първо мислех да направя роднина
на „ЕТ“(извънземното от филма на Спилбърг), но после
видях главата из между другите камъчета от с. Дриос и
така се роди малкото коте „Мяучо“.

7 октомври 2017 г.

Дадох си също така сметка, че аз може и да сглобявам

на бърза ръка разни фигурки от камъчета, но природа-
та също не дреме и непрекъснато някъде нещо извай� ва,
оставяй� ки го на показ пред хора, зверове и стихии:

212
Драконова глава Глава на морски кон

Вулканична гъба

213
 Човечето от Науса

При вулканичните хаотични изригвания природата

е сътворила невероятни форми, които са допълнени от
цвят и твърдост на структурата. Нàуса е много стар град,
много красив с приятна средиземноморска атмосфера.
Напомня ми на Созопол, но с много по-тесни улици – от
1,5 до 2 м, само за пешеходци. Вилата ни бе на скала от
едната страна на пристанището и градския плаж.

Дворът на вилата, откъдето са камъните и моя рисунка

от 1981 г., явно повлияла композицията

214
 По скалите под вилата се виждаше как могъща
енергия е гънала и пресовала меките и твърди камъни
в едно. Подавай� ки се на формирането от изригвания-
та, са се запечатали във времето невероятно красиви
форми.

Човечето е от по-меките скали,

които се виждат в средата

8 октомври 2017 г.

215
 Инукчук

„Инукчук“ е традиционна фигурка, ползвана за обо-

значаване на територии, пътеки и местности от инуи-
тите, живеещи в полярния кръг. Особено популярни са
в Канада и са един от символите ѝ� .

окт.
2017 г.

216
 Статуята е направена от материал, събран от кари-
ерата за павета няколко залива на север от Маслен нос.

Паветата са сечени от скалата в дъното, където се

вижда вертикалната квадратна вдлъбната структура.
Ъглите са оваляни равномерно от морето и това ги
прави различни от паветата по улиците, които са с една
полирана страна, а останалите не са съвсем гладки. В
някои от паветата има зелени кристални нишки, които
блестят много красиво на слънце. Интересно е, че мо-
рето си влачи павета и по-големи камъни от кариерата
през няколко заливчета и покрай� носа чак до плажа на
Маслен нос, все едно са песъчинки. Всъщност за морето
те са си песъчинки. Плажът пред кариерата съм го кръс-
тил „Динозавърския плаж“, защото там най� -малката пе-
съчинка е с размерите на паве.

Хубаво място за наблюдение

217
 Мравунки1

След продължително съзерцаване на камъчетата, раз-

положени на салфетка върху бюрото пред мен, бях обзет
от непоклатимото убеждение, че този път ще ми бъде
ужасно трудно да осъществя замисъла си. Тогава, проник-
нат от съзнанието, че няма място за отлагане, аз се въоръ-
жих с пинсети и търпение, и виж ти: сглобих три мравки.

Очичките на две от тях са си естествени. На единия

камък са розови, а на другия сиви. Така си ги намерих в
прибоя на плажа Сорос на о. Антипарос.

1
„Мравунки“ означава „мравки“ на банскалий� ски.

218
 Някои от камъчетата са чисто черни, а други – ка-
феникави и дори леко прозрачни. При събирането им
идеята беше да направя от тях мравки, но после някои
отидоха за очите на Фенероменския котарак Саманто, а
други очакват приложението си в някои бъдещи форми
на живот.

На 26 ноември 2017 г. ходихме до с. Маджарово, кое-

то е на брега на река Арда, за да съберем вкаменелости
от поречието на реката. Идеята ми бе да сглобя фигурка
от древни охлювчета. Бях видял репортаж по телевизи-
ята и когато на екрана се появиха охлювните вкамене-
лости, веднага знаех какво ще направя. Но за тях след
малко.
Край� Маджарово попаднах и на миди, кристали и
този фосил, какъвто представлява камъкът около раз-
паднал се охлюв. Още като го видях, знаех, че е подхо-
дящ за мравуняк. Отначало трите мравки щяха да са на
някой� подходящ за основа камък, но отворен спирало-
виден мравуняк си беше направо попадение. Е, тряб-
ваше да направя още три мравки, но вече бях опитен
мравункосъздавач и с кеф увеличих популацията на
мравуняка.

219
15 декември 2017 г.

220
 Изумрудената гора

В съзнанието ми е запечатан образът на три дървета

едно до друго в един от най� -трудните моменти в живо-
та ми, казармата.

221
 Снимката с пътя и трите дървета е направена през
2008 г., а вой� ник съм бил там през 1987 г., тогава и дяс-
ното дърво беше голямо, колкото другите. Къщичката,
в която живеех, се вижда в средата на снимката.

Покрай� дългите лета на палатка (1980–1987) в към-

пинг „Арапя“ и голямата ми любов към уиндсърфин-
га попаднах в отбора на Енчо Петков и имаше шанс с
негова помощ да вляза в спортна рота. Там казармата
щеше да е много по-лека и по цял ден щях да тренирам
и да обикалям по водните басей� ни, без униформа или
командир.
Първата неприятна новина беше, че тъй� като съм
от семей� ство, идващо от индустрията и бизнеса, а не от
партизанските бригади, няма да ме вземат в спортната
рота. Енчо беше твърдо решен да се пребори с тези ко-
мунистически порядки и ми обеща, че ще си използва
всички връзки да ме вземе в спортната рота след клет-
вата. Това все пак бе успокояващо. Трябваше да изкарам
месец и половина – два, но след като минаха близо три
месеца, Енчо каза на баща ми, че е направил всичко по
силите си, но отговорът, кой� то получил, бил „Неслучай� -
но сме го пратили в черното поделение „Гара Пирин“
(днешна Кресна).
Искам да разкажа малко за Енчо Петков, а после да
спомена нещо, на което той� ме научи така, както Евгени
Андреев и Данчо Стълбицата ме бяха научили за други
неща.
Още от началото се отличавах от другите в отбора.
Всички носеха гумени гривнички от уплътнения към
някакви машинни части. Моята беше златна. Всички
имаха гумени часовници „Casio“, а моят беше златен
„Orient“. Но това беше само видимата част. Отборът има-

222
ше служебна Волга-комби1, която карах основно аз. Па-
рите за разходите на отбора бяха около 10 000 лева на
месец2 и Енчо ги носеше през рамо в една малка кожена
чантичка. Беше много разсеян и редовно я забравяше
по телефонни будки, заведения и къде ли не, някой� път
по 3–4 пъти на ден. Аз, като човек много по-наблюдате-
лен, първо го предупредих, че я забравя, а после просто
я вземах след него и когато се усетеше, виждаше, че е в
мене. Не след дълго аз бях този, кой� то носеше чантата с
парите и плащаше сметките на отбора.
Когато се видяхме при първите ми отпуски в София
на шестия-седмия месец, той� не тръгна да ми се изви-
нява, че не е успял да ме изтегли в спортната рота, а ми
каза: „Петьо, ти не си като другите, не се ядосвай� , че не
си в спортна рота. Знай� , че когато един спорт се прак-
тикува за състезателни цели, той� престава да бъде удо-
волствие, а ти си за нещо друго, по-голямо от състеза-
тел“. Интересен съвет от треньор на национален отбор.
Оттогава се придържам към едно основно правило –
тенис играя само за да поддържам тялото си и за кеф.
Никога на точки! И сърфът, и ските – всичко е за удо-
волствие. Интересно е, че винаги бия на табла и никога
не съм играл на заложено. В казина винаги съм печелил
и затова спрях да ги посещавам. От време на време спа-
сявам някой� закъсал приятел, но само за да му върна
парите, които е загубил. Когато споделя това с някой� ,
всички реагират: „Защо не ходиш по-често в казина,
след като винаги печелиш?“ Отговорът е изключител-

1
Никой� освен директори на фабрики, Държавна сигурност, на-
чалници на държавна работа, кметове на големи градове и ви-
сши военни нямаха достъп до такива коли.
2
Толкова по онова време струваше един приличен апартамент
в София.

223
но важен и се надявам да бъде разбран много правил-
но: „Когато знаеш, че имаш контрол върху някого или
нещо, и не се възползваш от това си преимущество, ко-
гато знаеш, че ще спечелиш пари в казиното, но не го
правиш, така се израства на по-високо духовно ниво.“
Това постепенно прерасна в моя житей� ска филосо-
фия и се прехвърли в работата ми, а после – и в теория-
та за нов политически модел, кой� то градим заедно със
съмишленици. Теорията, а – надявам се – и практиката
на Дигитална Пряка Демокрация. Моделът, противопос-
тавящ едни слоеве или групи от обществото срещу дру-
ги, за мен е отживелица, като почнем от спорта, минем
през конкуренцията в бизнеса и стигнем до политика-
та. Пряката демокрация е в състояние да постави нача-
лото на този процес, но не това е темата на моя разказ.
Ще кажа само, че става дума за изцяло нова уредба на
общество, в което хората не трябва да работят с един-
ствената цел да си плащат сметките.

Връщам се сега към казармените си години. Черното

поделение бе черно не само в метафоричен смисъл, но и
в съвсем пряк: и оградата му беше черна, и командирът
беше черен, и прякорът му беше „Църнию“, а като побес-
нееше, ставаше тъмносин. Оттам измъкване нямаше и
тормозът бе жесток. Толкова много се затворих в себе
си и толкова много се ядосах на безизходната ситуация,
в която ме бе поставила социалистическата държава, че
съдбата ми включи късмета на овърдрай� в, за да оцелея
при тези психически претоварвания.
Случи се така, че влязох в пререкание с един от стари-
те вой� ници. Резултатът от това беше, че с няколко шута
го вкарах в бетонната мивка на тоалетните. Изходът от
тази ситуация щеше да е много лош за мен, но късметът

224
се беше погрижил същата вечер да хванат градинаря на
поделението, кой� то бе избягал до съседното село.
На сутринта докладвали на „Църнию“ за издънките
през нощта и на сутрешния развод той� се приближи към
нашата рота (ротата беше МХ, 120 мм минохвъргачка,
аз бях мерач). Крачей� ки с ръце зад гърба и гледай� ки ни
страшно изпод козирката на фуражката си, той� дой� де
право при мен и ме попита: „Ти нали си софиянец?“ „Тъй�
вярно!“, бе отговорът. Той� : „Разбираш ли нещо от гради-
нарство?“ Израсъл на жълтите павета, аз естествено ня-
маше как да разбирам от градинарство, но много бързо
му отговорих: „Пра-пра-прадядо ми е бил най� -големият
производител на лютеница в Търново и е имал огромни
градини с чушки. Дори фамилното име му е било Гради-
наров“.
Явно моят отговор му беше харесал, защото ме из-
прати на мястото на градинаря. После разбрах каква му
била интимната мисъл: понеже София е далеч (5 часа с
влак), нямало как да бягам всяка вечер, както правели
преди местните момчета, уредени да бъдат градинари.
Така смених униформата с дочени дрехи, напуснах ка-
зармата, където ме чакаше голямо гърбене от старите
вой� ници, и заживях на края на града между гробището,
оранжериите и Струма в двустай� на къщичка с конюшня
до нея. Работата ми се състоеше в няколко неща: 1. Да
боравя с военната помпа, с която да „вадим“ (специфи-
чен местен термин, означаващ да пускаме и насочваме
вода по вади) за напояване на зеленчуците, предназна-
чени за поделението; 2. Да помагам на трите баби, кои-
то се грижеха за градината; 3. Да ора с кобилата Белла.
Тя ми стана не само неразделно другарче, но и голяма
любов.

225
 Когато ходех с нея на дискотека в съседното село
Градешница, я връзвах отпред точно като в уестърните.
Местните ми викаха „софиянския гамстер с доковци-
те“, защото ходех винаги със сини дочени дрехи. Пове-
че униформа не съм обличал, освен за деня на уволне-
нието. Най� -хубавото бе, че получих огромна свобода в
двегодишното си заточение. Няма да навлизам в много
детай� ли, ще спомена само някои интересни факти.
Първите два месеца ходех с гумени ботуши, защото
имаше много змии, но там температурите са 40 градуса
на сянка и ботушите ми към 12 часа бяха пълни с 50 гра-
ма пот. На втория месец вече ходех бос и не само чувах
змиите, но и ги усещах отдалеч. Още по-лошо за тях –
вдигах камък, хвърлях го в тревата и винаги ги уцел-
вах. Изостриха ми се и обонянието, и зрението, и слухът.
Нощем, лежей� ки в кревата, знаех кой� и какво минава по
пътя – дали е джип или кола, кон, лисица или куче, дали
минава един човек, двама или трима.

226
 Друго интересно беше, че моите предшественици в
градинарската служба, простовати момчета от околни-
те села, са се спуквали от работа, за да пуснат водната
помпа. Преди да бъде пусната, маркучът ѝ� трябваше да
се напълни с вода, за да се образува вакуум и тя да зас-
муче водите от Струма. Бой� ците са домъквали десетки
кофи с вода, след което са размахвали усърдно мотика-
та, предотвратявай� ки разливането на водата и насоч-
вай� ки я към редовете, за да могат бабите да „вадят“.
Тъй� като водата по селата е по-ценна от злато (ако
една вечер не се полее някоя частна градинка, на дру-
гия ден тя вече е изсъхнала, а там единствената помпа
беше военната), всички селяни бяха абсолютно зави-
сими от мен и затова ми носеха храна и алкохол в знак
на благодарност, че им пускам водата. Шефът на дъско-
резницата ми даваше ладата си да ходя събота вечер на
купони в София с единственото условие да му поливам
градинката. Естествено ВКР-тата нямаше как да ме хва-
нат, защото дебнеха на гарата и автогарата, а аз се дви-
жех с кола; от своя страна и катаджиите нямаше как да
знаят, че съм вой� ник, така че всичко бе перфектно.
Не след дълго успях да се сдобия от местната фабри-
ка с 15 метални тръби за напояване, дълги по 7 метра.
Срещу бутилка ракия пък взех от танкистите 200-ли-
тров варел, кой� то напълних още при първото пускане
на помпата и по този начин се сдобих с вода за следва-
щото ѝ� стартиране, така че не бе нужно да търча сума ти
пъти до реката по стръмния кален бряг с кофа в ръка, а
после да я изливам в тесния отвор на тръбата с диаме-
тър 20 см и дължина 4 метра.
С 200-литровия варел и един градинарски маркуч
пусках помпата за 5 мин, а с 15-те тръби наводнявах
цялата градина за 2 часа. Бабите ми бяха супер благо-

227
дарни, че си спестяват огромна част от „ваденето“. Мест-
ните бяха много щастливи, че не се редят на опашка, а
редът им идва бързо и дори от благодарност ми дадоха
парче земя, на което си отглеждах фъстъци. Запороже-
цът на една от снимките, с кой� то родителите ми идваха
на свиждане, се пълнеше догоре със зеленчуци от гра-
дината и с подаръците, които селяните ми носеха, така
че вместо те да носят мръвчица на бедното вой� ниче, аз
ги хранех изобилно, включително и с реколтата от фъс-
тъци, която беше два чувала.
Любовта ми към тухлите вероятно е породена от
това, че през лятото идваха цигани, които произвежда-
ха тухли, копаеха кал от Струма, слагаха ги в калъпи и
ги печаха в импровизирана фурна. Е, има и друга причи-
на, заради която висях в катуна, правей� ки се, че гледам
как се правят тухли. Имаше много хубави млади моми-
чета, които незнай� но защо все перяха нещо на брега на
реката и ризите им бяха все мокри.
За да приключим с градинарските истории, ще до-
бавя само, че засаждахме метла, която в края на есента
обирахме и после цяла зима трите баби правеха метли.
Моята задача беше, след като оформят сноповете и ги
размекнат във вода на печката, аз да им връзвам дръж-
ките с тел. Много трудна и трудоемка работа. Естестве-
но направих изобретение – направих си широк колан,
на кой� то връзвах алпий� ско въже, чий� то край� закачах
на пей� ката пред къщичката ми. Увивах един оборот от
въжето около снопа и дърпай� ки се назад, запънал крак
в пей� ката, стягах примката около дръжката, след което
без никакви усилия поставях телта и я стягах с клещи.
Отново производителността се увеличи многократно,
за което бабите ми бяха безкрай� но благодарни.
Ако си мислите, че това е върхът на постигнатото от

228
един вой� ник, не е. Късметът ми не само ме спаси от ка-
зармата, но на втората година намери начин да ме вър-
не в София. Цялото поделение беше на учение и в този
момент бе дошла заповед да се изпрати един вой� ник на
бригада в Кремиковци, където се правеха панели за жи-
лищни блокове. Тъй� като единственият свободен вой� -
ник в поделението се беше оказал градинарят (тоест
аз), именно той� (тоест аз) беше изпратен на тази нова
работа. Изброените истории са само малка част от още
поне трий� сетина от този род, но за тях ще се наложи да
пиша мемоари чак след 40–50 години.
Но нека да приключим с отклонението и да се вър-
нем към основния разказ, в кой� то фигурираха едни три
дървета. Те ми бяха компания в моментите, в които се
чувствах самотен, откъснат от семей� ство, роден град и
приятели. По интересен начин работи мозъкът ни: пом-
ни само хубавите и забавни моменти, а лошите, труд-
ностите и мъките някак се стреми да заличи. И с еми-
грантските години бе същото: само хубави спомени.
Безпаричието, незнанието на език, липсата на достъп
до добре платени професии, самотата, безнадеждност-
та са забравени. Всъщност това е много добра защитна
функция на мозъка, като се замисля.

Когато купих тухлата за „Птеродактилчето, крадец

на яй� ца“, мярнах в двора на склада палети с плътни тух-
ли единички с по три големи дупки на плоската стра-
на. Взех една по-неочукана, струваща, ако не се лъжа, 55
стотинки, и като се прибрах, веднага ѝ� залепих от една-
та страна коркови крачета, за да не ми драска бюрото,
след което не се стърпях и донесох от гаража две кутии
с камъните от Маслен нос.
Както споменах по-горе за композицията „Сухото

229
дърво“, не посмях да ѝ� залепя стъкълца за листа, защо-
то не бях сигурен как ще се получи, а и не исках да я
развалям. Затова реших да изобразя трите дървета из-
растващи от земята (тухлата) и преплитащи клоните
си, на които щях, макар и допускай� ки известен риск, да
залепя зелените стъкълца-листа.

Отне ми три цели дни време, общо около 24 часа, за

да получа три сухи дървета, поникнали от тухлата.

230
 Котаракът Теди нямаше начин да не ги провери и
след като си полегна край� тях, показвай� ки по този на-
чин одобрението си, аз можех да се заема, образно ка-
зано, със смяната на сезоните, да прекратя „зимния“
безлистен период и постепенно да докарам буй� но раз-
листения „летен“ период, като започна малко по малко
да лепя стъкълцата-листенца.

Дърветата през „зимата“

Планирах да лепя листенцата от време на време,

защото сами виждате, че броят им е огромен, но рабо-
тата тръгна така добре, че нямаше спиране. И ето че
10 дни по късно, след 60 часа работа, с помощта на 4
тубички лепило по 40 мг., 1 кутия клечки за зъби и 1
кутия клечки за уши дървото бе готово на 11 октом-
ври 2017 година.

231
 Дърветата през „лятото“

Когато събирах камъните на Маслен нос, намерих

един, кой� то беше бял от едната и по-червеникав и ка-
феникав от другата. Различаваше се значително от пре-
обладаващите в местността сиви камъни. Вероятно ня-
какъв слой� , съхранил следи от вулканична дей� ност, или
пък втвърдена пяна. Реших да го вградя в клоните като
албинос. Впоследствие от него поникнаха бели листа-
стъкълца за лека закачка.
232
 Духчето през зимата и вече с лятна прическа

Когато изграждах дърветата и притисках клоните

им, докато лепилото хване, усетих, че някой� ме гледа.
От средното дърво ми се усмихваше едно личице. Точно
както при „Сухото дърво“, беше се появило и тук.

За тези, на които им се гледа и могат да виждат: от-

дясно в тухлата има котарак, обърнат към нас с лява-
та си страна. Личат си левите му преден и заден крак,
главата му с очи, мустаци и уши. Наведен е наляво с от-
ворена уста, готов да захапе друго коткообразно, чието

233
втрещено лице се намира в горния ляв ъгъл, а по него
се различават две очи и уста, произнасяща уплашено
дълго „ооо“, както и пъпът му в средата на корема.
Това бе случай� но избрана тухла. Взел съм я, без мно-
го-много да я оглеждам, а ето какво се криело вътре. Е
случай� ни неща няма!

В дърветата живее и едно четирикрило мило хвърка-

то. Предполагам, вече ви е по-лесно да разпознавате тези
така незабележими знаци, на които не обръщаме доста-
тъчно внимание. Надявам се, че след тази книга ще сте
много по-наблюдателни и отворени към заобикалящото
ни.

234
 За да добиете представа за възможностите на при-
родата, съм включил и тази снимка от Малта. В средата
се вижда (в червеното кръгче) четирикрилото хвъркато
на фона на белите купести облаци зад дърветата. Тази
перспектива е достатъчно красноречива за размера на
хвъркатото. Около 15 сантиметра диаметър, това е като
обем около 4 врабчета, а звукът, кой� то издава, е като на
хиликоптер, работещ на ниски обороти.

Това не е „духче“, а истинско ренесансово много кра-

сиво ангелче! Под аквамариненото, между двете изум-
рудено зелени стъкълца, сияе едно личице. Косичка,
веждички, очички, чипо носле, устичка, брадичка и бу-
зки. Природата е изваяла перфектното личице в камъ-
ка, вие трябва само да го видите. Ако ви е трудно, тър-
сете прилика с ангелчето на Рубенс от долната снимка.

235
 Изумруденото дърво се оказа невероятно лекарство
за търпение и ми показа, че когато нещо има смисъл,
то енергия, желание и време се намират в изобилие.
Бях възнаграден и с котките в тухлата за основата, и с
духчето на дървото, и с четирикрилото хвъркато, и с ан-
гелчето, и най� -вече с красотата, която създадох, съзер-
цавах и ме радва всеки ден.

11 октомври
2017 г.

236
 Динозавърското куче

След като имам котки и всякакви други хвъркати,

водни или пълзящи животни, няма как да мина без
куче. Всъщност кучето трябваше да е динозавър, така
че вероятно е динозавърско куче.
Камъкът, кой� то съм използвал за тялото, е от нача-
лото на каменното ми хоби. Откопах го от пътеката на
Маслен нос, когато взех главата и тялото на бухала. От-
тогава ми стоеше в двора и тъй� като не знаех, че ще ево-
люирам толкова и ще правя по-големи фигурки, мислех
да го вградя в някоя зидария по огради или в къщата,
така че да се виждат кристалчетата от друзата . Сега те
са на гърба на кучето.
При събирането на камъните, предназначени за па-
яка и дърветата, си бях взел и малко по-големи, прили-
чащи на крака като тези на Драконовата муха. Плоски-
ят камък, от кой� то е направена главата, трябваше да е
нещо като опашка, подобна на опашката на видра, с по-
мощта на която динозавърското куче ще да е плувало

237
лесно във вода. Всичко беше наредено на пода в гаража
и само чаках да намеря подходяща глава.

Долу вляво – частите на кучешкото тяло. Виждате и

кутиите с камъни на склад, чакащи да бъдат употребени в
бъдещи творения

Тъй� като глава така и не намирах, а времето за из-

ложбата приближаваше, в един прекрасен следобед
на бутилка вино и силно подпомогнат от творческата
муза, аз бях осенен от идеята, че опашката може да се
превърне в много хубава муцуна. Отнякъде имах двата
зеленикави камъка, които паснаха за очи. Интересно е,
че не помня откъде произлизат и защо са само два, но
си бяха точно на мястото.

238
Творческа обстановка: камъни, лепило, мезе и бутилка вино
на фона на опияняващата музика на Буда бар

239
 Споменавай� ки по-горе, че природата си знае работа-
та и че всяко камъче си намира правилното място, аз
поставих под плоския камък за муцуната още два камъ-
ка, които да я крепят по-здраво към тялото. Но те всъщ-
ност изиграха ролята на челюст, на която след отваряне-
то на втората бутилка хубаво вино наредих с голям кеф
всички остри зъби и така инак миловидната усмивка на
кучето може да се окаже за някои хора малко страхови-
та. Беше много интересно, когато Теди го видя за първи
път на пода: загледа го много внимателно, забавяй� ки
стъпка, замисли се и продължи направо, но в един мо-
мент не му издържаха нервите и много предпазливо се
приближи и го подуши, след което вече престана да го
брои за нещо. Сега кучето живее под масата в кабине-
та ми и е първото нещо, което всички забелязват още с
влизането си.

12 октомври 2017 г.

240
 Влачуго

Камъните са от Варвара, като тялото и главата са от

тези, които прибираш, защото са интересни. Можеше
да стане някакъв вид патица, ако му бях сложил врат.
Можех да му направя краката по-високи и да прилича
на мравояд. Можех да му наредя черните камъчета от
плажа Сорос и да заприлича на калинка, но с оранже-
вите очички и опашка от плажа от село Дриос си беше
абсолютно достатъчно „Влачуго“.

30 октомври 2017 г.

241
 Охлюпод

При „Мравунките“ споменах за пътуването

през ноември до Маджарово, откъдето са ох-
лювите, превърнали се по-късно в „Охлюпод“.
Още докато течеше репортажът по телевизи-
ята, вече знаех как ще ги сглобя и какво горе-
долу би излязло от тях. Първоначалната ми идея беше
тялото да е от охлюви, вплетени един в друг, а главата
от объл камък с две плоски очи да има вид на някакво
извънземно.
Когато отидохме на място, видях другия вид охлю-
ви, от които реших да направя главата, и така статуй� ка-
та стана доста по-интересна. За клюн пасна вкаменена
мида, но в по-жълт цвят от тези на „Миденото дърво“
(по-долу) и по-голяма от тях. Сред купчина камъни в
близост до реката намерих жълто-кафяви кристали, ня-
кои от които полупрозрачни. С тях завърших главата на
охлюпода, придавай� ки му по-хищен характер. Пък и по
цвят си паснаха добре с общата тоналност. Основата е
от скалите на Маслен нос. Целият камък е осеян с мал-
ки мидички, запазили се във времето с образуването на
камъка. Така цялата композиция се допълва, въпреки
че е от двата най� -отдалечени края на България. Общото
обаче е, че и двете места са на вода.

И с тази фигура усетих, докато държах тялото, за да

хване лепилото, протичане на енергия, но една идея по
различна от тази при камъните, все пак охлювите са били
живи. Дори може да се различи докъде е била черупка-
та и къде е вкамененото месо. Малко странно е, когато
го осъзнаеш, сякаш Горгоната Медуза го е погледнала с
двой� ната си зеница и охлювът се е петрифицирал.

242
243
 Охлюпода в гръб

Ако не знаете как охлювите правят секс,

тук се добива представа

244
 27 ноември
2017 г.

Теди мъти главата на охлюпода, за да стегне

по-бързо лепилото

245
 Миденото дърво

Нищо в живота не е случай� но. На безлюдния плаж

на Ропотамо непрекъснато си намирам по нещо, така
че след плуването, плацикането, печенето и разходките
идва времето за творене. Бях изправил един клон от дър-
во, прекарало известно време в морето, и после слънцето
го бе обезводнило и оставило безжизнено на плажа. Си-
во-белият му цвят бе същият като мидичките и затова го
окичих, все едно те са му пъпки, поникващи от клоните.
Видя ми се доста интересно и естествено го снимах.

Плажа на Ропотамо, 2006 г.

246
 Единайсет години по-късно си направих мини ми-
дено дръвче, и то от вкаменелости. Мидите са от река
Арда, оттам е и основата от някакъв клон и всичко е из-
държано в един и същ бял цвят. По клона имаше вдлъб-
натини и мидите съвпаднаха идеално в тях, сякаш про-
изхождаха точно оттам.

17 декември, 2017 г.

247
 Хралупата на бухала

Бухалчето е сътворено още през 2015 г. като бебето

на големия бухал, описан по-горе. Овалният камък е от
река Арда, която го е оваляла в тази съвършена форма,
а природата е оставила дупката, която вероятно е била
хиляди години дом на нещо, имало нещастието да бъде
запечатано в нея по време на вулканичните катакли-
зми.
Основата е парче от дъно на амфора от сива тракий� -
ска керамика (V-ІV в. пр. Хр.). Интересно е, че това парче
от нашата история е от разпределението на родителите
ми в Хасково след сватбата им през 1962 г. (след завърш-
ване на университет всички са разпределени някъде из
България да работят две години задължително). За да
ги разпределят заедно, трябвало да са женени и така и
станало. Баща ми го намерил и го подарил на май� ка ми.
През годините то стоеше в библиотеката пред книгите
и от време на време го ползваха като пепелник за гости
или свещник, а пък аз го ползвах като саксий� ка на чети-
ри мини-розички, донесени от връх Голям купен в Рила.
Сега е основа на една от любимите ми композиции.
И камъкът, и основата са от един регион и вероятно
затова си паснаха. А бухалчето си кацна пред хралупата
и завърши идеално творението.

248
17 декември 2017 г.

249
 Кафявият кит

Тялото е от Маджарово, от същата купчина камъ-

ни, откъдето е перчемът на „Охлюпода“. То се състои от
две половинки, разделени по средата в хоризонталната
плоскост – нещо като топло масло между две бисквити
при отлепянето им – и приличат на зъбите на кит. Още
когато вдигнах камъка, знаех, че ще е някаква риба и
дори бях наясно откъде ще взема перките. Откъдето са
крилете на „Пилето“ – плажа между „Дюни“ и „Св. Тома“.
За новогодишното ни ходене на морето си имах спи-
сък с фигурките, които ми се искаше да направя, а имен-
но: Змията, Египетския кръст, символа на Извора на жи-
вота, перките на китчето.
Връщам се към него: очите му са от жълтеникави
мраморни топченца, основата е от стъкло. Тя ми е пода-
рък от един от най� -добрите дърворезбари, чичо Митьо
Й�орданов, приятел на родителите ми. Напоследък не ра-
боти много, защото трудно вижда, но се съгласи да ми на-
прави медальон за мастилница, която реставрирах. Като
се заговорихме, че ще правя изложба от камъни, той� с
голямо въодушевление ми даде това синьо естествено
стъкло и един резедаво-зелен камък, може би кристал.
Синьото стъкло се върза с китчето – то сякаш изскачаше
от океанската вода.

През 1980 г. чичи Митьо ми направи от тухличка, която

аз си намерих на градския плаж в Созопол, за 20 минути с
джобно ножче това прекрасно създание.

250
 7 януари 2018 г.

251
 Дяволското цвете

Това е пъпка на цвете, живеещо на плажа. Преди 30–

40 години ги имаше много. В момента рядко се нами-
рат – само в резервати и труднодостъпни плажове. Съ-
щото важи и за уникалната пясъчна лилия.

Стъблото е от ръчно кован пирон, датиращ отпреди

100 години. Двете листенца може и да са крилца на дя-
волчето, а основата е от Варвара. Тя формира идеално
квадратната поставка.

7 януари 2018 г.

252
 СИМВОЛНАТА СЕРИЯ

Всичките камъни за тази серия са от Варвара. Основ-

ната задача по време на новогодишната разходка на мо-
рето бе събирането на квадратни и правоъгълни камъ-
ни, от които да материализирам последните си идеи за
изложбата.

Така изглежда скалата, нацепена от водата, леда,

вятъра, вълните и май� ката природа. След година всич-
ки тези хубави квадратни камъни ще са разпръснати
от вълните по плажа и ще чакат някой� да ги включи в
следващия им цикъл на съществуване, било то в някоя
зидария, в някоя фигурка или просто като камъче за
спомен върху някое бюро или нощно шкафче.

253
 Търпение

Всеки път, когато съм нетърпелив и ми се иска всич-

ко да става веднага, поглеждам иконата с образа на св.
Марина и тя ме успокоява както с миловидното си из-
лъчване, така и с красивия жест на ръката си: „Търпе-
ние“.

254
 Св. Марина, датировка на иконата 1690–1720 г.
Късно средновековие

Моята история на иконата е много интересна. През

1986 г. я продадох на един художник, Евгени Андреев, за
350 лева (тогава средната заплата беше 200 лв. на ме-
сец). С парите си бях купил дебел златен синджир, доне-
сен от Турция. Когато тръгнах да емигрирам за Канада,
трябваше да намеря 1050 лв. за не повече от час, за да
мога да си купя билета, защото спираха продажбата на
билетите в офисите на авиокомпания „Балкан“. Моми-
чето от бюрото ми извади една от скритите резервации
(десетината резервации бяха защипани с 4 телбодчета
през средата) и каза, че ако до час, когато свършва ра-
ботният ѝ� ден, се върна с парите, ще ми продаде билет.

255
 Изстрелях се към Магурата (сладкарница на бул. „Ви-
тоша“, където се събираха т. нар. през социализма нездра-
ви елементи на обществото) и там продадох синджира за
1100 лв., купих един парфюм за 40 лв. за момичето от бю-
рото и с останалите пари платих билета. Вечерта казах
на родителите ми, че заминавам, и в 9 сутринта на 8 март
потеглих за Канада през Москва и Куба.
30 години по-късно, през 2016 г., видях иконата,
обявена за продан в едно ателие, и веднага я познах
заради скосените долни ъгли. Казаха ми, че е оставе-
на от някаква жена и че цената е 1100 лв. Този път не
трябваше да си продавам синджира, бръкнах в порт-
фей� ла, извадих парите и си я прибрах. И сега, когато
пиша тези редове, кожата ми настръхва. Представяте
ли си, че без нея нямаше да мога да замина и животът
ми щеше да е съвсем различен. Тя направи така, че да е
възможно голямото пътуване в емиграция, и се върна
при мен, когато то бе свършило…
Повече коментари са излишни, но има още нещо – Ев-
гени Андреев ме научи на нещо много важно. Той� точно
беше завършил подготовката за много интересна излож-
ба – на икони, изрисувани върху месингови гилзи от сна-
ряди. Стана дума, че изложбата е за чужбина и че повече
няма да рисува върху гилзи, а аз се почудих защо. Изгле-
ждаше много интересно, имаше символика, идеята беше
уникална, защото никой� не беше правил подобно нещо.
Пък и нещата бяха много хубави. А той� ми каза:
„Когато правя изложба, аз творя, аз създавам. Когато
я завърша, повече никога не правя същите неща само
защото има интерес някой� да ги купи. Когато се знае,
че експонатите от изложбата са в един екземпляр и са
в каталог, тогава онзи, кой� то притежава някой� от тях,
няма как да не се чувства сигурен, че това е уникат и

256
си е струвало да вложи парите си в него. По-важното
обаче е, че ако продължа да правя същите неща, защото
се продават, аз ставам манифактурист и спирам да съм
творец. Затова, за да се развива творецът, всяка излож-
ба трябва да е различна от предишните.“
След това ми даде пример с картините на Буюклий� -
ски, които висяха в галерията на „Раковска“ и бяха без-
божно скъпи за времето (500 лв. за голяма картина и
180 до 240 за малка): „Ето, Буюклий� ски е направил нещо
уникално и красиво, но брой� ките не са лимитирани до
една изложба, а той� продължава да рисува все едно и
също и така става манифактурист. Да не говорим, че ко-
гато се окаже, че много хора имат еднотипните му кар-
тини, цената им няма как да не падне.“
Това е формирало дълбоко в мен основни принципи
как да се държа и какво да правя, за което съм му много
благодарен! Трудно ще намерите повторение в нещата,
с които се занимавам. Както повече не възнамерявам да
реставрирам коли и да пиша книги за тях, така вероят-
но и няма да направя друга изложба с камъни и да пиша
втора книга за тях.
Другият външен човек (не роднина), кой� то ми е по-
влиял да съм това, което съм, е Данчо Стълбицата (во-
дещ на най� -слушаното по времето на социализма музи-
кално радиопредаване – „Музикална стълбица“). Бях на
16, мой� доста по-възрастен приятел ме заведе на обяд
в някакъв ресторант. На масата имаше петнай� сетина
души, а Данчо бе на челното място. Когато седнахме,
той� сложи гърлото на бутилка водка между показалеца
и средния си пръст, хвърли я нагоре, както си седеше,
бутилката се завъртя 3–4 пъти във въздуха, след кое-
то я хвана, без да я гледа, напълни стоящата пред него
чаша и гледай� ки ме право в очите, ми каза: „Каквото и

257
да правиш, трябва да го правиш като професионалист,
или изобщо не го прави“, и ми се усмихна.
Но да се върнем към символа на търпението – жеста
с ръка на св. Марина. И аз понякога, държей� ки в ръката
си камъче и търсей� ки негово подобие, си отварям длан-
та, за да сравня находките си. Тогава виждам: жестът ми
е като на светицата. Също символ на търпение, означа-
ващ, че ако упорствам и не се отказвам, ще намеря това
което търся.

7 януари
2018 г.

258
 Serpens

Змията е много древен и свещен за много народи

символ. Причините да направя тази фигурка са много,
но две вече описах по-горе: сивия смок от пътеката към
северните скали на Маслен нос и кафявия слепок от
първото ми ходене на Варвара за Великденското гмур-
кане.

259
 Основата е тухла, която си взех от руините на столо-
вата от бившата казарма, превърната в почивна стан-
ция, а впоследствие попаднала в резервата „Перла“ без
достъп за простосмъртни по времето на социализма.
Подробно описах историята за почивната база в главата
за „Зелената перла“.

Руините, откъдето произхожда тухлата

Когато започнах да конструирам тялото, не бях си-

гурен дали ще се получи, дали лепилото ще поддържа
тежестта, ще издържи ли. За мое голямо учудване с все-
ки следващ камък-прешлен структурата ставаше все
по-здрава. За пореден път дизай� нът на природата бе съ-
вършен. Една от любимите ми англий� ски думи е точно
на място тук: „flawless“ (съвършено).

260
 Камъкът с гривата е подобен на косата на „Човека
с цветето“. Морето го бе изкарало на брега със закаче-
ните за него водорасли, които бяха меки, докато бяха
влажни. Внимателно ги изсуших в подходящата посока,
за да се превърнат във вееща се грива.
Крилете са от маджаровски ахат, разделен надве.
Както виждате, не ползвам камъни, претърпели обра-
ботка, но когато взех вкаменелостите на охлювите, ми
подариха двете половини на ахата и нямаше как да не
ги взема. Не исках да ги разделям, тъй� като са расли
като едно и в един момент някакъв човек е решил и ги
е разделил. Това, което можах да направя за тях, е да ги

261
сложа един до друг поне докато лепилото държи, пък
после… Освен това паснаха добре и допълниха дизай� на
на природата.
Двоумях се дали да сложа за очи две стъклени топче-
та от тези на дозатора от бутилка уиски (като топчето
в „Стъклената гора“), но заприличваше на нещо не от
нашия свят. Черните камъчета от о. Антипарос бяха по-
реалистични, пък и ноздрите в черно си дой� доха точно
на място.
Езикът е парче от гривата (изсушено водорасло) –
единственото, което се разклоняваше и при залепване-
то беше два пъти по-дълго и зловещо от сега. Ала ко-
гато показах хвъркатото влечуго на приятелката ми,
тя инстинктивно протегна пръст право към езика и ес-
тествено го счупи. Явно това беше инстинкт за устано-
вяване на надмощие (при себеподобни).
Интересно е и чувството, когато хвана за тялото под
крилете хвъркатото влечуго – хем е като живо, хем все
едно ще литне, странно! И ме гледа!

7 януари 2018 г.

262
 Ankh

Като й� ероглиф означава „живот“, като символ е знак,

обозначаващ жизненоважните елементи „въздух“ и
„вода“. Египетските богове често са изобразявани как
поднасят „Ankh“ под носовете на фараоните, давай� ки
им символично „глътка живот“. Й�ероглифът показва
също така безсмъртната сила на живота. Изобразяван
e като извор на вода, падаща върху краката на фараона
по време на ритуал за пречистване.
За мен символът винаги е бил дълбоко разпознаваем.
Първата ми асоциация, когато видях символа, бе за ключ.
Фамилията, която нося, е свързана с пазителя на ключа от
Божия храм. Усещането ми, че имам много общо с този сим-
вол, е изключително силно. Всички символи носят опреде-
лени енергии и от нас зависи да ги разпознаваме и усеща-
ме. Наш е изборът дали и доколко да ги ползваме. Въпрос
на време бе да материализирам във физически обект този
символ и какво по-добро от това той� да е от камъни.

14 януари 2018 г.
„Lord of vastness, master of space and the key of the times“

263
 Произходът на живота

15 януари 2018 г.

Едно от първите неща, с което свързвам интернет,

е този символ. През 1992 г. един българин в Торонто
ми показа символа в интернет. Той� ми обясни, че това е
много древен символ на Произхода на живота и че мно-
го по-късно е ползван от българите, макар те да са един
от „първонародите“.
Няколко години след това, когато си купих компю-
тър, се опитах да го намеря и да науча повече, но всич-
ките ми опити бяха безуспешни. Моят познат се зани-
маваше в голяма дълбочина с конспиративни теории

264
(неща, които днес се потвърждават) и когато го попи-
тах как да намеря символа, той� ми каза, че бил заличен
от нета. Според него всички важни неща се представят
точно по обратния начин на хората – ако нещо е бяло,
се твърди, че е черно, а в някои по-сериозни случаи, ка-
къвто е този, направо се заличават всички данни.
Колкото и да се крие нещо, особено ако е кодирано
в нас, то рано или късно избива и намира своя начин
да се прояви. Мнозина хора в България носят символа
като бижу или значка, други отиват малко по-далече и
го слагат на знамето ни.

Можете да видите на живо този артефакт в Нацио-

налния археологически музей� в София (ако имате же-
лание). За съжаление символът е от долната му страна
и не знам защо не го показват. Елементарно е да сложат
едно огледало и да се виждат и двете страни.

Надявам се, че съм посял семката в съзнанието ви, да

видим в какво ще разцъфне.
Това е само събуждането. Ще е много интересно ко-
гато някой� осъзнае и материализира истинската му
енергия и сила.

265
 Надежда, Любов и Път Нагоре

9 февруари 2018 г.

Най� важният ден в живота ми, роди ми се първород-

ният син!

Ники на 5 минути

266
 Само някои щрихи, ако не сте били на раждане, това
е неповторим опит и изключително важно за жената и
най� -вече за детето. Връзката ви ще е много по-силна,
ако видите и преживеете всичко заедно като едно цяло.
Всъщност оттогава, според мен, започва истинското ви
съществуване като семей� ство. Повечето хора не знаят,
че бебетата се раждат лилави и че пъпната връв е синя
(после било мит, че синята кръв е само на аристокра-
тите). След около 3 минути новородените вече са с те-
лесен цвят. Главите им са като пипони (малки топки за
ръгби, елипси) и още на втората минута се раздуват и
стават обли като топче. В мига, в които отварят за пръв
път очи, ако сте там, вие сте първото нещо, което те са
видели, и между плача и гримасите са намерили сили
да ви се усмихнат и да ви махнат (както направи мое-
то бебе). Когато видите увитото бебе няколко часа след
раждане, не се чудете, а знай� те какво сте пропуснали.
Когато си тръгнах от родилното ми се обади младата
художничка Анжела с инициали J J да ми каже, че карти-
ната, която ѝ� бях поръчал преди три месеца, е готова.

267
 Казах ѝ� да напише датата отзад и на рождения ден я
окачих на стената. Това беше изненада за другите двама
от моето семей� ство: когато се приберат от родилното,
да я видят за първи път. Идеята ми за картината беше
двамата родители да са застанали един срещу друг, а
между тях да е бебето от първата му 3-D снимка през
петия месец, загърнато в нещо като утроба. Триъгъл-
никът между главите е равностранен, самата картина
е квадрат има и други символизми, но ги оставям на
вашата интуиция. Котаракът Теди като член на семей� -
ството е в долния ляв ъгъл, като има място и за следва-
щите попълнения.

След родилното се прибрах и веднага се заех със

сглобяването на композицията „Надежда, Любов и Път
Нагоре“. Преди да тръгна обратно за родилното в 4 часа,
бях сглобил сърцето и половината стълба, както и ри-
бата на Тати (Моя Тати), на чието име е кръстен и синът
ми. Баща ми винаги е събирал хубави камъни и си ги е
държал на библиотечните рафтове пред книгите. Кога-
то му казах за изложбата, той� ми подари два камъка – да
съм ги използвал, ако мога. Вече имах Пиранята и Мини
китчето и реших да допълня рибения пасаж. Докато ча-
ках лепилото на „Сърцето“ да са втвърди, набързо сгло-
бих симпатичната риба на Тати.

268
 Рибата Ники

9 февруари 2018 г.

Спрях с лепенето точно навреме, за да мога спокой� -

но да се приготвя за вечерното свиждане и да стигна,
без да бързам или да се притеснявам. Карах спокой� но
с не повече от сто по магистралата (въпреки че в тази
отсечка можех да се движа с 240) и докато шофирах, усе-
тих, че някакси не участвам в управлението на колата,
тя си вървеше като на автопилот. Бях като във времеви
джоб и тогава усетих, че нещо е различно. Не клишета-
та, че вече съм татко, не че сега имам повече отговор-
ности, не че приоритетите ставаха други, чувството бе

269
друго. Виждате, че не ми липсват думи, за да опиша в
детай� ли всякакви ситуации, но някакси не бързах да си
обясня какво бе станало, знаех какво е, но не исках да го
дефинирам с думи. Десетина дни по-късно се обадих на
моята приятелка, реставраторката Русана, да се похва-
ля и да ѝ� поръчам икона на св. Николай� за бебето. Като
споделих с нея моето преживяване, тя дефинира много
точно какво бе станало: „Дошло ти е приятелче.“

Прибрах се към осем от свиждането, отворих си една

бутилка Бароло и до 12 ч. завърших стълбата и котвата.
Навярно виждате приликата с „Вяра, Надежда и Лю-
бов“, (датата на която е родена май� ката на Ники) но тук
Вярата е даденост, Надеждата е много важна и само чрез
Любов ще се Извисим стъпало по стъпало.
*
Планирах да завърша книгата на 24 февруари 2018
г., когато беше терминът на бебето, та като се появи, да
помагам, а не да стоя на компютъра и да пиша, но съдба-
та напасна нещата така, че да получите и тази последна
глава. Освен това да държиш сина си на две седмици в
ръцете си на бюрото, докато му пишеш историята, е не-
описуемо чувство.

270
 24 февруари 2018 г.

* * * * *
Ще завърша с една история, която ще даде отговор
на питащите се защо съм написал тази книга, а и защо
правя всичко, което правя.
Преди години, когато отидох за пръв път до Резово,
някакси вътрешно се радвах, че ще видя най� -южната
точка на България. Тръпката беше силна и защото от
Мичурин (Царево) надолу се ходеше само с открит лист
по времето на комунизма и трудно можех да си пред-

271
ставя, че някога ще видя това кътче от България. Пътят
беше еднолентов, с 30–40 сантиметра банкет, без осева
линия и в много лошо състояние. Подминах изоставе-
на караулка и веднага след нея се видя първият кльон.
След няколко километра навлязох в малко селце с ня-
колко къщи и изведнъж пътят свърши. Пред мен имаше
телена ограда, отляво – казарма, зад телената ограда –
параклисче и до мен ресторант.
Завих надясно и после покрай� параклисчето надолу
към морето и в този момент разбрах, че съм на ръба на
България, защото в дъното на алеята се виждаше едно
огромно турско знаме. Не знаме от плат, а метално ске-
ле, високо 10–12 метра, на което като плакат бе опъна-
то турското знаме, вероятно 5х5 метра, с лице, насочено
към България. Доста се учудих.
Подминах параклисчето и след още десетина крачки
пред мен се откри величествената гледка на невероятно
красив плаж, в дъното на кой� то се гуши малко селце, за-
вършващо с типична възрожденска къща, но възторгът
ми за секунди бе попарен от продължението на картината
пред мен. Устието на реката е било широко 100-тина ме-
тра, а може би и повече. От турската страна е било засипа-
но с огромни камъни, върху които е изграден черен път,
завършващ с площадка на 15-на метра от ръба на българ-
ската част от устието. По средата на тези 15 метра имаше
малка шамандура, която е маркировката за граница.
Доста озадачен и умислен, тръгнах по стръмните стъ-
пала обратно към колата и реших да се отбия до парак-
лисчето „Св. Й�оан Кръстител“, за да запаля свещичка. Ко-
гато влязох в него, пред мен на маса заварих седнала една
баба. Тя си бе подпряла лактите на масата и беше кръс-
тосала пръстите си. Главата ѝ� беше приведена над тях с
изцяло скрито лице под черната забрадка. Сякаш спеше и

272
всеки момент главата ѝ� щеше да клюмне върху пръстите.
Пред нея имаше свещи и дребни стотинки. Тъй� като не по-
мръдваше, аз оставих монетка и взех свещичка, за да не я
безпокоя. В този момент видях, че ръцете ѝ� се разделиха и
наместиха останалите свещи. Така и не си вдигна главата
и не можех да ѝ� видя лицето от забрадката.
В този момент думите се изтръгнаха от устата ми,
без да съм се замислил над тях: „Защо турците са за-
трупали устието и са си сложили знамето под носа ни?“.
Изпод забрадката се чу едно почти задгробно: „Защото
могят синко, защото могят!“ И в момента, докато пиша
тези редове, кожата ми настръхва.
Седнах на ресторантския чардак с гледка към хубавия
залив и селцето, и си поръчах една ракия с ледена бира и
една салата от домати и краставици на плочки (доматите
бяха от задния двор на ресторантчето и са най� -сладките
и с най� -силния аромат, които някога съм ял). Собствени-
кът се оказа набор и тъй� като нямаше много хора, седна
при мен да ми прави компания за ракията. От разговора
разбрах, че селото отсреща е било българско. И че когато
изправяли границите по времето на комунизма, много
хубави територии от България отишли в Турция, вклю-
чително и южната част на устието барабар със селото.
Интересно е защо никой� не се замисля да потърси отго-
ворност за такива престъпления към българския народ.
Та за тези, които искат да знаят защо съм написал
тази книга, и за тези, които ще търсят в нея под вола
теле, отговорът е много кратък и прост:

Написах я, защото мога! И защото искам!

 Безкрайността в кадър

Буболечка от задния ми двор която още не съм

материализирал във фигурка
 Таралежко

Кристалчето притежавам от детството си

и след 35 години го намерих в кутия с глинени чирепи, които
съм събирал по време на екскурзии с родителите ми. Не
можах да устоя и го направих на 10 март 2018 г.
Кръстих го на майка ми – Аньо

Графити върху скалите на Варвара

Цялата изложба готова за транспорт
 Creative Commons, или как модерният човек може да
споделя и да черпи от другите творчески решения

Във века на информацията, когато търсенето, споделя-

нето и обмяната на идеи постепенно се утвърждават като
основни движещи процеси в обществото, а технологичните
решения за пренос на информация се развиват стремгла-
во, модерният и осъзнат гражданин с визия за бъдещето е
призван да намери онези решения, с помощта на които да
споделя с другите своите творчески решения и да има дос-
тъп до техните. Именно на тази база през 2001 г. професорът
в Станфордския университет Лорънс Лесиг създава Creative
Commons (буквален превод “Съзидателни граждани (общ-
ности)“).
Creative Commons представлява сбор от типови догово-
ри за споделяне и използване на авторски произведения.
Целта на Creative Commons е да направи достъпно за цялото
общество творческите достижения на отделния индивид,
именно защото споделянето и обмяната на идеи и опит стои
в основата на прогреса на човечеството.
От друга страна, съгласно закона на всяка цивилизована
държава идеите, намерили външен израз в някаква форма –
снимка, видео, картина, литературен или научен текст и др.
– следва да бъдат обект на закрила от правото. Иначе каза-
но, на автора на такова творческо решение (произведение)
следва да се признаят определен набор права, които, най-
общо казано, да регламентират имуществената и моралната
(неимуществената) страна на създаденото произведение:
кой е неговият автор, кога произведението да бъде разгла-

278
сено пред обществото, кой може да го използва и по какъв
начин, платено или безплатно да бъде използването и т.н.
Всяко последващо ползване на такова произведение тряб-
ва да бъде облечено в определена юридическа форма – чрез
сключването на специално споразумение за използване
(още наричано лицензионно споразумение). Тъй като това
сериозно затруднява споделянето на идеи, защото пред-
полага индивидуално договаряне с всеки отделен автор и
потенциален ползвател, на помощ на модерния гражданин
идва Creative Commons.
Тези типови договори позволяват на автора на дадено
произведение да укаже, че създаденото от него авторско
произведение е под режима на Creative Commons, т.е. че е
достъпно за споделяне и използване от обществеността.
Тези правила преобръщат традиционната парадигма на
авторското право, съгласно която всички права са запазе-
ни за автора. Обявявайки, че дадено произведение е под
режима на Creative Commons, авторът декларира кои пра-
ва са запазени за него и кои са предоставени на широката
общественост. На практика авторът по този начин предос-
тавя на обществото по-широки права, отколкото правото
би им предоставило. Нещо повече, указването, че дадено
произведение е под режима на Creative Commons е разпоз-
наваемо за търсачките, което още повече улеснява търсе-
нето и споделянето на свободно съдържание в Интернет.
Самите договори на Creative Commons са достъпни за всич-
ки безплатно, което позволява на всеки, който желае да
даде свободен достъп на обществото до своите творчески
решения, да се възползва от Creative Commons.
Правилата на Creative Commons позволяват също така
гъвкавост на авторите, защото те могат да изберат коя от
версиите на договорите да използват в зависимост от това
какви права искат да запазят за себе си и какви права да
споделят (напр. дали произведението може да се използва
само за нетърговски, или и за търговски цели, дали произ-

279
ведението може да се използва като основа за създаване на
производни произведения и др.).
В информационното общество, в което живеем, Creative
Commons се оказва ключът на модерния човек към бъдеще-
то – бъдеще, в което идеите и творческите решения могат
да бъдат обменяни по-свободно, а литературата, изкуство-
то и науката да бъдат обогатявани и развивани на база на
споделянето – споделяне не само идеи, но и на ценности и
убеждения.

Георги Димитров – http://www.dpc.bg

280
 Други книги от автора

ПЕТЪР
КЛИСАР О В
ОГЛЕДАЛО
НА

ПРОТЕСТИТЕ
2013–2014
directdemocracy-bg.eu
 Съдържание

Вместо увод / 5
Нещо за „Петър“ / 6
Някога питали ли сте се
какво сте? / 9
А какво са камъните? / 11
Хобитата / 13

КАК ЗАПОЧНАХ? / 15
Скулпторки от глина (1975–1980) / 17
Глинената серия / 18
Еднооката глинена главичка / 18
Чичо Макс / 19
Глава от Великденските острови / 20
Инката / 20
Глава на владетел от маите с две лица / 21
Нещо като пришълец / 21
Човешка муцуна / 22
Още една муцуна / 22
Моряк от забравен филм / 23
Хибрид между великденски човек
и пришълец / 23
Котарак / 24
Глинена ширпотреба / 25
Великата Богиня-Май� ка, не толкова тучна, колкото
обикновено / 26
Списание „Дървен Философ“ (1980–1981) / 27
Чиракуване при скулптора Данчо (1981–1982) / 28
Мини годзилката / 29
Чиракуване при автобояджията чичо Митко
(1984–1987) / 30
Великденски човек от дърво / 31
Японско сабо / 31
Опити с желязо / 32

283
 Бронзов модел на кола от „Формула 1“ / 33
Опити с хартия / 34
Зеленият човек / 34
Творческа суша (1992–2006) / 36
Малък скок назад:
творчески опити с плат / 37
Знак за сако за Софий� ската Семинария / 38

КАК ВЪЗОБНОВИХ ДЕЙ�НОСТТА СИ? / 39

ЖОЖО / 40
Оградата около гробницата на Батенберг / 42
Щитовете на Орлов мост / 45
„Гнездото на осите“ – илюстрация към втория том на
книгата ми „Игрите на властта“ / 50

КАК СТИГНАХ ДО КАМЪНИТЕ? / 53

Същността на ПЕТЪР, материализирана във форми,
същности и усещания / 54
Не е растение, не е фигурка, просто е… / 54
Бухалът / 60
Пътуване до Атон / 66
Simplicity / 73
Валяток / 76
Самолетчето / 77
Граблива начумерена птица / 79
Необикновеният скицник / 80
Морските творения / 82
Охлювната трой� ца / 82
Трончето на мидения цар / 83
Зелената Перла / 84
Подводната гора / 88
Дръвче от Антарктида / 91

284
„АКО МОЖЕШ ДА ГО ПОМИСЛИШ,
МОЖЕШ ДА ГО НАПРАВИШ“ / 93
До връх Голям купен и обратно / 93
Посещения на гроба на св. Й�оан Рилски,
завършили с композиция / 119
Символичната надгробна стела / 123
Каменното лице на Баба Яга / 124
Каменното цвете / 125
Братовчедът на глинените главички / 126
Цветелин / 126
Паякът Тарантулчо / 130
Драконовата муха / 135
Врабчо / 140
Букет цветя, стъклена гора с тук-таме каменни дървета,
или просто красота! / 142

КАК РЕШИХ ДА ПРОДЪЛЖА? / 149

Пилето / 150
Човекът с цветето / 158
Риба пираня и мини кит / 163
Сухото дърво / 164
Комар / 170
Птеродактилче, крадец на яй� ца / 180
Марсианско Цвете / 182
Белоочковци / 187
Богомолка / 188
Мислителя / 190
Хитър Петър и Свраката / 194
Букет / 198
Фенероменски котарак от остров Антипарос / 204
Костенурката Дриос / 209
Мяучо / 212
Човечето от Науса / 214
Инукчук / 216
Мравунки / 218

285
 Изумрудената гора / 221
Динозавърското куче / 237
Влачуго / 241
Охлюпод / 242
Миденото дърво / 246
Хралупата на бухала / 248
Кафявият кит / 250
Дяволското цвете / 252

СИМВОЛНАТА СЕРИЯ / 253

Търпение / 254
Serpens / 259
Ankh / 263
Произходът на живота / 264
Надежда, Любов и Път Нагоре / 266
Рибата Ники / 269
Хванат в крачка – ремонти в последната минута
Петър Клисаров
ТВОРЕНИЯТА НА ЕДИН ПЕТЪР
импресия

Първо издание

Редактор Владимир Атанасов

Фотограф – студий� ни снимки Тодор Димитров
Предпечат Бойко Марков

Формат 70х100/16
Печатни коли 18

Тираж 300

klissarov@gmail.com
www.klissarov.eu