Лорна Бърн

АНГЕЛИ В КОСИТЕ МИ

Книгата е споделена благодарение на Ивилина!

Copyright © 2008 by Lorna Byrne

Originally published in a slightly different form as Angels in My Hair
in Great Britain in 2008 by Century
Published in the United States by Doubleday,
a division of Random House, Inc., New York.

Превод от английски език: Цветалина Байкушева

Редактор и коректор: Доротея Николова
Дизайнер: Стойчо Чакъров

http://4eti.me ®
http://ekni.ga ®

ISBN: 978-954-92895-1-0

2
 СЪДЪРЖАНИЕ

ГЛАВА 1. През различни очи .......................................................................................... 6

ГЛАВА 2. Пазачите на портите ..................................................................................... 14
ГЛАВА 3: Стълба към небето........................................................................................ 25
ГЛАВА 4. Защо се криете от мен? ................................................................................ 37
ГЛАВА 5. Илайджа .......................................................................................................... 51
ГЛАВА 6. Да поемеш болката на другите ................................................................... 60
ГЛАВА 7. Същества без душа ....................................................................................... 69
ГЛАВА 8. Посредникът .................................................................................................. 77
ГЛАВА 9. Ангела на смъртта ........................................................................................ 83
ГЛАВА 10. Бомбаджиите ................................................................................................ 93
ГЛАВА 11. Ангелът на майчината любов................................................................. 104
ГЛАВА 12. Къща в провинцията ................................................................................ 119
ГЛАВА 13. Да кажеш на Джо ...................................................................................... 130
ГЛАВА 14. Никога не съм знаела, че имам ангел-пазител .................................... 140
ГЛАВА 15. Силата на молитвата ............................................................................... 146
ГЛАВА 16. Тунелът ....................................................................................................... 154
ГЛАВА 17. Три почуквания по прозореца ................................................................ 166
ГЛАВА 18.Каква късметлийка е Лорна .................................................................... 178
ГЛАВА 19. "Тук съм, тук съм - ето ме!" ................................................................... 190
ГЛАВА 20. Златната верига ......................................................................................... 197
ГЛАВА 21. Нуждая се от чудеса .................................................................................. 208
ГЛАВА 22 . Сатана пред портата................................................................................ 215
ГЛАВА 23. Сродни Души ............................................................................................. 227
ГЛАВА 24. Мир в Ирландия и на Коледа ................................................................. 234
ГЛАВА 25. Майкъл ми разкрива истинската си същност ................................... 249
ГЛАВА 26. Един зъл дух се появи............................................................................... 259
ГЛАВА 27. Джо ............................................................................................................... 270
ГЛАВА 28. Перце от небето.......................................................................................... 279
ДОПЪЛНИТЕЛНА ГЛАВА КЪМ ТОВА ИЗДАНИЕ ............................................. 283
За Автора ......................................................................................................................... 290
Очаквайте скоро ............................................................................................................ 291

3
 Ha моите деца

Благодаря от сърце на Джийн Къланан за нейната подкрена,

посветеност и кураж. Когато я срещнах за първи път, ангелите
ми казаха, че тя ще играе съществена роля, помагайки ми да
напиша и издам тази книга. Тя едва ли е знаела колко много
време, усилия и упорита работа ще са необходими. Благодарна
съм ѝ за нейното добро настроение, ентусиазъм, търпение,
щедрост и приятелство. Благодаря на Ангелите за това, че ми
доведоха някой с толкова много бизнес опит, който се оказа
неоценим.
Не съм и мечтала за по-добър британски редактор от Марк
Буут. Неговите вяра, доверие и увереност в тази книга имаха
огромно значение за мен. Той направи много повече от това,
което се очаква от един редактор. Огромните ми
благодарности за този прекрасен и специален човек, който се
превърна в добър приятел. Благодаря на ангелите, че ми го
изпратиха.
Бях благословена с още един изключителен редактор за
Американското издание — Джейсън Кауфман. Ла имаш един
отличен редактор е привилегия. Да имаш двама е доказателство
как ангелите правят чудеса за тази книга. Все още си мисля с
удивление за дълбоко духовния ни разговор с Джейсън при
нашата първа среща.
Благодарности на екипа на Дабълдей, и особено на Трейс
Мърфи, който вложи цялата си страст в тази книга от самото
начало (ако тази страст я нямаше, Дабълдей нямаше да са мой
издател), както и на Робърт Блум, който много помогна. Без
съмнение, докато четете тези редове, ще има цял списък от
хора в Дабълдей, на които ще ми се иска да бях благодарила.
Позволете ми да им благодаря сега.
Тери Тобиас от „Санфорд. Дж. Грийнбъргър Асосиътс“ също
ми беше от голяма помощ. Благодарение на нейната работа
тази книга е на път да се превърне в световен бестселър.
Нейните подкрепа и съдействие са изключително ценени.
Различни хора, които съм щастлива да нарека приятели, ми

4
помогнаха за тази книга. Моите благодарности за Стивън
Малахън за неговата щедрост, ентусиазъм и добрина..., както и
за това, че е такъв добър приятел; Данъл О‘Донъл - за куража,
който ми вдъхна и за първите ,,отворени врати“; Джим Кор -
за неговата подкрепа, щедрост и любопитство; Юън МакХейл -
за създаването на един прекрасен уебсайт, Катрина Сканлан -
за нейната подкрепа.
Едно благодаря и за приятелите ми Катрин и Джон Кериган,
които ми оказваха огромна подкрепа в добри и лоши времена;
Сали Уайт - за това, че ме разсмивате; Джон Карти - за това,
че беше там; Брайън Кели - за неговата подкрепа и щедрост;
семейство Кунгли - за тяхната подкрепа във всички ежедневни
дела, с които се сблъскват майките.
И най-накрая — на моите деца, който се грижеха винаги да
съм здраво стъпила на земята! Много им благодаря, че бяха до
мен — особено на най-малкото, чийто живот се преобърна от
тази книга.

5
 ГЛАВА 1. През различни очи

Когато бях на две години докторът каза на майка ми, че съм

„бавноразвиваща се“.
Според нея като бебе винаги съм изглеждала като в свой
собствен свят. Аз дори си спомням как лежа в люлката — една
голяма кошница, и виждам майка ми да се надвесва над мен.
Виждах майка ми заобиколена от прекрасни, ярки, блестящи
същества във всички цветове на дъгата; те бяха много по-големи
от мен, но по-малки от нея — приблизително с размера на три-
годишни деца. Тези същества се носеха във въздуха като пера.
Спомням си как се пресягах да ги докосна, но никога не успявах.
Вях очарована от съществата и красивата им светлина. По това
време не разбирах, че виждам нещо различно от останалите хора.
Много по-късно научих от тях, че това са ангели.
Месеците минаваха и майка ми забеляза, че винаги гледам или
се взирам някъде другаде, независимо какво прави, за да
привлече вниманието ми. Всъщност аз бях на друго място: бях с
ангелите, гледайки това, което правят, говорейки и играейки с
тях. Бях като омаяна.
Проговорих късно, но с ангелите си комуникирах много преди
това. Понякога използвахме думи, които ти и аз разбираме. Друг
път думите не бяха необходими – ние знаехме мислите си.
Вярвах, че всички останали могат да видят това, което виждах и
аз, но ангелите ме помолиха да не казвам на никого и да го
запазим в тайна. Дълги години това и правех— слушах ангелите
и не казвах на никого. Едва сега, пишейки тази книга, за първи
път споделям много от това, което съм видяла.
Репликата на доктора, когато бях двегодишна, имаше осезаем
ефект върху моя живот. Тогава осъзнах, че хората могат да бъдат
много жестоки. Когато съм се родила, през 1955 година,
родителите ми живеели в Олд Килминъм (Район в старата част
на Дъблин - бел. пр.) , близо до центъра на Дъблин. Моят баща
взел под наем едно старо ателие за ремонт на велосипеди, с

6
малка къщичка за пристройка. Ако минехте през ателието и зад
него на ляво, щяхте да стигнете до една мъничка и доста
паянтова къща. Тя беше част от цяла редица ателиета и къщи,
повечето от които бяха празни или изоставени, защото бяха в
много лошо състояние. По-голяма част от времето живеехме в
единствената стая на долния етаж — там готвехме, хранехме се,
говорехме, играехме, и дори се къпехме в големия метален леген
пред камината. Въпреки, че къщата нямаше баня, отвън в задната
градина, надолу по малката пътечка имаше навес с тоалетна. На
горния етаж имаше две малки спални. В началото аз делях една
от тях, а и леглото, с моята по-голяма сестра Емер.
Всъщност можех да виждам не само ангели (тях ги виждах
постоянно — от момента, в който се събудех, до момента, в
който заспя), а също и духове на починали хора. Моят брат
Кристофър е бил роден една година преди мен, но починал,
когато е бил на около десет седмици. Въпреки, че никога не съм
го виждала жив, можех да си го представя. Той беше с тъмна
коса, докато сестра ми и аз бяхме светлокоси. Освен това можех
и да си играя с неговия дух.
Тогава не го намирах за странно. Той беше като всяко друго
дете, макар да изглеждаше малко по-блестящ на външен вид.
Едно от първите неща, които ме накараха да осъзная, че е
различен, беше факта, че може да променя възрастта си.
Понякога се явяваше като бебе, друг път изглеждаше на моята
възраст, щъпукайки по пода. Той не беше при мен постоянно, а
сякаш идваше и си отиваше.
В един късен зимен следобед, точно когато вече се смрачаваше,
бях сама във всекидневната на къщата в Олд Килминъм. В
огнището гореше огън, който беше единствената светлина в
стаята. Светли езичета играеха по пода, а аз се занимавах с
дървените кубчета, които татко ми беше направил. Кристофър
дойде при мен да си играем и седна по-близо до огъня — каза, че
там било прекалено горещо за мен, но за него било добре, защото
не усещал топлината. Заедно построихме кула. Аз слагах блокче,
той слагаше друго отгоре. Когато кулата стана много висока,
ръцете ни случайно се докоснаха.
Колко очарователно! Усещах го толкова различно от останалите

7
хора, които бях докосвала. Моят допир го накара да заблести по-
силно. Изглеждаше така сякаш малки звездички летяха около
него. В този момент тръгнах към него (или може би той тръгна
към мен). Сякаш се сляхме и се превърнахме в едно цяло.
Стреснах се когато в следващия миг се блъснах в нашата кула.
Избухнах в смях и го докоснах отново. Мисля, че това беше
първият път, когато осъзнах, че той не е от плът и кръв.
Никога не съм обърквала Кристофър с ангел. Ангелите, които
виждах понякога имаха човешка форма, но когато я приемаха,
повечето от тях бяха с крила, които не докосваха земята. Друг
път се появяваха като ярка блестяща светлина.
Кристофър често беше около майка ни. Понякога, когато тя
седнеше в стола до камината и задрямаше, го виждах сгушен в
ръцете ѝ. Не знаех дали тя е наясно с присъствието му и го
попитах ,,Да кажа ли на мама, че си тук?“
,,Не, не можеш да ѝ кажеш“ отговори той. ,,Тя няма да разбере.
Но понякога ме усеща.“

***

Една студена зимна сутрин ангелите дойдоха до леглото ми по

изгрев слънце. Аз се бях сгушила под завивките; сестра ми Емер,
с която делях леглото, беше станала и Кристофър беше заел
нейното място. Той ме погъделичка и каза: ,,Лорна, виж!
Погледни през прозореца.“ Както вече споменах, ангелите могат
да се появяват в най-различни форми и размери, а тази сутрин
бяха снежинки! Стъклото на прозореца изглеждаше като
направено от нара, и когато всяка снежинка се удряше в него се
превръщаше в ангел с размерите на бебе. След това ангелите
бяха пренасяни през стъклото върху лъчи от светлина, всеки от
тях покрит с бели и блестящи снежинки. Когато ангелите ме
докосваха, снежинките се сипеха върху мен, гъделичкаха ме
падайки и за моя голяма изненада бяха топли, а не студени както
всички знаем.
„Нали ще е прекрасно“, каза Кристофър, „ако всеки знаеше, че
може да напълни джобовете си с ангели, да побере хиляди ангели
в един джоб, като снежинки, да ги разнася със себе си и никога

8
да не е сам?“.
Аз се обърнах и попитах, „Ами ако се стопят?“
Кристофър се разсмя и каза, ,,Не! Ангелите никога не се топят!“
Аз доста тъжно отговорих, „Кристофър, иска ми се да се
събираш в джоба на мама като снежинка и да си там с нея през
цялото време.“
Той се обърна и ме погледна, така като бяхме сгушени в
леглото, и каза, ,,Ти знаеш, че аз вече съм там.“
Когато пораснах, майка ми разказа, че имала бебе — момче на
име Кристофър, който бил роден година преди мен, но е живял
само десет седмици. Аз само се усмихнах в отговор. Спомням си,
че я попитах къде е бил погребан Кристофър и тя ми отговори, че
е бил поставен в небелязан гроб (какъвто е бил обичаят тогава), в
гробището за бебета в Дъблин.
Тъжно е, че няма гроб с неговото име, който бих могла да
посещавам, но той не е забравен. Понякога, дори сега, толкова
години по-късно, аз усещам ръката на Кристофър в джоба си,
който се преструва, че прави снежинки, напомняйки ми, че
никога не съм сама.
Научих повече за Кристофър и майка ми един ден, когато бях
на около четири години. Седях на масата, клатех си краката и
закусвах, когато видях за миг Кристофър, този път на около
дванайсет години, да притичва към вратата на ателието, точно
когато майка ми влезе със сандвич в ръка. Тя беше широко
усмихнаха и каза, ,,Лорна, има изненада за теб в задната част на
работилницата под работната пейка на татко ти!“
Скочих от стола развълнувана и последвах Кристофър. Той
мина напряко през магазина и влезе директно в тъмната
работилница; аз трябваше да спра край вратата, защото вътре
беше толкова тъмно, че не виждах нищо и имах нужда очите ми
да свикнат с тъмнината. Но Кристофър беше като светлина, меко
проблясващо сияние, което освети една пътечка за мен през
разхвърляното помещение. Той извика, ,,Котката си има
котенца“. И там, благодарение на светлината идваща от
Кристофър, успях да видя четири много малки котенца. Три бяха
абсолютно черни, а четвъртото в черно и бяло. Те бяха толкова
красиви, меки и лъскави. Котката-майка Блеки, излезе от

9
кутията, протегна се и изскочи през малкия прозорец в
градината. Побягнах след нея и викнах на Кристофър да дойде,
но той не пожела да излезе в градината.
Върнах се обратно и го попитах, „Защо не искаш да излезеш
навън?“
Той взе ръката ми, за да да ме успокои. Харесвах докосването
му. Ръцете ни отново се сляха. Усещането беше магическо и ме
накара да се почувствам щастлива и сигурна.
,,Лорна, когато бебетата умират, духовете им остават с техните
майки колкото е необходимо, така че и аз съм тук с мама. Ако
изляза навън, ще е все едно разрушавам нейните спомени, а аз
няма да направя това!“
Дори на тази крехка възраст, знаех какво има предвид. Майка
ми бе вложила толкова много любов в него: всички спомени, по
време на бременността си, раждането, радостта и щастието,
които е изпитала, държейки го в ръце докато прекрачват прага на
дома — дори, когато е имала усещането, че нещо не е наред и
въпреки това, което са ѝ казвали лекарите. Тя е имала няколко
ценни седмици с Кристофър в къщи, преди той да умре.
Кристофър ми каза, че цялата любов, която тя е му е дала, сега
той връща обратно към нея.
Моят брат-дух щеше да остане в къщата, без да излиза от нея,
до деня, в който майка станеше достатъчно силна да продължи
нататък и бе готова да позволи на моя малък брат да си отиде.
Този ден бе денят, в който ние трябваше да напуснем онова
малко ателие в Олд Килминъм завинаги.

***

Като видя ангел ми се иска да затая дъх и да се вгледам; все

едно съм в присъствието на невероятна сила. Когато бях малка
обикновено приемаха човешка форма, за да ми е по-лесно да ги
възприема, но това вече не е необходимо. Ангелите, които
виждам, не винаги имат крила, но когато имат тяхната форма
винаги ме очарова. Понякога са като огнени пламъци, друг път
имат пера. Един ангел имаше крила, които бяха толкова тънки,
дълги и изострени, че ми беше трудно да повярвам, че това

10
наистина са крила. Искаше ми се да го помоля да ги разтвори.
Когато ангелите са в човешка форма — със или без крила, очите
им са една от техните най-забележителни черти. Ангелските очи
не са като човешките; те са изпълнени с живот, светлина и
любов. Изглеждат така сякаш съдържат самия живот — техният
блясък ви изпълва изцяло.
Всъщност никога не съм виждала ангелски крака да докосват
земята. Когато някой от тях върви към мен виждам нещо, което
изглежда като възглавница от енергия между земята и техните
стъпала. Понякога тя изглежда като тънка нишка, в други случаи
тази възглавница расте и дори потъва в земята.
Още като много малка един специален ангел идваше често при
мен. Първият път, когато го видях, той стоеше в ъгъла на
спалнята и само каза, „Лорна“. В някои отношения изглеждаше
като останалите ангели, но имаше и нещо различно в него. Той
светеше много по-ярко и имаше излъчването на командир,
мощната енергия на мъжката сила. От този първи път, в който го
видях, аз винаги имах усещането, че той е там, за да ме защити.
Ангелът продължи да се появява и постепенно се сприятелих с
него. Името му беше Майкъл (Английския еквивалент на името
Михаил – бел. пр.).

***

В училище ми беше трудно. Повечето от учителите се отнасяха

с мен като с изоставаща. За повечето ирландски деца денят на
Първото причастие е много специален. Моят беше ужасен.
Когато в клас се подготвяхме за Светото Причастие, учителите
задаваха въпроси на всички деца, за да проверят какво са
научили по катехизис. Мен не си правеха труда да ме питат
нищо, защото нямало смисъл. Когато останалите деца заставаха в
една линия, за да кажат по нещо за причастието, се нареждах и
аз, но редовно бивах издърпвана и ми беше нареждано да седна.
Това ме нараняваше. Докато сядах в задната част на класната
стая или на някоя от пейките в ъгъла питах моите ангели, ,,Те не
знаят ли, че и аз знам катехизиса? Даже не ми дават шанс.“
Дори в църквата, в деня на моето Първо причастие, когато най-

11
накрая успях да стигна до олтара, бях сграбчена за ръката и
издърпана от опашката. Учителят беше решил, че по-добрите
момичета трябва да минат преди мен.
Намираха се и добри хора. Когато бях на около четири години,
имаше една монахиня, която (доколкото си спомням) се казваше
Майка Модернин. Беше ѝ казано, че съм изоставаща, но имах
усещането, че тя ме познаваше много по-добре. Когато имах час
при нея, идваше при мен, задаваше ми въпроси, на които винаги
знаех отговорите, усмихваше се и ме погалваше по главата.
Въпреки тези случайни актове на доброта от някои хора обаче,
аз се чувствах аутсайдер. Хората виждаха, че съм различна, но не
го разбираха. Тази част от моя живот винаги е била много, много
трудна и все още е. Хората казват, че съм прекалено доверчива,
прекалено почтена за този свят, но аз не мога да бъда друга!
Странното е, че за да бъдеш честен всеки ден — в мислите и в
думите си, и да си честен към всички около теб, е трудно и
предизвиква изолация.
Начинът по който хората ме възприемат, все още ми влияе
силно. Дори и да не ме познават или да не знаят какво правя, те
усещат, че аз съм различна по някакъв начин. Ако изляза с
приятели и срещнем някой, който не знае нищо за мен, по-късно
казват на приятелите ми, че е имало нещо необичайно в мен, но
не е успял да разбере точно какво. Трудно се живее с това.

***

Животът ми в училище стана доста по-поносим благодарение

на един определен ангел на име Хосъс. Една сутрин докато тичах
към училище, опитвайки се да поддържам темпото на едно по-
голямо момиче, което беше с мен, видях един красив ангел да се
крие зад една улична лампа. Той направи муцунка и от този ден
нататък
Хосъс ме придружаваше почти всяка сутрин до училище. Все
още редовно го виждам.
Хосъс изглеждаше, и все още изглежда, като старомоден
учител. Той е облечен в полюшваща се роба, която в повечето
случаи е синя (но може да си променя цвета), странна шапка и

12
носи свитък в ръката си. Очите му са сияйни и блестят като
звезди, а той изглежда като млад преподавател — човек пълен с
енергия, със строг авторитет и мъдрост. Хосъс винаги изглежда
по един и същи начин, за разлика от някои от другите ангели,
които ме заобикалят. Майкъл например, приема човешка форма в
повечето време, нещо, което го помолих да направи, защото го
намирам за по-удобно — но той често си променя външността,
според това къде сме или какво съобщение трябва да ми предаде.
Хосъс, за мен, символизира Знанието. Той изглежда много
сериозен и понякога е, но също така е удивителен със
способността си да ме развеселява, когато съм тъжна. Хосъс
беше този, който ме утеши и ми каза да не обръщам внимание на
другите деца, когато ми се подиграваха в училище, или когато
виждах възрастни да си шушукат и след това да се обръщат и да
поглеждат към мен. Казваше ми, „Те нищо не знаят.“
В началото не знаех името на този ангел и той всъщност не
говореше с мен. Хосъс се появяваше в класната стая, имитираше
учителя или някое дете, правеше номерца или нещо друго, което
да ме накара да се усмихна. Понякога, прибирайки се от
училище, той стоеше край училищните порти или от другата
страна на улицата. Спомням си първият път, когато разговарях с
него. Нямаше с кого да се прибера тъй като сестра ми бе отишла
на танци и си беше тръгнала рано. Реших да се възползвам от
времето си, излязох от училище и се пошлях на двора. Стигнах
до големите порти на входа на училището с надеждата, че ще
видя Хосъс и ще мога да поговоря с него. Сърцето ми трепна
като го видях да наднича иззад колоните. Той ми извика да
побързам, „Трябва да се прибереш преди да завали.“
Спрях край портата и се огледах. Наоколо нямаше никой и аз го
попитах за името му.
,,Хосъс“, каза той. В отговор се изхихиках. Заподскачах по пътя
към къщи, а той подскачаше заедно с мен и всичко, което си
спомням е, че се смеех през цялото време.

13
 ГЛАВА 2. Пазачите на портите

Татко не изкарваше кой знае колко от поправяне на колелета.

Всъщност никой в квартала не изкарваше много, така че винаги
го молеха за помощ и обещаваха да платят „следващия път“.
Баща ми беше добродушен човек и ние често оставахме гладни.
Яденето ни се състоеше от филийка хляб с масло или сладко, но
никога не се оплаквах от болките в стомаха, защото знаех, че
мама и татко са достатъчно притеснени. След време започнах да
получавам внезапни болезнени пристъпи и ме заведоха на лекар.
Той каза на родителите ми, че страдам от недостиг на витамини и
трябва да ми дават пресни плодове и зеленчуци всеки ден.
Поради проблемите с парите рядко получавах такива, освен в
случаите, когато нашият съсед — който имаше голяма градина,
ни даваше по малко. За дрехи разчитахме основно на колетите,
идващи от роднините в Америка. Когато това се случеше, бяхме
във възторг. Бяха трудни времена, както за нас, така и за много
други семейства в Ирландия.
Магазинчето на татко представляваше малко тъмно
пространство, зад което имаше пристройка с ламаринен покрив.
Там беше работилницата му. Тя беше пълна с пейки и всякакви
инструменти, и миришеше на масло и грес. Понякога преди татко
да се прибереше у дома за чая, ме викаше в работилницата да му
помогна като държа тенекията с греста, която той използваше, за
да почисти ръцете си. Тя беше черна и лепкава и миришеше
ужасно, но вършеше работа. След като няколко минути бе търкал
ръцете си с греста, той ги избърсваше с някой стар мръсен
парцал. После отивахме в кухнята и той ги измиваше със студена
вода (единственият начин да имаме топла вода, бе да сложим
чайника на печката); след всичко това ръцете му отново бяха
чисти. Много обичах да помагам на татко, дори и само да държа
тенекията. Понякога той ме оставяше в магазина, докато пиеше
чая си с мама, в случай, че някой влезе.

***

14
 В училище Хосъс често сядаше на бюрото на учителя, когато
той не беше на мястото си. Първият път, когато видях Хосъс в
класната стая, очите ми без малко да изскочат и попитах на глас:
,,Какво правиш тук?“. Учителят чу нещо, обърна се и се загледа
към мен. Трябваше да сложа ръце на устата си, за да не се
разсмея.
Бях толкова изненадана, защото въпреки че в класната стая
имаше ангели-пазители, Хосъс беше различен. Той не беше
ангел-пазител. Ангелите-пазители на децата са много блестящи -
като ярки светлини. Хосъс изглеждаше много по-различно, много
по-човешки и робата му докосваше края на бюрото. Хосъс ми
обясни разликата между ангелите-пазители и специалните
ангели, които идват на определен етап от моя живот. Като дете
трябваше да се науча да различавам видовете ангели.
Различните ангели имат различни умения. Така както всяко дете
се учи да прави разлика между лекар и учител, по същия начин и
аз трябваше да се науча да разпознавам многообразието от
ангели, за да имам представа как те биха могли да помогнат на
мен и на другите.
Хосъс често ме караше да се смея и аз веднъж го попитах,
„Мислиш ли че съм обикновена или съм ,,изоставаща“, както
другите ме наричат, защото ме виждат да се усмихвам и да се
смея, но не виждат това, на което се смея? Какво ли щяха да
направят ако знаеха, че ти си седнал на бюрото на учителя,
облечен като учител?“
Хосъс се засмя. „Ще побягнат с писъци! Ще помислят, че
мястото е обитавано от духове.“
„А няма ли да знаят, че си ангел?“
,,Не. Те не ни виждат по начина, който ти го правиш.“
Както вече споменах, винаги съм мислела, че другите деца
могат да виждат и говорят с ангелите като мен и едва на около
шест години разбрах, че не е така.
„Знаеш ли, Хосъс, познавам някои деца, които виждат ангели.“
Той отговори, ,,Да, разбира се, те могат, но само когато са
много малки. Достигайки твоята възраст, повечето деца вече не
ни виждат. Някои от тях спират да ни виждат още на около три

15
години.“
Всъщност, всички бебета виждат ангели и духове, но когато
проговорят им се обяснява, кое е реално и кое не е и че ако
нещата не са плътни като играчките им, те не са истински.
Малките деца са обречени и губят способността си да виждат и
да усещат духовните неща.
Образованието в последните години започва на все по- ранна
възраст и все по-малко хора разговарят с ангелите. Това е и една
от причините, поради които ангелите ми казаха, че трябва да
напиша тази книга. Аз все още се притеснявам, защото не искам
да ми се подиграват, но знам, че трябва да го направя. Накрая
винаги правя това, което ми кажат ангелите...

***

Невъзможно е да бъдат преброени всички ангели. Те са

милиони и доста от тях безработни. Въпреки, че правят всичко
възможно, за да помагат, не винаги успяват да достигат до
хората. Представете си милиони безработни същества, които се
реят наоколо и не правят нищо, защото повечето хора работят
толкова упорито за прехраната си, че не ги забелязват и дори не
подозират за тях.
Бог иска да сме щастливи и да се радваме на живота и затова
изпраща своите ангели да ни помагат. Толкова много духовна
помощ ни чака отвъд и докато някои от нас посягат към нея,
повечето не го правят. Ангелите вървят до нас, казвайки ни че са
там, а ние не ги чуваме. Не искаме да ги чуем. Вярваме, че
можем да постигнем всичко сами. Забравили сме че имаме душа
и вярваме, че сме съставени само от плът и кръв. Вярваме, че
друго няма — няма живот след смъртта, няма Бог, няма ангели.
Затова не е чудно, че сме се превърнали в обсебени от себе си
материалисти. Ние, хората, сме много повече от плът и кръв и
когато го осъзнаем и започнем да вярваме, че имаме душа,
връзката ни с ангелите ще разцъфти.
Вярвате или не, но докато четете тази книга до вас стои един
ангел. Той е вашият ангел-пазител, който никога няма да ви
изостави. Всеки от нас е получил като дар щит, направен от

16
светлинна енергия. Част от задълженията на нашия ангел-пазител
е да ни обгръща с него. Ние всички сме равни пред Бог и
ангелите. Всеки заслужава да бъде закрилян, да се грижат за него
и да бъде обичан, без значение какво мислят околните за нас —
добро или лошо. Когато погледна към някого, аз виждам този
щит. Той изглежда като жив.
Вашият ангел-пазител е пазачът на портите на вашето тяло и
вашата душа. Той е бил определен за вас още преди да се родите,
докато сте растяли в корема на майка си. Всеки един миг той е
бил там и ви е закрилял. От момента, в който сте се родили и сте
започнали да растете, вашият ангел-пазител е неотлъчно до вас
— докато спите, докато сте в банята, през цялото време — вие
никога не сте сами. Когато умрете, вашият ангел- пазител ще е с
вас, за да ви помогне да преминете отвъд. Вашият ангел-пазител
позволява на други ангели да навлязат в живота ви и да ви
помогнат с различни неща - те идват и си отиват. Аз наричам
тези ангели — учители.
Може би ви е трудно да повярвате; ако не вярвате, може би
трябва да подложите на съмнение своя скептицизъм. Ако сте
циник, подложете на съмнение своя цинизъм. Какво губите, ако
се отворите към възможността за съществуването на ангели, към
духовното ви Аз и научите нещо за своята същност? Помолете
ангелите да започнат да ви помагат сега. Те са прекрасни
учители.
Като дете ангелите бяха с мен толкова често, учейки ме и
показвайки ми най-различни неща, че бях щастлива да прекарвам
часове наред сама. Едно от любимите ми места беше уютната
малка спалня, която делях със сестра ми Емер. Таванът беше
нисък и скосен. Прозорецът също беше ниско разположен, така
че можех да коленича или да седна подвила крака и да
наблюдавам всичко, което се случваше навън. Гледах съседите,
които минаваха и понякога край тях виждах, това което днес
знам, че са техните ангели-пазители — красиви и сияйни хора.
Понякога ми се струваше че ангелите-пазители се носят, друг път
- че ходят. Понякога дори изглеждаше, че са станали част от
хората или са зад тях с криле, с които са ги обгърнали в
закриляща прегръдка.

17
 Тези ангели са в най-различни форми; веднъж се появяват като
искра и нарастват до нормален човешки ръст, друг път са
масивни, много по-големи от човека, за когото се грижат.
Ангелите-пазители са искрящи, облечени предимно в златно,
сребристо, синьо или пък са шарени.
В други случаи виждам дух — точно както виждах брат си
Кристофър. Една съседка, която живееше на върха на хълма,
понякога минаваше покрай прозореца с децата си, които не се
отделяха от нея — бебе, малко дете в голяма стара проходилка и
други две, които бяха малко по-големи от бебета, а аз виждах и
възрастен мъж да крачи редом с тях. Един ден същата тази
съседка беше в магазина с майка ми и я чух да казва, колко ѝ
липсва баща ѝ, който починал наскоро. Тогава разбрах, че
възрастния мъж е всъщност нейния баща и дядо на децата.
Усмихнах се, защото, въпреки че баща ѝ ѝ липсваше, той все още
беше с нея, а тя просто не можеше да го види. Той я бе обичал
толкова много, че духът му беше останал с нея, за да ѝ окаже
помощ и утеха и да бъде с нея до момента, в който тя е готова и
му позволи да си отиде.
В началото често бърках появата на тези духове с хора — вече
го бях правила с Кристофър, но с времето ангелите ме научиха
как да правя разлика между дух и човек. Не е лесно да се обясни.
Духовете изглеждат точно като нас, но са малко по-ярки, сякаш
отвътре са изпълнени със светлина. Те могат да усилват или
намаляват тази светлина. Колкото е по-силна, толкова по-
прозрачни и по- ефирни изглеждат. Ако са намалили светлината
си, което правят понякога, за да са по-ненатрапчиви, е възможно
да ги сбъркате с истински хора от плът и кръв. Простичко казано,
е възможно да кажете здравей на някой съсед минаващ от
другата страна на улицата и няколко минути по-късно да се
усетите, че сте поздравили Джони, който е починал преди шест
месеца. Едва тогава ще осъзнаете, че Джони е изглеждал малко
по-ярък от обикновено.
Едно от другите неща, които обичах да гледам, наблюдавайки
през прозореца, е как енергията тече около хората. Веднъж видях
майката на една моя приятелка и лъчи от светлина, които се
вихреха, излизайки от нея — сияйно, блестящо, бледомораво,

18
лилаво, червено и зелено или тюркоазено — всичко излизаше от
една централна точка като вихрушка. Беше енергия различна от
женската и ме плени. По-късно чух майка ми да казва, че тази
жена ще има бебе и се усмихнах на себе си.
По същия начин можех да виждам ако хората са болни, дори и
да не разбирах какво виждам. Издигаща се тъмна сянка се
движеше около тялото на човека, показвайки ми, че нещо не е
наред с кръвта му. Понякога някоя кост проблясваше и аз можех
да видя, че е повредена или не се оформя правилно.
Инстинктивно разбирах, че нещо не е наред с човека, дори и
когато не знаех как да го обясня.

***

Един ден седях с присвити крака край прозореца и видях един

мъж да кара голям черен велосипед, с дъщеря му на багажника,
надолу по пътя. Ангелите ми казаха да продължа да ги
наблюдавам и да не отделям поглед от тях, след като подминат
прозореца ми. Не попитах защо. Като дете винаги правех всичко,
което те ми кажеха, без да любопитствам. Знаех, че ме молят да
помогна на този баща и дъщеря му и когато те минаваха край
прозореца аз се помолих за тях. Не знаех какво ще им се случи и
се надявах да не е много лошо.
Точно когато двамата минаваха покрай къщата, всичко се
забави като на филм на забавен каданс. Един голям двуетажен
автобус започна да ги настига и в следващия момент
момиченцето извика и мъжът започна да пада. Някакси, въпреки
всичко, детето не падна. Кракът ѝ се беше оплел в спиците.
Наблюдавах как бащата внимателно измъкна крака и ходилото ѝ
от смачканото и изметнато колело с треперещи ръце. Той отнесе
разплаканото дете — тя по-скоро хлипаше отколкото да плаче, до
пътеката точно под прозореца, от който гледах. Възрастните се
втурнаха да помагат, майка ми също. Аз се спуснах надолу по
стълбите към входната врата, за да видя дали е добре. Както
обикновено никой не ми обърна внимание. Обувката на
момиченцето се беше изхлузила и нейният крак беше ожулен и
кървав. Спиците бяха свалили кожата от петата ѝ, но нямаше

19
нищо счупено. Отново помолих Бог и ангелите да ѝ помогнат.
Дори и тогава, само на пет или шест години, осъзнах, че моята
роля ще бъде да помагам на хората. Вярвах, че именно заради
моите молитви, докато гледах бащата и дъщерята да минават,
нищо по-лошо не им се беше случило. Тя можеше да попадне под
автобуса или да си удари главата, но нарани само крака си и
благодарение на Бог беше добре. След този момент е имало
много случаи, в които съм усещала, че съм била поставена на
точно определено място да помогна, да предотвратя нещо, или
ако не мога да го пресека, то поне да направя ситуацията по-
поносима. Това беше част от обучението ми с ангелите. Можеше
и да имам проблеми с ученето в училище, но нямах проблеми да
се уча от ангелите.
Един ден имах възможността да използвам тази си дарба и да
помогна на бащата на моята най-добра приятелка, Джоузи. Тя
живееше по-нагоре по пътя и аз я харесвах, защото и тя беше
различна. Момичето заекваше ужасно много, но когато си
играеше с мен, проблемът ѝ изчезваше и се появяваше отново
ако някой друг се присъединеше към нас. Джоузи имаше дълга
права червеникава коса и зелени очи, беше по-висока от мен и
много слаба. Нейният баща имаше гараж надолу по пътя - не
точно като бензиностанциите или гаражите, които съществуват
сега, а огромен двор, пълен с повредени коли и части. Той винаги
ни е казвал да не си играем там, но отдясно на портата имаше
свободно място и в някакъв момент той ни позволи да си играем
там при условие, че не ходим в останалата част на двора.
През една слънчева неделя, бяхме с чистите си дрехи и се
стараехме да не ги изцапаме много. Играехме с куклите си в тази
малка част от двора, шегувахме се и се смеехме. Спомням си, че
усещах, как ангелите ми говореха през цялото време и ми казваха
да слушам. Аз мислех, че трябва да слушам тях, но в конкретния
случай те нямаха предвид това. Най-накрая ме докоснаха, за да
привлекат вниманието ми. Помня, че спрях да си играя и се
заслушах. Мислех, че съм чула нещо, но не бях сигурна. Попитах
Джоузи, но тя не беше чула нищо. Продължихме да си играем, а
ангелите отново ми казаха, „Слушай!“. Отново се ослушах и
имах странно усещане — не бих могла да го опиша, сякаш се бях

20
пренесла в друго време и на друго място. Почувствах се
дезориентирана. Докато се ослушвах, чух бащата на Джоузи
тихичко да вика за помощ от далечината. Джоузи не чуваше
нищо.
Беше ни страх да минем навътре между повредените коли,
подредени нависоко, защото знаехме, че ни е строго забранено да
ходим там, но аз реших да отида въпреки всичко и Джоузи ме
последва. Следвайки един ангел между повредените коли
повтарях, „Моля те, Господи, моля ви ангели, нека баща ѝ е
добре!“
Открихме бащата на Джоузи под една кола. Тя беше паднала
върху него и навсякъде имаше кръв, но той беше жив. Помня, че
побягнах да повикам помощ и мисля, че Джоузи остана там. Не
съм сигурна накъде тичах — към тяхната или към нашата къща.
Всички дойдоха на бегом и ни отпратиха. Не трябваше да сме
там, когато повдигнаха колата. Спомням си идването на
линейката. Болницата ,,Сейнт Джеймс“ (основана 1727г - бел.
пр.) се намираше малко по-нагоре по пътя. По-късно всичко беше
наред и бащата на Джоузи се оправи. Благодарих на Бог и на
ангелите, че е добре. Ангелите отново бяха направили така, че да
помогна на някого.

***

Както казах и преди ангелите са тук, за да ни помагат и когато

започнем да приемаме тяхното съществуване, ще усетим
докосването им в живота си. Те ни докосват през цялото време,
напомняйки ни, че са до нас. Искат да знаем, че животът е много
повече от това, което изглежда. Ние не живеем живота си сами.
Може да сме в човешки тела, но всеки от нас има душа, свързана
с Бог. Ангелите също са свързани с Бог и когато изречем
Божието име, ние всъщност упълномощаваме тях.
С други думи трябва изрично да им възложим да се намесят в
живота ни. Бог ни е дал свободна воля и ангелите не я
престъпват. Ако им кажем да си отидат, ако им кажем, че не
искаме помощ, тогава Господ и ангелите ще отстъпят. Но те не
си отиват завинаги. Те ще чакат някъде наблизо.

21
 Случвало ли ви се е да отивате някъде и да завиете на дясно
вместо на ляво? Дълбоко в себе си знаете, че е трябвало да
завиете на ляво и по-късно се осъждате за избора. Ето това е бил
вашият ангел, който е шепнел в ухото ви да завиете на ляво.
Ангелите са навсякъде около нас, невидими и чакащи да
помогнат. Но трябва да ги помолим. Молейки, ние им
позволяваме да ни помогнат и усилваме връзката помежду си.
След всички тези години осъзнавам, че съм преводач между
ангелите и хората и като такъв често бивам призовавана да се
намеся. Аз имам отредена роля, а всеки от нас има способността
по всяко време да помоли ангелите за помощ.
Често съм молила ангелите да ми помогнат за моето семейство.
Имахме труден живот. Когато навърших шест години майка ми
беше родила още три деца — две момичета, Хелън (Елена - бел.
пр.);) и Ифи (Aoife - популярно ирландско женско име с келтски
произход - бел. пр.); и едно момче, Бари — с което станахме пет
деца. Освен това мама доста боледуваше и често лежеше в
болницата. Когато тя беше в болницата семейството се
разделяше и ние бяхме изпращани при нейни роднини.
Бях на четири, когато за първи път сестра ми Емер и аз
трябваше да отидем при леля ни Мери. Тя живееше недалеч със
съпруга си и трите им деца. Въпреки, че не беше кой знае колко
далече от вкъщи, на мен ми се струваше като на другия край на
света. Когато за първи път видях къщата им си помислих, че е
дворец. Тя изглеждаше огромна в сравнение с нашия дом.
Всичко в нея беше луксозно и красиво. Беше топла, докато
нашата къща беше влажна и студена през повечето време. Тук
можех да тичам боса по килимите. Времето за хранене беше
невероятно - купища храна, сервирана на една красива маса,
подредена със съответстващи си чаши и чинии, които изглеждаха
толкова крехки, че ме беше страх да не ги счупя. Всяко хранене
беше като празник — имаше толкова много храна, от която да си
избереш. Един ден ме попитаха дали искам нещо пържено за
закуска и не можах да повярвам какво ми беше сервирано —
наденички, пържено яйце, бекон, кървавица, домати и препечена
филийка — и всичко това беше само за мен! Нищо не беше
срязано на половина или необходимо да бъде споделено като в

22
къщи. Банята беше най-хубава от всичко. Къпех се във вана
пълна до ръба с гореща вода и се чувствах като принцеса.
Но време на това посещение за първи път осъзнах колко бедни
бяхме.
Родителите на мама дойдоха да ни посетят, докато бяхме
отседнали в къщата на леля Мери и ме накараха да си сложа
хубавата рокля — сиво-синя с набор по цялата дължина отпред.
Винаги съм харесвала да бъда облечена в рокля, а тази бе една от
любимите ми и бях щастлива да я облека. До тогава бях срещала
баба и дядо само няколко пъти и много се срамувах. И двамата
бяха високи и ми изглеждаха като гиганти. Въпреки, че и двамата
бяха големи, баба беше и дебела и ходеше с бастун, защото бе
получила удар преди няколко години.
Понякога, когато мама се чувстваше добре и ако времето беше
хубаво ние излизахме и си правехме пикник във Финикс Парк -
просторно, открито място в предградията на Дъблин, с елени и
всякакви прекрасни неща. Беше на около три километра от къщи
и можехме лесно да отидем пеша до там. Една неделя, когато бях
на седем, отидохме всички заедно. Татко буташе колелото с
нещата за пикника върху багажника, а мама - голямата
старомодна количка с брат ми Бари. Емер и аз ходехме, а двете
ми по-малки сестри Хелън и Ифи се редуваха да ходят и да седят
на количката с провесени крака.
Беше прекрасен пикник със сандвичи с домати и сладко, и
ябълки от градината на съседа, а татко кипна вода в една малка
тенджерка и направи сладък чай за всички. След обяда играхме
футбол със сестрите ми, а след това се скитах сама между
големите стари дървета. Обичах да си играя сред тях; енергията
на определени дървета, но не на всички, ме привличаше. Едно
прекрасно, гъделичкащо, магическо усещане ме придърпваше
към някое дърво като магнит. Играех си с дърветата, тичайки
наоколо докато енергията от някое ме дръпнеше, а след това се
отскубвах. Можех да играя така с часове. Този следобед сестрите
ми дойдоха и ме попитаха какво правя. Казах им че си играя, не
се и опитах да им обясня — знаех, че няма да ме разберат.
В късния следобед, изтощени от всичкото тичане наоколо, вече
с нетърпение очаквахме да се приберем в къщи да вечеряме. Още

23
не бяхме стигнали до ъгъла на улица Олд Килминъм, на която се
намираше нашата къща, и знаех, че нещо не е наред. Два много
големи ангела вървяха срещу мен. Разбрах, от начина по който се
приближаваха, че нещо много лошо се е случило. Когато ме
достигнаха, всеки един от тях ме прегърна и докато се
изкачвахме по пътя ми казаха, че покрива на нашата къща е
пропаднал. Бях шокирана.
Когато стигнахме до къщата се ужасих от това, което видях.
Голяма част от покрива се беше срутила. Татко се опита да
отвори вратата, но не можа и когато я насили с рамо се изсипа
много прах. Вътре беше неузнаваемо — само чакъл. Когато
покривът се бе сринал, той беше повлякъл със себе си таваните.
В моите детски очи цялата къща бе счупена. Спомням си, че си
помислих Сега къде ще спим? Изкатерихме се по камъните и за
моите малки детски крачета, всяко парче бетон и всеки камък
изглеждаха огромни. Всичко бе покрито с пепел. Всичко бе
натрошено на пух и прах — мебелите, играчките ни, всички
мамини ценности. Видях я да плаче, вдигайки неща от земята, а
аз стоях парализирана гледайки как мама и татко се опитваха да
спасят нещо. Помня как мама вдигна малка кафява каничка за
кафе с кремава ивица и каза, ,,Това е единственото, което е
останало цяло“.
Тази каничка беше единственият оцелял предмет от нейните
сватбени подаръци — тя имаше толкова малко, а сега всичко,
което притежаваше си бе отишло. Все още си спомням сълзите в
очите и. Те разплакаха и мен.
Всъщност ние всички плачехме, освен татко. Той каза да не
плачем - щял да оправи нещата. Някакси мама и татко
поразчистиха и татко укрепи покрива за да можем да преспим в
къщата нея вечер, но беше много опасно. Спях мислейки си, че
къщата ни се е срутила и се чудех: Сега какво ще правим? Къде
ще отидем? Бяхме без дом, а татко беше изгубил препитанието
си.

24
 ГЛАВА 3: Стълба към небето

За щастие, братовчедка ми Пети ни се притече на помощ. Тя

живееше сама в собствена къща, макар да бе малко по-голяма от
дете. Преди година или две, когато е била на шестнайсет,
наследила фамилната къща, след като и двамата ѝ родители
починали. Не знам каква точно е била уговорката и дали сме
плащали наем, но се преместихме да живеем у тях, в къщата ѝ в
предградието Балимун, в северната част на Дъблин — на
километри от Олд Килминъм.
Първоначално бях подтисната от преместването — обичах Олд
Килминъм, но когато пристигнахме в Балимун и видях голямата
градина и огромните стаи, бях щастлива. Още повече, че тази
къща беше здрава и знаех, че никога няма да падне. Горе имаше
три спални и о, какъв лукс - вътрешна баня и тоалетна. Долу
имаше прекрасна кухня по дължина на задната част на къщата,
гледаща към градината, стая отпред и спалнята на Пети, която
може би е била столова в самото начало.
Къщата имаше магическа градина; никоя градина не ми е
изглеждала толкова голяма. Преживяхме много приключения в
нея. Имаше дори и купа сено и на рождените дни в нея криехме
бонбони. Когато имаше възможност татко отглеждаше зеленчуци
в редички - всичко, за което може да се сетите, дори и грах,
който обичахме да пукаме. Той оформи и големи гнезда ягоди.
По това време семейството имаше пет деца. Брат ми Бари беше
все още бебе, а между него и мен имаше две момичета, Хелън и
Ифи и разбира се моята по-голяма сестра Емер. Не си играех
много с тях - само когато имаше парти за рожден ден или нещо
подобно. Предполагам, че имахме различни интереси. Аз виждах
света по друг начин.
В началото моят нов живот беше малко самотен, но скоро си
намерих нови приятели. Запознах се с едно момиченце,
Розалийн, което живееше от другата страна на стената, която
вървеше по дължина на всички градини. Беше прекрасна голяма

25
стена простираща се по цялата дължина на пътя и татко ни
направи стълба, за да можем да се качваме върху нея, без да
повреждаме обувките си. Беше прекрасна стена за разходки —
стабилна и широка. Можехме свободно да се движим по нея и
така ние пътувахме от една къща до друга или до полята по-
надолу по пътя. Обожавах тази стена и всичко, което можех да
видя, качена върху нея.
Розалийн стана най-добрата ми приятелка. Тя живееше в голям
богаташки дом от другата страна на стената, около шест къщи
по-нататък и повечето време ние си ходехме на гости, минавайки
през стената вместо да обикаляме. Тя също произхождаше от
голямо семейство, но някои от нейните братя и сестри бяха
порастнали и бяха напуснали дома им. Познавах по-малката ѝ
сестра Каролин и брат ѝ Майкъл, който беше с осем години по-
голям от нея. Розалийн беше висока и кльощава с дълга тъмна
права коса, много забавна и ние много се смеехме. Прекарвах
повече време с тях, отколкото със собственото си семейство.
Мисля че бащата на Розалийн беше германец - едър и силен
мъж с тъмна коса, започнала да посивява. Той често беше в
командировка, но когато си беше в къщи беше много добър с
Розалийн, брат ѝ, сестра ѝ и към мен. В неделя купуваше малко
пакетче бонбони за всяко дете и аз бях много доволна и горда, че
той включваше и мен във всичко. Бонбоните в пакетчето можеше
и да бъдат само шест или осем, но те бяха невероятни и аз винаги
се стараех да удължа удоволствието, колкото се може повече.
Имаше още един неделен ритуал в къщата на Розалийн, който
много обичах — майка ѝ ни четеше някоя история. Всички ние
отивахме в спалнята ѝ и сядахме на леглото, понякога бяхме само
Розалийн, Каролин и аз, друг път Майкъл, или някоя от сестрите
ми се присъединяваха. Майката на Розалийн четеше историите
много добре и ние всички слушахме захласнати за час или повече
преди тя да ни отпрати. Понякога книгата беше много дълга и
отнемаше седмици, за да я довърши. Една от любимите ми беше
Тайната градина на Франсис Ходжсън Бърнет.
В нашата градина имаше голяма дървена люлка, която татко
ремонтира и тя се издигаше наистина високо. Играех на люлката
с часове и докато седях в нея ангелите ме учеха на множество

26
простички уроци за живота. Много често аз бях там телом, но
духом бях в един различен свят, в който ангелите ми показваха
прекрасни и много магически неща.
Понякога, когато седях сама на люлката някой от ангелите ми
казваше, ,,Лорна, протегни си ръката. Искаме да ти покажем
нещо.“ След това ангелът слагаше нещо миниатюрно в ръката ми
и когато нещото докоснеше ръката ми, ангелът отдръпваше
своята и там започваше да се материализира светлина. Веднъж
тази светлина изглеждаше като малка звезда или маргаритка, а
след това започна да нараства като оживяла. Докато се
уголемяваше все повече и повече, започна да искри, издигна се и
излъчи ярка жълта светлина. Сиянието се издигна от ръката ми
нагоре, нараствайки през цялото време, докато накрая частично
засенчи слънцето. Тогава успях да видя най- прекрасната гледка,
която се отрази като в огледало — прекрасно лице, почти
човешко, което ми се усмихваше.
Първият път, когато това се случи, ангелите ми казаха, че това е
Царицата на ангелите. Те обичаха да използват разбираеми за
мен думи, напомниха ми за приказките и аз знаех, че Царицата е
като майка, както моята майка е царица на моето семейство.
Ангелите ми обясниха, че тази личност е Царицата на ангелите,
майка на вселената, майка на създанието, майка на всички
ангели. Изведнъж жълтата сфера, в която бях видяла лицето, се
взриви на милиони парченца и изглеждаше сякаш златни струйки
идват от слънцето.
През годините ангелите често са ми правили този подарък,
особено в моментите когато съм имала нужда от подкрепа.
Преместването в Балимун, означаваше и ново училище.
Сестрите ми и аз ходехме в малко държавно училище за момчета
и момичета на повече от 30 минути пеша от къщи. Сестрите ми
вземаха автобуса, но аз в повечето случаи предпочитах да ходя
пеш. Трябваше да вървя бързо към училище, иначе щях да
закъснея и да си навлека проблеми, но на път към къщи можех да
се насладя на разходката.
В едно и също каре се помещаваха училището от едната страна,
църквата в средата и енорийския салон от другата страна. Имаше
само три класни стаи, които бяха недостатъчни и използваха

27
енорийския салон за още два класа. Изкарах първата си година
там - двата класа бяха разположени в двата края на залата като
между тях нямаше стена. Мой учител беше г-н Джоунс, който се
отнасяше лошо с мен. За него аз бях идиотка и той много се
дразнеше, че трябва да има дете като мен в класа си.
Една сутрин ангелите ми казаха, че в училище ще се случи
нещо специално, което много ще ме зарадва. Ангелите бяха
прави, както винаги. Това, което се случи ме ощастливи и все
още ме радва, когато си спомня! Имахме час по келтски език и г-
н Джоунс обяви викторина състояща се само от един въпрос с
награда половин крона (монета, ползвана преди минаването към
десетичната система. Настояща стойност - 25 пенса – бел.
пр.) за детето, което даде верен отговор. Искаше да знае какво
означава думата „crann“ на английски. Питаше всяко дете по ред
започвайки отдясно — мен слагаше да сядам сама по диагонал
отляво. Попита целия клас, един по един, но никое дете не
знаеше отговора. Както обикновено мен ме пропусна. Аз бях
сигурна, че знам верния отговор, седейки си сама на чина. Бях
много развълнувана. Не ме свърташе на едно място. Искаше ми
се да скоча от мястото си и да извикам верния отговор. Ангелите
доста се затрудниха да ме държат мирна. „Ангели, моля ви,
кажете му да погледне към мен. Кажете му да ме попита.“ Почти
плачех от вълнение.
„Не се притеснявай, Лорна“ казаха те, „ще те попита.“
Г-н Джоунс бе шокиран от класа си и продължаваше да
повтаря, ,,Хайде! Какво не е наред с вас? Толкова е лесно“. Става
ми смешно като си спомня изражението на лицето му — очите
му се разширяваха, а лицето му почервеняваше все повече и
повече. Той беше потресен. Попита и последното останало дете и
обяви, ,,Е, явно никой няма да спечели половината крона.“
Хосъс стоеше до г-н Джоунс през цялото време, сочейки в
моята посока, но естествено учителят не го виждаше. Исках да
извикам на Хосъс да сграбчи учителя за ръката и да го доведе
при мен. Целият клас беше утихнал, никой не продумваше и
дума. Въпреки уверенията на ангелите изглеждаше, че г-н
Джоунс няма да ме попита. Той тръгна към бюрото си. В стаята
продължаваше да цари гробовна тишина. Изведнъж Хосъс и

28
ангелът-пазител на г-н Джоунс го хванаха нежно под ръка,
обърнаха го и го поведоха в моята посока, шепнейки в ушите му
през цялото време. ,,Знам, че няма смисъл“ каза, ,,но все пак ще
попитам!“
И той ме пита, а аз отговорих с уверен и щастлив глас,
„Означава "дърво".“
Г-н Джоунс изгуби ума и дума. Това беше верният отговор.
Целият клас се смееше и ръкопляскаше, бяха възхитени. Сега той
трябваше да ми даде половината крона и аз винаги ще си
спомням как му казах благодаря, когато я постави в дланта ми.
Никога не бях имала толкова много пари в живота си —
половин крона само за мен.

***

Повечето деца бързаха към къщи след училище, но аз

предпочитах да карам бавно и да прекарвам времето си сама,
играейки с ангелите. Прибирането пеша от училище ми
отнемаше часове, разхождах се по насипа отстрани на пътя
между живите плетове така, че да мога да гледам над тях до
другия край, в полята и земите, в които беше разположена
голямата къща. Подскачах по насипа с ангелите и ние се смеехме
и си правехме шегички един с друг. Понякога те ми показваха
разни неща. Един ден издърпаха буйната растителност и ми
позволиха да видя една дупка в насипа, в която имаше гнездо на
оси, и понеже ангелите бяха тези, които разкриха прикритието,
успяха да го направят без да обезпокоят осите. Можех да стоя
там с часове, наблюдавайки ги, без да се притеснявам, че ще ме
ужилят. Помня, че по-късно се върнах да търся гнездото и
разбрах, че възрастните го бяха намерили и изтровили осите.
Това ме натъжи.
Ангелите често ми показваха добитъка в полето оттатък насипа.
Те ме учеха как да виждам нещата различно от останалите. Аз не
само поглеждах някоя крава, а наистина гледах, за да видя всичко
— всяка извивка, всяка малка подутина. Ангелите караха всеки
детайл да сияе или да изпъкне, за да мога наистина да го
забележа. Те ми позволяваха да погледна дълбоко в очите на

29
животните; можех да се взра дори и в очите на тези, които бяха
много далеч. Беше ми позволено да виждам неща, които
повечето хора никога нямаше да видят. Беше очарователно.
Можех да видя светлината и енергията и всичко, което се
случваше вътре в и около животните. Понякога изглеждаше
сякаш има топки светлина, танцуващи около тях, друг път
енергията само примигваше. Виждах телето в корема на кравата;
понякога ми беше трудно и ангелите ми казваха да погледна по-
внимателно и то се очертаваше. Честно казано, понякога телето
изглеждаше като нещо лепкаво и мърдащо — подобно на
сладкото, което правеше майка ми.
Бях толкова очарована от всичко, което ангелите ми показваха
извън училище, че не беше чудно, че ми оставаше малко време за
това, което се случваше в класната стая. Като дете, когато
ангелите ми обясняваха нещо, си мислех, че схващам отговорите
им в детайли, но пораствайки, започнах да имам по-дълбоко
разбиране, за това, което имаха предвид.
Една от училищните ми приятелки бе Мариан, въпреки че
никога не се срещах с нея извън училище. Тя винаги настояваше
да върви до мен когато напускахме залата, за да отидем в
сградата на училището или църквата. Дори и когато учителите я
подреждаха с друго момиче, тя намираше начин да застане до
мен и винаги ми задаваше въпроси. Чудеше се как знам толкова
много, но не можех да ѝ кажа за моите ангелски учители. Един
ден, докато вървяхме от училищния двор към църквата, тя ме
помоли да ѝ разкажа за Бог. Бях толкова изненадана, че не можех
да си поема дъх. Погледнах я и не знаех какво да отговоря. Най-
накрая казах, „Учителите и свещеникът ни разказват за Бог, защо
питаш мен?“ Опитвах се да се измъкна без да отговарям, но тя
настоя, ,,Искам ти да ми разкажеш.“
И аз започнах да ѝ разказвам за Бог. „Виждаш ли сипката (вид
врабче – бел. пр.), тази прекрасна сипка в златно, жълто и синьо?
Тази птица е като Бог. Погледни наистина тази птица и виж
нейната красота и съвършенство. Ти също си като тази птица; ти
си красива, защото си Божие подобие. Ако тази птица падне и се
нарани, тя няма да почувства цялата болка от падането, защото
Бог ще почувства 99%. Бог усеща всичко, което се случва на

30
всяка птица и с нас е същото — когато ни се случи нещо, което
ни наранява, ние усещаме само малка част. Бог усеща останалото
и го отнася далеч.“
Знам, че това не бяха мои думи — бях прекалено малка за думи
на мъдрост като тези. Това бяха думи, дадени ми от Бог или
ангелите.
Обичах църквата, която беше на територията на училището.
Понякога закъснявах за училище, защото се вмъквах в нея преди
да вляза в час. Много обичам църквите — те са пълни с ангели. В
църквата може да има само няколко души, но винаги е навалица
от ангели. Хората не осъзнават колко много ангели има в една
църква; те са там да възхваляват Бог и чакат хората да дойдат и
да се присъединят към тях, но често пъти никой не го прави.
Мястото е претъпкано по време на неделната служба — има
ангели-хранители с всеки човек, такива стоящи около свещеника
при олтара и още много други, които Бог е изпратил. Църквите са
много силни места; когато видя някого в църква, заобиколен от
ангели и светлина, се моля за него: „Моля, позволете днес този
човек да чуе ангела си и да успее да осъществи контакт с него по
някакъв начин, а чрез него и с Бог.“
Можете да откриете ангели не само в християнските църкви, но
и в синагогите, в джамиите и на всички останали свещени места.
Вашата религия е без значение за ангелите; те са ми казвали, че
всички църкви трябва да са под един покрив. Мюсюлмани, евреи,
протестанти, индуси, католици и всички останали религии трябва
да са заедно под една и съща шапка. Може да изглеждаме
различни, може и да имаме различни вярвания, но всички ние
имаме душа. Няма разлика между душата на един християнин и
тази на един мюсюлманин. Ако можехме да погледнем в душите
си, нямаше да се избиваме заради различните интерпретации на
Бог.
Един ден вървях с леля ми Нели към нейната къща и минахме
покрай една църква. До вратата ѝ стояха два прекрасни ангела.
Леля ми се обърна към мен и ми каза, „Не гледай към тази
църква.“ Аз погледнах към нея с учудване и тя продължи, „Това е
протестантска църква. Забранено ти е завинаги да влизаш и дори
да престъпваш през портите на коя да е протестантска църква.“

31
Аз се обърнах назад и загледах хората, които влизаха в църквата.
Те не изглеждаха по-различни от нас. Следващият път, в който
минах покрай църквата се усмихнах на ангелите през вратата.
Макар, че не ми беше разрешено да влизам, знаех, че църквата е
пълна с ангели.

***

Нашата съседка, г-жа Мъртог, беше красива жена със

забележителна фигура, но винаги ни се караше — на приятелката
ми и на мен, че ходим по стената. Един следобед, когато бях на
около осем, тя ме помоли да наглеждам децата ѝ, докато пие чай
с мама. Точно влизах в къщата ѝ, когато един ангел застана пред
мен и ми каза, ,,Вътре трябва да си много внимателна“.
Аз се изплаших и влязох в кухнята без желание. Г-жа Мъртог се
приготвяше и беше оставила един чайник да ври на котлона.
Попитах, „Включен ли ще го оставите?“
Тя отговори, ,,Да, всичко ще е наред.“
„Няма ли да го изключите?“, отново попитах аз.
Тя не искаше да ме чуе и беше от този тип жени, които се
вбесяваха ако не правиш точно това, което ти кажат. В кухнята
имаше две момиченца — бебе в огромна количка и малко по-
голямо от него дете. В момента, в който тя тръгна аз започнах да
се оглеждам из кухнята. Задната врата беше заключена и нямаше
ключ.
Изведнъж кухненската печка избухна със свистене. Не знам
какво се случи, но навсякъде имаше огън и дим. Сграбчих по-
голямото дете, а след това и количката и се опитах да я изкарам
през вратата в хола. Печката и масата бяха между количката и
вратата на хола и аз трябваше да мина покрай горящата печка, за
да изляза. Количката беше много тежка и трудно я местех.
Сграбчих малкото дете и я изнесох в градината като извиках на
един минаващ съсед, че в къщата има пожар.
Побягнах обратно вътре, къщата беше пълна с черен пушек и аз
бях ужасена, че бебето може да се задуши преди да успея да го
изнеса навън. Съседът ме последва и благодарение на Бог, той
успя да избута количката навън. Децата бяха на сигурно място.

32
Побягнах към къщи плачейки и треперейки. Г-жа Мъртог и мама
седяха в кухнята и пиеха чай — те не бяха чули нищо. Аз
изхлипах, че къщата гори и те се втурнаха към градината в
съседство. Спомням си как г-жа Мъртог, трепереща и
разплакана, сграбчи децата в прегръдките си. Тя ме погледна и
ми благодари. Целият долен етаж на къщата беше почернял, но
нямаше огън; съседът беше успял да го потуши.

***

Петдесетте и шестдесетте години бяха много тежък

икономически период в Ирландия; работата не достигаше и
много хора емигрираха. Животът бе много труден и за моето
семейство, с майка ми, която често боледуваше и постоянно
влизаше и излизаше от болницата. Когато я нямаше, градината
избуяваше, защото татко нямаше време за нея покрай работата и
грижите за нас. Той винаги имаше ужасно много работа, дори и с
нашата помощ, и много се безпокоеше. На път към училище си
говорех с ангелите за всичко, което се случваше в къщи. Те ми
казваха да не се безпокоя, че мама ще се оправи.
Татко ни събуждаше рано и ни приготвяше за училище;
помагаше ни да си приготвим закуска и сандвичи за обяд. Сестра
ми и аз помагахме в грижите за по-малките ни брат и сестри,
чистехме къщата и слагахме масата за вечеря. Парите не
достигаха, а автобуса до и от болницата беше допълнителен
разход. Когато мама беше болна, често се случваше да не
вечеряме — живеехме на солени бисквити и сирене.
През петте години, в които живяхме в Балимун мама роди още
две деца - и двете момчета — Кормак и Дилън. Вече бяхме седем
деца, всичките под дванайсет години. Животът беше труден. В
един момент татко отиде да работи в Англия и изглеждаше, че го
няма с месеци. Градината отново подивя и нямаше зеленчуци.
Говорех си с ангелите колко ми липсва татко и колко бях тъжна,
че той трябваше да замине.
Винаги ще си спомням деня, в който татко неочаквано се
завърна. Ангелите ми казаха да погледна през прозореца и аз го
видях да върви по улицата, облечен с палто и шапка, с куфара в

33
ръка. Забелязах, че татко изглеждаше много хубав, сякаш бях
очаквала да изглежда стар, много по-възрастен отколкото замина,
но всъщност той изглеждаше толкова млад — какъвто си и беше
- малко над тридесет. Бях толкова щастлива. Изтичах надолу по
стълбите, толкова бързо, колкото можех и казах на мама. Скрих
се зад нея, когато тя отвори вратата да го посрещне. Този ден
всички бяхме много щастливи.
Татко трябваше веднага да започне да си търси нова работа, но
той също започна да се грижи за градината и всички ние
помагахме. Винаги съм харесвала да помагам на баща си и да
отглеждам зеленчуци, да скубя тревата около тях, молейки
ангелите да им помогнат да растат. Отчаяно исках да помогна с
повече, но какво можеш да направиш сам, когато си токова
малък? Често плачех от безсилие, но се стараех никой да не ме
вижда, като ходех на гърба на навеса.

***

Често играех със семейството оттатък пътя, в края на улицата.

Те бяха голяма фамилия, също като нашата и аз бях в приятелски
отношения с дъщеря им Алис, която беше приблизително на
моята възраст. Техният баща често беше далеч, работейки в
Англия и майка им се трудеше упорито както в къщи, така и
навън. Баща им се прибираше веднъж на няколко месеца, но един
ден ангелите ми казаха, че неговото следващо пътуване към
къщи ще е последно, защото му е дошло времето да отиде на
Небето.
Почувствах се толкова тъжна. Нещата се промениха, вече не
исках да ходя в приятелката ми и да играя в тяхната градина.
Дистанцирах се, но се постарах никой да не забележи, особено
Алис. И тогава един ден ангелите ми казаха, „След няколко дни
ще ти кажем да отидеш в къщата на Алис и ти трябва да отидеш.“
Три дни по-късно ангелите ми казаха да отида в дома на Алис.
Поех си дълбоко въдух, излязох през вратата на хола, пресякох
улицата при страничната порта на къщата на Алис, обиколих
отзад и почуках на вратата на кухнята. Майката на Алис отвори
вратата. Огледах кухнята, тя изглеждаше по-мрачна от

34
обикновено. Алис и един от братята ѝ бяха там. Тя се обърна и
ми се усмихна широко. Направих няколко крачки навътре, но не
исках да продължавам. Алис развълнувано ми каза, че татко и се
прибирал, че си идвал завинаги, защото най-накрая си е намерил
работа в Ирландия. Тя беше толкова въодушевена, а аз объркана
— щастлива за нея и въпреки това сърцето ми плачеше. Знаех, че
баща ѝ и майка ѝ дълго време са се надявали, че той ще си
намери работа в Ирландия, за да си остане в къщи. Сега вече той
имаше, но нямаше да доживее да ѝ се наслади. Помолих Алис да
дойде с мен да си играе в моята къща, защото не исках да остана
в нейната.
Спомням си, че по-късно този ден отидох в църквата, седнах
пред олтара и говорих на Господ, питайки го дали има начин,
Той да позволи на бащата на Алис да се прибере и да остане.
В къщата на Алис цареше огромно вълнение в деня, в който
баща ѝ се прибра, аз също се почувствах щастлива с тях. Както и
да е, няколко дни по-късно аз седях в люлката в задната част на
тяхната градина докато другите деца си играеха отпред, когато
небето изведнъж се промени и един ангел ми каза, „Обърни се и
отвори очите си.“
Когато се обърнах и погледнах къщата, видях един невероятно
ярък лъч светлина, който слизаше от небето пълен с ангели. Аз
нарекох тази красива светлина „Стълба към Небето“. Тази
красива гледка, и прекрасното пеене и музика, които я
придружаваха ме оставиха без дъх. Исках да отида към нея, но
останах на люлката, леко поклащайки се напред-назад.
Светлината мина директно през покрива и изглеждаше сякаш
обгръща къщата. След това външните стени сякаш изчезнаха и аз
можех да видя бащата на Алис, който лежеше на леглото си.
Съпругата му се опитваше да го събуди. Тялото му бе там, но
духът му бе на друго място — стоеше край леглото придружен от
два други духа. Изглеждаше, че духът му познава тези други
духове — аз не ги познах, но те си приличаха и предположих, че
са от семейството и са дошли да му помогнат в неговото
пътуване. Там имаше и много ангели. Таткото на Алис навлезе в
светлината, заедно с духовете и ангелите, които леко го
придържаха. Видях ги да се издигат, между всички ангели,

35
заедно с този прекрасен лъч от светлина, а пеенето и небесната
музика продължаваха. Баща ѝ и двата духа сякаш се спряха за
момент и той погледна надолу.
За мен времето бе спряло. Изведнъж къщата отново се появи, а
стълбата изчезна. Майката на Алис застана на вратата и извика
децата, които играеха в предната градина. Аз бях сама отзад,
седнала в люлката. Тя погледна право през мен, сякаш не ме
виждаше. След това се обърна и мина през страничната порта в
предната градина. Знаех лошата новина, която очакваше Алис и
нейните братя и сестри. Почувствах се самотна и тъжна и
попитах ангелите, които бяха там с мен, „Той ще се върне ли
поне за малко, за да ги успокои? И преди всичко да утеши Алис,
която го обичаше толкова много и тъгуваше толкова за него,
когато той бе далеч?“
Ангелите отговориха, ,,Да, той скоро ще се върне. Той ще
прекара малко време с тях“. Това ме накара да се почувствам
малко по-добре, аз си поех дълбоко въздух, слязох от люлката и
казах на ангелите: ,,Мисля, че сега ще се прибера в къщи.“
Можех да чуя плача, идващ през прозорците от къщата на Алис,
когато си тръгнах. Минах през страничната порта, точно срещу
моят собствен дом. В къщи нямаше никого —майка ми вече беше
от другата страна на улицата да утешава майката на .Алис.
Това беше един от най-тъжните дни в моя живот като дете;
винаги бях мислила, че майките и татковците живеят вечно.

36
 ГЛАВА 4. Защо се криете от мен?

Един ден татко докара в къщи прекрасна и блестяща червена

кола. Тя изглеждаше огромна, може би защото аз бях твърде
малка. Беше я взел на заем от приятел, защото щяхме да ходим на
почивка — първата за мен! Колата беше натъпкана с багаж и
родителите ми и ние, седемте деца се натоварихме. Отивахме
към дома на баба ми в Маунтшанън, окръг Клеър (окръг на
западния бряг, а Дъблин е на източния бряг – бел. пр.); в
провинцията, на 200 км от Дъблин. Изглеждаше, че пътуването
ще отнеме целия ден, но аз се наслаждавах на всяка минута,
харесваше ми да гледам през прозореца. От време на време татко
спираше за почивка и веднъж дори имахме късмет да хапнем
сладолед.
Това беше първият път, в който срещнах родителите на баща
ми. Те живееха в студентско общежитие, на което баба ми беше
домакин. Помня като пристигнахме. Татко мина през една голяма
величествена порта, в двор, през един стар свод, след това под
един по-малък свод в друг двор. Там, пред нас се изправи
огромна стара къща, заобиколена от големи каменни навеси,
които изглеждаха като къщи сами по себе си. Баба по-късно ми
обясни, че това са били навеси за файтоните, където са държали
конете и каретите в миналото.
Татко спря колата и ние се изсипахме от нея. Гледах към
къщата в почуда. Влязохме и бях представена на баба и дядо.
Дядо ми имаше дървен крак; винаги са ми казвали, че го е
изгубил като млад, биейки се за свободата на Ирландия. Баба и
дядо имаха много малко пари, но дядо имаше прекрасна
старомодна кола, приспособена така, че да може да я кара с
патериците. Същата вечер той ми показа едно бебе-лястовиче,
което беше паднало от гнездото си; той го хранеше с капкомер и
го държеше в една кутия за обувки. Той беше намерил и птичи
яйца и ги държеше на топло, надявайки се, че ще се излюпят.
Дядо изглеждаше много немощен и ходеше прегърбен и тази

37
първа вечер, аз забелязах, че светлината, която го заобикаля е
много по-слаба от тази на другите хора; тя беше много
мъжделива, почти невидима, но аз почти не се замислих над тези
факти по него време.
Баба ми беше дребна, добре изглеждаща, елегантна жена с къса
сива коса. Работеше упорито, за да поддържа общежитието
чието. Тя беше и прекрасен готвач и прекарваше часове в
кухнята, правейки черен хляб, ябълкови сладкиши и всякакви
други вкусотии. Всъщност баба и дядо прекарваха повечето
време в кухнята, където винаги ухаеше на прясно изпечено.
Обичах да седя там, наслаждавайки се заедно с тях на чаша чай и
филия топъл черен хляб.
Голямата къща беше прекрасна. Оттатък кухнята имаше доста
дълъг коридор с много саксии. През лятото, когато бях там,
коридорът винаги беше пълен с цветя във всички цветове. В края
на коридора имаше стъклена стая, и в нея нямаше почти нищо
друго, освен още от цветята на баба, но беше място, което
обичах. Прекарвах много време там, говорейки си с ангелите.
Градината също беше фантастична. Тя се състоеше от двор с
навесите за файтоните, където гнездяха лястовиците, а отвъд
двора имаше портичка, която прескачах, вместо да отворя. Тази
портичка водеше в градина с големи дървета и очарователни
цветя, които винаги ухаеха прекрасно. Имаше зайци и птици, а
понякога, ако седнех под едно от големите дървета с увиснали
клонки, можех да надникна в гнездото на черния дрозд и да видя
пиленцата му. Отвъд градината се ширеха поля. Там се чувствах
много сигурна.
От първия ден в Маунтшанън започнах да ходя на дълги
разходки сама. Можех да се измъкна и изглежда никой не
забелязваше или го беше грижа, къде съм отишла. Да съм
незабележима стана моя втора природа. През повечето време,
прекарано с възрастни, като че ли не съществувах за тях.
Понякога ми се струваше, че те биха били по- щастливи ако ме
нямаше. Никога не бях напълно сигурна дали това е защото
можех да усетя всичко, което си мислеха или заради нещата,
които бях чула по свой адрес през годините. Веднъж, като много
малка, чух една съседка да казва на майка ми, каква късметлийка

38
съм, че не са ме затворили и изхвърлили ключа. Майка ми не
отговори нищо и не ме защити.

***

Разхождах се с километри — през мочурища, през гори и ниви

със сено, по бреговете на река Шанън (най-голямата река в
Ирландия с дължина 386км – бел. пр.), но никога не съм се
чувствала сама. Винаги разговарях с ангелите, които ме
придружаваха, наблюдавайки и слушайки птиците и животните.
Понякога ангелите казваха, „Сега върви тихо, с много малки
стъпки.“ Тогава знаех, че ме очаква нещо интересно, което да
видя. Спомням си, че бях очарована, когато веднъж ми показаха
семейство зайчета, които си играеха. Те не избягаха и аз седнах
близо до тях. Наблюдавах ги с часове. Зная, че някои дни
изтървявах много километри, но никога не съм се губила и нищо
лошо не ми се е случвало. Сега, когато си мисля за нещата, които
съм правила — да пресичам реки, пътища и мочурища, и поля
пълни с добитък, се чудя как никога не съм се наранявала. Но
отговорът е ясен: аз бях в Божиите и ангелските ръце. Ангелите
са ме карали да се смея и да плача, те бяха най- добрите
приятели, които можех да имам; те са всичко за мен.
Един ден след като се бях измъкнала и минала през портичката
един ангел се появи от никъде и ме хвана за ръката, ,,Ела, Лорна,
имаме да ти покажем нещо, което знаем, че ще искаш да видиш.“
Вървяхме през полето, аз се обърнах към тях и им казах през
смях, ,,Обзалагам се, че мога да ви надбягам“. Побягнахме с
пълна скорост и аз паднах. Нараних си коляното и се разплаках.
„Не боли чак толкова — това е само малка драскотина,“ ми
казаха моите ангели.
,,Хмммм“, отговорих аз, ,,за вас може да е само малка
драскотина, но за мен тя е голяма. Усещам я как щипе. Наистина
боли, да знаете!“
Те само ми се изсмяха и казаха, ,,Хайде, ставай и ни позволи да
ти покажем нещо.“
Така че аз станах, и естествено, скоро забравих за нараненото си
коляно. Докато вървяхме през полето към гората, която се

39
простираше отвъд, те ми казаха да слушам. Аз слушах и можех
да чуя много животни в далечината.
„За какво да се ослушвам?“ попитах аз.
„Слушай само за едно животно. Отделяй звуците докато чуеш
само един“ отговориха ангелите. ,,Така ще се научиш да ни
чуваш по-ясно като порастнеш.“
Започнах да отделям звуците, докато вървях през дърветата и с
всяка стъпка, която правех, можех да чуя пукането на земята под
краката си. Малко по-късно вече можех да различавам всички
видове птици, песните на врабчето, на мушитрънчето, на
синката, на черния дрозд и на много други. Можех да чуя и
разпозная както всяка птица и нейното местоположение, така и
всички животни наоколо. Струваше ми се, че учех нещата много
бързо, когато ангелите ми ги преподаваха.
Тогава спрях и казах,: „Мога да чуя плач, нали това е звукът,
който искахте да чуя? Звучи сякаш някой плаче.“ Вървях през
гората, дърветата изглеждаха все по- високи и ставаше все по-
тъмно. Тогава казах,: ,,О, ангели, тук е много тъмно. Може ли да
осветите пътя?“
„Не се притеснявай“, отговориха те. „Следвай звука.“ Така и
направих и плачът ме изведе на едно сечище. Застанах там,
ослушвайки се, и отново можех да го чуя. Знаех, че е толкова,
толкова близо. Беше от дясната ми страна и аз навлязох отново
между дърветата. Там имаше бодливи храсти и краката и ръцете
ми бяха надрани от тръните. Плачът беше спрял и ми беше
наистина трудно да открия източника на звука. Светлината беше
зад мен и в къпинака и храсталака бе много тъмно.
,,Ангели, нищо не виждам“ казах аз. Една светлинка се появи в
основата на едно дърво.
Един от ангелите каза, „Погледни към светлината ей там до
дървото, точно където е малкият храст прещип. Там ще го
намериш.“
Точно там намерих птицата, не обикновена птица, а хищна. По-
късно научих, че е ястреб врабчар. Беше може би най-
мършавото, най-ужасно изглеждащото нещо, но за мен беше
прекрасен. Аз го вдигнах и погледнах нагоре, към високото
дърво, от което явно беше паднал, но не можех да се изкатеря

40
толкова на високо и да сложа птицата обратно. Той помръдна в
ръката ми и аз видях, че е наранен — и двата му крака бяха
деформирани и изкривени, а врата му бе разранен, най-вероятно
от падането. Ангелите ми казаха, че родителите му не са го
искали и са го изхвърлили от гнездото.
„Той е подарък за теб от Бог“ ми казаха ангелите „да се грижиш
за него през лятната ваканция и през следващото лято, но след
това няма да можеш да го вземеш отново с теб в къщи.“
Понякога ангелите ми казваха неща, които не разбирах. Просто
приемах, че това което са казали е истина. Така че взех птицата и
тръгнах обратно към къщи през гората и през полето; намерих
една стара шапка и я сложих в една кутия, за да направя дом, в
който да живее птицата.
Птицата ми постепенно ставаше по-силна, но все още не
можеше да ходи както трябва и аз я носех навсякъде. Тя не
можеше и да лети, защото не можеше да се приземява на краката
си. Татко и аз я научихме да протяга крилата си и да прелита
леко, като си я подхвърляхме един на друг.
Изхранването и също беше проблем, защото се нуждаеше от
сурово месо, но нямах намерение да излизам и да убивам нещо,
за да я нахраня. Знаех, че месото трябва да е прясно, а това, което
ме затрудняваше още повече, че тя ядеше много малки
количества на едно хранене. Родителите ми не можеха да ми
дадат пени или половин пени, за да купя парченце сурово месо за
птицата и аз казах на ангелите, „Вие наистина се опитвате да ме
затрудните.“ Спомням си, че с родителите ми отидохме до
Килълоу (съседно селище - бел. пр.), на няколко километра (от
Маунтшанън). Аз влязох в месарницата с птицата и казах на
касапина, че се нуждая от сурово месо, но нямам никакви пари.
Не обичах да прося, но той беше много учтив и ми каза да идвам
по всяко време през ваканцията и че той ще ми дава сурово месо.
Звучеше просто, но не беше — родителите ми нямаха пари за
бензин, за да ходят напред назад от Маунтшанън до Кнлълоу.
Не разбирах и все още не разбирам защо родителите ми не се
грижеха повече за птичката. Хора, които почти не ме познаваха
ми помагаха да я нахраня, но не и родителите ми. Когато майка
ми готвеше, аз можеше и да се огледам за мъничко сурово месо

41
— само една чаена лъжичка — но отговорът беше само
покашляния и мънкане. Бях готова да се откажа от моята дажба и
да я дам на птицата, но тя не ми позволяваше и аз бях поставена
в ситуацията да прося. Винаги ми се е струвало, че ако някой от
братята или сестрите ми отглеждаше птицата, всичко щеше да и
е осигурено. Беше много трудно. Но някак си успявах да я
изхраня и тя ставаше по-силна.
Един ден, докато я хранех Хосъс ми каза, „Ние знаем, че
понякога сърцето ти е тъжно и ти си толкова малка, но трябва да
запомниш, че Бог те е направил различна и твоят живот винаги
ще бъде такъв. Ти имаш специална работа за вършене.“
Аз отговорих, „Но аз наистина не искам. Защо Бог не можа да
избере някой друг?“
Хосъс се ми се изсмя и ми каза, ,,Един ден ще разбереш защо.“
,,Страх ме е!“ отговорих аз, „Плаче ми се.“
„Ще трябва да плачеш“, отговори Хосъс, ,,защото
душите ще се нуждаят от твоите сълзи, за да се освободят.“
Тогава не разбрах какво имаше предвид.

***

Баба ми, както и много други, смяташе, че съм малоумна и

рядко разговаряше с мен. Но един ден, когато го направи, научих
много за нея и семейството си. Тя ме покани да ѝ помогна да
почисти и обере праха в стаята си — нещо, за което никога не ме
бе молила. Дотогава бях влизала в нейната стая веднъж или два
пъти и дори тогава ми бе разрешено само да гледам, без да
пипам. Този път тя ми канеше да ѝ помогна с чистенето!
Баба ми даде един парцал и ме помоли да забърша масата,
докато тя се зае с един шкаф, като повдигаше внимателно и
връщаше почистени ценностите, които се намираха в него.
Гледах я когато повдигна една снимка в голяма овална рамка и
можех да почувствам голяма тъга в нея. Тя явно беше усетила, че
я гледам, защото се обърна, донесе снимката при мен, седна на
голямото старо високо легло и потупа мястото до себе си. Аз се
набрах върху леглото и седнах с провесени крака. Тя ми показа
красива стара фотография на малко момиченце, приблизително

42
на моята възраст, в парцалива рокля, боси крака и развети коси.
До нея бе коленичило малко момче, което си играеше с пръчка в
локвите и калта. ,,Това са моите две дечица, които Бог прибра и
които сега са с Него на Небето.“ Сълзи напълниха очите ѝ,
докато ми разказваше.
Аз ѝ отговорих, „Ти отново ще ги видиш; нали го знаеш, бабо?“
,,Да, Лорна“, отговори тя, „надявам се, че един ден отново ще ги
видя.“ .
Тя ми разказа, че семейството им било ужасно бедно и нейното
момченце — казвало се Томи — се разболяло, може би защото не
получавало достатъчно от подходящата храна. Можех да
почувствам голямата тъга и голямата ѝ тежест, докато тя
разказваше историята. Дъщеричката ѝ, Мари, получила израстък
на гърлото. Дядо ми я носил на колелото си с километри — от
мястото където са живели в Уиклоу до болницата в Дъблин. За
съжаление, огромните му усилия са били недостатъчни и тя е
починала преди лекарите да могат да я оперират. Баба ми каза, че
когато погледне дядо, с неговите очарователни тъмни коси,
винаги се чуди, как ли би изглеждал Томи като като голям. Тя
каза, че гледала сестрите ми и мен и се чудела как ли би
изглеждала дъщеря ѝ Мери. „Знам, че един ден отново ще ги
държа в прегръдките си и нямам търпение този ден да дойде“
каза тя. Можех да почувствам ужасната болка, която изпитваше.
След това изненадващо каза: ,,Виж, Лорна, не се притеснявай.
Духовете не могат да ти навредят, или да те наранят по никакъв
начин. Дори когато те е страх всичко, което трябва да направиш е
да кажеш една кратка молитва. Просто кажи, "Исус и Мария,
обичам ви. Спасете душите“. Тя ми се усмихна и не каза нищо
повече по темата. Никога. Искало ми се е да ѝ кажа всичко, което
видях, да споделя с нея болката и радостта, които почувствах, да
я попитам тя какво беше видяла и почувствала, но ангелите ми
казаха, че не е позволено. Винаги съм усещала, че баба
разбираше, че аз виждах повече от другите хора — но тя никога
повече не подхвана темата. Стана от леглото и продължи да
бърше праха и когато приключи излезе от стаята. Аз я последвах
и затворих вратата.
Баба се върна в кухнята, а аз отидох в банята и се помолих.

43
,,Благодаря Ви, Господи и ангели. Моля Ви да помогнете на баба
— тя е тъжна и наранена.“
Същото лято имах възможността да науча повече, за това, което
се бе случило с Мари. Бе един ярък слънчев следобед и дядо ми
полираше колата в един от навесите за файтоните. Аз надникнах
и той ме прати да му донеса чаша чай. Когато се върнах, той ме
помоли да седна до него в двора. Ние седяхме и наблюдавахме
полета на лястовиците от и до гнездата им, носещи храна за
техните малки. За мен бе много необичайно да си седя просто
така до дядо. Единственият друг случай, в който бях говорила с
него, беше първият ден, когато му помогнах да нахрани бебето-
лястовиче. Този път беше различно. Попитах ангелите, „Какво
става?“
,,Само слушай“ казаха ангелите. „Той има нужда да ти разкаже
за Мари и как я е носел към болницата.“
Дядо ми описа този ден. ,,Денят беше мразовит, но слънцето
светеше. Баба ти приготви Мари за пътуването. Тя не беше добре
и ние знаехме, че трябва спешно да отиде в болницата. Аз
треперех, докато приготвях велосипеда, знаейки, че то няма да
издържи цялото пътуване от повече от 30 км, но нямаше друг
начин, по който да я заведем. Наоколо нямаше никой, който да
може да помогне, никой с кон и каруца, никой, който да ме
придружи.“
В този момент той ми се усмихна: „Само на теб, Лорна, ти си
първият човек, комуто някога съм го разказвал.“
,,Привързах чанта със сандвичи, една ябълка и манерка с вода
на багажника“, продължи той. „Бях уплашен, че Мари ще умре
по време на пътуването. Прегърнах баба ти; тя плачеше, защото
не можеше да дойде с мен, защото трябваше да се грижи за баща
ти и чичо ти, които бяха малко по-големи от бебета. Взех Мари
от ръцете ѝ и я понесох към колелото. Наместих я на напречната
рамка, подпрях я на гърдите си и потеглих. Нямах възможност
дори да се обърна и да кажа на баба ти довиждане. Беше много
трудно да се кара колелото с Мари в прегръдките ми и с
дървения ми крак — аз по-скоро препусках, вместо да карам.
Пътят бе дълъг. Спирах много пъти и давах капки вода на Мари
от пръстите си — тя не можеше да се храни, нито да пие както

44
трябва. Ако опиташе, можеше и да умре, защото бучката можеше
да помръдне и да блокира трахеята ѝ. Няколко часа по-късно —
трябва да е било около обяд, се почувствах много гладен и спрях,
за да изям един сандвич и да пийна вода. Карах още малко,
когато пукнах гума и това беше краят на колелото. Изоставих го
и продължих пеш, носейки Мари на ръце. Държах я много близо.
Можех да усетя биенето на сърцето ѝ и плиткото ѝ дишане.
Когато най-накрая стигнах до болницата, беше тъмно. Те някак
си знаеха, че идваме; изкачих стълбите на болницата, изтощен до
краен предел. Една сестра се приближи и пое Мари от ръцете ми.
Не исках да я оставя. Седнах на един стол и чаках, един лекар
излезе и ми каза, че ще ѝ направят операция на сутринта.“
Той ме погледна със сълзи в очите си. „Беше прекалено късно.“
Бучицата в гърлото ѝ бе помръднала и бе блокирала трахеята ѝ
докато са водели Мари към операционната, тя се е задушила.
Дядо се обърна и ми каза: ,,След това станах много озлобен —
изгубил Томи, а след това и Мари. Вече не вярвах в Бог.
Направих много труден живота на баба ти.“
Докато гледах към дядо ми, със сълзи, стичащи се по бузите му,
Мари и Томи, застанаха пред него и протегнаха ръце и докоснаха
сълзите му. Казах му какво виждах. „Дядо, Томи и Мари са с теб
сега, не плачи.“
Той силно ме прегърна и със сподавен глас каза, „По- добре не
казвай на никого, че дядо ти е плакал.“
,,Не се притеснявай“, отговорих аз и му се усмихнах.
В същото време ангелите прошепнаха в ушите ми: „Това е
тайна“.
Аз казах на дядо, „Никога няма да кажа на никого“. И не бях, до
този момент.
Докато дядо говореше с мен, светлината около него стана доста
по-ярка, като светлината около останалите хора. Тогава осъзнах,
че неговите болка и гняв, от смъртта на двете му малки деца, го
бяха огорчили дотолкова, че той бе убил радостта си от живота.
Дядо стана и се върна под навеса да работи по колата си все
едно, че никога не бе разговарял с мен. Той се върна към
нормалното си състояние, светлината около него отново стана
много слаба и никога вече не я видях толкова ярка.

45
 Бях прекалено малка, за да ми бъде разказана подобна история,
но знаех, че отново работя за ангелите, този път помагайки им да
помогнат на дядо ми.

***

Лятото в Маунтшанън много ми хареса и се надявах, че

следващата година отново ще имаме възможност да отидем там
на почивка. Годината бързо се изтърколи и когато дните отново
започнаха да растат, нямах търпение ваканцията да започне и да
отидем отново в Маунтшанън.
Но, този път не отседнахме у баба ми. Минахме покрай нея и
надолу през центъра на селото спряхме в покрайнините пред
голяма къща с дива градина. Тя беше почти празна — мисля, че
имаше маса, два-три стола, готварска печка, но нямаше легла. За
нас нямаше значение; ние смятахме, че е голямо приключение и
спяхме в спални чували на пода.
Това лято, докато бяхме отседнали в празната стара къща в
Маунтшанън, една прекрасна възрастна дама, наречена Сали,
даде на баща ми малко парче земя близо до Маунтшанън. То
беше високо в планината и катеренето по планинския път, за да
се стигне до там беше тежко.
Парчето земя бе в съседство на къщурката, в която живееше
самата Сали. Виличката бе с традиционна врата (врата от две
части – бел. пр.) и горната ѝ половина беше винаги отворена. Тя
ни чуваше, когато пристигахме и ни чакаше с широка усмивка,
понякога с котка на ръце. Караше ни да се чувстваме добре
дошли, черпейки ни с чай и бисквити или ябълков най. Сали
обичаше да има компания. Аз обичах да седя с нея на масата, да
пия чай и да слушам историите ѝ как е растяла в окръг Клеър.
Тръгвах си след като я бях слушала с часове. Тя ме канеше
отново да дойда на следващия ден и ме окуражаваше да доведа
мама и татко на гости.
Сали се чувстваше много самотна в планините и за това даде на
баща ми парчето земя близо до дома ѝ — надяваше се, че може
да си построим къща и тя щеше да има компания. Казваше ми, че
евентуално за в бъдеще бих могла да дойда да живея там с моите

46
деца. Бидейки само на осем, съвсем не мислех за собствени деца
и се смеех, когато тя го казваше.
Сали имаше много котки и наоколо беше пълно с котенца.
Казваше, че ѝ правят компания. Къщичката можеше и да е пълна
с котки, но беше безупречно чиста. Виличката бе претрупана с
мебели, но по тях никога нямаше прах или купчини хартии и
винаги ухаеше на чието и на домашно.
Много обичах Сали и се наслаждавах на всички тези детски
летни визити при нея и в нейната къщичка. Обичах планината и
нощите, които прекарвахме на открито на палатка с лагерен огън
и бухащите наоколо бухали.
Разбира се и моята птица също много се наслаждаваше на тези
нощи високо в планината. Ястребът ставаше по-голям и по-
силен, но беше странно, че нито веднъж не бе накълвал пръстите
ми с големия си тъмен клюн, не ме беше издраскал с дългите си
нокти. Един следобед го вдигнах, както правех обикновено и го
взех на разходка с мен. Занесох го около два километра по-
надолу в къщата на баба ми и му показах градините.
Докато се разхождахме, ангелът Майкъл се появи и се разходи с
мен и с птицата из градината. Ние минахме през кухнята и
столовата на баба ми без да бъдем забелязани (понякога ангелите
правеха така, че хората да не ме виждат) и през прекрасния ярък
коридор с красивите цветя и големите прозорци.
„Твоята птичка е станала толкова голяма и силна. Ти не ѝ ли
даде име?“ попита Майкъл.
„Не, той не се нуждае от име.“ отговорих аз. „Моята птица е
просто 'Любов', това е.“
Майкъл ме погледна и каза, „Един ден ще разбереш защо си го
нарекла 'Любов'.“
Очите на Майкъл бяха толкова ярки, че ти се струва, че можеш
да навлезеш с километри навътре в тях. Все едно вървиш по
много дълъг път. Все едно минаваш през самото време.
Птицата бе с мен навсякъде. Не си мислете, че някога съм го
забравяла, дори и за минута. Последният ден от ваканцията се
бяхме качили с баща ми високо в планината. Бяхме опънали
палатката и бяхме напалили огън, въпреки че беше прекрасен
слънчев ден. Аз тъжно погледнах към птицата си. Когато го

47
намерих, ангелите ми бяха казали, че няма да мога да го взема с
мен в края на тази ваканция.
Стоях зад палатката, държейки ястреба и нежно му говорех.
,,Как ще живея без теб? Толкова ще ми липсваш“.
Татко ме повика и каза. ,,Хайде, Лорна, тази птица има нужда
повече да упражнява крилата си.“
Аз тъжно го вдигнах. Той беше толкова бодър, размаха криле и
нададе дълъг крясък.
Баща ми извика и аз подхвърлих птицата от ръцете си във
въздуха. Татко го хвана и той разпери криле в шепите на татко.
Татко го подхвърли отново във въздуха към мен. Но на три-
четвърти от разстоянието, тялото му падна на земята. Птицата ми
си бе отишла! Духът му отлетя. Крилата му изглеждаха огромни
и той сякаш се превръщаше в златисто сияние. Обърна главата си
към мен — очите му бяха толкова ярки и ми се усмихваха.
Ястребът не беше обикновена птица, той беше дар от Бог и
ангелите.
Едновременно почувствах радост и тъга. Радвах се за птицата
ми — сега той беше съвършен и се рееше като орел — но знаех,
че ужасно ще ми липсва.
Баща ми се втурна към мен, той беше толкова подтиснат. „О,
Лорна. Съжалявам, зная, че не искаше птицата да лети по-далеч.
Ти наистина не мислеше, че той би могъл.“
,,Няма проблем. Всичко е наред“, казах аз. Татко се чувстваше
толкова тъжен, толкова наранен и виновен, а аз не можех да го
успокоя, защото не можех да му кажа какво се бе случило и че
вината не е негова.
Майкъл беше пределно ясен: „Ти никога не можещ да му
кажеш. Ти си различна Лорна. Той може единствено да види
тялото на земята. Той не би могъл да разбере. Не знаеш ли колко
е трудно за човек да разбере Бог такъв, какъвто е?“
Аз се молех, „Майкъл, но татко ми е толкова наранен.“
„Не, не можеш да му кажеш.“, отговори той. „Един ден ти ще
му разкажеш част от нещата, които знаеш за Бог и Неговите
ангели, но не сега. Не се тревожи, дете.“ Майкъл винаги ме
наричаше дете, когато се опитваше да ме успокои.
Татко и аз никога повече не говорихме за загубата на птицата,

48
но мисля, че дълго време след случката той се чувстваше
виновен.
Един слънчев ден аз вървях по селския път към къщата на баба
и се усмихвах на себе си. Чувствах огромна сила и увереност,
защото знаех, че някой специален се е появил. Ангелите ми бяха
казали да не продължавам по пътя, а да мина напряко през
полята. Аз прескочих една порта и докато вървях през високата
трева към гората, Той караше косата ми да се наелектризира.
Той има необикновено присъствие, прекалено силно, за да се
прояви във физическа форма. Вместо това, когато Той е тук, се
усеща като мощна енергия, която се вихри около мен. Той има
навика да наелектризира косата ми, от което тя много ме
засърбява. Чувствам се толкова специална и толкова добре,
когато Той е близо до мен.
Като дете не знаех кой или какво е Той; аз знаех само, че Той е
напълно различен тип същество.
„Ти си тук!“ Аз се смеех от удоволствие.
„Аз никога не те изоставям“, каза той. ,,Аз съм винаги с теб. Не
го ли знаеш? Не ме ли усещаш? Аз често налектризирам косата
ти. Защо се криеш от мен?“
Той беше прав: понякога аз наистина се криех от Него — дори и
сега се опитвам от време на време, защото Той е толкова голям и
толкова силен. Спомням си как се обърнах и почувствах мощната
Му енергия да се движи с мен от лявата ми страна. Аз отговорих,
„Защото Ти си толкова по-голям от мен, а аз съм толкова малка.“
Той се разсмя и каза: ,,Лорна. Не се крий повече. Ела, хайде да
се поразходим и аз ще успокоя страха ти от това, което трябва да
направиш за мен в този живот.“
Ние продължихме докато стигнахме до гората. В пролуката
между дърветата, имаше дървена хижа, гледаща към езерото, и
ние седнахме там на слънце да разговаряме. „Ти знаеш, че ме е
страх“, Му казах аз.
,,Няма нужда да се страхуваш, Лорна. Аз няма да позволя да ти
се случи нищо лошо“, каза Той. „Хората и техните души се
нуждаят от теб, както Аз се нуждая от тях.“ ,,Защо аз“, плачливо
попитах аз .
„А защо да не си ти?“, отговори той. „Ти може и да си дете, но

49
знаеш повече опколкото повечето хора по света. Ти си моят
човешки ангел, ти си тук да помагаш на хората и техните души.
Лей свободно сълзите си, дете, моя Птицо на Любовта.“
Аз Го погледнах. „Защо ме наричаш Твоя 'Птица на Любовта'?“,
попитах аз.
„Защото ти носиш любовта както твоята птичка го правеше. Ти
имаш чиста душа. Ти си моята птичка на любовта и Аз се нуждая
от теб, както и останалите.“ „Ти знаеш, че аз не искам да бъда
различна от другите деца“, отговорих разплакано аз.
Той избърса сълзите ми. ,,Лорна, ти знаеш, че Аз винаги съм до
теб“ и Той сложи ръката Си около рамото ми и силно ме
прегърна.
Двамата се върнахме през гората и минахме напряко през
полята обратно към къщата на баба ми. Той изведнъж изчезна. Аз
продължих към къщата и заварих майка ми там, да помага на
баба да пече ябълкови пайове и да приготвя вечеря. Аз само ги
наблюдавах и слушах — нещо, което правех много често. Винаги
оставях другите да говорят, а аз слушах и можех да чуя думите,
които не изричаха, думите, които искаха да изрекат, думите,
които пазеха в сърцата си — тяхната радост и щастие, както и
тяхната болка.
Ние изкарахме четири или пет прекрасни лета в Маунтшанън,
но когато бях на около 11 или 12 баба получи сърдечен удар и
вече не можеше да продължи с работата си. Тя напусна къщата и
ние никога вече не отидохме на почивка в Маунтшанън.
Никога повече не видях и Сали. Години по-късно ми казаха, че
починала съвсем сама, там горе в нейната къщичка в планините,
но аз знаех, че тя не беше сама; ангелите бяха с нея. След като
баща ми почина, никой не можа да намери доказателство за
собствеността на земята, така че никой не можа да изпълни
мечтата на татко и да построи къща там.

50
 ГЛАВА 5. Илайджа
Няколко пъти през живота си съм получавала видения. Един
ден, когато бях на около десет, вървях през полята край реката и
ангелите ми казаха: ,,Ей там, горе ще срещнеш Илайджа.“ (на
български - Илия, в случая пророк Илия – бел. пр.)
„Кой е Илайджа?“, попитах аз. Разсмях се на името 'Илайджа',
не го бях чувала досега и си помислих, че звучи прекрасно.
Но ангелите не се смееха.
,,Илайджа ще ти покаже нещо, Лорна. Трябва да се опиташ да
го запомниш, защото е част от твоето бъдеще.“
Един ангел вървеше към мен през реката от отсрещния бряг.
Трудно е да го опиша — той беше ръждив на цвят. Едно такова
ръждиво — кехлибарено, примесено с малко червено, и много
красив. Той изглеждаше сякаш светеше. Дрехите му бяха дълги,
стелещи се около него, както и ръкавите му, които се се стичаха
по ръцете му. Въпреки това, когато повдигна ръце, дългите
ръкави се навиха на обратно толкова нежно, все едно бяха част
от самия него. Дори и лицето на Илайджа изглеждаше да е в
същия ръждиво кехлибарен цвят.
Бях зашеметена, виждайки Илайджа да ходи по реката; той
идваше към мен, но стъпалата му не докосваха водата.
,,А аз мога ли да го направя?“, попитах аз. Той само ми се
изсмя.
Земята по брега на реката бе неравна и покрита с големи туфи
трева. Илайджа ме покани да седна до него и се усмихна.
„Радвам се да видя, че не се притесняваш от мен.
,,Не, те ми казаха, че идваш.“ Отговорих аз.
Оглеждайки се наоколо осъзнах, че ангелите, които обикновено
бяха около мен, бяха изчезнали с изключение на моя ангел-
пазител.
„Къде отидоха всички?“ , казах аз.
„Те си отидоха за малко“, каза той. „Сега ще подържа ръката ти,
Лорна.“. Той протегна ръката си към мен и положи моята в

51
неговата. Всичко, което мога да споделя е, че се усещаше сякаш
ръката ми се изгуби в неговата, като че ли ръката ми стана част
от неговата ръка. „Не искам да се страхуваш“, каза той, ,,защото
няма от какво да се страхуваш. Това е нещо, което можеш да
очакваш, когато пораснеш, нещо, което ще ти се случи.“
,,Защо трябва да го науча сега?“ попитах аз.
Той не отговори на въпроса ми, а вместо това каза, „Ти ще
видиш някого и ние ще ти разкажем за човека, който виждаш.“
След това все едно завесата бе вдигната и аз виждах един
огромен екран в средата на реката пред мен. Във видението
можех да видя пътека, заобиколена с дървета. Изглеждаше сякаш
стоях в далечния край на пътеката и можех да видя една фигура в
далечината, която започваше да върви по пътеката през
дърветата. Аз погледнах към
Илайджа до мен и казах, „Не мога да видя добре.“
„Продължавай да гледаш!“, отговори той.
Когато фигурата се приближи, можах да видя, че е висок млад
мъж с рижа коса. Той беше много красив, доколкото можех да
забележа. Тогава Илайджа отново проговори. „Сега можеш да го
видиш съвсем ясно.“
Аз се обърнах към ангела, който седеше до мен и кимнах.
,,Продължавай да гледаш“, каза той. „Ние искаме да запомниш
как изглежда той. Ние няма да ти го показваме повече, но това,
което трябва да ти кажа е, че това е младежът, за когото ще се
омъжиш. Ще го разпознаеш от това видение, първият път, в
който го видиш, след много години. Но първо ще трябва да
пораснеш!“
Аз се усмихнах и се разкикотих на идеята да бъда влюбена, или
омъжена и попитах Илайджа: ,,Той сега толкова ли е голям?“
,,Не“, отговори Илайджа, ,,той сега също е малко момче, с
няколко години по-голям от теб.“ Илайджа продължи: „Ти ще си
много щастлива с него — той ще те обича и ти ще го обичаш. Ще
имате своите възходи и падения, своите добри и не толкова
добри времена. Вие ще имате здрави деца и те също ще бъдат
много специални. Но накрая ти ще трябва да се грижиш за него и
Бог няма да го остави с теб завинаги. Вие няма да остареете
заедно.“

52
 Аз се обърнах към него и попитах, „Какво имаш предвид
Илайджа, под ,,да се грижа за него“?“
„Здравето му няма да е най-доброто“, отговори Илайджа. ,,Бог
ще го прибере един ден, когато ти ще си все още доста млада.“
„Аз наистина не искам да знам това“, казах аз.
Но Илайджа продължи: „Лорна, не се ядосвай. Ние искаме само
да запомниш. Ние те подготвяме за бъдещето, подготвяме те да
бъдеш силна. Мисли за цялата любов и щастие, които ще имаш.
Само погледни колко е красив. Ти сама го каза.“
Аз погледнах отново и можех да го видя и казах: „Да, наистина
е приятен.“
Тогава видението изчезна и Илайджа попита: „Ще го запомниш
ли?“
"Да", отговорих аз. „Ще запомня; и разбирам, че той няма да е
винаги с мен и че ще трябва да се грижа за него.“ Аз се обърнах
към Илайджа и въпреки крехката си възраст казах, „Ще бъда
силна.“
Илайджа отново пое ръката ми, ние станахме и той повървя с
мен. След малко спря и каза. ,,Не мисли за това сега. Просто го
остави в подсъзнанието си. Ти ще го разпознаеш в деня, в който
ще се случи.“
Тогава Илайджа изчезна и, разбира се, видението наистина се
случи един ден няколко години по-късно. В процеса на писане на
тази книга аз попитах моите ангели за повече информация за
Илайджа и ми бе казано, че Илайджа е пророк от Стария Завет —
човек с душа на ангел.

***

Семейството ми беше в списъка за настаняване в жилище на

общинския съвет на Дъблин. Беше голяма борба, но най-накрая,
пет години по-късно ни дадоха общинско жилище под наем в
Едънмор (квартал в Дъблин – бел. пр.). Беше прекрасна къща в
чисто нова зона с няколкостотин къщи. Всички домове бяха
почти еднакви: къщи-близнаци с три спални и малки градинки
отпред и отзад. В съседство имаше още един парцел, който не бе
изцяло застроен и между нас имаше поляни и свободни

53
пространства. Всичко беше ново; повечето хора имаха собствен
дом за първи път — най-вероятно бяха живели с родителите си в
старите жилищни сгради в центъра на Дъблин. Беше приятно
място и аз веднага го харесах.
Е, най-накрая си имахме къща, въпреки че не я притежавахме.
Нещата се подобряваха, но все още беше трудно за родителите
ми. Татко работеше като доставчик за една голяма петролна
компания. Тежък физически труд, с дълго работно време, а мама
караше нощни смени в местната шоколадова фабрика. Всяка
вечер след училище мама ни сервираше вечерята и след това
оставяше мен и Емер да се грижим за по-малките, докато татко се
прибере, което в повечето случаи бе доста късно.
Едънмор бе далеч от Балимун и промяната означаваше нови
училища и нови приятели за всички нас. Наоколо нямаше
училище и всяка сутрин трябваше да вървим дълго — през
жилищната зона надолу към старото селище, след това покрай
църквата до главния път. Училището беше точно от другата
страна на този натоварен път. Моят клас се помещаваше в една
сглобяема къща. Беше пренаселено и чиновете бяха наслагани
плътно един до друг. Сутрин бе трудно да се промъкнеш, за да
стигнеш до мястото си — буквално трябваше да пълзим през
съучениците си.
Бях много щастлива в Едънмор. Нямах близки приятели, но
имаше едно съседско семейство — О'Браян, с който прекарвах
много време. Истинският ми любимец в семейство О'Браян бе
тяхната прекрасна елзаска овчарка Шейн. Извеждах Шейн три
пъти в седмицата на разходка и по време на една от тях срещнах
още един специален ангел.
Наричам този ангел 'ангел на дървото', защото тя винаги се
появява в дърветата. От тогава съм я виждала много пъти и все
още редовно я виждам. Тя е във всички нюанси на ярко зелено,
ярко златно и ярко оранжево, които можете да си представите —
и цветовете ѝ са великолепни. Изглежда сякаш е във всяка част
на дървото, но в същото време мога да я видя съвсем ясно.
Нейната коса е къдрава, пада на големи вълни и когато се движи,
се движи всяка част от нея, а очите ѝ блестят като златен прах. Тя
протяга ръце и ми подава едната, а дървото се движи заедно с

54
нея. Често си говоря с нея, а гласът ѝ, когато ми отговаря звучи
като свирене; усеща се сякаш гласът ѝ шумоли между листата на
дърветата.
Един ден, докато бях навън с Шейн, пресякохме полето и тъкмо
щяхме да се връщаме към къщи, когато Шейн спря и започна да
лае по едно голямо дърво от лявата страна. Засмях се и попитах
Шейн, „По какво лаеш?“
Тогава я видях. Ангелът на дървото беше там — Шейн я беше
видял преди мен. И сега се смея, като си го спомням.
Удивлявам се как животните виждат ангелите толкова лесно.
Понякога, на прибиране от училище, играех с другите деца в
каменната кариера. Един ден, вместо да играя с тях, пробвах
портата на манастира в съседство. Той беше място, където не ни
бе разрешено да влизаме, но аз повдигнах мандалото и
надникнах вътре. Видях градини, пълни с плодове и зеленчуци;
усещането беше за много мир и хармония, че не ме беше страх.
Разходих се наоколо, наблюдавайки монасите в техните кафяви
роби, заети в градината. Те не ми обърнаха внимание. Беше все
едно не ме виждаха. Седнах на един стар пън и продължих да
наблюдавам.
Това определено бе свято място, място, където много молитви
са били казани. Всички монаси сияеха толкова ярко — те бяха
толкова чисти, не само техните тела, но и душите им. Молеха се,
докато работеха и аз забелязах, че ангелите се молеха заедно с
тях. Чувствах се толкова спокойна, но все пак моите ангели ме
измъкнаха от там. Повтаряха ми, че трябвало да се прибирам в
къщи, че майка ми щяла да се притеснява. Направих каквото ми
казаха. Въпреки, че вече се стъмваше, ангелите осветиха пътя ми.
Когато се прибрах вкъщи, мама вече беше отишла на работа и ми
се размина.
Сигурно съм ходила поне дванайсет пъти в манастира през нея
година, а може би и повече. Само веднъж, при последното ми
посещение, един монах ми проговори. Той береше цариградско
грозде от един храст и аз отидох направо и застанах до него. Той
сияеше ярко, а неговият ангел стоеше до него и беше облечен по
същия начин. Монахът, който беше много млад, ме погледна и
каза „Здравей.“

55
 Попитах за името му. Каза че се казва Пол (еквивалента на
българското Павел - бел. пр.). Говореше много тихо и ме попита
за моето. Аз му го казах.
Той ми предложи малко цариградско грозде, питайки ме защо
посещавам манастира толкова често. Аз му отговорих: „Само за
да ви наблюдавам как се молите. Имам нужда от вашите
молитви.“
„Аз винаги ще се моля за теб, Лорна“ отвърна той. Казах
довиждане, знаейки, че никога вече няма да се върна в
манастира.

***

Един от любимите ми поводи за излизане в събота сутрин бе

пазаруването с майка ми. То включваше пътуване до улица Муур
(улица успоредна на централната улица в Дъблин - О'Конъл - бел.
пр.), натоварен уличен пазар в центъра на Дъблин с маси по
дължината на двете страни на улицата и жени с типичен
дъблински акцент, рекламиращи своите стоки на висок глас. Аз
дърпах пазарската чанта на колелца след себе си, докато майка
ми избираше най-хубавите плодове и зеленчуци.
Една събота, точно като завихме по улица Муур, един ангел ме
бутна по рамото и прошепна в ухото ми, ,,Остави майка си да
върви напред — тя няма да забележи.“ Направих две крачки
назад, а майка ми продължи, оглеждайки изложения за продан
зарзават. Докато стоях и гледах улицата по дължина, картината
се промени. Изведнъж улица Муур стана като златен дворец:
всичко сияеше в златно, дори и хората. След това цветовете се
смениха и се появиха други — пулсиращи и по-ярки, много по-
живи и по-блестящи от обичайното. Тези цветове започнаха да
бликат от плодовете, зеленчуците и цветята като вълни, пълни с
енергия. Вълните се превърнаха в топки цвят, които подскачаха
от единия край на улицата до другия, отблъсквайки се от масите
и дори от хората. Но май никой не забелязваше.
Улицата не бе пълна с хора, тя беше пълна с ангели — много
повече от обикновено. Някои от тях бяха облечени като жената,
която продаваше плодове и зеленчуци и се ангажираха да

56
помагат. Мислех си, че е много смешно да наблюдавам ангелите
да имитират всяко движение, което правеше жената — ангелите
са такива прекрасни мимове. Освен това те пееха — беше сякаш
тананикаха в ритъм с живота на улицата, който течеше около тях.
Много пъти преди този ден съм била на улица Муур, но никога
не бях виждала нещо подобно. Може би беше специално за мен,
за да ме накара да се смея, или може би се случваше всеки ден,
но за първи път ми бе позволено да го видя. Намирах цялата тази
шумотевица много вълнуваща.
Изведнъж майка ми, която бе три маси по-напред забеляза, че
не съм до нея.
,,Лорна, събуди се. Ела тук с чантата.“
Помислих, че всичко ще се върне към нормалното, но не. Стоях
до майка си, а ангелите прошепнаха в ухото ми, „Наблюдавай
дамата, която продава плодовете.“ Направих каквото ми бе
казано и видях ангела-пазител да стои точно зад нея. Нейният
ангел-пазител бе облечен точно като нея; тя сияеше и имаше
прекрасна усмивка и ми намигна. Мама поиска от жената ябълки,
круши и банани. Докато жената слагаше плодовете в един кафяв
хартиен плик, нейният ангел привлече вниманието ми, клатейки
пръст.
Осъзнах, че жената бе сложила няколко развалени ябълки
между тези, които купуваше мама и нейният ангел ѝ говореше,
но тя не го слушаше. Ангелът продължи да клати пръст. Не успях
да се сдържа и се разхилих. Жената погледна кисело към мен.
Можех да видя в погледа ѝ, че тя знаеше, че съм я видяла какво
прави. Изведнъж пликът се скъса и плодовете се разпиляха
навсякъде. Жената се опита да ги хване и сграбчи една ябълка —
тя беше изгнила. Знаех, че това не е случайност, нейният ангел и
моят ангел го бяха позволили да се случи и това ме накара да се
смея още повече.
Мама забеляза изгнилата ябълка и каза, ,,Надявам се, че не ми
давате лоши плодове.“
Жената отрече и погледна виновно към мен, докато пълнеше
нов плик. Мама плати и аз сложих плика в пазарската чанта.
Отминавахме, когато жената ни повика с дъблинския си акцент:
,,Ей, госпожо!“

57
 Мама се обърна, а жената държеше плик. ,,Ей, госпожо. Още
малко плодове за вашите деца!“ Нейният ангел стоеше зад нея и
се усмихваше — най-накрая беше чут.
Оттогава съм ходила много пъти на улица „Муур" — и като
дете и като възрастна — но никога вече не я видях толкова
оживена. Знам, че когато не виждам нещо, не означава, че то не
се случва. Ангелите не могат да ми позволят да видя всичко,
което се случва през цялото време. Ако го правеха, щеше да е
прекалено много за мен и невъзможно да живея нормален живот
— щях да съм прекалено разсеяна.
Ангелите говореха много за избора. Един следобед ми
помогнаха да разбера, че никога не е прекалено късно да се
променим и да направим правилния избор, а също и че те могат
да ни помогнат да го сторим — ако изберем да ги чуем.
Доставяше ми удоволствие да изпълнявам малки поръчки за
мама, тъй като можех да бъда сама и свободна да разговарям с
ангелите. Обичах да се мотая с тях и да наблюдавам птиците и
дърветата. Този следобед бях на половината път до магазина,
когато ангелите ми казаха. „Лорна, спри. Искаме да видиш нещо,
което се случва на една съседна улица, за да можем да ти
обясним някои неща. Когато стигнеш до главната улица, вместо
да завиеш на ляво към магазините и да пресечеш пътя, искаме да
тръгнеш на дясно и да продължиш да вървиш.“
Направих точно каквото ми бе казано. Скоро видях купчини
мебели, струпани на тротоара, полицейска кола и хора, които се
събираха. Един възрастен мъж излизаше през входната врата,
вървейки с помощта на бастун, а всичките му вещи и мебели
бяха на улицата. Бях много шокирана, гледката остана в мен
завинаги.
,,Ангели“, казах аз, „какво се случва с този беден човек?“
Докато стоях на пътеката и гледах, ангелите проговориха.
„Лорна, старецът е живял в тази къща през целия си живот.
Това е неговият дом, но с годините е станал твърдоглав и отказал
да си плаща данъците. Имал е избор: можел е да плати, има
парите, и това нямаше да му се случи. Ако все още говореше със
семейството си, те биха могли да му помогнат да вземе
правилните решения, но заради твърдоглавието си и с тях, не

58
говори. Той е сам, засега.“
Попитах ангелите коя е жената, която се опитваше да говори с
него. Това беше дъщеря му и дали той би я послушал? Те
отговориха: ,,Лорна, не можеш ли да видиш, че неговите ангели
шепнат в ушите му. Той наистина ги чува, ти знаеш! Виж, сега
той плаче. Той позволява на дъщеря си да поеме ръката му. Сега
вече започва да взема правилните решения. Никога не е
прекалено късно за това, ако си готов да слушаш.“
,,Разбирам“, казах аз. ,,Ангели, нали винаги ще ми помагате да
вземам правилните решения?“
„Да, Лорна, ще ти помагаме“, отговориха те.

***

Понякога случките само изглеждаха като трагедии. Така беше и

с инцидента на татко.
Той работеше за голяма петролна компания, доставяща парафин
и се случи инцидент, но татко каза, че не иска пари, а само
постоянна работа. Накрая компанията му предложи договор като
управител на една бензиностанция в центъра на Дъблин. На
татко бе даден избор и без съмнение ангелите му бяха помогнали
да вземе правилното решение. Тази постоянна работа даде на
родителите ми финансова стабилност и най-накрая те имаха
възможност да си позволят да направят влог за собствен дом.
Инцидентът с баща ми беше скрита благословия. Понякога
трябва да се случат лоши неща, за да променят хората, или да се
променят неща в живота им. Чудеса се случват всеки ден. Хората
просто пропускат да ги видят.

59
 ГЛАВА 6. Да поемеш болката на другите

Имах проблеми с ученето, който никой не разбираше изцяло и

когато се преместихме в новата ни къща в Лийкслип, родителите
ми решиха, че не трябва да се връщам на училище, въпреки че
бях само на четиринайсет. Заболя ме, че не го бяха обсъдили с
мен. Решението им да ме спрат от училище бе още един пример,
че ме третираха различно . Никога не ме отпратиха, както им бе
предложено веднъж, но винаги се отнасяха с мен по различен
начин.
Виждах, че животът ни се подобрява финансово, но това не се
отнасяше за мен. Вече имахме телефон. Братята и сестрите ми го
използваха през цялото време и никой нищо не им казваше, но
когато аз поисках да го използвам, ми обясниха колко много
струва и не ми позволиха. Когато исках да се изкъпя, отговорът
беше „Не“ , или ,,Само набързо“. Случваше се толкова често, че
ме беше страх да поискам да се изкъпя и затова само пълнех
легена с вода, за да се измия така, че да не ми се налага да питам
и да ми бъде отказано. Никога не разбрах и все още не знам дали
ме смятаха за нещо по-малко от останалите.
Помагах на мама из къщи и в градината, гледайки братята и
сестрите ми как отиват към техните нови училища. Една вечер
докато седяхме около масата и вечеряхме мама заяви, че иска на
следващия ден да отида с нея на погребение. Една роднина била
починала и тя не искала да ходи сама. Братята и сестрите ми бяха
много заинтересовани коя е роднината. Брат ми Дилън искаше да
знае името на починалата жена. Мама каза ,,Тереза“ и ни показа
една снимка.
„Ще трябва да хванем ранен автобус“, каза мама, ,,защото ще
пътуваме до другия край на града, а от там ще повървим пеша до
църквата, което ще ни отнеме още около десет минути.“
Следващият ден беше много студен. Щом братята и сестрите ми
тръгнаха за училище, мама ми каза да се облека топло и аз си
сложих палтото, шапка, шал и ръкавици. Мама взе и чадър, за

60
всеки случай. Отправихме се към спирката. Аз седях в автобуса,
гледайки през прозореца, с мисли, нижещи се през съзнанието
ми, чудейки се какво представлява едно погребение. За мен щеше
да е първото.
Малко по-късно мама се обърна към мен и ми каза: ,,Почти
стигнахме. Сега запомни, Лорна, стой до мен през цялото време и
не се мотай. Можеш да се изгубиш.“
Автобусът спря и ние слязохме. Вървяхме дълго до
претъпканата с хора църква. Свещеникът водеше литургията,
присъстващите бяха много тъжни, а аз наблюдавах всичко това с
широко отворени очи.
След службата отидохме на гробището, което беше много близо
до църквата, на кратка разходка. Беше удивително колко много
ангели стояха струпани около роднините ми повечето, от които
не познавах. Преместих се малко встрани от тълпата, за да
огледам по-добре. Мама бе улисана в разговори и не забеляза.
Имаше красив ангел в един храст до гроба, облечена по човешки,
искряща и небесно синя.
Попитах я, „Защо всички ангели са тук?“ Често съм виждала
ангели из гробищата, но тук имаше толкова много.
Тя ми се усмихна и каза, ,,Лорна, ние знаем, че ти все още имаш
много да учиш. Това е едно от местата, на които ангелите са
призовани, място където хората изпитват болка и молят: "О,
Господи, помогни ми! Не мога да се справя с това сам." И по тази
причина гробището е място, на което ние се събираме“.
Този красив син ангел ме хвана за ръката и ме повлече през
навалицата. Ние си проправяхме път през множеството; тълпата
сякаш се разтваряше, за да ни пропусне да минем и въпреки, че
хората сигурно са ме забелязали да се движа, никой не се опита
да ме спре. Ние продължихме да вървим, докато стигнахме до
далечния край на жалеещите, събрани около гроба роднини.
Там, на ръба на групата, до един надгробен камък беше духът
на Тереза, моята роднина, която погребваха в този ден — аз я
разпознах от снимката, която мама ни бе показала предната
вечер. Тереза бе заобиколена от десетина, а може би и повече,
ангела. Тя беше толкова красива, много повече, от колкото
изглеждаше на снимката — като един прекрасен нарцис, сияещ

61
от светлината, излъчвана от нея. На този красив дух бе позволено
да наблюдава собственото си погребение. Когато се присъединих
към нея, тя се обърна и помоли ангелите, които я придружаваха
да изпратят още ангели, които да успокоят скърбящите роднини.
(Духът на някой, който току-що се е пренесъл отвъд може да
помоли ангелите да утешават и да помагат на тези, които са
останали).
Щом Тереза изрече молбата си, ангелите веднага отлетяха към
всички, които се бяха събрали на гробището — приятели и
познати, а също и роднини. Всеки един от тях бе заобиколен от
ангели. Ангелите бяха толкова нежни и внимателни. Полагаха
ръце на раменете на хората, шепнеха в ушите им, нежно ги
погалваха по главите. В един случай видях ангели да прегръщат
човек с почти човешки ръце. Беше ми казано, че този човек е
изгубил някого при друг случай и сега тайно скърби и за тази
загуба.
Винаги ще си спомням красотата на това, което ми показа
синият ангел. Тя излъчваше такова състрадание и разбиране.
Смешно ми е като се замисля колко е абсурдно, че някой трябва
да умре, за да помолим ангелите за помощ. Няма нужда да
чакаме момент, в който сме отчаяни и изпитваме силна болка, за
да помолим за помощ. Ние трябва да я искаме всеки ден, или
всеки месец, или веднъж в годината: ,,Искам моите ангели да
бъдат с мен във всичко, което правя.“ Тази простичка молба ще
даде сили на ангелите да ни помогнат.
От този ден, аз надничам всеки път, когато минавам покрай
гробище. Там винаги виждам ангели. Мястото е пълно с тях ако
има погребение, но дори и да има само един човек, той винаги е
заобиколен от ангели, които му дават утехата, от която се
нуждае.

***

Няколко месеца след като се преместихме в новата къща, татко

се прибра от работа с добри новини за мен.
Беше есен и навън все още беше светло. Беше около седем
вечерта, може би дори малко по-късно, защото татко работеше на

62
дълги смени. Той повтори обичайните си дейности - отиде в
голямата, дълга всекидневна, седна на канапето и включи
телевизора, за да гледа новините, отпочивайки си от дългия ден.
Аз понякога го наблюдавах, но никога не му казах, че виждах
неговият ангел, който стоеше там с него, или в енергийното поле
около него. Понякога виждах как енергията му въздъхва и се
свива — това е единственият начин, но който мога да го обясня.
Докато седеше там, мама му донасяше вечеря от кухнята и я
слагаше на малка дървена табла, така, че да може да се храни и
да гледа телевизия в същото време. Но тази вечер той ме попита:
,,Искаш ли да дойдеш и да работиш с мен на бензиностанцията?
Ще видиш дали ще ти хареса — това е възможност за теб.“
Бях толкова въодушевена, че можех да целуна татко, но се
въздържах както обикновено. Татко бе много добър човек и ме
приемаше по много начини. Винаги съм усещала, че той знае
нещо, но не можеше да определи какво точно. Ангелите ми
казваха още от много малка, че е имало реална възможност да
бъда заключена: постоянно ме предупреждаваха, че ако дам
какъвто и да било повод на някой от родителите си, ще бъда
изпратена в клиника за душевноболни. По тази причина никога
не изразявах напълно чувствата си към татко и много внимавах
как се държа в негово присъствие.
Започнах работа няколко дни по-късно. Първата сутрин
закусих, казах довиждане на майка и потеглихме заедно с татко с
колата към гаража — казваше се станция Гросвенър. Беше в
Ратмайн, предградие на Дъблин. Мястото беше много подходящо
за гараж: на ъгъла на много натоварено кръстовище, с главни
пътища от двете му страни. Баражът се помещаваше в голяма
стара къща, с голям преден двор и четири петролни колонки,
дизел колонка, маркуч с въздух под налягане и чешма. Сградата
бе влажна и миришеше. Буквално се разпадаше, напомняйки ми
на старата ни къща в Олд Килминъм. Част от нея се използваше
за офиси, друга за продажба на стоки като гуми, комплекти за
поправка на гуми, акумулатори и други неща от първа
необходимост за автомобили. Имаше и голямо помещение за
ремонт на гуми.
Първият ден бях много въодушевена, но и много нервна:

63
страхувах се да не изложа татко с някоя глупава или наивна
постъпка. Не исках да го разочаровам. Но не трябваше да се
безпокоя. Всички бяха много мили и услужливи. Ангелите,
разбира се, също помагаха. Научих се как да правя най- различни
неща: да зареждам бензин, да продавам, дори започнах да уча и
част от канцеларската работа. Там работеха девет или десет
човека — всички мъже, освен една прекрасна дама, която се
казваше Ан. Тя ме взе под крилото си през този първи ден. С нея
се разбирахме много добре и тя ме научи наистина на много
неща.
Първият ми ден на работа бе прекрасен и когато свърши се
прибрах с татко в къщи много доволна от себе си. Този ден, а и
доста други, се чудех как татко не забелязва, че нямах проблем
да сипвам бензин или да връщам точното ресто, но въпреки това
продължаваше да ме мисли за умствено изостанала.
Скоро след като започнах работа бе взето решение, че старият
гараж ще бъде съборен и на негово място ще бъде построен нов.
В една ранна съботна или неделна сутрин седях в колата с татко
и гледах омагьосано как удряха старата сграда с една голяма
топка за събаряне на сгради, докато тя не се разпадна. След това
построиха прекрасен нов модерен гараж. Имаше нов магазин,
нови бензиноколонки и много светъл и приятен нов офис с
големи прозорци, през които можех да гледам в магазините и
навън - до предния двор, където бяха бензиноколонките.
Ангелите ми показваха много неща, както винаги. Един ден ми
казаха да наблюдавам един редовен клиент, мъж, когото
познавах добре. Казваше се Джон. „Наблюдавай го, той ще
открадне от баща ти.“
Татко смяташе Джон за много богат човек и за важен клиент и
бях много шокирана от това, което ми казаха ангелите.
Отговорих: ,,Глупости, той няма да открадне.“
„Ще го направи“, настояха те. „Гледай — той няма да те види.“
Аз продължавах да не им вярвам. Наблюдавах Джон да
разговаря с татко и го чух да прави комплименти за новия
магазин и за всичко, което се продаваше там. Татко му предложи
да разгледа на спокойствие и се отдалечи да свърши нещо друго.
Бях сама в магазина с Джон, но ангелите ми казаха, че той не

64
може да ме види. Отговорих: „Слушайте, ангели, разбира се, че
може да ме види — аз съм от плът и кръв.“
Но те се разсмяха и ми казаха, „Не, той не може да те види!“
Понякога ангелите ми казват неща, които не разбирам напълно.
В този момент осъзнах, че той не може да ме види, защото те ме
бяха направили невидима за очите му.
Наблюдавах Джон да се разхожда наоколо и да оглежда всичко,
включително и новите касетки с музика, които татко беше
заредил (но това време касетките бяха скъпи). Джон взе една
касетка и я сложи в джоба си. Не исках да повярвам.
„Защо?“, попитах ангелите.
,,Той го прави през цялото време“, отговориха те. „Той краде.
Краденето го кара да се чувства нещо повече от останалите.“
Ангелите ми обясниха, че когато Джон видел някой, който е
успял, или се справя добре, му завиждал и реакцията му била да
вземе нещо, което другият смята за ценно.
,,Да кажа ли на татко?“ попитах аз.
Знаете ли какво ми отговориха те? Може да ви е трудно да
повярвате, но те ми казаха, „Не! Един ден съвестта на този човек
ще го загризе за всички неща, които е откраднал, но сега не е
момента. Времето не е подходящо. Остави.“
Почувствах се много тъжна. Джон идваше в гаража от години.
От този момент, всеки път, когато влезеше в магазина аз го
следвах, преструвайки се, че чистя.

***

Един ден в офиса, седнала край бюрото с Ан, проверявахме

отново цифрите в счетоводната книга. Ан беше прекрасна
секретарка и ме научи на много полезни неща. Понякога бях
учудена от себе си, че намирах работата за толкова лесна.
Вратата на магазина се отвори и влезе един мъж. Докато го
обслужвах, забелязах тишината около него и тишината във
въздуха. Освен това ми направи впечатление, че той не говори
много. Дадох му това, което търсеше, казах му довиждане и той
си тръгна.
Докато влизах обратно в офиса и отивах към бюрото тишината

65
бе пълна. Ан не беше помръднала. Застанах зад нея от лявата ѝ
страна, гледайки през прозореца и един ангел положи ръка на
рамото ми. Предният двор изглеждаше празен. Имаше само една
кола, паркирана до една от бензиновите колонки. Погледнах по
дължина на улицата, докъдето стигаше погледът ми. Не можех да
видя зад ъгъла, но после, изведнъж ми бе позволено да гледам:
видях малки момчета на колелета, които караха по пътя към
гаража.
Момчетата бяха щастливи, смееха се и се шегуваха един с друг,
пресягаха се и се побутваха, забавлявайки се. Можех да чуя, че
разговарят помежду си, но не можех да чуя ясно за какво си
говорят. Останах фокусирана върху тях. Една кола ги подмина
като на забавен кадър, всичко останало бе абсолютно
неподвижно. Все едно аз бях там заедно с момчетата и карах
колело. Тогава видях камион с голямото ремарке, който идваше
по пътя зад момчетата. Дъхът ми спря. В този момент знаех
какво ще се случи. Колата си бе заминала и камионът и
момчетата бяха единствените неща, които се движеха.
Момчетата продължиха да се наслаждават на колоезденето,
състезавайки се един с друг по пътя, пресягайки се един към
друг, смеейки се. Отново всичко бе на забавен кадър: камионът
подмина и в момента, в който го направи и камиона, и момчетата
станаха блестящи. Те преминаха едни през други като призраци.
Камионът зави зад ъгъла и продължи по пътя, шофьорът не
подозираше какво се бе случило. Нямаше прекъсване във
времето, всичко продължи плавно. Момчетата нямаха представа
какво се бе случило; все едно никога не бяха падали. Те нищо не
забелязаха, а само продължиха да следват камиона,
наслаждавайки се на карането. Когато камионът продължи, се
появи един огромен кръг от светлина — все едно идваше от
задната му част.
Изведнъж пътят бе препълнен с ангели. Момчетата и техните
колелета сияеха и те се отправяха към светлината. Докато гледах,
колелетата плавно започнаха да се издигат над земята и пътят се
превърна в лъч от светлина, пълен с ангели. Беше нежно
преминаване - от един живот да се преродиш в друг — те отиваха
направо на Небето. След това момчетата изчезнаха от погледа ми

66
и всичко се върна към нормалното.
Изведнъж една кола влезе в гаража и един мъж изскочи
крещейки, „Видяхте ли в коя посока продължи камионът с
ремаркето?“
Стивън, мъжът в будката извика: ,,Какво се е случило?“
Мъжът каза, че е станала катастрофа. Някой му отговори, че
камионът е продължил на дясно. Мъжът потегли с колата си. В
този момент още една кола мина покрай гаража, профучавайки
нагоре по пътя. Аз просто стоях като зашеметена.
Вратата на магазина се отвори и аз се обърнах. Беше татко,
който казваше, че се е случило голямо нещастие и ме молеше да
направя чай. Почувствах се облекчена да изляза от офиса и да си
поема въздух. Докато вървях към кухненския бокс, за да направя
чай нахоках ангелите, казвайки: „Защо трябваше да се случи?“
Отговорът, който получих бе: ,,Лорна, това е начинът. Смъртта
за повечето хора е само преминаване от един живот в друг, в
идеална хармония. Спомни си, че в момента на смъртта
момчетата не почувстваха нищо. Същото е и когато някой е
болен и страдащ. В момента на смъртта те не чувстват никаква
болка.“
Ангелите ме успокояваха, докато правех чая и продължих да
работя, но се радвах когато денят свърши и можех да се прибера
при печеното на мама. Вкъщи я прегърнах силно. От този ден
нататък осъзнавах важността да прегръщам майка си всеки ден.
Знаех, че ще ми се наложи да мина през мястото, където се
беше случил инцидентът. Една сутрин, около седмица по-късно
събрах кураж и минах покрай магазините. Не отидох сама,
ангелът Майкъл държеше ръката ми. Докато вървях през предния
двор на гаража, той прошепна в ухото ми, ,,Върви към
железарията, това ще ти помогне да се концентрираш; ще имаш
посока, в която отиваш.“ Можех да видя кървави петна по пътя,
докато приближавах мястото на инцидента. Бях удивена и
шокирана. Нещастието се бе случило преди около седмица и не
очаквах да видя кръв. Все едно ме беше ударила гръмотевица.
Може би петната не бяха предназначени за всички, може би само
аз можех да ги видя.
Можех да чуя плача на майките, бащите и семействата на тези

67
момчета на точното място на катастрофата. Емоцията изпълни
тялото ми — сълзи потекоха от очите ми. Беше разтърсващо. Аз
помолих Бог: „Моля те помогни на семействата. Позволи ми да
поема колкото се може повече от тяхната болка и печал. Някак
покажи на родителите, че децата им са на Небето с теб. Моля те,
Господи.“
Бях в състояние на забвение, напълно неосъзнаваща това, което
се случва около мен. По някакъв начин ангелите ме пренесоха
през времето и пространството, чудя се как съм стигнала от едно
място на друго. Истинска мистерия. Изведнъж стоях пред вратата
на железарията. Почувствах, че ангелите ме повдигат от
духовното място и ме връщат обратно на земята. „Свърши се,
Лорна“, каза Майкъл. ,,Бог чу молитвата ти.“
Аз минах през вратите на железарията и се помотах из
магазина, само за да се опомня и да се върна към нормалното си
състояние. След това тръгнах обратно към гаража, минавайки
покрай мястото на катастрофата. Знаех, че съм отнела част от
болката и тъгата на семействата. Не бих могла да кажа кое е по-
лошо — болка във физическото тяло или болка в емоционалното.
Винаги ще правя това, което Бог и ангелите искат от мен: ако
мога да отнема болката на друго човешко същество, ще го
направя. Това е моят живот. Това е част от дара на лекуването,
който Бог ми е дал — да поемам страданието и болката на
другите. Някои хора биха го нарекли проклятие, а не дар. Аз съм
като посредник. Поемам болката и я предавам на Бог. Понякога
болката е завладяваща, дори може да си
помисля, че умирам, но знам че няма да ме убие, защото Бог
поема болката от мен. Не знам какво Бог прави с нея, това за мен
е мистерия.

68
 ГЛАВА 7. Същества без душа
Един ден, когато бях на седемнайсет и вече работех в гаража от
около година и половина, видението на Илайджа се сбъдна.
Бяхме в офиса с баща ми и Ан и от мястото, на което седях,
можех да виждам направо през големите прозорци до другия
край на улицата, където имаше няколко дървета. Видях един
млад мъж в далечината, да върви от тази страна на пътя и
изведнъж го разпознах.
Разбрах веднага, въпреки че той все още беше в далечината, че
това е младият мъж, за който ще се омъжа. Едва дишах. Знаех, че
ще прекоси улицата и ще дойде в гаража да си търси работа.
Почувствах как косата ми настръхва и се обърнах да видя
ангела ми пазител, застанал до мен. Погледнах отново през
прозореца и наблюдавах мъжа да пресича предния двор. Можех
слабо да видя неговия ангел-пазител в енергията, която го
заобикаляше. Младият мъж изглеждаше изключително красив,
със светла червенееща коса. Той беше много висок, а аз харесвам
високи мъже. Бях много развълнувана да го наблюдавам и знаех
какво ще се случи.
Въпреки това се обърнах и казах на Ан, „Ето един, който си
търси работа. Надявам се, че няма да я получи!“ Сега ми е
смешно. Беше ме страх от тази голяма промяна в живота ми —
освен това бях много срамежлива. Дълбоко в себе си обаче знаех,
че той ще получи работата, защото така беше писано.
Младият мъж влезе директно в магазина. Татко вдигна поглед
от бюрото, видя го и му кимна, че ще бъде с него след малко.
Когато татко се приближи към него, аз останах на мястото си
смръзнала. Не исках да съм там и цялата треперех. Всичко, което
Илайджа бе казал изпълни съзнанието ми: че това е човекът, за
който ще се омъжа, че ще го обичам и че той ще ме обича, че ще
сме щастливи през повечето време, но накрая ще се грижа за него
и няма да остареем заедно.
Баща ми и младият мъж постояха известно време в магазина
разговаряйки. Накрая аз започнах да събирам мръсни чаши и ги

69
отнесох към бокса, за да ги измия. Минах покрай него, докато
той разговаряше с баща ми. Тайничко го погледнах. Определено
ми хареса това, което видях. Отне ми доста време да измия
чашите и да направя пресен чай. Когато донесох чая, той все още
разговаряше с татко. Не знаех какво да правя. Един клиент влезе
в магазина и отидох да го обслужа. Чувствах се много нервна и
просто игнорирах младия мъж.
Естествено, баща ми му даде работа и той започна на следващия
ден. Беше ми представен и научих, че се казва Джо. Наблюдавах
го от разстояние, докато се учеше как работи всичко, как се
зарежда бензин и как се поправят спукани гуми. В края на първия
работен ден на Джо, на път към къщи, баща ми ми каза, че смята
Джо за много умен млад човек, който бързо схваща.
Опитах се да избягвам Джо, но не можех да се спра тайничко да
го наблюдавам. Чувствах се толкова привлечена към него. Чудех
се дали ме е забелязал, дали може да усети връзката. Ангелите
явно се грижеха той да е в бокса всеки път когато отидех да
правя чай или да мия чашите. Джо широко се усмихваше и тогава
сърцето ми знаеше, че и той чувства нещо. Усмихвах му се в
отговор, но не говорех много и гледах да изляза от бокса колкото
може по-бързо.
Един ден, около шест месеца след като бе започнал работа в
гаража, Джо ме покани на среща. Аз пълнех чайника и плакнех
чашите, когато Джо влезе и предложи да ми помогне. Засмях се и
казах, че няма нужда — имаше само три чаши! Тъкмо щях да
оставя чайника и чашите на една табла, когато Джо каза, „Лорна,
какво би си помислила, ако те поканя на среща?“
Усмихнах се на Джо. „Разбира се, с удоволствие ще изляза с
теб.“
Джо предложи да е същата вечер, но аз отказах; трябваше да е в
петък, след работа.
,,Окей, прекрасно“, отговори Джо, докато държеше вратата за
мен.
„По-късно ще се уточним какво ще правим в петък вечер“,
казах аз докато минавах през отворената врата.
Бях толкова щастлива, че направо летях. Седмицата мина
толкова бързо и докато се усетих бе петък. Джо вече ме чакаше,

70
когато на сутринта влязох в бокса. Той ми се усмихна широко и
попита, ,,Лорна, какво искаш да правиш тази вечер?“
„Искам да отида на кино“, отговорих аз. ,,Хайде да се срещнем
около шест и половина на моста О'Конъл.“ (Мостът О'Конъл
пресича реката Лифи в Дъблин 0 бел. пр.). Джо предложи аз да
избера филма, но тогава влезе друг служител и ние не си
проговорихме повече този ден. Попитах татко дали мога да
изляза по-рано от работа него ден — исках да си тръгна в четири
вместо да стоя до шест. Татко каза, че няма проблем и не ме
попита защо. Ангелите ме бяха предупредили, че трябва да пазя в
тайна срещата си с Джо.
Хванах автобуса към къщи в четири. Разговарях с ангелите,
докато вървях по улицата към дома. ,,Толкова е вълнуващо. Не
знам какви филми дават в Дъблин. Отдавна не съм била на кино
— може би от две години. Не ме интересува кой филм ще
гледаме. Просто искам да съм с Джо.“ Ангелите се смееха.
Докато разговарях с тях, си припомнях всичко, което ми бе казал
ангелът Илайджа.
Когато се прибрах в къщи казах на мама, че ще се срещна с
приятелка в Дъблин и ще ходим на кино. Мама отговори, „Само
гледай да хванеш последния автобус на обратно.“
Тя също не зададе други въпроси и аз предположих, че ангелите
ми помагаха.
На масата в столовата имаше оставен вестник, така че го
отворих и прелистих до секцията с кината. Имаше толкова много
филми, че просто си избрах един. Нямах представа какъв е, но не
ме интересуваше, а ангелите не казаха нищо и предположих, че
всичко ще е наред. Сега ми е смешно като си спомням.
Беше прекрасна лятна вечер и мостът О'Конъл изглеждаше
изумително на нощното осветление с лампите и големите саксии
с цветя. Джо закъсняваше с няколко минути и аз стоях и
наблюдавах случващото се около мен. Една жена и детето ѝ
просеха от многото преминаващи, които бързаха да се приберат
по домовете си след работния ден. Друга жена продаваше рози,
но май никой нямаше време да спре и да си купи. От цветовете
на енергията около хората можех да кажа в какво настроение са:
дали бързат, или са въодушевени. Джо дойде от другата посока и

71
ме потупа по рамото. Аз подскочих и той се засмя, докато се
обръщах. Бях толкова щастлива да го видя. Той хвана ръката ми
и се отправихме директно към киното.
Филмът, който бях избрала се казваше Девицата и Циганинът.
Киното бе претъпкано: много хора бяха решили да гледат филма
и ние нямахме избор — трябваше да седнем доста напред. Около
десет минути след началото започнах смутено да се въртя на
стола; това определено не беше филмът, който исках да видя, със
сигурност не и с Джо на първата ни среща. Секс сцените бяха
много детайлни. Бях шокирана. Такъв тип филми не бяха често
срещани в Ирландия през 70-те. Може би затова имаше и толкова
много хора в киното!
Няколко минути по-късно казах на Джо, че искам да си ходя.
Излязохме — Джо нямаше нищо против. Мисля, че той се
почувства също толкова неудобно, колкото и аз. Отдалечихме се
от киното, вървейки нагоре по улица О'Конъл. Беше прекрасна
вечер и аз се радвах, че не съм в киното. Да се разхождаме с Джо,
хванати за ръце, беше много по-приятен начин да прекараме
нашата първа среща. Вървяхме и разговаряхме. Едно от първите
неща, които Джо каза, е че се радва, че не той е избирал филма!
И двамата се засмяхме.
Минахме пред Централна поща — красива сграда, изградена от
вулканични камъни, която много харесвах. Поздравихме
полицая, който беше на пост отпред. Забелязах една двойка,
която се целуваше и прегръщаше, а техните високи ангели стояха
много близо до тях, сякаш им помагаха да се слеят. Усмихнах се.
Джо ме прегърна през рамо, беше ми приятно. Чувствах се
сигурна в компанията му.
Пресякохме улицата на светофара и влязохме в един ресторант.
До тогава не бях посещавала ресторант вечер. Този беше дълъг и
тесен, с под покрит с мраморни плочи, а масите бяха лакирани и
закрепени към пода с дълги дървени пейки от двете страни.
Облегалките на пейките бяха високи повече от метър, така че
като седнеш, не би могъл да видиш кой седи на другите маси.
Джо явно бе разбрал от изражението на лицето ми, че никога не
съм била в подобен ресторант и ми обясни, че масите се
наричали сепарета. В този момент сервитьорката дойде с лист и

72
молив и ние си поръчахме чай и сандвичи. Разговаряхме за
родителите си — баща му бе починал. Разговаряхме за братята и
сестрите си — Джо беше най- малкият в семейството си, а аз бях
втората по големина в моето. Джо попита, „Какво мислиш, че би
казал баща ти ако знаеше, че сме на среща? “
„Не съм сигурна за баща ми“, отговорих аз, „но знам, че майка
ми най-вероятно щеше да възрази.“
Така, че се съгласихме да го запазим в тайна.
Излязохме от ресторанта и се поразходихме още малко по
улиците, гледайки витрините на магазините. След това се
отправихме към кейовете, където беше спирката на автобуса.
Джо живееше в посока, различна от моята и трябваше да хване
друг автобус. Моят тъкмо бе паркирал на стоянката, но нямаше
да тръгне още няколко минути и ние бяхме щастливи да поседим
още малко заедно в автобуса.
„По-добре да тръгваш към твоя автобус“, казах на Джо.
Той стана и каза, че ще се върне след малко. Поговори с
кондуктора на автобуса, след което се върна, седна обратно до
мен и каза. ,,Ще пътувам с теб. Ще те изпратя до дома ти.“
Кондукторът му бе казал за един неофициален автобус, който
не бил в разписанието, известен като „призрачния автобус“. Това
бил автобус с маршрут от Дъблин до недалеч от моя дом, който
при връщането си към гаража в центъра на Дъблин, не би
следвало да взима пътници. Но той качвал пътници и от този
момент, всеки път когато излизахме заедно, Джо винаги ме
изпращаше до вкъщи, след което хващаше призрачния автобус
обратно към центъра, а оттам се прибираше пеша.
Джо и аз не казахме на никого, че се срещаме. Другите
момичета на моята възраст биха споделили тайната с приятелка,
но аз нямах приятели, на които да вярвам до такава стенен.
Въпреки това, ангелите ми казаха, че е важно да го пазим в
тайна, и винаги когато го направят, дори и сега, аз правя, това,
което ми кажат. Не знаех дали Джо е споделил с някого. Никога
не попитах, но и не мисля, че го е направил.
Докато пазехме в тайна срещите си, желанието на Джо за
лудории означаваше, че той се възползваше да ме дразни при
всеки удобен момент. Наричаше ме „Херкулес“, когато се

73
опитвах да вдигна поправена гума, за да я поставя в багажника на
клиент (аз съм само малко над метър и петдесет) и ме дразнеше,
че миниполата от униформата ми била прекалено къса (може би
беше прав!).

***

Обичах да ходя на риболов с баща ми винаги, когато имах

възможност. Беше нещо, което правехме редовно, когато бях
дете и продължи и когато работех в гаража и излизах с Джо. Не
винаги си носех въдицата, но обожавах възможността да се
насладя на тишината край реката, а и обичах да прекарвам време
с баща ми. Един ден отидохме на риболов в планините Уиклоу.
Тръгнахме рано и колата на татко и както винаги си бяхме
приготвили храна за пикник. Имахме и походна тенджерка, така
че татко можеше да запали огън и да свари чай.
Денят беше студен; бяхме седяли час или два и татко бе хванал
една пъстърва, когато започна да вали. Наблизо, на брега на
реката имаше група дървета и стара разнебитена къща. Татко я
предложи като приятно място за заслон — да напалим огън и да
си изпием чая. Така нямаше да сме на студа. Той тръгна напред и
докато се приближавахме към дърветата забелязах, че около тях
не се виждаше поток от енергия и мястото изглеждаше много
сиво.
Ангелът Майкъл ме потупа по рамото. ,,Това място може да те
изплаши“, каза той. „Ние ще ти покажем нещо лошо. То няма да
те нарани, но то ще те усети в мига, в който влезеш в къщата. То
ще реагира гневно, но няма да те докосне.“
До този момент ме бяха пазили и не бях виждала нищо зло.
,,Призрак ли е?“ попитах аз.
„Не, Лорна, това е различен вид същество“, отговори Майкъл.
Татко ми подвикна да побързам и аз вдигнах поглед. Той беше
малко напред и се беше изкачил на терасата пред къщата. Когато
се обърнах отново да говоря с Майкъл, ангелът беше изчезнал.
Аз хукнах и настигнах татко. Вървяхме между дърветата, които
заобикаляха къщата. Всичко около нея ми изглеждаше мъртво —
нямаше листа по дърветата, наоколо не растяха трева или цветя.

74
Вратата на къщичката беше открехната, висеше на пантите си, с
липсващи парченца дърво. Татко влезе; имаше една стара
счупена дървена маса и столове. За мен вътре бе ледено студено,
но татко явно не забелязваше. Той се отправи директно към
камината.
Аз стоях точно до вратата. Не можех да помръдна. Постоянно
си повтарях, „О, Боже Господи! О, ангели мои!“ Видях едно
същество близо до камината от дясната страна. То не приличаше
на нищо, което бях виждала до тогава или сега: изглеждаше като
разтопен восък, високо около метър и широко колкото мъжки
гръден кош. Беше ужасяващо и изглеждащо ужасно. Не можех да
кажа дали има уста или очи.
Знаех, че татко не може да види или да усети нищо. Той събра
огломки от пода, струпа ги в камината и запали клечка. Огънят
избуя веднага — беше голяма и шумна експлозия, която
прогърмя из стаята. Съществото имаше огромна енергия. То
излъчваше зло! Беше много ядосано; беше пазило това място за
себе си и не ни искаше там. От негова гледна точка ние бяхме
натрапници.
Точно след като огънят лумна, един от столовете се премести,
полетя през стаята, блъсна се в далечната стена и се счупи.
Татко скочи, хукна за мен и към вратата, пътьом сграбчвайки
чантата си. Издърпа ме навън и ние побягнахме, колкото се може
по-бързо през дърветата, обратно надолу към брега на реката. И
двамата бяхме уплашени до смърт. Бягахме така, както никога
дотогава. Татко беше по-бърз и ме влачеше след себе си. Накрая
намалихме, останали без дъх. Дъждът беше спрял и слънцето се
бе показало — усещах топлината му по лицето си.
Татко се опита да запали лагерен огън в мълчание. Ръцете му
трепереха и той се затрудняваше. Аз го наблюдавах, очаквайки
да каже нещо. Мислено поговорих с ангелите и ги помолих да го
успокоят. Няколко минути по-късно той успя да запали огъня и
когато водата в походната тенджерка завря, си направихме чай.
Изядохме и сандвичите си.
След това баща ми проговори с разтреперан глас, ,,Съжалявам,
че така те изплаших, Лорна. Аз самият много се стреснах. Не
знам какво беше това, но единственото нещо, за което някога съм

75
чувал да мести столове наоколо е полтъргайст. Но не бях чувал
за нищо, което да кара огъня да експлоадира.“
Татко знаеше много за пожарите и беше внимателен, когато
боравеше с огън. Мисля, че експлозията го бе изплашила повече
от движещия се стол.
Не казах нито дума. Продължих да пия чая си. Не исках да
разбере колко бях уплашена. Въпреки, че дълбоко в душата си
знаех, че сме в безопасност, защото ангелите бдяха над нас, бях
направо ужасена.
Майкъл докосна рамото ми, докато седях край огъня, въпреки
че не се появи. Той каза, че татко е прав. Съществото, което бях
видяла беше полтъргайст. Обясни, че полтъргайстите са
същества без душа и принадлежат на Сатаната. Понякога хората
ги канят. Те могат да го направят като експериментират с черна
магия, или дъски Уиджа, или други подобни неща. Майкъл ми
каза, че полтъргайстите са лукави същества. Те се промъкват при
всяка дадена им възможност и могат да нанесат огромни щети.
Когато довършихме сандвичите, си събрахме нещата. Татко
предложи да продължим с риболова в друга част на реката. Аз се
съгласих. И двамата искахме да отидем надалеч. Няколко
километра по-нататък разстоянието между нас и къщата ни даде
възможност да се успокоим. Наловихме достатъчно за вечеря.
Не споменахме какво ни се е случило през деня, докато ядяхме
рибата. Татко и аз никога повече не говорихме за това.

76
 ГЛАВА 8. Посредникът
Един следобед, докато си миех ръцете на мивката в тоалетните
на гаража, погледнах в огледалото и там се появи един ангел —
първоначално само лицето ѝ. Тя ме стресна и аз подскочих.
Докато отстъпвах назад, огледалото на стената като че ли изчезна
и ангелът се появи в цял ръст. Сиянието ѝ изпълваше
помещението.
Ангелът проговори преди мен. Назова ме по име.
„Лорна, наричай ме ангел Илайша (Елисей - ученик на Илия-
бел.пр.).“
Докато се представяше, тя се пресегна и пое ръцете ми в своите.
Усещаха се като пера и когато погледнах надолу към тях видях,
че и наподобяват пера, въпреки напълно човешката си форма.
Споменавам Илайша като 'тя', защото ми се появи в женски пол,
но всъщност ангелите не са нито мъжки, нито женски, те са
безполови същества. Явяват ни се в човешка форма само за да ни
помогнат да ги възприемем и да не се страхуваме толкова.
Сменят външния си вид в женски или мъжки, за да се
почувстваме по-комфортно или за да ни помогнат да разберем
по-ясно посланието, което носят.
Както споменах по-рано, ангелите ми разказаха малко за
Илайджа докато пишех книгата и в същото време ми казаха, че
Илайша е пророкът, на когото пророк Илия е дал кожуха си,
малко преди да бъде възнесен с колесница на небето. Илайша е
герой от Стария Завет.
„Ангел Илайша, защо си тук? Ще се промени нещо в живота ми
ли?“ попитах аз.
„Да, Лорна, “ каза тя. ,,Ти ще започнеш нова работа. Ще
помогна на майка ти да срещне стар познат и ти ще получиш
нова работа в търговски център в Дъблин.“
Точно щях да попитам ангел Илайша кога ще се случи, когато
някой почука на вратата на тоалетната. ,,Излизам след малко.“,
извиках аз.
Ангелът Илайша допря своя пръст-перце към устата си и

77
изчезна.
Бях много развълнувана от идеята да започна нова работа,
въпреки че означаваше, че няма да виждам Джо всеки ден.
Усещах, че възможността да работя на място различно от гаража,
ще ми даде много по-голяма независимост от родителите ми и би
им помогнало да забележат, че мога да се справям и сама. Те не
биха могли да го видят, докато работех в гаража под надзора на
баща ми.
Няколко седмици по-късно бях в задната градина и хранех заека
си, когато мама предложи да поискам един свободен ден от
татко.
„Отдавна не сме ходили на пазар заедно“, каза тя. „Можем да се
поразходим по магазините и евентуално да обядваме в търговски
център Арнотс.“
„С удоволствие“, отвърнах аз.
На следващия ден попитах баща ми дали мога да си взема
свободен ден в четвъртък и той ми отговори, че мама вече го е
питала и всичко е уредено.
Ангелите често ме карат да се смея и да се усмихвам. Знаех, че
всичко бе уредено от Илайша; тя беше обработила ситуацията,
слагайки мисли в главата на мама. Можех да видя как се развива
историята и нямах съмнение, какъв ще е крайният резултат; бях
щастлива да разбера, че мама слуша ангелите си.
Очакването бе почти непоносимо. В четвъртък слязохме с
автобус до центъра. Градът беше като кошер с обичайната
лудница. С мама обиколихме много магазини по ул. О'Конъл, ул.
Мери и ул. Хенри и разгледахме много красиви неща. Мама
винаги обичаше да разглежда секцията с порцелана и аз успях да
се измъкна за малко, преструвайки се, че разглеждам други неща.
В този момент чух Илайша да казва, „Лорна, погледни към
майка си.“
Погледнах по дължина на пътеката до мястото, където стоеше
мама и разглеждаше порцелана. До нея видях две сияйни
същества — едното бе маминият ангел-пазител, но по-голямата
изненада беше да видя моят брат-дух Кристофър. От толкова
отдавна не го бях виждала. Развълнувана от срещата, ми се
прииска да хукна по пътеката и да го хвана за ръка, както

78
правехме, когато бях дете и живеехме в Олд Килминъм, но моят
ангел-пазител задържа краката ми здраво стъпили на земята. (Той
го прави когато знае, че се вълнувам и не иска да се движа.)
Кристофър се обърна към мен и се усмихна, след което се обърна
отново към майка ми и започна да шепне в ухото и. Сега вече
знаех как майка ми можеше да чува ангелите — Кристофър
действаше като посредник.
„Ангел Илайша,“ казах аз. ,,Искам кажа на мама, че Кристофър
стои там с нея.“
,,Не може, Лорна,“ отговори тя.
„Но той е толкова великолепен, толкова красив,“ примолих се
аз. В този момент светлина обгърна моя брат-дух Кристофър.
Това беше светлината, излъчваща се от ангела-хранител на майка
ми. Бях много развълнувана — една от най-красивите гледки,
които бях виждала.
Мама се обърна и ме повика и докато се приближавах към нея
светлината, около нея ставаше все по-ярка. След това ангелите
изчезнаха, но знаех, че все още са там. ,,Хайде да отидем да
обядваме в Арнотс,“ каза мама. Влязохме, и в ресторанта, както
обикновено, имаше голяма опашка. Взехме си обяд и намерихме
маса, на която да седнем. Мама говореше за прекрасните неща,
които бе видяла. Тя беше купила лъжици и една чиния, която
имаше малък дефект. Докато обядвахме мама каза, „Ще хванем
автобуса в два часа, така, че ще имаме време, колкото да
разгледаме още един търговски център на ул. Мери.“
Щом приключихме с обяда се отправихме към ул. Мери. Когато
бутнах да отворя вратата, видях ангел Илайша застанала вътре.
Цялото място вибрираше като живо.
Можех да почувствам енергията, нещо хубаво щеше да ми се
случи, а за мама щеше да има изненада.
Мама се обърна и се отправи към зоната с пуловерите, когато
един мъж я приближи. Той беше дребен и кльощав, облечен в
костюм. Мама не го позна, но той я беше разпознал и я назова по
име. Представи се и тогава видях изненадата по лицето ѝ.
„Ти със сигурност трябва да ме помниш“, каза той. „Аз живеех
няколко къщи по-нагоре по улицата от вас. Дори излизахме
няколко пъти.“

79
 Изведнъж маминото лице се озари от спомените. Те разговаряха
и се смееха. Мама май беше забравила, че стоя до нея. Тогава
мъжът я попита, „Коя е тази млада дама с теб, Роуз? Дъщеря ти
ли е?“
„Да“, отговори мама. „Това е Лорна.“
В този момент моят брат-дух Кристофър прошепна в ухото на
мама и без колебание от нейните уста излязоха следните думи:
„Лорна си търси работа; тя работи с баща си от две години и има
нужда от промяна.“
Мъжът се обърна към мен и каза, „Лорна, виждаш ли стълбите.
Изкачи се по тях до приемната и поискай едно заявление.
Попълни го и го занеси в офиса. Поискай да говориш с Филис.“
Направих каквото ми каза. Почуках на вратата на офиса и
поисках да разговарям с Филис. Бях нервна и помолих ангелите
ми да стоят наблизо. Дамата в офиса поиска да види заявлението
ми. Тя ми каза, че управителката не била в офиса и ме прати
обратно долу да я търся. Каза ми да завия на ляво, да мина по
малкия коридор и че след това ще видя врата от лявата страна.
Благодарих ѝ и слязох обратно по стълбите, завих на ляво по
един малък коридор и почуках на вратата на офиса, която беше
леко открехната. Извиках, ,,Здравейте?“.
,,Влезте, вратата е отворена“, ми отговори женски глас отвътре.
Отворих широко вратата и погледнах в офиса. Беше доста
тъмно, а вътре, седнала край едно бюро, седеше дребна жена на
средна възраст. Забелязах, че може да се види целият търговски
етаж, защото предната част на офиса бе направена от стъкло.
Ангел Илайша стоеше там с дамата и аз се почувствах облекчена.
Тя се представи и каза, че е управител на магазина.
„Какво мога да направя за Вас?“ попита тя.
Казах ѝ че управителят на търговския етаж ме е изпратил да се
срещна с нея. Тя поиска да види заявлението
ми и попита дали съм работила с някой друг освен с баща ми.
,,Не, това ще е първата ми работа извън гаража“, отговорих аз.
Тя ми каза, че съм късметлийка; имало няколко свободни места
и можех да започна от следващия понеделник. Каза ми да дойда
директно в нейния офис в девет часа в понеделник сутринта и
ако я нямало там, щяла да бъде на търговския етаж. Щяла да ми

80
покаже отдела, в който щях да работя и едно от момичетата да ме
ориентира в задълженията ми. Стиснахме си ръцете и ѝ пожелах
хубав ден.
Бях толкова въодушевена, че почти танцувах по стълбите.
Нова работа — при това в магазин за дрехи! Наистина бях
развълнувана. Сипех възхвали и
благодарности към всички мои ангели. Върнах се до мястото,
където беше мама, а тя продължаваше да говори с нейния
приятел. Забелязах, че той изглежда доста по- възрастен от мама.
Той се обърна към мен и ме попита как е минало с Филис.
„Започвам работа в понеделник,“ отговорих аз.
„Прекрасно,“ каза той. Двамата с мама си поговориха още
няколко минути, след което той каза, че трябва да тръгва.
Срещнах се с Джо на следващата вечер и му разказах за новата
си работа. Джо се зарадва за мен, въпреки че каза, че ще му
липсвам, защото няма да ме вижда всеки ден. Каза ми,
,,раздялата за любовта е като вятъра за огъня“ (раздялата за
любовта е това, което е вятъра за огъня - слабия гаси, а
силният разгаря - Бюси-Работен - бел.пр) и се съгласи, че ще
съм много по-независима, когато не работя за татко. Джо и аз
вече бяхме толкова близки, че нямаше значение дали ще работим
на едно и също място. Прекарвахме много време заедно, но все
още пазехме връзката си в тайна.
В понеделник сутринта влязох в магазина. Той изглеждаше
празен, въпреки че на етажа имаше много персонал.
Управителката на търговския център беше там и аз се отправих
към нея. Каза ми да я последвам до гардеробните и аз го
направих, въпреки че бях много изнервена и притеснена. Това
беше първата ми работа извън семейството, съвсем сама. Тя ме
представи на Франсис, която отговаряше за един от отделите за
дамска мода — поли. Аз щях да съм новата ѝ помощничка.
Първият ден бях много притеснена, особено за обедната
почивка, а нямаше нужда: момиче с името Полин, приблизително
на моята възраст и от същия отдел, дойде при мен сутринта и ми
каза, че ще почиваме по едно и също време и ме покани да се
присъединя към нея за обяд. Тя ме ориентира в задълженията ми
и от този момент станахме добри приятелки.

81
 Още от началото харесах работата в магазина. Доставяше ми
удоволствие да работя с хора и обичах атмосферата там.
Управлението беше добро, грижеха се за персонала. Аз бях във
вихъра си. Скоро вече знаех всичко, което можеше да се знае за
полите и понякога, когато при нас не беше толкова натоварено,
помагах в другите отдели за дамска мода.

82
 ГЛАВА 9. Ангела на смъртта
Няколко седмици, след като бях започнала новата си работа
ангелите привлякоха вниманието ми върху един млад мъж, който
се казваше Марк и работеше в отдела за чанти. Той беше висок и
слаб, с чуплива кестенява коса и кафяви очи и като че ли винаги
беше облечен в кафяв костюм. Понякога, като го погледнех,
виждах мека приглушена светлина около него.
Един следобед, когато магазинът бе спокоен, стоях
наблюдавайки Марк от другия край на залата и видях как един
ангел се появи зад него. Това, което виждах не беше ангел-
пазител — вибрациите и светлината, които го заобикаляха бяха
съвсем различни. Този ангел беше слаб, елегантен и много висок.
Разбирах, че виждам нещо съвсем различно. Ангелът се обърна
и ме погледна със състрадание, изписано по лицето му. След това
той застана зад Марк, наведе се напред над раменете на младия
мъж и се пресегна през тялото му докосвайки душата му. Видях
го леко да повдига душата на Марк, като новородено, да я
поклаща напред назад в тялото му с нежност и състрадание.
Младият мъж изглеждаше застанал напълно неподвижен, като в
транс, без да подозира това, което се случваше.
Започнах да плача без да зная защо. Бях обзета от емоции, но не
разбирах какво става. Усетих потупване по рамото. Беше Хосъс.
Той положи ръце на лицето ми за да изтрие сълзите, напълнили
очите ми. Каза ми да си намеря оправдание да отида до склада и
че той ще ме чака там.
Огледах се къде е управителят; за мое успокоение той стоеше
на задния вход на магазина, разговаряйки с един от
охранителите. Казах му, че отивам в склада.
Влязох в складовите помещения през две тежки врати, които се
отваряха като ги бутнеш и се затваряха след теб. Залите бяха
претъпкани с кашони. Проправих си път между тях и се изкачих
по голямата вита каменна стълба. Складовете на отдел дрехи
бяха три етажа по-нагоре, на последния етаж. Изтичах колкото
мога по-бързо нагоре по стълбите и бутнах малката врата, за да я

83
отворя. Стаята беше слабо осветена и препълнена с щендери и
кашони с дрехи.
Погледнах по дължина на щендерите със закачалки; те бяха
високи до тавана. Но не виждах Хосъс. Повиках го по име.
Отправих се към последното струпване от щендери и ето го и
него — чакаше ме седнал на един кашон в ъгъла. Сърцето ми
трепна като го видях.
„Ангеле Хосъс“, казах аз и приседнах, ,,трябва да ми разкажеш
за ангела, който видях. Какво ще се случи с този млад мъж?“
Хосъс се пресегна и ме хвана за ръката. „Мога да ти кажа много
малко. Ангелът, който си видяла е различен; той е Ангелът на
Смъртта. Този ангел не се появява освен в случаите, в които
някой ще почине при извънредни обстоятелства. Ангелът на
Смъртта прави всичко по силите си да предотврати това, което
може да се случи и с него има много ангели, които му помагат.
Бъди сигурна, че ако например, някой планира да извърши
зверства, които заплашват да погубят невинен живот, Ангелът на
Смъртта от дълго време вече се опитва да убеди хората,
въвлечени в събитието, че Бог не иска то да се случва. Не трябва
да има война, а мир, и само мир. Ангелът на Смъртта работи
навсякъде — дори и на най-високите правителствени нива, за да
осуети погубването на невинен живот, особено по време на
война. Ангелът на Смъртта работи усилено, опитвайки се да
убеди хората, но... те слушат ли ангелите? Може би понякога, но
не винаги!“
До този момент, когато съм си мислела за Ангела на Смъртта,
съм си представяла ангел, носещ само нещастие, болка и
страдание. А се оказа, че този ангел е изпълнен с любов и
състрадание.
Благодарих на Хосъс и се върнах на работа. Бях се научила кога
да не задавам повече въпроси.
Всички сме възпитани да се страхуваме от Ангела на Смъртта,
но той всъщност защитава живота. Ангелът на Смъртта е добър
ангел, който се бори на страната на живите за това, което е
правилно и добро.
От този момент нататък станах много по-осъзната по
отношение на Марк; като го погледнех - всеки път виждах и

84
Ангела на Смъртта. Знаех, че неговият ангел- пазител също е
там, но той никога не ми беше показан. Вниманието ми беше
привлечено към Марк всеки ден; все едно го наглеждах,
опитвайки се да ходатайствам за него, така че може би някак си
нещата биха се променили и ангелите щяха да бъдат послушани.
Две други момичета работеха с Марк в сектора за чанти, но
един ден, за моя изненада, разбрах, че той беше наясно, че го
наблюдавам. По някое време той дойде в моя отдел и попита
етажния управител дали може да ме вземе за малко да работя с
него на касата. Знаех, че това не е дело на Марк, а на ангелите. Те
бяха прошепнали в ухото на Марк и той ги бе послушал. Искаха
аз и Марк да прекараме известно време заедно.
Месеците минаваха и на мен ми ставаше все по- тежко на
сърцето. Бях научила повече за него от другите момичета. Той
имаше приятелка в Северна Ирландия и всеки уикенд пътуваше с
автобус и влак, за да я посети. Продължавах да се надявам, че
всичко ще се оправи, но моите ангели не спираха да ме карат да
му помагам и дълбоко в душата си знаех, че той не е в
безопасност.

***

Магазинът обикновено беше много натоварен, особено през

уикендите, както и по време на намаленията няколко пъти в
годината. Тези разпродажби винаги са съпроводени с голяма
навалица — основно жени, някои от които водеха със себе си
малки деца и бебета в колички. По време на разпродажбите
персоналът прекарва повечето си време в събиране на дрехи от
пода, разпилени в трескави опити да се намери най-изгодното.
Много е трудно да задържиш дрехите далеч от пода. Истински
хаос, постоянни опашки на касите, но аз се наслаждавах на
разпродажбите, защото денят минаваше бързо. Освен това
обичах да помагам на хората.
По време на една съботна разпродажба, се промушвах между
клиентите, опитвайки се да закача няколко поли обратно по
релсите, когато усетих подръпване на униформата си. Погледнах
надолу и за мое изумление видях две малки ангелчета. Те

85
изглеждаха като деца — високи около 60 см и с криле. Бяха
облени в прекрасна ярка светлина и от тях струеше радост, бяха
жизнени и блестящи. Виждала съм подобни ангели и преди и
всеки път, когато се е случвало, те са ме карали да се чувствам
като дете. Тези ангелчета докосват детското в мен, изпълват ме с
радост, щастие и смях.
Поглеждайки надолу едното от тях ми каза, „Лорна, ела бързо!
Трябва да ни последваш.“
Преведоха ме през тълпата до другия край на отдела за дрехи.
Ангелчетата изчезнаха в тълпата, но все още можех да ги чуя как
ме викат.
„Под щендера с блузите, Лорна, погледни под щендера с
блузите“, казаха те.
Достигнах до щендера с блузите, гледайки всички тези жени,
ровещи из блузите, неистово опитващи се да открият онова,
което търсеха, спорейки за отделни неща. Бях шокирана, че бяха
толкова агресивни. Ангелчетата бяха казали „под щендера“ и аз
знаех точно къде да погледна. Знаех, че там някъде трябва да има
малко дете.
Проправях си път покрай жените, извинявайки им се пътьом и
преструвайки се, че събирам блузите, когато почувствах една
ръчичка да докосва глезена ми. Наведох се, избутвайки няколко
жени и вдигнах детенцето. Отдалечих се от тълпата и много
бързо една майка се приближи и каза, че държа нейното дете.
Отговорих ѝ, че не е безопасно да се оставя детето без надзор, но
тя ме пренебрегна, взе детето от ръцете ми и се отдалечи.
Двете ангелчета изглеждаха много тъжни. Казах им, „Тази
майка просто не слуша.“
Те ме помолиха да последвам майката с детето и да ги
наглеждам и също ги последваха. Видях и ангела-хранител на
майката да шепне в ухото ѝ.
Опитах се да ги следвам, но беше трудно, защото клиентите
постоянно ме молеха за помощ. Наоколо бе истински ад. Всеки
път, когато имах възможност да се огледам за майката и детето
ангелчетата ми помагаха, излъчвайки лъч от светлина. Щом я
видех, се чувствах облекчена. Изведнъж ангелчетата пак
дръпнаха дрехите ми.

86
 „Ела бързо. Нещо ще се случи и ние може да не успеем да го
осуетим, ако майката не ни послуша“, казаха те.
Последвах ги толкова бързо, колкото можех. За мое учудване,
те оставяха следа от проблясваща светлина след тях, изчезвайки
в тълпата. Всъщност можех да виждам през тълпата, защото
хората бяха станали прозрачни за мен от кръста надолу. В тази
тълпа от жени можах да видя къде е застанало детенцето.
Приближавайки се извиках, „Внимавайте с детето!“
Жените около щендера бяха толкова улисани в ровене за
изгодни цени, че не ме чуха. Те не слушаха. Можех да видя какво
е на път да се случи, но не можех да го предотвратя. Исках да се
пресегна и да го спра. Множество ръце дърпаха дрехи от
закачалките — напред и назад — и в действията си една от тях,
без да иска, издърпа закачалката през лицето на детенцето,
закачайки ъгъла на окото му и изваждайки го от ямката.
Видях как едно от ангелчетата положи ръка на окото на детето
и въпреки, че окото бе извън ямката докосването на ангелчето
предпази окото от риска то да бъде изцяло разкъсано от
закачалката. Детето започна да крещи и когато майката видя
какво се бе случило, също започна да вика, сграбчи детето си и
го стисна в прегръдките си. Стигнах до майката и детето,
протегнах се и я докоснах, помолих Бог да се намеси и да спаси
окото.
Един глас извика: ,,Някой да извика линейка!“
Беше много тежко да гледаш детето с оченце, висящо извън
ямката и ангелчетата, които го придържаха, за да предотвратят
скъсването на нишките. Да видиш такава грижа и нежност е
доказателство, че сме обичани. Дори и в най-трудните времена,
когато мислим, че на никой не му пука, че никой не ни обича,
ангелите са там. Помнете: ангелската любов е безусловна.
Детето продължаваше да пищи. Управителят се втурна и отведе
детето и майката към офисите горе.
По-късно научих от етажния управител, че са успели да спасят
окото на момиченцето.

***

87
 Джо и аз все повече се влюбвахме и всеки ден ставахме все по-
близки. Почти всяка вечер след работа започнах да ходя в къщата
на майката на Джо. Тя винаги ме посрещаше добре и ме караше
да се чувствам част от семейството. Беше висока, добре сложена
жена с къдрава коса и постоянна усмивка. С нея много
разговаряхме. Сядах край масата в кухнята, докато тя готвеше.
Никога не ми позволи да ѝ помогна. Обожавах да разговарям с
нея. Един конкретен разговор ме направи много щастлива — тя
ми каза, че много се радва, че Джо е срещнал такава прекрасна
млада жена и че винаги се е молила за това и много би се радвала
да ни види женени и с деца. Тя ми каза, че да види по-малкия си
син устроен и със съпруга ще я накара да се чувства много
спокойна. Помоли ме да не му казвам. Този разговор бе само
между нас двете.
Джо се прибираше в къщи при майка си около час след мен и
ние вечеряхме заедно. Майката на Джо беше великолепна
готвачка и аз обожавах нейния бекон със зеле и ябълковите ѝ
пайове. След вечеря, Джо и аз се отправяхме към автобусната
спирка, надявайки се да хванем автобуса към центъра в десет, а
след това и другия автобус към Лийкслип, където живеех. Сега
като си мисля — ние прекарвахме неимоверно много време,
возейки се по автобусите.
Все още не бях казала за Джо на родителите си въпреки, че се
срещахме вече повече от година. Колкото и да бе странно, майка
ми никога не ме попита къде съм била през всички тези вечери —
може би тя си е мислела, че през цялото време съм работила до
късно. Бях малко притеснена какво щеше да си помисли татко,
дали щеше да одобри, но знаех, че той наистина харесва Джо.
Голямото ми притеснение бе какво щеше да каже майка ми като
разбереше.
Беше обичайна практика да работим до късно една или две
вечери в седмицата, пренареждайки щендерите с дрехи. Бяхме си
изработили график за две седмици напред и аз обичайно дежурях
в четвъртъците и петъците. Някои от момичетата не искаха да
остават вечер в петъците, но на мен не ми пречеше, защото
виждах Джо почти всяка вечер, а и той също често работеше до
късно в петък. Понякога оставах да работя до късно и в сряда, в

88
зависимост от това, колко беше натоварено в магазина. Често
забелязвах, че Марк работи до късно в същите дни. Продължавах
да виждам Ангела на Смъртта, който постоянно придържаше
душата на Марк. Марк беше толкова щастлив, той преливаше от
живот, но в разговор ангелите ми бяха казали, че са изгубили
битката.
Един ден работех на касата с Валъри — едно от момичетата, с
които се бях сприятелила — сгъвайки дрехи и слагайки ги в
чанти, когато Марк направи нещо, което не беше правил никога
преди. Той дойде да разговаря с нас. Разказа ни всичко за
приятелката си, че тя е от Северна Ирландия и че щял да я види
през почивните дни. Той ни каза, че е луд по нея, че тя е най-
хубавото нещо, което му се е случвало и се надявал един ден да
се ожени за нея.
Видях един ангел да го държи все едно той бе най- ценното
човешко същество на света и се разтреперих. Ангелът на
Смъртта не искаше да вземе Марк, но той бе оставен без избор,
защото хората не искаха да послушат своите ангели. Можех ясно
да чуя как ангела ми говори. Можех да се пресегна и да докосна
Ангела на Смъртта и Марк, но ми бе казано да не го правя. След
това Марк каза, че трябва да тръгва.
Обърнах се към Валъри и ѝ казах, че имам нужда да отида до
тоалетната. Избягах от търговската част през задните врати и се
втурнах в тоалетната. Там седнах и заплаках. Накрая събрах
кураж да се върна на работа, карайки се през цялото време на
ангелите и настоявайки да разбера защо не можеха да
предотвратят случващото се. Чувствах се опустошена, че нищо
не се променяше и хората не слушаха.
След като бях работила в магазина около година, една вечер
отново ме помолиха да остана до късно и аз се съгласих. Знаех,
че трябва да съм там: Марк също работеше до късно. Докато се
трудех, наблюдавах Марк и неговия ангел и се молех. Можех да
почувствам голямата радост и щастие на Марк, неговата огромна
любов към приятелката му. Бях толкова сигурна, че те вече са
сгодени и че той си представя бъдещето с нея и живее за него.
Всички си бяха тръгнали. В магазина бяхме останали само
етажният управител, Марк и аз. Управителят дойде при мен и ме

89
попита дали съм готова. Отговорих му, че имам нужда от още
пет минути. Когато приключих със зареждането на щендерите, се
отправих към съблекалните. Погледнах назад и видях Марк до
касата на отдела за чанти. Избързах към съблекалните да си
взема палтото и бързо се качих обратно по стълбите, надявайки
се да зърна Марк още веднъж. Успях — той разговаряше с
управителя. Знаех, че това ще е последния път, когато ще го
видя.
Вратата на магазина се затвори след мен. Продължавах да се
карам на ангелите, докато вървях през паркинга и уличките зад
търговския център. Чувствах се толкова безпомощна. Изведнъж
се появиха ангели в сияйна светлина, заобиколиха ме, пресегнаха
се и взеха душата от тялото ми. Не си спомням нищо от този
момент нататък. Не си спомням пътуването към къщи, или
каквото и да е друго от нея вечер. Събуждайки се на следващата
сутрин аз знаех, че ангелите са пренесли душата ми, за да мога
духом да бъда с Марк, оставяйки тялото и душата ми свързани с
нишка.
Чувствах тялото си толкова олекнало като станах от леглото,
сякаш едвам докосвах пода под краката си. Вътре в мен бе тихо и
спокойно. Бавно се облякох и слязох долу. Чувствах се слаба и
отпаднала. Мама ме попита дали съм добре и ми каза, че съм
много бледа.
Налях си чаша чай, взех си една препечена филийка и излязох в
задната градина да нагледам моя заек — домашен любимец.
Използвах го за извинение, не исках да тревожа мама. Казах ѝ
довиждане и тръгнах по пътя към автобусната спирка и тогава
забелязах два ангела, по един от всяка страна, които ме
придържаха.
Усмихнах се и казах: „Благодаря ви, ангели. Моля, помогнете
ми да се почувствам малко по-добре физически, или няма да мога
да изкарам деня.“
Можех да ги чуя да шепнат в ушите ми, „Не се притеснявай,
Лорна. Ние се грижим за теб.“
Докато пресичах улицата към автобусната спирка, видях повече
от десет човека, които чакаха. Приближавайки се казах на
ангелите: „Моля, помогнете ми да си намеря място да седна.

90
Няма да мога да стоя права.“ Автобусът пристигна след няколко
минути, беше претъпкан, но успях да си намеря място в дъното.
Заспах и бях събудена от шумолене — мъжът, който седеше
точно пред мен четеше сутрешния вестник. Заглавието бе: ,,Млад
мъж застрелян в центъра на Дъблин.“ Затворих очи, бях
опустошена.
Когато автобусът достигна до крайната спирка, слязох с тълпата
и прекосих моста към ул. „Мери". Продължих да вървя и точно
преминавах покрай магазин, който се казваше Хектор Грейс,
някакво радио гръмна. Чух новинаря да казва: „Застрелян е млад
мъж“.
Побягнах. Сълзите се стичаха по бузите ми, когато навлязох в
алеята край търговския център. Наоколо нямаше никой. За мой
ужас видях белезите от тебешира по земята и разкъсана жълта
лента — мястото, където е бил застрелян Марк. Там нямаше
никой — дори и полиция, никой! Почувствах се все едно никой
не го беше грижа. Стана ми толкова студено и бях тотално
съкрушена.
Всички на работа говореха за случилото се. Стараех се да
страня от тях, за да не ми се налага да ги слушам. За съжаление,
не можех да го избегна. Хората смятаха, че е сектантско
убийство. Беше началото на седемдесетте и имаше голяма вълна
от насилие в Северна Ирландия — католици убиваха протестанти
и протестанти убиваха католици само заради религията. Марк
беше католик, а приятелката му протестантка. Понякога това
насилие преливаше и в Република Ирландия. Ангелите ми казаха,
че това е причината за убийството му. Ангелът на Смъртта се бе
трудил упорито, за да накара въвлечените да го чуят, но не бе
успял.
Има едно нещо, за което съм сигурна за Марк, че той беше
отишъл директно на небето. Спомнете си, аз бях видяла душата
му, когато ангелът се беше надвесил над него и я беше докоснал.
Неговата душа беше прекрасна, синя и кристално чиста, без нито
едно петънце. Когато той е починал, ангелите са били с него и
особено Ангелът на Смъртта — както и някои членове от
семейството му, които са отишли преди него — и всички те са
отнесли Марк право на небето.

91
 В обедната почивка се обадих на Джо и го помолих да ме
посрещне на задната врата на търговския център след работа.
Казах му, че имам почивен ден на следващия ден и вечерта
можем да излезем. Все още се чувствах ужасно и имах нужда от
прегръдката му, за да се почувствам малко по-добре. Бях и много
отпаднала и неспособна да извървя пеша цялото разстояние до
автобусната спирка. Никога не забравих Марк.

92
 ГЛАВА 10. Бомбаджиите
Двамата с Джо обожавахме уикендите. Аз имах възможност за
дълъг уикенд на всеки четири седмици, а Джо уреждаше с татко,
когато бе възможно, също да си взема почивките в тези дни.
Дразнех го, че е късметлия да работи за баща ми. Винаги
планирахме уикендите предварително. Някои от любимите ни
места за разходка бяха планините на Дъблин, планините Уиклоу
и залива Бритас (един от най-хубавите плажове на източния
бряг, награден с награди 'Син Флаг' - бел.пр.), един прекрасен
плаж по дължината на бреговата линия на юг от Дъблин.
Една вечер докато пътувахме с автобуса към къщи, Джо каза:
„Искаш ли да отидем към клисурата Сали в планините Уиклоу
този уикенд?“ Така че, когато настъпи неделя сутрин, Джо беше
край къщата ни точно в девет. Аз го пресрещнах от другата
страна на улицата, зад завоя, където семейството ми не можеше
да ни види. Бях опаковала сандвичи с шунка и кашкавал, ябълки
и един шоколад за пикника. Той ме дари с една голяма целувка и
каза, „Да тръгваме“. Отправихме се към автобусната спирка
точно на време, тъй като автобусът се задаваше.
Когато автобусът стигна до планините Уиклоу, всички слязоха
и изглеждаше, че всички вървят в посоката, в която отивахме и
ние. Бях изненадана да видя толкова много двойки и семейства с
деца. Казах на Джо, че не съм подозирала, че този район е
толкова популярен. Този ден повървяхме около миля до едно
високо скалисто място. Беше забележително: навсякъде около
нас планини, а въздух бе толкова чист и свеж. Изкатерихме се на
четири крака по големите скали - нещо, което обичах да правя,
но Джо често трябваше да ми помага, тъй като те бяха гигантски
и аз съм толкова малка, но за Джо не бяха проблем. Толкова се
забавлявахме.
Седнахме на една от канарите и там си устроихме пикник.
Говорихме си с часове, седейки, препичайки се на слънце,
наслаждавайки се на красотата на планините. Накрая събрахме

93
остатъците от пикника в чантата, Джо взе чантата от мен и ме
прегърна. Точно щяхме да започнем да слизаме от скалата,
когато се случи нещо, което много ме изненада. Ангелът на Джо
се появи зад него от дясната му страна на около крачка зад него.
Аз се усмихнах на ангела и той ми каза, „Лорна, виждаш ли къде
слънцето се отразява в онова езерце. Иди там.“
Джо ме попита, ,,От къде се появи тази великолепна усмивка?“
Не можех да му кажа, че се усмихвам на неговия ангел — все
още не бях събрала кураж да му разкажа, че можех да виждам
ангели и други неща. Страхувах се от реакцията му.
,,Погледни ей там“, казах аз, ,,където светлината от слънцето
блести върху онази малка групичка дървета и скали. Това, което
виждам, езерце ли е?“
„Как не сме го видели по-рано?“, отговори Джо.
Отправихме се към езерцето и там срещнахме една двойка,
която си бе направила пикник. Те ни поканиха да изпием по чаша
чай с тях. Седнахме всички заедно, разговаряхме и се смяхме на
брега на езерцето.
Този ден ангелите ми позволиха да видя красиви неща. Щеше
да е хубаво да ми бе позволено да споделя тайната си с Джо него
ден, както и на Джо да види това, което последва, но не беше
писано.
Езерото беше като огледално, силуетите на дърветата се
отразяваха във водата, както и отражението на една птица — син
рибар (вид чапла –бел. пр.) - която прелетя през езерото. Можех
да видя още един син рибар, който се движеше под водата, а след
това отражението му, когато се надигна от нея, разкривайки
преливащ блясък с цветовете на дъгата. Той се оттласна,
пробивайки повърхността на езерото, предизвика вълнение и
почти докосна края на опашката на другия рибар. Все едно
множество птици летяха след него.
Тогава ангелите казаха, „Лорна, време е да тръгвате.“
Казах на Джо, че започва да се мръква и е по-добре да се
връщаме. Двойката, с която бяхме ни казаха, че имат компас и
знаели различен маршрут и ни предложиха да вървим заедно.
Така и направихме. Нямам представа колко ни отне да стигнем
до автобусната спирка, но бях изтощена, когато пристигнахме.

94
Джо, джентълмен както винаги, ме изпрати до нас, целуна ме за
лека нощ по бузата и се втурна да хване „призрачния автобус“
обратно към центъра. Помолих ангелите да пазят Джо по пътя за
дома му и да се грижат за здравето му. Той изглеждаше пълен с
енергия, но можех да различа органите на тялото му леко
сбръчкани и свити и някак сивеещи. Промяната беше много
малка, но аз ясно я виждах. Страхувах се, че това бе началото на
лошото здраве, за което ми бе говорил Илайджа.

***

Дойде денят, в който майка ми най-накрая разбра, че се срещам

с Джо. Имах почивен ден и вършех някои задачи из къщи,
помагайки на мама и занимавайки се със заека ми Изабел. Този
следобед сестра ми Емер също си беше в къщи и както
обикновено майка ми ме игнорираше през повечето време.
Винаги съм забелязвала, че когато влезех в някоя стая, когато
някой от братята или сестрите ми разговаряха с майка ми, те
винаги спираха. Ако останех в стаята, или седнех и се
присъединях към тях, разговорът приключваше. Понякога ми
беше тъжно, че семейството ми не желае да споделя с мен.
С Джо имахме среща в шест и половина и по-късно този
следобед се прибрах от градината, за да се приготвя. Мама беше
в кухнята и ме попита къде отивам. Отговорих и че имам
намерение да хвана автобуса в пет и продължих през стаята и
нагоре по стълбите. Вече бях в стаята си, когато чух мама и
сестра ми да се качват по стълбите. Делях стаята със сестра си и
очаквах, че тя ще влезе, но тя не го направи. Двете влязоха в
спалнята на мама. Чух ги да разговарят, но бях прекалено
развълнувана от предстоящата среща с Джо, за да им обърна
внимание. Сега осъзнавам, че мама трябва да е разпитвала Емер.
Щом излязох от стаята видях, че те двете стояха на площадката.
Емер ме изгледа виновно.
,,Какво е станало?“, попитах аз.
Мама ми изкрещя, ,,Къде си мислиш, че отиваш?“
Бях шокирана! Не бях виждала мама в такова състояние до сега.
Казах ѝ че отивам в града. Мама отново ми се разкрещя,

95
настоявайки да разбере дали е вярно, че съм се срещала с един от
работниците в гаража на татко. Тя беше побесняла. ,,Срещаш се с
този Джо! И от колко време? Искам да знам! Това приключва в
този момент!“
Мама беше много разстроена. Аз я погледнах и ѝ казах със
спокоен тон, „Излизам с Джо от месеци и имам намерение да
продължа да се срещам с него. Сега отивам на среща с него.“
Обърнах се да сляза по стълбите, когато мама ме сграбчи за
ръката и започна да ме дърпа.
„Как не те е срам да се срещаш с някой, който не е от твоята
класа!“, извика тя.
Бях наистина шокирана да видя, че тя бе много разстроена —
това беше нейна страна, с която никога не се бях сблъсквала.
Според нея, Джо бе по-нисш от нас. Аз я изгледах за момент и
след това продължих да слизам по стълбите. Тя ме сграбчи за
ръката и ме дръпна силно. „Ти няма да отидеш да хванеш
автобуса и да се срещнеш с този мъж Джо.“
Можех да видя ангела-пазител на мама, стоящ зад нея облян в
сълзи. Някои от тях капеха по косата на мама. Татко сега се
справяше добре, имахме собствена къща и мама бе забравила, че
някога и ние сме били бездомни, че някога и ние бяхме
щастливци да получим общинско жилище. Били сме бедни, като
много други семейства по него време. Може би това, което
усложняваше ситуацията за мама бе, че тя произхождаше от
богаташко семейство и тя самата се е чувствала зле, че се е
омъжила, за човек от по-ниско потекло.
Тя здраво ме държеше и аз проплаках. ,,Пусни ми ръката,
нараняваш ме. Не искам да изтърва автобуса. Ще трябва да
приемеш факта, че се срещам с Джо.“
Красивият ангел на мама се надвеси над нея и я прегърна и едва
тогава тя пусна ръката ми.
„Мамо, обичам те.“
Аз продължих надолу по стълбите, през вратата на
всекидневната и се затичах по пътя към автобусната спирка. Като
седнах в автобуса, се замислих за мама и нейния ангел-пазител.
Джо стоеше на спирката в центъра на Дъблин и ме чакаше. Бях
толкова щастлива да го видя, че го прегърнах силно, но никога не

96
му казах колко подтисната се чувствах. Никога — нито тогава,
нито по-късно, не казах на Джо, какво бе казала мама. Знаех, че
думите ѝ ще го наранят.
Отправихме се към близката кръчма Макгуайърс, в която щеше
да има вечер с музика на живо, а аз винаги съм обичала музиката.
Джо си поръча една бира Гинес. Аз рядко пиех алкохол и си взех
един 7UP. Постепенно музиката и прегръдката на Джо ме
успокоиха, но аз не забравих майка ми и нейния ангел-пазител.
Няколко дни по-късно татко ме заговори: „Чувам от майка ти,
че вие с Джо сте двойка.“
Той бил забелязал, че има нещо между нас, но нямал идея
какво. „Боже! Вие сте го пазили в дълбока тайна.“
Татко каза, че най-важно било аз да съм щастлива. Той направи
много за Джо: помогна му да изучи бизнеса и го окуражаваше да
напредва в живота, което за нас бе прекрасно. Мама повече
никога не спомена случката — все едно, че нищо не беше
станало.

***

Ангелите често ми подават видения, за да ме подготвят за неща,

които предстоят да се случат и тогава всичко около мен изчезва.
Все едно ме пренасят на друго място и в друго време. Понякога
изглежда като проблясващ екран на телевизор, друг път - като
филм, пуснат на бързи обороти. Не винаги успявам да разбера
какво се случва. „Филмът“ изведнъж може да спре за момент и
тогава аз може да видя даден човек, или място.
Една пролетна сутрин, когато времето трябваше да е по-ясно и
по-слънчево, станах и се облякох за работа. Дръпнах пердетата
на прозореца на спалнята ми и погледнах навън. Всичко
изглеждаше като докоснато от сивото — сякаш сива боя бе
впръскана в атмосферата и тя покриваше всичко и всички.
Постоях за момент, гледайки през прозореца. Един съсед излезе
от дома си, пожела довиждане на съпругата си на вратата,
отправи се към колата и отпътува. Неговата кола и всичко около
него имаха сив нюанс. Друг автомобил мина по пътя и той също
бе покрит със същата сивота. Един младеж притича покрай

97
къщата и въпреки, че въздухът около него се раздвижи той също
беше сив.
Слязох долу, направих си чай и дадох на котарака Тигър малко
мляко. Тръгвайки за работа, извиках довиждане на останалите.
Повиках ангелите си, докато вървях към спирката, но те не ми се
появиха във физическа форма. Попитах ги: ,,Защо всичко
изглежда толкова странно?“
„Не се притеснявай, ние те защитаваме“, прошепнаха те.
Докато се приближавах към главната улица видях, че автобусът
идва и изтичах, за да го хвана. Беше претъпкан, но успях да си
намеря свободно място. Чувствах се много странно: започнах да
усещам тишината и безмълвието, които се промъкваха към мен.
Хората в автобуса също сивееха. Дори самият автобус не беше
както трябва. Нищо не изглеждаше реално. Когато автобусът
пристигна на спирката на кейовете на река Лифи, повиках
ангелите си отново, но те не ми отговориха.
Докато влизах през вратите на задния вход към работа, се
чувствах олекнала — беше все едно всичко се случваше на
забавен каданс. Видях, че някои от персонала и управителите
вече работеха. Едва тогава забелязах, че никой от тях нямаше
ангел около себе си, дори и хората в автобуса! Бях шокирана и
усетих как треперя.
Търговският център също изглеждаше сив. Слязох към
съблекалнята, надявайки се да видя ангели-пазители с някои от
момичетата, с които работех, но тя изглеждаше по същия начин
като магазина — и момичетата нямаха ангели, макар да знаех, че
те трябваше да са там.
Продължих да викам ангелите си, но изглеждаше, че те няма да
ми отговорят. Излязох от съблекалнята и се качих горе на
търговския етаж. Застанах в отдела за дрехи, до един от
рафтовете, гледайки към главния вход. Наблюдавах как
управителят на магазина, заедно с охраната отвориха вратите и
видях как клиентите започнаха да влизат. Постепенно започнах
да виждам ангели-пазители с хората, но ангелите също не
изглеждаха по обичайния начин — тяхното „сияние“ беше
изчезнало и те бяха бледи — все едно бяха покрити със същата
сивота, която бе изпълнила атмосферата.

98
 Усетих потупване по рамото си. Ангелът Майкъл стоеше до мен
и се усмихваше. Той изглеждаше сияен както винаги. Попитах го
какво не е наред.
,,Това ме плаши!“ казах му аз. „Никога преди не съм виждала
това да се случва на ангелите. Каква е тази сивота? Тя буквално е
във всичко и навсякъде.“
,,Лорна, ще бъде така за известно време“, отговори ангел
Майкъл. ,,Ние ще те задържим в духовно състояние, за да те
предпазим. Ти ще продължиш да ходиш на работа, ще се
прибираш в къщи, ще вършиш обичайните си дейности, но
нещата няма да ти изглеждат съвсем реални. Ще бъде все едно
сме те поставили в предпазен балон.“
,,Майкъл“, казах аз, ,,нищо не изглежда реално, дори и сега.
Мога физически да почувствам промените — усещам се толкова
лека, спокойна и притихнала в себе си. Чувството се усилва с
напредването на деня. Тази сивота е буквално във всичко. Навън
на улицата е ужасно.“ Обърнах се и погледнах към него.
,,Майкъл, ти и ангелите не можете ли да предпазите и всички
останали по същия начин, но който пазите мен?“
,,Не, Лорна“, отговори Майкъл. „Понякога ти си предпазена по
различен начин. Той трябва да остане в тайна, докато не дойде
време да отведем душата ти. Без повече въпроси, Лорна. Само ме
слушай. Когато сутрин идваш на работа, не трябва да напускаш
търговския център. Можеш да излезеш само когато е време да си
ходиш в къщи и тогава трябва да отидеш право към автобуса.
Разбираш ли?“
В този момент колежката ми Валъри ме повика и Майкъл
изчезна. Аз се отправих към касата, където стоеше тя заедно с
Полин и още две момичета. Поговорихме за това какво трябва да
бъде свършено, когато етажният управител дойде при нас.
„Добро утро, момичета“, каза той. „Не искам да ви плаша, но от
ръководството ме уведомиха, че трябва да сме нащрек за
подозрителни пакети, като книжни торби, или кутии цигари.
Снощи един от чистачите в друг магазин е открил пакет, който е
изглеждал като цигари, но всъщност е бил бомба. Когато
затворим тази вечер, ще искам вие момичетата да претърсите
рафтовете с дрехи и да проверите съблекалните за подозрителни

99
неща. Ако намерите нещо, трябва веднага да ме повикате. Не
забравяйте да проверявате и джобовете на дрехите. Не искаме
магазинът да изгори и всички ние да изгубим работата си.“
Щом етажният управител се отдалечи, си казах: „Ето какво не
било наред.“ Влязох в една от съблекалните за клиенти, където
повиках Майкъл и той се появи.
„Защо не ми каза за бомбите?“, попитах аз.
Ангел Майкъл не отговори на въпроса ми. Вместо това се
пресегна и постави ръката си на главата ми и всичките ми грижи
и притеснения бяха отнесени. Наистина не си спомням кой знае
колко от следващите няколко седмици. Все едно бях в някакъв
сън.
Джо беше много притеснен. Той казваше: „Не изглеждаш на
себе си. Не говориш. Все едно си на друго място.“ И ме питаше:
„Нещо лошо ли съм направил? Вече не ме ли обичаш?“
„Просто съм изморена“, отговарях аз. „Всичко ще се оправи. Не
се притеснявай.“
И за двама ни беше много трудно, че не можех да споделя с
него това, което знаех. Тогава избухнаха бомбите. Нямах
представа кой ден от седмицата е. Времето нямаше значение. Аз
не го забелязвах. Един късен следобед стоях край рафтовете в
магазина, когато бях стресната от приглушени шумове наблизо.
Докато пиша тези редове изживявам отново това, което се
случи.

Аз съм до един автобус и държа мъж в ръцете си, а той

умира. Наблюдавам как ангелите събират душите, които
напускат човешките тела. Виждам някои млади души и
разговарям с тях, все едно нищо не се е случило.
Наблюдавам как ангелите коленичат до хората, държат ги в
ръцете си, стоят с тях, шепнат в ушите им, че всичко ще бъде
наред.
Мога да видя хора, които напускат магазините на бегом,
ангели, които викат за помощ и де опитват да привлекат
вниманието на преминаващите хора.
Ужасяващо е.
Не мога да усетя човешкото си тяло. Все едно съм на две

100
места едновременно — навън, по улиците на Дъблин, където
всичко това се случва и в същото време - в търговския център,
застанала до един рафт с дрехи.
Движа се по улиците, а краката ми не докосват земята.
Навсякъде хвърчат трески, счупени стъкла, хора крещят и
плачат, души напускат телата си. Аз протягам ръце към
хората, докато се движа между тях и ги докосвам.

В този ден душата ми напусна тялото ми и аз бях в един

различен свят — навън по улиците, с всички онези, които
страдаха. Постепенно идвам на себе си в магазина. Осъзнавам, че
съм се вкопчила в една релса на рафта с дрехи толкова здраво, че
ръцете ми са почервенели от усилието. Магазинът е толкова тих.
В следващия момент едно момиче влетява през входните врати
на магазина, крещейки и ревейки по ужасяващ начин. Тичаше из
магазина викайки, че бомбите са избухнали и навсякъде има
тела. Търсеше сестра си, която работеше с мен в търговския
център. Някак си двете сестри се откриха и момичето започна да
се успокоява.
В този момент един човек от ръководството излезе от офиса и
използвайки микрофона обяви, че целият персонал трябва да се
събере на задния вход на магазина след пет минути, за да бъдат
отведени в къщи.
Знаех, че всичко е приключило! В този ден в Дъблин нямаше да
избухнат повече бомби. Слязох по стълбите към гардеробната и
един ангел ми прошепна да се върна до телефона, който е до
входа за персонала и да се обадя на майка си. Така, че аз се
обърнах и се отправих към телефона, обадих се, говорих с мама и
ѝ казах, че съм добре. Затворих, изтичах долу и си взех палтото.
Всички други вече се качваха обратно по стълбите, отправяйки
се към задния вход на магазина.
Камионите за доставка бяха подредени и всеки от шофьорите
подвикваше посоката, в която щеше да пътува. Аз се качих в
един камион, който бе в посока към къщата на майката на Джо.
Оставиха ме пред вратата. Вътре тя и сестра му Барбара гледаха
новините по телевизията. Майката на Джо ме прегърна и каза, че
се е притеснявала за мен. Пихме прекрасен чай и аз започнах да

101
се чувствам по-добре. След това сервираха вечерята; бях толкова
гладна, все едно не бях яла от седмици. В този момент Джо се
прибра и ме прегърна. Ние всички бяхме облени в сълзи,
усещайки болката на семействата, които бяха изгубили любими
хора и всички онези, които бяха пострадали. Като резултат от
бомбите в Дъблин в този ден — 13 май 1974г., бяха починали 26
души и едно неродено, а стотици други бяха ранени.
До този ден в Ирландия имахме малко опит с ужасите на
войната, но в Северна Ирландия, на по-малко от 350 км, повече
от три хиляди човека са били убити в периода от 1969 г. до 2000
г. До този ден ние имахме само бегла представа какво беше
усещането на хората в Северна Ирландия, или в коя да е друга
част на света, да живееш между бомби, които избухват без
предупреждение.
Веднъж Илайджа ми бе казал: „Много е лесно да се предизвика
война, мирът е най-труден за опазване. Мислиш си, че
започвайки война, получаваш власт. Но забравяш, че този, който
преди това ти е дал власт може да поеме контрола по всяко
време.“
Дълго след като бомбите бяха избухнали, тялото и душата ми
бяха връхлетявани от вълни на шок — на духовно, физическо и
емоционално ниво. Можех да почувствам ужаса на онези, които
бяха наранени и на онези, които бяха починали, шока на
семействата и приятелите им. Можех да чуя гласовете и плача
им. Месеци наред пред мен се появяваха лица, не само лицата на
онези, които бяха починали, но и на други, които бяха сериозно
пострадали и се бореха да оживеят, както и лицата на нещастните
им семейства. Бях тормозена от ужаса на този ден. Когато
вълните ме заливаха, ангелите правеха всичко възможно, за да ме
предпазят. Те ме обгръщаха в нещо, което се усещаше като
огромно снежно бяло одеяло направено от пера, през което
сякаш протичаше проблясващ през цялото време ток.
Ангел Илайджа държеше ръката ми и казваше: „Лорна, ние
знаем, че това те наранява. Ние сме те обгърнали с одеялото, за
да го направим по-поносимо за теб. То ти помага да запазиш
единни душата и тялото си.“
След което Илайджа духваше в лицето ми и изчезваше, а аз се

102
чувствах малко по-силна.
Дните и седмиците минаваха. Все още имах нужда да си намеря
скривалища, в които да поплача. Понякога излизах на паркинга в
обедната почивка. Криех се в тоалетната на работа, когато знаех,
че там няма никого. В други случаи вървях по задните улички и
търсех ъгъл или някоя стара стена, на която да седна. Много пъти
казвах на ангелите, че искам да съм сама.
В един от тези случаи ангел Илайджа се появи. Той не искаше
да ме остави сама. Пое отново лицето ми в ръцете си. След това
двамата сякаш се сляхме. Все едно гледах през неговите очи.
Виждах целия ужас по света: войните, глада, лошото отношение
на едни хора към други. Душата ми зави от болка.
Тогава той ми показа другата страна: прекрасната любов, смеха
и радостта и всичко добро в човешкия род. Аз се смеех и сълзи
от щастие се стичаха по лицето ми. Когато ангел Илайджа
изчезна, продължих да плача с радостни сълзи.
В този ден се върнах на работа знаейки, че всеки мъж, жена и
дете имат тази доброта, любов и радост в сърцата си. Вярвам, че
един ден всичката тази добрина ще надмогне лошото и
човешката раса ще еволюира, триумфираща, обединявайки тяло
и душа.

103
 ГЛАВА 11. Ангелът на майчината любов
На всеки няколко седмици помагах като бавачка на чичо ми
Пади и съпругата му Сара. Те имаха три малки момиченца и
живееха в Уолкинстаун, в предградията на Дъблин. Веднага след
работа хващах автобуса към дома им, прекарвах нощта там и на
следващата сутрин директно отивах оттам на работа. Хлапетата
бяха прекрасни, очарователни момиченца и аз нямах нищо
против да се грижа за тях. Това даваше възможност на леля ми и
чичо ми да прекарат малко време насаме, дори това да
означаваше само да отидат на кино.
Онази вечер, аз отново щях да съм бавачка и пътувах към дома
им унесена в мислите си, когато една възрастна дама ме потупа
по рамото.
,,Млада госпожице“, каза тя, ,,усмивката ви ме изпълва с
щастие.“
В този момент всички започнаха да стават. Пожелах ѝ
довиждане, тъй като автобусът се приближаваше към спирката на
Уолкинстаун.
Звънецът на входната врата звънна, докато се грижех за
момиченцата. Не очаквах никого и се надявах, че звънът
няма да събуди децата. Когато отворих, бях изненадана да видя
Джо застанал пред мен.
„Затвори си очите и не надничай!“, каза Джо и ме поведе по
алеята в градината към портите. ,,Сега си отвори очите.
Изненада!“
Пред нас беше паркиран красив тъмно зелен Форд Ескорт. Джо
беше толкова щастлив. Неговата първа кола!
„Джо, от къде купи тази кола?“, попитах аз.
,,Един от търговците на автомобили, които идват в гаража на
татко ти“, отговори Джо. „Преди две седмици му казах, че се
замислям да си купя кола и тази сутрин той пристигна с тази.
Прегледахме я с баща ти и един механик и те казаха, че е изгодна
оферта.“
Силно прегърнах Джо. Бях толкова развълнувана. Той отвори

104
вратата и аз седнах в колата. Беше чудесна. Казах на Джо: „Сега
е по-добре да си тръгваш. Вземи ме утре след работа с новата
кола.“
Помахах му за довиждане и затворих вратата.
Колата ни даде голяма свобода, а аз винаги съм обичала дългите
вечери през лятото. Едно от местата, които посещавахме с Джо
през тях беше Касълтаун Хаус (Най-голямата и най-старата
къща построена в Паладиански стил. Построена 1722-1729г. от
Уилям Конъли. Намира се на 20км. от Дъблин. В момента
къщата и градините са отворени като музей и парк - бел. пр.).
Разхождахме се по бреговете на реката и наблюдавахме как
мъжете ловят риба, децата плуват, а родителите държат ръцете на
проходилите си бебчовци, докато те шляпат из плитчините.

***

Наблюдавах и ангелите, които се издигаха от водата — виждах

как водата е полепнала по тях, докато се издигаха високо във
въздуха преди отново да се спуснат в нея до някое дете. Едни
ангели имаха криле, други не, но всички изглеждаше, че се
въртят около децата, забавлявайки се също толкова много.
Обичах да гледам как някое дете правеше вълнички в посока
към някой ангел — вълничките достигаха ангела и той
отвръщаше с вълничка — и чувах смеха на ангелите, който се
смесваше с детския. Да видиш дете да се гмурка под водата и
ангел да направи същото по същото време беше прекрасно!
Веднъж ангелите направиха кръг около група деца. Лъчи от
светлина, преливащи от цветове — златно, сребърно и бяло — се
отразяваха от ангелите. След това лъчите се превърнаха в топки с
най-различни размери, танцуващи по повърхността на водата и
под нея, а също и във въздуха. Ангел яздеше една от топките.
Беше зашеметяващо да видиш крилата на ангела — пера, от
които капеше вода, с влажен златист мъх. При друг случай
ангелите поклащаха глави напред - назад и движеха крилете си в
синхрон, разпръсквайки блестящи капчици като дъжд от
сребърно и златно.
Веднъж, докато бяхме край реката, видях прекрасен пример за

105
начина по който ангелите се грижат за нас. Наблюдавах майка с
малко дете, на около 18 месеца, на ръба на реката. Хлапето беше
много развълнувано от водата, която течеше около стъпалата му,
майката го държеше за кръста, опитвайки се да го научи как да
пази равновесие и само да стои изправено. Понякога тя дръпваше
ръката си, за да види за колко време малкото ще успее да запази
равновесие, без да падне. Наблюдавах и ангела-пазител на
детето, седнал във водата под него. Крачетата на детенцето
станаха нестабилни и то започна да пада. Майката не можа да го
хване на време, но ангела успя! Докато детето цопваше във
водата, то се приземи директно в скута на ангела в седнало
положение. Вместо да се разплаче, то започна да разплисква вода
и да се смее. Аз се усмихнах на гледката. Джо ме попита, „На
какво се усмихваш толкова щастливо?“
Усмихнах му се и не казах нищо. Още веднъж пренебрегнах
възможността да позволя на Джо да научи за част от нещата,
които можех да видя. Той беше единственият човек, с когото
споделях всичко в живота си, но ме беше страх да му кажа за
ангелите, за да не си помисли, че не съм в ред.
„Хайде да се поразходим по-нататък по брега“, предложи той.
Джо стана и тръгна пред мен, а един ангел ми прошепна, че
ангелите ни помагат във всичко, което правим през живота си —
дори ходенето, дишането, говоренето и смеха — те винаги ни
помагат с всяко физическо действие, което извършваме с
човешките си тела. Ангелите също ни помагат да решим
проблемите в главата си, всички въпроси, които имаме. Те ни
шептят през цялото време, давайки отговор на нашите мисли, но
в повечето случаи ние сме толкова заети да задаваме въпроси, че
не се спираме, за да чуем отговорите. Чух Джо да ме вика:
,,Побързай“, така че изтичах да го настигна.
Бяхме се запознали с една по-възрастна двойка покрай
разходките си по брега на реката в Селбридж (Град на 22км.
западно от Дъблин - бел. пр.). Техните имена бяха Джон и Мери
и ние често ги срещахме, докато разхождаха кучето си Тоби,
много любвеобилен мелез. Двойката живееше в Селбридж. Току
що бяха отпразнували трийсет годишнина от сватбата си. Децата
им бяха порастнали и напуснали дома и сега те разполагаха с

106
всичкото време на света за себе си и му се наслаждаваха.
Една вечер ги срещнахме и спряхме да си поговорим. Към края
на разговора Джон попита Джо с палав тон, „Кога имаш
намерение да направиш предложение на тази млада дама?“
Аз се изчервих. Бях толкова засрамена, че не знаех накъде да
гледам. Не посмях да се обърна към Джо и не знаех как е
реагирал.
Мери каза: ,,Не притеснявай младите!“, хвана ръката на Джон и
тръгна.
Джо и аз продължихме да се разхождаме покрай реката и
седнахме на някакви скали. Събух си маратонките и чорапите и
потопих ходилата си във водата. Внезапно Джо стана, влезе в
реката с дрехите и коленичи на един крак. Реката бе дълбока
само около 30 см и Джо бе на едно коляно в силното течение.
Той беше наистина мокър. Аз се разхилих.
„Опитвам се да бъда сериозен“, каза той. „Бих искал да ти
направя предложение!“ Той сложи едната си ръка на коляното
ми, опитвайки се да запази баланс. „Лорна, ще се омъжиш ли за
мен?“
Можех само да продължа да се смея и се смях толкова много, че
паднах от скалата в реката. Джо ме хвана в ръцете си и двамата
подгизнахме. И двамата се заливахме от смях. Докато Джо ми
помагаше да се изправя аз отговорих ,,Да.“ Смеехме се прекалено
силно, за да можем да си кажем нещо друго.
Изкатерихме се обратно на брега на реката и продължавахме да
се смеем, изстисквайки вода от дрехите си. Благодаря на Бог, че
бе топла вечер. Вървяхме на обратно по брега, когато Джо спря
изведнъж. „Ще трябва да поискам ръката ти от баща ти. Ами ако
той каже не?“
Аз се замислих за момент, спомняйки си, това, което ангелите
винаги са казвали - че Джо и аз ще се оженим и отговорих, „Не се
притеснявай, татко няма да откаже. Знам, че той много ще се
радва за нас.“
Ние вървяхме по брега на реката, а хората, с които се
разминавахме ни гледаха странно. Едно дете каза на майка си,
„Мамо, те трябва да са паднали в реката, защото дрехите им са
мокри.“

107
 Група рибари ни подвикнаха, че сме решили да поплуваме с
дрехите. Явно сме изглеждали мокри до кости. Ние им
помахахме и се разсмяхме. В този момент ме осени една мисъл.
Казах на Джо, ,,Надявам се, че ключовете за колата са все още в
джоба ти, а не на дъното на реката!“ Джо бръкна в джоба си и
поклати глава. Трябва да сме ги изгубили по нагоре по реката на
мястото, на което той ми направи предложение.
„Добре, хайде да се състезаваме. Хайде да видим, кой първи ще
стигне до там и ще ги намери“, казах аз и хукнах.
Джо ме повика, аз се спрях и погледнах назад. Той стоеше,
ключовете се поклащаха в ръката му, а той ми се смееше.
Изтичах обратно до него и сграбчих ключовете, казвайки:
„Надбягване до колата“. Джо стигна преди мен, което не е
изненадващо, предвид факта, че краката му са два пъти по-дълги
от моите.
Докато пътувахме обратно към дома, разговаряхме за нашата
сватба. Решихме, че няма да казваме нищо на никого, докато Джо
не разговаря с татко. Когато стигнахме до къщата, Джо не
искаше да влезе. Той каза, че ще му е прекалено неудобно да
бъде видян с мокри дрехи. Целунахме се за лека нощ и той
потегли.
На следващия ден, точно преди обедната почивка, леля Сара
дойде в магазина и ме попита дали имам възможността да съм
бавачка същата вечер. За нея бе необичайно да идва в магазина и
ми стана ясно, че тя и съпругът и имаха необходимост да излязат.
Съгласих се, въпреки че това бе вечерта, в която бяхме решили,
че Джо ще говори с татко.
Леля Сара бе много доволна. Тя ми каза, че заедно с чичо Нади
щели да вечерят, а след това да гледат шоу- програма. Обещах ѝ
че ще бъда в къщата ѝ толкова рано, колкото мога. Пожелахме си
довиждане и я наблюдавах, докато излизаше сияеща от
търговския център, цялата озарена от светлина. Знаех, че е
щастлива.
В обедната почивка отидох до задния вход на магазина, за да
използвам обществения телефон. Звъннах в гаража и когато
татко вдигна му казах: ,,Здравей татко, може ли да говоря с
Джо?“

108
 ,,Джо е навън. Ще го повикам“, отговори татко. Можех да чуя
вълнението в гласа му. Казах му, ,,Днес звучиш много щастлив.“
Татко се засмя и отговори, ,,Ето ти Джо.“
Поговорих с Джо за няколко минути и му казах, че леля ми ме е
помолила да се грижа за децата същата вечер.
Попитах го дали вече е разговарял с татко за женитбата ни.
,,Не“, отговори той. ,,Ще го оставя за утре. Ще те взема след
работа. Ще си поговорим, а след това около девет ще отидем у
вас и ще разговарям с баща ти и ще му поискам ръката ти.“
,,Джо, усетих вълнение в гласа на татко, докато говорих с него
преди малко. Сигурен ли си, че той нищо не знае?“
„Не, не съм разговарял с него, нито с някой друг“, ми отговори
той, „но баща ти днес е в прекрасно настроение. Може би той
има някакви добри новини.“
„Надявам се, че татко не може да те чуе в момента“, казах аз.
„Не, той отиде при механика.“
В този момент някой влезе в офиса и ние си казахме чао и
затворихме.
Имах час време за обяд и имах намерение да изляза навън и да
се насладя на слънцето. Когато се обърнах, за да се отдалеча от
телефона, се сблъсках с един ангел и пристъпих в нея. Тя бе
навсякъде около мен - голяма, "гушкава" и красива - Ангелът на
Майчината любов. Тя ме беше прегръщала много пъти в
миналото, като дете, но този път усещането бе по-силно от
всякога.
Ангелът на Майчината любов е огромен и кръгъл като
слънцето. Нейните криле я обгръщат, но леко стърчат навън като
на майка-квачка. Ръцете ѝ са винаги готови да те дарят с огромна
прегръдка. Цветът ѝ е преливащо кремаво и бяло, а в този случай
имаше и леко розово. Тя прозира и можеш да видиш ярката
светлина, извираща от нея.
Цялото ѝ лице излъчва любов, очите ѝ проблясват и има меки
къдри кремаво-бяла коса. Излъчва прегръдки от любов през
цялото време. Просто ти се иска да се сгушиш в ръцете ѝ, да я
прегърнеш и тя да те прегърне. Без значение колко любов
получаваш от собствената си майка, ако имаш майка, този ангел
винаги подсилва майчината обич.

109
 Него ден се притеснявах много повече каква ще е реакцията на
майка ми на новината, че Джо и аз ще се женим и Ангелът на
Майчината любов знаеше, че имам нужда да почувствам майчина
обич в този момент. Може би да почувствам повече обич,
отколкото майка ми бе способна да ми даде.
Бях толкова радостна и развълнувана за годежа ни и усмивката
не слизаше от лицето ми. Валъри ме попита, ,,Какво става?
Изглеждаш много щастлива.“ Тя продължи да ми вади душата
цял ден, опитвайки се да изкопчи тайната ми. Към края на деня
подреждахме рафт с панталони, когато тя изтърси: ,,Сетих се!
Вие с Джо сте се сгодили. Това е, нали?“
Аз се изчервих. „Шшшт, тайна е“, отговорих ѝ аз.
„Не казвай на другите.“ Не исках никой да знае преди да имам
пръстен, но въпреки това бях доволна че имах възможността да
го споделя с някого.
„Къде ти е пръстена?“, попита Тя.
„Все още нямам. Това се опитвах да ти кажа. С Джо не сме
ходили да избираме. Може би в следващите няколко седмици, не
знам... Имаме да уточним доста неща. Първо Джо трябва да
говори с татко. Обещай ми, че няма да кажеш нищо на другите
момичета? Ти ще си първата, която ще види пръстена и ще
можеш да си пожелаеш нещо“
Валъри се съгласи. Още известно време продължихме да си
бъбрим и да подреждаме дрехи, след което тя отиде да приключи
касата. Продължи да ме гледа ухилено, но не каза на никого.
След работа хванах автобуса към леля ми, за да гледам децата.
Докато пътувах, помолих ангелите да ми помогнат да не
показвам вълнението си, защото не исках леля Сара и чичо Пади
да задават въпроси. Ангелите ме опазиха много спокойна и леля
и чичо не забелязаха нищо. На следващата сутрин хванах
автобуса за работа. В обедната почивка излязох да се поразходя
по задните улички и алеите зад търговския център.
Винаги съм ги смятала за оазис. Място където мога да
съм сама със себе си, да събера мислите си и да се скрия за
момент от всичко, което ангелите искаха да направя в дадения
момент. Сядах на някоя ниска стена, кутия или дори на някой
праг. Но винаги имаше една алея, която избягвах — тази, на

110
която Марк беше убит.
Щом приключихме работа, се втурнах към съблекалните, взех
си палтото, качих се обратно горе и излязох навън на паркинга.
Джо седеше в колата и ме чакаше. Бях толкова щастлива да го
видя. Отидохме до Финикс парк, паркирахме колата, седнахме и
се разприказвахме. Джо каза, че можем да отидем да изберем
годежен пръстен през уикенда, ако искам. Аз отговорих, че ще е
хубаво — но само да гледаме, без да купуваме. Ангелите вече ми
бяха казали, че Джо ще ми намери пръстен, но не по обичайния
начин.
Джо ме попита дали искам да кажем на майка му за годежа. Аз
отговорих не и че ще почакам, докато имам пръстен. И двамата
се съгласихме с този аргумент. Джо каза, ,,Тя много ще се
зарадва и за двама ни, когато отидем в къщата с пръстен на
ръката ти.“
Решихме още, че въпреки, че не планирахме да се женим поне
още година, ще започнем да си търсим собствен дом.
Входната врата се отвори докато, паркирахме пред къщи. Татко
излезе, помаха ни и влезе обратно вътре като остави вратата
отворена. Това действие помогна на Джо да се почувства малко
по-добре, малко по-приет. Ние влязохме направо в кухнята.
Мама беше там. Джо я поздрави, а аз започнах да правя чай.
„Какво става?“, попита тя.
,,Джо иска да говори с татко“, отговорих аз.
,,Знаех си, че този ден ще дойде“, каза майка ми с особено
изражение на лицето. Беше ясно, че тя не одобрява.
,,Татко ти е в трапезарията, чете вестника“, добави тя
високомерно. „Ще му кажа, че Джо иска да го види.“
Мама влезе в трапезарията и затвори вратата след себе си. Това
изнерви Джо още повече. „Защо не може да е по-просто?“,
попита той.
Мама се върна след около минутка и каза на Джо, че може да
отиде и да говори с татко. Тя остана с мен в кухнята, докато
приготвях чая и няколко сандвича с масло и сладко. Не обели и
дума. Скоро след това излезе от кухнята и отиде в трапезарията.
Около пет минути по-късно, когато бях приготвила подноса, го
отнесох в трапезарията. Почувствах, че Джо се нуждаеше от

111
подкрепа така, че не го изчаках да се върне в кухнята, а и аз
самата умирах да разбера какъв е бил отговора на татко.
Когато отворих вратата на трапезарията видях, че татко и Джо
седяха заедно на канапето, а мама стоеше наблизо. Тя не беше
седнала. Усмихнах се, когато видях татко и Джо заедно. Те и
двамата изглеждаха много щастливи. Татко сияеше. Той стана от
дивана, прегърна ме силно и ме поздрави. Вече не се
притеснявах. Бях толкова щастлива. Дори реакцията на майка ми
не можеше да помрачи момента.
Татко беше въодушевен, че щях да се женя за приятен и
разумен мъж. В някои отношения той може би беше облекчен, че
повече нямаше да е отговорен за мен, почувствах, че и мама е
облекчена, въпреки че тя изпитваше трудност да го покаже. По-
късно вечерта татко каза, „Не вярвах, че ще доживея този ден.“
Въпреки, че вече бях сгодена, знам, че те все още бяха
загрижени заради начина, по който гледаха на мен. Татко
започна да ни задава множество въпроси за плановете ни. Мама,
която до този момент не бе казала нищо ни попита дали сме си
мислили за дата на сватбата и ние в един глас и отговорихме —
не.
Джо предложи: „Може би август догодина.“
Мама каза: „Ще направим сватбеното тържество в къщи.“
Не отговорих нищо, бях потресена от предложението. Татко
каза, „Можем да го обсъдим по-късно.“
Така и не го обсъдихме. Изпихме си чая, Джо пожела лека вечер
на мама и татко и аз го изпратих до колата. Той каза, ,,Не се
притеснявай — ако не искаш сватбеното тържество да е в къщата
— ще намерим хотел.“
Същия уикенд с Джо отидохме да избираме годежен пръстен,
но не можах да си харесам нищо. Казах му, „Искам нещо, което
изглежда по-различно. Всички годежни пръстени ми изглеждат
почти еднакви, без значение при кой бижутер сме. Предпочитам
да изчакам, докато намеря пръстена, който наистина ми харесва.“
„Сигурна ли си?“ попита той.
След около шест седмици бях на работа до късно и не очаквах
да се срещна с Джо, защото той трябваше да приема стока в
гаража. Имах намерение да си хвана автобуса в 8 към къщи, но

112
бях много изненадана да видя Джо подпрян на колата на
паркинга, когато излязох от магазина.
„Ела, хайде да си вземем сладолед предложи той!
„Сигурно се шегуваш“, отговорих аз. „Все още съм с
униформата. Как бих могла да седна с нея в сладкарницата?"
„Няма значение.“ Отвърна Джо. „За мен си красива. Хайде да
тръгваме и да си вземем сладолед.“
Отправихме се към магазинчето за сладолед, хванати за ръце и
седнахме един срещу друг на едно от любимите си места. Аз си
поръчах бананов сплит, а Джо си взе мелба. Бяхме ги изяли на
половина, когато Джо се пресегна към горния джоб на якето си,
казвайки: ,,Имам голяма изненада за теб.“ Той извади една
кутийка и я отвори. Не можех да повярвам! В нея имаше
прекрасен годежен пръстен, оформен като роза с листенца от
злато и диамант, положен в центъра. Беше толкова различен от
всички останали пръстени, които бях видяла. Джо взе ръката ми
и каза, слагайки пръстена, „Обичам те. Искам да се оженя за теб
и да остареем заедно.“
Очите ми се напълниха със сълзи при тези думи. Бях щастлива
и в същото време си спомних какво ми бе казал ангел Илайджа
преди много години — че ще се оженим, че Джо ще се разболее и
ще трябва да се грижа за него и че няма да остареем заедно.
,,Не плачи“, каза Джо и целуна ръката ми. Погледнах в очите
му, видях неговата радост и забравих за бъдещето. Наведох се
през масата, целунах Джо и го попитах къде е намерил пръстена.
„Няма да повярваш“, отговори ми той. „В гаража! Беше много
натоварено и излязох навън да помагам на бензиноколонките,
когато дойде една кола с пукната гума. Свалих гумата вместо
човека и я занесох отзад, за да бъде поправена. Докато стоях край
колата и му обяснявах, че процедурата ще отнеме около двайсет
минути забелязах, че задната седалка беше пълна с кутии като
малки шкафчета“.
Джо попитал човека за странно изглеждащите кутии и той му
обяснил, че бил бижутер. ,,Казах на мъжа, че търся годежен
пръстен, но нещо съвсем различно. Той отговори, че имал една
малка кутия с различни видове нови модели, някои от тях
пръстени. Мъжът отвори кутията и щом видях този осъзнах, че е

113
точно за теб. Попитах до дали би ми продал пръстена и той
отговори, че трябва да попита шефа си. Отидохме до офиса да му
позвъним и докато бяхме там, показах пръстена на татко ти. Той
отговори, че съм направил добре и че този пръстен ще те зарадва,
че е прекрасен. Мъжът се върна от телефона и ми каза, че мога да
го купя.“
Усмихнах се широко на Джо. „Не ми казвай колко струва. Не
искам да знам. Благодаря ти, че си открил този прекрасен
годежен пръстен за мен.“
Бях развълнувана и направо хвърчах, докато отивахме обратно
към паркинга. ,,Умирам да покажа пръстена на мама, сестрите и
братята ми“, казах аз. Не си спомням пътуването към къщи, но
определено помня как влязох в кухнята през задната врата с Джо
по дирите ми. Кухнята беше празна и аз отворих вратата към
трапезарията. Татко попита, ,,Защо се забави с прибирането?“
,,Ами! На теб не е необходимо да показвам годежния си
пръстен, тъй като разбрах, че вече си го видял“, отговорих аз.
Татко се засмя, приближи ме и ме прегърна силно. Показах
пръстена на мама и ѝ казах да си пожелае нещо. Мама също ме
прегърна и каза, „Много е изящен.“
Джо изпи чаша чай преди да си тръгне и аз го помолих: ,,Не
казвай още на майка си за годежа ни, изчакай до утре след
работа. Ще отидем, както обикновено, заедно до вашата къща да
вечеряме и тогава ще я изненадаме. Нека да видим дали ще
забележи пръстена на ръката ми.“
На следващия ден направихме точно както се бяхме уговорили.
Седяхме около масата и майката на Джо ми сервираше вечерята,
когато извика, ,,Лорна, ти си с годежен пръстен! Стани, за да
мога да прегърна моята бъдеща снаха.“ Майката на Джо винаги
ме караше да се чувствам добре дошла.
Бях очарована, защото в период от няколко минути, членовете
на семейството на Джо, които живееха близо започнаха да идват
и да ни поздравяват. В рамките на час роднините, които живееха
по-далеч също започнаха да прииждат. Всички се суетяха около
мен — нещо, което рядко ми се е случвало. А аз се наслаждавах
на вълнението.
Около 11 казах на Джо, че е по-добре да ме закара в къщи,

114
защото сутринта бях на работа. Казах довиждане на майка му и
тя силно ме прегърна. Можех да почувствам радостта ѝ. Сега, тя
бе много по-спокойна, защото виждаше как се изпълва мечтата ѝ
- нейният най-малък син беше сгоден. Прегръдката ѝ бе толкова
здрава, че можех да почувствам, а и да видя, че нейният ангел-
хранител също ме прегръща. Тя стоеше на входната врата и ни
махаше, нейния ангел-пазител, също на вратата, ни махаше,
озарен от светлина.
Докато се отдалечавахме, се обърнах на седалката, защото не
исках да губя от поглед майката на Джо и нейния ангел.
Всъщност единственото, което виждах беше светлината на
ангела. Джо ми се смееше. ,,Какво се опитваш да направиш?
Съвсем да преобърнеш седалката ли?“
,,Опитвам се да гледам майка ти да ни маха колкото се може по-
дълго“, отговорих аз.
Продължихме и Джо каза: „Много си тиха.“
„Мисля си за утре“, отговорих аз, „как ще отида на работа с
годежния пръстен. Струва ми се, че ще ми стане неудобно ако
вълнението е подобно на това, което беше в дома на майка ти.
Нервно и притеснено ми е, но от друга страна нямам търпение да
покажа пръстена на момичетата. “
Бях си в къщи за нула време. Точно щях да сляза от колата,
когато Джо каза, „Върни се тук и ме целуни. Наслади се на деня
си утре, докато показваш пръстена на всички момичета. Ще се
видим след работа.“ Пожелахме си лека нощ. Влязох в къщата.
Беше тъмно. Бавно се изкачих по стълбите, без да вдигам шум и
си легнах. Не можах да спя добре. Бях прекалено развълнувана.
Струваше ми се, че утрото никога няма да дойде.
Станах малко по-рано, за да хвана по-ранния автобус за работа,
надявайки се да пристигна преди другите момичета от моя отдел,
надявайки се, че може би Валъри вече ще е там, за да мога да
споделя вълнението си с нея и да ѝ покажа пръстена. Но бях
много притеснена. Щом стигнах до задния вход на търговския
център, си поех дълбоко дъх и влязох.
Слязох по стълбите до съблекалните и се регистрирах в
работния дневник. Съблекалнята беше под формата на квадрат с
гардеробчета по всички стени и още едни по средата, които

115
разделяха стаята. Обиколих ги и видях Валъри. Щом ме видя тя
скокна и каза, „Познавам по израза на лицето ти. Дай да видя
пръстена.“
„Казах ти, че ще спазя обещанието си“, отговорих ѝ аз, „както и
ти спази своето. Можеш първа да си пожелаеш нещо.“
Валъри нежно свали пръстена от пръста ми, сложи го на нейния
и започна да го върти бавно към себе си три пъти със затворени
очи и с безмълвно помръдващи се устни. Можех ясно да видя
нейния ангел, но само част от моя, защото моят стоеше зад мен.
След това погледнах нагоре и видях главите на двата ангела да се
докосват, а като погледнах надолу и техните стъпала се
докосваха и те бавно започнаха да се увиват един около друг.
Крилете на моят ангел-пазител изглеждаше, че се протягат към
крилете на ангела-пазител на Валъри и те започнаха да се
преплитат, оформяйки овал. Подът под нас изчезна. Наблюдавах
Валъри докато отваряше очи. Можех да почувствам мир и
спокойствие. Чудех се дали и тя можеше да го усети. Валъри пое
дълбоко дъх и ми се усмихна широко, прошепвайки, „Благодаря
ти, Лорна.“ Момичетата започнаха да пристигат и аз бях
заобиколена от хора, които ме поздравяваха и протягаха ръце, за
да видят пръстена и да си пожелаят нещо. Полин беше особено
развълнувана. Тя беше много романтична и обожаваше добрите
любовни истории. Беше виждала Джо за кратко, но го смяташе за
много красив и беше много щастлива за мен.
Всичкото това внимание беше много вълнуващо. Помолих
ангелите да изпълнят колкото се може повече желания, особено
на приятелите ми, защото знаех, че те имат много желания — не
само за тях самите, но и за техните семейства.
Управителката влезе в съблекалнята и каза, „За какво е
всичкото това вълнение? Дайте да видя.“
Докато си проправяше път между момичетата, които все още си
пожелаваха неща с пръстена, тя попита, ,,Кой се е сгодил?“ .
„Лорна“, отговориха ѝ всички в един глас.
,,Момичета, аз ще съм следващата, която ще си пожелае нещо“,
каза тя. Взе пръстена от друго момиче, пренебрегвайки
останалите, които чакаха, нахлузи го на пръста си и си намисли
желание.

116
 „Поздравления, Лорна. А всички вие — бързо на търговския
етаж.“
Те започнаха да се шегуват с нея и тя се разсмя. „Лорна,
пръстенът е прекрасен. Кажи ми как се казва.“
,,Джо“, отговорих аз.
,,Желая на теб и Джо всичкото щастие на света. Кога ще е
големият ден?
„Планираме го за август догодина. Може би. Все още не сме
решили“, отвърнах аз.
„Съветът ми е да не вземате прибързани решения“, каза
управителката. ,,Дайте си достатъчно време. А сега е по-добре да
се връщаме на работа.“
По-късно през деня бях в лавката на опашката за чай, когато
момичетата, които ни обслужваха казаха, „Лорна, разбрахме, че
си се сгодила. Поздравления.“
Управителят на лавката изкоментира, че в почивката всички ще
са на моята маса, за да видят пръстена и да си пожелаят нещо.
Същото се случваше в продължение на повече от седмица. Бях
толкова щастлива, че всички се радваха за мен и Джо. Дори
охраната на паркинга поздрави Джо, когато той дойде да ме
вземе от работа него ден.
За първи път в живота си бях център на внимание. Но мама и
татко така и не седнаха да обсъдят с мен и Джо сватбените ни
планове. Всъщност семейството ми, като че ли не проявяваше
особен интерес към сватбата ми.
След като го бях обсъдила с Джо, реших да поканя Полин,
приятелката ми от работа, да ми бъде кума. Знаех, че тя ще е
много въодушевена и ще ми бъде голяма опора на сватбения ден.
Полин беше като мен - много кротка. Докато другите момичета
от отдела за дрехи често ходеха на кръчма след работа, ние с
Полин не проявявахме интерес.
На следващия ден казах на майка ми, че искам Полин да ми
бъде кума, въпреки че все още не я бях попитала. Мама
изглеждаше изненадана и предложи брат ми Бари да бъде кум.
Същата вечер си говорехме с Джо за сватбата. Той знаеше, че не
съм щастлива и искаше да си поговори с майка ми и баща ми, но
аз му казах, „Не, не искам сватбата ни да струва много пари на

117
родителите ми, ако е възможно.“ Освен това спестявахме за
собствен дом и самите ние не искахме да се охарчим излишно.
Джо ме прегърна силно и каза, ,,Хайде да си уговорим среща
със свещеника на нашата енория и да си определим дата за
сватбата.“
Семейството на Джо се държеше по коренно различен начин по
отношение на сватбата. Майката на Джо ме попита кои
приятелки смятам да поканя и аз ѝ отговорих, че бих желала да
поканя Полин, Валъри и Мери от колежките, но не знаех какво
щяха да си помислят като разберат, че сватбеното тържество ще е
в къщи. Казах ѝ, „Няколко момичета се ожениха откакто съм
започнала работа в търговския център и всички те имаха
сватбени тържества в хотели. Мама настоява нашето да е в къщи
и не искам да я нараня като ѝ кажа, че съм разочарована от
идеята. С Джо се съгласихме, че не искаме сватбата ни да струва
много пари на родителите ми, ако е възможно.“ Майката на Джо
отговори, ,,Не се притеснявай, ще се погрижим всички заедно.“
Всичко започна да си идва на мястото. Няколко седмици по-
късно, докато обядвах в лафката с Валъри и Мери, те ме
попитаха дали сме определили дата за сватбата и аз им казах,
„Да, 13 август и вие сте поканени.“
Те бяха въодушевени и попитаха къде ще е сватбеното
тържество. Отговорих им, че все още не сме решили. Не исках да
им казвам, че ще е у дома.
По-късно през деня попитах Полин дали иска да ми бъде кума и
тя отговори, че за нея ще е чест. Казах ѝ, че сестрата на Джо —
Барбара, ще ѝ ушие рокля.

118
 ГЛАВА 12. Къща в провинцията
Започнах да насърчавам Джо да си търси друга работа за да
стане независим. Казах му, че е добре да можем сами да се
издържаме. „Говори с татко. Знам, че той ще ти даде добра
препоръка.“
Джо си намери нова работа без проблем към CIE (Ирландската
компания за обществен транспорт – бел. пр.). С новата работа
той нямаше възможност да ме взема след работа толкова често,
колкото преди и повечето вечери си хващах автобуса към къщи.
Една вечер вървях към задния вход на къщата, когато разбрах, че
нещо ще се случи.
Забелязах вестника на татко The Irish Press оставен на масата в
столовата. Ангелите ми казаха да го отворя, но аз не исках.
Въпреки това си придърпах един стол, седнах на масата и
започнах да прелиствам страниците. Ръцете ми трепереха. Имах
усещането, че всичко става много бавно. Страхувах се, че
ангелите ще подчертаят нещо стресиращо във вестника.
,,Не се притеснявай, Лорна“, ми казаха моите ангели, ,,само
прелиствай страниците и ние ще ти кажем къде да спреш.“
Аз ги обръщах бавно една по една. Можех да почувствам
ръката на моя ангел Хосъс на рамото ми.
,,Сега“, прошепна той в ухото ми, „виж къщите за продан.
Погледнах и видях стотици обяви за къщи за продан. Нищо не
виждах от страницата. Всичко беше с главата надолу. Вдигнах
глава от вестника, за да видя тълпа от ангели седнали около
масата. Каква гледка! Тя ме накара да се усмихна.
„Здравей“ каза ангел Илайджа, седнал точно срещу мен. Той се
пресегна към вестника и върховете на пръстите му докоснаха
страницата. „Погледни сега, Лорна“, каза той. И изведнъж всичко
ми се изясни. Можех да видя думите „Къщичка за продан в
Мънуут (Университетско градче, на 30км. от Дъблин – бел.
пр.)“.
„Лорна, малка къща с голяма градина“, каза Илайджа.
,,Перфектна е за теб и Джо. Чети нататък.“

119
 Обявата бе кратка, само три реда. Аз продължих да чета: „За
продажба на търг“ и един телефонен номер.
,,Лорна, сега огради рекламата и откъсни страницата“, каза
Илайджа. Направих го и сложих страницата в джоба си. ,,Покажи
обявата на баща си, когато си готова“, добави Илайджа. „Той ще
може да ти помогне.“
В очите ми имаше сълзи. Бях толкова щастлива. Ангел Илайджа
се изправи, пресегна се и с върховете на пръстите си докосна
сълзите ми. „Сълзи от щастие“, каза той. И ангелите изчезнаха.
На следващия ден показах обявата на Джо докато се
разхождахме край канала.
„Ще поговоря с татко тази вечер като се прибере от риболов“,
казах аз.
Сгънах вестника и го сложих обратно в чантата си. По-късно
вечерта, когато Джо вече си бе отишъл, татко се прибра. Стовари
цялата си екипировка на пода и гордо извади, една след друга,
две големи, пресни, розови речни пъстърви, след което ги
положи на кухненската маса. Това зарадва мама. Когато
приключи с разчистването и прибирането на такъмите си, той
седна на обичайното си място.
„Татко“, казах аз, ,,видях една обява във вестника за къщичка в
Мънуут. Ще бъде на търг. Какво би казал?“
Той ме погледна доста изненадано. Може би си мислеше, че
нямаше да ми хрумне да търся къща. Не знаех какво да мисля за
физиономията, която направи, но той без колебание ми каза:
„Покажи ми вестника.“
Извадих вестника от чантата си и го сложих пред него на
масичката. Татко попита къде е обявата.
,,Оградила съм я с черен химикал. Виж, ето я, в края на
страницата от дясната страна.“
Татко отново вдигна глава и ме погледна изненадано — аз
стоях, а той беше седнал — после я прочете внимателно и каза с
усмивка :,,Браво! Джо знае ли за обявата?“
,,Да“, отговорих аз, „когато днес се видяхме му показах
вестника. И двамата сме въодушевени, но не знаем какво да
правим.“
„Първо ви трябва заем“, каза татко.

120
 „С Джо имаме спестени пари в банката — да отидем ли там?“
попитах аз.
„Да“, отговори той, „освен това има и други места, на които
можете да опитате, като например в Общината. Там заемът за
дом ще е по-евтин отколкото в банката. Търгът оставете на мен.
Аз ще се обадя да проверя условията.“
„Благодаря ти, тате“, отвърнах аз. Бях радостна, че татко ни
помагаше и много развълнувана от възможността да си купим
къщичката.
На следващия ден не бях на работа. Разходих се до обществения
телефон и се обадих в местния клон на общината. Казах им, че се
интересувам от заемите за млади женени двойки. Казах също, че
все още не сме женени, но скоро ще бъдем. Момичето отговори,
че ще ни изпрати формулярите. Благодарих ѝ и затворих. След
това се обадих на татко и той ми каза, че се е поинтересувал за
търга. Щял да бъде след два дни, така че ако сме заинтересувани
от къщичката би било добре да отидем да я видим колкото се
може по-скоро. Той предложи да го направим още същата вечер.
Оставих съобщение на Джо в офиса му да дойде директно в
Лийкслип. Бях толкова развълнувана, че изтичах обратно към
къщи и разказах на мама всичко, което татко бе казал. ,,Не се
надявай излишно“, отговори тя. „Не е толкова лесно да се вземе
заем, а вие с Джо нямате много пари.“
Джо и татко пристигнаха в къщи по почти едно и също време.
Татко каза, че нямаме време за вечеря, защото електричеството в
къщичката е спряно и е добре да я огледаме на дневна светлина.
Качихме се в татковата кола заедно с мама и тръгнахме към
къщичката. Тя беше само на 15 минути.
Почти не се виждаше, докато паркирахме отпред, защото
живият плет беше твърде висок. Портата беше заключена и татко
отиде до съседа и взе ключовете. Водещият търга му беше казал,
че са там. Татко отвори портите и подаде ключовете на Джо.
Градината беше голяма и много тревясала. Ние минахме по
пътеката, за да стигнем до къщичката. Джо сложи ключа и го
превъртя. Щом отвори вратата отвътре се разнесе ужасна
миризма на спарено. Беше влажно и мухлясало. Ясно бе, че от
доста време никой не беше живял там. Къщичката беше малка,

121
но ние с Джо нямахме нищо против, само да можехме да си я
купим.
Докато я обикаляхме с Джо казахме на татко, че се
притесняваме за наддаването. Какво щеше да стане ако успеехме
да я получим? Щяха ли провеждащите търга да искат депозит?
Трябваше ли предварително да изтеглим пари от банката, защото
нямахме чекови книжки? Татко отговори, че ако всичко мине
добре, той ще плати депозита в деня на търга, а по-късно ние ще
му върнем парите. От време на време влизах в една от стаичките
сама, за да мога мълчаливо да си поговоря с ангелите за всички
неща, които препускаха из главата ми.
Ангелите не спираха да подръпват косата ми, докато влизахме
от стая в стая с Джо, мама и татко. Мама ме попита защо
постоянно съм си оправяла косата. Да не би да съм се
притеснявала, че може да имам паяжини? Аз се усмихнах на себе
си при този въпрос.
Бяхме в къщичката само няколко минути, след това излязохме.
Джо придърпа и заключи вратата и остави ключа в пощенската
кутия на съседа. Докато пътувахме към къщи, мама каза: „Тя е в
ужасно състояние.“
Татко изгледа мама и след това ни попита дали все още сме
заинтересовани. В един глас отговорихме да.

Сряда сутринта около девет отидохме с родителите ми да

вземем Джо. Татко паркира пред къщата му и ми каза да почукам
на вратата. Джо отвори, дойде до нас и попиша родителите ми
дали биха искали да влязат за минута да се срещнат с майка му.
Те отказаха. Въпреки това, аз влязох при нея. Тя ни пожела
много късмет и каза: „Друг път ще се срещна с майка ти. Ще
поканим родителите ти на вечеря някоя неделя.“ Майката на Джо
много искаше да се запознае с родителите ми. Помаха ни за
довиждане докато потегляхме.
Седнах в колата, държейки ръката на Джо. Не проронихме и
дума. Бяхме притеснени и аз не спирах да се моля. Докато се
усетя татко вече паркираше колата.
Търгът щеше да се състои в един стар хотел. Бяхме пристигнали
по-рано и седнахме в салона да изпием по чай и да се успокоим.

122
Аз разпознах някои от хората, седящи в салона — познавах ги
като клиенти от гаража. Фамилията им бе Мърфи и бяха
строители. Татко стана и отиде да поговори с тях. Те му взеха
питие и изглеждаше, че разговорът им е много интересен и
забавен. Татко се обърна и ми се усмихна. От погледа му
разбрах, че всичко ще е наред.
Попитах Джо колко е часа. Беше 10:45, а търгът бе обявен за
11:00. В този момент татко се върна на нашата маса. Ние всички
ужасно много искахме да разберем какво е научил. Татко ни
попита с какво да започне — с добрата или лошата новина.
„Добрата новина, моля!“, казах аз.
„Преди години, когато имаше стачка по бензиностанциите,
направих услуга като снабдявах Мърфи с достатъчно бензин и
дизел“, започна той. „Сега е техен ред да ми върнат услугата. С
тях добре си поговорихме и им казах, че сте се влюбили в
къщичката и много искате да я купите.“
Никой от нас не бе обърнал внимание, че в другия край на
улицата имало и земя за продан, освен къщичката. Основният
интерес на Мърфи бил към земята. Те имали намерение да купят
и къщичката, за да я използват за офиси и за паркиране на
камионите. Но след като татко поговорил с тях, те се съгласили
да не наддават за къщичката и да направят всичко, което могат за
да ни помогнат да я вземем.
Хората започнаха да напускат салона и да пресичат фоайето, за
да влязат в залата, където щеше да се състои наддаването. Стаята
не беше добре осветена. Имаше много столове, подредени в
редици и бюро и столове, сложени начело на стаята. Около
двайсет човека присъстваха на търга. Ние седнахме на един ред
по средата на залата от дясната страна, а семейство Мърфи
отляво. Продадоха няколко други имота преди водещият да
стигне до къщичката. Един от тези имоти беше земята по-нагоре
по пътя, която семейство Мърфи купи.
Най-накрая, което изглеждаше след цяла вечност, къщичката бе
обявена за наддаване. Беше последния имот. Наддаването
започна и една жена вдигна ръка и обяви цена. Татко вдигна ръка
и предложи по-висока. След това семейство Мърфи предложиха
цена, последвани от татко и така наддаването продължи. Жената

123
се отказа и спря да наддава. Татко направи предложение,
семейство Мърфи наддадоха още веднъж и спряха. „Две хиляди
и петстотин паунда“, каза баща ми и след него нямаше други
оферти. Когато водещият каза ,,ПРОДАДЕНО“ усетих, че отново
мога да дишам.
Водещият подаде сигнал на татко да се приближи и той се
обърна към мен и Джо и каза: ,,Вие двамата по- добре елате с
мен, защото вие сте тези, които купуват къщичката.“
Водещият попита за името на татко и той гордо му обясни, че
той само е наддавал, а купувачите сме ние с Джо. Мъжът записа
имената ни и попита за депозит. Без колебание татко каза, че той
ще се погрижи за това.
Гледах татко как вади чековата си книжка — в този момент 10
процента депозит т.е. 350 паунда бяха огромна сума пари за мен.
Чувствах такава любов и привързаност към баща си докато го
наблюдавах да попълва чека. Бях във възторг, че той го прави за
нас и имах желание да го прегърна.
Мама и татко ни откараха обратно до къщата на Джо. Когато
пристигнахме, майка му стоеше до оградата в градината и
разговаряше с един съсед. Джо отново покани мама и татко на
чай и родителите ми отново отказаха. Слязохме от колата точно
когато майката на Джо стигна до портата. Родителите ми
помахаха за довиждане и потеглиха, а ние веднага казахме на
майката на Джо добрата новина.
,,Хайде първо да влезем“, предложи тя. „А сега ми разкажете
всичко докато приготвя чая. Искам да чуя всяка малка
подробност. Току-що изпекох и ябълкови сладкиши.“
Влязохме в кухнята и майката на Джо сложи чайника. На
масата вече бяха подредени чашки и чинийки, мляко, захар и
ябълковите сладкиши. Тя искаше да разбере всеки детайл и
разговорът се проточи. В къщата винаги е имало голямо
движение — хора от семейството идваха и си отиваха. Всички те
искаха да чуят за къщичката. Някои от тях казаха ,,Мънуут —
това е толкова далеч. Никога няма да свикнем с мисълта, че ще
живеете в провинцията.“ Аз се засмях и отвърнах: „Човек би
казал, че се местим да живеем на хиляди километри от тук,
вместо на само трийсет.“

124
 Майката на Джо попита: „Кога бих могла да дойда и да ви
помогна с чистенето?“
Джо ме погледна и отговори:, ,По-следващата седмица имам
дълъг уикенд“. Той добави, че съботата също ще почива и ние се
уговорихме да се срещнем пред къщичката в събота сутринта.
Малко след това Джо ме откара у дома. И двамата бяхме много
развълнувани от всичко, което се беше случило през деня.
Няколко дни след покупката с Джо решихме да отидем в
Мънуут пеш от Лийкслип и да започнем да разчистваме малко по
малко. Бяхме много въодушевени и когато пристигнахме,
намерихме портата отворена.
Потърсихме ключа и ни отне известно време, за да го открием.
Най-накрая Джо го намери под един камък в дъното на
къщичката.
Съседите ни явно ни бяха чули, защото една дама се появи на
портата и извика: „Ехо, здравейте, аз живея до вас.“
„Здравейте“, извиках и аз, отправяйки се към портата, ,,аз съм
Лорна и се надяваме да живеем тук, след като се оженим след
шест месеца.“
„Това е толкова хубаво“, каза тя с широка усмивка. ,,Ще бъде
прекрасно да имам съседи. Аз съм Елизабет.“
Поканих Елизабет да влезе. Пресякохме много буренясалата
автомобилна алея и завихме на дясно по дължина на стената по
посока на входната врата. Джо стоеше там и аз го представих
като мой годеник.
„Каква прекрасна млада двойка!“, каза тя.
Поканих Елизабет да разгледа къщата и Джо отключи.
Продължихме да разговаряме, докато влизахме.
,,Притеснявам се от мисълта, че ще видите в какво ужасно
състояние е къщата“, каза Елизабет. ,,Тя е празна от толкова
дълго. Възрастната дама, г-жа Костело, която живееше тук,
почина много отдавна.“
„Няма проблем, Елизабет“, отговорих ѝ аз докато оглеждахме
стаите.
„Ще я стегнем за нула време“, добави Джо. „С много търкане,
ще свалим тапетите от стените, ще махнем балатума от пода и ще
изхвърлим старите мебели.“ Джо се огледа. „Може би бихме

125
могли да запазим част от мебелите — кухненската маса изглежда
добре и може би тези столове, както и скринът.“
Истината бе, че нямахме никакви мебели, а разполагахме с
много малко пари. Щяхме да разчитаме на това, което можехме
да спасим, както и старите мебели, които хората биха ни
подарили.
,,Когато ги изчистите добре, ще изглеждат почти като нови“,
каза Елизабет. „С Божията помощ съпругът ми ще може да ви
помогне да свършите част от по- тежката работа.“
И преди Джо или аз да можем да отвърнем нещо, тя изхвърча от
вратата и отиде да го търси. Ние се разсмяхме. Тя беше много
приятна закръглена лелка — ето така бих я описала. Имаше
прекрасна усмивка и в енергията, която циркулираше около нея
можех да видя много любов и грижовност. Тя беше като солта на
земята (в смисъл на най-добрите хора - бел. пр.). Елизабет се
върна за отрицателно време с един висок, много слаб мъж, с
много бледа кожа и дълбоки линии по лицето — много
характерна физиономия. „Здравейте! Как е?“, каза той.
,,Това е съпругът ми Джон“, добави Елизабет, докато ни
запознаваше и му обясни, че ние скоро ще се женим и след това
ще се нанесем.
,,Е, Джо, изглежда, че тук има доста неща за правене“, каза
Джон. „Невероятно много работа.“
,,Да, прав сте“, отговори Джо. „Искате ли да отидем отзад и да
огледаме навесите.“
Двамата мъже излязоха и ни оставиха с Елизабет в основната
стая. Тя беше доста малка, но с камина. Отидохме в спалнята и
добре се огледахме. Мястото смърдеше.
„Господи виж пердетата! Толкова са мърляви“, казах аз. ,,В
ужасно състояние са, а ние нямаме пари за нови.“
„Слушай, Лорна, не се притеснявай“, отговори Елизабет. ,,Ще
сваля пердетата през седмицата. В момента нямам работа и ще ги
изпера.“
Не можех да повярвам. Отвърнах ѝ, ,,Боже, Елизабет, но това са
ужасно много пердета за пране.“
,,Ще ги изпера, ще ги изгладя и ще ги сложа обратно, а
междувременно ще хвана Джон да измие прозорците.“

126
 Имахме спалня, една малка стая отпред, кухничка и още една
стая, която можеше да се използва за спалня, но нямаше баня и
тоалет.“
„Кухнята е достатъчно голяма за младо семейство“, каза
Елизабет, „но мисля, че ще е добре да превърнете тази малка
спалня в баня, защото ще ви трябва. Нали ще имате деца.“
„Да, разбира се“, отговорих аз уверено. Все пак ангел Илайжа
ми го беше предсказал. „Но мисля, че за сега ще се задоволим с
външната тоалетна. Чудя се тя в какво състояние е.“
Обиколихме къщата отзад, за да проверим. Наоколо беше
съвсем запуснато. Почти нищо не се виждаше от избуялия плет.
Освен това имаше трева, бурени, коприва и бодлив къпинак,
който навсякъде стигаше до над кръста ми. Проправихме си път
към мястото, където Елизабет каза, че трябвало да бъде
тоалетната.
Не видяхме Джо и Джон, но намерихме тоалетната. Беше
просто дупка в една дълга барака с врата. Нямаше тоалетна
чиния, но беше използваема и не беше чак толкова зле. Попитах
Елизабет за съседната постройка. ,,Още една барака. И ние имаме
същата.“
Тогава чухме Джо и Джон. „Не гледайте в тази барака“, каза
Джо.
Не можех да устоя, разбира се. „Ох, само ще надникна, направо
ме изкушихте“, отговорих аз. Погледнах и разбира се тя беше
натъпкана с най-различни неща до тавана. „Какво има в
останалите?“, попитах аз.
„Надали ще искаш да погледнеш и в тях“, каза Джон. „Тук има
още една голяма барака, а там долу има свинарник — малка
барака с външна стена около нея и портичка към малка градинка.
Ще е идеално място ако гледаш пиленца. Бараките са пълни с
боклуци, но аз ще помогна на Джо и със сигурност можем да ги
поразчистим, следващия път когато дойде, и да изгорим
излишното.“
,,Боже, Джон, толкова мило от твоя страна“, казах аз. Джон се
обърна и добави, ,,Ами, Елизабет, ние май е по-добре да си
тръгваме и да ви оставим двамата насаме.“ Елизабет се обърна
докато излизаше и каза, „Искате ли да дойдете у нас за по чаша

127
чай, преди да си тръгнете? Много ще се радваме.“
,,Искаш ли да отидем?“, попитах Джо.
Той кимна. „Ще дойдем след десетина минути“, отговори той.
„Само ще се огледаме още малко и ще помислим по още някои
въпроси.“
И те си тръгнаха. Бях наистина щастлива. Джо също. ,,Нали е
прекрасно, че тази къща е наша?“, казах аз. ,,Ще имаме доста
работа по нея, но знам, че ще се справим.“ Отново влязохме
вътре и Джо се пресегна и започна да дърпа парчета тапети от
стената, за да провери колко трудно щеше да е да ги свали. Не
беше чак толкова зле. Балатумът на пода беше много нацепен и
двамата започнахме да го повдигаме. Бяхме шокирани защото
под всеки слой балатум се показваше нов. Под последния имаше
дебел слой от вестници — стотици, които бяха слепени заедно.
Спогледахме се.
,,Хайде да намерим нещо и да видим дали можем да ги
махнем“, предложи Джо.
Взехме една пръчка и открихме, че под балатума и вестниците
имаше кал и слама. А накрая, вярвате или не, открихме дъсчен
под и то в доста добро състояние. По-късно от Елизабет
научихме, че всичките слоеве са били сложени, за да изолират
стаята и да запазят топлината в нея.
Прекарахме си чудесно на чаша чай в Елизабет. Тя ми разказа
някои неща за предишната обитателка на къщата ни госпожа
Костело и как приличала на г-жа Тигимигъл (Mrs. Tiggywinkle) от
приказката на Биатрикс Потър — имала голяма шапка, голямо
палто и винаги носела голяма чанта. Живеела сама и никога не
посрещала гости.
Джон предложи на Джо да му покаже градината. Можех да видя
ангели, които си играеха около тях, когато гледах през
прозореца. Усмихнах се.
,,Много щастливо се усмихваш“, каза Елизабет.
„Аз съм много, много щастлива, отговорих. Беше прекрасно да
сме в дома ѝ, да имаме щастливо семейство за съседи и да
виждам светлината около Елизабет и Джон. Те имаха и
прекрасно момченце. Не съм сигурна за възрастта му — някъде
около десет годишен.

128
 „Обаждайте ни се винаги, когато имате нужда от нас“,
предложи Елизабет. Ние им благодарихме и си тръгнахме
хванати за ръце.
Следващата неделя Джо доведе майка си в къщата. Аз вече бях
пристигнала и ги чаках. Майката на Джо ме прегърна силно, щом
слезе от колата, огледа се и възкликна: ,,Боже мой! Още отвън си
личи, че ще имате много работа.“ Тя го накара да отвори
багажника. Беше приготвила всичко необходимо за
почистването. Пренесохме материалите в къщата и тя влезе.
,,Да видим...“, каза тя, „тази къщичка има всичко необходимо,
за да се превърне в прекрасен дом.“ .
В следващите два дни спретнахме едно голямо чистене.
Прекарвайки толкова време заедно, имах възможността да
опозная добре майката на Джо и ние много се забавлявахме.
Свършихме доста работа. Майката на Джо беше прекрасна. А
къщата стана почти обитаема с наближаването на сватбата ни.

129
 ГЛАВА 13. Да кажеш на Джо
Една сутрин в съблекалнята с Полин си говорехме за сватбени
рокли и тя помоли управителя да излезем в обедна почивка по
едно и също време, за да отидем до магазина за платове.
Управителят се съгласи и го вписа в графика.
Когато почивката дойде, с Полин отидохме до лавката,
хапнахме набързо и хукнахме по магазините. Разгледахме
стотици модели рокли и тонове рула платове. Накрая, след доста
обедни почивки и търсене си намерих плат, който наистина ми
харесваше и който смятах, че ще е подходящ за сватбена рокля
— кремав, с диви цветчета във винено червено, разпръснати тук -
там. Полин намери прекрасен плат, който подхождаше на цветята
от моя. Но не купихме нищо — знаех, че мама ще иска да дойде с
мен на пазар за сватбена рокля.
Въпреки, че бях прекарала всичкото това време в обикаляне за
плат с Полин, все още не ѝ бях казала, че сватбеният прием ще е
в моя дом. Страхувах се от мисълта, че трябва да ѝ кажа, както и
на двете други поканени момичета. Един ден попитах ангелите
кога би било най-подходящото време да им кажа и те ми
отвърнаха: „Веднага.“
,,Имате предвид сега, в почивката?“, попитах аз.
„Да!“, отговориха ангелите ми.
Влизайки в лавката видях, че Валъри и Мери са седнали на
обичайната ни маса. Взех си чай и бисквити и се присъединих
към тях. Докато сядах, Валъри попита: ,,Лорна, много искаме да
разберем къде ще се състои приема“ Приятелките ми бяха
широко усмихнати и много развълнувани.
„Ще бъде в дома на родителите ми в Лийкслип“, казах аз. По
израза на лицата им можех да разбера, че са шокирани.
„Сигурно се шегуваш, Лорна?“, каза Мери.
„Не“, отговорих аз. „Не бих се шегувала за нещо толкова важно
като сватбения ми ден.“
Те ми зададоха най-различни въпроси, включително защо майка
ми и баща ми искаха приема да е в къщата. Казах им, че е нещо

130
като обичай в семейството на майка ми и че тя много го иска.
След това попитаха кой още ще идва на сватбата.
„Предимно роднини. Родителите ми и братята и сестрите ми,
няколко чичовци и лели, и семейството на Джо, разбира се, вие
двете и моята кума Полин. Ще сме около трийсет човека на
масата. Някои съседи ще дойдат за церемонията в църквата.
Няколко дни по-късно, докато седях в лавката и обядвах с
приятелките си Валъри каза, че имала някои предложения
относно сватбения прием.
„Лорна, какво ще кажеш ако след приема слезем към центъра на
Дъблин в някоя кръчма с музика и танци да празнуваме?“
,,Идеята е прекрасна и съм сигурна, че Джо ще се съгласи“,
отговорих аз, „предвид факта, че в къщи няма да може да се
танцува. Как ще стигнете до църквата в
Лийкслип сутринта?“, попитах аз.
„Ще се срещнем в центъра“, отговори Валъри, „и ще хванем
автобус до църквата. Надявам се, че няма да вали, защото не ми
се иска да си носим палта. Освен това се надявам, че от спирката
до църквата разстоянието не е голямо, защото ще сме на високи
токчета!“
„Само две минутки“, уверих ги аз. „Гледайте да подраните.“ Те
се засмяха и казаха, че нямат търпение да дойде денят.
По-късно през деня Полин ми помагаше да подредя рафтовете в
отдела за дрехи и точно преди да затворим казах, „Предполагам,
че вече е време да узнаеш къде ще се състои сватбеният прием.“
„Вече разбрах от момичетата, че ще бъде в дома на родителите
ти“, отговори Полин. „Мисля, че идеята е прекрасна.“
Олекна мн. Беше много мило от нейна страна да го каже.
Когато се прибрах от работа, мама предложи да излезем на
пазар за сватбен плат на следващия ден, когато имах почивен
ден. Очаквах ходенето по магазините в центъра с мама, както и
купуването на плата и кройката за сватбената ми рокля - въпреки,
че вече си я бях избрала и знаех точно какво щях да си купя.
Знаех, че мама много обича да ходи по магазините и не ѝ казах
нищо.
Обикалянето по магазините за платове с мама беше голямо
забавление, но тя започна да се дразни, защото не харесвах нищо

131
от това, което виждах, а тя видя доста неща, които смяташе за
идеални.
„Не искам традиционна рокля“, казах и аз, „ и определено не
искам да бъда в бяло! Има още един магазин за платове, мамо. Ти
веднъж си ме водила там — в една странична уличка до Кларис.“
След като изпихме по чаша чай, мама ни поведе към магазина
за платове. Ние огледахме много и различни материали на
големи рула, някои изправени, някои сложени легнали по
рафтовете. Когато стигнахме до този, който си бях избрала казах
на мама: ,,Мисля, че този плат е прекрасен. Обожавам кремавото
като цвят и тези цветчета, които са разпръснати по него. Виж и
този в съседство, мисля, че ще е подходящ за рокля на кумата.“
„Да“, кимна мама. „Красив е. Много ще си подхождат.“ Ангелите
се струпаха около нас, докато мама произнасяше тези думи.
Едвам се сдържах да не се разсмея, докато мама питаше „Колко
струва?“, защото можех да чуя ангелските гласове, припяващи в
хор: ,,няма етикет с цената, няма етикет с цената.“ Знаех, че
ангелите са го накарали да изчезне.
Мама реши да попита една от продавачките за цената. Всички
ангели се спряха и започнаха да махат с ръце за ,,не“. Разбрах, че
трябва да спра мама, защото тя щеше да си помисли, че платът е
прекалено скъп и да се опита да ме убеди да си купя нещо по-
евтино. Не исках да я нараня, но не исках и друг плат.
„Не се притеснявай, мамо“, казах аз, „аз ще си платя за
материала и модела и всичко необходимо за роклята. Хайде да
разгледаме албумите с моделите.“
Ангелите хванаха мама за ръката и ние се отправихме към
зоната с албумите. Мама отвори един и започна да разглежда.
Предложих ѝ аз да взема друг, за да спестим време. Разгледах
може би пет албума, преди да открия модела, който си бях
харесала. Обърнах се към мама: ,,Виж, този много ще подхожда
на плата, който съм си избрала.“
Мама беше добра шивачка и знаеше как да разчита кройките и
да пресметне колко плат ще е необходим за двете рокли. Когато
тя приключи с изчисленията, отидохме до касата и го поръчахме
на една от продавачките. Тя донесе две топчета от плата, постави
ги на плота и започна да ги мери. Плата се струпа, момичето го

132
сгъна идеално и го сложи в една чанта. Добави и кройките и
всички украси, който щяха да са ни необходими.
„Общо прави 25.99“, каза тя.
Тъкмо подавах парите на продавачката, когато мама каза, че
иска тя да плати за плата за сватбената ми рокля. Бях поласкана
от предложението ѝ, но казах, ,,Не, мамо, прекалено скъпо е.“ Но
мама настоя и аз ѝ позволих да плати. Тя изглеждаше щастлива и
горда, когато подаде парите на продавачката. Ние благодарихме
и аз видях един от ангелите да стои до входната врата на
магазина на излизане. Шепнешком му благодарих и си тръгнахме
към къщи. Благодарих и на мама, носейки чантите на път към
автобусната спирка.
Бях развълнувана като малко дете и ми се искаше да покажа
плата на Джо и да го занеса в дома на майка му. Същата вечер тя
каза: „Ще трябва да се срещна с майка ти и баща ти. Ще ги
попиташ ли дали могат да дойдат на вечеря в неделя?“ .
Когато Джо ме остави в къщи, си влязох през задната врата
както обикновено. Бях изненадана да сваря мама и татко все още
в столовата и се възползвах от възможността.

133
 „Здравейте. Не очаквах, че ще сте будни. Между другото,
майката на Джо ви кани на вечеря в неделя в 5 часа.“
Мама не беше особено очарована, но татко каза „Разбира се, че
ще дойдем. Кажи на майката на Джо, че ще бъдем там в пет в
неделя.“ Бях въодушевена и предложих да им направя чай. Татко
отказа и ми рече, ,,Лягай си.“ Пожелах им лека нощ.
На следващия ден, след работа хванах автобуса към дома на
майката на Джо и ѝ казах, че родителите ми ще дойдат на вечеря
в неделя. Тя беше поласкана, но и леко притеснена. Знаех, че ще
вложи много усилия да приготви идеалната вечеря.
Татко почука на вратата, когато в неделя пристигнахме за
вечерята и Джо отвори вратата. Той ги приветства с добре дошли
и ме прегърна. Влязохме в трапезарията. Масата беше подредена
като за кралско семейство. Беше забележително. Джо представи
майка си, сестра си Барбара, нейния съпруг и децата им. В
началото се случи нещо смешно — Барбара настояваше мама да
си свали палтото, а мама продължаваше да отговаря: „Няма
нужда, така ми е добре.“
Дръпнах Джо в другата стая и му прошепнах, „Не е палто, а
рокля-пардесю. Кажи на Барбара да спре да пита, или ще се
разсмея.“
Джо ми отговори, че до сега не е чувал за рокля-пардесю и
когато влязохме обратно в столовата, сестра му за пореден път
предлагаше на майка ми да вземе палтото ѝ.
Джо ги прекъсна и придърпа един стол за майка да седне.
Вечерята беше превъзходна - телешко печено с картофи,
моркови и зеле. За десерт хапнахме от превъзходния ябълков пай
със сметана на майката на Джо. Никога не съм опитвала по-
вкусен пай от нейния. Майката на Джо ни накара да се гордеем,
всичко мина идеално.

***

През цялото лято преди сватбата ангелите ми казваха да

разкрия част от тайната си на Джо, а аз им отговарях, че се
притеснявам. Исках да мога да споделя тайната си с някого,
особено с Джо, но ме беше страх от реакцията му — ами ако той

134
не ми повярваше?
„Ще му кажеш само част от тайната си“, отвръщаха ми
ангелите. „Малко по малко, не много. Лорна, имай предвид, че
никога няма да можеш да споделиш цялата си тайна. Част от нея
не бива да бъде разкривана. Ние ще ти помогнем следващия път,
когато се удаде удобен момент.“
Няколко вечери по-късно, докато Джо ме караше към къщи, той
предложи да си направим авто-разходка в планината.
„Нощта ще е прекрасна“, каза той. „Има пълнолуние и се
надявам, че небето ще е обсипано със звезди. Знам едно местенце
с прекрасен изглед към Дъблин и морето, където можем да
паркираме.“
Заварихме много други коли, когато пристигнахме. „Хайде да
се поразходим и да поседнем на онази стена за малко“,
предложих аз.
Стената бе само купчина натрошени камъни, но ние седнахме и
Джо ме прегърна. Целунахме се и аз се почувствах сигурна. Не
знам колко време сме седяли, но изведнъж забелязах, че небето
се е изпълнило със звезди. И тогава някои от тях започнаха да се
въртят и да падат и докато се приближаваха към земята видях, че
са ангели. Можех да ги чуя да казват, ,,Сега е моментът да
споделиш част от тайната си с Джо.“
Завъртях се в прегръдката му и казах, че имам да му казвам
нещо. Той ме погледна и попита дали е нещо, свързано със
сватбата?
„Не“, отговорих аз. „Всъщност се отнася до мен. Нека да ти
обясня. Виждам неща, които другите хора обикновено не могат
да видят. Понякога виждам ангели.“ Той направи физиономия,
изразяваща пълно недоверие. Изгледа ме и се засмя. „Лорна,
доколкото ми е известно, само свещениците и монахините
виждат ангели. Абсурдно е! Обикновените хора като теб и мен не
виждат ангели.“
Аз притеснено го гледах — точно от такава реакция се
притеснявах. Мълчаливо извиках „Помощ“ към стотиците
ангели, които бяха наоколо.
Той ме прегърна и не каза нищо повече.
,,Хайде да си тръгваме. Късно е, а и двамата утре сме на

135
работа“, каза той.
Изминахме пътя към вкъщи в мълчание с изключение на
няколко разменени думи. Джо ме изгледа и докато караше, беше
на ръба да каже: „И сега какво?“
Аз се карах на ангелите с думите: „Джо не реагира добре на
новината.“
Когато паркирахме пред къщи, Джо каза: „Лорна, искаш да
повярвам в нещо, за което дори и не съм се замислял до сега.“ Но
когато ме прегърна и целуна се почувствах малко по-уверена.
Продължавах да се карам на ангелите, докато вървяхме към
задната врата. Те ми отговориха: ,,Лорна, не се притеснявай това
е само първата стъпка.“
Чудех се как да го накарам да повярва и скоро след това имах
възможност.
Макар че Джо вече не работеше с татко, понякога му помагаше
в гаража. Един четвъртък, точно приключвах работа, когато имах
видение — видях много стъкло, огромни прозорци; огряваше ги
светлина, която блокираше зрението ми и въпреки това
изглеждаше тъмно. „За какво е всичко това?“ попитах ангелите
си.
Те ми отговориха, „Кажи на Джо.“
„Наистина не искам“, отвърнах аз.
,,Запомни видението си, Лорна“, казаха ми ангелите. ,,Сега,
виждаш ли мястото?“
„Да, това е гаража.“
Вечерта казах на Джо. ,,Нищо не означава“, отговори ми той.
Повече не го обсъждахме, но аз бях притеснена. В петък пак
имах същото видение. Този път видях Джо в една кола, сякаш я
караше към бензиноколонката. Видях някакви мъже да се
приближават и Джо да сваля прозореца. Видението изчезна.
Казах на Джо, че пак съм имала видение и му разказах всеки
детайл, който бях видяла. ,,Не искам да пострадаш. Това е
предупреждение.“
„Не вярвам в подобни неща“, отговори Джо. „Баща ти е звънял
и ми е оставил съобщение. Иска да работя в почивните дни.
Мъжът, който е карал нощните смени е напуснал и той няма
заместник за събота и неделя за смяната от полунощ до седем

136
сутринта.“
Видението отново се появи и ми бе показано още. Видях Джо да
сваля стъклото и единият мъж да го удря в лицето. След това
видях Джо в полицейското управление и полицаите вярваха на
другите мъже, а не на Джо. Не можех да разбера за какво става
въпрос. Вече бях подтисната и спорех с ангелите.
,,На Джо ще му потече малко кръв от носа", казаха ангелите,
„но иначе ще е добре. Запомни видението, Лорна. Полицаите
може и да не му повярват, но накрая всичко ще се изясни.“ След
работа отидох до къщата на майката на Джо и с него отидохме на
разходка из квартала. Молех Джо да ми повярва. Ядосвах му се.
Казах му, „Защо не искаш да ме чуеш?“
Неговият ангел-хранител шепнеше в ухото му през цялото
време. Исках да му извикам, „Твоят ангел-пазител се опитва да
ти каже, но ти не искаш да чуеш.“ Джо все пак ми обеща да е
много внимателен, защото виждаше, че съм много разстроена.
Видението се сбъдна през уикенда и се случи точно както го бях
видяла.
Едната вечер Джо поправял колата на един клиент и я откарвал,
за да я зареди с бензин. Приятел на собственика на колата
минавал оттам и помислил, че Джо я е откраднал. Той се
развикал на Джо и когато свалил стъклото другият, го ударил в
лицето и повикал полиция. Полицаите не повярвали на Джо и го
арестували. Татко го оневинил и всичко се изяснило, но нея
вечер Джо научи още нещо за мен.
Две седмици преди сватбата Полин, Валъри и Мери ме изведоха
на моминското ми парти (женски вариант на ергенско парти -
бел.пр.). До тогава не бях излизала с тях след работа. Първо,
отидохме в Смитс, кръчма, в която Валъри ходеше почти всеки
петък и която бе пълна с персонал от търговския център.
Изглежда Валъри и Мери познаваха всички и много се смяхме.
Тя бяха свикнали да пият, но не и аз. Насърчиха ме да си взема
чаша вино и тя веднага ме удари в главата и приятелките ми
решиха, че е много смешно. Една чаша ми бе повече от
достатъчна, аз наистина усещах ефекта ѝ и след това пих само
7UP.
Обикаляхме от кръчма в кръчма пеш и накрая стигнахме до

137
Мърфис —любимата на Мери. Атмосферата там беше много
приятна. Мястото бе много семпло — подът бе бетонен и
надупчен, нямаше маси, само бар- столчета и бе претъпкано с
хора, които пееха ирландски революционни песни. Много обичах
музиката и пеенето и се присъединихме към останалите. След
това се върнахме в квартирата на Мери в центъра и пихме чай с
бисквити и си бъбрихме за вечерта. Приятелките ми ме дразнеха
с номерцата, които можеха да спретнат на Джо и мен на
сватбения ден. Добре се посмяхме. Вечерта беше превъзходна, но
се радвах, когато накрая се прибрах в къщи и си легнах.
Сватбата се приближаваше все повече и повече. Почти всичко
беше готово и сватбената торта пристигна у дома. Една от лелите
ми я беше направила като сватбен подарък. Беше забележителна,
на три етажа. Все още пазя украсата ѝ — прибрана е някъде в
една кутия.
Два дни преди събитието къщата вече блестеше от чистота,
двете семейства бяха готови и вечерта преди събитието съседите
дойдоха да питат дали могат да помогнат с нещо останало за
последния момент. Ан, която живееше до нас, ме увери, че ще е в
къщи рано сутринта, за да ми направи прическа.
Прекрасно е да видиш щастието, което носи една сватба на
семейството, приятелите и дори на съседите — цялото вълнение,
което е в тях излиза на повърхността. Винаги, когато се планира
сватба моля ангелите от цялата вселена тази сватба да донесе
радост и много вълнение на всички, които са свързани с нея.
Най-накрая и моят сватбен ден дойде! Осемнайсети август 1975
г. Почти не можах да спя предната нощ и станах рано — както и
всички останали в къщи. Бях прекалено развълнувана, за да
закуся и само изпих чаша чай. Един от най-ценните моменти бе,
когато татко ме съпроводи до колата и седна до мен на задната
седалка. Той не каза нищо, само държа ръката ми. Когато
пристигнахме пред главния вход на църквата, ми каза: „Не
мърдай“ и слезе от колата. Шофьорът на автомобила дойде да ми
отвори вратата, но татко настоя той да го направи. Усмивката му
ме зарадва докато слизах. Той пое ръката ми. Точно когато
влизахме и трябваше да тръгнем по пътеката, ми каза нежно
колко горд се чувства, че може да съпроводи красивата си

138
дъщеря на нейния сватбен ден.
Докато вървях с татко към олтара усещах как моят ангел-
пазител роши косата ми, за която съседката ми отдели толкова
много време сутринта. Можех да видя Джо застанал в началото
на пътеката да гледа към мен. Той беше толкова красив. До него
бе застанал широко усмихнат неговият ангел-пазител. Още
ангели започнаха да се появяват до олтара: Майкъл, Хосъс,
Илайджа, Илайша — всички, които са били с мен през годините.
Олтарът беше пренаселен с ангели. Свещеникът стоеше и
чакаше.
Джо и аз отидохме до олтара и застанахме пред свещеника и
церемонията започна. Докато Джо слагаше халката на пръста ми
Хосъс подръпна роклята ми и се присъедини в отговора ми
,,Да!“.
Пред църквата бяха направени много снимки, а в къщи ни
чакаше прекрасна трапеза с всички приятели и роднини, седнали
около една голяма маса.
По-късно вечерта, всички си тръгнахме от къщата и Джо и аз
отидохме с няколко приятели за по питие в местната кръчма.
Беше претъпкана и нямаше място за младоженци и се
отправихме към друга кръчма в центъра на Дъблин. Джо и аз не
стояхме много и скоро се отправихме към Мънуут, където в
ранните часове на утрото Джо ме пренесе през прага на нашата
къщичка.

139
 ГЛАВА 14. Никога не съм знаела, че имам ангел-
пазител
Понякога ангелите не ме предупреждават, че нещо ще се случи.
Една вечер, с Джо вече бяхме женени от три месеца, стана нещо
странно. Беше около 11 вечерта и Джо вече си бе легнал и
четеше книга, а аз подреждах и се приготвях за лягане. Все още
нямахме баня и се къпех пред камината. Тъкмо си бях легнала,
когато ми се приходи до тоалетната и изпълзях от единия край на
леглото.
Отворих вратата на спалнята и бях шокирана. Без малко да се
блъсна в някого.
,,Боже Господи, какво правите тук?“, възкликнах аз.
Госпожа Костело, старата дама, която бе живяла в къщичката до
края на живота си, стоеше пред мен! Тя изглеждаше точно както
Елизабет я бе описала. Беше облечена в палто и с прекрасна
шапка с мрежичка и нещо отгоре, което изглеждаше като плод и
носеше голяма чанта под ръка.
„Сбогом“, каза тя. ,,Аз си тръгвам.“
Тя ми се усмихна. Изглеждаше красива, идеална, точно като
госпожа Тигимигъл. Не знам защо трябваше да се сбогува с мен,
но нямах нищо против, че го направи. Тя така ме стресна!
Обърнах се и се върнах в леглото.
„Какво стана?“, попита Джо.
„Почти минах отгоре й“, отвърнах аз, забравяйки, че не съм му
казала все още, че мога да виждам и духове. ,,Току- що срещнах
старата дама, която е живяла тук преди нас. Тя дойде да се
сбогува.“
Джо седна в леглото и ме изгледа шашнато. Каза да се връщам в
леглото под завивките.
Направих го, надявайки се, че няма да умува много много за
случката. Така и стана — той само се обърна на другата страна и
продължи да чете. Ангелите ми определено се трудеха упорито!
Джо никога не спомена случилото се.
Лежах в леглото и си говорех с ангелите, питах ги защо госпожа

140
Костело ми позволи да я срещна. Не обичам да се срещам с
мъртъвци, духове, които все още не са отишли на Небето.
Усещането е неприятно — като електрически вълни, които
преминават през тялото ми. Дух, който все още не е бил на
Небето и не е бил пречистен се усеща по съвсем различен начин
от такъв, който вече е бил на Небето и се е върнал, като брат ми
Кристофър. Аз мога да почувствам жизнената сила на душите на
духовете, които са се завърнали.
Ангелите ми казаха, че поради някаква причина, която така и не
ми обясниха, г-жа Костело не можела да напусне къщата преди
да осъществи контакт с мен и че тя се нуждаела от този контакт,
за да може да отиде на Небето. Не мога да го обясня, но често
срещам души, които все още не са напуснали тази земя и по
някакъв начин аз трябва да изиграя ролята си и да им помогна да
преминат.
Забременях няколко месеца по-късно. Джо реши, че ще продаде
колата, за да можем да си позволим всички неща, от които щяхме
да се нуждаем за бебето. Отново се наложи да използваме
градския транспорт и двамата се шегувахме с това.
Смятах бременността за трудност и през цялото време се
оплаквах на Бог и ангелите. Ангелите само ми се смееха и ми
казваха да си почивам.
Бебето ми реши да подрани — беше прекрасно момченце с
тегло почти три килограма. Бяхме толкова щастливи. Много
преди това бях разказала на Джо за брат ми Кристофър, който е
починал като бебе и желанието ми да кръстя първия си син на
него. И ние вече бяхме решили да кръстим бебето си Кристофър.
Никога не разказах на Джо за срещите си с моя брат- дух. Не ми
бе позволено да разказвам за тези срещи, преди да започна да
пиша тази книга. Помолих Джо да не казва на родителите ми
причината, поради която исках бебето ни да се казва Кристофър.
Когато родителите ми дойдоха да ни посетят в болницата след
раждането, мама каза, че трябвало да го кръстим Кристофър на
нейния баща, моя дядо. Усмихнах се на Джо и им отговорих, че
вече сме избрали името Кристофър. Джо стисна ръката ми.
Когато ни изписаха от болницата и заведохме Кристофър в
къщи, започнах да се държа като всяка млада майка — изнервена

141
и постоянно суетяща се около него. Той беше здрав и силен, но
когато веднъж го наглеждах около мен, се появиха ангели и ми
казаха, че той има един малък проблем.
,,Забелязах, че не понася млякото както трябва. Права ли съм?“,
попитах аз.
„Да“, отговориха ангелите. „Завий го добре, сложи го в
количката и отиди до обществения телефон.“
Направих както ми казаха и когато пристигнах бях радостна, че
там нямаше никого. Обадих се на доктора и го помолих да
намине и да прегледа Кристофър. Докторът се отби следобеда.
Дъждът се изливаше и денят бе много студен. Ключът бе оставен
на входната врата и аз чух доктора да вика, ,,Има ли някой в
къщи?“, докато влизаше. Аз седях до камината с Кристофър на
коляното ми и го хранех. Усмихнах се на лекаря, защото
ангелите го последваха докато влизаше. Той седна на един стол и
каза, че е много приятно и уютно и стопли ръцете си на огъня.
Поигра си с бебето за минута и после ме попита какво не бе
наред. Споделих, че според мен Кристофър не понася добре
млякото. Той ме изгледа странно. Ангелите, които стояха зад
него ме бяха предупредили да внимавам в това, което казвам.
,,Той много повръща“, добавих аз.
„Лорна“, засмя се той, ,,всички бебета го правят.“ Докато
лекарят придърпваше стола си по-близо, за да може да прегледа
Кристофър, един от ангелите докосна стомахчето му и той
повърна. Млякото се разлетя из стаята. Лекарят ме погледна и
каза, „Това не е нормално.“ Той положи стетоскопа на
стомахчето на бебето и каза, че всеки път, когато е виждал бебе
да прави като Кристофър се е оказвало, че имат целиакия
(Заболяване на тънкото черво,при което е затруднено
усвояването а хранителните вещества (и лактоза) - бел. пр.).
Даде ми направление, за да посетя специалист в детската
болница на ул. "Темпъл" в Дъблин.
Диагнозата целиакия бе потвърдена и Кристофър премина на
специална диета. Тя означаваше и много посещения в болницата
и понякога той трябваше да остава за по няколко дни, което бе
трудно и за него, и за нас.
Джо работеше в градината всеки свободен момент и трябва да

142
отбележа, че тя наистина започваше да добива вид. Един ден,
докато го наблюдавах да се труди из градината за момент се
появи неговият ангел-пазител, а след това и други ангели
започнаха да се появяват, сякаш го подкрепяха. Можех да видя,
че сиянието около него бе доста бледо.
Разплаках се, говорейки на себе си „Не! Не е честно.“
Знаех, че ангелите ми показваха, че Джо се разболява.
И той наистина се разболя. Скоро след това състоянието му
рязко се влоши. Направи гастритна язва и беше много по-зле от
другите хора в неговото състояние. Това се превърна и в
тенденция при Джо. По някаква причина, която така и не
разбрах, когато той се разболееше, винаги бе много по-зле от
останалите.
Въпреки специалната диета и многото лекарства, Джо беше
много болен и не можеше да ходи на работа цели шест месеца.
Изгуби работата си в транспортната фирма и трябваше да
разчитаме на социални помощи, за да оцелеем.
Времената бяха много трудни и въпреки, че тогава все още не
го знаех, те щяха да се повтарят до края на живота му.
Един ден, когато Кристофър бе на около осемнайсет месеца, аз
го изведох да си играе в градината отпред, заключих портичката
и се върнах в къщата, за да оправя леглата, оставяйки отворена
входната врата. Ангел Илайша ми се появи за момент.
„Здравей, Лорна, само искам да те предупредя, че ще имаш
посетител.“
Ангел Илайша изчезна преди да мога да промълвя и думи в
отговор. Засмях се и си казах: „На това се казва кратко
посещение.“
Илайша не се появи повече. Спрях да мисля за него и
продължих да оправям леглата, поглеждайки през прозореца от
време на време, за да наглеждам Кристофър. Когато влязох в
малката ни предна стая, забелязах проблясване на светлина на
прага и чух лек смях. Духът на момиченце влезе в антрето. Тя
имаше дълга черна коса на вълни и тъмносини очи. Беше
облечена в палто с черна яка, шапка, чорапи до коленете и черни
обувки. Тя влезе с танцова стъпка в кухнята и ми се усмихна. Аз
я последвах.

143
 Малкият дух все още бе придружаван от своя ангел- пазител.
Рядко съм срещала духове с Ангел-пазител — те обикновено
остават с нас за много кратко след смъртта, защото духът не се
нуждае от помощта на ангел-пазител след като е преминал
портите на това, което ние наричаме Небе.
Момиченцето ми се появи в плът и кръв, точно като теб и мен.
Тя бе живяла в миналото, но не знаех как е умряла. Нейният
ангел-пазител бе прозрачен, като капка дъжд, пълна с живот. Той
отразяваше всички цветове и я обграждаше. Всички ангели-
пазители си приличат на външен вид, въпреки отличителните си
характеристики — както братята и сестрите си приличат, но имат
и отличаващи ги черти. Винаги мога да отлича един ангел-
пазител от другите типове ангели.
Можех да видя, че ангелът-пазител на момиченцето се движеше
около нея все едно я защитаваше от човешкия свят и всичко в
него. Той дори не позволяваше краката ѝ да докоснат земята.
Понякога се обръщаше и ми се усмихваше, а след това слагаше
пръст на устните си, показвайки ми да не проронвам и дума.
Момиченцето се обърна и излезе от кухнята с подскоци, оттам -
през фоайето и през входната врата и те изчезнаха заедно в един
лъч светлина. Момиченцето и нейният ангел-пазител се
появяваха много пъти през следващите няколко месеца. Тя
идваше само когато входната врата бе отворена т.е. в 99 % от
случаите. Първият път, когато ми проговори, тя ми каза, че е
била сама, когато е починала. След това погледна нагоре към
нейния ангел-пазител и каза: „Аз наистина не знаех, че имам
ангел-пазител. Нямах представа, че ти си там.“ Очите на
момиченцето изглеждаха така сякаш всеки момент ще се
напълнят със сълзи, но нейният ангел- пазител се пресегна и ги
отнесе. Можех да почувствам огромната любов и емоцията и
моите собствени очи се напълниха със сълзи. Момиченцето не
каза нищо повече и с подскоци излезе през вратата.
При друг случай ми каза, че се казвала Ани. Никога не ми се
удаде възможност да ѝ задам въпрос, защото нейният ангел-
пазител винаги допираше пръст до устните си показвайки ми да
не говоря.
Една сутрин ангел Илайша се появи отново. „Само да си

144
посмяла пак да изчезнеш като последния път.“ , казах аз веднага.
„Хайде да поседнем на прага“, предложи тя.
„Илайша“, попитах аз, „защо духът на това момиченце и на
нейния ангел-пазител ме посещават?“
„Лорна“, отговори тя, „Ани има нужда да разбере, че някой я е
обичал докато е била жива. Тя е умряла сама и си е мислила, че
никой не я е обичал, дори и нейните родители — тя не е могла да
ги намери, когато е умирала. Нейният ангел-пазител е довел Ани,
за да ѝ бъдеш родител. Знам, че искам много от теб, Лорна.“
„Знаеш ли, ангел Илайша“, отвърнах аз, ,,Става. Аз очаквам
идванията на Ани, въпреки че тя е само дух, а не от плът и кръв.
Откривам, че съм се привързала към нея. Знам, че нейният ангел-
пазител помага тази привързаност да прерасне в любов между
нас. Благодаря ти, ангел Илайша.“
„Довиждане засега, Лорна“, каза Илайша и изчезна.
Посещенията на Ани станаха по-редовни — почти всеки ден. А
после, един ден тя изрече името ми.
,,Лорна“, каза тя, ,,ти знаеш, че съм починала в пожар. Не
можах да намеря никого. Виках, но никой не ме чу. Къде бяха
мама и татко? На тях не им пукаше. Те не ме обичаха. Спомням
си, че лежах и плачех и когато се събудих, бях на Небето.“
,,Ани, когато се върнеш на Небето“, отговорих аз, ,,ще се
срещнеш с твоите родители и ще разбереш, че те обичат.“
Докато произнасях тези думи, Ани се пресегна и ме докосна за
момент. В тази прегръдка аз почувствах физическото ѝ тяло.
„Това е всичко, което имах нужда да знам, че съм била обичана
в човешкия свят“, каза тя и се обърна и заедно с нейния ангел-
пазител, изтича навън през входната врата.
Благодарих на Бог. Чувствах се толкова щастлива, знаейки, че
Ани вече е на Небето с родителите си.
Понякога ми се струва, че Бог и ангелите не могат да убедят
духовете, че те са били обичани там, където са живели. И Бог е
изпратил Ани в човешкия свят, заедно с нейния ангел-пазител, за
да ѝ бъде казано, че е била обичана, там където е живяла. Трудно
е за разбиране, но тя имаше нужда да знае това.

145
 ГЛАВА 15. Силата на молитвата
Забременях отново. Бях на двайсет и пет и Кристофър бе на две
и половина и този път първите три месеца от бременността бяха
прекрасни. Сутрин не ми се гадеше. Една сутрин реших да си
остана в леглото, с Кристофър до мен, след като Джо бе тръгнал
за работа. Събудих се около час по-късно. Кристофър бе дълбоко
заспал и аз го целунах и тихо се измъкнах от леглото. Влязох в
нашата малка предна стая и сварих ангел Хосъс да седи на един
стол. Той ми каза да седна.
„Ангеле Хосъс, не ми казвай, че нещо не е наред“, казах аз.
,,Не, Лорна, нищо сериозно. На лявата страна на бебето има
белег. Лекарите ще се притесняват и ще повикат специалист от
друга болница. Трябва да запомниш, че всичко ще е наред,
бебето ти е идеално, само, че ще иска да се роди
преждевременно. Това бебче няма търпение да го държиш в
ръцете си. Ние ангелите и ангела-пазител на бебето ще направим
всичко, за да задържим бебето ти, където трябва да бъде, колкото
се може по-дълго — точно тук, Лорна“ Ангел Хосъс се пресегна
и докосна корема ми и аз можех да почувствам помръдването на
бебето.
,,Моето бебе знае, че ти си докоснал корема ми“, казах аз на
Хосъс. „Усетих, че бебето мърда, когато бях в шестата седмица,
но лекарят ми каза, че е невъзможно. Знам, че не е. Когато стоя
пред огледалото, понякога моля Бог да надникна и мога да видя
цялата енергия, която се движи във вихрушка. Понякога тя се
разтваря за момент и Бог ми показва, че моето бебе е идеално.“
Попитах ангел Хосъс: ,,Защо бебето ми иска да се появи преди
да му е дошло времето?“
Той не отговори на въпроса ми, а вместо това каза, ,,Отсега
нататък ще ти е много трудно и ще прекараш повечето време от
бременността в болницата.“
Няколко дни по-късно отидохме на скенер и можах да видя
бебето си.
,,Изглежда имате доста активно бебе“, каза лекарят. ,,Всичко

146
изглежда наред. Той не е много голям, но ръцете и краката му се
мърдат. Дори отвори очи и сложи пръстчета на устните си.“
Лекарят прецени, че ще е добре да остана в болницата за
няколко дни и бях настанена в отделението. Джо се прибра в
къщи, но вечерта се върна с всички неща, от които щях да се
нуждая. Изкарах в болницата цяла седмица и когато лекарят каза,
че мога да си отида в къщи, се почувствах радостна и доволна.
Бях си в къщи едва около две седмици, когато отново се наложи
да постъпя в болницата. Мама се погрижи за Кристофър, за да
може Джо да ходи на работа— той наскоро беше започнал нова в
Общинския съвет. Кристофър много беснееше и за майка ми
беше трудно да го укротява, но Джо се отбиваше в дома на майка
ми след работа и преди да дойде да ме види в болницата, а в
почивните дни вземаше Кристофър при себе си.
В болницата ме бяха поставили на система и не ми бе позволено
да ставам. Лекарите не можеха да разберат защо получавах
контракции. Прекарах оставащите месеци от бременността в
болницата. В седмицата преди Коледа, бях в седмия месец,
отделенията се изпразваха и всички, които можеха бяха
изписвани. Нямаше изгледи да ме пуснат да се прибера, но аз не
спирах да се моля на Бог да си отида, за да мога да съм с Джо и
Кристофър на Коледа. В деня на Бъдни вечер, точно преди обяда,
един от лекарите дойде до леглото ми и каза, че мога да се
прибера за два или три дни, но само ако се върнех веднага, ако се
почувствах зле.
Вечерта татко докара Джо и Кристофър до болницата да ме
вземат и аз се почувствах превъзходно. Когато пристигнахме у
дома всичко ми се стори много уютно. Елизабет, нашата
прекрасна съседка, беше поддържала огъня да гори. Преди да си
тръгне татко ни каза, че сме поканени на вечеря на Св. Стефан
(още Boxing Day- ден на кутиите (с подаръци) - бел. пр.), денят
след Коледа и че ще ни вземе около обяд. Кристофър излезе с
баща си да затворят портите след дядо му и когато се върнаха, аз
вече бях удобно седнала пред камината. Кристофър седна на
коляното ми, аз го прегърнах силно, докато Джо ни правеше чай.
Не си спомням Коледата в детайли, нито как Джо се е справил.
Помня единствено как онази вечер прегръщах Кристофър край

147
огъня. Бяхме в дома на майка ми на Св. Стефан когато казах на
баща ми, че не се чувствам добре и го помолих да ме откара
обратно в болницата.
Две седмици по-късно, когато влизах в осмия месец, вторият ми
син Оуен се роди. Вярвате или не, той тежеше повече от три
килограма и половина, въпреки че бе подранил с четири
седмици.

***

Нямам представа как родителите ми са започнали да ходят в

молитвени групи, но го правеха и изглеждаше, че молитвите
оказват голямо влияние върху татко. Той започна да помага на
хората. Винаги го е правил, но сега го правеше много повече от
преди. Ако чуеше, че някой има проблеми, правеше всичко
възможно, за да помогне.
Една вечер татко дойде и ни попита дали искаме да отидем на
събиране на една молитвена група в колежа на Мънуут същата
вечер. Колежът Мънуут беше най- голямата семинария в
Ирландия по онова време и там винаги имаше много свещеници
и студенти семинаристи.
Погледнах към Джо и двамата кимнахме. Бях развълнувана от
възможността да изляза от къщата, освен това бях очарована и от
идеята да се моля в група. Винаги съм обичала църквите и ходех
на литургии при всяка възможност.
„Какво представляват молитвените групи?“ попитах аз.
„Използваме една стая на територията на колежа“, отговори
татко. „Молим се заедно и четем пасажи от Библията. След това
молим групата да се помоли за семействата ни или за някой,
който е в беда. Обичайно след това всички заедно пием чай с
бисквити и разговаряме, опознаваме се.“
,,И си намирате нови приятели“, добавих аз.
Елизабет каза, че ще гледа децата и от този момент нататък, тя
го правеше винаги, когато ходехме на събиране за молитви.
Много харесах първата молитвена група, въпреки че ако трябва
съм честна, бях толкова притеснена, че си спомням много малко
от нея. Ние се превърнахме в редовни членове и се стараехме да

148
ходим толкова често, колкото можехме.
Молитвата е много мощен инструмент. Когато се молим, ние не
сме сами. Нашият ангел-пазител винаги се моли с нас, както и
другите ангели, които са с нас по това време. Дори любимите ни
хора, които вече са отишли на Небето, се присъединяват към
молитвата ни.
Нищо не е прекалено малко или прекалено тривиално, за да
бъде споменато в молитвата и никоя молитва не е прекалено къса
— без значение дали е само от една дума или от много. Можем
да се молим навсякъде — докато шофираме, докато се
разхождаме, по време на среща, в тълпата или насаме. Понякога
се молим, дори без да го осъзнаваме, особено когато си мислим
за някой любим човек, който е болен или приятел, който има
затруднения. Когато молитвата извира от дълбините на нашата
душа, тя е невероятно силна и религията или вярванията на
човека не са от значение. Бог чува еднакво молитвите на всички
свои деца.
Молитвата е особено силна когато група хора се молят заедно
на едно и също място, или ако хора на различни места по света се
молят за нещо конкретно по едно и също време. Такива молитви
предизвикват усилване на духовната енергия.
Винаги сме харесвали да ходим пеш до събирането на
молитвената група. Джо разказваше за различните неща, които са
се случили на работа, а можехме да си говорим и за молитвената
група. Една сряда докато отивахме към срещата, аз обяснявах на
Джо за желанието си нея вечер групата да е голяма —
обикновено бяхме около десет човека, а понякога, особено през
лятото, дори и по-малко. Когато ваканцията свършеше,
молитвената група се увеличаваше като бройка и понякога
заради размера си се местеше от единия край на кампуса в
другия.
Татко посещаваше много молитвени групи, но бе ходил само на
няколко в Мънуут. Той ни заведе в нашата първа група, но
оттогава често отсъстваше и тази вечер бях очарована да го видя
и избързах да го поздравя. Изкачихме стълбите заедно и
влязохме през входната врата в една от стаите отляво. Там вече
имаше няколко души и около двайсет стола бяха подредени в

149
кръг. Ние поздравихме останалите и седнахме. Почти всички
столове бях заети.
Влязоха още хора, последвани от един свещеник, който се
представи като Отец Дейвид, след което попита дали ще имаме
нещо против ако няколко семинаристи и монахини се
присъединят към групата тази вечер. Всички казахме, че ще са
добре дошли. Тъй като в стаята вече бяхме около двайсетина
човека, той предложи да си намерим по-голяма стая. Върна се
след няколко минути, казвайки, че са ни дали по-голяма зала в
сграда, която не е директно свързана с колежа и трябва да си
занесем столовете — включително и тези, които бяха подпряни
на стената. Всички станаха да помагат.
Другата стая бе доста по-голяма. Скоро след това започнаха да
пристигат много от младите семинаристи, заедно с няколко
свещеника — може би седем. Дойдоха и няколко монахини,
заедно с едно младо момиче, което беше отседнало в къщата на
монахините в кампуса. Присъединиха се и е миряни.
Стаята беше много искряща и изпълнена със светлина. Видях
няколко ангела, макар и не много ясно и душата ми подскачаше
от радост. Моите ангели ми прошепнаха в ухото, че някой много
специален идва. „Знам“, отговорих аз, „Знам кой идва“. Исках да
подскоча от радост и да кажа на всички, но ангелите задържаха
краката ми здраво на земята и не можех да помръдна. „Не“,
казаха те, „няма да ти повярват.“
Аз стоях от дясната страна в стаята, краката ми здраво стъпили
на земята и наблюдавах столовете. Те бяха наредени в
концентрични кръгове и с разрастването на групата се добавяха и
разместваха все повече столове. Можех да видя, че
първоначалната идея за кръгове от столове, вече не вършеше
работа и вместо нея бе подредена овална форма, с пет или шест
овала от кръгове, започващи от центъра и увеличаващи се с всеки
изминал момент. Идваха все повече хора и носеха столове.
Джо ме повика да отида и да седна при него. Вече имаше
оформени шест пълни овала от столове. Ангелите пуснаха
краката ми, за да мога да се движа. Можех да видя свободното
място до Джо, но бе трудно да стигна до там. Няколко души
станаха и преместиха столовете си назад, за да мога да мина и да

150
стигна до мястото си и да седна до Джо.
Джон, един от миряните, приветства всички дошли на
молитвеното събиране. Тогава всички започнаха да възхваляват
Бог на глас със собствени думи. (Хората се молеха по начин,
който им допадаше и имаше смисъл за тях.) Атмосферата
завибрира силно и се наелектризира, а с трептенето на
ангелските криле светлината ставаше сияйна. Аз възхвалявах Бог
с цялото си сърце и душа и исках да затворя очи, но ангелите ми
казаха — не. Можех да почувствам ангелски ръце под
брадичката си, които придържаха главата ми изправена, докато
засенчваха очите ми. Започвах да изпадам в екстаз. Всички
наоколо бяха склонили глави. Те или се молеха или
възхваляваха. Ангели проблясваха отвсякъде. Стаята бе
обгърната от ангели от пода до тавана — мисля, че нямаше
място, което да не бе запълнено от някой ангел.
Тогава един от тях прошепна в ухото ми: „Чуй ги, Лорна.“
Направих го и усещането беше невероятно. Можех да откроя
молитвата на всеки отделен човек. Някои се молеха тихо
помръдвайки устни, други повтаряха молитви отново и отново, а
трети пееха химни или възхваляваха Бог от дъното на душата си.
Постепенно ангелите позволиха главата ми леко да клюмне и
вече не усещах стола под себе си. Помолих да не ми позволяват
да затворя очи докато възхвалявах и благодарях на Бог. Ангелите
прошепнаха, че ще затворят очите ми само за малко. Тогава
стаята притихна. Ангелите притихнаха.
Облак от сияйна бяла светлина, пълна с живот, постепенно
изпълни стаята, поглъщайки всички и всичко, пречиствайки и
изцелявайки всеки и всичко по пътя си. Бог се материализира
като млад мъж от този облак и стана видим в средата на
помещението. Разпознах това могъщо присъствие. Като дете в
Маунтшанън, в деня, в който влязох в къщата на баба ми се бях
сблъскала с него.
Младият мъж — Господ, беше облечен в бяла роба. Върховете
на пръстите Му имаха златно излъчване. Ръцете Му бяха до
тялото Му с отворени длани, сочещи надолу и лъчи от златна
светлина изтичаха от пръстите Му. Лицето Му сияеше и очите
Му бяха ярки, излъчващи вечността на живота. Косата Му

151
падаше по раменете Му и бе къдрава и бронзова на цвят. Но как
бих се надявала да успея да опиша, сияйната, блестяща светлина
— жива сама по себе си, пълна с любов, състрадание и надежда?
Бог бавно се обърна, за да бъде с лице към всички и без
движение, но начина по който ние разбираме движението,
премина между хората от най-вътрешния овал. Те възхваляваха и
благодаряха на Бог мълчаливо, в медитация и в молитва, без да
осъзнават присъствието Му. Докато Бог се придвижваше между
хората, седящи зад мен, можех да Го почувствам. Присъствието
Му бе невероятно могъщо. Бях изпълнена със спокойствие, което
идваше от Бог. Молех се да можеше Господ да остане и да върви
между нас през цялото време както в момента.
Когато приключих молитвата си, почувствах докосването Му
по рамото си. Господ физически докосна душата ми в тази
сияйна светлина. Как бих могла да опиша това, което видя
душата ми? Чистота, в нейната безкрайност, яснота в цялото.
В следващият момент Бог си бе отишъл и стаята отново беше
нормална. Очите ми бяха широко отворени. Видях, че облакът от
красив, сияен живот — сиянието на Божието присъствие, ходещо
между нас, беше изчезнало. Усмихнах се със сълзи на очи.
Малко по-късно всички спряха молитвите си и повдигнаха
глави. Някой проговори и каза, че молитвите и медитирането в
голяма група са го изпълнили с невероятна радост и спокойствие.
Тогава един млад свещеник или може би семинарист проговори.
Не много висок, със светло кестенява коса и набола брада.
„Някой почувства ли го?“, попита той.
Знаех точно какво щеше да каже и попитах ангелите, „Мога ли
и аз да кажа, че съм го почувствала — така, че да му помогна?“.
Но те ми отговориха — не.
„Аз почувствах Бог да ходи между нас“, поясни той. „И усетих
докосването Му. Той докосна ли някой друг?“
Толкова ми се искаше да призная, ,,Да, Той до направи, Той
докосна и мен“, но ми беше забранено. Трябваше да си мълча.
Тъжното бе, че никой друг нямаше смелостта да каже, Да, Бог ме
докосна“. Никой не посмя да признае присъствието на Бог. Той
наистина ги беше докоснал! Толкова се страхуваме да кажем, че
Бог присъства в живота ни. Страх ни е да признаем Бог открито,

152
да говорим откровено.
Не знам кои бяха другите хора, които Бог беше докоснал, но
определено си спомням този млад мъж и до днес. Надявам се, че
каквото и да прави, той продължава да признава красивото нещо,
което му се беше случило.
Когато молитвеното събиране приключи, ние се почернихме с
обичайните чай и бисквити. Междувременно успях да се измъкна
отвън на паркинга с напитката в ръка. Пресякох и се заразхождах
между няколко млади дръвчета — все още треперех от вълнение,
а ангелите се разхождаха с мен.
,,Знам, че младият мъж отчаяно се нуждаеше от признание“, им
казах аз, без да се обръщам към някой от тях конкретно.
Помолих ангелите и ангела-пазител на мъжа да му помогнат да
запази вярата си, убедеността си в Бог. Попитах ги, ,,Ами ако
споделя с Джо, че Бог се разходи между нас и докосна някои от
хората?“.
„Не, Лорна, на Джо ще му дойде в повече и няма да го разбере“,
отговориха ангелите. „Ще дойде време, когато ще споделиш
повече с Джо, но трябва да запомниш, не всичко. Това е едно от
нещата, които никога няма да споделиш с него.“
Натъжих се. Докато вървях обратно към входа се появи ангел
Илайша и ми отвори вратата, усмихвайки се. „Не тъгувай“, каза
тя и докато го произнасяше, тъгата ми ме напусна.
Срещнах татко в коридора и той каза, че е готов да тръгваме.
Отвърнах му, че ще намеря Джо и ще се срещнем край колата.
Бяхме си у дома след няколко минути и нито татко, нито Джо
казаха нещо конкретно за събирането, така, че вярвам, че нищо
не бяха видели.

153
 ГЛАВА 16. Тунелът
Пет години след началото на живота ни в къщичката и
градината ни изглеждаше добре. Отглеждахме много зеленчуци и
имахме няколко кокошки. Единственото ни затруднение беше да
откриваме местата, на които те бяха снесли яйцата си. Накрая
преградихме част от градината с голямата барака, за да я
използваме за кокошарник и вече нямахме проблем с яйцата.
Джо направи и голям простир за прането — все още си спомням
деня, в който го издигна — застанал на една стълба и с тежък
ковашки чук в ръка, а аз - държаща кол. Толкова се смяхме.
Един следобед Кристофър и Оуен бяха направили палатка от
колчета, едно одеяло и няколко въжета и много се забавляваха
играейки си в нея, докато аз простирах в другия край на
градината. Голям лъч от светлина изненадващо се приземи в
краката ми и ме докосна като леко плясване. Едва не паднах.
Беше ангел Хосъс, разбира се! Засмях се, защото знаех, че Хосъс
го прави за забавление.
,,Лорна, трябва да ти кажа нещо“, каза той. „Ще бъде
едновременно радостно и тъжно. Бог ти изпраща една бебешка
душа. Ще забременееш по Нова Година, но бебето няма да
остане. То ще се завърне при Господ.“
„Вече съм тъжна“, отговорих аз. „Ангел Хосъс, защо ми го
казваш? Защо не остави просто да се случи без да ми кажеш? За
мен щеше да е по-лесно, ако не знаех.“
„Джо ще е много въодушевен, че си бременна, Лорна“, отвърна
Хосъс, ,,и когато бебчето се завърне при Бог, той ще бъде
съпричастен по начин, който ще му помогне да разбере дарбите
ти.“
„Мислиш ли, че ще разбере?“, попитах аз.
„Да“, отговори Хосъс. „Ще разбере — ще се отнася с недоверие
в някои случаи, но с времето ще осъзнае, че всичко е вярно,
заради други неща, които ще ви се случат. Време е пак да
поговориш с Джо.“
,,Добре, ще го направя“, казах аз. ,,Може би по-късно, когато с

154
него отидем на разходка.“
Децата все още си играеха в палатката и тичаха из предната
част на градината, когато Джо се прибра от работа същата вечер.
Той отвори портата. Кристофър и Оуен хукнаха към него и той
ги вдигна на ръце и ги понесе към къщата. По-късно вечерта
помолих Елизабет да наглежда децата, докато ние с Джо се
поразходим. Разговаряхме за най-различни неща докато
вървяхме покрай канала и аз казах: „Искам да ти споделя нещо.
Ангелите ми го показват.“
Обясних на Джо накратко за енергията, която виждам около
растенията, докато минавахме край дивите цветя по бреговете на
канала.
„Хвани ръката ми и може би ангелите ще ти помогнат да видиш
енергията около тези цветя“, казах аз и силно стиснах ръката му.
„Погледни към онова цвете. Виждаш ли кълбата от енергия,
които излизат от него. Цветето изхвърля собствената си енергия.
Можеш ли да видиш различните цветове — жълто, бяло и
синьо?“
Продължавах да държа ръката на Джо и да моля ангелите
Ангелите в косите ми да му позволят да види.
„Погледни към този червен мак. Можеш ли да видиш
спиралите, които се изстрелват от основата на растението на
около 30 см във въздуха? Те са като избухващи фойерверки, един
след друг, и траят само по няколко секунди.“
Джо гледаше, но от изражението на лицето му бе ясно, че не
вижда нищо и дори се съмнява, че има какво да се види. Сърцето
ми се сви.
,,Хайде“, каза Джо, „да се прибираме.“
Ангели се появиха изневиделица, все едно бяха се
материализирали от въздуха над канала. Те подухнаха нежно към
цветята. Джо започна да се отдалечава. Хванах ръката му и казах,
,,Погледни бриза, който духа цветята. Джо, сега можеш ли да
видиш?“
Той стоеше зашеметен, като залепен към земята и отвърна,
„Никога не съм виждал нещо подобно.“
Той ми описа, това, което виждаше. Аз щастливо се усмихнах.
За първи път имах потвърждение, че и други виждаха същите

155
неща като мен.
Джо стоеше и ми се усмихваше учудено. „Трудно е да се
повярва в някои неща, но знам, че не бива да се съмнявам в теб.“
Той се обърна и погледна отново и бе малко разочарован, че
енергията около цветята бе изчезнала.
„Аз самата никога не съм го разбирала“, споделих с Джо. „То е
все едно енергията да се включва и изключва, само че да може да
се вижда с нормалното човешко зрение в определени моменти.“
Ние доволно се отправихме към къщи, хванати ръка за ръка.
Заедно сложихме децата да си лягат и по-късно вечерта седнахме
да си поговорим. Джо ми зададе много въпроси, но аз не можех
да отговоря на някои от тях.
С течение на времето татко се включи в други молитвени групи
в Дъблин и в района, в който живееше, включително и в „родени-
свише християни“. Понякога, когато аз и децата ходехме на гости
в дома на родителите ми, засичахме някой тръгващ си участник в
молитвена група. Един ден, точно бяхме стигнали до портата на
къщата на родителите ми когато входната врата се отвори и един
мъж излезе.
Той се обърна към мама и попита, „Кои са тези?“
Мама отговори, че аз съм дъщеря ѝ и това са внуците ѝ. Той
предложи на мама да ни заведе в молитвената група някоя
неделя. Аз поздравих, но продължих да вървя към задната част
на къщата. Попитах мама кой е мъжът. Оказа се един от
свещениците от молитвената група на родените-свише християни
в Дъблин. Не зададох други въпроси и мама не каза нищо повече.
По-късно с децата хванахме автобуса към дома ни в Мънуут.
Докато перях в кухнята, хвърлях по едно око на Кристофър,
който си играеше с играчките на пода на столовата, докато Оуен
спеше на едно одеяло. Мислех си за поканата в тази различна
молитвена група. Точно тогава вратата на кухнята изскърца леко
и се отвори. Веднаха разбрах, че е ангел Майкъл.
Обикновено ангелите не се намесват в материалните неща,
които се случват в нашия свят, но поради някаква причина, те
често го правеха с мен — понякога със съвсем малки неща, като
например Майкъл да ми помогне да повдигна нещо, или Хосъс да
продуха прането. Една жена, с която се запознах години по-

156
късно, ми разказа как не можела да превърти ключа в
ключалката, опитвайки се да помогне на възрастната си майка,
която била вътре. Опитите се проточили във времето и тя била
отчаяна. Помолила се на Бог и поискала ангелите да ѝ помогнат и
изведнъж заключената врата се отворила, без тя да я е докосвала.
Ние наричаме тези случки чудеса. Не можем да ги обясним, но
знаем, че не сме го направили ние. Те са рядкост, но започват да
се случват по-често, когато хората еволюират духовно и
призовават ангелите.
„Майкъл, ти ли си?“ извиках аз, без да се обръщам от мивката.
Той докосна рамото ми като влезе в кухнята.
„Ти ме повика, Лорна!“, отговори ангел Майкъл.
„Не осъзнавах, че съм го направила, Майкъл“, отговорих.
„Ти все още не го осъзнаваш“, каза той, „но от доста време не
ти се е налагало да ни викаш по име, когато се нуждаеш от нас.
Всички Божии ангели са с теб през цялото време.“
„Тогава, ангел Майкъл, как разбра, че исках да говоря точно с
теб?“ попитах аз.
„Твоят човешки мозък и душа са свързани, Лорна“, обясни
Майкъл. „Твоята душа знае преди твоето съзнание, че твоята
човешка страна има нужда да поговорим.“
Аз се засмях на идеята, че душата ми знае преди мен и
Кристофър извика, ,,Мамо, на какво се смееш?“. Той стана и
докато влизаше в кухнята, сложи ръка на очите си и попита:
,,Мамо, от къде дойде тази ярка светлина?“
Аз го погъделичках и не отговорих на въпроса му. След това го
изпратих да си играе с братчето си.
,,Майкъл“, казах аз, ,,ти знаеш, че едно от нещата, които обичам
е да се събирам с молитвената група в Мънуут. Там срещнах
прекрасни хора.“
Ангел Майкъл се усмихна широко и попита: „Кажи ми какво
всъщност те терзае.“
Поех си дълбоко дъх и разказах на Майкъл за посещението в
дома на майка ми в Лийкслип и за мъжа, който ни е поканил
семейно в тази молитвена група на родените-свише християни в
Дъблин. ,,Знаеш, че винаги се притеснявам, когато трябва да
отида на ново място“, добавих аз.

157
 Ангел Майкъл започна да ми се смее. Той се пресегна и хвана
ръката ми. „Лорна, няма да ти се налага да ходиш на ръце или
нещо подобно“, каза той. ,,Не се притеснявай“. И двамата се
разсмяхме. Майкъл продължи, „Спомни си, че като ходиш на
молитвената група в Мънуут, ти се молиш и възхваляваш Бог.
Лорна, продължавай по същия начин и бъди свободна в
молитвите и възхвалите си. Ще е различно само защото там ще
има много семейства. Лорна, когато му дойде времето, вие ще
отидете с родителите ти в тази молитвена група, но ще мине още
известно време преди това да се случи.
Както винаги Майкъл беше прав. Минаха много години преди
всички ние да отидем заедно и когато се случи, това посещение
се превърна в крайъгълен камък в живота ми, който много ме
сближи с баща ми.
Кристофър отново надникна от вратата на кухнята. „Мамо, пак
виждам светлината.“
Ангел Майкъл изчезна. Аз вдигнах Кристофър и ние си се
заиграхме.

***

Забременях след Нова Година, точно като го бяха предсказали

ангелите. С Джо бяхме много щастливи от новината, въпреки че
ми беше тежко, защото знаех, че бебето няма да остане.
Когато една жена забременее, душата на бебето вече знае дали
майката ще пометне, дали ще абортира или ще се роди мъртво,
или с увреждания. Без значение от това, което ще се случи,
душата на бебето обича родителите си и винаги ще бъде до тях,
за да им помага в живота. Ако някога сте изгубили бебе, никога
не забравяйте, че тази мъничка душа ви е избрала за родител. Тя
всъщност ви е харесала още преди да бъде зачената. Тази
мъничка душа ви обича и е била много щастлива, че сте успели
да я заченете.
Понякога четете в Библията, че Бог ви е познавал преди да
бъдете заченат — това е защото вие сте били духовни същества
на Небето, където всички ние се редим на опашка да напуснем
Небето и да се родим на земята.

158
 По света се правят изключително много аборти, но всеки трябва
да запомни, че дори и една жена да реши да направи аборт,
бебешката душа знае какво планира
нейната майка и въпреки това е избрала именно нея и ще я
обича въпреки всичко. Това е безусловна любов. Бих искала
всяка майка да го запомни, особено тези, които са правили аборт.
Може би някое младо момиче е направило аборт, защото се е
страхувало от живота, от външния свят, а може би се е
страхувало от родителите си и е усещало, че няма на кого да се
довери или кой да ѝ помогне. Запомнете, че тази бебешка душа
ви обича и никога, в никой момент няма да използва срещу вас
факта, че не сте ѝ дали живот. Тя вече е знаела какво може да се
случи и продължава да ви облива със своята любов.
Няколко години по-късно, когато хората започнаха да идват при
мен за помощ, си спомням, че ме потърси една жена. В един
момент тя каза, „Имах няколко спонтанни аборта“.
„Да“, отговорих и аз, „ангелите ми казаха.“ Погледнах към
вратата на кухнята и там, седнали на земята, имаше пет дечица,
пет мънички души заобиколени от светлина и те бяха прекрасни.
Те се обърнаха и се усмихнаха на майка си. Тя не можеше да ги
види, но аз ѝ казах какво виждах, което много я зарадва. Можех
да ѝ кажа, че някои от тях са били момчета, а други момичета и
как изглеждат. Това я направи много щастлива. Мъничките души
ме помолиха и казаха да кажа на майка им, че те винаги са били
около нея и ще продължат да бъдат.
,,Знаете ли, в миналото винаги съм усещала, че те са били около
мен“, ми каза жената . ,,Понякога дори ми се струваше, че
усещам мъничките им ръчички да ме докосват по крака. Дори и
сега мога да почувствам, че ме докосват.“
Усмихнах се, защото в този момент те наистина бяха застанали
около нея и я докосваха.
„Да, те наистина го правят“, отговорих ѝ аз с усмивка, „а вие
сте благословена, защото можете да почувствате докосването на
вашите собствени деца, които Бог е изпратил да ви посетят.
Запомнете, че когато ви дойде времето да преминете отвъд, тези
пет малки души ще са протегнали ръце към вас, за да ви отведат
на Небето.“ ,,Благодаря ви“, каза жената. “Не бях споделяла с

159
никого за присъствието на дечицата ми около мен и на никого не
бях казвала, че усещам докосването им. Беше ме страх.
Притеснявах се, че хората ще ме помислят за луда.“ Нещо, което
всички хора трябва да запомнят е, че по света има милиони,
които наистина имат духовни изживявания, но ги е страх да си
признаят. Много хора, които вярват, че ангелите са там и им
помагат, понякога могат да ги усетят, но те често си казват:
Може би не ги видях, може би беше само моето въображение.
Прекрасно е да признаете и да кажете: „Да, аз наистина вярвам в
ангели. Да, аз наистина вярвам в Бог.“ Много често ние не го
правим. Обичайно го признаваме само, когато сме опечалени от
нечия смърт, много болни или много отчаяни поради някаква
причина. Само в такива моменти ние се обръщаме към Бог и се
молим. Често ни е страх да признаем Бог и ангелите му.
Израствайки духовно, вие ще установите, че вече няма да ви е
страх да признаете съществуването на Бог, ангелите Му или кое
да е друго духовно същество, дошло от Небето.
Джо не беше добре по време на първите месеци от
бременността ми. Той често се оплакваше от болки в стомаха и
лекарите го изпратиха в болница за изследвания. Казаха, че има
проблеми с апендикса, но не е достатъчно болен, за да го
оперират и беше изпратен обратно в къщи с лекарства. Той
продължаваше да усеща силна болка, не можеше да задържа
храна и доста отслабна, въпреки че не можеше да си позволи да
губи тегло.
Можех да видя как се влошава. Сивото около органите му,
което виждах преди да се оженим беше потъмняло, а в зоната на
апендикса му можех да видя набъбнала маса в червено.
Казах на ангелите, че не е справедливо Джо да страда така
месеци наред. Молих ги за помощ. Лекарят каза, че нищо не
може да направи. Той се извини на Джо, но му каза, че болницата
не би премахнала апендикса му, освен ако не е тежко болен.
Пометнах в третия месец. Около седмица, преди моето
неродено бебче да ме напусне, ангелите непрекъснато докосваха
корема ми и от там излизаха лъчи от светлина. Питах много
пъти: „Не може ли бебето да остане?“, но винаги ми бе
отговаряно с „не“. Понякога Джо ме питаше защо съм тъжна, а аз

160
му отговарях, че е от хормоните и да не ми обръща внимание.
Никога не му казах предреченото от ангелите.
Джо винаги се опитваше да помага из къщи, без значение колко
беше болен. В онзи съдбовен ден помагах на Джо да складира
торф (вместо дърва за отопление - бел. пр.) в бараката и му
казах, че имам нужда да вляза и да полегна на канапето, защото
съм изморена. Заспала съм за малко и Джо влезе и каза, че е
приключил, че всичкият торф е подреден в бараката. Децата бяха
отвън и си играеха. Имах намерение да стана и да направя чай,
но Джо каза, че той ще го направи вместо мен.
Точно беше влязла в кухнята, когато почувствах ужасяваща
болка. Можех да усетя как живота изтича от тялото ми. Веднага
повиках Джо. Той се върна незабавно и седна до мен на канапето,
казвайки че изглеждам много бледа. Отиде в спалнята, за да
вземе възглавница, която да подложа под главата си.
Усещах как душата ми държи душата на моето бебе и се издига
от тялото ми, отправяйки се към една прекрасна светлина. Знаех,
че бебето ми е починало и че аз също умирах.
Издигах се към светлината, носейки бебето си. Болката бе
изчезнала. Пътувах през тунел от сребърно и златно, огромен
тунел направен от блестящо бели ангели. Не можех да видя края
му, защото криволичеше. Знаех, без да ми е казано, че отивах
към Небето, но не усещах страх, а само невъобразима радост.
Можех да видя и други души, отиващи на Небето. На външен
вид изглеждаха като хора и бяха облечени в блестящи бели роби.
Наричам цвета бял, защото няма друга подходяща дума, но беше
много по-сияен от цвета,
който ние наричаме бял. Можех да видя светлината на техните
души през робите им. Тя се излъчваше през лицата им, правейки
ги да изглеждат по-чисти и сияйни, отколкото някога са били на
тази земя.
Когато достигнах до една определена точка, един красив ангел
застана пред мен и ми попречи да продължа. Знаех, без да ми е
казано, защо той препречваше пътя ми, но той ми проговори с
най-сладкия, най-нежния и най- състрадателния глас: ,,Лорна, не
биваше да идваш с бебето си. Трябва да се върнеш.“
„Не искам да се връщам“, отговорих аз на красивия ангел, но

161
дълбоко в душата си знаех, че не ми е дошло времето да отида на
Небето.
„Лорна, обърни се и погледни през тунела“, каза ангелът.
Когато се обърнах, можех да видя Джо, който държеше
безжизненото ми тяло лежащо на канапето, опитващ се да
намери пулс, дихание, разтърсващ ме и казващ: „Върни се, върни
се — не можеш да умреш в ръцете ми.“ Той се молеше докато
говореше.
Аз се обърнах към ангела и казах: „Без значение колко много
обичам Джо и децата си, все още не искам да се завърна в
човешкия свят. Защо да го правя? Тук аз съм в присъствието на
Бог. Тук аз съм идеална във всичко. Чувствам се невероятно
жива. Не усещам никаква болка и тъга. Защо трябва да се върна?“
,,Нямаш избор“, отговори красивият ангел. ,,Трябва да се
върнеш, Лорна.“
Погледнах душата на моето мъничко бебе в ръцете си. Той ми
се усмихна. Сините му очи сияеха и той излъчваше живот.
Красивият ангел, стоящ пред мен, протегна ръце, за да го вземе.
Могъща същност навлезе в душата ми. Знаех, че нямам избор и
трябва да се върна, че мястото ми не бе там.
Целунах бебето си, държейки го здраво, след което без желание
го поставих в ръцете на ангела. Наистина не исках да го оставя,
въпреки че знаех, че един ден щях да го видя отново, а
междувременно този снежнобял ангел щеше да се грижи за него.
Щом подадох бебето си, усетих как все едно Бог пое душата ми,
нежно я преведе през тунела, обратно в къщата в Мънуут до
канапето, на което лежеше тялото ми.
Душата ми бавно започна да навлиза в тялото ми, но болката
беше ужасяваща. Усещах всяка пора, всеки орган, всяка кост и
всяка частица плът и мускули. Животът се изливаше отново в
тяло, което бе мъртво за няколко минути. Болката бе ужасна, но
поради някаква причина, която не разбирам, не можех да
извикам. Не можех да издам и стон.
Накрая чух гласа на Джо.
„Лорна, благодаря на Бога, че си жива. Мислех, че си умряла.“
Успях лекичко да му се усмихна.
Лежах с часове, а ангелите ме държаха, не позволявах на Джо

162
да ме остави, дори и да повика лекар или линейка. Дълбоко в
душата си знаех, че ще живея, че трябваше да живея. Никога не
казах на Джо, че бях умряла в тези няколко минути. Нямаше
нужда той да го знае и само щеше да се уплаши още повече.
Накрая Джо отиде до телефонната кабина и се обади на
родителите ми и те дойдоха в къщата.
Помолих Джо да не казва нищо за случилото се. На мама и
татко казах само, че съм се чувствала зле през целия ден и съм
започнала да кървя. Татко и Джо ме отведоха в болницата, а мама
остана да се грижи за Кристофър и Оуен.
В болницата бяха много притеснени, защото изглеждах много
слаба, а аз не им казах (разбира се) всичко, което се бе случило
онзи ден. Направиха ми скенер и не можеха да видят нищо —
нямаше и следа от бебето. Лекарят дойде да ме види, държа
ръката ми и каза, че много съжалява.
„Изгубила си бебето си. Трябва да се е случило преди да
пристигнете в болницата.“
Татко влезе докато лекарят си тръгваше и каза: „Много
съжалявам, че си изгубила бебето. Знам колко много означаваше
за теб.“ В очите му имаше сълзи докато ми говореше. Никога не
бях виждала баща си толкова разстроен, заради нещо свързано с
мен.
Лекарите казаха, че трябва да остана в болницата и когато ме
настаниха в отделението, татко и Джо се прибраха в къщи.
Няколко дни по-късно ми направиха операция, за да почистят
корема ми.
Джо идваше да ме види всяка вечер. Той се притесняваше за
мен и беше тъжен от загубата на бебето. Изписаха ме две
седмици по-късно, но все още бях много слаба и прекарвах много
време в леглото. Радвах се, че мога да се прибера и да подържа
децата си в ръцете си, да ги прегърна и целуна.
Години по-късно разказах на Джо малко повече от това, което
се бе случило онзи ден. Денят, в който бях умряла и бях
преминала част от пътя до Небето и обратно. Разказах му го в
опит да го утеша в последните месеци от живота му.
Много от нас се страхуват от смъртта, а не е нужно. В момента
на смъртта няма болка, няма дискомфорт. Някои хора може да

163
усещат болка до последния момент, но тя изчезва. Не усещате
страх и тревога — отивате свободни. Смъртта е като раждането.
Знам, че ще помислите, че е странен начин на изразяване, но вие
се раждате за нов живот. Вие всъщност не ,,умирате“, а само
напускате физическата си обвивка — като празна черупка от
яйце.
Знам, че има място наречено Ад, че той наистина съществува,
но Бог никога не ми е показвал някой, който да е бил изпратен
там. Мога да говоря само от собствения си опит, от това което аз
самата съм видяла, а то е че Бог прощава на всички, без значение
какво са направили. Знам, че е трудно за разбиране. Много пъти
търсим справедливост или отмъщение и ни е много трудно да
разберем, но когато душата ни застане пред Бог след смъртта, тя
усеща такава любов и желание да бъде с Бог и толкова много
иска да остане, че моли за прошка искрено и дълбоко, прошка за
всичко, което е сторила на тази земя заради слабостта на
човешката си същност.
А Бог в неговата безгранична милост прощава на детето си. Ние
всички, не сме нищо друго освен деца в Божието присъствие, а
той е наш Баща.
Вашата душа е идеална, когато тя се освободи от тялото ви,
може да пътува през вселената до места, които никога не сте си
представяли. Как бих могла да ви помогна да разберете колко е
прекрасно това усещане? Няма начин да бъде изразено или да ви
се разкаже, освен ако не сте го изпитали сами. А повечето от нас
трябва да чакат да умрат, за да го направят.
Когато умирате не сте сами. През цялото време сте придружени
от ангели и душите на тези, които са си отишли преди вас.
Няма да ви се иска да се завърнете. Защо, когато повече няма да
има болка, няма да има сълзи, няма да има тъга, ще поискате да
се завърнете в човешко тяло? Това е причината, поради която
когато хората умират, те не искат да се завърнат и единственото,
което връща душата обратно в човешкото тяло е Бог, който я
изпраща обратно, защото не ѝ е дошло времето.
Превърнали сме се в много материално общество и толкова
често гледаме смъртта и питаме: „Това ли е? Изгнивам и нищо не
остава?“ Уверявам ви, че има повече - много повече. Надявам се,

164
че с книгите, които пиша ще мога да предам тази информация и
да помогна на хората да разберат. Вярвайте — това ви казвам.
Вярвайте, че да, има повече, много повече и въпреки, че в
момента не мога да ви го покажа или да ви го докажа, то е
доказано на всеки, който умира. Някои хора смятат, че е
прекалено късно — ако трябва да чакат да умрат, за да получат
уверение. Хората получават доказателства всеки ден през живота
си, но понякога е необходимо да гледат или слушат много
внимателно, за да ги разпознаят.

165
 ГЛАВА 17. Три почуквания по прозореца
Няколко дни след като ме изписаха от болницата времето стана
много студено. Джо беше обратно на работа в общината, макар и
само на временен договор. Аз бях в бараката и вземах торф за
огнището, когато чух някой да вика името ми. Обърнах се, но не
видях никого. Отнесох кофата с торфа в къщата и там, седнала до
огъня, видях един ангел.
Той беше удивителен, много по-различен от всички други
ангели, които някога бях виждала. Изглеждаше, все едно беше
направен от натрошено стъкло - идеално натрошени еднакви по
размер парчета, отразяващи светлината. Лицето и чертите му
бяха много остри и когато се изправи беше около три метра и
половина, таванът сякаш бе изчезнал, за да му отвори място да
застане. Много необичайно, като че ли от всяка част от него се
носеше музика — омагьосваща, мека, нежна музика, несравнима
с нищо чуто от мен преди. Не беше човешка музика, а по-скоро
музиката, която можех да си представя, че се чува на Небето.
,,Здравей, Лорна“, каза той с много мек глас. ,,Аз се казвам
Капас. На вас с Джо ще ви се случи нещо много специално, и
особено на Джо.“
„Ангел Капас, можеш ли да ми кажеш кога?“ попитах аз.
„Скоро, Лорна. Ти ще разбереш, когато ангелите слязат в дома
ти.“ След това ангел Капас стана от стола и изчезна.
Седмиците минаваха, нямам представа колко, а времето стана
още по-студено. Джо все още беше много тъжен за загубата на
бебето ни, аз също бях тъжна, но знаех предварително и имах
повече време да свикна. Времето се влошаваше, навън беше
леденостудено и валеше обилен сняг. Джо беше решил да мине
през бакалията за допълнително продукти и аз винаги ще си го
спомням на входната врата с ръце, пълни с пазарски чанти.
Влизайки, Джо започна да казва: ,,Боже, колко е студено...“, но
щом произнесе думата „Бог“ и ангелите слязоха в нашия малък
дом.
Беше все едно ангели прииждаха от всяка част на къщата —

166
през покрива, през стените, дори през пода. Всеки атом
изглеждаше изпълнен с ангели. Понякога се случват подобни
неща — когато трябва да се случи нещо специално. Знаех, че
това е нещото, за което ми бе казал ангел Капас — специално за
Джо.
Самият Джо продължи: „ ... не се знае, утре сутринта, може и да
не може да излезем през входната врата от този сняг.“ Навън
трупаше и по радиото съобщаваха за блокирани пътища и
задръстване, понеже колите не можеха да стигнат до Лийкслип,
тъй като пътищата бяха покрити със сняг и лед.
Поддържахме огъня цялата нощ — токът спря и той беше
нашата единствена светлина. Помня, че се чувствах приятно и
уютно в нашата къщичка. Децата бяха по леглата си и спяха, ние
имахме достатъчно гориво и храна и се чувствах прекрасно.
Усещах се на сигурно място. С Джо седяхме край камината и се
наслаждавахме на чая и сандвичите си около десет вечерта и си
говорехме за бебето, което бяхме изгубили. Измислихме му име
докато седяхме там.
Стаята сияеше от ангели и аз забелязах, че няколко влязоха в
спалнята ни. Когато се върнаха в малката ни всекидневна ги чух
да казват за Кристофър и Оуен, „Спят кротко, като малки
ангелчета.“
Всичко потъна в тишина, не се чуваше дори звук. Станах от
стола и надникнах през прозореца. Отвън бе тъмно като в рог,
освен снега, който искреше в тъмното. Бях леко нервна и
развълнувана. Не знаех какво ангелите щяха да позволят да се
случи, но знаех, че ще е нещо специално.
В следващия момент се чуха три почуквания по прозореца — и
разбира се и Джо, и аз скокнахме стреснато. Той каза, „О, Боже,
отвън трябва да има някого.“
Докато той ставаше се чуха и три почуквания по вратата. Аз
казах, „Може би са мама и татко, най- вероятно са дошли за
нещо.“
„Сигурно са полудели да пътуват в такава нощ“, отвърна Джо.
Джо беше заобиколен от цяла тълпа ангели, но естествено, той
не го осъзнаваше. Изведнъж разбрах какво се случва и се
разсмях.

167
 Джо попита, „На какво се смееш?“
„Отвън няма никой“, отговорих аз. ,,Знам кой беше“.
„Кой?“ попита Джо.
„Нашето бебе“, отвърнах аз. „Той ни казва сбогом. Изпраща ти
физически знак като почуква, за да ти помогне да повярваш.“
„Стига! Не говори глупости“, рече Джо.
,,Излез и отвори входната врата и няма да видиш никакви
стъпки в снега“.
Отново се разсмях на гримасата на Джо. Стаята беше пълна с
ангели. Знаех, че ангелите са довели душата на моето бебе да
почука по прозореца и сега то се е върнало заедно с други ангели.
Нямах нужда да го видя, нашият малък син — той го бе направил
за баща си, за да му помогне да повярва.
Джо отвори входната врата. Снегът се трупаше пред нея. Беше
около 30 см и падаше на изтривалката. Отвън нахлу пронизващо
студен въздух. Джо погледна и не можеше да повярва — по снега
нямаше стъпки. Той се взираше отново и отново, за да види дали
би могъл да открие някакви следи в снега — от животни или
птици, какви да е стъпки. Той излезе навън на снега. Върна се
пребледнял; не можеше да повярва. Погледна ме и поклати глава,
изричайки, „О, Боже Господи, това е прекалено!“
Накрая влезе, затвори входната врата и аз казах, ,,Не се
притеснявай, седни до огъня да се стоплиш. Беше сина ти,
нашето бебе и се сбогуваше. Той си тръгваше заедно с ангелите,
за да отиде на Небето, там където би трябвало да бъде. Сега
можеш да му позволиш да си отиде.“
Джо се разплака. Ние се прегърнахме и двамата плакахме.
Въпреки това бяхме много спокойни.
„Нали беше прекрасно това, което нашето бебе направи за нас?“
му казах аз. „Това, че ангелите позволиха нещо такова да се
случи, за да знам, че бебето ни е добре, че всичко е наред.
Нашето дете ни благодареше, че сме му станали родители.“

***

Татко имаше навика да се отбива и да ни навестява без

предупреждение — най-често вечер и аз винаги се радвах. Един

168
ден бях навън и работех в градината, плевях трева и прекопавах
между редовете картофи — вече отглеждахме сами почти
всичките си плодове и зеленчуци и Кристофър ми помагаше.
Въпреки че беше само на пет, той винаги помагаше с голямо
желание.
Обърнах се, когато чух колата на татко да спира пред портата.
Двете момчета извикаха „дядоооо“. Кристофър изтича между
картофите и се опита да отвори портата, а Оуен се тътреше след
него. Портата бе вързана с жица, аз вдигнах Оуен и помогнах на
Кристофър да развърже възела. Портата се отвори и Оуен
започна да се върти в ръцете ми, за да го пусна да слезе.
Кристофър поздрави татко, докато той слизаше от колата. Той
беше с рибарската екипировка и любимата си шапка от туид
(груб вълнен плат - бел. пр.), набучена с цветни мухи за риболов.
Имаше тази шапка от години, носеше я при всеки възможен
случай и винаги се отнасяше към нея с любов и грижа.
Татко поздрави децата с потупване по главите — той винаги го
правеше и понякога му казвах, „Татко, те не са кучета, за да ги
потупваш!“, а той ми се смееше.
„Градината изглежда прекрасно“, каза татко, докато Кристофър
го дърпаше към картофите.
„Влез, когато децата приключат с показването на всички
зеленчуци, които отглеждаме, аз ще съм приготвила чая“,
отвърнах аз.
Оуен, който вече беше почти на три, бе първият, който влезе в
кухнята i пристигна с трополене и препъване. Той беше роден
преждевременно i в резултат на това не се бе развил достатъчно и
ханшът му се въртеше повече от нормалното. Можеше да се
движи толкова бързо, че аз затаявах дъх, докато го наблюдавах
да се превърта по три-четири пъти и накрая пак да бъде на крака.
Все едно имаше двоен брой стави от кръста надолу. Много пъти
като го виждах да се препъва и задържах дъха си, виждах
проблясъци от ангели, който се въртяха около него във всяка
посока и го защитаваха. Виждайки начина, по който се
препъваше, всеки би очаквал да счупи някоя кост, но той винаги
оцеляваше. Лекарите в болницата бяха казали, че ханшът му
няма да се развие правилно, докато не навърши седем и аз често

169
казвах на Джо, че нямам търпение Оуен да порасне, за да мога да
дишам спокойно.
,,Лорна“, попита баща ми, ,,искате ли с Джо и децата да дойдете
на почивка с мен и майка ти това лято — в къщичката в
Малингар?“
Бях възхитена, че родителите ми наскоро бяха успели да
съберат достатъчно пари, за да си купят една къщичка в
Малингар — на шейсет и пет километра от Дъблин. С Джо
никога не бяхме ходили на почивка. Дори не бяхме ходили на
меден месец. Идеята за почивка много ме развълнува.
,,Ще е прекрасно“, отговорих аз. Ще дойдем с удоволствие.
Надявам се да дадат отпуска на Джо.“
Джо се бе възстановил от апендицита, но все още виждах
червената буца от енергия около апендикса му и знаех, че отново
ще се възпали. Той неотдавна бе започнал работа в местния завод
за килими. Тежък физически труд в ужасни условия, пране и
боядисване на вълна. Повечето време работеше нощни смени.
Тази работа нямаше да помогне на здравето му, но се нуждаехме
от парите.
Една от малкото ползи от работата, освен малкия, но редовен
доход, бе че Джо имаше достъп до евтина небоядисана вълна.
Бях се занимавала малко с плетене като дете и сега с достъпа до
вълната взех плетенето присърце, въпреки че всички пуловери,
които изплетох бяха в един и същи цвят — цвета на овцете!
Изплетох вълнени пуловери за децата, за Джо и за татко. Той
обожаваше пуловера си и често го носеше, когато не беше на
работа.
Онзи ден с татко седнахме и изпихме по чаша чай и си
поговорихме. Децата също бяха въодушевени. Те зададоха
толкова много въпроси на дядо си за местоположението на
къщичката, как изглежда, дали има дървета в градината.
„Градината е подивяла и има много дървета и трева, висока
колкото вас. Има и множество малки пътеки, но
всичко е избуяло като джунгла. Ще си изкараме много добре.“
Те продължиха да питат „Кога можем да отидем?“ и аз им
отговорих: „Когато баща ви и дядо ви си вземат отпуска.“
Татко си изпи чая и излезе за малко в градината с

170
 децата. ,,До скоро, Лорна, аз тръгвам“, извика той.
Денят преди да заминем на почивка беше доста топъл и
слънчев, почти без повей, но докато простирах прането изведнъж
се изви силен вятър. Знаех, че не е нормален бриз и се разсмях.
„Обзалагам се, че си ти, Хосъс“, казах аз. „Защо духаш така
прането върху мен? Какво си намислил?“
И той се появи. Както обикновено си правеше шегички и се
опитваше да ме разсмее. След това отново изчезна, като светлина
изпарила се във въздуха. Прекрасен ангел. Тогава видях, че синът
ми Кристофър се взираше в същата посока и по погледа му
разбрах, че е видял, това, което бях видяла и аз. Той никога не го
спомена. Може би е забравил, въпреки че може би ще си спомни,
когато чете тази книга — не съм сигурна. Ще изчакам и ще видя.
В деня, в който трябваше да пътуваме се притеснявах как ще се
съберем в колата. Татковата кола не беше голяма, а ние имахме
много багаж. Децата бяха в градината и трепетно очакваха баба
си и дядо си и когато автомобилът им паркира пред портите, се
развикаха от радост.
Кристъфър и Оуен автоматично се качиха с играчките си, а
татко и Джо някак успяха да сместят всичко в багажника и
тръгнахме за Малингар. Окръг Уестмийт е само на 65 км от
Мънуут. Джо сладко си приказваше, а аз бях притихнала в себе
си и си играех с децата.
Пристигнахме на вилата късно. Вече се мръкваше, но имаше
пълнолуние и небето беше обсипано със звезди. Каменната
къщичка беше прекрасна — приятна и уютна. Зарадвах се, че съм
там. Мама и татко спаха долу, а ние - на втория етаж. Спах
наистина добре тази първа вечер.
Джо и татко ходеха често на риболов на различните езера в
района по време на ваканцията. Татко извеждаше с лодката мен и
децата. Те бяха толкова развълнувани от факта, че са на вода и
лодката подскача нагоре- надолу, въпреки че не се отдалечавахме
от брега и бързо се връщахме на сушата.
Татко бе преживял злополука в гаража преди години и оттогава
не можеше да върши тежък физически труд. Въпреки, че Джо
също не беше добре, той свърши доста от работата из вилата,
която татко не можеше. Аз също помагах. Сложихме

171
гипсокартон, за да предпазим стените от влагата, което беше
доста трудна задача, защото една от стените бе много висока, а
гипсокартонът беше много тежък. Два дни поред работихме от
сутрин до вечер, но до края на ваканцията успяхме да
приключим.
Някои вечери татко и Джо ходеха да ловят риба на муха. Една
вечер казах на Джо, че искам да се поразходя сама и го помолих
да остане с децата. Исках да се усамотя, за да поговоря с
ангелите не само на ум, а на глас и те да походят с мен в
истинско човешко тяло. Излязох около осем вечерта. Знаех, че в
този час няма да има кой знае колко хора край езерото. Пресякох
главния път и завих на ляво по един по-малък път, за да стигна
до една пътека, която отвеждаше до езерото. Вместо да завия на
ляво за езерото, реших да мина на пряко и докато вървях, казах
на ангелите: „Вече можете да вървите с мен. Знам, че сте в
духовна форма, но имам нужда да се появите във физическа
форма, за да поговорим.“
Ангел Майкъл се появи до мен и започна да върви с моето
темпо. Той положи ръката си на рамото ми и ми стана приятно.
Докато вървяхме по пътя той каза: „Лорна, малко по-нагоре по
пътя, от дясната страна има гора. Хайде да се разходим там.“
Гората изглеждаше прораснала и много тъмна, когато я
достигнахме. „Не бих могла да се разхождам в тази гора“, казах
аз. Майкъл хвана ръката ми и храстите се разделяха и оформяха
пътека, докато вървяхме. Стигнахме до сечище, откриващо
гледка към полята и езерото. Понякога е приятно просто да се
разхождам и да знам, че ангелите са точно до мен и няма от
какво да се страхувам, но тази нощ, докато вървях с Майкъл през
гората имах странното усещане, че някой ме наблюдава.
Не му мислих много и не попитах Майкъл.
На следващата сутрин след закуска татко отново покани Джо на
риболов и те отидоха да си вземат рибарските такъми. Подвикнах
им да донесат малко риба за чая. Татко отговори, че ще опита, но
не обещава и те се отправиха надолу към езерото. Мама беше
заета в градината — правеше нещо със саксиите с цветя — така
че аз разчистих и с децата тръгнахме по чакъления път към
дърветата. Мястото бе диво и те много го харесваха.

172
 По-късно с мама и децата се разходихме към езерото,
наслаждавайки се на последния ден от ваканцията ни.
Разговаряхме с хората, които срещахме по пътя. Някои бяха
почиващи като нас, други бяха местни, с които мама се бе
запознала. Стигнахме до брега и там заварихме много семейства.
Играхме с децата във водата. Те обичаха да събират камъчета, да
ги хвърлят и да наблюдават как цопват във водата и образуват
вълнички, които достигат обратно до краката им. Разплакаха се,
когато
беше време да се прибираме.
Джо и татко се прибраха малко след нас и донесоха няколко
пъстърви. Татко изнесе пъстървите навън и показа на децата как
да отрежат главите и опашките, а след това да ги почистят.
„Уф“, размърмориха се децата. ,,Охх“
„Много е лесно“, казах им аз. ,,Аз се научих да чистя риба и да я
готвя още като дете. Прекрасно е да знаеш как да го правиш,
особено когато ги приготвяш на лагерен огън.“
Щом го казах и Кристофър вече искаше да напалим огън на
открито и там да сготвим рибата. За съжаление, трябваше да му
откажем, защото пътувахме за Мънуут още същата вечер.
Въпреки това си хапнахме от прекрасната пъстърва, но я
сготвихме в кухнята. След като приключихме с чая, трябваше да
почистим и да натоварим колата. Прибрахме се в Мънуут и мама
и татко си заминаха — ваканцията беше свършила.

***

Никога не сме имали много. Често питах Господ: „Как ще

оцелеем?“. Но някак си се справяхме, въпреки малкото средства.
Броях стотинките и отглеждах зеленчуци, за да свържем двата
края. За нас с Джо нямаше нови дрехи. От време на време майка
ми донасяше по някоя чанта пълна с дрехи — не знам откъде ги
вземаше, но те никога не ми ставаха. Винаги бяха прекалено
големи и ме правеха да изглеждам като баба. Понякога, но не
винаги, в чантата имаше и панталони или пуловери, които
можеха да
станат на Джо. Ние се смеехме и казвахме, „На харизан кон

173
зъбите не се гледат.“
Много пъти годежният ми пръстен бе като изпратен от Бога.
Заложните къщи бяха като благословия за нас, а и за много други
семейства в Ирландия по това време — почти винаги имаше
опашка. Спомням си случаи, в които сме влизали в заложните
къщи и сме се чувствали като милионери с получените пари.
Когато сме нямали пари дори и за хляб, Джо е ходил на стоп до
Дъблин с годежния ми пръстен в джоба и се е отправял директно
към брокерите. Той получаваше около десет лири за него и после
с времето спестявахме да си го върнем. Този пръстен се превърна
в наш спасител!
Един съсед, възрастен мъж, който живееше надолу по пътя и
който бе помолил Джо да му помогне да разчисти къщата и
градината, за благодарност му даде старото си колело. То се
нуждаеше само от почистване и някои дребни поправки.
Благодарих на Бог и ангелите за подаръка и за това, че
възрастният мъж слушаше ангелите си. Сега Джо можеше да
ходи с колелото до завода за килими.
Онези години бяха прекрасни, въпреки недостига на пари. Бяха
чудесни времена и бе прекрасно да сме живи, да виждам децата
да се усмихват и Джо да се наслаждава на живота поне за малко.
Лятото, след като изгубих бебето, Джо го споходи прекрасна
идея. Той отиде до един магазин за колелета в Селбридж и
сключи сделка - щеше да чисти магазина и подрежда колелетата
и частите в двора вечер в продължение на две седмици, а в
замяна щяха да му платят в колелета — едно за възрастен и едно
детско. След това с
Оуен, седнал на задната част на колелото на Джо всички заедно
можехме да ходим на разходка.
И така, в продължение на две седмици, Джо ходеше в магазина
за колелета след работа и докато се прибереше, минаваше
полунощ. Но си струваше. В края на първата седмица той докара
в къщи едно детско колело. То се нуждаеше от сериозен ремонт и
изглеждаше като парче старо желязо. По средата на втората
седмица мъжът в магазина даде на Джо и едно колело за
възрастен, което бе в доста по-добро състояние.
Кристофър беше много развълнуван от идеята да има колело и с

174
негова помощ накрая всички колелета бяха поправени.
Кристофър, по това време доста кльощаво момче, седеше навън и
помагаше на баща си, учеше се как да смазва веригата и да
поправя спиците и всякакви подобни неща. Освен това той се
научи да кара много добре.
Винаги ще си спомням първия ден, в който решихме да идем с
колелетата до Донади на пикник, само на десет километра. Джо
каза, че десет километра са много за едно петгодишно дете и ще
трябва да видим до къде ще стигнем преди Кристофър да се
преумори. Джо беше сложил седалка за Оуен на своето колело
отзад, а аз бях натоварила чантите с пикника на моето.
Притеснявах се за Кристофър, но не трябваше, защото той се
справяше добре. Спирахме за почивка от време на време или
вървяхме, бутайки колелетата.
След тази първа разходка започнахме да ходим до Донади при
всеки удобен случай и винаги си изкарвахме прекрасно. Мястото
бе тихо и спокойно, особено вечер, когато всички се бяха
прибрали. Имаше и нещо, което много хора наричаха езеро, а аз -
езерце, с патици и мостче, което отвеждаше до едно малко
островче с четири дървета и няколко маси за пикник, но нямаше
трева.
Щом пристигнехме, си палехме лагерен огън и си правехме чай.
Децата обичаха да седят край огъня на островчето, с вода, която
ги заобикаляше от всички страни и патици, които идваха до тях
да си търсят хляб. Ние си пиехме чая, хапвахме сандвичи и
гледахме звездите. Знам, че не беше позволено да палим огън
заради гората, но винаги бяхме много внимателни. Татко ме бе
научил като дете на много неща за лагерните огньове и други
неща, свързани с природата — как да паля огън, как да ходя
внимателно по брега на река, да плувам и да се пазя от
подводните течения. Беше ми казал, че има правила за всичко.
Една вечер отново бяхме там и звездите сияеха, имаше
пълнолуние и всичко бе доста ярко. Наоколо нямаше други —
само ние и патиците. Бяхме напалили огън, децата си похапваха
сандвичи и си играеха наоколо — малките момчета правят
всякакви неща. Казах на Джо, че искам няколко минути насаме и
го помолих да наглежда момчетата, докато се поразходя. От

175
известно време бях наясно, че нещо ме наблюдава от много далеч
и исках да го обсъдя с ангелите.
Джо възрази, че е тъмно, но аз му отговорих, „Ще взема
фенерчето.“
Пресякох дървеното мостче и по една пътека се отправих към
стария замък, а след това надясно към една морава с прилични
размери, заобиколена от много дървета. Заобиколих един голям
дъб, за да не може Джо да ме вижда. Исках да съм наистина сама,
а знаех, че той ще
ме наблюдава.
Ангел Илайджа се появи като сияйна светлина между дърветата
и премина през просеката, викайки ме по име. Щом Илайджа
стигна до мен, ръцете ми се вдигнаха към неговите и той ги
покри със своите.
Общувахме без думи. ,,Лорна, той се движи в тъмнината,“ ми
каза Илайджа. „Не се притеснявай, той не може да се приближи,
освен ако Бог не му позволи. Знаеш ли за кого говоря?“
,,Да, ангел Илайджа“, отвърнах аз. „За Сатаната. Той ли ме
наблюдава от тъмното? Усещах някого, нечие присъствие по
ръба на живота си, отвъд кръга от светлина, който ме заобикаля,
отдалечен на милиони километри в друг кръг от тъмнина, в който
се крие. Страх ме е от шест месеца, въпреки че знам, че Бог и
всички вие - ангелите - ме защитавате.“
„Лорна, това се случва, защото един ден Бог ще те подложи на
изпитание, поставяйки те в присъствието на Сатаната“, каза
Илайджа.
,,А къде ще е Бог, когато това ще се случи?“ попитах аз.
,,Бог ще е от дясната ти страна, а Сатаната ще е от лявата“, рече
Илайджа.
,,Бог ще бъде с мен и ще ми дава сила“, казах аз, „и само това
има значение“. Но дълбоко в себе си бях изпълнена с огромен
ужас и безпокойство. В този момент ангел Илайджа освободи
ръцете ми и докато те се отпуснаха край мен, аз бях изпълнена с
усещане за мир и любов. Илайджа с усмивка ми показа да
погледна зад себе си и след това изчезна.
Джо се приближаваше с децата. Кристофър буташе
колелото си, а Джо - другите две и Оуен.

176
 ,,Лорна, трябва да тръгваме. Стана наистина късно.“ Той
говореше тихо, сякаш се опитваше да не събуди горските
обитатели.
,,Не съм усетила как е минало времето“ , казах аз.
Взех си колелото и тръгнахме по пътеката към пътя. Усещах
тишина и спокойствие, голяма отдалеченост от човешкия свят и
семейството си. От този момент нататък можех да почувствам, че
Сатаната е тръгнал към мен. Може би щеше да му отнеме месеци
или дори години, за да пристигне, но бях убедена, че ще се
срещнем.

177
 ГЛАВА 18.Каква късметлийка е Лорна
Една вечер през зимата с Джо пристигнахме в молитвената
група в Мънуут. В стаята вече се бяха събрали около 25 човека,
повечето от които млади мъже. Джони, един много духовен
човек, ни приветства и всички ние започнахме да се молим и да
пеем — нещо, което винаги съм обичала. След това всички,
включително и аз, преминахме в мълчалива молитва. Муха да
бръмнеше, би се чуло. Един ангел прошепна в ухото ми, ,,Лорна,
отвори очи и надигни глава. Виждаш ли младежа в дясно?“
,,Да“, прошепнах аз в отговор.
,,Лорна, ти ще споделиш видението на този младеж. Сега
наведи глава и затвори очи“, прошепна ангелът.
Незабавно бях въведена във видението на младежа. Вървях до
него, но един криволичещ и прашен път, покрит с камъни и
дупки. Не можех да видя много напред, защото винаги следваше
още един завой. Той продължи да върви известно време, но
винаги успяваше да избегне камъните и дупките. Изглеждаше
изгубен, но всъщност не беше, защото на следващия завой имаше
сграда със стълби, изкачващи се от лявата страна. Младежът с
голямо усилие си проправи път към стълбите — все едно ставаха
все по- стръмни с всяка следваща стъпка. Той бавно се приближи
към вратата.
Докато наблюдавах видението имах усещането, че
сградата се е увеличила. От пътя изглеждаше нормална, а сега
беше огромна. Младежът беше застинал в удивление. Вратата,
която вече бе пред него, беше голяма и тежка, а той изглеждаше
миниатюрен спрямо нея. Той искаше да влезе, но щеше да му
коства много усилия. Използвайки цялата си тежест, накрая успя
да я отвори и се промуши през нея в една огромна празна зала,
която бе изпълнена с прекрасна светлина. Седна на пода и
започна да медитира, голям колкото прашинка в огромно място.
Почувствах докосване на ангелски ръце по главата си и
връзката между двама ни беше прекъсната.
„Време е за споделяне“, каза Джони.

178
 Хората започнаха да споделят един по един. Накрая дойде реда
и на младежа с видението. Той го описа точно както го беше
преживял — беше точно както го бях видяла. За първи път
споделях нечие видение по такъв начин и бях много
развълнувана. В края на описанието си младежът каза, че не е
разбрал значението на видението.
Ангелите ме помолиха да говоря. Казаха ми че трябва да
подчертая значението на видението на този младеж, за да му дам
кураж да продължи по пътя си.
Бях нервна. Направо ужасена!
„Не бих могла да го направя“, отговорих на ангелите. ,,Те няма
да ме послушат — аз съм само един обикновен човек.“
Младежът спря да говори. Ангелите продължаваха да ми казват,
че трябва да го направя и аз продължавах да им изтъквам
причини, защо не бива. Тогава друг младеж
проговори и ангелите ми казаха да слушам какво имаше да
каже.
„В тази молитвена група има някой, на когото Бог говори. Този
човек е уплашен и изнервен.“ Това бе всичко, което каза. Бог
искаше да не се крия повече.
Аз поех дълбоко въздух точно когато Джони казваше: „Ако
това е всичко, което сте искали да споделите, нека заедно да
кажем една молитва.“
,,Не, аз бих желала да споделя нещо“, споделих аз. Обърнах се
към младежа с видението и му обясних, че то беше свързано със
страха му да стане свещеник. Казах му, че ще има множество
препятствия по пътя, който Бог бе предначертал за него, но той
щеше да ги преодолее. Действията му ще имат голямо
отражение, не само в Ирландия, но и в други части на света. Той
трябваше да има вяра, увереност в Бог и в себе си. Обясних му,
че това беше посланието, което ангелите ми бяха дали за него.
След това Джони започна да се моли и ние запяхме и
възхвалявахме Бог. Наистина обичах тази част. Ангелите ми
казаха, че на следващи събирания ще имам още работа, а аз бях
ужасена от мисълта какво още биха ме накарали да направя.
Молитвената среща приключи и ние пихме чай с бисквити,
преди да си тръгнем към къщи с Джо. Той не коментира

179
изказването ми в молитвената група.
Няколко месеца по-късно, на друго молитвено събиране в
Мънуут, Джони каза: „Нека всички да се помолим и да поискаме
излекуването, необходимо в семействата ни, при приятелите ни
или където и да било по света.“
Един по един всички споделиха. Някои хора имаха проблеми в
собствените си семейства или техни приятели срещаха
трудности. Хората се молеха членовете на
семействата им и приятелите им да се оправят, или за успеха на
дъщерята на изпита. Имаше молитви за помощ за така жадувана
отпуска или решение за покупка на автомобил. Бяха искани
чудеса за постигане на световен мир, за правителствата, за
помощ на свещениците и монахините и различни
благотворителни общества — за толкова много неща. Явно
имаше нужда от много чудеса. И през цялото време ангелите ме
потупваха по рамото и повтаряха: ,,Сега, Лорна. Знаеш какво
трябва да кажеш.“ Поех си дълбоко въздух. „Тук има някой“,
започнах аз, „който много се нуждае от молитва за семейството
си. Тя има брат, който е женен и има проблем с алкохола и
малтретира жена си и децата си. Този човек много обича брат си.
Наближава съдебно дело по друг въпрос и има натрупан много
стрес. Бог казва да не се срамуваш. Ела и говори с Него. Имай
вяра и се моли всичко да се оправи.“ Приключих. Никой не каза
нищо повече.
В молитвените групи понякога някои хора полагат ръце на
други и се молят с тях, понякога го правят на глас. Джони попита
дали някой би искал другите да се помолят за него и спомена
имената на тези, които бяха готови да се помолят с нуждаещите
се.
Аз не бях една от тях — никога не съм била, но в този ден се
случи друго. Бог имаше други планове.
Хората станаха и започнаха да се разхождат из стаята, бъбреха
си, някои отидоха да направят чай. Една монахиня ме приближи.
Аз ѝ се усмихнах и я поздравих. Въобще не ми хрумна, че тя иска
да ме помоли да се помоля с нея, но тя го направи.
„Би ли се помолила заедно с мен, Лорна? Ти говореше за мен,
когато каза, че имам нужда да поговоря с Бог чрез теб.“ Аз

180
изгубих ума и дума. „Да, разбира се“, отвърнах „но не тук с
всички. Може ли да излезем и да отидем в друга стая, където
можем да сме сами?“
„Разбира се“, отговори тя. Ние тръгнахме по коридора и
открихме празна стая три врати по-нататък. Влязохме и седнахме
заедно, само двете — а тя едва ли подозираше, че аз треперя.
„Боже Господи, какво правиш?“ си повтарях аз. Навсякъде около
нас се появиха ангели и прошепнаха в ухото ми, ,,Лорна, ти си в
Божиите ръце.“
Аз се помолих над монахинята и благодарих на Бог за
прекрасните неща, които щяха да променят нейния живот. След
това ѝ казах: „Време е да поговориш с Бог.“ Тя започна да
говори. Говори някъде около час. Накрая се помолихме заедно.
От време на време ангелите ми казваха да отворя очи и да я
погледна. Ангелът, който беше с нея, нейният ангел-пазител
беше прекрасен. Нарекох го „ангел на мира и спокойствието.“
Никога не казах на монахинята, че можех да видя нейния ангел и
че той я бе обгърнал с криле в прегръдката си и се сливаше с нея.
Усмихнах се, отново затворих очи и възхвалих Бог. След това
ангелите ми казаха да се върнем обратно в другата стая.
Когато се върнахме, почти всички вече си бяха тръгнали. С Джо
се отправихме към къщи. Той ми каза, че е бил много изненадан,
че съм проговорила и аз споделих, че ми е било много трудно,
защото се притеснявах, но трябваше да направя това, което Бог
беше поискал от мен с помощта на ангелите. За първи път се
молех ,,над“ някого. Много пъти преди това го бях правила за
различни хора, но винаги тайно, без те да имат представа.

***

Джо не си беше в къщи повечето вечери заради работата си в

завода за килими. Много пъти сядах край огъня, след като децата
си бяха легнали, поемах си дълбоко въздух, затварях очи и,
когато ги отворех, наоколо имаше множество ангели, седнали
заедно с мен край камината. Разговарях с тях за всичко. Казвах
им, че едно от най- прекрасните неща е възможността да
общувам с тях, без значение къде бях и че знаех, че те чуват

181
думите ми. Постоянно разговарях с ангелите — те бяха мои
придружители и най-добри приятели.
Когато станеше късно казвах на ангелите, че е по-добре да си
тръгват, защото Джо скоро щеше да се прибере и имах работа за
вършене. Физическата форма на ангелите изчезваше, но аз
продължавах да усещам присъствието им. Понякога дори усещах
как някой ангел леко ме докосва. Една вечер, един ангел направи
точно това — докосна ме, а след това се появи за момент. Той се
усмихна и докосна корема ми казвайки, „Бог изпълни желанието
ти за ново бебе“. След това изчезна.
Малко по-късно открих, че съм бременна. Джо беше
въодушевен. Той каза, че би било прекрасно, ако бебето е
момиче. Този път изкарах по-лека бременност и бях благодарна
на Бог.
Коледа мина и ние решихме да изберем име за нероденото си
дете. Джо каза, че този път нямало смисъл да избираме име за
момче. Той беше убеден, че ще е момиче. Спряхме се
на името Рут. Контракциите ми започнаха десет дни по- рано и
ме приеха в болницата. След това спряха за малко. Мама и татко
дойдоха да ме посетят и ми донесоха плодове. Татко каза, че
очаква още един внук, а Джо му отговори: „Този път няма да е
момче! Изчакай и ще видиш — ще бъде момиче!“
Когато мама и татко си тръгваха от болницата, реших да се
поразходя с Джо до главния вход. Те вървяха напред, когато
моите баба и дядо, родителите на майка ми, влязоха през
входната врата. Мама и татко спряха, за да поговорят с тях и ние
с Джо ги поздравихме. Бяхме на около половин метър от тях,
когато баба ми каза на родителите ми: „Каква късметлийка е
Лорна, че нейните момчета не са изостанали като нея или даже
по-зле! Но за съжаление очакваме, че това бебе ще бъде.“
Нейният ангел-пазител се появи отзад — в очите му имаше
сълзи и той се пресегна и ме докосна, окуражавайки ме. Но аз бях
съкрушена. Можех да видя, че Джо също беше шокиран от
забележката. Баба ми и дядо ми разговаряха с родителите ми все
едно ние не съществувахме. Аз се отдръпнах, а Джо ме беше
прегърнал.
,,Не им обръщай внимание“, каза той, „те са толкова

182
ограничени.“
Той се върна с мен до отделението. Аз плачех. Ангели се
появиха навсякъде около леглото ми и изпълниха двама ни със
спокойствие и любов. Помолих Джо да не споменава пред
родителите ми това, което беше дочул.
Най-много ме разстрои фактът, че баща ми не ме защити. Бях
много подтисната, че той дори не смъмри баба ми и дядо ми,
въпреки че мисля, че знам защо. Той
знаеше, че родителите на майка ми не го одобряват — те
смятаха, че майка ми се е оженила за някой с по-ниско потекло,
въпреки прогреса, който татко беше постигнал. Татко много
обичаше мама. Той усещаше, че е причинил раздор между майка
ми и родителите ѝ и се притесняваше да не увеличи пропастта
между тях.
Разбрах защо татко не ме защити, но въпреки това ме болеше и
вечерта си изплаках очите.
Години по-късно случайно разбрах, че баба ми, майката на
моята майка, която беше отправила тези ужасяващи коментари,
беше имала бебе със синдрома на Даун. То имало проблеми със
сърцето и доживяло само до шест или седем години. През целия
му кратък живот тя го държала затворено в една спалня на
втория етаж, далеч от всички съседи. Беше ми казано, че те били
много засрамени, че имали ,,изостанало“ дете.

***

В ранните часове на следващия ден, контракциите ми отново

започнаха и нашата дъщеря Рут се роди. Денят беше 25 март —
Ден на майката и мой собствен рожден ден. Какъв прекрасен
подарък!
Джо пристигна с Кристофър и Оуен в деня, в който ни изписаха
от болницата. Момчетата изтичаха към леглото ми, но Джо
вървеше бавно. Около него имаше ангели, които го подкрепяха.
Неговият ангел-хранител мина напред и ми каза, че Джо не се
чувства добре. Плачеше ми се, но трябваше да се усмихвам.
Кристофър и Оуен се суетяха
около сестричката си, искаха да я подържат. Джо я вдигна от

183
бебешкото креватче и позволи на братчетата ѝ да я прегърнат.
Попитах Джо дали е добре и той ми отговори положително,
въпреки че и двамата знаехме, че не е вярно. Казах на ангелите,
че много се притеснявам за него и ги помолих да направят
каквото могат, за да му помогнат.
Около два месеца по-късно, по време на една нощна смяна Джо
почувствал силна болка в стомаха. Отишъл при началника си и
му казал, че не се чувства добре и попитал дали някой би могъл
да го откара в къщи.
,,На мен ми изглеждаш добре“, отвърнал началникът му и го
пратил обратно на работа.
Въпросът бе, че Джо рядко изглеждаше болен, защото беше
висок и внушаващ сила. Накрая казал на шефа си, че въпреки
всичко ще се прибере, защото бил твърде болен, за да работи.
Ангелите ме събудиха около два часа сутринта, казвайки:
,,Лорна, ставай. Джо не се чувства добре. Той се прибира.
Изпращаме му помощ.“
Аз станах веднага, запалих всички лампи, сложих чайника на
котлона и се облякох. Стоях на прозореца и гледах навън,
молейки се на Бог Джо някак си да се прибере у дома без
проблем.
По-късно Джо ми разказа, че на половината път между
Селбридж и Мънуут паднал край пътя. Спомнял си как се
свестил и запълзял на ръце и колене, когато изведнъж светлините
на една кола го осветили. Бил един съсед от Мънуут, който
спрял, обърнал колата и излязъл, за да помогне. В началото
съседът помислил, че е някой пияница и не можел да повярва на
очите си като видял Джо. Съпругът ми му обяснил за силната
болка в стомаха и
мъжът предложил да го откара вкъщи.
Един ангел ме потупа по рамото: „Лорна, иди и отвори портите.
Джо почти пристигна.“
Докато отварях портите, колата на съседа пристигна. Аз му
помогнах да внесе Джо и да го сложи на леглото. Той ми каза, че
ще се обади на лекаря.
,,Как бих могла да ви благодаря за добрината?“ попитах.
Съседът ми разказа, че не можал да заспи и решил да се

184
поразходи с колата и сега бил много радостен, че го направил.
Направих чаша чай на Джо и около десет минути по-късно,
когато лекарят пристигна, той вече седеше в леглото и се
чувстваше доста по-добре. Докторът се разсмя като видя Джо.
„Надявам се, че не сте ме изкарали от леглото за нищо. Беше ми
казано, че имаш силни болки и са те намерили да пълзиш на
колене край пътя.“
„Болката изчезна“, отвърна Джо. „Сега се чувствам добре.“
Те поговориха и се пошегуваха още няколко минути и лекарят
каза, ,,Легни на леглото и се изпъни. Може би апендиксът ти
отново се обажда.“ Положи ръце на стомаха на Джо и той
веднага се сви и изкрещя от болка.
„Джо, имаме проблем“, каза лекарят. „Ще повикам линейка и
ще ти дам направление за болницата.“
Ангелите продължаваха да ме изумяват: на кого още си
мислите, че бяха говорили нея вечер — на баща ми! Те му казали
да стане и да дойде у нас. Татко точно паркираше зад колата на
лекаря, когато той питаше къде е най- близкият телефон.
Татко влезе, питайки "Какво става?"
Лекарят му обясни, че Джо трябва да отиде в болницата и точно
щял да се обади за линейка. Татко предложи да откара Джо, но
лекарят отказа и повтори, че е необходима линейка. Татко излезе
и премести колата си по-нататък, а лекарят отиде към другия
край на улицата, където имаше обществен телефон. Върна се
след около две минути и каза, че линейката вече пътува насам.
Той се върна в колата си, за да напише за Джо бележката за
болницата, а аз влязох в кухнята, оставяйки татко с Джо.
Отново пълнех чайника, когато почувствах нежните ръце на
ангелите, които ме милваха и отнемаха напрежението от тялото
ми, шепнейки, че Джо ще се оправи, ще му е тежко, но ще го
преживее.
Лекарят влезе отново и каза, че линейката е пристигнала. Татко
ми каза, че ще последва линейката с колата си и ще остане при
Джо. Аз, разбира се, трябваше да остана с децата, тъй като все
още кърмех Рут. Прегърнах Джо.
,,Не се притеснявай“, каза той, ,,за нула време ще съм си
обратно в къщи“.

185
 И те заминаха. Влязох обратно в спалнята, децата бяха дълбоко
заспали, техните ангели-пазители ги наглеждаха. Усмихнах им
се, защото знаех, че ангелите са ги държали заспали по време на
цялата лудница. Благодарих им и се обърнах. Ангел Хосъс беше
застанал пред мен.
,,Лорна, лягай си“, каза той. „Ние ще те приспим“.
Легнах си и не се събудих до десет сутринта на следващия ден,
а децата също спяха. Кристофър влезе в кухнята, докато
приготвях закуската и попита къде е баща му. Аз му обясних, че
е в болницата и щом всички закусят, ще се обадим на лекаря да
се информираме за състоянието му.
Кърмех Рут, когато баща ми се отби. Децата бяха много
въодушевени да го видят. Благодарих му за предишната вечер и
го попитах как е Джо и колко време е останал с него. Татко беше
изкарал цялата нощ. Джо бил откаран по спешност в хирургията,
но сега беше добре, въпреки че беше имало известни опасения за
живота му.
,,Всяка вечер ще те водя да виждаш Джо“, предложи ми той.
Аз възразих, че това е прекалено много, но той настоя и каза, че
мама щяла да наглежда децата.
Джо изглеждаше ужасяващо, когато го видях същата вечер. Той
изкара две седмици в болницата, а няколко седмици по-късно
отново беше приет с възпаление за около десет дни. След това не
беше на работа почти шест месеца.

***

Един ден се приближавах към касата в местния супермаркет,

когато ангелът-пазител на едно момиченце в детска количка, ме
повика. Бях виждала майката, но не знаех името ѝ.
Поздравих момиченцето и нейният ангел ми каза, че не била
добре и помоли да я докосна. Хванах я за ръчичка докато
поздравявах майката, казвайки ѝ какво прекрасно дете има. Тя се
усмихна, пожела ми приятен ден и продължи с дъщеря си.
Ангелите ми обясниха, че трябвало да се създаде връзка между
мен и детето, за да можело то да оздравее. Това често се случва,
въпреки че не го разбирам изцяло. Около година по-късно

186
случайно отново срещнах майката и дъщерята и ангелът отново
ме повика. Майката ми разказа, че дъщеричката ѝ била болна.
Дори лежала в болница, но сега била по-добре.
Когато майката се отдалечи, ангелите ми казаха: ,,Лорна, това
момиченце ще се разболее много лошо, но благодарение на
твоето докосване и силната духовна връзка, която беше
създадена между вас, ще ѝ бъде дадена сила, за да се справи с
болестта. Отсега нататък до момента, в който тя се възстанови,
ти постоянно ще виждаш усмивката ѝ пред себе си.“
И аз редовно виждах махнатото личице на момиченцето в
следващите месеци и можех физически да почувствам болестта и
сълзите ѝ. Всеки път казвах по една молитва и молех Бог и
нейния ангел-пазител да ѝ помогнат да се оправи. Знаех, че
момиченцето е критично болно. Аз бях връзката с живота на това
дете. Някак си духовно успях да я запазя жива. Духом бях до нея
всеки път, когато трябваше и не позволих на душата ѝ да напусне
тялото ѝ.
Изведнъж спрях да виждам лицето ѝ и разбрах, че е оздравяла.
Благодарих на Бог и ангелите и не мислех повече за това. Години
по-късно срещнах майката и дъщерята
на главната улица в Мънуут, а техните ангели-пазители вървяха
с тях ръка за ръка. Момиченцето вече беше тийнейджърка и бе
здрава и силна. Усмихнах се и благодарих на Бог и ангелите.

***

Един летен ден, когато Рут бе на няколко месеца, я бях извела

на разходка с количката и се наслаждавах на слънцето, когато
изведнъж почувствах как атмосферата се променя. Беше
невероятно тихо. Въздухът замря и изглеждаше по-ярък. Разбрах,
че идва ангел. Вървях, но сякаш стъпалата ми не докосваха
земята. Усещах, че се движа, въпреки че около мен нищо не се
движеше. Почувствах присъствие зад себе си. Спрях и се
обърнах, но не видях никого. Тръгнах отново. Щом направих
крачка, отново почувствах присъствието.
,,Който върви след мен, моля да се покаже,“ казах аз.
Отговор липсваше.

187
 „Не го правете. Мразя го!“
Аз продължих да вървя много бавно и тогава почувствах леко
потупване по рамото си. Обърнах се и един ангел бе там. Той бе
като светлина — същият сияен и проблясващ ефект, както когато
гледате към някоя звезда, но хиляди пъти по-ярко. Казах
„Здравей“. Нямаше отговор. Понякога съм срамежлива в
общуването си с ангелите и мисля, че и те са срамежливи, когато
трябва да разговарят с мен. Общуването в духовния свят е също
толкова важно, колкото и в материалния, а на моменти също
толкова трудно. Казах, че за мен ще е по-лесно да разговарям с
него ако той приеме малко по-човешка форма.
В този момент осъзнах, че това беше ангел Майкъл. Той се
превърна в много красив мъж, на около четиридесет, метър и
осемдесет или малко повече, с наситено сини очи и тъмна
вълниста коса до раменете.
„Е, този път наистина си се престарал. Много си красив“, казах
аз и двамата се разсмяхме.
Започнахме да вървим по пътя, аз бутах количката, а бебето
спеше в нея. Той ми каза, че е дошъл при мен, за да поговори за
една книга, която ангелите искат да напиша и в която те искат да
опиша определени неща. Аз отговорих, че от известно време
дълбоко в себе си съм усещала, че трябва да напиша книга, но му
признах, че се страхувах, защото се притеснявах да не ми се
присмиват.
,,Лорна, ще дойде денят, в който ще го направиш за нас“,
отговори ангел Майкъл. Сега, години по-късно, този ден най-
накрая дойде и това е моята първа книга.
От първия път, когато го видях в спалнята си като малко дете,
Майкъл — този прекрасен ангел, често идваше да ме посещава.
Той влизаше и излизаше от живота ми. Понякога идваше и се
разхождаше с мен, или присядаше до масата в кухнята. Друг път
сядаше край огъня, казвайки, че има нужда да се постопли.
Смеейки се му отговарях, че ангелите не усещат студ, но той
винаги отговаряше, че може да си представи усещането, защото е
бил близо до много хора.
Разговаряхме все едно беше човек. Понякога си говорехме за
дребни неща, а друг път по важни въпроси. Майкъл ми казваше,

188
че все по-малко и по-малко хора молели ангелите
да им помогнат и ние обсъждахме невероятния факт, че има
милиони ангели, които стоят без работа.
Това е причината тази книга да бъде написана. Да осъзнаят
хората, че ангелите вървят край нас, че те са там през цялото
време и ние само трябва да се пресегнем и да им позволим да ни
помогнат. Толкова е просто! Слушам Майкъл и той ми казва
какво да пиша. Казва да пиша от сърцето си.
Бог излива тези прекрасни ангели за нас в този свят и въпреки
това, много от нас ги пренебрегват. Трябва да се пресегнем и да
ги помолим за помощ.

189
 ГЛАВА 19. "Тук съм, тук съм - ето ме!"
Една сутрин, когато Рут беше на няколко месеца, я заведох в
здравния център за профилактичен преглед. Прибрах се и докато
я кърмех, почувствах присъствието на един дух, на призрак,
който постепенно се приближаваше към къщата. Казах кратка
молитва и престанах да мисля за случката.
Дните минаваха и започнах да усещам присъствието на този дух
доста често — приближаването му, посещението му. Усещах как
тялото ми беше дърпано и принуждавано да падне. Все едно
някой се опитваше да ме свали на земята с голяма сила. Аз
изрекох още молитви и молех Бог да отведе духа, който и да
беше той, на Небето. Един ден бях край мивката в кухнята,
когато входната врата се отвори и видях как духът влезе във
фоайето. Той беше само бледо присъствие и не можех ясно да го
видя, но усещах, че е мъж не по-висок от мен. Нямах точна
представа как изглежда. Спрях работата си и попитах: „Какво не
е наред? Как бих могла да ти помогна?“
Духът се наведе към мен и каза, „Тук съм, тук съм — ето ме!“.
Той повтаряше тези думи отново и отново, но не можех да
разбера защо. Знаех, че не иска да ме нарани, той беше толкова
отчаян, че физически ме засмукваше. Беше много силен и ме
дърпаше надолу. Припаднала съм за момент и когато се свестих
осъзнах, че съм се вкопчила в мивката и се опитвам да се
задържа изправена. Духът внезапно си замина и когато го
направи, аз призовах ангелите и се помолих. След това чух
почукване на вратата, въпреки че тя беше отворена. Обърнах се и
там бяха застанали трима от моите ангели: Майкъл, Хосъс и
Илайджа. Хосъс влезе, имитирайки клоунско ходене, което ме
разсмя. Благодарих му, защото имах нужда от усмивка.
„Какво не е наред с този дух?“, попитах аз.
Ангел Майкъл се приближи, пресегна се и пое ръцете ми. Ангел
Хосъс се премести от лявата ми страна, а ангел Илайджа от
дясната.
,,Майкъл, този дух почти ме свали на пода!“, казах аз.
,,Лорна“, отговори Майкъл, ,,ще ти дадем физическата и
емоционалната сила, необходима на теб и този дух, но в момента

190
не можем да ти кажем нищо повече. Помни, че ние ще бъдем с
теб през цялото време. Ти няма да остават сама.“
,,Майкъл, мразя, когато правите така. Защо не можете малко да
го улесните?“
,,Лорна, съжалявам. Не можем да ти кажем нищо повече,
защото тогава ти няма да можеш да помогнеш на този дух.“ След
като изрече това, ангел Майкъл отдели ръцете си от моите.
Духът идваше всеки ден. Не знаех дали ще е сутрин или вечер.
Той ме дърпаше всеки път, плачейки с отчаян глас, „Тук съм, тук
съм — ето ме!“
Месеците минаваха и аз бях все по-изтощена. Джо отново
започна работа във фабриката за килими и сякаш не забелязваше
колко бях изморена. Той се чувстваше доста добре в този период,
но аз можех да видя през цялото време сивото, което заобикаляте
вътрешните му органи.
От виденията най-накрая успях да разбера, че духът бе на
младеж на възраст между седемнадесет и двадесет години, че се
казва Питър и че е бил във вода, но е бил заклещен и се е борил
да се освободи. Той сякаш не можеше да използва ръцете си, не
можеше да се хване за нищо. Понякога водата изглеждаше кална
и отгоре имаше нещо, което изглеждаше като подводна скала над
него. Духът на този млад мъж се дърпаше, бореше се и се
опитваше да се освободи: „Тук съм, тук съм — ето ме!“,
повтаряше той отново и отново. Тялото ми някак си беше
свързано с неговия дух и аз усещах физически как се бори за
живот. Усещах емоциите му. Той искаше да бъде намерен,
искаше да си отиде в къщи, искаше родителите му и семейството
му да разберат къде е. А аз само се молех на Бог да бъде намерен.
Попитах ангелите си дали бих могла да кажа на Джо и те ми
отговориха с 'да'. Една вечер Джо се прибра от градината,
погледна ме и попита: „Какво не е наред? Изглеждаш ужасно!
Болна ли си?“
„Не, Джо“, отговорих аз. „трябва да споделя нещо с теб“. Джо
все още знаеше съвсем малко за моя духовен живот, но този път
ангелите казаха, че наистина се нуждая от помощта му.
Седнахме и аз продължих: „Посещава ме духът на един млад
мъж. Той се нуждае от помощта ми. Това ме изцежда физически

191
и емоционално. Имам нужда от подкрепата ти — да се грижиш за
мен, когато е необходимо. Понякога имам нужда да почувствам
прегръдката ти“. Джо ме взе в обятията си и ме погледна. Той не
разбираше какво се случва. И как би могъл?
,,Ще направя всичко по силите си“, каза той.
По време на едно от посещенията на духа имах видение: беше
ми показано през неговите очи — сякаш гледах през водата и
така разбрах какво му се беше случило. Видях Питър да върви по
брега на реката, по някаква пътека наблизо. С него имаше още
двама или трима души и те го разиграваха. Питър беше
изплашен. Обвиняваха го за нещо, което не беше направил и
нямаше представа за какво говореха. Той се опитваше да ги
разубеди. Казваше им, че правят грешка. Един от тях му извика в
отговор: „Не, ние не грешим.“
Другите го набиха, събориха го на земята и го нараниха. Беше
наказан за нещо, което друг е извършил. Видението изведнъж
спря и не видях нищо повече.
Един неделен следобед, когато Рут бе на около осем месеца и
всичко това продължаваше да се случва, чух почукване на
вратата. Беше новата съпруга на брат ми Кормак — Сали.
Всъщност никога не я бях срещала. Малко преди сватбата им ме
бяха приели в болницата и Джо беше отишъл на сватбата им сам
с децата. Поздравих я и я поканих да седне край огъня да се
стопли. „Кормак не е ли с теб?“, попитах аз.
,,Не“, отговори тя и се извини, че не може да остане повече.
„Исках само да те поздравя и да ви донеса малко снимки от
сватбата.“
Джо ѝ направи чаша чай, докато ние седяхме край огъня и
разговаряхме, и тя ни каза колко е щастлива да ни види и да види
дъщеричката ни. И тогава, точно преди да си тръгне, докато
вървяхме към входната врата, тя спря и каза, че брат ѝ бил
изчезнал. Беше изненадана, че не сме разбрали, че никой не ни е
казал. Разказа, че липсвал от известно време, че една вечер
излязъл, за да се срещне с приятелката си, но така и не се появил
на срещата. Сали каза, че родителите ѝ са много разтревожени.
Мислели, че може би е заминал за Англия и се свързали с
Армията на спасението и всички хостели там. Бил в списъка на

192
изчезналите, но никой не разбирал, защо би тръгнал просто така.
,,Сигурна съм, че скоро ще се появи“ ѝ казах аз и се сбогувахме.
„Идвай ни на гости, Сали. Винаги си добре дошла.“
Понякога включвам доста бавно и много по-късно се усетих, че
поради редица странни съвпадения бях виждала младия мъж
преди няколко години. Веднъж бяхме отнесли на гости на сестра
ми Ифи и нейния съпруг Алън в новия им дом. Къщата беше в
центъра на града, с миниатюрна градина отпред със сребърни
перила. Джо бе отворил портата и бе вдигнал Кристофър, за да
може да стигне до чукалото на вратата. Ифи отвори вратата и ни
приветства с добре дошли.
Влязохме в столовата и бяхме представени на свекърва ѝ,
прекрасна дама на средна възраст. Тя ни приветства с отворени
обятия. Къщата изглеждаше много малка, може би защото беше
пълна с прекрасна старинна мебел, която почти не оставяше
свободно място. Камината с два стола бяха в ъгъла на столовата,
единият беше от дясно на огъня, а другият точно срещу него.
Огънят правеше стаята много гостоприемна. Малка пътечка
минаваше между мебелите от фоайето до камината и до
кухничката отзад.
Седях с Оуен край камината и го кърмех, но бях единствената
седнала, всички останали стояха прави. Бяхме седем души в
претъпканата столова и кухничката. След това на вратата се
почука и още няколко човека се вмъкнаха в стаята. Не можах да
видя кой влезе и продължих да кърмя Оуен. Оказа се, че са били
брат ми Кормак и Сали — момичето, за което той след това се
ожени, но всички разговаряха и дори не успях да видя брат си
или приятелката му — стаята изглеждаше толкова претъпкана.
Забелязах проблясване за момент и се опитах да видя откъде
идва. Но не се появиха ангели и не видях нищо особено. Всичко
се случи толкова бързо. Смехът и бърборенето продължиха и
беше ясно, че не можех открито да си поговоря с ангелите, така
че се опитах да си общувам с тях без думи. Те не ми отговориха.
Погледнах още веднъж и отново видях светлината, идваща през
изправените тела. Все едно някой от групата, прикрит от
останалите, излъчваше тази светлина. Хората сякаш избледняха и
бе все едно всички си бяха мръднали леко главите настрани,

193
създавайки пътечка, през която можех да погледна през стаята.
Видях профила на млад мъж, когото не познавах. Той се обърна и
погледна в моята посока. Лицето му сияеше с мека светлина и
той леко ми се усмихна. Усмихнах му се в отговор. Очите му
пробляснаха и аз го видях само за още една частица от секундата.
След това хората се размърдаха и той отново беше скрит от
погледа ми.
В следващия момент всичко се върна към нормалното.
По-късно попитах сестра си Ифи кой беше младия мъж. Тя ми
обясни, че бил по-малкият брат на Сали — Питър. Повече не
мислих за случилото се.
Джо също не беше направил връзката — че духът беше
липсващият брат на Сали. Може би не ни бе позволено.
Трябваше да е Божие дело; Джо беше много съобразителен и при
нормални обстоятелства би се сетил, че духът е братът на Сали.
Но не това беше Божият план. Все още не бе време да намерят
Питър.
Духът на младия мъж продължаваше ужасяващата си битка под
водата, без да знае къде се намира, борейки се да си поеме
въздух, без да знае какво имаше над него. Той се опитваше да си
поеме въздух, но вместо това вдишваше вода и се давеше.
Искаше отчаяно семейството му да научи, че не е негово дело;
той искаше да бъде намерен и те да разберат, че ги е обичал.
Духът продължи да ме посещава. ,,Тук съм, тук съм — ето ме!“
Това бяха думите му, отново и отново. Много пъти молех Бог и
ангелите да ми дадат сила. Молех се постоянно младият мъж да
бъде намерен, духът му да бъде освободен и да намери покой.
Молех се семейството му да може да го отведе у дома и да тъжи
за загубата му, да разбере, че той не е избягал и че ги е обичал.
Една вечер седях изтощена край огъня и Джо ме погледна и
каза: „Боже Господи, толкова си бледа! Призракът на младия
мъж отново е идвал. Той взема толкова много от теб. Изглеждаш
все едно, че умираш, точно като него. Това трябва да спре!“ Джо
беше много ядосан на Бог.
„Джо, моля те, не се ядосвай“, казах аз. „Не бих могла да се
справя с лошото ти настроение в момента. Просто ме
подкрепяй и ме утешавай. Младият мъж ще бъде намерен,

194
Господи, моля те да е скоро.“
Джо ме прегърна и трябва да съм заспала, защото когато се
събудих по-късно, все още бях в стола край камината, завита с
одеяло. Децата си бяха легнали, Джо ми се усмихна и стана да ми
направи чаша чай.
Седнала край огъня с чашата чай в ръце, казах на Джо: „Повече
не трябва да побесняваш така, Джо. Имам нужда от подкрепата и
утешението ти, когато Бог и ангелите ми позволяват да споделя с
теб свръхестествените неща, които се случват в живота ми. Джо,
имам нужда от твоята помощ, особено когато съм изтощена.“
Той ме прегърна и ме целуна. Държейки се за ръце пред огъня,
ние се помолихме за духа на този млад мъж, да бъде открит по-
бързо и да бъде освободен, за да мога и аз да бъда свободна. Джо
коленичи пред стола ми и сложи ръце на лицето ми казвайки,
„Ако Бог ме бе помолил да извърша нещата, които ти правиш
бих отказал, защото не бих имал куража, силата или вярата ти.“
Семейният ни живот продължи по обичайния си начин и накрая
то се случи. Неочаквано бях свободна. Не ме питайте какъв ден е
било или по кое време е станало, защото не знам, но изведнъж се
почувствах нормално. Отново се чувствах човек. Бях толкова
въодушевена, че подскачах от радост. Знаех, че тялото на
момчето трябва да е било намерено. Изтичах да кажа на Джо.
„Намерили са го! Знам, че са намерили тялото му, защото той си
отиде.“ Възхвалявах и благодарях на Бог, докато танцувах из
дома ни. Джо ме прегърна и по-късно през деня отидохме до
църквата и запалихме свещ. Благодарих на
Бог, че духът на Питър беше освободен, за да отиде при Него.
Бог беше позволил духът на Питър да остане на този свят
докато, тялото му бъде открито, а аз бях използвана като връзка
между физическия и свръхестествения свят. Вярвам, че без тази
връзка тялото му никога нямаше да бъде намерено.
Чудеса стават през цялото време и когато се случат, обичайният
поток причина-следствие е без значение — понякога чудото е
заложено много по-рано. То е чудо, което Бог и ангелите, са
планирани предварително. Знам, че ангелът-пазител на Питър и
ангелите на въвлечените в смъртта му трябва да са работили
много упорито, за да предотвратят отнемането на този млад и

195
невинен живот в един погрешен акт на отмъщение, но хората,
които са убили Питър не са послушали ангелите си. Това много
ме натъжава.
Питър беше много добър призрак и когато тялото му бе
намерено и духът му беше отишъл на небето, той направи нещо,
което не очаквах. Изпрати сестра си да ми каже.
Сали дойде на гости няколко дни след като бях усетила, че ме е
напуснал. Тя сякаш бе тичала. Изглеждаше много въодушевена и
разтреперана и каза, че имала нужда да ни информира, че тялото
на брат ѝ е било открито, че е било в канала, под една козирка на
брега и че ръцете му са били завързани с въже.
Едва тогава осъзнах, че красивият дух е бил брата на Сали,
момчето, с което бях установила визуален контакт и духовна
връзка преди толкова години.
Сали беше тъжна, но и щастлива, защото търсенето беше
приключило и семейството можеше да го положи да почива в
мир. Видях духа на Питър, когато погледнах Сали в лицето,
докато тя стоеше пред мен и ми разказваше всичко. Без тя да го
осъзнава, той спешно беше изпратил Сали, за да ни каже, че е
бил намерен. Да изпрати Сали като духовен посланик беше
начинът на Питър да ми благодари. Сали не е идвала на гости
оттогава.

196
 ГЛАВА 20. Златната верига
Една студена зимна сутрин Джо се прибра от нощната смяна, но
не си легна. Той каза на децата, че ще дадат на майка си малко
почивка и че ще ги заведе на разходка край канала, за да видят
патиците. Не бях виждала момчетата и сестричката им Рут да се
приготвят толкова бързо. Сложиха си палтата и шапките и
излязоха.
Те точно бяха излезли и аз получих видение за родителите си.
Видях ги да разговарят изправени и около тях духаше силен
вятър. Беше все едно са застанали заедно, но баща ми не беше
там — той изглеждаше като дух. Видението изчезна толкова
бързо, колкото и се появи. Осъзнах, че ми беше казано, че
животът на татко приближава края си. Сякаш ме удари гръм.
Плаках. Спорих с Бог и ангелите, защото обичах баща си. Имах
усещането, че са минали само няколко минути, когато Джо и
децата се прибраха и влязоха през входната врата. Децата бяха
много въодушевени и ми разказваха какво са видели край канала.
Докато си правех чай, Джо попита: „Какво се е случило?
Изглеждаш много бледа и си плакала.“
„Имах видение“, казах му аз, „че баща ми ще умре.“
„Може би не си го разбрала правилно“, отвърна Джо. „Какво
казаха ангелите?“
„Нищо. Само ми показаха видението“, отговорих аз. ,,Бях
толкова разстроена и вие се прибрахте. Имах усещането, че ви е
нямало само няколко минути.“
Джо ме прегърна и се почувствах малко по-добре. Опитах се да
избутам видението в задната част на съзнанието си. Тогава ми се
искаше да бях отишла да се срещна с баща си, но не можех.
Трябваше да се грижа за три малки деца и нямахме кола. За
щастие, татко се отби на следващия ден. Бях толкова щастлива да
го видя, но не можех да му кажа защо.
Често виждам болестта в тялото на човека. Понякога костите
проблясват и ги забелязвам. Друг път сърцето се откроява или

197
виждам тъмна сянка около някой орган. Вгледах се внимателно в
татко, но не можех да видя нищо, което не беше наред и бях
озадачена.
Няколко седмици по-късно времето се оправи и аз отидох на
разходка из Колежа Мънуут, докато Джо гледаше децата.
Разхождах се из ябълковата градина и алеите с дървета и
възхвалявах и благодарях на Бог. Наслаждавах се на разходката
си и усещах бриза, студения, но свеж вятър, по лицето си.
Виждах птичките и катеричките и те ме караха да се усмихвам.
Виждах ги не само по нормалния начин, но можех да видя и
светлината около тях.
Поздравявах хората, с които се разминавах — един свещеник и
майка с бебе в количката. Ангел Майкъл изведнъж се появи и
закрачи редом с мен. Той положи ръка на рамото ми, а след това
докосна ръката ми. Бях незабавно изпълнена със спокойствие.
„Благодаря ти, Майкъл“, казах аз. „Почувствах се много добре.“
Майкъл вървеше до мен в човешка форма. Както обикновено,
той беше висок и с тъмна коса, но този път косата му бе къса. Бе
облечен в черен костюм и черно палто и лесно можеше да бъде
сбъркан със свещеник. Погледнах към него и му казах с усмивка:
„Възхищавам се на вида ти, отче.“
Той потръпна, изправи яката на сакото си и попита: ,,А сега как
изглеждам?“. И дамата се разсмяхме.
Няколко свещеника с молитвени книги в ръце ни разминаха и
ни поздравиха. Майкъл кимна с глава в отговор. Сега се
усмихвам, спомняйки си една съседка, която не познавах добре
да разказва, че ме видяла да се разхождам с приятеля си. Никога
не съм се разхождала с друг, освен със семейството си — тя е
видяла ангел Майкъл. Всъщност, мога да се сетя за три случая, в
които хора са ми казвали, че са ме виждали да вървя с някого,
когато съм знаела, че съм сама и осъзнах, че са ме виждали с
ангел в човешка форма. Може и друг път да се е случвало, но не
съм си давала сметка.
Ангел Майкъл каза: ,,Нека да застанем под големия дъб за
няколко минути, докато наоколо няма никой и ще ти обясня
видението, което си получила за баща си.“
,,Майкъл, преди да кажеш нещо друго“, отвърнах аз, „искам да

198
знаеш, че съм ядосана.“
Майкъл ми се изсмя в отговор и каза: ,,Лорна, ти си такъв
образ!“
,,Понякога“, отговорих аз, ,,ми се струва, че Бог и ангелите
забравят, че съм човек. Защо трябва да знам за смъртта на баща
си? Предпочитам да не знаех!“
Майкъл ме погледна с тъга в очите си, взе ръката ми и каза:
„Баща ти се нуждае от помощта ти, за да премине отвъд.“
Аз си поех дълбоко дъх. „Обичам баща си.“
Ангел Майкъл каза, „Хайде да се поразходим.“ Той все още
държеше ръката ми докато вървяхме и продължи. „Спомняш ли
си видението, което получи за баща си, когато Джо заведе децата
край канала? В този момент Бог свърза душата на баща ти с
твоята — той ги обедини. Вашите души бяха преплетени, Лорна.
Ще започне след няколко дни. Ще видиш живота на баща си от
момента на зачеването му. Ще бъде като телевизионен екран
пред очите ти и в съзнанието ти през целия ден. Когато спре, ще
почувстваш внезапния шок на отделянето на душата на баща ти
от твоята, докато той напуска човешкото си тяло, за да бъде
отведен от ангелите при Бог.“
Вървях до Майкъл и плачех.
„Лорна, позволи ми да избърша тези сълзи.“ Докато ангел
Майкъл повдигаше ръцете си към очите ми осъзнах, че вече не
вървим. Бяхме застанали в кръг от светлина. Хлипаща,
промълвих между думите и глътките въздух: „Ще е наистина
трудно.“
„Лорна, запомни, че Бог и ангелите ще ти помагат“, ми каза
ангел Майкъл и отново вмъкна ръката си в джоба ми и докосна
моята. ,,Ще повървя с теб до края на пътеката и след това трябва
да тръгвам.“
Ние продължихме в мълчание. Разстоянието беше кратко и
можех да усетя, че Майкъл ми дава сила. След това той стисна
ръката ми и изчезна. Прибрах се в къщи, но никога не казах на
Джо за срещата ми с ангел Майкъл.
Няколко дни по-късно, както бе предсказал Майкъл, животът на
баща ми започна да се върти в съзнанието ми и пред очите ми.
Постоянно бе там — понякога много бързо, понякога бавно — но

199
никога не спираше. Виждах сцените отново и отново. Виждах
татко като дете, играещо си с друго дете в праха, изглеждащ
слабоват и недорасъл - седнал на училищното бюро; като млад
мъж с мастиленочерна коса, седнал на брега на река, с добре
изглеждаща жена, която знаех, че е майка ми; татко, поправящ
колелета в Олд Килминъм; отчаянието по лицето на татко, когато
къщата, в която живеехме се срина; самотата, когато бе на кораба
към Англия, за да си търси работа...
Татко започна да ни посещава по-често, понякога дори рано
сутрин. Казваше, че се е отбил за чаша чай или да си поговорим и
оставаше за малко. Исках да му кажа това, което знаех, но как
бих могла? Не можеш да кажеш на някого, че той ще напусне
този свят, че душите ви са свързани, за да му помогнеш да
премине отвъд. Щеше да е прекалено плашещо. Все още не сме
достатъчно еволюирали в духовен план.
Татко започваше да опознава Бог. Той толкова бе израстнал на
духовно ниво в последните години. Винаги ще си го спомням,
няколко години по-рано, когато ми каза: „Защо ми отне толкова
години, за да открия Бог?“ Той беше очарован от Бог и бе
прекрасно да видя растежа на душата му по време на пътуването
му към него, прехода му от човешкия към духовния свят. Това е
пътуване, което ние всички трябва да предприемем, без значение
от нашата религия или вяра. За някои от нас пътуването ще е
кратко, за други може да е много по-дълго — години, дори
и цял човешки живот.
По време на едно от посещенията си татко ни покани да отидем
в молитвената група на родените-свише християни в Дъблин
следващата неделя. Джо и аз се съгласихме и татко каза, че ще
мине да ни вземе.
По-късно през деня отидох на разходка по брега на канала.
Децата тичаха напред и си играеха и имах малко време за себе си
и ангелите. Казах „Здравейте ангели“ и се разсмях, когато ме
погъделичкаха, задърпаха косата ми и усетих пощипванията им.
Попитах ги дали биха могли да ми кажат, защо бе отнело толкова
време докато дойде ред да отидем в тази молитвена група. Бяха
минали няколко години от деня, в който свещеникът в дома на
майка ми ѝ бе предложил да ни заведат с тях някоя неделя.

200
 Ангелите ми отговориха в един глас; ,,Лорна, спомни си, че
споделяш нещо много духовно с баща си — партньорство между
душите ви. Баща ти усеща нуждата да споделиш тази молитвена
група с него. Сега е правилният момент.“
Оуен извика, ,,Мамо!“ и ангелите мигом изчезнаха.
Момчетата бяха застанали един до друг и се усмихваха, докато
вървях към тях, а Рут бе заспала в количката. От изражението на
лицата им знаех, че са ме видели да разговарям с ангелите.
„Не казвайте нищо“, рекох аз.
„Няма“, отговори Кристофър.
Този ден много се забавлявахме, хранихме патиците и след това
се отправихме към къщи.
Мама и татко пристигнаха у дома в неделя около дванадесет без
четвърт и всички се качихме в колата. Седейки на задната
седалка по време на пътуването ни към Дъблин, открих, че да
гледам баща си ме съкрушава. През цялото време го виждах
обвит в златна светлина.
Църквата беше голяма и приличаше на катедрала. Имаше много
семейства и децата тичаха наоколо, сервираха храна. Почувствах
се олекнала. Можех да усетя, че ангелите ме носеха, все едно бях
в транс — все едно бях отвън и наблюдавах. Татко се приближи
и ми каза: „Ела, молитвеното събиране ще започне след малко.“
Татко тръгна напред и седна на втория ред, оставяйки свободно
място до себе си. Знаех, че искаше да го последвам, но ангелите
имаха други планове. Около три реда по-назад един мъж се
премести и ме покани да седна до него, така и направих. Столът
стърчеше с около трийсет сантиметра, защото не беше подравнен
с другите столове и можех ясно да виждам баща си.
Събирането започна с молитва, а след това запяхме химни.
Татко се изправи, както и всички останали и в този момент
разбрах, че това беше, което трябваше да споделя с баща си — да
го видя по време на молитва. Можех да почувствам силата на
ангелите около себе си.
Случилото се беше красиво и чисто. Вече не чувах пеенето.
Татко ставаше все по-ярък и по-сияен, докато златна светлина го
обгръщаше. Човешкото му тяло стоеше в предната част на
църквата, а на около метър над него левитираше неговият ангел-

201
пазител.
Видях душата на татко да се издига от тялото му. Бях виждала и
други души да се появяват по този начин, но
това беше душата на моя собствен баща. Беше прекрасно да я
видя. Душата му беше във формата на човешкото му тяло —
прозрачна и обвита в пелерина от златиста светлина. Тя се
издигна нагоре, придружена от неговия ангел-пазител и нарастна,
превръщайки се в огромно присъствие от ярка светлина, около
четири пъти по- голяма от човек. Проблясваше и от време на
време леко се помръдваше.
След това душата му се обърна и ме погледна от разстояние,
излъчвайки любов към мен. Можех да видя и голямата любов на
татко към човешката част от живота му. Тогава видях нещо,
което изглеждаше като златна верига, която се полюшваше от
татковата душа, навлизаше в главата му и обгръщаше цялото му
тяло. За мое учудване видях друга част от златната верига, която
излизаше от физическото тяло на татко и бавно се придвижваше
във въздуха към мен. Ангелите наклониха главата ми и можех да
видя как тази верига навлезе в тялото ми, в центъра на гърдите
ми, свързвайки татковата душа с моята.
Ангелите повдигнаха главата ми и наблюдавах как татковата
душа бавно се върна в тялото му. Обикновено душата на човека е
изцяло разположена във физическото тяло на човека, но
татковата не навлезе напълно. Част от нея остана навън, над
главата му за краткото време, което му бе останало да живее.
Някой ме потупа по рамото и ме попита дали бих седнала. В
този момент осъзнах, че все още стоях, а всички останали отново
бяха седнали, включително и баща ми. Започнах отново да
усещам човешкото и си поех дълбоко дъх. Усетих докосването на
всичките си ангели. Мълчаливо им благодарих. Бях тъжна и в
същото време изпълнена с възторг.
Винаги ме е удивлявало, когато Бог и ангелите ми кажат, че
някой ще започне прехода си от този живот през смъртта, към
това, което хората понякога наричат свръхестествения свят.
Може да е някой, когото съм срещнала случайно преди години
или само съм чувала за него, или някой много известен.
Усмихвам се, когато видя как друго човешко същество променя

202
живота си и вярванията си. Ние сякаш не осъзнаваме, че когато
това се случи, сме започнали пътуването си към прераждането.
Винаги ще помня, когато татко ме попита, защо му е отнело
толкова време да познае Бог.
Една мартенска сутрин, след като бях оставила момчетата на
училище, се прибирах пеша към дома с Рут в количката. Кого
мислите видях, когато се обърнах към портите — ангел Майкъл,
застанал на прага. Бях въодушевена и извиках, докато отварях
портата: „Ангел Майкъл, сияеш като слънцето“. Щом изрекох
тези думи, Майкъл застана до мен.
„Здравей, Лорна“, отвърна той.
Рут започна да се събужда и Майкъл положи пръста си на
устните си със сияйна усмивка. Той докосна Рут по бузката с
върховете на пръстите на дясната си ръка и излязоха лъчи от
светлина. Нейните очи бавно започнаха да се притварят и тя
отново заспа. Когато Майкъл премести ръката си, можех да видя
как енергията на бебето ми се сливаше с тази на Майкъл. След
това Майкъл бавно се отдръпна и каза: „Лорна, ти знаеш, че
наближава времето, когато баща ти ще напусне този свят“.
,,Да, Майкъл, знам“, отговорих аз. ,,Когато те видях на прага се
зарадвах, че те виждам, но и се натъжих, защото този път в
сърцето си знаех защо си дошъл.“
Погледнах към Рут, а тя продължаваше да спи. Майкъл се
разсмя, „тя няма да се събуди докато не си тръгна.“ Майкъл се
пресегна и хвана ръката ми, а аз се разплаках. Той леко стисна
ръката ми и аз вдигнах поглед към него. Неговата красива сияйна
светлина ме обгръщаше и защитаваше. През мен премина вълна
от спокойствие. Майкъл каза: „Лорна, позволи любовта, която
изпитваш към баща си да ти помогне в този момент. Вашите
души бавно и нежно ще се отделят през следващите две седмици.
Онази златна верига, която идва от душата на баща ти и се
свързва с твоята постепенно ще отслабне и накрая ще се
разкъса.“
Все още плачех, но внимателно слушах думите на ангел
Майкъл.
„Майкъл, тя вече отслабва. Мога да го усетя.“
,,Лорна, трябва да разбереш“, каза Майкъл, „че ти не трябва да я

203
задържаш, когато часът настъпи.“
„Знам, Майкъл“, отвърнах аз. „Няма да го направя.“ ,,Запомни,
Лорна“, добави Майкъл, „всички твои ангели са с теб, през
цялото време, дори, когато не ни виждаш или не ни чуваш. Ти си
ни ангажирала.“
Майкъл вдигна ръце към очите ми, казвайки, ,,Позволи ми да
избърша сълзите ти. Не плачи! Радвай се за баща си.“ „Майкъл“,
казах аз, „Трябва да те попитам нещо преди да си заминеш.
,,Какво е то, Лорна?“
„Ами“, започнах аз, ,,начинът, по който виждам татковия живот
от момента на зачатието му, начинът, по който усещам чувствата
му, болката му и виждам всичко това? Душата му ли
пречиствам? Това ли правя?“
„Да“, отговори Майкъл. „Без повече въпроси, Лорна, трябва да
тръгвам.“
Майкъл изчезна и в този момент Рут се събуди.
,,Две седмици“, казах си аз. „Не е много“, и дълбоко поех
въздух.
Видението за живота на баща ми не спираше нито за момент.
Беше непрекъснато, продължаващо и разбиващо сърцето ми.
Татко се отбиваше всеки ден. Пиехме чай и говорехме, а аз
слушах и се усмихвах на себе си. Той говореше основно за
миналото, понякога — какъв е бил животът му на младини, за
родителите си, или за най- добрия си приятел Артър Мейсън,
който бе починал преди години. Понякога разказваше за себе си
и майка ми преди да се оженят.
Дните минаваха и аз се чувствах все по-зле. Беше ужасно да
знам, че остават само няколко дни преди баща ми да напусне
този свят. Един следобед, преди да отида до училището и да
прибера момчетата, повиках всички ангели. Плаках пред тях от
дълбините на отчаянието си. Ангелите Майкъл, Хосъс и Илайджа
се появиха пред мен, а зад тях стоеше орда от други ангели. Бях
обгърната от любовта им, която ми даде сили и кураж да позволя
на душата на баща ми да си отиде и да не я задържам.
Те изричаха нежни думи, „Лорна, не си сама. Иди до училището
и прибери децата.“ Този ден Джо не беше на
работа, беше навън в градината. Той влезе за момент и каза,

204
,,Лорна, изглеждаш много бледа“. Отговорих му, че съм добре,
но Джо ми отвърна, че ще отиде да прибере децата, за да мога да
си почина.
„Не“, отвърнах аз. „Наистина съм добре. Хайде да отидем
заедно.“ Бях изморена и подтисната, но ангелите ми бяха казали
да взема децата от училище. Вървяхме по главната улица в
Мънуут обратно към къщи и бях много изненадана: срещнахме
татко! Това беше първият път, в който срещах баща си в Мънуут
и разбрах, че е дело на ангелите. Татко беше облечен в любимия
си вълнен пуловер, който аз бях изплела, и носеше шапката с
мухите за риболов. Изглеждаше малко объркан, не беше сигурен
къде отива. Имаше вид на много по-възрастен от шейсет и петте
си години. Но беше въодушевен от срещата ни и аз силно го
прегърнах.
Татко предложи да се отбием в близката чайна. Докато сядахме
забелязах, че светлината около него беше почти невидима; само
леко проблясване, като нишка светлина, прекъсната на хиляди
места. Неговият ангел- пазител стоеше зад него, много по-висок,
подкрепяйки го и придържайки човешкото му тяло, свързвайки
тялото и душата му.
Докато пиеше чая, татко спомена, че не се чувства добре и че
има затруднения с дишането. Оплакването му беше първата
индикация, която ми бе дал, че има физически проблем. Сега
всяка секунда с баща ми беше ценна. Ние го изпратихме до
колата и аз го прегърнах. Мислех, че ще е последния път, когато
съм го видяла жив.
На следващия ден миех зеленчуци на мивката в кухнята, когато
ангелите ми прошепнаха: ,,Баща ти идва да те види за последен
път.“ Нямах възможност дори да призова ангелите си, когато чух
клаксона на колата пред портата. Всичко бе като на забавен
кадър. Бях изненадана да видя, че татко е слязъл от колата и е
застанал пред портата, но изглеждаше все едно не иска да я
отвори, не иска да влезе.
Сърцето ми биеше ускорено. Той ми подвикна, за да ми каже,
че бил много изморен, но изпитвал силната нужда да ми донесе
прахосмукачката. Отидох да отворя портата, за да влезе, но татко
каза, „Не, Лорна, усещам тежест в гръдния кош, трябва да се

205
прибирам.“ Той стоеше отвън край портата, а аз бях от вътре. Не
я отворих. Неговият ангел-пазител го носеше на ръце и сиянието
около него беше едва забележимо.
Знам, че ще попитате защо не отворих портата, но исках да
уважа желанието му да не го правя. За да бъдат разделени
душите ни, връзката трябваше да бъде прекъсната. Това беше и
причината, поради която татко не ми позволи да отворя вратата.
Духом той знаеше, че трябва да останем от двете ѝ страни, че
портата не биваше да бъде отваряна, но нямах представа дали
знаеше повече от това в онзи момент. Усмихнах му се и се
пресегнах, за да стисна ръката му. Сбогувахме се и татко си
тръгна. По-късно вечерта казах на Джо, че татко умира. Той не
ми отговори, а само ме подържа в обятията си.
Нашите души окончателно се разделиха два дни по- късно.
Беше сутринта на 17 март 1984 — Денят на Св.
Патрик. Джо чувстваше добре и аз му казах да не се притеснява
за мен и децата и да си остане в леглото, ние сами щяхме да
отидем на парада. Закусихме заедно и приготвих децата. В
центъра на града шествието беше във вихъра си. Децата
получиха бонбони и се ръкуваха с клоуни. Всички много се
забавляваха. Опитвах се да се усмихвам и да се радвам заради
децата, за да не разваля празника им, въпреки че на моменти си
мислех, че парадът никога няма да свърши.
Бях облекчена, когато ангел Майкъл се появи до мен, докато
вървяхме с децата обратно към дома. Можех да почувствам
ръката му на рамото си, за да ме утеши. „Лорна, не си сама.“,
прошепна той в ухото ми. Стараех се да не заплача, знаейки, че
децата ще се разстроят, ако ме видят.
„Толкова ми е пусто“, прошепнах в отговор на Майкъл,
,,а татко ми го няма! Не усещам връзката с него. Отишъл си е.“
„Баща ти ще дойде при теб като дух в бъдещето“, ми прошепна
ангел Майкъл в отговор, „но не за дълго. Запомни
това, което споделихте — връзката, партньорството между
вашите души.“
„Майкъл, разбирам“, отвърнах аз, ,,но човешката ми страна в
момента изпитва силна болка.“
Ангел Майкъл продължи да върви до мен в мълчание, синовете

206
ми тичаха напред, а Рут беше в количката, малките ѝ крачета
бяха изморени. Малко преди портата на къщата ни Майкъл пъхна
ръката си в моята. ,,Лорна“, каза той, ,,ти знаеш, че връзката,
която имаш с Бог и ангелите никога не може да бъде
прекъсната.“
Спрях и погледнах ангела си. ,,Майкъл, благодаря ти. Имах
нужда да го чуя.“
Една кола премина по пътя и Майкъл изчезна. Бяхме си у дома
от около трийсет минути, когато брат ми Кормак пристигна.
Погледнах през прозореца и го видях да стои пред портата.
Усмихнах се, защото той също не отвори вратата, а изчака аз да
му я отворя. Той нямаше представа, че участва в духовната
благословия на баща ни, че заемаше мястото на татко в този
момент, влизайки през портата. За момент се появи лъч от
светлина и аз разбрах, че бе татко, който казваше 'благодаря'.
„Знам, Кормак, казах аз, ,,татко ни си е отишъл.“
Кормак отвърна: ,,Опитвам се да ти кажа, че татко почина.“
,,Влез и изпий чаша чай“, отговорих аз. Около час по- късно
отидохме да видим мама.

207
 ГЛАВА 21. Нуждая се от чудеса
Парите не достигаха дори и когато Джо ходеше на работа.
Много пъти ни спираха тока, защото не си бяхме платили
сметката. Освен това Кристофър се нуждаеше от безглутенова
диета, което означаваше, че не можех да купувам от по-евтините
марки продукти. Често благодарях на ангелите за градината —
възможността да си отглеждаме зеленчуци много ни помагаше.
Все още дълбоко в подсъзнанието си имах слабото усещане, че
съм наблюдавана и понякога със свито сърце си мислех за това,
което Илайджа ми беше казал в нощта на пикника край езерото
Донади — че ще бъда изпитана от Сатаната. Опитвах се да го
изхвърля от съзнанието си, надявайки се, че няма да се случи, но
дълбоко в себе си знаех, че денят ще дойде.
Накрая съкратиха Джо от фабриката за килими. Казаха, че
освобождават и други, но смятам, че го направиха заради
здравословното му състояние и дългите му отсъствия. Той успя
да си намери временна работа при предишния си работодател —
Ирландската компания за обществен транспорт. Излизаше на
главния път и вдигаше палец ,,за стоп“, за да стигне до работа.
Понякога имаше късмет, друг път му отнемаше часове и затова
винаги излизаше от къщи рано сутринта.
Една сутрин го качил шофьор, който попаднал в катастрофа. На
шофьорът нищо му нямало, но Джо получи сериозно мозъчно
сътресение. Изкара няколко дни в болница и докато беше там му
поставиха диагноза диабет. Всичко, което Илайджа ми бе
показал започна да се случва. Джо така и не се върна на работа в
транспортната компания.
Беше краят на ноември, наближаваше Коледа, а ние имахме
пари, колкото да сложим нещо на трапезата и да поддържаме
огъня в камината. Един ден бях в градината и берях брюкселско
зеле от стъблата на растението и ги слагах в една чанта, когато се
изля пороен дъжд. Намокрих се до кости и се почувствах съвсем
окаяна. Бях много ядосана на ангелите. „Не можем да живеем
само на зеленчуци!“ извиках им аз. Разплаках се. Изведнъж

208
видях ръка от светлина да бърка в чантата. Погледнах нагоре и
видях ангел Хосъс. Той изглеждаше подгизнал като мен, а това
ме разсмя и се почувствах малко по-добре.
,,Хосъс, осъзнаваш ли колко е зле положението?“ попитах аз.
,,Нямам нищо за децата за Коледа. Нуждая се от чудеса. Нямаме
друга храна, освен зеленчуците. Отново ни спряха тока.
Пръстенът ми вече е заложен и не виждам как Джо или аз някога
ще успеем да съберем пари, за да го откупим.“ Ангел Хосъс
протегна ръцете си и обгърна лицето ми. Да гледам в очите му
беше като да гледам Рая.
,,Лорна, ние шепнем в човешките уши“, каза той, „но понякога е
много трудно да ги накараме да ни послушат.“
,,Защото хората не могат да чуват ангелите като мен? , попитах
аз.
,,Лорна“, отговори Хосъс, ,,хората чуват, когато ангелите им
говорят, но често си мислят, че е глупаво хрумване и
пренебрегват, това, което им е казано да направят. Ако някой
покаже, че чува шепота ни — да помогне на някой друг, дори и с
някоя елементарна задача, ние му вдъхваме кураж. Хората
постоянно се страхуват да не станат смешни, но те никога няма
да са смешни, ако помогнат на някого.“
„Хосъс, ще се моля хората да слушат ангелите си“, отвърнах аз.
Той изчезна и аз се прибрах вкъщи. Няколко дни по-късно, само
две седмици преди Коледа, вървях надолу по хълма, отивайки
към града, за да взема момчетата от училище, когато една кола
ме подмина и спря. В колата пътуваха мъж и жена и мъжът свали
прозореца си и поздрави. Първоначално си помислих, че ще
питат за посоката, но когато погледнах в колата можех слабо да
видя техните ангели.
Мъжът каза, ,,Знаем, че имате две малки момчета“.
В този момент жена му слезе от колата, отвори багажника и
извади една голяма бяла чанта казвайки: ,,Подарък от дядо
Коледа. Нашите момчета са вече големи за тях.“
Бях смаяна. Не можех да повярвам! Преди да пророня и дума в
отговор, жената се качи в колата и те потеглиха. „Благодаря ви“,
успях да извикам след тях.
Колата просветна за момент, докато се изкачваше по хълма.

209
Смеех се и подскачах от радост, казвайки: ,,Благодаря ви, ангели.
Тези хора слушат!“. Бях толкова щастлива. Отворих чантата и
погледнах в нея, за да открия разнообразие от играчки за малки
момчета.
Избързах, за да ми стигне времето да мина през месаря Джим и
да оставя чантата при него, за да не я видят децата. Бях толкова
развълнувана, толкова въодушевена, докато ги чаках в
училищния двор. Нямах търпение да споделя с някого какво се
бе случило. Щях да се пръсна от напрежение докато чаках Джо,
за да му кажа.
При първа възможност, когато момчетата бяха далеч, разказах
на Джо цялата история, описвайки всяка подробност. Той се
опита да се сети кои са били мъжът и жената, защото познаваше
много хора в района, а аз не познавах почти никого. Всъщност,
до скоро не ми бе позволено да имам близки приятели. По
някаква причина ангелите ме държаха в самота. Имах
семейството си, разбира се, но понякога бих се радвала да имам и
близки приятели.
Джо реши, че нашите добри самаряни може би са двойка, която
познаваше от Лийкслип. Дори и да бяха, ние нямахме
възможността да им благодарим, защото така и не можахме да се
уверим в самоличността им.
„Разбираш ли, че е дело на ангелите?“, казах аз.
Той се засмя и каза, ,,Благодаря ви, ангели“. Аз също се
разсмях, бях толкова облекчена.
Коледната вечеря беше отделен въпрос. Оставаха два дни до
Коледа и с Джо нямаше как да купим дори и пакет бисквити, да
не говорим за пуйка. Но ангелите продължаваха да се появяват и
непрестанно да ми повтарят да не се безпокоя, защото нещо щяло
да се случи, някой слушал.
Бъдни вечер дойде и децата бяха развълнувани. Нямаха
търпение Дядо Коледа да дойде. Аз самата винаги съм обичала
Коледа. Мисля, че е прекрасен период от годината.
В целия християнски свят раждането на Исус е време да се
доближим до другите, да споделим, да разрушим прегради и да
съградим разбиране, да заровим омразата и да позволим на
силното вътрешно желание за любов и мир да се издигнат.

210
 Легнах си с мисълта, че няма да имаме Коледна вечеря, но
благодарих на всичките си ангели за всичко, което вече бяха
направили и им споделих, че нямам търпение да видя радостта на
децата, когато получат подаръците си на сутринта.
На следващата сутрин, денят на Коледа, децата се събудиха в
шест. В огнището бяха останали тлеещи въглени и Джо излезе до
навеса да донесе малко съчки. Все още не бе отворил входната
врата, когато ме повика и влезе обратно в предната стая,
държейки един ненадписан плик.
Джо скъса плика и в този момент ангелите изпълниха стаята и
светлината около тях сякаш проблясваше. Джо извади две
банкноти от по двайсет лири (стойността на 20лири през 2016г.
би бил около 60 лири. Това са около 150 български лева - бел. пр.).
Не можех да повярвам на очите си — бях във възторг. Прегърнах
го. Децата попитаха какво става и с Джо отговорихме в един
глас. „Дядо Коледа даде подарък и на нас!“ Накрая всички се
прегръщахме, а децата се бяха гушнали в краката ни.
Представете си някой да сложи две банкноти от по двайсет лири
в плик, да дойде до дома ни пеш или с кола, внимателно да
отвори портата, тихо да дойде до входната врата и да пъхне
плика под нея! Трябва да са го донесли много късно, защото с
Джо си легнахме доста след полунощ. Който и да го беше
направил, остана анонимен. Нямаше нито бележка, нито
картичка и не очакваше нищо в отговор. Беше изпратено от Бог.
Парите спасиха нашата Коледа. Благодаря, на който е бил, че
слуша ангелите си.
Винаги съм казвала на децата, че Дядо Коледа идва от Св.
Николай и че Св. Николай работи чрез хората и ги вдъхновява да
правят подаръци на другите. Свети Николай, както и ангелите
определено бяха поработили за нас.
По него време четиридесет лири бяха огромна сума пари —
щяха да ни стигнат за храната за осем седмици. Чувствахме се
като милионери! Джо направи списък за пазаруване: лимонада,
бисквити, малко бонбони и някои други дреболии; и най-важното
— пиле, за да могат децата да си представят, че е пуйка.
Междувременно, преди да успеем да излезем на пазар, много се
забавлявахме, играейки с децата.

211
 Приготвихме се за Коледната литургия и слязохме към
църквата. Чувствах се прекрасно. Докато влизахме в църквата
казах на Джо: „Надявам се, че продавачът в магазина ще има
няколко изпечени пилета.“ Джо ме разсмя с коментара си: „Каква
прекрасна тема за размисъл по време на службата“. Но по време
на месата аз наистина се помолих за печено пиле! Благодарих на
Бог и ангелите за всичко и особено за този, който беше пъхнал
плика под вратата ни.
Щом службата свърши се отправихме към единствения магазин
в Мънуут, който бе отворен в Коледната сутрин — „При Бари“
на главната улица. Ние идвахме от църквата и когато свихме по
главната улица видях ангел Хосъс, застанал пред входната врата
на магазина на Бари и излъчващ любов. Джо и децата минаха
пред мен. Аз се поколебах за момент на входа на магазина. Хосъс
ме докосна по рамото и аз казах: ,,Благодаря ти за сияйния
подарък от любов.“
„Можеш ли да усетиш аромата от печенето на пилетата?“,
попита той и след това изчезна.
Магазинът беше претъпкан. Хората си купуваха дреболии и
пожелаваха на всеки срещнат ,,Весела Коледа и Щастлива Нова
Година“. Джо беше на касата и разговаряше с продавачката г-жа
Бари. Тя каза, че има няколко поръчки за печени пилета, основно
от възрастни хора, и че сме имали късмет, защото сложила да се
пекат още няколко.
Г-жа Бари беше широко усмихната. Нейният ангел се появи зад
гърба ѝ за момент и аз му кимнах. Мислено му благодарих, както
и на нея, че го беше послушала.
„Ще са готови след около трийсет минути“, кажа г-жа Бари.
Джо отвърна, че няма проблем и ѝ подаде списъка с другите
покупки.
Ние се поразходихме из града, гледахме витрините на
магазините и забавлявахме момчетата, а Рут заспа в количката.
Когато се върнахме до магазина, ароматът от пилетата се беше
разнесъл навсякъде. Г-жа Бари каза, че сме дошли съвсем
навреме, защото тъкмо ги била извадила от фурната. Тя ни
опакова едно и го сложи в торбичка, а остатъка от покупките
подреди в кашон. Джо ѝ плати, благодарихме и ѝ пожелахме

212
весела Коледа.
Джо вдигна кашона, а аз понесох топлата торбичка към къщи.
Той сложи кашона с покупките на масата в кухнята и децата,
развълнувани, му помогнаха да го изпразни, вадейки бонбоните,
бисквитите и лимонадата. Кипеше празнична суматоха.
Погледнах пилето и се обърнах към Джо: ,,Не мога да повярвам.
Пилето има и пълнеж — г-жа Вари наистина се е потрудила — не
само да опече пилета в Коледната сутрин, но и да ги напълни.“
Когато остатъкът от вечерята беше приготвен, сложихме пилето
в центъра на масата и запалихме свещите. Ястието беше
превъзходно, а пилето по-вкусно от всяка пуйка, която някога
съм опитвала. Изкарахме една наистина прекрасна Коледа.

***

Следващите няколко месеца бяха студени и снежни. Един ден

бяхме в градината и се замеряхме със снежни топки. Децата
започнаха да правят снежен човек и аз наблюдавах по-малкия си
син Оуен, да търкаля една снежна топка, когато един ангел
зашепна в ухото ми, но не се появи.
„Ангеле Хосъс, ти ли си?“ попитах аз.
„Не, аз съм ангелът-пазител на Оуен“, ми отговори той,
оставайки невидим. ,,Искам да наблюдаваш сина си. Ще ти
покажа нещо.“
В този момент Оуен извика: „Мамо, виж снежната топка“. Брат
му Кристофър изтича да помогне и за нула време бяха направили
топка, голяма почти колкото Оуен. „Направили сте я достатъчно
голяма, за тяло на снежния човек“, казах им аз докато се обръщах
и тръгвах към къщи. „Сега трябва да направите още една - с
размер на футболна топка — за главата, а след това да намерите
камъчета за очите и устата и морков за носа.“
Но в този момент ангелът на Оуен ме повика: „Къде отиваш,
Лорна?“
Бях си помислила, че ангелът искаше само да наглеждам
момчетата, докато бутаха огромната топка. Обърнах се и той
беше там. Ангелът на Оуен ми се показа. Той беше много висок,
очите му бяха в прекрасно смарагдово зелено и излъчваше

213
усмивка. Бе все едно искаше да ми каже „Виж какво почти
пропусна като се обърна.“ Бе облечен в доспехи, които
изглеждаха много фини и приличаха на сребърни, но в
следващия момент се смениха в огнено, контрастирайки
отчетливо на белия сняг наоколо. Стъпалата му изглеждаха като
вкопани в земята и сияеха отдолу, въпреки че знам, че всъщност
не докосваха нито земята, нито снега. Почувствах се щастлива
само от гледката на ангела на Оуен.
„Лорна, погледни сина си“, каза ангелът. Докато го изричаше,
Оуен се изправи зад огромната топка, която буташе и се обърна
към мен с широка усмивка, показваща колко е горд от себе си. В
следващия момент видях прекрасна сияеща енергия, която се
издигаше от гръдния кош на Оуен и се увеличаваше с всяка
секунда. Когато се оформи, първоначално изглеждаше като щит,
но после прие формата на красиво сърце. То беше изпълнено с
живот. Зелено, смарагдово и синьо се преплитаха като течащи
реки. Носеше се във въздуха пред гърдите на по-малкия ми син и
беше директно свързано с него. Бях омаяна! Дъхът ми спря!
Попитах какво означава това. Исках да се обърна и да го
погледна, осъзнавайки, че ангела-пазител на Оуен е застанал от
лявата ми страна и е сложил ръка на рамото ми, но той ми каза да
не го правя. Изпълних желанието му и не се обърнах. Той
продължи, „Сърцето е символ на щита на живота, на даващия
любов и живот, на защитника на земята, на това което е правилно
и грешно.“
Усмихнах се и отговорих на ангела: „Това е толкова голяма
отговорност за възрастен човек, какво остава за едно дете .“
Помолих ангела на Оуен да му помага по пътя му, да го
ръководи и защитава.
,,Лорна, когато Оуен порасне, ще му разкажеш това, което си
видяла днес и ще му кажеш, че името ми е ангел Трафикис.“
Гледах как Оуен буташе още една снежна топка с брат си.
Щитът пред сърцето му бавно започна да се смалява и усетих как
докосването на ръката на Трафикис върху рамото ми изчезна. За
част от секундата го видях надвесен над Оуен, а след това Оуен
падна на колене и смеейки се ме повика да му помогна.

214
 ГЛАВА 22 . Сатана пред портата
Преди години на пикник край езерото Илайджа ми беше казал,
че Бог ще ме подложи на изпитание в присъствието на Сатаната.
Един ден Илайжда отново дойде и каза, че Сатаната скоро щял да
достигне до мен.
,,Усещам приближаването му“, отвърнах аз, ужасена за себе си
и за децата си.
,,Не се притеснявай“, беше съветът на Илайджа. „Просто
докажи вярата си в Бог.“
Трудно е да се опише, но можех да усетя пътуването на
Сатаната към мен от момента, в който Илайджа ме предупреди
край езерото. Представете си — можех да го почувствам още
като беше на милиони километри разстояние, след това го
усещах като се приближи на хиляда и на сто. Минаха години от
момента, в който Илайджа ми бе казал, че Сатаната е тръгнал по
дирите ми, но през цялото време можех да доловя
приближаването му. Сега Илайджа потвърди, че Сатаната е
близо.
Пристъпваше все по-близо и по-близо, докато един ден около
обяд ангелите Майкъл и Хосъс и всички мои ангели дойдоха и
оформиха полукръг пред мен. Те казаха, че го правят, за да ме
предпазят от злото, идващо от Сатаната. След това изчезнаха и
повече не ги видях. Когато влязох у дома и затворих входната
врата разбрах, че Сатаната е пред портата ми. Стана ми студено и
замръзнах. Усетих как животът изтича от мен. Все едно бях
застанала на релсите пред бързо приближаващ се влак и ако имах
достатъчно вяра, трябваше да го спра преди да мине отгоре ми.
Продължавах да си напомням думите на Илайджа: докажи вярата
си в Бог.
Сатаната стоя пред портата със седмици. Аз бях постоянно
замаяна, изгубена във времето. Една вечер станах от леглото и
знаех, че е пред входната врата. Усещах силата му. Тя беше
невероятно мощна. Призовах ангелите си, но те не ми

215
отговориха. Джо и децата спяха. Бог и ангелите явно ги бяха
приспали дълбоко.
Седнах в леглото, с колене прибрани към тялото ми и одеяло,
подпъхнато под брадичката ми. Треперех от страх. Поседях
известно време и изведнъж всички мои ангели — Хосъс, Майкъл
и Илайджа, се появиха и ме заобиколиха. Те ми казаха да не се
страхувам и изчезнаха точно както се бяха появили.
Можех да почувствам присъствието на Сатаната, влизащ в
къщата. Той вървеше към спалнята и когато я достигна, всичко в
нея изчезна — включително Джо и децата. Всичко беше
потънало в тъмнина, дори и леглото, на което седях. Бях оставена
сама със Сатаната.
Ужасяващо е да почувстваш ужасяваща сила на злото. Не мога
да кажа дали беше той или тя и как изглеждаше. Всичко беше в
един общ облак от зло, тъмнина, огромна сила и власт. Той беше
много уверен и определено не се страхуваше.
Тогава Бог навлезе в тъмнината. Появи се в човешка форма,
като млад мъж, точно както беше направил в молитвената група.
Беше облечен в блестящо бяло,
лицето му сияеше, а тъмната му коса бе до раменете. Застана от
дясната ми страна и протегна ръка, за да хване моята.
Присъствието на Бог от дясната ми страна ми даде сила. Знаех,
че Бог удържа Сатаната на разстояние, възпира приближаването
му, но все още бях ужасена, много по-ужасена, отколкото някога
съм била.
Седях в леглото със Сатаната от лявата ми страна — тази
огромна тъмнина и зло — и Бог от дясната ми страна. Не можех
ясно да видя Сатаната. Той беше като тъмен облак. Когато
погледнех към Бог, страхът изчезваше, но когато се обърнех към
Сатаната, се завръщаше с все по-голяма сила.
Осъзнах, че Бог ме изпитва и се очакваше да покажа, че не ме е
страх от Сатаната, че съм по-силна от него, че мога да го
прогоня. Знаех също, че присъствието на Бог и неговото
докосване по ръката ми ми дава силата, необходима, за да
прогоня Сатаната. Аз повторих три пъти: „Сатана, върви си. Аз
избирам Бог. Аз съм по-силна от теб.“
С всяко произнасяне, той правеше крачка назад и на третия път

216
беше излязъл от спалнята. Тогава Бог го прогони — извън
къщата, отвъд района. Все едно го беше бутнал надолу по дълъг
и тъмен тунел в нищото. В този ден доказах на Бог, че имам
вярата, за да прогоня Сатаната.
Той наистина съществува. Въобще не се съмнявам в това. Ако
допуснем Сатаната, той ще навлезе в живота ни. Ще се държи
като 'бог' и може да позволи да ни се случат прекрасни неща.
Може да получите голямо богатство или успех, но срещу висока
цена. Сатаната не иска да еволюираме духовно и се
противопоставя на всички, които се опитват да отворят сърцата и
умовете си за другите и които се опитват да им помогнат да
видят света по различен начин.
Човечеството еволюира духовно. Промяната е част от тази
еволюция — душите и телата да се обединяват и накрая станат
едно цяло. Виждам как хората все по-малко се поддават на
условностите, задават все повече въпроси и са по-отворени към
изследване на иден от духовно естество. Понякога Бог ни
изпитва и това е част от духовното ни израстване. Всички ние
имаме силата, с Божията помощ, да прогоним Сатаната. Трябва
винаги да го помним. Ако го подгоним, той ще направи крачка
назад, би трябвало да я направи. За съжаление, той винаги ще е
там, но силата му ще намалее. А ние винаги можем да призовем
Бог и ангелите Му, за да усилят мощта на ръцете ни на вярата ни
и на вярванията ни.

***

Диабетът на Джо се влошаваше. Той често припадаше, или се

чувстваше много слаб и понякога Кристофър дотичваше от
градината викайки, че татко му е паднал. Беше много трудно - и
за Джо, и за нас. Диабетът в повечето случаи се повлиява от
терапия, но при Джо нещата не бяха толкова прости и лекарите,
въпреки усилията си, не успяваха да го контролират. Това
влияеше на сърцето му. Джо не беше ходил на работа откакто му
поставиха диагнозата. Отиде на интервю за работа като пазач в
Колежа Мънуут — което би било много удобно, защото бе близо
до дома ни, но в последния момент му отказаха назначение

217
заради резултата от медицинските му изследвания. Това много го
разочарова.
Джо за пореден път лежеше в болницата, когато една
медицинска сестра предположи, че не би било лоша идея да
имаме домашен телефон. Инсталираха ни го след шест седмици,
с помощта на местните здравни служби, но аз го използвах само
по спешност и за входящи обаждания, понеже се опасявах, че ще
навъртя сметка. Малко след като ни бяха инсталирали телефона,
една кола спря пред нас, докато децата играеха на двора. Аз бях в
градината и чистех една от бараките. Прекарвахме много време
навън, защото имахме пиленца, а един съсед ни беше подарил и
кученце. Чух някакъв мъж да вика ,,Здравейте“ и обиколих
къщата, за да го посрещна. Той слизаше от колата, в която седяха
жена и дете. Попита дали е в правилната къща. Аз се усмихнах и
отговорих, „Не знам. Вие кого търсите?“
„Лечителката“, отвърна той. ,,жена ми не се чувства добре.“
Усмихнах се несигурно. Знаех, че търси мен, но до този момент
не бяха ме наричали лечител. Даже се засрамих — не се чувствах
достатъчно способна. Поех си дълбоко въздух и отвърнах, ,,Да,
това е правилната къща. Моля, заповядайте.“
Влязохме в кухнята. Те се представиха като Финтън и Пег, а
синът им беше Емън. Момченцето остана навън да си игра с
децата ми, пилетата и кученцето. Това беше първият път, в който
някой идваше в дома ми, за да ме моли за помощ. Така и не
научих кой ги бе изпратил при
мен или кой им беше казал, че съм лечител. Те бяха първите, а
след тях дойдоха още много.
След време, когато отново срещнах Финтън, той спомена, че
когато видял къщичката с децата, кученцето и пиленцата
разбрал, че бил на правилното място. Сподели също, че здравето
на жена му много се подобрило след посещението им.
Един ден ми се обади жена на име Джоузи — бяха ѝ дали моя
номер. Поставили диагноза рак на сина ѝ и тя се нуждаеше от
подкрепа. Помоли ме да приема и още едно семейство, чийто син
също имаше рак и ние се уговорихме да се срещнем в
понеделник сутринта.
Една кола паркира пред портата около единадесет без четвърт в

218
понеделник сутринта. Отворих входната врата и поканих
семейството да влезе. Здрависахме се, влизайки в кухнята и
бащата се представи като Дермът, съпругата му Сюзан и сина им
Пик. Седнахме край масата в кухничката и Ник се заигра с
няколко играчки, които майка му беше донесла, докато аз
разговарях с родителите му. Няколко минути по-късно той се
усмихна широко и каза, „Мамо, замълчи и позволи на Лорна да
ме благослови и да ми каже името на ангела, който ще ми
помогне да се оправя. След това ще мога да изляза в градината и
да си поиграя.“
Баща му отвърна да не е толкова нетърпелив и да ми даде
време, но аз казах, че всичко е наред. „Сега ще ви кажа какво ще
направим“, продължих аз. „Ще благословя Ник и ще се помоля
над него и ще попитам за името на ангела. Ник, седни на крака на
майка си или на баща си.“ Момчето седна в баща си. ,,Ник, няма
гаранция, че твоят ангел ще ми каже името си“, казах аз, „така че
ти ще трябва да се помолиш заедно с мен и да помолиш своя
ангел пазител да отвори ума и сърцето ти. Когато приключим, ще
можеш да излезеш и да си поиграеш в градината, а аз ще
поговоря с родителите ти.“
Погледнах го и помолих Бог да ми покаже къде беше болестта
му. Видях мястото, но не казах на никого. Положението беше
сериозно и си помислих, О, Боже, тук наистина е нужно чудо,
за да може той да оцелее. Мина ми през ума, че може би Пик не
трябваше да живее, че жизненият му път предполагаше да се
приближи до Бог и да познае ангела си. Бях наясно, че това може
би беше част от предначертаното за цялото семейство.
Докато се молех над Ник, молейки Бог да направи чудо и той да
оздравее, неговият ангел се появи за кратко. Той ми каза, че
чудото няма да се случи и че трябва да кажа на родителите на
Пик да прекарват всеки възможен миг с него, защото времето е
ценно. Не биваше да им казвам, че сина им ще умре, те все още
не бяха готови да се справят с вестта. Освен това, трябваше да
кажа на Ник името на неговия ангел.
Той стоя много кротко в баща си, докато се молех над него, а
когато приключих и го благослових, скокна и попита: „Кажи ми
името на моя ангел!“

219
 „Седни обратно в баща си“, отвърнах аз, ,,за да мога да ти кажа
името му и как изглежда. Ник, твоят ангел е прекрасен. Той е
облечен в дрехи, които блещукат във всички цветове и пелерина,
която постоянно се полюшва. Обут е в прекрасни блестящо
зелени ботуши, най- красивото зелено, което някога съм
виждала. Високи са до коленете, с големи квадратни сребърни
катарами. На кръста си има златен колан, с още една сребърна
катарама.
Ник не помръдваше и не сваляше очи от мен. Можех да видя
вълнението му, докато му описвах неговия ангел-пазител.
,,Косата му е огненочервена“, продължих аз, ,,а очите му са като
звезди. А в лявата си ръка има нещо като меч, но всъщност е меч
от светлина и проблясва. Твоят ангел ми каза да ти кажа, че
когато се чувстваш зле трябва само да го помолиш, той ще те
докосне с меча от светлина и ще ти стане по-добре.“
Ник отново скокна от коляното на баща си и попита, ,,Сега вече
мога ли да изляза и да си играя?“
Баща му го изведе навън. Майка му, която остана насаме с мен
се разплака и запита: ,,Какво каза ангелът?“ Много ми е тежко,
когато някой родител ме попита, „Какво каза ангелът?“, а
новините са лоши. Какво бих могла да отговоря? Понякога
родителите ме питат: „Къде сгреших? Нима съм извършил/а
някой голям грях? Бог така ли ме наказва?“ Трябва да разберем,
че това е пътят ни, част от пътуването, което душите ни са
избрали, много преди да се родим на този свят. Душата на Ник
беше избрала, че той ще почине млад, че ще изпълни всичко, за
което е дошъл още като малък. Душите на родителите му бяха
избрали път, при който щяха да изгубят малко дете, макар, че те
не си го спомнят. Ние забравяме повечето от това, което знаем и
с което сме се съгласили в момента на зачеването.
,,Погледни сина си“, казах ѝ аз. „Виж вярата и доверието, които
има. Той не се страхува. Не се притеснява дали ще оздравее или
ще отиде при Бог. Слушай сина си. Той ще ти донесе много
послания.“
Когато баща му се върна, няколко минути поговорих и с
двамата. Казах им, че ангелите са поръчали да прекарват колкото
се може повече време със сина си.

220
 Те редовно ми се обаждаха. Когато Ник беше в болница, или не
се чувстваше добре, той молеше майка си или баща си да ми се
обадят да кажа на ангела му да използва светлинния си меч, за да
се почувства по-добре. Щом родителите ми звъннеха, болката си
отиваше. Ник, разбира се, можеше да моли директно своя ангел,
но открих, че болните деца често молеха родителите си да ми
звънят. Може би това им даваше повече увереност.
Веднъж, когато Ник беше в ремисия, бе накарал родителите си
да го доведат за да ме види отново. Той настоя да се срещне с
мен насаме и каза на родителите си да останат в колата. Имал
нужда да ме види без тях. Когато останахме сами Ник ми каза, че
през цялото време разговарял с ангела си, който му казал, че в
даден момент в бъдещето, може би скоро, щял да го отведе на
небето. Ник каза, че това не го притеснявало, защото вече бил на
девет. Той ми сподели, че казал и на майка си и баща си че
наближавало времето му да отиде на Небето, но те отговорили,
че не искали да чуват такива приказки.
Ник ми разказа, че майка му не спирала да плаче. „Казах на
мама, че нямам нищо против да отида на Небето, че всичко е
наред, но тя не ме слуша.“
Попитах, ,,Ник, искаш ли да поговоря с майка ти и татко ти?“
„Да, Лорна, би ли го направила?“
Прегърнах силно Пик и отвърнах: ,,Нека се помоля над теб и да
те благословя и ще попитам Бог и твоя ангел- пазител какво да
кажа на родителите ти. Ще помоля техните ангели да им
помогнат да те пуснат на Небето, когато му дойде времето.“
Помолихме се заедно и благослових Ник. Той излезе навън до
колата и покани родителите си, Дермът и Сюзан, да влязат.
Кучето ни, Хайди, имаше малки и Ник си поигра с тях и Рут под
дървото в градината. Усмихвах се докато ги наблюдавах.
Родителите му се суетяха около него, но той им каза да го
оставят да си играе, а те да влязат вътре и да поседнат с мен, за
да чуят това, което е казал неговият ангел.
Сюзан приседна край масата в кухнята и ме погледна
разтревожено. Говорих им много внимателно. Разказах им това,
което техният син ми бе споделил, как ангелът му разговарял с
него за възможността скоро да го отведе на Небето. Помолих ги

221
да се опитат да бъдат силни и да слушат сина си, а също и да
прекарват колкото може повече време с него отсега нататък. Те
плакаха, държейки се в прегръдките си. Беше сърцераздирателно.
Накрая и двамата проговориха. Споделиха ми, че в последните
няколко месеца слушали как Ник говорел за своя ангел-пазител и
как щял да го отведе на Небето, но не можели да понесат
мисълта. Бяха малко засрамени, че се е наложило Ник да ме
помоли да поговоря с тях, за да го послушат. Прегърнах ги,
благослових ги и те си тръгнаха.
Няколко дни по-късно Рут влезе в кухнята и попита: „Мамо,
сещаш ли се за момченцето, с което си играхме в градината онзи
ден? Много ми хареса. Той е наистина добро момче. Как се
казва?“
„Ник“, отговорих аз.
„Мамо, знам, че е болен. Ще се оправи ли?“
„Не, той ще отиде на Небето.“
Очите на дъщеря ми се насълзиха докато казваше „Не е честно!
Той е толкова добро момче!“
Прегърнах я силно, подържах я така известно време и накрая тя
каза, че е добре и отиде да си пише домашното. Няколко месеца
по-късно състоянието на Ник отново се влоши и той периодично
беше приеман и изписван от болницата. Родителите му редовно
ми звъняха, казвайки, че Ник ги е помолил да ми се обадят, за да
помоля болката да изчезне. Един ден Сюзан отново ми се обади,
но за да ми каже, че Ник е починал в съня си предната нощ.
Казах ѝ че трябва винаги да помни, че Ник е една красива душа в
Рая и че ще е до нея всеки път, когато тя има нужда от него.
Трудно е да се опише влиянието, което Ник беше оказал на
семейството си - на родителите си, на братята и сестрите си. Те
бяха изгубили син и брат, но сякаш неговата смърт беше
пробудила цялото семейство. Ник им бе показал невероятна
любов и състрадание, все едно Бог сам бе сиял през това дете.
Той беше различен. По един особен начин той самият беше като
ангел, който сияеше за всички, който се свържеха с него. Ако
отидете в детска болница, ще срещнете сериозно болни деца, но
въпреки това те са щастливи и преливащи от любов.
Много малко са тъжни или сърдити. Все едно са там, за да

222
покажат светлината си. Винаги съм се очаровала от мъдростта на
децата. Деца, които са смъртно болни стават толкова извисени и
пораснали, дори и само на четири години. Наистина е
забележително и много красиво.
Нещо, което е много важно да бъде запомнено е, че те са много
отворени духовно, докато са много малки. Все пак те току-що са
пристигнали от Небето. Много от тях виждат ангели, въпреки че
го забравят на по-късен етап. Много от тях често виждат и
духове, особено духовете на баби и дядовци или други роднини,
които са дошли да ги защитават. Често ми се е случвало много
малки деца да ми кажат неща от типа на „Играех си с дядо“.
Чувала съм за родители, които са разглеждали семейния
фотоалбум заедно с дете, което е обяснявало, че познава някой,
който е починал преди детето да е било родено. Понякога това
дете носи послание за родителите си.
Децата са извор на мъдрост, включително и от другия свят и
трябва повече да ги слушаме.

***

Все повече и повече хора идваха да ме видят. Джо вече беше

толкова зле, че рядко излизаше, а когато дойдеха, той изчезваше.
Беше горд и не искаше никой да знае, че е болен. Никой, от тези,
които ме посещаваха, нямаше представа какво се случва в
личния ми живот или трудностите, през които преминавах с моя
много болен съпруг и със знанието, което ми бяха дали ангелите,
че той няма да изкара още дълго.
Една жена дойде на посещение с молба за помощ от ангелите.
Тя беше студентка по медицина и се казваше
Мериън. Разказа ми че била много стресирана и не можела да се
справи с изпитите си. „Разбрах, че разговаряш с ангелите“, каза
ми тя. „Вярвам в Бог. Вярваща съм и вярвам и в ангели, но в
момента наистина се нуждая от помощ, защото съм под такова
напрежение, че се страхувам, че ще рухна.“
Мериън беше почти завършила образованието си, но беше
ужасена, че няма да си вземе държавните изпити. Тя отчаяно
желаеше да стане медик, но целият процес беше много тежък за

223
нея. Казах ѝ, че именно вярата ѝ и е помогнала в тежките
моменти и че Бог вече е изпратил ангелите си, за да ѝ дадат сила
да издържи. Ние се помолихме на Бог и ангелите да изпратят
ангели, които да ѝ помогнат да си вземе изпитите и да я
ръководят да стане вдъхновен, грижовен и обичан лекар.
Нашият ангел-хранител е с нас през цялото време, но в ролята
си като пазител на душата ни, може да позволи и на други ангели
да дойдат в живота ни и да ни помагат с различни неща. Аз
наричам тези ангели учители. Те често идват и си отиват и се
различават от ангелите-пазители. Ние помолихме за група
ангели, които да бъдат учители на Мериън. Още докато се
молехме видях три ангела, които пътуваха към нея, но все още не
бяха я достигнали.
,,И тримата са мъже“, казах аз. ,,Сред тях няма жена. Надявам се
нямаш нищо против.“
Мериън се разсмя и разплака от облекчение и ме помоли да
помоля Бог да помогне ангелите да пристигнат преди да си е
тръгнала от дома ми, защото наистина се нуждаела от тях.
Помолих Бог за цялата увереност, кураж и способности, от които
се нуждаеше Мериън. Помолих
и за надежда, защото тя се нуждаеше да види такава в живота
си. Когато приключих молитвата си над нея, попитах за имената
на ангелите, които бяха изпратени да и помогнат. Беше ми
отговорено, че тя може да ги нарича ,,Трите звезди“. Те вече бяха
пристигнали и я чакаха пред входната врата, за да пристъпи в
нейния нов свят.
Неотдавна, години след посещението си, Мериън ми се обади.
Тя вече беше лекар и работеше в чужбина, правейки много, за да
помага на хората. Позвъни ми, защото искаше да благодари на
ангелите. „Реших да ти позвъня и да те помоля да им
благодариш, защото усещам, че така съобщението ще пристигне
по-бързо“, каза тя.
Разсмях се. Казах ѝ че самият телефонен разговор вече е
благодарност към тях. Напомних ѝ да призовава трите си ангела
винаги, когато се нуждаеше от тях. Добавих: „Те все още са там.
Не са те изоставили. Все още имаш да свършиш много работа и
да извървиш още път.“

224
 Мериън бе повярвала достатъчно, за да помоли ангелите за
помощ. Тя им бе дала сила и в отговор ангелите ѝ бяха вдъхнали
сила.
В повечето случаи хората идваха да ме видят, но понякога, при
извънредни ситуации, бях молена да посетя нечий дом. Когато
това се случваше, някой идваше и ме откарваше в дома на
нуждаещия се. Един ден ме отведоха в една голяма стара къща,
за да посетя момченце на около три години, което беше много
болно. То беше изтощено, имаше проблеми с дишането и едва
ставаше от леглото.
В стаята присъстваше и възрастен мъж и аз помислих, че е член
на семейството. Едва когато ми се изкикоти осъзнах, че е
призрак, дух, но бе намалил светлината си и затова ми се стори
като жив човек. Той знаеше, че ме е излъгал и беше много
очарован от случката.
Докато пиех чай с бабата на момчето, след като го бях посетила,
тя спомена че внукът ѝ много приличал на дядо си, който също
живял в къщата, както и поколенията преди него. Тя го повтори
няколко пъти. По някаква причина, която не разбирам изцяло,
връзката, която бабата бе направила между дядото и внука бе
довела до оставането на този дух в къщата. Духът бе на пра-пра-
дядото на болното момче.
Знаех, че духът вредеше на семейството, че той донякъде бе зла
сила и че неговото присъствие беше, ако не изцяло, то поне
отчасти причина за състоянието на детето. Наблюдавах духа през
цялото време докато бях в къщата и се молех да бъде заобиколен
от любов и ангели, така че да си отиде, да се възнесе на Небето и
да остави момченцето на мира.
Няколко седмици по-късно бях помолена отново да посетя
къщата и да видя момченцето, което вече бе съвсем здраво и
преливаше от енергия. Разбрах, че духът си бе отишъл.
Удивително, но къщата изглеждаше съвсем различно. Тази,
която бях посетила преди няколко седмици беше влажна и
мърлява, с голямо старо стълбище и претрупана, покрита със
сажди камина във всекидневната. Сега влизах в прекрасно
реставрирана и добре поддържана къща без камина.
Попитах бабата, „Къде е камината?“

225
 Тя ме изгледа странно и отговори, че нищо не е било променяно
от последното ми посещение насам. Но за мен се беше
променило. Аз не само бях видяла духа на дядото, но ми беше
показан и духа на истинската къща и състоянието, в което е била,
докато той е живеел в нея.

226
 ГЛАВА 23. Сродни Души
Джо все още не можеше да ходи на работа, но поне си бе в
къщи и можеше да се грижи за децата, така че аз успявах да си
намеря работа от време на време. Миех подовете в едно училище,
работех в магазин за обувки, но истината е, че по него време
нямаше много работни места, за които да бях квалифицирана.
Финансовите ни проблеми се усложняваха и от специалната
диета, от която се нуждаеше Кристофър заради целиакията му.
Джо също се нуждаеше от специална храна. Борех се да изхраня
семейството си с малкото пари, които имахме. Едва свързвахме
двата края. Сега дъщеря ми Рут се смее, когато си спомня, че
единствените моменти, в които е успявала да хапне месо е,
когато е осмуквала костите, останали от порцията на баща ѝ.
За няколко кратки периода диабетът на Джо беше под контрол и
той бе достатъчно стабилен, за да започне някаква работа. По
време на един от тези периоди даваше уроци по кормуване, но аз
винаги се притеснявах, че отново ще се влоши. Той винаги беше
много щастлив, когато бе достатъчно здрав, за да работи, но за
съжаление тези периоди приключваха бързо.
Имахме пиленца и от време на време Джо се отбиваше в едно
кафене в града и питаше за корички или останал сух хляб, с
които да ги нахрани. Той не казваше, че тези останки изхранваха
и жена му и децата му, но беше точно така. Ние преравяхме
торбите с храна и той внасяше в къщи това, което изглеждаше, че
става за ядене, а след това орязвахме мухлясалите части.
Понякога откривахме и пресен хляб, или парче торта в идеално
състояние. Винаги съм вярвала, че човекът, който ръководеше
ресторанта се бе досетил за истината и съзнателно слагаше
пресните продукти.
В един момент бяхме толкова закъсняли с плащанията по
ипотеката, че имаше опасност да изгубим дома си ако не платим.
Отидох до местния офис за социално подпомагане, за да проверя
дали има някакъв друг начин да ни помогнат освен пенсията за
инвалидност, която получавахме. Джо дойде с мен. Те не ни

227
повярваха, въпреки че Джо беше много болен. Попитаха дали
наистина е така. Въпреки медицинските документи заявиха, че
вярвали, че той би могъл да работи ако наистина искал. След
като Джо почина жената в офиса за социално подпомагане ми се
извини.
В отчаянието си обявихме за продан част от градината. Едва
сега осъзнавам колко отчаяна съм била, че съм я продала за
много по-малко от реалната ѝ стойност. Въпреки това, парите ми
помогнаха да изплатя част от дълговете ни.
Губиш достойнството си когато трябва да се молиш, но
понякога нямаш избор, особено когато касае цялото ти
семейство.
Един от симптомите на заболяването на Джо беше, че
постоянно му бе студено. Той трепереше дори през лятото.
Отново отидох до социално подпомагане с
надеждата да получа пари, за да му купя термо бельо. Те отново
ми отвърнаха, че всичко било наред и отказаха да ми помогнат.
Това, което ме вбесяваше и подтискаше бе фактът, че виждах
много други семейства, които получаваха помощи. Мисля, че
фактът, че живеехме в собствен дом, макар и миниатюрен,
влияеше на преценката им, както и Джо, който в гордостта си
винаги се опитваше да изглежда добре и да вдъхва доверие,
когато ги посещавахме.
Ангелите ми ме караха да отида в местната благотворителна
организация. Аз упорито отказвах. Беше ми омръзнало да губя
достойнството си. Защо биха ми повярвали, след като социално
подпомагане не искаха? Накрая бях толкова отчаяна, че им
позвъних и си запазих час.
Разказах им ситуацията ни. Те изпратиха един мъж да посети
дома ни и да ни провери. Той влезе, бавно обходи къщата,
разглеждайки навсякъде и отваряйки всички шкафове. След това
се обърна към мен и заяви: „Семейството ви няма да гладува след
като имате торба
картофи и консерва боб. Вие не се нуждаете от помощта ни.
Опитах се да обясня за хранителните изисквания за болен от
целиакия — че Кристофър се нуждаеше от специални храни, за
да расте, а иначе би останал недоразвит завинаги (всъщност, на

228
седем години той тежеше само 16 кг, а трябваше да е поне 25 кг).
Обясних, че болестта на Джо означаваше, че той не може да яде
много неща. Но мъжът не прояви интерес. Убедена съм, че той си
вярваше, че е прав.
Накрая те ни подпомогнаха, но повечето от нещата бяха
безполезни. Изпращаха ни безплатни купони за определени
храни, но те не бяха подходящи за диетите на Кристофър и Джо.
По Коледа получихме купон за пуйка и бяхме много радостни до
момента, в който отидохме да я получим, когато унижението
отнесе всичко. Комитетът привикваше хората по имена и те
пристъпваха напред, за да получат пуйките си. Когато съобщиха
моето име коментарът им бе, ,,А, да! Вие....“. Усетих, че говорят
за мен и че вярваха, че злоупотребяваме със системата,
отнемайки храната на други, които наистина я заслужаваха.
Какво ли знаеха!
Един ден се сблъсках с Шон, мъж, който познавах от
молитвената група в Мънуут. Вече не ходехме на службите,
защото разходката до там затрудняваше Джо. Липсваше ми както
задружната молитва, така и контактът с хората, които срещахме
там. Всъщност по него време излизах само за кратко — да
напазарувам, да прибера децата от училище, да поработя в
редките случаи, когато си намирах работа за по няколко часа, но
никъде другаде. Състоянието на Джо беше толкова
непредсказуемо, че ме беше страх да го оставям сам дори и за
кратко.
Шон вече беше член на местната благотворителна организация
и скоро след като се срещнахме се отби на чаша чай. Седнахме
край масата в кухнята и аз му казах истината за положението, в
което бяхме. Той беше единственият човек, с когото някога бях
споделяла всичко за финансовото ни състояние и затруднения.
Шон беше зашеметен и обеща да ни осигури по-голяма помощ от
комитета.
Но беше трудно. Когато Шон поставил нашия случай за
разглеждане, те се борили упорито против допълнителна помощ
за нас и накрая му отказали. Знам, че това беше работа на дявола.
Понякога Сатаната създава пречки по пътя ни към това, което
трябва да направим. Понякога силите на злото се опитват да ни

229
огорчат от живота ни или работата, с която се занимаваме,
превръщайки живота ни в по-труден, отколкото би бил при други
обстоятелства. Понякога го правят по начин, който ни отдалечава
от нещо, което трябва да извършим. Знам, че това беше една от
причините, поради които получавахме толкова малко помощ
докато Джо беше болен. В този случай дяволът заслепяваше
хората и те не виждаха истинската ситуация.
Аз съм в постоянна битка със злото. Когато някой има твърде
силна вяра, дяволът се опитва да го затрудни — и често успява в
краткосрочен план, но знам, че без значение колко усилия ще
вложат злите сили в действията си, накрая Бог и ангелите винаги
побеждават.
Шон не можеше да повярва, че не може да ни осигури
допълнителна помощ. Беше му позволено да ни донесе малко
ваучери за храна и бе смутен, когато осъзна, че те бяха почти
безполезни, предвид хранителните ни нужди. Шон направи
подробен списък на храните, които Джо и Кристофър можеха да
ядат и от време на време ни носеше по някоя торба с покупки.
Бях убедена, че ги плаща от собствения си джоб.
Времето минаваше и все повече хора узнаваха за мен и идваха
да търсят помощ.
Една от жените, които ме посетиха по него време беше една не
много възрастна баба. Казваше се Мери. Десет години по-рано
една от съседките ѝ родила близнаци, но единият починал малко
след раждането. Мери ми разказа, че още по време на
бременността, въпреки че не била близка с майката, се усещала
привлечена от бебетата. Тя не разбирала причините. Когато
Мери за пръв път видяла бебето Джоузи в креватчето му
осъзнала, че между тях има връзка, дори и преди да се пресегне и
да докосне мъничкото ѝ личице.
Много от нас са чували фразата „сродни души“ и по принцип я
приемаме основно във връзка с любов — като идеален партньор,
евентуално някой за когото да се ожениш. Но хората трябва да
запомнят, че сродна душа би могло да бъде и някое дете, по
същия начин, по който би бил един възрастен. Хората обикалят и
търсят сродната си душа, но той или тя може да бъде на другия
край на света. Може да бъде някой, който ни е изпратил няколко

230
евро, за да ни помогне, мъж в инвалидна количка, дете със
синдрома на Даун, което току-що сте подминали на улицата —
всеки може да бъде вашата сродна душа.
Докато Джоузи растяла, Мери останала близо до нея. Тя
инстинктивно разбирала всеки път, когато детето било болно или
имало някакъв проблем. Джоузи усещала същото. Понякога
казвала на майка си, че иска да отиде да види Мери и когато
майка ѝ питала защо, отговорът бил: ,,Знам, че Мери има нужда
от мен.“ Майка ѝ не винаги ѝ позволявала да отиде при Мери,
защото понякога било тъмно, друг път се изливал пороен дъжд,
но Джоузи винаги настоявала, докато не ѝ разрешали. Джоузи
пристигала пред вратата на Мери, почуквала и казвала: „Мери,
какво се е случило?“ Мери поглеждала момиченцето и си
мислела: Господи, тя знае, че днес съм много тъжна! Те били
сродни души: различна възраст, от един и същи пол, но въпреки
това сродни души. Между тях съществувала много специална
връзка. Всяка знаела какво чувства другата.
Мери вече я няма. Малко преди да почине, тя ми каза: „Знам, че
Джоузи е моята сродна душа — знаех, че съпругът ми не е.“ Тя
го бе прозряла в края на живота си. Смъртта на Мери оказа
огромно влияние на Джоузи, която също бях опознала. Когато
Мери почина, Джоузи почувства, че от сърцето ѝ беше откъснато
голямо парче.
Възможно е Джоузи да срещне друга сродна душа през живота
си — те могат да бъдат няколко за едно битие. Вярвам, че
понякога пропускаме сродната си душа, защото не я
разпознаваме — прекалено сме заети, но това не означава, че
другият човек не ни разпознава.
Трябва да се научим, че можем да обичаме и да ценим някого и
да дадем живота си за него, но това не означава, че той е бил
нашата сродна душа. Толкова е тъжно да срещаш млади хора, а и
не толкова млади, които казват: ,,Няма да се оженя, докато не
срещна сродната си душа.“ Изричайки го, те издигат огромна
стена пред възможността да срещнат някого, който може да не е
тяхната сродна душа, но който би им донесъл щастие. Не трябва
да търсите този човек, защото ако вашата сродна душа трябва да
премине през живота ви — тя ще го направи без значение, дали

231
ще е само за момент или ще е
за много повече.
Спомням си как една вечер с Джо гледахме новините.
Показваха ужасяваща катастрофа, станала във Великобритания.
Бях мярнала снимка на бедствието във вестника по-рано през
деня, но го бях игнорирала. Осъзнах, че трябваше да видя нещо.
Вече трябваше да съм се научила, че когато Бог и ангелите искат
да ми покажат нещо, не мога да го избегна.
Излъчваха филм за мъж на носилка, заобиколен от спасители.
Нямах представа кой е той, освен, че беше оцелял от
катастрофата, но знаех, че който и да бе, той току-що беше
срещнал сродната си душа във влака. Беше ми позволено да видя
връзката между тях. Докато го отнасяха на носилката, той
протегна ръката си и аз можех да видя, че вижда душата на
сродната си душа. Макар и умряла, тя го успокояваше, за да се
увери, че ще оцелее. Не ми беше позволено да видя пола ѝ, или
дали той или тя беше млад или стар, но знаех, че това беше тя и
те бяха се срещнали за момент във влака него ден.
Почувствах се тъжна и си мислех: ,,О, Боже, как мразя това“.
Всъщност мразя не е точната дума. Почувствах болка и
състрадание за загубата, които изпитваше мъжът на носилката,
виждайки своята починала сродна душа, докато се пресягаше, но
не знаех дали си спомняше, че я бе срещнал. Понякога духовните
неща се случват, когато сме в шок или изпитваме силна болка.
По-късно се чудим дали наистина се е случило — дали сме
видели нещо, или е било само проблясък?
Някъде по това време осъзнах връзката си с човек, който беше
убил жена си. Тя се проявяваше по някакъв начин, без значение
къде съм отишла или какво правех. Пусках радиото и чувах нещо
за убийството. Вървях си по улицата и попадах на вестник, дори
и някой захвърлен на земята. Статията се открояваше, сякаш се
надигаше от изданието и единственото, което виждах от него бе
нещо свързано с убийство. Една вечер влязох в предната стая и
пуснах телевизора. Попаднах на късните новини. Пресегнах се да
го изключа, но той не искаше да спира! Чух един от ангелите ми
да казва, „Лорна, седни и изгледай новините.“
Направих го без желание. Докато гледах, показаха репортаж за

232
мъжа, който току-що беше обявен за виновен, че е убил младата
си съпруга по особено жесток начин заради финансова изгода.
Докато седях и гледах, ангелите ми разкриха какво беше
направил с душата си. Той беше прекъснал връзката между
човешката си страна и душата си, за да не попречи на деянието
му. Изборът, който беше направил беше насадил студенина в
сърцето му. Трудно е да се обясни, но сякаш той беше избутал
душата си встрани, извън себе си, а след това я бе приковал с
вериги, които не могат да бъдат разбити. Понякога правим
подобни неща, защото искаме алчността да управлява живота ни.
Материалното ни обсебва. В този случай не дяволът или някой
друг го бе причинил на душата на този човек. Той сам си го беше
причинил. Беше се превърнал в безчувствен.
Това беше настоящото му състояние. Позволено ми бе да видя
душата му, докато го отвеждаха към затвора.
Случилото се не означаваше, че с времето той няма да
почувства угризения и душата му би могла да разкъса някои от
оковите. Никога не би могъл да върне съпругата, която бе убил, и
трябваше да си плати, по човешкия начин, за това, което беше
извършил, но най-лошото беше това, което бе сторил с душата
си. Ако тя успее да се освободи, ако той ѝ позволи, тогава би
преминал през ужасни мъчения — ще се опита да избегне
чувствата, но накрая ще се пречупи и ще почувства силна и
ужасяваща болка.
Мъжът съзнателно беше отишъл и бе убил от алчност. Той беше
планирал отнемането на душата от тялото на друг, преди да ѝ е
дошло времето. Знам, че някои биха казали, че ако са ви убили,
може би ви е дошло времето или е акт на възмездие за действия в
минал живот, но това не винаги е вярно. Той е отнел нейната
душа и неговата е почувствала огромна болка и страдание,
защото не е успяла да предотврати престъплението.
Нейната душа, тази на младата убита съпруга, усеща и тъга,
защото знае, че неговата душа е в капан. Тя му прощава. Душите
винаги прощават, защото една душа никога не се предава. Те са
като ангелите — една душа никога не се отказва от друга.

233
 ГЛАВА 24. Мир в Ирландия и на Коледа
Един понеделник Джо гледаше вечерните новини по
телевизията и ме повика. Показваха заложната къща в Дъблин,
която използвахме. Не можех да повярвам на ушите си: крадци
бяха проникнали в магазина през почивните дни и го опразнили.
Обирът бил открит в понеделник сутрин и полицията
обясняваше, че нямат представа, кой го е извършил, но е било
добре планирано.
Обърнах се към Джо и казах: „Това означава, че и пръстенът ми
е изгубен.“ Разплаках се. ,,Прекрасният ми пръстен!“ Бях много
разстроена. Джо ме прегърна. „Вече няма да може да ни спасява.
Не е честно“, добавих аз.
Почувствах се изгубена без пръстена си. Той означаваше
толкова много за мен, въпреки че ако трябва да съм честна,
прекарваше повече време по заложните къщи, отколкото на
пръста ми. Надявах се, че евентуално полицията ще го намери,
но времето минаваше и шансовете намаляваха.
Няколко седмици по-късно получихме писмо от заложната
къща. Джо ми го чете няколко пъти. Уведомяваха ни, че
разписката, която бяхме подписали в заложната къща, когато сме
им оставяли пръстена ги освобождава от всякаква отговорност.
Кражбата на пръстена, докато е бил при тях, не им носела
никакви обратни задължения. Бяхме много разстроени. Нямахме
пръстен и нямаше да получим компенсации за загубата му.
Джо ми обеща, че някой ден ще ми купи нов пръстен. Казах му,
че няма смисъл, че никой друг пръстен не би бил толкова важен
за мен като този. Той ме прегърна и остави писмото настрана.
Няколко дни по-късно стоях на прага на дома ни, когато ангел
Майкъл се появи, все едно идваше от задния двор и седна до мен
на прага. „Не ми се говори“, рекох му аз. Той сложи ръката си на
рамото ми. ,,Лорна, много съжалявам за пръстена ти. Нищо не
можехме да направим.“ Обърнах се към Майкъл и сиянието му
ме накара леко да се усмихна.
„Майкъл, искаше ми се да бяхте направили нещо. Джо също е

234
тъжен. Мисли, че ме е предал. Онзи ден каза, че ако можел да ни
осигури по-добър живот, пръстенът никога не би бил в заложната
къща.“
,,Лорна, запомни“, каза Майкъл. „Това е само пръстен, един
предмет. Любовта на Джо е по-важна.“ За момент се замислих
над думите на Майкъл. Той както винаги бе прав. Почувствах се
много по-добре. Обърнах се към него, усмихнах се и той изчезна.
Повече не помислих за пръстена.

***

Политиката не ме интересува, за разлика от мира, а в средата на

90-те в Северна Ирландия много се говореше за мир. Веднъж,
когато ангел Майкъл беше с мен, го попитах за Северна
Ирландия. Той ми каза, че някои хора ще се опитат да попречат
на мирния процес. Нямаше да успеят, но постигането на мир
щеше да отнеме много време. Щяха да минат около двайсет
години преди всичко
да се изясни.
Оттогава следя какво става. Напоследък забелязвам, че някои
хора са станали много по-отворени и склонни на отстъпки. Били
са принудени да отстъпят от старите си позиции, за да се
постигне мир. Майкъл ми каза, че е много важно мирът да
възтържествува в Северна Ирландия. Това беше важно не само за
Ирландия и Великобритания. Ако терористична група като ИРА
можеше да стане част от правителството, терористични групи от
други страни биха последвали примера им, а именно че има път
към мира, който не минава през насилие. Беше ми казано, че
Ирландия може да се превърне в крайъгълен камък за мира по
света. Дяволът постоянно се опитваше да застрашава мира в
Северна Ирландия, но всички пречки, които се появяваха
изглеждаха преодолими.
Ирландия е пример за държава, в която религия се бори срещу
религия, вяра се бори срещу вяра и ако мирът настъпеше, значи
можеше да се случи и другаде. Ирландският мирен процес ще
има влияние дори върху Ирак, Палестина и Израел.
Показваха ми различни части от света. Понякога гледах и се

235
ужасявах. Някои от възможните бъдещи развития, които ми
показваха бяха кошмарни, и ако някое от тях се случи, не бих
искала да съм жива, за да го видя със собствените си очи.
Показваха ми и много прекрасни варианти, в които имаше място
за всички да живеят в хармония и мир. Вярвам, че светът в
бъдеще може да бъде прекрасно място, но всеки човек трябва да
изиграе ролята си.
Всички обикновени хора искат мир. Една жена, която живееше
в Северна Ирландия, дойде да ме види. Нейният съпруг беше
убит при сблъсък, а синът ѝ беше в затвора за тероризъм.
Сърцето ѝ беше разбито от действията му, които бяха провалили
живота му, както и от болката, която ѝ беше причинил. По-
малкият ѝ син беше тръгнал по стъпките на брат си и тя се
притесняваше, че той също ще се озове в затвора. Жената не
виждаше изход от порочния кръг на насилие. Всеки ден ходеше
на църква и се молеше за мир и нормален живот —големият ѝ
син да се прибере у дома и да се погрижи за бебето си, а малкият
да се ожени и да има деца.
Жената ми каза, че вече ѝ е омръзнало да ходи по погребения и
бе решила сама за себе си да не насажда омраза, но виждала как
други баби го правят. ,,Ако те спрат да втълпяват омраза в децата
и внуците си, животът коренно ще се промени“, каза тя. Сърцето
ми я последва.
И преди съм го казвала — ангелите са ми споделяли, че войната
е лесна, но да се постигне и запази мира е много трудно.

***

В последните месеци много се притеснявах за Джо. Виждах как

здравето му се влошава. Той губеше тегло и постоянно имаше
проблеми със стомаха, а тялото му сякаш се съсухряше. Често
звънях на лекаря, но той като че ли нищо не можеше да направи.
Един ден Джо си беше в къщи в леглото, когато се почувства
много зле и бе дезориентиран. Не знаеше кой е и коя съм аз.
Беше в голям стрес, а аз бях ужасена, че ще го изгубя. Когато се
опомни, не можеше да движи лявата страна на тялото си, а
думите му бяха заваляни.

236
 Беше получил удар!
Държаха го с месеци в болницата, правеха му физиотерапия и
го учеха отново да ходи и да говори. Дълго след това той
провлачваше крака си, а аз му режех храната на хапки, защото не
можеше да държи вилицата стабилна. За щастие, говорът му се
оправи, и поне в гласа му последиците не си личаха.
Понякога, в периода, в който се възстановяваше в къщи,
ходехме на разходка вечер по тъмно. Той се срамуваше, че може
да бъде видян. Притесняваше се, че хората щяха да го вземат за
пиян. Казвах му, че не ме интересува какво мислеха другите и
вървях прегърнала го, въпреки че той е много висок, а аз съм
дребна. Ангелите ми помагаха, сама не бих могла да го
придържам. Джо непрекъснато ме избутваше до ръба на пътеката
и сигурно щяхме да паднем, ако не бяха те.
Не спирах да разговарям с Бог и ангелите за Джо: ,,Защо трябва
да боледува? Защо не можете да му помогнете да оздравее? Защо
не улесните живота ни?“ Един ден бях в градината и се
преструвах, че върша нещо, за да не видят сълзите ми. Ангел
Майкъл ми се яви. Аз почти го настъпах, пресягайки се да
откъсна листо от сливата. Хлипах пред него, „Майкъл, не искам
да повярвам, че животът на Джо свършва. Прекалено рано е.
Моля те кажи на Бог. Не мисля, че ще се справя. Не искам Джо
да умира.“
,,Лорна, Бог те чува“, отвърна Майкъл. „Той знае какво
е в сърцето ти. Лорна, погледни ме, погледни в очите ми. Какво
виждаш?“
Когато погледнах ангел Майкъл в очите, като че ли всичко
изчезна — дори и той. Очите му се превърнаха в пътека,
изпълнена с живот и светлина. От всяка страна на пътеката
седяха снежнобели ангели, а Джо беше там като млад мъж, здрав
и силен, вървящ с ангелите, вървящ към членовете на
семейството му, които вече бяха починали. Джо вървеше по
пътеката към Небето. Сърцето ми се изпълни с радост, виждайки
Джо да изглежда толкова добре.
В същото време проплаках: ,,Ангел Майкъл, не! Не! Не искам
Джо да умира. Той е прекалено млад. Едва навърши четиридесет.
Не е честно!“

237
 Стоях под сливовото дърво и изплаквах душата си, а Майкъл ме
утешаваше. Беше ме прегърнал, а крилете му, покрити с пера, ме
бяха обгърнали. Малко по-късно Майкъл разтвори криле и
избърса сълзите от очите ми.
,,Лорна, трябва да си силна. Върви и се погрижи за Джо и за
семейството си.“
Ангел Майкъл докосна челото ми и след миг изчезна.
Няколко седмици по-късно една приятелка ме помоли на
следващата вечер да се срещна със семейство, което се нуждаеше
от помощ. Колебаех се за посещението заради Джо и защото
децата щяха да са се върнали от училище: вечеря, спорт,
домашни и всичко, което се случваше в малкия ни дом. Съгласих
се, но без желание.
За моя изненада, на следващата вечер Джо стана за вечеря и
реши, че ще отиде с Кристофър до един приятел. Наблюдавах го
през цялото време. Душата му изглеждаше на крачка пред него
през цялото време. Бях наистина изплашена и му казах, че няма
нужда да излиза и че можех да се срещна със семейството в
кухнята. Джо ми отвърна, че усещал, че не трябва да е там по
време на посещението и да не се притеснявам, защото Кристофър
щял да е с него.
На вратата се почука. Семейството беше подранило. Кристофър
и Джо се разминаха с посетителите в коридора.
Той се прибра точно когато семейството си тръгваше и отново
се разминаха. Пожелах им приятна вечер от вратата и когато
влязох обратно в кухнята, Джо изглеждаше много блед и
възбуден. Веднага сложих чайника и направих чай и добавих
четири лъжици захар в чашата му . Настоях да седне и веднага да
го изпие. Направих сандвич и му налях нова чаша чай. Стоях от
другата страна на масата и го наблюдавах. Попитах го: „Сигурен
ли си, че се чувстваш добре?“
,,Добре съм“, отвърна той. „Стига си се суетяла“.
Той може би бе отхапал само два пъти от сандвича, когато
атмосферата в стаята се промени. В този момент Рут, по нощница
и с боси крака, отвори вратата и попита, „Мамо, мога ли да
звънна на приятелка за домашното?“
Погледът ми се премести от Рут към Джо и после обратно към

238
Рут. „Да, можеш, но бъди кратка“, отговорих ѝ аз. Всичко се
случваше на забавен кадър. Единственият звук, който се чуваше
бе Рут, набираща номера и тракането от набирането, а след това
гласът ѝ, казващ „Ало“.
Тогава се случи. Джо се влоши. Винаги съм се стараела да
предпазя децата от гледката. Рут се разпищя
истерично, когато баща и изпадна в конвулсии. Опитвах се
едновременно да помогна на дъщеря си и на Джо. Знаех, че Джо
умира и се нуждаех от помощ. Мълчаливо извиках, ,,Ангели
помощ!“, докато казвах на Рут, „Върви и повикай Кристофър.“
Оказа се, че Кристофър е отишъл до магазина и не си беше в
къщи да помогне. Казах на Рут да набере 999 и да помоли за
линейка, като каже нашия адрес. Рут истерично разговаряше с
някой на другия край на телефонната линия. След като затвори, я
накарах да отиде бързо и да доведе някой съсед на помощ. Тя
изтича през входната врата, все още боса и крещяща.
Стоях до Джо, държах го и се молех. Правех всичко, което
можех, за да му помогна, придържах го докато той се отпусна
върху кухненската маса. Рут едва бе излязла от стаята, когато
проблясна светлина. Двамата с Джо, седнали край масата в
средата на стаята, бяхме обградени от нещо, което приличаше на
огромен куб от лед или кристал. Кубът беше кух в средата и
много студен. Можех да видя дъха си, но въпреки това ми беше
топло. От устата на Джо не се виждаше дихание. Той беше спрял
да диша и устните му посиняваха. Извиках, „Ангели, не съм
готова!“
Снежно бели ангели навлязоха в куба. Виках и плачех, „Не,
Господи! Моля те, недей да взимаш Джо все още. Позволи му да
остане още малко на този свят.“
Изпитвах огромна болка, докато наблюдавах как
душата на Джо излиза изцяло от тялото му, а пътеката, която
ангел Майкъл ми бе показал се появи пред очите ми. Можех да
видя Джо, както го бях виждала преди: душата му сияеше,
красиви ангели вървяха с него, а по-нататък по пътеката, в
далечината, чакаха членове от семейството му, за да го
приветстват. Той вървеше към тях, а аз продължавах да моля Бог
да му позволи да остане на този свят още малко, да не умира все

239
още, защото аз и децата се нуждаехме от него.
Изведнъж почувствах силна топлина и Бог проговори: ,,Лорна,
този път ще ти го върна, но никога повече не трябва да молиш за
това.“ Бог говореше с непоколебим глас, излъчващ сила и
авторитет. Знаех, че беше строг с мен, защото бях поискала
нещо, което не трябваше. Почувствах се като дете, на което
някой възрастен е ядосан. Думите Му завинаги останаха в
съзнанието ми. Знаех, че не трябваше да моля и никога повече да
не го искам.
Тялото на Джо рязко се изправи. Той отвори уста и сякаш
животът бе напомпан обратно в тялото му. Протичащата жизнена
сила беше невероятна, докато душата му навлизаше обратно в
тялото му. Тогава забелязах неговия ангел-пазител, който го бе
изправил. Джо се обърна към мен и проговори хрипливо:
,,Мисля, че бях тръгнал към Небето.“ След това припадна.
Едва тогава чух звука от Рут и нашият съсед, които влизаха
през входната врата и в същото време чух гласовете на Оуен и
Кристофър, които подвикнаха, ,,Какво се е случило?“ докато се
приближаваха по алеята.
Трябваше да убеждаваме Джо да отиде в болницата,
когато линейката пристигна. Накрая, той се съгласи и отиде, а
аз го последвах с един съсед с колата му. Няколко часа по-късно
един лекар дойде да говори с мен и спомена, че Джо бил голям
късметлия. Бил в кома, когато пристигнал в болницата. „Джо
явно има някой, който бди над него“, каза лекарят, докато се
обръщаше и си тръгваше. Усмихнах се, защото знаех, че
наистина има някой, който бди над него — неговият ангел-
пазител, и че Бог беше позволил чудо и беше върнал Джо към
живота.
Джо изкара две седмици в болницата. Аз постоянно благодарях
на Бог за чудото, че ми беше върнал Джо за още известно време.
Нямах представа колко време ни бе отредено — дали щеше да е
седмици, месеци или още някоя година. Дълбоко в сърцето си се
надявах да е години, но знаех, че когато му дойдеше времето,
нямах право отново да моля Бог да позволи на Джо да живее.
Джо ми бе върнат, но здравето му така и не се подобри. Той
прекарваше повечето време в леглото и така и не успя да се

240
върне на работа. Животът ни беше труден. Децата помагаха с
каквото могат — те работеха почасово откакто бяха навършили
дванадесет години и ми даваха част от заплатите си. Двамата с
Джо бяхме убедени, че въпреки всичко, нашите деца ще
продължат да ходят на училище, независимо от обстоятелствата
и ще получат добро образование. Винаги съм усещала, че не съм
успяла, защото ме спряха от училище на четиринадесет.
Забелязах, че портата ни бе доста ръждясала и отчаяно се
нуждаеше от пребоядисване. Една сутрин, когато имах малко
свободно време, а навън бе студено, но свежо, намерих стара
четка, която се нуждаеше от почистване и половин кутия черна
боя в бараката и започнах да боядисвам. Усилено се трудех,
когато се приближи едно момче на колело, спря и поздрави. Беше
Пол, един от приятелите на Кристофър от училище, на
приблизително същата възраст — около четиринадесет.
„Защо не си на училище?“, попитах аз.
Той ми каза, че бил болен, но се чувстваше по-добре и
предложи да ми помогне. Подадох му един стар нож и той
започна да бели старата боя от портата. Поговорихме си за
училище и за риболов, разменяйки си шеги и закачки. След
известно време му омръзна, благодарих на Пол и му пожелах
приятен ден. Той вдигна колелото си и отпраши надолу по пътя.
Наблюдавах го докато тръгваше и видях четири ангела с него.
Четирите ангела сякаш бягаха с Пол, пред него и отзад; стори
ми се, че се опитваха да го предпазят от падане. Попитах, „Каква
е целта ви?“ не виждах причина за падане — струваше ми се, че
кара идеално. Не видях неговия ангел- пазител, но ми се видя
странно, че Пол беше дошъл да ме види защото до сега не го бе
правил.
Повече не му мислих, но три дни по-късно отново бях навън и
работех на портата, когато чух някой да идва. Спрях, излязох на
улицата и Пол беше там — вървеше към мен с колелото си.
Неговият ангел-пазител беше зад него. Разбрах, че нещо не е
наред. Пол изглеждаше здрав и силен, но светлината, която
трябваше да сияе около тялото му
я нямаше. Беше отслабена и се виждаше съвсем мъждиво. Не
можех да разбера и защо е оклюмал.

241
 Извиках „Пол“, той вдигна глава, усмихна ми се широко и
хукна към мен с колелото си. Просна го на земята и попита дали
може да помогне. „Да, но си леко закъснял“, отговорих аз през
смях. Отидох до бараката отзад за още една четка, оставяйки Пол
край портата. Докато отивах към задната част на къщата, попитах
ангелите: „Какво не е наред?“ Нито един не се появи, но много
проговориха едновременно като един: ,,Лорна, ти само трябва да
прекараш известно време с Пол. Слушай го.“
,,Няма проблем“, отвърнах аз. „Надявам се да намеря четка и за
него.“
Намерих. Когато се връщах видях, че Пол стои нервно край
портата и ме чака. Той вече грееше със сияйна светлина. Не
можех да разбера какво беше породило сиянието му след като
преди няколко минути светлината беше толкова приглушена.
Можех да видя, че е щастлив и се радвах за него. Заедно
боядисахме портата и Пол се шегуваше и се смееше, дърдорейки
през цялото време. Спомена, че след две седмици има рожден
ден.
Когато стана време да си ходи, той се качи на колелото си.
Докато го наблюдавах как се отдалечава, отново можех да видя
четирите ангела, тичащи с него. Изглеждаше толкова смешно, че
се усмихнах на себе си. Дрехите им бяха дълги и свободни. Те
бягаха толкова елегантно, като балончета пълни с горещ въздух,
прозрачно кехлибарени на цвят и нежно сияеха, като светлинки,
проблясващи по водата. Беше галеща очите ми гледка. Когато
вече не виждах Пол и ангелите му, влязох обратно в двора и
отидох отзад при бараките. Повиках моите ангели и ги попитах
какво биха ми казали за Пол, но те не отговориха.
Пол постоянно беше в съзнанието ми. На другия ден отидох
сама на разходка по една пътека, недалеч от дома. Спрях край
една порта в полето и призовах ангелите си. Помислих си, че не
слушат, но когато се обърнах да продължа по алеята се появи
ангел Илайджа, казвайки, „Лорна, къде си тръгнала? Върни се
тук.“
,,Крайно време беше“, отвърнах аз. „Къде бяхте всички?“
„Лорна, ние бяхме тук с теб през цялото време“, отговори
Илайджа.

242
 „Ангел Илайджа, притеснявам се за едно момче, което се казва
Пол. Усещам, че нещо не е наред.“
,,Лорна“, отговори Илайджа, ,,от теб се очаква само да бъдеш с
Пол.“
„Илайджа, страхувам се за него“, казах аз. „Защо усещам страх?
Той е такова прекрасно дете.“
,,Лорна, понякога на ангелите се дава задачата да се опитат, ако
могат, да променят бъдещето на конкретен човек или група. Това
се опитваме да направим и за него. Шепнем на много хора.
Молим ги да участват, но много малко слушат и може да не са
достатъчно. Ти си жизнения път на Пол в момента. Ти си една от
причините той все още да е тук. Лорна, ти винаги слушаш. Сега
върви да поработиш по портата, а ние ще привикаме Пол да се
отбие при теб, за да поговорите, да се пошегувате и да се
позабавлявате.“
„Нищо повече ли не можеш да ми кажеш, Илайджа?“ примолих
се аз.
„Не, Лорна. Ти не си достатъчна, за да се промени
бъдещето му. Други хора също трябва да изиграят своята роля."
На мен много пъти ми се е случвало, когато серия от малки
случки се натрупва, за да стане нещо голямо. Затова, когато
ангелите ви накарат да направите нещо малко, като да се
усмихнете на някого или да му кажете, че е свършил добра
работа, колкото и безсмислено да ви се струва в този момент,
направете го! Неща, които изглеждат без очевидни последствия,
могат да се окажат жизнено важни в една по-голяма картина.
Пол се появяваше всеки път, когато излизах да свърша още
нещо по портата. Без значение дали беше сутрин, късен следобед
или вечер, той винаги се появяваше да помага. Попита ме дали
бих могла да поканя Кристофър да отиде с него на риболов на
рожденния му ден. Отвърнах му, че Кристофър много би се
зарадвал на поканата, но ще трябва да е в неделята — денят след
рождения ден на Пол — защото в съботите Кристофър работеше
в един склад за въглища. Пол каза, че идеята била цялото му
семейство да отиде. Беше много развълнуван. Благодари ми, че
позволявах на Кристофър да отиде с тях. Отвърнах му, че трябва
да се грижи за Кристофър, да го наглежда и да го доведе обратно

243
жив и здрав, а също и да хванат много риба, която да им сготвя в
понеделник след обед. Пол се засмя и обеща да направи всичко
по силите си.
Когато Кристофър се прибра от училище, му казах за поканата
на Пол. Той беше въодушевен — приготви си риболовните
такъми и ги остави във фоайето в очакване. Пол отново
пристигна следващия път, в който боядисвах портата. Беше
много развълнуван, защото оставаха
само няколко дни до рождения му ден. Боядисахме и той си
тръгна щастлив. Наблюдавах го докато се спускаше надолу по
пътя с колелото. Нямаше промяна в ангелите му — те стояха
много близо до него, защитаваха го и бяха готови да го хванат.
Повече не видях Пол. Ден или два по-късно Кристофър си
отключи и дойде в кухнята. Беше много подтиснат и преди да
пророни и дума, разбрах, че се отнасяше за Пол. ,,Мамо, Пол е
умрял тази сутрин. Станал е ужасен инцидент. Не мога да
повярвам. Щяхме да ходим на риболов за рождения му ден.
Мамо, хайде да се отбием в дома му.“
Бях поразена. Изглеждаше толкова несправедливо. Успокоих
Кристофър и силно го прегърнах. Казах му, че е
добре да дадем малко време на родителите му преди да ги
посетим.
Отидохме в дома на Пол на следващата вечер. Хора влизаха и
излизаха. Бащата на Пол поговори за малко с Кристофър, а след
това пихме чай. После се сбогувахме и си тръгнахме. Докато
вървяхме Кристофър сподели: „Мамо, беше толкова странно, че
Пол го нямаше. Къщата изглеждаше толкова празна. Той винаги
ще ми липсва.“
Знаех, че онези четири прекрасни ангела са отнесли Пол
директно в Рая, с въдицата и риболовната му чанта, закрепени
отзад на колелото му. Знам, че Пол лови много риба на Небето.
Около шест месеца след смъртта на Пол, в един от редките
случаи, в които Джо се чувстваше достатъчно добре, за да става,
двамата с Кристофър, който вече бе навършил петнадесет,
отидоха до Дъблин, за да се срещнат с Мат, стар приятел на Джо,
в една кръчма в
центъра. Кристофър ми каза, че кръчмата била тъмна и

244
препълнена, и много шумна. Кристофър стоял близо до баща си,
защото хората започвали да буйстват. Баща му се срещнал с Мат
и тримата започнали да си проправят път през тълпата към
изхода.
Някой бутнал някого и боят започнал. Кристофър каза, че бил
много уплашен. Няколко мъже ги последвали на улицата и се
опитали да ги предизвикат за бой. Един държал счупена бутилка.
Джо им казал, че не иска да се бие и продължили да се
отдалечават. Мъжете изведнъж започнали да ги бутат.
Кристофър добави, че бил наистина изплашен. Изведнъж
почувствал силно присъствието на Пол. Той ми сподели: „Мамо,
сигурен съм, че той беше там, точно като теб и мен. Той избута
мъжете назад, а нас напред. Можех да усетя, че Пол ни защитава
— татко и мен. Никога не съм бил толкова уплашен, колкото от
онези мъже в кръчмата, но когато усетих присъствието на Пол
знаех, че сме спасени.“
Казах на Кристофър да запомни, че Пол винаги ще е там, когато
той се нуждае от неговата защита. Много пъти съм си мислила за
Пол през годините и съм му благодаряла, че защитава
Кристофър. Благодарна съм му, че е запомнил, че го помолих да
пази Кристофър.

***

Всеки ден, като се приберях от пазар, отнасях чаша чай на Джо

и сядах до него да си поговорим. Един ден той поиска да ми
разкаже нещо. Ангелът-пазител на Джо беше
седнал до него, а по леглото бяха насядали още много други,
които гледаха към Джо и очакваха да чуят историята му.
„Лорна, няма да повярваш“, започна той. „Днес, докато ти беше
на пазар, едно дете, дух, влезе в стаята, подскачайки. Тя беше на
около три годинки с дълга кафява стърчаща коса. Изглеждаше
мръсна, все едно си бе играла в калта и в ръцете ѝ имаше
кюфтета от кал. Застана точно където си седнала и каза: ,,Татко,
поиграй си с мен.“ След това се обърна и излезе от стаята с
подскоци.
Бях въодушевена, но и много изненадана! Знаех значението на

245
случилото се. Щяхме да имаме още едно дете. Винаги сме го
искали, но Рут вече беше на дванадесет, а предвид здравето на
Джо, това беше последното, на което съм се надявала. Беше чудо.
Благодарих на Бог и ангелите.
Джо не беше виждал дух до този момент. Все едно Бог и
ангелите му позволяваха да види повече, помагаха му да разбере,
че има и друго освен плът.
Не му казах веднага, че фактът, че е видял духа означава, че
щяхме да имаме още една дъщеря. Оставих го да се наслаждава
на удоволствието, което бе изпитал от прекрасния малък дух. „Тя
защо ме нарече татко?“, учудено попита той.
Видях духа още преди да забременея. Тя изглеждаше точно
както Джо я беше описал. Бях в кухнята и му правех чай и точно
носех таблата към вратата на кухнята, когато това малко
същество излезе с подскоци от спалнята.
Тя изглеждаше толкова красива. А след това изчезна. Когато
отворих вратата на спалнята, първото, което
Джо ми каза бе, че момиченцето отново е било там, наричайки
го татко и молейки го да си поиграе с нея.
Този път обясних на Джо какво означава — че Бог ни изпраща
още една дъщеря. Джо не можеше да повярва. „Бог ще трябва да
ми прелее ужасно много жизнена сила, за да мога да създам още
едно дете. Ще се нуждаем от цяло чудо!“
Но скоро след това открих, че съм бременна.
Един ден стоях пред огледалото и ангели и златна светлина се
появиха около мен. След това видях, че енергията на живота се
върти в корема ми във всички цветове — сияйно синьо, сияйно
зелено, сияйно червено, сияйно лилаво. Вихрушката се разтвори
и можех да видя бебчето - като прашинка. Гледката ме изпълни с
емоции и любов към нероденото ми дете.
Предвид паузата от дванадесет години след раждането на Рут
ми трябваше известно време да свикна с идеята, че отново съм
бременна. Бях раздала всичко необходимо за едно бебе и
ангелите имаха да свършат доста работа, за да ми помогнат -
много шепот в хорските уши. Но докато Меган се роди през 1996
г, имах всичко необходимо за едно бебе и бях много благодарна
на ангелите и хората, които ги бяха послушали.

246
 Понякога ми е ясно, че ангелите работят много упорито. Тази
Коледа парите отново не достигаха. Една вечер, точно преди
Коледа, бяхме седнали в кухнята и вечеряхме, когато на вратата
се почука. Кристофър отиде да отвори и се върна с непознат,
който носеше огромна кутия.
Кристофър го представи като отец Том, един от
свещениците в училище.
Отецът каза: „Надявам се не мислите, че ви безпокоя. Класът по
трудово обучение се съгласи, че мога да даря всичко, което са
изпекли за Коледа на едно семейство в Мънуут, а дочух, че на
вас ще ви е от полза. На Бъдни вечер ще ви донеса пуйка и
шунка. Не се притеснявайте. Никой от класа не знае за кого е
храната. Точно затова дойдох и сам, надявайки се, че Кристофър
ще ми помогне да внеса кутията.“
Благодарих му и го поканих да изпие чаша чай. Децата
започнаха да вадят храната от кутията, докато правех чая. Тя
беше пълна с всичко, за което можете да се сетите — имаше
толкова много храна и всичката беше домашно приготвена. Не
можех да повярвам. Направих чая и благодарих на Бог и
ангелите. Докато подавах чаша чай и парче от едни от
великолепните ябълкови пайове на отец Том, погледнах към
децата си и видях светлината в очите им. Обърнах се към отеца и
го попитах: „Откъде знаехте?“
Той отвърна, че дочул, че сме имали затруднения, но не знаел
детайли. Погледнах през масата към Джо — той поклати глава.
Знаех, че той не иска да сподели с отец Том сериозността на
заболяването си. ,,Благодаря ви, че сте послушали ангелите си“,
отвърнах аз. „Моля, благодарете и на класа по трудово обучение
от наше име за изобилието, което донесохте в дома ни.“
На Бъдни вечер отец Том пристигна с най-голямата пуйка,
която бях виждала, а също и с прекрасна шунка. По Коледа
седяхме с Джо край огъня и той се обърна към мен и ми каза, че
се чувства засрамен, защото не е успял да подсигури мен и
децата. Погледнах го и отговорих, „Ти не си виновен за
боледуването си.“ Опитах се да го успокоя. „Никога не си имал
намерение да се разболяваш. Няма смисъл да говориш подобни
неща.“

247
 Джо го бе казвал много пъти и преди, а беше и нещо, което
често съм чувала от болни хора през годините. Въпреки че те не
са виновни за лошото си здраве, те се чувстват засрамени, което е
глупаво и тежи на семействата им. Понякога питах Джо: „Защо
си толкова ядосан днес?“, а той ми отвръщаше: „Не съм ядосан
на теб или децата. Ядосан съм на себе си, че съм болен, че не
мога да се грижа за вас както трябва. Нищо не мога да правя.“
Онази Коледа, докато седяхме край камината, се усмихнах на
Джо и го окуражих: ,,Когато се чувстваш добре, ти работиш в
градината до припадък, а когато можеш - чистиш кухнята, която
изглежда прекрасна, когато се прибера от пазар. Правиш всичко
възможно. Аз и децата много те обичаме.“

248
 ГЛАВА 25. Майкъл ми разкрива истинската си
същност
Една вечер се чувствах особено подтисната и претоварена. Бях
в постоянна молитва, молейки Бог за чудеса — да помогне на
хора, които ме бяха помолили за помощ. Беше късно, къщата
утихнала, децата спяха и аз също се приготвях за лягане,
оставяйки Джо да пие чаша чай пред камината. Включих лампата
на тоалетката, която беше край леглото от страната на Джо и си
легнах. Седнах, с възглавници подпряни зад мен, сгънати колене
и лице в ръцете ми, молейки се.
Не знам колко време бе изминало, когато чух да викат името
ми. Сияен както винаги, ангел Майкъл стоеше до лампата, от
другата страна на леглото. Но изглеждаше различно.
Ангел Майкъл се облича по начин, който да подхожда на това,
което трябва да предаде — така ми помага да разбера
съобщенията му. Тази вечер той изглеждаше като принц. Носеше
златна корона. Беше препасан с колан от черно и златно, а робата
му в бяло и златно бе надиплена свободно около тялото и
стигаше до коленете му. Той държеше пергамент. Косата му с
дължина до рамото, леко се помръдваше все едно имаше бриз.
Ремъците на сандалите му се пресичаха изкачвайки се по
прасците му, а на върха на всяко стъпало имаше златни разпятия.
Неговите сапфирено сини очи сияеха, а усмивката му бе
райска. Той сияеше с невероятно ярка светлина.
,,Лорна, Бог чува всички твои молитви“, каза Майкъл. ,,Вземи
един химикал и лист хартия от чекмеджето. Имам съобщение за
теб, молитва от Бог.“
Направих каквото ми каза Майкъл и когато седнах в леглото с
химикалката и листа в ръка, Майкъл разтвори пергамента и
прочете тези думи:

МОЛИТВА КЪМ ТВОИТЕ АНГЕЛИ-ЛЕЧИТЕЛИ,

КОЯТО Е ПРЕНЕСЕНА ОТ БОГ, ЧРЕЗ МИХАИЛ,

249
 ТВОЯТ АРХАНГЕЛ

Спусни Твоите Ангели-лечители

Твоето Небесно войнство върху мен
и върху тези, които обичам.
Позволи ми да почувствам сиянието
на Твоите Ангели-лечители върху мен,
Светлината на Твоите лекуващи ръце.
Аз ще позволя Твоето лечение да започне
по всеки начин, по който го дариш, Господи.
Амин
Когато Майкъл спря да чете от пергамента, го помолих да го
изчете отново, но малко по-бавно, защото не успявах да запиша
всичко. Езикът ми се стори малко странен. Не беше начина на
изразяване, с който бях свикнала, но така ми беше дадено. Ангел
Майкъл ми се усмихна, а след това се пресегна и докосна челото
ми с един от пръстите си. „Лорна, пиши“, каза той.
Ангел Майкъл отново прочете молитвата от пергамента и
открих, че този път не се затруднявам да запиша всяка дума.
Написаното тук са точните думи, които ми бяха дадени, дори и
да не ни звучат както трябва.
Майкъл каза, ,,Давай тази молитва на всеки, който идва да те
види. Тя ти е дадена от Бог.“
Благодарих на Майкъл и на Бог от свое име и от името на
всички, които щяха да се възползват от молитвата.
Майкъл склони глава и изчезна.
От първият път, в който видях Майкъл, в спалнята в Олд
Килминъм, преди толкова много години, знаех, че е различен.
Той беше много мощна енергия, по-силен от повечето други
ангели. Каза, че е архангел, когато бях на около четиринадесет,
но не трябваше да го разкривам на никого. Едва в тази нощ,
когато ми донесе молитвата от Бог, за да бъде споделена и ми
каза да напиша: „която е пренесена от Бог, чрез Михаил, Твоят
Архангел“, разбрах, че можех да се обръщам към него по този

250
начин.
Понякога, когато архангел Михаил се появи, той сияе, все едно
е застанал в центъра на слънцето. В тези моменти почти ме
ослепява със светлина и трябва да го помоля да я затъмни.
Неговото сияние показва, че той е мощна енергия отвъд нашето
разбиране и че като слънцето той също вдъхва живот на
планетата ни.
Майкъл ми разказа, че архангелите са като генерали между
ангелите. Те имат власт над ангелите и душите и всички ангели
им се подчиняват. Те изпращат ангели във
всички части на вселената, за да изпълняват Божията воля и да
пренасят посланията Му.
Съществуват много архангели, много повече от тези, които по
принцип са известни, а Майкъл е един от най- силните. Както
Майкъл е архангел на слънцето, така Гейбриъл (Архангел
Гавраил – бел.пр.) е архангел на луната. Всички архангели са в
съюз: ангелите обграждат Бог, докато Той седи на трона Си и са
огромна сила, защитаваща Небесата и поддържаща в ред процеса
на съзидание.
На другия ден казах на Джо, че архангел Михаил ми е
продиктувал молитва от Бог. Джо започна да я преписва на нови
листи, за да можех да я давам на хора, които се нуждаеха от
помощ. По-късно един приятел предложи да направи печатни
копия. И днес все още раздавам молитвата на всеки, който
потърси помощта ми и много хора са ми споделяли, че „ангелите
лечители“ са им помогнали в отговор на молитвата.
Всички ангели лекуват, но има и конкретна група наречена
,,ангели-лечители“, които са призовавани от ангелите-пазители,
когато е необходимо лечение. Съществуват буквално милиони
ангели-лечители — във всякакви форми и размери — и Бог
излива ангели-лечители по света през цялото време. Всичко,
което трябва да направим е да помолим за тяхната помощ.
Трябва да запомним, че лечението ще започне по начин, който
Бог знае, че е най-подходящ за нас. Понякога може да не усетим,
че лечението се е случило, защото може да не е лечението, за
което сме помолили — може да бъде
емоционално или духовно лечение, вместо физическо. Трябва

251
да наблюдаваме за лечението и да го разпознаваме, когато ни
бъде дарено. Често лечението изглежда кратко — може би някой,
който е бил депресиран от дълго време се е усмихнал или засмял;
може би някой, който е усещал силен физически стрес, се е
почувствал по-добре; или може би някоя майка, която е била
стресирана и не е могла да се справи, изведнъж е почувствала
радост и щастие.
Понякога ангелите-лечители общуват чрез децата. Детето може
да се обърне и да каже нещо, което има огромно значение за
майката или друг възрастен. Понякога това им помага да
разбират по-добре, защо нещата са по начина, но който са и как
да ги направят по-хубави.
Една сутрин на следващото лято ме посетиха майка и дъщеря.
Дъщерята Софи, която бе малко над двадесет годишна изпитваше
постоянна болка в ръката и в тялото си, вследствие от
автомобилна катастрофа. Лекарите бяха сторили всичко, което
можеха и не бяха успели да ѝ помогнат. Тя страдаше от болката
от години и майка ѝ беше много притеснена. Софи настоя майка
ѝ първа да се срещне с мен и седна да чете списание с малкото
фоайе.
Бях изкарала около половин час с майка ѝ и накрая се помолих
над нея. Благослових я и помолих ангелите- лечители да изцерят
целия ѝ живот. Дадох ѝ и Молитвата към Ангелите-Лечители.
Излязох с майката, за да се присъединим към Софи във фоайето
и веднага разбрах, че ангелите са били там. Атмосферата беше
много по- светла и по-топла, а въздухът се диплеше наоколо с
това, което наричам бриза от ангелите-лечители. Усмихнах се,
знаейки какво се е случило.
Софи беше заспала на стола. Майка ѝ нежно я събуди и тя ни
погледна със замъглен поглед. След това Софи изведнъж се
усмихна и каза: „Вече не усещам болка. Отишла си е. Болката я
няма!“
Момичето се изправи и докато говореше, се движеше наоколо
много по-свободно, сгъваше крайниците си, проверявайки дали
болката си е отишла отвсякъде. Тя беше като танцуващо дете.
Смееше се с истинско удоволствие, че тялото ѝ беше освободено
от болката.

252
 ,,Лорна, чувствам се прекрасно. Присъни ми се, че ти ме приспа
и докато спях множество ангели ме заобиколиха и ме докосваха.
Те ме излекуваха.“
Въведох я в малката стаичка да я благословя и да благодаря на
Бог и ангелите, че я бяха излекували. Дори не ѝ бях дала
молитвата, а ангелите-лечители вече се бяха потрудили.
Понякога хората ми казват, че вярват, че имам специална връзка
с Бог и ангелите, и ако ме помолят да помоля за нещо, то ще бъде
изпълнено. На моменти се плаша, че хората имат такава вяра в
мен. Страхувам се, че Бог не винаги ще им дари лечението, за
което молят, ако не е писано. Знам, че Бог винаги помага, но
понякога хората не го усещат, защото това, което получават, не е
това, което са си представяли.
Понякога ми се обажда родител, който е водил детето си при
мен и ме е молил да се помоля, защото на този ден ще има
операция. Те ми казват, че благославят детето си с молитвата за
излекуване всеки ден, или че детето повтаря молитвата. Едно
дете, което познавам, държа молитвата под възглавницата си
през цялото
време, докато беше в болницата. Обаждат ми се и за да
благодарят на мен и на ангелите, казвайки че човекът се е
излекувал.

***

Една неделя, точно се бях прибрала от неделната служба, когато

се почука на вратата. Когато отворих, бях изненадана да видя
една възрастна дама. Тя каза, че много се извинява, че е дошла да
ме види в неделя. Беше обляна в сълзи и аз откликнах. Поканих я
да влезе. Жената беше доста възрастна и не се чувстваше добре.
Тя умираше и се страхуваше, че ще умре в болки. Молеше Бог за
чудо. Аз се помолих над нея, благослових я и ѝ дадох лечебната
молитва. Тя си тръгна доста по-щастлива. Около шест седмици
по-късно отново се появи без предупреждение. Извини се и каза,
че ще ми отнеме само минутка.
„Бог ме дари с чудо“, сподели тя. „Седях си на канапето в
кухнята и се чувствах много зле, когато изведнъж почувствах

253
огромно спокойствие и тишина. Погледнах нагоре и видях ангел,
застанал в средата на стаята. Целият беше в бяло и изглеждаше,
че се носи във въздуха. Ангелът сияеше с искряща светлина и ми
се усмихна. В следващия момент си бе отишъл.“
За нея случилото се бе достатъчно — тя бе получила своето
чудо. Позволявайки ѝ да види ангела, Бог я беше дарил със
спокойствие и беше премахнал страха ѝ от смъртта. Старата дама
знаеше, че ще умре от болестта си, но докато времето настъпеше,
тя щеше да живее пълноценно — да се наслаждава на живота и
да покаже на семейството си, колко много ги обича. ,,Лорна, вече
знам, че има място наречено Рай, защото видях ангел“, каза тя.
„Вече не ме е страх да умра. Знам, че ангелът ще бъде там и
когато ми дойде времето, той ще вземе душата ми и ще остави
само това сбръчкано старо тяло, която няма да трябва на никого,
дори и на мен. Вече не ме е страх да умра — а това е чудо!“
Спомням си колко се усмихвах на думите ѝ.
Тя вече не се страхуваше и прекрасното същество, което бе,
донякъде, очакваше деня, в който ангелът щеше да дойде и да
отнесе душата ѝ, когато физическото ѝ тяло умре.
„Нали ще е прекрасно, добави тя, „ако един ден, когато му
дойде времето, аз самата се завърна като ангел, за да отведа на
Небето душите на членовете на семейството си, които толкова
много обичам.“
Старата дама сияеше и лицето ѝ беше озарено от прекрасна
усмивка. Заедно казахме една молитва и тя си тръгна. Повече не
я видях.
Трябва да запомним, че ангелите, които Бог ни изпраща от
небесата наистина могат да ни помогнат, ако им позволим. Ако
отворим сърцата си и допуснем те да навлязат в живота ни. Не
бива да се страхуваме, защото няма причина за страха.
Страхуваме се, защото не разбираме ангелите. Страхуваме се,
защото не разбираме Бог. Винаги помнете, че никой ангел няма
да ви навреди. Никой ангел никога не ме е наранил и мога да ви
уверя, че никой ангел никога няма да ви нарани.
Една неделя, Меган беше на около две години, бяхме отишли в
планините на Дъблин, близо до клисурата Сали. Бяхме встрани
от пътя, в една пустееща зона, която изглеждаше плоска и

254
затревена, с една малка, натрошена скала. Когато започнахме да
се спускаме по лекия склон, се появиха още скали и по-нататък
те станаха по-големи, а наклонът стръмен — като скала, от която
са изникнали няколко дървета. От ръба на стръмния склон
можехме да видим прекрасно езеро. То беше разположено между
планините, на брега му имаше голяма къща, а в далечината се
виждаше пасяща сърна.
След като бяхме повървяли по склона, аз седнах на една скала, а
Джо и Рут заведоха Меган малко по-нататък. Наблюдавах ги как
вървят хванати за ръце, с Меган по средата. Излегнах се на
скалата и затворих очи за няколко минути, наслаждавайки се на
слънцето. Можех да почувствам слънчевите лъчи, въпреки че бе
хладно, а и скалите бяха топли. Малко по-късно чух, че Джо, Рут
и Меган се връщат обратно горе, отворих очи и седнах.
Погледнах към пътеката, но те все още не се виждаха. Когато се
приближиха, видях Меган в средата, с Джо от дясната ѝ страна и
Рут от лявата, която вдигаше по-малката си сестра и я люлееше
във въздуха. Меган се смееше с цяло гърло, подскачаше и
подтичваше наоколо с помощта на сестра си и баща си.
Това, което се случи в последствие ме зарадва и изпълни с
наслада: появи се ангелът-пазител на Меган зад нея. Изглеждаше,
като че подскача директно през Меган и танцуваше заедно с нея
на около метър напред. Ангелът ѝ изглеждаше като момиченце, с
кафяви очи, големи колкото палачинки. Тя беше сияйна и
прекрасна. Краката ѝ бяха боси, и естествено, не докосваха
земята. Изглеждаше на около осем, с дълга, тъмна коса на
плитка, вързана с кожена ивица в оранжево, зелено и червено. В
косата ѝ беше набучено червено перо, а в средата на челото ѝ
имаше светлина под формата на звезда. За момент ми се стори,
че видях крила. Беше облечена с лека златиста туника без ръкави.
Ангелът на Меган беше ослепителен, а движенията му изящни,
като на пеперуда.
В следващия момент ангелът скочи обратно назад през тялото
на Меган и изчезна. Никой друг не забеляза присъствието му и
тримата продължиха да се изкачват по пътеката към мен.
Ангелът-пазител на Меган изглежда много по-различно от
ангелите на останалите ми деца — те не приличат на деца, за

255
разлика от нейния и вярвам, че ангелът ѝ ще расте заедно с нея.
Сега като се замисля, първата дума, произнесена от Меган, не
беше „мама“ или ,,татко“, а нещо, което не бях чувала дотогава.
Казах на Джо, че ангелите ми разкриват името на нейния ангел-
пазител и ги помолих да ми го продиктуват буква по буква, за да
мога да си го запиша и да и го кажа, когато порасне още малко.
Винаги се моля мълчаливо докато шетам из къщи, или работя в
градината, а дори и когато отивам на пазар. Една вечер се бях
захванала сериозно с къщната работа, като всяка майка. Джо и
Меган вече спяха и можеше да се каже, че къщата бе на мое
разположение. Рут помагаше на една приятелка с бебето ѝ, Оуен
беше отишъл да поспортува, а Кристофър бе останал в дома на
приятел, живеещ в другия край на града. Навън се бе мръкнало,
но през прозореца можех да видя уличната лампа на ъгъла.
Наслаждавах се на спокойствието да съм сама, макар че не бях
съвсем сама. Забелязах, че въздухът беше застинал, сякаш
времето бе спряло. Не чувах нито звук. Погледнах към ръцете си
и забелязах енергията около тях — сияйна и проблясваща. Тя
винаги е там, но понякога се усилва и става по-ярка, преди някой
ангел да се яви. Не винаги е така. Понякога нищо не забелязвам и
изведнъж нещо се случва.
Излязох от кухнята с кърпа в ръце и във фоайето се сблъсках с
един ангел. Тя ми каза да отида в предната стая и изчезна. Когато
отворих вратата на помещението, видях друг ангел, много по-
силен и изключително красив, застанал до прозореца. Тя ми се
усмихна. Беше много различна от всички ангели, които бях
виждала дотогава, а и досега. Роклята ѝ бе зашеметяваща —
огненочервено и златно. Никога не съм виждала подобна. На
главата си имаше изящна корона, а от центъра ѝ излизаха
милиони фини нишки, като коприна, които бяха сплетени и се
спускаха по цялата дължина на тялото ѝ. Във всяка плитка бяха
като втъкани сапфири и диаманти във всевъзможни
цветове. Красивият ангел имаше и трептящи криле, като
постоянно играещи си пламъци и бижута, проблясващи между
перата. Можех да видя всичко до най-малкия детайл и въпреки
това ми е трудно да опиша този забележителен ангел. Всяка
нейна част изглеждаше като жива. Беше толкова ослепителна, че

256
трябваше за момент да отместя поглед, защото очите ми не
можаха да се справят с цялата красота.
Лицето ѝ излъчваше живот. Тя беше идеална. Имаше сини очи,
които светеха като слънцето, но хиляди пъти по-блестящи. Как
бих могла да я опиша с думи? Мога да кажа само, че когато
погледнах в очите ѝ видях да се излъчва изключителна нежност,
състрадание, мир и любов. Разбрах, че ангелът, застанал пред
мен можеше да види всичко. Усещах, че тя познава всяка
прашинка във вселената отвъд човешките ни възприятия.
Треперех. Бях в присъствието на невероятна сила. Беше ми
позволено да я почувствам и да я разпозная. Зад мен, от дясната
ми страна, стоеше още един ангел. Осъзнах присъствието му,
когато каза: „Лорна, влез малко по-навътре в стаята.“
Направих още няколко крачки, без да свалям очи от красивия
ангел, стоящ пред мен. Осъзнах, че вратата се затвори зад мен.
Прекрасният ангел се приближи, казвайки с нежна усмивка:
,,Лорна, не се страхувай!“
В този момент почувствах да ме изпълват спокойствие и радост.
Ангелът продължи: ,,Лорна, знаеш ли коя съм аз?“ „Не“,
отвърнах аз.
„Аз съм Кралицата на ангелите.“
„Това означава ли, че си Божията Майка?“, попитах аз.
Бях шокирана, но на едно друго ниво осъзнавах с кого съм.
Душата ми знаеше, но човешката ми част бе в шок.
,,Да, Лорна“, отговори тя, „Аз съм Кралицата на Небесата,
Кралицата на всички ангели, Кралицата на всички души. Лорна,
не се притеснявай. Задай въпроса, който се върти в главата ти.“
„Кралице на ангелите“, казах аз, ,,Виждала съм те много пъти.
Ти си майката, която виждах с дете в небето.“ Спомних си, че
ангелите ми бяха показали лицето ѝ, когато бях малка - на една
люлка в Балимун.
,,Да, Лорна, вярно е“, отвърна тя.
„Божия Майко, съкровеното ми желание е да се появиш пред
целия свят.“ Вече плачех. „За да спрат всички вражди и войни.
Болката, гладът и разрушението, причинени от войни — битките
за материалното, за религия и за власт — да спрат.“ Погледнах я
умоляващо, а сълзите се стичаха по лицето мн. „Светът се

257
нуждае от чудо.“
,,Лорна, ще докосна сърцата на хората. Един ден ще се появя и
целият свят ще ме види, както ти ме виждаш сега.“ Кралицата на
Ангелите ме дари с такава усмивка, очите ѝ излъчваха любов, а
светлината, която я заобикаляше като танцуващи пламъци, се
пресегна и ме докосна, отнасяйки цялата ми тъга.
Попитах дали отново ще я видя и тя ми отговори утвърдително.
След това изчезна.
Вярвам, че ще се случи. Кралицата на Ангелите се е явявала на
хора в миналото и продължава да се появява на различни места и
днес, но само пред малки групи. Вярвам, че един ден тя ще се яви
на всички, а не само на някои, че ще се появи не само за момент,
а ще остане за известно
време, за да може светът да я види и приеме. Тя ще дойде, за да
осигури доказателствата, които човечеството изисква в слабостта
си. Вярвам и че явяването ѝ ще бъде началото на голяма промяна
за човешката раса.

258
 ГЛАВА 26. Един зъл дух се появи
Понякога хората позволяват на Дявола да навлезе в живота им.
Може да се случи чрез умишлени, вредни намерения или чрез
чувство на ревност или гняв, или чрез вярването, че животът е
бил несправедлив към тях. Например, Сатаната често получава
достъп до хора, когато има спор за имущество или наследство.
Степента, до която Сатаната може да помрачи една душа е
различна. Влиянието му може да даде на човека това, което на
външен вид изглежда прекрасен живот, но животът на околните
да бъде разрушен и накрая, ако нищо не се направи, душата на
въвлечения човек бива унищожена.
Духовното израстване, свързването с Бог и ангелите и
допускането на Божията любов и състрадание в сърцето, е
единственият начин за прогонването на Сатаната. Ангелите ще
помогнат, ако ги помолите за помощ. Дори не е необходимо
човекът, който е повлиян да помоли. Молитвата за помощ може
да бъде отправена и от член от семейството. Виждала съм
множество случаи, когато е сработила. Важно е да се запомни, че
когато се сблъскате със злото в собствения си живот, една
молитва от някого, без значение на вярвания или произход, може
да промени коренно нещата.
Хората могат да израстват духовно и без да го
осъзнават, дори може и да не го забелязват. Може би някой се е
помолил за тях. Може би са помолили като деца и години по-
късно ще бъдат пробудени за духовното. Срещам много хора, на
които се е случило.
През годините са ме посещавали много хора, които са били до
някаква стенен под влияние на Сатаната. Винаги го виждам,
защото той не може да устои и да не прояви присъствието си.
Веднъж ме посети много успешен ирландски бизнесмен. Той ми
каза, че не бил сигурен защо е дошъл, но приятел успял да го
убеди — въпреки че призна, че на приятеля му отнело две
години, за да успее. Каза, че е извършил ужасни неща. Призна, че

259
никога не се е замислял как действията му влияят на останалите.
За него имало значение само той как се чувствал и парите.
Но нещо му се случило. Старите му приятели вече не го
харесвали, семейството му не искало да има нищо общо с него.
Но аз знаех, че някой се молеше за него и това го бе довело при
мен. Той ме попита защо не чувства угризения. Понякога, някак
си, той осъзнавал, че е постъпил неправилно. Знаел, че трябва да
чувства угризения, но не знаел как да ги почувства. Той искаше
да чувства угризения и искаше да оправи отношенията си с
приятелите и семейството си.
Мъжът седна, скръстил ръце, край масата в кухнята и каза, че
иска да се промени. Че повече не искал да е такъв. Главата му бе
склопена, но аз можех да видя сълзите в очите му. След това ми
бе показан злият дух на Сатаната, който се прояви.
Мъжът беше леко приведен над кухненската маса, а главата му
бе отпусната върху ръцете му, подпряни кръстосани на масата.
От гръдния му кош - от дълбините на душата му, видях да се
надига изкривено лице и да се обръща настрани. Мъжът беше
напълно неподвижен и не осъзнаваше случващото се.
Изкривеното лице, лицето на злото, ме погледна и се изкикоти.
За разлика от друг път, когато съм виждала злите духове в
хората, този сякаш искаше да ми каже, „Този път почти те
излъгах. За малко да ме пропуснеш!“
Поради някаква причина, която не разбирам, злите духове не
могат да устоят на желанието да ми се покажат. Когато се случи
знам, че Сатаната отново е изгубил и че Бог и ангелите отново са
победили.
Помолих се над мъжа, благослових го и му дадох молитвата за
здраве, а той я прибра в джоба си. Постоянно се молех за него
през следващите месеци.
Обади ми се около година по-късно. Каза, че животът му се
променил, че промяната започнала още с тръгването му от дома
ми, но го било страх да си признае. Той се опитваше да
компенсира поне част от хората, които беше наранил. Каза, че
бизнесът му процъфтявал, но сега го ръководел честно. Надявал
се, че не било твърде късно да благодари на мен, на Бог и на
ангелите. Напомних му да продължава да моли ангелите за

260
помощ и никога да не забравя да им благодари за всичко, без
значение колко е малко. И днес продължавам да се моля за него.
Един ден точно пресичах главната улица на Мънуут, отивайки
на пазар, когато чух един глас да ми казва, ,,Лорна, забави
темпото.“ До себе си не виждах нищо друго освен светлина, но
знаех, че е гласът на Майкъл. ,,Хайде да свием по тази уличка, за
да поговорим на спокойствие.“ Свих надясно по една уличка и
вървях, докато бях сигурна, че не се виждам от главната улица, и
тогава — знаех си, че ще стане, Майкъл ми се яви в човешка
форма. Е, съвсем човешка, като изключим факта, че изглеждаше
прекалено нов и идеален. Когато погледнах в очите му, можех да
видя ангела в него.
„Отивайки към Мънуут, искаме да минеш бавно през моста на
канала“, каза той, ,,и да погледнеш по дължина на канала
докъдето ти стига погледа.“
„Какво не е наред?“, попитах аз, ,,Кажи ми, преди да пресека
моста.“
,,Лорна“, отвърна Майкъл, ,,ти все още не познаваш една
мъничка бебешка душа, душата на едно бебе, което е заченато,
но още не се е родило. В момента, в който пресечеш моста,
вашите две души ще бъдат свързани. Ти ще усещаш и майката,
но много слабо - тя за теб ще бъде като призрак.“
Почувствах се, все едно той ми говореше като на дете, сякаш че
нямаше да разбера.
,,Майкъл, аз съм зряла жена и вече имам собствени деца“,
отвърнах аз. ,,Не разбирам случващото се, но приемам връзката с
тази мъничка душа. Ти ще преминеш ли по моста заедно с мен?“
„Не, Лорна. Ти трябва да преминеш по моста сама. Върви
бавно. На моста ще има друг ангел, който ще ти помогне
да разбереш, ще ти помогне да опознаеш мъничката бебешка
душа, докато тя расте в корема на майка си. Прави всичко, което
ти каже ангелът. Всеки път, когато пресичаш моста, ангелът ще
бъде там да те посрещне и да те придружи в част от пътуването
ти. Твоята връзка с бебешката душа ще става по-силна с
времето.“
Обърнахме се и тръгнахме обратно по уличката и ангел Майкъл
изчезна, щом наближихме главната улица. Погледнах към моста

261
над канала и естествено видях един ангел, който ме очакваше.
Той беше висок, слаб и елегантен, бял като сняг, с ослепителна
светлина. Вървях бавно, както ми беше казал Майкъл и в
момента, в който стъпих на моста, усетих връзката с малката
душа.
Ангелът стоеше в средата на моста и когато стигнах до него
постояхме заедно. Той ме погледна с огромна нежност и любов и
каза: „Аз съм ангел Арабия.“ Той докосна ръката ми и аз се
обърнах, за да погледна по дължина на канала. Всичко беше като
огледало. Нищо не помръдваше, все едно беше картина. Беше ми
позволено да почувствам майката и любовта, която изпитваше
към нероденото си дете, а можех да усетя и сълзи, много сълзи.
Някой мина покрай мен, докато стоях на моста, и ме поздрави.
По навик поздравих в отговор.
Извървях остатъка от пътя през моста и надолу по хълма до
града. Ангелът вървеше до мен през цялото време. Хора и коли
ни подминаваха и в двете посоки. Прошепнах, ,,До скоро, ангел
Арабия“ и отидох да пазарувам.
Времето минаваше и бебето растеше в корема на майка си, а аз
научавах повече за мъничката бебешка душа, за любовта, която
бебето изпращаше на майка си и за силната любов на майката
към нероденото ѝ дете. Въпреки че така и не видях ясно майката
— тя винаги изглеждаше като призрак, знаех, че тя е там и се
бори.
Пресичах моста поне веднъж денем, понякога и доста повече, и
често питах ангел Арабия, който бавно крачеше до мен: ,,Защо
връзката е по-слаба, когато слизам надолу по хълма, отколкото
когато съм на моста?“
Ангел Арабия така и не ми отговори. Един ден му казах:
„Понякога ми се струва, че майката и детето са в онези поля ей
там, отвъд стената. На моменти ми се иска да прескоча стената и
да ги потърся, но знам, че не са там, а също и че не са край
канала. Можеш ли да ми кажеш нещо повече?“
Единственият отговор, който получих от ангел Арабия бе:
„Когато се наложи.“
С годините се научих, че е без значение колко пъти ще зададеш
един въпрос на ангелите — те никога не казват нищо различно от

262
първия си отговор, а понякога дори и не отговарят. С ангел
Арабия бяхме пресичали моста стотици пъти и аз често го молех
за информация, но така и не получих отговор, различен от ,,ако и
когато се наложи.“
Една сутрин, след като децата вече бяха отишли на училище,
казах на Джо, че ще ида до града, за да купя някои дреболии и да
взема лекарствата му от аптеката и ще се върна възможно най-
бързо. Забелязах промяната, щом излязох от къщи. Ангел Арабия
не чакаше на обичайното си място, а беше застанал в края на
нашата улица, на главния път, на известно разстояние от моста.
Виждах мъгла отдясно край него, но не и на самия мост.
Стигнах до Арабия и тръгнахме заедно. Можех да почувствам
тишината, неизказаните думи. Исках да говоря, но знаех, че не
трябва. Когато стигнахме до моста видях, че мъглата покриваща
водата по канала и бреговете, не е обикновена. Бяха ангели!
Цялата територия по дължина на канала, която водеше към моста
беше покрита с млечнобяла мъгла, пълна с ангели - снежнобели,
прекрасни, ослепителни като светлина.
Стоях омаяна от красотата и странността на това, което виждах.
Ръката на ангел Арабия докосна моята. Чух, че ангелите пеят в
един глас. Те се движеха непрестанно нагоре — надолу из
мъглата по брега на канала, като на забавен каданс. Някои от тях
се обърнаха към мен и показаха, че са ме видяли; ангел Арабия
ми каза, че се приготвят. Очите ми се насълзиха и в този момент
ангел Арабия отдръпна ръката си.
Докато вървяхме надолу по хълма, отдалечавайки се от моста,
имах усещането, че краката ми не стъпват по земята. Мъглата,
изпълнена с ангели, се беше събрала около стъпалата ми. В
основата на хълма ангел Арабия каза: ,,Не остана много.“
Напазарувах набързо. Не виждах никакви ангели наоколо, но
знаех, че са там. Рекох им: ,,Трябва да ви задам няколко
въпроса.“ Не получих отговор. Мислех си, че не трябва да се
прибирам покрай канала, но когато стигнах до центъра, бях
дръпната на ляво и разбрах, че трябва да се върна по пътя, по
който съм дошла.
Ангел Арабия ме чакаше и изглеждаше по-сияен отпреди.
Заедно изкачихме хълма към моста. Погледнах по дължината на

263
канала и знаех, че ако падна в мъглата, няма да докосна земята, а
ще бъда защитена и на меко.
Някак си това смекчаване беше и подготовка за пристигането на
бебето, но по онова време не разбирах всичко. По-късно осъзнах,
че мъгливата пътека, положена от ангелите беше пътят за
бебешката душа. Ангел Арабия го очакваше. Всеки път щом се
приближах до моста, можех да видя мъглата и някак си ми стана
ясно, че духът на бебето беше воден от ангелите по нея.
Няколко дни по-късно Джо забеляза, че съм станала много тиха,
все едно съм някъде другаде. Погледнах го и му казах, „Не
мисля, че ще разбереш случващото се, дори и да ти разкажа.“
,,Опитай“, отвърна той.
Така и направих. Казах му някои неща за ангела на моста, за
бебешкия дух и за майката. Той ме изслуша внимателно и си
призна, че не разбира и обеща да не задава повече въпроси.
Благодарих му и той силно ме прегърна.
Не знам къде се е родило бебето, дали майката е била сама или
е имало някой с нея, дали се е родило навреме или е било
недоносено, но в един мартенски ден просто усетих, че се е
родило.
От него ден нататък изгубих усет за времето. Постоянно усещах
докосването на ръката на ангел Арабия — без значение къде бях.
Присъствието му беше толкова интензивно, че можеше и да не
видя някой, който върви срещу мен и се случваше да се
сблъскаме. Ангел Арабия
продължаваше да стои в средата на моста, реещ се като огромна
сила. Сега, когато се приближах към моста, той слизаше да ме
посрещне и в същото време продължаваше да се рее.
Един ден отивах да взема Рут от училище, когато видях ангел
Арабия застанал в края на нашата улица. Той ми показа с жест да
пресека главната улица. Това, което видях, беше спиращо дъха!
Един прекрасен дух на бебе пълзеше по меката и гладка пътека,
която ангелите бяха оформили. Тя изглеждаше все едно че пълзи
— ръчичките и крачетата ѝ мърдаха, но всъщност ангелите я
носеха. Можех да видя ангелските криле, които я подкрепят.
Ангелите бяха навсякъде - пълзящи с нея по пътеката, играещи с
нея, помагащи ѝ. Духът на бебето беше много щастлив. Можех

264
да чуя смеха ѝ. Сърцето ми се изпълни с радост, но от очите ми
бликнаха сълзи. Изведнъж осъзнах, че духът на бебето идваше
към моя дом!
Дори и днес не знам защо бях избрана от Бог и ангелите, за да
видя малкото чудо и защо духът на бебето идваше в дома ми. Но
тя пълзеше. Приближаваше се през цялото време. Не знам колко
време отне на ангелите, за да изминат разстоянието заедно с духа
на бебето, но един ден ми казаха, че тя е много близо. Нея вечер
си легнах и се събудих на другата сутрин в шест, както
обикновено. Влязох в кухнята и през прозореца прозираше
сияйна светлина. Налях си чаша вода и когато се обърнах, ангел
Арабия стоеше край вратата на кухнята. Знам, че не би трябвало
да се стряскам, но се случи — дори и днес ангелите спират дъха
ми.
,,Върни се в леглото“, рече ангел Арабия, „и се приближи до
Джо, за да направиш място за още някого.“
Направих както ми беше казано. Можех да усетя как духът на
бебето влизаше в къщата, Лежах в леглото и чувах шума от
движение във фоайето. Молех се отново и отново всичко да се
подреди по най-добрия начин за духа на бебето. Ангелите се
изляха в спалнята и тя се изпълни с мъгла. Бяха пристигнали. Не
виждах духа на бебето, но знаех, че е на пода заедно с ангелите.
,,Ангели, може ли да седна в леглото?“, попитах аз.
„Не“, гласеше техният отговор, „все още не ти е разрешено да
гледаш. Обърни се на една страна и се приближи до Джо, за да
има повече място.“
Намествайки се, успях да разбутам Джо и той попита да не би
да ми е студено. Притесних се, че Джо може да се събуди в този
съдбовен момент, въпреки че частица от мен знаеше, че ангелите
няма да му го позволят.
Усетих как ангелите разместват чаршафите. Усетих движение
по леглото, а след това почувствах духа на бебето да лежи до
мен. Все още не виждах духа на бебето, защото бях с лице към
Джо, а тя беше зад мен. Страхувах се да помръдна, за да не легна
отгоре ѝ, или да я нараня. Почувствах ръката на бебето да
докосва гърба ми.
„Вече мога ли да се обърна?“, попитах аз.

265
 ,,Да“, отговориха ангелите. „Обърни се бавно и внимателно.
Духът на бебето лежи точно до теб.“ Обърнах се, притеснена да
не я смачкам. ,,Боже Господи“, възкликнах аз, забравяйки за
Джо. Бързо сложих ръка на устните си. Джо не помръдна. До мен
лежеше прекрасно, голо, новородено момиченце. Тя беше здрава
и силна и
мърдаше крачета и ръчички. Беше идеална, от плът и кръв,
съвсем човешка на вид, но по-прекрасна от всяко друго бебе,
което бях виждала. Тя сияеше, духът в нея озаряваше човешкото
тяло, което ми беше показано. Два ангела стояха до леглото и
гледаха към нея. Бяха забележителни, облечени в потрепващи
бели роби, идеално падащи на дипли около тях. Имаха изящни
лица като от порцелан, всяка черта беше ясна и сияеха като
слънца. Очите им проблясваха като сняг и крилете им, покрити с
пера, изглеждаха като спирали със светлинки на върховете.
,,Мога ли да я докосна?“, попитах аз.
„Не, не можеш, но можеш да положиш ръце над нея“.
Пресегнах се и подържах ръцете си над нея. Когато го
направих, тя се обърна и ме погледна. Очите ѝ бяха изпълнени с
живот и сияеха по-ярко от всички звезди на небето. Тя се
усмихна и в този момент я чух да казва, ,,Кажи на мама, че я
обичам. И на татко също.“
След това двата ангела се наведоха и я вдигнаха, крилете им я
обгърнаха. С издигането им небесата се разтвориха с нежност и
след миг бяха изчезнали, а стаята се върна към нормалния си вид.
Знаех, че всичко е приключило. Аз възхвалих и благодарих на
Бог.
По-късно същата сутрин отидох до месаря Джим и всички
говореха. Попитаха ме дали съм чула новината? Тялото на
новородено беше намерено на брега на канала в
близост до моста. Никой не знаеше коя е била майката или
какво се беше случило, но един мъж, който рано сутринта
разхождал кучето си, го намерил. Осъзнах, че бебето е било
намерено в момента, в който ангелите изчезнаха от стаята ми.
Бях толкова щастлива. Не мога да обясня радостта, която
изпитвах, но беше голямо облекчение да знам, че душата на
бебето беше отишла в Рая и моята задача е приключена.

266
 Местната общност беше много подтисната. Нищо подобно не се
бе случвало. Бяха шокирани при мисълта, че някъде имаше млада
жена, може би студентка, която е почувствала нуждата да скрие
бременността си.
Полицията проведе разследване, но доколкото разбрах така и не
откриха майката. Може би един ден тя ще прочете тези думи и
ще разбере, че без значение какви са били обстоятелствата около
смъртта на нейното бебе, то я обичаше и никога не е било само.
Ангелите винаги бяха с нея, както са и с всички останали бебета
— и тези които оживяват, и тези, които умират, без значение от
обстоятелствата.
Общността беше толкова развълнувана от смъртта на бебето, че
събраха пари и закупиха гроб, за да може то да бъде погребано
както подобава. Измислиха ѝ име преди да бъде погребана.
Бриджит и сега лежи в гроб в Мънуут.

***

Джо се влошаваше все повече и повече и направи серия от мини

удари. Те го ужасяваха, понякога ослепяваше за няколко минути,
или тялото му се обездвижваше. Ходенето го затрудняваше и той
често падаше. Въпреки усилията ми да го наглеждам и да го
хващам, целият беше посинен. Лекарите казаха, че нищо не
могат да направят.
Ангелите се опитваха да ме окуражават. Един ден вървях край
съседния жилищен комплекс, наслаждавайки се на слънцето и
наблюдавайки случващото се наоколо, когато стигнах до една
зелена зона. Деца играеха футбол, а хората бяха полегнали на
тревата, радвайки се на хубавото време. Забелязах едно дете в
инвалидна количка. Момичето беше сгушено и заспало. Тялото ѝ
изглеждаше изкривено и изглеждаше отчайващо слабо. Беше ми
трудно да определя възрастта ѝ, но може би беше на около седем.
Майка ѝ седеше на близката стена и разговаряше със съседите.
Когато се приближих забелязах, че детето и количката му
станаха по-ярки. Всичко притихна. Не вярвах на очите си.
Душата ѝ излезе от тялото, оставяйки я заспала в инвалидната
количка. То излъчваше светлина и изглеждаше като всяко друго

267
момиченце, когато отиде в Рая — идеално.
Два ангела се появиха пред нея и я хванаха за ръцете. Те бяха
женски и изглеждаха на същата възраст като нея. След това се
появиха още три ангела — отново всичките бяха малки
момиченца — облечени изцяло в бяло, толкова сияйно, че чак
синееше. Не можех да помръдна, омаяна от гледката. Душата на
момиченцето беше излязла от тялото, за да си поиграе с ангелите.
Те играха на гоненица, но нито веднъж не се отдалечиха
прекалено много от инвалидната количка. Държаха се за ръце и
играха на броилка (като Ала, бала, ница, турска паница - бел.
пр.). Можех да чуя смеха им. Душата на момиченцето се
чувстваше толкова свободна и щастлива. Опитах се да продължа,
да преместя единия си крак, а после другия, но ангелите не ми
позволиха да се помръдна, колкото и да се опитвах.
Ангелчетата насядаха в кръг на тревата, близо до инвалидната
количка, заедно с душата на момиченцето. Наблюдавах с
удивление. Не знаех какво още ще се случи. Изведнъж ръцете на
едно ангелче докоснаха стръкче трева и една маргаритка
разцъфна. Другите ангелчета я последваха и размърдаха ръце
наоколо, докосвайки други стръкчета трева и всяка тревичка,
която докоснеха се превръщаше в прекрасна маргарнтка. В
средата на затревената полянка се появи бяло петно, покрито с
маргаритки, а в средата му се смееха ангелите и сияйната детска
душа. Майката продължаваше да си бъбри наблизо, без да
подозира за случващото се.
„Венци от маргаритки“, извика душата на момиченцето и те
започнаха да ги плетат. Ангелите я накичиха — на врата, по
главата — като корона на принцеса, но ръцете и дори около
глезените. Показаха ѝ как да прави венци от маргаритки, да
преплита стъблата, и тя седеше и ги плетеше сама. Въздухът
трептеше от любов и нежност и аз можех да почувствам сълзите,
които се стичаха по бузите ми. Наблюдавах момиченцето,
възхищавайки се
на плитките от маргаритки. Лицето ѝ сияеше като слънцето.
След това ангелите я обгърнаха с ръце, вдигнаха я и я пренесоха
обратно в инвалидната количка. Тя сякаш нямаше нищо против.
Душата нежно полегна и се сгуши в човешкото тяло, което беше

268
останало заспало през цялото време.
Внезапно ангелите изчезнаха — точно както се бяха появили —
и светлината се стопи. Момиченцето се раздвижи в количката. Аз
почти паднах осъзнавайки, че отново мога да се движа. Светът
около мен се завърна към живота. Чух птиците, почувствах бриза
и видях хората. Отдалечавайки се, хвърлих поглед към майката и
си помислих колко е благословена да има такава чиста душа в
семейството си.

269
 ГЛАВА 27. Джо
В края на живота си Джо почти не си спомняше кой е или къде
се намира. Той не винаги разпознаваше децата и мен. За щастие,
децата като че ли не го забелязваха. Седях и му говорех, много,
връщайки се в миналото, опитвайки се да му помогна да си
спомни. Отчаяно исках да е съзнателно с нас колкото се може по-
дълго.
Почти всяка сутрин слизах до града — винаги ни трябваше още
нещо, и когато се върнех в къщи, първото, което правех беше да
надникна при Джо, за да се уверя, че всичко е наред. След това
сварявах чай за двама ни и сядах на малкото столче край леглото,
за да си поговорим.
Една сутрин отново бяхме седнали и Джо каза, ,,Знаеш ли,
Лорна, лежа си в леглото откакто ти излезе тази сутрин и се
опитвам да си спомня неща от миналото — за живота ни и за
децата. Понякога се плаша, че дори не мога да се ориентирам
къде съм.“
Както винаги, около нас имаше много ангели. Изведнъж всички
те изчезнаха и остана само ангелът-пазител на Джо. Изглеждаше,
че го поддържа, че леглото въобще го няма, въпреки че всъщност
Джо лежеше в него. Джо беше леко объркан.
,,Хвани ръката ми“, казах аз, „и ще ти помогна да си спомниш.“
Ангелът-пазител на Джо го придържаше отзад и вдигна ръка
над него, изливайки отгоре му светлина от спомени. Тази
светлина, бяла субстанция като бита сметана със сребърни искри,
изглеждаше, че излиза от ръката на ангела и навлизаше през
темето му. Тя продължаваше да се излива без прекъсване по
време на целия ни разговор.
Ние се реехме в миналото и бях развълнувана колко много неща
си спомни Джо, докато седяхме. Той разказа за първото
причастие на нашия син Оуен и как последният е използвал
парите, за да си купи нови бутонки. До този момент Оуен, който
обожаваше футбола, винаги беше имал бутонки „втора ръка“ и за
пръв път щеше да има нови. Джо се смееше как Оуен пробвал

270
чифт след чифт, гледайки цената, и накрая си избрал. Беше
толкова горд с бутонките си.
Очите на Джо се изпълниха със сълзи на щастие при спомена.

***

Джо винаги се е притеснявал от връзката ми с ангелите. Дори и

когато вече бях споделила много неща с него, той се страхуваше,
че те ще ме отведат. Болестта му го беше направила още по-
уязвим. Понякога се изнервяше, когато разбереше, че някой идва
да се срещне с мен — особено когато се чувстваше много болен
или слаб. Друг път казваше неща от сорта на: ,,Те те отнемат от
мен. Аз повече се нуждая от теб.“ Сърцето ми оставаше с него,
но
знаех, че трябва да изпълня дълга си.
Спомням си един конкретен случай — съпруг и съпруга, които
ме посетиха. Жената умираше и те бяха отчаяни. Мъжът толкова
искаше жена му да живее, но съпругата му се бе примирила с
мисълта за смъртта и усещаше, че трябва да израстне духовно. Те
често се отбиваха, понякога без предупреждение. За Джо беше
много трудно и понякога ми казваше: ,,Аз също умирам.“
Въпреки че го споделяше, не съм сигурна дали го вярваше. Джо
така и не прие идеята, че скоро ще умре.
Времето минаваше и конвенционалната медицина вече не
можеше да помогне на тази жена да облекчи болката ѝ, и тя, като
много други, се бе обърнала към други, по-духовни начини. С
помощта на лекарите беше отишла до Бразилия. Знаех, че това
ще е последното ѝ пътуване, и въпреки че щеше да отнеме много
от нея на физическо ниво, то беше важно за нейния дух.
Понякога хората, които знаят, че умират, искат да научат повече
за пътя на душата си, защото това им помага по-добре да
разберат смъртта.
Престоят ѝ в Бразилия беше кратък и когато се върна, много
отслабена от физическото усилие, аз бях първата, с която тя се
срещна. Дойде да ми разкаже за всичко, което ѝ се беше случило
там и да получи последваща помощ по нейния духовен път.
Съпругът ѝ седеше до мен в кухнята, докато тя ми разказваше

271
всичко. По някое време тя му каза да млъкне и да не я прекъсва.
Толкова отчаяно искаше сама да ми разкаже всичко, да бъде
излекувана, за да може да почине в мир. Когато си тръгваше я
прегърнах, знаейки, че повече няма да я видя. Докато слизаше по
стълбите видях лъч светлина — душата ѝ се обърна към мен и ме
погледна,
а аз видях съвършена душа. Тя се прибрала и си легнала и
повече не се събудила.

***

Ангелите ми казваха, че дните на Джо са преброени и аз

постоянно спорех с тях, защото ми съобщаваха неща, които не
исках да чуя. Един ден излизах от магазин с пазарските чанти,
когато един ангел се появи пред мен, заобиколен от птици.
„Махай се!“, рекох му аз.
Ангелът изчезна, но птиците останаха. Имаше всякакви —
врабчета, червеношийки, косове, а също и по- големи като чавки
и врани. Те летяха около мен, а крилете им почти ме докосваха.
Пресегнах се да ги разгоня с ръце и накрая те отлетяха. Сега
наричам този ангел „Птичият ангел.“
Той беше красив — висок и елегантен, облечен в бяло с дълги
скосени ръкави и златен колан около кръста. Носеше колие с
триъгълна форма, с голям зелен сапфир, дебел около пет
сантиметра, който се полюляваше на върха. Лицето му беше
златно, а очите бели. Появявал се е само няколко пъти, но всеки
път преди да го срещна ме наобикаляха и приближаваха
множество птици.
Джо обичаше да идва и да посяда с мен край камината, когато
можеше и понякога се преборваше, с моя помощ, да се разходи
чак до входната врата. Една вечер ни наобиколиха птици още
щом прекрачихме прага и летяха около краката му, вдигаха
камъчета, а някои кацнаха на портата и започнаха да чистят
перата си.
„От къде се появиха всички тези птици?“, попита Джо. „Никога
не съм виждал толкова много на куп.“
Аз посочих. ,,Те са тук защото Птичият ангел стои близо до

272
нас.“
Джо, разбира се, не можеше да го види, но очите му се озариха.
Той ми се усмихна широко и каза, „Птичият ангел ми харесва.“
След това се обърнахме и влязохме обратно в къщата.
Обсъждахме дали Джо трябва да бъде приет в болница или да
си остане у дома. Той каза, че за мен и децата ще е по-лесно, ако
е в болницата и почине там; че не иска да ни е в тежест. Аз му
отвръщах, ,,Не, Джо, ти не си ни в тежест. Обичам те, както и
твоите деца. Ние не искаме да умираш в болницата.
Предпочитаме да си останеш у дома с нас.
Няколко дни преди Джо да почине лекарят се отби около обед и
ми каза, че може би му е време да бъде приет в болницата.
Попитах го: ,,Ако сега приемат Джо в болницата, какви шансове
има да бъде изписан и да се прибере обратно в къщи?“
„По-вероятно е повече да не се прибере“, отвърна лекарят.
Двамата с Джо се спогледахме и заедно отговорихме, „Не“. Джо
каза на лекаря, че сме обсъждали възможността да умре в къщи и
добави, „Вече сме решили“.
Гледах лекаря, приседнал на ръба на леглото, и можех да усетя
състраданието и разбирането му. ,,Обаждайте ми се по всяко
време на деня. Часът е без значение“, рече той.
На следващия ден Джо ми каза, че би желал свинска пържола за
вечеря и аз отидох до месаря Джим. Той знаеше,
че Джо е болен и ми отвърна, „Нямаме, съжалявам“. Влезе в
задната част на магазина и когато се върна добави, че ще имат на
другия ден.
Вечерта Джо пожела да се разходи малко и аз му помогнах да
стигне до портата. Нощта беше ясна, с много звезди, но и доста
студена. Птичият ангел се появи докато стояхме край портата,
застанал отляво на уличната лампа на моравата срещу нашата
къща. Джо си почиваше облегнат на вратата, използвайки я за
опора.
„Нощта е прекрасна“, каза той.
Обърнах глава, за да погледна отново към уличната лампа, но
Птичият ангел бе изчезнал. Вниманието ми бе привлечено от
светлина в нощното небе от дясната ми страна. ,,Джо, виж!“,
извиках аз.

273
 Джо се обърна, за да погледне към къщата. Прекрасна бяла
птица излетя от тъмнината и се приближаваше към нас, ставайки
по-голяма и по-ясно различима с приближаването си. Птицата
летеше ниско и се уголемяваше с всеки изминал момент. Тя беше
искрящо бяла и можехме да видим всяко нейно перо. Беше
забележителна.
„Това е бял бухал“, възкликна Джо.
Мислехме, че ще се блъсне в нас и приклекнахме, когато
птицата прелетя над главите ни право към светлината,
заобикаляща уличната лампа. Светлината стана много ярка —
сега като си спомням осъзнавам, колко необикновена е била.
Виждахме ясно бухала, докато прелиташе през светлината, а след
това той изчезна.
„Гледката беше изумителна!“, каза Джо с удивление. „Бухалът
беше толкова голям и толкова бял. Къде отиде? Той изчезна,
прелитайки през светлината. Сякаш имаше избухване от
светлина и после се изпари.“
Усмихнах се на Джо и му отговорих, че по-рано, когато сме
излизали, съм видяла Птичия ангел да стои край лампата и той се
е превърнал в бял бухал, за да може и Джо да го види.
Стояхме навън повече от обикновено и краката на Джо
трепереха. Помогнах му да се върне в къщата и обратно в
леглото. Занесох му чаша чай и той ме помоли да седна до него,
защото искал да сподели нещо с мен.
Отвори нощното шкафче, извади един плик и ми го подаде с
думите, „Това е за рождения ти ден. Утре е специален ден за Рут
и за теб. Вие двете имате рожден ден.“
Погледнах плика объркано.
„Отвори го!“, каза той.
Не можех да повярвам на очите си. В плика имаше сто лири.
„Джо, откъде ги взе?“
Джо сподели, че отдавна ги спестявал.
„Лорна, никога не съм ти казвал, но понякога посетителите
настояваха да ми оставят пари за цигари. Спестявах ги. Искам
вие двете да отидете в Дъблин, да обядвате в ресторант и да си
купиш онзи пръстен, който съм ти обещал от толкова време.“
Джо, естествено, имаше предвид пръстена, който трябваше да

274
замести годежния ми пръстен, който беше откраднат от
заложната къща. Той ми бе обещал да ми купи друг и сега го
правеше, но при какви обстоятелства! От около шест седмици
Джо повтаряше, че ще се опита да доживее рождения ни ден и
никой не знаеше причината за думите му.
Прегърнах силно Джо и го целунах, а след това отидох в стаята
на Рут, за да ѝ кажа, че на сутринта щяхме да отидем до Дъблин,
за да се почерпим за шестнайсетия ѝ рожден ден, а на мен да
купим пръстен. Рут изтича в стаята на баща си и също го
прегърна и целуна.
На другата сутрин двете с Рут хванахме автобуса за Дъблин.
Обикаляхме с часове, но накрая намерих пръстен, какъвто
търсех, в един малък бижутериен магазин на ул. О'Конъл и след
това отидохме да обядваме. Седяхме край масата и си говорехме.
Тя имаше намерение да тръгне вечерта и да прекара уикенда с
родителите и семейството на приятелката си.
„Мамо, мислиш ли, че е подходящо да отсъствам през уикенда?
Много ми се ходи, но се притеснявам за татко.“
,,Върви и си изкарай прекрасно“, каза ѝ аз. ,,Няма да казваме на
баща ти, че ще ходиш, защото това само ще го разтревожи и
обърка.“
Изкарахме превъзходно, но се притеснявах за Джо и постоянно
спирахме край улични телефони, за да звънна вкъщи и да се
уверя, че всичко е наред. За щастие, телефонът бе до леглото му.
Нещо прекрасно се беше случило докато ние бяхме в града.
Меган, която беше станала на четири, влязла да поговори с баща
си, както често правеше. Тя имаше навика да сяда на леглото до
него и той да ѝ чете; или да рисува, седнала на пода край него.
Този ден тя му казала: ,,Ела и си поиграй с мен“ — същите думи,
които беше използвала, когато му се беше явила още преди да
бъде родена. Тя много настоявала да отиде и да я люлее на
люлката. Отнякъде,
Джо получил достатъчно енергия да стане и да се облече -
нещо, което не беше правил със седмици. Силата би могла да му
бъде дадена само от Бог и ангелите и той излязъл, за да я
полюлее. Кристофър бил там и ги наглеждал, и не можел да
повярва на очите си. Меган и Джо се смеели и си поиграли на

275
люлката за около десет минути, след което Джо се върнал в
леглото.
Когато си пристигнахме в Мънуут, се отбих при месаря Джим
за свинските пържоли. Когато предложих да му платя той отказа
с думите: „За сметка на заведението! Кажи на Джо, че съм питал
за него.“ Благодарих му и двете с Рут побързахме да се приберем.
Вечерта къщата беше претъпкана с ангели. Имаше напален огън
и в предната стая, и аз се местех от стая в стая, докато приготвях
пържолите, картофите, зеленчуците и соса. Седнахме да
вечеряме около масичката за кафе, край огъня, отбелязвайки
нашите рожденни дни. Джо не хапа почти нищо. Каза, че нямал
търпение да усети вкуса на свинската пържола, но изяде едва
няколко хапки. Забеляза, че Рут се приготвя да излиза и
непрекъснато я питаше къде отива. Тя му отговори, че отива на
гости на приятелка, но той беше много объркан.
Когато Рут беше в кухнята, готова за тръгване, ме попита:
„Мамо, мислиш ли, че татко ще е добре?“
,,Баща ти иска да се насладиш на остатъка от рождения си ден.
Тръгвай, а ако нещо се случи, аз веднага ще ти се обадя“,
отвърнах ѝ аз.
Рут изтича обратно при баща си, целуна го и му каза
довиждане. Брат ѝ Кристофър се прибра, сипа си за вечеря и се
присъедини към нас в предната стая край огъня. Той
седна и разговаряше с баща си докато вечеряше, а след това
силно прегърна Джо и каза, че ще се върне по-късно.
Когато останахме сами в стаята с Джо, той каза: „Знаеш, че ми
беше много трудно да остана жив за рождения ти ден.“
„Знам“, отвърнах аз. „Благодаря ти — това беше най- хубавият
подарък, който можех да получа. Освен това, много харесвам
пръстена. Какво още бих могла да желая?“
Прегърнах го. Можех да видя ангелите около него и ангелът-
пазител, който го придържаше. Усмихнах се на себе си. Бях
забелязала как ангелите бяха организирали децата да се сбогуват
с баща си по един много нежен начин. Кристофър се размина с
Оуен във фоайето, докато излизаше, а Оуен дойде и седна край
огъня да поговори с баща си. Той също щеше да излиза. Двамата
с Джо бяхме оставени да прекараме вечерта сами.

276
 Поговорихме си за кратко край огъня и после Джо заспа. Аз
гледах телевизия, седнала до него. Той отвори очи около
полунощ. Беше объркан и не знаеше къде се намира. Успокоих го
и му казах, че всичко е наред, че си е в къщи. Той ме погледна и
ми се усмихна. ,,Лорна, трябва да си лягаш.“
,,Ще те изчакам“, отвърнах аз.
,,Не, отивай“, каза Джо. „Искам още малко да поседя тук сам.“
Целунах го, пожелах му лека нощ и си легнах. Той дойде в
стаята малко по-късно. Не знам как ходеше — вярвам, че
неговият ангел-пазител го носеше. Когато си легна до мен,
попита: ,,Лорна, мислиш ли, че ще се справя? Дали ще изкарам
нощта?“
Докато му отговарях ,,Джо, не се притеснявай. Ще те
наглеждам. Всичко ще бъде наред“, неговият ангел-пазител
поклати глава.
В някакъв момент трябва да съм заспала, сгушена в Джо.
Изведнъж се събудих. Джо се беше влошил. Стаята беше
изпълнена със светлина и претъпкана с ангели и духове. Видях и
духа на баща си между тях, застанал край леглото. Погледнах
Джо в очите и видях, че светлината почти се бе стопила. Той не
ме разпозна. Сиянието около тялото му го нямаше.
Баща ми каза: ,,Лорна, пусни го. Знаеш, че не можеш да молиш
втори път.“
Стисках Джо в прегръдките си, а очите ми се пълнеха със сълзи.
Знаех, че не мога да помоля Бог да позволи на Джо да остане.
Знаех, че отговорът ще е отрицателен. Положих Джо обратно на
леглото. Кристофър беше излязъл с приятели, но повиках Оуен и
той дойде на бегом.
,,Баща ти умира“, казах аз. ,,Времето му почти изтече.“
Оуен веднага скочи на леглото.
,,Мамо“, каза той, гледайки към мен.“ Знам, че татко каза, че
трябва да го оставим да си отиде, но трябва да опитам. Той ми е
баща и аз го обичам.“
Позволих му да опита. Той седна на леглото, викайки името му
и масажирайки лицето му, опитвайки се да го свести. Не посмях
да му кажа, че този път няма да подейства. Бог беше казал ,,не“ и
ангелите и духовете бяха тук, за да отведат Джо на небето.

277
 Изтичах до кухнята, за да извикам линейка. Направих всичко,
което правех, когато Джо се влошеше. Повиках такси и го
помолих да мине и да вземе Кристофър на път към нас. Тогава
Оуен извика: „Мамо! Татко спря да диша!“
Втурнах се към спалнята и на вратата срещнах душата на Джо,
придружена от неговия ангел-пазител. Джо изглеждаше толкова
красив. Той сияеше. Усмихна ми се и погледна назад в стаята
към Оуен преди да изчезне.
Линейката дойде и откара тялото на Джо. Двамата с Кристофър
последвахме с таксито линейката до болницата.
Не си спомням кой знае колко от погребението. Смъртта на
Джо беше голям шок, въпреки че отдавна знаех, че живее назаем.
Бог беше направил чудо, дарявайки живот на Джо и знаех, че
нямаше да повтори чудото. Той ми беше казал да не моля
повторно, защото щеше да отговори с не. Много ми беше трудно
да не го правя, да не прося. Не исках да позволя на Джо да си
отиде, но знаех, че трябва да го направя. Знам, че той се грижи за
мен и децата всеки ден и съм му благодарна за любовта,
нежността и добротата.
Носих пръстена-подарък за рождения ден около две седмици
след смъртта на Джо. След това го свалих и никога повече не го
сложих.

278
 ГЛАВА 28. Перце от небето
Скоро след като Джо бе погребан отново започнах да приемам
хора и да им помагам с техните проблеми. Винаги съм държала
личния си живот настрана от работата, която Бог и ангелите ми
бяха възложили. В повечето случаи хората, които идваха при
мен, не бяха наясно със загубата ми. Но се случваше някои от тях
да разберат и бяха много мили. Получавах съболезнователни
картички от хора, които ме бяха посетили в миналото, въпреки
множеството собствени проблеми, които имаха.
Беше ми много трудно, но дългите разходки на територията на
колежа Мънуут ми помагаха. Разхождах се наоколо, отбивах се в
църквата и вървях по дългите коридори, разглеждайки снимките
на младите мъже, които бяха станали свещеници. Често говорех
на Джо и го питах как беше пътуването му. Разказвах му какво
правеха децата и се смеех с него, казвайки: ,,Всъщност знам, че
ти си наясно как вървят нещата!“ Можех да го усетя как ходи до
мен. Един ден, няколко месеца след смъртта на Джо, ми беше
особено трудно да се справя. Бях се срещнала с няколко души и
някои от тях имаха наистина сериозни проблеми - много болни
деца или трудни ситуации. Бях изтощена и стресирана след като
си тръгнаха и излязох от къщата, и тръгнах към колежа. Винаги
изчаквах да премина през портите, преди да започна да говоря на
Бог за нещата,
които бяха довели хората при мен, за болките и мъките им,
както и за техните радости. Споменавах всички проблеми на
света. Понякога питах Бог: ,,Не можеш ли да сториш чудо?
В този ден ми бе изключително трудно и споделих някои неща с
моя ангел-пазител и с Бог. Казах им, че се чувствам много
подтисната.
Дори и сега си спомням деня, как вървя през територията на
колежа, как усещам студения бриз и дъжда, който се плискаше в
лицето ми. Нямах ръкавици и ръцете ми бяха измръзнали,
държах ги в джобовете и усещах малката молитвена книга в

279
единия. Стараех се да избягвам ямите, оформени там, където се
пресичаха пътеките в задната част на колежа, защото бяха пълни
с дъждовна вода и листа, нападали от дърветата. Разминах се с
един свещеник, който често срещах, а той се молеше. Видях
майка, която тичаше заедно с бебешката количка. Тя хукваше,
след това спираше, след това тръгваше бързо и пак се затичваше.
Стигнах до завоя на една от пътеките. От дясната ми стана
имаше огромни дървета, а отляво — поляна и гробище с голям
кръст. Докато вървях през гробището, разказвах на Бог как се
чувствам. Казах му: „Не мисля, че мога да продължа. Наистина
се нуждая от малко помощ от теб, Боже мой и от твоите ангели.
Ако не ми помогнеш, не знам как ще продължа.“
Отново завих надясно и точно пред мен се появи предната част
на старата сграда на училището. Можех ясно да я видя. След това
се случи най-странното нещо. Погледнах към колежа, точно над
тази красива стара
сграда и в далечината, доста високо, небето се изпълни с
ангели. Те бяха много далеч. Първоначално не бях сигурна дали
са ангели, продължавах да се взирам и да си повтарям: ,,Какво
друго би могло да е?“ Когато се приближиха все повече и повече,
прелитайки над колежа, вече не се съмнявах. Те ставаха все по-
големи и по-големи докато вече бяха огромни. Кацнаха и се
приближиха още повече. Бяха красиви — целите в бяло и златно.
Крилете им бяха забележителни, мощни и прекрасни. Те спряха
дъха ми. Смеех се и плачех, а тялото ми трепереше.
„Ти наистина ме дари с нещо специално!“, каза аз. „Ти повдигна
душата ми и сърцето ми. Сега осъзнавам, че без значение, колко
са зле нещата в живота, винаги има основание за този начин на
живот, основание да се живее, основание за радост и щастие и
дори сълзите ни имат значение!“
Продължавах да вървя през цялото време или вярвах, че вървя.
Краката ми се движеха, стъпалата ми се движеха, но всъщност
по-късно осъзнах, че земята под мен не се движеше. Някои от
ангелите се бяха обърнали и отлитаха от колежа. Изглеждаше, че
се отдалечават от мен, отлитайки все по-далеч, ставайки все по-
малки и накрая изчезнаха. Почувствах лека тъга.
След това ми беше казано да погледна нагоре в небето. Толкова

280
нависоко, че не ми се вярваше, видях още купища ангели. Всички
те се приближаваха, а след тях прииждаха още ангели. Изведнъж,
измежду всички тези ангели, отново във висините, видях, нещо,
което вярвах, че е друг ангел. Изглеждаше миниатюрен и беше
чудо, че ми беше позволено да видя нещо толкова малко. Чудех
се, как
въобще мога да го откроя.
Той падаше между другите ангели, но не ставаше по- голям.
Продължавах да се смея. Преливах от вълнение, което все още
мога да усетя! И тогава го видях. Не беше ангел. Беше перце!
Наблюдавах с удивление как перцето бе носено надолу от
ангелите. Изумително беше да наблюдавам как перцето се спуска
като снежинка. Нея сутрин духаше силен вятър, но перцето
продължаваше да пада, носено през вятъра и идващо директно
към мен. Страхувах се, че бризът може да го отвее, а не биваше.
Трябваше да знам. Перцето, носено от ангели от двете му страни,
продължаваше да се спуска.
Когато вече беше близо до мен, но не съвсем, знаете ли какво
направих? Подскочих, за да го хвана! Вече нямах търпение да се
приближи още повече. Скочих колкото можех по-високо. Имах
усещането, че съм скочила на два метра височина и пресягайки
се, сграбчих перцето. Хванах го и го стиснах здраво в ръката си.
Развълнувана го притиснах до сърцето си.
Изведнъж всичко се промени. Усетих капките дъжд по бузите
си, студения вятър. Едва тогава забелязах възрастна двойка,
която се приближаваше към мен и осъзнах, че времето беше
спряло за мен. Въпреки, че си бях мислила, че се движа,
всъщност не бях помръднала от мястото, от което първоначално
бях видяла ангелите. Припомняйки си го сега, осъзнавам, че от
момента, в който бях зърнала ангелите над сградата на колежа,
бях спряла да усещам натрошените камъчета под стъпалата си
или неравностите на пътеката. Беше защото краката
ми всъщност не докосваха земята. Не усещах дъжда, нито
вятъра, нито студа. А после, когато сграбчих перцето, времето
отново се раздвижи. Спомням си, че възрастната двойка ми се
усмихна — най-вероятно са ме видели да подскачам. Усмихнах
им се в отговор. Днес, докато пиша тези редове се чудя какво ли

281
са си помислили онези хора тогава. Какво ли са видели. Дали са
видели за какво бях скочила?
Чувствах се щастлива и екзалтирана. Това беше една от най-
прекрасните утрини в моя живот — да получа подобен подарък
от Бог и ангелите. Възхвалих Бог и му благодарих за перцето.
Благодарих и на Джо, защото имах усещането, че и той има
пръст в историята.
Много ценя това перце, което дойде при мен през Небесните
порти, насочвано от ангелите. Дар, който да ми помогне да се
почувствам по-добре, да се почувствам уверена, да ми напомни,
че има причина да съм жива, че има надежда при всякакви
обстоятелства. Напомни ми също, че има души и те са
съвършени, без значение какво бяха извършили; че телата ни
може и да умрат, но не и душите ни; че всички ние имаме крила в
някаква форма, дори и ако не успяваме да ги видим у себе си или
в другите.

Всъщност, всички ние сме ангели.

282
 ДОПЪЛНИТЕЛНА ГЛАВА КЪМ ТОВА ИЗДАНИЕ
Как да се свързвате с вашия ангел

Получила съм много писма, като обратна връзка от читатели на

Ангели в косите ми по целия свят, че тази книга им е върнала
надеждата, помогнала им е да осъзнаят, че никога не са сами, че
до тях винаги присъства техният ангел-пазител и всичко, което
трябва да направят е да помолят.
Наистина е толкова просто — само помолете! Въпреки това, на
много хора им изглежда трудно и постоянно ме питат ,,Как да
общувам с моя ангел-пазител?“
Ето дванадесет начина, който ще ви помогнат да осъществите
тази връзка:

1. Откажете се от неверието си?

Четейки тези редове се опитайте да се откажете от цинизма си
поне за кратко и да приемете факта, че до вас стои ангел. Ако ви
е трудно да го направите, проявете малко вяра и бъдете отворени
към възможността, че там до вас има някой, който чака и иска да
ви помогне и който не ви изоставя дори и за момент. Някой,
който е там независимо от религията и вярванията ви. Дори да ви
е страх, признайте присъствието на вашия ангел-пазител и го
приветствайте с добре дошъл.

2. Помолете Вашия ангел-пазител за помощ?

Молейки вашия ангел-пазител за помощ вие му разрешавате да
ви помогне.
Бог ни е дал свободна воля и вашият ангел-пазител няма да я
наруши. Ако му кажете да се махне, ако кажете, че не се
нуждаете от помощ, ако го игнорирате, той няма да се намеси. Но
ще остане до вас надявайки се, че ще промените мнението си.
Вие сте задача номер едно за вашия ангел пазител — той иска да
направи всичко възможно, за да сте щастливи. Молейки вашия

283
ангел-пазител за помощ, вие му позволявате да ви помогне.

3. Не забравяйте да слушате вашия ангел-пазител?

Ангелите правят всичко, за да привлекат вниманието на хората.
Виждала съм ангели, които дърпат дрехите им или ги карат да
изтърват предмети, за да привлекат вниманието им. Имаме на
разположение толкова много подкрепа, толкова много ангели,
които имат желание да помогнат, но много от нас не искат или са
прекалено заети, за да слушат и вярват, че могат да се справят с
всичко сами.
Колко често ви се е случвало нещо подобно? Тръгнали сте
нанякъде и завивате на дясно вместо наляво. Дълбоко в себе си
знаете, че е трябвало да завиете наляво и се тормозите. Това най-
вероятно е бил вашият ангел-
пазител, който ви е говорел по телепатия, или е шепнел в ухото
ви, че е трябвало да завиете наляво. Всеки път, когато се случи
нещо подобно, си напомняйте да го послушате. Толкова пъти
игнорираме нашия ангел- пазител или правим точно обратното и
след това се оплакваме, че нещата не са провървяли. Бог иска да
сме щастливи и да се радваме на живота, и ако слушаме ангела
си пазител, имаме по-голям шанс да намерим щастието, за
което мечтаем.

4. Позволете на вашия ангел-пазител да бъде Ваш учител?

Ангелите са отлични учители. Ако имате желание и сте готови
да учите, те ще ви научат как да общувате с тях. Едно от
прекрасните неща, свързани с ангелите е, че те никога не се
отказват. Ние може и да се предадем, но те никога. Нямам
представа откъде имат толкова търпение.
В началните етапи на обучението те ще използват тривиални
неща. Например: може би сте излезли от къщи убедени, че имате
всичко необходимо със себе си, но ще почувствате, че сте
забравили нещо. Върнете се и проверете, защото може и да
откриете, че наистина сте забравили нещо, или е трябвало да
свършите още нещо преди да излезете. Но понякога ще се окаже,
че сте взели всичко и ангелите използват усещането само като
упражнение, за да ви накарат да слушате.

284
 Ангелите използват съвсем обикновени, ежедневни неща като
средства за обучение, защото се опитват да достигнат до вас. Те
искат вие да реагирате. Често
го правят, дори и с неща, които нямат смисъл, както в горния
пример, в който имате нужда да се върнете и да проверите дали
всичко е във вас, дори и когато знаете, че е. Важното е да не
прекалявате и да не търсите смисъл във всяко нещо пред погледа
ви, когато се учите да слушате ангелите.

5. Помолете своя ангел за знак?

Ангелите са много добри в показването на знаци. Ако едва
започвате да се учите да общувате с тях, помолете за нещо малко
— нещо просто. И продължете да го искате. Например, можете
да помолите да ви се обади някой приятел, който не сте чували от
доста време, или светлините в стаята ви да примигнат докато си
мислите, или говорите на вашия ангел-пазител.
Бъдете нащрек за знаци. Ние често ги пропускаме. Човек,
молещ за помощ може да почувства нежен полъх, преминаващ
през стаята, понякога ангел може да докосне ръката Ви, или
бихте могли да почувствате ,,иглички“. Тези малки знаци са
начинът, по който вашият ангел- пазител ви показва, че е там и
ви слуша.
Знак от ангелите, без значение колко банален ви се струва в
даден момент, е символ на надежда и ще приповдигне
настроението ви напомняйки ви, че не сте сами, каквото и да се
случва с живота ви.
Ние се нуждаем от знаци, защото сме човешки същества и без
значение колко пъти Бог и ангелите ни дават знак, ние винаги
искаме още, защото се нуждаем от увереност. Имаме нужда да
знаем, че те са там. Бог ни
дава много знаци и ако държим отворени очите, ушите и
сърцата си, ще ги видим и те ще ни помогнат да изпълним
живота си с надежда, радост и смях.

6. Не прекалявайте!
Светът ни е научил да вярваме, че всичко трябва да бъде черно
или бяло. Но Бог и ангелите не правят нещата по начина, по

285
който ние искаме да бъдат направени. Никой ангел няма да вземе
химикал и да ви напише нещо, освен ако поради някаква
конкретна причина този ангел може да общува по такъв начин,
което е голяма рядкост. Понякога обяснявам на хората как да се
свържат с техния ангел- пазител и те ми отговарят, че са се
опитвали отново и отново без успех. Тогава им отвръщам да не
прекаляват. По-късно, когато отново се чуя с тях те ми казват, че
са спрели да правят опити за връзка, а вместо това са повярвали и
са се доверили, че ще се случи. И се е случило — те са
осъществили контакт. Често контактът се случва много бързо.
Например — една жена, която прочела Ангели в косите ми, ми
писа, за да ми каже, че никога не е вярвала в ангели. Но когато
съпругът ѝ останал без работа и отчаяно се нуждаел от нова, тя
решила, че няма да навреди ако помоли своя ангел-пазител за
помощ. Така и направила. По-късно същият ден срещнала
съседка, която ѝ казала, че в една фирма имало свободно работно
място. Съпругът ѝ получил работата. Тя знае, че се е свързала със
своя ангел-пазител.

7. Продължавайте да молите?
Ангелите отговарят на непрестанни молитви. Самият процес на
непрекъснато молене изглежда, че им дава повече сила. Не се
страхувайте да искате нещо отново и отново. Помислете си за
начина, по който действат децата — те ще ви досаждат, докато
им дадете това, което искат. Трябва да продължаваме да молим.
Трябва да досаждаме на ангелите си да ни дадат това, което
искаме. Радвайте се на знанието, че те са винаги там и винаги са
готови да помогнат.
Нямам представа защо трябва да молим по много пъти, но
ангелите винаги ми казват, че трябва да продължаваме да искаме
— отново и отново.

8. Търсете помощ от вашия ангел-пазител в добри и в лоши

времена?
Вашият ангел-пазител не е тук само, за да решава проблемите
ви. Той е тук също и да се увери, че вие наистина се
наслаждавате и оценявате удоволствията на живота.

286
 Ангелите ми казват, че хората забравят за какво всъщност е
животът. Толкова много хора търчат наоколо, опитвайки се да
свършат нещо или да спазят някакъв срок, обсебени от
материалното. Животът не е за това. Най-важното в живота е
нашето щастие, нашата любов и загриженост едни за други.
Помолете вашия ангел-пазител да ви помогне да видите
красотата и добротата в живота и в хората, да ви напомни да
поспрете за момент, да си поемете дълбоко дъх и да се
насладите на живота.

9. Помолете вашия ангел-пазител да ви изпрати специален

ангел, който да ви помогне в конкретни случаи!
Вашият ангел-пазител е с вас още от началото на времето. Той е
пазачът на портите на вашата душа. Вашият ангел-пазител може
да покани други ангели да дойдат и да ви помогнат. Ангел, който
е специалист в нещо и който може да ви помогне в конкретен
момент от живота ви, като например при полагане на изпит,
когато ставате родител, или когато се влюбвате.
Около нас може да има безброй ангели и те могат да са
различни в различните периоди от живота ни. Има милиони,
дори милиарди ангели - те са най-различни и много от тях си
търсят работа. Единственото, което трябва да направите е да
помолите вашия ангел-пазител да ги помоли за помощ.
Ето списък на някои много полезни ангели, които може да ви
потрябват:
Ангел на Вярата — повикайте го и той ще ви помогне да
развиете вяра в себе си и способност да се справяте и да
израствате;
Ангел на Силата — повикайте го и в същия момент той ще бъде
до вас;
Ангел на Куража — ще ви даде увереност;
Ангел на Чудесата — ще позволи нещата да се случват;
Ангелът на Търпението е прекрасен, когато сте стресирана
майка и имате нужда от помощ за децата си;
Буквално има ангел за всичко — и те са тук, за да помогнат .
Само трябва да помолите.

287
 10. Не се страхувайте!
Понякога хората се страхуват да направят контакт със своя
ангел-пазител. Това се получава, защото ангелите са отвъд
обичайните ни разбирания. Вие трябва винаги да помните, че
вашият ангел-пазител ви е дар от Бога и ви обича. Никой ангел
никога не би ви навредил или не би ви накарал да направите
нещо лошо. Никой ангел никога не ме е наранил и мога да ви
уверя, че никой ангел никога няма да ви нарани.
Хората са ми разказвали, че са молели за някой конкретен знак
от ангел и след това са се плашили, защото наистина са
получавали поисканото. Последното нещо, което някой ангел
иска е да ви изплаши, така че ако някой знак ви е стреснал,
можете да помолите своя ангел-пазител да не позволява повече
този знак да се появява.
Никога не се страхувайте от ангелите. Няма защо.

11. Благодарете!
Важно е да се благодари — не само, защото по този начин вие
показвате, че оценявате това, което е направил вашият ангел-
пазител, а и защото ви напомня какво е направил и ви помага да
имате вяра в съществуването и силата на това прекрасно
създание, което ви е дадено от Бог.

12. Попитайте своя ангел-пазител как се казва.

Най-често ми задават въпроса: ,,Как се казва моят ангел-
пазител?“. Всъщност ангелите не са толкова пристрастени към
имената, колкото сме ние — хората, и аз често наричам ангелите
около себе си само „ангели“. Но тъй като ние харесваме имената,
ангелите са щастливи да се съобразят с нас.
Те са ми казали, че дълбоко в себе си всеки знае името на своя
ангел-пазител. То е име, което обичат и което таят дълбоко в
сърцето си. Може да е име, за което често се сещат. Например,
една жена ми разказа, че карала колата си и не можела да спре да
си мисли за една песен. Тананикала си част от нея, докато
внезапно осъзнала, че изричала едно име. Този факт я осенил
изведнъж и тя го почувствала като откровение. Тя знаела, че пее
името на своя ангел- пазител. Дълбоко в сърцето си осъзнала, че

288
общува с него.
Както казах по-рано, не прекалявайте в усилията си, а само
бъдете непредубедени и нащрек за знаци, а междувременно
можете да наричате своя ангел-пазител с име, което ви харесва
или просто „мой ангел-пазител“.
Така че, опитайте се да се свържете с него. Нищо няма да
изгубите. Моля се всеки от вас, който се опитва да осъществи
тази връзка, да успее.

Молитва
към Твоите Ангели-лечители която е пренесена от Бог
чрез Михаил,
Твоят Архангел

Спусни Твоите Ангели-лечители

Твоето Небесно войнство върху мен
и върху тези, които обичам.
Позволи ми да почувствам сиянието
ни Твоите Ангели-лечители върху мен,
Светлините ни Твоите лекуващи ръце.
Аз ще позволя Твоето лечение да започне
по всеки начин, по който го дариш, Господи.

Амин

289
 За Автора

Лорна Бърн вижда и говори с ангели през всеки един ден от

живота си от малко бебе. Като дете на нея ѝ е казано, че работата
ѝ на земята е да споделя мъдростта и знанието, които Бог и
ангелите ѝ дават.
Когато съпругът на Лорна умира, светът ѝ се разпада. В Стълба
към небето тя разказва как успява да възстанови и сглоби отново
парчетата от живота си и как тя, необразованата майка на четири
деца, нарушава мълчанието и започва да разпространява
посланията на ангелите по света.
Лорна разказва за бъдещето, което Бог е предвидил за нас, както
и някои други възможни варианти, в зависимост от решенията,
които вземаме. „Всеки трябва да изиграе своята роля", казва тя.
Тя разкрива някои необикновени подробности за ангелите и
начина, по който работят в нашия свят, неописвани досега. Ще
ни запознае и с Ангела-пазител на Земята и ще обясни защо е
толкова важно да го чуем.
Ще ни разкаже за трагичната любов между два духа, които
среща като дете. Тези духове остават до нея двадесет години,
използвайки духовните ѝ способности, за да излекуват тези,
които са им навредили, а също и да излекуват техните
наследници, чиито живот също е бил помрачен от стореното от
предците им зло.
Преобладаващите реакции на читателите на книгите на Лорна,
независимо от религиозните им вярвания са, че те им дават
надежда, помагат им да осъзнаят, че независимо колко самотни
може да се чувстват, имат ангел-пазител до себе си.

290
 Очаквайте скоро

Очаквайте скоро втората книга на Лорна Бърн - "Стълба към

небето". Книгата не е издадена на български език още (средата на
2016г.), но е налична на английски език. Очаквайте я на
английски на http://4eti.me съвсем скоро!

Посетете сайта, както и https://facebook.com/4eti.me за още

много книги!

Повече детайли на официалния сайт на Лорна Бърн.

http://www.lornabyrne.com/books/stairways-to-heaven/

291