Тери Пратчет

Подвижни образи

Камерите работят (а това означава, че духчетата трябва да рисуват _много_

бързо) във фантастичния свят на Диска, където алхимиците са открили магията на
белия екран.
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска,
първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува.
Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно
не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия
филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял
свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на
ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две
минути от тази книга…“)

Благодарности

Бих искал да благодаря на всички чудесни хора, които ми дадоха възможност да

напиша тази книга. Благодаря ви.
Благодаря ви. Благодаря ви…

>

Гледайте…
Това е Космосът. Понякога го наричат последната граница.
(Само че, разбира се, не може да съществува _последна_ граница, защото не би
имала с какво да граничи. Но тази поне се класира предпоследна…)
И на звездния фон е увиснала мъглявина, огромна и черна, в която един червен
гигант блещука като безумието на боговете…
После се забелязва, че това е отблясък във великанско око, над което се
спуска колосален клепач, мракът трепва и космическата костенурка — Великата А’Туин,
се понася нататък в пустотата.
На корубата й са стъпили четири неимоверно огромни слона. А на техните
гърбове лежи Светът на Диска, обрамчен с водопад. Дискът искри под мъничкото си
слънчице и се върти величаво около планините на своята Главина. Той е свят и
огледало на световете.
Почти нереален.
Действителността не е дигитално състояние от типа „включено — изключено“, тя
е аналогова. В нея има _постепенност._ С други думи, действителността е свойство,
присъщо на всички неща, както, да речем, имат и тегло. Например някои хора са по-
реални от други. Според една преценка на която и да било планета има не повече от
петстотин _действителни_ хора и тъкмо затова те непрекъснато и неочаквано се
натъкват едни на други.
Светът на Диска е толкова нереален, колкото да бъде едва-едва действителен,
за да съществува.
И достатъчно реален, за да си има големи неприятности.

Петдесетина километра по посока на въртенето спрямо Анкх-Морпорк прибоят

тътнеше по бруленото от вятъра, люлеещо треволяците си и покрито с пясъчни навеи
парче земя, където Кръглото море среща Океана на Ръба.
Хълмът се виждаше от много километри околовръст. Не че беше много висок, но
лежеше сред дюните като обърната с дъното нагоре лодка или като кит с лош късмет.
Покриваха го шубраци. Ако имаше избор, дъждът предпочиташе да не вали тук. И макар
че вятърът неспирно ваеше пясъка наоколо, над ниското било на хълма цареше
неизменна звънтяща тишина.
От столетия нищо освен пясъка не се променяше на това място.
Досега.
На дългата дъга на брега имаше колиба, грубовато построена от плавеи. Но може
би думата „построена“ е обида към майсторите на грубовати колиби в прастарите
времена. Ако морето бе натрупало купчина дървени отломки, сигурно щеше да се справи
по-умело от този строител.
А вътре един старец бе умрял току-що.
— О-о… — проточи той.
Отвори очи и огледа колибата отвътре. Не я бе виждал особено добре през
последните десетина години.
После спусна от нара своите… е, не крака, но поне _спомена_ за краката си и
се изправи. И излезе в кристално ясното утро. Забеляза с любопитство, че макар да е
мъртъв, още носи призрачен образ на своето церемониално расо — оръфано и нацвъкано
с петна, обаче личеше, че в началото е било от тъмночервен плюш със златни кантове.
Питаше се дали и дрехите умират с човека или покойникът по навик се облича мислено.
Навикът го насочи и към купчината плавеи до колибата. Но когато се опита да
вземе наръч съчки, пръстите му минаха през тях.
Той изпсува.
Едва тогава зърна фигурата до водата, обърната с лице към откритото море.
Облягаше се на коса с дълга дръжка. Черното й наметало плющеше от вятъра.
Старецът закуцука към непознатия, спомни си, че е мъртъв, и закрачи уверено.
Не бе ходил така от десетилетия, но колкото и да беше изумително, отново знаеше как
да го прави.
Преди да преполови разстоянието до тъмния силует, той го заговори.
— ДЕККАН РИБОБЕ…
— Същият.
— ПОСЛЕДНИЯТ ПАЗИТЕЛ НА ПОРТАТА.
— Е, горе-долу.
Смърт поумува.
— ИЛИ СИ, ИЛИ НЕ СИ.
Деккан се почеса по носа. Помисли, че е естествено покойниците да докосват
поне себе си. Иначе биха се разпаднали.
— _Официално_ Пазителят трябва да бъде посветен от Висшата жрица. Ама Висша
жрица не е имало от хиляди години. Виж какво, аз просто научих каквото трябва от
дъртия Тенто, дето живееше тука преди мене. Един ден той ми рече: „Деккан, аз май
съм на умирачка, значи делото ни остава в твойте ръце. Щото ако няма кой да помни
както подобава, всичко ще се почне отначало, пък ти знаеш какво значи туй.“ Е, тъй
си беше. Само че не мога да го нарека правилно посвещаване. — Мъртвецът се озърна
към песъчливия хълм. — Бяхме само аз и той. После останах само аз да помня Света
гора*. А сега… — Той изведнъж притисна безтелесна длан към устата си. — Олеле-е…
[* Да не си помислите, че Holy Wood (Света гора) и Hollywood (Зеленикова
гора) имат нещо общо? Ами! Както се изписва на екрана след края на филма, всички
съвпадения са случайни и не са търсени нарочно. Пък вие вярвайте, ако щете… —
Бел.прев.]
— ДА — потвърди Смърт.
Няма да е вярно, ако изтъкнем, че по лицето на Деккан Рибобе се изписа
паника, защото лицето му всъщност се намираше на няколко метра от него със
застинала усмивчица, сякаш трупът най-после бе схванал солта на вица. Духът му
обаче се разтревожи сериозно.
— Виж какво — забърбори припряно, — лошото е, че никой не припарва насам
освен рибарите от съседния залив. Ама те оставят рибата и бягат заради суеверията.
Все нямах време да си намеря някой ученик или чирак, щото трябваше да поддържам
огъня и да пея псалмите…
 — ДА.
— … тежко бреме е, когато само ти можеш да свършиш работата…
— _ДА_ — по-натъртено се съгласи Смърт.
— Е, знам, че нищо ново не ти казвам…
— ТАКА Е.
— … ама все се надявах на някой корабокрушенец или нещо подобно, или пък
иманяр. Щях да му обясня всичко, както дъртият Тенто ми наля ума в главата, да го
науча на песнопенията, да се погрижа за нещата, преди да пукясам…
— Е?
— Май не може да опитам тепърва…
— НЕ МОЖЕ.
— Знаех си — смънка Деккан унило.
Погледна разбиващите се в брега вълни.
— Преди хилядолетия тука имало град. Пък сега е море. При буря се чува как
старите камбани на храма звънят под водата.
— ЗНАМ.
— Сядах тука в по-ветровитите нощи и се заслушвах. Все си представях как ония
мъртъвци долу бият камбаните.
— А СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМЕ.
— Дъртият Тенто ми разправяше, че под хълма имало някаква твар, дето
принуждавала хората да вършат разни неща. Пълнела им главите с щурави приумици —
споделяше Деккан, докато неохотно вървеше подир мрачната фигура. — Ама в мойта
глава ни една щурава приумица не се свъртя.
— НО _ТИ СИ ПЯЛ ПСАЛМИТЕ_ — изтъкна Смърт.
Един кон прекрати опитите си да пасе оскъдната тревица по дюните и изприпка
при господаря си. Деккан откри с изненада, че копитата на жребеца оставят следи по
пясъка. Би очаквал под тях да хвърчат искри или да се топят камъни.
— Ъ-ъ… — запъна се той. — Ще ми кажеш ли… какво става нататък?
Смърт му обясни.
— Знаех си — отрони умърлушеният покойник.
А на ниското било огънят, който пламтя цяла нощ, се покриваше с пепел. Все
пак още имаше жарава.
Скоро и тя щеше да догори.
….
…
..
.
Догоря.
.
..
…
….
Цял ден нищо не се случи. После в една падинка към края на сякаш навъсения
хълм се разместиха няколко песъчинки и откриха мъничък отвор.
Нещо се появи. Беше невидимо. Нещо весело, себично и възхитително. Недоловимо
като идея, защото тъкмо това представляваше — необуздана идея.
Беше старо по начин, неизмерим чрез нито един календар, измислен от човека. В
момента у нещото напираха спомени и копнежи. То си припомняше живот в други времена
и вселени. Нуждаеше се от хора.
Надигаше се към звездите, променяше формата си, виеше се като дим.
На хоризонта блещукаха светлини.
То _обичаше_ светлините.
Погледа ги миг-два и като недостъпна за окото стрела се устреми към града.
То обичаше и _действието…_
Минаха няколко седмици.

Казват, че всички пътища водят към Анкх-Морпорк, най-великия сред градовете

на Диска.
 Поне някои разправят, че така се говорело.
Но не е вярно. Всички пътища водят _извън_ Анкх-Морпорк, само че хората
понякога вървят по тях в погрешна посока.
Поетите отдавна са се отказали да измислят описания на този град. Напоследък
по-лукавите сред тях се мъчат да съчинят оправдания за него. Склонни са да
признаят, че смърди и е пренаселен. Освен това напомня за ада, какъвто би
изглеждал, ако там угасят огньовете и заселят в него стадо дрисливи крави за около
година. Веднага обаче настояват да признаете, че освен това Анкх-Морпорк е изпълнен
с напиращ, бликащ и несекващ живот. Вярно е, макар да го чувате от устите на поети.
Но странящите от поезията хора им отвръщат: „Е, и какво от това?“ Често и дюшеците
са пълни с живот, обаче никой не пише за тях оди. Хората мразят живота си в този
град и ако са принудени да го напуснат по работа, в търсене на приключения или
докато изтече давността за някои техни постъпки, горят от нетърпение да се
завърнат, за да се радват още повече на своята ненавист към него. По каруците и
каретите си лепят стикери от рода на „Анкх-Морпорк — мразиш го или се махаш“. И
наричат своя град Голямото уахуни*.
[* Уахуни е плод, който расте само в някои райони на първобитния Хоуондаленд.
Дълъг е пет-шест метра, по него стърчат шипове с цвят на ушна кал и вони като
мравояд, похапнал отдавна вмирисани мравки.]
От време на време някой управник издига стена около Анкх-Морпорк с илюзорната
цел да не допуска вътре враговете. Градът обаче не се плаши от врагове. Дори е
готов да ги посрещне с отворени обятия, стига да носят и пари*. Анкх-Морпорк е
оцелял въпреки наводненията, пожарите, ордите нашественици, революциите и
драконите. Е, да, понякога и по чиста случайност, но все пак ги е преживял. Бодрият
и непоправимо алчен дух на града не се е поддал на нищо…
[* Всъщност във вече прочутото издание на Гилдията на търговците „Добре сме
ви сварили в Анкх-Морпорк, градъ на иляди изненади“ е вмъкнат цял нов раздел „Ако
вий сте Варвърски нашествиник“. Съдържа факти от нощния живот, изгодни предложения
на пазара и списък с гостилници, където умеят да правят пудинг от месо на як и
кобилешко мляко. Не един вандал с островръх шлем се е завръщал в мразовитата си
юрта, недоумявайки как се е оказал значително по-беден, затова пък се е сдобил с
некадърно изтъкано килимче, литър вино, негодно за пиене, и плюшено магаренце със
сламена шапчица.]
Поне досега.

_Буум!_
Взривът размята прозорците, вратата и по-голямата част от покрива.
Какво друго да очаквате на Улицата на алхимиците? Тук съседите предпочитаха
експлозиите, чиято причина поне беше ясна, а и свършваха за секунди. Бяха далеч по-
поносими от миризмите, които се прокрадваха незабелязано.
Взривовете бяха част от пейзажа… доколкото още го имаше наоколо.
Този взрив си го биваше дори по критериите на местните познавачи и ценители.
Насред блъвналия черен дим се издигна тъмночервена сърцевина, каквато рядко се
вижда. А парченцата полустопени тухли бяха по-нажежени от обикновено. Експертите
прецениха, че експлозията направи добро впечатление.
_Буум!_
Една-две минути след взрива някаква фигура залитна през назъбената дупка,
заменила вратата. Човекът нямаше коса, а останките от дрехите му още тлееха.
Дотътри се при малката тълпа, която се възхищаваше на разрушенията, и
случайно докосна с осаждена длан продавача на наденички в хлебчета, известен под
името Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото. Този стожер на уличната търговия притежаваше
почти вълшебното свойство да попада там, където има шанс да продаде нещо от стоката
си.
— Не мога да си спомня думата — смотолеви фигурата. — Напира ми на езика, но
не се сещам.
— Да не е „мехур“? — подсказа Диблър и търговският му нюх се пробуди. — След
такова преживяване — подхвана той и показа подноса с толкова разнообразни
преработени органични отпадъци, че почти еволюираха до съзнателен живот — трябва да
се ободрите с гореща наденичка в хлебче…
— Не, не, не! Не е мехур. Хората я викат, когато открият нещо. Изскачат на
улицата и крещят — настойчиво бърбореше димящият човек. — Една такава особена дума…
— добави и челото му се набръчка под саждите.
Тълпата установи неохотно, че не се очакват повече взривове, и се скупчи
около тях с надеждата това представление да не е по-лошо.
— Ъхъ, тъй си е — отбеляза възрастен мъж, като натъпкваше тютюн в лулата си.
— Изфучаваш навънка и вряскаш „Пожар! Пожар!“. Тая дума ти трябва — завърши
победоносно.
— Не беше тя…
— Или „Помощ!“, или пък…
— Не, бе, вярно казва човекът — намеси се жена с кошница риба на главата. —
Имаше такава думичка. Чужбинска.
— Аха, аха! — сепна се съседът й. — Особена чужбинска дума за хора, дето са
открили нещо. Някакъв чуждестранен скапаняк я измислил във ваната…
— Е — подхвана мъжът с лулата и я запали от тлеещата шапка на алхимика, — аз
пък не виждам защо добрите хора в тоя град трябва да крещят на някакво си дивашко
наречие само щото са се изкъпали. А и я го вижте тоя човек! Не се е плацикал във
ваната. Вярно, _има нужда_ от къпане, но още не е цопнал във ваната. Що му е тогаз
да врещи чужбински глупости? Имаме си наши свестни думи за крясъци.
— Например? — подкани го Сам Си Прерязвам Гърлото.
Пушещият лула се подвоуми.
— Ами-и… да речем… „Открих нещо“ или… „Ура-а-а“…
— Не, аз се сетих за оня кретен — от Тсорт ли беше или от не знам къде си…
Излежавал се във ваната и му хрумнала някаква си идея, а той тутакси се втурнал по
улицата и се развикал.
— И к’во викал?
— Де да го знам! Може би „Я ми подайте хавлията!“.
— Щеше да има защо да вика с пълно гърло, ако беше опитал тоя номер при нас —
жизнерадостно предположи Сам Си Прерязвам Гърлото. — А сега, дами и господа,
предлагам ви изобилие от наденички в хлебчета, които ще…
— Еврика — изломоти осажденият алхимик, като се олюляваше.
— Е, и? — не разбра Диблър.
— Ами това е думата. Еврика. — Смутена усмивка разкриви почернялото лице. —
Означава „Открих я“.
— Коя си открил? — уточни Сам Си Прерязвам Гърлото.
— Не, бе, не беше жена. Е, поне я бях открил. Октоцелулозата. Изумително
вещество. Вече го държах в ръце, но прекалено близо до огъня — мънкаше фигурата с
озадачения тон на страдащите от леко мозъчно сътресение. — Мно’о важен факт. Тряб’а
да си го запиша. „Не допускай да се нагорещява.“ Мно’о е важно. Тряб’а да си запиша
тоя мно’о важен факт.
Повлече се към димящите развалини.
Диблър го изпроводи с поглед.
— Това пък какво беше?… — Вдигна рамене и извиси гласа си до вопъл: — Пирожки
с кайма! Горещи наденички! В хлебчета! Толкова са пресни, че свинята още не е
забелязала нещо да й липсва!

Блещукащата неспокойна идея от хълма бе наблюдавала цялата сценка. Алхимикът

дори не подозираше за присъствието й. Знаеше само, че днес е необичайно
изобретателен.
Идеята обаче забеляза ума на човека, който продаваше пирожки и наденички.
Познаваше този вид съзнание. Обожаваше го. Който умее да продава кошмарни
пирожки, несъмнено би успял да пробута и малко мечти.
Тя скочи.
А на далечния хълм ветрецът разпиляваше сивкава студена пепел.
Надолу по склона в един процеп между камъните, където недорасла хвойна се
бореше за живота си, се размърда струйка пясък.
 _Буум!_
Тъничък слой разпрашена мазилка застла бюрото на Муструм Ридкъли, новия
Архиканцлер на Невидимия университет, тъкмо, когато се опитваше да върже на
рибарска корда една особено неподатлива муха.
Погледна през цветните стъкла на прозореца. Кълба дим се издигаха над
Морпорк.
— Ковчежнико-о-о!
Задъханият Ковчежник нахълта след няколко секунди. Силните шумове винаги го
изнервяха.
— Пак са алхимиците, господине — избълва на пресекулки.
— За трети път тази седмица… Проклети продавачи на фойерверки — промърмори
Архиканцлерът.
— Опасявам се, че сте прав, господине — изломоти Ковчежникът.
— Ама те какво си въобразяват?
— Всъщност нямам представа, господине — призна Ковчежникът и най-сетне си пое
дъх. — Никога не съм се интересувал от алхимия. Тя е твърде… твърде…
— Опасна — натърти Ридкъли с тон, нетърпящ възражения. — Само забъркват разни
неща и се питат какво ли ще стане, ако добавят и капка от онази жълта бутилка, а
после чакат две-три седмици да им пораснат веждите наново.
— Щях да кажа „непрактична“ — осведоми го Ковчежникът. — Опитват се да правят
всичко по трудния начин, макар да разполагаме със съвсем простичка и достъпна
всекидневна магия.
— Доскоро си представях, че се мъчат да превърнат златото във философски
камък или нещо подобно — сподели Архиканцлерът. — Пълни щуротии, ако питаш мен.
Впрочем аз излизам.
Ридкъли вече се измъкваше от стаята, но Ковчежникът припряно размаха наръч
книжа под носа му.
— Архиканцлер, преди да тръгнете — започна отчаяно, — питах се дали не бихте
подписал само няколко…
— Не сега, човече! — сряза го Ридкъли. — Имам важна работа.
— Но каква?
— Ще се пазаря с един човек за един кон.
Вратата се затвори.
Ковчежникът се загледа в нея и въздъхна.
Невидимият университет бе имал какви ли не Архиканцлери през годините — едри,
дребни, лукави, леко смахнати, буйно луди. Заемаха поста и си изпълняваха
задълженията (в някои случаи за толкова кратко време, че нямаше как да бъдат
довършени официалните им портрети, предназначени за окачане в Голямата зала),
накрая умираха. Един старши магьосник сред себеподобните си има същите оптимистични
перспективи като любителя на безгрижни подскоци по минно поле.
От гледната точка на Ковчежника обаче това едва ли имаше особено значение.
Дори имената да се сменяха от време на време, винаги имаше Архиканцлер, чиято най-
важна задача (според Ковчежника) беше да подписва разни хартии, за предпочитане
(отново според Ковчежника) без да ги чете преди това.
Но този Архиканцлер изобщо не приличаше на предишните. Той например се
отбиваше в покоите си само колкото да облече чисти дрехи вместо изкаляните. И
крещеше на хората. Преди всичко на Ковчежника.
Доскоро обаче замисълът изглеждаше превъзходен — да изберат Архиканцлер,
който не е престъпвал прага на Университета поне от четирийсетина години.
Ежбите и междуособиците на различните магьоснически ордени толкова се
разгорещиха през последните години, та старшите магьосници поне веднъж единодушно
се съгласиха, че Университетът има нужда от период на стабилност. Така биха могли
за поне няколко месеца да се заемат в мир и спокойствие със своите кроежи и
интриги. Преровиха архивите и откриха името на Ридкъли Кафявия, който станал маг от
седма степен изумително рано — само на двадесет и седем години. После напуснал
Университета, за да поеме управлението на родовите си имоти в дълбоката провинция.
Стори им се идеалният кандидат.
— Тъкмо такъв тип ни трябва — уверяваха се един друг. — Ще започне начисто.
Новата метла мете най-добре, тъй да се каже. Ще се върнем към _корените_ на
магьосничеството. Стар веселяк с лула в ръката и блясък в очите. От онези, които
различават всяка билка, бродят из горите тилилейски и се побратимяват с живите
твари. И май предпочитат да спят под звездното небе. Не бихме се учудили, ако
откриват смисъл и в шепота на вятъра. И можете да се обзаложите, че дават име на
всяко дърво. Сигурно си говорят и с птиците.
Изпратиха вестоносец да му съобщи за направения избор. Ридкъли Кафявия
въздъхна, разпсува се, но после отиде в градината да си прибере жезъла, върху който
бе стъкмил плашило. Накрая се отправи към Университета.
„Ако пък започне да ни създава главоболия — уверяваха се мислено
магьосниците, — няма да е трудно да се отървем от загубеняк, който си бърбори с
дърветата.“
След пристигането на Ридкъли Кафявия се оказа, че той _наистина_ говори с
птиците. По-точно им викаше, най-често тържествуващо: „Уцелих те, гадинко!“
Вярно беше и че зверовете в полята добре го познаваха. Така се бяха напатили,
че трийсетина километра около имението на Ридкъли Кафявия животните бягаха, криеха
се или в безнадеждно отчаяние нападаха свирепо всекиго с по-островърха шапка на
главата.
Само половин денонощие след появата си Ридкъли настани глутница ловни
дракончета в килерите на иконома, обстреля със страховития си арбалет гарваните,
обитаващи древната Кула на Занаята, изпи десетина бутилки червено вино и се тръшна
в леглото си около два часа сутринта с песен на уста. Наложи се по-престарелите и
разсеяни магьосници да ровят в речниците, за да разберат някои думи от текста.
Надигна се обаче в пет часа сутринта, за да отиде на лов за патици в
мочурищата край устието.
Върна се и се оплака, че на много километри наоколо нямало чиста рекичка, в
която да налови малко пъстърва. (Река Анкх не беше добро място за риболов — дори за
да потънат кукичките във водата й, човек би трябвало да скача многократно върху
тях.)
Поръча си бира за закуска.
И започна да разказва _вицове._
От друга страна, напомни си Ковчежникът, новият Архиканцлер поне не се
намесваше във всекидневното управление на Университета. Ридкъли Кафявия като че не
изпитваше интерес към управлението на нищо с вероятното изключение на цяла сюрия
гончета.
Не виждаше смисъл в занимания, които не включват пускане на стрели,
насъскване на хрътки или слагане на примамка на кукичката.
Бира на закуска! Ковчежникът потръпна. Магьосниците не бяха в най-доброто си
състояние поне до обяд и закуската в Голямата зала беше тихо, почти крехко
свещенодействие, нарушавано само от покашляне, нечути стъпки на прислужници и по
някое пъшкане. Хора, искащи гръмогласно пържени бъбречета, кървавица и бира, бяха
ново явление.
Единственият, който не се стряскаше от ужасния човек, беше прастарият Уиндъл
Пунс. Той наближаваше сто и тридесет години, не чуваше и макар да си оставаше вещ
познавач на древните трудове по магия, имаше нужда от уместни напомняния и дълго
разгряване на мозъка, за да се заеме с дреболиите от настоящия ден. Успя някак да
схване факта, че сегашният Архиканцлер е любител на шубраците и пернатия дивеч, но
щяха да минат две-три седмици, докато проумее смисъла на промяната. Дотогава
подхващаше спокойни любезни разговори според малкото си спомени за природата и
разни други несъществени неща:
— Предполагам, че за вас е… хъм, разнообразие да… хъм, спите в истинско легло
вместо… хъм, под звездите?
Или:
— Тези предмети тук… хъм, се наричат ножове и вилици… хъм.
Или пък:
— Това _зеленото_ върху пържените яйца… хъм, дали е магданоз, как мислите?
Понеже Архиканцлерът никога не се заслушваше в думите на друг човек, докато
се тъпчеше с храна, а Пунс не забелязваше липсата на отговори, погаждаха се напълно
задоволително.
 Впрочем Ковчежникът имаше достатъчно други проблеми, за които да се тревожи.
Например алхимиците. На тях не можеше да се разчита. Бяха твърде сериозни и
целеустремени.
_Буум!_
Този взрив беше последен. Отминаваха ден след ден, напълно лишени от някоя и
друга експлозия. И градът започна да се успокоява. Твърде глупаво от негова страна.
Ковчежникът също като останалите не се замисли, че липсата на взривове не
означава непременно отказ на алхимиците да продължат досегашните си усилия, към
каквото и да бяха насочени те. Просто бяха започнали да си вършат работата както
трябва.

Настъпи полунощ. Прибоят гърмеше в скалите и пръскаше бледото си сияние в

мрака. Но около прастария хълм звукът замираше, сякаш бе заглушен от няколко слоя
кадифе.
А дупката в пясъка се бе разширила видимо.
Ако някой можеше да се заслуша в нея, би му се сторило, че долавя
ръкопляскания.

Още беше полунощ. Пълната луна се плъзгаше полека над пушеците и изпаренията
на Анкх-Морпорк и беше благодарна, че от тях я делят няколко хиляди километра небе.
Средището на Гилдията на алхимиците беше ново-новеничко. Всъщност винаги си
оставаше ново. През последните две години бе изравнявано със земята и построявано
четири пъти, докато накрая не изградиха зала за лекции и нагледни демонстрации с
надеждата, че това ще помогне за известно време.
В тази нощ немалко увити от главата до петите фигури се промъкнаха крадешком
в зданието. След няколко минути светлинката зад един прозорец на последния етаж
замъждука и угасна.
Е, почти угасна.
Нещо ставаше горе. Странно трепкащо сияние изпълни прозореца за кратко.
Последва го нестроен радостен крясък.
Чу се и шум. Не беше гръм, а необичайно механично бръмчене, сякаш доволна
котка мъркаше на дъното на голяма тенекия.
_Беше нещо като_ трактрактрактрак… трак.
Продължи няколко минути, насърчавано от весели вопли. Накрая един глас
изрече:
— Това беше, приятели.

— И какво беше това по-точно? — попита Патрицият на Анкх-Морпорк следващата

сутрин.
Мъжът пред него трепереше от страх.
— Не знам, ваша светлост. Не щяха да ме пуснат вътре. Накараха ме да чакам
пред вратата, ваша светлост.
Нервно кършеше пръсти. Погледът на Патриция сякаш го приковаваше на мястото
му. Беше опитен поглед, особено в подтикването на хората да се разприказват
неудържимо, и то след като са се заблудили, че вече са разказали всичко.
Само Патрицият си знаеше с колко агенти разполага в града. Човечецът пред
него работеше като слуга в Гилдията на алхимиците. Преди време бе имал лошия късмет
да го изправят пред Патриция по обвинение в злонамерено безделие и тогава
доброволно избра да стане негов осведомител.*
[* Иначе би трябвало доброволно да падне в ямата със скорпионите.]
— Туй беше всичко, ваша светлост — замрънка той. — Тракане ли, бръмчене ли —
не знам, и някакво _просветване_ под вратата. И разправяха, че осветлението не го
бивало.
— Не го бивало ли? В какъв смисъл?
— Ъ-ъ… Де да знам, ваша светлост. Не го бивало и толкоз. Казаха, че трябвало
да отидат другаде, дето било по-добро. Ъ-ъ… И ми заповядаха да донеса храна.
 Патрицият се прозя. Намираше щуротиите на алхимиците за безкрайно досадни.
— Нима…
— Ама бяха вечеряли само четвърт час по-рано — избълва слугата.
— Може би от техните странни занимания се огладнява — допусна Патрицият.
— Да, ама кухнята вече беше затворена за през нощта и трябваше да купя цял
поднос наденички в хлебчета от оня Диблър, Гърлото, де.
— Нима? — повтори Патрицият и се загледа в книжата на бюрото си. — Благодаря
ти. Можеш да си вървиш.
— Ваша светлост, да знаете, харесаха им. Ама наистина им харесаха!

Самият факт, че алхимиците изобщо имаха своя гилдия, заслужаваше внимание.

Магьосниците притежаваха не по-голяма склонност към задружни усилия, но пък те по
природа предпочитаха йерархията и конкуренцията. Имаха _потребност_ да се
организират. Каква полза да си магьосник от седма степен, ако няма шест по-низши
степени, които да гледаш пренебрежително, и осма степен, която да жадуваш? Другите
магьосници просто са ти необходими, за да ги мразиш и презираш.
А всеки алхимик си беше алхимик сам по себе си, трудеше се упорито в тъмна
стаичка или потайно подземие, за да удари големия джакпот в казиното на съдбата —
Философския камък, Еликсира на живота. Най-често бяха хилави мъже с розовеещи очи и
с бради, които всъщност представляваха отделни снопчета косми, скупчени заедно да
се пазят от опърляне. Мнозина алхимици се отличаваха с онова замаяно и отнесено
изражение, което издава прекаленото застояване около съдове с врящ живак.
Не че алхимиците мразеха колегите си. Обикновено не ги и забелязваха или пък
при среща се питаха дали това не са двукраки тюлени.
Затова тяхната мъничка жалка гилдия тъй и не се издигна до могъществото на,
да речем, наемните убийци, крадците или просяците. Вместо това си поставяше
задачата да подпомага вдовиците и сираците на онези алхимици, които са започнали да
се отнасят твърде нехайно например към натриевия цианид или са дестилирали
интересна плесен, изпили са получения разтвор и са полетели от покрива да танцуват
в небето заедно с феите. Разбира се, нямаше чак толкова много вдовици и сираци,
защото алхимиците трудно завързват някакви отношения с околните и ако изобщо се
оженят, причината е преди всичко желанието им да има кой да придържа тигела, докато
разбъркват нещо в него.
Общо взето, алхимиците в Анкх-Морпорк успяваха единствено да превръщат
златото в по-малко злато.
Досега…
В момента обаче у тях напираше неспокойната възбуда на хора, в чиято банкова
сметка най-ненадейно е внесено истинско богатство и те не знаят дали да привлекат
всеобщото внимание с харченето му или да си го приберат и да си плюят на петите.
— На магьосниците няма да им хареса — подхвърли един от тях, кльощав колеблив
човечец на име Лули. — Ще кажат, че е магия. Знаете как се разлютяват, ако решат,
че правиш магии, без да си магьосник.
— Няма никаква магия — заяви Томас Среброриб, предводителят на гилдията.
— Ама използваме духчетата.
— Пак не е магия. Най-обикновена окултна намеса.
— Ами саламандрите?
— Нормално природно явление. Няма нищо нередно.
— Щом казваш… Но те ще го нарекат магия. Знаете ги какви са.
Алхимиците закимаха начумерени.
— Те са реакционери! — възмути се Сендивог, секретарят на гилдията. — Надути
тавмократи, ето какви са. И другите гилдии не са стока. Какво знаят те за
победоносното настъпление на прогреса? Интересува ли ги изобщо? Можеха да измислят
нещо подобно още преди години, но направиха ли си труда? Да, ама не! Само се
замислете как бихме могли да направим живота на хората несравнимо… ами по-хубав.
Откриват ни се огромни възможности.
— Образователни — вмъкна Среброриб.
— Дори исторически — добави Лули.
— Разбира се, не бива да забравяме и развлекателната страна — натърти Пийви,
ковчежникът на гилдията.
Беше дребно изнервено човече. Впрочем повечето алхимици са изнервени от
гадаенето какво ли може да се случи в следващия миг с бълбукащата смес в тигела.
— Ами да. Несъмнено е доста забавно — съгласи се Среброриб.
— Някои от великите исторически драми… — промълви Пийви. — Представете си
какво зрелище ще бъде! Събирате трупа актьори, изиграват пиесата един-единствен
път, после хората из целия Диск ще могат да я гледат колкото си искат! Между
другото така се спестяват много надници — не пропусна да добави той.
— Но трябва да е направено с вкус — напомни Среброриб. — На нас се пада
голямата отговорност нищо да не бъде… — гласът му стихна за миг — … сещате се…
_пошло._
— Те ще ни попречат — мрачно предрече Лули. — Знам ги аз магьосниците.
— Обмислих въпроса — увери го Среброриб. — Тук светлината бездруго е много
неподходяща. По това сме единодушни. Имаме нужда от ясно небе. И то далеч оттук.
Май знам едно подходящо място.
— Ей, да ви кажа, дори не ми се вярва, че сме се захванали с това! —
възкликна Пийви. — Допреди месец беше щурава идея. А ето че се сбъдна! Досущ като с
магия, но няма нищо магическо, разбира се — припряно завърши той.
— Не е обикновена илюзия, а _истинска_ илюзия — обяви Лули.
— Не знам дали сте се замисляли — пак подхвана Пийви, — но така можем да
припечелим немалко пари. Е, какво ще кажете?
— Не е толкова важно — възрази Среброриб.
— Прав си, не е — промърмори Пийви и се озърна към останалите. — Искате ли да
го видим пак? — предложи плахо. — Нямам нищо против да въртя ръчката. И… знам, че
не допринесох много за начинанието, но измислих едно… нещо.
Извади огромна кесия от джоба на работната си роба и я постави на масата.
Кесията се килна и на масата се търкулнаха няколко пухкави безформени топчета.
Алхимиците ги зяпнаха.
— Какво е това? — не разбра Лули.
— Ами… — неловко започна Пийви. — Вземаш малко лющена царевица, слагаш я в…
да речем, тигел номер 3, добавяш и мазнина за готвене, нали разбираш. После
похлупваш с чиния или друг съд, а щом нагрееш тигела, се чува „пук-пук“… Не е от
сериозните гърмежи. Щом престане да трещи, дърпаш чинията и царевицата се е
превърнала в тези… ъ-ъ, неща. — Огледа застиналите в недоумение лица. — Може да се
яде — добави, сякаш се оправдаваше. — Ако му сложите масло и сол, има вкус на
солено масло.
Среброриб протегна изцапаната си с химикали ръка и предпазливо си избра една
пухкава хапка. Задъвка я съсредоточено.
— Всъщност не знам защо го направих — изчерви се Пийви. — Изведнъж ми хрумна,
че е _уместно._
Среброриб не преставаше да дъвче.
— Има вкус на картон — съобщи след малко.
— Извинявай — промърмори Пийви и се помъчи да събере разсипаното в кесията.
Среброриб благо отпусна длан на рамото му.
— Знаеш ли — промълви и си взе още една хапка, — има нещо в тази
измишльотина. Наистина си е някак на мястото. Впрочем как я наричаш?
— Ами още си няма истинско име — призна Пийви. — Аз си я наричам пукана
царевица.
Среброриб си взе още едно разпукано царевично зърно.
— Чудна работа, все ти се иска да ги пъхаш в устата си — отбеляза той. — Един
вид не можеш да спреш. Пукана царевица, казваш? Добре звучи. И така… господа, да
завъртим ръчката още веднъж.
Лули се зае да навие филма обратно в лишения от всякаква магия фенер.
— Значи се сети за място, където можем да разгърнем начинанието, а
магьосниците няма да ни тормозят?
Среброриб награби цяла шепа пукана царевица.
— Малко по-нататък по брега е — започна да обяснява. — Приятно слънчево
местенце, където отдавна никой не се отбива. Там няма нищо освен обрулена от вятъра
стара гора, един храм и много дюни.
 — Храм ли? Но и боговете направо побесняват, ако им… — понечи да възрази
Пийви.
— Я ме чуй — настоя Среброриб. — Цялата местност е обезлюдена от векове.
Същинска пустош. Няма нито хора, нито богове. Нищичко. Затова пък слънцето и земята
са в изобилие, сякаш тъкмо нас чакат. Това ни е шансът, момчета. Не ни дават да
правим магии, не можем да правим злато, дори не успяваме да изкараме за насъщния…
тогава защо да не правим _подвижни образи?_ Хайде да творим _история!_
Алхимиците се отпуснаха на столовете си и лицата им светнаха.
— Ъхъ — даде подкрепата си Лули.
— Ами… хайде — съгласи се Пийви.
— Наздраве за подвижните образи — изрече Сендивог и вдигна пълна шепа пукана
царевица. — А ти откъде научи за онова място?
— О, просто… — Среброриб се запъна озадачен, после смотолеви: — Не знам, не
мога да си спомня. Трябва да съм чул за него преди много време, после съм забравил,
а сега пак ми е изскочило в ума. Сами знаете как става понякога.
— Ъхъ — пак го подкрепи Лули. — Като с мен и филма. Все едно си _спомних_ как
да го направя. Много чудати номера ни върти тази пуста памет.
— Ами да.
— Вярно.
— Просто на идеята й е дошло времето.
— Прав си.
— Сигурно.
— Така трябва да е.
Над масата се спусна леко разтревожена тишина. Така се смълчават умове, които
мислено се опитват да открият нещо нередно.
А въздухът сякаш заблещука.
— И как се нарича мястото? — попита разсеяно Лули.
— Не знам какво име са му дали в старите времена — призна си Среброриб и
придърпа към себе си кесията с пукана царевица. — Сега го наричат Света гора.
— Света гора — повтори Лули. — Звучи… познато.
Отново притихнаха умислени.
Този път Сендивог пропъди вцепенението.
— Добре, тъй да бъде — обяви той бодро. — Света гора, идваме!
— Ъхъ — изсумтя Среброриб и тръсна глава, като че пропъждаше нежелано
съмнение. — Ама че смахната работа! Все ми се струва… че открай време… сме се
запътили натам.

>
Десетина хиляди километра по-надолу световната костенурка, Великата А’Туин,
се влачеше мудно в звездната тъма.
Действителността може да бъде представена като сложна крива линия.
Проблемът не е в това, а във факта, че няма толкова действителност, колкото
би трябвало. Ако се вярва на някои от по-мистичните текстове от хранилищата на
Библиотеката в Невидимия университет…
… най-видното академично средище на магията и изобилните трапези, чиято
колекция от книги е толкова огромна, че изкривява пространството и времето…
… поне девет десети от първоначално сътворената реалност се намират извън
пределите на мултивселената. А тъй като мултивселената по самото си определение
съдържа абсолютно всичко, което изобщо е нещо, положението става доста напечено.
Извън границите на всевъзможните вселени се намират суровите, дивите
реалности, онези „можеше да е така“, „защо пък да не е иначе“, „това няма да го
бъде“ — необузданите идеи, създавани и заличавани хаотично като химически елементи
в напиращи да гръмнат свръхнови звезди.
И понякога, ако стените на световете са мъничко изтънели, тези идеи могат да
се просмучат навътре.
А действителността се просмуква навън.
И тогава се случва горе-долу същото както около горещите гейзери дълбоко под
повърхността на океана — странни подводни същества намират там достатъчно храна и
топлина, за да образуват мимолетни мънички оазиси на живота в среда, където наглед
изобщо не би могло да има живот.
Идеята за Света гора се просмука невинно и весело в Света на Диска.
И малко реалност изтече навън.
Тя бе намерена. Защото отвън има Твари, чиято способност да надушват дребни
късчета действителност прави скучни смразяващите истории за акулите и струйките
кръв в морската вода.
Тварите започнаха да се събират около пролуката.

Бурята напираше над дюните по брега, но щом стигна до ниския хълм, облаците
сякаш го заобиколиха. Само оскъдни капки дъжд паднаха на пресъхналата земя, а
стихията тук се превръщаше в лек ветрец.
Той посипа с пясък отдавна изстиналите следи от огън.
По-надолу до една дупка, през която би могъл да се промуши язовец, малко
камъче се търкулна към подножието.

Един месец отмина много набързо. Не му се искаше да се застоява.

Ковчежникът почука почтително на вратата към покоите на Архиканцлера и я

отвори.
Стрела от арбалет прикова шапката му към дървенията.
Архиканцлерът наведе оръжието към пода и погледна сърдито посетителя.
— Адски опасно е да вършиш такива неща, ясно ли ти е? Можеше да причиниш
много неприятен нещастен случай.
Ковчежникът не се бе издигнал до сегашното си положение… тоест до положението
си отпреди десет секунди, когато беше хладнокръвен и самоуверен човек (в момента се
намираше пред прага на лек инфаркт), без да усъвършенства способността си да се
опомня след неочаквани сътресения.
Той освободи шапката си от мишената, начертана с тебешир на вратата.
— Но нищо лошо не се случи — отбеляза с толкова спокоен глас, какъвто се
постига с неимоверни усилия. — Дупката почти не се вижда. А вие защо… ъ-ъ, стреляте
по вратата, господине?
— Нямаш ли разсъдък в главата си? Навън е тъмно, а проклетите стени са от
камък. Да не очакваш да хабя стрелите по тях?
— Аха — промълви Ковчежникът. — Но вратата… ъ-ъ, е на пет столетия — съобщи с
изтънчено лек намек за укор.
— Личи й — грубо отбеляза Архиканцлерът. — Цялата е почерняла. Човече, тук
имаме нужда от по-малко камънаци и дъски, а от повечко украса за разведряване.
Някакви гравюри на спортна тема, да речем.
— Веднага ще се погрижа — невъзмутимо обеща Ковчежникът и си спомни за
свитъка книжа под мишницата си. — Междувременно, господине, дали бихте отделил…
— Добре — прекъсна го Архиканцлерът и енергично нахлупи островърхата шапка на
главата си. — Браво на теб. Сега трябва да се погрижа за едно болно драконче.
Малката гадинка от няколко дни не е близвала купичката въглища.
— Но вашият подпис на един-два документа е… — забърбори трескаво Ковчежникът.
— Не мога да се занимавам с тия глупости — отпъди го с жест Ридкъли. — Тук
бездруго има твърде много хартии. И… — Впи поглед в Ковчежника, като че току-що си
спомни нещо. — Тая заран видях голяма смехория. Една маймуна се мярна в двора. Хич
не се плашеше.
— О, да — жизнерадостно потвърди Ковчежникът. — Сигурно е бил Библиотекарят.
— Значи той си има питомна маймуна?
— Не ме разбрахте, Архиканцлер — още по-лъчезарно възрази Ковчежникът. —
Видял сте _самия_ Библиотекар.
Ридкъли се вторачи в него.
Усмивката на Ковчежника застина.
— Тъй… Библиотекарят е _маймуна,_ а?
Мина немалко време, докато Ковчежникът му втълпи фактите. Накрая
Архиканцлерът промърмори:
— Казваш, че това приятелче се е превърнало в маймуна с магия?
— Да, имаше произшествие в Библиотеката. Изблик на магия. До един миг беше
човек, а в следващия — орангутан. Господине, освен това не бива да го наричате
маймуна. Той е човекоподобно.
— Че каква разлика виждаш?
— Явно за него е съществена. Става много… ъ-ъ, агресивен, когато го нарекат
маймуна.
— Поне не си пъчи червения задник, нали?
Ковчежникът стисна клепачи и потрепери.
— Не, господине. Това го правят гибоните.
— Аха… — Ридкъли поумува. — Нали нямаме и от тях тук?
— Нямаме, господине. Само Библиотекаря.
— Тъй не може. От мен да знаеш — тъй не може. Защо да търпим разни космати
грамадни животни да се размотават наоколо? — непреклонно изрече Архиканцлерът. —
Отървете се от него.
— Не бива да го правим за нищо на света! По-добър Библиотекар не сме имали.
Пък и върши невероятна работа при толкова мижава заплата.
— А ние в какво му плащаме?
— В кесийки с фъстъци — тутакси обясни Ковчежникът. — Освен това единствено
той е наясно с потайностите на Библиотеката.
— Тогава пак го превърнете в човек. Туй не е живот, маймунският, де.
— Той е _човекоподобно,_ Архиканцлер. И се опасявам, че предпочита сегашното
си състояние.
— Откъде знаеш? — настрои се недоверчиво Ридкъли. — Той да не говори?
Ковчежникът се поколеба. Ето ти го вечното затруднение с Библиотекаря. Всички
дотолкова свикнаха с него, че едва си спомняха времето, когато Библиотеката не бе
поверена на човекоподобно с жълти зъби и сила за трима. Когато ненормалното се
проточи достатъчно дълго, вече е съвсем нормално. Само че понечеха ли да обясняват
тепърва положението някому, започваше да изглежда твърде необичайно. Ковчежникът се
прокашля смутено.
— Казва „ууук“.
— А туй какво означава?
— Означава „не“, Архиканцлер.
— И как казва „да“?
Ковчежникът се боеше именно от този момент.
— Казва „ууук“, Архиканцлер.
— Че то си е все същото!
— О, не. В никакъв случай. Уверявам ви! Казва го с друг тон… Тоест ако вече
сте свикнал… — Ковчежникът вдигна рамене. — Предполагам, че просто сме се
приспособили да го разбираме.
— Е, поне той се поддържа във форма — гадничко натърти Ридкъли. — Не като
всички вас. Днес надникнах в дневната и беше пълна с похъркващи типове!
— Сигурно са били старшите преподаватели — веднага се сети Ковчежникът. — Аз
бих казал, че и те са в чудесна форма.
— Във форма ли? Оня Декан все едно е глътнал пухена постеля!
— Да, но… Господине — усмихна се търпеливо Ковчежникът, — изразът „да бъдеш
във форма“, доколкото го разбирам, означава да си годен за някаква дейност. В такъв
случай тялото на Декана е напълно подходящо за седене по цял ден и лобиране на
изобилни гозби.
Той си позволи тънка усмивчица.
Погледът на Архиканцлера беше толкова неприветлив, че би пропъдил и закоравял
пияница от бар с безплатни напитки.
— Туй шегичка ли беше?
Тонът му издаваше подозрителността на човек, който никога не е вниквал в
израза „чувство за хумор“ и не би го разбрал след цял час обяснения, придружени с
помощни диаграми.
— Господине, само си позволих да изтъкна очевиден факт — предпазливо отвърна
Ковчежникът.
 Ридкъли врътна глава.
— Не понасям шегички. И не понасям разни веселяци, дето си мислят, че само
ръсят смешки. Туй се дължи на застояването под покрив. Няколко пробега по
трийсетина километра и Деканът ще бъде друг човек.
— Да, в известен смисъл — съгласи се Ковчежникът. — Защото ще бъде мъртъв.
— Ще бъде по-здрав и стегнат.
— И мъртъв.
Раздразненият Архиканцлер порови в книжата на бюрото си.
— Как сте се отпуснали само… — замърмори. — Направо сте се разпльокали.
Всичко е тръгнало накриво. Тук хората хъркат по цял ден и току се превръщат в
маймуняци. Дори не ни е хрумвало, че ще се натъкнем на маймуна зад ъгъла, когато
бяхме студенти. — Вдигна глава нетърпеливо. — А ти защо дойде?
— Моля? — смънка обезсърчен Ковчежникът.
— Нали искаше нещо от мен? Дошъл си да ме врънкаш за нещо. Може би щото май
съм единственият, дето не се е унесъл или не врещи от клоните на някое дърво
сутрин.
— Ъ-ъ… Архиканцлер, струва ми се, че гибоните правят това.
— Какво? Какво?! Говори по-смислено, човече!
Ковчежникът си събра мислите в главата. Не смяташе, че заслужава да се държат
така с него.
— Всъщност, господине, дойдох да поговоря с вас за един от студентите —
обясни ледено.
— Какви студенти, бе? — изръмжа Архиканцлерът.
— Не се ли сещате, господине? Онези, по-кльощавите и бледите? Нали сме в
_университет?_ Те са задължителна част от пейзажа като плъховете.
— Нали си имаме хора да се занимават с тях?
— Да, преподавателите. Да… Но понякога… Все пак се питам дали не бихте
погледнал оценките от тези изпити…

Беше полунощ — не същата като предишната, но подобна на нея. Старият Том,

лишената от език камбана на Университета, отбеляза часа с дванадесет звучно
безмълвни удара.
Дъждовните облаци изстискваха последните си капки над града. Анкх-Морпорк се
простираше под няколко мокри наглед звезди с устойчивостта на стара тухла.
Пондър Стибънс, студент по магьосничество, остави книгата на масата и си
разтърка лицето.
— Така-а… Задай ми някакъв въпрос.
Виктор Тугелбенд, също студент по магьосничество, взе своя оръфан екземпляр
на „Некротеликомникон, преработено издание за студенти с примерни експерименти“.
Отвори книгата наслуки. Почиваше си върху леглото на Пондър. Е, поне раменете му се
опираха на постелята. Тялото му се бе изпружило нагоре по стената — напълно
нормална поза за такива студенти.
— Ъхъ. Добре. Ъхъ… Ами-и… Как е името на чудовището, което живее извън
измеренията и чийто отличителен вопъл е „Твойтотаковататвойтотаковата“?
— Йоб Изотзадес — незабавно отговори Пондър.
— Ъхъ. А по какъв начин чудовището Тшуп Аклатеп, Гнусната звездна жаба с един
милион потомци, изтезава своите жертви до смърт?
— Тя… не, не ми подсказвай… Тя ги държи неподвижни и им показва снимки на
отрочетата си, докато мозъците на жертвите не пропаднат в самите себе си.
— Тъй си е. Отдавна се чудех как го постига — призна си Виктор и прелисти
книгата. — Май стига и да кажеш хиляда пъти „Много прилича на теб“, за да си готов
за самоубийство.
— Виктор, и ти знаеш много неща — похвали го Пондър. — Изненадвам се, че още
си студент.
— Е, да. Но… Хъм… Май не ми върви на изпитите.
— Хайде, задай ми още един въпрос — подкани Пондър.
Виктор пак отвори книгата и помълча.
После изломоти:
 — А къде е… Света гора?
Пондър стисна клепачи и се тупна с длан по челото.
— Задръж, задръж… не ми подсказвай… — Изведнъж отвори очи. — Защо ме питаш
къде е Света гора? — попита наежен. — Не помня нищо за никаква Света гора.
Виктор позяпа страницата. И на нея нямаше нищо за Света гора.
— Готов съм да се закълна, че чух… Сигурно се отплеснах за миг — оправда се
неубедително. — Заради прекаленото преговаряне на материала.
— Голяма мъка, нали? Но си струва, защото ще станем магьосници.
— Да, нямам търпение — процеди през зъби Виктор.
Пондър затвори книгата.
— Дъждът спря. Хайде да прескочим стената. Заслужаваме да си пийнем.
Виктор размаха пръст пред лицето му.
— Само по едно. Трябва да сме трезви. Утре е Завършването. Задължително е да
се явим с ясен ум!
— Хъ! — изсумтя Пондър.
Няма спор, че е важно умът ти да е ясен, когато се явяваш на изпит. Немалко
забележителни кариери като чистене на улици, бране на плодове и свирене на китари
по спирките на метрото са започнали поради неразбиране на този простичък факт.
Но Виктор имаше и още една, по-особена причина да е винаги нащрек.
Би могъл да сбърка и да издържи изпита.
Неговият вече покоен чичо бе завещал на племенника си скромно богатство с цел
Виктор да не стане магьосник. Вероятно не бе осъзнавал истинската си цел, когато бе
съставял завещанието, но всъщност точно такава се оказа. Бе си въобразявал, че
помага на своя племенник да завърши образованието си, но Виктор Тугелбенд се
отличаваше с изострена, макар и лукава проницателност.
Ето какво гласяха разсъжденията му:
„Какви са предимствата и недостатъците на магьосника? Например до известна
степен се радваш на почит, но пък често се излагаш на опасности и винаги има риск
да те премахне от пътя си събрат в Занаята. Защо да ставам многоуважаван труп?“
„От друга страна…“
„Какви са предимствата и недостатъците на _студента,_ изучаващ магията? Имаш
предостатъчно свободно време, прощава ти се, ако пиеш до побъркване и пееш
просташки песнички. И никой не се опитва да те убие освен в типичните, присъщи за
Анкх-Морпорк случаи. А благодарение на наследството се радваш на умерен, но приятен
разкош. Е, не те уважават кой знае колко, затова пък си жив, за да разбираш това.“
Ето защо Виктор посвети немалко време и усилия да проучи подробно условията
на завещанието, хитроумната изпитна система на Невидимия университет и всяка
изпитна работа от последните петдесет години.
Студентите завършваха с най-малко 88 точки от тестовете.
Би било съвсем лесно да се провали. Това беше по силите на всеки идиот.
Но пък чичото на Виктор не беше глупак. Според едно от условията в
завещанието, ако студентът постигнеше по-малко от 80 точки, поточето от пари към
джоба му щеше да пресъхне като плюнка върху горещ котлон.
И по свое му покойникът постигна посмъртна победа. Малцина студенти са учили
толкова упорито като Виктор. Носеха се слухове, че по знания за магията можел да се
мери с мнозина от старшите преподаватели. Прекарваше часове наред в удобно кресло
насред Библиотеката, потънал в четене на гримоари и инкунабули. Разучаваше видовете
тестове и изпитни въпросници. Слушаше лекциите с такова внимание, че можеше да ги
повтори наизуст. Магьосниците в Университета бяха убедени, че е най-схватливият и
прилежен студент от много десетилетия насам. И всеки път на изпитите за
Завършването внимателно и компетентно получаваше 84 точки.
Направо тръпки да те побият.

Архиканцлерът стигна до последната страница.

По някое време се сепна:
— А-а, разбрах. Жал ти е за момъка, нали?
— Според мен не схванахте за какво намеквам — възрази Ковчежникът.
— За мен пък всичко е ясно — отсече Ридкъли. — Той винаги е на косъм от
вземането на изпитите. — Измъкна един лист от купчината. — Между другото тук е
написано, че е завършил още преди три години! Тогава е получил 91 точки.
— Вярно е, Архиканцлер. Само че студентът подаде възражение.
— _Възражение_ ли?! За да не завърши?!
— Според него изпитната комисия не е забелязала, че е сбъркал алотропните
форми на октирона в отговора на шестия въпрос. Твърдеше, че съвестта му не би
понесла това. Споменът щял да го терзае до края на дните му, ако се класира
несправедливо пред по-подготвени и достойни негови колеги. Забележете, че през
следващите две години е получил само 82 и 83 точки съответно.
— Защо?
— Ние смятаме, господине, че е играл на сигурно.
Ридкъли потропа с пръсти по бюрото.
— Тъй не може — отсъди накрая. — Не бива някакъв си хлапак открай време да е
_почти_ магьосник и да ни се смее до… до какво се смееха хората, до пръсване ли
беше?
— Напълно съм съгласен с вас — измърка Ковчежникът.
— Сега пък ние ще го изпързаляме — реши Ридкъли.
— Ще го изритаме, господине. Защото изпързаляните сме ние.
— Добре, тъкмо ще си изравним сметките — съгласи се Архиканцлерът. — Значи
искаш да го привикам тук и да го напъдя, а? Ами изпрати ми го сутринта и аз ще го…
— Не, господине, не можем да се отървем толкова лесно.
— Що да не можем? Ние ръководим проклетото място!
— Да, но е задължително да действаме изключително предпазливо в отношенията
си с господин Тугелбенд. Той е експерт по правилниците и процедурите. Предлагам да
му дадем този въпросник на изпитите утре.
Ридкъли взе подадения документ. Устните му помръднаха, докато го четеше.
— Само един въпрос ли?
— Да. Или ще издържи изпита, или ще се провали. Нека го видим как ще постигне
84 точки в отговора на един-единствен въпрос.

В някакъв смисъл, който непрекъснато се изплъзваше на наставниците му (а това

ги вбесяваше), Виктор Тугелбенд беше и най-мързеливият човек в цялата досегашна
история на света.
Не лентяй от обикновения скучен вид. Нормалният мързел представлява липса на
усърдие. Виктор отдавна бе преминал през това състояние и се намираше далеч от
другата му страна. Влагаше повече усилия в стремежа да не се труди, отколкото
мнозина в най-черната работа.
Никога не бе мечтал да стане магьосник. Всъщност не искаше много от живота,
освен може би да го оставят на мира и да не го будят до пладне. Като дете околните
му подхвърляха: „Малкият, ти какъв ще бъдеш, когато пораснеш?“, а той отвръщаше:
„Ами не знам. Какво ще ми предложите?“
Никой не търпи дълго такова държание. Не е достатъчно да бъдеш какъвто си,
трябва и да се постараеш да бъдеш още някакъв.
И той се опитваше. Немалко време си внушаваше, че иска да бъде ковач, защото
работата му изглеждаше интересна и романтична. Да, но трябваше да се напъва до
изнемогване и да се бори с неподатливи късове метал. После опита с желанието да
бъде наемен убиец, чиито занимания прецени като дръзки и романтични. Но и в
подготовката за този занаят беше необходимо старание, а и откровено казано, все пак
би трябвало да убива хора. Реши да се стреми в мислите си към актьорската професия,
която му се стори драматична и романтична. Скоро откри, че ще носи прашни костюми,
ще се свира в тесни стайчета и — колкото и да е изумително! — ще работи до
припадък.
Остави се да го изпратят в Университета, защото така беше по-лесно, отколкото
да се инати.
Често се усмихваше, макар и леко озадачено. Затова хората предполагаха, че е
донякъде по-умен от самите тях. В действителност той почти винаги напъваше ума си
да разгадае какво са му казали преди малко.
Имаше и тънки мустачки, които при едно осветление го правеха по-
привлекателен, а при друго подлъгваха, че току-що е пил гъст шоколадов шейк.
Той искрено се гордееше с мустаците си. От магьосниците се очакваше да
зарежат бръсненето и да пуснат бради като неподрязани храсти.
Мина половин час след полунощ. Той се тътреше обратно от „Кърпеният барабан“,
несъмнено най-достойната долнопробна кръчма в града. Виктор Тугелбенд винаги
оставяше впечатлението, че се тътри, дори когато тичаше.
Освен това беше почти трезвен и затова мъничко се изненада, когато осъзна, че
е попаднал на Площада на строшените луни. А се бе насочил към късата уличка зад
Университета и по-точно към онази част от оградата с удобно вадещи се тухли, през
която студентите по магия от безброй столетия заобикаляха вечерния час в Невидимия
университет.
Площадът не му беше по пътя.
Понечи да се затътри обратно, но спря. Тук ставаше нещо необикновено.
Случваше се на площада да се навъртат уличен разказвач, неколцина музиканти
или по-особен предприемач, търсещ потенциални купувачи на анкх-морпоркски
забележителности като Кулата на Занаята или Бронзовия мост.
Този път обаче някакви хора закрепваха голям екран, изглежда състоящ се от
съшити чаршафи, опънати между пръти.
Примъкна се близо до тях.
— Какво правите? — попита дружелюбно.
— Ще покажем каквото сме подготвили.
— А, представление… — загуби интерес Виктор.
Повлече се отново през влажната тъма, но забави крачка, щом чу глас откъм
пролуката между две къщи.
Гласецът бе произнесъл думата „помощ“, но съвсем тихичко.
Друг глас подкани:
— Дай го туй чудо, чатна ли?
Виктор закрачи натам и примижа към сенките.
— Ей, тук всичко ли е наред?
След кратко мълчание вторият глас му подхвърли:
— Хлапе, търсиш си белята.
„Той има нож — установи Виктор. — Кани се да ме намушка с него. Това
означава, че или ще бъда наръган, или трябва да избягам, значи да прахосвам
напразно силите си.“
Хората, склонни да пренебрегват очевидните факти, биха очаквали Виктор
Тугелбенд да е дебел и болнав. Той обаче със сигурност беше най-атлетичният студент
в целия Университет. Нямаше никакво желание да мъкне излишни килограми лой, затова
се стараеше да не пълнее и се поддържаше във върхова форма — отдавна бе установил,
че движенията с напращели мускули са много по-лесни, отколкото да ги върши с
увиснали телеса.
Затова просто замахна. Не само цапардоса обирджията с опакото на дланта си,
ами го запрати в отсрещната стена.
После огледа спасената жертва, която още се свиваше уплашено.
— Надявам се, че не пострадахте.
— Не мърдай!
— Нямах такова намерение — сподели Виктор.
Силуетът се показа от мрака. Под едната си мишница стискаше пакет, а китките
си бе вдигнал пред лицето в странен жест — палците и показалците под прав ъгъл и
събрани, така че очичките на нисичкия човек сякаш надничаха през рамка.
„Аха, май прави знака срещу зло око — предположи Виктор. — Наистина прилича
на магьосник с тези безбройни символи по дрехата си.“
— Изумително! — възкликна непознатият, примижавайки зад пръстите си. — Би ли
обърнал глава настрани? Страхотно! Жалко за носа, но сигурно ще измислим подходящия
ракурс. — Пристъпи напред и се помъчи да обгърне с ръка раменете на спасителя си. —
Имаш късмет, че ме срещна днес.
— Така ли? — промърмори Виктор, като си помисли, че в случая късметлия е
другият.
— Тъкмо търсех човек с твоя типаж — обяви дребосъкът.
— Извинете, но защо ли се заблудих, че ви предстоеше да бъдете ограбен?
 — Опитваше се да ми отнеме това. — Непознатият тупна пакета под мишницата си
и изтръгна звук като от гонг. — Но нямаше да му послужи.
— Безполезно ли е? — прояви любопитство Виктор.
— Безценно е.
— Е, значи нищо лошо не е станало — установи Виктор.
Мъжът се отказа да го прегръща през раменете поради прекалената им ширина и
се задоволи да го потупа покровителствено по едното от тях.
— Но мнозина щяха да останат разочаровани — добави той. — Виж сега… Имаш
добра стойка. В профил изглеждаш задоволително. Е, момко, искаш ли да влезеш в
бизнеса с подвижните образи?
— Ъ-ъ… — проточи Виктор. — Не ми се вярва.
Непознатият се опули.
— Нали чу какво те попитах? За подвижните образи?
— Да.
— Всички искат да са в бизнеса с подвижните образи!
— Не, благодаря — учтиво отвърна Виктор. — Убеден съм, че е смислено
занимание, но не изпитвам желание да движа никакви образи.
— _Ей, говоря ти за_ подвижните образи!
— Вече чух.
Дребосъкът поклати глава.
— Е, ти направо грабна жълтата фланелка днес. За пръв път от много седмици
срещам човек, който не напира да нахълта в бизнеса с подвижните образи. Мислех си,
че всеки иска да се занимава с тях. И щом те видях, рекох си: „Той ще очаква за
благодарност да го вкарам в бизнеса.“
— Благодаря, но не мисля, че раздвижването на някакви образи ще ми допадне —
отново отказа Виктор.
— Все пак съм ти длъжник.
Човекът порови в джоба си и извади визитна картичка. Виктор я прочете.

Томас Среброриб
Интересна и поучителна кинематография
Филми на една и две ролки
Почти неизбухлив материал
Света гора 1

— Запази я. В случай че си промениш мнението — натърти Среброриб. — В Света

гора всички ме познават.
Виктор позяпа визитката.
— Благодаря — смънка неохотно за кой ли път. — А… вие да не сте магьосник?
Среброриб впи сърдит поглед в него.
— Откъде ти хрумна такава нелепост? — попита троснато.
— Носите някакво расо с магически символи…
— _Магически символи ли?!_ Вгледай се по-внимателно, момко! Те изобщо не са
измамните символи на смехотворна и остаряла система от вярвания! Това са знаци за
принадлежност към прогресивна професия, чиято кристалночиста зора в момента се… се…
ами зазорява! Ха, магически символи! — изсъска дребосъкът с изпепеляващо презрение.
— А и това са работни дрехи, не някакво си расо — добави с тежък укор.
Виктор се взря в извезаните по работните дрехи полумесеци, звезди и други
чудати завъртулки. Знаците на прогресивната професия, чиято зора тъкмо се
зазоряваше, по нищо не се различаваха от измамните символи на смехотворната и
остаряла система от вярвания. Но може би сега не му беше времето да изтъкне този
факт.
— Извинете — промълви Виктор. — Явно не съм ги разгледал внимателно.
— Аз съм алхимик — допълни Среброриб не много по-приветливо.
— О, значи превръщате оловото в злато, такива ми ти работи — вметна Виктор.
— Не оловото, момко. _Светлината._ С оловото нищо не постигнахме. Светлината
— в злато…
— Тъй ли? — любезно смънка Виктор.
А Среброриб се зае да разпъва триножник насред площада.
 Събираше се малка тълпа. В Анкх-Морпорк това беше лесно. Градът можеше да се
похвали с някои от най-запалените зяпачи във Вселената. Бяха готови да гледат какво
ли не, особено ако има шанс някой да пострада смешно.
— Защо не останеш за шоуто? — покани го Среброриб и хукна нанякъде.
„Алхимик… Е, всеки знае, че те са малко смахнати. Значи всичко е наред. Но
кой би желал чак толкова да движи разни образи? Защо да не си останат на мястото?“
— Наденички в хлебчета! Хапнете си, докато са топли! — изрева някой досами
ухото му.
Виктор се озърна.
— Здравейте, господин Диблър.
— Добра ти среща, момко. Искаш ли да зарадваш стомаха си с чудесна топла
наденичка?
Виктор се загледа в лъскавите, къси, дебели тръби върху подноса, окачен на
врата на Диблър. Миризмата им дразнеше апетита. Както винаги. После обаче човек
отхапваше от наденичката и научаваше за кой ли път, че Диблър Сам Си Прерязвам
Гърлото успява да употреби и онези части от животното, което самото животно не
подозира, че притежава. Диблър бе стигнал до прозрението, че ако сложиш в изобилие
пържен лук и горчица, ще накараш хората да ядат _каквото и да било._
— Специална отстъпка за студенти — затворнически прошепна търговецът. — Само
петнайсет пенса, направо сам си прерязвам гърлото.
Стратегически понадигна капака на тигана, за да даде свобода на благоуханните
изпарения.
Острият аромат на пържен лук както винаги оказа злодейското си влияние.
— Е, само една — предпазливо се съгласи Виктор.
Диблър измъкна наденичка от тигана и я натика в хлебче с ловкостта на жаба,
гълтаща мушица.
— Няма да съжаляваш — излъга весело.
Виктор задъвка едно лукче. Това поне беше безопасно.
— Какво става тук? — махна с ръка към шумящия заради ветреца екран.
— Ще има някакво забавление — осведоми го Диблър. — Горещи наденички!
Превъзходни са! — Пак сниши глас до обичайното заговорническо съскане. — В другите
градове всички са пощурели по това, както чувам. Някакви подвижни образи. Тъкмо
доизкусурили всичко, преди да ги докарат и в Анкх-Морпорк.
Погледаха как Среброриб и двамата му помощници нагласяват непохватно някакви
технически дреболии в кутията върху триножника. В кръглия й отвор отпред изведнъж
блесна бяла светлина и огря екрана. Тълпата се разшумя с умерено одобрение.
— О-о, сетих се… — проточи Виктор. — Това ли било? Все същата стара игра със
сенки. Чичо ми се мъчеше да ме разсмее така. Нали я знаете? Мърдате пръсти пред
светлината и сянката образува разни фигурки.
— Ъхъ — съгласи се Диблър не много уверено. — Например „голям слон“ или
„плешив орел“. Дядо ми обичаше да прави такива сенки.
— Чичо ми най-често успяваше да изобрази само „уродлив заек“ — сподели
Виктор. — Друго не умееше, нали разбирате. Ставаше много неудобно. Всички седяхме и
се мъчехме да познаем — да речем, „изненадан таралеж“ или „бясна катерица“. А той
накрая отиваше в стаята си да се цупи, защото всъщност искал да ни покаже сцената
„Лорд Хенри Скипс и неговият отряд отблъскват троловете в Битката при Псевдополис“.
Лично аз не намирам нищо интересно в това мърдане на сенки по екрана.
— Подшушнаха ми, че не е същото — просвети го Диблър. — Преди малко продадох
на един от техните хора голямо хлебче с двойна порция наденички и той ми обясни, че
разковничето било в бързото показване на образи. Събирали много образи и ги
показвали един след друг. Ама много, много бързо.
— Не може да е прекалено бързо — строго възрази Виктор. — Няма да се вижда
как минават на екрана.
— Той каза, че тъкмо в това била тайната — да не виждаш как всеки образ
минава на екрана. Трябвало да ги виждаш всички наведнъж или нещо подобно.
— Нали ще се размажат пред очите ни? — учуди се Виктор. — Не го ли попитахте
за това?
— Ами… не — призна Диблър. — Той се втурна нанякъде. Само изпъшка, че в
корема му ставало нещо страшно.
 Виктор се взря замислено в остатъка от наденичката и хлебчето и долови, че
някой на свой ред се взира в самия него.
Сведе поглед. До краката му седеше куче.
Беше малко, кривокрако, жилаво и, общо взето, сиво, но с кафяви, бели и черни
петна тук-там. Зяпаше го.
Виктор не бе срещал по-пронизващ поглед. Не беше нито заплашителен, нито
угоднически. По-скоро беше бавен и старателен, сякаш кучето запомняше всяка
подробност, за да даде на властите пълно описание в подходящ момент.
Когато животното се увери, че напълно е приковало вниманието му, премести
погледа си към наденичката.
Виктор се притесни, че се отнася толкова жестоко към едно нещастно
безсловесно създание, и пусна наденичката на калдъръма. Кучето я захапа във въздуха
и я глътна с едно-единствено пестеливо движение.
Още хора се събираха на площада. Диблър се присламчи към тях и оживено
предлагаше стоката си на окъснелите веселяци, които бяха прекалено пияни, за да
може горчивият им опит да надделее над оптимизма. Поначало е вероятно всеки, който
си купува нещо за хапване в един през нощта след юнашки запой, сутринта да се
чувства ужасяващо. Поне щяха да имат още по-основателна причина.
Постепенно Виктор се озова насред голямо гъмжило. Не се състоеше само от
хора. На метър-два от него стоеше Детритус, древен трол, когото студентите
познаваха твърде добре, защото той се наемаше на работа навсякъде, където можеше да
изхвърля безмилостно нежеланите натрапници срещу заплата. Тролът го забеляза и
намигна. Направи го с двете си очи едновременно, защото не се справяше добре със
сложни дейности. В студентските среди беше широко разпространено убеждението, че
ако Детритус бъде научен да чете и пише, а после го подложат на тест за
интелигентност, ще се окаже малко по-тъп от стола, на който седи.
Среброриб взе мегафон.
— Дами и господа, тази нощ имате привилегията да присъствате на повратен
момент във Века на…
Махна мегафона от устата си и Виктор го чу да шепне трескаво на един от
помощниците си:
— Кой век е сега? Тъй ли?!
После продължи с типичния за такива събития захаросано бодър тон:
— … Века на Плодния прилеп! Пред очите ви се раждат подвижните образи!
Образи, които се движат без помощта на магия!
Млъкна в очакване на аплодисменти. Не ги дочака. Тълпата само гледаше. За да
изтръгне ръкопляскания от зяпачите на Анкх-Морпорк, трябваше да извърши нещо далеч
по-интересно от вмъкването на няколко възклицателни знака в словото си.
Той продължи видимо умърлушен:
— Казват, че да видиш означава да повярваш! Но, дами и господа, вие просто
няма да повярвате на очите си! Ще присъствате на тържеството на природните науки!
Същинското чудо на нашата епоха! Откритие, което ще разтърси света… не, цялата
Вселена!
— К’вото ще да е, все ще е по-свястно от тая скапана наденичка — тихо
промърмори някой до коляното на Виктор.
— … ще видите как впрягаме естествени явления, за да създадем илюзия! Но в
тази илюзия, дами и господа, няма никаква намеса на магията!…
Виктор пак остави погледа си да зашари надолу. В краката си обаче не откри
никого освен малкото куче, което се чешеше прилежно. То отново го изгледа
продължително и изрече отчетливо:
— Бау?
— … нови перспективи пред образованието! Изкуствата! Историята! Благодаря ви,
дами и господа! Още нищо не сте видели, дами и господа!
Той пак спря с надеждата да чуе ръкопляскания.
Но някой в предните редици отсече:
— Тъй си е, още нищичко не сме видели.
— Ъхъ — потвърди една жена наблизо. — Кога ще свърши плямпането и ще ни
покажете играта със сенките?
— Ами да, няма да чакаме вечно! — заяде се втора жена. — Я да видим сега
„уродлив заек“. Мойте хлапета много си го харесват.
Виктор се престори, че гледа настрани, за да приспи бдителността на кучето,
после рязко се вторачи в странното животно.
То наблюдаваше дружелюбно тълпата и привидно не му обръщаше никакво внимание.
Виктор за всеки случай разтръска с пръсти ушите си. Допускаше, че го е
заблудило някакво ехо. Не го смущаваше обстоятелството, че кучето издаде звука
„бау“, макар и това да не се случва всеки ден. От повечето кучета в мултивселената
_никога_ няма да чуете „бау“, те лаят и джафкат нечленоразделно. Слиса го фактът,
че то изобщо не излая. Кучето _каза_ „бау“.
Тръсна глава и се обърна към Среброриб, който се дръпна встрани от екрана и
даде знак на помощника си до кутията да завърти ръчката. Чегъртането се превърна в
ритмично потракване. Разплути сенки плъзнаха по екрана, а после…
Последното нещо, което Виктор запомни ясно, беше гласът до коляното му:
— Господинчо, можех и по-лошо да те стресна. Ами ако бях казал „мяу“?

>
_Виденията на Света гора…_

А сега… минали са осем часа.

Налегнатият от страховит махмурлук Пондър Стибънс гледаше гузно празното бюро
до себе си. Виктор нямаше навика да пропуска изпити. Често повтаряше, че обичал
това предизвикателство.
— Готови за обръщане на листовете с изпитните въпроси — предупреди ги
надзирателят в дъното на залата.
Гърдите на шестдесет кандидат-магьосници се стегнаха в обръчите на мрачно
непоносимо напрежение. Пондър опипа трескаво перодръжката, която му носеше късмет.
Магьосникът на подиума завъртя пясъчния часовник на катедрата с празното
стъкло надолу.
— Можете да започвате.
Неколцина по-самонадеяни студенти обърнаха листовете с изписаната страница,
като просто щракнаха с пръсти. Пондър ги намрази мигновено.
Посегна с перодръжката към мастилницата, която също би трябвало да му носи
късмет, изобщо не я улучи от нерви, затова пък успя да я събори. Миниатюрен черен
потоп заля неговия въпросник за изпита.
В душата му също се изля водопад от паника и срам. Попи мастилото с края на
робата си, но само го размаза още по-нашироко по бюрото. Сушената жаба, донесена за
късмет, падна на пода.
Пламнал от притеснение, намърлян с мастило, Пондър вдигна жален поглед към
надзирателя и умолително изви очи към празното бюро.
Магьосникът кимна. Пондър с благодарност се премести от другата страна на
пътеката, изчака сърцето му да укроти поне малко ударите си и с безкрайна
предпазливост обърна хартията, оставена на бюрото.
След десет секунди, понеже не осмисли случилото се, пак завъртя листа в
ръцете си, да не би останалите въпроси все пак да са били на обратната му страна.
А около него се бе възцарила тежка тишина, в която петдесет и девет ума почти
проскърцваха от напън.
Пондър пак погледна страницата с въпроса.
Може би имаше някаква грешка. Не… ето ги печата на Университета, подписа на
Архиканцлера и каквото още се полагаше. Дали не беше специална проверка? Вероятно
го наблюдаваха зорко, за да видят как ще постъпи…
Той се озърна крадешком. Доколкото виждаше, другите студенти пишеха прилежно.
Значи може и да беше грешка в края на краищата. Да. Изглеждаше все по-логично.
Предположи, че Архиканцлерът е подписал листовете, но когато чиновниците е трябвало
да нанесат самите въпроси, един от тях е стигнал само до наистина важния първи
въпрос, а после са го извикали да свърши друга работа или каквото там се е
объркало… Никой не е забелязал пропуска, сложили са листа на бюрото, където е
трябвало да седне Виктор. Само че той не дойде и въпросникът накрая се падна на
Пондър. Във внезапен прилив на набожност той реши, че такава е _волята_ на
боговете. Не е негова вината, че е получил такъв въпросник, нали? Дори беше готов
да повярва, че ще е един вид богохулство, ако пропусне невероятната възможност.
Правилникът гласеше, че резултатите от изпита се зачитат задължително. Пондър
не бе делил стаята си с най-вещия познавач на изпитните процедури, без да научи
това-онова.
Пак се вторачи във въпроса: „Как се казвате?“
И отговори.
След малко подчерта отговора с линийката, която му носеше късмет.
Мина още време и за да покаже усърдие, написа отгоре:

Отгуворът на фъпрос Идно е:

Десет минути по-късно се престраши и добави отдолу:

Ей такова ми е имито.

Подчерта и този ред.

„Горкият Виктор ще съжалява ужасно, че не се яви.“
„Но къде ли се е дянал?“

Още нямаше път до Света гора. Който искаше да стигне дотам, трябваше да
тръгне по широкия друм към Куирм и на някое неотбелязано с нищо място в осеяната с
шубраци равнина да свърне към дюните. Край пътя растяха дива лавандула и розмарин.
Нямаше други звуци освен жуженето на пчели и далечните писъци на чайки, които само
подчертаваха тишината.
Виктор Тугелбенд се отдалечи от пътя, щом видя отъпканото от много каруци
отклонение. Личеше и че мнозина са минали оттук пеша.
Имаше да извърви още километри. Той се затътри към целта.
В затънтено кътче на съзнанието му едва чуто гласче повтаряше „Къде съм? Защо
ли правя това?“, а друга част от него знаеше, че изобщо не е необходимо да постъпва
така. Той се остави да го водят краката подобно на жертва на хипнотизатор, която е
уверена, че изобщо не се е поддала на хипнозата и може да се отърси от нея всеки
миг, но някак не й се иска.
Нямаше представа защо го върши. Известно му беше само, че има нещо, в което
жадува да участва. Нещо, което би могло да не се повтори никога.
По-назад по пътя бързо го настигаше Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото, който се
опитваше да язди кон. Не беше роден за ездач и неведнъж се изтърси от седлото.
Затова още не бе догонил Виктор. Другата причина беше забавянето му в града, докато
продаде евтино бизнеса с наденичките в хлебчета на едно джудже, което не можеше да
повярва в сполуката си. (След като опита наденичките, джуджето се изуми още по-
силно.)
Нещо зовеше Диблър с просмукан от злато глас.
Далеч зад Гърлото тролът Детритус също се мъкнеше по пътя, подпирайки се на
юмруци. Трудно е да се познае за какво мислеше, както не са особено достъпни за
анализ интелектуалните процеси на пощенския гълъб. Но и той знаеше, че не се намира
там, където би трябвало да бъде.
А зад всички тях се тътрузеше голяма каруца, теглена от осем коня и
натоварена с греди и дъски за Света гора. Коларят не мислеше кой знае за какво,
макар че го озадачи дребното произшествие на излизане от Анкх-Морпорк в
предутринната тъма. Някой му бе креснал „Спри! Проверка на Стражата!“ и той спря.
Нищо повече не се случи, той се огледа, но никой не се появи.
Каруцата заскрибуца нататък и въображаемият зрител би забелязал дребната
фигурка на Гаспод, Кучето — чудо, което се мъчеше да легне по-удобно между талпите.
И Гаспод отиваше в Света гора.
Той също не знаеше защо.
Имаше обаче намерение да научи.
 _Никой не би повярвал в края на Века на Плодния прилеп, че всичко в Света на
Диска е под зоркото и нетърпеливо наблюдение на умове, превъзхождащи човешките, ако
ще и само по гадост. Кой би помислил, че делата му са достъпни за такова внимание,
с каквото прегладнял от три дни човек разглежда менюто „Плюскай за един долар“ пред
„Къщата на ребърцата“ на Харга…_
Е, всъщност… повечето магьосници биха повярвали веднага, стига някой да им бе
казал.
А Библиотекарят изобщо не би се усъмнил.
Да не пропуснем госпожа Мариета Космипилитска от „Куирмска улица“, номер 3,
Анкх-Морпорк. Би повярвала и още как. Но тя вярваше и че светът е кръгъл, стръкчето
чесън в бельото отпъжда вампирите, полезно е за духа да се поразходиш навън и да се
посмееш, а у всекиго има доброта, стига да знаеш как да я разкриеш. Беше убедена и
че всяка вечер три отвратителни джуджета надничат да я гледат как се съблича.*
[* Поне в това не бъркаше, но по чиста случайност.]

Света гора!…
… не представляваше нищо особено в момента. Хълм до морето, а от другата
страна — изобилие от дюни. Такава красива местност ви подтиква да се порадвате на
прелестта й през колкото се може по-кратки мигове, а после да се преместите на
място, където има гореща вана и студени напитки. Наложи ли се да останете, ще се
почувствате наказани.
Въпреки това там вече имаше градче… ако думата е уместна. Някой бе стоварил
големи количества дървен материал, от който се правеха бараки, и то небрежно
сковани, сякаш строителите се сърдеха, че ги отвличат от по-важни задачи. Големи
правоъгълни кутии от дъски. Толкова.
С изключение на фасадите.
Години по-късно Виктор твърдеше, че който е искал да вникне в същността на
Света гора, първо е трябвало да проумее постройките.
Виждаш кутия на пясъка. Има горе-долу наклонен покрив, но това е без
значение, защото в Света гора не вали дъжд. Пролуките в стените са запушени със
стари парцали. Прозорците са дупки — стъклото е прекалено чупливо, за да го
докарват чак от Анкх-Морпорк. Гледана отзад, фасадата е като огромно шперплатово
табло за обяви, закрепено с множество подпори.
Но отпред… резбовано, изваяно, пъстро, украсено, бароково архитектурно
пиршество. В Анкх-Морпорк благоразумните хора строяха домовете си без външни
финтифлюшки, за да не привличат нежелано внимание, а за украсата отделяха
вътрешността. Сградите в Света гора сякаш бяха обърнати наопаки.
Виктор крачеше замаяно по подобието на главна улица. Рано сутринта се бе
събудил насред дюните. Защо? Вярно, реши да дойде в Света гора, но защо? Не
помнеше. Паметта не му подсказваше нищо повече от факта, че в един момент това му
се стори очевидна необходимост. И като че имаше стотици основателни причини да го
направи.
Ех, да беше запомнил поне една от тях…
Не че в ума му имаше много място за ровене из спомените. Беше прекалено зает
с неотложния факт, че е гладен и жаден до прималяване. В джобовете си откри общата
сума от седем пенса. Не стигаха за паница чорба, камо ли за засищаща гозба.
А той имаше нужда от засищаща гозба. Надяваше се след нея всичко да се
проясни в главата му.
Пробиваше си път през тълпите. Повечето хора изглеждаха дърводелци, но някои
носеха дамаджани или загадъчни кутии. Всеки се движеше бързо и устремно, подгонил
собствената си неотложна цел.
Всеки освен него.
Влачеше се по импровизираната улица, пулеше се към чудатите постройки и се
чувстваше като щурец, случайно попаднал в мравуняк. И май нямаше нито един…
— Защо не гледате къде ходите?!
Той отскочи и се блъсна в близката стена. Когато се изправи, другата
участничка в стълкновението вече се провираше през гъмжилото. Виктор позяпа нататък
и се втурна отчаяно след нея.
 — Ей, съжалявам! Извинете! Госпожице!
Тя спря и нетърпеливо поизчака.
— Какво има?
Беше цяла стъпка по-ниска от него, а извивките на тялото й оставаха
неразгадаеми под нелепо пищната рокля, макар че още по-смешна беше огромната руса
перука на къдрички. Цялото й лице беше наплескано с белило освен очите, дебело
подчертани с черно. Общата представа беше за лампион, който напоследък не си
отспива.
— Какво има? — повтори тя. — Кажете по-бързо, де! Пак имам снимки след пет
минути!
— Ъ-ъ…
Тя омекна едва забележимо.
— Няма нужда да обяснявате. Току-що сте дошъл. Всичко е ново за вас. Не
знаете какво да правите. Гладен сте. Нямате пари. Познах ли?
— Да, но как?
— Всички започват така. И сега искате да се пробвате пред камерата, нали?
— Пред камерата ли?…
Тя подбели очи.
— Говоря за подвижните образи!
— А-а…
„Искам. Досега не знаех, но искам. Ами да. Затова дойдох. Защо не се сетих
веднага?“
— Да — потвърди Виктор, — именно с това искам да се захвана. Да се… пробвам.
И как се постига?
— С чакане до втръсване. Докато човек не бъде забелязан. — Момичето го
изгледа от главата до петите с нескрито пренебрежение. — Защо не предпочетете
дърводелството? В Света гора винаги има нужда от още един некадърен касапин на
дървета.
Тя се врътна на пета и изчезна в тълпата от заети хора.
— Ъ-ъ… благодаря — подвикна Виктор след нея. — Много благодаря. — Добави по-
силно: — И дано очите ви оздравеят скоро!
Подрънка с монетите в джоба си.
За дърводелство и дума не можеше да става. Работата беше твърде тежка. Опита
само веднъж и двамата с дървесината стигнаха до безмълвно споразумение — Виктор
няма да я докосва, а тя няма да се цепи.
Чакането до втръсване звучеше по-примамливо, но то изискваше пари.
Пръстите му неочаквано напипаха плоско правоъгълниче. Извади го от джоба си.
Визитната картичка на Среброриб.

Номер 1 в Света гора се оказаха две бараки зад висока ограда. Пред вратата се
точеше дълга опашка. Състоеше се от сбирщина тролове, джуджета и хора. Съдейки по
вида им, чакаха отдавна.
А входът бе запречен от грамаден мъжага, който оглеждаше опашката със
самонадеяния присмех, присъщ на дребните властници из всички светове.
— Извинете… — започна Виктор.
— Тая сутрин господин Среброриб няма да наема повече хора — процеди мъжагата
през ъгълчето на устата си. — Разкарай се.
— Но той ми каза, че ако някога намина…
— Приятелче, не ти ли рекох да се разкараш?
— Да, обаче аз…
Вратата се открехна и надникна дребно личице.
— Един трол и двама човеци — съобщи човечето. — За един ден, стандартна
надница.
Вратата пак се затвори.
Мъжагата се изпъчи и сви белязаните си длани като фуния около устата.
— Тъй, сган скапана! Чухте човека! — Плъзна по опашката опитен поглед на
скотовъд. — Ти, ти и ти — посочи решително.
— Извинете — опита се да му помогне Виктор, — но според мен _онзи_ мъж беше
пръв…
Избутаха го да не пречи. Тримата късметлии се вмъкнаха зад оградата. Виктор
успя да забележи блясък на монети, минаващи от ръка в ръка. После пазачът доближи
своето зачервено от яд лице до носа му.
— А ти — в края на опашката! И не мърдай оттам!
Виктор го изгледа. Обърна се към вратата. Накрая се взря в дългата унила
опашка.
— Ъ-ъ, не искам. Но все пак ви благодаря.
— Тогаз чупката!
Виктор се усмихна дружелюбно на мъжагата. Стигна до края на оградата, свърна
зад ъгъла и се озова в тясна уличка.
Порови в неизбежния боклук и намери захвърлено късче хартия. После си нави
ръкавите. Едва тогава огледа придирчиво оградата, откри две хлабаво заковани дъски
и с малко напъване ги накара да го пропуснат.
Попадна на място, затрупано с дървения и зебло. Наоколо не се мяркаше никой.
Вървеше решително, защото знаеше, че никой не би спрял човек с навити ръкави,
размахал хартия в ръката си. Така проникна във вълшебната дървено платнена страна
на Интересната и поучителна кинематография.
На гърба на бараките бяха нарисувани други здания. Виждаха се дървета, които
бяха дървета само отпред, а отзад — подпори. И имаше оживена шетня, макар че Виктор
не виждаше някой да изработва нещо веществено.
Спря да наблюдава как мъж с дълго черно наметало, черна шапка и мустаци като
бояджийска четка връзва момиче за едно дърво. Явно никой не се канеше да му
попречи, макар че момичето се съпротивяваше. Всъщност двама-трима зяпаха
равнодушно, а още един стоеше зад голяма кутия на триножник и въртеше ръчката й.
Момичето умолително протягаше ръка, отваряше и затваряше устата си, без да
издаде звук.
Един от зяпачите се надигна, порови в купчина табели и изправи избраната пред
кутията.
Беше черна, с бял надпис „Не! О, не!“.
Дръпна се. Злодеят засука мустаци. Зяпачът постави пред кутията друга дъска —
„Аха! Мойта инатлива хубавица!“.
Друг измежду седящите наоколо взе мегафон.
— Добре, бива. Сега ви давам пет минути почивка, после всички да са тук за
сцената с големия бой.
Злодеят развърза момичето и двамата се отдалечиха нанякъде. Човекът зад
кутията престана да върти ръчката, запали цигара и вдигна капака на кутията.
— Всичко ли хванахте?
Чу се хорово писукане.
Виктор се примъкна и потупа мъжа по рамото.
— Спешно съобщение за господин Среброриб…
— Той е в офиса ей там — посочи мъжът през рамо, без дори да го погледне.
— Благодаря.
Първата барака, в която Виктор надникна, побираше само сумрачни редове от
малки клетки. В тях неясни силуети се нахвърляха срещу решетките и цвърчаха. Той
побърза да затръшне вратата.
Щом отвори съседната, зърна Среброриб, седнал зад бюро, осеяно със стъклени
детайли и купища хартии. Не вдигна глава.
— Остави го там — нареди разсеяно.
— Аз съм, господин Среброриб — промълви Виктор.
Другият се опули мътно към него, сякаш Виктор беше виновен, че не можеше да
си го спомни.
— Да?
— Дойдох заради онази работа, сещате ли се?
— Каква работа? Защо трябва да се сетя? И как, по дяволите, си се вмъкнал
тук?
— Влязох в бизнеса с подвижните образи — изтъкна Виктор. — Но с чук и няколко
пирона последствията от влизането ми може бързо да се поправят.
По лицето на Среброриб се изписваше нескрита паника. Виктор извади визитката
и я размаха с надеждата, че така ще помогне.
— В Анкх-Морпорк? — подсказа услужливо. — Онази вечер? Когато ви заплашиха?
Настъпи мигът на откровението.
— О, да — отдъхна си Среброриб. — А ти си момъкът, който малко облекчи
положението.
— Тогава ми казахте да дойда, ако поискам да движа образи — напомни Виктор. —
Тогава не исках, но сега искам — усмихна се лъчезарно.
В същото време си мислеше: „Ще се измъкне. Вече съжалява за предложението. Ще
ме върне в края на опашката.“
— Е, разбира се — подхвана Среброриб, — мнозина талантливи люде мечтаят да се
занимават с подвижни образи. Съвсем скоро ще имаме и звук. Впрочем ти да не си
дърводелец? Имаш ли опит в алхимията? Някога да си дресирал духчета? Изобщо сръчен
ли си в ръцете?
— Не — призна си Виктор.
— Пееш ли?
— По малко. В банята. Но не особено звучно — постара се да бъде обективен
Виктор.
— А танцуваш ли?
— Не.
— С мечовете как си? Знаеш ли как да ги държиш?
— Имам представа — сдържано отвърна Виктор.
Понякога бе размахвал сабя в гимнастическия салон. И нито веднъж не бе
заставал срещу истински противник, защото магьосниците по принцип се гнусят от
телесните упражнения. От другите обитатели на Университета само Библиотекарят
влизаше в салона, и то за да повиси на халките и въжетата. Но Виктор бе
усъвършенствал енергично бойните си похвати пред огледалото и то не успя да го
победи нито веднъж.
— Ясно — мрачно промърмори Среброриб. — Не пееш. Не танцуваш. Знаеш как да
държиш меч.
— Аз обаче два пъти ви спасих живота — изтъкна Виктор.
— Два пъти ли? — сопна му се Среброриб.
— Ами да — потвърди Виктор и си пое дъх. Вече рискуваше. — Тогава и в
момента.
Мълчанието се проточи. После Среброриб промълви:
— Искрено те съветвам да не се държиш така.
— Извинете, господине — удари го на молба Виктор, — всъщност не съм от този
тип хора. Но вие ме поканихте, извървях толкова път дотук, нямам пари, гладен съм и
ще върша всичко, което поискате. Каквото и да е. _Моля ви!_
Среброриб го гледаше разколебан.
— Дори си готов да играеш ли?
— Не разбрах…
— Да се мотаеш и да се преструваш — обясни Среброриб.
— О, да!
— Жалко. Такова схватливо образовано момче… С какво се занимаваше досега?
— Учех за… — Виктор си спомни навреме за неприязънта на Среброриб към
магьосниците — … за чиновник.
— И за това ли вече се иска образование?
— Но не знам дали имам дарба да играя.
Среброриб се изненада.
— А, ще се справиш. Страшно трудно е да играеш зле в занаята с подвижните
образи. — Бръкна в джоба си и извади монета от един долар. — Ето, вземи си нещо за
ядене. — Изгледа посетителя си отгоре до долу. — Чакаш да ти кажа още нещо ли?
— Е, надявах се да ми обясните как става.
— В какъв смисъл?
— Онази вечер в града гледах вашия… вашия _филм._ — Виктор леко се възгордя,
че си спомни думата. — И изведнъж ми се прииска да правя това повече от всичко
друго на света. Дори нищо друго не съм искал през целия си живот!
Лицето на Среброриб се разкриви в усмивка на облекчение.
— А, това ли било… Магията на Света гора. Не е магьосничество — добави
веднага, — което е пълно със суеверия и бръщолевене. Твърдо не. Тази магия е за
обикновените хора. Умът ти искри от възможностите, които ти се откриват. Знам,
защото и моят искреше — сподели накрая.
— Д-да — запъна се Виктор. — Но как го правите?
Среброриб грейна от удоволствие.
— Значи искаш да научиш как правим едно или друго тук?
— Да, аз…
— Знаеш ли, повечето хора са пълно разочарование. Показваш им истинско чудо
като снимачната кутия, а те само се кокорят. И никога не питат как работи. Господин
Пилски!
Последната дума беше изкрещяна. След малко в другия край на бараката се
отвори врата и влезе един мъж.
Носеше снимачна кутия на ремък, провесен на врата му. От колана му висяха
всякакви инструменти. По ръцете му личаха петна от химикали и нямаше вежди. По-
късно Виктор разбра, че това е най-сигурният белег за човек, занимавал се по-дълго
с октоцелулоза. Мъжът носеше и шапка с козирката назад.
— Това е Техничаря Пилски — засия насреща му Среброриб. — Нашият главен
специалист по въртенето на ръчката. Техничар, това е Виктор. Ще играе при нас.
— Ъхъ — изсумтя Техничаря и плъзна по Виктор поглед на касапин, застанал пред
одрано теле. — Тъй, значи…
— И той иска да знае кое как става! — доволно вметна Среброриб.
В очите на Техничаря се мярна досада.
— Ами с връвчица — отвърна навъсен. — Всичко става с връвчица. Направо ще се
смаеш, като видиш как всичко се разпада на парчета. Ако не бяхме аз и моето кълбо
връвчици…
Нещо зашумоля в кутията пред гърдите му. Той плесна капака с длан.
— Ей, сбирщина, я да престанете! — Кимна към Виктор. — Стават свадливи, като
им нарушиш режима.
— Какво има в кутията? — попита Виктор.
Техничаря намигна на Среброриб.
— Хващам се на бас, че не знаеш.
Виктор си спомни създанията в клетките от съседната барака.
— Съдейки по звука, сигурно са обикновени духчета — предположи плахо.
Техничаря го изгледа с одобрение, сякаш беше тъпо куче, извъртяло особено
хитроумен номер.
— Ъхъ, позна.
— Но как ги задържате да не избягат? — учуди се Виктор.
Техничаря му се ухили гадничко.
— Нали ти разправям, страхотно полезна е тая връвчица.

Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото беше от рядката порода праволинейни

мислители.
Повечето хора мислят на зигзаг. Например започват от мисълта „Чудя се как да
забогатея“, после продължават лъкатушно с „Какво ли ще има за вечеря?“ и стигат до
„От кого ли да изкрънкам пет долара?“.
Докато Гърлото и подобните нему са способни да открият веднага мисълта,
чакаща в края на процеса — в случая „Вече съм богат“, — и да прокарат права линия
до нея. После мислят по тази права линия, бавно и търпеливо, докато се доберат до
целта.
Не че Диблър постигаше кой знае какво. Откри, че в процеса винаги се
прокрадва мъничка, но важна грешчица. Обикновено включваше необяснимата неохота, с
която хората купуваха предлаганите от него стоки.
А сега спестяванията на целия му живот се намираха в кожена кесия, прибрана
под куртката. Бе дошъл в Света гора предишния ден. Преценяваше реда тук, доколкото
изобщо го имаше, с очите на дългогодишен продавач. Привидно нямаше къде да се
намести, но според него това не беше никакъв проблем. На върха винаги има място.
Подпитването и внимателното наблюдение го отведоха пред вратата на
„Интересната и поучителна кинематография“. Сега стоеше от другата страна на улицата
и се взираше.
Огледа опашката, после мъжагата пред вратата. И стигна до умозаключение.
Тръгна нехайно покрай опашката. Имаше мозък в главата си. _Знаеше,_ че има
мозък в главата си. Сега се нуждаеше и от мускули. Все някъде сред тази сган
трябваше да…
— Добър ви ден, гусин Диблър.
Приплеснатата глава, дългите ръце, издутата долна устна, стържещият глас,
който издаваше интелект на тухла — това означаваше…
— Аз съм — Детритус — съобщи тролът, в случай че не е разпознат. — Брей, де
се срещаме, а?
Усмивката му напомняше за пукнатина в основната колона на мост.
— Здрасти, Детритус. Във филмите ли работиш вече? — подхвърли Диблър.
— Е, сега не работя, ама… — сведе поглед Детритус.
Гърлото се вторачи невъзмутимо в трола, чиито очукани юмруци неизменно имаха
последната дума във всяка улична схватка.
— Направо възмутително, казвам ти — изрече накрая, извади кесията си и отброи
пет долара. — А искаш ли да работиш за мен?
Детритус почтително докосна с пръст ниското си чело.
— К’вото кажете, гусин Диблър.
— Ела с мен.
Гърлото пак закрачи към началото на опашката. Мъжагата протегна ръка да го
възпре.
— Ей, готин, ти къде напираш?
— Имам среща с господин Среброриб.
— И той знае за срещата, а? — озъби се пазачът.
Личеше, че няма да повярва, ако ще потвърждението да се изпише в небесата.
— Още не — призна Диблър.
— Тогаз, приятелче, връщай се в края ей там…
— Детритус!
— Да, гусин Диблър?
— Удари този човек.
— К’вото кажете, гусин Диблър.
Ръката на трола замахна, пазачът литна, проби вратата и се просна сред
отломките пет-шест метра навътре в двора. От опашката се чуха радостни възгласи.
Диблър погледна доволен Детритус, който носеше само оръфана набедрена
превръзка, за да скрие каквото троловете смятаха за необходимо да не показват.
— Браво на теб.
— К’вото кажете, гусин Диблър.
— Но трябва да ти намерим подходящ костюм — реши Гърлото. — Сега те моля да
пазиш тук. Не пускай никого.
— К’вото кажете, гусин Диблър.
След две минути малко сивкаво куче се шмугна между късите криви крака на
трола и прескочи останките от вратата. Детритус не му попречи, защото всеки знае,
че помиярите си ходят където искат.

>
— Господин Среброриб? — осведоми се Диблър.
Среброриб прекосяваше студиото, понесъл внимателно кутия с току-що заснети
филми, но се закова на място, защото някаква кльощава фигура го връхлетя като
завърнала се у дома блудна невестулка. А изражението на Диблър прилягаше на дълго,
гъвкаво и бяло създание, което се плъзва над кораловия риф и навлиза в топлите
плитчини, където се плацикат дечица.
— Какво има? — стреснато попита Среброриб. — Кой сте вие? Как вляз…
— Името ми е Диблър — представи се търговецът. — Но нямам нищо против да ми
казвате Гърлото.
Стисна омекналата ръка на Среброриб, хвана го за рамото и пристъпи напред,
раздрусвайки ръката енергично. Показваше безгранична приветливост, освен това се
погрижи Среброриб да си изкълчи лакътя, ако понечи да се дръпне.
— И бих искал да ви призная веднага — продължи Диблър, — че всички сме
потресени от това, което вие, момчета, правите тук.
Среброриб се пулеше към ръката си, подложена на приятелското мъчение, и се
усмихваше неуверено.
— А кои… сте вие?
— Всичко това… — Диблър пусна рамото му само колкото да посочи с всеобхватен
жест оживения хаос наоколо. — Фантастично е! Великолепно! Последната ви творба, ох,
как се казваше…
— „Бъркотия в бакалията“ — подсказа Среброриб. — В която крадецът отмъква
наденичките, а продавачът го гони, нали?
— А, да… — Застиналата усмивка на Диблър се смръзна напълно само за секунда-
две, преди отново да прелее от искреност. — Тази беше. Изумително! Направо
гениално! Прекрасно изразена метафора!
— Струваше ни почти двадесет долара, между другото — осведоми го Среброриб
със свенливо самодоволство. — Разбира се, платихме и четиридесет пенса за
наденичките.
— Изумително! — повтори Диблър. — И сигурно са я гледали стотици хора?
— Хиляди — поправи го Среброриб.
За усмивката на Гърлото вече не можеше да се намери подобаващо сравнение. Ако
бе успял да я поразшири още мъничко, горната половина на главата му щеше да тупне
на земята.
— Хиляди? Наистина ли? Чак толкова ли? И естествено те ви плащат по…
— О, в момента събираме кой колкото даде — прекъсна го Среброриб. — Само за
да си покрием разходите по експериментите, нали разбирате. — Той погледна надолу. —
Извинете, бихте ли престанал да тръскате ръката ми?
Диблър също погледна надолу.
— Да, разбира се!
Пусна ръката му, но тя продължи да подскача още няколко секунди заради
мускулните спазми.
Гърлото помълча като човек, вслушващ се унесено в гласа на своето божество.
После промълви:
— Знаете ли, Томас… Нали мога да ви наричам Томас?… Когато видях този
шедьовър, аз си казах: „Диблър, зад всичко това има един неподправен творец“…
— … но как научихте малкото ми име?…
— … „да, творец, който заслужава да е свободен, за да общува със своята муза,
вместо да се обременява с всички отнемащи време дреболии в управлението на
бизнеса.“ Прав ли съм?
— Ами… вярно е, че книжата ме затрупват…
— Тъкмо това очаквах да чуя — увери го Гърлото. — Помислих си: „Диблър,
длъжен си да отидеш там незабавно и да му предложиш услугите си.“ Знаете за кои
услуги говоря. Административните. За да снема товара от плещите ви. За да вършите
онова, което умеете най-добре, нали? Е, Том?
— Аз… аз… разбира се, силата ми наистина е в…
— Именно! Правилно! — поощри го Диблър. — Приемам предложението ти, Том!
Очите на Среброриб се изцъклиха.
— Ъ-ъ…
Диблър го тупна игриво по рамото.
— Ти само ми покажи тези книжа, после си свободен да вършиш онова, в което ти
е силата.
— Ъ-ъ… Да — съгласи се Среброриб.
Гърлото стисна двете му ръце и го озари с хиляда вата искреност и почтеност.
— Това е велик момент в живота ми — изрече дрезгаво. — Трудно ми е да изразя
с думи какво означава той за мен. Признавам честно, че по-щастлив ден не съм имал.
Исках да ти кажа това, Томи. От все сърце.
Тържествената тишина беше съсипана от тихичко кискане.
Диблър бавно се озърна. Не видя никого зад себе си освен сивкаво помиярче,
което седеше на сянка върху купчина дъски. Кучето разгада изражението му и наклони
глава настрани.
— Бау? — каза то ясно.
Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото потърси с очи има ли нещо подходящо за
мятане, но осъзна навреме, че нарушава образа си, и пак се вторачи във впримчения
Среброриб.
— Знаеш ли — сподели още по-искрено, — за мен е истински късмет, че те
срещнах.

Обядът в една кръчма лиши Виктор от целия долар, че и от още два пенса.
Състоеше се от купичка супа. Съдържателят заяви, че тук поначало била голяма
скъпотия, защото всичко се докарвало отдалеч. Нямало стопанства около Света гора.
Пък и кой ще си гледа селската работа, като може да се захване с филмите?
После Виктор се яви при Техничаря за пробни снимки.
От него се искаше да стои неподвижно около минута, докато човекът го
оглеждаше втренчено над кутията си. Накрая Техничаря отсече:
— Така. Имаш дарбата, хлапе.
— Но аз не правих нищо — смути се Виктор. — Казахте ми да не мърдам.
— Ъхъ, това се искаше от теб. Ето от какво имаме нужда. От хора, които умеят
да не мърдат. Не от надуто перчене като в театъра.
— Само че още не сте ми обяснил _какво_ вършат духчетата в кутията.
— Ами погледни.
Техничаря разхлаби две закопчалки и цяла редица зли очички се впериха във
Виктор.
— Ей тия шест дяволчета — посочи Пилски предпазливо, за да не го одраскат
малките нокътчета — надзъртат през дупката отпред и рисуват каквото видят. Трябва
да са шест, чатна ли? Двама рисуват, другите четирима духат да съхне бързо. Защото
идва време за следващата снимка. При всяко завъртане на ей тази ръчка прозрачната
лента се навива надолу за следващия кадър.
Техничаря завъртя ръчката и духчетата се разцвърчаха уплашено.
— Какво ги тревожи? — попита Виктор.
— А, ръчката върти и малко колелце с камшичета. Няма друг начин да ги накараш
да работят пъргаво. Обикновено духчетата са много лениви дребосъци, от мен да
знаеш. Обратна връзка, ако схващаш. Колкото по-бързо въртиш ръчката, толкова по-
бързо се пренавива филмът и те рисуват още по-бързо. Само че трябва да налучкаш
скоростта. Много важна работа е въртенето на ръчката.
— Но всичко това не е ли малко… _жестоко?_
Техничаря като че се изненада от въпроса.
— Няма такова нещо. Полага ми се почивка на всеки половин час. Според
правилника на Гилдията на въртящите.
Пилски се премести пред друга кутия с отворен заден капак. В нея имаше мудни
наглед гущери, които зяпнаха Виктор печално.
— Не сме много доволни от тази история — сподели Техничаря, — но засега по-
добро няма. Виждаш ли, обикновеният саламандър си се излежава в пустинята по цял
ден и попива светлината, а когато се уплаши, я изхвърля. Един вид самозащита.
Филмът се върти, а този капак се вдига и спуска, тяхната светлина минава през
филма, после през тези лещи и стига до екрана. Общо взето, проста работа.
— Как ги плашите? — уточни Виктор.
— Не виждаш ли ръчката отстрани?
— А-а…
Виктор докосна замислено снимачната кутия.
— Е, дотук разбрах. Правите множество малки картинки. И ги превъртате бързо.
Значи би трябвало да виждаме само размазани сенки на екрана, но не е така.
— Ами… — Техничаря се почеса многозначително по носа. — Професионална тайна
на Гилдията на въртящите, ако се досещаш за какво говоря. Предава се само от
поколение на поколение посветени в занаята — добави той важно.
Виктор се взря в очите му.
— Защо ли се заблуждавах, че филми се правят едва от няколко месеца?
Пилски неволно отбягна погледа му.
— Да, де, засега си предаваме тайната един на друг. Но щом минат няколко
години, ще има на кого още да я… _Не пипай там!_
Виктор гузно си дръпна ръката от купчината кутии на тезгяха.
 — Ей това са филмите, за които все си приказваме. — Техничаря полека ги
избута встрани. — Иска се внимание. Не бива да се сгорещяват, защото са направени
от октоцелулоза, а не понасят и силните сътресения.
— Какво може да се случи? — смънка Виктор, впил поглед в кутиите.
— Знае ли човек? Никой не е оцелял, за да ни просвети.
Пилски видя изражението на Виктор и се ухили.
— Не е твоя грижа — успокои го. — Ти ще стоиш пред снимачната кутия.
— Да, но не знам как да играя — въздъхна Виктор.
— А можеш ли да изпълняваш каквото ти се каже?
— Какво? Е… Да. Предполагам.
— Това се иска от теб, момко. И изпъкнали мускули.
Излязоха под ослепителното слънце и тръгнаха към бараката на Среброриб.
Завариха я заета.
Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото бе разглеждал подвижните образи.

— Нещо измислих… — сподели Гърлото. — То е… погледнете сами. Ей такова…

Показа им картонче, изписано с несигурните му драскулки.

След туй преставленийе, Що не се отбийте

в „Къщъта на Ребърцата“ на Харга,
дето ще ви поднисат най-доброто
от кулинарийта?

— А какво е „кулинарийта“? — попита Виктор.

— Чужбинско е — просвети го Диблър.
Озъби се на натрапника. В плановете му не влизаше да се озове под един покрив
с тип като Виктор. Надяваше се да омайва само Среброриб.
— Храна, де — добави неохотно.
Среброриб зяпаше глуповато картончето.
— И какво като е храна?
— Защо — подхвана Гърлото, подбирайки думите — да не го покажете в края на
представлението?
— Да, защо да го правим?
— Защото такива като Хитрьо Харга ще ви плащат мно… немалко парици.
Всички отново разгледаха картончето.
— Хранил съм се в „Къщата на ребърцата“ на Харга — спомни си Виктор. — Не бих
казал, че там поднасят най-добрите гозби. Дори напротив. — Той се позамисли. —
Толкова напротив, че повече не може и да бъде.
— Няма значение — остро възрази Диблър. — Изобщо не е _важно._
— Но… — поколеба се Среброриб. — Ако разправяме на хората, че „Къщата на
ребърцата“ на Харга е най-добрата гостилница в града, какво ще кажат съдържателите
на всички останали?
Гърлото се наклони съзаклятнически към него.
— Ще си кажат: „Защо не се сетихме по-рано?“
Облегна се на стола, а Среброриб се вторачи в него зашеметен.
— Може ли пак да ми го разтълкувате?
— Ще поискат да направим същото и за тях! — натърти Диблър.
— Знам — кимна Виктор. — Ще искат да показваме картончета като „При Харга не
е най-доброто, защото ние го поднасяме“.
— Нещо подобно, да — наежено потвърди Гърлото. — Може и да е с други думи, но
ще е нещо подобно.
— Но… Но… — Среброриб се мъчеше да навакса смисъла на разговора. — На Харга
няма да му хареса, нали? Ако ни плати, за да кажем, че неговата гостилница е най-
добрата, а после вземем пари от други хора, за да кажем, че _при тях_ е най-добрата
кухня, той непременно ще…
— … ще ни плати повече — довърши вместо него Диблър, — за да покажем първото
картонче отново, но с по-големи букви.
Другите двама пак го загледаха втренчено.
 — Наистина ли се надявате да извъртите този номер? — усъмни се Среброриб.
— Да — безизразно потвърди Гърлото. — Не сте ли чували уличните продавачи
сутрин? Никога не викат: „Почти пресни портокали, малко омекнали, на разумна цена.“
Вместо това крещят: „Ей тия портокали са точно като за тебе, ще си оближеш
пръстите!“ На това му казвам нюх за бизнес. — Пак се подпря на бюрото. — А както
виждам, той доста ви липсва.
— Така изглежда — отпаднало смотолеви Среброриб.
— С парите — довърши го Гърлото с глас, който пъхаше лост в пролуките на
действителността — ще можете да се усъвършенствате във вашето изкуство.
Жертвата се пооживи.
— Вярно. Например ще намерим начин да добавим звук към…
Диблър не го слушаше. Посочи няколко малки табла, подпрени на стената.
— Това какво е?
— А, _моя_ идея — похвали се Среброриб. — Решихме, че е проява на… ъ-ъ, добър
делови подход — вкусваше думите като рядък нов сладкиш, — ако съобщаваме на хората
какви са следващите ни филми.
Гърлото вдигна едно табло, изпъна ръката си и го прочете придирчиво.

Иднъта седмицъ ще ви пукажем

_„Пелиас и Мелизанда“,_
романтическъ трагедия в две ролки.
Благодарим ви.

— Ух… — изсумтя.
— Така не е ли добре? — окончателно се умърлуши Среброриб. — Нали ще узнаят
всичко, което биха искали?
— Може ли?
Гърлото вече вадеше парче тебешир от чекмеджето. Подраска усърдно по гърба на
таблото и след малко им показа надписа.

Боговети и людете им рекоха:

„Ни шъ го бъде“, ама те не слушаха!

_„Пелиас и Мелизанда“,_
историйъ на забранена обич!

Изгаряща сагъ за страсти, дето прескачат

през времето и ръстоянието!

Ще да се втрещите!

С 1000 слона!

Виктор и Среброриб четяха бавно и зорко, сякаш разглеждаха меню на непознат

език. Всъщност — и за съжаление — наистина им беше непознат, макар и да се оказа
техният роден език.
— Виж ти — смънка Среброриб. — Брей… Не знам дали е имало нещо _забранено._
Ъ-ъ… Само е историческа драма. Надявах се да помогне… нали разбирате, на децата и
така нататък. Да събуди интереса им към историята. Всъщност Пелиас и Мелизанда
никога не са се срещали, тъкмо в това е трагедията. Много… ъ-ъ, тъжно. — Взря се
пак в таблото. — Но трябва да призная, че несъмнено напипвате нещо. Ъ-ъ… — Беше
видимо притеснен. — Май не помня да е имало слонове — сподели, сякаш се почувства
виновен. — Бях там през целия следобед, докато снимахме, но не вярвам в който и да
е миг да съм виждал хиляда слона. Убеден съм, че щях да ги забележа.
Очите на Диблър се изцъклиха. Не знаеше откъде в главата му бликат кристално
ясните идеи какво трябва да има във филмите. Ясно му беше обаче, че хиляда слона са
добър летящ старт.
— Няма слонове, а? — провери отново.
— Според мен няма.
 — А танцуващи момичета?
— Ами… не.
— Е, има ли поне безмилостни гонитби и хора, увиснали на пръстите си от ръба
на канарата?
Среброриб мъничко се ободри.
— Мисля, че в един кадър има балкон.
— А някой виси ли от него?
— Не съвсем — уточни Среброриб. — Мелизанда се навежда да погледне от
балкона.
— Да, но нали публиката ще затаи дъх в очакване тя да падне?
— _Надявам се_ — по-троснато заяви Среброриб, — че в това време ще четат
словоизлиянията на Пелиас. Едва ги побрахме на пет табла, и то със сгъстен
краснопис.
Диблър въздъхна.
— Знам аз какво искат хората. Не напират да си вадят очите с четене на ситни
буквички. Искат зрелища!
— Четенето ги преуморява, а? — саркастично вметна Виктор.
— Искат танцьорки! Искат вълнения! Искат слонове! Искат хора да падат от
покриви! Искат мечти! Светът е препълнен с малки хора, у които напират големи
мечти!
— Да не говорите за джуджетата и гномовете? — ухили се Виктор.
— Не!
— Кажете ми, господин Диблър — сепна се Среброриб, — всъщност какъв е
професионалният ви опит?
— Продавам различни стоки — отвърна Гърлото.
— Предимно наденички — уточни Виктор, без никой да го е молил.
— И _други_ стоки — рязко го поправи Диблър. — С наденички се занимавам,
когато в останалите пазарни ниши липсва оживление.
— Значи продажбата на наденички ви вдъхва увереност, че знаете как се правят
по-добри филми? — заяде се Среброриб. — Всеки може да продава наденички! Виктор, не
съм ли прав?
— Е, зависи… — неохотно промърмори Виктор.
Съзнаваше, че едва ли друг освен Диблър би успял да пробута Диблъровите
наденички.
— Ето, видяхте ли? — доволно натърти Среброриб.
— Важното е — честно продължи Виктор, — че господин Диблър може да продаде
наденички дори на хора, които вече са ги купували от него.
— Вярно! — грейна насреща му Гърлото.
— А който е способен да продаде наденичките на господин Диблър два пъти на
един и същ човек, ще продаде каквото и да било — завърши Виктор.

Настъпи следващото утро, ясно и чисто като всеки ден в Света гора. Заеха се с
„Интересните и любопитни приключения на Коен Варварина“. Диблър бе обмислял идеите
си цяла вечер. Поне така твърдеше.
Заглавието обаче бе измислено от Среброриб. Въпреки уверенията на Гърлото, че
Коен Варварина на практика е историческа фигура и животът му е много поучителен.
Среброриб се заинати и не прие заглавието „Долината на кървищата“.
Връчиха на Виктор подобие на кожена торбичка, но се оказа, че това е костюмът
му за филма. Скри се зад близките големи камънаци, за да се преоблече.
Дадоха му и грамаден тъп меч.
— Слушай ме внимателно — започна Диблър, разположил се на платнен сгъваем
стол. — Ето какво ще правиш — биеш се с троловете, хукваш да развържеш момичето,
биеш се с другите тролове и изтичваш зад ей онази скала. Така си го представям.
Томи, ти какво ще кажеш?
— Ами аз… — смънка Среброриб.
— Страхотно — одобри Гърлото. — Добре. Питай, Виктор.
— Споменахте тролове. Къде са те?
Двата камъка се размърдаха.
 — Хич за нищо не бери грижа — успокои го по-близкият. — Двамцата с дъртия
Галенит си знаем роличките.
— Тролове! — изгъгна Виктор и заотстъпва.
— Таквиз сме си — потвърди Галенит и размаха боздуган със стърчащ пирон.
— Но, но… — пелтечеше Виктор.
— Що, к’во има? — учуди се другият трол.
Езикът на Виктор напираше да избълва: „Но вие сте _тролове,_ свирепи живи
камънаци, които обитават планините и размазват на пихтия пътниците, и то тъкмо с
огромни боздугани като тези в ръцете ви. А аз очаквах, че като тролове ще се
предрешат хора, може би с дрехи от сиво зебло, нещо такова…“
— О, добре. А-а…
— Ти не слушай щуротиите, дето плямпат, че ядем човеци — помоли го Галенит. —
Туй е клевета, от мене да знаеш. Че ние нали сме от скали, що ни трябва да ядем
човеци…
— Да ги гълтаме, бе. Не ги гълтаме — поправи го другият.
— Ъхъ. Що да гълтаме човеци? Плюем ги. И вече не вършим таквиз глупости —
припряно заяви тролът. — Не че изобщо сме ги вършили, де. — Сръга Виктор приятелски
и замалко не му счупи едно ребро. — Тука работата си я бива — сподели шепнешком. —
Дават ни по три долара на ден и още по долар за защитен крем, щото се излагаме на
слънчеви лъчи.
— Иначе ще се вкаменим преди свечеряване, пък туй си е голяма досада — обясни
другият.
— Ъхъ, а и тъй бавим снимките и хората почват да си драскат кибритените
клечки в нас.
— И в договора пише, че получаваме още по пет пенса, ако си носим свой
боздуган.
— Дали не бихме могли да започнем… — обади се Среброриб.
— Но защо има само двама тролове? — оплака се Диблър. — Какво героично има в
схватка само с двама тролове? Нали помолих да бъдат двадесет?
— На мен и двама ми стигат — подвикна Виктор.
— Слушайте, господин Диблър — подхвана Среброриб, — съзнавам, че се опитвате
да ни помогнете, но има основни икономически…
Двамата се впуснаха в разгорещен спор. Техничаря, същият и майстор на
ръчката, въздъхна и свали задния капак на снимачната си кутия, за да нахрани и
напои духчетата, които вече мрънкаха.
Виктор се облегна на меча.
— Значи често участвате в снимки?
— Ъхъ — потвърди Галенит. — По цял ден. Да речем, в „Кралски откуп“ играх
трол, дето изскача от дерето и млати хората. И в „Мрачната гора“ играх трол, дето
изскача от дерето и млати хората. Ама в „Загадъчната планина“ играх трол, дето
изскача от дерето и подскача върху хората, за да ги сплеска. Нямаш полза, ако те
нарочат, че ставаш само за характерни роли.
— Ти същото ли правиш? — обърна се Виктор към другия трол.
— О, Моренчо си има типаж — обясни Галенит. — Най-добрият в занаята.
— А кого играе?
— Камъни.
Виктор се облещи.
— Щото чертите му много изпъкват — продължи Галенит. — Играе не само камъни.
Да го беше видял в ролята на древния монолит! Щеше да се смаеш! Ей, Мори, я му
покажи какъв надпис ти направиха.
— А, не ща — ухили се срамежливо Моренчо.
— Умувах дали да си сменя името заради филмите — сподели Галенит. — Да е нещо
от класа. И си рекох, че може да е Кремък. — Погледна неуверено към Виктор,
доколкото можеше да се тълкува изражението на лице, сякаш издялано от ритници със
стоманен ботуш. — Ти к’во ще кажеш?
— Ами… Много е хубаво.
— Рекох си, че е по-динамично — добави вероятният Кремък.
Изведнъж Виктор се чу да изрича:
— Защо да не е Скалата? И това е хубаво име.
 Тролът го зяпна и беззвучно повтори артистичния псевдоним.
— Леле… — промълви накрая. — Нямаше да се сетя. _Скалата._ Ей туй вече ми
допада. Щото като съм Скалата, май ще ми се полагат повече от три долара на ден.
— Хайде да започваме — сурово натърти Диблър. — Предполагам, че ще можем да
си позволим повече тролове, ако филмът пожъне успех, но не и ако надхвърлим
бюджета, значи е задължително да свършим до обедната почивка. Така, от Мори и
Галенит искам…
— Скалата — поправи го Скалата.
— Така ли? Все едно. Двамата изскачате и нападате Виктор, разбрахме се. Така…
_завърти…_
Майсторът раздвижи ръчката на снимачната кутия. Чуха се леко тракане и писъци
на духчета. Виктор не помръдна, макар погледът му да преливаше от готовност.
— Това означава, че започваш да играеш — търпеливо обясни Среброриб. —
Троловете изскачат иззад камъните, а ти храбро се браниш.
— Но аз не знам как да се браня от тролове! — изхленчи Виктор.
— Слушай — подхвана Скалата, — ти отбивай ударите, пък ние ще се стараем да
не те цапардосаме.
Поредното прозрение…
— Значи всичко е _наужким!_ — възкликна Виктор.
Троловете се спогледаха само за миг, но посланието беше ясно: „И тези
загубеняци се мислят за господари на света!“
— Ъхъ — потвърди Скалата. — Туй е то. Няма нищо истинско.
— Не ни е разрешено да те убиваме — насърчи го Моренчо.
— Вярно — подкрепи го и Скалата. — Точно _тебе_ няма що да убиваме.
— Щото ни удържат надницата, ако се оплескаме — невесело призна Моренчо.

Пред пролуката в действителността се скупчваха някакви създания и надничаха с

подобия на очи към светлината и топлината. Бяха цяла тълпа.
Някога бе имало път за тях. Не би било вярно да твърдим, че помнеха онова
време, защото не разполагаха с нещо толкова съвършено като паметта. Всъщност трудно
е да се каже, че имаха и глави. Но инстинкти и копнежи не им липсваха.
Имаха нужда от проход.
И го намериха.

Стана доста сполучливо при шестия опит. Основното затруднение се състоеше във
въодушевените опити на троловете да удрят другия, земята, въздуха или самите себе
си. Накрая Виктор се съсредоточи в опитите си да уцели с меча фучащите край него
боздугани.
Диблър като че остана доволен. Но не и Техничаря.
— Твърде много се мятаха насам-натам — заяви критично. — Бяха извън кадър
половината време.
— Все пак беше _битка_ — напомни Среброриб.
— Ясно, ама не мога да местя снимачната кутия — сопна се майсторът на
ръчката. — Духчетата ще се търкалят вътре.
— Не може ли да ги закрепиш някак? — предложи Диблър.
Техничаря се почеса по брадичката.
— Мога да им закова крачетата или нещо подобно…
— Впрочем засега стига — намеси се Среброриб. — Да се заемем със сцената, в
която Виктор спасява момичето. Но къде е тя? Изрично й наредих да бъде тук по това
време. Защо не е дошла? Защо никой никога не изпълнява заповедите ми?
Майсторът на ръчката извади угарката от устата си.
— Тя се снима в „Доблестният авантюрист“ от другата страна на хълма.
— Но нали трябваше да е готов вчера! — нададе вопъл Среброриб.
— Филмът избухна — осведоми го Техничаря.
— Ама че гадост! Е, тогава ще снимаме следващата битка. Тя може да не участва
в нея — примири се начумереният Среброриб. — Всички да внимават. Ще изиграете
сцената, в която Виктор се сражава със страшния Балгрог.
 — Какво е Балгрог? — пожела да знае Виктор.
Дружеска, но тежка ръка го тупна по рамото.
— Легендарно зло чудовище, ама го играе Моренчо, нацапотен със зелена боя и
със залепени криле — лаконично го просвети Скалата. — Ей сега ще му помогна с
боята.
Отдалечи се тромаво.
В момента май никой нямаше нужда от Виктор.
Той заби нелепия меч в пясъка и се помъкна към сянката под проскубани
маслинени дръвчета. И там имаше камъни. Почука ги предпазливо за всеки случай, но
тези изглежда не бяха одушевени.
Малката хладна падинка беше почти прелестна в сравнение с останалото в Света
гора.
Дори отнякъде повяваше. Облегна се на камъните и усети, че измежду тях духа
студен ветрец. Предположи, че хълмът е надупчен от пещери.
… а в далечния Невидим университет насред проветрив коридор с множество
колони едно устройство, което почти никой не поглеждаше от години, започна да шуми…
Ето каква била Света гора. Истината по нищо не личеше на белия екран. Оказа
се, че в подвижните образи има скучно чакане и смесване на времената. Разни неща се
случваха след други неща, които уж са предшествали. А вместо чудовища имаше Мори,
наплескан в зелено и с платнени криле. Тук нищо не беше реално.
Но колкото и да беше смешно, това не пречеше да е вълнуващо.
— Просто ми дойде до гуша — заяви нечий глас наблизо.
Виктор вдигна глава. Едно момиче слизаше по отсрещната пътека. Под бледия
грим лицето й червенееше от усилията, косата й падаше над очите на нелепи къдрички,
а роклята й, макар и по мярка, несъмнено подхождаше на десет години по-младо
същество с болезнено пристрастие към дантелите.
Освен това момичето беше необичайно привлекателно, макар фактът да не се
набиваше на очи в момента.
— И знаете ли какво ми казаха, когато се оплаках? — продължи тя.
Едва ли говореше лично на Виктор. Всеки слушател би свършил работа.
— Не бих могъл да знам — любезно отвърна той.
— Казаха ми в очите: „Мнозина други чакат шанса си да влязат в бизнеса с
подвижните образи.“ Ето какво ми изтърсиха. — Момичето се облегна на разкривено
дръвче и започна да си вее със сламената шапка. — Твърде задушно е — продължи с
несгодите си. — А сега ще участвам в жалко филмче от една ролка при Среброриб,
който представа си няма какво прави. И сигурно ще трябва да търпя някое хлапе с
вонящ дъх, сламки в косата и чело, на което можеш да си подредиш трапеза.
— Има и тролове — благо допълни Виктор.
— О, богове!… Да не са Мори и Галенит?
— Познахте. Но Галенит вече се нарича Скалата.
— Нямаше ли да е Кремък?
— Скалата му хареса повече.
Иззад камъните се разнесе възмутеното блеене на Среброриб, който пак се
чудеше къде са всички, когато има нужда от тях. Момичето изви очи към небето.
— О, богове!… Заради това ли няма да обядвам?
— Защо? Сложете си трапезата на челото ми — предложи Виктор.
С удоволствие долови с гърба си как тя го зяпа. Той си взе меча и опита
няколко замаха с далеч повече сила от необходимата.
— Вие сте момчето, в което се блъснах на улицата, нали? — спомни си тя.
— Вярно. А вие бързахте за снимки. Виждам, че още не ви е омръзнало.
Тя се взираше изпитателно в него.
— Как си намерихте работа толкова бързо? Повечето хора чакат седмици наред да
получат своя шанс.
— Винаги съм казвал, че шансът не се чака, а се търси — отбеляза Виктор.
— Но как…
Виктор вече се отдалечаваше с тържествуващо небрежна походка. Момичето по
неволя го последва с привично нацупени устни.
— Аха — присмехулно се озърна към тях Среброриб. — Не може да бъде! Всички са
на местата си! Много добре. Ще започнем от момента, когато той я намира вързана.
_Ти_ — посочи Виктор — ще я развържеш и ще я отмъкнеш, бранейки се от Балгрог, а
_ти_ — обърна се към момичето, — ти… ти ще вървиш с него и ще изглеждаш колкото се
може по… ами спасена, разбрахме ли се?
— Това го умея добре — с примирен глас отрони момичето.
— Не, не, не! — Диблър се хвана за главата. — Пак ли?!
— Нали искахте битки и спасяване? — заяде се Среброриб.
— Трябва да има още нещо! — възкликна Гърлото. — Всички правят филми за хора,
които търчат насам-натам, бият се и падат. Друго е нужно. Видях какво правите, но
всички филми си приличат.
— Е, и аз трудно различавам наденичките една от друга — озъби се Среброриб.
— Подобава им! Тъкмо това очакват хората от тях!
— И аз им давам каквото очакват — заяви Среброриб. — Хората искат да гледат
все същото отново и отново. Битки, гонитби, тям подобни…
— Извинявам се — вметна майсторът на ръчката сред гневното цвърчене на
духчетата.
— Сега пък какво? — сопна му се Гърлото.
— Много се извинявам, господин Диблър, но след четвърт час трябва да ги
нахраня.
Диблър изстена.
Виктор никога не успя да си припомни ясно какво се случи през следващите
минути. Така е с миговете, които преобръщат живота ти — връхлитат те ненадейно,
например когато умираш.
Знаеше, че има още една престорена битка с Мори, който размахва бич. Щеше да
е ужасна гледка, ако не се спъваше постоянно в бича. И когато победеният страшен
Балгрог излезе с препъване от кадъра, като придържаше крилете си, за да не паднат,
Виктор преряза въжетата, притиснали момичето към грубия стълб, и щеше да я отмъкне
надясно, но…
… чу шепота.
Нямаше думи, но присъстваше онова, което звучи в сърцевината на словото. Мина
набързо през ушите му и се плъзна по гръбнака, без да каже „здрасти“ на мозъка.
Виктор се вторачи в очите на момичето. Питаше се дали и тя чува същото.
Някъде в далечината все пак се разнасяха думи. Среброриб подканяше:
— Хайде, продължавай, защо само я гледаш?
Майсторът на ръчката напомняше:
— Твърде сприхави стават, ако закъснея с храненето.
А гласът на Диблър съскаше като хвърлен нож:
— Върти ръчката, не спирай!
Краищата на зрителното му поле се размътиха, в тях се мяркаха форми, които се
меняха и чезнеха, преди да ги различи. Безпомощен като муха в застиващ кехлибар,
безвластен над съдбата си като сапунен мехур в ураган, Виктор се наведе към нея и я
целуна.
Ушите му звъняха, но чуваше гласовете:
— Но _защо_ го прави? Нали не съм му казал? Никой не му е казвал да го прави!
— … после трябва да им чистя вътре и не е приятно, да знаете…
— _Върти ръчката, бе! Върти!_ — пищеше Диблър.
— И защо гледа така?
— Леле-е…
— Спреш ли да въртиш ръчката, повече няма да си намериш работа в този град!
— Ей, господинчо, аз между другото съм член на Гилдията на въртящите…
— _Не спирай!_ Не спирай!
Виктор изплува от унеса. Шепотът стихна, замени го далечният шум на прибоя.
Истинският свят го връхлетя отново, горещ и напорист, а слънцето сякаш беше медал,
окачен на небето в знак на признателност, че денят е чудесен.
Момичето едва си поемаше дъх.
— Аз… Ох, ужасно съжалявам — забърбори Виктор и се дръпна от нея. — Не знам
какво ми стана…
Диблър подскачаше буйно.
— Това е то, това е! Кога ще е готово?!
— Нали ви казах, че трябва да нахраня духчетата и да им почистя вътре…
 — Добре, де, добре — махна с ръка Гърлото. — Тъкмо ще имам време да поръчам
плакатите.
— Вече съм ги подготвил — студено възрази Среброриб.
— Бях готов да се хвана на бас — весело го пренебрегна Диблър. — Хващам се на
бас и че пише нещо като „Ще ви бъде приятно да гледате този доста интересен филм“.
— И какво толкова? — ядоса се Среброриб. — Гледката е къде-къде по-хубава в
сравнение с някоя скапана наденичка!
— Аз обаче ти повтарям — когато продаваш наденички, не чакаш хората да дойдат
и да си купят, ами кряскаш, докато ги накараш да огладнеят. И слагаш много горчица.
Точно това направи момчето.
С едната си ръка Гърлото стисна рамото на Среброриб, другата размаха
величествено.
— Не можеш ли да проумееш?
Поколеба се. Необичайни идеи се вливаха в главата му по-бързо, отколкото
успяваше да ги огледа добре. Зави му се свят от безкрайните перспективи.
— Ще го наречем „Мечът на страстта“. Точно така. Няма да споменаваме името на
някакъв гаден дъртак, който може и да не е между живите. „Мечът на страстта“. Ами
да! Сага на необузданото… да, бе, желание и първичните… сещате се… сред
първобитната жега на изтерзан континент! Романтика! Слава! В три изпепеляващи
ролки! Тръпнете пред битките с побеснели чудовища! Пищете, когато хиляда слона…
— Ще бъде само в една ролка — сприхаво напомни Среброриб.
— Ще снимаме и следобед! — изграчи Диблър, а зениците му се въртяха диво. —
Ще добавим още битки и чудовища!
— Но няма как да добавим слонове! — охлади го Среброриб.
Скалата вдигна ръбестата си ръка.
— Казвай — промърмори Среброриб.
— Ако имате сива боя и нещо, дето става за големи уши, двамата с Мори можем
да…
— Никой не е правил филм в три ролки — замислено проточи Техничаря. — Май е
рисковано. Ами че той ще продължи почти десет минути. — Поумува още малко. — Ако
направим ролките по-големи…
Среброриб усети, че са го заклещили в ъгъла.
— Я ме чуйте…
Виктор се взираше от висотата на ръста си в момичето. Никой вече не им
обръщаше внимание.
— Ъ-ъ… Струва ми се, че не сме се запознавали.
— Формалностите явно не те притесняват — натърти тя.
— Обикновено не се държа така. Сигурно… ми е прилошало. Не знам какво стана.
— О, чудесно. И от това трябва да ми олекне?
— Да седнем ли на сянка? Тук е твърде горещо.
— Очите ти бяха… като жарава.
— Нима?
— Гледаше много странно.
— _Защото_ се почувствах _странно._
— Знам. Такова е мястото. Влияе. Между другото — промълви тя, докато се
настаняваше на пясъка — има всякакви правила за духчетата — да не се изтощават,
каква храна да получават и още разни други. Но за нас на никого не му пука. Дори с
троловете се отнасят по-добре.
— Може би има значение, че стърчат над два метра и тежат половин тон —
допусна Виктор.
— Казвам се Тида Уидъл, но приятелите ме наричат Джинджър — представи се
момичето.
— Аз съм Виктор Тугелбенд. А приятелите ме наричат… ами Виктор.
— Днес ти е първата роля във филм, нали?
— Как позна?
— Стори ми се, че ти хареса.
— По-добре е, отколкото да работя, не мислиш ли?
— Почакай да изкараш в занаята колкото мен и ще видиш — обеща тя горчиво.
— А ти откога си във филмите?
 — Почти от самото начало. Пет седмици.
— Охо-о! Колко бързо се случи всичко…
— Най-хубавото нещо, което се е случвало някога — безизразно отрони Джинджър.
— Може би… Впрочем… разрешено ли ни е да хапнем някъде?
— Не. Всеки момент ще се развикат да отидем при тях.
Виктор кимна. Общо взето, бе се плъзгал леко и весело през живота, правейки
каквото му скимне, но мило и ненатрапчиво. Не виждаше защо да се отказва от
навиците си дори в Света гора.
— Значи ще се наложи да викат по-дълго. Искам нещо за ядене и нещо студено за
пиене. Май съм слънчасал.
Джинджър не споделяше решимостта му.
— Има ресторантче за работещите в студията, но…
— Прекрасно. Ще ме заведеш да го видя.
— Само че тук уволняват, без да им мигне окото…
— Преди да завършат третата ролка ли?
— Но нали все повтарят „Безброй хора си умират от желание да работят във
филмите“, сам знаеш…
— Радвам се за тях. Значи ще имат на разположение следобеда, за да намерят
двама, които изглеждат досущ като нас.
Подминаха Мори, който също бе поседнал на сянка.
— Ако някой ни търси — подхвърли Виктор, — отиваме да обядваме.
— Какво, просто тъй ли?! — сащиса се тролът.
— Да — непоколебимо заяви Виктор.
Озърна се и видя Диблър и Среброриб увлечени в разгорещен спор. От време на
време ги прекъсваше майсторът на ръчката със спокойствието на човек, който знае, че
днес ще си прибере шестте долара, каквото ще да става.
— … ще го наречем епична драма. Хората ще говорят още дълго за този филм.
— Да, ще се подсмиват, че сме се разорили!
— Виж сега, знам откъде да вземем цветни гравюри на практика без пари…
— … рекох си, че ако използвам малко връвчица и закрепя снимачната кутия на
колела, за да я движим накъдето искаме…
— Хората ще кажат: „Този Среброриб е творец на подвижни образи, на когото му
стиска да даде на зрителите каквото жадуват. Човек, който разширява…“ Как беше тази
дума…
— … ако пък скалъпя механизъм с ос и шарнир, ще можем да местим кутията чак
до…
— Какво? Наистина ли вярвате, че ще кажат това?
— Довери ми се, Томи.
— Е… добре. Бива. Но без слонове. Искам да сме наясно. Никакви слонове.

>
— Ама че щуротия — сподели Архиканцлерът. — Събрани на едно място керамични
слончета. Нали уж било някаква машина?
— По-скоро… устройство — запъна се Ковчежникът и побутна измишльотината.
Няколко слончета се разклатиха. — Риктор Смотаняка го е направил, струва ми се.
Било е, преди да дойда тук.
Приличаше на голямо украсено гърне с почти човешки ръст. Около ръба осем
гледжосани слончета висяха на бронзови верижки.
Архиканцлерът надникна вътре.
— Има духала и лостове — съобщи с неодобрение.
Ковчежникът се обърна към икономката на Невидимия университет.
— Е, госпожо Уитлоу, в какво точно се състоеше произшествието?
Огромната, розова и стегната в корсет госпожа Уитлоу приглади рижата си
перука и смуши с пръст дребничката слугиня, която пърхаше около нея като лоцманска
лодка около презокеански параход.
— Ксандра, обясни на негова милост.
Момичето май вече съжаляваше, че изобщо си е отваряло устата.
— Ами, сър, извинете, сър, аз чистех тук…
— Тя е чистила — услужливо повтори госпожа Уитлоу.
 — … а то взе да вдига шум…
— Затова тя дойде да ми каже, ваша милост, както съм им наредила да
постъпват.
— Какъв беше шумът, Ксандра? — попита Ковчежникът с най-кроткия си глас.
— Извинете, сър, нещо като… — момичето стисна клепачи — … уумм… уумм… уумм…
ууммууммууммУУММУУММ… и пльок, _сър._
— Пльок — сериозно повтори Ковчежникът.
— И тогава то се изплю по мене, сър.
— _Замерило_ те е — внушително я поправи госпожа Уитлоу.
— Господине — реши да се намеси Ковчежникът, — изглежда един от слоновете е
изхвърлил малка оловна сачма. Затова накрая е имало „пльок“.
— Тъй ли, боговете да са ни на помощ! — промърмори Архиканцлерът. — Не може
разни гърнета да храчат по хората.
Госпожа Уитлоу трепна.
— И защо ли го е направило? — зачуди се Ридкъли.
— Не мога да си обясня, господине. Предположих, че вие знаете нещо по
въпроса. Известно ми е, че Риктор е изнасял лекции, когато сте бил студент. Госпожа
Уитлоу е много загрижена — добави Ковчежникът с тон, който намекваше за крайното
неблагоразумие на всеки Архиканцлер, пренебрегнал загрижеността на икономката, — че
прислугата се излага на опасността от случайни магии.
Ридкъли почука по гърнето с кокалчетата на юмрука си.
— Да не е оня Риктор, на когото лепнахме прякора Мярката? Същият, а?
— Явно е същият, Архиканцлер.
— Пълна откачалка беше, казвам ти. Мислеше си, че всичко може да се измери.
Не само дължината и теглото, а и останалото. Разправяше, че щом нещо съществува,
подлежи на измерване. — Погледът на Ридкъли се замъгли от спомени. — И правеше
всякакви чудати джаджи. С тях уж се измервали истината, красотата, сънищата и какво
ли не. Значи туй е една от играчките на стария Риктор? Питам се какво ли мери…
— Струва ми се — превзето отбеляза госпожа Уитлоу, — че трябва да бъде
махната оттук, ако нямате нищо против.
— Да, да, да, разбира се — припряно й угоди Ковчежникът.
Прислугата трудно се застояваше за по-дълго в Невидимия университет.
— Отървете се от тая глупост — заповяда Архиканцлерът.
Ковчежникът изпадна в ужас.
— О, не, сър! Ние никога нищо не изхвърляме. Освен това вероятно е много
ценно устройство.
— Хъм… — скептично изсумтя Ридкъли. — Ценно, значи?
— Господине, вероятно след време ще го сметнат за важен момент в историята на
магьосничеството.
— Тогава го пъхнете в кабинета ми. Нали ти рекох, че тук имаме нужда от
някаква украса. А и ще дава поводи за разговор с гости. Сега трябва да вървя. Ще
поприказвам с един човек за дресирането на грифони. Желая ви приятен ден, дами…
— Ъ-ъ… Архиканцлер, дали не бихте могъл да подпишете… — подхвана Ковчежникът,
но вратата се затвори.
Никой не попита Ксандра кое керамично слонче изплю сачмата, а и да се бяха
сетили, посоката нямаше да им подскаже нищо.
Същия следобед двама портиери пренесоха единствения в цялата Вселена работещ
екземпляр на резограф* в кабинета на Архиканцлера.
[* В превод — „нещописец“, тоест устройство за установяване и измерване на
нарушения в структурата на действителността.]

Все още никой не бе измислил как да обогати със звук подвижните образи и все
пак имаше един звук, който беше неразделна част от живота в Света гора — ударите на
чукове, забиващи пирони.
Положението вече не можеше да бъде овладяно. За една нощ изникваха нови
сгради, нови улици, нови _квартали._ А където набързо обучени в алхимията чираци не
успяваха да осмислят по-коварните етапи от получаването на октоцелулоза, всичко
изчезваше несравнимо по-бързо. Не че имаше значение. Още преди да са се разнесли
пушеците, чуковете подхващаха неуморния си ритъм.
Тук всичко се размножаваше като делящи се клетки. Достатъчни бяха някой момък
с ловки ръце, който не пуши и разчита правилно алхимичните символи, майстор на
ръчката, един чувал духчета и изобилие от слънчеви лъчи. Е, да, необходими бяха и
малко хора за пред снимачната кутия. Но такива никога не липсваха. Който не можеше
да отглежда духчета, да смесва химикали или да върти ръчката равномерно, имаше
възможност да държи юздите на чуждите коне, да прислужва в кръчмите и да си придава
интересен вид, докато се надява да го забележат. А ако се провали във всичко
останало — да забива пирони. Една след друга паянтовите постройки се редяха около
древния хълм, а тънките им дъски вече се кривяха и избеляваха под безмилостното
слънце, но вече имаше крещяща нужда от още и още дървен материал.
Защото Света гора привличаше. Тълпите новаци набъбваха с всеки ден. Не идваха
да пазят коне, да стават келнерки или дърводелци на три смени. Искаха да участват
във филмите.
Но не знаеха защо.
Както Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото бе осъзнал и с костния си мозък,
съберат ли се на едно място повече от двама, някой ще се помъчи да пробутва
съмнителни наденички в хлебчета.
Диблър беше зает с по-различни начинания, затова се появиха други, които да
запълнят нишата.
Един от тях беше Нодар Боргъл от Клач, чиято огромна ехтяща барака
представляваше не толкова ресторант, колкото конвейер за хранене. Грамадни, бълващи
изпарения казани бяха скупчени в единия край. Останалата площ заемаха масите, а
около тях седяха…
Виктор се ококори от изумление.
… тролове, хора и джуджета. И неколцина гноми. Той не би се изненадал, ако
открие и двама-трима елфи — най-потайната раса на Диска. Имаше и разни други твари,
но Виктор се вкопчи в надеждата, че те са предрешени тролове, иначе седящите тук
биха загазили здравата. Всички бяха дошли да се наядат, но не един с друг, което го
смая.
— Вземаш чиния, нареждаш се на опашката и плащаш — просвети го Джинджър. —
Нарича се „самоподнасяне“.
— Плащаш, преди да хапнеш ли? Ами ако е гаден бълвоч?
— Тъкмо затова — мрачно кимна тя.
Виктор вдигна рамене и се приведе към джуджето зад тезгяха.
— Бих искал да поръчам…
— Има само яхния — прекъсна го джуджето.
— Какви видове яхния предлагате?
— Няма видове. Просто яхния — сопна се джуджето.
— Не, питам какво има в нея?
— Щом питаш, не си гладен — намеси се Джинджър. — Две яхнии, Фрунткин.
Виктор се вторачи в сиво-кафявото месиво, което запълни чинията му. Стряскащи
бучки, изнесени на повърхността от загадъчни течения, заподскачаха за миг, после
пак потънаха. Той се надяваше да не ги види повече.
Собственикът Боргъл се придържаше към кулинарните принципи на Диблър.
— Или яхния, или празен корем, мойто момче — ухили се злорадо дребният
готвач. — Струва половин долар. Евтиния, направо продаваме на половин цена.
Виктор неохотно се раздели с парите и се огледа за Джинджър.
— Ела насам — повика го тя от една дълга маса. — Здрасти, Гръмокрак. Здрасти,
Гранит, как върви? Този е Вик. Новак. Здрасти, Гадосмях, извинявай, че не те видях
веднага.
Виктор се озова притиснат между Джинджър и планински трол, на пръв поглед
навлечен с ризница. Оказа се ризница марка „Света гора“, неумело изплетена от
върви, боядисани в сребристо.
Момичето се заприказва оживено с гном, висок половин педя, и джудже, което
носеше половината от сценичен костюм на мече. Виктор се почувства малко самотен.
Тролът му кимна и посочи с гримаса чинията си.
— И на туй му викат пемза… Поне да бяха откъртили лавата. А и пясъкът хич не
се усеща на вкус.
 И Виктор се вторачи в чинията пред трола.
— Не знаех, че ядете камъни — изтърси, преди да си прехапе езика.
— Що пък да не ядем?
— Нали и вие сте от камък?
— Ъхъ. Вие нали сте от месо? И к’во ядете?
Виктор премести погледа си към своята чиния.
— Уместен въпрос…
— Вик участва във филм на Среброриб — подхвърли Джинджър на седящите наоколо.
— И май ще бъде в три ролки.
Надигна се оживена гълчава.
Виктор старателно махна от чинията си нещо жълто и пружиниращо.
— Я ми кажете — подхвана замислено, — докато се снимате, някой от вас не е
ли… дочувал нещо… не сте ли се чувствали… — Подвоуми се. Всички го зяпаха. — Исках
да попитам не ви ли се е струвало, че нещо друго играе вместо вас? Не знам как да
го кажа…
Седящите до него си отдъхнаха.
— Тъй е в Света гора — увери го тролът. — Влиза ти в главата. Заради пустата
творческа енергия, дето се плиска наоколо.
— Твоят пристъп обаче беше от по-тежките — бодна го Джинджър.
— Тук това е нормално — вметна разсеяно джуджето. — Света гора, какво да я
правиш? Миналата седмица с момчетата участвахме в „Легенди за джуджетата“ и
изведнъж се разпяхме. Ей така, без причина. Все едно песента ни се наби в главите
изведнъж. Нещо да кажете?
— А какъв беше текстът? — прояви интерес момичето.
— Де да знам. Нарекохме я песента „Хай-хо“. Друго нямаше — „Хай-хо, хай-хо“.
— Като всички джуджешки песни, дето съм ги слушал — промърмори тролът.

Минаваше два часът следобед, когато се върнаха на снимачната площадка.

Майсторът на ръчката чегърташе дъното на кутията с малка лопатка.
Диблър дремеше на платнения стол, покрил лицето си с носна кърпа. Среброриб
обаче се оказа буден и настръхнал.
— Вие двамата къде се отнесохте? — разкрещя им се веднага.
— Огладнях — сподели Виктор.
— Още много има да гладуваш, момчето ми, защото…
Диблър надигна единия край на кърпата.
— Да започваме — промърмори сънено.
— Но нима ще търпим изпълнителите да ни казват кога…
— Довърши филма и _чак тогава_ го изритай — нареди Гърлото.
— Правилно! — Среброриб заканително размаха пръст към Виктор и Джинджър. —
Повече няма да си намерите работа в този град!
Някак избутаха следобеда. Диблър ги накара да доведат кон, после изсипа куп
проклятия към майстора на ръчката, защото снимачната кутия още не можеше да се
върти и мести. Духчетата мрънкаха непрекъснато. Затова обърнаха коня с главата към
кутията, а Виктор се подрусваше на седлото. Както заяви Гърлото, за подвижните
образи и такова изпълнение беше предостатъчно.
Накрая Среброриб с крайно нежелание даде по два долара на Виктор и Джинджър и
ги отпрати.
— Ще ни оплюе пред всички останали алхимици — унило предрече момичето. —
Гарван гарвану око не вади.
— Няма как да не забележа, че ние получаваме надница два долара, а троловете
— три. Защо ли?
— Защото няма чак толкова много тролове, напиращи да участват във филми —
обясни Джинджър. — А добър майстор на ръчката взема по шест-седем долара на ден.
Изпълнителите са най-евтини. — Тя спря и го опари с поглед. — Добре се справях. Не
че постигах нещо особено, но не се оплаквах. Получавах много роли. Хората смятаха,
че на мен може да се разчита. Изграждах кариера…
— В Света гора не можеш да градиш кариера — прекъсна я Виктор. — Все едно да
си построиш къща в тресавище. Нищо не е истинско.
 — Харесваше ми! А ти провали всичко! И сега май по неволя ще се върна в
гнусното селце, за което не си и чувал! Пак ще доя проклетите крави! Много ти
благодаря! Щом видя кравешки задник, ще си мисля за теб!
Тя изфуча гневно към градчето, без повече да погледне Виктор и троловете.
След малко Скалата се прокашля.
— Имаш ли къде да отседнеш?
— Не ми се вярва — обезсърчено промълви Виктор.
— Леглата все не стигат — вметна Моренчо.
— Мислех да спя на брега — сподели Виктор. — Бездруго е прекалено топло. И
наистина имам нужда от почивка. Лека нощ.
Помъкна се към морето.
Слънцето залязваше и бризът леко поизстина. Около тъмнеещото туловище на
хълма заблещукаха светлинките на Света гора. Тук си позволяваха отдих чак когато се
смрачи. Ако светлината ти е суровият материал, не я хабиш.
На брега беше доста приятно. Рядко някой идваше насам. Плавеите, напукани и
облепени със сол, бяха негодни за строителство. Трупаха се в дълга бяла купчина по
линията на прибоя.
Виктор събра един наръч, за да си стъкми огън, легна и се загледа във
вълните.
А от билото на съседната дюна иззад туфа суха трева замислено го наблюдаваше
Гаспод, Кучето — чудо.

Два часът след полунощ.

Вече бяха във властта на нещото, което игриво се стичаше от хълма и вливаше
своя блясък в света.
Виденията на Света гора…
То сънуваше вместо всекиго.
В задуха на шперплатовата си колиба Джинджър Уидъл сънуваше червени килими и
обезумели от възторг тълпи. Присъни й се някаква решетка. Отново и отново
пристъпваше върху нея и блъвнал топъл въздух вдигаше полите й…
В не по-прохладната тъма на малко по-скъпа барака творецът на подвижни образи
Среброриб сънуваше обезумели от възторг тълпи, а някой му връчваше награда за най-
добрия филм в историята на изкуството. Наградата беше грамаданска статуя.
Сред дюните Скалата и Моренчо дремеха неспокойно — троловете по природа са
нощни създания и отдихът в тъмните часове противоречеше на прастарите им инстинкти.
Двамата сънуваха планини.
А на брега под звездите Виктор сънуваше трополящи копита, развяващи се
наметала, пиратски кораби, бой с мечове, свещници…
На съседната дюна Гаспод, Кучето — чудо, спеше с полуотворени очи и сънуваше
вълци.
Но Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото не сънуваше, защото не спеше.
Пътува дълго до Анкх-Морпорк, а и предпочиташе да продава конете, вместо да
ги язди, но все пак стигна до целта си.
Бурите, които толкова старателно заобикаляха Света гора, изобщо не се
притесняваха от Анкх-Морпорк. В момента валеше проливен дъжд. Това не пречеше на
нощния живот, макар и да го подмокряше донякъде.
Няма нищо, което не може да се купи в Анкх-Морпорк, дори и посред нощ. А на
Диблър му предстояха сериозни покупки. Щеше да поръчва плакати. Имаше нужда от
всевъзможни нещица. Много от тях бяха свързани с идеи, които му хрумваха по време
на пътуването, а сега трябваше да ги обяснява подробно и търпеливо на други хора.
Но се налагаше да побърза с обясненията.
Дъждът падаше като плътна завеса, когато Гърлото най-сетне излезе, олюлявайки
се, в сивото утро. Канавките преливаха. А по покривите гнусни водоливници със
снайперистка точност насочваха струите си към минувачите. Все пак гъмжилото се бе
поразредило, защото наближаваше пет часът сутринта.
Гърлото вдиша дълбоко гъстия градски въздух. _Истинския_ въздух. Човек би
търсил дълго по-истински въздух от този. Веднага проличаваше, че мнозина са го
дишали хилядолетия наред.
 За пръв път от няколко дни Диблър установи, че отново мисли ясно. Тъкмо в
това беше особеността на Света гора. Когато си там, всичко ти се струва съвсем
естествено, едва ли не единствено възможното. А щом се отдалечиш и прехвърлиш
всичко през главата си, сякаш се взираш в блестящ сапунен мехур. Никой не оставаше
същият човек, попаднеше ли в Света гора.
Е, Анкх пък си беше Анкх, тоест според Гърлото беше напълно устойчив срещу
всякакви чудатости на Света гора.
Жвакаше през локвите и се заслушваше в плющенето на дъжда.
И след малко за пръв път в живота си забеляза, че то има свой ритъм.
Ама че смехория! Цял живот си в този град, но трябва да заминеш някъде и да
се върнеш, за да уловиш такта на капките, цопващи в канавките…
Няколко минути по-късно сержант Колън и ефрейтор Нобс от Градската стража
приятелски споделяха ръчно свита папироса в закътан вход и вършеха онова, което
умееха най-добре — грижеха се да бъдат на сухо и да не се забъркват в неприятности.
Само те видяха фигурата, която подскачаше с маниакална възбуда по
подгизналата улица, правеше пируети в локвите, хвана се за водосточна тръба, за да
завие зад ъгъла, накрая подрипна, жизнерадостно тракна с подметки и се скри от
погледите им.
Сержант Колън върна влажната угарка на спътника си.
— Тоя да не беше Диблър Гърлото?
— Ъхъ — потвърди Ноби.
— Доста весел ми се видя.
— Превъртял е, ако питаш мен — сподели преценката си Ноби. — Какво го е
прихванало, та пее в дъжда?

Уумм… уумм…
Архиканцлерът преглеждаше книгата със записките по отглеждане на породисти
дракони и се наслаждаваше на нощното си питие. Вдигна глава и се заслуша.
… уумм… уумм… уумм…
— Ех, богове! — промърмори той и застана до голямото гърне. То дори се
клатушкаше, сякаш самото здание се тресеше.
Ридкъли наблюдаваше втрещен.
… уумм… ууммууммууммУУММ.
Гърнето се полюля още малко, замря и притихна.
— Ама че странно — изсумтя Архиканцлерът.
Пльок.
В отсрещния край на стаята гарафата с бренди се пръсна на парченца.
Ридкъли Кафявия си пое дъх и ревна:
— Ковчежнико-о-о!

Виктор се събуди заради пясъчните мухи. Въздухът вече се сгорещяваше.

Поредният хубав ден.
Нагази в плиткото, за да си измие лицето и да се разсъни.
Я да видим… още имаше двата долара от предишния ден и малко дребни монети. Би
могъл да си позволи кратък престой тук, особено ако спи на брега. А яхнията при
Боргъл, макар да беше храна само в най-тесния смисъл на думата, наистина не
струваше много… Сети се обаче, че отбиването в голямата барака би означавало и
смущаващи срещи с Джинджър.
Направи още една крачка и потъна.
Досега не бе плувал в морето. Изскочи на повърхността полузадавен и трескаво
размаха ръце. Но брегът беше само на пет-шест метра.
Отпусна се, почака дишането му да се успокои и загреба с мързелив кроул по-
надалеч от линията на прибоя. Водата беше прозрачна като кристал. Виждаше как
дъното се спуска стръмно към… излезе горе да си прочисти дробовете… към мрачна
синева, в която през рибните ята едва се различаваха очертанията на бледи
правоъгълни камъни, пръснати по пясъка.
Гмурна се колкото умееше, пребори се да слезе долу, докато ушите му не
писнаха. Невъобразимо грамаден рак щракна с щипците си към него, после се шмугна в
дълбините.
Виктор изплува задъхан и се насочи към брега.
Щом не му провървя с подвижните образи, поне нямаше съмнение, че може да се
заеме с риболов.
Възможно беше и да се прехранва от брега. Струпаните плавеи биха подхранвали
камините и печките в Анкх-Морпорк години наред. Никому в Света гора не би хрумнало
да запали огън, освен за да сготви нещо.
Някой изглежда го бе правил и преди. Докато газеше в плитчините, Виктор
забеляза, че дървата по-нататък по брега не са нахвърляни, а прилежно подредени.
Малко по-далеч зърна и грубовато стъкмено огнище.
Беше затрупано с пясък. Вероятно някой бе живял на брега с надеждата да
дочака големия си шанс в подвижните образи. Вгледа се и откри, че парчетата дърво
зад покритите с пясък камъни май са струпани нарочно така. Виждаше ги откъм морето
и дори му се стори, че образуват разкривен вход.
Питаше се дали обитателите на това място не са още там. И нямаха ли нещо за
пиене?
Откри, че обитателят си е вътре, но от месеци не е имал нужда от питие.

В осем часа сутринта гръмовно тропане по вратата събуди Безам Посадски,

собственик на „Одиум“, една от никнещите като гъби из цял Анкх-Морпорк филмови
зали.
Бе прекарал лоша вечер. Анкх-морпоркците обичаха новостите. Уви, обичта им
беше краткотрайна. „Одиум“ му донесе страхотна печалба първата седмица, през
втората някак свърза двата края, но бизнесът вече издъхваше. Последният показ снощи
бе посетен от глухо джудже и орангутан, който дори си носеше свои фъстъци. А Безам
разчиташе на продажбите на фъстъци и пукана царевица, за да изкара нещичко. Затова
в момента се вкисваше.
Отвори вратата и надникна мътно.
— Затворено е до два следобед. Тогава е дневният показ. Елате в два. Ще
седнете където искате.
Затръшна вратата. Тя отскочи от подложения ботуш на Диблър Гърлото и почти
сплеска носа на Безам.
— Дойдох да поговорим за специалния показ на „Мечът на страстта“ — осведоми
го Гърлото.
— Какъв специален показ, бе?
— Ей сега ще ти обясня.
— Няма да показваме никакви специални страстни мечове. Днеска имаме
„Вълнуващо“…
— Гусин Диблър ти рече, че ще показваш „Мечът на страстта“ — избоботи друг
глас.
Гърлото се облегна на рамката на вратата. Зад него стърчеше скален отломък.
Оставяше впечатлението, че някой го е замерял със стоманени топки поне трийсетина
години.
Камъкът се прегъна по средата и се наведе към Безам, който разпозна Детритус.
Всички познаваха Детритус. Такъв трол не се забравя лесно.
— Но аз дори не бях чувал… — подхвана собственикът на „Одиум“.
Гърлото измъкна изпод мишницата си голяма тенекиена кутия и се ухили.
— Ето ти и малко плакати — връчи дебелия наръч.
— Гусин Диблър ми позволи да налепя плакати по стените — съобщи гордо
Детритус.
Безам разгъна един плакат и очите му се насълзиха от цветовете. На хартията
бе изобразена (може би) Джинджър в твърде тясна блузка, а Виктор я мяташе на рамо,
отблъсквайки всевъзможни чудовища с другата си ръка. В далечината изригваха
вулкани, пикираха дракони и горяха градове.
— „Филмът, дето не успеха да забранйът!“ — зачете той колебливо. —
„Путресаващи преключения в жежкото зъраждани на нов контенент! Мъж и жинъ,
зъпратени във въртопъ на идин безумен свйат! ЗВИЗДИТЕ Делорес дйо Грях в ролйъта на
Жинътъ и Виктор Мараскино в ролйъта на Коен Варварино!!! ВЪЛНЕНИЙЪ! АВЪНТЮРИ!!
СЛОНУВЕ!!! Учаквайте скоро въ фсички зали!!!!“
— Не знам в небето да има звезда Делорес дьо Грях — промърмори Безам.
— Не, тя е филмова звезда — поправи го Гърлото, снижи глас и заговори до
ухото му. — Казват, че е дъщеря на клачиански пират и неговата дива опърничава
пленница. А _той_ е син на… син на магьосник — изменник и безразсъдна танцьорка на
фламенко.
— А стига, бе! — неволно възкликна Безам.
Диблър мислено се потупа по носа. Напоследък много се възхищаваше от себе си.
— Знам, че ще почнеш да го показваш след около час — сподели той.
— В тоя ранен час ли? — стъписа се Безам.
За днес имаше копие от „Вълнуващо проучване на грънчарството“ и малко се
тревожеше. Новото предложение беше далеч по-добро.
— Да — потвърди Диблър. — Защото мнозина ще поискат да го гледат.
— Не се знае — изсумтя собственикът на „Одиум“. — Напоследък почти никой не
се вясва в залата.
— Този ще искат да гледат — натърти Гърлото. — Довери ми се. Нима съм те
лъгал някога?
Безам се почеса по темето.
— Е, една нощ миналия месец ми продаде наденичка в хлебче и каза, че…
— Казах го в преносен смисъл — отсече Гърлото.
— Ъхъ — подкрепи го Детритус.
Раменете на Безам се превиха.
— Че аз откъде да знам за преносения смисъл…
— Разбрахме се. — Гърлото се ухили като хищна тиква. — Ти отвори залата,
седни си удобно и прибирай парите.
— О, хубаво — премалял прошепна Безам.
Гърлото дружески го прегърна през раменете.
— А сега да си поприказваме за процентите.
— Какви проценти?
— Запали си пура, аз черпя — поощри го Гърлото.

Виктор се мъкнеше бавно по безименната главна улица на Света гора. Под

ноктите му се бяха набили песъчинки и го дразнеха.
Не знаеше обаче дали бе постъпил правилно.
Отначало помисли стареца за безделник, който събирал от брега каквото
изхвърли морето и просто не се е събудил някоя сутрин. Само че омацаните
златночервени одежди бяха странна премяна за отрепка. Не можеше да се познае откога
е мъртъв. Сухият солен въздух го бе мумифицирал.
А и съдейки по колибата, бе събирал от брега странни вещи.
Виктор си мислеше, че трябва да разкаже на някого, но едва ли в Света гора ще
събуди нечие любопитство с такава история. Вероятно един-единствен човек на света
се е интересувал дали старецът е жив или мъртъв, но именно този човек пръв е научил
новината.
Виктор погреба тялото зад колибата от плавеи.
Видя пред себе си закусвалнята на Боргъл. Реши да рискува с една закуска.
Освен това искаше да поседне някъде, за да прочете книгата.
Находка, каквато не очакваше в схлупена колиба на брега, и то в ръцете на
мъртвец.
На корицата бяха изписани думите:

Книгъ за Филмъ

Първата страница беше запълнена със закръглени букви, изписани от ръка, която
не е свикнала да борави с перото:

Туй е Хроникъта на Пазитилите, дето я продлъжавъм аз, Деккан, щот старата

взе, че извехтя и се разпарчетосъ.
 Разгръщаше предпазливо коравите листове. Записките трудно се различаваха
помежду си, нямаха и дати.

Станъх. Излезох да съ облекчъ. Разпалих огъня, обявих Дневнъ прожекцийъ.

Хапнах. Събрах дръвца. Разпалих огъня. Огледах хълмъ. Обявих Вечернъ прожекцийъ.
Наядох се. Обявих Къснъ прожекцийъ. Облекчих съ. Легнъх.
Станъх. Излезох да съ облекчъ. Разпалих огъня, обявих Дневнъ прожекцийъ.
Хапнах. Рибарът Крулит ми устави две убави риби. Събрах дръвца. Обявих Вечернъ
прожекцийъ, разпалих огъня. Подредих у дома. Наядох се. Обявих Къснъ прожекцийъ.
Облекчих съ. Легнъх. Пусред нощ станъх, пак съ облекчих, нагледах огъня. Немаше
нужда от още дръвца.

Зърна келнерката с ъгълчето на окото си.

— Искам да поръчам варено яйце.
— Има само яхния. Рибна.
Той отметна глава и срещна изпепеляващия поглед на Джинджър.
— Не знаех, че си келнерка.
Тя се престори, че почиства трохите около солницата.
— И аз не знаех до вчера. Провървя ми, че избраха момичето от сутрешната
смяна за филм на „Независими алхимици“, не си ли съгласен? — Тя вдигна рамене. —
Ако съм истинска късметлийка, може да получа и следобедната смяна.
— Слушай, не съм искал…
— Яхния. Яж или хвърляй. Трима клиенти вече направиха първо едното, после
другото.
— Ще я ям. Ей, няма да повярваш — намерих тази книга в ръцете на…
— Забранено ми е да се закачам с клиентите. Тази работа не е най-добрата в
града, но няма да ме изгонят и от нея заради теб! — скастри го Джинджър. — Значи
яхния?
— Ами да. Извинявай…
Започна да прелиства отзад напред. Преди Деккан бил Тенто, който също
извършвал церемонията три пъти на ден, понякога му носели риба, излизал да се
облекчава (макар че или не го правел често като Деккан, или не смятал, че трябва да
го отбелязва всеки път). По-рано песнопенията били задължение на някой си Мегелин.
Мнозина бяха живели на този бряг един подир друг, в още по-далечното минало били
цяла група, а и записките бяха по-официални. Трудно се четяха, наглед смисълът се
криеше в някакъв код — ред след ред мънички сложни фигурки…
На масата пред него тупна паница, сякаш пълна с първичната супа на
еволюцията.
— Слушай — подхвана Виктор, — кога ти свършва смяната…
— Никога — сряза го Джинджър.
— Питах се дали знаеш къде…
— Не знам.
Той се вторачи в тъмната повърхност на мътилката. Боргъл очевидно се
придържаше към убеждението, че уловиш ли нещо във вода, значи е риба. В паницата се
забелязваше лилава форма с поне десетина крачета.
Въпреки това Виктор изяде цялата порция. Струваше му тридесет пенса.
Джинджър толкова подчертано му обръщаше гръб до тезгяха, както и да се
навърташе край нея, че чак го заболяха очите. Той излезе да си потърси работа.
Виктор никога не се бе трудил за пари или други облаги. Според досегашния му
опит работата беше нещо, което сполетяваше само околните.

>
Безам Посадски донагласи подноса, провесен на ремък от шията на съпругата му.
— Тъй бива. Да не си забравила нещо?
— Пуканата царевица омекна — заяви тя. — И не виждам как да запазя
наденичките топли.
— Нали вътре ще е тъмно, любов моя? Никой нищо няма да забележи. — Той оправи
ремъка и се дръпна. — Ето тъй трябва да бъде. Знаеш какво да правиш. По средата
спирам филма и показвам табелата с надпис „Що ни опитъте усвежително хладно питийе
и пукана царевицъ?“, а ти излизаш ей от оная врата и минаваш по пътеката.
— Защо не споменеш и освежително хладните наденички? — заяде се госпожа
Посадска.
— Ама си мисля — продължи съпругът й, — че не бива повече да носиш факел,
като показваш на хората местата им. Често палиш едно или друго.
— С какво да си светя в тая тъмница? — оплака се тя.
— И туй го има, ама снощи трябваше да върна парите на джуджето. Знаеш колко
държат на брадите си. Слушай, любов моя, ще ти дам саламандър в клетка. Препичат се
на покрива от зазоряване, сигурно пращят от светлина.
Така си беше. Създанията дремеха в клетките си и телцата им направо трепкаха
от попитите слънчеви лъчи. Безам избра шестте най-заредени, слезе с тежки стъпки до
прожекционната кабинка и ги пъхна в кутията за показ на подвижни образи. Сложи
първата ролка от филма на Диблър Гърлото и надникна в тъмната зала.
Е, време беше да провери чака ли някой отвън.
Затътри се с прозявка към входа.
Вдигна ръка и дръпна едното резе.
Отпусна я и дръпна другото резе.
После отвори двукрилата врата.
— Добре, добре — замърмори. — Ей сегинка ще ви пуснем…
Дойде на себе си в прожекционната кабинка. Госпожа Посадска му вееше припряно
с престилката си.
— Какво стана? — прошепна Безам, но в същото време се мъчеше да пропъди от
ума си спомена за трополящи крака.
— Претъпкано е! — засъска тя. — И отвън се редят на опашка до другата
пресечка! Сигурно е заради ония противни плакати!
Безам се изправи омаломощен, но изпълнен с решимост.
— Жено, бягай в кухнята и приготви още пукана царевица! После се върни и ми
помогни да поправим табелите! Щом толкоз напират да дават по пет пенса за място, ще
дават и по десет!
Той нави ръкавите си и хвана ръчката.
На първия ред седеше Библиотекарят с кесия фъстъци в скута си. След минута-
две престана да дъвче и зяпна с увиснало чене. Не можеше да откъсне поглед от
мяркащите се на екрана образи.

— Господине, искате ли да ви пазя коня? А вие, госпожо?

— Не!
До пладне Виктор припечели два пенса. Не че хората нямаха коне, които да
бъдат пазени от някого, докато те си свършат работата, но май не горяха от желание
да ги поверят именно на Виктор.
По едно време при него дойде прегърбен дребосък, хванал поводите на четири
коня. Виктор го наблюдаваше часове наред, искрено изумен, че някой е готов дори да
се усмихне мило на съсухреното човешко подобие, камо ли да остави в ръката му
юздите на коня си. Грозникът обаче си пълнеше полека джобовете, а широките рамене,
красивият профил и честната усмивка на Виктор несъмнено се оказваха пречка в този
бизнес.
— Новак си, а? — досети се дребосъкът.
— Да.
— Аха, личи си. Чакаш си големия шанс във филмите, нали? — усмихна се
насърчаващо грозникът.
— Не чакам. Шансът ми се падна, но аз го профуках.
— Тъй ли? Да, сър, богдавиблагослови, сър, навашеразположение, сър — избълва
човечето и хвана още едни поводи.
— Сигурно нямате нужда от помощник? — печално промълви Виктор.

Безам Посадски се пулеше към купчината монети пред себе си. Тя намаля
сериозно след едно-две ловки движения на Диблър Гърлото, но въпреки това Безам не
бе виждал наяве толкова пари накуп.
— И още го показваме на всеки четвърт час! — прошепна задъхан. — Накрая наех
едно момче да върти ръчката! Де да знам какво да ги правя тия пари…
Гърлото го потупа по рамото.
— Купи си по-голяма зала.
— И аз вече си го мислех — сподели Безам. — Ами да. Нещо с тежкарски колони
отпред. А дъщеря ми Калиопа свири чудно на орган, ще бъде хубав съпровод за
филмите. Трябва да има златна боя навсякъде, разни завъртулки…
Очите му се изцъклиха.
Нещото се промъкна в още едно съзнание.
Виденията на Света гора…
… и да сътвори същински палат като легендарния „Рокси“ в Клач или като най-
богатия храм на света, а момичета в оскъдни дрешки на робини да продават пукана
царевица и фъстъци. Безам Посадски ще се разхожда господарски със сако от червено
кадифе, на което се полюшва златна верижка…
— Ъ? — смънка той.
По челото му избиваше пот.
— Казах ти, че тръгвам — повтори Гърлото. — Трябва да движа бизнеса с
подвижните образи.
— Госпожа Посадска заръча да правите още филми с оня младеж — посъветва го
Безам. — Целият град само за него приказва. Жена ми разправя, че няколко дами
направо прималели от оня негов огнен поглед. И тя гледа филма пет пъти — добави с
глас, натежал от внезапни подозрения. — А онуй момиче! Ох…
— За нищо не се притеснявайте — величествено го успокои Диблър. — И двамата
са ми в ръц… — Запъна се и лицето му помрачня. — Ще се видим скоро — завърши и
изфуча през вратата.
Безам остана сам да оглежда паяжините по тавана на „Одиум“. Прегрятото му
въображение запълваше пространството с палми в саксии, златни инкрустации и
пълнички гипсови херувимчета. Под краката му хрущяха шлюпки от фъстъци и кесии от
пукана царевица. Напомни си, че трябва да почисти, преди пак да пусне публика. Дали
маймунякът нямаше отново да е пръв на опашката?
После погледът му се спря на плаката за „Мечът на страстта“. Да се стъписаш…
Нямаше слонове и вулкани, а чудовищата се оказаха тролове с налепени парчета тук-
там, но в онзи кадър отблизо… ех… Всички мъже въздишаха, всички жени — също… Като
магия. Безам се ухили на нарисуваните Виктор и Джинджър.
„Какво ли правят тия двамата? Нищо чудно да се тъпчат с хайвер от златни
чинии и да тънат до коленете в кадифени възглавници. Хващам се на бас.“

— Момко, затънал си до коленете — отбеляза специалистът по пазене на коне.

— Опасявам се, че не схващам същността на тази работа — призна Виктор.
— Трудна е, да — потвърди човечето. — Учиш се как да се мазниш подобаващо и
да показваш леко нахална, ама не и нагла бодрост. Хората не чакат от тебе само да
държиш поводите. Искат да видят, че си знаеш занаята.
— Нима?
— Не са против и подмятане на забавни лафове и остроумия — допълни
дребосъкът. — Не става само с хващане на юздите.
Виктор май започваше да проумява.
— Значи е представление…
Специалистът се почеса по носа с форма и цвят на ягода.
— Светна ти най-сетне…

Пламтящи факли разпръскваха мрака в Света гора. Виктор се промъкваше в

гъмжилото на главната улица. Вратите на всеки бар, кръчма или дюкянче бяха широко
отворени. Вълнуващото се море на тълпата ги заливаше. Виктор вече подскачаше, за да
зърне нещо над главите.
Беше самотен, залутан и гладен. Копнееше да си поговори с някого. Но тя не
искаше да го вижда.
 — Виктор!
Озърна се. Скалата го налетя като лавина.
— Виктор! Друже мой!
Юмрук с размерите и твърдостта на дялан камък за зид го тупна игриво по
рамото.
— О, здрасти — унило смотолеви Виктор. — Ъ-ъ… Как е животът, Скала?
— Страхотен е! Страхотен! Утре снимаме „Ужасите на Тролската долина“!
— Много се радвам за теб.
— Ти ми донесе късмет — избумтя тролът. — Скалата! О, какво име! Ела да
пийнем!
Виктор прие. Нямаше и друг избор, защото Скалата се вкопчи в ръката му и го
повлече като ледоразбивач през тълпата към най-близкия вход.
Синкава светлина открояваше надписа. Повечето морпоркци четяха на тролски
език, отчасти защото не беше от най-трудните. Ъгловатите руни означаваха „Синият
варовик“.
Беше тролски бар.
Вътре светлина идваше само от пещите зад тезгяха, образуван от струпани
каменни плочи. Трима тролове изпълняваха… Виктор се затрудни да намери точната
дума, но беше нещо ударно. Друго не различи в шумотевицата, превръщаща звуците в
плътен напор, от който очите му заподскачаха. Таванът не се виждаше заради пушеците
от пещите.
— Ти к’во ще вземеш? — изрева Скалата.
— Не е задължително да пия разтопен метал, нали? — провери Виктор уплашено,
но с все сила, иначе нямаше кой да го чуе.
— Имаме си всякакви човешки бъркочи! — похвали се с вик тролката зад тезгяха.
Несъмнено беше тролка. Нямаше съмнение. Малко приличаше на прастарите
изваяния, с които пещерните хора почитали богините на плодовитостта преди
хилядолетия. Още повече приличаше на хълм в планинско подножие.
— Големи космополити сме! — по-гръмогласно заяви тролката.
— Тогава ще пия бира!
— Руби, за мене от най-фината сяра с няколко кубчета доломит! — добави
Скалата.
Виктор се зае да разгледа бара, щом свикна със сумрака, а тъпанчетата на
ушите му за щастие обявиха стачка.
Мнозина тролове бяха наредени един до друг зад дълги маси, между тях и по
някое джудже, а това беше изумително. Обикновено джуджетата и троловете не се
погаждаха като… ами като джуджета и тролове. В родните им планини техните вражди се
точеха нескончаемо. Света гора явно можеше да промени всичко.
— Искам да те попитам нещо, но нека си остане между нас! — разкрещя се Виктор
в ухото на Скалата.
— Питай!
Тролът остави питието си на масата. В чашата имаше лилаво хартиено чадърче,
което бавно се овъгляваше.
— Виждал ли си Джинджър? Нали се сещаш за кое момиче питам?
— Тя работи при Боргъл!
— Само до обяд! Бях там! Но къде ходи, когато не е на работа?
— Знае ли се кой къде ходи тука?
Музикалната група, обвита в дим, изведнъж прекъсна изпълнението. Един от
троловете взе малък камък и го заудря леко. Бавният ритъм сякаш лепнеше по стените.
А от пушеците се появи Руби като галеон, цепещ мъгла.
Тя беше същински континентален дрейф, но с по-примамливи извивки.
Тролката запя.
Всички се смълчаха почтително. След малко Виктор чу хлипане. По лицето на
Скалата се стичаха сълзи.
— За какво се разказва в песента? — прошепна Виктор.
Скалата се наведе към ухото му.
— Туй е древна тролска песен, народна, де. Разказва за Кехлибар и Яспис. Те
били… — подвоуми се и размърда пръсти многозначително. — Приятели. Добри приятели.
— Май разбирам — кимна Виктор.
 — Веднъж Кехлибар тръгнала да носи вечерята на своя трол в пещерата и го
заварила… — Скалата пак направи жест, но по-недвусмислен — … с друга тролка.
Прибрала се у дома, взела си боздугана и отишла да го пребие до смърт — прас, прас,
прас. Щото бил неин трол, пък я излъгал. Много романтична песен.
Виктор гледаше как Руби слиза кръшно от мъничката сцена и се плъзга между
клиентите. И си напомни, че тя сигурно тежи два тона. „Ако ми седне на коляното, ще
могат да ме навият като килимче.“
— Тя какво каза на онзи трол? — не сдържа любопитството си, когато боботещ
смях разтърси залата.
Скалата се почеса по носа.
— Туй е игра на думи. Не знам как да я преведа. Общо взето, тя му рече: „Ти
да не носиш Скиптъра на Магма, Крал на планината, Унищожител на пълчищата, Господар
на Златната река, Владетел на мостовете, Цар на мрачните дълбини“… — тролът вдиша с
пълни гърди и продължи — … „в джоба си или просто много се зарадва, като ме видя?“
Челото на Виктор се набръчка от усилена умствена дейност.
— Не схванах.
— Може да не съм го превел вярно — извини се Скалата и отпи още малко сярна
стопилка. — Чух, че „Независими алхимици“ ще подбират състав за…
— Тук става нещо смахнато — настойчиво го прекъсна Виктор. — Не усещаш ли?
— Що да е смахнато?
— Всичко някак пращи от напрежение. И никой не се държи както би трябвало.
Знаеш ли, че някога тук е имало голям град? Морето го е погълнало. Грамаден град.
Но не е останал и помен от него!
Скалата замислено си разтърка носа, напомнящ за първите опити на неандерталец
да издяла каменна брадва.
— Виж как се държат всички! — упорстваше Виктор. — Все едно няма нищо по-
важно на света от това кои са и какво искат!
— А бе, чудя се… — подхвана тролът.
— Да?
— Чудя се има ли смисъл да си махна сантиметър-два от носа? Братовчед ми
Гранитчо познава един каменар, страхотно му издяла ушите. Ти к’во ще речеш?
Виктор се опули тъпо насреща му.
— Виж сега, от една страна, носът ми е възголемичък, ама от друга си е
типичен тролски нос, нали? Може пък _външността_ ми да се подобри, ама в тоя бизнес
трябва да имам по-тролски вид. Гледай го Мори — наплеска си носа с цимент и сега
мутрата му е такава, че да не го срещаш по тъмно. Е, к’во ще кажеш? Много ти ценя
мнението, щото си човек, дето има нещо в главата.
Скалата озари събеседника си с ярка силициева усмивка.
След малко Виктор смотолеви:
— Скала, носът ти е чудесен. И щом го носиш ти, ще те отведе далеч.
Тролът се ухили до ушите и пак си пийна сяра. Извади от чашата стоманената
бъркалка и облиза аметистовите капки от нея.
— Ама ти наистина ли мислиш… — започна, но забеляза празното място до себе
си.

— Нищичко за никого не знам — отрече специалистът по пазене на коне, като

избягваше да поглежда към надвисналия над него Детритус.
Диблър подъвка пурата в устата си. Макар да пътуваше с нов файтон, по пътя от
Анкх-Морпорк падна голямо друсане. И не бе обядвал.
— Висок момък, малко муден, с тънки мустачки. И е работил при теб, както
чувам.
Дребосъкът се примири.
— Бездруго не става за пазене на коне. Улисва се в работата. Май отиде да си
търси нещо за ядене.

Виктор седеше в тъмната уличка, опрял гръб до стената, и се мъчеше да мисли.

Помнеше, че като малък слънчаса. Усещането беше почти същото.
 Нещо тупна меко на отъпкания пясък пред краката му.
Някой бе пуснал шапка. Виктор я зяпна.
После този някой засвири на хармоника. Не беше изкусен музикант. Повечето
тонове звучаха фалшиво, а останалите бяха хрипливи и дрезгави. Все пак се долавяше
някаква мелодия, както и в хамбургера може да се открие намек за телешко месо.
Виктор въздъхна, порови в джоба си и извади два пенса. Хвърли ги в шапката.
— Добре, добре. Сега си върви.
Осъзна, че надушва странна миризма. Трудно я оприличи на нещо, но беше като
от престарял и леко овлажнен килим в бебешка стая.
Чак тогава вдигна глава.
— Бау, мамка му, бау — процеди Гаспод, Кучето — чудо.

В закусвалнята на Боргъл бяха решили да вмъкнат в менюто тази вечер и салати.

Най-близката зеленчукова градина се намираше поне на петдесетина километра от Света
гора.
— Туй к’во е? — попита един трол и размаха нещо увиснало и кафяво.
Готвачът Фрунткин се престраши да изкаже догадката си.
— Маруля? — Взря се отблизо. — Да, бе, маруля.
— Ама е _кафява._
— Тъй, тъй! Зрялата маруля си е кафява — припряно заяви джуджето. — Тъй се
познава, че е зряла.
— Требе да е _зелена._
— Бъркаш я с доматите — възрази Фрунткин.
— А това, лепкавото, какво е? — попита един мъж от опашката.
Фрунткин се изпъна в целия си еднометров ръст.
— Туй пък е мъйонезъ. Сам я направих. По книга.
— За книгата не знам — промърмори човекът и побутна месивото с пръст. — Но не
си сложил олио, яйца и оцет, нали?
— Тя ни е специалитетът на деня — похвали се Фрунткин.
— Ясно. Само че сега се нахвърли върху марулята ми.
Джуджето сърдито стисна дръжката на черпака.
— Ей, слушай…
— Всичко е наред — увери го клиентът. — Плужеците по марулята я бранят
храбро.
При входа настана суматоха. Тролът Детритус разблъска чакащите, а Диблър
Гърлото вървеше след него.
Детритус избута с рамо опашката и впи мрачен поглед във Фрунткин.
— Гусин Диблър ще си поприказва с тебе.
Пресегна се над тезгяха, хвана джуджето за оплесканата с храна риза и го
вдигна да виси пред Гърлото.
— Някой да е виждал Виктор Тугелбенд? — гръмко попита Диблър. — Или онова
момиче Джинджър?
Фрунткин отвори уста да се разпсува, размисли и изписука:
— Момчето беше тука преди половин час. Джинджър работи при нас до обяд. Не
знам къде ходи после.
— Но къде ли се е дянал _Виктор?_ — затюхка се Гърлото.
Извади кесия от джоба си. Очите на Фрунткин се завъртяха към нея като ролкови
лагери към мощен магнит.
— Де да знам, господин Гърло — смънка той. — Тя не беше тука и той пак се
махна.
— Я ме чуй — започна Диблър. — Ако го видиш пак, кажи му, че ще го направя
звезда, разбрахме ли се?
— Звезда — повтори джуджето. — Ясно.
Гърлото бръкна в кесията и извади монета от десет долара.
— Искам и да поръчам вечеря за по-късно.
— Вечеря. Ясно — писукаше джуджето.
— Ще опитам пържола и скариди — реши Гърлото. — Със салата от пресни, типични
за сезона зеленчуци. Накрая — ягоди със сметана.
 Фрунткин се опули.
— Ъ-ъ…
Детритус го побутна с пръст и го разлюля.
— Пък аз ще хапна… я да видим… отлежал базалт с прясно надробени конгломерати
от пясъчник. Чатна ли?
— Ъ-ъ… Да.
— Пусни го, Детритус — заповяда Гърлото. — Не му е приятно да виси. По-леко,
де! — Той огледа сащисаните лица около себе си. — Не забравяйте, че търся Виктор
Тугелбенд и ще го направя звезда. Ако някой го срещне, да му предаде. О, да…
Фрунткин, искам пържолата по-суровичка.
Закрачи към вратата.
Щом излезе, гълчавата връхлетя като приливна вълна.
— Не съм си представял, че звездите се правят… Мислех си, че са един вид
заковани на небето…
— Значи ще го превръща в звезда…
— Ама как можеш да направиш звезда от човек?
— Де да знам. Сигурно го стискаш, докато се смали и избухне в кълбо от
пламтящ водород!
— Що за гадост!
— Ти не знаеш на какво е способен оня страшен трол…

Виктор прилежно се взираше в кучето.

Не беше възможно да му е говорило. Предположи, че въображението пак му
погажда номера. Но нали и предишния път си помисли същото?
— Как ли ти е името? — подхвърли и погали съществото по главата.
— Гаспод — отвърна Гаспод.
Ръката на Виктор се смръзна.
— Два пенса — заяде се отегчено кучето. — А аз съм единственото куче в целия
скапан свят, дето свири на хармоника. Два пенса…
„Да, сигурно е от слънцето. Не носих шапка. След малко ще се събудя в постеля
с мокри чаршафи.“
— Е, не свиреше особено умело. Не познах мелодията — смънка със страшничка
усмивчица.
— Че от тебе не се иска да познаеш проклетата мелодия. — Гаспод седна тежко и
усърдно се почеса със задна лапа. — Аз съм _куче._ От тебе се иска да си смаян, че
изобщо изтръгвам някакъв звук от гнусната хармоника.
„Как да му го кажа? Извинявай, ти май гов… Не, ще прозвучи глупаво.“
— Ъ-ъ…
„Ей, доста си приказлив за… И така не става.“
— Бълхи — обясни заниманието си Гаспод. — Адски сърбеж.
— Виж ти…
— А и всички онези тролове… Не ги понасям. Имат сбъркана миризма. Смотани
ходещи камънаци. Ухапеш ли ги, ще си изплюеш зъбите. Не е нормално.
„Като ще говорим за нормалното, не мога да не забележа, че ти…“
— Ех, че задръстена пустиня е това местенце — оплака се Гаспод.
„Ти си говорещо куче.“
— Сигурно се чудиш как е възможно да говоря — подхвърли кучето, отново впило
пронизващия си поглед във Виктор.
— Изобщо не ми е хрумвало — отрече Виктор.
— И на мен — призна Гаспод. — Допреди две седмици. През целия си живот една
тъпа думичка не бях изтърсил. Размотавах се с един тип в града. Правех разни
номера. Балансирах топка на муцуната си, ходех на задни лапи, скачах през обръч,
такива ми ти работи. И обикалях зяпачите с шапка в устата. Знаеш как е в
шоубизнеса. После някаква жена ме погали по главата и задърдори: „Ох, какво сладко
кученце и как гледа, сякаш разбира всяка наша дума.“ Аз си помислих: „Хо-хо,
госпожо, то пък все едно си струва да ви разбирам глупостите.“ И докато се усетя,
чувам същото от устата си. Захапах шапката и хукнах с все сила, докато още се
блещеха.
 — Защо? — учуди се Виктор.
Гаспод изви очи от раздразнение.
— Ти как си представяш живота на едно говорещо куче? Що ли изобщо си отворих
тъпата уста…
— Но сега говориш с _мен_ — напомни Виктор.
Гаспод го изгледа лукаво.
— Вярно, ама я се опитай да разкажеш на някого и ще те съсипят от подигравки.
А и ти си свестен. Отгоре на всичко завеяният ти поглед си личи от цял километър.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — ядоса се Виктор.
— Ти да не си въобразяваш, че сам решаваш? — сопна му се кучето. — Вече си
знаеш, че нещо друго мисли вместо тебе, нали?
— Ох…
— Затуй гледаш изтормозено — осведоми го Гаспод и ръфна шапката. — Два пенса
— замрънка сърдито. — Не че мога да ги харча, ама… два пенса.
— Защо пък изтормозено? — не мирясваше Виктор.
— Всички гледате така. Мнозина са призовани, ала малцина са избрани, тъй да
се каже. Събрали сте се тук, но не знаете защо. — Гаспод пак се помъчи да си почеше
ухото. — Видях те как играеш Коен Варварина.
— И… как ти се стори?
— Мене ако питаш, ако дъртият Коен не чуе нищичко за тебе, може и да се
отървеш.

— Попитах докога беше тук? — изврещя Диблър.

На малката сцена Руби пееше сладкогласно като кораб със сериозни затруднения,
попаднал в гъста мъгла.
— ГрууУУауауногджрхууУУуу…*
[* Субтитър: „За кой ли път се влюбвам аз…“ (Буквално: „Изпитвам приятното
чувство, че Хондродит, богът ма любовта, ме налага с камък по главата.“) Забележка:
Хондродит не бива да се бърка с Гигалит — бог, който вдъхва мъдрост на троловете,
като ги налага с камък по главите; нито със Силикарий — бог, който носи сполука на
троловете, като ги налага с камък по главите; нито пък с народния герой Монолит,
който пръв откраднал от боговете тайната на камъка.]
— Ей сега излезе! — ревна Скалата. — Що не ме оставиш да слушам песента, а?
— … УууаугрхффрджхууУУу…*
[* Субтитър: „Защо ли пак съм посиняла?“]
Диблър Гърлото сръга Детритус, който вече не се подпираше на юмруците си и се
пулеше към сцената.
Старият трол бе живял простичко до този момент — хората му плащаха, за да
удря други хора.
За пръв път се сблъска с усложнения. Руби му намигна.
Очуканото сърце на Детритус запърха от непознати и необичайни чувства.
— … грууУУУууухууфууУУуу…*
[* Субтитър: „Какво ли да сторя в този миг?“]
— Хайде, де! — подкани го Гърлото.
Детритус отправи към сцената последен поглед, пренаситен с копнеж.
— … ууУУУгууУУмуу. УУхххууу.*
[* Субтитър: „… не мога да се стърпя. Здрасти, голямо момче.“]
Руби му изпрати въздушна целувка. Детритус придоби цвета на току-що откъртен
гранат.

Гаспод го поведе по уличката, минаха през проскубаните храсталаци и треви

отвъд града.
— Има нещо сбъркано в туй място — мърмореше гърлено.
— _Различно_ е от другите — съгласи се Виктор. — Но защо сбъркано?
Гаспод сякаш се канеше да плюе от досада.
— Вземи за пример мен — подхвана, без да го слуша. — Аз съм куче. Не съм
сънувал през живота си друго, освен че гоня котки. Сънувах и секс, разбира се. Ама
изведнъж се почнаха едни такива сънища… _Цветни._ Уплаших се, та чак ми се смръзна…
Сещаш се, де. Щото преди не познавах цветовете, ясно? Кучетата виждат в черно-бяло,
ама ти сигурно знаеш, като си чел толкова книжки. Червеното страшно ме втресе, ако
щеш вярвай. Открай време си мислиш, че вечерята ти е някаква си бяла кост с малко
сиво по нея, пък ненадейно излиза, че от години си гризкал тая червена гнусотия…
— Но какви бяха сънищата? — прекъсна го Виктор.
— А бе, срамна работа, казвам ти — промърмори Гаспод. — Веднъж някакъв мост е
отнесен от пороищата и аз трябва да тичам, за да предупредя хората, като лая до
побъркване, схвана ли? Друг път една къща се запалва и аз измъквам хлапетата. После
пък други хлапета се губят в пещери, аз ги намирам и отвеждам спасителите при тях…
Пък аз _мразя_ хлапетата, да знаеш. Напоследък не мога да дремна, без да отърва
някого, да проваля някой обир и разни други глупости. Помисли — на седем години съм
вече, имам мазоли по лапите, пада ми козината, тормозят ме бълхи. Що ми е да съм
герой всеки път, когато заспя?
— Брей… Интересно нещо е животът — отбеляза Виктор, — особено ако го видиш
през чужди очи…
Гаспод пак изви гуреливите си очи към небето.
— А… къде ще ходим сега? — сети се Виктор.
— Ще се видим с едни жители на Света гора — съобщи кучето. — Щото наистина
става нещо _смахнато._
— Горе на хълма ли? Дори не подозирах, че на хълма има хора.
— Не съм споменавал за никакви хора — натърти Гаспод.

>
Малко огънче от съчки озаряваше склона на Света гора. Виктор го запали,
защото… е, защото така се чувстваше по-уверен. И защото хората си палят огън.
А той имаше нужда да си напомня, че е човек и вероятно още не е полудял.
Не се притесняваше чак толкова, че говори с куче. Хората често си приказват с
кучета. Същото важеше за котарака. Може би дори за заека. Но разговорът с мишока и
патока не беше от най-обичайните случки.
— Ти да не мислиш, че сме искали дар словото? — изфуча заекът. — В един миг
съм си заек като всички останали и съм много доволен от това, в следващия — тряс,
вече мисля. А това, да знаеш, е голяма пречка, ако искаш да си щастлив като заек.
Искаш трева и секс, а не умуване от рода на „И какъв е смисълът на всичко, като
стигнем до същината?“.
— Ъхъ, ама ти поне ядеш трева — изтъкна Гаспод. — Тя не ти приказва. Когато
огладнееш, хич не ти трябва да изпадаш в скапани морални дилеми как да постъпиш с
онова, дето ти е в чинията.
— И ти си въобразяваш, че имаш проблеми! — скастри го котаракът. — Аз вече
мога да ям само риба. Ако докопаш с лапа вечерята и тя вземе, че се разпищи за
помощ, значи здраво си загазил.
Смълчаха се. Всички се вторачиха във Виктор. Включително мишокът. И патокът.
Изглежда патокът беше настроен най-войнствено. Вероятно беше научил за готварските
хитрости с портокаловия сос.
— Тъй си е — въздъхна мишокът. — Виж какво ни сполетя. Да речем, търча си аз
из кухнята и ей тоя ме гони — кимна към надвисналия над него котарак. — Писъци,
паника… После нещо се разцвърчава в главата ми, виждам някакъв тиган… Сещаш ли се?
Допреди миг не съм знаел що е то тиган, ама вече стискам дръжката, котакът изскача
иззад ъгъла и… прас! Клатушка се наляво-надясно и мънка: „Кой ме халоса, бе?“
Отвръщам му: „Аз бях.“ И двамата се усещаме, че говорим.
— Че и _осмисляме_ — добави котаракът.
Беше черен, с бели лапи и уши като мишени за ловна пушка. Белязаната муцуна
подсказваше, че вече е употребил докрай осем от деветте си котешки живота.
— Тъй, тъй, нека да знае — потвърди мишокът.
— Разкажете му какво направихте после — подкани Гаспод.
— Дойдохме тук — обясни котаракът.
— Чак от Анкх-Морпорк ли? — изненада се Виктор.
— Ъхъ.
— Петдесет километра!
 — Толкова са, а вече се убедих, че е трудно да те вземат на стоп, ако си
котарак.
— Сега разбра ли? — натърти Гаспод. — Случва се с кого ли не. Всякакви твари
се примъкват към Света гора. Не знаят защо са дошли, но е много важно да са тук. И
никой не се държи както навсякъде по света. Виждам, че става нещо смахнато.
Гъсокът закряка. Долавяха се думи, но толкова завалени от несъвместимостта
между човката и словото, че Виктор нищо не различи.
Другите животни слушаха със съчувствие.
— Какво казваш, паток? — не се стърпя накрая заекът.
— Казва — преведе Гаспод, — че било като миграцията при птиците. Усещал
същото.
— Тъй ли? Аз не вървях дълго — сподели заекът. — Бездруго си живеех сред
дюните. — Той въздъхна. — Три весели години и четири отвратителни дни.
Виктор си спомни нещо.
— Значи си виждал стареца на брега?
— Стареца ли… Да, бе. Все се качваше на хълма.
— Що за човек беше?
— Ей, готин, допреди четири дни речникът ми се състоеше от два глагола и едно
съществително. Според теб какво съм си мислил за него? Знам само, че не ни
закачаше. Може да сме го смятали за камък с крака, нищо чудно.
Виктор си мислеше за книгата в джоба си. Песнопения, поддържане на огъня…
Какъв човек би го правил?
— Не знам какво става — призна си той, — но ми се иска да открия. Слушайте,
вие нямате ли си имена? Неловко ми е да говоря с някого, без да му знам името.
— Само аз имам — отвърна Гаспод. — Щото съм куче. Впрочем нарекли са ме на
знаменития Гаспод.
— Предполагах, че си измисляте имена на своя език — смънка Виктор. — Да
речем, Могъщата лапа или… или Бързия ловец.
Усмихна се подкупващо, но останалите го зяпаха дълго.
— Той чете книжки — обясни им накрая Гаспод. — Виж какво — подхвана и се
почеса енергично, — на животните обикновено не им пука за имената. Знаем добре кои
сме.
— Е, не че имам нещо против да съм Бързия ловец — сподели мишокът.
— Предполагах, че такова име повече подхожда на котарак — меко възрази
Виктор, който вече се обливаше в пот. — А мишките имат мили прякори като… като
Пискунчо.
— Пискунчо ли? — мигом охладня гласът на мишока.
Заекът се ухили.
— И… и винаги съм смятал, че зайците се наричат… Дългоушко или нещо подобно.
Заекът престана да му се хили и нервно помръдна ушите си.
— Приятелче…
— Да ви кажа — намеси се Гаспод весело, опитвайки се да разведри атмосферата,
— чувал съм легендата, че първите двама души на света дали имена на животните. Има
над какво да се замислиш.
Виктор извади книгата, за да прикрие смущението си. Песнопения и поддържане
на огъня. Три пъти дневно.
— Този старец… — запъна се той.
— Защо пък да е толкова важен? — заяде се заекът. — Просто се качваше на
хълма два-три пъти всеки ден и издаваше някакъв шум. Можеше да си сверяваш… не знам
какво по него. Винаги същото. Много пъти.
— Три пъти. Три представления. Нещо като театър ли? — мърмореше Виктор и
плъзгаше пръст по страницата.
— Не можем да броим до три — кисело го осведоми заекът. — При нас е едно… и
много. — Взря се ядно в човека и добави смразяващо: — _Дългоушко,_ а?…
— Хора от друго място са му носели риба — продължи Виктор. — Никой не живее
наблизо. Сигурно са идвали от много километри. Май не е искал да яде рибата,
уловена в този залив. А тук гъмжи от живот. Когато поплувах навътре, видях толкова
големи раци, че чак да не повярваш на очите си.
— И те как се казват според теб? — вметна Дългоушко, който не забравяше лесно
обидите. — Щрак-щрак ли?
— Ъхъ, дай да изясним въпроса веднъж завинаги — изписука мишокът. — У дома
бях мишок за чудо и приказ. Искам подобаващо име, мойто момче. Щото нарече ли ме
някой Пискунчо, направо си проси да му оформя главата с тигана, ако ми схващаш
намека.
Патокът се разкряка.
— Я млъкнете — помоли другите Гаспод. — Патокът казва, че всичко било част от
тая смахната история — хора, тролове и още какви ли не се събират тук, животните
изведнъж започват да говорят. Патокът смята, че тук има нещо, в което е причината.
— И откъде може един паток да знае това? — усъмни се Виктор.
— Драги — скастри го заекът, — когато ти се научиш да прелиташ над цялото
море и поне да си налучкваш скапания роден континент, тогава ще оплюваш гъските.
— А, говорите за загадъчния усет на животните ли? — оживи се Виктор.
Всички пак го зяпнаха.
— Все тая, трябва да сложим край на историята — заяви Гаспод. — Умуването и
приказките прилягат на вас, човеците. Свикнали сте. Някой трябва да разнищи
щуротията…
Животните не откъсваха погледи от Виктор.
— Е, може би книгата ще ни послужи… — измъкна се той. — По-ранните записки са
на някакъв древен език. Аз не знам как…
Млъкна и помисли. Магьосниците не бяха добре дошли в Света гора. Не вярваше,
че е уместно да споменава Невидимия университет или своите скромни занимания там.
Постара се да подбере по-безобидни думи.
— Знам обаче кой в Анкх-Морпорк може да ги разчете. И той е животно. Тоест
човекоподобно.
— А как е със загадъчния усет? — промърмори Гаспод.
— Много е печен в тази област — увери го Виктор.
— В такъв случай… — започна заекът.
— Тихо! — спря го Гаспод. — Някой идва.
Пламъкът на запален факел пълзеше по склона. Патокът отскочи тромаво във
въздуха и се отнесе нанякъде. Другите изчезнаха в сенките. Само кучето не шавна.
— Ти няма ли да офейкаш? — изсъска му Виктор.
Гаспод склони глава настрана.
— Бау?
Факелът се плъзгаше на зигзаг между храстите като светулка. Понякога спираше
и поемаше в съвсем нова посока. Пламтеше ярко.
— Кой идва? — тихо попита Виктор.
Гаспод подуши въздуха.
— Човек. Жена. Използва евтин парфюм. — Муцуната му се сбърчи. — Нарича се
„Играчка на страстта“. — Пак вдиша. — Носи наскоро прани дрехи, но не са колосани.
Стари обувки. Изобилие от филмов грим. Била е в закусвалнята на Боргъл и… — носът
му помръдна — … е яла яхния. Но не много.
— Няма ли да ми кажеш и колко е висока? — подсмихна се Виктор.
— Съдейки по миризмата, не повече от метър и шейсет — предположи Гаспод.
— Я стига!
— Ти повърви само километър с мойте лапи и тогава кажи, че те лъжа…
Виктор затрупа с пясък огънчето и се смъкна по склона.
Светлината замря, щом той доближи. За миг му се мярна силует на жена, която с
едната си ръка придържаше шал на раменете си, а с другата вдигаше факела високо над
главата си. После пламъкът угасна толкова внезапно, че в очите му заиграха синкави
и алени следи. Сред тях различи много по-дребничка фигура от първата.
Тя промълви:
— Какво търсите в моята… ох, какво говоря… защо сте… къде… — Изведнъж жената
се овладя и попита сприхаво с познат глас: — Ти пък какво правиш тук?
— Джинджър?
— Да?
Виктор помълча. Кои ли думи подхождаха на такова положение?
— Ъ-ъ… Вечер тук е приятно, не мислиш ли?
Тя се вторачи в Гаспод.
 — Това е ужасният помияр, който се навърта около студиото, нали? Не понасям
дребни кучета.
— Джаф, джаф — обади се Гаспод.
Джинджър го прониза с поглед. Виктор си представяше мислите й: „Той каза
«джаф, джаф». Нали е куче, а те правят точно така…“
— Лично аз си падам по котките — сподели тя.
Нисък глас отвърна:
— Тъй ли? Да не се миеш със слюнката си като тях?
— Що за приказки?!
Виктор се отдръпна и припряно размаха ръце.
— Не ме гледай така! Не го казах аз!
— Да, бе! Сигурно беше кучето, а?
— Кой, аз ли? — невинно вметна Гаспод.
Джинджър се вцепени. Зениците й бавно се завъртяха надолу към кучето, което
лениво се чешеше зад ушите.
— Бау? — подхвърли то.
— Това куче каза… — заекна Джинджър и го посочи с треперещ пръст.
— Знам — успокои я Виктор. — Значи те харесва.
Той се озърна. Още една светлинка изкачваше хълма.
— Ти ли си довела някого тук? — обърна се пак към Джинджър.
— Кого? — погледна тя през рамо.
Вече се чуваше и пукането на съчки. Диблър излезе от мрака, следван от
Детритус като плашеща сянка.
— Аха! — възкликна Гърлото. — Заварихме влюбените пиленца да си гукат!
Виктор се втрещи.
— Какво?!
— _Какви?!_ — изфуча момичето.
— Къде ли не ви търсих — укори ги Диблър. — Някой спомена, че сте се качили
тук. Много романтично. Можем да го използваме. Ще подобрим плакатите. Тъй… —
Прегърна ги през раменете. — Да вървим.
— Къде? — заинати се Виктор.
— Започваме снимки още по зазоряване — съобщи Гърлото.
— Господин Среброриб ми обеща, че повече няма да си намеря работа в този
град…
Диблър отвори уста, но поумува още една секунда.
— А, да. Но аз ще ви дам втори шанс. — Говореше далеч по-бавно и внимателно.
— Тъй, де. Втори шанс. Знам, млади сте, опърничави. И аз съм бил такъв. „Диблър —
рекох си, — ако ще сам да си прережеш гърлото, дай им втори шанс.“ С по-ниски
надници, разбира се. Какво ще кажете за един долар на ден?
Виктор видя изгрева на нечакана надежда в очите на Джинджър.
И отвори уста.
— Петнайсет долара — отсече нечий глас.
Не беше неговият. Виктор стисна устни.
— Какво?… — стресна се Диблър.
Виктор отвори уста.
— Петнайсет долара. И пак ще си приказваме за парите идната седмица.
Петнайсет или се отказваме.
Виктор затвори уста и вдигна очи към небето.
Диблър понечи да размаха пръст под носа му, но се разколеба.
— Ха, допадаш ми! Умееш да се пазариш! Добре. Три долара.
— Петнайсет.
— Пет. Последно предложение, момко. Хиляди хора там долу ще се вкопчат в
такъв шанс.
— И защо не сте при тях, господин Диблър?
Гърлото се озърна към Детритус, който се рееше в мечтите си за Руби, после
погледна към Джинджър.
— Хайде да са десет, защото си ми симпатичен. Сам си прерязвам гърлото.
— Спогодихме се.
Диблър протегна ръка. Виктор зяпна своята, сякаш я виждаше за пръв път, и
стисна подадената му десница.
— А сега да се връщаме долу — настоя Гърлото. — Много неща имам да
организирам.
Той закрачи към дърветата. Виктор и Джинджър поеха след него послушно и
донякъде зашеметено.
— Ти си луд, бе! — засъска момичето. — Как можа да се противиш толкова?!
Щяхме да си изтървем късмета!
— Нищо не съм казвал! Помислих, че ти си преправяш гласа!
— Не, ти беше! — настоя Джинджър.
Спогледаха се. После погледнаха надолу.
— Джаф, джаф — обади се Гаспод, Кучето — чудо.
Диблър се огледа.
— Това какво беше?
— О, намерихме едно куче — припряно обясни Виктор. — Казва се Гаспод.
Наречено е на знаменития Гаспод.
— И прави номера — злобничко добави Джинджър.
— О, куче изпълнител?
Диблър се наведе и погали Гаспод по малката топчеста глава.
— Гър, гър…
— Ще ви смае с нещата, които прави — заяви Виктор.
— Да, ще ви смае — потвърди като ехо Джинджър.
— Ама е грозник — отбеляза Гърлото.
Вторачи се упорито в кучето, но все едно си мереше силите със стоножка в
умението да рита. Гаспод би накарал и огледало да се извърне.
Диблър обаче явно премяташе някаква идея в главата си.
— Между другото… доведете го сутринта. Хората обичат да се посмеят.
— О, ще се разкикотят още щом го видят — обеща Виктор. — Ще се смеят до
припадък.
След няколко крачки чу тих глас зад гърба си:
— Някой ден ще ми платиш за това. Впрочем и сега ми дължиш по един долар на
ден.
— За какво?
— Посреднически процент.

Над Света гора засияха звезди. Представляваха огромни кълба от водород,

нагрят до стотици милиони градуси — толкова горещ, че дори не можеше да се запали.
Много от тях щяха да се раздуят неимоверно, преди да загинат, а после да се свият
до мънички намусени джуджета, запомнени само от най-сантименталните астрономи. Но в
момента грееха поради метаморфози, недостъпни за алхимиците, и превръщаха скучните
елементи в чиста светлина.
А над Анкх-Морпорк просто валеше дъжд.
Старшите магьосници се бяха събрали около гърнето със слончетата. По изрична
заповед на Ридкъли странната съдина бе изнесена отново в коридора.
— Помня Риктор — сподели Деканът. — Един такъв кльощав. И малко се увличаше.
Но беше умен, няма спор.
— Хе-хе! — изкряка Уиндъл Пунс от овехтелия си стол на колела. — Аз пък помня
неговия миши брояч.
— И това гърне е достатъчно да… — започна Ковчежникът и се задави. — Какъв
миши брояч?! Да не е пъхал вътре мишки на малък конвейер?
— Не, не. Виж сега, само навиваш пружинката на уреда, той почва да бръмчи и
да брои всички мишки в къщата, а едни колелца с цифри на тях се въртят и показват
колко са мишките.
— Но защо?
— Хъм… Сигурно е искал да брои мишки и толкова.
Ковчежникът вдигна рамене.
… уумм…
— Ей, гледайте. То се разклати — посочи Деканът.
… уумм… уумм…
 Магьосниците се споглеждаха с внезапна уплаха.
— Какво става? Какво става, бе? — разкряка се Уиндъл Пунс. — Защо някой не
ми… ъ-ъ, каже какво става?
… уумм… уумм…
— Да бягаме! — предложи Деканът.
— Накъде? — треперливо уточни Ковчежникът.
… ууммУУММ…
— Аз съм стар човек и настоявам някой да…
Тишина.
— На пода! — кресна Архиканцлерът.
_Пльок._
От колоната до него се откърти парченце.
Ридкъли вдигна глава.
— Ех, богове, отървах се на…
_Пльок._
Втората сачма отнесе връхчето на шапката му.
Още няколко минути магьосниците лежаха на каменните плочи и трепереха. Накрая
Деканът подхвърли приглушено:
— Как мислите, това ли беше?
Архиканцлерът отлепи буза от пода. Червендалестото му лице вече аленееше.
— Ковчежнико!
— Да, господине?
— Ей на това му викам аз _стрелба!_

Виктор се обърна на другата страна.

— Квима?
— Шест часът заранта е, гусин Диблър рече да изгряваш, слънчице — уведоми го
Детритус, докопа завивката и я пусна на пода.
— Шест сутринта ли? Значи още е _нощ!_ — изпъшка Виктор.
— Гусин Диблър рече, че денят щял да бъде дълъг — предаде му тролът. — Гусин
Диблър те иска за снимки в шест и половина. И туй ще стане, да знаеш.
Виктор си обу панталона.
— Поне може ли да закуся? — попита хапливо.
— Гусин Диблър рече, че е уредил да донесат нещо за ядене.
Под леглото започна хъхреща шетня. Гаспод се подаде и разнесе вонята си на
стар килим. Зае се със сутрешното чесане.
— Как… — Видя трола. — Джаф, джаф.
— Я, малко куче. Аз обичам малките кучета.
— Бау.
— Сурови — добави Детритус.
Само че не успя да вложи задължителното гаднеене в гласа си. В главата му се
полюшваше Руби, покрита с десетина декара червено кадифе.
Гаспод изчегърта с нокти едното си ухо.
— Бау — каза тихичко. — Това беше сдържана заплаха — обясни, щом тролът
излезе.

Подножието на хълма вече беше претъпкано с хора, когато Виктор се появи на

площадката. Бяха разпънати две палатки. Някой държеше поводите на камила. Духчета
врещяха в няколко клетки под сянката на една трънка.
А насред хаоса се препираха Диблър и Среброриб. Гърлото бе обхванал с ръка
раменете на противника.
— Ей по туй веднага си личи — разнесе се глас до коленете на Виктор, — че
някой нещастен загубеняк ще бъде хубавичко изпързалян.
— Том, за теб това е крачка нагоре! — витийстваше Диблър. — Помисли — кой
друг в Света гора може да каже за себе си, че е вицепрезидент по производството?
— Да, но фирмата си е моя! — изхленчи Среброриб.
— Правилно! Вярно! — поощри го Гърлото. — Тъкмо това означава длъжността
вицепрезидент по производството.
— Сериозно?
— Лъгал ли съм те някога?
Челото на Среброриб се набръчка.
— Вчера ми каза, че…
— Образно казано, де — припряно вметна Гърлото.
— Е, щом е образно, май не…
— Ето, видя ли? Ама къде е този художник?
Диблър се оглеждаше и остави у околните впечатлението, че вече е изритал
Среброриб от обсега на вниманието си.
Притича мъж с папка под мишница.
— Да, сър, господин Диблър?
Гърлото извади парче хартия от джоба си.
— Плакатите да са готови довечера, разбра ли? — изрече заканително. — Вземи.
Това е заглавието на филма.
— „Сенкъта на пустинйъта“ — промърмори под носа си художникът.
А Диблър вече напираше към Виктор.
— О, момчето ми!
— Докопало го е — прошепна Гаспод. — И то по-здраво от всекиго.
— Кое го е докопало? — изсъска Виктор. — И как познаваш?
— Отчасти по недоловими признаци, за които ти си сляп — обясни кучето, — и
отчасти защото се държи още по-мръснишки от друг път.
— Толкова съм щастлив да те видя! — бликаха думите от Гърлото, а очите му
светеха лудешки.
С вече привичен жест прегърна Виктор през раменете и почти го избута към
палатките.
— Ще бъде велик филм!
— Радвам се — немощно отрони Виктор.
— Ти ще играеш главатаря на бандитите — просвети го Гърлото, — иначе си добър
човек, мил с жените и така нататък, и ще нападнеш едно село, ще отвлечеш робинята,
но щом я погледнеш в очите, ще се захласнеш по нея, а после има набег и стотици
мъже на слонове нахлуват в…
— Камили — намеси се хилав юноша, подтичващ зад Диблър.
— Заповядах да има слонове!
— Но имаме камили.
— Камили, слонове — все едно — пренебрежително изсумтя Гърлото. — Важна е
_екзотиката,_ нали? И…
— И имаме само една — пак го прекъсна младокът.
— Една ли?
— Повече не намерихме.
— Но аз доведох десетки изпълнители с чаршафи на главите, които си чакат
камилите! — разкрещя се Диблър и размаха ръце. — Значи трябва да са много камили,
не е ли така?
— Имаме само една, защото в Света гора няма повече камили, а и нея намерихме
с късмет — някакъв тип пристигна на нея чак от Клач.
— Трябваше да пратиш хора да доведат още! — озъби се Гърлото.
— Господин Среброриб ми нареди да не го правя.
Диблър изръмжа гърлено.
— Ако я накараме да обикаля по-пъргаво, може да изглежда, че не е само една —
оптимистично допусна юношата.
— Ами накарайте камилата да мине пред снимачната кутия, после майсторът на
ръчката нека спре духчетата, ще върнете камилата, ще качите друг на нея, майсторът
пак ще завърти ръчката и камилата повторно ще мине пред кутията — предложи Виктор.
Диблър го зяпна.
— Ей, какво ви казвах? — подхвърли към небето. — Момчето си е гений! Така
можем да имаме и сто камили на цената на една, прав ли съм?
— Но ще излезе, че пустинните бандити яздят в колона — допълни младокът. —
Няма да прилича на необуздано нападение.
— Добре, де, ясно ми е — махна с ръка Диблър. — И така се връзва. Ще сложим
табела, че предводителят казва… — Помисли само секунда. — Казва: „Следвайте ме в
колона, бвана, за да заблудим омразния враг.“ Спогодихме се, нали? — Той се обърна
към Виктор. — Познаваш ли моя племенник Сол? Напористо момче. Почти завърши
училище. Доведох го вчера. Сега е вицепрезидент по снимането на филми.
Сол и Виктор си кимнаха.
— Чичо, май „бвана“ не е най-подходящата дума — сети се юношата.
— Че нали е клачианска? — наежи се Гърлото.
— Горе-долу, но от друг край на Клач. Защо да не е „ефенди“ или…
— Стига и да е чужбинска — прекъсна го Диблър безпрекословно и пак тупна
Виктор по гърба. — Добре, момчето ми, да те видя със сценичен костюм. — Изкикоти
се. — Сто камили, а! Какъв ум само!
— Извинете, господин Диблър — примъкна се художникът по плакатите, — нещо не
схващам…
Гърлото издърпа листчето от ръката му.
— Какво например? — попита заядливо.
— Ами описанието на госпожица Дьо Грях…
— То си е очевидно — заяви Гърлото. — Искаме да внушим екзотичната,
примамлива, но и чужда романтика на осеяния с пирамиди Клач, ясно? Естествено е да
вмъкнем символа на този загадъчен и неразбираем за нас континент, схвана ли? Ама
всичко на всекиго ли трябва да сдъвча на малки хапки?
— Да, обаче си мислех…
— Просто направи каквото ти казвам!
Художникът неотстъпчиво се зачете в листчето.
— „Тя има лице на Свинкс…“
— Именно! — въодушеви се Диблър. — Именно!
— Така е малко обидно. Не е ли сфинкс?…
— Стига си ми губил времето с дреболии! Хващай четката, защото утре искам
плакатите разлепени из целия град.
Художникът се озърна с измъчен поглед, който Виктор се научи да разпознава
веднага. Всички около Диблър имаха това изражение.
— Както кажете, господин Диблър — смънка нещастникът.
— Действай. — Гърлото се взря във Виктор. — Защо не си се преоблякъл досега?
Виктор побърза да се шмугне в палатката. Нисичка възрастна дама* с
телосложението на изправен хляб му помогна да навлече костюма, наглед съшит
нескопосано от пребоядисани в черно чаршафи. Е, като се знаеха наличните удобства в
Света гора, може и просто да бяха взети от нечии легла. Накрая тя му връчи меч с
извито острие.
[* Госпожа Мариета Космипилитска, доскорошна шивачка в Анкх-Морпорк. И
нейните сънища я доведоха в Света гора, където откри, че сръчността й с иглата се
цени високо. Вместо да кърпи чорапи, тя започна да плете фалшиви ризници, а с
шалварите за ханъмите в харема се справяше, без да й мигне окото.]
— Защо е крив? — учуди се Виктор.
— Такъв си е, миличък — промълви тя неуверено.
— Нали мечовете уж са прави? — усъмни се той.
Чуваше се как навън Диблър пита незнайно кого защо всички са толкова тъпи.
— Може отначало да са прави и да се изкривяват от употреба — предложи догадка
старата дама и го потупа по ръката. — Така е с много неща на този свят. — Усмихна
му се лъчезарно и добави: — Ако си готов, ще отида оттатък да нагледам момичето, да
не би да я зяпат някакви джуджета.
Тя излезе патраво и след малко в съседната палатка издрънча метал, а Джинджър
се оплака неясно.
Виктор опита няколко движения с меча.
Гаспод го наблюдаваше лукаво.
— Ти какъв ще играеш?
— Изглежда ще съм главатар на банда разбойници от пустинята. Романтичен и
дързък… Ей, Гаспод, а ти защо каза, че нещото е докопало Диблър?
Кучето изчовърка със зъби бълха от лапата си.
— Вгледай се в очите му — отвърна след малко. — По-зле са и от твоите.
— Ха, какво им има на моите?
 Тролът Детритус надникна в палатката.
— Гусин Диблър рече, че те иска вънка, ама тутакси.
— Очите ми… — упорстваше Виктор. — Какво щеше да казваш за очите ми?
— Бау.
— Гусин Диблър рече… — повтори Детритус.
— Ей сега, де! Идвам!
Виктор излезе от палатката си в мига, когато и Джинджър се показа от своята.
Той стисна клепачи и забърбори:
— Ох, наистина съжалявам… Ей сега ще се прибера и ще почакам да се облечеш…
— Аз съм си облечена.
— Гусин Диблър рече… — затътна тролът зад тях.
— Хайде! — задърпа го за ръката момичето. — Не бива всички да чакат нас.
— Но твоите… твоите… — Виктор сведе поглед, обаче стана още по-зле. — Брей,
пъп в диаманта… — оплете му се езикът.
— Ще свикна някак — подсмихна се Джинджър и размърда рамене, като напразно се
опитваше да си нагласи костюма. — Пречат ми тези две купички за крем. Чак сега мога
да съчувствам искрено на момичетата в харемите.
— И нямаш _нищо_ против хората да те виждат в този вид? — изуми се Виктор.
— А защо да съм против? Това са подвижни образи, не _истинският_ живот.
Бездруго свят ще ти се завие, ако научиш какво са принудени да вършат някои
момичета за доста по-малко от десет долара на ден.
— Девет — напомни Гаспод, който припкаше по петите на Виктор.
— Добре, хора, заемете си местата — развика се Диблър в мегафона. — Синовете
на пустинята ей там, моля. Робините… но къде са робините? Аха. Майсторите на
ръчките?…
— За пръв път виждам толкова хора да работят по един филм — прошепна
Джинджър. — Не може да струва по-малко от сто долара!
Виктор огледа Синовете на пустинята. Стори му се, че Диблър се е отбил в
закусвалнята на Боргъл и е наел двайсетимата, които са седели най-близо до вратата,
колкото и да са неподходящи, а после им е нахлузил пустинни одежди, както си ги е
представял. Сред Синовете на пустинята имаше тролове (Скалата го позна и му махна с
ръка), джуджета, а в края на колоната — малък, космат и яростно чешещ се Син на
пустинята с покривало за главата, което се диплеше около лапите му.
— … сграбчваш я, нейната красота те запленява и я мяташ върху своя лък —
нахлу гласът на Диблър в съзнанието му.
Виктор трескаво повтори мислено едва чутите указания.
— Върху какво?…
— Това е предната част на седлото, бе! — изсъска му Джинджър.
— А-а…
— После препускате в нощта, а всички Синове на пустинята те следват и пеят
въодушевяващите си пустинни песни…
— Никой няма да ги чуе — услужливо напомни Сол. — Но ако си отварят и
затварят устите, ще се създаде… знаете, впечатление.
— Сега не е нощ — възрази момичето. — Слънцето свети, та се къса.
Диблър се опули и размърда устни, после кресна:
— Сол!
— Чичо — припряно подхвана племенникът, — не можем да _снимаме_ нощем.
Духчетата няма да виждат. Нищо не пречи да сложим табела „Вече е нощ“ в началото на
сцената и…
— Магията на подвижните образи не е такава! — развика му се Гърлото. — Това
си е мърльовщина!
— Извинете — вметна Виктор. — Какъв е проблемът, щом духчетата могат да
нарисуват нощно небе със звезди?
За малко всички се смълчаха. Диблър се вторачи в Техничаря.
— Могат ли?
— Не става — възрази майсторът на ръчката. — Адски трудно ги караме да
нарисуват и това, което виждат, камо ли измишльотини.
Диблър си потърка носа.
— Може и да съм склонен за малък пазарлък…
 Техничаря вдигна рамене.
— Не ме разбрахте, господин Диблър. За какво са им пари? Най-много да ги
излапат. Започнем ли да ги караме да рисуват, каквото нямат пред очите си, ще
загазим като…
— Защо да не е пълнолуние? — опита се да спаси положението Джинджър.
— Правилно мислиш — похвали я Диблър. — Ще има и надпис, че Виктор казва на
Джинджър: „Колко ярка е луната, бвана.“
— Или нещо в този дух — дипломатично добави Сол.

>
Настъпи пладне. Хълмът Света гора лъщеше под слънцето като оплискана с
шампанско тапа, която някой е огризал. Майсторите въртяха ръчките, статистите бодро
нападаха и се връщаха, Диблър надаваше яростни вопли към всекиго. А историята на
кинематографията отбеляза поредния забележителен момент, когато три джуджета,
четирима мъже, двама тролове и едно куче яздеха една-единствена камила и й пищяха
ужасено да спре.
Запознаха и Виктор с камилата. Животното затрепка с дългите си мигли насреща
му, докато привидно дъвчеше сапун. Засега се бе отпуснала на колене и имаше вид на
камила, която е прекарала твърде тягостно утро и затова няма да търпи глупости от
никого. Вече бе улучила трима с ритниците си.
— Как се казва? — попита Виктор предпазливо.
— Ние й викаме Злонравен Кучи Син — обясни току-що назначеният вицепрезидент
по камилите.
— Не ми звучи като име.
— Ама пасва чудесно на тая камила — възрази разпалено камиларят.
— Че да няма нещо лошо да си кучи син? — подхвърли някой зад гърба му. — И аз
съм кучи син. За твое сведение и баща ми беше кучи син, мазно копеле такова, дето
се шматкаш напред-назад по нощница.
Камиларят се ухили нервно на Виктор и погледна назад. Не видя никого. После
се вторачи надолу.
— Бау — обади се Гаспод и размаха огризката от опашката си.
— Ти чу ли някого да говори преди малко? — плахо попита камиларят.
— Не. — Виктор се наведе към едното ухо на камилата и й зашепна, в случай че
и тя беше от жертвите на Света гора: — Ей, аз съм свой човек, разбрахме ли се?
Злонравният Кучи Син само размаха ухо, дебело колкото килим.*
[* Камилите са твърде умни, за да си признават колко са умни.]
— Как да я яздя?
— Когато искаш да я подкараш, ругаеш и я удряш с пръчка, а щом поискаш да
спреш, ругаеш и удряш още по-силно с пръчката.
— Ами ако поискам да завие?
— Е, това вече е в Наръчника за напреднали. Най-добре е да слезеш и да я
принудиш да завие с дърпане на юздите.
— Нека сме готови! — изрева Гърлото в мегафона си. — Сега ти ще препуснеш към
шатрата, ще скочиш от камилата, ще влезеш в схватка с евнусите — великани, ще
нахлуеш в шатрата, ще измъкнеш момичето, ще се метнеш на камилата и ще препуснеш.
Запомни ли? Ще се справиш ли?
— Какви евнуси — великани? — недоумяваше Виктор, а камилата под него се
изправяше полека.
Единият евнух — великан стеснително вдигна ръка.
— Аз съм — Мори.
— О, здрасти, Мори.
— Здрасти, Вик.
— Аз пък съм Скалата — обади се вторият евнух — великан.
— Здрасти, Скала.
— Здрасти, Вик.
— Моля всички да се настроят сериозно — скастри ги Диблър. — Сега ще… Какво
има, Скала?
— Просто се питах, господин Диблър… А как да се мотивирам, за да изиграя
сцената?
 — Да се мотивираш ли?
— Ами да. Трябва да има нещо — настоя Скалата.
— Може ли да бъде „Уволнявам те на минутата, ако оплескаш ролята“?
Скалата се ухили.
— Както кажете, господин Диблър.
— Добре — въздъхна Гърлото. — Готови… _Въртете!_

Злонравният Кучи Син се завъртя тромаво, краката му се сгънаха в чудати

камилски ъгли, накрая се понесе в сложен тръс.
Ръчката се завъртя…
Въздухът заискри.
И Виктор се събуди. Беше като бавно изплуване от розов облак или от
великолепен сън, който въпреки всичките ти усилия се изцежда от паметта с
нахлуването на дневната светлина и оставя след себе си само ужасна празнота от
загубата. По инстинкт знаеш, че каквото и да преживееш до края на деня, не може да
се сравни с този сън.
Той примига. Образите избледняваха. Усети смъдене в мускулите си и разбра, че
току-що ги е пресилил.
— К’во ста’а? — успя да изломоти, после погледна надолу. — Охо…
Съвсем оскъдно покрит с плат женски задник се мъдреше върху камилския врат и
значително подобряваше гледката.
— Защо — с леден тон попита Джинджър — съм просната върху камила?
— Де да знам! Не е ли по твое желание?
Тя се плъзна, стъпи на пясъка и се помъчи да оправи сценичния си костюм,
доколкото го имаше.
Чак тогава двамата осъзнаха присъствието и на други наоколо.
Диблър, племенникът му, майсторът на ръчката, статистите, всевъзможните
вицепрезиденти и разни други типове, вероятно сътворени от самия процес на
заснемането на филм.* Тук беше и Гаспод, Кучето — чудо.
[* Някои носят клапи или бележници.]
Всички ги зяпаха изцъклено освен кучето, което се подхилваше.
А майсторът още въртеше ръчката. Изгледа я, сякаш не я познаваше, и спря.
Диблър също се изтръгна от вцепенението.
— Еха-а… Леле-мале…
— _Магия!_ — ахна Сол. — _Истинска_ магия!
Гърлото сръга Техничаря.
— Всичко ли хвана?
— Какво трябва да е хванал? — в един глас попитаха Джинджър и Виктор.
В следващия миг Виктор забеляза седналия на пясъка Мори. На едната си ръка
имаше дълбока резка и Скалата я запълваше с нещо гъсто. Тролът видя изражението на
човека и се усмихна бледичко.
— Ти май се мислиш за Коен Варварина…
— Ъхъ — изсумтя Скалата. — И нямаше що да го наричаш с таквиз думички. А щом
ще се фукаш колко добре въртиш меча, ние пък ще поискаме още по долар на ден за
поправка и измазване на отчупени парченца.
По острието на меча в ръката на Виктор имаше няколко вдлъбнатини. И под
смъртна заплаха не би могъл да обясни как са се появили.
— Слушайте — избълва трескаво, — нищо не разбирам. И никого никак не съм
наричал. Снимките започнаха ли?
— Седя си в палатката, а след малко вече съм си навряла носа в козината на
камила — сприхаво се намеси Джинджър. — Нали не е прекалено нахално да попитам
какво става тук?
Но никой не проявяваше желание да чуе въпросите им.
— Защо, ох, защо не можем да имаме и звук? — тюхкаше се Диблър. — Какъв
страхотен диалог изтървахме!… Е, не разбрах нито дума, но веднага познавам добрия
диалог.
— Папагали — делово отсече Техничаря. — Обикновени зелени папагали от
Хоуондаленд. Смайваща птица. Помни като ядосан слон. Ако си набавим две дузини от
всички големини, ще имаме пълния регистър гласови…
Впуснаха се в спор за подробностите.
Виктор също се смъкна от гърба на камилата и се шмугна под шията й, за да
отиде при Джинджър.
— Изслушай ме, моля те! Беше същото като миналия път. Но по-силно. Все едно
сънувахме. Щом майсторът завъртя ръчката, попаднахме в съновидение.
— Да, но _какво_ сме правили?
— Вик, ти препусна в галоп с камилата към шатрата — подхвана Скалата, —
скочи, налетя ни като вятърна мелница…
— … подскачаше по камъните и се хилеше… — вметна Мори.
— Ъхъ, после пък викна на Мори: „Сега ще те подредя хубавичко, гнусен черен
стражнико“ — продължи Скалата. — Тогаз го цапардоса с меча по ръката, сряза
шатрата…
— Правичката да си кажа, умело въртеше меча — пак се обади Мори. — Вярно,
малко избиваше на фукня, ама доста добре се представи.
— Но аз не знам _как…_ — смотолеви Виктор.
— … а тя се изтягаше сладкарски вътре — въодушеви се Скалата. — Ти я награби
и тя ти каза…
— Сладкарски ли? — отмаляла отрони Джинджър.
— _Сластно_ — натърти Виктор. — Тази дума имаше предвид според мен.
— … тя каза: „О, но това е… Гад-братският крадец.“ — Скалата се подвоуми. —
Дали не обърках и тая думичка?
— Багдадският, бе — поправи го Мори и си разтърка ръката.
— Ъхъ. И тя говореше: „Над теб е надвиснала страшна заплаха, защото баща ми
се закле да те погуби“, пък ти й разправяше: „Но сега, о, прекрасна роза, ще ти
разкрия, че аз съм Сянката на пустинята“…
— А какво означава _сластно?_ — настръхна полека Джинджър.
— И ти я подкани: „Нека препуснем заедно към касбата“, или нещо подобно,
после… направи онуй нещо, дето го вършите вие, хората, с устите си…
— Свирнах ли? — налучка Виктор безнадеждно.
— Не, бе, другото. Звучи като вадене на тапа от бутилка — обясни Скалата.
— Целувка — хладно изрече Джинджър.
— Ъхъ. Не че съм вещ в тия занимания — призна Скалата, — но доста се проточи.
Голямо целуване, спор няма.
— Аз вече се питах не е ли време да те залея с кофа студена вода — сподели
тих кучешки глас.
Виктор ритна назад слепешком, но не улучи.
— И ти — увлече се в разказа си Скалата — яхна камилата, издърпа момичето… и
господин Диблър се разкрещя: „Спрете, спрете, какво става тук, по дяволите, защо
някой не ми обясни какво става!“ Е, тогава и ти, Вик, измрънка: „К’во ста’а?“
— Направо не помня друг път да съм виждал такова боравене с меча — добави
похвала Мори.
— Тъй ли… Ами… Благодаря.
— Пък и тия крясъци „Ха!“ и „На ти, куче!“ бяха много професионални — допълни
Мори.
— Ясно — промърмори Виктор, пресегна се и хвана ръката на Джинджър. — Трябва
да си поговорим! — изръмжа й сдържано. — На спокойствие зад палатките.
— Ако си въобразяваш, че вече дори за миг ще остана насаме с теб…
— Чуй ме — сега не е времето да се държиш като…
Тежка длан се настани върху рамото на Виктор. Туловището на Детритус засенчи
половината свят.
— Гусин Диблър не иска никой да се размотава. Всички ще стоят, където им е
рекъл гусин Диблър.
— Голям досадник си, честно казано — изтърси Виктор.
Детритус го озари с многокаратова усмивка.*
[* Тролските зъби са диамантени.]
— Гусин Диблър ми рече, че можело да ме направи вицепрезидент.
— И за какво по-точно ще отговаряш? — заяде се Виктор.
— За другите вицепрезиденти.
 Гаспод, Кучето — чудо, заръмжа едва чуто. Камилата, която дотогава безцелно
зяпаше в небето, пристъпи встрани и изведнъж ритна свирепо. Кракът й уцели трола в
кръста. Детритус изохка. Гаспод излъчваше удовлетворена невинност.
— Хайде — мрачно настоя Виктор, — докато той още търси с какво да прасне
камилата.
Седнаха на сянка зад палатките.
— Преди всичко искам да знаеш — неприветливо промълви Джинджър, — че никога
през живота си не съм се изтягала сластно.
— Можеш да опиташ поне веднъж за разнообразие — разсеяно отрони Виктор.
— Какво?!
— Извинявай. Разбери, нещо ни е накарало да играем така. Аз не умея да въртя
меч. Само го размахвам непохватно. Ти какво почувства?
— Нали знаеш какво е, когато нечий глас те сепне и се окаже, че сънуваш с
отворени очи?
— Все едно собственият ти живот потъва някъде, а нещо друго заема мястото му.
Помълчаха замислено.
— Според теб дали е свързано някак със Света гора? — престраши се да попита
момичето.
Виктор кимна, изведнъж се метна и тупна върху Гаспод, който ги дебнеше
наблизо.
— Квик — каза уплашено кучето.
— Ей, внимавай в картинката! — засъска му Виктор. — Няма да търпя намеци и
увъртания. Казвай какви странности си забелязал в нас! Иначе те чака Детритус. Ще
те поднеса с горчица.
Кучето се гърчеше в ръцете му.
— Защо ли не ти сложим намордник?… — размечта се Джинджър.
— Не съм опасен! — изхленчи Гаспод и безпомощно зарови лапа в пясъка.
— Според мен е трудно да се измисли нещо по-опасно от едно говорещо куче —
възрази Виктор.
— Същински ужас — подкрепи го момичето. — Не се знае какво може да изтърси и
пред кого.
— Видяхте ли, а, видяхте ли? — печално проточи Гаспод. — Знаех си, че ме
чакат само неприятности, щом се издам, че говоря. Това не бива да сполетява едно
куче.
— _Но ще те сполети_ — обеща Виктор.
— Е, добре, де. Макар че каква ли полза ще има? — измрънка Гаспод.
Виктор отпусна мускулите си, кучето седна на задни лапи и отръска пясъка от
себе си.
— Бездруго нищо няма да ви влезе в главите — изръмжа недоволно. — Друго куче
веднага ще чатне, ама не и вие. Щото опира до родовата памет, ако схващате. Също
като с целувките. Вие ги познавате, аз — не. Няма ги в кучешкия опит. — Гаспод
навреме долови предупреждението в очите на Виктор и се отказа да разнищва темата. —
Важното е, че и двамата все едно сте си на мястото тук. — Понаблюдава ги и изтъкна:
— Ето, убедихте ли се? Казах ли ви, че не разбирате? Това е… това е като с
територията при кучетата. Личи ви, че трябва да сте тук. Почти всички други са
чужди на това място, но не и вие. Ъ-ъ… Нали знаете, че като отидете на ново място,
някои кучета ви лаят? Не е само заради миризмата, ами защото си е очевадно, че
идвате от другаде. Нали и някои хора се дразнят, като видят окачена накриво
картина? Горе-долу това е, но още по-зле. Като ви гледам, ми е ясно, че сега трябва
да сте _точно тук._
Позяпа ги още малко и прилежно си почеса ухото.
— Ех, че гнус — изръмжа накрая. — Мога всичко да ви обясня на кучешки език,
ама вие ме чувате на човешки.
— Звучи ми малко мистично — сподели Джинджър.
— Два-три пъти спомена нещо за очите ми — напомни Виктор.
— Ъхъ, не отричам. Поглеждал ли си скоро очите си? Питам и вас, госпожице.
— Вече ръсиш тъпотии — укори го Виктор. — Как да погледна собствените си очи?
Гаспод тръсна глава.
— Ами вижте се един друг — предложи, без да се смути.
 Те неволно се спогледаха.
Мигът се проточи. Гаспод се възползва от паузата, за да препикае шумно едно
от колчетата на палатката.
По едно време Виктор промълви:
— А стига, бе…
— И моите ли са такива? — плахо попита Джинджър.
— Да. Боли ли?
— Защо питаш, като знаеш?
— Вече се убедихте — установи Гаспод. — Вгледайте се в Диблър, щом го
срещнете. Но по-зорко.
Виктор изтри с пръст очите си, насълзени от напрежението.
— Значи Света гора ни е примамила някак тук, прави ни нещо и ни е… хъм…
— _… белязала_ — горчиво довърши Джинджър. — Ето какво ни е направила.
— Но… ъ-ъ… всъщност така са много привлекателни — кавалерски я увери Виктор.
— Блестят.
Нова сянка плъзна по пясъка.
— А, ето ви и вас — подхвърли Диблър. Привично обгърна раменете им, щом
двамата се изправиха. — Ех, вие, младежи, все се усамотявате някъде — скастри ги
меко. — Страхотно, признавам. Много романтично. Имаме обаче да снимаме филм и
мнозина наблизо ви чакат, така че да се размърдаме.
— Е, видяхте ли сега? — тихичко смънка Гаспод.
Щом вече знаеха какво да търсят, беше невъзможно да го пропуснат.
Насред зениците на Диблър сияеха мънички златни звездички.

Над земите в центъра на огромния мрачен континент Клач въздухът беше натежал
от наближаващата мусонна буря.
Грамадни жаби крякаха сред тръстиките* край широката кафява река. Крокодили
дремеха в калта.
[* Но монтажистите ги изрязаха от окончателната версия на продукцията.]
Природата затаяваше дъх.
Откъм гълъбарника на Прежурял Н’дялан, търговец на добитък, долетя оживено
гукане. Той прекъсна дрямката си на верандата и отиде да види защо птиците се
разтревожиха.
В огромните оградени площадки зад дървената къща няколко изпосталели животни
от рядката порода антилопа-гнус, определени за по-скорошна продажба, се прозяваха и
препичаха. Вдигнаха глави стреснато, когато Н’дялан профуча по стъпалата и се
устреми право към тях.
Заобиколи вихрено оградата, зад която бяха зебрите, и хукна към своя помощник
М’Бум, който мирно почистваше площадката на щраусите.
— Колко… — понечи да го попита, но спря, за да се нахрипти на воля.
М’Бум, който беше само на дванадесет години, захвърли лопатата и го заудря
безмилостно по гърба.
— Колко… — опита пак Н’дялан.
— Шефе, пак се престараваш — загрижено го укори М’Бум.
— Колко слона имаме?
— Току-що изгребах при тях — похвали се М’Бум. — Имаме три.
— Сигурен ли си?
— Да, шефе — невъзмутимо потвърди момчето. — Със слоновете няма как да не съм
сигурен.
Прежурял приклекна и припряно надраска с пръчка няколко числа в червеникавата
пръст.
— Старият Мулукай има поне половин дузина — мънкаше си под носа. — При
Тазикел обикновено има двайсетина, а при хората в устието трябва да са общо…
— Шефе, кой се нуждае от слонове?
— … онзи спомена, че разполага с петнадесет, а и при дървосекачите се намират
в изобилие, да речем, две дузини…
— Шефе, някой има нужда от _много_ слонове ли?
— … да, бе, споменаха ми за стадото около Ц’еце, не е проблем да го съберем,
да не забравям и долините в посока…
М’Бум се облегна на оградата и зачака търпеливо.
— Значи ще са двеста плюс-минус десетина. — Прежурял захвърли пръчката. —
Изобщо не стигат.
— Шефе, при слоновете не може да са плюс-минус десетина — решително възрази
М’Бум.
Знаеше, че броенето на слонове налага точност. По тези земи един мъж би си
позволил неувереност дори за броя на съпругите си, но не и за слоновете. Или имаш
слон, или нямаш.
— Нашият представител е получил поръчка… — Прежурял преглътна на сухо — … за
хиляда слона. Хиляда! Незабавно! Плащане при получаване на стоката! — Той пусна
мъничкото листче на земята.
— Трябва да ги закараме в някакво място на име Анкх-Морпорк — обясни
умърлушен и въздъхна. — Щеше да стане прекрасна сделка.
М’Бум се загледа в облаците с форма на наковалня над връх Ф’туанги. Скоро над
сухата савана щяха да затрещят гръмотевици.
После се наведе и взе пръчката.
— Какво правиш? — учуди се Прежурял.
— Чертая карта, шефе.
Н’дялан врътна глава.
— Не си струва, момче. До Анкх сигурно има пет хиляди километра. Увлякох се.
Много километри, ама малко слонове.
— Шефе, защо да не минем през равнините? — подсказа М’Бум. — Там има слонове
колкото щеш. Ще пратим вестоносци пред нас. Няма проблем да съберем още много
слонове по пътя. Онези равнини направо са покрити с проклетите слонове.
— А, не, трябва да заобиколим по брега — възрази търговецът и прокара дълга
извита линия в пръстта. — Щото ей тук има джунгла — чукна по пресъхналата земя — и
тук също. Какви ти пътища в джунглата!
М’Бум взе пръчката и пресече джунглата с права черта.
— Шефе, където минават хиляда слона, няма нужда от път.
Прежурял помисли още малко. Взе пръчката и отбеляза назъбена линия до
джунглата.
— Ето ти я Планината на слънцето. Много е висока. Изобилства от дълбоки урви,
ама никой не е построил мостове там.
М’Бум тупна с пръчката по джунглата на картата и се ухили.
— Знам къде ще има предостатъчно повалени здрави дървета.
— Тъй ли? Добре, момче, но тези дървета трябва да бъдат завлечени в
планината.
— Шефе, по една случайност хиляда яки слона ще вървят към планината.
М’Бум пак се ухили. В неговото племе всички си изпилваха зъбите, за да имат
остри върхове.* Върна пръчката на търговеца.
[* Без особена причина освен ефекта върху събеседниците при всяка усмивка.]
Прежурял бавно отвори уста.
— Кълна се в седемте луни на Насрим! — изтърси той. — Може и да успеем, да
знаеш. Така ще вървим най-много две хиляди километра. Или по-малко. Ами да.
Наистина може да се справим.
— Да, шефе.
— Ще ти призная, че отдавна искам да осмисля живота си. Да направя нещо
_истинско._ Тук пробуташ щраус, там някой жираф… Няма с какво да те запомнят. —
Загледа се в алено сивия хоризонт. — Възможно е, нали?
— Не се съмнявай, шефе.
— Направо през планината!
— Непременно, шефе.
Който напрегнеше взор, можеше да забележи, че сиво аленото е увенчано с бяло.
— Доста високи са ония планини — промърмори неуверено Прежурял.
— Има катерене, има и слизане — загадъчно отбеляза М’Бум.
— Вярно. Като усредниш, излиза, че е равно, а? — Прежурял пак се вторачи в
планината. — Хиляда слона… Момче, знаеш ли, че когато построили гробницата на цар
Леонид от Ефеб, довлекли камъните със сто слона? А историята ни учи, че когато
издигнали двореца Рокси, там били събрани двеста слона.
В далечината затътна гръмотевица.
— Хиляда слона — повтори Прежурял. — Хиляда слона… Питам се за какво ли са им
притрябвали?

Виктор прекара остатъка от деня в дълбок унес.

Имаше още препускане и схватки, както и преподреждане на времето. Все още не
вникваше докрай в тази шашма. Както се оказа, филмът можеше да бъде нарязан и
преналепен по-късно, за да има нормална последователност на случките. А някои
събития просто не бяха задължителни. Видя художника да изписва табела „В кралскийъ
дворец час по-късно“.
Значи цял час изчезваше просто така. Разбира се, Виктор знаеше, че часът не е
като изрязан с нож от живота му. Нали във всяка книга е същото? А веднъж бе гледал
представление на трупа бродещи артисти. Действието прескочи като с вълшебство от
„бойно поле в Тсорт“ към „ефебианска твърдина същата вечер“. Достатъчно беше да се
спусне завесата от зебло, а зад нея с пъшкане и ругатни да сменят декорите.
Тук обаче беше различно. Десет минути след изиграването на някоя сцена
участваш в друга от предишния ден, и то на друго място, защото Диблър вече е платил
наема за шатрите и не иска да дава повече пари от необходимия минимум. Участниците
бяха принудени да забравят, ако могат, за всичко освен всевластното Сега. Не беше
лесно, щом очакваш всеки миг онова чувство, че светът избледнява…
Но то не се появи. След поредната битка, изиграна без особен възторг, Диблър
обяви края на снимачния ден.
— Няма ли да направим и края? — изненада се Джинджър.
— Не помниш ли, че го заснехме сутринта? — отвърна Сол.
— Вярно…
Духчетата се разцвърчаха с облекчение, когато отвориха кутията им. Провесиха
крачетата си от ръба и си подаваха миниатюрна цигара. Статистите се наредиха да си
вземат надниците. Камилата изрита вицепрезидента по камилите. Майсторите на ръчката
извадиха големите намотки филм от кутиите и отидоха да се занимават с тайнственото
рязане и лепене, на което посвещаваха нощните часове. Госпожа Космипилитска,
вицепрезидентка по гардероба, събра костюмите и се заклатушка нанякъде с тях, може
би за да ги върне по леглата.
Няколкото декара опърпан фон престанаха да изобразяват дюните на Големия Неф
и пак се превърнаха в пясък с проскубани шубраци. Виктор си мислеше, че горе-долу
същото става и с него в момента.
Създателите на магията на подвижните образи се разотиваха по двама-трима със
смях и майтапи. Уговаряха се за среща при Боргъл.
Джинджър и Виктор останаха сами в разширяващия се кръг от безлюдие.
— Така беше и първия път, когато циркът си тръгна — сподели момичето.
— Господин Диблър каза, че утре снимаме друг филм — успокои я той. — Убеден
съм, че ги измисля в движение. Все пак получихме по десет долара. Е, минус
процента, който дължим на Гаспод — добави съвестно и се усмихна глуповато на
Джинджър. — Хайде, де, по-бодро. Нали правиш онова, за което винаги си мечтала?
— Я не приказвай тъпотии! Допреди два месеца дори не подозирах, че има
подвижни образи. Защото ги нямаше.
Повлякоха се безцелно към градчето.
— А каква искаше да бъдеш? — подпита Виктор.
Тя вдигна рамене.
— Нямам представа. Само знаех, че не исках да припарвам до кравите.
И в родния му край имаше доячки. Той се помъчи да открие някакъв спомен за
тях.
— Отдавна си мисля, че би трябвало да е интересно — подхвърли уклончиво. —
Чист въздух, цветенца наоколо…
— Студ и влага — прекъсна го Джинджър. — И тъкмо свършиш, гадната крава рита
гюма. Хич недей да ми приказваш за краварство. Нито за овце или гъски. Мразех до
смърт фермата.
— Тъй ли…
 — И откакто навърших петнайсет, искаха да се омъжа за моя братовчед.
— Но това разрешено ли е?
— И още как! При нас всички се женят или омъжват за братовчедите си.
— Защо?
— Сигурно за да не се чудят какво да правят в събота вечер.
— Аха…
— А ти никакъв ли не си искал да бъдеш? — попита Джинджър с нескрито
пренебрежение.
— Всъщност не. Всичко изглежда интересно само докато не се захванеш с него.
Тогава откриваш, че е поредната работа. Хващам се на бас, че дори хората като Коен
Варварина сутрин си мислят „Още един скучен ден, в който ще тъпча под краката си
златните тронове на света“.
— Той това ли върши? — неволно се оживи момичето.
— Ако се вярва на разказите за него.
— И какъв е смисълът?
— Не питай мен. Просто такава му е работата.
Джинджър гребна шепа пясък. Когато песъчинките се изцедиха между пръстите й,
останаха мънички бели раковини.
— Помня как циркът дойде в селото — промълви тя. — Бях на десет години. Имаше
едно момиче по трико с пайети. Ходеше на въже. Дори правеше салто над въжето.
Всички викаха и пляскаха с ръце. _На мен_ не позволяваха да се кача на някое дърво,
а на нея й се радваха. Тогава реших…
— Значи — опита се да налучка Виктор — тогава си решила да вършиш нещо
смислено ли?
— Глупости. Тогава реших да се прочуя. — Тя запрати раковините към
залязващото слънце и се разсмя. — Ще бъда най-знаменитата в света, всички ще се
влюбят в мен и ще живея вечно.
— Хубаво е човек да знае какво иска — отбеляза той дипломатично.
— Знаеш ли коя е най-страшната трагедия в живота? — попита го Джинджър, без
да се вслушва в думите му. — Има толкова хора, които изобщо не проумяват какво
искат или какви са дарбите им. Толкова синове, които стават ковачи, защото такива
са били бащите им. Толкова хора, които биха се научили да свирят вълшебно на
флейта, но остаряват и умират, без да видят музикален инструмент, затова цял живот
си остават орачи. Толкова талантливи хора, които не узнават, че имат талант.
Сигурно дори не се раждат по време, когато могат да узнаят. — Тя си пое дъх. —
Хора, които не откриват какви могат да бъдат. _Пропилени шансове._ Е, Света гора
пък е моят шанс, разбра ли? Сега е моментът да го уловя!
Виктор не разбираше, но смънка едно „да“. Нали Среброриб твърдеше, че това
била магия за обикновените хора? Някой завърта ръчката и животът ти се променя.
— Това е шанс не само за мен — продължи Джинджър, — а и за всички нас. Не сме
магьосници, крале или герои. Света гора е като голям врящ казан със супа, но този
път други мръвки изплуват отгоре. Изведнъж има какви ли не нови занятия. Знаеш ли,
че в театрите не позволяват на жени да играят на сцената? А в Света гора може. Тук
има работа и за троловете, без непременно да бият някого. И какво правеха
майсторите на ръчката, преди да има ръчки?
Тя махна с ръка към далечното зарево на Анкх-Морпорк.
— Сега се мъчат да измислят как да добавят звук към подвижните образи, а
_там_ има хора, които ще се окажат изумително умели в правенето на… на звукови
филми. Още не го знаят… но ги има. Мога да ги усетя. Там са.
Очите й сияеха златисто. Виктор допусна, че е от залеза и все пак…
— Благодарение на Света гора — не спираше момичето — стотици хора откриват
какви всъщност искат да бъдат. А много хиляди успяват да си отдъхнат поне за час.
Целият проклет свят се разтърсва!
— Ето какво ме тревожи — сподели Виктор. — Сякаш нещо ни намира местата. Ти
си представяш, че ние използваме Света гора, но е точно обратното. Използва всички
ни.
— Как? Защо?
— Не знам, но…
— Я помисли за магьосниците — прекъсна го Джинджър, настръхнала от
възмущение. — Кой ли досега е имал полза от тяхната магия?
— Струва ми се — подсказа Виктор, — че тя донякъде поддържа света цял…
— Много са ловки в правенето на магически огньове и други глупости, но могат
ли да сътворят един самун хляб?
Тя не беше в настроение да слуша когото и да било освен себе си.
— Е, не за дълго — призна той безпомощно.
— Това пък какво означава?
— Нещо _истинско_ като самуна хляб съдържа много… ами… май трябва да го
нарека енергия. И се иска страхотна сила, за да създадеш толкова енергия. Само
майстор в магиите може да сътвори самун хляб, който да просъществува в този свят
поне мъничка частичка от секундата. Но същността на магията не е и това — добави
той припряно, — защото светът е…
— На кого му пука? — не се стърпя Джинджър. — Света гора наистина прави нещо
за обикновените хора. Магията на белия екран.
— Какво те прихваща? Снощи…
— От снощи мина време — не го доизслуша момичето. — Нима не си проумял? Можем
да постигнем нещо. Да ни _забележат._

>
— Ковчежнико-о-о!
„Защо трябва да търча така на моите години? — вайкаше се Ковчежникът, но
пъргаво подтичваше по коридора, за да отиде по-скоро при ревящия Архиканцлер. — И
какво интересно намира в гнусната измишльотина? Някакво си окаяно гърне!“
— Идвам, господине — изчурулика на глас.
Бюрото на Ридкъли беше отрупано с древни документи.
След смъртта на всеки магьосник книжата му попадаха в едно далечно кътче на
Библиотеката. Рафт след рафт с полека мухлясващи листове се точеха незнайно докъде.
А живите често се уверяваха един друг, че това било истинско богатство за
изследователите, стига някой да намери време да се порови.
Ковчежникът се ядосваше. Никъде не откри Библиотекаря. Човекоподобното май не
се свърташе в Университета напоследък. Наложи се _лично_ да прехвърля тези
вехтории.
— Архиканцлер, според мен няма друго — съобщи и изсипа лавина от стари
документи върху бюрото.
Ридкъли разпъди с ръка облака мушици.
— Нямат край тия хартии — промърмори недоволно. — И колко ли са останали от
него?
— Ами… 23 813, господине — отговори Ковчежникът. — Той си е имал списък.
— Брей, да видиш… — сумтеше Ридкъли. — „Определител на звезди“… „Оборотомер
за богословски нужди“… „Брояч на блата“… Брояч на блата ли?! Ама че сбърканяк!
— Всъщност е мислел много логично.
— За мен е все същото.
— Архиканцлер, а дали е… толкова важно? — запъна се Ковчежникът.
— Оная гадост на два пъти стреля по мен! — наежи се Ридкъли.
— Убеден съм, че не е било нарочно…
— Човече, искам да познавам устройството й! Не виждаш ли какви перспективи се
откриват в спортния лов!
Ковчежникът напразно насилваше ума си.
— Не вярвам, че Риктор е искал да създаде нападателно устройство — опита се
да възрази, макар и без особена надежда.
— Ха, все ми е едно какво е искал той! Къде е устройството?
— Накарах двама прислужници да натрупат чували с пясък около него.
— Добре си се сетил. Тъкмо ще…
… уумм… уумм…
Приглушеният шум долиташе от коридора. Двамата магьосници се спогледаха
многозначително.
… уумм… ууммУУММ.
Ковчежникът не смееше да диша.
Пльок.
 Пльок.
Пльок.
Архиканцлерът се озърна към пясъчния часовник на лавицата над камината.
— Вече го прави на всеки пет минути.
— И изстрелите са по три — добави Ковчежникът. — Налага се да поръчам още
чували с пясък.
Порови в малкото хартиено хълмче. Една дума привлече погледа му:
„действителност“.
Зачете се в ръкописните редове. Друга дума — „измерване“. Погледът му се
плъзна нагоре към заглавието: „Бележки за обективното измерване на
действителността“.
Имаше и схема. Ковчежникът се вторачи в нея.
— Откри ли нещо? — подхвърли Архиканцлерът, без да го погледне.
Ковчежникът пъхна листа в ръкава на робата си.
— Нищо важно.

Долу прибоят не спираше своя грохот в скалите. (… А под повърхността раците

ходеха заднешком по потъналите улици…)
Виктор сложи още един плавей в огъня. Пламъците бяха синкави от солта.
— Не я разбирам. Вчера като че се държеше нормално, а днес й се завъртя
главата.
— Кучки! — съчувствено изръмжа Гаспод.
— Е, не заслужава чак такива думи. Просто умът й се е отнесъл нанякъде.
— Отнесени кучки! — съгласи се Гаспод.
— Ето ти го влиянието на ума върху сексуалния живот — вметна „Я не ме
наричайте Дългоушко“. — Зайците нямат такива проблеми. Хайде, хоп… и много
благодаря.
— Защо не й поднесеш мишка? — предложи котаракът. — Не говоря за
присъстващите, разбира се — озърна се гузно към „Не съм ти никакъв Пискунчо“.
— Интелектът хич не се отразява добре и на моя светски живот — горчиво
сподели Дългоушко. — Допреди седмица нямах никакви затруднения. Изведнъж ми се
приисква да водя смислен разговор, а те само бърчат муцунки насреща ми. Чувствам се
като кръгъл идиот.
Прекъсна ги задавено крякане.
— Патокът пита направи ли нещо с книгата — преведе Гаспод.
— Прегледах я, когато ни дадоха обедна почивка — обясни Виктор.
Крякането стана по-раздразнено.
— Да, ясно, но патокът пита какво си _направил._
— Не мога да отскоча до Анкх-Морпорк, когато ми скимне! — сопна се Виктор. —
Дотам се пътува няколко часа! А ние по цял ден снимаме филми!
— Поискай почивен ден — подсети го Дългоушко.
— Никой не иска почивни дни в Света гора! Благодаря за съвета, но веднъж вече
ме уволниха.
— И сега той ти плаща много повече — напомни Гаспод. — Забавно, а? — Почеса
се зад ухото. — Кажи му, че според договора можеш да искаш почивен ден.
— Няма никакъв договор. Ти най-добре знаеш това. Работя, вземам си парите.
Просто и ясно.
— Ъхъ — съгласи се Гаспод. — Устна уговорка, а? Просто и ясно. _Много_ ги
обичам.

В края на нощта тролът Детритус се криеше неловко в сенките край задния вход
на „Синият варовик“. Необичайни страсти го тресяха целия ден. Щом затвореше очи,
виждаше фигура като малко хълмче.
Нямаше как да не си признае.
Детритус се влюби.
Вярно, години наред му плащаха да пребие някого в Анкх-Морпорк. Грубиянски
живот без приятели. И самотен. Бе се примирил, че ще си остане стар ерген, а Света
гора ненадейно му поднесе шанс, за който не бе и мечтал.
Родителите му го възпитаваха строго, още помнеше наставленията на баща си,
които слушаше като дете. Ако видиш момиче, което ти харесва, не се нахвърляш
веднага. Има и по-прилични начини.
Затова Детритус бе отишъл на брега да потърси камък. Не какъв да е. Огледа
навсякъде и намери голям камък, огладен от морето, с жилки от розов и бял кварц.
Момичетата харесват такива неща.
И сега чакаше притеснен да й свърши смяната.
Напъваше се да измисли какво ще й каже. Никой никога не му обясняваше какво
да _говори._ Не беше схватлив трол като Скалата или Мори, те лесно се оправяха с
думите. Общо взето, досега не бе имал нужда от богат речник. Унило ровеше пясъка с
крак. Нима можеше да му провърви с толкова нахакана дама?
Отекнаха тежки стъпки и вратата се отвори. Обектът на желанието му излезе в
нощта и вдиша дълбоко. Това подейства на Детритус, както човек би се почувствал от
бучка лед, плъзнала по гърба му.
Уплашено се вторачи в камъка. Пред размерите на Руби изобщо не изглеждаше
голям. Дано беше по-важно какво ще стори с него.
Е, не биваше да протака повече. Всички разправяха, че първият път не се
забравя…
Замахна и я цапардоса точно между очите.
И тогава всичко се обърка.
_Традицията_ повеляваше момичето, щом успее отново да си събере мислите в
главата, да прецени дали камъкът задоволява изискванията и незабавно да стане
отстъпчива към всякакви предложения на мъжкия трол. Например вечеря с човешко на
свещи… макар че — естествено! — такива щуротии вече не се правеха, особено ако има
опасност да те хванат.
Не биваше тя да примижи зловещо и да му зашлеви такава плесница, че очните му
ябълки да издрънчат.
— Ама че тъп трол! — разкрещя се Руби, а Детритус се въртеше зашеметен в
кръг. — Туй пък що го направи, а? Да не съм ти някаква дивачка, дето ей сега се е
смъкнала от планината? Що не го вършиш, както подобава?
— Но, но… — ломотеше Детритус, ужасен от нейната ярост. — Не можех да питам
татко ти дали е редно да те прасна, щото не знам де живее…
Руби се изпъчи надменно.
— Тия старовремски нрави са простотии от миналото. Туй не е модерно. Хич не
ми пука за трол, дето не е в крак с времето. Камък по чутурата може и да е много
сантиментален обичай — продължи тя, но увереността се изцеди от гласа й, щом се
препъна в края на изречението, — ама… най-добрият приятел на момичето са
диамантите.
Тя се подвоуми. В ушите дори на една напредничава тролка това не прозвуча
уместно.
Детритус се озадачи.
— Ъ? Искаш да си избия зъбите от устата ли?
— Добре, де, без диаманти — веднага отстъпи Руби. — Ама вече си има по-хубави
съвременни обичаи. Трябва да ухажваш момичето. Трябва да… да…
Не беше сигурна дали знае какво да каже. Но бе пристигнала в Света гора преди
цели седмици, а тук _всичко_ се променяше. Руби откри женското съзаклятие,
обхванало всички раси, за което доскоро и не подозираше. Учеше се бързо. Приказваше
си на воля с момичетата от човешката раса. И от джуджешката. Съкрушена научи, че
дори джуджетата умеят да ухажват по-добре.* А пък хората измисляха _смайващи_ неща…
[* Всички джуджета носят бради и много слоеве дрехи. Ухажването при тях се
състои предимно в предпазливо и заобиколно установяване от какъв пол е другият
участник.]
Но една тролка можеше да очаква само кратък удар по главата, после до края на
живота си трябваше да бъде послушна и да готви каквото мъжкарят домъкне в пещерата.
Тя се закани, че ще има големи промени. При следващото й гостуване у дома
планинските тролове щяха да преживеят най-голямото сътресение след последния
сблъсък на континенти. А дотогава смяташе да уреди собствения си живот.
Тя размаха могъщата си ръка.
 — Ами трябва да попееш под прозореца на момичето и… и да й носиш _ууграа._
— Ууграа ли?
— Ъхъ. И то хубава.*
[* Троловете имат 5 400 думи за камъните и една-единствена за растенията.
„Ууграа“ обхваща всякаква зеленина от мъховете до гигантските секвои. Според
троловете щом не можеш да ядеш нещо, не си струва да му даваш име.]
Детритус се почеса по главата.
— И що тъй?
Руби като че се смути за миг. За нищо на света не би могла да обясни защо е
толкова важно да се подаряват негодни за храна стръкове, но нямаше никакво
намерение да признае невежеството си.
— Ха, дори туй не знаеш! — изфуча с унищожително презрение.
Детритус не долови подигравката. Както винаги.
— Щом е тъй, ще видиш, че не съм такъв простак. Ще се очукам според модата.
Само почакай и ще видиш.

Ударите на чукове тресяха въздуха. Сградите настъпваха от безименната главна

улица към дюните. Никой не притежаваше земя в Света гора. Щом е празна, строиш на
нея.
Диблър вече разполагаше с два кабинета. В единия крещеше на хората, а в по-
големия отпред хората си крещяха един на друг. Сол крещеше на майсторите на
ръчката, които на свой ред крещяха на алхимиците. Духчетата бродеха по всяка плоска
повърхност, давеха се в чаши с кафе и си крещяха. Два зелени папагала, донесени с
експериментална цел, крещяха сами на себе си. Изпълнители, навлекли части от
костюми, минаваха оттук да се накрещят. Среброриб крещеше непрекъснато, понеже
изобщо не схващаше защо бюрото му е в преддверието, щом е собственик на студиото.
Гаспод седеше непоклатимо до вратата на вътрешния кабинет. През последните
минути изтърпя небрежен ритник, мокра бисквитка и погалване по главата. Прецени, че
от кучешка гледна точка не е чак толкова зле.
Опитваше се да следи всички разговори едновременно. Извънредно поучително
занимание. Например разни типове внасяха торби, претъпкани с пари, и започваха да
крещят.
— _Какво_ искаш?!
Викът долетя иззад вратата. Гаспод наостри и другото си ухо.
— Ами… искам почивен ден, господин Диблър.
— _Почивен_ ли? Не ти се работи, така ли?
— Само един ден, господин Диблър.
— Да не си въобразяваш, че плащам на хората да си почиват? Не съм червив с
пари. Дори не сме на печалба. Направо ми опираш арбалет в челото.
Гаспод се обърна да погледне торбите пред Сол, който трескаво броеше
монетите. Кучето цинично сбърчи муцуна.
Мълчанието се проточи. „О, само това не! Младият идиот си забрави репликите…“
— Господин Диблър, не искам да ми плащате почивката.
Гаспод си отдъхна.
— Не искаш да ти плащам ли?
— Не искам.
— Но искаш да имаш работа, когато се върнеш, предполагам — присмехулно изрече
Гърлото.
Гаспод се напрегна. Едва успя да подготви Виктор за този разговор, и то с
дълги репетиции.
— Надявам се, господин Диблър. Но мисля и да проверя какво могат да ми
предложат в „Независими алхимици“.
Очакваният трясък на кресло, блъснало се в стената. Гаспод се ухили злорадо.
Пред Сол оставиха още една торба, пълна с пари.
— „Независими алхимици“ ли?!
— Господин Диблър, както изглежда, те напредват в добавянето на звук към
образите — не много напористо смънка Виктор.
— Но те са аматьори! И мошеници!
 Гаспод се намръщи. Подготовката им стигаше само до този момент.
— Радвам се да го чуя, господин Диблър.
— На какво има да се радваш?
— Щеше да е твърде страшно, ако бяха професионални мошеници.
Гаспод закима. Добър удар. Много добър.
Забързани стъпки около бюрото. Когато Диблър заговори, от устата му се лееше
злато.
— Виктор! Вики! Нима не съм ти като роден чичо?
— Прав е — отбеляза Гаспод. — Той е като роден чичо на почти всички тук.
Затова те са му като племенници.
Повече не му се слушаше, отчасти защото Виктор щеше да получи почивния си
ден, но преди всичко защото въведоха друго куче в стаята.
Беше огромно и лъскаво. Козината му имаше сладкия отблясък на мед.
Гаспод веднага разпозна чистокръвния вълкодав от планините Овнерог. Когато
новодошлият седна на пода до него, все едно спортна яхта спря на пристана до
въглищарски шлеп.
Чу гласа на Сол:
— Това ли е последната приумица на чичо ми? Как се казва?
— Пляси — отвърна кучкарят.
— И колко ни струваше?
— Шестдесет долара.
— Толкова пари за _куче?_ Май съм си сбъркал занаята.
— Предишният му дресьор се кълнеше, че владеело всякакви номера. Било хитро
като лисица. Точно каквото търсеше господин Диблър.
— Добре, вържи го тук. И ако помиярчето му налети, изритай го.
Гаспод се взря дълго и преценяващо в Сол. Щом се увери, че никой не му обръща
внимание, примъкна се до новака, изгледа го от върховете на ушите до опашката и
заговори кротко:
— Защо те доведоха?
Другото куче го зяпна с привлекателна тъпота.
— Имаш ли си собственик? — продължи Гаспод.
Вълкодавът заскимтя.
Гаспод опита на Първобитната кучешка реч, състояща се от скимтене и сумтене.
— Ей? Има ли някой в тая глава?
Опашката тупна притеснено по пода.
— Кльопачката тука не я бива — съобщи Гаспод.
Породистият вирна муцуна.
— Какво това място?
— Сега си в Света гора — разговорчиво подхвана Гаспод. — Аз съм Гаспод.
Впрочем нарекли са ме на знаменития Гаспод. Ако искаш нещо да знаеш, само питай…
— Много двукраки. Гър… Какво това място?
Гаспод се взря по-внимателно в очите му.
Вратата на вътрешния кабинет се отвори. Виктор излезе разкашлян и захапал
пура.
— Чудесно, страхотно — изведе го Диблър. — Знаех, че ще намерим общ език. И
не я хаби, момчето ми. Струват по един долар кутията. О, довел си и малкото куче.
— Бау — несговорчиво се обади Гаспод.
Лъскавият вълкодав излая късо и всяко косъмче по тялото му излъчи покорна
готовност.
— Аха, нашето куче — чудо… — доволно промълви Диблър.
Огризката на Гаспод трепна.
После осъзна истината.
Вторачи се гадно в другото куче, отвори уста да каже нещо, спря се навреме и
успя да превърне думата в „Джаф!“.
— Хрумна ми онази вечер, когато видях твоето помиярче — обясни Гърлото. — И
си казах, че хората обичат животните. Аз съм любител на кучетата. Истински символ —
спасяват живот, най-добрият приятел на човека и така нататък.
Виктор веднага забеляза вбесеното изражение на Гаспод.
— И Гаспод е _извънредно_ умен — защити го искрено.
 — Не се съмнявам, че си го мислиш — врътна глава Гърлото. — Но я ги погледни
един до друг. Ето ти това будно, пъргаво, красиво животно, а виж и тази прашна
топка козина, която сякаш има махмурлук. Няма какво да сравняваш, не съм ли прав?
Кучето — чудо излая:
— Какво това място? Пляси добро момче!
Гаспод вдигна очи към тавана.
— Е, убеди ли се? — натърти Диблър. — Избери му подходящо име, дресирай го
още малко и се ражда поредната звезда. — Тупна Виктор по гърба. — Радвам се, че
намина, отбивай се по-често, но не прекалявай, трябва и да се видим за обяд някой
път, а сега изчезвай… _Сол!_
— Идвам, чичо.
Виктор внезапно остана сам насред стаята с двете кучета и тълпата наоколо.
Извади пурата от устата си, наплю запаления край и предвидливо я скри зад някаква
саксия.
— Пръкнала се звезда… — изсъска тих глас до коляното му.
— Какво казва той? Какво това място?
— Не ме гледай толкова злобно — помоли Виктор. — Аз не съм виновен.
— Ама виж го само тоя тъпанар! — гаднееше Гаспод.
— Пляси добро момче!
— Да си ходим — предложи Виктор. — Трябва да се явя за снимки след пет
минути.
Гаспод се мъкнеше подир него и си мърмореше под вонящия нос. Виктор дочуваше
по някое „стар килим“, „най-добрият приятел на човека“ и „скапано куче — чудо“.
Накрая не издържа.
— Ти завиждаш.
— На някакво си едро паленце с едноцифрен коефициент за интелигентност ли? —
подигравателно попита Гаспод.
— И лъскава козина, хладна муцуна, може би и родословие колкото ръката ми —
добави Виктор.
— _Родословие ли?!_ И какво, като има родословие? Въпрос на чифтосване. Между
другото и аз съм имал баща. И двама дядовци. И четирима прадядовци. Някои от тях
дори ми се падат роднини по две-три линии. Хич не ми разправяй за родословие.
Гаспод вдигна крак към едната подпора на новото табло — „Филмова компания
«Векът на Плодния прилеп»“.
Това също бе потопило Томас Среброриб в дълбините на недоумението. Сутринта
вместо написаната на ръка табела „Интересни и поучителни филми“ завари това огромно
табло. Сега седеше зад бюрото си, държеше се за главата и си внушаваше, че идеята
поначало е била негова.
— Аз съм призованият от Света гора — мрънкаше Гаспод, преливащ от
самосъжаление. — Довлякох се чак дотук, а те предпочетоха тази грамадна космата
твар. И вероятно ще му плащат всеки ден с пълна чиния месо.
— Виж сега — помъчи се да измисли нещо Виктор, — може и да не си призован
тук, за да бъдеш кучето — чудо. Току-виж, Света гора ти е подготвила друга роля.
„Но това е нелепо — мислеше в същото време. — Защо говорим така? Една
местност не може да иска и да налага нищо. И не призовава хората… ако не броим
тъгата по родния дом. Но как ще тъгуваш по място, което още не си виждал? Не е
логично. Тук не е имало хора хиляди години.“
Гаспод подуши една стена.
— Каза ли на Диблър каквото ти заръчах?
— Да. Той много се разстрои, щом споменах за „Независими алхимици“.
Гаспод се изкикоти.
— Вметна ли, че устната уговорка не струва пукнат грош?
— Да. Той се престори, че не разбира. Но ми даде пура. И обеща да плати
престоя в Анкх-Морпорк и на мен, и на Джинджър. После каза, че е замислил наистина
велик филм.
— Какъв по-точно? — настрои се подозрително Гаспод.
— Нищо не обясни.
— Слушай, момко — назидателно подхвана кучето, — Диблър забогатява със
страшна сила. Преброих парите. На бюрото на Сол имаше пет хиляди двеста седемдесет
и три долара и петдесет и два пенса. Ти ги спечели за него. Заедно с Джинджър,
разбира се.
— Олеле…
— Сега искам от теб да научиш още няколко думички — настоя Гаспод. — Ще се
справиш ли?
— Надявам се.
— „Процент от брутния приход“. Е, ще го запомниш ли?
— „Процент от брутния приход“ — прилежно повтори Виктор.
— Браво на тебе.
— Но какво означава?
— Не се притеснявай за това. Само му намекни, че си искаш процента. В удобен
момент.
— И кога ще настъпи удобният момент?
Гаспод се изкиска злобничко.
— Май когато Диблър си е натъпкал устата с нещо вкусно.

Хълмът на Света гора заприлича на мравуняк. До брега „Иглолистно студио“

снимаше „Третият гном“. „Микролитични филми“, където се събраха почти само
джуджета, работеше усърдно по „Златотърсачите от 1457 година“ и вече обмисляше
„Златна треска“. Филмовата компания „Надут мехур“ трескаво завършваше „Пуешки
кълки“. При Боргъл винаги беше претъпкано.
— Не знам как ще го нарекат, но сега правим филм за едного, който отива да се
види с някакъв магьосник. И май натам ще го води една жаба с болнаво жълтеникав
цвят — обясняваше мъж с половин костюм на лъв на съседа си по опашка.
— Що си мислех, че в Света гора няма магьосници?
— А, от този няма вреда. Не го бива много в магиите.
— Ха, че останалите да не ги бива?
Звукът! Това беше големият препъникамък. Алхимиците се трудеха в бараките си
навсякъде из Света гора, крещяха на папагали, изработваха съдове със сложна форма,
за да улавят в тях звуците и те да си подскачат вътре безобидно, докато не дойде
време да бъдат пуснати на свобода. Към честия тътен от взривена октоцелулоза се
добавиха хлипането от изтощение и измъченият писък, когато вбесен папагал сбъркаше
нечий палец с паничката ядки.
Не постигаха очакваните успехи с папагалите. Вярно, птиците запомняха каквото
чуеха и го повтаряха по свое му Не се поддаваха обаче на навременно изключване и
имаха навика да добавят още звуци, а Диблър подозираше, че обикновено ги научават
от палаво настроени майстори на ръчката. Затова кратките откъси от романтични
диалози се изпъстряха с викове „Уааарк! Я ми покажи тия твои гащи!“. Гърлото
твърдеше, че поне засега няма намерение да прави филми от този род.
Звукът! Мнозина казваха, че който пръв се справи със звука, ще завладее Света
гора. Засега хората се стичаха на тълпи да гледат подвижни образи, но настроенията
им можеха да се променят бързо. С цветовете нямаха такива затруднения. Просто
трябваше да си отгледат духчета, които рисуват достатъчно бързо. Истинското
обновление се криеше в звука.
Но до постигането на жадувания успех си помагаха с аварийни мерки.
Джуджешкото студио се отказа от показването на диалога чрез табели и изобрети
субтитрите. Всичко беше наред, ако изпълнителите помнеха, че не бива да пристъпят
прекалено близо до снимачната кутия, за да не съборят буквите.
И щом звукът липсваше засега, беше задължително да запълнят екрана от край до
край с истинско пиршество за очите. Ударите на чукове поначало бяха привичен фонов
шум в Света гора, но силата им се удвои…
Тук се появяваха всички чудеса на света.
„Независими алхимици“ дадоха тласък на новата идея, като изградиха от летви и
платно Голямата пирамида на Тсорт, умалена десетократно. Скоро край снимачните
площадки се нароиха цели улици от Анкх-Морпорк, дворци от Псевдополис, замъци от
земите край Главината. В някои случаи улиците бяха нарисувани върху обратната
страна на палатите, затова само едно платно делеше принцовете от просяците.
До края на предобеда Виктор участваше в едноролков филм. Джинджър рядко му
продумваше въпреки задължителната сцена с целувката, когато я спаси от поредното
страшилище в изпълнение на Мори. Каквато и магия да имаше в Света гора, днес не ги
овладя. Виктор се махна с облекчение след края на снимките.
Примъкна се да гледа как дресират Пляси, новото Куче — чудо.
Животното ловко и бързо се справяше с всякакви препятствия или хапеше ръката
на дресьора, предпазена от дебели намотки плат. Нямаше съмнение, че самата природа
е предопределила това куче за подвижните образи. То дори лаеше фотогенично.
— А знаеш ли какви ги плещи? — подхвърли кисел глас до Виктор.
Гаспод беше същински символ на кривокрако униние.
— Не знам. Какво казва?
— „Аз Пляси. Аз добро момче.“ Това е. Да ти се догади, а?
— Да, но ти можеш ли да прескочиш двуметрова ограда?
— Това ли е умният начин? — заяде се Гаспод. — Аз се промушвам през първата
дупка, която видя… Я, сега пък какво измислиха?
— Според мен му поднасят яденето.
— Туй ли наричат ядене?!
Виктор наблюдаваше как Гаспод отиде при паницата и огледа съдържанието й.
Пляси го изтърпя неприветливо. Гаспод заджафка тихичко. Пляси изскимтя. Гаспод
излая.
Дълго си разменяха кучешки реплики.
Накрая Гаспод се върна при Виктор и седна до краката му.
— Стой и гледай.
Пляси захапа ръба на паницата и я изсипа на земята.
— Голяма гнусотия му бяха дали — сподели Гаспод. — Само карантии. _Дори аз_
не бих поднесъл такъв бълвоч на едно куче.
— Значи го накара сам да си изхвърли храната?! — втрещи се Виктор.
— Много послушно паленце — самодоволно потвърди Гаспод.
— Ама защо гаднееш толкова?!
— Няма такова нещо. Дадох му и няколко полезни съвета.
Пляси се разлая господарски към хората, събрали се около него. Виктор чуваше
недоволния им разговор.
— _Който пес не си яде вечерята_ — избоботи Детритус, — _ще гладува._
— Я остави тия тъпотии. Господин Диблър разправя, че кучето струвало повече
от всички нас, взети накуп.
— Може би не е свикнало с такава храна. Гледай го какво е тежкарче. Пък и му
дадохме голям боклук, признавам.
— Туй си беше _кучешка_ храна! Дават я на кучетата, затуй й викат „кучешка“!
— Да, ама дали се дава и на куче — чудо? Тях с к’во ги хранят?
— Ако туй куче се спихне, господин Диблър ще му позволи да си похапне _от
тебе,_ да знаеш.
— Добре, де, добре. Детритус, иди пак при Боргъл и виж какво имат там. Но да
не е от помията, с която хранят клиентите си.
— Че аз нали донесох тъкмо от помията за клиентите?
— Затова те предупредих да внимаваш.
След пет минути Детритус се домъкна с пет килограма сурова плешка. Едва
натика месото в паницата на кучето. Дресьорите впиха погледи в Пляси.
Едрият вълкодав се озърна към Гаспод, който кимна едва забележимо.
Пляси настъпи с лапа единия край на парчето, стисна другия със зъби и откъсна
огромна мръвка. Прекоси двора и почтително остави месото пред Гаспод, който изгледа
подаръка придирчиво.
— Хъ, знам ли… Виктор, десет процента ли са според теб?
— Значи ти му _издейства_ вечерята?
Гаспод отвърна неясно, зает с дъвчене и гълтане.
— Десет процента са съвсем справедлив дял, особено в тези обстоятелства.
— Знаеш ли, ти наистина си кучи син — отбеляза Виктор.
— И се гордея с туй. — Гаспод преглътна последната хапка. — Сега какво да
правим?
— Аз уж не бива да стоя до късно. Ще потеглим към Анкх-Морпорк по зазоряване.
— Някакъв напредък с книгата?
 — Никакъв.
— Дай и аз да погледна.
— А можеш ли да четеш?
— Де да знам. Не съм опитвал.
Виктор се озърна. Никой не им обръщаше внимание. Както винаги. Щом ръчките
престанеха да се въртят, на никого не му пукаше за изпълнителите, сякаш временно
ставаха невидими.
Седна на струпани греди, отвори книгата на първите страници и ги обърна към
критичния взор на Гаспод.
След малко кучето отбеляза:
— Пълно е с някакви знаци.
— Нарича се писменост — въздъхна човекът.
Гаспод примижа.
— Ха, всичките тия малки картинки ли?
— Такава е била ранната писменост. Хората са рисували, за да представят
идеите си.
— Значи… ако някоя картинка се среща често, сигурно е важна идея, нали?
— Какво? Е… Да. Предполагам.
— Например тоя мъртвец.
Виктор се учуди.
— Кой мъртвец? Онзи на брега ли?
— Не. Мъртвецът на страниците. Не го ли виждаш? Навсякъде го има.
— Къде? Няма никакви мъртъвци.
Гаспод изсумтя.
— Гледай, бе, страницата е пълна с него. Досущ като на разни там гробници в
старите храмове. Не се ли сещаш? Дялкат нещо като статуя на покойника как уж е
легнал върху гробницата и стиска дръжката на меча си. Така правят с благородниците,
като пукясат.
— Брей, вярно! Наистина изглежда доста… умрял…
— Може да са написали какъв страхотен пич е бил приживе — с тон на познавач
сподели догадката си Гаспод. — Знаеш какво пишат — „Изтреби хиляди“ и тъй нататък.
Нищо чудно да е оставил купища пари на жреците, за да четат молитви, да палят
свещи, да колят кози на олтара и каквото още се полага. Някога мнозина са го
правили. И ти си наясно — разни типове, дето се въргаляли с леки жени, пиели до
забрава и нехаели за нищо цял живот. Ама щом Мрачният жътвар почнел да точи косата
си за тях, изведнъж ставали най-праведните и подкупвали жреците да им изперат
набързо душичките и да убеждават боговете колко свестен е клиентът.
— Гаспод… — отрони сдържано Виктор.
— Казвай.
— Нали си бил нещо като цирково куче? Откъде си научил всичко това?
— Аз не съм ти само хубава муцунка.
— Ти дори не си хубава муцунка.
Дребното куче тръсна глава.
— Откакто се помня, си имам очи и уши. Ще се смаеш, ако научиш какво може да
види и да чуе едно куче. Да, де, доскоро не знаех какво означава всичко. Но сега
знам.
Виктор се взря в страниците. Наистина често се срещаше една фигура, която с
леко примижаване се превръщаше в рицар, отпуснал длани върху дръжката на изправения
си меч.
— Може и да не означава определен човек — възрази накрая. — Пиктографското
писмо не е толкова просто. Всичко зависи от контекста. — Порови в паметта си за
някоя прочетена книга. — Например в езика на Ахатовата империя символите „жена“ и
„роб“ един до друг означават „съпруга“.
Не можеше да откъсне поглед от книгата. Мъртвецът (или спящият, или стоящият
мъж, хванал дръжката на меча си — фигурата беше толкова стилизирана, че не можеше
да познае какво представлява) май наистина се появяваше най-често до друг знак.
Виктор плъзна показалец по редовете.
— Виж, може би тази рисунка е само част от думата. Ето, винаги е вдясно от
другия знак, който малко прилича на… на някаква порта. Значи е вероятно да
означава… „мъжът при портата“, да речем.
Пак завъртя книгата към кучето.
— Може да е някой древен владетел — предположи Гаспод. — Или нещо като „мъжът
с меча е в затвора“. А защо да не е „внимавай, има мъж с меч зад вратата“? Дявол
знае какво е всъщност.
Виктор се вглеждаше напрегнато в страниците.
— Чудна работа, но не ми се струва мъртъв. Просто… не е жив. Дали не очаква
да го съживят? Чакащ мъж с меч?
Мъничкото изображение на мъж нямаше почти никакви отличителни белези и все
пак му изглеждаше някак познато.
— Знаеш ли, напомня ми за моя чичо Озрик…

>
Трактрактрак… Трак.
Ролката с филма замря. Последваха гръмовни аплодисменти, затропаха крака към
изхода и подът остана осеян със смачкани кесии от пукана царевица.
А на първия ред в „Одиум“ Библиотекарят още се взираше в празния екран. За
четвърти път този следобед гледа „Сянката на пустинята“, защото у един сто и
петдесет килограмов орангутан има нещо, което не те поощрява да го гониш от залата
между прожекциите. Около краката му се трупаха черупки от фъстъци и усукани
хартиени кесии.
Библиотекарят се влюби в подвижните образи. Будеха нещо в душата му. Започна
да пише разказ, който според него можеше да се превърне в чудесен филм.* Покажеше
ли го на някого, веднага го уверяваха, че е превъзходен, често дори преди да го
бяха прочели.
[* В историята се разказваше за малко човекоподобно, изоставено в големия
град, което пораства и научава езика на хората.]
Но този филм го тревожеше. Изгледа го четири пъти и не можа да се отърве от
безпокойството.
Надигна се от трите седалки, които бе заел, изприпка по пътеката и влезе в
стаичката, където Безам пренавиваше лентата.
Човекът се обърна.
— Я да се мах… — Мигновено изобрази насилена усмивка. — Здравейте, господине.
Хубав филм, нали? Ще го пуснем пак съвсем скоро и… _Какво сте намислил, по
дяволите?! Не може така!_
Библиотекарят смъкна огромната ролка от прожекционната кутия и започна да
издърпва лентата със загрубелите си пръсти, вдигайки я към светлината. Безам се
помъчи да си вземе филма, но го възпря длан, която неумолимо го накара да седне на
пода, а намотките на лентата се виеха отгоре му.
Собственикът на залата гледаше смразен как едрото човекоподобно изсумтя,
стисна част от лентата и с две захапвания съкрати филма. После Библиотекарят вдигна
Безам от пода, изтупа прахоляка от дрехите му, погали го по главата, натика
омотания филм в ръцете му и се изсули бързо, понесъл няколко кадъра в едната си
ръка.
Безам се блещеше безпомощно след него.
— Няма да те пусна повече в залата си! — изкрещя, като изчака маймунякът да
се отдалечи.
После се загледа в скъсаните краища.
Случваше се неведнъж и по време на показ. Безам бе прекарал немалко трескави
минути в лепене, докато зрителите весело тропаха с крака и жизнерадостно замеряха
екрана с фъстъци, ножове и двуостри брадви.
Пусна размотаната лента на пода и посегна към ножицата и лепилото. Скоро
установи, че Библиотекарят поне не е отнесъл някоя интересна част. Безам не би се
учудил, ако маймунякът си бе присвоил кадрите, в които момичето пъчеше не особено
добре покрития си бюст, или пък някоя от бойните сцени. Оказа се, че е предпочел
момент, когато Синовете на пустинята се спускат един по един в галоп от планинската
си твърдина на абсолютно еднакви камили.
— Що ли му трябваше да къса — мърмореше, бъркайки в гърненцето с лепилото. —
Там имаше само камънаци.
 Виктор и Гаспод стояха сред дюните до линията на прибоя.
— Ей там е била колибата от плавеи — посочи Виктор — и ако се вгледаш по-
внимателно, ще видиш нещо като път към хълма. Но горе има само дървета.
Гаспод обаче се озърташе към залива на Света гора.
— Хъм, кръгъл е…
— И на мен ми се стори необичайно.
— Чух веднъж, че имало един град, ама толкова порочен, че боговете го
превърнали в локва разтопено стъкло — вметна незнайно защо кучето. — И
единственият, който видял нещастието, се превърнал в стълб от сол.
— Чак дотам ли… Какво ли са вършили онези хора?
— Де да знам. Може би нищо особено. Боговете лесно се ядосват.
— Аз добро момче! Пляси добро момче!
Едрото куче претича като мълния над дюните, истинска комета от златисто
оранжева козина. Спря рязко до Гаспод, после заподскача наоколо с бодро скимтене.
— Избягал е и сега иска да играе с мен — съобщи мрачно Гаспод. — Ама че
нелепост. Пляси, престори се на мъртъв!
Вълкодавът послушно се претърколи по гръб и вирна лапи във въздуха.
— Видя ли? — изсумтя Гаспод. — Разбира всяка дума, която му казвам.
— Симпатичен си му — предположи Виктор.
— Хъ… Кучетата нищо няма да постигнат, ако си губят времето да обожават
хората само защото им дават паничка с месо. И защо ми пробутва тая глупост?
Пляси пусна пръчка пред Гаспод и го зяпна въпросително.
— Иска да я хвърлиш — обясни Виктор.
— И после?
— Той ще изтича да ти я донесе.
— Изобщо не ми го побира главата — подхвана Гаспод, когато Виктор запрати
нанякъде пръчката и Пляси се втурна да я догони още преди да е паднала — как е
възможно да сме произлезли от вълците? Ами че вълкът обикновено е схватлива гадина,
нали? Направо прелива от хитрини. — Загледа се с копнеж към далечните планини. — И
някакви си поколения по-късно изведнъж се пръква това недорасло паленце с хладна
муцуна, блестящи очи, лъскава козина и интелект на херинга, зашеметена с дървен
чук.
— Пръкнал си се и ти — напомни Виктор.
Пляси се върна сред облак песъчинки и пусна мократа пръчка пред него. Виктор
пак я метна и вълкодавът се втурна, захласнат от радостно вълнение.
— Е, и туй си е вярно — потвърди Гаспод и закрачи наперено с кривите си
крачета. — Аз мога да се грижа за себе си. В тоя свят наоколо куче за кучето е
направо човек, лоша работа. Как мислиш, тоя тъпчо може ли да оцелее дори пет минути
в Анкх-Морпорк? Само да пристъпи на улиците и от него стават три чифта мъхнати
ръкавички заедно с много порции Филе с препържена коричка № 27 в някоя клачианска
денонощна гостилница.
Виктор отново хвърли пръчката.
— Я ме просвети кой е бил знаменитият Гаспод, на когото си наречен.
— Никога ли не си чувал за него?
— Никога.
— Ама той е бил прочут надлъж и нашир.
— Поне куче ли е бил?
— То се знае. Било преди много години. Имало един старец в Анкх-Морпорк,
който ритнал камбаната, а принадлежал към религия, която повелява мъртвите да се
погребват. Тъй и сторили, но човечецът пък имал старо куче…
— … на име Гаспод, нали?
— Ъхъ. Било му единственото другарче. След като заровили мъртвеца, кучето
легнало на гроба и не спряло да вие две седмици. Накрая и то умряло.
Виктор поумува, преди да метне пръчката, и подхвърли:
— Тъжна история.
Пляси хукна към рядката горичка от разкривени дръвчета на склона.
— Ъхъ. Всички разправят, че доказвала безкористната и неугасима обич на
кучето към неговия господар.
Гаспод плюеше думите, сякаш са мокра пепел.
— А ти не вярваш, така ли?
— Ами не. Вярвам обаче, че всяко скапано куче ще лежи и ще вие, ако си му
затиснал опашката с надгробната плоча.
Оглуши ги свиреп лай.
— Не се стряскай — промърмори Гаспод. — Може да е открил някоя много
заплашителна скала или нещо подобно.
Пляси бе открил Джинджър.

Орангутанът препускаше решително, подпирайки се на юмруци, през лабиринта от

проходи в Библиотеката на Невидимия университет. Скоро се спусна по стъпалата към
подземните зандани с максимално строг режим.
Тъй като всички книги в Библиотеката бяха магически, смятаха ги за по-опасни
от обикновените. Повечето бяха приковани към лавиците, за да не се размотават и да
не правят бели.
Но в долните етажи…
… където съхраняваха дивите и непокорни томове, най-често се налагаше да им
отделят самостоятелни _рафтове,_ понякога и _килии._ Книги — канибали, които
озовяха ли се в близост до по-немощните си посестрими, на другата сутрин щяха да
бъдат намерени далеч по-дебели и самодоволни сред димящите пепелища. Книги, на
които само страниците със съдържанието стигаха, за да се превърне неподготвеният ум
в миш-маш. Не просто книги за магия, а магически книги.
Сред непосветените се разпространяват какви ли не недомислици за магията.
Хората дърдорят за мистична хармония, за космическо равновесие, за еднорози. В
сравнение с истинската магия тези детинщини са като марионетка пред Кралския
шекспиров театър.
Истинската магия е ръка, докоснала бутона на моторен трион, искра, паднала в
буре с барут, въртоп в измеренията, запратил ви право в сърцето на звезда, _пламтящ
меч, който изгаря и дръжката си._ По-добре да жонглираш със запалени факли в яма с
мазут, вместо да си играеш с магията. По-добре да легнеш на пътя на хиляда слона.
Поне така твърдят магьосниците и може би затова изкопчват толкова
умопомрачителни надници за заниманията си с тази проклетия.
И все пак е вярно, че в мрачните тунели на Библиотеката никой не би могъл да
се прикрие зад амулети, осеяни със звездички роби и островърхи шапки. Долу
проличаваше кой може и кой не може. А който не може, си получаваше заслуженото.
Откъдето минеше Библиотекарят, зад здраво залостените врати се вдигаше врява.
Веднъж или два пъти нещо тежко се блъсна във вратата и едва не изкърти пантите.
Чуваха се най-различни шумове.
Орангутанът спря под дълбок свод пред врата от камък, а не от дърво. Вратата
бе нагласена така, че лесно да се отваря отвън, но да издържи на могъщ натиск
отвътре.
Поумува още малко, после бръкна в тясна ниша, извади опушено стъкло и маска
от желязо и я сложи на главата си. Нахлузи на пръстите си ръкавици от дебела кожа,
подсилена със стоманена мрежа. Имаше и факел, увит с насмолени парцали.
Библиотекарят го запали от близкото мангалче, в което трепкаше жарава.
В дъното на нишата напипа бронзов ключ.
Взе го и си пое дъх.
Всички Книги на Силата имаха своеобразен нрав. „Октаво“ беше властна и
безмилостна. „Гримоар на жестоките забавления“ си правеше смъртоносни шегички.
„Радостта от тантрическия секс“ можеше да се намира само в ледена вода.
Библиотекарят ги познаваше добре и умееше да се справя с тях.
Но тази тук се различаваше от всички останали. Обикновено до хората стигаха
само преписи от десета или двадесета ръка. Приличаха на оригинала, колкото рисунка
на взрив наподобява самата експлозия. Това беше книга, попила самото неописуемо,
сиво зло на съдържанието си.
Името й бе издялано над свода, за да не го забравят хора и човекоподобни.
 НЕКРОТЕЛИКОМНИКОН

Орангутанът пъхна ключа в ключалката и отправи молитва към боговете.

— Ууук! — шепнеше трескаво. — Ууук!
Вратата се отвори.
В тъмнината вътре слабо издрънча верига.

— Тя още диша — промърмори Виктор.

— Защо не й разкопчаеш блузката или каквото там се прави — подсказа му
Гаспод. — Просто ми хрумна, няма защо да ме ядеш с поглед. Аз съм куче, не ви знам
човешките условности.
— Тя май не е пострадала, но… погледни й ръцете. Що за адски забавления си е
измислила?
— Мъчила се е да отвори оная врата — просвети го Гаспод.
— Коя врата?
— Ей там.
Част от склона се бе свлякла. Огромни дялани камъни се подаваха от пясъка.
Стърчаха огризки от колони като зъби, изтормозени с флуорирана вода.
Между две от тях се намираше сводест проход, тройно по-висок от Виктор. Бе
запречен с двукрила сива врата — или каменна, или от дърво, с годините придобило
твърдостта на скала. Едното крило беше открехнато мъничко, но пясъчните навеи не
допускаха да се отвори. В пясъка личаха дълбоки бразди. Джинджър се бе опитала да
го изгребе с ръце.
— Голяма глупост е да го прави в тази жега — смънка Виктор.
Гледаше вратата и морето, после се взираше питащо в Гаспод.
Пляси се покатери по пясъчния откос и залая възбудено към пролуката.
— Какво ли го прихвана? — мърмореше Виктор, който изведнъж се притесни. —
Цялата му козина е настръхнала. Смяташ ли, че и той е обзет от тайнствено
животинско предчувствие за голямо зло?
— Смятам, че е кретенче — отвърна Гаспод. — Пляси, млъкни!
Разнесе се квичене. Пляси отскочи от вратата, загуби равновесие в коварно
податливия пясък и се търкулна в подножието. Изправи се със скок и пак залая, но не
с тона си на тъповато мил вълкодав, а настървено, сякаш виждаше котка на дърво.
Виктор се пресегна и докосна вратата.
Беше необичайно студена въпреки задуха в Света гора и почти се усещаше как
вибрира.
Той плъзна пръсти по повърхността й. Напипа грапавини като от древна резба,
заличена през хилядолетията.
— Такава врата… — обади се Гаспод зад гърба му — … такава врата, ако питаш
мен… Такава врата… _вещае…_
— Ъ? И _какво_ вещае?
— Няма нужда да вещае нещо — възрази Гаспод. — Достатъчно зле е, че просто
вещае.
— Зад нея сигурно е имало нещо важно. Всичко тук прилича на храм. Защо
Джинджър толкова се е мъчила да отвори вратата?
— Свлачище открива загадъчна порта… — Гаспод поклати глава. — Вещае си и още
как! Я да се махнем по-надалечко и там да помислим какво ще правим.
Джинджър изстена. Виктор приклекна до нея.
— Какво ли каза?
— Де да знам!
— Приличаше на „Искам да съм шаман…“, нали?
— Щуротии. Слънчасала е, не вярвам да е от друго — реши Гаспод.
— Може и да си прав. Челото й наистина е твърде горещо. — Виктор вдигна
Джинджър от пясъка и леко се олюля. — Хайде, да я отнесем в градчето. Скоро ще се
свечери.
Загледа се в недораслите дръвчета. Портата се намираше в падинка и може би се
събираше достатъчно роса сутрин, защото тук растенията не бяха чак толкова
пресъхнали.
 — Това място ми е някак познато — подхвърли той на Гаспод. — Тук снимахме
първия си филм и се запознах с нея.
— Много романтично — отвърна Гаспод, който бързаше напред с Пляси. — Ако през
портата изскочи някаква ужасия, ще си я наричате Нашето мило чудовище.
— Ей, чакай!
— Ти побързай.
— Но защо й е хрумнало, че иска да бъде шаман?
— Не питаш когото трябва…
Щом се махнаха, тишината пак притисна падинката.
Малко по-късно слънцето залезе. Полегатите му лъчи осветиха вратата и
откроиха релефно почти изтритите резки. С малко помощ от въображението биха
образували фигурата на изправен мъж.
Подпираше се на меч.
С недоловимо шумолене песъчинка след песъчинка се търкулваха по-надалеч от
портата. Към полунощ вратата се бе открехнала с още някой и друг милиметър.
Света гора сънуваше.
Сънуваше как се пробужда.

Руби угаси огньовете под грамадните тигели, обърна скамейките върху масите и
се приготви да заключи „Синият варовик“. Но преди да духне последния фенер, се
застоя пред огледалото.
Той щеше да я чака отвън. Както всяка нощ. Беше тук вечерта и се хилеше сам
на себе си. Нещо бе намислил.
Руби се допита до няколко момичета, заети в снимането на филми, и добави към
тоалетите си широкопола шапка с малко _ууграа,_ май се наричаха черешки. Увериха я,
че впечатлението е зашеметяващо.
За съжаление трябваше да признае, че е тантуреста дори за тролка. От милиони
години жените в тролската раса изпитваха естествено влечение към тролове с
телосложение на монолит, увенчан с ябълка. И в момента тези инстинкти у Руби
изстрелваха посланията си по гръбнака й. Лукаво настояваха, че дългите зъби и
кривите крака на чакащия отвън са всичко, което едно момиче би могло да търси у
избраника си.
Разбира се, тролове като Скалата и Мори бяха по-съвременни, знаеха как да
държат ножа и вилицата, затова пък у Детритус нещо вдъхваше спокойствие и
увереност. Може би пъргавината, с която юмруците му докосваха земята на всяка
крачка. Отгоре на всичко Руби не се съмняваше, че е по-проницателна от него.
Простодушието на Детритус беше много чаровно. Ето ги пак хитрините на инстинктите —
прекомерният ум не беше сред достойнствата, подпомагащи оцеляването при троловете.
Тя съзнаваше, че каквото и да добави към тоалетите си, скоро ще навърши 140
години, пък и бе надхвърлила с около двеста килограма теглото, което в момента се
смяташе за нормално.
Ех, само ако той можеше да задържи малко мисли в главата си…
Или поне една мисъл…
За миг се почуди дали има смисъл да опита и с този „грим“, за който толкова
говореха другите момичета.
Въздъхна, угаси фенера, отвори вратата и се оплете в безброй корени.
Гигантско дърво заемаше цялата уличка. Детритус го бе довлякъл от много
километри. Няколкото оцелели клона проникваха в околните прозорци или се поклащаха
безнадеждно от вятъра.
А самият Детритус се кипреше върху дънера, устата му цепната от усмивка като
срязан пъпеш, ръцете разперени за прегръдка.
— Та-да-да-а! — изпя той победоносно.
Въздишка разтърси цялото тяло на Руби. Не е лесно да търсиш романтика, ако си
тролка.

Библиотекарят насили страницата да се отвори и я окова с веригата. Книгата се

опита да го ухапе.
 Такава беше заради изпълнилите я слова — зла и коварна.
Съдържаше забранено знание.
Всъщност не точно _забранено._ Никому не бе минало през ума да го забранява.
Защото би трябвало да знае какво е написано, а това също беше забранено. Но в тези
страници несъмнено имаше информация, която щом научиш, иска ти се да не я знаеш.*
[* „Некротеликомникон“ бе съчинен от клачиански некромант, по-известен като
Ахмед Безумеца, макар самият той да предпочитал прозвището Ахмед С честия главобол.
Говори се, че сътворил книгата един ден, след като прекалил със странно гъстото
клачианско кафе. От него човек не просто изтрезнява, а се изстрелва чак _от другата
страна_ на трезвостта. Затова вижда ясно истинската Вселена, а не розовите облачета
на сгряващите душата заблуди, с които се обгръща разумният живот, за да не откачи
веднъж завинаги. Не са известни много факти за живота му преди това събитие, защото
страницата „За автора“ се самозапалила скоро след смъртта на Ахмед. Все пак има
допълнение „Други книги от същия автор“, в което е посочено, че Ахмед С честия
главобол е написал „Смешни истории за котки“. Може би това обяснява всичко
останало.]
Според легендите който прочете дори няколко реда от оригинала, ще умре луд.
В това няма съмнение.
В легендите се твърди и че в книгата има илюстрации, от които мозъкът дори на
най-несломимия човек ще изтече през ушите.
Вероятно и това е истина.
Знае се и че само от разгръщането на „Некротеликомникон“ плътта се отдръпва
от пръстите и пропълзява към лакътя да се скрие.
Никой не знае дали е вярно, но звучи ужасяващо правдоподобно, затова няма
желаещи да провеждат такива експерименти със себе си.
Всъщност легендите за тази книга изобилстват, но в тях не е казана нито дума
за орангутани, способни да разкъсат страховития том на дребни парченца и да ги
сдъвчат. Библиотекарят не бе преживял досега нищо по-лошо от лека мигрена и
мимолетен сърбеж, но не виждаше защо е нужно да рискува. Нагласи опушеното стъкло
пред очите си и плъзна черен груб пръст по Указателя. Думите се наежваха при
преминаването му и се мъчеха да го захапят.
Понякога орангутанът вдигаше късчето филмова лента към пламъка на факела.
Вятърът и пясъкът бяха загладили скалите, но личеше, че по тях са вдълбани
фигури. Библиотекарят ги бе виждал и преди.
Откри търсената препратка и след кратка борба, по време на която заплаши
„Некротеликомникон“ с факела, накара книгата да обърне тази страница.
Взря се по-отблизо.
Добрият стар Ахмед С честия главобол…

… и се говори, че във възвишението открили Порта, водеща отвъд Света, а

людете от града гледали там Онова, що се Вижда, но не съзрели Ужаса, що чака между
Вселените…

Пръстът на Библиотекаря прескочи на следващия абзац.

… защото _Другите_ намерили Портата на Света гора и връхлетели Света, та само

за една нощ започнали всякакви Безумия, развихрил се Хаос и Градът потънал в Морето
сред рибите и раците, а малцината избягали се спасили…

Орангутанът присви устни и погледна редовете по-надолу.

… златен Воин, що отблъснал изчадията и спасил Света, а после рекъл: „Тук е

Портата и тук ще бъда аз, понеже аз съм роденият от Света гора, за да пазя от
Дивата идея.“ И те го питали: „Що да сторим, че да заличим Портата во веки веков?“,
а той отвърнал: „Това не е по силите ви, защото тя не е вещ, но аз ще пазя вместо
вас.“ Людете обаче се усъмнили, защото знаели как парен каша духа. Уплашили се, че
са прескочили от трън на глог и затова му рекли: „Какво ще ни поискаш, за да браниш
Портата?“ А Воинът се извисил колкото старо дърво и отвърнал: „От вас искам само да
помните, за да не потъна в сън. И всеки ден по три пъти да споменавате Света гора.
Иначе всите Градове на Света ще се люшнат и сринат, пред очите ви пламъци ще
погълнат дори най-великите сред тях.“ И с тези слова Златният мъж понесъл златния
си меч, влязъл във възвишението и застанал завинаги пред Портата.
Тогаз людете си рекли: „Брей, че смешно, толкова прилича на чичо ми Осбърт…

Библиотекарят обърна на следващата страница.

… Но и сред людете, и сред зверовете имало такива, що били докоснати от

магията на Света гора. Тъй тя се предава от поколение на поколение като древно
проклятие до деня, когато жреците загърбят Спомена и златният Воин потъне в сън.
Тогаз Светът да чака беди…“

Орангутанът позволи на книгата да се затвори шумно.

Легендата се разказваше къде ли не. Бе прочел почти цялата история и в по-
малко опасни съчинения от това. Всеки можеше да чуе различни версии в градовете из
равнината Сто. Някога, в зората на историята, имало град, по-голям от Анкх-Морпорк
(ако това не беше немислимо). И жителите му извършили _нещо,_ някакво неописуемо
злодеяние не само срещу хората или боговете, но и срещу самата същина на Вселената.
Толкова ужасно, че една бурна нощ градът потънал в морето. Малцина оцелели, за да
разнесат сред варварските народи из другите краища на Диска творенията и уменията
си, например лихварството и конците за бродерия.
Никой не приемаше сериозно подобни предания. Обичайни митове от рода на „Не
го прави повече, че ще ослепееш“, които цивилизованите хора често внушават на
потомците си. В края на краищата и Анкх-Морпорк се смяташе за невероятно покварен
град, но засега избягваше каквото и да било свръхестествено възмездие… Е, можеше да
се допусне, че възмездието вече е сполетяло града, обаче обитателите му просто не
са забелязали.
В легендите безименният древен град неизменно беше далечен и в
пространството, и във времето.
Никой не знаеше къде е бил разположен и дали изобщо е съществувал.
Библиотекарят се взря сърдито в символите.
Познаваше ги добре. Бяха издълбани по всички развалини в Света гора.

Прежурял стоеше на хълма и рееше поглед към морето от слонове. Тук-там между
прашните сиви туловища подскачаше каруца с припаси като лодка без кормило. Ивица от
саваната, широка поне два километра, се превръщаше в подгизнала черна пътека,
лишена от трева… Но миризмата подсказваше, че след първите дъждове тук ще избуи
най-пищната зеленина на целия Диск.
Прежурял попи очите си с края на робата.
Триста шестдесет и три! Кой би могъл да го предвиди?
Въздухът сякаш добиваше твърдост от раздразненото тръбене на тези триста
шестдесет и три слона. А следотърсачите и ловците се промъкваха все по-напред, за
да добавят нови животни към стадото. Щеше да има още много слонове, ако можеше да
се вярва на М’Бум. Н’дялан нямаше намерение да спори с момчето.
Чудна работа! От години го възприемаше като подвижна зъбата усмивка. Полезно
момче с лопата и метла в ръцете, но не и човек с размах.
Изведнъж някой някъде пожела да разполага с хиляда слона, момчето вирна
глава, очите му заблестяха и… вече личеше, че зад тази усмивка се е крил умел
събирач на хилядоглаво слонско стадо, готов за предизвикателството. Странно
наистина. Познаваш някого от малък, но не подозираш, че боговете са го пратили, за
да премести хиляда слона от единия до другия край на този свят.
Прежурял нямаше синове. Вече бе намислил да остави всичко на своя помощник. А
всичко, което имаше в момента, се състоеше от триста шестдесет и три слона и — ха-
ха! — дългове с мамутски размери, но важно беше желанието, нали?
М’Бум изприпка нагоре по пътеката към него, стиснал под мишница подложката
със защипаните графици.
— Всичко е готово, шефе. Щом кажеш, потегляме.
Прежурял изопна рамене. Огледа гъмжащата равнина, далечните баобаби, алените
планини. О, да, планините. Неведнъж ги споменаваше пред момчето, а то отвръщаше:
„Шефе, ще минем по моста, когато стигнем до него.“ Н’дялан обикновено изтъкваше, че
още няма нито един мост, но неговият помощник се взираше право в очите му и
натъртваше: „Първо ще го построим, после ще минем по него.“
А далеч зад планините бяха Кръглото море, градът Анкх-Морпорк и онова място
Света гора. Незнайни земи със странни имена.
Вятърът повя над саваната, носейки дори тук нечут шепот.
Прежурял вдигна тоягата си.
— Имаме да изминем още две хиляди километра до Анкх-Морпорк. Имаме и триста
шестдесет и три слона, петдесет каруци с припаси, мусонните бури ще започнат скоро
и остава да си сложим… едни такива неща като стъкла, но тъмни… тъмни стъкла пред
очите…
Млъкна смутен. Веждите му се събраха, сякаш сам не разбираше какво говори.
Във въздуха може би се забелязваше блещукане.
М’Бум зяпаше шефа си.
Н’дялан вдигна рамене.
— Да тръгваме.
Момчето сви длани пред устата си. Цяла нощ бе обмисляло как ще подреди
колоната.
— Синият отряд, воден от чичо Н’грух… _напред!_ Жълтият отряд, воден от
лелчето Гугул… _напред!_ Зеленият отряд, воден от втория братовчед Кцк!… _напред!_
Час по-късно саваната около хълмчето опустя, ако не броим милиард мушици и
един торен бръмбар, който не можеше да повярва на късмета си.
Нещо тупна в червения прахоляк и образува миниатюрно кратерче.
И отново. И отново.
Мълния разцепи ствола на един баобаб наблизо.
Започваше дъждовният сезон.

Гърбът вече го болеше. Пренасянето на млади жени на безопасно място

изглеждаше чудесна идея на хартия, но проявяваше големите си недостатъци още след
първите стотина метра.
— Случайно да знаеш къде живее? — измънка с усилие. — Наблизо ли е?
— Нямам представа — не го успокои Гаспод.
— Тя спомена веднъж, че квартирата й била над магазинче за дрехи.
— Аха, в уличката до гостилницата на Боргъл…
Двете кучета хукнаха по оплетените улички в градчето, накрая се качиха по
паянтова външна стълба. Може и да бяха надушили стаята на Джинджър. Точно сега
Виктор не би искал да оспорва загадъчния усет на животните.
Изкатери се по стъпалата колкото се може по-тихо. Бе се наслушал на разкази
за ужасния паразит, наречен Свръхподозрителна хазяйка, а бездруго си имаше
предостатъчно проблеми.
Бутна вратата с краката на Джинджър.
Неугледно стайче, обзаведено с жалки избелели мебели, каквито виждате в
квартирите под наем из цялата мултивселена. Поне в такъв вид бе в началото.
Вече го запълваше Джинджър. От край до край.

Тя бе запазила всеки плакат. Дори от първите си филми, в които името й

присъстваше с най-дребен шрифт срещу ролята на Едно момиче. Всички бяха закрепени с
кабари на стените. Лицето на Джинджър — и неговото — го гледаха отвсякъде.
В единия край на сбутаната стаичка имаше голямо огледало с две полуизгорели
свещи отпред.
Виктор грижливо настани Джинджър на тясното легло и се огледа напрегнато.
Неговите шесто, седмо и осмо чувство пищяха от уплаха. Бе попаднал в средоточие на
магия.
— Нещо като храм… — промълви той. — Направила е храм на самата себе си.
— Тръпки ме побиват — призна си Гаспод.
Виктор разглеждаше. Макар че се бе спасявал успешно от островърхата шапка и
жезъла, имаше изострени инстинкти на магьосник. Внезапно въображението му поднесе
картинка — потъналия град на дъното, в който октоподите се прокрадваха през
изтърбушените врати, а раците дебнеха по улиците.
— На Провидението хич не му допада, ако хората заемат повече място, отколкото
им се полага. Всеизвестно е.
„Тя каза, че ще бъде най-знаменитата в света…“
Виктор врътна глава.
— Не, тя просто си харесва плакатите. Най-обикновена суетност.
И в собствените му уши не прозвуча убедително. Стайчето направо звънеше от…
… от какво ли? За пръв път изпитваше това чувство. Нещо докосваше изкусително
сетивата му. Не точно магия. Поне не от вида, с който бе свикнал. Нещо познато, но
и различно, досущ като захар, сравнена със солта — и двете са на ситни зрънца и
бели, но вкусът…
В амбицията нямаше нищо магическо. Да, съдържаше мощ, но чак магия… Нали?
Магията е леснодостъпна. Целият бароково величав градеж на организираното
магьосничество е издигнат с единствената цел да бъде скрита тази тайна. Всеки,
стига да има по-ясен ум и повечко упоритост, може да прави магии. Затова
магьосниците обгръщат призванието си в ритуали и нелепи изисквания като носенето на
островърхи шапки.
Трудното е да правиш магии _и да ти се размине безнаказано._
Защото човешката раса е като житно поле и магията помага на занимаващите се с
нея да изкласят по-нависоко. А това привлича вниманието на боговете (Виктор се
поколеба дори в мислите си) и… на разни Твари, които не принадлежат към този свят.
Който се набърка в магията, без да знае какво прави, обикновено свършва във вид на
нещо лепкаво, разплескано из цялата стая.
Виктор пак си спомни Джинджър онази вечер на брега. „Ще бъда най-знаменитата
в света…“ Дали не беше нещо ново? Не жажда за злато или власт, или земя, или всичко
друго, станало нормална част от човешкия живот. Просто желание да бъдеш самия себе
си, но колкото се може по-голям. Не стремеж към нещо, а копнеж да бъдеш.
Виктор поклати глава. Бе попаднал в бедна стаичка, в неугледна постройка
насред градче, не по-действително от… от дебелината на филмова лента. Тук такива
мисли бяха неуместни.
Важно беше да помни, че Света гора не съществува истински.
Пак се зазяпа в плакатите.
„Имаш един шанс в живота — бе изсъскала тя. — Отредени са ти към седемдесет
години, но с малко късмет ти се пада един-единствен шанс. Помисли за всички
надарени скиори, които са се родили в пустинята. Помисли за всички гениални ковачи,
живели столетия преди някой да изобрети конските подкови. Прахосаните дарби.
Погубените шансове.“
„Какъв късметлия съм — кисело се заяде Виктор, — че живея в такова време…“
Джинджър се обърна на другата страна. Вече дишаше равномерно.
— Хайде да се махаме! — настоя Гаспод. — Не е редно да си сам в стаята на
дама.
— Че аз не съм сам — възрази Виктор. — И тя е тук.
— За същото ти говоря.
— Бау — добави предано Пляси.
— Слушай — подхвана Виктор, когато изтича надолу по стълбата след кучетата, —
усещам нещо _нередно_ тук. Но не знам какво става. Какво ли се е опитвала да
направи на хълма?
— Може пък да се е съюзила със силите на ужаса — изтърси Гаспод.
— Древният град, възвишението, старата книга… — мърмореше Виктор, без да го
слуша. — Всичко ще има смисъл, ако знам какво ги свързва.
Излезе сред светлините и шума в ранната вечер на Света гора.
— Утре ще отидем там посред бял ден и ще разнищим всичко веднъж завинаги —
сподели намеренията си.
— Няма — спря го Гаспод. — Щото утре отпрашваме към Анкх-Морпорк. Забрави ли?
— Хъм? Отиваме двамата с Джинджър. За теб не знам.
— Идва и Пляси, значи аз…
— Пляси добро момче!
 — Да, добре. Чух дресьорите какво си приказват. Значи и аз съм длъжен да
тръгна с него, за да не стане някоя беля, сещаш се.
Виктор се прозя.
— Е, аз си лягам. Май ще потеглим рано.
Гаспод оглеждаше невинно улицата. Някъде се отвори врата и бликна пиянски
кикот.
— Чудех се дали с Пляси да не се разтъпчем малко, да го поразведа наоколо…
— Пляси добро момче!
— … да види забележителностите и тям подобни.
Виктор се вторачи скептично в Гаспод.
— Не го карай да будува до късно. Ще се разтревожат.
— Ясно, разбрахме се. А на тебе лека ти нощ. — Гаспод почака Виктор да се
махне. — Хъ, що ли някой не вземе да се разтревожи за мен? — Вторачи се сърдито в
Пляси, който тутакси застана мирно и зачака. — Тъй, паленце… Време е да се поочукаш
в тоя живот. Първият урок е „Как да изкопчиш безплатно къркане в бара“. Имаш
късмет, че ме срещна.

>
Два кучешки силуета се клатушкаха по улицата в полунощ.
— „Ний сме мънички овчици — виеше Гаспод — и не знаем пътя до дома…“
— Бау! Бау! Бау!
Гаспод се отпусна на земята и си почеса ухото или поне мястото, което успя да
налучка. Кракът му се мяташе неуверено във въздуха. Пляси го наблюдаваше със
съчувствие.
Вечерта мина с бляскав успех. Гаспод открай време се сдобиваше с безплатна
пиячка, като просто сядаше и впиваше в хората толкова нетрепващ поглед, че те се
смущаваха и му сипваха бира в паничка с надеждата после да се махне. Бавен и скучен
процес, затова пък безотказен. А Пляси…
Пляси владееше всякакви номера. Можеше да надига бутилки. Излайваше толкова
пъти, колкото пръсти му показваха. Разбира се, Гаспод също би могъл да го прави, но
чак сега проумя, че подобни глупости се възнаграждават.
Освен това Пляси разпознаваше безпогрешно младите дами, поканени в
заведението от обнадежден ухажор. Вълкодавът нежно полагаше глава в скутовете им и
ги гледаше толкова проникновено, че кавалерът незабавно му поръчваше паница бира и
чинийка с бисквитки във формата на рибки. Ей така, за да направи впечатление на
потенциалната любима. За Гаспод това беше немислимо постижение — късите крачка не
му позволяваха да стигне до ничий скут, а и би предизвикал само писъци на
отвращение.
Седеше под масите с озадачено неодобрение, по-късно и със замаяно озадачено
неодобрение, защото Пляси беше самата щедрост в поделянето на паниците бира.
Накрая изритаха и двамата от кръчмата. Гаспод прецени, че сега е моментът да
изнесе лекция за истинската кучешка същност.
— Няма що да се млякосваш… уф, да се _умилкваш_ на човеците. Тъй подвеждаш
всички ни. Никога няма да захвърлим оковите на зависимостта от хората, ако песове
като тебе всеки миг се издават колко им е хубаво да виждат човеци. Особено ме
погнуси с оня номер, дето легна и се престори на мъртъв.
— Бау — отзова се Пляси.
— Ти си послушното куче на човешките империалисти! — строго заяви Гаспод.
Пляси закри муцуната си с предните лапи.
Гаспод се помъчи да стане, краката му се оплетоха и той тупна тежко. Две
огромни сълзи се стекоха от очите му.
— Ами да, нямах перспективи. — Все пак се закрепи прав. — Помисли само как
започна тоя мой живот. В чувал насред реката. Ама истински чувал. Малкото сладко
кученце отваря очички, оглежда с почуда света и що да види? Пъхнали са го в чувал.
— Сълзите капнаха от муцуната му. — Първите две седмици си мислех, че тухлата в
чувала е майка ми.
— Бау — обади се Пляси неразбиращо, но съпричастно.
— Поне е добре, че са ме метнали в Анкх — сподели Гаспод. — Да беше друга
река, щях да се удавя и да отлетя право в кучешкия рай. Разправяли са ми, че едно
грамаданско черно куче — дух идва и отсича: „Времето ти свърши. Див… Не, бе. Идвай
с мен.“ — Гаспод зарея поглед в нищото. — В Анкх не можеш да потънеш — промълви
замислено. — Много жилава река, да знаеш.
— Бау.
— Такова нещо не бива да сполетява и куче. Образно казано, де.
— Бау.
Гаспод се взря унило в бодрата и безнадеждно тъпа муцуна на Пляси.
— И една скапана думичка не чактисваш, а?
— Бау! — по-умолително отвърна Пляси.
— Смотаняк с късмет, туй си ти — осведоми го Гаспод.
Някой изтича в другия край на уличката.
— Ето го! Ела тук, Пляси! Добро момче!
Човешкият глас трепереше от облекчение.
— Не си длъжен да хукнеш, когато те вика Човекът! — изръмжа Гаспод.
— Пляси добро момче! Добро момче! — излая вълкодавът и заприпка напред
послушно, макар и на зигзаг.
— Къде ли не те търсихме! — изсъска друг дресьор и замахна с пръчка.
— Не го бий! — побърза да се намеси първият. — Ще ми съсипеш цялата работа. —
Взря се в тъмата и срещна погледа на Гаспод. — Ей го оня бълхарник, дето все се
размотава наоколо. Настръхвам, като го зърна.
— Метни нещо да се махне — посъветва го вторият.
Първият се наведе и взе камък. Но когато се изправи, уличката беше опустяла.
И трезвен, и пиян Гаспод имаше превъзходни рефлекси в напечени ситуации.
— Видя ли, а? — промърмори първият. — Все едно ни чете мислите.
— Ами! Някакво си помиярче. Забрави го. Хайде, слагай нашийника на този
приятел и да го приберем, преди господин Диблър да се е усетил.
Пляси покорно тръгна с тях към студио „Векът на Плодния прилеп“ и позволи да
бъде вързан зад оградата. Нищо чудно това да не му харесваше, но беше трудно да се
установи в плетеницата от навици, чувство за дълг и смътни сенки на емоции, които
ще наречем съзнание поради липса на по-подходяща дума.
Опита се да опъне веригата, после се просна на земята и зачака какво ще
последва.
След малко се чу тих дрезгав глас от другата страна на оградата.
— Бих ти хвърлил кост със скрита пила в нея, ама ти ще нагълташ и пилата.
Пляси се ободри.
— Пляси добро момче!
— Шът! Шът! Поне да бяха ти позволили да се свържеш с адвоката си…
Оковаването с вериги е нарушение на човешките права.
— Бау!
— Впрочем аз им се отплатих хубавичко. Промъкнах се след оня гадняр и му
препиках вратата на къщата.
— Бау!
Гаспод въздъхна и си тръгна. Понякога в най-съкровеното кътче на душата си се
чудеше дали все пак няма да е хубаво, ако _принадлежи_ на някого. Не само да бъде
собственост и да го водят на каишка, а наистина да принадлежи, да се радва на
стопаните си, да им носи чехлите и да скърби, когато умрат, и т.н.
Пляси искрено харесваше такива щуротии, дори се бяха просмукали в костния му
мозък. Гаспод се питаше мрачно това ли означава да си куче и изведнъж заръмжа. Не
беше вярно, ако питаха него. Ако си истинско куче, не може да носиш чехли и да те
разхождат на каишка. Трябва да си корав, независим и гаден.
Това е то.
Гаспод бе чул, че всички породи кучета могат да се сношават и плодят помежду
си, чак до вълците. Значи всяко куче носеше у себе си вълка. Можеш да направиш куче
от вълка, но не и да заличиш вълка у кучето. Когато бълхите станеха особено нагли,
тази мисъл утешаваше.
Гаспод се опита да си представи сношение с вълчица и какво би могло да го
сполети, когато удоволствието приключи.
Все тая. По-важно беше, че истинските кучета не пощуряват от радост, когато
ги доближи човек и им каже нещо.
 Това е то.
Заръмжа към купчина боклук, сякаш я предизвикваше да му възрази.
Купчината се размърда и се подаде котешка муцуна, захапала оглозгана риба.
Тъкмо се канеше да я залае само за да спази традицията, а котаракът изплю рибата и
подхвърли:
— Здрасти, Гаспод.
Гаспод се успокои.
— О… Здрасти, котак. Не се обиждай, не знаех, че си тук.
— Мразя рибите — сподели котаракът, — ама те поне не ми приказват, като ги
ям.
Друга част от боклука зашава и се показа Пискунчо.
— Вие двамата какво правите тук? — учуди се Гаспод. — Нали уж казвахте, че на
хълма ви е по-добре?
— Вече не — отрече котаракът. — Изнервяме се.
Гаспод се намръщи.
— Нали си котарак, какво ти пука?
— Ъхъ, прав си, само че не търпя от козината ми да изскачат златни искри, а
земята да се тресе. И да чувам разни побъркващи гласове, все едно са вътре в
главата ми. Там става направо _призрачно._
— Затова всички се примъкнахме насам — добави Пискунчо. — Дългоушко и патокът
се крият някъде в дюните…
Друг котарак скочи при тях от оградата. Беше едър, риж и незасегнат от
появата на интелект, присъща за Света гора. Опули се, щом видя мишока, застанал
наперено в присъствието на негов събрат.
Пискунчо потупа познатия си котарак по лапата.
— Разкарай го тоя.
Котаракът се вторачи ядосано в натрапника.
— Я да те няма! Хайде, чупката! О, богове, какво _унижение…_
Вторият котарак затича нанякъде, клатейки глава.
— Не само за тебе — утешително призна Гаспод. — Ако някое куче в туй градче
ме види как си бърборя с котка, уличната ми слава направо ще се срине.
— Ние умувахме — подхвана котаракът и се озърна неуверено към мишока — дали
да не си опитаме късмета… да видим как ще потръгне, де…
— Иска да обясни, че ще си потърсим място в подвижните образи — помогна
Пискунчо. — Ти какво ще кажеш?
— Двамата заедно ли? — уточни Гаспод.
Те закимаха.
— Никакъв шанс — отсъди кучето. — Кой ще си дава парите да гледа как се гонят
котарак и мишок? Дори кучетата са им интересни само ако се мазнят на хората. Няма
да гледат котки и мишки. Повярвайте ми, вещ съм в подвижните образи.
— Значи е крайно време твоите хора да се заемат с бъркотията, за да се
разотидем по домовете си — сопна се мишокът. — А онова момче нищо не прави. Никаква
полза няма от него.
— Влюбен е — обясни Гаспод, — затова е малко по-сложно.
— Знам какво е — състрадателно промърмори котаракът. — Хората те замерят със
стари обувки…
— Стари обувки? — изненада се мишокът.
— Поне с мен е така, когато се влюбя — унесе се в спомени котаракът.
— С хората е друго — не особено категорично вметна Гаспод. — Май рядко мятат
стари обувки и се заливат със студена вода. Има повече цветя, караници и други
подобни.
Животните се спогледаха.
— Наблюдавах ги — промърмори накрая Пискунчо. — Тя го смята за идиот.
— И това го има — съгласи се Гаспод. — Наричат го романтика.
— Предпочитам обувките — призна си котаракът.

Блещукащият дух на Света гора се понесе в света — вече не ручейче, а потоп.

Кипеше в кръвта на хората, дори на животните. Когато майсторите въртяха ръчките,
беше неизменно наблизо. Когато дърводелците размахваха чуковете, забиваха пироните
в името на Света гора. Духът беше и в яхнията на Боргъл, в пясъка, във въздуха. И
растеше.
Все някога щеше да разцъфти…
Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото — или за по-кратко Гърлото — седна рязко в
леглото и се облещи в мрака.
В главата му пламтеше един град.
Той припряно напипа кибрита до леглото, успя да запали свещта и скоро зърна
перодръжката.
Но нямаше хартия. Непрекъснато повтаряше на околните, че иска да има листове
до леглото си, в случай че го събуди внезапна идея. Нали най-добрите те спохождали
насън?
Поне имаше мастило…
Видения го заливаха като порой. Или ще ги улови, или ще ги загуби завинаги…
Сграбчи перодръжката и започна да драска по чаршафа.

Мъж и жинъ съ пламнали от страст в Град, разтърсен от Гражданскъ война!

Перото скрибуцаше и пускаше петна по грубия ленен плат.

Да! Да! Това търсеше!
Ще видят те с глупавите си гипсови пирамидки и шперплатови палатчета! Отсега
нататък ще се мерят с _това!_ И когато някой напише историята на Света гора, ще
посочи _това_ и ще каже: „След този филм не можеше да има повече подвижни образи!“
Тролове! Битки! Романтика! Мъже с тънки мустачки! Войници на късмета! И
борбата на една жена да съхрани… Диблър се запъна… да съхрани… а бе, онова, което
цени и обича, после ще го доизмисли… в един обезумял свят!
Перодръжката подскачаше, късаше чаршафа и препускаше нататък.
Брат вдига ръка срещу брата! Жени с кринолини удрят плесници! Сгромолясва се
могъща династия!
И огромен град в пламъци! Е, този път пламъци не на страстта, а на
пожарищата.
Може би дори…
Той прехапа устни.
Да, разбира се. Откога чакаше момента! Охо!
И хиляда слона!
(В по-късен разговор Сол Диблър отбеляза предпазливо:
— Виж какво, чичо, гражданска война в Анкх-Морпорк… да, страхотна идея. Няма
проблеми. Всеизвестно историческо събитие. Само че никой от съвременниците не е
споменавал слонове.
— Голяма война е била — защити мечтите си Диблър. — Може да са пропуснали
нещо.
— Не вярвам да не са видели хиляда слона.
— Ама кой е начело на това студио, бих искал да знам?!
— Да, де, обаче…
— Я ме чуй! Може те да не са имали хиляда слона, но ние ще ги имаме, защото
така е по-истинско, ясно?)
Чаршафът постепенно се запълни с драсканиците на Диблър, разкривени от
вълнението. Стигна до края и започна да пише по таблите на леглото.
Боговете са му свидетели, че това вече е нещо! Никакви мижави сраженийца! Ще
имат нужда от всеки майстор на ръчката в Света гора!
Отпусна се за миг, дишаше тежко от възбуда и изтощение.
Вече му беше пред очите. Все едно е готов.
Оставаше само да измисли заглавието. Да е звучно. Да го запомнят хората. Да
подсказва (Гърлото се почеса с перото), че делата човешки са като плява във
величавите бури на историята. Бури. Хъм, подходящ образ… Гръмотевици. Мълнии. Дъжд.
Вятър.
Вятър… Ето го!
Пропълзя към началото и старателно написа заглавието върху чаршафа:
 ИЗДУХАНИ

Виктор се мяташе на нара си, насилваше се да поспи. В дремещия му мозък се

мяркаха откъслечни картини. Имаше надбягвания с колесници, пиратски кораби и
непознати форми, а насред всичко някакво _същество_ се катереше по кула. Огромно и
ужасяващо, то се хилеше дръзко на целия свят. А някой пищеше…
Надигна се в постелята изпотен.
След минута-две опря крака на пода и отиде до прозореца.
Над светлините на градчето хълмът Света гора мрачнееше в сивкавия предутринен
здрач. Предстоеше поредният хубав ден.

Виденията на Света гора налитаха по улиците като грамадни невидими златни

вълни.
И с тях се носеше Нещо.
То никога, нито веднъж не бе сънувало. То не заспиваше.
Джинджър също стана от леглото и погледна към хълма, но не се знаеше дали го
вижда. Като слепец в позната стая тя пристъпи към вратата, спусна се по стъпалата и
закрачи в отиващата си нощ.
Дребно куче, котарак и мишок я гледаха от гъстите сенки как се шмугва в
уличката и тръгва към хълма.
— Ей, видяхте ли й _очите?_ — тихичко ахна Гаспод.
— Светят — потвърди котаракът. — Пфу!
— Отива на хълма — промърмори кучето. — Не ми харесва.
— И какво? — обади се мишокът. — Тя винаги е някъде около хълма. Качва се там
всяка нощ и се размотава с драматичен вид.
— Какво?!
— Да, всяка нощ. Помислихме, че е заради оная романтика, дето ти ни я обясни.
— Но дори по походката й личи, че не е нормална! — отчаяно настоя Гаспод. —
Тя не ходи, а крачи. Все едно напред я дърпа някакъв вътрешен глас или не знам
какво.
— Не мога да позная — оправда се Пискунчо. — За мен всички двуноги крачат.
— Стига да я погледнеш в лицето и ще разбереш, че не е на себе си!
— Естествено не е на себе си — потвърди Пискунчо. — Нали е _човек?_
Гаспод обмисли какво можеше да стори. Не виждаше изобилие от възможности за
избор. Най-очевидният му шанс беше да открие Виктор и да го доведе тук. Отказа се.
Стори му се, че толкова глупаво би постъпил само Пляси. Подсказваше, че при
затруднение кучето не би измислило нищо по-добро от търсенето на човек, който да се
справи с проблема.
Изприпка напред и захапа здраво влачещия се край на нощницата. Джинджър
невъзмутимо продължи напред и го повлече. Котаракът се разсмя прекалено
присмехулно, поне според Гаспод.
— Време е да се събудите, госпожице! — изръмжа той, щом пусна нощницата.
Момичето изобщо не забави крачка.
— Видя ли? — прихна котаракът. — Мислят се за голяма работа само защото имат
хватателен палец на ръцете.
— Ще я проследя — заяви Гаспод. — Само момиче посред нощ може да загази.
— Ето ти ги кучетата — обърна се котаракът към Пискунчо. — Все се умилкват
около хората. Скоро ще поиска каишка с диаманти и паничка, на която е написано
името му.
— Котенце, ако се натискаш да ти наръфат козината, попаднал си на когото
трябва — заръмжа Гаспод и оголи гниещите си зъби.
— Не съм длъжен да търпя такова отношение — надменно отвърна котаракът. — Да
си ходим, Пискунчо. Ще си намерим купчина боклук, където няма чак толкова много
_отпадъци._
Гаспод се озъби на гърбовете им.
— Писанчо! — подвикна язвително.
 После се втурна след Джинджър, макар да се мразеше за това. „Ако бях вълк,
пък съм си такъв… е, в някакъв смисъл… щеше да има тракане на челюсти и каквото се
полага. И ако момиче се залута насам, лошо й се пише. _Мога_ да нападна, наистина
мога, само да поискам, но съм решил да не го правя. И изобщо не я наглеждам, дума
да не става. Вярно, Виктор ми каза да я наглеждам, но няма да правя какво искат
човеците, как пък не! Не се е намерил човекът, дето ще ми заповядва. Направо ще му
отхапя гръкляна, ама ха!“
„Само че сполети ли я нещо лошо, той ще се лигави дни наред и ще забрави да
ме храни. Не че ние, кучетата, имаме нужда хората да ни хранят, нищо не ми пречи да
тичам из гората след елени — лопатари и да ги повалям, като им се метна с един скок
на врата. Много си е удобно обаче да ти поднесат чинийка…“
Тя вървеше доста бързо. Езикът на Гаспод вече провисваше от устата заради
усилията да не изостане. Болеше го главата.
Опита да огледа околността с ъгълчетата на очите си, да не би да се мяркат
още кучета наблизо. Види ли някое, ще се престори, че е подгонил момичето. Впрочем
тъкмо това правеше. Така, де. За жалост поначало не беше от най-издръжливите. Защо
ли тя не се засрами и не тръгне по-полека?
Джинджър стигна до подножието и пое нагоре по склона.
Гаспод се чудеше дали да не залае с все сила, а после можеше да се оправдава,
че е искал да я уплаши. Уви, както беше задъхан, можеше най-много да изхърка
заплашително.
Джинджър пристъпи в малката падинка между дърветата.
Гаспод се довлече след нея, стъпи по-здраво, отвори уста да изскимти тревожно
и едва не си глътна езика.
Вратата се бе отворила десетина сантиметра. И пясъкът още падаше надолу.
Този път той дочу гласове. Не изричаха думи, а само оголеното им значение без
никакви преструвки. Бръмчаха около топчестата му глава като бродещи комари,
умоляваха, увещаваха и…
… той беше най-прочутото куче в света. Сплъстените кичури паднаха, по
проскубаните петна поникнаха лъскави къдрици, козината му се удължи по изведнъж
стегналото се тяло, но се отдръпна от челюстите му. Пред него се появиха блюда,
пълни не с шарените тайнствени органи, които уж би трябвало да му допадат, а с
наситеночервени мръвки. Имаше и сладка вода… не, бира в купа с името му. Примамливи
аромати намекваха, че немалко кучки радостно ще се опознаят с него, щом засити
глада и жаждата си. Хиляди хора му се възхищаваха. Имаше и нашийник с името си, и…
Не, така не беше добре. Никакъв нашийник. Още малко и ще си измисли писклива
мека играчка.
Картината се разбърка и вече…
… глутницата се промушваше пъргаво между тъмните, натежали от сняг дървета,
всички го следваха със зейнали червени усти, а дългите им крака сякаш отмятаха
земята назад. Хората в шейната нямаха никакъв шанс. Един от тях отхвръкна, когато
плъзгачът подскочи върху изпъкнал корен, и се просна с писък на пътя, а Гаспод и
вълците му се нахвърлиха…
И така не бива, напомни си той окаяно. Хората не са за ядене. Честичко му
писваше от тях, но чак да ги яде…
Сблъсъкът на инстинктите заплашваше да изгори шизофренично неговото несъмнено
кучешко съзнание.
Гласовете отегчени прекратиха нападението и се съсредоточиха върху Джинджър,
която упорито се опитваше да изгребе надолу още пясък.
Някоя от познатите на Гаспод бълхи го ухапа. Вероятно и тя си мечтаеше, че с
най-великата бълха в света. Кракът му сам се надигна да я остърже и омаята се
разпръсна.
Той мигна.
— Скапана гнусотия…
Значи това сполетява хората! Какво ли внушаваха на Джинджър?
Козината по гърба му настръхна.
Тук нямаше нужда от никакъв загадъчен животински усет. И обикновените
всекидневни инстинкти стигаха, за да изпадне в ужас. Имаше нещо неописуемо страшно
от другата страна на вратата.
 А тя се мъчеше да го пусне.
Трябваше да я събуди някак.
Нямаше да постигне кой знае какво, ако я ухапе. Напоследък зъбите му не бяха
чак толкова здрави. Съмняваше се и че ще успее, ако се разлае. Оставаше само един
шанс…
Пясъкът поддаваше стъписващо под лапите му. Може би сънуваше, че е
непоклатима канара. Мижавите дръвчета около падинката си фантазираха за секвои.
Дори въздухът около малката глава на Гаспод се движеше мудно, макар че кой ли може
да си представи мечтите на въздуха…
Гаспод се примъкна до Джинджър и отърка муцуна в крака й.

Във Вселената има какви ли не непоносими начини за събуждане. Например рев на

тълпа, разбиваща входната врата. Или виещи сирени на пожарникарски коли. Или
прозрението, че днес е понеделник, а в петък вечерта това утро изглеждаше толкова
далечно… Строго погледнато, кучешкият нос не е най-гаден, но изглежда особено
ужасно, от което познавачите на страховитото и кучкарите отдавна се плашат. Струва
ти се, че малко парче размразяващ се черен дроб се е притиснало обичливо до теб.

Джинджър примига. Сиянието в очите й угасна. Тя погледна надолу и ужасът се

смени с изумление, което пък беше изместено от по-привичен всекидневен потрес, щом
зърна ухиления Гаспод.
— Ехо-о — проточи той умилно.
Тя отскочи и вдигна ръце, сякаш да се опази. Между пръстите й се стекоха
пясъчни струйки. Очите й се присвиха озадачено, тя пак се вторачи в Гаспод.
— Богове, това е _страшно!_ Какво ми става? Защо съм тук? — Притисна устата
си с длан. — О, не — зашепна, — само не това отново!
Впи яростен поглед в портата, завъртя се на пети, вдигна полите на нощницата
си и забърза в утринната мъгла.
Гаспод хукна с колкото сила му остана, защото долавяше гнева във въздуха.
Трескаво се мъчеше да увеличи разстоянието между себе си и портата.
„От онуй нещо да ти се смръзне кръвчицата. Може да е някаква гадина с пипала,
дето ти откъсва муцуната. Щото натъкнеш ли се на тайнствени врати в древни хълмове,
близо до ума е, че каквото и да изскочи, няма да ти се зарадва. Зли твари, за които
хората не бива и да се сещат. Пък и кучетата, като помислиш. Ех, тя защо не си
мируваше…“
Връщаше се вкиснат в градчето.
А зад него вратата помръдна с още милиметър.

Света гора се пробуди преди Виктор и шумът от коването във „Векът на Плодния
прилеп“ отекваше чак до небето. Каруци, натоварени с дървесина, се редяха на опашка
пред портала. Поток от припрени мазачи и дърводелци го избута от пътя си. А вътре
гъмжилото от занаятчии заобикаляше увлечените в препирни Среброриб и ССПГ Диблър.
Виктор стигна до тях в мига, когато Среброриб възкликна смаян:
— Целият град ли?!
— От покрайнините нямаме нужда — снизходително се съгласи Гърлото. — Но искам
целия център. Дворецът, Университетът, Гилдиите… за да е като истински град, разбра
ли? Трябва да е добре направен!
Лицето на Диблър червенееше. Зад него надвисваше тролът Детритус и търпеливо
като сервитьор държеше в ръка нещо обемисто, май беше легло. Виктор се вгледа —
цялото, а не само чаршафите, беше изписано.
— Но разходите… — понечи да възрази Среброриб.
— Все някак ще съберем парите — хладнокръвно го прекъсна Гърлото.
Алхимикът сигурно нямаше да се ужаси повече, дори да бе зърнал Диблър по
рокля. Опита се да спаси каквото може.
— Гърло, щом си убеден, че трябва…
— Именно!
 — … нищо не пречи, като помисля, да разхвърлим разходите в няколко филма,
после и да го даваме под наем…
— Какви ги плещиш? — възмути се Гърлото. — Ще го построим само за „Издухани“!
— Да, да, разбира се — веднага се съгласи Среброриб. — А после защо да не го…
— После ли? Няма никакво „после“! Ти не прочете ли сценария?! Детритус,
покажи му сценария, де!
Тролът послушно напъха леглото помежду им.
— Гърло, това е твоето _легло._
— Сценарий, легло — на кого му пука? Ето… погледни тук… над дърворезбата…
Помълчаха, докато алхимикът четеше. Мълчанието се проточваше. Среброриб не
беше свикнал да разгадава текст, който не е подреден в колонки с обща сума най-
отдолу.
Все пак по едно време изгъгна:
— Значи… ще… го… подпалиш?
— Така е било в историята. С нея не можеш да спориш — самодоволно натърти
Гърлото. — Всеки знае, че градът е бил опожарен до основи през гражданската война.
Среброриб изопна рамене.
— Градът може и да е изгорял — заговори неприязнено, — но поне никой не е
искал от мен да финансирам пожара! Що за безразсъдна приумица!
— Някак ще намеря парите — невъзмутимо натърти Диблър.
— С една дума — не-въз-мож-но!
— Станаха много думи — отбеляза Гърлото.
— Няма начин да ме подмамиш да се заема с такова нещо! — бушуваше алхимикът,
без да се запъва. — Опитвах се да разбера и твоята гледна точка, нали? Но ти се
намеси в подвижните образи и сега се мъчиш да ги превърнеш в… в _сънища!_ Изобщо не
съм искал да се стигне дотам! Не ме брой в тази дивотия!
— Щом казваш… — Гърлото се озърна към трола. — Господин Среброриб си тръгва.
Детритус кимна и бавно, но неумолимо хвана алхимика за яката. Среброриб
пребледня.
— Не можеш да се отървеш от мен толкова лесно!
— Искаш ли да се хванем на бас?
— Никой алхимик в Света гора няма да работи за теб! Ще привлечем на своя
страна и майсторите на ръчката! Свършено е с теб!
— Я ме чуй! След този филм всички в Света гора ще ме молят да работят за мен!
Детритус, изхвърли този нещастник.
— К’вото кажете, гусин Диблър — избоботи тролът.
— Тепърва ще се разправяме с теб, лукав подъл мегаломан!
Диблър извади пурата от устата си.
— За теб съм _господин_ Мегаломан, ясно?
Пак засмука дим от пурата и кимна важно на трола, който внимателно, но
непреклонно хвана Среброриб и за крака.
— Само да ме пипнеш и повече няма да си намериш работа в този град! — крещеше
алхимикът.
— Че аз си имам работа, гусин Среброриб — спокойно напомни Детритус и го
понесе към портала. — Аз съм вицепрезидент по изхвърлянето на типове, чиито мутри
гусин Диблър не харесва.
— Ще трябва да си вземеш и помощник, защото ще има много такива типове! —
изръмжа Среброриб.
— Един мой племенник тъкмо търси с к’во да се захване — сети се тролът. —
Приятен ви ден.
— Така! — потри ръце Гърлото. — Сол!
Племенникът се появи иззад сгъваемата масичка, отрупана с навити чертежи, и
извади молива от устата си.
— Да, чичо?
— Колко време ще ти трябва?
— Към четири дни, чичо.
— Много са. Наеми още хора. Искам да е готово до утре, ясно ли е?
— Но, чичо…
— Иначе си уволнен.
 Сол се уплаши.
— Ама аз съм ти племенник. Не можеш току-така да уволниш племенник.
Диблър се озърна и чак сега забеляза Виктор.
— А, ето те. Вещ си в думите, затова ти ми кажи — мога ли да уволня
племенника си?
— Ъ-ъ… Май не е редно. Можете да го обезнаследите или нещо подобно — обърка
се Виктор. — Но…
— Вярно! Правилно! Браво на теб. Знаех си, че има някаква думичка за случая.
Чу ли, Сол?
— Чух, чичо — умърлушено отвърна племенникът. — Тогава ще отида да потърся
още дърводелци, бива ли?
— А така!
Сол се шмугна край Виктор с изражение на стъписан ужас. Диблър започна да се
заяжда с групичка майстори на ръчката. Нарежданията се сипеха от устата му като
струя от фонтан.
— Като гледам, никой няма да ходи в Анкх-Морпорк тая сутрин — сподели
мнението си някой до коляното на Виктор.
— Той наистина е… хъм, много амбициозно настроен — призна Виктор. — Не е на
себе си.
Гаспод се почеса зад едното ухо.
— Нещо трябва да ти река. Уф, какво беше? Да, бе. Спомних си. Твоята
приятелка слугува на демонични сили. Оная нощ, когато я видяхме на хълма, май е
отивала да се съюзи със злото. Какво ще кажеш, а?
Кучето се ухили. Гордееше се с подхода си към темата.
— Много хубаво — разсеяно отрони Виктор.
Диблър несъмнено се държеше още по-необичайно от предишния ден. Смахнато дори
за нравите в Света гора…
— Ъхъ, хубаво — изсумтя Гаспод с леко раздразнение. — Нищо чудно да се весели
нощем в компанията на смразяващо окултни твари от отвъдното.
— Добре, добре — смънка Виктор.
В Света гора никой нищо не изгаряше, а го запазваше, за да рисува и от
другата страна. Любопитството го гризеше.
— … хиляди изпълнители — обясняваше Диблър. — Изобщо не ме интересува откъде
ще ги съберете. Ако се налага, ще наемем всички в Света гора, ясно? И искам…
— Доколкото ми е по силите да отсъдя, тя им помага в зловещите планове за
завладяване на света — не се отказваше Гаспод.
— Нима? — промълви Виктор.
Диблър вече даваше указания на двама чираци алхимици. Но какво говореше?
_Двадесет_ ролки ли? Никой още не смееше да мисли и за петролков филм!
— Ами да, рови неуморно, за да ги пробуди от прастара дрямка и да отприщи
всякакви беди — дуднеше Гаспод. — Може и някоя котка да й помага, помни ми дум…
— Ей, може ли да млъкнеш за малко? — ядоса се Виктор. — Опитвам се да чуя
какво си говорят.
— Извинявай, само се мъчех да спася света — промърмори кучето. — Ако разни
призрачни твари отпреди Зората на времето почнат да ти махат с ръчичка изпод
леглото, не идвай да ми се жалваш.
— Ти какво бърбориш? — намръщи се Виктор.
— О, нищо, нищо.
Диблър се обърна, видя зяпащия Виктор и го повика с властен жест.
— Ела тук, момко! Каква роля имам за теб! И къде е госпожица Джинджър? Пак ли
закъснява?
— … трябва да се е успала — мърмореше нечут от никого глас сред морето от
крака — … щото сигурно се уморява, като се набърква в свръхестественото…
— Сол, прати някого да я доведе.
— Добре, чичо.
— … какво ли друго да очакваш? Хъ, хора, дето си падат по котките, са
способни на всичко, не можеш да им се довериш…
— И намери някого да препише всичко от леглото.
— Добре, чичо.
 — … ама има ли кой да ме чуе? Ако имах лъскава козина и им се мотаех в
краката по цял ден, щяха да се вслушат…
Диблър отвори уста за поредната заповед, но сви вежди и вдигна ръка.
— Кой мърмори тук?
— … може да съм отървал всички тука, полага ми се някаква статуя, ама щом съм
Гаспод, няма да стане, щото не съм подходящ за ролята…
Мрънкането спря. Тълпата се раздели за миг и едно дребно сивкаво куче с криви
крака зяпна безстрастно Диблър.
— Бау? — изрече то невинно.

>
Всичко в Света гора се правеше на скорост, но работата по „Издухани“ фучеше
напред като комета. В „Плодният прилеп“ изоставиха другите филми. Същото се случи и
с почти всички останали продукции, защото Диблър наемаше изпълнители и майстори на
ръчката с двойно по-високи надници.
А по дюните растеше подобие на Анкх-Морпорк. Сол се оплакваше, че щяло да им
излезе по-евтино, ако бяха рискували гнева на магьосниците, като снимат тайно в
самия град, а после бутнат на някого шепа долари, за да му драсне кибрита.
Гърлото не отстъпи.
— Ако оставим всички други главоболия настрана, пак нямаше да изглежда добре.
— Чичо, говоря ти за истинския Анкх-Морпорк! — възмути се Сол. — Щеше да
изглежда точно какъвто си е.
— Анкх-Морпорк не е чак толкова истински, правичката да си кажем — замислено
проточи Гърлото.
— Истински си е, дяволите го взели! — озъби се племенникът и роднинската
връзка се изопна до скъсване. — Там си е — на мястото! Град като град! По-истински
не може и да бъде!
Диблър благоволи да извади пурата от устата си.
— Не е — отсече. — Скоро ще се убедиш.
Джинджър се появи по пладне толкова бледа, че дори Гърлото не посмя да й се
развика. Тя се озърташе начесто и намусено към Гаспод, който пък внимаваше да не я
доближи.
Диблър бездруго беше затънал в работа. Седеше в кабинета си и обясняваше
Сюжета.
Всъщност нямаше излишни сложности, опираше се на познатите истории от рода на
„Момчето среща момичето“, „Момичето среща друго момче“, „Момчето е изоставено от
момичето“. Само че този път на екрана щеше да се вихри гражданска война…
Причините за гражданската война в Анкх-Морпорк (20.32 часа, 3 груни 432 г. —
10.45 часа, 4 груни 432 г.) открай време бяха повод за разгорещени спорове между
историците. Имаше две основни теории.
1) Простолюдието, притиснато с тежки данъци от извънредно тъп и неприятен
крал, решило, че вече му е дошло до гуша и е време да отхвърли старомодната
монархическа система. Заменило я (както се оказало) с поредица от деспотични
управници, които също налагали тежки данъци, но поне не били толкова безсрамни да
твърдят, че боговете са им дали това право. Така на хората мъничко им олеквало.
2) Един участник в игра на „Сакатия Лукчо“ в някаква кръчма обвинил друг, че
държи в ръката си необикновен брой аса. Били извадени ножове от каниите, после
някой халосал някого със скамейката, някой бил наръган, разхвърчали се стрели,
някой метнал свещник, невнимателно запратена брадва съсякла минувач, дотичала
Стражата, някой подпалил кръчмата, някой потрошил немалко глави, размахвайки крак
от маса. Накрая на всички им свършило търпението и се сбили сериозно.
Както и да е започнало, имало е гражданска война, от която всяка зряла
цивилизация се нуждае в един етап от историята си…*
[* Освен всички други предимства не бива да пропускаме и далеч по-удобния
повод брат да вдигне ръка срещу брата, като се позовава на казаното от жена му за
майка им на погребението на леля Мара.]
— Ето как си го представям — излагаше идеите си Диблър. — Има едно момиче с
благороден произход, което живее сам-самичко в огромна къща, а нейният младеж отива
да се бие на страната на бунтовниците, сещате се, пък тя се запознава с един друг
тип, между тях пламва искрата…
— И те избухват? — вметна Виктор.
— Иска да каже, че се влюбват — студено го поправи Джинджър.
— Нещо подобно — кимна й Диблър. — Погледите им се срещат в пълната зала и
така нататък. А тя си няма никого на света освен, да речем, прислугата и… да
помислим… може би любимото си куче…
— Това ще бъде Пляси, нали? — уточни Джинджър.
— Естествено. Разбира се, тя прави всичко по силите си, за да запази фамилния
рудник. Затова малко флиртува и с двамата — говоря за мъжете, не слагам и кучето в
кюпа. Единият загива във войната, другият я зарязва, но всичко е наред, защото тя е
с много корав характер. — Гърлото си отдъхна и се облегна в креслото. — Как ви се
струва?
Седящите в стаята се озъртаха един към друг притеснени.
Мълчанието натежаваше.
— Звучи чудесно, чичо — промълви Сол, който не искаше повече неприятности.
— И е голямо предизвикателство в производството на филми — обади се
Техничаря.
На останалите им олекна и дадоха своя принос в хора от одобрително мънкане.
— Не знам, не знам… — промърмори Виктор.
Очите на всички се завъртяха към него, както зрителите в Колизеума са се
вторачвали в първия осъден престъпник, хвърлен на лъвовете. А той продължи:
— Нима това е всичко? Не е особено… ъ-ъ, заплетено за толкова дълъг филм.
Хората се влюбват на фона на гражданската война… Не знам ще бъде ли интересно, щом
ще е дълъг филм.
Отново настъпи напрегната тишина. Седналите до Виктор полека си отместиха
столовете. Диблър се вторачи в него.
А Виктор чуваше почти недоловимия гласец изпод стола:
— … да, бе, _разбира се,_ ще се намери роля за Пляси… ама ми се ще да знам
какво може да прави, дето аз не го мога…
Диблър пронизваше с поглед Виктор. Накрая изрече:
— Прав си. Да, прав си. Да знаете, Виктор е прав. Защо никой друг не се
досети?
— Тъкмо това си мислех, чичо — припряно изломоти Сол. — Трябва да позапълним
сюжета с детайли.
Гърлото размаха пурата с неопределен жест.
— Ще измисляме дреболии в движение, няма проблем. Например… какво ще кажете
за надбягване с колесници? Хората винаги ги харесват. Увлекателни са. Ще падне ли,
ще се откачи ли колелото и тям подобни. Да, това е — надбягвания с колесници.
— Аз… ъ-ъ, попрочетох нещичко за гражданската война — предпазливо подхвана
Сол. — Май не споменаваха, че…
— … че е нямало надбягвания с колесници, нали? — прекъсна го Диблър с мазен
глас, от който сякаш се подаваше бръснач.
Раменете на Сол се превиха.
— Да, чичо, щом така поставяш въпроса…
— И… — погледът на Гърлото се замъгли — … можем да опитаме… с някоя грамадна
акула, а?
Дори той като че се учуди на думите си.
Сол се озърна с няма молба към Виктор.
— Почти съм убеден, че в гражданската война не са участвали акули — заяви
Виктор.
— Сигурен ли си?
— Хората биха ги забелязали непременно.
— А и слоновете щяха да ги стъпчат — сдържано процеди племенникът.
— Ъхъ — изсумтя печално Гърлото. — Просто ми хрумна. Дори не знам защо го
казах.
Позяпа стената още малко и тръсна глава.
„Акула… — сепна се Виктор. — Всички златни рибки на мисълта ти отплуват
весело, после водата се раздвижва и тази грамадна акула нахлува отнякъде. Сякаш
някой мисли вместо нас.“
 — Изобщо не можеш да се държиш прилично — скастри Виктор кучето, щом останаха
насаме. — През цялото време те чувах изпод стола.
— Ако ще да не се държа прилично, поне не се прехласвам по някакво си момиче,
дето напира да пусне в света ужасяващите Изчадия на Мрака.
— И аз се надявах да не се прехласваш по нея… — подсмихна се Виктор и
усмивката му замръзна. — Какво говориш?!
— Аха! Той вече ме слуша! Твойто гадже…
— Не ми е гадже!
— Твойто _вероятно_ гадже — натърти Гаспод — се измъква от леглото всяка нощ
и се мъчи да отвори оная порта на хълма. Пак се опита и снощи, след като ти си
тръгна от стаята й. Видях я и й _попречих_ — добави предизвикателно. — Не че
очаквам признателност, разбира се. Там има нещо страшно, а тя ще го пусне при нас.
Затуй не се чуди, че се успива сутрин и все е уморена. Нали копае по цяла нощ?
— Ти пък откъде знаеш, че има нещо страшно? — отпаднало възрази Виктор.
— Нека ти го река тъй… Ако нещо е натикано в пещера под хълма и е затворено с
яка врата, май хората не са искали да изскача всяка нощ и да им мие чиниите, нали?
Е, не казвам — продължи Гаспод великодушно, — че тя знае какви ги върши. Може ония
твари да са овладели нейното слабо и обичащо котките женско съзнание, за да я
подтикнат към угодни на тях злодеяния.
— Понякога плещиш твърде много глупости — промърмори Виктор, но самият той не
си вярваше.
— Добре, де, попитай нея — подкани го кучето самодоволно.
— Ще я питам!
— Ами питай!
„Да, но как да започна? — двоумеше се Виктор, когато пак излязоха в жегата. —
Извинявай, но моето куче твърди, че ти… Не става. Или… Джинджър, доколкото
разбирам, ти излизаш нощем и… Не. Ей, Джин, защо ли моето куче те е видяло да… Не.“
Дали да не подхване светски разговор и да се надява, че сама ще изплува
темата за чудовищните изчадия от Отвъдната пустота?
Май се налагаше да поотложи въпросите си, защото пред очите му се разгаряше
шумен скандал.
Затруднението възникна заради третата главна роля в „Издухани“. Естествено
Виктор щеше да играе самонадеяния и опасен чаровник, Джинджър очевидно беше
единствено подходяща за героинята, обаче втората мъжка роля (скучният, но верен
поклонник) пося семето на раздора.
Досега Виктор не бе виждал някого да тропа с крак от ярост. Открай време
подозираше, че това се случва само в книгите. И все пак Джинджър го правеше пред
очите му.
— Няма да го бъде, защото ще изглеждам жалка идиотка! — фучеше тя.
Сол, който вече се чувстваше като гръмоотвод в буря, размахваше ръце.
— Но той подхожда идеално за ролята! Трябва да бъде твърд и непоклатим…
— Твърд ли?! Ами да, много е твърд! Защото е от _камък!_ — изкрещя Джинджър.
— Ако ще да му навлечете плетена ризница и да му лепнете мустачки, пак си остава
трол!
Скалата, стърчащ като монолит над тях, се прокашля гръмко.
— Хайде сега, дано не почнем да се обиждаме и на химически състав…
Беше ред на Джинджър да размаха ръце отчаяно.
— Троловете са ми _симпатични_ — увери го тя. — Докато са тролове, де. Но
нали не искате от мен да изиграя романтична сцена с… с някой, който има каменно
лице?
— Я да се разберем, ако може. — Гласът на Скалата приличаше на замахващ
бейзболист. — Значи казваш, че нямаш нищо против да показват троловете как трепят
хора с боздугани, ама не бива да имат възвишени чувства като вас, лигавите
човечета?
— Тя изобщо не е казвала това — трескаво отрече Сол. — Тя не е…
— Ако ме порежете, няма ли да кървя? — драматично възкликна Скалата.
— Няма — отвърна Сол, — обаче…
 — А, щях да кървя, ако имах кръв, направо щях да оплискам всичко наоколо.
— Да си изясним още нещо — обади се едно джудже и сръга Сол в коляното. — В
сценария пише, че тя притежава цял рудник, пълен с щастливи, засмени, пеещи
джуджета, нали?
— О, да. — Сол за миг загърби проблема с трола. — И какво?
— Малко избива на клише, не си ли съгласен? — заяде се джуджето. — Значи
„джуджета — миньори“, така ли? Не виждам защо трябва непрекъснато да ни напъхвате в
толкова ограничен стереотип.
— Но повечето джуджета _наистина_ са миньори — провеси нос Сол.
— Вярно, но не са непременно щастливи от този факт — възрази друго джудже. —
И не пеят непрекъснато.
— Няма да е правилно — добави трето джудже. — Заради безопасността на труда,
схващаш ли? Запееш ли, можеш да срутиш тунела върху главата си.
— Пък и близо до Анкх-Морпорк няма никакви рудници — подхвана може би първото
джудже, но Сол трудно ги различаваше. — Всеизвестен факт. Разположен е върху
глинести слоеве. Ще станем за присмех, ако някой наш съплеменник ни види да копаем
край Анкх-Морпорк.
— Не бих казал, че имам каменно лице — боботеше Скалата, който понякога дълго
обмисляше събитията. — Може да е малко ръбесто, но защо да прекаляваме…
— В края на краищата — сърдеше се едно джудже — защо хората винаги получават
хубавите роли, а за нас остават най-дребните?
Сол си позволи жизнерадостния смях на натикан в ъгъла човек, който се надява
да разведри атмосферата с безобидна шегичка.
— Ами защото и вие сте…
— _Продължавай_ — подканиха го джуджетата в хор.
— Ъ-хъм… — Той побърза да смени темата. — Вижте сега, основното в сюжета е,
че героинята на Джинджър е готова на всичко, за да поддържа имението, рудника и…
— Дано скоро продължим снимките — намеси се Техничаря. — След час трябва да
почистя кутията на духчетата.
— А-а, чатнах — наежи се Скалата. — „Готова на всичко“, тъй ли? За мене се
отнася, нали?
— Не ти поддържаш мината, а тя теб — вметна едно джудже. — Изнасяш ценностите
оттам, а не ги внасяш. В това е същината на миньорството.
— Е, може би рудникът е изчерпан — побърза да измисли нещо Сол. — Между
другото тя…
— В такъв случай не ти е нужен — добродушно подхвана друго джудже с тон,
който предвещаваше дълга и подробна лекция. — Изоставяш го, като слагаш подпори
тук-там, после прокопаваш нова шахта покрай основната жила…
— … като внимаваш, разбира се, за неустойчивите пластове…
— … и се съобразяваш с възможни тектонични движения.
— Да, вярно, а след това…
— Освен в случаите, когато започваш открита разработка.
— Естествено, но…
— Не разбирам защо лицето ми трябва да дава повод за… — тътнеше недоволно
Скалата.
— МЛЪКНЕТЕ! — разкрещя се Сол. — Всички да млъкнат! МЛЪКНЕТЕ ВЕДНАГА! Който
не си затвори устата, няма повече да си намери работа в този град! Чухте ли ме?
Ясно ли е? Добре. — Той се разкашля и продължи с по-нормален глас: — Така… Искам да
се разберем най-сетне, че това е завладяващ, покоряващ зрителите романтичен филм за
борбата на една жена да съхрани… — погледна най-горния лист на подложката и
продължи храбро — … всичко, което обича, макар че целият свят около нея е обезумял.
И никой да не ми досажда повече!
Някое от джуджетата плахо вдигна ръка.
— Извинете…
— Да? — сопна се Сол.
— А защо във филмите на господин Диблър светът около героите винаги е
обезумял?
Сол присви очи.
— Защото господин Диблър — заръмжа той — е извънредно наблюдателен човек.
 Диблър се оказа прав. Новият град беше концентрирал в себе си стария. Тесните
улички бяха по-тесни, високите сгради — по-високи. Водоливниците вдъхваха по-силен
страх, покривите стърчаха по-остри. Извисяващата се Кула на Занаята в Невидимия
университет тук изглеждаше и по-грамадна, и по-заплашително килната, макар че
стигаше само до една четвърт от височината на оригинала. Невидимият университет
имаше по-бароков вид. Дворецът на Патриция се кипреше с нагиздени колони.
Дърводелците гъмжаха като мравки по творението си, което след довършването му щеше
да превърне Анкх-Морпорк в безлично копие на самия себе си. Само че в истинския
град зданията не бяха нарисувани на платна, опънати върху рамка, и мръсотията не
беше старателно напръскана върху тях. На къщите в Анкх-Морпорк им се налагаше да се
изцапат без чужда помощ.
Новият град приличаше на Анкх-Морпорк повече, отколкото Анкх-Морпорк някога
бе успявал.

Отведоха Джинджър в палатките за преобличане, преди Виктор да я заприказва, а

после започнаха снимките и нямаше време.
„Векът на Плодния прилеп“ (на таблото бе добавено с по-малки букви „Повече
звезди, отколкото има в небесата“*) спазваше принципа, че един филм трябва да бъде
направен най-много за десетина пъти повече време от необходимото за показването му
в залата. При снимките на „Издухани“ погазиха принципа. Имаше битки. Имаше нощни
сцени, а духчетата бясно размахваха четчиците на светлината на факли. Джуджетата се
трудеха весело в рудник, какъвто не бе имало, нито щеше да има — фалшиви късове
самородно злато колкото пилета се подаваха от грапави гипсови стени. Сол настояваше
да се вижда, че отварят усти, и те си позволиха по-пиперлива версия на песента
„Хай-хо, хай-хо“, която стана много популярна сред джуджешката общност в Света
гора.
[* Тоест над 49 873, ако се доверим на Звездния брояч, създаден от Риктор
Мярката.]
Можеха само да се надяват, че Сол още помни кое къде пасва. Виктор отдавна
изтърва нишката. Вече знаеше, че е по-добре да не следи сюжета на филма, в който
участва, защото тук бъркотията беше още по-голяма, отколкото в действителността.
Получаваше възможност да говори с Джинджър само пред погледите на двама
майстори на ръчката и целия актьорски състав, който в момента не участваше в
снимките.
— Така… — подхвана Сол. — Това е сцената към края, в която героят на Виктор
среща героинята на Джинджър след всички преживелици, и на табелата ще пише, че той
казва… — Вторачи се в подадения му черен правоъгълник. — Да, той ще каже: „Да си
призная, скъпа, готов съм на всичко за една… порция… от… деликатесното… свинско…
филе… на… Харга… в… специалния… сос… с… къри…“
Сол млъкна и когато успя да си поеме дъх, все едно кит изплува в океана.
— _Кой_ съчини ТОВА?!
Някой от художниците се осмели да вдигне ръка.
— Господин Диблър ме накара! — избълва припряно.
Сол порови в огромната купчина табели, побрали почти всички диалози във
филма. Устните му се изопнаха. Кимна на един мъж с бележник в ръка.
— Би ли отскочил до офиса, за да помолиш чичо ми да се поразходи насам, ако
може да отдели няколко минутки? — После извади наслуки една табела и зачете на
глас: — „О, да, липсва ми старият рудник, но за да си припомня родния дом, винаги…
отивам… в… «Къщата… на… ребърцата»“… А-а, _разбирам…_ — Хвана друга. — Да-а… Както
виждам, последните думи на смъртно ранен боец от роялистката армия гласят: „Ех, да
можех сега да опитам Специалното меню за един долар «Яж до пръсване» в… «Къщата…
на… ребърцата»… на… Харга… О, майко!“…
— Според мен е особено трогателно — обади се Гърлото зад гърба му. — Ще се
убедиш, когато нито един зрител не успее да сдържи сълзите си.
— Чичо… — процеди Сол.
Диблър го спря с жест.
 — Казах ти, че ще намеря пари отнякъде. А Хитрьо Харга дори ни осигурява
цялата храна за сцената с барбекюто.
— Обеща да не се намесваш повече в сценария!
— Изобщо не се намесвам — неотстъпчиво заяви Гърлото. — Не разбирам как можеш
да твърдиш, че се намесвам. Само го пипнах тук-там. И смятам, че го подобрих
значително. Пък и менютата на Харга от типа „Наплюскайте се като за последно“ са
много изгодно предложение.
— Действието във филма се развива преди много столетия! — невъздържано
изкрещя племенникът.
— Е-е, ти пък сега… — проточи Диблър. — Може някой от героите да вметне:
„Питам се дали и след столетия храната при Харга пак ще е толкова вкусна“…
— Това вече не е филм, а бездушно търгашество!
— Дано да си прав — ободри се Гърлото. — Иначе сме затънали до гуша.
— Виж какво… — заплашително изръмжа Сол.
Джинджър побутна Виктор.
— Може ли да поговорим някъде на спокойствие? — помоли кротко. — Но без
твоето куче — добави с нормалния си глас. — Задължително без него.
— Искаш да говориш с _мен?_ — слиса се той.
— Да, но досега нямаше кога, нали?
— Добре. Разбира се. Гаспод, ти остани _тук._ Добро куче.
Виктор тихичко се израдва на нескритото отвращение в очите на Гаспод.
Зад тях вечният спор в Света гора се ускори до обичайните си обороти,
носовете на Сол и Гърлото почти се допираха, а доводите и възраженията попиваха в
ушите на кръга от развеселени и любопитни участници в продукцията.
— Не съм длъжен да търпя това, чу ли?! Мога и да подам оставка!
— А, не можеш! Ти си ми племенник! Как ще подадеш оставка от поста племенник,
ще ми се да знам?…
Джинджър и Виктор седнаха на стъпалата пред голяма къща от платно и греди.
Тук бяха в пълно уединение. Никой не би си направил труда да подслушва, щом няколко
метра встрани можеше да гледа страхотно представление.
— Ъ-ъ… — запъна се Джинджър.
Кършеше пръсти. Виктор неволно се взря в нейните изпочупени нокти.
— Ъ-ъ… — пак смънка тя.
Измъченото й лице беше твърде бледо под грима. „Сега не е красива — внушаваше
си Виктор, — макар че е малко трудничко да повярваш в това.“
— Аз… не знам как да го кажа — накрая започна момичето, — но… дали някой е
забелязал, че ходя насън?
— До хълма ли? — уточни той.
Тя изви глава като нападаща змия.
— Значи знаеш? Как си научил? Да не си ме следил?
Събуди се предишната Джинджър, цялата огън и злоба, настръхнала от агресивна
параноя.
— Пляси те намерил… заспала вчера следобед — промърмори Виктор и се
поотмести.
— През деня ли?!
— Да.
Тя притисна длан до устните си.
— По-зле съм, отколкото си мислех — зашепна. — И става още по-лошо. Нали
помниш, когато се срещнахме на хълма? Малко преди да ни завари Диблър и да си
помисли, че се… занасяме… — Джинджър се изчерви. — И тогава не знаех как попаднах
там!
— Ходила си и снощи — вметна Виктор.
— Кучето ти каза, нали? — потиснато промълви тя.
— Да. Съжалявам.
— Вече всяка нощ е така! — изхленчи Джинджър. — Знам, защото дори да се
събудя сутрин в леглото си, целият под е наръсен с пясък, а ноктите ми са
изпочупени! Отивам там всяка нощ и дори не знам защо!
— Опитваш се да отвориш портата — просвети я Виктор. — Има някаква древна
порта, където склонът се свлече, а ти…
 — Да, видях я, но _защо?_
— Е, предполагам нещо, само че… — спря се той.
— Кажи ми, де!
— Хъм… Чувала ли си израза _genius loci?_
— Не. За някакъв умник ли се отнася?
— Означава нещо като душа на местност. И може да се окаже твърде силна.
Възможно е и да й се _вдъхне_ сила чрез преклонение, обич или омраза, ако това се
проточи. Сега се питам дали душата на някоя местност е способна да призовава
хората. И животните. Все пак Света гора не е като останалите земи, нали? Тук всички
се държат различно. Другаде най-важни са боговете, парите или добитъкът. Тук най-
важно е да си важен.
Личеше, че е приковал вниманието й.
— Да? — подкани го тя. — Дотук не звучи чак толкова зле.
— Тепърва стигаме до лошото.
— Тъй ли…
Виктор преглътна на сухо. Умът му вреше като бульон над огън. Полузабравени
факти изплуваха тормозещо на повърхността и отново потъваха. Скучни стари
наставници в овехтели зали с високи тавани му бяха втълпявали прастари досадни
истини, които изведнъж му станаха потребни като вода насред пустиня. Отчаяно се
стараеше да ги изгребе от котлето на паметта си.
— Не съм… — изграчи и се прокашля. — Не съм сигурен дали налучквам истината.
Това нещо е нахлуло _от друго място._ Случва се. Нали си чувала да казват, че на
някоя идея й е дошло времето?
— Да.
— Ами така се говори за кротките, питомните идеи. Но те не са само такива.
Има други, толкова преливащи от жизненост, че не чакат да им дойде времето. Диви.
Необуздани. Лошото е, че налети ли една от тях, образува се пролука…
Взря се в нейните очи, преливащи от учтиво недоумение. В главата му
сравненията се премятаха подобно на подгизнали кифлички. „Представи си, че всички
светове, съществували някога, са притиснати един до друг като сандвич… тесте карти…
книга… сгънати листове… и ако има подходящи условия, нещо прониква направо, а не се
плъзга по тях… но отвориш ли проход между световете, излагаш се на ужасна опасност,
например…“
Например…
Например…
Например какво?
Откри го в паметта си, както би намерил подозрително парченце от пипало тъкмо
когато се е заблудил, че пицата е годна за ядене.
— Възможно е и още нещо да се промуши през същата пролука — започна той. — В
нищото между… между нещата дебнат твари, които, общо взето, бих предпочел да не ти
описвам…
— Все едно вече си ми ги описал — смръзна се Джинджър.
— И… ъ-ъ, те почти винаги напират да се вмъкнат в истинските светове.
Вероятно някак стигат до теб, когато си заспала и… — Не му се искаше да продължава.
Не можеше да понесе изражението на лицето й. — Може и да бъркам във всичко —
побърза да я успокои.
— Трябва да ми попречиш да отворя портата — прошепна Джинджър. — Ами ако съм
една от Тях?
— Не ми се вярва — великодушно я увери Виктор. — Обикновено имат повече ръце,
доколкото ми е известно.
— Опитах и с кабарчета по пода, за да се будя — призна тя.
— Звучи гадно. Помогна ли?
— Не. Сутринта бяха прибрани в кутийката. Махнала съм ги насън.
Той сви устни.
— Знам ли, може да е добър признак…
— Как така?
— Ако са те повикали… разни неприятни създания, едва ли ги е интересувало
дали ще настъпваш кабарчета.
— Уф…
 — Нямаш представа какво и защо те е сполетяло, нали? — промърмори той.
— Нямам! Но всеки път сънувам едно и също. — Неочаквано очите й се присвиха.
— А ти откъде знаеш всичко това?
— Аз… Един магьосник ми го обясни.
— Да не би и ти да си магьосник?
— В никакъв случай. В Света гора няма място за магьосници. А какъв е този
твой сън?
— Ох, твърде чудат е, за да има някакъв смисъл. Впрочем присънваше ми се и
като малка. Започва с една планина, но не обикновена, а…
Тролът Детритус се надвеси над тях.
— Младият гусин Диблър рече, че пак е време за снимки — избоботи той.
— Ще дойдеш ли в стаята ми довечера? — изсъска Джинджър. — Моля те! Ще ме
събудиш, ако пак тръгна към хълма насън.
— А… твоята хазяйка… може да не й хареса…
— О, госпожа Космипилитска е разбрана жена.
— Наистина ли?
— Няма да каже нищо лошо, просто ще си помисли, че правим секс.
— А-а… — с кух глас проточи Виктор. — Е, значи всичко е наред.
— Младият гусин Диблър не обича да чака — напомни Детритус.
— Я млъквай… — разсеяно го скастри Джинджър.
Стана и изтръска пясъка от дрехите си. Тролът мигаше. Хората рядко му казваха
да млъкне. Няколко тревожни вдлъбнатини проличаха на челото му. Обърна се и опита
да надвисне над Виктор.
— Младият гусин Диблър не обича…
— Разкарай се! — озъби му се Виктор и тръгна след момичето.
Тролът остана сам, очите му се събраха от усилен умствен труд.
Вярно, и друг път се случваше да му викат „Махай се!“ или „Затваряй си
устата!“, но винаги с треперещ от проявената смелост глас. Естествено той се
подхилваше и въпреки всичко цапардосваше нахалника. За пръв път обаче му говореха
така, сякаш неговото присъствие е последната им грижа в цялата Вселена. Грамадните
му рамене провиснаха унило. Май това умилкване около Руби му влияеше зле…
Сол стърчеше над художника, който изписваше табелите с диалога. Вдигна глава,
щом Виктор и Джинджър ги доближиха.
— Така… Всички по местата си. Веднага се заемаме със сцената в балната зала.
Имаше много самодоволен вид.
— Разбрахте ли се за репликите? — провери Виктор.
— _Няма_ проблеми — натърти Сол и се озърна към слънцето. — Много време
прахосахме, хайде да не го губим повече.
— Чудя се как накара Гърлото да отстъпи…
— Нямаше никакви доводи в своя полза. Прибра се в кабинета си, сигурно се
цупи — надменно съобщи Сол. — Всички да внимават, трябва да…
Художникът подръпна ръкава му.
— Господин Сол, не знам какво искате да напиша за голямата сцена, щом Виктор
няма да говори за ребърца…
— Човече, не ме разсейвай повече!
— Само ми подхвърлете някаква идея…
Сол решително махна пръстите му от ръкава си.
— Честно казано, не ми пука какво ще надраскаш.
Запъти се към декорите.
Художникът остана насаме с проблемите си. Взе четката. Устните му помръднаха,
оформяйки думите.
— Хъ… Това си го бива.

Банана Н’серсем, най-хитроумният ловец в необятните жълти равнини на Клач,

със затаен дъх намести последната малка част на механизма. Дъждът трополеше по
покрива на колибата му.
Ето. Готово.
Никога не бе изработвал такова нещо, но знаеше, че го е направил _добре._
 Улавяше в капаните си всевъзможни животни — от зебри до тарги. И какво от
това? Вчера обаче закара поредния товар кожи в Н’кух и чу някакъв търговец да
разправя, че ако някой изобрети съвършен капан за мишки, светът тутакси щял да
проправи път към прага му.
Лежа буден цялата нощ, потънал в размисъл. Още със зазоряване взе една
клечка, начерта няколко схемички на пръстените стени на колибата и подхвана
работата. Преди да напусне града, бе огледал няколко капана за мишки. Прецени, че
са твърде далеч от съвършенството. Не бяха направени от ловец.
Пак взе клечката и полека я пъхна в механизма.
Щрак!
Да, съвършенство…
Оставаше само да отиде отново в Н’кух и да потърси търговеца…
Дъждът направо гърмеше. Всъщност шумът по-скоро напомняше за…
Когато Банана дойде на себе си, лежеше сред останките от колибата си по
средата на широка цял километър ивица от отъпкана кал.
Зяпна съсипания си дом. Огледа новия кафяв път, проправен до хоризонта. Взря
се в тъмния сивкав облак, мержелеещ се в далечния му край.
После сведе очи. Съвършеният капан за мишки представляваше отчетливи плоски
чертички в огромен отпечатък от крак.
— Не знаех, че съм го направил чак толкова съвършен…

>
Ако се вярва на историците, решителната битка, сложила край на гражданската
война в Анкх-Морпорк, се провела между два оредели отряда от изтощени до припадък
мъже, и то в някакво блато през ранно мъгливо утро. Макар че една от враждуващите
страни си приписала победата по-късно, на практика резултатът бил „Гарвани — 1000
точки, хора — 0 точки“. Впрочем така е след почти всички битки.
И старшият, и младшият Диблър бяха единодушни, че под тяхно ръководство
нямаше да се размине с толкова долнопробна войничка. Било същинско престъпление, че
някой е допуснал такъв повратен момент в историята да се състои без участието на
многохилядни войски, камили, укрепления, валове, обсадни кули, конница и множество
бойни флагове.
— Отгоре на всичко са се трепали в скапана мъгла — мърмореше и Техничаря. —
Били са крайно немарливи към осветлението.
Той огледа филмовото бойно поле, пазейки очите си с длан от яркото слънце.
Сцената щеше да бъде заснета от всички възможни ъгли с помощта на единадесет
майстори на ръчката. Един по един те даваха знак с изпружен палец, че са готови.
Техничаря Пилски потропа по кутията пред себе си.
— Готови ли сме, момчета?
Отвърна му хор от пискливи гласчета.
— Браво на вас — похвали ги. — Ако тоя път не се олеете, ще имате
допълнителна порция гущерско за следобедния чай.
Стисна ръчката с едната си ръка, а с другата вдигна мегафона пред устата си.
— Чакаме знак, господин Диблър!
ССПГ кимна и щеше да размаха ръка, но пръстите на Сол се впиха в мускулите
му. Племенникът се взираше пронизващо в подредената за бой конница.
— Един момент — помоли сдържано, сви длани пред устата си и се разкрещя: —
Ей, ти! Петнайсетият рицар отдясно! Да, на тебе говоря! Имаш ли нещо против да
развееш знамето си? Благодаря ти. Моля те, отиди незабавно при госпожа
Космипилитска за друго знаме. Още веднъж благодаря.
Сол изви глава към чичо си и размърда вежди.
— Това е, това е хералдически символ — припряно го увери Гърлото.
— Кръстосани ребърца с мръвки върху подложка от маруля?
— Рицарите през ония времена много са си падали по вкусните гозби…
— Особено ми хареса девизът — кимна племенникът. — „Всяка вечер в «Къщата на
ребърцата» при Харга“. Ако имахме и звук във филма, какъв ли щеше да е бойният вик
на този рицар?
— Нали с тебе сме от една кръв? — завайка се Гърлото и поклати глава. — Как
можеш да ми причиниш това?
 — Мога, тъкмо защото сме от една кръв — натърти Сол.
Настроението на Диблър се разведри. Ами да, от тази гледна точка положението
не беше чак толкова лошо.

Тук е Света гора. Ако искате времето да мине бързо, ще заснемете ускореното
движение на часовникови стрелки…
А в Невидимия университет край резографа се чува „пльок“ по седем пъти в
минута.

Към края на следобеда подпалиха Анкх-Морпорк.

Истинският град бе горял неведнъж през дългата си история — опожарен за
отмъщение, от нехайство, от чиста злоба или просто заради застраховката. Повечето
от грамадните каменни къщи, които всъщност го превръщаха в град, а не само в
сбирщина бордеи, струпани нагъсто, оставаха невредими. Затова мнозина обитатели на
Анкх-Морпорк* смятаха, че един свестен пожар на всеки стотина години е
жизненонеобходим за здравето на града, защото ограничава размножаването на
плъховете, хлебарките, бълхите и — разбира се — на хората, които не са достатъчно
богати да си позволят къщи от камък.
[* Поне мнозина от притежаващите големи каменни къщи.]
Знаменитият пожар по време на гражданската война се отличаваше с факта, че
бил причинен _едновременно_ и от двете враждуващи страни, за да не попадне градът в
ръцете на противника.
Според историците обаче не бил забележителен с нищо друго. През онова лято
река Анкх се разляла по-нашироко и повечето квартали били твърде подгизнали, за да
изгорят.
Втория път пожарът протече несравнимо по-добре.
Пламъци изригваха в небето. Понеже събитието се снимаше в Света гора, гореше
_всичко_ — тук единствената разлика между дървените и каменните къщи бяха боите
върху платното. Гореше двуизмерният Невидим университет. Гореше дворецът на
Патриция, лишен от задна стена. Дори умалената Кула на Занаята бълваше огън като
римска свещ.
Диблър гледаше угрижено.
След малко стоящият зад гърба му Сол подхвърли:
— Чичо, да не чакаш още нещо?
— Ъ? Не. Надявам се, че Техничаря е насочил камерата към Кулата, само това ме
притеснява. Много важна, дори символична за града забележителност.
— Несъмнено — потвърди Сол. — Много е важна. Дори е толкова важна, поне
според мен, че през обедната почивка пратих няколко момчета да проверят всичко ли е
както трябва.
— Тъй ли… — гузно смънка Гърлото.
— Именно. И знаеш ли какво откриха? Някой беше заковал фойерверки по външните
стени. Купища фойерверки с дълги фитили. Добре, че ги намериха, защото ако бяха
гръмнали наведнъж, щяха да съсипят снимките, а не бихме могли да ги повторим.
Представяш ли си, според момчетата фойерверките щели да изпишат някакви думи в
небето…
— Какви думи?
— Не се сетих да попитам — завъртя глава Сол.
Пъхна ръце в джобовете на панталона си и започна да си подсвирква небрежно.
След малко изгледа косо чичо си.
— „Най-горещите ребърца в града“… Ама че…
Диблър се начумери.
— Хората поне щяха да се посмеят.
— Виж какво, чичо, не може да продължава така. Никакви търгашески номера
повече, разбрахме ли се?
— Добре, де.
— Искрен ли си?
Диблър кимна.
 — Нали се съгласих, какво още искаш?
— Малко повече убеденост, чичо.
— Тържествено обещавам да не се намесвам във филма — сериозно изрече Диблър.
— Аз съм ти чичо. От едно семейство сме. Това стига ли ти?
— Е… Да речем.
Когато пламъците угаснаха, събраха малко жарава за барбекюто, с което
отпразнуваха края на снимките.

Кадифеното покривало на мрака обгръща папагалската клетка на Света гора. В

такива топли нощи мнозина се занимават с лични дела.
Момче и момиче, тръгнали хванати за ръка през дюните, се уплашиха до
побъркване, когато един огромен трол изскочи насреща им иззад висок камък, размаха
ръце и изкрещя „Ааааргх!“.
— Стреснах ли ви, а? — попита ги обнадежден.
Кимнаха пребледнели.
— Е, олекна ми.
Тролът ги погали по главите, от което краката им затънаха по-дълбоко в
пясъка.
— Благодарско, значи. Много съм ви задължен. Приятна ви вечер — добави той
по-печално.
Погледа ги как се отдалечават, без да пускат ръцете си, и се обля в сълзи.
А в бараката на майсторите на ръчката ССПГ Диблър наблюдаваше замислено как
Техничаря лепи филмовата лента, заснета през деня. Пилски беше поласкан, защото
господин Диблър за пръв път проявяваше интерес към тези подробности в създаването
на филми. Може би затова се разбъбри повечко за тайните на своята гилдия, които се
предаваха от поколение на същото поколение.
— Защо всички тези картинки са еднакви? — попита Диблър, когато Техничаря
започна да навива залепената лента на ролка. — Като гледам, доста пари хабим така.
— Не са съвсем еднакви — възрази Пилски. — Всяка мъничко се различава от
предишната, не виждате ли? И тези едва различаващи се картинки минават много бързо
пред очите на хората, затова зрителите се заблуждават, че нещо се движи.
Гърлото веднага извади пурата от устата си.
— Значи всичко е нещо като фокус? — попита изумен.
— Да, може и така да се каже.
Майсторът на ръчката се подсмихна и посегна към гърненцето с лепилото.
Диблър зяпна втрещен.
— Аз си мислех, че е някаква по-особена магия — сподели леко разочарован. — А
ти ми разправяш, че е едва ли не като играта „Тука има — тука нема“.
— Да, донякъде. Разберете, хората не виждат добре никоя от картинките, гледат
много от тях наведнъж.
— Май се обърках…
— Всяка картинка допринася за общото _впечатление._ Хората ги виждат не
поотделно, а слято. Образът се създава от бързата смяна на картинките.
— Брей… Много интересно. Дори страхотно. — Гърлото тръсна пепелта от пурата
си към духчетата. Едно от тях я улови и я изяде. — И какво би станало — проточи
той, — ако само една картинка в целия филм е съвсем различна от другите?
— Забавно съвпадение е, че точно сега ме питате за това. Нещо подобно се
случи онзи ден, когато лепихме „Отвъд Тролската долина“. Някой от чираците вмъкна
един-единствен кадър от „Златната треска“. И всички си мислехме за злато цялата
сутрин, а не знаехме защо. Сякаш картинката скочи направо в главите ни, без очите
ни да са я видели. Разбира се, наплясках хлапака с колана си, щом открихме какво е
станало. Добре, че прегледах филма бавно и я забелязах.
Техничаря пак взе четката, топна я в лепилото, събра двата края на парчета
лента и ги съедини. Едва тогава осъзна, че зад него е твърде тихо.
— Добре ли сте, господин Диблър?
— Ъ? А-а… — Гърлото явно бе потънал в дълбок размисъл. — Значи една-
единствена картинка подейства толкова силно?
— О, да. Попитах добре ли сте?
 — По-добре не съм бил през живота си, момко. Чувствам се отлично. — Диблър
потри ръце. — Я сега с тебе да си поприказваме по мъжки. Защото, от мен да знаеш… —
приятелски отпусна длан върху рамото на Техничаря — … току-що разбрах какъв
_късметлия_ си ти.
А в една уличка седеше Гаспод и си мърмореше.
— Ха, разправя ми да стоя тук! _Заповядва_ ми. Щото неговото гадже не може да
изтърпи някакво си ужасно смрадливо помиярче в стаята си. И ето ме сега — най-
добрият приятел на човека кисне отвън под дъжда. Е, стига да валеше, де. Може сега
да не вали, но ако валеше, щях да се измокря до кости. Заслужава да се вдигна
оттука и да отпраша накъдето ми видят очите. Нищо не ми пречи да го направя. Когато
си поискам. Не съм длъжен да седя тука. Дано никой не си е помислил, че седя, щото
ми е казано. Ще ми се да видя човека, дето ще успее да ми заповяда нещо. Чакам,
щото така съм си решил. Ами да.
Помрънка още малко и се премести в по-плътните сенки, за да не го виждат
лесно.
А в стаичката на втория етаж Виктор стоеше с лице към стената. Беше
унизително, особено след като се сблъска с ухилената госпожа Космипилитска на
стълбата. Тя се засмя лъчезарно и направи сложен, включващ и лактите жест, който
според Виктор не би трябвало да е част от репертоара на благопристойните стари
дами.
Нещо подрънкваше и шумолеше зад гърба му, докато Джинджър се приготвяше за
лягане.
— Тя е много мила — увери го момичето. — Вчера ми разказа, че имала четирима
съпрузи.
— Преуморила се е да ги заравя в земята — изръмжа Виктор.
— Не разбирам това твое отношение — високомерно отвърна Джинджър. — Добре,
вече можеш да се обърнеш. В леглото съм.
Виктор си отдъхна и се завъртя на място. Тя бе придърпала завивката до
брадичката си и напомняше за обсаден гарнизон, който доблестно брани последните
барикади.
— Трябва да ми обещаеш — подхвана момичето, — че ако се случи нещо по-
особено, няма да се възползваш от положението.
— Обещавам — въздъхна той.
— Просто съм поставила кариерата си на първо място, ако ме разбираш.
— Разбирам.
Виктор седна до маслената лампа и извади книгата от джоба си.
— Не че съм неблагодарна или съм настроена зле към теб — упорито се
оправдаваше Джинджър.
Той прехвърли пожълтяващите листове и намери страницата, до която беше
стигнал. Десетки хора бяха прекарали целия си живот до хълма Света гора наглед само
за да поддържат огъня и да произнасят някакви слова три пъти дневно. Но защо? И кой
ли беше този Пазител на Портата?
— Какво четеш? — попита Джинджър след малко.
— Една древна книга, която намерих случайно — сдържано обясни Виктор. — И тя
е за Света гора.
— Тъй ли…
— На твое място бих поспал — подхвърли той и се изви така, че да различава
разкривените редове в светлината на лампата.
Чу я да се прозява.
— Аз разказах ли ти съня си докрай?
— Не ми се вярва — промърмори Виктор с надеждата, че тонът му е учтиво
обезкуражаващ.
— Винаги започва с една планина…
— Слушай, по-добре не говори, а се унасяй…
— … и около върха й има звезди, но всъщност са си в небето, а после една от
тях се спуска и вече изобщо не е звезда, а жена, вдигнала факел над главата си…
Виктор бавно обърна книгата на първите страници.
— И? — подкани със затаен дъх.
— И тя все се опитва да ми каже нещо, но не мога да я чуя добре. Говори за
нещо, което трябва да събудя, има ярки светлини и май реве лъв или тигър, нали
знаеш как звучи? Накрая се събуждам.
Показалецът на Виктор разсеяно се плъзна по скицата на планинския връх под
звездите.
— Обикновен сън — смънка той. — Вероятно не означава нищо особено.
Разбира се, хълмът Света гора нямаше остър връх. Но може и да е имал в
отдавна отминалите дни, когато на мястото на залива е съществувал град. Охо… Нещо
май _мразеше_ неописуемо това място…
— Случайно да помниш още нещо от съня?
Не чу отговор и пристъпи на пръсти до леглото.
Тя спеше.
Върна се на стола, който щеше да се окаже дразнещо неудобен най-много след
половин час, и угаси лампата.
Нещо в хълма… Там беше опасността.
Имаше обаче по-близка опасност — и той да заспи.
Седеше на тъмно и се безпокоеше. Впрочем как трябва да събудиш сомнамбул?
Смътно си спомняше хорските приказки, че било много рисковано. Носеха се слухове за
хора, които сънували, че ги екзекутират, но точно в този миг ги докосвали по
рамото, за да ги събудят, и главите им се търкулвали на пода. Мълвата не разкриваше
как изобщо някой е научил по-късно какво е сънувал мъртвецът. Дали призракът се
връщаше край леглото си, за да се оплаква?
Столът изскърца неприятно, щом Виктор реши да се понамести. Защо да не изпъне
единия си крак _ето така_ и да го опре в края на леглото? Дори да заспи, а тя да се
надигне, не би могла да мине покрай него, без да го събуди.
Ех, че нелепо положение!… Седмици наред я награбваше в прегръдките си,
бранеше я храбро от поредното превъплъщение на Мори, целуваше я и, общо взето,
накрая отпрашваха към хоризонта, за да заживеят щастливо и може би дори в захлас.
Едва ли някой от зрителите на филмите би повярвал, че Виктор ще прекара цяла нощ в
стаята й, седнал на стол, сякаш направен само от стърчащи трески. И на него не му
се вярваше, макар че тъкмо това правеше в момента. Подобна скука няма да видиш във
филмите. В тях имаше само страсти насред един обезумял свят. Ако това беше филм,
Виктор нямаше да се мъчи на твърд стол в мрака, а щеше… Е, поне нямаше да седи на
стола.

Ковчежникът заключи отвътре вратата на кабинета си. Налагаше се.

Архиканцлерът беше убеден, че почукването на вратите е задължение само на околните.
Този ужасен човек поне престана да проявява любопитство към резографа или
както там го е наричал Риктор. Ковчежникът прекара един крайно тягостен ден,
опитвайки се да направлява всекидневието на Университета, като знаеше, че
документът е скрит в покоите му.
Измъкна листа изпод килима, запали лампата и се зае с четене.
Охотно би признал, че не е вещ в механизмите. Скоро реши да пропусне
описанията на шарнири, октиронови махала и сгъстяване на въздуха.
Съсредоточи се в абзаца, започващ с думите:

И ако в този случай нарушенията в структурата на действителността причинят

вълни, разпространяващи се от епицентъра, махалото ще се наклони, ще сгъсти въздуха
в съответното духало и ще задейства декоративното слонче, намиращо се най-близо до
епицентъра, което ще изхвърли малко оловно топче в купичка. По този начин посоката
и разстоянието до източника на смущения…

… уумм… уумм…
Дори тук се чуваше. Бяха натрупали още чували с пясък. Никой вече не смееше
да доближи устройството. Ковчежникът се насили да вникне отново в смисъла на
текста.

… могат да бъдат изчислени по броя и силата на…

 … уумм… уужмУУММ.
Ковчежникът се усети, че е затаил дъх.

… на изхвърлените сачми, а по моя преценка при сериозни смущения…

_Пльок._

… реакцията може да надхвърли…

_Пльок._

… две сачми…

_Пльок._

… на разстояние десет сантиметра…

_Пльок._

… за период от…

_Пльок._

… един…

_Пльок._

… месец.

_Пльок._

Гаспод се събуди и побърза да заеме поза на будна готовност.

Някой викаше сдържано, като че искаше да му се притекат на помощ, но само ако
това не затруднява излишно никого.
Кучето се помъкна нагоре по стъпалата. Вратата беше открехната. Побутна я с
муцуна.
Виктор лежеше по гръб, вързан за стола. Гаспод седна и го загледа
изпитателно, сякаш очакваше да направи нещо интересно.
— Е, добре ли сме? — попита след малко.
— Недей да се размотаваш, идиот такъв! Развържи възлите.
— Може да съм идиот, ама не съм аз вързаният в тая стая — безстрастно
отбеляза кучето. — Тя те изненада, а?
— Май съм задрямал за малко — призна Виктор.
— За малко, значи. Колкото тя да стане от леглото, да накъса чаршафа на ивици
и да те върже на стола.
— Добре, де, добре. Можеш ли да ги прегризеш със зъби?
— С тия мои зъби ли? Мога обаче да доведа някого — ухили се Гаспод.
— Ъ-ъ, не знам дали идеята е много…
— Не се притеснявай. Ей сега се връщам.
— Може би няма да е лесно да обясня… — подвикна Виктор след него, но Гаспод
вече се провираше през уличките и дворчетата към задната ограда на „Векът на
Плодния прилеп“.
Примъкна се съвсем близо до нея. Чу подрънкване на верига.
— Пляси? — прошепна дрезгаво.
Чу се радостен лай.
— Пляси добро момче!
— Ъхъ — въздъхна Гаспод. — Ъхъ.
Дали и той е бил такъв преди? И да е бил, поне не помнеше.
 — Аз добро момче!
— Ясно, де. По-тихо — промърмори Гаспод и някак промъкна артритните си стави
под оградата.
Пляси го облиза по муцуната.
— Стар съм за такива акробатики — сумтеше Гаспод и огледа нишата на Пляси. —
Хлабав нашийник на верига… А стига, бе. Недей да я опъваш, тъпанар нещастен! Дръпни
се назад. Още малко. Браво на тебе.
Гаспод пъхна лапа под нашийника и го изхлузи през главата на Пляси.
— Видя ли? Ако всички знаехме как да го правим, щяхме да завладеем света.
Стига си се лигавил. Имаме нужда от тебе.
Пляси тутакси наостри уши и провеси език. Ако можеше да отдаде чест, би го
направил.
Гаспод пак се провря под оградата и зачака. Чуваше стъпките на Пляси от
другата страна, но грамадното куче май се отдалечаваше.
— Недей, бе! — засъска му. — Ела _насам!_
Няколко меки бързи крачки, мощно отблъскване… и Пляси прескочи високата
ограда, приземявайки се безупречно на четирите си лапи.
Гаспод се зарадва, че не си глътна езика.
— Добро момче… — смотолеви. — Да, добро момче.

Виктор се подпря да седне и си разтри тила.

— Хубавичко се праснах, когато столът се килна назад.
Пляси го гледаше нетърпеливо, захапал останките от чаршафа.
— Какво чака? — учуди се Виктор.
— Трябва да му кажеш, че е добро момче — обясни Гаспод.
— Не иска ли мръвка или бучка захар, или нещо подобно?
Гаспод завъртя глава.
— Просто му кажи, че е добро момче. За едно куче това е по-приятно и от пачка
твърда валута.
— Нима? Е, щом трябва… Пляси, ти си добро момче.
Вълкодавът заподскача развълнувано. Гаспод изпсува тихичко.
— Извинявай за тая гледка. Жалка картинка, а?
— Добро момче, а сега намери Джинджър — помоли Виктор.
— Слушай, това и аз го мога — трескаво забърбори Гаспод, докато Пляси се
захвана да души пода. — Всички знаем накъде е тръгнала. Няма никаква нужда да…
Пляси се втурна през вратата устремно, но грациозно. Спря в подножието на
стълбата и се разлая настойчиво да го следват.
— Жалка картинка — окаяно повтори Гаспод.

Над Света гора звездите наглед винаги светеха по-ярко. Разбира се, тук
въздухът беше по-чист, отколкото над Анкх, почти нямаше дим и все пак… Бяха твърде
големи и близки, сякаш небето се превръщаше в огромна лупа.
Пляси минаваше като мълния през дюните и понякога спираше да изчака Виктор.
Гаспод се клатушкаше по-назад и хриптеше.
Следата ги отведе в падинката, която се оказа празна.
Вратата беше открехната цяла стъпка. Отъпканият пясък отпред подсказваше, че
и да е излязло нещо, и да не е излязло, поне Джинджър несъмнено се е промъкнала
вътре.
Виктор се вторачи в пясъка.
Пляси седеше до вратата и го зяпаше обнадеждено.
— Той чака — обясни Гаспод.
— Какво чака? — уточни Виктор с мрачно предчувствие.
— А ти как мислиш? — изпъшка Гаспод.
— Да, бе. Пляси, ти си добро момче.
Пляси изджафка и се опита да направи задно салто.
— И сега какво? — промърмори Виктор. — Май трябва да влезем…
— Може би — отзова се Гаспод.
 — Ъ-ъ… Или да почакаме тя да излезе? Казано направо, никога не съм се
чувствал добре на тъмно. Тоест… Нощем всичко е наред, но чак непрогледен мрак…
— Хайде на бас, че Коен Варварина не се бои от тъмното — заяде се Гаспод.
— Е, да…
— И Черната сянка на пустинята не се бои.
— Вярно, обаче…
— А Хоуондаленд Смит, Унищожителя на Балгрог, на практика се кефи, когато е
на тъмно.
— Не отричам, но не съм никой от тях! — изхленчи Виктор.
— Я се опитай да увърташ пред всички ония хора, дето са си давали пенсовете
да те гледат как играеш герои — довърши го Гаспод и се почеса, за да махне една
страдаща от безсъние бълха. — Леле, какъв смях щеше да падне, ако някой майстор на
ръчката беше наблизо — продължи весело. — Страхотна комедия, казвам ти! „Господин
Героят се плаши от тъмното.“ Щеше да надмине „Пуешки кълки“. Щеше да е по-забавна
от „Една нощ на арената“. Сигурно хората щяха да се редят на опашка, за да…
— Ясно, ясно — прекъсна го Виктор. — Може и да вляза малко по-навътре. —
Огледа отчаяно изсъхналите дървета наоколо. — Но първо ще си направя факел.

>
Очакваше да види паяци, мухъл, вероятно и змии, ако не и нещо по-лошо…
А попадна в сух коридор с горе-долу квадратно сечение, който се спускаше
полегато. Долавяше се леко солен дъх, явно коридорът накрая стигаше до морето.
Виктор направи няколко крачки и спря.
— Почакай… Ако факелът угасне, ще бъде голям ужас да се залутаме в мрака.
— Няма да стане — възрази Гаспод. — Щото ние двамата имаме обоняние, чатна
ли?
— Вярно, хитър си.
Виктор се помъкна напред. Стените бяха покрити с уголемени подобия на
идеограмите в книгата.
— Знаеш ли — подхвърли и плъзна пръсти по една от тях, — те всъщност не са
писменост. По-скоро приличат на…
— Върви, върви, стига си измислял поводи да протакаш! — подкани го Гаспод зад
гърба му.
Виктор неволно подритна нещо, което заподскача в тъмата.
— Какво беше това? — пресекна гласът му.
Гаспод се повлече нататък и след малко се върна.
— Няма защо да се тревожиш.
— Така ли?
— Най-обикновен череп.
— Чий?!
— Не ми каза.
— Млъквай!
Нещо изпращя под сандала на Виктор.
— А туй… — започна Гаспод.
— Не искам да знам!
— Между другото, беше мидичка.
Виктор се взираше в трепкащия квадрат от чернота. Нескопосаният факел
припламваше от въздушното течение. Като наостреше слух, долавяше някакъв ритмичен
звук. Или в далечината ревеше звяр, или морето нахлуваше и се отдръпваше в подводен
тунел. Виктор предпочиташе втората си догадка.
— Нещо я е призовало — смънка изведнъж. — В сънищата й. Нещо, което иска да
излезе на свобода. Боя се, че тя ще пострада.
— Не заслужава да си докарваш неприятности заради нея — отсече Гаспод. —
Шашармите с разни момичета, дето са се подчинили на Тварите от Пустотата, никога не
водят до добър край, помни ми думата. Щото не знаеш до кого точно ще се събудиш
някоя сутрин.
— Гаспод!…
— Ще се убедиш, че съм прав.
Факелът угасна.
 Виктор го размаха трескаво и задуха с последно усилие да разпали искрите,
които само замъждукаха. Просто не бе останало много от факела.
И тъмата нахлу обратно. Виктор за пръв път попадаше в такъв мрак. Колкото и
да чакаше, очите му не биха свикнали. Нямаше с какво. Това беше началото и краят на
всяка тъма, пълна и абсолютна, почти достъпна за опипващите пръсти като студено
кадифе.
— Адска чернилка е тука — сподели впечатленията си Гаспод.
„Облял съм се в студена пот — установи Виктор. — Значи това било… Отдавна се
питах какво ли усещаш…“
Плъзна се настрана и докосна стената.
— По-добре да се връщаме. — Надяваше се, че говори делово. — Не се знае какво
има отпред. Пропасти или нещо от този род. Можем да приготвим повече факли и да
доведем още хора.
Далеч напред отекна кух шум.
Бууф!
Последва го толкова ослепително сияние, че сянката от очните ябълки на Виктор
сигурно се открои върху задната повърхност на черепа му. Светлината стана по-бледа
след няколко секунди, но оставаше неприятно ярка. Пляси изскимтя.
— Ето — по-дрезгаво се обади Гаспод. — Вече виждаш, значи всичко е наред.
— Да, но от какво е светлината?
— Аз ли трябва да знам?
Виктор бавно пристъпваше напред, сянката му подскачаше отзад.
След стотина метра коридорът ги отведе в кухина, може би някогашна естествена
пещера. Светлината бликаше изпод един свод високо в единия край и се виждаше всяка
подробност.
Помещението беше по-просторно дори от Голямата зала на Невидимия университет
и личеше, че преди немалко време е било още по-пищно от нея. Отблясъци се плъзгаха
по златисти барокови орнаменти и по сталактити, увиснали от тавана. Стълба,
достатъчно широка да побере цял полк в походна колона, се издигаше от грамадна
сенчеста дупка в пода. Равномерният грохот и солената влага бяха доказателство, че
морето се е промъкнало долу. Въздухът лепнеше по кожата.
— Да не е някакъв храм? — прошепна Виктор.
Гаспод подуши тъмночервена завеса от едната страна на входа. Щом я докосна,
тя се свлече в лигава купчинка.
— Пфу!… Тука всичко е мухлясало!
Нещо многокрако защъка припряно по пода и пропадна в дупката със стълбата.
Виктор посегна предпазливо към дебело червено въже, окачено между позлатени
пръти. То се разпадна.
Напуканата стълба стигаше до далечния осветен свод. Изкачиха се по стъпалата,
заобикаляйки струпани от висок прилив водорасли и плавеи.
Под свода се минаваше в друга гигантска каверна с формата на амфитеатър.
Редиците седалки се простираха към…
… стена ли беше?
Преливаше като живак. Ако някой можеше да запълни с живак правоъгълник
колкото къща и да го изправи, без да се разсипе и капка, щеше да изглежда така.
Но не толкова зловещо.
Беше плоска и празна повърхност, обаче Виктор изведнъж усети, че го
наблюдават като буболечка под лупа.
Пляси скимтеше.
Виктор осъзна какво го смущава.
_Не беше_ стена. Защото стените са прикрепени някъде. А това нещо си висеше
във въздуха, издуваше се и трептеше като отражение в огледало, само че огледало
нямаше.
Светлината проникваше през него. Виктор вече различаваше бляскавата точка,
шареща в сенките на далечния край на залата.
Тръгна надолу по пътеката между редиците каменни седалки, а кучетата
подтичваха до него с прилепнали към главите уши и подвити опашки. Газеха в
останките от някогашна мека пътека, които се разкъсваха влажно под краката им.
Няколко метра по-нататък Гаспод се обади:
 — Не знам дали вече си забелязал, но някои от…
— Знам — мрачно го прекъсна Виктор.
— … седалките още са…
— Знам.
— … заети.
— Знам!
Всички тези хора… тоест _бивши_ хора… седяха по редовете. Сякаш са гледали
филм.
Почти се добраха до нещото. То блещукаше над тях, имаше ширина и височина, но
не и дебелина.
А досами сребристия екран по-къса стълба се спускаше в кръгла яма,
полузатрупана с боклук. Щом се покатери на купчината, Виктор успя да надникне към
светлината зад екрана.
Там беше Джинджър. Стоеше с една ръка изпъната над главата. Факелът сияеше
като запалена буца фосфор.
Тя бе впила поглед в някакво тяло върху каменна плоча. Тяло на гигант или
поне негово приблизително подобие. Приличаше на цяла броня с положен върху нея меч,
затрупана с прахоляк и пясък.
— Ето го онзи от книгата! — изсъска Виктор. — О, богове, тя какво си мисли,
че върши?
— Не мисля, че тя мисли — възрази Гаспод.
Джинджър се поизвърна към тях и Виктор видя усмивката й.
Зад плочата имаше някакъв грамаден, прояден от времето диск. Поне той висеше
нормално на вериги от тавана, а не се гавреше загадъчно с гравитацията.
— Незабавно ще прекратим това! — заяви Виктор. — _Джинджър!_
Гласът му отекна гръмовно от далечните стени. Долавяше как звукът подскача из
пещери и тунели — „ър, ър, ър“. Някъде зад гърба му рухна голям скален отломък.
— По-кротко, бе! — скастри го Гаспод. — Всичко ще се стовари на главите ни!
— Джинджър! — изсъска Виктор. — Аз съм!
Тя се обърна и погледна през него.
— Виктор… — отрони мило. — Върви си. Махни се. Иди си, иначе ще се случи
голяма злина.
— Щяла да се случи голяма злина — промърмори Гаспод. — Ето ти пак вещания,
няма спор.
— Не знаеш какво правиш! — отсече Виктор. — Ти ме _помоли_ да ти попреча!
Върни се навън. Ела веднага с мен.
Понечи да се изкачи…
… и опората потъна под крака му. Някъде нещо забълбука, последва метален
удар, накрая някакъв воднист мелодичен звук се засили и заехтя из каверната. Виктор
побърза да премести крака си, но тази част от ръба също хлътна и зазвуча нов
музикален тон.
Вече се чуваше и чегъртане. Виктор беше застанал в малка яма, но сега
забеляза уплашен, че тя се издига бавно под оглушителен съпровод и със скрибуцане
на прастари механизми. Неволно протегна ръце и блъсна ръждясал лост, който
предизвика нов шум, а след това се счупи. Пляси виеше. Виктор видя как Джинджър
изтърва факела на пода и притисна длани към ушите си.
Гигантски издялан камък се изхлузи мудно от стената и се стовари с трясък
върху седалките. Разхвърчаха се парчетии, а дълбокото боботене наоколо подсказваше,
че оглушителният шум променя формата на цялата пещера.
Най-сетне стихна с дълго задавено гъргорене и последно хъркане. Хаотични
тласъци и скърцане оповестиха, че древните машинарии, случайно задействани от
Виктор, са проработили за последен път.
Тишината се завърна в залата.
Виктор внимателно се измъкна от музикалната яма, която вече стърчеше два-три
метра над сцената, и притича до Джинджър. Тя се беше свлякла на колене и хлипаше.
— Ставай! — подкани я той. — Да се махаме по-бързо.
— Къде съм? Какво става?
— Изобщо няма време за обяснения.
Факелът припламваше бледо на пода. Вече не излъчваше отровно бялата си
светлина, а беше най-обикновен почернял и почти угаснал плавей. Виктор го докопа и
размаха ръка, докато не се разгоря мътно жълт огън.
— Гаспод!
— Ъ?
— Хайде, вие двамата вървете отпред.
— О, много благодаря.
Джинджър се притискаше до него, докато залитаха нагоре по пътеката между
седалките. Въпреки просмукващия се в душата му ужас Виктор си призна, че усещането
е много приятно. Погледът му се натъкна на останките от седящите наоколо и той
потрепери.
— Май са умрели, както са гледали филм…
— Ъхъ. Трябва да е бил комедия — вметна Гаспод.
— Защо ти хрумна?
— Я ги виж как още се хилят.
— Гаспод!
— Хъ, трябва да гледаме на нещата откъм веселата им страна, нали? — заяде се
кучето. — Няма нужда да се вкисваме само щото сме в проклета подземна гробница с
луда любителка на котки, а факелът всеки миг ще…
— Върви, де, върви по-бързо!
Тичаха и се препъваха по пътеката, плъзгаха се неприятно по водораслите и
доближаваха малкия свод, който ги подмамваше с великолепието на чистия въздух и
дневната светлина. Факелът вече изгаряше пръстите на Виктор. Захвърли го по неволя.
Поне в тунела нямаха затруднения с посоката. Надяваше се, че ако вървят до едната
стена и не направят някоя страхотна глупост, непременно ще стигнат до портата.
Навън сигурно се зазоряваше, скоро щяха да видят светлина.
Виктор се поизпъчи. Доста геройски се прояви. Нямаше чудовища, с които да се
сражава, но вероятно дори местните чудовища бяха изгнили преди много столетия.
Разбира се, беше си страшничко, но се натъкнаха само на… един вид археологически
находки. Щом всичко остана зад гърба му, вече не изглеждаше толкова зле…
Пляси, който тичаше отпред, се разлая.
— Какво казва? — попита Виктор.
— Тунелът е препречен от срутване — преведе Гаспод.
— Само това ни липсваше!
— Май е станало заради твоето изпълнение на орган в залата.
— Наистина ли е препречен?
Така си беше. Виктор пропълзя по отломките. Няколко големи плочи от покрива
бяха пропаднали, повличайки тонове камънак. Той подръпна и побутна тук-там, но само
предизвика още едно срутване.
— Дали няма друг път навън? Защо вие, кучетата, не отидете да…
— Забрави, мой човек — спря го Гаспод. — Единственият друг изход е по ония
стъпала. А те накрая потъват в морето, нали помниш? Трябва само да се гмурнеш и да
се надяваш, че ще ти стигне въздухът в дробовете.
Пляси излая.
— Не приказвам на тебе! — сопна му се Гаспод. — И _никога_ не си предлагай
доброволно услугите.
Виктор продължаваше да се промушва между парчетиите.
— Не знам дали не бъркам, но май оттук светлее. Ти какво ще кажеш?
Чу как ноктите на Гаспод задраскаха по камъните.
— Може би, може би — неохотно изсумтя кучето. — Май два отломъка са се
заклинили и са оставили тесен проход.
— Но достатъчно широк, за да се промъкне някой по-дребничък ли? — насърчи го
Виктор.
— Знаех си, че точно това ще кажеш — сърдито промърмори Гаспод.
Виктор чу приплъзване на лапи по хлабав скален къс. След малко до него стигна
приглушен глас:
— Тука се разширява малко… а тука пък е теснотия… Ама че гадост…
Тишина.
— Гаспод? — подвикна Виктор плахо.
— Наред съм. Минах. Вече виждам портата.
 — Чудесно!
Въздухът се раздвижи, други лапи зачегъртаха по камъните. Виктор се пресегна
предпазливо и напипа едно тяло, което яростно се промушваше напред.
— Пляси се мъчи да дойде при теб!
— Много е едър. Ще се заклещи!
Кратко кучешко сумтене, трескав напън с крака, който посипа чакъл по главата
на Виктор, накрая тържествуващ лай.
— Да, де, той е по-млад и гъвкав — призна недоволно Гаспод.
— Тичайте да доведете помощ! — подкани ги Виктор. — Ъ-ъ… Ние ще почакаме тук.
Бързите стъпки се отдалечиха. Радостното джафкане на Пляси оповести, че
кучетата излязоха на открито.
Виктор се облегна на камъните.
— Сега ни остава само да чакаме.
— Под хълма сме, нали? — промълви Джинджър в мрака.
— Да.
— И как се озовахме тук?
— Тръгнах след теб.
— Казах ти да ми _попречиш._
— Вярно, но после ти ме върза.
— Нищо подобно!
— Върза ме — натърти пак Виктор. — Дошла си тук, отворила си портата,
направила си факел и си влязла в… онова място. Страх ме е да си представя какво още
можеше да сториш, ако не те бях събудил.
Тягостно мълчание.
— Наистина ли съм направила всичко това? — смънка Джинджър.
— Наистина.
— Но аз нищичко не помня!
— Вярвам ти. Въпреки това го направи.
— Между другото какво… какво е онова място?
Виктор се опитваше да си намести гърба по-удобно.
— Не знам — призна накрая. — Отначало ми се стори, че е храм. Хората май са
идвали тук да гледат филми.
— Но нали е опустяло преди векове!
— По-скоро хилядолетия.
— Щом е така, не може да е вярно — възрази Джинджър с немощния глас на
разума, който чака безумието да разбие вратата с брадва. — Идеята хрумна на
алхимиците преди броени месеци.
— Да, има над какво да се замислиш.
Протегна ръка и я докосна. Тялото й беше вдървено като греда и трепна от
допира.
— Тук сме почти в безопасност — добави Виктор. — Гаспод скоро ще доведе
някого да ни измъкне. Не се тревожи.
Опитваше се да не мисли за вълничките, плискащи се по стъпалата долу, нито за
многокраките създания, щъкащи по невидимия в тъмата под. Мъчеше се да отхвърли
представата как октоподи се плъзгат безшумно по седалките пред онзи жив, преливащ
се екран. Искаше да забрави зрителите, седящи в мрака, докато над тях минават
столетия. Може би още чакаха дамата с подноса, която предлага пукана царевица и
горещи наденички.
„Целият живот е като да гледаш филм. Само че си влязъл десетина минути след
началото и никой не ти разказва сюжета, затова го сглобяваш по откъслечните
реплики.“
„И никога не ти дават шанс да останеш за следващата прожекция…“

По този коридор в Университета играеше светлинка от свещ.

Ковчежникът не се смяташе за смелчага. Най-голямото предизвикателство, с
което се захващаше охотно, беше дълга колона числа. Умелото боравене с числа го
издигна по-нависоко в йерархията на Невидимия университет, отколкото магията. Но не
можеше да си затвори очите за това, което ги бе сполетяло.
 … уумм… уумм… ууммуулшууммУУММУУММ.
Присви се зад близката колона и преброи единадесет изстреляни сачми. Малки
облачета пясък се пръскаха над улучените чували. Между изстрелите вече имаше
промеждутъци само от две минути.
Втурна се към чувалите и ги задърпа.
Действителността не е една и съща навсякъде. Естествено всеки магьосник знае
това. Поначало на Диска действителността не беше особено плътна на никое място. А
тук-там направо изтъняваше до рехавост. Затова магията вършеше работа. Риктор бе
стигнал до идеята, че може да измери _промените_ в действителността — точките,
където реалността бързо става нереална. Всеки магьосник знаеше добре и какво може
да последва, ако нереалността стигне до образуване на пролука.
„Но нали за това са необходими огромни количества магия? _Непременно_ щяхме
да ги забележим. Щяха да се набиват на очи като… ами точно като огромни количества
магия.“
„Май вече минаха петдесет секунди…“
Той успя да надзърне над чувалите към гърнето в импровизирания бункер.
Охо!
Толкова се надяваше, че греши в предположенията си.
Всички сачми излитаха в една-единствена посока. Половин дузина чували с пясък
бяха надупчени като решето. А Риктор Мярката бе преценил, че някакви си две сачми
на месец показват опасно натрупване на нереалност…
Ковчежникът мислено прокара линия от гърнето през пострадалите чували към
края на коридора.
… уумм… уумм…
Отскочи, но се сети, че няма от какво да се страхува. Сачмите изскачаха само
от главата на отсрещното декоративно слонче. Отдъхна си.
… уумм… уумм…
Гърнето се разклати силно, щом тайнствените механизми вътре се задвижиха.
Ковчежникът се наведе и се заслуша. Да, несъмнено нещо съскаше, сякаш вкарваше
въздух в тясно място…
Откос от единадесет сачми се заби в чувалите.
А гърнето се люшна назад в съответствие с всеизвестния принцип на действието
и противодействието. Вместо да се блъсне в чувалите, халоса Ковчежника по главата.
Той примига, отстъпи една крачка и падна.
Смущенията в действителността, причинени от Света гора, бяха протегнали
слабички, но бдителни пипалца чак до Анкх-Морпорк. Затова две-три мънички синкави
птички закръжиха за миг около главата му и изпискаха „чик-чирик“, преди да
изчезнат.

Гаспод лежеше на пясъка и хриптеше. Пляси Подскачаше около него и лаеше

нетърпеливо.
— Е, измъкнахме се — успя да изгъгне по-дребното куче, стана и се отръска.
Пляси излая и доби невероятно фотогеничен вид.
— Добре, добре — отвърна с досада Гаспод. — Защо не отидем да си потърсим
нещо за закуска, да си наваксаме съня, а после…
Пляси пак се разлая. Гаспод въздъхна.
— _Добре, де._ Както искаш. Но няма да дочакаш благодарност, от мене да
знаеш.
Едрото куче се стрелна по дюните. Гаспод затопурка подир него невъзмутимо и
се изненада до втрещяване, когато Пляси се върна устремно, грижливо го хвана със
зъби зад врата и заподскача напред.
— Позволяваш си го само щото съм дребничък — оплака се Гаспод, люшкайки се на
всяка крачка. — Не, бе, не натам! В тоя ранен час човеците за нищо не стават. Имаме
нужда от тролове. Още будуват, пък и добре се справят с камъните под земята. На
другата пресечка вдясно. Трябва да идем в „Синият варовик“ и… Ох, мамка му…
Изведнъж прозря, че се налага да говори.
И то пред мнозина.
Ако ще цяла вечност да внимаваш и да криеш, че имаш дар слово, накрая — хоп!
— натикан си в ъгъла и трябва да продумаш. Иначе младият Виктор и Любителката на
котки ще си изгният в тунела. А недораслият Пляси щеше да го пусне пред някого, да
го гледа с очакване и Гаспод щеше да е принуден да се разприказва. После пък да
изкара остатъка от дните си в ролята на будещ любопитство изрод.
Пляси изтича по улицата и нахълта през задимения вход на „Синият варовик“,
чиято вътрешност за кой ли път беше претъпкана. Промуши се през лабиринта от дебели
като дървета крака, стигна до бара, остави Гаспод на пода и излая рязко.
Личеше, че очаква някой да реагира.
Врявата секна.
— Я глей, оня Пляси е доприпкал — обади се един трол. — К’во ли иска?
Гаспод се довлече замаяно до най-близкия трол и учтиво подръпна увиснала
ивица ръждива плетена ризница.
— Извинявам се, значи…
— Адски умно куче — сподели мнението си тролът и лениво срита настрана
Гаспод. — Вчера го гледах на филм. Може да се прави на умрял и да брои до пет.
— Значи с две повече от тебе.
Разнесе се смях.*
[* За троловете такива шегички са по-изтънчени от хумора на Оскар Уайлд.]
— Що не млъкнеш? Ей, като гледам — промърмори първият трол, — песчето иска да
ни рече нещо.
— … извинявам се…
— Ми да, то си личи, щото подскача и лае.
— Вярно си е. По филмите води хората при разни изгубени хлапета в пещери.
— … извинявам се…
Нечие каменно чело се сбърчи.
— Що? За да ги излапат ли?
— Не, бе, да ги изведат навънка.
— А, за скара на открито ли?
— … извинявам се…
Друг крак случайно закачи Гаспод по кръглата глава.
— Може пък наистина да е намерил някого. Глей как само търчи до вратата и пак
при нас. Той е умно куче, знае се.
— Що не идем да погледнем, а? — предложи първият трол.
— Убаво се сети. Отдавна не съм хапвал закусчица с чая.
— Ей, в Света гора не може да плюскаш хора. Ще ни излезе лошо име! А Лигата
против нападките срещу силициевите граждани ще ти се стовари на чутурата като цял
тон от ония ръбести неща, дето с тях се строи.
— Ъхъ, ама може да ни дадат някаква награда.
— … ИЗВИНЯВАМ СЕ…
— Да, бе! И ще поизлъскаме тролския образ в хорските очи, ако намерим
изгубени хлапета.
— Ако ще да не намерим, можем да си хапнем кучето, нали?
Барът опустя. Останаха само обичайната пушилка, големите стопилни с тролски
питиета, Руби, която мързеливо остъргваше застиналата лава от халбите, и едно
дребно, изтощено, проскубано куче.
То размишляваше напрегнато над разликата между външността и същността на
Кучето — чудо.
Накрая промълви:
— Мамка му.

Виктор си спомни как се страхуваше от тигрите като малък. Напразно околните

изтъкваха, че най-близкият тигър се намира поне на пет хиляди километра от него.
Той упорстваше: „Има ли море между техните земи и нашата?“, хората умуваха и
мънкаха: „Е, няма, но…“, а невръстният Виктор ги прекъсваше: „Значи разстоянието е
по-големичко, това е всичко.“
Същото беше и с мрака. Всички страшни тъмни места бяха свързани чрез самата
същност на мрака. Той беше навсякъде, винаги, само дебнеше светлините да угаснат.
Значи досущ като Тъмничните измерения. И те чакаха действителността да се пропука.
 Притискаше се до Джинджър.
— Няма нужда да се престараваш — подхвърли тя по някое време. — Вече се взех
в ръце.
— О, чудесно — унило отвърна той.
— Да, обаче твоите ръце се превръщат в проблем…
Виктор поразхлаби прегръдката.
— Да не ти е студено? — попита момичето.
— Малко. Тук е доста влажно.
— Твоите зъби ли чувам да тракат така?
— Че кой друг може да е наблизо? — сопна се той и побърза да добави: — Изобщо
не мисли за това.
— Знаеш ли — промълви тя след малко, — не помня как съм те връзвала. Аз дори
не умея да правя здрави възли.
— Тези обаче си ги биваше — осведоми я Виктор.
— Помня само съня. И гласа, който все ми повтаряше, че трябвало да събудя…
спящия…
Той си спомни бронираната фигура върху каменната плоча.
— Добре ли го разгледа? Какво мислиш за него?
— За тази вечер нищо не знам — оправда се Джинджър. — Но в сънищата ми винаги
приличаше малко на чичо ми Осуалд.
Виктор виждаше в мислите си меча, по-дълъг от самия него. Никой не би могъл
да отбие удара на тази стоманена грамада, защото би разсякла всичко по пътя си.
Трудничко му беше да си представи фигурата, въоръжена с такъв меч, като нечий чичо
Осуалд.
— И защо ти напомня за онзи твой чичо?
— Защото чичо ми Осуалд също беше проснат неподвижно. Впрочем видях го само
веднъж. На погребението му.
Виктор отвори уста… но отдалеч до тях стигнаха неясни гласове. Разместиха се
камъни. И някой изчурулика по-наблизо:
— Ей, хлапета, елате насам.
— Този глас ще го позная и в несвяст — заяви Виктор. — Ехо! Скала! Аз съм —
Виктор!
Смутено мълчание, после Скалата изрева:
— Ама туй е приятелчето ми Виктор!
— Значи не бива да го изядем?
— Никой няма да яде приятелчето ми Виктор! Ще го извадим тутакси!
Отекна усилено хрущене. Друг трол се оплака:
— На туй да не му викат варовик? Никакъв вкус няма.
Още разместване и тропот, след това трети глас промърмори:
— Не знам що не бива да го изядем. Никой няма да научи.
— Ама че невъзпитан трол си ти — укори го Скалата. — К’во дърдориш? Ако ядеш
хора, всички ще те сочат с пръст и ще ти се смеят: „Глей го тоя сбъркан трол, не
знае как да се държи в цивилизовано общество.“ И вече няма да ти плащат по три
долара на ден, ами ще те изпъдят да се прибираш в планината.
Виктор издаде звук, за който само се надяваше, че е безгрижен кикот.
— Много са забавни, нали?
— До смърт — потвърди Джинджър.
— Разбира се, тези приказки за ядене на хора са обикновено перчене. Вече
почти не се случва. Няма от какво да се притесняваш.
— Друго ме тревожи — щом заспя, ставам и отивам някъде, без да знам защо. А
ти ми казваш, че съм щяла да събудя онази спяща твар. Смразяващо. Нещо е проникнало
в главата ми.
С грохот паднаха още парчетии.
— Точно това ме озадачава — сподели Виктор. — Когато хората са… ъ-ъ,
обладани, нещото, което ги е… хъм, обладало, обикновено не се грижи нито за тях,
нито за някой друг. Ако е имало нещо в ума ти, нямало е да ме връзва, а направо
щеше да ме цапардоса по главата. — Пак напипа ръката й в мрака. — А онова върху
плочата…
— Да?
 — Виждал съм го и преди. В книгата, която намерих. Нарисувано е десетки пъти
и те май са били убедени, че е много важно то да си остане зад портата. Поне аз си
мисля, че такова е значението на онези идеограми. Мъжът… зад портата. Затворникът.
Разбираш ли, според мен затова всички жреци или каквито са били е трябвало да
изричат словата всеки ден и…
Голям камък до главата му беше отместен и проникна мъждива дневна светлина.
Почти веднага я последва Пляси, който се опитваше едновременно да лае и да оближе
лицето на Виктор.
— Да, да, браво на теб, Пляси — мърмореше Виктор и се мъчеше да го бутне
назад. — Добро куче. Добро момче.
— Пляси добро момче! Пляси добро момче!
От лая още няколко парчета се откъснаха от тавана.
— Аха! — възкликна Скалата.
Още няколко тролове надничаха зад гърба му, когато Виктор и Джинджър се
подадоха от дупката.
— Тия не са хлапета — мрънкаше онзи, който беше недоволен от ограниченията,
наложени върху диетата му. — Виждат ми се жилави.
— Рекох ли ти аз, че няма да ядеш хора, бе?! — заплашително избоботи Скалата.
— Тъй само си докарваме бели на главите.
— Ама що да не хапнем едно краче, няма чак толкоз да им…
Скалата вдигна парче, тежко поне половин тон, подхвърли го замислено на
дланта си, накрая прасна другия трол по главата с такава сила, че камъкът се пръсна
на малки късчета.
— Колко пъти да ти втълпявам — скастри проснатата жертва, — че заради тролове
като тебе ни се носи лоша слава? Как ще заемем полагащото ни се място в братството
на разумните раси, ако сбъркани тролове като тебе ни подлагат свой или чужд крак по
пътя?
Бръкна в дупката, вдигна Виктор и го извади.
— Благодарско, Скала. Ъ-ъ… И Джинджър е вътре.
Скалата го сръга съзаклятнически и му насини не повече от две-три ребра.
— Виждам аз, вижда-ам… И носи много хубавичка копринена нощничка. Значи си
намирате потайно местенце да си играете на „Как са със здравето вашите родители“ и
Дискът се е разтресъл под вас, а?
— Ами… Да, може да се каже…
— Изобщо не е вярно! — изфуча Джинджър, щом я измъкнаха. — Не сме…
— О, вярно е! — Виктор разпалено й правеше знаци с ръцете и веждите си. —
Абсолютно вярно! Много си проницателен, Скала!
— Ъхъ — подкрепи го друг трол. — Колко съм ги гледал по филмите… Той все я
целува и я отнася нанякъде.
— Я ме чуйте… — подхвана Джинджър.
— Сега да се махаме оттука бързичко — подкани Скалата. — Щото целия тоя таван
ми се вижда много сбъркан. Скоро ще рухне.
Виктор погледна нагоре. Няколко плочи висяха зловещо.
— Така си е.
Хвана за ръката възмутената Джинджър и я задърпа по коридора. Троловете
вдигнаха безчувствения си сънародник, който не знаеше как да се държи в
цивилизована компания, и затрополиха след тях.
— _Отвратително_ е, че се постара да оставиш у тях такова впечатление… —
съскаше момичето.
— Млъкни! — озъби й се Виктор. — А ти какво очакваше да им кажа? Как бихме
могли да обясним тази история? Ти какво би искала да научат всички?
Тя поумува.
— Добре, добре… Но да беше измислил нещо друго. Да речем, че сме тръгнали да
търсим съкровище или вкаменелости…
Млъкна неуверено.
— Как пък не! Посред нощ, а ти само по хубавичката копринена нощничка… Хайде
да се прибираме в градчето. Накрая може и да ми останат два часа, за да поспя.
— Защо пък накрая?
— Първо трябва да почерпим здравата тези приятели…
 Тежък грохот разтърси хълма. Облаци прахоляк блъвнаха през портата и
обгърнаха троловете. Целият тунел се срути.
— Това беше — отбеляза Виктор. — Свърши се. Ще накараш ли някак
сомнамбулската част от ума си да проумее факта? Вече няма смисъл да идваш тук,
защото е невъзможно да влезеш. Всичко е затрупано. Край. Ох, как ми олекна…

>
Във всеки град има такъв бар. Осветен е зле и пиячите, макар да разговарят,
не отправят думите си един към друг и изобщо не се слушат. Просто изливат
наранените си души. Това е бар за отритнатите и окаяните, за всички, които временно
са отстранени от състезателното трасе на живота и са пратени на трибуните.
Тук винаги се поръчва много пиене.
Тази сутрин натъжени клиенти седяха край тезгяха, всеки потънал в собствената
си печал и убеден, че именно той е най-нещастният в целия свят.
— Аз го _създадох_ — начумерено мънкаше Среброриб. — Надявах се да послужи на
просвещението. Можеше да разшири кръгозора. Нямах намерение да го превърна в… в
представление. И то с хиляда слона! — добави злобно.
— Ъхъ — изсумтя Детритус. — Тя не знае к’во й се ще. Правя к’вото ми рече,
ама тя пак разправя — тъй не може, ти нямаш усет, не разбираш желанията на едно
момиче. Момичето искало да лапа лепкави нещица от кутия с панделка. Правя аз кутия
с панделка, тя я отваря и почва да пищи. Не щяла да има одран кон вътре. Ама
направо не знае какво иска!
— Ъхъ — обади се глас изпод високото столче на Среброриб. — Заслужават да
отида при вълците…
— Вижте тази бъркотия с „Издухани“ — каканижеше алхимикът. — Дори не е
истински филм. Нищо не е както в историята. Всичко е лъжа. Всеки може да лъже.
— Ъхъ — жалваше се Детритус. — Тя ми рече, че момичето искало музика под
прозореца. Свиря аз музика под прозореца, ама всички на улицата се будят и крещят,
че съм бил лош трол, щом блъскам тия камъни посред нощ. Пък тя дори не се събуди.
— Ъхъ — отрони Среброриб.
— Ъхъ — потвърди Детритус.
— Ъхъ — обобщи Гаспод.
Естествено съдържателят на бара беше жизнерадостен човек. Нямаше как да не му
е весело, щом клиентите му привличаха като гръмоотвод всички несгоди на света.
Отдавна бе установил, че е безсмислено да им предлага утеха като „Погледни нещата
откъм добрата им страна“, защото добра страна просто нямаше, нито „По-бодро, може и
да не се случи“, защото вече се бе случило. От него се очакваше само да не бави
поръчаните питиета.
Тази сутрин обаче полека изпадаше в недоумение. Май в бара някой беше
излишен, и то не онзи, който мърмореше на пода. Барманът непрекъснато страдаше от
илюзията, че е сипал още една порция и дори си е получил парите за нея, а отгоре на
всичко е поприказвал със загадъчния клиент. Всъщност не беше сигурен какво вижда
или с кого говори.
Отново отиде до далечния край на тезгяха.
Една чаша се плъзна към него.
— ПАК ОТ СЪЩОТО — поръча глас от сенките.
— Ъ-ъ… Да. Ей сега. А какво беше?
— КАКВОТО И ДА Е.
Барманът напълни чашата с ром. Някой я взе от ръката му.
Човекът се мъчеше да измисли какво да каже. Незнайно защо в душата му
напираше ужас.
— Не ви виждам често при нас — промълви след малко.
— ИДВАМ САМО ЗАРАДИ АТМОСФЕРАТА. ПАК ОТ СЪЩОТО.
— В Света гора ли работите?
Съдържателят побърза да напълни чашата до ръба. И тя отново изчезна.
— ОТДАВНА НЕ СЪМ ИМАЛ РАБОТА ТУК. ПАК ОТ СЪЩОТО.
Барманът се поколеба, защото беше добродушен човек.
— Дали не ви стига, как мислите?
— ЗНАМ ТОЧНО КОГА МИ Е ДОСТАТЪЧНО.
 — Всички го казват.
— АЗ ЗНАМ КОГА МУ Е ДОСТАТЪЧНО НА ВСЕКИГО.
Имаше нещо твърде необичайно в този глас. Съдържателят не би могъл да твърди,
че го чува с ушите си.
— О… Добре тогава. Пак ли от същото?
— НЕ. УТРЕ ЩЕ СЪМ ТВЪРДЕ ЗАЕТ. ЗАДРЪЖТЕ РЕСТОТО.
Шепа монети се изсипаха на тезгяха. Бяха леденостудени, повечето и проядени
от годините.
— А-а, ей… — започна барманът.
Вратата се отвори и затвори с леден повей, макар че нощта беше задушна.
Съдържателят се зае да лъска тезгяха разсеяно, но внимаваше да не докосва
монетите.
— Като работиш в бар, виждаш какви ли не чудаци — промърмори под носа си.
Гласът се разнесе до ухото му:
— ЗАБРАВИХ НЕЩО. ПАКЕТЧЕ ФЪСТЪЦИ, МОЛЯ.

Сняг искреше по крайните била и склоновете откъм Ръба на планините Овнерог,

грамадната назъбена верига, виеща се около Кръглото море и отделяща Клач от
обширните равнини Сто.
Тук беше домът на неприветливи глетчери, дебнещи лавини и високи притихнали
снежни плата.
Тук беше и домът на немалко йети. Те са високопланинска разновидност на
троловете и досега никой не ги е осведомявал, че изяждането на хора е старомодно.
Убедени са, че каквото мърда, се яде. Ако не мърда, трябва да го изчакаш, докато
шавне. И тогава да го изядеш.
Цял ден слушаха шума. Ехото отскачаше от връх към връх сред замръзналите
ридове и вече се превръщаше в равномерен тътен.
— Братовчедът — сподели нехайно единият, човъркайки зъбите си — разправя, че
били грамадни сиви животни. Слонове.
— Да не са по-грамадни от нас? — уточни другият йети.
— Почти — потвърди първият. — Били страхотно много. Не можал да ги преброи.
Вторият йети подуши вятъра и като че се замисли.
— Да, ама — напомни разочаровано — братовчед ти не може да брои до повече от
едно.
— Той разправя, че били много пъти по един. Огромни дебели слонове, катерели
се нагоре и били навързани с въжета. Грамадни и бавни. Всички влачели купчини
_ууграа._
— А-а…
Първият йети посочи просторната полегата долина, затрупана със сняг.
— Днес снегът е хубав и дълбок. Тука нищо няма да мине бързо, нали? Лягаме в
снега и няма да ни видят, докато не ни връхлетят, тогава ги плашим и започва
голямото плюскане. — Той размаха гигантските си лапи. — Били много тежки, разправя
братовчедът. Няма да минат бързо, помни ми думата.
Другият йети вдигна рамене.
— Ами да се захващаме.
Чуваха далечното уплашено тръбене.
Легнаха в снега и бялата им козина ги превърна в две безобидни преспи. С този
похват винаги постигаха успех. Всички йети си го предаваха от поколение на
поколение хиляди години, макар че нямаше да бъде предаван още дълго.
Чакаха.
Стадото ги доближаваше, шумно и ревящо.
Първият проговори бавно, сякаш бе обмислял въпроса си отдавна:
— Как става тъй… как става, че прекосяват планината със слонове?
Не получи отговор.
Двамата йети познаха.
Когато петстотинте груби слонски шейни изскочиха в долината на три-четири
метра от тях със стотина километра в час, впрегнатите животни, ужасени и тръбящи,
изобщо не забелязаха чакащите в засада йети, докато не ги връхлетяха.
 Виктор открадна само два часа за сън, но се събуди забележително освежен и
преливащ от оптимизъм.
Всичко свърши. Отсега нататък щеше да е много по-добре. Джинджър се държа
много мило с него снощи… тоест допреди два часа… а онова нещо в хълма беше
погребано веднъж завинаги.
Докато сипваше вода в напукания леген и се плискаше набързо, той си
внушаваше, че такива неща се случват. Погребват някой порочен стар крал или
магьосник, а после духът му броди наоколо, мъчи се да поправи стореното или каквото
там го е прихванало. Всеизвестно е. Но сега поне милион тона скала запушваха
тунела. Не му се вярваше, че странното нещо би могло да пропълзи през такава
преграда.
Неприятно живият екран за миг изплува в паметта му, но дори той вече не го
плашеше чак толкова. В пещерата беше тъмно, мърдаха сенки, а Виктор беше напрегнат
като свита пружина. Нищо чудно нямаше, че очите му погаждаха номера. Там видя и
скелети, обаче вече не ги смяташе за особено страшни. Бе слушал разкази за племенни
вождове из студените степи, които били погребвани заедно с цели отряди конници, за
да имат армия и в отвъдния свят. Може пък и тук да се е случило нещо подобно. Да, в
студената светлина на деня никакви преживелици не го плашеха прекалено.
Тъкмо такава беше… Студена и мътна.
Стаята се изпълваше със сияние, каквото виждаш в зимно утро и знаеш, че е
наваляло. Светлина без сенки.
Отиде до прозореца и погледът му срещна бледосребриста пелена.
Света гора бе изчезнала.
Гледките от нощта отново избухнаха в ума му, както и мракът се завръща, щом
угасим лампите.
„Стой, бе, човек, по-кротко! Това е мъгла, нищо повече. Задължително е да има
мъгла понякога, щом сме толкова близо до морето. Свети, защото слънцето е изгряло.
Мънички водни капки, увиснали във въздуха. Нищо особено.“
Навлече си дрехите, рязко отвори вратата към коридора и едва не се спъна в
Гаспод, проснат пред прага като най-непраната изтривалка на света.
Малкото куче колебливо опря глава на предните си лапи, вторачи във Виктор
едно пожълтяло око и зафъфли:
— Хич да не си мислиш, нъл тъй, че съм легнал пред твойта врата зарад някакви
си глупости — песът да си пази господаря, такива ми ти работи, ама като се прибрах
тука…
— Млъкни, Гаспод.
Виктор отвори и външната врата. Мъглата се промъкна вътре, сякаш опипваше и
само очакваше сгоден случай.
— Мъглата си е мъгла, нищо повече — изрече Виктор гласно. — Да вървим. Днес
пътуваме до Анкх-Морпорк, не помниш ли?
— Главата ми… главата ми е като дъното на котешки пясъчник.
— Ще спиш в каретата. Впрочем и аз мога да си доспя в каретата.
Направи няколко крачки в сребристото сияние и почти веднага се залута. Разни
постройки изпъкваха размазани в гъстата влага.
— Гаспод? — подвикна притеснен.
„Мъглата си е мъгла, нищо повече — повтори упорито. — Само че е някак
претъпкана. Сякаш ако се разнесе в миг, наоколо ще има много хора, които ме зяпат.
И то отвън. Това обаче е смешно, защото _и аз_ съм навън. Тази мъгла блещука…“
— Сигурно искаш аз да водя — установи самодоволен глас до коляното му.
— Колко е тихо, а? — с пресилено нехайство изтъкна Виктор. — Може би мъглата
поглъща звуците.
— Е, нищо чудно и разни страшилища да са изпълзели от морето и да са
изтребили всичко живо освен нас — разговорчиво сподели догадките си кучето.
— Я да млъкваш!
Нещо напираше от ярката мътилка. С всяка крачка видимо се смаляваше, а
пипалата и антените, които въображението на Виктор лепна на силуета, се оказаха
горе-долу нормалните ръце и крака на Сол Диблър.
 — Виктор, ти ли си? — промълви той неуверено.
— Сол?
На племенника видимо му олекна.
— Нищичко не различавам в тази гадост. Помислихме, че ще се загубиш. Да
побързаме, че наближава пладне. Но май вече сме готови за тръгване.
— И аз съм готов.
— Ами добре. — Безброй капки лъщяха по косата и дрехите на Сол. — Ъ-ъ…
Всъщност къде сме в момента?
Виктор се завъртя на място. Къщата със стаята под наем _би трябвало_ да е зад
гърба му…
— В мъглата всичко се променя, нали? — недоволно установи Сол. — Ъ-ъ… Как
мислиш, дали твоето кученце ще намери пътя до студиото? Нали уж е доста схватливо…
— Гър, гър — вметна Гаспод и се изправи на задни лапи в поза, която Виктор
прецени като хапливо иронична.
— Брей… — отрони Сол. — Сякаш разбира всяка наша дума, нали?
Гаспод излая остро. След секунда-две му отговори неспирен поток от
развълнувано басово джафкане.
— А, разбира се, и Пляси е тук — отдъхна си Сол. — Ех, че умно куче!
Гаспод се напери.
— Впрочем Пляси е способен на какво ли не — подхвърли племенникът, когато
тръгнаха полека към вълкодава. — Може да научи и твоето песче на някой и друг
номер, а?
Виктор не посмя да погледне надолу.
Макар да сбъркаха посоката с няколко пресечки, накрая стигнаха до арката на
„Векът на Плодния прилеп“, очертала се призрачно над главите им. Тук се събираха
мнозина — заблудени скитници в непрогледното сияние, които не знаеха къде биха
могли да отидат.
Пред офиса на Диблър чакаше карета, а самият той стоеше наблизо и потропваше
с крака.
— Хайде, де! Изпроводих Техничаря да тръгне с филма. Вие двамата, качвайте се
по-бързо.
— Нима можем да пътуваме в тази мъгла? — усъмни се Виктор.
— Че какво ни пречи? — изненада се Гърлото. — Има един-единствен път оттук до
Анкх-Морпорк. А бездруго очаквам да излезем от това месиво, щом се отдалечим от
брега. Изобщо не разбирам защо всички са толкова изнервени днес. Мъглата си е
мъгла, нищо повече.
— И аз си казах същото — съгласи се Виктор и влезе в каретата.
— Имахме късмет обаче, че вчера довършихме „Издухани“ — призна Гърлото. — Е,
сигурно е някакво сезонно явление. Няма от какво да се безпокоим.
— Това го чувам вече за пети път от устата ти — промърмори Сол.
Джинджър се свиваше на едната седалка, Пляси се излежаваше отдолу. Виктор се
настани до нея.
— Успя ли да поспиш? — прошепна.
— Час-два. И нищо не се случи. Не сънувах.
Той се успокои.
— Значи наистина е свършило. Не знаех какво да мисля.
— Ами мъглата?
— Моля? — гузно смънка Виктор.
— Каква е причината за _тази_ мъгла?
— О, доколкото знам, когато над затоплената земя се стеле студен въздух,
водата се кондензира в…
— Знаеш много добре за какво говоря! Изобщо не прилича на обикновената мъгла!
Тя… се просмуква някак странно — не успя да обясни тревогата си Джинджър. — И почти
се дочуват гласове.
— Не може почти да се дочуват гласове — възрази Виктор с надеждата, че и
собственият му разсъдък ще повярва. — Или ги чуваш, или не. Слушай, и двамата сме
преуморени. Това е. Работихме до изнемога и… такова, де, не си доспивахме.
Естествено е да ни се струва, че почти чуваме и виждаме разни неща.
— А, значи можело почти да виждаш нещо? — ликуващо се заяде тя. — И хич не се
опитвай да ми пробутваш това разумно хладнокръвие. Адски мразя хората да се държат
насила хладнокръвно и разумно.
— Надявам се, че влюбените пиленца не се карат?
Виктор и Джинджър настръхнаха. Диблър се пльосна на отсрещната седалка и ги
поощри с озъбена усмивка. Сол седна до него. Кочияшът затръшна вратата.
— Ще спрем да хапнем по средата на пътя — съобщи Гърлото, щом потеглиха с
тласък.
Той поумува и подозрително подуши въздуха.
— Що за миризма е това?
— Опасявам се, че моето куче е под вашата седалка — осведоми го Виктор.
— Да не е болно? — намръщи се Диблър.
— Боя се, че през цялото време си мирише така.
— Не смяташ ли, че е добра идея да го изкъпеш?
Почти се чу сумтене:
— Не смяташ ли, че е добра идея да ти отхапя краката до глезените?
А над Света гора мъглата се сгъстяваше…

Плакатите за „Издухани“ се разпространяваха в Анкх-Морпорк от няколко дни и

очакването стигна до трескава възбуда.
Този път проникнаха дори в Университета. Библиотекарят си окачи един в
задушното, пълно с книги леговище, което той наричаше свой дом*, а още няколко
екземпляра се предаваха тайничко от магьосник на магьосник.
[* Всъщност той го наричаше „ууук“, но _може би_ в превод означаваше „дом“.]
Художникът бе сътворил шедьовър. В прегръдката на Виктор, на фона на
пламтящия град, Джинджър показваше практически всичко, което имаше, както и още
много от онова, което всъщност нямаше.
Гледката подейства на магьосниците така, както Диблър се бе надявал, че и
малко отгоре. Подаваха си плаката с треперещи ръце.
— Ето едно момиче, което го има — отбеляза Професорът по неопределени
изследвания, един от най-дебелите магьосници.
— Какво има? — не разбра друг.
— Е, сещаш се, де. Онова. Дето като го видиш, си казваш: „Ех, ако можех…“
Всички в стаята продължиха да го гледат с любезното очакване на хора,
копнеещи да чуят потресаващата реплика във вица.
— Ама и вие сте едни! — възмути се Професорът. — Трябва ли всичко да ви
сдъвквам?
— А, той говори за сексуалния магнетизъм — щастливо прозря Лекторът по
съвременни руни. — Съблазънта на открити заоблени гърди, бедра с преливащи се под
кожата мускули и забраненият плод на удоволствието, който…
Магьосниците от двете му страни старателно избутаха креслата си по-надалеч.
— Да, бе, _секс_ — прекъсна въздишката му Деканът. — Мен ако питаш, прекалено
много се говори за това напоследък.
— Не бих казал… — проточи с копнеж Лекторът.
Разговорът събуди Уиндъл Пунс, който дремеше в креслото си на колела до
камината.
— К’во било? — сепна се той.
Деканът почти опря устни до ухото му.
— Казвам, че като млади дори не знаехме какво означава думичката „секс“.
— Вярно, съвсем вярно — потвърди Пунс и се загледа замислено в пламъците. — А
помниш ли дали изобщо го открихме някога?
Мълчанието се проточи миг-два в повече.
— Каквото щете разправяйте, но ето ви една млада дама с чудесна фигура —
предизвикателно изрече Лекторът.
— Има си всичко като за няколко млади дами — уточни Деканът.
Уиндъл Пунс направи немощен опит да съсредоточи погледа си върху плаката.
— А кой е тоя младок?
— Какъв младок? — учудиха се неколцина магьосници.
— Дето е по средата на картината — посочи Пунс. — И дето е награбил
девойката.
Всички се взряха сякаш за пръв път в плаката.
— А, този ли… — пренебрежително изсумтя Професорът.
— Май… такова, виждал съм го и преди — спомни си Пунс.
— Драги ми Пунс, искрено се надявам, че не си се измъквал тайничко да гледаш
подвижни образи — укорно заговори Деканът и се ухили на останалите. — Знаеш, че е
недостойно за един магьосник да участва в забавленията на простолюдието. А и
Архиканцлерът би се разгневил, ако научи.
— А?
Пунс допря свита длан до ухото си.
— Но като спомена… наистина ми е познат отнякъде — призна Деканът след
поредния поглед към плаката.
Лекторът склони глава настрана.
— Това е младият Виктор, нали?
— Ъ? — обади се Пунс.
— Може и да си прав — съгласи се Професорът. — И Виктор има такива недорасли
мустачки.
— За кого говорите, бе? — недоумяваше Пунс.
— Но той беше студент при нас! — възмути се Деканът. — Можеше да стане
магьосник. Защо му е щукнало да опипва млади дами?
— Че е Виктор, няма спор — промърмори Професорът. — Но не е нашият Виктор.
Тук е написано „Виктор Мараскино“.
— Псевдоним в подвижните образи — махна с ръка Лекторът. — Всички си измислят
забавни имена. Като Делорес дьо Грях, Бланш Сласт, Скалата и така нататък… —
Изведнъж осъзна, че всички го зяпат с ням укор. — Така чух — оправда се плахо. — От
един портиер. Той почти всяка вечер ходи да гледа подвижни образи.
— Ей, за к’во си приказвате? — сърдеше се Пунс и размахваше бастуна си.
— И готвачката ходи всяка вечер — вметна Професорът. — И останалите от
кухнята. Я се опитайте да получите от някого дори жалък сандвич с шунка след девет
вечерта…
— Да, почти всички ходят на филми — потвърди Лекторът. — Само ние не ходим…
Друг магьосник се взираше напрегнато в последните редове на плаката.
— Тук е написано „Сагъ на страста и широките стълбищъ насред бурнътъ историйъ
на Анкх-Морпорк!“.
— Аха-а… — замисли се Лекторът. — Значи филмът е исторически?
— Има и още. „Епичискъ лйубовнъ историйъ, която разтръска Богувети и
Людете!“.
— Виж ти… Значи засягат и религиозни проблеми.
— Накрая са добавили „С 1000 слонуве!“.
— Тъй, тъй… Дивата природа. Значи и просвещение. — Професорът се взря
изпитателно в Декана.
Останалите последваха примера му.
— Струва ми се — полека подхвана Лекторът, — че никой не би могъл да възрази,
ако старшите магьосници се запознаят с произведение, което съдържа исторически,
религиозни и образователни елементи.
— Правилникът на Университета изрично забранява такива развлечения — заяви
Деканът, но не особено уверено.
— Правилникът важи за студентите — натърти Лекторът. — Напълно съм съгласен,
че не бива да им се позволяват такива волности. Вероятно биха започнали да свиркат
и да замерят екрана с дребни предмети. Но не е ли немислимо да се твърди, че и
старши магьосници като нас не могат да се запознаят с това популярно явление?
Бастунът на Пунс цапна Декана под коленете.
— Настоявам да ми кажете за к’во си говорите!
— Решихме, че няма причини старшите магьосници да не гледат подвижни образи!
— изрева Професорът.
— То се знае! — присъедини се Пунс. — Що да не позяпаме хубави жени?
— Изобщо не сме споменавали хубави жени — поправи го Професорът. — Много по-
интересно ни е да проучим всеобщото увлечение по филмите.
— Ха, наречете го както щете… — изкикоти се Уиндъл Пунс.
 — Ако хората ни видят да излизаме през портата и да се запътваме към залите
за подвижни образи заедно с простолюдието, ще загубят всякакво уважение към нашата
професия — строго изрече Деканът. — Филмите дори не са истинска магия, а обикновена
илюзия. Пък и кому би се приискало да зяпа купища млади жени, които подскачат с
обтегнати трика? — промълви той покрусено.

Пондър Стибънс, най-големият късметлия сред дипломантите в историята на

магьосничеството, весело се запъти към тайния проход в оградата. Неговият иначе
необременен ум приятно се къпеше във видения за халби бира, може би някой филм, а
накрая гозба с повечко лютиво къри в клачианска закусвалня…
Преживя втория най-страшен момент в живота си.
_Всички_ бяха там. Старшите магьосници от първия до последния. Дори Деканът.
Дори престарелият Пунс в стола си на колела. Стояха в сенките и се взираха сурово в
него. Манията за преследване взриви мрачните си фойерверки в прашните ъгълчета на
съзнанието му. Всички бяха дошли да издебнат именно него.
Той се вцепени.
Деканът отвори уста.
— О… О… Ъ-ъ… А-а… Хъм… — Най-сетне се пребори с непослушния си език. — _Охо!_
Какво е това? Накъде?! Бягай оттук на секундата, младежо!
Пондър се поколеба, но след секунда си плю на петите.
След малко Лекторът по съвременни руни промърмори:
— Този беше младият Стибънс, нали? Махна ли се?
— Така ми се струва.
— Непременно ще спомене пред някого.
— Няма — възрази Деканът.
— А дали видя откъде сме извадили тухлите?
— Не, аз стоях пред пролуката — похвали се Професорът.
— Тогава да продължаваме. Колко ни остава?
— Вижте какво, според мен постъпваме много неблагоразумно — направи последен
опит Деканът.
— Не мърмори, старче, ами поеми тази тухла.
— Както кажете, но ще ми обясните ли как смятате да прехвърлите отвън стола
на колела?
Всички се вторачиха в инвалидната количка на Уиндъл Пунс.
Има олекотени модели, създадени, за да улеснят притежателите си за пълноценен
живот в съвременното общество. В сравнение с нещото, в което прекарваше дните си
Пунс, те бяха като газели пред хипопотам. Според стария магьосник пълноценният
живот означаваше някой да го бута, където той поиска, и да му угажда във всичко.
Столът представляваше широка и дълга конструкция, управлявана с помощта на
малко предно колело и дълга ръчка от ковано желязо. Всъщност кованото желязо
изобилстваше. Е, поне на задните колела нямаше въртящи се остриета, но наглед и
това не беше изключено. Имаше всевъзможни страховити лостчета, чието предназначение
познаваше само Пунс. Имаше и огромен гюрук от промазана кожа, който се издигаше за
някакви си два-три часа, за да пази обитателя на стола от проливни дъждове,
ураганни ветрове, може би също от метеорити и падащи здания. С цел избягване на
злополуки ръчката отпред бе окичена с тромби и свирки, с които Пунс обичаше да
оповестява придвижването си из коридорите и дворчетата на Университета. За
ускоряване бяха необходими изтощителните усилия на могъщ мъж, но впоследствие
инвалидната количка набираше ужасяваща инерция. Може някой да бе предвидил спирачки
в устройството й, но Пунс така и не си направи труда да попита дали ги има. И
преподавателите, и студентите съзнаваха, че ако чуят оглушителен сигнал,
единственият им шанс за оцеляване е да се долепят до най-близката стена, за да мине
това ужасно механично творение.
— За нищо на света няма да пренесем стола — убедено отсъди Деканът. — Като го
гледам, тежи поне един тон. Бездруго не бива да го вземаме с нас. Твърде стар е за
такива преживявания.
— Като млад прескачах тая ограда… хъ, май всяка нощ — неприязнено се обади
Пунс и се изкиска. — И да знаете, имахме си приключения тогава. Ако някой ми даваше
по едно пени всеки път, когато Стражата ме гонеше чак до оградата… — прастарите му
устни помръднаха от внезапните трескави изчисления — … щях да имам пет и половина
пенса.
— Дали да не… — понечи да се намеси Професорът и се намръщи. — Защо пък пет и
половина?
— Защото си спомням, че един път ги отказах насред пътя — щастливо обясни
Пунс. — О, прекрасни времена бяха! Веднъж с Риктор Мярката и Сполд Шишкото се
покатерихме върху храма на Малките богове, ама насред вечерната служба, и Шишкото
носеше едно прасенце в чувалче…
— Видяхте ли сега какво направихте? — завайка се Лекторът. — Като почне, няма
спиране.
— Защо не опитаме да пренесем стола с магия? — предложи Професорът. —
Заклинанието на Гиндъл за лесно повдигане ще ни свърши работа.
— … и тогава висшият жрец се обърна, ама как зяпаше! А Мярката се изцепи, че…
— Това не е най-достойната употреба на магия — надменно изрече Деканът.
— Много по-достойно е, отколкото да пренесем тежката проклетия на ръце, не
мислиш ли? — сопна се Лекторът и нави ръкави. — Хайде, момчета…
— … после пък Цирея затропа на портата в Гилдията на убийците и дъртият
Скъмидж, който беше портиер тогава — страшен серсем, казвам ви, — изскочи, а
стражниците тъкмо изтичаха иззад ъгъла…
— Всички ли са готови? Сега!
— … тъкмо се подсетих как двамата с Фреймър Краставичката взехме малко лепило
и…
— Декане, по-нависоко откъм твоя край!
Магьосниците изпъшкаха от психическото усилие.
— … да, помня, сякаш беше вчера, леле, как се облещи…
— Спускайте!
Обкованите с желязо колела изтракаха кротко върху калдъръма на уличката. Пунс
кимна дружелюбно.
— Прекрасни времена бяха, прекрасни… — смънка и задряма.
Магьосниците се провряха бавно и тромаво през дупката, с широките си задни
части лъснали под луната, и постояха задъхани от другата страна на оградата.
Магьосниците постепенно осъзнаваха, че са излезли от Университета по тъмно и
без разрешение за пръв път от десетилетия. Някакво потиснато вълнение прескачаше
между тях като припукваща искра. Всеки наблюдател, изкусно тълкуващ безмълвния език
на тялото, би се обзаложил, че след филма някой ще предложи да отскочат в кръчма за
едно-две питиета, друг пък ще реши да похапне нещо по-вкусно, всички ще открият, че
нищо не им пречи да пийнат още… Накрая — към пет часа сутринта — градските
стражници ще потропат почтително на портата на Невидимия университет, за да попитат
Архиканцлера ще бъде ли така любезен да дойде с тях да разпознае неколцина
предполагаеми магьосници, които още пеят неприлични песни на шест гласа… а, да, и
би ли взел малко пари, за да плати всички щети? Защото във всеки старец още е
затворен младеж, който се чуди как тъй са отлетели толкова годинки.
Професорът хвана периферията на своята висока, широка и провиснала шапка,
символа на магьосническия занаят.
— А сега, момчета… Шапки долу!
Всички неохотно свалиха шапките от главите си. Магьосникът се привързва към
островърхата си шапка. Тя му дава чувство за принадлежност към съсловието. Но както
Професорът бе подхвърлил небрежно, щом хората съдят по шапката, че си магьосник,
свалиш ли я, просто ще те помислят за някой богат търговец или каквото още им
хрумне.
Деканът потръпна.
— Все едно съм си смъкнал всичките дрехи…
— Ще пъхнем шапките под одеялото на Пунс — предложи Професорът. — И никой
няма да ни познае.
— Да, но дали и ние ще се познаем накрая? — разколеба се Лекторът.
— Ще си кажат, че сме… ами почтени граждани.
— Че аз точно такъв се чувствам — изпъчи се Деканът.
— Или пък търговци — вметна Професорът и приглади назад бялата си коса. —
Помнете, че ако някой попита, _ние не сме магьосници._ Просто достойни търговци,
излезли да се поразтушат, разбрахме ли се?
— А как изглежда достойният търговец? — озадачи се друг магьосник.
— Аз откъде да знам? — вдигна рамене Професорът. — Никой да не прибягва до
магии! Няма нужда да ви повтарям какво ще стори Архиканцлерът, ако чуе, че
служителите му се забавляват като простолюдието.
— Повече се безпокоя да не научат студентите — потрепери Деканът.
— Фалшиви бради! — тържествуващо заяви Лекторът. — Трябва да носим фалшиви
бради.
Професорът вдигна очи към небето.
— Ама ние и без това си имаме бради. Що за маскировка ще бъдат _фалшивите?_
— А, тъкмо в това е номерът — увери го Лекторът. — Никой няма да заподозре,
че под фалшивите си имаме _истински._
Професорът отвори уста да възрази, но се отказа.
— Хъм…
— Но откъде ще се сдобием с фалшиви бради толкова късно вечерта? — усъмни се
някой от групичката.
Лекторът грейна и бръкна в джоба си.
— Няма нужда. Ей в това е _същинската_ хитринка. Донесох намотка тел, ако
вече схващате. Стига да отчупите две парчета, да ги усучете около бакенбардите си,
да ги окачите нескопосано на ушите си ето така… — той даде пример — … и сте готови.
Професорът го зяпна.
— Брей, да се втрещи човек… Вярно! Наистина изглежда, че си сложил зле
направена фалшива брада.
— Изумително, нали? — доволен отбеляза Лекторът и му подаде телта. —
Главознание, това му е цаката.
Няколко минути чупиха тел и изскимтяваха при убождане с парчетата. Накрая се
спогледаха, двама магьосници хванаха ръчките на инвалидната количка и я забутаха с
грохот по калдъръма.
— К’во става, бе? К’во правите? — попита Пунс, събудил се ненадейно.
— Ще се преструваме на почтени граждани — осведоми го Деканът.
— А, забавна игричка — одобри Пунс.

>
— Драги, чуваш ли ме?
Ковчежникът отвори очи.
Лазаретът на Невидимия университет не беше прекалено просторен, а и рядко се
използваше. Магьосниците или се радваха на възмутително добро здраве, или умираха.
Единственото лекарство, от което честичко се нуждаеха, беше отвара против стомашни
киселини и затъмнена стая до обяд.
— Донесох ти нещо за четене — съобщи гласът срамежливо.
Ковчежникът успя да фокусира погледа си в заглавието: „Приключения с арбалет
и въдица в ръка“.
— Беше се отнесъл здравата от удара. Цял ден не се свести.
Ковчежникът се опули мътно към розово-оранжевия облак, който постепенно се
избистри в лицето на Архиканцлера.
„Я да помисля как точно се озовах…“
Подскочи в леглото, сграбчи робата на Архиканцлера и изкрещя в едрото розово-
оранжево лице:
— Ще ни връхлети нещо страшно!

Магьосниците се разхождаха по сумрачните улици. Засега маскировката им

служеше чудесно. Хората дори си позволяваха да ги избутват от пътя си. Никой не би
дръзнал да се блъсне нарочно в магьосник. Беше освежаващо ново преживяване.
Пред „Одиум“ се тълпеше огромно множество, а опашката се точеше по цялата
улица. Деканът я пренебрегна напълно и поведе групичката право към входа. Друг
магьосник изпъшка тихичко от лошо предчувствие.
Изпречи им се трол със зачервено лице и зле скроена военна униформа, но без
панталон.
— Моля? — учуди се Деканът.
— Ти не виждаш ли, че има опашка?
Деканът кимна учтиво. В Анкх-Морпорк самата същност на опашката предполагаше
магьосникът да е най-отпред.
— Виждам — потвърди той. — Това е чудесно. А сега бъдете така добър да се
отдръпнете, за да си заемем местата.
Тролът го сръга в корема.
— Накъде си се разбързал, бе? Да не се мислиш за магьосник?
Най-близките кандидат-зрители прихнаха.
Деканът пристъпи по-близо до трола и изсъска:
— Впрочем ние сме именно магьосници.
Тролът му се ухили в лицето.
— Я не ми пробутвай боклучави лафове като руднична шлака. Нали ти виждам
фалшивата брада!
— Ей, чуй какво ти…
Гневната реплика на Декана секна по средата с писък, когато тролът го хвана
за яката и го запрати насред улицата.
— Ще стоиш на опашката като всички.
Чакащите го подкрепиха с оглушителни викове. Деканът изръмжа и протегна
дясната си ръка с разперени пръсти…
Професорът се вкопчи в рамото му.
— Такова изпълнение няма да ни се отрази много добре. Идвай с мен веднага!
— Къде?
— На края на опашката!
— Но ние сме _магьосници!_ Никога не чакаме на опашки!
— Не помниш ли, че сега сме почтени търговци? — Професорът се озърна към
околните любители на филмите, които започваха да се взират особено в тях. — Хайде
на края!
В другия край на улицата тълпата се раздвижи. Мнозина се устремиха натам.
Почтените търговци изведнъж се озоваха насред повляклото ги гъмжило.
Лекторът промърмори:
— Идва някаква важна особа!
— Кой ли може да е? — Лицето на Професора се сгърчи от паника зад фалшивата
брада. — Как мислиш, да не са поканили Архиканцлера?
Магьосниците сгушиха глави в раменете си.
Всъщност доближаваше карета, несравнимо по-великолепна от разпадащите се
файтони, набутани в пустия соколарник на Университета. Тълпата напираше да разкъса
редицата от тролове и стражници и се взираше с очакване във вратичката на каретата.
Дори въздухът сякаш трептеше.
Господин Безам, толкова изпъчен от самочувствие, че май подпърхваше над
земята, изприпка и посегна да отвори вратичката.
Тълпата колективно затаи дъх с изключение на една малка част, която налагаше
всички наоколо с бастуна си и мрънкаше свадливо:
— К’во става тук, а? Защо никой не ми казва к’во става? Настоявам някой да ми
каже какво… хъм, става!
Вратичката си остана затворена. Джинджър стискаше дръжката като спасително
въже.
— Но те са _хиляди!_ — ахна тя. — Не мога да изляза!
— Всички до един гледат твоите филми! — примоли се Сол. — Това е твоята
публика!
— Не!
Сол вдигна ръце.
— Не можеш ли поне ти да я убедиш? — обърна се към Виктор.
— Не знам дали мога да убедя и себе си.
— Но вие толкова дни наред сте все пред очите на тези хора — промърмори
Диблър.
— Не е вярно — отрече Джинджър. — Там бяхте само вие, майсторите на ръчката,
троловете и останалите от снимките. Беше съвсем друго. Впрочем тогава не бях аз, а
Делорес дьо Грях.
Виктор си подъвка устните замислено.
— Тогава защо не изпратиш при тях Делорес дьо Грях вместо себе си?
— Как ще стане? — озадачено попита Джинджър.
— Ами… защо не се престорим, че това е филм?…
Чичото и племенникът Диблър се спогледаха. Сол сви дланите си на фуния като
лещата на снимачна кутия, а Гърлото, макар и след напомнящо сръчкване в ребрата,
опря едната си длан в темето на племенника, а с другата ръка се приготви да завърти
въображаемата ръчка, стърчаща от ухото му.
— Снимаме! — провикна се с глас на режисьор.

Вратичката на каретата се отвори широко. Шумът на гъмжилото беше като

вдишването на планински връх. Виктор излезе и подаде ръка на Джинджър.
Тълпата се развика лудешки.
От вълнение Лекторът по съвременни руни си хапеше пръстите. Професорът по
неопределени изследвания издаваше чудати гърлени звуци.
— Нали знаете онзи лаф, че едно момче можело да си намери и по-хубаво
занимание от магиите? — изгъгна по едно време.
— Истинският магьосник би трябвало да се интересува само от едно нещо —
сгълча го Деканът. — Знаеш добре кое е то.
— _О,_ знам.
— Имах предвид магията!
Професорът се взря в наближаващите фигури.
— Все пак това е младият Виктор.
— Отвратително — изсумтя Деканът. — Как му е хрумнало да се увърта около
млади дами, щом можеше да стане магьосник?!
— М-да-а… Ама че глупак… — проточи Лекторът, който май имаше затруднения с
дишането.
Последва обща въздишка.
— Но трябва да признаете, че момичето си е трепач — подхвърли Професорът.
— Аз съм стар човек и ако някой не ме пусне _незабавно_ да погледна к’во
става — заплаши пресеклив глас зад тях, — ще опита… хъм, бастуна ми.
Двама от магьосниците се отдръпнаха и пропуснаха стола на колела, който спря
чак при червената пътека.
Ченето на Пунс увисна.
Джинджър стисна ръката на Виктор.
— Ей там неколцина стари дебелаци с фалшиви бради ти махат — излезе гласът й
през стиснатите зъби и замръзналата усмивка.
— Да, според мен са магьосници.
Виктор също им се ухили.
— Единият подскача на инвалидната си количка и крещи „Ей-хей“ и „Юху-у-у“.
— Това е най-възрастният жив магьосник в целия свят.
Виктор махна с ръка на пълна лелка в тълпата, която припадна на секундата.
— Ох… А какъв ли е бил преди петдесетина години?
— Ами бил е на осемдесет* _Само не му пращай въздушна целувка!_
[* Магьосниците, които се изплъзнат от амбициозното внимание на колегите си,
обикновено живеят дълго.]
Тълпата изрева одобрително.
— Но той изглежда много мил!
— Просто се усмихвай и размахвай ръка.
— О, богове! Погледни всички онези хора, които чакат да се запознаят с нас!
— Виждам ги.
— Но те като че са важни особи!
— Е, и ние сме като тях. Поне така се оказа.
— Защо?
— Защото сме си ние. Не помниш ли какво ми каза на брега? Пак сме си ние, но
колкото се може по-големи и видни. Нали това искаше? Ние сме…
Виктор млъкна.
 Тролът пред входа на „Одиум“ отдаде чест неуверено. Въпреки неспирната врява
се чу ясно как ръката му се удари в ухото…

Гаспод куцукаше на скорост по уличката, а Пляси послушно припкаше след него.

Никой не ги и погледна, когато се изсулиха от каретата.
— Цяла вечер в някаква си задушна зала — туй не е идеята ми за весела вечер
на воля — мърмореше Гаспод. — Сега сме в големия град, а не в Света гора. Дръж се
за мен, паленце, и ще си прекараш весело. Първо отиваме при задната врата на
„Къщата на ребърцата“. Там ме познават. Разбрахме ли се?
— Пляси добро момче!
— Ъхъ…

— Виж какво е навлякъл! — промълви Виктор.

— Червено плюшено сако със златни ширити — уточни Джинджър тихо, без да се
обръща към него. — И какво? Щеше да е по-добре, ако беше обул и панталон.
— О, богове… — задъха се Виктор.
Направиха първите си крачки в ярко осветеното фоайе на „Одиум“.
Безам се бе престарал. Тролове и джуджета се бъхтиха цяла нощ, за да си
свършат работата.
Имаше червени плюшени завеси, колони и огледала.
Пълнички херувимчета и всевъзможни плодове, обилно наклепани със златна боя,
наглед покриваха всяка възможна повърхност.
Все едно да пристъпиш в извънредно скъпа кутия шоколадови бонбони.
Или право в познат кошмар. Виктор едва ли не очакваше да чуе грохота на
прибоя и да види как драпериите се свличат в локвички черна гнус.
— О, богове… — повтори той.
— Какво ти става? — разтревожи се Джинджър, все така сковано ухилена към
редицата видни граждани, чакащи да се запознаят с тях.
— Ще видиш — прегракна изведнъж Виктор. — Това е Света гора! Пренесли са я в
Анкх-Морпорк!
— Да, но…
— Нищо ли не помниш? Онази нощ под хълма? Преди да се събудиш?
— Не помня. Вече ти казах.
— Ще видиш… — настоя Виктор.
Взря се в украсена поставка с табло до едната стена. Надписът гласеше: „Три
прожекции дневно!“
Мислеше за пясъчни дюни, древни митове и огромни раци.

Картографията още не бе стигнала до положението на точна наука в Света на

Диска. Хората започваха с добри намерения, но толкова се увличаха по китове,
изхвърлящи струи, чудовища, вълни и други финтифлюшки, че често забравяха да
отбележат скучните планини и реки.
Архиканцлерът затисна с препълнен пепелник единия ъгъл, който все се
навиваше. Плъзна пръст по мърлявата повърхност на картата.
— Тука е написано „Има дракони“. Ха, насред града. Чудна работа…
— О, това е „Слънчевият приют за болни дракони“ на лейди Сибил Рамкин —
разсеяно отвърна Ковчежникът.
— Тука пък е „Тера инкогнита“ — мърмореше Ридкъли. — Откъде накъде?…
Ковчежникът се наведе да погледне отблизо.
— Сигурно за да е по-интересно от зелевите поля, наредени едно до друго.
— Я, _пак_ виждам „Има дракони“.
— Всъщност предполагам, че този път е явна лъжа.
Загрубелият пръст на Архиканцлера продължи в посоката, която изчислиха.
Пътьом изчегъртваше нацвъканото от мухите.
— Не е кой знае какво — заяви, щом се взря в мястото. — Стигаме до морето. И…
— примижа напрегнато — … до Света гора. Подсказва ли ти нещо?
 — Нали всички алхимици се изнесоха там? — сети се Ковчежникът.
— А, _ония типове_ ли…
— Дано не правят някакви магии там… — проточи Ковчежникът.
— Алхимиците ли? Да правят _магии?_
— Извинете. Знам, че е нелепо хрумване. Един портиер ми обясни, че се
занимават там с… с театър на сенките. Или с кукли. Някаква глупост от този род.
Образи. Не обърнах внимание на приказките му. В края на краищата… те са _алхимици._
Ама че работа! Да бяха наемни убийци… да. Крадци… да. Дори търговци… те са
невероятно хитри понякога. Но алхимиците… Нима могат да се намерят по-завеяни,
непохватни, благодушни… — Гласът му стихна, щом мозъкът му осъзна какво думи изрича
устата. — Не биха посмели, нали?
— Хъм, не биха ли посмели?
Ковчежникът изстиска от себе си кух смях.
— Не-е-е… Няма да дръзнат! Знаят, че ще се стоварим отгоре им като цял тон
тухли, ако опитат някакви магии… — Пак млъкна. — Убеден съм, че не са се
престрашили… Дори толкова далеч от града… Не, не биха посмели… Само не и магии…
Нали?…
Ковчежникът поумува още малко и избухна:
— Никога не съм имал доверие на тези мърляви копелета! Не са като нас. Нямат
никаква представа за приличие!

Тълпата около касата нарастваше и се разгневяваше с всяка изминала минута.

— Всички джобове ли си пребърка? — припряно попита Професорът.
— Ами да — смънка Деканът.
— Провери пак.
Според магьосниците само останалите трябваше да плащат, за да влязат някъде.
Островърхата шапка обикновено беше предостатъчен пропуск.
Докато Деканът тършуваше отново. Професорът се ухили налудничаво на момичето,
което продаваше билетите.
— Уверявам ви, млада госпожице, ние сме _магьосници._
— Видях ви фалшивите бради — прихна момичето. — Тука идват всякакви особняци.
Откъде да знам, че вие например не сте три момченца, напъхали се в палтото на татко
си?
— Госпожице!
— Имам два долара и петнадесет пенса — обяви Деканът, измъквайки монетите от
купчинка мъхчета и загадъчни окултни дреболийки.
— Значи две места в партера — неохотно се смили момичето и откъсна билетите.
Професорът ги сграбчи.
— Тъй, аз вкарвам Пунс в залата — забърбори на групичката. — Опасявам се, че
вие ще трябва да се върнете при почтената си търговия.
Зашава многозначително с вежди насреща им.
— Не разбирам защо трябва да… — започна Деканът.
— Иначе ще загазим — прекъсна го Професорът, намигайки трескаво. — Хайде,
минете през _задната уличка_ и се прибирайте.
— Но аз дадох парите и…
Лекторът вече дърпаше Декана към изхода.
— Хайде, да излизаме. — Той също намигна бавно и подчертано на Професора. —
Ще минем по _задната уличка._
— Не виждам защо да… — жалваше се Деканът отдалеч.

Сивкави облаци се кълбяха в магическото огледало на Архиканцлера. Мнозина

магьосници разполагаха с такова огледало, но рядко си правеха труда да надничат в
капризното и лъжливо устройство. Дори не беше подходящо за бръснене.
Но Ридкъли прояви учудваща вещина в боравенето с него.
— Тъй дебна дивеча — обясни небрежно. — Няма да се промъквам часове наред във
влажни храсталаци, ама ха! Сипи си нещо за пиене, човече. Налей и на мен.
Облаците трепнаха.
 — Май нищо друго не се вижда. Странно. Само просветваща мъгла.
Архиканцлерът се прокашля. Ковчежникът постепенно откриваше, че въпреки
привичките си Ридкъли е извънредно прозорлив човек.
— Някога гледал ли си ония щуротии със сенки, кукли или подвижни образи,
каквото ще да представляват? — подхвърли Архиканцлерът.
— Прислугата ходи да ги гледа — отвърна Ковчежникът.
Ридкъли предположи, че това означава „не“.
— Май се налага и ние да ги видим.
— Щом казвате, Архиканцлер… — покорно промълви Ковчежникът.

Сградите за показ на подвижни образи в цялата мултивселена имат едно

неизменно свойство — противната гледка отзад е правопропорционална на великолепието
на фасадата. Отпред виждате колони, арки, златна боя, светлини. От обратната страна
— странни шахти, тайнствени тръби, голи стени, вонящи улички.
И прозореца на тоалетната.
— Не проумявам какво ни подтиква да вършим това — изстена Деканът, който се
напъваше заедно с останалите.
— Млъкни и ме бутни по-силно! — настоя Лекторът.
— Защо не превърнахме нещо в пари? — оплакваше се Деканът. — Бързичка
илюзийка, какво лошо има?
— Нарича се подправяне на валута — строго изрече Лекторът. — Накрая може и да
паднеш в ямата със скорпионите за такива геройства. Ох, къде стъпвам? _Къде_
стъпвам?!
— Където трябва — увери го друг магьосник. — Хайде, Декане, сега е твой ред.
— Олеле… — вайкаше се Деканът, когото вмъкваха през прозореца в неописуемата
тъма вътре. — Нищо добро не ни чака.
— Само внимавай къде ще си спуснеш краката. Ето, видя ли какво направи? Казах
ти да внимаваш! Все едно, да вървим.
Магьосниците се прокраднаха — с изключение на Декана, който жвакаше — през
задните коридори и влязоха в затъмнената претъпкана зала, където Уиндъл Пунс им
пазеше места, като размахваше бастуна си безогледно. Стигнаха до него, оплитайки
крака, и седнаха.
Вторачиха се в сенчестия сив правоъгълник отсреща.
След малко Професорът сподели:
— Не виждам какво намират хората в тази гледка.
— Още не е започнало! — изсъска му Деканът.
— Гладен съм — оплака се Пунс. — Стар човек съм и… хъм, огладнявам.
— Знаете ли какво направи той? — възмути се Професорът. — Можете ли да си
представите как постъпи старият глупак? Една млада дама с факел в ръка ни показа
местата, а той я ощипа… отзад!
Пунс се подхилваше.
— Юху-у-у! Майка ти знае ли, че си излязла от вкъщи?
— Май не може да понесе вълнението — съжали го Професорът. — Не биваше да го
водим тук.
— И не забравяйте, че изтървахме вечерята — промърмори Деканът.
Смълчаха се. Едра жена, която с мъка мина през тясната пролука покрай
инвалидната количка на Пунс, изведнъж трепна и се озърна наежена, но видя само
безобиден старец, който явно спеше дълбоко.
— Отгоре на всичко във вторник има печена гъска — печално промълви Деканът.
Пунс поотвори едното си око и победоносно наду тромбите.
— Хо-хо! Баба ти става ли за сапун?
— Е, убедихте ли се? — натърти Професорът. — Дори не знае в кой век живеем.
Пунс извъртя черните си очички към него.
— Може да съм дъртак, и то изкуфял, ама няма да гладувам. — Той порови в
неприятните потайности на стола си и извади омазнена черна кесия, която звънна
тихо. — На влизане видях някакво девойче да продава храна, специално измислена за
подвижните образи.
— Значи си имал пари?! — ядоса се Деканът. — Нищичко не каза!
 — Не сте ме питали — напомни Пунс.
Магьосниците впиха гладни погледи в кесията.
— Там имат пукана царевица с масло, наденички в хлебчета и разни шоколадови
измишльотини — изброи Пунс и им се ухили лукаво и беззъбо. — Може и вие да си
вземете, ако искате — добави щедро.

Деканът изброяваше покупките.

— Така, имаме шест великански кесии пукана царевица с допълнително масло,
осем наденички в хлебчета, гигантска чаша съскащо питие и една торба стафиди в
шоколад.
Даде парите на момичето.
— Добре — отдъхна си Професорът и събра всичко в прегръдката си. — А… няма ли
да вземем нещо и за останалите?

В кабинката си Безам ругаеше, докато наместваше огромната ролка на „Издухани“

върху кутията за показ на подвижни образи.
На няколко крачки от него, в отделената с червено въже част от балкона седеше
Патрицият на Анкх-Морпорк — лорд Ветинари, който също не се радваше на най-доброто
си настроение.
Признаваше, че тези младежи са приятна двойка. Само че не беше съвсем наясно
защо е настанен до тях и какво ги прави толкова важни.
Свикнал беше с важни особи или поне с онези, които си въобразяваха, че са
такива. Магьосниците го постигаха чрез извършването на висши заклинания. Крадците —
с дръзки грабежи, както и търговците, макар и в малко по-различен смисъл. Бойците
се издигаха в очите на околните с победи и оцеляване в битките. Наемните убийци —
чрез умело и изтънчено изпращане на жертвите в отвъдното. Имаше какви ли не начини
човек да се прочуе, но всички те бяха достъпни за разума.
А тези двамата просто бяха заемали интересни пози пред последния крясък на
модата — машинариите за подвижни образи. И най-лишеният от дарба актьор в градския
театър беше същински майстор на сценичното изкуство в сравнение с тях, но никому не
хрумваше да излезе на улиците и да крещи името му.
Досега Патрицият не бе обръщал внимание на филмите. Доколкото успя да се
осведоми, Виктор Мараскино станал известен с изгарящия си поглед, от който дами на
средна възраст (макар от тях да очаквате повече здравомислие) припадали на
седалките. Силата на госпожица Делорес дьо Грях пък била в изкусителната външност,
раздаването на изящни плесници и фантастичното умение да се изтяга сластно на
копринени възглавници.
А самият той — Патрицият на Анкх-Морпорк, управляваше, опазваше, обичаше,
мразеше и цял живот служеше на този град…
Докато простолюдието запълваше залата, изумително острият му слух долови
следния разговор:
— Кой е оня тип горе?
— Ама там седят Виктор Мараскино и Делорес дьо Грях! Що за невежа си ти?!
— Не, бе, питам за високия тип в черно.
— Де да го знам. Някой от градските тузари.
Да, необикновено интересно явление. Както се оказа, можеш да си известен и с
това, че си… хъм, известен. Вече започваше да обмисля предположението, че това
явление таи в себе си неимоверни заплахи и вероятно ще се наложи да нареди някой да
бъде убит, макар и с крайно нежелание.* Дотогава щеше да търпи отразеното сияние на
славата от факта, че седи в компанията на знаменитости. Слиса се, че му е приятно.
[* Тоест с нежелание от страна на Ветинари. Нежеланието на обекта да се
прости с живота си се подразбираше.]
Освен това седеше до госпожица Дьо Грях и завистта на всички останали в
залата беше толкова явна, че почти я усещаше на вкус. Не можеше да каже същото за
пухкавите разпукани царевични зрънца от кесията, която му тикнаха в ръцете.
От другата му страна противният Диблър обясняваше техническите тайни на
подвижните образи, напълно заблуден, че Патрицият чува дори и една дума.
 Внезапно залата се разтресе от ръкопляскания.
Лорд Ветинари се наведе към Диблър.
— Защо намаляват светлините?
— О, сър, това е, за да виждате по-добре образите на екрана.
— Нима? Мнозина биха очаквали, че така образите ще се виждат по-трудно.
— Не и _подвижните_ образи, сър — почтително възрази Диблър.
— Колко любопитно…
Патрицият се наведе на другата страна към Джинджър и Виктор. Установи с
умерена изненада, че и двамата са изключително напрегнати. Забеляза това състояние
още с влизането им в „Одиум“. Младежът зяпаше нелепите декорации, сякаш виждаше
най-страшната гледка в живота си, а когато момичето зърна самата зала, едва си пое
дъх.
Май още бяха втрещени.
— Предполагам, че всичко това вече е привично за вас — подхвърли Патрицият.
— Не — отрече Виктор. — Изобщо не сме свикнали. Досега не сме били в зала за
показ на филми.
— Освен веднъж — зловещо процеди Джинджър.
— Вярно, освен веднъж…
— Да, но вие участвате в _създаването_ на подвижни образи — меко напомни лорд
Ветинари.
— Така е, само че никога не ги _гледаме._ Виждаме само откъси, когато
майсторите на ръчката слепват парчетата от филма.
— Значи това е нещо ново за вас? — провери пак Патрицият.
— Не съвсем… — смънка Виктор, чието лице сивееше.
— Колко увлекателно — промърмори лорд Ветинари и продължи да не слуша
приказките на Диблър.
Не бе стигнал до поста си, като се стараеше да вникне в работата на
механизми. Интересуваше го устройството на човешките умове.
На метър-два от него Сол пусна малка ролка филм в скута на чичо си.
— Това е твое — съобщи мило.
— Какво е? — попита Диблър.
— Ами реших да прегледам набързо филма, преди да го покажем…
— Наистина ли? — промълви Диблър.
— И що да видя? Насред сцените с опожаряването на града _пет минути_ на
екрана се мъдри чиния с ребърца в Специалния фъстъчен сос на Харга. Разбира се,
_знам защо._ Само искам да науча защо _така._
Диблър се хилеше гузно.
— Ето как си го представях — щом едно кадърче кара хората да купуват всякакви
неща, какво ли щяха да направят с тях цели пет минути…
Сол не откъсваше поглед от лицето му.
— Много ме засегна, да знаеш — продължи Диблър. — Не прояви никакво доверие
към мен. Аз ти обещах тържествено да не се бъркам повече, а ти не пожела да ми
повярваш. Ти нарани чувствата ми, Сол. Наистина. Къде изчезна почтеността?
— Според мен си я продал на някого, чичо.
— Много съм _наскърбен_ — не мирясваше Диблър.
— Но ти _не спази_ обещанието си, чичо.
— Това няма нищо общо. Бизнес, какво да се прави. Сега говорим за отношенията
в _семейството._ Сол, трябва да вярваш на близките си. Особено на мен.
Племенникът вдигна рамене.
— Добре, щом казваш.
— Сериозно ли?
— Да, чичо. — Сол се ухили до ушите. — Обещавам ти тържествено.
— Ей така те харесвам!
По-нататък в редицата Виктор и Джинджър се взираха с примирен ужас в празния
екран.
— Знаеш какво ще се случи сега, нали?… — прошепна тя.
— Да. Някой ще засвири в яма пред екрана.
— Онази пещера _наистина_ ли беше филмова зала?
— В известен смисъл — уклончиво отвърна той.
 — Но тук екранът е обикновен. Не е… ами просто си е екран. Малко по-качествен
чаршаф, а не…
Заглуши я шумотевица откъм другия край на залата. Сред дрънчене и съскане на
изпуснат въздух дъщерята на Безам Посадски се издигна бавно от широк отвор в пода.
Момичето се нахвърляше върху клавишите на малък орган с вдъхновение, породено от
няколко часа репетиции. Подпомагаха я усилията на двама могъщи тролове, които
натискаха духалото зад сцената. Беше яка млада жена и незнайната музикална творба
очевидно губеше в битката с нея.
В партера Деканът подаде голяма кесия на Професора.
— Вземи си шоколадови стафидки.
— Приличат ми на миши барабонки — оплака се Професорът.
Деканът огледа по-внимателно съдържанието на кесията.
— А, това ли било… Изтървах я на пода преди минутка и се чудех защо
стафидките пак са много…
Лампите станаха още по-мъждиви. Екранът просветна. Появиха се числа, които се
сменяха бързо в обратен ред към нулата.
Калиопа Посадска се взря съсредоточено в нотните листове, нави си още малко
ръкавите, отметна кичурите от очите си и се впусна във вдъхновена атака срещу едва
различимия стар химн на Анкх-Морпорк.*
[* „Ще ви владеем на едро и евтино.“]
Светлините угаснаха.

Небето блещукаше. Тази мъгла изобщо не беше нормална. Излъчваше сребристосив

здрач и мигаше като кръстоска между сиянието над Главината и лятна гръмотевична
буря.
А над Света гора небето пламтеше ярко. Отблясъците проникваха дори в уличката
зад „Къщата на ребърцата“ на Харга, където двете кучета се наслаждаваха на
специалното безплатно меню „Каквото си измъкнеш от бунището“.
Пляси вдигна глава към небето и заръмжа.
— Напълно те разбирам — сподели Гаспод. — Нали им рекох, че _вещае?_ Не им ли
повтарях, че ще падне голямо вещаене? — От козината му изскачаха искри. — Да
вървим. По-добре да предупредим хората. В туй те бива, да знаеш.

>
_Трактрактрак…_
Единственият звук в „Одиум“. Калиопа вече не свиреше, а се пулеше към екрана.
Висяха ченета и се затваряха само колкото да сдъвчат поредната порция пукана
царевица.
Виктор си спомняше замаяно, че понечи да се възпротиви. Опита се да извърне
глава. Дори и сега немощно гласче в съзнанието му внушаваше, че всичко е потръгнало
зле, но той не слушаше. Очевидно беше, че всичко е наред. И той участваше във
всеобщите въздишки, докато героинята полагаше усилия да запази фамилния рудник
насред един обезумял свят… Потръпваше от войната, развихрила битки. Потънал в
романтична мъгла, се наслаждаваше на сцените в балната зала. И…
… усещаше студен натиск върху крака си, сякаш полуразтопено кубче лед се
просмукваше през панталона му. Помъчи се да не обръща внимание, но такава досада не
допуска да я пренебрегнеш.
Очите му се завъртяха надолу.
— Извинявам се — обади се Гаспод.
Погледът на Виктор се фокусира. После очите му установиха, че пак се насочват
насила към екрана, където неговият филмов двойник целуваше огромната двойничка на
Джинджър.
Но лепкавият студ отново му се натрапи. И Виктор изплува от унеса за втори
път.
— Ако искаш, да те ухапя по крака, а? — предложи Гаспод.
— Аз… ъ-ъ… аз… — заломоти Виктор.
— Мога да хапя до кръв — увери го кучето. — Ти само кажи.
— Не… ъ-ъ…
 — Нали ти казах, че нещо вещае? Такова вещаене пада, че свят да ти се завие.
Пляси си продра гърлото от лай, ама никой не чува. Затуй си рекох да опитам стария
номер с муцуната. Безотказен е, от мен да знаеш.
Виктор се огледа. Останалите зрители се бяха втренчили в екрана, сякаш бяха
готови да останат на седалките…
_… завинаги._
Когато вдигна ръце, от пръстите му изпращяха искри, а въздухът се насищаше с
мазния привкус, който дори студентите в Университета веднага свързваха с огромно
натрупване на магически потенциал. В залата се кълбеше мъгла. Колкото и нелепа да
беше тази гледка, мътилката покриваше пода като блед сребрист прилив.
Хвана Джинджър за рамото и я разтърси. Размаха ръка пред очите й. Кресна в
ухото й.
Опита същото с Патриция, после и с Диблър. Колкото и да ги буташе, телата им
кротко заемаха предишната си поза.
— Филмът им причинява това — забърбори Виктор. — Няма от какво друго да е. Но
не разбирам _как_ става. Съвсем обикновен филм… В Света гора не си служим с магия.
Поне не и с… нормална магия…
Прескачаше неподатливи колене, за да стигне до пътеката. Втурна се през
ивиците мъгла. Задумка с юмрук по вратата на кабината. Не дочака отговор и я отвори
с ритник.
Безам се взираше напрегнато в екрана през малък квадратен отвор в стената.
Кутията за показ на филми си тракаше весело без неговата намеса. Никой не въртеше
ръчката… Виктор се поправи — никой, когото би могъл да види с очите си.
Земята се разтърси от далечен тътен.
И той погледна към екрана. Позна сцената — малко преди опожаряването на Анкх-
Морпорк.
Мислите му се мятаха и оплитаха. Какво казваха хората за боговете? Че не би
ги имало, ако няма кой да вярва в тях, нали? Правилото важеше за всичко останало в
света. Действителността е онова, което съществува в главите на хората. А тук седяха
стотици хора и искрено _вярваха_ в онова, което виждаха…
Виктор затършува трескаво в боклуците по ъглите на кабинката, но не намери
нито сатър, нито ножица. Машината тракаше и пренавиваше реалността от бъдещето към
миналото.
С частица от ума си чуваше Гаспод:
— Май отървахме света и тоя път, а?
Мозъкът обикновено бръмчи от воплите на разни несъществени мисли, които се
борят за внимание. Само голяма беда би ги принудила да замлъкнат. Точно това му се
случваше в момента. Една-единствена кристално ясна мисъл, която отдавна се бореше
да вземе връх, отекна в тишината.
Ами ако _някъде_ действителността е изтъняла повече от обичайното? И ако си
направил нещо, заради което е станала още по-рехава? Книгите не го постигат. Дори
нормалният театър е безсилен, защото дълбоко в душата си знаеш, че виждаш на
сцената хора в смешни дрехи. Но Света гора проникваше от очите направо в мозъка. И
душата си знаеше, че всичко е истинско. Да, филмите можеха да причинят това.
Ето какво имаше под хълма на Света гора. Хората в древния град бяха
използвали пролуката в действителността, за да се _забавляват._ И Тварите ги бяха
открили.
Сега други хора правеха същото. Все едно да се учиш на жонгльорство със
запалени факли в работилница за фойерверки. Тварите чакаха…
Но защо всичко продължаваше? Нали той _попречи_ на Джинджър?
Ролката с филма си тракаше. Около кутията май се сгъстяваше мъглица и
размиваше очертанията й.
Виктор се вкопчи в ръчката. Тя запъна за миг и се счупи. Той полека избута
Безам, взе стола му и го стовари върху кутията. Столът се пръсна на трески. Виктор
отвори задния капак и извади клетката със саламандрите, но образите продължаваха да
танцуват по далечния екран.
Цялата сграда се разтресе отново.
„Имаш само един шанс, а после умираш…“
Той свали ризата от гърба си и омота едната си ръка. Посегна към
проблясващата филмова лента и я стисна.
Лентата се скъса. Кутията отскочи назад. Филмът се проточи на лъскави
намотки, които за миг се устремиха към Виктор, но се свлякоха на пода.
_Трактрак… трак._
Виктор предпазливо побутна с крак купчината лента. Почти очакваше да го
нападне като змия.
— Е, спасихме ли света? — досаждаше Гаспод. — Ще ми се да знам.
Виктор се озърна към екрана.
— Не.
Там имаше образи. Не бяха особено отчетливи, но виждаше как неговият неясен
образ и призрачната Джинджър са се вкопчили в съществуването си. Дори екранът се
раздвижи. Тук-там се издуваше, сякаш вълнички пробягваха по басейн с матов живак.
Неприятно позната гледка…
— Те ни намериха… — промърмори Виктор.
— Кои „те“? — попита кучето.
— Нали помниш, че все ми разправяше за страшилища?
Гаспод сбърчи муцуна.
— Ония отпреди зората на времето ли?
— Там, откъдето идват _тези,_ няма време — смънка Виктор.
Зрителите се размърдаха на седалките.
— Трябва да изкараме всички оттам. Но без паника…
Прекъсна го хоров писък. Публиката се опомняше.
Екранната Джинджър се измъкваше. Беше тройно по-едра от човешки ръст и
трепкаше видимо. Освен това беше и полупрозрачна, но очевидно тежеше немалко,
защото подът поддаваше и се цепеше под краката й.
Хората се прескачаха един друг в желанието си да се махнат. Виктор си
пробиваше път по пътеката. Подмина го заднешком столът на колела, повлечен от
тълпата, а Пунс размахваше бастуна си и врещеше:
— Ей! Ей! Тъкмо започна да става забавно!
Професорът се вкопчи в ръката на Виктор.
— Това трябваше ли да се случи?
— Не!
— Значи не е някакъв кинематографски ефект? — с гаснеща надежда промълви
Професорът.
— Не, освен ако не са изобретили нещо съвсем ново през последното денонощие.
Според мен вече си имаме работа с Тъмничните измерения.
Професорът се вторачи в него.
— Все пак ти си младият Виктор, който учеше при нас, нали?
— Да. Извинете…
Виктор подмина смаяния магьосник и прескочи седалките, за да стигне до
Джинджър, която още зяпаше собствения си образ. Чудовищната й двойничка се озърташе
и мигаше мудно като гущер.
— Това _аз_ ли съм?!
— Не! — отрече той. — Тоест… да. Може би. Всъщност не. Един вид… Ела с мен!
— Но тя изглежда точно като мен!
В гласа на момичето напираше истерия.
— Защото те са принудени да използват Света гора! Тя… тя определя как да
изглеждат, струва ми се.
Виктор побърза да я вдигне от седалката. Джинджър риташе и около нея се
разлетя пукана царевица. Накрая се запрепъва след него, но начесто се оглеждаше.
— Още едно от тях се мъчи да излезе от екрана…
— Върви!
— Това си ти!
— Аз съм тук! То е… нещо друго! Просто използва моя образ!
— А какъв е нормалният му образ?
— Няма нужда да питаш!
— Има и още как! Иначе защо ще питам? — викна тя, докато се промъкваха през
потрошените редове.
— Изглежда по-страшно, отколкото можеш да си представиш!
 — Мога да си представя какви ли не ужасии!
— Затова казах „по-страшно“!
— Тъй ли…
Великанската призрачна Джинджър ги изпревари, примигвайки подобно на морски
фар, и насили стената, за да излезе. Навън отекнаха уплашени вопли.
— То май расте — прошепна Джинджър.
— Излез! — подкани я Виктор. — Накарай магьосниците да го спрат.
— А ти какво ще правиш?
— Някои _Неща_ — изпъчи се той — мъжът трябва да свърши сам.
Тя го изгледа със сприхаво недоумение.
— Какво? _Какво?!_ Сега да не се отбиеш в тоалетната?
— Просто изчезвай оттук!
Избута я към вратата, после се обърна и установи, че двете кучета го гледат с
очакване.
— Отнася се и за вас двамата.
Пляси излая.
— Кучето трябва да стои при господаря си, такива ми ти работи — засрамен
изгъгна Гаспод.
Виктор се огледа вбесен, грабна счупена седалка, изрита вратата, запрати
парчето с все сила и изрева:
— Донеси!
Двете кучета се втурнаха, тласнати от инстинкта. Гаспод обаче запази
достатъчно самообладание, за да изръмжи в движение:
— Ама че си гадняр!
Виктор нахълта в кабината и излезе, понесъл оплетената лента от „Издухани“.
Гигантският му образ се затрудняваше да излезе от екрана. Главата и едната му
ръка се подадоха и станаха триизмерни. Ръката замахна непохватно към Виктор, който
старателно трупаше лента наоколо. Изтича до кабината и измъкна кутиите с филми,
които Безам противно на благоразумието бе подредил под скамейката.
С методично хладнокръвие, породено от усукващ червата ужас, Виктор пренесе
кутиите до екрана и ги струпа отпред. Борещата се Твар успя да изтръгне и втората
си ръка от двуизмерността, помъчи се да размята кутиите, но каквото и да
управляваше този нов образ, не се справяше добре. На Виктор му хрумна, че Нещото не
е свикнало да има само две ръце.
Пусна и последната кутия върху купчината.
— В нашия свят ти се подчиняваш на нашите правила — подхвърли на чудовището.
— Хващам се на бас, че гориш не по-зле от всичко наоколо, а?
Нещото напираше да измъкне единия си крак.
Виктор потупа джобовете си. Хукна обратно към кабината и затършува отчаяно.
Кибрит… Нямаше кибрит!
Изхвърча през вратата към фоайето и изтича на улицата, където тълпата се
люшкаше насам-натам смразена и гледаше как петнадесетметровата филмова Джинджър се
измъква от останките на срутено здание.
Чу тракане наблизо. Техничаря с увлечение снимаше сцената.
А Професорът крещеше на Диблър:
— Не можем да употребим магия срещу него, разбира се! Те се нуждаят от магия!
И само набират сила от нея!
— Длъжни сте да се справите! — пищеше Диблър.
— Драги господине, ние не сме се набърквали в онова… — Професорът си пое дъх
и изръмжа, — … в което никой не бива да се набърква!
— Кибрит! — развика се Виктор. — Искам кибрит! По-бързо!
Всички се облещиха към него. Професорът закима.
— Обикновен огън. Правилно! Ще свърши работа. Пъргава мисъл, момчето ми.
Бръкна в джоба си и извади кибрит — задължителната принадлежност на
магьосниците, които неспирно бълват дим.
— Не можеш да подпалиш „Одиум“ — заяде се Диблър. — Вътре има незнайно колко
филми!
Виктор откъсна плакат от стената, сви го на тръба и запали единия край.
— Тъкмо тях се каня да подпаля.
 — … извинявам се…
— Тъпотия! Тъпотия! — изригваше вопли Диблър. — Те горят твърде _бързо!_
— … извинявам се…
— И какво от това? Нямам намерение да се мотая вътре.
— _Страхотно_ бързо!
— Извинявам се — търпеливо повтори Гаспод.
Сведоха погледи към него.
— Двамата с Пляси можем да го направим. Четири крака са по-чевръсти от два и
тъй нататък, ако се сещате. Що да не свършим работата?
Виктор се озърна към Диблър и изви вежди.
— Те може и да успеят — отстъпи Диблър.
Виктор кимна. Пляси подскочи изящно, грабна със зъби факела от ръката му и се
втурна към входа, следван тромаво от Гаспод.
— Дали ми се причува или малкото куче проговори? — промърмори Диблър.
— Гаспод казва, че не може да говори — сопна се Виктор.
Диблър поумува още малко. От вълнение почваше да се отнася.
— Е, той знае най-добре, нали?

Кучетата препускаха към екрана. Нещото в образа на Виктор почти се бе

измъкнало, проснато сред кутиите с филми.
— Може ли да го подпаля? — помоли Гаспод. — Моя задача си е, да знаеш.
Пляси излая послушно и пусна пламтящата усукана хартия. Гаспод я пое и
предпазливо се затътри към Нещото.
— Я да спасим света — изфъфли дребното куче.
Остави факела върху размотан филм, който се разгоря мигновено в някак лепкав
бял огън като от магнезий, но по-бавен.
— Тъй, сега да се омитаме…
Застрашената Твар нададе вой. Веднага загуби всякаква прилика с Виктор, сред
пламъците вече се гърчеше подобие на експлозия в аквариум. Стрелна се пипало и
докопа единия крак на Гаспод.
Кучето се изви с намерение да хапе.
Пляси се нахвърли върху мятащия се израстък, който го цапардоса и търкулна
Гаспод презглава по пода.
Малкото куче се надигна, направи няколко измъчени крачки и падна.
— Проклетият крак се скапа — промърмори Гаспод.
Пляси го гледаше печално. Пламъците се разпростираха с пукот около кутиите.
— Я се разкарай оттука, тъпо паленце! — заповяда Гаспод. — Всичко ще гръмне
след минута. Не, бе! Недей да носиш и мене! Остави ме! Няма време…

Стените на „Одиум“ се издуха с подлъгваща окото мудност, всяка дъска и камък

запазваха положението си спрямо останалите, но вече летяха самостоятелно.
После времето догони събитията.
Виктор се просна по лице.
_Буум!_
Оранжево огнено кълбо пръсна покрива и се разду в мъгливото небе. Парчетиите
се забиха в околните къщи. Нажежена кутия за филми изсъска над главите на лежащите
магьосници и гръмна в далечна стена.
Разнесе се пронизителен хленч, който секна внезапно.
Нещото с образа на Джинджър се олюля в горещата ударна вълна. Напорът на
въздуха размята гигантската му пола около кръста. Смутената Твар постоя трепкаща
под дъжда от отломки.
После се обърна непохватно и затътри крака нанякъде.
Виктор вдигна глава и погледна истинската Джинджър, която се взираше през
оредяващия дим към руините, останали от „Одиум“.
— Така не е редно — мънкаше си тя. — Това не бива да се случва. Не може.
Тъкмо си мислиш, че няма надежда и те изскачат вихрено от пушеците. — Озърна се
окаяно. — Нали?
 — Само във филмите — възрази Виктор. — Това тук е действителността.
— Че каква е разликата?
Професорът сграбчи Виктор за рамото и го завъртя към себе си.
— То се запъти към Библиотеката! Трябва да му попречиш! Отиде ли там, магията
ще го направи непобедимо! И никога няма да надделеем над него! Ще доведе и другите!
— Вие сте магьосници — напомни Джинджър. — Защо не го спрете?
Виктор тръсна глава.
— Тварите _харесват_ нашата магия. Послужиш ли си с нея близо до тях, черпят
мощ от нея. Но не виждам какво мога да направя аз…
Млъкна притеснен. Тълпата го зяпаше и чакаше.
Погледите им не подсказваха, че в него е последната им надежда. Просто
вярваха непоклатимо, че той ще победи.
Някакво детенце измрънка:
— Мамо, какво ще стане сега?
Дебелата жена, хванала хлапето за ръка, отвърна:
— То се знае — той ще го спре в последния миг. Тъй е всеки път. Гледала съм
всеки негов филм.
— Никога не съм го правил! — троснато заяви Виктор.
— А, виждала съм те — самодоволно натърти дебеланата. — В „Синовете на
пустинята“. Когато тая дама — тя кимна почтително на Джинджър — яздеше един кон,
пък той се спъна и я метна в пропастта, ама ти притича и я хвана в последния миг.
Голямо геройство.
— Не беше в „Синовете на пустинята“ — педантично уточни възрастен мъж,
натъпквайки тютюн в лулата си, — а в „Тролската долина“.
— В „Синовете“ беше — сряза го кльощавата жена до него. — Мене питайте,
двайсет и седем пъти съм го гледала.
— Беше чудесно, нали? — мечтателно подхвърли първата жена. — Щом видя отново
сцената, когато тя го изоставя, а той се обръща и й хвърля онзи поглед, веднага се
обливам в сълзи…
— Извинете, това не е от „Синовете на пустинята“ — тежко се обади мъжът с
лулата. — Говорите за прочутата сцена на площада от „Изгарящи страсти“.
Дебеланата хвана унило отпуснатата ръка на Джинджър и я потупа.
— На добър момък си попаднала, щом те спасява всеки път. Ако някакви
побъркани тролове отмъкнат мен, моят старец само ще ги попита на какъв адрес да
прати дрехите ми.
— Пък моят няма и да се помръдне от стола, ако ме излапат дракони — оплака се
кльощавата и затворнически подръпна ръкава на Джинджър. — Ама ти повечко се
обличай, госпожице. Следващия път, като те спасява, настоявай да си вземеш и топло
палто. Щото като те гледам на екрана, все си мисля, че ще се простудиш.
— Къде му е мечът, ма мамо? — мрънкаше хлапето и подритваше дебеланата по
глезена.
— Сигурно ей сега ще отскочи да си го вземе — сподели увереността си майката
и се усмихна насърчаващо на Виктор.
— Ъ-ъ… Да — смотолеви той и стисна пръстите на Джинджър. — Да вървим.
— Сторете път на момчето! — властно се развика мъжът с лулата.
Около тях тутакси се отвори празно пространство. Джинджър и Виктор виждаха
поне хиляда чифта очи, вперени с нетърпение в тях.
— Мислят ни за _истински!_ — изстена момичето. — Дяволите ги взели, никой не
си помръдва пръста, защото вярват, че ти си героят тук! А ние няма какво да сторим!
Онази Твар е по-голяма и от двама ни, събрани накуп!
Виктор се вторачи във влажния калдъръм.
„Май съм запомнил някое и друго заклинание, само че обикновената магия е
безсилна срещу Тварите от Тъмничните измерения. Ясно ми е като бял ден, че
истинските герои не се помайват насред насъскващата ги тълпа, а се захващат да
сторят каквото е нужно. Истинските герои са като горкия стар Гаспод. После никой не
ги забелязва. Така е в действителността.“
Бавно вдигна глава.
Но дали сега се намираше в действителността?
Въздухът пращеше. Имаше и друг вид магия. Тя се виеше диво по света като
скъсана лента. Ако можеше да й хване края…
Не беше задължително действителността да е _истинска._ При подходящи условия
стигаше и да е такава, каквато я виждат хората…
— Отдръпнете се — прошепна разсеяно.
— Какво си намислил? — попита Джинджър.
— Ще опитам с магията на Света гора.
— Няма никаква магия в Света гора!
— А според мен… има. Но е _различна._ Усетихме я. Магия има навсякъде, където
поискаш да я търсиш.
Вдиша дълбоко няколко пъти и се постара да освободи ума си. В това беше
разковничето. Правиш го, вместо да умуваш. Чакаш указания от другите. Такава ти е
работата. Знаеш, че окото на снимачната кутия е насочено към теб и попадаш в друг
свят — света на трепкащия сребрист правоъгълник.
Ето я тайната. Трепкането.
Обикновената магия само мести нещата насам-натам. Тя не може да _сътвори_
нищо истинско, което да се съхрани повече от секунда, защото за това е нужна
страхотна сила.
А Света гора лесно сътворяваше нещата отново и отново, десетки пъти в
секунда. Нямаше нужда да са трайни. Стигаше и мимолетното им съществуване.
Но тази магия се подчинява на правилата в Света гора…
Виктор изпъна нетрепваща ръка към притъмнялото небе.
— Осветление!
Назъбени мълнии осветиха целия град…
— Готови за снимки!
Техничаря яростно се вкопчи в ръчката на кутията си.
— Започваме!
Никой не видя откъде се появи жребецът. Изведнъж скочи могъщо над главите на
хората. Беше бял и с множество интересни сребърни инкрустации по хамута. Виктор се
метна на седлото в движение и накара коня да се изправи зрелищно на задните си
крака. Извади от ножницата меча си, макар да го нямаше допреди секунда.
И мечът, и жребецът трепкаха почти недоловимо.
Виктор се засмя. Лъч светлина се отрази бляскаво от зъбите му. Нямаше звън
само защото още не бяха изобретили озвучените филми.
Да повярваш. Това беше начинът. Не преставаш да вярваш нито за миг. Заблуди
окото и ще заблудиш мозъка.
Препусна в галоп между викащите зрители към Университета и кулминационната
сцена.
Майсторът на ръчката си отдъхна, но Джинджър го прасна по рамото.
— Ако спреш да въртиш тази ръчка — предупреди го мило, — ще ти извия кирливия
врат.
— Но той почти излезе извън кадър…
Тя го тласна свирепо към древната инвалидна количка на Уиндъл Пунс и така се
усмихна на стария магьосник, че от ушите му блъвнаха облачета изпарена ушна кал.
— Извинете — замърка с гласец, от който пръстите на магьосниците се подвиха в
ботушите им, — може ли да ви ползваме назаем за мъничко?
— Хе-хей! Напред!

… уумм… уумм…
Разбира се, Пондър Стибънс бе чувал за странното гърне. Всички студенти по
едно или друго време се примъкваха да го разгледат.
Но този път не се и обърна натам, докато се прокрадваше по коридора в
поредния си опит да извоюва кратка свобода.
… ууммууммУУММУУММУУММММуумм.
Оставаше само да се шмугне през задните дворчета и…
ПЛЬОК.
Осемте гледжосани слончета изстреляха сачмите си едновременно. Резографът
избухна и превърна тавана в подобие на солница.
След минута-две Пондър се надигна нерешително. Шапката му вече не беше нищо
повече от колекция дупки, скрепени с по някоя и друга нишка. От едното му ухо
липсваше парченце.
— Просто исках да си пийна — смотолеви той зашеметен. — Какво лошо съм
направил?

Орангутанът клечеше върху купола на Библиотеката и наблюдаваше тълпите, които

се разбягваха по улиците с доближаването на чудовищната фигура.
С лека изненада установи, че я следва призрачен кон, чиито копита не тропаха
по калдъръма.
А след жребеца фучеше триколесен стол, който взе завоя само на две колела,
проточвайки струя искри след себе си. Беше претоварен с магьосници, които крещяха с
все сила. Начесто някой от тях губеше опора и тичаше, за да набере скорост и пак да
се хване за количката.
Трима обаче не си бяха намерили място. Тоест единият все пак се държеше за
влачещия се гюрук, другите двама пък стискаха робата на предния. Затова на всеки
завой опашка от трима магьосници се мяташе по улицата с гръмко „Уааа!“.
Имаше и други хора, които викаха още по-оглушително от магьосниците.
Библиотекарят бе виждал какви ли не смахнати гледки през живота си. Тази се
класираше някъде към 57-мо място.*
[* Класифицираше всичко много прилежно.]
Отвисоко чуваше съвсем ясно.
— … трябва да въртиш! Той ще поддържа илюзията само докато въртиш ръчката!
Това е магията на _Света гора!_ Той я използва в истинския свят!
Беше глас на момиче.
— Добре, де, ама духчетата стават много несговорчиви, когато…
Сега пък говореше изтормозен мъж.
— Майната им на духчетата!
— Но как е възможно да сътвори кон? — Орангутанът незабавно разпозна
скимтящия глас на Декана. — Това е висша магия!
— Не е истински, а филмов кон — пак се обади момичето. — Ей, ти! Пак забавяш!
— Не е вярно! Не е вярно! Ето, въртя ръчката, въртя я!
— Не може да язди кон, който не е истински!
— Как вярваш на тези приказки, щом си вълшебник?
— Всъщност съм _магьосник._
— Все ми е едно. Тази магия не е от вашия вид.
Библиотекарят кимна и престана да се заслушва. Имаше друга работа.
Нещото почти се изравни с Кулата на Занаята и скоро щеше да свърне към
Библиотеката. Тези Твари винаги се устремяваха към най-близкия източник на магия.
Нуждаеха се от нея.
Орангутанът си бе намерил дълга стоманена пика в един мухлясващ склад на
Университета. Стискаше я старателно с пръстите на единия си крак, докато
размотаваше въжето, което върза за ветропоказателя. Другият край на въжето бе
закрепен чак на върха на Кулата. Мина цяла нощ, докато нагласи всичко.
Огледа града под себе си, заудря се по гърдите и изрева:
— АаааАААаааААА… кхъ, кхъ.
Почуди се дали биенето в гърдите е наистина задължително и изчака бръмченето
в ушите и светлите точици пред очите му да изчезнат.
Хвана пиката с едната си ръка, въжето с другата и скочи.
Най-нагледното описание на полета му над зданията на Невидимия университет е
тълкуването на звуците, които издаваше.
Отначало:
— АаааАААаааАААааа!
Това се разбира от само себе си и се отнася до началната фаза на полета,
когато всичко потръгна измамно добре.
После:
— Ааааррргх…
Този звук принадлежеше на момента, когато не улучи с няколко метра тътрещата
се Твар. Осъзна, че щом си вързал въже на върха на извънредно висока и здрава
каменна кула и вече се носиш вихрено към нея, не срещнеш ли друго препятствие по
пътя си, ще допуснеш грешка, за която ще съжаляваш до края на сериозно съкратения
си живот.
Въжето описа предвидената дъга. Разнесе се шум досущ като от падането на
гумен чувал с масло върху гранитна плоча, последван миг-два по-късно от немощно
„ууук“.
Пиката издрънча някъде под Кулата. Библиотекарят се бе долепил като морска
звезда до стената, вкопчил пръсти във всяка вдлъбнатина, която напипа.
Може би щеше да слезе невредим. Не се знае, защото Нещото протегна трепкаща
ръка и го откъсна от стената със звук като при прочистване на запушена тръба.
После великанската Твар го вдигна към онова, което засега представляваше
лицето й.

Тълпите се стичаха на площада пред Невидимия университет, предвождани от

двамата Диблър.
— Виж ги!… — въздъхна Сам Си Прерязвам Гърлото. — Хиляди са, а никой нищо не
се опитва да им продаде.
Инвалидната количка спря сред поредния дъжд от искри. Виктор я изчака, яхнал
безтелесния си кон. Всъщност не беше един жребец, а цяла последователност. Макар да
не помръдваше, конят прескачаше от кадър в кадър.
Мълниите отново озариха небето.
— Той какво искаше да направи? — озадачи се Професорът.
— Да попречи на Нещото да стигне до Библиотеката — обясни Деканът, вторачил
се през завесата от дъждовни капки, които вече падаха нагъсто по калдъръма. — За да
живеят в действителността, Тварите поддържат целостта си с магия. Нямат естествено
морфогенетично поле, нали знаете, затова…
— Размърдайте се, де! — прекъсна го с вик Джинджър. — Разпарчетосайте го с
магия! Ох, горката маймуна!
— Не може с магия! — озъби й се Деканът. — Все едно да наливаме масло в
огъня! Освен това… нямам представа как да гръмна петнайсетметрова жена. Никой не е
искал подобно нещо от мен досега.
— Идиот нещастен, това не е жена, а… филмово изчадие! Да не смяташ, че
наистина съм толкова грамадна?! — разкрещя се Джинджър. — То използва Света гора!
Защото е чудовище, сътворено от Света гора! Идва от страната на филмите!

>
— Управлявай, по дяволите! Управлявай!
— Не знам как се прави!
— Просто се накланяй на едната или на другата страна!
Ковчежникът стискаше изнервен дръжката на метлата. „Ха, лесно ти е да го
кажеш… Ти си свикнал.“
На излизане от Голямата зала бяха зърнали гигантска жена, която се клатушкаше
покрай портата и носеше врещящ орангутан. А в момента Ковчежникът се опитваше да
контролира прастара летяща метла, взета от музея на Университета, докато лудият зад
него упорито се мъчеше да зареди арбалета си с една ръка.
Архиканцлерът бе настоял за тази въздушна атака. Било абсолютно задължително
да нападнат от въздуха.
— Не можеш ли да караш по-плавно? — разсърди се Ридкъли.
— Архиканцлер, метлата всъщност не е двуместна!
— Човече, не мога да се прицеля, като описваш такива криволици из небето!
Прилепчивият дух на Света гора, мятащ се из града като откъснато стоманено
въже, отново профуча през съзнанието на Архиканцлера.
— Ние не зарязваме своите хора в беда… — процеди Ридкъли.
— Своите човекоподобни, Архиканцлер — по навик уточни Ковчежникът.

Нещото се мъкнеше тежко към Виктор. Правеше всяко движение насила, бореше се
с разкъсващите го сили на действителността. Трепкаше, докато се стараеше да запази
формата си, с която се промъкна в света. Затова мимолетните образи на Джинджър се
редуваха с видения на гърчещи се усукани израстъци.
Тази Твар беше гладна за магия.
Вторачи се във Виктор и меча. Ако изобщо беше способна да съзнава нещо,
разбра колко е уязвима.
Зави и се заклатушка към Джинджър и магьосниците.
А те се обвиха в пламъци.

Деканът гореше с особено красиви светлосини оттенъци.

— Не се тревожете, млада госпожице — обади се Професорът насред огъня. — Това
е илюзия. Изобщо не е истинско.
— Ха, на мен ли го казвате? — изсумтя Джинджър. — Продължавайте!
Магьосниците закрачиха напред.
Джинджър чу стъпки зад гърба си. Двамата Диблър вървяха по петите им.
— Защо се плаши от огъня? — чудеше се Сол, докато Нещото се отдръпваше от
настъпващите магьосници. — Нали е илюзия? Би трябвало да се досети, защото няма
никаква топлина.
Джинджър поклати глава. Приличаше на сърфист, обяздил цунами от истерия. Може
би защото не се случва всеки ден да видиш свое призрачно подобие, което смазва
града под петите си.
— Нещото използва магията на Света гора — промърмори момичето. — Значи трябва
и да се подчинява на правилата на Света гора. Нищо не усеща, нищо не чува. Само
вижда. Каквото види, това е истината. А филмите се палят лесно.
Великанската Джинджър се притисна до Кулата.
— Е, хванаха тая Твар натясно — доволен установи Диблър. — Спипаха я.
Нещото мигаше към настъпващите пламъци.
После се обърна, протегна свободната си ръка и започна да се катери по
Кулата.

Виктор се смъкна от седлото и за миг престана да се напряга. Жребецът

изчезна.
Въпреки обзелата го паника отдели миг за кротко злорадство. Ако магьосниците
бяха тръгнали по-рано да гледат филми, и те щяха да знаят как да го правят.
Всичко опираше до критичната честота на сливане. Дори и действителността
имаше такава честота. Успееш ли да сътвориш нещо само за мъничка част от секундата,
още не си се провалил. Просто трябва да го повтаряш непрекъснато.
Плъзна се странично в подножието на Кулата, отметнал глава, за да не изпуска
от поглед катерещата се Твар. Спъна се в нещо метално. Оказа се изтърваната пика на
Библиотекаря. Малко по-нататък краят на увиснало въже киснеше в една локва.
Виктор позяпа находките, отряза с пиката парче от въжето и си стъкми
грубовата презрамка за оръжието.
Хвана въжето и го подръпна, но…
Неприятно го изненада липсата на опъване. Отскочи само секунда преди стотици
метри подгизнало въже да пльоснат влажно на калдъръма.
Заозърта се отчаяно за друг път нагоре.

Чичото и племенникът гледаха опулени катерещата се Твар. Чудовището не

бързаше, понякога се налагаше да натика надаващия вопли Библиотекар в цепнатина, за
да намери къде да се хване. Все пак напредваше към върха.
— О, да! — задъхано шепнеше Сол. — Да! Каква сцена! Същинско кино!
— Гигантска жена се изкачва по грамадно здание с пищящо човекоподобно в ръка
— въздъхна Диблър. — И ние дори не им плащаме надници за това!
— Ъхъ — изсумтя племенникът.
— Ъхъ… — добави чичото, но в гласа му прозвуча колебание.
Сол се натъжи.
— Ъхъ… — повтори. — Но…
 — Знам какво те мъчи — проточи Диблър.
— Това е… Тоест страхотно е, няма спор, обаче… Не мога да не си помисля, че…
— Да. Нещо не е наред — категорично натърти чичото.
— Не в този смисъл! — припряно възрази племенникът. — Не че не е наред,
просто липсва…
Не можа да намери думата.
Въздъхна. Диблър също въздъхна.
Изтрещя гръмотевица.
И от небето връхлетя метла, възседната от двама виещи магьосници.

Виктор отвори вратата в основата на Кулата.

Вътре беше тъмно, чуваше как капките падат от високия таван.
Говореше се, че Кулата на Занаята била най-древната постройка на Диска.
Наистина внушаваше това впечатление. Отдавна не я използваха за нищо и дъските на
вътрешните етажи бяха изгнили. Оставаше само стълбата.
Спирала, състояща се от грамадни плочи, втъкнати в кръглата стена. Някои
липсваха. Изкачването беше опасно дори на ярка светлина.
А в мрака… безнадеждно.
Вратата зад него се отвори и нахълта Джинджър, повлякла майстора на ръчката.
— Е, какво чакаш? Побързай, трябва да спасиш горката маймунка.
— Човекоподобно… — разсеяно отрони Виктор.
— Все тая.
— Твърде тъмно е — промърмори той.
— Във филмите никога не е твърде тъмно — заяви момичето. — Мисли си за това.
Тя сръга Техничаря, който я подкрепи припряно:
— Права е. Във филмите не може да е тъмно. Така повелява логиката. Необходима
ти е достатъчно светлина, за да виждаш тъмнината.
Виктор впери поглед в здрача и пак се озърна към Джинджър.
— Слушай внимателно! Ако… ако нещо не потръгне, обясни на магьосниците за…
знаеш за какво. Онази зала. Тварите ще се опитат да нахълтат и през нея.
— Няма да се върна там! — Избоботи гръмотевица. — Размърдай се, де! — изкрещя
пребледнялата Джинджър. — Осветление! Снимачна кутия! И така нататък!
Виктор стисна зъби и се втурна. Имаше светлина, колкото да придаде очертания
на мрака. Той скачаше от стъпало на стъпало, а магията на Света гора дуднеше в
главата му.
„Необходима ти е достатъчно светлина, за да виждаш тъмнината…“
Вече се влачеше нагоре.
— А в Света гора силите ми никога не свършват…
Така стигна до следващия завой.
— И в Света гора винаги успявам в последния миг! — извика свирепо, облегна се
на стената и си пое дъх.
— Винаги в последния миг… — смънка и пак затича нагоре.
Каменните плочи минаваха под краката му като насън, като кадри, процеждащи се
през тракаща снимачна кутия.
Щеше да се появи в последния миг. Хиляди хора знаеха това.
Ако героите не изскачат отнякъде в последните мигове, какъв смисъл има
всичко? И…
Пред крака му нямаше стъпало.
Другият му крак вече се отблъскваше от предишното.
Вложи каквато енергия му оставаше в изопналия сухожилията тласък, усети как
пръстите на предния му крак се удариха в ръба на по-горното стъпало и пак скочи,
иначе щеше да си потроши крака.
— Смахната история…
Тичаше нагоре и се взираше с надеждата да открие пролуките в стълбата.
— Винаги в последния миг…
Това не означаваше ли, че може да поспре и да отдъхне замалко? Въпреки всичко
ще успее в последния миг…
Не. Длъжен беше да играе честно.
 Пак липсваше стъпало.
Позяпа тъпо празнината.
По цялата стълба догоре…
Съсредоточи се за миг и стъпи върху нищото, което за частица от секундата се
превърна в плоча, колкото Виктор да скочи върху следващата.
Ухили се в мрака и зъбите му заискриха мимолетно.
Нищо, породено от магията на Света гора, не съществуваше дълго.
Но можеше да го запази колкото е необходимо.
Ура за Света гора!

Нещото трепкаше по-бавно. Твърде за кратко оставаше великанска версия на

Джинджър, през повечето време напомняше за помийна яма до работилница за
препариране на животни. Издърпа мокрото си туловище над ръба на Кулата и се просна
на плоския връх. Въздухът свистеше в дихателните му тръби. Под пипалата му камъните
се надробяваха, а магията се изцеждаше, избутана от неутолимия апетит на Времето.
Нещото беше объркано. Защо не идваха останалите? Озова се само и преследвано
в това непознато място…
… и вече се гневеше. Проточи едно око и се взря яростно в орангутана, напиращ
да се измъкне от бившата ръка. Гръмотевици разтърсваха Кулата. Дъждът плющеше по
покрива.
Нещото протегна един псевдопод, усука го около кръста на Библиотекаря…
… и внезапно забеляза друга фигура, нелепо дребничка, изхвърчала от вратата
към стълбата.

Виктор измъкна пиката изпод презрамката. Ами сега? Когато имаш насреща си
хора, имаш и избор. Можеш да изревеш: „Ей, я остави на мира орангутана и ела насам
с вдигнати ръце!“ Или…
Пипало с нокът накрая, по-дебело от ръката му, се стовари върху плочите
наблизо и ги напука.
Виктор отскочи назад, замахна с пиката и в дебелата кожа на Нещото зейна
дълбока жълтеникава рана. Ударената Твар започна да вие и се размърда твърде бързо,
насочвайки още пипала към противника.
„Форма… Те нямат истинска форма в този свят. Вече отделя прекалено много
време, за да не се разпадне. Колкото повече се занимава с мен, толкова по-малко
внимава да запази целостта си…“
Най-различни очи пораснаха тук-там по Нещото. Щом се впериха във Виктор, в
тях цъфнаха гневно спукани капиляри.
„Така… Привлякох вниманието му. А нататък?“
Мушна с върха на пиката напиращото към него пипало и отскочи с подвити колене
под брадичката си, защото псевдопод с неясни очертания се помъчи да го препъне.
Протегна се още едно пипало, през което мина стрела, сякаш куршум се заби в
чорап, пълен с крем карамел. Нещото отвърна с чегъртащ писък.
Метлата пикира към върха на кулата, Архиканцлерът бързаше да презареди
арбалета.
Виктор чу отдалечаващия се рев:
— Щом кърви, ще го пречукаме!
Той настъпи, като сечеше всичко, което му се струваше податливо на острието.
Чудовището менеше формата си, мъчеше се да удебели кожата си или да си направи
коруба, но не се справяше навреме. „Архиканцлерът е прав. Можем да го убием. Ако ще
да го коля цял ден, поне не е неуязвимо…“
Изведнъж видя пред себе си Джинджър, лицето й разкривено от болка и потрес.
Подвоуми се.
Стрела удари глухо в недодяланото тяло.
— Попадение! Ковчежнико, завой за ново пикиране!
Образът се разпадна. Нещото изпищя, захвърли Библиотекаря като парцалена
кукла и налетя към Виктор, изпънало всичките си пипала. Едно го събори, още три му
отнеха пиката, а след миг разярената Твар се изправи като колосална пиявица и
размаха пиката, за да почисти небето от мъчителите си.
Виктор се надигна на лакти и се съсредоточи.
„Истинско само докато е нужно…“
Мълнията открои Нещото в синьо-бялото си сияние. След мигновено последвалия
трясък то се люшна като пияно, а малки електрически заряди се загърчиха със съскане
по туловището му. Някои израстъци димяха.
Поразената Твар се опитваше да запази формата си въпреки необузданите
енергии, бушуващи в тялото й. Хлъзна се непохватно по камъните, измяука смразяващо
и пропадна зад ръба, вторачила злобно единственото си здраво око във Виктор.
Той се довлече до края на покрива.
Нещото не се предаваше и по пътя надолу. Трескаво се бореше да се сдобие ту с
пера, ту с кожени криле, ту с мембрани, за да оцелее при падането…
Времето се забави. Във въздуха просветна алена мараня. Смърт стовари косата
си.
— МЯСТОТО ТИ Е ПРИ МЪРТВИТЕ.
… и последва шум като от удар на кошница мокро пране в стена. Оказа се, че от
такова падане може да оцелее само трупът.

Тълпата се примъкваше под дъждовните струи.

Вече нямаше какво да задържи формата и от Нещото оставаха съставните му
молекули, които се стичаха в канавките, а оттам поемаха към реката и студените
морски дълбини.
— Топи се — отбеляза Лекторът по съвременни руни.
— Че да не е сняг… — промърмори Професорът по неопределени изследвания и
побутна останките с крак.
— Внимавай! — възпря го Деканът. — Не е мъртво онова, що може вечно да ни
лъже.
Професорът се взря отблизо.
— Ха, мъртва си е гадината и още как! Я почакай… Тук мърда…
Избутаха настрана отпуснатото пипало.
— Да не се е стоварило върху някого? — разтревожи се Деканът.
Така си беше. Измъкнаха сгърченото тяло на Пондър Стибънс. Удариха му няколко
добронамерени шамарчета и той отвори очи.
— Какво стана?
— Върху теб падна петнайсетметрово чудовище — простичко обясни Деканът. — Ти…
ъ-ъ, добре ли си?
— Исках само да си пийна една биричка — мънкаше Пондър. — Веднага щях да се
прибера, честна дума.
— Какви ги плещиш, момко?
Пондър ги загърби и се запрепъва към Голямата зала. След този ден никога,
нито веднъж дори не помисли за тайничко отбиване в кръчмата.
— Ама че чудак — сподели мнението си Професорът.
Пак се вторачиха в Нещото, което почти се бе разтворило.
— Тъй красотата погуби звяра — промълви Деканът, който обичаше превзетите
лафове.
— Ами! — възрази Професорът. — Погуби го забиването в земята отвисоко.

Библиотекарят се подпря, седна и си разтри темето.

Откри, че пред очите му е отворена книга.
— Прочети я! — настоя Виктор.
— Ууук.
— Моля те!
Орангутанът прелисти книгата и стигна до страниците с пиктограмите. Позяпа ги
и примига. После опря показалец в долния ред на дясната страница и го плъзна по
знаците отдясно наляво.
„Значи така трябвало да се четат!“ — стресна се Виктор.
Беше объркал всичко още в началото.
 Техничаря завъртя кутията си към скупчените магьосници и се прицели в бързо
разтварящото се чудовище.
Ръчката спря. Той вдигна глава и се усмихна лъчезарно на всички.
— Господа, ще се съберете ли малко по-плътничко? — Магьосниците го послушаха.
— Щото осветлението не го бива много.
Сол записа на парченце хартия: „Магесници гледът Трупъ, 3 дубал.“
— Жалко, не хвана падането — отбеляза с потреперващ глас. — Дали пък да не го
направим с каскадьор?
Джинджър седеше в подножието на Кулата, прегърнала коленете си, и искаше да
не се тресе чак толкова. Накрая Нещото отново бе опитало да си предаде нейния
образ.
Изправи се полека и закрачи несигурно, подпирайки се на зида. Не знаеше какво
й е приготвило бъдещето, но се надяваше в него да има и чаша кафе.
Тъкмо подминаваше вратата и чу трополене по стълбата вътре. Виктор се измъкна
тежко, Библиотекарят го последва, подпирайки се на юмруци.
Виктор отвори уста, но само започна жадно да гълта въздух. Орангутанът го
избута настрана и решително хвана ръката на Джинджър. Беше мека и топла хватка, но
съдържаше и намек, че с още малко усилие може лесно да превърне нечия ръка в
пихтия.
— Ууук!
— Виж какво, всичко свърши — промълви момичето. — Чудовището е мъртво. Това
приключва историята, нали? А сега ще си намеря нещо за пиене.
— Ууук!
— Я ходи да се ууукваш…
Виктор вдигна глава.
— Нищо не е… свършило.
— Не ме пиши повече в тази игра. Току-що видях как се превръщам в… в ТВАР с
пипала. Такова Нещо може да разстрои едно момиче, сериозно ти говоря.
— Не е важно! — сопна й се Виктор. — Всичко сме объркали! Чуй ме — те ще
нахълтат! Трябва да дойдеш в Света гора! Сигурно вече проникват и там!
— Ууук! — съгласи се Библиотекарят и заби червен нокът в книгата.
— Каквото искат да правят, само без мен — отказа Джинджър.
— Не могат без теб! Исках да кажа, че ти можеш да им попречиш! И стига си ме
гледала така!
— Той побутна орангутана. — Хайде, де, ти й обясни.
— Ууук — търпеливо подхвана Библиотекарят. — Ууук.
— Нищо не му разбирам! — оплака се момичето.
— Не разбираш ли? — изви вежди Виктор.
— Чувам само маймунски звуци!
Очите му веднага се извиха настрана.
— Ъ-ъ…
Библиотекарят постоя за миг, наподобявайки праисторическа статуя. После хвана
кротко ръката на Джинджър и я погали.
— Ууук — изрече великодушно.
— Извинявай — смънка тя.
— А сега ме чуй! — настоя Виктор. — Объркал съм се! Ти не си се опитвала да
помогнеш на Тварите, а да ги спреш! Чел съм книгата обратно! Не е мъж зад портата,
а пред нея! Значи е… — той си пое дъх — … _страж!_
— Да, но не можем да отидем навреме в Света гора! Дотам са много километри!
Виктор вдигна рамене.
— Да повикаме майстора на ръчката.

Земите около Анкх-Морпорк са плодородни и почти изцяло покрити със зелеви

поля, които сериозно допринасят за характерната миризма на града.
Сивкавата предутринна светлина се разстилаше над синьо-зелената равнина и над
двама селяни, които бяха излезли по-рано да приберат спанака от градинката зад
къщата.
Озърнаха се не заради някакъв шум, а заради светкавично стрелналото се ядро
от тишина, което бе заменило шума.
Мъж, жена и същество, което приличаше на човек пети номер в кожено палто
дванадесети номер, седяха в примигваща колесница. Возилото се носеше толкова бързо
към Света гора, че скоро се изгуби от погледите им.
Минута по-късно го последва стол на колела с нажежена до червено ос. Бяха го
отрупали хора, които си крещяха. Един от тях въртеше ръчката на кутия.
Столът беше толкова претоварен, че някой от магьосниците изпадаше начесто и
тичаше с вопли, докато пак се вкопчи в инвалидната количка.
Който и да управляваше, не беше голям майстор, затова столът криволичеше
бясно по пътя, накрая изхвърча и се заби в стената на хамбара.
Единият селянин побутна другия.
— Туй съм го гледал по филмите. Всеки път същото. Нахълтват в хамбара и
изфучават от другата страна, а покрай тях пърхат квачки.
Вторият селянин се облегна замислено на мотиката си.
— Туй си струва да се види.
— Право думаш.
— Щото вътре, момчето ми, има само двайсетина тона зеле.
Столът изскочи с трясък сред облак от квачки и се устреми бясно към пътя.
Селяните се спогледаха.
— Брей, да го таковам…

Света гора сияеше на хоризонта. Земята се друсаше по-силно.

Трепкащата колесница излезе от горичката и спря на мястото, откъдето пътят се
спуска към градчето.
Мъгла обвиваше Света гора, от нея в небето се забиваха кръстосани ярки лъчи.
— Да не закъсняхме? — с надежда попита Джинджър.
— Почти закъсняхме — уточни Виктор.
— Ууук — прекъсна ги Библиотекарят.
Нокътят му неуморно се плъзгаше отдясно наляво по редовете в книгата.
— Знаех си, че нещо ми се изплъзва — поклати глава Виктор. — Онази спяща
статуя… тоест онзи страж… Древните жреци са изпълнявали церемониите, за да го
поддържат буден. Спомняли са си Света гора, доколкото са можели.
— Но аз не знам нищичко за никакъв страж!
— О, знаеш. Но знанието е заровено в паметта ти, така да се каже…
— Ууук! — Библиотекарят тупна по страницата. — Ууук!
— Той твърди, че вероятно произхождаш от последната истинска висша жрица.
Според него всички в Света гора са потомци на… как да ти обясня… Първия път, когато
Тварите са нахлули в света, старият град е бил унищожен, а оцелелите се разбягали
във всички посоки… Но всеки си спомня онова, което е сполетяло прадедите му… Сякаш
има огромен общ резервоар от спомени и ние сме свързани с него, а когато всичко е
започнало отново, били сме призовани да се върнем и ти си се опитала да не допуснеш
бедата… Но споменът е бил толкова слаб, че те е спохождал само насън…
Виктор млъкна безпомощно.
— „Ууук“, значи? — недоверчиво отрони Джинджър. — Научи толкова неща от едно
„ууук“?
— Е, не само от едно — призна си Виктор.
— Никога не съм чувала такъв куп… — разпали се момичето, но млъкна.
Една мека длан се пъхна в пръстите й. Тя неволно сведе поглед към лицето,
което малко напомняше за омекнала футболна топка.
— Ууук — потвърди Библиотекарят.
Джинджър пак се взря за миг в очите му и промълви:
— Но аз никога не съм се чувствала като висша жрица…
— Ами сънят, който ми разказа? — настоя Виктор. — Много подобаваше на висша
жрица. Като… като…
— Ууук.
— Аха, като свещенодействие — преведе той.
 — Сън и нищо повече — нервно възрази момичето. — Сънувам го понякога, откакто
се помня.
— Ууук ууук.
— Какво казва той? — настръхна Джинджър.
— Че помниш много по-древни времена, отколкото можеш да си представиш.
Пред тях Света гора искреше като скрежец или като град, сътворен от съсирена
звездна светлина.
— Виктор… — обади се Джинджър.
— Какво?
— Къде са всички?
Той огледа пътя. Би трябвало да има поток от бегълци, но не се виждаше никой.
Имаше само тишина и сияние.
— Къде са? — повтори тя.
Виктор разгада изражението й.
— Но нали тунелът се срути?! — изрече гръмко с надеждата, че така ще превърне
желанието си в истина. — Проходът се запуши!
— Троловете биха разчистили тунела набързо.
Виктор се замисли за древното… кино. И за първата прожекция, проточила се
през хилядолетията. За своите нови познати, които биха могли да седят в залата през
идните хилядолетия, докато съзвездията се променят над тях.
— Разбира се, може и да са отишли… другаде — излъга себе си.
— Но не са — скастри го Джинджър. — И двамата го знаем твърде добре.
Виктор зяпна обезсърчен градчето от светлина.
— Но защо тъкмо ние? Защо се случва на нас?
— Всичко трябва да се случи на някого — отвърна Джинджър.
Той вдигна рамене.
— И всеки има само един шанс, нали?
— И точно когато е задължително да спасиш света, оказва се, че има свят за
спасяване — довърши момичето.
— Ъхъ… — изсумтя Виктор. — Какви сме късметлии…

Двамата селяни надникнаха през вратата на хамбара. В сумрака тъпо и упорито

стърчаха купчини зелки.
— Нали ти рекох, че е зеле? — натърти единият. — Знаех си, че няма квачки.
Като видя зеле, го познавам, пък и вярвам на очите си.
Далеч над тях се разнасяха други гласове и звучаха все по-силно.
— Човече, не можеш ли да караш метла?
— Не и ако се люшкате наляво-надясно, Архиканцлер!
— Къде сме, по дяволите? Нищичко не виждам в тая мъгла!
— Ще проверя не мога ли да я насоча към… Не се накланяйте така! Недейте!
Казах ви, недейте!…
Селяните отскочиха и метлата нахлу на зигзаг през отворената врата. Потъна
някъде сред зелките и се заби с хрущене.
След малко приглушен глас се обади укорно:
— Наклонихте се.
— Глупости. Виж докъде се докарахме заради тебе. Туй какво е?
— Зеле, Архиканцлер.
— Да не е някакъв зеленчук?
— Да.
— Не понасям зеленчуци. Кръвта се разрежда от тях.
Мълчание. После селяните чуха как другият глас изрече:
— О, това много ме натъжава, кръвожадна нагла бъчво лой!
Ново мълчание.
— Ковчежнико, мога ли да те уволня, между другото?
— Не можете, Архиканцлер. Заемам длъжността безсрочно.
— В такъв случай ми помогни да се измъкна и да вървим да си пийнем.
Двамата селяни се махнаха тихомълком.
— Да се таковам… — промърмори онзи, който вярваше, че вижда зеле. — Тия са
магьосници. Най-добре да не се бъркаме в работите на таковани магьосници.
— Ъхъ — потвърди другият. — Ама… К’во значи „таковани“?

>
Тук бе настъпило времето на мълчанието.
В Света гора не помръдваше нищо освен светлината. Тя примигваше бавно.
Долавяше се страховито очакване. Ако допуснем, че филмовите декори си мечтаят
да бъдат истински, градчето бе изкачило още едно стъпало по тази стълбица —
истинско място, очакващо нещо ново, което не може да се опише с обикновения човешки
език.
— … — промълви Виктор и се запъна.
— …? — озадачи се Джинджър.
— …?
— …!
Позяпаха се. Виктор хвана Джинджър за ръката и я издърпа в най-близката
сграда. Попаднаха в закусвалнята.
Гледката вътре също остана неописуема, докато Виктор не стигна до черната
дъска, на която се изписваше „менюто“.
Взе парчето тебешир и започна да пише с печатни букви: „ГОВОРЯ, АМА НЕ СЕ
ЧУВАМ.“
Почти тържествено й връчи тебешира.
„И АС НИ МОГА. ЩО Е ТЪЙ?“
Той подхвърли тебешира замислено.
„МАЙ ЗАЩОТО НЕ ИЗОБРЕТИХМЕ ОЗВУЧЕНИ ФИЛМИ. АКО НЯМАХМЕ ДУХЧЕТА, КОИТО РИСУВАТ
ЦВЕТНИ КАДРИ, ТУК ВСИЧКО ЩЕШЕ ДА Е ЧЕРНО-БЯЛО.“
Огледаха се. На почти всяка маса имаше чинии с недоядени порции. Не че това
беше рядка случка в заведението на Боргъл, но обикновено се виждаха и клиенти,
които се оплакват сърдито.
Джинджър внимателно докосна една чиния.
— _Още е топло_ — изрече само с движения на устните.
— _Да вървим_ — подкани той безмълвно и посочи вратата.
Момичето се помъчи да каже нещо доста оплетено, озъби се от яд и написа на
дъската: „ЩО НИ ЧАКАМЕ МАГЕСНИЦИТЕ?“
Виктор постоя нерешително. После устните му оформиха израз, който Джинджър не
би признала, че знае. Той се втурна към изхода.
Претоварената количка вече криволичеше бясно по улицата, осите й димяха.
Виктор заподскача пред возилото и размаха ръце.
Последва дълъг беззвучен разговор. Изписаха с тебешир най-близката стена.
Джинджър не можа да сдържи нетърпението си и се намеси.
„СТОЙТЕ СИ НАСТРЪНА. АКО НАХЪЛТЪТ, ШЕ ВИ СХРУСКЪТ.“
„И ВАС“ — лаконично отбеляза Деканът с по-красив почерк.
Виктор написа: „САМО ЧЕ АЗ МАЙ ЗНАМ КАКВО СТАВА. БЕЗДРУГО ЩЕ СЕ НАМЕСИТЕ, АКО
НЕЩО СЕ ОБЪРКА.“
Кимна на Декана и се върна припряно при Джинджър и Библиотекаря. Взря се
неспокойно в орангутана, който поне формално си оставаше магьосник. Но пък беше
човекоподобно и не би било зле да е наблизо в по-напечено положение. Реши да
рискува.
— Да вървим — изрече само с устни.
Нямаше как да сбъркат посоката към хълма.
Вместо пътека вече имаше широк отъпкан път, неприятно очертан от захвърлени
вещи. Сандал. Съборена снимачна кутия.
Двукрилата врата беше изкъртена от пантите. В тунела се мержелееше
червеникаво сияние. Виктор вдигна рамене и продължи навътре.
Можеше да се мине, защото Детритус крепеше тавана на раменете си.
Е, още го крепеше, но вече се опираше на едното си коляно.
Виктор и Библиотекарят струпаха големи камъни от двете му страни, за да
поемат тежестта. Тролът изпъшка или поне така изглеждаше, после се просна възнак.
Джинджър се притече и му помогна да се изправи.
— Какво стана? — попита го беззвучно.
 — …? …?
Детритус изпадна в недоумение и се помъчи да извие очи към устата си.
Виктор въздъхна. Представи си как обитателите на Света гора са напирали
слепешката в тунела и троловете са разхвърляли отломките. Понеже Детритус беше най-
як, естествено му се е паднала по-важна роля. А тъй като обикновено използваше
мозъка си само за да не хлътне темето му, също толкова естествено беше да го
оставят вместо опорна колона. Виктор си представи и как Детритус напразно е викал
безмълвно на тичащата покрай него тълпа.
Чудеше се дали да не му напише някакво ободряващо духа послание, но сигурно
би си загубил времето. Пък и тролът не се помайваше. Закрачи тежко и решително,
устремен към някаква лична цел. Юмруците му дълбаеха бразди в прахоляка.
Стигнаха до пещерата, в която Виктор вече разпознаваше фоайето на същинската
зала. Може би преди хилядолетия поклонниците са се стичали тук да си купят… Какво
ли? Благословени наденички и светена пукана царевица?
Призрачна светлина изпълваше кухината. Накъдето и да погледнеше Виктор,
виждаше същата древна гнилоч. Но периферното зрение все го подлъгваше, че пещерата
прилича на дворец с драперии от червен плюш и барокови златни декорации. Започна да
върти глава рязко с надеждата да улови изплъзващия се мираж.
Забеляза колко угрижено гледа Библиотекарят и надраска на каменната стена:
„ДА НЕ СЕ СЛИВАТ РЕАЛНОСТИТЕ?“
Орангутанът кимна.
Виктор трепна и поведе групичката си по проядените стъпала към залата.
По-късно осъзна, че именно Детритус спаси всички.
Погледнаха към вихрещите се образи по отвратителния екран и…
Видения. Истински. Внушаващи вяра.
Очакващи…
… и Детритус мина направо през тях тримата.
Картините, създадени да хванат в клопка и да омаят всеки разум, просто
отскочиха от каменния му череп. Той изобщо не ги забелязваше. Имаше си лична
работа.
Да те стъпче почти до смърт увлечен от целите си трол е едва ли не
съвършеният лек срещу объркването кое е истинско и кое — не. Действителността е
именно онова, което те сгазва.
Виктор се изправи намръщен от болка, издърпа другите към себе си, посочи им
трепкащия, издуващ се правоъгълник в отсрещния край на залата и заповяда с устни:
— Не гледайте натам!
Двамата кимнаха.
Джинджър стискаше ръката му, докато се спускаха по пътеката между редовете.
Тук бяха всички от градчето. Виждаха познатите лица, застинали в променливата
светлина.
Виктор усещаше как ноктите на момичето се забиват в кожата му. Тук бяха
Скалата, Мори и джуджето Фрунткин от закусвалнята. Тук беше госпожа Космипилитска.
Тук бяха Среброриб и останалите алхимици. Тук бяха дърводелците, майсторите на
ръчката и несбъднатите звезди, които пазеха коне, бършеха маси или стояха на опашка
и чакаха, чакаха, неуморно чакаха големия си шанс…
Виктор се сети за раците. Имало велик град, после мнозина загинали, а в
руините под водата се настанили раците.
Орангутанът протегна ръка и посочи.
Детритус бе открил Руби на първия ред и се мъчеше да я вдигне от седалката.
Както и да я обърнеше, очите й се насочваха към подскачащите образи. А когато
застана пред нея, тя се намръщи и го цапардоса да се отмести.
Лицето й пак загуби всякакво изражение и тя се настани удобно на седалката.
Виктор докосна рамото му. Надяваше се, че е успокоил и обнадеждил с жестовете
си трола, който беше самото въплъщение на скръбта.
Фигурата в броня си лежеше върху плочата зад екрана под потъмнелия диск.
Зяпнаха я безпомощно.
Виктор нерешително плъзна пръст по дебелия слой прах и се откри ивица лъскав
жълт метал. Той се озърна към Джинджър и отвори уста.
— _Ами_ сега?
 Тя вдигна рамене красноречиво: „Откъде да знам? Тогава спях.“
В екрана напираха дебели издутини. Колко оставаше до нашествието на Тварите?
Виктор се помъчи да разтърси… да го наречем мъжа. Много високия мъж. В цяла
златиста броня. Все едно се опитваше да пробуди планина.
Протегна ръце и се напъна да вземе меча, който беше по-дълъг от самия него и
дори да го освободеше, можеше да борави с него колкото и с натоварен шлеп.
Спящият стискаше неумолимо дръжката.
Библиотекарят се стараеше да разчете книгата на светлината от екрана и
забързано отмяташе лист след лист.
Виктор надраска на страничния ръб на плочата: „НИЩО ЛИ НЕ МОЖЕШ ДА ИЗМИСЛИШ?“
Джинджър взе тебешира. „НЕ! ТИ МЪ СЪБУДИ! НИ НАМ КАК ДА ГО НАПРАВА!!! НИТО
КВО ДА ПРАВА!!!“
Не успя да сложи четвърти възклицателен знак, защото парчето се счупи, едната
половинка отскочи и се чу глухо „зън“.
Виктор вдигна от пода втората половинка.
„ЗАЩО НЕ ПОГЛЕДНЕШ В КНИГАТА?“
Библиотекарят закима и тикна книгата в ръцете й. Джинджър му махна да се
дръпне и постоя вторачена в сенките.
После взе книгата.
Погледна човека, човекоподобното и трола около себе си.
Замахна и запрати книгата нанякъде.
Този път не беше „зън“. Отекна ясно и звънко — „дуум“. Нещо издаваше звуци в
това място на безмълвието.
Виктор заобиколи плочата с такава скорост, че се подхлъзна.
Грамадният диск беше гонг. Чукна го с юмрук. Падна парче от окислената
повърхност, но металът затрепери от лекия удар и в залата се разнесе ново тихо
боботене. Щом Виктор се досети какво да търси, мигновено забеляза двуметровия
железен прът с обвита с кече топка накрая.
Вкопчи се в дръжката и се напъна да вдигне чука от опорите му. Но само се
напъна. Прътът бе клеясал непоклатимо в жлебовете.
Библиотекарят застана от другата страна, двамата се спогледаха и повдигнаха
заедно. Люспици ръжда се впиваха в дланите на Виктор.
Не можеха да го помръднат. Времето и соленият въздух бяха слели в едно цяло
чука и опорите.
Времето сякаш забави ход и се превърна в поредица от застинали картини под
трепкащото сияние, досущ като кадри в прожекционна кутия.
Трак.
Детритус посегна над главата на Виктор, стисна дръжката по средата и вдигна
чука, откъсвайки опорите от скалната основа.
_Трак._
Другите трима се проснаха на пода, а тролът хвана дръжката с двете си ръце,
замахна с чука и го завъртя към гонга.
_Трак._
_Трак._
_Трак._
_Трак._
В редуващите се кадри Детритус сякаш заемаше мигновено… _трак…_ различни, но
свързани пози — завъртя се на едното си кораво стъпало, а главата на чука… _трак…_
описа ярка дъга в мрака.
От силата на удара гонгът отскочи толкова назад, че веригите се скъсаха и
бронзовият диск се блъсна в стената.
Звукът се завърна незабавно и в огромни количества, все едно се бе събирал в
незнаен язовир и изведнъж се отприщи, за да залее весело света и да удави
тъпанчетата в ушите на всички слушатели.
Бууум!
_Трак._

Великанската фигура върху плочата седна бавно, прахът се стичаше на мързеливи

струи по нея. Отдолу се показа злато, незатъмнено от годините.
Фигурата се движеше мудно, но непреклонно, сякаш тласкана от механизъм.
Едната ръка хвана удобно гигантския меч, другата се опря на плочата, докато дългите
крака стъпят на пода.
Изправи се в триметровия си ръст, отпусна длани върху дръжката на меча и
зачака. Зае почти същата поза както върху плочата, но вече беше нащрек, долавяше се
дебнеща огромна мощ. Златният мъж изобщо не погледна четиримата, които го събудиха.
Екранът вече не се издуваше. Нещо усети присъствието на мъжа с меча и насочи
цялото си внимание към него. Значи поне временно пренебрегна всички останали.
Публиката се размърда. Зрителите се събуждаха.
Виктор побутна Библиотекаря и Детритус.
— Изведете ги оттук. И по-бързо!
— Ууук!
Не се наложи да подканят обитателите на Света гора. Щом се отърси от
хипнозата и видя ясно силуетите на екрана, всеки по-умен от Детритус се поддаде на
внезапното желание да е колкото се може по-далеч оттук. Виктор наблюдаваше как
скачат от седалките и се блъскат на изхода.
Джинджър понечи да тръгне с гъмжилото. Виктор я възпря.
— Още не. Не е наш ред.
— Какво означава това? — сопна се момичето.
Той поклати глава.
— Ние трябва да излезем последни. Така е в Света гора. Можеш да използваш
магията й, но и тя си служи с теб. Пък и не искаш ли да видиш как ще свърши
историята?
— Искрено се надявах да гледам края от много голямо разстояние.
— Добре, но помисли и за друго… Ще минат две-три минути, докато всички се
измъкнат. Защо не почакаме да освободят пътя?
Чуваха воплите във фоайето и блъсканицата в началото на тунела.
Виктор мина по внезапно опустялата пътека и седна на последния ред.
— Дано на стария Детритус му стигне умът да не крепи отново тавана.
Джинджър въздъхна и се настани до него.
Виктор метна крака върху предната седалка и порови в джобовете си.
— Искаш ли малко пукана царевица?
От тук златният мъж изглеждаше дребен под екрана. Стоеше, склонил глава.
— Да знаеш, той _наистина_ прилича на чичо ми Осуалд — установи Джинджър.
Екранът потъмня толкова ненадейно, че нахлулата чернота почти се чуваше.
„Сигурно досега се е случвало в десетки вселени — умуваше Виктор. — Дивата
идея връхлита, но нещо пробужда златния мъж — Осуалд или както се казва. И той я
овладява. Или каквото там прави. Може би където се появи Света гора, идва и този
Озрик.“
Възникна точица алена светлина и нарасна с изумителна скорост. На Виктор му
се стори, че пропада в шахта.
Златната фигура вдигна глава.
Светлината се кривеше в хаотични очертания. Екранът изчезна. Нещо напираше да
влезе в света, заместило образите в отсрещния край на залата. Нещо, което отчаяно
се бореше да съществува.
Златният мъж замахна с меча.
Виктор разтърси Джинджър за рамото.
— Май е време да си ходим.
Мечът нанесе удар и златно сияние заля залата.
Двамата тичаха през фоайето, когато първият трус разлюля пода. Вторачиха се в
зейналата паст на тунела.
— За нищо на света! — отсече Джинджър. — Втори път няма да се пъхна в този
капан.
Залетите от вода стъпала бяха пред краката им. Разбира се, водеха към морето,
но водата чернееше и — като би се изразил Гаспод — вещаеше.
— Плуваш ли? — провери Виктор.
Прогнила колона се срути зад гърбовете им. А от залата се носеше ужасяващ
хленчещ вой.
 — Не много добре — призна си Джинджър.
— И аз.
Врявата зад тях звучеше все по-зле.
— В края на краищата — промълви Виктор и хвана ръката на Джинджър — можем да
смятаме това за великолепна възможност да се усъвършенстваме _много бързо_ в
плуването.
Скочиха.

Виктор изплува на петдесетина метра от брега, като дробовете му сякаш бяха

готови да се пръснат. Главата на Джинджър се подаде до него. Стигнаха до плиткото и
се вторачиха.
Земята се тресеше.
Градчето до Света гора, построено със сурови греди и къси пирони, се
разпадаше. Сградите рухваха навътре като къщички от карти. Тук-там незначителни
взривове отбелязваха къде е имало октоцелулоза. Чезнеха платнени градове и гипсови
планини.
А насред разрухата жителите на Света гора бягаха да отърват кожите,
провирайки се между падащата дървения. Майстори на ръчката, актьори, алхимици,
духчета, тролове, джуджета — всички щъкаха като мравки, чийто мравуняк е пламнал в
горски пожар. Тичаха с все сила, вперили погледи в хоризонта.
Половината хълм хлътна навътре.
За миг Виктор като че зърна огромната златна фигура на Осбърт, безплътна като
облак прашинки в лъч светлина, да се извисява над Света гора и да стоварва меча си
във всеобхватна дъга.
После изчезна.

Той помогна на Джинджър да изджапа до брега.

Излязоха на притихналата главна улица. Чуваше се само проскърцване и трясък,
когато поредната дъска се откъсваше от полусрутена къща.
Провираха се между изпопадали декори и потрошени снимачни кутии.
Зад тях таблото „Векът на Плодния прилеп“ се стовари с грохот на пясъка.
Подминаха останките от закусвалнята на Боргъл, чието унищожение бе повишило
малко, но забележимо общото качество на храната в света.
Газеха в размотани ленти, развявани от вятъра.
Стъпваха по парчета от мечти.
Щом излязоха от доскорошната Света гора, Виктор спря и се озърна.
— Накрая се оказаха прави. Повече няма да си намериш работа в _този_ град.
Чу хлипане. Изненада се, че Джинджър плаче.
Прегърна я.
— Да си вървим.

_Магията на Света гора, изкоренена и бледнееща, се носеше над земите и

търсеше къде да се приюти…_
Трак…
Ранна вечер.
Залезът червенееше в прозорците на „Къщата на ребърцата“, почти опустяла в
този час.
Детритус и Руби седяха на неудобни столчета за хора.
Освен тях вътре беше само Хитрьо Харга, който с парцал в ръка размазваше
равномерно мръсотията по масите и си подсвиркваше.
— Ъ-ъ… — подхвана Детритус.
— Да? — поощри го Руби.
— Ъ-ъ… Нищо.
Детритус не се чувстваше уютно тук, но Руби настоя да влязат. Все му се
струваше, че тя иска да й каже нещо, но у него напираше единствено желанието да я
халоса любовно с тухла по главата.
 Свирукането на Харга секна.
Детритус усети как главата му сама се завъртя натам. Устата му се отвори.
— Изсвири го пак, Хитрьо — промълви с неговото гърло Света гора.
Оглушителен акорд раздруса всичко, отсрещната стена изчезна в незнайното
измерение, присъщо на филмите, и малко мъгляв, но несъмнено присъстващ оркестър зае
мястото на кухнята и зловонната уличка зад нея.
Дрехата на Руби се превърна в истински водопад от пайети. Останалите масички
отлетяха нанякъде.
Детритус нагласи на раменете си неочаквано появилия се смокинг и се прокашля.
— Може да ни чакат бурни дни…
Думите сами изскачаха през гласните му струни.
Хвана ръката на Руби. Бастун с позлатен връх го прасна по ухото. Черна
копринена шапка се материализира на скорост и отскочи от десния му лакът. Детритус
не трепна.
— … но още ни свети луна и музика звучи…
Запъна се. Златните слова му се изплъзваха. Стените застанаха по местата си.
Наоколо отново имаше масички. Пайетите угаснаха.
— Ъ-ъ… — изломоти тролът.
Тя се взираше с копнеж в очите му.
— Ъ-ъ… извинявай — изгъгна той. — Хич не знам к’во ме прихвана.
Хитрьо доближи масата.
— А бе, какви ги…
Без да го погледне, Руби мушна назад с дебела като дърво ръка и го запрати
през шперплатовата стена.
— Целуни ме, вятърничав безумецо… — измърка тя.
Челото на Детритус се набръчка.
— К’во?
Руби въздъхна. Е, дотук с човешките приумици…
Докопа стол и го стовари много точно върху главата на избраника си. По лицето
му плъзна усмивка и той тупна по очи на пода.
Тя метна с лекота Детритус на рамото си. Света гора я бе научила, че няма
смисъл да чакаш поразяващия удар на съдбата. Можеш и сама да го нанесеш.

Трак…
В джуджешка мина на много километри от глинестата земя на Анкх-Морпорк един
извънредно освирепял бригадир на миньорска смяна тресна с кирката си по пода, за да
наложи тишина, и изрече следните думи:
— Искам да сме наясно, чухте ли? Ако още веднъж… Ама сериозно говоря — само
веднъж дори!… Ако още веднъж чуя от вас, проклети украшения за полянки, тая песен
„Хай-хо“, ще играе двуострата брадва, от сърце ви го казвам. Ние сме джуджета, вдън
земя да пропаднете дано! Дръжте се подобаващо. И за теб се отнася, Дози!

Трак…
„Не съм ти Дългоушко“ подскочи върху дюната и погледна. После се върна при
другите.
— Чисто е — докладва. — Няма човеци. Само развалини.
— Ще си имаме свое място — зарадва се котаракът. — Тук животните без разлика
на вид и ръст ще живеят заедно в пълно…
Патокът изкряка.
— Той казва — преведе „Само да си ме нарекъл Дългоушко!“, — че си струва да
опитаме. Щом ще сме разумни, да го правим както си е редно. Така, де…
Внезапно потръпна, сякаш го жилна слаб статичен заряд. За миг долчинката
между дюните се разми като от горещ повей.
Патокът изкряка пак.
Заекът сбърчи муцунка. Незнайно защо се съсредоточаваше по-трудно.
— Патокът казва… казва… патокът… казва… „кряк“…
Котаракът се обърна към мишока.
 — Мяу?
— Писук — отбеляза мишокът.
Патокът се вторачи в котарака, той пък — в заека. Мишокът се взря в патока.
Патокът излетя право нагоре. Заекът тутакси се превърна в поредица бързо
отдалечаващи се облачета пръснат пясък. Мишокът хукна през дюните. Котаракът се
почувства несравнимо по-щастлив, отколкото през последните седмици, и го подгони.

Трак…
Джинджър и Виктор седяха до масичка в „Кърпеният барабан“.
— Бяха добри кучета — промълви тя по едно време.
— Да — унесено отрони той.
— Мори и Скалата ровят в развалините _цяла вечност._ Казват, че долу имало
всякакви мазета и килери. Толкова съжалявам…
— И аз.
— Може би трябва да им издигнем паметник. Или нещо от този род.
— Не знам — поклати глава Виктор. — Като си спомниш какво правят кучетата
около статуите… Може би геройски загиналите кучета също са част от Света гора. Не
знам…
Джинджър очертаваше с нокът един чвор в дъските на масата.
— Всичко свърши. Знаеш това, нали? Вече няма Света гора. Край.
— Да.
— Патрицият и магьосниците няма да позволят никому да прави още филми.
Патрицият го каза съвсем недвусмислено.
— Не ми се вярва, че някой иска да прави филми — вметна Виктор. — И кой сега
ще помни Света гора?
— За какво говориш?
— Онези стари жреци са си създали нещо като религия. Накрая са забравили
истинския смисъл, но е нямало значение. Едва ли са нужни песнопения и огньове.
Важното е просто да помниш Света гора. _И то добре._
— Ъхъ — ухили се тя. — Както могат да помнят хиляда слона.
— Ъхъ — засмя се и той. — Горкият Диблър. Не дочака слоновете си…
Джинджър побутваше парче картоф по чинията си. Нещо я тревожеше, но не беше
глад.
— Беше чудесно, нали? — избухна накрая. — Поне имахме нещо великолепно, нали?
— Да.
— И хората смятаха, че е хубаво.
— О, да — мрачно потвърди Виктор.
— Исках да кажа, че дадохме на света нещо страхотно.
— Няма спор.
— Не за _онова_ ти говоря! Да си богиня на киното не се оказа чак такава
прелест…
— Права си.
Джинджър въздъхна.
— Свърши се с магията на Света гора.
— Може и да е останало малко от нея.
— Къде?
— Ами рее се наоколо. Предполагам, че търси начин да се изчерпи докрай.
Джинджър се зазяпа в чашата пред себе си.
— Какво ще правиш занапред?
— Не знам. А ти?
— Може да се върна във фермата.
— Защо?
— Света гора беше моят шанс, не разбираш ли? В Анкх-Морпорк няма много работа
за жени. Тоест… — поколеба се Джинджър — … няма работа, която ми допада. Вече
получих три предложения за брак. От много изтъкнати мъже.
— Нима? И защо?
Тя се намръщи.
— Ей, аз да не съм някаква грозница…
 — Изобщо не съм казвал такова нещо — припряно се оправда той.
— За богатите търговци сигурно е приятно да имат известни съпруги. Все едно
са си купили скъп накит. — Джинджър сведе поглед. — Госпожа Космипилитска
подхвърли, че можела да се възползва от някое предложение, ако не проявявам
интерес. Казах й да се омъжи и за тримата наведнъж, ако иска.
— И аз все не мога да избера — развесели се Виктор.
— Тъй ли? Ако имам само такъв избор, по-добре да не избирам. Каква мога да
бъда, след като съм била самата аз, но голяма колкото света?
— Никаква — промърмори Виктор.
— Никой не знае какво означава да преживееш това.
— Освен нас.
— Да…
— Да…
Джинджър се засмя. За пръв път Виктор видя лицето й без сприхавостта, гнева
или грима на Света гора.
— По-бодро! — окуражи го тя. — И утре е ден.

Трак…
Сержант Колън от Градската стража на Анкх-Морпорк се сепна насред мирната си
дрямка в караулката над главната порта, защото чу далечен тътен.
Облаци прах се стелеха от хоризонт до хоризонт. Погледа ги угрижено.
Пушилката растеше и накрая от нея излезе тъмнокож хлапак, възседнал слон.
Животното спря пред портата. Колън нямаше как да не забележи, че прахолякът
още се точи до хоризонта и се издига до небето.
Момчето сви длани около устата си и подвикна:
— Ще ме упътите ли към Света гора?
— Както чух, вече нямало Света гора — осведоми го Колън.
Момчето май се замисли дълбоко. Сведе поглед към смачканото листче в ръката
си.
— А знаете ли къде мога да намеря господин ССПГ Диблър?
Сержантът повтори инициалите шепнешком.
— А, за Гърлото ли питаш? За Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото?
— Той в града ли е?
— Ей сега ще проверя. За кого да предам?
— Поръчал е стока с плащане при доставката. Ето я.
В прахоляка вече се различаваха огромни сиви чела. Усещаше се и несравнимата
с нищо миризма на хиляда слона, похапвали на воля зеле през последните дни.
— Стойте тука — заръча Колън. — Ще го доведа.
Вмъкна се обратно в караулката и сръга спящия ефрейтор Нобс — втората
половина от зорката войска, пазеща града от външни заплахи.
— А?
— Ноби, днеска виждал ли си Гърлото?
— Ами да, беше на Лесната улица. Купих си от него Двойна изненада с
наденички.
— Пак ли пробутва наденички?
— Няма как. Прости се с всичките си парици. Що питаш?
— Просто виж какво има навън — сдържано го посъветва Колън.
Ноби надникна.
— Като гледам… Сержант, дали има хиляда слона пред града?
— Толкоз трябва да са.
— И на мен ми се видя, че са към хиляда.
— Оня долу разправя, че Гърлото си ги е поръчал.
— Стига, бе… Голяма търговия ще развърти с тая Двойна изненада, а?
Спогледаха се и устните на Ноби се извиха в злобна усмивчица.
— Нека аз да му кажа, може ли?

>
Трак…
 Томас Среброриб, алхимик и провалил се продуцент на филми, разбърка
съдържанието на тигела и въздъхна печално.
В Света гора остана много злато, ако на някого му стискаше да отиде и да рови
в руините. За онези, които не смееха (Среброриб с готовност се причисляваше към
тях), оставаше старият и изпитан… тоест старият безплоден метод за сдобиване с
богатство. Затова пак си беше у дома и се захвана с предишните занимания.
— Някакъв напредък? — попита Пийви, който бе наминал от съчувствие.
— Е, има сребрист цвят — неуверено сподели Среброриб. — И е метал, личи си.
Освен това е по-тежък от оловото. Трябва да обработиш цял тон руда, за да извлечеш
тези парченца. Може да е смешно, ама този път се надявах, че постигам нещо.
Разчитах, че съм открил пътя към ново, по-светло бъдеще…
— Как ще го наречеш? — сети се Пийви.
— Знам ли… Май не си струва да му измислям име.
— Анкхморпоркиум? Среброрибиум? Неоловиум? — предложи Пийви.
— По-скоро е безполезниум — промърмори Среброриб. — Зарязвам го и се заемам с
нещо по-смислено.
Пийви надникна в пещта.
— Поне това не гърми, нали?
Среброриб изгледа унищожително колегата си.
— Този боклук ли, дето сам се сгрява отвътре, ама не гори? Как можа да ти
хрумне?

Трак…
Под отломките цареше непрогледен мрак.
И то отдавна.
Гаспод долавяше колко тонове притискат малката кухина. Нямаше нужда от
тайнствения кучешки усет, за да ги почувства.
Повлече се към колоната, пробила тавана на тясното мазе.
Пляси надигна мъчително глава, лизна го по муцуната и едва излая:
— Пляси добро момче… Пляси добро момче…
— Пляси добро момче — прошепна и Гаспод.
Опашката на вълкодава тупна по камъните. Заскимтя, но паузите между звуците
се удължаваха.
Чу се тихо чегъртане на кост по камък.
Ушите на Гаспод помръднаха. Вдигна поглед към идващия силует, които се
открояваше дори в мрака, защото винаги оставаше по-черен от всякаква тъма.
Кучето се надигна някак, козината по гърба му настръхна и то заръмжа.
— Пристъпиш ли насам, ще ти отхапя крака и ще си го заровя за гладни времена.
Костелива ръка се протегна и го почеса зад ушите.
Пак отекна немощен лай.
— Пляси добро момче!
Гаспод, по чиято муцуна се стичаха сълзи, се ухили смутено на Смърт.
— Трогателно, а?
— НЕ БИХ МОГЪЛ ДА КАЖА. НЕ СИ ПАДАМ ПО КУЧЕТА.
— Тъй ли било? Е, и аз не си падам по умирането. А ние _умираме,_ нали?
— ДА.
— Не се учудвам. Целият ми живот си е една умирачка. Само че си мислех… —
проточи Гаспод с надежда — … дали няма специален Смърт и за кучетата? Грамадански
черен пес, да речем?
— НЯМА — отрече Смърт.
— Смешна работа — промърмори Гаспод. — Що ли съм чувал, че всяко животно си
имало мрачен призрак, дето накрая идвал да го отнесе? Не че искам да те обидя, де —
добави веднага. — Мислех си, че голямото черно куче ще доприпка и ще ми рече:
„Хайде, Гаспод, ти си свърши работата и тъй нататък, свали товара от плещите си и
ме последвай в земята на пържолите и карантията.“
— НЕ Е ТАКА — обясни Смърт. — САМО АЗ СЪМ. _ПОСЛЕДНАТА_ ГРАНИЦА.
— И що те виждам, като още не съм умрял?
— ХАЛЮЦИНАЦИИ.
 Гаспод се оживи.
— Тъй ли? Брей…
— Пляси добро момче! — прозвуча по-гръмко.
Смърт бръкна в загадъчните пространства под наметалото си и извади малък
животомер. В горната половина почти нямаше пясък. Последните секунди от битието на
Гаспод изтекоха от миналото в бъдещето.
Свършиха.
Смърт се изправи.
— ЕЛА С МЕН, ГАСПОД.
Чу се тихичък звън като звуково съответствие на блещукане.
Златни искри запълниха пясъчния часовник.
Смърт се ухили.
И на мястото му светна ослепителен триъгълник.
— Пляси добро момче!
— Ето го! К’во ти разправях? Чух го да лае! — избумтя гласът на Скалата. —
Хайде, момчето ми!
— Ех, че се радвам да ви видя… — подхвана Гаспод.
Но скупчените около отвора тролове не го слушаха. Скалата отмести полека
падналата колона и нежно вдигна Пляси.
— Не е толкоз зле. Само му трябва време да се оправи.
— Сега може ли да го изядем? — попита някой.
— А бе, ти си много сбъркан трол! Туй куче е герой!
— … извинявам се…
— Пляси добро момче!
Скалата подаде вълкодава нагоре и се измъкна от мазето.
— … извинявам се… — изхърка Гаспод след него.
Горе се развикаха тържествуващо.
След малко, понеже не виждаше какво друго да направи, Гаспод пропълзя
измъчено по наклонената колона и се изтътри сред останките от филмовата зала.
Не видя никого.
Пийна си от близката локва.
Изправи се и провери може ли да стъпи на ударената си лапа.
Вършеше работа.
Накрая се разпсува.
— Бау, бау, бау!
Млъкна. Не звучеше правилно. Опита отново.
— Бау!
Заозърта се…
… и цветовете се изцедиха от света, връщайки му благословения черно-бял вид.
Гаспод си спомни, че горе-долу по това време Харга изхвърля отпадъците. После
щеше да си намери някоя топла конюшня. Какво друго да иска едно дребно куче?
Някъде в далечните планини виеха вълци. Някъде в приветливи домове стопани
галеха по главите кучета с нашийници и панички с изписаните им имена.
А някъде по средата Гаспод, Кучето — чудо, куцукаше към великолепния
едноцветен залез и незнайно защо много му се радваше.

На петдесетина километра от Анкх-Морпорк по посока на въртенето на Диска

прибоят напираше гръмовно към бруленото от ветровете, люлеещо жилавите си треви
песъчливо място, където Кръглото море се събираше с Океана на Ръба.
Чайките се спускаха към вълните. Изсъхналите кутийки на крайбрежни макове
потракваха в неспирния бриз, който гонеше облаците по небето и разместваше
песъчинките в чудати фигурки.
Хълмът се виждаше от километри. Не беше висок, но лежеше като преобърната
лодка или злощастен кит. Покриваха го шубраци. Дъждът не падаше тук, ако имаше
възможност да го заобиколи.
Но вятърът духаше неспирно и затрупваше с дюни съхнещите избелели дървени
отломки от градчето Света гора.
Виеше като на пробни снимки за ролята на призрак по опустелите площадки.
 Размяташе хартийки по ронещите се гипсови чудеса на света.
Буташе табелите, докато не паднеха, за да ги покрие с пясък.
_Трактрактрак…_
Вятърът въздишаше около приличащата на скелет снимачна кутия, килнала се
пиянски на триножника си.
Бризът улови парче от филм и издърпа крехката лъскава змия за последен показ
на подвижни образи.
Мънички фигурки се мярнаха с накъсани движения в окото на кутията, оживели за
миг…
_Трактрак…_
Филмът се изтръгна от кутията и литна над дюните.
_Трак… трак…_
Ръчката се полюля напред-назад още малко и замря.
_Трак._
Мечти и сънища в Света гора…