Ян Бибиян се завърна в родния си град, може да се каже, вече възмъжал.

Той бе
навършил петнадесета година. Приключенията, които преживя, изпитанията, които
превъзмогна, бяха го направили по-мъдър и по-сериозен. Той се прибра с неизказана радост
под бащината си сиромашка стряха и обилните сълзи на майка му очистиха душата му.

С плач Ян Бибиян поиска прошка от родителите си за мъките и страданията, които им е

причинил, и даде клетва, че занапред ще стане най-добрият човек в тяхното градче. Той се
облече в чисти прилични дрехи, почна да причесва гладко косата си и престана да ходи бос и
гологлав, както по-рано.

Още в първите дни след пристигането си той се зае да помага на стария си баща. Двамата
ходеха с магарето в гората и носеха дърва, които продаваха на пазара. Трудът му се услади и
работата му беше приятна. Всички от града, които познаваха Ян Бибиян като палаво и лошо
момче, като го гледаха сега, не можеха да му се начудят. Никой не знаеше за неговите
приключения. Всички мислеха, че той е бил в някой далечен град на работа, или пък в някое
училище.

Ян Бибиян беше станал весел, жизнерадостен, почиташе всички и се отнасяше много

любезно както с познати, така и с непознати. Скоро всички жители на града го обикнаха и
почнаха да го сочат за пример. Ян Бибиян спечели много приятели между връстниците си и им
стана нещо като главатар.

Най-добрият приятел на Ян Бибиян беше Калчо. Той също беше пораснал колкото Ян
Бибиян и работеше в грънчарницата на баща си. Той не дружеше много с другите момчета.
Дори ги избягваше. Затова пък много обичаше да излизат двама с Ян Бибиян там някъде в
околностите на града, да седнат на някоя поляна под сянката на някое дърво и да си приказват.
Там Ян Бибиян надълго и нашироко му разправяше за приключенията, които бе преживял.
— Да, Калчо, много преживях и много научих, станах друг. Сега съм тук, при родителите
си. Жално ми е да ги гледам как бедно живеят. И като си помисля, че и моят живот може да
бъде същият, ужасявам се. Вярвай ми, аз не бих могъл да живея като тях и не искам. А ето че
не зная какво да правя. Какъв път да хвана…
Калчо се взираше в дълбоките умни очи на приятеля си, които при тия думи ставаха
тъжни, и не знаеше какво да му каже.
— Не, аз трябва да науча нещо — казваше Ян Бибиян след дълго мълчание. — Трябва да
науча някой занаят. Жално ми е, че не мога да следвам в училище. Но занаят мога да науча.
Кажи ми, Калчо, какъв занаят да изуча?
— Стани грънчар като мене — каза наивно Калчо. — Тогава двамата заедно ще си
отворим работилница и никога няма да се делим.
— Не ми харесва тоя занаят — рече искрено Ян Бибиян. — Нещо друго ме влече, какво —
и аз не зная… Когато вечерно време легна да спя у нас на чардака, очите ми се отправят към
звездното небе… Каква далечина, какъв простор!… Душата ми отива там. А когато изгрее
Луната, пълна, закръглена, вижда ми се толкова близка и позната, като че ли там съм роден, и
нещо ме тегли там да отида. И като се увлека в мисли, това нещо не ми се вижда невъзможно.
И знаеш ли какво, Калчо? — Един ден аз ще отида там. Нещо ми казва, че ще отида.
Калчо гледаше приятеля си, неговия замислен вид, неговата решителна мисъл, която
даваше блясък на челото му, и се усмихваше блажено. Той му вярваше и затова му каза
дружески:
— Ян Бибиян, ако ти решиш да идеш на Луната, заведи и мене.
— Би ли дошъл? — запита сериозно Ян Бибиян, като хвана ръката на приятеля си.
— С тебе навсякъде, Ян Бибиян! — отговори Калчо и после попита: — А как мислиш да
отидем там? Да намерим пак дяволчето Фют, то може би ще ни помогне.
— Не искам вече да имам работа с дяволчета, Калчо. Аз мечтая да изобретя някаква
особена хвърчаща машина, не балон, не самолет, а нещо друго, по-силно и по-бързо.
— Как ще я направиш, Ян Бибиян? Ти би трябвало да бъдеш техник.
— Да — каза Ян Бибиян, — бих желал да стана техник.
Очите му светнаха. Ян Бибиян и Калчо до тъмно седяха на любимото си място и
приказваха. По високия небесен свод наизскачваха звезди, замигваха, затрептяваха. Скоро на
изток се подаваше лунният кръг и заливаше с мека синкава светлина цялата околност.
Планината се изправяше като черно видение на някакво гигантско чудовище, а над нея
почваше да се издига Луната. Наставаше чудна тишина.
 Ян Бибиян протягаше ръка нататък към небето и казваше:
— Ето я, Калчо… Там ще те заведа. Там сигурно има живот и хора като на нашата Земя,
която е родна сестра на Луната. Ще бъде интересно, нали?
Калчо се притискаше до приятеля си и подплашен и удивен пред великата гледка на
обсипаното със звезди небе, едвам продумваше:
— Да…