СУ „Св.

Климент Охридски“
Исторически факултет

Курсова работа
по дисциплината
Външна политика на България 1878-1944
на тема
„Съединението и позицията на Османската империя спрямо
България“

Изготвила: Селве Али Възложил: доц. д-р Валери Каменов Колев

Специалност: История
(4ти курс, редовно обучение)
Фак. №: 25513

СОФИЯ,
2024
 I. Увод
Руско-турската война от 1877-1878 г. решава основната задача на Българското
Възраждане. Османското владичество е отхвърлено и българската държава е
възстановена. Според условията на сключения прелиминарен Санстефански мирен
договор между Русия и Турция, в границите на новата българска държава са включени
почти всички територии от Мизия, Тракия и Македония, посочени в Екзархийския
ферман от 1870 година и в протоколите от Цариградската конференция от 1876 г.
Радостта на българите от клаузите на мирния договор се оказва твърде кратка, тъй като
те отново стават заложници на интересите на Великите сили. Те нанасят тежък удар на
българския народ. На 1 (13) юли 1878 г. е подписан Берлинския договор, според който
образуваното трибутарно княжество под сюзеренитета на султана обхваща само земите
на Северна България и Софийския санджак и е единствената практически свободна
българска територия. Под името Източна Румелия земите на юг в Северна Тракия и
части от Родопската област са превърнати в турска провинция с ограничени автономни
права, а Одринска и Беломорска Тракия и Македония са върнати на Турция. От
България са откъснати още Северна Добруджа, дадена на Румъния и земите на Нишкия
санджак, Пиротско и Вранско – присъединени към Сърбия. Разпокъсването на
българската национална територия довежда до това, че идеалът за „Санстефанска
България” се превръща в национална програма, която ангажира чувствата и усилията но
поколения българи. В борбата за нейното осъществяване Съединението от 1885 г. е едно
забележително проявление на националния дух, завършило с блестящ успех. Основната
цел на настоящата разработка е детайлно да се проучат причините за нуждата от
съединени. Да се направи анализ на събитията, които то води със себе си, а за да се
постигне това е необходимо детайлно представяне на процесите протичащи преди, по
време на неговата подготовка и след него, както в България, така и в другите балкански
държави и Великите сили.

1. Извори и историография

Подготовката и самият акт на Съединението са добре документирани от тогавашната

българска и чужда преса, от дипломатическите доклади на чужди консули и от
мемоарите на участниците в събитията. Не остаряваща и вечно актуална си остава
книгата на Симеон Радев „Строители на съвременна България”, съчетала в себе си
изследването и документалната автентичност. Съединението на Княжество България с
Източна Румелия е обект на изследване на Елена Стателова и Андрей Пантев, на Илчо
Димитров и др.

II. Изложение

2. Устройство и характер на автономната област Източна Румелия

Съгласно Берлинския договор Източна Румелия обхваща територията от около 33 000

кв км, с население от 815 000 души. От тях около 573 000 души са българите, а
останалите са турци, гърци, арменци, цигани и пр. По статут областта остава под
пряката политическа и военна власт на султана с право на административна автономия.
Управлението й се възлага на Главен управител – християнин, назначаван от турското
правителство с одобрението на Великите сили. Турция има право да строи укрепления
по границите на областта и да държи в нея свои гарнизони. Султанът се задължава да не
използва за целта нередовни военни формирования (башибозуци и черкези).
Берлинският договор предвижда да се състави една Европейска комисия, в която да
бъдат представени всички Велики сили и Турция. На нея се възлага да изработи
„Органическия устав” (Конституция) на Източна Румелия. Идеята за създаване на
автономната област е фиксирана в клаузите на Берлинския договор с надеждата, че тя
ще играе ролята на бариера срещу руското политическо влияние в Източната част на
Балканския полуостров. Надеждата на английската дипломация, чиято е всъщност
идеята за създаването на Източна Румелия е, че областта ще се превърне в зона на
етнически сблъсък между българите и останалите национални малцинства. Така
Великите сили ще имат постоянни поводи за създаване на напрежение в областите, в
които Русия има трайни интереси. Поради тази причина пред българите в областта,
които доминират числено и в икономическия живот, стои задачата да утвърдят
българския характер на Източна Румелия и то по начин, който да е неоспорим от гледна
точка на политиката на Великите сили на Балканите. Първоначално в земите южно от
Балкана се разгръща широка петиционна кампания срещу решенията на Берлинския
конгрес. Сред множеството протестни адреси, молби и изложения впечатление прави
изработения от Марин Дринов и Иван Евстатиев Гешов Мемоар, в който се казва, че ако
Портата изпрати в Източна Румелия войскови гарнизони, то „българите ще отговорят на
насилието с насилие.” Това предупреждение не е само пропаганден ход, тъй като
първата грижа на руските власти е създаването на въоръжени сили на Източна Румелия.
По инициатива на бивши участници в националноосвободителното движение и със
съгласието на руските власти възникват гимнастическо-стрелкови дружества за широка
военна подготовка на всички мъже, годни да носят оръжие. За въоръжаване на
населението са раздадени 80 000 пушки от руски военни складове. Ген. Скобелев
разработва подробен план за отбрана на Южна България в случай на нападение от юг.
Веднага след подписването на Берлинския договор правителството на Русия дава ясни
указания на своя генерален консул в Пловдив да бъдат положени големи старания, за да
не бъдат прекъснати връзките между двете части на България. Начело на
администрацията в Южна България е поставен способния и енергичен генерал-
лейтенант Аркадий Столипин, който заменя повечето от руските чиновници с местни
жители. Руските офицери в милицията остават само на по-висшите длъжности. По-
нисшите командирски длъжности са заети от българи. Изправена пред въоръжените и
организирани българи в Източна Румелия, притисната от Крсненско-Разложкото
въстание, предупреждавана от Русия и останалите сили, подписали Берлинския договор
да бъде внимателна, Турция е принудена да отстъпи. Така е извоювана реална победа
срещу една от клаузите на Берлинския договор и турското военно присъствие в
Областта не е допуснато. Съпротивата на българите срещу решенията на Берлинския
конгрес показва на Европа, че те гледат на разделението на България като на временна
мярка, и че техните борби за обединение ще продължат. Затова при подновяване на
съюза на тримата императори ( руския, германския и австро-унгарския) през 1881 г.
договарящите се страни подписват таен протокол, с който се задължават да не пречат в
бъдеще на евентуално съединяване на Княжество България с Източна Румелия.

Европейската комисия, натоварена с уредбата на автономната област, започва своята

работа в началото на септември 1878 г. в Цариград. Месец по-късно тя се установява в
Пловдив, избран за столица на Източна Румелия. При освобождението населението на
Пловдив е по някои (макар и непълно сигурни) данни 28 000 души и с това той стои на
първо място сред българските градове. До 1885 г. то нараства до 33 432 души. От тях
повече от половината са българи, по-малко от ¼ (7144) – турци, около 5000 гърци и
гъркомани, 2000 евреи и 1000 арменци. Великите сили бързат да изградят правната и
административната организация на Източна Румелия, за да приложат на практика
определенията на Берлинския конгрес. Първоначалното намерение на западните Велики
сили е да изградят в областта такава уредба, която да позволи постепенно
обезбългаряване на областта с център Пловдив. Политическото, стопанското ,
административното и културно развитие на областта за няколко години след
Берлинския конгрес доказва обаче неоспоримата победа на доминиращия български
етнически елемент.

Според решенията на Берлинския конгрес една Европейска комисия, съставена от

представителите на Великите сили и Турция, трябва д изработи в тримесечен срок
Органически устав (конституция) на областта. В остра борба със западните и турските
дипломати руските представители успяват да наложат такава държавна структура на
Източна Румелия, която да облагодетелства развитието на българското население. На 14
април 1879 година е приет Органическия устав на Източна Румелия- неговите
принципни положения повтарят в основни линии решенията на Берлинския конгрес в
частта им за Южна България. Централна фигура в управлението на автономната област
става Главния управител. Той ръководи изпълнителната власт и е отговорен пред
султана за „всички дела при извършване на службата си.” Законодателен орган на
Областта е Областното събрание, състоящо се от 56 души. При техния избор се прилага
различен подход: някои са посочвани от Главния управител, други са определяни „по
право”, а трети са избрани пряко от жителите по силата на избирателен закон. Между
сесиите на Областното събрание, неговите функции се поемат от Постоянен комитет от
10 души, които изпълняват ролята на сенат (горна камара).Функциите на министерски
съвет в Източна Румелия се изпълняват от „Частен съвет” (Директорат) при Главния
управител в състав от 6 души. Най-влиятелната фигура в Директората е Главния
секретар, който е и Директор на вътрешните работи. В административно отношение
Източна Румелия е разделена на 6 департамента (окръзи) и 28 кантона (околии), които
се управляват от префекти (окръжни управители) и от околийски началници.
Органическият устав урежда една йерархически подредена съдебна система. Върховен
съд, окръжни, околийски и кметски съдилища. Функционират още административни и
духовни съдилища. Посредством Органическия устав Европейската комисия налага в
Източна Румелия три официални езика – български, турски и гръцки. Автономната
област получава правото на свои собствени въоръжени сили – местна милиция (войска)
и жандармерия (полиция). До 1883 г. те се командват от чужденци. Първият българи,
който застава начело на румелийските военни сили е майор Сава Муткуров. На 15 май
1879 г. след предварително одобрение от страна на Великите сили султанът назначава за
пръв областен управител с петгодишен мандат е българинът на турска служба Алеко
Богориди. Веднага след като заема поста си , той съставя своя „Частен кабинет”
(Директорат). Изграждането на изпълнителната власт завършва в основни линии с
назначението на окръжните управители и околийските началници, които по правило са
българи. Новите администратори започнали изграждането на Областта с възрожденски
дух. Първите законодателни избори в Източна Румелия се провеждат през октомври
1879 г. За броя на мандатите се състезават не политически, а национални партии –
българска, гръцка и турска. Резултатът от първите избори дава съкрушително
предимство на българите. От избраните 36 депутата 31 са българи, 3-ма гърци и 2-ма
турци. По-късно изборът на двама българи е касиран и броят на депутатите от не
български произход е увеличен на 7 души, но това с нищо не променя преобладаващия
български облик на Областното събрание. При избора на членове на Постоянният
комитет българите успяват да заемат и десетте места в този държавен орган. По този
начин българите от Източна Румелия печелят първата най-важна победа: те
демонстрират по убедителен начин българския национален характер на Областта.
Директоратът, избиран от Областното събрание, също е съставен предимно от българи.
Само директорът на финансите и директорът на милицията са чужденци на служба в
Османската империя. Културният живот по своя характер е изцяло български. В
Пловдив е открита държавна печатни;а. Образованието е задължително и безплатно за
деца от 7-13 години. В областта има български православни, мюсюлмански, гръцки, а
също и еврейски и арменски училища. Има 2 реални мъжки гимназии в Пловдив и
Сливен. Две девически гимназии в Пловдив и Стара Загора. Развива и печатното дело.
Така в резултат на решенията на Берлинския договор и тяхната конкретна реализация на
Балканите се появяват две български формирования. Дилемата „румелийци” или
българи, която изкуствено се опитва да създаде лорд Дизраели е провалена.
Българският характер на Източна Румелия след първите избори се проявява
посредством един изключителен културен подем, намери отражение в печата,
драматургията, образованието. Органическият устав осигурява свободата на словото,
печата , вероизповеданията, сдруженията, събрания и т.н. Основният закон на областта
не ограничава свободата на личността, правото на собственост и равенство на всички
пред законите. Пред областта има простори за бързо капиталистическо развитие и
въпреки силната зависимост от султана тя бележи чувствителен напредък почти като
самостоятелна държавна единица. Българите южно от Балкана съумяват за кратко време
да изградят една миниатюрна, но модерна държавна структура. В нея българската нация
се утвърждава като водеща. Властта на султана остава формална, въпреки
многобройните спънки, които са създавани от страна на Турция при административното
деление и при прилагането на законодателните актове.

3. Подготовка, осъществяване и признаване на Съединението

След Кресненско-Разложкото въстание и неговото потушаване първите сериозни стъпки

към съединение са направени 1880 г. Граничните конфликти на Турция с Гърция и
Черна гора и непрекъснатия страх, че султанът може да се възползва от правата дадени
му от Берлинския договор и да настани турски гарнизони в Южна България подтикват
дейците от Източна Румелия към действие. Предвижда се също създаване на народно
опълчение, отпускане на специален кредит и съгласуване на всички действия между
двете части на България. Програмата е одобрена от княз Александър Батенберг.
Правителството на Драган Цанков остава резервирано. То не иска да действа без
желанието и одобрението на Русия, но същевременно си дава сметка, че Съединението
отговаря на съкровените желания на народа и не се изолира от движението. Към средата
на м. май 1880 г. в Сливен се провежда събрание. Събранието избира Централен
комитет и поставя задачата да се образуват комитети по всички околии на Източна
Румелия да се възстановят под някаква форма гимнастическите дружества. С цел да
бъде проучено становището на Англия спрямо подетата инициатива, в Лондон е
изпратен на мисия Стефан Панаретон, преподавател в Робърт колеж в Цариград.
Мисията на Панаретов показва недвусмислено, че едно нарушаване на Берлинския
договор от страна на българите би срещнало колективния отпор на всички държави,
сложили подписите си под него. В този момент Англия се страхува от „голяма”
България поради силното руско влияние в нея. Русия също се обява против
съединението. Намирайки се в тежък конфликт за Афганистан тя не желае да изостри
отношенията си с Австро-Унгария, която би реагирала остро при нарушаване
статуквото на Балканите. Не избухва и очакваната война на Турция с Гърция и Черна
гора. При очерталата се неблагоприятна обстановка съединението е отложено за по-
добри времена. Политическите борби в Княжеството за либерално или консервативно
управление се отразяват и върху съединисткото движение. Суспендирането на
конституцията е посрещнато в Източна Румелия с неодобрение. Антиконституционните
действия на княза и конфликта му с Русия създават опасения, че те могат да бъдат повод
на Портата да се намеси в източнорумелийските работи. Въпреки това съединисткото
движение в Румелия се разраства. През 1884 г. изтича мандата на Главния управител –
Алеко Богориди. Между политическите партии в Румелия започва остра политическа
борба за това кой да бъде новия Главен управител. В тази борба участие взема и Русия,
която успява да наложи на Високата порта своя кандидат Гаврил Кръстевич

През м. февруари 1885 г. комитет е създаден и в Пловдив, а през м. април с.г. той е
преименуван на (БТЦРК). Неговите ръководители ( Захари Стоянов, Иван Андонов,
Иван Стоянович, Тодор Гатев) са бивши участници в революционното движение от
предосвобожденската епоха. Те налагат принципа революция „морална и с оръжие”, за
равноправие на балканските народи, за демократично управление и т.н. Дейците на
БТЦРК следват тактиката за едновременни действия в Източна Румелия и Македония.
Централна фигура в дейността на БТЦРК е Захари Стоянов. Той има достатъчно
апостолско минало и преживявания в турските затвори. Той успява да обедини в името
на Съединението различни слоеве от южнобългарското общество. До края на месец
юни 1885 г. е извършена огромна организационна и пропагандна дейност. Силно
впечатление върху съзнанието на българите от Източна Румелия оказват статиите на З.
Стоянов във вестник „Борба”. Вестникът започва открита борба срещу правителството
в Пловдив и дори чертае планове за въоръжени акции. Не малко внимание е отделено и
на освобождението на Македония. Комитетът установява контакт с либералното
правителство на Петко Каравелов. Честен и талантлив държавник, водачът на
Либералната партия е чужд на политическите авантюри. Макар че желае съединението,
той се страхува от подобни рискови акции, които биха провокирали международна
намеса. При тези обстоятелства БТЦРК търси помощта на княза за спечелване
подкрепата на някои от Великите сили. Осведомен за дейността на Комитета Батемберг
не се противопоставя на подготовката на съединението. В реализирането на тази акция
той започва да вижда възможност да укрепи силно разклатената си след режима на
пълномощията позиция. Ето защо князът изпраща в Източна Румелия своя секретар да
проучи положението и да го запознае със съединисткото движение. Едновременно с
това, предвид на влошените си отношения с руския император Александър ІІІ, князът
търси подкрепата на главните съперници на Русия на Балканите. Като сондира
мнението на британските държавни дейци той разбира, че Англия няма да възрази на
съединението при положение, че от него не се възползва Русия. А във Виена уверяват
княза че „ако може да съедини Румелия без война с Турция, всички ще са съгласни.
Нито една от Великите сили обаче не се ангажира с публична подкрепа на евентуалното
съединение. През лятото на 1885 г. напрежението в Източна Румелия нараства. На
много места стават сблъсъци между властите и населението.
Междувременно ръководители та на БТЦРК започват да си дават ясна сметка колко
трудна за реализиране е програмната им цел – паралелна акция за съединение на всички
части на разпокъсана България. Някои от тях и преди всичко Захари Стоянов започват
да обмислят поетапно решаване на въпроса за националното обединение. В
обстановката на повишена дипломатическа активност, когато населението на цяла
Румелия вече очаква да се премине към решителни действия, се провежда събрание в
село Дермендере (Пловдивско, дн. Първенец) на 25-26 юли 1885 г. Избран е нов състав
на Централния комитет: Захари Стоянов, Ив. Стоянович, Димитър Ризов , капитан
Коста Паница. Вместо пълно освобождаване на българския народ новия комитет си
поставя за цел съединяване на южната и северната България под скиптъра на княз
Александър Батенберг. Според него съединението трябва да се извърши не чрез народно
въстание, а главно от войската с помощта на въоръжени чети, формирани в Областта.
Тази тактика е наложена от обстоятелството, че за делото вече са спечелени голяма част
от румелийските офицери . Пловдив трябва да бъде обграден от четите, а милицията да
отстрани генерал-губернатора и правителството (Директората). Решено е Съединението
да се извърши между 15 и 20 септември 1885 година. В края на август вълненията в
Източна Румелия се засилват и вземат застрашителни размери. Събитията в Областта
изпреварват дори решенията на БТЦРК. След Панагюрище на въстание се вдигат и
други селища – Пазарджик, Чирпан, Асеновград. В село Голямо Конаре местният
комитет с ръководител Продан Тишков (Чардафон Велики) свиква резервистите
(запасните чинове). Пловдивският префект е арестуван. Вълненията принуждават
БТЦРК да ускори акцията по Съединението. Той взима решение тя да се извърши в
Пловдив на 5 срещу 6 септември. Захари Стоянов пише прокламация към българския
народ с призив „да се притече на помощ и да помогне святото дело”. На 6 септември
рано сутринта източнорумелийските дружини, командвани от Данаил Николаев и други
офицери-съединисти обкръжават конака на Главния управител. Гаврил Кръстевич,
въпреки че е добре информиран за подготвяните събития, не се възползва от правото си
да повика турска войска в Източна Румелия. Така той постъпва не като чиновник на
султана, а като български патриот. Съставено е временно правителство. То има
временни пълномощия, но на него принадлежи историческата заслуга официално да
обяви тържественото присъединяване на вече бившата Източна Румелия към Княжество
България. Обявено е военно положение и е извършена мобилизация. С помощта на
руски офицери е изработен план и започва подготовката за евентуална война с Турция.
Временното правителство изпраща още на 6 септември телеграма до българския княз, с
която иска от него да признае Съединението. На 8 септември Батенберг, който очаква
събитията при свиканите на учение войски, излиза с Манифест в Търново. С него той
обявява, че приема Съединението. На следващия ден князът, придружен от министър-
председателя Петко Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан
Стамболов, заминава за Пловдив. По пътя той е тържествено посрещан в селата и
градовете на Южна България. Причините за успеха на Съединението се крият преди
всичко във високата степен на консолидация и национална зрялост на българите от
Източна Румелия. Тяхната самоотвержена борба за утвърждаване на българския облик
на Областта, непрекъснато демонстрираното единство с всички останали части на
разпокъсаното Отечество, активността на народните маси и на дейците на
Съединението, което надделява над изчаквателната тактика на някои политически
кръгове, в края на краищата се увенчават с блестящ успех. Българите без чужда помощ,
сами успяват да отхвърлят едно от най-унизителните ограничителни постановления на
Берлинския договор. Актът на 6 септември 1885 г. съединява традициите на
националноосвободителното движение и възможностите на модерната буржоазна
държава. Първата стъпка към националното обединение е направена. Съединението е
едно от малкото случаи, когато енергията на целия български народ е насочена към
осъществяване на една цел. Съединението увеличава наполовина територията и
населението на Княжество България, превръща го в най-голямата християнска държава
на юг от река Дунав, разширява възможностите му за икономическо развитие.
Същевременно съединението предлага модел на разрешаване на българския национален
въпрос. След победите на българската армия, пред Цариградската конференция не
остава друга възможност освен да намери формула за признаване на Съединението. По
съветите на Великобритания Високата порта влиза в пряк контакт с правителството на
България. След интензивни преговори на 20 януари 1886 г. е постигнато споразумение,
което предвижда: княз Александър Батенберг се назначава за генерал-губернатор на
Източна Румелия за пет години; румелийската администрация се слива с тази на
Княжеството, а румелийската милиция влиза в състава на княжеската войска; оказване
на отбранителна помощ при необходимост; Княжеството отстъпва на Турция
Кърджалийска околия и се задължава да плаща редовно румелийския дълг.
Правителството на Русия се обявява против тази спогодба. То иска да не се споменава
името Батенберг, а да се запише българският княз. На 24 март (5 април) 1886 г. е
подписан т. нар. Топханенски акт, чрез който се урежда Съединението на Княжество
България и Източна Румелия. Управлението на Източна Румелия се поверява на
българския княз. Срещу това България отдава на Турция Кърджалийска околия и селата
по долината на р. Въча, заселени предимно с мохамедани. Успехът на България в
Сръбско-българската война не е случаен. Той ясно демонстрира възможностите и
потенциала на един народ, неговата решимост да отстоява свободата, която току що е
добил. Победите дават самочувствие на българите, увереност в собствените им сили.
Съединението на двете български области е истинско общонародно дело. Под знамето
за обединението на разпокъсаното отечество застават както бивши революционери,
сподвижници и сътрудници на В. Левски и Хр. Ботев, така и политически и обществени
дейци с поумерени и дори консервативни убеждения. Съединението се подкрепя от най-
бедните до най-заможните слоеве на българското общество, без разлика на тяхната
политическа ориентация. Замълчават, за да не навредят на великото дело дори и онези,
които смятат, че условията са неблагоприятни и прибързани действия биха могли да го
компрометират. Такова единение по-късно българското общество не познава. Успехът на
Съединението е осигурен както от умелите действия на източнорумелийската милиция,
така и от въоръжените отряди, изпратени от различните местни комитети. Подкрепа на
съединисткото движение дава и младият български княз. Тази рядка проява на
единодушие допринася не само за успеха на Съединението, но и за неговата защита.
Съединението от 1885 г. е едно от най-великите събития в новата българска история. То
помита последните остатъци от турското владичество в Южна България и прави
първата голяма крачка по пътя на националното единение на българския народ и на
разпокъсаната българска земя. България става една от най-големите и силни държави на
Балканския полуостров (96 345 кв. км площ и над 3 150 000 души население). Тя добива
възможности да оказва ефикасна морална, материална и дипломатическа подкрепа на
българите в неосвободените територии. Създават се предпоставки за бърз
икономически и духовен напредък на българския народ и неговата държава.
Съединението има и своите сенчести страни. То довежда до остър сблъсък между
България и нейната освободителка. В тежката борба за освобождаване на Македония и
Тракия се оказва, че България може да разчита само на собствените си сили в
противоборството с много и силни противници. Това в значителна степен предопределя
неуспеха на българската политика по националния въпрос и сериозно пречи на така
желаното обединение на българския народ. Въпреки съпротивата на Русия и лично на
император Александър III, Съединението получава дипломатическо и международно
признание. С подписването на договора България и Османската империя постигат
споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия имат общо
правителство, парламент, администрация, армия. Единственото разграничение между
двете части на страната, запазено до Обявяването на независимостта на България през
1908 г., е това, че българският княз е формално назначаван от султана за генерал-
губернатор на Източна Румелия.

4. Позицията на Османската империя и отношенията с България

Османската империя най-силно се противопоставя на Съединението и започва да

вкарва войски в бившата Източна Румелия. Положението на България се усложнява и от
поведението на Турция и съседните балкански държави. Веднага след Съединението
Портата струпва войски на източнорумелийската граница, окупира Кърджалийско и
уведомява великите сили, че с оръжие ще възстанови стария ред. Самото уведомяване
обаче говори по-скоро за опипване на почвата. Може да се каже, че идеята за
българската независимост се ражда веднага след Съединението и именно от това се е
страхувала и Османската империя. Водят се преговори с всички Велики сили, но
резултат няма. Назначеното през януари 1908 г. правителство на Демократическата
партия с министър-председател Александър Малинов си поставя за основна цел по
време на мандата си постигането на Независимостта. На 11 юли 1908 г. в Османската
империя се извършва преврат от младотурския комитет „Единство и напредък“. Това
принуждава султан Абдул Хамид II да приеме отново Конституцията от 1876 г. Започват
отново да се извършват преобразувания към либерализация и демократизация в иначе
силно изостаналата и феодална империя. В същото време се засилва и
националистическата пропаганда, целяща създаване на отоманска нация, която,
очевидно, ще трябва да включи в себе си и множеството малцинства в границите на
империята, сред които и етническите българи. Тези цели на Високата порта могат да се
превърнат в сериозна пречка за постигането както на Независимостта на България, така
и за обединение на българския етнос. Наблюдавайки отблизо ситуацията, българският
представител в Цариград Иван Ст. Гешов лансира идеята за обявяване на
Независимостта в писмо до външния министър ген. Стефан Паприков.

III. Заключение
 Съединението на Княжество България с Източна Румелия е продължение на
националноосвободителната революция от периода на Възраждането. За пръв път на
практика са приложени вижданията на Левски за самостоятелно национално действие
без решаваща помощ отвън. Османското владичество над Южна България е пометено.
Съединението създава една по-голяма национална държава, с по-голям потенциал и по-
значителни икономически и военни възможности. Само 7 години след Освобождението
България ревизира в своя полза някои от най-несправедливите решения на Берлинския
конгрес и заявява решително желанието си за самостоятелна роля в живота на
Европейския континент. От Съединението насетне започва един от най-успешните
периоди в българската следосвобожденска история.

IV. Библиография:
 Димитров, Илчо. „Преди 100 години: Съединението“, София, 1985
 Митев, Йоно, „Съединението на Княжество България с Източна
Румелия“, 1980
 Панев, Андре. “Англия срещу Русия на Балканите“, 1985
 Стателова, Елена.“ Съединението на Княжество България и Източна
Румелия“, 1985
 Стателова, Елена.“ Външна политика на България 1879-1886“