МЕДИЦИНСКИ УНИВЕРСИТЕТ – ПЛЕВЕН

ФАКУЛТЕТ „ОБЩЕСТВЕНО ЗДРАВЕ”

ЦЕНТЪР ЗА ДИСТАНЦИОННО ОБУЧЕНИЕ

КАТЕДРА „ОБЩА МЕДИЦИНА, СЪДЕБНА МЕДИЦИНА

И ДЕОНТОЛОГИЯ“

ЛЕКЦИЯ №2

ЗА ДИСТАНЦИОННА САМОПОДГОТОВКА ПО УЧЕБНА ДИСЦИПЛИНА

„СЪДЕБНА МЕДИЦИНА И ДЕОНТОЛОГИЯ“

ЗА СТУДЕНТИ ОТ СПЕЦИАЛНОСТ „МЕДИЦИНА”

ТЕМА : МЕДИЦИНСКА ДЕОНТОЛОГИЯ И МЕДИЦИНСКО ПРАВО.

ПОНЯТИЕ ЗА ДЪЛГ.

РАЗРАБОТИЛ: ДОЦ. ДР. ДЕКОВ,Д.М.

Гр. Плевен

2020 год.
Лекция №2
Лектор доцент д-р Данчо Деков, д.м.
Медицинска деонтология и медицинско право. Понятие за дълг.
Като общо етическо учение деонтологията се основава на дълга, като вътрешно приемане на
моралните императиви, предявявани към всяко човешко същество. Деонтологията е нормативна
етика, занимаваща се с формулиране на морални правила, които имат директно приложение в
човешките действия. Терминът деонтология е въведен от английския свещеник и философ Джон
Бентам (1748-1832г.).
Понятие за дълг. Дългът е основно понятие на деонтологията и представлява нравствено
изискване, превърнато в лична задача на конкретното лице. Дългът е термин, свободно приложим
към всяко действие, което се смята за морално задължение, независимо от собствените
предпочитания и от външна принуда. Дългът може да произтича от различни източници:
религиозните традиции (действията се разглеждат като правилни, ако съответстват на тези
традиции), човешките права, професионалните задължения. Дългът е осъзнато и целенасочено
реализирано морално задължение.
Медицинска професионална деонтология. Тя съдържа савкупност от професионално-
етични принципи и законови норми, които формират съдържанието на медицинския дълг.
Деонтологичната теория е основна етична теория на медицинската практика по следните
причини:
- водещ мотив в поведението на медика е неговия дълг към пациента, близките му, колегите,
обществото- дълг, който той е поел доброволно.
- деонтологичната теория НЕ ОБВЪРЗВА преценката на действията на медика с
последствията или резултатите от тях. Ако медицинските действия са били деонтологично
издържани медицинския персонал не може да бъде укоряван за негативните резултати от
лечението.
- действията на медика са правилни, ако са извършени на основание закони или правила,
отнасящи се до дълга и задълженията.
Медицинската дейност няма за цел формално спазване на медицинския дълг- тя има и цел
на този дълг- постигане на благополучие за пациента. Постигането на добра цел, тоест
минимизиране на вредите и максимизиране на ползите е същността на тези етични теории.
Често използван израз за правилна медицинска дейност е «добра медицинска практика».
Това понятие няма точно определено съдържание. Най-общо може да се каже, че под него се
разбира диагностично и лечебно поведение на средно опитен и разумен медик. Практически това
означава следване на общите правила за събиране на информация, добросъвестно провеждане на
прегледа, прилагане на необходимите и достъпни изследвания, логично интерпретиране на
резултатите, поставяне на диагноза, предприемане на лечение и оказване на здравни грижи.
Добрата медицинска практика не означава винаги поставяне на правилна диагноза и провеждане
на успешно лечение. Това зависи от множество фактори- естеството на заболяването, неговия
стадий, възрастта на пациента. Поставянето на правилна диагноза и предпиемането правилно
лечение е интелектуална дейност и допуснатите грешки са интелектуални грешки. Не всички хора
(медици) могат да разсъждават по един и същи начин и да стигнат до едни и същи правилни
изводи. Поради това за медицинската дейност е особено важно следването на медицинския дълг.
Деонтологията съдържа сърцевината на медицинската дейност, за чието практикуване са
необходими следните условия:
-медицински знания за диагностика, лечение и грижи
-умения за диагностика, лечение и грижи
-особен «медицински характер» и стил на мислене и поведение, своебразен «деонтологичен
набор» от понятия и схващания
Изпълнението на дълга не трябва да бъде формално. Той трябва да осмисля и осъзнава. Зад
външно формално спазване на правилата може да се прикрива несправедливост, безчовечност,
неуважение към личността.
Медицинско право. У нас то още не е оформено като отделна юридическа дисциплина,
макар че има ясни обосновки за това. Въпросът остава дискусионен, тъй като предметното му
съдържание включва правни норми от всички отрасли в системата на българското право. От друга
страна в полза на тази диференциация са:
-обстоятелството, че в редица области медицинските изследвания и действия вече
надминават възможностите на обичайната професионална медицинска етика и не могат да бъдат
решавани еднолично, според разбиранията на отделния медик. Това са въпроси, които засягат
цялото общество (трансплантацията, експериментите върху човека, евтаназията, клонирането) и
като такива искат решение на законодателно ниво.
-активно променящата се правна основа на медицинската практика
-променящото се обществено отношение към медицинската практика и медицинските
практици
-проблемите, свързани с медицината, здравеопазването и екологията заемат все по-голямо
място в юридическата наука и практика.
Предмет на медицинското право са обществените и правни отношения, които възникват
между държавните и обществени органи, медицинските специалисти, пациентите и други лица в
процеса на здравеопазването. В началото на своето развитие, в някои европейски страни съдебната
медицина се е наричала медицинско право. Причините за това са две: 1)че медицината и правото
се пресичат по наказателни или граждански дела в съда, в които се обсъждат медицински факти и
за целта се призовава съдебен лекар. 2)голяма част от медицинското право е свързано с
медицинските грешки, престъпления и отговорности. Тоест отново се създава връзка със
съдебната медицина. Основа на медицинското право са човешките права. Това включва въпросите
за автономността на личността, съгласието, конфиденциалността, зачитане на човешкото
достойнство, проблемите на живота и смъртта.
Медицинско законодателство се дефинира като област, която урежда професионалните и
юридически отношения, в които медикът е страна, т.е. регулира процесите на професионална
активност- лечение, медицински грижи, услуги, права задължения и отговорности на медика към
пациента и неговите близки.
Здравно законодателство по своята тематика е близко до социалната медицина, хигиената
и екологията. Това са закони, свързани с финансиране и организация на медицинските услуги,
регулиране на отношенията и нормите на въздействие върху околната среда- хранене, бит,
екология, закони за защита на общественото здраве- майчино и детско здравеопазване.
Цел на изучаване на медицинската деонтология е постигане на максимален ефект от
медицинската дейност, отстраняване на вредните последици от нея, осигуряване на защита на
медицинските практици от необосновани претенции.
Проблематика на медицинската деонтология включва следните области:
-правоспособност
-права и задължения при заемане на служба
-правомерност на медицинските действия
-задължения за лекуване и отзоваване
-задължения към медицинската тайна
-отговорности при неправомерни действия
-проблеми на медицинските експерименти, евтаназията, трансплантацията.
Източници на деонтологични норми. 1.Вътрешни норми и правила, за регулиране на
медицинската дейност. А).Неписани. Те са исторически най-старите правила за регулиране на
професията, възникват и се налагат в ежедневната практика и опит, възникват вътре в
медицинската общност и не се налагат отвън. Тяхната стойност се определя от това, че писаните и
законови правила НЕ МОГАТ да покрият цялото многообразие на медицинската дейност и да дадат
решение на всяка конкретна ситуация. Тези норми се предават от учител на ученик, от по опитен
на по млад, имат своя специфика в зависимост от конкретната специалност и област на действие.
Б)Писани. Това са вътрешни правила и норми оформени като медицински кодекси, клетви,
обещания и т.н., които са най-специфичните характеристики на вътрешно регулиране на
медицинската професия. Кодексите са декларации, а не закони, тяхното нарушение обаче може да
доведе до отнемане правото за практикуване или изключване от професионалното съсловие.
Спазването на кодексите се основава на моралната отговорност на отделния индивид и на
колектива. Те дават общите рамки за вземане на професионални решения, съдържат информация,
насочена както към медика, така и към обществото. Най-стария медицински етичен кодекс е
Хипократовата клетва. Тя синтезира проблеми запазили своята актуалност 2400 г., като
необходимостта от висока отговорност и морал на лечителя, забранява му да предприема действия
за които не е компетентен, акцентуира върху неприкосновеността на човешкия живот, повелява
опазването на медицинската тайна. Други съвременни медицински кодекси са Женевската
декларация от 1948 г. на Световната медицинска асоциация, Международен кодекс по медицинска
етика (1949), Принципи на европейската медицинска етика (1995) на СЗО. С осъзнаването на
важната роля на медицинската сестра в процеса на предоставяне на здравните грижи се приемат и
сестрински етични кодекси. Съществува и „Етичен кодекс на медицинските сестри,
акушерките и асоциираните медицински специалисти по здравни грижи в Р. България”
който има 5 раздела и Сестринска клетва на същите.
Източници на вътрешни норми са и много международни документи. Най-важните са
„Хелзинската декларация” от 1964 и „Хелзинско-токийската декларация” от 1989 г., засягащи
основните правила и препоръки при биологични изследвания и експерименти, в които участват
човешки същества. „Европейска харта за правата на човека” и т.н..
2.Външни норми и правила за регулиране на медицинската професия. Те произтичат
основно от юридически (правни) източници.
А).Законите- това са стандарти от правила за поведение в обществото, създадени и въведени в
него от държавата. Главен източник на правни норми е Конституцията на Р.Б. Тя е основен закон,
който дава принципите и е източник за специфичните закони, които са с по ограничена област на
действие и приложение. Тези закони са обединени в законници (кодекси)- Наказателен кодекс,
Наказателно-процесуален кодекс, Семеен кодекс, Закон за здравето, Закон за лечебните заведения,
Закон за здравното осигуряване, Закон за съсловната организация на медицинските сестри,
акушерките и асоциираните медицински специалисти, закон за трансплантацията на тъкани,
органи и клетки.
Б).Подзаконови актове- инструкции, наредби, правилници, заповеди, регулиращи правата и
задълженията и отговорностите на медицинските практици, които оформят т.н. административно
право. Те са създадени от министерства, ведомства и други държавни институции.
В).Дейността на съда, с вземаните решения, присъди, постановления на върховни инстанции
Г).Други недържавни правни източници. Например Националният рамков договор (НРД). Той
съдържа в себе си правни норми. Предмет на НРД са правата и задълженията по оказване на
медицинска и стоматологична помощ от страна на НЗОК и БЛС и БСС.
Общи признаци между закона и морала:
А).Регулират поведението на хората в обществото, чрез разгънати системи от правила на
поведение, обхващащи всички сфери на обществения живот.
Б).Представляват савкупност от относително устойчиви норми, както за конкретното
общество, но също и свързани с някои общочовешки представи.
В).Тези форми на обществено съзнание са в сила за всички членове на обществото.
Г).Законът защитава основни права на личността, които са същевременно и основни
морални ценности (равенство, неприкосновеност). Тоест те имат обща цел- съхранение на
отделната личност и на обществото.
Различия между закона и морала:
А).Нормите на правото се налагат чрез принудителни мерки, докато моралните норми се
поддържат от общественото мнение или личното убеждение.
Б).Реализирането на правните изисквания става чрез специално създаден за това
длъжностен (репресивен) апарат, докато моралния авторитет на личността не се поддържа от
официални пълномощия, власт или положение.
В).Моралните норми за разлика от юридическите в по-голямата си част са неписани.
Г).Господстващите морални норми на обществото, в конкретна ситуация и момент може да
не съвпадат с нормите на дадена личност. Личността обаче не може да се ползва от свои, различни
от общите, юридически закони.
Противоречия между закона и морала възникват най-често на личностно ниво, при
несъвпадение между частната съвест и изискванията на закона. Тези противоречия могат да бъдат
движеща сила в развитието на закона и морала.
Права и задължения на пациента. Съвременното либерално мислене се определя от
следните принципи: всеки индивид е субект на определен набор от естествени права- свобода,
равенство, собственост, право на живот и неприкосновеност. Свободата на личността може да бъде
ограничавана само от свободата на останалите и интересите на обществото, а правата и свободите
на индивида определят и ограничават държавната власт. Макар правата на пациента за свободен
избор да се подчертават постоянно, се появява тенденция те да бъдат ограничавани. Правото на
избор предполага значителна информационна, здравна, културна, финансова самостоятелност на
индивида. По тази причина правото на избор се дефинира основно като право на отказ от лечение,
манипулации, поддържане на живота.
Общи принципи на правата на пациента.
Посочени са в декларацията за правата на пациента на СЗО, последна ревизия от 1995 г. най-
защитаваните права са:
-достъпност на медицинската помощ, равна възможност на всеки да получи мед.грижи.
-качество на мед.помощ. Прилагането лечение трябва да бъде в съответствие с общоприетите
медицински принципи.
-право на свободен избор (лекар, болница)
-право на автономност и собствени решения (да откаже процедури)
-право на информация
-право на тайна за здравния статус, диагнозата, прогнозата, лечението.
-право на защита а)от медицинска небрежност и грешки и б)от експлоатация и насилие
-право на облекчение на страданието
-право на религиозна помощ
Права и задължения на пациента в Б-я. Основни принципи според Закона за здравето (ЗЗ) и
НРД са: прилагане на утвърдени от мед.практика методи и технологии, осигуряване качеството
чрез мед.стандарти, спазване добрата мед.практика, зачитане правата на пациента. Законодателят
декларира равни права и достъп при получаване на мед.помощ, независимо от раса, религия, пол,
образование, сексуална ориентация, имуществено състояние. на бг граждани са гарантирани
законово и бюджетно средства за ваксинации, имунизации, противоепидемични дейности,
обслужване на деца до 16 г. Други права са:
-достъпна и качествена мед.помощ,
-непрекъснатост на медицинската дейност болницата и личен лекар според НРД
-право на повече от едно становище относно диагноза, лечение и.т.н.
-право на избор а)на лечебно заведение б)на личен лекар в)на информирано съгласие
-защита на данните относно здравен статус
-информация на ясен и достъпен език за неговото здравно състояние.
-при хоспитализация пациентът има право да бъде посещаван от личния си лекар, да приема или
отказва посетители, да ползва услугите на психотерапевт, свещеник, юрист.
-зачитане на неговите политически, религиозни и културни ценности
-да подава жалби до РЦЗ, ЗК, МЗ
Нарушението правата на пациента според Закона за здравето представлява
административно нарушение и предвижда наказание с глоба от 300 до 1000 лв,.....
Според Закона за здравето пациентът е длъжен:
-да се грижи за собственото си здраве
-да не уврежда здравето на другите
-да съдейства на изпълнителите на медицинска помощ при осъществяване на дейностите за
подобряване на здравето му
-да спазва установения ред в лечебните и здравни заведения