Феноменът Дежа Вю

Мари Д. Джоунс
Лари Флаксман

Пътуване през аномалиите на съзнанието, паметта и времето

Предисловие
ЩЕ ЛЪЖЕМ ЛИ ЛОДКАРЯ
Във „Феноменът дежа вю: пътуване през аномалиите на съзнанието, паметта и времето“
авторите Мери Д. Джоунс и Лари Флаксман представят вдъхновяващ и така необходим обзор на
най-новите изследвания и теории, опитващи се да обяснят едно от най-загадъчните психични
състояния, преживявани от човешките същества: чувството, че този момент е бил преживяван
преди, в някакво неопределено време в миналото. Това чувство е известно като „дежа вю - вече ви-
дяно“, но терминът днес е заменен от много по-точното deja vecu- вече живяно. Любопитното е, че
точно това чувство ме накара да предложа радикално ново обяснение на онова, което наистина се
осъществява, когато сме живели момента и преди: хипотеза, която наричам „лъжене на лодкаря“.
Страдам от мигрена. Откакто се помня, съм повалян от заслепяващо главоболие и зрителни
нарушения. Преди около 15 години обаче нещата се промениха. Внезапно престанах да имам
главоболие, но зрителните нарушения се промениха както по характер, така и по интензивност.
Започнах да „виждам“ не само проблясващи светлини и нащърбени форми, но и образи: образи на
места, където никога не съм бил, и лица на хора, които никога не съм срещал. „Образи“ е
погрешен термин. Те приличаха повече на ретроспекции, осъществяващи се в периферното ми
зрение. Странното беше, че те бяха „ей там“, в зрителното ми поле, а не като назъбени линии и
скотоми1, които да възприемам като част от окото ми, ако не и в мозъка.
Тези образи си имаха собствена мотивация. Не можех да ги контролирам по никакъв начин.
Лицата се движеха от анфас в профил. Отваряха устата си, като че ли за да говорят. В момента, в
който се фокусирах върху тях, в който им обърнех внимание обаче, те избледняваха и се губеха.
Същото избледняване беше характерно за образите за места. Те бяха изключително живи и са
оставили следа в паметта ми. Все още мога да си ги спомням с абсолютна яснота. И те обаче
избледняваха в мига, в който се опитам да ги „погледна отблизо“. Сякаш трябваше да се
преструвам, че всъщност не ги осъзнавам, като че ли крадешком ги наблюдавам. Особено
странното беше, че те винаги се разполагаха в крайно лявата страна на зрителното ми поле. Още
по-странното беше, че знаех, че това са образи на истински места и истински хора.
Същевременно започна да се случва нещо още по-странно. Моята мигрена не само се
промени, но се появи и нещо друго, нещо, за което по-късно щях да открия, че се казва „мигренна
аура“.
Обикновено около двадесет минути преди пристъп се чувствах много странно, почти изваден
от средата си. Звуците и гласовете се изкривяваха, сякаш ги чувах през дълъг коридор. Устните ми
започваха да изтръпват, както и върховете на пръстите. Това „ранно предупреждение“ 4 се оказа
1
Изолирана зона на намалено зрение в зрителното поле. - Б. пр.
1
много полезно. Ако шофирах, то ми позволяваше да открия удобно място и да спра колата, преди
зрителните нарушения да започнат. В миналото зрителната скотома удряше без предупреждение.
Сляпото петно с назъбени краища се появяваше и след това се разширяваше, така че не можех да
виждам през него, а след няколко секунди фазата на главоболието разцепваше главата ми като
отварачка за консерви. Това се оказа много опасно на два пъти, докато шофирах по магистралата.
За щастие и двата пъти бях близо до изход, през който можех да сляза от нея.
Имаше и нещо друго. Преди да се появи усещането за аура, имах еднакво силно чувство за
дежа вю, което траеше секунда или две. Това бе много странно чувство на разпознаване на
местоположението и събитията, случващи се около мен, сякаш съм живял този момент и преди.
Това се придружаваше от наистина странно усещане, подобно на потръпване, което вървеше по
гръбначния ми стълб и експлодираше като фойерверки в тила ми.
Образите и чувствата за дежа вю продължаваха да ми се случват около два пъти годишно (и до
днес), но един конкретен пристъп ме отправи по пътя към „лъженето на лодкаря“.
От известно време изпитвах силен импулс да напиша книга. Нормалната ми работа включваше
прилагане на умения като консултант по мениджмънт на фирми из цяла Великобритания. През
март 2000 г. обаче се оказах в щастливата позиция да мога да прекарам известно време в
реализиране на тази амбиция. Имах обаче огромен проблем: нямах идея за какво ще е книгата.
Всъщност на онзи етап не знаех дори дали ще е художествена или документална.
Първата сутрин от моята свобода седнах пред компютърния екран. Огромното пространство
на празен уърдовски документ ме зяпаше от премигващия екран. С ръце, поставени удобно на
бюрото, чаках да ме обземе вдъхновение. И то наистина дойде. В същия миг почувствах
издайническо изтръпване на устните. Това беше ранното предупреждение за надвиснал мигренен
пристъп. Сега може да изглежда странно, но в действителност се наслаждавам на усещането.
Играя си със собственото зрение. Поставям ръка извън централното си зрително поле и очарован
наблюдавам, когато тя просто изчезва в сляпото петно, предизвикано от скотомата. Спомням си,
че правех точно това, когато чувството за дежа вю ме заля, а беше наистина силно.
Беше момент от миналото. Седях, гледайки в идентичен екран в същата стая. Дори днес мога
да си спомня познатостта, докато слънцето пробиваше през облаците и лъч светлина достигна до
земята. ПРАВИЛ ГО БЯХ ПРЕДИ. Чувството обаче бе още по-странно, защото усещах, че съм го
правил не веднъж, а много, много пъти.
В мига, в който осъзнах чувството избледня, а напускането му изпрати познатата светкавица
по гръбначния ми стълб. Усмихнах се на себе си. Имах темата на книгата. Щях да напиша книга за
дежа вю.
Точно една година по-късно бях завършил ръкописа. Книга, която беше започната с чувство за
дежа вю, бе завършена, когато последната страница излезе от принтера в подобен облачен
следобед в Западен Съсекс. Прелистих стотиците страници напечатани нагъсто думи и знаех, че те
съдържат най-изумителната хипотеза за природата на човешкото съзнание, която бях срещал
някога. И ги бях написал аз!
В продължение на дванадесет месеца участвах в изумително интелектуално приключение.
Както описах във въведението на книгата, чувствах се като археолог на разкопки на загадъчна
могила. Докато копаех, откривах все повече и повече насоки за историята и значението на
могилата. Тя разкри тайните си бавно, но в определен ред. Придвижих се от дежа вю към близките
срещи със смъртта, а след това към загадките на темпоралната епилепсия. Странични разкопки ме
накараха да се срещна с теологията на гностицизма, трудовете на Пьотьр Успенски и теориите за
времето на Дж. У Дън, след това, връщайки се към основните разкопки, продължих с изследване
сложността на неврохимията, шизофренията, квантовата физика и последните открития на един
нов клон на науката, наречен „изследвания на съзнанието“.
Някъде по пътя едно заглавие се беше загнездило в съзнанието ми, което описваше по много
конкретен начин точно какво подсказват заключенията ми: процес, който наричаме „лъжене на
лодкаря“.
Е, какво точно имам предвид под „лъжене на лодкаря“ (ЛНЛ). Може би си спомняте, че
древните гърци са вярвали, че след смъртта душата на мъртвия - или „Сянката“ - се оказва на
брега на огромната река Стикс. От страховитата мъгла се появява лодка. Възрастен господин
гребе; известен е като Харон, лодкаря. Работата му е да пренесе сянката на другата страна, в света
на мъртвите, Хадес. Той обаче не прави това безплатно. Сянката трябва да плати на лодкаря малка
2
такса за услугите му. Това обикновено е дребна монета, наречена обол, която услужливо е била
поставяна под езика на мъртвеца от отговорните за неговото погребение.
Едногодишните ми изследвания подсказваха, че в момента на смъртта всички ние можем да
„излъжем лодкаря“, като не платим таксата му. Никога не влизаме в лодката, защото нещо много
странно се случва с човешкото съзнание в мига на смъртта.
Преживяването дежа вю е от централно значение за този процес, но повече за това по-късно.
Основната насока се крие в едно от най-често записваните твърдения на хората, които
споделят, че са се срещнали с явлението, известно като „близка среща със смъртта“ (БСС)."
Мнозина разказват абсолютно едно и също: „Животът ми премина пред очите ми.“ Технически,
това усещане е известно като „панорамен преглед на живота“. Мнозина преживели го заявяват, че
са видели целия си живот, всеки детайл, за едно мигване на клепача. Сякаш животът им е записан
на дивиди и някой е натиснал бутона за бързо пренавиване напред.
Това обаче се случва при близка среща със смъртта, а не при реална смърт (PC). БСС
подсказва, че при PC записът не проблясва, а се преживява в „реално“ време - буквално
преживяване отново минута по минута на целия живот от момента на раждането до този на
смъртта. Това се осъществява в последния момент от живота, но що се отнася до субективното
преживяване на умиращия човек, този последен момент ще изглежда като цял живот.
Това се подкрепя от друг споделян фактор на класическите близки срещи със смъртта:
чувството, че времето се забавя. Колко пъти сте чували преживели близка среща със смъртта да
обясняват, че в това състояние времето внезапно е загубило всякакъв смисъл за тях? Или колко
пъти сте чували, че хора, участвали в автомобилни катастрофи или други потенциално живото
застрашаващи ситуации, да споделят, че времето за тях като че ли се е забавило, така че няколко
секунди да се чувствали като часове?
Причината е, че разширяването на времето като че ли е част от преживяването на смъртта. Тъй
като съзнанието подхожда към смъртта субективно, времето става еластично. То се разтяга и
разтяга, и накрая може да обхване целия живот в един миг.
В този миг умиращият изпада от времето и открива, че е в началото на живота си, готов да го
живее отново. Съществува в напълно различно време от това на наблюдаващите го, които го
виждат да умира. Когато погледът му проблясва за последен път, той е вече в ръцете на майка си:
нов живот, съдържащ се в стария.
Е, къде попадат преживяванията дежа вю? Представете си ситуация, в която умиращ човек,
живеещ в този „филм на живота“, се натъкне на преживяване, в което старите му спомени за
момент проникнат от безсъзнателното в съзнанието. Ще има подпрагово осъзнаване на
обстоятелствата. Той ще има мъгляво усещане, че е живял този миг и преди, в някакво
„ недефинирано минало“, както определението на д-р Върнън Неп определя преживяването дежа
вю.
Според „лъженето на лодкаря“ това е deja vecu („вече живяно“). То е такова, каквото се
чувства. Няма нужда от никакви сложни неврологични или психологически обяснения. Имаме
преживявания дежа вю, защото наистина сме живели този момент преди.
Изумителното е, че може да сме живели този живот не само веднъж, а много пъти. Причината
е, че в края на „панорамния преглед на живота“ преживяването на близка среща със смъртта ще
бъде срещнато отново и дори за още по-кратко време започва нов преглед на живота.
Точно така лодкарят е лъган. Никога не му се плаща оболът, защото никой умиращ не стига
дотам, че да пресече Стикс. Умиращите остават на брега на реката, въртейки се непрекъснато в
създадено от съзнанието „Вечно повторение“, подобно на Фил Конърс от филма Groundhog Day
(„Омагьосан ден“), само че в този сценарий не е ден, а живот.
Разбира се, „лъженето на лодкаря“ е само хипотеза, нищо повече. Никога обаче не преставам
да се изумявам, че преживяването дежа вю пред компютъра ми преди много години доведе до
възможно обяснение и на много други необясними неща, например предчувствието,
синхронността и интуицията.
Тази книга ще ви поведе на чудесно пътуване, което ще ви представи някои очарователни
теории и идеи за това, какво може да е дежа вю, както и ще задълбае в близките срещи със смъртта
и другите мистериозни аномалии на съзнанието, паметта и времето. Може би дежа вю е точно
това, което е изписано на опаковката: свидетелство, че преживяващите го живеят един „Омагьосан
живот“, и правейки това, ние всъщност лъжем лодкаря.
3
 Антъни Пийк, автор на Is There Life After Death? u The Daemon: A Guide to Your Extraordinary
Secret Self

Въведение
ЧЕЛИ ЛИ СТЕ ТОВА ПРЕДИ
Сякаш години са минали, откакто Том и Джуди за последен път били във ваканция. Откакто
купили местен бизнес преди петнадесет години, целият им живот като че ли се въртял около
работата. Като собственици на дребен бизнес, които се опитват да се конкурират в днешната
икономика, съкращаването на работното време никога не било възможно. Работа, работа, работа.
Въпреки това те си били обещали, че един ден ще си вземат мечтания меден месец, който не са
могли да си позволят, когато се оженили.
Докато нареждал продуктите в един особено натоварен ден, Том внезапно изпитал рязка болка
в ръката си. Причерняло му пред очите и следващото нещо, което си спомня, е, че лежал на
носилката в спешното отделение, а лекари и сестри се били надвесили над него. Том преживял лек
инфаркт. Освен инфаркта лекарите смятали, че страда от хронична умора, и му наредили да
прекрати всякакви форми на стрес. Как обаче можел да изостави работата си дори и за ден,
особено след като есенните промоции започвали след седмици? След като информирал лекаря, че
почивката е невъзможна, той му отговорил: „Ако искаш да живееш, това е единствената ти
възможност.“
Това било цялата обосновка, която Джуди имала нужда да чуе. Тя незабавно започнала да
планира бягство. Това щяло да е така необходимата почивка от стреса, който вероятно допринесъл
за неговите здравословни проблеми, както и шанс да прекарат известно качествено време заедно.
През следващите няколко дни тя преровила десетки туристически уебсайтове, търсейки идеи
за ваканция. Накрая, късно една вечер, го открила. Гърция! Идеалното място! Било старомодно,
романтично и щяло да осигури достатъчно исторически забележителности за разглеждане, за да
освободи съзнанието им от всичко. Направила резервациите он-лайн и обявила дестинацията пред
Том на следващата сутрин по време на закуската с кафе и бъркани яйца. Може би неизненадващо,
той като че ли бил безразличен - вероятно мислейки повече за влиянието върху техния бизнес, а не
за предстоящото приключение.
Уреченият ден бързо дошъл и Том и Джуди тръгнали на своето пътуване. След безкрайни
летищни трансфери, груби пътници и смяна на няколко часови зони, най-накрая пристигнали там,
накъдето били тръгнали: международното летище на Атина. След като чакали почти два часа
багажът им да бъде разтоварен и прегледан, те били нетърпеливи незабавно да скочат с главата
напред в изследването на Гърция. След кратка спирка в хотела, за да се настанят и да оставят
багажа си, те веднага се качили на туристически автобус на път към първата историческа
забележителност - Акропола и Партенона.
Докато автобусът лавирал по дългите, виещи се скалисти пътища с бясна скорост, съзнанието
на Том било у дома... мислейки за магазина. Накрая автобусът спрял със скърцащи спирачки и
екскурзоводът обявил на лош английски: „Моля, върнете се обратно в рейса след 2 часа.“
Пътниците бавно започнали да слизат, Том и Джуди станали и зачакали реда си да се влеят в
опашката към изхода. След няколко мига седели отвън на горещото слънце. Джуди възкликнала:
„Том, погледни колко е великолепно!“
Том обаче не можел да отговори, защото бил замръзнал на мястото си, неспособен да говори.
Чувствал свръхестествена познатост... бил абсолютно сигурен, че е бил там преди! Бавно огледал
разхвърляните останки около себе си. Пропилея, храмът на богинята Атина, Никея, Ерехтеума, те-
атъра на Дионисий... всичко било там, точно така, както си го спомнял. Как обаче? Израствайки
като обикновен син на водопроводчик, родителите му никога нямали достатъчно пари, за да
пътуват. В действителност освен това пътуване Том никога не бил излизал от родния си щат! Как е
възможно толкова живо да си спомня, че е бил на място, което е на близо шест хиляди мили
разстояние? Мистериозното чувство за познатост изчезнало точно толкова бързо, колкото се
появило... оставяйки Том по-объркан от всякога.
***
Чувствате се така, сякаш сте го правили преди... макар че го вършите за пръв път.
Виждате нещо свежо и ново, но въпреки това то е толкова пълно, толкова изцяло познато.
Ангажирате се в разговор и в същия миг осъзнавате, че сте изговаряли абсолютно същите
4
думи и преди... на абсолютно същия човек.
Всички ние сме „били там, правили сме това“! В действителност официални изследвания
потвърждават, че над 70% от хората споделят загадъчното чувство за това, което французите
наричат deja vu, или „вече видяно“. Наричат го и парамнезия или промнеция, дежа вю е
отчетливото чувство за преживяване на нова ситуация, която вече се е случвала в миналото.
Терминът дежа вю е създаден от френския философ и изследовател на екстрасензорното Емил
Боарак (1851-1917). Преживяването на дежа вю обикновено се придружава от убедително чувство
на познатост, а също и на „странност“ или „особеност“. „Предишното“ преживяване по време на
епизод на дежа вю най-често се приписва на реалния живот, като много хора споделят силно
чувство, че преживяването „наистина се е случило“ в миналото. То рядко трае повече от няколко
секунди...
Следователно дежа вю е мимолетен спомен, като бриз, духащ през съзнанието, за нещо, което
има невероятно дълбоко чувство за разпознаване за нас в настоящия момент. Въпреки това
възможно ли е човек да има спомен за нещо, ставащо в настоящия момент, СЕГА? Дежа вю,
което е една от най-широко споделяните мистерии на съзнанието, изглежда, че е универсално - то
преминава всички социални, религиозни и културни граници. Засяга деца и възрастни в еднаква
степен и изглежда, че никой не е имунизиран. Изненадващото е, че явлението се споделя по-често
от виждането на духове, на НЛО, дори от екстрасензорни и ясновидски способности!
През последните 30 години научните изследвания на дежа вю са разкрили някои интригуващи
прозрения за това възпроизвеждане от паметта на настоящия момент и са представени редица
широко разпространени теории, простиращи се от грешки на кратковременната памет до невро-
логични разстройства и „предзрителни сензорни входящи данни“. Изобилстват и теориите, които
хвърлят поглед към „по-паранормални“ причини за дежа вю, като новите открития в квантовата
физика и изследването на съзнанието като че ли придават достоверност на възможността тези
странни и тайнствени паметови засечки да са всъщност потенциално зърване на алтернативни
измерения, паралелни вселени... дори поле на Нулевата точка.
Може би дежа вю е много повече от потрепване на съзнанието или трик на паметта. Може би е
фрустриращо мимолетно надзъртане към друго равнище на реалността — такова, в което
съществуваме почти както в осъзнаваната ни реалност. Паралелен свят, движещ се успоредно с
нашия, който наричаме „у дома“. Повдигане на завесата или на воала. „Ефирно място“, където
осъзнаваме, че светът, в който вървим, е само един от многото...
До голяма степен подобно на синхронността, дежа вю ни напомня, че под повърхността на
реалността може би съществува друг пласт, който ни свързва с граничните области, където
съзнание и материя се замъгляват и се срещат. В тази книга ще изследваме най-новите и
авангардни теории за дежа вю, включително най-новите лабораторни изследвания върху
провокирането на мозъка и използването на хипноза за създаване на чувството за ..бил съм там,
правил съм това“. Освен това ще представим истории за дежа вю от действителни хора, които са
имали такива преживявания, както и нови идеи и теории за връзките между мистичното и
научното, както и връзката между дежа вю, паметта и възприятието за време.
Възнамеряваме да ви заведем на пътешествие далеч отвъд дежа вю, защото загадките на
съзнанието са огромни и непознати, както и самата Вселена. От ясновидските сънища до
състоянията, наречени „фуга“, времевите грешки и тези на съзнанието, анормалния и
паранормалния мозък, халюцинациите и религиозните видения, множественото личностово
разстройство и децата феномени, интуицията и архетипа, вуду магията и силата на внушението,
общите мисли и масовата хистерия, променените състояния на възприятието и обладаването от
духове, колективното безсъзнателно и символния език на подсъзнателното... Искаме от вас да
закопчаете коланите и да се хванете здраво за седалките, докато проучваме най-новите
изследвания и най-изумителните теории, включващи аномалиите на вътрешната вселена -
човешкото съзнание.

Първа глава
ДА ГО ПРАВИШ ОТНОВО ЗА ПРЪВ ПЪТ
„Това е като дежа вю отначало. “
Йоги Бера, когато вижда Мики Мантъл и Роджър Мерис многократно да реализират хоум-
рънове в бейзболните сезони на „Янките“ в началото на 60-те години на XX век
5
 „На всички ни се е случвало да изпитваме някакво внезапно усещане, че това, което вършим и
казваме в дадения момент, сме го вършили и казвали някога в далечно минало — сякаш преди
много, много мъгляви векове сме били заобиколени от същите лица, предмети и обстоятелства, и
че в този момент много добре знаем какво ще чуем, като че ли внезапно сме си спомнили нещо
отдавна случило се!“
Чарлз Дикенс, „Дейвид Копърфийлд“2

„Дежа вю -
Възможно ли е да си тази мечта, която може да се сбъдне?
Проблясващо,
продължавам да си спомням мен,
продължавам да си спомням теб,
дежа вю. “
„Дежа вю“, Дион Уоруик

Внезапното и загадъчно чувство на „Бил съм тук и преди“ идва без предупреждение. Въпреки
това сте сигурни, че за пръв път стъпвате на това място. Така ли е обаче? Може би чувате разговор
и след това осъзнавате, че сте го чували и преди, дума по дума, нюанс след нюанс... Няма начин
обаче да сте го чули в миналото. Вероятно казвате или правите нещо и спирате, ахвайки заради
чувството, което ви завладява: „Казвал съм го преди. Вече съм го правил“, само че не си спомняте
подобно ваше действие в миналото. Вместо това си спомняте действие от настоящето.
Дежа вю - френският израз за „вече видяно“ - е една от най-широко споделяните, но най-малко
разбрани аномалии на съзнанието. Дали е просто грешка на мозъка, или е насока към нещо повече
- може би истинско паранормално преживяване? Може ли случката да се обясни просто като „бъг
в системата“ - нежелан резултат от нервна връзка, докато импулсът пътува по нервните влакна,
обръщайки се срещу себе си само за няколко секунди, възпроизвеждайки наново нещо, което или
току-що е станало, или се случва СЕГА?
Що е дежа вю? И защо толкова много от нас го преживяват така често?
Известно като „промнезия“ (спомняне на нещо от бъдещето) или „парамнезия“ (изкривяване
на паметта), дежа вю е описвано различно: от “мозъчно газоотделяне“ или паметова „каскада“ до
измъчващ поглед към паралелна вселена, разположена рамо до рамо до нашата.
„Казвах същите думи на същия човек и носех същите дрехи. Седях в същия стол, правех
същото нещо, но сякаш всичко беше пълно повторение. Знаех, че никога не съм го правил преди
по същия начин, защото току-що си бях купил новия компютър. Въпреки това се случи и макар да
продължи максимум няколко секунди, се чувствах така, сякаш съм го правил и преди... в
абсолютно същата ситуация...“
Така обикновено протича преживяването дежа вю: отчетливото и често нарушаващото
спокойствието чувство, че човек си спомня нещо, което всъщност става в момента - преживяване,
което сякаш е изначално противоречиво, защото не можете да си спомняте нещо, което става в
момента. Това несъмнено не е кратковременна, а мигновена памет.
„Мога да се закълна, че това се е случвало преди точно по същия начин“ - чуваме хората да
казват, докато чешат главата си изумени и смаяни. „Правил съм го преди.“ „Казвал съм го преди.“
„Виждал съм го вече.“ Въпреки това хората, които са преживявали това озадачаващо явление, без
съмнение знаят, че в действителност не са го правили, казвали или виждали в миналото.
КРАТКА ИСТОРИЯ
Макар несъмнено да вярваме, че хората го преживяват от зората на човечеството, официалната
история на дежа вю всъщност започва преди стотици години със споменаването на подобни
чувства в трудовете Августин, който ги нарича falsae memoriae [фалшиви спомени]. Сър Уолтър
Скот пише за чувство за „предишно съществуване“, а подобни теми се появяват в литературните
творби на Пруст, Толстой, Дикенс и други.
Терминът дежа вю, който няма английски еквивалент, е създаден от френския философ Емил
Боарак. Той е очарован от екстрасензорните явления и през 1876 г. за пръв път използва термина
за събитие, което се е случило в миналото. В писмо до редактора на Review Philosophique (някои
2
Преводът е на Нели Достоевска. Дикенс Ч. Дейвид Копърфийлд. София, изд. „Народна младеж“, 1985. Б. пр.
6
приписват термина на книгата му L’Avenir des Sciences Psychiques [„Бъдещето на науките за
екстрасензорното“]) Боарак го нарича le sensation du deja vu [чувство за вече видяно!. По-късно,
през 1902 г., като президент на Дижонската академия е силно ангажиран с изследване на
еманациите, психокинезата и животинския магнетизъм, следвайки интереса си към
спиритуализма. На Бойрак се приписва дефинирането на термина „метагномия“, („познание,
придобито без сетивата“), която днес наричаме „екстрасензорно възприятие“.
Може би дежа вю е реакция на познато усещане или спомен от по-ранен опит, който не е бил
напълно детайлизиран, но все пак изпълнен с достатъчно елементи, за да задейства чувството, че
вече сме го живели. „Спусъците“ могат да са образи, миризми или дори звуци, които карат човек
да изпита внезапното чувство на разпознаване по време на ново събитие или преживяване: просто
обяснение за някои дежа вю преживявания, но не съвсем убедително за онези, които са имали
много детайлно, всестранно впечатление за действителни разговори, конкретни места и
присъстващи хора. Някои имат толкова фино детайлизирани дежа вю преживявания, че шепнат
думите на разговор, за който си спомнят, че са имали преди, но със сигурност знаят, че водят за
пръв път.
През 1896 г. Ф. Л. Арно въвежда понятието дежа вю в научният език. Той неофициално
предлага явлението да се нарича с общото име дежа вю (дотогава то е било назовавано
парамнезия, паметови фантазми и промнезия). Работата на Арно включва категоризиране на
първите „симптоми“ на типичното дежа вю преживяване, извлечени от изследванията му на 34-
годишен пациент, възстановяващ се от церебрална малария.
Фредерик Уилям Хенри Майърс (1843-1901), основателят на Обществото за изследвания на
екстрасензорните явления, нарича дежа вю „промнезия“, която насочва към гръцкото „про“,
означаващо „преди“ и „мнезия“, т.е. памет. През 1889 г. психологът Уилям X. Бърнхам издига
тезата, че дежа вю се появява, когато човешкото тяло е свръх отпочинало, заявявайки, че когато
мозъчните центрове са „свръх отпочинали“, аперцепцията на непозната сцена може да е толкова
лесна, че аспектът й да изглежда познат. Това отхвърля по-ранните убеждения, че прекомерната
умора е причината за дежа вю!
През 1896 г. професорът по психология в Университета на Колорадо в Болдър Артър Алин
продължава изучаването на явлението, като предлага няколко теории за възможно обяснение на
дежа вю. Една от тях е идеята, че чувството възниква или от елементи на забравени сънища, или
от „прекъсване“ на вниманието, когато човек възприема нов образ. Разбира се след като на сцената
излиза Зигмунд Фройд, фройдистите разглеждат дежа вю просто като защитен механизъм,
използван за предпазване на Аза от То и от Свръхаза.
Карл Юнг в своите Memories, Dreams, Reflections („Спомени, сънища, размисли“) описва дежа
вю като „разпознаване на неизвестното от незапомнени времена“ и е убеден, че явлението е
свързано със собствената му концепция за колективното безсъзнателно. Оттогава някои автори са
схващали погрешно идеята на Юнг за колективното безсъзнателно като някаква обща паметова
банка на човечеството и че когато човек изпитва дежа вю, в действителност има достъп до това
хранилище. Освен това се е поддържала тезата, че колективното безсъзнателно на Юнг е служило
и като начална точка на чувството, че си имал предишен живот. Достъпът до такава област на
паметта несъмнено може да осигури различни психични, излизащи от нормата и дори
„паранормални“ аномалии, включващи съзнанието, паметта и времето.
Преживяванията дежа вю на Джон Милс
През целия си живот съм имал преживявания на това, което е известно като дежа вю. По мои
оценки честотата им при мен е средно един път месечно. Последното преживяване, което имах,
беше преди четири дни. Имахме работна среща в офиса. Там дойде човек от друго поделение в
Шарлът, Северна Каролина. Никога не бях го срещал, не съм говорил с него по телефона и дори не
бях виждал негова снимка. В хода на срещата разговарях с този човек и с друг мениджър за нова
система за оперативна метрика, която въвеждаме. Тя е съвършено нова и непозната за мен точно
толкова, колкото и този човек. Въпреки това преживяването, колкото и кратко, изглеждаше
напълно познато.
Когато се опитах да си обясня защо това ми беше познато, сякаш мимолетно си спомних
забравен сън, но след няколко секунди този спомен и чувството за познатост бяха изчезнали. Дали
бях сънувал ясновидски сън? Или беше просто някакъв номер на съзнанието ми? Имаше ли нещо в
този човек, което задейства някаква идентифицируема реакция отстрана на мозъка ми? Не съм
7
сигурен, че знам нещо повече за това преживяване, както не знам и причините за дузини други
преживявания на дежа вю в живота ми.
Повечето епизоди на дежа вю, които съм имал, са избледнявали бързо и са забравени.
Предполагам, че поради липса на по-добро обяснение мозъкът ми се фрустрира от неспособността
да осмисли и да класифицира събитието и го изхвърля в кошчето за умствени отпадъци. Имам
обаче друго преживяване, което си спомням. Не съм сигурен защо споменът за този момент на
дежа вю се е запазил толкова дълго. Може би причината е уникалността на обстоятелствата. Тази
случка стана преди около 31 години, когато бях само 11-годишен. Семейството ми беше на
екскурзия до Вашингтон, окръг Колумбия, и до Уилямсбърг, Вирджиния. На връщане спряхме за
кратко в Монтисело - дома на Томас Джеферсън, за следобедна обиколка. Тръгнахме из къщата и
градината, но екскурзоводът ни остави за няколко минути. Аз се отклоних в далечния край на
градината, където имаше две стари сгради, използвани като склад и оранжерия през колониалния
период. Когато минах през вратата на първата, незабавно разпознах всичко вътре. Всичко - от
стените, подовете и прозорците до старите инструменти, закачени на стената - ми беше незабавно
познато. Оглеждах се няколко минути и „знаех“, че съм бил там преди. Как обаче беше въз можно?
Никога не бях ходил в Монтисело, а на онази възраст единствените снимки, които бях виждал,
бяха на фасадата на къщата. Досега това е моето най-дълго дежа вю преживяване и може би този
факт, съчетан с уникалния набор от обстоятелства, са причината споменът за това събитие да се
запази през всичките тези години. Какво предизвика това дежа вю преживяване? След 31 години
все още нямам отговор.
Джон Мимс е технически директор на ARPAST - Арканзаски екип за изследване на
паранормалното и анормалното

Авторите на тази книга поставиха простия въпрос: „Що е дежа вю?“ на уебсайта Yahoo
answers отговорите се простираха от бъг в мозъка до Бог. Някои от по-интересните са представени
по-долу:
1. Спомени от миналото, които се превръщат в мозъка в спомени за настоящето.
2. Дежа вю означава „вече видяно“ на френски език. Това, което става, е, че точно преди да
осъзнаеш какво виждаш, мозъкът ти вече е преработил образите и така е създал спомен за
ставащото. Човешкото съзнание е така устроено, че автоматично извежда спомени, след като
човек е бил изложен на определен „спусък“. Затова по принцип дежа вю е предварителната
преработка на образите, уловени от окото. Има обаче и други типове дежа вю преживявания. При
един друг вид човек може да предскаже какво другият ще каже и какво ще се-случи в определен
период от време, и напълно осъзнава това. В този случай мозъкът ти или напълно го е преживял
преди, което е малко вероятно, тъй като шансът да преживееш нещо два пъти е много малък. Или
мозъкът веднага преработва ЦЯЛАТА постъпваща информация, създавайки сценарий на налични
действия и кои са най-вероятните от тях.
3. Не мисля, че е мозъчна засечка. Според мен е нещо, което мозъкът би трябвало да прави.
Всичко, което става около него - минават коли, хора, вятърът духа, начинът, по който нещо е
разположено на земята - се приема от безсъзнателното. Според мен тези неща се преработват от
безсъзнателното, за да помогнат за по-добрата преценка, която подпомага оцеляването. Когато
това, което си пресметнал, стане в действителност няколко мига по-късно, имаш, чувството за
дежа вю. Мисля, че е възможно леката еуфория и положителното разпознаване, които изпитваш,
да се дължат на това, че мозъкът ти създава химикали, за да посочи, че си подпомогнал
оцеляването си. Когато правиш нещо добро за тялото си, то се чувства добре. Същото става с
умствения стимул (в повечето случаи, като не включваме натрапливостта и умствения дефект).
4. Мисля, че когато преживяваме нещо, мозъкът ни го разчупва на различни компоненти,
например как е изглеждало нещо, какво е било времето, как си се чувствал и т.н. Различни части
на мозъка получават тези отделни измерения на преживяването, тъй като той има различни части,
които се занимават с такива неща като цвят, движение и другите сетивни модалности. Когато си
спомняме преживяването, всички тези различни компоненти се събират и се представят на
съзнанието като интегриран спомен. Да наречем този процес на сетивно възпроизвеждане и интег-
риране „Представящ“. Когато имаме дежа вю, изпитваме тайнственото чувство, че преживяваме
събитие за втори път по абсолютно същия начин като случилото се първия път и че сме на ръба да
знаем какво ще стане след това, защото „това вече сме го живели“. Това състояние може да трае
8
доста дълго при някои хора. Моята идея е, че има някаква нервна активност в мозъка или от пряк
стимул, или от вътрешна засечка, която провокира нареченото от мен „Представящ“ напълно
самостоятелно, без спектър от сетивни преживявания, които той да интегрира и да представи на
съзнанието. По тази причина чувстваме, че имаме спомен, защото „Представящият“ е активен, но
работи на празни обороти. Затова чувството за наличие на спомен, което създава „Представящия“,
се прилага към непосредствения опит и човек си мисли „Това е ставало преди - аз като че ли си го
спомням“.
СЪВРЕМЕННО МИСЛЕНЕ
Най-често срещаните съвременни теории за произхода на дежа вю включват мозъка и паметта.
Втората половина на XX век е свидетел на някои сериозни научни изследвания на явлението като
аномалия на паметовото възпроизвеждане. За да узаконят това обяснение, изследователите
посочват факта, че „чувството за възпроизвеждане от паметта на някакво дежа вю преживяване
всъщност е по-силно, отколкото действителните детайли на самото спомнено събитие! Фокусът е
именно върху това „чувство“. Изследванията твърдят, че някои хора наистина имат дежа вю за
минали дежа вю преживявания! Спомняне на спомен? Как е възможно?
Макар да звучи невероятно, ударението тук е върху „бъг“ в преработката в кратковременната
памет. Със сигурност възможността това да е „софтуерен бъг“ в мозъчното ни програмиране е
реална... и може да обясни почти ясновидското качество на преживяването. Може би има
припокриване между неврологичните системи, отговорни за кратковременната, и тези,
контролиращи дълговременната памет.
Някои учени смятат, че дежа вю е просто възприемането на дадено събитие от едното око за
частица от секундата преди другото око, като теорията е, че едното око може да регистрира
стимулите малко по-бързо, създавайки чувство за „спомняне", когато другото се намеси и
когнитивно реализира същото възприятие. Макар че изглежда рационално научно обяснение на
явлението, за съжаление това не обяснява изследванията, провеждани с хора само с едно функци-
ониращо око, които въпреки всичко пак споделят дежа вю преживявания. Този факт отново може
би посочва цялостното каузално участие на мозъка в странното явление.
За съжаление, когато науката се изправи пред аномалия, резултатът често е незабавното й
категоризиране и „етикетиране" като функционално разстройство. За съжаление дежа вю не е
имунизирано срещу такова название. Някои изследователи са свързвали дежа вю с всичко: от
тревожност до множествено личностово разстройство и епилепсия. От всички възможни
патологии темпоралната епилепсия, която е резултат от неправилно електрическо изпразване в
мозъка, като че ли е най-силно асоциирана с дежа вю.
През 1955 г. роденият в САЩ канадски неврохирург Уайлдър Пенфийлд провежда известните
си експерименти със стимулиране на темпоралния дял на изследваните лица с електрически ток.
Интересното е, че пионерът в изследването на съзнанието Пенфийлд открива, че приблизително
8% от изследваните лица преживяват „спомени" от типа на дежа вю в резултат на неговата
електрическа стимулация. Може ли дежа вю да е такава неврологична аномалия, която да се
появява само при малцина избрани? Може би „бъг“, който се задейства от аномалия в правилното
функциониране на мозъка… или „електрически удар“ в темпоралния дял? Или пък мозъка бърка
минал спомен с настоящето преживяване отново заради засечка на невроните или липсващи
неврологични връзки.

Криптамнезия
Криптамнезията е безсъзнателно възпроизвеждане на материал, който понякога спонтанно се
появява в съзнанието като спомен, също би могла да обясни дежа вю. Вероятно е вярно, че
научената информация никога не се забравя, а се съхранява дълбоко в мозъка и когато подобно
преживяване предизвика нужда от заученото в миналото познание, внезапно си го спомняме
СЕГА, което води до чувството за познатост. В едно изследване от 1941 г. се прилага хипноза в
опит да се създаде постхипнотична амнезия у изследваните лица, използвайки разглеждан преди
това материал. Вероятно не е изненадващо, че трима от десетте участници споделят чувството за
дежа вю, когато материалът им се представя повторно.
Дисоциативно разстройства на идентичността
Множественото личностово разстройство, формално по-известно днес като дисоциативно
личностово разстройство (ДЛР), насочва към призрачната възможност всички ние да имаме
9
разломено съзнание. Убеждението е, че при това разстройство, когато човек преживява същото
като нещо друго в същата времева рамка, има класическо дежа вю. Така да се каже, едно и също
тяло, но с различно съзнание. Това може да обясни защо винаги чувстваме присъствието си в
двата свята, но въпреки това знаем, че функционираме изцяло в единия (така ли е обаче?).
Шизофренията — едно от най-интересните мозъчни разстройства - също може да се свърже с дежа
вю като болест на разделеното съзнание, което е в състояние да обясни двойното разпознаване на
едно и също събитие.
Може би съзнанието си има собствено съзнание.
Темпоралната епилепсия (ТЕ) най-често се свързва с дежа вю като потенциална причина, тъй
като дежа вю понякога придружава преживяването на ТЕ при пациенти, обикновено точно преди
пристъп или по време на припадък между конвулсиите. Същевременно просто разпространението
на преживяванията на дежа вю в обществото дискредитира тази връзка като единствен техен
източник, защото твърде много хора, които страдат от ТЕ, наистина имат епизоди на дежа вю.
СКЕПТИЦИ
Скептиците ще твърдят, че ние просто си спомняме подобно събитие или дори действително
събитие, но такова, което се е случило преди много време. Спомняме ли си просто събитие от
детството или забравена ситуация, на която почти не сме обърнали внимание първия път? Самата
дефиниция на думата „скептик“ като човек, който „инстинктивно или обичайно не е сигурен,
поставя под съмнение или не е съгласен с твърдения или общоприети заключения“ в
действителност разкрива всичко. Трябва обаче да се запитаме какво биха казали скептиците, ако
преживеят силно чувство на дежа вю, което разтърсва самата основа на реалността такава, каквато
е според тях. Каква ще е тяхната реакция на преживяване, което ги принуждава да обмислят дали
тяхното съществуване има някакво наистина по-дълбоко, по-сложно значение?
Не всеки е съгласен, че дежа вю е аномалия на паметта или дори някакъв вид проста мозъчна
грешка. Някои смятат, че дежа вю е портал... или по-скоро надзъртане през ключалката на врата,
която води към други (може би по-интересни!) светове. Или пък мимолетно видение за минал
живот... или дори паралелен живот в друго измерение, друга вселена. Помислете за невероятните
възможности! Наистина ли водим двоен живот? Дежа вю свързващото звено между тези
паралелни съществувания ли е?
Преди да преминем към най-новите научни изследвания, както и към по-паранормалните
призрачни обяснения на дежа вю, трябва да споменем, че съществува и противоположното на
дежа вю явление, известно като jamais vu, или „никога невиждано“. По време на епизод на jamais
vu човек изпитва необикновеното чувство, че не разпознава позната ситуация. В този случай някой
вижда нещо, което може би е виждал дузини или стотици пъти преди, но въпреки това за кратко не
успява да го разпознае. Може да е дума, човек, място или умение. Jamais vu може да е причината
за популярността на игри като Trivial Pursuit, изискващи бързо разпознаване на тривиални факти,
които всички би трябвало, но невинаги си спомняме (най-вероятно защото са тривиални, а
следователно не достатъчно важни или смислени, за да се съхраняват във дълговременната памет.
Може да обясни и временното чувство, че не познаваш някого, който е много познат, мислейки го
за непознат.
Jamais vu е чувството, което човек има, когато гледа дума или фраза и те изглеждат непознати
или тромави - нещо, което ние, авторите, често изпитваме. Известно като „словесно отчуждаване“,
jamais vu се появява и когато сме неспособни да си спомним как се пише позната и често
използвана дума. В известен смисъл jamais vu може да се мисли като деперсонализация на нещо.
Поставяме под съмнение неговата реалност. Това преживяване често ни кара да се съмнява ме, че
думата, която някога сме знаели, е правилната, за да опише това, което виждаме. За този кратък
миг сме напълно изгубени, докато паметта ни се възстанови напълно и осъзнаем, че гледаме дума,
която наистина разпознаваме и разбираме. За миг обаче това е било най-изплъзващата се дума на
света.
Имали ли сте някога чувството, че сте на ръба на блестящ умствен прелом или че аха! да
напипате върховната истина за нещо... но това не става? В такъв момент преживявате presque vu,
или „почти видяно".
РАЗЛИЧНИ ВИДОВЕ ПОЗНАТО
Психологът Артър Функхоузер не е удовлетворен от факта, че терминът дежа вю е твърде
широк и мъгляв - видимо „улавящ всичко етикет" за редица сходни преживявания, включващи
10
настоящото преживяване на спомен, който е твърде познат. Той предлага още три обяснителни
категории дежа вю, които да се използват вместо него:
• Deja vecu — „вече преживяно или вече изживяно“ - вероятно най-преобладаващата форма на
дежа вю. При преживяването deja vecu детайлите са изненадващо ясни и точни, а преживяващият
осъзнава, че последователността на събитията в настоящия сценарий съвпада напълно със спомена
за него.
• Deja senti — „вече почувствано“ — задействано от мисъл или може би глас, то има общо с
разпознаването на чувство, което необяснимо изглежда познато. Deja senti често бързо се забравя.
• Deja visite - „вече посетено“ - свързано с конкретно място, обект или сграда, които изглеждат
познати, независимо че се виждат за пръв път. Тук времето не играе никаква родя.
Към тях прибавете (благодарение на други учени/психолози) deja entendu - „вече чуто“, и deja
lu - „вече прочетено“, както и deja соппи — „вече лично известно“, deja goute — „вече вкусено“,
deja reve — „вече сънувано“, и deja dit — „вече казано“.
Арт Функхоузер е свързан с уебсайта на изследването на преживяванията deja (www.deja-
experience-research.org) - амбициозен проект, който цели да осигури онлайн ресурси на хората,
интересуващи се от изучаване на многото форми на „deja преживяването“. На сайта има анализ на
данни от проучване (от онлайн проучването на http://silenroc.com/dejavu), лични преживявания на
читатели, свързани резюмета, линкове и пребогата информация за всичко, свързано с deja.
Функхоузер предлага собствена категоризация на deja преживяванията, за които твърди, че са
подредени според разпространението си:
1. Нормални - с кратка, средна или голяма продължителност (може би дори непрекъснати).
Състоят се предимно от „необяснимо чувство на познатост“, но не включват паранормални
(ясновидски, телепатични и т.н.) елементи. Не са свързани с патологични състояния. Тези
преживявания може да обслужват някаква психологическа потребност.
2. Паранормални - преживявания, които включват ясновидско познание, при което
преживяващият си спомня предварително какво ще бъде казано или направено, или телепатично
познание, при което преживяващият може внезапно да разбере какво мисли друг човек. Не са
свързани с патологично състояние.
3. Патологични - причиняват страдание. Темпоралната епилепсия често е патологичното
състояние, което е свързано с преживяването на патологично дежа вю. Други болести, които са в
състояние да предизвикват дежа вю, са алкохолната психоза, мигрената, шизофренията и психо-
неврозата. Честотата и интензивността на тези преживявания, заедно с придружаващия ги дистрес
заради главоболие и/или гадене, предизвикват дистрес у преживяващия.
4.Провокирани - възпроизвеждане или предизвикване на дежа вю преживявания чрез такива
техники като електрическа стимулация на части на мозъка, използване на дрога, която
предизвиква дежа вю, или дори хипноза.
Сайтът на Изследванията на дежа преживяванията и работата на д-р Функхоузер показват
редица явления, свързани с дежа вю, които могат да помогнат да се хвърли светлина върху
обяснението, както и върху произхода на дежа вю преживяванията. Някои от тези явления са:
1. Синдром на Капграс - засегнатият човек вярва, че познати хора са били заменени от
измамници.
2. Налудност на Фреголи - засегнатият вярва, че много или всички хора, които среща, са
всъщност ЕДИН човек с различна дегизи ровка.
3. Типове парамнезия - може да се объркват сънищата с реалността, да се създава чувство, че
всичко е познато или се повтаря.
4. Реинтеграция - виждането, чуването, докосването, вкусването или мирисът на нещо
предизвикват цяла паметова последователност.
5. Ясновидски сънища - предсказват бъдещо събитие, събитията се възпроизвеждат от
паметта или се записват, преди да са се случили.
6. Предчувствие - предупреждение за нещо.
7. Интуиция - нещо почувствано, което не се основава на фактологични доказателства.
8. Сбъркана идентичност - вярата, че познавате някого, но в крайна сметка се оказва, че не е
така.
9. Прераждане - минали животи.
10. Преживявания на напускане на тялото - излизане и движение извън физическото тяло.
11
 11. Телепатия - четене на чужди мисли.
12. Ясновидство - умствено виждане на събитие, което се случва на голямо разстояние.
13. Синхронност - смислени съвпадения, които като че ли нямат видима причина.

ОБЯСНЕНИЯ
Действителните обяснения на дежа вю, изучавани от сайта на Изследванията на дежа
преживяванията, се простират в целия спектър от влияние на външна сила до неизправност на
мозъка, психологически трудности като крайна умора или силна тревожност, идеята за повторно
преживяване на отрязък от собствен минал живот, внезапно спомняне на ясновидски сън, който
може да създава чувството за дежа вю, и дори синхронност. На уебсайта Функхоузер заявява, че в
категорията външни влияния като причина за дежа вю: „Идеята по същество е проста: човек по
някакъв начин е имал преживяване, което е подобно на настоящото, и чувството за познатост се
разпростира, за да включи целия епизод. Източникът на първото преживяване може да е във
външния свят, т.е. във всекидневието, или да е вътрешен, под формата на сън или фантазия.
Следователно има включен елемент на съвпадение.“
Той заявява, че подобен механизъм често действа при преживяванията на дежа вю,
посочвайки, че хората нерядко имат впечатлението за познатост на човек, място, миризма или
мелодия, за да открият по-късно, че това не е възможно. На някакво ниво е направена грешка.
Нещо е било сбъркано с нещо друго, и известна - както пише Функхоузер - „добра детективска
работа“ може да разкрие причините за погрешното впечатление. То често произлиза от
безсъзнателното и може да е „проективен механизъм“, при който някакъв аспект на вътрешния
свят е бил видян във външния.
Теорията за многото светове
От гледна точка на миналите животи дежа преживяванията може да са достъп до спомени за
събития, които човекът действително е изживял. Можем обаче да се запитаме как в много дежа
преживявания „възпроизвежданото от паметта в настоящия момент“ често включва елементи,
които са свързани единствено с настоящето, в което е преживяващият. Би било трудно да
подминем дежа вю преживяване, включващо човек, облечен в специфичен тип дрехи, използващ
определена технология, като поглед към минал живот, когато това облекло и технология все още
не са съществували. Това внушава потенциална връзка с възможността за паралелна вселена.
Формулирана от физика Хю Евърет, теорията за множеството светове приема, че може би
съществуваме такива, каквито сме, в много други вселени, но вероятно сме там за много кратко
време, преди да направим различен избор, който навлиза в друга вселена (и друга възможност за
още повече дежа вю преживявания пред нас!). Концепцията за синхронността също би могла да
излезе на сцената, подсказвайки, че дежа вю преживяванията са синхронизирани моменти между
две паралелни вселени или алтернативни реалности, в които казваме или правим абсолютно
същото в същия момент и го осъзнаваме, дори и ако това трае само миг.
Първоначално Евърет нарича теорията за множеството светове „формулировка на квантовата
механика от гледна точка на относителното състояние“, описвайки универсална функция на вълна
на серия от разклоняващи се вселени, които изграждат „мулти вселена“. Именно в тези разклоня-
ващи се вселени според Евърет съществуват множество наши копия, вероятно безкраен брой
копия, в които сме живи, мъртви и всичко по средата, правейки всевъзможни неща във всеки
възможен момент. Има вероятност в някаква точка от времето да правим едно и също нещо поне в
две вселени... или може би дори в две хиляди вселени. Във всяка от тях сме облечени еднакво, със
същия човек (или поне с неговото копие!) и имаме същото ястие за вечеря. Може да се мисли, че
дежа вю е грешка на съзнанието, при която се свързваме със „себе си“ на друго ниво на
реалността. Това със сигурност не става през цялото време, защото, ако беше така, щяхме да се
побъркаме. Следователно дежа вю може би ни убягва съвсем основателно.

КЛАСИФИКАЦИИ И ТИПОВЕ
Психиатърът Върнън Неп, признат заради приетата научна дефиниция на дежа вю като
„субективно неуместно впечатление за познатост на наластоящото преживяване с не-
идентифицирано минало“, отвежда категоризирането на дежа преживяванията една крачка по-
напред, разпределяйки дежа вю в 21 различни типа, които попадат в седем отделни категории:
1. разстройство на паметта;
12
 2. разстройство на его-състоянисто;
3. защита на егото;
4. разстройство на възприятието за време;
5. разстройство на разпознаването;
6. проява на епилептично изпразване на невроните;
7. субективно паранормално преживяване.
Неп освен това включва няколко други типа дежа вю преживявания, например deja voulu —
вече искано; deja trouve — вече срещнато; deja raconte — вече разказано; deja eprouve - вече
опитано; deja visile — вече посетено, и т.н.
Какво да кажем за стария ни приятел Фройд? Е, той предвидимо асоциира дежа вю с
гениталиите на собствената ни майка, смятайки, че „наистина няма друго място, за което човек
може да твърди с подобна убеденост, че вече е бил там и преди“.
Макар традиционната съвременна наука да обръща малко внимание на дежа вю и само
неколцина (ако има и толкова!) учени да са отдадени на опитите за дефиниране на енигмата и
разбиране на механизмите, лежащи в основата й, много учени и психолози през последното
десетилетие дават гласност на авангардни изследвания на явлението и оспорват упоритите теории
от миналото.
Крис Мулен е когнитивен невропсихолог, който изследва както дежа вю, така и deja vecu в
лабораторията си в Университета на Лийдс, Англия. Заедно с колегите си той публикува научни
статии и провежда изследвания върху предметна материя, с която малцина учени дръзват да се
занимават. В действителност Мулен е само един от неколцината, които са посветили качествено
време на натрупването на познания за това убягващо преживяване.
През 2000 г. Мулен - постдокторант в областта на невро-науката - е в Университета на
Бристол в Англия, когато за "пръв път започва работа с пациент, преживяващ фрустриращо
повтарящи се епизоди на дежа вю. Те се появяват достатъчно често, за да събудят интереса на
Мулен, който заедно с колегите си ги описва в списанието Neuropsychologic! през 2005 г. Това
изследване води до подобни разкрития от други пациенти, страдащи от преживявани повторно
спомени, сродни на дежа вю. Мулен започва да приема все повече пациенти с подобни оплаквания
в университетската клиника и чрез изследванията си е в състояние да определи, че съществува
пряка корелация между преживяванията от типа на дежа вю и възрастта.
Взаимоотношението с възрастта наистина е важно, тъй като някои изследователи смятат, че
дежа вю не се преживява преди 8- или 9-годишна възраст. Това подсказва, че мозъкът трябва да е
развит до определена степен, за да могат да се осъществяват нужните процеси. Психологът от
Южния методистки университет Алан Браун пише за тези открития в изчерпателната си книга The
Deja vu Experience. Той твърди, че приблизително две трети от населението преживява дежа вю и
заявява, че то е по-вероятно да се появи, когато хората са стресирани или изтощени. Книгата на
Браун представя над 30 възможни обяснения на явлението, простиращи се в целия спектър от
двойно възприятие през двойна преработка на спомените до електрически сигнали в мозъка, които
се объркват.
Може би пренебрегваме очевидното. Вероятно отговорът е просто, че мозъкът преживява
забавяне на сигналите и след това възприема забавянето като дежа вю. Или пък не преработва
правилно настоящ от минал спомен... и след това обърква обект, който прилича на друг, с
истинското нещо. Браун освен това посочва как в теорията за „двойното възприятие“ чувството на
дежа вю в крайна сметка се връща в настоящата сцена и след това изглежда на човек като
нормален „спомен“.
Дори Браун обаче признава, че явлението може да включва няколко от теориите, които той
издига, случващи се едновременно заради факта, че просто няма едно-единствено лесно обяснение
или ясно идентифицируем механизъм. Ние не просто говорим за чувството, че сме си спомнили
нещо. Дежа вю се отнася изцяло до чувството, че си спомняме нещо... ставащо сега, в настоящия
момент. Именно тази проста диференциация прави толкова трудно формулирането какво е и какво
не е дежа вю.
Заедно с колегата си Акира O'Копър Мулен се заема със задачата да се опита да пресъздаде
дежа вю в лабораторна среда. Тяхната мотивация е изследването на Мулен на „хроничното дежа
вю”, при което страдащият е поразен от непрекъснатото чувство на познатост, когато се сблъсква с
нови преживявания, почти до степен на развитие на чувство за предварително познание. В
13
януарския брой от 2006 г. на WorldScience.net двамата изследователи от Университета на Лийдс
(по онова време О'Конър е докторант) описват процеса на опитите да отключат секрета към
хроничното дежа вю, позволяващо на пациентите да си спомнят в най-големи детайли места и
неща, които никога не са срещали преди. Фокусът на Мулен е върху системата в темпоралния дял,
която изпраща нервни импулси, когато си спомняме миналото, както и „възпоменателно
преживяване“, или чувството за собствения Аз в миналото.
Хипноза
Хроничното дежа вю би могло да се причинява от свръх- активни нервни вериги в мозъка,
може би вериги в темпоралния дял, които са непрекъснато „включени“, създавайки постоянно
фалшиви спомени за човека без предварително съществуващ прецедент. Акира започва
изследвания върху индуцирането на дежа вю, използвайки хипноза като част от продължаващ
проект с Мулен. ScienceDaily.com публикува информация за този проект – „Рамка на когнитивните
чувства“ - в началото на 2006 г. Проектът е уникален за Университета в Лийдс и се провежда от
Мулен заедно с професор Мартин Конуей, като включва използването на хипноза за индуциране
на дежа вю у доброволци в лабораторията. Идеята е да се задейства чувство на познатост за обект,
който доброволецът никога преди това не е виждал, и включва показването на две дузини често
срещани думи на доброволците и след това хипнотизирането им. Разположени в звукоизолирани
кабинки, те са хипнотизирани и след това им се казва, че когато видят следващата дума в червена
рамка, ще изпитат чувство на познатост, макар че не знаят кога за последен път са видели думата.
Обратното, думите в зелена рамка са представени като принадлежащи на първоначалния списък,
който те са видели в началото.
Резултатът е, че 10 от 18 доброволци споделят чувство, много подобно на дежа вю, когато им
показват думите в червена рамка. Резултатите са достатъчни, за да подтикнат изследователите към
допълнителна работа върху стимулирането на темпоралния дял, за да се предизвика чувство на
познатост, и проф. Алан Браун смята, че използването на хипнотична стимулация за „стимулиране
или симулиране на дежа вю преживявания потенциално може да е много плодотворен начин за
изследване на явлението“.
Дежа вю е навсякъде
Преживяванията дежа вю изобилстват в Мрежата. Хората са нетърпеливи да споделят
преживяванията си с надеждата да открият някакво разбиране и общност. Ето някои, които
открихме, заедно с печатните и граматичните грешки.
Преживявам дежа вю отново и отново. Да, имам множество дежа вюта през цялото време, а
понякога хората, с които съм, също ги имат по същото време. Това ми показва, че умовете ни са
свързани по някакъв начин, който науката не може да обясни. Всеки път, когато се случва, ме кара
да се чувствам така, сякаш за момент съм извън тялото си, свързан с по-голям източник на
познание. Има ли някакъв смисъл в това?
Р.Д., 12 декември 2008 г.
Странно е, че искахте истории за дежа вю днес. Днес следобед гледах двете деца на шефа ми в
свободния ми ден, защото и двете са болни от грип и не можеха да отидат на училище. Никога не
съм ги гледала в работно време преди и никога, когато собствените ми деца не са били тука. Днес
обаче ги накарах да седнат да гледат филм, по-специално Принц Каспиан (Хрониките на Нарния).
Този филм момичето избра напълно спонтанно. Имах едно от онези всепоглъщащи, силни чувства
на дежа вю. Спомням си, че работех на компютъра си, гледайки през прозореца в дъжда, звуците
на същия филм в далечината и две малки момичета на дивана, които го гледат. Както е нормално с
дежа вю, чувството премина за около 10 минути, но знаех, че някак си съм правила това. Нямах
някакво съзнателно предчувствие за случката, а само сигурност, че вече съм била точно в този
същия момент.
Сюзан Брадбъри, октомври 2009 г.
Аз съм друг човек, който е имал множество дежа вю преживявания, включително две особено
„дълбоки“, в които наистина си казах: „тази жена ще каже това“ и тя наистина казва това, което
съм предвидила. Така че аз съм една от онези, които откриват, че „стандартното“ обяснение е на-
пълно несъстоятелно. Подозирам, че имаме предчувствия от време на време в съня, след това си ги
спомняме, когато събитията стават, като дежа вю...
М.К., 4 май 2006 г.
Имаше един случай по време на телефонен разговор, когато спрях, за да обявя, че „имам
14
огромно дежа вю“, а той каза, че и той има. Чувството за преживяване отново на даден момент е
достатъчно изумително, но да го споделяш с друг, е съвършено друг въпрос.
А.. 25 октомври 2006 г.
Винаги съм имала дежа вю в определена степен, на приливи и отливи... Преди две години
дежа вю продължи почти три месеца, нонстоп, лягах си с него и ставах с него. Лекарят ми знае за
това и сметна, че са проблеми с психичното здраве. Аз не вярвам, че е проблем с психичното
здраве... То идва и си отива, понякога за няколко секунди, няколко минути, няколко часа, цял
ден... Аз съм на 49 години...
Р., 15 ноември 2006 г.
Дежа вю ми се случва през цялото време. Имам поне веднъж седмично, а понякога трае
минути, не просто секунди. Мога да предвидя точно какво ще каже или ще направи някой, сякаш
се случва. Зловещо е и на моменти е много страшно да чувствам, че знам какво ще се случи и то се
сучва, когато не трябва да го знам…
Л., 19 декември 2008 г.
Допълнителни изследвания
Изследванията на Мулен на дежа вю и други паметови разстройства продължават в
лабораторията „Мулен“, Изследователски център в Института по психологически науки на
Университета на Лийдс. Изследователите публикуват блогове и дори въпросници за дежа вю и
паметово съзнание, които човек може да попълни онлайн на техния уебсайт:
http://Aveb.mac.com/chris.moulin, с достъп и снимки от течащи изследвания.
Други научни изследвания през изминалите няколко години също показват стойността на по-
сериозния поглед върху дежа вю. Психоложката от щатския университет на Колорадо Ан М.
Клиъри провежда експерименти, които проверяват „основаното на познатостта разпознаване“ на
изследваните лица. Клиъри и нейният екип дават на участниците списък с имена на знаменитости
и след това им показват колекция от снимки на известни хора, някои от които са били в
първоначалния списък, а други - не. Участниците са помолени да идентифицират знаменитостите
по снимките и да посочат дали смятат, че същите известни хора са били в първоначалния списък,
който им е бил показан.
Резултатите от изследването разкриват, че дори когато участниците не успяват успешно да
идентифицират определена снимка на знаменитост, пак имат чувство за това, дали името на
известния човек е било, или не в по-ранния списък. Изводът от това изследване е, че макар да не
успяват да идентифицират източника на познатостта на знаменитостта, участниците са съгласни,
че тя им е позната. Екипът на Клиъри замества снимките и имената на знаменитости с прочути ге-
ографски места и получават сходни резултати. Изследователите теоретизират, че участниците
съхраняват малко количество информация в паметовата си банка... но недостатъчно, за да могат
умствено да свържат спомена с новото преживяване.
В опит да определи кои елементи могат да задействат чувство на познатост Клиъри проверява
използването на разпознаване на думи. Използвайки случаен списък с думи, участниците в
изследването са изложени на тест за разпознаване на думи, който съдържа такива, наподобяващи
звуково някои от онези, които са били в случайния списък. (Пример: случайни звуци, близки до
„тандем“.) Участниците пак споделят чувството на познатост, когато виждат подобно звучащата
дума в теста, макар че не могат да си спомнят първоначалната дума в случайния списък, който са
видели в началото.

15
 От това изследване учените правят извода, че хората са в състояние да съхраняват фрагменти
от спомени за някакво преживяване и че когато са изложени на ново преживяване, което съдържа
някои от тези фрагментарни късове, преживяват дежа вю.
Дежа вю, свързано с познатост в миналото
В доклад от декември 2008 г., публикуван от Current Directions in Psychological Science,
изследователите от щатския университет на Колорадо изучават паралелите между дежа вю и
теориите за човешкото разпознаване. Оглавен от Ан Клиъри, изследователският екип получава
резултати, които показват, че дежа вю се появява, когато настоящата ситуация наподобява такава,
която преди се е случвала в живота на човека. До чувство на познатост води някакво
„припокриване на ситуации“ . Участващите мозъчни кори са същите, които са били активни при
създаването на спомена и възпроизвеждането от паметта.
Макар че някои учени бързо подминават дежа вю като „интересна случка“ без никакви
мистични намеци, не всички смятат, че отговорите са толкова прости.
През септември 2005 г. списание Discover Magazine публикува статия, озаглавена The
Psychology of Deja vu („Психологията на дежа вю“). Психологът Длан Браун казва, че това е горещ
картоф за учените. За Браун паранормалните теории замърсяват областта на научно изследване.
„Дежа вю е твърде всяващо страх явление, за да бъде уловено в лабораторията, казва Браун. Всеки
път, когато мозъкът се държи странно, има възможност да научим нещо за начина, по който той се
държи обикновено... Ако можем да разберем как да го направим, сме сложили ръка на златна
мина.“
Браун признава, че мимолетната природа на дежа вю и склонността на тези, които го
преживяват, скоро да забравят подробностите, правят инструменти като ретроспективни
въпросници напълно ненадеждни. Неговите изследвания заедно с психоложката от университета
„Дюк“ Елизабет Марш в първите години на това десетилетие показват, че дежа вю е „нещо повече
от халюцинация – засечка на невронитe - както отдавна вярват много психолози“. Те предлагат
теорията за двойното възприятие“, която води началото си от края на XIX век. Тя приема, че
хората понякога виждат нещата по два пъти в бърза последователност. Първия път, когато го
видят, може би е било повърхностно или периферно. Втория път са насочили цялото си съзнание.
Дежа вю се появява, когато възприятията се срещнат и поздравят, така да се каже. Мозъкът може
да не е регистрирал обекта или събитието първия път, но го е регистрирал под прагово и по този
начин при „втория поглед“ то изглежда странно познато.
Дълбока мозъчна стимулация
През януари 2008 г. Science Daily публикува изследване, включващо използването на дълбока
мозъчна стимулация (ДМС) за лечение на такива болести като тази на Паркинсон. Изследването
подсказва, че ДМС — твърде сложна медицинска процедура — може да се използва като
потенциална терапевтична модалност и за много други разстройства. В действителност екип от
Западната болница на Торонто, Онтарио, воден от професора по неврохирургия Андре Лозано,
открива много странен страничен ефект по време на изследване с болестно затлъстял пациент:
дежа вю.
Статията, озаглавена Deep Brain Stimulation in Hypothalamus Triggers Deja vu Memory Recall in

16
Patient („Дълбока мозъчна стимулация на хипоталамуса задейства дежа вю паметово
възпроизвеждане у пациент“), документира използването на ДМС в хипоталамуса на 50-годишен
мъж с отдавнашно затлъстяване. Нищо не му е помогнало, така че екипът на Лозано се заема да
идентифицира местата в хипоталамуса, които биха могли ефективно да потиснат апетита, когато
са стимулирани чрез имплантирани електроди. По време на стимулацията на хипоталамуса
пациентът преживява внезапно дежа вю. Неговите дежа вю преживявания увеличават
интензивността си със засилване на стимулацията. Контактните точки, които като че ли задействат
дежа вю преживяване, са в хипоталамуса и близо до форникса. Тази мозъчна зона е отговорна за
пренасяне на сигналите до лимбичната система, която на свой ред е включена и в паметта, и в
емоциите. Стимулацията влияе върху моторните и лимбичните вериги на мозъка и според статията
ръководи дейността на темпоралния дял и на хипокампуса - критично важни части на паметовата
верига на мозъка.
Два месеца по-късно, когато пациентът е изписан от болницата, изследователският екип
успява да „предизвика и да запише на видео паметовите ефекти, наблюдавани в операционната
зала, чрез включване на електрическа стимулация“. Това става в офис среда, а паметта на пациента
продължава да се изследва със и без стимулацията, завършвайки с триседмичен период на
непрекъсната стимулация на хипокампуса. Пациентът демонстрира значително подобрение на
тестовете за учене и способността да си спомня несвързани обекти в двойка, когато е стимулиран,
което подсказва, че „точно както ДМС може да влияе върху моторните и лимбичните вериги,
електрическа стимулация би могла да се прилага за модулиране на паметовата функция... и да се
постигне по-добро разбиране на нервните субстрати на паметта“.
Няма съмнение, че тези нервни субстрати са свързани с дежа вю и паметовите аномалии -
обект на продължаващи изследвания, включващи различни зони на мозъка. Във Втора глава ще
хвърлим по-детайлен поглед на мозъка и паметта.
Някои от най-интригуващите изследвания, включващи дежа вю, се осъществяват тогава,
когато феноменът дори не е тема на изследването. През 2001 г. д-р Рик Страсман, психиатър във
Висшето училище по медицина към университета на Ню Мексико, публикува резултатите от 11-
годишни федерално финансирани и одобрени изследвания с хора върху халюциногени.
Изследванията на Страсман включват използването на ДМТ, диметилтриптамин (основният
психоактивен алкалоид, откриван в аяхуаска 3), който се инжектира на доброволци. Резултатите,
получени в изследването на Страсман, са изумителни, но това, което ни интересува тук, е един
страничен ефект, наблюдаван при някои от доброволците - дежа вю. Попитахме го за неговите
преживявания в лабораторията:
Във вашите експерименти с ДМТ казвате, че някои от изследваните лица са преживели дежа
вю. Можете ли накратко да опишете такъв експеримент?
Ето редактиран откъс от сесията на един доброволец:
Беше много познато място, сякаш съм бил там преди. Толкова е странно да имаш чувството
„Това е точно като миналия път“, макар че това е първият път, в който вземам ДМТ. Вие [двамата
изследователи] седяхте от двете ми страни и „тогава“, и сега. Преживявах определени емоции и
чувства, които силно ме убедиха, че съм в две ко-реалности. Толкова е познато. Предполагам, това
означава, че съм обречен да съм в това изследване. Странно е - до като става все по-познато,
изглежда все по-чуждо. Толкова объркано. Случва се през цялото време - на това базисно ниво -
наистина е; цялото обучение и обуславяне, което имам, е напълно друго нещо. Ето какво е
дразнещото: не можеш всъщност да схванеш какво е реално.
Разбирам защо хората го оприличават на смъртта. Мисля, че те си спомнят умирането. Това е
просто повторно запознаване с него.
Коя част на мозъка е „задействана“ или „активирана“ от ДМТ, което води до преживяване на
дежа вю?
Не сме правили такова сканиране на мозъка на хората, така че не знам какъв е отговорът на
вашия въпрос.
Случвало ли се е това с други ендогенни халюциногени?
ДМТ е единственият ендогенен халюциноген, който някога е бил изучаван при хората. Други
халюциногени обаче като че ли също предизвикват дежа вю, например ЛСД и гъбите с
3
Всяка от различни психоактивни запарки или екстракти, приготвени от лозата Banisteriopsis spp., обикновено
смесена с листа на съдържащи диметилтриптамин видове храсти от сорта Psychotria. - Б. пр.
17
псилоцибин.
Имаме малко количество ДМТ в мозъка си, нали? Възможно ли е дежа вю да е просто засечка
в обичайното функциониране на мозъка ни? Опишете вашата собствена теория за същността на
дежа вю въз основа на работата ви.
Всички ние имаме ДМТ, който циркулира в тялото ни през цялото време, включително в
мозъка. Не бих нарекъл дежа вю задължително засечка. Това налага да се зададе въпросът защо
имаме ендогенен халюциноген, например ДМТ, в строежа си. Не съм разработил конкретна теория
как дежа вю работи, тъй като това не беше основен фокус на изследването, но ще адресирам
следния общ въпрос:
Стресът повишава нивата на ДМТ при нисшите животни, а при психотичните лица равнищата
като че ли се повишават заедно с влошаване на психозата. Ние обаче не знаем много за
нормалната динамика на ДМТ при нормални хора, т.е. дали нивата се повишават заедно със
стреса. Има смисъл да се приеме, че всякаква промяна в съзнателния опит е свързана с промени в
мозъчната химия. Понякога тези промени в мозъчната химия задействат въпросните субективни
преживявания; друг път субективното преживяване като че ли задейства промени в мозъчната
химия. Смятам, че същото би важало по отношение на ендогенните вещества, променящи
съзнанието, независимо дали е ДМТ или нещо друго, т.е. такива вещества може да задействат
преживяване дежа вю или да се освобождават във връзка с дежа вю преживяване, което е
задействано от определени психологични и/или екологични фактори.
От друга страна, може би твърде много спекулираме. По същата логика човек може да твърди,
че ДМТ предизвиква определено състояние на съзнанието, което си спомняме само когато сме под
влиянието на ДМТ. Това е дефиницията на „специфична за състоянието памет“, която е добре
установено психологическо явление. Например по време на алкохолна безпаметност хората казват
и правят неща, за които абсолютно нищо не помнят, когато са трезвени. Те обаче могат да си ги
спомнят по време на следващия запой. Може би определени преживявания са се случили на
някого, докато е бил в състояние на съзнанието, свързани с повишени нива на ДМТ - това може да
е „ефимерно“ или „субективно“ като сън. Някои изследователи теоретизират, че нивата на ДМТ се
повишават във връзка със сънищата и че повишените ДМТ нива опосредстват халюцинаторните
елементи на съня. Когато човек е в будно съзнание, тези спомени са блокирани, но когато нивата
на ДМТ се повишат (в сън или свръхстресиращо обстоятелство [ако наистина нивата на ДМТ се
повишават в отговор на стреса при нормални хора]), тогава човек преживява връзката между
настоящите и миналите преживявания.
Може ли ДМТ да участва във възприемането на други паранормални явления, например като
духове, видения, ангели и божие премеждие? Възможно ли е тези явления „да са в главата“?
Разсъждавам много свободно по тези въпроси в книгата си за ДМТ (DMT - The Spirit Molecule
[„ДМТ - молекулата на духа“]. Park Street Press, 2001). Както обсъдих по-горе, виденията могат да
се задействат от ендогенни вещества. От друга страна, ендогенното вещество може да е
средството. чрез което духовните сили или същества се обгръщат, за да станат възприемаеми.
Научно обяснение
Макар че науката все още не е предложила абсолютно и удобно обяснение на дежа вю,
участващите в изучаването на аномални явления разглеждат дежа вю като достатъчно
мистериозно и убягващо, за да предложат връзки със света на квантовата физика, паранормалното
и дори метафизиката. Въпреки това някои от тези по-необичайни теории водят до идеи за бъдещи
научни изследвания на мозъка и на човешкото съзнание.
Един от проблемите с откриването на научно обяснение за дежа вю е, че то е напълно
субективно преживяване — такова, което милиони хора изпитват или са преживявали, но няма
„външни“ ефекти или свидетелства. То е изцяло причина без последствия (освен след това
тайнственото усещане и натрапчивото чувство, които продължават, след като самото дежа вю е
приключило!). Когато се занимаваме с такова субективно явление, за което няма външно
потвърждение, разполагаме само с думите на хората за станалото, на които да базираме теориите
си. Оттук и трудността в идентифицирането на причина. Същевременно колкото повече разбираме
мозъка и човешкото съзнание, толкова повече вероятно се доближаваме.
Имате ли дежа вю
Психологът Длан С. Браун е автор и на The Deja vu Illusion („Илюзията дежа вю“) — статия,
публикувана в брой от 2004 г. на списанието на Американското психологическо общество.
18
Продължителните изследвания на Браун на явлението, използващи над 50 проучвания на дежа вю,
предлагат някои интригуващи статистики:
• Приблизително две трети от хората са имали поне едно дежа дю преживяване през живота
си.
• Много от тези хора споделят множество дежа вю преживявания.
• Оповестените случаи на дежа вю съответстват на увеличение в най-новите проучвания,
което подсказва растящо културно съзнание и приемане.
• Случаите на дежа вю намаляват с възрастта.
• Случаите на дежа вю се увеличават с образованието и доходите.
Дежа вю е по-често срещано при хора, които пътуват, помнят сънищата си и са либерални по
политическите си и религиозните възгледи в сравнение с тези, които НЕ пътуват. НЕ си спомнят
сънищата и се смятат за консервативни.
• Дежа вю се преживява предимно от хората на закрито и по време на релаксираща дейност
през свободното им време.
• Дежа вю трае приблизително от 10 до 30 секунди.
• Дежа вю се появява по-често вечер и през уикендите, отколкото сутрин и в работните дни.
С любезното разрешение на The Deja vu Illusion - American Psychological Society, Vol. 13, No.
6.
Знаейки това, авторите на тази книга ще са небрежни, ако не представят някои от по-
необичайните теории и потенциални причини за дежа вю. Може би в някоя от тези теории се крие
ключът, който ще отключи загадките на съзнанието, паметта и времето.

ПАРАНОРМАЛНИ ВЪЗМОЖНОСТИ
Може би дежа вю да е някакъв вид предчувствие? Тъй като дежа вю се появява в настоящия
момент, е невъзможно да се прогнозира кога ще се случи. То настъпва неочаквано и свършва също
толкова внезапно. Въпреки това включва познание за предполагаемо минало събитие, спомнено в
настоящето. Може би се осъществява някакъв тип предчувствие, задействано наносекунда преди
да се появи действителното усещане за познато събитие. Дежа вю освен това е свързвано с
екстрасензорни събития и ясновидство (способността да се получава достъп до информация от
далечни места и хора). Тъй като предчувствието включва познание, което е известно за събитието,
преди да се появи действителното събитие, може би дежа вю е засечка в мозъка, позволяваща
събитието да се „преживее в паметта“ толкова близо до действителното физическо преживяване,
че ни вкарва в кръг, като създава привидността на огледален спомен. Сякаш току-що сме
осъзнали, че живеем в два свята едновременно. Този „огледален спомен“ не подсказва отклонение
във времето, но питайте някой, който е имал дежа вю, и той ще ви каже... че не е почувствал да се
задава.
Други по-малко научни теории смятат, че дежа вю е продуктът от колективното
безсъзнателно, теоретизирано от Карл Юнг, което обсъдихме по-рано. Една теория спекулира, че
дежа вю се появява, когато някой разчита на подобен „архетипен“ спомен в колективното поле на
спомените на човечеството. Самият Юнг има това преживяване при първото си пътуване до
Африка, когато изпитва силно чувство на „разпознаване на известното извън паметта“. Тази идея
всъщност има паралел в теорията за полето на Нулевата точка (ZPF) в квантовата физика, която
приема наличието на складово поле на миналите, настоящите и бъдещите събития. Метафизиците
освен това са разчитали на идеята за Полето на цялата възможност, или Чистата потенциалност,
както я нарича авторът Дийпак Чопра. Това е теоретична банка на цялата памет, където няма
линейно време, и човек по някакъв начин може да разчита на спомен от това поле, който би могъл
директно да отразява неговото настоящо съществуване.
Отново: невъзможно е да погледнем на това напълно обективно. За мнозина, които
преживяват дежа вю и го интерпретират с по-паранормална каузалност, няма начин действително
да се докаже, че човекът е или не е чел, видял или преживял нещо в далечното си минало, което
може да е задействало настоящото преживяване на дежа вю. Тази субективност — отново -
привидно убягва на научното обяснение, но открива вратата за връзка е човешкото съзнание и
нашето възприятие за реалността.
Ще изследваме идеята за поле, или Решетка, както я наричаме, в следващите глави. Идеята за
въвлечената (ако заемем термина от Дейвид Бом) инфраструктура на реалността - такава, в която
19
се появяват причините на нещата, които ни се струват необясними, - наистина има известно дос-
тойнство както в квантовата, така и в теоретичната физика, както и в растящата област на
изследванията на съзнанието. Синхронностите, друга любима тема на Карл Юнг, който изучава и
пише нашироко за тях, като че ли също имат каузалност, появяваща се на някакво въвлечено ниво,
докато ние преживяваме само ефектите тук, на това ниво на Решетката.
Може би дежа вю е още едно от онези странни и аномални чудеса на човешкия опит, за които
знаем, че се случват, но не можем да идентифицираме причината или произхода на начина, по
който стават, или по-важното, защо се случват. Възможно е учените да се насочват към
стимулация на специфични части на човешкия мозък като причина за дежа вю. Може би са прави.
Мозъкът ни има роля в осъществяването му. Засега обаче те не могат да ни кажат защо става. Има
ли цел, причина? Или просто е случайна грешка, която се случва на някои хора, а на други - не?
Или е напомняне, че реалността е много по-сложна и може би има много повече реалности,
отколкото ни се струва? Има ли някаква сигурност по въпроса дали мозъкът е стимулиран от
вътрешно или външно влияние? Ако не е вътрешно влияние на засекла верига, тогава какво е? Ако
е външно, тогава откъде идва спусъкът и как влияе върху функционирането на мозъка и
възприятието ни за времето?
В следващата глава ще разберем по-добре за човешкия мозък, памет и как те работят... или
поне какво знаем според най-новите изследвания. Освен това ще разберем как паметта се обърква,
засича, дава дефекти и се държи зле. Може би, когато стигнете до края на книгата, в
действителност ще разглеждате всички тези дефекти и засечки по съвършено нов начин...

Втора глава
ПАМЕТОВИЯТ ЛАБИРИНТ
„Паметта е това, което остава, когато нещо се случи и не се случи напълно.“
Едуард де Боно
„От всички способности на психиката паметта е най-деликатната и нежната.“
Бен Джонсън
Човешкият мозък действа като огромна гъба, улавяща събитията от незапомнени времена в
привидно неизчерпаема банка, която е способна да съхранява спомените от миналото, настоящето
и може би бъдещето в своите сиви пихтиести граници. Макар че със сигурност е възможно да
забравим нещо по напълно съзнателен начин (а кой не е забравял случайно важно събитие,
например рожден ден или годишнина), мозъкът — почти като слона - никога не забравя. Както
прародителите ни казваха: „Прегорялата кифла не може да се поправи.“ След като се формира,
споменът като че ли никога не си отива. Ако съпругът ви каже, че е забравил рождения ви ден,
можете да го осведомите, че мозъкът никога не забравя!
Е, какво точно е паметта? Абстрактно понятие ли е, или може точно да се дефинира? По
определение паметта не е нищо повече от способността на организма да кодира, съхранява и по-
късно да извлича информация. Макар че понятието изглежда достатъчно лесно за разбиране,
когато поразровим по-надълбоко в механиката на паметта, откриваме, че нещата стават по-
сложни. Както ще видим по-късно, мозъкът е невероятно сложен механизъм - значително по-бърз
и по-могъщ дори и от най-големия компютър. Слава Богу, не е толкова податлив на сривове!
Мозъкът е в състояние почти незабавно да улавя образите на дадено събитие или
преживяване, като буквално го запечатва или кодира и така създава трайна следа. Тя след това се
индексира и обозначава (почти като картовата каталогова система, използвана в библиотеката),
така че по-късно да може да се достигне до нея или да бъде потисната в зависимост от значението,
интерпретацията и цялостния смисъл на събитието. Кой не би искал да си спомня радостите от
детството? Някой, който може би е имал ужасно детство. Споменът за сватбения ден задейства
усмивки и удоволствие, ако сватбата е била с човека, който днес ви дава всичко, което заслужавате
(че и повече!). Паметта е универсална - нещо, до което сме способни да имаме достъп, и за щастие
да избираме върху кои спомени ще се фокусираме и кои ще бъдат заметени под капака на
безсъзнателното.
ИЗУЧАВАНЕТО НА ПАМЕТТА
Някога разглеждано единствено в рамките на философията, изучаването на паметта днес е
непоклатимо вплетено в областта на когнитивната невронаука. Тази оформяща се област свързва
20
дисциплините когнитивна психология и невронаука, за да представи най-новото разбиране на
това, как си формираме спомени. В допълнение изследванията се опитват да изучават по какъв
начин след това можем да ги откриваме и да ги извличаме, след като са били изпратени в склада
на вътрешните ниши на съзнанието. В проучване на психолози от 1996 г. над 84% вярват, че всяко
преживяване, което имаме, се съхранява трайно някъде в съзнанието (Loftus and Loftus, Schacter
1996. 76). Това, което мозъкът или съзнанието като че ли съхранява, обаче е по-скоро в областта на
късовете и фрагментите на информацията или „сензорните данни“, отколкото по-
дълги ..видеоклипове“. които се съхраняват като цели единици от данни (мислете повече като за
„Twitter“, отколкото за „You Tube“!).
Както вероятно очаквате, има различни типове памет. Сетивната памет, която е най-кратката
продължителност на паметта, се появява до 200-500 милисекунди, след като нещо е възприето.
Това е важен факт, върху който трябва да се спрем по-подробно. Наблюдаваме, запаметяваме,
извличаме от паметта... и всичко това „почти“ мигновено. Кратковременната памет отива една
крачка по-напред, давайки ни време за възпроизвеждане от няколко секунди до около минута.
Когато става дума за кратковременна памет, мозъкът ни като че ли е в състояние ефективно да се
справи с 4-6 единици в даден миг. Само помислете за следващия път, когато трябва да отидете на
пазар без списък. Обаждането на съпругата ви няма да помогне, освен ако тя ви казва всяка стока,
докато вие я купувате (или я записвате на китката си с химикалка).
Много по-добра за пазаруване без списък е дълговременната памет, която ви позволява да
съхранявате по-големи количества информация за по-дълги периоди от време. Страхотен пример
как дълговременната памет надделява над кратковременната може образно да се демонстрира чрез
опити за запаметяване на случайно десетцифрено число. Възможно ли е да си го припомните след
час или може би ден? А вашият телефонен номер? Помните го години наред или поне докато не
получите нов. Това се дължи не само на повторението, но и на влиянието на значението. Може би
използвате телефонния си номер през цялото време и той е важен за вас. Следователно мозъкът го
кодира като „задължителен“ спомен. Почти като функцията на телефоните „бързо набиране“ този
спомен е в наличност за незабавно припомня не, когато е необходимо.
Различната продължителност на отделните видове памет изисква действие на различни части
на мозъка. Кратковременната памет е областта на фронталния дял и по-конкретно
дорсолатералната фронтална кора и в париеталния дял. Дълговременната памет е - интересно -
разположена в по- широка зона на мозъка под формата на промени в нервните връзки, които са по-
трайни.
Мозъкът и неговите функционални зони
• Фронтален дял: мислене, планиране и централни изпълнителски функции, моторно
изпълнение.
• Париетален дял: соматосензорна перцептивна интеграция на зрителната и сомато-
пространствената информация.
• Темпорален дял: езикова функция и слухово възприятие, включени в дълговременната
памет и емоциите.
• Окципнтален дял: зрително възприятие и преработка.

Хипокампусът
За кратковременната и дълговременната памет хипокампусът служи като инструмент за
консолидиране на информацията от кратковременното към дълговременното съхранение. Бихме
могли да мислим за него като за способността да си спомняме всичко отвъд това, какво сме яли
снощи на вечеря. Можем да благодарим и на цикъла на съня, защото без добър сън паметта ни
21
започва да страда. Без сън накрая се оказваме неспособни да съхраняваме нови спомени. Досущ
като компютър, индексиращ файлове на твърдия си диск, по време на сън хипокампусът
преглежда и индексира дейностите от деня като средство за консолидиране и организиране на
информацията.

Хипокампус
Хипокампусът е разположен в центъра на лимбичната система и формира клуп с формата на
С. Той е свързан с хипоталамуса чрез форникса. Хипокампусът е от критично значение за преноса
на кратковременните спомени към дълговременно съхранение. Макар че продължава да се спори
как точно става това, е ясно, че хипокампусът е необходим, за да определи за складиране новите
спомени, докато се запечатват.
Значението на хипокампуса става ясно благодарение на прочутия пациент X. М. По време на
хирургическа операция заради епилепсия през 1953 г. лекарите отстраняват по-голямата част от
неговите медиални темпорални дялове, включително хипокампуса. След това той не формира ни-
какви нови спомени. Пациентът си спомня детството и всичко, което му се е случило преди
операцията и продължава да има кратковременна памет, както и способност да формира
процедурни (умения) спомени. Той е способен да води нормален, разбираем разговор, но ако
излезете от стаята за момент, когато се върнете, той няма да помни нито вас, нито разговора. X. М.
напълно е загубил способността да запаметява дълговременно декларативна (свързана с контекста)
информация. (Източник PsyWeb.com) Изображението е от Wikimedia.
Най-новите изследвания, току-що завършени в университета „Кейс Уестърн Ризърв“ в
Кливланд. Охайо, показват, че мъхестите клетки на хипокампуса са способни да съхраняват
работните спомени дори и в срезове на мозъка. Изследователите Бен Строубридж и Филип
Ларимър използват срезове от мозъци на мишки, за да проверят дали невроните, наречени мъхести
клетки, поддържат нормална памет, съхранявайки дейността, и се оказва, че е така. Спомените,
стимулирани от поставени в среза електроди, продължават само 10 секунди, но този спомен може
да се съхрани в част от мозъка и в много различни неврони из нея.
Модели на паметта
Днес няма общоприет модел на психиката/мозъка и как функционира паметта, но има много
теории, които са получили силна подкрепа както от невроучени, така и от психолози. Най-
актуалните изследвания са съгласни, че паметта е набор от нервни връзки, които са кодирани на
различни места из целия мозък. Колкото по-силни са тези връзки, толкова по-устойчиви са
спомените.
Голяма част от това, как възпроизвеждаме спомените си, може да се припише на метода и
дълбочината на преработка, когато сме имали преживяването. Някои биха казали: просто
повтаряйте събитието отново и отново, и ще го запомните. Оказва се обаче, че това не е
ефективно. В изследване от 1972 г. на Фъргюс И. М. Крейк и Робърт С. Локхарт, озаглавено Levels
of Processing Model of Memory („Модел на паметта според нивата на преработка“), двамата
психолози предлагат идеята, че паметта е просто страничен продукт на дълбочината на преработка
на информацията. За изследването дълбочината е дефинирана като „смисленост, извлечена от
стимула, а не от гледна точка на броя анализи, на които е бил подложен“. Отново: ударението
трябва да се постави върху това, колко важен е стимулът, а не колко пъти човек е бил изложен на
него или го е репетирал. Е, репетициите за сватбата наистина ли са необходими? Според
изследванията: не, но не казвайте това на брачния си партньор!

22
 Моделът на паметта на Крейк и Локхарт рязко противоречи на друга теория - „модела на
множеството складове“, известен и като модел на Аткинсън-Шифрин, който приема, че
повторението е единственият механизъм, чрез който информацията в кратковременната памет се
прехвърля в дълговременната. Този модел приема още, че дълговременната памет е изградена от
множество субкомпоненти и първоначално се е вярвало, че сетивната памет се състои от една
единица. Новите изследвания са определили, че сетивният склад всъщност е разделен на
множество работни части, например вкус, зрение, слух и т.н.
Друг модел — този на преработката, вместо това се фокусира върху начините, по които
преработваме спомените:
• плитка преработка: или чрез структурни (външен вид), или чрез фонемни (звукови)
средства;
• дълбока преработка: използва „повторение с разработка“ чрез образи, мислене, асоциации и
друг смислен анализ (семантичен). С други думи, или трябва зрително да преживеем събитие, да
чуем звуци, свързани с него, или да му придадем значение, за да открие то дом зад стените на
паметовата ни банка.
Спомняте ли си
В психологическо изследване на Крейк и Тълвинг през 1975 г. участниците получават
поредица от 60 думи, за които трябва да отговорят на един или на три въпроса. Някои от
въпросите искат от изследваните лица да преработят думата или по дълбок начин (семантично),
или плитко (структурно или фонемно). Целта на изследването е да проучи как дълбоката и
плитката преработка влияят върху възпроизвеждането от паметта.
Въпросите приемат формата на:
 Структурна/зрителна преработка: „Думата с главни или с малки букви е написана?“
 Фонемна/слухова преработка: „Думата римува ли се с.. “
 Семантична преработка: „Думата има ли място в това изречение: ...?“
Резултатите от изследването показват, че участниците са в състояние да си спомнят ПОВЕЧЕ
думи чрез използване на семантичната преработка, отколкото фонемно или структурно
преработените думи. Това подсказва, че „повторението чрез разработка“ и дълбоката преработка,
включени в семантичната модалност, водят до по-точно възпроизвеждане.
Може би това ще обясни саркастичния коментар, който хората правят, когато забравите какво
сте искали да кажете: „Е, трябва да не е било ТОЛКОВА важно!“
Има обаче уловка... при това много съществена. Наистина често забравяме неща, които са
важни за нас. Може да са много важни и това често става в най-неподходящия момент! Рождени
дни, годишнини и крайни срокове в работата - на всички ни се случва. Ако идеята зад паметовата
преработка е относително мимолетния, кратковременен спомен да се преведе в по-трайната
дълговременна памет, особено когато участват значение и важност, защо въпреки това ус-
тановяваме, че се мъчим да си спомним името на актьора, който е играл Фиш в „Барни Милър“?
(Бележка на Лари: Кой?) Как е възможно да е на върха на езика ни независимо от факта, че
сериалът е любимата ни ситуационна комедия през последните тридесет години? (Бележка на
Лари: А, о’кей, ситуационна комедия... никога не съм я чувал!)
Психолозите смятат, че правим едно от три неща, за да се борим с такива паметови засечки:
1. Преработване: обличане на информацията в собствени думи или обсъждането й с някой
друг.
2. Метод на локусите: ако се опитвате да си спомните списък с неща, свържете всяко с
познато място или маршрут.
3. Образност: свържете с образ това, което искате да запомните, за да го кодирате в мозъка си
като мисловна карта.
Аз (Лари) съм опитвал и трите метода и номер три като че ли за мен е най-ефективен. В
действителност той се е превърнал в моя втора природа, когато се опитвам да запомня нещо
важно. Тези три техники са много индивидуални и бихме искали да ви препоръчаме да изпробвате
всяка от тях, за да определите коя може да е най-полезна за запомнянето на тези важни детайли!
С тези три предложения психолозите осигурили ли са ни „свещения граал“, за да помним
всичко? За съжаление не, тъй като изглежда, че много от нас и без това са склонни да правят тези
неща много често! Нерядко подсъзнателно използваме външни обекти или картини, които
създаваме в главата си, за да ни напомнят за човек, място или нещо, което трябва да си спомним
23
по-късно. Освен това можем да съхраняваме информацията по-точно, когато говорим за нея или я
обличаме в собствени думи, което ни позволява да персонализираме или да придаваме смисъл на
онова, което искаме да запомним. Помислете за зубренето за тест, когато сте трезви, умът ви е
бистър и добре сте се наспали. По-често — ако тестът е от критично значение — ще си спомняте
много повече, отколкото сте си представяли. Тази разработка, или обясняване на значението, се
кодира по-трайно в мозъка. Ако трябва да си го спомним, на някакво ниво ще го направим.
Това изисква въпроса: на какво ниво се съхраняват тези трудни за улавяне спомени? И по-
важното: по какъв начин достигаме до тях?
Между другото. Мери току-що си спомни кой играеше Фиш... беше Ейб Вигода. (Бележка на
Лари: Кой?)
В книгата си The Seven Sins of Memory: How the Mind Forgets and Remembers бившият
ръководител на катедрата по психология в Харвардския университет и водещ изследовател на
паметта Даниел Шахтър смята, че „дефектите“ на паметта могат да се разделят на седем основни
прегрешения, или както той ги нарича „грехове“. Първите три включват „пропуск“ или неуспех,
факт или идея да се възпроизведе от паметта. Последните четири са рожби на „изпълнение“ и
включват спомени, които присъстват, но не са задължително желани. Те са:
1. Преходност: общото влошаване на паметта в течение на времето заради възрастта и други
фактори.
2. Разсеяност: намесват се проблеми между вниманието и паметта. Повече от вероятно е да
сме били обвинявани в това на някакъв етап!
3. Блокиране: един спомен се смесва с възпроизвеждането на друг.
4. Погрешно приписване: възпроизвеждане на информация с неправилно спомняне на
източника й.
5. Внушаемост: миналите спомени са повлияни от начина, по който се припомнят, като
фините промени в първоначалния спомен се дължат на информацията на източника, а не на това,
което действително се е случило, или са различни от първоначалния спомен.
6. Уклон: споменът е оцветен от светогледа, актуалните чувства или конкретни случки, които
са се случили в определен период от собствения живот. Емоцията често се свързва с предубедени
спомени.
7. Упорство: нежелано възпроизвеждане на разстройваща информация, водеща до такива
неща като фобии, травми, стрес и в крайния случай — самоубийство.
Казва ни се, че спомените обикновено избледняват с възрастта. Хипокампусът, който се
намира дълбоко в мозъка, поддържа паметта, но с течение на времето започваме да губим
способността да схващаме детайла. Актуалните изследвания показват, че с възрастта участието на
хипокампуса избледнява, оставяйки ни да се борим да си спомним името на треньора ни от
гимназията или какво срамно нещо сме направили в деня на абитуриентския си бал (особено ако
партито е включвало поглъщане на голямо количество спъващ мозъчните клетки алкохол!). Едно
изследване от 2006 г. на невроучения Лари Р. Скуайър от Калифорнийския университет в Сан
Диего заедно със Здравния център на Агенцията за ветераните в Сан Диего хвърля поглед върху
хора с увреждане на хипокампуса и на лица със здрав мозък. Крайните резултати показват, че
когато една зона на мозъка деградира в способността да се извлича информация от паметта, други
зони могат да се намесят, за да компенсират съхраняването и възпроизвеждането от паметта,
особено от дълговременната.
Това показва, че може би знаем още по-малко за мястото в мозъка, на което се съхранява
паметта, отколкото сме си мислели. Начинът, по който мозъкът създава и след това съхранява
спомените, все още е загадка дори и за тези, които провеждат най-авангардни мозъчни
изследвания.
За да задълбочим загадката: последните изследвания показват, че паметта може да се възроди
от разрушението на старите спомени почти като феникс, издигащ се от пепелта, а самите спомени
могат да се кодират и след това да се прекодират в мозъка. Тази концепция като че ли тайнствено
напомня култовия класически филм Зов за завръщане с участието на Арнолд Шварценегер. Може
ли паметта напълно да бъде изтрита, след като е била кодирана в мозъка? Това е въпрос, който
отдавна тормози хората с травмиращи преживявания в миналото си, които копнеят да забравят.
В хваления от критиците филм Eternal Sunshine of the Spotless Mind звездите Джим Кери и
Кейт Уинслет плащат, за да отстранят завинаги спомените им за разбитата им любовна връзка.
24
Крайният резултат обаче е нещастие, което ни напомня вековното предупреждение: „Внимавай
какво си пожелаваш.“ Въпреки това жертвите на травмиращи преживявания като изнасилване,
опустошителна автомобилна катастрофа, загуба на дете или посттравматично стресово
разстройство вследствие на бойни действия имат полза определени техни спомени да бъдат
изличени завинаги от мисловната им карта.
Посттравматично стресово разстройство
Посттравматичното стресово разстройство (PTSD) може да зазида опустошителен спомен в
нервните пътища на мозъка, правейки невъзможно да се избяга от него, а за някои - невъзможно да
се живее. Съвременните изследвания на учени и невролози обаче предлагат един много
противоречив резултат - че сме склонни да променяме спомените си, докато ги възпдоизвеждаме.
Това изумително заключение се основава на работата на Карим Нейдър от университета „Макгил“,
който открива, че споменът се променя при възпроизвеждането му от паметта, отваряйки вратата
пред възможността да се променят тези инвалидизиращи спомени, които пречат на хората да се
наслаждават на живота.
В статия, озаглавена Out of the Past („От миналото“) в броя от юли/август на Discovery
Magazine, Катлийн Макгаун документира течащи изследвания на нервната архитектура, включена
както в съхранението, така и във възпроизвеждането от паметта. „Доскоро дълговременните
спомени се смятаха за физически гравирани в мозъка - постоянни и неизменими - пише тя. - Днес
става ясно, че спомените са изненадващо уязвими и изключително динамични.“ Този нов резултат,
заявява Макгаун, е пълен обрат за невронаучната общност, която признава, че в лабораторна среда
спомените могат да се „включват“ и „изключват“ с малка доза от определено вещество или
стимулант, които блокират действието на определени мозъчни химикали.
Психологът от университета „Макгил“ Алън Брюнет прави точно това в изследванията си на
посттравматичното стресово разстройство и психичната травма. Д-р Брюнет приема пациентка,
страдаща от крайна форма на PTSD след ужасяващ инцидент, и й дава малка доза от много
разпространено лекарство за хипертония, което намалява активността в бадемовидното ядро. Тъй
като тази част от мозъка е отговорна за преработката на емоцията, изследването предлага нов
подход към лечението, който не е бил изпробван преди това. Брюнет след това инструктира
пациентката да слуша записана възстановка на нейната автомобилна катастрофа - нещо, което тя е
правила самостоятелно хиляди пъти преди, спомняйки си всеки ужасен детайл.
Този път обаче става нещо различно. Лекарството срещу хипертония „прекъсва връзката
между паметта й за фактите и емоционалната й памет“. То блокира действието на адреналина -
мозъчния химикал, който предизвиква тревожност и дори страх. Намерението на Брюнет е да
позволи на пациента да преживее спомена под влиянието на лекарството и трайно да се промени
възприятието й или възпроизвеждането на катастрофата. Става точно това. Пациентката не забра-
вя катастрофата, но чрез „преоформяне“ на свързаните спомени за катастрофата те вече нямат
такова ужасно влияние върху нея. Тя най-накрая е освободена от емоционалните и
психологическите окови, които толкова силно са й влияели.
Способността да се променя паметта някой ден може да помогне на хората, страдащи от
различни психични разстройства, например обсесивно-компулсивно пристрастяване и
инвалидизираща тревожност, като им позволява да „препрограмират“ мозъка си, за да намалят
въздействието на паметта, може би дори напълно да го неутрализират.
ДА СЕ ДОВЕРЯВАМЕ НА СПОМЕНИТЕ СИ
Новооткритата концепция, че паметта е динамична и изменяема, има и един отрицателен
аспект. Въпреки потенциално зловещите загатвания за контрол върху съзнанието и други
спекулативни теории за конспирацията, как можем да вярваме на собствените си спомени за
миналото? Разказваното от свидетели не е ли валидно? Както заявява Макгаун: „Всеки път, когато
си спомняме, изглежда, че добавяме нови подробности, нюансираме фактите, подкастряме ги и ги
нагласяваме. Без да го осъзнаваме, ние непрекъснато пренаписваме историята на живота си.“ Тя
оприличава паметта на въображението: и двете позволяват „да правим фокуси“ със светове, които
е възможно никога да не са съществували... докато не са били създадени в съзнанието ни...
Това наистина разкрива нещо шокиращо за истинската природа на реалността. Ако не можем
да вярваме дори на собствените си спомени за станалото в миналото, можем ли да разберем кои
сме сега, в настоящия момент? Без своите „истории“ много хора се чувстват откъснати от корени-
те си. Без миналото си хората се чувстват без основа, без идентичност. Загубени. Въпреки това
25
тези най-съвременни изследвания подсказват, че миналото ни поне отчасти е конструкция на
изпълненото с въображение преоформяне на действителния факт.
Ако отидем крачка по-напред, изследванията на психоложката Елизабет Лофтьс от
Университета на Вашингтон и продължени след това от Нейдър в Нюйоркския университет, който
изучава невробиологията на страха, водят до друго изумително разбиране. Удивително лесно е да
се имплантират фалшиви спомени у някого, особено ако споменът е правдоподобен за човека.
Лофтьс прави прочут вече експеримент, включващ доброволци, на които се дава брошура с три
истории или житейски преживявания от тяхното детство. Включен е обаче и друг разказ на
измислена история за малко момиче, което се загубило в търговски център.
Интересното е, че когато по-късно са помолени да напишат всичко, което си спомнят за
събитията, включително и за фалшивата история, 25% от доброволците са сигурни, че всички тези
случки са се случили, включително и измислената!
Тези изследвания са продължени от Дейвид Рубин от университета „Дюк“, изучаващ
автобиографичната памет. Той отбелязва, че дори близнаци в зряла възраст могат да имат
различни спомени за събитие, което се е случило на двамата, подсказвайки, че дори и най-
базисните факти нерядко се смесват или се цитират погрешно от участващите страни. Времето
като че ли взема много сериозна дан от точността. Макгаун твърди, че може би ще трябва да
престанем да гледаме на паметта като на „идеален филм за миналото“ и ще я разглеждаме по-
скоро като „променящ се колаж“ или разказ, изграден от късове от миналото, на които се придава
нова форма и те се добавят, редактират и променят всеки път, когато си ги спомним.
Вероятно това е начинът, по който устните традиции оцеляват и се превръщат в легенди.
Иисус Христос може да е бил добър човек, който е помагал на другите, но в хилядолетните
спомени е претърпял метаморфоза и за милиони се е превърнал в богоподобна фигура. Просто
споменаването на датата 21 декември 2012 г. може да е имало дребно значение за отговорните за
създаването на календара на майте, но хиляди години по-късно мнозина са започнали да вярват, че
тази дата е буквалният край на света. Днес продължаваме да добавяме собствените си
манипулации към колективните спомени за миналото. А тази жена, която разби сърцето ви в
колежа? Онази, която си отиде? Може би тя не е толкова прекрасна и красива, колкото
натрупаните ви спомени са я направили днес, двадесет години по-късно! Ха, че това наистина
може и да е вярно - просто проверете профила й във „Фейсбук“!
Нейдър, Брюнет и техните колеги продължават изследванията си върху посттравматичното
стресово разстройство и използването на други лекарствени медикаменти за блокиране или
промяна на спомените. За голямо съжаление на носещите алуминиеви шапки теоретици на
конспирацията това изследване се финансира с добре звучащите 6,7 милиона долара от
американската армия.
Добавете към това и работата на Джоузеф Леду, който е научен ръководител на Нейдър в
колежа и водещ авторитет по обуславяне на страха. Собствените лабораторни изследвания на
Леду всъщност са открили начин за задействане на реконсолидирането на паметта без
използването на вещества. Убеждението му е, че всичко зависи от разполагането във времето и че
възпроизвеждане на спомени може да се постигне чрез внимателно разграфяване на сесиите за
„спомняне“
Всички тези изследвания са проектирани да освобождават жертви на травмиращи спомени не
чрез изличаване на самия спомен, а чрез отслабване на силата му. „Превръщаме травмиращите
спомени в нормални лоши спомени“ — казва Брюнет. Представете си, че един ден ще сме
способни да намаляваме болката от инцидент, преживяване... дори разбито сърце не чрез
„изтриване“ на мъжа или жената от сърцето ви, а чрез намаляване на тяхното влияние върху
паметовата ви банка! Барбара Стрейзанд е много права, когато пееше за онези „спомени с цвят на
мътна вода“ в „Такива, каквито бяхме“:
Спомени - могат да са красиви, но въпреки това онова, което е толкова болезнено да си го
спомняме, просто избираме да забравим...
Следователно паметта може би не е гравирана в структурата на мозъка, както се е смятало
първоначално, но тя продължава да ни дефинира, да оформя кои сме и в какво вярваме... и защо го
вярваме. По какъв друг начин бихме могли да имаме някакво чувство за идентичност, без да се
обръщаме към спомените си за миналото, за да видим докъде сме стигнали? Ако можем да
потиснем и да променим спомена, дори да „спънем“ способността си да го извлечем, както се
26
надява да докаже едно изследване, използващо глюкокортикоиди и плъхове, как можем изобщо да
се доверяваме на паметта? Така дежа вю става по-малка загадка и още една гатанка на огромните
паметови банки на мозъка, която копнеем да решим. Някои изследователи, например д-р Бесел ван
дер Колк, дори смятат, че върху паметовата функция може да се въздейства с четири различни
„функционални разстройства“, документирани в статията му Dissociation and the fragmentary
nature of traumatic memories („Дисоциация и фрагментарна природа на травмиращите спомени“) в
Journal of Trauma/Stress от 1995 г.
Тези четири разстройства са:
• Травматична амнезия: загубата на паметта за травмиращо събитие.
• Цялостна мозъчна деградация: трудност на пациентите да конструират точен разказ за
настоящето и миналата история.
• Дисоциативен процес: спомените се съхраняват като фрагменти, а не като единно цяло.
• Сензомоторна организация на травмиращия спомен: неспособност за интегриране на
травмиращия спомен, водещ до фрагментиране на усещанията на различни сензорни компоненти.
Амнезия
Амнезията е очарователна характеристика на „памет, която е дала дефект“. От десетилетия
присъстваща в сюжета на редица сапунени опери, амнезията е анормално паметово нарушение на
функционирането на мозъка, при което пациентът страда от ограничена (или напълно
„изключена“) способност да извлича съхранени спомени за някакво събитие, водещо до началото
на самата амнезия. С други думи, страдащият от амнезия забравя кой е бил. Загубил е миналото си
в тъмните ъгълчета на мозъка, които някога са го съхранявали.
Забрави за това...
Амнезията е разстроена или прекъсната памет. Тя може да се причинява от нещо органично,
например мозъчно увреждане, използване на седативи, травма и болест, или да има психогенна
причина, като защитен механизъм за справяне с психичен кошмар, например изнасилване или
участие във война. Тя има много форми:
• Посттравматичиа амнезия: обикновено резултат от травма или нараняване на главата;
степента на амнезията съответства на степента на нараняването.
• Глобална преходна амнезия: внезапна загуба на спомените за миналото или за
идентичността, която трае само няколко часа или дни и може да е свързана с активност в
хипокампуса.
• Антероградна амнезия: новите събития не се прехвърлят като дълговременни трайни
спомени в мозъка.
• Ретроградна амнезия: неспособността да се извличат спомени за миналото от паметта. Това
далеч надскача обичайното забравяне.
• Ситуационна/лакунарна амнезия: загуба на паметта за определена ситуация или събитие.
• Потисната памет/психогенна амнезия: неспособността да се възпроизведат спомени за
травмиращо събитие, например изнасилване, малтретиране и престъпление.
• Фуга или дисоциативиа фуга: епизоди на амнезия с неспособност да се възпроизведе
някаква част или цялото собствено минало или идентичност, понякога водеща до формиране на
нова идентичност на ново място.
• Постхипнотична амнезия: събитията по време на хипноза се забравят, а миналите спомени
не могат да се извлекат от паметта.
• Синдром на недоверието в паметта: човекът не вярва на собствените си спомени.
• Детска амнезия: няма спомени за събития от детството.
• Амнезия за източника: може да се възпроизвежда конкретна информация, но човекът не
знае откъде я е научил.
• Краткотрайна загуба на паметта, или синдром на Корсаков (пълна загуба при
антероградната амнезия): често предизвикан от алкохол и дрога: увреждане на мозъка, причинено
от тежък алкохолизъм или недохранване.
• Предизвикана от вещества амнезия: вещества, давани някога преди хирургическа операция,
са помагали на пациентите да забравят за операцията или болезнената процедура, загуба на
кратковременната памет по време на процедурата.
• Прозоиамнезия: неспособност да се помнят лица.
• Конфабулаторна хипермнезия (тежък синдром на фалшивата памет): неспособност да се
27
направи разлика между реални събития, въображаеми или измислени случки. Мнозина, които
твърдят, че са похитени от НЛО, често са поставяни в тази категория.
Макар и много рядко, функционалната амнезия позволява на страдащия от нея да научи нови
неща и да води нормален живот, но без автобиографична „котва“ в миналото. Повечето пристъпи
на амнезия са само временни, но амнестичният синдром може да е траен и няма медикаменти,
които да са в състояние магически да възстановят забравените спомени от миналото. Без това
чувство на развит Аз перспективата за изковаване на бъдеще е трудна и плашеща. Най-
екстремалните случаи на амнезия са рядкост, но ефектите продължават да се чувстват в живота на
онези, които ги преживяват.
При фугата човекът запазва достатъчно функционални способности, за да шофира. Ако фугата
може да се смята за „временно изключване“ на паметовата функция, тогава и двамата автори на
тази книга са я преживявали. Ще се потопим в тези преживявания, както и в странни събития за
„липсващо време“ в по-нататъшна глава!
Снимки на мозъка с голяма резолюция на страдащи от амнезия по принцип показват
анормална активност и промени предимно в лимбичното функциониране. В изследване от 2000 г.
на японски изследователски екип е приложена активация при позитрон-емисионна томография
(РЕТ скенер) на лица с психогенна амнезия. По време на сканирането се вижда, че има
увеличаване на активацията на дясната предна медиална темпорална зона, която включва
бадемовидното ядро. Контролните изследвани лица не демонстрират увеличение на активността в
тези зони. Независимо дали амнезията в някоя от своите форми е причинена от физическа травма
или чрез психологически средства, крайният резултат е засечка на паметта, която може да трае ден
или цял живот, а ефективните терапии за оказване на помощ (а не за лекуване) на разстройството
са малко.
Интересното е, че някои пациенти с амнезия не само забравят миналото си, но и загубват
способността да си представят- бъдещето. Проучване на Proceedings of the National Academy of
Sciences показва, че миналият опит често се използва за конструиране на въображаемо бъдеще. За
пациентите с амнезия липсата на минала основа или рамка пречи на способността им да си
представят резултата от бъдещо събитие. Те нямат отправни точки, с които да работят. Тези хора
са заседнали във виртуален „настоящ затвор“.
При писането на тази книга учените в Обсерваторията на мозъка към Университета на
Калифорния в Сан Диего се подготвяха да нарежат на парчета мозъка на един от най-известните
хора с амнезия в света — „X. М.“ Хенри Молейзън. Смятан за най-прочутия пациент в науката за
мозъка през XX век, Молейзън страда от амнезия от над 50 години. Всеки отделен срез от мозъка
му (да, той е покойник, забравихме да споменем това!) ще бъде изследван, за да се определи кои
конкретни мозъчни зони са участвали в това разстройство. Изображенията ще са достъпни в
Мрежата, така че по времето, когато тази книга е в книжарниците, би трябвало да можем да
надникнем в мозъка на човека, който не е бил в състояние да помни в продължение на пет десети -
летия от живота си. В действителност сайтът вече е посетен над 3 млн. пъти, тъй като хората
влизат, за да наблюдават на живо „срязване на мозък“.
Интригуващото е, че част от мозъка на Молейзън е отстранена преди 50 години, когато той
претърпява хирургическа операция като опит за облекчаване на епилептичните му припадъци.
Операцията, при която е отстранена по-голямата част от хипокампуса, наистина облекчава
припадъците, но струва паметта му. След това Молейзън е в състояние да запазва спомени за
максимум 30 секунди. Сега на дисекция ще бъде подложена оставащата част от хипокампуса и
образите — да се надяваме — ще разкрият допълнителни насоки за света на амнезията и
конкретните мозъчни асоциации, които я задействат.
През целия си живот повечето от нас преживяват леки пристъпи на амнезия. Независимо дали
е нещо тривиално като забравяне къде сме оставили ключовете от колата или да купим мляко на
връщане за дома, на някакъв етап всички „сме били там, правили сме това“. Тези леки разстройст-
ва в извличането от кратковременната памет се усилват от стреса, необходимостта да се вършат
много неща едновременно и просто обема информация, която днес сме принудени да приемаме,
преработваме и да правим нещо с нея. Свързаните с паметта болести като деменцията и болестта
на Алцхаймер крадат миналото от засегнатите, но ако можем най-накрая да разберем как точно се
формират, съхраняват и извличат спомените от паметта, някой ден ще сме в състояние да
задействаме частите от мозъка, участващи във възстановяването на нормалната паметова функция.
28
 Плашещото е, че паметта ни е толкова крехка. Можем да я объркаме с такива прости неща
като повишена кръвна захар, твърде много стрес или липса на добри навици за сън. Високата
кръвна захар се вижда в изображения от ядрено-магнитен резонанс на хора с проблеми с паметта.
Тя може да предизвиква увреждане на части от мозъка, които влияят върху паметта. Стресът,
който води до лош сън, също може да засяга способността на мозъка да преработва и да извлича
спомени, както и да уврежда хипокампуса чрез свръхизобилието на „стресовото вещество“
кортизол. Стресът влияе и върху медиалната темпорална/диенцефална система, която може да
потиска извличането на спомените, водейки до чувство на загубена идентичност. Дори сънната
апнея е свързана със смъртта на необходими мозъчни клетки за правилната паметова функция.
Макар че човешкият мозък е сравняван с огромен паралелен суперкомпютър, със сигурност
има някои значими разлики. За мозъка може да се мисли като за вид „бавен“ компютър,
неспособен напълно да преработва цялата информация, с която е бомбардиран всеки ден; той
подбира на какво да обръща внимание незабавно и какво да съхранява за по-късна преработка и
употреба. Някои изследователи, например Катриона Морисън от университета на Лийдс във
Великобритания, смятат, че използването на музика може да помогне за подобряването на
способността на мозъка да съхранява и да извлича информация. Слушането на любима музика
задейства освобождаването на допамин - веществото в мозъка, което ни кара да се чувстваме
добре, и това на свой ред способства за подпомагане на паметовото съхраняване. Работата на
Морисън с хора, които споделят спомените си за музиката на „Бийтълс“ на нейния уебсайт, сочи,
че те често са задействани просто от споменаването на групата, техен албум или песен. Нещо
повече: ако първо чуем тази песен на определено място или по време на преживяване, което само
по себе си е било паметно, никога не я забравяме.
Мари никога няма да забрави детайлите на моста Тапан Зий, докато свири песента „Sugar,
Sugar“ на „Арчис“. И до днес всичко, което трябва да направи, е да чуе песента и веднага изниква
мостът в цялата му прелест. За Лари песента „Just Like Heaven“ на „Кюър“ незабавно предизвиква
приток от спомени от времето в гимназията в Охайо, докато шофира към центъра на Дейтън кола,
пълна с приятели, за да слушат групата в местен безалкохолен нощен клуб за тийнейджъри.
Музиката наистина може да накара човек да си спомни дълбоко вкоренени спомени. Морисън
смята, че музиката ни помага да преработваме информацията по-дълбоко, гарантирайки по-
трайното й съхранение в паметовите банки на мозъка. Колкото по-щастливи ни прави песента,
толкова повече допамин се освобождава. Споменът става по-траен.
За хилядите хора, борещи се с болестта на Алцхаймер, за която засега няма открито лечение,
загубата на паметта не е само досадно - то е трагедия. Въпреки това, както показват най-
авангардните изследвания, дори когато си спомняме, може да не сме в състояние напълно да се
доверяваме на спомените си. Нервните вериги са податливи на спомени за събития, които никога
не са се случвали, случвали са се на някого другиго или са се случвали по напълно различен начин
от този, който си спомняме. Вероятно паметта може да включва зърване към други реалности,
където имаме други спомени. Някой да има дежа вю?

Трета глава
ДРУГАТА СТРАНА НА НОРМАЛНОТО
„Психиатър пита своя пациент с множествено личностово разстройство: „Е, чувстваш ли,
че си излекуван?“ Пациентът отговаря: „Абсолютно! Ние никога не сме се чувствали по-добре!“
Анонимен
„Всеки мрази децата чудо: ненавижда стара глава на млади рамене.“
Еразъм
Мобилният ви телефон звъни. Най-добрият ви приятел Джо пита дали си спомняте кой актьор
е участвал във филма, който сте гледали предната вечер... онзи с дългата козя брадичка и
издадените зъби, отчетливото накуцване и джазов френско-бронкски акцент (и не, не е бил
братовчед ви Джедая). Това е актьор, който сте гледали в дузини филми, възхищавали сте се на
комедийното му използване на времето и страхотното му умение да говори френски така, че да
звучи като нюйоркски акцент. Този път обаче дори и на цената на живота си просто не можете да
си спомните името му. Можете ясно да видите лицето му в съзнанието си, дори да чуете гласа му.
Името му обаче ви убягва, танцувайки някъде на върха на езика ви.

29
 НА ВЪРХА НА ЕЗИКА
Вярвате или не, синдромът на върха на езика (ТОТ) е реално явление с действително име:
Presque vu. Подобно на дежа вю, той се появява като паметова засечка, затрудняваща извличането
на информация, която би трябвало да знаете, информация, с чието извличане не сте имали
проблеми преди. Това буквално е блокирането на определена дума или име от огромната банка на
паметта. Там е, но нямате достъп до нея... до часове по-късно, когато сте под душа и внезапно ви
връхлита онзи момент „Еврика!” на напълно спомняне (това обикновено става, когато сте
освободили съзнанието си от мисли точно за думата, която се опитвате да си спомните).
През 1966 г. двама харвардски психолози предприемат сериозни изследвания, включващи
синдрома на върха на езика. Роджър Браун и Дейвид Макнийл откриват, че явлението не само е
универсално, но може да става един път седмично, често увеличавайки честотата си с увеличаване
на възрастта. То е много дразнещо за онези, които го изпитват, особено когато можете да си
спомните само първата буква от думата и нищо повече. Техните изследвания сочат, че приб-
лизително през половината време наистина ще си спомните думата в действителен ТОТ епизод. За
онези от нас, които не успяват, ангажирането на мозъка в нещо напълно различно често задейства
възпроизвеждането от паметта.
Подобно на сестра си грешката на езика ТОТ включва предната цингуларна и дясната средна
фронтална кора и често човек, преживяващ ТОТ, може да използва зрителни насоки, за да
подпомогне възпроизвеждането. Наистина множество изследвания са посветени на тази дразнеща
„мозъчна пръдня“, както често се нарича на модерния жаргон, и на взаимоотношението му с
извличането от паметта и как това става в мозъка. Според една хипотеза ТОТ е предизвикан от
„чувствителност към съществуването на невъзпроизведена цел в паметта, придружена от неуспех
да се извлече целта в съзнанието“. Известна като „хипотезата за непълната активация“, тя сочи, че
е възможно да има някакъв вид разстройване, появяващо се между съхранения в подсъзнанието
спомен и може би неспособността му да бъде изведен на съзнателно ниво.
ТОТ обаче е най-малко опустошителният от многото начини, по които мозъкът може да
прояви дефект, когато става дума за паметта. Възможно е да живеем с неспособност да си
спомним фамилията на д-р Фил (по дяволите! На върха на езика ми е... Макгий? Макдугъл?
Макдоналдс?), но няма живот без памет за това, което сте правили в продължение на четири часа
предната вечер... или може би какви сте ги вършили, с кого и къде цялата нощ...

КРАТКОТРАЙНА ЗАГУБА НА ПАМЕТТА

Краткотрайната загуба на паметта често се нарича „свързана с алкохола амнезия“, тъй като
най-често се асоциира със запои. Както са открили много студенти, това нерядко води до пълна
загуба на паметта за непосредственото минало (загубата на съзнание вследствие на алкохолно
отравяне е известна като „отрязване“, а не като загуба на паметта). Често хората, пиещи до степен
на безпаметност, преживяват тип амнезия, който пречи на възпроизвеждането на събитията от
периода на интоксикация. От множество изследвания знаем, че алкохолът пречи на
функционирането на дълговременната памет, особено ако се прекалява с него. По време на
действителната интоксикация обаче бързото увеличение на нивото на алкохол в кръвта на пиещия
(НАК) предизвиква влошаване, водещо до неспособност да се извлече от паметта какво е било
правено, преди мозъкът да се изчисти от влиянието на алкохола. Дори и тогава такива хора могат
да преживяват „замъгляване“ — неясни и размити спомени какво са правили... и с кого.
Това обикновено води до срам у много алкохолици след запоя, когато другите им разказват
какви са ги вършили. Може би сте чували (и да се надяваме, не сте изпитвали!) за „разходката на
срама“4
Дисоциативна амнезия
Запоите обаче съвсем не са необходими, за да се преживее краткотрайна загуба на паметта.
Дисоциативната амнезия, която споменахме в предишната глава, върши същата работа. Едно от
многото дисоциативни разстройства, които нарушават паметта, съзнанието и дори идентичността,

4
„Разходката на срама“ се отнася до мястото, през което човек трябва да мине покрай непознати или равни по статус
заради поставяща в неудобно положение причина, преди да може да се уедини. Най-често се случва сутрин след нощ в
бара, дискотеката или бурно парти. За хората, предприемащи „разходката на срама“, става ясно, че са прекарали
нощта в къщата, апартамента или общежитието на сексуален партньор (или възприеман сексуален партньор), особено
ако е секс за една нощ. - Б. пр.
30
дисоциативната амнезия може да преобърне живота на човека с главата надолу, защото сериозно
нарушава общата му способност да функционира, да не споменаваме засягането на цялостното
качество на живота. Докато обикновената амнезия означава загуба на паметта заради (обикновено)
наранен мозък или мозъчна болест, дисоциативната амнезия не включва загуба на паметта, а
потискане до степен човекът да не може да си спомни от дълбините на паметта. На някакъв етап
по-късно определен „спусък'" от средата може да доведе до пълно възстановяване на паметта, но
по време на амнезията миналите спомени и личните детайли от собствения живот са временно
напълно загубени.
С това психично разстройство често се свързват тежък стрес и травма и изглежда, че жените
са по-засегнати от мъжете. Дисоциативната амнезия нерядко се открива при войници по време на
бойни действия, както и при жертви на природни и предизвикани от човека катастрофи.
Фуги
Подобно на дисоциативната амнезия дисоциативната фуга включва по-необичайни симптоми.
За щастие фугите не са чести, но когато се появят, осигуряват вдъхновяващо надзъртане в
дефектната работа на иначе „нормалния“ мозък. Фугата е епизод на загуба на паметта, обикновено
придружен с отпътуване от дома, което е внезапно и непланирано. Фугата се появява
изневиделица и също толкова внезапно изчезва. В това странно разстройство обаче има още нещо,
защото хората, които преживяват фуга, нямат, почти никакви спомени за миналото си и често
забравят цялата си идентичност. В екстремални случаи хора във фуга са заминавали на ново място
и са приемали напълно нова идентичност!
Е, големият въпрос е „защо“? Защо преживяваме такива странни мозъчни прескачания?
Обичайните случаи често се приписват на тежка травма — физическа или невропсихологическа.
Малтретирането в детството нерядко също е фактор и за щастие повечето фуги — след като
започнат - траят само няколко часа или няколко дни. Някои продължават седмици, дори месеци, и
страдащите от тях могат да бъдат открити в друг град или щат, с ново име, нова работа и изцяло
неосъзнаващи живота, който са оставили зад гърба си. Възможно е травма в детството да
предизвика внезапно начало на фуга, но често неща като особено изтощителен и стресиращ
развод, неочаквана загуба на работата или подхранени от депресия суицидни тенденции могат да
допринесат за фугата. Някои вярват, че състоянията на фуга в действителност са защитен
механизъм, създаден от мозъка и паметта, за да предпазят човека от тежестта на емоционален или
психологически дистрес.
За да се диференцира действителната фуга от дисоциативната амнезия, трябва да присъстват
три „симптома“. Фугата изисква:
1. Внезапно и непланирано отпътуване от дома/работното място, придружено от липса на
спомени за миналото.
2. Приемане на нова идентичност или объркване на личната идентичност и липса на спомени
за детайлите.
3. Тежък стрес и физическа или невропсихологическа деградация.
Хората в състояние на фуга осъзнават отпътуването от родния си свят. В действителност
бягството от миналото често е съвсем целенасочено, което подсказва, че са способни да
функционират пълноценно, но в контекста на изцяло нова идентичност. Докато дежа вю прилича
на дублиране на паметта, фугата е видимо изтриване на паметта, макар и временно.
Има документирани доста изследвания на случаи на фуга, но за най-известния се твърди, че се
е случил на авторката на криминални романи Агата Кристи. Съобщава се, че Кристи изчезва на
3.12.1926 г. и се появява отново 11 дни по-късно в хотел в друг град, без изобщо да си спомня
какво й се е случило през тези 11 дни. Биографът й Андрю Норман пише, че той самият е
изследвал медицинската документация за състояния на фуга в опит да обясни изчезването на г-жа
Кристи, за което се предполага, че е започнало в 21,45 ч. в петък, 3 декември, когато г-жа Кристи
се качва на колата в дома си в Стайлс, Бъркшир (Англия). След 11 дни предположения и
спекулации, включително слухове, че е починала, била е убита или е предприела много умно
замислена своя реклама, писателката е открита сама, под приетото име Тереза Нийл в спа-хотел в
Херъгът. Тя е била в хотела, без да я открият, въпреки вестникарските заглавия за нейното
изчезване.
В крайна сметка се решава, че състоянието й съответства на фуга; започват да се
разпространяват нови слухове защо я е претърпяла, включващи всичко от автомобилна катастрофа
31
до емоционален дистрес заради предполагаемата любовна история на съпруга й. Норман е убеден,
че тя може да е била суицидна и по-късно пише за преживяването си в романа, озаглавен
„Незавършен портрет“.
Друг случай на фуга включва репортерка на име Джоди Робъртс, която изчезва през 1985 г. и е
открита 12 години по-късно в Аляска, живееща с новата идентичност Джейн Дий Уилямс. В
статия за броя от август 1997 г. на People Magazine репортерът Уилям Плъмър документира
странния случай. Робъртс, репортерка в News Tribune в Такома, Вашингтон, внезапно изчезва през
май 1985 г.
Семейството и приятелите й първоначално смятат, че тя си е взела отпуск или е минала под
прикритие за целите на някакъв репортаж, но когато не се появява в продължение на дни, а след
това на месеци и накрая години, започват да вярват, че е мъртва. Тя се появява 12 години по-късно
в Аляска, живееща с новата идентичност Джейн Дий, омъжена уеб-дизайнерка и майка на 4
момичета. Няма никакви спомени за живота си преди тази съдбовна дата през май 1985 г., когато е
открита в търговски център в Орора, Колорадо, на повече от хиляда мили от дома й, без документи
за самоличност.
Сержант Джеф Спринг от полицейското управление в Орора заявява, че тя била объркана и
„отнесена“. Робъртс/ Дий е заведена в местната болница и след това в Института по психично
здраве на Колорадо, където е диагностицирана с психогенна фуга. Открита е толкова години по-
късно, когато местните информационни бюлетини в Такома възобновяват случая й като убийство
и тя е идентифицирана. Интересното е, че състояние на фуга, което жената преживява, обикновено
се асоциира с тежка травма като спусък, а нейни приятели споделят, че в седмиците преди
изчезването си Робъртс спряла да се къпе, изглеждала разстроена и пиела големи количества
алкохол. Никой не знаел защо...
Робъртс страдала от функционална амнезия, противопоставена на традиционната амнезия,
причинена от мозъчно увреждане или нараняване. Независимо от типа, един цял живот е загубен,
а нов живот - спечелен, и макар че Робъртс описва новия си живот като щастлив и спокоен, щетата
несъмнено е огромна за хората, които е оставила зад гърба си.
СПУСЪЦИ НА ЗАГУБАТА НА ПАМЕТТА
Нещо толкова просто като дефицит на витамини или минерали може да предизвика тип загуба
на паметта, който включва конфабулация, или създаване на фалшиви спомени. Синдромът на
Корсаков се предизвиква от липсата на тиамин (витамин В 1) в мозъка и се проявява в различни
(симптоми)включително антероградна амнезия, тежка загуба на паметта, тремор, парализа на
очните мускули, измислени спомени, за да запълват белите петна по време на загубата на паметта
при запои, апатия и безразличие. В крайните случаи може да се стигне дори до кома. Наречен на
името на невропсихиатъра Сергей Корсаков, който разработва теорията, частите на мозъка,
повлияни от дефицита на тиамин, включват медиалния таламус и части на хипоталамуса, както и
обща церебрална атрофия. Болестта често се придружава от загуба и увреждане на невроните и
поддържащите клетки в централната нервна система, както и възможни кръвоизливи в
мамиларните телца.
Хроничната употреба на алкохол и тежкото недохранване се цитират като допринасящи
причини за заболяването, а дори и продължителното повръщане, свързано с химиотерапията, и
хранителните разстройства са сочени като спусъци на синдрома на Корсаков. Странното е, че
съществуват и публикации за това, че синдромът се развива и след ухапване от особено страшно
звучащата японска стоножка, наречена „мукаде“. По някаква причина аз (Лари) току-що имах
блестяща идея за нов, нискобюджетен филм: „Годзила срещу Мукаде“. Хей, никога не съм
твърдял, че съм филмов експерт!
Конфабулация
Най-интригуващият аспект на този синдром обаче е един от симптомите му: конфабулациите.
Конфабулация често се открива при хора, които страдат от мозъчно увреждане или лезии в
определена част на префронталната мозъчна кора. Тя може да се открива и след увреждане на
предната съобщаваща артерия в кръга на Уилис, който е церебралният артериален кръг,
осигуряващ кръв на мозъка. Военни химикали и медикаменти срещу делириум също могат да
предизвикват конфабулаторни спомени, които по същество са спомени, за които се гадае или се
измислят, вероятно в усилие да се попълнят празнотите в действителната загуба на паметта.
Крехкостта на паметта никъде не е толкова видима, колкото в моментите, когато някой
32
конфабулира. Той може да създава детайлни спомени за събития и обстоятелства, които никога не
са се случвали, и в действителност да е твърдо убеден в новосформираните възприятия и
убеждения.
Вътрешна короидна артерия

Фигура 3.1. „За к’во говориш, Уилис?“ Кръгът на Уилис е областта от мозъка, свързана с
конфабулация, или формирането на фалшиви спомени, възприятия или убеждения.
Изображението е от Wikipedia.
При нормалната мозъчна функция присъства способност за разграничаване на продукти на
въображението и догадки от реални спомени. Някои случаи подсказват, че при конфабулацията
мозъчната химия наистина може да се променя, водейки до анормално картографиране и
активиране на невроните при мозъчната активност. Фалшивият спомен е подобен, защото също
включва разпада на нормалното следене на източника - процесът, който ни позволява да
разграничаваме вътрешно и външно извлечения източник на спомена.
Има няколко конкуриращи се теории за определяне на механизмите, по които се появява
конфабулацията: от идеята, че спомените не се съхраняват в единна форма, както се е смятало
някога, до неуспеха фалшив спомен да се припише на правилния съответстващ източник
(например спомняне, че нещо се основава на напълно несвързан източник). Може би истинският
отговор се крие някъде по средата?
СЛУЧАИ НА АМНЕЗИЯ
По принцип синдромите на амнезията, включително фугата, често имат край, могат до някаква
степен да се терапевтират медицински и не са фатални. Тези разстройства може да са тип
механизъм за справяне, който позволява на мозъка да се изправи пред невъзможното за многото
хора, които се борят с ужасяващи спомени за малтретиране, война или нараняване. Ако има
невропсихологическа причина, трябва да признаем мъдростта на мозъка да изличи спомените,
правейки място за всекидневното функциониране.
Един неотдавнашен случай на дисотиативна амнезия влиза във вестникарските заглавия.
Както оповестява Associated Press на 17.09.2009 г., мъж на име Едуард Лайтхарт най-накрая е бил
идентифициран, след като голям вестник публикува снимката и историята му. Лайтхарт буквално
си е тръгнал от собствения си живот седем седмици преди това и е бил открит да се разхожда в
парк в Сиатъл, Вашингтон, крайно дезориентиран и неспособен да си спомни кой е или как е
стигнал там. Заведен е в Шведския медицински център и е диагностициран от лекарския екип с
рядкото разстройство дисотиативна амнезия.
Петдесет и три годишният мъж едва сега започва да си спомня малки късове от живота си,
който мистериозно е оставил зад гърба си: живот, който включва кариера като международен
бизнес консултант, говорещ английски, френски и немски език. Има фрагменти от спомени, че е
живял в редица градове по целия свят, както и много притеснителен спомен за трагичната смърт
на жена си, която внезапно починала по време на спонтанен аборт през 1985 г. Напълно е
възможно този спомен да е потенциалната причина за неговата амнезия. Лайтхарт открива тялото
й в малкия им апартамент в Чикаго и травмата може да е пуснала корените си тогава. Интересното
е, че този епизод на амнезия не е първият и той има много ограничени (ако изобщо съществуват)
спомени за празноти в периода между смъртта на съпругата си и настоящата криза. В статията се
33
казва, че той не желае да се свързва с хората от живота си преди амнезията. „Мисля, че в повечето
случаи не ги разпознавам... Просто е страх от неизвестното.“
Понякога обаче тежка и екстремална травма може да кара мозъка да направи нещо много по-
драстично и потенциално по-увреждащо от изтриване или потискане на спомените. Той се
нацепва... на множество личности, всяка от които има собствени спомени, възприятия и
убеждения. Множество „мини-Аз“, ако щете.
Шизофрения
Шизофренията е хронично и тежко мозъчно разстройство, което изважда от строя мисленето,
паметта и възприятието. Според Националния институт по психично здраве:
• Приблизително 2,4 милиона американци в зряла възраст, или около 1,1% от населението на
над 18-годишна възраст имат шизофрения.
• Шизофренията засяга и двата пола с еднаква честота.
• Шизофренията при мъжете често се появява за пръв път в края на юношеството или
началото на 20-те години. Обратното, жените по принцип са засегнати през 20-те или началото на
30-те си години.
Шизофренията включва широк спектър от симптоми, които - макар че могат да се лекуват -
често напълно разстройват живота както на жертвите, така и на техните приятели и любими хора.
От медицинска гледна точка все още се водят разгорещени дебати за основната причина за това
разстройство, но повечето експерти сочат силно генетично влияние при много от пациентите.
Освен това фактори от средата, комбинирани с генетиката, могат да способстват за началото му,
например дрога и допаминов дисбаланс. Някои медицински експерти смятат, че мозъкът на
пациенти с шизофрения съдържа повече домапинови рецептори от този на нормалната популация.
Без значение каква е причината, разстройството предизвиква халюцинации, параноя, чуване на
гласове, фалшиви и изкривени спомени и крайна възбуда. Много жертви напълно губят връзка с
реалността, често отдръпвайки се напълно от обществото. Някои седят с часове в почти кататонно
състояние, без да говорят или да се движат. Друг често срещан симптом са налудностите.
Шизофрениците често имат налудности за величие или значение, както и че са жертви на контрол
върху съзнанието или някакъв специален правителствен експеримент или конспирация, което води
до параноя и убеждения за преследване. Бележка на Лари: чудя се дали това може да помогне за
обясняване на някои (слава Богу обаче, много малък процент!) от ужасно самомнителните,
себевъзвеличаващи се, параноидни типове, с които съм имал нещастието да се срещам в областта
на уфологията и изследванията на паранормалното?
Жертвите не могат да преработват мисълта по нормален начин, а паметта и познавателната
дейност са спънати, ако не и напълно изключени. Най-засегнатата част от паметта е „работната“:
способността да се съхранява наскоро научена информация и малко след това да се използва -
нещо, което повечето от нас приемат за даденост.
Личностови разстройства
Шизофренията изважда „човека“ от човека, но за разлика от фугата не включва задължително
заместване на идентичността, а изкривяването й. Ако разширим това, трябва да изследваме
ужасяващото разстройство, което не само изкривява идентичността, но и добавя нови
идентичности към съществуващия „домакин“. Известно някога като множествено личностово
разстройство (ДРИ) или дисоциативно разстройство на идентичността, е психична болест, при
която страдащият преживява повече от една личност или идентичност. Това не са просто „двете
страни на едно лице“, а действителни личности с напълно различни становища и възприятия на
реалността, съществуването и мястото си в света. Изненадващото е, че има дори хора, за които е
показано, че проявяват на пълно различни физиологични реакции, например кръвно налягане,
сърдечна честота, емоции и дори зрение и слух! Изследвания (с ЕЕГ) показват някои различия в
отчетливи физиологични маркери в мозъка между сменящите се личности, включително
церебрален кръвен поток. Може би те не са единствено резултат на мозъчни аномалии, а и на
промени в настроението, мускулното напрежение и концентрацията между отделните личности.
Идеята за човек, който се „разцепва“ на различни личности, обикновено се свързва с най-
брутални и тежки физически и емоционални травми, например многократно изнасилване,
кръвосмешение, мъчения, побои, глад, лишаване от свобода и други крайни стресори. Когато се
появи това „разцепване“, съзнанието и споменът за първопричината се заравят дълбоко в
подсъзнанието, така че страдащият да може да преживее травмата.
34
 Голяма част от това може да става, до като страдащият е дете, като защитен механизъм за
справяне с крайно шокиращо нападение върху тялото и психиката. Макар че в медицинските и
академичните кръгове все още се спори дали ДРИ е истинска болест или културно-базиран
синдром (повечето случаи на ДРИ са документирани в Северна Америка). Има дори прочути
случаи, като най-известният е на Крис Сайзмор - жена, чиято история е разказана във фил ма от
1953 г. „Трите лица на Ева“. За нейното разстройство се твърди, че е започнало през детството,
след като става свидетел на няколко брутални инцидента, след което тя се „разцепва“ на няколко
отчетливи личности, които са напълно интегрирани в една личност близо година по-късно. Фил-
мът я изобразява като имаща три личности, но истинската история гласи, че Сайзмор живее за
известно време с 22 личности и че са необходими над 45 години, за да се интегрира отново в
някакво функциониращо състояние.
Повечето от нас си спомнят книгата и след това сериала „Сибил“, изобразяващи историята на
живота на Шърли Ардел Мейсън. Като дете собствената й майка — религиозна фанатичка - я
малтретира физически, емоционално и сексуално. За да се справи с тази ужасяваща травма,
Мейсън се „разцепва“ на 13 до 16 личности (в зависимост от източника), които по-късно са
интегрирани с помощта на експедитивен и грижовен психиатър на име Корнелия Б. Уилбър.
Някои от алтернативните личности, които се проявяват при ДРИ, всъщност могат да са на
собствената си възраст, от същата раса, със същите културни и религиозни убеждения като
основната личност. Според WebMD тези „алтернативни личности“ дори може да са под формата
на животни или въображаеми герои. „Превключването“ се появява, когато една личност надделее
над основната и се разкрие, често със собствен диалект, акцент, език на тялото и отчетлива
мисловна преработка.
Можем да мислим за ДРИ като много краен вариант на типа лека дисоциация, който често
откриваме, когато бленуваме, болни сме или може би сме погълнати в хоби или проект- всички
онези моменти, когато не се чувстваме в тялото си или някак си се възприемаме разглобени или
откъснати. За щастие това чувство по принцип трае само няколко секунди или мигове, но при
онези, които страдат от истинско ДРИ, то може да продължи цял живот, освен ако не се пос тигне
някакъв тип интеграция в кохерентно, твърдо единство, често след години на интензивна
психотерапия.
Амнезията и липсващото време са два ключови фактора, включени в ДРИ, както и
преживяванията на излизане от тялото, което подсказва, че вероятно онези, които преживяват
напускане на тялото, просто претърпяват кратък епизод на дисоциативна идентичиост/ амнезия.
Страдащите имат вродена способност да дисоциират спомени или преживявания от съзнанието и в
действителност се наблюдава преходно разстройване на съзнанието, свързано с пациенти с ДРИ,
макар че повечето мистично ориентирани напускащи тялото нямат конвулсиите, тремора,
хистерията на много от пациентите с ДРИ. Нито пък преживяват много истинските „връщания“
към първоначалната травматична причина за дисоциацията, което често повишава нивото на
тревожност и травмираност отново и отново.
Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders (DSM; „Диагностичен и статистически
наръчник на психичните разстройства") на Американската психиатрична асоциация отдавна се
смята за библията на психичните разстройства. DSM II описва критериите за истинска диагноза
ДРИ (дисоциативно разстройство на идентичността):
• Присъствието на две или повече отчетливи личностови състояния или идентичности, всяка
от които има собствен относително траен модел на възприемане, изграждане на отношения и
мислене за средата и себе си.
• Поне две от тези идентичности или личностови състояния многократно поемат контрола
върху поведението на човека.
• Неспособност за възпроизвеждане на важна лична информация, която е твърде широка, за
да се обясни с обикновено забравяне.
• Разстройството не се дължи на директни физиологични ефекти на някакво вещество (загуба
на паметта, хаотично поведение по време на алкохолна интоксикация) или общо медицинско
заболяване.
• При децата симптомите не могат да се припишат на въображаеми другари или друга
фантазна игра.
• Могат да се използват рентгенови снимки, анамнезата на пациента, кръвни тестове и други
35
процедури, за да се елиминира възможността симптомите да се дължат на травматично мозъчно
нараняване, прием на медикаменти, лишаване от сън или упоителни вещества, които могат да
имитират симптомите на ДРИ.
Някои представители на психиатричната общност смятат, че „истинско“ разстройство, а
такова, което внезапно се появява на сцената, след като медиите популяризират концепцията в
книги и филми. Сред психолозите широко се вярва, че ДРИ е поведенчески мотивиран синдром
може би, форма на хистеро-епилепсия, ръководена от сугестия по време на терапия. Тази теория е
била подкрепена от прозорливата работа на д-р Стивън Е. Буй, който е директор на Програмата за
лечение на дисоциативни разстройства в Северна Каролина. Буй смята, че сменящите се личности
могат да се разкриват при предизвикване от терапевта и някои пациенти е възможно да са
достатъчно внушаеми, за да вярват, че имат ДРИ и следователно да се държат в съответствие с
това, проявявайки различни личности вследствие на подчинение. Интересното е, че това наистина
става, след като в медиите се отразява излизането на книгата Sybil („Сибил“) през 1974 г. Шест
години по-късно DSM III отбелязва диагнозата „множествено личностово разстройство“ за пръв
път, а след като отразяването в медиите се засилва, същото става и с документираните диагнози.
През 1980 г. има 200 документирани случаи, които скачат на 20 000 или повече между 1980 и 1990
г. Изумителното е, че между 1985 и 1995 г. вече има 40 000 документирани случаи, което под-
сказва, че участва и елемент на хистерия.
Без значение каква е истината, идеята, че човек може да се „разцепи“ на различни
идентичности с отделни спомени за определени случки в една реалност подсказва „ковкост“ на
човешкото съзнание и на паметта като цяло. Концепцията за Джекил и Хайд, станала известна
благодарение на Strange Case of Dr. Jekyll and Mr. Hyde („Странният случай на д-р Джекил и г-н
Хайд“) на Робърт Луис Стивънсън, показва, че всички ние имаме латентната способност да сме
повече от един човек в даден момент и че наистина притежаваме различни личностови аспекти.
ДРИ обаче наистина отвежда това до крайност, като страдащите от него пресичат граница, която
повечето от нас се надяват никога да не преминат.
„Анормалният“ мозък обаче може невинаги да означава деактивиране на паметта или
разстройство на мисловните процеси. Възможно е невинаги да води до загуба на миналото или
неспособност да си представи бъдещето, или приемане на изцяло нова идентичност в друг град,
или дори създаването на 16 различни идентичности, за да се оцелее от травмиращо събитие.
Понякога анормалният мозък може да се проявява по изумителен начин, овластявайки и оживя-
вайки конкретни части на мозъка, които у огромното мнозинство от човешката популация са
заспали или се използват неефективно.
Това са децата чудо и савантът.
ВУНДЕРКИНДИ И САВАНТИ
Детето чудо е способно да овладее едно или повече умения на възрастните на много ранна
възраст. Обикновено преди 15-годишна възраст тези деца демонстрират изумителни способности,
далеч надскачащи годините им, и проявяват възпроизвеждане от паметта, надминаващо нор-
малния капацитет на дълговременната памет на средностатистическото дете. Тези „вундеркинди“
— германската дума за „деца чудо“ — са дали на света хора като Моцарт, Пикасо, Лист, Йо-Йо
Ма5, Мудори6 и редица други музикални, художествени и научни гении с изключителен талант.
Изобилстват теории за произхода на децата чудо. Дали е самата природа? Или възпитанието?
Изглежда, че има доказателства и за двете. Детето чудо Майкъл Карни завършва колеж на 10-
годишна възраст. Истински вундеркинд, Карни не е роден изключително надарен. В
действителност майка му страда оттоксемия7 и анорексия по време на бременността; това води до
раждането на дете, за което лекарите настояват, че ще е умствено изостанало.
Бебето Карни обаче очевидно има други планове и започва да говори на 10 месеца, да чете на
11 месеца и да овладява алгебрата на твърде зрялата възраст 3 години. Същевременно Карни не се
възприема като специален, а като нормално дете, което прекарва времето си с приятели и играе на

5
Йо-Йо Ма (7.10.1955 г.) — роден във Франция американски челист, виртуоз и композитор с китайски произход;
носител на множество награди „Грами“, Национален медал по изкуствата през 2001 г. и Президентски медал на
свободата през 2011 г. Той е един от най-известните челисти на съвремието. — Б. пр.
6
6 Световноизвестна японска цигуларка, гостувала в България. Става популярна едва 11-годишна, на 14 издава първия
си албум. - Б. пр.
7
Анормално състояние по време на бременността, характеризиращо се с хипертония и едем, както и протеин в
урината. - Б. пр.
36
видеоигри. Вероятно ще оспорим това, когато чуем, че на 14-годишна възраст той получава
магистърската си степен по биохимия и дипломната му работа е върху растежа на раковите клетки
- възрастта, когато повечето от връстниците му се опитват да открият как да използват айфоните
си. И сякаш това не е достатъчно, Карни продължава напред, за да спечели един милион долара
като награда от трудна онлайн риалити игра!
Не всички гении обаче започват като деца чудо. Алберт Айнщайн — афишът на гениалността
- има трудности с ученето като дете, доказвайки, че никога не е прекадено късно да станеш
блестящ! За онези, които наистина разцъфват в пълния си потенциал като деца, въпросът все още
не е решен дали причината е наследството, страхотните родителски грижи и вдъхновяващите
учители (макар че това със сигурност помага), генетиката или всичко е от мозъка. Има учители
като Дороти Делей от „Джулиар“8; която като че ли обучава прекалено много деца чудо на
цигулката (макар че мнозина се чудят дали причината не са изтощителните репетиции на
учениците, които често продължават по 10 до 12 часа дневно!), и интригуващото е, че има
определени части на света, които раждат повече деца чудо, отколкото други. В началото на XX век
Русия и Източна Европа дават на света голям брой вундеркинди, много от които цигулари от
еврейски произход. Някои твърдят, че по това време на евреите не се разрешава да живеят в
градовете, освен ако не са вундеркинди и родителите силно насърчават децата си да учат усилено.
Днес често гледаме на изток - Далечния изток - за математически и научни вундеркинди.
Япония, Китай и Тайван се придържат към етиката на невероятно усилената работа и много деца
са мотивирани да успяват и да изпъкват по начин, с който повечето северноамериканци и
европейци не са свикнали. Азиатските страни дават и голям брой музикални вундеркинди, което
доказва, че усилената работа и творчеството могат да вървят ръка за ръка, водейки до блестяща
техника на млади цигулари и музикални вундеркинди, които дори не са достатъчно големи, за да
изпитват емоционална връзка с музиката, която толкова умело свирят.
Да си вундеркинд, със сигурност има своите ползи, но когато децата станат възрастни,
новостта на изумителния им талант често се износва, водейки нерядко до депресия, тревожност,
нещастие и други психични разстройства, докато те се борят да открият ново място и идентичност
в света на възрастните, който някога е прегръщал тяхното различие.
Не всички вундеркинди обаче са обикновени деца с необикновени способности. Не всички
вундеркинди са - в известен смисъл - дори деца. Синдромът на саванта е рядко състояние, при
което човек с някакъв тип разстройство на развитието (аутизъм, умствено изоставане и т.н.) или
мозъчно нараняване/болест по някакъв начин е способен да надминава другите в една или повече
области на учение или способност до степен на надареност. Савантът е ограничен в своите
способности за нормално функциониране, но въпреки това, когато става дума може би за
математика или география, или дори шахмат, не може да бъде надминат. Често способностите на
такива хора предизвикват изумление и могат дори да се разглеждат като „паранормални“.
Има саванти, които по никакъв начин не са с нарушаване на развитието с изключение на
изумителните си умения, но не можем да изключим мозъчно нараняване или болест като
задействащи фактори. Всички саванти обаче имат спомени за конкретната област на умения, които
са изключително тесни, но невероятно детайлизирани и ясни. Подобно на тези, които имат
тайнствената способност фотографски да запаметяват цяла книга, савантите могат да си спомнят
всяко музикално произведение, което току-що са чули, и да го изсвирят без погрешна нота.
Савантите често са в състояние да помнят имената на всеки президент и вицепрезидент, които
някога са били избирани, или да изчисляват най-сложните математически задачи чрез достъпа си
до това теснолентово паметово възпроизвеждане.
Според изследванията на Даролд /Грефърт един на десет аутисти е савант. Петдесет процента
от савантите са аутистични, като другите 50% са с умствено изоставане, мозъчно нараняване или
заболяване на мозъка. Има шест пъти повече мъже саванти, отколкото жени. Терминът „идиот
савант“ някога е бил приложен за разстройството от Джон Лангдън Даун през 1887 г. Даун,
известен с дефинирането на описанието на синдрома на Даун, прилага термина за саванти с IQ, по-
ниско от 20 пункта, докато по-нататъшните изследвания показват, че много саванти имат IQ от 40
и повече. Савантите могат да са блестящо интелигентни в една област и да функционират под
8
Училище „Джулиард“ е разположено в Центъра за изпълнителски изкуства „Линкълн“ в Ню Йорк Сити, САЩ -
консерваторията на изпълнителските изкуства. Обучава около 800 студенти бакалаври и магистри по танцово,
театрално изкуство и музика. Една от най- престижните художествени консерватории в света. -Б пр.
37
нормалното в много други сфери.
Както и при повечето психични разстройства, включващи мозъка, паметта и способностите,
изобилстват теории за произхода на синдрома на савантите. Все още обаче няма широко приета
„причина“, но съществуват доказателства за редица фактори, които вземат участие. Стимулация на
фронтотемпоралния дял предизвиква подобни на савант способности у хора, които са били
изложени на директни магнитни импулси с малка честота. Идеята е, че след като тази зона от
мозъка стане по-активна, резултатът е по-директно преработване на определени умения, които са
свързани със синдрома, например способност за възпроизвеждане от паметта на огромни
количества информация или бързи изчисления с големи числа.
Може би всички сме латентни саванти и изумителните умения и таланти, които тези
специални хора демонстрират, изчакват в мозъка, но не са нормално достъпни във всекидневното
ни функциониране. Една хипотеза гласи, че савантите може би преживяват хиперсистемизиране,
което им позволява да имат достъп до засилени детайли и възприятия. Може би има по малко от
„Рейнман“ във всички нас, ако се позовем на популярния филм с участието на Том Круз и Дъстин
Хофман. Хофман играе ролята на приятния аутистичен савант Чарли Бабит, който притежава
изумителна памет, но и неспособност да разбере предметната материя, която си спомня. Този
скрит потенциал може да е във всички нас, но да изисква промяна на паметовите мозъчни вериги,
за да се прояви.
В статия, озаглавена Is There A Little Rain Man in Each of Us? („Има ли по един малък
„Рейнман“ във всеки от нас?“) за Медицинското общество на Уисконсин Трефърт пише, че според
него вероятно всички ние притежаваме някакво ниво на умения, подобни на тези на савантите.
Освен това авторът е убеден, че много саванти страдат от „някакво пренатално, перинатално или
постнатално увреждане на централната нервна система, от различни генетични, травматични или
болестни процеси и че те са заместили с капацитета на дясната мозъчна хемисфера по
компенсаторен начин ограничение и дисфункция на лявото полукълбо“. Много примери на
синдрома на савантите като че ли са „придобита“ форма на разстройството, а не генетичен или
вроден дефект. С други думи, за много саванти специалните им способности могат да се появяват,
след като излязат от младенческата възраст.
Трефърт посочва най-интересните изследвания върху „скрития потенциал“ на д-р Брус Милър.
Д-р Милър и неговите колеги пишат за резултатите си в броя на Neurology от октомври 1998 г. Те
описват пет случая на възрастни хора, които са се сдобили с нови художествени умения в началото
и напредването на фронтотемпорална деменция (ФТД). Появата на умения на савант в хора в зряла
възраст не е новост, но както посочва Трефърт, разгръщането на такива умения у „нормални преди
хора в напреднала възраст е изключително интригуващо“.
Д-р Алън Снайдър и д-р Д. Джон Мичъл от Центъра за съзнанието в Австралия са съгласни, че
механизмите зад уменията на савантите може да са у всички нас, но повечето от нас обикновено
нямат достъп до тях. Те смятат обаче, че уменията на савантите представляват мозъчни процеси,
които всички ние редовно преживяваме, но „те са погребани и затрупани от по-софистицираното
концептуално познание, а подобните на савант способности остават до голяма степен на
безсъзнателно ниво“.
Идеята, че мозъкът и съзнанието ни подслоняват такива вродени гениални способности, е
вдъхновяваща и подсказва, че най-големите неуловени загадки са латентни вътре в нас. Онези от
нас с правилните мозъчни вериги могат да уловят тези изумителни способности и вероятно сме в
състояние да открием начините и средствата да го правим по-редовно, независимо дали чрез
стимулация на определени секции от мозъка или чрез собствени физически усилия. Интересно е да
се отбележи, че в процеса на остаряване, ако хората не станат жертва на хватката на деменцията
върху паметта и познавателната дейност, мнозина наистина, изглежда, успяват да достигнат до
скрит или латентен талант. Спомнете си Баба Моузис 9 и други възрастни хора, които са открили
слава, богатство или и двете в късните си години. Може би всичко, което е необходимо, за да
намерим вътрешния си Рейнман, е време, свобода да преследваме повече „десномозъчни“
интереси и усилие да използваме мозъка си за нещо повече от базисните изисквания, за да
преживеем деня.
9
Ан Мери Робъртсън Моузис (1860-1961), известна повече като „Баба Моузис“ - именита американска фолк
художничка. Най-често се цитира като пример на човек, който е започнал успешна кариера в изкуството в напреднала
възраст. - Б пр.
38
 Възможно е - както открива Трефърт — да не е необходим някакъв тип нараняване на главата
или мозъчен инсулт, за да ни помогнат внезапно да открием латентна способност. Има записани
такива случаи, но може би това, което е необходимо, е сериозна криза в средата на живота, за да
ни накара да обръщаме внимание на отдавна желана мечта или цел и след това да открием, че сме
притежавали таланта и умението през цялото време, криещи се някъде в дълбините на психиката
ни. Аха! Може би кризата в средата на живота наистина осигурява оправдание за новия „Корвет“ и
златните бижута!
Д-р Лий Уорън пише в The Power Latent in Man, че повечето дефиниции на интелигентността
не казват нищо за източника на тази интелигентност. „Интелигентността е твърде широка, за да
бъде ограничена изключително до физическото тяло или да бъде локализирана предимно в мозъ-
ка“ - заявява той, цитирайки актуални изследвания, теоретизиращи, че интелигентността е
нелокална и необвързана с мозъка. Когато става дума за саванти, д-р Уорън се чуди: „Тяхното
познание показва ли, че съществува някакъв източник на интелигентност? Възможно ли е този
източник да се използва, а да не знаем за неговото съществуване?“
Макар да цитира в статията си много теории как савантите имат достъп до тази безгранична
информация: от генетични до биологични аномалии, Уорън посочва и един много необичаен
източник: квантовата физика. По-конкретно, той се позовава на теоремата на Бел за
нелокалността, която подсказва и наличието на „поле” на потенциал. Може би мозъкът на саванта
по някакъв начин е в състояние да улавя това поле на потенциала и да има достъп до неограничен
склад на познания, които са свободно достъпни за всеки от нас, т.е. ако знаехме кои са средствата
за достъп.
Самият Трефърт пише за възможността за генетична памет като средство, чрез което
савантите откриват надареността си. В статията си за Медицинското общество на Уисконсин,
озаглавена Ancestral or Genetic Memory: Factory Installed Software („Прародителска или генетична
памет: фабрично инсталиран софтуер“), той изследва концепцията, че познанието, което савантите
демонстрират, е вкоренено в генетичната ни памет. „Тези саванти имат вроден достъп до сложни
познания, които очевидно никога не са усвоявали. Те си спомнят - генетично - неща, които никога
не са учили.” Идеята, че гените ни могат да съдържат колективна памет за огромна банка от умения
и информация, не е нова и Трефърт посочва по-ранни изследвания, наричащи такава концепция
„дарове по рождение”: необикновена способност за определена умствена дейност, която в
нормалния случай не би могла да е достъпна за човека.
Три типа памет
Уайлдър Пенфийлд пише за три типа памет в книгата си Mystery of the Mind през 1978 г.
Според него има расова памет, която е наречена и генетична или прародителска. Съществува и
памет, свързана с „условните рефлекси“, а третият тип памет включва преживяното. Този тип
памет като че ли е разделен на два отчетливи среза: памет за навици/ процедури и
когнитивна/семантична памет. Възможно е генетичната памет да е областта на познанията,
достъпна за савантите и за нас, може би като „колективното безсъзнателно“ на Карл Юнг, което
включва цялото колективно познание и мъдростта на миналото. По-съвременната квантова физика
я нарича поле на Нулевата точка — базисно изходно състояние на Вселената, огромен склад на
цялата минала, настояща и бъдеща информация.
Колективната, генетичната памет е за нещо, което всички би трябвало да споделяме и до което
да имаме достъп. Може би това е локусът на уменията, които т.нар. екстрасенси използват, за да
ни казват неща, които няма откъде да знаят. Вероятно оттук избуя ват новите идеи и тази памет е
нашият „фабрично инсталиран софтуер“. Да разгледаме следния интригуващ цитат на Майкъл
Газанига от книгата му The Mind’s Past.
„Бебето не учи тригонометрия, но я знае; не учи как да разграничава фигурата от фона, но го
знае; няма нужда да учи, за да знае, че когато обект с по-голяма маса удари друг, ще го накара да
се движи...“
Газанига описва мозъка като изграден под „строг генетичен контрол“, а огромната церебрална
кора е пълна със специализирани системи, които са готови и чакат да бъдат използвани по всяко
време за конкретни задачи. Мозъкът ни - при конструирането - започва да „знае“ на базата на
фабрично инсталирания софтуер, с който е оборудван! „Мозъкът идва зареден“ — казва Газанига.
Изглежда, че мозъкът ни е натоварен с повече приложения, отколкото можем да мечтаем за всеки
айфон или лаптоп! Да се надяваме, че базисната операционна система на мозъчния ни хардуер не е
39
някоя версия на Windows на „Майкрософт“!
Ако е необходимо, тази генетична памет е отговорна за преноса на комплексно познание към
онези, които в противен случай не би трябвало да имат достъп до него, но след като всички сме
човешки същества, по пълномощие би трябвало всички да имаме достъп до него. Точно както
зареждаме компютъра със софтуер, добавяйки над онова, което вече е фабрично инсталирано, от
човека зависи да открие механизмите, които действително използват този софтуер. Не всички сме
технически грамотни! Идеята, че нараняванията на главата често придружават придобиването на
умения на савант, подсказва, че мозъкът ни - след като е бил променен от травмата - може да
освободи скрития потенциал.
Въпреки това човек се надява да не се налага непременно да бъде удрян по главата с
бейзболна бухалка, за да открие познанието, за което мнозина вярват, че е на разположение на
всички нас... стига да си спомним.

Четвърта глава
ВИЖДАШ ЛИ ТОВА, КОЕТО ВИЖДАМ АЗ
„Интуитивният ум е свещен подарък, а рационалният ум - верен слуга. Ние сме създали
общество, което почита слугата и е забравило подаръка. “
Алберт Айнщайн
„Някои умове остават открити достатъчно дълго, за да може истината не само да влезе,
но и да премине до изхода, без да се спира никъде по пътя“
Елизабет Кени
„Умът е собственото си място и сам по себе си може да превърне в рай ада, а рая - в ад.“
Джон Милтън

За да се изследват повечето (но със сигурност не всички) от загадките на психиката, ще е

нужно да се посветят години на четене на дузини научни списания, книги и статии, написани през
последните няколко години. В интерес на времето (и на здравия ви разум) ще се опитаме да
концентрираме ида обсъдим най-новите изследвания и разбирания за психиката. Какво
представлява? Част от мозъка ли е, или е отделна от него? Как функционира? Психиката отделна
ли е от съзнанието? Животните притежават ли психика? Политиците наистина ли са способни на
рационално мислене? О'кей, изследването на последния въпрос може би е извън обхвата дори на
нашите способности.
Изненадващото е, че продължават дебатите по въпроса дали психиката изобщо съществува.
Някои твърдят, че мозъкът е всичко, а илюзията за отделна „психика“, действаща извън
конструктите на мозъка, е... ами просто илюзия. Започнал преди хиляди години, този дебат не е
нов... и днес все още не сме по-близо до консенсус! Нямаме времето или пространството тук да
изложим цялата история на дуализма, затова ще фокусираме усилията си върху основния напредък
от произхода на дуалистичното мислене за психиката/ тялото и ума/мозъка до мястото, на което
стоим днес.
Дуализъм
Според Stanford Encyclopedia of Philosophy („Стенфордска енциклопедия по философия“):
„Във философията на ума дуализмът е теорията, че умственото и физическото — или
психиката и тялото, или умът и мозъкът - в известен смисъл са радикално различни неща. Тъй като
здравият разум ни казва, че има физически тела и защото съществува интелектуален натиск към
създаването на единно становище за света, може да се каже, че материал истинният монизъм е
„възможността по подразбиране“. Следователно обсъждането на дуализма обикновено започва от
допускането за реалността на физическия свят и след това се обмислят аргументите защо
психиката не може да се третира просто като част от света.“
Голяма част от дуалистичните спорове около психиката и мозъка/тялото се приписва на
последователите на такива светила като Платон и Аристотел, които по свой начин теоретизират,
че съществува отчетливо разделение между интелигентността на човека, която е способност на
психиката или душата, и неговото материално, земно тяло. Макар че не са съгласни по
съдържанието, крайният резултат е един и същ. И двамата вярват, че интелектът не може да е част
от самото физическо тяло. Аристотел по-специално вярва, че интелектът не е нещо материално,
т.е. не с материален „орган“ в тялото, и следователно е нематериален.
40
 Рене Декарт продължава спора с това, което днес се смята за най-широко известната версия на
дуализма. Той е убеден, че психиката е локусът на съзнанието и чувството за себе си и
следователно е отделна от мозъка, който е мястото или центърът на интелигентността. Неговите
идеи са основата на съвременния спор за отделянето на психиката от мозъка/тялото. в който
продължаваме да се ангажираме и днес. Известна като „субстанциален дуализъм“, тази форма на
дуализъм приема, че има два фундаментални типа субстанция: психична и материална. Наречено и
„картезиански дуализъм“, това становище приема, че психичната субстанция не се разполага в
пространството и че материалната субстанция не може да се ангажира в мислене.
„Дуализмът на свойствата“ отвежда това една стъпка напред, приемайки, че когато се
организира по определен начин, материята поражда психични свойства. Те могат да са или
субективни (изключително нематериални), или обективни (каузално редуцируеми до физическото
или материалното). Тази концепция приема, че съзнанието може да се редуцира единствено до
функционирането на физиката и невробиологията. Представете си колко прост щеше да е жи-
вотът! Има няколко други форми на дуализъм, които играят роля в повечето съвременни
концепции, познати днес, но трябва да се насочим към основите на физикализма: идеята, че
всички психични състояния могат каузално да се редуцират до физически състояния или
обратното, а самият дуализъм предлага известно отделяне между физическото и субективната
психика.
За да разберем напълно произхода на дуализма, трябва да изследваме не само философията, но
и религиозните принципи и системи от убеждения. От зороастризма до християнството и в
действителност в почти всички световни религии съществува дебатът върху разделението на
психиката от тялото. Християнството в крайна сметка приема концепцията за троицата,
разглеждаща тялото, психиката и душата под формата на Бащата, Сина и Светия дух. Тома
Аквински допринася за аргумента, че душата или интелектът са това, което дефинира човека,
както и механизмите на онова, което „прави човека човек“, същността му. Нещо повече: той вярва,
че душата може да съществува независимо от тялото. След смъртта всичко, което ще остане, е
душата. Макар че физическото тяло приключва пътя си в момента на смъртта, „душата“, или
индивидуалността на човека, ще продължи да съществува - може би, както редица изследователи
на паранормалното вярват, под формата на духове или „интелигентни“ привидения.
Възможно ли е психиката да е свързана с душата? Какво да кажем за по-голямата същност на
това, което сме като човешки същества? Ако започвате да се обърквате, представете си сега, че в
сместа добавим и съзнанието. Съзнанието психика ли е, или е душа? То продължава ли да
съществува след смъртта на тялото? Каузалното взаимодействие подсказва, че съзнанието и
психиката могат да се смятат като отделни само от физическото тяло, ако човек може да обясни
как се създават физическите спомени, които засягат съзнанието.
В идеалния случай дуализмът би обяснил точно как съзнателната психика засяга физическата
сфера, но така ли е? По въпроса все още се спори, докато се опитваме да „докажем“, че наистина
има свидетелства, че нематериалното влияе върху материалното и как става това. Къде се осъ-
ществява това взаимодействие? Как нещо, което видимо няма физически свойства, има физически
ефекти? Ако съществуват, тези взаимодействия ще нарушават известни закони на физиката,
особено този голям и тежък слон - закона за запазване на енергията. Знаем колко силно се
разстройват физиците, когато се нарушават техните скъпоценни закони. Независимо от това обаче
е възможно да има някои „съкратени“ или „заобиколни“ пътища около тези фундаментални закони
на науката.
Ами ако психиката по някакъв начин може да влияе върху разпределението на енергията, без
да променя нейното количество? Това би отговаряло на скъпоценните принципи на закона за
запазване на енергията. Според ..каузалната свръхдетерминация” какво ще стане, ако някои от
характеристиките на конкретен ефект не са напълно обяснени от достатъчна причина? Една
характеристика на конкретен ефект може да се обясни, а други - не. Това подсказва значителна
модификация на каузалните отношения във физическия ни свят. Учените по принцип не обичат
много да обмислят подобна възможност и в действителност са я нарекли обяснение „О глупости,
нищо не е наред!“. А, има и трети аргумент - тъмна енергия. Тези взаимодействия могат да
включват някакъв тип засега неидентифициран вид материя, енергия или процес, който науката
ще трябва ясно да дефинира по начин, различен от приписването му на твърде зловещо име.
Въпреки това не можем да не се запитаме защо хората, които са претърпели мозъчно
41
увреждане, често страдат и в областта на умствения капацитет. Разрушаването на части от мозъка
на лабораторни маймуни наистина води до компрометирани умствени състояния, подсказвайки, че
съществува каузално отношение между мозъчното увреждане и психичното влошаване.
ПСИХИКАТА
Сега трябва да скочим напред към мястото, на което стоим днес в контекста на разбирането ни
за тялото, мозъка, психиката и съзнанието. Всички аргументи от миналото - отново: те са твърде
много, за да ги разглеждаме тук — бързо заемат задното място пред изумителните съвременни
открития за мозъка, както и функционалните роли на различните негови части. Играта се е
променила и продължава да се променя, а дори и докато пишем тази книга, няма съмнение, че ще
се въведат нови концепции, очертаващи разликата между физическото и психичното, обръщайки
отново всичко с главата надолу. Такава обаче е природата на науката.
Ако си спомняте от предишните ни две книги, говорихме за „бръснача на Окам“ (entia non sunt
multiplicanda praeter necessitate10). Тезата на добрия стар Уилям от Окам е много уместна тук и
подсказва най-простото обяснение: психиката и мозъкът са едно и също нещо. Това изглежда
особено точно, тъй като се раждаме и с двете в пълния им вид и едното не се „добавя“ по-късно в
развитието. В действителност теорията за идентичността на психиката гласи, че процесите и
състоянията на психиката са идентични с тези на мозъка. Така ли е обаче? Най-простото
обяснение наистина ли е правилното?
Днешният дуализъм психика-тяло продължава да съществува около най-новите открития за
начина, по който функционира мозъкът, но дори и най-авангардните мозъчни изследвания в
крайна сметка като че ли водят до нови въпроси. Дори ако открием конкретната част на мозъка,
която причинява определен ефект, все още не знаем каква е причината за него. Въпроси, въпроси и
още въпроси!
Всички ние имаме вътрешен свят, изграден от нашите мисли, преживявания, чувства и
възприятия, много от които се различават от тези на другите човешки същества. Ако психиката и
мозъкът бяха абсолютно едно и също нещо (имайте предвид, че мозъците ни по същество са
еднакви), тогава именно този субективен свят би изграждал света на психиката, който ни отличава
от всяко друго живо същество. Сякаш имаме две части: външно, функциониращо тяло, което
действа както волево, така и неволево, и вътрешен свят, в който ние наистина „живеем”.
С други думи, съществуваме ние, „мислещите”, с всичките ни мозъчни процеси и
взаимодействия, и ние, които осъществяваме „мисленето ”, насочвайки мислите си въз основа на
това, което чувстваме или преживяваме. „Cogito ergo sum“ - както казва Декарт. ,,Мисля,
следователно съществувам.“ Кой осъществява мисленето? Кой се чуди дали съществува? Тялото,
мозъкът или психиката?
Личността психика ли е? Има множество тесни връзки между действителните физически
състояния на мозъка и психичния ни опит. За да се опитаме да определим нивото на автономия на
психиката, трябва първо да вземем предвид свободната воля. Тя не е мозъчен процес, а съзнателен
избор, базиран на лични предпочитания. Може би психиката е просто автономна функция на
мозъка, но остава зависима от него. Мозъкът може да е получателят и предавателят на
информация, а психиката - да действа като интерпретатор на тази информация. Едното не върши
работа без другото, а може би съзнанието изисква и двете, за да възникне съзнанието за Аза. Учим,
реагираме и се държим според интерпретацията на информацията, която постъпва непрекъснато.
Информацията постъпва в мозъка на пациенти в кома, но освен ако не са в състояние да я
интерпретират и да я използват, за тях може да се твърди, че нямат умствен капацитет. Въпреки
това обаче в някакво отношение те продължават да са в съзнание.
И така: дилемата. Спомнете си, че все още не разбираме изцяло как работи мозъкът. Ако
психиката и съзнанието са локализирани в него, може би тепърва ще трябва да открием точно къде
и как. Ако обаче те някак си са локализирани „извън“ мозъка, никакво количество мозъчни
изследвания никога няма да ни разкрият откъде идват, а само как взаимодействат с мозъка, за да
създадат опита и реалността. Следователно няма да знаем причината, а само последствията.
Дуалност в най-висш вид!
Противопоставящите се на такъв дуализъм ще твърдят, че мозъкът има приблизително
1000000000000 отделни неврони. Следователно не е ли възможно някои от тях, изпразващи
импулси заедно, да създават психиката и съзнанието? Изборът може просто да е определен модел
10
От латински: цялостите не бива да се умножават отвъд онова, което е необходимо. - Б. пр.
42
нервна активност, който предстои да картографираме. Може би най-добрият начин за
разграничаване дали имаме психика е да хвърлим поглед върху умствените процеси на животните
и да си сравним бележките.
В статия от септември 2009 г. за Scientific American, озаглавена The Mind, професорът по
психология и човешка еволюционна биология Марк Хаузър от Харвардския университет хвърля
поглед към ключови съставки на човешката психика, които ни диференцират от другите
биологични видове. Чарлз Дарвин някога предлага идеята, че съществува „общност на психиката“
между хората и животните. Новите доказателства обаче показват растяща пропаст между пси-
хичните и познавателните процеси при хората и при другите създания. Хаузър започва с
измислена и много хумористична приказка за извънземни, които идват на земята и наблюдават
състоянието на интелигентния живот. Те определят, че хората са група над и отвъд другите живи
организми заради засилената способност да разменят и да използват информация.
Макар че мозъкът ни може да е сходен по форма и химически състав, изглежда, че хората
далеч са надминали другите живи същества в създаването на нови изрази и размисъла върху тях.
Хаузър използва следния пример: „Пчелите и павианите не само никога не са правили суфле, но и
никога не са обмисляли тази възможност.“ (Можем да спорим обаче, че пчелите наистина правят
мед, а и той е много, много вкусен!) Хората не само правят суфле, но и изящни изкуства, оръжия
за масово унищожение, гастрономически ястия, музикален театър, закони, религии и още много
други неща, за чието създаване останалите живи същества като че ли нямат креативността и
умствената сила.
Хаузър посочва, че изследователите са открили някои от основните изграждащи тухли на
човешкото познание и у другите биологични видове, но смята, че човешкият ум е изграден от
четири „ключови съставки”. Тези черти не се откриват при другите животни и са от
инструментално значение за детерминирането на произхода на човешкия ум.
1. Генеративно изчисляване: помага на хората да създават безкрайно количество думи, неща и
понятия. Действат два типа операции: рекурсивни и комбинаторни. Рекурсивните са повторното
използване на дадено правило за създаване на нови изрази. Комбинаториите смесват дискретни
елементи, за да създават нови идеи.
2. Безразборно комбиниране на идеи: позволява смесването на различни области на
познанието като изкуство, секс, пространство, каузалност, взаимоотношения, за да се генерират
закони, социални взаимоотношения и технология.
3. Ментални символи: кодирането на сетивен опит (реален или въображаем) за формиране на
основата на сложна комуникационна система. Символите могат да се изразяват с думи или образи.
4. Абстрактно мислене: размисълът върху неща, които са отвъд петте ни сетива.
Тези четири елемента отделят ума ни от този на „по-нисшите създания“ и ни отличават като
хора. Според известните археологически открития човешкият ум се е оформил през палеолита
отпреди около 800 000 години до приблизително преди 50 000 години. През този период
човешкият ум може би е развил четирите съставки, които според Хаузър придават човешката ни
уникалност.
Макар че по-нисшите животни наистина демонстрират поведения, които включват познание и
очевидно мислене, и въпреки че хората имат мозък, подобен на този на други животни по
структура и форма, относителният размер на зоните на кората и как те са свързани са това, което
според Хаузър „поражда мислене, нямащо аналогии другаде в животинското царство“. С други
думи, това е, което ни прави уникални.
Макар че вероятно притежаваме интелигентност, която е много по-сложна от тази на другите
биологични видове, дали наистина използваме ума си в пълния му капацитет? Изумителното е, че
способността да учим и да създаване нови идеи може да е безкрайна, тъй като съзнанието ни
еволюира и се разширява. Въпреки това, за да не мислим, че само ние имаме такива
софистицирани познавателни способности, твърдението скоро може да се узурпира от нови
изследвания, показващи, че други съзнания са способни на „метапознание“.
Броят на Science Daily от септември 2009 г. представя статия, озаглавена Evidence Points to
Conscious ’Metacognition' in Some Nonhuman Animals („Свидетелствата сочат съзнателно
метапознание при някои биологични видове“) и документираща работата на сравнителния
психолог от Университета на Бъфало Дж. Дейвид Смит. Той провежда изследвания върху
познавателната дейност при животните и открива натрупващи се свидетелства, че някои
43
животински видове „имат определени функционални паралели с човешкото съзнателно
метапознание“. С други думи, тези животни вероятно имат способността да разсъждават над, да
наблюдават и да регулират психичните си състояния. (Бележка на Лари: Изумително! Знаех си!
Ако някога сте виждали лицевите изражения, които миниатюрният ми късокосмест дакел Додо
има, и вие щяхте да сте убедени, че това е възможно!)
Според материала експериментите включват делфин, гълъби, плъхове, маймуни и
човекоподобни маймуни и изучават възприятието, паметта и криенето на храната. Резултатите
подтикват Смит да напише, че делфините и маймуните макаци демонстрират способности,
свързани с осъзнатото чувство за себе си и със знания. Гълъбите, изглежда, не го правят. Според
Смит това повдига важни въпроси за „появата на рефлексивен или разширен ум при приматите“ и
продължава, като заявява, че изследванията от този тип могат да отворят прозореца не само към
рефлексивния ум у животните, но и да посочат предшестващите човешкото съзнание фактори.
Това би било много съществено, тъй като доказателството за мета позна ние у животните ще
покаже, че не само хората притежават определени познавателни способности, съзнание и
самосъзнание. Може би емоционалната реакция е просто функция на механично съзнание. Нещо
повече: възможно ли е емоционалните реакции, които ние и животните като че ли споделяме, да са
само заучена мимика?
Да се върнем на хората. Продължава търсенето, за да се идентифицира истинската роля на
мозъка в субективния свят на психиката и в цялото съзнание. Много експерти по неврология и
науки за мозъка са по-склонни да ги приписват на мозъка. По-философски настроената общност
може би е по-склонна да вижда разграничения. Трети са абсолютно сигурни, че съществува
отчетливо разделение въз основа на по-нестандартни изследвания на такива области като близките
срещи със смъртта (БСС).
Професор Питър-Фенуик е водещ авторитет в областта на БСС и посочва изследванията си на
тези загадъчни преживявания като убедително доказателство за разделението на психиката и
мозъка. Неговият аргумент се центрира върху публикации от целия свят за хора, които буквално
са „мъртви“ и следователно нямат рефлекси на продълговатия мозък, дишане, кардиологични
показания или съзнание и въпреки това някак си преживяват видения за смъртта и как изглежда
животът след нея. Тези публикации споделят множество общи теми и образи и според проф.
Фенуик не са се появили точно преди самия процес на умиране, а по време или вероятно след
него. Има твърде много разкази със сходни детайли, за да бъде отхвърлен феноменът просто като
субективен.
Фенуик настоява да изключим трансцендентните преживявания като причина, защото хората
са били в безсъзнание по това време и следователно не са могли да преживеят никакви промени в
нивата на съзнанието. Той е цитиран в The Psychic Times. „Това, което преживелите БСС казват,
вероятно е правилно. Е, ако това е вярно, тогава ще трябва да кажете някои много фундаментални
неща за мозъка и психиката?“ Фенуик призовава за провеждане на подходящи изследвания на тези
преживявания в широк мащаб, за да се определи наистина дали мозъкът и психиката - както под-
сказват БСС - не са едно и също.
Идеите на Фенуик се подкрепят от цялата метафизична общност, където има по-слаб
дискомфорт от обсъждането на теми, които традиционната наука все още не може да обясни.
Изследователят на екстрасенси Виктор Дж. Замит смята, че „обективни доказателства за отделна
психика" съществуват в 23 различни области на свидетелства за живот след смъртта. Той ги
обсъжда на уебсайта си (www.victorzammit.com) и макар че не представляват истински
доказателства в научния смисъл, подсказват, че може би умът продължава да „тиктака“, след като
мозъкът е претърпял фатален удар.
Замит оприличава ситуацията на шофьор и автомобил. Умът може да се разглежда като
шофьора, а мозъкът — като самата кола. Умът дава инструкциите и има действителните
преживявания от шофирането (да се надяваме, без никакви признаци на ярост на пътя). Колата
просто форсира и се движи. Когато тя престане да работи, шофьорът може да продължи. Макар че
по никакъв начин не е нито обективно, нито емпирично доказателство, това със сигурност
осигурява интересна аналогия. Ако приравним психиката със съзнанието, тогава има множество
субективни „доказателства", които показват, че мозъкът е отделна цялост, но пък човек може да е
напълно ангажиран в процеса на мислене и осъзнаване. Пренебрегваме ли субективното, за да се
фокусираме само върху обективното? Започва ли мозъкът ви да боли само като мислите за това?
44
 Потопените в БСС и метафизически изследвания разглеждат отделянето на психиката и тялото
като критично важно за собствените си концепции и вярвания в живота след смъртта (БСС ще се
обсъждат в повече подробности в Седма глава). Дори догмите на традиционната религия и ду-
ховност са формулирани около концепцията, че част от съществото ни, може би същността ни,
продължава да съществува, след като тялото се превърне в пепел и пръст.
Пожелателното мислене обаче не е валидно научно доказателство за онези, които се
фокусират върху мозъка, и си остава фактът, че все още има толкова много за мозъка, което не
разбираме. Може би „всичко е в главата”, а ние просто не осъзнаваме колко огромни са главите ни.
Въпросът за психиката/мозъка продължава да е една от най-спорните области на обсъждане в
съвременната наука и философия. Разрешаването му изобщо не се вижда на хоризонта и
представителите на двете страни продължават да посочват собствените си изследвания и теории
като доказателства: „за“ и „против“. Въпреки това проблемът се замъглява още повече, когато
разгледаме съзнанието.
Съзнанието отделно ли е от психиката? От мозъка? В крайна сметка може да става дума
просто за семантика. Опитите да се отдели мозъкът от съзнанието е възможно да са упражнения по
безполезност. Попитахме д-р Стенли Крипнър, професор по психология в магистърското училище
„Сейбрук“ и водещ пионер в областта на научното изследване на човешкото съзнание, за
аргументите „за“ и „против” психиката/съзнанието като част от нормалното функциониране на
мозъка. Отговорът му е изключително поучителен:
Това просто не върши работа, защото няма консенсус по въпросите на „личността“ или
„съзнанието“. По мое мнение МОЗЪК се отнася до телесния орган, изучаван обективно от
невролозите и други подобни специалисти. ПСИХИКА се отнася до субективните преживявания,
изучавани от феноменолози и други. Дейвид Чалмърс казва, че „твърдият проблем“ за
невронауките да определят) как тези субективни преживявания са свързани с неврологичната
цялост. Психолозите изучават както психиката, така и мозъка, а това правят и много други
дисциплини. Аз често използвам термина „психика/мозък“ за да говоря за двете области на
изследване. Следователно „психика“ и „мозък“ не са едно и също, както не са едно и също „сърце“
и „сърдечен пулс“, или „глава“ и „главоболие“. Английският език се състои от над един милион
думи и внимателното им използване може да поддържа изследователите на явленията на
психиката/мозъка фокусирани и центрирани.
Може би съзнанието не е нищо повече от просто усещане, че си жив, психиката е създателят
на личността, чрез която изразяваме този живот, а мозъкът е механизмът, чрез който
осъществяваме заповедите на психиката.
СЪЗНАНИЕ
Фрустрирайки още повече нещата, ние нямаме истинско разбиране за самото съзнание.
Учените обобщават, че съзнанието е чувстване на себе си и че някои организми го имат, а други -
не. Може би е по-точно да се каже, че всички организми, които са живи, имат съзнание, но в
определени степени. Някои имат повече от други, но на някакъв етап всички осъзнаваме, че сме
живи или че имаме „Аз“. От друга страна, „самосъзнанието“ е по-сложно въвличане на психиката,
настанила се в процеса на вземане на решения, какъвто представлява животът. Може би някои
животни се ръководят просто от по-примитивно съзнание - основано на оцеляването, усещане,
което няма нужда да е наясно с поведението, нагласите и убежденията.
Затова хората по-често се асоциират с понятието „висш разум“, който е комбинация от
съзнанието по принцип и самосъзнанието по-конкретно. Или може би е разделението на
съзнанието на още две отделни части: подсъзнателното и безсъзнателното. Вероятно само тези
аспекти карат хората да изпъкват над останалия свят на живите неща. Тези механизми на
съзнанието може да имат собствена роля и е възможно да са част от по-големия механизъм, т.е.
човешкия мозък.
В статията си за броя от януари/февруари 2008 г. на New Dawn Magazine д-р Брус Липтън
разглежда The Power of the Mind („Силата на психиката“) и пише, че подсъзнанието, което той
оприличава на мощен компютър, способен да преработва огромни количества информация, сякаш
функционира без особени входящи данни от самоосъзнатата психика. Сякаш то има собствена
психика. Подсъзнанието може да приема директни и индиректни източници на информация и да
ги преработва „с необикновено голяма скорост“. В действителност Липтън цитира много
когнитивни невроучени, които са убедени, че само 5% от познавателните ни способности дължим
45
на самоосъзнатата психика, а мнозинството от останалите решения, емоции и действия произтичат
от „ненаблюдаваната преработка на подсъзнанието“.
В The Biology of Belief: Unleashing the Power of Consciousness, Matter and Miracles Липтън
пише за продължаващ конфликт между съзнанието и подсъзнанието, приписвайки голяма част от
силата на подсъзнанието. Той заявява, че всички ние имаме поведенчески програми, които се
съхраняват в подсъзнанието и много рядко стават видими, когато „натискат бутоните ни“ и ни
карат да потънем в ярост, да създаваме драма или да реагираме, без да мислим. Цялото
положително мислене на света не може да преодолее отрицателното програмиране на
подсъзнанието и вероятно това е причината толкова много хора, купили „Тайната“ 11, в крайна
сметка да са разочаровани от закона за привличането. Да, той работи, но първо трябва да
изчистите хаоса в подсъзнанието си, който блокира работата му! Както заявява Липтън,
съзнанието и подсъзнателното са взаимозависими. „Съзнанието е творческото, това, което може да
измисли „положителни мисли“. Обратното, подсъзнанието е складът на записите стимул-реакция,
извлечени от инстинктите и заучените преживявания.“
Възможно е подсъзнанието ни да е разумът ни на автопилот, а съзнанието — ръчният контрол.
Може би това би могло да обясни защо може да се качите в колата и един вид „да изключите“, но
въпреки това да се окажете в местния мол. За щастие подсъзнателният ви джипиес е програмиран
и съзнанието ви не е било необходимо, освен, може би, за да намерите място за паркиране,
достатъчно близо до входа, за да не се нуждаете от туристически обувки. Аз (Лари) съм имал това
преживяване повече пъти, отколкото ми се ще да признавам, докато шофирам към къщи,
физически и умствено изцеден след среднощно ARPAST проучване. Често изобщо не си спомням
дългото пътуване, но въпреки това някак си се оказвам в безопасния комфорт на собственото ми
легло.
Макар че части от съзнанието работят заедно като цяло, всъщност не ги разбираме
достатъчно, за да определим произхода им. Съвременната невронаука все още не е задействала
механизмите, чрез които мозъкът генерира съзнание, ако наистина е отговорен за това. Най-новите
изследвания подсказват, че съзнанието е по-скоро комплексна рамка или система, отколкото
просто единен или прост конструкт за определена част от мозъка. За разлика от експериментите, в
които мозъчната кора, бадемовидното ядро или хипокампусът се стимулират, за да се предизвика
определено поведение, задействането на части от мозъка като че ли играе ограничена роля в
„създаването на съзнателно усещане“.
В броя от октомври 2007 г. на Scientific American двама водещи невроучени се опитват да
обяснят съзнанието и не постигат съгласие за дейността, която се осъществява в мозъка по време
на субективно преживяване. Кристоф Кох, професор по когнитивна и поведенческа биология в
CalTech, и Сюзан Грийнфийлд, професор по фармакология в Оксфордския университет, виждат
разлики в начина, по който съзнанието функционира на нивото на невроните. Въз основа на
изследванията си Кох смята, че „специфични групи неврони опосредстват отчетливото съзнателно
преживяване“. Грийнфийлд вместо това е убедена, че „съзнанието се генерира от количествено
увеличаване на холистичното функциониране на мозъка“. И двамата се стремят един ден да от-
крият „най-подходящите невронни корелати на съзнанието“. Ако успеят да ги открият, може би
ще разберем пряката причина и възникващия в резултат механизъм за създаване на съзнанието.
Битката продължава и новите изследвания се питат кога възниква съзнанието в човешкия
живот и как еволюира в течение на времето. Плодът в утробата може наистина да осъзнава на
някакво ниво, но в един вид висящо състояние до момента, в който се роди и навлезе под
светлината на прожекторите на личното съществуване и опит. Една нова теория за съзнанието на
психиатъра и невроучения Джулио Тонони от Университета на Уисконсин в Медисън днес пос-
тулира, че може би то функционира подобно на Информационната теория (IT). Тонони е убеден,
че както IT, всичко се свежда до информацията и е възможно субективните ни състояния да
произтичат от изразяването на тази информация от мозъка. Информацията изобилства в
съзнанието ни: ние непрекъснато сме бомбардирани с нея, докато изпълняваме нормалните си
всекидневни дейности. Информацията освен това е силно интегрирана и индексирана, което
осигурява препратка към или значение на определени образи, но не и на други. Това значение идва
от субективния опит със самата информация. Може да видите образ на гущер на стената и да не си
помислите нищо, но образът на детето ви създава нервни връзки, които водят до чувства на любов
11
Книгата на Ронда Бърн е издадена на български от „Изток-Запад“ ,2008 г. - Б. пр.
46
и гордост. Може би всичко се свежда до информацията и как я преработваме в различни силно
диференцирани състояния на съзнанието.
Въпросът е... че знаем, че имаме съзнание. Не бихме могли да знаем със сигурност дали
някакво друго живо същество го има или го няма, защото нямаме неговия опит, не живеем в
неговото тяло. Другият проблем е, че съществуват тези най-различни нива на съзнание. Всяко,
изглежда, има собствени правила и поведение. Хипнозата, дълго време смятана за „подобно на сън
състояние“, вероятно е отчетливо състояние на съзнанието, в което човекът осъзнава и е буден
(макар не напълно буден). Това е потвърдено от редица тестове, включващи
електроенцефалографски изследвания (ЕЕГ), на пациенти под хипноза. В тази област се провеждат
активни проучвания. Едно ново изследване на психолога Джоузеф Грийн от щатския университет
на Охайо заедно с много от неговите колеги постулира, че хипнозата е „отчетливо променено
състояние на съзнанието“. Броят от януари 2009 г. на Scientific American Mind описва тези
резултати като въпрос с огромна важност. Защо? Защото, ако наистина хипнозата включва тип
съзнание, което се различава по вид (а не по степен) от обикновеното съзнание, е възможно хората
под хипноза да предприемат действия, които често са невъзможни за изпълнение в нормално
будно състояние. Нещо повече: означава и че хипнозата може да е валиден метод за намаляване на
болката и засилване на поведенческия контрол.
По-важното за нашата работа тук в настоящата книга е, че този резултат подсказва, че
„осигуряването на силно сугестивни хора с достатъчни стимули да ги изпълнят“ може да генерира
подобни ефекти. Дори само това твърдение е от критично значение, когато разглеждаме такава
широка тема като колективното мислене, религия, вярвания и традиции.
Може ли съзнанието да се разширява? Заразно ли е? Как действат неща като тенденции, меми,
парадигми, „групово мислене“, хистерия и масова перцепция? Има ли конкретна част от мозъка,
която управлява „типовете“ съзнание, които са съвършено едни и същи във всички човешки
същества или поне в техни групи?
Личното възприятие и убеждения възникват от колективните обективни и субективни
преживявания и значението, което им се приписва. Всички ние се различаваме донякъде в начина,
по който възприемаме, преработваме и действаме въз основа на външни и вътрешни стимули,
които водят до свят, богат на идеи и разнообразие. Бихте ли могли да си представите колко скучен
щеше да е животът, ако всеки мислеше и действаше еднакво?
И наистина: една от най-интригуващите концепции е признаването и разбирането на
колективните възприятия и убеждения в много различни групи от хора. Можете ли да накарате
някого да види нещо, което не съществува? Може ли група от хора да бъде „инфектирана“ с
мисъл, идея или възприятие?
Всички сме чували старата аксиома, че „великите умове мислят еднакво“ (и Мери и Лари със
сигурност могат да свидетелстват за това!), но дали го правят заради сходства в мозъка, или може
би заради колективно поле или външна рамка, до която по някакъв начин имаме достъп и на която
разчитаме, за да създаваме собствената си съзнателна реалност? Трябва само да погледнем
социалните мрежи като „Фейсбук“, „Туитър“ и дори търсенето на „Гугъл“ и „Яху“, за да видим
какъв е „мисловният поток“ на милиони хора. Използването на ключовите думи и броят пъти,
който те се появяват във фрази за търсене в интернет, представляват растящ интерес за
социолозите, изучаващи бъдещите тенденции в мисленето и поведението, и за всякакви компании
и корпорации, нетърпеливи да уловят следващата голяма тенденция... и джоба ви. Дори
правителствата и военните агенции обръщат внимание на моделите, които се оформят от потока
на колективната мисъл в интернет вселената.
„Туитър“ даже действа като машина за търсене в реално време на меми, тенденции,
колективни понятия, повратни точки и парадигми, обвити в нонстоп, „докато нещото се случва“,
разговори между хората по целия свят, при това в рамките на 140 знака или по-малко! За всеки,
искащ да знае какво си мисли разумът на човечеството, „Туитър ” може би е най-близкото, което
имаме до превръщането на това в реалност. С този вид мрежа, свързваща хората по целия свят в
реално време, е разумно да предположим, че всички ние имаме една и съща мисъл едновременно,
поне докато пишем в „Туитър” или „Фейсбук“ за нея. На практика обаче може би в общите или
заразните мисли и възприятия се крие нещо много по-голямо, отколкото вижда окото... и мозъкът.
(Бележка на Лари: Макар че този порой от информация може да изглежда идеален за
„пристрастените към информацията“, за някои хора като мен тези сайтове представляват и потен-
47
циал за информационно претоварване. На кого наистина му пука, че вие сте заседнали на някой
светофар (а и всъщност не би трябвало да пишете съобщения по това време или че току-що сте
минали покрай „Старбъкс“ за най-новото „дабъл венте лате уотчамачино ”? Пфу! О’кей, след като
си го изкарах, да продължаваме нататък).
„Групово мислене“
Да започнем с лошата новина: отрицателната страна на масовата перцепция и заразната мисъл.
Може би няма нищо алогично или мистериозно в хора, които мислят и действат в групи. Понякога
е по-лесно да приемеш съществуваща умствена нагласа, отколкото да измислиш напълно нова,
уникална и незачитаща обществените норми. Социалният психолог Ървинг Джанис създава
термина „групово мислене“, за да опише такова поведение. То се появява, когато сбор от хора,
смятащи се за специфична група, основана на раса, пол, вяра или статус, се опитват да стигнат до
консенсусни решения, без първо да анализират или критично да изследват изборите си. При
„груповото мислене“ няма такова нещо като индивидуалност или независимо мислене. Натискът
да се мисли като група често води до отрицателни резултати, например пропуски в умствената
ефикасност, възприемането и проверката на реалността и нравствената преценка.
Джанис дефинира „груповото мислене“ в своята Victims of Groupthink като „начин, в който
хората се ангажират, когато са дълбоко потопени в сплотено „вътрешно-групово“ мислене, когато
стремежът на членовете към единодушие надделява над мотивацията им реалистично да оценяват
алтернативните курсове на действие. Този импулс мисленето на групата да се изолира от външни
намеси или мнения често води до механизиране на другите групи. Оттук идват расизмът,
сексизмът, ейджизмът12 и други – „изми“, приети от групите, демонстриращи следните осем
симптома на „груповото мислене“:
1. Илюзия за уязвимост и прекомерен оптимизъм, водещи до екстремално поемане на
рискове.
2. Колективна рационализация и липса на изследване на допусканията.
3. Вяра в правотата и моралността на каузата в ущърб на опонентите.
4. Стереотипизиране на другите групи.
5. Директен натиск върху дисидентите и наказване на независимо мислещите.
От английското age - възраст: дискриминация по възрастов признак. -Б.пр.
6. Автоцензуриране и отказ за изразяване на отклоненията от груповия консенсус.
7. Илюзия за единодушие и възприемане на мнението на мнозинството като единодушно.
8. Самоназначили се членове, които защитават групата и лидера от външна информация,
която би могла да противоречи на „груповото мислене“.
Това, което е толкова плашещо в „груповото мислене“, е, че то не само създава неравенства и
несправедливост в света, но често може да стигне до крайности, например в случая на сектите.
Джанис привежда редица исторически събития като доказателство за „групово мислене“,
включително инвазията в Залива на прасетата, ескалацията на Виетнамската война и неуспеха да
се предвиди атаката в Пърл Харбър. Помните ли сектата „Портата на рая“? През 1997 г. полицията
открива, че 39 членове са се самоубили по повеля на своя лидер Маршал Епълуайт. Когато се
отведе стъпка напред, „груповото мислене“ е причината над 900 души „глупаво“ да убият себе си
и децата си по прищявката на някой си Джим Джоунс. Дали „груповото мислене“ е отчасти
отговорно за подчиняващото се поведение на онези, които безмисловно са следвали един от най-
големите луди в историята - Адолф Хитлер?
Със сигурност не всяко членство в група е лошо. Когато обаче индивидуалното мислене и
независимото вземане на решения са потиснати от волята на „цялото“, особено ако цялото е болно
или дисфункционално, се оказваме с такива неща като управление на тълпата, стадна психика и
масова хистерия.
Стадно поведение
Независимо дали се нарича стадност, разум на кошера, морална паника, овча природа,
интелигентност на рояка или просто обикновен конформизъм, стадната психика е резултат от това
групи от хора да се държат и да действат по единен начин, без никаква планирана посока или
мисъл. Тя е инстинктивна, може би от примитивната ни възможност за оцеляване да се събираме в
голяма група, когато сме заплашени от външна опасност. Макар че животните инстинктивно
демонстрират това поведение, изненадващото е, че хората продължават да го правят в известна
12
От англ. Age – възраст, дискриминация по възрастов признак. – Б.пр.
48
степен, въпреки че вече не са на открито и не е нужно да действат като единно цяло срещу
възприеманата вреда.
Еволюционният биолог У. Д. Хамилтън пише в статията си Geometry for the Selfish Herd
(„Геометрия за егоистичното стадо“) за Journal of Theoretical Biology през 1971 г., че в животинска
група, бягаща от хищник, всяко отделно животно намалява опасността за себе си, като се
придържа колкото се може повече до центъра на групата. Това позволява на групата или на
стадото да се движи на пръв поглед като единица, макар и „функцията й да се появява от
некоординираното поведение на егоистично ръководените индивиди“.
Бягството от хищник невинаги е единствената причина за стадното поведение. Когато голяма
група от хора, подкрепящи дадена кауза, се обедини, може да има насилие и бунтове. Спортните
събития често изригват в стадно поведение, а природните катастрофи нерядко водят до
плячкосване и поведение на тълпата, което не се наблюдава в обикновения случай. Сякаш самата
катастрофа е дала разрешение за разпад на социалния ред, нравствеността и дори независимото
критично мислене, които биха довели до правилните решения за правилното и погрешното.
Добавете елемента на страх към сместа и имате паника под формата на масова хистерия. През
1692 г. гоненията на вещици в Сейлъм (Салем), Масачузетс, са идеалният пример на заразно
мислене, което се оказва смъртоносно, водейки до обвинения, заклеймяване и екзекуции —
вероятно — на милиони млади и възрастни жени и техните поддръжници все заради странно
поведение, демонстрирано от четири деца и погрешно възприето като резултат от магия, която им
е направена от ирландска перачка. Без намесата на обективни и хладнокръвни контраизточници
масовата хистерия може да се развихри и да доведе до ужасяващи вълни на отрицателно
поведение.
МАСОВА СОЦИОГЕННА БОЛЕСТ
Един вид масова хистерия, който наблюдаваме днес, е масовата социогенна болест. Тя приема
формата на вълна от докладвани болести вероятно заради едно оповестяване на подобно
заболяване. Например малко дете се прибира у дома от училище с подобни на грип симптоми.
Внезапно започвате да подозирате свински грип, казвате на друг родител и на следващия ден
неговото дете, а и дузини други отсъстват от училище заради тази „смъртоносна нова болест“.
Възможно е наистина да са болни от свински грип, но по-вероятно е да не са и вместо това да
страдат от дребно заболяване, усилено от насажданите в новините страх и параноя.
Точно този сценарий се разиграва през 1992 г. на лятна програма във Флорида за деца в
неравностойно положение. Един ден на обяд 150 деца са в стола и се хранят, когато момиче
споделя, че не се чувства добре. То повръща и скоро другите, които се хранят със същия
предварително пакетиран обяд, осигурен от лагера, започват да демонстрират същите симптоми на
гадене и повръщане, за което обвиняват храната. Отговорникът на програмата налива масло в
огъня, като обявява, че пакетираните порции може да са били отровени, което води до 63 болни
деца, над 25 от които буквално повръщат. Три различни болници в областта приемат болните деца.
Познайте какво става? Когато изследванията и тестовете на децата не разкриват нищо, цялото
изпитание завършва толкова внезапно, колкото е започнало. Порциите са анализирани и се оказва,
че им няма нищо. О, и никое от децата в 68-те други места, които са яли същата предварително
пакетирана и доставена храна, не се разболява.
Масова хистерия
Макар че може да се подсмихваме на такива примери, нещата невинаги завършват толкова
добре. През последните няколко десетилетия масовата хистерия е приемала формата на всичко: от
епидемия от смях в Кашаша, Африка, до непоклатимо убеждение на милиони радиослушатели, че
Земята ще бъде нападната от марсианци. Кой не е чувал за прословутото излъчване на класическия
научнофантастичен роман на X. Дж. Уелс „Война на световете“, излъчен на 30 октомври 1938 г. от
покойния велик Орсън Уелс? Това, което започва като просто угощение за „Вси Светни“ на
слушателите на радиотеатъра Mercury Theatre on the Air (Театър „Мърмори" в ефир), стига до
масова паника, която включва измислени новинарски емисии, звучащи твърде реално. Самият
краен резултат влиза в историята, тъй като тълпи се събират в областта на Гроувърс Мил,
спомената в предаването, а полицията е пратена, за да контролира прииждащите маси от хора.
Някои дори споделят, че виждат мълнии в посоката, в която Уелс твърди, че е паднал
марсианският космически кораб, и усещат токсичните газове от него.
Масовата паника се разпростира по цялата страна. Тя обаче няма никаква друга основа, освен
49
излъчване по радиото по „призрачно“ време от годината. Нищо чудно, че хората днес се отправят
към планините, след като бързо се приближаваме към 2012 г., когато според някои светът ще
приключи заради предполагаемите прогнози на Календара на маите.
Може би един от най-забавните примери на масова хистерия и паника обаче включва това,
което повечето мъже биха посочили като основна своя претенция за слава. През 1967 г. в
Сингапур избухва паника, в която хиляди мъже вярват, че пенисът им се смалява и изчезва. С
други думи, паника за пениса. Някои от покосените дори прибягват до самонараняване, след като
се опитват да удължат своята свиваща се гордост с риболовни куки (Ау! Това трябва да е било
болезнено!), връзки за обувки и игли.
Единствено масовата кампания от страна на правителството и медиите в крайна сметка
успокоява полуделите маси и ги уверява, че любимите им пениси са си живи и здрави. Нямало
нужда от никаква виагра, риболовни куки или лупи.
През юли 1518 г. в Страсбург, Франция, избухва танцова чума, когато жена на име фрау
Трофеа започва да танцува на улицата. Тя го прави цели шест дена и скоро към нея се
присъединяват дузини други. В крайна сметка 400 танцьори се присъединяват към нейната малка
епидемия, което води до няколко смъртни случая заради инфаркт, инсулт и изтощение. В
обширното си изследване открихме, че това е било вдъхновението за популярното телевизионно
предаване Dancing with the Stars („Танцувай със звездите") - Е, не точно, но пък те кара да се
замислиш!
Хората ще повярват във всичко, без значение колко смехотворно, глупаво или направо опасно
за здравето им може да бъде, особено ако първо повярва някой друг.
В масовите вярвания обаче има елемент „какво е първото“, който ни връща към стария
аргумент за яйцето и кокошката. Мисълта ли инфектира всеки ум на индивидуално ниво, докато се
приеме колективният консенсус? Или има някаква предварително съществуваща част на мозъка
или може би на съзнанието, която приема и преживява идеята или концепцията по абсолютно
същото време, в което хиляди или милиони други го правят? Програмирани ли сме генетично да
мислим и да действаме по сходен начин при някои задействащи обстоятелства? Или получаваме
едновременен достъп до едно и също информационно поле?
Изследователска лаборатория на Принстънскня университет за инженерингови
аномалии (PEAR)
Тези въпроси са били обмисляни и са ставали обект на експериментиране по изненадващи
начини. Ние сме писали в миналото за изумителните изследвания, провеждани в PEAR - Princeton
Engineering Anomalies Research Lab (Изследователска лаборатория на Принстънскня университет
за инженерингови аномалии) - и включващи генератори на случайни събития (REG), които като че
ли показват масово намерение на предкогнитивно ниво. PEAR днес е отстъпила пред многобройни
нови изследвания на масовото съзнание, включително Global Consciousness Project (Глобален
проект за съзнанието) и International Consciousness Research Laboratories (Международни
изследователски лаборатории върху съзнанието) - консорциум от над 75 членове, полагащи усилия
за разширяване на работата на PEAR в по-обхватна рамка, обемаща разбирането на реалността,
съзнанието и възприятието. PEAR включва и работата на организация на име Psyleron
(„Сайлерон“), която осигурява технологията, нужна за продължаване на първоначалните
изследвания на PEAR в опит да се определи ролята на съзнанието в установяването на
физическата реалност. Аз, Лари, съм много вдъхновен, че тя ще е един от действителните
домакини на Global Consciousness Project EGG (Проект Глобално съзнание) - един от
приблизително 120 по целия свят. Ще наблюдавам в реално време данните от RNG и очаквам да
участвам в изследванията върху работата на GNC, за които със сигурност ще пишем в бъдеще.
Индивидуалният разум е аномален в редица отношения, но колективно фактът, че милиони
умове имат една и съща мисъл или мисловна реакция, често за събитие, преди то наистина да се е
случило, подсказва механизъм отвъд констатацията, че неколцина велики умове мислят еднакво.
Тези дръзки нови изследователски организации искат да открият произхода на масовото
възприятие, споделеното съзнание, намерение и дори силата на масовото намерение да създава
проявена реалност. За щастие мнозина от участващите в изследванията на свързаните със
съзнанието явления идват от научната общност, придавайки достоверност на идеите, теориите и
понятията, за които някога се е смятало, че са строго в рамките на метафизиката.
Макар че 27-годишните изследвания на PEAR се фокусират върху областта на
50
взаимодействието човек/машина, измервайки ефектите на мисленето и съзнанието върху черни
кутии, създаващи иначе случайни данни, някои от най-авангардните проучвания на колективното
съзнание идват от света на изучаването на намерението. Ако съществува ефект на съзнателното
поле, както подсказват изследванията на PEAR, тогава авторката и изследователка Лин Мактагарт
може да го открие със своя експеримент върху намерението. Тя описва тези експерименти като
„най-мащабните експерименти как съзнанието побеждава материята ”. Мактагарт. авторка на The
Field: The Quest for the Secret Force in the Universe и The Intention Experiment („Експериментът c
намерението“13) работи c основни изследователски организации, например Международния
институт по биофизика и Института за поетични изследвания (IONS), както и с големи
университети като Принстън и Кеймбридж. Целта на нейните глобални експерименти, които са
научно контролирани и уеб-базирани (www.theintentionexperiment.com), е да определят дали
силата на намерението или фокусираната мисъл може да промени света. Тя използва хиляди
добровилци за ангажиране в колективно намерение. В пилотен експеримент Мактагарт иска от
група от 16 медитиращи в Лондон, Англия, да фокусират мислите си върху четири отдалечени
цели в германска лаборатория. Целите са два типа водорасли, растение и човек доброволец.
Медитиращите са помолени да се опитат да намалят конкретни и измерими биодинамични
процеси и резултатите са значими промени и на четирите цели по времето, когато медитиращите
„изпращат“ своите намерения.
Дан Браун представя тази работа и дейността на IONS в романа си „Изгубеният символ“14,
насочвайки интереса на публиката към намерението и съзнанието в стратосферата (да не
споменаваме, че подпомогна и продажбите на книгите на Мактагарт и увеличаването на членската
маса на IONS!).
Както заявява Браун в романа си, концепцията за „високоорганизирана енергия, способна да
промени физическия свят“, ръководи историята на писателя и работата на главната му героиня
Катрин Соломон. Макар че книгата е художествена, концепцията и изследванията са реални и
текат в момента.
В книгата си „Психически вируси“ 15 Ричард Броуди разглежда изучаването на мемите и как те
„инфектират“ умовете на масите в течение на времето. Мемът е просто „единица информация в
съзнанието, чието съществуване влияе върху такива събития, че повече негови копия се създават в
други умове“. Мемите водят до тенденции и повратни точки, критична маса и консенсус на
общественото мнение. Броуди ги нарича „психически вируси“ и смята, че те могат да са както
положителни, така и деструктивни в зависимост от намерението и съдържанието им. С днешната
технология става все по-лесно да се свързваш с другите в глобален мащаб и психическите вируси
несъмнено ще се увеличават точно както вирусните видеоклипове в интернет са във възход.
Някои хора се страхуват, че психическите вируси могат да инфектират достатъчно хора, за да
предизвикат буквално „умствен мор“, който да доведе до разрушаване на човечеството. Макар че
се надяваме достатъчно умове да се съпротивляват срещу този тип непроницаема инфекция,
самата история показва колко лесно мисълта на един разум (отново наум ни идва Хитлер) може да
зарази умовете и да доведе до милиони смъртни случаи. Броуди отбелязва, че теориите за кон-
спирацията са културни вируси, които „могат да се разпространяват по начин, изглеждащ точно
като конспирация, без никакво съзнателно намерение от страна на участниците“. Той продължава:
всички с изключение на най-интересните конспирации лесно се пазят в тайна, защото „новините за
тях няма да се разпространят, ако нямат добри меми“.
Меми
С интернет и глобалната комуникация на разположение, мемите се разпространяват по-бързо
от всяка физическа пандемия. След като се достигне критичната маса от хора, мемът може да се
приеме широко като „факт от живота“, който е трудно да се разруши, след като е бил инсталиран.
Въпреки това Броуди заявява, че чрез съзнателно разпространение на важни идеи самите вие
можете да се борите срещу психическите вируси, които непрекъснато бомбардират нищо
неподозиращия ви мозък. Повечето от нас преминават през живота, сляпо абсорбирайки
инфекциите на мислите и идеите на другите хора, а след това се чудим защо сме болни на толкова
много равнища. Психическите вируси имат силата да ни разсейват, да ни контролират и дори да
13
Издадена на български език от изд. „Бард“, 2009. - Б. пр.
14
Издадена от изд. „Бард“, 2009. - Б. р.
15
Издадена на български език през 2010 г. от изд. „Екслибрис“. - Б. пр.
51
създават възприятията ни, даже в масов мащаб. Ако мемът е широко разпространен и достатъчно
силен, може да накара цяла група хора да повярват, че синьото е зелено, а зеленото — синьо.
По-голямата част от това програмиране с психически вируси обаче се появява на чисто
подсъзнателно равнище, което отново силно затруднява борбата с него, а дори и иден-
тифицирането му. Броуди обаче вярва, че познанието е сила, която „дезинфектира“, и когато
погледнем хората, напускащи сектите и имащи нужда да бъдат „депрограмирани“, за да се върнат
към нормалното, често в продължение на дълго време, можем да разберем колко ефективни и
влиятелни могат да са психичните вируси.
Независимо дали съзнателно или подсъзнателно приемаме концепциите, мемите и
тенденциите, не можем да избягаме от непрекъснатите опити от външната среда да групират
мислите в спретнати категории на конформизма. Дали чрез религиозна вяра, политическа
принадлежност или социален статус, ние често приемаме масовото възприятие като по-важно от
собственото. Точно тук можем да си навлечем много сериозни неприятности като общество. Както
обаче ще покажат следващите глави, това създава и необичайно плодородна почва за неизвестни
аномалии, които обикновено се изпускат от картината.
Може би най-добрият начин за разглеждане на мозъка, психиката и съзнанието е отново да
мислим за автомобил. Колата е мозъкът. Шофьорът е психиката, а горивото е съзнанието. Нищо не
работи без останалите части и всички те работят заедно, за да създадат движещо се превозно
средство в определена посока или изобщо без посока. Въз основа на възприятията на шофьора се
определят посоката и пътят, от който не се отклоняваме без съзнателно усилие от страна на
шофьора, който след това насочва колата в различна посока. На магистралата има милиарди коли с
милиарди шофьори, използващи милиарди литри гориво. Някои пътуват в същата посока; мнозина
отиват на място, което е известно само на тях.
Колективното съзнание и масовото възприятие се появяват, когато доста шофьори направят
един и същ избор да свърнат с колите си по определен път. Или не избират собствения си път, а
сляпо следват колите пред тях (мисловни секти и „групово мислене“). В зависимост от
възприятието на масите крайният резултат може да е огромно задръстване и множество верижни
катастрофи, ярост на пътя и инциденти или плавно движеща се колона от коли, придвижващи шо-
фьорите си към желаната дестинация безгрижно, радостно и без усилия.
Махатма Ганди някога казваше, че убежденията ни се превръщат в наши мисли, които след
това стават думи, превръщащи се в действия, а след това те стават навици, които израстват в
ценности, превръщащи се в съдба. В това пътуване имаме избора или да вървим с тълпата, или да
отстраним съзнанието си от стадото и да градим собствена съдбa. Дали всичко това става в мозъка,
психиката, съзнанието или комбинация от трите, няма такова значение като разбирането, че е
необходимо да подравним и трите, за да работят заедно за наше добро. Науката копнее да разбере
ролята на всяко от тях, но ние, които не сме учени, можем да сме уверени, че без значение къде
възникват нашето съзнание и мисли, имаме силата да ги променяме, при това често, като просто
променяме възприятията си.
Понякога правенето на това може да открие нови светове, за които не сме знаели, че
съществуват, или не сме дръзвали да вярваме.

Пета глава
ПРИЗРАЦИ: ТОВА Е МОЗЪКЪТ ВИ НА ДУХОВЕ
„Сега за тези духове. Сигурен съм, че те са тук и аз не съм толкова притеснен от срещата с
тях, колкото от необходимостта да срещам живите луди, които ми се налага да виждам всеки
ден.“
Бес Труман
„Винаги става това, в което вярвате, а вярата в нещо го кара да се случва.“
Франк Лойд Райт
„Призраците - подобно на дамите - никога не заговарят първи.“
Ричард Харис Барам
Малко след три часа сутринта е. Аз съм тук с членовете на моята група, ARPAST - Арканзаски
екип за изследване на паранормалното и анормалното. От ранна вечер изследваме обитавано от
духове място според слуховете. Седмици изследвания и планиране доведоха до тази нощ и сега
съм готов за нейното приключване. Дори евтиното твърдо мотелско легло ми се струва
52
комфортно. Физически и умствено изтощен от дълги периоди стоене прав, ходене и седене, гледам
назад към годините си като полеви изследовател и се чудя как съм се справял. Докато седя тук и
броя минутите до края на последната ротация на екипа, не мога да не се запитам защо? Защо
продължавам да търся пословичното гърне злато в края на дъгата? Защо няма твърди, окончателни
доказателства? На погрешните места ли търсим? Добре знам, че огромното мнозинство от
публикувани събития лесно могат да се обяснят с конвенционални средства. Ние успяхме да
покажем, че за това, което мнозина смятат за доказателства за паранормална активност, сме в
състояние да осигурим „обикновено“ обяснение, използвайки строго научен метод, актуална
технология и добър „старовремски“ здрав разум. Разбира се, има измъчващи съзнанието сведения,
които ни се подават от време на време — почти сякаш като проверка на нашата отдаденост и
решимост. През всичките години, в които участвам в изследвания на паранормалното, мога да из-
броя буквално на четирите си пръста наистина необяснимите събития, на които съм бил свидетел
и които не сме успели да „демитологизираме“ — самостоятелно или чрез процес на рецензиране
от равни по статус.
Търсенето на знания и на истината със сигурност може да поведе човек по странни пътеки.
Прахосваме ли ценното си време, енергия и пари, като изследваме убягваща, неосезаема загадка?
Как темата за смъртта, умирането и живота след смъртта се е превърнала в такъв централен
принцип на религията, философията и всекидневния живот?
Лари Флаксман, съавтор

Откакто съществуваме като съзнателен биологичен вид, човекът е трайно очарован от

собствената си смъртност, но сериозното изследване на „живота след смъртта“ и паранормалното
започва едва през последните 160 години. От зародиша на спиритуалисткото движение през 1848
г. привържениците му вярват, че живот съществува и след физическата смърт на тялото и че
човешкият дух съществува отвъд тленното тяло. Един от най-забележителните аспекти на движе-
нието е вярата, че тези духове могат свободно да общуват с живите. Ранните усилия за
комуникация включват използването на „медиум“, който често влиза в състояние на дълбок транс,
за да подпомогне предаването на посланията отвъд булото. Има и практикуващи, умеещи да
създават физически явления, за които твърдят, че са дело на „духове“. включително „ектоплазма“,
мистериозни светлини, неземна музика, левитиращи обекти, безплътни гласове и видения.
Сеансите, провеждани в сумрачни стаи, се смятат за едни от най-вдъхновяващите и
продуктивни средства за комуникиране с духовете на мъртвите. Медиумите често правят и
невъзможното, за да проектират стаите така, че да подпомагат „настроението“... и да отговарят на
очакванията на присъстващите, че влизат на място, където духовете на покойниците са добре
дошли. По принцип стаите се подреждат по такъв начин, че доста хора да могат да седят около
голяма маса, начело на която е медиумът. Сеансите траят от 30 минути до няколко часа и често се
хвалят с редица зрелищни явления като удари по масата, летящи из стаята предмети, загасващи
свещи, които след това спонтанно се самозапалват, и други необичайни ефекти.
Със сигурност много от тези ранни изследователи на паранормалното са вложили сърцето си
на правилното място, но злощастните по-тъмни аспекти на човешката природа бързо излизат на
светло. Може би не е изненадващо, че публиката много скоро насочва вниманието си към тази
област, търсейки отговори. Ако наистина има живот след смъртта и спиритуалистите по някакъв
начин успяват да го докажат, хората искат да знаят. В резултат на това започват критични из-
следвания и падението на много от медиумите не закъснява в резултат на публичното им
разобличаване като мошеници, измамници и шарлатани. Става ясно, че много хора, включени в
тази област, са откровени лъжци със собствени цели... повечето просто участват заради лесните
пари и слава.
Независимо от факта, че вероятно е имало и някои легитимни медиуми, спиритуалисткото
движение получава необратима и много лоша публична репутация. В резултат то по същество
умира около 1900 г., но желанието на обществеността за отговори не стихва. През Първата
световна война хиляди роднини на загинали се струпват с подновена енергия на сеансите, над
дъските за викане на духове и при медиумите. Спиритуализмът се радва на кратка, но страстна
втора вълна. Общественият интерес обаче изстива и към 20-те години на XX век епохата па
физическия медиум си е отишла, най-вероятно до голяма степен заради непрестанните атаки от
фокусници и убийци на митове, които изобличават измамите и дори вредят на онези медиуми,
53
които може би са имали истински способности. Медиумите вече не се опитват да проявяват
физически материализации и се насочват към „психичното посредничество“.
Обществеността отново не е удовлетворена и започва да търси наново методи за общуване със
своите любими хора, вече покойници. Придвижването от психичното посредничество към
технологията е естественият напредък, особено в светлината на големия технологичен прогрес,
започнал през 20-те години на XX век.
Кратка история на технологията за разговаряне с мъртвите
• Двадесетте години на XX век: по принцип не е широко известно, че през 20-те години
Томас Едисон се опитва да изобрети машина, която ще комуникира с мъртвите. Мислейки, че това
е възможно, той пише: „Ако личността ни оцелява след смъртта, тогава е съвсем логично и научно
да приемем, че тя запазва паметта, интелекта и другите си способности и познания, които
придобиваме на тази земя. Следователно... ако можем да разработим инструмент, който е толкова
деликатен, че да е повлиян от личността ни, която оцелява в следващия живот, той - когато стане
достъпен - би трябвало да записва нещо“.
• Едисон очевидно не успява да го изобрети, но изглежда, че той вярва във възможността да
се уловят безплътните гласове с машина. Гласът на баща му е чут на запис да казва: „Разбира се,
че ще ти помогна. Аз съм винаги с теб.“
• Тридесетте години: през 1939 г. американският фотограф Атила фон Шалай
експериментира с фонографски нож за плочи в опитите си да улови гласове на духове. Твърди се,
че той е постигнал известен успех с този метод и е получил още по-добри резултати по-късно,
използвайки жичен звукозаписващ апарат. В края на 50-те години резултатите от неговите
експерименти са документирани в статия за Американското общество за екстрасензорни
изследвания.
• Четиридесетте години: в края на 40-те години Марчело Бачи от Гросето, Италия, твърди, че
може да улавя гласовете на мъртвите по радиоапарат с вакуумна тръба.
• Петдесетте години: през 1952 г. двама католически свещеници, отец Ерпети и отец Темели,
неволно хващат ЕVP16 докато записват грегориански песнопения на магнетофон. Когато лентата
на машината продължава да се разпада, отец Темели поглежда към небето и моли мъртвия си баща
за помощ. За изумление на двамата се чува гласът на баща му на записа, който казва: „Разбира се,
че ще ти помогна. Аз съм винаги с теб.“ Допълнителни експерименти потвърждават явлението.
• През 1959 г. шведският филмов продуцент Фридрих Юргенсон записва птичи песни. На
записа може да долови гласа на майка си да казва на немски: „Фридрих, наблюдават те. Фридел,
мой малък Фридел, можеш ли да ме чуеш?“ Последващите записи на стотици такива гласове му
печелят титлата „бащата на ЕVР“. Той пише две книги по темата: Voices from the Universe
(„Гласове от Вселената“) и Radio Contact with the Dead („Радиоконтакт c мъртвите“).
• Шестдесетте години: работата на Юргенсон попада на вниманието на латвийския психолог
д-р Константин Раудив. Първоначално скептичен, Раудив започва собствени експерименти през
1967 г. И той записва гласа на покойната си майка, която казва: „Костулит, това е майка ти.“
Костулит е момчешкото му име, което тя винаги използвала. Той записва хиляди EVP гласове.
• Седемдесетте и осемдесетте години: изследователите на духове Джордж и Джанет Мийк
обединяват сили с екстрасенса Уилям О'Нийл и правят стотици часове ЕVР записи. използвайки
радиоосцилатори. Твърди се, че успяват да уловят разговори на духа на д-р Джордж Джефрис
Мюлър - покоен университетски професор и учен от НАСА.
 Деветдесетте години досега: продължават експериментите с EVP от редица хора,
организации и общества за изследване на духове.
Адаптирано от About.com/Paranormal
Днес има буквално хиляди „ловуващи духове“ групи, разпръснати по целия свят. Вероятно
вдъхновени от лавината предавания за паранормалното по телевизията, всеки смята себе си за
„ловец на духове“. Само преди няколко години щяха да ви нарекат “луд“ или “странен“ заради
участие в изследване на паранормалното, но днес това е постигнало статут на нещо нормално.
Внезапно това е шик! Използвайки нови методи и техники, които силно се различават от братята
си преди 160 години, тези безстрашни изследователи дръзват да изучават обитавани от духове
16
Electronic voice phenomenon (явление на електронния глас) - електронно генерирани шумове, които наподобяват но
не са резултат от преднамерен запис на глас. Често срещани източници на EVP включват статичното електричество,
далечни радиопредавания и фонов шум. - Б пр.
54
места (които почти винаги са тъмни и призрачни!) в усилие да открият прословутото гърне със
злато. Въпреки това днес не сме по-близо до отговорите, които търсим. Така ли е обаче? Науката
най-накрая проявила ли е интерес към това, което смятаме за „паранормално“? Има ли легитимни
научни изследвания на причината за тези аномални събития? Ако е така, какво сме научили? За да
не ви оставим да се чудите, ще продължим напред, за да отговорим със звучно „Да“, но нека се
върнем към него след малко.
Ами ако ви кажем, че човешкият мозък е отговорен за всичко, което възприемаме - реално или
въображаемо? Ще ни повярвате ли? Със сигурност звучи щуро, нали? Нека опитаме този прост
експеримент. Погледнете следното изображение.

Коя бяла линия е по-дълга? Ако сте отговорили „горната“, грешите. Добре, долната? Това ли е
окончателният ви отговор? Отново бъркате! Двете бели линии са абсолютно ЕДНАКВИ.
Възприятието ни (по-конкретно възприятието за линии) е изкривено. Горната линия изглежда по-
дълга заради интерпретацията на мозъка на страничните линии като успоредни, които се сливат в
далечината. Има хиляди уебсайтове, представящи оптични илюзии, мозъчни трикове и други
аномалии на съзнанието. Любим сайт е: http://www. scientificpsychic.com/graphics/.
Както демонстрирахме с тази проста илюзия, нашето възприятие за света около нас оформя
реалността ни. Ако стоите на действителни железопътни релси и пресъздадете експеримента,
резултатите ще са абсолютно същите. Хюстън, имаме проблем! Ако нещо толкова просто като
зрителната ни интерпретация може да е погрешно, какво да кажем за другите сетива? Възможно
ли е наистина да възприемаме погрешно голяма част от това, което смятаме за „нормално“? Ами
ако нищо от това, което преживяваме, не е наистина такова, каквото изглежда? Виждате ли как
границата между нормалното и паранормалното се замъглява? Задръжте тази мисъл докато
включим още един фактор в сместта.
Наблюденията и интерпретацията ни на миналите събития действат като огромна база от
познания, до която имаме незабавен достъп и на която разчитаме за настоящите си преживявания.
Когато се комбинира със сетивата ни в „реално време“, тази историческа информация автоматично
добавя „уклон“. Колективно той формира цялостната персонификация на това, кои сме, какво
преживяваме и как субективно интерпретираме тези преживявания.
Е, с възможността за некоректно или предубедено възприятие какво е реално? Духовете,
демоните, HJIO и другите загадки просто психологически конструкти на собствената ни
перцептивна реалност ли са? Или наистина съществуват във физическа форма? Интересното е, че
има оскъдни физически доказателства, но разказите на очевидци подсказват, че този въпрос е по-
сложен от едно просто „да“ или „не“.
Аз (Лари) мога да ви угостя с многобройни и (и често комични) примери на перцептивни
„погрешни интерпретации“ от дългогодишни лични полеви изследвания на паранормалното.
Невероятно е, но матричното мислене, пареидолията17 и апофенията18 изобилстват в анализа на
паранормалните „доказателства“. Независимо дали заради липса на познания, невежество или
може би дори мошеничество, злощастен факт е, че много паранормални групи предлагат
17
17 Разновидност на зрителните илюзии - формиране на илюзорни образи въз основа на детайли на реален обект. Така
неясен и неопределен зрителен образ се възприема като нещо отчетливо и определено, например фигури на хора и
животни в облаците, изображение на човек на повърхността на луната, „скрити послания“, които могат да се чуят при
реверсивно прослушване на аудиозаписи. - Б пр.
18
Виждането на смислени модели или връзки в случайни или безсмислени данни. Терминът е създаден през 1958 г. от
Клаус Конрад, който го дефинира като „немотивирано виждане на връзки“, придружено от „специфично преживяване
на анормална смисленост“ - Б. пр.
55
псевдонаучен боклук като легитимни доказателства за паранормалното. Дори ако изхвърлим
очевидното, често пак оставаме с предимно преживелищни данни или личен опит, които - макар
че не са научно допустими - предлагат очарователен поглед към човешката психика и служат за
съпоставяне на различаващите се възприятия.
Би било невероятно късогледо да изучаваме паранормалното (и ли която и да е необяснена или
аномална тема), без да изследваме общия елемент, който винаги участва и (е включен във всяка
среща. Ние самите! Човешкият аспект не може да се отрече и изследванията в тази област веро-
ятно представляват най-доброто средство за определяне на отговорите, които всички търсим. В
организации като IONS (Институт за поетични изследвания), ARPAST (Арканзаски екип за
изследване на паранормалното и аномалното) и ICRL (Международни лаборатории за изследване
на съзнанието), насочващи еволюцията на изследванията на неизвестното към нови и много
различни посоки, следващите няколко години обещават наистина да са вдъхновяващи.
СУБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ
Като част от нашия стандартен научен подход вярваме, че е важно да изследваме всички
възможни пътища и потенциални обяснения на това, което се възприема като паранормално
явление. С нашата демонстрация на илюзията на Понзо видяхме много ясно, че възприятията
могат да оформят реалността ни. Докъде обаче се простира тази парадигма? Възможно ли е
възприятията ни от време на време да са не само „некоректни“, но и да се модифицират или
адаптират въз основа на външно влияние? С други думи, ами ако не сме единствено отговорни за
собствените си съзнателни възприятия? Може ли някой или нещо друго да ръководи или да
убеждава нашата реалност?
Един от по-интригуващите и заобиколни експерименти на AR.PAST включва „насаждането“
на фалшиви или подвеждащи факти, незабавно предшестващи изследване на паранормалното, за
да се определи нивото на влияние, които възприятията на реалността на човека имат върху
субективната му реалност. Използвайки творческа свобода за добавяне на конкретни детайли за
съобщените явления... малки „бели лъжи“, ако щете, бяхме любопитни дали външен фактор (а
именно, измислена история) би могло да повлияе върху перцептивната реалност на човека.
Първоначално определихме две групи: една контролна и една експериментална, и след това
въведохме тази „отвличаща вниманието тема“ в експерименталната група. Успяхме да потвърдим,
че съществува много очевиден контраст. Шестима от осем изследователи в експерименталната
група (тези, които бяха запознати с „насадените“ факти) записаха значително повече
паранормални преживелищни (личен опит) данни в сравнение с контролната група. Техните ко-
лективни преживявания съответстваха много тясно на онова, което им беше казано. В един пример
им беше казано, че има множество съобщения за малко момиче, което обича да шепне в ушите на
хората. Какво мислите стана? В хода на изследването петима от осемте в контролната група споде-
лиха, че чуват глас на млада жена. Един беше дори още по- експресивен, като описа „малкото
момиче“ на 3-4-годишна възраст, което говори с отчетливо южняшки акцент.
Докато присъствах на лекция в Тексас, аз (Лари) бях помолен да водя група за изследване
същата вечер на две отделни (и по сведения пълни с духове) места. Групата се състоеше от
приблизително 40 души от всички социални слоеве и със сигурност обещаваше да е трудна за
управление. Първоначално имах опасения и притеснения, че това ще е логистичен кошмар с
толкова много участници, но космосът помогна, тъй като в крайна сметка нещата протекоха
гладко — да не споменавам, че беше изключително забавно! Освен това ми осигури възможност
да използвам този опит като един вид експеримент. На второто място (много стара сграда, използ-
вана днес като магазин за антики) реших да извадя „Кутията“.
Онези от вас, които са чели втората ни книга (благодаря ви!) The Resonance Key: Exploring the
Links Between Vibration, Consciousness, and the Zero Point Grid („Резонансният ключ: изследване на
връзките между вибрацията, съзнанието и Решетката на нулевата точка“), вероятно си спомнят
споменаването на този донякъде противоречив инструмент. За тези, които не са (срамота, излезте
веднага и си я купете!), кутията е електронна джаджа, която в момента е много модерна в
паранормалните изследвания. Първоначално проектирана от Франк Съмпшън, кутията по
същество е аудиоприемник, който сканира АМ честотите по случаен начин. Устройството
предполагаемо позволява двупосочна комуникация с духове в „реално време“. Освен няколко
комерсиални оферти, много паранормални групи са разработили „направи си сам” варианти на
„кутията за призраци“, състоящи се от модифицирани стари радиоприемници. Въпросът все още
56
не е окончателно решен, защото много скептици твърдят, че съобщенията лесно могат да се
обяснят с аудиоматрици на фрагменти от радиоизлъчване.
Да се върнем към изследването. Поставих високо кутията на една лавица и след това
присъстващите членове се изредиха да задават въпроси на кутията, така че да могат да чуят
„отговорите“. Наскоро бях ходил на лекар за профилактични прегледи и той провери слуха ми. В
действителност лекарят коментира, че слуховата ми реакция е по-добра от тази на повечето
тийнейджъри! Макар че на моменти наистина практикувам „селективно слушане“, отколешният
аргумент на жена ми, че не чувам нищо, няма основания!
Е, знаейки, че притежавам слух на супермен, честно мога да кажа, че повечето от онова, което
чух, беше изкривено и трудно за „разчитане“. Първоначално нямаше ясен консенсус какво е било
казано. След това, с напредването на сесията, стана нещо интересно. Една жена от групата
внезапно започна да „чува“ отговори и когато попита дали някой друг ги чува, почти всички
започваха също да чуват! Тя задаваше въпрос и след това питаше: „Чухте ли това? Току-що каза
името ми!“ Стаята избухваше във вокална симфония на благоговение, тъй като сега всеки чуваше
същите отговори! Това продължи близо 45 минути. За съжаление моят невероятен слух очевидно
ме беше предал, защото аз не чух абсолютно нищо стойностно. Очевидно обаче тя влияеше върху
останалите да чуват онова, което тя чуваше, чрез силата на внушението, създавайки и
манипулирайки субективната реалност на останалите!
Ние не само сме повлияни от нечии възприятия и проявена реалност, но можем и да я
създаваме. В следваща глава ще обсъдим работата на д-р Майкъл Пърсинджър - професор в
университета „Лоренчън“ в Съдбъри, Канада, който е създал устройство, наречено „Божий шлем“.
Това донякъде претенциозно звучащо устройство може да симулира паранормално преживяване
чрез бомбардиране на мозъка с електромагнитни честоти.
Е, реално ли е, или е „Меморекс“ 19? Зададохме на разнообразна група от някои от най-
блестящите експерти в съответните им области поредица от въпроси за техните идеи и мисли въз
основа на изследванията им на съзнанието и паранормалното. Отговори дадоха: Майкъл Шмикер,
автор и член на консултативния съвет на Райнския изследователски център; д-р Памела Хийт,
автор и парапсихолог; д-р Стенли Крипнър, професор по психология, университет „Сейбрук“; Ник
Редфърн, автор, уфолог и изследовател; Лойд Ауербак, директор на офис за паранормални
изследвания и член на Консултативния съвет на Райнския изследователски център; Джей Алфред,
автор и изследовател на теорията за тъмната пдазма; Меган Шанън, шамански чирак и
изследовател на аяхуаска; Дейл Е. Граф, автор и физик, бивш директор на проекта „Старгейт“, а
днес управител на инициативата „Сай-семинари“, която се фокусира върху ясновидството.
1. Каква е ролята според вас на вярата в проявлението на паранормалните
явления?
Вярата може да спомогне за създаване на условия, които способстват за създаване на
екстрасензорни явления — вж. изследванията на д-р Дж. Б. Райн и експериментите на Гертруде
Шмайдлер с „овцата-козата“. Дори просто откритостта за възможността за паранормално
увеличава вероятността за успех в „пси“ експериментите. Има доказан ефект на
експериментатора20. Ролята на съзнанието (вниманието, намерението) трябва да се вземе предвид
във всяко научно обсъждане на „пси“.
Майкъл Шмикер
За да видим ролята, която вярата играе в паранормалните явления, трябва да диференцираме
различните типове събития. Преживелищните изследвания подсказват, че вярата е релевантна
само когато се изпълнява преднамерено екстрасензорно възприятие или взаимодействие съзнание-
материя в нормално (или относително нормално) състояние на съзнанието или пред враждебни
наблюдатели. Системите от убеждения като че ли нямат такова значение в спонтанното „пси“,
което често включва силни емоции и се появява междукултурно независимо от вярата или в
случаите, в които участват значимо променени състояния на съзнанието (например дълбока меди-
19
Рекламен лозунг на компактдискове и дивидита. - Б. пр.
20
Ефект на експериментатора - термин, използван за описване на всякакви фини насоки или сигнали от страна на
експериментатора, които влияят върху изпълнението или отговорите на изследваните лица в експеримента. Насоките
може да са несъзнавани невербални сигнали, например мускулно напрежение или жестове. Може да са гласови,
например тон на гласа. Изследванията показват, че очакванията и уклоните на експериментатора могат да се
комуникират на изследваните лица по фин, непреднамерен начин и тези насоки са в състояние съществено да влияят
върху резултата от експеримента. - Б. пр.
57
тация, транс или сънуване). Причината може да е, че променените състояния могат да
предизвикват дисоциация от его идентичността и временна отмяна на аналитичното мислене,
което на практика прави вярата нерелевантна. Разбира се, успешното „пси“ обикновено променя
убежденията, които изпълняващият има.
Д-р Помела Хийт
Значителна.
Д-р Стекли Крипнър
След повече от 20-годишни мои изследвания на аномални явления смятам, че вярата играе
огромна роля в проявлението на паранормалните феномени. Признавам, че когато за пръв път се
заинтересувах от света на паранормалното, бях - подобно на много хора - убеден, че Бигфут е
гигантска човекоподобна маймуна, НЛО са извънземни космически кораби, а създанията от Лох
Нес са все още живи динозаври. Колкото повече задълбавах в темата за необяснените явления
обаче, толкова повече започнах да осъзнавам, че тези явления - а може би и други - не са просто
странни. Те са твърде странни. Бигфут далеч не е просто убягващ: той е убягващ до степен на
практика да е като фантом. Същото е с НЛО: никога не получаваме къс окончателно доказателство
- няма тяло на извънземно, няма извънземен метал и т.н. Същото става и с Лох Пес: свиде-
телствата винаги са загадъчно убягващи. Според мен причината е, че никое от тези „неща" не е
физическо - поне не в смисъла, в който обикновено разбираме и интерпретираме физическото.
Становището ми е, че вярата в такива явления съвсем буквално поражда същите тези явления. С
други думи, силната вяра може да води до спонтанна проява и съществуване.
Ник Редфърн
Първо, дефинирам „паранормалните явления“ за отговора си като свързани с екстрасензорния
опит, способности и явления. НЛО нямат много общо с „пси“ (освен ако наистина са извънземни и
притежават телепатия или НЛО са понякога екстрасензорни проекции), а криптидите 21 са би-
ологични създания, които - освен ако не са екстрасензорни - също нямат много общо с „пси“.
Парапсихолозите отдавна изследват корелацията между вярата и екстрасензорните явления и
способности. По някакъв начин за всички екстрасензорни явления са нужни хора - или като
свидетели, или като участници, живи или покойници. Вярата е един елемент на живите свидетели
преживяващи, който позволява да се възприеме или поне да се забележи възприятието за
случването на нещо паранормално. В лабораторията вярващите обикновено получават по-високи
резултати от случайното, докато невярващите получават резултати на случайно ниво или под него
(малко вероятно е да имат над случайните резултати).
Независимо колко рецептивен/екстрасензорен е някой за телепатичните или други
екстрасензорни импресии, вярата често участва в действителното съзнателно възприятие на
явлението. Разни неща може да се случват навсякъде около вас и е възможно да сте
екстрасензорно способни да „получите“ информацията или преживяването, но или съзнанието ви
няма да забележи какво става, или неверието ви ще ви накара напълно да пренебрегнете възприя-
тието.
Това не се ограничава до екстрасензорното възприятие, тъй като психолозите са установили,
че хората понякога не „възприемат“ (виждат, чуват, усещат и т.н.) нещо, което е в конфликт с
начина, по който вярват, че функционира светът.
На подсъзнателно ниво всички залози може да са прекратени, а това е причината дори
невярващите понякога да имат екстрасензорни преживявания, които, ако са достатъчно големи/
афективни, ще бъдат забелязани, макар че те ще намерят извинение или друго обяснение, с което
могат да живеят.
Явленията с полтъргайсти са извлечени от безсъзнателното на жив агент, който не осъзнава,
че предизвиква движението/ чупенето/ физическите явления. Явленията се случват, защото в
агента има някакъв стрес, а появата им е почти като освобождаващ стреса вентил. Същевременно
вярата в такива случаи е нерелевантна.
От друга страна, вярата е в ядрото на съзнателната психокинетична способност, досущ както
вярата в себе си е в ядрото на необикновеното представяне в спорта (от нестероидния вид, разбира
се).
21
В криптозоологията и понякога в криптоботаниката криптид (от гръцкото „крипто“ — „крия се“) е създание или
растение, чисто съществуване се предполага, но не се признава от научния консенсус и нещо повече - разглежда се
като много невероятно. Сред известните криптиди са Бигфут, Йети, Чупакабра и чудовището от Лох Нес. - Б пр.
58
 Лойд Ауербак
Изследванията в невронауката показват, че очакванията, които се базират на нашите
убеждения, играят важна роля в поставянето в рамка или контекстуализирането на сетивните
данни. В действителност ние всъщност не виждаме или не чуваме суровите данни, а хипотезите на
мозъка за онова, което сетивните данни може да означават. Следователно възприятието е активен
процес, който е модулиран от убежденията. В много случаи обикновени и тривиални явления ще
се класифицират погрешно като паранормални, когато сме силно предубедени в полза на
паранормално обяснение. Може да се прави и обратната грешка. С други думи, паранормални
явления може да се възприемат погрешно и след това да се класифицират погрешно като
тривиални, ако сме предубедени в полза на не-паранормални обяснения.
Системата от убеждения на скептика може да блокира възприятията, които са съвсем
очевидни за екстрасенсите, водейки до отрицателни халюцинации. Положителните халюцинации
се появяват, когато се вижда или чувства присъствие, което другите не възприемат, а отрицателни-
те халюцинации се появяват, когато обект, който може да се види от определен клас лица, не се
вижда от конкретен наблюдател. Това е тип „слепота“, предизвикана от системата от убеждения на
човека. Убежденията и последващите очаквания играят по-драматична роля, когато обектите
проявяват поведение, свързано с кохерентни квантови системи. Физическите свойства на
наблюдаваните обекти може да са променени в зависимост от контекста, в който се прави
наблюдението.
Джей Алфред
Убедена съм, че вярата е труден въпрос, когато се разглежда отвъд физическия свят. Ако
човек силно вярва, че тези неща не съществуват, създава стена и блокира потенциала да види това,
което действително може да го има. Същевременно, ако някой има силно желание да види такъв
феномен, съм убедена, че е напълно възможно поради толкова силното желание действително да
си „въобрази“ неща, които не съществуват. Наистина откритият ум ще позволи най-голяма
обективност, така че човек да види това, което е тук, без да е емоционално привързан към него. В
тази форма съзнанието е най-ясно.
Меган Шанън
Не съм сигурен, че „проявление“ е най-добрата дума; може би „преживяване“ е по-точно.
Терминът „паранормално“ има много значения в зависимост от произхода, образованието и
предпочитанията на човека. Смятам, че паранормалното е широк термин, който включва пре-
живявания, наричани общо „пси” явления, включително екстрасензорно възприятие (ESP) и
примери на видимо взаимодействие психика-материя, които обикновено се наричат психокинеза.
Паранормалното може да включва и преживявания, които нямат „пси“ компонент, например
необичайни зрителни или слухови преживявания, които може да съществуват или не във
физическата реалност.
Пси/ESP преживяванията са свързани с възприемането на информация, която не е достъпна
чрез обикновените сетивни средства. ESP информацията може да се преживее като догадка или
интуиция чрез зрителен, слухов или някакъв друг сензорен канал и да се възприеме в будно
състояние, по време на сън или в някакво променено състояние. Понякога ESP импресиите са
наложени върху възприятията от обикновените сетива. Информацията може да е очевидна или да
се интерпретира погрешно заради очакванията, уклоните или непълните възприятия. Някои
паранормални преживявания е възможно да не са ESP базирани, а да са резултат от прибързани
тълкувания на обикновена сензорна информация или от тип вътрешно преживяване, което като че
ли става във външната реалност.
Ролята на убеждението в реалността на „пси“ явленията, например ESP, ясновидство или
предчувствия (възприемане на оформящи се бъдещи събития), е важна, за да могат „пси“ да се
преживеят съзнателно. Убеждението обаче не е от съществено значение. Някои хора, които не
вярват в „пси“, са демонстрирали резултати над случайните в лабораторни експерименти. Други
имат силно уникални и верифицируеми „пси” преживявания, макар че преди това не са вярвали в
явлението.
Вярата може да е много важна в някои примери, в които сензорните данни са непълни или
„пси“ информацията не се възприема ясно. В такива случаи възприятията могат да се
интерпретират въз основа на очакванията. Човекът вижда това, което се очаква да види.
Възприятието може да е коректно или силно изкривено. По същия начин някой, който не вярва в
59
никакъв тип необичайни преживявания, няма да види това, което може в действителност да е
налично чрез „пси” или чрез обикновените сетива. Тази промяна от коректни към некоректни
интерпретации може да се утежни от емоционалната ситуация. Екстремални емоции като силен
страх, възбуда и т.н. нерядко водят до бърз завършек на възприятията, независимо дали са „пси“
или базирани на обикновените сетива. Вярата, очакванията и емоциите имат съществена роля в
начина, по който възприятията („пси” базирани или основани на обикновените сетива) се
интерпретират. Вярата има роля, но не задължително основна за появата на „пси“ феномен. Вярата
и очакването може да са донякъде пасивен или рецептивен психичен атрибут. Емоцията нерядко
способства за подготвяне на сцената за определени преживявания. Намерението обаче според мен
е най-важният психичен атрибут за преживяването и дори за проявлението на „пси“ и различни
паранормални преживявания. Намерението създава вътрешна динамика и е целенасочено.
Намеренията отварят вратата, те са активиращият фактор за различни способности и
преживявания — обикновени или паранормални.
Дейл Е. Граф
2. Смятате ли, че мнозинството от паранормалните явления може да са конструкт на
човешкия мозък/съзнание? С други думи, дали всичко е в съзнанието? Ако е така, можете ли
да посочите определена област на собствената ви работа, която подсказва това?
Не. Хората, които постулират това, според мен са печално (често преднамерено) невежи за
огромното количество твърди доказателства за „пси” — както лабораторни експерименти, така и
висококачествени полеви изследвания. Трябва да започнем да поставяме доказателствата пред те-
ориите. Следвайте доказателствата без предубеждение.
Майкъл Шхткер
Това засяга сложния въпрос що е съзнание? Ние все още не знаем това. Някои твърдят, че
всичко - целият опит - е конструкт на съзнанието. Ако е така, тогава всички нор мални и
паранормални явления ще са „в главата“. Ако питате за илюзиите и самоизмамите, тогава бих
казала „абсолютно не“. Виждала съм физически явления, които просто не могат да се обяснят с
нормални средства. Моите области на експертни познания включват преживелищните изследвания
и взаимодействието между психиката и материята (ММI) През последните 17 години съм виждала
някои изумителни неща, гонещи се маси из стаята, силно извити лъжици в ръце, които не са
достатъчно силни, за да извиват и да местят обекти, а съм виждала и рани да зарастват по-бързо,
отколкото медицинското ми образование твърди, че възможно. Съзнанието може да взаимодейства
с материята по осезаем начин. Независимо дали го наричате паранормално или анормално, за мен
е ясно, че интересни неща са възможни.
Д-р Помела Хийт
Това е зле формулиран въпрос, защото всички преживявани явления са конструкти на нашия
мозък/психика, така че бих казал: „да“.
Д-р Стенни Крипнър
Наистина вярвам в това. Да разгледаме например случая на Александра Дейвид-Нийл, която е
родена на 24.11.1868 г. във Франция. Тя е първата жена, която получава титлата лама в Тибет.
През едновековния си живот Дейвид-Нийл пътува из цяла Азия, особено привлечена е към
Хималаите и през 1932 г. пише забележителна книга за пътуванията си, наречена Magic and
Mystery in Tibet.
Тя се очарова от света на тулпите - цялости, които приемат форма на реалност, след като са
създадени изцяло във въображението. Процесът изисква огромни умения, но обучените в древното
изкуство на тулпа могат да „рисуват“ създания в границите на съзнанието си и в света на
физическото.
По-проблемии обаче са онези случаи, когато тулпа е успяла да прескочи от въображението в
реалността по собствена воля или когато започне да работи срещу собствения си създател.
Дсйвид-Нийл избира да създаде собствена тулпа и си визуализира дебел и весел малък монах -
почти като героя отец Тък в легендата за Робин Худ. Процесът на опитите за създаване във
въображението й на образа на монаха е както дълъг, така и труден, но с времето Дейвид-Нийл ус-
пява да види създанието не само в съзнанието си, но и в реалния свят. Била е родена нов тип
спектрална форма на живот.
С течение на времето видението става по-ясно и субстантивно, докато вече не може да се
разграничи от физическата реалност. Идва обаче денят, в който халюцинацията излиза от
60
съзнателния контрол на Дейвид-Нийл. Тя открива за свой ужас, че монахът се появява в случаи,
когато тя не го е пожелала. Нещо повече: нейната дружелюбна малка фигурка променя външния
си вид и става все по-зловеща. „Продължих да изпълнявам предписаната концентрация на мисълта
и други обреди — пише тя. - След няколко месеца фантомният монах беше оформен. Формата му
постепенно се фиксира и изглеждаше като жива. Той стана нещо като гост, живеещ в апартамента
ми. След това прекратих изолацията си и тръгнах на обиколка заедно със слугите и шатрите си.“
Тя добавя: „Монахът се включи в компанията. Макар че живеех на открито, яздейки на кон
дълги мили всеки ден, илюзията упорстваше. Не беше необходимо да мисля за него, за да го
накарам да се появи. Фантомът изпълняваше различни действия от типа, който е естествен за
пътешествениците, които не бях наредила. Например той ходеше, спираше, оглеждаше се.
Илюзията беше предимно зрителна, но понякога чувствах, като че ли някаква роба леко се отрива
в мен, а веднъж сякаш ръка ме докосна по рамото.“
Донякъде злокобно тя добавя: „Характеристиките, които си бях въобразила, когато изграждах
моя фантом, постепенно претърпяха промяна. Дебелият, червенобузест приятел стана по-слаб,
лицето му придоби мъгляво иронично, лукаво, зло изражение. Той стана по-голям пакостник и по-
дързък. Накратко, избяга от моя контрол.“
На този етап Дейвид-Нийл решава, че нещата са стигнали твърде далеч, и прилага цяла
поредица от древни техники на будизма, за да се опита да абсорбира наново създанието в
собственото си съзнание. Не е нужно да се казва, че тулпа няма никакво желание да се изправи
пред разрушението и целият процес отнема няколко седмици, за да бъде завършен.
„Трябваше да оставя явлението да следва курса си - отбелязва Дейвид-Нийл, - но
присъствието на този нежелан компаньон започна да ми лази по нервите; то се превърна в „дневен
кошмар”. Реших да погубя фантома. Успях, но едва след шест месеца трудна борба. Моето
създание на съзнанието упорито се беше вкопчило в живота.“
Ето в какво лично и силно вярвам: съзнанието създава многото и разнообразни чудовища,
мистериозни зверове, извънземни или каквото и да било и след това те развиват степен на квази
интелигентност и дълбок копнеж да останат живи, макар и по начин, който е полуфизически и по-
добен на фантом. Те обаче трябва да взаимодействат с нас - за да си гарантират, че са виждани, че
вярата продължава да съществува. И докато има вяра в тулпа, тулпа няма да умре. С други думи,
да бъдат виждани от нас, е жизненоважен компонент на тяхното съществуване.
Ник Редфърн
Първо, възприятието ни за това, какво е „реално“, в крайна сметка е в „съзнанието“. Може да
имаме обективни случки и измервания, но възприятието ни за такива неща е субективно.
Спомнете си, че постъпващите през сетивата данни се преработват в мозъка/психиката и тогава се
осъществява възприятието.
Що се отнася до „конструкт“, тук приемам, че вие питате дали духовете и призраците са
такива неща. Доказателствата и изследванията от повече от 125 години на изследователи от
физиката и от парапсихологията показват няколко неща:
Духовете (съзнателни, покойни цялости) като че ли се „виждат“, „чуват“, „чувстват“ и т.н. от
свидетелите в тяхното съзнание, с други думи, моделът е, че свидетелят получава информация за
„човека“, който духът някога е бил, от духа, най-вероятно по пътя на телепатията. Някои хора
преработват тази информация като зрителна, слухова, обонятелна или кинестетична, или в
комбинация (най- често „чуване“ и „виждане“).
Действителното „виждане“ обаче не е чрез очите, а „чуването“ не е чрез ушите - това е много
ясно: ако духът можеше да се вижда (очите), всеки присъстващ би могъл да го види/чуе, а
фотографирането не би било проблем.
Привидения - това, което хората често наричат остатъчно привидение, наричано и „спомен за
място“ в нашето поле - са стационарни, не-интерактивни и много вероятно свързани с някаква
функция на средата. Те като че ли са резултат от това, че живи хора възприемат информацията в
средата/ къщата/ обекта, което по някакъв начин е запечатана там, в миналото (скорошното или
дори далечното). Възможно е хората да възприемат някаква част от тази информация по различни
начини - отново преработвайки я като зрителна, слухова, обонятелна или кинестетична (или
комбинация от тях) перцепция. По-високи показатели от фоновото електромагнитно поле
(понякога в местното геомагнитно поле) най-често се асоциират с тези явления.
Отново възприятието се случва „в съзнанието“, макар че причината - както е при духовете - е
61
извън него.
Полтъргаистите са психокинеза (взаимодействие психика-материя (в действие). Макар че
очевидно не се случват в „съзнанието“, те са предизвикани от него.
Още една бележка - ако духът премести нещо, това пак е психокинеза. В такъв случай
съзнанието на духа мести обекта.
Лойд Ауербак
Всички възприятия са генерирани от някакъв мозък или когнитивна система. За да
възприемате, имате нужда от когнитивна система, която да преработва постъпващите сетивни
данни. Външният и вътрешният контекст (т.е. вътрешната емоционална и умствена среда) на
наблюдателя играят важна роля в интерпретирането и поставянето в контекст на сетивните данни.
Може да виждаме неща, които ги няма, заради конструкциите или проекциите на мозъка.
Когнитивните илюзии са чести и могат да ce докажат, както се илюстрира от многото добре
известни зрителни илюзии. Това е достатъчно проверена област в невронауката. Мнозинството от
обявените паранормални явления следователно може да не са паранормални. Трябва обаче да се
пазим от „невроидеализма“, т.е. отхвърлянето на всичко паранормално като несъществуващо,
защото е конструкция на мозъка.
Изследователят невроучен Майкъл Пърсинджър твърди, че чрез поставяне на специално
направен шлем мозъкът може да бъде накаран да генерира неверни паранормални преживявания,
например чувстване присъствието на (невидими) същества. Същевременно не можем да заключим
от това, че всички тези преживявания всъщност не се осъществяват в реалността. Добрият
фокусник може да покаже много добра холограма на портокал от разстояние и наблюдателите да
вярват, че това е истински портокал, макар че е само репрезентация. Не можем да заключим от
това, че всички възприятия на портокали не представляват реални обекти или че реалните
портокали не съществуват в реалния свят. Пърсинджър симулира присъствия, на които мозъкът (и
тъмните му контрапункти) е еволюирал да реагира. С други думи, някои аспекти на експе-
риментите на Пърсинджър подмамват мозъка да заключи. че вижда или усеща нещо, което при
други обстоятелства наистина става в реалността.
Тъй като възприятията се генерират от това, което тези сетива сигнализират на мозъка чрез
мрежа от нерви, всякакво пресичане на мрежата, за да се въведат погрешни данни, ще накара
мозъка да достигне до погрешни заключения. Не е изненадващо, че след Пърсинджър учените са в
състояние да индуцират всички усещания от яденето на ябълков пай в мозъка на човека. Това не
означава, че ябълковият пай наистина е бил изяден. Нито означава, че ябълковият пай не
съществува и не може да съществува в реалността. Симулацията в лабораторията е нерелевантна в
установяването на реалността на обекта в реалния свят. Симулирането на преживяванията в
лабораторията не означава, че съответните действителни преживявания не се осъществяват. Човек,
който заключава, че призраци и невидими присъствия не съществуват в реалния свят, защото
подобни преживявания могат да се симулират в лабораторията чрез електрическа и магнитна
интервенция, допуска това, което може да се опише като „грешка на симулацията“ в логиката на
аргументацията.
Други аспекти на експериментите на Пърсинджър действително деактивират определени
мозъчни вериги, така че изследваното лице е въведено в нова реалност. Когато това стане, локусът
на съзнанието се променя от основаното на въглерод тяло към тела от хипотетична тъмна
биоплазма. Макар че не е възможно тези „присъствия“ да се идентифицират директно с
настоящите ни научни инструменти, финото биоплазмено тяло на човешкото същество може би е
способно да усеща тези невидими същества, които са в обсега на сетивните системи в
биоплазмените тела. В тези конкретни случаи реалните присъствия (които сегашните ни научни
инструменти не могат да доловят) се идентифицират от полунезависими когнитивно-сензорни
системи в биоплазмените ни тела. В този смисъл ESP (екстрасензорното възприятие) е погрешно
название. Това е в действителност ASP (алтернативно сензорно преживяване), генерирано от
алтернативно фино биоплазмено тяло, което е съчетано с нашето основано на въглерода тяло.
Истински паранормални феномени съществуват наред с тривиалните явления. Съществуването на
истински паранормални феномени не само се подкрепя от по-малък брой истински паранормални
отчети, но може да се очаква на базата на екстраполации от актуалните научни теории и все
повече се свидетелства в строги експерименти върху „пси“.
Джей Алфред
62
 Това е труден въпрос за отговаряне и за мен е малко езотеричен, но ще се пробвам. В моя опит
в работата ми съм успяла да отворя телесните си канали (както във, така и извън церемонията) до
степен да мога често да се докосвам до „невижданото“. Възможно е да седя, да гледам телевизия и
да чувствам — много физически с тялото си - енергията, която е наоколо. Какво точно е енергията,
зависи от интерпретацията на човека (за мен това е умение, което се развива естествено). Това е
частта, в която умът може да се побърка.
Ако човек е много силно базиран на страха, умът му може незабавно да скочи към мисълта, че
това е „зъл дух“. По-големият скептик би приел, че просто изпитвам нещо вътре в тялото си. Може
да получа усещане или зрителна поява, че това е нещо непознато за мен, или дух, или целителна
енергия на определен човек. Тезата е, че прекарваме всичко, което преживяваме в живота, през
тялото и психиката си и аз вярвам, че можем да видим изображението му във физическия ни свят
(това е езотеричната част!). Следователно възможно ли е виждането на паранормално явление да е
външна проекция на ума? Абсолютно, но не повече, отколкото създаване на автомобилна
катастрофа чрез подсъзнателен дисбаланс. Аз обаче наистина ли мисля, че това е „единствено в
главата на хората“? Не. Някои хора са достатъчно открити, за да виждат, а други - не. Някои може
да са малко „отнесени“ и да интерпретират погрешно това, което виждат, но според моя опит
отново и отново виждам валидизиране, че съществува нещо повече от това, което можем да видим
във физическия си свят.
Меган Шанън
Цялото възприятие е конструкт на човешкия мозък! Всичките ни сетива осигуряват данните за
мозъка, където се създава преживяването на „външната реалност“. Научаваме какво има „навън“ и
какво - „вътре“ (мисли, въображение, сънища...) чрез опита, чрез пробите и грешките. Понякога
преживяването „вътре“ може да се обърка с реалността „навън“. Например „пси“ преживяванията
може да изглеждат като идващи от външната реалност, когато са вътрешно възприятие. Някои
форми на вътрешно възприятие, например от интензивен фокус, пък изглеждат външни.
Моите професионални и независими изследвания с „пси“/ ясновидството в будно състояние и
по време на сън са ме накарали да разбирам „пси“. ESP, ясновидството и т.н. като вътрешно
преживяване, което включва паметта и другите основни перцептивни аспекти на мозъка. Нашите
мозъчни невромрежи търсят най-добрата репрезентация на „пси“ възприятието, така че да може да
бъде разбрано. Понякога възприятията само наподобяват или се интерпретират твърде бързо. В
някои драматични преживявания по време на сън, особено при осъзнатото сънуване (сън, при
който осъзнавате, че сънувате), образността в съня за кратко продължава и в будно състояние и
фигурата от съня като че ли е „там, навън“, в реалността.
Същевременно има и друго съображение. Какво е психика? В резултат на около 40-годишни
изследвания на „пси“ вече не разглеждам мозъка и психиката като идентични. Не цялата психика
е в мозъка. Следователно за мен не е възможно вече да кажа, че всичките ни възприятия, особено
тези, които са „пси“ базирани, са само „конструкт на човешкия мозък“.
Ако психиката и индивидуалното ни съзнание са в рамките на по-голямо поле на съзнанието,
тогава всяко възприятие, особено някои от тези, определяни като паранормални, също са аспект на
полето на съзнанието. Същността на това психично поле или поле на съзнанието вероятно е
подобна на природата на светлината: то може да е или вълна (полето), или частица
(индивидуалното съзнание). Концепцията за холограмата е уместна: малка част от холограмата
(психиката ни) се съдържа или се представлява в по-голямата холограма (полето на съзнанието).
Това означава, че не можем да кажем с абсолютна сигурност откъде произлиза възприятието.
Може да е изцяло базирано в мозъка ни, основано на външна сензорна или „пси“ информация, или
да е възприятие от друга част на полето на съзнанието, която като че ли е от непосредствената ни
външна реалност. В някои случаи външната реалност може да се подчинява на намеренията и въз
основа на причината съответствия, които са реални ефекти и могат да се измерват с научния
инструментариум. Паранормално събитие, например възприемането на дух или призрак, може да е
както вътрешно преживяване, така и външно събитие или проявление. Повече хора могат да го
възприемат на определено място и да се доловят определени физически ефекти.
Източникът или причината за тези преживявания могат да са обект на спорове, но някои от тях
не са умствени конструкти, базирани на очаквания. Те са реални в някакъв смисъл.
Предизвикателството е да се определи разликата между тези възприятия, които са произвеждани в
рамките на мозъка на човека, и онези, които са от външен източник, или от физическата реалност,
63
или от друг регион на полето на съзнанието. Може да е включен и „пси“ процес. От моите
професионални и независими изследвания с явлението ясновидство и с „пси“ сънуването смятам
действителните „пси“ преживявания за част от вътрешното възприятие в мозъка. Техният
източник е външен на физическия мозък от другите мозъци/психики или от някакъв неизвестен
аспект на по-голямото поле на психиката/съзнанието. Понякога вътрешните възприятия могат да
имат „пси“ компонент, който предизвиква или корелира е реален ефект във външната среда.
Лично съм запознат с изследвания на спонтанна психокинеза, които осигуряват някои
свидетелства за такива ефекти, макар че научни доказателства трудно се демонстрират.
Наблюдавал съм и лабораторни изследвания с електронни инструменти да демонстрират, че
фокусираното намерение върху тези устройства може да води до наблюдаеми ефекти.
Дейл Е. Граф
3. Чели сме или сме виждали „ефекти“ на паранормални явления от хиляди години -
разкази и истории за духове, НЛО, криптиди и т.н. Смятаме ги за физически ефекти, така да
се каже. Каква е вашата теория за „причината“ за тези явления?
Няма „причина“. Те са просто част от реалността.
Майкъл Шмикер
Един от проблемите с говоренето за паранормални феномени е, че различни физически ефекти
се струпват заедно по неподходящ начин, сякаш имат една-единствена причина. Все още не съм
правила проучване, което да няма множество лежащи в основата причини — нормални и па-
ранормални, вплетени заедно. Например в изследванията на духовете често сме свидетели на
недобро наблюдение, погрешна интерпретация, фактори от средата и измама (независимо дали е
съзнателна или безсъзнателна), смесени с паранормалното. Работата ми като парапсихолог е да ги
отделя и да определя кой резултат или частица свидетелство съответстват за всеки конкретен
случай.
Все още сме в ранните етапи на разбирането на паранормалните явления. Докато не
разполагаме с по-добри теории и по-голямо разбиране на включените процеси, ще е трудно да
разчепкаме върховните причини за много от наблюденията си. Същевременно скорошните
експерименти във физиката подсказват, че общото ни разбиране за термодинамиката и времето
може би ще трябва да се променят. Изглежда, че поне в някои изследвания ентропията може да
намалява (противно на втория закон на термодинамиката) и че ретро-каузалните ефекти може да
са възможни, като бъдещият резултат работи назад във времето, за да прояви причина. Това са
неща, които слисват ума.
Д-р Памела Хийт
Те не са „причинени“. Те се „появяват“ в резултат на сложни взаимодействия със социалната и
физическата среда.
Д-р Стенли Крипнър
Личното ми становище е, че т.нар. физически ефекти на излагането на паранормални явления,
например стигма, „радиационни изгаряния“, следи от игли, където извънземни предполагаемо са
вземали ДНК проби, и т.н., също могат да се поставят в категорията тулпа. С други думи, вярата в
явленията може спонтанно да кара човешкото тяло да реагира по начин, придаващ тежест на
сценария, който се разиграва чрез тулпа. Бихме могли коректно да назовем тези проявления
„свръхестествени обриви“ в опростенчески термини: белези и обриви по тялото, които нямат
буквален, външен произход - както смятат много изследователи, - а са физическа издънка на
създаването от съзнанието на някаква система от убеждения — независимо дали е крадящ ДНК
извънземен или крадящ емоциите зъл дух.
Ник Редфърн
Всички тези неща нямат една-единствена причина. НЛО не са същото като духове/
екстрасензорни явления, които не са същото като криптиди и т.н. Има фундаментална грешка в
струпването на всички тях и искането на теория за „причината“. Макар че тези неща може да са
„паранормални“ („от едната страна“ на нормални), задаването на въпрос за една „причина“ или
„теория“ за всички е, като да питате за една причина или теория за гравитацията, възприятието,
фотосинтезата и електричеството - всички те могат да се натикат в категорията „нормално“.
Единственото възможно изключение ще е, ако те са причинени от/във психиката - проекции на
психиката, - което те съвсем очевидно не са. Що се отнася до една централна теория за
„причината“ за духове, полтъргайсти, екстрасензорни способности, те по принцип са функция на
64
съзнанието и изследванията в парапсихологията, физиката и други области, опитващи се да
открият какво е съзнанието - дали е просто „трик“ на мозъка, или нещо резидентно в
мозъка/тялото, но различно от мозъка - в крайна сметка ще осигурят по-добри модели и теории за
това, което става.
Привиденията може би са различни, тъй като е възможно да са функция на нашия
мозък/съзнание, които взаимодействат с нещо физическо в средата - запис на миналото, ако
желаете. Това всъщност може да е резултат от чисто физиологично/физическо взаимодействие
(вж. най-вече работата на Майкъл Пърсинджър в Канада с магнитните полета и мозъчните
състояния/халюцинации).
Лойд Ауербак
Само ограничена подгрупа от тези може да се класифицира като истински паранормални
явления. Е, какво представляват те? Материята, която е видима и днес може да се измерва
директно, е съставена от частици, които са били идентифицирани в „стандартния модел“ на
физиката. Мнозинството от учените обаче днес вярват, че тази „обикновена материя“ изгражда по-
малко от 5% от Вселената. В действителност тя съставлява по-малко от 20% от цялата материя във
Вселената. Другите над 80% са съставени от невидима материя, която е била наречена „тъмна
материя“ от учените.
Теорията за тъмната плазма приема, че тъмната материя присъства в Слънчевата система,
включително на Земята. Свидетелствата показват, че Слънцето и Слънчевата система са под
гравитационното влияние на невидима тъмна материя в нашата галактика. Частиците на тъмната
материя валят върху Земята всеки ден и нощ през изминалите 4,6 милиарда години. Те се улавят
от гравитационното поле на Земята. Нещо повече: ембрионалната Слънчева система също съдържа
тъмна материя. Следователно съществуват редица причини да заключим, че има ореоли с ниска
плътност от частици тъмна материя, които проникват във всички планети, включително Земята, на
практика формирайки (днес) невидими „контра-Земи“, които се въртят заедно и споделят същото
гравитационно поле като видимата Земя. Теорията през 2007 г. поставя въпроса, дали плътността
на тъмната материя около Земята не е подценена.
Изчисленията в края на 2008 г. на Стивън Адлър от Принстънския университет и Key и Сигъл
от Университета на Аризона показват, че плътността на тъмната материя в Слънчевата система и
около Земята надхвърля значително плътността на галактическия ореол и е много по-голяма,
отколкото се е смятало преди. Според оценките на теорията видимата Земя е гравитационно
съединена с ореол от тъмна материя с размерите на Юпитер. С разрастването си тъмната материя
създава условия за формиране на тъмна биосфера. През милионите години тази тъмна биосфера
поражда форми на живот и съзнание от тъмна материя. Теорията твърди, че тъмната материя до
голяма степен е под формата на плазми от екзотични частици (включително суперсиметрични
частици, например чарджини и неутралини). През изминалите 10 години в лабораторни екс-
перименти е показано, че минимални клетъчни системи от обикновена плазма могат да се
генерират в лаборатория. Теорията следователно издига идеята, че минимални клетъчни системи
от тъмна плазма са били генерирани в този тъмен ореол/биосфера в началото на съществуването
на Земята, и прогнозира съществуването на земни форми на живот от тъмна плазма, които са
еволюирали от минималните плазмени клетъчни системи. Нещо повече: за разлика от основани на
химикали форми на живот, тези от тъмна плазма са съвместими с живота в една суперсиметрична
Вселена.
Тези форми на живот ще са с различна големина, структура и интелигентност, както и
основаните на въглерода форми на живот - толкова различни, колкото е микробът от кита; комарът
- от тигъра; жирафът - от крокодила; мравката - от човека. Техните степени на интелигентност и
съзнание ще са толкова различни, колкото осъзнатостта на стоножката от осъзнатостта и
интелигентността на човешките същества. Таксономията на тези плазмени форми на живот е
широка и разнообразна. Някои от тях са взаимодействали с нас в миналото (преднамерено и
непреднамерено).
Цялостите, които доста свободно сме идентифицирали като духове, ангели, джинове, демони,
божества (например марсианските видения в атмосферата), извънземни, биологични НЛО, феи и
видения на наскоро починали (на повърхността на Земята), са характерни за тези прогнозирани
екзотични плазмени форми на живот от взаимно проникване на тъмните плазмасфери или контра-
Земи. Те съставляват екология на плазмените форми на живот, които са се развивали през цялата
65
история на Земята и понякога са формирали симбиотични взаимоотношения с видими, основани
на въглерода форми на живот, които са ни по-познати. Homo sapiens са продукт на основани на
въглерод тела, които са еволюирали и са формирали симбиотични взаимоотношения с някои от
тези плазмени форми на живот (т.е. резултат от симбио-генеза). Когато основаните на въглерод
тела умрат, биоплазмените продължават съществуването си на контра-Земите.
Джей Алфред
Вярвам, че тези физически проявления се осъществяват само когато енергията на явлението е
достатъчно плътна, за да приеме по-физическа форма, а преживяващият ги човек е достатъчно
открит, за да може да ги види.
Меган Шанън
Има различни преживявания, които често се асоциират с думата „паранормално“. Някои от
тях вероятно са само вътрешни възприятия, които са резултат или са причинени от очаквания или
страхове. Те може да са напълно вътрешни, субективни преживявания, вероятно подпомогнати от
някакво възприятие в реалността, което се подчинява на очакването и е интегрирано по съответния
начин. Други паранормални преживявания вероятно са резултат от очаквания и „пси“ възприятия.
Някои духове или призраци например може да са причинени от очаквания и подходящата външна
среда. Други преживявания с духове и призраци — да са причинени от „пси“ връзка със
заобикалящото поле на съзнанието. То може да включва паметова следа или емоционални
събития, които са се случили на някой, който вече не е между живите. Възможно е някой
оцеляващ аспект на покоен човек да е източникът - чрез „пси“ - на възприемания дух или призрак
и други „пси“ проявления, които понякога въздействат върху физическата реалност.
Преживяванията, описани като виждане на НЛО или похищения от НЛО, могат да имат най-
различни причини. Възможно е някои да са само субективни вътрешни преживявания.
интерпретирани като НЛО; други да приличат на осъзнато сънуване, но НЛО съдържанието обик-
новено е с лична символна природа. Трети са споделени преживявания и вероятно имат „пси“
аспект, тъй като не всички присъстващи виждат НЛО. Някои НЛО преживявания се свързват с
емоционална или физическа травма и съвпадат с началото на сериозно заболяване или възста-
новяване. В някои примери образността на НЛО може да е свързана с духовна ситуация, но
представена в зрителна форма, приемлива за съвременното общество и неговия език от научната
космическа епоха.
Дейл Е. Граф
4. Защо според вас при всички изследователи на паранормалното и аматьори „ловци на
духове“, „ловци на НЛО“ и „преследващи чудовища“ учените все още не са открили твърди
подкрепящи доказателства? Смятате ли, че тези изследователи — учени и лаици - „търсят
духове на погрешни места“?
Подозирам, че проблемът е комбинация от много неща, включително (но не ограничаващо се
до): (1) сблъсък на парадигми, като хората отказват да погледнат действителните данни, вече
осигуряващи свидетелства за нещо анормално, и публично осмиват всеки, който се опитва да
задълбочи разбирането ни за тези феномени; (2) липса на финансиране, а това влияе не само върху
възможността за провеждане на изследвания, но и на тази да публикуваме техните резултати и да
образоваме обществеността като цяло; (3) правна невъзможност изследователите, работещи с
военно, корпоративно или частно финансиране, да споделят резултатите си; и (4) неадекватни
начини на разбиране или измерване на съзнанието и на фините енергии.
Д-р Помела Хийт
Това е много добър въпрос. Смятам, че явленията са убягващи и комплексни. Тъй като не са
„причинени“, те не могат адекватно да се изучават със сегашните научни парадигми.
Д-р Стекли Крипнър
Наистина стигам до заключението, че мнозинството от изследователите търсят на погрешните
места и точно затова убедителните доказателства продължават да ни убягват. Повечето
изследователи са фиксирани върху идеята, че нещата, които търсят (Бигфут, извънземни и т.н.), са
от плът и кръв. Свидетелства за това обаче напълно липсват. Например Бигфут е описван като
огромно, подобно на човекоподобна маймуна създание, може би тежащо от 200 до 300 кг. Къде са
доказателствата за неговия начин на хранене? Цели колонии от такива същества ще изискват ог-
ромни количества храна дневно, но ние не виждаме доказателства за такава мащабна консумация.
С други думи, тези неща изглеждат като от плът и кръв, но при изследване никое от тях не действа
66
по начин, който бихме очаквали от физически реални същества. Те напълно убягват на здравия
разум.
Следователно, да, хората търсят на погрешни места. Опитите да се хване Бигфут с мрежи или
да бъде прострелян с пушки, или да се улови с камери за нощно виждане са безсмислени, когато
имате работа със създание на съзнанието, което е с формата на сумрачно съществуване и дори не
можем да започнем да го разбираме правилно. Изследователите трябва да осъзнаят, че тези неща
съществуват само защото вярваме в тях и за да ги открием, не е нужно да ходим вдън гори
тилилейски. По-скоро трябва да отидем в най-тъмните и най-дълбоките кътчета на човешкия
мозък. Когато го направим и когато разберем как вярата може да води до спонтанно създаване на
анормални явления, тогава ще открием Бигфут, Йети и чернооките малки извънземни от Зета
Ретикули22
Ник Редфърн
Първо, мога да говоря само по въпроса за „духовете“. За всички тези неща обаче с изключение
на привиденията НИЕ не контролираме кога да се случват. Покойният астроном/експерт по НЛО
Дж. Алън Хайнек често казваше, че човек не може да изучава НЛО, а само съобщения за НЛО и
всякакви физически свидетелства, видимо оставени от тях. Ако човек имаше НЛО, то вече нямаше
да е „неидентифицирано“ (щеше да е ИЛО). Тъй като са биологични създания, криптидите се
откриват, ако човек е на правилното място в правилното време.
Що се отнася до духовете... По определение те трябва да сътрудничат с нас, за да бъдат
„изучавани“. Собствената ни дефиниция ги прави хора (добре де, мъртъвци). Точно както не
можете да снимате жив човек, ако той непрекъснато се движи пред фотоапарата, духът има
воля/съзнание и може да избере да не участва. Феномените на полтъргайстите се случват
спонтанно, но ние можем (и наистина го правим) да изучаваме способността зад тях -
психокинезата.
Привиденията са друго нещо. Тъй като са специфични за местоположение (или дори за обект),
изследването може да се проведе. Честно казано обаче, онези от нас в научната област на
парапсихологията често са ужасени от пълната липса на разбиране на научния метод (и по
принцип от погрешните разбирания за апаратурата и явленията) на огромен брой аматьори ловци
на духове (и дори тези, които избират да се наричат „професионалисти“). Използването на
технология само по себе си не е научен процес или метод (ако беше така, използването на
микровълнова фурна би било „правене на наука“). Сесиите с предизвикани потенциали сами по
себе си не са „правене на наука“.
Науката е в анализа, издигането на хипотези за данните, връзката на данните с
преживяванията на хората, провеждането на експерименти и опитите за разбиране какво означават
данните. Науката се отнася и до обзори на литературата и на миналите изследвания, за да се
открие какво е било правено преди. Да се избегнат линиите на експериментиране, които очевидно
не са успешни, и да се надгражда над изследванията, които едновременно подкрепят собствените
хипотези и водят в нови посоки. Науката е обмен на данни с колеги и обсъждане на
противоположните концепции, модели и теории, за да се разбере какво има най-голям смисъл при
съществуващите данни.
Има неколцина учени, които работят върху въпроса за духовете/привиденията/полтъргайстите
извън лабораторията. В лабораторията почти нямаме финансиране, а за полеви изследвания то
напълно отсъства. Самият аз трябва да издържам полевата си работа с други изследвания. Парап-
сихологията е недостатъчно финансирана и поведението на твърде много аматьори - ловци на
духове, не помага на каузата ни.
Една странична бележка: само защото някои ловци на духове може да са обучени в една
област на науката, не означава, че те автоматично прилагат познанията си за науката в
изследванията си. Физиците често не знаят нищо за работата с човешки преживявания (които
попадат в областта на социалните науки), а социалните учени нямат подготовка в алтернативни
обяснения, които са основани на средата/физическия свят.
Лойд Ауербак
Вярвам, че науката, основана на историческите принципи как да се правят изследвания, все
още не може да обясни неща, недостъпни за мнозинството, което е проблем. Вярвам, че колкото
22
Зета Ретикули — бинарна звездна система, намираща се на приблизително 39 светлинни години от Земята. Намира
се в съзвездието Мрежичка и може да се види с невъоръжено око южно от тропиците. - Б пр.
67
по-плътно (енергетично) е физическото тяло, толкова по-малко даден човек е способен да го види
и да го преживее заради блокирането на приемните канали. Ако самите учени имат тези блокажи
(като повечето хора), те дори не знаят какво да търсят и как да го измерват въз основа на научните
принципи. Както споменах, избирането да не вярваш, че това е енергетичен блокаж, прави човека
предубеден още преди да може да започне изследването. С еволюцията на технологията, науката и
човешкото съзнание (забележете напредъка в квантовата физика) ще става много по-лесно след
време такива неща да могат да се измерват.
Меган Шанън
За преживяванията с духове или призраци има документирани някои потенциални
свидетелства от изследователи на място. Тези свидетелства може да не се смятат за солидни от
конвенционалната наука, но има ефект на натрупване, който според мен осигурява известна степен
на подкрепа за подобни преживявания. Въпросът би трябвало да се фокусира върху потенциалните
причини независимо от липсата на солидни доказателства. Терминът „солидно доказателство“
може да не е обект на консенсус и следователно да замърсява потенциалните оценки.
Възможно е повечето спонтанни паранормални преживявания да са само вътрешни събития.
Някои обаче може да не са изцяло субективни. За духовете и призраците не вярвам, че „ловците на
духове“ търсят на погрешните места. Те обаче може да не хвърлят изследователската си мрежа
достатъчно нашироко. Възможно с да не търсят на достатъчно места. Изследванията на място,
включващи правилния инструментариум, заедно с наблюдаването на физиологичните параметри
на участниците, включително изследователите, ще е продуктивен подход. Инструментариумът
може да включва чувствителни детектори на електрическото и магнитното поле и такива за полето
на съзнанието (устройствата REG). Физиологичният инструментариум включва ЕЕГ вълни и други
физиологични параметри. База данни от сънищата, особено кошмари, осигурени от участниците,
също може да даде прозрения за причината на преживяванията. Ако участниците се оценяват за
„пси“/ЕБР способности, това би било полезно, както и оценяването на способността им да
променят състоянието на съзнанието си. Доказателства за реални духове и призраци може и да не
са все още възможни, но такъв подход вероятно ще доведе до повече информация за причината на
преживяванията. Подобен подход може да се използва в изследването на другите паранормални
преживявания. Тяхната непредвидима природа и изменчивото поле или среда на мястото вероятно
не се поддават на системно изучаване.
Деил Е. Граф
Тези отговори осигуряват интересни прозрения накъде би трябвало да вървят изследванията
на паранормалните явления. „Би трябвало“, стига телевизионните програми да престанат да се
занимават със „сензации“ и многото любители на сензационното, които обичат да се наричат
„ловци на духове“, да отпаднат от сцената. Твърде много внимание се обръща на свидетелствата,
или на данните, например EVP, снимки, видеозаписи и други „ефекти“, и недостатъчно - на
„причините“ за тези типове явления. Проблемът е, както вече беше казано, че може би търсим
духове на погрешните места, тъй като, както ще видим в следващата глава, психиката е много по-
могъщ създател на реалността, отколкото сме си представяли някога.
Да кажем, че всички аномални или паранормални явления се случват сами в съзнанието и не
предават цялостната картина. Вероятно са комбинация от вътрешни и външни сили, които
участват. Възможно е дори вътрешните вярвания и намерения по някакъв начин да са свързани със
способността да се проявяват физически „ефекти“ в проявения свят. Въпреки това се натрупват
все повече „косвени доказателства“, сочещи към вътрешна сила като основен подбудител на
онова, което виждаме, мислим, чувстваме и правим. Дори дали ще живеем, или ще умрем.
Сила на съзнанието... активирай се!

Шеста глава
ОМАГЬОСВАМ ТЕ
„Смърт и живот са подвластни на езика..."
Притчи Соломонови 18:22
„Сложи талисман на прага си
и скоро ще си в калта,
стопи сърцето си като масло,
и-и~и-и мога да те накарам да заекваш“
68
 I Walk On Gilded Splinters, Д-р Джон Кроу (Найт Трипър)
„Мемът за сляпата вяра осигурява собственото си увековечавано чрез простия
безсъзнателен метод на обезсърчаваното на рационалното търсене."
Ричард Доукинс
Някои хора вярват във всичко. Разбира се, има и такива, които стигат до крайност, като вярват
напълно във всяка теория за конспирацията, заговор или схема, без потвърждаващи или
съдържателни доказателства. Същевременно за повечето от нас „онова вуду, което правиш“, може
в действителност да е много по-силно, отколкото сме в състояние да си представим. Когато умът е
инфектиран с отрицателен или деструктивен мем, мисъл или внушение, може да стане ужасен. В
предишните глави изследвахме ролята на възприятието, убеждението и дори внушаемостта в опит
да обясним как реалността става такава. Сега е време да задълбаем повече и да се поизцапаме, но
да открием дали можем да използваме ума си, за да създаваме, конструираме и да увреждаме. Още
по-интригуващото е: могат ли другите да използват съзнанието си, за да ни вредят, подобно на
култовия трилър от 1981 г. Scanners („Скенери“)?
Вместо да обсъждаме измислен сценарий, включващ използването на телепатична или
телекинетична сила за взривяване главите на хората, нека разгледаме история от истинския живот.
Тя включва ужасяващ разказ от Нигерия, Африка, през октомври 2009 г. Той описва 13 църкви,
които са включени в осъждане и измъчване на малки деца, обвинени във вещерство. Децата след
това са горени, изтезавани и дори убити от невежи членове на семейството, нетърпеливи да се
освободят от дяволските си роднини. Техните вярвания буквално ги карат да извършат най-
големите зверства на деца, които са били виновни единствено за това, че са деца - беззащитни
срещу обвиненията на християнски пастори, които приемат буквално библейската фраза „Врачка
да не се оставя жива“23.
Когато вярата завършва с убийство на деца, знаем, че имаме сериозен проблем. УНИЦЕФ
съобщава на Associated Press, че десетки хиляди африкански деца са нарочени за вещери и
обикновено сираците, болните или бедните са тези, които попадат под агресивните атаки на
религиозни фанатици, които би трябвало да гният в затвора, а не да ръководят църкви. Сякаш
преследването не е достатъчно лошо, може би още по-ужасяващ е фактът, че по-малките църкви
буквално създават „вещици“, които да горят, пребиват и убиват, за да не изостават от големите.
Всичко е за власт, влияние и пари. Сам Итома от Мрежата за правата и рехабилитацията на деца
казва на АР, че „дори църквите, които не откриват вещици, са принудени от конкуренцията да вля-
зат в играта. Те се възприемат като духовно могъщи, защото могат да идентифицират веществото,
а родителите даже им плащат пари за екзорсизъм“.
Нигерийската апостолска църква, един от най-големите престъпници, разбира се, не е на
разположение за коментар, несъмнено заради факта, че са твърде заети с убийства и осакатявания.
За да не мислим, че тази изопачена вяра се появява единствено в по-малко развитите или по-
малко образованите страни, е нужно само да следим собствените си заглавия, за да прочетем за
малтретиране, убийства и мъчения, които се извършват всеки ден в името на религията, фанатич-
ната набожност и омразата. На 12 септември преброителят на непълно работно време Бил
Спаркман, който е и учител по заместване, е открит обесен в селски район на Кентъки с думата
„федерален“, надраскана на гърдите му (полицията не казва как е била „надраскана“ или с какво).
Според репортаж по CBS Бил е описан от хората, които го познават, като „невинен“ човек, който
винаги е виждал доброто у другите, християнин, вършещ допълнителна работа за Бюрото по
преброяването. Изглежда, че Спаркман е убит от фанатици в област, изобилстваща на лаборатории
за метамфетамини, полета с марихуана и теоретици на конспирациите, които „вярват“, че
правителството се е заело да ги довърши. Вярата може да убива. И го прави. Спомнете си, че
повечето, ако не всички войни водят началото си от различие или вяра.
СИЛАТА НА ПСИХИКАТА
Обичаме да казваме, че човешкият разум е „толкова могъщ, че не е за вярване“, но истината е,
че е само толкова могъщ, колкото ни позволят убежденията ни да е. Независимо дали говорим за
носещата късмет конска подкова, която държим на вратата си, или за вуду куклата, която сме се
опитали да използваме, за да навредим на това копеле, бившия ни. Невежеството не е легитимно
извинение, защото дори най-образованите и могъщи хора на планетата са подвластни на суеверие,
предразсъдъци и нетолерантност.
23
Изход 2:18. - Б пр
69
 Докъде обаче може да се отведе силата на разума? Можете ли да омагьосате някого и да го
накарате да ви обича? Можете ли да убиете някого просто като го прокълнете и насочите пръчка
към него или прободете с игла кукла, която прилича на него? Можете ли да изцелите себе си или
другите от терминална болест просто като вярвате, че сте в състояние?
Религията отдавна поощрява предмети като магически талисмани и омагьосани амулети или
за предпазване от злото, или за предизвикване на сигурност и безопасност. Фетишизмът - вярата,
че физически обект може да има свръхестествени сили - е стар колкото човечеството.
Използването на кръв, животинска кожа, нокти, мъниста, монети, пръстени, пера, обикновени и
скъпоценни камъни, кристали и конкретни растения и животни от туземци и примитивни народи
не е по-различно от нашата употреба днес на кръстове, будистки статуетки, светена вода,
огърлици със звездата на Давид, броеници, вуду кукли, италиански рог против уроки, молитвени
камъни и дори четирилистни детелини и амулети за късмет. Влагането на света сила в предмет е
също толкова част от днешните традиции и религиозни практики, колкото е било и за предците ни.
които са придавали ценност на различни обекти в зависимост от личния си светоглед и убеждения.
Религия
Идолопоклонничеството, тотемизмът и дори анимизмът са фетишистки вярвания. Дори с
промяната от анимизма и политеизма към монотеизма убеждението, че символите имат също
толкова сила и влияние, колкото и онова, което би трябвало да символизират, пак представлява
част от всекидневния религиозен живот. Когато християнинът приема тялото и кръвта на Христос
при причастието, може да не го осъзнава, но практикува тип фетишизъм, придавайки на нафората
и виното ниво на сила, която те нямат като физически обекти, а като символи на нещо много,
много по-голямо.
Проучване през август 2009 г. на Изследователски център „Пю“ върху религията и
обществения живот показва, че изненадващ брой възрастни в САЩ вярват в неща като проклятия
и магии. Националното проучване на над 4000 лица в зряла възраст, повечето от тях от някое от
християнските вероизповедания, установява, че 16% вярват в „уроки“ и че някои хора могат да
омагьосват и да проклинат другите: 18% вярват, че са видели призрак, 30% твърдят, че вярват в
астрологията и... чуйте това! - близо 26% от участниците вярват, че „духовна енергия“ може да се
открие в обект, например дърво или камък.
Същевременно някои може да твърдят, че обектите НАИСТИНА имат собствена сила. Може
би по някакъв начин изпращаме енергия на обекта, която след това се отразява обратно към нас
(или дори се абсорбира в самия материален субстрат) въз основа на мотивацията ни или
употребата му. Ако достатъчно силно вярваме, че талисманът ще ни донесе късмет, може би
повишаваме резонансната честота на обекта, за да съответства на тази на нашите намерения.
Възможно е да „вливаме“ определена енергия в обекта, която след това повишава или понижава
действителната му резонансна честота в зависимост от това, дали ще се използва за предизвикване
на късмет, или за нанасяне на вреда.
Казва се, че талисманите и амулетите предпазват носещия ги от тъмните сили и привличат и
магнетизират желаните ефекти, например пари, любов и влияние. Носите ли кръст или звездата на
Давид? Носили ли сте някога заешки крак за „късмет“? (Късмет за вас, може би, но със сигурност
не и за заека!) По принцип мислим за окултните изкуства, когато говорим за талисмани — сложно
проектирани амулети, носени на врата или в джоба, но човек само трябва да влезе в църква, храм
или синагога, за да види съвременните талисмани. Макар че католицизмът и християнските църк-
ви по принцип отбягват талисманите и амулетите като „вещество“, собствената им употреба на
броеници, кръстове и статуи на светци показва, че идеята за придаване сила на физически обект
невинаги е област единствено на злосторниците.
В еврейската традиция амулетите изобилстват: мнозина носят свещени имена или фрази, взети
от светите текстове. Еврейският талис е натруфен шал за молитва със завързани на възел пискюли,
използван по начин, сходен на католическата броеница. Думата „талис“ (или „талит“) дори звучи
подобно на „талисман“, макар че повечето лингвисти смятат, че „талисман“ има гръцки произход
— от думата „телема“, или „посвещавам в мистериите“ (думата „амулет“ идва от латинската
amuletum, или „обект, който предпазва човека от неприятности“).
В мюсюлманската култура хората също носят амулети, които са с избрани надписи от Корана.
Известни като „тавиз“, тези медальони се използват в различни ситуации, за да символизират
различни неща, точно както човек може да носи четирилистна детелина, за да привлича доброто,
70
или хамза - ръката на Фатима, която предполагаемо пази от уроки. В други страни използват
талисманите, за да представляват различни богове и богини, елементи на природата, например
могъщи животни, а дори и предмети като звънчета, чиято цел е да пазят демоните надалеч. Всичко
звучи като добрата стара старомодна народна религия, но е фундамент на повечето системи от
вярвания.
Символизмът не може да се отдели от вярата, особено когато тя е в непознатото или
невидимото. Тези обекти служат като средство за нас да „обективираме“ субективното или да
придадем форма на безформеното. Понякога те са нови и забавни, както е в скорошен експеримент
на д-р Дийн Радин. Радин, който е старши учен в IONS - Института за поетични науки (станал
известен с книгата на Дан Браун „Изгубеният символ“) - ръководи изследване за списанието
Explore, включващо използване на шоколад. Да. Шоколад. (Бележка на Лари: защо като че ли
винаги избирам погрешните изследователски проекти, в които да участвам?) Изследването на
Радин включва две партиди черен шоколад: върху едната е медитирано и е просмукана с
положителните намерения на будистки монаси, а другата е съвсем обикновен шоколад. Двойно
слепият експеримент се осъществява с две групи доброволци, които попълват въпросник за
настроението в продължение на три дни, в които консумират шоколада. Никой от доброволците не
знае в коя група е, макар че ако аз (Лари) бях сред участниците в изследването с шоколада,
нямаше да се интересувам особено в коя съм, стига да получавам стоката!
Странното е, че именно групата, яла обикновен шоколад, показва по-силно положително
настроение и благополучие, макар че експерименталната наистина е свидетел на голям подем на
настроението в първия ден на изследването, но трябва да имаме предвид, че шоколадът —
независимо дали над него са медитирали, или не, е фетиш, който си струва да се консумира!
Вуду
Най-очевидната употреба на фетишите, талисманите и амулетите идва от западно-
африканските традиции и народни вярвания. Водун или вуду е религия, практикувана по
бреговете на Западна Африка. Това е анимистична традиция, чиято космология е пълна с йерархии
на различни водун, или духове и божествени елементи, управляващи хората и земята. Божествата
се наричат ориши, което подсказва пантеистичен светоглед, но има един бог, както е в монотеизма,
а оршии са негови помощници (подобно на идеята за християнския Бог и неговите ангели).
Историята на водун е богата и пълна със символизъм, ритуали и практики, които много западняци
биха възприели като чужди, дори плашещи. Хаитяните също практикуват водун, доминиканците
имат своето вуду, а в САЩ то се нарича вуду или худу. Кандомбле е подобно по корени и ритуали
и се практикува в много страни и най-вече в Бразилия като кандомбле жеже.
Кубинската сантерия, практикувана и в някои южноамерикански градове с многобройно
кубинско население, прилича на водун, но е приела множество християнски символи и ритуали за
създаване на синкретична и много неправилно разбрана религиозна практика.
Най-забележителното във връзка с тези религии, които далеч не са толкова организирани,
колкото си мислят хората, е, че последователите им имат отчетливо отношение с природата -
видима и невидима. Практиките на водун често включват жертвоприношения на животни и
почитане на предците, дори „обладаване“ на хора от божества по време на интензивни ритуали.
Високо в списъка с вярванията е силата на фетишите и талисманите както да лекуват, така и да
вредят. Торбичките моджо са магически талисмани, увити в плат или в животинска кожа, често
червени, завързани с връв. Торбичките може да съдържат всичко: от магически камъни,
животински пера и нокти, молитви към божества и духове и дори листа от растения. Моджо в
торбичката дава на човека магическа сила и точно затова Остин Пауърс 24 беше толкова разстроен,
когато загуби своята. Можете ли да го обвинявате? Не е все едно, като да сте се отбили в местния
„Уол-Март”, за да си вземете ново моджо.
Гри-грис е амулет, който предпазва носещия го от зло или привлича късмет и богатство. Тази
малка платнена торбичка е пълна с билки, камъни, кости, косми и дори пръст, подчертавайки
личните вещи или на носещия, или на този, който би трябвало да се възползва от съдържанието.
Гри-грис често се използва и с отрицателни цели, обикновено за омагьосване, проклинане или
носене на лош късмет на някого. Често се оставя на прага на жертвата, така че тя да я види, и

24
Сър Остин Пауърс - измислен герой от поредицата филми за Остин Пауърс. За пръв път се появява в Austin Powers:
International Man of Mystery („Остин Пауърс: международният човек на мистериите“, 1997) и се играе от Майк
Майърс. - Б. пр.
71
реакцията нерядко е бавна смърт само въз основа на внушението.
За щастие последователите на водун използват религията си за добро, но има и магьосници,
наречени ботоно или азетос, които проклинат, за да нанасят вреда на враговете (човек може да
нарече това отбранителна черна магия!). Един от любимите им инструменти за предизвикването
на такава вреда е вуду куклата - кукла, съшита от груби материали и цветни парцали, за да
представлява духа на определен човек. Вуду куклите могат да се правят с домашни предмети и са
в целия спектър от сложно декорирани и украсени кукли до съвсем базисни и грубо съшити.
Намерението обаче е едно и също — това, което се прави върху куклата, се прави на човека,
когото тя представлява.
Куклите могат да се използват в ритуали, за да носят добър късмет. Най-често обаче ги
асоциираме със злощастия. Използват се карфици, за да се нанесе вреда на човека, който
обикновено осъзнава ситуацията и реагира по съответния начин. Поставени на определени места,
например сърцето или гърлото, карфиците могат да донесат болест... или нещо по-лошо. Попитите
действат на същия принцип и се използват и в други народни магьоснически традиции,
включително няколко форми на вещерство. Попитът представлява човека и се използва за
неговото омагьосване - добро и лошо. Някои историци смятат, че попитите предшестват вуду
куклите.
Някои наричат тези кукли чучела, макар че повечето чучела са в действителност с ръста на
човека - жив или мъртъв. Чучелата често се горят на политически митинги (Мери е виновна в това
в по-младите си години), но първоначалното намерение на изгарянето на чучело е да се изчисти
човекът от отрицателните енергии или духове.
Куклите, които отстраняват грижите, традиционно правени в Гватемала, приемат различен
външен вид. Малки, направени от дърво и плат, тези цветни кукли често се поставят под
възглавници или се „редят“ като броеници и обикновено се използват, за да се помогне на деца да
се възстановят от хирургични операции, както и да преодоляват страховете си по време на болести
или лечение. Казва се, че куклата се притеснява вместо човека, позволявайки му да си почине, да
се отпусне и да се събуди без тревоги. В САЩ тези кукли са много популярни, но би трябвало да
се запитаме каква е ефикасността им, след като САЩ остават една от най-стресираните страни в
света!
Отново: всичко се крие в намерението, което човек придава на куклата, попита или талисмана,
или на колениченето пред кръста със статуята на разпънат мъж, който се моли за прошка. Може ли
обаче това намерение, тази фокусирана вяра, наистина да изцелява или да убива? Дали самият
обект или съзнанието на жертвата, или получателя са това, което предизвиква физиологичните
реакции, често свързвани с фетишите?
Представете си, че ви прокълне реален, жив магьосник. Това се е случило според разказите на
Кристиано Роналдо - бивш футболист от „Манчестър Юнайтед“ и настояща звезда на отбора на
„Реал Мадрид“25. Въпросният магьосник е 58-годишният испанец на име Хосе „Пепе“ Руис.
Според репортажа в Newstrack India от 30.09.2009 г. Руис твърди, че е бил „нает“, за да омагьоса
Роналдо и да му причини сериозно нараняване. „Реал Мадрид“ плаща приблизително 80 милиона
английски лири за Роналдо, но ако Руис постигне своето, футболистът ще седи повече на
скамейката, отколкото на игралното поле.
Разбира се, развихрят се спекулации за това, кой е поръчителят на черната магия. Конкурентен
отбор? Бившият мениджър на Роналдо? Недоволен запалянко? Докато пишем тази книга, Роналдо
е добре, а отборът „Реал Мадрид“ отхвърля заплахата като безсмислица.
Макар че това със сигурност е забавна история, какво ще стане, ако Роналдо повярва, че този
Руис наистина е могъщ практикуващ тъмни изкуства и има способността да прокълне някого, за да
му навреди? Собственото съзнание на футболиста ще започне ли наистина да реализира прок-
лятието като мисли или като се опитва да не мисли за него? Ще стане ли то някакво
самоизпълняващо се пророчество? Всички сме открити за мислите и емоциите на другите и тези
мисли и емоции могат съществено да навреждат под формата на вербална обида, драма и
негативност. Ако обаче футболната звезда започне да приема и най-слабата идея, че Руис има
някаква специална сила, съзнанието му би могло да се впусне в откриване на доказателства за тази
сила и в крайна сметка да повлияе върху изпълнението му на игралното поле. Само времето ще
покаже, но понякога проклятията могат да нараняват или дори да са смъртоносни заради непреки
25
През сезон 2010-2011 г. Роналдо отбелязва 40 гола в първенството на Испания и печели Златната обувка. - Б. р.
72
последствия.
Аборигените в Австралия имат интересен ритуал, който използва церемониална кост,
наречена кундела, или „кост на смъртта“. Твърди се, че ако кундела се насочи към някого,
обикновено човек, осъден или изхвърлен от племето, той ще умре. „Насочването на костта“ винаги
се прави от силен член на племето и се придружава от песнопение, за което се твърди, че проклина
получателя. Прочутият ловец на странности Джон Годуин описва в Trivia-Library.com собственото
си преживяване, когато става свидетел на млад член на племето майили, към когото е насочена
костта, да залинява и да умира в болница независимо от отличните медицински грижи. Лекарите
не могат да открият нищо соматично при него, но Годуин пише, че „Той умря пред очите ни, в
ужасна агония, очевидно просто от знанието, че трябва да умре“.
ДРЕВНИ ВЯРВАНИЯ
Като се върнем още повече във времето, древните римляни и гърци са имали „плочици за
проклинане“ На тях са били написани проклятия и магии, чиято цел е да влияят върху другите по
свръхестествен начин, и са били направени от тънки листове олово. Датирани са от началото на V
в. пр. н. е. и имат пет различни цели:
1. Да влияят или да омагьосват в състезание, например римското надбягване с колесници;
2. Политически клетви или съдебни клетви, използвани преди съдебни процеси или за
постигане на политическа благосклонност;
3. Сексуални магии за привличане на любовник или проклинане на отхвърлил любовта;
4. Търговски клетви за навреждане на съперници в търговията и ограничаване на техния
бизнес;
5. Молитви за справедливост при търсене на възмездие.
Тези плочици за проклинане са наречени дефиксиони и се откриват по целия гръко-римски
свят. Древните гърци наричат конкретните магии катадесмос, или „обвързване“ Същото понятие
за „обвързване“ се открива и в латинското defixio, или „затягане“. Както е при всяка магия, дори
тези, използвани в древните и съвременните форми на вещерството, актът на записването и
„фиксирането“ й дава сила, точно както днес гурутата на самопомощта ни учат да записваме
целите си. Често плочиците за проклинане са надписвани само с името на човека, който трябва да
получи клетвата, но към IV век започват да стават по-подробни и някои включват имената на
различни божества, които са призовавани на помощ, както и много по-дълги описания на
причината за клетвата и желанието за отмъщение... а дори и по-положително възмездие.
Интересното е, че много плочици за проклинане имат нокти, напъхани в оловния лист, за да
обозначават действителното физическо обвързване на клетвата, точно както иглите или карфиците
се забиват във вуду куклите, за да се изпълни намерението.
Магическите инструменти и ритуални обекти се използват в древното вещерство и
съвременната уика26 от векове... от магически пръчици и мечове до котели и церемониални ками,
заредени с енергия и използвани за осъществяване на магията (положителната!). Твърди се, че
тези инструменти имат сила, но човек трябва да се запита дали силата идва от самата вяра, че
оръдията са свещени и специални. Помислете за изтъркания образ на трите стари вещици, седящи
около врящ казан. Могат ли шепа смърдящи съставки да се разбъркат с пръчка и наистина да
накарат някой да се разболее или да открие истинска любов? И не трябва ли омагьосаният или
прокълнатият да знае за това, за да може магията да свърши работа?
Желанието и намерението може би играят роля в проявяването на магиите, които се правят за
добро. Казването на някого, че го омагьосвате, за да открие повече любов в живота си, несъмнено
ще бъде захранено в подсъзнанието и ще промени съзнанието и възприятията на човека. Казването
на някого, че го проклинате да умре, защото ви е откраднал ценната коза, също може да действа за
постигане на целта, ако човекът, когото кълнете, е виновен и вече се бори със собствените си
вътрешни демони за това, което е направил. Отново: силата на самоизпълняващото се пророчество
може да е по-голяма, отколкото самата магия!
Съчувствена магия
Желанието играе роля добрите пожелания, „белите магии“ и мечтите да се сбъдват просто
защото човекът, който отправя пожеланието, несъмнено ще действа за постигането му. Страхът по
26
Неоезическа религия и форма на съвременно вещерство. Развива се в Англия през първата половина на XX век и е
популяризирана през 50-те и 60-те години от жреца Джералд Гарднър, който по онова време я нарича вещерски култ и
вещерство. - Б. пр.
73
същия начин се проявява в отрицателните резултати тревожност, притеснения и в крайна сметка
психосоматични симптоми, които - ако човекът наистина е „слаб по дух“ - могат да го убият. Това
самоизпълняващо се пророчество често надзърта зад успеха на всякаква сила на внушението.
Като че ли психиката започва да съчувства на магията или проклятието. Колкото по-слабо или
по-нестабилно и страхуващо се е съзнанието, толкова по-силно му влияе магията или клетвата.
Съчувствената магия подсказва, че приличащите си се привличат и че всичко е свързано в ня каква
невидима сфера. Следователно актът на забиване на карфица в кукла би трябвало да навреди на
човека, когото тя представлява, защото това, което става в символен смисъл, има резултат във
физическия свят. Тази идея е древна и е представена в примитивното пещерно изкуство на хора,
облечени като животните, които искат да убият за храна и заради кожите им, и в носенето на
еленови рога преди голям лов. Представена е и днес, когато някой приема нафората,
представляваща тялото на Христос по време на причастието, или си купува лотариен билет с
числа, които имат лично значение. Аз (Лари) съм правил това с лотарийните билети с лично
значими числа на няколко пъти и за съжаление съм печелил кръгла нула, nada! Толкоз по
отношение на моите фокусирани положителни намерения!
Съчувствената магия се основава на два закона: за сходството и за заразяването. Законът за
сходството гласи, че ефектът силно ще наподобява своята причина, докато този за заразяването е,
че свързаността на всички неща гарантира, че след като влезем в контакт с нещо или някого, оста-
ваме в него. Знаете ли какво? Това е наука! Нарича се „заплитане“. В квантовия свят ако две
частици влязат в контакт една с друга, остават в него дори и на голямо разстояние в
пространството. Те могат да си влияят една върху друга. Остават свързани. Айнщайн го нарича
„призрачно действие от разстояние“, а някои учени теоретизират, че това „комуникиране“ между
частиците се появява чрез някакъв механизъм, което е по-бързо от скоростта на светлината.
Практикуващ вуду може да използва двата закона, за да произведе желания ефект, като го
изговаря или имитира. Аспектът на заразяването се появява, когато друг човек „се хване“ на
цялата ситуация и в крайна сметка започне да проявява желания ефект, сякаш практикуващ и
пациент са едно и също, свързани чрез някаква невидима мрежа или нишка, съчувстващи на едно
и също намерение между тях.
Въпреки това традиционната наука е нарекла съчувстващата магия „псевдонаука“ просто
защото тя не може да се докаже или повтори в контролирана среда. Макар че не е невъзможно да
се направи, това ще изисква изпълняването на многократни и повтарящи се тестове с контролни
групи, които вярват, не вярват или не знаят, че им е направена магия или са прокълнати. Дори и
тогава резултатите може да са напълно в субективната сфера, даже и да показват признаци на
успех. Магията може да остане магия, докато по някакъв начин стане обективна част от реалността
ни.
Това убеждение, че сходните неща се привличат в магията, остава част от съвременния ни
светоглед, от което все още не сме се отърсили, дори и след като се отърсваме от старата кожа на
древните традиции и идеи, които според нас вече не ни служат. Интелектуално знаем, че
потриването на коремчето на статуя на Буда върху лавицата ни няма да ни направи богати, слаби
или известни, но все пак го правим. За късмет. За всеки случай. Защо не? И когато се заемем със
задачите през деня и се случат добри неща, може би намираме десетдоларова банкнота на
тротоара, не приписваме ли автоматично това на блестящото дебело коремче, което сме погалили
по-рано (на Буда, не на брачния партньор)? О, а ако случайно пресечем пътя на черната котка на
съседа, а по-късно ни понижат на работното място, обвиняваме за това проклетата котка (а не
небрежното изпълнение на работата или факта, че сме закъснявали и сме си губили времето
повече пъти, отколкото искаме да си спомняме).
Това доказателство, че магията върши работа, не е ли достатъчно?
Уебсайтът на Медицинския център по допълваща и алтернативна медицина на университета
„Крейтън“ (http://AltMed.creighton.edu/) представя интересна статия, озаглавена The Science of
Voodoo („Науката за вуду“). в която се обсъждат няколко научни изследвания на твърденията на
вуду като ефективна целителна модалност. Те са проведени, за да се определи валидността на вуду
в медицински смисъл; дали вуду разчита единствено на внушението за подобните на плацебо
ефекти или на различни билки, често използвани в ритуалите, и тяхната действителна
терапевтична и токсикологична стойност. Сред изследванията е публикуваното в том 42, брой 7,
2000 г. на списанието Headache: The Journal of Head and Face Pain, което заключава, че
74
подобрението на симптомите при вуду пациенти се дължи предимно на плацебо ефекти.
Едновременно стимулирайки и потискайки нервната система, като че ли се постига облекчаване на
болката. Авторът на изследването Сеймур Соломон дава пример с човек, който пие билкова отвара
над тялото на мъртъв заек едновременно като стимулация и потискане на нервната система, което
може да доведе до облекчение. (Бележка на Лари: макар че това със сигурност провокира мислене,
пиенето на каквото и да било над трупа на мъртво животно звучи отвратително и аз бих поставил
под съмнение хигиената и безопасността на подобно поведение. Бележка на Мери към Лари: Не го
отписвай, докато не си го опитал!)
Друго цитирано изследване включва случай на жена с метастазирала меланома, която е била
подложена на химиотерапия с минимална положителна реакция. Изследването, което е
публикувано през 2008 г. в Archives of Dermatology Journal, е наречено Voodoo Medicine Still Going
Strong: A Tale of Melanoma, Faith and Failure („Вуду медицината все още е силна: приказка за
меланома, вяра и провал“) и документира решението на пациентката да търси алтернативно ме-
дицинско лечение във Филипините, което като че ли дава временен резултат. Но жената умира
няколко седмици по-късно от рак в напреднал стадий. Изследването заключава, че алтернативните
терапии могат да допълват стандартната западна медицина, но не бива да са единствена лечебна
възможност. Макар че пациентката може да „вярва“, че е излекувана, крайният резултат е
противоположен.
Вуду и другите алтернативни лечебни възможности може би са по-скоро „ноцебо“, отколкото
„плацебо“. Във вуду практиките пациентът често е проклинан с отрицателни намерения, а ефектът
ноцебо е резултат от преживяването на вреден резултат, защото това е резултатът, който
пациентът очаква. Не толкова духовете и демоните предават отрицателната енергия и болестта,
колкото съзнанието на вярващия. Просто очакването за болест или смърт като че ли води до
болест и смърт във вуду и други подобни системи от вярвания.
Това може да прилича на пациент в съвременна болница, на когото се казва, че има още само
шест седмици живот и в резултат той умира точно шест седмици по-късно. Въпреки това всички
познаваме някого, на когото е съобщена смъртна присъда от практикуващ западна медицина, а я е
надживял с години или дори десетилетия. Просто сляп късмет ли е, или фокусирана и силна вяра,
че ще живее, независимо какво му казват лекарите? Тази концепция ни води до друг интересен
аспект на магиите и клетвите. Колкото по-силен е правещият магията в очите на пациента, толкова
по-интензивно пациентът проявява магията или проклятието. Селски лечител или вуду жрец ще
има по-голяма възможност да формира вярата на селяните, отколкото някой с по-малка духовна
власт. Дори в нашата култура сме склонни да търсим и да се доверяваме на нашите лекари и
хирурзи и ако те ни обявят за терминално болни, мнозина от нас им „вярват“ много повече,
отколкото ако същата диагноза беше поставена от съсед или от непознат в метрото.
Това е основното заключение на изследване на Ричард Р. Бутзин и Илейн Т. Бейли от
Университета на Аризона в статията им през 2005 г., том 61 на Journal of Clinical Psychology'.
Озаглавена Understanding placebo, nocebo, and iatrogenic treatment effects („Разбиране на плацебо,
ноцебо и ятрогенните терапевтични ефекти“), статията разглежда положителните и отрицателните
ефекти на плацебо и не-плацебо (ноцебо) терапии върху пациентите. Изследването определя, че
психологическите особености, например страх от инфаркт, могат да са рисков фактор за смърт.
Очакването на болест може да доведе до разболяване, както вече беше казано. Разбира се.
авторите на статията призовават за допълнителни и така нужни научни изследвания.
Следователно вуду може да действа заради различните билки, които често се дават на човек,
покосен от болест или дори обладан от духове (което може да е положително или отрицателно в
зависимост от духа, за който се вярва, че го е обладал. Това води до по-големия въпрос: демоните
ли обладават хората, или хората обладават демоните?), но може да действа и заради
плацебо/ноцебо ефект. Или с комбинация от двете. Определени билки наистина имат известни
целителни качества, когато се консумират правилно, и повечето от нас ще се съгласят, дори и без
емпирични доказателства, че съзнанието ни може да ни направи щастливи или болни (само
помислете колко пъти сте крещели на някой противен човек: „От теб ми се гади!“ Може би
причината не е неговото лошо поведение. Обвинявайте „вашия мозък за лошото поведение“)!
Домашни лекове
В статия за априлския брой през 2009 г. на Psychology Today се обсъжда Upside of Voodoo
(„Плюсовете на вуду“) във връзка с хомеопатичните лекарства и плацебото. Според статията на
75
практика всички пациенти след операция, които получават захарни таблетки, имат 50% вероятност
да изпитват облекчаване на болката като тези, които приемат истински обезболяващи
медикаменти. Локално лечение на брадавици може да ги лекува, но очевидно това може да прави и
оцветената вода. Авторът на статията, докторът по медицина Стивън Мейсън, коментира:
„Наистина, с толкова много антропологични съобщения за вещери, правещи вуду магии, които
убиват, кой би се съмнявал в силата на внушението? Със сигурност не и лекарите!“
Изглежда, лъженето на пациенти чрез прилагането на плацебо има. Мейсън обаче е съгласен,
че това си има и минуси, както е и при казването на истината на пациентите. До каква степен
отрицателната прогноза наистина създава отрицателен резултат? „Вещерът в крайна сметка може
да използва сугестивната си сила, за да помага или да вреди. Каква вреда се нанася, когато на
пациента се каже да подреди нещата си от фигура на авторитета в бяла престилка?“ Мейсън
цитира изследване на Университета на Калифорния в Лос Анжелис, което заключава, че вирусът
на СПИН се разпространява четири пъти по-бързо у пациенти, които се отказват от надеждата да
контролират болестта.
Медицинската общност отдавна вярва, че плацебо ефектът ще е ефективен в малко по-малко
от една трета от случаите, в които се използва, но толкова много клинични изследвания показват
много по-висок резултат - понякога до 70% според статия в Clinical Psychology Review,
документираща отделни проучвания. Британската авторка по въпросите на науката Хелън Пилчър
хвърля поглед върху двете страни на плацебото в своята много популярна статия The Science of
Voodoo: When Mind Attacks Body („Науката за вуду: когато съзнанието атакува тялото”), написана
първоначално за броя през май 2009 г. на списание Scientific American Mind. Пилчър започва
обсъждането с истинската 80-годишна история на човек от Алабама, Ванс Вендърс. Той се
сблъскал с голям, лош вуду вещер, който - както се твърди - размахал отвратително миришеща
течност в лицето на Вендърс и му казал, че ще умре.
Историята гласи, че Вендърс започнал силно да се влошава, докато, седмици по-късно и близо
до смъртта, бил приет в местната болница. Лекарите не могли да го излекуват и били озадачени от
симптомите му. Нямали никаква представа какво не е наред. Един притеснен лекар, Дрейтън
Дохърти, признал, че прилъгал вещера на гробището предната нощ и го заплашил да го души,
докато не разкрие всички подробности за магията. Дохърти научил, че вещерът е втрил яйца от
гущер в тялото на Вендърс и че влечугото го изяжда жив отвътре. Дохърти извикал сестра и я
накарал да даде на Вендърс доза от медикамент, предизвикващ повръщане. По време на това
изпитание Дохърти извадил един зелен гущер, който бил поставил преди това в лекарската си
чанта, показал го на Вендърс и казал: „Виж какво излезе от теб, Ванс. Вуду магията е развалена.“
Можете да отгатнете края. Ванс се отпуснал на леглото, след това заспал дълбоко и се събудил
жизнен и гладен, за да бъде изписан след седмица като нов.
Това е документиран случай, при това с добър изход. За съжаление много прокълнати хора
наистина са починали. Вендърс е извадил късмет и е трябвало да благодари на един много мъдър
лекар, защото, ако съзнанието може да повярва в магия, може и да престане да вярва в нея. Пилчър
продължава с обсъждане на по-нов случай на човек, покосен от рак, на когото дали само още
няколко месеца живот и да, той починал след няколко месеца. Имало обаче само един малък
проблем. Аутопсията показала, че той изобщо не е трябвало да умира; туморът му бил много
малък и нямало метастази. Горкият човек починал, защото му казали, че ще умре, въпреки че
действителната диагноза била погрешна. Клифтън Мийдър - лекар във Висшето медицинско
училище „Вандербилт“ в Нешвил, Тенеси, го обобщава лаконично: „Ако всеки се отнася към вас
така, сякаш умирате, ще го повярвате. Всичко в цялото ви същество се насочва към умирането.“
Това е силата на ноцебото в действие. Друг пример, който Пилчър цитира. Човек на име Дерек
Адамсе се опитва да се самоубие след особено тежко скъсване на отношенията, като взема
наведнъж всичките 29 останали таблетки от антидепресанта си. Това води до падане на кръвното
налягане и пътуване до спешното отделение на болницата. Оказва се, че Адамс бил част от
изследване, включващо антидепресанта, но бил разпределен в контролната (плацебо) група, която
вземала напълно безвредни таблетки! След като този дребен проблем бил изчистен, Адамс се
почувствал добре и бил в пълно съзнание с нормални жизнени показатели 15 минути, след като
получил добрата новина.
Някои твърдят, че ако лекарите могат да се научат да подбират думите си внимателно, някои
от тези по-сериозни случаи може и да не се случат. Възможно е всичко да се крие в езика и
76
отношението, как съобщават диагнозата на пациента. Бремето на отговорността обаче е върху
пациента, дори и ако той не го осъзнава. Съзнанието, което играе играта, е в собствената глава на
пациента. Никакви вуду жреци, вещери или дори хирурзи нямат силата да убият единствено с
думи. Пациентът се убива с вярата си в тези думи. Той може и да се изцели. Интересното е, че
хипнозата е един от начините да престанеш да вярваш във вярата, че ще умреш, като променя
очакванията на пациента и го освобождава от тревожността и свързаните стресори.
Следователно проклятието може да се вдигне от същата сила, която го е наложила.
Сугестията. Ще умрете. Ще бъдете добре. Всичко зависи от това, кое съзнанието ви из бере да
повярва. Разчупвайки причината или цикъла на вярата, виждаме физическия резултат, ефектите,
промяната. Като вярваме, че сме по-силни от внушенията и мислите на другите, може би
блокираме тяхното лошо моджо и не му позволяваме да проникне в мозъка ни като вирусна
инфекция, заразявайки ни, докато паднем жертва на собствената си кончина. Дори когато изобщо
не сме били болни.
ВЯРА ВЪВ ВЯРАТА
Как обаче вярваме в това, което вярваме? Както написахме по-рано, някои хора ще повярват
във всичко. Оттук и популярността на клюките за знаменитости, които заливат списанията и
подлъгват масите, гледащи „риалити шоутата“! Историята ни казва, че всяка цивилизация има
вярвания в свръхестественото, независимо дали са богове и демони, или магически сили на
естествени предмети като камъни и птичи пера. Религиозната вяра е може би най-доминираща и
някои психолози и еволюционни биолози са убедени, че тези вярвания всъщност може да са
органично вплетени в мозъка ни. Daily Mail от 7.09.2009 г. публикува резултатите на Брус Худ,
професор по развитийна психология в Бристолския университет, сочещи, че „магическите и
свръхестествените вярвания са „хардуерно“ фиксирани в мозъка ни от раждането и че религиите
използват тази могъща психологическа сила“. Възможно е хората да са предварително
програмирани да имат действителни религиозни или духовни чувства, когато конкретни части на
мозъка се задействат или са стимулирани.
Някои атеисти оспорват тезата и твърдят, че религиозните вярвания са резултат от недобро
образование и бедност в детството, но изследванията на Худ подсказват, че вярванията идват от
фундаментално равнище и не могат лесно да се изоставят, което може да обясни интензивността
на страстите, дори агресивната страст, която хората демонстрират, когато защитават религиозните
си вярвания.
Еволюционните биолози посочват инстинктивната потребност от оцеляване като фактор в
появата на вярата в свръхестественото. Ранният Homo sapiens може би е бил подпомогнат от тези
вярвания на нивото на оцеляването, точно както смятаме, че конструирането на разкази ни помага
да обясним и да разберем несвързания свят и събития, на които сме изложени. Мистериозните
събития често се приписват на боговете, когато не се вижда никакво по-разумно обяснение, а тъй
като ранните хора не са разполагали с особена „твърда” наука, самата Вселена трябва да им е
изглеждала невероятно магическа, чужда и странна.
Невротеолозите, онези в областта на науката, които комбинират религия и неврология, виждат
нещата по малко по- различен начин. Точно както паранормалните преживявания и дори
аномалиите на психиката, включващи паметта, могат да се проследят до активност в определени
зони на темпоралния дял, религиозната вяра може също да спи в тази част на мозъка. Има
изследвания, включващи темпорална епилепсия и религиозни видения и преживявания.
Невроучените посочват подчертана промяна в телесната химия и в емоциите на пациенти с
темпорална епилепсия, когато им се показват религиозни думи или фрази.
По-нови изследвания със сканиране на мозъка показват, че темпоралният дял не е
единствената зона, която се „осветява” по време на религиозно преживяване. Андрю Нюбърг от
Университета на Пенсилвания използва компютърна томография с единична фотонна емисия, или
SPECT, за да заснеме мозъка по време на религиозни преживявания, показвайки промените в
кръвния поток към мозъка във всеки момент. Тибетски будистки монаси участват в изследването.
Те медитират, докато Нюбърг инжектира радиоактивно контрастно вещество и след това заснема
медитиращия им мозък. Резултатите показват засилена активност във фронталния дял - частта на
мозъка, отговаряща за концентрацията. Той обаче открива дейност и в париеталния дял, който е
отговорен за ориентацията ни в триизмерното пространство около нас. Тази част на мозъка ни
помага да се ориентираме колко далече са обектите, какво е взаимоотношението ни с тях и
77
пространственото ни местоположение. Тази част на мозъка демонстрира намалена активност,
подсказвайки, че медитиращите монаси са загубили чувството на отдел пост в полза на това, че са
едно с Вселената, често свързвано с нирвана или религиозен екстаз.
Нюбърг освен това открива подобни модели с монахини, които се молят по време на
изследване, включително загуба на чувството за Аз и засилване на това на единение. Из-
следванията със сканиране на мозъка може би подсказват, че религиозният опит е резултат от
активирането на части от мозъка, но все още не отговарят на въпроса какво ги активира. Нашите
мисли? Може би приветстването на външна сила или източник е това, което впоследствие
физиологично влияе върху мозъка, както и върху честотата на дишане, сърдечната честота и
кръвното налягане, които се променят по време на медитация и религиозно преживяване.
Между другото, дори ако мозъкът е хардуерно програмиран да вярва в Бог, кой го е
програмирал? Бог?
Очевидно, много религиозни лидери не харесват идеята, че всичко се свежда до мозъка и
повечето харесват още по-малко идеята, че може да сме в състояние да задействаме собствени
мистични преживявания, като използваме устройство, стимулиращо определени зони на мозъка,
подобно на Божия шлем на д-р Майкъл Пърсинджър. Този шлем представлява поредица от
електроди, проектирани да променят електромагнитното поле на темпоралния дял, като нарушава
електрическите импулси и кара дясната хемисфера да преживее усещания с паранормални
пропорции. Възможно е да звучи невероятно, но можем да си сложим устройството и директно да
изпитаме блаженство, да видим лицето на Бога или да бъдем посетени от свръхестествени
същества само защото определена част от сивото вещество е била активирана и повлияна чрез
външни средства.
Можем обаче да виждаме и да преживяваме неща, които всъщност не желаем да виждаме или
да преживяваме, вероятно свързани с дълбоки подсъзнателни страхове, за които дори не искаме да
знаем, че имаме. Дяволи, чудовища, демони. И да, възможно е мозъкът да е фактор в обладаването
от демони. Изследвания, включващи епилепсия, погрешно интерпретирана като вуду обладаване,
показват, че по време на „обладаването от духове“ човекът понякога започва да говори на чужд
език, който не знае, да има частични припадъци и моторни автоматизми, и дори да загуби
съзнание. По време на припадък/обладаване ЕЕГ показва фокус върху дясната предна темпорална
част и атрофия на дясната хипокампусна зона. Това сходство с причината/ефектите на епи-
лепсията подсказва, че демоничното и вуду обладаването може да са свързани на физиологично
равнище. Възможно е обладаването да е задействано от силен страх или емоция по време на
церемониална практика и минали изследвания показват, че самата епилепсия може да задейства
силни религиозни преживявания у някои пациенти.
Представителите на психиатричната общност изследвали ли са явлението обладаване от
научна гледна точка? Абсолютно. Съвременната психиатрия го смята за резултат от конкретни
неврохимични дисбаланси, които влияят върху възприятието на реалността на човека. Други обаче
вярват, че обладаването е резултат от това, че дълбоки, потиснати части на психиката от време на
време се издигат на нивото на съзнателното его и го превземат, сякаш човекът, преживяващ
обладаване, страда от множествено личностово разстройство. Карл Юнг вярва, че демоните и
другите същества са несъмнено реални, но не във физически смисъл. За него те са „психична
реалност“, която живее в по-нисши психични състояния, издигайки се от време на време, за да
предизвиква съзнанието ни от тъмнината и мъглявите дълбини на безсъзнателното.
Ако наистина всичко е в главата, тогава трябва да включим подсъзнанието в уравнението и
тъй като почти не разбираме начина, по който то функционира, а камо ли какво може да направи,
става изключително трудно да се спори с мъж, който настоява, че ще умре, защото срещу него е
била насочена костта на смъртта... или жена, която казва, че е била изцелена от Фатима заради
вярата си.
Е, как всяко се проявява в реалността? Сляпа вяра, може би. Или конструкт на най-дълбоката,
най-мистериозната част на самата психика, където всичко е както реално, така и нереално, в
зависимост от това, в което вярвате, разбира се.
Изследванията на силата на молитвата за изцеляване на болните и умиращите показват
смесени резултати. Още през XIX век молитвата за друг човек, т.е. молитвата за болния, е била
обект на интензивни дебати. Социоложката Уенди Кейдж, която е експерт по религия и медицина,
започва да изследва молитвата за друг през средата на 60-те години на XIX век и е представила
78
дългогодишните си проучвания в книгата Paging God: Religion in the Halls of Medicine. В книгата
си Кейдж прави обзор на 18 публикувани изследвания, провеждани между 1965 и 2006 г., като
документира еволюцията на медицината и религията и представя в подробности как двете са се
променили през десетилетията.
Изследванията са много разнообразни: от такива на протестантска и християнска до будистка
и юдейска молитва. Според изследователските данни някои изследвания показват, че молитвата
наистина като че ли е ефективна, докато други демонстрират точно противоположни резултати.
Според Кейдж някои от проблемите в тези изследвания са в самия протокол, подсказвайки, че
двойно сляпото тестиране вероятно не е ефективно в този тип клинични опити. Както винаги,
може да се издигне аргументът, че молитвата е напълно субективна и ефективността й зависи и от
това, дали пациентът знае и осъзнава факта, че за него се молят.
Ако някой знае, че за него се молят, може ли това да му помогне да се излекува? Със
сигурност това може да е известен проблем за онези, които се опитват да докажат, че силата е в
самата молитва или в енергията, идваща от молещите се, а не в „главата” на онзи, за когото се
молят. Единственият начин да се отхвърли тази корелация ще е да се провеждат интензивни и
повтарящи се изследвания, включващи пациенти, които нямат представа, че за тях се молят, или
може би дори са информирани, че никой не се моли за тях. Ако молитвата има някакво външно
влияние, не би трябвало да има значение дали пациентът знае за нея, или не. Точно както ако ня-
кой прави вуду магия или проклина селянин, селянинът ще се поддаде на проклятието, ако самото
то има сила... а има достатъчно „косвени доказателства”, показващи, че не става така.
Отново опираме до психиката на пациента, на обекта или на жертвата на молитвата или
проклятието. Именно там като че ли се осъществява магията, независимо дали цели да лекува, или
да убива, а не в някаква външна сила, която влиза в действие чрез песнопение, насочена кост или
група монахини, които се молят в далечен манастир. Със сигурност има случаи, когато някой, за
когото се молят, не е бил наясно с щедростта на духа на другите и се е излекувал или оцелял. Не
можем обаче емпирично да докажем, че единствено молитвата е била това, което е отговорно,
тялото, което по естествен път се е самоизцелило, или съзнанието на пациента е решило, че иска
той да оздравее.
Асистентът в Колежа по човешки услуги на Щатския университет на Аризона Дейвид Р. Ходж
е водещ експерт по духовност и религия. В интервю от март 2007 г. за Science Daily той обсъжда
изследвания, които е правил върху молитвата за друг, и отново заключението му е, че понякога тя
върши работа, а друг път — не. Проучването му, публикувано през март 2007 г. в списание
Research on Social Work Practice, показва, че са нужни повече изследвания, тъй като някои от тях
наистина откриват ясна корелация между молитвата и подобреното здраве. „Като цяло,
метаанализът разкрива, че молитвата е ефективна. Дали е достатъчно ефективна, за да отговори на
стандартите на Отдел 12 на Американската психологическа асоциация за емпирично валидизирана
интервенция? Не.“
Ходж смята, че молитвата може да е ефективна част от лечение, което включва и стандартни
терапии, но подчертава, че не бива да се използва самостоятелно. Обратното, друга статия в
Science Daily от април 2006 г. установява, че молитвата не само не помага на претърпели
хирургическа операция на сърцето пациенти, но може да влоши състоянието им! Изследването,
наречено STEP (Study of the Therapeutic Effects of Intercessory Prayer — „Изследване на
терапевтичните ефекти на молитвата за болния“), изучава пациенти с предстояща хирургична
операция за байпас на коронарна артерия, които слабо или изобщо не вярват в Бог. Общо 1802
участници са разпределени в три групи от по 600 души. Едната не получава молитви. Втората
получава молитви, след като им се казва, че за тях може да се молят или не. Третата група научава,
че за тях ще се молят от вечерта преди операцията през следващите 14 дни. Молитвите са прости:
за успешна хирургична операция и бързо и пълно възстановяване.
Резултатите са наистина изумителни. Групата, която знае, че за нея се молят, страда от най-
много усложнения в сравнение с останалите две групи. Смъртните случаи през първите 30 дни
след операцията са били абсолютно неочаквани: почти толкова, колкото в групите, на които е
казано, че ще се молят за тях, и на тези, които не знаят. Изследователите нямат ясно обяснение
защо хората, които знаят, че за тях се молят, страдат повече от онези, които не знаят, и, разбира се,
призовават за допълнителни изследвания. Същевременно, възможно и смислено обяснение е, че
тези пациенти, които са знаели, че за тях се молят, може би са осъзнавали сериозността на
79
положението си и вследствие на това са „пожелали“ да се чувстват по-зле.
Твърде много фактори излизат на сцената при определянето силата на молитвата или на
магията, за да са ефективни. Получателят като че ли е най-големият от всички. Вярва ли? Приема
ли съдбата - добра или лоша? Психиката му достатъчно силна ли е, за да отхвърли отрицателната
входяща информация? Подсъзнанието ли е поело контрола, така че без значение какво мисли, или
в какво вярва човекът, то няма да има никакво влияние?
Съзнанието над материята или съзнанието над другите умове, възможно е от всеки от нас като
отделен човек да зависи количеството контрол, което отстъпваме на външните мисли, сили и
вярвания, които биха могли да ни навредят или наранят.
Както често обичат да ни напомнят децата: „Никой не ми е шеф.“

Седма глава
ПЪТЕШЕСТВИЯ НА СЪЗНАНИЕТО И ВРЕМЕВИ ГРЕШКИ
„Човекът... може да се издигне срещу гравитацията в балон, а защо не бива да се надява, че
някога ще е способен да спре или да ускори носенето си по измерението на времето, или дори да
се обърне и да пътува в обратната посока? “
X. Дж. Уелс, Машина на времето
„Някога ограничено до фантазията и научната фантастика, днес пътуването във времето
е просто инженерингов проблем.“
Мичио Каку, списание Wired, август 2003 г.
„Събитията в живота ни се случват в последователността на времето, но по значимостта
си за нас самите те откриват собствен ред по непрестанната нишка на откровението.“
Юдора Уелти
Може ли психиката да надскочи тялото? Може ли съзнанието да надскочи времето? И най-
важното: може ли съзнанието да надскочи смъртта?
За всеки, който е преживявал излизане от тялото, или OBE (понякога наричано астрално
пътуване), е сигурно, че съзнанието наистина може да напусне тялото, понякога по собствена воля,
и да се движи из пространството. О, при това не само в този свят, но и в други, които съществуват
единствено когато физическото на живота се промъкне на седалката за пътника, а на съзнанието се
позволи да поеме кормилото.
Излизането от тялото може да се случи по всяко време, на всеки. Помислете за онези моменти
на интензивно бленуване, когато чувството, че имаш физическо тяло, се разпръсква и съзнанието
навлиза в състояние на фокусирано въображение. Някои наричат бленуването върховно
прахосване на време, но съвременните изследвания показват, че в „отнасянето“ може да се крие
повече, отколкото сме си мислели.
Изследване от 2009 г. в Университета на Британска Колумбия използва fMRI (функционален
магнитен резонанс) сканиране, за да изучава мозъка на изследваните лица, от които е поискано да
изпълняват проста рутинна задача, докато се следи мозъчната им активност. Най-новото убеж-
дение е, че мозъкът има „мрежа по определение“, която се намесва, когато се достигне до
определена точка на скука, обикновено по време на задачи, дефинирани като механични, лесни и
безинтересни. Смята се, че тази мрежа по определение е единствената част на мозъка, която
работи по време на епизоди на бленуване. Изследването на Университета на Британска Колумбия
обаче показва нещо много различно и много по-интересно. Сканирането с fMRI сочи, че „из-
пълнителната мрежа“ на мозъка, свързана с комплексното мислене и решаване на проблеми, също
се активира. Освен това колкото по-малко изследваното лице осъзнава, че бленува, толкова повече
тези две мрежи „светват“ на скенера.
Подобно изследване, проведено в Дартмът Колидж през 2006 г., потвърждава тези данни,
добавяйки, че съзнанието не на всеки се рее по един и същ начин и че онези изследвани лица, при
които по-силен кръвопоток се влива в мрежата по определение на мозъка, споделят по-силно
бленуване.
Резултатите подсказват, че бленуването всъщност е когнитивно състояние, при което
съзнанието може да дръзне да изследва важни житейски въпроси дори когато тялото върши
рутинната си работа. Тялото остава в непрекъснато състояние нащрек, докато трябва да завърши
задачите си в безопасност. Това явление най-често се вижда, когато шофираме на дълго
разстояние и като че ли губим чувство за време и физическо качество. При безопасното
80
пристигане мнозина се чудят как са успели да не убият някого на магистралата, докато са
бленували за тропически острови, които са се надявали един ден да могат да купят.
ОВЕ представлява напускане на физическото тяло и отпътуване от него с отчетливото чувство
за излизане от тялото. Пътуващият вижда тялото долу, докато се издига и се движи из астралното
поле. В това състояние съзнанието често като че ли придобива свръхчовешки сили, например
преминаване през стени, летене над океани и посещаване на мъртви любими хора в други светове.
Тези преживявания са нещо много повече от сънища — те често изглеждат също (толкова реални,
колкото и будните състояния и сънуването, и обикновено включват известна осъзнатост, макар
много хора да споделят, че са имали ОВЕ, върху които като че ли не са притежавали почти
никакъв контрол.
ИЗЛИЗАНЕ ОТ ТЯЛОТО
Твърди се, че терминът „излизане от тялото“ е създаден през 40-те години на XX век от Дж. Н.
М. Тайрел в книгата му Apparitions. По-късно терминът често е сменян на „астрална проекция“
или „астрално пътуване“ от онези, които имат по-силен метафизичен вкус. Мнозина преживели го,
или пътуващи, могат „по собствена воля“ да преживеят излизане от тялото, но често това става в
резултат на травма, употреба на дрога или екстремални психологически стресори. Това чувство на
напускане на физическото тяло може да се предизвика дори по време на медитация, фокусирана
визуализация или чрез използването на пулсации в двете уши, за да се научи мозъкът да навлиза в
това междинно състояние между съня и бодърстването. Някои хора споделят, че са преживявали
излизане от тялото, което чувстват така, сякаш цялото им тяло е парализирано. Можем само да си
представим шока, който пътуващият изпитва, когато погледне надолу и види своята безжизнена
инертна форма под себе си.
Учени и невролози оприличават излизането от тялото на преживявания във виртуалната
реалност, цитирайки възможни връзки, включващи засечки в зрителните и тактилните сигнали.
Интересното е, че изследванията показват, че машините за виртуална реалност могат да създадат
чувството, че си извън тялото си, че се движиш и изследваш, но за онези, които преживяват
излизане от тялото по собствена воля, преживяването далеч надскача виртуалното. Те наистина
вярват, че преживяванията са реални, а не илюзия, създадена от „излизането от строя“ на
определени мозъчни функции. Отвъд експериментите с виртуална реалност преживяванията на
излизане от тялото са предизвиквани изкуствено чрез директна стимулация на дясната
темпорално-париетална връзка в мозъка. Тези преживявания може да нямат яснотата, споделяна от
мнозина, изпитали излизане от тялото, което подсказва, че вероятно участват и други аспекти на
мозъка или на съзнанието.
Други научни изследвания показват, че по време на етапа от преживяването на обездвижване
на тялото загубваме контакт с тактилните сензорни постъпващи данни от гялото, но някак си
запазваме възприятие, надскачащо петте сетива. Други свързват излизането от тялото с условия на
максимална физическа и психична възбуда, например раждане, травматичен инцидент или
медицинско събитие, например сърдечен арест 27. Едно такова изследване, публикувано в Lancet
през 2001 г., включва 344 пациенти, които са съживени, след като са претърпели сърдечен арест.
От тях 18% споделят преживяване на близка среща със смъртта (повече за тях след малко), а
много от тези преживявания включват излизане от тялото.
Етапите на класическо преживяване на излизане от тялото са:
1. Съзнателно отдръпване от физическата активност и среда. Вниманието се насочва навътре
и тялото преминава на „автопилот“.
2. Каталептичен етап/парализа, на който тялото е обездвижено. Сетивна информация може да
постъпва, включително ярки светлини, шум, вибрация или „жужене“ в главата или тялото.
3. Отделяне на възприятието от физическото тяло. Изпитва се силно чувство, че си изваден от
тялото.
4. Свободно движение. Тук започва истинското „астрално пътуване“ и съзнанието се рее над
тялото, прикрепено само с видима бяла или сребърна нишка. В зависимост от интензивността на
осъзнатостта пътуващият може да има чувство за изключителна яснота и фокус.
5. Повторно влизане в тялото. Пътуващият често „знае“ интуитивно, че трябва да се върне в
27
Отсъствие на систола (съкращаване на сърцето): неуспех на камерите на сърцето да се свият (обикновено
предизвикано от вентрикуларна фибрилация) с последващо отсъствие на сърдечен пулс, което води до липса на
кислород и в крайна сметка до смърт. - Б пр.
81
тялото и го прави, понякога много бързо, често придружено от чувство на „кликване“ или
„щракване“ обратно в тялото. Това може да се чувства като етап между съня и будното състояние.
но пътуващият знае, че не сънува.
Макар че преживяванията на излизане от тялото имат просто физиологично обяснение,
астралните проекция и пътуване са по-сложни. След като започне пътуването в астралната
плоскост, изглежда, че всичко може да стане. Пътуващите споделят фантастични пътешествия в
нефизически равнини, където може да отиде само духът. Престън Денет, автор на Out-Of-Body
Exploring: A Beginner's Approach („Изследване извън тялото: подход за начинаещи“), документира
своите пътувания извън тялото преди 20 години в опит да се свърже с покойната си майка. Той
има стотици преживявания, вариращи по продължителност от няколко секунди до няколко часа, и
в крайна сметка се научава да експериментира и дори да контролира аспектите на пътуванията си.
Макар скептиците да твърдят, че нищо никога не е напускало тялото на Денет по време на
пътуванията, самият Денет чувства яснотата и „реалността“ на тези преживявания и въпреки че са
изцяло субективни, те изглеждали така, сякаш са просто друго ниво на реалността, което всеки
може да преживее с достатъчно практика.
Преживяванията на Денет включват много общи теми, откривани във всички други разкази за
астрални пътувания, включително присъствието на по-висша сила или светлина, контакт с
духовни водачи, достъп до Акашовите записки 28 дори пътуване във времето! Астралните
пътешественици споделят всичко: от способност да се срещат с други пътуващи до общуване с
ангели и мъртви роднини и секс на астралната плоскост! Други разкази включват разнообразни не-
човешки форми на живот, различни от всичко, виждано на Земята: от елфи и тролове до гоблини и
феи.
Д-р Брус Голдбърг пише в Exploring the Fifth Dimension: Parallel Universes, Teleportation and
Out-of Body Travel за преживяванията си c излизане от тялото: „Когато сме отвъд физическото
тяло, няма физически закони, както ги познаваме на земната плоскост. Цялото време е
едновременно, така че можеш да виждаш миналата, сегашната или бъдещата дейност на
физическата плоскост. Цялото време е едновременно, така че може да виждаш миналата, бъдещата
или сегашната дейност на физическата плоскост. Пътуването извън тялото отхвърля не само
традиционните ни идеи за линейното време, но дори и вярата ни, че съществува единствено
триизмерната реалност: тази, в която живеем.
Голдбърг постулира, че отвъд четвъртото измерение на времето има пето, състоящо се от
базисна мрежа от структури, които включват Долните пет равнини, Равнината на душата и
Седемте висши равнини. Долните пет равнини се състоят от физическата, астралната, каузалната,
менталната и етерната, и са фокусирани върху мислите и действията на душата, уроците, които
трябва да се усвоят, и всички кармични дългове, които трябва да се претърпят или елиминират.
Равнината на душата е междинната зона, където се помещава Висшият Аз, както и Учителите,
Водачите и покойните любими хора, които са готови да дават съвети и насоки чрез телепатията.
Седемте висши равнини са областта на връзката с Бог, Източника, Единия, и предполагаемо могат
да се достигнат само след като всички кармични дългове са били изплатени, а кармичният цикъл -
надскочен.
Независимо дали тези равнини съществуват или не, разнообразието на споделяните
преживявания подсказва области, богати на зрителни и сензорни образи, които изглеждат, звучат,
чувстват се, миришат и имат вкус на също толкова реални, колкото всичко, което може да се
открие на плоскостта на добрата стара Земя.
Друг дългогодишен астрален пътешественик, Робърт Брус, пише за пътуванията си във
фините измерения отвъд нашето в класическата си книга Astral Dynamics: The Complete Book of
Out-Of-Body Experiences. C над 25-годишен опит, на който да разчита, Брус пише истинска библия
за всичко, свързано с излизането от тялото. В новото и ревизирано издание от 2009 г. той
формулира теорията си за проектируемия двойник“, който напуска физическото тяло по време на
28
Акашови записи (akasha на санскрит означава „небе“, „космос“ или „етер“) - термин, използван в теософията (и
антропософията), за да опише сборник от мистично познание, кодирано на нефизическа плоскост на съществуването.
Тези записи са описвани като съдържащи цялото познание за човешкия опит и историята на космоса. Метафорично се
описват като библиотека; други аналогии са „универсален суперкомпютър“ и „Божи разум“. Хората, които ги описват,
твърдят, че те се осъвременяват постоянно и до тях може да се стигне чрез астрална проекция или когато човек е в
състояние на дълбока хипноза. Понятието е популяризирано в теософското движение през XIX век и е извлечено от
хиндуистката философия самкхия. Терминът „Акашови записи“ често се използва в Ню ейдж литературата. - Б. пр.
82
преживяване на излизане от тялото. Според неговата теория, когато това се случи, съзнанието се
разцепва на копия, които действат едновременно. Тези копия се състоят от физическо
тяло/психика, проектирано тяло/психика и съновно тяло/психика. Разбирането как тези
тяло/психика функционират може да помогне на човек да има успешно преживяване на излизане
от тялото.
За разлика от старите изследвания на излизането от тялото, в които се приема, че съзнанието
напуска тялото, като не оставя нищо след себе си освен физическа обвивка, която да лежи и да
чака съзнанието да се завърне, Брус отива отвъд „допускането за празно тяло“ към възможността
за разцепено съзнание, при което двете съзнания запазват някакъв спомен за преживяването.
„Повечето хора имат достатъчно проблеми със схващането на концепцията за един астрален
двойник, който се проектира извън физическото тяло, камо ли да схванат, че може да има
множество копия на едно-единствено съзнание, съществуващи едновременно. Това обаче става по
същество по време на излизане от тялото.“
Брус открива ефекта на разцепеното съзнание по време на едно особено силно преживяване на
излизане от тялото и по-късно го доказва с допълнителни преживявания. Процесът включва
физическото тяло, което запазва „главното копие“ на съзнанието, паметта и духа, дори и по време
на излизане от тялото. Когато физическото тяло заспи, навлиза във фаза на „будно съзнание +
спящо тяло“, на която съзнанието след това се отразява във „вътрешно разширено фино енергийно
тяло“. Това ново тяло съдържа пълно копие от съзнанието и паметта. По време на сън се появява и
друг аспект, наречен съновно съзнание, и на някакъв етап започва да сънува.
Разширеното фино енергийно тяло е това, което генерира „проектируемия двойник в реално
време“, който осъществява пътуването. Отново в този двойник се отразява пълно копие на
съзнанието и паметта. В точно определен момент, когато тялото в реално време проектира и се
отделя от физическото, се появява първото разцепване на съзнанието и проектираният двойник в
реално време продължава като „дискретна цялост“. Трите копия на съзнанието и паметта или
едно-единствено съзнание след това съществуват във:
1. физическото тяло/психика (основно копие);
2. съновно тяло (вътрешен аспект на разцепеното съзнание);
3. проектиран двойник в реално време (първо външно разцепване на съзнанието).
И трите остават взаимосвързани, но могат да функционират и независимо. Допълнителни
копия на съзнанието след това могат да се създават, за да се отразяват във все по- висши
измерения.
Целта на всичко това е да „позволи на същностния оживяващ дух да отстрани по-грубите
пластове материя-и-съзнание, които го задържат във физическото тяло“. „Съзнанието, или
оживяващият дух“ след това е способно да пътува към по-висши измерения и дори да докосне
Източника и всичко това, докато тялото спи.
Ефектът на разцепване на съзнанието би могъл да обясни някои от по-аномалните аспекти на
преживяванията на излизане от тялото, например присъствието на двойни или сенчести спомени
на проектирания двойник и на физическото тяло, лежащо долу в пълна отпуснатост. Брус ги
описва като перцептивни пресечки, които се появяват чрез „енергийните корди“, свързващи
физическото тяло/психика с проектирания двойник.
Подобно на Голдбърг, Брус е съгласен, че съществуват отделни дименсионални нива, до които
пътуващият може да има достъп, като Зоната на реалното време е първото равнище, в което
преживяващите излизане от тялото обикновено навлизат - нещо като буферна зона за по-
нататъшни пътувания в по-висши измерения. Той освен това постулира, че астралните плоскости
са разделени на седем нива, всяко от които съдържа редица допълнителни вътрешни зони. Това
измерение е най-близо до физическата вселена и Брус заявява: „Съдържанието на физическата
вселена се отразява в астралното измерение, а това на астралното измерение се отразява във
физическата вселена.“ Потокът на енергията, съдържащ се тук, е част от процеса на проявление на
мислите и намеренията.
Няма да изпълним задължението си, ако не споменем огромната работа в областта на
излизането от тялото на Робърт Мрнро, който е автор на редица книги, включително класическата
„Пътувания извън тялото“29 от 1971 г., и е основател на института „Монро“ Той се смята за пионер
в изследванията на съзнанието и излизането от тялото и неговият институт провежда изследвания
29
Издадена на български език от изд. „Гуторанов и син“, 1992. - Б. р.
83
и проучвания на еволюцията на човешкото съзнание. Изследванията му се основават на
собствените му експерименти с „ученето по време на сън“ през 50-те години на XX век и го карат
да напише класическата си книга, както и още две монографии, съдържащи изследванията му на
преживяванията на излизане от тялото и човешкото съзнание. Монро е регистрирал и редица
патенти за инструменти, използващи пулсации за двете уши, за да се стимулира мозъчната
функция и да се синхронизират двете мозъчни полукълба.
Макар че институтът „Монро“ е един от първите, които подпомагат въвеждането на методи на
преподаване за разширяване на човешкия потенциал и съзнание, това не е единственият институт,
посветен на изследване на преживяванията на излизане от тялото. Друг, Projectarium
(„Проджектариум“), е описан като „лаборатория за експериментиране върху себе си на
Международната академия за съзнанието“. Разположен в 25-акрова гора от коркови и дъбови
дръвчета близо до град Еворамонте, в района на Алентежо в Португалия, този център според
уебсайта си е средище за хората, които провеждат изследвания на съзнанието с традиционни и
многодименсионални подходи, независимо дали формално са изследователи, или са лаици.
Самият „Проджектариум“ се състои от основна сграда със зона за наблюдение и посрещане,
която е свързана с конструкция под формата на иглу, целяща да подпомогне преживяванията на
излизане от тялото и съзнателната проекция. Тази структура със сигурност е с необичайна форма и
се твърди, че е първата по рода си в света... но шшшшт... не казвайте това на ескимосите! Открит
през ноември 2006 г., „Проджектариумът“ е една от многото изследователски сгради, разположени
на територията на Международната академия за съзнанието, посветени на изследване на
вътрешното съзнание и многомерното себепознание.
Пътуването извън тялото, докато човек е жив, определено звучи вдъхновяващо и
интригуващо, но какво става със същността, или психиката, в края на пътуването на живота? За
онези, които са били на прага на смъртта и са оцелели, за да го разкажат, преживяването им
доказва отвъд всяко съмнение съществуването на отделно съзнание от физическото тяло.

БЛИЗКИ СРЕЩИ СЪС СМЪРТТА

Близките срещи със смъртта, или ББС, поставят върховния въпрос за отделянето на мозъка и
психиката/съзнанието. Когато умрем, физическото ни тяло престава да функционира и ако
приемем теорията, че психиката не е нищо друго освен част от инфраструктурата на мозъка, тя
също ще престане да функционира. Това ще направи и съзнанието. Въпреки това хиляди разкази
на хора с различен произход и от всички географски райони на света подсказват, че може би има
нещо, което продължава да живее, може би дори вечно.
Типичната близка среща със смъртта напредва през етапи, предложени за пръв път от
психолога д-р Реймънд Муди-младши. Смятан за „основателя“ на изследванията върху близките
срещи със смъртта, Муди създава термина през 1975 г. Той работи с над 150 души, клинично
починали, за да формулира етапите на БСС, които описва в книгите си. Най-прочутата му и до
днес е Life After Life („Живот след живота“30), превърната във филм, спечелил много награди.
Етапите са:
1. Чуване на обявяването на смъртта, например „Изпуснахме го“ или „Тя е мъртва“, а за
почитателите на „Стартрек“: „Той е мъртъв, Джим.“
2. Шум, слухово усещане, преживявани, докато човек напуска физическото си тяло, често
описвани като жужене, кликване или силно удряне. Мнозина свързват този звук с усещането за
движение през пространството или с дълбок покой.
3. Усещане за пътуване през тъмен тунел, често с високата скорост на звука. Човекът се
чувства теглен през тунела от някаква невидима сила.
4. Усещане, че си извън тялото си, издигайки се нагоре, може би в някакво подобно на рай
състояние.
5. Среща с любими хора, водачи и роднини или в тунела, или близо до края му. Те често се
определят като любещи и грижовни, например ангели или духове пазители.
6. Виждане на „същество от светлина“, подобно на Бог духовно същество или Висш Аз, което
свети с неземна яркост.
7. Подобното на Бог същество помага на човека да премине през живота си чрез моментни
снимки на събитията, като повече време се отделя на важните житейски събития. Този етап бързо
30
Издадена на български език от изд. „Хермес“, 2003. - Б. р.
84
преминава и завършва с усещане за разбиране или познание и непреодолимо чувство на
състрадание и любов към другите.
8. Осъзнаване, че е време за връщане и продължаване на живота. Често човекът не желае да се
върне, но трябва.
9. Връщане в тялото и към живота.
10. Осъществяване на промени, които отразяват новооткритата радост и ценене на живота.
Макар че не всички фази се появяват при всеки, те все пак се реализират достатъчно редовно,
за да създадат матрица, чрез която се провеждат изследванията на БСС чрез субективните истории
на хората, като същевременно се прави опит да се разбере какво става в мозъка по време на всеки
етап.
От изследванията си с хиляди подобни пациенти, преживели БСС, Муди е убеден, че има
живот след смъртта. За щастие работата му е продължена в Мемориалния театър на съзнанието
„Д-р Джон Дий“ в Алабама, който провежда изследвания на съзнанието и БСС. Изследванията на
Муди вдъхновяват дузини други учени и изследователи, да не споменаваме стотиците книги за
живота след смъртта и енигмата БСС.
От гледна точка на това, което действително се случващ с пациента, има значителни спорове.
Винаги спорове. Неясните дебати се въртят около факта, че науката все още трябва да докаже дали
съзнанието съществува извън мозъка.. за начало, а после дали може да продължи да съществува,
когато мозъчната активност е прекратена. Ако съзнанието не е локализирало в мозъка или вътре в
черепа, вероятно би могло да функционира като радиоприемник - да получава радиовълни, които
идват отнякъде другаде, но могат да се „чуват“ и преработват по начин, който е подобен на
действителното физическо радио. Косвените доказателства под формата на хиляди разкази за БСС
подсказват, че съзнанието остава и продължава напред, но косвените свидетелства не са
емпирично доказателство.
Темпоралната епилепсия е била свързвана с подобни БСС явления, както и с дежа вю.
Неврологичната връзка означава, че всеки може да е стимулиран да има такова преживяване, както
прави д-р Майкъл Пърсинджър със своя Божи шлем (вж. предишната глава). Ако съзнанието и
„психиката“ съществуват единствено в мозъка, тогава, когато тялото умре, трябва да умрат и те.
Нищо не оцелява. Нищо не продължава да живее.
По отношение на БСС са издигани легитимни научни обяснения. Някои от по-популярните са:
1. Теория за умиращия мозък: въведена в книгата Dying to Live („Да умреш, за да живееш“)
на д-р Сюзан Блекмор. Тя приема, че общите елементи на БСС насочват единствено към функция
на умиращия мозък, когато невротрансмитерите „изключват“.
2. Теория за халюцинациите: също приема, че са включени единствено мозъчни функции.
По време на смъртта - постулира теорията - в мозъка се освобождават ендорфини и те действат
върху нервната система, за да създаде нещо като „наркотична еуфория“ или чувство на повишено
настроение. Това може да се постигне и с кетамин - анестетик, произвеждан естествено от мозъка,
а също и от ЛСД, както открива професорът по психология д-р Роналд Сийгъл в Университета на
Калифорния в Лос Анджелис, когато дава на доброволци дрогата. Мнозина споделят подобни на
БСС преживявания.
3. Стимулация на темпоралния дял: отново този стар темпорален дял, отговорен за
всякакви странни и мистични преживявания, когато се активира или стимулира електрически. Има
предположение, че екстремален страх от хората, които са преживели мозъчни инсулти, увредили
темпоралния дял, споделят по-малко БСС.
4. Теория за загубата на кислород: когато мозъкът е лишен от кислород, може да създава
БСС и халюцинации.
5. Теория за родилни спомени: може би преживяваме наново момента на раждането.
Спомените от утробата включват пътуване по тъмен тунел към светлината и срещата с любими
хора при пристигането. Може би по време на смъртта ние всъщност се прераждаме!
Има многобройни други теории, но никоя от тях не е успяла напълно да обясни всички
елементи на БСС. Освен това трябва да се запитаме: пренебрегваме ли милионите споделени
преживявания с призраци и общуване с мъртвите просто като несъществени празни приказки? Или
тези преживявания са допълнителни косвени свидетелства за възможността (или дори
вероятността) да има част от нас, която не престава да съществува със смъртта на тленното тяло?
Една от най-интригуващите теории е на Антъни Пийк, изследовател и автор на The Daemon: A
85
Guide to Your Extraordinary Secret Self. Пийк, който е правил обширни изследвания на дежа вю и на
БСС, формулира различно мнение за войната между тези, които вярват, че подобни преживявания
съществуват само в мозъка, и онези, които смятат, че истината е по-богата. Неговата теория
прехвърля мост над субективното преживяване и научните/емпиричните свидетелства, като първо
се съгласява, че тялото наистина умира и не се връща повече. Същевременно той не вярва в
безплътния живот след смъртта. Пийк смята, че е възможно да има трети вариант. Този „окончате-
лен отговор“ позволява възможността да продължаваме да съществуваме след физическата смърт -
само че не в обичайния смисъл на обитаване на света, в който някога сме живели, а например като
призрак, дух или дори съзнание.
Интерпретацията чрез множество светове
Тази теория се основава на интерпретацията чрез множество светове, предложена за пръв път
от физика Хю Еверет III през 50-те години на XX век. Това е изключително сложна теория на
квантовата механика и стенфордската енциклопедия по философия предлага едно от най-добрите
и най-разбираемите нейни описания: „Интерпретацията чрез множеството светове (MW1) е
подход към квантовата механика, според който – освен света, който осъзнаваме и усещаме
директно - има много други подобни светове, които съществуват паралелно в същото
пространство и време. Съществуването на другите светове прави възможно да се отстрани
случайността и действието от разстояние от квантовата теория, а следователно и от цялата
физика.“
Идеята - изключително опростено представена - е, че съществуваме в паралелни вселени и
това, че преставаме да съществуваме в една, не означава, че преставаме да съществуваме във
всички. Пийк смята, че може би точно преди мозъчната смърт да настъпи, изпадаме от „квантовата
хронология“ на вселената, в която сме сега, освобождавайки се от живота в тази вселена, и след
това попадаме в хронологията на паралелна вселена. За тези отвън изглеждате мъртви.
Изпадането/влизането не е наблюдаемо действие, но е такова, през което ще мине всеки човек,
когато дойде неговият ред да умре. След като се настаните в нова вселена, живеете новия си живот
със същата яснота, непосредственост и релевантност като този, който сте напуснали, без изобщо
да осъзнавате смяната.
Пийк стига и по-далеч, като въвежда концепцията за разцепения мозък, в която двете
полукълба на мозъка създават свое уникално и отделно съзнание. Тези съзнания са способни да
взаимодействат едно с друго. Лявото полукълбо е отговорно за доминиращото „Аз“, което
контролира речта, действието и рационалността; той го нарича Ейдолон, или „по-нисш Аз“, а
дясната половина действа като интуитивна, емоционална и емпатична личност, наречена Демон,
или „по-Висш-Аз“. Демонът има много по-широка перспектива за реалността и времето и има
достъп до миналите, сегашните и бъдещите спомени. В действителност по време на дежа вю
преживяване именно Демонът е този, който предусеща какво ще се случи, водейки до нещо
сродно на интуицията в Ейдолон (т.е., ако обръщате внимание на шепота на Демона). Тази
интуиция след това може да се приложи към решаването на проблеми и вземането на решения.
Това е идеален пример за двете полукълба, работещи в тандем. Може би това става по време на
осъзнатото сънуване, преживяванията на излизане от тялото и променените състояния на
съзнанието.
Пийк заявява, че Демонът е този, който изпитва по-дълбоките реалности и мистичните
преживявания. Знаем, че дясната хемисфера е областта на въображението и творчеството, които
често включват „вдъхновение“ от по-висш източник. Може би Демонът предлага всички тези
страхотни идеи и изобретения!
Без значение кой е прав, повечето хора силно вярват в концепцията за живота след смъртта.
Неотдавнашно проучване на „Галъп“ установи, че над 70% от американците вярват в живота след
смъртта, а числата в другите страни са малко по-малки. За тези, които вярват, теориите нямат осо-
бено значение, а за онези, които са преживели БСС, значението им е още по-малко. Онези, които
изобщо не вярват в това, могат да открият спокойствие във възможността, че дори да е конструкт
единствено на умиращия мозък, който се опитва да направи края по-лек и по-лесен, все пак е
приятна идеята, че ние не просто „изгасваме“ и преставаме да бъдем. Има някакво преходно
преживяване, такова, което вероятно цели да ни подпомогне в празнотата.
Преживявания на споделена смърт
За да станат нещата още по-интригуващи, има множество разкази за споделени преживявания
86
на смърт, включващи хора, които не са директно близо до смъртта, но в близост до тези, които я
преживяват. Д-р Реймънд Муди документира няколко такива случая, предлагайки идеята, че хора,
които са емоционално въвлечени в живота на умиращия, могат да преживеят процеса на БСС така,
сякаш самите те осъществяват собствения си преход от живота към смъртта. В много разкази
любимият човек не е нито физически, нито географски близо до умиращия, но пак има реактивно
преживяване. Това не е ограничено само до един любим човек. Групи хора са имали преживявания
на споделена смърт, споделяйки едни и същи видения едновременно, а дори на едно и също място.
Изследване, проведено от Гленис Хауард от Университета на Бат, Англия, и Алън Келъхър от
университета „Ла Троуб“ в Мелбърн, Австралия, изучава споделените преживявания на
полагащите грижи и любимите, които са близки на умиращия пациент. Докладът Shared Near-
Death and Related Illness Experiences: Steps on an Unscheduled Journey („Споделени близки срещи
до смъртта и свързани преживявания при болест: стъпки в едно непланирано пътуване“) е
публикуван в броя от декември 2001 г. на списанието Journal of Near-Death Studies и заключава, че
„процесите, през които преминават тези хора в търсене на обяснения, е подобен в много
отношения на тези в центъра на БСС и другите преживявания, свързани с болестта“.
Често любимите на умиращия пациент може да имат просто общо видение, без
придружаващите етапи на класическото БСС. Тези споделени видения на смъртния одър (или
СВСО) може да са за ярка светлина или небесно създание и освен това да включват покойни
любими хора, чакащи умиращия пациент „от другата страна“. Д-р П. М. X. Атуотър, автор на
Coming Back to Life и Beyond the Light, пише, че в собствените й изследвания върху споделени
преживявания на смърт няколко души могат да имат едни и същи видения и да осъзнават или не
другите по време на БСС, но по-късно да открият, че всички са имали сходно преживяване. Тя от-
крива, че това често се случва с хора, които са участвали в един и същ травмиращ инцидент или са
се намирали в едно и също крило на конкретна болница по едно и също време.
Атуотър класифицира БСС в четири категории, които леко се различават от класификацията
на Муди. Тя прилага десетилетните си изследвания върху пациенти, преживели БСС, за да
формулира тези категории, които обсъжда подробно в Beyond the Light:
1. Първоначално преживяване: описвано като излизане от тялото, при което се
идентифицира присъствие, приятелско, любещо чувство на тъмнина, някакъв прекурсор на
действителната БСС, което позволява на човека да се открие за други реалности.
2. Приличащи на ад преживявания: усетени като заплашваща черна празнота или
състояние на чистилище, дух от миналото, вцепенено безразличие. Често свързани със собствената
вина, срам, ярост или страх на човека, или с хората, които вярват, че ще бъдат наказани и съдени
след смъртта.
3. Приличащи на рай преживявания: включват любещи създания на светлината, пазители,
религиозни фигури или покойни любими хора, които свидетелстват какъв е бил човекът или колко
важен е бил в света. Това е положително валидизиране на живота, противопоставено на при-
личащите на ад преживявания.
4. Трансцендентно преживяване: човекът преживява други реалности, други сфери и големи
колективни истини. Те като че ли се появяват при онези, които вече са имали открито съзнание и
са прегърнали подобни възможности още приживе.
Всички тези преживявания могат да се появяват по всяко време според Атуотър, която
основава изводите си на общата си база данни от над 3000 разказа за БСС. Общи елементи на БСС
могат да се открият във всички доклади, както и индивидуални особености, които вероятно се
основават на собствените религиозни и духовни вярвания на човека или на това, какви житейски
преживявания може да е потиснал, например изнасилване или малтретиране. Християните могат
да виждат Иисус като съществото от светлина в своите БСС, а атеистът - просто любим покоен
роднина, приближаващ се към него, докато излиза от тъмния тунел. Някой, който е опитал да се
самоубие, може да вижда подобно на дявол същество - проявление на собствената му лична вина,
срам и очаквания, че ще бъде наказан за греха си. Личните предпочитания, вярвания и възприятия
наистина играят роля в интерпретацията на преживяващия на БСС, след като е бил съживен.
Следователно БСС могат да (и често наистина) имат индивидуални вариации, но общите
елементи отново и отново са вдъхновяващи и със сигурност изискват допълнителни изследвания,
преди да бъдат отписани като нищо повече от мозъчна реакция на смъртта, биологична функция,
която няма никакъв смисъл. За тези, които умират и оживяват, за да разкажат, БСС е много повече.
87
Това е прозорец към свят, в който един ден всички ще влезем, и напомняне, че животът в някаква
форма продължава. Известно е, че носят със себе си в света на живите чувство на трансформация и
промяна, което може да се разбере единствено от онези, които са били достатъчно късметлии, за
да хвърлят поглед към криещото се зад булото на предполагаемата ни смъртност.
ВРЕМЕТО
Едно от по-сложните сходства между излизането от тялото, дежа вю и БСС е понятието и
възприятието за времето. Тези, които преживяват подобни събития, често споделят, че времето се
забавя иди ускорява, понякога дори по тяхна воля. В книгата си There is Life After Death Рой
Ейбрахам Варгис заявява, че повечето БСС вероятно се случват извън пространствената/времева
рамка, която ни е толкова позната във всекидневието, или поне не в тази, която разбираме. Той
посочва разкази на хора, че в БСС често са способни да ускорят времето, да пристигат на дадено
място почти мълниеносно и дори да се движат през пространството по начин, който не се
подчинява на сегашното ни разбиране на законите на физиката и енергията. За нас времето се
движи напред през триизмерния пейзаж. Измерваме времето със скоростта на редовните промени,
например тиктакането на часовника, който отброява часовете. Ако обаче часовниците се движат
със скоростта на светлината, времето изобщо ще престане да съществува, превръщайки идеята за
часовник в напълно неподходяща.
Мозъкът ни схваща линейното време, за да осмисли живота ни. Единствено нашето
преживяване обаче е това, което „усеща“ потока на времето от миналото в настоящето и отвъд -
към бъдещето. Физиците смятат, че всичко съществува едновременно. Извън нашето линейно
време няма истинско минало, настояще или бъдеще. Един от начините да избягаме от клещите на
линейното време е чрез променените състояния на съзнанието, преживяванията на излизане от
тялото, осъзнатите сънища и БСС (не че искате да предизвикате БСС!). Преживяваме обаче и
промени във възприятието си за време при специални събития, например крайна скука или
изключителна принуда.
Полицаите, войниците в битка и дори експертите по източни бойни изкуства преживяват
чувство на забавяне на времето, наречено „тайчи сайчи“, което е ускоряване на центровете за
зрителна преработка и задействане на моторните контролни функции. Това става, когато някой е
под адреналинов стрес и се освобождава адреналин в мозъка и в кръвообращението, най-често по
време на ситуация .“борба или бягство“. Стресът често предизвиква загуба на финия моторен
контрол, загуба на достъп до самоосъзнатия, „неадреналинов“ разум и нерядко кара хората да
преживяват едновременно тунелно зрение и слухово изключване.
Тези комбинирани ефекти са често срещани в бойна ситуация или когато полицай участва в
престрелка. Времето като че ли се забавя и нещата се случват, без да се мисли за тях, докато
тялото изключва определени телесни функции в подсъзнателен опит да засили онези, нужни за
оцеляването. Пример на това е жертва на въоръжен грабеж, съобщаваща на полицията, че
заподозреният е носел „гигантско оръжие“ Оръжието вероятно не е било по-голямо от повечето
стандартни пистолети, но тунелното зрение на жертвата е било толкова фокусирано върху него, че
той е загубил периферното си зрение, което е от съществено значение за сравненията на размера.
Когато сме отегчени до смърт, често се чувстваме така, сякаш времето се е забавило — като че
ли почти е спряло (това се случва на повечето служители, работещи от 9 до 17, фабричните
работници и горките хора, седящи в будките за събиране на таксите по магистралите без телевизор
вътре!). Обратно, когато участваме в завладяваща дейност или правим нещо, което обичаме,
времето като че ли се забързва. Времето определено лети, когато се забавлявате! Самото време
обаче не се променя; изменя се единствено възприятието ни за него.
Това може да ни помогне да обясним явлението „липсващо време” при шофирането
обикновено късно нощем и внезапното осъзнаване три часа и много мили зад гърба, че нямате
спомен за изминалото време. Липсващото време може да е просто грешка на съзнанието, при
която мозъкът минава на автопилот, за да гарантира, че сме в безопасност, докато съзнанието ни
се рее. Може дори да е леко хипнотично състояние, в което човек влиза по време на дълго, скучно
пътуване или докато прави нещо твърде монотонно и скучно. Някои хора споделят похищения от
НЛО през такива епизоди на липсващо време и те може да са още по-тясно свързани със сънната
парализа, отколкото обсъжданото тук. Загубата на съзнание за периоди от време е възможно да е
тип кратка амнезия или фуга, при които част от мозъка продължава да гарантира, че тялото знае
какво прави дори когато другата част от мозъка няма ни най-малка представа.
88
 Единственият начин да открием какво става със съзнанието ни в епизод на липсващо време е
да се подложим на хипнотична регресия, макар че повечето хора биха предпочели да не знаят!
Мери може би е имала собственото си преживяване на липсващо време преди много години,
докато е живяла в долината Сан Фернандо.
Бях член на Планетарното общество преди много години и Карл Сейгън беше основният
лектор на годишната конференция в Пасадена. Имах билет и бях много възбудена, че най-накрая
ще чуя на живо мой „герой“ да говори. Щеше да е на конференцията вечерта и аз се обличах и
приготвях нещата си за приблизително 30-45-минутното шофиране от дома си в Бърбанк. Преди
да тръгна, имах няколко необичайни преживявания, които може да имат или да нямат нищо общо
с онова, което ме очакваше. Опитах се да тръгна, казвайки „довиждане“ на съпруга ми за вечерта,
и установих, че не мога да отворя вратата. Бравата беше заяла. След няколко опита се раздразних и
настроението ми спадна, сякаш нещо се опитваше да ми каже да не ходя. Чувството стана по-
осезаемо, когато влязох в колата и включих гигантския си клетъчен телефон (спомняте ли си ги?).
Просто се чувствах „изпразнена“.
Пренебрегвайки червените знаменца и предупредителните сигнали на собствената си
интуиция, се отправих към магистралата. Щеше да е най-обикновено шофиране от 134 Източна до
210 в Пасадена. Обадих се на съпруга си да му кажа, че всичко е наред на пътя, и тогава се
настроих за пътуването. Имаше силен трафик и знаех, че малко ще закъснея, но бях съсредоточена
и спокойна. Никаква травма.
Въпреки това по някакъв начин „се събудих“ два часа по-късно и се отправих на север по
магистрала 2 към Сакраменто. Вече бях дезориентирана, когато се върнах обратно в тялото си, в
пълно неведение за двата часа, които ми се губеха. В истинска паника се обадих на съпруга си,
обляна в сълзи, слязох от магистралата, върнах се в обратна посока и открих пътя към дома. Така и
не видях Карл Сейгън, а заради кончината му никога повече няма да имам втори шанс.
Какво ми се беше случило през тези два часа? Не съм имала друга идентичност. Губеше ми се
време и се оказах на място, където никога не съм била, пътуваща право на север... и до днес нямам
никакъв спомен как съм се отклонила толкова от маршрута. Въпреки това мозъкът ми е бил спосо-
бен да функционира на автопилот, за да продължавам да шофирам безопасно, докато съзнанието
ми е било другаде. То е изключило. Нищо не си спомням. Било ли е фуга? Липсващо време? И до
днес това преживяване не ме напуска и често кокалчетата на ръцете ми побеляват от стискане,
докато шофирам сама по магистралата нощем!
Съзнанието наистина се рее, при това невинаги по наша воля, както е при бленуването.
Съзнанието ни често се рее, без да си даваме сметка. Това се нарича „отнасяне“ и може би просто
„съм се отнесла“ за момент. Остава обаче въпросът: накъде се е отнесло съзнанието ми?
Лари също има своето преживяване на липсващото време, което е още по-интригуващо заради
факта, че другите с него в този момент са преживели същото.
Провеждахме разследване на открито в Южен Арканзас на място, за което стотици хора през
годините бяха споделяли, че са виждали аномални светлини да се носят приблизително на 1,80 до
3,60 м над земята. Освен това имаше няколко разказа за НЛО точно в този район. През онази вечер
в края на 2007 г. групата ни от шестима изследователи преживя нещо, което и до днес не съм
способен напълно да разбера. Мястото, приблизително пет мили изоставени железопътни релси, е
географски разположено в средата на нищото. Местните легенди твърдят, че в една тъмна и
облачна вечер влакът се развалил и докато спрял за ремонт, кондукторът бил обран и обезглавен
от местна банда крадци. Според историята многоцветните червени и зелени светлини, които
редовно се виждат, са от неговия фенер, полюшкващ се наляво-надясно, докато той отчаяно търси
между траверсите липсващата си глава. Независимо от липсата на потвърждение, това е хубава
история, която изисква допълнително разследване. Всеки път, когато сме били точно на това
място, сме виждали светлини, но аз вярвам, че за тях има обяснение - в този случай геологично.
Въпреки това е интересно място и бихме искали да заведем нови изследователи там, за да им
покажем, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат... особено в областта на
паранормалните изследвания. Със сигурност в този инцидент те не бяха!
В този конкретен случай пристигнахме около 19,30 ч. Паркирахме колите на същото място, на
което бяхме спирали много пъти преди. Зоната е напълно открита и добре видима от релсите -
запомнете това, защото е важен факт. След като разтоварихме апаратурата, която бяхме планирали
да използваме, се отправихме към дестинацията си: петата дървена подпора на релсите, която
89
според опита ни беше „сигурното място“ за наблюдаване на аномалията. Обикновено пътуването
отнемаше около 45 минути и верни на себе си, пристигнахме приблизително 45 минути, след като
слязохме от колите. Да, видяхме светлините; преживяхме обаче и няколко други странни случки в
хода на изследванията си през онази вечер, например странни шумове и камъчета, които се
хвърляха по нас от гората... да не споменавам непрекъснатото чувство, че ни наблюдават.
Претърсихме областта без успех, стигнахме дори дотам, че използвахме една от нашите
термални камери FLIR, знаейки, че топлинният „подпис“ на човек или животно ще издаде
неговото местоположение. След няколко часа провеждане на експерименти със средата и
геологията беше време да си събираме багажа и да се връщаме към колите. По това време вече
искахме да се отправяме на път, тъй като беше късно, а някои от нас трябваше да шофират дълго
до дома. Натоварихме апаратурата и тръгнахме по краткия път към колите. Вървяхме... и
вървяхме... и вървяхме... В един момент дори си спомням, че казах на групата, че нещо не е наред.
Спомням си, че имах чувството на дезориентация и „топка в стомаха“.
Следващото, което си спомням, е, че бяхме стигнали другия край на релсите. Погледнах
часовника си - два часа и половина бяха минали, откакто тръгнахме обратно към колите. Какво се
беше случило? Това беше пътуване, което трябваше да ни отнеме само 45 минути, но как бе
възможно шестима изследователи да не видят четири големи коли, паркирани на огромна гола
поляна в ясна, осветена от луната нощ? Забързахме се обратно по релсите и пристигнахме при
колите около 10 минути по-късно. На този етап бяхме само на 10 минути от колите, но според
часовниците бяхме тръгнали преди два часа и половина? Е, в това вече НАИСТИНА нямаше
никаква логика!
И до днес това преживяване е една от най-озадачаващите случки, които някога съм имал
лично. Нямам рационално обяснение за загубеното време от два часа и половина, което бяха
изпитали още петима души освен мен. Всички членове на групата, които бяха там онази нощ, по
същия начин не могат да обяснят какво се е случило. Беше ли това „проста“ загуба на време, може
би предизвикана от изтощение и разпространила се заради групово влияние, или бе нещо много
по-странно?
И до днес нито Лари, нито Мери са избрали да преминат през хипнотична регресия, за да
открият истината за случилото се с тях през тези загубени часове. Бъдете сигурни обаче, че и
двамата са убедени, че не е имало анални проби!
Времеви бури
Повечето от най-странните и смразяващи разкази за липсващо време, изкривяване на времето
и дори „времеви бури“ са документирани в книгата Time Storms: Amazing Evidence for Time Warps,
Space Rifts, and Time Travel на британския изследовател Джени Рандълс. Много от случаите,, които
Рандълс обсъжда, включват не само движение на физически обекти в пространството, но и във
времето, често придружени от странен „енергиен облак“, който носи специфични физически
ефекти, водещи до преживяване на „времева буря“. Времевите бури са били свързани с
„пропукванията“ на тъканта на реалността, а за някои от тези физически ефекти се твърди, че
включват странни светлини, промени в електромагнитното поле, гадене, дезориентация и
липсващо време. Макар че включват както тялото, така и съзнанието, които пътуват заедно, тези
преживявания представляват интересен аргумент за самото пътуване във времето, нещо, което
според Рандълс е широко изследвано и сме по-близо до превръщането му в реалност, отколкото си
мислим. Човек може да мисли за тези времеви бури и подхлъзвания като примери за неволево
пътуване във времето.
Времевите бури и подхлъзвания са споделяни по целия свят от различни хора. Общото между
тези, които споделят навлизане в странна мъгла, за да излязат часове по-късно на същото място
или на съвършено друго място, без чувство за пътуване, не може да се пренебрегне. Просто
фактът, че тези хора са видени да изчезват на записи от охранителни камери, а след това да се
появяват отново на стотици мили разстояние, подсказва, че поне в посочените случаи става нещо
повече от засечки и дефекти на мозъка. Аргументът обаче е, че това в действителност са
физически преживявания, включващи манипулации на електромагнитното поле, които просто
карат човека да „изключва“ и може би дори да изпада в някакъв водовъртеж или земна черна
дупка, която го изхвърля в другия край на града. Изглежда донякъде смехотворно, но в тази област
има множество нелепо звучащи теории, които се издигат... и оскъдни свидетелства за доказване
или отхвърляне дори на най-абсурдните.
90
 Рандълс открива връзки между времевите бури и БСС, което подсказва, че човек често може
да сбърка едното с другото. Може би усещането за излизане от тялото, изпитвано през времева
буря, е подобно на това на човек на прага на смъртта, който се издига нагоре и пътува към ярка,
небесна светлина. Има дори доклади за времеви бури, включващи видения за тръби или тунели в
блестяща мъгла, които по една случайност могат да изглеждат ужасно — подобно на пътуването
по тунел по време на БСС. Освен това голяма част от нервните и хормоналните промени, ставащи
по време на БСС, се появяват и при времевите бури, които включват присъствието на
изключително силен страх от смъртта.
Ако времето не е линейно и съзнанието ни не е локализирано в мозъка (който възприема
линейно време), тогава извън областта на възможното ли е да смятаме, че съзнанието може да
пътува във времето по начин, невъзможен за тялото? Многото аномалии, изследвани в тази книга,
посочват, че съзнанието наистина има способността да надскача веригите си с настоящето... „тук и
сега“... и да дръзва към миналото и бъдещето. Може би не по своя воля, но с практиката ще стане
възможно човек да отиде на ваканция в съзнанието си в Древен Египет или да отпраши 10 000
години напред в бъдещето, ако знаем техниките за използването на пейзажа или тъканта на
времето.
Физикът Дейвид Бом говори за въвлечен ред, лежащ в основата на тази проявена реалност.
Този ред съдържа целостта на времето, едновременно. Ако наистина има обединяващо поле, може
би поле на Нулевата точка от теоретичната физика, а днес и на метафизиката, или „Поле на
космическата памет“, за което пише Ервин Ласло в Преживявания на Акаша31 и което свързва
всичко и всеки, тогава кой може да каже, че не навлизаме в миналото или бъдещето по време на
по-аномалните ни и по-малко разбирани преживявания? Книгата на Ласло показва, че наистина
има свидетелства от най-авангардните науки, подкрепящи концепцията за поле на космическата
памет, което обхваща цялата информация от минало, настояще и бъдеще, и че можем да имаме
достъп до тази информация в променените състояния на съзнанието.
„Значителна натрупана информация подсказва, че можем нелокално да събираме данни за
други хора, които са отвъд сетивен контакт. Документирани са стотици такива преживявания“ -
пише Ласло, цитирайки транспространствените връзки между хора на значително разстояние, ко-
ито са били демонстрирани в действителни изследвания върху „корелирани мозъчни функции на
хора на голяма дистанция един от друг“. Това подкрепя идеята за споделени преживявания на
излизане от тялото и БСС, но същевременно като отделни хора можем да имаме достъп до
информация дори за собственото ни съществуване в други вселени или какво се случва с нас,
когато умрем. „Акашовото поле съдържа не просто пасивен запис на съзнанието на човека,
създаден през живота му, а след това запазен без промяна, но и динамичен пакет информация,
базиран на преживяванията, натрупани през живота му.“
Дежа вю, подхлъзвания на времето, пътувания във времето, преживявания на излизане от
тялото, БСС... Може би се откъсваме от границите на линейното време и вървим из Акашовото
поле по-често, отколкото си мислим.
В следващата глава ще пътуваме през различен пейзаж на съзнанието и времето - такъв, който
преживяваме всеки ден, или може би трябва да кажем „всяка нощ“.

Осма глава
ПЪТУВАНЕ В СЪНИЩАТА
„Сънищата са илюстрации... от книгата, която пише за вас душата ви.“
Марша Норман
„Сънищата са днешните отговори на утрешните въпроси.“
Едгар Кейси
„Митовете са публични сънища, сънищата са частни митове.“
Джоузеф Кембъл
Макар че всички не водим живот а ла Джеймс Бонд, изпълнен с „екшън“, интрига и красиви
жени (или мъже, за тези, които имат такива склонности), вярвате или не, водим двоен живот.
Не казваме, че всички имаме извънбрачни връзки или сътрудничим на ЦРУ, или сме двойници
на супермен, когато се приберем у дома от работа (макар че за тези от нас, които ра ботят на пълен
работен ден и имат деца, със сигурност изглежда така!). Двойният ни живот започва нощем,
31
Издадена на български език от изд. „Ера“, 2009. — Б. р.
91
когато затворим очи и мозъкът ни започне да произвежда ДЕЛТА вълни... и ние се отпуснем в
REM (сън с бързи очни движения) сън.
Всички водим двоен живот... в сънищата си.
Много книги и филми се опитват да задълбават в странния и мистериозен свят на сънищата.
Многобройни изследователски лаборатории са посветени на съня и изучаването му. Изобилстват
теории за интерпретацията и значението на сънищата ни. Психолозите и изследователите на съня
може да ни казват, че сънищата ни не са нищо повече от прищевките на подсъзнанието, което
работи чрез символизъм и метафора (означава ли това, че дисфункционалните хора, които имат
повече ексцентрични прищевки, имат и повече сънища?). Или може би сънищата позволяват на
въображението ни най-накрая да се развихри - нещо, което рядко му позволяваме да прави в
нормалното ни всекидневно съществуване.
Възможно е, както предлагат някои изследователи и автори - противници на общоприетото,
сънищата да са поглед към друга реалност, паралелна област, за които мнозина настояват, че е
също толкова реална, ако не и многократно ПО-РЕАЛНА от тази, която познаваме и обичаме.
Макар че някои сънища със сигурност символизират житейски предизвикателства и страхове,
не всички се чувстват по един и същ начин. Когато сънуваме, по-голямата част от образността е
представена в интерпретативно (обяснително) състояние. Много пъти образите представляват
нещо в нашето будно, съзнателно състояние, което трябва да се посрещне лице в лице или дори да
се промени. Разбира се, сънища за приливни вълни могат да означават, че сме смазани и се
страхуваме да не се удавим под бремето на предизвикателствата. Да, повтарящите се сънища за
преследване от тъмна фигура могат да значат, че „бягаме от нещо“ в будното си състояние, нещо,
с което е по-добре да се конфронтираме, преди то да ни навреди физически или психически. Кой
не е сънувал, че лети? Някои казват, че това представлява желанието за свобода, докато други
твърдят, че са сексуални сънища. Може би са просто възможност като човешки същества,
обвързани със земята, да получим „по-висока перспектива“ върху живота си.
Една теория за дежа вю приема, че преживяването дежа вю всъщност е екстрасензорно
преживяване, което е свързано с преживяванията ни по време на сън. Сънуваме някакво събитие,
човек, разговор или място, и след това действително го преживяваме в будната си реалност след
известно време. Имали ли сме преживяване на излизане от тялото, докато сме сънували, и
всъщност ПРАВИЛИ ли сме това, което дежа вю сочи, или сънищата ни действително могат да са
пророчески по природа? Тези преживявания може би осигуряват кратко надзъртане в
съществуването ни в паралелна вселена. По време на сън по някакъв начин може би достигаме до
полето на колективния опит, включително нашия, и по-късно, когато се събудим, имаме мъгляво
повторно преживяване на това събитие.
ОСЪЗНАТО СЪНУВАНЕ
Най-авангардните изследвания на съня се фокусират по-малко върху „символния“ аспект и
повече върху потенциала, който сънищата може би съдържат за преживяване на други нива на
реалността, комуникиране с хората в сънищата и дори изминаване на пейзажа на времето от
миналото към бъдещето. За Робърт Уегънър, автор на Lucid Dreaming: Gateway to the Inner Self и
избран президент на Международната академия за изучаване на сънищата (IASD), осъзнатото
сънуване е способността да се контролират собствените сънища и дори да се създава самото
преживяване на съня. След като самият той е имал редица осъзнати сънища, Уегънър иска да
задълбае в идеята човек да стане съзнателен в собствения си сън. Годините изследвания,
документирани в очарователната му книга, карат автора да се чуди „до каква степен съзнанието
влияе върху възприятието и усещането, докато сме в будно състояние. Осъзнавайки състоянието
на сън влиянието изглежда всепроникващо“. Уегънър в будното си състояние приема, че е
преживявал просто неща „така, както в действителност съществуват“. Изследванията му и
подлагането на хипноза обаче го карат да мисли, че „сензорното преживяване в будно състояние
може да се смята за модифицирано“.
Следователно самото съзнание играе ролята на модифициращ фактор на сензорната реалност в
будно състояние.
Терминът „осъзнато сънуване“ е създаден от Фредерик ван Ееден през 1913 г. Ван Ееден е
психиатър (голяма изненада!), който педантично записва много от сънищата си.
Осъзнатото сънуване не е нов интерес или област на изследване, но през изминалия век
представителите на метафизичното движение са засилили интереса на обществеността за него и са
92
повишили популярността му.
Според DreamStudies.org осъзнатото сънуване, или поне писмените записи за него, датира от
1000 г. пр.н.е. от „Упанишадите“ — древен индуски текст, и дори е част от друг индуски трактат,
„Вигиян Байрав Тантра“, описващ как да се насочва съзнанието в съня и виденията по време на
сън.
Сънищата се радват на голямо уважение в древногръцката философия и самият Аристотел
може би е преживял осъзнато сънуване през 350 г. пр.н.е., когато пише в своята книга „За
сънищата“, че „често, когато човек спи, има нещо в съзнанието, което обявява онова, което
впоследствие се представя единствено като сън“. Платон и Сократ също пишат за сънищата, а
някои смятат, че първият истински разказ за осъзнато сънуване е от 415 г. на св. Тома Аквински,
въпреки че той по-късно пише, че някои сънища са демонични, хвърляйки изследванията на съня в
тяхна „тъмна епоха“. Дори прочутият френски философ, математик, физик и писател Рене Декарт
пише за своите осъзнати сънища в личен дневник, известен като The Olympica („Ол им пика“).
Изследванията на Стивън Лабърг - дипломант на Стенфордския университет през 80-те
години на XX век, може би са поставили началото на днешната вълна на интерес. Лабърг твърди,
че има осъзнати сънища още от детството си. Изследванията му издигат осъзнатото на ново ниво,
когато той успява да накара действителни съзнателно сънуващи в изследването си да изпращат
съобщения на изследователите. Освен това обучава съзнателно сънуващите да „летят“ и да
изпълняват различни задачи, докато сънуват, публикувайки резултатите си в книгата от 1985 г.
Lucid Dreaming. Когато сънуваме, всичко ни изглежда реално. Уегънър заявява, че в почти всеки
сън сетивата ни не ни информират за състоянието и сънуването. Вместо това те „като че ли
потвърждават, че каквото изглежда да се случва, наистина се случва“. Авторът продължава с
твърдението, че единственият начин, по който можем наистина да осъзнаем природата на
реалността, която преживяваме в съня, е да засилим съзнанието си за състоянието на сънуване.
Осъзнатото сънуване може да направи това.
Въвеждането на осъзнатост в съня ни позволява да имаме контрол върху това, което сънуваме,
кой се появява в сънищата ни и как тези сънища завършват. Според Уегънър осъзнатото сънуване
може да се научи и дори да се усъвършенства с практиката и чрез следване на определени насоки,
целящи да подготвят съзнанието преди съня да прави това, което искаме. Това може да е например
като заявяването, че ще разпознаете собствените си ръце на някакъв етап от съня, след това в
съзнателния сън ги „виждате и разпознавате". Или да е много по-сложно, например научаване да
се пътува на други места, да се говори с други хора (може би дори други съзнателно сънуващи!)
или даже поставяне на положителен край на многократно появяващ се кошмар чрез промяна на
резултата.
Осъзнатите сънища изглеждат „по-реални“ заради по-голямата ни осъзнатост и участие в тях.
Вместо да сме аудиторията, наблюдаваща сънищата ни да се разиграват като филм на психичния
ни екран, можем да станем главният актьор, както и сценаристът, режисьорът и продуцентът на
цялото представление! Това изисква да се зададе въпросът: ние ли след това сме домакините на
раздаването на „Оскарите“? И ако е така, не е ли предрешен победителят?
Уегънър пише, че има нива на осъзнатост, степени на съзнание в съня:
1. Предосъзнати: сънуващият забелязва в съня нещо странно или необичайно. Пример: Мари
сънува розово пони и осъзнава, че в съня си казва: „Понитата не могат да бъдат розови. Бъркам.
Трябва да е било пиле кунг пао32.. “
2. Субосъзнати: сънуващият осъзнава мъгляво сънуването. Пример: Лари сънува, че е
спечелил джакпота от лотария, а след това си мисли, че вероятно сънува, защото дори не си е
купил билет.
3. Полуосъзнати: сънуващият знае, че сънува, но оставя сънят да се разгърне с минимална
намеса. Прави дребни приспособявания, но по-голямата част се разгръща от само себе си. Пример:
Лари сънува, че помага на съпругата си да почистят къщата, осъзнава, че сънува, и я оставя да
върши повечето работа както обикновено и както е в будния живот. Бележка на Лари: разбира се,
този пример би могъл да се смята за предосъзнат, тъй като често почиствам у дома! Добре де...
може би не.
4. Осъзнати: сънуващият знае, че сънува и осъзнава, че може да прави избори и съществени
промени в преживяването на съня. Пример: Мери сънува, че иска кариерата на Стивън Кинг и след
32
Класическо ястие в сечуанската кухня в Централен Китай. - Б пр.
93
това намира наемник на име Гидо, който да скрие Кинг, а тя приема неговата идентичност.
5. Напълно осъзнати: сънуващият може да си спомни физическия си живот и всички
предварително определени задачи, които трябва да се изпълнят. Освен това сънуващият показва
високи равнища на манипулация на съня. Пример: Лари сънува осъзнато и казва: „Какво искаше
вчера от мен Мери да правя? О, да, искаше да попитам вълка в съня си какво представлява, а Мери
е жена, а аз знам, че ако не направя това, което иска жената, ще има драма.“ За това Лари се
доближава към вълка и задава въпроса, а той отговаря: „Аз съм вълк, на какво ти приличам,
тъпчо?“
6. Свръхосъзнати: сънуващият показва крайно високо равнище на способност за
манипулация на съня, както и яснота на мисълта, лична енергия, памет и т.н. Това състояние
представлява най-силната осъзнатост от всички. Пример: Мери осъзнава сънуването и, знаейки
собствената си свръхспособност да сънува осъзнато, решава, че иска да преживее безусловна
любов. Тя осъзнато формулира това намерение и внезапно изпитва силно чувство, че е обичана. За
да сме справедливи към Лари, още един пример. Лари е напълно осъзнат и знае силата си да
контролира сънуването. Тъй като обича музиката от 80-те години на XX век, иска да знае какво е
да си в музикална група от 80-те години. Поставя искането си и voila. Лари е на сцената и свири на
барабани с „Фастър Пусикет“ в „Трубадур“.
(Лари и Мери искат да се извинят на Робърт Уегънър за примерите на нивата на осъзнатост и
се надяват, че той ще ги приеме в духа на хумора, каквато беше идеята!)
Очевидно достигането до най-високото равнище на осъзнатост изисква практика, упоритост и
добрата, старомодна усилена работа. Повечето от нас обаче в един или друг момент са осъзнавали
в съня си, че сънуват. На онези, които искат да научат всичко известно за осъзнатото сънуване, го -
рещо препоръчваме книгата на Уегънър.
Приключения в осъзнатостта
Роден съм така — да сънувам осъзнато, т.е. естествено осъзнавам, че сънувам, докато спя
и/или мога да правя съзнателни избори в самите сънища. Това е моето определение, тъй като в
изследванията си съм открил, че терминът „осъзнато сънуване“ обикновено е всеобхватно
твърдение за описване на интригуващо явление по време на сън. Повечето хора приравняват
осъзнатото сънуване с притежаването на пълен контрол върху собствените сънища, което е напъл-
но възможно и може да се случва съвсем редовно в зависимост от човека. Същевременно „да имаш
пълен контрол“ през цялото време не се практикува достатъчно и не е много често срещано.
Още като дете можех да контролирам сънищата си и имах много интензивни преживявания по
време на сън, включително астрални проекции, пророчески сънища и преживявания на излизане
от тялото. Често можех да видя предварително училищните ми дни. Така имах предварителна
информация как да се справям със задачите в училище през деня. За изумление на родителите ми,
това от време на време ми позволяваше да отсъствам от училище, за да слушам радио, докато си
играя на „Геймбой“, ако не предстоеше да се случи нищо важно и интересно.
Въпреки умението ми да използвам осъзнатите си сънища, се задържах на едно ниво на
контрол. Открил съм, че това е точно като всяка друга част от процеса на порастване и учене в
живота. За да има постижения и да расте по пътя към желаната цел, човек трябва да подлага на
внимателен анализ и да коригира всички вътрешни конфликти. Нашите възприятия за това, кои и
къде сме са това, което оформя реалността, с която се идентифицираме - в будно състояние или
осъзнати, докато сънуваме. В крайна сметка сънищата са форма на подсъзнателна комуникация и
както знаят мнозина, които практикуват самоусъвършенстване, разбирането на подсъзнателното
програмиране е жизненоважна част от разбирането на истинския Аз. Как възприемаме реалността,
е "засилено“ в съня или в „астралния“ свят. Ако в будния си живот имате фобия, тя може да
доведе до кошмари, ако се срещнете с обекта на фобията в сънищата си. Ако имате силно желание
в будния си живот, в сънищата желанието като че ли е почти неконтролируемо привличане.
Досега най-очарователната тема в света на сънищата са споделените или телепатичните
сънища. Личният ми опит по тази тема е дълбок и посочва силния ми интерес към нея.
Преживяванията са ме накарали да вярвам, че „астралната плоскост“ може да се използва като вид
телепатичен интернет. Телата ни могат да се приравнят на компютър и модем, астралната
плоскост или тази на съня - на кабелите, свързващи компютрите. Колкото по-настроена е вашата
машина, толкова по-бързо можете да преработвате информацията и да направите така, че игрите
ви да изглеждат по-добре, докато играете с другите онлайн. Има много страхотни техники за
94
постигане на осъзнатост. Забавлението оттам нататък зависи от вас. Тренирайте мозъка си и може
да се срещнем някъде на астралната плоскост!
Джери Авалос, http:/?vww.youtube.com/user/whoslucidwhatnow
Въпреки това осъзнатото сънуване като че ли противоречи на традиционната идея, че
сънищата са приумици на подсъзнателното. Ако имаме контрол по време на осъзнатото сънуване,
тогава това би трябвало да означава, че на някакъв етап изземваме контрола от подсъзнателното,
преди да започнем процеса на промяна на намерението на съня от потенциален научен урок (или
преработване на ексцентрична идея) до осъзнатост, преживяна по време на съня. Подсъзнателното
вече не контролира всеки аспект на образността или посоката на съновидението. Съзнанието е
отвлякло самолета. Подсъзнанието е останало в сградата.
Уегънър продължава изследванията си и сега експериментира с телепатия по време на сън, за
да е в авангарда на разбирането ни на осъзнатото сънуване.
Постинг в популярния форум за осъзнато сънуване привлече погледа ми. Някой беше написал,
че не вижда доказателства за споделени сънища или взаимни осъзнати сънища. Освен това,
продължава той, никой никога не е предложил „механизъм“ за обясняване как би могъл да се
случи взаимен сън. Без механизъм, заключава авторът, разказите за споделени сънища вероятно са
съвпадения и са безсмислени.
След като публикувах глава върху взаимното осъзнато сънуване в новата си книга Lucid
Dreaming: Gateway to the Inner Self не можех да оставя това твърдение без отговор. Публикувах
нова тема: „Взаимни сънища. Някакви доказателства? Така мисля...“ и представих аргументацията
си за съществуването на взаимни сънища. Нещо повече: предложих вероятния механизъм за
взаимните сънища: телепатията по време на сън.
Малко хора осъзнават, че през 60-те и 70-те години на XX век научни изследвания,
финансирани от Националния институт по здравето, проучват телепатията по време на сън.
Видният психиатър и изследовател д-р Монтагю Ълман и психологът д-р Стенли Крипнър
ръководят изследователските проекти в Медицинския център „Меймонайдс“ в Бруклин. Докато
„изпращащ“ телепатия се взира в случайно подбран образ, телепатичният „получател“ в
експеримента спи в съседна стая, прикрепен към апаратура, за да се следи кога влиза в REM сън и
сънува. В края на REM цикъла получателят е събуден и е помолен да опише съня си.
За да се преценят обективно резултатите, група от учени получава разказа за съня на
получателя на телепатията заедно с други изображения. Тя трябва да оцени кое изображение най-
тясно съответства на сънищата. „Съдиите" не знаят кой е бил образът, показван на изпращащия
телепатията. Важното е, че „съдиите“ рутинно съчетават сънищата на получателя на телепатията е
действителното изображение! Историята на този експеримент може да се намери в книгата Dream
Telepathy: Experiments in Nocturnal Extrasensory Perception на Монтагю Ълман. Стенли Крипнър и
Алън Вон. Десетилетия по-късно този противоречив и малко известен ъгъл на науката получава
наново внимание от учения Дини Радин, който анализира отново всички статистически данни от
множество експерименти върху телепатията по време на сън и заключава, че резултатите са
значими и отвъд случайността.
За да се аргументирам пред форума за осъзнатото сънуване за телепатията по време на сън
като вероятен механизъм за взаимните разкази за съновидения, предложих експеримент:
обективен координатор да открие доброволец, който да изпраща телепатично съобщения, а аз да
бъда телепатичен получател. Координаторът трябваше да осигури група от изображения на
изпращащия и в уречена нощ той да избере едно и телепатично да ми го изпрати. Аз на свой ред
трябваше да си внуша, че изображенията са ми изпратени по време на сън, а на сутринта да ги
предам на координатора.
Отне месец, но доброволецът за ролята на изпращащ телепатични съобщения беше открит. За
щастие жената беше изследвала телепатията като част от учебен проект и вярваше, че телепатията
по време на сън е възможна. Не й казах, че съм имал телепатия по време на сън само с хора, които
познавам лично. За мен това щеше да е по-голямо предизвикателство. тъй като дори не знаех
цялото й име, нито пък я бях срещал лично. Трябваше да изолирам нейните мисли сред
милиардите хора на планетата и след това да ги реконструирам в съня.
Експериментът продължава, но ето моите сънища и изображението от първата сесия на
телепатия по време на сън:
Сън 1. Седя с други хора около маси за пикник, говорим за сътрудничество и вода.
95
 Сън 2. Съпругата ми се обажда по телефона на приятел, докато седим в леглото. Тя му казва
да промени времето на играта от 17 на 18.30 ч. След това отиваме в ресторант със салон, подобен
на семейна дневна. На стените са закачени снимки на бъркани яйца и бекон и т.н. Пия бира.
Отиваме до няколко бели маси и сядаме срещу жена в рокля с цвят на злато, която е в
напреднала бременност! Докато сядаме, тя си поема дълбоко въздух, сякаш раждането започва -
поглежда съпруга си и изглежда притеснена.
Сън 3. Т. Дж. (професор тук) седи с трима други пред телевизор и гледат предаване, но като
че ли са и интервюирани по телевизията. На близката маса има храна върху бяла покривка. На
някакъв по-късен етап Т. Дж. като че ли идва с влекач, за да вземе нещата.
Сън 4. Вървя по улицата и виждам близо до пътя кушетка, натрупана с книги. Избирам една
стара книга, която сякаш има чуждо заглавие - някаква „фентъзи“ книга или том с приказки и
митове. Отварям я и попадам на цветна илюстрация на мъж в роба, сочещ с ръка (прилича на
Мойсей).
След това като че ли чакам пред кафенето брат си, но кафенето не е отворено и брат ми не е
там. Решавам да си тръгна, но сега улиците са заледени, а пътят е блокиран от коли и камиони.
Връщам се в кафенето.
Брат ми се появява с жена си и други хора и аз осъзнавам, че друго място — „Жизел“, е
отворено. Отивам там и откривам друго кафене на горния етаж, което е по-очарователно - със
стари дограми, растения и т.н. Там предлагат закуска с яйца, плодове, пасти и др. Внезапно
заведението се изпълва с хора. Точно когато се каня да седна на дивана, се появява инвалид и аз
му отстъпвам мястото. Казвам на хората, че правя експеримент заедно с няколко европейци
(посетете форума www.lucidipedia.com, секцията Advanced).
След като координаторът получи разказа за сънищата, незабавно разбра кой образ е бил
изпратен: картината на Сейки Уехара със сервитьорка в кафене, сервираща храна и напитки по
масите, докато готвач, облечен в бяло (приличащ на Мойсей), стои зад щанда.

Фигура 8.1. Картината, използвана в експеримента с телепатията.

Както виждате, многократното сънуване на кафенета, храна и напитки, маси и сервитьори
добре отразява основното съдържание на картината. Дори забелязвам някои от детайлите,
например златната рокля на жената, седнала на централната маса. При телепатията по време на
сън не „виждате“ образа така, както е. Вместо това улавяте мислите на изпращащия, неговата
интерпретация на изображението. Понякога това може да е много близо, както е в този случай;
друг път изпращащият може да се фокусира върху образността, подразбираща се от целевия образ.
Тогава получателят може да спомене подразбиращия се образ (който не се вижда в целевото
изображение).
Следователно телепатията по време на сън изглежда възможен фундаментален механизъм на
споделени или взаимни съновидения. Свързваме се телепатично по време на сън. Общите разкази
на сънуващи, които виждат дядо си да им казва „Довиждане ” в съня си, а след това се събуждат и
научават за неочакваната му кончина, могат да се обяснят чрез телепатия по време на сън. В
случаите на споделено или съвместно сънуване сънуваното преживяване на единия може
телепатично да се влее в мисленето на другия и да доведе до създаване на сходен сън.
Ако искате да изследвате телепатията по време на сън, опитайте сами. Намерете приятел,
който да избере изображение и да ви го изпрати. Поставете си за цел да сънувате селективно
неговата умствена картина. На сутринта споделете резултатите си. Може да откриете, че
телепатията по време на сън представлява алтернативен начин на комуникация и да покаже
96
свидетелства за по-големия ви потенциал.
Робърт Уегънър е автор на Lucid Dreaming: Gateway to the Inner Self. Можете да научите
повече за работата му на адрес www.lucidadvice.com.
За някои хора осъзнатото сънуване може да се появява неволно и без предупреждение.
Получихме няколко разказа на лица, които са имали необичайни сънища, често съдържащи
елементи на дежа вю, пророчество и някаква степен на осъзнатост:
„Имах сън, който се повтаряше, не знам колко пъти, но ставаше няколко години преди
въобще да срещна съпруга си. Все още бях омъжена за бащата на най-голямата ми дъщеря, докато
имах тези сънища. Всъщност има два съня. Първият е, че — в съня — се изкачвам по хълм в много
голямо пасище с някого (по онова време не знаех с кого). Този човек беше много висок и носеше
каубойски ботуши, дънки, тъмна тениска и шапка. Не си спомням много за този човек, защото в
съня, докато вървях, гледах към земята. Стигнахме до върха на хълма и двамата в крайна сметка
бяхме готови да се целунем, но всеки път, точно след целувката, се събуждах от съня. Дори не
виждах лицето на човека, за да знам кой е. В крайна сметка се оказа Брент (съпругът ми), а
хълмът, по който вървяхме, беше във фермата на родителите му. Когато ме покани там за пръв
път, отидохме на разходка нагоре по хълма. През цялото време, докато вървяхме, си мислех: „Била
съм тук преди...“
Каръл, октомври 2009 г.
„Когато имам осъзнати сънища, мога да направя всичко и да отида навсякъде, където пожелая.
След като осъзная, че сънувам, в повечето случаи мога да променя съня си така по желание. Мога
да имам свръхсили, да посещавам други места и времена, да се срещам с други хора. Обичам
нощите, когато съм в състояние да сънувам така. Все едно сънищата ми продължават часове, но
когато се събудя, може да са минали само 30 минути. Чувствам се изключително отпочинал, все
едно съм спал цяла нощ, а не 30 минути. Повечето от осъзнатите сънища, които имам, се случват
10 минути, след като си легна. Знам, че според учените REM сънят не започва толкова скоро, но
при мен е така. Един от осъзнатите ми сънища все пак донякъде ме плаши. Знаех, че сънувам и
контролирах съня си, но стана нещо, което не бях планирал. Отидох в онази кухня и там беше
Иисус. Той ми каза да го последвам, докато влизаше в една картина на стената. Последвах го и за
миг, докато влизах в картината, почувствах цялото си тяло да се отпуска. Никога не съм се
чувствал толкова удобно и спокойно през живота си. Чувствах се безтегловен, всъщност сега, след
като се замисля, чувствах се така, сякаш изобщо нямах тяло или може би вече не бях в него: не
знам. Това обаче ме уплаши, тъй като знаех, че сънувам. Бях уплашен, че е някакъв номер и не
беше Иисус, а аз бях твърде уплашен, че може би няма да се събудя от този сън, ако го последвам;
тъй като не исках това, се принудих да се събудя. Никога не съм преживявал нищо подобно след
това, макар че съм се опитвал да имам същия сън на няколко пъти.“
Уес Рикена, ноември 2009 г.
„Мога напълно да контролирам сънищата си до такава степен, че си спомням какво съм
правил, с кого и къде се е случило. В сънищата си казвам, че сънувам и ако се упла ша, мога да
реша да напусна съня/кошмара в мига, в който поискам. Освен това мога да се връщам към съня на
следващата нощ, за да откривам неща, които не съм успял, защото съм си тръгнал прекалено рано,
за да мога да се справя с тях. Имам и повтарящи се сънища, в които в мига, в който вляза в съня, го
разпознавам и мога да го превъртя на бързи обороти, за да стигна до частта, на която съм бил
преди това.“
Хейлимей, октомври 2009 г.
Тези преживявания се случват на нормални сънуващи, които разбират разликата между
обичайния символен сън и този, който навлиза в съвършено друга реалност, паралелна на будното
състояние.
Паралелни реалности, може би дори паралелни вселени. Въпреки това вашето „дневно
съзнание“ рядко има възможността да наблюдава тези убягващи надзъртания. Дежа вю ни дава
възможност да хвърлим поглед към това, което може би става по време на съня, но когато
сънуваме, процесът трае по-дълго и предлага повече възможности за изследване на физическия и
психичния пейзаж. Е, какво става с мозъка ни, когато спим, което може да задейства тази
способност да пътешестваме в непознати сфери?
REM СЪН
При хората сънят се разделя на две основни фази: не-REM сън, който заема по-голямата част
97
от времето след заспиването, и REM сън (с бързи очни движения), когато сънуваме. Не- REM
сънят може да е период на почивка за мозъка, следващо по-интензивната мозъчна дейност в будно
състояние през деня. По време на не-REM съня мозъкът остава буден и усещащ, но не толкова
активен, както в будно състояние. По-голямата част от сънуването се появява по време на REM
етапа на съня. При REM очите на човека бързо се движат във всички посоки. Използвайки ЕЕГ
(електроенцефалограма), учените са определили, че моделът на мозъчната активност е подобен на
EEG модела на мозъка, когато е буден. Мускулната активност обаче е много приглушена по време
на REM съня, за да се поддържат мускулите активни и за да не можем да „разиграваме” сънищата
си, поне през по-голямата част от времето.

Преминаваме през пет етапа на съня, като петият е мястото, на което започва REM. По време
на REM, макар че спим, сърдечната честота и дишането се ускоряват, а кръвното налягане се
повишава заради присъствието на алфа-вълни, които присъстват при нормалната ни, дневна актив-
ност. През този етап останалата част от тялото по същество е обездвижена заради
освобождаването на аминокиселината глицин от продълговатия мозък. Това става приблизително
90 минути след заспиване и се появява на цикли през първите четири етапа: лек сън, малко по-
дълбок сън и етапите на най-дълбок сън, когато мозъкът влиза в делта-етап - най-бавните мозъчни
вълни (от нула до четири цикъла в секунда). Те изграждат не-REM етапите. След това започва
REM и мозъкът отново става активен, което води до сънищата.
Колко различни сънища имаме нощем? Повечето хора сънуват повече от един път нощно
време. В действителност често имаме няколко сънища, продължаващи от 5 до 20 минути сред но, и
противно на популярното становище, наистина сънуваме цветно. Просто „не си спомняме всеки
сън, когато се събудим.

От Националния институт по неврологични разстройства и мозъчни инсулти:

REM сънят започва със сигнали от областта на основата на мозъка, наречена варолиев мост.
Тези сигнали пътуват до зона на мозъка, наречена таламус, която ги предава на мозъчната кора -
най-външния мозъчен пласт, който е отговорен за ученето, мисленето и организирането на
информацията. Варолиевият мост освен това изпраща сигнали, които изключват невроните в
гръбначния мозък, предизвиквайки временна парализа на мускулите на крайниците. Ако нещо
попречи на парализата, хората ще започнат физически „да разиграват“ сънищата си - рядък и
опасен проблем, наречен поведенческо разстройство на REM съня. Например човек, сънуващ игра
с топка, може да се впусне с главата напред в мебелите или „сляпо“ да удари спящ наблизо, докато
се опитва да я улови в съня си.
Някои учени вярват, че съновиденията са опитът на кората да открие смисъл в случайните
сигнали, които получава по време на REM съня. Кората е частта от мозъка, която интерпретира и
организира информацията от средата в будно състояние. Възможно е, имайки предвид случайните
сигнали, идващи от варолиевия мост по време на REM съня, мозъчната кора да се опитва да ги
интерпретира, както и да създава „кохерентна история“ от фрагментираната мозъчна активност.
По време на сънуване някои части на мозъка се деактивират, включително дорзалната
латерална предфронтална кора - това е зоната, отговорна за волевите решения и рационалното
мислене. Изследванията на сънуването чрез компютъризирана мозъчна томография РЕТ
(позитрон-емисионна томография) в средата на 90-те години на XX век показват, че REM
сънищата започват в лимбичната зона, която е нашият „древен ” мозък. Този регион контролира
98
емоциите и става много активен, което подсказва защо сънищата могат да са изключително
емоционални.

СЪНИЩА И ПРЕЖИВЯВАНИЯ НА ИЗЛИЗАНЕ ОТ ТЯЛОТО

Макар че като че ли няма съгласие по въпроса, защо изобщо сънуваме, още по-малко автори
са съгласни как да интерпретираме сънищата. Може би мозъкът просто събира разхвърляни късове
абстрактна информация, съхранявани в неокортекса, и ги обединява като някакъв ансамбъл. Или
вероятно изобщо не мозъкът е този, който върши работата, а е нещо извън него.
Много хора оприличават сънищата на преживяване на излизане от тялото. Подобно на него, в
съня има усещането, че си в съзнание, но не си в тялото си. Осъзнатото сънуване се доближава до
преживяването на излизане от тялото, но няма много от ключовите аспекти на споделяното от
доста хора, преживяли излизане от тялото, например свързващата сребърна нишка, която би
трябвало да държи пътуващата същност на човека или съзнанието му към тялото, или
възможността той да гледа надолу към собственото си тяло, докато лети високо в пространството.
Преживяването излизане от тялото може да се случи по всяко време, а не само по време на сън.
Концепцията за телепортирането води излизането от тялото стъпка по-напред, като
транспортира тялото заедно със съзнанието или психиката. Излизането от тялото освен това
позволява на човека конкретно да пътува на това ниво на пейзажа на съществуващата реалност,
докато сънищата ни дават възможност да надзърнем в алтернативни равнища на реалността.
„Сънищата са много повече от символна репрезентация на общуването от вашето подсъзнателно“
— пише д-р Брус Голдбърг в Exploring the Fifth Dimension: Parallel Universes, Teleportation and
Out-Of-Body Travel. Той изследва общите елементи между концепциите, включващи паралелни
вселени, както са теоретизирани от физиците, и способността да се преминава в други реалности
независимо дали чрез сънищата, телепортирането или преживяванията на излизане от тялото.
„Сънищата са също толкова валидни и свързани с живота ни, колкото и будното ни
състояние. Единствената реална разлика е, че нашите сънища се осъществяват на различна
плоскост на съществуването. Затова е толкова трудно да се разберат и декодират въз основа на
конвенционалните парадигми“ - добавя Голдбърг. Физическите закони на света на сънищата може
би не са физическите закони, които живеем всеки ден тук, на нашата плоскост.
Без значение кое средство човек ще избере, за да пътува през различните плоскости на
реалността, всички те водят до отчетливото чувство, че психиката или съзнанието са прикрепени
към тялото и че сънят е също толкова реален, колкото и будните състояния. Следователно, ако
съзнанието може да отпътува по всяко време и да се разхожда по всякакви плоскости на
съществуването, особено по време на сънищата, бихме могли да издигнем хипотезата, че
сънуването през времето е възможно. Пророческите сънища подсказват способността на човека да
си представя нещо, което все още не се е случило. За много хора тези сънища не са просто мъгляво
чувство за надвиснала обреченост или мрак, а много детайлен поглед към бъдещо събитие, което в
крайна сметка се случва точно така, както е било сънувано.
„Преди около две години имах сън, че шофирам колата си и ям някакъв десерт. Когато отбих
до един знак „Стоп“, си спомням, че се огледах, за да видя дали няма полиция, тъй като се канех
да изхвърля опаковката на десерта през прозореца и не исках да бъда глобен. Когато стигнах до
друг знак „Стоп“, канейки се да завия наляво, видях полицейска кола да минава покрай мен и си
спомням, че се засмях, защото само няколко мига преди това се бях оглеждал за полицаи. След
като ченгетата отминаха, завих наляво и почти незабавно трябваше да спра на червен светофар.
Когато светлината се смени на зелено, тръгнах да завивам наляво и червен камион, който не беше
спрял на червено, се удари челно в мен. което ме събуди.
Около пет месеца по-късно бях забравил напълно за този сън, докато един ден шофирах към
дома от училище и ядях „Туикс“ Бях спрял на знак „Стоп“, търсейки някакви признаци за
полицейска кола, защото се канех да изхвърля опаковката. След като я хвърлих през прозореца,
спрях на друг „Стоп“, при което мина полицейска кола и незабавно си спомних съня си. Когато
завих наляво, стигнах до светофар, където отново трябваше почти незабавно да завия наляво.
Спомняйки си съня, когато светлината се смени на зелено, не завих, а наблюдавах червен камион
да минава на червено.“
Боби Нелсън, водещ на Strange Frequencies Radio, ноември 2009 г.
След ужасяващите терористични атаки на 11 септември 2001 г. хиляди хора оповестиха
99
пророческите си сънища за атаките в различни интернет форуми за сънища. Сега е невъзможно да
се докаже каквото и да било пост фактум, но дори ако малък процент от тези хора наистина са
прогнозирали събитието в сънищата си, това би било изумително. Многото онлайн форуми за
изследване на сънища днес позволяват на хората да публикуват сънищата си, за които смятат, че
са предвестници на бъдещи събития, така че те могат впоследствие да се потвърдят от външни
наблюдатели.
Е. как тези сънуващи улавят бъдещо познание и откъде идва то? Въз основа на теориите в
квантовата физика и най-вече на Теорията за множеството светове на физика Хю Еверет III от 50-
те години на XX век може би съществуваме в безкраен брой паралелни вселени, които са част от
разширяваща се вселена, и всеки път, когато предприемаме ново действие или правим нов избор,
друга паралелна вселена незабавно се разцепва и процесът започва отново. Тази идея, както
обсъдихме в Първа глава, би могла да обясни дежа вю, ясновидството, телепатията, виждането на
бъдещето и миналите животи... да не споменаваме почти всичко, което смятаме за „паранормални 4'
явления, много от които включват способността да се прониква в база данни на информация. до
която не можем да имаме съзнателен достъп.
Д-р Брус Голдбърг смята, че съществува пето измерение, което е безкрайно по обхват и
мащаб. Той е убеден, че само когато сме в променено състояние на съзнанието, например хипноза,
медитация или дори преживяване на излизане от тялото, сме способни да хвърлим поглед към това
пето измерение... което надскача собствените ни три пространствени измерения и едното времево.
„Континуумът пространство-време описва едновременността на всички събития в живота ни. Към
нашата концепция за съществуването трябва сега да добавим пето измерение на паралелни
животи, осъществяващи се в паралелни вселени.“
Ако в будната ни реалност сме само едно от безкрайния брой „ние ”, които съществуват във
всички тези допълнителни вселени, може да приемем, че същите неща се случват в небудната ни
реалност. Сънищата, особено ясновидските, може наистина да са едно от „нас“, движещо се през
нашата реалност към други измерения, където законите на физиката са съвсем нови и странни в
сравнение с нашите. Не само това, но и можем да заобикаляме конструкта на линейното време на
човешкия мозък и да виждаме в миналото и в бъдещето.
Очевидно, ако погледнем субективните данни за преживяванията на милиони хора, които или
сънуват осъзнато, или имат дежа вю, пророчески сънища, психични способности, ясновидство или
просто променени състояния на съзнанието, водещи до видения, посещения или достъп до
познание от по-висши източници, тогава очевидно става нещо в психиката ни, което й позволява
да прониква отвъд физическите ограничения. Вероятно съществува общо поле на информацията,
което може да бъде достигнато от онези. ориентирали се точно как да го правят и способни да
виждат не само миналия си живот, но и онова, което би могло да се случи след две седмици.
Хипнагогия
Някои от най-необичайните преживявания, които хората споделят, включват състояния на
съня, появяващи се във времето между съня и будното състояние, известни като „хипнагогия“. В
това състояние хората споделят много интензивни видения или усещания, които се различават от
тези, докато спят.
Хипнагогията се различава от REM съня и се чувства така, сякаш тялото продължава да спи,
но съзнанието е активно. Терминът се прилага към етапа непосредствено преди заспиването, но
повечето преживявания на това, което е наречено парализа по време на сън (както беше описана),
се появяват в хипнагогното състояние. Подобно на дежа вю има разкази за хипнагогия, които
датират още от времето на Аристотел. Този преходен етап между съня и будността може да е
произходът и на явлението инкубус/сукубус, при което хората се чувстват така, сякаш са сексуално
манипулирани, задоволявани или нападани от някакво невидимо демонично създание, срещу
което не са в състояние да се отбраняват физически.
Сънна парализа
Сънната парализа често се придружава от необичайни слухови елементи, например жужене,
бръмчене, бучене. Възможно е да има и зрителни халюцинации на сенчести фигури или тъмни
цялости, чиито характеристики или форма изглеждат мъгляви и замазани. Освен това е възможно
да има отчетливи физически усещания за смазване или задушаване. Някои страдащи от сънна
парализа са споделяли и усещания за изтръпване, вибрации в тялото и дори оргазъм. Често
страдащите интерпретират тези усещания като имащи паранормален елемент, а някои уфолози
100
дори теоретизират, че редица похищения от извънземни са всъщност епизоди на сънна парализа.
В състоянието на сънна парализа човекът е много по-чувствителен към екстремни емоции
като ужас или еуфория в зависимост от самото преживяване. Аз (Мери) съм имала няколко
ужасяващи епизода на сънна парализа, обикновено когато съм крайно изтощена умствено и
физически. Те имат един и същ модел. Чувствам се като парализирана, не мога да отворя очи и
имам усещането за много тежко присъствие, което седи върху гръдния ми кош, затруднявайки ме
да дишам. Освен това съм „чувствала“ горещ дъх в ушите си и съм чувала тежко дишане.
Спомням си, че много пъти съм се мятала и крещяла (когато мога да открия гласа си) за помощ, но
съпругът ми на следващата сутрин винаги е твърдял, че нито съм се мятала, нито съм крещяла
през нощта. Каквото и да е ставало, а повярвайте ми, за мен беше реално и фи зическо, се е
случвало в съзнанието ми. Не съм сама в тези преживявания.
„Имала съм няколко случая на сънна парализа, но този специално изпъква. Легнах си на
дивана една събота вечер и се „събудих“, за да открия, че съм неспособна да движа ръцете си.
Чувствах тежко присъствие върху гърдите си и се огледах, за да открия сянката на човек, който се
носи над мен. Ориентирах се, че е мъжка сянка и когато ми заговори, възприятието ми се
потвърди. Думите, които ми каза, вечно ще ме смразяват. Той каза: „Страхувай се от мен.“ Тогава
почувствах как раменете и главата ми започнаха да се вдигат от възглавницата. Той ме вдигаше за
яката на пижамата. Не съм истински сигурна как излязох от това, но когато най-накрая се събудих,
кучето ми до мен спеше. То изобщо не осъзнаваше какво става; ако беше разбрало, щеше да излае.
Всички сънни парализи, които съм изпитвала, са се случвали на същия диван, за който
споменах. Никога не са ми се случвали в леглото или през деня, а само когато заспивам там
нощем. Една вечер слушах радио Coast To Coast, докато бях на работа, и чух гостът да говори за
сънната парализа. Тогава разбрах точно какво е станало и това никога повече не ми се е случвало.
Доста хора, с които съм говорила, ми казваха, че в момента, в който разберат, че е било сънна
парализа, и на тях никога повече не им се е случвало. Сякаш докато не сме осъзнавали, че това ни
се случва, сме били пленници на страха от непознатото. След като научим какво е, истината ни
освобождава.“
Там и Джоунс, октомври 2009 г.
„Преди всичко сънната парализа през повечето време ме плаши до смърт. Умът ми е буден,
но тялото ми не ще да се движи. Винаги „чувам“ и „чувствам“ някой друг в стаята с мен. Лежа там
безпомощен и имам чувството, че някой или нещо зло ме гледа. Заклевам се, че веднъж някой
прошепна „Здрасти“ в ухото ми. Толкова ясно и толкова близо беше до ухото ми, че ме уплаши
силно. Мразя чувството на безпомощност, когато лежа и не съм в състояние да се движа, знаейки,
че тялото ми спи, чувствайки това присъствие в стаята да ме наблюдава и чувайки всякакви
шумове. (Ясният глас съм го чувал само веднъж.) Чувам думкане по цялата стая, врати се отварят
и затръшват, стъпки вървят насам-натам, а понякога и тичат из стаята. Тогава започнах да правя
всичко възможно да остана буден. Мисля, че тези опити и след това сгромолясването два дена по-
късно влошиха нещата.“
Уес Рикена
Подобно на всякакви други необяснени явления, има редица теории, които са били
представени като опит за обяснява не на хипнагогията, включително загуба на его-граници, което
позволявала психичната реалност да се развихри; това би могло да обясни нелогичните елементи
на преживяването. Други, подобно на изследователя Хърбърт Силбърър. предполагат, че
халюцинациите, споделяни по време на тези междинни състояния, са абстрактни идеи, превърнати
в конкретни образи без обичайното потискане или цензура на будния ни ум. Трети търсят по-
фолклорни елементи, често откривани в „кошмарите“, или „нощните ужаси“. Тези преживявания
са особено интензивни, както е в британската легенда за стара „вещица“, която седи върху
гърдите, или сексуално зареден инкубус/сукубус с демоничен произход.

КОШМАРИ И СЪННА ПАРАЛИЗА

Всяка култура има собствен ъгъл или обяснение на сънната парализа. Нито едно от тях не е
особено утешаващо!
• В африканската култура изолираната сънна парализа често се нарича „яхване от вещица“.
• В Камбоджа, Лаос и Тайланд сънната парализа се нарича „пий умм“ и „хмот сукхот“.
Описва се като събитие, в което човекът спи и сънищата му са как една или повече призрачни
101
фигури са наблизо или дори го притискат към земята.
• В културата хмонг сънната парализа описва преживяване, наречено „даб тсог“, или
„смазващ демон“. Често страдащият твърди, че може да види дребна фигурка, не по-голяма от тази
на дете, да седи върху гръдния му кош.
• Във виетнамската култура сънната парализа се нарича „ма де“, което означава „притискан
от дух“, или „бонг де“, т.е.„притискан от сянка“. Много хора в тази култура вярват, че духът е
влязъл в тялото на човека, предизвиквайки парализираното състояние.
• В китайската култура сънната парализа е широко известна като пинин: гу и чуанг, което
буквално се превежда като „дух, притискащ тялото“ или „дух, притискащ върху леглото“.
• В японската култура сънната парализа се нарича „канашибари“, буквално „завързан с
метал“ от „кане“ - метал и „шибару“-завързвам, обвързвам, затягам.
• Във филипинската култура „бангунгут“, или синдромът на внезапната необяснена смърт,
традиционно е приписван на кошмари. Хората, които твърдят, че са оцелели от такива кошмари,
споделят, че са преживели симптоми на сънна парализа.
• По време на съдебните процеси срещу сейлемските вещици няколко хора споделят
пристъпи на кошмари от различни предполагаеми вещици, включително Бриджит Бишъп, които
може да са били резултат от сънна парализа.
• В унгарската народна култура сънната парализа се нарича „лидерсньомаш“ (притискане от
лидерс) и може да се припише на редица свръхестествени цялости като „лидерс“ (призрак),
„босоркани“ (вещица), „тюндер“ (фея) или „йордьоксерет“ (демон любовник). Самата дума
„босоркани“ произлиза от турския корен „бас-“, означаващ „притискам“.
• В исландската народна култура сънната парализа по принцип се нарича „преживяване на
Мара“. Зъл дух или сукумбус (тъй като обикновено е жена) предизвиква кошмарите (самата дума
Nightmare [кошмар] произхожда от нейното име).
• Други европейски култури споделят варианти на същия фолклор, наричайки сънната
парализа с различни имена: протогерманското „марон“, староанглийското „меър“, германското
„мар“ холандското „нахтмери“, исландското, старонорвежкото и шведското „мара“, датското и
норвежкото „маре“, староирландското „моригейн“ словенското „мора“, българското, сръбското,
полското „мора“, френското „кошмар“, румънското „морои“, чешкото „мура“. Произходът на
самото вярване е много по-стар и датира от реконструирания протоиндоевропейски корен мора-,
зъл дух, от корена мед- — „изтривам“ или „навреждам“.
• В Нова Гвинея хората наричат това явление „сук нинмио“, вярвайки, че възниква от
свещени дървета, които използват човешката същност, за да поддържат живота си. Твърди се, че
дърветата се хранят с човешка същност през нощта, за да не пречат на всекидневния живот на
хората, но понякога хората се събуждат неочаквано и това води до парализа.
• В турската култура сънната парализа често се нарича „карабесан“ („Тъмният
притискащ/атакуващ“). Вярва се, че това създание атакува хората в съня им, като притиска
гръдния им кош и открадва дъха им.
• В Мексико се вярва, че сънната парализа в действителност е дух на мъртвец, пречещ на
движението на човека; това се нарича sc me sub id el muerto (мъртвецът ме хвана).
Адаптирано от Wikipedia
Една от по-научните теории приема, че за разлика от REM съня, при който тялото е
целенасочено „изключено“ по време на съня, хипнагогията може да позволява моментно
блокиране на този процес на изключване, който се появява не само при навлизане в съня, но и при
излизане. Сънната парализа следователно може да се обясни като ситуация, в която съзнанието се
събужда, преди самото тяло да е получило сигнала да се размърда.
Без значение какво е обяснението, това отново е индикация за някакво отделяне на психиката
от тялото, което още веднъж посочва, че психиката често може да преживява реалности,
надскачащи физическото. Независимо дали се движим извън или отвъд тялото, прикрепени със
сребърна нишка, или манипулираме времето и пространството в състояние на осъзнато сънуване
по време на сън... или дори крещим в ужас от усещането, че се задушаваме, което прес тава в мига,
в който „се събудим“, психиката като че ли има способности, които едва сега започваме да
разбираме.
Може би бъдещите изследвания ще потвърдят пророческите сънища до степен те да станат
научно приемливи и дори ще докажат, че съзнателно сънуващите функционират на напълно
102
различно ниво или плоскост на реалността, където съзнателната воля съществува, както и има
връзки с нормалната реалност в будно състояние. Както заявява Дейвид Бом, наистина може да
има три нива на ред и предполагаемият ред е областта на съзнанието, на психиката, да вижда свър-
заността на целия живот, на цялото време, която не можем да разпознаем в нашия тълкувателен
ред на проявената реалност: реалността, с която имаме работа в „реалния свят“. Въпреки това
може би погрешно приемаме, че тази реалност е реална, а не реалността на нашите сънища,
защото сънят не се ли чувства също толкова жив и актуален? Това може да е много объркващо,
тъй като поставя под съмнение всичко, което смятаме за реално или проявено.
Независимо дали съзнанието ни е част от мозъка, или е напълно отделно от него, е конструкт
на нервните мрежи, изпразване на електрически импулси и връзки, или е напълно отделно от
физическата ни природа, въпреки това ние знаем от субективните преживявания на хората
навсякъде по света и от историята, че има и други светове и че единствено съзнанието ни може да
ги изследва. Тялото на този етап не е способно да отиде там, където може да стигне съзнанието. ~
Някой ден може би физическата телепортация и пътуването във времето ще станат нормална част
от живота, но засега се телепортираме и пътуваме във времето единствено в конструктите на
съзнанието ни, при които то се придвижва от едно състояние в друго, сменяйки възприятията,
убежденията и откривайки цял нов свят на възможности.
Никъде това не е по-видимо, отколкото нощем, когато си легнем да отпочинем след ден на
усилена работа и грижи за семейството, затваряме очи... и сънуваме.
Ние сме не само по-малко разумни и по-малко почтени в сънищата си... ние сме и по-
интелигентни, по-мъдри и способни на по-добри преценки, когато спим, отколкото когато сме
будни.
Ерих Фром

Девета глава
ЧЕЛИ ЛИ СТЕ ТОВА ПРЕДИ? ОТНОВО
„Раждал съм се повече пъти, отколкото всеки друг с изключение на Кришна.“
Марк Твен
„Знам, че съм безсмъртен. Несъмнено съм умирал десет хиляди пъти преди. Смея се на това,
което наричате кончина, и знам ширината на времето.“
Уолт Уитман
„Разумът е ужасно нещо за прахосване.“
лозунг на Фонда на обединените негърски колежи
Сякаш години са минали, откакто Том и Джуди за последен път били във ваканция. След като
купили местен бизнес преди петнадесет години, целият им живот се въртял само около работата.
Като собственици на дребен бизнес, които се опитват да се конкурират успешно в днешната ико -
номика, никога не помисляли за съкращаването на работното време. Работа, работа, работа.
Въпреки това те си били обещали, че един ден ще си вземат мечтания меден месец, който не са
могли да си позволят, когато се оженили.
Докато нареждал продуктите в един особено натоварен ден, Том внезапно изпитал рязка болка
в ръката си. Причерняло му пред очите и следващото нещо, което си спомня, е, че лежал на
носилката в спешното отделение, а лекари и сестри се били надвесили над него. Том преживял лек
инфаркт. Освен инфаркта лекарите смятали, че страда от хронична умора, и му наредили да
прекрати всякакви форми на стрес. Как обаче можел да изостави работата си дори и за ден, осо -
бено след като есенните промоции започвали след седмици? След като информирал лекаря, че
почивката не е възможна, лекарят отговорил: „Ако искаш да живееш, това е единствената ти
възможност?'
Добре, някои от вас вероятно се чешат по главата в момента и се чудят дали са имали миг на
дежа вю. Други може би се питат как авторите на тази книга може да са толкова умни. Трети
вероятно се чудят дали току-що са открили проблем при редактирането на книгата, който по
някакъв начин е бил пропуснат.
Не се притеснявайте, ако смятате, че сте чели това преди - така е. Във въведението. Тази малка
шега обаче служи просто да напомни колко бързо можем (и често го правим) да забравяме редица
детайли, но да запазваме сянката на разпознаването, която ни напомня, че сме го правили,
виждали, чували, чели или преживявали преди. Съзнанието обича да ни прави номера при всеки
103
удобен случай.
Въпреки това, както показват предишните глави, ние все още разбираме твърде малко
психиката, мозъка и съзнанието си. Дори с невероятния напредък в медицинската технология и
познания все още сме доста „на тъмно“ за това, което несъмнено е най-важният аспект на
дефиниращото ни като човешки същества. Може би загадките на вътрешната ни вселена изискват
много повече от технология, за да бъдат овладени. Да бъдат разбрани. Да се познават.
От чувството, че си преживял нещо преди...
Когато бях на около 10 години, имах такива дежа вю преживявания. Не говоря обаче за типа:
имам едно и след това в продължение на няколко месеца нямам. Говоря за силни преживявания,
които се случваха често. Почти всеки ден. Ставаха толкова често, че буквално смятах, че цели дни
се повтарят отново и отново. Спомням си един конкретен училищен ден, който наистина ме
уплаши толкова, че започнах да ходя при училищния терапевт заради него. Всяка сутрин
учителката пишеше на дъската математически задачи, които трябваше да решаваме, за да
настроим мозъка си за работа през деня. Тогава бях зле по математика. Имах затруднения в
ученето по математика и много се мъчех с нея. Онзи ден обаче отидох до чина, седнах и се зазяпах
в дъската. Спомням си, че си казах: защо, та тя написа същите задачи вчера. Започнах да пиша
задачите и ги реших. Когато занесох тетрадката си при учителката, тя ме погледна и каза: „О,
Никълъс, явно си учил, решението ти е правилно.“ Отговорих, че е лесно, когато даваш едни и
същи задачи два дена подред. Тя ме погледна странно и ми каза, че това е първия път, когато е
писала тези задачи на дъската. Казвам ти, Мери, още си спомням онзи ден и написването на тези
задачи, при това не говоря за втория път, а за първия, преди да има „втори път“.
Никълъс Дж. Ханвиер
Към възможността да си имал пророчески сън за катастрофа...
17 декември 2003 г.
Бях на брега до крайморски град. Не си спомням какво правех, но имах чувството, че една
огромна вълна ще дойде и ще удави хиляди мили навътре в сушата. Приятелят ми, Джеф, беше с
мен и започна да тича. Тичахме много по-бързо, отколкото е човешки възможно. Бях боса и тичах
през храсти, поля и гори. Пейзажът непрекъснато се променяше. В един момент се катерех по
заледен хълм с боси крака, но студът не ме притесняваше и изобщо не се уморих. Можех да
почувствам, че цунамито идва. Дървета и храсти ми препречваха пътя, а двамата с приятеля ми
трябваше да бягаме по черни пътеки, за да изпреварим приближаващата вода. Тичахме през един
град и си мислех да се изкатерим по стълбите до върха на висока сграда, но знаех, че вълната ще
залее всички сгради. Тогава и други хора започнаха да бягат. Хора на всяка възраст тичаха пред и
зад нас. Още не се чувствах уморена. Инстинктивно знаех, че водата отдавна е заляла
крайбрежния град, откъдето бягах. Знаех, че стотици са умрели и можех да видя сянката на
гигантската вълна с ъгълчето на очите си. Продължавахме да бягаме навътре и вече бяхме
изминали много мили, но водата прииждаше. Семействата също бягаха, но бяха забавени от
децата си. Джеф грабна малко момченце и продължи, като го носеше на ръце. Първата ми мисъл
беше, че вземането на някое дете само ще ме забави, но знаех, че Джеф постъпва правилно. Тичах
към майка с много деца и я помолих да ми даде най-малкото си дете. Тя ми връчи малко
момиченце, може би на 3 или 4 години, но много дребничко. Прегърнах я в ръце, вдигнах ка-
чулката й върху главата, за да не я драскат клоните, докато тичам през храстите. Двамата с Джеф
продължихме да тичаме по-бързо, отколкото е възможно. Знаех, че единствено децата, които
грабнахме, ще оцелеят. Останалата част от семействата им нямаха шанс. Вълната идваше много
по-бързо и се доближаваше.
Цунамито в Индийския океан уби близо 230 000 души в 11 страни точно една година по-
късно, на 26.12.2004 г.
Кристи Фурниър
Съзнанието ни наистина работи по най-мистериозен начин.
По самата си природа науката е склонна да не взема под внимание цитираните по-горе лични
преживявания, както и други субективни преживявания, които представихме в цялата книга.
Можем ли обаче да ги пренебрегнем? Да ги заметем под килима просто защото все още ни
предстои да открием отговорните физически механизми в съответствие с научната методология.
Заради липса на твърди, физически доказателства някои хора не биха искали да насърчат такова
безотговорно поведение, но да се направи това, означава да се отхвърлят преживяванията на
104
милиони хора през историята.
Науката може да ни каже, че сън за цунами една година преди то действително да се случи на
световната сцена, не е нищо повече от просто съвпадение. Просто чудатост или приумица на
съдбата. За сънуващия обаче няма хронология в пророчеството. През историята дори големите
пророци и ясновидци твърдят, че са имали способността да виждат събития далеч в бъдещето.
Помислете за по-известните мистици: Нострадамус, Малахи, св. Йоан и Едгар Кейси. Да, техните
пророчества са открити за интерпретация и невинаги, ако изобщо, са напълно верни. Милиони
хора обаче вярват в тях. Може би трябва да се запитаме дали има нещо съвършено друго, което
става тук.
Могат ли тези сънища, видения, пророчества да говорят за неща, които биха могли да се
случат... ако се следва определен път? Ако се следва определена хронология? Ако определено
решение се вземе или не? Има ли способност съзнанието да вижда на други нива на реалността,
където стават наистина тези събития?
Това със сигурност изглежда твърде пресилено - област на спекулации и предположения. Така
ли е обаче? Помнете: ние почти не разбираме съзнанието и реалността, камо ли колко нива
съдържа и колко далече в миналото и бъдещето може да пътува.
Мозъкът е част от физическото ни тяло, система на жив организъм, изградена от
взаимосвързани системи, всяка от които си има отчетливи роли и цели. Извадете мозъка и тялото
умира. Самият организъм обаче може и да не умира. Вероятно просто променя формата си в
различен вид енергия, която сигурно не може да се измерва, претегля или вижда. Може би приема
формата на мистериозна „тъмна енергия“: хипотетичната форма на енергия, която просмуква
цялото пространство и която според теориите на физиците обяснява 74% от общата маса-енергия
във Вселената. Тази концепция всъщност може да е научната основа, базирана на закона за
запазване на енергията. Този закон гласи, че цялото количество енергия в една изолирана система
остава постоянно в течение на времето. Според закона енергията не може да се създава, нито да се
разрушава, а само да се променя от една форма в друга.
Издигана е тезата, че физическото човешко тяло съдържа елементи както на изолирани, така и
на отворени системи. Например фактът, че приемаме вещества от средата, например храна и
въздух, и връщаме други вещества като въглероден диоксид и отпадъчен материал в средата, доб-
ре съответства на категорията отворена система. Кръвообращението ни е затворена система, в
която кръвта остава, докато циркулира, а химикалите се разменят чрез дифузия. Издигана е тезата,
че мозъкът е затворена система, тъй като единственото нещо, което разменя с външния свят, е „ин-
формация“, но дори и тя не е директно обменяна, а по-скоро се опосредства от мозъка и се
проявява чрез соматични средства. Е, при физическата смърт какво става с тази енергия? Дали
просто избледнява в тъмнина, или някак си се трансформира в различна форма?
Това със сигурност може да обясни непрекъснато увеличаващия се брой всякакви разкази за
паранормални и мистериозни преживявания. Може да помогне и за обясняването на най-
авангардните изследвания, които показват, че нашите мисли и намерения имат по-голяма сила,
отколкото сме си представяли, защото тези мисли имат собствена енергия, която може да оцелява
отвъд телесната смърт. Възможно е да има нещо повече в мислещия мислите, отколкото мислите,
мислени от мислещия, докато той е жив да ги мисли. Опитайте бързо да кажете това пет пъти!
Репортаж от 3 декември 2009 г. на Associated Press в Telegraph.co.uk представя изследване на
група европейски учени, имали успех в създаването на роботизирана ръка, която може да се
контролира изцяло чрез мисъл. Изследваното лице е човек с ампутирана ръка до предмишницата.
Забележителното е, че той може да контролира движението на новата си биомеханична ръка
просто с мислите си. Електродите, имплантирани в ръката му, позволяват на учените да измерят
сложността на движенията, които човекът е в състояние да постигне само с мисълта си.
Макар че изследователите на мозъка може просто да посочват, че неврологичните импулси,
които мисълта създава, след това влияят върху нервите в областта на имплантите, предизвиквайки
фините движения, това все пак отваря вратата към разглеждането на мисленето по съвършено нов
начин. В крайна сметка учените заклеймяват от години гурутата на самопомощта, които твърдят,
че ако можете да промените мислите си, сте в състояние да промените живота си. Очевидно, както
се вижда от такива книги като „Тайната“, има нещо в това убеждение! Очевидно, ако промените
мислите си или ги пригодите, можете да движите роботизирана ръка и да вдигате среден пръст на
някого!
105
 Още веднъж, както често правим ние, авторите, се обръщаме към редовете реалност на физика
Дейвид Бом. Мозъкът може да е контролиращият областта на разбираемия ред - физически и
проявен, онова, което виждаме и правим „навън“. Съзнанието следователно ще е господарят на
въвлечения ред, огромното невиждано, където мислите, намерението, убеждението, идеята и
архетипът се сливат и комбинират, за да създадат скритата същност на дадено нещо. Съзнанието
следователно е контролиращата сила на свръхвъвлечения ред, всичко знаещият надзирател, който
свързва отделния Аз с всичко друго, което съществува - виждано и невиждано, минало, настояще
и бъдеще. И трите реда участват в света около нас, точно както са и част от собствените ни
реалности. Смъртта на един ред, предимно разбираемия, по никакъв начин не сочи кончината на
останалите два. Поне засега нямаме доказателства, че го прави.
Ако отведем това крачка напред и приемем онзи поток на взаимосвързаността, за които
говорят Бом и други квантови физици, може да поискаме да хвърлим още един поглед на
аномалиите на съзнанието и онази лежаща в основата мрежа, която като че ли свързва частиците,
влизащи в контакт една с друга през огромни разстояния в пространството/времето, онова
колективно поле на цялата информация, източника на всички източници. Дежа вю, осъзнатото
сънуване, предчувствието, времевото подхлъзване, пътешествията на съзнанието, липсващото
време, паметовите засечки, алтернативните личности, вуду проклятията, магиите, намерението, а
дори и духовете, НЛО, криптидите и екстрасензорните способности... всичко това може да е в
областта на редове, които не можем да видим във физическия смисъл. Може би това поле или
решетка, както я наричаме, на свързаността наистина позволява пътуването във времето, неза-
висимо дали на съзнанието или на тялото, както и преживяванията на Аза в други вселени и
измерения. Нещо повече: не е ли възможно това да е средството за подпомагане появата на
цялости от тези други вселени и измерения в нашите?
В нивата, или плоскостите на тази решетка има свързващ механизъм, който обвързва едно
ниво със следващото, а умът или съзнанието притежава вродената способност да използва тези
механизми по начин, който е недостъпен за физическите ни тела. Макар че сме ограничени от
нашата плът и кръв, съзнанието ни няма подобни ограничения. Физическото ни тяло може да се
превърне в пепел след смъртта, но не и съзнанието ни, защото то не е материя. То е безформено.
Това, което е безформено, следва закони, много по-различни от самата форма, закони, които дори
нашите най-умни и най-добри учени едва започват да изучават, а камо ли да разбират. Това е
областта на поетичната наука, на изследванията на съзнанието, на експериментирането с
мисленето/ намерението. Тук контролираната лабораторна среда може да не е достатъчна.
Методологията просто не съответства на метода!
Никоя актуална технология не може да докаже, че това е вярно. Но не може и да го обори.
Скептиците твърдят, че споменатите по-горе преживявания са субективни, въпрос на вяра,
въображение и лична интерпретация. Въпреки това самите те може би са го схванали правилно.
Фундаменталното ни възприятие за реалността може да е изключително различно и по-
комплексно, отколкото съзнаваме.
Тъй като това, за което говорим, е областта на невижданото, свободната зона на освободения
мозък и любимото туристическо местенце на съзнанието. Последната граница и най-голямата
нерешена загадка. Скритата вселена, в която никой телескоп, без значение колко скъп или
усъвършенстван, не може да надзърне. Огромната и некартографирана област, която ни разкрива
съществуването си единствено в онези странни, натрапващи се преживявания, които не можем да
обясним.
Човешката психика.

От филма „Матрицата” (1999). Нео вижда черна котка да минава покрай тях и след това
подобна черна котка да минава покрай тях точно като първата.
Нео: Ей! Дежа вю.
[Всеки замръзва на място ]
Тринити: Какво каза току-що?
Нео. Нищо. Просто имах малко дежа вю.
Тринити. Какво видя?
Сайфър - Какво стана?
Нео. Черна котка мина покрай нас, а след това още една, която изглеждате досущ като нея.
106
 Тринити: Колко досущ? Същата котка ли беше?
Нео. Може и да е била. Не съм сигурен.
Морфей; Суич! Апок!
Нео. Какво е това?
Тринити. Дежа вю обикновено е засечка в Матрицата. Става, когато сменят нещо.
Изпитваме ли тогава единствено засечка в Матрицата, или както харесваме да го наричаме,
Решетката? След като според неотдавнашно изследване на общественото мнение „Нийлсън“
повече от 80% от американските домове имат персонални компютри, да направим аналогията с
компютъра и да подложим това на допълнителен анализ.
Представете си, че всеки от нас е блестящо проектиран „биокомпютър“, „Макинтош“ (или за
вас, юбертехнофилите - машина на Линукс) сред PC, съставен от стандартизиран хардуер и
софтуер, но и притежаващ способността да се променя or (или ъпгрейдва) според нуждите и
изискванията. По-бърз процесор? Няма проблем! Повече памет? Веднага идва!
Като биокомпютри сме управлявани от подобни програми (например базисната операционна
програма, известна и като „програма-мозък“) като всеки около нас; ние обаче сме и свободни да
модифицираме тази система и да я индивидуализираме съобразно потребностите си, като проме-
няме външния вид и впечатлението, създавано от десктопа, скрийнсейвъра, инсталираме
програми, които са ни интересни или полезни, и най-важното - имаме „мрежова свързаност“, с
която можем да се свържем с огромни външни мрежи (например интернет), да си сътрудничим и
да разменяме информация с равните ни по статус.
Външните ни физически сходства са такива, че ще е почти невъзможно човек лесно да
определи какво има „вътре“, без всъщност да разчупи кутията (или в нашия случай черепа!). По
същество, подобно на компютъра, ние изглеждаме еднакви, с тела, мозък и части, които също
изглеждат еднакви, плюс-минус някаква генетична вариация. Като хора обаче всички ние
прегръщаме човешката си природа.
Индивидуализирали сме нашите „програми“ на базата на предишни житейски преживявания,
убеждения, умения, намерения, познания и социално/културно обуславяне и познание. „Офлайн“
реалността ни е това, което всеки от нас нарича реалност на своя „Аз“. Тя е само и единствено
наша и никой, дори и най-закоравелите учени, не може да я докаже или да я обори, защото само
ние като отделни хора я преживяваме.
Подобно на нас, писателите, които прекарваме дълго време пред компютъра, работим през
голяма част от времето в тази „офлайн“ собствена реалност, създавайки и преработвайки живота
си според информацията, която навлиза в мозъка ни и се филтрира през лещата на
индивидуалното съзнание. Избираме онова, което има значение за нас, което е важно за
всекидневното ни функциониране в живота. Останалото го пренебрегваме (или се опитваме да
потиснем).
От време на време обаче, когато изпитваме нужда да се свържем с нещо по-голямо и по-
широко от всекидневния ни живот, влизаме „онлайн“ и внезапно сме изложени на други хора,
убеждения, други реалности и друго съзнание, което е там, навън, в Матрицата, Решетката.
Именно в тази Решетка откриваме свързаност, която обикновено не преживяваме, когато сме
изолирани „офлайн“. Виждаме „по-голямата картина“.
След като влезем „онлайн“, биокомпютърът ни получава истински порой от информация, до
която не сме имали достъп „офлайн“, и нашият процесор (или мозък) сега има за задача да я
преработва, разбира и интегрира. Някаква част от информацията със сигурност може да изглежда
паранормална, необичайна, анормална или просто странна. Дежа вю, странните сънища,
прогнозиращи бъдещо събитие, знаете, че някой ще се обади, преди той да е звъннал, когато
виждате изчезнало дете на отдалечено място и обаждане до местната полиция го потвърждава,
преминаването в променено състояние на съзнанието, срещата с призрак или с НЛО... това са
дефектите в програмата, които отказваме да приемем като нормални, когато сме „офлайн“, но
може би са част от цялото ..онлайн“ преживяване. Точно както във „Фейсбук“ можете да станете
„приятел“ с три хиляди души, които изобщо не познавате, да си „онлайн“, отваря вратата към
буквално хиляди нови преживявания, които не са били налични, докато не сте се свързани с World
Wide Web, или решетката на свързаността.
Е, мозъкът по-скоро „офлайн“ преживяващ ли е? Може би човешкото съзнание е това, което
ни дава по-богатото, по-дълбоко преживяване на включването „онлайн“. Макар че двете трябва да
107
работят заедно, за да поддържат гладкото функциониране на системата, само едното има пълен
достъп до „по-голямата картина“.
Следващия път, когато имате момент на дежа вю или някакво странно и необяснимо
преживяване, което не съответства на обикновената програма на всекидневното ви съществуване,
опитайте се да направите пауза и да почувствате какво става. Наистина направете опит да го
преживеете, вместо само да мислите за него. Това не е моментът мозъкът да минава в режим на
претоварване с неговите рационални, аналитични модалности, а време за онази „друга“ част от нас
да преживява, а не да анализира. То е време да оставим настрана лявото си полукълбо и да
позволим на дясното да е интуитивно, да усеща, да чувства и да бъде. Време да позволим на
съзнанието си... вашия „онлайн“ Аз просто да се усмихва и да кима в знак на признаване на
дефекта в основната програма - програма, която открива безкрайни и безбройни възможности на
съзнанието, паметта и времето.
„Само когато вашето съзнание е напълно фокусирано върху момента, в който сте, можете
да получите дара, урока или удоволствието, които този момент има да предложи.“
Барбара де Анджелис
„Идва време, когато съзнанието се изкачва на по-висока плоскост на познанието, но никога
не може да докаже как се е озовало там.“
Алберт Айнщайн
„Знам само една свобода и това е свободата на ума.“'
Антоан дьо Сент-Екзюпери

БЛАГОДАРНОСТИ
Мери и Лари биха искали да благодарят на Лайза Хейгьн - необикновен агент, приятел и
съюзник, за непоклатимата й вяра в нашата работа и за помощта й да ви представим нашите идеи.
Освен това благодарим на Майкъл Рай, Лори Кели-Рай и на целия персонал на издателство „Ню
Пейдж Букс“-благодарим ви за тази възможност да продължим работата си и да я представим пред
света. Благодарим на чудесния колектив на „Уоруик Асошиътс“ за тяхната страхотна реклама и
промоцията на книгите ни. Признателни сме на Прю за фантастичната работа по уебсайта! Освен
това благодарим на всеки, който допринесе за тази книга със своите идеи, опит, одобрение и
истории. Вие правите книгите ни толкова по-богати на дълбочина и прозрение.
МЕРИ: Бих искала да благодаря на майка ми Мили и на баща ми Джон, че продължават
винаги да са моите криле и да мислят, че съм блестяща, макар че, ей Богу, изобщо не мога да
разбера защо. Благодаря на сестра ми Анджела - тренинг партньор в живота ми, и на щурия ми
брат Джон, който ме кара да се смея на глас, както и на разширеното ми семейство: Уини (толкова
животинска!), Ефрън и роднини, Алана, Арън, семействата Авакян, Лаконт и на всички мои скъпи
стари и нови приятели, които винаги са ме насърчавали и ме оставят да си пускам косата, когато
пожелая, а това е често! Благодаря ти, Сузан, за изумителния уебсайт! Благодаря на онези от вас,
които продължавате да ме подкрепяте, като купувате книгите ми и идвате да ме слушате, когато
говоря. По някаква странна причина вие като че ли мислите, че имам нещо важно да кажа, и аз ви
благодаря от сърце за това, че ме слушате и споделяте собствените си идеи с мен. Благодаря най-
вече на моя номер едно, Макс, който владее сърцето ми и господства над живота им. Ти си най-
щурото и най-умното човешко същество, което познавам, независимо че бях само на 8 години. Не
бих искала да живея без теб в живота ми, малка моя Светлина. Боже, а как танцуваш! Кой си е
мислил, че бяло момче може да е толкова стилно и неконвенционално!
И, разбира се, благодаря на Лари Флаксман за повече от две години и три книги, резултат от
най-изумителното партньорство и приятелство. Макар че съм писателка, думите не могат да
опишат колко горда и почетена съм да работя с теб и да бъда твой приятел, Лари. Знам, че е било
стресиращо на моменти, но си струваше всяка секунда. Ще превземем света! Или най-малкото, ще
го променим към по-добро с нашите идеи и прозрения. Какво пътуване беше! Надявам се да
продължи дълги години занапред.
ЛАРИ: Наистина съм благословен да имам толкова много чудесни хора в живота си и за да
благодаря на всички, ще е нужна цяла самостоятелна книга! Тъй като вероятно сте отворили тази
книга, за да прочетете за дежа вю и другите аномалии на съзнанието, а не за да броите
благодарности (макар че, ако сте го направили, това е такава самоотверженост!), ще се опитам да
съкратя силно списъка. Първо, искам да благодаря на майка ми Шийла и на баща ми Норман за
108
всичко. През целия ми живот вие сте невероятно вдъхновение за мен и аз съм благодарен за
непрекъснатото ви насърчение. Благодаря на брат ми Джон за неговия хумор и остроумие.
Специални благодарности на жена ми Емили, чието разбиране, подкрепа и толерантност към моя
невероятно хаотичен график могат да са урок дори за Йов. Благодаря на моя най-добър „малък
приятел“ - дъщеря ми Мери Еса (известна и като „Милото“). Макар че съм писател, дори не мога
да започна да обличам в думи как ме карате да се чувствам. Всеки път, когато чуя „Тате“ или
„Трябваш ми...“, сърцето ми се разтапя. Никога не съм си представял, че да си баща може да е
такова невероятно преживяване. Работата на всеки писател е неговото изкуство, неговото
наследство. Ти си моят шедьовър и аз най-накрая изпитвам чувство на постижение и
осъществяване, след като ти си в живота ми. Благодаря на моето разширено семейство от
ARPAST, особено служителите — вие ме държите здраво на земята и продължавате да ми
помагате да отварям научния плик за писма. Големи благодарности на всичките ми почитатели.
Кой е знаел, че ще имам почитатели? Вие сте наистина чудесии!
Накрая благодаря на Мери Джоунс. Сякаш вчера прочетох PSIence и се почувствах принуден
да ти пратя имейл с размислите си. Още не мога да обясня обаче какво ме накара да се свържа с
„известен човек"; още по-невероятното е, че не само имам партньор, с когото работя отблизо... но
и че имам честта да те наричам мой приятел. Невъобразимо горд съм от работата, която
свършихме, и очаквам с нетърпение бъдещето. Наречи го съдба, провидение или добрия, старомо-
ден късмет — наистина вярвам, че бяхме събрани, за да постигнем нещо голямо. Дръж се, ще бъде
паметно пътуване!
Има разлика между това да знаеш пътя и да го вървиш.
Морфей. „Матрицата" (1999)

БИБЛИОГРАФИЯ
Brodie, Richard. „Virus of the Mind: The New Science of the Meme." Carlsbad, California: Hay
House, 1996.
Bruce, Robert. „Astral Dynamics: The Complete Book of Out-of Body Experiences." Charlottsville,
Pennsylvania: Hampton Roads, 2009.
Dossey, Larry, MD. „The Power of Premonitions.“ New Dawn Magazine, Special Issue #9. 2009.
Foer, Joshua. „The Psychology of Deja vu.“ Discovery Magazine, September 9, 2005.
Fuller, John G. „The Ghost of 29 Megacycles.“ London, England: Grafton Books, 1987.
Goldberg, Dr. Bruce. „Exploring the Fifth Dimension: Parallel Universes, Teleportation and Out-of-
Body Travel.“ Los Angeles, California: Bruce Goldberg, Publisher, 2009.
Gooch, Stan. „The Origins of Psychic Phenomena.“ Rochester, Vermont: Inner Traditions, 2007.
Gordon, Susan. „The Mind and the Brain: A review of The Human Amygdala“ by Paul J. Whalen
and Elizabeth A. Phelps.“ PsyCritiques Sept. 30, 2009 issue. Volume 54.
Graff, Dale E. „Tracks in the Psychic Wilderness.“ Boston, Massachusetts: Element Books, 1998.
Graff, Dale E. „River Dreams.“ Boston, Massachusetts: Element Books, 2000.
Graff, Dale E. „Explorations in Precognitive Dreaming.“ Journal of Scientific Exploration, Vol. 21,
No. 4, pp 707-729, 2007.
Hancock, Graham. „Supernatural: Meetings with the Ancient Teachers of Mankind.“ New York,
New York: The Disinformation Company, 2007.
Hawkins, David R. „Power Vs. Force: The Hidden Determinants of Human Behavior.“ Carlsbad,
California: Hay House, 2002
Hayes, Michael. „The Hermetic Code in DNA: The Sacred Principles in the Ordering of the
Universe.“ Rochester, Vermont: Inner Traditions, 2008.
Krippner, Stanley. „Human Possibilities: Mind Research in the USSR and Eastern Europe." Garden
City, New York: Anchor Books, 1980.
Krippner, Stanley with Montague Ullman and Alan Vaughn. „Dream Telepathy: Experiments in
Nocturnal ESP. “ 2nd Edition. Jefferson, North Carolina: McFarland Publishers, 1989.
Lazio, Ervin. „The Akashic Experience: Science and the Cosmic Memory Field."
Rochester, Vermont: Inner Traditions, 2009
Lipton, Bruce. „Mind Power.“ New Dawn Magazine, January - February 2008.
Lipton, Bruce. „The Biology of Belief: Unleashing the Poxver of Consciousness, Matter and
Miracles." Santa Rosa, California: Mountain of Love Books, 2005.
109
 Lewis, James R. and Oliver, Evelyn Dorothy. „The Dream Encyclopedia." Canton, Michigan:
Visible Ink Press, 2009.
McTaggart, Lynne. „The Field: The Quest for the Secret Force in the Universe.“ New York, New
York: HarperCollins, 2002.
Monroe, Robert. „Journey Out of the Body." Garden City, New Jersey: Doubleday Books, 1971.
Peake, Anthony. „Is There Life After Death?" London, England: Chartwell Books, 2001.
Peake, Anthony. „The Daemon: A Guide to Your Extraordinary Secret Self" London, England:
Arcturus Publishing Ltd, 2008.
Peat, F. David. „Synchronicity: The Bridge Between Mind and Matter " New York, New York:
Bantam Books, 1987.
Proud, Louis. „Dark Intrusions: An Investigation Into the Paranormal Nature of Sleep Paralysis
Expriences.“ Jefferson Valley, New York, A nomalist Books, 2009.
Science Daily, November 29, 2006. „А Stunning New Look at Deja vu.“
Science Daily, January 30, 2008, „Deep Brain Stimulation in Hypothalamus Triggers Deja vu
Memory Recall in Patient.“
Science Daily, November 19, 2008. „The Psychology of Deja vu.“
Seifer, Mark. „Transcending the Speed of Light: Consciousness, Quantum Physics and the Fifth
Dimension.“ Rochester, Vermont: Inner Traditions. 2008.
Strassman, Rick. „The Spirit Molecule: A Doctor’s Revolutionary Research Into the Biology ofNear-
Death and Mystical Experiences.“ Rochester, Vermont: Inner Traditions, 2009.
Taylor, Jill Bolte. „My Stroke of Insight: A Brain Scientist’s Personal Journey.“ New York, New
York: Viking, 2006.
Turner, Dr. John L. „Medicine, Miracles and Manifestations.“ Franklin Lakes, New Jersey: New
Page Books, 2008.
Varghese, Roy Abraham. „There is Life After Death: Compelling Reports From Those Who Have
Glimpsed the After-Life.“ Franklin Lakes, New Jersey: New Page Books, 2009.
Waggoner, Robert. „Lucid Dreaming: Gateway to the Inner Self" Needham. Massachusetts: Moment
Point Press, 2009.

На корицата:
Чувствате се така, сякаш сте го правили преди, макар че го вършите за пръв път. Виждате
нещо ново - човек, местност, ситуация, но въпреки това ви изглежда изцяло познато. Участвате в
разговор и в същия миг осъзнавате, че сте изговаряли абсолютно същите думи и преди... на
абсолютно същия човек.
Всички ние сме„били там, правили сме това"! Над 70% от хората са имали това преживяване -
загадъчното чувство, наречено deja vu, или „вече видяно".
„Феноменът дежа вю" ще ви поведе на вълнуващо пътуване, което ще ви представи теории и
идеи за същността на дежа вю. Ще ви запознае с близки срещи със смъртта и с други мистериозни
аномалии на съзнанието, паметта и времето - интуицията, осъзнатото сънуване, телепатията,
времевите зони.
Дежа вю обаче е само една от многото загадки на психиката. „Феноменът дежа вю" изследва
и:
• грешките на паметта, липсващото време и състоянията фуга
• мозъка като получател и предавател на реалността
• променените състояния на съзнанието: от халюцинациите до религиозните видения
• заразната мисъл, клетвите, обладаването от демони и масовата хистерия
• състоянията на съня, осъзнатото сънуване и пророческите сънища
Повдигнете завесата или воала...
Тръгваме на пътешествие далеч отвъд дежа вю, за да осъзнаем, че светът, в който вървим, е
само един от многото, а загадките на съзнанието са огромни и неразкрити, както и самата вселена.

„Идва време, когато съзнанието се изкачва на по-висока плоскост на познанието, но

никога не може да докаже как се е озовало там."
Алберт Айнщайн
Мари Д. Джоунс и Лари Флаксман са автори на „11:11 The Time Prompt Phenomenon" и „The
110
Resonance Key". Те са основатели на ParaExplorers.com и са участвали в редица радиопредавания,
включително Coast to Coast With George Noory. Джоунс е автор и на бестселъра „2013. Краят на
дните или ново начало?" Флаксман е основател и старши изследовател в ARPAST - Арканзаски
екип за изследване на паранормалното и аномалното. Той е технически консултант на редица
организации, изследващи паранормалното.

Превод Людмила Андреева

Книгата е сканирана от Александър Т.

111