Professional Documents
Culture Documents
Урумов,Ал.-Татко,обичай ме
Урумов,Ал.-Татко,обичай ме
Урумов,Ал.-Татко,обичай ме
8
I.
- Да, Урумова.
- Да, да, Невена Урумова! Сутринта я приехте и... И от-
тогава не знам какво се случва, как е тя?!
- А, не се безпокойте. Всичко е наред. Поставих й две
инжекции, вече има разкритие и ще ражда след малко.
Обадете се по-късно следобед. Доскоро.
И затвори! Сякаш нищо не се е случило! Съвсем нищо!
Затвори, сякаш е съвсем обикновен ден! Направо не мога да
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
повярвам! Какъв доктор е този?! Не полагат ли клетва тези
хора да се грижат за страдащите си пациенти и за техните
близки?! Как може един доктор да постъпва по 11
този нечовешки начин?! Защо не ми обясни повече?! И как
така изведнъж всичко това...
„Не се безпокойте? Да не се безпокоя ли?! (Главата за-
почва да ме боли!) Как така да не се безпокоя, като точно
моята жена ще ражда?! Аз да не съм се безпокоял! Ами вие не
се безпокойте, вие! То вие не се и безпокоите, като ви слушам
- даже изобщо не ви пука! Което съвсем ме изнервя! Просто
губя контрол! Лошо ми е!
„Ще ражда след малко.“ Защо да ражда точно след малко?!
След колко малко?! Съвсем малко?! И как така след цели
девет месеца сравнително спокойствие, тъкмо си бяхме
свикнали с бременността, даже и аз бях свикнал, и сега
изведнъж...
Какво ти става бе, човече?! Нали уж си доктор!
„Вече има разкритие.“ Как така има разкритие?! Може
нищо да не разбирам, но това много добре го знам! Много
добре знам, че ако има разкритие, това значи, че наистина
след малко ще ражда. А точно тя никога досега не е раждала!
Този доктор трябва да знае, че тя никога не е раждала и затова
трябва да бъде много внимателен!
„По-късно следобед.“ Да, по-добре е да е по-късно! Така
няма да е съвсехМ веднага. Но следобед... кога следобед,
днес?! Ами то вече е един часът следобед. Значи то изобщо не
е много по-късно, може дори да е точно в този момент!
„Поставих й две инжекции.“ Какво е направил този
човек?! Инжекции?! Та тя не е болна, тя е само бременна,
защо инжекции?! И какво е имало в тези инжекции?! Ами ако
сега нещо й стане на нея?! Или ако нещо на детето?! И тези
I
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
доктори какво си мислят - че който им падне в
ръцете и могат да си правят каквото си поискат! Как така ще
бие инжекции на беззащитна бременна жена! И то не една, а
две инжекции! Защо?!
Започва да не ми стига въздух.
- Колега, какво става?
Как може така... две инжекции! Намерил безпомощна жена
и сега издевателства над нея! Доктор! Какъв доктор е тоя?! И
точно на такъв да попадне жена ми... две инжекции!
- Колега, добре ли си?
Вдигам глава към съседното бюро в редакцията, в която
работя. Гледам втренчено. Другите в стаята също ме гледат
странно. Защо ме гледат така странно? Стаята също изглежда
странно. И слънцето навън свети странно. Поглеждам през
прозореца и виждам колко странно се движат хората. Всичко
е странно! И тогава чувам устата ми да изрича нещо също
толкова странно:
- Жена ми ще ражда!
Грабвам си сакото от закачалката и тичам навън по ко-
ридора, оттам по стълбите...
Махам отчаяно на улицата и ето - идва първото такси и се
готвя да скоча вътре. Не, не мога да скоча, защото таксито е
заето от някакви неадекватни хора, които съвсем спокойно са
могли да си останат вкъщи. Ако бях на тяхно място, просто
щях да изляза и да го освободя за един човек, който бърза за
родилния дом. Но не - раздрънканият барутник с тези
досадници вътре просто минава край мен, надменно
поклащайки старите си ламарини. Кой ли е луд да се вози на
такива таратайки?
Аз. Само да карат бързо. Който бърза за родилния дом,
I
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
той се вози на всичко.
Алилуя! Второто такси спира и скачам като тигър на
задната седалка. Малко замаян, но все пак тигър. „За
родилния дом“, казвам точния адрес на болницата и се
вкопчвам в облегалката пред мен. Шофьорът не реагира.
Изобщо! И съвсем спокойно, едва-едва, просто си подкар- ва
таратайката. В този миг разбирам, че съм попаднал на най-
бавното и неудобно такси на света. Не стига, че се влачи като
костенурка, но е и супернеудобно. Седалката му е неудобна.
Прозорецът е нисък и нищо не е наред. Премествам се на
другата седалка. Никаква разлика, абсолютно същото е.
Добре, ще изтърпя някак си. Това все пак не е толкова трудно
в сравнение с раждането например. И в крайна сметка е по-
добре да си в такси, отколко- то в трамвай. Не защото е по-
удобно от трамвай - не и това такси. А защото в трамвая може
да чуете кошмарни истории, които да ви съсипят. Защото
само преди дни точно зад мен в трамвая бяха седнали две
бодри пенси- онерки. И вместо кротко да си гледат внучетата
вкъщи, както трябва да правят всички, те тръгнали нанякъде
без никаква цел и без ясна посока. И през цялото време не
спряха да дърдорят. Дърдорят ужасни неща! А специално
едната беше направо... Моля се наум и от време на време
мислено я призовавам: „Млъкни, зла жено!“. Казах си го поне
десет пъти, докато слушах техния диалог:
- Вие какво сте работили?
-Ами аз 40 години...
- И аз 40 години, и аз! Няма да повярвате, ама 40 години
изкарах като акушерка. И ако ви разкажа какви случаи съм
имала...
- Виж ти!
- Да, да, какви случаи, какво нещо! Например, когато
детето тръгне накриво или пък се завърти наобратно- значи
1
I. Началото. Боже, жена ми ражда
или с дупето напред, или пък се покаже крак или ръка...
- Така ли?!
- Ами да, всякакви случаи, на какво ли не съм се нагле-
дала!
- Колко интересно!
- Да, да, много интересно! И тогава обикновено удрям с
лакът в корема. Ама силно! То така се удря! Значи засилвам
се и с цялата тежест - дум, дум, в корема.
„Дум, дум, в корема!“
Иска ми се да се обърна, да се засиля и нея да я думна в
корема. Или където и да е, но да я думна! Вместо това скачам
от мястото си и изхвърчам от трамвая на първата спирка.
Просто имам нужда да повървя пеша, да дишам софийския
въздух с пълни гърди. Какъвто - такъв. Все пак и в него има
кислород, донякъде. И докато вървя, си мисля с горчивина -
явно те са вече сред нас. Някога го подозирах, но сега го
чувам с ушите си - онези зли пришълци от далечния Космос,
които приемат човешки образ и идват на Земята, за да ни
изтребят. „Дум, дум, в корема.“ Абе, аз не знам защо
пропуснах да те думна в корема! Ей така, лельо - само за да
видиш хубаво ли е! И при това ти със сигурност не си
бременна! За разлика от жена ми!
Какъв шок - да удряш бременна жена в корема! Такова
нещо едно човешко създание не може да направи. Не! И даже
да се хвали на публично място с тези садистични действия. В
продължение на 40 години - „дум, дум“! И то
1
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
1
I. Началото. Боже, жена ми
Вече съм пред съдбовната вратаражда на АГ отделението и
някак си намирам сили да натисна сакралния звънец. Вратата
изглежда заключена така, сякаш от векове никой не е минавал
през нея и сякаш, никога няма да се отвори пред никого.
Вратата все пак се отваря - някаква сестра отвътре ме
гледа с върховна досада. Правя безмълвно знак с ръка, защото
толкова ми стигат силите и защото в този момент виждам д-р
Иванов, който говори с други хора в бели престилки.
Сестрата, със сигурност виждала стотици и хиляди като мен,
очевидно е наясно с моето състояние, защото ми прави знак
да вляза, след което потъва някъде навътре по коридора.
Влизам плахо след нея.
Доктор Иванов обръща глава към мен, поглежда ме така,
сякаш гледа през мен, и отново се обръща в другата посока.
Краката ми се подкосяват! Дано нещо с жена ми да не...
дано да са добре, дано!
Не смея да питам, не смея да мръдна, не смея... Нищо не
смея!
Доктор Иванов се разделя с другите хора, обръща се и
прави няколко крачки, като застава пред мен. Мисля, че ще
припадна.
- Честито, имате дъщеря, 3300 грама, детето и майката са
добре.
Нищо им няма! Нищичко! Жена ми е жива и здрава! Той
ми го каза, самият доктор: „Детето и майката са добре!“ Имам
и дъщеря. Значи вече съм баща. Мисля, че ще припадна. В
този момент по коридора се появява медицинска сестра,
бутаща едно болнично легло на коле
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
ла - жена ми лежи на него! Надвесвам се над нея, тя още е
замаяна от упойката:
- Момиче - прошепва жена ми едва-едва.
- Всичко е наред, миличка, слава Богу - всичко е наред!
Количката отминава, докато аз дълбоко си поемам въздух.
Добре, така е добре! Даже е чудесно! Имаме дъщеря и всичко
е наред. Докторът го каза - „детето и майката са добре“.
Майката е добре, с очите си го видях... По-добре съм вече и
аз, но като цяло не знам къде се намирам. Знам само, че вече
нищо няма да е същото. Замаян съм от цялото това раждане.
За мен мина много тежко! И си мисля... Да, през цялото време
една мисъл върви в подсъзнанието ми:
Жените никога няма да узнаят как се мъчим ние, мъжете,
докато те раждат!
1
Малкото краче, което се отпечатва от вътрешната страна
на корема на жена ми, е някакъв тайнствен знак от
невидимите, непознати измерения на чудото, наречено живот.
Това миниатюрно ходилце с още по-миниатюрни пръстчета,
които за миг се изписват по кръглия коремен купол, е само по
себе си чудо. Всъщност плодът в утробата е малко ангелче,
което се разхожда по своето небе, докато на мен ми е дадено
да виждам отпечатъците от неговите крачета.
Това ангелче се е отзовало на любовта ни и пристига от
далечните вълшебни пространства в Царството на Раздавача
на живот.
И някъде там, през тези вечери на молитва и очакване,
през тези къси нощи и приказни сънища, прекосяваме
долините на човешките си страхове и притеснения. И из-
лизаме на топлия пристан на онзи ласкав октомврийски ден, в
който се появява наградата за любовта, търпението, болката,
вярата.
И е някак... сякаш съм го виждал някъде. За първи път е,
но точно така съм си го представял. Или по-скоро не бих
могъл да си го представя по друг начин! Ето, точно така -
жена ми е застанала на балкона на родилния дом, слънцето
грее точно зад гърба й и светлината му се разлива навсякъде
около нея, очертавайки силуета й. Засле-
20
ТАТКО,
пяват ОБИЧАЙ
ме тези лъчи,ME!
но все пак някак си успявам да видя това
мъничко, съвсем мъничко мишле, което тя държи в ръцете си.
Силна е и смела - вдига го високо, за да го видя по-добре, и в
този миг светлината засиява навсякъде около бебето.
И колкото и смешно да е, гледам невярващо как нежните
ушички на това мъничко, чисто ново човече са някак си
светещо розови. За първи път виждам всичко това - и бебето,
и този невиждан досега светещо розов цвят. Малка, сладка
мишка с розови уши - какво е това чудо? Какво да направя, се
питам. И как ще се разбираме с теб, мое малко розово чудо?
2
II. Добре
някого. Нужна е слабост. И вдошли,
тази деца! Ти си най-важното
привидна за мен
слабост се крие
най-голямата сила на всички светове- силата на Любовта.
2
ТАТКО,покривка
снежната ОБИЧАЙ ME!
под уличната лампа. Вземам плачещата си
дъщеря на ръце, изправя^м се пред прозореца и посочвам
някъде навън...
- Виждаш ли ги, пиленце? Ето там долу са, точно под
лампата... в снега... трите малки патенца, едно бяло, едно
жълто и едно зелено...
- Да! - плачът утихва. - Да, тати, виждам ги...
- Как са се гушнали едно до друго?
- Да, трите са се гушнали - очите й стават толкова големи!
Светлооката ми принцеса изрича думи с такава естествено
безкрайна вяра, че я поглеждам и ясно виждам трите патенца,
отразени в широко отворените й очи. Съвсем ясно се вижда -
бяло, жълто и зелено.
Как се казват ли? Мънчо, Звънчо и Кънчо. Бялото е Мънчо,
жълтото е Звънчо, а зеленото - Кънчо. Майка им ги е нарекла
така, защото Мънчо само мънка, все за нещо мърмори - „ту му
млякото горещо, ту пък друго нещо“. Звънчо пък има много
звънлив глас, много весело е това патенце и все си пее - като
звънче. А пък Кънчо... ех, този Кънчо. Ами много
непослушно е това зелено патенце Кънчо - едно му казва
майка му, а той прави съвсем друго. Никак не я слуша, на
майка му перушината цялата е побеляла от това непослушно
патенце. Ето и сега - този Кънчо да вземе да тръгне нанякъде,
без изобщо да се обади на майка си. И не само това, ами и
другите две патенца и те да тръгнат след него в снега. И те
също не са се обадили на мама. А тя колко пъти им е казвала
да се обаждат, когато решат да тръгнат нанякъде. И сега какво
е станало? Загубили са се и трите! И сега майка им къде ли не
ги търси и се притеснява за тях и цяла нощ ще й е мъчно. Но
няма страшно, това е само за поука. Защото патетата имат
пухкави пера и под снега им е топло. Така че още утре рано
2
сутринта майка им щеII.ги
Добре дошли,
намери и деца!
ще гиТиприбере
си най-важното за мен
на топло, и
ще им даде да пият липов чай.
И тук някъде моята малка принцеса престава да наднича
навън и успокоена се сгушва в мен, съзнанието й постепенно
потъва в пухкавите преспи на сънищата, очите й се унасят,
главата й пада на рамото ми... Лека нощ, малки непослушни
патенца, утре сутринта мама разтревожена ще ви открие,
скрити на топло под пухкавия сняг, и толкова много ще се
зарадва, че сте живи и здрави! И затова даже няма да ви се
скара, а пък вие вече няма да сте толкова непослушни... Може
би само понякога...
Лека нощ, моя първородна принцесо! Гледам те и си мисля
- всеки баща трябва да има поне една дъщеря! Лека нощ!
Появяването на престолонаследника
Това появяване е деликатно и аристократично, с при-
същата елегантна дискретност, която се превръща в стил още
преди да се роди.
Бебето се държи много по-спокойно, което постепенно
успокоява жена ми, че втората бременност ще е по-кротка от
първата - с буйното поведение на нетърпеливата да се
запознае с този свят наша дъщеря. И тъй като по това време
няма такава апаратура, както сега, приемаме това спокойно
поведение за достатъчно основание да решим, че ще имаме
още една дъщеря. Лично аз нямам нищо против - и при
първото раждане, когато жена ми беше убедена, че ще е
момче, и сега. Важното е децата да са добре, да са живи и
здрави. Пък каквото Бог даде. И след като толкова много
обичам дъщеря си, с любов ще посрещна още една принцеса в
живота ни. Бързо се настройвам на тази вълна. Ще имам втора
дъщеря - това е прекрасно! И ще я обичам също като първата!
2
ТАТКО, ОБИЧАЙ
„Честито! ME!
Имате син).“ Ами сега?!
Гледам сестрата срещу мен и кимам неадресирано с цел да
покажа разбиране.
- Имате син - повтаря тя, - 3 килограма и 300 грама,
детето и майката са добре.
- Много ви благодаря - чувам се да казвам някак отдалеч.
Сестрата ме гледа странно, аз продължавам чинно да стоя
срещу нея. Не знам как се прави, не мога да си тръгна - не
знам защо. От уважение към сестрата вероятно. Или пък
поради друга, неизвестна за мен причина. Нямам идея.
Главата ми е празна. Няма нищо вътре. Само това - „детето и
майката са добре“. Това е добре! Сестрата сякаш чете през
очите ми, после се усмихва едва-едва и тръгва обратно по
коридора. Продължавам да стоя, но започвам да си мисля, че
аз също мога да вървя нанякъде - все пак защо не?
Излизам навън, в двора на „Шейново“, и се опитвам да
2
мисля логично върхуII. чутото
ДобреЬошли, деца! Ти си- най-важното
от сестрата значи така, заако
мен
имам син, това със сигурност означава, че не е дъщеря. Тоест
не е момиче. Но аз съм се настроил за момиче. Ок, настроил
съм се, но не е момиче. Добре. Майката и детето са добре.
Това е най-важното. „Имате син.“ Много добре го чух това.
Сестрата ми го каза на мен, нямаше никой друг в коридора,
бяххме само двамата. Поемам си дълбоко въздух. Имам син!
Боже Господи, имам син! Момче! Ами сега!? Сини дрешки
трябва да му купим. Момчетата носят сини дрешки, това
много добре го знам! Веднага трябва да отида и да му купя!
Не мога да му купя, защото не знам колко да са големи, само
жена ми знае. Тя знае всичко!
Имате син! Боже Господи! Моят син се роди днес! Син!
Хубаво е да имаш син - казва ми един приятел по-късно
през деня. Момчето си е момче - все пак син е това!
Гледам този мъдър човек с безкрайно възхищение и се
удивлявам на дълбоките му прозрения. Прав е! Напълно и
абсолютно прав! Синът си е син! Хайде де! Все пак момче е!
Усещам как започвам да се надувам. Не до пръсване, но
приблизително там някъде. Старая се да не ми личи, разбира
се, нека сме по-скромни, няма защо да се надуваме толкова.
Но не мога да се сдържа напълно. Ми човек като има син! Все
пак момче е!
И колкото и дълъг да е този ден, все пак свършва и зас-
пивам с тази мисъл и с тази мисъл се събуждам - имаме
дъщеря и син. Бог е толкова добър! Обичам го! Обичам и
целия свят, и всички хора по света! („Момче е, все пак!“)
Като цяло второто ни раждане мина по-леко за мен. И
имам син!
2
ТАТКО, Трябва
ОБИЧАЙ ME!
да работя много - това знам!
2
II. Добре
няколко дни - да влезе дошли, деца! Ти сида
в министерството, най-важното за мен
се запознае с
информацията и да даде пресконференция. Нали обещавате да
дадете пресконференция, господин министър - обръщам се
към ошашавения човек, който автоматично започва да кима в
знак на съгласие.
Разбира се, колегите просто са длъжни да се пробват - те
самите добре разбират, че не могат да очакват никакви
конкретни отговори, и се оттеглят в търсене на други, по-
словоохотливи министри. А в това време Ананиев рови в
джоба си, изважда тефтерче и ме поглежда въпросително:
- Кой ти е телефонният номер?
- Стига бе - възкликвам аз, - да не би да ме поканиш на
работа в МО?
- Кажи ми кой ти е номерът и ще видим - уклончиво, но
настоятелно отвръща той.
Давам му своя номер и се разделяме. Всъщност това е
номерът в къщата на моя тъст, където в момента живеем с
моето семейство. Няма мобилни телефони по това време. Така
че - стационарният в дома на тъста ми. Същата вечер
чистосърдечно и развълнувано споделям за този разговор.
- И сега чакам да ми се обадят от Министерството на
отбраната и да започна работа там - завършвам своя разказ за
случката на деня.
Обадиха ли се от министерството?
2
След около месецII.тъстът
Добре дошли,
ми се деца!
връщаТи си
от най-важното за мен
работа и още с
влизането се усмихва:
- Как беше денят? Обадиха ли се от Министерството на
отбраната?
- Да, обадиха се - отвръщам спокойно.
- Обадиха се?! - повтаря невярващо той.
-Да, обадиха се - повтарям отново и го гледам в очите.
Изражението на лицето му в този миг бе достатъчна
компенсация за всички шеги и закачки през последния месец.
Това бе краят на един прекрасен и вълнуващ ден, започнал с
телефонно обаждане от кабинета на министъра на отбраната и
завършил със смайването на тъста ми. Това бе и краят на
шегите и закачките по мой адрес от негова страна. Оттук
нататък имах чувството, че ако му кажа, че са ми се обадили
от НАСА и отивам на мисия в Космоса, щеше да ме попита
само „кога тръгваш?“. Извън тези закачки обаче никога не
съм преставал да бъда благодарен за подслона и за
протегнатата ръка към мен и семейството ми в такъв труден
период.
2
ТАТКО, ОБИЧАЙ
началото. СпокоенME!е, което ме успокоява и мен. Изслушва
търпеливо, продължава да мълчи дори и когато аз спра да
говоря, но това не е напрягащо мълчание. Обмисля моя
отговор и следващия си въпрос. Разговорът е дълъг, той
задава много въпроси, аз споделям искрено своето виждане за
необходимостта от много по-активна информационна
политика. Трябва да сме активни и ние да правим новините,
иначе изглежда така, сякаш никой не работи в това
министерство - изтърсвам в един момент и при това изобщо
не съжалявам за казаното. Или ще бъда наистина полезен на
човека, който ми е дал този шанс, или ще си събера багажа и
ще си търся работа другаде - очевидно няма среден път пред
мен. То кога ли е имало?
- Но аз работя по 12 часа на ден, как така никой да не
работи - поглежда ме изненадано министърът, почти засегнат
от думите ми.
-А хората откъде да знаят това - отвръщам му аз. И си
мисля - ако продължавам с такива резки апострофи, краят на
разговора няма да закъснее. Защото кой министър в крайна
сметка ще търпи някой да му говори така.
И докато си мисля това - в една дълга пауза, в която той
мълчаливо пуши, изведнъж ме поглежда в очите и ка-
тегорично казва:
- Имам нужда от човек като теб. Предлагам ти да по-
емеш моя личен PR като пресаташе на министъра. Няма
такава длъжност към момента, но като министър имам право
да създавам длъжности в моя кабинет. Ще издам заповед и от
другата седмица започваш.
Пресаташе на министъра на отбраната?! Не съм и мечтал
за това! Естествено, че започвам, иска ли питане?
Само месец по-късно отново получавам предложение - да
поема длъжността началник на управление „Връзки с
3
обществеността“. НоII. Добре
без дадошли, деца! Ти сидосегашните
изоставям най-важното заси
мен
отговорности за имиджа на министъра. Добре, мисля си аз -
това просто ще добави малко административна работа към
чисто PR-ските ми задължения и отговорности. Зад това
безлично-шаблонно наименование обаче се оказва една
огромна структура мастодонт с над 1300 души личен състав и
близо 20 милиона лева годишен бюджет. Дори не съм имал
идея на какво съм казал „да“. Не че ако имах, щях да кажа
„не“. Нямам път за отстъпление, назад е само отново
бременната моя съпруга - вече в осмия месец... Нямам път
назад, само път напред.
Няма да се уплаша, няма да се обезкуража и няма да се
откажа. Нямам никакво такова намерение, не и аз! Затова
сутрин в 7:30 ч. съм вече на работа, вечер се прибирам след 8
часа. Често и след го вечерта. Сутринта отново в 7:30.
Минават месеци и все повече влизам в час. Междувременно
случайно научавам, че шофьорите в министерството се молят
да не се паднат при мен - имам персонален автомобил, ако
раздрънканата „Лада“ е точно автомобил, но... каквото за
всички, това и за мен. Само дето много често се сменят тези
момчета зад волана - това ми прави впечатление дори и на
мен, постоянно потънал в хиляди
задачи и непрестанни телефонни разговори.
Докато накрая след поредната смяна зад волана се появява
един по-нервен шофьор и бързо ми разяснява каква е работата
- просто не може да се издържи на такова темпо, затова при
мен изпращали шофьори не по желание, а само за тяхно
наказание. Това е - хората не издържали при мен.
- А теб за какво провинение те изпратиха като мой шо-
фьор? -питам го замислено.
- Напсувах началника на гаража - отвръща нервно по-
редният потърпевш на моето убийствено всекидневие.
3
ТАТКО,
И ОБИЧАЙ
докато той ME!
безмилостно превключва скоростите на
многострадалната руска бричка, аз си мисля, че не е трябвало
толкова строго да го наказват. Изглежда свястно момче,
говори прямо. Харесва ми. Мисля, че ще се сработим с него.
Всяка сутрин е точно навреме, за да ме вземе за работа.
3
II. Добре дошли,
не може да отмие напълно стреса,деца!
не Ти си най-важното
може за мен
да ме събуди
напълно, но все пак помага. Усещам се чист и донякъде по-
бодър, това е добре. Така си казвам - това е добре.
Ден след ден. Срещи, разговори, прессъобщения, четене на
документи, коли, парламентарен контрол, летище, полет,
ескорт, националният химн, срещи, брифинги, хотел, ескорт,
летище, срещи, интервюта, вечери в полусън- но състояние,
сутрин под душа, обратно на работа.
Живея повече на работа, отколкото вкъщи. Прекарвам
време в разговори с министъра повече, отколкото в разговори
с жена си. И при него вероятно е така - жена му едва ли го
вижда по-често от времето, което моята жена прекарва с мен.
Това е цената, която трябва да платя за позицията, която
заемам. Нямам административен опит, изобщо не си правя
илюзии. Затова трябва да наваксвам с много труд и много
самоподготовка. Чета и се подготвям през всяка свободна от
срещи минута - Закона за отбраната и въоръжените сили
(имам подчинени военни), Кодекса на труда (имам подчинени
цивилни), Стратегия за национална сигурност (помагам на
министъра в парламентарните му ангажименти), английски
език (в училище учихме френски, но толкова и го научихме),
плановете на видовете въоръжени сили и военната доктрина
(трябва да знам всичко в крайна сметка!).
з
ТАТКО,
за това ОБИЧАЙ
работя ME! много - за семейството си. Нали за тях
толкова
го правя, за кого иначе. И за какво точно ми е това на мен, ако
не заради семейството. Нямам близки в София, нямам ментор
или съветник зад гърба си, единствената ми сигурна защита е
посветеността в работата ми, за лоялността към министъра
дори не споменавам, то е ясно.
Работа! Трябва да работя много. Ето и сега - минавам само
за малко през вкъщи да си взема дрехи и тръгвам за летището.
Трябва да работя много. Мисля си, че това е единственият
начин да успея и постепенно, неусетно се отдалечавам от
ясното съзнание, че не трудът ми ми е дал този шанс. Че
отворената врата към тази възможност е плод на молитва и
резултат на истинско чудо. Но си казвам - трябва да работя
много. Това знам - трябва да работя хмного. Това съм видял
от баща си и това правя - работя. Да, знам, че „Отец ми, Който
е на небесата“ и че трябва „да търсим повече Божието
царство, а всичко останало ще ни се прибави“ и че
„праведният чрез вяра ще живее“... Но това знание започва да
остава някак си встрани... Започва да остава все по-встрани.
Встрани остават и добрите ми приятели, които престават да
ми звънят, за да не ме безпокоят. Така ми казват, когато
случайно се чуем или засечем някъде. За сметка на това се
появяват други, нови приятели, които винаги са около мен и
винаги са безкрайно услужливи. Те дори умеят да правят
комплименти така, че да не изглеждат като комплименти.
Знаят, че не обичам да ми се подмазват, и са се научили да го
правят така, че да не ме дразнят. Намират начин да те карат да
се чувстваш значим от това, което правиш. Даже някак си по-
значим, отколкото си всъщност. Ти го разбираш, но в крайна
сметка не е лошо някой да те оцени, нали? Така и така
толкова много хора те гледат с омраза само защото работиш в
държавната администрация. Никой не те пита колко много
3
работиш, никой не II.тиДобре
вярвадошли,
колкодеца! Ти си най-важното
много работиш. Изана
мен
никого не му пука! Само на тези няколко души край теб,
които стават все по-силни говорители в живота ти, все повече
определят решенията ти...
Малкото ми момче
не ме е виждало на светло!
И така един ден отключвам вратата на апартамента ни и
влизам вътре. Ранен предиобед, слънцето грее в очите ми и аз
леко примижавам. Влизането ми е неочаквано за жена ми,
въпреки че тя знаеше - на път за летището ще мина през
вкъщи да си взема куфара за пътуването. Виждам фигурата й
на фона на слънчевата светлина от прозорците зад нея, тя се
обръща изненадана от енергичното ми нахлуване в жилището.
И в този момент, когато очите ми вече са свикнали с
разликата между тъмния коридор и ярките лъчи в
апартамента, съзирам как за единия крак на жена ми се държи
едно изправено мъничко човече, с глава до коляното й, и как
наднича иззад нея и ме поглежда... и отново се скрива зад нея.
Разбира се, нямам време да се замисля над видяното, просто
си взимам багажа и тръгвам- бързам за летището. Нямам
време, полетът няма да ме чака мен, като се върна - ще
говорим...
И чак след като самолетът излита с напрягащо рязко
набиране на височина, сякаш иска да се забие като обви-
нителен пръст в небето... И чак след като рязко разхлабвам
възела на вратовръзката си и разкопчавам горните две копчета
на ризата си, за да си поема дълбоко въздух и да се отпусна
със затворени очи на седалката... Чак тогава тази гледка с
предпазливо надничащото малко човече зад жена ми отново
се завръща в съзнанието ми и аз изведнъж осъзнавам -
3
ТАТКО,
малкото миОБИЧАЙ
мохмчеME!
се крие от мен! Малкото ми момче не ме е
виждало на светло! Малкият ми син се чуди кой е този
непознат за него чичко, който бързо се появява и бързо
изчезва! Чичкото, който излиза сутрин по тъмно, докато
моето момче още не се е събудило. Чичкото, който се връща
вечер по тъмно, когато моето момче вече е заспало. Чичкото,
който през почивните дни - ако не е в командировка или ако
не са го извикали отново в министерството! - е толкова
уморен, че спи цял ден и се събужда вечер по тъмно и пак не
може да види своето малко момче будно, по светло, и да си
играе с него...
Аз съм този непознат за детето си чичко! Аз!
Не може да е така, не искам да е така, откъде-накъде? Нали
всичко правя за тях, за него?! Нали?!
И когато осъзнавам, че нито едно от тези преминали за миг
в съзнанието ми самовнушения не работи, тогава се обръщам
към прозореца в самолета и гледам навън... Не виждам много
въпреки ясното небе, защото се появяват онези сълзи в очите
ми, които всеки път след това ще се появяват, когато си
спомням за този момент. Всеки път!
В този момент осъзнавам, че не може да продължава така.
И точно в този миг започвам да си мисля, че има едно-
единствено правилно решение.
Подавам си оставката!
Решавам го окончателно няколко месеца по-късно, след
дълъг размисъл и обсъждане със съпругата ми. Подавам си
оставката. И изпитвам огромно облекчение от това решение.
Имал съм поводи да го направя и досега. Все повече и повече
поводи. Много ясно усещам как край мен осребряват
доверието на хората, с които бяхме по площадите и
протестирахме срещу предишното правителство.
3
II. Добре дошли,идеца!
Калкулативно и пресметливо всеТи сипо-надменно,
най-важното задо
мен
самозабравяне. Виждам в какво се превръщат мечтите за
промяна и за добро управление - в интриги и нарциси- зъм, в
лукавост и измами, опаковани в либерални лозунги за
„лошата държава“. Това е най-доброто оправдание да се
откраднат цели предприятия и цели отрасли от икономиката.
След това ще минат през няколко ръце, за да бъдат буквално
обрулени и затрити.
За какво беше всичкото това, мисля си. Довчерашни
съмишленици се гледат с нечовешка омраза, довчерашни най-
близки приятели взаимно се предават и се ненавиждат.
Публично се противопоставят една на друга висши държавни
институции, ръководени уж от принадлежащи към едно и
също общо политическо кредо лидери.
Пред очите ми се променят хора - сякаш не са същите,
напълно други са, сякаш никога не сме ги познавали. И с
такава страст, с такава злоба задраскват своето довчерашно
„аз“, заради което им вярвахме и ги подкрепяхме. Защо се
случва всичко това?! Защо всичко се вкаменява и от
студените ъгли започват да надничат паяци, започват да се
спускат паяжини на пустота? Мъртвило.
Смисълът е изгубен, останало е единствено огорчение.
Безпътица и огорчение. Всичко е свършило. А толкова много
хора се правят, че не виждат и не чуват!
През декември 1999 г., в центъра на своето разочарование,
написах ето това стихотворение, което никога досега не съм
публикувал:
Декември 1999
Измерват, режат, опаковат паяците ъгленото време в
мрежа иглено сребристи нишки. Не зная този истински
архив ли е на изсушена съвест и отсъстващи души. Или е
3
ТАТКО,
само низОБИЧАЙ ME!
от ъглополовящи знаци, във който пращаме на
заточение отсечени - обречени на зима- спомени.
Не смеем да погледнем даже, за да не пречим
паяците да довършат
/почти готови са!/
математически зловещото си дело.
Да мерят, режат, опаковат
ъглите и мъглите
на проснатото в страх,
протрито вече
наше вчера.
Изстинало
като надгробно слово
и удобно
вкаменено минало.
Питам се-какво ли ще намерим под елхата
утре вечер?
Все пак, Нова година е...
3
Дълбоко в себе сиII.знам,
Добре че
дошли, деца!причината
аз съм Ти си най-важното
за това.заНо
мен
вече имам силата да си го призная честно пред себе си. И
затова вече съм решил - тръгвам си. Споделям го в работата и
изслушвам обратните аргументи. Не ме разколебават ни най-
малко. Не ми влияят, не ме карат да размисля. Просто ги
изслушвам и нищо друго. Още повече че междувременно и
моят началник министърът е сменен. Това прави нещата още
по-лесни, защото напълно ме освобождава от личния
ангажимент.
Мислил сЪлМ си за края на този период от живота ми.
Наясно съм, че няма вечни неща под това небе. Но съм
оставал заради сигурността на семейството ми. Сега вече
нямам никакви причини да остана.
Напускам. И не ме интересува, че никой в работата ми не
разбира защо. А всъщност е много просто.
Когато всичките социални илюзии се разпаднат, тогава с
пълна сила разбираш кое е най-важното нещо в живота ти.
За мен най-важното е семейството!
Ти си най-важното за мен!
Периодът 2OOI-2OO2 е най-трудният в живота ми до-
тогава- телефонът ми не звъни, забравен съм от множеството
довчерашни приятели, липсата на майка ми, отишла си преди
две години, не отзвучава с времето; като цяло трудно се
справям...
Като цяло е смазващо тихо. Поглеждаш телефона си за
обаждане от приятел... няма. Няма обаждания... дали има
приятели?
Като цяло заявилите се да ти бъдат учители по вяра,
надежда и любов се провалят на практическия изпит.
3
И заТАТКО, ОБИЧАЙ
теб остава ME!
по-тежката част - ти да издържиш този изпит
към тях. Защото това е твоят истински зрелостен изпит.
Като цяло се чувстваш сам в цялата вселена и от засле-
пяващата те болка не виждаш Бог до теб и в теб. Мълчиш и
гледаш някъде пред себе си, а духът ти крещи: „Боже, Боже!
Защо си ме оставил?“.
Като цяло усещаш, че умираш, и това трае непоносимо
дълго. Тогава някак си разбираш, че разпятието е дълбо-
чинно усещане. И че не ти самият, а само плътта ти е раз-
пъната. А духът ти знае, че е вече свободен.
Като цяло около мен вече е тихо и е време да започна
първата си книга - „Исус Христос - власт и политика“. Най-
трудното време в живота е най-прекрасното време за писане
на книга. Така че ако изпаднете в такъв труден период на
забрава и /само/изолация, просто седнете и напишете книга.
Какво ли друго може да правите? Пък и кога ли друг път ще
имате толкова свободно време?
Така правя аз в този случай. Нареждам десетки редици
книги по бюрото и около бюрото, край стола и навсякъде
наоколо - средно по десетина в купчинка, освен ако не са
обемистите томове на Йосиф Флавий, те самите са си една
купчинка. Стотина книги със стотици стърчащи листчета от
затворените им страници. И потъвам в една съвсем различна и
толкова прекрасна паралелна творческа действителност. Исус
Христос, Пилат Понтийски, Симон Петър, Ирод Велики, Йоан
и Яков, фарисеите, са- дукеите, Анна и Каяфа, Ирод Антипа,
Кесария Филипова, римските легионери... Моят свят е светът
на Юдея от I век след Христа.
Пиша цяла нощ, сутринта карам жена си на работа и
децата на детска градина, после се връщам и закусвам. Спя до
късен следобед, после излизам и ги вземам обратно. Говорим
4
си, заедно сме цялатаII.вечер.
Добре След
дошли,това
деца!теТиси
си лягат,
най-важното за мен
а аз сядам
пред компютъра. Работата ме поглъща, всичко върви
прекрасно - хаосът около мен е само привиден. Десетките
книги, с които съм се затрупал, имат своята вътрешна
логическа подредба. Никой не трябва да ги пипа - настойчиво
съм помолил жена ми, тя знае. Но тъща ми, която ни е на
гости, тя не знае! И така един ден се изправям пред бюрото си
и виждам с ужас как всички книги са подредени! Всички! В
стройни редици, еднакви по височина колони! Ужас! Не
искам да повярвам на очите си! Как ще ги подредя сега! И в
този момент влиза тъща ми, сияеща, очевидно в очакване на
похвала!
Както и да е, разбрахме се вече да не пипа нищо и тя
тържествено и докрай спази това свое обещание.
Някъде по това време, когато отново съм потънал дълбоко
в своята паралелна действителност, моята мъничка, тогава
седемгодишна дъщеря идва и ме пита едва-едва, толкова
плахо, с целия момичешки трепет на света:
- Тати, мога ли да попитам нещо?
Точно сега ли намери, мисля си аз, докато продължавам да
пиша?! Това е най~неподходящият момент! Тъкмо ми е
тръгнало писането, тъкмо напредвам в най-трудната глава -
социалните правила в Обетованата земя. Извинявайте, но кой
може да пише по тази тема, без да се напряга в усилието си да
го прави едновременно достоверно и доколкото може -
увлекателно. Изобщо кой би искал да пише по тази тема?! И
точно сега ли дъщеря ми намери да ме пита каквото и да е!
Нищо не й пречи да изчака малко, нали? В крайна сметка
защо да не изчака?! Другите деца си играят, намират начин да
не безпокоят родителите си, когато те пишат книга. От 7
години се подготвям за този момент, никой не искам да ми
пречи! Но не - тя е решила да ме заговори точно сега! Добре,
4
и азТАТКО, ОБИЧАЙ
я обичам, но неME!
можеше ли...
Всичко това върви едновременно и с висока скорост в
главата ми! Как да изключа този филм, в който съм влязъл -
край мен минават римски легиони, мога да ги докосна с ръка,
ако я протегна! На брега на Галилейското езеро съм, край мен
се оглеждат рибарите и се чудят дали точно тях призовава
този магнетичен Учител с протегната към тях ръка.
С огромно усилие излизам от тази завладяваща картина,
изключвам филма в съзнанието си и с мъка се завръщам у нас,
в нашето скромно жилище, далеч не толкова интересно като
времето на Исус...
И докато вдигам глава към моето малко момиче с цялата
си любов, твърде изненадващо с оглед на обстоятелствата,
чувам се как изричам с топъл глас:
- Да, милинко, ти си най-важното нещо за мен! Слушам те.
Дъщеря ми също е изненадана, виждам го в очите й! И в
този миг разбирам каква историческа победа е постигнала
любовта над егото.
Колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам
значението на тази победа в самия себе си. Трябва време да се
осъзнаят важните неща в живота. Но едно нещо разбрах още
тогава - трябва да повторя отново и отново тази победа, ако
искам да бъде постоянна практика. Трябва да я повторя, за да
може наистина да ми носи удоволствие, а не усещане за
трудност, за мъчително действие, което ще си остане
еднократен акт.
И все повече дисциплинирам себе си, все по-добър ставам
в постигането на този толкова нелек и толкова важен резултат
- не просто да не се сърдя, когато детето ми ме прекъсне в
моите занимания, а да изпитам радост от неговото появяване
точно в този момент!
4
Кога един баща II. Добре дошли, до
е най-близо деца! Ти си най-важното за мен
звездите
Радост, която завладява всички моменти. И започвам всяка
вечер да приспивам децата си с гатанки. Те нямат търпение да
стане време залягане, защото идва и времето за гатанки.
Измислям ги в момента, импровизирам смело и нерядко
сполучливо, в рими и ритъм, от който и двете малки човечета
ахкат с широко отворени очи, а след това избухват в смях и
един през друг ме молят:
Хайде още една! Само още една!
И след много измишльотини от моя страна, и след много
смях и бърборене на висок глас двете мъничета започват да се
уморяват и да се унасят. Докато накрая клюмват и заспиват,
нерядко едно в друго или едно върху друго. За да ги взема в
ръцете си и да ги сложа по леглата. Гледам ги как заспиват,
толкова много се наслаждавам на тези мигове!
Гледам ги и през деня, докато си играят. Синът ми има
матова кожа, толкова фина и толкова нежна - прилича ми на
плюшена играчка. Косата му се ветрее, когато тича по
коридора, търкаляйки две колички с ръце. Самият той се
превръща в някакво миниавтомобилче - ръцете му се опират
на двете малки колички, а краката му не спират да бутат
цялото му тяло напред. Гледам го и си мисля: „Колко е красив
и съвършен!“. Поглеждам жена си, кимам в посока на
скоростно преминаващата количка край нас и й прошепвам:
„Виж го колко е красив и съвършен!“. След това се провиквам
след него:
- Ела тук, плюшена играчко! Не бягай, ще те хвана!
Малката количка се изнася с още по-голяма скорост,
докато аз го настигам и го хващам! И го намачквам, и го
нагризвам, и го нацелувам - докато той кряска, разбира се!
Това са си наши момчешки игри!
4
ТАТКО,
Това ОБИЧАЙ ME!
е периодът, в който започвам да измислям всякакви
имена на моя малък наследник. Синът ми е класически
интроверт, а аз толкова много искам да си говорим, да си
общуваме, да бъдем много, много близки! И затова нежно и
внимателно, но постоянно и неотклонно го побутвам с думи и
закачки, за да го извадя навън от неговия свят. За да го водя
по пътеките извън собствената му вселена, извън неговата
зона на комфорт. За да си говорим и да се смеем заедно, за да
се научи да се шегува и да разпознава шегата, а не да я
приема като присмех или надсмиване, както изненадващо за
мен установявам, че се случва. Бавно и постепенно той
започва да ми се доверява и така отиваме все по-далеч и по-
далеч - двамата заедно! Ръка за ръка!
Чорапчо, III о кола дчо, Маслинчо
Някъде тогава започвам да му измислям закачливи имена,
на което в началото се сърди, но след това започва да се
залива със смях и да ги използва сам за себе си. Така се
появяват имена като Чорапчо - защото обикновено тича с
полусъбути чорапи из къщи и по някакъв чуден начин успява
да не се спъне в тях и да не падне на земята. Така и няма да
разберем с майка му какво е това свръхестествено умение на
нашия син.
Появяват се Шоколадчо и Шоколадовото мече и при-
казките, които измислям за Шоколадовата гора и нейните
чудни шоколадови животни. Появява се Маслинчо -
прозаично е, но някак си успяваше ако не да изяде всички
маслини на масата, то поне всички до една да ги нагризе.
Маслинен терминатор. Е, и очите му са като маслинки, на
мама.
Появяват се всевъзможни жабчета, всякакви попови
лъжички и какви ли още не закачливи имена, които все
4
повече карат момчетоII.ми
Добре дошли,
да се деца!-Ти
усмихва си най-важното
първо за мен
с очи, а после
и с лъчезарната негова усмивка. И дори започва да си ги
припомня и да иска да му помогна, защото не може да ги
запомни всичките. Накрая старателно ги записваме и молим
момичетата да ни помогнат, да не пропуснем нито едно. Тази
важна информация трябва да остане за поколенията!
Шегуваме се заедно, закачаме се и се смеем и ден след ден
ставаме по-близки и по-близки. Започвам да го разбирам все
повече - това е един много сериозен и изключително
отговорен млад мъж! Когато го питам вечер дали
4
II. Добре дошли, деца! Ти си най-важното за мен
вече заспива, той съвсем естествено ми отговаря: „Опитвам
се“. Моят син не казва „да“, защото още не е заспал и това не
е точен отговор. Не казва и „не“, защото има желание да заспи
и вече е съвсем близо - унася се. Затова дава най-точния
отговор: „Опитвам се!“ Ето това е отговорът на моя уникален
малък син! И когато му задавам отрицателен въпрос - „Не си
ли гладен“ например, той отговаря правилно: „lie, гладен
съм!“. Отрицанието си е отрицание, затова трябва да се даде
положителен отговор чрез отрицание на отрицанието!
Изпълнен с логика, роден математик!
Все по-близко съм до моето момче, все повече го разбирам
и все повече се гордея с него!
4
-ТАТКО,
Тати, ОБИЧАЙ
в СофияME!
няма никакви звездички! А тук в небето
има толкова много звездички! Цялото небе е пълно със
звездички!
Усмихвам се и внимателно я нося на раменете си, здраво
стиснал крачетата й, за да не падне.
И вече знам... Да, да, най-накрая знам най-важното нещо
на света:
Един баща е най-близо до звездите тогава, когато носи
детето си на раменете.
4
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
5
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Когато си отиде родител, детето се усеща като скрито в
стряха пиле, над което някой е отнел керемидката. Дотогава
то дори не е усещало колко много значи тази керемидка. И
изведнъж му става така студено и болно, и уязвимо, и
чупливо. Докато неусетно започва да привиква и да укрепва, а
гърбът му да става по-силен и по-здрав. Неусетно то самото се
е превърнало в керемидка за своите пиленца, скрити на сухо и
топло под неговата закрила.
Така върви този свят.
Такава е мъдрата Божия наредба.
И тя невинаги може да бъде проумяна напълно...
5
тя си отиде от сърце в един студен III. Съпругата. Мама
декемврийски дъдеи е
ден...
кучето вкъщи... и баща ми се казва Георги, като твоя. И
всичко е същото!
Да се смее ли човек, или да се разплаче - така се казва в
такъв случай. Преживели сме едно и също нещо в различни
години! И оттук нашият „Лалугер“ с Николай тръгна по своя
път - три фестивални награди, две номинации, над 180
представления, над 30 хиляди зрители... И още много, много
чудновати, пречистващи случки в различни градове на
страната и в различни страни по света...
Майка ми е направила този подарък от небето, защото
много ме обича. А майката на Николай Урумов е казала - нека
изпратя и аз на моя Николай! И така двете са ни изпратили
заедно този приказен, небесен „Лалугер“. А ние подарихме
цялата тази вълшебна приказка на публиката. Защото любовта
е такава - колкото повече даваш, толкова повече имаш от нея!
5
ТАТКО,
когато ОБИЧАЙ
някой ME!от живота ни, Бог вече е планирал кой
си отива
да застане до нас занапред. Планирал го е отдавна, отпреди
десетилетия, отпреди хилядолетия, отпреди създаването на
света, отпреди началото на времето. И какво да искам повече
от това, че бяха приятелки с моята съпруга? Че майка ми
веднага със сърцето си усети и ми каза: Невена е правилният
човек за теб, тя те обича с цялото си сърце. Само дето не каза
„тя е способна да те изтърпи“, но то се подразбираше.
Майките знаят как да кажат важни неща чрез паузи и
мълчание. Даже мен ако питате, мълчанието специално при
майките говори повече от думите. Съпругата ми също владее
това изкуство - още отпреди да стане майка на децата ни.
Невена се появи тихо и дискретно в живота ми и така вече 25
години. Винаги нежна, внимателна. Винаги до мен,
съзнателно една крачка назад, съзнателно незабележима.
Веднъж цар Симеон II в едно интервю бе казал за своята
съпруга царица Маргарита: „Тя предпочита да бъде
незабележима и анонимна - както тя самата се шегува: като
госпожата от петия етаж, на която никой не й знае името“.
Моята госпожа от моя етаж е Невена. Не държи никой друг да
й знае името, освен семейството, на което се е посветила.
Винаги е до мен, за да ме обича и подкрепя. Да ме на-
сърчава, когато не виждам смисъл да продължа. Да ми
прощава, когато аз не мога да си простя. Да ме разбира, когато
аз не мога да разбера сам себе си. Да ме възпира, когато съм
сигурен, че никой не трябва да ме спира. И чак след това да
видя скритата опасност, от която съпругата ми ме е
предпазила. Някак си е знаела, и то без да има реална
информация. Просто така-усет, интуиция. Каквато мъжете не
притежаваме.
5
III. Съпругата.
Нека си го кажем направо - Мама дъде е
по-висши са от нас!
Има много неразбираеми неща за нас, мъжете. И това е
естествено. Просто защото мъжете сме доста по-семпла
направа, ние сме простички и аналогови. Жените са сложни
дигитални системи. Наистина ние сме толкова семпли, че с
тази си особеност направо будим женското подозрение.
Виждали сте го в очите на някоя жена, нали? Напълно
непровокирано и напълно неразбираемо за нас наднича
въпросът: „Наистина ли си толкова семпъл/прост, или само се
правиш на такъв?“.
Как да ти повярват, че когато кажеш „здравей“, искаш да
кажеш просто едно „здравей“, след като в главата на жената
няма нито едно просто нещо. Как така едно „здравей“ ще е
просто „здравей“? Не, не е просто! Това си е някакво
измъкване от страна на мъжа! От едно такова просто
„здравей“ всяка жена би могла да направи - коя веднага, коя
след кратък размисъл - заключения в диапазона от „уволнили
са го!“ през „да отиде тогава майка му да му сготви!“, та чак
до „знаех си, че има друга! Трябваше да послушам Мимето,
като ме предупреждаваше!“.
Всичко е сложно! Вие казвате „супата е безсолна“, тя чува
„той не ме обича!“ Вие казвате „какъв дъжд се изсипва
навън!“, тя чува „той не ме обича!“. Вие нищо не казвате, тя е
по-убедена от всякога: „Той не ме обича!“.
Разбира се, това какво чува тя не е нищо повече от една
догадка, защото няма как един мъж да знае какво си мисли
една жена. Поради което може да се окаже и напълно
5
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
5
ТАТКО,
няколко дниОБИЧАЙ ME! няма да яде риба.
и вероятно
- Разбира се, милинка, няма съмнение, че е в пост, но
понеже днес, съвсем преди малко, няма и час, - се чух с
Максим и той ми каза...
- Да, знам, че се чухте, но понеже Теди е в пост...
Боже, Господи мой! - казвам си аз и се опитвам с цялото
търпение, на което съм способен, да обясня още веднъж как
само преди малко съм говорил и че...
- Да, точно така е, чухте се, но постът на Теди изключва
всичко животинско, а рибата...
Поемам дълбоко въздух и броя до 3, след което кате-
горично решавам, че след като аз съм мъжът в къщата, трябва
да спра преговорите, и отсичам, че съм прав! С ясното
съзнание, че вече и аз започвам да се разколебавам в това.
Имам опит с такива ситуации и в случая този опит никак не
ме подкрепя. Което също е дразнещо.
Разбира се, на обяд ядем риба само тримата, Теди яде ориз
с маслини. Нищо животинско не включва нейният пост, който
ще трае още десетина дни от днес нататък.
6
ТакаТАТКО,
че акоОБИЧАЙ
по товаME!
време вие също сте се разхождали край
река Майн в добрия стар Франкфурт и сте се чудили кой е
този висок и намръщен мъж с екстравагантен стайлинг от
официален анцуг и официален дълъг шлифер - признавам си,
аз бях това. Аз бях! „Ако искаш“ или „ако не искаш“ - така
стоят нещата, това беше положението.
Този горчив жизнен опит - както обикновено се случва -
ми помогна да открия едно неизменно валидно правило, което
нарекох Пътнически закон на УрумовТол- дщайн. Честно
казано, този Голдщайн не го знам кой е, обаче с него звучи
много по-авторитетно, освен това е евреин, та и
конспиративни нотки се добавят. Което си е още една екстра -
хората не смеят много-много да питат за подробности - все
пак Голдщайн е това!
6
ТАТКО,
трябва ОБИЧАЙ
да знае единME!
мъж, е следното - винаги имайте подръка
някоя дреха за пране. Ако случайно нямате - чак пък толкова
да нямате не ми се вярва, ама нека да речем, че случайно
нямате, - тогава дайте една чиста своя дреха и кажете, че май
сте я обличали веднъж, ама не сте сигурен. Това е достатъчно,
от опит знам, че върши работа.
Мъжът е обречен на вечно недоумение от подобна не-
естествена за него страст. Той никога няма да улови - за миг
поне - онази скрита от него поезия на работещата пералня;
няма да проумее онази едва доловима замечтаност в погледа,
родена от аромата на омекотителя.
Мъжете няма да го схванем това. Не и в този мандат под
това небе. Никога няма да отговорим на онзи смазващ въпрос
с напълно неизвестен отговор: „Къде е другият чорап?“. Не се
е родил мъж, който да е в състояние да отговори адекватно на
този изобретен от Светата Дамска
Инквизиция коварен въпрос. Както и на питането: „Този
чорап откъде дойде?“. Неизвестно!
6
женаТАТКО, ОБИЧАЙ
има такива ME! с каквито на един мъж не е дадено да
сетива,
разполага.
6
ТАТКО,
ми това ОБИЧАЙ
е едно ME!
не особено приятно изживяване, но тя винаги
приема, тъй като поканата я ласкае и тя я намира за израз на
доверие и за доказателство за своята важност като част от
целия процес на възлагане и контрол. Всичко това обаче не
прави изживяването по-привлекателно и още с влизането си в
обекта тя дава воля на емоциите си, родени от откриващия се
пред погледа й строителен хаос. Така че още от вратата,
ужасена от видяното, тя започва да нарежда: „О, не! Това е
ужасно! Това трябва да се оправи!“. И повтаря това във всяко
следващо помещение, в което влиза: „Това е ужасно! Това
трябва да се оправи!“ После излиза обратно и пред все по-
притеснените майстори отсича още по-категорично: „Не! Не!
Това е ужасно! Това веднага трябва да се оправи!“.
„Майсторите от своя страна - казва с усмивка моят приятел
- нямат никаква идея, че жена ми говори по принцип за хаоса,
който вижда, и няма нищо конкретно предвид. Но тъй като
самите майстори много добре знаят къде и какво са объркали,
започват да обясняват кое точно не е наред и как веднага ще
започнат да го оправят. А пък аз внимателно ги слушам,
гледам и още по-внимателно си отбелязвам кое точно
показват, за да проверя накрая дали са го оправили това
„ужасно нещо“.
Както се вижда, умният мъж винаги намира начин да
живее в хармония с всички страни от характера на своята
съпруга. И даже да ги постави в полза за цялото семейство.
7°
- Разбирам, тате. III. Съпругата. Мама дъде е
Въздъхвам и аз:
- Ти наистина си вече голям, сине.
И така завърши нашият разговор за този важен житейски
урок. Един от онези трудни уроци, с които се подготвяш за
дълъг и преобладаващо безоблачен сехмеен живот... Друг
такъв урок е, че трудно може да замениш мама, особено в
тържествени случаи.
Мама дъде е?
Научавам този урок преди години, на тържеството за Нова
година в детската градина на моя син, тогава тригодишен. За
първи път си мисля, че съм успял да заместя жена си пред
детето си. Първо, защото отивам навреме, а тя закъснява.
Чудо невиждано, съвсем сериозно го казвам - обикновено е
точно обратното. Още повече че в моя случай това „навреме“
от 2 минути е поради липса на дру- га работа, а нейното
планирано „закъснение“ от 30 минути е поради неотложни
служебни ангажименти и въпреки старанието й да ги избегне.
Така или иначе, аз съм там навреме и това е достатъчен повод
да се смятам за един крайно отговорен баща. Намирам тази
случайна своя точност за достатъчен повод да се оглеждам
твърде самодоволно наоколо, докато чакам тържеството да
започне. И така, децата си казват стихотворенията и си пеят
песничките,
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
а синът ми гледа тъжно към мен - причината ми е ясна, но съм
твърдо решен да го баламосам нещо. Все пак едно дете ако не
мога да баламосам, докато жена ми дойде, то тогава накъде
съм тръгнал едва ли не. Така че накрая го вземам на ръце,
прегръщам го и започвам да му говоря и да му пробутвам
някакви подръчни играчки. Много добре знам, че така се
прави. И докато той ме гледа с тъжните си черни очи и аха-
аха да се разплаче, аз храбро и самонадеяно продължавам -
„спокойно, мама всеки момент ще дойде, ето го тука зайчето,
ето го тукатаралежчето, ето, ние си играем и мама вече само
след малко ще дойде, а пък ето тука зайчето, какво е хубаво
само това зайче, виж го!“. Много оригинално, няма що. Но все
пак няма да се предавам, я.
И така си говоря аз, докато виждам как той се успокоява и
как всеки момент ще ме завладее надигащото се в мен
тържество, че все пак, макар и за мъничко, еъм успял да
заместя мама - хайде де! Пък и съвсем навреме съм отишъл -
абе, баща и мъж за пример! И точно в този момент на
самодоволство тревогата в очите на сина ми се превръща в
река от сълзи и той високо изплаква:
- Мама дъде е? Мама дъде е? (Още не можеше да произ-
нася „к“)
И тук някъде се разпадат и последните ми надежди, че
дори и за няколко минути ще мога да заместя мама на този
етап от живота на моя син. Това е отрезвяващо, разбира се, а
най-прекрасното от всичко е, че точно в този момент - сякаш
долетяла отнякъде - жена ми почти тичешком влиза в залата и
така всички вкупом се успокояваме.
Стратегическият съюз в семейството
7
самото начало - „мъжът ще остави бащаIII.сиСъпругата.
и майка сиМама дъде
и ще се е
прилепи към жената и те ще бъдат една плът“ (Битие 2:24). По
друг начин казано, ако не остави мъжът баща си и особено
майка си, няма как да се прилепи към жена си и да бъдат една
плът.
Родителите могат и са длъжни да помагат според силите
си, но не и да ръководят новото семейство. Мъжът и жената са
влезли в своите взаимоотношения и това е свещена тяхна - и
само тяхна! - територия.
Стратегическият съюз, намерил израз включително и в
сливането в една плът, е между мъжа и жената. И той остава
такъв, включително и когато дойдат децата! Този съюз не
преминава в други измерения! Той не е между единия родител
и едно или повече от децата. Защото това винаги е в ущърб на
другия родител, винаги го ощетява.
Така че този съюз:
• не е между майката и дъщерята, не е между майката и
сина;
• не е между бащата и дъщерята, не е между бащата и
сина;
• не е между жената и тъщата, мъжа и свекървата;
• не е в никакви други комбинации.
Тъжно е да се види случай, в който една-властна майка
превръща сина си в неспособен да взема и да отстоява
решения женчо, напълно подчинен на нейните внушения и
мисловни стереотипи. В случаи като този в очите на мъжа тя е
недостижим стандарт за неговата съпруга, която, каквото и да
прави, колкото и да се старае, все не може да готви като мама.
И все не може да чисти като мама.
И все не може да прави това и онова като мама.
И колкото и да се мъчи, пак не може като мама...
И накрая на много съпруги, трайно поставени в това
7
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
положение, логично им писва и те оставят женчото да си
живее щастливо завинаги с мама. Разбира се, това развитие
обективно не е добро за никого и оставя болка във всички
засегнати страни, особено когато такова семейство вече е
създало дете или деца. Най-засегнатите и най-страдащите са
тези малки и невинни душички, чието присъствие и невинност
така и не са успели да послужат като оня решаващ фактор за
преодоляване на патологичния егоизъм и пристрастеността на
родител към вече женения син или омъжената дъщеря. И тук
със сигурност много от вас се сещат за омъжени жени с 20
или 30 години брак, които продължават да живеят в щастлива
и не много тайна връзка с майка си - властната и тиранична
майка, непримирила се с фактите, въпреки че годините си
вървят и на малката й дъщеря вече й идва реда да става баба.
Такива случаи у нас има не един и два, по нашите географски
ширини са се превърнали в типология на сбъркан семеен
модел и затова е лесно да се сетите поне за един такъв случай,
и то свързан с лични ваши близки или познати.
Невижданият бунт на порива към свобода
7
III. Съпругата.
разбира се. И отиде да живее при своята любима,Мама
коятодъде
го е
подкрепяше в този бунт и която го приюти при себе си. Не
знам дали и сега, доста години по-късно, те живеят заедно в
мир, любов и хармония и със сигурност им го пожелавам. Но
знам със сигурност, че жената на неговия живот беше на една
възраст с майка му. Това беше таванът на въстанието му. Дори
и в бунта си той не бе стигнал по-далеч от стереотипите,
заложени от собствената му майка в неговото детство.
7
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
„Трябваше да се омъжа за съседа Пища Хуфнагел“. Който и
да е този Пища, без съмнение той е мразен от много мъже под
чехъл, които в сънищата си го убиват по особено мъчителен
начин. И то точно поради факта, че именно те, а не той, са се
оженили за тази свадлива жена. Както пише Соломон в своите
Притчи: „По-добре да живееш в ъгъл на тавана, отколкото в
къща, споделена със свадлива жена“ (Притчи 21:9). Цар
Соломон със сигурност е разбирал от жени, като се има
предвид, че е имал „седемстотин жени княгини и триста
наложници“. Вероятно това е причината в същата своя книга
да добави един още по-категоричен текст: „По-добре да
живееш в пуста земя, отколкото в
7
III. Съпругата.
къща, споделена със свадлива жена“ (Притчи 21:19). Мама дъде е
Но като се има предвид, че седемстотин жени и триста
наложници означават на свой ред ни повече, ни по-малко от
хиляда тъщи, няма защо да се чудим, че цар Соломон
завършва недотам успешно своя земен път. Така де, не всички
са щастливи с една тъща, и то такава съвършена тъща като
моята! (Подмазвам се, разбира се, не го отричам. Но кой
женен мъж не би ме разбрал?)
На всички възмутени дотук феминистки, които задочно ме
питат: „Само жените ли са виновни? А няма ли да кажеш
нещо за домашното насилие?“, бих отговорил така - та нали
дотук говоря именно за домашно насилие, но с обратен знак и
с далеч по-фини и ефективни методи, неподлежащи на
съдебно преследване?
Но няма да спра дотук и ще потвърдя - за всичко спо-
менато дотук отговорни са не властните жени, които го
правят. Отговорни са слабохарактерните мъже, които не са си
на мястото. Главата на семейството е мъжът и затова негов
дълг е да бъде на нивото на своите отговорности като баща и
съпруг.
Властта си е власт, тя е неотменим и обективен фактор,
затова и отказът на един мъж да поеме правата и от-
говорността на тази власт не води до нейното отменяне,
ограничаване или изпаряване. Води единствено до поемането
й от някой/някоя друг/а.
Така че мъжът е крайно отговорен, който и каквото иска да
си говори.
Мъжът е отговорен за сигурността на жената - съпруга
и/или майка на децата му. Защото това е най-важното нещо за
една жена, създаваща дом. Липсата на закрила, на сигурност и
на предвидимост - естествено и на любов! - е причина за
7
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
много аборти и за много изоставени деца.
Изоставени деца, които - за разлика от преждевременно
убитите при умишлени аборти - са имали шанса да се родят,
да живеят. Имаше такива домове едно време. Наричаха ги
Дом „Майка и дете“ - какъв саркастичен евфемизъм.
Всъщност трябва да се казват Дом „Дете без майка и баща“.
Бях учител в такъв дом - като студент учех и работех през
цялото време. Това учебно заведение беше за деца до 8. клас и
представляваше пълен пансион. Наричаше се дом-интернат.
Представете си - дом, който е интернат. Дом за интернирани
сирачета или изоставени от родителите си деца. Какъв дом
може да бъде един интернат?!
7
свиждане, но другите деца им се смееха,III. защото
Съпругата. Мамаче
знаеха, дъде
те е
не познават майка си и никога не са я виждали. Сигурно и
затова скачаха около жените от благотворителните организа-
ции, които им носеха лакомства по празниците - но не заради
лакомствата, не. Скачаха около тях и викаха: „Искам ти да си
ми майка! Искам ти да си ми майка!“. Жените се
просълзяваха, някои от тях откровено се разреваваха...
нямаше как да им станат майки, това детско желание бе
неизпълнимо дори и на Коледа. Дори и на Коледа сред
лакомствата липсваше майчината любов - най-сладкото нещо
под това небе. А може би - и над това небе.
Децата искаха майка за Коледа - най-скъпия подарък на
света. Но този подарък липсваше сред купищата сладкиши.
Само Васко не викаше и не подскачаше около тези жени - той
си имаше майка, най-хубавата и най-добрата, и нея си я
чакаше.
Говорех си с Васко в междучасията. Избягвах да го пре-
гръщам пред другите деца, защото случайно разбрах, че
именно заради моите прегръдки някои деца са го нападнали и
са го били - от ревност. Но си говорехме и той ми разказваше
за своята добра леля, която му разказвала за неговата добра
майка. И как един ден майка му непременно ще дойде и ще си
го вземе - така казала леля му - непременно ще дойде и ще си
го вземе, просто в момента не може. Но скоро, съвсем скоро...
7
ТАТКО,
Беше ОБИЧАЙ
лято и бяхME!
дежурен в лагера в планината, къде- то
бяхме заедно с децата. Една сутрин след закуска Васко дойде
при мен. Очаквах да чуя някои от неговите толкова много
мечти за дом и семейство, за майка и любов. И точно така
тръгна разговорът.
- Когато стана голям - каза той, - ще се оженя. И много ще
слушам жена си, ще я гледам и няма да я бия.
- Чудесно, Васко, истинският мъж не бие жена си и се
грижи за нея - окуражих го аз.
- Ще си направя една голяма къща тук, в селото - про-
дължи Васко.
Къде ли другаде би могъл, помислих си аз, това дете не
познаваше света извън селото, в което бе този „дом“-ин-
тернат.
- И ще направя една огромна ограда - Васко вдигна очите
си към мен, за да види одобрителното ми кимване.
- Ще си имам и деца и ще ги обичам, ще се грижа за тях и
никога няма да ги дам в такъв дом, в какъвто са ме дали мен.
Очите ми се насълзиха. А Васко продължи:
- Моите деца ще си имат майка и баща и свой дом и
всички много ще се обичаме.
- Така трябва, Васко, точно така трябва - отроних.
- И тогава - каза Васко - ще си взема едно голямо и
страшно черно куче и ще го вържа пред къщата. Да стои зад
оградата и да чака...
- Това не го разбирам - казах изненадан, - какво да чака
зад оградата?
Васко на свой ред се изненада и внимателно ми обясни:
- Кучето ще гони майка, когато дойде да ме види.
8
- Защо? - стъписах се напълно. III. Съпругата. Мама дъде е
8
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
А$ 1л«/gw $
8
Каквото и даIV.ви говорят
Любов. - в захарен сироп
Баклавички
знайте, че става дума за любов
Включително и парите, разбира се, са функция на любов и
отговорност - защото само в такива случаи те са заредени с
добро.
Любовта е смисълът на семейството. Не парите.
Не вярвайте на теориите за дистанцираност от децата, на
сдържаност, за това как децата трябва да се прегръщат и
целуват само когато спят. Как единствено чрез строгост и
суровост децата ще станат хора.
Основно два вида хора са последователите на тази теория-
първите не са получавали достатъчно нежност и ласка в
детството си и не са били насърчавани да я проявяват в
отношенията си към близките. А трудно се проявява това,
което не си получил.
Вторите се заблуждават, че точно чрез суровост и строгост
ще успеят да възпитат някакви свръхчовеци, които -
неуязвими от жаждата за любов и ласка - ще постигат
свръхуспехи.
Самите родители, съзнателно или несъзнателно прилагащи
тези принципи, искрено страдат в своите усилия да
заобиколят незаобиколимото. Любовта е незаобико- лима като
живота. Защото живот без любов е рана.
Моят баща - силен и достоен човек, отдал живота си на
семейството, изгубил майка си още на 14 години. Не- получил
достатъчно майчини ласки в трудното военно и следвоенно
време на 40-те години на XX век, пренебрегван от баща си,
той не беше научен от никого как да изразява своите чувства.
Този дефицит, за който нямаше
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
никаква вина, той беше превърнал в свое убеждение, в
своеобразен параван за истинската първопричина. Така баща
ми беше решил да вярва в правилото, че децата се милват и
целуват единствено докато спят. Възможно е да ме е милвал и
целувал, докато спя. Много ми се иска да е било така.
Истината е, че дори и в съня си не съм виждал баща ми да ме
целуне. Не му се сърдя, обичам го толкова много и се
прекланям пред неговата посветеност на дома и семейството!
Знам, че той просто никога не беше получавал нежност от
своя баща и затова не знаеше как се прави. И колкото повече
осъзнавах през годините, че никой не го беше целувал и
милвал като малък, толкова повече се стараех да пречупя тази
бариера в отношенията му към хората. И точно затова, вече в
неговата преклонна старост, често си намирах поводи да го
прегърна и да го целуна. В тези моменти ставаше много
неловко, защото той просто не знаеше какво да направи. И
затова непохватно, неубедено и объркано правеше
единственото, което знаеше - да се дръпне и да се опита да се
затвори в своята вътрешна зона на сигурност. Въпреки това аз
продължавах да се стремя към него точно с такива прояви на
любов и нежност.
Милият ми баща, който винаги беше толкова уверен, силен
и властен, а в тези случаи се сконфузваше и се чувстваше
толкова безпомощен и дори уязвим. Толкова е трудно
понякога да се разбере нещо толкова естествено - че любовта
е висша форма на уязвимост, защото е висша форма на
доверяване и разкриване. Когато обичаш, точно тогава си най-
уязвим. И въпреки това, или може би точно поради това,
любовта е даване. Никой не може да ти даде толкова много,
колкото може да ти даде любовта.
Дори и да ги носим в сърцата си, дори да мечтаем да ги
видим хора - без любов не можем да постигнем нищо със и за
8
децата си. IV. Любов. Баклавички в захарен сироп
8
Отказът да простиш еIV. тежкаЛюбов. Баклавички
бариера, в захарен сироп
възпираща
случването на прекрасни неща в живота ни. Нещо повече -
този отказ може да роди горчиви плодове и да се превърне в
източник на негативно влияние и дори на тежка духовна
обремененост в следващите поколения.
Веднъж се заприказвах с непознат човек - продаваше кола
и аз проявих интерес. Срещнахме се и докато я оглеждах, той
изведнъж заговори:
- Не се разбирам със сина, само проблеми ми създава.
Караме се постоянно, омръзна ми. Аз му дадох бизнес, дадох
му хляб, а той ще се държи така с мен и ще ми отвръща. И
жена му ще ме кълне! Представяш ли си?! Щом е така, вземам
си всичко и те каквото искат да правят. Затова я продавам тая
кола на такава добра цена! Бях му я дал на него, ама всичко
беше дотук!
Слушах мълчаливо и си мислех колко ли му тежи на
душата, че да го сподели с човек, когото вижда за първи път.
А той продължаваше - какво му казал синът, той какво му
отвърнал... Единият какво направил, другият какво му върнал.
Нямало да прости на сина си и това е!
Слушах, без да го прекъсвам, и очаквах да ми каже откъде
тръгва това. Тази настървеност, този обвинителен тон, тази
омраза между най-близки хора?
Защото никога няма да повярвам, че е нормално да има
такива отношения между родител и дете.
И тогава този наранен и нараняващ мъж сам отвори дума
за най-важното - за корена на този проблем. И ми разказа как
неговата собствена майка се е настроила срещу своята майка,
защото искала да учи, но вместо това майка й я принудила да
работи и да помага в издръжката на семейството:
- Майка ми никога не прости на баба ми, че е отказала да
я изучи. Никога не й проговори, не я потърси и дори не отиде
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
на погребението й. Не й прости в живота, не й прости и в
смъртта!
Потресаващо колкото думите бе самото отношение на този
мъж - той се гордееше с това горчиво семейно наследство!
Нямаше никакво разбиране за дълбоките корени на тази
горчивина и за връзката им със собственото му поведение към
сина му. И за наследствените духовни проблеми във
взаимоотношенията му с него.
- И ти ли смяташ да постъпиш така със сина си? И той ли
смята да постъпи така с теб? Да не си говорите, да не си
простите, да не се потърсите един друг нито в живота, нито в
смъртта? - попитах го рязко и този човек сякаш се събуди от
сън, а после замръзна с втренчен в мен поглед.
- Трябва да му простиш - син ти е! Каквото и да е било,
трябва да му простиш! Така ще му помогнеш и на него да ти
прости. Не виждаш ли, че това е един омагьосан кръг?! И че
само прошката може да го разкъса.
- Ще му простя... той ми е син, ще му простя - чух го да
казва и разкаянието в думите му носеше надежда наистина да
се случи.
Разделихме се и повече не сме се виждали. Искрено се
надявам баща и син да намерят сили и да преодолеят това
тежко наследство от предците си. Защото е страшна мисълта
за това какво още по-тежко наследство ще оставят на своите
наследници.
Отказът да простиш, желанието за отмъщение - това е
сярната киселина в духовните измерения, това е смазваща
поколенческа обремененост. Неслучайна е рутинната лекарска
практика при преглед да бъдат задавани въпроси за
наследствени болести като диабет, сърдечна недостатъчност и
др. Защото е емпирично установено, че има родово предавана
предразположеност и уязвимост към различни болести или
8
опасност от инфаркт, инсулт иIV.др.
Любов.
ТоваБаклавички
е един видв захарен сироп
наследство
по неволя - въпреки желанието на нашите родители и деди.
Няма съмнение, че същото - и дори по-голямо! - е влиянието
на предаваните на поколенията духовни завещания и духовни
обремене- пости. Защото „видимите неща станаха от
невидимите неща“ - невидимата духовна обремененост ражда
видимите наследствени болести. И единствено прошката е
универсалният ключ към решаване на всеки проблем в
човешките отношения. Прошката е отношение на сърцето, а
не анализ на ума, така че не е задължително да проумяваш
някого или нещо, за да простиш. Прошката отключва вратата
към едно виеше ниво на мир, покой и благодат - на мир преди
всичко със самия себе си. И след това с целия останал свят.
Защото най-високото ниво в преодоляването на негативното
духовно наследство е първо да простиш на самия себе си. И
тогава библейската заповед „Да възлюбиш ближния си, както
себе си“ придобива неочаквано дълбок смисъл. Ако не си
простим на себе си, как може да простим на другите? Ако
мразим себе си, как може да обичаме другите?
Любовта прощава. Любовта дълго търпи и е милостива.
Любовта „на всичко вярва, на всичко се надява“.
9
IV. Любов.неуверени,
Без любов децата растат уязвими, Баклавички встрахуващи
захарен сироп
се. Стават лесно чупливи, настръхнали като сухи кори,
оставени без най-важната съставка- сладостта. Оставени са
без захарния сироп, който всъщност прави баклавичките
толкова неустоими. Любовта е тази, която прави децата
силни, уверени и спокойни.
Хора, напоявайте децата си с любов и целият ви свят ще
бъде в сладък мир. Защото и вие самите ще бъдете част от
това блаженство, душата ви ще бъде напоена с надежда, вяра
и любов.
Как всъщност се случва това? И защо сред тези три висши
нива на човешкото духовно битие - вяра, надежда и любов -
като най-голяма е определена любовта? Наскоро се запитах
точно това - защо има такава градация и защо на любовта
категорично е дадено първото място? Ето какво пише в един
от най-известните пасажи в Библията, включван в безброй
сборници със световноизвестни цитати, посветени на любовта
- това е 13-а глава от Първо послание на апостол Павел до
коринтяните - тогавашните жители на днешния гръцки град
Коринт:
„И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и
всяко знание,
и ако имам всичката вяра, така че и планини да
премествам, а любов нямам, нищо не съм.
И ако раздам целия си имот за прехрана на бедните и ако
предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не ме
ползва.
Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не
завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не
безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не мисли
зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
всичко премълчава, на всичко вярва, на всичко се надява,
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
всичко търпи.“
I Коринтяни 13:2-7
Човек дълго може да се наслаждава на този върховен
поетичен шедьовър, разкрит в една привидно прозаична
форма. И съвсем логично да стигне до извода, че щом „дълго
търпи и е милостива“, очевидно любовта съдържа в себе си
търпение и милост. Но има нещо друго, наистина
изненадващо, нещо много повече!
Нека още по-внимателно и детайлно да се взрем в текста.
„Ако имам всичката вяра, така че и планини да пре-
мествам, а любов нямам, нищо не съм.“ Значи човек може да
има вяра, която да учуди целия свят, но същевременно в този
човек да няма любов. Значи може да се действа с вяра, но без
любов - как е възможно това?! И тогава си спомних как съм го
виждал с очите си, и то сред християни, и то сред християнски
лидери. Да действат с вяра, но без любов. Водени от ревност,
но не от любов. И се чудеха защо постепенно и неотклонно
всичко край тях опустява. Правещи всичко както трябва, но
без любов. Като онази печално известна старица, която в
ревностното си старание тичала да хвърли сухи дърва върху
кладата на мъченика на вярата Ян Хус, осъден и изгорен като
еретик. Религията е най-старателна в изгарянето на вярата.
Но нека продължим:
„И ако раздам целия си имот за прехрана на бедните и ако
предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не ме
ползва“.
Да дадеш всичко, което имаш, без за теб да има никакъв
смисъл от такова действие?! Да дадеш дори и последното
видимо свое нещо, с което разполагаш - собственото си тяло?!
И пак да няма никаква полза за самия теб от това?! Да, точно
това ни казва този текст! Може да раздадеш целия си имот с
надеждата за добър пример и за награда на небето. Може с
9
IV. Любов.
делата си да демонстрираш своята Баклавички
истинска вярав захарен сироп
и истинска
надежда и все пак всичко да е напразно, безсмислено и
безплодно. Защото е без любов!
Логично това означава две неща:
1. Вярата и надеждата може да се проявяват без любов.
2. В такъв случай вярата и надеждата са непълни сами по
себе си.
Добре, но защо това е така? И защо все пак „сред тези
трите най-голяма е любовта“?
Отново и отново стиховете на апостол Павел се връщат в
ума ми, докато пиша тази книга. Разбира се, това е вечно
вдъхновяващ текст, блестящ образец на изящна словесност по
темата за любовта. Но не е само това - знам в сърцето си, че не
е само това. Има и още нещо, което трябва да разбера точно
от този текст, който уж така добре познавам.
И то идва като просветление, като откровение!
Било е пред очите ми - физическите очи, - но очите на
сърцето ми са го пропускали. Нещо толкова очевидно.
„Любовта на всичко вярва.“
Щом действа чрез вяра, значи любовта съдържа вяра в себе
си! Логично, нали?
Любовта „на всичко се надява“ - щом действа чрез на-
дежда, значи любовта включва надежда в себе си. Иначе
откъде може да дойде тази надежда в любовта?
Внезапният извод е, че любовта иманентно, присъщо,
изначално съдържа в себе си и вяра, и надежда.
И сега вече става ясно защо самият Бог е избрал да се
отъждестви с една-единствена дума. И тази дума е любов.
„Бог е любов“, казва Библията. Не вяра, макар че Творецът е
източник на вяра и макар че Исус Христос толкова много
говори за вярата.
Не надежда, макар че всички надежди са свързани с него и
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
всичко извън него е лишено от надежда. И въпреки това, в
този случай самият Създател се самоопределя чрез една дума
и тази дума е любов. Защото само любовта е съвършена
цялост, без дефицити, без никакви липси и без най-малки
недостатъци. Любовта съдържа милост, търпение, смирение,
себеотрицание, щедрост, дискретност. Любовта съдържа в
себе си и вяра, и надежда.
Любовта е съвършена, защото включва всички добро-
детели. И затова е най-голяма от всички.
И затова Библията чрез апостол Йоан казва, че „в любовта
няма страх, а съвършената любов изгонва страха...“.
Не вярата и не надеждата изгонват страха, а любовта.
Любовта и страхът са несъвместими, няма никаква
търпимост между тях. Те не могат да живеят под един покрив.
И затова е толкова права Майка Тереза, когато - практически
цитирайки апостола- споделя в едно от своите прекрасни
откровения:
„Ние мислим, че противоположността на любовта е
омразата, но всъщност това е страхът!“.
Страхът, а не омразата е противоположност на любовта.
Страхът е инкубатор на злото, страхът е църквата на всички
ереси! Страхът е мотив за много престъпления. Колкото
повече страх, толкова повече престъпления и толкова повече
загуби и липси.
Точно обратното на любовта. Колкото повече даваш,
толкова повече получаваш - това е любовта.
И както казва героинята в „Адмирал“ - прекрасния филм
на Андрей Кравчук: „Защото против всички закони на
физиката ти даваш, а твоето расте. И не свършва.
Това е благодат, дар, щастие. Така е. Не се смейте!“
Затова бих споделил следното:
Вграждайте любов в децата си.
9
IV. Любов. Баклавички в захарен сироп
Любов, въплътена в дисциплина,
Любов, защитена чрез постоянство,
Любов, обърната към постижения,
Любов, обрисувана с правила,
Любов, вдъхновена от Божията любов.
Вграждайте такава любов в децата си и ще бъдете
щастливи да ги видите израснали силни, уверени и обичащи.
9
IV. Любов.за
тихо. От този момент поела грижата Баклавички в захарен сироп
всички безнадеждно
болни и бездомни, за да облекчи страданията им. След време
основала първия дом за умиращи бедняци. Питали я как
успява в такива случаи да преодолее естественото за всеки
човек нежелание да се докосне до гниещите тела на
полумъртви хора. Отговорът на Майка Тереза бил кратък:
„Виждам Исус във всеки човек“.
„Чудо е това, което правите!“ - казвали й.
„Не е чудо това, което правим. Чудо е любовта, с която го
правим!“ - бил нейният отговор.
Делата на Майка Тереза са докоснали много умиращи тела,
думите й са стоплили много отчаяни сърца и са успокоили
много страдащи души! Делата и думите на тази благословена
и благославяща жена са израз на висша любов.
Жертвоготовна, саможертвена и принасяща сама себе си...
Любовта винаги дава и е винаги конкретна.
Като Спасителя на кръста, принесъл себе си с това
принципно отношение на даване, но все пак с конкретен
адресат. И този адресат си ти. Христос умря на кръста лично
за теб! За да не умреш лично ти. И възкръсна - за да
възкръснеш лично ти. И ако си мислиш, че все пак не става
дума за теб - да знаеш, че точно за теб става дума.
Става дума и за стотиците пъти в живота ни, когато нещо
ни се е разминавало по чудо. Когато сме се отървавали на
косъм от неприятности в работата или край нас се е случвало
нещо лошо, от което сме били предпазени по невероятен
начин. Има хора, които го наричат късмет. „Имах късмет“,
казват такива хора. И сигурно на техните ангели-пазители им
е омръзнал този шаблонен псевдоним, с който милиони хора
назовават Божията закрила, предпазваща хората от нещастие,
болест или смърт.
Любовта е смисъл и подкрепа. Най-големият смисъл и най-
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
голямата подкрепа.
9
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
болница.
Мария е с девет счупени ребра, които са предизвикали
вътрешни кръвоизливи, а едно от тях е пробило и сериозно
увредило черния дроб.
За нейното състояние разбирам късно същия ден от
объркания разказ на съпруга й Иво, който ме моли за
подкрепа- приятелски семейства сме и съм истински
притеснен от всичко чуто. Моля се преди всичко друго, след
което звъня на приятели за помощ. „Няма какво да се направи,
всичко е в Божиите ръце“, ми казва шефът на водеща болница
у нас, когато му описвам ситуацията. И добавя:
„Единственото, което можем да направим, е да се надяваме на
добрите грижи на гръцките колеги, а след трайното й
стабилизиране ще изпратя линейка да я прибере в нашата
болница и да се погрижим за нейното възстановяване“.
А ето какво ни разказва Мария, когато след транспор-
тирането й в България получаваме разрешение за свиждане и
отиваме да я посетим цялото семейство:
„В момента, в който се събудих в колата и усетих, че не
мога да дишам, се опитах да извикам, но не успях. Задушавах
се, не можех да издам никакъв звук. И когато си мислех, че
наистина умирам, изведнъж пристъпих в някаква светлина и
пред мен се откри прекрасна зелена поляна. Видях там и трите
си деца - как тичат и играят, как се смеят и се гонят. Съпругът
ми също бе там, хвана ме за ръка, тичахме заедно с децата,
смеехме се, беше такава невероятна радост, мир и покой. До
нас видях един човек със светли дрехи - сякаш самите дрехи
бяха направени от светлина - и косите му бяха такива светли и
падащи по раменете му. Гласът му беше като кънтенето на
много водопади и го чух да казва:
- Имаш девет счупени ребра и пробит черен дроб. Но не
се бой, само вярвай в мен и ще бъдеш напълно възстановена.
Знаех, че срещу мен стои IV. Любов.
Исус Баклавички
Христос. в захаренсесироп
Усмихнах на
чутото:
- Но на мен ми няма нищо, чувствам се прекрасно, тук е
толкова хубаво...
- Не се бой, само вярвай в мен - повтори отново той.
След това поех дълбоко дъх, отворих очи и видях как вече
съм върху носилка и хора с бели дрехи ме качват в линейка.
„Не се бой, само вярвай в мен“, звучаха думите в душата ми,
докато отново потъвах в безсъзнание.
След което видях тялото си, положено на болнично легло -
ръцете и краката ми са вързани с колани, в устата ми има
тръба... системи, апарати край мен. И всъщност аз съм извън
тялото си...“
От очите на Мария текат сълзи, докато разказва всичко
това пред мен, съпругата ми и своя съпруг - вече е в
болницата в София, семейството й е далеч по-спокойно.
Следболничното й възстановяване е поето от мой познат
лекар - изключителен специалист с дългогодишен опит в тази
област. Първото му изискване е да се запознае с всички
изследвания от самото начало - първите снимки веднага след
инцидента, кръвните резултати и др. Взима ги в ръце, проучва
ги продължително, изглежда напълно погълнат. После вдига
очи към Мария и замислено отронва: „Някой горе ви обича!“.
И допълва в отговор на незададения въпрос в очите на Мария:
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
- Веднага след катастрофата едно от счупените ребра е
стигнало застрашително близо до жизненоважна артерия в
тялото - на тази снимка се вижда разстояние от едва 2
сантиметра. При такова счупване ръбът на реброто се
превръща в опасно острие, подобно на наточен нож. При
срязване на тази артерия резултатът е сигурна смърт, дори ако
това се случи на операционната маса. Но знаете ли кое е
необяснимото във вашия случай? Необяснимо е как това
опасно острие не е прерязало артерията, като се има предвид,
че тялото ви е било измъкнато от колата, извивано е, качвано
е на линейката, която се е движила с висока скорост по
завоите край града, след това е сваляно от линейката и е
поставено върху леглото в болницата. И през цялото това
време нещо не е позволило това разстояние от 2 сантиметра да
бъде преодоляно и острието да среже артерията, като
предизвика фатални поражения.
Професорът направи пауза и добави:
- Затова казвам, че някой горе ви обича!
1
IV. Любов.
съжалявате. Ако поеме ангажимент, тойБаклавички в захарен
ще го изпълни. сироп
Всеки
иска да има такъв син, такъв приятел или такъв бизнес
партньор. Щастлив съм да имам такъв син и съм щастлив, че
си струваха всичките ми усилия да стигна до него и да
спечеля вниманието му. А тези усилия не бяха никак малко.
Просто защото той дойде втори на този свят, две години
преди него беше дъщеря ни. Моето момиче с характер,
толкова близък до моя. И беше толкова мъничка, но вече
знаеше кое е точно „онова“, което я молех да ми даде. Точно
така правех - потънал в своите мисли и идеи пред компютъра
посочвах в някоя посока и й казвах: „Моля те, подай ми
онова“. Тя ме наблюдаваше внимателно, изчакваше да я
погледна и посочваше едно след друго възможното „онова“,
което ^можеше да бъде мобилен телефон, книга или друго
нещо. Изобщо различни неща. Но дъщеря ми се ориентираше
много бързо, намираше „онова“ и ми го подаваше. Когато
пиша тези редове, знам със сигурност, че сега не бих постъпил
така. И колкото и да убеждавам сам себе си, че това е
помогнало да се развие нейната ситуационна интелигентност,
днес бих бил по-внимателен и по-търпелив. Точно толкова,
колкото е разликата между 30 и 50 години. 20 години са си
цяло едно поколение. Цяло поколение търпение - това е, което
днес вече имам.
Така или иначе, бяхме си установили този модел с дъщеря
ми и всичко беше наред. Или поне от моя гледна точка. Затова
очаквах подобна реакция и от сина ми, към
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
111
Като ученик вече в горния курс аз бях точно сред тези хора.
И с удоволствие се забавлявах с реакцията на мои
ТАТКО, ОБИЧАЙ
те съученици, които ME!
виждаха, че нямам идея за предстоящата в
следващия час класна работа по литература и все пак имах
шестици за разлика от тях. Но... високомерието винаги се
заплаща скъпо. Моят тежък урок дойде заедно с една нова
учителка по литература, която имаше по-различно отношение
към този предмет. Тя харесваше много повече българския
език, отколкото литературата. Емоционалното, образното,
поетичното въздействие при нея далеч отстъпваше пред едно
рационално и - според мен - объркващо дистанцирано
възприятие. И бързо раз- ' брах, че репутацията ми на най-
добрия но литература във випуска ще претърпи тежки
поражения от студения подход на тази странна жена. В
резултат на пълната липса на химия между нас силно започна
да страда литературата. Шестиците започнаха да намаляват,
петиците се увеличаваха. Появи се дори и една четворка, която
ми донесе няколкодневна депресия - ходех мълчалив и странен
като рицаря на печалния образ. Свикнал на бързи и безусловни
литературни успехи, придружени с неизменни хвалби, аз
започнах да се обезкуражавам. Исках си първото място, ама
комитетът по награждаването (в нейно лице) това изобщо не
го интересуваше. И същевременно - кажете ми къде е
логиката! - тази учителка четеше мои литературни съчинения
пред учениците от другите класове с многозначителния финал:
„Научете се да пишете като Урумов (винаги ме наричаше по
фамилия) и тогава искайте високи оценки!“. Малка утеха беше
изумлението на останалите ученици, защото тази жена след
това ми пишеше петица! На същите тези съчинения, които
даваше за пример!
Така започнах да закъсвам. И до такава степен, че започнах
да мисля дали да не кандидатствам в университета с друг
предмет. Може би биология и химия? Да стана доктор? Да
П
стана, ахма едва ли ще хме приемат,V. Изборът.
понежеВяра,
покоято постига
химия не
можех да изкарахМ повече от петица и не хми беше най-
любимият преДхМет. Не беше толкова ужасяваща като
алгебрата, но все пак - не върви. Биологията - добре, ахма
сърцето ми не е там.
Мен ако питате, исках да уча филология. Словото! Това е,
което винаги ме е привличало. Буквите, словото, литературата
- от хмига, в който влязох в този свят на петгодишна възраст,
никога не съхМ искал да излизахм! Знаех, че съ.м част от този
вълшебен свят и завинаги му принадлежа! И той завинаги хми
принадлежи! Но не и според тази учителка.
Сега разбирам, че някъде там съхМ се учил да се боря с
негативните обстоятелства. Но чак сега. Тогава беше много
тежко. Включително и онзи мохмент, в който тази жена
направи едно лично признание пред целия ни клас. По някакъв
повод тя сподели следното:
' - Всъщност аз исках да стана юрист. Правото винаги ме е
привличало, харесвало ми е... Но хмоят баща искаше да стана
учителка по литература и ето, аз съхМ учителка по
литература.
Слушах това и бях поразен. Тя не обича литературата! Това
не е нейният избор на професия, не е нейното призвание! Бях
не просто поразен, бях направо потресен! Не вярвах, че има
човек на зехмята, който да не обича литературата, а чух такова
шокиращо признание от устата на учителката ни по
литература!
ТАТКО,
След ОБИЧАЙ
това ME! жал. Направо ме обхвана дълбока,
ми стана
безкрайна, всезавладяваща жал. Горката жена... Всичко това е
мъка за нея, най-малкото - безразличие, което пак е огромна
мъка. И как може, когато един учител не обича своя предмет,
да вдъхнови учениците си да го обичат?
Тази тъжна история завършва с една случка. След години,
когато някои вестници започнаха да публикуват мои стихове и
разкази, в учителската стая в нашата гимназия прочели мое
стихотворение на глас. И тогава учителката ми по литература,
гледайки през прозореца и без да се обръща към четящия, с
гордост подхвърлила през рамо::
- Урумов беше мой ученик!
Пиша това и се усмихвам - колко много изводи може да ни
подскаже Създателят само от една-единствена история? Стига
да отделим време за размисъл, случките от живота ни говорят
толкова много. А големият извод от тази история за мен бе
следният:
пб
Да отстояваш принципи! Най-лесно V. Изборът.
децата Вяра, която
се учат напостига
това
чрез личния пример на родителя и чрез близкото общуване.
Колкото по-добре познаваме децата си, толкова по-добри
решения ще вземаме в?лесто тях. Как можем да ги познаваме
добре? Като споделяме времето си с тях, като печелим
доверието им и като не им приписваме несъществуващи
качества или недостатъци. И като им дадем най-доброто за тях
образование. Не просто най-доброто възможно, а най-доброто
конкретно за тях.
И
ТАТКО,
лечено, ОБИЧАЙ
с много ME!
неудобен транспорт, като дори и училищният
му автобус обикаля из целия град, преди да дойде при нас.
И двамата със съпругата ми работим и е трудно дори да сме
навреме, за да чакаме училищният автобус да се появи в
квартала ни. Щеше да е толкова удобно просто да пуснем
децата си едно след друго в това най-близко училище и да си
спестим години наред тичане и чакане - в студ, сняг и жега.
Първият вариант беше тактически удобен и стратегически
погрешен избор. Вторият беше тактически неудобен и
стратегически верен избор.
Вече имахме съгласие при избора ни на детска градина за
децата. Тогава решиххме да изберем една добра детска
градина, все така неудобна за нас. Този избор сега ни помогна
да вземем правилното решение от стратегическа гледна точка-
да изберем по-отдалеченото училище, като пренебрегнем
удобството на близката дистанция за сметка на по-
качественото образование. Когато вече си направил един по-
малък правилен избор, той помага на следващия, по-труден, но
също правилен избор. Може всичко това да изглежда дребно,
но всеки голям път започва с първата крачка в правилната
посока. Така е и сега.
И продължаваме в годините да вземаме решения за нашите
деца, докато идва мигът, в който трябва да им помогнем те
сачмите да вземат свои решения. И не само това, но да вземат
общи решения, които засягат еднакво и двамата.
Леглото на два етажа
тт
на първия етаж - това е естественотоV. Изборът. Вяра,Но
решение. която постига
какво да
бъде леглото? Истината е, че с жена ми вече сме огледали и
сме харесали легло. Можем да го поръчаме и да ни го
доставят. Но все пак това ще е леглото на децата и ни се иска
те също да имат думата и да си кажат мнението. Това е
принцип, който ще прилагаме през целия си живот занапред,
започвайки оттук - все повече и повече да ги питаме и да се
съобразяваме с тяхното мнение. Така, ако отговорността в
началото е юо% родителска, постепенно тези проценти трябва
да намаляват от наша страна и да се увеличават от страна на
децата. Децата растат и затова и родителите трябва да растат
заедно с тях. Как? Като им се доверяват все повече и повече.
Така или иначе, решаваме с жена ми да се доверим на този
принцип за правото на избор и за отговорността. Това
двуетажно легло не е малко пари спрямо възможностите на
нашия тогавашен семеен бюджет. Затова наистина трябва да
сме прецизни в този избор. Но пък и правото на избор на
децата трябва да е реално.
- А какво ще правим, ако децата не одобрят нашия избор и
си харесат друго легло, което не е толкова практично и в което
няма да съберем всички неща? - както винаги жена ми задава
на глас въпросите, които аз си задавам
п
9
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
наум.
- Ще приемем техния избор, няма никакъв друг начин -
давам единствения възможен честен отговор. Всяка игра има
своите правила, особено играта, в която децата трябва да се
научат, че има правила. Изборът винаги върви с отговорност
за последствията.
И така, отиваме четиримата да избираме легло за тяхната
стая. Влизаме в залата и се разхождаме между изложените
двуетажни легла, като честно посочваме кое точно ни
изглежда най-подходящо за тяхната стая. Обясняваме и
показвахме защо сме решили така - „ето толкова е размерът на
стената, на която ще бъде облегнато; такива точно чекмеджета
ни трябват, за да ни свършат работа и да съберем всичките ви
дрешки; това са причините да харесаме точно този вариант.
Надяваме се да ви хареса, но ако двамата заедно харесате
друго легло, ще го вземем него“. Наблягаме на „двамата
заедно“ и на общото им решение, защото искаме да
насърчаваме съгласието и взаимното съобразяване между тях,
за да се учат заедно да вземат решения.
Докато говорим с жена ми, виждам как децата са ед-
новременно озадачени и поласкани от начина, по който им
обясняваме - както възрастни говорят на възрастни.
Окуражаваме ги да огледат и други възможности, показваме
им още няколко, макар и не толкова подходящи легла. Стоим
чинно в очакване на решението им, докато те надничат
напред-назад край леглата.
И дали заради това видимо уважение в очакване на тяхното
решение, дали заради вече изграденото доверие в семейството,
дали заради любовта между нас - двете деца заедно посочват
леглото, което с майка им сме харесали като най-подходящо.
Въпросът е дали щяхме наистина да приемем тяхно друго
решение. Да, бяхме готови и щяхме да го приемем - разбира
се, при условие че решението имV. Изборът. Вяра,от
беше взето която постига
два^мата
заедно, защото и леглото беше едно за двамата заедно.
Това всъщност е началото на общото вземане на решения.
Това е раждането на нашия семеен съвет, това е първото му
заседание и първото общо решение на цялото семейство.
Предстои ни да използваме този семеен съвет много пъти
занапред, да обсъждаме различни въпроси и да решаваме
заедно какво да направим в много различни случаи. И
постепенно да прехвърляме от родителите към децата все
повече права, заедно със свързаните с тях отговорности.
Именно този деликатен и изискващ време и внимание
процес по постепенното оттегляне на родителя от личното им
пространство трансформира ролята ни от пълновластни
господари в авторитетни съветници. Ако сме достатъчно
мъдри и търпеливи - защото вярвам, че достатъчно силно ги
обичаме, - отношението на родителите към децата трябва да
израства заедно със самите деца. Тогава има взаимно доверие
и взаимно уважение. Впрочем трябва да съм бил строг към
децата си като малки, защото наскоро синът ми - вече на 20 -
ме погледна учудено и ми каза по конкретен повод:
- Тате, не мога да те позная! Като бяхме малки, ни въз-
питаваше толкова строго, а сега ни глезиш, и то дори пре-
калено! Не разбирам каква е логиката?
За моя изненада изобщо не се забавих с отговора си, явно е
бил в сърцето ми, а не в ума ми:
- Държах се строго, за да се научите на дисциплина и на
правила, с които да се изградите като личности. Детето се учи,
докато е малко. А сега вече съм спокоен, че сте наистина зрели
и отговорни хора, и мога да си позволя да ви глезя - защото
знам, че няма да злоупотребите.
Мисля, че това беше нещо важно и за двама ни и съм
щастлив, че синът ми го разбра и го запомни. Вярвам да му
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
бъде полезно на самия него като родител във възпитанието на
неговите деца.
Х2
ка цена да си отличникът на класа, V. Изборът.
за да Вяра, която постига
не разочароваш
амбициозните си родители. Да бъде отличник на класа коства
огромно напрежение на детето, като често в това напрежение
се съдържа и страх от провал. Кому е нужно това? По-добре е
децата да растат в атмосфера на спокойствие и сигурност, а
сред мотивите им за добри оценки в никакъв случай да не бъде
страхът от неуспех. Затова съм им казвал и преди като
ученици, казвам им го и сега като студенти - не е
задължително вие да бъдете лидерите и не е трагедия, ако не
сте отличници по всеки предмет. Но задължително трябва да
бъдете лидери в областите на своите таланти! Там е вашата
битка и в тази битка имате право единствено на настъпление.
Да, ще чувствате съпротива и ще усещате натиск в обратна на
желаната от вас посока. Ще има и време на устояване, което
може да изглежда и привиден застой. Но ако не се огънете и
ако не спирате да натискате натиска, този натиск ще отстъпи
пред вас. Ще видите, че ще отстъпи - знам много добре от свой
личен опит. Случвало се е много пъти - просто натискът
свиква с твоя натиск и отстъпва, защото разбира, че ти няма да
отстъпиш. А ти разбираш, че натискът не са само
обстоятелства, а нещо повече от това - натискът е
целенасочено изпитание на твоя характер.
За този опит се заплаща цена, разбира се, но тази цена си
струва всяка частица.
Имах такъв разговор със сина ми, беше в гимназията.
Гледам го, че споделя за отличните си оценки по български
език - все шестици. Разбира се, прекрасно е един математик да
има шестици по български, нямам нищо против. Дори се
радвам на малкия си принос да преодолее затрудненията по
този предмет. Хрумна ми да му представя граматиката като
поредица от аксиоми и теореми - просто правила, също като в
математиката. Само трябва да бъде разбрана тяхната вътрешна
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
логика и готово - казах на моето момче. Синът ми в оня
момент ме поглежда смаян от това откритие и по погледа му
разбирам, че това наистина е откровение за него. В резултат
следващите седмици и месеци успехът му по български рязко
се повишава - математикът е намерил подходящия подход.
По литература откровението идва далеч по-трудно, защото
той дълго отказва да приеме, че трябва със сто изречения да
предаде значение, съдържащо се в пет изречения. Защо? - пита
ме неразбиращо моят математик, докато аз внимателно и
кротко нося от девет кладенеца вода, та белким го убедя в
необходимостта от красноречивото многословие. Не съм
сигурен, че успявам - мисля, че той просто приехма
неизбежната необходимост от изпълнението на това гадно
условие като в трудна и неприятна хмате.матическа задача. Та
някак си успяваме да напред- нехМ и с литературата.
Дотук добре, даже хмного добре. Но 1ии се вижда не много
добре, когато се опитва да ме убеждава, че няма нищо страшно
в това да има петица по математика. Ами защото учителката
била много строга и поддържала хмного високо ниво и понеже
те и другите също така за~ късвали .много при тази учителка и
поради всичко това е съвсем естествено... Говори ми той и се
чуди защо не среща никакво разбиране, напротив, мълчанието
ми изглежда ясно му говори за дистанция и за липса на очак-
ваната от него обичайна подкрепа. Защото казаното от него не
успява пито да ме убеди, нито - още по-малко - да ме
вдъхнови.
- Сине - казвам му една вечер след поредния му неуспе-
шен опит - ти си роден математик. Бог ти е дал истински,
голям талант. Именно за математика, а не за литература. С
труд ти успяваш да постигнеш шестица по български език и
литература, въпреки че и двамата сме наясно - това не е
силната ти страна. И все пак ти постигаш истински успехи и аз
съм горд с тези твои успехи! И ти,V.точно
Изборът. Вяра, която
ти искаш постига
да убедиш
мен, а и себе си, че е някак си в реда на нещата да имаш 6 по
български език и 5 по математика? Не ми звучи никак
убедително, нямаш сериозни аргументи в подкрепа на такава
теза.
- Какво искаш да кажеш, тате? - синът ми всъщност вече
знае какво искам да кажа.
- Искам да кажа, че в областта на твоя талант - мате-
матиката - трябва да бъдеш отличник, защото тя е твоето
призвание. Да си най-добър или минимум да си сред най-
добрите по математика в твоя клас. Точно по български език
може да имаш петица, може да не си най-добър - на тебе друго
ти е дадено. Но не и по математика! И последно - радвай се, че
имаш толкова взискателна учителка по математика. Нищо, че
сега ти е трудно. Нататък ще ти бъде лесно именно защото
сега ти е трудно.
Синът ми остава с петица за първия срок, което приемам
без никакъв упрек. Познавам си детето и знам, че думите ми са
останали в него както добро семе в благодатна почва и ще
дадат плод - няма начин да не дадат! Защото това беше важен
разговор, с аргументи, с които синът ми видимо се съгласи и
които прие като свои. В
крайна сметка Влади се мобилизира и постигна отлична
годишна оценка по математика. И по-важното - завърши с
шестица в дипломата си от гимназията и с дълбока бла-
годарност към своята учителка по този предхмет. Имахме
приятното преживяване заедно със съпругата ми да поднесем
цветя и благодарности на тази прекрасна преподавателка за
нейната взискателност и за изключително добрата подготовка
на учениците й, сред които за щастие беше и нашият син.
А най-важното от всичко бе урокът, който той научи - на
когото много му е дадено, от него много ще се иска. Областта
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
на твоя талант е областта на твоето призвание и на твоето
предизвикателство. А когато някой е призван, тоест извикан,
той трябва да се държи отговорно и да отговори достойно на
този призив. И това да остане в него като добър пример на
успешен модел. Има достатъчно добри примери край нас.
13
4
V. Изборът. Вяра, която постига
ност, да продължи с магистърска степен в някоя подобна
икономическа или финансова дисциплина.
1
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Ц7
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Да му намериш дамара!
Ц4
към тях. И това доверие ги прави силни и спокойни
VI. Бащата. да поемат
Изграждащи думи
отговорност. Без доверие, без вяра в детето няма как да
очакваме то да бъде уверено. Сеем ли доверие, ще пожънем
увереност. Сеем ли недоверие, ще пожънем неувереност.
Каквото посеем, това и ще пожънем. Този неотменим закон в
природата и в човешките взаимоотношения е един от най-
важните уроци в живота ни. Особено във взаимоотношенията
с децата ни. Макар понякога - забравяйки за него - ние самите
да го правим труден за прилагане.
’ Ц5
топки!
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Синът ми ме поглежда замислено и отговаря:
- Когато бях по-малък и ти забиваше толкова силно, аз се
обръщах с гръб, за да се предпазя - изглеждаха ми толкова
силни и толкова опасни твоите удари. Тогава ти казваше - не
се обръщай с гръб, не бягай от трудностите. Трудностите
се решават с лице към тях, не с гръб към тях! И макар
да ми се струваше трудно, запомних тези твои думи и това се
стараех да правя - и сега вече виждам резултатите.
Бях изумен. Замислих се и си спомних как майка му ни
гледаше, радваше се и напомняше да бия по-внимателно,
защото той е още малък. А аз отвръщах, че точно като малък
трябва да започне да свиква да се бори и да не се страхува. За
да може, като расте, да преодолява страха и да бъде успешен и
смел.
Бях забравил кога съм му казвал всичко това... но тези мои
думи бяха придобили свой собствен живот в неговото сърце,
бяха работили в него, бяха се вградили в паметта и в
характера му. И да - бяха превърнали едно предизвикателство
и препятствие в стъпало и ново, по-високо ниво на развитие и
разбиране в съзнанието на едно момче.
Добрият бащински съвет е безценен, особено даден
навреме. Думите на бащата са изграждащи думи! Дълбоко се
замислих тогава край тенис масата колко голяма сила имат
думите на бащата. Замислих се как самият аз помнех думите
на баща ми и осъзнах как с времето те все по-дълбоко са
работили вътре в мен. Замислих се как ние, синовете, помним
думите на бащите и с годините точно това споделяме: „Баща
ми казваше...“. И същевременно все по-силно се открояват
грижите на майките - ласката, нежността, храната, любовта в
майчините очи.
Заветните думи на бащата и нежната любов и грижа на
i$6
майката - това остава в душите и в сърцата на синовете.
VI. Бащата. Изграждащи думи
Сигурно затова и Бог е изпратил Слово на своите деца. И
не кога да е, а в самото начало - „В началото бе Словото“. И
то не къде да е - „И Словото бе у Бога“. И то не какво да е - „И
Словото бе Бог“.
Словото ни, думите ни ще останат в сърцата на децата ни!
И не казвайте „това не важи за мен!“ Ако си родител, това
важи точно за теб! Най-ценният капитал е този, който влагаме
в сърцето на детето си. Думите имат сила. Думите влияят на
реалността. Самите ние сме създадени чрез слово и чрез слово
ни е вдъхнато жизнено дихание! Самите ни души са
изговорено и оживотворено Слово! Светлината е създадена
чрез Слово - „И Бог каза: „Да бъде светлина“. И стана
светлина“.
Създаващото светлина Слово!
Затова нека говорим на децата си думи на мир, на живот и
на окуражаване, а не думи на объркване или отчаяние.
Понякога, когато кажа добри и мили думи на някой човек,
реакцията му ме натъжава. Защото е толкова трогнат и
толкова благодарен, и толкова объркан! И тогава разбираш
този човек колко рядко чува насърчителна, блага приказка.
Всекидневието му е изпълнено с остри, агресивни,
нараняващи думи.
Острите думи са като оси - жилят, причиняват болка, сеят
отмъщение.
Ако някой родител казва на детето си, че е простак, нека да
не очаква изискани обноски.
U
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Ако го нарича глупак, нека да не очаква мъдри мисли и
умни действия.
И не защото детето е такова, каквото го нарича родителят,
а защото думите на родителя имат творческа сила. Думите на
родителите творят реалности в душите на децата им!
Това, че детето ви не се вмества във вашите очаквания, не
означава, че нещо не му е наред. Само с добро и любов можем
да пожънем добро и любов. Защото каквото посеем, това ще
пожънем!
Добрите слова са като медоносни пчели - те носят сладост,
превързват рани и правят живота ни благ.
Добрите слова са вечност, а във вечността не съществува
време.
Добрите думи имат вечен срок на годност.
Затова във вечността на добрите думи - само за един земен
миг! - могат да се посеят семена и те да изникнат, да се
разлистят, да разцъфтят и да дадат плод. И в миг да разцъфтят
цветя и градини.
Думите са градините на вечността.
Затова „за всяка празна дума, която кажат, човеците ще
отговарят в съдния ден“.
Всяка празна дума-градина се превръща във въпрос - защо
е празна тази градина? Всяка дума ще бъде припомнена...
Какво сеем с думите си във вечността?
Празните думи са като празни къщи, в които никой не
живее.
Защо тогава ги строим?
Защо понякога изговаряме нараняващи думи към децата
си?! Защо проектираме своя страх от собствените си пропуски
върху тях?!
Ти си нетърпимаVI.глезла!
Бащата. Изграждащи думи
1
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
точно този период. Сигурно поне още десет пъти съм я молил
за прошка. Тя се учудваше:
- Тати, ама нали вече ти простих!
И пак ми прощаваше. И пак не можех да се понасям. Беше
кошмар! Несвършващ кошмар. Съпругата ми също не
можеше да ми повлияе - споделих й, разбира се, - а толкова ни
се искаше и на двама ни да може да ми повлияе.
Минаха повече от десет дни, през които постоянно се
сещах за онова свое толкова глупаво, толкова несправедливо,
толкова подло, толкова предателско, толкова малодушно
избухване!
Преживявам го и сега. И като човек, който си признава
този мохмент на хмалодушие, ви хмоля от сърце - не го
правете! Не наказвайте децата си заради своите грешки,
заради своите пропуски... Наказанието на съвестта ни е
неописуехмо болезнено и продължава непоносимо дълго!
Ако има добра новина в този случай, това е, че съвестта ни
е жива. И това е прекрасно, това е животоспасяващо! Защото
ИхМа и друга възможност - хМного тъжна при това, - при
която процесите са необратихми до невъзхмож- ност.
1
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
неуспеха на някой друг човек. Всеки има свой уникален
собствен път и това прави живота на всеки от нас неповто-
римо приключение. СахМО по себе си предизвикателство. И
самонаблюдението е част от това предизвикателство. Защото
то ти помага да назовеш своите пропуски. Като припряността
например, с която продължавам да се боря след толкова
години.
Припряност.
Припряността, която може да се нарече и привързаност, е
сестра на немарливостта. На пръв поглед може да изглежда
странно, защото припряността понякога се приема за израз на
готовност и дори на старание или посветеност. А всъщност не
трябва да имаме никаква заблуда - припряността е най-
големият враг на успешното завършване. Нищо, че имитира
старание и посветеност. Припряността - мислим си понякога -
може да ни спести време и да ни помогне да наваксаме
изостанала работа. Всъщност това е едно дълбоко погрешно и
напълно илюзорно схващане. Никаква припряност и
привързаност няма в успеха. Всичките ми творчески успехи
са плод
на благословени
VII. Перо ивпергамент.
оригиналността си в идеи,
Какво пишем сърцатасъчетани
на децата сси
вдъхновение и неуморен труд.
Вдъхновяваща идея в точното време заедно с упорита
работа и търпение за узряването на плодовете на труда - това
е моят урок за успеха. И в него привързаността никога не
намери своето място.
И не само при мен. Нерядко съм виждал как хора съз-
нателно са възприели стил на припряност и привързаност и са
го превърнали в една откровена имитация на уж работна
всеотдайност и старание. А това е просто един параван. Една
целенасочена /само/заблуда и старателно изграждана
привидност, която инерцията на дните превръща във
всекидневие.
И самият факт, че припряността толкова успешно имитира
старание и усърдие, е най-силното доказателство за нейната
същностна противоположност.
Припряността не е качество, припряността е недостатък.
Припряността пилее време и средства, тъй като резултатът й
обикновено е липса на качество и необходимост някой - най-
често някой друг - да попълва липси и да поправя
недостатъци. В моя случай най-често това е съпругата ми,
която ме гони по стълбите към улицата с очилата ми в ръка.
Или мобилния ми телефон. Или ключовете за колата. Или
чадъра. Ще спра дотук, че с всяка следваща дума се чувствам
все по-виновен. Разбира се, неведнъж ми се е случвало да се
върна с колата от път, за да си взема мобилния телефон или
нещо друго.
Припряността нерядко е в резултат на комбинацията от
свръхамбициозност и недобро планиране на задачи и срокове.
Не слушайте какво ви говорят тези свръх-амби-
Т8
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
циозни и недобре планиращи работата си хора, които ще се
опитат да опровергаят тези думи само защото не искат да
признаят тяхната достоверност.
Послушайте човек, който се бори точно с тези недос-
татъци не заради друго, а защото ги е разпознал като
проблем. Ако не разпознаем проблема, няма как да се
преборим с него. Може ли човек да се пребори с нещо,
което според него не е никакъв проблем? Кой се бори с
несъществуващи неща?
Разсеяност.
Любимият ми виц на тема разсеяност е за един професор -
естествено, професор е единица мярка за разсеяност.
Та този професор излязъл от кабинета си, като сложил
бележка на вратата: „Ще се върна след 15 минути“. Върнал се
след известно време, погледнал бележката и си помислил:
„Нищо не са 15 минути, ще седна да го почакам, той ще се
върне бързо“.
И седнал да го чака - все пак 15 минути нищо не са. Нищо
не е и да си забравиш мобилния телефон в офиса, докато
излизаш по спешност навън, но чакаш важен разговор именно
по мобилния.
Случи ми се веднъж. Не мога да се върна обратно, защото
тичам за среща навън. И си мечтая - ех, сега ако мобилният
ми телефон беше в мен, можех да се обадя в офиса и да
помоля някой колега да ме настигне до мястото на срещата и
да ми донесе мобилния телефон. Хитра идея! Точно в този
момент обаче напипвам във вътрешния джоб на връхната ми
дреха някакви правоъгълни очертания - мобилният ми
телефон е в мен! Веднага звъня в офиса и бързо давам
разпореждания на секретарката - влез в моя кабинет,
мобилният ми трябва да е отгоре на бюрото ми. Моля те,
вземи го и го донеси еди-къде си! Спешно!
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
Последва кратка пауза и внимателно питане като към
ментално предизвикан човек в мое лице:
- Господин Урумов, не ми ли се обаждате от мобилния?
В такива моменти радостта на човека е пълна - хем има
мобилен, хем има връзка с офиса, та ако си е забравил мо-
билния тахМ, вече има кой да му го донесе.
Но когато става дума за забравяния и закъснения, човек
трябва да отдели време и да систематизира своите по-
стижения в тази посока. Направих го и аз и ето какво се
получи.
7. Възглавницата в Швеция
Летя за Стокхолм, после с кола от летището към хотела.
Шофьорът си разказва нещо, аз си го слушам и въпреки че ме
боли главата от полета и от смяната на времето - тук е много
по-студено от България, с тежък влажен въздух, - все пак съм
спокоен, защото имам тайно оръжие. Това е моята удобна
възглавница, която си нося в куфара и с която не ме е страх от
1
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
отвратително неудобните пухени или каквито и да са там
хотелски изобретения за безсъние. 11а мен вече не ми пука от
това - спя спокойно от деня, в който взех със себе си своята
удобна възглавница. Най-удобната възглавница е чистата
съвест наистина, прав е класикът, но ако реалната ви
възглавница е неудобна, тогава ще имате цяла нощ за дълги
разговори с чистата си съвест. Така че спя две нощи на
удобната си възглавница, а на третата нощ съм вече в София.
Край на оловноси- вите северни морски води, край на
тъмночервените скали и на приведения буквално до раменете
ти небосвод. Край и на възглавницата - нямам идея как успях
да я забравя. Хайде, ризата и вратовръзката, които също
забравих, можех и да не ги нося, имам и други. По
възглавницата... Все пак не мога да не спя. Обаждам се в
хотела и обяснявам колко важна е тази възглавница за мен.
Отсреща не успяват да прикрият своето неразбиране - може
би тази възглавница има сантиментална стойност за мен? Не,
няма сантиментална стойност, просто ми е удобна. Аха, а
може би това е щастливата ми възглавница? Явно ме вземат
за някаква суеверна кукувица. Каквото и да е, трябва да има
обяснение, нали? Да, отсичам категорично, това е моята най-
щастлива възглавница и не си представям живота без
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
нея! Моля ви, ще си платя пощенските разходи, изпратете ми
я за моя сметка. Отсреща са щастливи, че най-накрая са
разбрали що за откачалка им се обажда, и тържествено
обещават да я върнат възможно най-бързо. В крайна сметка,
всичките ми опити да се сдобия с това безценно спомагателно
съоръжение за отдих удрят на камък, на тъмночервен шведски
камък. С цялата си любезна готовност и след няколко дълги
разговора, включително клетвено уверение как възглавницата
със сигурност вече е навлязла в българското въздушно
пространство - и въпреки платената куриерска такса -
възглавницата никога не се появи. Остана ми да разчитам
единствено на чиста съвест и на търпение в дългия път към
успешното мирно съжителство с друга възглавница. Честно
казано, докато пиша това, изпитвам тъга по онази, моята си
възглавница. Сигурно Бог е искал да ме освободи от тази
тежка зависимост, да бъда отново свободен човек, и затова е
допуснал това бедствие, не знам. Но едва ли някой ще оцени
тази щастлива възглавница по начина, по който я оценявах аз.
И това е толкова тъжно... По-добре да не мисля... Жалко,
смятах шведите за добри хора.
С лека ръка обобщаваме, нали? Заради един човек сме
готови да направим заключение за цял народ. Има хора, които
биха изразили резерви към всички гърци например. Но няма
да бъдат прави.
1
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
никакъв мобилен телефон. И го изнасяме навън зад сградата и
го изсипваме на земята. Всевъзможни боклуци се разпиляват
по земята и точно тогава пред очите ми - залепен за две
омазани с майонеза листа от маруля, се търкулва и моят
джиесем. Биг джие- сем с маруля и майонеза! Толкова се
радвам! Толкова съм щастлив! Вземам го и усмихнат
поглеждам сервитьорката, която никога не го беше виждала и
която никога не го беше изхвърляла в чувала с отпадъци!
Честните й очи искрят от споделена радост, тя тича и носи
салфетки в радостна възбуда. Избърсвам моя многострадален
джиесем и си го прибирам, за да го разглобя и старателно да
го измия. И през цялото това време не ми излиза от ума една
мисъл - ето така се радва Бог, когато ни извади от кофата с
боклук, където всеки един човек неизменно стига в своя път
без Бог.
1
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
- понеже жена ми ме подсеща за часа - няма да го изпусна,
отговарям аз, подкрепен и от една дама от наземния персонал.
„Спокойно - казва тя - виждате ли тези огромни опашки,
всичките хора са за Париж, както и вие.“ Ми добре тогава, пия
си чай и се радвам на изгрева. До момента, в който - вече на
проверката за багаж - чувам като гръм от ясно небе глас на
диктор: „Последно повикване за господин Александър
Урумов!“ Не мога да повярвам! Последно повикване ли?! Че
кога беше първото повикване?! Но нещо ми говори, че с
диктор на летище не се спори, и затова бързо си прибирам
движимата собственост от лентата и тичам към паспортния
контрол. И преминавайки почти на бегом през него, срещу
себе си виждам оглеждаща се служителка на летището с
уплашено лице. Хич и не питам мен ли търси, ами я от-
минавам с бърза скорост на път към изхода за самолета. Тя
също не пита аз ли съм този толкова търсен господин, ами
тича след мен, сякаш ще ме настигне. Настига ме на изхода.
Там вече няма никакви пътници, няма никой, с изключение на
още три уплашени жени и един твърде важен младеж на 20+
години, който очевидно се смята за Господ Бог. Проблемът е,
че се държи враждебно и гледа много лошо, за разлика от
Господ Бог, който е добър. И който ми е единствената
надежда и в този случай.
- Вратата на самолета е затворена, „ръкавът“ е дръпнат,
няма как да се качите на борда - казва ми този всесилен
младеж и по всичко личи, че не се шегува.
- Аз съм за този полет, ето ме - отговарям му видимо
неадекватно, тъй като много ми се иска да не съм чул пра-
вилно казаното от него.
- Вие не разбирате - не може да летите, защото сте
закъснели и защото вратата е затворена, полетът е вече
затворен.
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
- Не мога да не летя...
- Не е толкова страшно, полети за Париж има и следобед,
може и утре - успокоява ме той.
- Вижте - отговарям аз с огромно старание да говоря
спокойно, - не мога да не летя с този полет, защото аз не летя
за Париж, а за Хаваите, няма как да направя връзка...
- Дайте ми билетите си - изведнъж отсича той. Подавам
ги с готовност и с огромно очакване - като дете, което подава
стотинки на чичкото със сладоледа. Всесилният ги взема от
ръката ми, къса ги на ^малки парченца с огромна ярост - шок!
- и ги хвърля в коша до себе си. Няма сладолед!
- Не мога да повярвам - чувам се да казвам. - Аз трябва да
летя за Хаваите...
Всесилният мълчаливо ме поглежда с дълбока неприязън,
вдига слушалката на телефона пред себе си и изрича:
- Върнете „ръкава“ обратно и отворете вратата на са-
молета, има един пътник, който трябва да се качи!
Нищо не разбирам, абсолютно нищо. Нали току-що ми
скъса билетите, как така ще пътувам, нали нямам билети?! И
дори не осъзнавам, че в този момент той вече удря с ярост по
клавиатурата и че принтерът пред него започва да печати
някакви хартии, които се оказват новите ми билети -
предишните са били вече анулирани и затова той ги скъса.
Усещам, че съм мокър, когато влизам в самолета - мокър съм
от спринта и от стреса. Вдигам поглед и веднага го свеждам
отново - десетки погледи с искрена омраза са се вперили в
мен. На тези хора току-що им се е изяснила причината
излитането да се бави вече 20 минути. Правя се на невидим и
се смушвам на моето място. В главата ми звучи само едно:
„Вратата е затворена, полетът е затворен, не може да летите...
не може да летите...“. Нищо, че вече съм в самолета. „Не може
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
да летите...“ Не мога, ама мога! Слава на Бога! Летя! И това
пътуване след толкова години на отлагане и след толкова
минути на напрежение ме отвежда в центъра на едно от най-
въл- нуващите ми преживявания в целия ми живот. Прежи-
вяването „Хагай“ - лидерското обучение, което промени
живота ми. За него ми предстои да пиша така, както самото то
написа и продължава да пише страници от моя живот. Между
другото, като говорим за страници и за писане, най-голямото
съкровище на един пишещ човек е неговият компютър.
Особено ако не е направил архив на писанията си. И ако го
изгуби заедно с неиздадени романи, сценарий за филм,
сценарии за пиеси, сборници с разкази, стихосбирка и не знам
още какво... Години труд, захвърлени в едно такси. В
Букурещ.
2
2. „Лошите
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME! другари покваряват
добрите нрави“
Заобикалящата ни среда влияе върху нашите разбирания,
убеждения, ценности и решения. Влияе върху нашата
идентичност и самовъзприемане.
Илма вечни модели в човешките взаимоотношения. Когато
започнем системно да ходим там, където не трябва, тогава
започваме неусетно да вършим това, което не трябва. Защото
идентичността е избор. Нашите дела са резултат от
нашата идентичност. Така че този, на когото позволим
да влияе за определяне на нашата идентичност, на него
логично даваме правото да влияе и върху нашите дела.
Има два библейски модела с много тъжно развитие в
резултат на неподходяща компания.
- Моделът „Ева“ - знаем историята за Ева и змията и как
жената бе прелъстена от „най-хитрото животно“, както е
наречена змията. Само че рядко се питаме къде точно беше
Адам, когато остави Ева да скучае, да се мотае из Едемската
градина и накрая да се завърти точно покрай единственото
дърво, чийто плод беше забранен за ядене? Единствената
забрана в безкрая на рая, с толкова много други дървета с
вкусни плодове, включително и дървото на живота? Къде
точно беше Адам? И защо веднага след грехопадението Бог
извика: „Къде си, Адаме?“. Защото Адам се беше опитал да се
скрие, осъзнавайки греха си - греха, който винаги ни отделя от
Бог? Това са много въпроси, чиито отговори са извън този
конкретен модел на неподходяща компания.
За да имаVII.такава
Перо и пергамент.
компания,Какво пишем в сърцата
обикновено има на децата
някой си
съ-
отговорен - дали това е съпругът, оставил жена си без
внимание и без любов, или пък са родителите, оставили
детето си без внимание и комуникация, без усещането за
сигурност или без добрия пример на собствения си живот.
Така или иначе, отговорен е самият човек и в случая на
разговора със змията консумацията на забранения плод и
загубата на вечния живот е резултат от манипулирания избор
на Ева. В основата на тази нейна грешка бе пролуката,
празнотата във взаимоотношенията на Адам. Тази пролука
повлия за края на техния рай в Едемската градина. Така Ева
стигна до онзи напълно ненужен, безсмислен и най-
деструктивен в цялата човешка история разговор със змията.
Ева се съгласи със змията, Ева последва змията. Адам също -
чрез Ева - последва змията. От свят на светлина, щастие,
хармония и предостатъчност Адам и Ева изпаднаха в свят на
1ирак, скръб, омраза и дефицит.
И всичко това само защото се довериха на неправилната
личност, приемайки врага за свой приятел.
- Моделът „Лот“ - това е пример за един зле придружен
човек и този човек се казва Авраам, чичото на Лот. Определен
да бъде „бащата на много народи“, Авраам взема със себе си
своя племенник за спътник в дългия си и изстрадан път към
обещаната от Бог земя на завета. Само че този път, който със
сигурност е пътят на Авраам, със сигурност не е пътят на Лот.
Този път не е предвиден за племенника. Дали поради това,
дали поради други качества, но племенникът Лот има чудната
способност да се озовава там, където не му е работата.
И затова обикновено върши това, което не трябва. Въпреки
любовта на чичото към него двамата трябва да се разделят
като резултат от спречкванията между собствените им слуги -
предлогът е, че водните ресурси са недостатъчни за
20
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
увеличаващите им се стада. А истинската причина е, че Лот
има системен проблем с разпознаването и съобразяването с
авторитета на своя ментор и покровител, приел го като свой
син след смъртта на родния му баща. Дори и след тази раздяла
Лот обикновено продължава да се озовава на неподходящи
места и в неподходяща компания и обикновено чака някой
друг да го спасява от кашите, които забърква. И обикновено
това е Авраам. След което Лот обикновено продължава да си
прави това, което не трябва.
Типът „Лот“ винаги разчита на други и винаги си мисли, че
знае повече от своите спасители, които така и не разпознава
като спасители, а като някакви негови - неизвестно защо и с
какво - длъжници. И затова въпреки че той самият е останал
известен като „праведния Лот“, трябва да се има предвид, че
това сравнение е на фона на останалото население на Содом.
Този град, до който Лот достигна и се засели в резултат на
своя ненаситен стремеж към по-висок стандарт на живот.
Виждали ли сте такива хора? Затънали до ушите в създадени
от самите тях проблеми. Превърнали се в синоним на про-
блемни ситуации и едновременно с това - компетентни по
всички възможни въпроси. Такива хора непрекъснато затъват
в толкова невъзможни за постигане каши, че човек се чуди как
изобщо са могли да попаднат в тях.
Едно от техните дежурни оправдания са негативните
обстоятелства. За тях негативните обстоятелства са
непрестанен спътник. Но хората тип „Лот“ отказват да
признаят, че негативните обстоятелства най-често са плод на
негативни хора и на негативни съвети. Защото хората тип
„Лот“ непрекъснато се бутат там, където не трябва, и сред
тези, които не им подхождат. Причината е, че типът „Лот“
имат проблем със своята идентичност - с начина, по който
възприемат самите себе си. Те винаги са с усещането за
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
недостатъчност, за недоо- цененост и колкото и повече
внимание да получават и успехи да постигат, това усещане
вътре в тях продължава да стои и да ги тормози. Колкото и да
имат - не стига. Каквото и да получат - малко им е. Каквото и
да им обещаят - те са убедени, че заслужават повече. И заради
този климат вътре в тях самите те са неподходяща компания.
Колкото и да се мъчите с тези хора, резултатът неизбежно ще
е негативен за вас.
Добрата новина е, че когато ги опознаете, ще можете да се
пазите от тях. Това е доброто на старите приятели, за разлика
от новите приятели.
Веднъж си купих нови обувки, изглеждаха чудесно.
Пробвах ги, повървях малко - бяха удобни. Но когато ги носих
цял един ден, направо ми смачкаха краката.
И изведнъж ми хрумна, че новите обувки са като новите
приятели - трябва да повървите заедно, за да придобиете
реална представа за тях.
Иначе позволявате собствените ви неправилни очаквания
да ви манипулират.
3. Разпознавайте манипулаторите и ги
дръжте далеч от себе си!
Трудността при разпознаването на манипулаторите е, че те
са прекалено близо до нас.
Толкова близо, че не ги виждаме добре.
Толкова незаменими, че не си представяме как ще се
справяме без тях. Самата мисъл, че тези мили хора, които
винаги са готови да ни се притекат на помощ, могат да бъдат в
ролята на манипулатори, ни изглежда скандална и обидна.
Точно в този мотиент се сещаме за някои хора сред най-
близките до себе си и си казваме - не и той! Не и тя! Може би
сме прави и - разбира се - лично наше е решението кои хора да
2
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
държим близо до себе си.
Манипулаторите обикновено се появяват в моменти на
житейски кризи и обикновено помощта им се изразява в това
да ни изслушат и да си изплачем неволята пред тях. Те са като
Стената на плача, на която наистина можем да излеем болката
си, но за разлика от Стената са изключително подвижни и
хлъзгави, ако се опитаме реално да се опрем на тях. Те не са
даващи хора, щедростта им е чужда. По правило те самите не
са сред най-успелите хора. По-скоро са вечно неоценени
неудачници, на които вечно някой пречи и вечно някой не
отдава заслуженото. Манипулаторите нямат дългогодишни
приятелства, защото все някога ги разкриват и затова те се
прехвърлят на следващата си жертва - в биологията термините
са паразит и гостоприемник. Целта на това духовно
паразитиране има съвсем конкретни измерения и обикновено
става дума за задоволяване на егото на манипулатора - за
наша сметка, или напълване на собствената им банкова сметка
- пак за наша сметка. Нерядко тези две неща вървят ръка за
ръка. Добрата новина е, че всяка манипулация има
сравнително кратък срок на годност и в повечето случаи не
трае цял живот. Лошата новина е, че може да трае години
наред. И нека не споменаваме за най-лошия вариант, при
който все пак трае цял живот. В този случай обаче става дума
не за манипулация, а за съзнателно или несъзнателно избрана
съдба.
Какво е началото на всяка манипулация? Началото е в
съгласието. „Ще ходят ли двама заедно, ако не се съгласят?“,
казва се в Библията /Амос 3:3/. Въпросът очевидно е
риторичен, а отговорът е очевиден - съгласието е задъл-
жително условие за приятелството. Първата цел на тази
порода хора е да ни сложат своите „очила“ и да виждаме света
през тяхната гледна точка за хората и събитията.
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
Мащабните манипулатори обикновено са добри оратори-
блестящата риторика е необходимо условие за завладяване на
сърцата на милиони.
Индивидуалните манипулатори обикновено са добри
слушатели - търпеливото изслушване е необходимо условие за
завладяване на душата на един човек.
Тяхното умение е да се превърнат в изповедници, раз-
меняйки търпение за информация. Целта им е да узнаят
повече и повече за нас, за да могат да ни манипулират,
използвайки именно нашите собствени думи, съкровени
мисли и чувства, които сме имали неблагоразумието да
споделим с тях. Неусетно и хитро ни обвързват с изречените
от устата ни думи, за да определят бъдещи наши действия в
своя полза: „Ти нали каза това и това? Ти го каза, нали? Значи
сега, щом си казал това и това, ти трябва да направиш това и
това“.
Виждате ли с каква хитра логика манипулаторите из-
плитат от нашите собствени думи въжетата на нашата
собствена зависимост.
Неслучайно едно от библейските определения за този тип
хора е „сплетници“ - оплитащи, сплитащи, заплитащи. Иначе
са привидно толкова смирени, толкова скромни.
Фалшивата скромност е обичайният параван на мани-
пулатора. Зад нея се крие огромното его на един безкрайно
недоволен човек, дълбоко убеден, че заслужава много повече
от света около себе си. Затова си го изкарва на нас.
Може да разпознаете манипулаторите по няколко белега,
които обикновено действат в съвкупност:
2
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
като сигурност, тъй като в тяхната компания се чувствате
някак защитени. Но това е само защото преди това тези хора
са ви накарали да се чувствате вътрешно несигурни, за да
могат те самите да се превърнат във вашия външен източник
на сигурност, или с други думи - на зависимост. Те са ви
направили зависими от себе си не за да ви дадат сигурност, а
да ви държат в несигурност. До такава голяма степен, че да се
чувствате едва ли не виновни за всичко.
2. Непрекъснато си мислите какво биха казали или
направили те, ако бяха на ваше място в конкретна ситу-
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
ация. Именно това е несигурността, която те самите са ви
осигурили. На мен самия ми се е случвало да си мисля какво
ли би направил един или друг човек - хора, на които съм се
възхищавал и които са имали влияние в различни етапи от моя
живот. Добре, но значи ли това, че съм позволил да бъда в
ролята на манипулиран и че тези хора са ме манипулирали?
Не, не значи. Именно заради това не трябва да забравяме, че
всички тези белези за разпознаване на манипулаторите
работят в съвкупност, всички заедно.
3. Чувствате се длъжни да обяснявате всяко свое действие,
имате чувството, че все оставате някак си недо- разбрани. И то
точно от човек, който ви е създал впечатлението, че не просто
ви разбира прекрасно, но и е човекът, който ви разбира най-
добре от всички! Е, тогава защо трябва непрекъснато да се
обяснявате? Защото той е манипулатор, а вие сте
манипулирани - точно заради това. И тъй като това състояние
е именно зависимост, а не свобода, то може да се развие и да
се превърне в нещо много опасно за вас самите. Това
взаимоотношение ви прави уязвими, предавайки
изключително влияние на друг човек над вас. А с всяко
влияние може да бъде и злоупотребено. Именно това е
историята на Самсон и Далила - тази класическа история,
изградена върху нарицателен пример за злоупотреба с
влияние. Накратко, любимата жена на надарения с
неописуема физическа сила евреин Самсон го принуждава да
й разкрие корените на своята сила, като продължително време
систематично го разпитва и му досажда - „и понеже тя му
досаждаше с думите си всеки ден и го измъчваше, така че
душата му се притесни до смърт, той й откри цялото си сърце“
/Съдии 16:16-17/. Резултатът от тази проява на слабост и
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
доверяване на погрешния човек води Самсон до
обезсилването му, пленяването му от филистимците и
ослепяването му.
4. От една страна- с думи ви насърчават, от друга страна -
в действие ви спъват. И това е само за да ви контролират и да
ви държат в зависимост от тях самите. Веднъж видях
разменени реплики между две сестри. Едната беше
публикувала в профила си във Фейсбук информация за
някакво значимо постижение. Сестра й иронично бе попитала
в коментар под този пост: „И това ти ли си го направила?“.
След което уязвената жена се бе впуснала в дълги коментари
как не става дума за нея и как тя не е способна никога да
направи нещо такова, и как тя не е имала предвид себе си, а
просто така го е постнала, но не за нея става дума, а за друг
човек... Сестра й с един-единствен язвителен въпрос я бе
накарала да се чувства виновна и да се обяснява, почти да се
сахмоунижава. Ако човек познава и двете сестри, е напълно
достатъчно да си направи извод за силната манипулативна
зависимост в техните отношения.
И накрая - направете си един експершмент. Абстрахирайте
се от всичко друго спрямо някого. От спОхМени,
впечатления, симпатии, отношения, обществено мнение,
предразсъдъци, очаквания.
Абстрахирайте се от всичко друго и гледайте само в очите
на този човек.
Дали е ваш близък, или сте го виждали само на снимка -
няма значение. Но го гледайте само в очите!
Ще стигнете до много интересни изводи за много хора.
А за някои от тях ще бъдете много изненадани.
Опитайте! От собствен опит го споделям.
Натоварващите филми и натоварващите хора се
познават още през първите $ минути. Оттам нататък е
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
мъчение и неуспешна самозаблуда.
И най-големият съюзник на манипулаторите са собст-
вените ни слабости и заблуди.
2
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
безплодните дървета. Те обикновено са близо до нас или са
близки до нас.
Някога имах един приятел. Намирах го за много мъжко
момче и много исках да имаме дългосрочни приятелски
отношения, да правим заедно бизнес и планове за бъдещето,
да имаме приятелски семейства. Изобщо да Схме като братя.
Но колкото повече усилия полагах за това, толкова повече
нещата не вървяха. Включително не вървеше и малкият ни
съвместен бизнес, който уж тръгна добре. В крайна сметка
трябваше да се разделим и всеки да поеме по своя път.
Оттогава минаха години. Нищо, което направи това момче
през живота си след това, нямаше добър резултат въпреки
привидното добро начало и дори въпреки добрите пари, които
се появяваха край него в първия етап от начинанието. Всичко
завършваше с дълги запои и с дълги дългове, които
продължават да го преследват и сега. Впрочем при него това
бе тенденция още от времето на нашето съвместно начинание
- започваше се с пиянски запои и се завършваше с искане на
пари назаем. Докато накрая му платих неговия дял, за да се
разделим с мир. Единия ден той ми каза една цена, на другия
ден дойде и добави 20% отгоре. Не бил изчислил
VII. Перопът.
правилно първия и пергамент. Какво пишем
Честно казано, и 30%в сърцата на ми
отгоре да Ъецата
бешеси
поискал, пак щях да му ги дам - нищо, че дълго време след
това ги изкарвах с тежък труд заедно със съпругата ми, с
която вече бяхме семейство. Има раздели, които си струват
високата цена - особено разделите с безплодните дървета в
градините на нашите взаимоотношения.
Много пъти съм бил благодарен, че съм се разминавал с
ниска цена за много ценни житейски уроци. Стрували са си
цената тези толкова важни уроци. Но и много пъти съм се
укорявал за рецидиви през годините - този урок за
безплодните дървета съм го повтарял и друг път. Явно е
трябвало да го науча добре. Слава Богу, мисля, че вече съм го
постигнал. И с пълно право не правя никакъв компромис по
този предмет от житейския университет.
2
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
обещаващи и изключително активни към вас.
И постоянно дават надежди, че ще завали. Обикновено
такива хора често искат нещо съвсем малко от вас - важното е
обаче да го получат точно в този момент, веднага. Срещу
което щедро изсипват всички звезди от небето, плюс бонус
една-две неизвестни на никого галактики, които ще бъдат
само за вас. Обаче друг път. Някога в далечното бъдеще.
Мъглата без дъжд - за разлика от безплодното дърво -
може дори да ви покани на обяд и - не е за вярване! - дори да
плати целия обяд. Една малка моментна инвестиция с едни
големи обещания за бъдещето, в които вие заемате централно
място - и това е напълно заслужено, защото вие сте прекрасни,
чудесни, най-красиви и невероятно умни. Но сте недооценени
- затова такова признание не само, че е заслужено, но е и
доста закъсняло. Така че от вас се иска да свършите нещо
съвсем дребно в контекста на този обяд. Защото все пак
безплатен обяд няма, така че ако ви почерпят сега, вие трябва
да почерпите следващия път.
По плодовете им ще ги познаете, казва Библията. Което
включва и липсата на плодове.
Имам един познат - нека го наречем Мартин. Мартин умее
да прави пари за себе си и да дава обещания на всеки около
себе си. Елегантен, с добър изказ и с добри обноски, той
винаги се върти някъде около силните на деня. Винаги
споменава известни хора, фа^милиарно наричайки ги на
малко име. Мартин е винаги много натоварен, но все
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
пак може да ви отдели часове. Времето му просто не стига за
всичките му изключителни идеи, но без проблем може да ви
изгуби час-два в общи приказки. Дори ще ви обещае да ви
включи в някой свой проект. Невероятна привилегия, за което
2
вие трябва да направите сега и веднага нещо малко и само
между другото. Той може и без това, но все пак... Малко, но
веднага!
Мартин е винаги с големите си идеи, които никога няма да
стигнат до вас. Неговата цел е да получи от вас едно врабче в
ръката, а в замяна на това ще ви даде десетки гълъби в
небесата.
Реално врабче срещу виртуални гълъби.
Дъжд никога няма да завали от тези мъгли. Познавам
мъглата без дъжд на име Мартин от 20 години и никога досега
от тази мъглявина не съм видял да вали дъжд извън обсега, в
който влиза сахмият той. Нищо друго за когото и да било.
Струва ли си да си пилеем времето с такива мъгли без
дъжд?
Не, не си струва.
2
Jf Бог служи на хората, но не им е слуга“.
Умението да служиш е виеше умение! То е първоначал-
ното, за което човек е призван. Което не означава, че призивът
да служиш стои по-високо от взаимоотношенията с хората.
Напротив, най-често той се явява като резултат от
взаимоотношения и те в огромна степен влияят и определят
нашето служене.
Ключово е да осъзнаем разликата между това да служиш и
да прислугваш.
Първото е осъзнат дълг, предполагащ лично достойнство и
уважение към себе си и другите, водещо до заслужено
удовлетворение.
Второто е показно раболепие и неискрена сервилност,
натрупващи омраза и завършващи с бунт и /само/разру-
шение.
Това е универсално валидно правило на всички нива - от
семейство, малък бизнес и местна общност до държавна
администрация и корпоративно управление.
Да служиш е Божествена привилегия.
Да прислугваш е дяволска манипулация.
Да служиш или да прислугваш- двете нямат нищо общо.
Трябва ясно да ги различаваме. И да знаем, че ако не
можеш да работиш за други, да разпознаваш и да уважаваш
потребностите на другите, тогава трудно ще се научиш да
работиш и за себе си.
Ключово важно е работодателят, шефът, началникът да
бъде възприеман като авторитет. Отношението към него
трябва да бъде отношение на уважение. Ако такова
отношение трайно липсва, не е било изградено или е
ерозирало и разрушено, значи е време човек да си търси друга
работа.
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
И още едно, решаващо за успеха в работата условие. То е
винаги, във всичко да влагаш страст, да влагаш огънче
от себе си - иначе крайният резултат ще бъде далеч от
всички очаквания. Има и една такава приказка, която
прекрасно илюстрира този съвет - нека ви я разкажа.
Увлечен в преследване на дивеч, един царски син се
изгубил привечер във вековна гора. Лутал се, препускал
напред-назад и накрая видял светлинка далеч в мрака.
Стигнал той малка къщурка, надникнал вътре - белобрад
старец готвел нещо на огнището. Примолил се момъкът на
стареца да го прислони за през нощта и да му даде да хапне.
Смилил се дядото, сипал му от своята гозба, постлал му да
легне и така минала нощта. Още в тъхмни зори изпратени от
царя конници намерили къщурката и прибрали принца в
двореца. С влизането принцът поискал да му сготвят гозбата,
каквато ял при стареца. Изпратил обратно войници със злато и
дарове за благодарност и с молба за рецептата. Засмял се
старецът - за какво са ми злато и дарове, аз си имам всичко. И
ги върнал обратно с поздрави към принца и с подробната
рецепта. Толкова просто нещо, учудили се готвачите, веднага
го забъркали и поднесли на принца. Каква е тая гадост,
избухнал той, като опитал и направо хвърлил блюдото
настрана.
Ами всичко направихме както трябва, мънкали готвачите
след втория опит със същия резултат. Пратете да доведат
стареца, че главите ви отрязвам, разгневил се принцът. Дошъл
старецът, кротко разпитал треперещите готвачи - лучец
сложихте ли с малко мазнинка, чушчица и доматче добавихте
ли със солчица, едно яйчице и червен пиперец накрая турихте
ли? Всичко, даже и по повече, кимали готвачите. Замислил се
старецът и изведнъж се сетил - а на огънче сложихте ли го?
2
Готвачите онемели - не, на огън не се сетили да го сложат...
Ами няма някак, поклатил глава старецът, без огънче- то
всичко си остава безвкусно и блудкаво, и безполезно...
Това е поуката от тази приказка - винаги да пазим в себе си
онова небесно огънче, което ни предпазва от все-
проникващия блудкав формализъм и безвкусицата в об-
ществените и личните отношения и ангажименти.
Това вдъхновяващо огънче носи истинската наслада от
труда на човека.
2
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
9. Взаимоотношенията са
от решаващо значение!
Взаимоотношенията са ключово важен фактор в живота
ни. Всички значими успехи в живота ми са резултат от
взаимоотношения. А най-значимите успехи са децата ми и те
са плод на взаимоотношенията с моята съпруга.
Социални постижения, творчески успехи - всичко е в
резултат на доверие между мен и друг човек, с когото взаимно
сме избрали да се доверим един на друг.
И винаги трябва да помним, че първо са взаимоотноше-
нията, а чак след това отговорностите и правата, възникнали
като резултат от взаимното доверие.
За да го направим по-конкретно- ето един пример. Веднъж
назначих човек на работа. Назначението зависеше изцяло от
мен и от моя подпис. Човекът беше с добра биография, с
лично присъствие, с чувство за хумор, съобра- зитслност и
ситуационна интелигентност. Човек, който освен всичко
друго демонстрираше безкрайно уважение и декларираше
лична лоялност. Всичко необходимо за назначение, та и
повече от необходимото. С две думи - цветя и рози. След
назначението този човек, който дотогава правеше всичко
VII. Перо
възможно само и пергамент.
за една Какво пишем
кратка среща с мен,в изведнъж
сърцата на се
Ъецата
оказаси
изключително заета личност. Наблюдавах с интерес тази
странна метаморфоза, докато един ден го попитах дали не би
искал да се видим и да поговорим. „С удоволствие - отвърна
той, - ама не мога да вдигна глава от работа. Хайде като се
поосвободя някой ден “ Имаш работа ли, помислих си? Да,
защото аз те назначих, иначе нямаше да имаш работа.
Както и да е, той продължи по своя път, а аз си направих
логичните изводи.
Така се случва и в отношенията ни с хората, а и с от-
ношенията ни с Бог. Молим за нещо, получаваме го, бла-
годарим /или не/ и продължаваме напред. И вече сме заб-
равили, а понякога дори започваме да си въобразяваме, че сме
го получили, защото сме заслужили. Нищо подобно! Най-
големите възможности в живота ни сме ги получили
по милост, по благодат, в резултат на благоволение.
Защото някой ни е харесал, защото някой е региил да
ни даде шанс - така, както вероятно и той самият е
получил шанс от някой друг преди това.
Взаимоотношения!
И като споменаваме Бог, ето един прекрасен стих от
Псалмите на Давид:
Търсете Господа и Неговата сила,
търсете лицето Му винаги!
/Псалми 105:4/
Интересно, нали? Интересно е, че се говори да искаме
сила, а да търсим лицето Му. Защо не ръцете Му - нали силата
идва от ръцете? Формално погледнато. Само че цар Давид, за
когото Библията казва, че е бил „човек по сърцето на Бога“, е
стигнал до най-важното, ключово разбиране. И това е
разбирането за взаимоотношенията като източник на всички
блага. Давид е търсил лицето на Бог, защото приятел се гледа
2
ТАТКО, Просяците
в лицето. ОБИЧАЙ ME! гледат в ръцете, приятелите
гледат в лицето.
Да имаш взаимоотношения с някого, означава толкова
много. Означава, че ти имаш частица от самия него и той има
частица от теб. Има частица от твоето време, от твоите мисли,
от твоите емоции, от твоите планове, от твоята подкрепа.
С всеки един от вас, които четете този текст, имаме
взаимоотношения - вие отделяте минути от своето време, за
да прочетете послание, за което съм отделил усилия и време.
Това е взаимоотношение- заедно имаме едно общо време и
един споделен текст.
Ако мога да си позволя етимологична творческа свобода,
бих казал, че първата част от словосъчетанието „вза-
имоотношения“ произлиза от двете думи „заедно имаме“.
Добре де, може и да не е точно така етимологично, но
смислово е точно така.
Взаимоотношенията са основа, върху която стоим.
И ще стоим здраво и прави само тогава, когато имаме
правилните взаимоотношения.
Със Създателя - преди всичко, с близките си - наред с това,
със себе си - някъде в този ред.
Една от най-големите лъжи в християнските среди е,
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си че
2
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
съвсем конкретно.
Бях застанал на платното и колите внимателно ме от-
минаваха, както се отминава луд. Сигурно наистина съм
изглеждал като луд в онази юлска утрин, но просто трябваше
да спра такси - закъснявах за кандидатстудентския си изпит!
Трябваше да спра такси! Една жена, спомням си, започна да
вика от близката спирка: „Дръпни се оттам, хмомчс, ще те
удари някоя кола!“ „Не мога - отвърнах аз, - закъснявам за
изпит!“ И тази жена започна да кърши ръце - ех, защо не мога
да ти помогна... а толкова искам да ти помогна!
Ето това съм запомнил от онази гореща юлска утрин на
1989 г. Бях се объркал и отидох на друго място, близо до
Студентски град. А изпитът беше в Биологическия факултет,
на Семинарията. Нищо не ми говореше тогава, не познавах
София, нищо не знаех... Знаех само, че трябва да стигна
навреме, трябва да го издържа, трябва да успея! И стоях там,
на средата на платното... спря такси, взе ме... караше със
скоростта на костенурка, но успях да стигна минута преди да
затворят вратите... тичах като луд по коридорите...
Сега живея близо до това място. Много често минавам
оттам. И си спомням тази жена... не лицето й, не фигурата й,
не дрехите й...
Спомням си сърцето й. Как искаше да ми помогне. И как
всъщност ми помогна! Защото изведнъж разбрах, че в тази
огромна и непозната София има поне един добър човек. В
лицето на тази жена.
И поне един благодарен човек - в мое лице.
Което е достатъчно, нали?
ii. Ако искате да растете - преодолявайте
бариерите вътре в себе си!
Този урок е един от най-важните житейски уроци лично за
мен. ТАТКО, ОБИЧАЙ
Безкрайно ME! урок, чрез който научаваш, че
ценен
истинският растеж е вътре в теб. Истински трайните
постижения са резултат от комбинация между призив,
постоянство, труд, усилия и вяра.
Това е един от най-болезнените уроци, защото действието
е изцяло на наша територия, изцяло вътре в нас. И това
обикновено коства болка. И обикновено болката идва от егото
ни, принудено да отстъпи назад.
Когато беше на 11-12 години - в онзи период, предше-
стващ бързото физическо израстване на момчетата, синът ми
беше пълничък за ръста си. Нито за миг не съм имал
притеснение дали ще се справи с това предизвикателство.
Имал съм този проблем и аз, и все още го имам, но знаех, че
той ще се справи по-добре и по-трайно от мен. Защото има
моето разбиране, моята любов, търпение и подкрепа до себе
си - на своя страна! Бащиното разбиране, любов и
подкрепа са могъщи съюзници за всяко едно дете! И с
моя син беше така. В периода, в който той приличаше по-
скоро на тюленче, аз му говорех, че трябва да прилича на
еленче. Беше си една наша закачка, която може би изглежда
грубовата, изразена чрез написано слово. Но вложените в нея
безусловно приемане, разбиране, любов и търпеливо
подтикване към системни физически действия няма как да не
доведат до позитивна промяна. Защото детето не е виновно,
че е пълно или че е слабо, или че нещо не му харесваме. В
тази възраст неговият
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
ефективни разрешения.
2
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
ни, ние не сме виждали такова нещо за всичките 25 години, в
които сме в този бизнес. Така че най-добре продължавай да си
правиш нещата, както си знаеш. И ни докарай още бройки от
„Али Безсмъртния“, защото свършихме количеството.
Всяка дума дотук е факт и истина.
А найтолямата истина е тази: Вярвайте и не спирайте,
молете се и не спирайте, не си жалете труда и не
спирайте, търсете Божията воля за живота си и не
спирайте.
И ще успеете!
2
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
ята битка с битката за душите и сърцата на хората, в която аз
участвам по Божията воля, на Божията страна и в Божието
име. Каквото добро правя на хората, правя го в Божието име.
Това добро не е заради мен, а заради Бог и затова тези, които
са ми благодарни, трябва да отправят благодарността преди
всичко към Бог. Дълбоко вярвам, че на Него принадлежи и
Царството, и силата, и славата сега и завинаги.
Минал съм през доста интересни моменти, за да стигна до
това разбиране. И през доста интересни уроци. Като този
например:
На село гледаха животни. Във всяка къща имаше обор и
животни в него. На горния етаж е плевнята, а на долния етаж
нощуват животните - крава, теле, овце, прасе/та, кокошки...
Където има толкова животни, има и мляко, и вълна, и яйца. И
много отпадъци, естествена тор, която се събира в една
дълбока отпадна яма и периодично се разхвърля из двора или
се извозва до нивите в околностите на селото. Тази отпадна
яма се пълнеше догоре, с връх, ставаше като малка планина.
Планина от нечистотии. Наричаха я купище. Някой ден щях
да осъзная колко много високи места в нашето общество са
изградени от същия този материал, с който изобилстваха
купищата в селските дворове.
Бях много малък, едва ли повече от 6-7-годишен, когато
един ден се загледах в купището и докато бабите, улисани в
сладка приказка, вдигнат глава, аз вече нагазвах в него. И
колкото и чевръсто да реагираха, когато ме видяха нагазил
навътре - а те реагираха със скоростта на млади девойки, а не
на баби, - вече бях успял да се потопя до 238
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
гърдите в дълбоката кафява каша. Бабите бяха ужасени! На
кой нормален човек може да му мине през ум подобно нещо?!
И докато ме изваждат отвътре, и докато събличат дрешките
ми и ги хвърлят настрани, и докато ме къпят и обличат в
чисти дрехи - всички баби ме питат едно и също: „Ами защо,
бе баби, защо?!“.
Исках да проверя колко е дълбоко, отговарям кротко аз и
се чудя, че тези баби, които иначе толкова много знаят, сега
не виждат нещо толкова очевидно.
Просто исках да проверя колко е дълбоко.
Мина известно време и някак си разбрах, че този урок вече
съм го минал. И когато някой иска да ме набута в лайната - не
че не са успявали и не че аз не съм се набут- вал сам и друг
път през годините, - вече добре знам: няма смисъл от това.
Купището е дълбоко, ^мирише и е безсмислено да се пробва
колко е дълбоко.
Такива са и чуждите битки, и чуждите войни.
Не ни е там мястото, няма какво да правим там.
2
ТАТКО,
извира ОБИЧАЙ
в теб, но не ME!
остава вътре в теб, а излиза навън! Само
това е сигурният начин тази вода да не се превърне в блато, а
да бъде винаги прясна и свежа.
Бог вдъхва жизнено дихание в някой човек и таланти
заедно с това. Човекът взема талантите и започва да замеря
Създателя с тях - такъв бил тоя Бог, онакъв бил, изобщо не му
пукало за този велик творец...
Бог го гледа, чуди му се на акъла и вземе, че си поеме дъх
обратно.
Прибира живота и талантите обратно в себе си.
Защото животът ни е времето между две Божии въздишки.
Идваме от Него и се връщаме в Него.
И няма вечни под това небе.
Силният е този, който плаща цената. Цялата цена.
Затова Исус Христос е най-силният под това небе - защото
на кръста плати цялата цена за цялото човечество веднъж и
завинаги.
Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя
Единороден син, за да не погине нито един, който вярва в
Него, но да има вечен живот.
/Йоан 3:16/
Спасението на човека не е на лизинг. Спасението е изцяло
платено на кръста.
Едно нещо струва толкова, колкото някой е готов да
заплати за него. Ако се чудим колко струваме, нека видим на
кръста Кой даде живота си за нас и ще разберем колко високо
сме оценени от Създателя. И колко много сме получили. И че
точно заради това сме призвани и да даваме.
С даване е свързана и тази случка, която остава в сърцето
ми.
Това момче ме заговори с видимо притеснение след
представянето на „Али Безсмъртния“ - в оная мразовита
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
декемврийска вечер във Велико Търново - и едва го чух да
казва:
- Искам да ви подаря моя екземпляр от „Али Без-
смъртния“, защото разбрах, че посещавате затвори и по-
дарявате книгата. Купих си я с голямо желание - макар че съм
студент и нямам големи възможности. Но като чух за
посещенията ви в затворите, искам чрез вас да я подаря на
някой затворник - той има по-голяма нужда от тази книга.
Ето, вземете я!
Помня думите на това момче и помня как нещо ме стисна
за гърлото. И го помолих да го снимам... Казва се Андрей.
Уверих го, че ще подаря книга от негово име на някой
затворник и ще му кажа, че тази книга е подарък от Андрей.
Така и направих - подарихме 1иного книги на затворници. А
неговата книга го помолих да запази за себе си. За Андрей -
Първозвания да дава.
Толкова е вдъхновяващо да знаеш, че някъде там по пътя
пред нас има такива момчета и момичета.
С протегнати за добро ръце.
И с протегнато за добро сърце.
И заради тях всичко си струва.
Както и за хората, които още не знаят, че Бог им изпраща
подарък.
Чрез някой друг Андрей.
Защото сърцето е първозвано да дава. Дори и когато
2
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
изглежда, че джобът е празен. Както бе празен и джобът на
онази вдовица, която даде две лепти дарение за храма. Това бе
цялото състояние на една жена, попадаща в най-уязвимата
социална категория в древен Израил и поради това специално
защитена от Мойсеевия закон заедно със сираците и
чужденците. Но в Библията е останал запис за нейното
дарение не защото е много голямо - напротив, номинално
погледнато е доста малко, а защото това бе всичко, което тя
имаше. Но сърцето й бе призвано да дава и тя прие този
призив и влезе в неговите измерения с цялото си сърце и с
цялото си, толкова скромно, финансово състояние.
2
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
мястото си. Тогава разбираш, че те мразят не заради теб
самия, а заради дадената ти благодат и таланти. Защото оттам
идват твоите успехи, твоят мир, твоята вяра, твоята усмивка.
И от този момент за теб вече е много по-лесно. Защото си
разбрал, че тези, които те мразят, нямат проблем с теб. Те
имат проблем с Бог. Ами нека да си го решават тогава.
Това, че немалък брой хора на този свят не знаят какво да
правят с живота си, не е проблем, който можеш да решиш.
Това, че тези хора са приели като водещ смисъл в живота
си да пречат на другите, не е твоя отговорност.
Появата на тези хора в живота понякога може да има и
скрит за нас смисъл. Макар че в своята естествена реакция на
раздразнение пропускаме тази възможна тяхна роля.
Имало е ситуации, при които в живота ми се е появявал
човек, когото съм приемал и на когото съм помагал и който
ми се е отплащал единствено с неприязън и интриги. Колкото
повече съм му помагал, толкова по-голяма неблагодарност и
неприязън съм получавал насреща. Докато накрая съм си
тръгвал. И едва после съм разбирал, че е имало много знаци
към мен, маркиращи края на един етап от живота ми и
необходимостта от влизане в нов жи~
тейски сезон. Но съм отказвал да приема тези знаци. И тогава
Бог е допускал такива хора в живота ми - като едно по-
настойчиво подсещане, че е време за промяна! Точно такива
случки и такива хора могат да се окажат Божието побутване
към нашата следваща крачка напред, към нашето следващо,
по-високо стъпало по пътя пред нас.
Единственият безгрешен човек, някога вървял под това
небе, не беше харесван от всички. И Самият Той не се
стремеше да бъде харесван от всички!
Не само това - Христос се оказа в крайна сметка неха-
ресван от достатъчно свои съвременници, чиито гласове
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
надделяха в желанието си да го видят разпънат на кръста.
„Ученикът не е по-голям от учителя си“, каза Учителят. И
учениците му имаха възможност да се уверят на собствен
гръб в правотата на тези думи.
Противниците му се подиграваха на апостол Петър,
защото беше неук рибар, и се възмущаваха на дързостта му да
споделя етични норми и принципи на Христовата вяра. Но
това не означава, че биха се вслушали в думите на един добре
подготвен и образован ерудит, защото апостол Павел беше
такъв. И апостол Павел беше отхвърлен от същите тези хора с
думите: „Полудял си, Павле! От голямата ти ученост си
полудял!“.
Но ако това изглежда чудно и нелогично, нека видим
какво беше отношението към Йоан Кръстител и към самия
Исус Христос. Йоан беше аскет, напълно чужд на всеки
алкохол, предпочитащ уединението на пустинята. Враговете
му говореха, че е обладан от някакъв нечист дух.
Христос пък, който беше толкова комуникативна и со-
циално активна фигура, споделящ компанията и трапезата на
хора от най-различни социални прослойки - на него му
сложиха етикет „винопиец“, приятел на проститутки и
данъчни.
И дори Самият Христос също бе обвинен, че действа чрез
силата на дявола!
Така че - дори и да си Бог - пак не можеш да угодиш на
хората.
Дори и да си Бог, не искаш да им отнемеш свободата да
говорят това, което е в сърцата им. „Защото от препълнено
сърце говорят устата“.
И защото всеки опит има своя шанс за успех.
Само опитът да се харесаш на всички е предвари-
телно обречен на провал. Ако с цяло сърце се стремите
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
към Божието благоволение, тогава ще имате и одобрението на
хората.
Или пък няма да имате одобрението на хората.
11о със сигурност това одобрение няма да е толкова важно
за вас.
Делата те определят.
Ь1е искреното оплюване зад гърба ти и неискрените
комплименти в лицето ти - и двете не заслужават внимание.
Затова не спирай въпреки всичко.
И помни - всичко истинско се постига въпреки всичко
фалшиво.
2
ТАТКО,докрай
откровен ОБИЧАЙ- ME!
разплаквах се от това свято присъствие
край мен и вътре в мен.
Една от тези сутрини, докато вървях обратно от океана по
улицата на изгрева, Божият глас дойде в сърцето ми:
- Сине, хората често обичат общо и по принцип, но ви-
наги отхвърлят и нараняват конкретно и лично.
- Така е, Господи, такива са хората - отвърнах в сърцето
си, - точно такива са, много добре ги познавам.
И точно в този момент, както си вървях към изгрева с
примижали очи и разсъждавах колко прави сме ние с Бог за
всички други хора, изведнъж към мен се приближи един
местен пияница - пропаднал човек, когото вече бях забелязал
от сутрешните си разходки как още преди изгрев щастливо
надигаше бутилката. Този нехранимайко, който очевидно
презираше водата и за пиене, и за миене, протегна към мен
ръка с незапалена цигара в нея. Щеше да поиска огънче, а със
сигурност това беше претекст да поиска пари, с каквито да си
купи още пиене - банална история. Затова, без да спирам да
вървя, му направих знак да стои настрана от мен и го
отминах, възхищавайки се на Божията мъдрост - хората
обичат общо и отхвърлят конкретно.
- Ето, точно това имах предвид - дойде в сърцето ми
Божият глас. Докато съвсем конкретно отминавах този
конкретен пияница, изпълнен с принципна любов към
човечеството като цяло.
Не бихте ли се просълзили на мое място?
Святият Дух е най-нежният съветник и никой по- добре не
би могъл да каже в сърцето ни толкова болезнени истини с
такава майчина любов. Сърцето си трябва да пазим чисто, за
да чуваме истините от този любящ Съветник. „Повече от
всичко, което пазиш, пази сърцето си, защото в него са
изворите на живота“, казват Притчи Соломонови.
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
Бъдете внимателни към съдържанието на сърцето си - да
не би някое вредно семе, на което мястото не е там, неусетно
да се е промъкнало вътре. Правете си постоянно
инвентаризация на сърцето, изхвърляйте вредните
семена! Защото ако не бъдат хванати навреме, точно те ще
дадат отровни плодове и ще направят големи поразии. И
тогава може да дойде и /временна!/ загуба на вярната посока,
може да се появи демотивация, може да покълне дори и
огорчение - сярната киселина за човешкия дух.
Затова помнете - всяко време за градивно самонаблю-
дение и за честна самооценка е прекрасно инвестирано време!
18. Бъдете дръзки!
И разпознавайте момента, в който да проявите дързост!
Какво е дързост ли?
Дързост е съзнателно действие, идващо от дъл-
боко убеждение и поставящо на изпитание правила
или авторитети, които видимо са срещу всеки здрав
разум.
Дързост е отхвърлянето на Истанбулската конвенция от
българското общество - един изключително коварен
документ, целящ разрушаването на семейството от мъж и
жена и ерозирането на националните институции, скроен от
европейската бюрокрация в Съвета на Европа и прокарван от
Европейската комисия.
Когато един от неговите апологети в Страсбург излезе
пред някои български телевизии и с надменност и презрение
заяви как противниците на Истанбулската конвенция са
„жители на бивши комунистически страни, които днес са
силно повлияни от религиозните си възгледи“, усещах
единствено гняв. Бих казал - свещен гняв. Това бе нетърпимо
и несъвместимо с каквото и да е мълчание!
Тази жена, този джендър апологет, за чиято издръжка
2
ТАТКО,
моята ОБИЧАЙстрана
„най-бедна ME! в Европейския съюз“ от 25 години
насам плащаше по i милион евро на месец, за да може тя да си
получава заплатата! Тази жена, която всъщност се
предполага, че трябва да работи за моята страна! Тази жена си
позволяваше да ни упреква, да ни уязвява, да ни поучава по
този отвратителен начин! И тогава - през она
зи ранна пролет - отвърнах с текст в моя блог urumov.bg, в
който питах:
- Как така един служител на наша издръжка си позволява
да ни поучава?
- Как така представител на страна, участвала в сделката
на Запада със Сталин, при която не само България, но и цяла
Източна Европа бе продадена на Съветския съюз, за да може
същият този Запад да си запази собствената кожа - как така
този потомък на предатели ни упреква нас,
източноевропейците, че сме бивши комунистически страни?!
Що за наглост от страна на предателите?!
- Ако ние сме от бивши комунистически страни, днес
повлияни от религиозните си християнски възгледи, може ли
да кажем, че такива еврочиновници като тази госпожа са от
бивши фашистки страни, днес повлияни от своите
антихристки възгледи?
Тази статия само за часове имаше хиляди, после десетки
хиляди четения. Беше прочетена и там, закъдето беше
предназначена. И тази въпросна госпожа - каквито и да са
причините за това - от i септември на същата тази 2018 година
вече не беше на работа в Съвета на Европа. Което е правилно.
Неправилното е, че изобщо някога е била назначавана там.
Нейното освобождаване е резултат от дързост - моята
дързост; дързостта на хората, които ме подкрепиха; дързостта
на целия български народ. Та ето това е дързост. Но когато
решите да проявите дързост, бъдете сигурни, че Бог е с вас.
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
Дързостта на Давид не е безумие, напротив - надменността на
Голиат е безумие. Давид е просто Божият отговор на това
безумие. Така че действайте
2
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Затова - дсрзайте!
Дързостта на Давид не е безумие.
Надменността на Голиат е безумие.
Дързостта на Давид е просто Божият отговор на безу-
мието.
А победата е в Божиите ръце.
19. Не се огорчавайте!
25
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
И отново:
- Вината не е твоя.
- Знам - отговаря Уил нахакано, в типичен свой стил.
- Вината не е твоя - отново повтаря Шон.
- Знам - кима Уил.
- Вината не е твоя!
Нещо в Уил започва да се променя, някакви ледове за-
почват да се разчупват.
- Вината не е твоя - за пореден път изрича Шон.
И изведнъж Уил Хънтинг рухва и се разплаква, пре-
гръщайки Шон и изливайки в сълзи цялата мъка, злоба,
отмъстителност, горчивина от насилието върху себе си и
омразата вътре в себе си.
Това е моментът, в който това момче прощава сам на себе
си за всички лоши неща, причинил на други хора и най-вече
на самия себе си. Затова бъдете свободни от чувство за
вина и никога не внушавайте на никой друг такова
усещане,..
И още нещо много важно - не водете разговори за минали
неща с хора, на които не им пука за вас. А също така не
водете разговор за бъдещи неща с хора, на които не им пука
за вас.
Най-добре на тези хора изобщо да не им обръщате вни-
мание. Защото личната свобода е плод на лично решение.
274
Майката отсъства от живота им. Подписала е при развода
и двете деца да останат при бащата. Няма други деца, има
свой живот, свои цели. Кариера, фитнес, външен вид. Няма
друг съпруг, така й е добре. Така е решила, така се харесва,
това прави.
Рядко срещан пример, знам.
Но тази книга също е нетипична.
Тази книга е за таткото, който иска да научи децата си на
отговорност и достойнство.
Тази книга е за таткото, който иска да е пример за децата
си.
Тази книга е за таткото, чиято фигура дори на 8 март се
вижда зад силуета на мама и носи закрила и любов на цялото
семейство!
Тази книга е за таткото, който, след като я прочете, ще се
обърне с цялото си сърце към своето семейство!
За татко.
За татко написах тази книга.
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
27
6
27
7