ДЕТСКА АГРЕСИЯ

Дали става въпрос за инстинкт? Или агресията е просто следствие от усещане за

безпомощност? Дали агресията е присъща на децата от самото им раждане, или те се
научават да се държат агресивно? Психологията няма категоричен отговор на тези
въпроси. Според някои автори агресията е вродена част от детската индивидуалност.
Други смятат, че родителите задават грешния поведенчески модел на децата си.
Повечето психолози обаче са на мнение, че днес агресията не е индивидуална слабост и
провал във възпитанието, а по-скоро следствие от културните и социалните
обстоятелства, формиращи ежедневието ни. Понякога обяснението на детската агресия
е по-лесно – те просто още не владеят социалните умения и самоконтрола, нужни, за да
изразят себе си и да владеят поведението си. Това е поправимо – нужните умения може
да бъдат научени, но първо трябва да бъдат показани. Когато детето не може да намери
правилните думи, за да изрази враждебните си чувства, или не е окуражавано да
изразява себе си по принцип, то става раздразнително и огорчено. В други случаи
детето не може да се справи с нарастващия гняв в себе си или в околните. И в двата
случая децата се нуждаят да бъдат научени на приемливи и допустими начини за
справяне с отрицателните си чувства и в същото време – на отстояване на позициите си,
без това да вреди на околните.

Фактори, които обуславят агресията

 Детето

Конкретният темперамент на детето и вече усвоените от него социални умения имат

определящо значение за способността му се справи с агресията в себе си и околните.
Темпераментът (или характерът) е тази част от личността, за която се приема, че е
генетично обусловена. Докато децата са още малки, те проявят три основни типа
характери – лесен и податлив (за щастие, най-често срещан), страхлив и чувствителен и
раздразнителен и труден. За да избере работещия подход към детето си, всеки родител
трябва да е наясно с характера, пред който се изправя.

 Семейството

Нивото на стрес и съотношението на положителни и отрицателни моменти в

отношенията в семейството влияят на процеса на „научаване” на агресията. Децата,
независимо от вродените черти на характера си, копират поведението на възрастните
около себе си, наблюдават и имитират начина, по който родителите им овладяват гнева
и раздразнението си.

 Обкръжението

Някои проучвания твърдят, че в детската ясла (градина и по-късно училище) са

налице предпоставки за чести прояви на агресия. Например: доказано е, че високата
температура и/или препълнените с деца помещения повишават нивото на агресия сред
дребосъците.

 Културата
 Днес децата неизбежно са подложени на влиянието на различните медии. Моделите
на поведение, които виждат по телевизията (понякога дори в детските предавания),
нерядко показват „решаване” на проблем чрез физическо насилие. В детското съзнание
властват оръжията на покемони и съвсем естествено те погрешно приемат, че
„оръжието” е най-сигурният начин за защита и получаване на исканото.

Детската агресия в различни възрасти

До 1-годишна възраст - Най-честите прояви на агресия при бебетата са две –

прекомерен плач и хапане. Плачът е един от основните (и най-често практикуван)
начин на бебето да говори с вас. Чрез него то ви казва, че се нуждае от нещо или не е
доволно от друго. Ролята на родителя е да разбере от какво се нуждае дребосъкът и да
му го осигури, преди недоволството му да е достигнало нездравословни размери.

До 2-годишна възраст

При 2-годишните дребосъци агресията най-често се появява, когато стане

въпрос за играчки. За възрастните реакцията изглежда като сбиване, но всъщност
детето се учи да защитава и отстоява своето – никой не твърди, че това е правилният
начин, но в даден момент е единственият, който детето знае и може да приложи.
Понякога то дори не може да каже: „Хайде да играем!”, а просто грабва чуждата
играчка. Контролирането на подобни случки чрез силата на родителя или посредством
наказание не учи детето на нищо добро, а в добавка го предизвиква да обмисля начини
„да си го върне” следващия път. По-резултатната реакция е просто да отделите и
разсеете детето от ситуацията, предизвикваща агресията му.

Хапането като агресия

Хапането се появява при малките деца обикновено когато им никнат зъбките

или (колкото и да е чудно) когато искат да проявят любовта и привързаността си.
Много е вероятно малкото ви съкровище просто да иска да ви целуне, но понеже не
знае как, то хапе. Уместната родителска реакция би било спокойното, но ясно
обяснение: „Не бива да хапеш – така боли!”. Когато хапането се случва между
малчугани, те трябва веднага да бъдат отделени един от друг със същото обяснение.
Никога не хапете детето в отговор, надявайки се така да му покажете какво ви е
причинило – детето още няма съзнание за това, че вие имате чувства, различни от
неговите. Дребосъкът не само няма да разбере посланието ви, но и ще се уплаши от
агресията, която вижда във вас. Ако извикате от болка, отново ще уплашите детето,
което още дори не познава чувството за вина и нуждата от извинение.

От 2- до 5-годишна възраст

На тази възраст и при проява на достатъчно разбиране, в повечето случаи

родителите забелязват намаляване на агресията в поведението на децата си. Едно от
най-съществените обяснения на това подобрение е вече усвоената способност за
общуване и изразяване на мисли, чувства и потребности. От полза за вас и вашето
спокойствие ще е да знаете какво да очаквате на този етап от развитието на детето си.
Така ще сте по-склонни да проявите разбиране. На тази възраст детето все още е
убедено, че всичко и всички „се въртят около него” и няма съзнанието, че съществува и
друга гледна точка. Малките децата са на принципа всичко или нищо. Те не могат да
разберат, че никой не е „само лош” или „само добър”. На този етап децата все още не са
в състояние да мислят за последствията. Децата имат нужда от точни и ясни указания
как да постъпват в различните ситуации – тези указания трябва да бъдат повтаряни
достатъчно често. Малките деца не са в състояние да различат „измисленото” от
„истинското” – всичко, което виждат по телевизията, за тях е истинско и правилно.
Различните деца приемат „знаците” в общуването по различен начин. Възможно е към
вашето дете да се приближи друго с идеята за обща игра, а вашият дребосък да
възприеме ситуацията като враждебно натрапване, целящо отнемане на играчките му.
Дори и да опитате да поясните ситуацията, дребосъкът ще срещне трудности в
разбирането й по „вашия” начин – това не е достатъчно основание да се откажете.

Какво можете да направите

Единственият начин малкото дете да надрасне склонността си към агресия е:

постоянство, ясни правила (дисциплина) и разбиране от страна на родителите. Децата
имат нужда да научат позитивните начини за справяне със спорните ситуации.
Родителите и грижещите се за децата са хората, които могат (и трябва) да зададат (и
покажат) правилния модел на поведение в една позитивна семейна (и социална) среда.
Конкретните стратегии са:

 Винаги търсете причината, отключила агресията на детето ви. По-важно от

конкретната ви реакция е да откриете източника и да го елиминирате.
 Когато откриете закономерността в агресивното поведение на детето,
предупредете всички, които се грижат за него във ваше отсъствие (в това число
и учителките от детската градина).
 Обърнете внимание на средата – дали конкретна дейност или подредба в стаята
предизвикват раздразнението на детето? Осигурете му достатъчно лично
пространство. Ограничете играчките, предполагащи агресия – мечове, саби,
пистолети…
 Обяснете точно и ясно какво поведение очаквате от детето си – не спирайте да
повтаряте изискванията си, докато дребосъкът не ги чуе и не започне да се
съобразява с тях. Пред забраните от типа: „Не хапи!”, предпочитайте по-
позитивното: „Когато хапеш, причиняваш болка. Ако искаш нещо, по-добре ми
кажи!”.
 Измислете списък на дейностите, с които може да разсеете детето от
негативната ситуация – любима играчка (която винаги е с вас), разходка,
„специално” място на детската площадка, рисуване (идеален начин детето да
изрази емоциите си, без да навреди никому).
 Използвайте близостта си с детето – когато усетите, че „назрява буря”,
приближете дребосъка, за да усети сигурността на присъствието ви. Често това е
достатъчно, за да успокои страстите, особено ако причината за агресията е
усещане за „заплаха”.
 Контролирайте детето си. Ако то наранява друго дете, може думите ви да не са
достатъчни, за да го спрете. Трябва да отстраните детето си от „жертвата” и
внимателно, но категорично да спрете насилието. Вашата роля е да проявите
контрола, който на този етап липсва у детето ви. След време то ще е способно да
осъществи този контрол само.
  Ограничете времето, което детето ви прекарва пред малкия екран, и подбирайте
разрешените за него предавания и филми. Отделяйте време заедно да гледате
избраните предавания и коментирайте образите – така ще дадете правилна
насока на детското възприятие.
 Винаги оценявайте по достойнство макар и малкия напредък: „Видях, че се
подразни и беше прекрасно, че успя да овладееш гнева си”. За самите вас ще е
по-добре да се фокусирате в доброто поведение на детето си, вместо
непрекъснато да виждате грешките му.

Агресията е модел на поведение, съдържащо заплаха или нанасяне на вреда на

друго живо същество, което не желае подобен тип отношение. Тя включва в себе си и
намерение за обида, унижение, оскърбление, т.е. причиняване не само на физическа
болка но и на душевно страдание. Агресията има различни форми на проявление –
физическа, вербална, активна, пасивна, пряка или индиректна. Последната се изразява в
манипулативно поведение, интриги, лъжи, клевети, уронване на нечий престиж и много
други. Причините са много и от различно естество. Децата се научават да бъдат
агресивни, когато това поведение е възнаграждавано и подкрепяно! Твърде често
пасивните деца биват виктимизирани. По-късно като контрапункт на пасивността те се
научават да се държат агресивно, особено когато такова поведение се одобрява.
Психологията няма категоричен отговор на въпроса дали агресията е присъща на
децата от самото им раждане, или те се научават да се държат агресивно. Според някои
автори агресията е вродена част от детската индивидуалност. Други смятат, че
родителите задават грешния поведенчески модел на децата си. Освен, че днес агресията
е индивидуална слабост и провал във възпитанието, тя също е и следствие от
културните и социалните обстоятелства, формиращи ежедневието ни. Има и по-просто
обяснение на детската агресия. Децата още не владеят социалните умения и
самоконтрола, нужни за да изразят себе си и да владеят поведението си. Готовността за
агресивни действия се създава и в периоди на продължителна фрустрация и
емоционална депревация. Склонни индивиди са усвоилите навика, да реагират на
аверсивни стимули с агресивно поведение. Когато детето не намира правилните думи
да изрази чувствата си, не е окуражавано да изрази себе си по принцип, то става
раздразнително и огорчено, несправящо се с нарастващия гняв и към околните. То се
нуждае да бъде научено на приемливи и допустими начини за преодоляване на
отрицателните си чувства, на отстояване на позициите си, без това да вреди на
околните. Агресивните деца израстват в семейства, където дистанцията между
родители и деца е огромна, в които няма интерес към развитието на детето, отсъства
ласката и топлината, за сметка на физическите наказания. Агресията има инстинктивна
природа. Тя е вродено и неотменимо качество на по-висшите живи същества, което
гарантира борбата за съществуване и оцеляване. Биологичният смисъл на агресията е
свързан с напредъка на човечеството, но това е само едната страна на медала.
Проблемът е в другата, тъмната страна, на която все по-често ставаме свидетели а
именно целенасочено и жестоко поведение в разрез със социалните норми. Освен тези
социални фактори има и чисто физиологични, които влияят за възникване на агресивно
поведение. Те променят продукцията и нормалните съотношения между
невромедиаторите -специфични вещества, чрез които се предават нервните импулси.
Например, отделеният под описаните въздействия хормон адреналин има
продължително действие, което значи нисък праг на възбудимост, а това води до
реакции с драматични последствия дори и при незначителен външен дразнител.
Установена е и наследствена предразположеност към агресия, но трябва да е ясно, че
дори наследствено обременените лица, отглеждани в неагресивна среда, не развиват
поведение на насилник. Има белези, по които можем да разпознаем потенциален
агресор. Една от най-съществените особености на насилниците е чувството им, че не са
обичани. Предупредителни маркери за потенциални насилници са възхищение и
копиране на примери за насилие, използване на закани и заплахи. Трудно контролиране
на чувствата, особено на тревожност и гняв. Самоизолация от колективни занимания,
трайно съзнание, че не са уважавани. Проблеми с дисциплината, незачитане на
авторитети, на чувствата и правата на другите.

Важно е , обаче, че агресията може да бъде изкоренена и това може да стане само в
детската възраст. По-късно може да бъде порицана, затруднена или наказана, но не и
изкоренена. Затова е много важна превенцията на насилието. А тя започва още с
бременността – доброто физическо и психическо здраве на бъдещата майка е гаранция
за правилното развитие и на плода. Вероятността за агресивно поведение при деца на
майки, страдали от следродилна депресия или епизодични пристъпи на депресия в
първите години на майчинството, е значително по-голяма, според едно проучване
правено в Лондон в продължение на 11 години. Жестоките наказания водят до висока
степен на агресивност при децата, минималния контрол - до висока степен на
асоциалност. Често тези два типа възпитание могат да се срещнат в едно семейство,
когато родителите не се придържат към един стил на възпитание, например единият
наказва, другият отменя наказанието. Разрушена е емоционалната привързаност между
родители и деца. Враждебните чувства на родителите един към друг, също потенцират
бъдеща агресивност като стил на поведение на децата. След това критичен е периодът
на предучилищната възраст. Тогава се създават модели, навици, умения и норми за
самоконтрол. Най-агресивните деца и младежи се формират, когато са малтретирани и
натрупват личен опит от злобни и заядливи постъпки. Пренебрегнатите, занемарените и
стресирани деца, прекарали травматичен стрес, се превръщат често в жестоки и
безпощадни насилници. Не на последно място е примера на обществото и на битието
ни като цяло. Децата стават свидетели ежедневно на това как за да успееш и да оцелееш
трябва да действаш със сила, с нечестност, с нелоялна конкурентност, с ощетяване на
някого, често и с физическо насилие. Затова нека да се сърдим първо на себе си, на
примера който съзнавано или не даваме като послание към нашите деца.
Трябва да се знае, че да възпитаваш в чувство на страх, вина или срам е най-сигурния
начин да направиш детето си агресивно ! Агресивното поведение е като своеобразен
вик за помощ, за внимание към ранимия и крехък детски вътрешен свят, в който са се
натрупали прекалено много разрушителни емоции, с които детето няма сили да се
справи само. Агресията може да е отправена както към другите, така и към самия себе
си - тя се изразява в постоянна тревога, отчаяние или безизходица. Липсата на грижа за
физическия и емоционалния комфорт се преживява като вид насилие, формира в детето
субективно чувство на провал, че е “лошо” и отключва агресията му.

Детската агресия може да бъде преодоляна като се спазват следните препоръки:

 Учете децата да поемат отговорността за постъпките си върху себе си, а не да

стоварват своята вина на другите.
 Развивайте у агресивните деца чувство на съчувствие към връстниците, към
живия свят въобще /хора, животни, растения /.
 Ежедневно трябва да се помага на детето правилно да оцени както собственото
си емоционално състояние, така и на детето жертва, както и да различава
чувствата си, да умее да ги разбира и анализира.
  Да се научи детето да излее гнева си по по-приемлив начин (да къса хартия, да
удря по надуваеми играчки) или с полезни способи, като го запишете да тренира
някакъв спорт /волейбол, футбол и др./. Така натрупаната негативна енергия се
трансформира в конструктивна.
 Ограничете времето, което детето ви прекарва пред малкия екран, и подбирайте
разрешените за него предавания и филми. Отделяйте време заедно да гледате
избраните предавания и коментирайте образите – така ще дадете правилна
насока на детското възприятие.
 Винаги търсете причината, отключила агресията на детето ви. По-важно от
конкретната ви реакция е да откриете източника и да го елиминирате.
 Обясненията за последствията от агресивното поведение запазете за моментите,
когато детето е спокойно – идеалното време за подобни разговори е вечер преди
лягане.
 Стимулирайте го да споделя своите чувства, мисли, страхове и опасения. Не
правете грешката да задоволявате само "външните нужди" на децата си – като
скъпи дрехи или последен модел GSM и компютър. Така то ще е материално
задоволено, но с изкуствено завишена самооценка, която не обезпечава и не
запълва емоционалните “пукнатини” в детската душа.
 Абсолютно недопустими са физическите наказания, като основна възпитателна
мярка. Никога не осъждайте самото дете а неговата “ лоша” постъпка.
 Запомнете добре, че наказанието не потиска детската агресивност, а напротив -
води до нейното активизиране. Тук много важно е да се подчертае, че
наказанието трябва да съответства на провинението. Когато е неадекватно
приложено, то още повече обърква детската душа, стресира и фрустрира детето.
То започва да се съмнява в истинските чувства на родителите си.
 Най-важните обаче са превантивните мерки, отколкото това да съсредоточим
усилията си след някое ужасяващо престъпление. Трябва да правим така, че
децата да не натрупват агресия. Да се чувстват все по-разбрани, по-обичани и
значими, защото най-късия път е правилния!

Темата за агресията при децата става актуална всеки път, когато научим за поредния
случай на насилие, понякога на особено жестоко насилие на деца над други деца или
възрастни. Причините, пораждащи крайни реакции могат да бъдат най-различни, но
можем да ги разделим в няколко основни групи:

1. Ситуации, в които не са задоволени основните нужди на детето.

Децата в ранна възраст не винаги осъзнават базисните си нужди. В състояние на

глад, жажда, умора и др. те чувстват вътрешно напрежение, раздразнителност и
неспокойствие. Това са малки деца и не знаят как да постъпят. Понякога обвиняват
заобикалящата ги външна среда за неудобствата им.

2. Праг на ниското самочувствие (самоувереност).

Много деца в ранна възраст имат крайни яростни реакции, заради моменти на
провал, загуба в игра и/или ситуации, в които не получават веднага това, което искат. В
тези ситуации е характерно силно импулсивно поведение, което не изглежда
подходящо за случилото се.
 3. Трудности в свикването с промени, преместване и непознати
ситуации.

Адаптирането към всяко ново място или непозната ситуация обикновено

изисква от децата допълнителни сили.

4. Непредвиждане на резултатите от действието.

Понякога поведението на децата в основата си не е агресивно и целта му не е да

наранява, но резултатите от него могат да бъдат фатални. Например, когато детето иска
да стигне до определено място и по пътя настъпва и разрушава неща на земята, без да е
искало да направи това. Способността да се предвижда резултата от действието и
разбирането на връзката между причината и следствието са неща, които се придобиват
и учат в продължение на процеса на развитие.

5. Подражание на агресивен модел.

Деца, които имат семейство с агресивен модел (родител, брат, сестра и т.н.)
понякога използват защитената среда на детската градина, за да подражават на
агресивния модел, на който са подложени в семейството. Най-доброто поведение във
всеки един от случаите е да се разговаря с детето спокойно, като с равен. Твърде често
проявите на ранна агресия у децата са индикация за сериозен проблем и е добре да се
потърси компетентна помощ от психолог. От изключителна важност е родителите да се
вглеждат в децата си и да разчитат правилно сигналите за безпокойство. Разумно е да
бъде ограничено до минимум гледането на телевизия. Децата имат склонност да
възприемат бързо и лесно моделите на родителското поведение, затова често в
семейства с постоянни конфликти или там, където детето слуша оплакванията и
гневните изблици на вечно неудовлетворените от живота възрастни, расте човек с
предстоящи в поведението си проблеми. Да не забравяме, че и децата, за които са
полагани изключителни грижи от „свръх-родители‟, също излизат от нормата.
Прекалените грижи и опекунство правят детето неуверено, нестабилно, неориентирано.
То не може да направи точна оценка на заобикалящата го реалност. Трябва да отделяме
повече време и внимание на децата, не да "откупуваме" дължимия контакт с тях с някоя
играчка, с дрешки или други подаръци. Ако се посветим на децата си, ако им покажем,
че ги обичаме и разбираме, ако проявим търпение, ще ги подготвим за този естествен и
неизбежен преход от детството към зрелостта. Децата имат нужда от разбиране и
търпение и нямат нужда от грешни модели! Една от най- старите теории за агресията
предполага, че тя е вроден инстинкт за борба. Според един от най-известните и
привърженици – Фройд, ние се раждаме с два основни инстинкта – сексуален и
агресивен, които се намират в тясна връзка. От тук произтича въпросът, дали е добре да
потискаме агресията, или да я оставим естествено и спонтанно да си тече в своя
«енергиен ръкав»? И дали агресията е нещо лошо или добро, след като става въпрос за
инстинкт? Свикнали сме да приемаме агресията като негативно чувство и толкова
вярваме в това, че всячески се опитваме да я избягваме. Установяваме често, че децата
ни са агресивни. Водим ги по лекари и терапевти всеки път, щом не можем да се
«справим» с тях. Мислим, че не сме добри родители, не знаем как да възпитаваме, или
че грешим някъде с нещо. В най-добрия случай за да намалим тревожността си,
приемаме, че децата ни са «продукт» на «новата ера» /индигови, кристални, или
някакви други извънземни видове/. Проблемът идва тогава, когато здравословната
агресия премине в патологична скрита или открита форма. Всяко дете се ражда с
нормална агресивност, която го кара да се стреми към удоволствие и към
осъществяване на своите нужди. Но се натъква на « маскираната», «лакирана» и
«облагородена» вече агресивност на родителите, която обществените и културно–
морални норми са о шлайфали. Сега те искат да «моделират» детето си според тези
норми, по същия начин. И инстинктивната агресивност на детето се сблъсква с
«канализираната» към социо-културните принципи агресивност на възрастните.
Реакцията на противопоставяне в детето бива пречупена от тяхната взискателност,
властност и авторитет. Тъй като здравата агресивност на детето се блъска в стена, се
появят реакции на подмолна омраза, бягство, лъжливо подчинение, желание за мъст и
пр. Несъзнаваният порив се сблъсква с морала и ще бъде безмилостно изтласкан там,
откъдето всъщност идва – в несъзнаваното. Резултатът е скрита, пасивна агресивност
като възрастен. Скритата агресивност не може да се забележи с просто око. Може да се
скрива зад прекалена учтивост, прекалено покорство спрямо авторитети, скованост в
поведението, прекомерна емоционалност, нервност или прекалено спокойствие. Тя се
струпва в не съзнаваните подземия на личността, защото най – често е не съзнавана.
Агресивният инстинкт може да се превърне в патологична форма на агресия и по
заучени модели. Децата учат чрез наблюдение и подражание. И физически
малтретираното дете, което бие връстниците си, а като възрастен собственото си дете, е
получило този модел от родителите си. Често агресивният модел се подкрепя от
обкръжаващите, става обект на възхищение и бива награждаван. Телевизионни филми,
сериали, екшън герои, компютърни бойни игри и други подобни форми, подкрепят
съревнованието, борбата, битката, унищожението, убийството и се явяват модели за
подражание. По този начин агресията се превръща в начин за получаване на някаква
награда /възхищение, одобрение, власт/. Веднъж заучена или наследена, агресията се
събужда след провокация. Неприятните събития, усещане за изолация, отхвърляне,
вербални обиди, физическа атака, по- късно и заплаха за репутацията и
мъжествеността, унижението, се превръщат в мощни провокиращи открита агресия
фактори. Агресията се явява почти винаги убежище на страх и ниска самооценка.
Необходимо е да осъзнаем за какво ни служи агресията и да изпробваме други
неагресивни модели за повишаване на самооценката и справяне със страха. Добре е да
изживеем чувствата, но и да не се оставим те да ни отнесат. Да имаме свободата да
насочим емоционалната енергия в желаната посока, като изразяваме здравословно
гнева си, не като го скрием, нито като станем негови мъченици, а като признаем пред
себе си и близките си страха, обидата, болката и тъгата. Без здравата агресивност не би
съществувало състезанието, прогресът. Не е необходимо да се имунизираме срещу
силните чувства и да изравним контрола над отрицателните си емоции, защото така би
се изравнил живота ни. Забраняването на агресията и превръщането на този инстинкт в
нещо опасно може да доведе до бруталност, садизъм, болести, войни, самоубийства.
Последиците от потискания гняв са депресии, риск от високо кръвно налягане,
инфаркт. Агресията е сигнал от инстинктивната сфера, зов за промяна и търсене на
нови решения. Ако я приемем и опознаем, ще можем да я държим в нормалните и
граници за да бъдем здрави и добри! Системата агресивен поведенчески акт включва
три елемента:

 постъпваща информация, определена от въздействията на външната среда, които

се възприемат от сетивата, анализаторите и влияят върху личността;
 пропускане на приетата информация през мозъка и неговите механизми,
създадени в резултат на взаимодействие между индивида и миналия му опит;
 изходна реакция – особености на индивидуалното и социално поведение, които
са видими прояви на агресия.