История на психологията

Смисълът на изучаването на науката психология.

Психологията не може да се упражнява от примитивни хора. Ако една психология не
промени човек, ако не направи така, че човека да има своя гледна точка за нещата, ако не
промени неговото мислене, то тя не е ефективна.
Психологията е свещена наука. Един психолог не може да мисли като един философ. Ние
сме това, което мислим, че сме.
Научно понятие за психология: От древния Аристотел до днес психологията се дефинира
като наука за психиката – това е фундаменталното понятие в психологията. Има и други
гледни точки за съзнанието, за поведението.
Какво е психика? – Като нещо, без което няма психология. Психиката е едно уникално
явление и някакъв ключ, път към неговото разбиране е въпросът къде има психика, къде
може да открием психично, кой е носител на психика?
Съществува широко разпространена гледна точка, която има 2 наименования:
- панпсихизъм - физикализъм.
Според тази гледна точка всички предмети, процеси и явления обладават психиката. Тази
гледна точка е ненаучна. Затова тя се опровергава както от здравия разум, така и от науката.
Има гледна точка, която се нарича биопсихизъм - има голяма истина и малък проблем. Тя
идва от Аристотел. На нашата планета не е открита психика вън от някаква жива материя.
Принципно психиката е свързана с възникването на живот – появата му е голяма научна
загадка. Психиката обслужва живота в определени граници. Малкият проблем е обладават
ли растенията психика – трудно е да се отговори. Те обладават дразнимост, реагират на
фактори, които имат значение за живота им – тези реакции се наричат тропизми (таксиси)
– реакции на значими фактори. Без жива материя няма психика.
Антропопсихизъм идва от Декарт – според него единствено човека е носител на душа. Но
това не е така.
Аристотел пише за растителната, животинската и човешката душа. Животните нямат
съзнание. Напр. Една крава не може да напише писмо на друга, а човека може. Иначе
животните имат емоции, чувства и др. като хората.
Съзнанието е психика трансформирана по друг начин. Бебетата също нямат съзнание.
Има и зоопсихизъм. Единствено животните притежават психика според
зоопсихизма. ??????///
Има гледна точка, наречена невропсихизъм – научна гл. точка, според която материален
носител на психиката е нервната клетка, нервната система, в това число всички мозъци и
най-вече кората на главния мозък.
Възникването на нервната система на нашата планета е едно революционно събитие.
Фундаментално за днешната психика е да има нервна система и външно въздействие върху
нея. От взаимодействието на въздействията и процесите, които протичат се образува
психика. Напр. При докосване на ръката в една точка протичат много процеси – физични,
психични и др. изразяват се в синтез и разпад на белтъци. Синтезът и разпадът на белтъците
това е аналог, по който начин нервната система записва дразненето. Това е т. нар. Нервно
кодиране, то не е психика. Разпадът на белтъците ни дава образ на външния свят.
1
Промените, които настъпват в нервната клетка ни позволяват да построим образ на
външния свят, както и този образ да предизвиква други психични процеси. Те ни доказват,
че той е идеален по отношение на външния свят, но все още е трудно да отговорим на
въпроса какво е като битие, като нещо, което съществува само по себе си.
Напр. Преживяването радост е чувство, но не е образ. Свързваме го с нещо, но то не е
образ. Емоциите могат да възникнат с усещане. Напр. Образът на планината свързваме с
дървета и пръст, но тя не е създадена нито от дървета, нито от пръст.

Онтология на психичното
Всяка наука има онтологични въпроси. В психилогията няма решение на онтологичния
въпрос и затова сме принудени да опишем психиката с нейните функции, с ролята, която
изпълнява в живота на организма.
Глобална функция на психиката е да познава (когнитивна ф-я). Психиката регулира
поведението, връзката на организма с външния свят. Психиката изпълнява креативна
(творческа) функция. Чрез нея организмите променят средата. У човека тя изпълнява
рефлексивна функция. У човека тя сама познава себе си и това е удивително.
Какво е психичното? То не може да се пипне, нито да се помирише, няма форма и цвят.
Психичното не мойе да се измерва. За психичното нямаме сетивно познание, за него може
само да се мисли. Психичното е трагично невидимо. Затова и психологията е трагична
наука.
Сложността на психиката проблематизира нейното изучаване.
Науката е обект. Единственият обект, който е субект е човешката психика. Човекът се
интересува и зависи от това, кой го изследва. Всеки човек е уникален.
Човешките мисли имат пълна автономия, ако човек не ти каже за какво мисли, не можеш да
го разбереш за какво мисли. Не се знае как мозъка учи и запомня информацията. Не се знае
интервенцията в душата на човека до къде ще доведе и как ще повлияе на човека.
В своето социално-отговорно отношение хората са непредсказуеми. Трябва да знаем, че
всяко убийство е патология. Когато човек умира на гроба му се говори или само добро или
нищо, на гроба говорят само приятели. Не се говори лошо, защото човек го няма да се
защити, но и добро не се говори, защото го няма да се възгордее, затова се мълчи.
Всеки човек е една наука. Това, което наричаме психика у човека функционира по различен
начин от този у животните.
В своята еволюция психиката е достигнала най-висока степен на развитие в това, което
наричаме съзнание.

Произход и същност на съзнанието.

Носител на съзнанието е по правило нормалния, достигнал до определена степен на
развитие човек, по-точно личността.
Съществува писан и неписан еволюционен закон: В колкото по-сложни условия на живот
съществува един организъм, толкова по-развити форми на психика придобива. На нашата
планета съществуват 2 типа условия за живот (среда):
- култура – човек; - природа – животни

2
Култура – човекът е единственото същество, което се развива и зависи от двата типа среда.
Животното - достатъчна е средата природа.
“Култура е всичко, което създава човека (материалните и духовните ценности) – цитат на Б.
Малиновски.
Този факт, че културата е фатална за съществуването на човека ни отвежда до това, че
душата или психиката на човека се развива като адекватна на културата и на природата.
Съществува фундаментален (ключов) факт – човешкият живот е невъзможен (абсурден) вън
от обществото, от връзка с други хора, вън от култура.
Фаталният момент на преустройството на психиката в съзнание е възнивкането и
въвеждането в психичното пространство, на думи, на знаци и на техните значения.
Заслугата за обясненията на този проблем се дължи на много психолози, но лицето на тази
идея е руския психолог Лев Семьонович Виготски (1896-1934 г.) той прави психология –
10 г. от 1924-1934 г. за тези год. написва над 200 трудове за психологията. Венец на
неговите трудове – културно-психичното на висшите психични функции. Виготски го
наричали Моцарт в психологията.
Културно-историческата психология е тази, която обяснява зараждането, развитието и
същността на съзнанието, на тези психични функции, които отсъстват от животните, но ги
има у човека.
- Абстрактно мислене - Усмислено възприятие - Език и реч
- Логическа памет - Чувства - Воля и т.н.
Виготски тръгва от една аналогия: човешката дейност има свой предмет и ние му
въздействаме с даден инструмент (ако е земя, въздействаме й с даден инструмент). Ние
променяме предмета. Съществува предмет – мозък, той е в единство с психиката, под
психиката е съзнанието. Кой е инструмента, с който въздействаме в/у психиката, за да я
развием – това са думи и знаци – важни са техните значения.

Думи и знаци и техните значения мозък

Инструменти, чрез тях можем да се психика
откъснем от реалността и да ги съзнание
отвеждаме във вътрешното си пространство

Понятия – знания за съществуването, за общото

Има адекватни и неадекватни модели на поведение. Думите имат определени функции,

които преустройват психичната активност.
Понятията, а не предметите са значение на думите. Всяка дума означава нещо – тя е
знанието за същественото на предмета. Думите ни дават възможност да се откъснем от
предмета.
Съзнанието е психика облечена, затворена и съществуваща чрез думите и понятията.
Съзнанието е опосредствано от понятията и думите. То е най-висшата функция. Маймуните
мислят, но тяхното мислене не е съзнателно.

Сигнификация – когато знаем значението на думата

3
Сигнификати = значения
Ратификация – одобрение, приемане на думите.
Комуникация – да предадем съобщения, послания, да приемем и да осмислим такива.
Информацията, познанието в съзнанието са кодирани по определен начин. Кодовете са:
образи, понятия, символи.
Опитът в нашето съзнание е представен като образи.
Имаме и понятия – те винаги са представени с думи или знаци.
Символи – една част от знанията, които имаме за нещата са представени (кодирани) като
символи. Символът е разгънат, допълнен, обогатен образ или знак (предимно знак). В него
има нещо загатнато, прибавено, нещо, което не може да се разбере от предмета, от образа
или от понятието. Първоначално това е индивидуално обогатяване на знанията (кръстът в
Християнството е символ на вярата в Христос).
Съзнанието е културно-трансформирана и развита натурална психика. То има знакова
природа и по същество е знаково-понятиен феномен.
Има 2 форми на съзнанието:
- индивидуална и - социално-обществена
Психологията предимно се интересува от индивидуалната форма.
Съзнанието има сложна анатомия, свои пластове, структури и функции, които оформят
значителна част от душевния живот на човека.

Когнитивни структури и функции на съзнанието.

Човекът като познаващо и знаещо същество.
В основата на съзнанието лежи една структура - едно пространство (един пласт), което е
изпълнено или населено от знания. Това са образи, понятия, символи.
Няма съзнание без някакво знание. Знанията са снимки, моделите са образи на
действителността.
Пр. обемът на умственото развитие е
абстрактната интелигентност. Тя се
развива бавно, тя не се дава.
Човешкото знание е специализирано
Знания – Образи
Понятия
Символи

Освен знанията имаме още процеси:

1. усещане 3. представа 5. въображение
2. възприятие 4. мислене 6. памет
7. способности

Когнитивни структури
Тези процеси не могат да функционират без знание.
(сетивни способности Те ни дават представа за нещата
+ знания)
такива, каквито са.
Хората имат различни по обем знания.
4
Ограниченият синтез от знанието и мисленето дава интелигентността.

Когнитивните структури на съзнанието са насочени към търсене и разбиране на истината,

на това какви са нещата. Напр. кучето има 1000 пъти по-силно обоняние от човека и ако
ослепее се ориентира чрез обонянието.
Когато на човек му поднесат нещо изникват 2 въпроса:
Какво е това? и Защо?
На тези въпроси отговаря интелектът, разумът.
Какво субективно, лично значение има това? Когато човек започне да отговаря на въпроса:
каква ценност е за него предмета, колко значим е, обича ли го или го ненавижда, приема ли
го или го отхвърля, тогава съзнанието работи по друг начин.
Вътре в себе си човек или приема, или отхвърля.

Афективно-екзистенциални структури на съзнанието.

Човекът като емоционално оценяващо и отнасящо се същество.
Всяко индивидуално съзнание и пристрастно. Не съществува безпристрастно съзнание.
Психичната тъкан, от която е направена пристрастността (другия език на съзнанието) – това
са емоциите и чувствата. Ние не сме само познаващи, но сме и емоционално отнасящи се
същества към всеки.
Има една ключова проблематика – значенията, които придобиват нещата в смисъл на
понятия са от обективен тип и имат общо културен смисъл.
Напр. понятията за дърво, държава, град в цял свят са едни и същи, въпреки че се
произнасят по различен начин.
Тези обективни значения на нещата, обаче, преминали през филтър на потребностите и
чувствата на човека се превръщат в субективни (лични) значения. Има ситуация, при която
едно субективно значение да не съвпада с общочовешкото (общокултурното) значение.
Напр. в общокултурен план края на една война, пр. ІІІ-та Св. война е нещо добро, но един
генерал от Вермахта казва, че това е най-черния ден в живота му. Питали един възрастен
човек какво е за него 9 май 1945 г. – уважава този ден – края на войната.
Следователно едно и също нещо едни хора могат да го обичат, а други да го ненавиждат.
“Побежденията ни са скъпи, не защото са истини, а защото са наши” – Белински.

Емоциите и чувствата не са когнитивни образи. Усещанията не са мисли, това са състояния

сами подобни на себе си. Те за друг език на съзнанието.
Състои се този език от 2 думи – приятно/неприятно; удоволствие/неудоволствие – това е
речника на емоциите и чувствата.
Напр. когато ни вземат кръв от вената, това е усещане, а не чувство или емоция. А
сигналите, които получаваме са недоволство или удоволствие.
Всички видове системи изпитват недостиг на живот (за условията на живот).
Емоциите и чувствата съпътстват всеки психичен процес и изразяват нашето отношение
към нещата. Всички живи системи изпитват недостиг на условия за живот.
Преживяването от недостига на условия за живот се нарича потребност.

5
Потребностите се преживяват от обекти, които трябва да ги задоволят за живот. Ако
потребността се задоволява, изпитваме удоволствие и жажда за живот. Когато не е
задоволена една потребност, изпитваме дискомфорт. Ако потребността не се задоволява,
може да доведе това дори до смърт или депресия.
Основен възел на човешкия живот е задоволяването на потребностите (на стомаха, на
фантазията, на душата)
Преживяването на удоволствия придава смисъл на живот.
В условията на общество на култура хората нямат равен шанс да задоволят потребностите.
Ерих Фром – “Страхът от свобода” – свободата е стойностна за нас, само когато е сигурно
нашето съществуване.
Емоциите и чувствата са програми, които имат за вътрешна програма преживяване или
непреживяване на удоволствия – това ни прави щастливи или не.
Възможно ли е да направим чувствата разумни?
Чувствата на човек се развиват като спътници, но когато станат страсти, човек става
непредсказуем, дори враждебен.
Интимната страна на човека е много лична и не трябва да се намесва в нея никой.
М/у чувствата и разума почити винаги (или много често) има конфликт – на кое да се
подчиним. Дали да се подчиним на разума или на чувствата решава човека, до който
опират, особено ако те са от интимен характер.
Емоциите и чувствата са едни от основните строители на ценностната система, т.е. не е
само разума. Ценностната система определя кое е важно за мен, кое по-малко важно и кое
не е важно. Ценностите са едни от най-сложните формирования на съзнанието. Но човек
почити никога не разкрива своите ценности и затова като го питат – лъже. Личността
пренарежда качествата си съобразно ситуацията.
Потребностите и чувствата функционират като много силни мотиви, причини на човешкото
поведение.
Човекът не е само същество, което мисли и чувства. Той е и същество, което действа,
поставя си цели, строи образи и планове за бъдещето (планира го). Стреми се да промени
себе си и неща около себе си. Насочен е към бъдещето.

Интелектуално-волеви структури на съзнанието.

Човекът като съзнателно действащо същество
Животните не си поставят цели, те следват потребността от инстинкт.
Защо хората си поставят цели:
1. Заради потребностите – много от човешките цели са пряко следствие от
потребностите.
2. Идеалният Аз-образ – всеки човек иска да бъде някой и някакъв. Този образ у някои
хора има реалистични измерения – не е лесен за постигане.
3. Значимите други – хора, с които сме свързани емоционално. Има моменти, в които
човек се отдава на нещо, повлиян от други хора, които имат значение за него.
4. Социално-културния контекст – конкретното общество, в което живее човек,
социално-културния статус на семейството му. Всичко зависи от: кога си се родил,
къде си се родил, кой те е родил.
6
Изборът на цели зависи от социо-културния статус на семейството. Най-добрият статус е
при средната класа. Една значима цел не се постига лесно. Има цели, които изискват
напрежение, усилие, жертви, страдание, упоритост, настойчивост и най-вече специфична
мобилизация на съзнанието.
“Всичко е във вашите ръце – вземете и го направете” – Леви.
Воля – волята и темата за волята е стар проблем на философията. Било е време, когато се е
мислило, че волята е някаква сила в нас, която управлява другите функции и поведение. Тя
е и най-трудно изучена (разум, чуства, воля)
При волята има 2 момента:
1. Човек трябва да преодолее нещо в себе си, да постигне съгласие със себе си и после
да се хване с това, което е вън от него - преход от мисъл към действие.
2. Волята е съзнателно и последователно усилие за преодоляване на препятствия и
постигане на цели.
Какво кара хората да избират модели на волево поведение? Какво търсят хората чрез
волята?
Има теории, според които: разумни хора сме, преценяваме ситуацията и ако едно действие
ще ни донесе успех, ние действаме, но това са някои теории.
Има една способност на разума да приписва смисъл на хора, на премети, на идеи – да
правим нещата ценни за нас при определени обстоятелства.
Човек може да припише смисъл на някои неща и да ги постави по-високо от живота
напълно съзнателно.
“Човекът трябва да живее живота си все едно за втори път му е даден”
Смислообразуването
Логотерапия – наука за речение на човека чрез смисъл.
Волевото поведение силно е зависимо от ценностите и от смисловите образувания у човека.
А смисловите образувания са полюсни: от патология до благородство. Човекът пребивава в
територията на своите смислови образувания.

Хората са рефлексивни същества.

Рефлексивни структури на съзнанието
Човек познава 2 реалности (свята):
- външния (обективния) – той се изучава от много науки;
- вътрешния (субективна реалност) – представен е от нашите мисли, чувства,
желания, преживявания.
Човек знае, че това за което мисли и самата мисъл не са едно и също нещо (за разлика от
животните).
Напр. човек може да удари др. човек с 1 чаша, но не може да го удари с мисълта за тази
чаша. Това не означава, разбира се, че той не може да си представя.
Има народи (ниско образовани), които допускат, че душата и предмета са едно и също
нещо.
7
Ако предмета и образа са сляти, много трудно те могат да се отделят (ако така е било
отначало в дадено племе или народ).
Съзнанието може да бъде източник, предмет и метод за изучаване на себе си.
Има моменти в човешкия живот, когато човек си задава въпроса: “Кой съм аз?”
Този процес на обръщане на човека към себе си е откритието на Аз-а.
Хората, когато откриват себе си, когато разберат, че са нещо обособено и различно от
всичко друго в света, откриват своята другост, това, което ги отличава от всичко друго.
Като същество, човекът не прилича на никой друг.
Има моменти, когато човек започва да казва какъв е или какъв не е: “Аз съм” или “Аз не
съм.” В тези моменти той започва да построява една представа, разбиране (теория) за себе
си, наречена Аз-образ, Аз-концепция, Аз-представа, Аз-самосъзнание и т.н.
Рано или късно всеки човек построява своя Аз-образ, построява едно реално Аз (но
субективно реално).
Реално Аз е това, което казваме, че сме, мислим, че сме и в същото време вярваме, че сме
такива. Това може да съвпада или да се разминава с това, което сме.
Едновременно с това има едно Идеално Аз – това, което искаме да сме (т.е. нещо, което не
сме постигнали).
У много хора реалното Аз е построено от това, което другите казват за тях.
Огледално Аз – това, което сме ние в огледалото на другите.
Аз-образът не е нещо дифузно, разлято, аморфно. Вътрешно той е разграничен
(диференциран), определен.
Съзнанието работи с много Аз-ове: Аз-морално, Аз-физическо, Аз-професионално.
Следователно Аз-образът има множествена природа. Всеки човек е по-чувствителен към
някой от своите Аз-ове, държи на неговия престиж, иска да е в хармония с него, поддържа
ореол за този си Аз и типично се манифестира. Напр. професорите са чувствителни към
своите интелектуални Аз-ове, свещениците са чувствителни към моралния си Аз.
Аз-образът функционира като мотив за поведение, а хората избират модели на поведение в
силна зависимост от това като какви се преживяват, като какви се мислят и като какви се
виждат. Катастрофално е за хора, които имат неадекватни самооценки.
Аз-образът тласка към позитивна и негативна активност.
Един от най-големите въпроси – Чрез какви процеси хората построяват Аз-образа? Кои са
тези Аз-процеси?:
- има самонаблюдение (интроспекция); - има самооценка;
- има самоанализ; - има самоконтрол.
Самонаблюдението е естествен процес на насочване на вниманието към собствените
преживявания и тяхната вербализация. Различията м/у хората са много големи, всеки се
самонаблюдава за потребностите на своя живот.
Има процес на самоанализ – всеки човек говори със себе си по някакъв начин –
монологичен диалог, задава си удобни и неудобни въпроси, и си отговаря. Понякога
самоанализата прилича на изповед пред себе си, на скандал със себе си, на разумен
разговор. Самоанализата има морална страна – до колко човек говори искрено сам със себе
си. Човек може да достигне до откритие за себе си в самоанализата.
В резултат на самоанализата хората си правят самооценка.
Съзнанието работи с 2 оценки:
8
- едната, която си слагаме ние и - една от другите хора, които слагат за нас
Може да се случи самооценките и оценките да се разминават силно. В такъв случай човек
може да преживее драма, особено при негативни или несправедливи оценки може да
преживее афект на неадекватност – това за човека е трагично.
Процеси на самоконтрол. Той е част от социалната интелигентност. Той е способност да
излезем от себе си и да се погледнем отстрани и да хармонизираме поведението си с успех
спрямо другите хора. Важно е човек да се контролира с морални и интелектуални критерии.
В самоконтрола има и самокритичност.
Теориите за интелигентността – когнитивни, волеви, рефлексивни, афективни, очертават
анатомията на съзнанието.
Има и безсъзнателна психика.
Възникване и обособяване на психологията
като самостоятелна наука
По думите на немския психолог Херман Ебинхауз (1850-1909 г.), психологията е науката с
най-кратка история и най-дълга предистория.
В години това изглежда така: 2500 г. предистория и 127 г. история.
Психологическото знание е старо колкото е стар човека. Във всяко време хората натрупват
личен психологически опит. Портретират другите, портретират и себе си. Нещо повече –
човешката практика на общуване ги тласка към това. Във всяко време всеки човек
придобива психологически опит и психологически знания.
Има един поток на натрупване на психологически знания, който можем да наречем
ежедневна, практическа, житейска, стихийна психология. Психологическият опит
управлява и контролира човешкото поведение.
Около 2000-2500 г. психологията е била в рамките на философията. Дори и днес има
психолози, които смятат, че психологията е философска наука. Нещата вървят така до
средата на 19 в., когато в 1879 г. немския психолог Вилхелм Вунд (1832-1920 г.) открива
първата психологическа лаборатория в света, която през 1881 г. вече е институт по
експериментална психология. Той издава научно списание.
В Лайпциг се стичат психолози от цял свят – от Япония до Испания и от Америка до Азия.
В Лайпциг се учат първите български академични психолози. Напр. д-р Цветан Радославов,
д-р Никола Алексиев, д-р Кръстю Кръстев – литературен критик, проф. Петър Ньойков,
проф. Спиридон Казанджиев, дори Янко Сакъзов – политически деец.
През 1889 г. е първият световен конгрес на психологията в Париж. Най-голямо е било
присъствието на руснаци. Оттогава на всеки 4 години има конгрес на психолозите.
По образец на лабораторията на Вунд изникват такива по цял свят.
Първата лаборатория в Русия се открива през 1885 г. в гр. Казан от Владимир
Михайлович Бехтерев. През 1890 г. – в Одеса и през 1895 г. в Петербург.
Първата такава лаборатория в САЩ е в Корнейлския университет – 1891 г., открита от
Едуард Титченер (роден е в Лондон).
Формално психологията възниква като наука в Германия, защото по това време Германия е
най-уредената държава. Всички социални прослойки са имали възможност за образование.
Германия имала 50 института.

9
В България през 1905 г. д-р Никола Алексиев открива първата психологическа
лаборатория в Софийския университет.
Възникват въпросите: Каква наука е психологията? Към какъв клон на знанието можем да я
причислим? Къде е мястото на психологията в системата на научното познание?
Джон Уотсън пише, че психологията е естествена наука (според бихейвиористите), други
пишат, че е субективна биология и др. – но това не е така.
Социални науки

Техните
науки Психология

Естествени науки Философски науки

Психологията не е нито естествена, нито социална, нито техническа, нито философска

таука.
Тя е самостоятелна фундаментална наука, разположена в пресечната точка на всички науки.
Психологията заема живописно място в системата на науките и съществува под формата на
много психологии, школи, течения, теории, теми. Както казва Пиаже: “Тя е едно огромно
поле, в което има разпръснати огромни блокове строителен материал и няма кой да ги
подреди в една обща сграда...”
Няма критерии, по които да преценим коя психология е по-силна.
Антропоморфизъм – не може от поведението на едни живи системи да се опосредства
поведението на други живи системи.

Стартът за обособяване на психологията като наука казва:

Психологията като наука стартира през 2-та половина на 19 в. и началото на 20 в. с
възникването на няколко школи, маркирани като психологии на съзнанието. Това са:
- Интроспективно-емпиричната психология на В. Вунд с продължение в идеите на
Корнейлската школа и Вюрцбургската школа;
- Интенционална теория за актовете на съзнанието на Франц Брентано (1838-1917 г.);
- Гещалт-психология (психология на формата) – Курт Левин;
- Теория за потока на съзнанието на Уйлям Джеймс;
- Описателна психология на Вилхелм Дилтай.
Тези 5 течения са психологии на съзнанието. Те гравитират около търсенето на предмета на
психологията в границите на съзнанието.
В интерес на реалната ситуация обаче, трябва да се каже, че не можем да елиминираме от
първичния образ на психологията такива школи като: Психоанализата на Зигмунд Фройд и
Класическия (или радикален) Бихейвиоризъм. Те също попълват мозайката, която ни дава
лицето на възникналата и утвърждаваща се психология.

10
По-късно възникват и други школи и течения, част от които като Когнитивната психология
имат родствени връзки с Асоциативната психология и с Психологията на индивидуалните
различия.

Класически психоанализ.
Идеи и възгледи на Зигмунд Фройд (1856-1939 г.)

Зигмунд Фройд е една ключова фигура не само в психологията, колкото в човешката

култура и в оформянето на една представа за човека, която векове наред културата е
утвърждавала, а Фройд доказа, че тя не е истина. Той скандализира човечеството,
разрушава един мит (една лъжа) и на практика “съблича” човека “гол” и му съобщава неща
валидни за самия него, които той не допуска, че са истина.
Човек не е само съзнателно същество, защото той прави неща, които не съзнава. Психиката
не се изчерпва със съзнание.
Според Фройд има 3 революции:
- едната - Николай Коперник, че земята
- втората – Чарлз Дарвин – показва, че човек не е произлязъл от Бог, а от наши
предшественици на маймуните;
- третата – това, което не може да преглътнат църквата, политиката, че човек не е
самосъзнателно същество, а се ръководи и от несъзнателни неща.
Фройд разрушава представата идваща от Декарт за тъждеството м/у психика и съзнание.
Доказва, че наред със съзнателната част на душата има и съдържания, които ние не
съзнаваме, но те оказват влияние в/у мисленето и поведението (психиката е и съзнателна и
безсъзнателна). Но когато ние извършим безсъзнателното, даваме разумно обяснение
(когато ни се внуши да извършим нещо под хипноза и ние го забравяме като се събудим, но
когато го извършим и ни питат, ние даваме разумно обяснение).
Фройд тръгва от един фундаментален факт – може да нямаме органично увреждане, но
причината да е психична (душевна).
Когато човек осъзнае някакво травматично събитие, увреждането (внушено) си отива.
Духът не приозвежда материя, но той може да влияе в/у физичните процеси.
Често пъти осъзнаването става по 4 пътища - анализ на:
- асоциациите; - грешките и
- сънищата; - фантазиите.
От къде идват фантазиите?
Фройд открива, че психично болните фантазират на 3 теми:
- изнасилване и прелъстяване;
- тайното наблюдение на сексуален акт и
- страхът от кастрация у мъжете.

Защо в нашия живот има неща, които са нито разумни, нито морални, но ги правим?
Всичко в нашата психика, което актуално в момента не съзнаваме, но можем да си
припомним сами без чужда помощ, първоначално Фройд нарича подсъзнателно, но после
се отказал от този термин като го заменя с предсъзнателно (подсъзнателното е културен
термин, нищо не ни обяснява, не е научен). (Фройд – “Тълкуване на сънищата”)
11
Има представи, мисли и чувства, които първоначално са били сазнавани, но след това са
дълбоко забравени, избутани (репресирани, изтласкани) от съзнанието. Преминали в
безсъзнателното не можем да си ги припомним без чужда помощ и тях наричаме
изтласкани безсъзнателни.
Осъзнаването на изтласканото безсъзнателно води до лечение. Наред с това обаче, простото
припомняне не лекува, ние припомняме образа, но не и чувството. (Защо има неща, които
подтискаме, не искаме да си спомним за тях? По-важно е да се подтисне емоционалната
страна, а не когнитивната)
Можем ли да запаметим чувства, емоции, така както запаметяваме картини, образи? – Не.
Фантазиите според Фройд ни отвеждат към зората на човечеството, към първобитната орда,
когато са се разиграли драматични събития като: отцеубийство, инцест (интес - ????) – секс
връзки м/у сестри, братя), жертвоприношения и др. И тези събития са база, на която се
формира т.нар. архаично, филогенетично (онаследено) безсъзнателно.
Плътна регистрация на онаследено безсъзнателно, според Фройд, откриваме в инстинктите
или по-точно във вселенията (нагоните).
Инстинктите са ядро (централен момент) на безсъзнателното и психоанализата.
Фройд е претърпял най-голяма вътрешна еволюция в разбирането на инстинктите. Той
утвърждава разбирането, че съществуват 2 глобални тенденции (2 безсъзнателни
ориентации), които влияят на всички съзнателни процеси на нашето поведение и една от
тези тенденции е глобален мотив на нашия живот – сексуалния инстинкт.
Той е обособил 2 големи групи инстинкти.
- Инстинкт към живот (инстинкти за живот), наречен още сексуален инстинкт, има
и митологично название – Ерос;
- Инстинкт към смъртта, към унищожаването, към деструкцията, към мъртвото,
т.нар. некрофилен стремеж.
В биологията инстинктите се разглеждат като еволюционно-информационни програми, за
да се извърши някакво действие.
Според Фройд понятието за инстинкт е доста усложнено и дълбоко. През 19 в., когато
оформя своите възгледи, човекът е интерпретиран като енергетично същество. Тогава
говори за сексуалната енергия (физиката познава само 5% от битието, не познава
останалата част).
Енергията е сила, с която можем да променяме телата, тяхното движение. Фройд казва:
“Всеки инстинкт има източник, идва отнякъде. Източник на инстинкта са телесни възбуди в
организма, като напр. обмяна, разпад на вещества, възбудимост на клетки и т.н.. Енергията
не се губи, може да се насочи, пренасочи, трансформира или блокира (като се натрупа
енергия поражда се напрежение). Но енергетичния процес не е психика, не е безсъзнателно.
Психичната проява на енергетичния процес е желанието (влечението). Енергията да бъде
употребена, разрушена. Фройд маркира инстинкта и енергията с понятието либидо (нагон).
Тези желания (влечения) са насочени към:
- едните – да разрушаваме;
- другите – да създаваме (творим – даваме живот)
Много последователи и съвременници на Фройд не признават инстинкта към смъртта. Но
има факти, над които да се замислим:

12
Фройд е бил свидетел на един глобален феномен – насилието (І-вата Световна война), затова
неговия начин на мислене е такъв: “Животът е обратно движение към смъртта. Не може да
се появи едно нещо, без да си е отишло.” – пише той. Имаме ли ние влечение без да
съзнаваме да унищожаваме? – мрачна е тази картина и ние нямаме надежда, ако имаме
такова влечение. Според Фройд инстинктите за живота, са съхранението, за конструкцията
са по-силни от тези за унищожението, за смъртта (преди да знаем защо, на нас ни се живее).
(Фройд е страдал от рак на челюстта. На 36 г. се среща с един българин Гурбан в Гестапо.
Българинът казва, че Фройд е имал изкривена физиономия от болките. В организма има
непрестанни процеси на разпад. Той е бил от старата школа, според която: на сложните
форми на материята имат форми на регрес – да се завръщат в начално състояние.)
Целта на инстинкта е да се “снеме възбудата”, да се получи разреждане на енергията, да
бъде задоволена. Инстинктът има реални или фантазни обекти, които могат да задоволят
потребността. Инстинктът е натраплив – не можем да го забраним, може да не го
задоволим, но не можем да го забраним.
“Трябва да превърнем сексуалният инстинкт в крепост, догма”. Така казва Фройд на Юнг.
Юнг не осъзнава защо са Фройд този инстинкт е по-главен.
1. Този инстинкт охранява, възпроизвежда и запазва живота, ако той не се задоволи
няма да се раждат хора.
2. Задоволяването на този инстинкт се преживява като удоволствие, като комфорт и в
масовата философия не е без основание разбирането, че живота без удоволствия губи
своя смисьл.
Има една фундаментална история, която не винаги виждаме: в условията на общество, на
култура инстинктите не може да се задоволяват безпрепядствено. Задоволяването им е
зависимо от много други фактори.
Импулсът за сексуален акт е биологичен, но задоволяването му е културен акт – избираме
кой да ни е партньор. В сексуалният живот си дават среща биологичното и културното. Във
всички случаи при сексуален акт без удоволствие не се стига до оргазъм. В условията на
пазарното общество е стока – купува се и се продава. Скритата страна при продаването не е
публичния дом, а когато има насилие за осъществяването му, като не е по желание.
Един сексуален живот може да се реши и с любов, но може да се реши и с принуда. Но
насилието е блокаж за задоволяването този инстинкт. Според Фройд това е основна
причина за неврозите, т.е. сексуални травми в детинството.
Не всички хора имат еднакъв шанс да получат удоволствие – хората с по-висок статус имат
по-голям шанс.
Контролът и самоконтролът е строго индивидуален.
Има един пласт от психиката, който се казва “ТО” (всичко безсъзнателно). Това “То” не
знае външния свят, не знае времето и пространството, но изпълнява няколко функции:
- Енергетична ф-я – оказва натиск в/у съзнателното, свръхсъзнателното и в/у
поведението. Създава напрежение, дискомфорт и се стреми към разреждане на
енергията, като се намери партньор;
- Мотивационна ф-я – “То” в лицето на инстинктите е натраплив мотив, не може да се
избегне и се превръща в причина за поведение. Има идея, че инстинкта към смъртта е
деструктивен път към постигане на удоволствие.

13
 - Симптомо-образуваща ф-я – “То” може да се трансформира в патологичен симптом –
от депресия до истерия. Когато се осъзнае, симптомът отпада.
- Креативна ф-я – “То” участва във възникването на хрумвания, на озарения, на
инсайти (внезапно осъзнаване на неща, неизвестно как са се появили) - “То” твори
интуицията.
Наред с тази структура То (безсъзнателното) има и Аз.
Аз-ът е съзнателната част от психиката. Аз-ът знае външния свят, обектите. Работи на
принципа на реалността, а То работи на принципа на удоволствието.
Има една структура от психиката, която Фройд нарича Свръх Аз (Супер Аз).
Свръх Аз-ът е част от съзнанието (от Аз-а), това е нашето разбиране за морално и
неморално (според Фройд това е съвестта), за позволено и забранено. Това е цензурата,
която ние слагаме на нашето поведение. В Свръх Аз-ът са представени правилата и нормите
на културата.
Получава се:
То – иска
Свръх Аз-ът – предписва, забранява, но и позволява (първо идва от родителите, след
това от училището, културата и т.н.)
Когато То иска, а Свръх Аз-ът забранява, Аз-ът страда. Той търси защита, опитва да помири
То и Свръх Аз-ът. Това е едно обяснение на невротичните кризи – когато има проблеми и
несъответствие м/у То, Свръх Аз и Аз.
Много хора имат атрофирал Свръх Аз, който мачка Аз-а. Преди хората да имат
политически възгледи, трябва да имат културни (да не пиеш с майка си кафе като те кани, а
с приятели).
Всеки фанатизъм има дълбока невроза в себе си. Той убива Свръх Аз-а.
“Културата е изначално враждебна на инстинктите” – казва Фройд.
То-Аз-Свръх Аз – първото портретиране на душата.
При Фройд безсъзнателното е динамично. Има 4 пътя на безсъзнателното:
- сънищата; - грешките и
- фантазиите; - свободните асоциации.

Психоалализа – метод, техника за интервенция в безсъзнателното с цел осъзнаване и

лечение. Тя се дефинира и като техника за пренос и за съпротивите.
Един пациент без да се контролира, без да разказва всичко, което вижда и му идва пред
екрана. Асоциациите имат връзка с безсъзнателните неща. Психоанализата бързо може да
помогне на невротичните.

Индивидуална психология.
Идеи и възгледи на Алфред Адлер (1870-1937 г.)

14
Алфред Адлер е Виенски психиатър, невролог и очен лекар, за който се твърди, че е
първият съмишленик и съратник на Фройд. Адлер напуска виенския кръжок и поема
самостоятелен път на развитие. Той е бил първият президент на псих. общество. Раздялата
настъпва през 1911 г., когато Адлер и още 8 други членове на виенския кръжок са били
изключени. Строго и точно казано Фройд не търпи възражения и несъгласия с неговите
възгледи – бил е чувствителен, студен характер.
Адлер погледнал на човека по различен начин от Фройд. Не, че не признавал функциите на
сексуалния инстинкт, но държал да се знае, че човешкия живот по силата на социалната
същност на личността имал и друга, може би по-важна, мотивация.
Адлер създава нова гледна точка за човека. Той също е евреин. Баща му бил търговец на
житни храни. Имал е травматично детство – една сутрин се събужда и братчето му е
починало до него. Но най-голяма травма получава в 1-ви клас. Учителката му казва на
бащата, че Адлер е бавно развиващ и да го даде в такова училище. Баща му го оставил и той
завършил с отличен.
Високо образован, социално и политически грамотен, Адлер видял, че всеки човек има своя
крива на развитие. Всеки има индивидуален стил на живот. Видял и един очевиден, но не
винаги забелязван факт – видял го и като лекар и като гражданин – видял, че няма
съвършени хора. Всеки човек има някакъв дефект, има недостатъци, има слабости, има и
проблеми, както на тялото , така и на душата.
Адлер пише, че ние имаме нещо повече от наследствеността и средата. Всеки човек има
творческо Аз. Всеки човек може да сътвори сам себе си – от всички хора най-добре
развити са тези, които са създали сами себе си – хората се самосътворяват.
С тази идея, Адлер е предвестник на хуманистичната психология. Той отговаря на
въпроса: Към какво се стремим в нашия живот? – Човек се стреми да придобие статус на
ценност, положение на значимост м/у другите хора, да бъде приет и признат от тях.
Какво може да се случи в нашия живот? Един човек в даден момент може да осъзнае, че не
му върви (не получава, не постига това, което му трябва), да се попита защо е така и да се
съсредоточи в/у някакъв свой недостатък – дали ще е някаква телесна или душевна причина
и да й препише магически сили, да каже аз не успявам заради това.
Той пише, че всеки човек от дете носи чувство за непълноценност, за безпомощност и то
играе креативна, творческа роля, кара ни да се учим, да работим, да преодоляваме и
компенсираме недостатъци. Но при определени обстятелства, когато то започне да ни
измъчва в зряла възраст или по-рано, да ни нашепва, че имаме малка цена и не сме като
другите, да разстройва нашата адаптация – ние забелязваме, че тук има комплекс за
малоценност.
Има много условия и обстоятелства, които комплексират човек. Един комплекс, какъвто и
да е, от каквото и да е не се развива вън и независимо от това как ни приемат другите хора.
Ако един човек е обичан, ако е приет, не е отхвърлен, уважаван, значим за определена среда
и хора, той вече не е комплексиран.
Фундаменталното чувство, което мотивира нашия живот и ни кара да съпреживяваме като
нормални същества е чувството за власт и превъзходство, но това няма нищо общо с
политическа власт и превъзходство.
Човек получава власт и превъзходство, когато е приет от другите, когато е ценност за тях,
когато е свързан и сигурен в тях, когато те му дават сигурност.
15
Катрин Хорни – неопсихоаналитичка, още 1935 г. при анализа на базалното чувство за
тревожност показва, че хората, които не са изоставени, които са емоционално свързани с
други хорая, които получават сигурност от други хора, никак не се преживяват като
нещастни и малки същества.
Фройд казва: “В широката рамка любовта е равенство м/у хората”.
Чувството за власт и превъзходство е хармонично на потребността от контакт с другите, от
признание и уважение.
Адлер развива идеята за компенсацията и свръхкомпенсацията. Едва ли тази идея е
разработена до край, но хората са действително компенсиращи същества, дори и
свръхкомпенсиращи, искащи да се променят, но и да бъдат признати като пълноценни и го
правят.
Той работи в/у понятието “индивидум” – ще рече “неделим”.
Ако организма на едно равнище има дефект, той се отразява на всички равнища и
човешката природа се структурира около дефекта и около неговото преодоляване. Не е
случаен факта, че хуманистичните психолози и преди всичко Карл Роджърс открива
общия знаменател на всеки невротизъм – в някакъв дефект в Аз-образа, в някакво малко
възприятие на това, което сме или не сме, но не искаме да го признаем.
Адлер умира от инфаркт.

Другата фигура, която представлява европейския постфройдизъм е Карл Густав Юнг.

Аналитична психология.
Идеи и възгледи на Карл Густав Юнг (1875-1961 г.).
В аналитичното движение, често Юнг се поставя наравно с Фройд. Юнг е доста оригинална
фигура в аналитичното движение. Той е швейцарски психиатър и психолог, по базисно
образование – лекар. Ранните години на Юнг са пропити с доста странна атмосфера.
Семейството му и религиозно и философски образовано, баща му е пастор. Детството му
преминава в гр. Базел.
През 1913 г. Юнг напуска виенския кръжок. Той създава некролог за Фройд и в него пише,
че той е бил добър невролог.
Те се разделят, защото Юнг е имал много несъгласия с Фройд. Юнг казва, че освен
сексуалния инстинкт има много други причини за получаване на невроза – лоши човешки
отношения, неуспехи в живота и др. Юнг също така не признава функциите на едиповия
комплекс. Не признава съществуването на сексуалната енергия като казва, че организмът е
носител на обща биологична енергия.
В какво е обаче същественото, фундаменталното различие?
Юнг структурира по различен начин психиката:
- лично съзнателно;
- лично
безсъзнателно и
- колективно
безсъзнателно.

16
Основната тема в творчеството на Юнг – явления и понятия, с които анализира и с
които обяснява човека – идеята и хипотезата за колективното безсъзнателно. За един
пласт от психиката, който лежи дълбоко у всеки човек, психика, която няма връзка,
няма кореспонденция със събитията от нашия живот, с личния ни опит.
Юнг казва – Най-дълбоко в човешката психика се намира съдържание, което е
онаследен на невронно равнище опит на цялото човечество, на хората от всички
времена, епохи, раси, култури и цивилизации. По особен начин ние сме онаследили
способността да реагираме на значими фактори в нашия живот от хората живяли
преди нас (ние не онаследяваме образите, представите и мислите на хората живели
преди нас.) Миналият опит на човечеството е онаследен не като когнитивен
(познавателен) образ, а като предразположение, като правило, като схема, като начин
как да реагираме и това правило без съдържание е потенциална възможност на
нервно-мозъчния апарат и се нарича “Архитип”.
Ние имаме априорни (преди опита, преди да се срещнем с някой) схеми, когато се
срещнем как да реагираме – изграждаме поведението при срещата, имаме априорно
чувство да сравняваме.
Юнг е изследвал основните архитипи на Аз-а, на личността, на майката, на анима, на
анимуса и др.
Кои са основанията да допуснем, че имаме психика, която да изгради у нас това, което
хората векове преди нас са преживели?
Възгледите на Юнг са построени в/у много широк материал. Той сравнява живота на
разни култури и установява един факт, че в приказките, митовете, легендите има едно
и също нещо – да създадат образа на доброто и лошото. Тези образи се появяват във
фантазиите на психично болните.
При хората в трансперсонални състояния винаги се появяват образи от митологията.
Хипотезата на Юнг за колективното безсъзнателно се потвърждава от изследванията
в/у трансперсоналните състояния на съзнанието (зад границите на нормалното
състояние).
Юнг е направил една от първите типологии на личността – деленето на
- екстроверти (от вън)– работят с видимото и
- интроверти (от вътре) – работят повече с представите.
И двете деления ги носим в себе си, но едното доминира.

18
 Неофройдизъм (неопсихоанализ)
Идеи и възгледи на Ерих Фром (1900 – 1980 г.)

През 1937г. Фройд казва: „Може би ще дойде време, когато психоанализата такава,
каквато съм я създал няма да остане същата”.
Останало е много от това, което Фройд е създал за психоанализата. Част от явленията,
с които се е срещал са се променили. Непосредствено след ІІ–та Световна война
психоанализата намира своята истинска родина в САЩ.
По думите на Хари Целе: “психоанализата просмуква американската медицина,
култура и начин на живот.”
Но в САЩ психоанализата получава първите въпросителни апострофи. Среща се с
нови реалности.
 На първо място, американският тип болен човек е нов невротик. Всяка култура
по особен начин депресира инстинкта и разрешава шанс за неговото
осъществяване. Американските болни са бизнесмени, които участват в едно
жестоко състезание наречено конкуренция. – няма време той (бизнесмена) да
лежи на кушетката, да му се търси стар детски проблем и да се лекува.
Била потребна нова гледна точка за ново разбиране на човека.
 Второ - Американската академична психология, наречена още
експериментална , остро разкритикувала и изразила несъгласие с основни теми
на Фройд. Жестоко се възразява срещу фазите на детската сексуалност, срещу
интерпретацията на детето като сексуален актьор. Американската антропология,
история и философия, също не приемат редица тези на Фройд.
Създала се ситуация, която налагала нов поглед към Фройдизма – един неопоглед.
Изразители на промяната на фройдизма станали Ерих Фром, Катрин Хорни и Хари
Съливан.
Голямото лице на неофройдизма от това време бил Ерих Фром. Доста резервирано е
отношението на много учени към Фром, дори някои искат да го извадят от
психологията и да го включат към философията.
Фром е учен, който е изследвал морала като инструмент за изследване на явленията.
Той задава неудобни въпроси, пред които ние заекваме. Той казва: “гледате магазина и
може да се възхитите от напредъка на човечеството, прибирате се и слушате по
радиото колко пр. убийства са се случили.” Всичко това, което става в нашя живот
като деструкция.
Първата му тема е:
За природата на човека – какви сме ние?
При отговора на този въпрос Фром урежда във възгледите си среща на 2-ма гениални
мислители: Карл Маркс и Зигмунд Фройд.
Фром прави непартиен прочит на Маркс и показва, че Маркс е изследвал диктатурата
на обществото в/у човек, на човека в/у човек, зависимостта ни от другите.
Фройд е изследвал диктатурата на инстинкта в/у човек – вътрешния терорист.
Получава се така, че ние имаме дуалистична природа – биологична, социална и
културна и сме заложници на 2-ма терориста:
- отвън на обществото - отвътре на инстинкта
Целият ни живот протича в диалог с този вътре в нас и с тези извън нас.
Хората имат културна (социална) същност според Фром и те трябва да адаптират
своите качества към културата, в която живеят.

19
Обществото и културата изграждат у човека т.нар. социален тип характер. Във всяко
общество има преобладаващ тип човек, който е доминиращ.
Социалните характери са 5 типа според него:
1. рецептивен
2. егоистичен
3. хамстер – складиращ, натрупващ
4. пазарен тип – всичко превръща в пари, в печалба
5. продуктивен тип – произвежда човешка същност, морал, доброта (такива няма)
Друга голяма тема в творчеството на Фром е насилието и свободата: „Бягството от
свободата”.
Той развива в тази тема един възглед: От какво имаме най-голяма потребност?
Човек има по-голяма потребност за сигурност за живота си. Колкото е по-голяма
сигурността, толкова свободата има по-голяма стойност. А загубата на сигурност
прави човека деструктивен и зависим и свободата няма стойност. Фром доказва, че от
епоха на епоха, ние сме ставали все по-свободни, но едновременно с това сме губили
своята сигурност. Животът не е шоу и шоуто не може да модулира живота.

Темата за любовта е другата голяма тема у Фром.

Той констатира, че ние не сме човешки солидарни. Според него, големият път към
продуктивния човек е любовта и той я разглежда във всичките й форми:
„Изкуството да се обичаме” – негова книга. Книгите на Фром са ключ към разбиране
на Фройд.
“Да имаш или да бъдеш” – негова книга – идеята за модуса на живот – да имаш значи
да си човек, да бъдеш значи да си роб.
Фром е роден в Германия.
Хорни развива идея за тревожността като източник на неврозите.

Заедно с развитието и появата на един реформиран психоанализ (наречен културен,

хуманистичен), се появява и едно друго движение в Психологията, една друга
ориентация, наречена хуманистична психология.

Хуманистична психология
За нея се казва, че е “третата сила” в Психологията и условно това можем да го
приемем, но ако сме сериозни хора, трябва да кажем, чевсяка Психология е сила.
Названието “трета сила” идва от факта, че хуманистичната психология е реакция
(отхвърляне, несъгласие) срещу бихейвиоризма и психоанализата (поставени като 1-ва
и 2-ра сила).
Това движение за Х възниква 60-те г на 20 в. и неговите най-изявени образи са:
Ейбрахам Маслоу (1902-1970) и Карл Роджърс (1908-1983). Дълбокият източник на
Х е философията на екзистенциализма, която всъщност е философия на проблемите
на човека.
В тази школа, при обяснението на човека се работи с такива понятия като живот,
смърт, надежда, същност, смисъл, съществуване, битие, дух, уникалност и т.н..
Общият тон на възприятието за човека е, че той е индивидуално неповторимо
уникално същество. Ние никога не можем да разберем човека, ако не знаем неговата
лична гледна точка за нещата.

20
Тук не признават средностатистически човек като понятие – няма такъв.
Какво не приемат и защо отхвърлят бихейвиоризма?
Класическият бихейвиоризъм е типично американско течение в историята, възникнало
в началото на 20 в.(1913 г.), когато Джон Уотсън (1878-1958) пише статията
„Психологията от гледна точка на бихейвиориста” , в която казва: “психологията е
естествена наука, която има за задача да изучи живота на живия организъм”.
Бихейвиоризмът е психология без психика –формулата е S R (стимул-реакция) е
лице на класическия бихейвиоризъм.
Предмет на психологията е поведението, разбирано като нещо наблюдаемо.
Поведението е активност на живия организъм – движение, действие, изчервяване и
т.н., т.е. те казват и изследват само наблюдаемите неща. Психиката е съмнителна,
ненаблюдаема, затова не я изследват. Стимул е всичко, което поражда поведение
(усмивка, лаене на куче). Като управляваме стимула, може да предизвикаме и
управляваме поведение.
Идеята за реакцията идва от Русия. Павлов е съсредоточен в/у стимулите, а Уотсън –
в/у реакциите (поведението).
Бихейвиористите описват човека като стимулно-реактивно същество.
Истина е, че стимулите (средата) въздействат, това е еволюционна схема. И когато ние
им реагираме, ние се обучаваме – бихейвиористите казват: “всичко е въпрос на
обучение”. Развитието на организма е придобиване на стимул-реакции.
Стимулът може да се манипулира (да го изменяме) и поведението винаги е двойно
детерминирано.
Хуманистичните психолози не приемат опростеното, механично разбиране за човека,
неговата интерпретация като стимулно, манипулативно същество. Хората имат и
автономия, и съпротиви, и жертви – не са толкова просто устроени. Хората имат
вътрешен свят, който преработва стимулите.

Другата реакция е срещу психоанализата.

Какво не приемат хуманистичните психолози от психоанализата?
Доминиращите функции на безсъзнателното. Хуманистите мислят, че интерпретират
човека като съзнателно същество – човекът да осъзнае, че има безсъзнателни
тенденции (в този смисъл да бъде отговорен).
Има психолози, които смятат, че всички науки на човека не са истини. Ако ние имаме
истинно познание за нещо, можем да реагираме, да променим нещата. От самото
начало не сме направили крачка напред в борбата със злото – то не е намаляло.
“Има много хубави вещи – произвеждаме ги, но не можем да произведем морални
хора” – казва Фром.
Нойман – “Глъбинната философия и нейната етика”
Ф-лата Е = м.с2
Имаме зло!
Правилата и нормите на културата са разчетени само, защото имаме съзнание, не се
отчита безсъзнателното. Затова хуманистичната психология не приема
психоанализата.
Според тях човека е висше съзнателно същество, цивилизовано, което се бори със
своите инстинкти.

21
Погледът към човека у Маслоу е прокаран през една негова особеност, синтезирана в
теорията за самоактуализацията.
Според нея: Общо допускане на хуманистичните психолози се отнася до факта, че
всеки човек притежава вътрешни потенциали, неподозирани възможности за развитие,
същност, която трябва да прояви, да актуализира.
За разлика от други живи същества, тази възможност у човека е развита и като
потребност, като висш духовен принцип и хората идват на земята, за да станат това,
което трябва да бъдат.
Маслоу сътворява една пирамида, йерархия (пирамида) на потребностите, чрез която е
описал функционирането на човека, като има предвид като модел най-развитите
човешки същества или тези, които са постигнали самоусъвършенстване,
самоактуализирали са своите потенциали.
Кога е възможно това да постигне всеки от нас? Какво трябва да се случи, за да
постигнем пълноценно разкриване на своята същност и с кого може да се случи?
Маслоу е описал човека като йерархически развито потребностно същество.
В едно от нашите разсъждения казахме, че основен възел в човешкият живот е
задоволяването на потребностите, които според Маслоу имат някакъв ред, като
задоволяването на едните, позволява да се задоволят другите.
На 1-во място в пирамидата (най-отдолу) Маслоу поставя т.нар. физиологични,
първични, органични потрбености (от храна, вода, секс).
На 2-ро място са потребностите от сигурност и защита.
На 3-то – сигурността от принадлежност към човек, група, структура, т.е тя е
социална.
На 4-то – потребеност от позитивно приемане и уважение и
най-отгоре на пирамидата стои потребността от самоосъществяване
(самоактуализация).
И Маслоу и др. откриват нещо важно, че човек не може да се самоактуализира, да
развие своите възможности, ако потребностите от по-нисша степен не са
задоволени.

Някаква груба аритметика показва, че само 1% от хората в неговата култура се

самоактуализират.
Има нещо, върху което не се разсъждава – самоактуализацията е процес, който зависи
от множество фактори, както обективни, така и субективни. Човек не е свободен от
обстоятелствата, той ги отразява и самоактуализацията е индикатор за ръста на
обществото, на културата.
Психологическият човек е винаги исторически човек, социален, живеещ в определено
време, в даден момент и той има налично битие, обективно, дадено му и независещо
от него и в него трябва да търси шанс за своите възможности.
Маслоу е бил първо бихейвиорист. У него и у хуманистичните психолози има култ
към уникалността на човека и афишизъм.
И ако отправна точка и идеал на самоактуализацията са високо развитите хора, то при
Карл Роджърс изходната позиция е обратната – ниско развития, антисоциализиран и
декласиран човек. Той работи 17 г. в дом за работа с деца с девиантно отклонение.
Макаренко и Роджърс развивали методики за въздействие в/у хора с антисоциално
поведение.

22
Роджърс описва и анализира личността чрез опита, който тя придобива, чрез това,
което сме преживяли, чрез това, на което сме и не сме способни.
Той казва така: “Нито Бог, нито папата, нито Фройд, нито науката, нито библията,
могат да опровергаят това, което ми се случва всеки ден – моят опит”.
Какъв смисъл има само този морал, който човек е извел от идеята си за
справедливост?
Опитът може да коригира всяка постъпка на човека и хората, които имат опит - имат
път в живота.
Той създава т.нар „клиентцентрирана терапия”. От нея следва едно разбиране, за
т.нар напълно или успешно функциониращ човек. Всеки човек се стреми да постигне
ръст на развитие, но не всеки супява. В тази теория като практика има
психотерапевтични групи за среща, има интересни моменти:
Ггрупи за личностно израстване (много хора са се записали в тях) – практиката
показва, че не малко професионално способни хора са инфантилни като човеци и
нямат сетива за съвместно съществуване с другите.
“Те идват в тези групи, не за да се срещнат с други, а за да „ се срещнат” със себе си и
да попълнят представата за себе си” – казва Роджърс.
Клиентцентрираната терапия е добре за мъже (добре се повлияват). Тя е за едно
личностно израстване на човека, не е за невротично болни.

Психологическа теория за нагласата.

Идеи и възгледи на Димитрий Николаевич Узнадзе (1886-1950 г.)
Основател на грузинската школа по психология. Той е ученик на Вунд. Хербърт
Спенсър за пръв път през 1862 г говори за нагласа като понятие. То е свързано с един
незабележим житейски факт. Има готовност и предразположение на човека да реагира
на стимулите и ситуациите – като се съсредоточи в/у тях.
Може би в историята на експерименталната психология, феноменът нагласа е
манифестиран чрез илюзията за тежест. 13 пъти сравнява тежести в ръката си, от
които едната е по-тежка, като на 14 опит даваме еднакви тежести и той казва пак, че са
неравни.
Защо не съзнаваме истината? Защо сетивата ни заблуждават и лъжат? На какво се
дължи това?
Търсите начин да реагирате така, както са ви нагласите, предразположенията

Асоциативен експеримент – имаме да изследваме реакциите на хората на

политически субекти. Подбираме думите (ключови думи), избираме и фонови думи.
На изследваните лица казват: Ще ви чета думи и ще ми отговорите с първата дума,
която ви дойде в съзнанието без да се замисляте. Първо се пишат думи, които са
неутрални, нямат отношение, които нямат нищо общо.

Ключовидни думи Думи S – стимули Думи R – реакция Т на реакция

Политика Политик Теория/боклуци
Правителство Парламент Закони/мошеници
Парламент Циганин
Президент Българин
Партии

23
Юристът – тоерия; закони – т.е. има рационално мислене
Ромът – боклуци; мошеници – т.е. има асоциативно-негативно мислене.
Има думи, на които човек не казва нищо. Това са думи = асоциативни блокажи, които
говорят за малоценност, за комплекси.

Без рационално да мисли реагира по един начин на стимулите. В думите-стимули се

слага и думата циганин и се реагира негативно.
На българин няма асоциации човек – или афективно-положителна или отрицателна.
В този експеримент се хваща много лесно нагласата – как реагираме на определен
стимул.
Нагласата е изначално (предхожда активността) психо-физиологично състояние, което
възниква на границата между актуално възникнала потребност и ситуация за нейното
задоволяване. Напр. когато отидем на лекции, имаме потребност да извлечем мах.
информация и разбиране от лектора. Ако той задоволи тази ни потребност, ние
проявяваме активност и учим с желание, ако не задоволи тази потребност, ние не
проявяваме желание.
Щом има потребност, на която се реагира  най-важният момент е емоционалния.
Аналитична единица за построяване на отношения м/у хората е чувството на симпатия
и антипатия.
Една нагласа е или положителна (позитивна) или отрицателна (негативна)
Нагласите могат да стават трайни (фиксирани), могат да се стереотипизират.
Нагласите са безсъзнателни емоционални предразположения към стимулите.
Аналитична единица за отношението между хората се създава на база симпатия и
антипатия.
Нагласите биват:
- положителни и отрицателни
- стереотипизирани и фиксирани
- социални – големи групи от хора манифестират еднакво отношение към соц.
обекти. Напр. при пътуване във влак като срещнем там някого много бързо
снемаме биографията му: обича много да говори – нагласа за контакт
- нагласа за реализации.
Човекът се ръководи от предразположения без да съзнава това.
Узнадзе мисли, че не трябва да се използва думата безсъзнателно, а да се използва
нагласа.
Нагласата е едно от явленията, което показва, че съществува безсъзнателна психика.
Ръководи се от това, че трябва да реагира по определен начин, без да се осъзнава от
човека.

Рефлекторна теория за психиката.

Идеи и възгледи на Иван Михайлович Сеченов (1829-1905)
и Иван Петрович Павлов (1849-1936)
В психологията има един принципен въпрос, свързан с отношението между психиката
и физичекия свят. За Вунд този въпрос е решен в духа на психофизичния паралелизъм.

24
Всичко това, което съществува (битието, нашата планета) какво значи
съществува? И разумно ли е да питаме дали е сътворено и създадено ли е от
някого? Големият въпрос е : Кой е създал Бог?. За науката въпроса е: Кой е
създал Него? – това се нарича крайна причина на нещата.
Този проблем се нарича финалис кауза (крайно причина за нещата), т.е този въпрос
няма отговор. По силата на това, че не можем да отговорим, приемаме, че светът е
даден.
На нашата планета имаме: Физичен свят (физично) – заедно с него отделно
съществува и психика (психично).
Въпросът е „В каква връзка се намират психичното и физичното?” и „Има ли между
тях причинна връзка?”
В. Вунд казва: „Аз не съм материалист! Физичното не е причина за психичното. Те са
си 2 свята, 2 вериги, изначално дадени. Аз не съм спиритуалист, психичното не
поражда материя, но психичното влияе на живата материя. Аз съм идеалистически
реалист, физичното и психичното са два отделни свята и между тях няма причинна
връзка. Физичното си следва от физични закони, а психичното от психични и имат
различни закони. Между тях има паралелизъм. На всяко психично съответства нещо
физично, но не на всяко физично сътветства психика.”
Във времето, когато Вунд разсъждава по тези неща, руският учен Сеченов вече в
1863 г. е написал малка книжка, която се нарича „Рефлекси на главният мозък”.
Той е представител на естествено научно направление в психологията на една древна
и съвременна традиция в науката. Баща му е бил руски полковник в царската армия.
Майка му е интелигентна. На 14 г. е влязъл в царско училище. Отива в Москва и
записва медицина. Бил е член на кръжока на Менделеев в Берлин.
Открива апарат за изследване на газовия състав на кръвта.
Сеченов защитава и разработва възгледи, че между психичното и физичното има
причинна връзка, че в психиката има неща, дошли отвън (грубо, но гениално).
Психиката е реакция на външното въздействие и завършва в мускулно движение.
Психичното ръководи двигателния айт, движещ мисълта.
Физическата реакция не е психическа.
С тази идея Сеченов е баща на материалистическата психология.
Психиката ни трябва, за да се адаптираме, да реагираме на външния свят адекватно.

Друго голямо име е Павлов. Той работи върху едно универсално явление на
психиката, наречено условен рефлекс. Една схема на взаимовръзка със света, чрез
която живият организъм учи, а това значи, че придобива опит.
Той експериментално сътворява условно-рефлекторно учене или т.нар. класически
условен рефлекс – нарича се още респондентен.
Скинър е най-големият американски бихейвиорист, автор на оперантната теория за
ученето (оперантен рефлекс), обявен за един от най-големите американци. “Ако не се
упражнява контрол в/у човешкото поведениея света може да загине, но по-добре да
упражняваме контрол с подаръци, отколкото с наказания.”- казва той.

В хода на еволюцията организмите си изработват способност да реагират на

определени дразнители с физиологични и физически действия, които запазват живота,
позволяват на нервната система да оцелее. Напр. Като попадне храна в стомаха,
храносмилателната система изработва сокове. Това са безусловни рвфлекси.

25
Павлов установява, провеждайки експерименти с кучета и маймуни. Кучето е в клетка
и е гладно. Малко да му поднесат храна и пускат или зелена светлина или звънец. При
първия път няма отделяне от жлезите. На 10-тото съчетаване още като се подаде
светлината или звънец, се отделя слюнка – кучето разбира, че ще му дадат храна. Но
ако дълго време се подава звънец или светлина без да се подава храна, този рефлекс се
разрушава.
Това реагиране, 1 дразнител да се свързва с друг и да ни информира за определени
промени в средата, води до равновесие (адаптация) със средата.
Американският психолог Боби Скинър (1904-1990) е автор на Теория за оперантния
условен рефлекс (оперантно учене).
При Павлов има стимул, има дразнене и следва реакция.
При Скинър е обратното.
Напр. Кучета вървят по улицата – имат активност – стигат до 2 кофи със смет – едната
е празна, а другата е пълна с ядене и те ядат от нея. На другия ден те отиват на пълната
кофа, а не на празната.
Когато организма извърши една реакция, пред него има два шанса, две възможности:
- или реакцията да бъде възнаградена, да бъде успех, да бъде положително
подкрепена
- или да не доведе до успех, да няма награда, да има санкция или отрицателно
подкрепление.
Организмът задържа и използва за адаптация положително подкрепените реакции, а
отрицателно подкрепените се елиминират, отпадат, не се използват като инструмент
за адаптация. Това реагиране се нарича оперантно, рефлексът е оперантен, тук
рефлексът започва с реакция, а подкреплението придобива функцията на стимул.
Скинър – „Отвъд свободата и достойнството”
Необихейвиористите са корекция на формулата СтимулРеакция, като между
стимула и реакцията поставят междинни променливи, медиатори (мислене, очакване,
мотив, психични факти).

Психологическа теория за дейността.

Идеи и възгледи на Алексей Николаевич Леонтиев (1903-1979)
Спорно или не, Леонтиев е тип културно-исторически психолог, който участва и
разширява сериозно рамката на теоретичната психология. Той създава психологическа
теория за дейността. Тази теория обяснява как става очовечаването на човека, как
хората усвояват опита на човечеството и стават пълноценни личности и индивиди.
Тази теория ни открива съдържанието на психичното развитие, с др. думи, чрез какво
човек е станал развит? (поведението е активност на живия организъм – човекът и
животното от двигателния аппарат, дейността е действие само на човека, осъщесвена

26
от мисловна дейност се извършва от някаква потребност, има мотиви, цели. Тя е
характерна само за хората.

„Проблеми на развитието на психиката” – Леонтиев, 5-та глава „Човек и култура”

Леонтиев тръгва от “Когато човек се ражда, той заварва 1 свят от вещи и идеи
предмети и мисли), заварва 1 култура, тя му е зададена като задача в живота, той
трябва да я овладее.
Какво е култура? Културата е веществен запис на способностите на човечеството.
Хората са си отишли, но опитът е записан. В продуктите на културата лежат в
статичен вид същностните сили на човечеството, опитът им. Напр. Няма го
първобитния човек, но той е създал нож от камък.
Човек не може да се развие психично, ако не прехвърли този опит в своето съзнание,
ако не присвои този опит, ако не го превърне в лично знание, учение или способност.
Този процес на прехвърляне на опита от продукта в съзнанието се нарича
разпредметяване или интериоризация на опита и дейността. Има и обратен процес
на екстериоризация – когато е вътре в нас и ние го влагаме в предмет, в нещо..
Проблемът е как се присвояват продуктите на културата?
Как се присвояват (прехвърлят) продуктите?
Присвояването на продуктите на културата става, когато човек извърши адекватна
дейност на заложената в продукта. Всеки продукт има програма за някаква дейност.
Напр. С трактора се оре, с химикал се пише, с пиано се свири и т.н. Не може да се
усвои програмата от продукта без да се извърши дейност, която програмата предписва.
Когато човек извърши в определен обем и с определена сложност, адекватна дейност,
той не само присвоява или интериоризира програмите, но може да промени качествата
на когнитивните (познавателните) процеси и мотивацията и по културен път да развие
определени способности. Тези способности имат за морфологична основа променени
функции на групи клетки в мозъка, които са отговорни за способността. Той вижда, че
има деца, които имат музикален слух и такива, които – нямат. От втория вид той ги
обучава на пеене, слушане на музика и след 5-6 г. добиват способностите на първите.
Способностите са два вида:
- природно-придобити и
- културно-придобити.
Казва, че хората поставени в една обстановка, среда, след време стават по-гъвкави
(ума им), по-изобретателни и повече да усещат нещата.
В средата се намира човек, като той се формира взаимодействайки със средата
(дейността го формира). На едно дете като малко трябва да му се говори с равномерен
тон. На сигналите, които получаваме чрез сетивата на високо ниво в мозъка се
опитваме да им направим визуален образ.
Развитието на човека не може без активност, трябва практика, личния опит е много
важен.
“Дейност, съзнание, личност” – Леонтиев
Една българска делегация посещава Леонтиев в Москва. Сядат при него и този, който
води делегацията казва: “Ние в България направихме модел на личността – състои се
от 3 части: от врата нагоре, до корема и надолу”. Той има казал: “Ми добре, работете
в/у нея. Те се връщат в България, тече съвет и се защитава дисертация за личността.
Леонтиев казва, че в Б-я са изградили модел на личността и “закривам съвета”.

27
Александров казва на българите да му дадат една част от личността, да я изследва
(иронично).
Фром казва: “Със сърцето сме в пещерата, а с ума сме в 21 в.. важен показател за
човека и за неговата култура е скъперничеството, което присъства почити у всеки.
Генът се е формирал като реакция устойчива на фактори, които засташават живота ни.

Интроспективно-емпирична психология на Вилхелм Вунд

За да има наука са необходими няколко неща:
1. Предмет - реалност, която науката изучава, няма безпредметна наука.
2. Методи – става дума за научни методи, с които да се изследва и обяснява
предмета.
3. Категориален апарат – във всяка наука се говори на определен език, използват
се специални термини и понятия. За разлика от др. науки, в психологията всяка
школа и течение имат свой език, най-далеч от психологията е бихейвиористкия
език.
4. Задачи – практически и теоритични. Когато Вунд задава въпрос, наука за какво
е психологията, той дефинира, че е такъв предмет, който не изучава нито една
др. наука.
Вунд дефинира предметът на психологията, чрез понятието непосредствен или
чист опит. В разбирането на психичното Вунд е атомист – търси най-малките
атоми, от които е формирана психиката. Това е психо-физичен паралелизъм. Той
въвежда в психологията като основни методи: експеримента и
самонаблюдението, разбирането тук като интроспекция. В интроспективната
психология, експеримента и самонаблюдението са обединени в провокирано,
регулирано и контролирано експериментално проучване.
Класически въпрос е: Дали самонаблюдението може да бъде научен метод? Никой не
може да научи повече какво аз преживявам от мене.
Можем ли да бъдем успешни зрители и актьори?
Едни хора трудно се самонаблюдават, но у други – това е талант, други се
самонаблюдават с метафори. Анкетните карти по-голямата част е самонаблюдение.
Вунд казва, че има 6 деменции (измерения), в които се разгръщат чувствата:
възбуждане – успокоение
напрежение – отпускане
удоволствие – неудоволствие

 Има преживявания, за които няма как да научим или да разберем, ако човек
не ни разкаже.
 Всеки ли може да бъде самонаблюдател?
За да бъдем самонаблюдатели трябва да притежаваме интелигентност, морал и
памет.
Голямо възражение с/у самонаблюдението е, че по негово време ние можем да
повлияем на това, което наблюдаваме.
Вунд възлага на самонаблюдението, задачата да открие елементите на опита,
молекулите, от които е направен опита (усещанията).
За разлика от Вунд, Франц Брентано е ориентирал самонаблюдението към
феноменологичната му природа, самонаблюдението трябва да разкаже за това,
което ни се явява на екрана на съзнанието – за феномени. Така, както преживяваме

28
 нещо, така го описваме. Брентано казва, че съзнанието притежава свойството
интенция или насоченост към обекта. Съзнаниетопредполага (включва) своя
обект, винаги е насочено към някакъв обект, не можем да не съзнаваме нищо, ако
съзнаваме, винаги съзнаваме нещо. Брентано казва, че съзнанието извършва актове
върху обекта (душевни движения).
1. Акт на идеация – съзнанието си представя обекта, дефинира какъв е.
2. Акт на съждение – съзнанието установява дали обекта е реален или измислен,
доказуем ли е или недоказуем
3. Акт на афективна оценка - съзнанието установява дали да мрази или да обича
обекта.
Брентано по този начин прави една структура на съзнанието, която не е загубила
своя смисъл и до днес.

Друга ориентация в тази школа е теорията за потока на съзнанието на Уилям

Джеймс и функционализма - течение, което той най-ярко представя. За разлика от
всички др. школи и течения, функционалистите се питат не какво е психиката, не от
какво е направена тя, а за какво ни служи, каква роля играе в живота ни, т.е
нейната функция. Не е трудно да се разбере, че функционализма е психологическо
лице на еволюционизма, биологизма, където психиката изпълнява адаптивна,
запазваща и развиваща организма функция.

Уилям Джеймс (1842-1910) е една противоречива и колоритна личност. Роден в

Ню Йорк, в богато семейство. Бил е болно дете, изпратен да учи в Европа (Англия,
Германия, Франция). През 1974 г. изживява душевна криза - осъзнава, че човек сам
нищо не може да промени, безпомощен е, трябва съюз с други – допуснал е, че сме
автономни уръжия, командвани от извънземни
Пише психология в 2 тома: „Психология на религиозния опит”, „Принципи на
психологията” (1890). Той е първият преподавател по психология.
Джеймс създава теория за потока на съзнанието. Прави външна картина на
съзнанието и го описва като река – тече и отива, не се връща..
Описва съзнанието с 4 понятия:
1. Транзитивност – съзнанието тече – минават мисли и заминават;
2. Селективност - съзнанието избира;
3. Субективност - съзнанието е мое
4. Рефлексивност – съзнанието е рефлексивно
Той говори за аз-образ, множественост на аз-а, говори за 4 аз-а:
Аз-физическо, аз-духовно, аз-социално и аз-идентично
Джеймс е с тежка исхемична болест, умира от инфаркт.
Според него: “Задачата на психологията е да изучи функцията на всеки процес.

По същото време, когато се оформя психологията има едно течение, наречено

Гещалт-психология. Това е типично немско течение, възникнало 1912 г, с
основоположници Макс Вертхаймер (1880-1941), Курт Кофка (1886-1943),
Волфганг Кьолер (1887-1967), Курт Левин (1890-1947).
Много психолози искат да пренесат в психологията моделите на мислене от
естествознанието, доста трудна, а и понякога безсмислена история е това, но в
известни отношения и смислена.

29
Гещалт-психолозите се ръководят от идеята, че всяко нещо може да бъде изучено и
обяснено, като част от нещо по-общо, като част от някаква структура,
конфигурация, цяло.
Пиаже я нарича психология на формата.
Лозунгът е: “Цялото задава свойството на частите”. Такава картина (глобалистка)
на света има във физиката. Гещалтците са глобалисти - Цялото е нещо повече от
простата сума на единиците. Този подход може да се приложи към психиката и те
описват съзнанието като конструирано от цяло и части (гещалт значи форма,
цялост, конфигурация, организираност).
Съзнанието тук е описано като динамика от фигури и фон - има закон за
центрирането – в даден момент цялото съдржание на съзнанието не може да се
осъзнае, осъзнава се един елемент наречен фигура, другото е фон.
Има прецентриране - една фигура отива във фона, друга става център.
Има прегнантност (съзнанието се стреми да възприеме нещата ясно и чисто),
Има закон за затваряне на гещалта или за създаване на нов гещалт (нова фигура).
Те създават теорията за инсайта – внезапното хрумване и озарение.

От школата на гещалт-психолозите идва и Курт Левин – професор от Берлинския

университет по психология – един от фараоните по психология.
Създава релационна теория за полето (личността). Фройд и Курт Левин
променят представата за сложността на психиката у човека по различни пътища.
Левин обяснява нещата възоснова на релациите (отношението едно към друго).
Освен този принцип, Курт Левин има доста достоверна точка за изследване на
такива факти като: мотивите, личността, поведението, убежденията, претенциите -
сложни образования на психиката, трудни за експериментални изследвания.
Пледира за експеримент, близък до този в условията на живота.
Нспр. Казва, че имаме едно поле от обекти (без значение дали са реални или ги
измисляме). Тези обекти притежават свойството – валентност (едни ни привличат,
други ни отблъскват)., психично едни обекти са близо до нас , други – не.
В полето действат сили към определени обекти и когато ги постигнем
напрежението може да падне.
Курт Левин показва, че човешкото поведение R е функция (следствие ) от стимула
в създалата се ситуацията, в която влезе и на качествата на личността да отреагира.
R = f (SP)
Може да съм мързелив, но в 12 ч вечерта жена ми ми казва, че детето е болно, но
ставам и отивам да търся лекарства.
“Всичко може да ни бъде забранено, но не може да ни забранят какво да правим със
себе си.”
Човешкото поведение и мичността е рлационен продукт на това, което сме и това,
което ни въздейства.
“Поведението не може да се опише и представи само с качествата, които
притежаваме"”- Левин.
Ефект на Зеегарни – мотива за нерешените задачи не е изчерпан (мотива придава
сила на поведението, като се достигне обекта напрежението спада)
Напр. Дава да се решат 20 задачи – след 2 мес. Ги вика и ги пита за кои задачи се
сещат. Резултат: сещат се за 2 пъти повече нерешени задачи, отколкото решени.
Той разглежда мотивите като стимул за поведение.

30
 Конспект по история на психологията – проф. П Александров

1. Научно понятия за психика. Функции на психиката. Без какво няма психика?

2. Същност и произход на съзнанието. Културно-исторически подход – Виготски.
3. Интроспективно – импирична психология на Вилхелм Вунд. Непосредствен
опит, психични атоми, психофизичен паралелизъм.
4. Интенционална теория за актовете на съзнанието. Брентано.
Феноменологично наблюдение.
5. Гещалт-психология. Основна идея и закон.
6. Функционална психология. Уилям Джеймс – идеи и възгледи. С какви
основни понятия Джеймс описва съзнанието?
7. Класически бихейвиоризъм. Джон Уотсън. Какво означава формулата SR
8. Оперантен бихейвиоризъм. Скинър. Какво е оперантен условен
рефлекс?
9. Класически психоанализ. Зигмунд Фройд. Функции на безсъзнателното.
Изтласкано безсъзнателно, предсъзнателно, „аз” и „свръхаз”.

31
10.Аналитична психология. Юнг. Колективно безсъзнателно, архитип.
11.Адлер. Индивидуална психология. Комплекс за малоценност, чувство за
власт и превъзходство, стил на живот.
12.Хуманистична психология. Отхвърлянето на бихейвиоризма и
психоанализата, самоактуализация.
13.Неофройдизъм. Ерих Фром. Гледна точка за природата на човека,
основни теми в творчеството му.
14.Психологическа теория за нагласа. Узнадзе. Понятие за нагласа, кога възниква
нагласата (условия).
15.Психологическа теория за дейността. Леонтиев. Съдържание на културата,
присвояване на програмите в продуктите, какво обяснява теорията.
16.Възникване и обособяване на психологията като самостоятелна наука. Първи
лаборатории, житейска психология, място на психологията в системата на
науките.

Литература по конспекта

1. „История на психологията” – 1част Павел Александров

2. „История на модерната психология” – Дуейн и Сидни Шулдс, 2005
3. „История на психологията” – Виолета Ванева
4. „Психологията на 20в” – М.Г. Йерошевски
5. „Основни идеи на съвременната психология” – Т.Томашевски

32