Любен Каравелов - Войвода

Войводата Стоян събира дружината си и им разказва историята си.

Някога той е имал двама по-големи братя. Първан е бил първородният, а
Продан – любимец на майка му. Веднъж Стоян видял Продан да си говори с
тяхната съседка Латинка, която била много красива и единствено дете на
родителите си. Двамата скоро се оженили, но тогава се появил турчинът
Хасан. Той искал Латинка за себе си, но бил много беден.
Хасан се срещнал с Продан още преди сватбата, но Продан отказал да му даде
Латинка(Първан говори за Танзимата и Хатихумаюна). Затова Хасан ги
срещнал на нивата с един арнаутин и ги убил. Хасан избягал, а арнаутинът
Мемиш докарали полужив и той разказал какво се случило на нивата.
След като погребали Продан и Латинка, Първан и баща му отишли в града.
Хасан бил заловен и трябвало да свидетелстват срещу него. Бащата си
отишъл след няколко дни, но Първан останал. Хвърлили го в затвора, били го
с тояги, отново го хвърлили в затвора и го карали да признае, че българите са
убили арнаутина. Първан твърдял, че е умрял от раните си, но тъй като са
нямали турчин за свидетел, бесят Първан.
Виждайки смъртта на брат си, Стоян се заклева да отмъсти. Дружината, на
която сега той разказва историята си, му помага да открие и убие Хасан.
Стоян е едва на 35, а изглежда побелял като старец – точно както се случва с
майка му, когато Продан умира – косата ѝ побелява и тя полудява.
След като завършва разказа си, Стоян пита дружината си дали ще тръгнат по
следите на още трима и те с готовност приемат.
 ДОНЧО
За първи път повестта „Дончо” е отпечатана на руски език във вестник
„Санкт-Петербургские ведомости”, бр. 118–120, 1864 г. под заглавие „Дончо
(Рассказ болгарского атамана”. По-късно, през 1870 г., Л. Каравелов я
преработва и отпечатва във в. „Свобода”.
Детелин войвода- сестрата на разказвача Стана е сгодена за него. Кадията я
харесва и я отвлича. Дончо(разказвачът) й е брат.
„турчин, който ни разказа, че кадият ден и нощ мъчи сестра ми и накарва я да
се потурчи и да го вземе за мъж, а тя не ще и да чуе неговите молби и
заплашвания и казва му, че ще убие и него, и себе си, ако той й направи
някакво зло. Затрепераха нашите сърца, като чухме тия думи, и ние с
Детелина се заклехме тоя си час: или да избавим сестра си и да накажем
кадият страшно и гнуснаво. Разказахме на своят байрактар що сме намислили
да направим и молихме го да ни даде ум и разум и да ни понаучи как и що да
правим, защото байрактаринът ни беше стар хайдутин и твърде умен човек –
Кузман му беше името, а прякорът му бе Главата, защото имаше умна глава.
Кузман ни рече да пратим в градът едното из нашите момчета или едното из
ятаците да запали къщата на кадият, а когато стане шашарма, то ние да
нападнем и да грабнеме Стана из ръцете на кадият. Добро ни съветоваше
старият наш другар, ала дяволът и тука ни побърка работата: Детелин не
поиска да работи, както ни Кузман научи; той мислеше, че Стана ще да се
хвърли в огънят и ще да изгори, защото на сърцето й е много накипяло.
Детелин намисли да подкупи хората на кадият: из прозореца тия трябваше да
ни хвърлят въже, по него ние да се изкатерим, да влеземе в одаята, дека спеше
Стана, да я откраднем и тогава да идем при кадият и ... „
Стана е убита. Детелин след три дена набиха на кол, а мене отсъдиха да ме
обесят след месец.
Добра-доведена сестра на Дончо; образът на жената-хайдутин. Целува
Нено(друг хайдутин).
Кунчо(четник) убива Назър ага, който е отвлякъл, потурчил и насилил
дъщеря му.
Добра, Дончо и Нено умират.
ХАЙДУШКИЯТ ВОЙВОДА ДОНЧО ВАТАХЪТ
Един от българските хайдути, превърнал се още приживе в легенда е
копривщенецът Дончо Ватахът. И той става хайдутин като народен
отмъстител, излязъл в Балкана, за да отмъщава на турския поробител. Той
хайдутува в продължение на три десетилетия през първата половина на XIX
век. Преди сам да поведе чета, той е четник при войводата дядо Никола
Кърджалията, добил прякора си като унищожител на подвизаващите и
безчинстваващи кърджалии. Дончо Ватахът действал в Стара планина,
Средна гора, Родопите, Странджа, Одринско и Димотишко, но главно в
родния си Средногорски край и в Одринския. Неговата жена, Пена е от
Каблешковия род. Нейн брат е копривщенският чорбаджия Хаджи Лулчо
Каблешков и тя след смъртта на Хаджи-Лулчовата съпруга - Стойка отглежда
нейните шест деца, сред които е и бъдещия революционер Тодор Каблешков.

Дончо загива през 1850 г. и наскоро след неговата героична смърт започват да
се разпространяват разказите и преданията за хайдушките му приключения.

Дончо сава герой на една от най-хубавите повести на големия наш писател и

революционер, също коприщенец Любен Каравелов. За първи път повестта
„Дончо” е отпечатана на руски език във вестник „Санкт-Петербургские
ведомости”, бр. 118–120, 1864 г. под заглавие „Дончо (Рассказ болгарского
атамана”. По-късно, през 1870 г., Л. Каравелов я преработва и отпечатва във
в. „Свобода”.

Отново със сериозната подкрепа на Л. Каравелов, незабравимият Панайот

Хитов разказва, както своите хайдушки подвизи и пътувания по Стара
планина, така и биографиите на неговите побратими хайдушки войводи, като
една от тях е на Дончо Ватахът. Тя е публикувана в спомените на П. Хитов
„Моето пътувание по Стара планина и животописанието на някои стари и
нови войводи“, която е издадена в Букурещ, през 1872 г., под редакцията на
Л. Кaравелова. Ако сравните двата текста - Л.-Каравеловия и Панайот-
Хитовия ще видите колко много съвпадения има в тях.
Още преди освобождението на България през 1875 г. д-р Константин Иречек
пише следното за Дончо Ватахът в своята „История на българите“.