Бургаски Свободен Университет

Курсова работа
По дисциплината „Когнитивна психология”

На тема

„Другите сетива”
(откъс от книгата „Христоматия по психология на познанието” на Людмила Андреева)

Изготвил: Диана Бакалбашиева

МС „Психологично консултиране”
Ф. № 21426263

Бургас
2022
Човешкият организъм е продукт на хиляди години еволюция, която е развила така нашите
сетива, че да можем да оцелеем и да се приспособяваме в много широк спектър от ситуации.
Принципите на функциониране на сетивните системи са обект на изучаване на когнитивната
психология, защото това е едната от психичните функции, чрез която се „събира”
информацията. Втората е свързана с кодирането и декодирането на информацията, нейното
складиране или осмисляне. И така, за да е възможно човек да оцелява, да се развива и да
общува с околната среда, първо трябва да снеме нейните външни стимули и с помощта на
определени центрове в мозъка да може да ги разчете до съответния физичен феномен. В
книгата „Христоматия по психология на познанието”, Людмила Андреева превежда и събира
научни факти и данни, касаещи се до принципите на събиране и използване на информацията:
„Когнитивната психология оформя обща картина за човешкото същество: ние активно
събираме информация, която е релевантна на решенията. Информацията от средата постъпва
през сетивата и се преработва (кодира) за съхранение по системен и вероятно йерархичен
начин с цел по-късно използване. След това се декодира и се комбинира с друга налична
информация, така че действието може да се ръководи интелигентно.” Засега науката изследва
пет основни сетива и това са зрение, слух, обоняние, вкус и тактилни усещания. Те могат да се
разглеждат както поотделно, така и в съчетание, понеже функциите им понякога зависят една
от друга. В конкретния откъс от книгата се разглеждат вкуса, обонянието, чувството за допир и
вестибуларното усещане, което е силно свързано със слуха.
Способността да разпознаваме химичния състав различни вещества се осъществява чрез
рецепторите на езика и донякъде ларинкса и фаринкса, които чрез нервни окончания улавят и
транспортират информацията или химичната реакция, наречена вкус, до мозъка. Тази
физиологична функция се е развила, за да можем да разпознаваме храната и водата от
останалите вещества и това е основополагащо за оцеляването на човешкия вид. Съществуват
четири основни вида вкусови качества – солено, сладко, кисело и горчиво. На повърхността на
езика са разположени т.нар. вкусови луковици, като „всяка луковица съдържа около дузина
отделни вкусови клетки, групирани заедно”. Интересното е, че в предната част на езика са
разположени клетките, които улавят сладкия и соления вкус, в ляво и дясно са за киселия, а в
задната част езикът е устроен да усеща горчивото. Това разпределение е може би неслучайно
имайки в предвид, че бебето избират в повечето случаи да запълнят диетата си със солени и
сладки храни. Това е така, защото основните хранителни вещества като протеини и мазнини са
солени, а сладкото се характеризира с „бързата” енергия. Еволюционния опит, събиран хиляди
години от пра-родителите ни до днес, ни подсказва, че киселият вкус има нещо общо с
гниещите процеси, а горчивият с горчивината на суровите листа и евентуалното им
съдържание на отрова. По-късно човек се научава, че тези вкусови качества не са опасни и
дори започва да ги харесва.
Изключително интересна е друга постановка, която се описва в научно-документалния филм
на BBC - „Човешките сетива”: нека си представим ситуация, в която получаваме натравяне или
прекалим с дадена храна или напитка, което предизвиква повръщане, световъртеж или дори
посещение в болница. След като неприятния момент отмине е възможно след това цял живот
да не можем да преустановим употребата на конкретното вещество. Същото се случва и в
експеримента, показан в този филм, в който два вълка убиват и изяждат овца в контролирана
среда, като в овцата има поставени капсули с малко отрова. Половин час след обяда, следва
обилно повръщане. След около месец същите тези вълци не могат да се престрашат да
нападнат друга овца. Това се обяснява със защитната функция на вкусовото сетиво, на което
дължим голяма заслуга за оцеляването си. Аз съм изпитвала същия този феномен в личния си
опит, тъй като до втората си годишнина съм ядяла главно кисело мляко и за да започна да ям
други храни, майка ми ми е сложила в млякото люта чушка и резултатът е , че до ден днешен
ми се гади от киселото мляко. Извинявам се, че давам подобни лични примери, но те са тясно
свързани с темата.
Друг интересен факт е, че хората генетично се раждат с различна степен на сетивност от
гледна точка на храната, тъй като броят вкусови рецептори е повече при едни и по-малко при
други, за това при тях усещането от вкуса е съответно по-силно или по-слабо. За това някои
хора не обичат храни или напитки с по-силен вкус. В крайна сметка умението да можем да
усещаме вкусовите качества на нещата не е само и единствено с цел да можем да разпознаваме
дали са ядивни, а и дали са вкусни. Психологическата връзка между човека и храната е ясно
изразена в емоциите, които ни носи даден вкус, спомените или асоциациите , които се
събуждат в нас при вкусът на дадено ястие. Именно емоциите, които предизвиква определена
храна, формира отношение и ни кара да избираме какво да обичаме и какво не. Вкусът по
подобен начин ни свързва и с нашето етническо съсловие и традициите и обичаите в
традиционната кухня. В този смисъл способността да вкусваме е мост межди нас и другите,
нещо което можем да споделим с другите и което допринася за чувството ни за
принадлежност.
Друго основно сетиво, тясно свързано с вкуса, е обонянието. То се осъществява в носната
кухина при навлизането на молекули от въздуха, които съдържат веществото, което се
помирисва. Въпросните молекули трябва да са разтворими във водата или мастите, намиращи
се в обонятелния епител, който „се състои от повърхностите, намиращи се дълбоко в носната
кухина. Основните рецепторни единици са клетките вътре и под епитела, които изпращат
луковиците си заедно с малки реснички в покриващата го лигавица. Именно реакцията на
луковиците и ресничките на уловените в лигавицата разтворими молекули задейства нервния
импулс”. А той от своя страна се изпраща до две части на мозъка – фронталната, която
разпознава миризмата и лимбичната система, която свързва реакцията със спомените и
отговаря най-вече за възприятията, които носи мириса. Именно затова разпознаването на
миризми може да се превърне в емоционално наситен момент.
Способността да улавяме миризми, отново е свързан с еволюционното ни развитие, но имайки
в предвид, че обонянието ни е сравнително слабо в сравнението с това на много представители
на животинското царство, можем да заключим, че то е по-скоро деградирало за сметка на
други средства за оцеляване и развитие, като например висшата мисловна дейност. Сега ние
разчитаме по-скоро на нея, отколкото на това дали ще намерим храна, надушвайки я. И все пак
улавянето на миризми е спомага за откриване качествата на веществата, което има най-вече
защитна функция. Точно заради това хората доста по-лесно улавят „лошите” миризми от
„добрите”.
За съжаление обонятелните способности се изчерпват с времето. Това показва „вероятно най-
голямото изследване, правено някога върху обонянието (Doty et al.,1984)”, в което участват
почти 2000 доброволци от 5 до 99-годишна възраст. Резултатите от този експеримент доказват,
че обонянието е най-добре развито в периода от 30-60 години, след което започва да се
влошава и докъм 80-та ни година почти изчезва.
Тактилните усещания се осъществяват при засичане на външни стимули като натиск или
промяна в температурата, които се получават от нервните окончания, разположени по
повърхността на кожата. Тя е своеобразна граница между организма и външния свят и
следователно играе важна роля във взаимодействието на индивидите с околната среда.
Усещането предизвикано от даден стимул отново е до известна степен субективно
преживяване и зависи от множество фактори като привикване, нагласи, състоянието на
нервната система.
Интересен факт е, че няма конкретни рецептори за болка. Прага на поносимата болка също
така варира според отделния човек, но тя най-вече е способ на тялото за сигнализиране, че
„нещо не е наред”. Това прави неспособността за нейното усещане истински проблем при
някои редки заболявания като вродена аналгезия, травма на гръбначния мозък, невропатия,
полиневрит, преходни исхемични атаки, проказа, болест на Рефсум, енцефалопатия и др.
Интензитетът на болката обаче може да бъде значително или изцяло заличен освен чрез
аналгетици и чрез подлагане на хипноза. Благодарение на нея са направени множество
операции при пациенти, които имат непоносимост към упойки или търсят по „здравословен
начин” да се разминат с болката. Тя е помогнала и на много хора, страдащи от хронична болка.
Това е показателно за огромната роля, която играе мозъка, който играе главна роля при
възприятието на всички стимули и дразнители от физическия свят.
Усещането за допир може да бъде контролирано и чрез мисловна нагласа, както показва друг
експеримент, излъчен в поредицата от гореспоменатия научно популярен филм. В него на две
групи хора, които ще бъдат подложени на електрошокови удари се дават две различни по цвят
хапчета, като на първата група се казва, че хапчето ще редуцира болката, а на втората ще я
засили. Въпреки че хапчетата са практически съдържащи захар и брашно, а електрическите
удари са с еднаква сила, хората от първата група ги понасят много по леко от тези във втората.
Това се нарича Плацебо ефект, но и показва как нагласата играе важна роля в преживяването
на болката.
Благодарение на способността си да усещаме допир, ние хората задоволяваме до голяма част
необходимостта си от социално и интимно общуване. То е незаменим източник на удоволствие
и усещане за близост и сигурност, и изразява до голяма степен като социалната ни природа.
Друго сетиво, без което животът на хората не би бил същия е вестибуларното усещане. То е
пряко свързано със слуховите органи и е отговорно за способността да ходим на два крака и да
усещаме положението на тялото и неговите части в пространството. Тази жизнено важна
информация се предава на мозъка благодарение на два органа – полуциркуларните канали и
вестибуларните торбички. Те успяват да регистрират положението и движението на тялото
благодарение на намиращите се в тях течности, които също се движат, а това движение от своя
страна става доловимо за рецепторните повърхности и нервните окончания на тези органи.
По важното тук е каква психологическа роля играят в нашия живот. Възможността да можем
да пазим равновесие и да се движим в пространството ни позволява да изследваме света, да
работим, да спортуваме, да се храним и т,н, Неслучайно се казва, че :движението е живот”.
Психическото благосъстояние би било доста трудно достижимо без балансиращото физическо
битуване. В чисто еволюционен контекст – в първите години от живота, главна и най-важна
задача на детето е да усъвършенства своето тяло, да изгради всички връзки между частите на
тялото и нервната си система, за да има една сигурна основа в лицето на тялото (като „храм на
душата”) върху която да гради след това емоционална и психическа стабилност.
Първият въпрос, който ми идва наум е каква част от хората си дават сметка, че сетивата, с
които са надарени са даденост, за която трябва да са благодарни и да се отнасят с уважение и
грижа към тях. Аз лично съм имала преживяване преди много години, в което изпитах липсата
на зрение за няколко часа. Причиних си го сама и доброволно, за да разбера как се чувстват
несрящите хора и разбрах, че дотогава не съм била по-благодарна за това, че виждам.
Друг въпрос, който изниква, е какво ни дават сетивата? И пропускаме ли често важни сигнали?
Мисля, че животът е двустранен процес, съществува един непрекъснат енергиен обмен между
живите организми и околната среда, а сетивата са своеобразни енергийни канали, по които
външния свят се свързва с хората и с всички останали живи същества. Това колко точно
информация допускаме според мен се основава на решения, някои от тях съзнателни други
несъзнателни. Това дали отчитаме или пропускаме определени сигнали е въпрос на капацитет
на призмата на душата. Затова в една и съща ситуация двама човека ще видят, чуят или усетят
две различни реалности. За мен работа на психолога е да разчита тези избори като признаци на
психическото състояние и да умее да работи със сетивното поле на клиента.