Софийски университет „Свети Климент Охридски”

Факултет Славянски филологии

Мотивът за преноса на „непроменното“

в „Сърце на сърцата“, „Микел Анджело“ и „Cis moll“
на Пенчо Славейков

Курсова работа

Изготвил: Диана Владимирова Проверил: ас. Мартин Колев

Специалност Българска филология,
задочно обучение, IV курс
Факултетен номер: 5033

Дата: 17.12.2023
 Мотивът за „непроменното“ е изразен в трите творби на Пенчо Славейков чрез
представянето на съдбата и душевния живот на три различни фигури, носещи ролята на
културни модели за европейския човек. Трима титани на Духа и Творчеството – поетът
Шели, скулпторът Микеланджело и композиторът Бетовен. Онова, което в „Сърце на
сърцата“ носи обозначението „непроменно“, в поемата „Микел Анджело“ е наречено
„идеята на времето“, но в същността си тази идея е поредният израз/образ на Абсолюта,
на Вечното. В „Cis moll“ е Прометеев пламък или безсмъртие в „смъртний мир“. И
трябва да се пренесе – в първия случай от „от прежний свят в послешний“, във втория
„в вечността“, а преносът в третия случай е същият, който прави Прометей – на огъня,
на пламъка – от небесата в хорските сърца, за да ги възвиси и да донесе безсмъртен
живот на гения в смъртния свят. За преносител, посредник са избрани Творецът и
изкуството, което да бъде обновено чрез идеи, образи, форми, „чрез нови звукове“,
достигащи по-пълноценно до човешкото сърце. Шели обновява изкуството като
въплъщава в него идеята за живот от сърцето, Микеланджело създава нови образи и
форми, които оживява с духа си, Бетовен влива в музиката божествения звук.

Поемата „Сърце на сърцата“ започва с природна картина, в която алпийските

върхове с леден поглед „намръщено се взират“ към морските брегове, а във втора
строфа е използвана същата опозиция: „обвий се с лед и с леден поглед гледай, / това
под тебе в мрака що гъмжи“. Пространството е разделено, отначало чисто физически,
по вертикалата, на ниско и високо, горе и долу. След това в разделението се включва и
вътрешното, духовното пространство, чрез лексеми и фрази, които действат
асоциативно, като „над света“, „да се възмогне“, „висота“, „небеса“, „да окрили“ – за
горното, високото пространство (ще забележим, че те са повече от противоположните
им), и „таинствените негови недра“, „долний мир“, „знойната пустиня“, „зиналата паст
на бездната“ – за ниското.
Интересна е съпоставката по тази вертикала на сърцето (чувствата) с разума –
във физическото тяло носителите им са разположени така – сърцето е по-ниско от
мозъка, носител на ума, разума, но по думите на Шели по функцията си стои по-високо
– то е като слънце, което осветлява разума. Слънцето в природния свят е горе. Сърцето
в същия този природно-материален, сетивен свят обаче е разположено йерархически по-
ниско, като че ли да подчертае, че в него по-съществена ценност се явява разумът, както
свидетелстват и думите на един от другарите на Шели – че животът от сърцето е само
поетичен блян и наслада за онези, които са „на мисълта безкръвните аскети“.
 В своя труд „Държавата“ Платон прави подобно съпоставяне между природно-
материалния, сетивен свят и света на идеите, първообразите, истините. Той казва, че
онова, което възприемаме със сетивата си, което единствено приемаме за истина,
наподобява сенките на съществуващи и движени извън полезрението ни предмети
(Платон 1981: 314-315). Ако някой се освободи от оковите да възприема по този начин и
„види“ истината, той ще се съпротивлява отначало да я разбере и приеме, но веднъж
направил го, няма да може лесно да се върне към предишния си начин на живот, към
„мъдростта“ на затвора, където слепците си отдават почести един на друг за илюзорни
заслуги и се награждават с илюзорна власт (пак там: 317). Ако той се опита да убеди, да
просветли другите, че светът, в който живеят, е свят на илюзии, ще предизвика техния
смях, те по-скоро биха го убили, отколкото да приемат думите му за истина и да се
оставят да ги изведе към светлината (пак там: 317-318).
Същото казва и един старец, който среща Заратустра на път обратно към хората
след десет години наслаждение „на своя дух и на самотата си“ (Ницше 1990: 22):
„Тогава ти носеше пепелта си в планината: да не искаш сега да занесеш огъня си в
низините? Не се ли боиш, че ще те накажат като подпалвач?“ (пак там: 24)
Човешката душа, която притежава достатъчно психически сили, за да се издигне
над света на илюзорното, попада в полето на идеите, което е трудно обозримо, но там тя
се запознава с първообразите, истините, причините за съществуващото на материалното
поле като предмети, представи, отношения (Платон 1981: 318).
В положение, подобно на това на просветления човек, опитващ се да убеди, да
изкаже прозренията си пред своите другари, прозрения, които го вдъхновяват и които
правят невъзможно завръщането му към света на илюзорните отношения, е Шели. Един
просветлен човек не би могъл да търси власт и да властва с хладината на разума си.
Сърцето трябва да затопли с чувство, с „пламъка на истината“ хладния, безпристрастен
разсъдък. Увлечените след него по пътя към символичния връх са „залисани от гордия
му порив“, от „[н]евидимия дух на вдъхновенье“, който говори през неговите устни, но
скоро сетивната реалност ги разколебава, въпреки продължаващите все така
вдъхновени речи, които той изнася пред тях.
Не всеки би могъл да бъде избраникът, който ще пренесе „от прежний свят в
послешний онова, / което е в промени непроменно“. И все пак Шели държи на своята
истина, както Заратустра – живот от сърцето, казва той – копнежи, стремления, жажда
за идеал, а Заратустра повтаря 18 пъти едно след друго „обичам“ (Ницше 1990: 30-31).
И се опитва да просветли хората с идеята за свръхчовека, както Шели се опитва да
просветли спътниците си с идеите за себепостигането и живота във вечността.
В суетата на дните, в изнизването им като върволица без приемственост между
тях единствената свързваща брънка е „онова, което, / в световните промени
непроменно, / е будило в човека человека / и смисъл му е давало в живота“. Идеята за
постигането на свръхчовека на Заратустра – „[в]сички същества досега са създавали
нещо свръхсебе си“ (Ницше 1990: 27), е въплътена и в съветите на Шели: „Не се
възпирай; дето простий смъртен / смутен се спира – там хероя почва.“ Кое е
непроменното – себепостигане, светлина, висше, вечност, идеал, любов, излизането на
„честитий бряг“; срещу изтичащото, изплъзващото се – време, суета, земна слава,
мрачният поглед на смъртта, която дебне.

Как мотивът за „непроменното“ се разкрива в поемата „Микел Анджело“?

Каквито и викове, вопли – „стръвни“, „бесни“ да владеят деня (живота), идва нощта
(смъртта) и всичко стихва. Заглъхват страстите, прогонен е шумът. Остава тишината –
пространството, в което духът е оставен сам на себе си за ретроспекция и равносметка.
И тук, като в „Сърце на сърцата“ вътрешното пространство асоциативно се
формира по вертикалата в две посоки – „горе“ и „долу“. „Горе“ са неземните блянове и
„гордото изкуство“, а „долу“ – рабът, „позорният“ раб, надмогващ инертната природа на
сетивата си, правещ душевно усилие да достигне онова „горе“.
Сред борбата, на която е свидетел, сред проблясването на мечовете и тяхното
звънтене Микеланджело остава неподвижен, въпреки че „не един предсмъртен, отчаян
стон“ пронизва сърцето му. Той съзерцава отстранен, съзерцава в захлас, унес, защото
някога е бил боец, външно деятелен, но сега има нещо друго, нещо неземно, на което се
подчинява творческата му природа. Само дето тази природа, тази същност не може още
да го изрази – то е доловимо именно само в отстраненото съзерцание на суетите и
битките на деня, на мислите, на тревогите, на борбите вътре, в ума, както и на белия
камък, облян от лунна светлина. Онази „мъртва неподвижност“, „сковала“ мраморните
образи и форми, е липсата на вътрешно, душевно движение в тях.
Инертността и действието. Във физическия свят действието е движение,
доловимо със сетивата. В незримия – подвижността на душата се улавя само чрез
физическа отстраненост, недеятелност на ума и тялото. Белият камък (инертна материя)
и лунната светлина (имагинерно движение). Творецът трябва да постави едното в
другото, да слее пространствата, да заличи част от илюзията на света чрез друга илюзия
– изкуството. И това той е разбрал не по умозрителен път, а чрез душевните движения,
които е усъвършенствал в съзерцание, преодолявайки желанието за физическо участие в
полюсните борби на света.
Творецът е преминал през онази: „усилна подготовка, заобиколни пътища,
изпитания, изкушения, маскировки“, които са били необходими и които ние всички,
като човечество, „като авантюристи и околосветски пътешественици трябваше първо да
изпитаме духом и телом“, онези „безброй най-контрастни помежду си състояния на
щастие и горест в онзи вътрешен свят, наречен „човек“. (Ницше 1993: 15)
Запалването на „нощния светилник“, лъча на искрата в тъмнината не отстранява
безболезнено духовните заблуди, нужни са още вътрешни противоречия и надделяване
чрез силата на истината. В несъвършения човешки свят заниманието да „будиш“ камъка
е горделиво високомерие на фона човешкото страдание и по-достойно е човекът да
вземе участие в битките за справедливост. Така шепне „тъмният гений“ на съмнението
и страха. Но „виждането“ на плана на земните беди е нищо в сравнение с „виждането“
на пробудената душа на плана на небесно ясните истини. Защото пробуденият за
подобно „небесно“ виждане е същият измъкнал се от пещерата на сенките човек, който
няма да може лесно да се върне към предишния си начин на живот, към „мъдростта“ на
затвора, където слепците си отдават почести един на друг за илюзорни заслуги и се
награждават с илюзорна власт.
Творецът вижда галерията от сенки, в която е живял, и съзнанието му решително
хваща инструмента, за да извае ясния образ, в който морната му душа е търсила
въплъщение. И това решение е защита на всеки гений, който отхвърля „временната
бренност“ и живее възмогнат над нея. Който прониква зад същността на физическия
свят, в идеята, и я въплъщава в творчеството си, така че да я изпрати във вечността, да
проникне с разбиране човечеството по душевен, духовен път. Той знае, че само така би
могъл да предизвика желаната промяна и справедливост в света, а не по пътя на
възмездяването в суетните земни борби. Този творец е самият Христос, донесъл в дар
на човечеството идеята за смирението пред борбите на деня.

Неслучайно „Cis moll“ започва с образа на нощта. Тя се спуска над физическия

свят и го покрива. Заличава очертанията на предметите, замъглява възприятието за тях.
(И тук имаме разпределение на символи по вертикалата – външни символи. Сънният
мир, върху който леят своето „приветно сияние рой трепетни звездици“. Долу и горе.) В
типична неоромантическа визия природата, нощта са или в унисон, или в контраст с
онова, което се случва в мислите и чувствата на героя. Дори външният, физическият
мрак тук е по-ясен от злокобната тъма, която се сбира „Бетховену в душата“. Постоянно
сме водени от външното към вътрешното, докато те се превръщат в едно – безсмъртие в
смъртния свят.
Отпуснати ръце и „смъртнобледен лик“, безпомощно оборен на гърдите, е
външният портрет на вътрешния мрак. Мислите – искри изпод пепелта на разровена
жарава – жегват и угасват, безпомощни нещо да решат. Ужасът от загубата на светлина в
душата тегне над всички тях. Неспособността на твореца да създава е равносилна на
духовна смърт. Онзи, който е вдъхвал живот, сега е „мъртвец приживе“; витае
призракът на жестоката съдба и със злокобен смях изрича парадокса: „Творецът на
хармонията – глух!“.
Преживяванията на героя през тази преломна нощ приличат на преживяванията
на един друг романтически герой – Вилем от „Май“ на Карел Хинек Маха. Вилем –
главатар на разбойници, отцеубиец, е осъден на истинска, физическа смърт и неговата
последна нощ в кулата затвор, окован във веригите на позора и присъдата, е така
безумно тежка. Само че тя не завършва с прелом в душата му, той просто приема
неизбежната смърт. Смирява се, помирява се със себе си, природата, съдбата, живота си
на тленен човек.
А Бетовен е творец. Макар тленното в него да възжелава в мига на най-силно страдание
покой в гроба, макар същото това тленно да усеща мразовития полъх на витаещата
сянка на смъртта и да е готово да й се поддаде, то творческият гений, „хранител на
душата“, обдарил твореца със своя дар, отблъсва „властно“ удара на тези мисли и
чувства. По вертикалата тленното възобновява своята връзка с небесното – „стрелна /
навъсен поглед в звездни небеса“, докато в началото, заради някъде прекъснатата
връзка, дори от ясното небе надолу пада само мрак. Смъртта покой и избавление вече
не е решение, а малодушие. Волята за преодоляване е решението, осъзнаването, „че
грей / величие в човешката неволя“. Това е осъзнаването на същия онзи слепец,
измъкнал се от Платоновата пещера на сенките. Сетивата откриват своята истинна
природа – зрението е вътрешно, „не из очите погледът излиза“; слухът е поддържан от
„Висший Слух“, който е способен да разкрие на човека „буйний пулс / на общия живот
на естеството“, откъдето изхожда истинският безсмъртен звук.
През цялото време на творбата е извеждана идеята, че животът на сърцето е в
страданието, че „великата душа“ се ражда през страданието.
 Искрите изпод пепелта се превръщат в „пожарни пламъци“, тъй като огънят е
подхранван сега от наистина Великото. И вече вее не мразът на сянката на смъртта, а
„на беззаветност знойний дъх“ и „диханието на покой възвишен“ трепти – „покой на
дух възмогнат“.
В края отново е акцентирано на външното – през възприятието на един от
учениците – жител на света на сенките, за да се постави финал на всичко чрез
абсолютното сливане на „горе“ и „долу“ в духа на твореца, художника. Снетият от
небесата Прометеев пламък, който да бъде запален чрез гения в човешките сърца, за да
ги възвиси. И в тези сърца да се постигне безсмъртието в смъртния мир.
„Непроменното“ е творческият гений, дарът на Абсолюта, който само творецът е
достоен да приеме, понесе и разбере.

Ако трябва да сравним трите произведения, то в първото единият полюс –

земното, тленното, е изнесено в Другите, в уж следовниците на Шели. Те приличат на
лъжегероите от вълшебните приказки; имат желание да постигнат съвършенство, но
нещо не им достига. Не им достига разбиране за истинската природа на
съвършенството, не им достига кураж за преминаване през страданието, през което
единствено се ражда победата над себе си, над тленната ни същност. Шели няма
вътрешни борби, той вече е надделял себе си, но в останалите две произведения
полюсът на тленното е запазен вътре в творческата личност, която сама трябва да стане
арена на преодоляването и победата на гения над света на страха и съмнението, на
тленното.
Неслучайно в „Сърце на сърцата“ преобладава символиката на високите
пространства, там вече вътрешната битка е спечелена. Шели вече е победил,
Микеланджело също надвива страха и съмнението, но Бетовен трябва да се бори със
самата реалност на физическите сетива. Той води най-голямата битка за просветление и
я спечелва.
Славейков и в трите свои произведения показва, че има нещо над земното и
творецът може да го провиди, достигне, обаче когато надделее себе си, за да заслужи
дара на провиждането зад тъмнината на сетивата. „Творец“ е роля, хипостаза на
човешкото. Това е нещо, в което самото човешко се проявява. Шели, Микеланджело,
Бетовен, Ралица, Бойко, Фрина, независимо с какви културни модели работи, героите на
Славейков излизат от живота с несломени сърца, не търсят компенсация, не се
пречупват. Бедите не ги унищожават като личности. Това е пътят на заплащането на
прозрението със страдание, на несломимата воля да продължиш. Стоицизъм, който е
нравствен – интелектуален, емоционален.
Микеланджело прави статуя на Мойсей – геният оживява мрамора, „буди“
хладния камък. Художникът превръща инертната маса в душевно движение, като я
изпълва с огъня на собствената си душа. Затова тази скулптура предава самата същност
на живота, тя „говори“ – говори на езика на непроменното, вечното.
„Само най-големите наивници биха могли да вярват, че човешката природа би
могла да се превърне в чисто логична“. (Ницше 1993: 23)

Библиография

Ницше, Фридрих. 1990. Тъй рече Заратустра. София: Христо Ботев.

Ницше, Фридрих. 1993. Човешко, твърде човешко. София: Христо Ботев.
Платон. 1981. Държавата. София: Наука и изкуство
Славейков, Пенчо. 2002. Епически песни. София: Захарий Стоянов