Моят Аристотел

„За небето“
Като създател на Метафизиката, Аристотел отделя особено значимо място в
своето творчество на изследването на принципите и причините, по които съществува и
се променя Вселената. Някои от тези въпроси са по-задълбочено изследвани в
произведението „За небето“, където е разкрито какви са същността и значението на
целевата причина в природата, още наричана от древногръцкия философ „върховна
причина“, както и от какво се обуславя нейното наличие. Основополагащо за
изследването на състоянието и движението на Вселената е правилното разбиране за
критериите за нейното съвършенство, а именно завършеността й във всичките три
измерения и простото, природосъобразно кръгово движение около собствения център.
Необходимостта и стремежът на всички тела да постигнат това вселенско
съвършенство въплъщават същността на целевата причина, а Аристотеловото „небе“ -
целта сама по себе си.
Като величина Вселената би следвало да се определи като тяло, тъй като, за
разлика от линията и повърхнината, се дели в три измерения. Това предопределя и
нейната завършеност, защото "в „три измерения“ означава „във всички“". Тази
завършеност говори за Вселенското съвършенство, а тъй като тя е определена по
природа, то без предразсъдъци бихме могли да заключим, че „Вселената“, „всички
неща“, които са също завършени, и „съвършено“ са толкова близки по идея, че следва
да няма необходимост от тяхното разграничаване. Абсолютната цялост на Космоса
предполага и невъзможността му да се издигне към по-висш род, тъй като не би могъл
да стане по-съвършен, а и съществуващите измерения природно обусловено са три,
така че съществуването на четвърто такова би направило величината по-малко
съвършена. Все пак, движението и промяната предполагат възможност за преминаване
на някои величини в по-висш род. Това обаче е възможно само за онези, които не са
завършени, а се делят само в едно или две измерения. По този начин завършеността се
въплъщава в ролята на цел, към постигането на която да се развиват нещата, които не
са съвършени по природа.
На всяко от трите измерения в природата отговаря по едно просто движение, от
което следва простите движения също да бъдат три. Тези движения се извършват както
от простите тела, които имат начало на движението в себе си, така и от сложните, като
под сложно тяло се разбира такова, което е съставено от прости, а неговото движение
се определя според преобладаващите прости тела, от които е съставено. Въпреки че
всяко просто движение би могло да се извършва от всяко тяло, извършването само на
едно от тях е природосъобразно, а в другите случаи то е насилствено, т.е. причинено от
друго тяло. Два от трите вида просто движение – движението по права линия „нагоре”
и движението по права линия „надолу”, са взаимно противоположни и, ако едно от тях
е природосъобразно на дадено тяло, то другият вид движение следва да бъде противно
на природата на същото тяло.
Третият вид просто движение, движението в кръг около център, за разлика от
другите два би могъл да се извършва само природосъобразно. Аристотел изследва
идеята за противоположностите в света, взимайки предвид, че на всяко съществуващо
нещо противостои само едно и определено друго нещо, а движенията по права линия
„нагоре” и „надолу” са взаимно противоположни, и достига до извода, че движението в
кръг следва да е първично. Поради съществуването на само три вида прости движения,
то не би могло да има свое противоположно, а доводът, че кръгът в своята завършеност
и непрекъснатост е съвършен, докато правата линия не би могла да постигне това нито
когато има, нито когато няма край, неоспоримо доказва, че движението в кръг е по-
божествено от другите видове движения, така че следва да е присъщо на онези неща,
които са най-близо до божествената същност.
Причината, която определя кой тип просто движение е природосъобразен за
определено тяло, е неговата тежест или лекота, твърди Аристотел. Тъй като за него
движението „нагоре” означава движение от центъра, а това „надолу” – към него, то би
следвало първият вид праволинейно движение да се извършва от леките тела, какъвто е
огънят, например, а второто – от тежките като земята. Но, движейки се в кръг, нещото
не променя своето отстояние от центъра, а само обикаля около него, така че то не би
следвало да бъде определено нито като тежко, нито като леко, т.е. то няма своя тежест.
По този начин то не може да бъде определено като принадлежащо на нито една от
двете крайности. Същото бихме могли да отнесем и към Вселената, която в своята
завършеност е както цялото, така и всички негови части, които се движат заедно, а не
към или от центъра според собствената си природа, така че не би трябвало да имат нито
лекота, нито тежест. По този начин на нея следва да й е присъщо не друго, а именно
движението в кръг, което още веднъж потвърждава нейното съвършенство и
божествената и същност.
Щом движението в кръг няма противоположно, то следва и тялото, на което то е
присъщо, да няма свое такова. Но тъй като пораждането и погиването на нещата биват
причинявани именно от техните противоположни, идеята за което води своето начало
още от Сократовата диалектика, то щом дадено тяло няма свое противоположно, то не
би могло да нито да бъде създадено, нито унищожено, т.е. то е вечно във времето. Това
тяло е извън противоположностите и не претърпява промени, защото изменението
също е вид преминаване от една противоположност в друга, а то нито е подвластно на
тях, нито ги съдържа в себе си, защото това би му било противоприродно. Още повече,
на едно такова нещо промяна не може да му бъде наложена и отвън, защото в противен
случай неговото съществуване не би се подчинявало на природните закони. От това
следва то природосъобразно да е отделено от другите неща, тъй като на тях са присъщи
противоположностите и промените, до които те водят, така че те биха могли да се
опитат да повлияят на непроменимото тяло.
Тази невъзможност за промяна и развитие би следвало да бъде характерна и за
Космоса, защото, както твърди Аристотел, неговата завършеност, съвършенството му,
не предполагат той да може да се развива, защото вече е цялостен, а
усъвършенстването е присъщо само на онези неща, които не притежават по природа
пълнотата като свое качество. Така той следва да е неизменим, отделен от променящото
се, вечен и, в своята роля на съвършена субстанция, най-близък до божествената,
съвършената същност.
Безсмъртното безпредпоставъчно се свързва с божественото, за което
свидетелстват вярванията на хората от незапомнени времена. Тези вярвания и
разбиранията, че преходното поради своето несъвършенство трябва да се предхожда от
вечното, което е по-висше от него, довели хората до идеята, че трябва да съществува
нещо по-висше от материалното, от видимото, от познатото просто тяло, което да е
отделено от земното и по-близко до божественото. То било наречено с името „етер”,
защото това означавало „вечно бяга”, а вечното време било най-присъщо именно на
него. По-късно това „нещо” със своята завършеност, безсмъртност, непроменимост,
съвършенство, божественост се въплъщава в абсолютната „цел” в Аристотеловата
телеология и в неговия „Бог” в контекста на теологията му.
При Аристотел учението за целта е средищно за проумяването на смисъла на
съществуването. Според древногръцкия философ всяко нещо в света се случва по
определена причина, но разнообразието от причини налага те да бъдат разделени на
четири вида – материална, формална, действаща и целева. Всяка причина оказва
различно влияние на това, до което се отнася, но целевата го обобщава най-конкретно,
назовавайки онова, което трябва да се постигне, т.е. тя показва каква е промяната, към
която е насочен стремежът и как трябва да се реализира той. Докато всяко отделно тяло
и всеки различен процес има своя собствена различна целева причина, обуславяща
неговото пораждане, тази, поради която изобщо съществува възможност за промяна, се
отнася в равна степен до всичко случващо се. Според нея всяко тяло притежава
стремеж за усъвършенстване, а всеки процес е проявление на този стремеж в момент, в
който една субстанция се опитва да се приближи по същност до съвършената такава.
Условия за това предоставя природната определеност на нещата, според която всяко от
тях е в различна степен завършено и колкото по-далеч е то от съвършенството, толкова
по-голяма е възможността му да се променя и развива.
Наличието на критерии у Аристотеловата философия, според които да бъде
определяна степента на съвършенство на една субстанция, предполага и
съществуването на самата субстанция, която единствена отговаря на всички тези
критерии. Това е т. нар. „етер”, който е завършен във всички три измерения, т.е. нему е
присъща цялост, вечен, непроменим и отделен от всичко останало, защото носи в себе
си движението в кръг, така че няма свое противоположно и не може да се повлияе на
неговото състояние. Той е съвършен в своята същност, което природосъобразно го
превръща в абсолютната цел на съществуването, защото той е първичен спрямо
преходното и е всичко онова, което всяко нещо би могло да иска и да се стреми да
бъде.
Тази субстанция е много прилична и на Бога, за който говори философът в някои
свои съчинения. Идеята за това по никакъв начин не би следвало да се смесва със
съвременната представа за Бог, защото тя не се отнася до хората и няма за цел да
обещава, а просто да обяснява. За Аристотел Бог е абсолютът, от който води началото
си всичко съществуващо, така че той би следвало да бъде „причина” за
съществуването. Но причините са само четири вида – материална, формална,
действаща и целева, така че „божествената” причина също трябва да може да се отнесе
към някой от тях. Тя обаче се оказва по-сложна, както установява Аристотел, и
обединява в себе си формалната, действащата и целевата причина. Това обаче не е
случайно, а напълно природосъобразно.
Теологията на древногръцкия философ представя Бога като субстанция,
съществуваща независимо от света. Тя е отговорна за неговото съществуване, защото
го поражда, но не се намесва в начина му на функциониране. Все пак, дори след
създаването на света, незаинтересованият Бог има своя жизненоважна функция – той
поражда движението, явявайки се действаща причина за случващото се. На него е
присъщо движението в кръг, а освен това Аристотел му приписва и сферична форма,
които свидетелстват за неговите завършеност, първичност и съвършенство, по този
начин превръщайки го и във формална и целева причина на съществуването, тъй като
съвършенството е формата, която субстанциите се стремят да постигнат, а абсолютът –
целта на тяхното усъвършенстване. Единственото, което Бог не съдържа в себе си е
материалната причина, която по своята същност е противоположна на формалната, а
абсолютната субстанция е отделена от противоположностите, така че в нея не биха
могли да съществуват съвместно двете противоположни причини. По този начин
идеята за Бога толкова се приближава до тази за абсолютната субстанция, че би
следвало те да са само две различни имена за единствената съвършена същност.
Представите на Аристотел, разгърнати в „За небето” не идеализират определена
величина, превръщайки я в абсолют. Те са по-скоро изследване на съвършената
същност и тези неща у нея, които ни позволяват да я назоваваме „съвършена”. Целта е
не обожествяване на онова, което е причина за нашето съществуване и негов стремеж, а
неговото опознаване, най-пълно осмисляне и разбиране.