Жив пример за поколенията!

(Статията е дълга, но си заслужава да бъде прочетена)

На 14-ти октомври се навършиха 38 години от смъртта на народния герой Велко
Димитров (Васката), началник-щаб на Пета въстаническа оперативна зона, сподвижник,
най-добър приятел и верен съратник на Чочоолу, генерал-майор, дългогодишен директор
на милицията в Стара Загора.
Велко Димитров Янков е роден на 20-ти юни 1910г. в село Джамбазито (Калояновец).
Неговите предци са едни от основателите на селото, преселили се в Старозагорско от
Габровския Балкан, спасявайки се от османските поробители. Работи земеделие при
родителите си и на железопътната гара в Калояновец, където става свидетел на
акцията на двадесетина селяни, работещи по товаренето на вагоните с цвекло, нападат
с тояги и вили полицейския участък и освобождават арестуваните. По-големият му брат
Янко става член на БКП. Служи в Дванадесети пехотен полк в Стара Загора. Под
влияние на Генчо Кънев (Циклопа) става член на РМС и влиза в основната комсомолска
ядка. В характеристиките му е записано, че проявява активна дейност, качества на
добър организатор, смелост и решителност. Става районен секретар и организира
ремсови групи в редица села, организира младежки комитети за работа с младежите,
които предстои да влязат в казармата и им дава указания как да работят. През
1934г., при разкриване на войнишка конспирация, преминава в нелегалност, а след
Деветнадесетомайския преврет, заедно с Чочоолу се присъединява към Енинската чета
на Петко Маналов (Атамана). Един любопитен момент от пътя им към четата е, че
фашистката полиция ги обгражда и Чочоолу е принуден да тръгне бос и по пътя през
Старозагорските бани, за да не будят подозрение, Велко се прави, че му се кара и го
хока: "По цяла нощ комар играеш, засрами се! Взеха ти цървулите, че и калцуните,
биля!" Чочоолу, който го определя като свой "брат-близнак" пише за тяхната дружба:
"От едно село сме. Бащите ни бяха приятели. Братята ни също. От деца израстнахме
заедно в сиромашка неволя. Аз бях чобанче, и той беше чобанче. Аз мразех
чорбаджиите, и той ги мразеше... Пътят на единия стана път и на другия... Какво
обичах във Велко? Смелостта преди всичко... Велко проявяваше голяма храброст, която
много ми допадаше. Той неизменно беше готов да се жертвува, за да спаси бойният си
другар."
Когато са четници, Чочоолу и Велко решават да извършат дръзка акция, която
ръководството не им разрешава – причакват най-големия местен богаташ и го заставят
да даде пари за помощ за нелегалните партийни органицзации и за семействата на
политзатворниците.
През 1936г. Чочоолу, Велко и Груди Филипов емигрират през Турция в СССР. Там Велко
работи като стругар. Двамата с Чочоолу се опитват да заминат като доброволци в
Испанската гражданска война, но френското посолство им отказва виза. Въпреки това
преминават обучение в Бронетанкова академия. След 22-ри юни 1941г. завършва курсове
за парашутисти и водене на партизанска война и заедно с Чочоолу и Лъчезар Аврамов е
спуснат в Тревненския Балкан, за да оглави антифашистката съпротива. Парашутната
група е разпръсната и всеки от бойците се добира сам до родното си място. Заради
своята пословична скромност, Велко Димитров не е писал за своя път до Калояновец,
но се знае, че той пристига първи в селото и се включва в организационната работа
по създаване на партизански отряд под командването на Георги Гърбачев. След
завръщането на Чочоолу, те се събират с Циклопа и създават още една партизанска
група, подчинена на Гърбачев, но след неговата гибел през март 1942г.,
организирането на партизанското движение пада върху техните плещи. Така те създават
партизанска група, която бързо се разраства. Тази група е уникална по своята
същност, тоъй като командирът ѝ не е един, а Чочоолу и Велко изпълняват заедно тази
длъжност.
За да хвърлим светлина по организирането на съпротивата в Старозагорско, ще
приведем част от малкото оставени спомени на Велко Димитров: През март-април 1942
година на мястото на ликвидираната на 7 март Кириловска група на Гърбачев,
създадохме групата на Стою Неделчев (Чочоолу) и Велко Димитров Янков, заедно с
новоизлезлите партизани: Генчо Кънев Иванов от с. Калояновец, Марин Андонов
Черковски от Раднево и още няколко другари. Все по това време излиза Иван Колев
Самунов от Стара Загора, който се присъединява към отряд "Христо Ботев" на
партизаните от пловдивски. Групата на Стою Неделчев и Велко Димитров... се намираше
на 500 м. северозападно от с. Боздуганово (Грудево, наречено в чест на Груди
Филипов бел. ред.)... През есента на същата година групата установи връзки с отряд
"Христо Ботев" и решихме да презимуваме при същия отряд. Към края на м. януари 1943
година се завърнахме в Старозагорска околия в стария основен център на пребиваване
– Боздугановската кория...
Този кратък разказ отново е показателен за прекалената скромност на Велко Димитров,
като се вижда, че той никога не използва думата "аз" и говори за себе си в трето
лице. Също така разказът е по-скоро хронологичен и не разказва за множеството
акции, проведени в този труден период, както и факта, че когато в Чирпан разстрелят
един предател, в Казанлък казват, че са ликвидирали десет, когато в Опан влязат
двама партизани, в Дълбоки говорят, че са били двадесет, когато двадесет партизани
завземат село, хората започват да говорят, че партизаните са били двеста и между
тях има и руснаци.
Един любопитен момент, който показва, че Чочоолу и Велко са свързани като един.
След като Чочоолу, Велко и Марин Черковски (Сатаната) унищожават работещата за
Вермахта фабрика "Вата" в Раднево, се упражняват в стрелба. Ето как е описал това
Чочоолу:
"Марин Черковски закрепи цигарената кутия на ствола на стройна бука на 50-60 метра.
Стрелях първи. Точно в средата. Стреля втори Велко. Дупка нямаше.
– Сватбарски! – отсече Марин.
Велко се намръщи.
– Не може да бъде! Пушката навярно е разцентрована!
– Брей, да му се не види, разцентрована! А Чочоолу как улучи? – засегнах се аз, но
съжалявах за неуспеха на другаря си.
Едва, когато махнахме цигарената кутия, проличаха забити два куршума, един въз
друг! Фантастично!!!"
Да се върнем на спомените на Велко Димитров, където отново с присъщата си скромност
той описва основните моменти на дейността на старозагорските партизани, отново без
да изтъкне на ежедневното напрежение и множеството акции: На първо време задачата
на четата беше възстановяване и разширяване на връзките с партийните организации,
създаване бойни групи по места, подготовка към бойни акции и организиране
снабдяването с продоволствие и въоръжение... В решителен, ожесточен бой (при
Боздугановската кория бел. ред.) победихме стотина полицаи, горски и полски пазачи
и др. Разбихме тази сбирщина, която даде трима убити и няколко ранени. Ние
излязохме от гората без загуби. Когато отново се върнахме в гората, тя беше
блокирана от Старозагорския полк и други сили, общо около 2000 души. Но ние отново
пробихме блокадата и се оттеглихме в гората на с. Малко Тръново. За дезорганизиране
и дезинформиране на врага проведохме редица акции. В края на м. март четата беше
разкрита и в новото местонахождение. Макар блокирана, тя се изтегли невредима. След
маневриране в различни райони, отново се установихме в Боздугановската гора. На 18-
ти май отново ни разкриха и блокираха от Старозагорския гарнизон, полицаи, бранници
и др. общо 2000 човека. Тук поотделно, на групи влязохме четири пъти в стълкновение
с фашистките сили за един ден, без да давеме жертви. През нощта с бой разкъсахме
кордона и излязохме от обкръжението... В края на м. септември 1943 година, четата
се изтегли в Средна гора при отряд "Христо Ботев", за презимуване и общи действия.
Този поход се проведе по маршрута: гората на с. Калояновец, с. Елхово, преденуване
на връх "Чатала" – югозападно от с. Елхово. От там продължихме покрай селата Сладък
кладенец, Пъстрово и се установихме в местността "Зюмбюллика" в землището на с.
Горно Ново село. По време на похода, четата попадна на засада на един км. на юг от
с. Сърневец. половин час противникът ни обстрелва с картечен и автоматичен огън и с
ръчни гранати. Хладнокръвието и решителните ни действия го принудиха да отстъпи
панически и ние продължихме похода си... Старозагорската чета се преобразува в
отряд... За ръководство на отряда бяха назначени: боен командир – Кольо Динев
(Професора) от с. Еленино, Старозагорско и заместници Марин Андонов Черковски от
Раднево и Еньо Тенев (Карата) от с. Християново. Стою Неделчев (Чочоолу) остана
командир на отряд "Христо Ботев". Малко по-късно и аз бях прехвърлен към
старозагорските партизани. Районът на действие на отряда беше с център Средна гора
между Стара Загора и Нова Загора. Предвижването към него се извърши по маршрут с.
Пъстрово, с. Сладък кладенец, с. Кирилово. В района на това село отрядът се
установи временно – за определяне място за лагер и до установяване връзки с
партийните организации в Старозагорските села...
Тъй като и този разказ е по организацията, трябва да споменем, че старозагорските
партизани и Партизански отряд "Христо Ботев" извършват множество бойни акции:
множество операции в населените места, по стопански и военни обекти, диверсии по
железопътните линии, по които минават влаковете на Вермахта, прекъсване на немските
комуникации. По някои данни, за този период (1942-1943г.), лично Чочоолу е извършил
над 161 индивидуални и групови акции срещу врага. Почти във всички от тях заедно с
него е и Велко Димитров. За партизаните се разказват легенди, а самият Чочоолу,
заради своята неуловимост, въпреки множеството преки схватки с врага, получава
прозвището "Пантерата". На територията на Пета (Старозагорска) въстаническа
оперативна зона, действат Старозагорският партизански отряд "Георги Димитров",
прераснал в бригада, Кириловският партизански отряд "Георги Гърбачев",
Голямоселският партизански отряд "Марко Чернев", Шейновският партизански отряд
"Цвятко Радойнов" и Новозагорският партизански отряд "Петко Енев", наброяващи около
петстотин бойци, множество бойни групи, изградена е яташка мрежа във всички села.
Едни от най-исвестните и дръзки акции са завземанията на мините в Твърдишко и
Новозагорско. Велко Димитров (Васката) участва в непосредственото ръководство на
всички акции. Но тъй като заради своята скромност, той не пише нищо за себе си и за
своите качества, ще приведа спомени на негови бойни другари:
Петко Николов (Чумерната): Една сутрин в началото на декември Сатаната (Марин
Черковски бел. ред.) и Петърчо (Иван Митев бел. ред.) доведоха в лагера Велко
Димитров (Васката), пълномощник на щаба на отряд "Христо Ботев" с група от пет
партизани. От Старозагорските партизани знаех, че това е един от оцелелите
парашутисти, завърнали се в Родината заедно с Чочоолу през септември 1941 година.
Той беше един от ръководителите на партизанското движение в Старозагорския край.
След утрешния партизански тоалет и закуска Васката ме хвана под ръка и като по-
голям брат заговори с мен топло от душа... Аз описах на партизанския командир
дейността на нашия отряд от начало до край. Запознах го с неговата численост и
командване. Разказах му за нашите планове за зимата и пролетта. Той ме слушаше
внимателно и от време на време с отделни въпроси ме насочваше към същността на едно
или друго събитие и намерение от живота на отряда. Този врял и кипял в борбата
комунист прояви жив интерес към живота на Новозагорските партизани, към четата към
ремсовите и партийните организации в района... Към 16 часа на 1 април 1944г. бяхме
открити и нападнати от многочислена полицейска команда... Другарите, след като ни
видяха, че се връщаме преждевременно и вместо Балкански водим нов човек разбраха,
че се е случило непоправимото. Доложих на Васката за случилото се. Той смръщи вежди
и строго отсече:
– Не е трябвало да оставате близо да селото. Не е време да се поддавате на чувства
и носталгия. Ние сме революционери. Пред нас стоят важни и отговорни задачи, а вие
така лекомислено сте се отнесли към възложената ви задача. Недопустимо е и ето
трагичния резултат
Какво можех да възразя на тези правдиви думи... На 23 юли, вечерта нападнахме мина
"Надежда". Пленихме и обезоръжихме 42 войници и един офицер. Разрушихме минните
съоръжения и временно преустановихме потока от черни каменни въглища за Германия.
Взехме голямо количество продоволствие и боеприпаси. След два дни овладяхме мина
"Българка". Пленихме и обезоръжихме 30 войници и също взехме богати трофеи от
оръжие, боеприпаси и продоволствие... Всички тези бойни действия се планираха,
организираха и провеждаха под ръководството на началник щаба Велко Димитров. В тези
широкомащабни действия, както по територия, така и по количество партизански сили
се прояви в пълна сила организаторския и командирския талант на началник щаба Велко
Димитров (Васката).
Петко Иванов (Бурян): Не мога да намеря подходящи и достатъчно силни думи за да
изразя преклонението си пред моя боен другар и командир Велко Димитров (Васката).
Той беше голяма, светла личност, рядък човек, готов винаги да се жертва за бойния
си другар, за другите, за народа, за хората в борбата и отдаде целия си съзнателен
живот за това дело. Още при първата ни среща аз останах възхитен от този висок,
строен, красив мъж, препасан с колан и презрамки, с картечна лента, с патрони,
командирска чанта през рамо, с почистено до блясък оръжие, с две думи, образец на
командир – войвода. Както съм си представял старите хайдушки войводи. Безупречният
му външен вид се допълваше от строгия, проницателен поглед, който ме респектира още
от пръв поглед и аз застанах мирно и без команда, а по вътрешно убеждение, респект,
като боец пред своя командир. Но когато ме заговори, неговият топъл човешки глас,
малко изтънен, леко ироничен, но приятелски, другарски, срина преградата от моето
смущение и аз почувствувах, че напред си имам безгранично достъпен и приятен човек,
истински другар – комунист... Най-характерните му черти, които са се запечатали в
паметта ми са постоянната грижа за за подчинените, за бойците, които той с личния
си пример и с цялото си поведение неусетно заставяше да му подражават, да бъдат
като него стегнати, опрятни и постоянно готови да го следват, и в поход, и в бой. С
него по-леко се преодоляваха трудностите и несгодите на бойния партизански път в
борбата с фашизма. Спомням си веднъж, като млад партизанин вървях с него и в един
момент почувствувах зоркия му, всичко забелязващ поглед и той ми рече:
– Буряне (това партизанско име той ми предложи и аз с радост приех и носех да края
на партизанлъка си), копчето ти ще падне. Я се съблечи и дай да го зашия!
Без бавене съблякох дрехата си и му я подадох, той приседна, отвори командирската
си чанта, извади от нея специална торбичка с макари и игли, сръчно вдяна конеца в
иглата, бързо и умело заши копчето, което едва висеше на един конец. След това ми
върна дрехата, аз я облякох и продължихме пътя си. Такива грижи полагаше за всички,
особено за младите партизани... В боя Велко беше смел, решителен, хладнокръвен и
винаги притежаваше непоклатимо самообладание. Нито веднъж не съм го видял да се
стъписа, да е загубил присъствие на духа, да изпадне в паника.
Бойчо Боев (Владо): Тези учения (по стрелба бел. ред.) не бяха леки. Просто
капвахме от умора. От нас се лееше пот, но командирът (Чочоолу) и началник щабът
(Велко) все не бяха доволни. Бяха много строги и взискателни в това отношение. –
"Да се проиграе отново!" – заповядваше началник щабът, придържайки се към правилото
на Суворов "Тежко в учението – леко в боя". Фашистите само това чакато – да не сме
добре подготвени. Оръжието трябва да се владее до виртуозност. Падне ли ти фашист
на мерника, жив да не остане – така нареждаше той... (Ние) се навъртахме около
началник щаба, като го молехме да ни разказва за Съветската страна, за Москва, за
съветските хора... Трябваше да потегляме отново, а все някой искаше да знае още
нещо.
– Разкажи за Москва! – настояваше Славчо.
– Няма време, момче, а приказките са безкрайни...
Велко Димитров беше сподвижник на Чочоолу, беше също от ония легендарни парашутисти
– политемигранти, които бяха едни от първите, влели в открит бой с фашизма и
вложили сили, опит и знания в подготовката на организирането на партизанското
движение в нашия край. През тези години парашутистите бяха като знаме на
антифашистката борба. Всички го обичахме. Не само заради интересното му
революционно минало, за неговото безстрашие и умение да ръководи, но и за
сладкодумието му...
Станка Боева (Роза): Васката беше строг и справедлив, принципен и безкомпромисен в
отстраняването на нередностите и неизпълнението на заповедите и правилата на
партизанския живот...
о. з. полковник Ганчо Иванов, командир на партизанското разузнаване: Велко се
държеше като обикновен партизанин и с нещо не показваше, че той е началник щаб на
бригадата и зоната. На мен от пръв поглед ми направи впечатление изрядния му вид,
строгият му поглед и будещият му респект ясен, точен и доброжелателен говор, без
излишни думи и жестове. Чак след това от по-старите партизани разбрах, че той е
началник щаб на бригадата и зоната... Той (беше) умен човек, всестранно подготвен с
много дълъг опит в партизанския живот. Той беше практичен, хладнокръвен, бързо
ориентиращ се във всяка най-сложна и бързо изменяща се обстановка... Спомням си
следната характерна случка: Бях наблюдател и той намери време да мине да ме провери
как нося дежурството. не му хареса маскировката ми. не само ми направи забележка и
обясни какво трябва да направя, но и ми показа като сам се маскира близо до мен.
Христослав Мечев, секретар на РМС в Стара Загора: Преди лично да го видя, знаех, че
Велко Димитров (Васката) е един от парашутистите от СССР и един от изтъкнатите
партизански ръководители, за когото се носеха легенди... Към 28 август 1944 година
успях да се промъкна през голямата блокада и заведох войника Господин Желязков с
пълното му бойно въоръжение и снаряжение в лагера на отряд "Георги Гърбачев",
където в момента се намираше и Велко. Той строго ми се скара и ме обвини, че с
нашето промъкване в лагера можем да разкрием местонахождението на партизаните, а и
войникът му е непознат и не се знае що е за човек. Когато аз му обясних, че
войникът е ремсист, когото добре познавам от години и му вярвам, при това брат му е
партизанин, семейството му е интернирано, къщата им е изгорена, а войникът нарочно
е избягал от казармата с оръжието си, за да се присъедини към партизаните, Васката
се преобрази. Изненадващо за мен и за останалите, той се приближи до мен, прегърна
ме най-сърдечно, крепко, помилва ме дори, затрогнат ми каза:
– Сидере, извинявай, братле!
А аз сам си помислих, също трогнат от човешката постъпка на Велко: Значи строг, но
честен, справедлив!...
След Девети септември, Велко Димитров взема активно участие в разоръжаването на
фашистките елементи и в арестуването на окървавените фашисти. Назначен е за
началник на Първи конен участък в Стара Загора. По това време той предава на ОК на
БКП срещу разписка оставените му на съхранение пари на бригадата. Нека сравним
неговата постъпка с постъпката на някои други (малко са, но ги е имало), които след
Девети септември услужливо "забравят", че са им предоставени пари и оръжие и ги
запазват за себе си.
В началото на 1945г. Велко Димитров е изпратен на обучение във ВНВУ "Васил Левски",
но е уволнен със заповед на министъра на войната Дамян Велчев, който по това време
всячески се опитва да саботира мероприятията на БКП. След това е назначен за
началник на Трети милиционерски участък в Стара Загора и за околийски началник на
милицията в Казанлък. През 1959г. става заместник окръжен началник на милицията в
Стара Загора, а по-късно става и неин началник. В характеристиката му е записано:
"С досегашната си работа е допринесъл много за укрепване на органите на Народната
милиция в Стара Загора. Благодарение на дългогодишния му партиен и служебен опит
под негово ръководство са ликвидирани не една стопанска и криминална групи".
Председателят на Окръжния съд в Стара Загора Тотьо Бакалов си спомня: "В качеството
си на съдия имах възможност за лични контакти с него на партийни и служебни
съвещания. Той беше човек на дисциплината. На онази дисциплина, която създава
условия за големи и полезни дела. Той беше човек на личния пример. Пръв и навсякъде
във всичко. При оценките и анализите на обществено-политическите явления
проличаваше общата му култура, точния му усет и завладяващата вътрешна сила.
Провеждаме съвместно съвещание с органите на МВР. Темата е: Качеството на
следствието. Станаха полезни и разгорещени разисквания. Думата взе Велко Димитров.
Залата притихна. Всички бяха впечатлени от голямата му компетентност и указанията,
които даде. Макар и без юридическо образование, неговите анализи и изводи напълно
съвпадаха с мнението на специалистите... Порази ни неговото самокритично отношение
към работата на органите на МВР. Не прости никому, нито на Съда, нито на
Прокуратурата и МВР и многократно повтарящите се грешки..."
Към тези спомени ще приведем и написаното от неговия заместник о. з. полковник
Кольо Казански: "Всеки от нас го е запомнил по своему, но като цяло можем да бъдем
единодушни, че той беше не само човек – физически образ, но и с неписани норми на
гражданско поведение, с което впечатляваше близки и познати. Беше строг и
взискателен. Умееше да види слабостите, но и хубавото и положителното в своите
подчинени. Обичаше ги и завидно ги пазеше и подкрепяше"
Още един момент от живота на генерал-лейтенант Велко Димитров, който по същество е
олицетворение на целия му живот. Ще цитирам разказа на Стойчо Г. Стойчев и Тончо
Аладжов в тяхната книга: "Хората от с. Тракия помнят и често разказват една случка,
защото те, обикновените хора обичат и се радват на честните дейци. Вече като
пенсионер, бай Велко научил, че ТКЗС с. Тракия са отгледали много хубав бостан и
решил да дойде да си вземе. Дошъл с колата си и помолил да му откъснат 10-15 дини.
След това взел чувалчето и отишъл на кантара да му ги претеглят, за да си ги плати.
Отговорниците на бостана, които го познавали, взели да го увещават, че няма какво
да плаща, та му ги подаряват – какво са за стопанството някакви си десетина
карпузи. Бай Велко се разсърдил и на висок глас им казал, че те нямат право да
подаряват това, което хората с труд са си произвели и той не е човек, който ще
участвува в такова нарушение. И не само ги накарал да ги претеглят, но отказал да
ги плати по намалените цени, както ги плащат кооператорите, а си ги платил по
цените на пазара в Стара Загора – по-скъпо. След това благодарил за хубавите дини,
сбогувал се и си заминал".
В последните години от своя живот, Велко Димитров, който познава поименно всички
свои ятаци, решава да разкаже за тяхната саможертва и пише книга, посветена на тях.
Генерал-майор Велко Димитров умира на 14-ти октомври 1985г., четири години преди
контрареволюцията. И ще завърша този разказ с думите на неговия неразделен другар
Чочоолу: "С Велко Димитров ни свързва за цял живот не само общото родно място, с.
Калояновец. Свързва ни преди всичко общата съдба, общите идеали, общия път на
комунисти, борци и революционери. В антифашистката съпротива се роди нашата бойна
дружба и приятелство, което повече от половин век ни води рамо до рамо, сърце до
сърце. Преживяхме заедно и бурните времена на борбата... В годините, когато се
решаваше съдбата на българския народ, Велко се изяви като смел, хладнокръвен и
съобразителен началник щаб, под чието ръководство се проведоха успешно редица
партизански акции. Тогава всеки час от денонощието беше проверка на издръжливостта,
съобразителността, подготовката, знанията и уменията на всеки от нас. Велко беше от
тези, които издържаха с отличен проверката на борбата и времето... Не само ние,
неговите бойни другари, но и всеки, който е общувал с него, можеше да разбере, че
челично коравия борец, който презираше смъртта и не се боеше от нея, е човек с
голяма сърдечност и топлота... Техният живот е бил и ще бъде жив пример, урок по
родолюбие и патриотизъм за днешното и бъдещото поколение"...