Човешкото действие

Канев, Д. Човешкото действие. Варна, Е-литера Софт, 2020.
Предмет и метод на икономическата теория 1
Съдържание
1. ПРЕДМЕТ И МЕТОД НА ИКОНОМИЧЕСКАТА ТЕОРИЯ ................................................. 5
1.1. ОСКЪДНОСТ И ИЗБОР ....................................................................................................... 6
1.2. ОСНОВНИ ИКОНОМИЧЕСКИ ВЪПРОСИ ............................................................................... 10
1.2.1. Четири основни икономически въпроса ....................................................... 10
1.2.2. Концепцията за алтернативния разход ..................................................... 11
1.2.3. Приложно поле на икономиката и кому е нужна тя? ................................ 13
1.3. ИКОНОМИЧЕСКАТА ТЕОРИЯ КАТО НАЧИН НА МИСЛЕНЕ........................................................ 15
1.3.1. Микро и макроикономика............................................................................... 15
1.3.2. Особености на икономическия подход ......................................................... 16
1.4. ИКОНОМИЧЕСКИ ТЕОРИИ И ИКОНОМИЧЕСКИ МОДЕЛИ ....................................................... 19
1.4.1. Стъпки в изграждането на теориите ........................................................ 19
1.4.2. Граница на производствените възможности ............................................ 21
2. КРИТЕРИИ ЗА ЕФЕКТИВНОСТ. ИКОНОМИЧЕСКИ СИСТЕМИ. ..................................... 26
2.1. КРИТЕРИИ ЗА ЕФЕКТИВНОСТ ............................................................................................ 27
2.1.1. Утилитаризмът и критерия „разход-полза“ ............................................. 27
2.1.2. Либертарианството и критерия на Парето ............................................. 29
2.1.3. Либерализмът и критерият на Ролс ........................................................... 32
2.2. АЛТЕРНАТИВНИ ИКОНОМИЧЕСКИ СИСТЕМИ ....................................................................... 36
2.3. ОСНОВНИ ИНСТИТУЦИИ НА ПАЗАРНАТА ИКОНОМИКА ......................................................... 38
2.3.1. Разделение на труда ...................................................................................... 38
2.3.2. Права на собственост ................................................................................... 41
2.3.3. Свободни пазари .............................................................................................. 44
3. ЕЛЕМЕНТАРНИ ОСНОВИ НА ТЪРСЕНЕТО И ПРЕДЛАГАНЕТО ..................................... 52
3.1. ФАКТОРИ, ОПРЕДЕЛЯЩИ ПАЗАРНОТО ТЪРСЕНЕ .................................................................. 52
3.1.1. Влияние на цената върху търсенето .......................................................... 53
3.1.2. Неценови фактори на търсенето ................................................................ 54
3.2. ФАКТОРИ, ОПРЕДЕЛЯЩИ ПАЗАРНОТО ПРЕДЛАГАНЕ............................................................. 62
3.2.1. Влияние на цената .......................................................................................... 62
3.2.2. Неценови фактори на предлагането ........................................................... 63
3.3. ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО МЕЖДУ ТЪРСЕНЕТО И ПРЕДЛАГАНЕТО ................................................ 64
3.3.1. Пазарно равновесие ........................................................................................ 64
3.3.2. Сравнителни статични анализи .................................................................. 65
3.4. МЕХАНИЗМЪТ НА ПАЗАРНОТО ПРИСПОСОБЯВАНЕ............................................................... 68
4. ЕЛАСТИЧНОСТ. ЕФЕКТИВНОСТ НА ПАЗАРНОТО РАВНОВЕСИЕ И РЕЗУЛТАТИ ОТ
НАМЕСАТА НА ДЪРЖАВАТА НА ПАЗАРИТЕ. ...................................................................... 72
Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

или на цялото съдържание без предварителното писмено съгласие автора. Цитирането е разрешено само с из-
ричното упоменаване на източника и автора.
2
4.1. ЕЛАСТИЧНОСТ ............................................................................................................... 73

4.1.1. Ценова еластичност на търсенето ............................................................ 74
4.1.2. Еластичност на търсенето спрямо дохода ............................................... 80
4.1.3. Кръстосана еластичност на търсенето .................................................... 82
4.1.4. Ценова еластичност на предлагането ....................................................... 82
4.2. ЕФЕКТИВНОСТ НА ПАЗАРНОТО РАВНОВЕСИЕ ....................................................................... 84
4.3. ФОРМИ И РЕЗУЛТАТИ ОТ ДЪРЖАВНАТА НАМЕСА НА КОНКУРЕНТНИЯ ПАЗАР ............................ 86
4.3.1. Ценови контрол .............................................................................................. 87
4.3.2. Ефекти от данъците ..................................................................................... 89
4.3.3. Ефекти от субсидиите .................................................................................. 92
4.4. ПРОБЛЕМИ В РАБОТАТА НА ПАЗАРА .................................................................................. 93
5. ТЕОРИЯ ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИЯ ИЗБОР ..................................................................... 100
5.1. ОБЩА И ПРЕДЕЛНА ПОЛЕЗНОСТ ..................................................................................... 101
5.2. КАРДИНАЛНА (БРОЙНА) ТЕОРИЯ ЗА ПОЛЕЗНОСТТА ........................................................... 102
5.3. ПОЛУЧАВАНЕ НА КРИВАТА НА ПАЗАРНОТО ТЪРСЕНЕ .......................................................... 104
5.4. МОДЕЛ НА ИЗБОРА В УСЛОВИЯТА НА РИСК ...................................................................... 105
5.4.1. Очаквана стойност и очаквана полезност ............................................... 105
5.4.2. Сигурен еквивалент и обединяване на рисковете .................................... 107
5.4.3. Провали на застрахователния пазар ........................................................ 109
5.5. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА ПРЕД РАЦИОНАЛНИТЕ РЕШЕНИЯ ..................................................... 112
6. ПРОИЗВОДСТВО И РАЗХОДИ ................................................................................... 117
6.1. ПРОИЗВОДСТВЕНА ФУНКЦИЯ ......................................................................................... 118
6.1.1. Определение и графично представяне....................................................... 118
6.2. ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ НА ИКОНОМИЧЕСКИТЕ РАЗХОДИ......................................................... 125
6.2.1. Същност и оценка на икономическите разходи ....................................... 125
6.2.2. Цените като измерител на производствените разходи ....................... 127
6.2.3. Отчитането на разходите ........................................................................ 129
6.3. РАЗХОДИ В КРАТКИЯ ПЕРИОД ........................................................................................ 130
6.3.1. Функции на общите разходи в краткия период ........................................ 131
6.3.2. Средни разходи .............................................................................................. 134
6.3.3. Краткосрочни пределни разходи ................................................................ 137
6.4. ПРОИЗВОДСТВЕНИ РАЗХОДИ В ДЪЛГИЯ ПЕРИОД ............................................................... 138
7. СЪВЪРШЕНА КОНКУРЕНЦИЯ .................................................................................... 144
7.1. КАКВО МАКСИМИЗИРАТ ФИРМИТЕ? ............................................................................... 145
7.1.1. Максимизацията на печалбата като основна цел на фирмите ........... 145
7.1.2. Условие за максимизация на печалбата .................................................... 146
7.2. УСЛОВИЯ ЗА СЪВЪРШЕНА КОНКУРЕНЦИЯ ......................................................................... 150
7.3. МАКСИМИЗАЦИЯ НА ПЕЧАЛБАТА ПРИ СЪВЪРШЕНА КОНКУРЕНЦИЯ ...................................... 155
7.3.1. Краткосрочна крива на фирменото предлагане ...................................... 155
7.3.2. Пазарното предлагане в краткия период ................................................. 158
7.4. ПОВЕДЕНИЕТО НА ФИРМИТЕ И ПАЗАРА В ДЪЛЪГ ПЕРИОД ................................................... 159
8. МОНОПОЛ ................................................................................................................ 165

8.1. ДЕФИНИЦИЯ НА МОНОПОЛА И УСЛОВИЯ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА МОНОПОЛНА СИЛА ................. 166

8.2. МАКСИМИЗАЦИЯ НА ПЕЧАЛБАТА ПРИ МОНОПОЛ ............................................................. 168
8.2.1. Общ и пределен приход при монопол.......................................................... 169
8.2.2. Максимизиращите печалбата цени и количества при монопол ........... 170
8.2.3. Максимизацията на монополната печалба в дълъг период................... 174
8.3. ЕФЕКТИВНОСТ НА МОНОПОЛНОТО РАВНОВЕСИЕ .............................................................. 175
8.3.1. Статична ефективност на монопола ...................................................... 175
8.3.2. Динамична ефективност на монопола ..................................................... 177
8.3.3. Ценова дискриминация ................................................................................. 178
8.4. ДЪРЖАВНАТА ПОЛИТИКА ОТНОСНО МОНОПОЛИТЕ ........................................................... 183
8.4.1. Аргументи „за” и „против” монопола ....................................................... 184
8.4.2. Обществената политика спрямо монополите ....................................... 186
9. ОЛИГОПОЛ И МОНОПОЛИСТИЧНА КОНКУРЕНЦИЯ ................................................ 195
9.1. ОСНОВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ПОВЕДЕНИЕТО ПРИ ОЛИГОПОЛ .......................................... 196
9.1.1. Кога поведението е стратегическо? ......................................................... 196
9.1.2. Последици от взаимозависимото поведение ........................................... 198
9.2. МОНОПОЛИСТИЧНА КОНКУРЕНЦИЯ ................................................................................ 201
9.2.1. Търсене при монополистична конкуренция ............................................... 202
9.2.2. Краткосрочно равновесие при монополистична конкуренция ............... 203
9.2.3. Дългосрочно равновесие при монополистична конкуренция .................. 206
9.3. ОЛИГОПОЛ ПРИ ДИФЕРЕНЦИРАНИ ПРОДУКТИ .................................................................. 207
9.3.1. Адресен модел на Хотелинг ......................................................................... 208
9.3.2. Кръгов модел на Сейлъп ............................................................................... 210
10. ФАКТОРНО ЦЕНООБРАЗУВАНЕ ............................................................................ 215
10.1. ТЕОРЕТИЧЕН МОДЕЛ НА ТЪРСЕНЕТО НА ПРОИЗВОДСТВЕНИ ФАКТОРИ ............................... 216
10.1.1. Максимизация на фирмената печалба при търсенето на ресурси ....... 216
10.1.2. Краткосрочна крива на фирменото търсене на ресурси ........................ 218
10.1.3. Крива на фирменото търсене на ресурси при два променливи фактора
221
10.1.4. Крива на пазарното търсене на ресурси ................................................... 223
10.2. ОБЩ ПРЕГЛЕД НА РЕСУРСНИТЕ ПАЗАРИ ....................................................................... 224
10.3. ФОРМИРАНЕ НА ЛИХВИТЕ, РЕНТИТЕ И ПЕЧАЛБИТЕ ........................................................ 228
10.3.1. Капитал и лихва ............................................................................................ 228
10.3.2. Рента .............................................................................................................. 231
10.3.3. Печалба ........................................................................................................... 236
11. АЛТЕРНАТИВНИ НАЧИНИ ЗА РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ПРОДУКТИТЕ И РЕСУРСИТЕ . 240
11.1. ФАКТОРИ, УВЕЛИЧАВАЩИ ТРАНЗАКЦИОННИТЕ РАЗХОДИ ............................................... 241
11.1.1. Ролята на специфичността ....................................................................... 241
11.1.2. Несигурността и честите промени в пазарните условия ..................... 245
11.1.3. Честотата на взаимоотношенията между страните ......................... 247
11.2. ХАРАКТЕРИСТИКА НА "ВИДИМАТА РЪКА" И НЕЙНИТЕ ОГРАНИЧИТЕЛИ.............................. 248
11.2.1. Причини за йерархичните организационни структури ........................... 248

4
11.2.2. Ограничителите на „видимата ръка” ...................................................... 254

11.3. ЕФЕКТИВНИ ДОГОВОРИ ............................................................................................ 256
11.4. ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ ПРЕД ОРГАНИЗАЦИИТЕ И ПЪТИЩА ЗА ТЯХНОТО РЕШАВАНЕ .............. 264
11.5. ОБОБЩЕНИЕ .................................................... ГРЕШКА! ПОКАЗАЛЕЦЪТ НЕ Е ДЕФИНИРАН.
12. ВЪНШНИ ЕФЕКТИ И ПУБЛИЧНИ БЛАГА ............................................................... 267
12.1. ВЪНШНИ ЕФЕКТИ ..................................................................................................... 268
12.1.1. Класификация на външните ефекти .......................................................... 268
12.1.2. Външни ефекти и ефективност ................................................................. 270
12.1.3. Реакции на външните ефекти .................................................................... 272
12.2. ПУБЛИЧНИ БЛАГА .................................................................................................... 282
12.2.1. Характеристики на публичните блага ..................................................... 282
12.2.2. Оптимален брой потребители на публичните блага, допускащи
изключване ..................................................................................................................... 286
12.2.3. Оптимални количества на публичните блага ......................................... 288
12.2.4. Финансиране на производството на публичните блага ......................... 289

При днешните условия нищо не може да има по-голяма важност за един ин-
телигентен човек от икономиката. Съдбата му и тази на децата му са за-
ложени на карта. Много малко хора могат да допринесат с нещо значимо за
икономическата мисъл. Всички разумни индивиди обаче трябва да се запоз-
наят с ученията на икономиката. (Лудвиг фон Мизес, “Човешкото дейст-
вие”)
Учебни цели
След усвояване на учебния материал в тази тема, вие ще:
• Можете да дефинирате икономическата теория, като социална наука, която

изучава как да се използват ограничените ресурси с цел максималното задоволяване
на неограничените ни потребности.
• Разбирате как връзката между неограничените ни потребности и оскъдните
ни средства поражда четирите основни икономически въпроса и изисква да се взе-
мат оптимални решения и да се действа рационално.
• Опознаете категориите, които икономистите използват за класифициране на
ресурсите.
• Знаете каква е разликата между микроикономиката и макроикономиката и
какви въпроси се решават в тези две основни полета на икономическия анализ.
• Можете да опишете спецификата на позитивната и нормативната икономика
и да обясните защо икономистите не винаги са съгласни помежду си.
• Разбирате мястото на икономиката сред социалните науки и трите специ-
фични характеристики на нейния подход: допускането за рационалност на действи-
ята, търсенето на равновесие и интересът към проблема за ефективността.
• Научите защо икономистите използват абстрактни модели, кои са стъпките в
тяхното изграждане, както и защо изразяват идеите си, използвайки математи-
чески понятия и специална терминология.
• Разбирате ползата от икономическите анализи, трудностите при осъществя-
ването им и границите на техните възможности.

6
В първата глава от нашия курс ще изясним предмета на икономическата теория и харак-

теристиките на нейния подход, като теория за поведението и решенията в условията на
ограниченост.
Ще започнем с изследването на ограничеността и въпросите, които тя поражда. След това
ще представим спецификата на икономическия подход спрямо другите обществени на-
уки. Ще дефинираме двете основни области на икономическия анализ – микро и макро-
икономиката, както и двата типа въпроси, които се решават в тях – позитивните и норма-
тивните. За илюстрация ще покажем как моделът на границата на производствените въз-
можности демонстрира решенията какво и как да се произвежда.
1.1. Оскъдност и избор

Човешките цели и желания са неограничени. Природата ни дава жизнени импулси да
искаме да живеем дълго и удобно, да сме здрави, силни и красиви, да сме свободни,
сигурни в утрешния ден и добре информирани, да бъдем признати, уважавани и обичани,
да бъдем себе си и да се реализираме напълно. Както и много други неща. Постигнем ли
някакъв връх, независимо дали материален или духовен, веднага се устремяваме към
следващия в търсене на онова, което наричаме пълноценен живот и щастие.
Желанията предлагат възможности за действие, а целите са резултатите, които търсим от
своите действия. Какви са целите ни зависи от нашите ценности. Често се използват из-
рази като „целта на организацията“ или „обществената цел“, но коректността изисква да
отчитаме, че хората, а не организациите и институциите, имат цели. Респективно хората,
а не организациите и институциите, действат. При това целите, а следователно и дейст-
вията по постигането им, често са разнопосочни. Едни са целите на собственика на дадена
бизнес организация или на стоящия начело на правителството. Съвсем други могат да бъ-
дат целите на работещите в тази организация или на гражданите.
За постигането на целите си използваме различни средства. Обикновено целите се нари-
чат крайни блага, а средствата – блага. Някои блага са неизчерпаеми и следователно сво-
бодно достъпни. Примери са въздухът, вятърът и светлината. Повечето са ограничени и
недостатъчни, което ги прави основа на нашите действия и ги дефинира като икономи-
чески блага. Икономическите блага могат да бъдат материални – храна, дрехи, жилища,
автомобили, яхти и др. Могат да бъдат и нематериални. Нематериални блага са медий-
ните продукти, образователните програми, здравните грижи. Някои имат материален но-
сител, като медийните продукти, книгите и музикалните дискове, но и в тези случаи съ-
държанието е нематериално. Нематериалните икономически блага се наричат услуги. Ус-
луги предлагат банките, медиите, клубовете, здравните заведения, училищата, спортните
и туристическите дружества.
Икономическите блага, които могат пряко и непосредствено да задоволяват желанията

ни, се наричат потребителски блага или потребителски стоки. Икономическите блага, ко-
ито удовлетворяват желанията непряко и в сътрудничество с други блага се наричат про-
изводствени стоки, средства за производство или още производствени ресурси. Произ-
водствените блага могат да служат за създаването на потребителски стоки или за създа-
ването на други производствени блага.
Предварително условие за потреблението на преобладаващата част икономически блага
е те да бъдат създадени. Действието за създаване на дадено икономическо благо, неза-
висимо дали индивидуално или съгласувано с другите, се нарича производство. В по-ши-
рок смисъл като производство може да се разглежда всяка една съзидателна и целенасо-
чена човешка дейност. Когато учим създаваме образователен продукт – изграждаме ед-
новременно репутацията и човешкия си капитал. Когато спортуваме произвеждаме
здраве и дълголетие. Когато сме в заведение с приятели, създаваме настроение и соци-
ални контакти. Дори когато готвим вкъщи, произвеждаме своята храна.
Всяка дейност, създаваща блага, изисква влагането на други блага, т.е. на ресурси. Об-
разованието изисква да вложим интелектуални усилия и жертваме част от времето и
средствата си, за да посещаваме лекции и да четем учебниците, да използваме образо-
вателна инфраструктура – хардуер, софтуер, зали и тренажори, да се упражняваме върху
учебни пособия и да се консултираме с преподавателите си. За да постигнем резултат във
фитнес залата, използваме също ресурси, при това доста сходни с тези в създаването на
образователния продукт: трябва да положим усилия и да разполагаме с време, уреди,
примера и съветите на треньорите. Готвейки вкъщи също влагаме ресурси – първо, време
и усилия за домашно производство, и второ, пазарни ресурси – всичко което използваме
и сме купили от пазара. Изобщо, без ресурси, производство не е възможно.
Традиционно, икономическата теория категоризира ресурсите, като ги отнася към една
от следните категории – земя, труд, капитал и предприемачески способности.
Ресурсите, обединени в категорията земя, са всички природните суровини, които могат
да се използват заедно с други ресурси и косвено да задоволяват човешките желания. Тук
влизат водата, въздухът, обработваемите селскостопански площи, полезните изкопаеми,
горските масиви, и др. Някои от тях, като горите и почвата, са възобновими и могат да се
възстановяват. Други, като нефта и рудите, са невъзобновими и изчерпаеми.
Под ресурса труд се разбира енергията, както физическа, така и интелектуална, която хо-
рата притежават по природа и могат да използват като средство в производството на раз-
лични блага. За процеса на производството от трудовите ресурси най-голям интерес пред-
ставлява текущо икономически активно население. То се дефинира като работна сила и у
нас съставя лицата на 15 и повече навършени години, които влагат или предлагат своя
труд за производство на стоки и услуги. Работната сила включва заетите и безработните
лица. Заети лица са лицата на 15 и повече навършени години, които работят, или не ра-
ботят, но имат работа, от която временно отсъстват поради отпуск, болест, бременност,
раждане и отглеждане на малко дете, неблагоприятни климатични условия, стачка или
други подобни причини. Безработни лица са лицата от 15 до 74 навършени години, които
нямат работа, като едновременно с това търсят активно работа и са на разположение да
започнат работа.

8
Капиталът не се намира в естествен вид в природата, така както предходните два ресурса,
а е създаден от хората. Той е произведено средство за производство, като процесът на
натрупването му се нарича инвестиране. Основните видове производствен капитал са три
– физически, човешки и социален:
• Физическият капитал са произведените средства за производство. Към тях се от-
насят производствените сгради, машините, съоръженията, транспортните средства.
• Човешкият капитал е съвкупността от придобитите знания, навици, мотиви и
енергия, служещи за производството на стоки и услуги. В последното десетилетие именно
той, а не притежаването на територии, природни богатства и горива, е основен производ-
ствен ресурс и главен фактор за успеха на отделните индивиди, организации и държави.
Сред формите на човешкия капитал са квалификацията, здравеопазването, спортът и ту-
ризмът, миграцията. Така например, доброто здраве и квалификация увеличават произ-
водителността на труда, а усиленото търсене на работа, миграцията и географската мо-
билност позволяват да се намери най-висока пазарна оценка на тази производителност.
Инвестициите в някои от формите на човешкия капитал са свързани с хронологията на
жизнения цикъл. Първоначално са тези в отглеждането и възпитанието, следват инвести-
циите в образованието, а по време на периода на трудова активност инвестициите са със-
редоточени в неформалните форми на квалификация, търсенето на работа, трудовата мо-
билност и трудовия опит. Инвестициите в други форми на човешкия капитал обаче не са
свързани с конкретен период на жизнения цикъл и са разположени през цялата продъл-
жителност на живота. Такива са инвестициите в здравеопазването. От всички форми на
човешкия капитал най-голямо значение за производителността има професионалната
квалификация. Преобладаващата част от нея се получава с образованието, друга се при-
добива под формата на производствена подготовка в процеса на работата (on-the-job
training) и изисква откъсване от нея за различни квалификационни мероприятия - начална
професионална подготовка, допълнителна квалификация и преквалификация, а трета е
следствие на натрупването на трудов опит в процеса на работата на самото работно място
(learning by doing).
• Социалният капитал е начинът на мислене, ценностите, степента на доверието и
участието в различни обществени структури. Когато социалният капитал е налице взаи-
моотношенията се основават не на договори, а на реципрочност. Те представляват „раз-
мяна на подаръци”, с което значително се улеснява координацията и сътрудничеството и
се намаляват разходите за тяхното постигане и гарантиране. Социалният капитал изг-
ражда атмосфера на доверие и система от споделени ценности, мотивира хората да прес-
ледват единни цели, гарантира вътрешната интеграция на организациите и играе ролята
на катализатор на индивидуалните усилия за служба в интерес на другите.
Забележете, че въпреки разпространеното разбиране за парите като капитал, паричният
капитал не е производствен ресурс. Това е така, защо парите сами по себе си не произ-
веждат нищо. Ако централната банка напечата повече банкноти, с това ресурсите на ико-
номиката, а оттам и съвкупното производство, няма да се увеличат. Парите са единствено
разменно средство, което улеснява производството, но не и ресурс, който има производ-
ствено предназначение.
Ключов елемент на човешкия капитал са предприемаческите способности. Те могат да

са както в производството, така и в посредническата дейност между производството и

потреблението и включват знанията и уменията на предприемачите как да използват и
комбинират ограничените ресурси по стойностен начин, как да рискуват, как да превръ-
щат новите научни открития и постижения в иновации с практическа приложимост. По-
ради важността им, много автори разглеждат предприемаческите способности като отде-
лен, четвърти тип производствен ресурс. Към това становище се придържаме и ние.
Обща черта на всички производствени ресурси е тяхната оскъдност. При това, тази оскъд-
ност не е само абсолютна, а което е по-важното, тя е относителна спрямо потребностите
ни. Това означава, че индивидите и обществата разполагат с по-малко природни ре-
сурси, труд, капитал, знания и предприемачески способности, отколкото би им било
нужно, за да създадат всичките желани от тях блага.
Разбира се в производството се използват и неограничени ресурси. Примери за такива са
въздухът, слънчевата енергия и морската вода. Това са свободни ресурси и използването
им не е ограничено. Всеки може да ги има, в каквито количества пожелае и да създава с
тях всякакви блага. Има и други примери за такива ресурси. Общото между тях е, че са
безплатни и общодостъпни. Тези примери обаче не са много и все повече намаляват във
времето. Днес чистият въздух в големите градове едва ли може да се разглежда като не-
ограничен ресурс. Той не достига и това налага да се вземат решения, които използват
други ограничени ресурси, за да го осигурят: инсталиране на пречистващи инсталации на
електроцентралите и катализатори за вредните газове от автомобилите. Явно чистият
въздух се е превърнал в икономическо благо, за което сме принудени да правим жертви.
Погледнато общо, във всеки производствен процес се използват ограничени ресурси.
Няма производствен процес, в който например да не се използват труд, знание и енергия,
а това със сигурност са ограничени ресурси.
Ресурсите могат да се влагат в производствения процес в различни комбинации и с раз-
лични технологии. Един кораб може да се произведе с различни комбинации от труд и
капитал. Някои ще използват повече труд и по-малко машини, други, при които трудът е
по-ограничен, вероятно ще използват повече машини и по-малко труд. В примера с хра-
ната, може да сготвим вкъщи, за което ще използваме по-малко пазарни ресурси и повече
време за домашно производство, или да отидем на ресторант, за което ще вложим по-
вече пазарни ресурси и по-малко време за домашно производство. Какво ще изберем ще
зависи от ограничеността на пазарните ресурси и свободното ни време.
Заради оскъдността на ресурсите, винаги сме ограничени в своите възможности да удов-
летворяваме неограничените си цели и да имаме желаните от нас блага. Ограничени сме
в богатството си, във физическите си способности, във времето, с което разполагаме. Ня-
маме пълна информация и знание нито за възможностите пред нас, нито за начините на
тяхното постигане. Ограничени сме и от законите, от обществените правила и норми, от
поведението на другите. Можем да разменяме ресурсите, които притежаваме, като нап-
ример заменяме част от своето време, за да намерим нужната ни информация или се
отказваме от част от доходите или спестяванията си, за да я купим. Можем също да уве-
личаваме знанието и другите си ресурси, както и да заобикаляме някои от ограниченията.
Така променяме комбинацията от притежаваните от нас ресурси и си създаваме нови въз-
можности, но това съвсем не отменя тяхната оскъдност спрямо целите ни. Заради тази

10
оскъдност не можем постоянно да имаме всичко желано.
1.2. Основни икономически въпроси

Оскъдността на средствата и неограничеността на целите ни са фундаментални и непре-
одолими житейски условия, както за отделните индивиди, така и за обществата. Те ни
изправят пред основният проблем на икономиката: как с ограничените си средства да
постигнем в максимална степен своите неограничени цели. Логиката на възникването
на този проблем е представена на фигура 1-1.
Фигура 1-1. Икономическият проблем
Неограничени цели Ограничени средства
Неограничените ни цели не могат да се постигнат с ограниче-

ните ни средства. Искаме ли повече от едно благо, ще имаме
по-малко от другите. Нужен е избор!
Как да се разпределят ограничените ресурси и какви действия да предпри-

емем, за да задоволим максимално неограничените си желания?
Основният проблем на икономиката поставя четири въпроса.

Първият въпрос е Какво да се произвежда. Повече потре-
1.2.1. Четири основни ико- бителски, или повече инвестиционни блага? Повече ма-
гистрали, или повече храна? Повече знание, или повече
номически въпроса забавления? Тъй като с ограничените ресурси не можем
да създадем всичко, което желаем, следва да отговорим
на първо място на въпроса в производството на кои от желаните блага да вложим своите
ресурси и в какво количество да произвеждаме тези блага.
Вторият въпрос е Как да се произвежда. При наличните ресурси всяко благо може да
бъде създадено по няколко алтернативни начина. Например, за да се ушие една дреха
може да се използва предимно ръчен труд и по-малко машини, или да се автоматизират
процесите на разкрояване и шиене и да се използват повече машини и по-малко труд. За

да се транспортира произведеното може да се използва въздушен, железопътен, автомо-

билен или воден транспорт. Може да се продава по интернет, чрез собствена мрежа или
използвайки утвърдени търговски вериги. Така въпросът как да се произвежда налага да
се изберат най-удачните производствен метод и технология от всички възможни. Реше-
нията тук трябва да осигуряват пълна заетост на наличните ресурси (да не позволяваме
част от ресурсите да останат неизползвани, какъвто е случая с безработицата), както и
ефективна организация на производството на благата (да извличаме максималното от
влаганите ресурси).
Третият въпрос е За кого да се произвежда. Решенията какво и как да създадем логично
налагат като следващ избор да решим как да разпределяме произведените блага. Кой ще
заплаща и кой ще потребява произведените стоки и услуги? Дали да ги разпределяме
поравно? Ако не, по какъв начин да ги разпределяме? Дали да коригираме съществува-
щото разпределение, като преразпределяме благата между членовете на обществото?
Отговорите на тези въпроси са свързани с господстващото в обществото разбиране за
справедливост.
Четвъртият икономически въпрос е Колко бърз да е ръстът на производството. Този въп-
рос е свързан с времевите аспекти на задоволяването на нашите желания. Ако решим
днес да потребяваме повече блага, ще вложим своите ограничени ресурси главно в пот-
ребителски стоки и ще направим малко инвестиции в нов капитал. Това ще ни осигури по-
високо ниво на благосъстояние днес, но при малкото инвестиции утрешният капитал ще
е малко и това ще ограничи ресурсите, с които можем да разполагаме в бъдеще, а оттам
и благата, които можем тогава да произведем. Обратно, ако решим да ограничим днеш-
ното потребление за сметка на производство на повече капиталови блага, днешното ни
благосъстояние ще е по-ниско, но ръстът на производството в бъдеще ще е по-бърз и това
ще ни осигури повече бъдещи блага. Днес все повече като оптимален обществен избор
по въпроса за растежа се налага политиката на устойчиво развитие – да проучваме и вкар-
ваме в производството нови ресурси и да подобряваме съществуващите знания и методи
за тяхното използване, но в същото време да опазваме естествения баланс в околната
среда, така че да можем да задоволяваме потребностите си както в текущия момент, така
и в далечното бъдеще.
Всеки един от четирите основни ико-
1.2.2. Концепцията за алтернативния разход номически въпроса изисква да изби-
раме между малко или повече алтер-
нативи. При това винаги когато взе-
мем дадено решение, ние се отказваме от възможността да се радваме на облагите на
неговите алтернативи.
Ценността на най-добрата пропусната алтернатива представлява алтернативният раз-
ход на нашето действие. Казано по друг начин, това е цената, или разходът, за използва-
нето на ресурсите по един многото алтернативни начини. Той се измерва с ценността на
на-доброто действие, от което трябва да се откажем, и е винаги субективен, защото оцен-
ката зависи от индивидуалните обстоятелства.

12
Тъй като концепцията за алтернативния разход е може би най-фундаменталната концеп-

ция в икономиката, за да бъде разбрана по-добре, ще разгледаме следния пример. Ако
имате 30 хил. лв. и купите с тях автомобил, това означава че цените този автомобил по-
вече от другите неща, които можете да имате срещу същата сума – например да увели-
чите знанията си като следвате в престижен университет, да си купите малка яхта или да
гарантирате сигурността си, като вложите парите в банков депозит. Алтернативният раз-
ход за покупката на автомобила не са 30-те хиляди лева, а пропуснатата ценност на най-
добрата от трите останали възможности, които тези пари могат да осигурят. Ако сте млад
човек, който не е загрижен много за квалификацията и бъдещето си, но е голям любител
на яхтите, най-вероятно алтернативният ви разход за купуването на автомобила е отказът
ви от яхтата. Разбира се хората имат различни предпочитания и изправен пред същия из-
бор друг човек може да направи друг избор и да има други алтернативни разходи. Ако
например в предпочитанията си този друг човек поставя на първо място ученето, на второ
автомобила, на трето яхтата и на четвърто банковата сметка, той би избрал да учи, а ал-
тернативният му разход за това би била ценността, която той придава на притежаването
на автомобила.
Характерна особеност на алтернативните разходи е, че те винаги са свързани с нашите
действия. Благата сами по себе си нямат алтернативни разходи. Алтернативен разход
имат действията ни: да ги произведем, да ги купим, да ги използваме, да ги унищожим и
т.н. При това всяко едно от тези действия има различен алтернативен разход. Вече комен-
тирахме алтернативният разход на покупката един автомобил за 30 хил. лв. Този разход
обаче няма нищо общо с разхода за решението да продължите да притежавате автомо-
била. Ако притежавате автомобила, това, което пропускате, вече не са тези 30 хил. лв., а
възможността да го продадете. И ако в момента можете да получите за него 20 хил. лв.,
то най-ценното приложение на тази сума ще бъде алтернативният разход за това да го
притежавате.
Друга особеност на алтернативните разходи е, че те често имат по-широк обхват от па-
ричните разходи. Например разходът за решението ви да учите не се изчерпва с парич-
ните суми, които се отделят за такси, учебници и помагала, квартира, път и др. Тези суми
несъмнено са част от разходите, защото парите, които плащате, за да учите имат своите
алтернативни приложения. Освен тях обаче икономиката разглежда като разходи както
психологическите загуби, така и пропуснатите ползи от решението ви. Психологическите
загуби са в по-голямото напрежение, стреса от изпитите и другите форми на контрол, не-
удобствата от промяната на обичайната социална среда. Важна част от разходите за об-
разованието, която е най-големият компонент на разходите при трудоспособните лица,
са пропуснатите ползи. Като такива следва да се възприемат стойностите на най-добрите
пропуснати алтернативни приложения на времето. Пример за подобен алтернативен раз-
ход са доходите или трудовите възнаграждения, които губите заради невъзможността да
работи пълноценно по време на обучението си, както и ценността на свободното ви
време, ако най-доброто алтернативно приложение на времето ви за учене не е работата,
а свободното време.
Въпреки различието между алтернативния разход и заплащаната цена, при наличие на
конкурентни пазари цените могат много точно да измерват алтернативния разход. За

да илюстрираме това, нека предположим, че притежавате един декар земя и, използ-

вайки тази земя, можете да получите печалба от 20 хил. лв. Това ще бъде минималната
цена, на която ще бъдете склонни да я продадете. Ако пазарът ви предложи тази или по-
голяма сума, ще приемете и ще се откажете от използването на земята. За да установите
каква ще бъде продажната цена, можете да обявите, че продавате и да свикате търг. Ва-
шата обява вероятно ще привлече много купувачи, но нека допуснем, че на търга се явят
само трима. Всеки от тях би предложил като максимална цена печалбата, която би полу-
чил от използването на земята. Така например, първият може да получи от използването
на земята чисто 35 хил. лв. и би предложил най-много 35 хил. лв., вторият предполага, че
ще получи 30 хил. лв. и няма да предложи по-висока цена от тази, а третият може да по-
лучи от използването и 25 хил. лв. и ще предложи най-много 25 хил. лв. Как ще се развие
наддаването на търга? На вашата оферта от 20 хил. лв. всички кандидати ще кажат "купу-
вам" и това ще повиши цената. Ако следващата обява е 26 хил. лв., третият участник ще
се откаже, но първите двама отново ще желаят да купуват и това ще доведе до обявява-
нето на по-висока цена. Наддаването ще спре, когато вторият участник се откаже при цена
30 хил. лв. За него по-високите суми ще са неизгодни. Така пазарната цена ще се установи
на 30 хил. лв. и вие ще се откажете от използването на тази земя. Тя ще отиде в ръцете на
първия кандидат. Използването й от него ще бъде свързано с алтернативен разход, чиято
величина ще е равна на ползата от най-добрата пропусната алтернатива - тази на втория
кандидат в търга. Тъй като тя се измерваше с печалбата от 30 хил. лв., а това бе и цената
на земята, стигаме до извода, че цената на земята и алтернативният разхода за използва-
нето й ще са равни.
Какво щеше да се получи, ако купувачите не бяха трима, а много повече? Вероятно тогава
първата най-добра алтернатива от 35 хил. лв. щеше да е възможна за много участници в
икономическата игра и конкуренцията между тях би повишила пазарната цена до равни-
щето на ползата, която те биха получили от покупката. При това развитие цената на зе-
мята, т.е. ползата от втората най-добра алтернатива, би била много близка и дори равна
на ползата от най-доброто и използване. Така при много купувачи и голяма конкуренция,
алтернативният разход ще е практически равен на стойността не на втората, а на първата
най-добра алтернатива и печалбата дори за този, който я използва по най-добрия възмо-
жен начин, ще бъде нула.
Основният икономически проблем и отговорите
1.2.3. Приложно поле на икономи- на свързаните с него четири основни въпроса са
предмета на икономическата наука. Макар да
ката и кому е нужна тя? съществува убеждението, че тя се занимава с
проблеми като стопанския растеж, безработи-
цата, инфлацията и търговията, в действителност нейният предмет е изучаването как хо-
рата и обществата могат разумно и в максимална степен да задоволят своите желания с
ограничените си ресурси. В този смисъл нейното приложно поле надхвърля значително
традиционното разбиране и заедно с бизнес решенията включва анализите на човешките
действия в образованието, здравеопазването, спорта, външната политика, опазването на
околната среда, брака и семейството, военните конфликти, престъпността и изобщо всяка
човешка дейност, където трябва да се взимат решения и да се предприемат действия
между конкуриращи се алтернативи.

14
Причината икономиката да засяга всеки човек и всички въпроси е, че във всички области
на индивидуалния и обществения живот индивидите и обществените групи са принудени
да търсят решения на противоречието между неограничеността на целите и желанията и
оскъдността на средствата и ресурсите си и да реализират тези решения в ежедневните
си действия:
• В производството на материални и нематериални блага – колко храна, дрехи, ав-
томобили, здравни грижи, театрални постановки и сигурност да се произведат?
• В сферата на индивидуалното ни поведение: откъде да формираме своите доходи
– да работим или да крадем; колко да работим и колко да почиваме; колко време
да отделяме за учене и колко за развлечения; да следваме ли своите принципи,
или да живеем според изискванията на околните; да планираме ли своите дейст-
вия или да разчитаме на импровизации?
• В политическия процес – кои производства да се облагат с данъци, колко бързо да
се увеличава паричното предлагане, дали да увеличим разходите за отбрана и
вътрешна сигурност или да създаваме сигурност чрез по-устойчива вътрешна
среда и международна политика?
• В семейството – дали да се женим, колко деца да имаме, как да се грижим и въз-
питаваме децата си, как да разпределяме времето и задълженията в домакинст-
вото, колко често да ходим на почивка?
• В образованието си – каква професия и висше училище да изберем; как да изпол-
зваме времето си днес - за учене, за работа, за среща с приятели или за разходка;
колко време да отделяме на различните предмети; как да вземем идващия изпит
– като учим, или като се опитаме да препишем; как да получим достъп до учебни-
ците – като ги закупим, или като използваме пиратски копия?
Икономиките са сложни системи, произтичащи от подобни ежедневни решения и дейс-
твия на хората. Икономическата теория е призвана да обясни техния замисъл. Иконо-
мическата политика – да ги оцени като „добри“ или „лоши“ и коригира в желаната по-
сока. Това определя икономиката като социална наука. Тя не се занимава с осезаемите
материални обекти или нематериалните блага, а с хората, с техните решения и действия.
Ползите от разбирането на икономическата теория са значителни, а неуспехът в разби-
рането й води до трагични последици, както за отделните хора, така и за обществата.
Както сочи Лудвиг фон Мизес (1881 – 1973):
При днешните условия нищо не може да има по-голяма важност за един ин-
телигентен човек от икономиката. Съдбата му и тази на децата му са за-
ложени на карта. Много малко хора могат да допринесат с нещо значимо за
икономическата мисъл. Всички разумни индивиди обаче трябва да се запоз-
наят с ученията на икономиката. …
Корпусът на икономическите познания е основен елемент в структурата на
човешката цивилизация; той е основата, върху която са построени съвре-

менният индустриализъм, както и всички морални, интелектуални, техно-

логични и терапевтични достижения от последните няколко века. Само от
хората зависи да използват както трябва това съкровище, дадено им от
икономическите знания. Но ако не успеят да се възползват напълно от него
и пренебрегнат неговите учения и предупреждения, те няма да анулират
икономиката, а ще разрушат нашето общество и целия човешки род. (Луд-
виг фон Мизес, “Човешкото действие”)
Икономическите проблеми са навсякъде. Проблемите в личния и професионалния живот,
в обществените дела, както и в политиката обикновено са икономически. Можем да си
представим, че не съществуват и да избегнем личната си отговорност за решаването им,
но не можем да избягаме от техните последици. Можем да потърсим решения в религи-
ята, мистицизма и социалните утопии, но пак няма да ги решим така добре, както с инст-
рументите на икономическия анализ.
Въоръжените с икономически знания са в състояние най-добре да се ориентират в света
около себе си и факторите, които движат ежедневието. Придобиват увереност в собст-
вените сили и кураж да ги използват най-пълноценно в свой интерес. По-добре разби-
рат ролите и възможностите си в трудовия процес, в отношенията си с близките и в об-
ществото. И не на последно място, икономическите знания са главната защитна линия
на демокрацията и свободата. Отново ще се позовем на Мизес:
Независимо дали ни харесва или не, факт е, че най-важните въпроси на съв-
ременната политика са чисто икономически и не могат да бъдат разбрани
без помощта на икономическата теория. Само човек, запознат с основите
на икономиката, може да си състави собствено мнение по тези въпроси. Не-
осведомените хора просто повтарят това, което са дочули. Те са лесна
плячка за всеки демагог-мошеник или плиткоумен шарлатанин. Лековерието
им е най-сериозната заплаха за оцеляването на демокрацията и западната
цивилизация. Всеки гражданин на демократична държава има моралното за-
дължение да се ограмоти и да усвои необходимите знания, за да разбира об-
ществените дела. (Лудвиг фон Мизес, “Бюрокрацията”)
1.3. Икономическата теория като начин на мислене

Икономическата теория дава отговор на основните икономически въпроси в две полета -
на микроикономиката и на макроикономиката.
Микроикономиката изследва индивидуалното по-
1.3.1. Микро и макроикономика ведение на индивидите, домакинствата и фирмите,
тяхното взаимодействие на отделните пазари и ре-
зултати от намесата на държавата в това взаимо-
действие. Тук основни теми са пазарният механизъм, потребителското поведение, произ-
водствените разходи, поведението на фирмите в различните пазарни структури, ефектив-
ността на пазарите и пазарните провали, резултатите от намесата на държавата в работата
на пазара.

16
Макроикономиката от своя страна изследва съвкупното поведение, връзките между про-

менливите, описващи състоянието на националните икономики (национален доход, зае-
тост, инфлация, безработица, икономически растеж, лихвени проценти, обменни кур-
сове, платежни баланси и др.), както и ефектите от държавната политика върху макрои-
кономическите променливи.
Ако използваме една класическа алегория, макроикономиката е като наблюдение над
гората и процесите, които протичат в нея, а микроикономиката се концентрира върху от-
делните дървета и животинските видове в нея.
Независимо от това колко е обхватен погледът на икономиката, обектът на икономичес-
ката теория - човешките действия и социалните институции - съвпада с този на много
други науки, като психологията, социологията, етиката, теологията. Онова, което отличава
икономическата теория е нейният подход, начинът на мислене, който тя предлага.
В крайна сметка, както сполучливо посочва Якоб Винер (1892 – 1970), „икономиката е на-
ука за това как мислят икономистите“. С това се подчертава, че икономическата теория не
е определена съвкупност от въпроси и отговори. Тя не се характеризира със свой специ-
фичен обект, за какъвто е много популярно да се приемат бизнеса, пазарите, цените и
конкуренцията. Тя е подход, който използваме, за да отговаряме на въпросите. И когато
отговаряме на въпросите, използвайки този подход, изследването става икономическо,
независимо дали въпросите имат бизнес аспекти, или са свързани с действия и решения
извън стопанската сфера. Същата теза поддържа и теоретичният опонент на Винер - бри-
танският икономист Джон Мейнард Кейнс (1883 – 1946):
Икономическата теория не е пакет от неизменни изводи, непосредствено
приложими в практиката. Тя е по-скоро метод, а не доктрина – апарат на
ума, техника на мислене, която помага на своя притежател да стига до пра-
вилни заключения.
Три особености характеризират икономическия подход и отличават икономиката от оста-
налите социални науки.
На първо място икономиката е начин
1.3.2. Особености на икономическия подход на изследване на човешкото поведе-
ние, който почива на допускането, че
хората имат цели и се стремят да из-
бират най-добрия път за тяхното постигане. Заради ограниченията, пред които сме изп-
равени, повечето от целите ни не могат да се реализират и не можем да имаме всичко.
Тогава най-доброто, което можем да направим, е, първо, да се откажем от нещата, които
ценим по-малко, за да можем да получим онези, което ценим повече, и, второ, да създа-
ваме последните по начин, който може да ни ги осигури в най-големи количества и при
най-малък разход на ресурси. С тази цел също изграждаме институции, които да коорди-
нират поведението на различните индивиди и да управляват процесите на производст-
вото, потреблението и разпределението на благата. Такива основни институции са паза-
рите, стопанските организации (фирмите), държавата, неправителствените организации,
семейството.

Стремежът ни при всичко това е да бъдем рационални. Рационалността не е характерис-

тика на нашите цели и желания. Целите и желанията са такива, каквито са. Не е нито ра-
ционално, нито ирационално, да искате да учите, или да желаете да бездействате, да ис-
кате да забогатеете, или да желаете да постигнете духовните висоти на искрено вярващ
човек. Рационалността е характеристика на нашите действия, когато тези действия пос-
тигат целенасочено желанията ни, независимо от това какви са тези желания. Тя озна-
чава, първо, че притежаваме система от съвместими предпочитания, на основата на която
можем да оценяваме и сравняваме алтернативите си, второ, че целенасочено търсим
онова решение, което в условията на наличната ни информация оптимално удовлетво-
рява предпочитанията ни, отчитайки ползите и разходите за своето постигане, и, трето, че
целесъобразно следваме плана, постигащ най-доброто за нас решение. Стремейки се към
това решение, ние се отказваме от алтернативите му, защото оценката ни за ползата от
него е по-висока от оценката ни за пропусканата полза от най-ценната му алтернатива.
Тази най-ценна пропускана алтернатива е цената – алтернативният разход, или накратко
разходът, за вземаното от нас решение. Така рационалността предполага, че поведението
ни винаги е свързано и преследва по възможно най-добрия начин личния ни интерес.
В действителност допускането за рационалност не е напълно реалистично. Често реше-
нията ни са ирационални и нямат разумно обяснение. Това поставя логичния въпрос, след
като икономиката допуска, че хората са рационални, а те не са такива, няма ли да сгре-
шим, ако използваме икономическия подход?
Аргументите в защита на икономическия подход са няколко:
1. Рационалното поведение се основава на преследването на личния интерес, а това
е най-често срещаното поведение. То има сериозни еволюционни основания. Ако
не следваме личния си интерес, намаляваме шанса си за оцеляване и възпроиз-
водството, като едновременно с това увеличаваме чуждите шансове.
2. Ирационалното поведение е непредвидимо и не е възможно да се създаде тео-
рия за ирационалните решения. Затова науката се занимава с рационалното пове-
дение, а ирационалното е оставено в полето на ненаучните подходи и религията.
3. В икономическата теория се интересуваме от съвкупния резултат от поведението
на много хора. Тъй като неговата ирационална част е случайно разпределена
между отделните индивиди, тя се неутрализира и няма да засята съвкупния ре-
зултат от поведението им.
4. В икономическите модели най-често се интересуваме не от случайни групи хора,
а от такива, които са избрали или са подбрани, за да изпълняват определени роли.
Самата селекция тук гарантира, че равнището на тяхната рационалност е по-ви-
соко от средното. Може и да има нерационални производители, които не постигат
максимални печалби, но те ще бъдат изтласкани от пазара от рационалните и
няма да оцелеят.
5. Една теория е добра не когато предпоставките й са реалистични, а когато пред-
вижданията й се потвърждават от емпиричните данни. Затова правилният тест за
всяка теория не е реалистичността на допусканията й, а нейната способност да

18
обяснява и предвижда действителността. Дори допускането за рационалност да

не е изпълнено, този факт няма голямо значение, ако теориите правят предвиж-
дания, които могат да се изследват емпирично и се потвърждават от наблюдени-
ята. Този възглед, известен като инструментализъм, е защитен от нобеловия лау-
реат Милтън Фридман (1912 – 2006) в есето „Методология на позитивната иконо-
мика“. Там той излага тезата, че задачата на позитивната икономика е да прави
предвиждания, върху основата на хипотези, които могат да се подложат на емпи-
рична проверка и чиято дескриптивна реалност няма никакво значение.
Втората основна характеристика на икономическия подход е интересът към равновеси-
ето. В икономиката под равновесно състояние се разбира състояние, към което системата
се стреми и което няма да се наруши, освен, ако не се появят някакви външни шокове.
Това разбиране за равновесие ще прилагаме към индивидуалните избори относно пот-
реблението и производството. Така например равновесен потребителски избор ще бъде
този избор, който максимизира индивидуалната полезност и който индивидът няма да
иска да замени с друг, поне докато не се променят някои от определящите го индивиду-
ални предпочитания или ограничения. Макар че за икономическата теория въпросът за
индивидуалното поведение е основен, продължава се и по-нататък. Индивидуалното по-
ведение се агрегира и се стига до проблемите къде е равновесието, когато отделните ико-
номически агенти си взаимодействат, кога тяхното взаимодействие е в контекста на па-
зара и кога е извънпазарно. По степента, в която се интересува от изследване на равнове-
сието, икономиката се нарежда до физиката. В нея обаче се търсят не природните физи-
чески условия, а социалните фактори за стабилност и устойчивост.
На трето място, икономическият подход се интересува от ефективността. Това е степента
на постигане на целите при съпоставяне на действителните и желаните резултати от
дейността. Тя е свързана с целесъобразността на действията и чрез нея се дава отговор
на въпроса какво правим, дали се правят „правилните“ неща. Тя отчита само постигането
на целта, а не разходите за това (природни суровини, труд, капитал), освен когато разхо-
дите също са сред целите. Колкото степента на постигане на една цел е по-висока, толкова
по-предпочитани са действията и мероприятията.
Често терминът ефективност се бърка с термина - ефикасност. Това е неправилно, тъй
като ефикасността е отношението на вложените разходи спрямо постигнатия ефект. Тя не
отговаря на въпроса кои неща са „правилни“, а как да вършим „правилно“ нещата. Отго-
ворът на въпроса за ефективността е ценностен, докато отговорът на въпроса за ефикас-
ността е технологичен. Дадена технология не може да ни помогне да намерим ефектив-
ните решения. Технологията може да ни подпомогне да правим “правилно” нещата, из-
ползвайки по оптимален начин ресурсите – например нашите време, енергия, матери-
ални активи и т.н. Това е ефикасност. Не всичко ефикасно обаче е ефективно. Например,
може много ефикасно да управлявате кораб, т.е. разходът му на гориво да е минимален,
но ако сте сбъркали курса и сте поели в обратна посока на вашата цел, това няма в ника-
къв случай да е ефективно. Също не всичко което е ефективно е ефикасно. Ако например
въпросът е как да превозваме нефт – дали със свръхзвуков самолет, или с танкер, ефек-
тивни решения са и двете – и двете ще ни позволят да транспортираме нефта, но първото
няма да е ефикасно, тъй като ще изисква по-високи разходи.

1.4. Икономически теории и икономически модели

Икономическата теория използва системните методи на наблюдението и анализа за изу-
чаването на човешкото поведение. Тя прави обобщения и формулира хипотези и теории,
за да описва, обяснява и предвижда онова, което засяга живота на всеки.
Логическата рамка на икономическите те-
1.4.1. Стъпки в изграждането на теориите ории използва конкретни и абстрактни
допускания, дефиниции, заключения и
предвиждания. Както вече посочихме,
допускания могат да бъдат и нереалистични, но това не прави теориите невалидни. Ва-
лидността на всяка теория се определя от качеството на нейните предвиждания, а не от
реалистичността на нейните допускания. По тази причина тестването на теориите е ос-
новно изискване в развитието на икономическата наука.
Стъпките в изграждането на теориите в икономиката са следните:
• Избор на икономическия проблем и ключовите променливи, които имат отноше-
ние към него;
• Формулиране на опростяващи допускания за обекта на изследването и поведени-
ето на икономическите агенти;
• Формулиране на хипотеза за връзките между променливите;
• Формулиране на предвиждания;
• Тестване на хипотезата и предвижданията;
• Анализ на критичността на допусканията на модела;
• Формулиране на препоръки за вземащите политически решения;
• Преценка за други приложения на модела.
Икономическият анализ може да бъде два вида: позитивен и нормативен.
Позитивният анализ се основава на фактите. Това е изучаване на “какво е”, а позитивните
отговори са или верни, или грешни. Когато развиваме позитивния анализ, изграждаме
икономическата теория и се опитваме да обясним как работи светът около нас. Примери
за позитивни въпроси са какво ще стане с цените, ако търсенето се увеличи; ще се увеличи
ли безработицата, ако правителството увеличи минималната работна заплата; как ще ре-
агира потреблението на промяна в данъците; каква е връзката между лихвените равнища
и обемът на инвестициите. От същото естество са и въпросите колко са безработните, сту-
дентите и пенсионерите; какво ще стане с цената на даден продукт, ако правителството
ограничи вноса или наложи нови по-високи стандарти за производство; къде да учим, ако
искаме да получаваме по-високо възнаграждение и да имаме по-сигурна работа. При
всички подобни въпроси отговорите се основават на икономическите закони, на фактите,
а не на нашето отношение към тях.

20
Нормативният анализ се основава не само на фактите, но и ценностната система и лич-

ното мнение. Той дава отговор на въпроса “какво трябва да бъде” и съставя сърцевината
на икономическата политика. Икономическата политика е насочена не към обяснението
на света, а към неговата оценка и промяна в насока, която смятаме за правилна. Напри-
мер нормативни са въпросите, висока ли е безработицата, цените или инфлацията; трябва
ли да преразпределяме доходите от богатите към бедните; трябва ли държавата да сти-
мулира някои бизнеси и кои; добре ли е да повишим минималната работна заплата. По
подобни въпроси няма да има единомислие, защото различните хора им отговарят, из-
хождайки от различна ценностна система. Ако по въпроса какви ще са последиците за
безработицата от увеличението на минималната работна заплата няма да има спорове,
то по въпроса дали трябва да има минимална работна заплата, такива ще са налице. Спо-
ред някои минималната заплата трябва да се увеличи, а според други трябва да бъде от-
менена. За някои безработицата е висока, а за други процентът й не е обществен проб-
лем. Някои ще смятат, че е добре държавата да преразпределя доходите, а за други това
е недопустимо. От такова естество е и проблемът за избора на критерий за ефективност.
Неговите отговори също са нормативни, тъй като са основани на разбирането какво е
добро, как е правилно да се постъпва, какво означава човек да е щастлив, а общественото
благосъстояние да е максимално. За разлика от позитивните отговори, нормативните не
могат по принцип да са „верни” или „грешни”. Това е така, защото икономиката не опре-
деля ценностите като „верни” и „грешни”. Нещо повече, тя не се стреми дори да променя
индивидуалните ценности и политически възгледи, а само им дава аргументи за подк-
репа.
Несъмнено позитивните и нормативните позиции съществено се различават. Първите ги
оценяваме като ги съпоставяме с фактите, а вторите с ценностите. Какво е влиянието на
минималната заплата върху безработицата може да се провери емпирично. С подобни
емпирични изследвания икономистите са в ролята си на учени. Дали минималната зап-
лата обаче е „добра“ или „лоша“ политика, не е може да се провери емпирично. Това е
въпрос, който зависи от нашите морални, философски и религиозни възгледи за целта,
която си поставяме с налагането й. Позитивната икономика може да докаже, че тя е неа-
декватно средство за подобряване на положението на бедните работещи. Дали е „добра“
или „лоша“ политика, обаче, зависи от това кое смятаме да по-ценно: опитът да реализи-
раме мита, че държавата може с декрет да подобри положението на бедните работещи,
или това да не допускаме неизбежните негативни последици от нейната интервенция на
пазара.
Когато икономистите отговарят на нормативните въпроси, те са в ролята на политически
съветници. Като такива те могат да съветват политиците и да им предлагат алтернативни
решения. От една страна, това учи политиците да се съобразяват с икономическите за-
кони, а не да се опитват да ги променят. Да се вярва, че политиците могат да променят
икономическите закони е толкова абсурдно, колкото да се вярва, че могат да променят
законите на физиката. От друга страна, съветите на икономистите позволяват на полити-
ците да защитават съвместими с ценностната им система идеи. Макар и позитивните от-
говори да не могат да бъдат грешни или верни, погрешно е политик с претенция за ли-
бертарианско мислене да твърди, че минималната работна заплата е добра политика. Тя
нарушава правото на работодателите и работниците да договарят свободно условията на

труд, а тази свобода за истинските либертарианци е ценност, която не може да се жертва

за никакви лични или обществени облаги. Погрешно е също утилитарист да я отхвърля с
аргумента, че нарушава свободата сами да избираме какво и при какви условия да рабо-
тим. Той трябва да се аргументира не със свободата, а с ползите и разходите от нея.
Въпреки тези различия, често нормативните възгледи на хората следват позитивните. Раз-
бирането за това как работи света оказва влияние върху възгледа как трябва да работи.
Ако например считате, че минималната заплата увеличава безработицата, намалява зае-
тостта и създава черен пазар, на който заплащането е твърде ниско, може би ще твърдите,
че тя не е добра политика. Това прави позитивната икономическа наука силно оръжие не
само за обяснение, но и за оценка и промяна на света, както и увеличава влиянието на
икономистите върху политическите идеи и живота на хората. Затова Джон Мейнард
Кейнс пише:
...идеите на икономическите и политическите мислители, и когато те са
прави, и когато грешат, са по-влиятелни, отколкото обикновено се счита.
Хората на практиката, които считат себе си за напълно лишени от вся-
какво интелектуално влияние, са често роби на някой икономист от мина-
лото. (Джон М. Кейнс, „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“)
Елементарен пример за възможностите на икономическите модели и анализ дава моде-
лът на границата на производствените възможности.
Моделът на границата на производствените възмож-
1.4.2. Граница на производст- ности цели да илюстрира различните комбинации от
блага, които обществото е способно да произведе в
вените възможности даден времеви период. За да направи това моделът
допуска, че съществуват:
• Пълна заетост и пълно използване на производствените мощности;
• Неизменни ресурси (те обаче могат да бъдат използвани в производството на раз-
лични блага);
• Неизменни технологии;
• Два продукта: например храна X и машини Y.
Подобни допускания са необходими, за да се освободим от всички маловажни подроб-
ности и да се запази модела обозрим. Дали те са критични за неговите изводи, т.е. дали
ако се освободим от опростяващите допускания изводите няма да се променят, е въпрос,
на който ще се отговаря по-късно.
Моделът е представен на фигура 1-2. На нея по абсцисата се измерва количеството на
храната X, а по ординатата – количеството на машините – Y. Самата граница на производ-
ствените възможности е червената крива PPC (Production Possibilities Curve), премина-
ваща през точките B и C. Тя показва, че с дадените ресурси и технологии могат да бъдат
произведени всички комбинации от X и Y, които се намират под и на границата. Точки,
като т. D, които се намират извън границата не могат да бъдат произведени, защото при
съществуващите технологии ресурсите за тяхното производство са недостатъчни.

22
Моделът на границата на производствените възможности отразява напълно фундамен-

талните икономически принципи и показва решенията на основните икономически въп-
роси.
Фигура 1-2. Граница на производствените възможности
B
D
Y
C
PPC
A
X
X
Въпросът какво да се произвежда е свързан с оскъдността на ресурсите и избора между

възможните комбинации от блага. На фигурата този избор е лимитиран от кривата РРС –
може да се избира само между комбинациите, които лежат под и на нея.
Въпросът как да се произвежда е свързан с ефективното използване на ресурсите. Тук
ефективност означава, че не можем да произведем повече от едното благо, без да нама-
лим производството на някое друго. Всяка точка като т. А, която се намира под границата
на производствените възможности е неефективно състояние, защото в сравнение с нея
съществуват предпочитани комбинации, т.е. такива при прехода към които можем да
произвеждаме повече поне от едното благо без да произвеждаме по-малко от другото.
Спрямо т. A предпочитани комбинации са тези в т. В и т. С, защото в тях се произвежда
повече и от X, и от Y. Следвайки принципа на ефективността, преходът от т. A към точки
като В и С ще създава повече ползи, отколкото разходи, т.е. ще бъдат икономически из-
годни. В модела на границата на производствените възможности всички точки под грани-
цата са неефективни. Причини за неефективността могат да бъдат много: непълно изпол-
зване на ресурсите, наличие на безработица, неизползвани производствени мощности,
неефективно използване на ресурсите, лош мениджмънт, стачки, ниска производител-
ност на труда заради недостатъчна квалификация или ниска мотивация.
Освен неефективните производствени комбинации моделът показва и ефективните: това
са всички комбинации на границата на производствените възможности. Сред тях са и точ-
ките В и С, защото в сравнение с тях няма други възможни комбинации, при които да се
произвежда повече поне от едното благо, без да се произвежда по-малко от другото.

Следващият фундаментален икономически принцип, демонстриран чрез модела на гра-

ницата на производствените възможности, е, че обществените ресурси и технологии, а
следователно и обществените производствени възможности, са ограничени и това налага
да избираме. При това изборът налагат жертви, или алтернативни разходи. Отрицател-
ният наклон на границата на производствените възможности показва, че ако обществото
желае да произведе повече от едно благо, то трябва да ограничи производството на дру-
гото. Така например, ако се намираме в т. В и искаме да увеличим производството на X с
X, това ще изисква да намалим производството на Y поне с Y. В случая намалението на
Y с тази стойност представа ценността на пропуснатите алтернативи заради увеличението
на X и се явява алтернативен разход за решението ни да се увеличи производството на Х.
Много често в икономическите анализи се използва алтернативният разход за производ-
ството или потреблението на една допълнителна единица от дадения продукт. Този ал-
тернативен разход се нарича пределен разход (marginal cost, MC). Пределният разход се
измерва с допълнителния разход, който трябва да се заплати за допълнителна единица
от продукта. В примера пределният разход за производството на допълнителна единица
от X е количеството от Y, което ще пропуснем да произведем, влагайки част от ресурсите
в производството на допълнителната единица от Х, а не в производството на Y. Геомет-
рично, това е наклонът на границата на производствените възможности във всяка нейна
точка.
От графиката на границата на производствените възможности е видно, че този наклон се
увеличава при движение надясно по границата. Това означава, че пределните разходи за
производството на X ще се увеличават с увеличаването на количеството от Х, което про-
извеждаме. Причината за наличието на нарастващи пределни разходи е чисто техноло-
гична: Някои ресурси са по-производителни в производството на определени стоки от
други. Колкото по-голямо е произвежданото количество, за допълнително увеличение на
производството ще трябва да влагаме все по-малко производителни в това производство
ресурси. Тях ще отделяме от производството на блага, в които те са много по-производи-
телни и затова пределният разход ще се увеличава.
Моделът на границата на производствените възможности успешно отговаря и на въпроса
за колко бърз да е икономическият растеж. Така например, ако изборът е в т. В от фиг. 1-
2, където се произвеждат повече машини и по-малко храна, бъдещият икономически рас-
теж ще е по-ускорен, отколкото, ако изборът е в т. С, където се произвежда повече храна
и по-малко машини. Ако се избере т. В в следващия период ще има повече капитал и гра-
ницата на производствените възможности ще бъде изместена надясно от границата при
избора в т. С. Така днешното ограничаване на потреблението и инвестициите в машини
ще се превърнат утре в по-големи производствени възможности.
Единственият основен икономически въпрос, на който моделът за границата на произ-
водствените възможности не може да отговори, е за кого е произведения продукт. Избо-
рът от фиг. 1-2 представя дали производството е ефективно, колко бърз ще е растежа и
каква комбинация от храна и машини ще се произвежда, но не дава информация как про-
изведената храна и машини ще бъдат разпределени между членовете на обществото. Ре-
шението за последното зависи от вида на икономическата система и това, което общест-
вените норми приемат за правилно и справедливо разпределение.

24
КЛЮЧОВИ ДУМИ
Оскъдност Предприемачески способности
Крайно благо Технология
Материално благо Основни икономически въпроси
Нематериално благо (услуга) Алтернативен разход
Потребителско благо (потребителска Цена
стока) Микроикономика
Производствена стока (средство за Макроикономика
производство, производствен ресурс) Рационално поведение
Производство Равновесие
Икономика Ефективност
Икономически ресурс Ефикасност
Свободен ресурс Икономическа теория
Земя Икономически модел
Труд Позитивен анализ
Физически капитал Нормативен анализ
Човешки капитал Граница на производствени възмож-
Социален капитал ности
Паричен капитал Пределен разход
ОБОБЩЕНИЕ
1. Икономиката е социална наука, която изучава как да се използват ограничените

ресурси с цел максималното задоволяване на неограничените ни потребности, а
основните икономически въпроси, произтичащи от относителната оскъдност на ре-
сурсите, са какво, как и за кого да се произвежда.
2. Микроикономика изследва поведението на потребителите, домакинствата и фир-
мите, тяхното взаимодействие на отделните пазари и резултатите от намесата на
държавата.
3. Макроикономиката изследва съвкупното поведение, връзките между променли-
вите, описващи състоянието на националните икономики и ефектите от държав-
ната политика върху макроикономическите променливи.
4. Три особености характеризират икономическия подход и го отличават икономи-
ката от останалите социални науки: допускането за рационалност на действията,
търсенето на равновесие и интересът към проблема за ефективността.
5. Икономическите анализи са позитивни и нормативни. Първите са основани на фак-
тите, отговарят на въпроса „какво е“ и съставят сърцевината на икономическата те-
ория. Вторите се основават на ценностите, отговарят на въпроса „какво трябва да
бъде“ и формират основите на икономическата политика.

6. Има четири стъпки в развитието на икономическите теории: наблюдаване на фак-

тите; формулиране на теория; проверка на теорията; прилагане на теорията.

26
• Познавате основните критерии за ефективност, използвани в икономическата

теория: критерия „разход-полза“, критерия на Парето и критерия на Ролс.
• Разбирате нормативната същност на различните критерии за ефективност и
връзките им с етичните концепции на утилитаризма, либертарианството и либе-
рализма.
• Можете да класифицирате икономическите системи.
• Разбирате спецификата на всяка икономическа система като съвкупност от
механизми и институции, които решават четирите основни икономически въпроса.
• Знаете кои са основните институции на съвременните пазарни икономики.
• Разбирате как в пазарните икономики разделението на труда, точно дефинира-
ните и гарантирани права на собственост и свободно функциониращите пазари оси-
гуряват просперитет и индивидуална свобода.
Предходната тема представи икономическата теория като наука за ефективното разпре-

деление на ограничените ресурси. В настоящата глава ще се концентрираме върху раз-
личните виждания за ефективността и приложенията на нормативното обществено раз-
биране за нея върху типа на икономическите системи и спецификата на механизмите и
институциите, които ги изграждат.
Първо ще представим най-разпространените концепции за ефективността и ще потър-
сим техните връзки с етиката на утилитаризма, либертарианството и либерализма. След
това ще опишем алтернативните икономически системи и това как те решават основ-
ните икономически въпроси. Накрая ще въведем трите основни институции на пазар-
ната икономика – разделението на труда, правата на собственост и свободните пазари.

Критерии за ефективност. Икономически системи. 27
2.1. Критерии за ефективност

Както вече изяснихме, като социална наука, икономиката се концентрира върху ефектив-
ността, макар че често включва като цели минимизацията на разходите и така едновре-
менно търси ефективните и ефикасни решения. При това тя използва няколко критерия
за ефективност, всеки от които има сериозни етични основания.
Най-често използван и най-универсален е критерият
2.1.1. Утилитаризмът и крите- “разход-полза” (cost-benefit). Според критерия „раз-
ход-полза“ едно състояние е ефективно, ако ползите
рия „разход-полза“ от него са по-големи от алтернативния му разход.
Така например, ще е ефективно да посещавате лек-
ции, ако очакваната полза от това е по-голяма от тази на най-добрата друга алтернатива,
които имате. Ефективно е да приемете дадено предложение за работа, ако ценността на
останалите приложения на времето и усилията ви е по-малка. Ефективно е и да напуснете
работа, ако смятате, че някъде другаде ще намерите предпочитана реализация.
Обосновката на критерия „разход-полза“ е свързана моралната философия на утилита-
ризма и възгледите на Джереми Бентам и Джон Стюард Мил. Според Дж. Бентам приро-
дата е определила като наши „върховни господари“ чувствата на удоволствие и страда-
ние. Затова както индивидуалните действия, така и обществените институции следва да
създават повече удоволствие, отколкото страдание, т.е. повече ползи, отколкото разходи.
Подобна идея изисква няколко уточнения.
Първо, с позоваването си на човешката същност и психология утилитаризмът има амби-
цията да даде универсално обяснение на човешкото поведение. Всичко което правим,
а не само определени действия, той свързва с желанието да получаваме удоволствие и
да избягваме страданието. Това, според Дж. Бентам, е единственият мотив в поведението
ни и трудно биха могли да се дадат примери за обратното. Дори саможертвата и дейст-
вията от религиозни подбуди са обясними по този начин. Ако обичате някого, саможерт-
вата за него избягва страданието да се живее с мисълта, че сте могли, а не сте му помог-
нали. Стремежът към удоволствие и избягване на страданието е отчетен и в Библията,
където следването на религиозните норми обещава удоволствията на Рая, а отклонени-
ето от тях води до страданията на Ада. За утилитаристите преследването на ползите и
избягването на загубите е биологично определено в човешката природа. Според тях,
дори това да бъде отричано от хората, които твърдят или мислят, че действат от някакви
други по-висши мотиви, подобни субективни твърдения са неоснователни: преценката за
ползите и разходите ръководят поведението на всички.
Второ, разбирането на утилитаризма за благосъстоянието не се свежда до определена
концепция за ползите и разходите, каквито например са хедонистичната и материалис-
тичната. Тя разглежда като ползи всичко, което индивидите ценят, като например мате-
риални блага, спестявания, образование и култура, здраве, лични свободи и автономия,
социални възможности, функции, власт, статут и перспективи, социална и природна
среда, сигурност, усещане за справедливост, чувство за одобрение и уважение у окол-
ните, възможност за себеизява и др. И обратно, отчита като разход не само материалните

28
загуби и физическите страдания, но и всичко останало, което причинява неудобство, неу-

довлетворение и огорчение.
Трето, утилитаризмът не е егоистична концепция, каквато изглежда на пръв поглед, тъй
като за него е от значение не индивидуалното, а общото благо. Той налага отделната лич-
ност да хармонизира личния си интерес с обществения, дори да жертва собственото си
щастие и щастието на хората, които харесва и обича, ако това увеличава общото благо-
състояние. По същата причина утилитаризмът оправдава преразпределението на дохо-
дите от богатите към бедните: общото благо расте, тъй като ползата, която ще получат
бедните от трансфера на доход, надхвърля страданието на богатите от по-ниските им до-
ходи. В същото време обаче той не подкрепя пълното равенство, защото последното ще
намали стимулите за труд и оттук доходите на всички.
Разбира се, личният стремеж към максимална индивидуална полезност понякога проти-
воречи на максимизацията на общата полезност. Често хората ще предпочитат да нахра-
нят себе си, вместо да нахранят другите, дори второ да увеличава повече общата полза.
Не всеки също ще е склонен доброволно да прави нужните саможертви. Тук утилитарис-
тите виждат ролята на държавата. Тя трябва да противодейства на проявите на себичност,
от които общото благо намалява, да преразпределя богатството, да застави хората да доп-
ринасят за вътрешната и външната сигурност, да регулира ползването на общата собстве-
ност и природните ресурси и т.н.
Приложенията на критерия „разход-полза“ са многобройни. Той обаче съдържа един тех-
нически и един морален проблем.
Ако дадена политика облагодетелства някои хора и ощетява други, не може да се оцени
дали тя е добра или лоша, освен ако резултатите от нея не се измерват и сравняват с
единна скала. Като общ измерител могат да се използват цените. Много често, обаче, осо-
бено когато се засягат нематериални аспекти на благосъстоянието (като човешките чувс-
тва, здраве, живот, идеали и ценности), това не е удачно и тогава липсва общ измерител,
който да се използва за оценка на ефектите от разпределението на благата върху бла-
госъстоянието на отделните индивиди и групи. Ако например с този критерий се оценява
ефективността от строителството на една магистрала, разходите за нея са в общи линии
ясни, тъй като пазарите за строителни услуги и терени ще дадат точна оценка на алтерна-
тивния разход за строителството. При оценката на ползите от магистралата обаче трябва
да се отчитат много фактори, които нямат точна пазарна оценка: каква е стойността на
спестеното време от облекчения трафик, на по-малкото произшествия и спасените чо-
вешки животи и т.н. Така първият технически проблем с критерия „разход-полза“ е чес-
тият му провал да намери количествена оценка на ползите и разходите.
Моралният проблем, създаван от критерия „разход-полза“, има два аспекта. Единият е
следствие от неспособността му да различи собствената морална ценност на поведени-
ето. Например, представете си двама индивида. Първият изпитва много голямо удоволс-
твие от това да малтретира животни, а вторият обича да се грижи за тях, но капацитетът
му да изпитва удоволствие е по-нисък. Оставяйки настрана чувствата на животните, кри-
терият „разход-полза“ би оценил първия индивид като по-добър човек от втория, тъй като
действията му допринасят повече за съвкупната полезност. Какви са самите действия е

без значение. Критерият „разход-полза“ не оценява действията, а резултатите за съвкуп-

ната чиста полезност.
Вторият морален проблем на утилитаризма и критерия „разход-полза“ е свързан със за-
читането на индивидуалните права и свободи. Грижейки се единствено за съвкупната
полезност, утилитаризмът не уважава индивидуалните права и оправдава с „общото
благо“ индивидуалното страдание и жертви, дори отнемането на свободата, живота и
собствеността. Според него само баланса на разходите и ползите определя дали е оправ-
дано убийството на един човек, за да се спасят други; дали християни да се хвърлят на
лъвовете за забавление на тълпите в Колизеума на древния Рим; дали са допустими ре-
лигиозните, етнически или политически гонения в името на „общото благо“; дали, за да
се изгради една социална утопия, могат да се преследват евреите и инакомислещите;
дали да се измъчва един заподозрян в тероризъм, за да се предотврати смъртта на хи-
ляди други хора. Същата калкулация той предлага и за всички останали въпроси от мо-
рално естество: за преразпределението на доходите чрез данъчното облагане, налага-
нето на ограничения върху свободното движение и избора на местожителство, смъртното
наказание, национализацията на средствата за производство и доходите, контрола върху
трафика в Интернет, уговорените от родителите бракове и др. Във всички подобни случаи
критиката срещу утилитаризма не е в технологията и точността на изчисленията разход-
полза, а в това, че човешките права, свобода и достойнство не бива да се жертват заради
резултатите от подобни изчисления.
Решения на тези два проблема предлага вторият осно-
2.1.2. Либертарианството и вен критерий за ефективност, използван от икономи-
ческата теория. Това е критерият на Парето. Той е на-
критерия на Парето зован на името на неговия създател - италианският
икономист и социолог Вилфредо Парето (1848 – 1923).
При него се дефинират две състояния – предпочитано и ефективно.
От гледна точка на разпределението едно състояние Х е предпочитано по Парето (Pareto-
preferred) спрямо състоянието Y, ако при прехода от Y към X някой става по-добре и никой
не става по-зле, т.е. поне един индивид предпочита X пред Y и никой не предпочита Y
пред X. В този случай самият преход от Y към X се нарича Парето-подобрение (Pareto-
improvement). Парето-подобрението е движение към ефективността, но това не означава
със сигурност, че то осигурява ефективност. Ефективно, или оптимално по Парето
(Pareto-optimal), е само онова състояние, спрямо което няма предпочитани и което не
позволява Парето-подобрения. Т.е., едно състояние е Парето-ефективно, ако няма алтер-
нативно състояние, при което някой ще подобри положението си, без да се влоши поло-
жението на друг.
Ние вече използвахме концепцията на Парето в анализа на границата на производстве-
ните възможности. Приложена към нея дефинирахме ориентирите за постигане на техни-
ческа ефективност в икономиката. Такава съществува, когато нарастването на произведе-
ните количества от дадена стока стават винаги за сметка на произведените количества от
друга стока. Съществува ли неефективност Парето-подобрение е възможно, да можем да
увеличим производството поне на едно благо, без да съкращаваме производството на
никое друго. При състояние на техническа ефективност това вече не е възможно.

30
С такава постановка на въпроса, сравненията на всеки две състояния вече е лесна задача.
Изискването обаче дадено състояние да бъде ефективно в много случаи тук е твърде ог-
раничаващо. Фактът, че някой е станал по-зле, е достатъчен новото състояние да не бъде
Парето-предпочитано, въпреки че при него ползата за печелившите може многократно
да надхвърля загубата на губещите.
Подобно на критерия „разход-полза“, критерият на Парето също има своите етични осно-
вания. Те са в идеологията на либертарианството, чийто основен аргумент не са ползите
и разходите, а човешката свобода, разбирана като фундаментална ценност и неотменно
право всеки да разполага както пожелае с нещата, които притежава, при положение че
зачита правото на останалите да правят същото. Според либертарианците, в чиито редици
са философите Джон Лок и Робърт Нозик и икономистите Фридрих фон Хайек и Милтън
Фридман, всеки трябва да има право на живот, свобода и собственост, но ничие право на
живот не трябва да застрашава друг живот, ничия свобода не трябва да е за сметка на
чужда свобода, ничие право на собственост не трябва да ограничава друга собственост.
В концепцията на либертарианците държавата следва да се ограничи до т.нар. мини-
мална държава. Тя трябва единствено да защитава индивидуалните права на гражда-
ните, като поддържа вътрешната и външна сигурност и ред, гарантира частните догово-
рености и защитава правата на собственост и личната неприкосновеност от насилие, зло-
употреба с власт, измами и кражби. Способността на държавата да изпълнява тази своя
единствена функция придава законност на държавната власт и в много случаи ограничава
поведението, като забранява някои пазарни сделки (например покупката и продажбата
на деца, разпространението на алкохол и наркотици сред непълнолетни, търговията с
вътрешна информация, наемането на групи за сплашване на конкурентите, търговията с
влияние и др.) и налага регулиране на други (например защитата на конкуренцията и за-
конодателството срещу злоупотребата с пазарна власт, контрола върху безопасността на
храните и съответствието на съдържанието им с обявеното на етикетите, лицензирането
и акредитирането на здравните и образователни услуги, контрола на уменията на вода-
чите на МПС и т.н.). Подобни ограничения не нарушават свободата на никого и са напълно
съзвучни с идеята на либертарианците за свободата: хората трябва да бъдат свободни да
правят онова, което искат, но с важното условие - да не нарушават ничии други права.
Концепцията за минимална държава оставя извън оправданата сфера на държавна на-
меса три широко разпространени в съвременните общества държавни дейности.
Първо. Държавата няма право да налага патерналистично законодателство, с цел да
предпазва хората от техните собствени действия. Тя не може да определя какво и колко
хората да ядат, пият и пушат, тъй като това ще противоречи на правото им да използват
собствените си тела така както смятат за добре. Не бива да ограничава свободите, които
са част от пазарната система, като например свободата на хората да сменят работата си,
да започват нов бизнес, да променят местожителството си, да договарят условията си на
труд, наемите, цените и т.н. Не бива да прави задължително осигуряването и образова-
нието, предпазните колани в автомобилите и носенето на каски за мотоциклетистите.
Дори липсата на осигуряване и образование, шофирането без колани и карането на мо-
тоциклет без каска да застрашава живота, здравето и доходите на хората, либертариан-

ците отричат подобни патерналистични забрани, защото те нарушават правото на лич-

ността сама да решава какво да прави и какви рискове да поема. Доколкото в тези случаи
рисковете и техните последици са частни и не създават вреди на никой друг, държавата
няма право да не намесва.
Второ. Държавата няма право да налага определени морални ценности и поведение.
Тя не бива да се меси при избора на религия и да насажда такава, да цензурира медиите,
пресата и Интернет, да определя какво да четем, какви ценности да формират родителите
в своите деца, да решава дали едно дете да бъде родено, или не, като забранява контра-
цептивните и абортите, или налага ограничения на броя на децата в семейството. Мно-
зинството от населението може да счита проституцията за неморална, но това не е осно-
вание да ограничава избора на една жена да я практикува, когато този избор е свободен
и не е резултат от принуда. Същото може да се каже и за хомосексуализма. Дори и да се
възприема като несъвместим с обществения морал и семейни ценности, никой не трябва
да отнема на хомосексуалистите правото свободно да избират своя сексуален партньор.
Не на последно място, държавата няма право да налага никакви социални отговорности
на бизнеса. Както посочва Милтън Фридман:
Бизнесът има една-единствена социална отговорност – да използва ресур-
сите си и да върши дейности, които са насочени към увеличаване на печал-
бите му дотогава, докогато той спазва правилата на играта, което озна-
чава да участва в открита и честна конкурентна борба без лъжа и измама.
(Милтън Фридман, „Капитализъм и свобода")
Трето. Държавата няма право да преразпределя доходите и да принуждава индиви-
дите да бъдат благотворителни спрямо другите: да им дават помощи, да субсидират
чуждото образование и здравеопазване, да плащат по-високи възнаграждения от опре-
делените с договарянето и др. Всеки трябва да може да прави това, но по свое собствено
желание, а не под принудата на закона. Според либертарианците са недопустими и да-
нъците, които преразпределят доходите. И то не защото са неефикасни или зле админис-
трирани, а по принцип, тъй като нарушават фундаменталното човешко право всеки да
разполага със своите пари и собственост така както сметне за добре и превръщат човека
в роб на държавата. За тях отнемането на доходи от богатите, дори и заради добра обща
кауза, независимо какви ползи носи и колко хора ще направи щастливи, е форма на при-
нуда, дори на кражба, която нарушава индивидуалните свободи.
В етичната система на либертарианците на всеки са осигурени основни права и свободи,
а разпределението на дохода и богатството е определено от свободния пазар. В нея жи-
вотът е състезание, чиито правила са еднакви за всички, всеки е еднакво свободен да
участва в състезанието, наградата се получава от най-бързия, а съдията – потребителите
на пазара - е независим и обективен съдник. Има и неравенство, но то е резултат от връз-
ката между определяните от пазара доходи и собствеността върху влаганите в производ-
ството ресурси. Колкото повече собствени ресурси се влагат, толкова по-голяма част от
стойността на крайния продукт е притежание на индивида: Всеки получава пропорцио-
нално на вложеното от него, което създава усещането, че всеки получава онова, което е
заслужил и пазарният механизъм разпределя справедливо доходите и богатството. Нещо
повече, по този начин пазарният механизъм създава и силни стимули. Ако някой иска да

32
получи повече, следва да допринася повече за благото на потребителите: да работи по-

вече, да увеличава своите знания, умения и креативност, да развива и прилага нови по-
производителни методи, да спестява и инвестира. И всичко това да го прави, не защото
така му харесва, а за да задоволява желанията на другите.
Свободният пазар осигурява онази институционална среда, в която рационалността и
стремежът към постигане на личния интерес водят до реализация както на принципа
на ефективността на Парето, така и на принципа на ефективността „разход-полза“. Ин-
дивидите или организациите ще предприемат дадено действие, само ако ползата от него
надхвърля разхода за осъществяването му. Те имат изгода от подобно поведение и затова
икономическите системите ще се движат към своето състояние на ефективност. Дори при
това движение да има губещи, те няма да бъдат пречка, защото по-голямата полза за пе-
челившите дава достатъчно ресурси губещите да бъдат компенсирани.
Свободният пазар обаче не решава всички морални проблеми. Еднаквите правила и сво-
бода за участие в състезанието на живота съвсем не означават равни шансове за по-
беда. Макар че пазарът е обективен съдия и успешно трансформира нашите резултати в
доходи и богатство, той самостоятелно не е в състояние да осигури справедлив резултат.
Ролята на пазара е да оцени притежавания физически и интелектуален капацитет, но па-
зарните институции не са в състояние да ни помогнат да изградим и развием своя капа-
цитет. Това не е тяхна работа, а е задача на други социални институции. Последните често
се провалят в изпълнението й и траекторията на живота, доходите и богатството се влияят
не само от усилията ни, но и от редица случайни фактори с природен и социален характер,
които са извън нашия контрол. Сред тях например са природните таланти, инцидентите и
късмета. Заради тях резултатът от пазарната конкуренция до голяма степен се определя
извън пазара и независимо от усилията и волята ни. Родените с талант и в грижовни се-
мейства, отрасналите в благоприятно социално и културно обкръжение имат трудно пре-
одолими предимства. Останалите стартират от по-неблагоприятна позиция, което им
дава формални възможности и достъп до образование и здравни грижи, води до соци-
ална изолация и маргинализиране. Потребителите, които с решенията си определят па-
зарния резултат, не се интересуват от това дали участниците в пазарното състезание стар-
тират от равни позиции. Тяхната единствена цел е да получат максимално удовлетворе-
ние на своите желания. Така влиянието на случайностите от природен и социален харак-
тер осигуряват спорни от етична гледна точка предимства и правят производното па-
зарно разпределение на доходите и богатството несправедливо.
Този проблем на либертарианството стимулира интелекту-
2.1.3. Либерализмът и ално и следващото решение – либералното. Ранният либе-
рализмът се опитва да коригира липсата на реално равенс-
критерият на Ролс тво на възможностите и да осигури сходни житейски шан-
сове на притежаващите сходни таланти и еднакво желание
да ги използват. Целта е държавата да коригира провалите на онези социални институ-
ции, които са отговорни за равните възможности и развитието на физическия и интелек-
туален капацитет на индивидите – семейството, религиозните и благотворителните инс-
титуции. Инструментите за това са гарантирането на равни възможности за образование
и натрупване на културни знания и умения, достъпно здравеопазване, социална сигур-
ност, физическа безопасност и еднакви възможности за развитие на талантите на децата

от бедните семейства. Подкрепата за тях осигурява равна стартова позиция за всички и тя

според либералите е гаранция, че победителите в състезанието на живота заслужават
своите пазарни награди.
Джон Ролс (1921 - 2002) е съгласен, че с подобни мерки могат да се коригират определени
случайности от социален характер. Но според него това не е достатъчно, защото остава
влиянието на случайностите от природен характер. Обяснено с нашата аналогия, дори и
всички състезатели да стартират от една и съща позиция, победата отново няма да е на-
пълно заслуга на победителя и на неговите усилия. Победата ще зависи до голяма степен
от таланта, интелекта, силата на волята и другите природни способности, а те са продукт
на природна лотария, която няма повече морално право да определя благосъстоянието,
отколкото социалния произход. Решението, предлагано от Дж. Ролс, е талантливите да
бъдат подкрепени да развиват своите таланти, но с ясното съзнание, че осигуряваното от
свободния пазар възнаграждение за природните им заложби не е напълно заслужено, не
им принадлежи изцяло. Част от наградата, съответстваща на приноса на таланта, следва
да не отива при победителя, а да се преразпределя към най-малко облагодетелстваните
групи и лица. Това Джон Ролс аргументира с два принципа на справедливостта.
Първият, известен като „принцип на свободата“ (liberty principle) е, че всеки човек трябва
да има еднакво право на най-широк спектър от основни свободи, съвместими с по-
добни свободи за другите. Има се предвид политическата свобода (пасивното и актив-
ното избирателно право), заедно със свободата на словото и на сдружаването, свободата
на съвестта, свободата на мисълта и свободата на личността; правото на частна собстве-
ност; защитата срещу произволно задържане и отвличане.
Вторият принцип утвърждава, че социално-икономическото неравенство трябва да бъде
така третирано, че (а) да са налице основателни очаквания за всеобща полза от него и
(б) да бъде свързано с длъжности и служби еднакво достъпни за всички. Така, подобно
на либертарианците, Дж. Ролс приема, че неравното разпределение може да бъде спра-
ведливо, но за разлика от тях поставя две условия. Първото условие е свързано с очаква-
ните последствия от неравенството: всички да имат полза от него, включително и най-
слабите в обществото. Второто условие се отнася за справедливостта при достъпа: достъ-
път до длъжности и служби реално да е възможен за всеки.
Подобна етична концепция дефинира и трети критерий за ефективност – критерият на
Ролс. Той е предназначен да оценява алтернативните обществени институции и системи
за разпределение на правата и задълженията, дохода и богатството, властта и възмож-
ностите, а не индивидуалното поведение и крайните резултати от него. Според него едно
състояние е предпочитано по Ролс, ако подобрява положението на най-онеправданите.
Този критерий още е известен като принцип на разликата (difference principle) или като
критерий „Максимин“ (Maximin). В теорията за справедливостта на Ролс принципът на
разликата не може да оцени самостоятелно дали дадено състояние е предпочитано, за-
щото е подчинен на другите елементи от принципите на справедливостта. Те поставят до-
пълнителни условия. Първото, осигуряващите по-високи социални и икономически об-
лаги позиции да са достъпни за всички (принципът на равните възможности) – всеки да
може да стане капитан, бизнесмен, високоплатен служител, преподавател или лекар. И
второто, икономическото и социално неравенство да не води до неравенство в личните

34
права и свободи (принципът на свободата).

Приложението на този критерий относно ролята на държавата отива много по-далече от
либертарианците и раните либерали. Подобно на първите Джон Ролс е съгласен, че
трябва да се остави на пазарите да регулират избора на професия, използването на ре-
сурсите и решенията какво и как да се произвежда, а също и че държавата трябва да под-
държа конкурентостта и да предпазва от злоупотреби с пазарна власт. Подобно на вто-
рите, той счита че всеки трябва да има гарантиран достъп до основните публични блага,
като здравеопазване, образование, правна помощ, лична и социална сигурност. В допъл-
нение обаче принципът на разликата оправдава и мерките за стимулиране на заетостта,
борбата с дискриминацията и политиките на равните възможности, гарантирането на со-
циален минимум, постигащ определен стандарт на живот, повишаването на данъците и
засилването на прогресивността в данъчното облагане с цел справедливо разпределение
на богатството и предотвратяване на концентрацията на власт, преосмислянето на пра-
вата за собственост и ограничаването на правото на наследяване.
Подобни мерки и аргументацията зад тях дават границите на т.нар. социална пазарна
икономика (social market economy) – една от най-разпространените в целия свят, особено
в страните от ЕС, заложена и в нашата конституция политическа ориентация. В нея пози-
цията на либертарианците за нуждата от зачитане на гражданските и политическите
права се допълва с разбирането за наличието и на социално-икономически права, които
не произтичат от притежаваната собственост, но са важни както като инструменти, така и
като цели на държавната политика: правото на труд; правото на доход, независимо дали
лицето работи или не; правото на подпомагане, когато хората не разполагат със собст-
вени ресурси; правото на здравеопазване; правото за непрекъснато подобряване на ус-
ловията за живот; правото за образуване на професионални съюзи; правото на социално
осигуряване и др.
Идеята за социално-икономическите права има за цел да преодолее ограниченията на
пазарната система и да даде възможност всеки, в зависимост от своите собствени разби-
рания и амбиции, да преследва щастието си и да задоволява материалните и духовните
си потребности. Тя не гарантира щастие, доколкото всеки сам следва да го постигне и да
бъде отговорен за него, но отваря възможностите за неговото постигане, като разширява
житейските перспективи на хората и ги прави независими от случайностите от природен,
икономически и социален характер. Иначе, ако хората не могат да си позволят да учат,
няма да могат да си намерят достойна и ценна работа, а пазарът на труда ще издига пред
тях ограничения, вместо да им предлага възможности. Ако не могат да си позволят адек-
ватно лечение, физическите им способности ще се влошат, ще загубят част от своята ра-
ботоспособност и няма да получат удовлетворение от труда си. Ако родителите не пола-
гат грижи за отглеждането и възпитанието на децата си и им дават пример за грешни со-
циални стратегии, когато пораснат децата няма да могат да се възползват от предимст-
вата на живота в общество с гарантирани права върху собствеността и вероятно ще бъдат
социално изключени и маргинализирани.
Като подобрява социалните условия и увеличава контрола на индивидите над живота им,
признаването и гарантирането на икономическите права преодолява тези проблеми, раз-
ширява съществено индивидуалните алтернативи, с което подобрява работата на самият

пазарен механизъм и създава усещане за справедливост на неговите резултати. То обаче

крие опасността грижата на обществото и в частност безвъзмездното осигуряване с блага
като пенсии, здравно и социално осигуряване и образование да премахнат стимулите за
общественополезни действия у индивидите и да отнемат отговорността за собствените
им решения и живот. Реализира ли се тази опасност, хората стават зависими от системата
от социално-икономически права и тя се превръща от гарант в ограничител на техните
възможности и перспективи. Нещо повече, социално-икономическите права осигуряват
на някои хора блага и услуги, като ги отнемат от други. Когато този трансфер надхвърля
основния минимум, необходим за обезпечаване на социалната и икономическата сигур-
ност, той не само стимулира облагодетелстваните да не полагат усилия, но дестимулира
и техните донори. Стремежът към благосъстояние за всички ще води до липса на благо-
състояние както за тези, които не могат, така и за онези които могат да го постигнат сами.
Заради тези опасности поддръжниците на социалната пазарна икономика се стремят да
търсят баланс между държавната ангажираност и личните стимули и отговорност. В
практически план това се изразява в: ограничаване на обхвата и съдържанието на соци-
ално-икономическите права до защитата на само един минимум от сигурност, най-вече
за уязвимите групи; налагане на изискване за принос на индивида към обществото, като
допълнително условие за достъп до придобивките от ползването на тези права; поставяне
на инструментите и ангажиментите на държавата за гарантиране на социално-икономи-
ческите права в зависимост политическия процес и възможностите на държавния бюджет
и др.
В резултат на търсенето на баланс между често крайни и непримирими етични и полити-
чески позиции, теорията на Дж. Ролс получава политическа тежест и приложение, но
среща и сериозна критика, както отляво, така и отдясно.
Социалистите оспорват твърденията й, че икономическото неравенство може да доведе
до полза за всички (и най-вече за най-слабите) и считат че идеите й са оправдание на
съществуващото неравенство и отклоняват вниманието от нуждата да се приеме собстве-
ната им теза, че реално действаща свобода е немислима без пълно равенство не само на
шансовете, но и на резултатите. Те също категорично не приемат, че разпределението на
доходите не е свързано с морални заслуги. За последователите на Карл Маркс, поддър-
жащи трудовата теория на стойността, трудът създава благата и националното богатство
и работещите имат морално основание да претендират за пълен контрол върху тях. Отне-
мането дори на част от създадената от труда стойност е израз на експлоатация и неспра-
ведливост.
Либертарианците критикуват теорията на Дж. Ролс в това, че ненужно и неправилно ак-
центира върху проблема за справедливостта, не зачита личните свободи и права, не оси-
гурява силни стимули за полагане на усилия, иновации и растеж. По въпроса за справед-
ливостта Милтън Фридман, например, признава несправедливостта на съвременните па-
зарни общества. Той е съгласен, че родените в богати семейства, училите в елитни учи-
лища и наследилите талант и дарби имат несправедливи предимства пред останалите.
Той обаче смята, че вместо да ги неутрализираме, трябва да се научим да живеем с тези
несправедливости и да се радваме на ползите, които те носят:

36
Животът не е справедлив. Изкушаващо е да се смята, че правителството

може да поправи това, което природата е постановила. Но също така е
важно да се признае, колко много се облагодетелстваме от несправедли-
востта, която осъждаме. Няма нищо справедливо … в това Мохамед Али да
е роден с умение, което го прави страхотен боец … . Със сигурност не е спра-
ведливо, че Мохамед Али може да печели милиони долари за една нощ. Но не
би ли било още по-несправедливо към хората, които се радват да го гледат,
ако в преследването на някакъв абстрактен идеал за равенство на Мохамед
Али не е разрешено да печели повече за една нощ от борбата, … отколкото
може да получи на ден най-нископлатения неквалифициран докер? (Милтън
Фридман, „Свободен на избираш“)
В света, изграден според възгледите на Дж. Ролс, рационалните преследващи личния си
интерес индивиди едва ли ще желаят доброволно да живеят според моралните му пра-
вила, а данъкоплатците едва ли ще бъдат съгласни да осигуряват щедри социални придо-
бивки на хора без принос към обществото. Въпреки, че оценява добрите намерения на
концепцията за равенството, М. Фридман отбелязва, че за да се постигне, държавата
трябва да има изключително силен контрол. Това нарушава личната свобода и неприкос-
новеността на частната собственост, лишава хората от достойнството да ръководят сами
живота си и отнема стимулите за развитието на човека и обществото.
Явно и след приноса на Дж. Ролс остава отворен спорът кой е най-добрият критерий за
ефективност, какво е справедливо и добро обществено устройство, къде са границите на
свободата, кога държавата представлява гарант и кога заплаха за свободите, доколко тя
трябва да се намесва в изборите на хората и преразпределя доходите и богатството им.
Различните нормативни възгледи за това какво е ефективно индивидуално и обществено
поведение и какво означава добре функциониращо общество пораждат и различия в раз-
бирането за съвкупността от механизми и институции, с които следва да се решават ос-
новните икономически въпроси, т.е. за типа на икономическата система.
2.2. Алтернативни икономически системи

Повечето автори дефинират като основни четири икономически системи - пазарна, ко-
мандна, смесена и традиционна. В първата решенията се вземат чрез пазарите, а държа-
вата е „нощен пазач“. Във втората координацията се осъществява от планиращ център.
Смесената икономика комбинира характеристиките на предходните две. Традиционна е
икономическа система, в която основна роля в организацията, координирането на иконо-
мическата активност и разпределението на произведения продукт имат религията, оби-
чаите и семейните връзки.
Ключовото разграничение за разбирането на функционирането на икономическите сис-
теми е между пазарната и командната икономика. Затова ще ги разгледаме по-подробно.
Командната (наричана още планова, социалистическа или комунистическа) икономика
е система с публична собственост върху средствата за производство и централизирано
икономическо планиране – малка група функционери вземат решения какво, как и за кого

да се произвежда (България преди 10.11.89 г., Куба, Северна Корея, Либия, Мианмар,
Иран и Саудитска Арабия днес). Тук суверенитетът на потребителите е заменен с натиск и
принуда, упражнявани от властта. Тя решава кой, какви и колко ресурси да влага в произ-
водството, следвайки в повечето случаи принципа „От всекиму според способностите“. И
тъй като хората не са равни в своите способности, властите трябва да ги проучват, да им
възлагат задания, съобразени със способностите им, да наблюдават изпълнението и ако
не ги изпълнят – да ги наказват. Основният разпределителен принцип в командната ико-
номика е „На всекиму според потребностите”. Тук също властите решават кой колко ще
получи. Хората нямат свобода и стимули да следват своите желания и са оставени на тях-
ната добра воля. Подобно на принципа за участие в производството, този принцип също
не може да се реализира ефективно подари отсъстващата достоверна информация за пот-
ребностите. На практика това превръща командната система в система на тотална урав-
новиловка.
Пазарната (капиталистическа) икономика в чистия си вид е система с частна собственост
върху средствата за производство. Тук отговорите на всички икономически въпроси се
търсят на свободните пазари чрез децентрализирани пазарни решения. Разпределението
на произведената продукция също е подчинено на пазарите и зависи изцяло от делът на
отделните икономически агенти в ресурсната осигуреност на производството. Доходите
се формират като възвръщаемост за вложените ресурси и който е вложил повече ресурси
(земя, труд, капитал и предприемачески умения) получава по-големи доходи (съответно
рента, работна заплата, лихва и печалба) и по-голям дял от произведената крайна про-
дукция. Системата поставя на преден план свободата и се изгражда върху принципите на
личния избор, доброволната размяна, конкуренцията и защитата на частната собственост.
Пряката принуда от страна на държавните институции се прилага най-вече за да се пре-
дотвратят действия, вредни за социалното сътрудничество и ограничаващи свободите на
другите. Най-близко до чистия модел на пазарна икономика днес са Хонконг, Сингапур,
Нова Зеландия, Швейцария, Австралия и Канада.
Широко разпространена разновидност на капитализма е вече коментираната социална
пазарна икономика. В нея има значителна публична собственост и голяма част от дейнос-
тите по производство, разпространение и размяна са под контрола на държавата. С това
се цели да се постигне социална справедливост и да се неутрализират пазарните несъ-
вършенства и провали. Механизмите за това са регулирането на цените и заплатите, да-
нъчното облагане, трансферните плащания, публичните разходи за образование и здра-
веопазване, социалното осигуряване, субсидирането на земеделието и др. Фактът че ро-
лята на държавата надхвърля идеята за минималната държава, с единствена функция на-
лагането и гарантирането на върховенство на закона, сам по себе си не отменя суверени-
тета на потребителите и не променя отличителните черти на пазарната икономика. Дър-
жавата е само още един играч на пазара. Тя не елиминира, а се намесва в пазара. Нейната
намеса е подчинена на пазарната логика и тя влияе на икономическата структура и пове-
дението на икономическите агенти не чрез команди, а по пазарните закони. Например,
макар много от страните с развити демокрации да преразпределят получените от паза-
рите доходи, като налагат високи данъци, те не пречат на свободния избор на хората да
реагират на данъците, като избират колко да работят, напуснат страната или се насочат

38
към дейности, които изразходват, а не акумулират доходи. В тесен смисъл към тази кате-
гория се отнасят повечето държави със социалдемократично управление, а в по-широк
към нея могат да бъдат отнесени повечето развити общества.
Следва винаги да се има предвид, че в теоретичен план командната и пазарната иконо-
мически системи се изключват взаимно и конвергенция между тях не може да същест-
вува в дълъг период от време. Това е причината много автори да не приемат дефиницията
за смесена икономика. Според тях, една икономика е или пазарна, или командна, защото
решенията за производството и разпределението могат да се координират или децент-
рализирано чрез пазарите, или от команден център. Ако имаме първия случай, става въп-
рос за пазарна икономика. Обратно, ако пазарите не оказват директен контрол върху про-
изводството, а държавата определя какво и колко да се произвежда, на какви цени и от
кого да се купува, на кого и за колко да се продава, както и било в нацистка Германия, или
пък поощрява и финансира основните производствени проекти, както е все още в Китай,
Виетнам и Лаос, това не са пазарни икономики. Икономическата система не може да е
по-малко или повече пазарна, както една жена не може да бъде повече или по-малко
бременна. Затова и за да не променя характера на пазарната икономическа система всяка
правителствена намеса в работата на пазарите следва да бъде пазарно ориентирана, ясно
обоснована и премерена. В противен случай, пътят към командната икономика и тотали-
тарното планиране е открит.
В пазарната икономика поведението и взаимодействията на икономическите агенти се
координират чрез три основни институции. Това са специализацията и разделението на
труда, правата на собствеността и пазарите.
2.3. Основни институции на пазарната икономика

Отделните индивиди имат различни предпочитания, притежават различни ресурси и
имат различни знания и умения да ги използват. В тези условия разделението на труда
ни позволяват да произвеждаме повече блага.
Адам Смит (1723-1790) започва своя труд „Богатството на
2.3.1. Разделение на труда народите“ с констатацията, че „Огромното увеличение на
производителната сила на труда и голямото умение, сръч-
ност и съобразителност, с които той се насочва или прилага
навсякъде, са, както изглежда, резултат от разделението на труда.“ По-нататък той дава и
пример с фабрика за карфици, в която работят десет работника. Ако всеки от тях се опита
да изпълни всяка задача, общо не биха произвели и 200 карфици на ден. Като се специа-
лизират за различни задачи, обаче, те могат да произведат около 48 хиляди карфици на
ден. Подобно значително увеличение на производителността е резултат от това, че спе-
циализацията и разделението на труда спестяват време, позволяват по-доброто използ-
ване на способностите на отделните хора; увеличават производителността чрез установя-
ването на рутинни операции и обучението на персонала за тяхното изпълнение; позволя-
ват производствените технологии да се усъвършенстват в хода на работата.

Адам Смит също счита, че в основата на разделението на труда са абсолютните предим-

ства – фактът че хората са различно производителни. За да илюстрираме идеята, нека да
допуснем, че имаме двама души – Робинзон Крузо и Петкан, които могат да избират
между риболов и събиране на плодове. За един час Крузо може да улови 5 риби и да
събере 15 бр. плодове, а Петкан – 20 риби и 5 бр. плодове. При тези възможности, опи-
сани в таблица 2-1, Крузо е по-производителен, т.е. има абсолютни предимства, в съби-
рането на плодове, а Петкан – в риболова. Абсолютните предимства несъмнено създават
изгода от специализацията. Ако Петкан лови риба, а Крузо - събира плодове, двамата ще
имат повече риба и плодове, отколкото биха могли да имат без специализация.
Таблица 2-1. Абсолютни предимства
Риба Плодове
Крузо 5 15
Петкан 20 5
Наличието на абсолютни предимства може да се интерпретира по два начина. Първо, мо-

жем да разсъждаваме за разхода на ресурси за производство на единица благо. В при-
мера ресурсът е времето. След като за час Крузо събира повече плодове от Петкан, това
означава, че той събира един плод за по-кратко време. Обратно, след като за час Петкан
лови повече риба, отколкото Крузо, това означава, че той лови една риба за по-малко
време. Логиката сочи в полза на специализацията – всеки да произвежда онова, което
може да създаде с по-малко разходи, т.е. по-евтино. Така с ограничените ресурси двамата
ще създадат повече.
Същият извод може да се обоснове и с концепцията за алтернативния разход. Абсолют-
ните предимства означават, че двамата ще имат различни алтернативни разходи за двете
блага. (вж. таблица 2-2) За да улови една риба, Крузо ще се лиши от 3 бр. плодове, а Пет-
кан – само от ¼ броя. Така Петкан ще лови риба с по-ниски разходи. Обратно е положе-
нието при събирането на плодове. На Крузо ще му коства само 1/3 риба за да събере един
плод, а на Петкан – 4 риби. Явно, Крузо ще събира плодовете с по-ниски алтернативни
разходи.
Таблица 2-2. Алтернативни разходи при абсолютни предимства
Крузо 3 бр. плодове 1/3 риби
Петкан 1/4 бр. плодове 4 риби
От таблицата ясно се вижда, че при наличието на описаните абсолютни предимства ри-

бата ще се лови с по-висока относителна цена (алтернативен разход) от Крузо и с по-ниска
цена от Петкан. При плодовете е обратното – те ще се събират с по-висока цена от Петкан

40
и с по-ниска цена от Крузо. Разликата в относителните цени създава условия за взаимно-

изгодна размяна. Петкан ще лови риба с ниски алтернативни разходи, а Крузо ще събира
плодове с ниски алтернативни разходи, след което двамата ще разменят част от продук-
тите на своя труд. Подобна специализация и разделение на труда ще позволява благата
да се създават с минимален алтернативен разход, или което е същото – с ограничените
налични ресурси да се създават максимален брой блага.
Дейвид Рикардо (1772 – 1823) доразвива идеите на Адам Смит. В своята книга “За прин-
ципите на политическата икономия и данъчното облагане”, публикувана през 1817 г., той
доказва, че две нации могат да спечелят от търговията помежду си, дори когато едната
има абсолютно предимство пред другата в производството на всички стоки. Според
него абсолютното предимство не е необходимо условие за ефективна специализация и
разделение на труда. Достатъчно условие за възникването им е наличието на сравни-
телни (относителни) предимства. Същото е приложимо не само при търговските отноше-
ния между нациите, но и при отношенията вътре в тях.
Идеята на Д. Рикардо може лесно да се илюстрира с корекция на нашия пример, каквато
е представена с таблица 2-3. В сравнение с примера от таблица 2-1 тук производител-
ността на Крузо е увеличена десет пъти, както в риболова, така и в събирането на плодове.
С това той е по-добър от Петкан и в двете: т.е. използва по-малко време за всяка от двете
дейности и има абсолютни предимства и в двете.
Таблица 2-3. Сравнителни предимства
Крузо 50 150
Петкан 20 5
Подобен факт не означава, че Крузо трябва да се занимава с всичко. Забележете, че той

по никакъв начин не променя относителните цени, а именно различията в относителните
цени правят изгодна размяната и оттук специализацията на труда. (вж. таблица 2-4)
Таблица 2-4. Алтернативни разходи при сравнителни предимства
Крузо 3 бр. плодове 1/3 риби
Петкан 1/4 бр. плодове 4 риби
Дори Крузо да е по-производителен от Петкан във всичко, т.е. да притежава абсолютни

предимства във всичко, относителната цена, която той плаща за риболов е по-висока от
плащаната от Петкан. Това означава, че Петкан има сравнителни предимства в риболова
и че за двамата е по-добре той да се специализира в риболова. Срещу една риба Петкан
ще иска да получи най-малко ¼ броя плодове, а Крузо ще е склонен да му даде до 3 бр.

плодове. Явно търговията между тях ще е възможна и взаимноизгодна някъде между

тези две стойности. Крузо, който има абсолютни предимства в двете дейности, притежава
сравнителни предимства единствено в събирането на плодове. Алтернативният му раз-
ход за това е по-нисък и за двамата ще е изгодно той да се специализира в събирането на
плодове. За един плод Крузо ще иска да получи поне 1/3 риби, а Петкан ще е склонен да
му даде до 4 риби. И тук размяната е възможна и взаимноизгодна.
Ето как специализацията и търговията ще облагодетелства и двамата, ако например се
договорят да разменят една риба за един плод: Петкан ще лови риба и ще получава пло-
дове, лишавайки се само от една риба, а не както е при състоянието без специализация –
от четири риби. Крузо ще събира плодове и за да има една риба ще се лишава само от
един плод, а не от три плода, както би било, ако сам трябва да се занимава с риболов.
Изобщо, ако алтернативните производствени разходи са различни, винаги може чрез спе-
циализация в производството на продукта с по-ниски алтернативни разходи да се уве-
личи общото производство, чрез размяна да се увеличи общото потребление, а оттук и
благосъстоянието на всички.
Забележете, обаче, че за да работи една система, в която трудът е специализиран, е не-
обходима размяна. Специализираните работници не произвеждат, за да задоволяват
само своите нужди. Те произвеждат за другите и очакват другите да произвеждат за тях
онова, което желаят. Това налага обществото да възприеме и гарантира такива правила
за размяната, които да позволят на хората удобно, взаимноизгодно и ефективно да раз-
менят продуктите на своя специализиран труд.
Командните икономически системи дават власт на правителството да организира и уп-
равлява размяната. В тях планиращият център би преценил кой от колко блага има нужда
и кой колко може да произведе. След това биха наредили на Крузо колко плодове да
събере, и колко от тях да даде на Петкан. А на Петкан биха му заповядали колко риба да
улови и каква част от нея да предостави на Крузо, за да задоволи неговите нужди. Ако
откажат, биха ги принудили със сила.
В пазарната система размяната не е принудителна и не е управлявана с планове и декрети
на властови център. Тя е доброволна и координирана от две други институции - правата
на частна собственост и пазарите.
Според Армен Алчиан (1914 - 2013) трите основни
2.3.2. Права на собственост елемента на правата на частна собственост са: (1)
изключително право на избор на начина на използване на
ресурса, (2) изключително право върху ползите от ресурса
и (3) правото на размяна на ресурса при взаимно приемливи условия:
Правото на собственост представлява изключително пълномощие да се оп-
ределя как ще бъде използван даден ресурс, независимо дали ресурсът е соб-
ственост на правителството или на отделен индивид. Обществото одоб-
рява начина на използване, избран от този, който притежава правото на
собственост, чрез администрирана от правителството сила или чрез об-
ществен остракизъм. Ако ресурсът е собственост на правителството,
агентът, който определя неговото използване, трябва да спазва набор от

42
правила, определени (в САЩ) от Конгреса или от изпълнителната агенция,

която го е натоварила с тази роля.
Правата на частна собственост имат две други качества в допълнение на
определянето на това как ще се използва ресурса. Първото е изключител-
ното право върху ползите от дадения ресурс. Така например, собственикът
на апартамент, който има пълното право на собственост върху този апар-
тамент, има правото да определи дали да го отдаде под наем, на кой нае-
мател да го даде, дали да живее в него или да го използва по някакъв друг
мирен начин. Това е правото да определя употребата. Ако собственикът
отдаде апартамента под наем, той също така има правото на целия доход
от наем, който се реализира от конкретната собственост. Това е правото
върху ползите от ресурса (в случая наем).
Накрая, правото на частна собственост включва правото на собственика
да делегира, отдава под наем, или продава всяка една част от правото чрез
размяна или даряване на каквато и да е определена от него цена (при усло-
вие, че някой е съгласен да плати тази цена). Ако не ми е позволено да закупя
някакви права от вас, и ако на вас не ви е позволено да ми продадете пра-
вата, то правата на частна собственост са ограничени. (Армен Алчиан,
„Права на собственост“)
Когато са в частни ръце, правата на собственост имат няколко важни ефекта върху пове-
дението, систематизирани от Ричард Страуп в неговия курс „Икономика и права на собс-
твеност“:
1) Частната собственост създава стимули. Частната собственост означава гаранция, че ако
положиш определени усилия в преследване на дадена цел, ще може да запазиш и да се
възползваш от резултата. Това е стимул за повече изобретателност и работа. От друга
страна, частната собственост създава и механизъм за наказване на непроизводителното
поведение. Когато някой не полага усилия, или не използва по най-добрия начин своите
ресурси, той пряко ще усети негативния резултат от действията си.
2) Частната собственост дава възможност за взимане на дългосрочни решения. В общес-
тва или групи, където не се зачита собствеността, животът е изпълнен с несигурност. Ни-
кой не би спестявал, ако няма сигурност, че ще може да се възползва от натрупаните ре-
сурси в бъдеще. Ако няма спестяване, няма дългосрочни решения, няма създаване на
производствен капитал, не може да има и специализация.
3) Правото на собственост включва и свобода на договаряне за условията на размяната
(право на разпореждане). Така става възможно формирането на свободни цени, които
отразяват предпочитанията на участниците в размяната.
4) Правата на интелектуална собственост гарантират на изобретателя, че ще може да
получи за себе си ползите от откритието си. Никой не би влагал усилия и средства в изс-
ледвания, ако след това всички останали могат да свободно и наготово да използват ино-
вациите.
Заедно с всичко това, частната собственост създава условия за ефективно използване на

ресурсите. Харолд Демсец (1930 - ) дава интересен пример за механизма на възникване

на частната собственост и връзката му с ефективното използване на ресурсите, като прос-
ледява историята индианците, населяващи полуостров Лабрадор в Канада. Те ловували
бобри заради кожата им, но когато в началото на 17-ти век търговията с кожи нараснала
и стойността им се увеличила, заради интереса на европейските търговци, били изпра-
вени пред т.нар. „трагедия на общата собственост“ (tragedy of the commons). Ловците
убивали повече бобри и тяхната популация драстично намаляла. Всеки разбирал, че тем-
повете на лов трябва да намалеят, за да има какво да ловят и през следващите години, но
нямал интерес да лови по-малко, защото осъзнавал, че от неговия улов нищо не зависи.
Ако другите ловят повече, каквото и да прави той, бобрите ще изчезнат. Ако другите ловят
по-малко, пак каквото и решение той да вземе, през следващите години ще има бобри. В
тази ситуация всеки има интерес да лови колкото може повече.
Решението било в изключителната собственост на отделни семейства. Индианците се
споразумели всяко семейство да лови бобри само в определен участък, т.е. семействата
станали собственици на различните ловни участъци. Собствеността им създала интерес
да оставят достатъчно бобри в техните територии и проблемът бил решен. За съжаление
временно. Когато дошли белите заселници, те игнорирали правата на собственост на ин-
дианците и завладели ловните им полета. След като индианците разбрали, че не могат
да опазят правата си, „трагедията на общата собственост“ се възродила: те започнали да
ловуват безогледно и скоро ловния потенциал на района бил унищожен.
Историята с индианците от Лабрадор ясно показва как системата от права върху собстве-
ността решава проблема с "трагедията на общата собственост“ и създава стимули за ефек-
тивно поведение, включително опазване на животинските видове и природата. В
допълнение частната собственост прави възможна търговията, обявява за незаконно на-
силието и другите разрушителни прояви на конкуренцията, насърчава спестяването и
производството, позволява ефективен контрол на поведението вътре в организациите.
За да постигат всичко това, правата на собственост, освен да са ясно дефинирани и прех-
върляеми, трябва да бъдат и гарантирани от върховенството на закона. То удостоверява
правото на собственост, защитава собствеността срещу кражба, увреждане или използ-
ване от другите и определя правилата на договарянето и размяната - регистрация и
правна индивидуализация на търговците, кадастър, поземлен и имотен регистър, търгов-
ски права и задължения, механизми за гарантиране на равнопоставеността на пазарните
субекти, включително защитата на потребителите, наетите и околната среда, процедури
за разрешаване на търговски спорове, обявяване на фалит, принудително събиране на
вземания и т.н. Чрез търговското законодателство върховенството на закона също гаран-
тира, че участниците на пазара ще получат облагите, които очакват, или съответните обез-
щетения, ако очакванията им не се сбъднат.
Значението на върховенството на закона може лесно да се разбере в сравнение с него-
вите алтернативи. Една такава алтернатива е състоянието на анархия. В него присвоява-
нето, изнудването и кражбата са средствата на придобиване на имущество, а всеки при-
тежава толкова, колкото може да опази от посегателствата на останалите. Вместо в съз-
даването на блага, ресурсите тук се използват непроизводително – за посегателства върху

44
останалите и предотвратяване на техните ответни посегателства. Друга неефективна ал-

тернатива е върховенството „чрез“ закона, например чрез защитена от закона тирания
или демокрация, в която управлява не законът, а мнозинството. Има спор дали Томас
Джеферсън или Бенджамин Франклин са авторите на шеговитата констатация: „Демокра-
цията е все едно два вълка и една овца да гласуват какво да вечерят! Свободата е добре
въоръжено агне, което оспорва гласуването.“ Безспорно е обаче, че върховенството на
закона е най-доброто въоръжение за агнето.
Третата основна институция в съвременните пазарни общества е пазарът. Какви са взаи-
мовръзките между пазарите и функциите им в системата на пазарната икономика, как
функционира отделният пазар и как пазарният механизъм съгласува решенията на търсе-
щите и предлагащите са въпросите, на които ще отговорим в следващата глава. Тя ще
бъде фундамент на цялото последяващо изложения.
Пазарът е мястото, където се осъществяват размените. Мястото,
2.3.3. Свободни пазари където икономическите агенти договарят и сключват сделки в
стремежа си да постигнат някаква своя цел. Потребителите – да
максимизират своята полезност, а производителите - да макси-
мизира печалбите си. Тази максимизация на полезност и печалби обяснява повечето вза-
имодействия на пазарите.
Една опростена схема на системата от пазарни взаимодействия в рамките на национал-
ната икономика е представена на фигура 2-1. На нея си взаимодействат три групи иконо-
мически агенти: домакинствата (индивидуалните потребители), бизнес-организациите
(фирмите) и държавата, а взаимодействията се осъществяват чрез два вида пазари: про-
дуктови и ресурсни пазари.
За да потребяват домакинствата се нуж-
2.3.3.1. Кръгов моден на пазарната икономика даят от доходи. Тези доходи те получават
като предлагат притежаваните от тях ре-
сурси на ресурсните пазари: предлагат труд и човешки капитал на трудовите пазари,
срещу което получават трудови доходи; капитал на капиталовите пазари, срещу което по-
лучават лихви; земя на пазарите на природни суровини, за което получават ренти и т.н. С
доходите, получени от предлаганите ресурси, домакинствата търсят стоки и услуги на про-
дуктовите пазари. Тези стоки и услуги от своя страна се произвеждат от фирмите. Така в
крайна сметка стремежът на домакинствата да максимизират своята полезност определя
както търсенето на стоки и услуги, така и предлагането на ресурси. Фирмите, от своя
страна, трансформират посредством различни производствени и управленски технологии
привличаните от домакинствата ресурси в стоки и услуги и продават последните на дома-
кинствата. Техните цели са да максимизират печалбите си, но тъй като фирмите са собст-
веност на домакинствата, тези печалби впоследствие отново се насочват към домакинст-
вата.
Така се формира кръгов модел, в който ресурсите и продуктите се движат обратно на ча-
совниковата стрелка. В обратната посока се движат плащанията. Чрез ресурсните пазари
фирмите заплащат на домакинствата за предоставяните ресурси и така разходите на фир-
мите се превръщат в доход за домакинствата. По-нататък домакинствата използват този

доход, за да купуват произведените от фирмите крайни стоки и услуги и така техните до-
ходи се превръщат в потребителски разходи и приходи за фирмите. Кръгът и тук се зат-
варя, защото с получените приходи фирмите отново купуват ресурси от ресурсните пазари
и т.н.
Фигура 2-1. Кръгов модел на пазарните взаимодействия
Търсене на стоки и услуги Предлагане на стоки и услуги

Продуктови
пазари
Домакинства Фирми
Държава
Ресурсни
пазари
Предлагане на производствени фактори Търсене на производствени фактори
Важен икономически играч в пазарните взаимодействия и е държавата. Тя едновре-

менно е потребител и производител: търси стоки и услуги от продуктовите пазари и ре-
сурси от ресурсните пазари, като в същото време доставя произведените от нея блага на
домакинствата и фирмите. Сложни са и финансовите потоци, които се вливат и изтичат от
държавния сектор. Държавата прави разходи за закупуваните от нея ресурси и формира
своите приходи от данъчното облагане на домакинствата и бизнеса. Следва да се има
предвид обаче, че във финансовите си отношения с другите два сектора държавата не
само получава, но и дава. Към домакинствата например са насочени трансферните пла-
щания. Това са суми, срещу които домакинствата не предоставят никакви ресурси – нап-
ример средства за социално подпомагане на бедните, детски добавки и др. Към фирмите
също могат да бъдат насочвани финансови средства и главната форма за това са преките
парични субсидии.
В условията на пазарна икономика пазарите имат няколко основни функции.
Първата е да дават отговор на основните икономически въп-
2.3.3.2. Функции на пазара роси.
На пазара потребителите гласуват с парите си за стоките, които желаят. И ако достатъчно
потребители са готови да платят над разходите за даден продукт, бизнесът реагира като

46
влага ресурси в него и го произвежда. Обратно, ако потребителите не са готови да пок-

рият производствените разходи за този продукт, бизнесът реагира като се отказва от не-
говото производство и насочва ресурсите към създаването на други блага. Така пазарите
определят какво да се произвежда.
Въпросът как да се произвежда също се решава от пазарите. На тях конкурентното съ-
ревнование за парите на потребителите принуждава производителите да търсят произ-
водствен метод, който изисква най-малки разходи. Ако например трудът е относително
скъп, както е в съвременните развити страни, за предпочитане са технологичните реше-
ния, които използват интензивно капитал. При тях на един работник се падат повече ка-
питалови активи, отколкото при технологиите, които използват интензивно труд. Така се
икономисва от скъпия труд и желанията на потребителите се задоволяват с по-ниски про-
изводствени разходи и по-конкурентоспособно.
За кого е произведеният продукт в пазарната икономика също се решава децентрализи-
рано и с посредничеството на пазарите. Тук продуктите са за тези, които ги ценят тези
продукти повече отколкото ресурсите за тяхното производство, т.е. желаят и са в състоя-
ние да ги купят. И ако желанията зависят от индивидуалните предпочитания, възможнос-
тите се определят от индивидуалните доходи. Последните от своя страна са функция на
разпределението, ценността на производствените ресурси и индивидуалните желания те
да бъдат вложени в производството. Индивидите и домакинствата, които притежават и
влагат в производството повече и по-ценни, т.е. по ограничени, ресурси, ще получат по-
високи доходи и оттам по-голям дял от произведените продукти. Вложилите повече и по-
ограничена земя, ще получат от пазара на земя по-високи ренти. Вложилите повече и по-
ограничен труд ще получат от трудовия пазар по високи заплати. Вложилите повече и по-
ограничен капитал ще получат от капиталовия пазар повече лихви. А вложилите повече и
по-ограничени предприемачески умения – по-високи печалби.
Пазарите определят и бъдещия растеж. На пазарите той се определя от избора между
потребителски и инвестиционни блага и се насочва от индивидуалните стимули за пот-
ребление и инвестиране.
Втора функция на пазара е да формира цените.
Когато са определени на пазарите, цените носят информация. Пазарите регистрират ин-
формацията, извлечена от избора на милиони потребители, производители и доставчици
и систематизират тази информация в обобщена статистика, наречена пазарна цена. Тази
статистика говори за предпочитанията, разходите и относителната оскъдност, вземайки
предвид времето, мястото и обстоятелствата. Цените осигуряват на потребителите, про-
изводителите и доставчиците всичко, което трябва да знаят, за да вземат разумни реше-
ния, с които да допринесат за повишаването на своето благосъстояние. Когато един про-
дукт поскъпне относително останалите, това дава сигнал на производителите да произ-
веждат повече от него, а на потребителите – да помислят за евентуалната му замяна с
други продукти. Когато поевтинее – това е сигнал на производителите, че трябва да се
произвежда по-малко от него, а на потребителите, че е по-достъпен за тях.
Цените координират индивидуалните решения и действия. Пазарните цени координи-

рат избора на купувачи и продавачи, съпоставяйки решенията им. Както ще демонстри-

раме в следващата тема, свръхпредлагането ще доведе до намаляване на цените, нама-
лявайки стимулите за производство и насърчавайки потреблението дотогава, докато не
се елиминира това свръхпредлагане. По същия начин, свръхтърсенето ще доведе до уве-
личаване на цените, насърчавайки потребителите да икономисват при използването на
благата и насърчавайки производството, елиминирайки свръхтърсенето и постигайки
хармония в избора на пазарните участници.
Цените определят доходите и стимулират сътрудничеството между икономическите иг-
рачи. Доходът на домакинствата, както вече посочихме, се формира от заплати, ренти,
лихви и печалби, а това са цените на ресурсите, които те са вложили в производството –
труд, земя, капитал и предприемачески умения. Чрез пазарните цени се награждават
тези, които работят, сътрудничат си с другите, използват ефективни производствени ме-
тоди, предлагат желани от другите стоки и услуги инвестират продуктивно в бъдещето.
Трета функция на пазарите е заедно с правата на собственост да гарантират децентрали-
зирания характер на решенията за потреблението, производството и разпределението,
както и да суверенитета на потребителите в тези решения.
Решенията на всички участница на пазара са индивидуални. Това гарантира свободата да
избираш, поставя индивидуалния интерес над колективния и не позволява колективен
натиск върху индивидите. За разлика от правителството, което в най-добрия случай на-
лага на всички волята на мнозинството (но по-често налага волята на някоя група със спе-
циални интереси), пазарите позволяват на купувачите и продавачите сами и свободно да
решат какво да правят със своите ресурси. В пазарните икономики няма централен орган,
който решава какви да са производството и потреблението. Вместо това всички са сво-
бодни да вземат самостоятелни решения и да следват своя личен интерес. Потребителите
са свободни да решават какво да купуват, за да максимизират своята полезност, произво-
дителите са свободни да решават какво да произвеждат, за да получат максимални пе-
чалби. Така индивидуалните решения относно търсенето и предлагането определят какво
да се произвежда и потребява, кой и как да произвежда, кога да стартира и кога да бъде
изоставен даден бизнес, какво да се преподава във висшите училища, каква професия и
работно място да се избере.
Това което се вижда от пръв поглед е, че в тези отношения господстват производителите.
Те имат властта да решават какво и как да се произвежда, какви възнаграждения да пла-
щат, колко да инвестират в нови продукти и технологии. Ако пазарите са свободни, по-
добна преценка обаче е напълно погрешна - истинската пазарна власт принадлежи не
на производителите, а на потребителите.
Нито предприемачите, нито фермерите, нито капиталистите определят
какво трябва да се произвежда. Потребителите го правят. Ако един бизнес-
мен не се подчинява строго на заповедите на обществото, изразени чрез
структурата на пазарните цени, той търпи загуби, фалира и така губи вид-
ната си позиция на руля. Заменят го други, които са се справили по-добре с
удовлетворяването на нуждите на потребителите.
Потребителите предпочитат магазините, в които могат да купят онова,

48
което искат, на най-ниска цена. Техните покупки и въздържането им от по-

купки определят кой ще притежава и управлява заводите и фермите. Те пра-
вят бедните богати и богатите бедни. Те определят точно какво трябва
да се произвежда, с какво качество и в какви количества. Те са безжалостни
шефове, пълни с капризи и фантазии, изменчиви и непредсказуеми. За тях
значение има единствено собственото им удоволствие. Пукната пара не да-
ват за минали заслуги и корпоративни интереси. Ако им се предложи нещо,
което харесват повече или е по-евтино, зарязват винаги предишния си дос-
тавчик. В качеството си на купувачи и потребители те са коравосърдечни и
груби и не ги е грижа за другите. …
В крайна сметка потребителите определят не само цените на потреби-
телските стоки, но и тези на всички средства за производство. Те опреде-
лят дохода на всеки участник на пазара. Потребителите, а не предприема-
чите, в крайна сметка плащат заплатата на всеки работник, блестяща
филмова звезда или чистачка. С всяка похарчена стотинка потребителите
определят насоката на всички производствени процеси и подробностите по
организацията на всички бизнес-дейности. Това състояние често се описва с
думите, че пазарът е демокрация, при която всяка стотинка дава право на
глас. По-правилно би било да кажем, че демократичното държавно устройс-
тво е начинът да се даде на гражданите същото върховенство в полити-
ката, което пазарната икономика им дава като потребители. Потреблени-
ето обаче е несъвършено. При политическата демокрация само гласовете,
подадени за кандидата или плана на мнозинството, оказват влияние върху
хода на обществения живот. Гласовете, събрани от малцинството, не вли-
яят пряко върху политиката. На пазара обаче няма напразно подадени гла-
сове. Всяка похарчена стотинка въздейства върху производствения процес.
Издателите снабдяват не само мнозинството, като публикуват детектив-
ски романи, но и малцинството, което чете лирика и философия. Пекарите
пекат хляб не само за здравите, но и за болните, които имат нужда от спе-
циална диета. Решението на потребителя се осъществява с пълната сила,
която той му придава с готовността си да похарчи определена сума пари.
Вярно е, че на пазара различните потребители нямат еднакво право на глас.
Богатите имат повече гласове от по-бедните граждани. Това неравенство
обаче само по себе си е плод на предишен процес на гласуване. Богатството
в чистата пазарна икономика е плод на най-доброто изпълнение на желани-
ята на клиентите. Заможният човек може да запази богатството си само
ако продължи да служи възможно най-ефикасно на потребителите.
Така притежателите на материални средства за производство и предпри-
емачите са един вид пълномощници или довереници на потребителите, наз-
начени с лесен за отмяна вот, подаван всеки ден. (Лудвиг фон Мизес, „Човеш-
кото действие“)
Определяйки по децентрализиран начин цените и предоставяйки властта на потребите-

лите в отговорите на основните икономически въпроси, пазарите осигуряват икономи-

чески и социален просперитет.
Решенията на участниците на пазара са доброволни. Това гарантира, че всеки от тях пе-
чели и никой не губи. Ако има губеща страна, тя просто няма да приеме сделката, а без
нейното съгласие сделката няма да се състои. Нещо повече, пазарите осигуряват не само
лични, но и всеобщи ползи. Още през 1776 г. Адам Смит прави интуитивното предполо-
жение, че преследването на личните интереси в условията на конкурентна пазарна среда
създава ползи за цялото общество. Там той разкрива, че като преследва личния си инте-
рес всеки индивид е направляван като от „невидима ръка“ към дейности, които незави-
симо от неговите намерения допринасят за увеличаване на благосъстоянието на всички
и отстояват интереса на обществото по-резултатно, отколкото ако съзнателно си беше
поставил такава цел:
Всеки индивид непрестанно се стреми да намери най-изгодното приложение
за капитала, с който може да се разпорежда. Наистина той се ръководи от
личната си изгода, а не от онова, което е полезно за обществото. Но изслед-
ването на личната изгода естествено или по-скоро по необходимост го кара
да предпочете онова приложение, което е най-изгодно за обществото… Той
мисли само за собствената си печалба, но в този, както и в много други слу-
чаи, е ръководен от невидима ръка, за да служи на цел, която не е била част
от неговите намерения. (Адам Смит, „Богатството на народите“)
Изводът за постигането на икономическа ефективност е ясен: личният интерес, направля-
ван от пазарните цени, формирани в резултат на търговията при наличие на силни права
на собственост, е мощна сила, водеща до икономически прогрес.
Що се отнася до морала на пазара, Адам Смит е още по-категоричен: когато собствеността
е частна, а стоките и услугите са свободно търгуеми, невидимата ръка на пазарните цени
хармонизира индивидуалните интереси. Без пазара, както подчертава и Лудвиг фон Ми-
зес, “Всеки човек би бил принуден да гледа на другите хора като свои врагове; неговата
жажда за задоволяване на неговите желания би го вкарала в неутолим конфликт с всички
негови съседи.”
Аргументът, че целта на участниците в пазарните сделки не е обществения, а личния им
интерес, както и фактът, че „невидимата ръка“ на свободната пазарна размяна трансфор-
мира частните ползи от пазарните сделки в обществени ползи, водят до важен морален
извод: Преследването на личния интерес не е в конфликт с човешките ценности и чувс-
твото за социална справедливост. Наистина, „невидимата ръка“ разкрива лицемерието
на онези, които твърдят че търгуват заради общественото благо. Не общественото благо,
а частните ползи са движещата сила и цел на пазарните отношения:
Не от благотворителността на месаря, пивоваря или хлебаря очакваме на-
шата вечеря, а от тяхното осъзнаване на техния собствен интерес. Ние се
обръщаме не към тяхната човечност, а към тяхното себелюбие, и никога не
им говорим за нашите нужди, а за техните ползи. (Адам Смит, „Богатст-
вото на народите“)

50
В същото време, обаче, хората не трябва да се чувстват виновни за това че не се интере-

суват от последиците от техните действия за другите, а преследват личните си интереси.
Преследването на личните интереси в крайна сметка е в интерес и на другите и пазарите
стимулират хората да служат на другите. Те награждават с печалба производителите на
полезни за другите продукти и наказват със загуба останалите. Награждават също чест-
ността и наказват неучтивостта, защото хората предпочитат да правят бизнес с имащите
репутация на честни и учтиви партньори. Така една система от пазари и силни права на
частна собственост дава голяма свобода на индивидите. Тя също ги възпира от наруша-
ване на правата и погазване на интересите на другите, държейки ги отговорни за резул-
татите от решенията им.
Критерий „разход-полза“ Смесена икономика
Утилитаризъм Разделение на труда
Парето-подобрение Специализация
Парето-ефективност Абсолютно предимство
Либертарианство Сравнително (относително) предимс-
Минимална държава тво
Критерий на Ролс (критерий „макси- Размяна
мин“) Права на собственост
Принцип на разликата Върховенство на закона
Теория на справедливостта Пазар
Социална пазарна икономика Кръгов модел на пазарните взаимо-
Икономическа система действия
Традиционна икономика Продуктов пазар
Командна (планова, социалистическа Ресурсен пазар
или комунистическа) икономика Принцип на „невидимата ръка“
Пазарна (капиталистическа) иконо-
мика
ОБОБЩЕНИЕ
1. Икономическата теория използва няколко критерия за оценка на ефективността.

Сред тях основни са критерият „разход-полза“, критерият на Парето и критерият на
Ролс. Всички критерии са нормативни и намират основанията си в етиката на ути-
литаризма, либертарианството и либерализма. Либертарианците настояват за ми-
нимална държава, утилитаристите търсят максимизация на общата полезност, а
според либералните поддръжници на Дж. Ролс трябва да се подкрепя благосъсто-
янието на най-онеправданите.
2. Различните нормативни възгледи за това какво е ефективно индивидуално и об-
ществено поведение и какво означава добре функциониращо общество пораждат

и различия в разбирането за съвкупността от механизми и институции, с които

следва да се решават основните икономически въпроси, т.е. за типа на икономи-
ческата система.
3. Повечето автори дефинират като основни четири икономически системи - пазарна,
командна, смесена и традиционна. В първата решенията се вземат чрез пазарите,
а държавата е „нощен пазач“. Във втората координацията се осъществява от пла-
ниращ център. Смесената икономика комбинира характеристиките на предход-
ните две. Традиционна е икономическа система, в която основна роля в организа-
цията, координирането на икономическата активност и разпределението на про-
изведения продукт имат религията, обичаите и семейните връзки
4. Главните институции на пазарната икономика са разделението на труда, правата
на частна собственост и пазарите.
5. Пазарите осигуряват отговора на четирите основни икономически въпроса за раз-
пределението на ресурсите: какво, как, за кого да се произвежда и колко бърз да
бъде икономическия растеж. Пазарите също формират цените и заедно с правата
на собственост генерират информация и осигурява просперитет.
6. Кръговият модел на пазарните взаимодействия представя резултата от взаимо-
действието на търсенето и предлагането на всички домакинства, фирми и държа-
вата. Когато то се осъществява чрез конкурентни пазари, цените се определят от
пазарите, а икономическите агенти вземат своите решения относно търсенето и
предлагането, без да са в състояние да въздействат на цените.

52
• Познавате законите за търсенето и предлагането, факторите, които опреде-

лят пазарното търсене и предлагане, както и промените, които те причиняват.
• Можете да обясните разликата между промяната на търсенето
(предлагането) и промяната на търсеното (предлаганото) количество.
• Можете да дефинирате понятието за равновесие.
• Разбирате как взаимодействието между търсенето и предлагането определя
пазарното равновесие.
• Можете да използвате графичния анализ на кривите на търсенето и предлага-
нето, за да намерите пазарното равновесие и откриете дали равновесието е устой-
чиво или неустойчиво.
• Можете да провеждате сравнителни статични анализи на влиянието върху па-
зарното равновесие на промените на предлагането, търсенето, или и на двете.
• Можете да моделирате процесите на пазарно приспособяване във времето.
Както вече изяснихме, основна икономическа институция на пазарната икономика е па-

зарът. Тази глава е посветена на него. Всеки пазар има две страни – търсене и предлагане.
Ще започнем анализа на пазара с въпроса кои фактори определят търсенето и предлага-
нето и как те влияят на решенията на потребителите и производителите. След това ще
разгледаме как търсенето и предлагането си взаимодействат и определят пазарните ре-
зултати – пазарното равновесие, цените и количествата. Ще анализираме устойчивостта
на пазарното равновесие и ще му направим сравнителни статични анализи. Накрая ще
поставим въпроса какъв е механизма на пазарното приспособяване, като пир това ще раз-
граничим два реакционни механизма – при рационални и при адаптивни очаквания.
3.1. Фактори, определящи пазарното търсене

Елементарни основи на търсенето и предлагането 53
Под търсене разбираме количеството, което потребителите желаят да имат при дадени
условия. Факторите, които определят търсенето са много. В повечето случаи те действат
едновременно, но за да бъде анализът по-обозрим и достъпен засега ще приемем, че се
променя само факторът, който ни интересува, а всички останали са неизменни. Това оз-
начава, че ще се придържаме към правилото за равни други условия.
Първият от факторите, които определят
3.1.1. Влияние на цената върху търсенето желанията на потребителите относно тър-
сенето, е цената.
При повечето блага е в сила законът за търсенето. Според него, когато цената на даден
продукт се увеличи, при равни други условия потребителите ще желаят да купуват по-
малко. И обратно, ако цената спадне, при равни други условия търсените количества ще
се увеличат. Така връзката между търсените количества от благата и техните цени ще е
отрицателна. Забележете, че в случая използваме термина „търсени количества”, а не
търсене. Чрез този термин се описва единствено влиянието на цената върху търсенето
при условието на контрол върху всички други фактори, т.е. при равни други условия. То-
гава, ако е в сила законът за търсенето, увеличаването на цената ще намали търсените
количества, а намалението на цената ще ги увеличи.
Връзката между цената и търсените количества може да се представи в табличен вид, под
формата на таблица на търсенето, или графично, под формата на крива на пазарното
търсене. На фигура 3-1 са представени такива таблица и крива.
Фигура 3-1. Таблица и крива на търсенето
P
8 a
Таблица на търсенето
Комбинации Цена Количество 6 b
a 8 1
b 6 2 4 c
c 4 3 3 d
d 3 4 e
2 D
e 2 5
0 1 2 3 4 5 Q
Таблицата на търсенето показва търсените количества при всяко равнище на цените и

равни други условия. В примера са дадени пет комбинации от цени и търсените при тях
количества. Кривата на пазарното търсене представя графично същите стойности на тър-
сените количества при всяко равнище на цените и равни други условия. На фигурата кри-
вата на търсенето е представена вдясно. Традиционно кривата на търсене се означава с
D (Demand).
Кривата на търсенето може да се интерпретира по два начина. Ако анализираме фигурата
по хоризонтала, ще видим какво количество се търси при различни равнища на цените.

54
Така при цена от 8 лв. се търси една единица, а при три лева се търсят 4 единици. Ако я
анализираме по вертикала, ще видим каква е максималната цена, която потребителите
са склонни да платят за дадено количество от продукта. Например една единица те са
склонни да купят при цена не по-висока от осем лева, а 4 единици – при единична цена
не по-висока от три лева. Тази максимална цена, която потребителите са склонни да пла-
тят, се нарича още резервна цена (reservation price).
Ако е спазен законът за търсенето, кривата на търсенето ще има отрицателен наклон.
Това означава, че при намаление на цената и равни други условия търсените количества
ще се увеличават и ще се наблюдава движение надясно по кривата на търсене. Ако в при-
мера от фиг. 3-1 цената намалее от 8 на 2 лв., търсените количества ще се увеличат от
една на 5 единици и ще се придвижим от т. а в т. e. Обратно, ако цената се увеличи, тър-
сените количества ще намалеят и ще наблюдаваме движение наляво по кривата на тър-
сенето.
Въпреки че при повечето блага Законът за търсенето е в сила, възможно е той да не е
валиден при т.нар. стоки на Гифън. Това са малоценни стоки с много близки заместители,
които се купуват най-вече и в големи количества от потребителите с най-ниски доходи.
Наименованието е свързано с името на британския икономист и статистик Робърт Гифън
(1837 – 1910). Той установил още през 18-ти век, че при увеличение на цените на карто-
фите, продажбите им се увеличават. Същото е вероятно да се наблюдава при хляба, ориза
и други продукти с голям дял в потреблението на най-бедните домакинства. Обяснението
на явлението е свързано с факта, че въпреки повишението на цените на тези стоки, те все
пак са много по-евтини от своите заместители – месото и млечните продукти. Тогава пот-
ребителите не могат да ги заместят изгодно и предпочитат да консумират повече от тях и
по-малко от заместителите им. Затова повиши ли се цената на хляба, хората може би ще
ядат повече хляб и по-малко пасти, а не обратното, както скандално е съветвала кралица
Мария Антоанета.
Липсата на достатъчно емпирични доказателства за съществуването на стоки на Гифън и
ясните практически и логически примери при огромното количество от стоките за отри-
цателната реакция на търсените количества на промяната в цената са доводите ни оттук
нататък да приемем, че е изпълнен закона за търсенето. Единствено, когато това допус-
кане е критично, ще разглеждаме развитието при положителна връзка между цената и
количеството. Във всички останали случаи ще приемаме, че кривата на търсенето е с от-
рицателен наклон.
Основните неценови фактори на търсенето са
3.1.2. Неценови фактори на търсенето вкусове и предпочитания на потребителите,
средният доход и разпределението на дохо-
дите, броят на потребителите, цените на дру-
гите стоки и очакванията за цената и дефицитността на продукта. Тяхното въздействие ще
води до преместване на кривата на търсенето.
Ако под влияние на някой от тези фактори при всяка цена се търси по-голямо количество
(или което е същото за всяко количество потребителите са склонни да платят по-висока
цена), кривата на търсенето ще се измести надясно (или нагоре). Това се нарича увеличе-
ние на търсенето. Геометричните ефекти в модела при него са демонстрирани на фигура

3-2 (а).
Фигура 3-2. Промени в търсенето
P P
D1
D D
D1 Q
Q
(а) увеличение на търсенето (б) намаление на търсенето
Обратно, ако при всяка цена се търси по-малко количество (или което е същото за всяко
количество потребителите са склонни да плащат по-малко), кривата на търсенето ще се
измести наляво (или надолу). Това ще се нарича намаление на търсенето. Геометричните
ефекти в модела при него са демонстрирани на фигура 3-2 (б).
Обърнете внимание отново на терминологията, която се използва. Когато се променяше
цената, говорихме за промени в търсените количества. Това означаваше преместване по
кривата на търсенето. Когато се променя някой от неценовите фактори, говорим за про-
мяна на търсенето. В графичния модел това означава движение на кривата на търсене.
Нека да разгледаме конкретното влияние на всеки от неценовите фактори.
Вкусовете и предпочитанията на потре-
3.1.2.1. Влиянието на потребителските вкусове бителите към даден продукт са важен
фактор за неговото търсене и когато те се
изменят търсенето ще се променя. Причините за промените в този първи фактор могат да
са много разнообразни: сезонност на търсенето на продукта (търсенето на ски през зи-
мата и бански костюми през лятото); традициите (търсенето на цветя и бонбони около
деня на Свети Валентин и на яйца и козунак преди Великден и т.н.); модата (търсенето на
дрехи в модерни за сезона цветове, модерна музикален стил, очила с модерен дизайн
или на посещения в наскоро отворена дискотека, която привлича много знаменитости) и
т.н.
Зад много от тези причини стоят маркетинговите стратегии на самите производители. В
тях те въвеждат допълнителни психологически компенсации при покупката на продуктите
(козметиката не е само добър външен вид и аромат, но също така здраве, младост и жиз-
неност), създават чувството за принадлежност към дадена група като обвързват потреб-
лението на определени продукти с дадена група потребители (например предлагането
на автомобили, бира, мобилни телефони и тарифни планове за различни възрасти, про-
фесии и социални слоеве), изграждат имидж на потребителите (например, ако купувате
даден вид прах за пране вие сте грижовна майка и домакиня, потребителите на дадена
марка цигари или бира са преуспяващи и динамични), предлагат им социален статус (ако
искате да получите социално признание непременно трябва да посещавате определени

56
заведения, да се обличате по определен начин и да членувате в определени социални,

спортни и културни клубове). Подобни опити за манипулиране на вкусовете на потреби-
телите целят да се ограничат рисковете и да се направи сигурно и прогнозируемо пазар-
ното търсене.
Що се отнася до ефекта от промяната във вкусовете върху търсенето, когато потребите-
лите предпочитат повече даден продукт, те ще са склонни да плащат повече за него при
всяко равнище на цените, търсенето ще се увеличи и кривата на търсенето ще се измести
надясно, както е показано на фиг. 3-2(а). Обратно, ако предпочитанията към продукта
спаднат, търсенето му ще намалее и кривата на търсенето ще се измести наляво, както е
показано на фиг. 3-2(б).
Тъй като вкусовете не могат да се измерват и често се променят с равнището на цените,
понякога тяхното влияние не може да се оцени точно и се отнася към влиянието на це-
ните. В тези случаи нямаме „равни други условия” (лат. Ceteris Paribus) и наблюдаваната
статистически крива на търсенето отразява всички промени във външните условия (лат.
Mutatis Mutandis – всички нужни промени са направени). Фигура 3-3 дава три примера за
този проблем.
Фигура 3-3. Влияние на вкусовете при условията Ceteris Paribus и Mutatis Mutandis
P P P
D D2 D* D*
P2
P1 P2
P2 D* D2 P1 D
P1
D D
Q1 Q2 Q3 Q Q2 Q3 Q1 Q Q2 Q1 Q3 Q3 Q
(а) ефект на подражанието (б) снобски ефект (в) ефект на Веблен
Първата диаграма показва резултатите от ефекта на подражанието (bandwagon effect).
Той възниква, когато търсенето на някои потребители се увеличава с нарастването на по-
пулярността на продукта. Примери за подобно развитие имаме когато увеличаването на
броя на потребителите се увеличава ценността на продукта за всички потребители: ин-
тернет, мобилните телефонни услуги, факса, компютърния софтуер.
На фигурата при първоначалната цена от Р1 потребителите купуват Q1 единици от про-
дукта, а кривата на пазарното търсене е D1. По тази крива всички други условия, т.е. неце-
новите фактори на търсенето, са постоянни. Ако цената спадне до Р2 търсените количес-
тва се увеличават до Q2, а потреблението се премества надолу по кривата на търсенето
D1. В този момент обаче потребителите разкриват, че потреблението на стоката се е уве-
личило и търсенето им се увеличава от D1 на D2 до достигане на новото търсено количес-
тво от Q3. Тъй като в крайна сметка се наблюдава именно тази комбинация от цена и ко-
личество, статистическите измервания ще покажат, че кривата на търсенето е D*. Тя е по-

полегата от истинската крива на търсенето и по нея вкусовете на потребителите не са пос-

тоянни, т.е. използвайки популярната латинска терминология, тази крива е изведена не
при условието Ceteris Paribus, а при условието Mutatis Mutandis.
Примерът от фиг. 3-3(б) демонстрира резултатите от т.н. снобски ефект. При него вкусо-
вете са в обратна зависимост на потреблението и хората, които ценят „недостъпността” и
„изключителността” ще желаят да потребяват повече, когато другите потребяват по-
малко. Обикновено този ефект се появява при потреблението на стоки с малка практи-
ческа ценност, като произведенията на изкуството, колекциите от редки марки и монети,
дизайнерското облекло, класическите и спортните автомобили.
На фигурата първоначалното състояние е при цена от Р 1, количество Q1 и крива на пазар-
ното търсене D1. При увеличение на цената на Р2 търсените количества намаляват до Q2,
а потреблението се премества нагоре по кривата на търсенето D 1. Когато обаче потреби-
телите разберат, че потреблението на стоката е намаляло, търсенето ще се увеличи до D2
до достигане на търсеното количество от Q3, при което снобският ефект ще престане да
действа. В този случай статистическите измервания ще изведат кривата D*, която е по-
стръмна от истинската крива на търсенето. В този случай обаче кривата D*, получена при
условието Mutatis Mutandis със сигурност ще бъде с отрицателен наклон. Ако търсеното
количество се окаже по-голямо от началното, потребителите ще установят след време, че
очакванията им за по-ниско потребление не са се реализирали и тъй като ценят продукта
именно заради неговата малка достъпност, ще ограничат търсенето си.
Последният пример, фиг. 3-3(в), демонстрира ситуация, в която стремежът към разточи-
телство може да доведе до положителна връзка между наблюдаваните цени и количес-
тва. В случая става въпрос за ефект на Веблен. Той се появява при луксозни стоки и услуги,
които са недостъпни, неприемливи и дори безполезни от практическа гледна точка, но с
чието потребление се демонстрират покупателни възможности и превъзходство над ос-
таналите. Тези стоки, назовани на името на основателя на концепцията за „показното пот-
ребление” Торстен Веблен (1857 - 1929), днес се наричат още „позиционни”, защото тях-
ното потребление доставя преди всичко престиж и социален статус. Сред примерите за
такива стоки са часовниците на Ролекс, автомобилите на Ролс-Ройс, диамантите, скъпите
вина и дрехите на най-модните дизайнерски къщи.
На фигура 3-3(в) увеличаването на цената от Р1 на Р2 би намалило покупките от Q1 на Q2,
ако по-високата цена не промени престижността на потреблението на продукта. Ако
обаче престижа на покупките при по-високата цена е по-висок, търсенето ще се увеличи
и кривата на търсенето ще се премести надясно, а потреблението ще се увеличи дори над
равнищата при първоначалната по-ниска цена на продукта. На фигурата увеличението на
потреблението е до Q3, което прави наблюдаваната крива на търсенето D*, получена при
условието Mutatis Mutandis, да има положителен наклон. В този случай търговците имат
рядко срещания стимул да скриват истинската цена на продукта, защото потребителите
биха искали да купуват повече, ако вярват, че цената е по-висока. При положение че тя в
действителност е Р1, но потребителите вярват, че е по-високата Р2, тяхното потребление
ще бъде по-голямо, отколкото ако трябва да заплащат в действителност цена Р2. На при-
мера от фигурата при това положение ще се търси количество Q4. Стремейки се да пре-
дизвикат подобен ефект, търговците често използват изрази от рода на „Недейте пита за

58
цената, не може да си я позволите”.

Промените в дохода са вторият неценови
3.1.2.2. Влияние на дохода на потребителите фактор на търсенето. Какво влияние имат
те, зависи от вида на благата. При нормал-
ните блага (normal goods), връзката между дохода и търсенето е положителна – увелича-
ването на дохода води до увеличаване на търсенето, а намалението му – до намаление
на търсенето. Обратна е ситуацията при малоценните (нисшите) блага (inferior goods). В
техния случай повишаването на средния доход намалява търсенето, а намалението на
дохода го увеличава. Така, ако се увеличи дохода, търсенето на таксиметрови услуги,
кока-кола и прясно мляко ще се увеличи, защото те са нормални блага, а търсенето на
билети за автобусите на градския транспорт, макарони и сухо мляко, които са малоценни
блага, ще намалее.
За всяка стока връзката между дохода и нейното потребление може да се представи чрез
една удобна за статистически изследвания крива, наречена крива на Енгел. Тя описва
връзката между дохода М и потребяваното количество от стоката X и носи името на нем-
ския статистик Ернст Енгел (1821 – 1896), който за първи път през ХІХ век, изследвайки
бюджета на 153 белгийски семейства, анализира връзките между потребление и доход.
Характерни примери за криви на Енгел са представени на фигура 3-4.
Фигура 3-4. Крива на Енгел за потреблението
Х Х Х
M M M
(а) стоки от първа необходимост (б) луксозни стоки (в) малоценни стоки
В случаите от диаграми (а) и (б) с нарастване на дохода, потреблението на стоката нарас-
тва. Изводът от това е, че X е нормално благо. При него търсенето му се увеличава с до-
хода и кривата на Енгел има положителен наклон. Нормалните стоки са два вида – от
първа необходимост и луксозни.
Ако нормалната стока е от първа необходимост, кривата на Енгел има положителен, но
намаляващ наклон (т.е. функцията е монотонно растяща и вдлъбната - фиг. 3-4(а). При-
мери са горивата, месото и млечните продукти. При тях с увеличаване на дохода потреб-
лението нараства, но със следващите единици доход се купуват все по-малко единици от
продукта.
Ако нормалната стока е луксозна, кривата на Енгел има положителен, но нарастващ нак-
лон (т.е. функцията е монотонно растяща и изпъкнала - фиг. 3-4(б). Тук с увеличаване на
дохода потреблението също нараства, но със следващите единици доход се купуват все

повече единици от продукта. Повечето проучвания откриват подобни реакции при лук-
созните автомобили, почивките в скъпи курорти, храненето в ресторанти и консумацията
на алкохол.
Накрая, ако търсенето на стоката намалява с ръста на дохода, както е на фиг. 3-4(в), сто-
ката е малоценна и кривата й на Енгел ще има участък с отрицателен наклон. За случая с
малоценните стоки следва да се отчита, че една стока не може да бъде малоценна при
всички равнища на дохода. При този тип стоки кривата на Енгел няма да бъде намаля-
ваща, а само ще има участък с отрицателен наклон (вж. фиг. 3-4(в). Това е така, защото,
дори при малоценните стоки, ако доходът е много нисък и нараства малко, потребите-
лите увеличават своето потребление. Едва при по-големи равнища на доходи връзката
между доходи и търсене става отрицателна. Ако например разгледаме реакциите на тър-
сенето на билети за градския транспорт на промените в дохода, ще забележим, че биле-
тите се търсят най-малко от хората с много ниски и много високи доходи. Първите не пол-
зват градски транспорт, защото нямат пари да си го позволят дори него, а вторите – за-
щото ползват неговите по-удобни и престижни алтернативи. Тогава, ако доходите на бед-
ните потребители започнат да растат, търсенето на билети се увеличава. Когато обаче до-
ходите достигнат определено равнище, при по-нататъшното им увеличаване потребите-
лите се ориентират към другите видове транспорт – закупуват лични автомобили или из-
ползват таксиметрови услуги – и търсенето на билети за градския транспорт започва да
намалява.
Тъй като потреблението на отделна стока е по-малко интересно от потреблението на по-
широко дефинираните стокови групи, като храна, дрехи, транспорт или услуги, често кри-
вите на Енгел представят и връзките между дохода и разходите за потребление. Така се
избягва проблема за количественото измерване на разнородните продукти, съставящи
по-широко дефинираните стокови групи. Фигура 3-5 представя резултатите от тази малка
модификация на кривите на Енгел. На нея, също както при оригиналните криви на Енгел,
по абсцисата се измерва дохода М. По ординатата обаче потребяваното количество е за-
менено с потребителските разходи ЕХ за стоката или стоковата група X (сумата от произ-
веденията на цените и количествата).
Фигура 3-5. Крива на Енгел за разходите
EХ EX EХ
450 450 450
M M M
(а) нормални стоки (б) висши стоки (в) малоценни стоки
В сравнение с обикновените криви на Енгел, кривите на Енгел за разходите имат още две
съществени предимства. Първото от тях е, че те директно показват границите на потре-

60
бителските разходи за дадена стока или стокова група. Обърнете внимание на 45-граду-
сова пунктирана линия, минаваща през началото на всяка от диаграмите от фиг. 3-5. Тази
линия измерва по вертикала равнището на дохода и е граница, която кривата на Енгел за
разходите не може да надхвърли. Ако в някой свой участък кривата на Енгел съвпадне с
45-градусовата линия, това ще означава, че при тези нива на доходите потребителят ще
изразходва целия си доход за тази стока или стокова група.
Второто предимство е, че чрез кривите на Енгел за разходите може по-ясно да се разгра-
ничат малоценните, нормалните и висшите стоки. На фиг. 3-5(а) разходите за X се увели-
чават с нарастване на дохода. Наклонът на кривата на Енгел обаче е по-малък от 450, което
означава, че разходите за X се увеличават в по-малка степен в сравнение с увеличението
на дохода и част от него се изразходва за други блага, различни от Х. Това означава, че X
е нормално благо. На фиг. 3-5(б) кривата на Енгел се издига по-бързо от 45-градусовата
линия. Това означава, че за потреблението на X се отделят повече средства, отколкото е
увеличението на дохода. В този случай X е висше благо. Накрая на фиг. 3-5(в) е показан
случая с малоценно благо. Първоначално кривата на Енгел е идентична с тази на нормал-
ните блага и това е защото при ниски равнища на доходите увеличението на дохода води
до увеличение на търсенето. Сред това обаче при по-нататъшно увеличение на доходите
разходите за X започват на намаляват. Тъй като цената на X е постоянна, последното оз-
начава, че количествата от X започват да намаляват и стоката X реагира вече като мало-
ценно благо.
Увеличаването на броя на потребителите на
3.1.2.3. Влияние на броя на потребителите пазара обикновено увеличава и търсенето,
като премества на дясно неговата крива. Това
е така, защото при постоянен среден доход, повечето потребители увеличават покупател-
ната сила на пазара и търсенето нараства. Този ефект е ясно видим в бързо разрастващите
се градове и морските ни курорти през лятото. Той може да се открие и в рамките само
да дадени възрастови групи. В периодите на бум на раждаемостта по-големият брой на
новородените води до увеличаване на търсенето на детски стоки и услуги насочени към
младите родители (детски храни, памперси, детски дрехи, педиатрични грижи и детски
ясли), а при увеличаване на продължителността на живота на най-възрастното население
се увеличава търсенето на здравеопазване и места в домовете за възрастни.
Търсенето на даден продукт се влияе и от це-
3.1.2.4. Влияние на цените на другите стоки ните на свързаните с него продукти. Послед-
ните могат да бъдат заместители (substi-
tutes) или допълващи се (complements). Дали един продукт е заместител или допълващ
на дадено благо зависи от това какво влияние оказват промените в неговата цена върху
търсенето на даденото благо.
Ако две стоки за заместители, промените в цената на едната водят до промени в същата
посока на търсенето на другата: увеличението на цената на стоката заместител ще уве-
личи търсенето на продукта, а намалението на цената на заместителя ще намали търсе-
нето му. Подобни реакции върху търсенето на кафе предизвикват промените в цените на
чая. Затова чаят е заместител на кафето. Други примери за заместители са различните
видове безалкохолни напитки, хранителни стоки, автомобили, доставчици на интернет и

др. Заместването може да се открива и извън различните продуктови групи. Например

потребителят може да разглежда като заместители свободното си време и потреблени-
ето, храната и забавленията, ученето и работата.
Фигура 3-6. Влияние на неценовите фактори на търсенето
Увеличаването на търсенето е резултат от:

P По-силни предпочитания и вкусове към благото
Увеличаване на доходите при нормалните блага
Намаление на доходите при малоценните блага
Повече потребители на пазара
Поскъпване на заместителите
D1 Поевтиняване на допълващите блага
D0 Очаквания за по-високи бъдещи цени
Очакване на бъдеща дефицитност на продукта
Q
P Намалението на търсенето е резултат от:
По-слаби предпочитания и вкусове към благото
Спад на доходите при нормалните блага
Ръст на доходите при малоценните блага
По-малко потребители на пазара
Поевтиняване на заместителите
Поскъпване на допълващите блага
D0 Очаквания за по-ниски бъдещи цени
D1 Очаквания за бъдещ излишък на продукта
Q
Обратно, ако две стоки се допълват, промените в цената на едната водят до промени в
противоположната посока на търсенето на другата: увеличението на цената на допълва-
щата стока ще намали търсенето на продукта, а намалението на цената на допълващата
стока ще увеличи търсенето му. По такъв начин реагира търсенето на автомобили на про-
мените в цената на бензина. Затова бензинът се приема за допълващ продукт на автомо-
билите. Други примери са джина и тоника, чая и захарта, кафето и сметаната.
Очаквания за цената и дефицитността на
3.1.2.5. Влияние на очакванията за цената и продукта е последният фактор, който
дефицитността на продукта влияе на търсенето на благата. Тук връз-
ката е следната. Очакванията за по-ви-
соки цени в бъдеще ще кара потребителите да купуват още сега при относително по-нис-
ките цени и търсенето на продукта ще се увеличи. Обратно, ако потребителите масово
очакват цените да спаднат, те ще осъзнаят изгодата да отложат днешните си покупки и
търсенето на продукта ще намалее. Например, ако се очаква покачване на цената на
курса на долара, както за вносителите, така и за спекулантите ще бъде изгодно да купуват
долари на сегашния относително по-нисък курс. Това ще увеличи търсенето на долари и
ще премести кривата на търсенето надясно.
По сходен начин влияят и очакванията за изобилие и дефицитност на продукта. Изобили-
ето обикновено означава по-ниски цени, затова то стимулира отлагане на днешното пот-

62
ребление и намалява търсенето. Обратно очакването за бъдещ дефицит означава очак-

ване за бъдещи по-високи разходи за закупуване на продукта (независимо дали парични
или времеви). Това ще увеличи търсенето днес и ще премести кривата на търсенето на
продукта надясно.
Обобщена информация за влиянието на неценовите фактори на търсенето дава фиг. 3-6.
3.2. Фактори, определящи пазарното предлагане

Подобно на търсенето, пазарното предлагане също зависи от много фактори. Специално
място сред тях отново заема цената.
Решенията на производителите зависят от печалбата им и
3.2.1. Влияние на цената всичко, което увеличава цената, при равни други условия ще
ги стимулира да произвеждат и предлагат повече. Това опре-
деля т.нар. „Закон на предлагането“: когато цената на даден
продукт се увеличи, при равни други условия производителите ще желаят да произвеж-
дат повече, т.е. предлаганите количества ще се увеличат. И обратно, ако цената спадне,
при равни други условия производителите ще искат да произвеждат по-малко, т.е. пред-
лаганите количества ще се намалеят. Така връзката между предлаганите количества и тех-
ните цени ще е отрицателна. Забележете отново, че в случая използваме термина „пред-
лагани количества”, а не предлагане.
Фигура 3-7. Пазарно предлагане
P S
a
Пазарно равновесие 8
Комбинации P Qs
a 8 5 6 b
b 6 4 c
c 4 3 4
d 3 1 3 d
e
e 2 0 2
1 2 3 4 5 Q
Връзката между цената и търсените количества може да се представи в табличен вид, под
формата на таблица на предлагането, или графично, под формата на крива на предлага-
нето. На фигура 3-7 са представени такива таблица и крива.
Таблицата на предлагането показва предлаганите количества при всяко равнище на це-
ните и равни други условия, или което е аналогично – цената, за която производителите
биха били склонни за предложат своите продукти. В примера са дадени пет комбинации
от цени и предлаганите при тях количества.

Кривата на пазарното предлагане представя графично същите стойности на предлага-

ните количества при всяко равнище на цените и равни други условия. На фигурата кривата
на търсенето е представена вдясно. Традиционно кривата на предлагането се означава с
S (Supply).
Макар че има силни аргументи в полза на закона за предлагането и положителния наклон
на кривата на предлагането, следва винаги да се отчита, че това е само преобладаващия
случай, от който са възможни изключения.
В някои случаи е възможно кривата на предлагането да е вертикална. Това означава, че
предлагането е фиксирано и не зависи от цената. Примери са предлагането на произве-
дения на изкуството, културно-исторически паметници, дори и на земя, ако приемем че
земята е незаетата в вода територия.
В други случаи е възможно кривата на предлагането да е хоризонтална. Това означава, че
се предлага неограничено количество при фиксирана цена. Пример са предлаганите про-
дукти на веригата за бързо хранене Макдоналдс. Тя контролира цените, на които прода-
ват нейните франчайзери и с фиксирането им може по-добре да контролира техните при-
ходи, както и да избегне негативните ефекти върху репутацията си, ако те могат да опре-
делят каквито цени пожелаят. Така могат да се предложат неограничени количества при
постоянни цени.
Има и случаи, когато първоначално кривата на предлагането е хоризонтална или с поло-
жителен наклон, но след определено количество става вертикална. Пример за това е
предлагането на продукти, линиите за чието производство имат фиксиран капацитет,
който не може да се надхвърли – автомобили, бяла техника и др.
Тъй като кривата на предлагането по-
3.2.2. Неценови фактори на предлагането казва връзката между цената и предлага-
ните количества при равни други усло-
вия, промените на тези условия ще пре-
местват кривата на предлагането, т.е. изразено с познатата ни вече терминология - ще
водят до промени в предлагането.
Ако кривата се измества надясно (горната диаграма на фигура 3-8), това означава, че при
всяка цена производителите са склонни да произвеждат повече, или, което е същото – че
всяко количество сега ще са склонни да продават на по-ниска цена. Това се нарича увели-
чение на предлагането. То може да бъде резултат от намаление на производствените раз-
ходи, в резултат например на по-ниски цени на суровините, труда или кредита, подобря-
ване на технологиите, намаляване на данъците, навлизане на нови производители на па-
зара или получаването на субсидия или правителствена помощ, очаквано увеличение на
цената.

64
Фигура 3-8. Влияние на неценовите фактори на предлагането
Увеличаването на предлагането е резултат от:

P S0 S1
По-ниски цени на суровините,
По-ниски заплати на работещите,
Сваляне на лихвените проценти по кредита,
Подобряване на технологиите,
Намаляване на данъците,
Навлизане на нови производители на пазара
Получаването на субсидия или държавна помощ
Очакване че цената ще се увеличи
Q
P S1 Намалението на предлагането е резултат от:
S0 Поскъпване на суровините,
По-високи заплати и осигуровки на работещите,
Увеличаване на лихвените проценти по кредита,
Амортизация на машините и влошаване на техно-
логиите,
Увеличаване на данъците,
Напускане на пазара от някои производители
Очакване че цената на продукта ще спадне
Q
3.3. Взаимодействието между търсенето и предлагането

След като вече познаваме и можем да моделираме факторите, които определят търсе-
нето и предлагането, ще се насочим към въпроса за тяхното взаимодействие на пазара.
Както отбелязахме, пазарът е механизъм, който координира независимите намерения на
търсещите и предлагащите. Когато желанията на всички продавачи и купувачи са удов-
летворени, пазарът се намира в равновесие. Тъй като равновесието е състояние на ба-
ланс, ще отсъства тенденция да се излезе от него.
Инструментът, с който пазарите постигат равновесието си са
3.3.1. Пазарно равновесие измененията в пазарната цена. Когато пазарът не е в равно-
весие, пазарната цена ще се изменя докато неравновесието
се „разчисти” и пазарът се установи в равновесието си. Как
става това и къде е пазарното равновесие е показано на фигура 3-9. На нея търсенето е
представено с кривата D, а предлагането – с кривата S. В случая са изпълнени законите за
търсенето и предлагането и затова кривата на търсенето е с отрицателен, а тази на пред-
лагането – с положителен наклон.
За да открием пазарното равновесие, нека да допуснем, че цената е 8 лв. При нея пред-
лагащите ще желаят да предложат 5 единици, но потребителите ще търсят само една еди-
ница. При тази цена ще съществува свръхпредлагане (излишък) от 4 единици. За да реа-
лизират излишните 4 единици конкуриращите се производители ще започнат да намаля-
ват цените. Тази тенденция за намаляване на цената означава, че цената от 8 лв. няма да

е равновесна. Изобщо на фигурата при всяка цена над 4 лв. ще е налице свръхпредлагане
и тенденция за намаление на цената, което ще означава, че нито едно равнище на цените,
по-високо от 4 лв. няма да е равновесно.
Фигура 3-9. Пазарно равновесие
P S
8 a
Пазарно равновесие
Комбинации P Qd Qs 6 b
a 8 1 5
c
b 6 2 4 4
c 4 3 3 3
d 3 4 1 2 d D
e 2 5 0
e
1 2 3 4 5 Q
Нека сега да проследим реакциите при по-ниски цени. Ако например цената е 2 лв., тър-
сещите ще желаят да купят 5 единици, но няма да има никакво предлагане. Този път тър-
сеното количество е по-голямо от предлаганото и ще съществува свръхтърсене (недос-
тиг). При това положение производителите ще увеличат цените и това ще означава, че
цена като тази от 2 лв. също няма да е равновесна. Изобщо на фигурата при всяка цена
под 4 лв. ще е налице свръхтърсене (недостиг) и тенденция за увеличение на цената, ко-
ето ще означава, че нито едно равнище на цените, по-ниско от 4 лв. няма да е равновесно.
За да съществува равновесие на пазара и цената да не се променя, трябва да няма нито
свръхтърсене, нито свръхпредлагане. Това на примера от фиг. 3-9 е изпълнено само при
цена от 4 лв. При нея потребителите искат да купят точно толкова, колкото предлагащите
искат да продадат. Търсените количества ще са равни на предлаганите, няма да има нито
свръхтърсене, нито свръхпредлагане, а това означава, че няма да са налице сили, които
да променят цената. Затова на фигурата цената от 4 лв. ще е равновесна цена.
Изобщо, пазарното равновесие ще е налице в пресечната точка на кривите на търсене
и предлагане. Там търсените количества са равни на предлаганите, няма недостиг, няма
излишък, никой няма интерес да промени поведението си, а следователно няма да съ-
ществува и натиск за промяна на цената.
Равновесието на фиг. 3-9 бе изведено при до-
3.3.2. Сравнителни статични анализи пускане за неизменни други условия, а нецено-
вите фактори на търсенето и предлагането бяха
контролирани. Ако обаче някоя от контролира-
ните променливи се измени, ще има ново равновесие. Анализът на ефектите в подобни
случаи е сравнителен статичен анализ. Той е сравнителен, защото в него се сравняват
началното и крайното равновесие, а статичен – защото не се интересуваме от прехода
между двете.

66
Фигура 3-11 показва резултатите от сравнителните статични анализи в четирите основни

случая на изменение на външните фактори при съвършена конкуренция и устойчивост на
равновесието.
Фигура 3-11. Сравнителни статични анализи на пазарното равновесие
P S P S
D
D D1 D1
Q Q
(а) увеличение на търсенето (б) намаление на търсенето
P P
S0 S1 S1 S0
D D
Q Q
(в) увеличение на предлагането (г) намаление на предлагането
Диаграма 2-9(а) демонстрира новото пазарно равновесие, което ще настъпи, ако в резул-
тат от измененията на външните фактори се увеличи търсенето. Както вече посочихме
това може да е следствие на по-силни предпочитания и вкусове към благото; увеличаване
на доходите при нормалните блага; намаление на доходите при малоценните блага; по-
явата на повече потребители на пазара; поскъпване на заместителите; поевтиняване на
допълващите блага; формиране на очаквания за по-високи бъдещи цени или очакване на
бъдеща дефицитност на продукта. В този случай кривата на търсенето ще се извести на-
дясно и в крайното равновесие ще имаме по-високи цени и повече продажби. Развитието
от фигура 3-11(а) ще е удачна илюстрация например за ефекта върху пазара на автомо-
били от спада на цената на бензина и сезонните колебания в цените на презокеанските
полети през август.
Обратната ситуация, в която търсенето намалява, е представена на фигура 3-11(б). Тогава
кривата на търсенето се измества наляво, предлаганите количества спадат (имаме дви-
жение надолу по кривата на предлагането), цените и продажбите намаляват. Пример за
такъв ефект имаме върху пазара на музикални компактдискове от появата на торент-тех-
нологията за безплатно споделяне на файлове по Интернет.
Ефектите от по-голямото предлагане са представени на фигура 3-11(в). Тук кривата на
предлагането се измесва надясно и равновесието се премества надолу по кривата на тър-
сенето. Така имаме по-голямо предлагане и по-големи търсени количества. В резултат
продажбите се увеличават, а цените намаляват. Тези ефекти ще се наблюдават например

на пазара на мобилни телефони вследствие на развитието на новите технологии и на па-

зара на домати през август вследствие на сезонни колебания в предлагането.
Последната графика показва ситуацията при намаление на предлагането. На нея кривата
на предлагането се измесва наляво и равновесието се премества нагоре по кривата на
търсенето. Така имаме по-малко предлагане и по-малки търсени количества. В резултат
продажбите спадат, а цените се увеличават. Тези ефекти се наблюдават например върху
пазара на учебници при въвеждането на Данък добавена стойност.
Всички последици върху цените и количествата при случаите на фигура 3-11 са едноз-
начни. Няма да бъде така, обаче, ако е налице едновременна промяна в търсенето и
предлагането. Тогава ефектът ще зависи от относителния размер и посока на промените,
както и от формата на кривите на търсенето и предлагането.
Това е демонстрирано на фигура 3-12. Лявата диаграма показва развитието при едновре-
менно увеличение на търсенето и предлагането. И двата фактора увеличават продажбите,
но ефектът върху цената съвсем не е толкова сигурен, защото по-голямото търсене ще
увеличава цената, но по-голямото предлагане ще я намалява. Така в крайна сметка про-
дажбите ще са по-големи, но какво ще стане с цената не може да се предвиди. Тя може
да се увеличи, да спадне, или както е на фигурата да остане същата.
Фигура 3-12. Сравнителни статични анализи при едновременни изменения на тър-

сенето и предлагането
P S S1 P S1 S
D D1 D D1
Q Q
(а) увеличение на търсенето (б) увеличение на търсенето и
и предлагането намаление на предлагането
Неопределеност може да съществува и за количествата. Това е показано на фигура 3-
12(б). Там имаме едновременно увеличение на търсенето и намаление на предлагането.
Резултатът върху цената този път е ясен, защото и двата фактора водят по повишение на
цените. Как ще реагират продажбите обаче не е ясно, защото по-голямото търсене ще
води до повече продажби, а по-малкото предлагане – до по-малко. Тук количествата
може да са по-големи, по-малки или, както е на фигурата, да се запазят същите.
Таблица 3-1. представя резултатите във всички възможни случаи, в които имаме еднов-
ременно изменение на търсенето и предлагането. Онези, които досега не сме разгле-
дали, също лесно могат да се докажат като се използва модела на търсенето и предлага-
нето.

68
Таблица 3-1. Резултати от едновременното изменение на търсенето и предлагането
Промяна Ефект върху цената Ефект в/у продажбите
Предлагането расте; Търсенето намалява Намалява Неизвестен
Предлагането намалява; Търсенето расте Расте Неизвестен
Предлагането и търсенето растат Неизвестен Растат
Предлагането и търсенето намаляват неизвестен Намаляват
3.4. Механизмът на пазарното приспособяване

Наличието на пазарно неравновесие и промяната в пазарните условия ще предизвикват
изменения в продажбите и цените. Така възникват два въпроса, какъв ще бъде самият
механизъм на конкурентното пазарно приспособяване във времето, т.е. как се достига
до самото равновесие.
Често при променяща се пазарна среда икономическите агенти вземат своите решения в
периода преди възникването на съответната промяна, но решенията оказват въздействи-
ето си при новите условия. В подобно положение оптималното поведение изисква инди-
видуалните решения да се съобразяват не с текущата ситуация, а с тази към момента на
въздействието. Тъй като пазарите не дават фючърсна информация за бъдещото си състо-
яние, икономическите агенти формират решенията си на основата на очакванията си за
това бъдещо състояние. Така механизмът на пазарното приспособяване към пазарните
неравновесия и промените в условията на търсенето или предлагането ще зависи от на-
чина, по който се формират очакванията на търсещите и предлагащите.
Икономическата теория е развила два основни модела за формирането на очакванията.
Първият от тях е моделът на рационалните очаквания. Неговите основи са поставени
през 1961 г. от Джон Мут (1930 – 2005). Според тази идея икономическите агенти познават
механизмите, по които работи икономическата система, и формират очакванията си по
такъв начин, че субективното им очакване напълно съвпада с математическото очакване
при условията на наличната информация. Ако са рационални, равновесието ще се пос-
тига винаги и движението към него ще бъде бързо и без някакви колебания.
Вторият модел за формирането на очакванията е този на адаптивните очаквания. Него-
вото начало е свързано с изследванията на Филип Кейгън (1927 - ) за хиперинфлацията.
Според този модел очакванията се формират на основата на миналия опит и наблюдения,
като текущите решения се адаптират, отчитайки предходните тенденции и грешки. Обяс-
нение на тази ситуация предлага моделът на паяжината. Той допуска, че резултатите
следват с големи закъснения поведението на икономическите агенти и последните фор-
мират очакванията си за бъдещото състояние на пазара на основа на своя досегашен
опит. Например, ако сте селскостопански производител и избирате дали да засеете лук

или чесън, решенията ви ще изискват информация за бъдещите цени на двете, която ин-
формация не притежавате. В тези условия заменяте липсващата информация за цените
със своите очаквания за тях и ако очаквате съществуващите цени да преобладават и в бъ-
дещето, това очакване е адаптивно.
Наличието на динамична стабилност на равновесието изисква с течение на времето стой-
ностите на цената да се приближават към равновесната стойност. Това е възможно само
ако кривата на търсенето е по-полегата от кривата на предлагането. При положение че
това условие е изпълнено, пазарът ще отива към равновесието си. Ако кривата на пред-
лагането има стандартния положителен наклон, равновесието ще се достига след серия
затихващи отклонения около равновесната стойност. Това е развитието на ситуацията от
фигура 3-13(а).
Фигура 3-13. Модел на паяжината

P P D1
S S
P1
D0
P2 E1 E1
E0 D1 E0
P0
D0
Q1 Q3 Q2 Q Q
(а) устойчиво равновесие (б) неустойчиво равновесие
На нея първоначалното равновесие е при количество Q0 и цена P0. След това търсенето се
увеличи от D0 на D1, но тъй като предлагащите очакват да се запазят първоначалните цени
P0 предлаганото количество остава същото Q0. При новото търсене обаче това количество
вече се търси при по-висока цена и цената нараства до Р1, което е равнище над равновес-
ното. При условие че очакват цената Р1 да се запази и в следващия период, предлагащите
увеличават производството си до Q1. Когато обаче се произведе количеството Q1, цената
става Р2, защото това е цената, на която се търси това количество. Така цената този път
пада под равновесната. При нея в следващия период предлагащите предлагат количество
Q2 и така след серия затихващи колебания около равновесната цена и количество в
крайна сметка се достига до равновесието, където търсенето и предлагането се уравно-
весяват.
Ако кривата на търсенето е по- стръмна от тази на предлагането, посоченото условие за
динамична стабилност няма да бъде изпълнено. При тази ситуация, представена на фи-
гура 3-13(б), първоначалното отклонение на цената от равновесната ще бъде последвано
от нарастващи отклонения над и под равновесната цена. Така вместо да се отива към но-

70
вото равновесие, развитието все повече се отклонява от него. (Паякът се движи не от пе-
риферията към центъра на паяжината си, а се отдалечава от центъра.)
При положение че условието за динамична стабилност е изпълнено, развитието при адап-
тивните очаквания води отново до конкурентното равновесие. То обаче се постига много
по-бавно, със съществени систематични грешки и постоянните колебания около равно-
весната цена. Например, ако цената на чесъна е висока, това ще стимулира много произ-
водители да засеят чесън в очакване, че тази цена ще се запази и следващата година.
Тогава обаче ще се произведе много чесън и малко лук и пазарът ще реагира с високи
цени на лука и ниски на чесъна. В този пример всички, които са реагирали адаптивно и са
очаквали цените да се запазят, ще са взели грешни решения. Изход от тази ситуация
трудно може да се намери. Ако даден производител реши следващата година да се поу-
чите от опита си и да избере по-евтиния в момента продукт, очаквайки той да привлече
малко производители и догодина неговата цена да е висока, отново може да сбърка.
Просто другите производители могат да направят същото и така догодина ще има отново
много евтин чесън и малко и скъп лук.
Друг пример е образованието на инженерите. Той също се явява добра илюстрация за
вредите и рисковете, които могат да се понесат при такива забавени реакции. Ако запла-
тите на инженерите са високи, много хора ще пожелаят да станат инженери и ще се запи-
шат в техническите висши училища. Но когато завършат, те ще бъдат толкова много, че
действителните им заплати ще бъдат ниски. Ниските заплати няма да бъдат привлека-
телни за кандидат-студентите и вероятно много малко от тях ще пожелаят да станат та-
кива. Вероятно това ще бъдат и най-слабите кандидат-студенти - тези, които няма да бъ-
дат приети другаде. Когато завършат обаче, именно те ще спечелят: ще бъдат малко на
брой и заплатите им ще се окажат високи. Подмамени от тези високи заплати много от-
личници от гимназиите и техникумите ще се запишат в техническите висши училища, но
резултатът за тях ще бъде само ниски заплати, ако въобще си намерят работа.
Явно е, че адаптивното поведение води след себе си нестабилност в образователната сис-
тема, проблеми на висшите училища (освен ако те не са диверсифицирали структурата на
специалностите си) и несбъднати очаквания за високи приходи и добра реализация у
много, и то от най-способните млади хора. Разбира се, има и такива, които ще спечелят
(тези, които не са очаквали и често не са заслужили с усилия успеха си), но губещите са
много повече от печелившите. Добрите възможности в описаното развитие са за тези, ко-
ито действат обратно на логиката, и за тези, които притежават информация, че поведени-
ето на колегите им е адаптивно и познават развитието на описания модел. Докато успехът
на първите има известни общи черти с успеха в хазарта, този на вторите е съвсем обосно-
ван и сигурен: те просто успяват да действат рационално в една обстановка, в която оста-
налите действат адаптивно.
КЛЮЧОВИ ДУМИ:
Закон за търсенето Резервна цена
Таблица на търсенето Стока на Гифън
Крива на пазарното търсене Ефект на подражанието

Снобски ефект Крива на предлагането

Ефект на Веблен Пазарно равновесие
Позиционно благо Свръхпредлагане (излишък)
Нормално благо Свръхтърсене (недостиг)
Малоценно (нисшо) благо Сравнителен статичен анализ
Крива на Енгел Рационално очакване
Заместител Адаптивно очакване
Допълващи се блага Отрасъл с постоянни разходи
Закон на предлагането Модел на паяжината
Таблица на предлагането
ОБОБЩЕНИЕ
1. Двете страни на пазара, които определят резултатните цени и количества са търсе-

нето и предлагането. Цената е фактор, който влияе и на двете. Увеличаването на
цената намалява търсеното и увеличава предлаганото количество. Обратно, нама-
лението на цената увеличава търсеното и намалява предлаганото количество. Тези
връзки отразяват законите за търсенето и предлагането. Неценовите фактори про-
менят търсенето и предлагането като преместват съответните им криви.
2. Пазарното равновесие е състояние, при което отсъства тенденция за промяна на
цената. В него търсеното количество е равно на предлаганото и се разменя макси-
мално възможното количество. Ако са изпълнени законите за търсенето и предла-
гането пазарното равновесие винаги е устойчиво и временното отклонение на це-
ната от равновесието е последвано от връщането й в него.
3. Сравнителните равновесни анализи показват ефектите върху равновесната цена и
количество от промените в неценовите фактори на търсенето и предлагането.
4. Механизмът на пазарното приспособяване към пазарните неравновесия и проме-
ните в условията на търсенето или предлагането ще зависи от начина, по който се
формират очакванията на търсещите и предлагащите. Ако очакванията са рацио-
нални, равновесието ще се постига винаги и движението към него ще бъде бързо
и без някакви колебания. Ако са адаптивни, възможно е пазарът да се окаже дина-
мично нестабилен. Развитието в този случай зависи от наклоните на кривите на
търсенето и предлагането.

72
• Познавате различните измерители на чувствителността на търсенето и

предлагането спрямо факторите, които ги определят.
• Знаете каква е разликата между еластично, нееластично и единично еластично
търсене.
• Можете да прилагате концепцията за ценова еластичност на търсенето и
връзката между промените на цените и общите приходи.
• Знаете как наличието и близостта на заместителите, делът на продукта в
общите потребителски разходи, необходимостта от продукта и разглежданият
период от време определят размера на еластичностите на търсенето и предлага-
нето.
• Можете да прилагате еластичността на търсенето спрямо дохода в извежда-
нето на връзката между нарастването на дохода и изменението на дела на сто-
ката в потребителските разходи.
• Познавате двете основни мерки за оценка на ползите от работата на паза-
рите – излишъка за потребителите и излишъка за производителите.
• Можете да определите последиците от правителствената намеса в рабо-
тата на свободните пазари чрез налагането на ценови контрол, данъци и субсидии.
• Разберете кога пазарите не работят добре, какви са източниците и формите
на пазарни провали и несъвършенст и как държавната намеса може да предотврати
или коригира някои от техните последици.

Еластичност. Ефективност на пазарното равновесие и резултати от намесата на 73
държавата на пазарите.
Предходната тема анализира формирането на пазарните цени и количества под въздейс-

твието на факторите на търсенето и предлагането. В нея основно внимание беше отде-
лено на посоката на въздействието на отделните сили, които определят търсенето и пред-
лагането. Беше изяснено, че в повечето случаи увеличаването на цената води до ограни-
чаване на търсенето количество и увеличение на предлаганото количество, че при нор-
малните стоки по-високият доход предизвиква по-голямо търсене, а при малоценните –
по-малко търсене, че при стоките заместители увеличаването на цената на заместителя
увеличава търсенето на изследваната стока, а при допълващите се стоки увеличаването
на цената на допълващата стока предизвиква по-малко търсене на тази изследвана стока.
Познаването на посоката на реакциите на търсенето и предлагането е много важно за
анализа на пазарното равновесие, но за да бъде този анализ по-пълен следва да се поз-
нава не само посоката, но и силата на въздействието на отделните фактори върху търсе-
нето и предлагането, а оттук и върху пазарния резултат. Тази сила на въздействието на
различните пазарни сили върху търсенето, предлагането и пазарното равновесие се изс-
ледва с помощта на концепцията за еластичността. На ней е посветена първата част на
настоящата тема.
Във втората част ще коментираме ефективността на пазарния резултат и ще представим
мерките за изменението на благосъстоянието на отделните участници на пазара, както и
за общите ползи, които пазарът създава.
Накрая ще анализираме резултатите от намесата на държавата в работата на пазара. Ще
изследваме последиците от ценовия контрол, данъците и субсидиите. Ще обърнем вни-
мание и на някои причини за появата на пазарни провали и пазарни несъвършенства.
4.1. Еластичност
По своята математическа дефиниция еластичността е величина, която показва чувстви-
телността на една променлива спрямо изменението на друга променлива и се измерва с
процентното изменение на първата в резултат на еднопроцентово изменение на втората.
Така еластичността отчита не абсолютната, а относителната реакция на променливата
към относителното изменение на друга променлива. Подобно използване на относи-
телни изменения прави всяка мярка за еластичност безразмерна. С това се решават два
проблема.
Първо, избягва се неудобството да се получават различни стойности за взаимовръзката
на променливите при различни мащаби на тяхното измерване. Така например, ако из-
мерваме количествата в тонове, чувствителността на продажбите ще бъде 1000 пъти по-
малка, отколкото, ако ги измерваме в килограми. Използването на абсолютни изменения
за измерване на реакциите ще налага постоянно да мислим за това дали при пазарните
сравнения използваме еднакви величини, докато при използване на относителни изме-
нения няма такава необходимост. Независимо дали измерваме количествата в килог-
рами или в тонове, относителните им изменения винаги са еднакви.
Второ, чрез използването на относителните изменения се създава възможност да се

74
сравняват реакциите при променливи, които се измерват с различни мерни единици.

Така например, ще срещнем съществени трудности, ако използваме абсолютни мерки в
сравнението на реакциите върху пазарите на автомобили и на бензин от увеличението на
цената на суровия петрол. Автомобилите се измерват в бройки, а бензина в тонове и това
ще изисква да преценяваме дали, например, намаление на продажбите на автомобили с
1000 е по-силна или по-слаба реакция от спада на продажбите на бензин с 50000 тона.
При използване на относителни величини подобно сравнение няма да бъде никакъв
проблем. В този случай абсолютните реакции на двата пазара ще бъдат преведени в про-
центни изменения – ще видим, например, че намаление на продажбите на автомобили с
1000 е 5%-ен спад, а намалението на продажбите на бензин – 15%-ен спад и много лесно
можем да направим извода, че пазарът на бензин е по-чувствителен при промени в це-
ната на суровия петрол и се е свил повече отколкото пазарът на автомобили.
Ценовата еластичност на търсенето εXP по-
4.1.1. Ценова еластичност на търсенето казва степента, в която потребителското тър-
сене реагира на промяната в пазарната цена
на продукта. Тя се измерва с относителното
изменение на търсеното количество на дадена стока или услуга X при еднопроцентово
изменение на нейната цена Р и постоянни други условия:
%∆𝑋
𝜀𝑋𝑃 =
%∆𝑃
(4.1).
Ако е изпълнен законът за търсенето, т.е. продуктът не е стока на Гифън, знакът на цено-
вата еластичност би бил отрицателен. Това е така, защото изменението на цената винаги
води до обратно по знак изменение на търсените количества. Повечето автори обаче ра-
ботят с абсолютната стойност на мярката за ценовата еластичност и игнорират знака ми-
нус. Така се избягва неточността да се казва, че например еластичността от -3 е по-голяма
от еластичността от -1. Въпреки това ние предпочитаме и препоръчваме при решаването
на задачи да не се игнорира отрицателният знак. Подобен подход спестява редица
грешки и позволява да се различават стоките на Гифън.
В зависимост от величината на ценовата еластичност търсенето може да бъде три типа.
Първият тип е нееластичното търсене. При него относителното изменение на търсеното
количество е по-малко от предизвикалото го относително изменение на цената и следо-
вателно |𝜀𝑋𝑃 |<1. Пример за нееластично търсене е търсенето на стоки и услуги от първа
необходимост, като електроенергията, водата и хранителните стоки, образованието,
здравеопазването, както и търсенето на стоки, към които се създава някаква форма на
зависимост – цигари, алкохол, наркотици. В случаите на нееластично търсене потребите-
лите реагират относително слабо на промените в цените. Крайна форма на нееластично
търсене е съвършено нееластичното търсене. При него промените в цената не могат да
предизвикат промени в търсените количества и еластичността е нула. Примери за стоки
със съвършено нееластично търсене са животоспасяващите лекарства и търсенето на ча-
дъри по време на дъжд.
Вторият тип еластичност се представя с единично еластичното търсене. При него относи-
телното изменение на търсеното количество е равно на относителното изменение на це-
ната и |𝜀𝑋𝑃 |=1. Така, ако цената на продукта се увеличи с 10%, търсеното количество ще

спадне също с 10%. Провежданите емпирични изследвания в развитите страни сочат, че

стоки с еластичност близка до единичната са обувките, частното образование, телевизо-
рите и радиоапаратите.
И накрая, търсенето е еластично, когато относителното изменение на търсеното количес-
тво е по-голямо от относителното изменение на цената и следователно |𝜀𝑋𝑃 |>1. Типични
примери за стоки с еластично търсене са луксозните стоки, автомобилите, туристическите
услуги. При тях потреблението е относително силно чувствително към промените в це-
ната. Краен случай на еластичното търсене е съвършено еластичното търсене, при което
абсолютната стойност на еластичността е безкрайност.
При изчисляването на ценовата еластичност на търсенето се прилагат и две мерки – дъ-
говата и точковата мярка за еластичност.
Дъговата еластичност се прилага, когато относителните изменения в цените и/или коли-
чествата са сравнително големи. В тези случаи еластичността се измерва между две раз-
лични точки от кривата на търсенето, а формулата за дъговата ценова еластичност на тър-
сенето е:
%∆𝑋 (𝑋2 −𝑋1 ) (𝑃𝑋2 −𝑃𝑋1 )
𝜀𝑋𝑃 = = (𝑋 ÷ (𝑃 (4.2),
%∆𝑃 2 +𝑋1 )⁄2 𝑋2 +𝑃𝑋1 )⁄2
където PX1 и X1 са първото, а PX2 и X2 - второто равнище на цените и количествата.

Пример:
Цената на един продукт се увеличава от 10 лв. на 20 лв., а търсеното му
количество намалява от 200 на 120. Каква е дъговата еластичност на тър-
сенето?
Решение:
От данните за цените и количествата изчисляваме промените на количес-
твата и цените и техните стойности:
X = 120 − 200 = −80; X = (120 + 200 ) / 2 = 160 ;
P = 20 − 10 = 10; P = (20 + 10 ) / 2 = 15.
След това заместваме във формулата за еластичността и намираме:
X X − 80 160 − 0.5
 xp = = = = −0.75.
P P 10 15 0.67
Точковата ценова еластичност на търсенето се прилага при много малки изменения в

търсените количества и/или цени, при които може да се допусне, че двете точки от кри-
вата на търсенето, между които се изчислява еластичността, на практика съвпадат. Фор-
мулата на точковата ценова еластичност на търсенето е:
%∆𝑋 𝑑𝑋 𝑃
𝜀𝑋𝑃 =
%∆𝑃
=
𝑑𝑃 𝑋
(4.3),
където dX/dP е реципрочната стойност на наклона на кривата на търсенето в точката, в

76
която търсим еластичността, а P и X са съответно цената и количеството в тази точка.

Така, ако кривата на търсенето е линейна и има вида P=a-bX, еластичността в произволна
точка от тази крива с цена P и количество X ще бъде:
1 𝑃
𝜀𝑃𝑋 = − .
𝑏 𝑋
(4.4).
Един алтернативен опростен начин за изчисление на точковата еластичност при линейна
крива на търсенето може да се изведе с помощта на фигура 4-1.
Фигура 4-1. Изчисляване на точковата ценова еластичност при линейна крива на

търсенето
P
D
A
P
0 X B X
На нея линейната крива на търсенето е означена с D и целта е да се намери еластичността

в произволната точка А, в която цената е ОР, а количеството е OX.
Прилагайки дефиницията за еластичността в точка А, получаваме:
εXP =(dX/dP).(OP/OX).
Но dX/dP е реципрочната стойност на наклона на кривата на търсенето D. Тъй като накло-
нът на D е -XA/XB, а XA=OP, замествайки, намираме:
𝑋𝐵 𝑂𝑃 𝑋𝐵
εXPA =− =− (4.5).
𝑂𝑃 𝑂𝑋 𝑂𝑋
Използвайки формулата за точкова еластичност εXP = -(1/b)(P/X) лесно се установяват три

факта за стойността на точковата еластичност по всяка линейна крива на търсенето.
• В пресечната точка на линейната крива на търсене с оста на цената еластичността
е безкрайност и имаме съвършено еластично търсене [εXP = -(1/b)(P/0) = -].
• В пресечната и точка с оста на количеството еластичността е нула и съществува
съвършено нееластично търсене [εXP = -(1/b)(0/X) = 0].
• По всяка линейна крива на търсенето с увеличаване на количеството търсенето се
променя от еластично към единично еластично и до нееластично, като единич-
ната еластичност е точно в средата на кривата на търсенето [в нея X=a/2b и P=a/2,
затова εXP=-(1/b)(P/X)=-(1/b)(a/2)/(a/2b)=-1].

Това изменение на еластичността по линейната крива на търсенето е представено на фи-

гура 4-2(а). На нея при движение надясно по кривата на търсенето еластичността се из-
меня от безкрайност (съвършено еластично търсене) до нула (съвършено нееластично
търсене).
Фигура 4-2. Ценова еластичност на търсенето

безкрайност P P
P
безкрайност D
=0
=1 D
=0
D
X X X
(а) (б) (в)
Разбира се, ако кривата на търсенето е хоризонтална или вертикална, еластичността няма
да се изменя. В първия случай, представен на фигура 4-2(б), във всяка точка от кривата на
търсенето наклонът b е нула, абсолютната стойност на еластичността е безкрайност и
имаме съвършено еластично търсене. Във втория случай, представен на фигура 4-2(в), във
всяка точка от кривата на търсенето наклонът b е безкрайност, стойността на еластич-
ността е нула и търсенето е съвършено нееластично спрямо цената.
Изменението на точковата еластичност по линейните криви на търсенето води и до извод,
свързан с дъговата еластичност на търсенето. Ако дъговата еластичност, измерваща елас-
тичността между две точки от кривата на търсенето, представлява конкретно число, това
не означава, че точковата еластичност във всички точки, лежащи между тези двете, ще
бъде постоянна. Напротив, точковата еластичност ще се изменя и ще бъде равна на дъго-
вата само в точката от кривата на търсенето, която лежи по средата между двете точки,
които използваме за изчисляване на дъговата еластичност.
Освен за изследване на еластичността по всяка отделна крива на търсенето формулата за
точковата еластичност може да се използва и за сравнение на еластичността на различни
криви на търсенето.
• Първо, в пресечната точка на две криви на търсене по-стръмната е по-малко
еластична (В пресечната точка съотношението P/X е еднакво и кривата с по-го-
ляма стойност на наклона b ще бъде по-слабо еластичната).
• Второ, при успоредни криви на търсене по-отдалечената от началото е по-малко
еластична при едно и също равнище на цените (в този случай b и P имат еднакви
стойности, но по-високата стойност на X при по-отдалечената крива означава, че
нейната еластичност ще е по-ниска).
• Трето, аналогично може да се заключи, че при успоредни криви на търсене по-
отдалечената от началото е по-еластична при едно и също количество (тук b и X
имат еднакви стойности, но по-високата стойност на Р при по-отдалечената крива

78
означава, че нейната еластичност ще е по-висока).

Най-лесният начин да се прецени еластичността в даден участък от кривата на търсенето
е да се проследи как реагира общият приход от продажбите на промените в продажбите.
Този общ приход е произведение на количествата и цените. Ако обаче количествата се
увеличават, цените намаляват и затова не може предварително да се определи нито по-
соката, нито степента на изменение на общия приход. В крайна сметка измененията в об-
щия приход зависят от еластичността на търсенето спрямо цената.
• Ако търсенето е еластично спрямо цената, при намаление на цената общият
приход ще се увеличи. Това е така, защото относителното увеличение на количес-
твото ще е свързано с по-слабо относително намаление на цената.
• Ако търсенето е нееластично, намалението на цената ще съкращава и общия
приход. Това е така, защото увеличението на количеството ще е по-слабо от нама-
лението на цената.
• И накрая, ако имаме единично еластично търсене, относителното увеличение на
количеството ще е равно на относителното намаление на цената, функцията на
общия приход ще е в максимума си, а общият приход ще остане неизменен.
Следвайки тази логика и наблюдавайки измененията в общия приход при увеличение на
продажбите, може да се направи изводът, че: ако с увеличаване на производството и на-
маляване на цената общият приход расте, следва, че търсенето е еластично, ако не се
изменя – следва, че търсенето е единично еластично, а ако намалява – следва, че търсе-
нето е нееластично.
Връзката между еластичността и общите приходи може да се използва не само като тест
за еластичността, но и за формулирането на политиката за увеличаването на приходите.
При еластично търсене увеличаване на приходите може да се постигне с увеличаване
на количествата и намаление на цените. Тогава приходите се увеличават, защото спадът
на цените е по-малък от ръста на продажбите. Хенри Форд е бизнесменът, който се е въз-
ползвал много добре от тази зависимост. Той открива, че търсенето на автомобили е елас-
тично и ако иска да има големи приходи, трябва да печели от оборота, като продава го-
леми количества на ниски цени.
Съвсем различен е случаят при нееластично търсене. При нееластично търсене прихо-
дите могат да се увеличат с намаление на количествата и увеличаване на цените, за-
щото тук ръстът на цените е по-голям от спада на продажбите. Подобна ситуация същес-
твува в селското стопанство. Търсенето на неговата продукция е нееластично и по тази
причина за селскостопанските производители хубавата и плодородна година е „лоша” го-
дина. Тогава продукцията е изобилна, но изкупните цени са твърде ниски и като цяло
приходите са по-малки, отколкото в годините с по-малко изобилие.
В подобна среда, за да се увеличат приходите, а оттам и печалбите, е удачно част от про-
дукцията да бъде унищожена. Отделните селскостопански производители обаче не могат
да следват тази стратегия, защото всеки от тях има прекалено малък пазарен дял, за да
може да повлияе на общото производство и цени. Въпреки че отделният производител
разбира изгодата от общото съкращаване на производството, той няма да намали своето

производство, защото от това той само ще загуби. Ако унищожи част от своето производ-
ство, а другите не го направят, цените няма да се увеличат. Ако не унищожи производст-
вото си, а другите го направят, от това той само ще спечели. Така, независимо какво пра-
вят другите производители, всеки ще е по-добре, ако не намалява своето производство;
общото производство няма да намалее и приходите няма да могат да се увеличат. Раз-
бира се, това, което не могат да направят отделните селскостопански производители, мо-
гат да го направят изкупвателните организации. За разлика от производителите, те не са
много на брой и по-лесно могат да съгласуват своето поведение. Отчитайки ниската елас-
тичност на търсенето на селскостопанска продукция, тяхната печеливша стратегия ще
бъде да изкупуват цялата продукция, да унищожават част от нея и да продават останалото
на доста по-високи от изкупните цени.
Промяната в производството не може да се постигне увеличаване на приходите единст-
вено при единично еластичното търсене. Причината за това е, че в тази точка от кривата
на търсенето общите приходи са максимални. Затова, ако дадена организация се стреми
да получава максимални приходи, тя следва да произвежда в точката, в която търсе-
нето е единично еластично. Подобно поведение обаче няма да бъде много често сре-
щано, защото бизнес-организациите се стремят не към максимални приходи, а към мак-
симална печалба, т.е. към максимизиране на разликата между приходите и разходите.
Голямото аналитично и практическо значение на концепцията за еластичността на търсе-
нето на цената налага да познаваме и факторите, които определят размера на тази елас-
тичност. Основни фактори, от които зависи ценовата еластичност на търсенето, са нали-
чието и близостта на заместителите, делът на продукта в общите потребителски разходи,
необходимостта от продукта и разглежданият период от време.
Факторът с най-голямо влияние е наличието и близостта на заместителите. При равни
други условия еластичността е висока, ако продуктът има много, лесно достъпни и близки
заместители. В тези случаи увеличаването на цената кара потребителите да се насочат
към заместителите и търсените количества рязко се съкращават, а намалението на цената
увеличава значително търсените количества, тъй като потребителите се преориентират от
заместителите към сега по-евтиния продукт. Обратно, ако заместителите са малко и
трудно достъпни, абсолютната стойност на еластичността е ниска. Такъв е случаят с елек-
троенергията и лекарствените средства.
Вторият фактор е делът на продукта в структурата на потреблението. Ако той е нисък,
неговото търсене е малко еластично - вдигането на цената няма да увеличи значително
разходите за закупуването на продукта и търсените му количества няма да се съкратят
съществено. Обратно, при висок дял на продукта в общите потребителски разходи цено-
вата еластичност на неговото търсене е висока. Делът на продукта в общите разходи обяс-
нява защо стоките от първа необходимост, например солта, са с по-нееластично търсене
в сравнение с луксозните стоки. Солта е евтина и с много малък дял в нашите разходи.
Увеличаването на цената й, дори и двойно, няма да бъде усетено от потребителите като
съществено бреме за бюджета им и те няма да съкратят потреблението си.
Третият основен фактор на еластичността е продължителността на разглеждания пе-

80
риод. Търсено е по-нееластично в кратките периоди. С времето потребителите приспосо-

бяват структурата на потреблението си към промяната в цената и с това еластичността на
търсенето се увеличава. Ако например цената на бензина се увеличи в кратък период пот-
ребителите няма да могат да реагират и съществено да намалят потреблението си. Това
ще поддържа краткосрочната крива на търсенето много нееластична. С времето обаче
част от потребителите ще се преориентират към ползване на обществен транспорт, алтер-
нативни горива или по-икономични автомобили. Това ще съкрати потреблението в дълъг
период и ще увеличи еластичността на търсенето.
Еластичността на търсенето
4.1.2. Еластичност на търсенето спрямо дохода спрямо дохода ε XM показва чувст-
вителността на търсенето на сто-
ката X спрямо дохода на потреби-
теля М. Тя е процентната промяна на търсеното количество, предизвикана от еднопро-
центова промяна в дохода. Формулата за нейното изчисляване е:
%∆𝑋 𝑑𝑋 𝑀
𝜀𝑋𝑀 = = (4.6)
%∆𝑀 𝑑𝑀 𝑋
В тази формула dX/dM е наклонът на тангентата на кривата на Енгел в точката, съответст-

ваща на даденото равнище на дохода, а М/Х е реципрочната стойност на наклона на лъча
от началото до същата точка:
наклонът на тангентата на кривата на Енгел
𝜀𝑋𝑀 =
наклонът на лъча от началото към кривата на Енгел
.
• При стоките от първа необходимост, представени чрез кривата на Енгел от фиг. 4-

3(а), наклонът на лъча и наклонът на кривата са положителни, но наклонът на лъча
е по-голям от наклона на кривата. Това означава, че еластичността ще има поло-
жителна, но по-малка от единица стойност.
• При луксозните стоки, представени чрез кривата на Енгел от фиг. 4-3(б) наклонът
на лъча и наклонът на кривата също са положителни, но наклонът на лъча е по-
малък от наклона на кривата на Енгел. Това означава, че еластичността ще има
стойност по-голяма от единица.
Фигура 4-3. Изчисляване на еластичността на търсенето спрямо дохода
Х Х Х
Х
Х
M M M
M M
(а) стока от първа необходимост (б) луксозна стока (в) малоценна стока
• При малоценните стоки (фиг. 4-3(в) наклонът на кривата на Енгел е отрицателен и

следователно еластичността ще има отрицателна стойност.
Еластичност Вид стоки
εXM < 0 Малоценни
εXM > 0 Нормални
0 < εXM < 1 Стоки от първа необходимост
εXM > 1 Луксозни
Граничен случай е нулевата еластичност на търсенето спрямо дохода. Тя означава, че пот-

реблението на стоката е независимо от равнището и изменението в дохода на потреби-
телите. Този случай не е отбелязан досега, но ако начертаем кривата на Енгел за него, тя
би била хоризонтална. Удачен пример за нулева еластичност спрямо дохода е солта. Тя
се консумира еднакво от хората с различни доходи и промените в дохода не водят до
промени в нейното потребление.
Еластичността на търсенето спрямо дохода има много приложения. Едно от най-важните
сред тях е извеждането на връзката между нарастването на дохода и изменението на
дела на стоката в потребителските разходи. Тази връзка е известна като Закон на Енгел
и както повечето зависимости дотук се определя от това каква е стоката – нормална, лук-
созна или малоценна.
При стоките от първа необходимост с нарастване на дохода потреблението се увеличава
все по-малко и по-малко. В резултат, делът на стоките от първа необходимост в разхо-
дите на домакинствата с ниски доходи ще е по-висок от дела им в разходите на дома-
кинствата с високи доходи. Затова горивата и храната представляват голям дял в разхо-
дите на бедните и малък дял в разходите на богатите.
Подобна зависимост може да се използва да дефинирането на прага на бедността. Пос-
ледният най-често се обвързва с дела на разходите за храна в общите разходи. Ако той
надхвърля 50%, физическото оцеляване е застрашено и това обикновено се приема за
равнището на жизнения минимум. Ако се изследва степента на задоволяване на социал-
ните потребности, тогава за предпочитане е социалният минимум, който се достига, при
условие че разходите за храна са повече от 40% от общите разходи.
При малоценните стоки при по-високите равнища на доходи потреблението намалява.
Така с увеличаване на дохода потребителите изразходват все по-малка част от дохода си
за закупуването и на малоценни стоки. Затова малоценните стоки ще имат висок дял в
разходите на домакинствата с ниски доходи и нисък дял в разходите на домакинствата
с високи доходи.
Точно противоположно е положението при луксозните стоки. При тях с нарастване на до-
хода потреблението се увеличава все повече и повече. Това означава, че с увеличаване

82
на дохода потребителите изразходват по-голяма част от дохода си за закупуването на лук-

созни стоки. Затова при луксозните стоки делът на разходите за тях в общите разходи на
домакинствата с ниски доходи ще е по-нисък от дела им в разходите на домакинствата
с високи доходи.
Последният вид еластичност на търсе-
4.1.3. Кръстосана еластичност на търсенето нето е кръстосаната еластичност на
търсенето. Тя показва чувствителността
на търсенето на дадена стока X спрямо
измененията в цената на друга стока P*. Особеността на нейната формула е, че относи-
телното изменение на търсеното количество се разделя на относителната промяна в це-
ната на другата стока:
%∆𝑋
𝜀𝑋𝑃∗ = (4.7).
%∆𝑃∗
Ако кръстосаната еластичност е отрицателна, двете стоки се допълват - увеличението (на-

малението) на цената на едната води до намаление (увеличение) на търсенето на другата.
В този случай по-ниската цена на стоката Y стимулира търсенето на стоката X и търсенето
на X има отрицателна кръстосана ценова еластичност със стоката Y.
Ако кръстосаната еластичност е положителна, двете стоки са заместители - увеличението
(намалението) на цената на едната води до увеличение (намаление) на търсенето на дру-
гата.
Много интересен случай е този, при който двете стоки са неутрални и кръстосаната елас-
тичност е нула. Наличието на нулева кръстосана еластичност на дадена стока с всички
други стоки говори, че тази стока няма заместители и че ако я предлага само един произ-
водител, той ще има абсолютно монополно положение и власт. Подобен обективен кри-
терия за наличието на монополно положение за първи път е бил приложен в т.н. „Цело-
фанено дело”. В него Дж. Дюпон е бил обвинен, че притежава монополна власт в произ-
водството на целофан, но емпиричните доказателства, че целофана има заместители и
ненулева кръстосана еластичност на търсенето с т.н. „меки опаковъчни материали”, са му
помогнали той да отхвърли обвиненията.
Последният вид еластичност е ценовата еластичност на
4.1.4. Ценова еластичност предлагането. Тя представя реакцията на производите-
лите на измененията в цените на продукта и ще се изчис-
на предлагането лява като:
%∆𝑆
𝜀𝑆𝑃 = (4.8).
%∆𝑃
Т.е. като относителното изменение на предлаганото количество на дадена стока или ус-
луга при еднопроцентово изменение на нейната цена и постоянни други условия.
За разлика от ценовата еластичност на търсенето в числителя на нейната формула е не
относителната промяна на търсените количества, а относителната промяна на предлага-
ните количества. Друга разлика е, че заради най-вероятно еднопосочното изменение на
цените и количествата знакът на еластичността на предлагането винаги е положителен.

Чувствителността на предлагането към цените, а оттам и еластичността му, е по-голяма с

увеличаване на времевия период. Английският икономист Алфред Маршал разглежда
три времеви периода.
В моментния (пазарния) период производителите не могат да реагират на измененията
в търсенето и цените и кривата на предлагането е съвършено нееластична (вж. кривата S1
от фигура 4-4).
Фигура 4-4. Пазарно приспособяване във времето
P S1 S2
E1 S3
E2
E3
E4
S4
E0
D1
D0
0 Q
В краткия период производителите използват фиксиран капитал, но могат да разполагат

гъвкаво с труда. Така те са в състояние да произведат повече при увеличение на търсенето
и кривата на предлагането им придобива положителен наклон (вж. кривата S2 от фиг. 4-
4).
В дългия период производителите могат да влагат променливо количество от всички фак-
тори. Ако за наемането на допълнителни единици от тях те трябва да заплащат повече,
отрасълът е с увеличаващи се разходи и кривата на дългосрочното предлагане, макар и
по-еластична от краткосрочната, остава с положителен наклон (вж. кривата S3 от фиг. 4-
4). Ако разходите за наемането на допълнителни ресурси не се увеличават с разрастване
на производството, отрасълът е с постоянни разходи и дългосрочната крива на предлага-
нето е съвършено еластична (вж. кривата S4 от фиг. 4-4).
Така при увеличаване на търсенето пазарната реакция ще се развива във времето и от-
делните етапи на това развитие са моментният, краткосрочният и дългосрочният период
на приспособяване. След като търсенето се увеличи (на фиг. 4-4 това е илюстрирано с
преместване на кривата на търсенето от D0 в D1) в моментния период ще се получат по-
високи цени и същите продажби (равновесието се премества от т. Е0 в т. Е1), в кратък пе-
риод цените ще започнат да спадат, а продажбите да растат (краткосрочното равновесие
е в т. Е2), в дълъг период краткосрочните тенденции ще се доразвият, като при отрасъл с
постоянни разходи ще се достигне отново до първоначалното равнище на цените (дъл-
госрочното равновесие при постоянни разходи е в т. Е4), а при увеличаващи се разходи
цените ще се установят на по-високо равнище от началното (дългосрочното равновесие
при увеличаващи се разходи е в точка Е3).

84
Описаното развитие за достигане на пазарното равновесие показва как пазарният меха-

низъм решава трите основни икономически въпроса: какво, как и за кого да се произ-
вежда:
• КАКВО се определя от пазарните равновесия.
• КАК се определя от стремежа към печалби и ефективно използване на ресурсите.
• ЗА КОГО се определя от желанието и възможността да се заплащат равновесните
цени.
Нека сега да се насочим и към въпроса за ефективността на това равновесие.
4.2. Ефективност на пазарното равновесие

В пазарното равновесие се разменя най-голямото възможно количество от всеки про-
дукт. При всяка друга цена, това равнище на производство и размяна е недостижимо. Ако
цената е по-висока от равновесната, производителите ще желаят да продават и повече,
но колко ще се купува на пазара ще зависи само от търсенето. Тук продажбите ще се оп-
ределят от кривата на търсенето, а предлагането ще има влияние само върху размера на
излишъците. Обратно, ако цената е по-ниска от равновесната, търсенето ще е по-голямо,
но тук пък размерът на продажбите ще се определят от ограничените предлагани коли-
чества: продажбите ще зависят от кривата на предлагането, а търсенето ще има влияние
само върху размера на недостига.
Ефективността на пазарното равновесие може да се докаже и чрез анализа на ползите,
които пазарът осигурява за потребителите и производителите. За целта ще разгледаме
фигура 4-5. При нейните означения равновесието е в т. А, количеството е Qe, а пазарната
цена е Pe.
Фигура 4-5. Ефективност на конкурентното равновесие

P C S
D
Р1
F A
Pe
Р2
E
B D
0 Q1 Qe Q
Ползите, които това равновесие осигуряват за потребителите са разликата между цената,

която те биха платили и цената, която действително плащат за всяка единица от продукта.

Тази разлика се нарича излишък за потребителите (consumers surplus, SC) и е равна на

площта РеАС намираща се под линията на търсенето и над линията на цената. Това е чис-
тата полза, която потребителите получават от възможността да консумират благото. Кол-
кото тази площ е по-голяма, толкова по-голямо е удовлетворението на търсещите на па-
зара.
Няколко фактори определят размера на излишъка за потребителите. Те са илюстрирани
на фигура 4-6.
Първият е равнището на цената. Ако тя е по-висока, излишъкът за потребителите е по-
малък и чистата полза за потребителите спада. Така на фиг. 4-6(а) увеличаването на це-
ната от Р1 на Р2 води до загуба на потребителски излишък от Р1АВР2 и намалява излишъкът
за потребителите до Р2ВС.
Фигура 4-6. Излишък за потребителите

P P P D
C B
D1 B
P2 B
C
P1 A A A C
P1 P1
D D2 D1 D2
Q Q Q
(a) (б) (в)
Вторият фактор е еластичността на търсенето. Ако при равни други условия тя е по-малка,
каквато е на фиг. 4-6(б) еластичността на кривата на търсенето D1 в сравнение с кривата
на търсенето D2, излишъкът за потребителите е по-голям. Така при една и съща цена Р1
излишъкът за потребителите при крива на търсенето D1 е Р1АВ, който е по-голям в срав-
нение с излишъка за потребителите при по-еластичната крива на търсенето D2 от Р1АС.
Този извод дава аргумент в защита на производството на стандартизирани продукти, ко-
ито нямат много заместители. Трябва обаче да имаме предвид, че въпреки него често
потребителите са склонни да жертват част от своя потребителски излишък за сметка на
това да получат по-различен и индивидуализиран продукт.
Третият фактор е размерът на пазарното търсене. Фигура 4-6(в) демонстрира, че при по-
голямо търсене, каквото е D2 в сравнение с D1, и равни други условия излишъкът за пот-
ребителите е по-голям. Така при цена Р1 и търсене D1 излишъкът е Р1АВ, при търсене D2 е
Р1АD и Р1АВ < Р1АD. По тази причина големите пазари създават повече ползи за потреби-
телите от малките. Това е аргумент за премахване на пазарните бариери и формирането
на обширни пазарни пространства, към каквато стратегия се придържа Европейския Съюз
с политиката за разширяването си.

86
По аналогичен начин можем да дефинираме и мярката за ползите от пазара за произво-

дителите - излишъка за производителите (producers surplus, PS). Това е разликата между
получената от тях сума и сумата, за която биха били склонни да предложат съответното
количество. На фигура 4-5, предлагайки количество Qe, те получават сумата 0QeAPe. В съ-
щото време кривата на предлагането сочи, че те биха били склонни да предложат това
количество и за сумата, съответстваща на площта 0QeAВ. Така разликата между тях –
площта ВАРе – се явява излишък за производителите и е мярка за ползите, които те полу-
чават от пазарните взаимодействия.
Що се отнася до общата полза, която пазарът от фигурата позволява да бъде извлечена,
ще я получим като сумираме излишъците за потребителите и за производителите. Ней-
ният размер съответства на площта ВАС. Всяко решение, различно от пазарното равно-
весие би носило по-малка обща полза за обществото и следователно би било неефек-
тивно.
Нека например разгледаме ситуацията, ако цената беше на ниво Р1. Тогава потребителите
щяха да получат излишък P1DC и в сравнение с равновесното решение да загубят излишък
на стойност PeADP1. В същото време производителите щяха да получат излишък BEDP 1. В
сравнение с равновесното решение, те губят излишъка EAF, но присвояват заради по-ви-
соката цена частта P2EFPe от загубата на потребителите и като цяло печелят. От гледна
точка на пазара обаче се губи излишъка EAD и това е белег за неефективността на подобно
решение в сравнение с равновесното.
Неефективни са и решения при по-ниски цени от равновесните. При тях потребителите
печелят, а производителите губят, но пазарът като цяло отново осигурява по-малко ползи
за участниците в него в сравнение с равновесното решение. Например, ако цената е на
равнище P2, ползите за потребителите са P2EDC. В сравнение с цената при равновесие, тук
те губят излишъка FAD, но печелят заради по-ниската цена P2EFPe и като цяло са по-добре.
Обратна е ситуацията за производителите. Те губят излишъка P2EАPe и сега ползите за тях
намаляват до BEP2. Ако обобщим при тази по-ниска цена отново се пропускат ползите EAD
и е налице неефективност.
Разбира се, фактът, че пазарният резултат е ефективен, не означава, че е съвършен и от
гледна точка на нормативните разбирания. Въпреки че на всеки е даден шанс да постигне
максимално удовлетворение и всеки има стимул да даде най-доброто от себе си, от па-
зарното равновесие ще има и недоволни. Това ще дава аргумент на държавата да се на-
месва в него.
4.3. Форми и резултати от държавната намеса на конкурент-

ния пазар
Инструментите, чрез които държавата се стреми да въздейства върху пазарния резултат,
са много. От тях ще анализираме ценовия контрол, данъците и субсидиите.

Ценовият контрол се изразява в законово установяване на мини-

4.3.1. Ценови контрол мални цени (ценови под) и максимални цени (ценови таван).
Ефектите от налагането на минимална цена са показани на фи-
гура 4-7(а). На нея държавата е установила минимална цена на равнище Pmin.. Целта на
тази политика може да се формулира като желание да се стимулират производителите
чрез увеличаване на техните приходи. Нейните приложения могат да се открият в селс-
кото стопанство (минимални защитни изкупни цени на селскостопанската продукция),
енергетиката (минимални цени за изкупуване на електроенергията от възобновяеми из-
точници), трудовия пазар (минимална работна заплата). Само за ден в САЩ правителст-
вото харчи по един милиард долара за поддържането подобни политики в селското сто-
панство. Какви са техните резултати?
Фигура 4-7. Резултати от ценовия контрол

P PB S
Излишък S
Pmin.
Pmax.
D
PB D Недостиг
Q1 Q0 Q2 Q Q1 Q0 Q2 Q
(а) минимални цени (ценови под) (б) максимални цени (ценови таван)
Първо, следва да посочим, че ако минималната цена не е установена правилно, т.е. не
е над равновесната цена, тя няма да има никакво влияние върху пазара. В случая на
графиката, минималната цена ще бъде ефикасна и ще въздейства върху пазарния резул-
тат, защото е над равновесната.
Второ, при цена Pmin търсените количества Q1 ще са по-малки от предлаганите Q2, произ-
водството, което се реализира чрез пазара ще намалее от Q0 на Q1 и ще възникне изли-
шък Q1Q2. В тази връзка държавата ще изкупи излишната продукция, но трябва да реши
какво да прави с “езерата от вино” и “планините от масло.”
Най-простото решение е да я унищожи, но това е съвсем явно прахосничество на ресурси.
Друго решение е да се предостави на системата за социално подпомагане, например мля-
кото да се преработи на сирене и да се раздава като помощи на бедните. Това обаче е
още по-скъпо, защото налага допълнителни разходи за преработка, съхранение и разп-
ределение, създава условия за незаконно забогатяване при неправилно адресиране на
помощите, а често носи на правителствата и критиката на бедните, защо получават все
сирене, а не нещо друго. Трето решение е излишъкът да се изкупи и дари като помощ в
чужбина. Така критиките са по-малко, възможни са политически дивиденти, но пробле-
мът е че се обезсърчават местните селскостопански производители и това поддържа стра-
ните бедни. Последното решение, което работи с още по-ниски разходи, е да се плати на

88
производителите да не произвеждат излишъка. Това го е описал Джоузеф Хелър в "Па-

раграф 22". Ето какво се разказва там за бащата на Майор Майор:
Негов специалитет беше люцерната и за него бе много изгодно да не отг-
лежда люцерна. Държавата му плащаше добре за всеки бушел непроизведена
люцерна. Колкото повече люцерна не произвеждаше, толкова повече пари му
даваше държавата; и той разходваше всеки петак, спечелен без труд, за да
купува още земя и да увеличава количеството непроизведена люцерна.
Бащата на Майор Майор работеше без почивка, за да не произвежда лю-
церна. През дългите зимни вечери той си седеше вкъщи и не кърпеше хамути;
изскачаше от леглото си, щом пукнеше пладне, само за да се увери, че ни-
каква домакинска работа не е свършена. Влагаше мъдро парите си в земя и
скоро вече не отглеждаше повече люцерна, отколкото който и да е друг фер-
мер в окръга. Съседите се обръщаха към него за съвет по всякакви въпроси,
тъй като той бе спечелил много пари и следователно беше мъдър човек.
Третият резултат от минималната цена е възникването на черен пазар (black market), на
който цената е доста по-ниска от тази, която би съществувала без ценови контрол. Така
например на фигура 4-7(а) чрез пазара се реализира количество Q1. Производителите
обаче са готови да предложат това количество на цена PBM и това ще е цената, която те
ще получат от възникващия по черен пазар. Случи ли се това, техните приходи могат да
се окажат значително по-ниски, отколкото биха били без ценовия контрол, а държавната
подкрепа би отишла в ръцете на хора, за които не е предназначена.
Четвъртият възможен резултат от налагането на минимални изкупни цени е намаляване
на качеството на продукцията. Ако например има минимална изкупна цена за гроздето,
тя ще засегне само нискокачествените, но високопроизводителни сортове. Производите-
лите ще изкоренят скъпите, но нископроизводителни сортове и на тяхно място ще засеят
по-лоши. В резултат качеството на гроздето, а оттам и на виното ще спадне. Подобно раз-
витие се забелязва в европейската винарска индустрия и до голяма степен отговорност за
него има ценовият контрол върху изкупуването на гроздето.
Нито един от тези резултати не е положителен и това поражда въпроса, защо съществуват
минимални цени. Причината е в политическите интереси и в механизмите на обществе-
ния избор. Макар минималните цени да носят загуби на обществото, от тях значително се
облагодетелстват определени групи. Наистина, ползите за печелившите са по-малки от
загубите на губещите, но това, че печелившите са по-малко, а загубите са разпределени
между всички членове на обществото, създава силни стимули у печелившите да лобират
за своите интереси и да ги защитават най-активно и твърде малко такива стимули у губе-
щите. От гледна точка на политиците, в тази ситуация е по-изгодно да се защитават част-
ните интереси на печелившите от минималните заплати, отколкото обществения интерес.
Вторият вид ценови контрол се осъществява чрез налагането на максимални цени
(ценови тавани). Това е цена, над която е забранено да се сключват сделки, а идеята е да
се защитят потребителите и да им се гарантират цени под пазарното равновесие. Чести
примери за ценови тавани са опитите на правителствата да контролират наемите, цените
на горивата, лекарствата, таксиметровите превози и някои хранителни продукти. Ефектът

от тези опити е показан на фигура 4-7(б). На нея максималното равнище на цените е Pmax..
То е под равновесното и затова ще бъде ефикасно, т.е. ще въздейства върху пазара. Ха-
рактеристиките на въздействието ще са следните.
Първо, продажбите на стоката или услугата ще намалеят. Ако в началното състояние
преди налагането на максималната цена на пазара са се продавали Q0 единици от про-
дукта, то сега те намаляват до Q1. В примера с контрола върху наемите това означава, че
сега по-малко хора ще могат да живеят под наем.
Второ, при ниската цена на продукта предлаганите количества Q1 са по-малки от търсе-
ните количества Q2 и възниква недостиг от Q1Q2 единици. Този недостиг създава дефицит
и поражда проблема как да се разпределя дефицитния продукт. В примера с наемите
чести начини да се подбират потенциалните наематели са подкупите, търговията с инфор-
мация за наличните жилища, дискриминирането на основата на раса, политически и сек-
суални услуги или друг неценови фактор.
Трето, дефицитът поражда опашки, увеличава транзакционните разходи и с това нама-
лява пазарната ефективност. Вместо да произвеждат хората ще губят твърде много време
и енергия, за да си набавят дефицитните продукти.
Четвърто, естественото решение на проблема с дефицита е възникването на черен пазар.
То е обществено нежелано поради факта, че се облагодетелстват не тези, за които поли-
тиката е предназначена, а други – спекулантите. Така на фиг. 4-7(б) предлаганото коли-
чество от Q1 ще се търси на много по-високата цена PBM и ще се създаде черен пазар, на
който в сравнение със стандартното пазарно решение без ценови контрол потребителите
ще имат много по-малко от продукта и ще заплащат много по-висока цена за него.
Пето, чест резултат от контрола върху цените и тук е намаляването на качеството на сто-
ката или услугата. Ако например има контрол върху наемите, приходите за наемодате-
лите ще са ниски и това ще им пречи да поддържат жилищата, да се грижат за контрола
на достъпа в тях и да правят нужните ремонти. Допълнително ще спаднат стимулите за
строителство на нови жилища под наем и бизнеса ще се насочи към други по-печеливши
дейности. Шведският икономист Асар Линдбек шеговито описва това: “След бомбарди-
ровките, системата за контрол на наемите в много случаи изглежда е най-ефективната
техника за разрушаване на градове, известна досега.”
Що се отнася до причините, които правят възможно политиката на максималните цени,
въпреки негативните й резултати, те имат същите източници, както първата форма на це-
новия контрол: наличието на групи със специални интереси, които имат твърде големи
стимули да представят и защитават интересите си; разминаването между личния интерес
на политиците и обществения интерес; липсата на достатъчно разбиране у обществото за
първоизточника на проблема и това че той е породен от намесата на държавата в рабо-
тата на пазара.
Последиците от налагането на данък върху производителите
4.3.2. Ефекти от данъците ще бъдат анализирани с помощта на фигура 4-8. На нейните
две диаграми равновесието преди налагането на данъка е в
т. А, производството е Q1, а пазарната цена е Р1. Налагането

90
на данъка върху производителите увеличава пределните им разходи за производството

на всяка единица с размера на дължимия данък, пазарното предлагане се съкращава и
кривата на предлагането се измества нагоре със стойността на данъка от S 1 в S2.
Така първата последица от налагането на данъка е промяната на пазарното равновесие
от т. A в т. В. При него цената P2 е по-висока от началната Р1, а произведеното количество
Q2 е по-малко от това без данъка Q1.
Фигура 4-8. Последици от данъчното облагане
P S2 P S2
B
T S1 T
B P2 S
P2 C
C S1 A
P1 A P1
D D
P3
P3 D
D
0 Q2 Q1 Q 0 Q2 Q1 Q
(а) при еластично търсене (б) при нееластично търсене
Влиянието на данъка върху пазарното равновесие зависи освен от размера на самия да-
нък, така също и от еластичността на търсенето и предлагането на стоката. Ако търсенето
е нееластично, както е на диаграма 4-8(б), количеството ще намалее относително по-
малко от увеличението на цената, а ако търсенето е еластично, както на диаграма 4-8(а)
– цената ще се увеличи по-слабо, а количеството ще се съкрати по-силно. В крайния вари-
ант на съвършено нееластично търсене количеството изобщо няма да се съкрати, а един-
ствената реакция ще бъде ценова. И обратно, при съвършено еластично търсене цената
ще остане постоянна, а данъкът ще доведе само до намаление на количеството. Що се
отнася до влиянието на еластичността на предлагането, при нормална крива на търсенето
по-ниската еластичност на пазарното предлагане ще е свързана с по-малки както коли-
чествени, така и ценови реакции. В крайния случай на съвършено нееластично предла-
гане (близко до което е например предлагането на земя и предлагането на труд от извес-
тните музиканти и артисти) налагането на данъка няма да доведе до никаква промяна в
цената и количеството.
Второ, данъчната тежест се поема от всички страни в пазарното взаимодействие, а не
само от облагания. Така на фигура 4-8 увеличението на цената от P1 в P2 е по-малко от
размера на данъка върху единица производство DB и от целия събиран данък P3DBP2 пот-
ребителите поемат частта P1CBP2, а производителите поемат частта P3DCP1. От фигурата
също ясно се вижда, че разпределението на данъчната тежест зависи от еластичността на
пазарното търсене и предлагане. Колкото по-нееластично е пазарното търсене и колкото
по-еластично е пазарното предлагане, толкова по-голяма част от данъчната тежест се по-
ема от търсещите. И обратно, колкото по-еластично е търсенето и по-нееластично е пред-
лагането, толкова по-голяма част от данъка се плаща от предлагащите ресурса или про-
дукта.

Трето, данъчното облагане създава свръхтежест (excess burden), равна на тази част от
излишъка за потребители и производители, която се губи безвъзвратно. В резултат от об-
лагането с данъка потребителите от фиг. 4-8 губят излишъка P1АВP2, а производителите
губят излишъка P3DAP1. От общата им загуба площта P3DBP2 е приход от данъчното обла-
гане в бюджета, а свръхтежестта от облагането е триъгълникът DAB. Той се губи от потре-
бители и производители, но не се печели от никого и затова е белег за загубената ефек-
тивност в резултат от облагането. Колкото по-еластични са търсенето и предлагането на
продукта, толкова по-голяма е данъчната свръхтежест. Мярка за нейния размер дава нор-
мата на загубата на ефективност. Тя е равна на отношението на свръхтежестта към да-
нъчния приход. На фигурата нормата на загубата на ефективност е DAB/ P3DBP2.
Четвърто, данъчното облагане, което не намалява ефективността, е несправедливо.
Така например, за да се минимизира данъчната свръхтежест, трябва да се облагат с по-
високи данъци стоките със силно нееластично търсене, като на диаграма 4-8(б), където
свръхтежестта е по-малка). Това са най-вече стоките от първа необходимост, които съста-
вят голяма част от разходите на бедните и малка част от разходите на богатите, и при
които силната нееластичност също означава, че данъчната тежест ще може да се прех-
върля успешно от производителите към потребителите. И обратно, с по-ниски данъци
следва да се облагат стоките с еластично търсене. А това са най-вече луксозните стоки,
съставящи голяма част от разходите на богатите и почти нулева част от разходите на бед-
ните, и при които производителите ще трябва да поемат по-голямата част от данъчната
тежест. Така ефективността изисква да се облага с високи данъци голяма част от дохода
на бедните и малка част от дохода на богатите, което означава регресивна система на
облагане, при която ефективната данъчна норма на бедните е по-висока от тази на бога-
тите.
Пето, увеличаването на средната норма на облагане може да съкрати данъчната база
(подлежащата на облагане сума) в твърде голяма степен и приходите от облагането да
намалеят. Тази възможност се илюстрира с кривата на Лафер, показваща връзката между
средната норма на облагане (измервана по хоризонталната ос на фиг. 4-9) и данъчните
приходи (измервани по вертикалната й ос).
Фигура 4-9. Крива на Лафер
Данъчни
приходи *
0 Х% 100% норма на облагане
Воден от логиката, че приходите в бюджета са нула и при нулева и при стопроцентова

норма на данъчно облагане, Артур Лафер (1940 - ) твърди, че до някаква стойност на да-
нъчната норма X увеличаването на данъчната норма ще води до по-големи приходи в

92
бюджета, а след нея, по-нататъшното й нарастване ще води до загуба на мотивация за

високи доходи, укриване на доходи и по-ниски приходи в бюджета. Въпреки че формата
на кривата на Лафер не поражда спорове, нормата на данъчно облагане, след която при-
ходите в бюджета започват да намаляват, е обект на бурни дискусии. Някои икономисти
твърдят, че максимумът на данъчните приходи се достига още при 30% норма на обла-
гане, докато други считат, че приходите в бюджета могат да се увеличават до норма на
облагане около 70%. Затова и няма ясна препоръка от страна на икономическата теория
колко трябва да бъде нормата на облагане, а в практиката като максимални стойности
най-често преобладават междинните решения при равнища на облагане около 50%.
Шесто, ако освободените заради по-високите данъци ресурси не са специализирани и мо-
гат да се насочат към много пазари с по-ниско облагане, тяхната цена няма да се съкрати,
а ефектът върху производството и цените на тези пазари ще бъде минимален. Ако обаче
ресурсите са специализирани, облагането на различните стоки и дейности с различни да-
нъци, независимо дали е продиктувано от стремежа за по-голяма ефективност или по-
голяма справедливост, води до преориентиране на ресурсите към сферите с по-ниско
облагане и до неоптималното им разпределение. Проблемът в този случай е, че заради
специализацията си освободените ресурси ще се насочват към относително малко на
брой нови пазари, в които предлагането ще се увеличи, производството ще нарасне, а
цените ще намалеят. Там обаче преориентираните ресурси ще трябва да се прилагат в
производства, където производителността им е по-ниска и получават по-малка възвръ-
щаемост. Така от гледна точка на потребителите по-високите цени на продуктите с по-
високи данъци ще се компенсират от по-ниските цени на продуктите на пазарите, абсор-
бирали освободените ресурси. В този случай ще губят собствениците на специализирани
ресурси, които трябва да се преориентират към други приложения, и онези потребители,
които изразходват по-голяма част от своя доход за продуктите с по-високо облагане, а ще
печелят потребителите, които изразходват по-голяма част от доходите си за продукти,
към които са се насочили освободените заради високите данъци ресурси.
Субсидиите, намаляващи цените или правещи безплатни
4.3.3. Ефекти от субсидиите редица стоки, са лесни за администриране, но водят до за-
губа на ефективност, до производство на твърде големи от
гледна точка на ефективността количества от субсидира-
ните продукти и до подпомагане на хора, които не се нуждаят (например безплатното
висше образование облагодетелства повече богатите, отколкото бедните).
Пример за тези ефекти дава фигура 4-10, на която са представени последиците от въвеж-
дането на ценова субсидия на предлагането. За да бъде анализът по-опростен, е разгле-
дан случай с постоянни пределни разходи, представени с хоризонталната крива на пред-
лагането S1, която отразява и пределните обществени разходи.
При отсъствието на субсидия пределните обществени разходи съвпадат с пределните час-
тни разходи и при крива на търсенето D, отразяваща пределните обществени ползи, па-
зарното равновесие е в т. Е1. В нея количеството е Q1, цената е Р1 и е налице ефективност,
тъй като пределните обществени ползи MSB са равни на пределните обществени разходи
MSC. Що се отнася до разпределението на ползите от работата на пазара, хоризонталната
крива на предлагането означава, че липсва излишък за производителите, а излишъкът за

потребителите е DЕ1F.
Фигура 4-10. Ефекти от субсидията

F
Р
D E1 C
P1 S1=MSC
A B E2
S2=MРC
P2
D=MB
0 Q1 Q2 Q
Нека сега да допуснем, че правителството субсидира цената и покрива сумата Р1Р2 за

всяка продадена единица. Това ще съкрати пределните частни разходи до S 2=MPC и но-
вото пазарно равновесие ще бъде в т. Е2, в която цената ще бъде P2, а количеството се е
увеличило до Q2. В това равновесие обществените разходи за осъществяването на прог-
рамата ще бъдат равни на площта AE2CD, а допълнителният излишък, който получават
потребителите, е AE2E1D. Тъй като обаче ползата от субсидията за потребителите е по-
малка от разхода за нейното реализиране, установяването на субсидията намалява чис-
тата полза за обществото. Площта на триъгълника E2CE1, който е разликата между това,
което плащат данъкоплатците, и това, което получават потребителите на субсидираната
стока, е мярката за създаваната от субсидията свръхтежест. Така субсидията води до
твърде голямо от гледна точка на обществения интерес производство, надхвърлящо
точката, при която пределната обществена полза се изравнява с пределния обществен
разход, и нарушава ефективността.
Въпреки негативните последици от държавната намесва в работата на пазарите, понякога
са налице пазарни провали и пазарни несъвършенства, които създават проблеми и на-
лагат държавата да се намесва. Нека да разгледаме основните фактори за появата на тези
проблеми.
4.4. Проблеми в работата на пазара

• Транзакционни разходи
Транзакционните разходи са разходите за договарянето, осигуряването и изпълнението
на пазарните споразумения. В своята книга "Икономическите институции на капита-
лизма" Оливър Уилямсън (1932 - ) разделя транзакционните разходи на два основни вида.
Първият вид са предварителните (ex ante) разходи. Към тях се отнасят всички разходи по
намирането на информацията за състоянието на трудовия пазар и предпочитанията на
икономическите агенти на него, информирането на съответните страни за наличието на

94
желание за сключване на някаква договореност, представянето на позициите и предпо-

читанията, постигането на споразумение по съдържанието на задачата, паричните и не-
паричните условия на работата, набелязването на мерки за неговата защита и изготвянето
и подписването на самия договор. Характерната черта на тези разходи е, че те се правят
преди изпълнението на сключения договор и имат целта да дефинират отношенията
между търсещите и предлагащите труд. Вторият вид транзакционни разходи са послед-
ващите (ex post) разходи. Те включват разходите за предоговаряне при промяна на усло-
вията на договора или за отстраняване на допуснати в него грешки, разходите за реша-
ване на възникналите спорове, разходите по осигуряване на необходимата информация
за хода на изпълнението на договора и т.н. За разлика от предварителните последващите
разходи възникват, след като договорът влезе в сила и са по-големи, когато в желанието
си да постигнат предварителна договореност с по-малки разходи икономическите агенти
не отчетат в сключения договор всички възможни бъдещи промени на условията.
Ако са високи, транзакционните разходи правят неефективен пазарния механизъм за раз-
мяна и водят до замяната му с командни централизирани методи за управление.
• Външни ефекти
Често пазарите се провалят заради разходите и ползите, които се налагат на външни за
пазарите икономически агенти. Пример за външни разходи са вредите от тютюнопуше-
нето за непушачите, замърсяването на околната среда, натовареният пътен трафик, а за
външни ползи – ползите за обществото от образованието, пречистването на околната
среда, здравеопазването и имунизациите, борбата с бедността, грижите за децата и др.
В случая с външните разходи производителите или потребителите не покриват пълните
разходи за своите действия и не ги отчитат в своите решения. В такива случаи разходът за
обществото е по-голям от разхода за създателя на външния ефект и в резултат се произ-
веждат и потребяват повече блага, отколкото това е желано от гледна точка на обществе-
ния интерес.
Обратно е положението при наличието на външни ползи. Ако с поведението си на потре-
бител или производител създавате ползи за трети лица, но те не ви компенсират за тези
ползи, частните ви ползи, които ще мотивират решенията ви колко да потребявате или
произвеждате, ще се окажат по-ниски от обществените и в резултат ще потребявате или
създавате твърде малко от гледна точка на обществения интерес блага.
Във всички тези случаи е нужна държавна намеса. Тя може да бъде разнообразна – от
дефиниране на права на собственост, до субсидиране, налагане на такси и забрани. С тези
решения на проблема за външните ефекти ще се занимаваме по-подробно в последната
глава.
• Публични (обществени) блага
Някои стоки и услуги никога няма да бъдат произведени без колективни действия или
финансиране от държавата. Пазарните стимули са твърде ниски например за изгражда-
нето и поддържането на армия. Това е така, защото сигурността, която армията създава е
напълно обществено благо – потреблението на услугата „сигурност” не поражда конку-

ренция, а потребителите не могат да бъдат ограничени от потреблението. В този и дру-

гите подобни случаи са нужни централизирани действия за координиране и финансиране
на предлагането, включващи обществен избор чрез механизмите на политическия процес
за обема на създаваните обществени блага и задължително участие на всички във финан-
сирането посредством инструментите на данъчното облагане. С проблемите, поставяни
от публичните блага ще се занимаем също в последната глава.
• Несправедливо разпределение на доходите
Дали решението за разпределението на произведената продукция е справедливо, е въп-
рос на нормативни разсъждения. Повечето икономисти обаче считат, че пазарите не оси-
гуряват справедливо разпределение. Аргументът им е, че при пазарното решение от зна-
чение са редица фактори, които не могат да се контролират от индивидите и за които те
не могат да се държат отговорни: наличието на вродени таланти и способности, наследс-
тво, късмет и др. По тази причина те настояват за съществена намеса на държавата, което
да осигури справедливо преразпределение и достъп до произведените продукти. Други
икономисти се съгласяват с наличието на несправедливост, но са против държавната на-
меса в работата на пазарите, защото считат, че тя ще породи неефективност. Този дебат
бе разгледан в предходната глава. Към него ще се върнем и по-нататък.
• Пазарна сила и концентрация на икономическа власт
Пазарите работят чрез конкурентния механизъм. Понякога обаче този механизъм не фун-
кционира добре и тогава пазарните решения не са ефективни. Причини за тази ситуация
често са законовите и технологични бариери за навлизането на пазара, липсата на конку-
рентни заместители да даден продукт, икономическата изгода той да се произвежда в по-
големи количества и др. В такива случаи говорим за наличието на пазарна сила. Какви
пазарни несъвършенства създава тази сила и как те да се коригират ще разгледаме под-
робно в темите посветени на пазарните структури на стоковите и ресурсните пазари.
• Непълна рационалност
Следващият проблем, налагащ държавна намеса, е непълната рационалност. Допуска-
нето за рационалност е важно за всички икономически модели и е критично за способ-
ността на икономическата теория да обяснява човешкото поведение. То означава, че ин-
дивидуалните избори са съвместими и използват цялата налична информация. Има слу-
чаи обаче, в които допускането за рационалност не е изпълнено и това поражда общест-
вени проблеми.
Да разгледаме например променящите се предпочитания във времето. Несъмнено бла-
госъстоянието на хората на 65-годишна възраст зависи много повече от решенията, които
са вземали като млади, отколкото от решенията им, когато достигнат тази възраст. Тъй
като обаче предпочитанията им са различни, когато са на 35, в сравнение с тези, когато са
на 65 години, поведението може да се окаже несъвместимо: решенията, вземани при на-
личните предпочитания на 35 години за времето, когато индивидът е на 65 години, най-
вероятно няма да се окажат оптимални в момента, когато той наистина стане на 65 го-
дини.
Често, когато хората вземат решения с дългосрочно въздействие, те не могат да отчетат

96
точно бъдещите си предпочитания, а днешните им очаквания за тях съществено се раз-

минават с бъдещите. В резултат решенията им се оказват погрешни в дълъг период. Това
има важни социални последици, защото се отнася до едни от най-важните индивидуални
решения: образованието и натрупвания човешки капитал, грижите за здравето и воде-
нето на начин на живот, който намалява вероятността за бъдещи здравословни проб-
леми, равнището на спестяванията и пенсионното осигуряване, семейното положение,
броя и възпитанието на децата в семейството и др.
Много политики са призвани да преодоляват този проблем. Някои от тях принуждават
хората да се грижат за своето бъдеще - например задължителното пенсионно и здравното
осигуряване, както и квалификационните програми на трудовия пазар. Други са насочени
към справянето с последиците от нерационалното поведение - например социалното
подпомагане на бедните, семейната и жилищната социална политика.
• Непълна информация и информационната асиметрия
Важен аспект на доброто функциониране на пазарите е пълното използване наличната
информация. Това допускане не означава, че всеки използва цялата налична информа-
ция. Индивидите, които не го правят, се изтласкват от пазара и на него остават само онези,
които го правят. Така всички пазарни играчи използват пълно наличната информация.
Липсата на информираност на пазарите не е съществена и защото в повечето случаи нуж-
ната информация за цените, количествата, правилата и поведението на останалите се оси-
гурява от опита и от самите пазари. Нуждата от информация създава информационен па-
зар и появата на информационни посредници, чийто бизнес е доставката на специализи-
рани информационни услуги.
Дори и при наличието на подобни институции, обаче, пазарният механизъм оставя нераз-
решени редица информационни проблеми. Ако пазарните сделки са редки, те не могат
да дадат достатъчно информация за пазарните условия, продуктите и доколко можем да
имаме доверие в контрагентите. Това създава особено големи проблеми при големи,
сложни за възприемане и заемащи дълъг период сделки, чиито условия не могат да се
предоговарят с достатъчно ниски разходи. Примери са здравеопазването, образованието
и обучението, инвестициите и спестяванията в различни фондове, застраховането и оси-
гуряването. Техните проблеми най-често са резултат от асиметричност на информацията
(asymmetric information), т.е. една страна притежава важна информация, която не е дос-
тъпна за останалите.
Информационната асиметрия се проявява в две форми.
При първата форма дадена страна знае повече от останалите за предприеманите от нея
действия. Това позволява скрити действия (hidden actions) и създава условия за морален
риск (moral hazard) – страната, за чиито действия няма пълна информация да действа не-
честно спрямо останалите. Например тъй като няма съвършена информация за действи-
ята им, работниците могат да се отклоняват от задължените си, политиците - да работят в
полза на групи със специални интереси, а застраховалите имуществото си - да не предп-
риемат всички действия, за да го опазят.

В литературата подобен род проблеми са известни като проблем „принципал – предста-

вител“. Представителят следва да действа в интерес на принципала, но когато това се
разминава с линия му интерес, той може да се възползва от непълната информация на
принципала за неговите действия и да действа опортюнистично в негов ущърб. Решени-
ята тук са подобряване на контрола и мониторинга от страна на принципала
(мениджърите да контролират по-ефективно работещите, акционерите – мениджърите,
гласоподавателите – политиците, политиците – бюрокрацията), както и мерки, увелича-
ващи съществено алтернативния разход от опортюнистичното поведение (въвеждане на
заплащане над пазарното, отлагане във времето на възнагражденията, изграждане на ка-
риерни пътеки и система за повишения).
При втората форма на информационна асиметрия са налице скрити характеристики (hid-
den characteristics) и дадена страна познава по-добре продукта в сравнение с останалите.
Макар и ниска, информационна асиметрия е налице при т.нар. „инспекционни“ стоки
(inspection goods). При тях качеството не е предварително известно, но може лесно да
бъде разкрито от потребителите с помощта на обективни критерии преди покупката и са-
мата консумация. Примери са битовата техника и електрониката. По-трудно се разкрива
качеството на т.нар. „опитни“ стоки (experience goods). Такива са застраховките, хранител-
ните продукти и напитките, филмите, телекомуникационните услуги, туристическите па-
кети, адвокатските услуги и книгите. При тях пълна информация за качеството се получава
едва след потреблението на продукта и при това често по субективни критерии. Още по-
висока степен на асиметрия съществува при продукти, потребявани „на доверие”
(credence goods). При тях качеството не може да бъде преценено дори и след самата кон-
сумация. Примери са образованието, лекарствата, здравните услуги. Най-висока степен
на асиметричност на информацията у характерна за продукти, които притежават качест-
вата на плацебо. Това са стоки, чиито обективни характеристики остават изцяло непоз-
нати на потребителите.
В резултат на наличието на скрити характеристики възниква неблагоприятен подбор (ad-
verse selection) и без специални мерки пазите се провалят. Хората, например, могат да
искат да застраховат своите доходи, но фактът че са по-добре информирани от застрахо-
вателите за личните си знания, умения, усилия и трудова мотивация ще направи това не-
възможно. Застрахователят ще откаже да ги застрахова, тъй като няма как да разбере
дали бъдещият нисък доход е резултат от лош късмет или от мързел и ниска лична моти-
вация. Мерките срещу неблагоприятния подбор и резултатния му пазарен провал включ-
ват използването на редица стратегии за проучване и сигнализиране, като например про-
учване на индивидуалния риск от застрахователите, предлагане на гаранции, възмож-
ности връщане на продуктите в рамките на определен срок, стандартизация на предлага-
ните продукти, изграждане на репутация и инвестиции в социалната отговорност на пред-
лагащите, използване на популярни имена да рекламират или продават продукта и др.
Ако тези мерки не помагат, а провалените пазари са от голяма социална значимост, дър-
жавата също може да се намеси. Например може да определи и контролира правилата
на пазарните отношения, замести липсващите пазари като предлага техните услуги, нап-
рави осигуряването и застраховането задължителни или регулира поведението на онези,
които са готови да поемат безразсъдни рискове за себе си и останалите. Хората могат да

98
останат без пенсии и да не са способни да издържат семействата си, ако са вложили сред-
ствата си във финансова пирамида, обещаваща им висока възвръщаемост, но след това
фалирала. Ако са убедени че нямат здравни проблеми, могат също да решат да не се оси-
гуряват здравно, което да причини масови епидемии. В повечето развити страни подобно
поведение се счита за социално неприемливо и достатъчно основание за предприема-
нето на политики, които да предотвратяват бедността и ограничения достъп до образова-
ние, пенсионно и здравно осигуряване.
В заключение на този кратък преглед на проблемите, свързани с пазарните решения, мо-
жем да заключим, че дори и в условията на пазарна икономика държавата има важни
функции. Нейната роля е да:
• Осигурява законовата рамка и “правилата на играта”;
• Гарантира икономическите свободи, предпазва от злоупотребата с икономи-
ческа мощ и стимулира конкуренцията;
• Решава проблемите с външните ефекти, в които преследването на личния инте-
рес носи вреди на останалите членове на обществото и отсъстват пазарни меха-
низми тези вреди да се компенсират;
• Осигурява напълно публичните блага;
• Осигурява справедливо преразпределение на доходите;
• Гарантира че важни отношения ще останат незасегнати от неблагоприятния
подбор и моралния риск.
Еластичност Излишък за производителите
Дъгова еластичност Данъчна свръхтежест
Еластичност в точка Крива на Лафер
Еластично търсене Ценови контрол
Нееластично търсене Минимална цена (ценови под)
Единично еластично търсене Максимална цена (ценови таван)
Еластичност на търсенето спрямо це- Пазарен провал
ната Пазарно несъвършенство
Кръстосана еластичност на търсе- Транзакционен разход
нето Външен ефект
Еластичност на търсенето спрямо до- Публично (обществено) благо
хода Пазарна сила
Еластичност на предлагането Непълна рационалност
Моментно (пазарно) равновесие Информационна асиметрия
Краткосрочно равновесие Скрити действия
Дългосрочно равновесие Морален риск
Отрасъл с увеличаващи се разходи Скрити характеристики
Излишък за потребителите Неблагоприятен подбор

ОБОБЩЕНИЕ
1. Еластичността е величина, която показва чувствителността на една променлива

спрямо изменението на друга променлива и се измерва с процентното изменение
на първата в резултат на еднопроцентово изменение на втората.
5. Ценовата еластичност на търсенето показва степента, в която потребителското тър-
сене реагира на промяната в пазарната цена на продукта. При изчисляването на
ценовата еластичност на търсенето се прилагат и две мерки – дъговата и точковата
мярка за еластичност. При еластично търсене увеличаване на приходите може да
се постигне с увеличаване на количествата и намаление на цените. При неелас-
тично търсене приходите могат да се увеличат с намаление на количествата и уве-
личаване на цените. Факторите, от които зависи ценовата еластичност на търсе-
нето, са наличието и близостта на заместителите, делът на продукта в общите пот-
ребителски разходи, необходимостта от продукта и разглежданият период от
време.
6. Еластичността на търсенето спрямо дохода показва чувствителността на търсенето
на стоката X спрямо дохода на потребителя. Едно приложенията на тази еластич-
ност е в извеждането на връзката между нарастването на дохода и изменението на
дела на стоката в потребителските разходи. При стоките от първа необходимост
делът на стоките от първа необходимост в разходите на домакинствата с ниски до-
ходи ще е по-висок от дела им в разходите на домакинствата с високи доходи. Ма-
лоценните стоки имат висок дял в разходите на домакинствата с ниски доходи и
нисък дял в разходите на домакинствата с високи доходи. При луксозните стоки
делът на разходите за тях в общите разходи на домакинствата с ниски доходи ще е
по-нисък от дела им в разходите на домакинствата с високи доходи.
7. Кръстосаната еластичност на търсенето показва чувствителността на търсенето на
дадена стока X спрямо измененията в цената на друга стока. Ако кръстосаната елас-
тичност е отрицателна, двете стоки се допълват, ако е положителна, двете стоки са
заместители.
8. Ценовата еластичност на предлагането представя реакцията на производителите
на измененията в цените на продукта. Тя е по-голяма с увеличаване на времевия
период.
9. Опитите на държавата да се намесва в условията на добре действащи пазарни ме-
ханизми водят до негативни резултати и намаляват ефективността.
10. Основателна причина за държавна намеса дават пазарните провали и несъвършен-
ства. Техни източници са транзакционните разходи, наличието на външни ефекти,
характеристиките на публичните блага, несправедливостта в разпределението на
доходите, монополизацията и концентрацията на икономическа власт, информа-
ционните несъвършенства и асиметрия.

100 Канев, Д. Човешкото действие. Варна, Е-литера Софт, 2020.
• Познавате неокласическия модел на оптималния потребителски избор.

• Можете да моделирате влиянието на индивидуалните предпочитания, цените
и дохода върху оптималния потребителски избор.
• Знаете как се извежда пазарната крива на търсенето.
• Можете да прилагате теорията за оптималния потребителски избор в отго-
вора на важни теоретични и приложни въпроси.
• Познавате основните мерки за оценка на измененията на благосъстоянието и
ще можете да ги прилагате в оценката на ползите от появата на нов продукт на
пазара, ефектите върху благосъстояние от промяната на цените и ценообразува-
нето при стоките със свързана употреба.
• Разбирате какво представляват разпределението и обединението на риско-
вете, как функционират застрахователните пазари, защо асиметричната информа-
ция поражда неблагоприятен подбор и води до пазарен провал, какви мерки предотв-
ратяват провала на застрахователните пазари и в кои случаи държавата следва да
се намеси като наложи задължително застраховане или осигуряване.
• Познавате ограниченията на теорията за оптималния избор.
В икономическите системи всеки индивид има три роли: потребява крайните продукти,
осигурява ресурси (труд, капитал, инвестира в здраве и образование), участва в полити-
ческия процес (избира публичните блага, които да се финансират, изработва законовите
рамки). Тъй като централната фигура в микроикономическата теория е потребителят,
първата стъпка на по-нататъшния ни анализ е създаването на модел на оптималното пот-
ребителско поведение и избор.

Теория за потребителския избор 101
Необходимост от такъв избор произтича от ограниченията във възможностите. Те карат

индивидите да се стремят към оптималност, а оптимален е изборът, при който потреби-
телят получава максимална полезност от потреблението при съществуващите ограни-
чения, т.е. в най-голяма степен задоволява своите предпочитания и постига максимално
удовлетворение (полезност) от своето потребление. Така обект на избора са потребител-
ските кошници - комбинациите от стоки и услуги, означавани с X, Y, Z, ... - между които
потребителят може да избира. Субект е потребителят, явяващ се консуматор. А цел на
избора е оптималността.
За да изградим модела на оптималния потребителски избор, първо ще представим пред-
почитанията. След това ще въведем ограниченията на избора. Накрая ще поставим въп-
росите какъв трябва да бъде изборът, така че при дадените ограничения и предпочитания
потребителят да получи максимална полезност и какъв трябва да е изборът, ако потреби-
телят желае да достигне дадено равнище на полезност с минимални разходи.
5.1. Обща и пределна полезност

Изборът на даден индивид зависи на първо място от неговите предпочитания (prefer-
ences). Те имат за своя основа различни икономически, психологически и социологически
мотиви - икономическата необходимост, стремежа към социален статут и реализация, се-
мейните ангажименти и роли, материалните и психологическите условия на живот, вът-
решните желания и стремежи.
Наличието и относителната сила на тези мотиви зависят от конкретната ситуация и от су-
бективното отношение на индивида към ситуацията. Анализът на въпроса за същността и
произхода на индивидуалните предпочитания е в полето на социалната психология и пси-
хологията на личността. Икономическият модел на оптималния индивидуален избор раз-
глежда предпочитанията не като ендогенни, а като предопределени и си поставя за един-
ствена задача описанието им чрез функция на полезността (utility function).
Полезността е удовлетворението, удоволствието, което потребителят получава от пот-
реблението на дадена стока. Ако обичате сладолед и можете да си позволите да купувате
достатъчно, най-вероятно първият сладолед ще ви се струва невероятно вкусен. Вторият
вече ще бъде само вкусен. Ако продължите да си купувате (в рамките на определен огра-
ничен период), третият може да бъде просто приятен, а четвъртият дори и да не ви нап-
рави впечатление. Защо това е така? Поради “фундаменталната тенденция на човешката
природа” (Marshall, A., Principles of Economics, 9th ed., London: Macmillan, p. 93) колкото
повече от едно благо потребяваме, толкова по-малко удоволствие да изпитваме от всяка
допълнителна, поредна единица от благото.
Това допълнително поредно удовлетворение, извлечено от консумацията на поредната
единица от стоката, се нарича пределна (маргинална) полезност MU. А удовлетворението
от всички единици на стоката (в случая, сладоледа), е обща полезност TU. Очевидно е, че
ако потреблението на стоката носи удоволствие (а не неприязън например), общата по-
лезност ще расте.

Фигура 5-1. Обща и пределна полезност
Ако графично представим тази тенденция (виж фиг. 5-1), като на абсцисата обозначим
количеството консумирана стока, а на ординатата – полезността, кривата на общата по-
лезност ще е с положителен наклон. Тя обаче не нараства равномерно, а както показахме
в примера със сладоледа, намаляващо. След всеки следващ сладолед нарастването на
удоволствието е по-малко.
За разлика от кривата на общата полезност кривата на пределната полезност е с отрица-
телен наклон (виж фиг. 5-1), тъй като при неизменност на останалите условия (ceteris
paribus) с потреблението на всяка следваща единица след определен момент (а може и
от самото начало) допълнителната полезност, добавяна от нея, намалява. Намаляването
на пределната полезност след даден момент е известно в икономическата теория като
закон за намаляващата пределна полезност. Валидността на закона за първите неокла-
сици (Джевънс, Менгер, Валрас) изглежда естествена на базата на интроспекцията (само-
наблюдението) и множеството лабораторни изследвания на физиологическа основа.
Между общата и пределната полезност съществува определена връзка:
• когато общата полезност расте, пределната полезност е положителна;
• когато общата полезност намалява, пределната полезност е отрицателна;
• когато общата полезност е в максимума си, пределната полезност е нула.
В традиционния подход към моделиране на потребителското поведение се приема, че
полезността може да бъде измерена като функция на количеството стока. Това е така на-
речената кардинална (бройна) теория за полезността (от cardinal, което на английски оз-
начава бройно числително).
5.2. Кардинална (бройна) теория за полезността

Концепцията за намаляващата пределна полезност всъщност се основава на допускането

за бройност.
На тази основа може да бъде изведен и основният принцип на потребителското поведе-
ние, принципът за изравнената пределна полезност. В икономическата теория един от
първите, който го формулира, е немският учен Херман Госен (1854). Вторият закон на Го-
сен гласи: “Човек максимизира полезността, като разпределя парите си между различ-
ните стоки така, че получава едно и също удовлетворение от последната единица пари,
изхарчена за всяка стока”.
Ако допуснем, че потребителите се стремят към максимизация на полезността, без да
имат други ограничения, те безусловно ще потребяват, докато полезността на следва-
щата, поредна единица от стоката е максимална. Трябва да се имат предвид обаче два
усложняващи фактора. Първо, съществува обективно ограничение, наложено от ограни-
чения бюджет; второ, потребителят неизбежно потребява повече от една стока, т.е.
трябва да разпределя бюджета си между повече стоки
При такива условия разпределението на фиксирания доход между различните стоки и ус-
луги с дадени цени се извършва така, че пределната полезност на един лев, изразходван
за всяка стока, е една и съща. Това именно е принципът (правилото) за изравнената пре-
делна полезност.
Ако пределната полезност на поредната единица от стока X е MUX, пределната полезност
на Y е MUY, цената на X е PX, а цената на Y е PY, условието за потребителското равновесие
е:
MUX MUY
= .
PX PY
Правилото се отнася за n брой стоки. Уравнението е основно за теорията на потребителс-
кото поведение и може да се трансформира още в:
MUX PX
= .
MUY PY
Дясната страна изразява отношението между цените на стоките, обективна реалност,
върху която потребителят не може да въздейства.
Лявата страна изразява относителната способност на стоките да удовлетворяват потреб-
ностите на потребителя и тя е в обсега на влияние на потребителя. Като определя коли-
чествата от различните стоки, които да купи, домакинството фактически контролира от-
ношението на пределните полезности.
За да изравни лявата страна с дясната, потребителят фактически преаранжира покупките
си. Ако потребителят е бил в равновесие и цената на стока X се увеличи, това означава, че
MUX/PX ще стане по-малко от MUY/PY. За да възстанови равновесието си, потребителят ще
продължи да купува от онази стока, която му носи по-голямо удовлетворение на лев, из-
разходван за нея, т.е. за Y, или потребителят ще замества Х с У при увеличаване цената на
Х.

Така ние имаме обяснение на факта, че при повишаване на цената при равни други усло-
вия търсеното количество намалява или от теорията за полезността се извежда теорията
за търсенето. На практика кривата на пределната полезност на даден продукт и кривата
на неговото търсене са идентични. Всяка единица, за която пределната полезност е по-
висока от цената, се струва да се търси, а тези, за които е по-ниска търсенето ще е нула.
Така количеството, което ще се търси при определена цена, е количеството, при което
цената е равна на пределната полезност. Колко даден потребител ще купи при дадена
цена се дава от кривата на пределната му полезност, което я превръща в крива на инди-
видуалното търсене.
В това се състои и ключът за разбиране на парадокса, формулиран още от класика на по-
литическата икономия Адам Смит, че водата, която е така жизнено важна, е толкова ев-
тина, а диамантите, които са толкова безполезни, са толкова скъпи. Отговорът е в предел-
ната полезност: при водата поради традиционното й изобилие тя е ниска, при диамантите
поради оскъдността им тя е изключително висока.
5.3. Получаване на кривата на пазарното търсене

Сред като дотук изяснихме индивидуалното търсене, вече можем да се насочим и към
пазарното. Търсеното количество на даден пазар е количеството от продукта, което
всички потребители желаят и са в състояние да купят при дадена цена и равни други
условия. Търсенето отразява намеренията на потребителите колко да купят, а не дейст-
вителните им покупки. За последните е от значение и наличието на предлагане.
В същото време търсеното количество не е някаква мечта, която потребителите виждат
предимно в сънищата си. Ако са налице съответното предлагане, цени и други условия,
търсеното количество ще бъде именно онова, което потребителите ще желаят да прите-
жават и ще предприемат нужните стъпки да реализират това свое желание.
Фигура 5-2. Извеждане на пазарната крива на търсенето

P P P
D=∑d
P2
a b a+b
P1
c dA d dB c+d
Q Q Q
(a) потребител А (б) потребител В (в) пазар
Процедурата за извеждане на пазарната крива на търсенето е представена на фигура 5-2.
На нея търсеното благо е означено с Q и е прието, че на пазара има само двама потреби-
теля, А и В. Подобно опростяване е допустимо, защото, ако можем да покажем как се

формира пазарното търсене от кои да е двама потребители, лесно ще стигнем до общия

случай.
Диаграма (а) представя търсенето на потребител А с кривата dA, която, както вече изяс-
нихме, е неговата крива на пределната полезност. Диаграма (б) представя кривата на тър-
сенето на В, която съвпада с неговата крива на пределна полезност dB. Общото пазарно
търсене на двамата се извежда на диаграма (в).
За да го получим, нека да вземем едно равнище на цените и да видим колко ще се търси
при него. Ако това е равнище Р2 при него потребител А ще търси а единици от продукта,
а В ще търси b единици. Така двамата ще търсят a+b единици. Това ще бъде търсеното
количество на пазара при цена Р2. Ако след това разгледаме пазарното търсене при рав-
нище на цената Р1, при него потребител А ще търси с единици от продукта, а В ще търси
d единици. Така двамата ще търсят c+d единици. Това ще бъде търсеното количество на
пазара при цена Р1. И в двата случая търсеното количество на пазара е сума от търсенето
на отделните потребители. Затова кривата на пазарното търсене се получава като суми-
раме по хоризонтала кривите на индивидуалното търсене, т.е. кривите на пределните
полезности, на всички потребители. След като представихме в предходната глава основ-
ните моменти на теорията за потребителския избор, в тази ще илюстрираме нейните въз-
можности да предлага убедителни и достъпни отговори на важни теоретични и приложни
въпроси, като анализираме решенията при несигурност и асиметрична информация.
5.4. Модел на избора в условията на риск

Ще представим ситуацията на избор в условията на риск, като разгледаме един пример.
Приемете, че даден индивид хвърля монета и има еднаква вероятност тя да падне на
всяка от двете си страни. Ако се падне „ези”, печели 90 лв., а ако е „тура”, не печели нищо.
Също, полезността, която индивидът получава от спечелените 90 лв. е 12 единици, а ко-
гато не е спечелил нищо, полезността му е 2 единица.
При подобна постановка, можем да дефинираме две много важни концепции, които ще
използваме по-нататък.
Първата е за очакваната стойност
5.4.1. Очаквана стойност и очаквана полезност (expected value), ЕМ. Тя е равна на
всички възможни изходи, претег-
лени с техните вероятности. Тъй
като в примера вероятностите да се получат 90 или 0 лв. са 0,5, очакваната стойност на
дохода на индивида ще бъде: ЕМ=0,5.90+0,5.0=45 лв. Така, всяко хвърляне на монетата
може да донесе или 90, или 0 лв. От закона за големите числа в теорията за вероятностите
обаче следва, че колкото повече са опитите, толкова повече средния резултат от тях ще
се приближава до очакваната стойност от 45 лв.
Въпреки че изглежда логично да отчитаме в решенията си очакваната стойност, още през
1738 г. Даниел Бернули (1700 - 1782) доказва, че решението за поемане на риск зависи не

от нея, а от очакваната полезност (expected utility). Това е втората важна концепция в те-
орията за избора в условията на риск. Очакваната полезност, която ще означаваме с EU, е
сумата от полезностите при различните изходи, претеглени със съответните вероятности.
В примера очакваната полезност ще бъде: ЕU=0,5.U(90 лв.)+0,5.U(0 лв.)= 0,5.12+0,5.2=7.
Така в примера очакваната полезност ще бъде 7 единици, а очакваната стойност – 45 лв.
Оттук нататък поведението на индивида ще зависи в най-голяма степен от неговото отно-
шение към риска.
Нека да си представим, че му се предложи избор между участието в играта с монетата,
която както установихме е би донесла очаквани 45 лв., и сигурни 45 лв. Ползите от тези
две алтернативи са представени на фигура 5-3. По абсцисите на нейните три диаграми се
измерва дохода, а по ординатите – полезността от сигурните суми U и очакваните полез-
ности от участието в играта с монетата EU.
Фигура 5-3. Геометрична интерпретация на отношението към риска
U,EU U,EU U,EU
12
12 12
U(45)
EU=7=U(45)
EU=7 EU=7
U(45)
2
2
2
0 45 90 0 45 90 0 45 90
М(а) избягване М М
(б) склонност (в) неутралност към риска
И на трите диаграми правите отсечки представят функцията на очакваната полезност. Тя
зависи от разпределението на вероятностите на двата възможни изхода при хвърлянето
на монетата. Ако например индивидът винаги хвърля „тура”, той със сигурност ще има
нула лева и очакваната му полезност от играта ще бъде 2 единици, доколкото полезността
от нулевия резултат по условие е толкова. Другият край на отсечките описва ситуацията,
в която индивидът винаги хвърля „ези”. Тогава той със сигурност ще има 90 лв., които ще
му донесат 12 единици полезност. Следвайки тази логика, ако индивидът е по-голям къс-
метлия и по-често хвърля „ези” очакваната стойност от играта ще е по-висока и очаква-
ната му полезност ще се измерва по-нагоре по отсечките. Обратно, ако късметът му е ма-
лък и по-често хвърля „тура”, очакваната стойност от играта ще е по-ниска, той ще е по-
близо до долния край на отсечките и очакваната му полезност ще е по-малка. По условие
обаче вероятностите при хвърляне на монетата за 90 и нула лв. са равни, затова и очаква-
ната полезност от очакваните 45 лв. ще се измерва по средата на функциите на очакваната
полезност и ще бъде равна на 7 единици - също средата на полезностите от сигурните 90
и нула лева.
Нека сега да разгледаме и въпроса дали индивидът ще предпочете сигурните 45 лв. или
ще участва в рисковата играта, която ще му донесе същата очаквана стойност.
Ако за индивида пределната полезност от парите намалява с увеличаване на богатството,
функцията на индивидуалната му полезност от парите ще изглежда като вдлъбнатата

крива от фиг. 5-3(а). В този случай ползата от сигурните 45 лв. е по-голяма от очакваната
полезност от рисковата игра, т.е. U(45 лв.)>7, и той ще предпочете сигурните 45 лв. пред
участието в играта с монетата. При подобно поведение индивидът е избягващ риска (risk-
averse).
На фиг. 5-3(б) е показано развитието при друго отношение към риска. Тук функцията на
полезността на парите е изпъкнала и пределната полезност расте с увеличаване на богат-
ството. При подобни предпочитания ползата от сигурните 45 лева ще е по-малка от очак-
ваната полезност от участието в рисковата игра от 7 единици, т.е. U(45 лв.)<7, и участието
в играта с монетата ще е предпочитано пред сигурните 45 лв. Ако имаме такова развитие
е налице склонност към риска (risk-seeking).
Накрая, ако пределната полезност на парите е постоянна и не зависи от богатството, фун-
кцията на полезността ще е линейна и ще съвпада с функцията на очакваната полезност.
В случая за потребителя полезността от сигурните 45 лв. е равна на седем, U(45 лв.)=7,
участието в играта с монетата ще е еднакво желано със сигурните 45 лв. и той ще е неут-
рален към риска (risk-neutral).
Тъй като в повечето случаи се среща избягване на
5.4.2. Сигурен еквивалент и обе- риска, ще приемем, че индивидът от примера също
е избягващ риска. За по-голяма прегледност него-
диняване на рисковете вите функции на полезността и очакваната полезност
са представени в по-голям мащаб на фигура 5-4.
Фигура 5-4. Сигурен еквивалент и обединяване на рисковете
U
EU U
ЕU
EU=7
45
70
2
0 20 45 90 М
На фигурата отново е представена очакваната стойност от участието в рисковата игра от

45 лв. и очакваната полезност от 7 единици, които тя носи. Забележете, че същите 7 еди-
ници полезност могат да се получат от 20 сигурни лева. Тези 20 лв. се наричат сигурен
еквивалент (certainty equivalent). Това е точно сумата, която трансформира съвкупността
от несигурни изходи в една единствена сигурна стойност. Изправен пред избора да по-
лучи сигурния еквивалент от 20 лв. или да участва в играта, индивидът ще е безразличен.
Ако му предложат повече от 20 лв., той ще приеме парите, но ако му предложат по-малко,
той ще предпочете да рискува.

Разликата между очакваната стойност и сигурният еквивалент е разходът, който избягва-

щият риска индивид понася заради риска. Нека да видим сега дали той няма да може да
минимизира тази загуба, като прехвърли риска на някой, който е неутрален към него. Ме-
ханизъм за това е обединението на рисковете чрез застраховане (insurance). При него ин-
дивидите плащат определена сума на застрахователя, която се нарича застрахователна
премия (insurance premium), срещу която той им обещава определено плащане или ус-
луга, ако настъпи събитието, срещу което са се застраховали.
В примера, ако сигурният еквивалент е 20 лв., за да се застрахова срещу случая да получи
нула лева от хвърлянето на монетата, индивидът ще е склонен да плати за полицата най-
много 70 лв. Това е разликата между сигурната сума от 90 лв., която полицата му обещава
и сигурния еквивалент. Така той със сигурност ще има 20 лв., точно за колкото оценява
ползата от участието в рисковата игра. Ако полицата струва повече от 70 лв., тогава за него
със сигурност ще останат по-малка сума от сигурния еквивалент от 20 лв. и той ще пред-
почете да не се застрахова и сам да носи своя риск. Ако обаче полицата е по-евтина от 70
лв., за него със сигурност ще останат повече от 20 лв., а това е предпочитано пред хвър-
лянето на монетата. Затова цената на полицата от 70 лв. ще бъде резервната цена за зас-
траховането на индивида и ще определя неговото търсене на застраховка.
Нека сега да се насочим и към предлагането. От неговата страна са застрахователните
компании. Тъй като обединяват много рискове и продават много полици, те ще бъдат не-
утрални към риска и няма да понасят никакви загуби от това, че той се прехвърля към тях.
Колкото повече индивиди се застраховат, толкова повече изхода от игрите за застрахова-
теля ще се приближава към очакваната стойност. От това следва, че застрахователите ще
се интересуват единствено от очакваната стойност и сумата, която полиците им гаранти-
рат. Средната щета, която те ще изплащат ще бъде точно равна на разликата между га-
рантираната сума и очакваната стойност, затова и застрахователната премия трябва да я
покрива. В нашия числов пример това означава, застрахователите за продават полиците
най-малко за 45 лв. (обещаната сума от 90 лв. – очакваната стойност от 45 лв.). Това ще
бъде минималната цена на тяхното предлагане на застраховки. Получавайки тази сума,
те ще покрият разходите си, а всеки лев над нея ще им носи печалба.
Сега вече можем да отговорим на въпроса дали в примера ни ще възникне активен и
жизнеспособен застрахователен пазар. При положение че търсещите застраховки са
склонни да платят за тях до 70 лв., а застрахователите са готови да им ги предложат поне
за 45 лв., явно е че ще възникне такъв пазар, на който полицата ще струва между 45 и 70
лв., и това ще носи ползи за всички пазарни играчи.
Тук не е необходимо държавата да се намесва, да контролира размера на застраховател-
ната премия или да прави застраховането или осигуряването задължително. Въпреки на-
личието на рискове, основните положения на теорията за общото пазарно равновесие и
нейните теореми остават валидни. Пазарът създава сам достатъчно стимули за участни-
ците на него и може да се справя с проблемите на несигурността без намеса и въвежда-
нето на обществено (социално) застраховане. Частното решение в случая се основава на
взаимния интерес на търсещите и предлагащите застраховки. За търсещите застраховките

увеличават благосъстоянието им, защото те са избягващи риска, т.е. тяхната пределна по-
лезност намалява с увеличаване на дохода и те ценят различно ползите и загубите си:
увеличаването на дохода с определена стойност ще им донесе по-малко допълнителна
полезност, отколкото ще бъде намалението на полезността, причинено от загуба на съ-
щата стойност. В резултат те имат интерес да платят определена сума, за да изравнят във
времето своето потребление, намалявайки го в периодите, в които е високо и увелича-
вайки го в периодите, в които е ниско. Застраховките постигат това изравняване, защото
с обединяването на рисковете превръща застрахователите компании в неутрални към
риска и склонни да го приемат.
Има обаче две причини със сериозни социални последици застрахователният пазар да се
проваля.
Първата причина пазарът да се проваля в
5.4.3. Провали на застрахователния пазар застраховането и осигуряването срещу
рисковете е в наличието на взаимосвър-
заност на неблагоприятните явления.
Това означава, че настъпването на неблагоприятно събитие за даден индивид увеличава
вероятността и други да бъдат засегнати. Чести примери за подобна ситуация са зараз-
ните болести и безработицата. При тях се появява положителна корелация между различ-
ните неблагоприятни събития, което е равносилно на отрицателен външен ефект. Резул-
татът от последния, както вече изяснихме в предходната глава, е пазарен провал и изис-
ква държавна намеса.
Втората причина за провал на застрахователния пазар е асиметричната информация за
рисковете. В тази ситуация едната страна в договорните отношения има повече инфор-
мация от другата. Често в същия контекст се употребяват и термините публична (public) и
частна информация (private information). Публичната информация е общодостъпна и не
съдържа информационна асиметрия. Примери за нея са възрастта и пола. Те са лесно
наблюдаеми и породените от тях различия в рисковете не създават проблеми. Достовер-
ността на частната информация обаче не може лесно да се провери и това създава ин-
формационна асиметрия. Например, ако някой поиска инвестиционен кредит от банката,
чиято възвръщаемост зависи от неговите бъдещи усилия, той не може да докаже предва-
рително това, че ще положи нужните усилия. Дали ще го направи, или не, е частна инфор-
мация, която трудно ще се приеме като гаранция за кредита. Такава може да даде напри-
мер притежаването на някаква недвижима собственост. Информацията за това е пуб-
лична, не поражда информационни проблеми и може да се използва като колатериална
гаранция.
Наличието на асиметрична информация може да доведе до равновесие, което не е Па-
рето-оптимално, по две причини: появата на неблагоприятен подбор и морален риск.
Илюстрация на първата от тях представя фигура 5-5, която продължава досегашния ана-
лиз, но на нея вече се освобождаваме от допускането, че индивидите имат еднакви шан-
сове да хвърлят „ези” или „тура”. Макар че при хвърлянето на монета, досегашното огра-
ничаващо допускане да е напълно реалистично, в повечето примери за рискови ситуации,
рисковете, които отделните индивиди поемат са различни – хората носят различни

здравни рискове, имат различна производителност и мотивация, което означава, че сре-

щат различна вероятност да останат без работа т.н. За да направим примера ни съвмес-
тим с тази по-реалистична ситуация сега ще допуснем, че средният риск в него остава съ-
щия, но има редица индивиди, които по-често хвърлят „ези”, както и други, които не са
големи късметлии и по-често хвърлят „тура”.
Нека в една такава ситуация даден нискорисков индивид да хвърля монетата с очаквана
стойност 80 лв. От фиг. 5-5 се вижда, че тогава неговият сигурен еквивалент ще бъде 60
лв. При това положение резервната му цена за застраховката ще бъде 30 лв. и той няма
да желае да плати повече.
Това не би създало проблем, ако застрахователят познава индивидуалния риск на този
индивид. Тогава той би му предложил застраховка на цена между 10 и 30 лв. и двете
страни ще бъдат доволни от сделката. По подобен начин всеки търсещ застраховка би
получил индивидуална оферта с минимална цена на полицата, равна на 90 лв. минус не-
говата очаквана стойност, и максимална цена, равна на 90 лв. минус очакваният му сигу-
рен еквивалент. По-нискорисковите индивиди ще получат по-привлекателни оферти, а
по-рисковите ще трябва да заплащат по-скъпи полици. За всички обаче това ще са прием-
ливи условия. Те ще гарантират печалби и за застрахователя и пазарът на застраховки ще
може да функционира нормално.
Фигура 5-5. Асиметрична информация и неблагоприятен подбор на застраховател-

ния пазар
U U
EU
EU=7
30
ЕU
2 45
0 45 60 80 90 М
Проблемът обаче е, че застрахователите имат информация единствено за средния риск и

средното равнище на очакваната стойност за целия пазар, а не за индивидуалните рис-
кове на отделните застраховащи се. Последните се познават от самите индивиди, които
търсят застраховки, но техните знания не могат да се превърнат в достоверна информа-
ция за застрахователите. Ако например застрахователят пита застраховащия се какъв е
риска, който той носи, всеки търсещ застраховка би имал интерес да подцени рисковете
си: да твърди че изходите при него имат висока очаквана стойност и че се намира в най-
горните участъци от функцията на очакваната полезност и така да получи оферта за по-
евтина полица.

Липсата на достоверна индивидуална информация ще принуждава застрахователите да

предлагат стандартни полици, които са съобразени с познатия за тях от статистиката за
предходните периоди среден риск и средна очаквана стойност. В примера това означава
застрахователя да предложи полица на стойност поне 45 лв. Подобна оферта ще се възп-
риеме като изгодна и ще се приеме от всички застраховащи се със средни и високи рав-
нища на риска. Много от индивидите с ниски равнища на риска обаче няма да я приемат
и ще напуснат застрахователния пазар. Точно това ще е случаят с нискорисковия индивид
от фигура 5-5. Тъй като максималната цена на полицата, която би приел е 30 лв., той ще
пожелае сам да носи своя риск и ще откаже да се застрахова. Така ще направят и други
нискорискови индивиди, което ще намали средната очаквана стойност на пазара и ще
оскъпи полицата. По-нататък процесът ще се задълбочи, защото по-скъпата полица ще
откаже нови нискорискови индивиди да се застраховат, което ще увеличи още повече
средното ниво на риска на пазара и цената на полицата и т.н. докато накрая само най-
високо рисковите индивиди ще желаят да се застраховат. При това положение обаче няма
да има възможност за обединение на техните рискове, високите застрахователни рискове
ще изместят ниските и пазарът на застраховки ще се разпадне.
Подобно развитие е неблагоприятен подбор. При него е налице ex-ante опортюнизъм и
застрахователният пазар не може въобще да възникне. Първият принос за неговия анализ
има Джордж Акерлоф (1940 - ), който го илюстрира през 1970 г. чрез действието на пазара
на употребявани автомобили. Тук информационните предимства са за продавачите, а не
за купувачите, както е при застрахователните пазари, но резултатът е идентичен: лошите
автомобили изтласкват от пазара добрите и този неблагоприятен подбор проваля пазара.
Честото наличие на асиметрична информация и тежките последици от резултатния неб-
лагоприятен подбор, изискват от нас да погледнем още по-внимателно върху този проб-
лем и неговите решения. Разбира се в случая със застраховките има едно очевидно и еле-
ментарно решение – задължителните застраховки. Него ще го намерим при всички со-
циално значими рискове – задължителни осигуровки срещу безработица, задължителна
гражданска отговорност за автомобилите, задължително здравно и пенсионно осигуря-
ване. Задължителното застраховане обаче не може да бъде всеобщо решение за рискове,
които не са социално значими, защото отнемат стимула у индивидите да предприемат
разумни рискове и да контролират рисковете си. Това поведение e морален риск и също
представлява форма на пазарен провал.
За разлика от неблагоприятния подбор, моралният риск е продукт на ex-post опортюни-
зъм. При него резултатите могат да се манипулират от участниците в сделките. Първият
начин е да се въздейства върху вероятността за настъпването на отделните рискове. Нап-
ример вероятността от безработица, заболяване или бременност може лесно да се мани-
пулира. Вторият начин е да се манипулира размера на загубата. Такъв тип морален риск
е налице, когато например някоя бъдеща майка се осигурява на по-високо възнагражде-
ние в последните месеци на бременността си с идеята да получи по-голямо парично обез-
щетения за бременност и раждане.
Моралният риск се превръща в проблем за застрахователните компании, ако предотвра-
тяването му е свързано с големи разходи. Ако например сте застраховали автомобила си

срещу кражба, нямате интерес да му инсталирате ефикасна автоаларма. Да направите

това вероятно ще бъде едно от условията на застрахователната компания. Налагането и
контролирането на изпълнението му изисква разходи, но те са относително малки и за-
това подобна мярка би предотвратила появата на морален риск.
В много случаи обаче контролът от страна на застрахователите не е ефикасен. Например
да вземете заем за следването си ще е изключително трудно, ако той не е гарантиран от
държавата. Причината е, че усилията, които е необходимо да положите след завършва-
нето си, за да върнете заема, зависят от индивидуалните ви характеристики и могат да се
манипулират. Това увеличава риска за кредиторите и те или ще отказват кредитиране,
или ще изискват твърде високи лихви, които ще направят кредита твърде скъп и неизго-
ден за студентите. Подобно положение може да създаде социални проблеми. Те се коре-
нят в опасността от морален риск и нямат нищо общо с това, че студентите и другите
млади хора са бедни и получават ниски доходи. Отчитайки пожизненият им доход, те не
са бедни, но това не им помага да получат нужното кредитиране. Същото се отнася и до
безработните: повечето от тях намират работа след три до четири месеца предстой на
трудовата борса и безработицата оказва минимално влияние на пожизнените им доходи.
Въпреки това обаче за безработните намирането на кредит е сериозен проблем, тъй като
фактът, че вероятността да намерят друга работа зависи и може да се манипулира от тях,
прави банките много предпазливи при отпускането на кредити.
5.5. Предизвикателства пред рационалните решения

Въпреки силните аргументи в защита на теорията за рационалния избор, в редица случаи
силни предизвикателства я полагат на съмнение. Ето някои от тях:
• Отсъствие на рационалност
Известният психолог и носител на Нобеловата награда по икономика за 2002 г. Даниел
Канеман (1934 - ) прави редица експерименти, които разкриват, че човешките постъпки
(следователно, икономическите тенденции и цялата история на човечеството) се ръково-
дят не само и не толкова от разума на хората, колкото от тяхната глупост, страсти и емоции
и стига до извода, че нелогичността в човешкото поведение е закономерна и е разпрост-
ранена в много по-големи мащаби, отколкото обикновено предполагаме.
В един от тези експерименти, например, Даниел Канеман и Амос Тверски (1937 - 1996)
предлагат на студенти по математика да разгледат следната ситуация. Представете си, че
терористична група взема 600 заложника, а вашата задача е да ги спасите. При това имате
две алтернативи за реакция. Първата е да действате веднага с наличните сили за бързо
реагиране. Тогава ще изненадате терористите и ще спасите 200 души. Втората е да пла-
нирате по-добре операцията, да хвърлите повече сили, но да загубите ефекта от изнена-
дата. В случая с 50% вероятност ще спасите всички, но с 50% вероятност всички ще загинат.
В тази ситуация 2/3 от студентите (72%) избират бързата реакция. На въпроса защо, отго-
варят, че така със сигурност ще спасят 200 човека, а иначе се рискува живота на всички

заложници и всички могат за загинат. Подобен избор обаче не е рационален, защото ра-
ционалността изисква да се предпочете втората пред първата реакция. В първата реакция
ще са спасени 200 човека, а във втората очакваният брой на спасените е 300 (това се по-
лучава като се сумират произведенията от вероятностите и резултатите от различните
възможни събития: 0,5.0+0,5.600=300). Явно, ако можем да оставим емоциите настрана и
решим логично проблема, втората реакция е предпочитана. В реалния живот обаче това
разграничаване от емоциите не е възможно и както доказва самият експеримент дори
хората, които владеят отлично теорията на вероятностите, вземат ирационални решения.
• Липса на пълнота и двойна съвместимост на предпочитанията
Допускането за пълнота и двойна съвместимост на предпочитанията означава, че инди-
видът има пълни познания. Когато обаче хората подхождат към изборите емоционално и
това допускане не е изпълнено.
За доказателство ще се върнем към експеримента на Канеман и Тверски. В него на един
следващ етап те формулират пред друга група от студенти по математика същата задача
по малко по-различен начин: Отново има два варианта за спасение на заложниците. Да
реагирате бързо, при което 400 ще загинат или да се подготвите по-добре, при което пак
с 50% вероятност ще спасите всички, но с 50% вероятност всички ще загинат. При такава
формулировка 78% от студентите избират варианта с по-добрата подготовка на операци-
ята. На въпроса защо, най-честите отговори са, че при бърза реакция ще загинат повечето
заложници, а при по-добра подготовка има немалко шансове всички да бъдат спасени.
И пред двете групи анкетирани студенти задачата е по същество една и съща. Единстве-
ната разлика е, че в първия случай се акцентира на 200-та спасени заложници, а във вто-
рия – на 400-те загинали. Това е едно и също, при положение, че общият брой на залож-
ниците е 600, но студентите избират първия вариант като по-приемлив, защото са водени
от своите емоции и предпочитат отговорите, в които заложниците са спасени, а не убити.
Така начинът на задаване на въпроса предопределя отговора. Този отговор обаче не е
двойно съвместим. Ако бързата реакция е вариант А, а по-добрата подготовка – вариант
В. Първата група студенти твърдят, че предпочитат A пред В (A>B) докато в съвършено
идентична ситуация втората предпочита В пред A (A<B).
• Отсъствие на транзитивност
Експерименталните доказателства често са в противоречие и с допускането за транзитив-
ност. Например, помислете върху следната ситуация. Показват на студент два предмета -
молив и чаша. На въпроса какво предпочита, той избира молива. След това го питат колко
би дал за молива и той отговаря не повече от един лев. После в рамките на експеримента
подаряват на студента чашата. Накрая го питат дали би върнал чашата срещу това да му
дадат един лев, но той отказва. В случай предпочитанията са следните: 1 лев ≥ молива >
чашата. Ако предпочитанията са транзитивни, чашата трябва да е по-малко ценна от един
лев, 1 лев > чашата. Той обаче не е склонен да я замени за един лев, което означава, че
предпочитанията му не са транзитивни.
• Отсъствие на изявени предпочитания

Въпреки логическата си убедителност и това допускане не винаги е характерно на инди-

видуалното поведение. За илюстрация да вземем пример с трима избиратели – A, B и C,
които избират между трима кандидати – X, Y и Z и имат следните напълно транзитивни
предпочитания:
A: X>Y>Z B: Y>Z>Х C: Z>Х>Y
В този случай, ако изборът се осъществи чрез процедурата на единичния вот с обикновено
мнозинство, няма да има победител: всеки кандидат ще получи по един глас. Начин за
решаване на проблема предлага Жан-Шарл дьо Борда (1733 - 1799). Той e на кандидатите
да се присъждат определени точки, които да отразяват предпочитанията на избирателя,
а победител да е кандидатът с най-много точки. Например, при трима кандидати, на най-
желаният да се дават 3 точки, на следващия – 2 и най-нежелания – 1 точка. В примера
обаче и този механизъм за гласуване не може да излъчи победител, защото общият брой
точки на всеки кандидат ще бъде точно 6 точки и отново всички ще са с равни резултати.
Решението на проблема за избора, което винаги осигурява победител, принадлежи на
френския математик, философ и политолог Маркиз дьо Кондорсе (1743 - 1794). То пред-
вижда кандидатите да бъдат разпределени на двойки, като при трима кандидати избо-
рите да протекат на два тура. На първия тур да се срещнат двама от кандидатите, а на
втория третият кандидат да се срещне с победителя от първия тур. Така в нашия пример,
ако на първи тур се срещнат X и Y, победителят с два на един гласа ще е Х. След това X ще
се срещне със Z и с два на един гласа крайният победител ще е Z.
Подобен механизъм за гласуване винаги излъчва победител, но в примера този победи-
тел ще зависи от реда на гласуването. Ако например на първи тур се срещнат X и Z, ще
победи Z. После на втория тур, когато Z се срещне с Y, победителят ще е Y. Аналогично,
ако на първи тур се срещнат Y и Z, крайният победител ще е X. В резултат политическите
спорове ще се превърнат в процедурни спорове, които също могат да „зациклят“.
Начинът да се избегне зацикляне е редът за гласуване да се определи чрез „конституци-
онно правило”, т.е. преди и независимо от издигнатите кандидати. Едно стандартно кон-
ституционно правило е първо да се гласуват най-отдалечените предложения. При него
предимството се дава на компромисното междинно решения. Друго правило е, първо да
се гласуват последно постъпилите предложения. Тогава предимството се дава на първото
предложение, което най-често се прави от организатора на гласуването.
Нека да допуснем, че конституционното правило в нашия пример е първо да се срещнат
X и Y и победителят от тях да се срещне със Z. Както вече посочихме, при изявяване на
предпочитанията в този случай би трябвало да победи кандидатът Z. Това обаче е най-
лошият избор за избирател А. Той може да го избегне и начинът да постигне това е като
не изяви своите истински предпочитания. Ако на първия тур избирател A гласува за Y, а
не за X, тогава ще победи Y и на втория тур той ще надделее над Z. Това за A е второто
най-добро решение – при положение, че не може да победи най-желаният от него кан-
дидат Х, по-добре е да победи Y, отколкото Z. Затова A има интерес да не изяви предпо-
читанията си и въпреки че предпочита X пред Y, да даде гласа си за Y, а не за X.
• Отчитане на относителните, а не абсолютните стойности на ползите и разходите

Според икономическата теория за рационалния избор би трябвало да отчитаме в своите

решения абсолютните, а не относителните стойности на ползите и разходите. Помислете
си обаче кое считате за по ценно – да получите намаление от 10 лв. за концертен билет,
който струва 20 лв. или да получите отстъпка от 15 лв. в цената на автомобил, който струва
20 хиляди? Повечето хора ще отговорят, че отстъпката от 10 лева за билета е по-ценна и
дори биха търсили този по-евтин билет с много по-големи усилия, отколкото по-евтиния
с 15 лв. автомобил. Явно е, че в подобни случаи нашето поведение е мотивирано не от
абсолютната, а от относителната стойност на стимула – отстъпката от 10 лв. ни мотивира,
защото е много по-голямо относително намаление на цената на билета, отколкото отс-
тъпката от 15 лв. в цената на автомобила.
• Отчитане на преките, а не на алтернативните разходи
Икономическата теория свързва човешките действия с алтернативните разходи, но често
те са отчитат само с преките парични разходи. Например, ако билет за концерт струва 50
лв., но преди началото на концерта цената на закупените билети скача на 100 лв. В случая
алтернативният разход за посещението е не 50 лв., а 100 лв. – парите които зрителите
пропускат да получат, ако решат да отидат на концерта. Много хора обаче ще отидат на
концерта и няма да препродадат билета си, въпреки че, ако трябваше да платят 100 лв. за
билета, не биха го направили. В случая те приемат че цената на посещението им е парич-
ният разход от 50 лв., а не действителния алтернативен разход от 100 лв.
• Отчитане на потъналите разходи
Единствените разходи, които трябва да определят решението дали да предприемем да-
дено действие са тези, които бихме избегнали, ако не предприемем действието. Цената,
която вече сме платили, не би трябвало да има значение за решенията ни. Тя е „потънал“
разход. Например разхода за това да прочетете тази тема не трябва да зависи от цената,
която сте платили за достъпа до нея, а от това от какво ви отделя четенето. Статистиката
обаче сочи, че когато пособието е с безплатен достъп, студентите четат по-малко.
• Наличие на стратегическо поведение
Ако терористи вземат за заложници наши граждани, какво трябва да бъде поведението –
да преговаряме за освобождаването им, или да откажем преговори? Преговорите винаги
са пътя към най-доброто решение, но те също биха били стимул за много бъдещи теро-
ристични актове. В случая трябва да се мисли стратегически и към алтернативния разход
за преговорите трябва да се прибавят и по-големите стимули за бъдещи отвличания.
• Наличие на взаимосвързано поведение
Ако двама престъпника са хванати от полицията и им е обещано привилегировано трети-
ране, ако сътрудничат и издадат другия. Най-изгодното за тях колективно поведение е да
не се издават взаимно. Личният интерес на всеки от тях обаче е да сътрудничи на поли-
цията, защото всеки ще разсъждава така: ако другият ме издаде, по-добре е да съм го
предал, а ако не ме издаде, пак е по-добре да съм го предал. Така всеки следвайки личния
си интерес ще предава другия и така двамата ще се предават взаимно, поведение, което

в никакъв случай не е в техен колективен интерес. Тази ситуация е известна в литерату-

рата като „Затворническа дилема”. В нея всеки прави най-доброто за себе си и постига
резултат, който не отговаря на личния му интерес. Подобен резултат от взаимосвързаното
поведение е много често срещан в пазарните взаимодействия и затова към него ще се
върнем в десета глава.
Оптимален избор Очаквана полезност
Функция на полезността Избягване на риска
Излишък за потребителя Склонност към риска
Компенсационно изменение на дохода Неутралност към риска
Еквивалентно изменение на дохода Сигурен еквивалент
Пределна норма на предпочитание към Застраховане
времето Застрахователна премия
ОБОБЩЕНИЕ
1. Теорията за оптималния потребителски избор допуска, че индивидите са рацио-

нални.
2. Приложението на теоретичния модел в случаите на риск доказва възможността за
съществуването на жизнени застрахователни пазари, както и основният проблем
при тях – опасността от появата на неблагоприятен подбор в резултат на информа-
ционната асиметричност. Решенията в последните случаи са свързани със задъл-
жителното застраховане и намирането на нужната информация чрез проучване и
сигнализиране.
3. Въпреки плодотворността и многото приложения на теорията за оптималния из-
бор, има случаи, в които тя не успява да обясни индивидуалното поведение. Това
с случаите в които не са изпълнени критичните за модела допускания (поведението
да е рационално, а предпочитанията на пълни, двойно съвместими, транзитивни и
изявени), поведението е стратегическо и взаимосвързано, индивидите отчитат в
решенията си относителните, вместо абсолютните стойности на ползите и разхо-
дите, а също преките и потъналите, вместо алтернативните си разходи.

Производство и разходи 117
• Разбирате какви са целите на производителите и защо икономическата теория

приема че фирмите се стремят към максимизация на печалбите.
• Познавате различията между краткосрочните и дългосрочните решения на
фирмите.
• Можете да дефинирате, извеждате аналитично и анализирате графично осо-
беностите и връзките между производствената функция, функциите на общия, пре-
делния и средния продукт на променливите фактори.
• Можете да различавате различните фирмени разходи – алтернативни, скрити,
несъществени, външни, потънали и да разбирате тяхното значение за фирмените
решения.
• Можете да дефинирате, извеждате и построявате графично кривите на об-
щите, средните и пределните краткосрочни и дългосрочни разходи, както и да раз-
бирате взаимните им връзки и връзките им с функциите на средния и пределния про-
дукт.
• Разбирате връзката между фирмените функции на продукта и разходите с въз-
връщаемостта от мащаба на производството.
• Знаете кои фактори водят до икономии на мащаба и как те, заедно с ефекта
от натрупания опит, създават условия за възникване на естествени монополи.
В предходните теми беше представена теорията за рационалния избор, индивидуалното

потребление и факторите, определящи пазарното търсене. Потреблението на стоките и
услугите обаче е невъзможно без тяхното производство. Затова следващата логическа
стъпка в нашия анализ е изследването на процеса на производството. Процес, в който
ресурсите се свързват посредством технологията, а готовият продукт е техният краен ре-
зултат. Т.е. ресурсите представят това, което е на входа на производството, а готовият
продукт това, което е на неговия изход.
За да анализираме този процес, първо ще разгледаме производствената функция и свър-
заните с него функции на общия, средния е пределен продукт. След това ще изясним кон-

118
цепцията за икономическите разходи. Това ще ни даде възможност да разберем как тео-

рията дефинира, измерва и оценява икономическите разходи и кои от тях следва да се
отчитат в икономическите анализи. После ще изведем краткосрочните функции на об-
щите, средните и пределните разходи. Те определят разходите за оптималните производ-
ствени решения в кратък период от време. Тук ще изследваме връзките между отделните
видове разходи и функциите на средния и пределния продукт. Накрая ще разгледаме
производствените разходи в дългия период. Техният анализ ще помогне да обясним кое
определя чувствителността на разходите спрямо произвежданите количества и при какви
обстоятелства се получават икономии от мащаба на производството.
6.1. Производствена функция

Подходът при търсенето на решенията относно производството в много отношения е схо-
ден на приложения в теорията за потребителския избор. Ако в теорията за индивидуал-
ния потребителски избор задачата бе да се избере тази комбинация от достъпни стоки,
при която потребителят получава максимална полезност, то в теорията за производството
задачата ще бъде да се намери комбинацията от фактори, с които при определени огра-
ничения се произвежда максимално количество продукция. От това, че при решаването
и на двете задачи се търси максимизация на някаква целева функция при дадени ограни-
чения, следват и аналогиите в използвания инструментариум и математически апарат.
Различията касаят само дефинирането на целевата функция и ограниченията. В действи-
телност производителят може да се разглежда дори като потребител (не на стоки, а на
ресурси), стремящ се да постигне максимална полезност не в потреблението на крайните
стоки, а в потреблението на ресурсите. Тъй като обаче ползата за производителите е свър-
зана с произвежданото от тях количество, в теорията за производството функцията на по-
лезността следва да се подмени с производствена функция (production function).
Нека приемем, че се произвежда само
6.1.1. Определение и графично представяне една стока и означим нейното коли-
чество с Q. Производството на тази
стока може да се осъществи с използ-
ването на редица комбинации от ресурси, които ще наричаме вложени или производст-
вени фактори. Такива могат да бъдат трудът, N, капиталът К, електроенергията и редица
други. За да запазим обаче анализа по-опростен ще допуснем, че в производствения про-
цес се използват само два фактора - труд и капитал. Подобно допускане не е реалистично,
но тъй като не променя изводите на модела може да бъде възприето.
Производствената функция дава максималното количество продукция, което може да се
произведе с дадена факторна комбинация. Нейният общ математически вид при два фак-
тора е:
Q =F(N,K) (6.1),
където (N,K) е използваната комбинация от производствени фактори.
Така дефинирана производствената функция показва технологично ефективните начини

за производство на всяко количество продукция. Конкретната и форма зависи от произ-

водствената технология и промяната в използваната технология води до изменения и в
производствената функция, т.е. до промени във връзката между вложени фактори и го-
това продукция.
Ние няма да се интересуваме как се извлича производствената функция. Това е задача на
инженерите, които по-добре познават технологичните връзки в производството. Проб-
лем на икономистите е да покажат кои от технологично ефективните начини за производ-
ство са и икономически ефективни. Критерият, който се използва за оценка на икономи-
ческата ефективност произтича от критерия на Парето. Предефиниран за начините на про-
изводство, той би гласил: ефективна е тази комбинация от вложени фактори, при която
използването на по-малко количество поне от единия, при постоянно количество на
другия, ще доведе до съкращаване на производството. Ако е възможно да се използва
по-малко количество поне от единия фактор, и това не води до спад в производството,
подобно производство не може да е икономически ефективно. При него производите-
лите не максимизират печалбата си, защото имат възможност да получат същото коли-
чество продукция, но с по-малко вложени фактори, т.е. с по-малко разходи.
Полезно е още на този етап да ограничим анализа на производствената функция само до
тези производствени функции, или до тези техни участъци, които могат да предложат ико-
номически ефективни решения. Техните основни характеристики са следните:
Първо, увеличаването на количествата от производствените фактори води до възмож-
ност за увеличаване и на произвежданото количество продукция.
Възниква много важен въпрос: как ще се увеличи производството при еднакво пропорци-
онално увеличение на вложените фактори или, казано с други думи, как ще се измени
количеството при изменение на мащаба на производството. Отговорът зависи отново от
характера на използваната технология.
Понякога удвояването на вложените фактори води до по-голямо от двойно увеличаване
на продукцията. В този случай се говори за увеличаваща се възвръщаемост от мащаба.
Тя може да бъде следствие например от по-добрата организация на едромащабното про-
изводство и възможностите за специализация и разделение на труда, които то осигурява.
В други случаи двойното увеличаване на производствените фактори води до по-малко от
двойно увеличаване на производството. Това е т.н. намаляваща възвръщаемост от ма-
щаба. При нея разходите по управлението на по-мащабното производство явно надхвър-
лят ползите.
Третият вариант е този, при който двойното увеличаване на количествата вложени фак-
тори води до точно двойно увеличаване на произвежданата продукция. Тогава производ-
ствената функция е хомогенна от нулева степен и съществува постоянна възвръщаемост
от мащаба.
Посочените три случая могат да се обобщят:
Ако вложените фактори в производствената функция Q=F(N,K) се увеличат n пъти, възвръ-
щаемостта от мащаба ще бъде:

120
Възвръщаемост от мащаба При
Увеличаваща се F(n.N,n.K)>n.F(N,K)
Намаляваща F(n.N,n.K)<n.F(N,K)
Постоянна F(n.N,n.K)=n.F(N,K)
Второ, увеличаването на количеството на единия влаган фактор, при запазване на коли-

чеството на другия, също води до увеличаване на производството. Допълнителната про-
дукция, получена при използването на допълнителна единица труд (капитал) и неиз-
менно количество капитал (труд) се нарича пределен физически продукт (marginal
physical product) на труда (капитала) и се означава с МРРN (MРPK).
Ако решенията на производителите са рационални, пределните продукти на труда и ка-

питала трябва да бъдат винаги положителни. При положение, че пределният физически
продукт на даден фактор е отрицателен или нула, производителят няма да максимизира
печалбата си. Тогава той може да увеличи производството, използвайки по-малко коли-
чество от фактора с отрицателен пределен физически продукт. Така от по-голямото про-
изводство ще нараснат приходите, от по-малкото количество от вложения фактор ще се
съкратят разходите и като цяло печалбата ще се увеличи. Същото се отнася и за факторите
с нулеви пределни продукти. Използването на по-малко от тях няма да намали производ-
ството и също ще увеличи печалбата. Щом като променяйки използваната факторна ком-
бинация производителят има възможност да увеличи печалбата си, влагайки тази фак-
торна комбинация в производството той не максимизира печалбата си и, следователно,
не прави рационален и икономически ефективен избор.
Трето, допълнителното увеличаване на количеството на единия влаган фактор, при запаз-
ване на количеството на другия, води до намаляващо увеличаване на производството.
Това на практика означава, че пределният физически продукт на всеки фактор намалява
с увеличаването на използваното количество от този фактор. Така например, при посто-
янно количество капитал увеличаването с една единица на използвания труд ще доведе
до нарастване на производството, но това нарастване ще е по-малко от предизвиканото
от предишната единица труд. Посочената зависимост е универсална и е известна като за-
кон за намаляващата възвръщаемост.
Четвърто, увеличаването на единия производствен фактор води до увеличаване на пре-
делния физически продукт на другия фактор. На практика това означава, че използвайки
повече капитал (труд), допълнителното производство, което се получава от дадена еди-
ница труд (капитал), нараства.
За да бъде анализът по-реалистичен ще разгледаме възможните решения за разширя-
ване на производството в два периода. Първият от тях е краткият период. В него единият
от двата производствени фактора е постоянен. Срокът, в който той не може да се променя
определя и времевата граница на този период.
В икономическата литература е прието, че ресурсът, който се променя в по-дълги периоди

от време, е капиталът. Това, разбира се, е съвсем условно, но от гледна точка на изводите
няма никакво значение кой от двата фактора се приема за постоянен. Така периодът, в
който производителят използва неизменно количество капитал, ще бъде краткият пе-
риод. В него не може да се използва различно количество капитал и производството се
увеличава само ако се използва повече от променливия фактор. Следователно фактор-
ната комбинация, която се влага за производството на по-голямо количество, съдържа
еднакво количество капитал, но по-голямо количество труд.
Зависимостта между влагания труд и производството се нарича функция на общия про-
дукт на труда (total product of labor) и се отбелязва с ТPN. Наименованието и е свързано с
това, че функцията дава количеството на продукта, което се получава при използването
на различни количества труд и постоянен капитал.
На фигура 6-1 е представена една харак-
6.1.1.1. Функция на общия продукт на труда терна функция на общия продукт на труда.
Фигура 6-1. Функция на общия продукт на труда
TPN TPN
0 N*
N
Вижда се, че с увеличаване на използвания труд произвежданото количество нараства.
Това напълно отговаря на второто свойство на производствените функции, а именно, че
при постоянно количество от единия фактор увеличаването на другия води до ръст на
производството.
Функцията на общия продукт може да се разглежда и като краткосрочна производствена
функция, но никога не бива да се забравя, че тя дава връзката между използван труд и
продукция при постоянен капитал. Ако количеството на капитала бе друго, формата на
функцията би била различна. Така например, ако използваният капитал бе повече, от фи-
гура 6-1 може да се направи изводът, че всяко количество продукция сега ще се произ-
вежда с по-малко труд, т.е., общият продукт за всяко количество труд сега ще е по-голям.
Това означава, че ако капиталът бе по-голям, на фигура 6-1 функцията на общия продукт
на труда щеше да бъде повдигната нагоре спрямо тази, която е представена там, и об-
ратно, ако капиталът бе по-малко, функцията щеше да е преместена по-надолу.
Важна характеристика на функцията на общия продукт е не само нейният положителен
наклон, но и това как този наклон се изменя - дали расте или намалява. Най-често сре-

122
щана ситуация е тази от фиг. 6-1, в която наклонът първоначално расте, след това е пос-
тоянен и накрая намалява. Математическият смисъл на наклона е, че той показва допъл-
нителната продукция, която се получава при използването на допълнителна единица
труд и постоянно количество капитал. В предишната тема дефинирахме тази величина
като пределен физически продукт на труда.
Първоначалният нарастващ наклон означава, че допълнителното количество труд води
до все по-голямо увеличаване на допълнителното производство. В тези участъци на фун-
кцията на общия продукт на труда съществува увеличаваща се възвръщаемост от труда.
На фигура 6-1 увеличаващата се възвръщаемост се появява при използването от нула до
N* единици труд. Тогава, когато наклонът не се изменя, допълнителното количество труд
създава постоянна допълнителна продукция. В този случай, който на фигура 6-1 е свързан
с използването на N* единици труд, имаме постоянна възвръщаемост от труда. И накрая,
ако наклонът намалява, допълнителните единици труд ще водят до все по-намаляващо
увеличаване на продукцията. Тогава имаме ситуация на намаляваща възвръщаемост от
труда. На фигура 6-1 тя се появява при използването на повече от N* единици труд. Зако-
нът за намаляващата възвръщаемост гарантира, че този участък от функцията на общия
продукт винаги съществува.
На практика е възможно да има и отрицателна възвръщаемост от труда. При нея допъл-
нителната единица труд води до намаляване на производството. Тук последните наети
работници няма да увеличават производството, а ще пречат на останалите да работят.
Макар това да е доста срещана ситуация у нас, ние няма да я разглеждаме. Задачата ни е
да анализираме не всеки, а само оптималния избор на производителите. А явно е, че на-
емането на тези количества труд не е оптимално.
Много удобно и често срещано е извли-
6.1.1.2. Извеждане на функцията на пределния чането на функцията на пределния про-
физически продукт на труда дукт от функцията на общия продукт. В
него се използва познатата ни особе-
ност, че величината на пределния продукт на коя да е единица труд е равна на наклона
на функцията на общия продукт в тази нейна точка, която съответства на същата единица
труд. За целта трябва да се следват стъпките, илюстрирани на фигура 6-2.
Фигура 6-2. Извличане на функцията на пределния физически продукт
TPN TPN
MPPN * A
B
* MPPN
0 Nn-1 Nn N

Ако искаме да намерим пределния продукт на произволната Nn-та единица труд, трябва
да се извърши следното:
1. През Nn се прекарва вертикална линия до пресичането и с функцията на общия про-
дукт в т. А.
2. Построява се допирателната на функцията на общия продукт в т. А.
3. През Nn-1 единици труд на хоризонталната ос се нанася линия, успоредна на допира-
телната в т. А, до пресичането и с вертикалната линия NnA в т. В.
Получената т. В е точка от функцията на пределния физически продукт на труда. Верти-
калното разстояние NnB е равно на пределния продукт на Nn-тата единица труд. Това е
така, защото пределният физически продукт на Nn-тата единица труд е равен на наклона
на ТРN в т. А. Но наклонът на ТРN в т. A е равен на наклона на Nn-1В, а последният е равен
на NnВ/Nn-1Nn. Тъй като Nn-1Nn е единица, следва, че NnB е точно пределният продукт на n-
тата единица труд.
Що се отнася до формата на функцията на пределния продукт, тя зависи от вида на функ-
цията на общия продукт. Ако първоначално наклонът на ТРn расте, МРРn расте. Така в ре-
гионите на растяща възвръщаемост от труда пределният продукт на труда има положите-
лен наклон. В точката, в която наклонът на ТРn нито расте, нито намалява, МРРn е в своя
максимум. В регионите, в които наклонът на функцията на общия продукт намалява, фун-
кцията на пределния продукт има отрицателен наклон и също намалява с увеличаване на
количествата труд. Както вече посочихме, този регион винаги съществува и това е следс-
твие от закона за намаляващата възвръщаемост.
Макар да е възможно, рационалните производители няма да използват по-голямо коли-
чество труд от N* (вж. фиг. 6-1). Там пределният продукт е отрицателен, а това не е ефек-
тивно. По тази причина N* се нарича граница на интензивното производство.
Друга важна функция, която може да се изведе
6.1.1.3. Извеждане на функцията на от функцията на общия продукт на труда, е тази
средния продукт на труда на средния физически продукт на труда APPN
(average physical product). Както показва назва-
нието и, тя дава производството, което може да се постигне с една единица труд. Мате-
матически, средният физически продукт на труда, или както кратко ще го наричаме - сред-
ният продукт на труда, е равен на частното на общия продукт на труда и количеството
труд:
𝑇𝑃𝑁
𝐴𝑃𝑃𝑁 =
𝑁
(6.2).
Геометричното извеждане на средния продукт е илюстрирано на фигура 6-3. То се осно-
вава на факта, че отношението на общия продукт на труда и количеството труд е равно на
наклона на лъча от началото до съответната на количеството труд точка от функцията на
ТРN. Така например на фигурата средният продукт на Nn единици труд е равен на NnA/OA.
Това обаче е точно наклонът на лъча ОА.
Геометричното построяване на функцията на средния продукт изисква за намирането на

124
всяка нейна точка да се следват следните стъпки:

1. През произволната т. Nn, в която искаме да намерим средния продукт, построяваме
вертикална линия до пресичането и с функцията на общия продукт в т. А.
2. Прекарваме лъча ОА .
3. През т. Nn-1 построяваме линия, успоредна на ОА до пресичането и с вертикала NnA в
т. В.
Разстоянието NnB е равно на средния продукт на Nn единици труд. Това е така, защото:
𝑁𝑛 𝐵 𝑁 𝐴
𝑁𝑛 𝐵 =
𝑁𝑛−1 𝑁𝑛
= наклона на Nn-1B = наклона на 0А = 0𝑁𝑛 = 𝐴𝑃𝑃𝑁 .
𝑛
Фигура 6-3. Построяване на функцията на средния продукт на труда
TPN TPN
APPN
B APPN
0 Nn-1 Nn N
Ако функцията на общия продукт има формата от фигура 6-4, средният продукт на труда
първо ще расте, а след това ще намалява. Причината е, че пределният продукт първона-
чално расте и е по-голям от средния продукт, а след това е по-малък от него. Изобщо,
щом пределната величина е по-голяма от средната, средната се увеличава, а щом пре-
делната величина е по-малка от средната - средната намалява. Например, нека приемем
за пределна величина височината на човека, който последен влиза в една стая, а за
средна - средната височина на тези, които са в стаята. Ако височината на допълнителния
човек е по-голяма от средната височина, средната височина ще се увеличи. Обратно, ако
височината на допълнителния човек е по-малка от средната височина, последната ще
спадне.
Откриваме една интересна зависимост между пределния и средния продукт. Когато пре-
делният продукт е по-голям от средния, средният продукт расте. Когато пределният про-
дукт е по-малък от средния, средният продукт намалява. Това може да се потвърди и с
анализа на функцията на общия продукт от фигура 6-4.
До N* единици труд във всяка точка от функцията на общия продукт наклонът на функци-
ята е по-голям от наклона на лъча от началото до съответната точка, а наклонът на лъча
расте с увеличаване на N. Познавайки връзката на МРPN с наклона на функцията и на АPРN
с наклона на лъча, можем да направим извода, че при тези количества труд MPPN>APPN и

APPN ще расте. При по-големи от N* количества труд, наклонът на функцията на общия

продукт е по-малък от наклона на лъча от началото до съответната точка, наклонът на
лъча намалява и, следователно, MPPN<APPN и APPN ще намалява.
Фигура 6-4. Връзки между средния и пределния продукт на труда
TPN TPN
MPPN
APPN A
MPPN
B APPN
0 N* N
От посочените връзки следва и последната: когато средният продукт е максимален,

средният и пределният продукт са равни. Максималният среден продукт е равен на най-
големия наклон на лъч от началото до точка от функцията на общия продукт. На горната
фигура това е точно наклонът на лъча през началото, който се допира до функцията на
общия продукт в т. А. В допирната точка обаче пределният продукт също е равен на нак-
лона на тангентата. Така, когато средният продукт е в максимума си, средният продукт е
равен на пределния продукт. След този максимум функцията на средния продукт придо-
бива отрицателен наклон и използването на по-големи количества труд от N* води до
намаляване на продукцията, която се произвежда с единица труд. По тази причина N*,
съответстваща на максималния среден продукт, се нарича граница на екстензивното про-
изводство.
Нека сега да разгледаме разходите, свързани с производството.
6.2. Характерни черти на икономическите разходи

Хората широко използват термина "разход", но често му придават различно значение.
Нерядко разбирането за производствен разход на изпълнителния директор е едно, на
счетоводителя - второ, на синдикалния лидер - трето, а на данъчния инспектор - четвърто.
Производствените разходи се явяват винаги пос-
6.2.1. Същност и оценка на иконо- ледица от производствените решения. В този
смисъл не самият продукт, а решението той да се
мическите разходи произвежда в определено количество поражда
разходи. В какво се състоят те?

126
Ако даден производител реши да предложи на пазара определено количество продук-

ция, той ще трябва да вложи някакви ресурси. Това обаче го лишава от възможността да
използва по друг начин тези ресурси - за производството на същия или друг продукт, или
чрез продажбата им да увеличи личното си потребление и богатство. Например, ако най-
добрият инженер в предприятието бъде назначен за началник на един от цеховете, ди-
ректорът се лишава от възможността да използва този човек като заместник по техничес-
ките въпроси, главен технолог, обикновен работник или контрольор. Оценката на разхо-
дите за всеки ресурс или група ресурси винаги е свързана с ползите, които би донесло
алтернативното им използване. Невъзможността да се реализира най-добрата алтерна-
тива на взетото решение за използване на ресурсите е вредата от това решение и, следо-
вателно, негов разход. Това обаче може и да не бъде единственият разход. Често произ-
водството причинява определени преки вреди - екологични, здравни, политически и др.
Тези вреди също представляват разходи и следва да се отчитат.
Така в икономическата литература под производствен разход се разбира, първо, стой-
ността на най-добрата пропусната алтернатива на даденото производство и, второ, неже-
ланите последици от производството. Едно по-кратко определение на разходите е, че те
са пропуснатите общи ползи от най-ценната алтернатива на производството, където об-
щата полза е сума от ползата от самата най-добра алтернатива и ползата от спестените
вредни последици от реализирането на производственото решение.
След като определихме в какво се състоят разходите следва и въпросът как да се измерват
те. Процедурата за това изисква следните три стъпки:
1. Определя се оптималната факторна комбинация за изпълнението на дадената про-
изводствена цел.
2. Определят се алтернативните начини за използването на ресурсите от оптималната
факторна комбинация. Тук възникват два сериозни проблема.
Първият е, че алтернативите зависят от това на кое йерархично стъпало в организацията
се взема решението за използването на ресурсите. Алтернативите пред началника на
цеха за това какво да прави един от неговите работници са много по-малко от тези пред
по-висшите нива. Последните ще включват в себе си не само всички възможности за ра-
бота в цеха, от който е работникът, но и тези за работа в други цехове, в администрацията,
помощното стопанство, охраната и т.н. Изобщо, колкото по-високо в организационната
стълбица е взимащият решение, толкова повече са алтернативите пред него. Тогава, ал-
тернативите на кое йерархично ниво да се разглеждат в анализа на разходите? Еднозна-
чен отговор няма, но винаги следва да се отчита, че ако се разглеждат алтернативите на
едно твърде ниско ниво анализът може да бъде задълбочен, но поради пропускането на
много от алтернативите няма да бъде достатъчно изчерпателен, а ако се разглеждат ал-
тернативите от твърде високо ниво той ще бъде широк, но може да загуби своята дълбо-
чина. И в двата случая изводите ще бъдат неточни.
Вторият проблем е, че алтернативите зависят и от това кой взема решението, каква е
неговата подготовка, опит и аналитични способности. Слабият професионалист вижда
малко възможности, а добрият управляващ - много. Чии алтернативи тогава да се разг-
леждат? Разбира се, и тук не би трябвало да се търсят напълно рационалните решения, в

които хората имат пълна информация и неограничени възможности да я обработват и

анализират. В своето поведение икономическите агенти са винаги ограничено рацио-
нални и никога не могат да обхванат всички налични алтернативи. Ако анализите разг-
леждат всички възможности за рационален избор, те винаги ще стигат до заключението,
че във вземаните решения ползите са по-малки от загубите.
3. Оценяват се алтернативите и се определя най-благоприятната. Това е последната
стъпка в анализа на разходите, заради която се правят и първите две. Нейната цел е да
определи стойността на най-ценната друга възможност за приложение на влаганите ре-
сурси, а това е и самият разход за производственото решение да се използват тези ре-
сурси. Въпросът, който възниква е в какви мерни единици да се прави оценката? За да
бъдат оценките съпоставими следва да са изготвени във всеобща мярка. Ролята на такава
не могат да играят нито килограмите, нито градусите, нито литрите. Всеобщо призната
единица за измерване на пазарната стойност на нещата се явяват само парите.
Така описаните три стъпки дават икономическата оценка на разходите за всяко производ-
ствено решение. Съобразяването с тях осигурява оптималност в избора на производите-
лите и точната им преценка за това какво губят, когато реализират едно или друго реше-
ние. Практическото реализиране на тези стъпки обаче е доста трудно. Възможно е алтер-
нативите да не бъдат точно определени, а и дори да са, остава вторият риск - да не могат
да се сравняват поради липсата на съответна парична оценка. Тогава как на практика да
се измерват разходите? Един елементарен и доста точен механизъм за това предлага па-
зарът. Това са цените.
Нека да вземем един кораб и един самолет, ко-
6.2.2. Цените като измерител на ито имат еднаква цена. Тя показва, че ресур-
сите, с които те се произвеждат, могат да се раз-
производствените разходи менят на пазара, т.е., че обществото оценява
като еднакви най-добрите алтернативи на про-
изводството на кораба и самолета. Така паричната цена помага в оценката на различните
продукти. Тя може да направи същото и за ресурсите. Ако един вид труд има по-висока
цена от друг, най-доброто алтернативно приложение на първия трябва да е по-ценно от
най-доброто алтернативно приложение на втория. Ценовият механизъм автоматично
осъществява втората и третата стъпка в оценката на разходите: намира алтернативите,
сравнява ги и определя стойността на най-ценната от тях. Както доказахме още в първата
глава, при добре работещи пазари, цената може да измерва алтернативния разход много
точно.
Въпреки че преките парични разходи са добър помощник в определянето на разходите,
следва да се отчита, че е възможно и разминаване между двете величини. Не случайно
вече използвахме термина "общи разходи", а не термина "парични разходи". Повечето
влагани фактори се заплащат от производителите и разходите за това добре оценяват ал-
тернативните разходи за използването на ресурсите. В много случаи, обаче, производи-
телите не заплащат нищо за използваните фактори и, следователно, паричните разходи
за тях ще бъдат нула. Това са например ресурсите, собственост на самите производители.
Ако те работят в своето предприятие, няма да получават работна заплата и да правят па-
рични разходи за нея; ако използват собствени финансови средства, няма да получават

128
лихва и няма да правят парични разходи за нея; ако влагат собствено оборудване и земя,
няма да получават ренти и също няма да правят парични разходи за тях. Ако в разгледа-
ния пример използвалият, в крайна сметка, земята човек я притежаваше в самото начало,
той нямаше да направи паричния разход от 30 хил. лв.
Във всички тези случаи не съществуват парични разходи, но съществуват непарични раз-
ходи. Тяхната величина също представлява стойността на най-доброто алтернативно из-
ползване на тези фактори. Така например, ако най-високата заплата, която производите-
лят можеше да получи на друго място е 10 хил. лв., това е алтернативната цена на неговия
труд и тази стойност трябва да се разглежда като разход. Ако той можеше да получи най-
много 100 хил. лв., давайки под наем използвания от него офис, това е алтернативната
стойност на този офис и тя също трябва да се разглежда като разход. Ако производителят
от примера със земята може да получи за нея 30 хил. лв., но не я продава, а я използва,
алтернативният му разход е 30 хил. лв. Изобщо, сумите, които производителите можеха
да получат за притежаваните от тях и влагани в производството фактори, са оценката на
производствените разходи за тези фактори. За разлика от останалите, които производи-
телите заплащат, тези разходи нямат парична форма и затова се наричат скрити разходи
(implicit costs).
Така, разходът за производството е равен на сумата от преките парични разходи и скри-
тите разходи за използваните ресурси.
По-внимателното вглеждане в горното може да ни помогне да открием още един проб-
лем, свързан с оценката на разходите. Той е следствие от фактора време. И паричните, и
скритите разходи зависят от времевия период, в който ги разглеждаме. Една е цената на
ресурса при неговото купуване, друга при влагането му в производството, трета - при про-
дажбата на готовия продукт и четвърта - в момента на анализа. Възниква въпросът коя
цена на ресурса да се включва като разход.
Счетоводителят би отговорил, че следва да се вземе действителния паричен разход в мо-
мента на придобиване на ресурса. За икономиста подобно становище е защитимо само
при неизменна във времето цена на ресурса. Ако например през 1989 год. сте купили
суровини за 50 хил. лв., но вложите тези суровини през 1994 год., когато те струват 750
хил. лв., вашият разход е 750, а не 50 хил. лв. Най-добрата възможност, която губите, из-
ползвайки суровините, има оценка от 750 хил. лв. и затова в анализа на разходите си
следва да отчитате тази стойност.
Подобно е положението и с ресурсите, които се влагат за по-дълги периоди. Ако маши-
ната, която използвате, е с изтекъл срок на амортизация, разходите, които ще начисли
счетоводителят за по-нататъшното и използване, са нула. Икономистът едва ли ще при-
еме това. То би означавало, че тази машина или не струва нищо, или че годишната и екс-
плоатация не намалява нейната пазарна оценка. Ако днес машината може да се продаде
на пазара за 50 хил. лв., а след година за 40 хил. лв., разходът за използването и през
годината е 10 хил. лв. Това, разбира се, е вярно, ако левът днес е равен по ценност на лева
след една година. Явно, в условията на инфлация, това не е така и оценката трябва да
бъде по-висока от 10 хил. лв. Точната преценка на разходите в подобни случаи налага
използването на метода на сегашната стойност и привеждането на всички величини към
един момент. Този метод ще бъде разгледан по-нататък.

Разбирането в икономическата теория за влиянието на времето произтича от подхода,

който тя използва за дефинирането на производствените разходи. Това бяха стойностите
на най-добрата пропусната алтернатива, но това не са нито миналите пропуснати алтер-
нативи, нито бъдещите алтернативи. И двете не съществуват. Алтернативи за производ-
ството са само текущите възможности в периода на влагането на ресурсите и следова-
телно това, което трябва да се отчита като разходи, са текущите разходи за ресурсите в
този период. Покупните цени отразяват възможностите в отминалия момент на придо-
биването на ресурса, а цените в момента на продажбата на стоката отразяват алтернати-
вите в един бъдещ и също несъществуващ в момента на избора период.
Дотук разкрихме същността на производствените разходи и определихме начините за
тяхната оценка. Тъй като целта ни е да анализираме разходите от гледна точка на взема-
щия решение, възниква въпросът кои разходи следва да се отчитат в икономическите ана-
лизи.
Много от икономическите разходи не се отчитат от взе-
6.2.3. Отчитането на разходите мащите решения и се разглеждат като несъществени
разходи (irrelevant costs). Причините за това са две.
Първата е, че за много от тях бремето на разхода не пада върху вземащият решението,
а е носено от обществото или други индивиди. Ако производителят не трябва да заплаща
разхода, който създава с дейността си, той не се интересува от неговия размер. Всички
тези разходи, които лежат извън интереса на производителите и които не се отчитат в
техните анализи, се наричат външни разходи (external costs). Те са свързани с безплат-
ните ресурси и субсидиите. Производителите, например, отчитат разходите за квалифи-
кация на персонала си само ако те заплащат за нея. Ако плаща правителството или общи-
ната, те няма да включват направените разходи в своите сметки и няма да се интересуват
от тях. Друг пример са нежеланите последици от производствения процес, които не се
компенсират от производителите. Ако производството е свързано със замърсяване на
въздуха и изхвърляне на токсични вещества, но производителят не заплаща причинените
от него вреди, той няма да се интересува от тях. В тези два случая - безплатните ресурси
и замърсяването - производителите не отчитат и не понасят всички разходи. В тях разхо-
дът от гледна точка на обществото е по-голям от частния разход на производителя; пазар-
ният механизъм не успява да накара този, който причинява разходите да ги компенсира
и се създават условия за пазарни провали. Тези ситуации ще бъдат обект на нашия анализ
в последната тема.
Втората причина да не се отчитат в икономическите анализи всички разходи е, че част от
тях са невъзвратими разходи. Икономистите разглеждат тези разходи като "потънали"
(sunk costs). Те не са реални, тъй като не се влияят от вземаните решения и, следователно,
нямат значение в процеса на вземането на решение. Нека разгледаме за пример произ-
водството на автомобили. Разходите, които ще се отчитат в това производство, са за вла-
ганите материали, суровини, труд и т.н. Разходите за разработката и конструирането на
автомобила няма да са от значение за производството. Те са невъзвратими и не оказват
влияние върху разходите за производството, а следователно и върху решението, колко
автомобила да се произвеждат. Каквото и да е производственото решение, предшества-
щите го невъзвратими разходи са едни и същи. Разбира се, потъналите разходи са важни

130
при по-мащабната оценка на състоянието на производителя, но тогава те не могат да се

разглеждат като потънали. Ако анализът е за това какъв нов автомобил да се произведе
и в какви количества, разходите за разработката и конструирането няма да бъдат невъз-
вратими и ще трябва да се отчитат.
Несъществени разходи могат да съществуват и в процеса на производството. Ако произ-
водителят реши да увеличи с 10% количеството на произвежданите автомобили, той ще
трябва да увеличи някои разходи - за материали, суровини, заплати на работниците от
конвейера, но в същото време други разходи ще останат неизменни - за заплати на адми-
нистрацията, охрана, отопление, осветление, покриване на задълженията към банките и
т.н. Първата група разходи са за влагани фактори, които изменят своето количество при
промяна на производството. Това са променливи фактори и затова разходите, свързани с
тях се наричат променливи разходи (variable costs). Втората група разходи са за посто-
янни фактори. Те не зависят от количеството и затова се наричат постоянни разходи (fixed
costs). Ако искаме да оценим ефекта от увеличеното с 10% производство върху разходите,
можем изобщо да не анализираме постоянните разходи. Те не се влияят от решението
колко да се произвежда и, следователно, не са важни за него. Разбира се, от вече знаем,
че в един по-дълъг период от време и при по-големи промени в производството всички
фактори могат и трябва да бъдат променливи. Така с увеличаване на разглеждания пе-
риод постоянни разходи вече няма да съществуват и всички производствени разходи, ко-
ито се поемат от производителя, ще станат важни за производственото решение и ще
трябва да се включват в икономическите анализи.
Концепциите за невъзвратимите, постоянните и променливите разходи илюстрират още
веднъж сложността и възможните проблеми при разграничаването на имащите значение
разходи. Тези проблеми произтичат от факта, че разходите зависят от времето, сферата и
хоризонта на анализираното производствено решение. Нужно е да се прилага голямо
внимание при оценката на всяко производствено решение, точно да се определя специ-
фиката на избора и особеностите на неговите последици. При това винаги следва да се
отчита, че съществените разходи за всеки анализ и решение са тези, които зависят от това
коя от възможните алтернативи е приета. В нашия анализ на разходите в следващите две
точки ще се стремим да отчитаме тези особености: няма да включваме невъзвратимите
разходи и ще разделим периодите на два - кратък и дълъг. Това в теорията е лесно и не
създава особени трудности, но на практика точното дефиниране и откриване на същест-
вените разходи е далече по-трудно.
6.3. Разходи в краткия период

Функциите на разходите показват връзките между произвежданата продукция и мини-
мално необходимите разходи за нея. Те не разкриват действителните разходи за произ-
водството на всяко количество, а показват най-малките разходи за производството на раз-
лични количества от продукта при съществуващите технологии. Дали те ще бъдат постиг-
нати или ще бъдат надхвърлени, зависи от самите производители.
Както вече посочихме, разходите, които трябва да се отчитат в икономическите анализи
зависят от разглеждания времеви период и от наличието на постоянни разходи в него.

Поради тази причина ще започнем нашия анализ с функциите на разходите в краткия пе-
риод. В него част от факторите се влагат в постоянни количества и, следователно, са свър-
зани с постоянни разходи. В следващите теми ще докажем, че тези постоянни разходи
няма да оказват влияние върху краткосрочните икономически решения и няма да се от-
читат от тях. По тази причина една от задачите на анализа на краткосрочните разходи е
точното им разграничаване с отделянето на променливите от постоянните разходи.
Нека отново допуснем, че в производството се вла-
6.3.1. Функции на общите раз- гат само два ресурса - труд N и капитал К, и че в раз-
глеждания период количеството на капитала не
ходи в краткия период може да се променя. Ако разходът за използването
на единица труд и капитал е съответно W и V, пос-
тоянните разходи FC са равни на V.K, а променливите разходи VC са равни на W.N.
Тъй като количеството на капитала и разхода за единица от него
6.3.1.1. Постоянни разходи не зависят от продукцията, постоянните разходи също няма да
зависят от обема на производството.
Така например, ако се използват две единици капитал, а цената на всяка негова единица
за разглеждания период е 1000 лв., постоянните разходи ще бъдат 2000 лв., независимо
какво количество се произвежда.
Този пример е илюстриран на фиг. 6-5. От нея се вижда, че кривата на постоянните раз-
ходи FC има постоянен нулев наклон. В резултат, постоянните разходи са 2000 лв., неза-
висимо от количествата. Те са толкова дори, тогава когато не се произвежда нищо.
Фигура 6-5. Крива на постоянните разходи
FC
FC
2000
0 Q
За разлика от постоянните, променливите разходи зависят от

6.3.1.2. Променливи разходи производството. Причината за това е, че променливите раз-
ходи се изменят в зависимост от количеството на променли-
вия фактор, а той е функция на произвежданото количество:
VC=W.N(Q) (6.3).
Тъй като увеличаването на производството изисква използването на повече от промен-
ливия фактор, обяснимо е, че то е свързано и с по-големи променливи разходи. Така кри-
вата на променливите разходи VC винаги има положителен наклон.

132
Кривата на променливите разходи може да се изведе от кривата на общия продукт на

променливия фактор. Тя показваше какво минимално количество от променливия фактор
трябва да се използва за производството на дадено количество продукция. Ако умножим
това количество от променливия фактор с разхода за единица от него, ще получим мини-
малния променлив разход за производството на даденото количество продукция. Гра-
фичният способ за построяване на кривата на променливите разходи е представен на фи-
гура 6-6.
Фигура 6-6. Построяване на кривата на променливите разходи

(а) (б)
Y TPL Q
Q*
A * B
450
0 N* N 0 Q* Q
VC VC
W.N
VC
W.N*
W.N* * *
B’ A’
0 N* N 0 Q* Q
(в) (г)
Фигура 6-6(а) илюстрира функцията на общия продукт на труда TPN, а нашата цел е да
построим кривата на променливите разходи на фиг. 6-6(г), на чиято хоризонтална ос е
количеството продукция, а на вертикалната ос - променливите разходи. За да постигнем
това ще използваме останалите две помощни диаграми. На фигура 6-6(б) е построена ли-
ния с 45-градусов наклон. Нейната задача е да пренася стойностите за количествата от
вертикалната ос на фиг. 6-6(а) върху хоризонталната ос на фиг. 6-6(г). Втората помощна
диаграма е фиг. 6-6(в). Нейната роля е да пренесе умножените с разхода за единица труд
стойности на труда от хоризонталната ос на фиг. 6-6(а) върху вертикалната ос на фиг. 6-
6(г). Чрез тази фигура едновременно се изчисляват променливите разходи и се пренасят
към фигура 6-6(г). Забележете, че тук стойностите се пренасят не в съотношение едно към
едно, а умножени с цената на труда. За целта, линията която се използва в преобразува-
нето е не 45-градусова, а има наклон равен на цената на труда W. Така за всяка точка от
тази линия стойността върху хоризонталната ос е N, а стойността върху вертикалната ос е
W.N. Естествено, ако цената на труда е един лев, линията ще има наклон единица и при

еднакъв мащаб на величините по двете оси ще съвпада с 45-градусовата линия.

Сега нека да установим как могат да се получат променливите разходи за производството
на произволно количество Q*. Чрез фиг. 6-6(б) количеството Q* се прехвърля от вертикал-
ната ос на фиг. 6-6(а) върху хоризонталната ос на фиг. 6-6(г). За целта първо се построява
хоризонталната пунктирана линия през Q* на фиг.6-6(а) до пресичането и в т. В с 45-гра-
дусовата линия от фиг. 6-6(б). След това от пресечната т. В се спуска вертикалната пункти-
рана линия до пресичането и с хоризонталната ос на фиг. 6-6(г). За да получим стойността
на променливите разходи за количество Q*, спускаме вертикална пунктирана линия през
т. A от кривата TPN, в която общият продукт е Q*, до пресичането и с линията W.N от фиг.
6-6(в). В пресечната точка В' стойността на хоризонталната ос е N* (това е точно количес-
твото труд, нужно за производството на Q*), а на вертикалната ос е разходът за труд W.N*.
След това построяваме хоризонтална линия през т. B' до пресичането и с вертикалната
линия Q*B. Получената пресечна т. А' е точка от кривата на променливите разходи VC. В
нея количество е равно на Q*, а променливият разход за производството му е W.N*.
По горе описания начин може да се намери променливият разход за производството на
всяко количество и, следователно, да се построи кривата на променливите разходи VC.
Сравнението между формите на кривите на общия продукт и променливите разходи
може да ни доведе до някои интересни изводи. Както се вижда, когато TРN отразява уве-
личаваща се възвръщаемост от труда, променливите разходи растат с намаляващ темп -
производството на всяка следваща единица изисква по-малко променливи разходи от
предишната. Обратно, когато TРN отразява намаляваща възвръщаемост от труда, промен-
ливите разходи растат с увеличаваща се норма.
Обяснението на тези зависимости е лесно, ако се отчете какво представлява възвръщае-
мостта от фактора. При увеличаваща се възвръщаемост от труда, влагането на всяка след-
ваща единица труд води до все по-голямо допълнително производство. Това означава
също, че в този случай всяка следваща единица може да се произведе с все по-малко
допълнително количество труд. След като за увеличаване на производството се използва
все по-малко допълнителен труд, разходите за труд, т.е. променливите разходи, ще се
увеличават с намаляващ темп. Така, когато TPN отразява увеличаваща се възвръщаемост
от труда, т.е., когато наклонът и расте с увеличаване на количествата труд, променливите
разходи за производството на всяка следваща единица продукция ще спадат, т.е. накло-
нът на VC ще намалява с увеличаване на количеството продукция (но никога няма да бъде
отрицателен).
В случаите на намаляваща възвръщаемост от труда нещата ще бъдат противоположни:
производството на всяка следваща единица продукция ще изисква влагането на все по-
вече променливи фактори и променливите разходи ще растат с увеличаващ се темп. Така,
когато наклонът на ТР намалява, наклонът на VC ще расте.
Познавайки тези връзки и отчитайки, че най-характерният случай е възвръщаемостта от
труда първо да расте, след това да е постоянна, а накрая да намалява, можем да обоб-
щим, че най-често кривата на променливите разходи ще има такава форма, че наклонът
и първо ще намалява, след това ще е постоянен и, накрая, при по-големи количества про-
дукция, ще расте.

134
6.3.1.3. Краткосрочни общи разходи След като разгледахме как се извеждат функциите на
постоянните и променливите разходи, можем да из-
ведем и функцията на краткосрочните общи разходи
STC.
За да получим графично STC трябва да отчетем, че:
STC=FC+VC (6.4).
Този израз означава, че кривата на краткосрочните средни разходи е вертикална сума от
кривите на постоянните и средните разходи. Фигура 6-7 показва резултата от вертикал-
ното сумиране на тези две криви.
Фигура 6-7. Криви на общите разходи
FC STC
VC VC
STC
FC
FC FC
0 Q
Анализът на фигурата извежда следните особености на кривата на краткосрочните общи

разходи:
• Тя е повдигната нагоре спрямо кривата на променливите разходи. Така при всяко
количество продукция вертикалното разстояние между STC и VC е равно на посто-
янните разходи FC и вертикалното разстояние между STC и FC е равно на промен-
ливите разходи VC.
• Като следствие от предната особеност, общите разходи при липса на производс-
тво са равни на постоянните разходи.
• При всяко количество продукция наклонът на STC е равен на наклона на VC. Това
е така, защото разликата между двете е независеща от количеството константа, а
геометричното влияние на константните величини е върху пресечната точка с вер-
тикалната ос, а не върху наклона на кривите.
• Следствие от предната особеност е, че наклонът на STC първоначално намалява,
а след това расте.
Функциите на общите, променливите и постоянните разходи да-
6.3.2. Средни разходи ват ценна информация на вземащите решения, но в икономичес-
ките анализи много по-често се използват функциите на средните

разходи. Те показват общите, променливите и постоянните разходи за производството не

на цялото, а на единица количество от продукцията.
Средните постоянни разходи AFC (average fixed costs) са равни на постоянните разходи
за производството на единица продукция:
AFC=FC/Q (6.5).
Наклонът на AFC винаги ще бъде отрицателен и с увеличаване на количеството ще нама-
лява по абсолютна стойност. (фиг. 6-8) Причината за това е, че постоянните разходи са
положителни и увеличаването на количеството води до нарастващо намаление на отно-
шението FC/Q, което е и средният постоянен разход. Така, ако FC=2000 лв., а се произ-
вежда една единица, AFC са 2000 лв.; ако се произвеждат 100 единици, AFC са 20 лв., а
ако се произвеждат 2000 единици, AFC са само един лев.
Фигура 6-8. Построяване на кривата на средните постоянни разходи
AFC
AFC
0 Q
Средните променливи разходи AVC (average variable costs) са равни на променливите

разходи за производството на единица продукция:
AVC=VC/Q (6.6);
Стъпките, които трябва да се следват за графичното построяване на функциите на сред-
ните разходи, са аналогични на вече използваните при получаването на кривата на сред-
ния продукт. Нека първо разгледаме средните постоянни разходи.
Кривата на средните променливи разходи има U-образната форма. (виж фиг. 6-9) Лесно
доказателство за това може да се намери по аналитичен път.
По дефиниция: AVC=VC/Q , но VC=W.N. Тогава AVC=(W.N)/W. След като отчетем, че
Q/N=APPN, се получава:
AVC=W/APPN (6.7).
От (6.8) може да се заключи, че: когато средният продукт на труда APPN расте, AVC нама-
лява; когато APPN намалява, AVC расте; когато APPN е в своя максимум, AVC е в своя ми-
нимум.
Вече доказахме, че APPN първо расте, а след това намалява. От това и от връзките между

136
APPN и AVC следва, че средният променлив разход първоначално намалява, а след това
расте.
Краткосрочните средни (общи) разходи SAC (short run average costs) са равни на краткос-
рочните общи разходи за производството на единица продукция:
SAC=AFC+AVC=(FC+VC)/Q (6.8).
Кривата на краткосрочните средни разходи може да се изведе лесно, ако вече сме пост-
роили AVC и AFC: трябва само да ги сумираме по вертикала. Получената крива е тази на
краткосрочните средни разходи SAC.
Особеностите на функцията на краткосрочните средни разходи SAC са илюстрирани на
фигура 6-9.
Фигура 6-9. Функции на пределните и средните разходи
SAC SMC SAC

AVC
SMC
AFC
AVC
0 Q1 Q2 Q
Те могат да се обобщят в следните четири точки:

• Вертикалното разстояние между SAC и AVC е винаги равно на AFC. С увеличаване
на количеството AFC спада, това разстояние намалява и двете криви се приближа-
ват.
• Наклонът на SAC първоначално намалява, а след това расте. Това е така, защото
при движение надясно по кривата на общите разходи наклонът на лъча от нача-
лото до точките от STC първоначално намалява, а след това расте.
• Кривата на краткосрочните средни разходи SAC се намира винаги над кривата на
средните променливи разходи AVC. Причината е, че при всяко количество накло-
нът на лъча от началото до кривата на общите разходи е по-голям от наклона на
лъча от началото до кривата на променливите разходи (вж. фиг. 6-9). Същото може
да се обясни и с това, че средните постоянни разходи са винаги по-големи от нула.
• Минимумът на SAC е при по-големи количества от минимума на AVC. Това озна-
чава, че в рамките на определени количества след минимума на АVC, увеличава-
нето на средните променливи разходи се компенсира от намалението на сред-
ните постоянни разходи и средните общи разходи продължават да спадат. (На

фиг. 6-9. минималните средни променливи разходи са при количество Q1, а мини-
малните краткосрочни средни разходи са при количество Q 2.)
Последната краткосрочна функция, която ще
6.3.3. Краткосрочни пределни разходи разгледаме е тази на краткосрочните пре-
делни разходи SМС (short run marginal costs).
Тя дава минималните разходи за производс-
твото на допълнителна единица продукция. Математически, краткосрочните пределни
разходи са:
𝜕𝑆𝑇𝐶
𝑆𝑀𝐶 =
𝜕𝑄
(6.9),
което означава, че те са числено равни на наклона на кривата на общите разходи при из-
следваната единица продукция. Тъй като при всяко количество наклонът на кривата на
краткосрочните общи и променливи разходи е равен, можем да запишем, че:
𝜕𝑉𝐶
𝑆𝑀𝐶 =
𝜕𝑄
(6.10),
т.е., че краткосрочните пределни разходи са равни на наклона на кривата на променли-

вите разходи. Тази особеност позволява кривата на пределните разходи да се извлича
както от кривата на краткосрочните общи разходи, така и от тази на променливите раз-
ходи. И в двата случая резултатът е еднакъв.
Краткосрочните пределни разходи са винаги по-големи от нула. Това е така, защото до-
пълнителното производство винаги изисква допълнителни разходи.
Освен това кривата на SMC има U-образна форма. Доказателство може да се получи и по
аналитичен път:
𝜕𝑆𝑇𝐶 𝜕𝑉𝐶 𝜕(𝑊.𝑁) 𝜕𝑁 𝑊
𝑆𝑀𝐶 = = = = 𝑊. = (6.11).
𝜕𝑄 𝜕𝑄 𝜕𝑄 𝜕𝑄 𝑀𝑃𝑃𝑁
От горното равенство следва, че когато MPPN расте, SMC намалява; когато MPPN намалява,
SMC расте; когато MPPN е в максимума си, SMC е в минимума си.
Тези връзки ни позволяват не само да докажем U-образната форма на кривата на крат-
косрочните пределни разходи, но и да заключим, че в границата на интензивното произ-
водство (тогава MPP бе нула) краткосрочните пределни разходи ще бъдат безкрайно го-
леми.
Други особености на краткосрочните пределни разходи са, че:
• Когато краткосрочните пределни разходи са равни на средните променливи и
общи разходи, последните са в минимумите си (вж. фиг. 6-9).
• Количеството, при което краткосрочните пределни разходи са равни на средните
променливи разходи, е границата на екстензивното производство. В него AVC е в
минимума си и, следователно, функцията на средния продукт на труда е в макси-
мума си. При максимума на средния продукт обаче се формира границата на екс-
тензивното производство. Така на фигура 6-9 границата на екстензивното произ-
водство се получава при количество Q1.

138
6.4. Производствени разходи в дългия период

За разлика от краткия период, в дългия няма постоянни фактори и производителят може
да използва всяка ресурсна комбинация.
Дългосрочният среден разход LAC е дългосрочният разход за производството на единица
продукция:
LAC=LTC/Q (6.12).
Фигура 6-10. Връзки между кривите на дългосрочните средни и пределни разходи
LAC LMC LAC

LMC
0 Q1 Q* Q
Кривата на дългосрочния среден разход може да се построи като обвиваща крива на

всички възможни краткосрочни разходи. На фигура 6-10, която представя най-често сре-
щаният случай, до количество Q* дългосрочните средни разходи спадат. Тази ситуация е
известна в икономическата литература като икономия от мащаба. В нея възвръщае-
мостта от мащаба нараства и производството на по-големи количества изисква по-ниски
средни разходи. При количество Q* LAC е в минимума си и това определя минималния
ефективен мащаб на производството. И накрая, след количество Q*, се появява намаля-
ваща възвръщаемост от мащаба и дългосрочните средни разходи се увеличават.
Макар и широко разпространена, U-образната форма на LMC и LAC не е единствената.
Възможно е кривата на общите разходи да е като тези от фиг. 6-11. Подобни случаи отра-
зяваха производства с растяща постоянна и намаляваща възвръщаемост от мащаба.
Какви ще са при тях дългосрочните криви на средните и пределните разходи?
Ако възвръщаемостта от мащаба е намаляваща, дългосрочните средни и пределни раз-
ходи ще растат с увеличаване на количеството и техните криви ще имат формата от фиг.
6-11(а). В този случай колкото по-голямо е производството, толкова по-високи са разхо-
дите за единица продукция. При подобна картина мащабното производство няма да бъде
ефективно.
При постоянна възвръщаемост от мащаба LTC е линейна. Това означава, че дългосрочните
средни и пределни разходи са неизменни при промяна на количеството и равни помежду
си. Тази ситуация е представена на фиг. 6-11(б). При нея разходът за производството на
допълнително количество продукция е равен на разхода за производството на всяка една

предходна единица. Производствените процеси, в които кривите на разходите имат та-

кава форма (или в които съществуват значителни участъци с такава форма), позволяват на
производителите да бъдат много гъвкави при изменение в пазарните условия. Те могат
да променят производството си без с това да понасят голямо увеличение на разходите.
Фигура 6-11. Възвръщаемост от мащаба и криви на дългосрочните средни и пре-

делни разходи
Лв. LMC Лв. Лв.

LAC
LAC LAC=LMC
LMC
Q Q Q
(а) намаляваща (б) постоянна (в) растяща възвръщаемост
И накрая, ако производствените функции отразяват увеличаваща се възвръщаемост от
мащаба, пределните и средни разходи непрекъснато намаляват (фиг. 6-11(в). При тази
ситуация съществуват постоянни икономии от мащаба: колкото повече се произвежда,
толкова по-ниски са средните разходи.
Наличието на икономии от мащаба придава значителна пазарна сила на производи-
теля. Намалявайки цените и увеличавайки производството, той може ефикасно да се
предпази от конкуренция. Ако нов производител реши да навлезе в такъв пазар, той ще
произвежда по-малко, ще има по-високи средни разходи и, следователно, няма да бъде
конкурентноспособен. Така икономията от мащаба е една естествена бариера за навли-
защите в отрасъла конкуренти и е желана ситуация за всеки вече установен в такъв отра-
съл производител. Нейната поява може да бъде естествена, но може и да се предизвика
от самия производител. Стратегиите за това ще бъдат разгледани в следващите теми, а
тук ще се ограничим само с посочването на някои от естествените причини за появата и.
Една причина за възникването на икономии от мащаба е големият дял на първоначал-
ните разходи за започването на производството. Примери за това са корабоплаването,
въздушният транспорт, електроснабдяването, водоснабдяването и т.н. Тези първона-
чални разходи имат въздействието на постоянните разходи в краткия период и ако те са
много високи, кривата на дългосрочните средни разходи придобива формата на кривата
на средните постоянни разходи.
Друг източник на икономии от мащаба се илюстрира с така нареченото "правило на двете
трети". Например във водния транспорт количеството на превозвания товар зависи от во-
доизместването на кораба, а при тръбопроводите количеството на пренасяния петрол
или газ зависи от диаметъра на тръбите. В същото време, разходите за построяването на
корабите и за производството на тръбите са свързани главно с тяхната площ. Тук продук-
цията е функция на обема, а разходът е функция на площта. От геометрията е известно,

140
че удвояването на обема е свързано с 67%-но увеличение на площта и, следователно, уд-

вояването на продукцията предизвиква около 70%-но увеличаване на разходите. Така
средният разход непрекъснато ще намалява с увеличението на водоизместимостта на ко-
рабите и диаметрите на тръбопроводите. Разбира се, неограничено увеличаване на обе-
мите, с цел намаление на средните разходи е невъзможно. Желанието на икономистите
за строителство на все по-големи кораби среща естествените технически ограничения за
тяхното газене и управляемост.
Трета причина за наличието на непрекъснато намаляващи средни разходи е появата на
ефекта от опита (learning by doing). Неговото най-ярко проявление можем да намерим в
електронната промишленост, автомобилостроенето, самолетостроенето и корабострое-
нето. В хода на производството хората се научават да работят по-добре, съкращават
брака, подобряват организацията на труда си и успяват да усъвършенстват производстве-
ните технологии. Всичко това води до намаляване на средните разходи за производст-
вото на всяко количество и до преместване надолу на тяхната крива. Забележете разли-
ката между ефекта от промяната от възвръщаемостта от мащаба и действието на ефекта
на опита. Измененията от възвръщаемостта от мащаба съответстват на преместване по
кривата на дългосрочните средни разходи, а ефектът от опита води до преместването на
самата крива. Тази разлика е илюстрирана на фиг. 6-12(а).
Фигура 6-12. Крива на опита
LAC Лв.
A
ACt A
LACt
ACt+1’ B B
ACt+1 LC
C LACt+1
0 Qt Qt+1 Q 0 t t+1 T
(а) (б)
На фигурата в края на периода t производството е Qt, а дългосрочните средни разходи са
ACt. Вследствие натрупания опит, в следващия t+1-ви период първоначалната крива на
дългосрочните средни разходи LACt се премества надолу до LACt+1, отразявайки с това
факта, че благодарение на натрупания опит средните разходи за производството на всяко
количество ще са по-ниски. Ако в края на t+1-вия период произвежданото количество е
Qt+1, средните разходи ще станат ACt+1 и равновесието ще се измести от т. A в т. С. Това
движение се дължи обаче на два ефекта: ефекта от опита, който позволява предишното
количество да се произвежда със средни разходи ACt+1' и ефекта на възвръщаемостта от
мащаба, който с увеличаване на производството от Qt на Qt+1 намалява разходите от
ACt+1' на ACt+1.

Чистият ефект от мащаба е изведен на фигура 7-12(б). На нея т. A представя дългосрочните

средни разходи в началото на периода ACt, а т. В - разходите за производството на същото
количество в края на периода. И на лявата, и на дясната диаграма движението от т. A в т.
В е следствие на ефекта от опита. По аналогичен на получаването на тези две точки начин
може да се намери ефектът от опита и в останалите периоди и да се състави кривата на
опита LC (learning curve). Тази крива дава промяната в средните разходи за производст-
вото на дадено количество в резултат от натрупания опит в процеса на производството.
Тъй като опитът е функция на времето, на хоризонталната ос времето служи за мярка на
натрупания опит. Кривата на опита има отрицателен и намаляващ по абсолютна стойност
наклон. Причината за първото е, че допълнителният опит не може да увеличава средните
разходи, а за второто - че с течение на времето възможностите за намаляване на разхо-
дите постепенно ще се изчерпват.
Подобно на икономията от мащаба, ефектът от опита дава значителни предимства на тези
производители, които успеят да го реализират. Те могат първоначално да поставят много
ниски цени, при които производството е на загуба. Тези ниски цени ще изиграят две фун-
кции: първо, ще ограничат конкуренцията и, второ, ще осигурят широк пазар и възмож-
ности за мащабно производство. В хода на това производство ефектът от опита ще снижи
значително производствените разходи, средните разходи сега ще се окажат под цената и
производителят ще започне да печели, несмущаван от конкуренция. Основна роля за това
развитие имат ефектът от опита и ниската цена. Ако първоначалната цена бе висока, щяха
да се появят конкуренти и пазарът щеше да е по-ограничен. В тези условия производите-
лите няма да могат да реализират ефекта от опита: тяхното производство ще бъде малко
(ще трябва да поделят и без това ограничения пазар със своите конкуренти) и, следова-
телно, не може да се разчита на натрупания производствен опит за съкращаване на раз-
ходите.
Производствена функция Среден разход
Възвръщаемост от мащаба Краткосрочен разход
Пределен (физически) продукт Дългосрочен разход
Функция на общия продукт Икономия от мащаба
Среден (физически) продукт Минимален ефективен мащаб на про-
Скрит разход изводството
Несъществен разход Правило на „двете трети“
Невъзвратим разход Ефект от опита
Променлив разход Крива на опита
Постоянен разход
ОБОБЩЕНИЕ
1. Производствената функция дава максималното количество продукция, което може

142
да се произведе от дадена факторна комбинация. Основните нейни особености са:

първо, увеличаването на количествата от производствените фактори води до въз-
можност за увеличаване и на произвежданото количество продукция; второ, пре-
делният физически продукт на всеки фактор е положителен и намалява с увелича-
ване на количеството на фактора; трето, увеличаването на количеството на кой да
е фактор води до увеличаване на пределните продукти на останалите фактори.
2. В кратък период производството може да се променя само ако се влага различно
количество променлив фактор. Връзката между количеството от този фактор и про-
извежданата продукция се дава с функцията на общия продукт. От нея могат да се
изведат функциите на пределния физически продукт и средния продукт на съот-
ветния променлив фактор.
3. Функциите на средния и пределния продукт първоначално растат, а след това на-
маляват. Когато пределният продукт е по-голям от средния продукт, средният про-
дукт расте. Когато пределният продукт е по-малък от средния продукт, средният
продукт намалява. Когато двата продукта са равни, средният продукт е в своя мак-
симум. Количеството от производствения фактор, след което пределният продукт
получава отрицателна стойност, дава границата на интензивното производство, а
количеството от него, при което средният продукт е максимален, дава границата
на екстензивното производство.
4. Икономическите разходи за дадено производство представляват стойността на
най-добрата пропусната възможност за приложение на влаганите в производст-
вото фактори. В тяхната оценка следва да се отчитат както паричните, така и скри-
тите разходи. Анализите не трябва да включват миналите разходи и тези, чието
бреме не се носи от вземащия решението.
5. Кривите на разходите в краткия период се извличат от кривата на пределния про-
дукт на променливия производствен фактор. Те показват минималните разходи, с
които може да се произведе всяко количество продукция. В краткия период същес-
твуват три функции на разходите: на общите, на променливите и на постоянните
разходи. На всеки от тези видове разходи съответства и среден разход, който по-
казва размера на съответния разход за производството на единица от продукта.
Краткосрочният пределен разход дава разхода за производство в кратък период
на допълнителна единица продукция. Функциите на средните променливи и пре-
делните разходи се изменят обратно на функциите на средния и пределния про-
дукт.
6. В дългия период липсват постоянни разходи. Формата на дългосрочните общи,
средни и пределни разходи се определя от възвръщаемостта от мащаба и измене-
нието на цените на влаганите фактори при промяна в закупуваните количества от
тях. При увеличаваща се възвръщаемост от мащаба дългосрочните пределни раз-
ходи са по-ниски от дългосрочните средни разходи, при постоянна - са равни, а при
намаляваща - дългосрочните пределни разходи са по-големи от дългосрочните
средни разходи. Ако с увеличаване на производството възвръщаемостта от ма-
щаба първо расте, а след това намалява, кривите на дългосрочните средни и пре-
делни разходи имат U-образна форма. Ситуацията, в която дългосрочните средни

разходи намаляват се обяснява с икономиите от мащаба и ефекта от натрупания

опит.
7. Независимо от разглеждания период, когато средните разходи са в своя минимум
пределните разходи са равни на средните разходи.

144
• Разберете логиката зад дефинирането на различните пазарни структури от

страната на търсенето и предлагането.
• Познавате четирите условия за възникването на съвършено конкурентен пазар
и в кои случаи реалната стопанска практика е най-близо до тези условия.
• Разберете защо фирмите, работещи в условия, близки до съвършено конкурент-
ните, приемат цените за дадени, не рекламират своята дейност и не разглеждат
останалите фирми в отрасъла като непосредствени конкуренти.
• Знаете какво е условието за максимизация на фирмената печалба, каква е спе-
цификата на това условие в случая със съвършената конкуренция и как при послед-
ната се извежда фирмената крива на предлагането.
• Познавате динамиката на развитието в конкурентния отрасъл, как се проме-
нят фирмените печалби в дълъг период и защо фирмите полагат усилия за да изля-
зат от състоянието на съвършена конкуренция.
• Можете да моделирате ефектите от промените в пазарните условия върху
краткосрочните и дългосрочни, цени, производство и печалби, както и връзката им с
измененията на разходите с ръста на пазарното предлагане.
С настоящата глава ще навлезем в анализа на пазарните структури. Целта ни ще бъде да

обясним формирането на цените и количествата, като в тази глава въведем основните
аналитични инструменти за това и представим идеалния вариант на съвършената конку-
ренция, а в следващите две се насочим към по-често срещаните случаи на монопол, оли-
гопол и монополистична конкуренция на стоковите пазари.
Ще започнем с дефинирането на основната фирмена цел на пазара - максимизацията на
печалбата. После ще разгледаме условията за поява на съвършено конкурентен пазар и
ще оценим доколко те са налице в реалната бизнес среда. След това ще определим какви
краткосрочни и дългосрочни решения трябва да вземат производителите, за да максими-
зират печалбите си при съвършена конкуренция. Когато приключим с индивидуалните
фирмени решения за предлагането, ще продължим с въпроса за пазарното предлагане и
факторите, които определят дългосрочната крива на пазарното предлагане.

Съвършена конкуренция 145
7.1. Какво максимизират фирмите?

Ако за индивидите от страната на търсенето приехме, че те се стремят към максимална
полезност, за поизводителите традиционно се приема, че се стремят да максимизират
своята печалба, т.е. разликата между своите приходите, генерирани на продуктовите па-
зари, и разходите си за закупуване на производствени фактори от ресурсните пазари. По-
добен подход се основава на разграничаването на производството и потреблението, при
което първото се разглежда като сфера дейност на фирмите, а второто – като територия
на домакинствата. Оттам максимизацията на печалбата е ограничена от производстве-
ната функция, показваща връзките между влагани фактори и резултати, функцията на тър-
сенето на продуктовите пазари и функцията на предлагането на ресурсните пазари. Нак-
рая, за да се постигне логическа завършеност на кръгооборота се допуска, че печалбата
се изразходва за закупуване на потребителски стоки съгласно теорията за търсенето, ко-
ято вече разгледахме.
Благодарение на революционния принос на
7.1.1. Максимизацията на печалбата Гари Бекер днес домакинствата се разглеж-
дат не само като потребители, но и като ос-
като основна цел на фирмите новни производители на домашни блага. С
това традиционното разделение на секто-
рите и специализацията на институциите в тях вече е напълно условно. В същото време
под влиянието на много фактори икономическата теория се отдалечава и от схващането,
че печалбата е единствената и най-важна цел на предлагащите. Сред тези фактори са ре-
гулирането на бизнеса, разпространението на публичните предприятия и организациите
с идеална цел, които значително изпреварват по присъствие ориентираните към печалба
в сферите на образованието, здравеопазването, информационните технологии и услуги,
екологията и културата.
Критиците на максимизацията на печалбата акцентират върху наличието на несъвмес-
тими с преследването на максимална печалба явления в традиционния ориентиран към
печалба бизнес, като например дискриминацията и непотизма. Те не отричат стремежа
към рационализъм, но считат, че той е свързан с максимизацията не на печалбата, а на
такива фактори като шансовете за оцеляване, общите приходи, заплащането, ръста на
продажбите, задоволяването на вкусове за дискриминация и др. Основният им аргумент
е в откъсването на собствеността от контрола и възлагането на последния на относи-
телно автономни мениджъри, които са контролирани слабо от собствениците и са мо-
тивирани от различни от техните интереси.
Разбира се, има граници в автономията на мениджърите. Ако собствениците бяха в дейс-
твителност безсилни, мениджмънтът би правил каквото пожелае, включително да пре-
върне стойността на организацията в парични и непарични облаги за себе си. Такава не-
ограничена власт да крадат обаче мениджърите нямат. Те трябва да се съобразяват с три
фактора, които превръщат в техен собствен личен интерес стремежа към максимална пе-
чалба и защитата на интересите на собствениците.

146
• Първият е опасността те да им бъде търсена отговорност или директно да бъдат

уволнени от управителните съвети или общите събрания на акционерите чрез гла-
совете на недоволните собственици.
• Вторият фактор е опасността да накърнят своята репутация. Ако недоволните ак-
ционери не могат да уволнят мениджмънта, те са в състояние да минимизират
загубите си, като продадат дяловете си и инвестират в бизнес, който смятат, че се
управлява според техните интереси и ще им носи дивиденти. В резултат на жела-
нието на акционерите да се освободят от акциите си репутацията на фирмата и
нейния мениджмънт ще пострадат, ценността на мениджърите на пазара за ме-
ниджърски услуги ще падне, с което ще се влошат бъдещите им възможности на
професионално развитие и преместване в по-престижни и осигуряващи повече
мениджърски облаги организации.
• Третият фактор е наличието на заинтересовани групи, които могат да пожелаят
да завладеят организацията и да я управляват сами. Ако организацията се конт-
ролира от неефективен или преследващ личните си интереси мениджмънт, печал-
бите ще спаднат и пазарната стойност на акциите ще намалее. В тези условия ня-
коя алтернативна управленска група може да закупи достатъчно количество от
обезценените акции и подкрепа от останалите акционери, за да овладее органи-
зацията и да отстрани неефективния мениджмънт. Впоследствие, заменяйки го с
добро управление, тя може да върне печалбите на нормалното им равнище и да
спечели от повишаването на цената на акциите.
В подобна среда на ограничена автономия мениджърите ще са принудени да удовлетво-
ряват интересите на акционерите и да се стремят към максимални печалби.
Нека сега да разгледаме какво решение относно производството би задоволило изисква-
нето за максимална печалба.
Печалбата П е разликата между об-
7.1.2. Условие за максимизация на печалбата щите приходи TR от продажбите на
готовата продукция и общите раз-
ходи ТС за производството й. Об-
щите разходи бяха разгледани в предходната глава. Те зависят от произведеното коли-
чество Q. Общите приходи от своя страна са произведение от произведеното количество
Q и цената Р, която според закона за търсенето също зависи от количеството. Така печал-
бата също ще зависи от количеството и за нея може да се запише:
П(Q) = TR(Q) – TC(Q) = P(Q).Q – TC(Q) (7.1)
За да получава максимална печалба, фирмата трябва да произвежда такова количество,
че да са спазени две условия. Първото съответства на условието за максимизация от
първи ред. То изисква производната на функцията на печалбата спрямо количеството да
е равна на нула:
𝑑П 𝑑𝑇𝑅 𝑑𝑇𝐶
= − = 0, (7.2)
𝑑𝑄 𝑑𝑄 𝑑𝑄
т.е. да бъде изпълнено изискването:

𝑑𝑇𝑅 𝑑𝑇𝐶
𝑑𝑄
=
𝑑𝑄
. (7.3)
Дясната страна на равенството e пределният разход, МС, а лявата се дефинира като пре-
делен приход и се означава с MR (marginal revenue). Тогава условието за максимизация
на печалбата е фирмата да произвежда количеството, за което пределният приход е
равен на пределния разход:
𝑑𝑇𝑅 𝑑𝑇𝐶
𝑀𝑅 =
𝑑𝑄
=
𝑑𝑄
= 𝑀𝐶 (7.4)
Концепцията за пределните разходи беше разгледана в предходната глава. В зависимост

от периода, те се деляха на краткосрочни и дългосрочни. Подобно деление и тук е нало-
жително и ще зависи от разглеждания проблем.
Пределният приход е нова величина, която въвеждаме за първи път сега. Това е допъл-
нителният приход от продажбата на допълнителна единица продукция. Изразен анали-
тично, пределният приход е равен на:
𝑑𝑇𝑅 𝑑[𝑃(𝑄).𝑄] 𝑑𝑃
𝑀𝑅(𝑄) =
𝑑𝑄
=
𝑑𝑄
= 𝑃 + 𝑄.
𝑑𝑄
(7.5)
Забележете, че пределният приход зависи от цената и може да бъде различен при раз-
лични равнища на производство. Ако фирмата може да продаде на пазара колкото желае,
без при това да промени пазарната цена, dP/dQ=0, допълнителният и приход от продаж-
бата на всяка следваща единица ще бъде точно равен на пазарната цена. В този случай се
казва, че фирмата приема цената да дадена – нейните производствени решения не вли-
яят на цената и тя не може да направи нищо, за да я промени. Тук фирмата трябва да
решава само колко да произвежда. Цената е извън нейната власт.
Ако обаче фирмата е единствена на пазара и среща цялото пазарно търсене, пределният
приход ще се окаже по-малък от цената. Това е така, заради закона за търсенето и отри-
цателната крива на търсенето - с увеличаване на цената, продажбите намаляват, dP/dQ<0,
и пределният приход ще се окаже по-нисък от цената, MR<P. В този случай фирмата
трябва да се съобразява с това как производствените й решения ще повлияят на пазар-
ната цена. Затова тя трябва да взема по-сложни решения и да мисли както за количест-
вата, които ще произвежда, така и за цените, на които ще ги продава. Към този случай ще
се върнем в следващата глава, където ще анализираме монопола – пазарната структура,
при която на пазара има само един производител и той трябва да посреща цялото па-
зарно търсене.
Икономическата логика на условието MR=MC е очевидна. Ако производството на допъл-
нителна единица продукция увеличава приходите повече отколкото разходите, т.е. ако
MR>MC, тази допълнителна единица трябва да бъде произведена. Това означава, че ако
MR>MC няма да имаме максимална печалба. Съществува ли това съотношение, печал-
бата може да бъде увеличена с производството на по-голямо количества. Обратно, ако
MR<MC, последната произведена единица е увеличила повече разходите отколкото при-
ходите и е предизвикала намаление на печалбата. В този случай също нямаме макси-
мална печалба, защото намалението на производството ще увеличи печалбата. Единст-

148
вено, ако MR=MC промяната в производството не може да увеличи печалбата, което оз-
начава, че за да бъде тя в своя максимум, това условие трябва да бъде изпълнено.
Уравнение 7.4 е само необходимото условие за максимизация на печалбата. За да бъде
достатъчно, второто изискване е да е изпълнено условието за максимизация от втори ред
– втората производна на функцията на печалбата да е отрицателна:
𝑑2 П 𝑑П′ (𝑄)
𝑑𝑄2
| =
𝑑𝑄
| <0 (7.6)
𝑄=𝑄∗ 𝑄=𝑄∗
Макар че това второ условие често се пропуска, то е изключително важно. При количест-
вата, за които е изпълнено първото, функцията на печалбата е в своите екстремуми. Те
обаче могат да показват както производствата, при които ще е налице максимална пе-
чалба, така и тези, при които ще съществува максимална загуба. За да се разграничат пър-
вите от вторите е необходимо: (1) при количества по-малки от оптималните печалбата да
нараства, т.е. при тях П’(Q)>0, и (2) при количества по-големи от оптималните печалбата
да намалява, т.е. П’(Q)>0. Само ако е спазено неравенство 7.7 това може да бъде изпъл-
нено и печалбата да е максимална.
Фигура 7-1. Максимизация на печалбата

TC D
TR
TR
В
(а) TC
А С
0 Q1 Q2 Q3 Q4 Q
П
В
D
(б)
С
П
А
До условията за максимизация на печалбата може да се стигне и чрез графичния анализ

на печалбата. Такъв е представен на фигура 7-1.
На горната диаграма 7-1(а) с червено е оцветена кривата на общите разходи ТС. Тя има
стандартната форма, позната от предходната тема. Във всяка нейна точка, наклонът й е

равен на пределните разходи за производството на съответното количество. С TR е озна-

чена кривата на общите приходи. В случая фирмата среща постоянна цена, върху която не
може да влияе с промените на своето производство. Затова TR е линейна, наклонът й е
равен цената, а цената от своя страна е равна на пределния приход MR. При всяко коли-
чество вертикалната разлика между общите приходи TR и общите разходи TC е печалбата
П. Нейният размер е показан на диаграма 7-1(б).
При означенията на фигурата условието от първи ред за максимизация на печалбата е
изпълнено при две равнища на производство – Q1 и Q3. За да ги получим сме преместили
успоредно линията на общите приходи докато стане допирателна на кривата на общите
разходи. Двете допирни точки – т. A и т. В - показват количествата Q1 и Q3, при които фун-
кцията на печалбата има екстремуми. В тях наклонът на кривата на общите разходи е ра-
вен на наклона на линията на общите приходи и следователно пределният приход е ра-
вен на пределния разход.
От двата екстремума обаче единствено в т. В е изпълнено второто условие за максимиза-
ция на печалбата, дадено с неравенство 7.6. Това е точката на максималната печалба, до-
като А е точката на максималната загуба. Увеличаването на производството с всяка една
допълнителна единица до Q1 увеличава загубите. По-нататъшното увеличаване на произ-
водството започва да намалява загубите и те стават нула при количество Q2, където TR и
ТС се пресичат в т. С, т.е. където общите приходи и разходи са равни. След това произвеж-
дайки повече фирмата започва да печели и печалбата й нараства до достигането на коли-
чество Q3. При него общият приход е по-голям от общия разход и разликата между тях,
т.е. печалбата, е максимална. По-нататъшното увеличение на производството е свързано
с по-малки печалби, а след количество Q4, при което TR и TC отново се пресичат в т. D, се
появява и загуба. Така стремящата се към максимална печалба фирма трябва да произ-
вежда количество Q3. При него наклоните на TR и TC са равни, т.е. MR=MC, а втората про-
изводна на функцията на печалбата е отрицателна и печалбата е максимална.
Както вече изяснихме с фигура 7-1 функциите на общите приходи и разходи могат да се
използват успешно за определяне на максимизиращото печалбата производство. В съ-
щото време подобен анализ не е много удобен, когато искаме да проследим как следва
да реагира производството при промяна в пазарните цени. Тогава е по-уместно да изпол-
зваме кривите на пределните и средните разходи и приходи. Как става това, ще демонс-
трираме при анализа на поведението на фирмите при различните пазарни структури.
Съвършената конкуренция е първата пазарна структура, която ще разгледаме. Подобно
на останалите пазарни структури тя описва поведението на фирмите в конкретната па-
зарна цена, в която те работят. Основните параметри на средата, с които дефинираме па-
зарните структури отговарят на въпросите:
• Колко са другите фирми на пазара?
• Съществуват ли бариери за влизане и излизане от пазара?
• Печалбата зависи ли от поведението на другите фирми?
• Колко са потребителите на пазара?

150
• Интересуват ли се потребителите от това кой е произвел продукта?

• Има ли пълна и достъпна информация за състоянието на пазара?
В зависимост от отговорите, пазарните структури се делят на несъвършено и съвършено
конкурентни. Погледнати от страната на предлагането, несъвършено конкурентните
структури са:
• Монопол – на пазара има един предлагащ продукт без близки заместители.
• Олигопол - на пазара има малък брой предлагащи, поведението на всеки оказва
влияние на печалбите на другите.
• Монополистична конкуренция - много фирми произвеждат диференцирани про-
дукти, като производството на всяка една е твърде малко в сравнение с общото
производство.
Алтернативите им от страната на търсенето съответно се наричат:
• Монопсон – на пазара има един търсещ.
• Олигопсон - на пазара има малък брой търсещи, поведението на всеки оказва вли-
яние на другите.
• Монопсонистична конкуренция - много на брой търсещи диференцирани про-
дукти.
Съвършено конкурентната пазарна структура е една - съвършената конкуренция. На нея
са посветени останалите параграфи на тази глава и при представянето й ще следваме ло-
гиката, която ще приложим и при разглеждането на несъвършените структури на продук-
товите и ресурсните пазари в следващите глави. Първо ще опишем условията за същест-
вуването на структурата, след това ще дефинираме поведението на фирмите при нея в
кратък и дълъг период и накрая ще анализираме последиците за ефективността.
7.2. Условия за съвършена конкуренция

За да съществува съвършена конкуренция трябва да са изпълнени следните четири усло-
вия.
1. На пазара има много търсещи и предлагащи. Това означава, че пазарната структура

е атомизирана, предлагането се осъществява от много на брой малки производители и
никой от продавачите и купувачите не притежава сила да въздейства на цената. Такава е
ситуацията в селското стопанство, ако са в него има множество дребни земеделски сто-
панства и купувачи на крайната продукция. Ако обаче само няколко стопанства произвеж-
дат даден продукт, например месо от щрауси, или изкупвателните организации са малко,
както е при производството на тютюн, няма да има съвършена конкуренция. В първия
случай ще говорим за олигопол, а във втория – за монопсон, при условие че има един
купувач, или опигопсон, ако са няколко.

Наличието на множество търсещи и предлагащи има две важни последици. Първото

следствие е, че производителите ще приемат цената за дадена (price-taker). Ако някой
спре да произвежда или ако утрои предлагането си, ефект от това няма да има. Произ-
водството му е твърде малко спрямо общото и промените в неговото предлагане по ни-
какъв начин няма да изменят общото пазарно предлагане, а оттам пазарните цени и реа-
лизираните количества. Второто следствие от наличието на много предлагащи е, че никой
производител няма да вижда в лицето на останалите свой конкурент. Ако другите не
могат с действията си да променят условията на продажбите, то те не са истински конку-
ренти, с които трябва да се води конкурентна борба. Така макар и парадоксално, в усло-
вията на съвършена конкуренция, няма конкуренти.
2. Продуктите са хомогенни. Хомогенността означава, че потребителите приемат про-

дуктите на различите филми на пазара като съвършени заместители. Забележете, че тук
не е необходимо стоките в действителност да имат идентични характеристики. Те може
обективно да се различават, но ако потребителите не забелязват или не се интересуват от
техните различия, предлагането ще се осъществява в условията на съвършена конкурен-
ция. И обратно, ако продуктите са идентични, но потребителите мислят, че се различават,
то няма да е налице съвършена конкуренция. Примери за хомогенни продукти са всички
стандартизирани продукти - стомана, стъкло, брашно, зърнените култури, различните ви-
дове плодове и зеленчуци. Разбира се, изискването за това потребителите да ги приемат
като идентични си остава, защото, ако например производителите на картофи от Самоков
убедят потребителите, че техните картофи са по-вкусни, или немските производители на
аспирин Байер убедят потребителите, че техният аспирин е по-ефективен, те няма да бъ-
дат в съвършена конкуренция с останалите производители.
Важно следствие от продуктовата хомогенност е, че при нея отсъства реклама. Рекламата
акцентира върху предимствата на даден производител, но ако потребителите възприемат
продуктите от различни производители като идентични, тя е безпредметна. Така напри-
мер никой производител на царевица в Добруджа няма да рекламира своята продукция
и да поставя своето име върху нея. Тук разходите за реклама са безсмислени, защото пот-
ребителите на тази царевица отлично знаят, че продукцията в рамките на дадения стан-
дарт за качество е идентична и няма значение кой е нейния производител. Това, разбира
се не означава, че няма да срещаме реклами на идентични продукти. Такива ще има, но
само като опит продуктите да се представят за диференцирани в очите на потребителите
и с това да бъдат изведени от съвършената конкуренция с другите продукти от своите
групи. Защо производителите имат интерес от такива опити, ще установим по-нататък.
3. Съществуват ниски бариери за навлизане и напускане на пазара: технологията е еле-

ментарна и е добре позната, няма изразени икономии от мащаба, липсват и законови
бариери пред навлизането на нови филми на пазара – патенти, лицензи и др. Типичен
пример за подобни условия отново предлага селското стопанство. Разходите за навли-
зане в отрасъла са относително ниски, технологиите за отглеждане на повечето селскос-
топански продукти са познати от дълбока древност и са общодостъпни, в общия случай
липсват патентни и лицензионни ограничения. Тук лесно се навлиза в отрасъла, ако той

152
стане привлекателен, но и лесно се излиза от него и никой няма да спасява производи-

теля от фалит, ако започнат да се генерират загуби.
Следствие от ниските бариери за влизане и излизане от отрасъла е съвършената мобил-
ност на производствените фактори в дълъг период от време. Ако фирмата печели от
дейността си, тя без проблеми може да наеме допълнителни производствени фактори и
да я разшири. И обратно, ако дейността стане по-малко привлекателна в сравнение със
своите алтернативи, фирмата ще освободи изцяло или поне част от използваните от нея
ресурси и те ще се насочат към отрасли с по-голям потенциал за извличане на печалба.
Разбира се, ресурсите не са напълно мобилни. В най-голяма степен това се отнася до
труда, който е ограничено мобилен в географски смисъл поради нуждата от смяна на жи-
лище, социална среда, устройване на децата и другите членове на семейството и т.н. Въп-
реки това, в дълъг период от време дори и трудът е достатъчно мобилен, особено ако
отчетем, че неговата икономическа мобилност в днешните условия не винаги и все по-
малко изисква географска мобилност и смяна на социалното обкръжение. Нещо повече,
съвременната тенденция е не трудът да се мести там, където възникнат условия за биз-
нес, а обратното – бизнеса да се мести там, където е трудът.
4. Фирмите и потребителите притежават съвършена информация. Това условие озна-

чава, че икономическите агенти на пазара са идеално информирани или могат да получат
срещу ниски разходи всичката необходима информация за своите решения. Сред тази
информация са цените, информацията за наличието на продуктите, както и ползите и раз-
ходите за всички възможни алтернативни решения. От условията за съвършена конкурен-
ция, това се среща най-трудно в реалния свят. На практика производителите и потреби-
телите нямат нужната им информация и не могат да я получат сами с ниски разходи. За
тях информацията е ценна и това създава условия за възникване на цели бизнеси, заети
със задачата за нейното събиране и масово предлагане. Примери са интернет порталите,
борсите и аукционните къщи. Те събират във времето и мястото всички потенциални па-
зарни играчи и им създадат среда, в която с най-ниски разходи да разменят притежава-
ната от тях информация.
Условието за добра информация е необходимо както за предлагащите, така и за търсе-
щите. За да напусне отрасъла при намаляване на печалбите или да навлезе в него при
очакване да спечели, фирмата трябва да има информация за възможностите за печалби
в другите отрасли. По същия начин и потребителите, за да могат да прехвърлят своето
търсене от продукцията на производители продаващи по-скъпо към такива, които под-
държат по-ниски цени, имат нужда от добра информация за цените.
Най-важното следствие от наличието на съвършена информация е тенденцията за израв-
няване на цените. Тя се реализира както във времето, така и в мястото. В първия случай
говорим за спекулативно поведение, а във втория – арбитраж. Ако например цените на
даден продукт се различават в два града, арбитражорите ще купуват от там, където е ев-
тино и ще продават там, където е скъпо. В резултат на увеличеното търсене на първото
място цените ще се увеличат, а в резултат на по-голямото предлагана на второто ще спад-
нат. Това ще продължи до изравняване на цените с отчитане на транспортните разходи.
Същото ще се получи, ако различията в цените са във времето и информацията за това е
налице. Ако например става въпрос за търговия със зърно, произведено в България, то е

евтино през септември, когато е предлагането от новата реколта, и най-скъпо през фев-
руари, малко преди да започне търговията със зърно, произведено в южното полукълбо.
В тази ситуация се създават спекулативни мотиви зърното да се купува през септември и
да се продава в края на февруари. С това цените се изравняват и се гарантира относителна
им стабилност в рамките на цялата година.
За да съществува съвършена конкуренция е необходимо и четирите изложени условия да
са налице. Явно е, че това не е изпълнено напълно никъде, дори и в отрасли като селското
стопанство, където действителните условия са най-близки. Както обаче посочихме още
при анализа на допускането за рационалност, отсъствието на реализъм в допусканията на
икономическите модели не е съществен проблем, ако тези модели правят задоволителни
предвиждания на поведението, което те са призвани да обяснят. Такъв е и случаят с до-
пусканията за съвършена конкуренция. Моделът на съвършената конкуренция ще пред-
вижда най-реалистично развитието в селското стопанство, борсовата и аукционната тър-
говия, където условията са най-близки до неговите допускания. Той може да се използва
с много голям успех и за други случаи, в които, ако не всички, то поне едно или няколко
от допусканията му са изпълнени. Стига, разбира се, да сме внимателни в интерпретира-
нето на резултатите. Във всички останали случаи, в които условията коренно се различа-
ват от допусканията на модела за съвършената конкуренция, ще обясняваме развитието
с моделите на други пазарни структури. Дори и тогава обаче познаването на развитието
при съвършената конкуренция ще бъде от полза и ще го използваме като една идеална
ситуация, с която ще сравняваме действително съществуващите. Така в повечето случаи
моделът за съвършената конкуренция ще играе онази роля, която има познатото ни аб-
солютно черно тяло във физиката. Макар такова да не съществува, то е полезно не само
като интелектуално упражнение, но и за обяснението на по-сложните реалистични явле-
ния.
Преди да пристъпим към анализа на фирменото поведение в условията на съвършена
конкуренция, нека да посочим още едно следствие от неговите допускания. За разлика от
коментираните дотук, то е резултат от съвместното действие на всички четири условия и
се състои в това, че всеки съвършено конкурентен производител ще среща хоризон-
тална крива на търсене на своята продукция при равнището на пазарната цена и ще
може да продава на нея онова количество, което желае.
Това е илюстрирано на фигура 7-2. Лявата диаграма 7-2 (а) представя пазарната крива на
търсенето D. В съгласие със закона за търсенето тя е отрицателна и показва, че търсените
количества от всички потребители на пазара ще са отрицателно свързани с пазарната
цена. При пазарната цена е Ре, потребителите ще желаят да купят повече отколкото при
пазарна цена Р2 и по-малко, отколкото при цена Р1.
Ако пазарът установи цената на Ре фирмите, които продават на тази цена, ще си разделят
пазара и всяка ще продава част от общото търсено количество Qe. Тъй като при съвършена
конкуренция има голям брой предлагащи, Qe ще бъде много по-голямо от производстве-
ния капацитет на отделните фирми и пазарното предлагане няма да бъде зависимо от
производствените решения на отделните фирми – както вече посочихме, ако една от тях
спре да произвежда или утрои производството си, общото предлагано количество на

154
практика ще остане неизменно. Следователно колкото и да решат да произвеждат фир-

мите при пазарната цена, те ще могат да го реализират на пазара. Какво ще стане обаче,
ако даден производител реши да предлага продукцията си на по-висока цена от пазар-
ната Ре? Тогава той няма да може да продаде нищо. Тъй като продуктът е хомогенен, ку-
пувачите ще се откажат да купуват от него и ще се насочат към другите производители. И
обратно, ако даден производител свали цената под Ре, всички потребители би трябвало
да се насочат към него и да очакват той да им достави количеството Q1, което е далече
над производствените възможности на всяка отделна фирма на пазара.
Фигура 7-2. Търсене при съвършена конкуренция
P P,MR,AR
P2 P2
Pe Pe MR=AR=P
P1 P1
D
0 Q2 Qe Q1 Q 0 Q
(а) пазарно търсене (б) фирмено търсене

Фигура 7-2(б) демонстрира фирменото търсене при тези условия. Ако цената е по-висока
от Ре търсенето на фирмената продукция ще е нула. Ако цената е равна на Ре, фирмата ще
може да продаде всяко количество, което желае да произведе, на пазарната цена. Съ-
щото се отнася и до цени по-ниски от Ре, но тук търсенето ще е толкова голямо спрямо
капацитета на фирмата, че търсеното количество Q1 се намира надясно, далече извън гра-
ниците на страницата. Това търсене обаче едва ли ще бъде от интерес за фирмата. Тя не
може да задоволи дори малка част от търсенето при по-ниска цена, нито ще бъде в със-
тояние с подобно действие да промени пазарната цена. Тогава, при условие че може да
продаде колкото желае и на по-високата пазарна цена от Ре, фирмата няма да има ника-
къв интерес да сваля цената си под равнището на пазарната.
Изводът от всичко това е, че търсенето на фирмената продукция ще е съвършено елас-
тично на равнището на пазарната цена и че допълнителният приход, която тя ще получи
от продажбата на всяка една единица ще са равни на пазарната цена. Казано с познатата
ни вече терминология, при съвършена конкуренция пределният приход, средният при-
ход и пазарната цена винаги ще са равни:
MR=P=AR (7.7)
Тази зависимост отличава съвършената конкуренция от всички други пазарни структури
и е в основата на фирменото поведение и пазарните резултати при нея.

7.3. Максимизация на печалбата при съвършена конкурен-

ция
Както вече установихме, при съвършена конкуренция фирмата приема цената за дадена
и пазарната цена няма да бъде функция на нейните продажби. Тогава печалбата П ще е
равна на
П(Q)=Р.Q-TC(Q)
и за да бъде максимална трябва да е изпълнено:
𝜕П(𝑄) 𝑑2 П 𝜕𝑀𝐶(𝑄)
= 𝑃 − 𝑀𝐶(𝑄) = 0 и | =− <0 .
𝜕𝑄 𝑑𝑄2 𝑄=𝑄∗ 𝜕𝑄
Така при наличието на съвършена конкуренция общите условия за максимизация на пе-

чалбата от 7.5 и 7.7 ще придобият вида:
P=MC (7.8)
𝜕𝑀𝐶(𝑄)
𝜕𝑄
>0 (7.9)
Т.е. трябва да се произвежда количеството, при което разходът за производството на

последната единица да е равен на цената и да се произвежда в нарастващия участък на
кривата на пределните разходи.
Графичното доказателство на това изискване е пред-
7.3.1. Краткосрочна крива на ставено на фигура 7-3. На нея са дадени кривите на
краткосрочните средни и пределните разходи на
фирменото предлагане една представителна фирма от съвършено конкурен-
тния пазар. Разликата между двете диаграми на фи-
гурата е в равнището на пазарната цена P*.
Фигура 7-3. Оптимално производство при съвършена конкуренция в краткия период

Р MC Р MC
Р* MR
А AC
AC
AC* В AVC
В AC*
AVC
Р* А MR
AVC* D
0 Q* Q 0 Q* Q
(а) наличие на краткосрочна печалба (б) наличие на краткосрочна загуба
При по-високата цена P* на диаграма 7-3(а), количеството, което максимизира фирмената

156
печалба е Q*. При него кривите на пределните приходи (тук тя съвпада с линията на це-
ната и кривата на средния приход) и пределните разходи се пресичат, т.е. MR=MC. С това
е изпълнено условието 7.8. Освен това пресечната точка е в нарастващия участък на кри-
вата на пределните разходи МС, с което е изпълнено и второто условие за максимизация
на печалбата 7.9. Защо печалбата тук е максимална може да се установи и логически. Ако
производството се увеличи над Q*, производството на всяка следваща единица ще изис-
ква повече разходи, отколкото е нейната цена, и печалбата ще намалее. Същото ще се
получи и ако производството се намали под Q*. Приходите, които фирмата ще пропусне
да получи от това че не е произвела тези единици, ще са по-малки от спестените разходи
за тяхното производство и печалбата отново ще намалее. След като при увеличаване и
намаляване на производството при Q* печалбата намалява, единственото възможно
обяснение е, че при това ниво на производство тя е максимална.
Какъв е размерът на печалбата също може да се види от диаграмата. При равнище на
производство Q* средните разходи са AC*. Те са по-малки от средния приход, т.е. цената
P*. Разликата между тях P* - AC* представлява средната печалба, т.е. печалбата от еди-
ница продажби. Когато умножим последната с произвежданото количество Q*, ще полу-
чим и стойността на печалбата:
П = (P* - AC*).Q* (7.10)
В случая от диаграма 7-3(а) фирмата печели, защото при равнището на оптималното про-
изводство, цената надхвърля средните разходи и тя покрива изцяло своите пълни раз-
ходи. В случая P*>AC* и следователно П>0. Самият обем на печалбата е равен на площта
AC*BAP*.
Ситуацията на диаграма 7-3(б) е различна. Тук при по-ниската пазарна цена P* оптимал-
ното производство също е означено с Q*. В него MR=P и пресечната точка А е върху на-
растващия участък от кривата на пределните разходи. Изводът, че при това количество
печалбата е максимална, обаче, не гарантира че тя е положителна. Причината е, че мак-
симумът на функцията на печалбата може да се получи и при отрицателни стойности на
печалбата. Така е и в този случай. При равнище на производство Q* средните разходи AC*
са по-високи от средния приход, т.е. цената P*, и фирмата ще произвежда на загуба. Раз-
ликата AC* - P* ще е средната загуба, а умножена с произвежданото количество Q* ще
дава и пълната загуба. Нейният обем ще е равен на площта P*AB AC*.
При това положение следва и логичния въпрос, дали фирмата да произвежда това коли-
чество, или да спре да произвежда и да бъде закрита. Отговорът е в полза на производс-
твото, защото ако то бъде преустановено, загубата на фирмата ще бъде още по-голяма.
Причината е, че разглеждания период е кратък и в него част от разходите са постоянни.
Размерът на постоянните разходи може да се види на фигурата, като се отчете, че верти-
калната разлика между средните и средните променливи разходи са средните постоянни
разходи, т.е. че AFC=AC-AVC. След това умножавайки по съответното количество получа-
ваме и стойността на постоянните разходи. В примера те са равни на площта AVC*DBAC*.
Постоянните разходи съществуват независимо от обема на продажбите и ако производс-
твото бъде закрито, пълната им стойност ще бъде загуба на фирмата. Работейки и произ-
веждайки количество Q*, фирмата ще губи по-малко. Тогава ще тя покрива всичките си
променливи разходи и частта AVC*DAР* от постоянните разходи. Що се отнася до другата

част от постоянните разходи, в кратък период те могат да бъдат отложени. За да бъде

закрита фирмата трябва да не е в състояние да покрива променливите си разходи. В при-
мера от фиг. 7-3(б) не е така и затова тя трябва да продължи да работи, макар и губейки.
Анализът на двете диаграми от фигура 7-3 доказа, че кривата на пределните разходи ще
показва количествата, които фирмата ще желае да продава при различни равнища на
пазарната цена. Това означава, че те ще съвпада с кривата на фирменото предлагане. При
това обаче има две ограничения.
• Първото ограничение е свързано с неравенство 7.9, което налага оптималните ре-
шения да се търсят само върху нарастващия участък от кривата на МС. Така из-
бягваме онези решения, които носят максимална загуба, а не максимална пе-
чалба.
• Второто ограничение е, че за да работи фирмата трябва да покрива поне промен-
ливите си разходи, т.е. Р>AVC. Ако цената е по-ниска, фирмата трябва да бъде зат-
ворена.
Имайки предвид тези две ограничения получаваме, че фирмената крива на предлагането
ще съвпада с положителния участък от кривата на пределните разходи MC, който се на-
мира над кривата на средните променливи разходи AVC. Илюстрация на това е показана
Фигура 7-4. Крива на фирмено предлагане при съвършена конкуренция

Р MC =s
AC
Р1
BEP
AVC
P2 SDP
0 Q
На нея кривата на фирменото предлагане е удебелена. Дадени са и две характерни рав-

нища на цената. Първото е Р1. То съответства на минимума на средните разходи. Този
минимум още се нарича „праг на печалбата” (break event point, BEP) и е означен на фигура
та с точка ВЕР. Ако цената е по-висока от Р1, при оптималното равнище на производство
тя ще надхвърля средните разходи и фирмата ще печели. Ако е по-ниска от Р1, средните
разходи ще по-високи от нея и фирмата ще губи. Накрая, ако цената е на равнище от Р 1,
тя точно ще покрива средните разходи и фирмата ще получава нулева икономическа пе-
чалба.
Втората характерна цена Р2 е на равнището на минималните средни променливи разходи

158
в т. SDP. Абревиатурата на тази точка означава „точка на закриване” (shutdown point,

SDP), с което указва, че при по-ниски цени от Р2 производството трябва да бъде прекра-
тено. По тази причина при равнища на цените по-ниски на Р2 фирмата няма да предлага
нищо на пазара и кривата на предлагането й ще съвпада с вертикалния участък 0Р 2.
Ако цената обаче е по-висока от Р2, тя ще произвежда и кривата й на предлагането ще
съвпада с участъка от кривата на пределните разходи, който е над кривата на средните
променливи разходи, т.е. с участъка, който е над т. SDP. Що се отнася до печалбата в този
случай, ако цените са над Р1, оптималните избори ще са в участъка над прага на печалбата
- т. ВЕР от кривата на МС - и фирмата ще печели. Ако обаче цените са между Р1 и Р2, опти-
малните избори ще са в участъка SDP-BEP и фирмата, макар и да произвежда, ще губи.
След като изведохме кривата на фирменото предлагане при съвършена конкуренция, мо-
жем да се насочим и към предлагането в рамките на целия конкурентен пазар.
Процедурата за агрегиране на
7.3.2. Пазарното предлагане в краткия период предлагането на отделните фирми
на пазара в общо пазарно предла-
гане е аналогична на тази, която из-
ползвахме при извеждането на кривата на пазарното търсене. За целта се сумират пред-
лаганите количества от всички фирми при дадена цена и така се получава пазарното пред-
лагане при тази цена. След това процедурата се повтаря при всяка възможна цена и ре-
зултатната връзка ще дава функцията на пазарното предлагане. Тъй като поради специа-
лизацията в производството стоките се произвеждат от ограничен брой, а не от всички
фирми, често групата, която е ангажирана с производството се нарича отрасъл и оттам
кривата на пазарното предлагане на продуктите става крива на отрасловото предлагане.
При следването на процедурата за агрегиране чрез сумиране по хоризонтала на кривите
на предлагането на фирмите в отрасъла следва да отчетем една важна особеност. Когато
производството в отрасъла се разширява е възможно цените на някои от ресурсите да се
повишат и това да увеличи фирмените производствени разходи. Ефектът от това е показан
Фигура 7-5. Крива на пазарното предлагане при съвършена конкуренция
Р S
s2
s1
Р2 * *
P1 *
0 Q1 Q3 Q2 Q

На фигурата при равнище на цените Р1 пазарното предлагане е Q1. Това е агрегираното

предлагано количество от всички фирми в отрасъла и лежи върху кривата на пазарното
предлагане, означена като s1. Тази крива е получена като хоризонтална сума от фирме-
ните криви на предлагането. Ако цените в отрасъла се увеличат до равнище Р2, фирмите
ще увеличат предлаганите количества и общото пазарно предлагане би трябвало да се
получи като се придвижим нагоре по кривата s1 до достигане на общо пазарно предла-
гане от Q2 единици.
Този резултат обаче няма да се получи, ако увеличаването на отрасловото производство
засегне цените на ресурсите. Обикновено в резултат на по-голямото търсене на ресур-
сите, използвани в отрасъла, те поскъпват. Това увеличава фирмените пределни разходи
и кривите им се преместват нагоре. Тъй като пределните разходи определят фирменото
предлагане, това означава, че кривите на фирменото предлагане също ще се преместят
нагоре, а като отражение кривата на агрегираното пазарно търсене s1 ще се повдигне до
s2. В резултат при новата цена предлаганото количество няма да бъде очакваното Q 2, а
ще бъде намалее до Q3. Когато свържем началното и това крайно състояние ще получим
и действителната крива на пазарното предлагане S. Тя ще е по-стръмна от получените
като хоризонтална сума криви и ще предвижда по-умерени реакции на пазарното пред-
лагане на промените в пазарната цена.
7.4. Поведението на фирмите и пазара в дълъг период

Дотук разгледахме краткосрочното поведение на фирмите и съответстващото краткос-
рочно равновесие на пазара в условията на съвършена конкуренция. При него някои от
производствените фактори са постоянни, а реакциите са ограничени от липсата на въз-
можности да се променят всички влагани фактори и на пазара да влизат и излизат фирми.
В дълъг период тези ограничения не съществуват. В резултат на съвършено конкурентния
пазар се появяват два нови момента.
Първият е, че фирмите могат да реагират с възможностите, които им предоставят техните
дългосрочни функции на разходите. Тази реакция е демонстрирана на фигура 7-6.
На фигурата при цена Р1 фирмата произвежда количество Q1. Решението в т. A лежи ед-
новременно върху краткосрочната и дългосрочната крива на пределните разходи и ако
цената не се промени, производството ще остане същото.
Нека обаче приемем, че цената се увеличи до Р2. Ако фирмата възприема промяната на
цената като временна, ще се придвижи нагоре по кривата на краткосрочните си пределни
разходи SMC до т. В и ще произвежда количество QS2, при което SMC=P2. Ако обаче я въз-
приема като перманентна, тя може да увеличи печалбата си, като промени количеството
и на постоянните си ресурси и реагира по кривата на дългосрочните си пределни разходи
LMC. Така в дълъг период решението й ще се окаже в т. С, където произвежданото коли-
чество QL2 ще бъде по-голямо от краткосрочното QS2. Самата крива на дългосрочните пре-
делни разходи ще показва количеството, което фирмата ще желае да предложи при раз-
лични равнища на цените и затова ще бъде нейната дългосрочна крива на предлагане.

160
Това обаче се отнася само за равнище на цените, при които фирмата покрива всичките си
разходи (P>P3). В дълъг период тя е длъжна да прави това и ако цената P е под минимал-
ните дългосрочни средни разходи LAC, фирмата трябва да прекрати производството си и
да излезе от пазара. От всичко това следва, че дългосрочната крива на фирменото пред-
лагане ще съвпада с участъка от кривата на дългосрочните пределни разходи, който се
намира над кривата на дългосрочните средни разходи.
Фигура 7-6. Дългосрочна крива на фирменото предлагане

P SMC=Ss
LMC=SL
P2 * * C
B
LAC
SAC
A
P1 *
P3
LM
C
0 Q1 QS2 QL2 Q
Вторият важен момент за фирменото и пазарното предлагане в дълъг период е възмож-

ността нови фирми да навлизат в отрасъла, а тези, които са в него, да го напускат. Ако
приемем, че фирмите в отрасъла са идентични и срещат еднакви функции на разходите,
тази възможност означава, че в дълъг период те ще получават нулева икономическа пе-
чалба. Ако печалбата е положителна, благодарение на ниските бариери нови фирми ще
навлизат в отрасъла. Това ще увеличава предлагането в него и ще сваля пазарната цена.
Докато тя гарантира положителна икономическа печалба навлизанията ще продължават.
И обратно, ако фирмите в отрасъла губят, някои от тях ще пожелаят да напуснат пазара,
цената ще започне да се увеличава, а загубите да намаляват. Съществуват ли обаче все
още загуби, излизанията от пазара ще продължават. Така условието за дългосрочно рав-
новесие на пазара, т.е. за това в него никой да не влиза и никой да не излиза, е фирмите
в него да получават нулева икономическа печалба. Комбинирано с условието цената да
е равна на пределния разход, това означава, че в дългосрочно равновесие цените и про-
изводството на фирмите ще се установят на равнището на минималните им дългосрочни
средни разходи и ще бъде изпълнено условието P=MC=LACmin.
За да изведем дългосрочната пазарна крива на предлагането в условията на съвършена
конкуренция, нека да разгледаме дългосрочните реакции на фирмата и пазара при уве-
личаване на пазарното търсене. Развитието до голяма степен ще зависи от това как се
променят разходите на фирмите в отрасъла при навлизането на нови фирми в него. За-
това ще разгледаме три случая.
Първият случай е представен на фигура 7-7. Той демонстрира развитието, при условие че
разходите в отрасъла остават неизменни. Лявата диаграма на фигурата описва реакциите

на фирмата, а дясната – тези на пазара.
Фигура 7-7. Дългосрочни реакции при увеличаване на търсенето в отрасъл с посто-

янни разходи
SM SS1
P LMC P
BC SS2
P2 B
LAC
A=C A C
P1 SL
D D2
0 Q1 Q2 Q 0 nQ1 nQ2 mQ1 Q

(а) представителна фирма (б) пазар
Първоначално фирмата и пазарът се намират в равновесие. Цената е Р 1, фирмата се на-
мира в т. А, където Р=SMC=LMC=LAC и получава нулева икономическа печалба. На диаг-
рама (б) при същата цена търсенето и предлагането са изравнени; в т. A кривата на търсе-
нето SS1 се пресича с кривата на предлагането D1 и се произвежда количество nQ1 (n броя
фирми произвеждат подобно на представителната от лявата диаграма количество Q1).
Ако отсъстват промени във външната среда и фирмата, и пазарът ще продължават да бъ-
дат в равновесие при тези условия. Затова т. A от диаграма (б) ще е точка от кривата на
дългосрочното пазарно предлагане.
Какво обаче ще се случи, ако под въздействието на някакъв външен фактор пазарното
търсене се увеличи от D1 на D2? При новото търсене пазарното равновесие ще се премести
в т. В и пазарната цена ще се увеличи до Р2. При новата пазарна цена фирмите ще увеличи
своето производство на Q2 и ще се преместят по кривите на краткосрочните си пределни
разходи от т. A в т. В.
Точка В е само краткосрочно равновесие за фирмите и пазара. С новата цена фирмите ще
печелят и печалбата им ще създаде стимул нови фирми да навлязат на пазара. Навлиза-
нията ще увеличават пазарното предлагане и кривата SS1 ще започне да се премества на-
дясно. При това цените ще започнат да намаляват и фирмите от диаграма (а) ще съкра-
щават своето производство, движейки се обратно от т. В към т. А. С намалението на це-
ните техните печалби ще започнат също да намаляват, но докато има положителна ико-
номическа печалба, навлизанията ще продължават и ще поддържат описания процес.
При условие че увеличаването на производството и навлизането на нови фирми не уве-
личава производствените разходи (на фиг. 7-7(а) кривите на разходите остават неиз-
менни), навлизанията ще спрат едва когато печалбата на фирмите стане нула. Тогава па-
зарното равновесие ще бъде в т. С, а на диаграмата на представителната фирма т. С ще
съвпада с началното равновесие в т. А. Така в т. С ще се достигне дългосрочно равновесие,
в което цените и количествата, които отделните фирми произвеждат, са същите както в
началото, а предлаганото на пазара количество се е увеличило за сметка на това, че сега

162
на пазара има повече фирми (m>n). Накрая в модела на пазара, свързвайки началното
дългосрочно равновесие в т. A с крайното в т. С, получаваме и кривата на дългосрочното
пазарно предлагане SL. Тя е съвършено еластична, което отново показва, че в дълъг пе-
риод при постоянни отраслови разходи промените в търсенето ще водят само до про-
мени с произвежданите количества, но не и на цената.
До този краен резултат се стига след серия от реакции. На пазара първоначално цените
растат, а продажбите се увеличават. След това навлизат нови фирми, които още повече
увеличават предлаганите количества, но цените спадат до началното им равнище. Разви-
тието при отделните фирми също е динамично. Първоначално те отговарят на по-висо-
ката цена с по-голямо производство и се радват на положителни икономически печалби.
След навлизането на новите фирма на пазара обаче цените започват да намаляват, те сък-
ращават производството си и печалбите им започват да намаляват докато накрая произ-
веждат същото количество и при същите цени както в началото, а печалбите им отново са
на равнището на нулевите икономически печалби.
По-различни крайни резултати ще се получат, ако с навлизането на новите фирми в отра-
съла и разрастването на производството фирмените разходи се увеличават. Този случай
е описан с фигура 7-8.
Фигура 7-8. Дългосрочни реакции при увеличаване на търсенето в отрасъл с нарас-

тващи разходи
SMC LMC P SMC P SS SS
P LMC
B
P2 B SL
LAC
A LAC P3 C A C
P1
D2
D
0 Q1 Q2 Q 0 Q3 Q 0 nQ1 nQ2 mQ3 Q
(а) фирмата преди навлизанията (б) фирмата след навлизанията (в) пазар
Означенията на нея са същите, както на предходната диаграма. Съвпадат и краткосроч-
ните реакции на увеличеното търсене. Различията настъпват с навлизането на нови
фирма в отрасъла. В случая, конкурирайки се за ограничените ресурси, те ще увеличават
техните цени и производствените разходи. Така преместването надясно на кривата на
краткосрочното пазарно предлагане ще бъде съпроводено с повдигане на кривите на
средните и пределните разходи нагоре. Това ще продължава до достигането на т. С цена
Р3, при която фирмите ще получават нулева икономическа печалба. Свързвайки крайното
равновесие в т. С с началното от т. A отново получаваме кривата на дългосрочното пред-
лагане SL, но заради увеличаващите се разходи в отрасъла тя ще има положителен наклон.
Този наклон означава, че при увеличение на търсенето дългосрочните цени ще бъдат по-
високи от началните. Те обаче няма да са толкова високи, колкото са цените в кратък пе-
риод след увеличаването на търсенето, тъй като все пак наклонът на дългосрочната крива

на пазарното предлагане е по-малък от наклона на краткосрочните криви на предлага-

нето. Така друг важен извод е, че при увеличаване на търсенето в отрасъл с увеличаващи
се разходи ценовата реакция ще е по-голяма в кратък период, но в дълъг период реак-
цията на производството ще е по-силна.
Трети възможен случай е да имаме отрасъл, в който с навлизането на нови фирми произ-
водствените разходи намаляват. Това например може да се случи, ако с новите фирми в
отрасъла влязат много и висококвалифицирани работници. Те ще свалят разходите за
труд и така да съкратят и общите производствени разходи. Същият ще бъде резултатът и
ако новите фирми увеличат броя на съществуващите до онази критична маса, над която
е възможно да се създадат по-ефективни индустриални клъстери, транспортна инфраст-
руктура и информационни мрежи.
Фигура 7-9. Дългосрочни реакции при увеличаване на търсенето в отрасъл с нама-

ляващи разходи
P SMC LMC P P SS
B
P2 B
A LAC SMC LMC A SS2
P1
C LAC C
P3 SL
D D2
0 Q1 Q2 Q 0 Q3 Q 0 nQ1 nQ2 mQ3 Q

(а) фирмата преди навлизанията (б) фирмата след навлизанията (в) пазар
Развитието при увеличение на търсенето в случай с отрасъл с намаляващи разходи е по-
казано на фигура 7-9. Тук пазарът е представен отново на диаграма (в), а развитието при
фирмата преди навлизането на нови фирми в отрасъла – на диаграма (а). Началното рав-
новесие на фирмата и пазара е в т. А, където цената е Р1 а произвежданите количества от
установените n фирми - Q1. При увеличаване на търсенето до D2 цената се увеличава до
Р2, фирменото производство нараства, предлаганите количества на пазара се увеличават
и се появява икономическа печалба, която привлича нови фирми в отрасъла. С навлиза-
нето им на него, пазарното предлагане се увеличава, а цените и производствените раз-
ходи – да спадат. Това продължава докато намаляващите цени достигнат спадащите про-
изводствени разходи, както е показано на фиг. 7-9(б) и фирмената печалба отново стане
нула. В крайното равновесие цената е Р3 (P3<P1), Q3 е фирменото производство, броят на
фирмите на пазара е m (m>n) и предлаганото количество на пазара се е увеличило до
mQ3.
В случая по-голямото търсене води до по-ниски цени и по-големи продажби, което озна-
чава, че кривата на дългосрочното пазарно предлагане SL е с отрицателен наклон. По-
добно развитие е много вероятно да възникне при т.н. „прохождащи” отрасли и е силен
аргумент за тяхната закрила от чуждестранната конкуренция. Протекционизмът в случая
би могъл да създаде условия за бърз растеж и постигане на ценови равнища, които да
направят производството конкурентно на световния пазар.

164
Максимизация на печалбата Олигопсон
Пределен приход Монопсонистична конкуренция
Съвършена конкуренция Хомогенен продукт
Монопол Спекула
Олигопол Арбитраж
Монополистична конкуренция Праг на печалбата
Монопсон Точка на закриване
ОБОБЩЕНИЕ
1. Съвършената конкуренция е рядко срещана пазарна структура, която предполага

голям брой потребители и производители, хомогенен продукт, съвършена инфор-
мация и отсъствие на пазарни бариери.
2. Единственото решение, което взимат фирмите в условията на съвършена конку-
ренция, е колко да произвеждат. За да максимизират печалбите си, те трябва да
произвеждат количеството, при което Р=МС.
3. В кратък период конкурентната фирма може да печели или да губи, а в дълъг пе-
риод поради ниските бариери на пазара икономическата й печалба е нула.
4. Динамиката на развитието в конкурентния отрасъл ще зависи от промяната на раз-
ходите с разрастването на производството. В отрасъл с постоянни разходи дългос-
рочната крива на предлагането ще е хоризонтална. В отрасъл с нарастващи раз-
ходи дългосрочната крива на предлагането ще е с положителен наклон.
5. Съвършената конкуренция е ефективна пазарна структура, но е малко желана по-
ради нулевата икономическа печалба, която се извлича при нея.

Монопол 165
• Можете да дефиниране монопола, естествените и изкуствените източници на

пазарната му сила и това кои от тези източници създават условия той да се държи
по социално неприемлив начин.
• Знаете какви решения относно производството и цените трябва да взема мо-
нополиста, за да максимизира печалбата си, и в какво тези решение се различават
от решенията на съвършения конкурент.
• Разберете защо при монопола, за разлика от съвършения конкурент, краткос-
рочните печалби могат да се запазят и в дълъг период от време.
• Знаете какви са последиците от монопола за ефективността, защо монополът
е неефективна пазарна структура и как може да се измери степента на неговата
неефективност.
• Научите как монополистът може да се опита да присвои загубената полезност
при стандартното монополно решение чрез стратегиите за ценова дискриминация.
Какви са различията между трите основни форми на ценова дискриминация, какви
ползи носи всяка от тях на монопола и как те се реализират на практика.
• Разберете при какви условия статичната неефективност на монопола може
да се превърне с динамична ефективност, как държавата може да го регулира в зави-
симост от източника на монополна сила, поведението на самия монопол и общест-
вените цели и ценности и какви са последиците от това регулиране.
Обект на изследването в тази глава ще бъде монополната пазарна структура. В първия

параграф ще дефинираме монопола и ще посочим основните случаи, в които той въз-
никва. След това ще разкрием какво поведение трябва да следват монополистите, за да
максимизират печалбите си. В третия параграф ще анализираме статичната и динамич-
ната ефективност на пазарната структура и механизмите за извличане на повече ползи от
пазара чрез ценова дискриминация. Накрая ще обърнем внимание на публичната поли-
тика за регулиране на монополите.

166
8.1. Дефиниция на монопола и условия за възникване на

монополна сила
Думата монопол е от гръцки произход и означава „продавам сам“. Тя подсказва, че мо-
нополът е пазарна структура, в която даден продукт се предлага само от един производи-
тел. Нужно е обаче още едно условие този производител да се определи като монополист
– продукцията му да няма близки заместители. Изпълнено ли са тези две условия: (1)
един предлагащ (2) продукт без близки заместители, производителят не среща конку-
ренция и контролира целия пазар.
Причините за възникването на монопола могат да бъдат най-разнообразни, но всички те
са свързани с някаква форма на естествено или изкуствено ограничаване на достъпа на
потенциалните конкуренти на пазара.
При естествения монопол една фирма е в състояние да задоволи пазарното търсене при
по-ниски средни разходи, отколкото могат да направят това няколко неголеми фирми.
Тук пазарното търсене гарантира продажби, при които са налице намаляващи средни раз-
ходи и на пазара има място само за един голям производител. Друг няма да навлезе, за-
щото, ако направи това средните му разходи биха били много по-високи, отколкото тези
на установената фирма на пазара и конкуренцията с нея би била без каквито и да са пер-
спективи за успех.
Най-честата причина за появата на естествен монопол е технологична и е свързана с на-
личието на непрекъснати икономии от мащаба на производството. Такъв тип естествени
монополи съществуват в инфраструктурите на електроснабдяването, водоснабдяването,
газификацията, топлоснабдяването, телекомуникациите (най-вече фиксираните теле-
фонни услуги), обществения транспорт и др. В тези случаи ефектът от мащаба на произ-
водството е толкова голям, че не само за самия монополист, но и за потребителите е из-
годно доставчикът да бъде само един. Едва ли някой се съмнява в изгодата от това и би
искал в дома си да има няколко телефонни линии, електрически мрежи, водопровода или
канала, свързващи го с различни конкуриращи се доставчици на тези услуги. Това не само
би било крайно неудобно, но поради по-високите средни разходи, заради по-малките ма-
щаби на всеки от доставчиците, би било и много по-скъпо за потребителите.
Естественият монопол може да бъде предизвикан не само от технологичните условия на
производството, но и от наличието на относително неголямо търсене.
В нашата страна например Морско училище е монополист в обучението на курсанти за
Военноморските сили, защото нуждите са твърде ограничени. Ако са необходими около
20 випускника в година, икономическата логика и стремежът за създаване на качествен
образователен продукт заедно ще изискват те да се обучават на едно място и от една
образователна институция. Аналогична естествена монополна позиция имат училищата,
здравните служби и дори търговските обекти в селата и малките градове. Макар в тези
дейности да няма непрекъснати икономии от мащаба, при съществуващото ограничено
търсене дори единственият предлагащ би работил в намаляващия участък на кривата на

Монопол 167
средните си разходи и би бил непреодолима бариера за всички останали.

Наименованието естествен монопол е свързано с факта, че при него монополната пози-
ция не е резултат от човешка дейност. При всички останали видове монополи, пазарната
структура е резултат от съзнателната дейност на държавата или на отделни икономически
агенти.
При институционалните монополи източникът на монополна власт са ограниченията
пред конкуренцията, които налага самата държава. Примери за подобен род изкуствени
монополи са франчайзинговият и патентният монопол.
Франчайзинговият монопол възниква когато по закон някой има изключително право да
извършва определен вид стопанска дейност. В най-честите такива случаи държавата пре-
доставя на определен търговец концесия за ползване на природни ресурси или изключи-
телни лицензионни права за производство или разпространение на даден продукт. При-
мер за подобен род монополи у нас са армията, полицията и съдилищата, водоснабди-
телните дружества, държавната лотария, здравната каса, голяма част от частните фирми
и публичните институции, предоставящи административни услуги. Те притежават изклю-
чителни права и никой не може да навлезе в техния бизнес.
Патентният монопол също е форма за предоставяне на изключително право. Той дава
временен монопол на притежателя си да използва защитения обект, да се разпорежда с
него и да забрани използването му от трети лица. У нас патентните монополни права се
установяват чрез закона за патента и закона за авторското право и сродните му права. Тъй
като патентите могат да се преотстъпват, продават и лицензират за употреба от други, от
предоставената с тях изключителна сила могат да се възползват не само изобретателите
и авторите.
Друг вид изкуствен монопол е монополът върху ресурсите. При него един производител
притежава уникални ресурси и технологични знания, което не позволява на други да съз-
дават произвежданите с тях продукти. Пример за такива монополи в миналото са били
компаниите „Алкоа” и „Стандарт ойл”. Първата е изкупувала всички находища на боксит
с идеята да контролира производството на алуминий, а втората е монополизирала доби-
ването на нефт в южните американски щати, след като нейният собственик Джон Рок-
фелер купил железопътната линия, свързваща нефтените находища на дотогава незави-
симите нефтени кладенци и в последствие наложил такива такси за превоз, че техните
собственици били принудени да му ги продадат на безценица. Съвременен пример за
световен ресурсен монопол е компанията "Де Биирс", която притежава всички рудници
за диаманти в Южна Африка и така контролира тяхното производство.
Тъй като в повечето от тези случаи монополът се стреми да притежава ресурсите, за да
ограничи достъпа на другите до тях и така да предотврати тяхната конкуренция, подобно
поведение се счита за неприемливо и се преследва от антитръстовите законодателства.
Дали това е добра политика е спорен въпрос, доколкото и в двата класически примера да
ресурсен монопол, милионните печалби на монополистите са били съпътствани с ог-
ромни ползи за потребителите. Когато Чарлс Хол, основателят на Алкоа, въвежда своята
революционна система за производство на алуминий цената на алуминия е била 1100
долара на килограм, а след това, когато „Алкоа“ придобива монополна сила над целия

168
пазар, свалят цената на 40 цента на килограм. Когато Джон Рокфелер завладява петрол-
ният пазар със своята „Стандарт ойл“ той също сваля драстично цените, като с това прави
възможен възхода на автомобилната индустрия, мащабното строителство на пътища и
магистрали, свързващи цяла Америка, повишаването на мобилността на трудовите ре-
сурси и повишаването на жизнения стандарт на цялото население.
Изкуствен източник на монополна власт е и монополът от добрия мениджмънт. При него
липсва технологично, законово или ресурсно основание за пазарната власт, а монопол-
ната позиция е резултат от предприемаческите умения и пазарното поведение на самия
производител. Той просто е по-добър от своите конкуренти и потребителите предпочитат
неговите продукти. Ясно е, че подобен монопол може да бъде само временен и в пове-
чето случаи монополистът бързо се превръща в доминантна фирма на пазар, в който тя
определя условията, но продуктът има заместители. Такъв е случая със софтуерните про-
дуктите на „Майкрософт” и хардуера на „Интел”. Тяхното положение на пазара в началото
е било монополно, но днес може да се характеризира като господстващо. (Според дейс-
тващия у нас Закон за защита на конкуренцията, господстващо е положението на предп-
риятие, което с оглед на своя пазарен дял, финансови ресурси, възможности за достъп до
пазара, технологично равнище и стопански отношения с други предприятия може да поп-
речи на конкуренцията на съответния пазар, тъй като е независимо от своите конкуренти,
доставчици или купувачи. Приема се, че едно предприятие има господстващо положение,
ако има по-голям от 35 на сто дял от съответния пазар.)
Последният източник на монополна власт са картелните споразумения. Това са обедине-
ния от конкурентни фирми, които са сключили споразумение помежду си да съгласуват
своето пазарно поведение и цени. Подобна форма налага известна корекция на дефини-
цията за монопола, доколкото производителите при него са много. Това неудобство
обаче може да бъде лесно преодоляно, ако в случая разглеждаме като предлагащ самият
картел, а не отделните му участници. Класически пример за картелно споразумение е Ор-
ганизацията на производителите и износители на петрол ОПЕК. Нейните членове опреде-
лят общото производство на петрол и своите квотите в него. В българската практика само
през последните години Комисията за защита на конкуренцията разкрива картелни спо-
разумения в производството на цимент, хляб, олио, яйца и пилешко, дистрибуцията на
алкохол, търговията с горива и др.
Общото във всички по-горе описани случаи на монопол е, че в отрасъла не могат да се
появят нови фирми и монополистът има пълен контрол върху пазарното предлагане и
среща цялата крива на пазарното търсене. Какво ще бъде в тези условия неговото пове-
дение и как изглежда условието за максимизация на печалбата при монопол?
8.2. Максимизация на печалбата при монопол

Въпреки че липсата на конкурентен натиск е условие монополистът да се стреми към ал-
тернативни цели, ние ще продължим да се придържаме към допускането за максимиза-
ция на печалбата. Както всяка друга фирма, за да постига максимална печалба монопо-
листът трябва да се придържа към условието да произвежда онова количество, което из-
равнява пределните му приходи и пределните му разходи, MR(Q)=MC(Q).

Монопол 169
Основното различие в резултатите от

8.2.1. Общ и пределен приход при монопол това поведение, в сравнение със съ-
вършената конкуренция, произтичат
от факта, че при монопола общият и пределният приход се изменят с промяната на про-
изводството. За да разкрием връзката между тях, нека да разгледаме фигура 8-1.
Фигура 8-1. Общ и пределен приход при монопол

P B
MR
A
P
D
C
MR
TR
TR
0 Q1 Q2 Q
На горната диаграма на фигурата е представена кривата на търсенето D. За по-голямо оп-

ростяване нейната форма е линейна и общият й вид е: P=a-b.Q. Оттук функцията на общия
приход TR ще има вида: TR=(a-b.Q).Q. Нейният вид е представен на долната диаграма.
Първоначално с увеличаване на количествата общите приходи се увеличават. Това се
дължи на еластичното търсене в горния участък на кривата на търсенето и продължава
докато се достигне т. А, която разполовява кривата. В нея имаме единична еластичност
на търсенето и общият приход е максимален. При по-нататъшно увеличаване на произ-
водството се навлиза в регионите с нееластично търсене и общият приход започва да на-
малява, докато накрая стане нула.
За да получим пределните приходи, ще използваме тяхната дефиниция от уравнение 7.6
от предходната глава:
𝑑𝑇𝑅 𝑑[𝑃(𝑄).𝑄] 𝑑𝑃
𝑀𝑅(𝑄) =
𝑑𝑄
=
𝑑𝑄
= 𝑃 + 𝑄.
𝑑𝑄
.
При условие че P=a-b.Q, това означава че пределният приход ще е равен на:

MR=a-2b.Q (8.1)

170
Така кривата на пределния приход ще има същата пресечна точка с ординатата както кри-
вата на търсенето, но два пъти по-голям наклон. Така и в конкретния пример пределният
приход е по-нисък от цената Р, MR<P, и намалява с увеличаване на количеството. Първо-
начално той е положителен, което е друго обяснение за нарастващият общ приход TR, а
след точката на единично еластично търсене става отрицателен.
Икономическия смисъл на разликата между общия приход и цената е демонстриран на
фигура 8-2. На нея са взети две количества, Qn и Qm, съответно в участъка с еластично и
нееластично търсене.
Фигура 8-2. Общ и пределен приход при монопол

P
X1
P1 X2
A
P2
B
P3 X3
P4 C X4
D
0 Qn Qn+1 Qm Qm+1 Q
При количество Qn цената е Р1, а общия приход е 0QnX1P1, Ако количество се увеличи с
една единица до Qn+1 цената ще бъде Р2, а общия приход е 0Qn+1X2P2. В случая, иска ли да
продаде тази допълнителна единица, монополистът трябва да намали цената на всички
дотогава продавани с Р1-Р2. От това, заради продажбата на допълнителната единица на
цена Р2, общият му приход ще се увеличи с площта В, но, заради необходимостта всичките
Qn единици да се продават на по-ниска цена, ще бъде намален с площта А. Разликата
между B и A ще бъде именно пределния приход от продажбата на n+1-вата единица. Тя
ще е положителна величина, В-А>0, но ще е по-малка от цената: B-A<B.
Нека сега да разгледаме ситуацията и при количеството в участъка с нееластично търсене.
При количество Qm цената е Р3, а общият приход е 0QmX3P3. За да увеличим продажбите с
една единица до Qm+1, трябва да намалим цената до Р4, с което общият приход ще стане
0Qm+1X4P4. Така с продажбата на допълнителната единица общият приход намалява, а
пределният от m+1-вата единица, който е равен на разликата между площите D и С, не
само че е по-нисък от цената, но е и отрицателен, D-C<0; D-C<D.
След като посочихме характерните осо-
8.2.2. Максимизиращите печалбата цени бености на общите и пределните при-
ходи, вече можем да разгледаме и реше-
и количества при монопол нието на монополиста за максимизация
на печалбата. С това решение трябва да
се определи колко да се произвежда и на каква цена да се продава произведения про-
дукт. За да го илюстрираме, ще разгледаме фиг. 8-3. На нея са представени кривите на

Монопол 171
търсенето D, пределните приходи MR, краткосрочните пределни разходи SMC и краткос-

рочните средни разходи SAC.
Фигура 8-3. Максимизиращите печалбата цени и количества при монопол
P
SMC
Pm A SAC
*
П
SAC(Qm)
D
MR
0 Qm Q
Както вече доказахме, за да максимизира печалбата си монополистът трябва да произ-

вежда количеството, при което пределния приход е равен на пределния разход. На фигу-
рата това се постига при равнище на производство Qm. Всяка единица до тази носи повече
приходи, отколкото са разходите за нейното производство, MR>MC, и трябва да се произ-
веде. За следващите единици обаче производствените разходи са по-високи от прихо-
дите, които те биха донесли, MR<MC, и те не бива да се произвеждат. Така, ако се произ-
вежда по-малко или повече от Qm, печалбата ще намалее, което е още един начин да се
докаже, че печалбата при това количество е максимална и монополистът трябва да из-
бере да го произвежда.
Дотук решението на монополиста е много близко по формата си до решението на съвър-
шения конкурент. Също както съвършения конкурент, монополистът:
• сравнява ползите от промените в производството с произтичащите от това раз-
ходи;
• разглежда пределните разходи като разходи за разширяване на производството;
• не отчита постоянните разходи при краткосрочните решения;
• произвежда количество, при което MR=MC.
Единствената разлика е, че при съвършения конкурент пределният приход е равен на це-
ната, докато при монополиста той е по-малък от цената.
Друга разлика между решенията в двете пазарни структури е, че монополистът трябва да
определи и на каква цена да продава продукцията си. За съвършения конкурент това не
беше въпрос на избор, защото той приемаше цената за дадена. Монополистът обаче не
приема цената за дадена, а посрещайки цялото пазарно търсене трябва да я определи
(price maker). Все пак в решението си той не е напълно автономен и не може да зададе
произволна цена. Напротив, неговите решения са ограничени от пазарното търсене и
единствената му възможност да максимизира печалбата си е да определи онази цена, на

172
който се търси произведената от него продукция. При означенията на фигурата това оз-
начава монополистът да избере цена Pm.
Така решението на монополиста ще се окаже в т. A от кривата на търсенето. В него ще се
произвеждат Qm единици, същите ще се продават на цена Pm, а печалбата от това ще бъде
равна на площта П, очертана на фигурата с контур.
Няколко важни заключения могат да се направят за монополното равновесие.
Първо, максимизиращият печалбата монополист никога няма да произвежда върху не-
еластичния участък от кривата на пазарното търсене. Това следва от факта, че предел-
ните разходи са положителни и при произвежданото количество MR=MC. Така предел-
ният приход също трябва да бъде положителен, MR=MC>0, а това е възможно само ако
сме в еластичния участък от кривата на търсенето.
Второ, едно следствие от горната зависимост е, че монополистът никога няма да макси-
мизира и общите си приходи. За да бъдат те максимални, той трябва да произвежда в
точката на единично еластично търсене, където пределният приход е нула. При равенст-
вото на MR и MC това е възможно само ако пределният разход също е нула, т.е. всяка
следваща единица да се произвежда без каквито и да са разходи. Явно подобно условие
не може да се реализира в практиката и затова приходите на монополиста винаги ще бъ-
дат по-ниски от максимално възможните.
Трето, отклонението на цената от пределните разходи е обратнопропорционално на
еластичността на търсенето. За да се докаже това, пределният приход от уравнение 8.2
трябва да се изравни с пределните разходи:
1
𝑀𝑅 = 𝑃 (1 − |𝜀|) = 𝑀𝐶 ,
откъдето за разликата между цената и пределните разходи се получава:

1
𝑃 − 𝑀𝐶 = 𝑃 (|𝜀|) (8.3).
Уравнение 8.3 сочи, че разликата между цената и пределните разходи при максимизира-
щото печалбата производство ще бъде по-малка при по-еластично търсене. В крайния
случай на съвършено еластично търсене, тази разлика става нула, P=MC, което е точно
ситуацията при съвършена конкуренция.
Четвърто, монополната позиция не означава сигурна печалба. Общоприето становище
е, че монополната власт гарантира сигурна икономическа печалба и монополистът има
интерес от присъствието си в отрасъла. Това не е вярно, ако монополната цена се окаже
по-ниска от средните разходи. Подобна ситуация може да се види на фигура 8-4.
Причините за нея могат се търсят в относително високите производствени разходи, или,
което е същото, но погледнато от страната на търсенето – в относително ниското потре-
бителско търсене. Ако кривите на разходите бяха изместени по-надолу или търсенето
беше по-голямо, ситуацията на фигурата би могла да осигурява и печалби. Практическите
изводи от това са два. Първият е, че монополистът има интерес да разширява търсенето
на своята продукция и да съкращава разходите си. Вторият е, че в някои бизнеси, където
това не е възможно да се постигне, няма място дори и за един производител. Ако някой

Монопол 173
мисли дали да построи луксозен хотел във варненското село Каменар, вторият извод би
го предпазил от много разочарования.
Фигура 8-4. Монополист, който трябва да бъде закрит в кратък период
P SMC
AVC(Qm)
Pm * AVC
D
MR
0 Q1 Qm Q
За разлика от съвършената конкуренция, където изведохме ясно аналитично условие за

напускане (P<AVCmin), при монопола такова не съществува. За да остане монополистът в
отрасъла е необходимо да съществува поне участък от кривата на търсенето, който да се
намира над кривата на средните променливи разходи. В примера от фигурата обаче такъв
не съществува. При максимизиращото печалбата количество Qm фирмата не успява да
покрие дори променливите си разходи и следва да напусне дори в кратък период. Тогава
тя пак ще загуби сума равна на постоянните си разходи, но все пак тази загуба би била по-
ниска, отколкото загубата, ако остане и произвежда количеството Qm.
Пето, условието MR=MC е необходимо, но не е достатъчно за максимизацията на пе-
чалбата. Забележете, че на фигура 8-4 то е изпълнено при две равнища на производство
- Q1 и Qm. При съвършена конкуренция възможността и двете да максимизират печалбата
веднага би се отхвърлила, тъй като лежат върху намаляващия участък от кривата на пре-
делните разходи. Тук очевидно критерият трябва да е по-различен. Ако разгледаме пър-
вото количество Q1, при него кривата на пределния приход пресича кривата на пределния
разход отдолу-нагоре. Намалим ли производството, MR<MC, от всяка непроизведена
единица ще се спестят повече разходи отколкото приходи и печалбата ще нарасне. Об-
ратно, ако го увеличим, MR>MC и печалбата ще се увеличи. Така при равнище на произ-
водство Q1 както съкращаването, така и разширяването на производството могат да уве-
личат печалбата. По тази причина тук ще имаме локален минимум на печалбата.
При количество Qm кривата на пределния приход пресича кривата на пределния разход
отгоре-надолу. Намалим ли производството, MR>MC, и печалбата ще спадне. Увеличим
ли го, MR<MC и печалбата ще се увеличи. Така при равнище на производство Qm както
съкращаването, така и разширяването на производството могат да намалят печалбата и
тук ще имаме локален максимум на печалбата. Това би било и глобален максимум, ако
при него фирмата покриваше разходите си, но в случая това не е така и тя трябва да прек-
рати работата си.
Случай на едновременно локален и глобален максимум на печалбата може да се види на

174
фигура 8-3. Тук той отново е в точката, в която кривата на пределния приход пресича кри-
вата на пределния разход отгоре-надолу и това потвърждава тази зависимост като второ
изискване за максимизация на печалбата при монопола: при монопол глобалният мак-
симум на печалбата може да бъде както върху намаляващия, така и върху нарастващия
участък от кривата на пределните разходи, но със сигурност трябва да е в точка, в която
кривата на пределния приход пресича кривата на пределния разход отгоре-надолу.
Шесто, при монопола няма крива на предлагането. За разлика от съвършения конкурент,
монополистът не следва крива, а правило на предлагането - да произвежда количеството,
при което пределният приход и разход се изравняват. Неговите решения зависят от кри-
вата на пределните разходи, както е при съвършения конкурент, но за разлика от послед-
ния те не лежат върху нея и тя не показва колко ще се произвежда при дадено равнище
на цените. Нещо повече, при монопола няма каквато и да е еднозначна връзка между
производството и цената. При неизменна крива на търсенето, „кривата на предлагането”
на монополиста ще се състои само от една точка, тази, съответстваща на монополното
правило за предлагането – MR=MC. Ако пазарното търсене се промени, кривата на пре-
делния приход ще се измести и трябва да се избере ново максимизиращо печалбата ко-
личество. Свързването му с предишното (процедура, чрез която може да се получи пазар-
ното предлагане при съвършена конкуренция), би създало крива със странна форма. При
преместване на кривата на търсенето, тя ще е зависима от промените в еластичността на
търсенето и няма да има съществен икономически смисъл. Изводът е, че при монопол не
съществува крива на предлагането.
В дълъг период монополистът има въз-
8.2.3. Максимизацията на монополната можност да използва оптимални количес-
тва от всички производствени фактори и да
печалба в дълъг период приспособи напълно производството си
към пазарната ситуация. Като резултат той
ще е в състояние да изравни пределните приходи с дългосрочните си пределни разходи
и да постигне ситуацията, описана на фигура 8-5. На нея оптималното монополно произ-
водство се получава при изравняване на пределния приход с краткосрочния и дългосроч-
ния пределен разход. Това означава, че фирмата се намира едновременно в краткос-
рочно и дългосрочно равновесие. В него тя използва най-изгодната за даденото произ-
водство факторна комбинация и успява да произвежда при минимално възможните дъл-
госрочни производствени разходи.
Подобно е и поведението на една конкурентна фирма, но за разлика от развитието при
нея, при монопола големите бариери за навлизане в отрасъла успяват да задържат пе-
чалбите високи и в дълъг период от време.
Разбира се, тук също наличието на печалби привлича конкуренцията. Налице е конкурен-
тен натиск и монополната позиция не завинаги е напълно защитена от високите бариери.
Някои от източниците на монополна власт, като например патентите, са ограничени по
закон във времето. Други могат да бъдат преодолени чрез разработването на алтерна-
тивни технологии, намиране на заместители на монополизираните ресурси и въвеждане
на нови управленски практики. Съществуват и редица примери, като например телекому-
никациите, в които монополната позиция на фирми в даден отрасъл (услуги по фиксирани

Монопол 175
мрежи) е атакувана от фирми от други отрасли (мобилни услуги).
Фигура 8-5. Максимизация на монополната печалба в дълъг период

P
SMC
SAC
Pm П *
LAC
LMC
MR
D
0 Qm Q
Съществуват обаче и източници на монополна власт, които не могат да бъдат лесно пре-
одолени. Такива са авторските права, концесиите, държавните лицензии и непрекъсна-
тите икономии от мащаба. Последният случай именно е показан на фигура 8-5. Тук нама-
ляващите дългосрочни средни разходи дават възможност на монополиста да експлоа-
тира предимствата си пред конкурентите в дълъг период от време и да се радва на дъл-
госрочна монополна печалба. Печалбата от монополните цени на фигурата е привлека-
телна за потенциалните конкуренти и въпреки по-високите средни разходи, които те ще
имат заради малките си обороти би оправдала навлизането им на пазара. Опасността
обаче монополистът да свали цената близко до равнището на своите разходи и така да
им нанесе загуби, с които лесно може да ги изкара от пазара, ще ги държи извън него.
Разбира се, ако потенциалните конкуренти се страхуват да влязат на пазара, монополис-
тът няма защо да сваля цените и би могъл в много дълги периоди да задържа позициите
си и да получава монополни печалби.
8.3. Ефективност на монополното равновесие

В предходната глава доказахме, че съвършено конкурентното равновесие е ефективно и
всяко друго решение, което се отклонява от него, е неефективно. Сега ще установим сте-
пента на неефективност на монопола.
За да анализираме ефективността при мо-
8.3.1. Статична ефективност на монопола нопола, ще разгледаме примера от фи-
гура 8-6. С цел да се постигне по-голяма
графична прегледност, ситуацията на нея
е опростена: кривата на търсенето D е линейна, а пределните разходи МС са постоянни и
следователно равни на следните разходи АС.
Ако беше налице съвършена конкуренция, цената щеше да бъде равна на пределните
разходи, Рс=МС, да се произвежда количество Qc и равновесието да се установи в т. В.
Потребителите щяха да получават излишък PcBH и това щеше да бъде общият излишък за

176
обществото, защото при цени, които са равни на пределните и средните разходи, изли-
шъкът за производителите е нула.
Фигура 8-6. Статична ефективност на монопола
P H
Pm A
* B MC=AC
Pc
F
MR
0 Qm Qc Q
Нека сега да допуснем, че съвършено конкурентните производители от фигура 8-6 се спо-

разумеят и формират картел, който действа като монопол и се стреми към монополна
печалба. При наличие на монопол, произвежданите количества ще бъдат на равнище, в
което MR=MC, а цените ще зависят от търсенето. Това означава монопола да произвежда
количество Qm и да го продава на цена Pm. В сравнение със съвършената конкуренция в
точката на равновесието при монопола, т. А, следователно ще имаме по-малко продажби
(Qm<Qc) и по-високи цени (Pm>Pc).
За потребителите това монополно равновесие ще означава по-малко благосъстояние – те
ще загубят излишък PcBAPm. Част от загубата им – в размер на PcFAPm - ще се превърне в
печалба и излишък за производителите. Така монополната печалба може да се разглежда
като трансфер на доход от потребителите към монополиста, по същия начин както данъ-
ците са трансфер на доход от потребителите към държавата.
Монополната печалба поставя два проблема. Първият е дали тя е справедлива. Подобен
въпрос е чисто нормативен и отговорът му зависи от господстващите обществени норми
за справедливост и разбирането на обществото дали потребителите, или производите-
лите я заслужават повече.
Вторият проблем е свързан с ефективното използване на ресурсите. Сам по себе си тран-
сферът на ползи от потребителите към производителите няма отношение към ефектив-
ността, тъй като той не съкращава производството и не е загуба на излишък за общест-
вото. Някои икономисти обаче, като Ричард Познер, считат, че размерът на монополната
печалба може да се разглежда и като пример за неефективност, доколкото създава сти-
мул реални ресурси да се влагат непродуктивно за заемането на монополна позиция.
Ако монополистът вижда перспективата да получи тази печалба, той ще е склонен да из-
харчи близка до нея сума за лобиране за законодателни изменения, които ограничават
достъпа да конкурентите му до отрасъла, или за подкупи на държавни служители, от ко-
ито зависи кой ще получи монополната власт. Всичко това са непродуктивни дейности,
които отнемат ресурсите от тяхното алтернативно продуктивно използване и представля-
ват фактически разход за обществото. Разбира се, никой разумен монополист няма да

Монопол 177
иска да използва цялата си потенциална печалба само за да получи достъп до нея. Конку-
ренцията между фирмите за придобиване на монополната позиция обаче ще дадат мо-
нополната власт в ръцете на онзи, който е склонен да изхарчи най-много средства, за да
я получи. Затова най-вероятно действителният непродуктивен разход ще е близък до раз-
мера на печалбата и нейната стойност може да се разглежда като мярка за неефектив-
ност.
Що се отнася до останалата част от загубата на потребителите, FAB, тя не се получава от
никого и е чиста обществена загуба от наличието на монопол. Ако имаше съвършена кон-
куренция този излишък щеше да се получава от някого, а сега той се губи и това е доказа-
телство за разпределителната неефективност на монопола.
Неефективността на монопола, заедно с по-високите цени и по-ниските продажби при
него в сравнение със съвършената конкуренция, могат да се използват като аргументи за
правителствена реакция срещу монополите. Следва обаче да имаме предвид два факта,
които намаляват силата на тези аргументи.
• Първият е, че в динамичен план недостатъците на монопола пред съвършената
конкуренция могат да се превърнат в негови предимства и той да е в състояние да
предлага повече и по-евтина продукция в сравнение със съвършената конкурен-
ция.
• Вторият факт е свързан с интереса на монопола да намали неефективността, като
използва дискриминационни ценови политики, за да получи и онази част от изли-
шъка, който се губи при монополното решение.
Нека да разгледаме по-подробно тези две възможности.
Фигура 8-7 доразвива предходния мо-
8.3.2. Динамична ефективност на монопола дел за ефективността на монопола. На
нея конкурентното равновесие е в т. В,
а монополното в т. А, при което в кон-
курентните условия няма печалба, а монополът печели. Нека обаче поставим въпроса,
какво ще се случи в бъдеще с двете равновесия, ако условията на търсенето се запазят.
Фигура 8-7. Динамична ефективност на монопола
P H
Pm A
Pc B MC=AC
P’m C
D
J MC’=AC’
F
MR
0 Qm Qc Q’m Q

178
При неизменно търсене пазарните равновесия биха се променили само ако има измене-
ния в производствените разходи. Ако съществува монопол, вече установихме, че моно-
полистът има силен интерес да съкращава разходите си. Така той едновременно увели-
чава своята печалба и утвърждава монополната си власт като печели позиции пред нами-
ращите се извън пазара потенциални конкуренти. Монополистът има и ресурс, който да
вложи в намалението на разходите си - монополната печалба. Ако той заделя част от нея
за нови технологии и квалификация на персонала си, производствените му разходи ще
намалеят и ако това намаление е достатъчно голямо, продажбите му ще увеличат, а це-
ните ще паднат значително. На фигура 8-7 това развитие е показано с преместването на
кривата на пределните разходи надолу до позицията на пунктираната линия MC’. Резул-
татът от него е преместване на монополното равновесие от т. A в т. С, където продажбите
са се увеличили до Q’m, а цените са спаднали до Р’m. Ползите от подобно развитие са оче-
видни: потребителите са увеличили своя излишък до P’mCH, монополната печалба е на-
раснала многократно и излишъкът за монополиста сега е JFCP’m, а ползите за цялото об-
щество са достигнали размера JFCH.
Сега да се насочим към въпроса какво би се получило, ако на мястото на монопола съ-
ществуваше съвършено конкурентна структура. Вероятно нещо не би се изменило. Съвър-
шените конкуренти имат интерес да намаляват разходите си, но нямат ресурс да направят
това. Тяхната нулева икономическа печалба е недостатъчна за значителни инвестиции в
нови технологии, разходите им във времето ще останат неизменни и конкурентното рав-
новесие ще остане в т. В.
Сравнявайки развитието при двете пазарни структури се оказва, че монополната печалба
дава съществени динамични предимства на монопола и в сравнение със съвършената
конкуренция той може да постигне по-големи продажби, по-ниски цени и повече ползи
за всички икономически агенти. В сравнение със състоянието при съвършена конкурен-
ция тук потребителите печелят излишъка P’mCBPc. Като прибавим към това и печалбата на
монополиста, получаваме, че обществените ползи при монопола ще надхвърлят тези на
съвършената конкуренция с площта на излишъка JFCBPc. Макар че в монополното равно-
весие в т. С също може да се открие статична неефективност (ако това равновесие се срав-
нява с една измислена ситуация, в която имаме разходи MC’), подобно сравнение не би
било коректно, защото с нулевата си икономическа печалба съвършената конкуренция не
би могла осигури такива ниски равнища на разходите.
Друг механизъм за подобряване на ефективността на монополното решение представ-
лява ценовата дискриминация.
С термина ценова дискриминация се обозначават
8.3.3. Ценова дискриминация всички ценови политики, при които цените, заплащани
от различни потребители или за различни купувани
обеми, се различават. Съществуват три основни вида це-
нова дискриминация – съвършена, обикновена и блоково ценообразуване.
Най-предпочитаният вариант за дискримина-
8.3.3.1. Съвършена ценова дискриминация ция е този на съвършената ценова дискри-
минация. При нея всеки заплаща, толкова,

Монопол 179
колкото е неговата резервна цена, а най-лесният начин да се досетите че сте неин обект
е липсата на етикет с цената на предлагания продукт.
Политиката на съвършена ценова дискриминация е илюстрирана на фигура 8-8. На нея
търсенето е представено с кривата D, пределните разходи са МС и стандартното моно-
полно решение би било да се продават 3 единици на цена Р 3. В него печалбата на моно-
полиста е P8CBP3, а загубата на ефективност се измерва с триъгълника СЕВ. Начинът моно-
полистът да предотврати тази загуба на ефективност, като я изземе за себе си заедно с
част от излишъка за потребителите, е да предложи на всеки потребител продукта на мак-
сималната цена, която той е склонен да заплати. Така първата единица ще се продаде на
цена Р1, втората – на цена Р2, третата – на цена Р3, и така до последната осма единица,
която ще бъде продадена на цена Р8. Повече няма да се продава, защото цените, които
потребителите са склонни да платят за следващите единици са по-ниски от разходите за
производството им.
Фигура 8-8. Съвършена ценова дискриминация
P B
P1
P2
P3
P8 Е MC
C
MR D
0 1 2 3 4 5 6 7 8 Q
При подобна ценова политика потребителите не получават никаква икономическа рента,

но производството е равно на това при съвършена конкуренция и се реализира макси-
мално възможната изгода от пазарното взаимодействие. Въпреки че всички ползи ги из-
земва производителят или търговецът, няма нереализирани ползи от пазара и оценен по
критерия “разход-полза” за ефективност, съвършено дискриминиращият монополист е
ефективен.
Разбира се, ефективен не означава приеман и подкрепян от всички. Напротив, ефектив-
ният монополист ще бъде възприеман като голямо зло от потребителите с търсене в на-
чалния участък на кривата на търсенето, и ще предизвиква всеобща завист за големите
печалби, които извлича. Много е вероятно неговите противници под лозунга за по-голяма
справедливост и равенство да се опитат да му попречат и дори да го поставят извън за-
кона. Резултатът от това би бил добър за някои, но в същото време доста потребители
няма да получат продукта, общите ползи за обществото ще намалеят и характерната за
монопола неефективност ще се възстанови.
Съвършената дискриминация не може да се осъществи лесно не само заради обществе-

180
ната реакция, но и поради още една причина. За да дискриминира съвършено, монопо-

листът трябва да познава резервната цена на всеки потребител. Поради липсата на обек-
тивна информация за нея и достоверен начин за получаването й от търсещите, това не
може да се осъществи и съвършената дискриминация е рядкост.
В подобни случаи може да се използва друга стратегия за извличане на част от нереали-
зирания при стандартното монополно решение излишък – тази на обикновената ценова
дискриминация.
Вместо да търси резервната цена на всеки,
8.3.3.2. Обикновена ценова дискриминация монополистът може да раздели потребите-
лите в отделни групи, според еластичността
на търсенето им и да определи диференцирани цени за членовете на отделните групи.
Тази стратегия се нарича обикновена ценова дискриминация. Графичен пример за нея
предлага фигура 8-9.
Фигура 8-9. Обикновена ценова дискриминация

P
* P1
P2 *
MC
D2
D1 MR1 MR2
Q1 Q*1 0 Q*2 Q2
В лявата част на диаграмата е представен пазарния сегмент на потребителите с по-нее-

ластично търсене, а в дясната - този на потребителите с еластично търсене. Ако търсим
практически еквивалент на примера, удачно е да приемем, че става въпрос за самолетни
пътувания, като в първия пазарен сегмент са разположени бизнесмените, а във втория –
туристите. За първите времето е по-важен ресурс и пътуванията със самолет нямат много
заместители, докато при туристите заместителите са много повече и търсенето е по-елас-
тично. В случая онова, което създава условия за дискриминация, е по-нееластичното тър-
сене на бизнесмените.
Решенията в двата сегмента са потърсени при допускането на еднакъв пределен разход
(ако се приеме, че при бизнесмените той е по-голям, получаваната разлика в цените ще
бъде още по-голяма). Максимизирайки печалбата си, самолетната компания ще продава
Q*1 места на представители от първата група при цена на билета P*1 и Q*2 места на пред-
ставители от втората група при цена на билета P* 2. Ако се сумират по хоризонтала двете
криви на търсенето и се намери стандартното монополно решение, ще се установи, че
сега се продават повече билети, а сумарната загуба на полезност в двата сегмента е по-

Монопол 181
малка от тази при стандартното решение. Така обикновената ценова дискриминация не

унищожава, но все пак намалява загубите на ефективност от монопола.
Необходимите условия за успех на обикновената дискриминация са няколко.
• Първо, за да могат да се дефинират самите пазарни сегменти, са необходими съ-
ществени различия в еластичността на търсенето от отделните групи. Обикно-
вено това изискване не създава проблем, тъй като съществуват добре обособени
групи, които има съществени различия в своето търсене. Такива са децата, студен-
тите, пенсионерите, представителите на бизнеса и др. В повечето случаи именно
те са обект на дискриминационни цени.
• Второто условие е да може точно да се определи към кой пазарен сегмент при-
надлежи дадения потребител. Това не е проблем в случаите, в които предпочи-
тани критерии за формиране на групите са обективните им характеристики: пол,
възраст, националност и етническа принадлежност. Те лесно се доказват и потре-
бителят може веднага да бъде разпределен в своята група. Проблемите са повече,
когато няма идеална информация за принадлежността към дадена група. Такъв е
случаят със самолетните пътувания. При тях принадлежността към групата на ту-
ристите може да се установи само чрез механизмите на сигнализирането. Удачни
сигнали за това са предварителната резервация, покупката на билети с някакъв
минимален срок за престой, включващ почивните дни, закупуването на билета за-
едно с туристически пакет или чрез туроператор.
• Последното условие за успешна обикновена ценова дискриминация е да се пре-
дотврати арбитража между различните пазарни сегменти. Когато дискримина-
цията се предлага за лични услуги това не е проблем. Така например децата, пен-
сионерите и учениците не могат да препродават своите карти за градския транс-
порт. Същото се отнася и за самолетните билети, тъй като и те са персонални. В
случаите, в които обаче арбитражът е изгоден и възможен са нужни специални
управленски умения, а понякога дори и хитрост, за да бъде избегнат. Интересен
пример за последното дава концерна „Дюпон“. Той е произвеждал химическо ве-
щество, което се е влагало в производството на зъбни протези, където търсенето
му е било без заместители, но се е използвало и за индустриални цели, при което
търсенето му е било по-еластично. „Дюпон“ са прилагали ценова дискриминация
и продавали по-скъпо веществото на зъботехниците, но веднага са се намерили
арбитражори, които купували на цената за индустриалното приложение и прода-
вали на зъботехниците на занижена цена спрямо тази на „Дюпон“. Подобно пове-
дение лесно би разрушило ценовата дискриминация, но решението на „Дюпон“
дошло бързо. Бил разпространен слух, че се обмисля във веществото, което не се
прилага в зъботехниката да се слага и арсеник. Слухът нямал нищо общо с дейст-
вителните планове, но бил толкова ефективен, че оттогава никой зъботехник не
смеел да купува от арбитражор.
Третата форма на ценова дискриминация е блоковото
8.3.3.3. Блоково ценообразуване ценообразуване. За разлика от първите две форми, ко-
ито задаваха различни цени за различните потребители,

182
тук едни и същи потребители плащат различни цени в зависимост от обемите, които
купуват. Така се формират ценови каталози, предлагащи отстъпки (рабати) за по-големи
количества. Ако потребителят закупи определено количество на дадена цена, получава
правото да закупи следващите бройки на по-ниска. Проблемът, който среща производи-
теля при подобно ценообразуване е какви количества да изисква да се купуват при раз-
личните цени. За да разкрием принципа на решението, ще разгледаме фигура 8-10.
Фигура 8-10. Блоково ценообразуване

P
P1 A B C
D E
P2
MC
F J H
D
0 Q1 Q2 Q3 Q4 Q
На фигурата кривата на търсенето е D, а пределните разходи отново са постоянни и са

представени с кривата МС. Прието е също че съществува двоен ценови каталог, като по-
високото равнище на цената е Р1, а по-ниското е на равнището на пределните разходи –
Р2. Въпросът е, какво количество да изисква търговецът да се купи при цена Р1, за да пре-
достави правото да се купува на цена Р2.
Ако не съществува опцията за покупка на по-ниската цена, при високата цена потребите-
лите биха купили количество Q1. Това е минималното равнище, което е разумно да иска
търговецът да се купи при нея. Той обаче може да увеличи изискването си, защото пра-
вото да се купува на цената на разходите създава редица ползи за потребителите и те ще
са склонни да купят и повече на по-високата цена, за да ги получат.
Нека да видим например дали потребителите ще са склонни да купят количество Q2 при
високата цена, ако това им даде възможност след това да купуват колкото искат на нис-
ката. Ако купят допълнителните Q1Q2 единици при цена Р1, това ще намали излишъка за
потребителите със стойност, равна на площта DBA. Те обаче ще приемат тази загуба, за-
щото тя ще им даде възможност след това да купят още Q 2Q4 единици на цената на раз-
ходите, което означава да спечелят излишък за потребителите на стойност FHD. Тъй като
тази полза е по-голяма от загубата, на която трябва да се съгласят, за да я получат, потре-
бителите ще приемат офертата за изгодна, FHD>DBA.
Следвайки тази логика лесно можем да открием, че потребителите ще приемат да купу-
ват по-големи количества на по-високата цена, ако загубите им от това се компенсират от
ползите, които те ще получат от правото след това да купуват на ниската цена. На фигура
8-10 това означава, че търговецът може да увеличи изискването си за купувани обеми на

Монопол 183
високата цена до Q3. При това количество загубите за потребителите от по-големите по-
купки на високата цена точно се компенсират от ползите, които те ще получат от възмож-
ността да купуват след това при ниската цена: ECA=JHE. По-нататъшно увеличение на ко-
личествата, които трябва да се купуват при Р1 е неизгодно. Ако търговецът го изисква,
потребителите няма да се съгласят с него и ще купуват само количество Q1 на високата
цена.
След като вече разкрихме логиката на ценовите блокове, можем да обобщим и своите
изводи за тази политика.
• На първо място, подобно на съвършената ценова дискриминация тя успява да
възстанови напълно пазарната ефективност. Условието за това е най-ниският це-
нови каталог да е на равнището на пределните разходи.
• Второ, печалбата за търговеца от осъществяването на блоковото ценообразуване
е максимална, когато той постига ефективността и продава последните количес-
тва на цената на своите разходи. Това дава възможност да се разширят горните
ценови каталози, а печалбата се формира именно от тях, а не от продажбите на
най-ниската цена.
• Трето, ако търговецът иска да получи максимална печалба, би следвало да сложи
такава най-висока цена, че потребителите да не могат да получат никакъв изли-
шък от нея. Този потребителски излишък е единствения, който потребителите по-
лучават. Цялата останала стойност от излишъка, който създава дадения пазар
отива в ръцете на производителя. Затова ако предлагащият иска да изземе всичко
за себе си, следва да постави цената Р1 на равнището, където кривата на търсенето
се пресича с оста на цената.
Разбира се, следва да посочим, че диференцираните вкусове на потребителите и липсва-
щата информация за индивидуалното им търсене ще направи трудна практическата реа-
лизация и на тази политика. Тя обаче има своите приложения при продажбите на про-
дукти, чиито количества могат лесно да се контролират и чиито цени са достатъчно ви-
соки, за да направят изгодно предлагащия да инвестира средства и време в осъществява-
нето на персонални контакти и опознаването на вкусовете на потенциалните потреби-
тели. В потвърждение блоковото ценообразуване може често да се открие при продаж-
бите на военна техника и оборудване, кораби, специализирани сухопътни транспортни
средства, горива и електроенергия.
8.4. Държавната политика относно монополите

Досегашният анализ на монопола не прави еднозначна неговата оценка. Съществуват ре-
дица аргументи в негова защита, както и такива, които го отричат. Нека да ги обобщим
накратко, преди да пристъпим към въпроса какво трябва да бъде отношението на държа-
вата към монопола.

184
Основните аргументи в защита на съ-

8.4.1. Аргументи „за” и „против” монопола ществуването на монополите са след-
ните.
• Първо, монополистите имат интерес сами да ограничават своите цени и пе-
чалби. Монополната позиция не поставя абсолютна бариера пред конкуренцията.
Напротив, монополната печалба представлява силен стимул за навлизане в отра-
съла и избягване на съществуващите ограничения. Патентите се преодоляват с
разработването на нови технологични решения, лицензиите - с производството на
нови продукти, добрият мениджмънт - с още по-добри управленски решения.
Дори в случаите, в които не е възможно да се появят близки заместители, конку-
ренцията за парите на потребителите все пак е налице, защото потребителите мо-
гат да се насочат парите си към продукти, които задоволяват съвършено различни
техни потребности. Ако например сте монополист при специализираните изда-
ния, посветени на строителството и недвижимите имоти, какъвто например у нас
е Издателска група "Икономедиа" АД, и поставяте много високи цени, това ще
привлече други компании на пазара, ще доведе до появата на интернет-портали,
блогове и форуми, посветени на темата, или просто ще откаже читателите да ку-
пуват вестници и списания за строителство и недвижими имоти. Така, ако искате
да запазите монополната си позиция, трябва да не злоупотребявате с цената и
умишлено да ограничавате монополната си печалба.
• Второ, монополът осигурява производството на по-качествени продукти. Пъл-
ната монополна власт, както и господстващото положение на пазара, много често
са следствие на предимствата на произвежданите продукти. Никой монополист
не принуждава потребителите да купуват от неговите продукти. Напротив, за
какво да си харчат парите е суверен избор на самите потребители, а монополната
сила на такива гиганти като „Майкрософт” и „Интел” в информационните техно-
логии, „Кока-кола” и „Пепси” в безалкохолните напитки, „Филип Морис”, “Бритиш
Америкън Табако” и „Галахър” при цигарите, "Хайнц" и „Кембъл” в хранителните
продукти, „Монсанто” и „Дюпон” в химикалите се дължи колективното решение
на потребителите, че продуктите им са по-добри от тези на конкурентите. Логично
следствие от това е те да имат висок пазарен дял и да получават по-големи пе-
чалби от останалите. Да се ограничи тази печалба или делът им на пазара би оз-
начавало да се накажат усилията за високо качество и създаването на нови и кон-
курентноспособни продукти.
• Трето, монополът няма разумна алтернатива в случаите на икономии от ма-
щаба. При тях трябва да има само един производител, за да се поддържат ниски
производствените разходи и цените за крайните потребители. Традиционната
критика срещу монопола, че поддържа високи цени и ограничава производството,
предполага, че икономиите от мащаба се отнасят до всички фирми и не зависят от
това дали е налице монопол или съществува висока степен на конкуренция. В
действителност, икономиите от мащаба се появяват само при масово производс-
тво от един единствен производител, т.е. при отсъствието на много фирми на па-
зара и следователно на конкуренция.

Монопол 185
• Четвърто, монополът поддържа по-високи темповете на научно-техническия

прогрес. Вече коментирахме динамичната ефективност на монопола. Стремежът
към печалба и едновременно отблъскване на конкуренцията стимулира монопо-
листите да намаляват разходите си като внедряват нови технологии и усъвършен-
стват организационните си отношения. Те притежават и стимул, и ресурс да го нап-
равят. Изчисленията, направени от Йозеф Шумпетер (1883 – 1950), сочат, че това
води до икономически растеж, който значително надхвърля загубите от разпре-
делителната неефективност на монопола. Шумпетер нарича феномена съзида-
телно рушене (creative destruction): на мястото на нарушената разпределителна
ефективност, монополът осигурява бързо технологично развитие и растеж на ико-
номиката. В същото направление действа и монополната власт, осигурявана от па-
тентите и авторските права. Без тях нямаше да има нови технологии и нови идеи.
Създаването им изисква огромни разходи и техните автори трябва да имат гаран-
циите, че продуктите на труда им няма да бъдат копирани и крадени. В случая
монополът осигурява същата защита на труда на авторите и изобретателите, как-
вато защита осигурява трудовото законодателство на работещите. Ако някой
краде продуктът на труда на последните и не им заплаща за него, те няма да ра-
ботят. По същия начин, ако не се заплаща за труда на авторите и изобретателите,
усилията и постиженията в областите на технологиите, науката и културата биха
били много по-малко.
Аргументите срещу монополите също не са малко и имат своето основание.
• Първият аргумент е неефективното разпределение на ресурсите. В предходната
тема изведохме като условие за постигането на разпределителна ефективност из-
равняването на цената с пределните разходи. Когато това е изпълнено ползата за
обществото от производството на допълнителна единица продукция (цената) е
равна на ценността от алтернативното приложение на използваните ресурси (пре-
делните разходи). При монополното производство, пределните разходи са равни
не на цената, а на пределния приход, и при оптималното производство за моно-
полиста, където MR=MC, цената ще надхвърля пределните разходи. В тази ситуа-
ция пазарът дава възможност следващите единици да се произведат при разходи,
които са по-малки от цената им, но те не се произвеждат. В резултат влаганите в
производството ресурси са по-малко от оптималното и икономическото благосъс-
тояние е по-малко, отколкото при една съвършена конкуренция.
• Вторият аргумент срещу монопола е справедливостта. Монополизацията допри-
нася за неравенството в доходите. Благодарение на бариерите пред конкуренци-
ята монополът може да установи цена, която значително надхвърля средните раз-
ходи и да получава твърде голяма печалба. Тази печалба не се разпределя равно-
мерно дори между онези, които имат принос за нейното създаване – работещите
в монополните предприятия, а се концентрира в ръцете на малка група акционери
и мениджъри, които като правило са сред групите с най-високи доходи.
• Третият аргумент срещу монопола отчита политическите опасности, които той
крие. Монополистите имат интерес от политическа власт и средствата да превър-

186
нат в такава своята икономическа власт. Запазването на монополната позиция оп-

равдава незаконното въздействие върху законодателната, изпълнителната и съ-
дебната власт, създаването на лобистки групи в тях и директното участие в управ-
лението чрез свои представители. Резултатите ще са корупция по високите етажи
на властта, фалшифицирани търгове за държавни поръчки, издигане на изкуст-
вени бариери пред конкуренцията, данъчни измами в големи размери, неоправ-
дани субсидии и данъчни привилегии, изкривяване на патентната и външнотър-
говската политика. Всичко това има връзка с интересите на големите корпорации,
но не и с общественото благосъстояние.
Гореизложените аргументи за и против монополите налагат държавната политика по от-
ношение на тях да бъде много внимателно обмислена и да отчита конкретния тип моно-
пол и неговото поведение. Тази държавна политика е призвана да запази и стимулира
реализацията на потенциалните предимства на монопола, като в същото време реши и
двата основни проблема, които монополът поражда. Първият е проблемът за справедли-
востта в разпределението на доходите. Вторият е за ефективността и той има два аспекта:
непродуктивното използване на ресурсите в надпреварата за заемане и запазване на мо-
нополната позиция и разпределителната неефективност и загубата на излишък за потре-
бителите и обществото.
Политиката по отношение на монополите се състои от
8.4.2. Обществената политика редица мерки, сред които най-разпространени са ре-
гулиране на ценообразуването, държавна собственост
спрямо монополите и управление, лицензиране, законодателно преслед-
ване на ограничаването на конкуренцията.
Регулирането на ценообразуването се среща в
8.4.2.1. Регулиране на ценообразуването почти всички случаи, в които частни естествени
монополи предлагат публични услуги. У нас ос-
новният регулатор е Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР), ко-
ято регулира цените на електроснабдяването, топлофикацията и газификацията.
Най-често срещаният метод за регулиране, който се използва и у нас, се нарича „Норма
на възвращаемост на капитала” (разходи плюс). При него регулаторният орган утвърж-
дава цени, които покриват разходите плюс нормална печалба, т.е. които позволяват в от-
расъла да се привличат и задържат необходимите му ресурси. Тъй като нормалната пе-
чалба на собствениците съответства на алтернативния разход за капитала, който те лично
осигуряват, тази регулаторна политика може да се интерпретира като ценообразуване,
осигуряващо нулева икономическа печалба на фирмата.
Фигура 8-11(а) представя резултатите от този метод на регулиране при условие че отсъс-
тват непрекъснати икономии от мащаба. На нея монополното равновесие е при количес-
тво Qm и цена Pm. Евентуалното конкурентно равновесие e при количество Qc и цена Pc. А
с регулаторната цена Pr, при която следните разходи АС са равни на средните приходи AR,
производството ще бъде Qr. Забележете, че ако монополното производство е твърде
ниско, а монополната цена – твърде висока относно конкурентните (Qm<Qc и Pm>Pc), регу-
лирането води до твърде голямо производство и твърде ниски цени спрямо конкурент-
ните (Qr>Qc и Pr<Pc).

Монопол 187
Фигура 8-11. Регулиране на ценообразуването

P MC P AC
C
AC
Pm A Pm A
B
Pc F E Pr B
Pr Pc C
MR D=AR MC D=AR
MR
0 Qm Qc Qr Q 0 Qm Qr Qc Q
(а) при увеличаващи се разходи (б) при намаляващи разходи
Нека да разгледаме какви са измененията в благосъстоянието в резултат от регулирането,
като за отправна точка вземем конкурентното разпределение. В резултат на по-ниската
цена излишъкът за потребителите се увеличава с площта P rBAPc. Производителите обаче
губят излишъка PrFAPc (заради по-ниските цени) и излишъка FBCA (заради твърде голя-
мото производство). Така чистата загуба за обществото се площта ВСА, която показва за-
губите от това че производството продължава и след Qc до Qr, въпреки че в този регион
пределните разходи са по-високи от цената, която потребителите са склонни да платят.
Ситуацията, при която регулирането се прилага срещу естествен монопол е представена
на фигура 8-11(б). Тъй като средните разходи АС непрекъснато намаляват, пределните
разходи МС винаги са по-малки от средните и кривата им се намира под кривата на сред-
ните разходи. В този случай регулиращото решение ще бъде между монополното и кон-
курентното (Qm<Qr<Qc и Pm>Pr>Pc) и в него ще имаме твърде малко производство и твърде
висока цена, в сравнение с ефективното конкурентно равновесие. Що се отнася до благо-
състоянието на икономическите агенти, в сравнение с ефективното конкурентно равнове-
сие, при регулирането потребителите ще бъдат по-зле, производителите ще бъдат по-
добре, а общото благосъстояние ще бъде по-ниско с площта на излишъка СВА.
Последният извод трябва да се доразвие, тъй като се поражда въпрос: дали при наличи-
ето на икономии от мащаба конкурентното равновесие може да се разглежда като стан-
дарт за ефективност. Забележете, че при него цената е по-ниска от средните разходи и
ако е в него, фирмата би търпяла загуби (P=MC<AC и следователно P<AC). Този проблем
не съществува в регулаторното решение. Там Р=АС и следователно няма икономическа
загуба. Оттук ако разширим производството до Qr това би било напълно ефективно, тъй
като в целия участък цената е по-висока от пределните разходи. Така изводът е, че конку-
рентното равновесие и тук е напълно ефективно, а фактът, че при него цената е по-ниска
от средните разходи, свидетелства за наличието на чист трансфер, който няма общо с из-
числяването на ефективността.
От анализа на фигура 8-11 следва важният въпрос, не може ли регулиращото решение да
се коригира така, че да се постигне икономическа ефективност. В ситуацията с увеличава-
щите се разходи от диаграма (а) това е напълно възможно, но влиза в конфликт с изиск-
ването за справедливост, тъй като при него регулираната фирма ще получава положи-
телна икономическа печалба. В ситуацията с непрекъснатите икономии от мащаба обаче

188
ефективното решение не е достижимо, защото в него фирмата би търпяла икономически

загуби и за нея би било по-добре да прекрати производството си, отколкото да произ-
вежда при ефективната конкурентна цена. По тази причина методът за регулиране „раз-
ходи плюс” няма своя ефективна алтернатива при естествените монополи.
Прилагането му обаче съдържа и още няколко проблема.
Първо, ценообразуването на равнището на икономическите разходи отнема стимула у
регулираните фирми да инвестират в технологични подобрения, които намаляват разхо-
дите, както и да се стремят да ограничават последиците от периодите на инфлацията и
недостиг върху ръста на разходите си. Нещо повече, в тази регулаторна рамка фирмата
няма никакъв интерес да намалява разходите си, защото ефектът от това за печалбите й
ще бъде неутрализиран от решение на регулатора за намаление на цените. За нея ще
бъде много по-изгодно да увеличава разходите си за заплати и административните си
разходи, да осигурява луксозен живот за мениджърите, да извършва ненужни капиталови
разходи и ремонти на завишени, но осигуряващи добри комисионни цени, дори да под-
купва представители на различните власти, членове на регулаторния орган и негови екс-
перти. Доказателствата за подобно поведение, които през тази година бяха разкрити в
столичната Топлофикация, са отлични примери за ефекта от регулирането на цените на
монополите. Едно разумно решение е регулаторният период да е не по-малък от една
година. Ако монополите срещат твърди бюджетни ограничения (т.е. не са държавни
предприятия, които разчитат на бюджета да им покрива загубите), подобен регулаторен
лаг би създал известни стимули за съкращаване на разходите. Все пак и в този случай
стимулът за технологично развитие остава много по-малък, отколкото той е при нерегу-
лираните монополи.
Вторият проблем е, че регулирането отнема значителни ресурси и може да се окаже
неточно. За ефикасното прилагане на метода е нужна точна информация за конкурент-
ната норма на възвръщаемост в съответния период, но на практика регулаторът никога
не може да бъде сигурен каква е тя. Ако цената не осигурява възвръщаемост на нивото
на конкурентната, фирмата ще бъде мотивирана да намалява качеството на своята про-
дукция и евентуално да се откаже от бизнеса. И обратно, ако регулаторът заложи твърде
висока норма на възвръщаемост, цените ще бъдат по-високи от необходимото и фирмата
ще получава повече от нормалната печалба. Нито един от тези изходи не е желан, но по-
големи проблеми се създават при твърде ниска възвръщаемост. Затова обикновено регу-
латорът залага по-висока норма за възвръщаемост.
Такова е положението и у нас. След приватизацията на електроразпределителните дру-
жества, цената на тока се определя от ДКЕВР на база на разходите на електроразпреде-
лителните дружества, залегнали в инвестиционните им програми и нормативно опреде-
лената норма на възвръщаемост на инвестициите от 16%. Това е доста по-високо от възв-
ръщаемостта в останалите сектори, както и от нормата на възвращаемост за Централна и
Източна Европа, която е 12%.
Следствие от твърде високата норма на възвръщаемост в сравнение с капиталовите раз-
ходи е и следващия проблем. Той се състои в това, че за да получат максимални печалби
регулираните естествени монополи ще се стремят да използват твърде много капитал и

Монопол 189
за целта ще се опитват да осъществяват кръстосано субсидиране. При него те ще сегмен-

тират своя пазар на основание на различията в еластичността на търсенето, ще продават
под разходите в по-еластичния сегмент и ще компенсират загубите си чрез налагане на
цени по-високи от разходите на по-нееластичния сегмент. Така те ще разширят производ-
ството си, ще използват повече капитал и последното ще им донесе по-голяма разрешена
от регулатора печалба.
Фигура 8-12. Кръстосано субсидиране при регулиран монопол

P
AC2
P1 P
D2
П1 D1
AC1
P2 П2
MC1 MC2
MR
0 Q1 1 Q 0 Q2 Q
(а) субсидиращ сектор (б) субсидиран сектор
Механизмът на кръстосаното субсидиране е показан на фигура 8-12. Тук монополистът е
успял за формира два пазарни сегмента. Първият пазарен сегмент има по-нееластично
търсене и е показан на диаграма (а). Търсенето на втория сегмент от диаграма (б) е по-
еластично. Тъй като печалбата се формира като възвръщаемост от влагания капитал, мо-
нополистът ще се стреми да използва колкото може повече капитал, а това означава и да
произвежда колкото може повече. Това увеличение на производството следва да се
търси в сегмента с еластично търсене, защото там то може да се постигне с най-малко
намаление на цената. За целта монополистът ще се стреми да извлече максимална пе-
чалба от сегмента с нееластично търсене и да използва тази печалба за да намали цените
и да увеличи продажбите си на сегмента с еластично търсене.
Така при съществуващите условия на разходите, в нееластичния сегмент той ще произ-
вежда количество Q1 и ще го продава на цена Р1. При това решение монополистът ще
изравнява пределните си приходи и разходи (MR 1=MC1) и ще извлича максимално въз-
можната печалба от сегмента П1 (отбелязаната с контур площ). Тази печалба той ще из-
ползва за да субсидира производството си на втория сегмент. В него той ще продава на
цена Р2 количество Q2 и ще губи сумата П2 (отбелязаната с контур площ). Печалбата от
първия сегмент обаче ще е равна на загубата от втория и монополистът ще получава нор-
малната икономическа печалба. Накрая да посочим и къде е интересът му от подобно
кръстосано субсидиране. По-високата цена в сегмента с нееластично търсене ще съкрати
продажбите в него, но това съкращение ще е по-малко, отколкото увеличението на про-
дажбите в сектора с еластично търсене заради сега по-ниската цена в него. Така полити-
ката на кръстосано субсидиране ще увеличи общото производство на монополиста. За да
произвежда повече той ще използва повече капитал, а при гарантирана от регулатора
норма на възвръщаемост, която надхвърля капиталовите разходи, това също ще озна-
чава, че монополистът ще получава значителни печалби.

190
На практика кръстосаното субсидиране избягва ограниченията на монопола и създава

значителни разходи за обществото. По тази причина в повечето страни то е забранено.
Под въздействието на директивите на Европейския парламент у нас някои от традицион-
ните му форми, като например по-ниските цени за първите 75 квтч. електроенергия за
домакинствата, вече не съществуват. Все още обаче остават и действащи примери. Такъв
е случаят с Националната енергийна компания, която в момента купува електроенергията
от нейните производители на различни цени, с което на практика осъществява вътрешно
субсидиране на едни за сметка на други, а след това я продава по единна цена на дист-
рибуторите – електроразпределителните дружества.
Начин част от проблемите на регулирането на естествените монополи да бъдат избегнати
е те да бъдат държавна собственост и да се управляват от държавата. У нас приватизаци-
ята в годините на прехода силно намали примерите за държавни монополи. Сред тях са
останали Националната енергийна компания, Българските държавни железници, Нацио-
налната здравна каса, Пожарната, някои от водоснабдителните и топлофикационните
дружества. В други страни сред най-честите примери са образованието, здравеопазва-
нето, хазарта, пощите, пътната инфраструктура, водоснабдяването и електроснабдява-
нето. Голяма сила притежават и държавните петролни монополи в някои страни, като
„Арамко” в Саудитска Арабия и „ПДВСА” във Венецуела.
Отсъствието на ефективност при регулира-
8.4.2.2. Държавна собственост и управление нето на частните естествени монополи на
първо място се дължи на факта, че при опти-
малното решение цените са по-ниски от средните разходи, а при това положение част-
ните организации не могат да продават и да останат в бизнеса в дълъг период от време.
Изход може да бъде държавният или общинският контрол върху бизнеса, доколкото за
разлика от частните фирми, публичните предприятия не са длъжни да получават поне
нормалната печалба. Те могат да постигат нужната икономическа ефективност, като це-
нообразуват, при условието цената да е равна на пределните разходи, Р=МС, а загубите
от това ще се покриват от данъчните приходи.
Друго предимство на публичните монополи е, че те по-лесно могат да бъдат регулирани.
Регулирането на частните монополи изисква по-високи разходи, защото техните собстве-
ници са автономни икономически агенти. Противно на управителите на публичните дру-
жества, те не се назначават от държавен или общински орган, не могат да бъдат уволнени
или преместени на друга работа. Мениджърите на публични предприятия са в по-силна
зависимост от регулиращия орган, особено, ако той е подчинен на принципала на самите
предприятия. Затова регулирането на публичните монополи ще изисква по-малки раз-
ходи.
Публичната собственост до голяма степен решава проблема и с точността на регулира-
щите решения. Тук няма голяма опасност от подценяване на възвръщаемостта от капи-
тала и затова регулиращият орган може да залага и по-ниска норма на възвръщаемост.
Типичен пример за това у нас е енергийният сектор, в който докато за частните електро-
разпределителни дружества с договорите им за приватизация е приета норма за възвръ-
щаемост от 16 %, то за държавната Национална електрическа компания, през последните

Монопол 191
години тя е между 1,3 - 1,54 процента. Положителната страна от тази ниска норма на въз-
връщаемост е, че се отнемат стимулите за твърде голямо разширяване на капиталовите
разходи и кръстосано субсидиране. Подобна възвръщаемост е крайно ниска и автома-
тично прави губещо всяко разширяване на капитала.
Въпреки че публичната собственост, решава много от проблемите с регулирането на час-
тните естествени монополи, остава един от най-сериозните: ниските стимулите за съкра-
щаване и контролиране на разходите. Тук обаче има една особеност. При частните
фирми, този проблем е създаден от самото регулиране. Нерегулираният частен естествен
монопол има стимул да съкращава разходите си, защото, ако разходите му се съкратят с
единица, печалбите му ще се увеличат с единица. При частния регулиран монопол такъв
стимул отсъства, защото, ако той съкрати разходите си, регулаторът ще намали цената и
печалбата ще остане същата. При публичните предприятия самата форма на собственост,
а не регулирането създава проблема. Тук печалбата не е основна цел и ако разходите се
съкратят, нерегулираната държавна фирма няма да намали печалбата си, а влиянието и
компенсациите за своите мениджъри. Затова държавните фирми, дори и когато не са ре-
гулирани, нямат интерес да съкращават разходите си. Регулирането в случая може малко
да навреди и по-скоро би било полезно, защото предлага допълнителни механизми за
контрол върху поведението на държавните мениджъри. Що се отнася до въпроса кой от
двете форми на собственост върху регулираните естествени монополи оставя по-високи
стимули за съкращаване на разходите, това е трудно да се прецени. Вярно е, че напосле-
дък в нашата страна бяха разкрити огромни разхищения в публичните топлофикационни
и водни дружества, но това едва ли може да бъде сигурен знак, че техните мениджъри се
грижат повече за своят лукс отколкото мениджърите на частните дружества.
Затова и общият извод, който можем да направим от първите два инструмента за регули-
ране, че регулираният публичен естествен монопол е предпочитан пред регулирания
частен естествен монопол. Вторият няма стимулите за ефективно поведения, които са
присъщи за частната собственост и се регулира с по-високи разходи. Затова:
• Ако един монопол ще се регулира, то по-добре е той да е публичен.
• Ако имаме държавен монопол и предстои неговата приватизация, секторът първо
трябва да се либерализира. Приватизация, без разрушаване на монопола и либе-
рализация на пазара е безсмислена.
Несъвършенствата на държавния монопол обаче често оправдават скептицизма относно
тези две решения. Неслучайно Милтън Фридман стига до заключението, че:
„За съжаление няма добро решение за естествения монопол. Съществува
само избор между три злини: частен нерегулиран монопол, частен регулиран
от държавата монопол и публично управление.” (Милтън Фридман, “Капи-
тализъм и свобода”)
Корекция в този възглед въвежда четири години по-късно Харолд Демсец. Той обръща
вниманието върху последиците от продажбата на монополни права.
Въпреки че монополът предлага единствен даден
8.4.2.3. Продажба на монополни права

192
продукт и не среща пазарна конкуренция, за неговата позиция на пазара има съществена

конкуренция. Заради нея е възможно резултатът от наличието на монополната позиция
да не съвпадне със стандартното монополно решение за максимизация на печалбата. Пъ-
тят към това е предоставянето на монополната власт чрез търг на онзи, който предложи
най-изгодни условия. Условията за успех на този подход са:
• държавата или общината да изложи подробно характеристиките на стоката или
услугата, правото за чието производство е обект на търга;
• търгът да бъде публичен и отворен за всички участници;
• да не се допуснат споразумения между участниците в търга.
В зависимост от поставените обществени цели търговете за продажба на монополни
права могат да бъдат два вида.
При първия, правата се дават на предложилия най-висока цена за тях. В този случай кон-
куренцията на търга ще вдигне цената за печелившия до нивото на бъдещата монополна
печалба. Така монополът няма да носи монополна печалба, а с нея ще разполага общес-
твото. Ако се търсят решение на въпроса за справедливостта и бюджетни средства, този
механизъм е удачен. Той обаче не решава проблема с ефективността, тъй като след като
получи монополното право спечелилият ще установи оптималните за монопола, но неоп-
тимални за обществото цени и количества.
Вторият търгов механизъм решава проблемът за ефективността, но не носи бюджетни
приходи. При него монополното право се дава на онзи, който гарантира най-ниската
единична цена. Конкуренцията на търга ще свали тази цена много близко до нивото на
производствените разходи и последващото решение на спечелилия търга ще бъде близко
до ефективното конкурентно равновесие.
Практическите примери на този подход са много. Като се започне от отдаването под наем
на местата за машините за кафе и заведенията за бързо хранене в различните организа-
ции до концесиите за събирането на битовите отпадъци, контролът за паркирането, по-
щенските услуги, линиите на градския транспорт, магистралите, пристанищата и лети-
щата. Във всички тези случаи договарянето на монополната позиция има предимства
пред регулирането на естествените монополи, защото дава стимул за контролиране и сък-
ращаване на разходите. То обаче не е удачно винаги, особено когато съществува висока
несигурност и услугите са толкова сложни, че е трудно предварително да се опишат дос-
татъчно подробни тръжни изисквания за осигуряването им.
Когато монополната позиция не е естест-
8.4.2.4. Законодателно преследване на огра- вена и има своята конкурентна алтерна-
ничаването на конкуренцията тива, най-доброто решение е възстановя-
ването на пазарната конкуренция. У нас за-
коновите пътища за това се регламентират от Законът за защита на конкуренцията от 1998
г. Той урежда защитата срещу споразумения, решения и съгласувани практики, злоупот-
реба с монополно и господстващо положение, концентрации, нелоялна конкуренция и
други действия, които могат да доведат до предотвратяване, ограничаване или наруша-
ване на конкуренцията.

Монопол 193
Прилагането на законодателството за защита на конкуренцията обаче трябва да бъде вни-

мателно съобразено с конкретния случай. То не е удачно да се прилага към сливания,
които ще донесат значителни икономии от мащаба. За съжаление държавата и съдебната
система невинаги могат точно да преценят ефектите върху разходите. В законодателст-
вото дори отсъства съкращаването на разходите като условие за допускане на консоли-
дация, което е неефективно и неприемливо от икономическа гледан точка.
Краткият преглед на политиките спрямо монопола свидетелства, че няма единен подход
и еднакви решения. Отношението към монопола трябва да зависи на първо място от из-
точника на монополна сила. В едната крайност са картелът и монополът върху ресурсите.
Срещу тях реакцията следва да бъде категорична - законодателно преследване и разг-
раждане. В другата крайност са монополът от добрия мениджмънт и институционалния
монопол. Те не изискват законови реакции и имат достатъчно собствени стимули да бъ-
дат динамично ефективни. Между тях са естествените монополи. Стимулите, които те сре-
щат са разнопосочни, а бариерите пред потенциалните конкуренти са твърде високи и
създават несправедливост и неефективност. Най-добрата реакция тук е пазарната – про-
дажба на търг на права за получаване на монополната власт чрез концесиониране, ли-
цензиране и други подобни практики. Когато обаче съществува голяма несигурност, регу-
лирането и държавното управление са по-добрия механизъм от регулирането на частните
естествени монополи.
Естествен монопол Съвършена ценова дискриминация
Институционален монополи Обикновена ценова дискриминация
Франчайзингов монопол Блоково ценообразуване
Патентен монопол Регулиране на норма на възвращае-
Монопол върху ресурсите мост на капитала” (разходи плюс)
Монопол от добрия мениджмънт Кръстосано субсидиране
Картел Продажба на монополни права
Динамична ефективност
ОБОБЩЕНИЕ
1. Монополът е пазарна структура, в която продуктът няма близки заместители и се

предлага от един производител или картел. Основните източници на монополна
власт са естествени (икономии от мащаба, относително неголямо търсене) или из-
куствени (патенти, лицензи, франчайзингови споразумения, притежание на уни-
кални ресурси, добър мениджмънт и картелни споразумения).
2. За да максимизира печалбата си монополистът произвежда количеството, при ко-
ето пределният приход е равен на пределния разход, и го продава на цената на
неговото търсене. Максимизиращият печалбата монополист не максимизира об-
щите си приходи, произвежда върху еластичния участък от кривата на пазарното

194
търсене, а отклонението на цената от пределните му разходи е обратнопропорци-

онално на еластичността на търсенето. Монополната позиция не означава сигурна
печалба: монополистът има интерес да разширява търсенето и съкращава разхо-
дите си.
3. При монопола големите бариери за навлизане в отрасъла успяват да задържат пе-
чалбите високи и в дълъг период от време.
4. Монополното равновесие разкрива два проблема. Първият е проблемът за спра-
ведливостта в разпределението на доходите. Вторият е за ефективността и той има
два аспекта: непродуктивното използване на ресурсите в надпреварата за заемане
и запазване на монополната позиция и разпределителната неефективност от загу-
бата на излишък за обществото.
5. Част от разпределителната неефективност на монопола може да се компенсира
чрез методите на ценовата дискриминация. Съвършената ценова дискриминация
и блоковото ценообразуване възстановяват в най-пълна степен ефективността. В
дълъг период наличието на печалба позволява на монопола да постигне дина-
мична ефективност и да предлага повече продукция и на по-ниски цени от съвър-
шената конкуренция.
6. Държавната политика по отношение да монопола варира от пълна ненамеса и тър-
гове за продажба на монополни права до регулиране, държавно управление и за-
конова забрана. Коя политика трябва да се избере зависи от източника на моно-
полна сила, поведението на самия монопол и обществените цели и ценности.

Олигопол и монополистична конкуренция 195
• Познавате основните модели за несъвършена конкуренция при олигопол и моно-

полистична конкуренция.
• Разберете как теорията на игрите обяснява последиците от взаимозависи-
мото поведение на олигополите и непрекъснатите им стимули да сключват кар-
телни споразумения и да ги нарушават..
• Можете да моделирате фирменото поведение и анализирате пазарната ефек-
тивност в случая на продуктова диференциация, като използвате модела на Чейм-
бърлин за монополистичната конкуренция и адресните модели на Хотелинг и Сейлъп.
Съвършената конкуренция и монополът са двете най-крайни пазарни ситуации. Тяхното

обяснение използва относително елементарен инструментариум и не е обект на спорове,
но за съжаление практическата ценност на тези модели е много ограничена. В реалната
среда случаите на съвършена конкуренция и монопол са по-скоро изключение, а вместо
тях могат да се наблюдават голямо разнообразие от бизнес отношения, характеризиращи
се с различни комбинации от конкурентни и монополни характеристики. Това е терито-
рията на олигополите и монополистичните конкуренти. Вътре в тези две пазарни струк-
тури не съществуват единни характеристики и поведение, а границата между самите тях
е твърде размита. Някои икономисти дори подлагат на съмнение съществуването на тази
граница.
Основната причина за всичко това е, че в междинното пространство между съвършената
конкуренция и монопола фирмите са взаимозависими в своето поведение. Ако на пазара
има две фирми, какво е най-доброто решение за първата, ще зависи от поведението на
втората. А поведението на втората на свой ред ще трябва да отчита възможните избори
пред първата. Така в условията на конфликтност на интересите, отношенията се превръ-
щат в стратегическа игра, в която могат да се наблюдават заплахи, обещания за сътруд-
ничество и нарушения на поетите обещания, а икономическите агенти ще следват раз-
лични стратегии, съдържащи в себе си както елементи на конкуренция, така и стремеж

196
към сътрудничество. Какви са резултатите от тези стратегии ще анализираме в настоя-

щата глава.
Първо ще разгледаме случая на конкуренция между няколко производителя – олигопола
– и ще обясним причините и проблемите, които създава взаимосвързаното поведение на
олигополистите. Тъй като в средата на олигопола фирмите реагират на поведението на
конкурентите си по разнообразен начин, ще представим няколко модела на поведение –
на Курно, Стакелберг, Бертран и модела на споразумението.
След това ще обясним нетрайността на олигополните споразумения и начините за огра-
ничаване на достъпа до пазара, когато отсъстват естествени и институционални бариери
за конкурентите.
С последващите модели ще анализираме случаите на предлагане на диференцирани про-
дукти. Чрез модела на Чеймбърлин ще насочим вниманието към ситуациите с много кон-
куренти и симетрични криви на търсенето, а чрез адресните модели - към конкуренцията
между няколко фирми, предлагащи продукти с близки характеристики.
Следвайки този път, ще анализираме и проблема за ефективността като сравняваме по-
лучените пазарни равновесия с конкурентното и монополното решение.
9.1. Основни характеристики на поведението при олигопол

Олигополът е пазарна структура, в която конкуренцията е между няколко производи-
теля. Както вече установихме в предходните две глави, броят на фирмите е важна харак-
теристика на всяка пазарна структура, но сама по себе си не определя пазарното равно-
весия, а и съществуват много изключения. Възможно е например да имаме монопол на
пазара и той да установи конкурентното равновесие. Така е в случаите на дискриминация
и франчайзинговите монополи. Възможно е и да имаме много фирми на пазара, но тях-
ното поведение да е като при монопол. Така е в случаите на картелни споразумения. При
олигопола в още по-малка степен може да се търси връзка между броя на фирмите и па-
зарното равновесие, защото конкуренцията между малкото олигополисти налага взаимо-
действия между икономическите агенти, които се изразяват в следването на разнооб-
разни стратегии. В тези стратегии се преплитат стремежът към конкуренция и желанието
за сътрудничество и в зависимост от това кой от двата интереса ще надделее, това често
води до коренно противоположни крайни резултати.
Конфликтите и сътрудничеството могат да
9.1.1. Кога поведението е стратегическо? се открият във всички пазарни ситуации и
сред всички икономически агенти – вътре
в групите и между групите на потребите-
лите и производителите. Групата на потребителите има общ интерес от ниските цени, но
вътре в групата съществува конфликт кой да купува по на-ниските цени. Производителите
от своя страна имат интерес да поддържа високи цени, но между тях съществува конф-
ликт на интереси кой да има най-голяма част от пазара, а следователно и от печалбата.
Между групите на потребителите и производителите е налице общия интерес да намерят

взаимноизгодно решение и да постигнат пазарно споразумение, но съществува и конф-

ликт за равнището на пазарната цена.
В известна степен дори при съвършена конкуренция съществува възможност за взаимно
влияние между икономическите агенти и стратегическо поведение. Решенията на всеки
отделен купувач или продавач допринасят за общото равновесие. Един агресивен произ-
водител или потребител може да заплаши останалите, че ако не получи компенсация от
тях, ще въздейства върху цената, като произвежда или купува повече или по-малко, от-
колкото обикновено. При атомизирана пазарна структура и малък пазарен дял на всеки
обаче подобно въздействие би било нищожно. Разходът на този агресивен икономически
агент да съобщи на останалите за намерението си, да договори с тях компенсацията, към
която се стреми, и да гарантира спазването на договореността със сигурност би бил по-
висок, отколкото вредата, която може да нанесе на останалите, а следователно и от пол-
зата, която той би могъл да извлече от подобно поведение. Така подобно индивидуално
поведение става неизгодно и няма да се среща в конкурентни условия. В тях изборите,
които всеки един прави, са само елемент от обкръжаващата среда на останалите и интег-
рална част от съвкупните действия, резултиращи в пазарната цена. Тук ще отсъства въз-
можност за въздействие върху другите, но и те индивидуално не могат да въздействат
върху никого. Изводът от това е, че въпреки наличието на взаимодействия между иконо-
мическите агенти, никой с поведението си не може да заплаши другите и не съществуват
каквито и да са условия за стратегическо поведение. Най-доброто, което отделният ико-
номически агент може да направи при съвършена конкуренция е да се адаптира по най-
добрия възможен начин към своето обкръжение и най-вече към главната му интегрална
характеристика - пазарната цена.
При монополната пазарна структура също не се наблюдава стратегическо поведение. Тук
има много потребители, никой от които не може да заплаши интересите както на остана-
лите, така и на монополиста. Последният от своя страна е в състояние да въздейства върху
изборите на потребителите. В стандартното монополно решение монополистът прави
това чрез избора на цената. В случаите на ценова дискриминация въздействието дори е
още по-голямо и адаптирано към специфичните вкусове на отделните потребители. Това
въздействие обаче е едностранно – само към потребителите, които от своя страна не са в
състояние да влияят с индивидуалното си поведение върху монополиста. За производи-
теля индивидуалното поведение на всеки потребител е само част от обкръжаващата
среда, информация за която той получава в интегриран вид чрез функцията на пазарното
търсене. Затова при монополната пазарна структура не може да се говори за стратеги-
ческо поведение, а по-скоро за адаптация към търсенето, която цели постигането на мак-
симална печалба.
Подобно на монопола, при олигопола също има много потребители, никой от които не е
в състояние да заплашва с поведението си другите икономически агенти и да им въздейс-
тва. Тук обаче производителите и тяхното поведение става стратегическо, защото те при-
тежават силата да си въздействат един на друг.

198
Какви са резултатите от взаимната зависимост на

9.1.2. Последици от взаимоза- олигополистите може да се илюстрира с един опрос-
висимото поведение тен модел, носещ наименованието „Затворническа
дилема”. Моделът е създаден от Албърт Такър (1905
– 1995) и е представен за първи път през 1950 г. не в
научно списание или пред конференция, а в лекция пред студенти по психология от уни-
верситета Станфорд, където Такър е бил гост-преподавател.
Фигура 9-1. Затворническа дилема с едно равновесие на Неш
Бони
Сътрудничи Не сътрудничи
Сътрудничи 5 години 20 г. за Бони,

за двамата 1 г. за Клайд
Клайд
Не сътрудничи 1 г. за Бони, 2 години
20 г. за Клайд за двамата
Наименованието „затворническата дилема” произлиза от примера, с който първона-

чално е бил описван проблема. В оригинал той е изглеждал по следния начин. Предста-
вете си, че полицията е заловила двама крадци – Бони и Клайд – близо до мястото на
престъплението. Арестува ги, но няма достатъчно доказателства за сериозна присъда
срещу тях и решава да получи такива доказателства, като ги раздели в единични килии и
предложи да всеки от арестантите облекчена присъда, ако издаде другия.
Ситуацията е напълно в полето на теорията на игрите. Имаме двама играчи, две въз-
можни стратегии за всеки един от тях – да сътрудничи или да не сътрудничи на полицията
- и четири възможни изхода. Всичко това е описано чрез матрицата от фигура 9-1. Страте-
гиите на Бони са по вертикала, а на Клайд – по хоризонтала. Ако и двамата не се предадат,
ще получат по две години (това е като отправна точка - срещу тях няма сериозни доказа-
телства, а те не са сътрудничели), а ако се предадат – по пет (срещу всеки има много до-
казателства, но и двамата са сътрудничели и получават по-малко, отколкото когато срещу
тях има доказателства, а те не са сътрудничели). Ако само единият предаде други, сът-
рудничилият на полицията ще получи една година (срещу него няма доказателства, а той
е сътрудничил), а другият – двадесет (срещу него има доказателства, а той не е сътрудни-
чил).
Нека сега да видим какво поведение ще следват Бони и Клайд. Когато Бони разсъждава
дали да сътрудничи, тя ще избере да го направи, защото каквото и да прави Клайд ,така
тя ще получи по-малко години затвор. Ако той я предаде, а тя не го е предала, ще получи
20 години. Ако го е предала ще получи само 5. Ако той реши да не я предаде, тя пак е по-
добре да го предаде. Не го ли предаде ще получи 2 година, но ако го предаде ще лежи
само една година. Така стратегията да сътрудничи на полицията ще бъде доминантна
стратегия за Бони. В теорията на игрите доминантна стратегия е онази, която се следва

винаги, независимо от стратегията на другия. Същата стратегия ще бъде доминантна и

за Клайд. Ако разгледаме неговите реакции от матрицата, ще установим лесно, че каквото
и да реши Бони, Клайд е по-добре, ако я е предал.
Така двамата, следвайки своя личен интерес и избирайки онова поведение, което им
носи по-малко години затвор, ще се предадат и ще получат по пет години затвор. Това е
изборът, до който води преследването на личния интерес от всеки един от участниците.
Той е равновесие на Неш: комбинацията от стратегии, при която стратегията на всеки
играч е оптимална спрямо стратегиите на останалите.
В примера от фигура 9-1 обаче от пръв поглед е ясно, че равновесието на Неш, до което
Бони и Клайд стигат при преследването на личния си интерес, не е най-добият резултат
за тях и ако не бяха сътрудничели на полицията, щяха до получат само по две години.
Това ни води до първия извод от затворническата дилема: когато поведението е взаимо-
зависимо, преследването на личния интерес за сметка на другите не е най-доброто ре-
шение за никого.
Както се вижда от матрицата, Бони и Клайд имат силен интерес да не се предават вза-
имно. Въпреки че полицията ги е разделила в различни килии, за да им попречи да кому-
никират, те биха могли още преди да бъдат заловени да се споразумеят да не се предават
в случай че бъдат заловени. Ако обобщим, това означава, че когато поведението е взаи-
мозависимо, най-доброто решение е сътрудничеството.
Тук обаче възниква и следващия проблем. Двамата заподозрени лесно ще стигнат до из-
вода, че имат изгода да нарушат споразумението си. Ако Клайд спазва споразумението,
Бони ще е по-добре, ако го наруши и го предаде. Така ще получи една, а не две години
затвор. Ако Клайд не го спазва, тя пак ще е по-добре да го наруши. Така ще получи пет, а
не двадесет години затвор. По същия начин и Клайд има интерес да наруши споразуме-
нието, защото независимо дали Бони го спазва, или не, той е по-добре да не го спазва. В
резултат най-вероятно и двамата ще нарушат споразумението си и отново ще получат по
пет години. Изводът е, че при взаимозависимо поведение споразуменията за сътрудни-
чество ще бъдат нетрайни и лесно ще се нарушават.
Положението на олигополистите е много близко до това на двамата заподозрени. По-
добно на тях те изпадат в затворническа дилема и това поражда проблема на олигопола:
Конкуренцията между олигополистите им нанася загуби и те има интерес да си сътрудни-
чат. Споразуменията им обаче са нетрайни, защото всеки от олигополистите има интерес
да ги нарушава. Това отново ги вкарва в конкуренция, от която всички губят.
За да се излезе от затворническата дилема са необходими специални решения. Използ-
вайки компютърни симулации, политологът Робърт Акселрод (1943 - ) доказва, че затвор-
ническата дилема може да се избегне ако взаимодействието е продължително и безс-
рочно. Най-добрата стратегия тогава е поведението, основано на правилото “каквото по-
викало - такова се обадило”. Подобно правило означава, че всеки обещава да сътрудничи
с другия в първия кръг, а след това да прави това, което е направил другият (ако среща
сътрудничество от негова страна, ще му сътрудничи, но ако не среща неговото сътрудни-
чество, също няма да сътрудничи).

200
Успехът на това правило ще е налице, ако са удовлетворени две условия, които трябва да
гарантират безсрочния характер на взаимоотношенията им. Първото е, ако някой наруши
споразумението, да не може да се измъкне, без другият да успее да го накаже. А вто-
рото е да съществува висока вероятност двамата да се срещнат отново. Така в споразу-
менията ще е налице не само обещание за сътрудничество, но и наказателни стратегии,
ако то не се спазва.
Наказанията трябва също да отговарят на две изисквания. Първо, те следва да са доста-
тъчно строги. Това означава, очакваната вреда от наказанието да е по-голяма от ползата
от нарушението. В примера нарушаването на споразумението носи с една година по-
малка присъда. Явно е, че наказание от рода „който не спази споразумението ще плати
на другия 1000 лв.” не е достатъчно строго – за 1000 лв. си струва да се лежи една година
по-малко. Второто изискване към наказателните стратегии е те да са реалистични. В при-
мера наказание от рода „нарушителят и неговото семейство ще бъдат убити” е доста-
тъчно сурово, но не е реалистично, защото потърпевшият едва ли ще има интерес да го
изпълни: направи ли го, така ще си гарантира със сигурност доживотен затвор.
Правилото „каквото повикало – такова се обадило”, съчетано с наказателни стратегии,
поощрява сътрудничеството, защото на него би трябвало да се отговори със сътрудничес-
тво, наказва лошото поведение, защото на него се отговаря също с лошо поведения и
позволява грешките, породени от неразбиране или недоверие, да се прощават, защото
ако някой е сгрешил и е наказан, но след това продължава да сътрудничи, другият също
би трябвало да сътрудничи. Разбира се, грешките не бива да бъдат неограничено опро-
щавани, защото това би осигурило твърде слаб стимул за сътрудничество и би поощря-
вало опортюнистичното поведение в случаите, в които е много изгодно, а вероятността
да бъде разкрито не е висока. Затова, ако двете страни желаят силно да защитят в макси-
мална степен сътрудничеството си, могат в предварителната си договореност да изключат
възможността за прошка. Тогава опортюнистичното поведение ще се наказва с отсъстви-
ето на сътрудничество във всеки бъдещ период, загубата за опортюниста ще бъде много
по-голяма и следователно стимулът му да се държи опортюнистично спрямо другия ще
бъде още по-малък.
Условията за това са да съществува достатъчно доверие между участниците във взаимо-
действията, за да е възможен първият кръг и да са налице достатъчни гаранции за прила-
гането на правилото. Тези гаранции могат да се дават с публично обещание, разчитащо
на моралната агресия на обществото и собствените етични норми като гарант или което
е по-сигурно, със сключването на дългосрочен договор, който ги защитава взаимно от
последиците от неизпълнените обещания на другия и компенсира за специфичните ин-
вестиции в отношенията им.
Затворническата дилема може да се наблюдава във всички отношения, в които същест-
вуват взаимна зависимост и конфликтни интереси. Познаването на нейните принципни
особености ще ни бъде полезно за анализа на моделите за поведението на олигополис-
тите.
Реакцията при ценови войни в модела на олигопола изисква диференциация на произ-
вежданите стоки и услуги. Това ни дава отправна точка към моделите за поведение в ус-
ловията на продуктова диференциация. Тук потребителите не възприемат продуктите

като идентични и конкуренцията е между онези от тях, които имат сходни характеристики
и задоволяват близки потребности. Такива са различните ресторанти в рамките на една и
съща категория, бензиностанциите, магазините за хранителни стоки, автомобилите от
един и същи клас, различните марки цигари и т.н. Във всички тези случаи конкуренцията
е вътре в дадена продуктова група. Типичен пример за формирането на продуктови групи
са автомобилите. Те задоволяват различни потребности и между някои от моделите няма
никаква конкуренция. Така например за потребителите на луксозни автомобили се сърев-
новават Ролс-Ройс, Бентли, Лексъс, Мерцедес и Ягуар, но не и Дачия, Фиат, Сеат и Фолкс-
ваген. Това формира различни продуктови групи според класа на автомобилите, в рам-
ките на които производителите се конкурират, но между които конкуренцията е много
слаба - малки, икономични, среден клас, бизнес, бусове, ванове и т.н.
За обяснението на конкуренцията в продуктовите групи икономическата теория предлага
два вида модели. При първите се допуска, че предлагащите са много на брой и конкурен-
цията между тях е всеобща. В този ситуация говорим за монополистична конкуренция.
При вторите модели, конкуренцията е локализирана географски или в характеристиките
на продукта между по-малко на брой предлагащи. В тази ситуация говорим за олигопол,
произвеждащ диференциран продукт.
9.2. Монополистична конкуренция

Първи приноси в изследването на монополистичната конкуренция имат американският
неолиберал Едуард Чеймбърлин (1899–1967) и британската радикална икономистка
Джоан Робинсън (1903–1983), които през 1933 г. публикуват своите трудове “Теория на
монополната конкуренция” и “Икономика на несъвършената конкуренция”. Те дефини-
рат монополистичната конкуренция като пазарната структура, която се характеризира с:
• ниски бариери за влизане и излизане от пазара;
• голям брой конкуриращи се фирми;
• идеална информация за състоянието на пазара;
• продуктова диференциация.
Последната от тези характеристики означава, че производството на всяка фирма се отли-
чава със своя собствена уникалност. Това ще е източник на пазарна власт за нейния про-
изводител, но тъй като останалите характеристики на пазара го приближават към конку-
рентните условия, тази пазарна власт няма да е абсолютна и поведението на фирмите
при монополистичната конкуренция ще комбинира елементи на конкуренция и моно-
пол. Ако търсим подобни условия в практиката, ще намерим много повече примери, от-
колкото открихме при съвършената конкуренция и монопола. Сред тях са ресторантите,
сладкарниците, бензиностанциите, магазините за хранителни стоки, таксиметровите ус-
луги, фурните и т.н. Във всички подобни примери ограничената от конкуренцията пазарна
сила се проявява във формирането на търсене, което не сме срещали дотук.

202
Нека да допуснем, че са налице

9.2.1. Търсене при монополистична конкуренция условията за монополистична
конкуренция и на пазара има n
фирми. Техните продукти имат
сходни характеристики и формират продуктова група, в рамките на която се осъществява
и конкуренцията между производителите. Ключовият момент в модела на Чеймбърлин-
Робинсън е разбирането, че конкуренцията в продуктовата група е всеобща. Това озна-
чава, всеки се конкурира с всеки и че появата на нов конкурент на пазара ще отнеме един
и същ дял от търсенето на продуктите на онези, които вече се намират на него. Така всяка
една фирма ще среща 1/n-та част от общото пазарно търсене и фирмените криви на тър-
сенето ще бъдат симетрични.
За да изясним по-добре идеята за симетричните криви на търсенето, нека да разгледаме
фигура 9-6. По абсцисата се измерва търсенето на продукцията на представителен произ-
водител в рамките на дадена продуктова група, а по ординатата – пазарната цена.
Ако пазарната цена е Р1 и всички продават на нея, представителната фирма ще може да
продаде Q1 единици от своята продукция. При съществуващите n фирми на пазара това
количество ще е 1/n-та от цялото пазарно търсене при цена Р1.
Нека сега да видим какво ще бъде търсенето, ако всички фирми променят цената. Ако
цената е по-висока и е на равнище Р2, търсеното количество на пазара ще е по-малко и
фирменото търсене ще намалее до Q2, което е 1/n-та от цялото пазарно търсене при цена
Р2. На фигурата резултатът от увеличението на цената от Р 1 на Р2 е намаляване на търсе-
ните количества от продукцията на отделните фирми от Q1 на Q2 и преместване от т. A в т.
В. По аналогичен начин, ако цена намалее от Р1 на Р3, търсените количества от продукци-
ята на отделните фирми ще се увеличат от Q 1 на Q3 и ще наблюдаваме преместване от т.
A в т. С. Получените три точки – А, В и С – показват какво ще бъде фирменото търсене, ако
фирмите на пазара продават при избраните три равнища на цените. Когато свържем тези
точки ще получим кривата на фирменото търсене D. Тя ще показва какви количества от
производството на отделните фирми ще се търсят, при условие че фирмите на пазара про-
дават при едни и същи цени. Условието цените на отделните производители да са ед-
накви означава, че между тях съществува някаква съгласуваност и затова тази крива на
търсенето се нарича крива на фирменото търсене при съгласувано поведение.
Фигура 9-6. Симетрични функции на търсенето

P D
E B
P2
A
P1
C F
P3 d
0 Q4 Q2 Q1 Q3 Q5 Q

Нека сега да въведем и елемента конкуренция в модела. Да се върнем към началната

точка А, но този път допуснем, че само нашата представителна фирма увеличава цената
до Р2, а другите продължават да продават при цена Р1. Ако продуктът беше хомогенен, тя
нямаше да може да продаде нищо, точно както в модела на Бертран. Тук обаче нейният
продукт се възприема като уникален в някои отношения и това мотивира потребителите
да продължават да го търсят, въпреки по-високата му цена. Разбира се, търсеното коли-
чество от нейната продукция ще намалее и това намаление ще бъде по-голямо, отколкото
ако и останалите фирми от продуктовата група бяха вдигнали цените си.
Така на фигурата самостоятелното (несъгласуваното) увеличение на цената от Р1 на Р2 ще
доведе до намаляване на търсените количества от продукцията на фирмата от Q 1 на Q4 и
преместване от т. A в т. Е. По аналогия когато фирмата от фигура 9-6 намали цената от Р1
на Р3 , а другите не я последват в това намаление, търсените количества от продукцията й
ще се увеличат от Q1 на Q5 , което е по-голямо увеличение в сравнение със случая, в който
и останалите свалят цената си. В този случай търсеното количество ще се дава от т. F. Ко-
гато свържем тези три точки – E, A и F, ще получим кривата на търсенето на продукцията
на представителната фирма, при условие че нейното поведение не е несъгласувано с това
на останалите. Тази крива е означена с d и се нарича крива на фирменото търсене при
несъгласувано поведение.
Накрая да обобщим. Поради всеобщия характер на конкуренцията и следващата симет-
ричност на търсенето, кривите на търсенето на отделните производители в продуктовата
група ще бъдат идентични. При всеки един от тях, търсените количества ще се дават от
две криви на търсенето. По-нееластичната от тях е кривата на търсенето при съгласувано
поведение. Тя ще показва търсените количества, при условие че фирмите установяват ед-
накви цени и ги променят едновременно. Ако искахме да създадем модел на картел или
монопол, който управлява няколко предприятия, тяхното поведение винаги е съгласу-
вано и това щеше да бъде единствената крива на търсенето. Втората крива на търсенето
- тази при несъгласувано поведение - показва резултатите от наличието на конкуренция
и опитите на отделните производители да установяват уникални цени. Тя е по-еластична,
като при това еластичността ще е по-голяма, ако качествата на продуктите в продуктовата
група са близки и потребителите ги считат за близки заместители.
Всеобщият характер на търсенето ще има и още един резултат. Ако в продуктовата група
навлезе нов производител, той ще отнеме по равен брой от клиентите на всички и кри-
вите на търсенето на продукцията на отделните фирми ще се изместят наляво. Резулта-
тите от тези реакции са много важни в дълъг период, но преди да стигнем до тях, нека да
разгледаме краткосрочното поведение и равновесие при монополистичната конкурен-
ция.
За да бъде цената равновесна, всяка предс-
9.2.2. Краткосрочно равновесие при тавителна фирма трябва да максимизира пе-
чалбата си при нея и да не е в състояние да
монополистична конкуренция печели повече, установявайки друга цена.
Нека да проследим как би изглеждало рав-

204
новесието, ако фирмите на пазара избират своите цени. Така ще получим модел, анало-
гичен на модела на Бертран, но представящ развитието в условията на продуктова дифе-
ренциация.
На фигура 9-7 са представени условията, при които работи представителна фирма при мо-
нополистична конкуренция. Кривата на фирменото търсене при съгласувано поведение е
D, а пределните разходи са постоянни и дадени с кривата МС. Тъй като условията за
всички фирми са идентични, при равновесие те ще поставят еднаква цена и ще произвеж-
дат еднакви количества.
Фигура 9-7. Краткосрочно равновесие при монополистична конкуренция

P D P D
P2 B Pe
A d
P1 d
MC
MC
mr mr
0 Q2 Q1 Q 0 Qe Q
(а) отсъствие на равновесие (б) равновесие на Неш
Нека да разгледаме фигура 9-7(а) и да анализираме дали цената Р1 не е равновесна. Ако
всички изберат тази цена, всяка фирма ще произвежда количество Q 1 и решението ще
бъде в т. А, която лежи върху кривата на търсенето D и през нея минава съответната крива
на търсенето при несъгласувано поведение – d. За да бъде цената Р1 равновесна, би тряб-
вало представителната фирма от фигурата също да максимизира печалбата си като я из-
бере. Това обаче не е така. Ако другите изберат да продават при цена Р 1 количество Q1,
най-доброто решение за представителната фирма е да увеличи цената си на Р2 и при нея
да продава количество Q2. До този извод стигаме след като сме построили кривата на
пределните разходи mr. Тя се пресича с кривата на пределните разходи МС при количес-
тво Q2, което означава, че за да максимизира печалбата си фирмата трябва да произвежда
количество Q2. Това обаче означава, тя да избере решението в т. B и да увеличи цената на
Р2.
Интересът на фирмата да увеличи цената си до Р2 означава, че цената Р1 не е равновесна.
Ако другите продават при цена Р 1, представителната фирма има интерес да произвежда
по-малко и да го продава на по-висока цена. И тъй като всички по условие работят при
идентични условия, другите фирми ще имат същия интерес; ще увеличават цената и на-
маляват производството си. Така съвместното решение ще започне да се премества от т.
A нагоре по кривата на търсенето D и това адаптиране ще продължи докато се достигне
до краткосрочното равновесие.
Такова равновесие е показано на фигура 9-7(б). При него се произвежда количество Qe и
се продава на цена Ре. Тук вече фирмата максимизира печалбата си, защото изравнява

своите пределни приходи и разходи. Тя няма интерес да избере друга цена, а това озна-
чава, че и другите фирми нямат интерес да променят цените си. Така се постига ценово
равновесие на Неш: когато другите фирми на пазара поставят цена Ре, най-доброто ре-
шение на представителната фирма от фигура 9-7(б) е да избере същата цена. И обратно,
когато представителната фирма избере цената Ре, другите могат да максимизират печал-
бите си само като изберат същата цена. В случая никой не може да увеличи печалбата си,
като избира друга цена и затова решението от фигура 9-7(б) ще е равновесно.
Дотук установихме, че оптималното индивидуално равновесие за всяка фирма се постига,
когато тя се ръководи от търсенето при несъгласувано поведение и изравни свързания с
него пределен приход с пределния си разход. Нека обаче да видим дали подобно инди-
видуално равновесие ще е най-доброто колективно решение или и тук ще се появи зат-
ворническата дилема и ще повтори проблемът на олигопола. За целта ще разгледаме фи-
гура 9-8.
Фигура 9-8. Оптималното споразумение и равновесието на Неш

P D P D
Pm B Pm B
P1 E С
A d
Pe d
MC
mr MC
MR mr MR
0 Qm Qe Q 0 Qm Q2 Q1 Q
(а) (б)
Диаграма (а) отново представя краткосрочното равновесие на Неш на монополистичния
пазар. То е в т. А, където всички фирми продават количества Qe на цена Рe. За да установим
дали тези индивидуално най-изгодни решения са оптимални от колективна гледна точка,
ще допуснем, че фирмите решат да сключат споразумение, което да установи монопол-
ната цена и да им гарантира максимално възможната печалба от пазара. Тази печалба се
получава, когато те произвеждат количества, при които пределните приходи MR, свър-
зани с кривата на фирменото търсене при съгласувано поведение D, се изравняват с пре-
делните разходи и продават тези количества на цената, на която се търсят. При означени-
ята на фигура 9-8(а) споразумението би означавало да се установи цена Рm и всяка фирма
да продава количество Qm.
Фактът, че споразумението, което гарантира максимално възможната печалба, ще изис-
ква намаляване на количествата и увеличаване на цените, означава, че при краткосроч-
ното равновесие на монополистичния пазар не се максимизират печалбите. Подобно
на олигополистите, фирмите в тази пазарна структура произвеждат повече, отколкото би
трябвало и оптималното им индивидуално поведение не е колективно оправдано. Така
те имат интерес да си сътрудничат, което при означенията от фигура 9-8 означава да се
споразумеят да преместят решението си от т. A в т. В.

206
Подобно на олигопола обаче е тук се появява затворническата дилема: интересът към

споразумение е съпроводен със силен личен интерес у всеки да наруши споразумени-
ето. Това е доказано на фигура 9-8(б). На нея участниците в споразумението са се догово-
рили да поставят оптималната за колективния им интерес цена Рm и да произвеждат ко-
личество Qm. С това те са избрали да бъдат в т. В, която е оптималното колективно реше-
ние. За да проверим дали спазването на това споразумение е от интерес за представител-
ната ни фирма, отново сме построили кривата на търсенето при несъгласувано поведение
d и кривата на свързания с нея пределен приход mr. От тях е видно, че ако другите спазват
споразумението и продават при цена Рm, представителната ни фирма има интерес да не
го спазва, да свали цената си на Р1 и да продава по-големите количества Q1. Такъв инте-
рес, разбира се имат и останалите и в резултат споразумението би се оказало много нет-
райно. Въпреки че са се договорили да поддържат цена Рm всички ще свалят цените си до
Р1. Тъй като това е колективно действие, решението им ще се премести не по кривата d, а
по D. С това в крайна сметка ще се окажат в т. Е и ще продават количество Q 2 – т.е. по-
малко, отколкото са очаквали. По-нататък фирмите ще установят, че намирайки се в т. Е,
не максимизират печалбите си. Ще последва верига от приспособявания и в крайна
сметка след неуспешния опит за споразумение пазарът ще се върне в равновесието на
Неш - т. A от фигура 9-8(а).
Вече коментирахме, че има механизми за излизане от затворническата дилема и посо-
чихме някои полезни защитни стратегии. В случая с монополистичната конкуренция
обаче трябва да имаме предвид, че защитните стратегии не са много ефективни. Причи-
ната е, че броят на участниците тук е много голям. Това увеличава стимула за нарушенията
и намалява вероятността наказателните стратегии да бъдат реализирани. Въпреки това
редица примери, като стабилните цени на таксиметровите услуги, доказват, че и в тази
пазарна структура вероятно съществуват действащи негласни споразумения.
Ключовият фактор за дългосрочното разви-
9.2.3. Дългосрочно равновесие при тие на пазара при монополистична конку-
ренция са ниските бариери за влизане и из-
монополистична конкуренция лизане от продуктовата група. Заради тях
всяко състояние, при което фирмите печелят
или губят, се превръща в краткосрочно.
Такова краткосрочно състояние е представено на фигура 9-9(а). На нея в равновесието на
Неш цената е по-висока от средните разходи и фирмата печели сумата П. Тази печалба ще
привлече нови конкуренти да навлязат на пазара. Тук финансовите, законовите и техно-
логичните бариери за навлизането са ниски и скоро след като се получи информация че
е налице печалба навлизанията ще започнат.
С навлизането си новите фирма на пазара ще отнемат от клиентите на установените в
него. Търсенето на продукцията на отредните фирми ще спадне и кривите на фирменото
търсене D ще започнат да се преместват наляво. С това цените ще започнат да падат, про-
изводството на отделните фирми ще намалее, а печалбите им ще спаднат. Докато има
печалби обаче навлизанията ще продължават и ще поддържат описания процес. В крайна
сметка ще се стигне до равновесие когато фирмите в отрасъла получават нулева иконо-
мическа печалба. Това състояние е представено на фигура 9-9(б). На нея цената е равна

на средните разходи, липсва печалба и е налице дългосрочно равновесие, защото няма

стимули за навлизане или напускане на пазара.
Фигура 9-9. Дългосрочно равновесие при монополистична конкуренция
P D P
AC D
P1
П d Pe
AC
d
MC MC
mr
mr
0 Q1 Q 0 Qe Q
(а) отсъствие на дългосрочно равновесие (б) дългосрочно равновесие
С достигането на дългосрочно равновесие при нулева печалба монополистичната конку-
ренция повтаря конкурентното решение. И тук обаче паралелът не е пълен. Както вече
изяснихме, при съвършена конкуренция цената е равна на пределния разход и същест-
вува статична ефективност. Както ясно сочи последната диаграма, при монополистичната
конкуренция, вследствие на наклонените криви на търсенето, цената ще е по-висока от
пределните разходи и ще е налице неефективност. Тази неефективност обаче няма да се
разглежда от обществото като сериозен проблем и няма да изисква познатата ни от те-
мата за монопола обществена реакция, защото, първо, тя е по-малка, отколкото при мо-
нопола, и второ, обществото получава една ценна компенсация за неефективността – го-
лямо разнообразие от стоки и услуги.
Главната отличителна черта на разглежданите дотук модели на несъвършена конкурен-
ция в производството на диференцирани продукти бе допускането за всеобщност на кон-
куренцията и предвиждането, че всеки нов конкурент на пазара отнема от клиентите на
всички производители, които вече са на него. В действителност много по-често конкурен-
цияна е локализирана. Въпреки че у нас има много бензиностанции, тези, които са във
Видин по никакъв начин не конкурират онези, които са в Бургас. Същото се отнася за ма-
газините, ресторантите и за другите примери, в които посочихме, че съществува монопо-
листична конкуренция. Обикновено, когато потребителят се интересува от диференциран
продукт, той избира измежду няколко възможности, които са най-близко в пространст-
вото, или няколко предложения, съдържащи продукти с най-близки до желаните от него
характеристики. Така на практика конкуренцията не е между много, а е между няколко
продукта, възприемани от потребителите като по-близки заместители от останалите.
Това превръща пазарната структура в олигопол, произвеждащ диференцирани продукти.
9.3. Олигопол при диференцирани продукти

Моделите на поведение в подобни случаи носят общото наименование адресни модели.
Те допускат, че производителите и потребителите имат точно определено положение във

208
физическото пространство или в спектъра на характеристиките на предлагането и търсе-

нето на продукта. Едно заведение например може да се идентифицира с много адреси:
своето пространствено положение, предлагания асортимент, бързината и вежливостта на
обслужването, вида на музиката и т.н. Колкото по-близко са адресите на два продукта в
географското пространство или в спектъра на характеристиките, толкова те са по-близки
заместители и толкова по-силна ще бъде конкуренцията на техните производители. В
идентична ситуация се намират и потребителите. Техните адреси във физическото прост-
ранство определят откъде биха желали да купят даден продукт, а адресите им в спектъра
на характеристиките определят продукти с какви качества предпочитат да купуват. При
това потребителите ще предпочитат да купуват продукти с най-близки до техните адреси,
а производителите ще заемат такива позиции, че да бъдат със своите предложения по-
близо до тях.
Адресните модели са два вида, в зависимост дали моделират продуктовото пространство
като линейно, или като кръгово.
Пример за линеен адресен модел е моделът на Харолд Хотелинг (1895-1973). Той е раз-
работен още през 1928 г. и представлява фундамента на всички съвременни модели.
В модела на Хотелинг конкуренцията има само
9.3.1. Адресен модел на Хотелинг едно измерение – географското местоположение.
Това значително опростява модела, с което него-
вите приложения се ограничават до ситуации, в ко-
ито продуктите се разглеждат от потребителите като съвършени заместители.
За да представим подхода на Хотелинг, нека да разгледаме следния пример илюстриран
с фигура 9-10. Представете си улица с определена дължина единица и приемете, че
всички фирми и потребители са разположени на нея. Фирмите на улицата са две пицарии,
които продават пиците при еднакви цени. Първата е разположена на адрес a, а втората –
на адрес 1-b.
Фигура 9-10. Модел на Хотелинг

a x y b
* * *
0 A E B L
Потребителите са разпределени равномерно по улицата. За разглеждания период всеки

потребител купува по една пица, като освен цената, за изминаването на единица разсто-
яние има и транспортни разходи с.
Потребителското търсене на производството на всяка пицария ще зависи от цената и дис-
танцията на пицарията спрямо потребителите. Три това търсенето ще се увеличава с на-
маляването на дистанцията и цената. Ако на фигурата произволен потребител се намира
в т. Е на разстояние X от пицария А и y от пицария В, той ще предпочете да купи своята
пица от А, защото тя е по-близо. Единствено потребителите, които се намират по средата
между двете пицарии, т.е. на адрес a+(x+y)/2, ще са безразлични от кого да купят. Всички
намиращи се от адрес 0 до a+(x+y)/2 ще предпочитат пиците на А, а всички намиращи от

адрес a+(x+y)/2 до 1 ще предпочитат пиците на пицария В.

Да разгледаме сега как пицариите ще изберат своето местоположение. Описаното на фи-
гурата, не е равновесие на Неш, защото и двете пицарии могат да увеличат продажбите и
печалбите си като променят местоположението си. Тъй като в модела местоположението
е единственият фактор, който определя печалбите им, те ще се стремят да заемат онази
позиция, която е по-близка до възможно най-голям брой потребители. Ако А приеме по-
ложението на В за дадено, тя ще желае да застане отляво на В, където е по-големият па-
зарен сегмент. По аналогичен начин, ако В приеме сегашната позиция на А за дадена, ще
желае да застане до нея отдясно.
Нека да допуснем, че тръгвайки от състоянието на фигура 9-10 първа А решава къде да се
премести. Както вече обяснихме, тя ще застане отляво на В. Намирайки се в това положе-
ние, тя повече не може да увеличава печалбата си променяйки местоположението си.
Подобна позиция обаче все още не е равновесие на Неш, тъй като втората пицария има
възможност да увеличи печалбата си като промени местоположението си. Тя ще застане
отляво на новата позиция на А. Тогава обаче А ще промени позицията си като застане
отляво на В и тези реакции ще продължат докато двете пицарии се установят по средата
на улицата. Намирайки се там, никоя от тях не може да увеличи печалбата си като про-
мени местоположението си.
Така разположението в центъра ще бъде пространствено равновесие на Неш. То реали-
зира принципа на минималната диференциация: в равновесие фирмите ще продават про-
дукти с близки характеристики или ще разполагат своите обекти близо една до друга.
Примери за подобно равновесие дават бензиностанциите, сладкарниците и заведенията
за бързо хранене, които се струпват на най-оживените кръстовища, автомобилостроите-
лите, които използват много близки дизайнерски решения и продават автомобили със
сходни технически характеристики, дори политическите партии в установените демокра-
ции, които предлагат много сходни политически програми.
Дотук определихме местоположението на фирмите, при условие че цените им са ед-
накви. Някои малки модификации в модела на Хотелинг могат да опишат и обратната си-
туация, в която местоположението на фирмите е фиксирано, а те могат да избират сами
цените си. Резултатът ще е ценово равновесие на Неш, което е подобно на равновесието
в модела на Бертран. Ако фирмите в адресния модел на Хотелинг са минимално дифе-
ренцирани, т.е. се намират с центъра, всяка от тях ще се стреми да сваля цената, за да
направи привлекателни за потребителите няколкото крачки, които трябва да изминат в
повече. Така хомогенността води до същия резултат, както в модела на Бертран: цените
ще се установят на равнището на разходите и фирмите биха получавали нулева пе-
чалба.
Изходът от нулевата печалба и тук е същия както при модела Бертран – въвеждането на
диференциация, т.е. отдалечаването на пицариите от примера от централната им пози-
ция. Така те ще бъдат по-близко до част от своите потребители и последните ще са
склонни да платят по-висока цена за удобството да пазаруват на по-малка дистанция. Съ-
щият фактор държи по-високи цените в малките квартални магазини в сравнение с голе-
мите супермаркети. Колкото те са по-далече от местния супермаркет, толкова по-високи

210
цени могат да си позволят.

Доразвивайки модела на Хотелинг, през 1979 г. Стивън
9.3.2. Кръгов модел на Сейлъп Сейлъп разработва кръгов модел на пространствена
конкуренция.
За да представим неговата идея, нека допуснем, че пазарът няма начало и край. Това е
равнозначно на допускане, че той е кръгов, защото именно окръжността на кръга е фигу-
рата без начало и край. Ще допуснем отново, че продуктът е пица, която е идентична във
всяко отношение, освен в местоположението на пицарията, както и че пицариите са раз-
положени равномерно на разстояние L една от друга, трябва да направят разходи К за да
навлязат на пазара и произвеждат своите продукти с постоянни пределни разходи С.
За потребителите ще приемем, че и те са разположени равномерно и разглеждат като
разход освен цената на пиците и транспортните си разходи. За по-голяма аналитична
прегледност ще допуснем, че транспортните разходи са един лев на единица разстояние.
Фигура 9-11. Търсене в модела на Сейлъп
Pr+X P+L-X
P Pr P
-L -X 0 X L
При тези допускания, нека да разгледаме една представителна пицария. Ще отбележим

нейната цена с Рr, а цената на пиците в околните заведения с Р. На фигура 9-11 е предста-
вено разположението на пазара. Представителната пицария се намира на адрес 0, а двете
най-близки до нея се намират съответно на – L и L. Другите пицарии няма да ни интере-
суват, защото при идентичността на пиците единствените конкуренти на всяко едно заве-
дение са тези, които се намира непосредствено до него.
С червените линии на фигурата сме означили разхода на потребителите. Той има два еле-
мента – цената на пицата и транспортния разход. Ако потребителят се намира на адрес 0,
той ще купува от представителната пицария и тъй като няма да има транспортни разходи,
разходът му ще бъде равен на цената на пицата в нея – Рr. По аналогичен начин потреби-
телите, намиращи се на адреси –L и L ще купуват от конкурентите и ще плащат цена Р. Ако
купуваха от пиците на представителната пицария, разходът им щеше да бъде Pr+L, който
очевидно е по-голям. Колкото повече са отдалечени потребителите от пицариите, тол-
кова по-висок ще бъде разхода, който поемат. Величината на този разход ще бъде и фак-
тора за разделянето на пазара и намиращите се от адрес – X до адрес X ще избират пиците

на представителната пицария. Единствено безразлични ще бъдат потребителите от ад-

реси –Х и Х, защото за тях разхода за купуването от двете съседни пицарии ще бъде ед-
накъв:
Pr+X=P+L–X. (9.13)
Оттук получаваме и адреса, който разделя пазара между две конкурентни пицарии:
X=(P+L–Pr)/2
и размера на общия пазар на представителната пицария:
Qr=X=P+L–Pr. (9.14)
Последното равенство показва, че представителната фирма може да въздейства върху
размера на своя пазар като променя цената си: ако сваля цената, пазарът й ще се увели-
чава. От него намираме и кривата на търсенето на пиците на представителната пицария:
Pr = P+L–Qr. (9.15)
Срещайки тази крива на търсенето, за да получи максимална печалба, представителната
пицария трябва да произвежда количеството Qr*, което изравнява пределните и приходи
и пределните разходи:
MRr = P+L–2.Qr*=C
Qr* = (P+L – C)/2. (9.16)
и да го продава на цената, на която то се търси. Замествайки 9.16 във функцията на тър-
сенето 9.15 получаваме и максимизиращата печалбата цена:
Pr* = (P+L+C)/2. (9.17)
Тъй като останалите пицарии работят при сходните условия, те ще следват идентична по-
литика спрямо своите съседи и затова равновесните цени Pe и количества Qe на всички ще
бъдат равни: Qe=Qr*=Q и Pe=Pr*=P. Замествайки в 9.16 и 9.17, намираме стойностите на
цените и количествата в равновесието на Неш:
Pe = L+C (9.18)
Qe = L. (9.19)
А с тяхна помощ изчисляваме и печалбата на пицариите при него:
Пe=(Pe – MC).Qe – K=(L+C – C).L – K
Пe = L 2 – K (9.19)
Така стигаме до извода, че в кратък период печалбата е правопропорционална на разсто-
янието между пицариите, а това означава, че се увеличава, ако броят им на пазара е по-
малък.
Да видим обаче какво ще бъде развитието в дълъг период. Ако L 2>К, печалбата ще е по-
ложителна и на пазара ще навлизат нови търговци. Всяка нова фирма ще приема место-
положението на установените за дадено и ще заема позиция точно по средата между

212
вече разположените на разстояние L пицарии. Оттук единствената задача на новата пица-

рия е да определи на каква цена да продава. За да отговорим, нека да разгледаме фигура
9-12. Тя е идентична на 9-11, с тази разлика, че тук новата пицария играе ролята на пред-
ставителна и разстоянието между обектите вече не е L, а два пъти по-малко – L/2.
Фигура 9-12. Търсене в модела на Сейлъп
Pe+X Pe+L/2-X
Pe Pe Pe
-L/2 -X 0 X L/2
Аналогично на извеждането на 9.14 за търсеното количество от пиците на навлизащия Qе

получаваме:
Qе = X = Pе + L/2 – Pе. (9.20)
Тъй като от 9.18 вече знаем, че равновесните цени на установените фирми са Pe = L+C,
уравнение 9.20 може да се запише като:
Qе = (3/2).L + C – Pе. (9.21)
Оттук изчисляваме пределния приход на навлизащия, MR = (3/2).L + C – 2.Qе, израняваме
е
го с пределните разходи С и намираме максимизиращите печалбата количества и цени:

Qe*=(3/4).L и Pe*=C+(3/4).L (9.21)
При тях печалбата на новата пицария ще бъде:
Пe* = (Pe* – MC). Qe* - K = (C+(3/4).L – C).(3/4).L – K
Пe* = (9/16)L2 – K (9.22)
Ако тя е положителна, навлизането ще се осъществи, но ако е нула или отрицателна, нав-
лизане няма да има. Така условието за ненавлизане ще бъде свързано с размера на па-
зара:
L ≤ (4/3).K1/2. (9.23)
Колко е печалбата на установените на пазара фирми, при условие че 9.23 е изпълнено и
нови не навлизат, можем да установим като заместим максималната стойност на L от 9.23
в уравнение 9.19, показващо печалбата на фирмите в равновесие:
Пe = L2 – K = (7/9).K (9.23)

Така достигаме до изключително важния извод, че в дългосрочен план фирмите при

пространствена конкуренция ще получават положителна икономическа печалба. Това
е силен стимул за диференциация на продуктите и ограничаване на техните заместители.
Първото извежда фирмите от условията на съвършена конкуренция, а второто превръща
пазарната структура от монополистична конкуренция, където поведението е по модела
на Чеймбърлин-Робинсън, в олигопол, произвеждащ диференцирани продукти.
Разбира се, производителите при тази пазарна структура се опитват да получават и повече
от равновесната печалба при дългосрочно равновесие като се предпазват от конкуренци-
ята и ограничават навлизанията. Една често срещана стратегия за това е стратегията за
размножаване на продукта. Тя се състои в диференциране на собствената продукция на
даден пазар, докато изчезнат стимулите за появяване на нови продукти на него.
Ако пазарът, за който става въпрос е един градски квартал, а фирмите са магазини за хра-
нителни стоки, стратегията за размножаване на продукта означава да се навлезе в пазара
с толкова обекта, колкото е възможно той да побере при съществуващите разходи за нав-
лизане. Ако в квартала има място само за два магазина, фирмата ще навлезе в него не с
един, а два. Така тя ще изчерпи потенциала на пазара и конкуренти няма да навлязат. В
същото време тя няма да има проблеми с печалбата, защото нейните два магазина ще
установят монополното равновесие и ще извличат монополната печалба.
Стратегията за размножаване на продукта е много разпространена в реалните бизнес ус-
ловия. Примерите с веригите за хранене на „МакДоналдс”, „Хепи” и „Капитан Кук”, мага-
зините на „Метро”, „Била”, „Практикер” и „Пикадили”, бензиностанциите на „ОМВ”,
„Шел” и „Лукойл” са сред най-забележимите у нас. Стратегията има приложения не само
при географското разпространение на продуктите, но и при техните характеристики. В
този случай максималната печалба се преследва като се разработват продукти, насочени
към вкусовете на всички възможни категории масови потребители. Типичен пример за
това у нас са веригите ресторанти „Хепи”, „Капитан Кук”, „Тамбукту”, а отскоро и „Старо
село”. Всички те имат един собственик, който е приел удачната стратегия да разширява
своята дейност както географски, така и в целия спектър на характеристиките на предла-
ганите продукти: бързо хранене от американски тип, морска храна, българска национална
кухня.
Затворническа дилема Съгласувано поведение
Симетрична функция на търсенето Адресен модел
Несъгласувано поведение Кръгов модел на Сейлъп
ОБОБЩЕНИЕ
1. Поведението при олигопола е взаимозависимо, а целите на олигополистите са кон-
фликтни. Това поражда затворническа дилема, в която олигополистите имат инте-
рес за сключат споразумение за разделяне на пазара, но имат и силен интерес да

214
нарушат споразумението си. За защита на олигополните споразумения са нужни

наказателни стратегии, които да бъдат строги и реалистични.
2. Конкуренцията при производството на диференцирани продукти се обяснява чрез
модела на монополистичната конкуренция и адресните модели. Първият предпо-
лага всеобща конкуренция и симетрични криви на търсенето. В дългосрочното рав-
новесие при монополистична конкуренция е налице нулева икономическа печалба
и неефективност.
3. Адресните модели разглеждат конкуренцията като пространствена в смисъл на
местоположение или характеристики на продукта. В дългосрочно равновесие фир-
мите при пространствена конкуренция получават положителна икономическа пе-
чалба. Най-добрият механизъм за предпазване от конкуренцията тук е стратегията
за размножаване на продукта.

Факторно ценообразуване 215
• Разберете защо ресурсните пазари са толкова важни за функционирането на

икономическите системи.
• Знаете кои фактори определят оптималните решения за наемането на ре-
сурси, как се извежда кривата на факторното търсене, кое определя нейната елас-
тичност и как се формират факторните цени.
• Можете да определите как се формират и от какво зависят факторната възв-
ръщаемост, икономическата рента и трансферния доход.
• Познавате функционирането на трудовия пазар, пазара на земя и капиталовия
пазар, общите черти и спецификата на всеки от тези пазари.
• Научите кои са източниците на икономическа печалба и какви са нейните иконо-
мически функции.
В предходните теми разгледахме различните пазарни структури на продуктовите пазари

и резултатите от тяхното функциониране. В тази тема вниманието ни ще бъде насочено
към другия вид пазари – ресурсните пазари. На тях пазарното търсене и предлагане оп-
ределят цените на производствените фактори и количествата от тях, които се разменят.
Механизмът на работа на ресурсните пазари се подчинява на същите икономически за-
кони, характерни за търсенето и предлагането на продуктите, но при функционирането
им се открояват три много важни характерни черти.
Първата разлика във функционирането на ресурсните пазари е, че тук ролите на иконо-
мическите агенти са разменени. Ако на продуктовите пазари фирмите са от страната на
предлагането, а индивидите (домакинствата) от страната на търсенето, на ресурсните па-
зари ресурсите се предлагат от индивидите (домакинствата), а се търсят от фирмите.
Втората характерна черта на работата на ресурсните пазари е свързана с различна моти-
вация, която имат икономическите агенти на тях. На продуктовите пазари фирмите про-
извеждат и продават стоки и услуги заради получаваната от тях икономическа печалба.

216
На ресурсните пазари индивидите (домакинствата) предлагат своите ресурси, за да полу-

чат доход, с който по-нататък да закупят онези стоки и услуги, които удовлетворяват тех-
ните нужди и желания.
Третата отличителна характеристика на ресурсните пазари е, че за разлика от търсенето
на продукти, търсенето на ресурси от фирмите е производно търсене. Докато на продук-
товите пазари домакинствата търсят стоки и услуги, за да получат пряко удовлетворение
или полезност от тяхното потребление, на ресурсните пазари фирмите търсят производс-
твени факторни не за да получат някакво пряко удовлетворение и полезност от тях, а за
да могат да произведат с тяхна помощ онези стоки и услуги, които носят на крайните пот-
ребители някакво удовлетворение и полезност. Ресурсите са необходими не заради са-
мите себе си, а за да създават стоките, носещи печалби на своите производители и полез-
ност на своите потребители. В този смисъл тяхното търсене е производно от търсенето на
крайни стоки и услуги.
Отчитайки тези особености на работата на ресурсните пазари, по-добре може да се раз-
бере механизмът на тяхното функциониране. В този механизъм отново, както на продук-
товите пазари, пазарният резултат зависи от силите на търсенето и предлагането и от ус-
ловията, при които те си взаимодействат.
В първия параграф на главата ще бъдат представени теоретичните основи на фирменото
търсене на ресурси. Така ще се изведат факторите, които го обуславят, и ще се определят
ефектите от тяхното въздействие. Във втория параграф вниманието ще се концентрира
върху ресурсното предлагане и разпределението на дохода между различните участници
в производствения процес. Накрая ще представим особеностите на формирането на це-
ните на земята и другите природни ресурси, капитала и предприемаческите умения.
10.1. Теоретичен модел на търсенето на производствени

фактори
В съответствие с допускането, което вече направихме, фирмите ще искат да наемат такива
количества ресурси, че да получават максимална печалба.
Печалбата на фирмите П се формира като
10.1.1. Максимизация на фирмената пе- разлика между общите им приходи TR и
общите им разходи TC. И двете зависят от
чалба при търсенето на ресурси произвежданото количество Q, което от
своя страна е функция на използваните
производствени фактори. Ако се приеме, че в производствения процес на дадена фирма
се използват i входни фактора Z, производствената функция ще има общ вид Q=Q(Z i), а
функцията на печалбата ще се изрази по следния начин:
П = TR(Zi) -TC(Zi). (10.1)
Приравняването на частните производни на тази функция за всеки фактор Z i към нула ще
даде условията за получаване на максимална печалба:

𝜕П 𝜕𝑇𝑅 𝜕𝑇𝐶 𝜕𝑇𝑅 𝜕𝑇𝐶

𝜕𝑍𝑖
=
𝜕𝑍𝑖
−
𝜕𝑍𝑖
=0 (10.2) или 𝜕𝑍𝑖
=
𝜕𝑍𝑖
(10.3)
Така от уравнения 10.3 могат да се намерят оптималните количества на входните фактори,
които максимизират печалбата на фирмата. Те трябва да бъдат такива, че допълнител-
ният приход от допълнително наетата единица входен фактор (приходът от пределния
продукт на фактора MRP, представен в лявата страна на уравнения 10.3) да е равен на
допълнителния разход за наемането на тази единица (пределния факторен разход MFC,
представен в дясната част на уравнения 10.3).
Ако фирмата е съвършен конкурент на пазарите на входни фактори (нещо, което ще при-
емем в тази глава), пределните факторни разходи са равни на цената на съответния фак-
тор Zi, която ще означим с Wi:
MFCZi = Wi (10.4)
От своя страна левите части на уравненията (10.3), представящи приходите от пределните
продукти на съответните фактори, могат да се изразят като произведение от пределния
приход MR и пределния продукт на съответния фактор Zi, MРPZ:
𝜕𝑇𝑅 𝜕𝑇𝑅 𝜕𝑄
= − = 𝑀𝑅. 𝑀𝑃𝑃𝑍𝑖 = 𝑀𝑅𝑃𝑍𝑖 . (10.5)
𝜕𝑍𝑖 𝜕𝑄 𝜕𝑍𝑖
Накрая, ако фирмата е съвършен конкурент на пазарите на своята продукция, пределният

приход е равен на цената на продукта Р и условията за максимизиране на печалбата ще
бъдат: да се използват количествата входни фактори, при които е изпълнено:
MRPZi=P.MРPZi. (10.6)
Когато фирмата изпълнява тези условия и максимизира печалбата си, тя в същото време
минимизира и разходите си. Това се доказва лесно, като се използва резултатът от урав-
нения 5.29, до който стигнахме в глава пета при анализа на минимизиращите разходите
факторни комбинации:
MC.MPPZi =Wi (10.7)
Тъй като по допускане фирмата ще се стреми да извлича максимална печалба от продаж-
бите си, тя ще изравнява пределните си приходи и пределните си разходи. Замествайки
MC=MR в 10.7, получаваме познатите ни от 10.6 условия за оптимално разпределение на
входните фактори:
MR.MPPZi=MRPZi=W=MFCZi. (10.8)
С това постигане на условията за максимизацията на печалбата при минимизиране на раз-
ходите за производството на дадено количество продукция се доказва, че фирма, изпол-
зваща максимизиращи печалбата количества входни фактори, в същото време мини-
мизира и разходите си (обратното невинаги е вярно).
След като изведохме условието, при което фирмите следва да наемат труд, за да макси-
мизират печалбите си, можем да получим кривата на търсенето на производствените
фактори. Тази крива ще дава количеството от производствения фактор, който една фирма
желае да наеме, при всяко едно равнище на неговата цена и постоянни други условия.
Тъй като факторите, определящи търсенето на даден ресурс, са различни, в зависимост

218
от това дали същият има заместители, теоретичният модел разглежда два вида фирмени
функции на търсенето: краткосрочна и дългосрочна.
Основната характеристика на краткосрочната
10.1.2. Краткосрочна крива на фир- фирмена функция на търсенето на даден ресурс
е, че всички останали производствени фактори са
меното търсене на ресурси постоянни и техните криви на търсенето са съвър-
шено нееластични. Тогава производствената фун-
кция приема вида Q=Q(Z), печалбата на фирмата ще зависи единствено от количеството
от Z и условието тази печалба да е максимална е да се използва това количество от Z, при
което пределните факторни разходи за него да са равни на прихода от пределния му про-
дукт:
MFCZ =MRPZ =MR.MPPZ. (10.9)
Горното условие показва какво количество от ресурса ще наеме фирмата. Що се отнася
до равнището на цената на ресурса, то ще зависи от характера на пазарната структура.
Ако тя е съвършено конкурентна, цената на ресурса е равна на прихода от пределния му
продукт и пределните му факторни разходи. В този случай може да се говори за наличие
на крива на търсенето, съвпадаща с кривата на прихода от пределния продукт на труда.
Ако обаче липсва съвършена конкуренция и фирмата е по-силната страна на пазара, це-
ната на ресурса се установява по-ниска както в сравнение с прихода от пределния му про-
дукт, така и в сравнение с пределните факторни разходи. Тогава кривата на прихода от
пределния продукт не може да се приеме за крива на фирменото търсене на ресурса и
условието 10.9 ще се отнася за количеството, но не и за цената на ресурса.
Така предварително изискване кривата на фирменото търсене на ресурса да съществува
е фирмата да бъде съвършен конкурент на ресурсния пазар. Ако това е изпълнено, пре-
делните факторни разходи в 10.9 ще са равни на цената на ресурса, а ако има съвършена
конкуренция и на стоковите пазари (допускане, което за разлика от предното не е кри-
тично за модела, но пък е много удобно), условието за максимизация на печалбата в кра-
тък период ще придобие вида:
W=MRPZ =MR.MPPZ =P.MPPZ =VMPZ, (10.10)
където произведението от цената на продукта и пределния продукт на ресурса (наричано
стойност на пределния продукт) е означено с VMP Z.
От 10.10 е видно, че търсенето на даден ресурс от фирмата ще бъде функция на цената на
ресурса, цената на крайния продукт и производителността на ресурса, т.е.
Z=Z(W,P,MРPZ). (10.11)
При постоянна цена на продукта и производителност на ресурса тази функция ще дефи-
нира краткосрочната крива на фирменото търсене на ресурса (зависимостта между тър-
сените количества и цената на ресурса при постоянство на останалите фактори). Единст-
вената разлика, която ще съществува, ако стоковият пазар не е съвършен, е в това, че във
функцията на търсенето вместо цената на продукта ще фигурира пределният му приход.
При съвършена конкуренция пределният приход е равен на цената, а при несъвършена е
по-малък. Поради това при формите на несъвършена конкуренция на стоковите пазари и

приходът от пределния продукт на ресурса, и самото търсене на ресурса са по-малки.

Изведеното условие за максимизация на печалбата чрез наемане на оптимално количес-
тво от даден ресурс успешно дефинира кривата на търсенето на ресурса при съвършено
конкурентен ресурсен пазар. Графично тази крива може да се изобрази, като се начертае
спрямо Z функцията на прихода от пределния продукт на ресурса. Тогава, ако цената на
ресурса се измерва по ординатата, на която се мери и MRP, кривата на прихода от пре-
делния продукт на ресурса ще се яви и крива на неговото търсене от фирмата - за всяка
стойност на цената на ресурса тя ще показва количеството от производствения фактор,
удовлетворяващо условието за максимална печалба. Това количество ще бъде същото,
което фирмата ще търси при даденото равнище на цената на ресурса.
Макар функцията на прихода от пределния продукт на ресурса (равен на стойността на
пределния му продукт при съвършено конкурентни стокови пазари) да представя кривата
на търсенето му, не всички точки от кривата на прихода от пределния продукт на ресурса
са точки и от кривата на търсенето му. Причина за това е, че условието 10.10 за оптимал-
ното количество бе получено с приравняването на първата производна на функцията на
печалбата на нула. Самото условие 10.10 следователно твърди, че всяка точка от функци-
ята на прихода от пределния продукт съответства на екстремум на функцията на печал-
бата при различни равнища на цената на ресурса. Но екстремумите могат да бъдат както
максимуми, така и минимуми. Тогава, за да изключим възможността фирмата да наема
такова количество ресурс, при което ще има минимална печалба, т.е. максимална загуба,
към условието първата производна на функцията на печалбата да бъде нула, следва да
прибавим още едно: втората производна на същата функция да е по-малка от нула. На
практика това означава наклонът на функцията на прихода от пределния продукт да е от-
рицателен.
Възможно ли е и ако да, при какви условия функцията на прихода от пределния продукт
да има участък с отрицателен наклон? Отговор на този въпрос ще получим, като диферен-
цираме уравнение 10.10 и след преобразувания на резултата намерим наклона на функ-
цията на търсенето 𝜕𝑍 ⁄𝜕𝑊 и условията, при които този наклон е отрицателен:
𝜕𝑀𝑃𝑃𝑍 𝜕𝑍 𝜕𝑍 1
𝑑𝑊 = 𝑃̅ . . . 𝑑𝑊 , откъдето: = 𝜕𝑀𝑃𝑃𝑍 . (10.12)
𝜕𝑍 𝜕𝑊 𝜕𝑊 𝑃̅.( )
𝜕𝑍
От последното уравнение е видно, че наклонът ще е отрицателен и фирмата ще макси-

мизира печалбата си, ако наема такива количества ресурс, при които пределният му
продукт е намаляваща функция. От закона за намаляващата възвръщаемост е известно,
че пределният продукт от даден производствен фактор неминуемо ще намалява при пос-
тоянно количество от другите фактори, т.е. със сигурност може да се твърди, че същест-
вува отрицателен участък от кривата на прихода от пределния продукт и условието за
максимизиране на печалбата е изпълнимо.
Дотук бе установено, че фирмата ще максимизира своята печалба, ако наема такива ко-
личества ресурс, при които: 1) цената на ресурса е равна на прихода от пределния му
продукт; и 2) приходът от пределния продукт на ресурса намалява. Максимална печалба
обаче невинаги означава положителна печалба. Вярно е, че в краткия период оптимал-
ното поведение на фирмата изисква тя да произвежда дори при отрицателни печалби, но

220
те все пак трябва да покриват променливите разходи. В противен случай фирмата следва
да прекрати своята дейност. Така, за да работи фирмата, е необходимо да бъде изпъл-
нено още едно условие: цената на ресурса да е по-ниска от средния приход от него.
По-добро разбиране на тези допълнителни ограничения на функцията на търсенето на
ресурси може да се постигне, като се разгледа графиката на прихода от пределния про-
дукт. Тя се получава, като цената на продукта се умножи с пределния продукт, който от
своя страна се намира от производствената функция по начина, който изяснихме в пета
глава.
Кривата на прихода от пределния продукт на ресурса има сходна форма с кривата на пре-
делния продукт. Стандартната й форма е показана на фигура 10-1, на която се вижда, че
подобно на функцията на пределния продукт кривата на прихода от пределния продукт
отначало също расте, а след това намалява. На същата фигура е начертана и кривата на
прихода от средния продукт на ресурса ARPZ, която е много полезна за дефинирането на
функцията на търсенето на ресурса. Анализът на горната фигура потвърждава двата
важни извода за кривата на търсенето на ресурса.
Фигура 10-1. Крива на фирменото търсене на труд в кратък период

Лв.
W1
W2
ARPZ
MRPZ
0 Z1 Z2 Z
Първо, точки от кривата на търсенето могат да бъдат само тези от намаляващата част на
кривата на прихода от пределния продукт. Така например при равнище на цената W съ-
ществуват две количества Z1 и Z2, при които цената на ресурса е равна на прихода от пре-
делния му продукт. Първата е от растящата, а втората - от намаляващата част на кривата
на прихода от пределния продукт на ресурса. Всяка допълнителна единица от ресурса до
Z1 и след Z2 прибавя повече към фирмените разходи, отколкото към фирмените приходи,
а единиците от ресурса между двете количества прибавят повече към приходите, откол-
кото към разходите. Така, ако фирмата вложи Z1 единици от ресурса, тя може да увеличи
печалбата си както намалявайки, така и увеличавайки използвания ресурс. Това означава,
че наемайки това количество, тя ще получи максимална загуба. Обратно, ако избере вто-
рото количество Z2 от намаляващия участък на кривата на прихода на пределния продукт,
тя ще получи максимална печалба: наемайки по-големи или по-малки от това количества,
тя ще съкрати печалбата си.
Второ, при цена на ресурса по-висока от W1 фирмата няма да използва ресурса, тъй като
тогава нейните средни приходи от него ARPZ, ще бъдат по-малки от средните й разходи

W и тя няма да покрива дори променливите си разходи. Максимизиращата печалбите си

фирма ще предпочете да не работи и така да е задължена само с постоянните си разходи,
отколкото да работи и да губи по-голяма сума.
От изложеното дотук може да се направи изводът, че в краткия период фирмата ще наема
количеството ресурс, при което приходът от пределния му продукт: 1) е равен на цената
на ресурса; 2) намалява; 3) е по-малък от прихода от средния продукт на ресурса. Следо-
вателно краткосрочната крива на търсенето на ресурси ще съвпада с тази част от кри-
вата на прихода от пределния му продукт, която е под кривата на прихода от средния
му продукт.
Що се отнася до факторите, които определят еластичността на търсенето на ресурсите,
те в по-голямата си част съвпадат с тези, които определят еластичността на търсенето на
продуктите – наличие и близост на заместителите, дял в разходите и времетраене на раз-
глеждания период. Така търсенето на всеки производствен фактор е по-еластично при по-
голяма възможност за заместване с други фактори, висок дял на ресурса в общите раз-
ходи и по-дълги времеви периоди. Особеността, че търсенето на ресурси е производно
на търсенето на крайни продукти прибавя към тези фактори още един. Това е еластич-
ността на търсенето на крайния продукт. Ако тя е по-голяма, увеличаването на цената на
ресурса ще предизвиква увеличение на производствените разходи, силно съкращаване
на производството и на необходимите за него производствени фактори. Така колкото по-
голяма е еластичността на крайната продукция, толкова по-голяма ще бъде и еластич-
ността на търсенето на ресурси за нейното производство.
Накрая следва да се отчете и още нещо. Кривата на търсенето на ресурса бе изведена при
допускането, че факторите, определящи прихода от пределния му продукт (пределен
приход и производителност на труда), са фиксирани. Всяка промяна на тези фактори би
се отразила върху количествата от ресурса, които фирмата желае да наеме, т.е. би пре-
местила кривата на търсенето му. Увеличението на цената на продукта или по-голямата
производителност на ресурса ще преместят нагоре и надясно функциите на прихода от
пределния и средния продукт и следователно кривата на търсенето. Такава реакция се
нарича увеличение на търсенето. Обратно: спадът на цената на продукта и производител-
ността на ресурса ще доведат до преместване наляво и надолу на функцията на търсе-
нето, т.е. до намаление на търсенето му.
Изводът е, че промяната на цената на ресурса предизвиква движение по кривата на тър-
сенето му, а не на самата крива. Такова движение по кривата е промяна на търсените
количества, а не на самото търсене. Движение на кривата, т.е. промяна на търсенето на
труд може да бъде следствие от изменения на факторите, определящи прихода от пре-
делния продукт на ресурса (цена на продукта и производителност на ресурса), а не на
промени в цената му.
Какво би станало обаче, ако повече от
10.1.3. Крива на фирменото търсене на ре- един входен фактор е променлив? В
този случай няма основание функци-
сурси при два променливи фактора ята на прихода от пределния продукт

222
да се използва за функция на търсенето, тъй като тя ще се окаже нестабилна. Например,

ако изследване търсенето на труд, при възможност фирмата да наема и различни коли-
чества капитал, промяната в цената на труда би се отразила на количеството на труда,
чието изменение ще доведе до промяна на пределния продукт на капитала, оттам ще се
промени количеството на използвания капитал, а това означава и промяна, т.е. премест-
ване кривата на пределния продукт на труда. В този пример изменението на цената на
труда предизвиква преместване на функцията на прихода от пределния му продукт, което
свидетелства, че връзката между тях е нестабилна и не може да дефинира крива на тър-
сенето на труд. Допускането, че ресурсът е единственият променлив входен фактор, е
критично за създадения модел и ако то не е удовлетворено, трябва да се използват инст-
рументите на дългосрочния анализ, отчитащ връзките и заменяемостта на различните ре-
сурси.
В пета тема вече описахме ефектите на заместването и на мащаба. Те по своята природа
са технологични ефекти (влияят на пределния продукт на ресурсите), взаимно се усилват
и генерират отрицателен наклон на функцията на търсенето. Съществува обаче и трети
ефект, който не сме описали досега. Този трети ефект не е технологичен и не е свързан с
пределния продукт на ресурса, а с другия важен за фирмените решения фактор - цената
на продукта.
На фигура 10-2(а) е показано как съкращаването на цената на ресурса (приемайки го за
нормален фактор) води до намаление на пределните разходи. Тъй като ще спаднат пре-
делните разходи не само на представителната фирма от фигурата, но и на всички други n
производители на дадения продукт, предлагането на пазара ще се увеличи (вж. фигура
10-2(б). При това, ако цената на продукта оставаше постоянна P1, общото пазарно произ-
водство щеше да се увеличи от nQ1 на nQ2. По-голямото предлагане обаче ще намали па-
зарната цена на P2; общото пазарно производство ще спадне на nQ3; фирменото произ-
водство също ще се ограничи на Q3 и следователно търсенето на ресурса ще спадне. Така
този ефект, който се нарича ефект на пазара на продукцията, ще компенсира част от
ефекта на мащаба и ще има положителен знак: при намаление цената на ресурса той
води до по-малко търсене на ресурса (знакът му ще бъде отрицателен единствено ако
продуктът е стока на Гифън).
Фигура 10-2. Ефект на пазара на продукцията
P MC(W1) MC(W2) S(W1) S(W2)

P1 * * * *
P2 * *
0 Q1 Q3 Q2 Q 0 nQ1 nQ3 nQ2 Q

(а) фирмата (б) пазарът

Размерът на този трети ефект зависи от еластичността на търсенето на продукта. Ако тър-
сенето е много еластично, той ще бъде малък, а ако е нееластично - голям. Възможно е
дори при съвършено нееластично търсене той да неутрализира изцяло ефекта на мащаба.
Ако при този случай се използва такава технология, че факторите са съвършени комп-
лекти, ефект на заместването няма да съществува и промените в цената на ресурса няма
да доведат до никакви промени в търсенето му. Тогава и само тогава кривата на търсе-
нето ще бъде вертикална. Във всички останали случаи кривата на фирменото търсене на
ресурсите ще бъде отрицателна.
Нека накрая на анализа на търсенето
10.1.4. Крива на пазарното търсене на ресурси на производствени фактори се насо-
чим и към въпроса как се извежда
кривата на пазарното търсене от кри-
вите на фирменото търсене на даден ресурс. Ако при продуктовите пазари кривата на
пазарното търсене се получаваше като хоризонтална сума от кривите на търсенето на от-
делните индивиди, то разглеждането на кривата на пазарното търсене на даден ресурс
като хоризонтална сума от кривите на търсенето на отделните фирми няма да бъде точно.
Това е илюстрирано на фигура 10-3.
Фигура 10-3. Извеждане на кривата на пазарното търсене на ресурса
W W
W1 * *
W2
* * * *
d1 d1
d2 D
0 Z1 Z3 Z2 Z 0 nZ1 nZ3 nZ2 Z

(а) фирмата (б) пазарът
На нея при съществуващата цена на продукта фирменото търсене е дадено с кривата d1,
а общото пазарно търсене, получено чрез хоризонтално сумиране на кривите на търсе-
нето на всичките n на брой фирми, е пунктираната d1. Така при първоначална цена на
ресурса W1 отделната фирма търси Z1 единици от него, а общо на пазара съществуващите
n на брой фирми търсят n.Z1 единици. Ако пазарната цена на ресурса спадне на W2, при
неизменна цена на продукта търсеното количество от ресурса от всяка фирма ще се уве-
личи на Z2 единици и на пазара трябва да се търсят общо n.Z2 единици.
Действителното увеличение на търсеното количество на пазара обаче ще бъде по-малко.
Причината за това е, че с увеличаване на използваното количество от ресурса производс-
твото ще нарасне, неговата цена ще спадне и оттук фирменото търсене на ресурса ще
намалее. (На фигурата това намаление е представено с преместването на кривата на фир-
меното търсене от d1 в d2). Тогава при цена W2 всяка фирма ще търси Z3 единици от ре-

224
сурса и на пазара ще се търсят общо n.Z 3 единици от него. Така пазарната крива на фак-
торното търсене D е по-малко еластична от кривата d1, получена чрез хоризонталното
сумиране на кривите на фирменото търсене на ресурса.
10.2. Общ преглед на ресурсните пазари

Пазарното предлагане на ресурсите зависи от вида на самия производствен фактор и е
специфично при различните ресурси. Тъй като по-нататък ще изследваме специално це-
нообразуването при различните ресурси, тази специфика ще бъде анализирана тогава, а
сега ще посочим само принципната особеност, че колкото даден ресурс е по-мобилен,
толкова неговото пазарно предлагане е по-еластично. Подобно на ценовата еластичност
на търсенето на ресурсите, еластичността на предлагането им също расте с времето. Ако
при търсенето причината за това са по-големите възможности за заместване на факто-
рите, при предлагането тя е в по-високата мобилност, която те имат в по-дълъг период от
време.
Търсенето и предлагането определят пазарното равновесие на ресурсния пазар в зависи-
мост от пазарните условия.
Ако има много търсещи и предлагащи, съвършена информация, липса на бариери и хо-
могенност на ресурса, съществува съвършена конкуренция, при която цената се устано-
вява в пресечната точка на кривите на пазарното търсене и предлагане. В тези условия
предлагането на ресурса за отделната фирма е съвършено еластично и кривата на фир-
меното предлагане е на равнището на пазарно определената цена. Това е белег за лип-
сата на монопсонна власт и за невъзможност за влияние върху пазарната цена на ресурса.
На фигура 10-4 предлагането на ресурса е представено с кривата S, а търсенето – с кривата
D. При тези означения съвършено конкурентното пазарно равновесие е в т. Е. При него се
наемат Z единици от ресурса и цената на всяка наемана единица е W.
Тъй като равнището на пазарно определените цени и количества на ресурсите определят
дохода на техните собственици, фигура 10-4 може да се използва и за да се демонстрира
факторната възвръщаемост за съответния производствен фактор. Тази факторна възвръ-
щаемост се явява произведение от цената и наеманото количество от ресурса и се нарича
факторен доход. На фигурата факторният доход, който осигурява съвършено конкурент-
ното равновесие представлява площта 0ZEW. От своя страна, факторният доход се раз-
деля на трансферен доход и икономическа рента. Трансферният доход е минималният
доход, който е необходимо да се осигури на производствения фактор, за да може той да
се привлече. Това на практика е алтернативният разход на фактора за неговото използ-
ване в конкретния производствен процес и за да може производственият фактор да бъде
привлечен, факторният доход следва да бъде по-голям или най-малко равен на трансфер-
ния доход. Геометричната интерпретация на трансферния доход е площта под линията на
факторното предлагане (на фигурата това е площта 0ZEA). Икономическата рента, е онази
част от всяко плащане към производствения фактор, която надхвърля неговия алтернати-
вен разход. Това е онази част от факторния доход, която не е трансферен доход и която
на практика надхвърля минималната сума, необходима за привличането на фактора. Ге-

ометричната интерпретация на икономическата рента е площта под линията на фактор-

ната цена и над тази на предлагането му (на фигурата това е площта AEW). Явно е, че
разпределението между трансферния доход и икономическата рента ще зависи от елас-
тичността на предлагането на ресурса. Колкото ресурсът е по-малко мобилен, т.е. колкото
по-ниска е еластичността на неговото предлагане, толкова по-голяма част от факторния
доход ще бъде икономическата рента.
Фигура 10-4. Равновесие при съвършена конкуренция и монопсон

W
C MFC
S
W E
W’
E’
A D=MRP
0 Z’ Z Z
Моделът на пазарното равновесие позволява да се определи не само възвръщаемостта

за собствениците на ресурса, но и възвръщаемостта за останалите производствени фак-
тори. Тъй като кривата на търсенето представя прихода от използването на ресурса, раз-
мерът на целия приход може да се представи геометрично като площта, която се намира
под кривата на търсенето в пределите на използваните количества от дадения ресурс.
Така на фигура 10-6, ако имаме съвършена конкуренция и се разменят Z единици от ре-
сурса, размерът на генерирания приход, или факторната възвръщаемост, е равен на
площта 0ZEC. Както вече посочихме, частта от нея 0ZEW представлява факторния доход.
Това, което остава - WEC - е възвръщаемостта за собствениците на останалите производ-
ствени фактори, влагани в производствения процес. Явно е, че тази възвръщаемост ще
зависи не само от размера на търсенето на дадения ресурс, но и от еластичността на не-
говото търсене. При това колкото по-нееластично е търсенето на ресурса, толкова по-го-
ляма е възвръщаемостта за останалите фактори.
След като определихме възвръщаемостта за собствениците на ресурса и за останалите
фактори, можем да дефинираме и факторите, които въздействат на тази възвръщаемост.
Тъй като тя зависи от размерите и еластичностите на търсенето и предлагането, проме-
ните в търсенето и предлагането, както и в техните еластичности ще водят до изменения
във факторната възвръщаемост. Така например, ако търсенето на дадения ресурс се уве-
личи, кривата на търсенето D ще се премести надясно и това ще доведе до увеличаване
както на възвръщаемостта за останалите фактори, така и на факторния доход и съставя-
щите го трансферен доход и икономическа рента. Ако се увеличи предлагането на ре-
сурса, кривата на предлагането S ще се премести надясно. При това възвръщаемостта за
останалите фактори ще се увеличи, а изменението във факторния доход ще зависи от

226
еластичността на търсенето. Ако при намалението на цената на ресурса търсенето му е

еластично, факторният доход ще се увеличи. Ако обаче намалението на цената се осъ-
ществява в нееластичен участък от кривата на търсенето, факторният доход ще се съкрати.
Равновесието на несъвършените факторни пазари също е идентично с това на съответ-
ните продуктови пазари.
Ако предлагащите ресурса могат да въздействат върху пазарната му цена, те притежават
монополна сила. Крайният случай на абсолютната монополна мощ е монополът, при
който има само един предлагащ. При него равновесието се определя в зависимост от
целта на монополиста: дали се стреми към максимален факторен доход, дали желае мак-
симална икономическа рента, или иска да постигне максимална заетост. Например, като
монополисти на пазара на труда могат да се посочат както индивидите, притежаващи из-
ключителни и незаменими качества: певци, артисти, спортисти, художници, дизайнери,
експерти и др., така и цели групи, когато са обединени и организацията им е единствен и
незаменим техен представител на трудовите пазари - браншови съюзи на работещите,
синдикати и др. Пазарният резултат при тази структура на трудовите пазари ще зависи
изцяло от избора на предлагащия труда и ще лежи върху тази точка от функцията на тър-
сенето на труд, която той избере. Самият избор ще се определя от целта, която предлага-
щият преследва. Ако например става дума за синдикат и целта на този синдикат е извли-
чането на максимална сума за заплати на работещите, решението, което ще постигне тази
цел, лежи върху точката от кривата на търсенето на труд, в която неговата еластичност е
равна на единица. Разбира се, целта може да бъде различна и тогава решението ще бъде
друго, но познавайки целевата функция на предлагащия, може да се определи и равно-
весният пазарен резултат.
Ако търсещите ресурса могат да въздействат върху цената на ресурса, те притежават мо-
нопсонна сила. При положение че са няколко, монопсонната сила е ограничена от конку-
ренцията между тях и пазарната структура е олигопсонна. Максимална пазарна сила има
търсещият даден ресурс, ако е сам на пазара, т.е. ако пазарът е монопсонен. Анализът на
тази ситуация представлява не само теоретичен интерес, защото у нас тя се среща често
на трудовите пазари при такива професии като миньори, тютюнопроизводители, летци,
военнослужещи, атомни специалисти и т.н. При всички тях ограничената мобилност и не-
еластичното предлагане на труд създават обективни условия за възникването на моноп-
сон и поставят труда под силна зависимост от работодателите.
За да определим равнището на цената и количеството на ресурса при монопсон, нека
първо изследваме кривата на пределния факторен разход MFCN, като приемем, че кри-
вата на пазарното предлагане е линейна и има вида:
W=a+b.Z, (10.13)
където този път а е пресечната точка на кривата с оста на цената на ресурса, а b е наклонът
й, a>0, b>0.
След като фирмата е сама от страната на търсенето, тя ще посреща цялото пазарно пред-
лагане на ресурса и ще може да наеме това количество от него, което максимизира пе-
чалбата й. За да постигне това, тя трябва да изравнява прихода си от пределния продукт
на ресурса MRPZ с пределния си факторен разход MFCZ:

𝜕𝑇𝐶 𝜕𝑊.𝑍 𝜕𝑊
𝑀𝐹𝐶𝑍 =
𝜕𝑍
=
𝜕𝑍
= 𝑊 + 𝑍.
𝜕𝑍
. (10.14)
От (10.14 следва, че ако фирмата среща положително наклонена крива на предлагането
на ресурса, W/Z>0, допълнителният разход за наемането на допълнителна единица от
него е по-висок от цената му и за да наеме допълнителна единица ресурс, монопсонистът
трябва да предложи по-висока цена не само на допълнителната единица, но и на всички
до нея.
Формата на функцията на пределния факторен разход 10.14 при линейната функция на
предлагането на ресурса 10.13 ще бъде:
𝜕[𝑍,(𝑎+𝑏.𝑍]
𝑀𝐹𝐶𝑍 = = 𝑎 + 2𝑏. 𝑍 . (10.15)
𝜕𝑍
Нейната пресечна точка с оста на цената е същата, като тази на кривата на предлагането
на ресурса, а наклонът й е два пъти по-голям. Това е едно лесно правило за графичното
представяне на MFCZ.
Сега вече можем да потърсим пазарното решение при монопсона. Геометричният му ана-
лиз е представен на фигура 10-4. На нея кривата на фирменото търсене на ресурса MRP
сега съвпада с кривата на пазарното му търсене D. Тъй като търсещият в този случай среща
цялото пазарно предлагане S, за да наеме допълнителна единица от ресурса, той трябва
да увеличи заплащането и за предходните единици. Така пределният факторен разход е
по-висок от цената на ресурса и неговата крива MFC е два пъти по-стръмна от кривата на
предлагането на ресурса. Оттук, за да максимизира печалбата си, монопсонистът трябва
да наема количеството от производствения фактор, при което MRP=MFC (на фигурата това
е количеството Z’). Наема ли повече, допълнителният му разход ще е по-висок от допъл-
нителния му приход и печалбата му ще намалее. Ако наема по-малко - пропуснатият при-
ход ще бъде по-висок от избегнатия разход и печалбата отново ще намалее. Що се отнася
до цената на ресурса, тя ще се установи на равнището на тази, на която се предлага мак-
симизиращото печалбата количество от фактора (на фигурата това е цената W’).
Сравнявайки на фиг. 10-4 полученото равновесие при съвършена конкуренция с това при
монопсон, могат да се направят няколко важни извода за монопсонното равновесие. При
него използваните количества от ресурса са по-малки и цената на ресурса е по-ниска, фак-
торният доход намалява от 0ZEW на 0Z’E’W’, икономическата рента се съкращава от AEW
на AE’W’, трансферният доход спада от 0ZEA на 0Z’E’A. Тези, които печелят при монопсона,
са собствениците на другите фактори (тяхната възвръщаемост се променя от WEC на
W’E’BC), но това, което те печелят, е по-малко от загубения факторен доход и като цяло
при монопсона възвръщаемостта, която се генерира, е по-ниска. Това, както и фактът, че
при монопсона производственият фактор получава цена, която е по-ниска от пределния
му приходен продукт, е белег за неефективността на монопсонната пазарна структура.
Следващата пазарна структура, при която не съществува пълна определеност на пазарния
изход, е когато на единия предлагащ труд противостои един търсещ, т.е. има едновре-
менно монополист и монопсонист. Тя е известна като двустранен монопол. При нея съ-
ществуват много възможни изходи и това кой от тях ще се реализира ще зависи от уме-
нията и алтернативните разходи на двете страни да защитават интересите си. Тъй като в

228
условията на двустранен монопол разходите за пазарната координация са високи, конку-

рентният механизъм за постигането на пазарното решение най-често се заменя с коман-
ден механизъм. Той ще е обект на нашия анализ в тринадесета глава.
За разлика от екстремните случаи в тези пазарни структури, при които властта е ограни-
чена от присъствието и на други фирми (например олигопсон и монопсонистична конку-
ренция), решенията на всяка от тях стават по-сложни, тъй като освен с пазарното търсене
и предлагане на труд те трябва да бъдат съобразени и с действията на конкурентите. В
тези условия за разлика от монопсона, мобилността на ресурса не е съвсем ограничена,
фирмите се конкурират помежду си за него и това често ги води до нулеви икономически
печалби.
Подобно на цените на стоките и услугите, които се формират на различните продуктови
пазари, цените на влаганите фактори също се различават. Причините за това могат да се
обединят в две основни. Първата е свързана с необходимото време за изравняване на
цените на отделните пазари. Втората причина е в нехомогенността на характеристиките
на влаганите фактори и условията, в които те се използват. Факторната мобилност прео-
долява единствено първия източник на диференциация във факторните цени. Вторият из-
точник не може да се преодолее с подобряване на факторната мобилност и води до въз-
никването на устойчиви различия в цените на влаганите ресурси. Изучаването на тези раз-
личия изисква по-детайлен поглед върху работата и спецификата на пазарите на отдел-
ните видове ресурси.
10.3. Формиране на лихвите, рентите и печалбите

В този параграф ще представим особеностите на формирането на цените на земята и дру-
гите природни ресурси, капитала и предприемаческите умения.
Собствениците на капитала го предоставят в интерес на стопанс-
10.3.1. Капитал и лихва ките дейности с цел получаване на възнаграждение. Възнаграж-
дението, което се изплаща за даден период от време, се нарича
лихва.
Първата характерна черта на капитала е, че той е
10.3.1.1. Характерни черти на капитала произведено средство за производство. Като та-
кова капиталът се явява, първо, продукт на произ-
водството и, второ, производствен фактор. Между тези две негови черти съществува
тясна връзка, защото предназначението на капитала като продукт е не да задоволява ня-
какви потребителски желания, а да служи като производствен фактор в създаването на
стоките, задоволяващи такива желания.
Втората характеристика на капитала е, че той може да се разглежда едновременно като
запас и като актив. Като запас капиталът е постоянен и е резултат от предишни натрупва-
ния (инвестиции) и амортизации. Такива са обемът на спестяванията и наличните парични
средства (финансов капитал), производствените машини, съоръжения и инфраструктура
(физически капитал), придобитите човешки знания и умения (човешки капитал). Като ак-
тив капиталът осигурява поток от бъдещи услуги. Реалните капиталови активи осигуряват

поток от потребителски и инвестиционни услуги, а финансовите активи осигуряват па-

рични потоци, с които могат да се закупят такива услуги и стоки.
Третата характерна черта на капитала е, че той има две цени - рентна и покупна. Рентната
цена на капитала е наемът, който се заплаща за временното му използване. В равновесие
тя е равна на пределния приходен продукт на капитала за периода, в който е нает. Ако
рентната цена е по-висока от пределния приходен продукт на капитала, използването на
по-малко количество капитал ще увеличи печалбата (така ще се съкратят повече от разхо-
дите за капитала, отколкото приходите от него). Ако рентната цена е по-ниска от предел-
ния приходен продукт на капитала, използването на по-голямо количество капитал ще
увеличи печалбата (така ще се увеличат повече приходите от капитала, отколкото разхо-
дите за него). Единствено при равенство на рентната цена и пределния приходен продукт
на капитала печалбата не може да се увеличи с използването на различно количество ка-
питал и следователно използването на това количество капитал е равновесно. Поради за-
кона за намаляващата възвръщаемост, колкото повече капитал се използва, толкова по-
нисък ще бъде неговият пределен приходен продукт и толкова по-малка ще бъде него-
вата равновесна рентна цена. Покупната цена на капитала е сумата, срещу която капита-
ловият актив сменя собственика си, и която дава права върху всички бъдещи изгоди от
него.
Отношението между рентната цена и покупната цена дава пределната ефективност на
капитала MEC, която още се нарича норма на възвръщаемост на капиталовия актив. Пре-
делната ефективност на капитала се измерва в проценти и колкото нейната стойност е по-
висока, толкова по-предпочитано е дадено капиталовложение.
Що се отнася до покупната цена на капитала, в равновесие тя е равна на очакваната дис-
контирана сегашна стойност (капитализирана стойност) на бъдещия поток от чисти при-
ходи, създавани от капиталовия актив. Необходимостта от дисконтирането на потока от
бъдещи чисти приходи следва от различната ценност на тези чисти приходи във времето,
и по-точно от намаляването на ценността на тези чисти приходи в по-отдалечените пери-
оди от време. По тази причина повечето индивиди предпочитат днешното пред бъдещото
потребление и са готови да заплатят за възможността да увеличат днешните си фондове,
а сумите, които не се изразходват днес, могат да бъдат дадени на заем срещу лихва и
разполагаемите фондове в бъдеще да бъдат повече от тяхната сума днес.
Различна ценност на чистите приходи във времето налага те да бъдат привеждани към
един момент. Обикновено това е сегашният момент и затова бъдещите чисти приходи,
които днес са по-малко ценни от своята номинална стойност, трябва да бъдат дисконти-
рани. Самата процедура на дисконтирането е противоположност на процедурата на олих-
вяването и очакваната дисконтирана сегашна стойност на бъдещия поток от чисти при-
ходи се изчислява по формулата:
𝑁𝑅𝑡
𝑃𝑉 = ∑𝑇𝑡=0 , (10.16)
(1+𝑟)𝑡
където NRt е стойността на чистия приход от капиталовия актив в периода t, T е общият

брой периоди, а r е нормата на дисконтиране, представяща алтернативния разход за из-
ползването на фондовете днес.

230
Нормата на дисконтиране зависи от индивидуалната оценка на риска, инфлацията, алтер-

нативните форми на вложения и индивидуалните предпочитания към времето. Колкото
по-високи са рискът от инвестицията, инфлацията и лихвеният процент в банките и кол-
кото по-ценно за индивида е текущото потребление, толкова по-висока е нормата на дис-
контиране. Тъй като обикновено инфлацията е обвързана с номиналните лихвени про-
центи, може да се приеме, че за нискорисковите капиталовложения нормата на дискон-
тиране е равна на лихвения процент. Такива например са вложенията в държавните
ценни книжа. За да се опрости представянето, често се приема, че нормата на дисконти-
ране съвпада с лихвения процент и за останалите капиталовложения, но в този случай
следва да се отчита, че се получава една завишена мярка за покупната им цена.
Ако пазарната цена на капиталовия актив е по-ниска от сегашната му стойност, закупува-
нето на актива е изгодно и ще се осъществи. Така капиталовата наличност в икономиката
ще се увеличи, а в резултат на по-голямото търсене покупната цена на капитала ще на-
расне. Ако пазарната цена на капиталовия актив е по-висока от сегашната му стойност,
закупуването на актива няма да бъде изгодно и в резултат на по-малкото търсене покуп-
ната цена на капитала ще спадне. Единствено при равенство на покупната цена и сегаш-
ната стойност на капиталовия актив няма да съществува тенденция за промяна в покуп-
ната цена и затова тя ще бъде равновесна.
Инвестициите са толкова по-изгодни, колкото по-ниски са разходите за тях и колкото по-
големи са дисконтираните им приходи. Така вероятността дадена инвестиция да се осъ-
ществи расте при по-големи стойности на дисконтираните ползи, по-малки стойности на
дисконтираните разходи и по-ниски стойности на нормата на дисконтиране r и свързания
с нея лихвен процент. Този лихвен процент може да се разглежда като алтернативен раз-
ход, или цена на достъпа до капитала: онова, което губят инвеститорите, осъществявайки
дадена инвестиция, е лихвата, която биха получили срещу паричния еквивалент на нап-
равената инвестиция.
Връзката между равновесното търсено количество капитал и
10.3.1.2. Размер на лихвата лихвения процент свидетелства за това, че макар парите да не
произвеждат нищо и да не са производствен фактор, тяхната
цена - лихвеният процент - играе важна роля на капиталовите пазари. Нейната основна
задача е да разпредели ефективно паричните ресурси, а оттук и физическия капитал, към
тези отрасли и фирми, които са най-производителни и осигуряват най-висока възвръща-
емост от инвестициите. Ефикасното изпълнението на тази задача чрез помощта на парич-
ните пазари е в интерес на обществото като цяло.
Размерът на лихвата и лихвеният процент зависят от търсенето и предлагането на за-
емни средства на паричния пазар. Търсенето на заемни средства се осъществява от до-
макинствата, които ги използват за финансиране на текущото си потребление, държавата,
която ги използва за финансиране на текущите си разходи, и фирмите, които ги използват
за възстановяване или увеличаване на капиталовата наличност.
Ако цената на достъпа на фирмите до капитала - лихвата (лихвения процент) - е по-висока
от ползата от него - възвръщаемостта (нормата на възвръщаемост) на капитала като актив
- капиталът няма да се използва интензивно и търсените му количества ще намалеят. Ако

не е по-висока - капиталът ще се използва и с намаление на лихвите търсените му коли-

чества ще се увеличават. При по-ниски лихвени проценти растат инвестиционните про-
екти с надхвърляща лихвения процент норма на възвръщаемост и се търсят повече пари.
Това определя отрицателния наклон на кривата на търсенето на заемни средства.
Предлагането на заемни средства се осъществява главно от домакинствата посредством
спестяването, но значителен дял в него имат фирмите, държавата и финансовите посред-
ници (банки, застрахователни компании, пенсионни фондове и др.). То представлява от-
лагане на днешното потребление срещу обещанието за по-голямо бъдещо потребление.
Ако в кратък период предлагането на заемни средства е фиксирано, в по-дълъг период
колкото по-висок е лихвеният процес, толкова повече ще бъдат спестяванията и предла-
ганите количества пари.
Подобно и на другите пазари, равновесието на паричния пазар зависи от взаимодействи-
ето на търсенето и предлагането и е при това равнище на лихвения процент, при което
търсенето и предлагането съвпадат. Спецификата в работата на паричния пазар е в по-
бързото изравняване на неравновесията в него и на по-голямата роля на държавата в
определянето на пазарното равновесие. Тази роля се осъществява както чрез въздейст-
вието върху търсенето (правителствените заеми), така и чрез въздействието върху пред-
лагането (политиката на Централната банка).
Това, което определя паричния пазар, е номиналната лихва, която се измерва в парични
единици. Така номиналната лихва зависи от стойността на самата парична единица и в
условията на промени в тази стойност заради инфлация или дефлация представлява слаб
ориентир в инвестиционните решения на фирмите. За тези решения е по-важна не номи-
налната лихва, а реалният размер на лихвата, която отразява покупателната и способност
и не се влияе от стойността на самата парична единица. Реалният лихвен процент е равен
на номиналния минус нормата на промяна на равнището на цените. Ако съществува
инфлация, реалният лихвен процент е равен на номиналния минус нормата на инфлаци-
ята, а ако съществува дефлация, той е равен на номиналния плюс нормата на дефлацията.
В предходния параграф вече беше въведен терминът икономическа рента. Там
10.3.2. Рента той бе дефиниран като онази част от факторния доход, която не е трансферен
доход и надхвърля минималната сума, необходима за привличането на фак-
тора. Сега въведем още две концепции за рентата, които я дефинират като до-
ход, получаван от производствените фактори с фиксирано (съвършено нееластично)
предлагане. Първата от тези концепции е за чистата икономическа рента, наричана често
само рента, а втората - за квази рентата.
Рентата е пазарната цена на ресурсите със съвършено нееластично пред-
10.3.2.1. Дефиниция лагане както в кратък, така и в дълъг период от време. Цената на земята
и останалите природни ресурси с фиксирани запаси най-близко се приб-
лижава до разбирането за чисто рентно плащане. При тях предлагането е фиксирано,
едно и също количество е на разположение при всяка цена и кривата на предлагането е
съвършено нееластична. В тези условия обществото не трябва да се отказва от нищо, за
да използва земята и следователно алтернативният разход за нейното използване е нула.
Така от гледна точка на обществото всяко плащане за използваната земя представлява

232
икономическа рента и затова факторният доход при ресурсите със съвършено неелас-
тично предлагане се нарича чиста икономическа рента.
При използването на термина рента следва да сме много внимателни, защото по-горе
дадената негова икономическа интерпретация се различава от ежедневно употребявания
термин рента. Наричайки в ежедневието плащанията към собствениците на земя рента,
ние фактически влагаме по-широк смисъл, тъй като част от тези плащания са например за
използваната капиталова инфраструктура, за водата, електричеството и всички внесени
подобрения. Тъй като те не са с фиксирано предлагане, плащанията за тях не би следвало
да се разглеждат като рентни.
Макар стойността на рентата да се определя от търсенето и предлагането на ресурса, от
неизменността на предлагането следва, че промените в равнището на рентата зависят
единствено от търсенето на производствения фактор. По-голямото и по-малкото търсене
съответно увеличават и намаляват рентата, но не променят решенията на собствениците
на ресурса за предлаганите количества от него. При това положение основната функция,
която рентата изпълнява, е да осигури ефективното разпределение на ограничения ре-
сурс, т.е. той да бъде в ръцете на този производител, който го използва по най-добър на-
чин, може да извлича най-висока възвръщаемост от него и следователно го цени най-
високо.
Тъй като земята и останалите природни ресурси с постоянно предлагане не са хомогенни
- тяхната продуктивност зависи от качеството, местоположението, сферата на използване
и т.н. - съществуват различия в равнището на рентите. По-високопродуктивната земя има
по-висока рента от по-нископродуктивната. Тези различия в пазарните оценки на земята
принуждават нейните собственици, които се стремят към максимална рента, да търсят
най-доброто и алтернативно приложение. Така при една съвършена конкуренция между
търсещите ресурса той ще се окаже на разположение на онзи производител, който може
да заплати за него най-висока рента, т.е. може да използва ресурса по най-производите-
лен начин и очаква да получи от него най-висока възвръщаемост Последното също озна-
чава, че рентата има важна роля в разпределението на земята между конкуриращите
се начини на използването й и между конкуриращите се производители, а нейната
стойност се установява равна на алтернативния й разход - стойността на второто най-
добро приложение на земята.
В края на деветнадесети век, разглеждайки въп-
10.3.2.2. Държавната политика относно роса за непрекъснато увеличаващите се ренти,
рентните плащания Хенри Джордж предлага единствено собствени-
ците на земя да бъдат облагани с данъци. Него-
вият аргумент е, че доходите от земята са вид чисто рентно плащане, в резултат на което:
първо, високата рента е резултат от голямо търсене, а не на положени усилия от собстве-
ниците на земята, и нейното намаление е социално справедливо, второ, по-ниската рента
след облагането с данъка няма да намали използваните количества земя, и трето, нала-
гането на данък върху земята просто ще трансферира доходи от земевладелците към об-
ществото (цялата данъчна тежест ще се поема от земевладелците и тя няма да могат да
прехвърлят данъка върху наемателите на земята).
Критиките срещу предложението на Хенри Джордж са в няколко направления. Първо, в

по-дълъг период от време предлагането на земя не е фиксирано. Тя може да се увеличи,

ако земята се рекултивира и възстанови, или да намалее, ако загуби първоначалното си
плодородие. При това положение налагането на данъка не само ще намали рентата (по-
добна рента се нарича квази рента - цена на производствен фактор, различен от труда,
който може да се разглежда като фиксиран само в кратък период от време), но ще доведе
и до използването на по-малко земя. Второ, на пазара на земята цената, която заплащат
нейните купувачи, съответства на рентата, която тя носи. Тогава облагането на купувачите
ще намали бъдещите им приходи под равнището на цената, на която са купили земята, и
те ще загубят, докато приходите на предишните собственици на земята няма да се съкра-
тят. Явно е, че подобно развитие не е справедливо: то наказва тези, които сега обработват
земята, и не съкращава несправедливия приход на предишните й собственици. Третата
критика на предложението е в невъзможността само с един данък върху земята да се
покрият нуждите на обществото от данъчни постъпления в бюджета.
Пример за друг опит за намеса в работата на пазарния механизъм при определяне на
рентите дава контролът върху наемите на жилищата. Въпреки че както вече посочихме
наемът не е изцяло рента, теорията за рентата е много подходяща за описание на после-
диците от налагането на ценови таван на наемите. Целта на подобен контрол е огранича-
ването на наемите и рентата за собствениците на апартаментите, но и той подобно на
предложението на Хенри Джордж не отчита, че предлагането на апартаменти не е съвър-
шено нееластично и че тук става въпрос по-скоро за квази рента, а не за рента. При това
положение по-ниските наеми ще отнемат стимулите на собствениците да строят нови жи-
лища и да ремонтират старите и така с течение на времето ще се появи силен недостиг на
жилища. Съмнително също е, че установяването на контрол върху наемите ще донесе
ползи за наемателите за сметка на наемодателите. Това, което най-вероятно ще се случи,
е, че ползите ще бъдат за наемателите, които първи успеят да се настанят в жилищата с
контролиран наем. Тъй като при наличието на ценовия таван търсенето на жилища е по-
голямо от предлагането им, първоначалните наематели ще имат възможност да препро-
дават своите права на други търсещи, които са склонни да платят по-висока цена за дефи-
цитните жилища. Така в този случай първоначалните наематели, а не собствениците ще
получават икономическата рента, докато новите наематели ще продължават да плащат
високи наеми, без при това да получават насреща нужното поддържане на жилищата.
Много от природните ресурси са възобновяеми.
10.3.2.3. Използването на възобновяе- Такива са водата, дървесината, въздуха. За да раз-
мите природни ресурси гледаме стимулите, стоящи зад тяхното използ-
ване, нека да разгледаме ситуацията, в която ком-
пания отглежда гора върху своя собствена земя с цел дърводобив. Икономическият проб-
лем в случая е не как да се отглеждат дърветата, а кога да бъдат отсечени. Ако дадено
дърво бъде отсечено, неговата дървесина ще донесе някакъв приход. Ако бъде оставено
да расте, този приход ще бъде загубен, но дървото ще продължи да расте, и в бъдещия
период, когато бъде отсечено, приходът от него ще бъде по-голям. Така в рамките на една
година решението на собственика да отсече гората му носи едновременно полза и раз-
ход. Ползата е сумата, която ще получи от продажбата на дървесината и влагането на па-
рите в банков депозит срещу лихва. Разходът е сумата, която би могъл да получи след

234
една година от отсичането и продажбата на порасналите дървета. Оптималното поведе-

ние в такъв случай изисква дърветата да се отсекат, ако лихвата е по-голяма от предиз-
виканата от растежа разлика в стойността им, а в противен случай следва да се запазят.
Нека да представим оптималното поведение и чрез един опростен модел. Функцията G
от фигура 10-5(а) показва как расте дървото и увеличава дървесината си във времето.
Първоначално то расте по-бързо, а впоследствие растежът му се забавя. Наклонът на фун-
кцията G, G/t, ще дава допълнителната дървесина, която ще се произвежда, ако дър-
вото не се отсече и се остави за още един период. Ако цената на дървесината е постоянна
и приходът от отсичането и продажба на дървото е пропорционален на дървесината в
него, нормата на изменение на величината G/t ще показва ръста на приходите, ако то
бъде оставено още една година.
Фигура 10-5. Използването на възобновимите ресурси

Норма на
Дървесина G растеж
(м3) (G/t)/
G
i *
0 t 0 t* t
(а) развитие на дървото (б) оптимален момент за отсичане
Промяната на нормата на изменението на приходите от продажбата на дървото,
(G/t)/G, е представена на фигура 10-5(б). Първоначално тази величина се увеличава,
защото дървото расте с нарастващи темпове, а след това започва да се забавя. На същата
фигура е представен и лихвения процент i. До момента t* той е по-нисък от нормата на
растеж на приходите от дървото, а след това, заради намаляващата стойност на послед-
ната, става по-нисък.
В тази ситуация, нека да анализираме кога дървото трябва да бъде отсечено. Ако това се
направи в момент, в който нормата на растеж на дървесината е по-голяма от лихвения
процент, (G/t)/G>i, това няма да е изгодно за компанията. Продавайки дървото и вла-
гайки парите в банката за една година, накрая тя ще получи по-малко, отколкото, ако ос-
тави дървото да расте и го отсече догодина. Това, което фирмата не трябва да допуска е
да остави дървото да расте, ако (G/t)/G<i. Тогава тя ще загуби, защото, ако го беше от-
сякла и вложила парите в банка, след година в нейната сметка щеше има по-голяма сума,
отколкото ще и донесе тогава дървото. Така оптималният момент за отсичането на дър-
вото е момента t* от фигура 10-5(б), в който (G/t)/G=i. Преди него ръстът на парите в
банката е по-малък от ръста на дървото и дървото трябва да бъде оставено. След него
обаче парите в банката растат по-бързо, отколкото дървото, и разумната компания би
държала активите си във формата на паричен влог, а не в дървесина.
Забележете, че оптималният момент за отсичането на дърветата е преди те да достигнат
своето максимално развитие. Въпреки че дърветата могат да растат още, те ще бъдат

отсечени, защото дърводобивната фирма не се интересува от това да притежава голяма

гора, а от това да има големи печалби. По тази причина когато дърветата забавят темпа
си на развитие, тя ще ги отсича за да може теренът да се освободи за по-млади и по-бързо
растящи екземпляри. Това ще максимизира не само печалбите, но и производството на
дървесина. Затова подобно поведение не може да се окачестви като хищническо експло-
атиране на природните ресурси.
Последното обаче е възможно, ако нямаме дефинирани права върху собствеността и го-
рата от примера е обща собственост. В такава ситуация дърветата ще бъдат отсечени от
онзи, който изпревари останалите. Всяка фирма би желала дърветата да пораснат още,
но ще гледа да ги отсече колкото може по-рано, защото, ако не го направи, друг ще я
изпревари и тя няма да получи нищо. Единственото ограничение пред секачите ще бъде
дали дървото е пораснало достатъчно, че да оправдае разходите по отсичането си. За да
се предотврати подобно развитие е нужно горите да са частна собственост или, ако са
държавна, държавата да разрешава сечта в тях само чрез отворени и публични кон-
курси.
Към невъзобновимите ресурси се отнасят всички
10.3.2.4. Използването на невъзобнови- абсолютно ограничени природни суровини. Та-
мите природни ресурси кива са петролът, природният газ, златото, рудите
и металите. За разлика от дърветата от предход-
ния пример, техните запаси са дадени и те не растат във времето. В подобна ситуация
единствената икономическа причина собственикът на невъзобновим ресурс да се откаже
да го продаде може да бъде очакването му за висок ръст на относителната му цена.
Приемете например, че притежавате петрол. Ако текущата цена на петрола е 60 до-
лара/барел, а реалният лихвен процент е 5 %, какво очаквано увеличение на цената би ви
накарало да не продадете своя петрол? Ако очаквате след година цената на петрола да
се увеличи с 10 % спрямо останалите стоки и да стигне 66 дол./барел, по-добре е да не го
продавате сега. Ако го продадете и вложите парите от продажбата в банков влог, те ще
нараснат с 5 %, което е по-малко, отколкото ако задържите петрола и го продадете дого-
дина. Ако обаче при 5 %-ен реален лихвен процент очаквате петрола да повиши относи-
телната си цена с по-малко от 5 %, по-добре е да го продадете и вложите парите си в
банка.
Горната логика сочи, че пазарът на един невъзобновим ресурс ще е в равновесие, когато
се очаква относителната цена на ресурса да расте със стойност равна на реалния лихвен
процент. По-нисък ръст на цената ще стимулира всички собственици на този ресурс да
искат да го продадат, а по-висок ръст на цената ще дестимулира всяко предлагане.
Подобна тенденция на обвързване на пазарната цена на невъзобновимите ресурси с лих-
вените проценти има три важни следствия.
Първо, при равни други условия търсеното количество на невъзобновимите ресурси
постепенно ще намалява във времето. Причината за това е в отрицателната крива на ре-
сурсното търсене и обратната връзка между цената и търсените количества. Първона-
чално, когато целият запас от ресурса е налице, цената му ще е ниска и търсенето му ко-

236
личество ще е голямо. Постепенно цената на ресурса ще се увеличава и това ще ограни-

чава търсените му количества. С изчерпването на наличните количества цената ще става
толкова висока, че търсенето съвсем ще намалее.
Второ, нарастващите цени на ресурсите са стимул за допълнителни проучвания и откри-
ване на още залежи от тях. Ако при цена от 20 долара/барел търсенето и разработката на
нефтените находища в Черно море е неизгодно, то при цена от 60-70 долара/барел това
става изгодно. Така предлагането на невъзобновимите ресурси престава да бъде съвър-
шено нееластично и ще се увеличава с нарастването на тяхната цена.
Трето, растящите цени на невъзобновимите ресурси са стимул за разработката на техни
заместители. Типични примери за този ефект са каучукът и петролът. Днес изкуственият
каучук почти напълно е заместил извличания от дърветата скъп материал. Подобна е тен-
денцията и при петрола, където с нарастването на цената му, се появяват все повече не-
гови заместители: електричество, метан, биодизел и водород. При това колкото повече
се изчерпва и по-скъп става петрола, толкова разработката на неговите заместители е по-
изгодна и толкова повече негови алтернативи ще се появяват.
Резултатът от тези три следствия е, че при работещи пазарни механизми няма да има
недостиг от ресурсите независимо от състоянието на запасите им. Затова обществата
могат и да не се тревожат толкова, че ресурсите се изчерпват, а политиките на правител-
ствата следва да се грижат най-вече за функционирането на конкурентните пазарни ме-
ханизми.
Печалбата е възвръщаемостта за предприемачеството, т.е. за способността
10.3.3. Печалба и желанието на предприемачите да събират децентрализираната инфор-
мация за потребностите и наличните ресурси, да откриват несъвършенства
в текущото използване на ресурсите и да намират начини ограничените ре-
сурси да се използват по по-стойностен начин, отколкото преди, в производството или
търговията с продукти, желани за обществото. Тя е сигнал, че е съществувало несъответ-
ствие между настоящата и възможната употреба на ресурсите, че това несъответствие
вече е открито, че ресурсите сега се използват по-ефективно и общественополезно. При
това колкото по-висока е печалбата, толкова по-голяма е и облагата за обществото от
предприемаческата дейност. Както посочва икономистът от австрийската школа Мъри
Ротбард, „печалбите са показател, че грешките (тоест по-неефективните употреби на ре-
сурсите), са компенсирани и преодолени от печелившите предприемачи.”
Печалбата е равна на разликата между общите приходи и икономическите разходи, които
са сума от преките парични разходи за наемането на използваните в производството ре-
сурси и скритите разходи за използваните ресурси, собственост на предприемача. Тъй
като скритите разходи не са свързани с реални плащания, тяхната стойност също остава в
ръцете на предприемачите и съставя нормалната печалба, но размерът им не се отчита
като възвръщаемост за предприемаческите умения и усилия, а като част от икономичес-
ките разходи. Така на практика печалбата означава по-висока от нормалната възвръщае-
мост от влаганите в производството ресурси. Тя има силен мотивационен ефект и осигу-
рява в условията на пазарната икономика стимулите за осъществяването на предприема-
ческите функции, оптималното разпределение на производствените фактори и производ-
ството на тези стоки и услуги, които се търсят от потребителите.

Главните източници на печалби са информационните несъвършенства и съществуващият

риск, иновациите и пазарната сила на производителите.
Тъй като хората са избягващи риска, по-голямата несигурност в пазарните условия и рис-
кът, свързан с тях, изискват по-големи печалби като компенсация и стимул за поеманите
рискове от предприемачите. Големите рискове обаче водят не само до големи печалби,
но и до несигурни печалби. Затова естествен стремеж у всеки предприемач е да съкрати
тази несигурност, като направи предвидими условията, в които работи. Един начин за
това е манипулирането на потребителското търсене. При него производителите форми-
рат потребителското търсене чрез умишлено намаляване на дълготрайността на продук-
тите, психологическо въздействие и мотивиране на потребителите или чрез стратегиите
за престижното потребление. Така с помощта на рекламата те могат да произвеждат това,
което желаят, а не да разчитат на неизвестните бъдещи потребителски вкусове. Друг на-
чин за ограничаването на рисковете, свързани с печалбите, е формирането на ясни, пред-
видими и удобни правила на икономическата игра чрез корумпирането или навлизането
във властта.
Важен източник на печалби, отново свързан с несигурността, са иновациите, които пред-
ставляват търговското развитие на нови продукти или производствени процеси. Чрез раз-
витието на нови продукти фирмите разработват нови пазари, завоюват монополна сила
над пазара и получават положителна икономическа печалба, докато техните конкуренти
разработят сходни продукти. Чрез развитието на нови производствени процеси те снижа-
ват своите разходи и могат или да получават положителна икономическа печалба, докато
техните конкуренти успеят също да съкратят разходите си, или да се опитат, сваляйки це-
ните си, да изтласкат конкурентите си от пазара и да разширят своите пазарни позиции.
Фирмите биха приели рисковете от развитието на старите продукти и създаването на
нови, само ако имат стимула на по-високата печалба. Там, където поради съвършена кон-
куренция липсват гаранциите за такава печалба, възвръщаемостта от иновациите е само
временна и недостатъчна за мотивирането на предприемаческите усилия по осъществя-
ването им. Така печалбите, дължащи се на иновациите, са също оправдани и желани от
обществото. Без тях няма да има нови продукти, технологии и въобще развитие.
По-дискусионен от гледна точка на обществения интерес е третият източник на печалбите
- монополната сила. Както вече изяснихме, при условията на конкуренция положителната
икономическа печалба е само временно явление в периодите на неравновесие. При не-
съвършена конкуренция обаче тя може да се запази и в дълъг период от време. Причи-
ните за това са естествената монополна позиция, франчайзинговите споразумения, па-
тентите, монополът върху ресурсите и не на последно място добрият мениджмънт, пред-
пазващ фирмата монополист от конкурентни навлизания на пазара. Тъй като с монопол-
ната сила са свързани по-високи цени и по-малко потребление, а възможното успешно
технологично и продуктово развитие е само потенциално, много икономисти и политици
настояват за ограничаването и дори унищожаването на монополната мощ и оттам на мо-
нополната печалба.
Разбира се, приемането на подобни препоръки би имало и много отрицателни после-
дици, защото би лишило фирмите от най-силния стимул за тяхното развитие и разраст-

238
ване – печалбата. Прилагането им в случаите на естествения монопол би увеличило про-

изводствените разходи и цените за потребителите. В случая на патентен монопол би нап-
равило продуктовите и технологичните открития и иновации невъзможни. А в случая с
монопола от добрия мениджмънт би обезсмислило ефективните управленски решения.
По-радикалните мерки срещу монополите понякога имат своето основание, но те следва
да се прилагат не във всички случаи на монополна мощ и не при всяко поведение на мо-
нополистите. Вероятно разграждането на монопола е разумна алтернатива само при мо-
нопола върху ресурсите, а ако обществото счита, че монополната печалба е твърде голяма
и несправедлива, то по-добрият вариант е или тази печалба да се изземе от монополиста
чрез механизмите на данъчното облагане, или държавата да я отнеме чрез лицензион-
ните режими, даващи монополна позиция на даден производител, но отнемащи му мо-
нополната печалба чрез лицензионната такса. Не бива да се забравя също, че монопол-
ната позиция не е гарантирана в дълъг период от време. Дори напротив, наличието на
монополна печалба представлява силен стимул за навлизане на нови фирми в монопо-
лизираните отрасли чрез разработката на нови заместващи продукти и за “съзидателно
разрушение” на съществуващите монополни структури.
Изводът, че следва да се отнасяме внимателно към монополната печалба, се отнася и до
останалите източници на печалбата. Изобщо в условията на пазарна икономика печал-
бата има важна икономическа функция и нейният потенциал е основният стимул пред-
приемачите да мобилизират ефективно обществените ресурси за задоволяване на пот-
ребителското търсене. Затова отражението на следваната икономическа политика върху
размера и мотивационната сила на печалбите следва винаги да се отчита. Изискванията
за притежаване на лиценз, разрешителните режими за стопанската дейност, правителст-
вените регламентации, контролът на цените, митата и квотите увеличават разходите по
обслужване на сделките, намаляват потенциалните изгоди от производството и търгови-
ята и отнемат предприемаческите стимули. Същият ефект има и твърде високото данъчно
облагане, целящо постигането на по-голяма справедливост в обществото. То би отнело
стимулите за ефективно пазарно поведение на предприемачите и намалявайки икономи-
ческата ефективност, би съкратило общото обществено благосъстояние. В тази връзка,
ако държавата желае да подобри разпределението на доходите чрез данъчното облагане
на печалбите, трябва да се намери онова равнище на облагане, което все още не разру-
шава стимулите за стопанска дейност и не съкращава предлагането на пазара.
Производно търсене Запас
Приход от пределния продукт Актив
Факторен доход Пределна ефективност на капитала
Трансферен доход Чиста икономическа рента
Икономическа рента
ОБОБЩЕНИЕ

1. Фирмата ще максимизира своята печалба, ако търси такива количества ресурси,

при които: 1) цената на ресурса е равна на прихода от пределния му продукт; 2)
приходът от пределния продукт на ресурса намалява; и 3) цената на ресурса е по-
ниска от средния приход от него.
2. Факторите, които определят еластичността на търсенето на ресурсите, са наличи-
ето и близостта на заместителите, делът в разходите, времетраенето на разглеж-
дания период и еластичността на търсенето на крайния продукт.
3. Факторната възвръщаемост зависи от пазарните условия и се дефинира с фактор-
ния доход, трансферния доход и икономическата рента. Те от своя страна се изме-
нят с цената на ресурсите, размерът и еластичността на търсенето им.
4. Капиталът е произведено средство за производство, което може да се разглежда
едновременно като запас и като актив и има две цени - рентна и покупна. В равно-
весие покупната цена на капитала е равна на очакваната дисконтирана сегашна
стойност на бъдещия поток от чисти приходи, създавани от капиталовия актив. По-
добно и на другите пазари, равновесието на паричния пазар зависи от взаимодейс-
твието на търсенето и предлагането и е при това равнище на лихвения процент,
при което търсенето и предлагането съвпадат. Спецификата в работата на парич-
ния пазар е в по-бързото изравняване на неравновесията в него и на по-голямата
роля на държавата в определянето на пазарното равновесие.
5. Рентата е пазарната цена на ресурсите със съвършено нееластично предлагане
както в кратък, така и в дълъг период от време. Факторният доход при ресурсите
със съвършено нееластично предлагане се нарича чиста икономическа рента, а в
останалите случаи – квази рента. Използването на възобновяемите ресурси зависи
от изменението на тяхната цена и запаси, както и от лихвения процес. При невъ-
зобновимите ресурси растежът е нулев и използването им зависи от очакваните
изменения в техните цени и лихвените равнища. При действащи пазарни меха-
низми, абсолютната ограниченост на невъзобновимите ресурси не създава дефи-
цит, защо растящите цени ограничават търсенето и създават силни стимули за раз-
криване на нови находища и заместители.
6. Печалбата е възвръщаемост за предприемачеството, т.е. за способността и жела-
нието да се събира децентрализираната информация за потребностите и налич-
ните ресурси и да се рискува, да се организират производствените фактори и да се
произвеждат продукти, желани за обществото. Сред главните източници на пе-
чалби са съществуващите информационни несъвършенства и риск, иновациите и
пазарната мощ на производителите. В условията на пазарна икономика печалбата
има важна икономическа функция и нейният потенциал е най-важният стимул
предприемачите да мобилизират ефективно обществените ресурси за задоволя-
ване на потребителското търсене.

240
Дотук установихме, че конкурентният ценови механизъм съществено съкращава транзак-

ционните разходи и така достига равновесен резултат, който без да се приема от всички
като справедлив, осигурява ефективност. Ако в реалните икономики се реализира този
механизъм, няма да има нужда от намеса и от търсене на алтернативи на пазарните ре-
шения. В предходните теми обаче установихме, че съвършената конкуренция е повече
теоретичен модел, отколкото реална практика. В действителните пазарни структури пре-
обладават пазарните несъвършенства на монополите, олигополите и монополистичната
конкуренция. При това положение не всички условия за ефективност се постигат и пазар-
ният резултат няма да бъде ефективен. Така наличието на пазарни несъвършенства е пър-
вият аргумент (след този за справедливостта) за намеса в пазарните механизми. Ние вече
разгледахме формите, инструментите и евентуалните проблеми, свързани с регулира-
нето на пазарните структури. Но дори и при съвършена конкуренция, ценовият пазарен
механизъм може и да не реализира условията за ефективност.
Причината отново са вече споменатите транзакционни разходи. Въпреки че използването
на парите силно ги съкращава, в много случаи те остават твърде високи и тогава пазарът
се проваля в достигането на ефективност. Този провал поставя въпроса за замяната на
пазарните механизми с други, при които транзакционните разходи няма да съществуват,
и които водят до по-приемливи резултати. Такива други механизми можем да открием
навсякъде около нас. Те са не само в известните ни купонни системи, но лежат също в
основата на всяка фирма и на всяка организация - от семейството до армията. Основната
характеристика на тези механизми е, че в тях координиращата и разпределяща роля на
пазара е подменена и се изпълнява или от главата на семейството, или от предприемача,
или от държавния бюрократ.
Ако във всички тези случаи причината за замяната на "невидимата ръка" на пазара с "ви-
димата ръка" на централизираните решения са транзакционните разходи, първият въп-
рос, който възниква е кои са основните фактори, определящи величината на транзакци-
онните разходи. След като отговорим на този въпрос, във втората част ще дефинираме
характеристика на "видимата ръка" и нейните ограничители. В трета част ще определим
ефективните договори, а накрая ще посочим основните проблеми пред организациите и

Алтернативни начини за разпределение на продуктите и ресурсите 241
пътища за тяхното решаване.
11.1. Фактори, увеличаващи транзакционните разходи

Причините за транзакционните разходи са в ограничената рационалност на икономичес-
ките агенти и опортюнистичното поведение. Ако икономическите агенти са рационални
и преследват личните си интереси, без да скриват или изкривяват притежаваната от тях
информация (т.е. не са опортюнистични), те винаги ще са в състояние с ниски разходи да
преговарят, осигуряват и изпълняват своите споразумения. При тези условия изходът от
работата на конкурентния пазарен механизъм ще бъде ефективен и няма да има нужда
той да бъде заменян с друг.
В действителност обаче хората се опитват да бъдат рационални, но сложността на избора,
ограничените им способности и невъзможността да предвидят всички ситуации им пре-
чат да успеят и ги правят ограничено рационални. От друга страна, преследването на лич-
ните интереси без скриване или изкривяване на притежаваната информация също е изк-
лючение. Напротив, в повечето случаи икономическите агенти преследват личните си ин-
тереси, а облагите да правят това до крайност и без да се съобразяват с интересите на
другите ги правят опортюнистични. Подобно поведение не изключва лъжата, кражбата,
скриването, изкривяването или използването на информацията за лични цели. При него
договарянето, осигуряването и изпълнението на пазарните споразумения са свързани с
редица транзакционни разходи. Ако са високи, тези разходи провалят и правят неефекти-
вен конкурентния механизъм и водят до замяната му с управление чрез вътрешната фир-
мена организация.
Първият случай, в който транзакционните разходи са
11.1.1. Ролята на специфичността особено високи, е свързан с наличието на специ-
фични активи (specific assets). Това са активите, които
имат приложение в само една организация. Тяхното
наличие създава силна зависимост на взаимодействащите си страни и възможност за
опортюнистично поведение на всяка от тях.
Нека например да вземем ситуацията около две предприятия - едното, топлоцентрала,
произвеждаща пара, а другото, използващо парата в производствения си процес. Ако от-
ношенията между тях се основават на пазарни принципи, ще възникне силна двустранна
зависимост, всеки ще се стреми да извлече изгоди от положението си и транзакционните
разходи за разрешаване на възникналите спорове ще бъдат много високи. Така топло-
централата, разчитайки на липсата на алтернативни снабдители на пара, ще иска да по-
лучи все по-високи цени за своята продукция. Нейната позиция е много силна, защото
заводът или ще приеме искането и, или ще трябва да прекрати производството си. Същата
силна позиция обаче е характерна и за завода. При отсъствие на друг потребител на па-
рата, той ще бъде в състояние да иска все по-ниски цени за нея. Ако топлоцентралата не
приеме, тя трябва да прекрати работата си. Явно силната зависимост на двете предприя-
тия ще води до високи предварителни и последващи транзакционни разходи. Едно реше-
ние, което ще избегне тези разходи и което следователно ще увеличи ефективността, е

242
замяната на пазарните отношения с командни чрез купуването на топлоцентралата от за-

вода или на завода от парната централа и организирането им в една фирма. Вътре в тази
фирма транзакционните разходи няма да съществуват и предприемачът-координатор ще
изпълнява разпределителните функции на пазара.
Висока специфичност, а оттам и транзакционни разходи съществуват и в трудовите отно-
шения. Анализирайки характеристиките на човешкия капитал, Гари Бекер разделя квали-
фикацията на два вида: обща и специфична. Въпреки че тези два вида се срещат най-често
в комбинации, това разделяне е много важно, тъй като различията между общата и спе-
цифичната квалификация са значителни и имат важни последици за стимулите за инвес-
тиции в човешкия капитал, доходите, поведението в труда и текучеството.
Общата квалификация осигурява по-голяма бъдеща производителност не само в дей-
ността, във връзка с която е придобита. Пример за нея може да бъде преминаването на
шофьорски курс, компютърната или чуждоезиковата подготовка. Притежаващият по-
добна подготовка не е силно зависим от своя работодател и няма нужда да защитава
предварително интересите си. В тази ситуация, ако работодателят се държи опортюнис-
тично, работещият може лесно да напусне и да намери работа, в която общите му знания
се ценят. Възможността за напускане при ниски разходи е от друга страна причината ра-
ботодателят да не желаят да поемат никаква част от разходите за общата квалификация.
Ако той направи това, няма да възстанови своята инвестиция: работещият може да на-
пусне и благодарение на мобилността на по-високата си квалификация да получава по-
голямо възнаграждение другаде. Затова разходите за общата подготовка следва да се по-
емат от предлагащия труд. Това се отнася дори за случаите, в които общата подготовка се
осигурява от работодателя чрез производствения опит в хода на работата. В тях обаче
най-често срещаният начин разходите да се прехвърлят към работещия е като му се дава
по-ниско възнаграждение в сравнение със стойността на продукта на труда и доходите от
алтернативните форми на заетост. Именно по тази причина в организациите, които оси-
гуряват предимно обща подготовка, заплащането на труда расте във времето, но в нача-
лото на трудовия път е по-ниско от алтернативите на работещия и ги надхвърля едва по-
нататък. Изводът от всичко това е, че общата квалификация ще бъде най-изгодна за мла-
дите и тези, които смятат да работят дълго време. Тя ще увеличава производителността и
заплащането им във времето, но нито търсещите, нито предлагащите труд ще се нуждаят
от специални институционални механизми за защитата на своите интереси. Ако едната
страна се държи опортюнистично спрямо втората, последната просто ще прекрати взаи-
моотношенията и от това няма да следват загуби за нея.
Специфичната квалификация осигурява по-голяма бъдеща производителност само при
едно нейно приложение. Примери за специфична подготовка са четенето на лекционен
курс, който е в учебните планове само на един университет, изучаването на военно дело,
знанията от което са приложими само в армията, запознаването на новопостъпващите в
организациите с тяхната организационна структура, с останалите работници, с които им
предстои да си взаимодействат, с реда и правилата на работното място. В действителност
специфичността може да се открие във всяка организация. Нейната поява се свързва с
няколко фактора:

• Използването на особено и нестандартно оборудване, машини и съоръжения, ко-

ито могат да бъдат усвоени и експлоатирани пълноценно само чрез натрупването
на опит в работата с тях.
• Наличието на специфични технологии, които зависят и се адаптират към характе-
ристиките и особеностите на хората, които ги използват. Това са случаите, в които
самите работещи в хода на работата подобряват технологиите и придобиват по-
пълни знания за оптималните начини за осъществяването на трудовите процеси.
Тъй като тези знания не са описани в технологичните инструкции и не се притежа-
ват от другите, само онези, които са достигнали до тях в хода на работата, могат
да ги използват.
• Неформалните групови отношения, които са характерни за дадения трудов колек-
тив. Те оптимизират взаимодействията между неговите членове и увеличават не-
говата производителност, но само когато съставът на групата е неизменен. Настъ-
пят ли промени в него, специфичните групови отношения, които са съществували
до този момент, ще представляват пречка пред постигането на оптимални групови
резултати и за да се избегне това, те също трябва да се адаптират към промените
в състава на групата.
• Особеностите на комуникацията по отношение на информационните канали и
системата от използваните правила и сигнали в организацията. Те също са ценни
само в дадения колектив и познаването им няма значение при неговото напус-
кане.
Във всички тези случаи, независимо дали заради познаването на особеностите на обо-
рудването, технологиите, груповите отношения, или на организационните правила за ко-
муникация, предлагащите труд придобиват монополна сила спрямо търсещите труд. Лип-
сата на друго приложение на специфичната квалификация им позволява да получават до-
пълнителна икономическа рента, да се държат опортюнистично и да заплащат възнаграж-
дения, които са по-малки от прихода от труда. По тази причина много работодатели пред-
почитат образованието и производствената подготовка на техните работници да бъде
специфична. Това обяснява разпространената практика при едно и също качество и раз-
ходи на програмите за квалификация те да предпочитат служителите им да участват в
програми, които не осигуряват образователни степени. Знанията от подобни програми
имат по-малка ценност за другите работодатели и така тяхната специфичност осигурява
по-силна позиция на дадения работодател.
Отсъствието на алтернативни приложения на специфичните знания и умения на работе-
щите и опасността работодателите да използват опортюнистично силната си позиция на-
кърняват интересите на работещите и водят до това, че последните ще избягват да поемат
разходите за натрупването на специфични умения. Тези разходи ще трябва да се поемат
изцяло от работодателите и тогава, ако въпреки отсъствието на алтернативно приложе-
ние на специфичната си квалификация работниците напуснат, те ще загубят и няма да
получат възвръщаемостта от разходите си. Така силната позиция на работодателите се
компенсира и се създава силна двустранна зависимост между търсещите и предлагащите
труд. При нея прекратяването на взаимоотношенията носи високи разходи и за двете

244
страни: предлагащите труд не могат да намерят приложение на специфичните си умения

и знания, а търсещите труд не могат да наемат други лица със същите умения и знания и
следва да правят допълнителни разходи за формирането им в тях. В тази ситуация пазар-
ните стимули за натрупването на специфични знания и умения са ниски и могат да се оси-
гурят само с изграждането на специални институции, които да направят по-сигурна възв-
ръщаемостта за този, който е поел разходите за инвестициите в специфичната квалифи-
кация.
Един пример за такава институция са системите за подбор на персонала, които са пред-
назначени да намерят най-подходящия кандидат за дадената работа. Ползата от подобни
системи в условията на специфичност е несъмнена и за работниците, и за работодателите.
Благодарение на тях работодателите могат съществено да съкратят текучеството на ра-
ботна ръка и по този начин да избегнат загубите, които ще понесат, ако напускащите имат
специфични знания и умения. За работниците, от друга страна, големите разходи на ра-
ботодателите за по-прецизния подбор са гаранция, че търсенето на труда им е дългос-
рочно и трудовите отношения ще продължат достатъчно, за да възвърнат своята част от
инвестициите в квалификацията си.
Друг пример е възприемането на дългосрочни схеми за разпределяне на разходите и пол-
зите от квалификационните инвестиции. Договарянето на подобни схеми и оформянето
им в дългосрочен имплицитен договор, изпълнението на който във висока степен е га-
рантирано от трудовото законодателство, също е от изгода както за работещите, които
получават гаранция за ползите си от натрупването на специфични знания и умения, така
и за търсещите труд, които по този начин са гарантирани, че няма да бъдат напуснати и
направените от тях разходи за подготовката ще се възвърнат. В крайна сметка работни-
ците ще бъдат сигурни, че ще получат част от икономическата рента от инвестициите в
специфичен човешки капитал, ще са склонни да поемат част от разходите за тях и двете
страни ще успеят да разпределят рисковете помежду си. Това ще създаде и профил на
възнагражденията, който е много подобен на този от случая с общата подготовка: запла-
щането ще расте във времето, като първоначално ще бъде по-ниско, а впоследствие и по-
високо от стойността на производителността на труда, а инвестициите ще се правят ос-
новно от младите и тези, които очакват да работят по-продължително време. Разликата е
само, че вероятно този профил ще бъде по-полегат, тъй като тук за разлика от случая с
общата подготовка работниците не поемат целия разход и не получават цялата полза от
квалификационните инвестиции.
Важна особеност на специфичните знания и умения също е, че те се натрупват най-вече в
хода на самата работа. Формалното образование в класни стаи и учебни групи трудно
може да осигури подобни знания и умения по две причини. Първата е, че в него не могат
да се пресъздадат по съвършен начин специфичността на оборудването, технологията,
трудовия колектив и атмосферата на работното място. Подобно нещо става най-добре на
самото работно място и чрез учене в хода на самата работа. Втората причина е, че прите-
жаващите специфичните знания и умения най-често могат да ги опишат, демонстрират и
предадат на другите само чрез своя пример. Това са хора с опит, но те не са професио-
нални педагози и не владеят методиката на обучение, използвана в хода на формалното
образование – лекции, упражнения, контролни работи и др. Така специфичната подго-
товка не само че се придобива по-най ефективен начин чрез учене в хода на работата, но

и се предава по най-ефективен начин чрез преподаване в хода на самата работа и взаи-

модействията между работещите. Разбира се, тъй като специфичните знания са ценни за
онези, които ги предават, и за онези, които ги получават, отново възниква проблемът за
двустранната зависимост на притежаващите специфична квалификация и работодате-
лите. Първите са единствените, които имат и са в състояние да предадат тези знания, а
вторите са единствените, които се интересуват от тях и биха били склонни да заплатят за
пренасянето им. В тази ситуация заради ограничената си рационалност и стремежа към
преследване на личния си интерес и двете страни могат да се държат опортюнистично
спрямо другата и изходът отново е във възприемането на специални институционални
мерки, които да ги предпазят от подобна опасност и да направят възможно натрупването
и предаването на специфичните знания и умения.
Подобни примери на силна зависимост на участниците в дадени отношения могат да се
посочат много. Всички те доказват, че с увеличаване на специфичността на активите тран-
закционните разходи нарастват и възниква необходимост от създаването на управлен-
чески структури, които да предпазват икономическите агенти от опасностите на силната
зависимост, в която са изпаднали, и от възможността за опортюнистично поведение. Кол-
кото по-голяма е специфичността на актива или продукта, толкова по-големи предимства
имат йерархичните структури на управление в организациите. При тях разходите за реша-
ването на проблемите с опортюнистичното поведение, възникнали вследствие на специ-
фичността на активите, са по-ниски.
Втората причина
11.1.2. Несигурността и честите промени в пазарните условия за високите тран-
закционни раз-
ходи е несигур-
ността и честите промени в пазарните условия. Поради ограничената си рационалност
икономическите агенти не могат да познават всички цени и причините за техните изме-
нения. Нека да вземем за пример отношението между доставчик и купувач. Ако разхо-
дите на доставчика се увеличат, той несъмнено е в правото си да поиска по-висока цена
от купувача. Тук обаче се появява проблемът, свързан с това, че понякога обективните
причини за увеличените разходи се доказват много трудно. Купувачът може да възпри-
еме искането на доставчика като стремеж да го измами и да се откаже от сделката. Реше-
нията на този проблем са две. Първото е да се разчита на т.н. публикуеми цени в бъде-
щето. Те обаче също крият неудобства, защото, от една страна, няма да отразяват дейст-
вителните разходи на доставчика и могат да го изправят пред фалит, а от друга - изправят
купувача пред неудобството да сключва сделка при неизвестни цени. Най-вероятно е и
двете страни да отхвърлят това решение и да се насочат към второто. То е в избягването
на пазара и в организирането на собствено производство на закупуваната от доставчика
стока.
Освен несигурността, силно влияние върху транзакционните разходи има асиметричната
информация и липсата на възможност тя да се представи по достоверен начин. Чест
резултат от положението, при което едната от страните в сделката притежава информа-
ция, която другата страна не може да си осигури, е опортюнизмът. Той значително уве-

246
личава транзакционните разходи по защитата на споразуменията и води до пазарни про-

вали. Разумна реакция срещу тези разходи са организационните мерки във фирмите. В
тях задачите не се договарят, а се възлагат и контролът по изпълнението е много по-ефи-
касен.
Особено висока е несигурността в трудовите отношения. Предлагащите труд не познават
бъдещите изисквания на работата към тях и непаричните условия на труд, нямат пълна
информация за условията на пазара на крайната продукция и възможностите на търсещия
труда да изпълни задълженията си спрямо тях, не знаят доколко другите ще им съдейст-
ват или ще саботират усилията им в труда, не са сигурни доколко онова, което ще се изис-
ква от тях, зависи от собствените им усилия, или за постигането му е необходима значи-
телна доза късмет, не познават вкусовете на търсещите труд спрямо личностните им ха-
рактеристики и доколко това ще ги дискриминира или фаворизира, не знаят доколко са-
мата работа ще увеличи човешкия им капитал, какво ще научат от колегите си и какво
другите ще научат от тях и т.н.
Търсещите труд също са изправени пред проблема за асиметричната информация. Те не
познават производителността на кандидатите за работата, понякога не знаят дори самата
работа какви усилия изисква и колко души могат да я извършат, неизвестни са им пред-
варително пазарните условия и цените на крайната продукция, не знаят как ще се проме-
нят условията на трудовия пазар, каква ще е безработицата и равнището на заплащане,
не им е известно доколко наеманите от тях ще могат да се сработят в екип, какво ги мо-
тивира в работата и за какво заплащане биха работили, какви са индивидуалните им дис-
криминационни вкусове и предпочитания към непаричните условия на труд, какви алтер-
нативи имат и каква е ценността на свободното им време.
В много от горните примери информация съществува в едната от страните, но дори и то-
гава липсата на възможност тя да се представи по достоверен начин създава загуби. По-
добна е ситуацията, в която двете страни в сделката притежават информацията, но пове-
дението им е силно опортюнистично и не могат да достигнат до самостоятелно решение.
То може да се постигне чрез посредничеството на съда или арбитражната намеса на трета
независима страна, имаща власт в разрешаването на спора. Тяхното решение обаче също
ще е свързано с високи разходи, защото едната от двете спорещи страни може да казва
истината, но третата страна не може лесно да прецени коя е тази страна.
Всички тези факти създават проблеми и на търсещите, и на предлагащите, които в пове-
чето случаи са избягващи риска и предпочитат сигурността. Те увеличават транзакцион-
ните разходи, защото стимулират опортюнизма и увеличават разходите за сключването и
защитата на договореностите. Също както специфичността те изискват възприемането на
институционални мерки, които да намалят равнището на несигурност. Пример за такива
са дългосрочните трудови договори, гарантиращи заплащането, условията на труд, изис-
кванията към труда и задълженията на работодателя, синдикалната защита, проучването
и сигнализирането на индивидуалните възможности и характеристиките на работното
място, стимулирането на труда чрез различни парични и непарични облаги, въвеждането
на йерархични модели за управление и др.

Четвъртият фактор,
11.1.3. Честотата на взаимоотношенията между страните който определя величи-
ната на транзакцион-
ните разходи е честотата на взаимоотношенията между страните. Явно е, че ако тази
честота е достатъчно голяма, дългосрочните контракти и специалните организационни
механизми за регулирането им ще са много по-евтини от честите пазарни предоговаря-
ния. В тях множеството договори за осъществяването на всяка сделка се заменят с един
единствен договор, чиито клаузи не трябва постоянно да се предоговарят. Характерното
за този договор е, че той дава право на предприемача да разпределя производствените
фактори и същевременно го ограничава в определени рамки. Тъй като при подобен под-
ход купувачът на ресурсите придобива макар и ограниченото право да ги разпределя, той
отново трябва да се разглежда като подмяна на пазарните механизми в разпределението
на ресурсите и критерий за наличието на непазарна фирмена организация.
Следва да се отчита, че честотата на отношенията няма самостоятелно значение за вели-
чината на транзакционните разходи. Ако отсъстват специфичността на активите и неси-
гурността, пазарният механизъм ще работи без всякакви разходи и честотата няма по-ни-
какъв начин да се отразява негативно на конкурентния пазарен резултат. Ако обаче съ-
ществуват специфични активи и несигурност или последните възникват в хода на изпъл-
нението на работата, честотата на сделката ще мултиплицира влиянието им върху тран-
закционните разходи и ще прави ефективна замяната на пазарните механизми с неспе-
циализирана (при малка честота на сделката) или специализирана (при голяма честота на
сделката) организационна структура за управление.
Така например, ако се наеме определен индивид от пазара на труда, възможно е в про-
цеса на изпълнението на възложената задача той да придобие специфични знания и опит.
Това по думите на Оливър Уилиамсън представлява “фундаментална трансформация”,
при която сделка с ниски транзакционни разходи се превръща в сделка с високи транзак-
ционни разходи. Тя създава голяма изгода за търсещия труд в следващия период да на-
еме същия индивид и дава на предлагащия труд стратегически предимства пред всички
останали кандидати за работата. Ако последният се наема чрез пазарни механизми пе-
риод за период, разходите ще бъдат много по-големи в сравнение със случая, в който му
се предложи дългосрочен контракт и се използват организационни механизми за контрол
и решаване на споровете около разпределението на икономическата рента от специфич-
ния актив.
Посочените три фактора, основните от които са несигурността и специфичността, увели-
чават транзакционните разходи. Те създават условия за ограничена рационалност и опор-
тюнизъм и правят пазарните отношения, основани на конкурентния механизъм на напус-
кането, или невъзможни поради отсъствието на изгода за двете страни, или нискоефек-
тивни. Ето защо стремежът към максимална ефективността налага при избора на управ-
ленската структура и договорна форма на отношенията да се отчитат наличието и източ-
никът на транзакционните разходи и да се избира тази структура, която с най-ниски раз-
ходи се справя с последиците от ограничената рационалност и опортюнистичното пове-
дение.
Дотук разгледахме основните източници на транзакционните разходи: специфичността

248
на активите, несигурността и честотата. В следващите два параграфа ще изследваме

структурата на управление, която показва “алтернативните институционални модели на
организация на сделките”, и договорната форма на отношенията, която представлява
“институционалната матрица, в която сделките се договарят и изпълняват”. (Williamson,
O. „Transaction-Cost Economics: The Governance of Contractual Relations.” Journal of Law and
Economics, 1979, 22(2), 234, 239.)
11.2. Характеристика на "видимата ръка" и нейните ограни-

чители
Пазарните механизми почиват на децентрализираните решения, в тях ролята на сигнали
за разпределението на стоките и ресурсите се изпълнява от цените, а стимулите за опти-
мално поведение на икономическата система се осигуряват от печалбите и загубите.
Първата особеност и отличителна черта на непазарните механизми е, че те се основават
на централизираните решения. Тяхната задача е да решават проблемите, произтичащи
от ограничената рационалност на икономическите агенти и стремежът им към опортю-
нистично поведенние. Йерархичната централизирана организация има сериозни пре-
димства когато:
• технологията е неделима;
• специализацията на труда увеличава значително производителността на труда, а
отделните специализирани звена извършват специфични дейности;
• съществуват големи разходи по информационните канали.
Втората особеност на "видимата ръка" е, че тя използва количествени, а не ценови сиг-
нали. Това има сериозни предимства в два случая - когато се познават точно количестве-
ните характеристики на оптималните решения (например при L-образните криви на без-
различие и изокванти) и когато ползата от даденото решение е тясно свързана с времето,
в което то се приема (например при осигуряването на работата на поточните производс-
твени линии).
Третата особеност на "видимата ръка" на извънпазарната координация е, че тя прилага
като средства за мотивация компенсациите и контрола.
Както вече посо-
11.2.1. Причини за йерархичните организационни структури чихме, пазарът и
фирмата са двете
алтернативни
форми за управление. Причините за замяната на пазарното разпределение с фирмено
управление следва да се търсят не само във величината на транзакционните разходи, но
и в техния произход и качествена определеност.
Роналд Коуз (1910 - ) свързва възникването на фирмената организация на труда със сни-
жаването на риска чрез отказ от последващи договори и сключване на дългосрочни

контракти, с които отношенията се управляват административно. Той твърди, че изг-

лежда невероятно една фирма да възникне, без да е налице някаква несигурност, и че
различията в отношението на търсещите и предлагащите труд към риска е това, което ги
стимулира да сключват дългосрочни договори, а не да разчитат на трудовия пазар.
Фактът, че на пазара на труда размерът на трудовото възнаграждение ще бъде несигурен,
е неоспорим. На него заплащането ще се променя непрекъснато с предварително неиз-
вестните никому изменения на пазарните условия на търсенето и предлагането. За да
бъде обаче фирмата един вид застраховка срещу промените в пазарните условия на тър-
сенето на труд и заплащането, е необходимо отношението на търсещите и предлагащите
труд към риска да бъде различно.
Отношението на предлагащите труд към риска със сигурност може да се определи като
избягващо риска. Поради невъзможността да работят на много места и така да диверси-
фицират поемания от тях риск, те са склонни на по-ниско, но сигурно възнаграждение,
отколкото на по-високо, но свързано с рисковете от промените в пазарните условия за
заетостта и заплащането. Не е толкова ясен въпросът с отношението на търсещите труд
към риска. Както отбелязва Франк Найт (1885-1972), те също срещат рискове, изразяващи
се в непознаването на бъдещите условия на търсенето на пазара, за който произвеждат;
неизвестността доколко ще успеят да задоволят тези условия; и в неясните бъдещи раз-
ходи за заплащане на труда, ако го наемат чрез серия последователни пазарни договори.
Склонността им да поемат рисковете обаче е по-голяма от тази на предлагащите труд.
Това се дължи на две причини. От една страна, като група търсещите труд са по-богати и
следователно се тревожат по-малко от промените в своето богатство. А от друга страна,
което е и по-важното, търсещите труд са собствениците на физическия капитал и могат
по-лесно да диверсифицират своите портфейли в сравнение със собствениците на човеш-
кия капитал. Корпоративната форма на собственост им дава добри възможности да нап-
равят това. При нея решенията се вземат от мениджърите, а рискът се носи от акционе-
рите, които са собствениците на корпорацията. Ако тези собственици са много, те ще бъ-
дат напълно неутрални към случайните шокове, на които са изложени отделните фирми
и отрасли, защото могат, от една страна, да обединяват рисковете си чрез изграждането
на фирмата на акционерен принцип, а от друга, да разпределят риска, притежавайки ак-
ции в различни фирми. Разбира се, ако акционерите са малко на брой или са много, но
някой от тях притежава достатъчно голям дял от фирмата, отношението към риска на този
някой съществено ще повлияе на фирмената политика. И ако то е избягващо риска, пове-
дението на корпорацията също ще бъде такова. Същото ограничаване на склонността за
поемане на рискове произтича и от поведението на мениджърите, които, за да запазят
положението си във фирмата, могат да имат поведение на избягващи риска.
Въпреки последните два фактора търсещите труд са в по-малка степен избягващи риска
от предлагащите труд. Това позволява на предлагащите труд да прехвърлят върху тях
риска от несигурността чрез сключването на дългосрочни договори за заетостта и запла-
щането. Ползите за търсещите труд, които ги стимулират да поемат тези рискове, са в две
направления. Първото е, че те ще могат да присвояват част от разликата между очаква-
ната стойност на заплащането и сигурния му еквивалент. Присвоявайки именно част от
разлика, а не цялата, те компенсират работещите за това, че последните ще изпълняват в

250
определени граници техните разпореждания. И второто - в условията на несигурност ще

могат да разполагат гъвкаво с работната сила и така да намалят риска от това как ще из-
пълнят бъдещите изисквания на пазара към тяхното производство. Ролята на йерархич-
ните структури е именно в осъществяването на това гъвкаво управление на трудовите ре-
сурси в условията на несигурност.
Армен Алчиан (1914 - ) и Харолд Демсец обясняват появата на фирмената организация с
възможностите да се увеличи производителността чрез колективното производство и с
необходимостта поведението на участниците в производствения процес да бъде наблю-
давано и контролирано (Alchian, A., H. Demsetz. „Production, Information Costs, and
Economic Organization.” American Economic Review, 1972, December, 777-795). Двамата
считат, че колективното производство е свързано с технологичната неделимост на изпъл-
няваните дейности, при която крайният резултат не е проста сума от вложеното от раз-
личните производствени фактори. За доказателство те използват пример за двамата ра-
ботници, товарещи големи кутии в камион. Тъй като товаренето не може да се раздели
на отделни операции, то трябва да се извършва колективно. В този случай неделимостта
на самата производствена операция и липсата на алтернативни начини за производство
са тези, които изискват обединението на индивидуалните усилия.
Колективното производство, в което дейностите се извършват съвместно от всички, съз-
дава един голям проблем – този за полаганите усилия. Отделните членове на колектива
ще знаят, че при съвместното производство е много трудно да се установи кой в каква
степен е допринесъл за крайния резултат. Така опитите за кръшкане също ще могат да се
наблюдават трудно и в много случаи ще остават неразкрити. Ако производството беше
индивидуално, това няма да създава проблеми, защото при него всеки получава пълните
ползи от своите усилия и ако кръшка, ще понася всичките вреди от това. При колективно
производство обаче това не е така. Там вредите от кръшкането се поемат от всички, а
ползите от по-малките усилия са само за кръшкача. В тази ситуация всеки ще разбира, че
независимо дали другите кръшкат, или не, той ще е по-добре, ако кръшка. В резултат чле-
новете на групата ще се стремят да полагат по-малко усилия, общите резултати ще бъ-
дат също по-ниски, всеки ще е по-зле, отколкото ако полага по-големи усилия, и самото
колективно производство може да стане неизгодно. В случая отново се реализира “зат-
ворническата дилема” и заради взаимната зависимост индивидуалното поведение, което
преследва личния интерес, не води до оптимален резултат.
Както вече знаем, изходът може и да не изисква институционална намеса, но за да се
реализира, е необходимо взаимодействието да е продължително и безсрочно. Най-доб-
рата стратегия тогава е не опортюнизмът, а поведението, основано на правилото “каквото
повикало - такова се обадило”. Подобно правило означава, че всеки обещава да не
кръшка в първия кръг, а след това да прави онова, което среща като поведение от другите.
Тъй като обаче трудовите отношения не са безсрочни (като пример за такива може да се
разглежда само робството или отношенията вътре в семейството), за да може да се неут-
рализира затворническата дилема, е необходимо да се вземат специални институцио-
нални мерки. Те трябва да дадат достатъчни гаранции за прилагането на правилото и най-
чести техни форми са или публично обещание, разчитащо на ефекта на репутацията, мо-
ралния натиск на обществото и собствените етични норми като гарант, или, което е по-

сигурно, сключването на дългосрочен договор между участниците в групата, който на-

казва кръшканията така, че те да станат неизгодни.
Със сключването на такъв договор, който установява достатъчно сурови наказания за
кръшкачите, обаче проблемът не се решава напълно. Следващото изискване е да бъде
гарантирано неговото изпълнение. Пътят за това Алчиан и Демсец свързват с контрола
върху усилията на работещите, който, за да бъде ефективен, изисква наличието на специ-
ален контрольор с определена дисциплинарна власт спрямо контролираните. Начинът на
привличането на контрольора в групата, т.е. дали групата го наема, или той наема групата,
няма значение, защото и при двата случая задачата на му е една и съща – да осигури мак-
сималния резултат за групата като цяло. Онова, което има значение, е той да притежава
нужните качества, за да осъществява функциите си, и да бъде мотивиран да го направи, а
не самият той да кръшка. Последното от своя страна може да се постигне по два начина.
Първият е някой друг да контролира контрольора, т.е. да бъде изградена многостепенна
йерархична структура, в която по-горните йерархични звена контролират по-долните. По-
добно решение не е удачно при малките организации, а при големите все пак остава
проблемът за мотивацията на онзи, който е на най-горното ниво. Вторият начин е контро-
льорът да бъде мотивиран с прехвърлянето върху него на някои права върху собстве-
ността. Най-важните от тези права са 1) да се разпорежда с остатъчния резултат от дей-
ността след покриването на разходите и изплащането на дължимите суми да другите чле-
нове на групата; 2) да наблюдава и направлява усилията и поведението на членовете на
групата; 3) да бъде централна част във всички договори за използваните трудови и мате-
риални ресурси; 4) да привлича и отстранява членовете на групата; 5) да продава всичките
предходни права.
Правата върху собствеността формират основните правомощия на ръководителя на всяка
организация, в която контролът е важен за постигането на общата цел, и както устано-
вихме, причината за тях не е в някакъв стремеж към власт и разпореждане с останалите,
а в обективната необходимост от преодоляването на затворническата дилема и реализи-
рането на интересите на всеки член на организацията. Те също помагат да се изгради сис-
тема за контрол, имаща редица предимства пред своята алтернатива – взаимния контрол
на членовете на групата:
• Тя много по-успешно ограничава кръшканията. Вместо всеки да контролира всеки,
тук контролът е професионален и натоварва организацията с по-малко разходи.
• При нея достъпът до организацията е по-труден и ситуацията, в която някой вън-
шен индивид ще се включи в нея заради по-високите доходи, които осигурява, е
по-малко възможна. Това се отнася в особено голяма степен за йерархичните
структури на вътрешните трудови пазари.
• Преодолява ниската дисциплина, постоянните личностни спорове и елитарните
настроения при отсъствието на ръководен орган.
• Позволява специализацията по проблемите на контрола, при която натрупваните
от контрольорите специфични и общи управленски знания и умения още повече
увеличават производителността на цялата организация.

252
Оливър Уилиамсън приема аргумента, че технологичната неделимост е причина за въз-

никването на йерархиите, (Williamson, O. Markets and Hierarchies: Antitrust Implications.
The Free Press, 1975.) но отбелязва, че е много по-честа ситуацията, в която съществува
възможност за специализация и технологична делимост между последователните произ-
водствени стадии. Според него примерът на Алчиан и Демсец се отнася само до малките
организации и може да се разпространи най-много до организациите с размера на един
симфоничен оркестър. При големите организации технологично разделение на труда е
не само възможно, но и необходимо и реализира големи икономии от мащаба. В тях раз-
делението на труда увеличава производителността на всеки един работещ, защото: 1)
специализацията води до многократно повтаряне на операциите и натрупаният опит поз-
волява на работещите да извършват определената дейност за много по-кратко време; 2)
времето за подготовка на отделните операции и преход от една към друга се съкращава;
3) специализираните работници добре познават детайлите на своята работа и могат да
подобряват използваната от тях технология.
Основният проблем, който поставя специализираното производство, е как да се коорди-
нират отношенията между различните му звена. Възможни са два подхода за решава-
нето му: координация чрез използване на пазарните механизми и координация чрез йе-
рархичната фирмена структура. Изборът между тези два варианта зависи от транзакцион-
ните разходи. Ако дейността на отделните специализирани звена не е специфична, тран-
закционните разходи ще са по-ниски от алтернативните организационни разходи и пазар-
ното решение ще бъде предпочитаното. Работещите в едното специализирано звено ще
продават на следващото и ще купуват продукцията на предходното. Така продуктите на
труда ще се прехвърлят между различните звена чрез поредица от покупки и продажби.
Ако обаче транзакционните разходи за тези покупки и продажби са много високи, следва
да се създадат своеобразни буфери между отделните специализирани звена, които да се
организират от определен предприемач и да бъдат основата на вътрешната йерархична
организация. Така стоящият начело предприемач-координатор ще интегрира специали-
зираните усилия и ще прави това с по-ниски разходи от пазарните механизми.
Според теорията за транзакционните разходи главният фактор за възникването на вът-
решната организация на труда е наличието на високоспецифични знания и умения. То
създава съществени разходи при прекратяване на трудовите отношения и налага тези от-
ношения да се регулират не с конкурентни, а с институционални механизми. Това е необ-
ходимо заради силната взаимна или едностранна зависимост между търсещите и пред-
лагащите труд при наличието на специфичен актив и възможностите за опортюнистично
поведение. В този случай институционалните механизми са предназначени да предпаз-
ват икономическите агенти от опасностите на силната двустранна или едностранна за-
висимост, в която са изпаднали, и от възможността за опортюнистично поведение на
другата страна. Гаранциите за това могат да се изразяват в сключването на дългосрочен
договор, участието по право в органите за управление, наличието на ясни правила за из-
растване в йерархията и т.н. В сравнение с конкурентния механизъм на напускането тези
институционални механизми на вътрешната организация могат да постигнат решаването
на проблема с опортюнистичното поведение с много по-ниски разходи. Причините за
това са:
• По-високата рационалност заради намаляването във времето на несигурността за

поведението и предпочитанията;
• По-бързото разрешаване на споровете от мениджъра;
• Възможностите да се ограничи опортюнизмът с налагането на контрол;
• По-малкото спорове поради обвързаността с единна фирмена цел и решаването
на възникналите проблеми с помощта на фирмените традиции.
Така специфичността на активите води не само до различия в заплащането, какъвто е ре-
зултатът от действието на конкурентните механизми при различия в човешкия капитал,
но и до появата на различни институционални механизми и организационни структури.
Те променят дори същността на фирмата, прибавяйки към традиционната й роля на про-
изводствена единица откритието на Р. Коуз за фирмата като застрахователна институция
срещу рисковете от промените в пазарните условия, разбирането на Алчиан и Демсец за
фирмата като контролиращ кръшканията механизъм и функцията й на гарант срещу експ-
лоатацията и опортюнистичното поведение.
Освен при несигурност, неделимост на технологичния процес и специализация на труда
йерархичната фирмена структура може да възникне и от големите информационни за-
губи при нейерархичните групи, породени от ограничената рационалност. В тази орга-
низационна форма всички са равнопоставени и никой няма разпоредителни права над
останалите. В нея решенията и изпълнението се основават на принципите на демокраци-
ята. Защо първо се създават такива групи и какви са техните предимства пред последова-
телните контракти на пазара на труда? При равни други условия екипът е предпочитаната
структура, защото дава възможност на своите членове да получават допълнителна орга-
низационна рента от специфичните за екипа знания и опит. Това са знанията и уменията,
които се изразяват в способността за работа с определени хора и които изграждат орга-
низационните традиции и това, което се нарича фирмена култура. Те се формират само в
рамките на стабилна организация и са толкова специфични, че не могат да се пренасят в
други организации. Друг източник на по-висок доход при екипите е следствие на по-пре-
цизния подбор, който те извършват при приемането на своите членове. Поради този под-
бор средната производителност там е по-висока от тази на пазара. Не на последно място
екипът се предпочита и защото транзакционните разходи, свързани с неговата работа, са
по-ниски от тези за постоянното предоговаряне при последователните пазарни конт-
ракти. В него разрешаването на споровете се постига не толкова с преговори, колкото
чрез изградените правила, традиции и рутина, които обхващат всички дейности от осигу-
ряването на персонала: назначаване, подбор, въвеждане в работата, обучение и развитие
на трудовата кариера, наставничество, преназначаване и уволнение.
Основният проблем, който възниква при нейерархичните организации, е свързан с огра-
ничената рационалност и произтичащите трудности при управлението на информацион-
ните потоци. В един екип от двама души връзката между тях е една, при трима - три, а
при N на брой връзките стават N.(N-1)/2. Ако икономията от мащаба на дейността не е
висока, групите ще бъдат малки и загубите от комуникационната система няма да са зна-
чителни. При разширяване състава на групата обаче времето за обсъждане и вземане на
решение ще се увеличава, разходите ще растат, несъгласуваността ще нараства и органи-
зационните загуби ще бъдат големи. Възможен изход от създалата се ситуация е един

254
член на групата, който е най-малко ограничено рационален, да изпълнява координиращи

функции. Така броят на информационните канали в организацията ще се съкрати на (N-1)
и разходите вследствие на информационни загуби ще бъдат по-малки.
Главният въпрос е какви да бъдат правата на този координатор спрямо останалите чле-
нове на групата. Ако те са еднакви, резултатът няма да бъде появата на йерархична уп-
равленска структура, но при различия в степента на рационалност на членовете на групата
разходите по координацията ще бъдат много по-високи в сравнение със случая, в който
координаторът притежава и определени разпоредителни права. С тях той по-лесно ще
може да достига до нужната информация и да предотвратява евентуалното опортюнис-
тично поведение на членовете на групата. Така разликите в ограничената рационалност е
причината за възникването на две равнища на управленски права, т.е. на йерархичната
структура. Тази структура намалява информационните загуби и позволява всички в орга-
низацията да получават по-високи доходи. Именно те са стимулът за намиращите се на
долното управленско ниво да се съгласят с ограничаването на част от правата си и да се
подчиняват на разпорежданията на горното звено. При много големи групи двустепен-
ната йерархична схема с определянето на един координатор няма да бъде достатъчна.
По-голяма ефективност ще се постигне със създаването на повече йерархични звена.
Всяко от тях ще приема информацията на долното и ще предава на горното ниво само
най-важното за вземане на решенията. Разбира се, в този процес също ще се губи и изк-
ривява определена информация, но загубите ще бъдат много по-малки в сравнение с ха-
оса на многоканалната система при липсата на йерархични звена.
Не на последно място йерархичните структури способстват за преодоляването и на не-
достатъчните стимули за предаването на натрупания опит на другите. Както подчер-
тахме, натрупаният в организацията специфичен опит осигурява едно от най-силните пре-
димства на работата в постоянна група. Предаването на опита обаче е свързано с недос-
татъчни стимули поради характера си на обществено благо с положителен външен ефект.
Емпиричните изследвания също доказват, че работниците избягват да си помагат и това
е особено силно изразено, когато стимулът за издигане в йерархията е голям и когато се
изпълняват разнообразни задачи, които трудно могат да се наблюдават и оценяват. В тези
условия работещите възприемат своите колеги като конкуренти и не желаят да им правят
“подаръци”, защото тези “подаръци” намаляват техните собствени шансове за издигане.
За да се неутрализират подобни негативни въздействия, предаващите своя опит трябва
да бъдат стимулирани материално, личното им израстване в йерархията да бъде обвър-
зано с помощта за другите или да бъдат заставени да предадат своя опит чрез групов на-
тиск или административни мерки от страна на ръководството.
Дотук установихме, че замяната на "не-
11.2.2. Ограничителите на „видимата ръка” видимата ръка" на пазара с "видимата
ръка" на предприемача-координатор
води до избягване на транзакционните
разходи. От това възниква въпросът защо разпределението на всички ресурси и продукти
в обществото да не се осъществява от един център? Кои фактори ограничават мащаба на
извънпазарното разпределение на ресурсите и стоките?

Още през 1946 г. Фридрих Хайек (1899 - 1992) посочва, че ако притежаваме цялата същес-
твена информация относно ресурсите, предпочитанията и начините за производство ще
можем ефективно да разпределяме ресурсите, без да използваме пазара. Тази възмож-
ност обаче не се реализира по две причини. Първата, - че информацията не е концентри-
рана и не може да се концентрира във времето и мястото, а е разпръсната между отдел-
ните хора. При това положение единствено децентрализираните решения, вземани от
тези, които притежават информацията в обществото, могат да доведат до най-ефектив-
ното използване на тази информация и до най-добрите решения. Втората причина е, че
нещата в икономиката не са неизменни и дори икономическите проблеми възникват ви-
наги като последствие на промените в икономическите условия. За разлика от централния
орган, ценовият механизъм е по-чувствителен на тези промени и реагира по-бързо на тях.
Макар понякога тази реакция да е неточна, тя осигурява по-бърза адаптация и така гаран-
тира по-доброто използване на наличната информация от пазарния механизъм.
Бавната адаптация на централизираните решения към промените в условията не е един-
ственият аргумент срещу държавата-фирма. Друг силен аргумент е, че пазарът осигурява
много по-силна мотивация от "видимата ръка". Тя се изразява в стремеж към макси-
мални резултати, разчитане на пазара при оценката на постиженията и липса на възмож-
ност за несанкциониране при неефективно поведение. От своя страна командните меха-
низми не могат да осигурят силната мотивация на пазара, дори когато използвайки вът-
решния трудов пазар и вътрешно-фирмените цени се стремят да копират пазарните сти-
мули.
Третият недостатък на извънпазарните отношения е, че те не винаги успяват да реали-
зират всички предимства от икономиите на мащаба и сферата на дейност. Нека напри-
мер фирма 1 доставя на пазарен принцип определен продукт на фирма 2 и фирма 3, ко-
ито, произвеждайки еднаква продукция, се явяват конкуренти. Какво ще се получи, ако
тя се обедини с фирма 2? Най-вероятно е произвежданото количество от този продукт да
се съкрати и така да не се реализират предимствата на мащабното производство. Причи-
ната за това е, че фирма 3 няма да разчита на своя конкурент и ще потърси друг доставчик
или ще организира собствено производство.
Четвъртият проблем на "видимата ръка" е в това, че тя също е подложена на съществени
разходи и намаляваща възвръщаемост. Това са бюрократичните разходи. С увеличение
на мащабите на йерархичните структури и сложността на връзките в тях контролът, който
те оказват върху разпределението на ресурсите става все по-широк, но загубва своята
дълбочина. Тази загуба на контрол се дължи отново на ограничената рационалност. В
резултат се създават добри условия за опортюнистично поведение на всички равнища на
управление и се увеличават загубите за обществото. Ако транзакционните разходи се ока-
жат по-ниски от бюрократичните разходи, използването на "видимата ръка" ще се окаже
неефективно.
Изводът, който можем да направим, е, че йерархичната организация не е винаги предпо-
читана. Тя има сериозни предимства само когато: 1) пазарните договори са свързани със
значителен риск и търсещите труд са склонни да поемат част от този риск; 2) технологията
е неделима и йерархичната структура може да осъществява ефективен контрол върху по-

256
ведението на работещите; 3) специализацията на труда увеличава значително произво-

дителността на труда, а отделните специализирани звена извършват специфични дей-
ности; 4) се изискват специфични умения и са нужни гаранции за възвръщаемостта от
направените в тях инвестиции; и 5) съществуват големи разходи по информационните ка-
нали. Изобщо, когато чистите ползи от работата на пазарния механизъм са по-големи от
тези на командния, административната намеса и управление на трудовите ресурси не е
желателна. Единствено когато ползите за обществото от по-големите пазарни стимули се
окажат по-ниски от транзакционните разходи, а бюрократичните разходи са достатъчно
малки, командното фирмено решение е предпочитано.
Така пазарните и командните механизми са два алтернативни механизма за управлени-
ето на труда. Кой от двата да се използва зависи от размера на свързаните с тях разходи
и ползи, т.е. от способността в конкретните условия на организациите да функционират
при ниски бюрократични разходи и от способността на конкурентния механизъм да ра-
боти с ниски транзакционни разходи. Наличието на обективни ограничители на ефектив-
ността и на пазарния, и на командния механизъм налага да се полагат усилия за съкраща-
ването и на двата вида разходи: на бюрократичните разходи, което може да се постигне
чрез внедряването на по-съвременни управленски, мотивационни и информационни тех-
нологии, и на транзакционните разходи, чрез подобряването на конкурентния характер
на трудовите пазари и осигуряването на работата на механизма на напускането с ниски
разходи.
След като определихме плюсовете и минусите на пазарното разпределение и фирменото
управление, вече можем да се насочим към въпроса кои ще бъдат ефективните дого-
ворни отношения за тяхното осъществяване.
11.3. Ефективни договори

Икономическата теория разглежда пазарните договори и управленския контрол като два
основни начина за договаряне. Главната характеристика на пазарния договор е, че тър-
сещият и предлагащият труд се договарят взаимно за действията на работещия и запла-
щането на труда. Тук самото съдържание на договора е изчерпателно и пълно описание
на това какво трябва да направи предлагащият труд и какво възнаграждение ще получи.
За разлика от тази форма при управленския контрол действията на предлагащия труд се
направляват от търсещия труд. Тук съдържанието на договора е непълно, дава на рабо-
тодателя правото да определя какво да се направи, а често и колко да заплати за усилията
на работещия.
Оливър Уилиамсън разглежда пет основни типа договорни взаимоотношения между тър-
сещите и предлагащите труд. (Williamson, O. „Markets and Hierarchies: Antitrust
Implications.” The Free Press, 1975.) Приложимостта на всеки от тях той свързва с равни-
щето на специфичност и несигурност.
Първият договор е простият пазарен договор. При него търсещият труд А и предлагащият
труд В се споразумяват във или до определен момент в бъдещето В да извърши опреде-

лена работа X срещу дадено възнаграждение. Примери за такива договори можем да от-
крием в сферата на еднократните услуги. Характерното за тях е, че изпълнението на ра-
ботата не е свързано със специфични дейности, резултатите й са лесно измерими и наб-
людаеми, съществува пълна информация за същността на работата, условията по конт-
ракта са точно дефинирани и неизменни, а средата, в която се осъществява, е абсолютно
сигурна. Ясно е, че тези обстоятелства на липса на специфични активи и отсъствие на не-
сигурност ограничават съществено приложението на простия пазарен договор и това е
причината за предпочитането на други договорни форми, когато съществува несигурност
и специфичност.
Вторият вид е класическият договор. При него А и В се споразумяват срещу определено
възнаграждение в даден бъдещ момент и при условие че са налице обстоятелствата еi, В
да извърши работата хi. Този договор отчита променящата се среда и се стреми да опише
в своите клаузи реакциите на всички вероятни изменения в нея. При него се предвижда
работата да зависи от бъдещите условия, като и условията, и поведението при тях се оп-
ределят предварително. Отново, за да бъде ефективен подобен тип договор, трябва да
отсъстват специфични дейности и да се познават условията, които могат да настъпят. За
да стане това, са необходими значителни предварителни разходи, които ще бъдат оправ-
дани само ако е възможно чрез дефинирането на бъдещото поведение при всяко едно
обстоятелство да се спестят повече последващи разходи.
Приложението на класическия договор също не е много голямо и причината за това е
ограничената рационалност. Първо, заради нея е невъзможно или е твърде скъпо пред-
варително да се състави такъв договор, защото бизнессредата винаги е много сложна и
бъдещите обстоятелства или не са известни, или разходите по договарянето на реакциите
спрямо всички тях са твърде големи. Второ, дори да е възможно да се състави такъв до-
говор при приемливи разходи, следващата пречка ще бъде неговото доста сложно и труд-
норазбираемо съдържание. Поне едната страна в него (най-вероятно е това да бъде ра-
ботещият) няма да бъде в състояние напълно да разбере клаузите, които се е съгласил да
приеме, и това по-нататък ще бъде пречка и причина за големи последващи разходи по
гарантирането на изпълнението на договора и решаването на възникналите спорове. По-
водите за такива спорове при класическия договор са много:
• дали и кое от предвидените в договора бъдещи събития е настъпило;
• кой ще определи това и дали, ако по-информираната страна получи това право и
не е безразлична към действията, които ще бъдат предприети, тя няма да се ръ-
ководи от личния си интерес при определението си;
• изпълняват ли двете страни точно задълженията си при настъпването на бъде-
щото събитие и т.н.
Решаването на тези въпроси създава условия за поява на опортюнистично поведение от
страна на всяка от страните в договора. Така ограничената рационалност на икономичес-
ките агенти води до високи последващи разходи и прави класическия договор малко при-
ложим за случаите на висока специфичност и несигурност.
Третият тип договор до голяма степен решава проблема за ограничената рационалност,

258
като не предвижда реакциите на всички възможни последици, а разчита на последва-

щото договаряне при настъпване на изменения в условията. При него А и В се споразу-
мяват да изчакат до определен бъдещ момент и тогава да договорят действията си х. Пре-
димствата му пред класическия договор са в случаите на непредвидими бъдещи събития,
при които е по-добре реакциите да се определят по-късно. При голяма честота на сдел-
ките е по-изгодно това последващо договаряне да се осъществява от двете страни, а при
по-малка честота - с посредничеството на трета страна, съд или арбитраж. Посредничест-
вото на арбитража има преимущества пред съда заради по-формалната и бърза проце-
дура, която използва, отчитането на интересите и на двете страни и възможността те да
запазят отношенията си и в следващите периоди.
Армен Алчиан и Харолд Демсец приемат, че фирмата представлява именно форма на
дългосрочно обединение между работници и работодатели, в което договорите се разг-
леждат като серия от последователни краткосрочни контракти на трудовия пазар. Според
тях отношенията между работниците и работодателите по нищо не се различават от от-
ношенията между продавача в кварталния магазин и неговите клиенти. Нуждите на тези
клиенти и платежоспособността им определят какво и на каква цена ще се продава в ма-
газина. По същия начин, по който клиентите управляват и направляват действията на ма-
газинера, работодателите определят поведението на работниците си. Успеят ли при това
да се договорят за приемлива за двете страни цена, отношенията между тях ще продъл-
жат и в бъдещето. Не успеят ли обаче да се договорят, по същия начин както клиентите
могат да съдят или “уволнят” магазинера, като потърсят стоката в друг магазин, така и
работодателя може да съди или да уволни работника. Така нито властта на работодателя
над труда и правото да се разпорежда с това какво да прави, нито дългосрочният догово-
рен характер на отношенията са отличителна страна на фирмената организация. Същите
се срещат в не по-слабо изразен вид и в обикновените пазарни сделки. Онова, което спо-
ред Алчиан и Демсец отличава фирмата, е колективното използване на ресурсите и при-
съствието на една и съща фигура като общ център във всички договори.
Оливър Уилиамсън не се съгласява с подобен възглед за фирмата, защото въпреки че тази
серия от контракти решава проблемите от наличието на несигурността, тя не намалява
транзакционните разходи, продукт на специфичността на трудовите задачи и квалифика-
цията. Последващото договаряне е приложимо само ако работодателят е способен да ре-
агира на промените в пазарните обстоятелства, като освобождава и наема без допълни-
телни разходи труда, т.е. когато задачите във фирмата и необходимите качества на из-
пълняващите ги не са специфични. При специфичност обаче възможността за опортюнис-
тично поведение ще заплашва интересите на всяка от страните в договора. Единствената
алтернатива за напускане, което той предвижда като защита на интересите на всяка от
страните, не е ефективен изход, защото при напускането ценността на специфичните уме-
ния ще се загуби. Това прави последващото договаряне неефективно при наличието на
специфичност и изисква търсенето на друг изход.
Един начин да се реагира и да се увеличи ефективността на последващото договаряне е
работодателите да използват стандартно оборудване и технологии. Тогава техните ква-
лифицирани работници и служители няма да имат предимство пред своите колеги с ви-
сока квалификация, които се намират извън организацията и не притежават опит, и ще
загубят силата си и изгодата да се държат опортюнистично. Въпреки че така проблемите

по управление на трудовите ресурси ще бъдат по-малко, подобно решение рядко ще

бъде изгодно, защото при него вероятно няма да се минимизират производствените раз-
ходи. Други начини да се реши проблемът с опортюнистичното поведение на икономи-
ческите агенти вследствие на натрупаните в хода на работата специфични знания и уме-
ния са: 1) търсещите труд да се съгласят да не получават икономическата рента от специ-
фичната квалификация на работещите при тях; 2) работещите да не използват монопол-
ната си сила, породена от специфичните си знания и опит, като действат опортюнистично
и 3) да се създаде система за управленски контрол, която да ги принуждава на това. Пър-
вите две от тези решения са нереалистични и не могат да се реализират, тъй като в про-
тивен случай би следвало, че икономическите агенти са нерационални в своето поведе-
ние, а третият изход е възможен, но е несъвместим с последователните пазарни конт-
ракти и превръща договорните отношения с последващо договаряне в авторитарни.
Първите три типа договори имат тази обща черта, че не намаляват значително транзакци-
онните разходи и затова не трябва да се прилагат при наличието на високоспецифични
дейности. Макар те също да се използват от фирмите, по своя характер това не са трудови
договори, а съответстват на пазарните сделки. При тях нито търсещите, нито предлага-
щите труд имат интерес да изграждат някакво обединение помежду си. Както посочва О.
Уилиамсън в “Икономическите институции на капитализма”, при отсъствието на специ-
фични активи не са необходими специални управленски структури, а при незадоволеност
на някоя от двете страни в договора естественият изход е той да бъде прекратен. От това
за никого няма да последват отрицателни последици.
При съществуващите у нас правни уредби е най-удачно формата за тези първи три вида
договори да се свърже със заетостта на самостоятелно заетите и заетите по т.нар. граж-
дански договори, които се уреждат по Закона за задълженията и договорите, Закона за
авторското право и сродните му права и др. Те изискват полагането на труд, но предметът
им е не предоставянето на работната сила, а предоставянето от изпълнителя на опреде-
лен краен резултат (овеществен труд). Изпълнителят по тези договори е напълно самос-
тоятелен при изпълнението на задачата, но носи и рисковете от това. Той не е работник и
не трябва да бъде на разположение на възложителя, не е длъжен да се подчинява йерар-
хично на разпорежданията му, не е обвързан с някакъв режим на работа, работно време,
работно място и трудова дисциплина. По своя характер тези договори са пазарни сделки,
които не уреждат трудови правоотношения и не пораждат гарантираните от Кодекса на
труда права и задължения.
Четвъртият тип договор е авторитарният. При него А и В се споразумяват срещу опреде-
лено възнаграждение в бъдещето В да изпълнява всяка дейност хi, която А избере в рам-
ките на предварително определена съвкупност Х. Т.е. предлагащият труд се задължава в
рамките на определени граници да се подчинява на нарежданията на търсещия труд.
Според Нобеловия лауреат по икономика Хърбърт Саймън (1916–2001) приемането на
подобно договорно решение може да води до две предвиждания. Първото е, че В ще
приеме договора с А, само ако за него няма голямо значение каква точно дейност х i ще
му бъде възложена, или той бъде компенсиран по някакъв начин за случаите, в които му
се възлагат нежелани задачи. Второто е, че А ще предложи такъв договор с допълнителна
компенсация за В, ако не може да предвиди със сигурност в момента на подписването на

260
договора каква бъдеща дейност хi ще е необходима. Така А заплаща за привилегията да

отложи в бъдещето определянето на конкретната работа, която трябва да се извърши.
За разлика от последващото договаряне тук приспособяването към измененията в усло-
вията се намира не чрез взаимодействието на двете страни, а се налага от едната страна
– от търсещия труд. Той съобразява своите решения с информацията за промените в па-
зарните условия, давана от ценовите сигнали, за равнището на заплащането и цените на
крайната продукция. Така трудът не се разпределя от “невидимата ръка на пазара”, а се
управлява от “видимата ръка” на предприемача-координатор. Фактът, че направлението
на трудовите ресурси във фирмата зависи изцяло от купувача, е критерият, с който Роналд
Коуз отграничава фирмената организация на труда от пазарната.
Същият критерий поставя авторитарния договор в правното пространство на трудовите
правоотношения, които у нас се регулират от Кодекса на труда. При него предмет на до-
говора е вече не предоставянето на определен краен резултат (овеществен труд), а пре-
доставянето на работната сила като съвкупност от усилия, знания и умения за изпълнени-
ето на дадена работа. Тази работна сила на предлагащия труд, който се явява работник,
може да се използва от търсещия труд, който се явява работодател, в рамките на задъл-
женията по длъжностната характеристика, определеното работно време и работно място
и при спазването на установената от него трудова дисциплина и йерархични правила. В
замяна на това предоставящият работната си сила получава компенсации, които са защи-
тени от промените на условията извън организацията и са във вид на определено възнаг-
раждение, обезщетения, платени отпуски, почивки и осигуровки срещу всички рискове.
За разлика от гражданските договори тук възложителят-работодател е длъжен да осигури
на изпълнителя-работник безопасни и здравословни условия на труд и минимално уста-
новеното равнище на посочените парични и непарични компенсации и осигуровки.
Предимствата на авторитарния договор пред класическия и последващото договаряне са
безспорни в случаите когато работодателят няма добра предварителна представа за същ-
ността на работата и за уменията на работниците. За разлика от класическия договор тук
не е необходимо да се правят големи предварителни разходи за определяне на реакци-
ите при всяка бъдеща промяна в условията и така ограничената рационалност не предс-
тавлява сериозен проблем. Авторитарният договор също избягва честото предоговаряне
на условията на договора, характерно за последващото договаряне, и така намалява пос-
ледващите разходи. Той също притежава по-голяма гъвкавост и адаптивност към външ-
ните условия, защото при него работещите не са много чувствителни към това каква точно
реакция ще бъде предприета.
Въпреки че с авторитарния договор организацията решава проблема с ограничената ра-
ционалност и съкращава разходите си за предоговаряне, с него все още не се решават
проблемите, свързани с високата специфичност на трудовите задачи и ресурси и предот-
вратяването на опортюнистичното поведение. Този договор не защитава добре работни-
ците от опортюнизма на работодателите. При него, заради отсъствието на алтернативни
приложения, те нямат интерес да натрупват специфични знания и опит, а ако са натру-
пали, са заплашени да не получат нищо срещу своята инвестиция в тях. Работодателите
също са в неизгодна позиция, защото, натрупвайки опит и специфични умения в хода на
работата, техните работниците ще осъзнаят по-силните си позиции спрямо онези, които

са на трудовия пазар и могат да ги заместят и ще настояват за промяна в условията на

договора. Изходът от това положение, независимо дали ще е свързан с напускане или
приемане на условията на работниците, няма да бъде благоприятен за работодателите.
Те или ще трябва да се примирят с напускането на носители на специфични активи и след
това отново да правят разходи по формирането на тези активи в новите работници (които
също могат да напуснат), или ще трябва да се съгласяват на непрекъснати компромиси.
Това развитие не е благоприятно и може да се избегне чрез използването на петия тип
договори.
Оливър Уилиамсън отнася последния вид договори към вътрешните трудови пазари. За
първи път вътрешните трудови пазари се разкриват като съществена, характерна и трайна
особеност от Кларк Кер (1911 - 2003). В своята статия “Балканизацията на трудовите па-
зари” от 1877 г. той ги разглежда като пазари, управлявани от специфични за всяка орга-
низация институционални трудови правила, произтичащи както от фирмените традиции,
така и от отношенията между мениджмънта и синдикатите, фирмената политика по уп-
равление на персонала и правителствената политика. Тези формални или неформални
правила именно определят кой може да се съревновава за работното място, организаци-
онната структура, която свързва отделните работни места, класификацията на длъжнос-
тите и длъжностните изисквания, структурата на заплащането, възможностите за повише-
ние и квалификация в рамките на организацията.
Правилата ограничават и конкуренцията за работните места при вътрешните трудови па-
зари. При ниските нива във фирмата, на които желаещите да работят в нея могат да пос-
тъпят на работа, фирмите наемат работници от външния трудов пазар. При по-високите
нива обаче заетите в дадената фирма са защитени от конкуренцията на тези от външните
за организацията трудови пазари; за работните места могат да се съревновават само
лица, вече работещи във фирмата, и то при строги правила, отчитащи старшинството в
организацията, трудовия опит и умения и позволяващи по-лесно движение по вертикала,
отколкото по хоризонтала. Тъй като при тези вътрешни трудови пазари работните места,
свързани с по-високите нива, се попълват изключително от работници от организацията
и често изискват специфични умения, които хората извън организацията не притежават,
вътрешната структура на възнагражденията се определя административно, но на осно-
вата на колективното договаряне.
Произходът на вътрешния трудов пазар се обяснява по различен начин от различните
икономически теории. Според представителите на Чикагската школа възникването и фун-
кционирането на вътрешните трудови пазари се свързва тясно с индивидуалния стремеж
към рационалност, но, първо, при наличието на разходи за наемането и обучението на
новите работници; и, второ, при съществуването на несигурност, асиметрична информа-
ция и опортюнизъм, които от своя страна създават необходимостите от обвързване на
заплащането и работните места като част от мотивационните схеми, търсене на осигури-
телен механизъм срещу флуктуациите на индивидуалната производителност и решаване
на проблемите, създавани от тайните договаряния и взаимосвързаните дейности с меха-
низмите на старшинството и кадровото израстване.
Ако за Чикагската школа динамиката на заплащането и кадровото развитие на вътреш-

262
ните трудови пазари се определят от индивидуалните способности и натрупването на чо-

вешки капитал, за Кеймбриджката група техни основни фактори са: първо, желанията на
мениджърите да контролират трудовия процес и да отслабят възможностите на работни-
ците за съпротива; второ, липсата на въздействие от конкурентните сили на външните
трудови пазари (такова въздействие съществува само при най-ниските нива, на които се
осъществява навлизането във вътрешния трудов пазар), което позволява структурата на
заплащането вътре във фирмите съществено да се различава от това извън тях; трето,
силно ограничената мобилност на труда (поради опасността от загуба при напускане на
фирмата на вече завоювани позиции, статут и привилегии вътре в нея); и, четвърто, фир-
мената и отрасловата печалба (ако на вътрешните трудови пазари работните заплати не
се променят в пряка зависимост от тях, работниците биха възприели равнището на въз-
награждението си за несправедливо, биха намалили усилията си в труда и така биха вло-
шили положението на самата фирма).
Според теорията за транзакционните разходи вътрешните трудови пазари са характерни
за случаите, в които съществува едновременно висока специфичност на дейността и не-
сигурност. Необходимостта от специфични умения в тези случаи е породена от специфич-
ността на фирмените технологии, формалните правила и традициите във фирмите. Както
вече установихме, при тези условия мобилността на трудовите ресурси е ограничена изк-
лючително в рамките на фирмата. Високите транзакционни разходи правят високи загу-
бите от напускането на тези, които са вътре, а онези, които са отвън, не притежават нуж-
ната специфична подготовка, за да влязат в организацията. Така границите на самата
фирма са граници и на трудовия пазар, което е и причината вътрешната организация на
труда във фирмата да се нарича вътрешен трудов пазар.
Механизмите на функциониране на вътрешните трудови пазари обаче са по-различни от
тези на класическите трудови пазари. Първо, ако при класическия трудов пазар ниските
бариери позволяват напускането, тук то е твърде скъпа реакция и единственият рацио-
нален механизъм за координация на осъществяването на сделките е механизмът на
протеста. Второ, за разлика от класическия пазар при вътрешните трудови пазари външ-
ните сигнали за равнището на заплащането и цените оказват малко влияние върху ре-
шенията. Тук трудът не е екзогенен фактор, неговият пазар се развива вътре във фирмата
и той е интегрална част от самата фирма.
Трудовите договори на вътрешните трудови пазари имат гъвкавостта на авторитарния
контракт, защото условията им са записани съвсем общо и работниците са задължени да
изпълняват нарежданията на работодателя в широко определени граници. Заедно с това
обаче, те притежават и редица особености, свързани със стремежа за намаляване на ви-
соките транзакционни разходи.
Характерна особеност на вътрешните трудови пазари е, че в трудовото договаряне при
тях се използват колективните трудови договори. Страна в тях е синдикалната организа-
ция, а не отделният работещ. Те не отменят индивидуалното договаряне между работ-
ника и работодателя, но определят неговата рамка и обвързват трудовото възнагражде-
ние с йерархичната позиция на работното място, а не с конкретния работник. Така се на-
малява значително възможността за опортюнистично поведение вследствие на специ-

фичната дейност, която работникът изпълнява. Ако все пак някой реши да се държи опор-
тюнистично, ще последва реакция не само на работодателя, но и на останалите участници
в колективния трудов договор. Това е така, защото опортюнистичните действия и непод-
чинението на колективния договор на един човек от групата, подписала и приела за из-
годни условията му, ще се възприемат от останалите като насочени срещу самия договор
и следователно срещу техните интереси.
Дългосрочните трудови отношения са следващата характеристика на вътрешните тру-
дови пазари. Те гарантират двете страни срещу възможното опортюнистично поведение
на другата, осигуряват натрупването на полезни знания и умения в хода на работата, спо-
собстват за намаляване на информационните несъвършенства за производителността на
труда, осигуряват достатъчно време на работодателя да мотивира работниците и правят
възможно на по-горните управленски равнища да се издигат хора от организацията, чи-
ито качества са добре познати. Така вътрешните трудови пазари успешно решават проб-
лема с асиметричната информация за индивидуалните способности и характеристики, ко-
гато те първоначално не са познати за работниците и работодателите.
Първо, нарастващите при тях облаги от труда представляват своеобразна форма за
скрининг на индивидуалната мобилност на работниците. Когато работата изисква нат-
рупването на специфични умения, за работодателите е по-изгодно да наемат тези канди-
дати, които имат по-ниска мобилност, тъй като те ще бъдат по-склонни да поемат разхо-
дите за формирането на специфичните умения. Предлагането на ниско първоначално
възнаграждение и обещанието то да расте в последващите периоди е оферта, която ще
привлече именно кандидатите с по-ниска мобилност и ще се стори непривлекателна за
тези с по-висока мобилност. Така работодателят ще може да разграничи по-ниско от по-
високо мобилните работници и да наеме на работа само първите.
Второ, дългосрочните трудовите отношения постепенно разкриват способностите и това
е още едно средство, което позволява всеки да се разпределя там, където производител-
ността му ще е най-висока. Механизмът за последното включва и назначаването на ново-
постъпилите на най-ниските стъпала във фирмената йерархия. Така се съкращава поема-
ният от фирмата риск от назначаването на нови служители, осигурява се приемственост и
възпроизводство на специфичните управленски фирмени активи (фирмената култура) и
се създават стимули за продължителна работа във фирмите. Това е още едно решение на
проблема за специфичните фирмени дейности. То премахва изгодността от опортюнис-
тичното поведение и намалява вероятността за напускане. Ако даден служител напусне,
на новото си работно място трябва да започне отново от най-ниското стъпало, ще загуби
постигнатите си привилегии, а икономическата ценност на натрупаните от него специ-
фични активи ще намалее.
Що се отнася до приспособяванията към изменящите се условия, вътрешните трудови
пазари разполагат със свои механизми за решаване на проблемите. Те са необходими,
тъй като силната обвързаност на интересите на работниците и работодателя и взаимният
интерес тази обвързаност да се запази правят неизгодно трудовите спорове да се решават
под заплахата на стачката или уволнението. Тъй като колективните трудови договори
представят и защитават общите интереси на работниците и работодателите, удачно е въз-
никналите трудови спорове да се разрешават по пътя на преговорите между избрани от

264
трудовите колективи и работодателите представители, които в динамичен порядък да ре-

шават възникналите проблеми. Каква е ролята на синдикатите в тях, ще разгледаме в еди-
надесета глава. Ако тези преговори не успеят да постигнат споразумение, колективните
трудови спорове могат да се решават и от доброволен арбитраж, чието решение и пред-
писание за уреждане на спора е задължително за двете страни. Арбитражът е институция,
която съществено намалява разходите по решаването на възникналите проблеми, но въп-
реки наличието дори на законова регламентация у нас, той все още няма широко прило-
жение.
Като заключение можем да отбележим, че вътрешните трудови пазари и характерните за
тях колективни трудови договори успяват в най-голяма степен да решат създадените от
ограничената рационалност и опортюнизма проблеми. Когато дейностите са твърде спе-
цифични и съществуват сериозни информационни несъвършенства, удачното решение е
да се разчита не на конкурентните механизми на външните пазари, а на вътрешните йе-
рархични трудови пазари. Така транзакционните разходи намаляват и се постига търсе-
ната ефективност.
За съжаление у нас управленската практика е далеч от този извод и въпреки разпростра-
нението им в големите фирми и бюджетните организации развитието на съществуващите
вътрешни трудови пазари е твърде слабо. Това явно е неефективна ситуация и може да
се предвиди, че с развитието на пазарната икономика и под натиска на нарастващата вът-
решна и външна конкуренция вътрешните трудови пазари в нашата страна ще придобият
познатите от световната практика характеристики и ще могат по-успешно да решават
проблемите, в които техните институции са ефективни.
11.4. Основни проблеми пред организациите и пътища за

тяхното решаване
Както установихме дотук, ограничената рационалност и опортюнизмът създават редица
проблеми и в случая с висока специфичност на дейността и несигурност изискват пазар-
ното разпределение на трудовите ресурси да бъде заменено с организационното му уп-
равление. Тези два фактора обаче продължават да действат и при вътрешна организация
и в резултат на това фирмите срещат няколко съществени проблема при преследването
на своите цели.
Първо, за да постигат максимални резултати, те трябва да са в състояние да откриват и
привличат най-подходящите работници. Асиметричната информация за индивидуал-
ните качества затруднява съществено решението на този проблем. Отчасти то може да се
търси в използването на различни видове сигнали и признаци за индивидуалната произ-
водителност. Невъзможността обаче да се наблюдават и сигнализират съществени инди-
видуални особености, като например желанието да се полагат големи усилия в работата,
намалява ефективността на сигнализирането и изисква използването и на други методи
за привличане на подходящи работници. Такъв метод е осигуряването на силни стимули
за работните места да кандидатстват най-вече високопроизводителните работници. Тези
работници обикновено имат по-добри алтернативи от нископроизводителните. Тогава,

ако при постъпване в организацията се предлагат лоши условия, те няма да желаят да

постъпят и подборът ще се прави само между кандидати с по-ниска производителност.
Начинът повече високопроизводителни работници да бъдат мотивирани да кандидатст-
ват за работата е да им се предлагат по-големи стимули. Тогава, въпреки че разкриването
на индивидуалните способности на отделните кандидати е свързано с грешки, по-висо-
кият дял на високопроизводителните работници ще увеличи средната производителност
на кандидатите и ще направи подбора по-успешен.
Втори проблем пред организациите е осигуряването на подходящото поведение от
страна на техните работници в хода на самата работа. Поради преобладаващия опортю-
низъм и ограничената рационалност работниците са в състояние да преследват личните
си интереси дори и когато това е в ущърб на интересите на организацията. Те често се
отклоняват от задълженията си, не полагат големи усилия, нарушават трудовата дисцип-
лина, с което затрудняват и другите в изпълнението на своите задължения, укриват или
изкривяват информацията, която притежават, крадат и отказват да сътрудничат на своите
колеги и да ги подпомагат. Противопоставянето на всички тези действия от страна на ор-
ганизацията е наложително, защото те влошават производителността, намаляват печал-
бите и уронват репутацията й. Отново и при този проблем единият от начините за органи-
зационна реакция е сигнализирането. Неговата цел е разкриването на индивидуалната
производителност чрез намирането на наблюдаеми индивидуални характеристики и
крайни резултати от работата, които корелират с нея. Поради отсъствието на сигурни сиг-
нали за съответствието между индивидуалното поведение и интересите на организаци-
ята обаче решаването на проблема единствено с методите на сигнализирането отново е
невъзможно. Затова заедно с търсенето на сигнали е нужно да се разработват и прилагат
схеми за стимулиране и мотивиране на труда. Освен възнаграждението важни стимули
са и непаричните аспекти на труда, включващи непаричните условия на труд и човешките
отношения в организацията.
Третият проблем пред организациите е текучеството. Ако то не нанася загуби за органи-
зацията, няма да възникват сериозни проблеми. В този случай най-подходящата страте-
гия е да се поддържат ниски стимулите у работниците да запазват работните си места и
персоналът да се подменя често. В много случаи обаче напускането създава значителни
вреди на организациите. Причините са две. От една страна то ги принуждава да изразход-
ват много средства, за да подберат и наемат нови работници, с които да се заменят на-
пусналите. От друга страна новите работници няма да притежават нужните специфични
за дадената организация умения и за да станат толкова производителни, колкото старите,
ще е необходимо време и специално обучение. Въпреки възможността част от разходите,
свързани с наемането и обучението на новите работници, да бъдат прехвърлени върху
самите тях, организациите също поемат значителна част тези разходи. Според някои изс-
ледвания само преките загуби от текучеството са на стойност от 25 % до 30 % от годишното
възнаграждение на работещия. Като към тази сума се прибавят вредите от пропуснатите
приходи, влошеният климат и морал в предприятието и пострадалата репутация на рабо-
тодателя, общите загуби нарастват многократно. Особено големи са те при специалистите
и висококвалифицираните кадри и някои количествени оценки сочат, че в САЩ напуска-
нето на десет квалифицирани работници създава за работодателя средна загуба от един

266
милион долара. Тези големи загуби мотивират организациите да ограничават текучест-

вото на работната ръка. Пътищата за това са удачният подбор и ориентация на персонала,
осигуряването на подходяща производствена подготовка и мотивирането на работниците
да не напускат чрез увеличаването на сегашната и бъдещата ценност на работното място.
Накратко, и трите основни проблема пред организациите – подборът, поведението в хода
да работата и ограничаването на текучеството – изискват сходни решения. Те са в търсе-
нето на сигнали и стимулирането.
ОБОБЩЕНИЕ
1. Ако съществува висока специфичност на активите, непълна информация и чести
взаимоотношения между страните в сделките, транзакционните разходи са
твърде високи. Това води до пазарни провали и налага пазарните механизми да
се заменят с механизмите на "видимата ръка".
2. Непазарните механизми се основават на централизираните решения, използват ко-
личествени, а не ценови сигнали, и прилагат като средства за мотивация компен-
сациите и контрола. Йерархичната централизирана организация има сериозни
предимства когато: пазарните договори са свързани със значителен риск и тър-
сещите труд са склонни да поемат част от този риск; технологията е неделима и
йерархичната структура може да осъществява ефективен контрол върху поведе-
нието на работещите; специализацията на труда увеличава значително произво-
дителността на труда, а отделните специализирани звена извършват специфични
дейности; се изискват специфични умения и са нужни гаранции за възвръщае-
мостта от направените в тях инвестиции; съществуват големи разходи по инфор-
мационните канали.
3. Основните ограничители на размера на непазарното разпределение на ресурсите
са бавната адаптация на централизираните решения към промените в условията,
наличието на собствени бюрократични разходи и неуспехът им в осигуряването
на силна мотивация и реализация на предимствата от мащабното производство.
4. Вътрешните трудови пазари и характерните за тях колективни трудови договори
успяват в най-голяма степен да решат създадените от ограничената рационал-
ност и опортюнизма проблеми. Когато дейностите са твърде специфични и съ-
ществуват сериозни информационни несъвършенства, удачното решение е да се
разчита не на конкурентните механизми на външните пазари, а на вътрешните
йерархични трудови пазари. Така транзакционните разходи намаляват и се пос-
тига търсената ефективност.
5. Специфичността на дейността и несигурността създават проблеми и при централи-
зираните решения. Сред основните проблеми, които фирмите трябва да решават
са подборът, поведението в хода да работата и ограничаването на текучеството.
Техните решения са в търсенето на сигнали и стимулирането.

Външни ефекти и публични блага 267
• Знаете кога възникват външни ефекти и можете да ги класифицирате.

• Познавате последиците от външните ефекти върху ефективността и мето-
дите за тяхното преодоляване чрез използването на подхода на Пигу, подхода на
Коуз и въвеждането на ограничения и забрани.
• Познавате теоремата на Коуз и ще разберете възможностите и ограничени-
ята на частно договорените решения за постигането на икономическа ефектив-
ност.
• Можете да класифицирате икономическите блага и спецификата сред тях на
публичните блага.
• Знаете как се определя оптималното количество на публичните блага позволя-
ващи изключване и колко лица да бъдат допускани до потреблението им.
• Знаете при какви условия възниква проблемът за гратисчията, кога той е силен
и изисква финансирането да се решава в рамките на политическия процес и да раз-
чита на задължителни вноски.
• Разбирате ограниченията на политическите решения на въпроса за финансира-
нето на публичните блага и тяхната зависимост от вкусовете и поведението на
медианния избирател.
Досега изключвахме от анализа стоките и ресурсите, чието потребление от даден иконо-

мически агент оказва влияние върху полезността и производствената функция на други
икономически агенти. В икономическата литература резултатите от такова влияние са из-
вестни като външни ефекти (externalities). Те съвсем не са рядкост, изследването им зас-
лужава внимание и затова настоящата последна тема е свързана с тях.
Първо, ще опишем ситуациите, в които възникват външни ефекти и ще определим тех-

268
ните последици за ефективността. След това ще посочим основните начини за неутрали-

зиране на отрицателните им страни, като ще диференцираме двата основни подхода, из-
ведени от Артър Пигу (1877 – 1959) и Роналд Коуз. Накрая ще разгледаме една интересна
група от стоки, известна като публични (обществени) блага. Ще посочим техните характе-
ристики, проблемите в производството им и начините за тяхното осигуряване.
12.1. Външни ефекти

Ние и досега разглеждахме някои последици от дадени действия върху тези, които не са
ги предизвикали. Така например, ако голяма група увеличи търсенето си на олио, цената
на олиото ще се повиши и тогава всички ще трябва да го купуват при по-високата цена. В
случая по-голямото търсене от тази група ще окаже отрицателно въздействие върху оста-
налите потребители. Това въздействие обаче не може да се характеризира като външен
ефект, тъй като то е следствие от действието на пазарните сили, а не се осъществява вън
и независимо от тях.
Според техния резултат външните ефекти
12.1.1. Класификация на външните ефекти се класифицират като положителни или
като отрицателни.
Отрицателните външни ефекти са свързани с наличието на външни разходи, или вреди.
Това са тези външни ефекти, при които потреблението или производствената дейност на
един индивид или група води до отрицателни последици върху други потребители или
производители, за които последните не са компенсирани. От това определение се вижда,
че, от една страна, отрицателните външни ефекти могат да възникват както в резултат от
потреблението, така и в резултат на производството, а от друга страна, могат да оказват
влияние както върху потреблението, така и върху производствената дейност на засегна-
тите.
Първият вид отрицателни външни ефекти са тези, които възникват от потреблението и
оказват влияние върху потреблението. Примери са: опашките в магазините (всеки, който
е по-напред, оказва отрицателно въздействие върху тези, които са по-назад), тютюнопу-
шенето (цигареният дим причинява вреди на непушачите), задръстванията по пътищата
(появата на всеки нов автомобил създава неприятности на останалите водачи и живее-
щите около пътя като намалява средната скорост на движение, увеличава пътните раз-
ходи, повишава риска от катастрофи и замърсява въздуха), строителството на къща, скри-
ваща панорамния изглед на съседите, любителското отглеждане на пчели, които безпо-
коят живеещите в района семейства, дразнещата с високите си децибели музика и т.н.
При всички тях потреблението на даден индивид или група от хора причинява вреди
върху потреблението на друг индивид или група, без да ги компенсира за това.
Вторият вид отрицателни външни ефекти са тези, които възникват от потреблението, но
въздействат върху производствената дейност на засегнатата страна. Такива са например
ефектите върху собственика на хотел от високата къща на съседа му, която скрива краси-
вия изглед, от шума, който той му причинява и от неугледния вид на градината му. При-

съствието на такъв съсед ще ограничи броя на гостите в хотела и така ще окаже отрицате-
лен ефект върху производствената дейност на собственика му.
Третият вид отрицателни външни ефекти възникват в производството и оказват влияние
върху производството. Тук и причинителят, и засегнатият са производители. Например,
ако единият производител замърсява въздуха и водата, а намиращият се до него произ-
водител използва в производството си само чист въздух и вода, първият създава отрица-
телен външен ефект за втория. Изхвърлените от корабите отпадъци в морето замърсяват
водата и плажовете. Така те оказват отрицателни ефекти както за туристическите фирми,
така и за професионалните рибари.
Последният пример може да се използва и за илюстриране на четвъртия вид отрицателни
външни ефекти - тези, които възникват в производството и оказват влияние върху потреб-
лението. Отпадъците на корабите са свързани с негативни последици не само за произ-
водителите и фирмите, но и за отделните потребители - хората, които ценят слънчевите
бани и разходките по плажа, любителите рибари. Същото се наблюдава и при самолетите.
От една страна, всеки търговски полет създава отрицателни външни ефекти в производс-
твото, като увеличава риска за останалите търговски полети, но, от друга страна, той при-
чинява и отрицателни външни ефекти върху потреблението, като увеличава риска за лю-
бителските полети и създава нетърпим шум за живеещите в близост до летището.
В използваните примери прозира още една характерна черта на отрицателните външни
ефекти. Някои от тях оказват влияние върху един икономически агент - пушенето в стая, в
която присъства само един непушач и отсичането на дърво, което прави сянка и на съседа.
Други външни разходи могат да се понасят от голяма, но точно определена група. Пример
за това е замърсяването на околоблоковото пространство, опашките в кварталния мага-
зин и шумното слушане на музика в късните нощни часове. Трети вид отрицателни вън-
шни ефекти могат да окажат влияние върху всеки член на обществото. Пример за това са
външните разходи, свързани с използването и замърсяването на общите ресурси: почва,
въздух и вода. Рибарят, уловил много риба, оказва влияние върху всички други рибари, а
атомната централа, отровила околната среда при авария, съкращава живота на хиляди
хора.
Вторият тип външни ефекти са положителните външни ефекти. Характерното при тях е
наличието на външни ползи: потреблението или производствената дейност на даден ин-
дивид или група от хора, води до положителни последици за потреблението или произ-
водството на друг индивид или група, които не компенсират първите за получените
ползи. Тези външни ефекти също могат да възникват в потреблението или в производст-
вото и да оказват влияние върху потреблението, производството или и върху двете.
Примери за положителни външни ефекти от потреблението върху производството са лю-
бителското отглеждане на пчели, опрашващи дръвчета на съседите, които продават пло-
довете на пазара, и доброто поддържане на личната градина, с което се естетизира глед-
ката от хотела на съседа. Ако обаче собственикът на дръвчетата сам консумира плодовете
или съседът не използва къщата си за хотел или източник на наеми, тези външни ефекти
ще са възникнали отново от потреблението, но този път техният приемник ще е потреб-
лението, а не производството. Други случаи, в които и двете страни в положителния ефект

270
са потребители, са свързани с образованието (по-високото образование носи ползи не

само на този, който се е образовал, но и на цялото общество - подобрява се социалният
климат, спадат престъпността и безработицата, издига се културното равнище на наци-
ята), здравеопазването и имунизациите (по-малкият риск за заболяване на един човек
означава и по-малък риск за цялото общество) и т.н.
Примери за положителни външни ефекти, генерирани в производството, са пречиства-
нето на отпадните води, плажовете и пристанищните райони, построяването на голям
универсален магазин, създаващ пазар, на който могат да излязат много дребни търговци,
изграждането на модерна дискотека, при което значително се увеличават клиентите на
близките хотели, ресторанти и платени паркинги. Положителните външни ефекти от про-
изводствената дейност могат да оказват влияние отново както върху потреблението, така
и върху производството.
Външните ефекти са много разнообразни и се срещат в редица области. По-горе се огра-
ничихме в една доста тясна група от примери, за да открием по-ясно още една тяхна осо-
беност. Тя е в това, че типът на външния ефект не зависи от самата дейност, а се опре-
деля от предпочитанията на неговия приемник. Едно и също действие може да предиз-
вика както положителен, така и отрицателен ефект. Да вземем за пример упражненията
по цигулка на живеещия в панелен блок човек. За някои от неговите съседи тези упраж-
нения ще носят удоволствие и външни ползи, но за други ще бъдат истински тормоз и,
следователно, значителен външен разход. Тази нехомогенност в оценките на хората е ха-
рактерна дори за цветята. Вашата цветна алея ще създава положителни външни ефекти
за съседа, който е голям техен любител и който вероятно ще ви насърчава да отглеждате
колкото може повече цветя. (Той би максимизирал своята полезност, ако вие отглеждате
само цветя, а той само домати. Така ще получава отново удоволствието си от цветята, но
ще има и една стока, удоволствието от която няма да може да изпита, ако тя не е в него-
вата градина). Обратно, ако другият ви съсед е алергичен към цветята, вашата цветна гра-
дина ще бъде за него източник на отрицателни външни ефекти.
За да установим какви са последиците върху
12.1.2. Външни ефекти и ефективност ефективността от появата на външните ефекти
ще разгледаме модела на пазарното търсене и
предлагане на създаващата външния ефект
стока. На фигура 12-1(а) е представен случаят с наличието на външни разходи на пазара
на благото Q. Както вече посочихме, тези разходи не се понасят от производителите и,
следователно, не се отчитат от тях, но са от значение за обществото. В своите решения
производителите изхождат от пределните си разходи и кривата на тяхното предлагане
съвпада с тази на частните им пределни разходи MPC (marginal private costs). При налич-
ното пазарно търсене D, определено от пределните ползи за обществото MSB (marginal
social benefits), пазарното равновесие е в т. EM. В него се потребява количество QM, а па-
зарната цена е PM.
Това количество обаче е твърде голямо от гледна точка на обществото. При отрицателни
външни ефекти пределните обществени разходи са по-високи от пределните частни раз-
ходи и разликата между тях е точно пределния външен разход. Така кривата на предел-
ните обществени разходи MSC (marginal social costs) е повдигната нагоре спрямо кривата

на пределните частни разходи MPC и вертикалното разстояние между тях е равно на пре-
делния външен разход MEC (marginal external cost). Оптимално за обществото би било
производството, при което пределният обществен разход е равен на пределната общест-
вена полза.
Фигура 12-1. Последици за ефективността от наличието на външни ефекти
MSC
P P
S=MSC
S=MPC MEB
ES PS ES
MEC
PS MSB
PM EM
PM EM
D=MSB D=MPB
0 QS QM 0 QM QS Q
(а) (б)
На фигурата тази оптималност се постига с равновесието в т. ES, в която се произвеждат QS
единици от продукта. Поради отрицателния наклон на кривата на търсенето, QS винаги е
по-малко от QM, което означава, че при наличието на външни разходи се произвежда
повече от ефективното количество. Стремежът на производителите да преследват лич-
ните си интереси води до загуба на обществен излишък. На фигурата тя е илюстрирана с
триъгълника ESEMA. Не е трудно да се установи, че колкото търсенето и предлагането на
продукта са по-еластични, толкова по-голямо ще бъде разминаването между оптимал-
ното за производителите количество и количеството, което е обществено желано.
Фигура 12-1(б) илюстрира последиците от наличието на положителни външни ползи в
потреблението. На нея пределните ползи за обществото от създаващата положителен
външен ефект стока Q са дадени с кривата MSB, а кривата на търсенето, отразяваща пре-
делните частни ползи, е MPB (marginal private benefits). Тъй като разликата между пре-
делните частни ползи и пределните обществени ползи е точно пределната външна полза,
кривата MSB е повдигната нагоре спрямо кривата MPB и вертикалното разстояние между
тях е равно точно на пределните външни ползи. В този случай пазарът е в равновесие в т.
EM и осигурява производството на QM единици продукция. Това количество е твърде
малко от гледна точка на обществото. При него пределните обществени ползи са по-ви-
соки от пределните обществени разходи и не се реализират възможните чисти ползи от
по-нататъшното производство. Белегът за наличието на нереализирани предимства за об-
ществото от размяната е триъгълникът EMAES. Неговата площ представя загубата на ефек-
тивност от наличието на външните ползи.
Неефективността на пазарите при външни ефекти е пазарен провал и поставя въпросите
как да се ограничат твърде големите стимули за производството на създаващи отрица-

272
телни външни ефекти стоки и как да се увеличат твърде малките стимули за производст-
вото на стоки, носещи положителни външни ефекти.
Класическите способи за решаването на пробле-
12.1.3. Реакции на външните ефекти мите с външните ефекти са свързани с името на
английския икономист Артър Пигу. Той считал, че
държавната намеса под формата на данъци и
субсидии е тази мярка, която може да възстанови ефективността на пазарите, в които съ-
ществуват външни вреди или ползи.
При наличието на външни разходи проблемът е, че се произ-
12.1.3.1. Подходът на Пигу вежда твърде много от стоката. Това може да се коригира с нала-
гането на данък, чиято цел е да изравни частните с обществените
разходи. При това положение кривата на пределните частни разходи ще се премести на-
горе докато съвпадне с кривата на пределните обществени разходи. Така, вместо да от-
читат външните разходи, които създават, производителите ще отчитат равните на тях да-
нъци и ще произвеждат ефективното от гледна точка на обществото количество. Този спо-
соб за неутрализиране на отрицателните външни ефекти е илюстриран на фигура 12-2(а).
Фигура 12-2. Неутрализиране на отрицателните външни ефекти в производството с въ-
веждането на данък
MSC=MPC+MEC=
P MPC’=MPC+MT Лв.
MC
MPC
ES Данък=MEC
PS
MB=MEC
PM EM
D=MSB
0 QS QM 0 пречистване
(а) (б)
На нея е представен пазарът на електроенергия от ТЕЦ, чието производство замърсява
околната среда със серен двуокис и създава отрицателни външни ефекти на всички, жи-
веещи около централите. Пределните обществени разходи за производството са дадени
с кривата MSC, пределните частни разходи на производителите с MPC, а пределните об-
ществени ползи от електроенергията с MPB. Вертикалното разстояние между MPC и MSC
е пределният външен разход MEC, създаващ отрицателния външен ефект на замърсява-
нето. При липса на данъка, пазарното равновесие ще бъде в т. E M и ще се произвежда
твърде много електроенергия. За да се ограничи това производство в рамките на ефек-
тивното трябва да се наложи данък, чиято пределна ставка е равна на пределния външен
разход. Този данък ще придвижи кривата на MPC нагоре до MPC' и тя ще съвпадне с кри-
вата на MSC. Така пазарното равновесие ще се премести от т. EM в т. ES и произвежданото
количество ще бъде равно на обществено желаното.

Възстановяването на ефективността за обществото е само една от последиците на данъка.

Второ негово следствие е, че събраните чрез него средства осигуряват оптимално замър-
сяване със серен двуокис. Забележете, че при новото пазарно равновесие ES замърсява-
нето все още съществува. Така оптималното от гледна точка на обществото е не това про-
изводство, при което няма външни разходи, а това, при което тези външни разходи са
оптимални. На фигура 12-2(б) е потърсено оптималното замърсяване.
В нея по хоризонталната ос се измерва степента на пречистване на серния дим от ТЕЦ, а
по вертикалната се отчитат пределните ползи MB и пределните разходи MC от това пре-
чистване. Пределната полза от пречистването е равна на избегнатия постоянен пределен
външен разход от замърсяването: MB=MEC. А тъй като всяка следваща степен на пречис-
тване изисква все по-големи разходи, кривата на пределните разходи по пречистването
MC ще има положителен наклон. Кое равнище на пречистване ще бъде тогава оптимал-
ното? Ако MB>MC, пречистването ще бъде твърде малко. Ако MB<MC, пречистването ще
бъде твърде голямо. Само ако MB=MC, пречистването ще бъде оптимално. Така устано-
вяваме, че за да бъде пречистването оптимално следва пределните разходи за него да са
равни на пределните външни разходи от замърсяването. Ако събраните от данъка средс-
тва отиват за пречистване, равнището на данъка, при което той е равен на пределния вън-
шен разход, ще бъде точно достатъчно за оптималното пречистване.
Анализът на фигура 12-2(б) подсказва и още два начина за решаването на проблема с от-
рицателните външни ефекти. Първо, ако държавата знае какво е ефективното равнище на
замърсяване, тя може да наложи задължителен стандарт. При това положение тя гаран-
тира необходимото опазване на околната среда, нещо което не е сигурно, че ще се пос-
тигне при данъка: производителите могат да си плащат данъците и да продължават да
замърсяват. Второ, вместо да налага количествените ограничения на стандарта тя може
да наложи данък на вредните производства, но да приложи и механизъм за намалява-
нето му, при условие, че производителите самостоятелно въвеждат технологии за пре-
чистване. Ако съкращаването на данъка е по-голямо от разхода за подобряването на пре-
чиствателните технологии, производителите ще имат силни стимули сами да ограничават
външните разходи, които иначе биха причинили.
Възможните реакции при наличието на положителен външен ефект в потреблението са
илюстрирани на фигура 12-3.
Нека на нея е представен пазарът на образование. Кривата MPB дава пределните ползи
за тези, които се учат, MSB - пределните ползи за обществото, а MSC - пределните общес-
твени разходи на него. Наличието на положителните външни ефекти от образованието
води до разминаването на MSB и MPB, при което вертикалното разстояние между двете
е точно равно на пределните външни ползи. Така от гледна точка на обществената ефек-
тивност, пазарното равновесие в т. EM осигурява твърде ниско равнище на образованост.
Първият начин за коригирането на неефективния пазарен резултат е свързан със субси-
дирането на търсещите образование, т.е. учащите се. Той е илюстриран на лявата диаг-
рама. Ако стойността на субсидията е равна на пределната външна полза, въвеждането и
ще доведе до това, че за всяко равнище на образование хората биха заплатили сумата от
тяхната частна полза и външната полза за обществото. Така MPB ще се повдигне нагоре

274
на разстояние, равно на пределната външна полза и ще съвпадне с MSB. В резултат па-

зарното равновесие със субсидията ще съвпадне с оптималното за обществото и ще се
осигури ефективното равнище на образование.
Фигура 12-3. Стимулиране на създаването на положителни външни ефекти със суб-

сидиране на потреблението и производството
P MSC
P
PS ES MSS=MPC
EM PS ES Субсидия
PM MSB
MPC’
PM EM
Субсидия
MSB
MPB
MPB
0 QM QS Q 0 QM QS Q
(а) (б)
Същият ефективен краен резултат може да се постигне и със субсидия към предлагащите
образование в размер, равен на стойността на положителния външен ефект от образова-
нието. На фиг. 12-3(б) тази субсидия съкращава разходите на образователните звена и
премества кривата на пределните им разходи от MPC в MPC', при което новото равнове-
сие в т. E (там MPB=MPC') осигурява точно ефективното равнище на образование. Инте-
ресното в случая е, че поетите от държавата част от разходите се разглеждат от образова-
телните звена като външни разходи. Тези разходи създават изкуствен отрицателен вън-
шен ефект, който, компенсирайки наличието на положителния външен ефект, води до
ефективност на пазарния резултат.
Макар теоретично използването на данъци, стандарти и субсидии да коригира пазарната
неефективност при наличието на външни ефекти, на практика тези схеми често се прова-
лят в постигането на ефективност. Причините за това са две.
Първата от тях е, че държавата не разполага с необходимата информация за стойността
на външния ефект. Понякога тази информация изобщо не съществува: ако науката не е
открила вредните или положителните въздействия, те просто не могат да се отчетат. Друг
път външните ефекти се познават, но не могат или е твърде скъпо да се измерят и оце-
нят парично. Това се отнася например за повишения риск, влошеното здраве, по-доброто
или по-лошото настроение и т.н.. Проблемът се усложнява още повече, ако отчетем, че
размерът на външните ефекти зависи и от такива фактори като периода от времето, реги-
она, кой точно е приемникът, както и това, че разходите за неутрализирането им не са
постоянни. При това положение налагането на недиференциран данък, стандарт или суб-
сидия, означава използването на една и съща мярка в различни ситуации и в огромния
брой случаи не може да постигне теоретичната ефективност. И, не на последно място,
държавата не разполага с нужната и информация, защото тя е в ръцете на страните във
външното взаимодействие, но последните имат силни стимули да не я предоставят на

държавата. Причинителите на отрицателния външен ефект например винаги ще желаят

да занижават стойността на външния разход, а приемниците - да го завишават. В случая
се създава един "соломонов проблем": двете страни имат информация за ефекта, но не
желаят да я предоставят в достоверен вид, или дори едната от тях да предпочете да нап-
рави това, не съществува начин, по който тя да докаже обективността си.
Втората причина за неуспеха на правителствената намеса във външните ефекти произтича
от това, че те водят до противопоставяне на интересите на въвлечените страни. Ако нап-
ример се наложи данък или стандарт за изхвърляните емисии от серен двуокис, живее-
щите около ТЕЦ ще бъдат по-добре, но производителите, които ще увеличат разходите
си, работниците, които ще получават по-ниски заплати или ще загубят работните си места,
и потребителите, които ще трябва да плащат по-големи сметки за електричество, ще бъ-
дат по-зле. Конфликтността в интересите на двете групи ще затрудни много вземането на
решение, а политическият процес може да доведе дори до грешен избор. Ако губещите
от държавната намеса губят по-малко отколкото печелят печелившите от нея, намесата
трябва да се осъществи. Ако обаче броят на губещите е по-голям от броя на печелившите,
тази необходима и подобряваща ефективността намеса няма да се реализира.
Провалите на държавната намеса водят до логичния въпрос: След като държавата не
може да реши добре проблемите поради липса на информация и конфликтност на инте-
ресите на участващите във взаимодействието страни, не могат ли самите тези участници
да ги разрешат? Те разполагат с нужната информация, познават и по-пълно от държавата
могат да съгласуват интересите си. Отговорът на този въпрос за първи път е предложен
от нобеловия лауреат Роналд Коуз.
В своята класическа статия от 1960 г. "Проблемът за обществения
12.1.3.2. Подходът на Коуз разход" Роналд Коуз изхожда от реципрочния характер на външ-
ните ефекти. Например, ако пасейки своето стадо овчарят унищо-
жава част от люцерната на земеделеца, то той му създава отрицателен външен ефект.
Класическото решение на Пигу в случая е създателят на този ефект, овчарят, да бъде ог-
раничен в дейността си чрез налагането на данъци и регулиране. Проблемът обаче е в
това, че с решението се накърняват неговите интереси. Ако той ограничи външното си
въздействие, неговата печалба ще намалее, а ако не го ограничи - ще намалее печалбата
на земеделеца. Каквото и да се направи, единият от двамата ще бъде по-зле.
Тъй като не съществува решение, при което и двамата максимизират ползата си, дейст-
вителният икономически проблем е в това да се намери решението, с което се причиня-
ват възможно най-малките вреди и се избягват по-големите вреди. Могат ли страните
във външния ефект сами да стигнат до такова решение, зависи ли то от собствеността и
доколко е ефективно са въпросите, на които отговаря Коуз. Неговият подход, приложен
към примера за овчаря и земеделеца, е илюстриран на фигура 12-4.
По хоризонталната ос се измерва броят на създаващите отрицателния външен ефект
овце. Кривата MB отразява пределната полезност за овчаря от всяка следваща овца, т.е.
допълнителната печалба от нея. Така овчарят получава най-голямата обща печалба COB,
ако отглежда OB единици овце. Всяка овца обаче унищожава част от люцерната, като кол-
кото повече са овцете, толкова по-голяма ще бъде допълнителната загуба за земеделеца

276
от допускането на всяка следваща овца. На фигурата тази допълнителна загуба за земе-

делеца от допълнителната овца е представена с кривата MC. При условие, че овчарят мак-
симизира печалбата си, загубата на земеделеца е максимална, а нейната стойност се из-
мерва с площта OBD.
Фигура 12-4. Възможности за частни договаряния при отрицателни външни

ефекти и теорема на Коуз
MB
MC D
C MC
MB
E
*
0 A B бр. овце
Графичният модел убедително демонстрира реципрочността на външния ефект. Ако ов-

цете навлизат безпрепятствено в люцерната, земеделецът ще загуби стойността OBD, но
ако нито една овца не бъде допусната, овчарят няма да реализира печалби на стойност
COB. Така при увеличение на овцете губи земеделецът и печели овчарят, а при намале-
нието им - губи овчарят и печели земеделецът. Какъв е оптималният брой овце?
Отговорът зависи от ползите и загубите от всяка овца и може да се намери по два пътя:
колко овце е оптимално да се допуснат и колко овце е оптимално да не се допуснат. Ако
ползите от допускането на всяка са по-големи от загубите, които причинява, допускането
увеличава чистата полза и осигурява движение към ефективността. Всяка овца до OA дава
повече ползи за овчаря, отколкото вреди за земеделеца и, следователно, трябва да бъде
допусната. При по-голям брой от OA обаче ползите за овчаря стават по-ниски от загубите
на земеделеца и допускането намалява ефективността. Оптималният брой овце се полу-
чава при OA единици. До същия извод може да се стигне и по втория път, търсещ отговор
на въпроса колко овце е оптимално да не се допуснат. От всичките OB единици, които
овчарят желае да отглежда, не трябва да се допускат AB единици. При всяка от тях ползата
от недопускането и (намалената загуба на земеделеца) е по-голяма от вредата (пропус-
натата печалба за овчаря). Така отново оптималният брой овце е OA. При него пределните
ползи от дейността са равни на пределните и външни разходи и се избягва по-голямата
от двете нежелани последици на външния ефект. Ще се достигне ли при преговорите
между двамата до този ефективен резултат? За да отговорим ще разгледаме два случая.
Първият - когато овчарят има права върху земята. Използвайки пълно тези права и мак-

симизирайки печалбата си, той нанася вреди върху земеделеца на стойност OBD. Земе-
делецът обаче може да минимизира своята загуба като предложи на овчаря следната
сделка: овчарят да съкрати броя на овцете на OA, а нереализираната печалба от EAB да
бъде покрита от земеделеца. Тази сделка ще осигури точно ефективния брой овце. Тя е
изгодна за овчаря, тъй като той отново ще получава максимално възможната сума COB:
COAE от отглежданите OA единици овце и EAB от плащането на земеделеца. Тя е и мак-
симално изгодната за земеделеца, тъй като сумата, която той ще плати за недопускането
на всяка овца от региона AB, е по-малка от вредата, която би получил при допускането й
и общата му загуба няма да е OBD, а минимално възможната OBE: OAE от допуснатите OA
единици овце и ABE за недопускането на останалите.
Интересното е, че същият оптимален резултат в т. E ще се повтори и ако земеделецът има
правата върху земята. Недопускайки овцете на своята земя, той би намалил общите си
загуби с OBD, но би причинил вреди на овчаря за сумата COB. Последният може да сък-
рати максимално тези вреди като предложи следното споразумение: да се допуснат OA
единици овце, а нанесените от тях вреди OAE да бъдат възмездени. Тази сделка ще е из-
годна за земеделеца и ще минимизира нереализираните печалби на овчаря: вместо COB
те ще бъдат минимално възможните OBE: OAE за реализиране на споразумението и ABE
от недопуснатите AB единици овце.
Както се установи, и в двата случая договарянето между двамата води до допускането на
точно оптималния брой овце и осъществява ефективното равновесие в т. E. Единственото
условие за това е разходите по договарянето, осигуряването и изпълнението на споразу-
мението (транзакционните разходи) да са достатъчно ниски. Но в зависимост от това кой
има правата върху земята, се извършва и едно преразпределение на благата. В първия
случай е по-добре да сте овчар, а във втория - земеделец. Възможността за получаването
на допълнителни облаги подтиква всяка от страните да се стреми към правата върху зе-
мята и позицията тя да бъде възмездяваната. Това значително усложнява договарянето,
води до безкрайни спорове за това кой има правата върху земята и увеличава значително
транзакционните разходи. Решението на този проблем отново е свързано с намесата на
държавата. Тази намеса обаче не се състои в някакво посредничество или самостоятелно
определяне на крайното решение. Единствената функция на държавата в случая е точното
описание на собственическите права върху земята и тяхното гарантиране. Ако собствени-
кът е известен и са ясни неговите права, възможните реакции на външния ефект силно се
ограничават, транзакционните разходи намаляват значително и бързо се достига до реа-
лизирането на едно от двете описани споразумения. Най-важното при това е, че равно-
весието, което ще се постигне, винаги е оптималното и не зависи от факта кой е собстве-
никът.
Правата върху собствеността могат да принадлежат дори на трета страна, неангажирана
пряко във външното взаимодействие. В случая тази трета страна е способна да извлече
облаги за самата себе си от решаването на проблема. Примерите за намеса на трета
страна са широко разпространени. Ако сте собственик на хотел, ресторант или някакво
транспортно средство, бързо ще откриете, че разделянето на пушачите от непушачите, с
което решавате проблема с отрицателните външни ефекти от пушенето, може да увеличи
значително печалбите ви. При това разделяне пушачите и непушачите ще се чувстват по-

278
добре, няма да се карат помежду си и ще са склонни да ви платят повече. В случая вашата

допълнителна печалба представлява обществената оценка за избягнатото външно въз-
действие.
Изводите от подхода на Коуз са обобщени в т.нар. теорема на Коуз: Ако страните, засег-
нати от един външен ефект, могат да се договарят при ниски транзакционни разходи,
резултатът от преговорите е ефективен и не зависи нито от уменията на всяка от стра-
ните, нито от активите, които притежават. Напротив, единствено ефективността опре-
деля крайния резултат, а другите фактори засягат само разпределението на разходите и
ползите от решението.
Теоремата на Коуз води до изключително важния извод, че при ниски транзакционни раз-
ходи е възможно да се достигне до ефективно решение на проблемите с външните
ефекти и без пряка намеса на държавата. Така се избягват всички вече посочени "прави-
телствени" грешки от липсата на точна информация, невъзможността тя да се осигури и
недостатъците на обществения избор. Потенциалните предимства на частно договоре-
ните решения не могат да се реализират само при наличието на високи транзакционни
разходи. Такива съществуват в четири случая.
Първият случай е този, при който имаме неустановени права на собственост или неефек-
тивното прилагане на законите в защита на тези права. Такива са случаите с общите ре-
сурси: въздух, водоеми, реки, плажна ивица, полезни изкопаеми, горски масиви, ефир.
При някои от тях проблемът може да бъде решен чрез предоставянето на права под фор-
мата на концесия. Примери са концесиите върху ефира, водоемите, риболова, плажната
ивица, газовите находища, ловните паркове.
При други, като въздуха, това не е технически възможно и разумно. Изходът при тях е
обществената собственост и предоставянето или продажбата на правата за използването
им. Пример в това отношение са продажбите на права за замърсяване на въздуха чрез
търгове на квоти за емисии на въглероден двуокис. При тях държавата първо трябва да
определи оптималното замърсяване на въздуха, или на Парето-оптималното ниво на про-
изводство. Това изисква анализ на разходите и ползите и намирането на равнището, при
което пределните ползи и разходи от замърсяването са равни. Втората стъпка е създава-
нето на пазар за продажбата на определените вече права за замърсяване, където те ще
станат собственост на производителите, предложили най-високите суми. Забележете, че
тук допълнителните разходи на производителите за замърсяването не се определят с ре-
шение на държавата, а от пазара. Това е много коректен механизъм, в сравнение с данъ-
ците, които ще разгледаме по-нататък, тъй като изключва необходимостта държавните
експерти да определят размера на пределните външни разходи за да могат да изчислят
размера на данъка. Особено големи предимства той има при инфлация: търговете авто-
матично привеждат цените в съответствие с покупателна способност на парите, докато
при данъка е необходимо индексиране и най-вероятно законодателни промени на раз-
мера на данъка.
Пазарният механизъм за разпределение на обществените ресурси чрез продажба на
права гарантира, че те ще попаднат в ръцете на производителите, използващи ги по най-
ефективен начин, и със сигурност ограничава замърсяването в желаните граници (нещо,

което не се постига със задължителните стандарти и данъците). Освен това след като по-
лучат разрешенията собствениците им могат да ги търгуват помежду си. Подобно реше-
ние създава пазар за външните ефекти, който оценява по-точно от държавните бюрократи
тяхната стойност. Наличието на точна пазарна оценка за външния ефект, от друга страна,
и необходимостта техният създател да заплаща тази оценка, превръщат ефекта от външен
във вътрешен и така, изравнявайки частните и обществените разходи, го неутрализират.
Вторият случай на високи транзакционни разходи и провал на частно договорените реше-
ния на външните ефекти възниква при наличие на много страни във взаимодействието.
Изходът тук е във формирането на две коалиции или групи, свеждащи ситуацията около
всеки един външен ефект до двустранна. Проблемът е в това, че конституирането на тези
групи също изисква разходи. Когато те са високи, отново е необходима държавната на-
меса. Нейните демократични институции могат да се разглеждат като представителни за
интересите на населението. Така, вместо по отделния въпрос да се формират две проти-
вопоставящи се групи в цялото общество, достатъчно е да се формират такива в Народ-
ното събрание. Последното е свързано с много по-ниски разходи, защото едно е да се
образуват коалиции между двеста и четиридесет души, съвсем друго - между седем ми-
лиона. В този случай обществените институции намаляват значително транзакционните
разходи и помагат за достигането на ефективното решение. За съжаление подобен под-
ход не може да се използва когато на практика всеки отделен индивид може да създава
външни ефекти за околните. Типични примери за това са състоянието на бедните и бези-
мотните, образоването, здравеопазването, грижите за децата. В тях поради това, че всеки
създава с поведението си външни ефекти за всички околни няма как да се формират коа-
лиции и частните решения не са в състояние да решат проблема.
Трети провал на частно договорените решения настъпва тогава, когато външните ефекти
са краткотрайни и разходите за преодоляването им са по-високи от ползите за това.
Така например, хората, чакащи автобуса на спирката, никога няма да се споразумеят по-
между си относно пушенето на спирката, имунизациите си, изхвърлянето на отпадъци
или подпомагането на най-бедния измежду тях. По същия начин и автомобилистите, ко-
ито ценят различно времето си, няма да могат да се споразумеят кой да премине първи
на едно задръстено кръстовище. Разходите по организирането на подобно договаряне
ще са много по-високи от ползите от него и пазарът на Коуз няма да може да възникне.
Вместо чрез него проблемът може да се реши със светофар или налагането на правила,
които дават предимство.
Четвърти случай произтича от асиметричната информация и е свързан със споровете
около стойността на причинените вреди. Когато отсъства обективен измерител на после-
диците, подобни спорове са чести и увеличават стойността на транзакционните разходи.
Ако вземем за пример тютюнопушенето, при него лисва обективен измерител на външ-
ните ефекти, а наличната информация е асиметрично разпределена: пределните ползи
от пушенето се познават от пушачите, а пределните разходи – от непушачите. Пушачите
ще надценяват удоволствието си от цигарите и ще настояват за по-голяма компресация
за това да ги ограничат. По аналогичен начин непушачите ще надценяват вредата от ци-
гарения дим и ще се стремят да получат по-голяма компенсация за това че са изложени

280
на него. Транзакционните разходи за създаването на пазар при тези условия ще са тол-

кова високи, че договарянето няма да има изгледи за успех. То ще бъде избягвано, тъй
като очакваните ползи от него ще са по-малки от разходите за осъществяването му. Прак-
тиката напълно доказва това. До края на двадесети век законовото право е било на стра-
ната на пушачите. Те са имали право да пушат където и колкото поискат, а непушачите са
можели да ги ограничат само срещу компенсация. Доказателства за подобни преговори
обаче няма. Същото е положението и днес, когато законовото право принадлежи на не-
пушачите: няма примери пушачите да плащат за правото да пушат.
Пети случай, в който подходът на Коуз не работи, е когато преговорите и създаването на
пазар за външните ефекти са нежелани от обществото по етични съображения. Напри-
мер, ако сте в края на една опашка можете да предложите определена сума на някой,
който е напред, за да си размените местата. Това няма да навреди на хората, които изп-
реварвате, но те едва ли ще се съгласят. Повечето от тях ще считат, че мястото на опашката
не е за продан и ще приемат като несправедливост това някой да чака по-малко от тях,
защото е купил тази привилегия с пари. Тук общественото разбиране за това кое е пра-
вилно и справедливо изключва пазарния подход. По-вероятно е да ви разрешат да ги пре-
редите без да плащате за това, отколкото ако плащате. По същия начин, ако предложите
пари на даден пушач, за да спре да пуши, вероятно той ще се почувства засегнат и ще се
обиди. По-добри шансове да го накарате да не пуши ще имате ако просто да го помолите.
По сходен начин стои въпросът и с интернализирането на външните ефекти от престъп-
ността. Тя е резултат на неспособността на държавата да наложи напълно господството
на закона и налага външни разходи на жертвите на престъпления. Последните са склонни
да платят, за да избегнат вредите от престъпните посегателства. Съществува дори и пазар
на подобни услуги, където криминални групи и лица събират рекет или договарят откуп
за похитени хора или стоки. Този пазар обаче не е съвместим с идеята за свободния пазар,
съществуването му се приема като неморално и се преследва от закона. Освен това та-
кива пазари се преследват и по чисто практични съображения: наличието им създава до-
пълнителни стимули за изнудване и похищения. Ако никой не плаща рекет и откуп, няма
да има смисъл от осъществяването им.
Много често създаването на пазар е не само несъвместимо с обществените разбирания
за границите на пазара, но и защото променя поведението на хората по нежелан начин.
Пример за това е реакцията на решението на ръководството на една детска градина в
Израел да наложи глоби на родителите, които закъсняват да вземат своите деца. Идеята
на глобите е била да ги дисциплинира и накара да не закъсняват, но резултатът е бил
точно обратния: след тях родителите започнали да закъсняват повече. Преди налагането
им те са били вътрешно мотивирани и са приемали като свой дълг да вземат навреме
децата си, а създаването на пазара чрез глобите отнема отговорността им и им позволява
да си купят по-голяма гъвкавост.
Не на последно място подходът на Коуз не работи когато собствениците мислят в твърде
кратък времеви интервал и отчитат единствено краткосрочните си интереси. Опазва-
нето на околната среда е проблем най-вече на идващите поколения, които днешното по-
коление може и да пренебрегне. Типичен пример за това е поведението на собствени-
ците на гори в планинските ни курорти и на терени по Черноморието. Според теоремата

на Коуз те би трябвало така да управляват своята собственост, че външните ефекти от

действията им да бъдат трансформирани във вътрешни. На практика обаче вместо това
наблюдаваме презастрояване, безразборна сеч на горските масиви, почти неограничаван
достъп на бракониери. В тези случаи частната собственост не отчита обществения интерес
и интереса на следващите поколения и държавата следва да се намеси с директни регла-
ментации като установи защитени територии и строги правила за застрояване.
В заключение на това кратко представяне на подхода на Коуз е полезно да се посочи една
принципна разлика в етичните последици от него и подхода на Пигу. Когато за коригира-
нето на външните ефекти се използват данъци, такси или акцизи, приходите от тях не слу-
жат за компенсация на жертвите на външните ефекти, а отиват в държавния бюджет. По-
литиката в случая е насочена към коригиране на поведението на създателя на външния
ефект. Същият трябва да заплаща данък на Пигу, който е аналогичен на плащането на оп-
ределена цена за причинения външен ефект. Тази цена не облагодетелства хората, които
понасят последиците на външния ефект и затова не променя тяхното поведение. Не така
стоят нещата при подхода на Коуз. Там, ако жертвите на външния ефект имат законовото
право, те получават компенсация за нанесените вреди. Това променя поведението им и
ги стимулира да приемат вредите до нивото на тяхното ефективно равнище. Ефектът от
подобна промяна в поведението почти винаги е социално неприемлив от етични съобра-
жения.
Например, да вземем случая, в който едно предприятие замърсява околната среда. Па-
зарната реакция по механизма на Коуз ще доведе до спад на цените на имотите в района
на замърсяването и този район ще се засели с хора, които имат ниски доходи и не могат
да си позволят да плащат високи цени за жилищата. Те ще получат компенсация за вред-
ната околна среда, във вид на по-евтини жилища, но подобна компенсация съдържа еле-
мент на принуда и има съмнителна морална стойност. Обратно, когато държавата кори-
гира проблема с регулиране, забрани и данъци, тя действа като представител на засегна-
тите, но с решенията си въздейства върху поведението на създателя на ефекта, а не ком-
пенсира засегнатите и не променя тяхното поведение в нежелана посока. Тук хората ня-
мат интерес да се преместят да живеят в засегнатия от замърсяването район с цел да по-
лучат някаква компенсация.
Сходен морален проблем възниква и когато правото е на страната на създателя на отри-
цателния външен ефект. Решението в случая е той да бъде субсидиран, за да намали рав-
нището на замърсяване. При подхода на Коуз субсидията се плаща от засегнатите, нещо
което е несправедливо, тъй като те с нищо не са заслужили положението си на жертви.
При подхода на Пигу решението е много по-справедливо – разходът за субсидията се по-
ема от цялото общество, а не само от тези които са имали лошия късмет да бъдат жертви.
Макар и държавната намеса да има предимство в осигуряването на справедливост, тя
следва да бъде много внимателна и премерена. Държавната намеса е необходими само
тогава, когато частно договорените решения се приемат за неморални или се провалят. В
този смисъл пътните знаци, правилата за движение и ограниченията на скоростта са не-
обходими и естествено приети от обществото мерки за занижаване на риска от злопо-
лука, а екологичните стандарти са най-ефективното и справедливо решение за опазва-

282
нето на околната среда. Всички те напълно основателно ограничават човешкото поведе-

ние. Проблемът е в това, че често криейки се зад обществените интереси, политици и ин-
дустриалци, водени от личните си егоистични цели, могат да се опитат да нарушат лич-
ните свободи на хората и в случаите, в които преследването им не създава външни ефекти
и не нарушава свободите на останалите индивиди. Лудвиг фон Мизес счита, че тези опити
водят обществото по пътя към робството. Направи ли се първата крачка по този път, да се
спре е много трудно. Днес такава първа крачка могат да се окажат предпазните колани в
автомобилите. Полицията твърди, че те са необходими, тъй като рискът за пътуващите
без тях е висок. Да, рискът е висок, но този риск е индивидуалният, а не рискът за остана-
лите. Обществото има право да ограничава индивида, който със своите действия създава
риск за другите, но тогава, когато той увеличава само своя индивидуален риск, намесата
и ограниченията са неприемливи. Иначе по тази логика би следвало да забраним на ал-
пинистите да изкачват върховете, на миньорите да слизат под земята, на парашутистите
да скачат и на пешеходците да ходят по улиците. Аргументът за държавната намеса и ог-
раниченията е не вредата изобщо, а вредата за останалите и то само когато липсват въз-
можности страните във външния ефект сами да уредят взаимоотношенията си по спра-
ведлив начин.
Следващият случай, при който съществува проблем с ефективността, са публичните блага.
12.2. Публични блага

Публичните блага често се разглеждат като примери за блага, създаващи положителни
външни ефекти. Подобно сравнение е възможно, но за да бъде коректно следва да отчита
едно съществено различие между тях: при външните ефекти източникът на външния
ефект се оценява различно от неговия създател и от онзи, върху когото оказва влияние.
Една е оценката на учещите за ползите от образованието, друга е оценката на общест-
вото. При публичните блага подобно разминаване в оценките за въздействието не същес-
твува. Това произтича от характеристиките на публичните блага.
Главната характеристика, отличаваща
12.2.1. Характеристики на публичните блага публичните блага е, че тяхното потреб-
ление не поражда конкуренция между
потребителите. Това означава, че коли-
чеството, което е на разположение на един индивид в същото време е достъпно и за
всички останали: ако някой потребява публично благо, това не е за сметка и не ограни-
чава потреблението на друг - другите също могат да го потребяват. Примери са плажо-
вете, спортните състезания, уличното осветление, радиото, транспортната инфраструк-
тура, пътната маркировка и сигнализация, телевизията, концертите, театъра, сигурността,
отбраната, образованието и много други. Ако отидете на плаж, други също могат да оти-
дат и да плуват, без с това да намалят вашето удоволствие. Ако слушате радио или гледате
телевизия, други също могат да правят това. Ако полицията и армията се грижат за сигур-
ността и спазването на правата ви, те се грижат за сигурността и гарантират правата и на
останалите членове на обществото. Ако отидете на футболен мач, кино, митинг или кон-
церт, друг може да направи същото. За разлика от публичните блага, потребителите на

останалите блага, наричани частни блага (private goods), се конкурират, а самите блага са
разпределени между населението и всяка консумирана единица от един потребител е за
сметка на потреблението на друг. Една дреха не може да се носи от няколко души в едно
и също време; ако един човек кара колело, друг не може да кара същото колело в същото
време; ако двама души разполагат с две чаши кафе, те не могат да изпият по две кафета.
Фактът, че потреблението на публичните блага не поражда конкуренция между потреби-
телите, разбира се, създава само потенциална възможност те да се ползват колективно.
Как и колко души ще ползват дадено публично благо ще зависи и от такива фактори като
индивидуалните вкусове и технологиите. Някои хора харесват класическа музика, а други
не. Първите ще искат да я слушат и вероятно няма да имат нищо против да я слушат за-
едно. Вторите обаче няма да искат да слушат и ще настояват или музиката да бъде спряна,
или да получат компенсация за това че са принудени да я слушат с останалите. Също дали
музиката ще се слуша колективно или не зависи и от технологиите. Допреди няколко де-
сетилетия единствената възможност да се слуша класическа музика е било посещението
на концерт. Тогава слушането на музика в присъствието на други хора е било публично
благо. Днес това вече не е така: новите технологии позволяват всеки да слуша сам музика
и това превръща слушането на музика в присъствието на други хора в частно благо.
Публичните блага са много разнообразни и това налага допълнителната им класифика-
ция в зависимост от степента, в която допускат изключване на индивидите от потребле-
нието им.
Тези от тях, при които изключването е или невъзможно, или твърде скъпо, се наричат
чисти публични блага (pure public goods). При тях е невъзможно да се ограничи потреб-
лението на нито един от членовете на обществото. Примери са върховенството на закона,
конкурентният пазар, ефирните радио радио и телевизия, уличното осветление, морските
фарове, фундаменталната наука, националната сигурност и отбраната. Никой не може да
бъде изключен от приемането на радио- и телевизионните сигнали (освен когато са ко-
дирани или разпространявани по кабел), от навигацията по светлината на морските фа-
рове и от грижата на армията и полицията за сигурността (екстрадирането е твърде скъп
начин за това).
Една особеност на чистите публични блага е, че индивидуалната полза от тях не зависи от
броя на потребителите, т.е. пределната полезност от потреблението им остава неизменна
с увеличаване на броя на потребителите. Друга особеност е, че при чистите публични
блага е налице значителна непрекъсната икономия от мащаба, или увеличаваща се възв-
ръщаемост от мащаба. Тя се дължи на факта, че увеличаването на потребителите не изис-
ква допълнителни разходи, т.е. пределните разходи за потреблението на първия индивид
са равни на цената на общественото благо, а тези за всеки следващ са нула. Увеличава-
нето на броя на телевизионните зрители или радиослушатели не увеличава разходите за
разпространение на телевизионния или радио сигнал. Допълнителните разходи за пре-
доставянето на една електронна книга на още един потребител на интернет също са нез-
начителни. Нарастването на броя на населението не изисква увеличаване на разходите за
отбрана. Последните зависят от степента на заплаха от вероятния противник, междуна-
родните военни договорености, дължината на границата и големината на националната
територия, но не и от това колко души живеят на нея и се ползват от услугите на войската.

284
Кривата на пределните разходи при едно чисто публично благо е илюстрирана на фигура
12-5(а).
Фигура 12-5. Криви на пределните разходи при публични блага
MC MC
0 бр. потребители 0 бр. потребители

(а) (б)
Описаните характеристики на чистите публични блага правят не само невъзможно, но и
неефективно ограничаването или изключването на потребителите от тяхното потребле-
ние. Това е защото пределните ползи от допускането на допълнителен потребител тук
винаги са постоянни и по-големи от нула, MB>0, а пределните разходи винаги са равни на
нула, MC=0. Тъй като ефективното потребление изисква равенство на пределните раз-
ходи и цената, Р=MC, цената трябва да е нула, т.е. достъпът до чистите публични блага
да е свободен. В случая с чистите публични блага осигуряването на безплатен достъп ви-
наги представлява Парето-подобрение, тъй като от него някой печели (допуснатият пот-
ребител получава MB>0) и никой не губи (MC=0).
Това, разбира се, не означава, че подобно на разхода за потреблението, пределният раз-
ход за производството на едно чисто публично благо също ще е нула. Например предел-
ните разходи за уличното осветление (една допълнителна крушка или един допълните-
лен час осветление) не са нула, но пределните разходи за всеки следващ, който минава
под осветлението, са нула (дали по осветената улица ще минат 100 или 200 минувачи
струва еднакво). Производството на публичните блага изисква разходи, които трябва да
се финансират. Това, което не изисква разходи, е използването на чистите публични блага
и затова достъпът до тях трябва да е свободен и безплатен. Дори и да има механизъм,
който да таксува потребителите на уличното осветление и да осигурява осветление само
на платилите, той няма да е ефективен. Подобна такса (цената на потреблението) ще е
по-висока от нулевите пределните разходи за всеки допълнителен минувач и следова-
телно няма да е изпълнено условието на Парето за ефективно потребление - цената да е
равна на пределните разходи.
Различията в разходите за производството и потреблението на чистите публични блага
създава и един парадокс: от една страна, не е ефективно да се изключи никой от пот-
реблението, а от друга, не е ефективно да се произвежда, ако никой не се изключва от
потреблението. В примера с уличното осветление, парадоксът е в това, че осветлението
трябва да е безплатно за минувачите, но, ако е безплатно, няма да има как да се платят

разходите за консумативи и електроенергия. Решението на този парадокс изисква да ана-

лизираме финансирането на чистите публични блага. Това ще направим по-нататък в из-
ложението.
Когато едно благо се намира между категориите на чисто публичните и частните блага, то
се приема за смесено благо (impure public good). Примери са цялата транспортна система,
парковете, музеите, зоологическите градини, образованието, болниците, театрите и пар-
кингите.
Някои смесени блага, като например общата инфраструктура и чистия въздух за дишане,
не допускат изключване, но предизвикват конкуренция между потребителите. Често тези
блага се наричат общи блага (common goods). Потреблението им от даден потребител
намалява, но не елиминира ползите за останалите. Това позволява те да се разглеждат
като създаващи отрицателни външни ефекти. Най-често подобни ефекти са резултат от
появата на опашки, струпване на потребителите и задръствания и затова тези блага още
се наричат предизвикващи струпвания публични блага (congestible public goods). Когато
потребителите им са малко, допълнителният потребител не намалява полезността за ос-
таналите, но когато станат твърде много, тази полезност намалява и това е белег, че до-
пълнителният потребител създава отрицателен външен ефект за останалите. Подобно
развитие свидетелства, че първоначално пределните разходи за допускането на следва-
щия потребител са нула, но след определен брой потребители образувалите се опашки,
струпвания и задръствания увеличават пределните разходи за допускането на следва-
щите потребители (вж. фигура 12-5(б). Наличието на ненулев пределен разход за потреб-
лението оправдава и наличието на положителни цени за потреблението им. При чисто
публичните блага налагането на такива цени не бе ефективно, но тук е.
Таблица 12-1. Класификация на благата
Има ли конкуренция в потреблението?
Да Не
Части блага Клубни блага
лючване на потре-
Допуска ли се изк-
Да
(напр. храна и вода) (напр. образование и голф)
бителите?
Общи блага Чисто публични блага

Не
(напр. инфраструктура и (напр. национална сигурност и
чист въздух) фарове)
Друга форма на смесените блага не създава конкурентност до размера на капацитета на
предлагането им, но позволява изключване на потребителите. Примери са басейните, му-
зеите, образованието, кабелната и сателитната телевизия, печатните медии, болниците и
театрите. Възможността за изключване дава основание те да се наричат клубни блага
(club goods). Тя също позволява тяхното създаване да се финансира с доброволни вноски
от потребителите им.
Що се отнася до възможните механизми, съществуват два начина за налагане на цените.

286
Единият е директен и изисква ползващите дадено публично благо да заплащат опреде-

лена цена или такса. Например покупката на билети за посещение на музеи, кина, театри,
концерти и спортни събития, таксите за образование, тол-таксите за използване на път-
ната инфраструктура и т.н. Вторият механизъм е индиректен и използва доброволни да-
нъци. Например акцизът върху бензина, приходите от който се използват за финансиране
на поддържането на пътищата, на практика е цена за използването на пътната мрежа: тя
няма да се плаща, при положение че автомобилът не се използва. Ако цените и данъците
са правилно определени, струпванията и задръстванията могат да се избегнат, а финан-
сирането на създаването на общественото благо няма да е проблем.
Посочените характеристики на публичните блага поставят няколко въпроса: какъв брой
потребители да се допускат до тях, когато е възможно изключване, какво количество от
тях да се произвежда и как да се осигурява финансирането на предлагането им.
Въпросът за допускането на
12.2.2. Оптимален брой потребители на публич- потребителите до потреблени-
ето и оптималният им брой има
ните блага, допускащи изключване смисъл само при допускащите
изключване блага. При чисто
публичните блага този проблем не възниква, тъй като при тях ограничаването на броя на
потребителите не е нито възможно, нито ефективно. Всеки, който извлича определена
полза от потреблението им, може и трябва да ги консумира без да понася никакви огра-
ничения.
При допускащите изключване публични блага ограничаването на потреблението пред-
пазва от появата на опашки и възникването на отрицателни външни ефекти. Възможни са
два начина за ограничаване на достъпа: административен и пазарен, използващ цените
и продажбата на правата за достъп до общественото благо. Тука цените имат четири фун-
кции.
1. ограничават достъпа и по този начин възпрепятстват възможността за появата на от-
рицателни външни ефекти;
2. предоставят благото на тези, които го ценят най-много;
3. дават възможност да се осигури финансирането на предлагането на общественото
благо;
4. изравняват пределните ползи и разходи и възстановяват икономическата ефектив-
ност.
Последните три функции не се реализират добре от административното разпределение.
Нека разгледаме равновесието при пазарното разпределение чрез пример с един басейн
с постоянни експлоатационни разходи. (фигура 12-6) Да допуснем, че хората оценяват ед-
накво удоволствието от плуването и разходите, причинени от наличието на други хора в
басейна. Тогава ако плувате сам в басейна, ще трябва да поемете всички разходи. Ако
допуснете и други хора, ще можете да разделите с тях своите разходи, но ще получите и
определени психологически разходи от това, че трябва да се съобразявате с присъствието
им. Въпросът е ще допуснете ли други хора и от какво ще зависи техният брой?

Фигура 12-6. Оптимален брой на потребителите при публични блага

MB, MC
TC/2
MC
TC/3
TC/4
TC/5
*
MB
0 2 3 4 5 бр. плувци
Ако допуснете втори плувец, ползата която ще получите е съкращаването на разходите ви

за басейна наполовина, но ще имате и известни психологически разходи от присъствието
му. Ако за вас тези психологически разходи са по-малки от ползата, явно ще го допуснете.
Същата логика може да се използва и за останалите желаещи да плуват: ако ползата от
присъствието им е по-голяма от разхода, ще ги допуснете. Тъй като намалението на раз-
хода ще спада с увеличаването на броя на хората в басейна - първият е съкратил разхода
ви наполовина, вторият - на 1/3, третият - на 1/4 и т.н. - пределната полезност също ще
намалява с увеличаването на плуващите. На фигура 12-6 кривата на пределната полезност
от увеличаването на плуващите е MB. Там кривата на пределните разходи е MC. Прието
е, че те растат, тъй като е най-вероятно с увеличаване на плуващите психологическите
разходи върху тях от появата на следващия човек в басейна да стават все по-големи.
При описаните на фигурата пределни ползи и разходи, оптималният брой плуващи е пет.
Ако плуват по-малко, допускането на следващия ще донесе повече ползи, отколкото раз-
ходи и ще увеличи чистата полза за намиращите се там. Ако плуват повече от пет, нама-
лението на плуващите ще съкрати повече разходите, отколкото ползите за оставащите и
също ще увеличи чистата полза за тях. Най-вероятно е в този случай да се формира клуб,
чийто членски състав да позволява такова разпределение на участниците в него, че в да-
ден момент в басейна да се намират само пет човека. Подобни решения можем да наб-
людаваме доста често - това са решенията в различните спортни, професионални и ели-
тарни клубове; решенията на първият клиент, наел таксито, да допусне други до него, ре-
шенията на университетите колко студента да приемат и т.н.
Примерът с плувния басейн може да се използва и за обяснението на случаите, в които
само един човек употребява дадено публично благо, и тези, в които клубът е напълно
отворен и няма никакви прегради за членството в него.
В първия случай разходите за допускането на втори потребител са по-големи от ползите
от това и оптималното решение е самостоятелното потребление. Към такова са се насо-
чили например индивидите, използващи басейните, жилищата и колите си само за свои
нужди, въпреки че те позволяват съвместното им потребление с други хора.

288
Във втория случай пределните разходи за допускането на следващите потребители са

нула и оптималният размер на клуба е безкрайност. Това несъмнено са чистите публични
блага. Към тях обаче следва да се прибавят и смесените блага, при които изключването е
възможно, но е твърде скъпо и неефективно. Такива са пътищата и услугите на пожарните
служби. Първите пожарни, например, са били частни и са продавали своите услуги на
принципа на клубното членство. Когато е възниквал пожар в обект за който пожарната не
е получавала пари, тя се е отзовавала само ако са застрашени съседни обекти, за които е
платено. Отново възниква парадоксът на чисто публичните блага. Явно е неефективно да
се оставят къщите, за които не е платено, да изгорят, но от друга страна, ако се гасят и
тези, за които не е платено, никой няма да иска да плаща и пожарната няма да може да
финансира и да предлага своите услуги. Изходът е достъпът да е неограничен, а финанси-
рането да разчита на публични, а не на частни средства.
Оптималното количество от общественото благо зависи
12.2.3. Оптимални количества от пределната обществена полза от него и пределния
обществен разход за производството му. То се получава
на публичните блага там, където тези две пределни величини, представящи
търсенето и предлагането на благото, са равни.
Тъй като различията между частните и публичните блага са от страната на търсенето, а не
от страната на предлагането им, следва за обяснение на предлагането на публичните
блага да използваме теорията за производството и пределните разходи. Предлагането на
публичните блага може да се осъществява както от държавата, така и от частната иници-
атива, стига, разбира се, да се осигури финансирането и това да е обществено приемливо.
Различията между частните и публичните блага обаче налагат по-различен подход при
получаването на кривата на пазарното им търсене. Кривата на търсенето на частните
блага представляваше хоризонтална сума от индивидуалните криви на търсенето. Това
отразяваше конкурентния характер на потреблението им и факта, че общото пазарно тър-
сене при дадена цена е равно на сумата от количествата, които търсят всички индивиди
при тази цена. Потреблението на публичните блага не поражда конкуренция и, за разлика
от частните блага, едно и също количество може да се потребява от всички индивиди,
които го търсят. Тогава правилният въпрос за получаването на кривата на търсенето на
общественото благо е колко са склонни да платят като сума всички, които се облагодетел-
стват от него. На практика това означава, че цената, при която се търси едно количество
от дадено публично благо, ще е равна на сумата от цените, които биха платили за него
всички потребители, и че кривата на пазарното търсене на общественото благо ще се по-
лучава не при хоризонтално, а при вертикално сумиране на индивидуалните криви на
търсенето му. Това е илюстрирано на фигура 12-7.
На графиката са представени кривите на търсенето da и db на индивидите a и b, които не
се конкурират в потреблението на общественото благо Q. Нека разгледаме произволното
количество Q' от това благо. За него a е склонен да плати цена Pa' а b – Pb'. Тъй като двамата
едновременно могат да потребяват това количество, те биха платили за него Pa+b'=Pa'+Pb'.
По подобен начин, чрез вертикално сумиране на цените, които биха платили всички ин-
дивиди, за останалите количества може да се получи кривата на общото търсене D a+b на
общественото благо Q. Тя се явява вертикална сума от индивидуалните криви на търсене

и показва максималната цена, която биха платили потребителите, за да получат дадено

количество от общественото благо.
Фигура 12-7. Получаване на кривата на търсенето при публични блага

MB, MC
Pa+b’ S=MSC
Da+b=MSB
Pb’
Pa+b* * E
Pb*
db
Pa ’
Pa * da
0 Q’ Q* Q
Разглежданото количество Q' обаче няма да бъде оптимално. При него пределната об-
ществена полза е по-голяма от пределния обществен разход, представен с кривата MSC,
и обществото може да получи допълнителни чисти ползи, ако увеличи производството.
От фигурата се вижда, че условието за оптималност MSC=MSB е изпълнено при количес-
тво Q*. В него се формира максимално възможният излишък за обществото и цената, ко-
ято хората желаят да заплатят за последната получавана единица от общественото благо
е равна на производствените и разходи.
Забележете, че в оптималното производство цената е по-висока от максималната сума,
която би заплатил всеки един от потребителите. Това означава, че никой не може да оси-
гури по индивидуален път това производство, а са необходими колективните усилия на
всички, които го желаят. Как обаче да се определи индивидуалният принос във финанси-
рането на отделните потребители?
Ако се познава функцията на индивидуалното
12.2.4. Финансиране на производст- търсене на всеки потребител, проблеми с опре-
делянето на оптималното производство и фи-
вото на публичните блага нансирането на публичните блага няма да въз-
никват. Сумирайки индивидуалните криви по
вертикала и отчитайки пределните производствени разходи, можем да определим коли-
чеството, което трябва да се произведе. Оттук, всеки следва да заплати във вид на данък
цената, при която търси определеното оптимално количество от благото и събраната сума
ще бъде достатъчна за покриване на разходите за неговото производство. Така, ако при
частните блага индивидите потребяват различни количества и заплащат определената от
пазара цена, при публичните блага те ще потребяват едно и също количество, но ще пла-
щат различна цена. Тази цена се нарича цена на Линдаал и зависи от получаваните от
всеки индивид облаги.

290
Връщайки се към фигура 12-7, процедурата би изглеждала така: първо, всеки един от два-
мата декларира кривата на търсенето си; второ, определя се оптималното производство
Q*; трето, индивидът a заплаща сумата Pa*, а b - Pb*; и четвърто, със събраната сума
Pa+b*=Pa*+Pb* се произвежда количеството Q*. Макар подобно решение да изглежда
доста елементарно, то се реализира само в случаите, в които предпочитанията на инди-
видите относно потреблението на общественото благо са известни.
Това е възможно, ако търсещите общественото благо са няколко. Тогава информацията
за предпочитанията им може да се осигури с по-ниски разходи, а и самите търсещи имат
по-малки стимули да скриват действителното си търсене. Ако направят това, ще се про-
изведе по-малко от общественото благо и е възможно вредата от намаленото количество
да е по-голяма от ползата от съкратения паричен разход. В тези случаи частно договоре-
ните решения между търсещите са приложими и клубната форма на организация, при
която всеки участва във финансирането с доброволни вноски, осигурява производството
и разпределението на общественото благо. Причината за нейния успех е във възмож-
ността за изключване. Благодарение на нея този, който не желае да заплаща за общест-
веното благо, се отстранява от неговото потребление и така отсъства стимулът някой да
каже, че не желае потреблението, а после да ползва общественото благо, без да заплаща
за него.
Това обаче няма да е така ако размерът на клуба е много голям и разходите по събира-
нето на таксите са високи (какъвто е примерът с пътищата, парковете, болниците, пожар-
ните служби), както и при чисто публичните блага. Тогава броят на потребителите е много
голям и информацията за действителното им търсене не може да се осигури. Въпреки че
хората добре познават своите предпочитания и индивидуална полза от дадено публично
благо, те няма да бъдат честни в декларирането им и ще ги подценяват, ако от това зависи
приносът им в неговото финансиране, но не й достъпът им до неговото ползване. Ако
знаят, че тяхното търсене съставя една нищожна част от общото търсене, но сумата която
ще заплащат за общественото благо зависи от това какво търсене са декларирали, то те
имат силен интерес да твърдят, че изобщо не търсят общественото благо и не получават
никакви ползи от него. От това количеството на общественото благо няма да намалее съ-
ществено, но при невъзможност да бъде изключен отделния потребител, той ще го пот-
ребява, без да заплаща нищо. Подобно поведение създава стремеж да се ползва общес-
твеното благо без да се заплаща за него, разчитащ на това, че потребителят няма да може
да бъде изключен от потреблението му (проблемът за "гратисчията"). Разбира се, при въз-
можност повечето хора ще са "гратисчии". В резултат ще се получават твърде занижени
данни за търсенето и недостатъчно финансиране и производство на общественото благо.
Възможностите финансирането на публичните блага да се осигурява с доброволни вноски
се демонстрират и със затворническата дилема от таблица 12-2. На нея двама души, А и
В, решават дали да допринесат за финансирането на дадено публично благо. Ако и два-
мата или единият плащат, то ще се произведе и двамата ще могат да го ползват. Ако и
двамата откажат да плащат за него, но няма да бъде произведено. Най-доброто решение
за всеки ще е да ползва благото без да плаща за него, най-лошото – да плаща сам. Избо-
рите на А са представени по хоризонтала, а полезността която той получава от тях е да-
дена с първите цифри. Респективно, изборите на В са по вертикала, а полезността му е
дадена с вторите цифри.

В затворническата дилема никой не допуска, че решението на другия може да се промени

от неговото собствено решение. Всеки приема решението на другия за дадено и взема
онова решение, с което максимизира индивидуалната си полезност. От матрицата на иг-
рата е видно, че изходът, който максимизира общата полезност, е (3, 3), т.е. и двамата да
плащат. Доминантната стратегия обаче на всеки ще бъде да не допринася за финансира-
нето. Така равновесието на Неш ще е в (2, 2), където никой не допринася и общественото
благо не се произвежда. Същият резултат се повтаря и при последователни ходове. С това
затворническата дилема потвърждава, че доброволните плащания за публичните блага
ще водят до неефективно равновесие на Неш и недостатъчно производство на публични
блага.
Както вече изяснихме в предходните глави изходът от затворническата дилема е възмо-
жен, ако играта се превърне в игра без край и се възприеме стратегията „каквото пови-
кало, такова се обадило“. Много от публичните блага се предлагат и търсят в контекста на
една игра без край, така че по принцип това може да стимулира индивидите да си сът-
рудничат в осигуряването на публичните блага чрез доброволни плащания. Необходимо
условие тази възможност да се реализира е наличието на доверие между участниците и
ефикасно налагани обществени норми на поведение. Подобно условие прави решението
възможно при малки групи, в които хората се познават добре и имат чести контакти по-
между си – например в жилищната сграда, квартала или клубът по интереси. Тогава всеки
ще има стратегически интерес да сътрудничи и да плаща за създаването на публичните
блага, както и да наказва онези, които не го правят, дори и причинявайки си загуби. При
големи групи обаче, какъвто е случая с публичните блага, създаващи ползи за цялото на-
селение – като сигурността, образованието и здравеопазването – този изход няма да се
реализира и доброволните плащания няма да са в състояние да осигурят финансирането.
В такива случаи държавното финансиране на публичните блага е необходимо, а самите
те трябва да се осигуряват безплатно на потребителите.
Таблица 12-2. Затворническата дилема при публичните блага
В допринася В не допринася
А допринася 3, 3 1, 4
А не допринася 4, 1 2, 2
Проблемът за "гратисчията" и следващата от него необходимост от задължителни вноски

пораждат ограничения и върху частната инициатива за осигуряването на чистите пуб-
лични блага. Представете си, че притежавате охранителна фирма и работата ви е да оси-
гурявате реда в заведенията на един курортен комплекс. Явно, тези, които охранявате,
трябва да заплащат. Ако те са честни, доброволните вноски във вашата каса щяха да бъдат
достатъчни за осигуряването на ефективното равнище на сигурност. Хората обаче не са
такива. Много от собствениците на заведения ще се досетят, че пазейки техните съседи,
вие пазите и тях. Тогава те ще дойдат при вас и ще заявят, че нямат нужда от охрана. Това
ще разруши системата на доброволните вноски и ако искате да продължите да осигуря-
вате необходимата на комплекса сигурност, ще трябва да преминете към задължителни

292
вноски. Излиза, че това, което много хора наричат "рекет", е съвършено естествена и не-
обходима реакция на появата на "гратисчии". Тази реакция по нищо не се различава от
реакцията на държавата, която също не ви пита имате ли нужда от полиция, а направо ви
прибира данъка. Възниква въпросът, защо обществото одобрява тази реакция, когато тя
е държавна и не я одобрява, когато е частна?
Причината е, че подобно на индивидите, поискали да спечелят от асиметричната инфор-
мация за предпочитанията им, частната организация също може да спечели от нея. Въз-
ползвайки се от факта, че "гратисчиите" не могат да се различат от останалите индивиди,
стремящата се към максимална печалба фирма би обявила всеки за "гратисчия", а това е
по-неприемливо за обществото, отколкото провала на частната инициатива в осигурява-
нето на сигурността. Остава един изход - сигурността да се осигурява от самата държава.
Тя не е ориентирана към печалбата, а и нейните институции са изградени така, че властта
им е балансирана и не представлява заплаха за индивидуалните свободи. Разбира се, от-
ново трябва да подчертаем, че подобен извод е правилен единствено при недопускащите
изключване дейности. Ако изключването е възможно, проблемът за "гратисчията" не въз-
никва, пазарният механизъм не се налага да се заменя с команден и частната дейност е
напълно приемлива за обществото. Примери за нея са платените паркинги и индивиду-
алната охрана на лица и обекти.
Невъзможността чистите публични блага да бъдат осигурявани от пазарния механизъм,
налага този механизъм да бъде заменен с публичния избор. В него въпросите за плаща-
нето на общественото благо и за неговото количество се решават пред избирателните
урни: в хода на изборите всеки подкрепя кандидата, предлагащ оптималното за него ко-
личество от публични блага и данъци. Тъй като тук никой явно не е изразил своите пред-
почитания, те остават неизвестни. Това създава условия всеки да бъде честен в своите
декларации за търсеното количество от публичните блага, но, от друга страна, вече става
невъзможно да се обвърже индивидуалното плащане с получаваната индивидуална по-
лезност.
Така резултатът от политическия процес е по-точното определяне на оптималното за
болшинството хора количество от общественото благо. Възникват обаче два проблема.
Първият е, че това количество няма да бъде оптимално за цялото общество. Причината
е, че изходът от гласуването зависи от предпочитанията единствено на медианния изби-
рател: промяната на предпочитанията на всички други ще промени оптималното коли-
чество на общественото благо, но няма да засегне изхода от гласуването.
Вторият проблем е, че системата на задължителните данъчни вноски е несправедлива.
При нея разходите се понасят от всички, а ползите са най-вече за мнозинството. Гражда-
нинът заплаща една и съща сума, без значение дали е гласувал "за" или "против" проекта
и дали получава ползи или вреди от него. Примери за това има много: независимо колко
смет изхвърляте или колко часа гледате ефирна телевизия, таксата за смет и таксата за
телевизията са едни и същи. Подобно решение явно ощетява хората, които изхвърлят
малко смет и рядко гледат ефирна телевизия, но то е необходимо, тъй като другото ре-
шение, при което всеки плаща според получаваната полза, е невъзможно заради липсва-
щата информация за индивидуалните облаги и проблема на "гратисчията". Ако ви анке-

тират колко смет правите, гледате ли телевизия, слушате ли радио, нуждаете ли се от си-
гурност или колко често карате автомобила си, и знаете, че от отговорите зависи колко ще
плащате, най-вероятно е да излъжете и да кажете, че не правите смет, не гледате телеви-
зия, не слушате радио, нямате нужда от сигурност и карате автомобила си веднъж в ме-
сеца.
Изводът от всичко това е, че политическите решения на въпроса за финансирането на пуб-
личните блага също не са съвършени. Ако частният механизъм се проваля заради проб-
лема на „гратисчията“, то политическият страда защото изборът зависи от медианния из-
бирател, а неговите предпочитания не осигуряват със сигурност нито ефективно, нито
справедливо решение.
Пределен обществен разход Чисто публично благо
Пределен външен разход Смесено благо
Подход на Пигу Общо благо
Подход на Коуз Клубно благо
Теорема на Коуз Цена на Линдаал
ОБОБЩЕНИЕ
1. Външните ефекти възникват тогава, когато икономическият избор на един иконо-

мически агент или на определена група оказва влияние върху друг или други ин-
дивиди, без това влияние да е опосредствано от действието на ценовия механи-
зъм. При отрицателните външни ефекти се произвежда твърде много от създава-
щата ефекта стока, а при положителните твърде малко.
2. Класическият способ за неутрализиране на отрицателните външни ефекти са данъ-
ците и стандартите, а за положителните външни ефекти - субсидиите. Проблемите
при тях произтичат от липсата на точна информация за външното въздействие, не-
възможността тя да се осигури и недостатъците на публичния избор.
3. Според теоремата на Коуз при ниски транзакционни разходи участниците във вън-
шното взаимодействие могат сами да договорят и реализират ефективно решение
на проблемите с външните ефекти. Ясното дефиниране и гарантиране на собстве-
ническите права от държавата е единственото нейно задължение за постигането
на ефективни частни договорености. Частно договорените решения се провалят
при липса на възможност за определяне на собственика, много страни във взаимо-
действието, краткотрайност и малка значимост на външните ефекти и наличието
на публични блага.
4. Публичните блага се различават от частните по това, че тяхното потребление не
поражда конкуренция между консуматорите. Потреблението на чистите публични
блага не изисква допълнителни разходи и следва да се осигурява безплатно. То не

294
може да разчита на доброволни вноски, на само защото това е неефективно, но и

защото липсва възможност за изключване на потребителите
5. Публичните блага допускащи изключване позволяват ограничаване на достъпа до
потреблението чрез формирането на клуб. Размерът на този клуб зависи от ползите
и разходите от неговото разширяване. При достатъчно малък брой членове клубо-
вете могат да разчитат на доброволни вноски за финансиране на производството
на предлаганото публично благо. В тях оптималното парично участие на всеки
трябва да съвпада с цената на Линдаал - цената, която е склонен да плати за опти-
малното количество на общественото благо.
6. При малки групи, където участниците се познават добре и ефектът на репутацията
е силен, проблемът на „гратисчията“ не е силен и финансирането на чистите пуб-
лични блага може да се осъществи с доброволни вноски. При големи групи, ка-
къвто е случая с публичните блага създаващи ползи за цялото население – като си-
гурността, образованието и здравеопазването – проблемът на "гратисчията"е си-
лен и е нужно отговорите на въпросите за финансирането да се формират в рам-
ките на политическия процес и да разчитат на задължителни за всеки индивид
вноски.
7. Политическите решения на въпроса за финансирането на публичните блага също
не са съвършени. Ако частният механизъм се проваля заради проблема на „гра-
тисчията“, то политическият страда защото изборът зависи от медианния избира-
тел, а неговите предпочитания не осигуряват със сигурност нито ефективно, нито
справедливо решение.

Човешкото действие
Българска, първо издание
Автор: Димитър К. Канев
Формат: 16/70х100
Обем: 21,5 п. к.
Издателска къща “E-литера”

Година: 2020 г.
ISBN 978-954-2912-94-1
E-mail: info@e-litera.eu


Човешкото действие

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Човешкото действие

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Канев, Д. Човешкото действие. Варна, Е-литера Софт, 2020.

Предмет и метод на икономическата теория 1

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

4.1. ЕЛАСТИЧНОСТ ............................................................................................................... 73

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

8.1. ДЕФИНИЦИЯ НА МОНОПОЛА И УСЛОВИЯ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА МОНОПОЛНА СИЛА ................. 166

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

11.2.2. Ограничителите на „видимата ръка” ...................................................... 254

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

След усвояване на учебния материал в тази тема, вие ще:

• Можете да дефинирате икономическата теория, като социална наука, която

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

В първата глава от нашия курс ще изясним предмета на икономическата теория и харак-

1.1. Оскъдност и избор

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

са както в производството, така и в посредническата дейност между производството и

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

оскъдност не можем постоянно да имаме всичко желано.

1.2. Основни икономически въпроси

Фигура 1-1. Икономическият проблем

Неограничени цели Ограничени средства

Неограничените ни цели не могат да се постигнат с ограниче-

Как да се разпределят ограничените ресурси и какви действия да предпри-

Основният проблем на икономиката поставя четири въпроса.

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

да се транспортира произведеното може да се използва въздушен, железопътен, автомо-

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

Тъй като концепцията за алтернативния разход е може би най-фундаменталната концеп-

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

да илюстрираме това, нека предположим, че притежавате един декар земя и, използ-

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

менният индустриализъм, както и всички морални, интелектуални, техно-

1.3. Икономическата теория като начин на мислене

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

Макроикономиката от своя страна изследва съвкупното поведение, връзките между про-

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

Стремежът ни при всичко това е да бъдем рационални. Рационалността не е характерис-

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

обяснява и предвижда действителността. Дори допускането за рационалност да

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

1.4. Икономически теории и икономически модели

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

Нормативният анализ се основава не само на фактите, но и ценностната система и лич-

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

труд, а тази свобода за истинските либертарианци е ценност, която не може да се жертва

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

Моделът на границата на производствените възможности отразява напълно фундамен-

Фигура 1-2. Граница на производствените възможности

Въпросът какво да се произвежда е свързан с оскъдността на ресурсите и избора между

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

Следващият фундаментален икономически принцип, демонстриран чрез модела на гра-

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

1. Икономиката е социална наука, която изучава как да се използват ограничените

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

6. Има четири стъпки в развитието на икономическите теории: наблюдаване на фак-

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

След усвояване на учебния материал в тази тема, вие ще:

• Познавате основните критерии за ефективност, използвани в икономическата

Предходната тема представи икономическата теория като наука за ефективното разпре-

Произведението е обект на авторско право. Забранено е копирането, предаването и разпространението на част

2.1. Критерии за ефективност