Превод от английски език:

Мариана Христова

Fourth Wing
Copyright © 2023 by Rebecca Yarros
Cover art and design by Bree Archer
Interior map art by Aтy Acosta
All rights reserved. Translation copyright © 2023
This edition is published by arrangement with Alliance Rights Agency c/o Entangled Publishing, LLC

Четвърто крило
© Ребека Ярос, автор
© Мариана Христова, превод от английски
© Брий Арчър, художник на корицата
© Bиделия Косева, адаптация на корицата
© Сиела Норма АД, 2023

https://4eti.me – безплатни книги

ISBN: 978-954-28-4411-2
 Съдържание
Анотация ............................................................................................................. 4
ГЛАВА ПЪРВА .................................................................................................. 10
ГЛАВА ВТОРА .................................................................................................. 26
ГЛАВА ТРЕТА ................................................................................................... 33
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА ............................................................................................ 46
ГЛАВА ПЕТА .................................................................................................... 53
ГЛАВА ШЕСТ .................................................................................................... 63
ГЛАВА СЕДМА ................................................................................................. 69
ГЛАВА ОСМА ................................................................................................... 78
ГЛАВА ДЕВЕТ ................................................................................................... 89
ГЛАВА ДЕСЕТА ................................................................................................ 97
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТ ........................................................................................111
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА .....................................................................................118
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА ......................................................................................127
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТ ..................................................................................133
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА ......................................................................................139
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА ...................................................................................145
ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА .................................................................................156
ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА ...................................................................................166
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА ..................................................................................179
ГЛАВА ДВАЙСЕТА ..........................................................................................191
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА .............................................................................198
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА ..............................................................................209
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ..............................................................................224
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА........................................................................236
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА ................................................................................247
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА.............................................................................257
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА .............................................................................265
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА ...............................................................................276
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА............................................................................289
ГЛАВА ТРИЙСЕТА ...........................................................................................296
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ..............................................................................308
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА ..............................................................................322
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ...............................................................................334
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ........................................................................341
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА ................................................................................348
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА .............................................................................358
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА .............................................................................378
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ОСМА ...............................................................................384
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ............................................................................387
БЛАГОДАРНОСТИ ...........................................................................................395
ЗА АВТОРКАТА ...............................................................................................396

3
 Анотация
Крехката Вайълет Соренгейл цял живот се е подготвяла за Квадранта на писарите,
където ще е заобиколена от книги и истории за чужди приключения. Но главнокоманд-
ващата генерал Соренгейл – позната още като строгата и студена майка на Вайълет –
има други планове. По нейна заповед младата жена трябва да се присъедини към стоти-
ците младежи, които се стремят към най-елитната част от наварските войски: драконо-
вите ездачи. Да оцелееш в наборния ден е предизвикателство само по себе си. А след
това започва наистина трудното. Когато си най-дребната, не умееш да се биеш и костите
ти са чупливи, смъртта е само на един дъх разстояние… защото драконите не се обвър-
зват с немощни смъртни, те ги изпепеляват. Мнозина на свой ред са готови да прережат
гърлото на Вайълет, защото кадетите, жадни за слава, са повече от драконите, готови да
се обвържат. Други – като Зейдън Райърсън, безскрупулния и могъщ командир на
крило, биха я убили просто защото носи омразното име Соренгейл. Смъртта е толкова
чест гост в Квадранта на ездачите, а правилата определено не забраняват убийствата –
и всеки кадет по-малко означава по-добър шанс за успех за останалите. Вайълет ще
трябва да прибегне до всяка хитрост и коварна тактика, ако иска да дочака изгрева. И
все пак… с всеки изминал ден войната става все по-жестока, магическите прегради, ко-
ито защитават кралството, отслабват все повече и броят на жертвите расте… А най-
лошото е, че Вайълет подозира висшите военни в укриване на ужасна тайна. Приятели,
врагове, любовници. Всеки около Вайълет си има собствени планове. Защото, веднъж
приет при драконовите ездачи, има само два изхода: завършваш или умираш.

„Фентъзи, каквото никога преди не сте чели.“

Дженифър Л. Арментраут
 Тази книга е художествено произведение. Всички имена, герои,
места и случки са плод на въображението на авторката или са изпол-
звани във въображаем контекст. Всяка прилика с действителни съ-
бития, места или хора, живи или мъртви, е случайна.
„Четвъртото крило“ е неспирно вълнуващо приключенско фен-
тъзи. Действието се развива в бруталния и конкурентен свят на вое-
нен колеж за драконови ездачи, включващ елементи на война, битка,
ръкопашен бой, опасни ситуации, кръв, интензивно насилие, бру-
тални наранявания, смърт, отравяне, графичен език и сексуални
действия, показани на страниците. Онези читатели, които проявяват
чувствителност към такива елементи: моля, обърнете внимание и се
подгответе да влезете във военния колеж „Басгайът“...
 На Арън,
моя Капитан Америка.
През новите постове, преместванията, слънчевите висоти и
мрачните падения винаги сме били аз и ти, хлапе.

На художниците:
Вие притежавате силата да оформяте света.
Настоящият текст е вярно преведен от наварски на съв-
ременен език от Джесиния Нейлуърт, уредник на Квад-
ранта на писарите във военния колеж „Басгайът“.
Всички събития са истински, а имената са съхранени, за
да отдадем почит на смелостта на загиналите.
Нека Малек приеме душите им.
9
 ГЛАВА ПЪРВА
Наборният ден е винаги най-смъртоносният. Може би затова изгревът е изключи-
телно красив тази сутрин – защото знам, че може да ми е последният.
Затягам дръжките на тежката си брезентова раница и се повличам по широкото стъл-
бище на каменната крепост, която наричам свой дом. Гърдите ми се надигат и спускат
учестено от усилието, а когато стигам до каменния коридор, водещ към кабинета на
генерал Соренгейл, дробовете ми горят. Ето какво ми донесоха шест месеца интензивни
физически тренировки – способността едва-едва да изкача шест групи стъпала с петнай-
сеткилограмова раница на гърба.
Свършено е с мен.
Хилядите двайсетгодишни, които чакат пред портата, за да влязат в квадранта, който
са избрали за службата си, са най-умните и силните в Навара. Стотици от тях са се под-
готвяли за Квадранта на ездачите, за шанса да станат част от елита, още от раждането
си. Аз имах точно шест месеца.
Стражите с безизразни лица, наредени от двете страни на широкия коридор до горния
край на стълбището, избягват погледа ми, докато минавам покрай тях, но това не е нищо
ново. А и за мен да не ми обръщат внимание е най-добрият вариант.
Военният колеж „Басгайът“ не се слави с доброта към... ами, към никого, дори към
тези, чиито майки са командващи.
Всеки наварски офицер, все едно дали избира да се обучава като лечител, писар, пе-
хотинец или ездач, е оформян сред тези жестоки стени в продължение на три години,
превърнат в оръжие, което да охранява нашите планински граници от свирепите опити
за нашествие на кралство Поромиел и неговите грифонови ездачи. Тук слабите не оце-
ляват, особено в Квадранта на ездачите. Драконите имат грижата.
– Изпращаш я на смърт! – прогърмява познат глас през дебелата дървена врата на
генерала и аз ахвам. На целия континент има само една жена, достатъчно глупава да
повиши глас на генерала, но тя би трябвало да е на границата заедно с Източното крило.
„Мира“
От кабинета долита приглушен отговор и аз посягам към дръжката на вратата.
10
 – Тя няма шанс! – изкрещява Мира и аз отварям със сила масивната врата, а тежестта
на раницата ми се премества напред и почти ме събаря. „Проклятие!“
Генералът изругава иззад бюрото си и аз се хващам за облегалката на дивана с пур-
пурна дамаска, за да запазя равновесие.
– По дяволите, майко, тя едва си носи раницата! – тросва се Мира и се втурва към
мен.
– Нищо ми няма!
Бузите ми пламват от унижение и аз се насилвам да се изправя. Тя е тук едва от пет
минути, а вече се опитва да ме спаси.
„Защото имаш нужда да те спасят, глупачке!“
Не го искам. Не искам да имам абсолютно нищо общо с тази глупост за Квадранта
на ездачите. Аз не съм самоубийца. Щеше да е по-добре да ме бяха скъсали на приемния
изпит за „Басгайът“ и да бях постъпила направо в армията заедно с повечето призовани.
Но мога да нося раницата си и ще се овладея.
– О, Вайълет! – Тревожни кафяви очи поглеждат надолу към мен; силни ръце стискат
раменете ми.
– Здравей, Мира. – В крайчеца на устните ми заиграва усмивка. Сестра ми може и да
е дошла да се сбогува, но аз просто се радвам да я видя за първи път от години.
Погледът ѝ се смекчава, а пръстите ѝ се свиват и отпускат на раменете ми, сякаш иска
да ме прегърне. Вместо това обаче отстъпва назад, обръща се и застава до мен, с лице
към майка ни.
– Не можеш.
– Вече е свършено. – Майка ни вдига рамене и линиите на ушитата ѝ по поръчка
черна униформа се надигат и спускат от движението.
Подсмихвам се подигравателно. Дотук с надеждата за пощада. Не че изобщо тряб-
ваше да очаквам или дори да се надявам за капка милост от жена, която се е прочула с
липсата ѝ.
– Тогава го отмени! – Мира кипи от гняв. – Цял живот се е обучавала за писар. Не е
подготвена да стане ездач.
– Е, тя със сигурност не си ти, нали, лейтенант Соренгейл? – Майка ни подпира ръце
на безупречния плот на бюрото си и леко се навежда. Поглежда ни с присвити, оценя-
ващи очи, също като на драконите, гравирани в масивните крака на мебелите. Нямам
нужда от забранената способност да чета мисли, за да знам какво точно вижда.
На двайсет и шест години, Мира е по-млада двойничка на майка ни. Висока, със
силни мощни мускули, изваяни от години схватки и стотици часове, прекарани на гърба
на дракона ѝ. Кожата ѝ буквално блести от здраве, а златисто-кестенявата ѝ коса е късо
подстригана, за да не пречи в битка, също като на майка ни. Но приликите не се изчер-
пват само с външния вид: тя излъчва същата арогантност, същото непоколебимо убеж-
дение, че мястото ѝ е в небето. Тя е ездачка до мозъка на костите си.
Тя е всичко, което аз не съм, и майка ми поклаща неодобрително глава – и тя е съг-
ласна. Прекалено съм ниска. Твърде крехка. Малкото извивки, които имам, трябваше да
са мускули, а коварното ми тяло ме прави смущаващо уязвима.
Майка ни тръгва към нас. Лъснатите ѝ черни ботуши блестят на магическите свет-
лини, които блестят в аплиците. Тя вдига края на дългата ми плитка, намръщва се на
частта точно над раменете ми, където кестенявите кичури започват да губят топлия си
цвят и бавно избледняват до стоманено, металическо сребърно в краищата, и я пуска.

11
 – Бледа кожа, бледи очи, бледа коса. – Погледът ѝ изсмуква всяка частица от увере-
ността ми чак до мозъка на костите. – Сякаш треската е откраднала не само силата ти, а
и всичкия ти цвят. – В очите ѝ припламва гняв, а челото ѝ се сбърчва. – Казвах му да не
те държи в онази библиотека.
Не за първи път я чувам да проклина болестта, която едва не я убила, докато била
бременна с мен, или библиотеката, която татко превърна в мой втори дом, след като
изпратиха майка тук, в „Басгайът“, като инструктор, а него – като писар.
– Обичам тази библиотека – възразявам аз. Мина повече от година, откакто сърцето
му най-после отказа, но Архивите все още са единственото място, което чувствам като
свой дом в тази гигантска крепост, единственото място, на което все още усещам при-
съствието на баща си.
– Говориш като дъщеря на писар – казва тихо майка ми и аз виждам жената, която
беше, докато баща ми беше жив. По-мека. По-мила... поне към семейството си.
– Аз съм дъщеря на писар. – Гърбът ми крещи от болка, затова оставям раницата да
се плъзне от раменете ми, насочвам я към пода и за първи път откакто излязох от стаята
си, си поемам дъх с пълни гърди.
Майка ми примигва и по-меката жена изчезва – остава само генералът.
– Ти си дъщеря на ездачка, на двайсет години си, а днес е Наборният ден. Оставих те
да приключиш с учението, но както ти казах миналата пролет, няма да допусна мое дете
да постъпи в Квадранта на писарите, Вайълет.
– Защото писарите са толкова по-долу от ездачите? – питам намусено аз, макар чу-
десно да знам, че ездачите са на върха на социалната и военната йерархия, фактът, че
драконите, с които са свързани, пекат хора за забавление, също помага.
– Да! – Тя загубва обичайното си спокойствие. – И ако днес посмееш да влезеш в
тунела към Квадранта на писарите, ще те хвана за тази твоя смешна плитка, ще те из-
дърпам и лично ще те кача на Парапета.
Стомахът ми се преобръща.
– Татко не би го искал! – възразява Мира и по врата ѝ пропълзява червенина.
– Обичах баща ти, но той е мъртъв – казва майка ни така, сякаш съобщава доклада за
времето. – Според мен в последно време няма особени желания.
Рязко си поемам дъх, но си задържам езика зад зъбите. Споровете няма да ме доведат
доникъде. Тя никога преди не се е вслушвала в това, което ѝ казвам, и днес не е по-
различно.
– Да изпратиш Вайълет в Квадранта на ездачите е равносилно на смъртна присъда. –
Очевидно Мира не е приключила със спора. Мира никога не приключва споровете с
майка ни и най-много се дразня от това, че майка ни винаги я е уважавала заради това.
Двойни стандарти в целия им блясък. – Тя не е достатъчно силна, майко! Тази година
вече си е чупила ръката, през седмица си навяхва нещо и не е достатъчно висока да яхне
нито един дракон, достатъчно голям да я опази жива в битка.
– Ти сериозно ли, Мира? – Проклятие, какво става тук? Ноктите ми се забиват в дла-
ните и аз свивам ръце в юмруци. Едно е да знам, че имам минимални шансове да оцелея,
но сестра ми да хвърля недостатъците ми в лицето ми – това е съвсем друго. – Слаба ли
ме наричаш?
– Не. – Мира стисва ръката ми. – Просто... крехка.
– Това е също толкова лошо. – Драконите не се обвързват с крехки жени. Изпепеляват
ги.

12
 – Тя наистина е дребна. – Майка ми ме оглежда от главата до петите, вижда колко са
ми широки кремавата туника с колан и панталона, които избрах сутринта да възможната
си екзекуция.
Изсумтявам.
– Какво, сега недостатъците ми ли ще изреждаме?
– Не съм казала, че е недостатък. – Майка ми се обръща към сестра ми. – Мира, Ва-
йълет преодолява повече болка от сутринта до обед, отколкото ти да цяла седмица. Ако
някое от децата ми е способно да преживее Квадранта на ездачите, това е тя.
Вдигам вежди. Това звучи ужасно много като комплимент, но с моята майка никога
не съм сигурна.
– Колко кандидат-ездачи умират в Наборния ден, майко? Четиресет? Петдесет? Тол-
кова ли си нетърпелива да погребеш още едно от децата си? – кипи от гняв Мира.
Потръпвам, когато температурата в стаята стремглаво пада благодарение на отличи-
телната сила на майка ни да владее бурята, която тя прелива пред своя дракон, Аймсър.
Гърдите ми се свиват при спомена да брат ми. Никой не е посмял да спомене Бренан
или неговия дракон от пет години насам, откакто умряха в битка с тиришките бунтов-
ници на юг. Майка ми толерира мен и уважава Мира, но обичаше Бренан.
Татко също. Болките в гърдите му започнаха веднага след смъртта на Бренан.
Майка ни стисва зъби и отправя към Мира поглед, който обещава отплата.
Сестра ми преглъща, но не отстъпва в тази борба на погледи.
– Майко – започвам аз – тя нямаше предвид...
– Излез... оттук... лейтенанте. – Думите на майка ни са леки облачета пара в ледения
кабинет. – Преди да те докладвам, че си напуснала частта си без позволение.
Мира застава по-изправена, кимва, завърта се с военна прецизност и излиза, без да
каже нито дума повече, като грабва пътьом една малка раница.
Майка ми и аз оставаме сами да първи път от месеци насам.
Погледът ѝ среща моя, тя си поема дълбоко дъх и температурата се покачва.
– На приемния изпит ти беше в първата четвърт на най-бързите и най-гъвкавите. Ще
се справиш. Всички Соренгейл се справят. – Тя плъзва върховете на пръстите си по бу-
зата ми, като едва докосва кожата ми. – Толкова приличаш на баща си – прошепва тя,
прочиства гърло и отстъпва няколко крачки назад.
Е, никой не раздава ордени да емоционална подкрепа.
– Пред следващите три години ще трябва да се държа така, сякаш не си ми дъщеря –
казва тя и сяда обратно на ръба на бюрото си. – Тъй като, като командващ генерал на
„Басгайът“, аз ще съм твоят много по-старши офицер.
– Знам. – Това ми е последната грижа. Тя и сега се държи така, сякаш не съм ѝ дъ-
щеря.
– И от никого няма да получиш специално отношение само защото си ми дъщеря.
Всъщност ще ти се нахвърлят още по-яростно, за да те накарат да докажеш колко стру-
ваш. – Тя вдига вежда.
– Знам. – Добре че се обучавах при майор Гилстед през последните няколко месеца,
откакто майка ми издаде заповедта си.
Тя въздъхва и се усмихва насила.
– Значи ще се видим в долината при Вършитбата, кандидате. Но дотогава сигурно ще
си кадет.
„Или мъртвец“
Нито аз, нито тя го казваме.

13
 – Късмет, кандидат Соренгейл
Тя се връща зад бюрото си и на практика ме отпраша.
– Благодаря, генерале.
Вдигам раницата обратно на раменете си и излизам от кабинета. Един страж затваря
вратата зад мен.
– Тя е абсолютно луда – казва Мира, застанала в средата на коридора, между двамата
стражи.
– Ще ѝ предадат какво си казала.
– Сякаш вече не знае! – процежда тя през стиснати зъби. – Да вървим. Имаме само
един час, преди всички кандидати да се представят, а докато летях насам, видях пред
портите да чакат хиляди.
Тя ме повежда надолу по каменното стълбище, по коридорите, към стаята ми.
Към... предишната ми стая.
Нямаше ме само трийсет минути, но всичките ми лични вещи вече са прибрани в
кошове, наредени един върху друг в ъгъла. Стомахът ми се свива; струва ми се, че про-
падам в дървения под. Тя е наредила целия ми живот в кошове.
– О, експедитивна е, признавам! – измърморва Мира, обръща се към мен и погледът ѝ
преминава по тялото ми в неприкрита оценка. – Надявах се, че ще успея да я разубедя.
Никога не си била предопределена за Квадранта на ездачите.
– Да, споменавала си ми. – Поглеждам я и вдигам вежда. – Многократно.
– Извинявай. – Тя потръпва, сяда на пода и изпразва раницата си.
– Какво правиш?
– Това, което Бренан направи за мен – казва тихо тя и в гърлото ми засяда буца от
тъга. – Можеш ли да използваш меч?
Поклащам глава.
– Много е тежък. Но съм бърза с камите. – Наистина много бърза. Бърза като светка-
вица. Може и да ми липсва сила, но компенсирам със скорост.
– Така си и мислех. Добре. Сега пусни раницата и събуй тези ужасни ботуши. – Тя
преглежда предметите, които носи, и ми дава нови ботуши и черна униформа. – Облечи
я.
– Какво ѝ има на моята раница? – питам аз, но все пак я пускам. Тя веднага я отваря
и изхвърля накуп всичко, което съм опаковала грижливо. – Мира! Цяла нощ я подреж-
дах!
– Носиш прекалено много неща, а ботушите ти са смъртоносен капан. С тези гладки
подметки веднага ще се хлъзнеш от парапета. За всеки случай бях поръчала да ти ушият
ездачески ботуши с гумени подметки... а това, мила моя Вайълет, е най-лошият възмо-
жен случай. – В стаята политат книги и падат близо до коша.
– Хей, мога да взема само това, което мога да нося, а тези ги искам!
Хвърлям се към следващата книга, преди сестра ми да е успяла да я метне, и спасявам
на косъм любимия си сборник със зловещи приказки.
– Готова ли си да умреш заради нея? – пита тя и погледът ѝ става суров.
– Мога да я нося!
Изобщо не биваше да става така. От мен се очаква да посветя живота си на книгите,
не да ги хвърлям в ъгъла, за да олекне раницата ми.
– Не. Не можеш. Ти тежиш само три пъти повече от раницата, Парапетът е прибли-
зително петдесет сантиметра широк, шейсет метра над земята и когато погледнах за
последно нагоре, идваха дъждовни облаци. Няма да ти разрешат отлагане заради дъжда

14
само защото мостът може да стане малко хлъзгав, сестричке. Ще паднеш. Ще умреш.
Сега ще ме изслушаш ли? Или ще изрекат името ти сред тези на загиналите кандидати
на сутрешната проверка?
У ездачката пред мен няма и следа от по-голямата ми сестра. Тази жена е проница-
телна, хитра и малко жестока. Това е жената, оцеляла през всичките три години само с
една рана – раната, която ѝ е нанесъл нейният собствен дракон по време на Вършитбата.
– Защото ще станеш точно това. Поредната надгробна плоча. Поредното име, издъл-
бано в камъка. Разкарай книгите.
– Татко ми я подари – казах тихо аз и притиснах книгата до гърдите си. Може да е
детинска – само сборник от истории, които ни предупреждават да не се поддаваме на
примамката на магията и дори демонизират драконите, но е всичко, което ми остана.
Мира въздъхва.
– Да не е онази стара книга с народни приказки да червеи, които властват над мрака,
и техните уивърни? Не си ли я чела поне сто пъти?
– Сигурно повече – признавам аз. – Те са венини, не червеи.
– Татко и неговите алегории! – отвръща Мира. – Просто не се опитвай да преливаш
сила, без да си ездач със свой дракон, и червенооките чудовища няма да се скрият под
леглото ти, да те отнесат на своите двукраки дракони и да те накарат да постъпиш в
злата им армия. – Тя изважда последната книга, която съм прибрала, от раницата и ми
я подава. – Разкарай книгите. Татко не може да те спаси. Опита се. И аз се опитах. Ре-
шавай, Вайълет. Ще умреш като писар ли? Или ще живееш като ездач?
Поглеждам надолу към книгите в ръцете си и правя избор.
– Ти си голяма досада. – Оставям приказките в ъгъла, но задържам другата книга в
ръцете си. обръщам се към сестра си.
– Аз съм досада която ще те опази жива. За какво е тази? – пита предизвикателно тя.
– Как да убиваш хора – отвръщам и ѝ я подавам обратно.
На лицето ѝ бавно се изписва усмивка.
– Добре. Тази можеш да я задържиш. Сега се преоблечи, докато аз оправя останалото
тук.
Високо над главите ни камбаната забива. Имаме четиресет и пет минути.
Обличам се бързо, но ми се струва, че навличам чужди дрехи, макар че всичко оче-
видно е ушито по мой размер. Сменям туниката с тясна черна риза, която покрива ръ-
цете ми, а широкия удобен панталон – с кожен, плътно прилепнал по всяка извивка на
тялото ми. После Мира ми слага подобен на жилетка корсет върху ризата.
– За да не се трие – обяснява тя.
– Като бронята, която ездачите носят в битка.
Трябва да призная, че дрехите са жестоки, макар че с тях се чувствам като измамница.
„Богове, наистина се случва!“
– Точно така, защото те чака точно това. Битка.
Комбинацията от кожа и непознат плат ме покрива от ключицата до малко под
кръста, увива гърдите ми и се кръстосва над раменете ми. Докосвам с пръсти каниите,
зашити диагонално над ребрата.
– За камите ти.
– Имам само четири. – Бързо ги вземам от купчината на пода.
– Ще спечелиш и други.
Пъхвам оръжията в каниите, сякаш самите ми ребра са се превърнали в оръжия. Мо-
делът е гениален. С каниите на ребрата и бедрата ми камите са лесно достъпни.

15
 Едва разпознавам отражението си в огледалото. Приличам на ездачка. Все още се
чувствам като писар.
Само след минути половината от вещите, които съм опаковала, са натрупани върху
кошовете. Сестра ми е пренаредила раницата ми, захвърляйки всичко, което е сметнала
за ненужно и сантиментално, без да спира да ме залива със съвети как да оцелея в квад-
ранта. После ме учудва, като прави най-сантименталното нещо, което мога да си пред-
ставя: казва ми да седна между коленете ѝ, за да сплете косата ми на венец.
Сякаш отново съм дете, а не голяма жена. Но го правя.
– Какво е това? – подрасквам с нокът плата над сърцето си.
– Нещо, което измислих лично – обяснява Мира и стяга плитката ми болезнено близо
до скалпа. – Направих го специално за теб и вмъкнах в него люспи от Тайн, затова вни-
мавай с него.
– Драконови люспи? – Извивам глава назад и поглеждам към нея. – Как? Тайн е ог-
ромен.
– Познавам един ездач, чиято сила може да прави големите неща много малки. – По
устните ѝ заиграва лукава усмивка. – А малките неща... много, много по-големи.
Завъртам очи. Мира винаги е говорила по-открито за мъжете си, отколкото аз... за
всичките двама.
– Добре де, колко по-големи?
Тя се смее и подръпва плитката ми.
– Главата напред. Трябваше да си отрежеш косата. – Издърпва силно кичурите и про-
дължава да прави плитката. – Ще ти пречи в схватка и битка, да не говорим, че е огромна
мишена. Никой друг няма коса, която изсветлява до сребърно, а те и бездруго ще се
целят в теб.
– Много добре знаеш, че естественият ѝ пигмент се стопява по дължините, все едно
колко е дълга. – Очите ми са също толкова неопределени – светлолешниково с различни
оттенъци на синьо и кехлибар, които никога не клонят към нито един от двата цвята. –
А и с изключение на вечните притеснения на всички останали за цвета, косата е единс-
твеното нещо у мен, което е идеално здраво. Да я отрежа е все едно да накажа тялото
си, задето най-накрая е направило нещо както трябва, а аз не изпитвам потребност да
крия коя съм.
– Не. – Мира дръпва плитката ми, вдига главата ми назад и очите ни се срещат. – Ти
си най-умната жена, която познавам. Не го забравяй. Твоят мозък е най-доброто ти оръ-
жие. Надхитри ги, Вайълет. Чуваш ли?
Кимвам и тя отпуска хватката си, довършва плитката и ме вдига на крака, без да спира
да обобщава години знание в петнайсет минути, които бързо изтичат. Почти не спира
да си поеме дъх.
– Наблюдавай. Не е лошо да мълчиш, но обръщай внимание на всичко и всички нао-
коло, за да можеш да се възползваш. Чела ли си Кодекса?
– Няколко пъти. – Книгата с правилата за Квадранта на ездачите е няколко пъти по-
кратка от тези за другите военни сили. Сигурно защото ездачите не умеят да се подчи-
няват на правилата.
– Добре. Значи знаещ че другите ездачи могат да те убият по всяко време, а кадетите
без скрупули задължително ще се опитат. Няколко кадети по-малко означават по-добри
шансове на Вършитбата. Драконите, готови да се обвържат, никога не стигат, а човек,
достатъчно безразсъден да се остави да го убият, и без това не заслужава дракон.

16
 – Освен когато спи. Да нападнеш спящ кадет е престъпление, което се наказва със
смърт. Член трети...
– Да, но това не значи, че нощем си в безопасност. Ако можеш, спи с това. – Тя по-
тупва предницата на корсета ми.
– Ездаческото черно е нещо, което човек трябва да спечели. Сигурна ли си, че днес
не трябва да съм с туниката си? – Прокарвам ръце по кожата.
– Вятърът на Парапета ще улови всеки сантиметър неприлепнал плат като платно. –
Тя ми подава сега значително олекналата раница. – Колкото по-леки са дрехите ти, тол-
кова по-безопасно ще е там горе, както и на ринга, когато започнат схватките. Никога
не събличай бронята. Никога не оставяй камите си. – Тя посочва към камите на бедрата
си.
– Някой ще каже, че не съм ги спечелила.
– Ти си Соренгейл – заявява Мира, сякаш това е достатъчен отговор. – Какво ти пука
какво говорят?
– А не мислиш ли, че драконовите люспи са измама?
– Няма такова нещо като измама, щом веднъж се изкачиш на кулата. Има само оце-
ляване и смърт.
Камбаната иззвънява – остават още трийсет минути. Сестра ми преглъща.
– Почти е време. Готова ли си?
– Не.
– И аз не бях. – Крайчето на устата ѝ се повдига в иронична усмивка. – А цял живот
се бях подготвяла за това.
– Няма да умра днес.
Слагам раницата на раменете си и усещам, че дишам малко по-леко, отколкото днес
сутринта. Така е много по-лесно.
Коридорите на централната, административна част на крепостта са зловещо тихи, до-
като криволичим по безброй стълбища, но колкото по-надолу слизаме, толкова по-висок
става шумът отвън. През прозорците виждам хиляди кандидати, които прегръщат близ-
ките си и се сбогуват на тревистите поля под главната порта. Ако съдя по това, което
съм виждала всяка година, повечето семейства не пускат кандидата си до последния
момент. Четирите пътя, водещи към крепостта, са препълнени с хора и коне, особено
там, където се сливат пред колежа, но на мен ми се повдига не от тях, а от пустите пъ-
тища в края на полята.
Те са за телата.
Точно преди да завием зад последния ъгъл преди двора, Мира се спира.
– Какво... ох! – Дръпва ме до гърдите си и ме прегръща силно в коридора, където сме
сравнително сами.
– Обичам те, Вайълет. Запомни всичко, което ти казах. Не се превръщай в поредното
име в списъка с мъртъвци.
Гласът ѝ трепери и аз я прегръщам и я стисвам силно.
– Всичко ще бъде наред – обещавам.
Тя кимва и брадичката ѝ се удря в главата ми.
– Знам. Да тръгваме.
Това е всичко, което казва; после се отдръпва и влиза в претъпкания двор на крачка
от главната порта на крепостта. Инструктори, командири и дори майка ни са се събрали
неофициално на група и чакат лудостта отвъд стените да се преобрази в реда между тях.
От всички врати във военния колеж главната порта е единствената, през която днес няма

17
да мине нито един кадет, тъй като всеки квадрант има свой собствен вход и сгради.
Проклятие, ездачите имат дори своя цитадела! Претенциозни, егоистични шибаняци.
Тръгвам след Мира и с няколко бързи крачки я настигам.
– Намери Дейн Ейтос – казва ми Мира, когато пресичаме двора и тръгваме към отво-
рената врата.
– Дейн? – Не мога да не се усмихна при мисълта отново да видя Дейн и сърцето ми
подскача. От цяла година не съм го виждала и ми липсваха благите му кафяви очи и
начинът, по който се смее с всяка част на тялото си. Липсваше ми приятелството ни и
моментите, в които си мислех, че при подходящите обстоятелства може да се превърне
в нещо повече. Липсваше ми начинът, по който ме гледа, сякаш заслужавам да ме забе-
лежат. Просто ми липсваше... целият.
– Аз напуснах квадранта само преди три години, но доколкото чувам, той се справя
добре и ще те пази. Не се усмихвай така! – упреква ме Мира. – Сега ще е второкурс-
ник. – Тя ме поглежда и поклаща пръст. – Не се забърквай с второкурсници. Ако искаш
секс, а трябва да искаш... – вдига вежди тя – ...и то често, защото никога не знаеш какво
ще ти донесе новият ден, избирай ги от твоята година. Няма нищо по-лошо от това,
кадетите да клюкарстват, че си си проправила път до сигурността, като си спала с кого
ли не.
– Значи съм свободна да взема всеки първокурсник, с когото поискам да легна – ус-
михвам се леко аз. – Но не и с второкурсниците или третокурсниците.
– Точно така – намигва ми тя.
Минаваме пред портите, излизаме от крепостта и се приближаваме до организирания
хаос навън.
Всяка от шестте провинции на Навара е изпратила тазгодишните кандидати да военна
служба. Някои са доброволци. Други са изпратени да наказание. Повечето са призовани.
Единственото общо нещо между нас тук, в колежа „Басгайът“, е фактът, че сме издър-
жали приемния изпит – и писмения, и този да бързина. Още не мога да повярвам, че
издържах втория! Това означава, че поне няма да ни изпратят на предната линия, без да
им пука дали ще живеем, или ще умрем.
Въздухът пращи от очакване. Мира ме повежда по изтърканата калдъръмена пътека
към южната кула. Основната сграда е издълбана в склона на планината Басгайът, сякаш
е отчупена от самия връх. Дългата застрашителна постройка се извисява над тълпата
неспокойни кандидати и техните разплакани близки, с каменните си укрепления, високи
няколко етажа – построени за самозащита на крепостта, която се издига високо на
склона – и отбранителни кулички на всеки ъгъл, в една от които са камбаните.
Повечето хора от тълпата се преместват и се нареждат в основата на северната кула –
входът към Квадранта на пехотата. Някои се отправят към портата зад нас – Квадранта
на лечителите, който заема северния край на колежа. Гърдите ми се свиват от завист,
когато виждам неколцина, които тръгват през централния тунел към архивите под кре-
постта, за да се влеят в Квадранта на писарите.
Входът към Квадранта на ездачите е само укрепена врата в основата на кулата, също
като входа към пехотата на север. Но докато кандидатите за пехотинци могат да влязат
право в своя квадрант на приземното ниво, ние, кандидатите за ездачи, трябва да се
изкатерим до нашия.
Двете с Мира се вливаме в колоната за ездачи, чакаме да се впишем в списъка и аз
правя грешката да погледна нагоре.

18
 Високо над нас, пресичайки речната долина, която разделя основната сграда от още
по-високата, огромна цитадела на Квадранта на ездачите на южния връх, е парапетът,
каменният мост. След няколко часа той ще е отделил кандидатите за ездачи от кадетите.
Не мога да повярвам, че ще пресека това нещо.
– Като си помисля, че през всички тези години се подготвях за писмения изпит за
писар... – Гласът ми е пропит от сарказъм. – А е трябвало да играя на греда.
Мира не обръща внимание на думите ми. Колоната се премества напред и кандида-
тите изчезват през вратата.
– Не оставяй вятърът да те разколебае, докато вървиш.
Отпред на опашката, разделена от нас от двама кандидати, една жена проплаква, а
придружителят ѝ я откъсва от млад мъж Двойката се отделя от линията и тръгва разп-
лакана надолу по хълма, към тълпата роднини от двете страни на пътищата.
– Гледай камъните право пред себе си и не поглеждай надолу – казва Мира и чертите
на лицето ѝ се напрягат. – Разпери ръце за равновесие. Ако раницата се хлъзне надолу,
остави я да падне. По-добре тя, отколкото ти.
Поглеждам зад нас. Струва ми се, че стотици души са се наредили на опашката само
за няколко минути.
– Може би трябва да ги оставя те да минат първи – прошепвам и паниката стисва
сърцето ми като юмрук.
– Не – отговаря Мира. – Колкото по-дълго чакаш на тези стъпала – посочва тя към
кулата, – толкова по-голяма възможност има страхът ти да нарасне. Прекоси Парапета,
преди ужасът да те е обзел.
Опашката се премества и камбаната отново удря. Сега е осем часът.
Както очаквах, хилядната тълпа зад нас се е разделила докрай пред избраните си
квадранти. Всички са строени да подпишат регистъра и да започнат службата си.
– Съсредоточи се! – тросва се Мира и аз обръщам глава напред. – Може да звучи су-
рово, но недей да търсиш приятели там, Вайълет. Търси съюзници.
Сега пред нас има само двама души – жена с пълна раница, с високи скули и овално
лице, които ми напомнят на изображенията на Амари, царицата на боговете. Тъмнокес-
тенявата ѝ коса е разделена на няколко реда къси плитки, които стигат точно до също
толкова тъмната кожа на врата ѝ. Вторият е мускулестият русокос мъж, за когото пла-
чеше жената. Неговата раница е по-голяма дори от тази на момичето.
Поглеждам покрай двойката към бюрото за записване и очите ми се разширяват.
– Той да не е...?. – прошепвам.
Мира поглежда и изругава.
– Дете на сепаратист? Да. Виждаш ли този блещукаш белег, който започва от горната
страна на китката му? Това е реликва от бунта.
Вдигам вежди, учудена. Единствените реликви, за които съм чувала, са когато някой
дракон използва магия, за да бележи кожата на ездача, с когото е свързан. Но тези ре-
ликви са символ на чест и сила и обикновено са във формата на дракона, който ги да-
рява. Тези белези са спирали и черти, които приличат повече на предупреждение, от-
колкото на обвързване.
– Дракон ли го е направил? – питам аз шепнешком.
Тя кимва.
– Майка казва, че драконът на генерал Мелгрен го е направил на всички тях, когато
е екзекутирал родителите им, но не беше склонна да обсъжда допълнително темата.

19
Нищо не може да накара други родители да се поколебаят, преди да извършат измяна
така, както това – да знаят, че ще накажеш децата.
Изглежда... жестоко, но първото правило на живота в „Басгайът“ е никога да не раз-
питваш дракон. Те имат навика да изпепеляват всекиго, когото сметнат да груб.
– Повечето от децата с реликви от бунта са от Тирендор, разбира се, но има и няколко
от други провинции, чиито родители също са станали предатели... – Кръвта се отдръпва
от лицето ѝ и тя стисва дръжките на раницата ми и ме обръща с лице към себе си. –
Сетих се! – Понижава глас и аз се навеждам към нея. Сърцето ми подскача, когато чувам
трескавата настойчивост в тона ѝ. – Стой далеч от Зейдън Райърсън.
Въздухът излиза със свистене от дробовете ми. Това име...
– Онзи Зейдън Райърсън – потвърждава тя и в погледа ѝ се промъква страх. – Той е в
трети курс и със сигурност ще те убие в мига, в който разбере коя си.
– Баща му беше Големият предател. Той поведе бунта – казвам тихо аз. – Какво прави
Зейдън тук?
– Всички деца на водачите бяха записани като наказание за престъпленията на роди-
телите им – прошепва Мира, докато се местим настрани, движим се заедно с опаш-
ката. – Майка ми каза, че изобщо не очаквали Райърсън да стигне до края на Парапета.
После решили, че някой кадет ще го убие, но щом веднъж драконът му го избрал... – Тя
поклаща глава. – Ами, тогава вече нищо не може да се направи. Той се издигна до ко-
мандир на крило.
– Какъв абсурд! – Кипя от гняв.
– Заклел се е във вярност на Навара, но не мисля, че това ще го спре, не и по отноше-
ние на теб. Прекосиш ли веднъж Парапета – Защото ти непременно ще го прекосиш, –
намери Дейн. Той ще те сложи в своя отряд и просто ще се надяваме да е далеч от Ра-
йърсън. – Тя стисва по-здраво дръжките. – Стой... далеч... от... него.
– Разбрах. – Кимвам.
– Следващият! – провиква се глас иззад дървената маса, на която са наредени регис-
трите на Квадранта на ездачите. Белязаният ездач, когото не познавам, седи до писар,
когото познавам, и сребърните вежди на капитан Фицгибънс се вдигат на набръчканото
лице. – Вайълет Соренгейл?
Кимвам, вземам писалката и написвам името си на следващия празен ред в регистъра.
– Но аз мислех, че си предопределена за Квадранта на писарите – казва тихо капитан
Фицгибънс.
Завиждам му за кремавата туника. Не мога да намеря думи.
– Генерал Соренгейл реши друго – помага ми Мира.
Очите на възрастния мъж се изпълват с тъга.
– Жалко. Беше толкова обещаваща.
– В името на боговете! – обажда се ездачът до капитан Гибънс. – Ти си Мира Сорен-
гейл? – Ченето му увисва и аз усещам обожанието му чак оттук.
– Да – кимва тя. – Това е сестра ми, Вайълет. Ще бъде първокурсничка.
– Ако оцелее след Парапета. – Някой зад мен се подсмихва. – Вятърът може да я от-
вее.
– Ти си се сражавала в Страйтмор – промълвява със страхопочитание ездачът зад бю-
рото. – Дадоха ти Ордена на нокътя, задето извади от строя онази батарея зад вражес-
ките линии.
Подсмихването спира.
– Както казвах... – Мира слага ръка отзад на кръста ми – ...това е сестра ми, Вайълет.

20
 – Знаеш пътя. – Капитанът кимва и посочва към отворената врата на кулата. Вътре е
зловещо тъмно и аз потискам порива да търтя да бягам.
– Знам пътя – уверява го Мира и ме повежда покрай бюрото, така че хихикащият не-
щастник зад мен да може да разпише регистъра.
На вратата се спираме и се обръщаме една към друга.
– Не умирай, Вайълет. Не искам да съм единствено дете. – Тя ми се усмихва широко,
отдалечава се, минава покрай опашката от зяпнали кандидати, сред които се разпрост-
ранява слухът коя е тя и какво е направила.
– Трудно е да се мериш със слава като нейната – казва жената пред мен, на крачка от
вътрешната страна на вратата.
– Да – съгласявам се аз, стисвам дръжките на раницата си и влизам в мрака. Очите
ми свикват бързо със слабата светлина от прозорците, разположени на еднакво разсто-
яние един от друг покрай витото стълбище.
– Соренгейл, като...? – пита жената и поглежда през рамо, докато започваме да из-
качваме стотиците стъпала, които водят до възможната ни смърт.
– Да.
Няма перила, затова задържам ръката си върху каменната стена, докато се издигаме
все по-високо и по-високо.
– Генералът? – пита русият мъж пред нас.
– Същата – отговарям и му се усмихвам бързо. Човек, чиято майка го стиска толкова
здраво, не може да е толкова лош, нали?
– Ехе! И бричовете са хубави. – Той отвръща на усмивката ми.
– Благодаря. Подарък от сестра ми.
– Чудя се колко ли кандидати са паднали от ръба на стълбата и са умрели, преди дори
да стигнат до Парапета – казва жената и поглежда надолу към центъра на стълбището,
докато се изкачваме все по-нагоре.
– Миналата година – двама.
Тя поглежда към мен и аз накланям глава. Е, трима, ако броим момичето, върху което
падна едно от момчетата.
Кафявите очи на жената пламват, но тя се извръща пак напред и продължава да се
изкачва.
– Колко стъпала има? – пита.
– Двеста и петдесет – отвръщам аз и всички продължаваме да се катерим в мълчание
още пет минути.
– Не е толкова зле – казва тя с ведра усмивка, когато доближаваме върха и редицата
спира. – Между другото, аз съм Рианон Матис.
– Дилън – отговаря русокосият и махва ентусиазирано.
– Вайълет. – Усмихвам им се напрегнато на свой ред и целенасочено пренебрегвам
съвета на Мира да избягвам приятелствата и да търся само съюзници.
– Струва ми се, че цял живот съм чакал този ден. – Дилън размества раницата на
гърба си. – Можете ли да повярвате, че наистина се случва? Това е като сбъдната мечта.
Разбира се. Естествено, всички други кандидати са въодушевени, че са тук. Това е
единственият квадрант в „Басгайът“, който не приема призовани – само доброволци.
– О, нямам търпение! – Рианон се усмихва още по-широко. – Искам да кажа, кой не
иска да язди дракон?
„Аз“ Не че не звучи забавно на теория. Точно обратното. Повдига ми се не от това, а
от ужасяващите ми шансове да оцелея до Завършването.

21
 – Родителите ви одобряват ли? – пита Дилън. – Защото моята майка от месеци ме
умолява да променя решението си. Аз ѝ повтарям, че като ездач ще имам повече въз-
можности да напредна, но тя искаше да постъпя в Квадранта на лечителите.
– Моите винаги са знаели, че това е желанието ми, така че много ме подкрепяха. А и
имат моята близначка и могат да я глезят колкото искат. Реган вече изпълни мечтата
си – омъжена е и очаква дете. – Рианон поглежда назад към мен. – А ти? Остави ме да
отгатна. С име като Соренгейл се обзалагам, че ти си била първата доброволка тази го-
дина.
– По-скоро доброзорка. – отговорът ми съвсем не е ентусиазиран като нейния.
– Ясно.
– Всички ездачи получават значително повече привилегии от останалите – обръщам
се към Дилън, когато опашката отново тръгва напред. Подхилкващият се кандидат зад
мен ни настига, потен и зачервен. „Кой се хили сега, а?“ – По-добра заплата, повече
снизходителност с униформите – продължавам аз. Никой не дава пет пари с какво са
облечени ездачите, стига да е черно. Единствените правила, които се отнасят до езда-
чите, са тези, които научих наизуст от Кодекса.
– И правото да се наричаш най-коравия – добавя Рианон.
– Това също – съгласявам се аз. – Убедена съм, че ти връчват его заедно с бричовете
за летене.
– Освен това съм чувал, че на ездачите им позволяват да се женят по-рано, отколкото
на другите квадранти – казва Дилън.
– Да. Веднага след завършване. – Ако оцелеем. – Мисля, че е заради желанието да се
продължат кръвните линии. – Най-добрите ездачи са потомци на ездачи.
– Или защото обикновено умираме по-често от другите квадранти – казва замислено
Рианон.
– Аз няма да умра – заявява Дилън с увереност, далеч по-голяма от моята, и подръпва
една верижка изпод туниката си. Показва ни Закачения на нея пръстен. – Тя каза, че е
лош късмет да ѝ предложа брак, преди да съм завършил, затова ще изчакаме дотогава. –
Той целува пръстена и пъхва верижката обратно под яката си. – Следващите три години
ще са дълги, но ще си заслужава.
Сподавям въздишката си и си мисля, че никога не съм чувала нещо по-романтично.
– Ти може и да стигнеш до края на Парапета – подсмихва се момчето зад нас. – Тази
тук обаче ще падне в пропастта още щом я духне вятърът.
Завъртам очи.
– Млъкни и се съсредоточи върху себе си! – тросва се Рианон. Краката ѝ тракат по
камъните. Продължаваме да се катерим.
Върхът изплува пред нас. През вратата се процежда слаба светлина. Мира беше
права. Тези облаци ще ни побъркат и трябва да стигнем до другата страна на Парапета,
преди да са успели.
Още една стъпка, още едно изтракване от краката на Рианон.
– Дай да видя ботушите ти – казвам тихо, за да не чуе жалкарят зад нас.
Тя сбърчва чело и кафявите ѝ очи се изпълват с объркване, но ми показва подметките.
Гладки са, също като тези, които носех аз по-рано. Стомахът ми се свива, сякаш в него
има камък.
Опашката отново тръгва и спира, когато до вратата ни остава само метър.
– Кой номер са обувките ти? – питам аз.
– Какво? – поглежда ме Рианон и примигва.

22
 – Обувките ти. Кой номер носиш?
– Осми – отговаря тя и между веждите ѝ се образуват две бръчки.
– Аз нося седми – казвам бързо. – Ще боли ужасно, но искам да вземеш левия ми
ботуш. Дай ми твоя. – В десния имам кама.
– Моля? – поглежда ме тя така, сякаш съм си загубила разума. Може и да съм.
– Това са ботуши на ездач. Ще се движат по-стабилно по камъка. Пръстите ти ще се
свият и ще е много неприятно, но поне ще имаш шанс да не паднеш, ако наистина завали
дъжд.
Рианон поглежда към отворената врата – и притъмняващото небе – и пак към мен.
– Ти си готова да ми дадеш единия си ботуш?
– Само докато стигнем до другия край. – Поглеждам през отворената врата. Трима
кандидати вече вървят по Парапета с широко разперени ръце. – Но трябва да сме бързи.
Почти наш ред е.
За миг Рианон свива устни замислено, а после се съгласява и си разменяме левите
ботуши. Едва успявам да ги завържа, преди опашката пак да тръгне и момчето зад мен
да ме бутне в кръста. Залитам, излизам на платформата и на открито.
– Давай. Някои от нас си имат работа от другата страна.
Гласът му ми лази като червей по нервите.
– Точно сега не си струва да се занимавам с теб – измърморвам аз и си възвръщам
равновесието. Вятърът шиба кожата ми.
Лятната сутрин е натежала от влага. „Браво за преценката за плитката, Мира.“
На върха на кулата няма нищо. Назъбените върхове се надигат и падат около кръг-
лата стена на височината на гърдите ми и изобщо не закриват гледката. Проломът и
реката в него изведнъж ми се струват много, много далеч. Около петнайсет процента от
кандидатите за ездачи загубват живота си на Парапета. Всяко изпитание в квадранта,
включително това, е замислено така, че да провери способността на кандидата да язди.
Ако някой не може да измине един тънък каменен мост, докато го духа вятърът, значи
със сигурност не може да запази равновесие и да се сражава от гърба на дракон.
Колкото до смъртните случаи? Предполагам, почти всички ездачи мислят, че си зас-
лужава да рискуват, за да спечелят слава – или са достатъчно арогантни да мислят, че
няма да паднат.
Аз не съм нито от едните, нито от другите.
Гади ми се така, че се хващам за корема и дишам през носа и устата, докато вървя по
ръба зад Рианон и Дилън. Пръстите ми леко докосват стената, докато вървим по криво-
личещия път към Парапета.
Трима ездачи чакат на входа – всъщност дупка, зейнала в средата на кулата. Един с
откъснати ръкави записва имената, преди кандидатите да започнат опасното изкачване.
Втори, който е обръснал цялата си глава с изключение на ивица коса на темето, дава
инструкции на Дилън, който заема позиция и се потупва по гърдите, сякаш пръстенът,
скрит там, ще му донесе късмет. Надявам се да е така.
Третият се обръща към мен и сърцето ми просто... спира.
Той е висок, с развята от вятъра черна коса и черни вежди. Линията на челюстта му
е силна и покрита с топла светлокафява кожа и набола брадичка и когато скръства ръце
на гърдите си, мускулите на гърдите и ръцете му се раздиплят, раздвижват се по начин,
от който преглъщам. А очите му... Очите му са с цвят на оникс, осеян със златни точици.
Контрастът е плашещ, дори поразителен – всичко у него е поразително. Чертите му са

23
толкова сурови, че изглеждат изсечени, и все пак са удивително съвършени, сякаш ня-
кой творец е прекарал целия си живот да го извае от камък и е отделил поне година от
това време само на устата му.
Той е мъжът с най-фини черти, когото съм виждала.
А аз живея във военен колеж и съм виждала много мъже.
Дори диагоналният белег, който пресича лявата му вежда и стига до горния ъгъл на
бузата му, само го кара да изглежда още по-привлекателен. Безумно привлекателен.
Може да накара кръвта ти да кипне – толкова привлекателен. Вкарва те в беда и на теб
ти харесва – толкова привлекателен. Изведнъж забравям Защо точно Мира ми каза да
не търся креватни приключения с кадети, които не са от моята година.
– Ще се видим отсреща! – казва Дилън през рамо с въодушевена усмивка и стъпва на
Парапета с широко разперени ръце.
– Готов ли си за следващия, Райърсън? – пита ездачът с откъснатите ръкави.
„Зейдън Райърсън?“
– Готова ли си, Соренгейл? – пита Рианон и прави крачка напред.
Чернокосият ездач бързо премества поглед към моя, обръща се изцяло към мен и
сърцето ми се разтуптява – по погрешната причина. От голата му лява китка започва
бунтовническа реликва – извити черти и спирали, които изчезват под черната му уни-
форма и се появяват отново на яката му, където се протягат и криволичат по врата му,
спирайки до челюстта.
– Мамка му! – прошепвам аз и той присвива очи, сякаш ме чува през воя на вятъра,
който дърпа здраво стегнатата ми плитка.
– Соренгейл? – Той пристъпва към мен и аз поглеждам нагоре... и още по-нагоре.
Всемогъщи богове, не стигам дори до ключицата му! Той е огромен. Със сигурност
е над метър и деветдесет.
Чувствам се точно такава, каквато ме нарече Мира – крехка, – но кимвам и блестя-
щият оникс на очите му се превръща в студена, чиста омраза. Мога почти да усетя не-
навистта, която се излъчва от него като горчив одеколон.
– Вайълет? – пита Рианон и пристъпва напред.
– Ти си най-малкото дете на генерал Соренгейл. – Гласът му е дълбок и обвинителен.
– Ти си синът на Фен Райърсън – отвръщам аз на удара и сигурността на това разк-
ритие се просмуква в костите ми. Вдигам глава и полагам всички усилия да стегна всеки
мускул в тялото си, за да не се разтреперя.
„Той със сигурност ще те убие в мига, в който разбере коя си.“
Думите на Мира се блъскат в черепа ми, а гърлото ми се свива от страх. Той ще ме
хвърли през ръба. Ще ме вдигне и ще ме хвърли право от тази кула. Няма да имам въз-
можност дори да тръгна по Парапета. Ще умра такава, каквато майка ми винаги е избяг-
вала да ме нарече направо – слаба.
Зейдън вдишва дълбоко и мускулът на челюстта му потрепва. Веднъж. Два пъти.
– Твоята майка плени баща ми и ръководи екзекуцията му.
Момент! Той ли е единственият, който има право да мрази? През вените ми преми-
нава ярост.
– Баща ти уби по-големия ми брат. Мисля, че сме наравно.
– Не сме. – Гневният му поглед се плъзва по мен така, сякаш Запомня всяка подроб-
ност или търси всяка слабост. – Сестра ти е ездачка. Това май обяснява бричовете.

24
 – Сигурно. – Устоявам на погледа му, сякаш спечеля ли това състезание по взиране,
ще получа достъп до квадранта, без да прекосявам Парапета зад него. По един или друг
начин, ще стигна до другия край. Мира няма да загуби и брат си, и сестра си.
Той стисва юмруци и се напряга.
Подготвям се за удара. Той може да ме хвърли от тази кула, но аз няма да го улесня.
– Добре ли си? – пита Рианон и погледът ѝ се стрелва между Зейдън и мен.
Той поглежда към нея.
– Приятелки ли сте?
– Запознахме се на стълбата – отвръща тя и изпъва рамене.
Той поглежда надолу, забелязва разменените ни обувки и вдига вежда. Ръцете му се
отпускат.
– Интересно.
– Ще ме убиеш ли? – Повдигам глава още малко.
Погледът му се сблъсква с моя, а небето се разтваря и излива порой от дъжд, който
за секунди намокря косата ми, бричовете ми и камъните около нас.
Един вик разцепва въздуха и двете с Рианон бързо насочваме вниманието си към Па-
рапета точно навреме, за да видим как Дилън се подхлъзва.
Ахвам и сърцето ми се качва в гърлото.
Той се спира, хваща се с две ръце за каменния мост, а краката му започват да ритат
под него, търсейки несъществуваща опора.
– Издърпай се, Дилън! – изкрещява Рианон.
– О, богове! – Ръката ми се стрелва нагоре и покрива устата ми, но ръцете му се изп-
лъзват от мокрите камъни, той пада и изчезва от погледа ни. Дъждът и вятърът отнасят
всеки звук, който тялото му може да е създало при падането в долината долу. Отнасят
и моя задавен вик.
Зейдън не откъсва поглед от мен нито за миг. Наблюдава ме с изражение, което не
мога да разтълкувам, когато вдигам ужасения си поглед обратно към него.
– Защо да си хабя енергията да те убивам, когато Парапетът ще го направи вместо
мен? – Устните му се извиват в злобна усмивка. – Твой ред е.

25
 СЪЩЕСТВУВА ЕДНА ПОГРЕШНА ПРЕДСТАВА, ЧЕ В КВАД-
РАНТА НА ЕЗДАЧИТЕ ТРЯБВА ИЛИ ДА УБИВАШ, ИЛИ ДА БЪ-
ДЕШ УБИТ. КАТО ЦЯЛО ЕЗДАЧИТЕ НЕ СИ ПОСТАВЯТ ЗА ЦЕЛ
ДА УБИВАТ ДРУГИ ЕЗДАЧИ... ОСВЕН АКО ТАЗИ ГОДИНА НЯМА
НЕДОСТИГ НА ДРАКОНИ ИЛИ НЯКОЙ КАДЕТ НЕ Е В ТЕЖЕСТ
НА КРИЛОТО СИ. ТОГАВА НЕЩАТА ПОНЯКОГА СТАВАТ... ИН-
ТЕРЕСНИ.

НАРЪЧНИК НА МАЙОР АФЕНДРА ЗА КВАДРАНТА НА ЕЗДАЧИТЕ

(НЕОТОРИЗИРАНО ИЗДАНИЕ)

ГЛАВА ВТОРА
Няма да умра днес.
Тези думи се превръщат в мантра, не спират да кънтят в главата ми, докато Рианон
съобщава името си на ездача, който води регистъра на входа на Парапета. Омразата в
погледа на Зейдън прогаря бузата ми като осезаем пламък и дори дъждът, който засипва
като градушка кожата ми с всеки порив на вятъра не намалява топлината – или тръпката
на ужас, която свисти по гръбнака ми.
Дилън е мъртъв. Той е само име, скорошен камък в безкрайните гробища, които се
простират до пътищата към „Басгайът“, поредното предупреждение за амбициозните
кандидати, които по-скоро биха рискували живота си, за да станат ездачи, отколкото да
изберат сигурността на всеки друг квадрант. Сега разбирам Мира – разбирам защо ме
предупреди да не се сприятелявам с никого.
Рианон се хваща за двете страни на отвора в кулата и поглежда през рамо към мен.
– Ще те чакам отсреща! – изкрещява тя, за да надвика бурята. Страхът в очите ѝ е
като огледало на моя.
– Ще се видим отсреща. – Кимвам и дори успявам да изкривя устата си в усмивка.
Тя стъпва на Парапета и започва да върви и макар да съм сигурна, че днес е претова-
рен, изричам безмълвна молитва към Зинал, бога на късмета.
– Име? – пита ездачът на ръба, докато партньорът му разгръща едно наметало над
свитъка в обречен опит да опази хартията суха.
– Вайълет Соренгейл – отговарям аз точно когато над мен изтрещява гръмотевица.
Звукът ми се струва странно утешителен. Винаги съм обичала вечерите, в които бурите
блъскат прозореца на крепостта, осветяват книгите, с които съм се свила, и в същото
време хвърлят сенки по тях... макар че този порой може да ми струва живота. Един бърз
поглед ми показва, че имената на Дилън и Рианон вече се размиват по краищата, където
водата пада върху мастилото. Това е последният път, в който името на Дилън ще бъде
написано върху нещо друго освен надгробния му камък. В края на Парапета ще има още
един регистър, така че писарите да могат да съставят любимите си статистики за жерт-
вите. В един друг живот аз щях да съм една от тези, които четат и записват данните за
исторически анализ.

26
 – Соренгейл? – Ездачът поглежда към мен и вдига учудено вежди. – Като генерал
Соренгейл?
– Същата.
Мамка му, тази реакция вече става банална, а знам, че оттук нататък нещата само ще
се влошават. Не мога да избегна сравнението с майка ми, не и когато тя е командирът
тук. Още по-лошо: тук навярно ще сметнат, че съм природен талант като Мира или
блестящ стратег като Бренан. Или ще ме погледнат само веднъж, преди да решат, че
изобщо не приличам на тях, и да обявят ловния сезон за открит.
Слагам ръце от двете страни на кулата и прокарвам пръсти по камъка. Още е топъл
от сутрешното слънце, но дъждът бързо го охлажда. Гладък е, но не е хлъзгав от папрат
или нещо подобно.
Пред мен Рианон се придвижва напред, разперила ръце за равновесие. Навярно е из-
минала една четвърт от пътя, фигурата ѝ става все по-мътна, докато се отдалечава в
дъжда.
– Мислех, че има само една дъщеря? – пита другият ездач и променя ъгъла на наме-
талото, защото ни връхлита нов порив на вятъра. Щом тук е толкова ветровито, след
като долната част на тялото ми е наполовина заслонена от кулата, на Парапета ще боли
страшно много.
– Често го чувам. – Вдишвам през носа, издишвам през устата, заставям дишането си
да се успокои, а сърдечния си ритъм да забави галопа си. Ако се паникьосам, ще умра.
Ако се подхлъзна, ще умра. Ако... „Никакви такива мисли!“ Не мога да направя нищо
повече, за да се подготвя за това, което ми предстои.
Правя единствената крачка, която ме разделя от парапета, и стисвам каменната стена,
когато ме удря още един порив на вятъра и ме запраща странично срещу отвора на ку-
лата.
– И мислиш, че ще можеш да яздиш дракон? – подиграва се противният кандидат зад
мен. – Голяма Соренгейл си с такова равновесие, дума да няма! Съжалявам крилото, в
което ще попаднеш.
Възвръщам равновесието си и стисвам по-здраво дръжките на раницата си.
– Име? – пита отново ездачът, но знам, че не говори на мен.
– Джак Барлоу – отговаря този зад мен. – Запомни това име. Един ден ще стана ко-
мандир на ято. – Дори гласът му вони на арогантност.
– По-добре тръгвай, Соренгейл – заповядва дълбокият глас на Зейдън.
Поглеждам през рамо и виждам, че ме приковава с поглед.
– Освен ако не ти трябва малко мотивация? – и Джак се втурва напред с вдигнати
ръце. Мамка му, ще ме блъсне долу!
Страхът пронизва вените ми като стрела и аз се раздвижвам, напускам сигурността
на кулата и се хвърлям към Парапета. Вече няма връщане назад.
Сърцето ми бие толкова силно, че го чувам в ушите си като барабан.
„Гледай камъните право пред теб и не поглеждай надолу.“ Съветът на Мира отеква в
главата ми, но е трудно да го следвам, когато всяка стъпка може да ми е последната.
Разпервам ръце да равновесие и тръгвам с отмерените мънички стъпки, които упражня-
вах с майор Гилстед в двора. Но с вятъра, дъжда и шейсетметровата бездна това изобщо
не е като тренировките. На места камъните под краката ми са неравни, задържани на
място от хоросан във фугите и е лесно да се спънеш. Съсредоточавам се върху пътеката
пред мен, за да не гледам към ботушите си. Мускулите ми са напрегнати и аз намирам
центъра си на тежестта и вървя съвсем изправена.

27
 Завива ми се свят, а пулсът ми скача до небето.
„Спокойствие.“ Трябва да запазя спокойствие.
Не мога да пея вярно, не мога дори да тананикам като хората, така че е изключено да
пея, за да насоча вниманието си другаде, но аз съм учен. Нищо не ми действа по-успо-
кояващо от архивите, затова мисля да тях. За фактите. За логиката. За историята.
„Съзнанието ти вече знае отговора, затова просто се успокой и го остави да си
спомни.“ Татко винаги ми го повтаряше. Имам нужда от нещо, което да попречи на
логичната част на мозъка ми да ме накара да се обърна и да тръгна право обратно към
кулата.
– В Континента има две кралства – и сме във война от четиристотин години – реци-
тирам аз основните, прости данни, които ми бяха набили в главата за лесно повторение
при подготовката за изпита на писарите. Крачка след крачка вървя по Парапета. – На-
вара, моят дом, е по-голямото кралство, с шест провинции със свой облик. Тирендор,
нашата най-южна и най-голяма провинция, граничи с Кровла, в кралство Поромиел.
С всяка дума дишането ми се успокоява, както и сърдечният ми ритъм, а гаденето
намалява.
– На изток от нас се намират двете други провинции на Поромиел – Бревик и Сигни-
сен, а Есбенските планини представляват естествена граница. – Минавам ивицата боя,
която бележи средата на път. Сега се намирам на най-високата точка, но не мога да
мисля за това. „Не поглеждай надолу.“ – Отвъд Кровла, отвъд нашия враг, лежат далеч-
ните Варени, които са пустиня...
Изтрещява гръм, вятърът се забива в мен и аз размахвам ръце.
– Мамка му!
Тялото ми се люшва наляво заедно с бурята и аз клякам до Парапета, вкопчвам се в
ръбовете и прикляквам, за да не загубя опората на краката си, свивам се, за да съм кол-
кото може по-малка, докато вятърът вие около мен. Стомахът ми кипи. Паниката ме
стиска здраво и аз усещам, че дробовете ми заплашват да задишат учестено.
– Тирендор е последната провинция в Навара, която се присъединява към съюза и се
заклева във вярност на крал Реджиналд! – изкрещявам срещу воя на вятъра, насилвам
съзнанието си да продължи да се движи въпреки реалната заплаха да се парализирам от
страх. – Освен това е единствената, която се опитва да се отцепи шестстотин двайсет и
седем години по-късно и ако беше успяла, кралството ни щеше да остане беззащитно.
Рианон все още е пред мен. Струва ми се, че е на линията, която бележи три четвърти
от пътя. Добре. Заслужава да успее.
– Кралство Поромиел се състои предимно от орни равнини и тресавища и се слави с
изключителните си платове, безкрайните поля със зърно и неповторимите кристали, ко-
ито могат да Засилват слабата магия. – Поглеждам само за миг към черните облаци над
главата си, преди бавно да продължа напред, да местя крак пред крак. – За разлика от
него, планинските региони на Навара предлагат изобилни метали, корава дървесина от
източните ни провинции и неограничено количество елени и лосове.
Следващата ми стъпка събаря няколко парчета хоросан и аз се спирам. Ръцете ми
треперят. Изчаквам да си възвърна равновесието. Преглъщам и проверявам мога ли да
стъпя с цялата си тежест, преди отново да тръгна напред.
– Търговското споразумение от Ресон, подписано преди повече от двеста години,
осигурява размяната на месо и дървесина от Навара срещу плат и растителни продукти
четири пъти годишно, на аванпоста Атбайн на границата на Кровла и Тирендор.

28
 Оттук виждам Квадранта на ездачите. Огромният каменен цокъл на цитаделата се
издига нагоре в планината, до основата на сградата, където знам, че е краят на тази пъ-
тека, стига само да се добера дотам. Забърсвам дъжда от лицето си с кожата, покрила
рамото ми, и поглеждам назад, за да видя къде е Джак.
Спрял се е малко след линията на първата четвърт. Набитото му тяло е съвсем непод-
вижно... сякаш чака нещо. Ръцете му са отпуснати край тялото. Вятърът сякаш изобщо
не влияе на равновесието му, късметлийско копеле такова! Кълна се, че се хили от мяс-
тото си, но може да е просто заради дъжда в очите ми.
Не мога да остана тук, ако искам да оживея до изгрев слънце, трябва да продължа да
се движа. Страхът не може да управлява тялото ми. Стисвам мускулите на краката си за
равновесие, пускам бавно камъка под мен и се изправям.
„Разпери ръцете. Тръгвай.“
Трябва да стигна колкото може по-напред преди следващия силен вятър.
Поглеждам през рамо да видя къде е Джак и кръвта ми се смразява.
Той е с гръб към мен и лице към следващия кандидат, който се приближава, като се
олюлява опасно. Джак сграбчва дългурестото момче за дръжките на претъпканата ра-
ница, а аз го гледам. Шокът е вцепенил мускулите ми. Джак хвърля мършавия кандидат
от Парапета като чувал зърно.
Викът му стига до ушите ми и заглъхва, докато той пада все по-надолу и изчезва от
погледа ми.
„Мамка му!“
– Ти си следващата, Соренгейл! – изревава Джак и аз откъсвам поглед от бездната и
виждам, че е насочил пръст към мен, извил уста в зловеща усмивка. А после се устре-
мява към мен и скъсява дистанцията помежду ни ужасяващо бързо.
„Размърдай се! Веднага!“
– Тирендор заема югозападната част на Континента – рецитирам аз. Стъпките ми са
равномерни, но паникьосани на хлъзгавата тясна пътека. Левият ми крак леко се подх-
лъзва в началото на всяка крачка. – Със своя недружелюбен планински терен и грани-
ците на Смарагдово море от запад и Арклическия океан на юг, Тирендор е почти неп-
ревземаема. Макар и географски разделена от Дрейлорските скали – естествена защитна
бариера...
Вятърът отново се забива в мен и кракът ми се подхлъзва на Парапета. Сърцето ми
подскача. Парапетът се надига насреща ми, когато се спъвам и падам. Коляното ми се
забива в камъка и аз извиквам от острата болка. Ръцете ми трескаво търсят опора, а
левият ми крак виси от ръба на този адски мост. Сега Джак не е далеч от мен. И аз
допускам грешка, от която стомахът ми се свива: поглеждам надолу.
По носа и брадичката ми тече вода и се плиска в камъка, преди да падне надолу към
реката, която тече през долината на повече от шейсет метра под мен. Преглъщам все по-
големия възел в гърлото си и примигвам, като се мъча да успокоя ритъма на сърцето си.
Няма да умра днес.
Стисвам с две ръце страните на камъка, отпускам на хлъзгавите камъни толкова от
тежестта си, колкото смея, и замахвам нагоре с левия си крак. Възглавничката на пръста
ми намира пътеката. Оттук нататък на света няма достатъчно факти, които да стабили-
зират мислите ми. Трябва да пренеса пред себе си десния крак – този, който захваща по-
добре камъка, – но само едно грешно движение, и ще разбера колко точно е студена
реката под мен.
„Сблъсъкът ще те убие.“

29
 – Идвам да теб, Соренгейл! – чувам зад гърба си.
Отблъсквам се от камъка и се моля ботушите ми да намерят пътеката. Скачам на
крака. Ако падна, добре, грешката си е моя. Но няма да оставя това копеле да ме убие!
„По-добре да стигна отсреща, където ме чакат другите убийци.“ Не че всеки в този квад-
рант ще се опита да ме убие – само онези кадети, които смятат, че ще съм в тежест на
крилото. Има си причина силата да е на такава почит сред ездачите. Всеки ескадрон,
всеки батальон, всяко крило е силно само колкото най-слабата си брънка и ако тази
брънка се скъса, всички са в опасност.
Джак или си мисли, че аз съм тази брънка, или е нестабилно копеле, което просто
обича да убива. Вероятно и двете. Във всеки случай трябва да се движа по-бързо.
Разпервам ръце и се съсредоточавам върху края на пътеката, върху двора на цитаде-
лата, където Рианон слиза от Парапета на сигурно място и забързвам въпреки дъжда.
Държа тялото си напрегнато, центъра на тежестта железен и както никога съм благо-
дарна, че съм по-ниска от повечето хора.
– Ти ще крещиш ли, докато падаш? – пита подигравателно Джак. Все още вика, но
гласът му идва от по-близо. Скъсява дистанцията.
Няма място за страх, затова го блокирам, представям си как избутвам емоцията зад
железни решетки и ги заключвам. Сега вече виждам края на Парапета, ездачите, които
чакат на входа на цитаделата.
– Няма начин човек, който дори не може да носи пълна раница, да е издържал при-
емния изпит. Ти си грешка, Соренгейл! – провиква се Джак. Сега гласът му е по-ясен,
но аз не поемам риска да загубя скоростта си, за да погледна назад и да видя на какво
разстояние е Зад мен. – Сега ще те извадя от картинката и така ще е най-добре за всички,
не мислиш ли? Много по-милостиво, отколкото да те оставя на драконите. Ще започнат
да те ядат от мършавите крака, докато си още жива. Хайде! – подмамва ме той. – За мен
ще бъде удоволствие да ти помогна.
– Как ли пък не! – измърморвам. Остават ми само три-четири метра до външната
страна на огромните стени на цитаделата. Левият ми крак се подхлъзва и аз се олюля-
вам, но загубвам само секунда, преди да продължа. Зад тези огромни укрепления се из-
висява крепостта, изсечена в стената в Г-образна форма на високи каменни сгради, пос-
троени да издържат пожар по очевидни причини. Стените, които заобикалят двора на
цитаделата, са три метра дебели и два и половина високи, с един отвор... и аз съм...
почти... там.
Сподавям риданието на облекчение, което се надига в гърдите ми, когато камъкът се
издига от двете ми страни.
– Мислиш, че там вътре ще си в безопасност? – Гласът на Джак е суров... и наблизо.
На сигурно място, заобиколена от двете страни от стени, изминавам тичешком пос-
ледните десет метра. Сърцето ми препуска лудо, адреналинът тласка тялото ми към пре-
дела на способностите си, а стъпките на Джак се ускоряват зад мен. Той се хвърля към
раницата ми, не я улавя и ръката му се удря в хълбока ми точно когато стигаме до ръба.
Люшвам се напред, скачам от високия трийсет сантиметра над земята парапет и се озо-
вавам в двора, където чакат двама ездачи.
Джак изревава от гняв и звукът стисва задъханите ми гърди като менгеме.
Обръщам се и измъквам една кама от ножницата до ребрата си точно в мига, в който
Джак се заковава зад мен на Парапета, задъхан и зачервен. В присвитите му светлосини
очи се чете желание за убийство и той ги вперва в мен... и във върха на камата ми, който
сега е направил вдлъбнатина в плата на панталона му – точно срещу топките му.

30
 – Мисля, че... точно сега... съм в безопасност – успявам да изрека Задъхана. Муску-
лите ми треперят, но ръката ми е напълно сигурна.
– Така ли? – Джак трепери от ярост. Дебелите му руси вежди се спускат над светло-
сините очи, всяка линия на чудовищното му тяло е наведена към мен. Но не прави друга
стъпка.
– Незаконно е един ездач да навреди на друг. Във формация на квадранта или в кон-
тролно помещение. В присъствието на по-старши кадет – рецитирам аз текста от Ко-
декса. Сърцето ми е още в гърлото. – Тъй като това ще накърни ефективността на кри-
лото. И като имаме предвид тълпата зад нас, мисля, че няма спор: това е формация. Член
трети, параграф...
– Не ми пука! – Той помръдва, но аз не отстъпвам и камата ми прерязва първия кат
на панталона му.
– Предлагам да размислиш. – Коригирам стойката си, в случай че не размисли. –
Може да се подхлъзна.
– Име? – пита провлечено ездачката до мен, сякаш сме най-безинтересното нещо, ко-
ето е виждала днес. За част от секундата поглеждам към нея. Тя бутва дългите си до
брадичката огненочервени кичури зад ухото с една ръка. С другата държи регистъра и
наблюдава как се развива сцената. Трите сребърни четиривърхи звезди, избродирани на
рамото на наметалото ѝ, ми подсказват, че е третокурсничка. – Доста си дребна за ездач,
но май си успяла.
– Вайълет Соренгейл – отговарям аз, но вниманието ми отново е приковано изцяло
върху Джак. Дъждът капе от наведеното му надолу чело. – И преди да попиташ, да,
онази Соренгейл.
– Не се учудвам, с тази маневра – казва жената и задържа над документа една писалка
като тези, които използва майка ми.
Това е може би най-големият комплимент, който съм чувала някога.
– А ти как се казваш? – пита отново тя. Сигурна съм, че пита Джак, но съм прекалено
заета да изучавам противника си, за да погледна към нея.
– Джак. Барлоу. – Този път на устните му няма зловеща лека усмивка, нито игрив
присмех колко ще му е приятно да ме убие сега. В чертите му има само чиста злоба,
обещание за отмъщение.
Косъмчетата на врата ми настръхват.
– Е, Джак – казва ездачът от дясната ми страна и почесва грижливо подстриганите
краища на козята си брадичка. Не носи наметало и дъждът се просмуква в многоброй-
ните кръпки, пришити към изтърканото му кожено яке. – Кадет Соренгейл те е хванала
да топките, и то не само буквално. Права е. Правилата гласят, че когато ездачите са в
строя, помежду им може да съществува само уважение. Ако искаш да я убиеш, ще
трябва да го направиш или в схватка на ринга, или по друго време. Тоест, ако тя реши
да те пусне да слезеш от Парапета. Защото, технически погледнато, все още не си на
наша територия. Ти все още не си кадет. Тя е.
– А ако реша да ѝ счупя врата в мига, в който сляза? – изръмжава Джак и изражени-
ето му подсказва, че наистина ще го направи.
– Значи ще се срещнеш преждевременно с драконите – отговаря червенокосата с ра-
вен глас. – Тук не чакаме процеси. Направо екзекутираме.
– Какво избираш, Соренгейл? – пита мъжът. – Искаш ли Джак да Започне времето си
тук като евнух?

31
 Мамка му! Какво избирам? Не мога да го убия, не и от този ъгъл, а ако му отрежа
топките, само ще ме намрази още повече, ако е възможно.
– Ще следваш ли правилата? – обръщам се към Джак. Чувам жужене в главата си, а
ръката ми е ужасно натежала, но държа ножа допрян до мишената.
– Май нямам избор. – Крайчецът на устата му се надига в подигравателно подсмих-
ване, а позата му се отпуска, когато вдига ръце с дланите навън.
Свалям камата, но я задържам насочена и готова, докато се отдръпвам настрана, към
червенокосата, която води регистъра.
Джак слиза в двора и рамото му блъсва моето, докато минава покрай мен. Спира се
и се навежда към мен.
– Ти си мъртва, Соренгейл, и ще те убия аз.

32
 СИНИТЕ ДРАКОНИ ПРОИЗЛИЗАТ ОТ ИЗКЛЮЧИТЕЛНОТО РО-
ДОСЛОВНО ДЪРВО ГОРНФАЛИАС. ПРОЧУТИ С ОГРОМНИЯ СИ
РАЗМЕР, ТЕ СА НАЙ-БЕЗМИЛОСТНИТЕ, ОСОБЕНО РЯДКАТА
СИНЯ КАМООПАШКА, ЧИИТО НОЖОПОДОБНИ ШИПОВЕ НА
ВЪРХА НА ОПАШКАТА МОГАТ ДА ИЗКОРМЯТ ВРАГА С ЕДНО
ЗАМАХВАНЕ.

НАРЪЧНИК ПО ДРАКОНОЛОГИЯ ОТ ПОЛКОВНИК КЕЙОРИ

ГЛАВА ТРЕТА
Ако иска да ме убие, Джак ще трябва да се нареди на опашка. А и имам чувството,
че Зейдън Райърсън ще го изпревари.
– Не и днес – отговарям на Джак. Дръжката на камата е солидна в ръката ми и някак
си успявам да не потръпна, когато той се навежда над мен и вдишва. Души ме като
някакво шибано куче. После се подсмихва и влиза в тълпата празнуващи кадети и ез-
дачи, събрана във внушителния двор на цитаделата.
Още е рано, някъде около девет, но вече виждам, че кадетите са по-малко от канди-
датите, които бяха преди мен на опашката. Ако се съди по кожените дрехи, които виж-
дам навсякъде, и второкурсниците, и третокурсниците са дошли да преценят новите ка-
дети.
Дъждът преминава в ръмене, сякаш е дошъл само за да направи най-трудния изпит в
живота ми още по-труден... но успях.
Жива съм.
Стигнах до другия край.
Тялото ми се разтреперва, а в лявото ми коляно избухва пулсираща болка – коляното,
което ударих в Парапета. Правя една крачка и то заплашва да поддаде. Трябва да го
превържа, преди някой да забележи.
– Мисля, че си спечели враг в негово лице – казва червенокосата и небрежно премес-
тва смъртоносния арбалет, който носи на рамото си. Вдига над свитъка проницателни
лешникови очи и ме оглежда от горе до долу. – На твое място щях да си пазя гърба от
този.
Кимвам. Ще трябва да си пазя и гърба, и всяка друга част от тялото си.
Следващият кандидат слиза от Парапета, а някой ме хваща да раменете изотзад и ме
завърта.
Почти съм извадила камата си, когато осъзнавам, че е Рианон.
– Успяхме! – Тя се усмихва широко и ме стисва да раменете.
– Успяхме – повтарям с изкуствена усмивка. Сега бедрата ми треперят, но успявам
да прибера камата в ножницата на ребрата си. Сега, когато сме тук, и двете кадети, мога
ли да ѝ вярвам?
– Нямам думи да ти се отблагодаря! Поне три пъти щях да падна, ако не беше ми
помогнала. Права беше – тези подметки бяха ужасно хлъзгави. Видя ли хората тук?

33
Кълна се, че току-що видях второкурсничка с родови кичури в косата, а един от мъжете
беше татуирал драконови люспи по целия си бицепс.
– Общоприетото е да пехотинците – отговарям аз, а тя пъхва ръка под лакътя ми и ме
подръпва към тълпата. Коляното ме боли ужасно, болката стига нагоре до хълбока ми и
надолу до крака ми, куцам и тежестта ми пада върху хълбока на Рианон.
Проклятие!
Откъде дойде това? Защо не мога да спра да треперя? Всеки момент ще падна – няма
начин тялото ми да остане право с това земетресение в краката или с бръмченето в гла-
вата.
– Като стана дума да това – казва тя и отново поглежда надолу, – трябва да си сменим
ботушите. Има една пейка...
Висока фигура с безупречно чиста черна униформа излиза от тълпата и тръгва към
нас и макар че Рианон успява да се дръпне, аз залитам и се забивам право в гърдите му.
– Вайълет? – Силни ръце ме хващат за лактите, за да ме закрепят, и аз вдигам поглед
към познати, удивителни кафяви очи, отворени широко в очевиден шок.
Залива ме облекчение и аз се опитвам да се усмихна, но на лицето ми навярно се
изписва само разкривена гримаса. Той изглежда по-висок от миналото лято, брадата,
която разсича челюстта му, е нова и е наедрял по начин, който ме кара да примигна...
или може би зрението ми се размива. Онази красива, непринудена усмивка, която играе
главна роля в прекалено много от фантазиите ми, по нищо не прилича на гримасата,
която сега разкривява устата му, и всичко в него изглежда малко... по-сурово, но му
отива. Линията на брадичката, веждите му и дори мускулите на бицепса му се сковават
под пръстите ми, докато се мъча да си възвърна равновесието. През последната година
Дейн Ейтос от привлекателен и сладък е станал страхотен.
А аз ще повърна върху ботушите му.
– Какво правиш тук, по дяволите? – пита троснато той и стъписването в очите му се
превръща в нещо непознато, нещо смъртоносно. Това не е момчето, с което израснах.
Сега е ездач второкурсник.
– Дейн. Радвам се да те видя.
Това е слабо казано, но треперенето се превръща в пълни спазми. В гърлото ми се
надига жлъч и от виенето на свят само започва да ми се гади още повече. Коленете ми
се подгъват.
– Мътните го взели, Вайълет! – измърморва той и ме изправя на крака. С една ръка
на гърба ми и другата под лакътя ми бързо ме повежда настрана от тълпата, в един алков
на стената, близо до първата защитна кула на цитаделата – закътано, потънало в сенки
място с твърда дървена пейка, на която Дейн ме слага да седна. После ми помага да
сваля раницата си.
Устата ми се напълва със слюнка.
– Ще повърна.
– Главата между коленете – нарежда Дейн със суров тон, който не съм свикнала да
чувам от него, но се подчинявам. Той започва да разтрива в кръг долната част на гърба
ми, а аз вдишвам през носа и издишвам през устата. – Заради адреналина е. Дай му една
минута, и ще мине.
Чувам стъпки, които се приближават до чакъла.
– Ти коя си, мътните го взели?
– Рианон. Аз съм... приятелка на Вайълет.

34
 Взирам се в чакъла под двата си различни ботуша и заповядвам на оскъдното съдър-
жание на стомаха си да си остане там.
– Чуй ме, Рианон. На Вайълет ѝ няма нищо – казва властно Дейн. – И ако някой пита,
ще му кажеш точно това, което съм казал, и че в момента адреналинът просто излиза от
системата ѝ. Ясно?
– На никого не му влиза в работата какво става с Вайълет! – отвръща тя със същия
остър тон като неговия. – Така че няма да кажа нищо. Особено когато успях да мина по
Парапета само Заради нея.
– В твой интерес е да си искрена – предупреждава я той, но хапливостта в гласа му
контрастира с безкрайните успокоителни кръгове, които описва по гърба ми.
– Може би трябва аз да те попитам ти кой си, мътните го взели! – не му остава длъжна
тя.
– Той е един от най-старите ми приятели. – Треперенето бавно намалява, гаденето
също, но не съм сигурна дали се дължи на изминалото време, или на позата ми, затова
задържам глава между коленете си, докато най-накрая успявам да развържа левия си
ботуш.
– О... – отвръща Рианон.
– Както и ездач второкурсник, кадет! – изръмжава той.
Чувам скърцане на трева, сякаш Рианон е отстъпила крачка назад.
– Никой не може да те види тук, Вай. Няма нужда да бързаш – казва тихо Дейн.
– Защото, ако си изповръщам червата, след като оцелях след минаването по Парапета
и мръсника, който искаше да ме събори, ще ме сметнат за слаба. – Бавно се надигам и
сядам с изправен гръб.
– Точно така – отговаря той. – Ранена ли си?
Погледът му се плъзва по мен с отчаяние, сякаш изпитва нужда да види всеки санти-
метър с очите си.
– Боли ме коляното – признавам аз шепнешком, защото това е Дейн. Дейн, когото
познавам, откакто бяхме на пет и шест годинки. Дейн, чийто баща е един от най-дове-
рените съветници на майка ми. Дейн, който ми помогна да не рухна, когато Мира на-
пусна дома и постъпи в Квадранта на ездачите и отново, когато Бренан умря.
Той хваща брадичката ми между палеца и показалеца си, обръща лицето ми наляво и
надясно и ме оглежда внимателно.
– Това ли е всичко? Сигурна ли си?
Плъзва ръце от двете страни на тялото ми и се спира на ребрата ми.
– Ками ли носиш?
Рианон събува ботуша ми, въздъхва с облекчение и размърдва пръстите си.
Кимвам.
– Три на ребрата и един в ботуша.
Слава на боговете, в противен случай не съм сигурна, че сега щях да седя тук.
– Хмм. – Той отпуска ръцете си и ме поглежда така, сякаш никога преди не ме е виж-
дал, сякаш съм напълно непозната. Но после примигва и този израз се стопява. – Сме-
нете си ботушите. Изглеждате направо смешни. Вай, вярваш ли на тази? – Той посочва
с глава към Рианон.
Тя можеше да ме чака на сигурно място на стените на цитаделата и да ме блъсне от
Парапета, както се опита да направи Джак, но не го стори.
Кимвам. Вярвам ѝ толкова, колкото човек може да вярва на друга първокурсничка
тук.

35
 – Добре. – Той става и се обръща към нея. И на неговите бричове отстрани има нож-
ници, но във всяка една има ками, а моите са още празни. – Аз съм Дейн Ейтос и съм
командирът на Втори отряд, поделение Огън, Второ крило.
Комнадир на отряд? Вдигам вежди. Най-високите рангове сред кадетите в квадранта
са командир на крило и командир на отряд. И двете се заемат от елитни третокурсници.
На второкурсници може да бъде поверено командването на отряд, но само ако са изк-
лючително надарени. Всички други са просто кадети преди Вършитбата – когато дра-
коните избират с кого ще се обвържат – и ездачи след него. Тук хората умират прека-
лено често, за да раздаваме рангове преждевременно.
– Парапетът трябва да свърши след няколко часа. Зависи колко бързо кандидатите
ще го пресекат или ще паднат. Намери червенокосата със списъка – обикновено носи
арбалет и ѝ кажи, че Дейн Ейтос е взел теб и Вайълет Соренгейл в отряда си. Ако за-
почне да задава въпроси, ѝ кажи, че ми е длъжница, задето миналата година я спасих
при Вършитбата. След малко ще върна Вайълет в двора.
Рианон поглежда към мен и аз кимвам.
– Тръгвай, преди да ни види някой! – тросва се Дейн.
– Отивам – отговаря тя, пъхва крака си в ботуша си и бързо го завързва. Аз правя
същото едновременно с нея.
– Ти си прекосила Парапета с ботуш за езда на кон, който ти е бил голям? – пита Дейн
и ме гледа невярващо.
– Тя щеше да умре, ако не беше взела моя. – Ставам и потръпвам, когато коляното
ми възразява и понечва да се подгъне.
– А сега ти ще умреш, ако не намерим начин да те махнем оттук. – Той ми подава
ръка. – Хвани я. Трябва да те заведем в стаята ми. Трябва да превържеш това коляно. –
Той вдига вежди. – Освен ако през последната година не си открила някакво чудодейно
лечение, за което аз не знам?
Поклащам глава и го хващам за ръката.
– Мамка му, Вайълет! Мамка му! – Той пъхва ръката ми дискретно под лакътя си,
грабва раницата ми със свободната си ръка и ме въвежда в тунел в края на алкова във
външната стена. Дори не съм го видяла. Магически светлини блещукат в свещниците,
докато минаваме, и угасват, щом отминем. – Ти изобщо не би трябвало да си тук.
– Знам. – Позволявам си да започна да куцам малко, сега, когато никой не може да
ни види.
– Ти трябваше да си в Квадранта на писарите! – кипи той от гняв и ме повежда през
тунела в стената. – Какво се случи, мътните го взели? Моля те, кажи ми, че не си поис-
кала Квадранта на ездачите!
– Как мислиш, какво се случи? – питам предизвикателно, докато минаваме през една
порта от ковано желязо, сякаш предназначена да задържи навън някой трол... или дра-
кон.
Той изругава.
– Майка ти.
– Майка ми. – Кимвам. – Всички Соренгейл са ездачи, не знаеш ли?
Стигаме до вито стълбище и Дейн ме повежда покрай първия и втория етаж На третия
спира и отваря порта, която изскърцва със звука от търкане на метал в метал.
– Това е етажът на второкурсниците – обяснява тихо той. – Това означава...

36
 – Че аз не трябва да съм тук горе, разбира се. – Сгушвам се малко по-близо до него. –
Не се притеснявай: ако някой ни види, просто ще кажа, че от пръв поглед съм обезумяла
от страст и не съм могла да чакам нито секунда да ти сваля гащите.
– Умница както винаги. – На устните му трепва иронична усмивка, докато започваме
да вървим по коридора.
– Мога да надам вик „О, Дейн!“ един-два пъти, след като стигнем в спалнята ти, за
да е по-достоверно – предлагам аз и съм съвсем сериозна.
Той изсумтява, пуска раницата ми пред една дървена врата и Завърта ръка пред дръж-
ката. Чувам щракането на ключалка.
– Ти имаш сили – казвам аз.
Не се учудвам, разбира се. Той е ездач второкурсник, а всички ездачи могат да правят
малки магии, след като драконите им решат да прелеят своята мощ... но това е... Дейн.
– Недей да изглеждаш толкова учудена. – Той завърта очи, отваря вратата, носейки
раницата ми, и ми помага да вляза.
Стаята му е обзаведена съвсем просто – с легло, скрин, бюро и гардероб. В нея няма
никакъв личен почерк освен няколко книги на бюрото му. С лек прилив на удовлетво-
рение забелязвам, че едната е посветена на кровлийския език – аз му я подарих, преди
да замине миналото лято. Той открай време има дарба за езици. Дори одеялото на лег-
лото му е просто – ездаческо черно, сякаш докато спи, може да забрави защо е тук. Про-
зорецът е сводест и аз се приближавам към него. Виждам останалата част от „Басгайът“
от другата страна на пропастта.
Това е същият военен колеж, който помня, но е отдалечен на цял един свят от мен.
На Парапета има още двама кандидати, но аз отклонявам поглед, преди да пожелая да
успеят, я после да ги видя как падат. Смъртта, която човек може да понесе за един ден,
си има предел и аз съм на моя!
– Имаш ли превръзки тук? – Дейн ми подава раницата.
– Майор Гилстед ми ги даде – кимвам аз, сядам на ръба на сръчно оправеното му
легло и започвам да ровя в раницата си. За мой късмет Мира е много по-добра със стя-
гането на багаж от мен и лесно виждам превръзките.
– Чувствай се като у дома си. – Дейн се усмихва широко, обляга се на затворената
врата и кръстосва глезени. – Колкото и да ми е неприятно, че си тук, трябва да кажа, че
е повече от прекрасно да те видя, Вай.
Вдигам глава и очите ни се срешат. Напрежението, което стягаше гърдите ми през
последната седмица – проклятие, през последните шест месеца! – се стопява и за един
миг ми се струва, че на този свят съществуваме само аз и той.
– Липсваше ми.
Може би така му разкривам слабост, но не ми пука. Дейн и бездруго знае почти
всичко за мен.
– Да. И ти на мен – казва тихо той и погледът му омеква.
Гърдите ми се свиват. Помежду ни затрептява някакво осъзнаване, почти осезаемо
чувство на... очакване, докато той ме гледа. Може би след всички тези години най-нак-
рая говорим на един език, що се отнася до желанието. Или може би Дейн просто изпитва
облекчение да види старата си приятелка.
– Трябва да превържеш този крак. – Той се обръща с лице към вратата. – Няма да
гледам.
– Не е нищо, което да не си виждал и преди. – Извивам хълбоци и смъквам кожения
панталон по бедрата си, под коленете. Мамка му! Лявото е подуто. Ако някой друг беше

37
залитнал така, както аз, щеше да му остане синина, може би дори драскотина. Но аз? Аз
трябва да го оправя, за да може капачката на коляното ми да си остане на мястото. Не
само мускулите ми са слаби. Сухожилията, които свързват ставите ми, също не работят
като хората.
– Да. Е, нали няма да се измъкнем тайно да плуваме в реката? – шегува се той. Из-
раснали сме заедно във всички бази, на които изпращаха родителите ни, и където и да
се намирахме, винаги успявахме да намерим място за плуване и дървета за катерене.
Стягам превръзката над коляното си, извивам ставата и я стягам така, както правя,
откакто пораснах достатъчно, та лечителите да ме научат как става. Това е отработено
движение, което мога да изпълня и насън – толкова познато, че ми действа почти успо-
коително, ако не вземем предвид факта, че го изпълнявам само защото постъпвам в
квадранта ранена.
Веднага щом захващам превръзката с малкия метален клипс, ставам, дръпвам бричо-
вете си обратно над дупето и ги завързвам.
– Вече съм покрита.
Той се обръща и поглежда към мен.
– Изглеждаш... различна.
– Заради бричовете. – Вдигам рамене. – Защо? Лошо ли е да съм различна? – Само за
секунда затварям раницата си, вдигам я и я прехвърлям през раменете си. Благодаря ви,
богове! Сега болката в коляното ми е търпима, след като го превързах.
– Просто е... – Той бавно поклаща глава и задърпва долната си устна със зъби. – Раз-
лично.
– Виж ти, Дейн Ейтос! – Усмихвам се широко, тръгвам към него и сграбчвам дръж-
ката на вратата, която е съвсем близо до него. – Виждал си ме по дрехи за плуване, с
туники и дори с бални рокли. И казваш, че за теб магията е в бричовете?
Той се подсмихва, но бузите му леко се зачервяват, когато ръката му покрива моята,
за да отвори вратата.
– Радвам се да видя, че тази година, която прекарахме далеч един от друг, не е при-
тъпила езика ти, Ви.
– О! – подхвърлям през рамо, докато излизаме в коридора, – мога да правя много
неща с езика си. Ще останеш впечатлен. – Усмивката ми е толкова широка, че почти
боли. За секунда забравям, че сме в Квадранта на ездачите и че току-що съм оцеляла
след Парапета.
Очите му пламват. Май е забравил. Но пък Мира винаги е била пределно ясна, че зад
тези стени ездачите не страдат от излишни задръжки. Няма особена причина да си от-
казваш каквото и да било удоволствие, когато може да не доживееш до утрешния ден.
– Трябва да те измъкнем оттук – казва Дейн и поклаща глава, сякаш трябва да я про-
чисти. После пак прави онова нещо с ръката и аз чувам как ключалката се връща на
мястото си. В коридора няма никого и ние бързо стигаме до стълбището.
– Благодаря – казвам, когато започваме да слизаме. – Сега коляното ми е много по-
добре.
– Още не мога да повярвам, че майка ти е решила, че е добра идея да те прати в Квад-
ранта на ездачите.
Мога почти да усетя гнева, който се излъчва от него, докато слизаме един до друг по
стълбите. От неговата страна няма перила, но това сякаш не му пречи, макар че една-
единствена грешна стъпка ще го убие.

38
 – И аз не мога. Тя обяви заповедта си кой квадрант да избера през пролетта, след като
издържах приемния изпит, и аз веднага Започнах да работя с майор Гилстед.
Той така ще се гордее, когато утре прочете списъците и види, че не съм в тях.
– В долния край на това стълбище има врата – под основното ниво, което води към
прохода към Квадранта на лечителите по-нагоре в пропастта – казва той, когато набли-
жаваме първата врата. – Ще те прекараме през него, а после в Квадранта на писарите.
– Какво? – Заковавам се на място и краката ми се удрят в полирания камък на стъл-
бищната площадка, но Дейн продължава надолу.
Вече е три стъпки под мен, когато осъзнава, че не съм с него.
– Квадрантът на писарите – казва бавно той и се обръща, за да ме погледне.
От този ъгъл съм по-висока от него и го поглеждам гневно от горе надолу.
– Не мога да отида в Квадранта на писарите, Дейн.
– Моля? – вдига вежди той.
– Тя няма да го допусне. – Поклащам глава.
Той отваря и затваря уста и стисва ръце в юмруци до хълбоците.
– Това място ще те убие, Вайълет. Не можеш да останеш тук. Всички ще разберат.
Ти не си кандидатствала – не и по своя воля.
Настръхвам от гняв и го приковавам с поглед. Без да обсъждам въпроса по чия воля
съм или не съм кандидатствала, се тросвам:
– Първо, много добре знам какви са шансовете ми тук, Дейн, и второ, обикновено
петнайсет процента от кандидатите изобщо не стигат до другия край на Парапета, а аз
съм още жива, така че май вече победих тези шансове.
Той се връща още една крачка нагоре.
– Не казвам, че не си се справила страхотно, като стигна дотук, Вай. Но трябва да се
махнеш. Ще рухнеш още първия път, когато те вкарат на тренировъчния ринг – още
преди драконите да почувстват, че си... – Поклаща глава, поглежда настрана и стисва
Зъби.
– Какво съм? – настръхвам аз. – Давай, кажи го! Когато почувстват, че съм по-недос-
тойна от другите? Това ли имаш предвид?
– Мътните го взели! – Той прокарва ръка по късо подстриганите си светлокестеняви
къдрици. – Не ми приписвай думи, които не съм казал. Знаеш какво имам предвид. Дори
да оцелееш до Вършитбата, няма гаранция, че някой дракон ще те обвърже. Миналата
година имахме трийсет и четирима необвързани кадети, които не правеха нищо и чакаха
да започнат отново годината Заедно с този клас, за да имат още една възможност за
обвързване, и всички те са съвършено здрави...
– Не бъди гадняр! – Стомахът ми се свива. Той може и да е прав, но това не означава,
че искам да го чуя... или че искам да ме нарича „нездрава“.
– Опитвам се да ти спася живота! – изкрещява той и гласът му отеква срещу камен-
ното стълбище. – Ако веднага те вкараме в Квадранта на писарите, ще можеш да изка-
раш блестящо изпита им и да имаш неповторима история, която да разказваш, когато
излизате навън да пийнете нещо. Ако те върна обратно там... – посочва той към вратата,
която води към двора, – вече нищо няма да Зависи от мен. Там не мога да те защитя. Не
и напълно.
– Изобщо не те моля да ме защитаваш! – Един момент... не исках ли той да ме за-
щити? Мира не беше ли предложила точно това?
– Защо каза на Рианон да ме запише в твоя отряд, щом си искал просто да ме измък-
неш през задната врата?

39
 Менгемето около гърдите ми ме стиска по-силно. Освен Мира, Дейн е единственият
човек, който ме познава по-добре от целия останал проклет Континент, а дори и той
мисли, че няма да се справя тук.
– За да я накарам да се махне и да мога да те измъкна! – Той се качва две стъпала
нагоре, скъсявайки дистанцията помежду ни, но в изпънатите му рамене няма и капка
отстъпчивост. Ако решимостта имаше физическа форма, то това щеше да бъде Дейн
Ейтос в този момент. – Как мислиш, дали искам да гледам как най-добрата ми приятелка
умира? Мислиш ли, че ще ми е забавно да гледам на какво те подлагат, защото знаят, че
си дъщеря на генерал Соренгейл? Това, че носиш бричове, не те прави ездачка, Вай. Те
ще те разкъсат жива, а ако не го направят те, ще го сторят драконите. В Квадранта на
ездачите човек или завършва, или умира и ти го знаеш. Позволи ми да те спася. – Цялото
му тяло се отпуска унило и молбата в очите му заличава част от възмущението ми. –
Моля те, позволи ми да те спася.
– Не можеш – прошепвам аз. – Тя каза, че ще ме замъкне обратно. Ще напусна
цитаделата или като ездачка, или като име върху надгробна плоча.
– Не е била сериозна. – Той поклаща глава. – Не може да е била сериозна.
– Беше напълно сериозна. Дори Мира не можа да я разубеди.
Той ме поглежда в очите и се напряга, сякаш вижда истината в тях.
– Мамка му!
– Да. Мамка му. – Вдигам рамене, сякаш говорим да нещо друго, а не да живота ми.
– Добре. – Виждам как променя посоката на мисълта си, как се адаптира към инфор-
мацията. – Ще намерим друг начин. Засега да вървим. – Хваща ме да ръката и ме по-
вежда към алкова, от който изчезнахме. – Излез там и се запознай с другите първокурс-
ници. Аз ще се върна назад и ще вляза пред вратата на кулата. Скоро и бездруго ще
разберат, че се познаваме, но нека не даваме на никого допълнителни оръжия. – Той
стисва ръката ми, отдалечава се без нито дума повече и изчезва в тунела.
Стисвам дръжките на раницата си и излизам на шарената сянка на двора. Облаците
се разкъсват, а топлината пресушава ръменето. Чакълът скърца под краката ми, докато
вървя към драконите и кадетите.
Огромният двор, в който спокойно могат да се поберат хиляда ездачи, е точно като
на картата в архивите. Оформен като ъгловата сълза, чийто закръглен край се оформя
от гигантска външна стена, дебела най-малко три метра. Покрай стените има каменни
коридори. Знам, че четириетажната сграда, изсечена в планината, сградата със заобле-
ния край, е за учените, а онази отдясно, която се извисява над скалата, е за спалните,
където ме заведе Дейн. Внушителната ротонда, която свързва двете сгради, е и вход към
голямата зала, общата стая и библиотеката отзад. Спирам да зяпам и се обръщам към
външната стена. От дясната страна на Парапета има каменен подиум, на който стоят
двама мъже с униформа – комендантът и заместник-комендантът, и двамата с пълна во-
енна униформа. Медалите им проблясват на слънцето.
Минават няколко минути, докато намеря Рианон в нарастващата тълпа. Говори с
друго момиче, чиято гарвановочерна коса е късо подстригана, също като на Дейн.
– Ето те и теб! – Усмивката на Рианон е широка и изпълнена с облекчение. – Притес-
них се. Всичко... – казва и вдига вежди.
– Радвам се да те видя. – Кимвам и се обръщам към другата жена.
Рианон ни запознава. Жената се казва Тара и е от провинция Морен на север, покрай
брега на Смарагдово море. Излъчва същата самоувереност като Мира и очите ѝ блестят

40
от въодушевление, докато двете с Рианон си говорят как неспирно са мечтаели за дра-
кони още от деца. Слушам ги, но само колкото да си спомня някои подробности, ако
трябва да сключим съюз.
Минава един час, два часа – отмерват ги камбаните на „Басгайът“, които чуваме от-
тук. А после и последният кадет влиза в двора, следван от тримата ездачи от другата
кула.
Единият е Зейдън. Изпъква сред тълпата не само с ръста си, но и с начина, по който
другите ездачи като че ли се движат около него, сякаш той е акула, а те риби, които
внимават да спазват дистанция. За миг не мога да не се запитам какъв е неговият печат,
неговата неповторима сила от връзката с дракона му и дали това е причината дори тре-
токурсниците да бързат настрана от пътя му, докато крачи към подиума със смърто-
носна грациозност. Там са общо десет и ако се съди по начина, по който комендант
Панчек отива напред с лице към нас...
– Мисля, че започваме – казвам на Рианон и Тара и двете се обръщат с лице към по-
диума. Както и всички останали.
– Днес триста и един от вас оцеляха след Парапета и станаха кадети – започва комен-
дант Панчек с усмивка на политик и посочва към нас. Той открай време говори с ръцете
си. – Браво. Шейсет и седем не успяха.
Сърцето ми се свива. Бързо пресмятам наум. Почти двайсет процента. Заради дъжда
ли? Заради вятъра? Това е повече от средната смъртност. Шейсет и седем души са за-
гинали в опит да стигнат тук.
– Чувала съм, че за него тази позиция е само трамплин – прошепва Сара. – Иска поста
на Соренгейл, а после и на генерал Мелгрен.
На командващия генерал на всички сили на Навара. Лъскавите като мъниста очички
на Мелгрен ме караха да се свивам при всяка наша среща през кариерата на майка ми.
– На генерал Мелгрен? – прошепва Рианон от другата ми страна.
– Няма да го получи – казвам тихо аз, докато комендантът ни приветства в Квадранта
на ездачите. – Драконът на Мелгрен му дава отличителната сила да вижда изхода на
една битка още преди да се е случила. Няма по-полезна магия от тази и никой не може
да те убие, ако го очакваш.
– Както пише в Кодекса, сега за вас започна истинското изпитание! – изкрещява Пан-
чек и гласът му се понася над петстотинте души, които смятам, че има събрани в този
двор. – Вашите командващи ще ви изпитват, другите кадети ще ви преследват, а вашите
инстинкти ще ви водят. Ако оцелеете до Вършитбата и ако бъдете избрани, ще станете
ездачи. След това ще видим колко от вас ще оцелеят до завършването.
Според статистиките около една четвърт от нас ще оживеят и ще забършат, плюс-
минус няколко души от всички курсове, но Квадрантът на ездачите никога не страда от
липса на доброволци. Всеки кадет в двора мисли, че притежава необходимите качества
да стане един от елита, от най-добрите в Навара... драконов ездач. За частица от секун-
дата не мога да не се запитам дали и аз не ги притежавам. Може би мога да направя
нещо повече, а не само да оцелея.
– Вашите инструктори ще ви учат – обещава Панчек и махва с ръка към редицата
професори, застанали до вратите на академичното крило. – От вас зависи колко добре
се учите. – Замахва с показалец към нас. – Поддържането на дисциплината е задължение
на вашето поделение, а последната дума е на командира на вашето крило. Ако се наложи
аз да се намеся... – По лицето му се разлива бавна, зловеща усмивка. – Не е във ваш

41
интерес да се намесвам аз. А сега ще ви оставя на вашите командири на крила. Най-
добрият съвет, който мога да ви дам? Не умирайте.
Той слиза от подиума заедно със заместник-коменданта и на каменната сцена остават
само ездачите.
Една брюнетка с широки рамене, белег на устата и подигравателна усмивка тръгва
напред. Сребърните шипове на раменете на униформата ѝ проблясват на слънцето.
– Аз съм Найра, старшият командир на крило в квадранта и началник на Първо крило.
Командири на поделения и отряди, заемете позиция.
Някой ме бутва по рамото, докато минава между мен и Рианон. Други следват при-
мера му и накрая пред нас застават около петдесет души, наредени в разпръсната фор-
мация.
– Поделения и отряди – прошепвам на Рианон, в случай че не е израснала във военно
семейство. – Три отряда във всяко поделение и три поделения във всяко от четирите
крила.
– Благодаря – отговаря Рианон.
Дейн застава в частта за Второ крило. С лице е към мен, но извръща поглед.
– Първи отряд! Поделение Лапа! Първо крило! – провиква се Найра.
Един мъж близо до подиума вдига ръка.
– Кадети, когато чуете името си, застанете в строй зад командира на отряда си – казва
Найра.
Червенокосата с арбалета и свитъка излиза напред и започва да изрежда имена. Един
по един кадетите напускат тълпата и Застават в строя, а аз броя, като правя светкавични
преценки въз основа на дрехите и арогантността. Изглежда, във всяко поделение ще има
по петнайсет-шестнайсет души.
Призовават Джак в поделение Огън на Първо крило.
Тара отива в поделение Опашка и скоро започват с Второ крило.
Въздъхвам с облекчение, когато командирът на крилото пристъпва напред и виждам,
че не е Зейдън.
И аз, и Рианон сме призовани във Втори отряд, поделение Огън, Второ крило. Бързо
заставаме в строя – нареждаме се в голям квадрат. Един бърз поглед ми подсказва, че
имаме командир на отряд – Дейн, който не ме поглежда, – жена, която е заместник-ко-
мандир, четирима ездачи, които може би са второкурсници или третокурсници, и деве-
тима първокурсници. Една от ездачките с две звезди на униформата и полуобръсната-
полурозова коса е с бунтовническа реликва, която се вие по ръката ѝ, от китката до
малко по-нагоре от лакътя и там изчезва под униформата ѝ, но аз поглеждам настрана,
за да не ме хване, че я гледам.
Не казваме нищо, докато викат хората за другите крила. Сега слънцето е изгряло док-
рай, забива се в бричовете и изгаря кожата ми. „Казвах му да не те държи в онази биб-
лиотека“, думите на майка ми от тази сутрин ме преследват, но всъщност аз и не бих
могла да се подготвя за това. Що се отнася до слънцето, аз имам само два цвята – бяла
и изгорена.
Прозвучава заповед и всички се обръщаме с лице към подиума. Опитвам се да не
откъсвам поглед от жената със списъка, но предателските ми очи се стрелват наляво и
пулсът ми подскача.
Зейдън ме наблюдава със студен, пресметлив поглед, сякаш крои смъртта ми сега, в
момента от мястото си като командир на Четвърто крило.
Вдигам глава.

42
 Той вдига белязаната си вежда. После казва нещо на командира на Второ крило, след
което командирите на всички крила се включват в нещо, което прилича на разпалена
дискусия.
– Как мислиш, за какво говорят? – пита шепнешком Рианон.
– Тишина! – изсъсква Дейн.
Гръбнакът ми се сковава. Не мога да очаквам от него да бъде моят Дейн, не и тук,
при тези обстоятелства, но тонът му все пак ме раздразва.
Най-накрая командирите на крила се извръщат към нас и леко извитите нагоре устни
на Зейдън веднага ме карат да усетя гадене.
– Дейн Ейтос, ти и твоят отряд ще се размените с Ора Байнхевън – заповядва Найра.
„Един момент! Какво? Коя е Ора Байнхевън?“
Дейн кимва и се обръща към нас.
– След мен.
Казва го само веднъж, след което минава през строя и всички се втурваме след него.
Разминаваме се с друг отряд, който идва от... от...
Дъхът ми замръзва в дробовете.
Местим се в Четвърто крило. Крилото на Зейдън.
Минава минута, може би две, след което заемаме мястото си в новата формация. На-
силвам се да дишам. На арогантното, красиво лице на Зейдън има усмивка! Проклятие!
Сега съм изцяло оставена на неговата милост. Аз съм подчинена в командната верига,
на върха на която стои той. Може да ме наказва както пожелае за най-лекото нарушение,
дори да е въображаемо.
Найра поглежда към Зейдън, докато приключва с разпределението на задачите, и той
кимва, пристъпва напред и най-накрая слага край на борбата с погледи между нас два-
мата. Сигурна съм, че я е спечелил той, защото сърцето ми препуска като избягал кон.
– Сега всички вие сте кадети. – Гласът на Зейдън прокънтява над двора, по-силен от
другите. – Вижте своя отряд. Това са единствените хора, за които Кодексът гарантира,
че няма да ви убият. Но това, че те не могат да сложат край на живота ви, не означава,
че други няма да го направят. Искате дракон? Спечелете го!
Повечето от останалите надават гръмки викове, но аз си държа езика зад зъбите.
Шейсет и седем души са паднали или загинали по друг начин днес. Шейсет и седем
точно като Дилън; родителите им или ще приберат телата им, или ще гледат как ги пог-
ребват в подножието на планината под най-прост камък. Не мога да се насиля да надам
ликуващ вик, задето сме ги загубили.
Очите на Зейдън намират моите и стомахът ми се свива. Той отмества погледа си.
– И се обзалагам, че в момента се чувствате много корави, нали, първокурсници?
Още викове.
– Чувствате се неуязвими след Парапета, нали? – изкрещява Зейдън. – Мислите, че
сте недосегаеми! Ще станете част от елита! От малцината! От избраните!
След всяко твърдение се надига нов вик, по-шумен от предишния.
„Не.“ Това не са просто ликуващи викове. Това е звук на крила, които разбиват въз-
духа и го покоряват.
– Богове, колко са красиви! – прошепна Рианон до мен, когато те се появяват пред
погледа ни – множество дракони.
Прекарала съм целия си живот край драконите, но винаги от разстояние. Те не толе-
рират хора, които не са избрали. Но тези осем? Те летят право към нас – бързо.

43
 Точно когато си мисля, че ще прелетят над главата ни, те се понасят вертикално, раз-
цепват въздуха с огромните си полупрозрачни крила и спират. Вятърът, който вдигат
тези крила, е толкова мощен, че едва не залитам назад, когато драконите кацат на по-
лукръглата външна стена. Люспите на гърдите им потръпват вълнообразно от движени-
ето, а острите им като бръснач нокти се хващат от двете страни на стената. Сега разби-
рам защо стените са три метра дебели. Това не е бариера. Проклятие, ръбът на крепостта
е място за кацане!
Оставам с отворена уста. Живея тук от пет години, но никога не съм виждала нещо
подобно. Но всъщност на мен така и не ми позволиха да гледам какво се случва в На-
борния ден.
Няколко кадети изкрещяват.
Май всички искат да бъдат драконови ездачи, докато не се озоват на пет метра от
истински дракон.
Облак пара се блъсна в лицето ми, когато тъмносиният дракон точно пред мен из-
диша през широките си ноздри. Блестящите му сини очи се вдигат над главата с елеган-
тен, смъртоносен размах, а крилата му се разперват за миг, преди да се приберат. Върхът
на свързващата става е увенчан с един-единствен страшен шип.
Опашките им са също толкова смъртоносни, но от този ъгъл не ги виждам, а без този
издайнически елемент не мога дори да кажа от кой вид е всеки един.
Всичките са смъртоносни.
– Ще трябва пак да викаме зидарите – измърморва Дейн, когато изпод ноктите на
драконите се отчупват късове скала и се разбиват в двора на камъни, големи колкото
торса ми.
Три от драконите са в различни оттенъци на червеното, два са в оттенъци на зелено –
като Тайн, дракона на Мира, – един е кафяв като дракона на майка ми, един е оранжев,
а огромният тъмносин е застанал точно пред мен. Всички са масивни, извисяват се над
цитаделата. Сега присвиват златистите си очи и ни наблюдават и откровено преценяват.
Ако нямаха нужда от нас, жалките смъртни, за да развиваме отличителни способ-
ности от връзката си с тях и да тъчем защитните прегради, които те поддържат около
Навара, щяха да ни изядат и да приключат – сигурна съм. Те обаче обичат да защитават
Долината – равнината зад Басгайът, която наричат свой дом, – от безмилостните гри-
фони, а ние обичаме да сме живи, така че сме партньори, колкото и да е странно.
Сърцето ми иска да изскочи и аз съм напълно съгласна с това желание, защото и аз
искам да избягам. Самата мисъл, че се очаква да яздя едно от тези създания е абсурдна.
Един кадет излиза тичешком от Трето крило, изкрещява и хуква към каменната кре-
пост зад нас. Всички се обръщаме и гледаме, докато той тича към огромната врата с
арка в центъра. Оттук мога почти да видя думите, гравирани в арката, но вече ги знам
наизуст. „Дракон без своя ездач трагедия. Ездач без своя дракон е мъртвец“.
След като веднъж са се обвързали, ездачите не могат да живеят без своите дракони,
но повечето дракони могат да живеят чудесно след нас. Точно затова подбират толкова
внимателно, за да не се унизят, като изберат страхливец. Но, разбира се, един дракон
никога няма да признае, че е допуснал грешка.
Червеният дракон отляво отваря огромната си уста и разкрива зъби, големи колкото
мен. Ако пожелае, тази челюст може да ме схруска като грозде. По дължината на езика
избухва пламък и се стрелва напред в страховит език към бягащия кадет.
Превръща го в купчина пепел на чакъла, преди да е стигнал дори до сянката на кре-
постта.

44
 „Шейсет и осем мъртъвци.“
Горещината на пламъците минава покрай бузата ми и аз рязко насочвам вниманието
си напред. Ако някой друг побегне и го екзекутират по същия начин, не искам да гледам.
Още крясъци около мен. Стисвам зъби и полагам всички усилия да замълча.
Още два огнени вихъра, един от лявата ми страна, а после и един от дясната.
„Станаха седемдесет.“
Тъмносиният дракон като че ли накланя глава към мен, сякаш присвитите му зла-
тисти очи могат да видят право през мен, да видят страха, от който стомахът ми се е
свил на топка, и съмнението, коварно свито около сърцето ми. Обзалагам се, че може да
види дори превръзката на коляното ми. Знае, че съм в слаба позиция, че съм прекалено
дребна, за да се покатеря по крака му и да го възседна, твърде крехка, за да го яздя.
Драконите винаги знаят.
Но няма да избягам. Ако бягах всеки път, когато мислех, че е невъзможно да преодо-
лея нещо, изобщо нямаше да стигна дотук. „Няма да умра днес.“ Думите се повтарят в
главата ми, както когато стоях пред Парапета и после, когато вървях по него.
Насилвам се да изтегля раменете си назад и да вдигна глава.
Драконът примигва и това може да е знак и на одобрение, и на отегчение. После пог-
лежда настрана.
– Някой друг да иска да си промени решението? – изкрещява Зейдън и оглежда оста-
ващите редици кадети със същия проницателен поглед като тъмносиния дракон зад себе
си. – Не? Чудесно. По това време другото лято около половината от вас ще са мъртви.
Строят е абсолютно безмълвен, като изключим няколко ненавременни ридания от
лявата ми страна.
– Една трета от вас ще загинат по-следващата година и още толкова – през послед-
ната. Тук на никого не му пука коя е майка ви или баща ви. Дори вторият син на крал
Тори умря по време на Вършитбата. Затова пак ви питам: чувствате ли се неуязвими
сега, след като стигнахте до Квадранта на ездачите? Недосегаеми? Елитни?
Никой не надава ликуващ вик.
Още един лъх на топлина – този път направо в лицето ми – и всеки мускул в тялото
ми се стяга в очакване да ме изпепелят. Но сега няма пламъци... само пара и тя отмята
назад плитките на Рианон, докато драконите приключват колективното си поемане на
дъх. Панталонът на първокурсника пред мен потъмнява и цветът се плъзва надолу по
крачолите.
Искат да ни уплашат. Мисията е успешна.
– Защото да тях не сте нито недосегаеми, нито специални. – Зейдън посочва към тъм-
носиния дракон и леко се навежда напред, сякаш ни посвещава в някаква тайна, докато
ни гледа право в очите. – За тях вие сте само плячка.

45
НАРЪЧНИК НА МАЙОР АФЕНДРА ЗА КВАДРАНТА НА ЕЗДАЧИТЕ
ТРЕНИРОВЪЧНИЯТ РИНГ Е МЯСТОТО, НА КОЕТО СЕ СЪЗДА-
ВАТ ИЛИ ПРЕКЪРШВАТ ЕЗДАЧИТЕ. ВСЕ ПАК НИКОЙ ДОСТОЕН
ДРАКОН НЯМА ДА ИЗБЕРЕ ЕЗДАЧ, КОЙТО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ЗА-
ЩИТИ. И НИКОЙ ДОСТОЕН КАДЕТ НЯМА ДА ДОПУСНЕ ПО-
ДОБНА ЗАПЛАХА ЗА КРИЛОТО ДА ПРОДЪЛЖИ ДА ТРЕНИРА.

НАРЪЧНИК НА МАЙОР АФЕНДРА ЗА КВАНДРАНТА НА ЕЗДАЧИТЕ

(НЕОТОРИЗИРАНО ИЗДАНИЕ)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Елена Соуса, Брейдън Блекбърн – прочита капитан Фицгибънс от списъка с мърт-
вите. От двете му страни на подиума стоят двама други писари, а ние стоим в безмълвна
формация в двора и примигваме на ранното слънце.
Тази сутрин всички сме в ездаческо черно. На ключицата ми има една-единствена
сребърна четиривърха звезда – знакът на първокурсниците, а на рамото ми – нашивката
на Четвъртото крило. Вчера след края на Парапета ни раздадоха стандартни униформи –
леки летни, тесни туники, панталони и допълнителни принадлежности към тях, но не и
полетни пера. Няма смисъл да раздават по-дебелите и по-добре защитаващи бойни уни-
форми, когато през октомври, при Вършитбата, половината от нас няма да ги има. Кор-
сетът броня, който ми направи Мира, не е по правилата, но се сливам със стотиците
модифицирани униформи наоколо.
След последните двайсет и четири часа и нощта, прекарана в казармите на първокур-
сниците, започвам да разбирам, че този квадрант е странна смесица от хедонизъм, за-
щото-утре-може-да-ум-рем и брутална експедитивност поради същата причина.
– Джейс Съдърланд – продължава да чеше капитан Фицгибънс, а писарите до него
пристъпват от крак на крак. – Дугъл Луперко.
Мисля, че сме някъде в петдесетте, но загубих бройката, когато преди няколко ми-
нути прочете името на Дилън. Това е единственият мемориал, който ще получат име-
ната, единственият път, в който ще ги споменат в цитаделата, затова се опитвам да се
съсредоточа, да запомня всяко име, но те просто са прекалено много.
Кожата ми е раздразнена от носенето на бронята цяла нощ, както предложи Мира, а
коляното ме боли, но устоявам на порива да се наведа и да оправя превръзката, която
успях да си сложа в несъществуващото уединение на леглото си в казармата на първо-
курсниците, преди всички други да се събудят.
На първия етаж на общежитието сме сто петдесет и шест души и леглата ни са раз-
положени в четири равни редици в откритото пространство. Макар че сложиха Джак
Барлоу на третия етаж, няма да позволя никой от тях да види слабостите ми. Не и преди
да знам на кого мога да вярвам. Самостоятелните стаи са като полетни пера – не ги по-
лучаваш, докато не преживееш Вършитбата.
– Симон Кастанеда. – Капитан Фицгибънс затваря регистъра. – Нека Малек приеме
душите им.

46
 Богът на смъртта.
Примигвам. Май сме били по-близо до края, отколкото съм мислила.
Няма официално приключване на формацията, няма последен миг на мълчание. Име-
ната на свитъка напускат подиума заедно с писарите и тишината се разбира, когато
всички командири на крило се обръщат и започват да говорят на отрядите си.
– Надявам се, че всички сте закусили, защото няма да имате друга възможност преди
обяд – казва Дейн и очите му за частица от секундата срещат моите, преди да отклони
погледа си и да се престори на безразличен.
– Чудесно се преструва, че не те познава – прошепва Рианон до мен.
– Да – отговарям също толкова тихо. Крайчетата на устата ми се разтеглят в усмивка,
но запазвам лицето си колкото мога по-безизразно, докато го изпивам с поглед. Слън-
цето танцува в кестенявата му коса и когато обръща глава, виждам, че от брадата му
наднича белег на брадичката. Вчера някак не съм го забелязала.
– Второкурсници и третокурсници, предполагам, че знаете къде да отидете – продъл-
жава Дейн, докато писарите завиват покрай ръба на двора от дясната ми страна, за да се
върнат в квадранта си. Не обръщам внимание на тихото гласче в съзнанието ми, което
протестира, че това трябваше да бъде моят квадрант. Да мисля за това, което би могло
да бъде, няма да ми помогне да оцелея, за да видя изгрева утре.
Кадетите от по-горните курсове пред нас мърморят одобрително. Ние, първокурсни-
ците, сме в двата задни реда на малкия квадрат, който представлява Втори отряд.
– Първокурсници, поне един от вас е трябвало да запомни академичната програма,
когато ви я раздадоха вчера – прогърмява над нас гласът на Дейн и ми е трудно да
свържа този сериозен командир със сурово лице със забавното, усмихнато момче, което
познавам, откакто се помня. – Стойте заедно. Очаквам да ви видя всички живи, когато
следобед се срещнем в тренировъчната зала за двубои.
Проклятие! Почти забравил че днес имаме двубои. Ще работим в тренировъчната
зала само два пъти седмично, така че стига да успея да изляза невредима от днешния
урок, ще съм в безопасност още два-три дни. Поне ще имам малко време да си стъпя на
краката, преди да се изправим срещу Ръкавицата – ужасяващия курс по катерене с пре-
пятствия, който ни казаха, че трябва да започнем, когато листата пожълтеят след два
месеца.
Ако можем да довършим и последната Ръкавица, ще минем през каньона над нея,
който води към летателното поле за Дебюта, където тазгодишните дракони, готови да
се обвържат, за първи път ще видят оцелелите кадети. Два дни по-късно в долината под
цитаделата ще се състои Вършитбата.
Поглеждам към новия си отряд и не мога да не се запитам кои от нас ще оживеят, за
да стъпят на това поле, а камо ли до долината – ако изобщо има такива.
„Не си навличай утрешните бели днес.“
– А ако не сме там? – прави се на много умен един кадет зад мен.
Не си правя труда да погледна назад, но Рианон го прави и когато се обръща обратно
напред, завърта очи.
– Тогава няма да има нужда да си правя труда да науча името ти, защото утре ще го
прочетат в списъка – вдига рамене Дейн.
Една второкурсничка пред мен сподавя смеха си и две малки обеци халки в лявото ѝ
ухо издрънчават, но розовокосата остава мълчалива.
– Сойър? – поглежда Дейн към първокурсника от лявата ми страна.

47
 – Ще ги доведа. – Високият жилест кадет, чиято светла кожа е осеяна с лунички,
кимва отсечено. Луничавата му челюст се размърдва и сърцето ми се свива от съчувст-
вие. Той е от повтарящите – кадет, който не е бил обвързан през миналогодишната Вър-
шитба и сега трябва да започне цялата година отначало.
– Тръгвайте – заповядва Дейн и нашият отряд се разделя едновременно с другите. От
подредена формация дворът се превръща в място, на което тълпа от кадети си бъбрят.
Второкурсниците и третокурсниците тръгват в друга посока, включително Дейн.
– Имаме около двайсет минути да стигнем за часа! – изкрещява Сойър на нас, осемте
първокурсници. – Четвъртият етаж, втората стая отляво в академичното крило. Стегнете
се и не Закъснявайте.
Без да си прави труда да изчака потвърждение, че сме го чули, той тръгва към обще-
житието.
– Сигурно е трудно – казва Рианон, докато вървим с тълпата към общежитията. – Да
се върнеш назад и да трябва да започнеш всичко това отначало.
– По-добре, отколкото да си мъртъв – казва ниският умник и ни задминава отдясно.
Тъмнокестенявата му коса пада върху кафявата кожа на челото с всяка стъпка. Казва се
Ридък, ако си спомням правилно от краткото запознанство преди вечеря снощи.
– Вярно – отговарям аз, докато влизаме в задръстването пред вратата.
– Чух един третокурсник да казва, че когато първокурсник преживее Вършитбата, но
не се обвърже, квадрантът му позволява да повтори годината и да опита отново, ако
иска – добавя Рианон и аз не мога да не се запитам колко ли решителност ти трябва, за
да оцелееш първата година и после да си готов да я повториш само заради шанса един
ден да станеш ездач. Защото втория път също можеш да умреш.
Една птица изсвирва от лявата ми страна и аз поглеждам над тълпата и сърцето ми
подскача, защото веднага разпознавам Звука. „Дейн.“
Викът се разнася отново и аз успявам да разбера откъде по-точно идва: някъде близо
до вратата на ротондата. Той стои на върха на широкото стълбище и в секундата, в която
очите ни се срещат, кимва едва забележимо към вратата.
– Ще бъда... – започвам да казвам на Рианон, но тя вече е видяла накъде гледам.
– Ще взема нещата ти и ще се срещнем там. Нали са под леглото ти? – пита тя.
– Значи нямаш нищо против?
– Твоето легло е до моето, Вайълет. Не е никакъв проблем. Тръгвай! – Тя ми се ус-
михва съзаклятничейки и ме бутва с рамо.
– Благодаря! – Усмихвам се бързо, пробивам си път през тълпата, стигам до края ѝ и
се измъквам. За мой късмет няма много кадети, които да са тръгнали към общата стая,
а това означава, че не ме гледат никакви очи, след като веднъж минавам през една от
четирите огромни врати на ротондата.
Дробовете ми рязко си поемат въздух. Тя прилича на скиците, които съм виждала в
Архивите, но никоя рисунка, никой художник не може да предаде колко удивително е
това място, колко изящен е всеки детайл. Ротондата е може би най-красивото архитек-
турно творение не само в цитаделата, а и в целия „Басгайът“. Издига се на височината
на цели три етажа, от полирания мраморен под до сводестия стъклен таван, през който
нахлува меката сутрешна светлина. Отляво виждам две масивни дървени врати към ака-
демичното крило, а отдясно – трета, която води към спалните. Над пода се издигат пет-
шест стъпала и над тях, ред мен, има четири врати, които водят към голямата зала.
На равно разстояние една от друга около ротондата, блещукащи с цветовете на раз-
личните дракони – червено, зелено, кафяво, оранжево, синьо и черно – виждам шест

48
страховити мраморни колони, изваяни във формата на дракони, сякаш са паднали нап-
раво през тавана горе. Между ръмжащите усти в основата на всяка една има достатъчно
разстояние, за да се съберат поне четири отряда в центъра, но в момента е празно.
Минавам покрай първата фигура, изваяна от тъмночервен мрамор, и една ръка ме
стисва за лакътя и ме придърпва обратно зад колоната, където има разстояние между
лапата и стената.
– Аз съм. – Гласът на Дейн е нисък и тих. Той ме обръща с лице към себе си. От всеки
сантиметър на тялото му се излъчва напрежение.
– Досетих се – нали ти ме викаше – усмихнах се широко аз и поклатих глава. Той
използваше птичия зов като сигнал още откакто бяхме деца и живеехме край границата
с Кровла, защото родителите ни бяха изпратени да служат там, в Южното крило.
Дейн сбърчва чело и плъзва поглед по мен. Несъмнено ме оглежда за нови наранява-
ния.
– Имаме само няколко минути, преди това място да се напълни с хора. Как е коляното
ти?
– Боли, но ще оживея. – Наранявала съм се много по-лошо и той го знае, но няма
смисъл да му казвам да се отпусне, когато очевидно няма да стане.
– Никой не се е опитал да ти прави номера снощи? – Челото му се сбърчва загрижено
и аз скръствам ръце на гърдите си, за да устоя на изкушението да изгладя линиите с
пръсти. Неговата тревога притиска гърдите ми като камък.
– Толкова ли щеше да е лошо, ако се бяха опитали? – питам шеговито и се насилвам
да се усмихна по-широко.
Той отпуска ръце до тялото си и въздъхва толкова дълбоко, че Звукът отеква в ро-
тондата.
– Знаеш, че нямам това предвид, Вайълет.
– Никой не се е опитал да ме убие снощи, Дейн, нито дори да ме нарани. – Облягам
се назад на стената и снемам част от тежестта от коляното си. – Според мен всички
бяхме прекалено уморени и изпитвахме облекчение, задето сме живи, за да започнем да
се колим взаимно.
След като угасиха светлините, в казармата бързо се възцари тишина. Емоционалното
изтощение от деня беше оказало своето влияние.
– И си яла, нали? Знам, че когато камбаната удари в шест часа, ви изкарват бързо от
спалните.
– Закусих с другите първокурсници и преди дори да си помислил да ме поучаваш,
смених превръзката на коляното си под забивките и сплетох косата си, преди да ударят
камбаните. От години спя и будувам като писарите, Дейн. Те стават един час по-рано.
Чак ми се приисква да кандидатствам да сервирам закуската.
Той поглежда към стегнатата плитка със сребрист връх, която съм прибрала на кок
до по-тъмната коса близо до темето си.
– Трябва да я отрежеш.
– Дори не подхващай тази тема – поклащам глава.
– Има си причина жените тук да държат косата си къса, Вай. В мига, в който някой я
сграбчи на тренировъчния ринг...
– На тренировъчния ринг косата ще е последната ми грижа! – отвръщам остро аз
Очите му се разширяват.
– Просто се опитвам да те опазя. Имаш късмет, че сутринта не те хвърлих в ръцете
на капитан Фицгибънс и не започнах да го умолявам да те изведе оттук.

49
 Не обръщам внимание на гръмката заплаха. Губим време, а трябва да науча още едно
нещо от Дейн.
– Защо вчера преместиха нашия отряд от Второ крило в Четвърто?
Той се сковава и поглежда настрана.
– Кажи ми!
Трябва да знам дали не си въобразявам, дали не си представям несъществуваща опас-
ност.
– Мамка му! – измърморва той и прокарва ръка през косата си. – Зейдън Райърсън те
иска мъртва. След вчерашния ден всички командири го знаят.
Не. Не преувеличавам.
– Премести отряда и сега има пряк достъп до мен. За да може да прави каквото иска,
без никой да може да му каже нищо. – Сърцето ми дори не прескача от потвърждението
на това, което вече знам. – Така си и мислех. Просто трябваше да съм сигурна, че фан-
тазията ми не ми погажда номера.
– Няма да допусна нищо да ти се случи. – Дейн пристъпва напред и обхваща лицето
ми с длани. Палецът му се плъзва успокоително по бузата ми.
– Не можеш да направиш почти нищо. – Оттласквам се от стената и се отдръпвам
извън обхвата му. – Трябва да влизам в час. – В ротондата вече отекват гласовете на
няколко кадети.
За миг челюстта му се раздвижва, а между веждите му пак се появяват бръчки.
– Просто се постарай да не се набиваш на очи, особено в разбора на бойните дейст-
вия. Не че цветът на косата ти не те издава, но това е единственият час, в който участва
целият квадрант. Ще видя дали някой от второкурсниците не може да стои на пост...
– Никой няма да ме убие в час по история. – Завъртам очи. – Академичната сграда е
единственото място, на което не трябва да се тревожа. Какво ще направи Зейдън? Ще
ме измъкне от клас и ще ме промуши с меч насред коридора? Или наистина мислиш, че
ще ме промуши по средата на Справка за битките?
– Не бих го изключил. Проклятие, Вайълет, той е безмилостен! Как мислиш, защо
драконът му го избра?
– Тъмносиният, който вчера кацна зад подиума? – Стомахът ми се свива. Как ме из-
гледаха онези златисти очи...
Дейн кимва.
– Сагейл е Синя камоопашка и е... зла. – Той преглъща. – Не ме разбирай погрешно.
Кат е голяма гадина, когато се ядоса – всички червени мечоопаши са така, – но дори
повечето дракони стоят настрана от Сагейл.
Впервам поглед в Дейв, в раната, която изпъква на челюстта му, в суровите му очи,
които са и познати, и непознати.
– Какво? – пита той.
Гласовете около нас стават по-високи, чуват се още повече стъпки, които влизат и
излизат.
– Ти обвърза дракон. Имаш сили, за които аз дори не знам. Отваряш вратите с магия.
Командир на отряд си. – Изричам изреченията бавно с надеждата да ги осмисля, наис-
тина да разбера колко много се е променил. – Просто ми е трудно да възприема, че още
си... Дейн.
– Аз съм си още аз. – Позата му става по-непринудена, той повдига късия ръкав на
туниката си и показва реликвата на червен дракон на рамото си. – Сега просто имам
това. Колкото до силите, Кат прелива значително количество магия в сравнение с някои

50
от другите дракони, но все още далеч не съм придобил необходимите умения да боравя
с нея. Не съм се променил чак толкова. Колкото до по-дребните магии, които използвам
чрез връзката на реликвата си, мога да правя обичайните неща – да отварям врати, да
увеличавам скоростта си и да пълня писалки с мастило, вместо тези неудобни пера.
– Каква е отличителната ти сила?
Всеки ездач може да прави по-дребни магии, когато драконът им започне да им пре-
лива сила, но печатът е неповторимата способност, която се откроява, най-силното уме-
ние, което е резултат от всяка уникална връзка между ездач и дракон.
Някои ездачи имат еднакви печати. Владеенето на огъня, владеенето на леда и вла-
деенето на водата са само няколко от най-разпространените отличителни сили и всички
те са полезни в битка.
Има обаче и отлики, които правят един ездач изключителен.
Майка ми владее силата на бурите.
Мелгрен може да вижда изхода на битките.
Не мога да не се запитам пак каква е отличителната сила на Зейдън – и дали ще я
използва, за да ме убие тогава, когато най-малко очаквам.
– Мога да виждам скорошните спомени на хората – признава тихо Дейн. – Не като
умочетец, който чете мисли, или нещо подобно – трябва да сложа ръцете си върху чо-
века, така че не представлявам опасност за сигурността на колежа. Но печатът ми не е
нещо, за което знаят много хора. Мисля, че ще ме използват за разузнаване. – Той по-
сочва към нашивката с компас на униформата си, под този на Четвърто крило. Този знак
означава, че печатът е класифицирана информация. Вчера просто не бях го забелязала.
– Не думай! – Усмихвам се и си поемам дълбоко дъх, за да се успокоя. Спомням си,
че на униформата на Зейдън нямаше никакви нашивки.
Той кимва и устните му се извиват във въодушевена усмивка.
– Още се уча и, разбира се, колкото по-близо съм до Кат, толкова съм по-добър, но
да. Просто слагам ръце на слепоочията на някого и виждам това, което е видели той.
Това е... невероятно.
Този печат не само ще открои Дейн сред другите. Ще го превърне в един от най-
ценните инструменти за разпит, с които разполагаме.
– А казваш, че не си се променил – казвам аз полушеговито.
– Това място може да промени почти всичко у човека, Вай. То свлича от теб всички
глупости и всякакъв финес и те разкрива такъв, какъвто си в сърцето си. Те искат да
бъде така. Искат да скъсат всички предишни връзки на кадетите, за да бъдат лоялни
само към крилото си. Това е една от многобройните причини да не позволяват на пър-
вокурсниците да общуват със семействата и приятелите си – знаеш, че иначе щях да ти
пиша. Но тази една година не променя факта, че все още мисля за теб като за най-доб-
рата си приятелка. Аз съм още Дейн, а по това време догодина ти ще си още Вайълет.
Ние пак ще сме си същите.
– Ако съм още жива – шегувам се аз а камбаната започва да звъни. – Трябва да влизам
в час.
– Да, а аз ще закъснея за летателното поле. – Той посочва към ръба на колоната. –
Виж, Райърсън си остава командир на крило. Ще те погне, но ще намери начин да го
прави според правилата на Кодекса, поне когато го гледат. Аз бях... – бузите му се из-
червяват – ...много добър приятел с Амбър Мейвис, сегашната командваща на Трето
крило, миналата година и ти казвам, за тях Кодексът е свещен. Сега тръгвай първа. Ще
се видим в залата за тренировки. – Той се усмихва насърчително.

51
 – До скоро. – Отвръщам на усмивката му, завъртам се на пета и Заобикалям основата
на масивната колона, влизам в полупълната ротонда. Тук има двадесетина кадети, които
вървят от едната колона към другата и ми отнема малко време да се ориентирам.
Виждам вратите на академичното крило между оранжево-черните колони, тръгвам
нататък и се сливам с тълпата.
Косъмчетата по врата ми настръхват, а по гърба ми пробягва студена тръпка, докато
пресичам центъра на ротондата. А после стъпките ми спират. Около мен продължават
да се движат кадети, но погледът ми е привлечен напред, към най-горното стъпало пред
голямата зала.
„Проклятие!“
Зейдън Райърсън ме наблюдава с присвити очи. Ръкавите на униформата му са на-
вити нагоре по мускулестите ръце, които лежат скръстени на гърдите му. Предупреж-
дението, което ми отправя, излагайки реликвата, покрила ръката му, пред очите на
всички, е очевидно. До него един третокурсник казва нещо, но той изобщо не обръща
внимание.
Сърцето ми се качва в гърлото. Разделят ни само около шест метра. Пръстите ми
потръпват, готови да сграбчат едно от остриетата, прибрани в ножница до ребрата ми.
Тук ли ще го направи Зейдън? Насред ротондата? Мраморният под е сив, така че на
персонала няма да му е трудно да измие кръвта.
Зейдън накланя глава настрана и ме оглежда с тези свои невъзможно тъмни очи, ся-
каш се опитва да реши кое е най-уязвимото ми място.
Трябва да бягам, нали? Но ако остана в тази поза, поне ще мога да видя как се приб-
лижава.
Вниманието му се разсейва, погледът му се насочва към дясната ми страна, а после
се връща към мен и той повдига вежда.
Стомахът ми се свива, когато иззад колоната излиза Дейн.
– Ти какво... – започва Дейн, когато стига до мен. Сбърчил е объркано чело.
– Най-горе на стълбите. Четвъртата врата – изсъсквам аз и го прекъсвам.
Погледът на Дейн се стрелва нагоре, докато тълпата около нас оредява. Той измър-
морва под нос някакво проклятие и без особена дискретност застава по-близо до мен.
По-малко хора означава по-малко свидетели, но не съм така глупава да смятам, че Зей-
дън няма да ме убие пред целия квадрант, стига да поиска.
– Вече знаех, че родителите ви са гъсти – провиква се Зейдън и на устните му заиг-
рава жестока усмивка. – Но вие двамата наистина ли трябва да сте толкова демонстра-
тивни?
Неколцината кадети, останали в ротондата, се обръщат и поглеждат към нас.
– Нека отгатна – продължава Зейдън и поглежда от мен към Дейн и обратно. – При-
ятели от детинство? Може би първата любов един на друг?
– Той не може да те нарани без повод, нали? – питам шепнешком. – Без повод и без
да свика кворум от командири на крила, защото ти си командир на отряд. Член четвърти,
параграф трети.
– Точно така – отговаря Дейн, без да си направи труда да понижи глас. – Но ти не си.
– Очаквах да прикриваш по-добре чувствата си, Ейтос. – И Зейдън тръгва надолу по
стъпалата.
„Мамка му! Мамка му! Мамка му!“
– Бягай, Вайълет! – заповядва ми Дейн. – Веднага!
Хуквам.

52
С ЯСНОТО СЪЗНАНИЕ, ЧЕ ВЛИЗАМ В ПРЯКО НЕСЪГЛАСИЕ СЪС
ЗАПОВЕДИТЕ НА ГЕНЕРАЛ МЕЛГРЕН, ОФИЦИАЛНО ВЪЗРАЗЯ-
ВАМ СРЕЩУ ПЛАНА, СЪСТАВЕН НА ДНЕШНИЯ БРИФИНГ.
В КАЧЕСТВОТО СИ НА ГЕНЕРАЛ НЕ СЪМ НА МНЕНИЕ, ЧЕ ДЕ-
ЦАТА НА ВОДАЧИТЕ НА БУНТА ТРЯБВА ДА БЪДАТ ПРИНУДЕНИ
ДА НАБЛЮДАВАТ ЕКЗЕКУЦИЯТА НА РОДИТЕЛИТЕ СИ.
НИКОЕ ДЕТЕ НЕ БИВА ДА НАБЛЮДАВА КАК НАКАЗВАТ РОДИ-
ТЕЛИТЕ МУ СЪС СМЪРТ.

ТИРИШКИЯТ БУНТ.
ОФИЦИАЛНО БРЕВЕ ДО КРАЛ ТОРИ
ОТ ГЕНЕРАЛ ЛИЛИТ СОРЕНГЕЙЛ

ГЛАВА ПЕТА
Добре дошли в първия си час по разбор на бойни действия – казва по-късно сутринта
професор Девера от плочата, вградена в пода на огромната аула. Яркият пурпурен знак
на Огнения отряд на рамото ѝ идеално подхожда на късата ѝ коса.
Това е единствената дисциплина, която ще учим в кръглото, построено на различни
нива помещение, което придава извит завършек на целия край на академичното крило
и е едно от общо двете в цитаделата, които могат да поберат всички кадети. Скърцащите
дървени седалки са заети до последната, а третокурсниците, които завършват тази го-
дина, са се облегнали на стените зад нас, но се побираме всички.
Няма нищо общо с часа по история отпреди малко, където бяхме само три отряда от
първокурсници, но поне всички първокурсници от нашия отряд седим един до друг.
Само ако можех да си спомня имената на всички...
Ридък е лесен за запомняне – през целия час по история не спря да ръси духовити
коментари. Надявам се да не се пробва тук. Професор Девера не е от шегаджийките.
– В миналото рядко се е случвало да призоват ездачите на служба, преди да са завър-
шили – продължава професор Девера и устата ѝ се напряга, докато тя бавно крачи пред
карта на Континента, шест метра висока и закачена на задната стена. На нея са отбеля-
зани всички защитни бази край границите ни. Залата се осветява от десетки магически
светлини, които напълно компенсират липсата на прозорци и отразяват дългия меч на
гърба на преподавателката.
– А когато все пак са ги викали, тези ездачи винаги са били третокурсници, които са
имали възможност да наблюдават пограничните крила, но ние очакваме от вас да завър-
шите с пълното съзнание срещу какво сме изправени. И не става въпрос само за това, да
знаете къде е разположено всяко крило.
Не бърза да продължи, поглежда в очите всеки първокурсник, когото вижда. Нашив-
ката на рамото ѝ показва, че е капитан, но Знам, че ще е майор, преди да напусне рота-
ционния си преподавателски пост тук – подсказват ми го медалите, закачени на гър-
дите ѝ. – Трябва да разберете политиката на враговете ни, стратегиите, с чиято помощ
защитаваме нашите бази от постоянните нападения и да знаете всичко и за предишните,
53
и за сегашните битки. Ако не можете да схванете тези основни теми, нямате работа на
гърба на дракон. – Тя повдига черна вежда, няколко тона по-тъмна от наситенокафя-
вата ѝ кожа.
– Да, изобщо не ни притискат – измърморва Рианон до мен, без да спира трескаво да
си води бележки.
– Ще се оправим – обещавам ѝ шепнешком. – Третокурсниците ги изпращат като
подкрепления само в бази във вътрешността на страната, никога на фронта. – Внимавала
съм около майка си достатъчно, за да го знам.
– Това е единственият час, който ще имате всеки ден, защото това е единствената
дисциплина, която ще има значение, ако ви призоват на служба преждевременно. – Пог-
ледът на професор Девера се плъзва отляво надясно и се спира на мен. За частица от
секундата очите ѝ се разширяват, но тя се усмихва и кимва одобрително, преди да про-
дължи: – Понеже този час се провежда всеки ден и разчита на най-нови данни, ще отго-
варяте и пред професор Маркъм, който заслужава само най-голямо уважение.
Тя махва на писаря да се приближи и той застава до нея. Кремавата му униформа
рядко контрастира с нейната – черна и строга. Тя му прошепва нещо и той се навежда,
вдига високо дебелите си вежди и обръща глава в посока към мен.
Когато уморените очи на полковника намират моите, не виждам одобрителна ус-
мивка. Само въздишка, от която гърдите ми се изпълват с тежка тъга. Аз трябваше да
бъда най-блестящата му ученичка в Квадранта на писарите, най-голямото му постиже-
ние, преди да се оттегли. Каква ирония – навярно в тази дисциплина ще се представя
най-зле от всички.
– Дълг на писарите е не само да изучават и представят миналото, но и да съобщават
и записват настоящето – казва той и потърква костта на големия си закръглен нос, след
като най-накрая откъсва разочарования си поглед от моя. – Без точни описания на фрон-
товите линии, достоверна информация, въз основа на която да вземаме важни решения,
и най-важното – точни подробности, с чиято помощ да документираме историята си да
благото на бъдещите поколения, сме обречени, не само като кралство, а и като общес-
тво.
Точно затова винаги съм искала да бъда писар. Но сега това няма значение.
– Първата тема днес. – Професор Девера отива до картата, махва с ръка и една маги-
ческа светлина застава право над източната граница с Бревик, провинцията на Поро-
миел. – Снощи Източното крило претърпя нападение близо до село Шакир от страна на
ято грифони и ездачи.
„Проклятие!“ Сред групата преминава шепот, а аз потапям перото си в мастилницата
на бюрото пред мен, за да започна да си водя бележки. Нямам търпение да започна да
преливам силата на дракон, за да използвам мечтаните писалки, които майка ми държи
на бюрото си. Устните ми се извиват в усмивка. Да си ездач определено може да си има
преимущества. И ще има.
– Разбира се, част от информацията е редактирана с оглед на сигурността, но това,
което можем да ви кажем, е, че преградите по протежението на билото на Есбенските
планини са били отслабени. – Професор Девера подпира раздалечените си ръце на бю-
рото и светлината се разширява, осветявайки планините, които образуват нашата гра-
ница с Бревик. – Така ятото не само е влязло в територията на Навара, но и ездачите им
са прелели сила и са използвали магия някъде около полунощ.
Стомахът ми се свива, а сред кадетите се надига шепот – особено сред първокурсни-
ците. Драконите не са единствените зверове, които могат да преливат сила на ездачите

54
си. Грифоните от Поромиел също притежават тази способност, но само драконите са
способни да поддържат преградите, които обезсилват между границите ни всяка друга
магия освен тяхната. Те са причината границите на Навара да са почти кръгообразни –
тяхната сила идва от Долината и обхватът ѝ си има предел, дори с отрядите, разполо-
жени във всички бази. Без тези прегради, край с нас. Бандитите от Поромиел неизбежно
ще се изсипят върху наварските села и ще открият ловния сезон. Тези алчни негодници
никога не се задоволяват със своите собствени ресурси. Винаги искат и нашите и докато
не се научат да се съобразяват с търговските споразумения между нашите две страни,
нямаме никакъв шанс да сложим край на задължителния набор на бойници в Навара.
Никакъв шанс да се радваме на мир.
Но щом не сме имали обявена тревога, значи са успели да променят тъканта на прег-
радите, без да я унищожават, или поне да я стабилизират.
– Тридесет и седем цивилни са били убити при нападението, през единия час, изми-
нал от началото му до пристигането на отряд от Източното крило, но ездачите и драко-
ните са успели да отблъснат ятото – завършва професор Девера и скръства ръце на гър-
дите си. – Въз основа на тази информация какви въпроси ще зададете? – Тя вдига
пръст. – Искам да започнем с отговорите на първокурсниците.
Моят първи въпрос би бил защо, по дяволите, преградите са били отслабени, но те
няма да отговорят в стая, пълна с кадети, които не са били одобрени да достъп до по-
добна информация.
Оглеждам картата. Планинската верига Есбен е най-високата от всички, които беле-
жат нашата източна граница с Бревик, затова е мястото, на което е най-малко вероятно
някой да атакува, особено след като грифоните не понасят височините толкова добре,
колкото драконите, навярно поради факта, че са наполовина лъвове, наполовина орли и
не могат да издържат разредения въздух на по-високите места.
Има си причина, поради която от шестстотин години успяваме да отблъснем всяко
сериозно нашествие на наша територия и да защитаваме земята си в тази война, която
продължава неспирно от четиристотин години насам. Нашите способности – и в по-
дребните магии, и в отликите, са по-големи, защото нашите дракони могат да преливат
повече сила от грифоните. Тогава защо са атакували в тази планинска верига? Каква е
причината преградите там да са били отслабени?
– Хайде, първокурсници, покажете ми, че умеете не само да пазите равновесие! До-
кажете ми, че имате критичното мислене, необходимо, за да бъдете тук! – изисква про-
фесор Девера. – Сега е по-важно от всякога да сте готови за това, което лежи отвъд гра-
ниците ни.
– За първи път ли отслабват преградите? – пита една първокурсничка няколко реда
пред мен.
Професор Девера и професор Маркъм се споглеждат и тя се извръща към кадета.
– Не.
Сърцето ми се качва в гърлото, а в залата се възцарява абсолютна тишина.
„Не е за първи път.“
Момичето прочиства гърло.
– И колко... често отслабват?
Проницателният поглед на професор Маркъм се спира върху него.
– Това е над вашето ниво, кадете. – И насочва вниманието си към нашата част. –
Следващият въпрос, свързан с нападението, което обсъждаме?
– Колко жертви понесохме? – пита един първокурсник отдясно в моя ред.

55
 – Един ранен дракон. Един мъртъв ездач.
Над залата отново се надига шепот. Да оцелеем до завършването не значи, че ще
оживеем до края на службата. От статистическа гледна точка повечето ездачи умират,
преди да станат на възраст да се оттеглят, особено през последните две години.
– Защо задавате точно този въпрос? – обръща се професор Девера към кадета.
– За да знам колко подкрепления ще им трябват – отговаря той.
Професор Девера кимва и се обръща към Прайър, най-хрисимия първокурсник в на-
шия отряд, който е вдигнал ръка, но я сваля бързо и сбърчва черните си вежди.
– Искате да зададеше въпрос ли?
– Да. – Той кимва и няколко кичура черна коса падат в очите му, но после поклаща
глава. – Не. Няма значение.
– Каква решителност! – изрича подигравателно Лука, злобната първокурсничка от
нашия отряд, която искам да избегна на всяка цена. Седнала е до него и сега накланя
глава, докато кадетите около тях се смеят. Крайчецът на устата ѝ се повдига в усмивка
и тя премята дългата си кестенява коса през рамото с движение, което е всичко друго,
но не и нехайно. Също като мен, тя е една от малкото жени в квадранта, която не си
подстригва косата. Завиждам ѝ на увереността, че няма да използват тази коса срещу
нея, но не и на поведението ѝ, а я познавам от по-малко от ден.
– Той е от нашия отряд – укорява я Орели – поне така си мисля, че се казва – и я
поглежда с присвити черни очи на човек, който не търпи глупости. – Прояви малко ло-
ялност!
– Моля те! Никой дракон няма да се обвърже с човек, който не може да реши дори
дали иска да зададе въпрос. И не го ли видя сутринта на закуска? Забави цялата опашка,
защото не можа да реши бекон ли иска или наденичка. – Лука завърта очертаните си с
kohl очи.
– Четвърто крило приключи ли със заяждането? – пита професор Девера и вдига
вежда.
– Питай на каква височина е селото – прошепвам на Рианон.
– Какво?
– Просто попитай – отговарям, опитвайки се да не забравям за съвета на Дейн. Кълна
се, че усещам погледа му в тила си от седем реда разстояние, но няма да се обърна назад
и да погледна, не и когато знам, че и Зейдън е някъде там.
– На каква височина е селото? – пита Рианон.
Професор Девера се обръща към нея и вдига вежди.
– Маркъм?
– Малко под три хиляди метра – отговаря той. – Защо?
Рианон ме стрелва бързо и косо с поглед и прочиства гърло.
– Просто ми се струва малко високо за планирана атака с грифони .
– Браво – прошепвам аз.
– Наистина е малко високо за планирана атака – съгласява се Девера. – Защо не ми
кажете защо това е тревожно, кадет Соренгейл ? И може би отсега нататък ще искате
сама да задавате въпросите си. – Тя ме приковава с поглед, от който се размърдвам нес-
покойно на мястото си.
Всички глави в стаята се извръщат към мен. Ако досега някой се е съмнявал коя съм,
сега всяко съмнение е изчезнало. „Просто прекрасно.“
– На тази височина грифоните не са толкова силни – нито те, нито способността им
да преливат силата си – казвам аз. – Не е логично да поискаш от тях да защитават такова

56
място, освен ако не са знаели, че преградите ще подадат, особено след като селото изг-
лежда на около... колко... едночасов полет от най-близката база? – Поглеждам към кар-
тата, за да съм сигурна, че не се излагам. – Това там е Шакир, нали? – „Обучението за
писар е най-доброто!“
– Да. – Крайчецът на устата на професор Девера се повдига в усмивка. – Продължа-
вай с тази мисъл.
Един момент!
– Не казахте ли, че отрядът ездачи е пристигнал за един час? – Присвивам очи.
– Да. – Тя ме поглежда с очакване.
– Значи вече са били на път – изтърсвам аз и незабавно разбирам колко глупаво звучи
това. Бузите ми пламват, а около мен се разнася тих смях.
– Да, защото звучи толкова логично! – Джак се извърта на мястото си от предния ред
и се разсмива подигравателно към мен, без да се прикрива. – Генерал Мелгрен знае ка-
къв ще е краят на една битка, преди да се е състояла, но дори и той не знае кога ще се
състои тя, глупачке!
Усещам как подсмихването на състудентите ми отеква в костите ми. Искам да про-
пълзя под това абсурдно бюро и да изчезна.
– Разкарай се, Барлоу! – сопва се Рианон.
– Не аз съм този, който вярва в предчувствията – не ѝ остава длъжен той и се ухилва
подигравателно. – Бог да ни е на помощ, ако тази тук някога се качи на гърба на дракон!
Нов групов смях; сега вече пламти и вратът ми.
– Защо мислите така, Вайълет... – Професор Маркъм потръпва. – Кадет Соренгейл?
– Защото няма никакъв логичен начин да стигнат там в рамките на един час от нача-
лото на битката, освен ако вече не са били тръгнали – заявявам аз и стрелвам Джак с
гневен поглед. Проклети да са и той, и смехът му! Аз може да съм по-слаба от него, но
съм сто пъти по-умна. – Поне половината от това време е било необходимо, за да запа-
лят сигналните огньове в планината и да поискат помощ, а никой пълен отряд не седи в
бойна готовност да потрябва на някого. Поне половината от тези ездачи по това време
са щели да спят, което означава, че когато сигналът е бил подаден, те вече са били тръг-
нали.
– А защо по това време вече са били тръгнали? – подканва ме професор Девера и
блясъкът в очите ѝ ми подсказва, че съм права, дава ми увереност да продължа напред
с теорията си.
– Защото по някакъв начин са знаели, че преградите рухват. – Вдигам глава. Надявам
се, че съм права, и същевременно се моля на Дюн, богинята на войната, да греша.
– Това е най-... – започва Джак.
– Права е – прекъсва го професор Девера и над стаята се спуска тишина. – Един от
драконите в крилото е почувствал, че преградата поддава, и цялото крило е полетяло
нататък. Ако не го бяха направили, щеше да има много повече жертви, а в селото –
много повече разрушения.
В гърдите ми се надига леко мехурче надежда, но погледът на Джак го спуква веднага
и ми казва, че не е забравил обещанието си да ме убие.
– Второкурсници и третокурсници, започнете вие! – заповядва професор Девера. –
Да видим дали ще можете да проявите малко повече уважение към другите кадети. – Тя
вдига вежда към Джак, а ездачите зад нас започват да изстрелват въпроси.
Колко ездачи са били изпратени на мястото?
Кой е убил единствената жертва?

57
 Колко време е отнело да прочистят селото от грифоните?
Някой останал ли е жив, за да го разпитат?
Записвам всеки въпрос и всеки отговор. Мозъкът ми систематизира фактите в онзи
тип доклад, който бих попълнила, ако бях постъпила в Квадранта на писарите, решава
коя информация е достатъчно важна, за да я включа, и коя е излишна.
– Какво е било състоянието на селото? – пита един дълбок глас от дъното на аулата.
Косъмчетата по врата ми настръхват. Тялото ми разпознава Заплахата зад мен.
– Райърсън? – пита Маркъм и заслонява очите си от магическите светлини, докато
гледа към най-горната част на залата.
– Селото – повтаря Зейдън. – Професор Девера каза, че е щяло да има много повече
разрушения, но какво е било действителното му състояние? Било ли е изгорено? Уни-
щожено? Те не биха го унищожили, ако са искали да го превърнат в своя опорна база в
нашите земи, затова състоянието на селото е важно, когато се опитваме да определим
мотива на нападението.
Професор Девера се усмихва одобрително.
– Сградите, с които вече са били приключили, са били изгорени и нападателите раз-
грабвали останалите, когато пристигнало крилото.
– Търсели са нещо – заявява Зейдън с абсолютна сигурност. – И това не са били бо-
гатства. Този район не е богат на мини. Което ни води до въпроса: какво имаме, което
те да искат толкова отчаяно?
– Точно така. Това е въпросът. – Професор Девера оглежда стаята. – И точно този
въпрос е причината Райърсън да е командир на крило. Силата и смелостта не стигат, за
да си добър ездач.
– Тогава какъв е отговорът? – пита един първокурсник отляво.
– Не знаем – вдига рамене професор Девера. – Това е просто поредното парче в пъ-
зела на загадката защо кралство Поромиел постоянно отхвърля нашите опити да склю-
чим мир. Какво са търсили? Защо в това село? Те ли са отговорни за рухването на прег-
радата или тя вече е била отслабена? Утре, другата седмица, другия месец ще има ново
нападение и може би ще намерим нова нишка. Ако търсите отговори, се обърнете към
историята. Войните, записани в нея, вече са дисектирани и изучени. Разборът на бойни
действия е за актуални ситуации, в които всичко се променя. В този клас искаме да се
научите кои въпроси да задавате, за да може всички да имате шанс да се върнете живи
и здрави.
Нещо в тона ѝ ми подсказва, че тази година може да не повикат на служба само тре-
токурсниците и усещам студена тръпка в костите си.
– Ти наистина знаеше всички отговори по история и очевидно всички въпроси, които
трябваше да зададем в разбора на бойни действия – казва Рианон и поклаща глава, до-
като стоим край тепиха за схватки след обяд и гледаме как Ридък и Орели се обикалят
един друг, облечени с дрехи за бой. Еднакви са на ръст. Ридък е дребен, а Орели е с
телосложение като на Мира – не се учудвам, защото е потомствена ездачка по линия на
баща си. – Изобщо няма да ти се налага да учиш за изпитите, нали?
Останалите първокурсници стоят от нашата страна, но второкурсниците и третокур-
сниците са се наредили край другите. Тук определено имат предимство, като се има
предвид, че вече имат поне една година бойно обучение.
– Обучавах се за писар. – Вдигам рамене и жилетката, която ми направи Мира, леко
проблясва при движението. С изключение на случаите, в които люспите улавят светли-
ната под камуфлажната мрежа, тя изглежда съвсем на място сред горните дрехи, които

58
вчера ни раздадоха от цитаделата. Сега всички жени са облечени еднакво, макар че
всяка е избрала сама модела на кожените си дрехи.
Повечето мъже са без ризи, защото смятат, че ризите дават на противника нещо, за
което да се хване. Лично аз не мога да възразя на логиката им. Просто се наслаждавам
на гледката... дискретно, разбира се, което означава да не изпускам от очи тепиха на
своя отряд и да не поглеждам към другите двайсет тепиха в огромната зала, която заема
целия първи етаж на академичната сграда. Едната стена се състои изцяло от прозорци и
врати, всичките отворени, за да пуснат вътре ветреца. Но все още е задушаващо горещо.
По гръбнака ми, под жилетката, се процежда пот.
Този следобед тук има по три отряда от всяко крило и с моя късмет Първо крило е
изпратило своите трети отряди, в които влиза Джак Барлоу – когато влязох, ме изгледа
лошо над трите тепиха, които ни разделяха.
– Значи сигурно не се притесняваш за академичната част – казва Рианон, поглежда
ме и вдига вежди. И тя е избрала кожена жилетка, но нейната стига над ключицата и е
завързана на врата, оставяйки раменете ѝ голи, за да се движат свободно.
– Спрете да се обикаляте, все едно танцувате, и нападайте! – заповядва професор
Еметерио от другата страна на тепиха, където Дейн наблюдава схватката на Орели и
Ридък заедно със Заместник-командира на нашия отряд, Сиана. Слава на боговете, Дейн
е по риза, защото нямам нужда от още неща, които да ме разсейват, когато дойде моят
ред.
– Това ме притеснява – казвам на Рианон и посочвам с брадичка към тепиха.
– Наистина ли? – поглежда ме скептично тя. Плитките ѝ са усукани на малък кок на
тила. – Мислех, че в ръкопашен бой ще си опасна – нали си Соренгейл.
– Не точно опасна. – На моята възраст Мира беше тренирала ръкопашен бой от два-
найсет години. Моята тренировка се изчерпва с шест месеца и това нямаше да е толкова
лошо, ако не бях чуплива като порцеланова чаша, но това е положението.
Ридък се хвърля към Орели, но тя се навежда, протяга крак и го спъва. Той залита, но
не пада. Завърта се бързо и аз виждам, че държи нож в ръката си.
– Без остриета днес! – изревава професор Еметерио от мястото си до тепиха. Той е
вече четвъртият професор, когото срещам, но определено е този, който ме плаши най-
много. Или може би виждам невисокото му стегнато тяло като гигантско заради пред-
мета, който преподава. – Само оценяваме кой какво може!
Ридък се намусва и прибира ножа си тъкмо навреме, за да отклони един десен прав
от Орели.
– Тази брюнетка умее да удря – казва Рианон с одобрителна усмивка и бързо пог-
лежда към мен.
– А ти? – питам, когато Ридък удря Орели в ребрата.
– Ох! – Той разтърсва глава и се отдръпва крачка назад. – Не искам да те нараня.
Орели се хваща да ребрата, но вдига глава.
– Кой казва, че си ме наранил?
– Не ѝ помагаш, като се сдържаш – обажда се Дейн и скръства ръце на гърдите си. –
Сигнисците на североизточната граница няма да я пощадят, защото е жена, ако падне
от дракона си зад вражеските линии, Ридък. Ще я убият така, както биха убили мъж
– Давай! – изкрещява Орели и повиква Ридък със свити пръсти. Очевидно е, че пове-
чето кадети са тренирали цял живот, за да влязат в квадранта, особено Орели, която се
изплъзва от замахналата ръка на Ридък, извърта се и бързо го удря в бъбреците.
Ох!

59
 – Искам да кажа... мамка му! – измърморва Рианон и отново поглежда към Орели,
преди да се обърне пак към мен. – Аз съм много добра на тепиха. Селото ми е на грани-
цата със Сигнисен, така че всички се научихме да се защитаваме още от малки. Физи-
ката и математиката също не са проблем. Но историята? – Тя поклаща глава. – Тази дис-
циплина ще ме довърши.
– Никой няма да те убие, задето не си издържала изпита по история – казвам аз, до-
като Ридък напада Орели и я събаря на тепиха с такава сила, че потръпвам. – Аз навярно
ще умра на този тепих.
Тя закача краката му със своите и някак си успява да го преобърне, така че тя се
оказва отгоре и обсипва едната страна на лицето му с удар след удар. Пръски кръв обаг-
рят тепиха.
– Навярно бих могъл да ти дам няколко подсказки как да оцелееш в бойното обуче-
ние – казва Сойър от другата страна на Рианон и прокарва ръката си по наболата еднод-
невна кафява брада, която не покрива докрай луничките му. – И на мен историята не ми
е най-силният предмет.
Във въздуха изхвърчава един зъб и в гърлото ми се надига жлъч.
– Стига! – изкрещява професор Еметерио.
Орели се изтърколява настрана от Ридък, става, допира пръсти до сцепената си устна,
оглежда кръвта и му предлага ръка, за да му помогне да стане.
Той я поема.
– Сиана, заведи Орели при лечителите. Няма причина да загуби Зъб по време на пър-
воначалната оценка – нарежда Еметерио.
– Предлагам ти сделка – казва Рианон и вперва кафявите си очи в моите. – Хайде да
си помогнем взаимно. Ние ще ти помогнем с ръкопашния бой, ако ти ни помогнеш с
историята. Харесва ли ти тази сделка?
– Абсолютно.
– Имаме сделка. – Преглъщам, докато гледам как един третокурсник избърсва тепиха
с кърпа. – Но мисля, че аз ще спечеля повече.
– Не си ме виждала, докато се мъча да запомням дати – шегува се Рианон.
През няколко тепиха от нас някой изкрещява и всички се обръщаме и гледаме. Джак
Барлоу е приложил хватка ключ на друг първокурсник. Другият е по-дребен и по-слаб
от Джак, но все пак поне двайсет килограма по-тежък от мен.
Джак дръпва ръцете си, все още притиснал длани към главата на другия мъж.
– Този тип е такъв мръсник... – започва Рианон.
В залата се разнася противен звук от чупене на кости и първокурсникът се отпуска в
хватката на Джак.
– Всемогъщи Малек! – прошепвам аз, докато Джак пуска противника си на земята.
Започвам да се питам дали богът на мъртвите не живее в тази зала – тук навярно произ-
насят името му достатъчно често. Обядът ми ме заплашва с нова среща, но аз вдишвам
през носа и издишвам през устата – все пак тук не мога да отпусна глава между коленете
си.
– Какво казах? – изкрещява инструкторът им и се втурва на тепиха. – Ти му счупи
проклетия врат!
– Откъде можех да знам, че вратът му е толкова слаб? – възразява Джак.
„Ти си мъртва, Соренгейл, и ще те убия аз.“ Вчерашното му обещание пропълзява в
паметта ми.

60
 – Гледайте напред! – заповядва Еметерио, но тонът му е по-благ, отколкото преди
малко, докато всички ние отместваме очи от мъртвия първокурсник. – Не е нужно да
свиквате с това – казва ни той. – Но трябва да се научите да продължите да живеете
въпреки него. Ти и ти. – Той посочва към Рианон и към друг първокурсник от нашия
отряд – набит мъж със синьо-черна коса и ъгловато лице. Проклятие, не мога да си
спомня името му. Тревор? Томас, може би? Запознала съм се с толкова много хора, че
на този етап не мога да запомня кой кой е.
Поглеждам към Дейн, но той наблюдава двамата, докато застават на тепиха.
Рианон бързо прави първокурсника на пух и прах и ме стъписва всеки път, щом из-
бегне удар и нанася удар. Бърза е и в ударите ѝ има сила – онази смъртоносна комбина-
ция, която ще я отличи сред другите, също като Мира.
– Предаваш ли се? – обръща се тя към първокурсника, когато го поваля по гръб и
задържа ръката си по средата на удара точно над врата му.
Танър? Сигурна съм, че е нещо, което започва с Т.
– Не! – изкрещява той, обвива крака около нейните и я поваля по гръб. Тя обаче се
превърта и бързо стъпва на крака, преди отново да го постави в същата позиция, този
път с ботуш на врата му.
– Не знам, Тайнън, не е лоша идея да се предадеш – ухилва се Дейн. – Тя те разпер-
душини.
А, да. Тайнън.
– Майната ти, Ейтос! – тросва се Тайнън, но Рианон притиска ботуша си до гърлото
му и той изгъргорва последната дума. По лицето му избиват червени петна.
Да, Тайнън има повече его, отколкото здрав разум.
– Предава се! – провиква се Еметерио и Рианон отстъпва назад и му предлага ръката
си.
Тайнън я поема.
– Ти... – посочва Еметерио към розовокосата второкурсничка с бунтовническата ре-
ликва. – И ти. – Премества пръст към мен.
Тя е поне една глава по-висока от мен и ако останалата част от тялото ѝ е мускулеста
като ръцете, край с мен.
Не мога да допусна да се добере до мен.
Сърцето ми заплашва да изскочи, но аз кимвам и излизам на тепиха.
– Ще се справиш – казва Рианон и ме потупва по рамото, преди да отмине.
– Соренгейл. – Розовокосото момиче присвива светлозелените си очи и ме оглежда
така, сякаш съм нещо, което е изстъргала от подметката си. – Наистина трябва да си
боядисаш косата, ако не искаш всички да разберат коя е майка ти. Ти си единственият
среброкос изрод в квадранта.
– Не съм казвала, че ми пука дали всички знаят коя е майка ми. – Започвам да обика-
лям второкурсничката на тепиха. – Гордея се със службата, с която защитава нашето
кралство – и от външни, и от вътрешни врагове.
Тя стисва зъби при стрелата и в гърдите ми се надига надежда. Белязаните, както чух
някои хора тази сутрин да говорят за тези с бунтовнически реликви, обвиняват майка
ми за екзекуцията на родителите си. Добре! Нека ме мразят! Майка ми често казва, че в
мига, в който допуснеш чувства в битката, вече си загубил. Никога не съм се молила
толкова майка ми, с леда, който тече във вените ѝ вместо кръв, да е права.
– Ти, кучко! – кипва от гняв розовокосата. – Твоята майка уби семейството ми!

61
 Хвърля се напред, замахва диво и аз бързо отстъпвам настрана и се завъртам на една
страна с вдигнати ръце. Правим същото още няколко пъти, след което аз също успявам
да нанеса няколко удара и започвам да си мисля, че планът ми може и да сработи.
Тя изръмжава ниско в гърлото си, отново не ме улучва и ботушът ѝ се стрелва към
главата ми. С лекота се навеждам, но тя слиза на земята и ритва с другия крак, който се
забива право в гърдите ми и ме запраща назад. Тупвам на тепиха и тя веднага се появява
над мен – проклятие, толкова е бърза!
– Не можеш да използваш силите си тук, Имоджен! – изкрещява Дейн.
Имоджен полага всички усилия да ме убие.
Очите ѝ са над моите и аз усещам бързото плъзване на нещо кораво срещу ребрата
си. Тя ми се усмихва. Но усмивката ѝ се стопява, когато и двете поглеждаме надолу и
аз не мога да не забележа, че тя тъкмо прибира кама в ножницата.
Бронята току-що ми спаси живота. „Благодаря, Мира/
За миг на лицето на Имоджен се изписва объркване – но тази секунда ми е доста-
тъчна, за да забия юмрук в бузата ѝ и да се изтърколя изпод нея.
Ръката ме боли ужасно, макар да съм сигурна, че свих юмрука както трябва, но си
заповядвам да не мисля да това, докато и двете се изправяме.
– Що да броня е това? – пита тя и се взира в ребрата ми, докато се обикаляме.
– Моята. – Навеждам се и избягвам удара, докато тя отново се приближава, но дви-
женията ѝ са толкова бързи, че се сливат в петно.
– Имоджен! – изкрещява Еметерио. – Ако пак го направиш, аз ще...
Завъртам се в грешната посока и тя ме хваща и ме събаря на тепиха. Лицето ми се
удря в него, а коляното ѝ се забива в гърба ми, докато тя извива дясната ми ръка зад
мен.
– Предай се! – изкрещява Имоджен.
Не мога. Ако се предам още първия ден, какво ще ми донесе вторият?
– Не! – Сега и аз страдам от същата липса на здрав разум като Тайнън и съм далеч
по-крехка.
Тя дръпва ръката ми още повече и болката поглъща всяка мисъл, потъмнява краи-
щата на зрението ми. Надавам вик, докато сухожилията се разтягат, разкъсват, пръсват...
– Предай се, Вайълет! – изкрещява Дейн.
– Предай се! – заповядва Имоджен.
Отчаяно се опитвам да си поема дъх въпреки тежестта от тялото ѝ на гърба ми. Изв-
ръщам лице настрана, докато Имоджен изважда раменната ми кост от мястото ѝ и бол-
ката ме обгръща цялата.
– Предава се – казва Еметерио. – Стига толкова!
Отново го чувам – зловещия звук от чупенето на кост, – но този път е моята.

62
 АЗ СЪМ НА МНЕНИЕ, ЧЕ ОТ ВСИЧКИ ОТЛИЧИТЕЛНИ СИЛИ,
ОСИГУРЯВАНИ ОТ ЕЗДАЧИТЕ, НАЙ-ЦЕННАТА Е ИЗЦЕЛЕНИ-
ЕТО, НО НЕ МОЖЕМ ДА СИ ПОЗВОЛИМ ДА СТАНЕМ ПРЕКА-
ЛЕНО СПОКОЙНИ, КОГАТО СЕ НАМИРАМЕ В КОМПАНИЯТА
НА ЧОВЕК С ТАКЪВ ПЕЧАТ. ЗАЩОТО ЦЕЛИТЕЛИТЕ СА РЕДКИ,
НО РАНЕНИТЕ НЕ СА.

ОТ СЪВРЕМЕНЕН НАРЪЧНИК ЗА ЛЕЧИТЕЛИ

ОТ МАЙОР ФРЕДЕРИК

ГЛАВА ШЕСТ
Пламъци на агония обгръщат горната част на ръката и гърдите ми, докато Дейн ме
изнася от Квадранта на ездачите през по-ниския покрит коридор, навън над бездната и
ме внася в Квадранта на лечителите. Коридорът е общо взето каменен мост, покрит с
още камък отстрани. Това на практика го превръща в надземен тунел с няколко прозо-
реца, но в момента не мога да мисля достатъчно ясно, за да го възприема, докато бър-
заме през него. Дългите крачки на Дейн изяждат бързо разстоянието.
– Почти стигнахме – успокоява ме той. Държи ме здраво, но внимава за ребрата и
задната част на коленете ми, докато безполезната ми ръка е отпусната на гърдите.
– Всички видяха как обезумя – прошепвам аз и полагам всички усилия да блокирам
болката, както съм правила безброй пъти преди. Обикновено е също толкова лесно, кол-
кото да построя стена наум около пулсиращото мъчение в тялото си и да си кажа, че
болката съществува само в тази кутия, така че не мога да я усетя. Този път обаче не се
получава много добре.
– Не съм обезумял. – Когато стигаме до вратата, той я ритва три пъти.
– Ти се разкрещя и ме изнесе оттам така, сякаш съм важна за теб. – Съсредоточавам
се върху белега на челюстта му, брадата, набола по загорялата му кожа, всичко, което
може да ми помогне да не усещам опустошението в рамото си.
– Ти си важна за мен. – Той отново ритва вратата.
„И сега всички го знаят.“
Вратата се отваря със замах и Уинифред – лечителка, викана при мен толкова пъти,
че дори не ги помня, – се отдръпва назад, за да може Дейн да ме внесе вътре.
– Пак ли рана? Вие, ездачите, определено се опитвате да запълните леглата ни до...
о, не, Вайълет? – Очите ѝ се разширяват.
– Здравей, Уинифред – успявам да се усмихна въпреки болката.
– Насам. – Тя ни въвежда в лечебницата – дълга зала с легла, половината от които са
заети от хора в ездаческо черно. Лечителите не притежават магия – разчитат на тради-
ционните тинктури и медицинско обучение, за да лекуват колкото се може по-добре.
Целителите обаче я имат. Надявам се Нолан да е някъде наблизо тази вечер, тъй като
той ме цели от пет години насам.
Печатът на целенето е изключително рядък сред ездачите. Целителите имат силата
да поправят, да възстановяват, да връщат всичко в първоначалната му форма – от скъсан

63
плат до разбити докрай мостове, включително счупени човешки кости. Брат ми Бренан
беше целител – и ако беше останал жив, щеше да стане един от най-великите.
Дейн внимателно ме полага на леглото, до което ни води Уинифред. После тя се на-
вежда към ръба на матрака, близо до хълбока ми. Всяка бръчка на лицето ѝ ми действа
утешително. Тя полага съсухрената си ръка на челото ми.
– Хелън, доведи Нолан – заповядва Уинифред на една лечителка на четиридесет и
няколко години, която минава покрай нас.
– Не! – тросва се Дейн и гласът му се изпълва с паника.
Моля?
Лечителката на средна възраст поглежда от него към Уинифред, очевидно раздвоена.
– Хелън, това е Вайълет Соренгейл и ако Нолан разбере, че е била тук, а ти не си го
повикала... ами, ти си отговаряш – казва Уинифред с измамно спокоен глас.
– Соренгейл? – повтаря Лечителката, повишавайки глас.
Опитвам се да се съсредоточа върху Дейн въпреки пулсирането в рамото си, но стаята
започва да се върти. Искам да го попитам защо не иска да изцелят рамото ми, но поред-
ната вълна на болка заплашва да ме повали в безсъзнание и мога само да простена.
– Повикай Нолан, или той ще остави дракона си да те изяде жива – вкиснатата ти
физиономия и всичко останало, Хелън. – Уинифред вдига сребърната си вежда, без да
обръща внимание на повторното настояване на Дейн да не викат целителя.
Жената пребледнява и изчезва.
Дейн дръпва дървен стол по-близо до леглото ми и по пода се разнася ужасно стър-
жене.
– Вайълет, знам, че те боли, но може би...
– Може би какво, Дейн Ейтос? Искаш да страда? – пита Уинифред с поучителен
тон. – Казах ѝ, че ще те прекършат – измърморва тя, навежда се над мен и сивите ѝ очи
се изпълват с тревога, докато преценява състоянието ми. Уинифред е най-добрата лечи-
телка, с която разполага „Басгайът“, и лично приготвя всеки един от тониците, които
предписва... и с годините ме е лекувала от безброй драскотини. – Но тя послуша ли ме?
Категорично не. Майка ти е толкова ужасно упорита!
Тя посяга към ранената ми ръка и аз потръпвам, когато я вдига с няколко сантиметра
и ме побутва по рамото.
– Е, това със сигурност е счупено – цъква тя с език, когато вижда ръката ми. – А да
това рамо май ще ни трябва хирург. Какво се случи? – обръща се тя към Дейн.
– Схватка – обяснявам с една дума.
– Ти мълчи. Пади си силите. – Уинифред отново поглежда към Дейн. – Направи нещо
полезно, момче, и дръпни завесата около нас. Колкото по-малко хора я видят ранена,
толкова по-добре.
Той скача на крака и бързо се подчинява. Синият плат около нас ни затваря в малка,
но ефикасна стая и ни отделя от другите ездачи, доведени в лечебницата.
– Изпий това – сваля Уинифред стъкленица с кехлибарена течност от колана си. – Ще
овладее болката, докато те оправим.
– Не можеш да го молиш той да я изцели! – възразява Дейн, докато тя маха запушал-
ката.
– Ние двамата се грижим да нея от пет години насам – казва поучително Уинифред и
поднася стъкленицата по-близо до мен. – Не започвай да ми казваш какво мога и какво
не мога да правя.

64
 Дейн пъхва едната си ръка под гърба ми, а другата под главата ми и ми помага леко
да се изправя, за да мога да преглътна течността. Горчива е както всеки път, но знам, че
ще свърши работа. Той ме полага обратно на леглото и се обръща към Уинифред.
– Не искам да я боли – затова дойдохме тук. Но ако е пострадала толкова много, мо-
жем да проверим дали писарите ще я приемат, въпреки че е закъсняла да записването.
Минал е само един ден.
Когато проумявам причината да не иска целител, гневът ми пробива болката да дос-
татъчно дълго време да се тросна:
– Няма да ходя при писарите!
После въздъхвам и затварям очи, а през вените ми преминава приятна тръпка. Скоро
болката се отдръпва достатъчно, за да мисля поне донякъде разумно, докато отново се
насилвам да отворя очи.
Поне си мисля, че е скоро, но сега чувам разговор, на който не съм обърнала внима-
ние, така че очевидно са минали няколко минути.
Завесата се отдръпва със замах и Нолан влиза при мен, като се обляга тежко на бас-
туна си. Усмихва се на жена си и яркобелите му зъби се открояват в силен контраст с
кафявата кожа.
– Пратила си да ме повикат, мила моя... – Тогава ме забелязва и усмивката му по-
сърва. – Вайълет?
– Здравей, Нолан. – Насилвам се да извия устните си в усмивка. – Бих ти помахала,
но-едната-ми-ръка-не-работи, а-другата-я-усещам-ужаааааасно-натежала.
Всемогъщи богове, нима завалям думите?
– Лечителски серум. – Уинифред се усмихва накриво на съпруга си.
– С теб ли е, Дейн? – обръща Нолан обвинителен поглед към Дейн и аз отново се
чувствам като петнайсетгодишна, доведена тук, защото си е счупила глезена, когато
двамата сме се катерили на непозволено място.
– Аз съм командирът на нейния отряд – отговаря Дейн и се отдръпва от пътя на Но-
лан, за да може целителят да се приближи. – Не се сетих за друг начин да я опазя, освен
да я поставя под свое командване.
– Значи не си се справил твърде добре, а? – присвива очи Нолан.
– Беше денят за първоначална оценка по ръкопашен бой – обяснява Дейн. – Имо-
джен – тя е във втори курс – извади рамото на Вайълет от ставата и ѝ счупи ръката.
– В деня за първоначална оценка? – изръмжава Нолан и отрязва с камата си късия
ръкав на ризата ми. Той е на цели осемдесет и четири години, но все още се облича в
ездаческо черно и ходи с всичките си оръжия.
– Майкайебила отсепара-сепара-ссссехаратисссстите нафенннРайърсън – обяснявам
бавно аз в напразен опит да говоря отчетливо. – А азсъммммСоренгейл иразбирам.
– Аз не разбирам – изсумтява Нолан. – Никога не съм бил съгласен с начина, по който
записаха тези деца в Квадранта на ездачите. Никога не сме пращали насила някого в
този квадрант. Никога. И да това си има причина. Повечето кадети не оцеляват – подо-
зирам, че точно това е била целта. Но във всеки случай ти не трябва да страдаш заради
доблестта на майка си. Генерал Соренгейл спаси Навара, като залови Големия предател.
– Значи няма да я изцелиш, нали така? – пита Дейн тихо, за да не го чуе никой зад
завесата. – Искам само лечителите да си свършат работата и да оставят природата да
отдели толкова време, колкото е необходимо. Без магия. Тя няма да има никакъв шанс,

65
ако се върне там с гипс или ако трябва да се защитава, докато рамото ѝ все още се въз-
становява от операция. Последния път ѝ трябваха цели четири месеца. Това е нашият
шанс да я измъкнем от Квадранта на ездачите, докато е още жива.
– Нямадаходяпиписаите. – Толкова да незавалянето. – Писаите – правя нов опит. –
ПИСАИТЕ. – О, мамка му! – Изцелиме.
– Винаги ще те изцелявам – обещава Нолан.
– Само... този... път. – Съсредоточавам се върху всяка дума. – Ако... другите... ви-
дят... че... постоянномецелят... ще... ме... вземат... да... слаба.
– Точно затова трябва да използваме тази възможност да те измъкнем оттук! – В
гласа на Дейн се надига паника и сърцето ми се свива. Той не може да ме предпази от
всичко, а когато ме гледа как се пречупвам, когато накрая ме види как умирам, ще бъде
съкрушен. – Най-добрата ти възможност да оцелееш е да излезеш оттук и да отидеш
право в Квадранта на писарите.
Поглеждам го гневно и подбирам внимателно думите си.
– Няма да... зарежаездачите... самозадаме... прати... майками... обратно... Оставам. –
Обръщам глава и стаята се завърта, докато търся с поглед Нолан. – Изцели ме... но са-
мотозипът.
– Нали знаеш, че ще боли ужасно и през следващите седмици ще продължаваш да
усещаш болка? – пита Нолан, сяда на стола до леглото ми и се взира в рамото ми.
Кимвам. Това не е първото ми изцеляване. Когато си толкова крехък, колкото съм се
родила аз, болката от изцеляването отстъпва само на тази от първоначалното нараня-
ване. Нищо ново.
– Моля те, Вай – казва тихо Дейн. – Моля те, отиди в друг квадрант. Ако не заради
себе си, то заради мен – защото не можах да се намеся достатъчно бързо. Трябваше да
я спра. Не мога да те защитя.
Иска ми се да бях отгатнала плана му, преди да изпия отварата на Уинифред, за да
мога да му обясня по-добре. Той не е виновен да нищо, но ще приеме цялата вина както
винаги. Вместо това вдишвам дълбоко и казвам:
– Вече взехрешение.
– Връщай се в квадранта, Дейн – заповядва Нолан, без да вдига глава. – Ако на нейно
място беше който и да било друг първокурсник, вече щеше да си си тръгнал.
Измъченият поглед на Дейн се вперва в моя и аз настоявам:
– Тръгвай. Сутринта ще тенамеря в строя..
И без това не искам да гледа.
Той приема поражението си, кимва и излиза пред процепа между завесите без нито
дума повече. Много се надявам изборът, който направих днес, да не съсипе най-добрия
ми приятел по-късно.
– Готова ли си? – пита Нолан и ръцете му се задържат над рамото ми.
– Захапи я. – Уинифред слага един ремък пред устата ми и аз го стисвам между зъ-
бите си.
– Започваме – измърморва Нолан и окончателно вдига ръце над рамото ми. Сбърчва
съсредоточено чело и прави въртеливо движение.
В рамото ми избухва нажежена до бяло агония. Зъбите ми се забиват в ремъка и аз
изкрещявам, издържам един удар на сърцето, издържам втори и припадам.

***

66
 Казармите са почти пълни, когато по-късно вечерта се връщам там. Пулсиращата ми
от болка дясна ръка е поставена в светлосиня превръзка през рамото, която ме превръща
в още по-голяма мишена, ако изобщо е възможно.
Превръзките означават „слаба“. Означават „чуплива“. Означават „бреме за крилото“.
Щом е толкова лесно да пострадам на тепиха, какво ще се случи, ако се кача на гърба
на дракон?
Слънцето отдавна е залязло, но спалнята е осветена от мекото сияние на магически
светлини, на което другите първокурснички се приготвят за лягане. Усмихвам се на мо-
миче, което държи опръскан с кръв плат до подутата си устна, и то ми отвръща с ус-
мивка и потръпва.
Преброявам три празни легла в нашата редица, но това не означава, че тези кадети са
мъртви, нали? Може да са в Квадранта на лечителите, също като мен, или пък в банята.
– Върна се! – Рианон скача от леглото си, вече облечена с шорти и блуза за сън. В
очите ѝ се изписва облекчение и тя се усмихва, когато ме вижда.
– Върнах се – успокоявам я аз. – Загубих една риза, но се върнах.
– Може да ти дадат друга утре на общия преглед. – Тя сякаш е готова да ме прегърне,
но поглежда към превръзката ми, отдръпва се леко и сяда на ръба на леглото си. И аз
сядам на ръба на моето с лице към нея. – Колко е зле?
– Няколко дни ще боли, но ще се оправи, стига да го държа обездвижено. Ще съм
оздравяла, преди да започнем предизвикателствата на тепиха.
Имам две седмици да разбера как да не допусна това да се повтори.
– Ще ти помогна да се подготвиш – обещава тя. – Ти си единствената ми приятелка
тук и предпочитам да не умираш, когато играта загрубее. – Крайчето на устата ѝ се пов-
дига в иронична усмивка.
– Много ще се постарая. – Усмихвам се въпреки пулсиращата болка в рамото и ръ-
ката. Ефектът от тоника отдавна е отминал и започва да боли страшно много. – И ще ти
помогна с историята. – Отпускам тежестта си върху лявата ръка и тя се плъзва точно
под възглавницата ми.
Там долу има нещо.
– Ще сме неудържими! – заявява Рианон и погледът ѝ се плъзва към Тара, черноко-
сото пухкаво момиче от Морен, което тъкмо минава покрай леглата ни.
Изваждам малка книжка – не, дневник, – върху която има сгъната бележка. На нея с
почерка на Мира пише „Вайълет“. Отварям я с една ръка.

Вайълет,
Останах достатъчно дълго, за да прочета списъците тази сутрин и слава на бо-
говете, ти не си в тях. В крилото ми имат нужда от мен, а дори да можех да ос-
тана, пак нямаше да ми позволят да те видя. Наех един писар, за да пъхне това в
леглото ти. Надявам се, че знаеш колко се гордея, че си ми сестра. Бренан ми написа
това през лятото, преди да вляза в квадранта То ме спаси и може да спаси и теб.
Тук-таме добавих мои собствени съвети, които научих по трудния начин, но като
цяло писмото е от него и знам, че щеше да иска да го получиш. Щеше да иска да
оцелееш.
С обич,
Мира

67
 Преглъщам буцата в гърлото си и оставям настрана бележката. – Какво е това? – пита
Рианон.
– На брат ми е – изричам едва чуто аз, докато отварям писмото. Както повелява тра-
дицията, след смъртта на Бренан майка ми изгори всичките му вещи. От цяла вечност
не съм виждала изпълнения му с увереност почерк, но сега е пред очите ми. Гърдите ми
се свиват и скръбта ме залива с подновена сила.
– „Книга на Бренан“ – прочитам аз на първата страница и прелиствам втората.
Мира,
Ти си Соренгейл, затова ще оцелееш. Може би не толкова зрелищно като мен, но не
всички могат да се мерят с моята могъща личност, не си ли съгласна? А сега сериозно:
това е всичко, което научих. Дръж го на сигурно място. Скрий го. Трябва да оцелееш,
защото Вайълет те гледа. Не можеш да допуснеш да те види как се проваляш.
Бренан

Сълзи опарват очите ми, но аз примигвам и ги преглъщам.

– Това е само дневникът му – излъгвам, докато прелиствам страниците. Чувам ост-
роумния му саркастичен тон, сякаш стои тук и омаловажава всяка опасност с намигване
и усмивка. Проклятие, липсва ми! – Той умря преди пет години.
– О, колко... – Рианон се навежда към мен и очите ѝ се изпълват със съчувствие. – И
ние Невинаги изгаряме всичко. Понякога е хубаво да ни остане нещо, нали разбираш?
– Да – прошепвам аз За мен притежанието на тази тетрадка означава всичко, но знам,
че ако майка ми я намери, ще я хвърли в огъня.
Рианон се обляга на леглото си и отваря книгата си по история, а аз се потапям об-
ратно в историята на Бренан, която започва от трета страница.
Ти си преживяла Парапета. Добре. През следващите дни внимавай и не прави нищо,
с което да привлечеш внимание към себе си. Начертах ти карта, на която ще видиш не
само къде са учебните стаи, а и къде се срещат инструкторите. Знам, че се притесняваш
за предизвикателствата, но с твоя десен прав нямаш причина. Противниците може да
изглеждат подбрани на случаен принцип, но не са. Инструкторите не ни казват, но ре-
шават какви ще са предизвикателствата предишната седмица, Мира. Всеки кадет може
да поиска предизвикателство, да, но инструкторите ще изберат противника ти въз ос-
нова на стремежа да открият и отстранят най-слабите. Това означава, че след като
започне истинският ръкопашен бой, инструкторите вече знаят срещу кого ще се изпра-
виш днес. Това е, тайната: ако знаеш къде да гледаш и можеш да се движиш, без някой
да те забележи, ще знаеш предварително срещу кого ще се изправиш и ще можеш да се
подготвиш.
Рязко си поемам дъх и поглъщам останалата част от този запис, а в гърдите ми раз-
цъфва надежда. Ако знам с кого ще се боря, мога да започна битката, преди още да сме
излезли на тепиха. Умът ми препуска и в него се оформя план.
Две седмици: с толкова време разполагам да приготвя всичко необходимо преди на-
чалото на предизвикателствата, а никой не познава територията на „Басгайът“ така,
както аз. Всичко е тук.
По лицето ми бавно се разлива усмивка. Сега вече знам как да оцелея.

68
 С ОГЛЕД НА ЗАПАЗВАНЕТО НА ВЪТРЕШНИЯ МИР В НАВАРА,
В КОЙТО И ДА БИЛО ОТРЯД НА ВСЕКИ ЕДИН КВАДРАНТ,
МОГАТ ДА БЪДАТ ЗАПИСАНИ НЕ ПОВЕЧЕ
ОТ ТРИМА КАДЕТИ С БУНТОВНИЧЕСКИ РЕЛИКВИ.

ЕТИЧЕН КОДЕКС НА ВОЕННИЯ КОЛЕЖ „БАСГАЙЪТ“

ДОПЪЛНЕНИЕ 5.2

В ДОБАВКА КЪМ ИЗМЕНЕНИЯТА ОТ МИНАЛАТА ГОДИНА, СЪ-

БИРАНЕТО НА БЕЛЯЗАНИ В ГРУПИ ОТ ТРИМА ИЛИ ПОВЕЧЕ СЕ
СМЯТА ЗА АКТ НА ПРОТИВОДЪРЖАВЕН ЗАГОВОР, СЛЕДОВА-
ТЕЛНО ПРЕДСТАВЛЯВА УГЛАВНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.

ЕТИЧЕН КОДЕКС НАВОЕННИЯ КОЛЕЖ „БАСГАЙЪТ“

ДОПЪЛНЕНИЕ 5.3

ГЛАВА СЕДМА
– Мамка му! – измърморвам, когато удрям пръста на крака си в един камък и залитам
във високата до кръста трева, която расте край реката под цитаделата. Луната е красива
и пълна и осветява пътя ми, но това означава, че се потя страшно много под това наме-
тало, под което се крия, просто в случай че още някой е решил да се поразходи навън
след вечерния час.
Реката Якобос прелива от летните оттоци на водите от върховете горе и по това време
на годината теченията са
бързи и смъртоносни, особено тези, които се изливат от стръмните скали на бездната.
Нищо чудно, че онзи първокурсник умря, когато вчера падна по време на почивката. От
Парапета насам нашият отряд е единственият в квадранта, който не е загубил никого,
но знам, че в безмилостен колеж като този това едва ли ще продължи дълго.
Затягам тежката чанта по-здраво върху превръзката и се приближавам към реката,
покрай редицата древни дървета, където знам, че една лоза с дребни плодчета скоро ще
узрее. Тогава пурпурните ѝ плодчета ще станат тръпчиви и почти негодни за ядене, но
ако ги откъсна предварително и ги оставя да се изсушат, ще се превърнат в чудесно
оръжие в растящия арсенал, с който се сдобивам от девет нощи насам. Точно затова
нося със себе си книгата с отрови.
Предизвикателствата започват другата седмица и ще имам нужда от всяко възможно
предимство.
Виждам скалата, която използвам за ориентир от пет години насам, и преброявам
дърветата на речния бряг.
– Едно, две, три – прошепвам, когато зървам точно този дъб, който ми трябва. Кло-
ните му са широки и високи и някои от тях смеят да посегнат дори над реката. За мой
късмет е лесно да се покатеря на най-ниския, още повече когато тревата отдолу е
странно слегнала.
69
 Измъквам дясната си ръка от превръзката и започвам да се катеря, водена от лунната
светлина и паметта си. Усещам как през рамото ми се стрелва болка, която бързо се
притъпява, както всяка вечер, когато Рианон ме разбива на тепиха. Надявам се утре Но-
лан окончателно да ме освободи от досадната превръзка.
Лозата с боровинки ми прилича заплашително на бръшлян, както се вие по дънера,
но съм се катерила по това дърво достатъчно често и знам, че търся точно него. Просто
никога не съм се качвала по проклетия дънер, увита само в наметало. Страшно непри-
ятно е. Платът се закачва по почти всички клони, докато се катеря нагоре бавно и ста-
билно. Минавам по-нагоре от широкия клон, на който седях и четях часове наред.
– Проклятие!
Кракът ми се плъзва по кората и сърцето ми за миг спира, докато краката ми намерят
по-добра опора. През деня щеше да ми е много по-лесно, но не мога да рискувам да ме
хванат.
Кората драска дланите ми, а аз продължавам да се катеря. На тази височина връхче-
тата на лозата са бели, почти невидими на лунната светлина, която пада на петна през
короната, но аз се усмихвам, защото намирам точно това, което ми трябва.
– Ето ви и вас.
Пурпурните плодчета са като прекрасна неузряла лавандула. Идеални. Забивам нокти
в клона над главата си и успявам да се Задържа стабилна достатъчно дълго, за да извадя
празна стъкленица от чантата си и да я отворя със зъби. После откъсвам достатъчно
боровинки, за да напълня съдчето и да пъхна обратно запушалката. С тях, с гъбите, ко-
ито вече набрах тази вечер, и с другите съставки, които събрах, би трябвало да оживея
през следващия месец на предизвикателства.
Вече съм почти долу – остават ми само няколко клона, – когато виждам движение на
земята и застивам. Дано е само елен!
Но не е.
Две фигури с черни наметала – очевидно всеобщият избор за прикритие тази нощ –
застават на скришно място под дървото. По-дребната се обляга на най-ниския клон,
сваля качулката си и разкрива наполовина обръсната глава с розова коса, която ми е
добре позната.
Имоджен от моя отряд – същата, която преди десет дни едва не ми изтръгна ръката.
Стомахът ми се стяга, а после се свива на възел, когато и вторият ездач сваля качул-
ката си.
Зейдън Райърсън.
„Проклятие!“
Разделят ни не повече от пет метра и нищо – и никой – не може да му попречи да ме
убие. Гърлото ми се свива от страх, който не отминава. Стискам с побелели пръсти кло-
ните около мен и се чудя дали трябва да затая дъх, за да не ме чуе, и да рискувам да
падна от дървото, ако припадна от липсата на кислород.
Двамата започват да говорят, но аз не мога да чуя какво казват, не и с реката, която
тече край нас. Дробовете ми се изпълват с облекчение. Щом аз не мога да ги чуя, значи
и те не могат да чуят мен, стига да не мърдам. Но е достатъчно Зейдън само да вдигне
глава, и ще стана на кайма – съвсем буквално, ако реши да нахрани с мен онази своя
Синя камоопашка. Лунната светлина, да която преди няколко минути се благодарях,
сега се е превърнала в най-големия ми враг.
Бавно, внимателно, тихо се премествам от шарената лунна светлина на следващия
клон, под наметалото на сенките. Какво прави той тук с Имоджен? Любовници ли са?

70
Приятели? Това изобщо не е моя работа, но не мога да не се запитам дали тя не е от
жените, по които си пада той – с красота, която отстъпва само на бруталността ѝ. Прок-
лятие, те се заслужават един друг!
Зейдън се извръща с гръб към реката, сякаш се оглежда да някого и ето, идват още
ездачи и се събират под дървото. Стискат си ръце. Всички са загърнати с черни наме-
тала. И всички носят бунтовнически реликви.
Преброявам ги и очите ми се разширяват. Те са почти две дузини – няколко трето-
курсници и двама второкурсници, но всички други са в първи курс. Знам правилата.
Белязаните не могат да се събират на групи, по-големи от трима души. Извършили са
углавно престъпление само като са дошли тук заедно. Това очевидно е някаква среша и
аз се чувствам като котка, вкопчена в листатите клони на това дърво, докато вълците
обикалят отдолу.
Срещата им може да е съвсем безобидна, нали? Може би им липсва домът, както
когато кадетите от провинция Морен прекарват събота край близкото езеро просто за-
щото им напомня за океана, който им липсва толкова много.
Или може би белязаните кроят заговор да изравнят „Басгайът“ със земята и да довър-
шат онова, което започнаха родителите им.
Мога да продължа да седя тук горе и да не им обръщам внимание, но моето безраз-
личие – страхът ми – може да доведе дотам да загинат хора, ако тези долу кроят някакъв
план. Редно е да кажа на Дейн, но не мога дори да чуя какво си говорят.
„Мътните го взели!“ В стомаха ми се надига гадене. Трябва да отида по-близо.
Като се движа от другата страна на дънера и се държа за сенките, които се увиват
около мен, пропълзявам един клон по-надолу със скоростта на ленивец и Затаявам дъх,
докато отпускам част от тежестта си върху всеки клон, преди да стъпя докрай. Реката
все още приглушава гласовете им, но мога да чуя най-високите – висок тъмнокос мъж с
бледа кожа и рамене, два пъти по-широки от тези на всеки първокурсник, застанал
срещу Зейдън и окичен с нашивките на третокурсник.
– Вече загубихме Съдърланд и Луперко – казва той, но аз не мога да различа отго-
вора.
Още два клона по-надолу. Едва тогава чувам ясно думите им. Сърцето ми се мъчи да
изскочи. Сега съм толкова близо, че всеки от тях може да ме види, ако погледне доста-
тъчно внимателно – е, всеки освен Зейдън, който е обърнат с гръб към мен.
– Все едно дали ви харесва, или не, трябва да се държим един за друг, ако искаме да
оцелеем до завършването – казва Имоджен.
Един малък скок надясно, и мога да ѝ се отплатя за изкълченото рамо с бърз ритник
по главата.
По една случайност обаче ценя живота си повече от отмъщението, затова задържам
краката си неподвижни.
– А ако разберат, че се срещаме? – пита едно момиче от първи курс с маслинена кожа
и очите му се стрелват около кръга.
– Правим го от две години, без да ни разкрият – отговаря Зейдън, скръства ръце на
гърдите си и се обляга обратно на клона под дясната ми страна. – Няма и да разберат,
ако някой от вас не проговори. А проговорите ли, аз ще разбера. – Заплахата в тона му
е очевидна. – Както каза Гарик, вече загубихме двама първокурсници поради тяхната
собствена небрежност. Сега в Квадранта на ездачите сме само четиресет и един и не
искаме да загубим нито един от вас, но ще стане точно така, ако сами не си помогнете.

71
Тук всички условия са винаги в наш ущърб и повярвайте ми, всеки друг наварец в квад-
ранта само ще си търси повод да ви нарече предатели или да направи така, че да се
провалите.
В кръга се разнася утвърдителен шепот и дъхът ми секва от напрежението в гласа на
Зейдън. Проклятие, не искам да се възхищавам на Зейдън Райърсън за каквото и да било,
но ето че се оказва дразнещо възхитителен. Негодник такъв!
Трябва да призная, че би било хубаво, ако на някой ездач с висок ранг от моята про-
винция му пукаше дали ние, останалите от тази провинция, ще живеем, или ще умрем.
– Колко от вас ги разбиват в ръкопашния бой? – пита Зейдън.
Четири ръце се стрелват във въздуха, но не и на първокурсника с щръкнала руса коса,
който стои със скръстени на гърдите ръце, цяла глава по-висок от повечето други. Лиам
Мари. Той е от Втори отряд, поделение Опашка, и вече е признат за най-добрия кадет в
нашата година. Мина на практика тичешком през парапета и размаза всички против-
ници в деня на първоначалната оценка.
– Мътните го взели! – изругава Зейдън, вдига ръка към лицето си и аз бих дала
всичко, за да видя изражението му в този момент.
Едрият – Гарик – въздъхва.
– Аз ще ги обучавам.
Сега го разпознавам. Той е командирът на поделение Огън в Четвърто крило. Моят
най-старши офицер, над Дейн.
Зейдън поклаща глава.
– Ти си нашият най-добър боец...
– Ти си нашият най-добър боец – възразява един второкурсник близо до него с бърза
усмивка. Виждам, че е хубав, с бронзова кафява кожа, увенчана с облак черни къдрици,
и цял куп нашивки, доколкото виждам от униформата под наметалото му. Чертите му
са донякъде сходни с тези на Зейдън и решавам, че може да са роднини. Може би бра-
товчеди? Фен Райърсън имаше сестра, ако си спомням правилно. По дяволите, как ѝ
беше името? Минаха години, откакто четох архивите, но мисля, че започваше с В.
– Може би нашият най-мръсен боец – изръмжава Имоджен.
Почти всички се засмиват. Дори първокурсниците се усмихват.
– По-скоро най-безмилостният – добавя Гарик.
Тук вече всички кимат, съгласни, включително Лиам Мари.
– Гарик е нашият най-добър боец, но Имоджен почти не му отстъпва, при това е сто
пъти по-търпелива – отбелязва Зейдън, което е просто абсурдно, защото тя не изглеж-
даше никак търпелива, докато ми счупваше ръката. – Така че вие четиримата се разде-
лете между тях двамата. Те ще ви учат. Група от трима няма да привлече нежелано вни-
мание. Какво друго ви притеснява?
– Не мога – казва един дългурест първокурсник, свива рамене и вдига тънките си
пръсти към лицето си.
– Какво имаш предвид? – пита Зейдън и гласът му става суров.
– Не мога! – По-слабият поклаща глава. – Смъртта. Схватките. Нито едно от тези
неща? – Гласът му става все по-висок с всяко изречение. – В деня на първоначалната
оценка счупиха врата на човек пред очите ми! Искам да си отида у дома. Можеш ли да
ми помогнеш за това?
Всички обръщат глава към Зейдън.
– Не. – Той вдига рамене. – Няма да оцелееш. По-добре го приеми още сега и не ми
губи повече времето.

72
 Едва успявам да сдържа ахването си, а някои от хората в групата дори не си правят
труда да опитат. Какъв мръсник!
По-слабият изглежда смазан и аз не мога да не му съчувствам.
– Това беше малко сурово, братовчеде – обажда се Второкурсникът, който малко
прилича на Зейдън, и вдига вежди.
– Какво искаш да кажа, Боди? – накланя глава настрана Зейдън. Гласът му е спокоен
и равен. – Не мога да спася всички и особено човек, който не е готов да се потруди, за
да се спаси.
– Мамка му, Зейдън! – Гарик потрива носната си кост. – Чудесна насърчителна реч!
– Ако им трябва шибана насърчителна реч, няма да излетят от квадранта в деня на
завършването – и аз, и ти го знаем. Хайде да си кажем истината. Мога да им държа ръ-
цете и да изрека цял куп лъжливи обещания как всички ще оцелеят, ако това им помогне
да спят нощем, но според моя опит истината е много по-ценна. – Той обръща глава и
мога само да предположа, че гледа към паникьосания първокурсник. – На война хората
умират. И не с онази славна смърт, за която пеят бардовете. Чупят им вратовете и падат
от шейсет метра височина. Нищо романтично няма нито в изгорената земя, нито в ми-
ризмата на сяра. Това там – посочва той назад към цитаделата – не е някаква вълшебна
приказка, в която всички остават живи. Това е суровата, студена, безразлична действи-
телност. Не всеки тук ще се върне у дома... у това, което е останало от домовете ни. И
помни ми думата: ние сме във война всеки път щом стъпим в квадранта. – Той леко се
привежда напред. – Така че ако не се стегнеш и не се бориш, за да живееш, тогава не.
Няма да оцелееш.
Единствено прашенето на клонки дръзва да наруши тишината.
– А сега някой да ми съобщи за проблем, който действително мога да разреша – на-
режда Зейдън.
– Разборът на бойни действия – казва тихо първокурсничка, която ми е позната. Лег-
лото ѝ е само през една редица от това на Рианон и моето. Проклятие... как се казваше?
В спалнята има прекалено много жени, за да запомня всички, но съм сигурна, че е от
Трето крило. – Не че изоставам, но информацията... – Тя вдига рамене.
– Труден въпрос – казва Имоджен и се извръща към Зейдън. На лунната светлина
профилът ѝ е почти неузнаваем – изобщо не прилича на момичето, което разглоби ра-
мото ми. Онази Имоджен е жестока, дори кръвожадна. Но начинът, по който се взира в
Зейдън, смекчава очите ѝ, устата ѝ, цялата ѝ поза. Тя прибира кичур родова коса зад
ухото си.
– Ще учиш това, което ти преподават – обръща се Зейдън към първокурсничката и в
гласа му прозвучава сурова нотка. – Премълчавай това, което знаеш, но повтаряй това,
което искат от теб.
Сбърчвам чело. Проклятие, какво означава това? Разборът на бойни действия е една
от дисциплините, преподавана от писари и целяща да държи квадранта в течение на
некласифицираната информация да движението на военни части и бойни линии. Един-
ственото, което се иска да повтаряме, са скорошни събития и общи познания какво се
случва на и близо до фронта.
– Още някой? – пита Зейдън. – По-добре питайте сега. Нямаме цяла нощ.
Тогава осъзнавам – с изключение на факта, че са събрани на група, по-голяма от
трима души, те не правят нищо лошо. Няма говор, няма метеж, няма опасност. Просто
група по-възрастни ездачи дава съвети на първокурсници от своята провинция. Но ако
Дейн разбере, честта ще го задължи да...

73
 – Кога можем да убием Вайълет Соренгейл? – пита едно момче от другата страна на
кръга.
Кръвта ми замръзва във вените.
Шепотът на съгласие в групата предизвиква тръпка на ужас по гръбнака ми.
– Да, Зейдън – казва сладко Имоджен и вдига светлозелените си очи към него. – Кога
най-накрая ще получим своето отмъщение?
Той се извръща достатъчно, за да видя профила му и белега, който пресича лицето
му. Поглежда с присвити очи към Имоджен.
– Вече ти казах, най-малката Соренгейл е моя и аз ще се заема с нея, когато дойде
подходящият момент.
Той ще се... заеме с мен? Мускулите ми се разтапят от горещината на възмущението
ми. Аз не съм някакво неудобство, с което може да се заеме. От краткотрайното ми
възхищение от Зейдън не остава и следа.
– Не си ли научи урока, Имоджен? – пита укорително двойникът на Зейдън на поло-
вин кръг разстояние от мен. – Доколкото чух, Ейтос те е накарал да миеш съдовете от
обяда целия месец, Задето използва силите си на тепиха.
Имоджен рязко завърта глава към него.
– Майка ѝ е отговорна за екзекутирането на моята майка и сестра ми. Трябваше не
само да ѝ изкълча рамото.
– Майка ѝ е отговорна за пленяването на родителите на почти всички тук – възразява
Гарик и скръства ръце на широките си гърди. – Не тя самата. Да наказваш децата за
греховете на родителите им – това го правят наварците, не тиришците.
– Значи нас ни записаха тук заради нещо, което родителите ни направиха преди го-
дини и ни изпратиха тук, в тази смъртна присъда, наречена колеж... – започва Имоджен.
– В случай че не си забелязала, и тя е в тази смъртна присъда, наречена колеж! – от-
връща остро Гарик. – Май и тя вече понася нашата съдба.
Наистина ли ги гледам как обсъждат дали трябва да ме накажат, задето съм дъщеря
на Лилит Соренгейл?
– Не забравяй, че брат ѝ беше Бренан Соренгейл – добавя Зейдън. – Тя има точно
толкова причини да ни мрази, колкото и ние нея. – Поглежда многозначително към
Имоджен и към първокурсника, който повдигна темата. – И няма да повтарям. Тя е моя.
Някой да иска да възрази?
Възцарява се мълчание.
– Добре. Тогава обратно в леглата. Тръгвайте по трима. – Той кимва и те бавно се
разпръсват и се отдалечават в групи по трима, както е заповядал. Той си тръгва после-
ден.
Бавно си поемам дъх. Леле! Може пък да оживея.
Но трябва да съм сигурна, че са си отишли. Не помръдвам нито мускул, дори когато
бедрата ми се схващат, а пръстите ми изтръпват. Броя наум до петстотин и дишам кол-
кото може по-равномерно, за да успокоя препускащото си сърце.
Чак когато съм сигурна, че съм сама, когато катеричките започват да се стрелкат по
земята, слизам от дървото, като преди последния метър скачам на тревата. Зинал на-
вярно има слабост към мен, защото аз съм най-голямата късметлийка на Континента...
Една сянка се хвърля зад мен и аз отварям уста да изкрещя, но нечий лакът около
врата ми ми прекъсва въздуха. Озовавам се дръпната до корави гърди.
– Ако изкрещиш, си мъртва – прошепва един глас и стомахът ми се свива, когато
лакътят е заместен от остра кама, допряна до гърлото ми.

74
 Замръзвам. Мога навсякъде да позная дрезгавия глас на Зейдън.
– Шибаната Соренгейл. – Той дръпва назад качулката ми.
– Откъде разбра? – Гласът ми е направо възмутен, но ми е все едно. Ако ще ме убива,
няма да загина като някаква подмилкваща се малка просякиня. – Нека предположа: по-
мирисал си парфюма ми. Нали в книгите именно това винаги издава героинята?
Той се подсмихва подигравателно.
– Аз имам власт над сенките, но да, разбира се, че те е издал парфюмът ти. – Той
сваля ножа и отстъпва настрана.
Ахвам.
– Твоят печат е власт над сенките? – Нищо чудно, че се е издигнал толкова високо в
колежа. Властниците над сенките са невероятно редки и крайно желани във всяка битка.
Могат да дезориентират цели ята грифони и дори да ги повалят, в зависимост от силата
на печата.
– Какво, Ейтос още ли не те е предупредил да не оставаш сама с мен в тъмното?
Гласът му е като грубо кадифе по кожата ми и аз потръпвам, а после изваждам ост-
рието си от ножницата на бедрото си, вдигам го и се обръщам устремно към него, готова
да браня живота си.
– Така ли смяташ да се заемеш с мен?
– Значи си подслушвала, а? – Той вдига черна вежда и прибира камата си в канията,
сякаш не бих могла да го застраша с нищо, и аз само се вбесявам още повече. – Сега
вече може да се наложи да те убия. – В тези подигравателни очи има нещо откровено.
Това са просто... глупости.
– Тогава давай и да се свършва. – Изваждам още една кама, този път изпод намета-
лото си, където съм я държала прибрана до ребрата си, и отстъпвам няколко крачки
назад, за да мога да хвърля и двете... ако той не ме връхлети преди това.
Той многозначително поглежда към едната кама, после към другата, въздъхва и
скръства ръце на гърдите си.
– Тази поза ли е най-добрата защита, на която си способна? Нищо чудно, че Имоджен
почти ти откъсна ръката.
– По-опасна съм, отколкото мислиш! – изперчвам се аз без всякакво основание.
– Виждам. Направо треперя от страх. – Ъгълчето на устата му се надига в подиграва-
телна усмивка.
Проклет мръсник такъв!
Подхвърлям камите над дланите си, хващам ги за върховете, помръдвам с китки и ги
запращам от двете страни на главата му. Те се забиват здраво в дънера на дървото зад
него.
– Пропусна. – Той дори не трепва.
– Така ли? – Посягам към другите си две остриета. – Защо не отстъпиш няколко
крачки назад? Хайде да проверим тази теория.
В очите му припламва любопитство, но веднага изчезва под маската на студено, по-
дигравателно безразличие.
Всичките ми сетива са нащрек, но сенките около мен не помръдват, докато той отс-
тъпва назад, вперил очи в моите. Гърбът му се удря в дървото и дръжките на моите ками
докосват ушите му.
– Пак ми кажи, че съм пропуснала – заплашвам аз и хващам за върха камата в дясната
си ръка.

75
 – Колко интересно! Изглеждаш толкова крехка, но всъщност си едно свирепо малко
създание, нали? – Съвършените му устни се извиват в одобрителна усмивка. Сенките
танцуват по дънера на дървото и приемат формите на пръсти. Издърпват камите от дър-
вото и ги слагат право в ръцете на Зейдън.
Рязко издишам, оставам без дъх. Той притежава онази сила, която може да ме до-
върши, без дори да е вдигнал пръст – властта над сенките. Самата мисъл да се опитам
да се защитя от него е смехотворна.
Мразя красотата му, мразя смъртоносната сила, която му придават способностите му.
Той закрачва към мен и около стъпките му се вият сенки. Той е като някое от онези
отровни цветя, за които съм чела – цветята, които растат на изток, в горите на Сигнис.
Примамливият му чар е изкушение да не се приближавам, а аз определено съм прека-
лено близо.
Стисвам с две ръце дръжките на камите си и се подготвям за нападението му.
– Трябва да покажеш този малък трик на Джак Барлоу – казва Зейдън, обръща дла-
ните си нагоре и ми предлага ножовете ми.
– Моля? – Това е някакъв номер. Със сигурност е номер.
Той се приближава още повече и аз вдигам камата си. Сърцето ми подскача и се раз-
туптява. Цялото ми тяло се изпълва със страх.
– Първокурсникът, който обича да чупи вратове и се зарече публично да те убие –
уточнява Зейдън. Острието ми се притиска до наметалото му на нивото на корема. Той
бръква под моето наметало, пъхва едната кама в канията на бедрото ми, отмества края
на наметалото и се спира. Погледът му се спира на дългата ми плитка, паднала над ра-
мото, и мога да се закълна, че за миг е спрял да диша, преди да пъхне другата кама в
една от ножниците до ребрата ми. – Сигурно ще се замисли, преди да започне да крои
убийството ти, ако запратиш няколко кинжала към главата му.
Колко... колко странно! Това трябва да е някаква игра, която цели да ме обърка, нали
така? И ако съм права, той я играе много добре.
– Защото честта да ме убиеш е твоя? – питам предизвикателно. – Ти ме искаше мър-
тва много преди малкият ти клуб да реши да се срещне точно под моето дърво, така че
предполагам, че в ума ти отдавна съм погребана.
Той поглежда към камата, насочена към корема му.
– Смяташ ли да кажеш на някого за моя малък клуб? – Погледът му среща моя и в
очите му виждам само студена, пресметната смърт.
– Не – отговарям искрено и потискам тръпката си.
– И защо? – Той накланя глава настрана и оглежда лицето ми така, сякаш вижда ня-
какво странно създание. – За децата на офицерите сепаратисти е незаконно да се съби-
рат на...
– ...групи, по-големи от трима души. Много добре го знам. Живея в „Басгайът“ по-
отдавна, отколкото ти. – Вдигам глава.
– И няма да изтичаш при мама или при скъпоценния си малък Дейн да им кажеш, че
сме се събирали? – Погледът му се приковава в моя.
Стомахът ми се свива, както преди да изляза на парапета – сякаш тялото ми знае, че
това, което ще направя сега, ще предопредели целия ми живот.
– Ти им помагаше. Не виждам защо това трябва да доведе до наказание.
Нямаше да е честно нито към него, нито към другите. Беше ли тяхната малка среща
незаконна? Със сигурност. Трябваше ли да умрат заради това? В никакъв случай. А
точно това ще се случи, ако ги издам. Тези първокурсници ще бъдат екзекутирани само

76
Защото са помолили за обучение, а по-възрастните кадети ще ги последват само защото
са им помогнали.
– Няма да ви издам.
Той ме поглежда така, сякаш се опитва да види през мен, и по черепа ми пропълзява
студ.
Ръката ми е стабилна, но нервите ми треперят при мисълта какво може да донесат
следващите трийсет секунди. Той може да ме убие на място и да хвърли тялото ми в
реката. Никой няма да разбере, че ме няма, докато не намерят трупа ми надолу по тече-
нието.
Но няма да допусна да ме довърши, без да му пусна кръв. В никакъв случай.
– Интересно – казва тихо той. – Ще видим дали ще удържиш на думата си и ако удър-
жиш, за жалост май ще ти дължа услуга.
Отстъпва настрана, обръща се и тръгва обратно към стъпалата в скалата, които водят
към цитаделата.
Един момент! Какво?
– Няма ли да се заемеш с мен? – провиквам се след него и вдигам вежди, стъписана.
– Не тази нощ! – отвръща Зейдън през рамо. Намръщвам се.
– Какво чакаш?
– Ако го очакваш, няма да е забавно – отговаря той, без да спира дългите си крачки
в мрака. – Сега се връщай в леглото, преди командирът на твоето крило да забележи, че
си навън след вечерния час.
– Какво? – питам и Зяпвам след него. – Ти си командирът на моето крило!
Но той вече е изчезнал в сенките и ме е оставил да си говоря сама като глупачка.
Дори не попита какво нося в чантата си.
По лицето ми се разлива бавна усмивка, докато пъхам ръката си обратно в слинга.
Въздъхвам с облекчение, когато тежестта спира да притиска рамото ми. „Като глупачка
с боровинки.“

77
 В ОТРОВИТЕЛСТВОТО ИМА ЕДНО ИЗКУСТВО, ЗА КОЕТО
НЕ СЕ ГОВОРИ ЧЕСТО, И ТОВА Е ИЗМЕРВАНЕТО НА ВРЕМЕТО.
САМО ИСТИНСКИ МАЙСТОР МОЖЕ ДА ИЗБИРА И ПРИЛАГА
ПРАВИЛНИТЕ ДОЗИ, ЗА ДА ПОСТИГНЕ ЕФЕКТИВЕН РЕЗУЛТАТ.
ТРЯБВА ДА СЕ ВЗЕМЕ ПРЕДВИД ТЕГЛОТО НА ИНДИВИДА,
КАКТО И МЕТОДЪТ НА ПРИЛАГАНЕ.

ЕФЕКТИВНА УПОТРЕБА НА ДИВИ И КУЛТИВИРАНИ БИЛКИ

ОТ КАПИТАН ЛОРЪНС МЕДИНА

ГЛАВА ОСМА
Спалнята на жените е тиха, докато се обличам сутринта. Слънцето едва наднича над
хоризонта в прозорците отзад.
Изваждам жилетката с драконови люспи, която съм оставила да се суши на закачал-
ката в долния край на леглото ми, и я нахлузвам върху черната си риза с къс ръкав. За
щастие съм станала много добра в стягането на връзките зад гърба си, защото Рианон
не е в леглото си.
Поне една от нас получава оргазмите, от които имаме голяма нужда. Сигурна съм, че
в леглата тук има няколко души, които лежат до партньорите си. Командирите на отряда
много обичат да говорят за строгото спазване на вечерния час, но всъщност на никого
не му пука. Е, освен на Дейн. Той държи на всички правила.
„Дейн.“ Усещам стягане в гърдите и се усмихвам, когато заплитам докрай косата си
на венец Срещите с него са най-хубавата част от деня ми, дори когато той е крайно
недружелюбен с мен пред хората. Дори когато е обсебен от мисията да ме спаси от това
място.
Грабвам чантата си на път към вратата, минавам покрай цели редици празни легла,
принадлежали на дузината жени, недоживели до август, и отварям вратата със замах.
„Ето го.“
Очите на Дейн грейват. Той се оттласква от стената на коридора, на която е стоял
подпрян и очевидно ме е чакал.
– Добро утро.
Не мога да сдържа усмивката, която напира на устните ми.
– Нали знаеш, че няма нужда да ме придружаваш всяка сутрин до кухнята.
– Само тогава мога да те виждам, без да съм твой командир на отряд – възразява той,
докато вървим по пустия коридор, покрай далите, които ще водят към стаите ни, ако
преживеем Вършитбата. – Повярвай ми, заслужава си да стана един час по-рано, макар
че не разбирам защо избра да помагаш да закуската, а не някоя друга задача.
Вдигам рамене.
– Имам си причини. – Много, много основателни причини. Макар че ми липсва до-
пълнителният час сън, на който се радвах, преди да изберем задачите си миналата сед-
мица.

78
 Една врата отдясно се отваря със замах и Дейн се стрелва пред мен и ме бутва назад
с протегнатата си ръка, така че залепям лице в гърба му. Ухае на кожа, на сапун и...
– Рианон? – тросва се той.
– Извинявай! – Очите на Рианон се разширяват.
Измъквам се от хватката на Дейн и се премествам до него, за да мога да я виждам.
– Питах се къде си тази сутрин. – На лицето ми се изписва широка усмивка, когато
Тара застава до нея. – Здрасти, Тара.
– Здрасти, Вайълет. – Тя ми махва с ръка и тръгва по коридора, като запазва ризата
си в панталона.
– За вечерния час си има причини, кадеше – започва поучително Дейн и аз потискам
порива да завъртя очи. – И както знаеш, на никого не му е позволено да бъде в самосто-
ятелните спални, преди да е минала Вършитбата.
– Може просто да сме станали рано – възразява Рианон. – Нали разбираш, като вас
двамата сега. – Тя премества поглед от него към мен с пакостлива усмивка.
Дейн потърква носната си кост.
– Просто... просто се връщай в спалнята и се направи, че си спала там, става ли?
– О, да! – Тя стисва ръката ми, докато се разминаваме.
– Браво на теб – прошепвам бързо. Тя си пада по Тара още откакто дойдохме тук.
– Знам, нали? – Рианон се усмихва, отстъпва назад, обръща се и минава пред вратите
на коридора.
– Когато кандидатствах да командир на отряд, нямах предвид да надзиравам сексу-
алния живот на първокурсниците – измърморва Дейн и двамата продължаваме към кух-
нята.
– О, стига! Сякаш миналата година и ти не си бил първокурсник!
Той вдига вежди и накрая свива рамене.
– Признавам. А сега ти си първи курс... – Погледът му се плъзва към мен, докато
наближаваме сводестите врати, които водят към ротондата, и устните му се разтварят,
сякаш се кани да продължи, но вместо това отмества погледа си, завърта се и ми отваря
вратата.
– Не думай, Дейн Ейтос! За сексуалния ми живот ли питаш? – Плъзвам пръсти по
оголените дъби на колоната със деления дракон и преглъщам усмивката си, докато ми-
наваме покрай нея.
– Не! – Той поклаща глава и се замисля. – Искам да кажа... има ли сексуален живот,
да който да питам?
Изкачваме стъпалата към общата стая и пред вратата аз се обръщам с лице към него.
Той е две стъпала по-надолу и очите ни са на едно ниво.
– Откакто дойдох тук ли? – Потупвам брадичката си с пръст и се усмихвам. – Не ти
влиза в работата. Преди да дойда ли? И това не ти влиза в работата.
– И това признавам. – Устните му се извиват в усмивка, от която ми се приисква да
му влизаше в работата.
Обръщам се, преди да съм направила нещо абсолютно глупаво, като например да съм
го превърнала в негова работа. Влизаме в общата стая, минаваме покрай празните маси
за учене и покрай входа на библиотеката. Не ме изпълва с такова страхопочитание като
архиварната на писарите, но тук намирам всички книги, които ми трябват, за да уча.
– Готова ли си за днес? – пита Дейн, докато се приближаваме към трапезарията. – За
началото на предизвикателствата днес следобед?
Стомахът ми се свива.

79
 – Ще се оправя – уверявам го, но той застава пред мен и спира стъпките ми.
– Знам, че тренираш с Рианон, но... – Челото му се сбърчва тревожно.
– Всичко е под контрол – уверявам го аз и го поглеждам в очите, за да знае, че съм
сериозна. – Не се тревожи за мен.
Снощи името на Орън Сифърт беше написано до моето – там, където Бренан беше
казал, че ще бъде. Орън е висок, русокос, от Първо крило, с прилични умения с ножа,
но страховит юмручен удар.
– Винаги се тревожа за теб. – Дейн свива юмруци.
– Недей – поклащам глава. – Мога да се грижа за себе си.
– Просто не искам да гледам как пак пострадваш.
Ребрата ми стисват сърцето като менгеме.
– Тогава не гледай. – Вземам мазолестата му ръка в своята. – Не можеш да ме спасиш
от това, Дейн. Ще ме предизвикват всяка седмица, също като всички други кадети. И с
това няма да се свърши. Не можеш да ме предпазиш от Вършитбата, от Ръкавицата, от
Джак Барлоу...
– Внимавай с този. – Дейн се намръщва. – Избягвай този надут гадняр при всяка въз-
можност, Вай. Не му давай оправдание да те нарочи. Той вече е отговорен за прекалено
много имена в списъка с мъртъвците.
– Значи драконите ще го харесат. – Те винаги избират кръвожадните.
Дейн леко стисва ръката ми.
– Просто стой далеч от него.
Примигвам. Този съвет е толкова различен от идеята на Зейдън да метна няколко
ками към главата на Джак.
„Зейдън.“ Възелът от вина, който е заседна в стомаха ми от миналата седмица, става
малко по-голям. Според Кодекса трябва да кажа на Дейн, че съм видяла белязани под
един дъб, но няма да го направя – не защото обещах на Зейдън, а защото ми се струва,
че е правилно да запазя тайната.
Никога през живота си не съм пазила тайна от Дейн.
– Вайълет? Чуваш ли ме? – пита той и вдига ръка към бузата ми.
Рязко вдигам поглед към него, кимвам и повтарям:
– Да стоя далеч от Барлоу.
Той пуска ръката си и я пъхва в джоба на панталона си.
– Надявам се да забрави за малката си вендета срещу теб.
– Повечето мъже забравят ли, когато една жена допре нож до топките им? – Вдигам
вежда.
– Не – въздъхва той. – Знаеш ли, не е късно да те вкараме при писарите, Фицгибънс
ще те вземе...
Звънецът иззвънява. Пет часът и петнайсет минути е, а аз съм спасена от поредните
молби на Дейн да избягам в Квадранта на писарите.
– Ще се оправя. Ще се видим в строя.. – Стисвам ръката му и се отдалечавам към
кухнята. Винаги съм първа там и днешният ден не е изключение.
Изваждам стъкленицата с изсушени и стрити боровинки от чантата си и започвам да
действам, докато останалите идват, сънени и намусени. Прахът е почти бял, почти не-
видим, когато час по-късно заемам мястото си във веригата за сервиране, и абсолютно
незабележим, когато го посипвам върху бърканите яйца на Орън Сифърт при прибли-
жаването му.

80
 ***

– Не забравяйте да вземете предвид темперамента на всяка конкретна порода, когато

решавате към кои дракони да се приближите и от кои да бягате по време на Вършит-
бата – казва професор Кейори. Сериозните му черни очи са леко скосени към носа. За
миг той оглежда изпитателно новобранците и променя проекцията, която е създал, от
зелен камоопаш на червен скорпионоопаш. Той е илюзионист – единственият професор
в квадранта с печата да проектира това, което вижда в съзнанието си, ето Защо тези
часове са ми от любимите. Освен това е причината, поради която знам точно как изг-
лежда Орън Сифърт.
Чувствам ли се виновна, задето съзнателно заблудих професор за причината, поради
която трябва да намеря друг кадет? Не. Мисля ли, че това е измама? Също не. Правех
точно това, което предложи Мира, и използвах ума си.
Червеният скорпионоопаш между наредените ни в кръг маси е само с частица от ис-
тинския си размер, не по-висок от метър и осемдесет, но е точно копие на истинския
огнедишаш дракон, който очаква Вършитбата в Долината.
– Червените скорпионоопаши, като Гриан, са най-гневливите – продължава профе-
сор Кейори и идеално подстриганият му мустак се извива, когато се усмихва на илюзи-
ята, сякаш вижда самия дракон. – Така че, ако го обидите, сте...
– Обяд – обажда се Ридък от лявата ми страна и целият курс се смее. Дори Джак Бар-
лоу, който не е спрял да ме гледа гневно, откакто отрядът му зае мястото си в тяхната
четвърт от стаята преди половин час, изпръхтява.
– Точно така – съгласява се професор Кейори. – И така, кой е най-добрият начин да
се приближиш до Червен скорпионоопаш? – Той оглежда стаята.
Знам отговора, но не вдигам ръка – следвам съвета на Дейн да не привличам внима-
ние.
– Да не се пробваш – измърморва Рианон до мен и аз се засмивам едва чуто.
– Те предпочитат да се доближаваш към тях отляво и отпред, ако е възможно – отго-
варя жена от един от другите отряди.
– Чудесно – кимва професор Кейори. – За тази Вършитба имаме трима Червени скор-
пионоопаши, готови да се обвържат.
Образът пред нас се сменя с различен дракон.
– Колко дракона има общо? – пита Рианон.
– Тази година са сто – отговаря професор Кейори и пак променя образа. – Но някои
може да си промени мнението по време на Дебюта след около два месеца, в зависимост
от това, какво виждат.
Стомахът ми се свива на топка.
– Това са трийсет и седем по-малко от миналата година. – Може би по-малко, ако не
им хареса как изглеждаме, след като минем пред тях за оглед два дни преди Вършит-
бата. Но пък след това конкретно събитие обикновено кадетите са по-малко.
Професор Кейори вдига черните си вежди.
– Да, кадет Соренгейл, така е, и двайсет и шест по-малко от по-миналата.
По-малко дракони решават да се обвържат, но броят на ездачите, които влизат в квад-
ранта, си остава съшият. Умът ми трескаво препуска. Според всеки разбор на бойните
действия нападенията на източните граници стават все по-многобройни, но драконите,
готови да се обвържат, за да пазят Навара, стават по-малобройни.
– Казват ли ви защо не искат да се обвързват? – пита друг първокурсник.

81
 – Не, тъпако! – подсмихва се подигравателно Джак и светлосините му очи се прико-
вават върху кадета. – Драконите говорят само с ездачите, с които са свързани, и дават
цялото си име само на тях. Досега трябваше да си го научил.
Професор Кейори стрелва Джак с поглед, който му затваря устата, но не му пречи да
се подсмихне подигравателно на другия кадет.
– Те не споделят причините си – казва нашият инструктор. – И никой, който държи
на живота си, няма да им зададе въпрос, на който не са готови да отговорят.
– Броят на драконите засяга ли преградите? – пита Орели, седнала зад мен, и продъл-
жава да почуква с перото си по ръба на бюрото си. Нито да миг не може да седи мирно.
Челюстта на професор Кейори потрепва два пъти.
– Не сме сигурни. Броят на обвързаните дракони никога преди не се е отразявал на
състоянието на преградите на Навара, но няма да ви лъжа и да ви казвам, че не виждаме
нарастване на пробивите, когато от разбора на бойните действия знаете, че виждаме.
Преградите дават дефект с бързина, от която усещам напрежение в стомаха всеки път
щом професор Девера започне всекидневния разбор. Или ние отслабваме, или враговете
ни стават по-силни. И едното, и другото означават, че кадетите в тази стая са по-необ-
ходими от когато и да било.
Дори аз.
Образът се сменя с този на Сагейл, тъмносиния дракон, свързан със Зейдън.
Стомахът ми се свива, когато си спомних как ме погледна тя в онзи първи ден – сякаш
видя право през мен.
– Няма нужда да мислите как да се доближите до сини дракони, тъй като тази Вър-
шитба няма сини, готови да се обвържат, но трябва да можете да познаете Сагейл, ако я
видите – казва професор Кейори.
– За да можете да си плюете на петите – изрича провлечено Ридък.
Аз кимам, а някои от другите се смеят.
– Тя е син камоопаш – най-редкият от сините – и да, ако я видите без ездача, с когото
е свързана, определено трябва... да си намерите работа някъде другаде. „Безжалостна“
е много слабо казано, освен това тя не се съобразява с това, което според нас драконите
смятат за закон. Тя дори се обвърза с роднина на един от предишните си ездачи, което,
както знаете, обикновено е забранено, но Сагейл прави каквото иска и когато иска.
Всъщност, ако видите някой от сините, не се доближавайте. Просто...
– Бягайте – повтаря Ридък и прокарва ръка през отпуснатата си кестенява коса.
– Бягайте – съгласява се с усмивка професор Кейори и мустакът над горната му устна
леко потрепва. – Има и още няколко сини на активна служба, но всички тях ще ги наме-
рите край Есбенските планини на изток, където са най-свирепите битки. Всички са зас-
трашителни, но Сагейл е най-могъщата.
Дъхът ми секва. Нищо чудно, че Зейдън владее сенките – сенки, които могат да из-
дърпват ками от дърветата, сенки, които на вярно могат да запращат същите тези ками.
И все пак... ме остави жива. Избутвам зрънцето топлина, с което ме изпълва тази мисъл,
много, много надалеч.
„Навярно просто иска да се изгаври с теб, като чудовище, което си играе с плячката,
преди да ѝ се нахвърли.“
– А черният дракон? – пита първокурсникът до Джак. – Има и черен, нали?
Лицето на Джак грейва.
– Искам този.

82
 – Не че има значение. – Професор Кейори махва с ръка и Сагейл изчезва, а на нейно
място идва масивен черен дракон. Дори илюзията е по-голяма и това ме кара леко да
проточа врат, за да видя главата му. – Но просто за да задоволя любопитството ви, тъй
като това е единственият път, когато ще го видите... това е единственият черен дракон
освен този на генерал Мелгрен.
– Огромен е – промълвява Рианон. – И това сопоопашка ли е?
– Не. Боздуганоопашка. Има същата ударна сила като сопоопашка, но тези шипове
ще изкормят човек със същата лекота като камоопашка.
– Най-доброто от двете! – провиква се Джак. – Прилича на машина за убиване.
– Точно това е – отговаря професор Кейори. – И честно казано, не съм го виждал от
пет години, така че този образ е доста остарял. Но след като така и така го имаме тук,
какво можете да ми кажете за черните дракони?
– Те са най-умните и най-прозорливите – провиква се Орели.
– Те са най-редките – добавям аз. – Не се е раждал черен дракон през последния...
век.
– Точно така. – Професор Кейори завърта илюзията и аз се изправям пред недруже-
любни жълти очи. – Те са и най-лукавите. Не е възможно да надхитриш черен дракон.
Този е на малко повече от сто години, тоест на средна възраст. Сред техния вид го по-
читат като боен дракон и ако не беше той, навярно щяхме да Загубим по време на ти-
ришкия бунт. Да добавим и факта, че е боздуганоопаш – това е един от най-смъртонос-
ните дракони в цяла Навара.
– Обзалагам се, че прелива страхотен печат. Как можеш да се приближиш до него? –
пита Джак и се навежда напред на мястото си. В очите му се чете чиста алчност, която
може да се мери само с тази на приятеля му, застанал до него.
Последното, от което има нужда това кралство, е някой, жесток като Джак, да се об-
върже с черен дракон. Не, благодаря.
– Никак – отговаря професор Кейори. – Той не се е съгласил да се обвърже, откакто
неговият предишен и единствен ездач беше убит по време на метежа, и единственият
начин да се озовеш близо до него, е да отидеш в Долината, което няма да се случи,
Защото ще те изпепелят още преди да си минал през клисурата.
Бледата червенокоска срещу мен в кръга помръдва на мястото си и подръпва надолу
ръкава си, за да покрие бунтовническата си реликва.
– Някой трябва пак да го помоли – настоява Джак.
– Не става така, Барлоу. Да продължим: освен него има само още един черен дракон
на служба...
– Този на генерал Мелгрен – обажда се Сойър. Книгата му е затворена пред него, но
не мога да го обвинявам. И аз нямаше да си водя бележки, ако за втори път слушам този
курс. – Кода, нали?
– Да – кимва професор Кейори. – Най-старият в тяхното леговище. Мечоопаш.
– Но от чисто любопитство... – Светлосините очи на Джак не се отклоняват от илю-
зията на необвързания черен дракон, която все още стои пред нас. – Каква отличителна
сила ще даде той на ездача си?
Професор Кейори затваря юмрук и илюзията изчезва.
– Никой не може да каже. Отликите са резултат от неповторимата връзка между ездач
и дракон и обикновено казват повече за ездача, отколкото за дракона. Колкото по-силна
е връзката и по-могъщ драконът, толкова по-силен е печатът.
– Добре. Какъв е бил този на предишния му ездач?

83
 – Печатът на Неолин беше източване. – Раменете на професор Кейори се смъкват
унило. – Той можеше да поглъща сила от различни източници – други дракони, други
ездачи – и после да я използва или да я преразпределя.
– Страхотно! – В гласа на Ридък трепти голяма доза възхищение.
– Той наистина беше такъв – съгласява се професор Кейори.
– Какво може да убие човек с подобен печат? – пита Джак и скръства ръце на масив-
ните си гърди.
Професор Кейори ме поглежда за миг, преди да отклони очите си.
– Опита се да използва тази сила, за да възкреси повален ездач – не успя, защото няма
печат, който да може да възкресява някого – и при опита изцеди докрай собствените си
сили. Ако мога да използвам фраза, с която ще свикнете след Вършитбата, той прегоря
и Загина до ездача.
Нещо в гърдите ми помръдва – чувство, което не мога да обясня, но не мога и да се
отърся от него.
Звънецът иззвънява, часът свършва и всички започваме да събираме вещите си. От-
рядите постепенно излизат в коридора и опразват стаята и аз ставам иззад бюрото си и
вземам чантата си. Рианон ме чака до вратата с озадачено изражение.
– Бил е Бренан, нали? – обръщам се към професор Кейори.
Погледът му среща моя и в него се изписва тъга.
– Да. Той умря в опит да спаси брат ти, но Бренан беше отвъд спасението.
– Защо го е направил? – питам и премествам чантата си от едната ръка в другата. –
Възкресението е невъзможно. Защо на практика се е самоубил, когато Бренан вече си е
бил отишъл? – Скръбта разтърсва сърцето ми като земетресение. Дъхът ми секва. Бре-
нан никога не би желал някой да умре заради него. Не беше в природата му.
Професор Кейори се обляга назад на стола си и подръпва късите тъмни косъмчета на
мустака си, без да спира да ме гледа.
– Това, че си Соренгейл, не ти помага тук, нали?
Поклащам глава.
– Не един и двама кадети биха желали да ми смачкат фасона – и лично моя, и този на
фамилното ми име.
Той кимва.
– Когато завършиш, няма да е така. След това ще видиш, че да си дъщеря на генерал
Соренгейл означава, че другите са готови на почти всичко, за да спасят живота ти, и
може би ще го направят дори с радост – не защото обичат майка ти, а защото или се
боят от нея, или искат да спечелят благосклонността ѝ.
– Кое от двете беше с Неолин?
– По малко и от двете. А и понякога на един ездач с толкова могъщ печат му е трудно
да се примири, че дарбата му има ограничения. Все пак обвързването те прави ездач, но
да възкресиш човек от мъртвите? Това те прави бог. Някак си не ми се струва, че Малек
би се зарадвал да види как един смъртен навлиза в негова територия.
– Благодаря, че ми отговорихте. – Обръщам се и тръгвам към вратата.
– Вайълет! – провиква се професор Кейори и аз се обръщам и го поглеждам. – Аз
учих и брат ти, и сестра ти. Печат като моя е прекалено ценен в учебната стая, за да ме
оставят задълго в някое крило. Бренан беше великолепен ездач и добър човек. Мира е
проницателна и надарена на седлото, когато става въпрос за езда.
Кимвам.
– Но ти си по-умна и от единия, и от другия.

84
 Примигвам. Рядко ми се случва да ме сравняват с брат ми и сестра ми и да ме сметнат
за по-добра.
– Като виждам как помагаш на приятелката си да учи в общата стая всяка вечер, ми
се струва, че може би си и по-състрадателна. Не го забравяй.
– Благодаря, но умът и състраданието няма да ми помогнат във Вършитбата. – От
устните ми се изтръгва смях на самоподценяване. – Вие знаете за драконите повече от
всеки друг в квадранта, може би повече и от всеки друг на континента. Те избират си-
лата и проницателността.
– Те избират по причини, които не смятат за нужно да споделят с нас. – Той се от-
тласква от бюрото си. – И не всяка сила е физическа, Вайълет.
Кимвам, защото не мога да намеря уместни думи за добронамереното му ласкателс-
тво, и Забързвам към вратата и към Рианон. Единственото, което знам със сигурност, е,
че състраданието няма да ми помогне на тепиха следобед.
Толкова съм нервна, че съм готова да повърна, докато стоя отстрани на широкия че-
рен тепих и гледам как Рианон разпердушинва противника си – един от Второ крило.
Прилага му хватка ключ почти веднага и прекъсва въздуха му – движение, което през
последните седмици се старае да вкорени у мен.
– Когато го прави тя, изглежда толкова лесно – обръщам се към Дейн, който стои до
мен и лакътят му докосва моя.
– Той ще се опита да те убие.
– Какво? – Вдигам глава и проследявам погледа му два тепиха по-нататък.
Дейн поглежда кръвнишки към Зейдън, който стои от другата страна на тепиха и на
лицето му е изписано чисто отегчение, докато Рианон стисва по-здраво врата на първо-
курсника от Второ крило.
– Противникът ти – казва тихо Дейн. – Чух какво си говори с неколцина приятели.
Смятат, че си бреме за крилото, благодарение на този Барлоу. – Той премества поглед
към Орън, който ме измерва с поглед като някаква проклета играчка, която смята да
счупи.
Но кожата му има зеленикав оттенък, от който се усмихвам широко.
– Ще се оправя – повтарям аз, защото това е шибаната ми мантра. Съблякла съм се
по жилетката с люспи от драконова кожа, която започвам да усещам като втора кожа, и
дрехите си за бой. Всичките ми четири ками са прибрани в каниите и ако всичко протече
по план, скоро ще прибавя още една към колекцията си.
Първокурсникът от Второ крило припада и Рианон се изправя победоносно. Всички
ръкопляскаме. Тя се навежда над противника си и взема камата от хълбока му.
– Мисля, че това е мое. Приятни сънища. – И го потупва по главата. Разсмивам се.
– Не съм сигурен защо се смееш, Соренгейл! – провиква се подигравателен глас зад
мен.
Обръщам се и виждам Джак, застанал разкрачен срещу стената с дървена ламперия
на около три метра от мен. На лицето му е изписана усмивка, която може да се нарече
само зла.
– Разкарай се, Барлоу. – И му показвам среден пръст.
– Много се надявам да спечелиш днешното предизвикателство. – В очите му блести
садистична радост, от която ми се повдига. – Ще бъде жалко, ако някой те убие, преди
аз да имам възможност. Но няма да се учудя. Виолетките са толкова деликатни... и
крехки, нали знаеш.
Деликатни, как не!

85
 „Сигурно ще се замисли, преди да започне да крои убийството ти, ако запратиш ня-
колко кинжала към главата му.“
Изваждам и двата кинжала от каниите до ребрата си и ги мятам към него с плавно
движение. Те се забиват точно там, където исках – едната почти одрасква ухото му, а
другата е на два сантиметра от топките му.
Очите му се разширяват от страх.
Аз се ухилвам безсрамно и размърдам пръсти, сякаш му махам.
– Вайълет! – изсъсква Дейн, докато Джак маневрира около остриетата ми и се отд-
ръпва от стената.
– Ще си платиш да това – посочва той към мен и се отдалечава наперено, но раменете
му се надигат и спускат малко неравномерно.
Наблюдавам как гърбът му се отдалечава. После изваждам камите си, прибирам ги и
се връщам при Дейн.
– Какво беше това, мамка му? – кипи той от гняв. – Казах ти да кротуваш, когато
става дума да него, а ти... – Той поклаща глава. – Ти просто го вбесяваш още повече?
– Нищо не постигах с кротуване – вдигам рамене аз, докато изнасят противника на
Рианон от тепиха. – Той трябва да разбере, че не съм бреме да крилото. – „И че ще е
много по-трудно да ме убие, отколкото си мисли.“
Не мога да пренебрегна гъделичкането по скалпа си. Обръщам се и оставям погледа
си да се плъзне към този на Зейдън.
Проклятие, сърцето ми отново прескача, сякаш е изпратил сенки направо пред реб-
рата ми, за да го стиснат! Той вдига белязаната си вежда и се кълна, че на устните му
заиграва лека усмивка, преди да се отдалечи, за да наблюдава кадетите от Четвърто
крило на съседния тепих.
– Жестока си! – казва Рианон и застава от другата ми страна. – Мислех, че Джак ще
напълни гащите.
Преглъщам усмивката си.
– Престани да я насърчаваш! – упреква я Дейн.
– Соренгейл. – Професор Еметерио поглежда към бележника си и вдига бухналата си
черна вежда, преди да продължи: – Сифърт.
Преглъщам паниката, която заплашва да пропълзи в гърлото ми, и излизам на тепиха
срещу Орен, който сега определено изглежда зелен.
„Точно навреме.“
Приготвила съм се колкото може по-добре и съм увила плътно с кожи глезените и
коленете си, просто в случай че се насочи към краката ми.
– Не го приемай лично – казва той, когато започваме да се обикаляме с вдигнати
ръце. – Но ти ще си само бреме за крилото си.
Напада ме, но работата му с крака е бавна и аз се завъртам и му нанасям силен удар
в бъбрека, преди да скоча обратно долу и да извадя кама.
– Не съм по-голямо бреме от теб – изричам обвинително.
Гърдите му се надигат веднъж и на челото му избиват капки пот, но той ги изтърсва
и примигва бързо, докато посяга към своя нож.
– Сестра ми е лечителка. Чух, че костите ти се чупят като клонки.
– Защо не дойдеш сам да разбереш? – Усмихвам се насила и го чакам отново да ме
връхлети, защото само това умее. Наблюдавала съм го в три схватки на няколко тепиха
от мен. Той е като бик – груба сила без никаква мисъл.

86
 Цялото му тяло се разтърсва, сякаш ще повърне, и той покрива уста със свободната
си ръка и вдишва дълбоко, преди отново да се изправи. Трябва да нападна, но не го
правя. Чакам. И тогава той се спуска към мен, вдигнал високо острието си в позиция за
удар.
Сърцето ми се разтуптява, докато чакам в продължение на онези няколко кошмарни
секунди, за които той стига до мен. Мозъкът ми някак си убеждава тялото да не отстъпва
до последната възможна секунда. Той замахва с камата надолу и аз се хвърлям наляво,
при което го одрасквам по хълбока, обръщам се, ритвам го в гърба и той полита напред.
„Сега!“
Той пада на тепиха и аз се възползвам незабавно – забивам коляно в гръбнака му
точно както направи Имоджен с мен и допирам острието си до гърлото му.
– Предай се!
За какво ми е сила, когато имам бързина и стомана?
– Не! – изкрещява той, но тялото му се сгърчва под моето и той повръща – връща
всичко, което е изял от закуска насам, върху тепиха до нас.
Колко гнусно!
– Всемогъщи богове! – възкликва Рианон с глас, от който блика отвращение.
– Предай се! – заповядвам пак, но сега той наистина се разтърсва от конвулсии и
трябва да отдръпна камата си, за да не му прережа случайно гърлото.
– Предава се – заявява професор Еметерио с разкривено от погнуса лице.
Прибирам камата в канията и слизам от него, като внимавам да не стъпя в локвичките
бълвоч. После вземам камата, която е изпуснал на около метър от нас, докато той про-
дължава да повръща. Ножът е по-тежък и по-дълъг от моите, но сега е мой, спечелих го.
Прибирам го в една празна ножница на лявото си бедро.
– Ти победи! – възкликва Рианон и ме прегръща, когато се отдалечавам от тепиха.
– Той е болен – вдигам рамене аз.
– Лично аз предпочитам да съм късметлийка, отколкото да съм добра – възразява тя.
– Трябва да намеря някой да почисти – казва Дейн, който също е леко позеленял
Аз победих.
Най-трудната част от плана ми е изчисляването на времето.
На следващата седмица побеждавам, когато едно набито момиче от Първо крило не
успява да се съсредоточи достатъчно дълго, за да нанесе свестен удар, благодарение на
няколко гъби и техните халюциногенни свойства, които някак си се озовават в обяда
му. Успява да ме ритне здраво в коляното, но само след няколко дни с превръзка ще се
оправя.
На по-следващата седмица побеждавам, когато едно високо момче от Трето крило се
спъва, защото временно загубва всякаква чувствителност в големите си крака благода-
рение на корена от зина, който расте на една оголена скала близо до клисурата. Тук
времето ми не е съвсем точно и той ми нанася няколко здрави удара в лицето, от които
оставам с разцепена устна и синина, която тъмнее на бузата ми през следващите еди-
найсет дни, но поне не ми счупва челюстта.
След това печеля пак, когато зрението на една пищна противничка се размазва насред
схватката ни заради листата от торила, които стигат до обяда ѝ. Тя е бърза, мята ме на
тепиха и ми нанася няколко ужасно болезнени удара в корема, които оставят цветни
натъртвания и един съвсем ясен отпечатък от ботуш върху ребрата ми. Едва не се пре-
дадох и не отидох при Нолан, но стиснах зъби и превързах ребрата си, твърдо решена

87
да не давам на останалите повод да ме отстранят като слаба, както искаха Джак и беля-
заните.
Печеля петата си кама – с красив рубин в дръжката – при последното предизвикател-
ство през август, когато се изправям на тепиха пред един особено потен тип с разстоя-
ние между предните зъби. Кората от карминово дърво, която е попаднала в меха му с
вода, го прави бавен и му причинява гадене. Ефектите доста приличат на онези от бо-
ровинките и е много жалко, че целият Трети отряд, поделение Лапа на Второ крило
страда от същото стомашно разстройство. Сигурно е нещо заразно – така поне казвам,
когато той най-накрая се предава под хватката ми ключ, след като ми изкълчва палеца
и почти ми счупва носа.
В началото на септември излизам на тепиха с борда стъпка. Победила съм петима
противници, без да убия нито един – нещо, с което не могат да се похвалят една четвърт
от курсистите в нашата година, след като миналия месец към списъка с мъртви се доба-
виха още почти двайсет имена само на първокурсници.
Размърдвам схванатите си рамене и чакам противника си.
Но Рейма Кори от Трето крило не се приближава, както се очакваше.
– Съжалявам, Вайълет – казва професор Еметерио и почесва късата си черна брада. –
Ти трябваше да предизвикаш Рейма, но я заведоха при лечителите, защото не може да
върви по права линия.
Обелките от оряхов плод имат такъв ефект, когато се консумират сурови... да речем,
смесени с глазурата на сутрешния ти сладкиш.
– Колко... – „Олеле!“ – ...жалко. – Потръпвам. „Сервира ѝ го прекалено рано.“ – Дали
не трябва... – започвам аз и вече се отдръпвам, готова да сляза от тепиха.
– С удоволствие ще помогна.
Този глас. Този тон. Тази ледена тръпка по скалпа ми...
О, не! Проклятие, не! Не. Не. Не!
– Сигурен ли си? – пита професор Еметерио и поглежда през рамо.
– Абсолютно.
Стомахът ми пропада чак до пода.
Зейдън стъпва на тепиха.

88
 „НЯМА ДА
УМРА ДНЕС.“

ЛИЧНОТО ДОПЪЛНЕНИЕ НА
ВАЙЪЛЕТ СОРЕНГЕЙЛ
КЪМ КНИГА НА БРЕНАН

ГЛАВА ДЕВЕТ
Свършено е с мен.
Зейдън пристъпва напред – в цялото си почти двуметрово великолепие, – облечен с
черни кожени дрехи за бой и тясна риза с къс ръкав, от която блещукащите, тъмни бун-
товнически реликви по кожата му само изглеждат още по-предупредителни. Знам, че
звучи абсурдно, но някак си е вярно.
Сърцето ми препуска в галоп, сякаш тялото ми знае истината, която съзнанието ми
все още не е приело докрай. Той ще ме разпердушини... или още по-лошо.
– Очаква ви голямо зрелище! – плясва с ръце професор Еметерио. – Зейдън е един от
най-добрите ни бойци. Гледайте и се учете.
– Разбира се, че си – измърморвам аз под нос и стомахът ми се свива, сякаш аз съм
тази, която е яла обелки от оряхов плод.
Крайчецът на устата на Зейдън се надига в усмивка, а златните точици в очите му
сякаш започват да танцуват. Този садистичен негодник се наслаждава на цялата сцена.
Коленете, глезените и китката ми са плътно увити. Белият плат, който предпазва заз-
дравяващия ми палец, рязко контрастира с черните кожи.
– Не мислиш ли, че си малко извън нейната лига? – възразява Дейн отстрани на те-
пиха. От всяка дума се излъчва напрежение.
– Спокойно, Ейтос – поглежда Зейдън над рамото ми и погледът му се втвърдява,
насочен натам, където знам, че стои Дейн – там, където стои винаги, когато съм на те-
пиха. Сега осъзнавам, че мен направо ме е щадил по отношение на страшния поглед. –
Ще бъде цяла, когато приключим с урока.
– Не мисля, че е честно... – повишава глас Дейн.
– Никой не те е молил да мислиш, отряден командире! – отвръща остро Зейдън, ми-
нава настрана, сваля всички оръжия по тялото си – а те са много – и ги подава на Имо-
джен.
Устата ми се изпълва със странния, нелогичен вкус на ревност, но нямам време да
разсъждавам по това конкретно странно явление, не и когато само след няколко секунди
пак ще е пред мен.
– Значи не мислиш, че ще ти трябват? – питам аз и изваждам собствените си ножове.
Той е с масивен гръден кош, широки рамене и здрави мускули на ръцете. Трябва да е
лесно да улуча толкова голяма мишена.
– Не. Не и когато ти си донесла достатъчно и за двама ни. – Устата му се извива в
подигравателна усмивка, той протяга ръка и свива пръсти в подканящо движение. – Да
вървим.

89
 Сърцето ми забива по-бързо от крилата на колибри, когато Заемам бойна поза и го
чакам да удари. Този тепих е само шест метра и в двете посоки, но целият ми свят се е
свел до него и до опасността отгоре му.
Зейдън не е от моя отряд. Може да ме убие безнаказано.
Мятам една кама право към абсурдно мускулестите му гърди.
Проклятие, той я хваща и цъква с език.
– Това вече съм го виждал.
Богове, страшно е бърз!
Аз трябва да бъда по-бърза. Това е единственото ми предимство. Това е единствената
ми мисъл, докато се движа бързо напред в комбинацията от замахване и ритник, която
Рианон е набила в главата и тялото ми през последните шест седмици. Той умело из-
бягва острието ми, след което ми хваща крака. Земята се завърта и аз се стоварвам по
гръб. Внезапният удар ми изкарва въздуха.
Зейдън обаче не понечва да ме убие. Вместо това пуска камата, която е уловил, и я
ритва извън тепиха; секунда по-късно, когато в дробовете ми изскърцва въздух, се хвър-
лям към бедрото му с второто острие.
Той блокира удара ми с долната част на ръката си, хваща ме за китката с другата
ръка, измъква ми ножа, навежда се към мен и лицето му се озовава на сантиметри от
моето.
– Днес си кръвожадна, а, Вайълънс?1 – прошепва той. И този метал пада на тепиха и
Зейдън го изритва покрай главата ми, извън обсега ми.
Той не ми взема камите, за да ги използва срещу мен; обезоръжава ме просто за да
докаже, че може. Кръвта ми кипва.
– Казвам се Вайълет! – изсъсквам аз.
– Мисля, че моят вариант ти подхожда повече. – Той пуска китката ми, изправя се и
ми подава ръка. – Не сме свършили.
Гърдите ми се надигат и спускат учестено. Все още се съвземам след начина, по който
ми изкара въздуха, и приемам предложението. Той ме дръпва да стана, след което из-
вива ръката ми Зад гърба и ме дръпва силно до коравите си гърди, притискайки събра-
ните ни ръце между телата ни, преди да имам шанс да си възвърна равновесието.
– Мътните го взели! – процеждам през зъби.
Усещам до бедрото си потръпване. Още една от камите ми се притиска към гърлото
ми, а тилът ми се допира до гърдите му. Притиснал е долната част на ръката си върху
ребрата ми и е неподвижен като статуя – в тялото му сякаш няма никакво напрежение.
Няма смисъл да забивам глава назад – той е толкова висок, че само ще го раздразня.
– Не вярвай на нито един човек, който излиза срещу теб на този тепих – изсъсква
предупредително Зейдън. Усещам топлия му дъх върху ушната си мида и макар че сме
заобиколени от хора, осъзнавам, че има причина да говори тихо. Този урок е само за
мен.
– Дори на такъв, който ми дължи услуга? – контрирам аз със също толкова тих глас.
Рамото започва да ме боли от неестествения ъгъл, но не помръдвам. Няма да му доставя
това удоволствие.
Той пуска третата кама, която е взел от мен, и я ритва напред – към мястото, на което
стои Дейн, вече с другите две в ръка. Гледа убийствено Зейдън.

1
Violence (англ) – буйство, насилие. – Бел.прев.
90
 – Аз съм този, който решава кога да ти направи тази услуга. Не ти. – Зейдън пуска
ръката ми и отстъпва назад.
Завъртам се, замахвам към гърлото му и той отплесва ръката ми.
– Добре – казва с усмивка и отклонява следващия ми удар, без дори да задиша по-
учестено. – Най-добрият вариант е да се целиш във врата, стига да е открит.
Яростта ме кара отново да ритна по същия начин, водена от паметта на мускулите си,
и той отново улавя крака ми. Този път дръпва камата, която виси на канията там, и я
пуска на тепиха, преди да ме пусне, да ме погледне и да вдигне вежда, разочарован.
– Очаквам да се учиш от грешките си. – Той ритва настрана острието.
Сега ми остават само пет, всичките прибрани до ребрата.
Сграбчвам едната, вдигам ръце, за да се предпазя, и започвам да го обикалям. За мое
огромно раздразнение той дори не си прави труда да се обърне с лице към мен. Просто
стои там, по средата на тепиха, стъпил здраво на него с ботушите си и отпуснал ръце,
докато аз се движа около него.
– На парад ли ще ходиш или ще нападаш?
Проклет да е!
Хвърлям се напред, но той се навежда и ножът ми минава над рамото му. Пропускам
с цели петнайсет сантиметра. Стомахът ми се свива, когато Зейдън ме сграбчва за ръ-
ката, дръпва ме напред и ме подмята във въздуха до хълбока си. За миг се понасям над
тепиха, след което се стоварвам отгоре му и си удрям ребрата.
Зейдън извива ръката ми в хватка, от която не мога до помръдна, и от рамото ми
надолу потича нажежена до бяло болка. Надавам вик и изпускам камата, но Зейдън не
е свършил. Не, допрял е колене до ребрата ми и макар че държи ръката ми неподвижно
с дланта си, с другата ръка изважда една кама от канията и я хвърля в краката на Дейн.
Взема друга и я допира до нежното място, на което се срещат челюстта и вратът ми.
После се навежда по-близо.
– Да извадиш врага си от строя преди битка е наистина умно, признавам – прошепва
той и топлият му дъх докосва ушната ми мида.
„Богове!“ Той знае какво съм правила. Болката в ръката ми е нищо в сравнение с
гаденето, което се надига в стомаха ми при мисълта за какво може да използва това
знание.
– Проблемът е, че ако не се подлагаш на изпитание тук... – той плъзва леко камата по
врата ми, но не усещам топла струйка кръв и знам, че не ме е порязал – ...тогава няма да
станеш по-добра.
– Ти несъмнено би предпочел да умра! – отвръщам остро с буза, притисната към те-
пиха. Това е не просто болезнено – то е унизително.
– И да се лиша от удоволствието от компанията ти? – пита подигравателно той.
– Мразя тe!
Думите излизат от устните ми, преди да успея да си затворя устата.
– Това не те прави специална.
Напрежението в гърдите и ръката ми изчезва, когато той се изправя и ритва и двете
ками към Дейн.
Още две. Остават ми само още две и сега възмущението и гневът ми многократно
превъзхождат страха.
Без да обръщам внимание на протегнатата ръка на Зейдън, ставам и устните му се
извиват в одобрителна усмивка.
– Може да се научи.

91
 – Тя се учи бързо! – обаждам се гневно аз.
– Тепърва ще видим. – Той отстъпва две крачки назад и оставя малко разстояние по-
между ни, преди отново да ми свие пръсти.
– Проклятие, разбрах те! – тросвам се толкова високо, че чувам ахването на Имо-
джен.
– Повярвай ми, едва започвам. – Той скръства ръце на гърдите си и се отпуска назад
на петите си. Очевидно чака следващия ми ход.
Не се замислям. Просто действам – хвърлям се надолу и го ритвам в сгъвките на ко-
ленете.
Той пада като повалено дърво. Звукът е повече от удовлетворителен и аз се стрелвам
към него и се опитвам да му приложа хватка ключ. Няма значение колко е голям –
всички имат нужда от въздух. Хващам гърлото му в сгъвката на лакътя си и стискам.
Вместо да стисне ръцете ми, той се извива, хваща ме отзад за бедрата, аз губя пре-
димството си и двамата се търкулваме Заедно. Когато спираме, той е отгоре.
„Разбира се, че е отгоре.“
Долната част на ръката му се отпуска до врата ми. Не ми спира въздуха, но със си-
гурност може, а хълбоците му приковават неподвижно моите. Краката ми са абсолютно
безполезни от двете страни на неговите, а той лежи тежко между бедрата ми. Не мога
да го помръдна.
Всичко около нас се стопява. Целият ми свят се стеснява до арогантния блясък в пог-
леда му. Той е всичко, което мога да видя, всичко, което мога да усетя.
И не мога да го оставя да спечели.
Измъквам една от последните си ками и я насочвам към рамото му.
Той ме сграбчва за китката и я притиска неподвижно над главата ми.
„Мамка му! Мамка му! МАМКА МУ!“
По врата ми се плисва горещина, а по бузите ми запълзяват пламъци, когато той на-
вежда глава и устните му се озовават на сантиметри от моите. Мога да видя всяка златна
точица в ониксовите му очи, всяка издатина и ръб на белега му.
Красив... шибан... мръсник!
Дъхът ми секва, а предателското ми тяло се затопля. „Коварните мъже не те привли-
чат“ – напомням си аз, но ето ме тук, абсолютно привлечена. Ако трябва да съм честна,
усещах това привличане още от мига, в който го зърнах за първи път.
Той пъхва пръсти в юмрука ми, разтваря го със сила, хвърля острието, което се плъзва
по тепиха, и пуска китката ми.
– Дай си камата – заповядва.
– Какво? – питам и очите ми се разширяват. Вече съм беззащитна, в идеална позиция
да ме убие.
– Дай... си... камата – повтаря той, взема ръката ми в своята и взема последното оста-
нало ми острие. Пръстите му се свиват над моите и стискат дръжката.
По кожата ми пробягва огън, когато пръстите ни се преплитат.
„Коварен. Опасен. Иска да ще убие.“ Неее, няма никакво значение. Пулсът ми прес-
кача като на незряло момиченце.
– Много си ниска. – Казва го като обида.
– Знам. – Присвивам очи.
– Затова престани с големите движения, които те откриват. – Той прокарва ръба на
камата по хълбока си. – Един удар в ребрата щеше да свърши работа. – После насочва
ръцете ни към гърба си и така става уязвим. – Този ъгъл пасва добре и на бъбреците.

92
 Преглъщам. Отказвам да мисля за другите неща, на които този ъгъл пасва добре.
Той плъзва ръцете ни към кръста си, без да откъсва поглед от моя.
– По всяка вероятност, ако противникът ти носи броня, тук е слаба. Това са три лесни
места, на които можеше да удариш, преди противникът ти да има време да те спре.
Това са и фатални рани, поради което ги избягвам на всяка цена.
– Чуваш ли ме?
Кимвам.
– Хубаво. Защото не можеш да отровиш всеки враг, когото срещнеш – прошепва той
и аз пребледнявам. – Няма да имаш време да предложиш чай на някой ездач на грифон
от Бреви, когато те нападне.
– Как разбра? – питам най-накрая. Мускулите ми се стягат, включително тези на бед-
рата, които по една случайност все още са отстрани на хълбоците му.
Очите му потъмняват.
– О, Вайълънс, добра си, но познавам и по-добри отровители. Номерът е да не тол-
кова очевидно.
Устните ми се разтварят и аз преглъщам хапливия си отговор, че много внимавах да
не съм очевидна.
– Мисля, че научи достатъчно за един ден! – тросва се Дейн и аз си спомням, че съв-
сем не сме сами. Напротив, ние сме зрелище!
– Той винаги ли го играе големия закрилник? – пита намусено Зейдън и се отдръпва
на няколко сантиметра от тепиха.
– Той е привързан към мен. – Поглеждам го гневно.
– Той спира напредъка ти. Не се тревожи. Малката ти отровителска тайна е на си-
гурно място при мен. – Зейдън вдига вежда, сякаш иска да ми напомни, че пазя една от
неговите тайни. После насочва ръцете ни обратно към ребрата ми и връща острието с
рубинена дръжка обратно в ножницата.
Това движение е изнервящо... съблазнително.
– Няма ли да ме обезоръжиш? – питам предизвикателно, а той ме пуска, надига се
още по-нагоре и отмества тежестта си от тялото ми. Ребрата ми се разширяват и за първи
път вдишвам докрай.
– Не. Никога не съм си падал по беззащитни жени. Приключихме.
Той се изправя и се отдалечава без нито една дума повече. Взема оръжията си от
Имоджен, а аз се надигам на колене. Всяка част от тялото ме боли, но успявам да стана.
В очите на Дейн се изписва безкрайно облекчение, когато стигам до него да си при-
бера камите, които ми отне Зейдън.
– Добре ли си?
Кимвам и отново се въоръжавам с треперещи пръсти. Зейдън имаше всяка възмож-
ност и всяка причина да ме убие, а сега ме остави да живея за втори път. Що за игра е
неговата?
– Ейтос! – провиква се Зейдън от другия край на тепиха.
Дейн рязко вдига глава и стисва зъби.
– Малко по-малко закрила и малко повече инструкции ще ѝ се отразят добре. – Зей-
дън го поглежда втренчено, докато Дейн кимва.
Професор Еметерио обявява следващото предизвикателство.
– Учудвам се, че те остави жива – казва Дейн по-късно вечерта в стаята си, докато
забива палци в мускула между врата и рамото ми.
Болката е толкова приятна, че почти си заслужаваше усилията да се промъкна дотук.

93
 – Нямаше да си спечели уважение, ако ми беше счупил врата на тепиха.
Одеялата му са приятно меки върху корема и кожата ми, докато лежа на леглото му,
гола до кръста с изключение на превръзката, която стяга гърдите и ребрата ми.
– А и не е в негов стил.
Ръцете на Дейн се спират върху кожата ми.
– А ти знаеш ли какъв е неговият стил?
Стомахът ми се свива от вина, задето продължавам да пазя тайната на Зейдън.
– Каза ми, че не вижда причина да ме убива лично, когато парапетът ще го свърши
вместо него – отговарям искрено. – И нека го признаем: той имаше предостатъчно въз-
можности да ме отстрани, стига наистина да искаше.
– Хм – измърморва Дейн замислено, без да спира да работи върху скованите ми, бо-
лезнени мускули, наведен над леглото си. Рианон ме обучава два часа след вечеря и в
края на урока едва успявах да се движа.
Май не бях единствената, която Зейдън уплаши днес следобед.
– Мислиш ли, че е възможно да заговорничи срещу Навара и все пак да е успял да
обвърже Сагейл? – питам аз, отпуснала буза върху одеялото му.
– Отначало мислех. – Ръцете му се плъзват надолу по гърба ми, притискат възлите,
заради които почти не можех да вдигна ръце пред последния половин час от днешната
тренировка. – Но после обвързах Кат и осъзнах, че драконите са готови на всичко, за да
защитят Долината и свещените си люпилища. Невъзможно е някой дракон да е обвързал
Райърсън или когото и да било от сепаратистите, ако не са били искрени в желанието
си да защитят Навара.
– Но драконът изобщо може ли да разбере, ако някой лъже? – Обръщам глава, за да
виждам лицето му.
– Да. – Той се усмихва широко. – Кат ще разбере, защото е в главата ми. Не е въз-
можно да скриеш нещо такова от своя дракон.
– Той винаги ли е в главата ти? – Знам, че е против правилата да питам – почти всичко
да тази връзка е забранено да обсъждане, защото драконите са много потайни, но това
е Дейн.
– Да – отговаря той и усмивката му се смекчава. – Мога да го блокирам, ако трябва,
и те ще те научат как след Вършитбата... – Лицето му помръква.
– Какво има? – Сядам, плъзвам една от възглавниците си върху гърдите му и се об-
лягам назад на таблата.
– Тази вечер говорих с полковник Маркъм. – Той се приближава, издърпва стола из-
зад бюрото си, сяда и отпуска глава в дланите си.
– Случило ли се е нещо? – По гръбнака ми пропълзява страх. – Нещо с крилото на
Мира ли?
– Не! – Дейн рядко вдига глава и ме поглежда толкова нещастно, че премятам крака
над ръба на леглото. – Нищо подобно. Казах му... че според мен Райърсън иска да те
убие.
Примигвам и сядам докрай обратно на леглото.
– О! Ами, това не е нищо ново, нали? Всеки, който е чел да бунта, може да събере
две и две, Дейн.
– Да. Ами, казах му и да Барлоу, и да Сифърт. – Той прокарва ръка по косата си. – Не
си мисли, че не съм забелязал как Сифърт те блъсна в стената тази сутрин преди фор-
мация. – Поглежда ме и вдига вежди.

94
 – Просто е ядосан, че му взех камата при първото предизвикателство. – Стисвам по-
здраво възглавницата.
– А Рианон ми каза, че миналата седмица си намерила смачкани цветя на леглото
си? – Той се опитва да ме накара да сведа поглед.
Вдигам рамене.
– Това бяха просто мъртви цветя.
– Били са обезобразени виолетки. – Той стисва устни и аз се приближавам към него
и слагам ръце на главата му.
– Все пак не са ми връчвали бележки със смъртни заплахи или нещо от този род –
казвам шеговито и погалвам меката му кестенява коса.
Той вдига поглед към мен. Магическите светлини правят очите му малко по-ярки над
спретнато подстриганата брада.
– Те са заплаха.
Вдигам рамене.
– Всички кадети получават заплахи.
– Не всички кадети трябва да превързват коленете си всеки ден! – отвръща той раз-
палено.
– На ранените им се налага. – Сбърчвам чело и в гърдите ми се Загнездва раздразне-
ние. – Защо изобщо си казал на Маркъм? Той е писар и дори да можеше, не би направил
нещо.
– Каpа, че е готов да те приеме – изтърсва Дейн и ме сграбчва за хълбоците, когато
понечвам да се отдръпна. – Питах го дали ще те приеме в Квадранта на писарите с оглед
на сигурността ти и той се съгласи. Ще те сложат при първокурсниците. Няма да трябва
да чакаш следващия Наборен ден или нещо от този род.
– Какво си направил? – Извъртам се, изтръгвам се от двете му ръце и се отдръпвам
настрана от най-добрия си приятел.
– Видях начин да те спася от опасността и го използвах. – Той се изправя.
– Действал си зад гърба ми, защото мислиш, че няма да успея.
Истинността на този думи стяга гърдите ми като менгеме, спира ми въздуха, вместо
да ми помогне да се овладея, оставя ме слаба и задъхана. Дейн ме познава по-добре от
всички и щом все още мисли, че няма да се справя, след като стигнах толкова далеч...
В очите ми напират сълзи, но аз не им позволявам да се пролеят. Вместо това навеж-
дам глава, грабвам жилетката си с драконови люспи, нахлузвам я през главата си, дръп-
вам връзките отзад на кръста си и ги завързвам.
Дейн въздъхва.
– Не съм казвал, че мисля, че няма да успееш, Вайълет.
– Всеки ден го казваш! – тросвам се аз. – Казваш го, когато ме изпращаш от час до
формация, макар да знам, че закъсняваш за полет. Казваш го, когато крещиш на своя
командир на крило, задето ме е предизвикал на тепиха...
– Той няма право да...
– Той е моят командир на крило! – Нахлузвам туниката през главата си. – Има право
да прави каквото иска, включително да ме екзекутира!
– Точно затова трябва да се махнеш оттук! – Дейн преплита пръсти зад врата си и
започва да крачи напред-назад. – Наблюдавам го, Вай. Той просто си играе с теб като
котка с мишка, преди да я убие.
– Засега устоявам. – Чантата ми е натежала от книги. Мятам я през рамо – Спечелих
всички предизвикателства...

95
 – Освен днес, когато той многократно избърса пода с теб. – Той ме хваща за раме-
нете. – Или не Забеляза, че ти отне всички оръжия, за да разбереш колко лесно може да
те победи?
Вдигам глава и го поглеждам гневно.
– Бях там и оцелях на това място почти два месеца – нещо, което не мога да кажа за
една четвърт от курсистите от моята година!
– Знаеш ли какво се случва на Вършитбата? – снишава глас Дейн.
– Невежа ли ме наричаш? – Във вените ми набъбва ярост.
– Не е само обвързването – продължава той. – Хвърлят всички първокурсници на тре-
нировъчния плац – този, на който никога не си стъпвала – и второкурсниците и трето-
курсниците трябва а ги гледат как решават към кои дракони да се приближат и от кои
да избягат.
– Знам каква е процедурата. – Стисвам зъби.
– Да. Ами, докато ездачите наблюдават, първокурсниците си провеждат вендети и
елиминират всяко... бреме да крилото.
– Аз не съм проклето бреме! – Гърдите ми отново се свиват, защото дълбоко в себе
си знам, че на физическо ниво съм точно това.
– Не и да мен – прошепва той, вдига ръка и обхваща бузата ми. – Но те не те познават
така, както аз, Вай. И докато първокурсниците като Барлоу и Сифърт те гонят, ние ще
трябва да гледаме. Аз ще трябва да гледам, Вайълет. – Гласът му секва и гневът ми се
стопява. – Не ни е позволено да ви помогнем. Да ви спасим.
– Дейн...
– А когато съберат телата да списъците, никой няма да документира как са умрели
кадетите. Ножът на Барлоу може да те убие така, както и нокътят на някой дракон.
Вдишвам рядко въпреки страха, който ме разтърсва.
– Маркъм казва, че ще те прекара пред първата година, без да казва на майка ти. Ко-
гато разбере, ти вече ще си станала писар. Тя няма да може да направи нищо. – Той
посяга с другата си ръка, обхваща лицето ми с длани, вдига го към своето. – Моля те.
Ако не искаш да го направиш заради себе си, направи го заради мен.
Сърцето ми прескача и аз се олюлявам. Логиката му ме придърпва точно към това,
което предлага. „Но ти стигна дотук“ – прошепва част от мен.
– Не мога да те загубя, Вайълет – прошепва той и допира чело до моето. – Просто...
не мога.
Затварям очи. Това е моят път да бягство, а аз не искам да тръгна по него.
– Просто ми обещай, че ще помислиш – умолява ме той. – Остават ни четири седмици
до Вършитбата. Просто... помисли.
Надеждата в гласа му и нежността в погледа му пробиват защитите ми.
– Ще помисля.

96
НЕ ПОДЦЕНЯВАЙ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО НА РЪКАВИЦАТА,
МИРА, ТО Е ЗАМИСЛЕНО ТАКА, ЧЕ ДА ИЗПРОБВА РАВНОВЕСИ-
ЕТО, СИЛАТА И ГЪВКАВОСТТА ТИ. ВРЕМЕТО НЯМА НИКАКВО
ЗНАЧЕНИЕ – ВАЖНО Е САМО ДА СТИГНЕШ ДО ВЪРХА.
ПОСЯГАЙ КЪМ ВЪЖЕТАТА, КОГАТО ИМАШ НУЖДА. ПО-ДОБРЕ
ДА СТИГНЕШ ПОСЛЕДНА, ОТКОЛКОТО МЪРТВА.

КНИГА НА БРЕНАН,
СТРАНИЦА ЧЕТИРЕСЕТ И ШЕСТА

ГЛАВА ДЕСЕТА
Поглеждам нагоре, нагоре и още по-нагоре и страхът се свива в стомаха ми като змия,
готова да нападне.
– Ами, това е... – Рианон преглъща, вдигнала глава докрай назад също като мен.
Двете се взираме в застрашителната стена с препятствия, издълбана в предната част
на един склон, толкова стръмен, че може да мине за скала. Над главата ни се издига
смъртоносна клопка – зигзагообразна пътека, която се извива в пет ясно откроени учас-
тъка от сто и осемдесет градусови завои, всеки следващ по-труден от предишния и
така – до ръба на възвишението, което отделя цитаделата от летателното поле и Доли-
ната.
– Удивително! – въздъхва Орели.
Двете с Рианон се обръщаме и я поглеждаме така, сякаш си е ударила главата.
– Според теб този кошмар изглежда удивителен? – пита Рианон.
– Чакам това изпитание от години! – усмихва се широко Орели и черните ѝ, обикно-
вено сериозни очи заблестяват на утринното слънце. Тя потрива ръце и радостно прис-
тъпва от крак на крак. – Баща ми – той беше ездач, докато не се пенсионира миналата
година – постоянно правеше такива препятствия, за да тренираме, а Чейс, брат ми, каза,
че това е най-хубавата част от престоя тук преди Вършитбата. Това е истинска причина
за адреналин.
– Той е в Южното крило, нали? – питам аз, съсредоточена върху препятствията, на-
редени по височината на шибан склон! На мен ми прилича повече на смъртоносен ка-
пан, отколкото на причина за адреналин, но, разбира се, можем да го приемем за вто-
рото. Позитивното мислене носи победата, нали така?
– Да. На практика почти постоянно работи зад бюро – на границата с Кровла не се
случва почти нищо. – Тя вдига рамене и посочва някъде на две трети от дължината на
препятствието. – Каза да внимавам за огромните стълбове, които стърчат отстрани на
скалата. Въртят се и ако не си достатъчно бърз, може да те смачкат помежду си.
– А, добре, питах се кога ще почне трудното – измърморва Рианон.
– Благодаря, Орели. – Откривам множеството еднометрови, почти допиращи се пъ-
нове, които стърчат от скалистия терен като кръгли стъпала, издигащи се от земята към
завоя над нея и кимвам. Трябва да съм бърза. Ясно. „Можеше да включиш тази подроб-
ност, Бренан.“

97
 Пътеката с препятствия е самото въплъщение на най-страшния ми кошмар. За първи
път откакто Дейн ме помоли да се махна миналата седмица, се замислям за предложе-
нието на Маркъм. В Квадранта на писарите със сигурност няма смъртоносни препятст-
вия.
„Но ти вече стигна толкова далеч.“
А, ето го и него – малкото гласче, което напоследък се разнася над рамото ми и дръзва
да ми вдъхва надежда, че може действително да оцелея след Дебюта.
– Още не съм сигурен защо го наричат Ръкавицата – казва Ридък от дясната ми страна
и духва в свитите си на фуния ръце, за да прогони сутрешния студ. Слънцето не е до-
коснало малката ивица земя, на която стоим, но вече грее над последната четвърт от
пътеката.
– За да е сигурно, че драконите ще продължат да идват за Вършитбата, като отстра-
няваме навреме слабаците – подсмихва се подигравателно Тайнън от другата страна на
Ридък, скръства ръце на гърдите си и поглежда многозначително към мен.
Стрелвам го с гневен поглед, а после спирам да мисля за него. Не е спрял да се вкисва,
откакто Рианон го разпердушини на тепиха в деня за първоначална оценка.
– Мамка му, стига толкова! – сопва се Ридък и вниманието на целия отряд се насочва
към него.
Вдигам вежди. Никога не съм виждала Ридък да си изпуска нервите или да разсейва
напрежението в каквато и да било ситуация с нещо друго освен с хумор.
– Какъв ти е проблемът? – Тайнън отмята кичур гъста черна коса от очите си, завърта
се и сякаш се опитва да сплаши Ридък с поглед, но не му се получава, защото Ридък е
два пъти по-широк и петнайсет сантиметра по-висок.
– Моят проблем ли? Мислиш, че понеже си се сприятелил с Барлоу и Сифърт, това
ти дава право да се държиш като мръсник с член на отряда си? – пита предизвикателно
Ридък.
– Точно така. Член на отряда. – Тайнън посочва към пътеката с препятствия. – Вре-
мето, за което ще се качим горе, не се оценява индивидуално, Ридък. Оценяват ни и като
отряд и така решават в какъв ред ще се проведе Дебютът. Наистина ли мислиш, че някой
дракон ще иска да обвърже кадет, който влиза след всички други отряди в процесията?
Добре, това е довод. Калпав, но все пак довод.
– Днес не ни оценяват за презентацията, говедо! – Ридък прави крачка напред.
– Стига! – Сойър си пробива път между двамата и бутва Тайнън по гърдите с такава
сила, че той залита и се блъсва в момичето зад себе си. – Чуйте какво ще ви каже човек,
който оцеля при миналогодишния Дебют: няма никакво значение за колко време си За-
вършил предизвикателствата. Последният кадет, който влезе миналата година, се об-
върза успешно, а някои от кадетите от отряда, който отиде първи на полето, си останаха
подминати.
– Малко си огорчен по този повод, а? – подсмихва се Тайнън.
Сойър пренебрегва заяждането.
– А и не се нарича Ръкавицата, защото пресява кадетите.
– Нарича се Ръкавицата, защото това е скалата, която пази Долината – обажда се про-
фесор Еметерио, като се приближава зад отряда ни. Бръснатата му глава блести на за-
силващата се светлина. – А и действителните ръкавици – военните, от метал – са ужасно
хлъзгави и името просто си остана така преди двайсетина години. – Той поглежда към
Тайнън и Сойър и вдига вежда. – Свършихте ли със спора? Защото вие деветимата имате

98
точно един час да стигнете догоре, преди да е дошъл редът на друг отряд да тренира, и
ако се съди по гъвкавостта ви на тепиха, ще имате нужда от всяка секунда.
Сред нашата групичка се разнася утвърдителен шепот.
– Както знаете, предизвикателствата в ръкопашния бой се отлагат за следващите две
седмици и половина, преди Дебюта, за да можете да се съсредоточите тук. – Професор
Еметерио прелиства една страница от малката тетрадка, която носи. – Сойър, ти ще им
покажеш как става, защото вече си запознат с терена. После Прайър, Трина, Тайнън,
Рианон, Ридък, Вайълет, Орели и Лука. – Лека усмивка смекчава суровата линия на ус-
тата му, когато изрежда докрай всички имена в отряда ни, а ние се строяваме в колона. –
Вие сте единственият отряд, който остана невредим от Парапета насам. Невероятно!
Вашият командир на отряд сигурно е много горд. Изчакайте един момент. – Той минава
покрай нас и махва на някого високо горе на скалата.
Несъмнено някой има часовник.
– Ейтос се гордее особено много със Соренгейл. – Тайнън ми се усмихва подиграва-
телно веднага щом инструкторът ни се отдалечава достатъчно, за да не го чуе.
Виждам червено.
– Виж, ако искаш да говориш глупости за мен, това е едно, но не Замесвай Дейн.
– Тайнън! – предупреждава го Сойър и поклаща глава.
– Изобщо ли не ви смущава това, че нашият отряден командир чука една от нашия
курс? – вдига ръце Тайнън.
– Аз не... – започвам и възмущението ме надвива, преди да съм успяла да си поема
дълбоко дъх. – Честно казано, не ти влиза в работата с кого спя, Тайнън. – Макар че
щом ме обвиняват, защо да не извърша простъпката? Доколкото познавам Дейн, той е
също толкова вманиачен по правилото за дистанция по командната верига, колкото и
този мръсник. Но ако наистина искаше, щеше да предприеме нещо, нали?
– Влиза ни, ако означава, че ще получаваш специално отношение – обажда се Лука.
– Мамка му! – измърморва Рианон и потърква носната си кост. – Лука, Тайнън, млък-
нете. Те не спят заедно. Приятели са още от малки, или не знаете достатъчно за нашето
висше командване и не сте чули, че неговият баща е адютант на майка ѝ?
Очите на Тайнън се разширяват, сякаш е учуден.
– Така ли?
– Така. – Поклащам глава и започвам да оглеждам пътеката.
– Мътните го взели! Аз... извинявай. Барлоу каза...
– И това е първата ти грешка – прекъсва го Ридък. – Продължавай да слушаш този
садистичен боклук, и ще си намериш смъртта. Имаш късмет, че Ейтос го няма.
Вярно е. Дейн щеше категорично да се засегне от предположенията на Тайнън и на-
вярно да го назначи да почиства цял месец. Добре че днес е на летателното поле.
„Зейдън просто щеше да го пребие.“
Примигвам и прогонвам далеч от главата си и това сравнение, и всяка друга мисъл за
Зейдън Райърсън.
– Започваме! – Професор Еметерио се приближава до началото на нашата линия. –
Ако стигнете догоре, ще запишат времето ви, но не забравяйте, имате още девет трени-
ровки, преди да ви оценим за Дебюта след две седмици и половина. Това ще реши дали
драконите ще ви сметнат за достойни при Вършитбата.
– Не е ли по-логично първокурсниците да започват да тренират тук веднага след Па-
рапета? – пита Рианон. – Нали разбирате, за да имаме малко повече време да не умрем?

99
 – Не – отговаря професор Еметерио. – Избраното време е част от предизвикателст-
вото. Искаш ли да им дадеш някакъв съвет, Сойър?
Сойър бавно издиша и погледът му се плъзва по коварната пътека.
– На всеки метър и осемдесет сантиметра има въжета, които се спускат от върха на
склона към бездната – казва той. – Затова, ако започнете да падате, посегнете и хванете
въже. Ще ви струва трийсет секунди, но смъртта ще ви струва повече.
„Прекрасно.“
– Вижте, там има едни много хубави стъпала – посочва Ридък към стръмното стъл-
бище, издълбано в скалата до широките завои на Ръкавицата.
– Стъпалата са, за да стигате до летателното поле след Дебюта – отговаря професор
Еметерио, вдига ръце към пътеката, размърдва китка и започва да сочи към различните
препятствия.
Високият четири метра и половина дънер в началото на склона започва да се върти.
Колоните на третия участък се разтрисат. Огромното колело на първия остър завой за-
почва да се върти в посока, обратна на часовниковата стрелка, а онези стълбчета, за
които спомена Орели? Всички се извиват в противоположни посоки.
– Всеки един от петте участъка на тази пътека е разработен така, че да подражава на
предизвикателствата, пред които ще се изправите в битка. – Професор Еметерио се об-
ръща и поглежда към нас. Лицето му е също толкова сурово, колкото при обичайното
ни обучение. – От равновесието, което трябва да пазите на гърба на дракона си, до си-
лата, необходима, за да се задържите на своя дракон по време на маневри и... – посочва
нагоре към последното препятствие, което от този ъгъл прилича на рампа под ъгъл от
деветдесет градуса – ...издръжливостта да се сражавате на земята, а след това да можете
да се метнете на гърба на дракона си само след секунда.
Стълбчетата разклащат едно парче гранит и то пада по пътеката, смазвайки всички
препятствия по пътя си, преди да се строполи на шест метра пред нас. Ако е имало ме-
тафора да живота ми... ами, това е то.
– Еха! – прошепва Трина и кафявите ѝ очи се разширяват, докато се взира в разбия
на малки отломки камък. В нашия отряд аз съм най-дребната, но Трина е най-тихата,
най-сдържаната. Мога да преброя на пръсти колко пъти ме е заговаряла след Парапета.
Ако нямаше приятели в Първо крило, щях да се притесня, но не е необходимо да се
сближава точно с нас, за да оцелее в квадранта.
– Добре ли си? – питам шепнешком.
Тя преглъща и кимва. На челото ѝ пада кестенява къдрица.
– Ами ако не успеем? – пита Лука от дясната ми страна и прихваща дългата си коса
на хлабава плитка. Обичайното ѝ високомерие днес не е толкова очевидно. – Какъв е
алтернативният маршрут?
– Няма алтернативен. Ако не успеете, не можете да стигнете до Дебюта, нали така?
Заеми позиция, Сойър – заповядва професор Еметерио и Сойър застава в началото на
пътеката. – След като преодолее последното препятствие, за да могат всички да се поу-
чат от начина, по който този кадет преодолява изпитанието, всеки от вас ще тръгва пред
шейсет секунди. А сега... тръгвай!
Сойър се изстрелва напред като стрела. С лекота пробягва четирите метра и половина
по въртящия се дънер, успореден на лицето на скалата, а после и покрай издигнатите
колони, но колелото се завърта цели три пъти, преди той да успее да скочи пред единс-
твения отвор. С изключение на това обаче, не виждам нито една грешка в първата част.
Нито една.

100
 Той се обръща и хуква към редица огромни висящи топки, които съставляват втория
участък Скача от топка на топка и ги обгръща с две ръце една след друга. След като
отново стъпва на земята, пак се обръща и тръгва по третия участък, който е разделен на
две части. В първата огромни метални прътове висят успоредно на лицето на скалата и
той без усилие премята едната си ръка върху другата и с тежестта и инерцията на тялото
си накланя всеки прът и стига до следващия, който виси петнайсет сантиметра по-ви-
соко от предишния. Така се изкачва нагоре. От последния прът скача на редица тресящи
се колони, които представляват втората част от участъка, преди най-накрая да скочи
обратно на чакълената пътека.
Когато стига до четвъртия участък, въртящите се цепеници, за които ни предупреди
братът на Орели, Сойър го прави да изглежда като детска игра и аз започвам да усещам
лека надежда, че може би пътеката не е толкова трудна, колкото изглежда от Земята.
Но после той се изправя пред огромна, подобна на комин структура, която се издига
високо над него под ъгъл от двадесет градуса и се спира.
– Можеш! – изкрещява Рианон до мен.
Сякаш я е чул, той се втурва към наклонения комин, хвърля се нагоре, сграбчва го за
ъглите, като оформя Х с тялото си, и започва да подскача нагоре, докато стига до края
и скача на земята пред последното препятствие – масивна рампа, която се издига до
ръба на скалата почти вертикално.
Дъхът ми секва, когато Сойър хуква към рампата и бързината и инерцията му го пре-
насят на две трети от пътя нагоре. Точно преди да започне да пада, посяга нагоре с една
ръка, сграбчва горния ръб на рампата и се издърпва над него.
Двете с Рианон започваме да крещим ликуващо. Той успя. Представи се почти безуп-
речно.
– Съвършена техника! – провиква се професор Еметерио. – Точно това трябва да нап-
равите всички вие.
– Съвършена, но са го подминали на Вършитбата! – тросва се Лука. – Предполагам,
че драконите имат все някакъв вкус.
– Стига, Лука – казва Ри.
Как е възможно някой толкова силен и атлетичен като Сойър да не се обвърже? И
щом той не е могъл, каква надежда има за нас?
– Прекалено съм ниска за рампата – прошепвам на Ри.
Тя поглежда към мен и към препятствието.
– Ти си страшно бърза. Обзалагам се, че ако набереш скорост, тя ще те пренесе до
върха.
Прайър – свенливият кадет от границата с Кровла – среша трудности с въртящите се
стоманени прътове в третия участък поради предсказуемо колебание от своя страна, но
успява точно когато Трина почти пада на тресящите се колони и посяга към въже. Едва
успявам да зърна червен проблясък от косата ѝ, когато започва да се изкачва по въртя-
щите се стъпала, но викът ѝ отеква чак в пръстите на краката ми, когато това конкретно
въже се полюшва близо до земята.
– Можеш! – изкрещява Сойър от върха.
– Отиват в обратни посоки! – провиква се нагоре Орели.
– Тайнън, започвай! – заповядва професор Еметерио. Гледа не пътеката, а джобния
си часовник.

101
 Сърцето ми закънтява в ушите, когато Трина преодолява стъпалата, и не спира, за-
щото викат Рианон да започне. Тя минава първия участък с грациозността, която съм
започнала да очаквам от нея, и се спира.
Тайнън виси от втората от петте топки на втория участък, там, където земята рядко
се спуска надолу. Ако падне, има нищожен шанс да уцели единствения въртящ се дънер
от първия участък и огромен шанс да падне девет метра до земята долу.
– Трябва да продължиш да се движиш, Тайнън! – изкрещявам, макар да се съмнявам,
че ме чува оттук. Може и да е лековерно магаре, но е от моя отряд.
Той надава писък, стиснал с две ръце люлеещата се топка. Не е възможно да я обх-
ване цялата – точно това е целта и той вече се хлъзга надолу.
– Ще ѝ прецака времето – казва Орели и въздъхва отегчено.
– За щастие това е само тренировка – казва Ридък и изревава нагоре към Тайнън. –
Какво има, Тайнън? Страх те е от високото ли? Кой е бреме да отряда, а?
– Стига! – смушквам аз Ридък в хълбока. Сега не е толкова слаб. През последните
седем седмици се е сдобил с мускули. – Той е негодник, но няма нужда и ти да ставаш.
– Но той ми предоставя толкова много материал! – отговаря Ридък и крайчецът на
устата му се повдига в подсмихване, докато отстъпва назад и тръгва към стартовата по-
зиция.
– Преметни се на следващата! – предлага Трина отгоре, над пътеката.
– Не мога! – Писъкът на Тайнън може да счупи стъкло, докато отеква надолу през
планината, и гърдите ми се свиват.
– Ридък, започвай! – заповядва професор Еметерио.
Ридък профучава по дънера.
– Ри! – изкрещявам аз – Въжето е между първата и втората!
Тя кима надолу към мен, скача към първата топка, хваща я най-отгоре, близо до мяс-
тото, на което веригите я придържат за желязната релса горе, и премята тежестта си
около нея.
Много оригинален подход. Може да ми свърши работа.
Камъчетата скърцат под ботушите ми, докато вървя към стартовата позиция. О, виж,
сърцето ми можело да бие по-бързо! Проклетият орган буквално пърха, когато избърс-
вам лепкавите си длани в кожения панталон.
Рианон слага въжето в ръката на Тайнън, но вместо да го използва, за да се преметне
на следващата топка, той... слиза.
Ченето ми увисва. Това не го очаквах.
– Вайълет, започвай! – нарежда Еметерио.
„Бъди с мен, Зинал.“ Не съм прекарала достатъчно време в храма, за да може на бога
на късмета да му пука какво ще се случи с мен точно сега, но си струва да пробвам.
Минавам тичешком през първата част на склона и след броени секунди стигам до
въртящия се дънер. Стомахът ми сякаш се разбърква при вида на тази ужасна греда.
– Иска се само равновесие. Ти можеш да пазиш равновесие – измърморвам и тръг-
вам. – Бързи крака. Бързи крака. Бързи крака – не спирам да повтарям през целия път,
скачам от края на дънера и се приземявам върху първата от четири гранитни колони,
всяка следваща по-висока от другата.
Разстоянието между всеки две е около един метър, но успявам да го прескоча, без да
се хлъзни от края на колоните. „И това е лесната част.“ В гърлото ми се надига възел на
страх.

102
 Скачам във въртящото се колело и започвам да бягам, скачам над единствения отвор,
когато преминава покрай мен първия път, и гледам как се приближава за втори път.
Подходящият момент. Това изпитание е за способността ти да избереш подходящия мо-
мент.
Възможността идва и аз я сграбчвам с две ръце, профучавам през отвора и отново
излизам на настланата с малки камъчета пътека на втория участък. Топките са пред мен,
но ще падна по дупе, ако не се успокоя и не накарам дланите си да спрат да се потят.
„Пероопашите са онази порода дракони, за която знаем най-малко“ – рецитирам
наум. Имам нужда от всяка частица капацитет на дробовете си, докато скачам от пъте-
ката върху първата топка и я сграбчвам отгоре, също като Рианон. Незабавното напре-
жение в раменете ми ме кара да напрегна всички мускули, за да попреча на ставите си
да се разместят.
„Запази спокойствие. Запази спокойствие.“
С цялата си тежест накарвам топката да се завърти и да ме люшне към следващата.
„Това е, защото пероопашите се ужасяват от насилието – така казват – и не са подхо-
дящи за обвързване.“
Повтарям движението, като се хващам от топка за топка, приковала очи във веригите
и нищо друго.
„Макар че ученият, който пише тези редове, не може да е сигурен, защото нито един
пероопаш не е излизал от Долината, откакто съм се родил“
Продължавам да рецитирам наум и стигам до петата, последна топка. С едно пос-
ледно люшване се хвърлям настрани, пускам топката и падам на високата колкото двете
ми рамене чакълена пътека, без глезенът ми да се подгъне.
За следващия участък ми трябва само инерция.
– Зелените дракони – измърморвам под нос, – прочути с големия си интелект, произ-
хождат от достолепния род Уинлодсиг и продължават да са най-рационалните от всички
дракони. Това ги превръща в идеалното оръжие за обсада, особено сопоопашите – за-
вършвам аз, подравнявам тялото си спрямо първия метален прът и се подготвям да
хукна напред.
– Ти... учиш ли? – провиква се отдолу Орели и скача на първата топка.
– Това ме успокоява – обяснявам набързо. Тук няма време да се срамувам – срамът
може да изчака до по-късно.
Пред мен има три железни релси, наредени като тарани една спрямо друга.
– Точно сега Квадрантът на писарите ми изглежда много съблазнителен! – измърмор-
вам под нос и се хвърлям към първата релса. Повърхността ѝ все пак ми предоставя
някаква опора, докато местя едната си ръка пред другата пак и пак. Болката в раменете
ми започва да пулсира. Стигам до края на първата релса и замахвам с крака, за да събера
инерция за следващата.
При първото дрънчене на желязо по релсите пръстите ми почти се подхлъзват и аз
ахвам. Ужасът забива нокти в корема ми.
„Оранжевите дракони, обагрени в най-различни оттенъци, от кайсиево до морковено,
са най-...“. Хвърлям се на следващата релса. „Най-непредсказуемите от всички породи
и винаги носят риск.“
Премятам се през релсата със същото движение – преместването на едната ръка над
другата, – без да обръщам внимание на гръмогласните протести на раменете си. „Про-
излизат от рода Феркорейн...“

103
 Дясната ми ръка пуска опората и тежестта ми ме понася към стената на стръмния
склон. Бузата ми се забива в скалата. В ушите ми избухва пронизителен звън и пери-
ферното ми зрение потъмнява.
– Вайълет! – изкрещява Рианон от върха.
– До теб! Въжето е до теб! – провиква се нагоре Орели.
Лявата ми ръка се хлъзва и аз усещам как желязото одрасква пръстите ми, но зървам
въжето, сграбчвам го, запъвам крака на малката издатина под мен и се държа здраво,
докато пронизителният звън отшумява. Трябва или да се преметна, или да сляза долу.
Оцелях седем седмици в този проклет квадрант и тази пътека няма да ме победи днес.
Оттласквам се от ръба, люшвам се към релсата и я сграбчвам. Веднага започвам да
местя ръка пред ръка, за да стигна до следващата, а после и до по-след бащата. Призе-
мявам се на първата тресяща се желязна колона. Мозъкът ми направо започва да трака,
докато колоната се клати така, сякаш има земетресение. Скачам върху следващата и без
дори да съм стъпила здраво, се хвърлям нататък и накрая се озовавам на пътеката в края
на участъка.
Орели е плътно зад мен. Скача и се усмихва широко.
– Невероятно е!
– Непременно иди при лечителите. Сигурно си си ударила главата, щом това ти се
струва забавно. – Дишам на пресекулки, но не мога да не се усмихна на очевидната ѝ
радост.
– Това просто го пробягай, без да спираш – казва тя, когато стигаме до въртящите се
стълбове – стъпала, които стърчат направо отстрани на лицето на скалата.
Всеки един от широките около един метър дънери се върти от основата си в една от
най-стръмните части на пътеката. Бързо пресмятам, че паднеш ли от някой от тях, на-
вярно ще се строполиш от поне десет-дванайсет метра на скалистия терен отдолу. Прег-
лъщам ужаса, който се мъчи да пропълзи в гърлото ми, и се съсредоточавам върху въз-
можността моята гъвкавост и лекота да ми осигурят предимство при това конкретно
препятствие.
Орели продължава:
– Повярвай ми. Ако се спреш, стъпалото ще те изхвърли право долу.
Кимвам и започвам да подскачам на възглавничките на пръстите си в опит да събера
смелостта, която ми е останала. После хуквам. Краката ми са бързи, докосват всеки дъ-
нер само колкото да наберат сила за следващия и след няколко секунди вече съм от
другата страна.
– Да! – изкрещявам и отмятам победоносно юмрук нагоре, докато се отмествам, за
да направя място на Орели.
– Давай, Вайълет! – изкрещява тя. – Идвам!
Работи с крака по-добре от мен и скача като светкавица от един дънер на друг.
Над нас отеква рев и аз вдигам глава точно нагоре, за да видя корема на един зелен
камоопаш, който минава точно над нас, устремен обратно към Долината.
Никога няма да свикна с това.
Орели надава вик и аз обръщам глава към нея точно навреме, за да видя как се олю-
лява и се подхлъзва на петия стълб. Въздухът замръзва в дробовете ми, когато тя полита
напред и коремът ѝ се удря в предпоследния дънер сякаш съвсем, съвсем бавно.
– Орели! – изкрещявам и се хвърлям към нея. Пръстите ми се плъзват по седмия
стълб.

104
 Очите ни се срещат. Разширените ѝ черни зеници са изпълнени със стъписване и
ужас. Стъпалото я завърта настрана от мен и тя пада. От половината височина на ска-
лата.
Слънцето пари в очите ми, докато стоим в сутрешната формация.
– Калвин Атуотър – прочита капитан Фицгибънс. Гласът му е сериозен и тържествен
както винаги.
„Първи отряд, поделение Лапа, Четвърто крило.“ Той седи два реда зад мен в разбора
на бойни действия. „Седеше два реда зад мен.“
В тази сутрин няма нищо случайно. Първото ни изпитание на Ръкавицата беше удъл-
жило списъка, но това е просто поредният списък в поредния ден... само че не е. Никога
преди не съм усещала толкова остро изключителната жестокост на този ритуал. Сега
вече не е като първия ден. Знам повече от половината от имената, които изричат. По-
лезрението ми се замъглява.
– Нюланд Джован – продължава той.
„Втори отряд, поделение Огън, Четвърто крило.“ Той работеше на закуска с мен.
Струва ми се, че са вече повече от двайсет. Как е възможно това да е всичко? Изри-
чаме имената им веднъж и после продължаваме, сякаш никога не ги е имало?
До мен Рианон пристъпва от крак на крак и внезапно подсмърча. Раменете ѝ се раз-
търсват от движението.
– Орели Донанс.
От окото ми се отронва една-едничка сълза и аз я избърсвам грубо, разранявайки една
от коричките по бузата си. При изричането на следващото име по лицето ми тече
струйка кръв, но аз го оставям да ме изцапа.

***

– Сигурна ли си? – пита Дейн вечерта и между веждите му се образуват две тревожни
бръчки. Той стисва раменете ми.
– Щом родителите ѝ няма да дойдат да я погребат, аз трябва да прибера вещите ѝ. Аз
съм последният човек, когото видя – обяснявам и завъртам рамене, за да разпределя по-
добре тежестта на раницата на Орели.
Родителите на всички кадети имат една и съща възможност, когато детето им загине.
Могат да приберат тялото и личните вещи за погребение или изгаряне, или училището
ще сложи тялото под камък и лично ще изгори вещите. Родителите на Орели избраха
второто.
– И не искаш да дойда с теб? – пита той, обхванал врата ми с дланите си.
Поклащам глава.
– Знам къде е ямата за изгаряне.
Той изругава под нос.
– Трябваше да присъствам там.
– Нямаше да можеш да направиш нищо, Дейн – казвам тихо и покривам ръката му
със своята, така че пръстите ни леко се преплитат. – Никой от нас не би могъл. Тя
изобщо нямаше време да стигне до въжето – прошепвам. Връщала съм се към този мо-
мент пак и пак, и всеки път съм стигала до същото заключение.
– Така и не можах да те попитам дали си стигнала догоре – казва той.
Поклащам глава.

105
 – Запецнах на комина и трябваше да сляза с въже. Прекалено съм ниска, за да пробя-
гам цялото разстояние, но тази вечер няма да мисля за това. Ще измисля нещо преди
официалната Ръкавица в деня на Дебюта.
Налага се. В този последен ден не позволяват на кадетите да слязат обратно долу.
Или преодоляваш Ръкавицата, или падаш от скалата и умираш.
– Добре. Кажи ми, ако имаш нужда от нещо. – И Дейн ме пуска.
Кимвам, изричам няколко оправдания и бързо излизам от коридора. Раницата на
Орели е смазващо тежка. Тя беше достатъчно силна да пренесе толкова много неща през
Парапета, а падна.
А аз по някаква причина съм още жива.
Не мога да се отърся от чувството, че я нося със себе си, докато минавам по стъпалата
на академичната кула, покрай стаята за разбор и се качвам на каменния покрив, като се
разминавам с няколко кадети, които слизат долу. Ямата за изгаряне е само извънредно
широка бъчва, чието единствено предназначение е да изпепелява, и ярките пламъци се
издигат в нощното небе, докато аз залитам нагоре по стъпалата и дробовете ми се мъчат
да си поемат въздух.
Само преди няколко месеца не бих могла да нося толкова тежка раница.
Горе няма никого другиго. Свалям раницата.
– Съжалявам – прошепвам, забивам пръсти в широката дръжка на раницата и я пре-
мятам през металния ръб на бъчвата.
Пламъците я обгръщат, изсъскват и тя се превръща в допълнителна храна за огъня.
В поредния дар за Малек, бога на смъртта.
Вместо да тръгна обратно надолу, аз отивам до ръба на кулата. Нощта е облачна, но
различавам сенките на три дракона, които се приближават от запад, и дори виждам гре-
бена, под който лежи Ръкавицата и чака следващата си жертва.
„Няма да съм аз.“
Но защо? Защото ще я покоря? Или защото ще отстъпя пред настояванията на Дейн
и ще се скрия в Квадранта на писарите? Цялото ми същество отблъсква втория вариант
и това ме кара да се съмнявам във всичко, докато стоя тук и минутите минават една след
друга, а аз чакам звънците да оповестят вечерния час. После тръгвам обратно по стъл-
бите, все още без солиден отговор каква е причината.
Минавам през двора – празен, като изключим една двойка, която не може да реши
дали предпочита да се целува, или да върви близо до подиума, и аз извръщам поглед и
тръгвам към алкова, в който двамата с Дейн отидохме след Парапета.
Минаха почти два месеца, а аз съм още тук. Все още се събуждам всяка сутрин по
изгрев слънце. Това не означава ли нещо? Няма ли някаква възможност, колкото и да е
малка, да оцелея при Вършитбата? Мястото ми да е тук?
Вратата, която води към тунела, по който минахме, за да стигнем до Ръкавицата днес
сутринта, се отваря в стената на двора, малко наляво от академичната сграда и аз Сбър-
чвам чело. Кой може да се връща толкова късно?
Дръпвам се по-назад към стената, за да ме обгърне тъмнината, докато Зейдън, Гарик
и Боди, братовчедът на Зейдън, минават под една магическа светлина и се запътват
право към мен.
„Три дракона.“ Те са били навън... и какво са правили? Доколкото знам, тази вечер
няма тренировъчни операции. Разбира се, аз не съм в течение на всичко, което правят
третокурсниците.

106
 – Трябва да можем да направим още нещо! – възразява Боди с нисък глас и поглежда
към Зейдън. Тримата минават покрай мен. Ботушите им скърцат по чакъла.
– Правим каквото можем! – изсъсква Гарик.
Усещам гъделичкане по скалпа, а Зейдън се заковава на място на три метра от мен и
раменете му се сковават.
„Проклятие!“
Той знае, че съм тук.
Вместо обичайния страх, който усещам в негово присъствие, сега в гърдите ми се
надига само ярост. Ако иска да ме убие, добре! Омръзна ми да чакам да се случи. Ом-
ръзна ми да вървя из залите, обзета от страх.
– Какво има? – пита Гарик и незабавно поглежда през рамо в обратната посока, към
двойката, която определено е решила, че е по-важно да се натиска, отколкото да се при-
бере по спалните преди вечерния час.
– Тръгвайте. Ще се срещнем вътре – казва Зейдън.
– Сигурен ли си? – Челото на Боди се сбърчва, а погледът му се плъзва над двора.
– Тръгвайте! – заповядва Зейдън и остава напълно неподвижен, докато другите двама
влизат в казармите, завивайки наляво към стълбището, което ще ги отведе до етажите
на втори и трети курс.
Чак когато се отдалечават, той се обръща с лице точно към мястото, на което седя.
– Знам, че знаеш, че съм тук. – Насилвам се да стана и да тръгна към него, за да не
реши, че се крия, или още по-лошо – че се страхувам от него. – И моля те, не ми говори
глупости как командваш мрака. Днес не съм в настроение.
– Няма ли да ме питаш къде съм бил? – Той скръства ръце на гърдите си и ме оглежда
втренчено на лунната светлина. Сега белегът му изглежда още по-застрашителен, но аз
не мога да намеря енергия да се уплаша.
– Изобщо не ме вълнува. – Вдигам рамене и от това движение пулсирането в раме-
нете ми се засилва. „Чудесно, тъкмо навреме за тренировката на Ръкавицата утре.“
Той накланя глава настрана.
– Наистина не те вълнува, нали?
– Не. Все пак и аз съм навън след вечерния час. – От устните ми се отронва тежка
въздишка.
– Наистина, какво правиш навън след вечерния час, първокурсничке?
– Мисля дали да не избягам! – отвръщам остро. – А ти? Случайно да искаш да спо-
делиш?
Гласът ми е подигравателен. Знам, че няма да ми отговори.
– Същото.
Саркастичен гадняр!
– Виж, ще ме убиеш ли или не? Това очакване започва страшно да ме дразни. – Вди-
гам ръка към рамото си, завъртам я и я притискам към пулсиращите мускули, но това
не облекчава болката.
– Не съм решил – отвръща той така, сякаш съм попитала какво иска за вечеря, но
погледът му се спира върху бузата ми.
– Е, може ли вече да решиш? – измърморвам. – Това много ще ми помогне с плано-
вете за тази седмица. – Маркъм или Еметерио. Писар или ездачка.
– Оказвам ли влияние върху програмата ти, Вайълънс? – Сега тези устни определено
се подсмихват.
– Просто трябва да знам какви са шансовете ми. – Свивам юмруци.

107
 Гаднярът има наглостта да се усмихне.
– Това е най-странният начин, по който са ме съблазнявали...
– Не шансовете ми с теб, надут мръсник такъв! – Писна ми. Писна ми от всичко това.
Понечвам да мина покрай него, но той ме хваща за китката. Допирът му е лек, но хват-
ката – здрава.
Пръстите му са върху пулса ми и той започва да прескача.
– Какви шансове? – пита Зейдън и ме придърпва точно толкова близо, че рамото ми
да докосне бицепса му.
– За нищо. – Той няма да разбере. Мътните го взели, той е командир на крило, което
значи, че е бил първи във всичко в квадранта и някак си дори е успял да преодолее
въздействието на фамилното си име.
– Какви шансове? – повтаря той. – Не ме карай да те питам трети път. – Злокобният
му тон контрастира с лекия му допир и мамка му, наистина ли трябва да ухае толкова
хубаво? На мента и лавандула и нещо друго, което не мога да определя – нещо средно
между цитрусови плодове и цветя.
– Да оцелея през всичко това! Не мога да се кача по проклетата Ръкавица. – Опитвам
се да издърпам китката си, макар и доста вяло, но той не ме пуска.
– Разбирам.
Той е вбесяващо спокоен, а аз не мога да овладея дори едно от чувствата си.
– Не, не разбираш. Ти навярно се радваш, защото ще падна и ще умра и тогава няма
да трябва да полагаш усилието да ме убиваш.
– Няма да е никакво усилие да те убия, Вайълънс. Повечето ми проблеми май идват
от факта, че те оставям жива.
Погледът ми се стрелва към неговия, но лицето му е непроницаемо, обгърнато от
сенки. Каква изненада!
– Съжалявам, че ти преча. – Гласът ми е изпълнен със сарказъм. – Знаеш ли какъв е
проблемът с това място? – Отново се опитвам да издърпам ръката си, но той не ме
пуска. – Освен това, че докосваш неща, които не са твои? – Поглеждам го с присвити
очи.
– Сигурен съм, че ще ми кажеш.
Усещам пърхане в корема, когато палецът му се плъзва над мястото, на което тупти
пулсът ми, и той пуска китката ми.
Отговарям, преди да мога да премисля.
– Надеждата.
– Надеждата ли? – Той навежда глава по-близо до моята, сякаш не е сигурен, че ме е
чул правилно.
– Надеждата – кимвам аз. – Някой като теб никога не би го разбрал, но аз знаех, че
идването ми тук е смъртна присъда. Нямаше значение, че цял живот съм се обучавала
за Квадранта на писаритe; когато генерал Соренгейл даде заповед, не можеш да я пре-
небрегнеш. – Богове, защо дърдоря всичко това пред този мъж? „Кое е най-лошото, ко-
ето може да ти причини? Да те убие?“
– Разбира се, че можеш. – Той вдига рамене. – Просто може да не харесаш последст-
вията.
Завъртам очи и за свое огромно притеснение вместо да се отдръпна сега, когато съм
свободна, се навеждам леко към него, сякаш мога да източа малко от силата му. Той има
предостатъчно и може да ми отдели една част.

108
 – Знаех какви са шансовете ми, но дойдох и се съсредоточих върху мъничкия шанс
да оцелея. А после издържах почти два месеца и изпитах.... – Поклащам глава и стискам
зъби. – Надежда. – Думата е горчива.
– Аха. А после загуби един член на своя отряд и не можа да се изкачиш докрай по
комина и се отказа. Започвам да разбирам. Картината не е никак ласкателна, но ако ис-
каш да избягаш в Квадранта на писарите...
Ахвам и страхът пробива дупка в корема ми.
– Откъде знаеш за това?
Щом знае... ако каже на някого, Дейн е в опасност.
Съвършените устни на Зейдън се извиват в усмивка.
– Знам всичко, което се случва тук. – Около нас се завърта мрак. – Сенките, нали се
сещаш? Те чуват всичко, виждат всичко, прикриват всичко.
Целият свят изчезва. Той може да ми причини тук какво ли не, без никой да разбере.
– Майка ми със сигурност ще те възнагради, ако ѝ кажеш за плана на Дейн – казвам
тихо.
– Със сигурност ще възнагради теб, ако ѝ кажеш за моя малък... как го нарече?
„Клуб.“
– Няма да ѝ кажа. – Думите прозвучават отбранително.
– Знам. Затова си още жива. – Той задържа погледа ми прикован в своя. – Слушай ме
внимателно, Соренгейл. Надеждата е нещо крехко и опасно. Тя краде от концентрацията
ти и я насочва към възможностите, вместо да я задържи там, където ѝ е мястото – върху
вероятностите.
– Тогава какво трябва да направя? Да не се надявам да оживея? Просто да планирам
смъртта си?
– Трябва да се съсредоточиш върху нещата, които могат да те убият, за да намериш
начин да не умреш. – Той поклаща глава. – Не мога дори да преброя колко хора в този
квадрант искат да те видят мъртва, или като отмъщение срещу майка ти, или Защото
чудесно умееш да вбесяваш хората, но ти си тук въпреки всяка логика. – Обгръщат ме
сенки и се заклевам, че усещам ласка по пострадалата си буза. – Всъщност беше доста
изненадващо за гледане.
– Радвам се, че съм била твое забавление. Отивам да си лягам.
Завъртам се на пета и тръгвам към входа на бараките, но Зейдън ме следва плътно по
петите – толкова плътно, че вратата щеше да се затръшне в лицето му, ако не я беше
хванал с такава противоестествена бързина.
– Може би, ако спреш да тънеш в самосъжаление, ще разбереш, че притежаваш
всичко необходимо, за да изкачиш Ръкавицата! – провиква се той след мен.
– В какво? – Обръщам се с увиснало чене.
– Хората умират – казва бавно той и един мускул на челюстта му потрепва, преди да
вдиша дълбоко. – Ще се случва пак, и пак, и пак. Такава е природата на това, което се
случва тук. Това, което те прави ездач, са действията ти след като някой умре. Искаш да
знаеш защо си още жива? Защото ти си мерилото, което прилагам всяка вечер спрямо
себе си. Всеки ден, в който те оставям да живееш, мога да се убедя, че у мен все още
има някаква частица от свестен човек. Затова, ако искаш да се махнеш, моля те, спести
ми изкушението и просто се махни. Но ако искаш да направиш нещо, направи го.
– Прекалено съм ниска, за да стигна догоре! – изсъсквам. Не ми пука, че някой може
да чуе.

109
 – Правилният начин не е единственият начин. Намери друг. – Той се обръща и си
тръгва.
Шибан гадняр!

110
 ДА ЗАДЪРЖИШ ВЕЩИТЕ НА ЛЮБИМ ПОКОЙНИК
Е ГОЛЯМО ОСКЪРБЛЕНИЕ СРЕЩУ МАЛЕК.
МЯСТОТО ИМ Е ОТВЪД, ПРИ БОГА НА СМЪРТТА И ОНЕЗИ,
КОИТО СА СИ ОТИШЛИ.
АКО НАБЛИЗО НЯМА ПОДХОДЯЩ ХРАМ,
ВСЕКИ ОГЪН ЩЕ СВЪРШИ РАБОТА.
ТОЗИ, КОЙТО НЕ ИЗГАРЯ В ИМЕТО НА МАЛЕК,
ЩЕ БЪДЕ ИЗГОРЕН ОТ МАЛЕК.

„НАРЪЧНИК ЗА УДОВЛЕТВОРЯВАНЕ НА БОГОВЕТЕ“

ОТ МАЙОР РОРИЛИ, ВТОРО ИЗДАНИЕ

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТ
Следващите тренировки на Ръкавицата не са по-успешни от първата, но поне не гу-
бим повече хора от отряда. Сега Тайнън си мълчи, защото и той не може да стигне до-
горе.
Висящите топки са неговият провал.
Коминът е моят.
На деветата – и предпоследна – тренировка – съм готова да изпепеля цялата пътека с
препятствия. Онази част, на която се провалям, проверява силата и гъвкавостта, необ-
ходими, за да яхнеш дракон, и става все по-ясно, че ръстът ми ще ме обрече на неуспех.
– Може би ако се качиш на раменете ми... – Рианон поклаща глава, докато оглеждаме
участъка, който се е превърнал в мое наказание.
– Пак ще съм заклещена на половината път догоре – отговарям аз и избърсвам потта
от челото си.
– Няма значение. Не можеш да докосваш друг кадет, докато си на пътеката. – Сойър
скръства ръце на гърдите си, застанал до мен. Сега върхът на носа му е яркочервен от
слънцето.
– Ти какво, само ще разбиваш надежди и мечти или имаш някакво предложение? –
тросва се Рианон. – Защото Дебютът е утре, така че ако имаш някакви блестящи идеи,
сега е моментът да ги споделиш.
Ако ще бягам в Квадранта на писарите, трябва да бъде тази нощ. При тази мисъл
сърцето ми се свива. Това е логичният избор. Безопасният избор.
Само две неща ме спират.
Първо, няма гаранция, че майка ми няма да разбере. Маркъм може и да си мълчи, но
това не задължава с нищо другите инструктори.
Но по-важното е друго: ако отида там, ако се скрия... никога няма да разбера дали
съм достатъчно добра, за да успея тук. И макар че, ако остана, може да не оцелея, не
съм сигурна, че ако избягам, ще мога да живея в мир със себе си.
– Дория Мерил – казва капитан Фицгибънс от подиума. Всяка негова черта е крис-
тално ясна, не само защото слънцето е зад облаците, а и защото стоя по-близо. Нашият
строй става все по-стегнат с всеки паднал кадет.
111
 Според Бренан и статистиките, днешният ден ще бъде един от най-смъртоносните за
първокурсниците.
Днес е Дебютът и за да стигнем до летателното поле, ще трябва първо да изкачим
Ръкавицата. Всичко в Квадранта на ездачите цели да изкорени слабаците и днешният
ден не е изключение.
– Камрин Дайър – продължава да чете капитан Фицгибънс от списъка.
Потръпвам. Той седеше пред мен в часовете по драконология.
– Арвел Пелипа.
Имоджен и Куин – и двете второкурснички – рязко си поемат дъх пред мен. Първо-
курсниците не са единствените застрашени – ние сме просто тези, които е най-вероятно
да умрат.
– Майкел Айверъм. – Капитан Фицгибънс затваря списъка. – Нека Малек приеме ду-
шите им.
С тези последни думи строят се разделя.
– Второкурсници и третокурсници, освен ако не сте на смяна при Ръкавицата, оти-
вайте на лекции. Първокурсници, време е да ни покажете какво можете. – Дейн се ус-
михва насила и погледът му ме прескача най-демонстративно, докато се взира в нашия
отряд.
– Късмет. – Имоджен прибира един кичур розова коса зад ухото си и ми се усмихва
със захарна сладост. – Надявам се да не се окажеш... не на ниво.
– До скоро – отговарям аз и вирвам глава.
За миг тя се взира в мен с абсолютно презрение, после се обръща и се отдалечава
заедно с Куин и Сиана, заместник-командира на нашия отряд. Дългите до раменете руси
къдрици на Сиана подскачат.
– Късмет. – Хийтън, най-яките от трети курс от нашия отряд, с яркочервени кичури –
докосват сърцето си, точно над две от нашивките си, и ни се усмихват искрено, но със
стиснати устни, после тръгват към академичното крило.
Докато се взирам в техния отдалечаващ се гръб, се питам какво ли означава кръглата
нашивка горе на дясната ръка, знакът с вода и сфери, които се носят по нея. Знам, че
триъгълникът отляво на него, триъгълникът с дългия меч, означава, че никой не бива да
се шегува с Хийтън на тепиха. Откакто Дейн ми каза за знака, символизиращ неговия
пазен в тайна печат, внимавам за нашивките, които другите кадети са зашили на уни-
формите си. Повечето ги носят като почетни ордени, но аз виждам това, което наистина
представляват – сведения, от които един ден може да имам нужда, за да ги победя.
– Не бях разбрал, че Хийтън действително могат да говорят. – Между веждите на
Ридък се врязват две бръчки.
– Може би са решили, че трябва поне да ни кажат „здрасти“, преди евентуално да се
опечем днес – предполага Рианон.
– Обратно в строя! – заповядва Дейн.
– Идваш ли с нас? – питам.
Той кимва, все още без да ме поглежда.
Ние сме осем и се разделяме на две опашки от четирима като другите отряди около
нас.
– Каква неловка ситуация – прошепва Рианон до мен. – Той май ти е ядосан.
Поглеждам над слабите рамене на Трина, докато вятърът шиба плитката, която съм
увила на венец. Измъкнал е и няколко от къдриците на Трина.
– Иска нещо, което не мога да му дам.

112
 Тя вдига вежди.
Аз завъртам очи.
– Не е нещо... такова.
– Нямаше да ме интересува, дори да беше нещо такова – отговаря тя под нос. – Той
е много привлекателен. Излъчва онова усещане за момчето от съседната къща, което
все пак може да те размаже.
Преглъщам усмивката, която напира на устните ми, защото Рианон е права. Наистина
го излъчва.
– Ние сме най-големият отряд – отбелязва Ридък зад нас, докато отрядите най-от-
ляво – от Първо крило – се изнизват пред западната порта в двора.
– Колко останахме? – пита Тайнън. – Сто и осемдесет?
– Сто седемдесет и един – отговаря Дейн.
Отрядите от Второ крило започват да се движат с командира на крилото си начело.
Значи Зейдън е някъде пред нас.
Пазя си нервите за пътеката с препятствия, но не мога да не се запитам накъде ще се
наклонят везните му днес.
– За сто дракона? Но какво ще... – пита Трина и млъква, защото нервността я надвива.
– Престани да оставяш нервността да проличи в гласа ти! – сопва се Лука от мястото
си зад Рианон. – Ако драконите те сметнат за страхливка, утре от теб ще е останало само
едно име.
– Много мило, че го казва – обажда се Ридък. – И плаши хората още повече.
– Млъкни! – отвръща гневно Лука. – Знаеш, че е вярно.
– Просто се дръж уверено, и съм сигурна, че всичко ще бъде наред. – Навеждам се
напред, за да не ни чуят другите от отряда, Застанали зад гърба ни, докато Трето крило
започва да марширува към портата.
– Благодаря – прошепва Трина.
Присвитите очи на Дейн най-накрая се приковават в моите, но поне не ме нарича
лъжкиня. В погледа му обаче има толкова обвинение, сякаш съм съдена и призната за
виновна в това престъпление.
– Нервна ли си, Ри? – питам аз. Знам, че всеки момент ще ни повикат.
– Заради теб ли? – отвръща тя. – Съвсем не. Всичко е под контрол.
– О, имах предвид изпита по история утре – отговарям шеговито. – Днес няма за
какво да се паникьосваш.
– След като го споменаваш, договорът от Ариф може да ме довърши. – Тя се усмихва
широко.
– А, споразумението между Навара и Кровла да си разделят въздушното пространс-
тво за драконите и грифоните над една тясна ивица от Есбенските планини, между
Самъртън и Драйтус – припомням си аз и кимвам.
– Паметта ти е направо страшна – усмихва ми се Рианон.
Но няма да ме качи на върха на Ръкавицата.
– Четвърто крило! – провиква се Зейдън някъде в далечината. Няма нужда дори да
гледам, за да знам, че той е дал заповедта, а не заместникът му. – Излизайте!
Тръгваме напред – първо поделение Огън, после Лапа и накрая Опашка.
На портата се образува малко задръстване, но после минаваме и влизаме в осветения
от магически светлини здрач на тунела, през който всяка сутрин стигаме до Ръкавицата.
Сенки застилат ръбовете на скалистия под от двете страни на пътеката ни.

113
 Докъде всъщност се простират силите на Зейдън? Може ли да използва сенките, за
да задуши всички отряди тук вътре? След това трябва ли да почива или да се изпълни с
нова сила? Подобна мощ свързана ли е с някакви проверки, някакви противовеси?
Дейн изостава и тръгва между мен и Рианон.
– Промени си решението. – Гласът му е едва чут шепот.
– Не. – Звуча много по-уверено, отколкото се чувствам.
– Промени... си... решението. – Ръката му намира моята, прикрита от стегнатата пос-
тройка на формацията ни, докато слизаме през тунела. – Моля те.
– Не мога – поклащам глава. – Така, както ти не можеш да оставиш Кат и да избягаш
при писарите.
– Това е различно. – Ръката му стисва моята и аз усещам напрежението в пръстите
му, напрежението по-нагоре. – Аз съм ездач.
– Може би и аз съм ездачка – прошепвам точно когато отпред се появява светлина.
Преди не го вярвах, не и когато не можех да се махна, защото майка ми не би ми позво-
лила, но сега имам избор. И избирам да остана.
– Не ставай... – Той млъква и пуска ръката ми. – Не искам да те погреба, Вай.
– Единият от нас ще погребе другия – неизбежно е. – В тази мисъл няма нищо
страшно. Това е просто факт.
– Знаеш какво имам предвид.
Светлината става все по-широка и се превръща в проход под арка, три метра висок и
водещ към подножието на Ръкавицата.
– Моля те, не го прави – умолява ме Дейн и този път не си прави труда да понижи
глас, докато излизаме на шарената сянка.
Гледката е зрелищна както винаги. Все още сме високо в планината, на триста метра
над долината, и зеленината се простира на юг, сякаш няма край. На места виждаме туфи
ниски, широки дървета насред пъстри склонове с диви цветя. Погледът ми се насочва
към Ръкавицата, издълбана в лицето на скалата, и не мога да не проследя с поглед всяко
препятствие, все по-високо от предишното, докато накрая се взирам в гребена, за който
знам от изучаваните карти, че води до каньон – летателното поле. Прехапвам долната
си устна и се взирам в празното място, накъсващо редицата дървета.
Обикновено на летателното поле допускат само ездачи – освен на Дебюта.
– Не знам дали ще мога да гледам – казва Дейн и вниманието ми отново се насочва
към силното му лице. Безупречно подстриганата му брада обгражда пълни устни, здраво
стиснати в гримаса.
– Тогава затвори очи.
Имам план – вярно, калпав, но си струва да опитам.
– Какво се промени между Парапета и днес? – пита отново Дейн и в очите му се чете
цяла палитра от чувства, които не бих могла да разгадая. Е, освен страха. Той няма
нужда от тълкуване.
– Аз.
Един час по-късно краката ми прелитат над въртящите се дънери на стълбището и аз
скачам на сигурно място на пътеката. Завърших третия участък. Остават ми още два. И
не съм докоснала дори едно въже.
Кълна се, че усещам как Дейн ме гледа от началото на пътеката, където Тайнън и
Лука още не са започнали да се катерят. Аз обаче не поглеждам надолу. Нямам време
да това, което според него ще бъде последен поглед, и не мога да си позволя да губя
време, за да го утешавам, когато ме очакват още две препятствия.

114
 Тоест, има едно, което нямах дори възможност да тренирам – почти вертикалната
рампа в края.
– Можеш! – изкрещява Рианон от върха, когато стигам до комина.
– Или можеш да направиш услуга на всички ни и да паднеш! – изкрещява друг глас.
Несъмнено е Джак. На тренировките поне бяхме само нашият отряд. Сега обаче всички
първокурсници могат да гледат или от началото на пътеката, или от ръба на скалата в
края ѝ.
Поглеждам към кухата колона, която трябва да изкача, и се стрелвам на около метър
назад по пътеката.
– Какво правиш? – виква Рианон, когато грабвам едно въже и го прокарвам хоризон-
тално по лицето на скалата. Навсякъде се разхвърчават падащи камъчета.
Въжето е ужасно тежко и се противопоставя на опъването, но успявам да кача дол-
ната му част върху комина. Дръпвам го колкото може по-силно, слагам единия си крак
отстрани на комина, дръпвам отново въжето и отправям молитва към Зинал да се по-
лучи.
– Може ли изобщо да го прави? – пита някой троснато.
„Вече го правя.“
После вдигам другия си крак и започвам да се катеря по комина. Вървя само от дяс-
ната страна, стъпвам по камъка и балансирам тежестта си с въжето. Местя ръка пред
ръка. На половината път почти го изтървавам, когато закача голяма скала, но бързо го
хващам пак и продължавам да се катеря. Сърцето ми кънти в ушите, но това, което ме
убива, са ръцете. Струва ми се, че дланите ми се разяждат от пламъци и аз стисвам зъби,
за да не извикам.
Ето го! Върха!
Сега въжето едва стига до ъгъла на комина и аз използвам последната останала сила
в торса си, за да се издърпам и изпълзявам на четири крака на пътеката.
– О, да! – изкрещява ликуващо Ридък от върха. – Това е нашето момиче!
– Ставай! – виква Рианон. – Само още едно!
Гърдите ми се задъхват, а дробовете ми парят, но успявам да се надигна. Сега съм на
последния участък, на края на пътеката към летателното поле и пред мен се издига дър-
вена рампа, която стърчи на три метра от скалата, а после се извива нагоре като вътреш-
ната страна на купа. Най-високата ѝ точка е на върха на скалата, три метра нагоре.
Това препятствие проверява способността на кадета да се изкачи по предния крак на
дракона и да стигне до седлото. А аз съм прекалено ниска.
Но думите на Зейдън, че правилният начин не е единственият начин, са кънтели в
главата ми цяла нощ. Когато слънцето изгря и прогони мрака, имах план.
Само се надявам действително да успее.
Изваждам най-голямата кама от канията и избърсвам потта от челото си с опакото на
мръсната си длан. После забравям агонията в ръцете си, пулсирането в раменете си и
свиването в коляното, на което паднах лошо след колоните. Блокирам всяка болка, зак-
лючвам я зад стена, както съм правила цял живот, и се съсредоточавам върху рампата,
сякаш животът ми зависи от това, да я изкача.
Тук няма въже. Има само един начин да преодолея препятствието.
И това е шибаната ми воля.
Затова се устремявам напред и използвам скоростта си като предимство.
Чувам шум като барабанене, докато краката ми се удрят в рампата, а наклонът става
по-стръмен. Може и да не съм преодоляла лично това препятствие, но съм гледала как

115
другите от отряда го минават пак и пак. Хвърлям тялото си напред и инерцията ме по-
нася нагоре, помага ми да тичам нагоре по рампата.
Изчаквам, докато усетя онази промяна, мигът, в който гравитацията възвръща
властта си над тялото ми на половин метър от върха, отмятам ръка нагоре и забивам
камата си в хлъзгавото меко дърво на рампата... след което я използвам, за да се метна
нагоре, през последните трийсет сантиметра.
От гърлото ми се изтръгва дивашки вик, когато рамото ми започва да протестира
точно когато пръстите ми докосват ръба. Премятам лакът над него, за да получа по-
добра опора, да се издърпам и да се изтегля горе. Използвам дръжката на камата си като
последно стъпало, преди да се наклоня и да се строполя на върха.
„Не съм свършила.“
Легнала по корем, се обръщам с лице към рампата, посягам през ръба, изваждам ка-
мата си, пъхам я в канията на ребрата си и олюлявайки се, се изправям на крака. Успях.
Облекчението изсмуква целия адреналин от тялото ми.
Ръцете на Рианон ме обгръщат и поемат тежестта ми, докато аз се мъча да си поема
въздух. Ридък ме прегръща през гърба, стисва ме така, сякаш съм пълнеж на сандвич, и
изревава от щастие. Бих възразила, но точно сега само те ме държат изправена.
– Не може да го направи! – изкрещява някой.
– Е, току-що го направи! – отвръща Ридък през рамо и ме пуска.
Коленете ми треперят, но ме удържат, докато си поемам дъх след дъх.
– Ти успя! – Рианон обхваща лицето ми с длани и кафявите ѝ очи се наливат със
сълзи. – Ти успя!
– Чист... късмет. – Отново си поемам въздух и умолявам разтуптяното си сърце да се
успокои. – И... адреналин.
– Измама!
Обръщам се към гласа. Това е Амбър Мейвис, червеникаворусата командваща на
Трето крило, която е била близка приятелка с Дейн миналата година, и на лицето ѝ е
изписана чиста ярост, докато тича към Зейдън, който е само на половин метър от нас
със списъка, отмерва времето със секундомер и изглежда отегчен от цялата драма.
– Дръпни се, Мейвис! – изрича заплашително Гарик и слънцето проблясва по двата
меча, които къдрокосият командир на поделение носи на гърба си, когато разполага тя-
лото си между Амбър и Зейдън.
– Измамницата очевидно използва допълнителни материали не веднъж, а два пъти! –
изкрещява Амбър. – Не можем да го допуснем! Ние живеем и умираме според прави-
лата!
Нищо чудно, че с Дейн са толкова близки – и двамата са влюбени в Кодекса.
– Не ми харесва да наричаш човек от моето поделение измамник! – предупреждава я
Гарик, обръща се и масивните му рамене я скриват от погледа ми. – Освен това моят
командир на крило е този, който ще се заеме с всяко нарушение на правилата в крилото
си. – Отмества се настрана и пред мен застават гневните сини очи на Амбър.
– Соренгейл? – пита Зейдън и вдига вежда в очевидно предизвикателство. Държи пи-
салката над книгата. Не за първи път Забелязвам, че с изключение на емблемите на Чет-
върто крило и командир на крило, той не носи нашивки, които другите обичат да излагат
на показ.
– Очаквам трийсетсекундното наказание, задето използвах въжето – отговарям аз
Дишането ми вече се успокоява.
– А ножът? – присвива очи Амбър. – Тя е дисквалифицирана.

116
 Когато Зейдън не отговаря, тя обръща този яростен поглед към него.
– Не може да не я изхвърлим! Не може да допуснеш нарушение на законите в крилото
си, Райърсън!
Но погледът на Зейдън не се откъсва от моя. Той ме чака да отговоря.
– „Ездачът може да донесе в квадранта само предметите, които може да носи...“ –
започвам аз
– На мен ли цитираш Кодекса? – изкрещява Амбър.
– „...и никой не може да го раздели от тези предмети, каквито и да са те“ – продъл-
жавам аз – „Защото, веднъж пренесени по парапета, те се смятат за част от личността на
ездача“. Член трети, алинея шеста, допълнение Б.
Сините ѝ очи се разширяват.
– Това допълнение е било направено, за да стане кражбата наказуемо престъпление.
– Вярно е – кимвам аз и премествам поглед от нея към ониксовите очи, които виждат
право през мен. – Но веднъж направено, то е дало на „всеки предмет, пренесен по пара-
пета, статута на част от ездача.“ Изваждам нащърбеното, очукано острие от ножницата
и усещам остра болка в дланите. – Това не е острие, спечелено при предизвикателство.
Аз го пренесох през парапета, следователно се смята за част от мен.
Очите на Зейдън проблясват и аз забелязвам леката усмивка, която заиграва по тези
негови влудяващо чувствени устни. Трябва да е против Кодекса да си толкова красив и
така безмилостен.
– Правилният начин не е единственият начин. – Използвам собствените му думи
срещу него.
Зейдън ме поглежда в очите.
– Тя те победи, Амбър.
– Само заради формалност!
– Но те победи. – Той се обръща леко и ѝ отправя поглед, който за нищо на света не
искам да видя насочен към мен.
– Мислиш като писар! – тросва ми се тя.
Иска да ме обиди, но аз просто кимвам.
– Знам.
Тя се отдалечава с гневна крачка, а аз прибирам камата, оставям ръцете си да се от-
пуснат и затварям очи, а облекчението вдига бремето от раменете ми. Успях. Издържах
поредната проверка.
– Соренгейл – казва Зейдън и аз рядко отварям очи, – течеш.
Погледът му многозначително се свежда към ръцете ми.
От върховете на пръстите ми капе кръв.
Болката избухва и прелива над умствената ми стена като бушуваща река, когато виж-
дам на какво приличат дланите ми. Буквално съм ги накъсала.
– Направи нещо по въпроса – заповядва той.
Кимвам, отдръпвам се и отивам при отряда си. Рианон ми помага да отрежа ръкавите
на ризата си, за да превържа ръцете си, и аз надавам ликуващ вик, когато и последните
двама от отряда се озовават горе.
Всички сме успели.

117
 ДЕНЯТ НА ДЕБЮТА НЕ Е КАТО НИКОЙ ДРУГ. ВЪЗДУХЪТ Е НА-
ПОЕН С ДЪХА НА ВЪЗМОЖНОСТИ, А МОЖЕ БИ И С ВОНЯТА НА
СЯРА ОТ НЯКОЙ ОСКЪРБЕН ДРАКОН. НИКОГА НЕ ПОГЛЕЖ-
ДАЙТЕ ЧЕРВЕН В ОКОТО. НИКОГА НЕ СЕ ОТДРЪПВАЙТЕ ОТ ЗЕ-
ЛЕН. АКО ПОКАЖЕТЕ КОЛЕБАНИЕ ПРЕД КАФЯВ... АМИ, НЕ ГО
ПРАВЕТЕ.

НАРЪЧНИК ПО ДРАКОНОЛОГИЯ
НА ПОЛКОВНИК КЕЙОРИ

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
В края на сутринта сме останали сто шейсет и девет души и дори с моето наказание
за въжето се класирахме единайсети от общо трийсет и шестте отряда за Дебюта – кош-
марният парад от кадети пред драконите, готови да се обвържат тази година.
Нервността стиска краката ми само при мисълта да мина толкова близо до дракони,
решени да изкоренят слабаците преди Вършитбата, и ненадейно ми се приисква да
бяхме останали последни.
Най-бърз на Ръкавицата беше Лиам Мари, разбира се, и се окичи с нейния знак. Си-
гурна съм, че този човек не знае как да стане втори, но аз не бях най-бавната и това ми
стига.
Каньонът, от който се състои тренировъчното поле, изглежда удивително на следо-
бедното слънце – километри поляни, обагрени в есенни цветове, и върхове, които се
издигат около нас от три страни, докато чакаме в най-тясната част, на входа на долината.
В края ѝ успявам да зърна само линията на водопада, който сега може да е само скала,
от която капе вода, но в сезона на дъждовете ще потече с пълна сила.
Листата на дърветата са започнали да се обагрят в златно, сякаш някой е донесъл
четка за рисуване само с един цвят и е направил с нея ивици по целия пейзаж.
А после... драконите.
Около седем метра и половина високи, те са застанали в своя собствена формация,
наредени по дължината на пътеката, на около метър разстояние от нея – достатъчно
близо, за да ни оценят, докато минаваме край тях.
– Хайде, Втори отряд, вие сте следващите – казва Гарик и ни махва, при което бун-
товническата реликва на голата му ръка проблясва.
Дейн и другите отрядни командири са останали долу. Не съм сигурна дали ще бъде
възхитен, че съм преодоляла Ръкавицата, или разочарован, че съм изкривила правилата.
Аз обаче никога не съм била толкова възхитена.
– Във формация – нарежда Гарик и тонът му е съвсем делови. Не се учудвам, защото
неговият стил на ръководство е първо мисията, после любезностите. Странно, но изг-
лежда толкова близък със Зейдън. За разлика от Зейдън обаче, дясната страна на уни-
формата му е украсена със спретнат ред нашивки, които го сочат като командир на по-
деление, и поне още пет други, обозначаващи уменията му с цял куп оръжия.
Подчиняваме се и този път двете с Рианон се озоваваме близо до края.

118
 В далечината се разнася звук, който прилича на порив на вятъра, но спира също тол-
кова бързо, колкото започва, и аз знам, че някой друг е бил сметнат за незадоволителен.
Лешниковите очи на Гарик се плъзват по нас.
– Надявам се, че Ейтос си е свършил работата и знаете, че по ливадата се върви в
права редица. Препоръчвам да спазвате поне два метра дистанция помежду си...
– В случай че овъглят някого от нас – измърморва Ридък пред нас.
– Правилно, Ридък. Ако искате, се скупчете на тълпа, но да знаете, че ако някой дра-
кон не хареса някого от вас, вероятно ще изгори всички, за да отстрани този един човек –
предупреждава ни Гарик и за миг ни поглежда в очите. – И помнете, че не сте тук, за да
се приближавате до тях. Пробвате ли, довечера няма да се върнете в спалнята.
– Може ли един въпрос? – пита Лука от началото на строя.
Гарик кимва, но потръпването на челюстта му издава, че е раздразнен. Не го обвиня-
вам. Лука дразни ужасно и мен. Постоянната ѝ нужда да тъпче всички кара повечето от
нас да се държим на разстояние.
– Трети отряд, поделение Опашка на Четвърто крило вече мина и говорих с някои
кадети...
– Това не е въпрос. – Гарик вдига вежди.
О, да, раздразнен е.
– Да. Просто... казаха, че има пероопаш? – Гласът ѝ се надига.
– Пе... пероопаш? – Тайнън едва не се задавя пред мен. – Мътните го взели, кой ще
иска да се обвърже с пероопаш?
Завъртам очи, а Рианон поклаща глава.
– Професор Кейори не ни е казвал, че ще има пероопаш – казва Сойър. – Знам, за-
щото научих наизуст всички дракони, които ни показа. Всичките сто.
– Ами, значи сега са сто и един – отговаря Гарик и ни поглежда така, сякаш сме деца,
от които би искал да се отърве. После премества поглед към входа към долината. – От-
пуснете се. Пероопашите не се обвързват. Дори не помня кога за последен път някой е
виждал пероопаш извън Долината. Сигурно е просто любопитна. Готови сте. Стойте на
пътеката. Минавате, изчаквате целия отряд, връщате се. Оттук нататък няма да става
по-лесно, деца, така че, ако не можете да следвате тези прости правила, Значи си заслу-
жавате всичко, което ще се случи там. – Обръща се и тръгва към една пътека пред сте-
ната на каньона, където са кацнали драконите.
Откъсваме се от тълпата първокурсници и тръгваме след него. Вятърът шиба голите
ми рамене, там, където бяха ръкавите, които откъснахме за превръзки, но успяхме да
спрем потока от кръв до ръцете ми.
– Твои са – обръща се Гарик към старшия командир на крило на квадранта – жена,
която съм виждала няколко пъти в разбора на бойни действия да говори тихо на Зейдън.
Униформата ѝ е украсена с отличителните шипове на раменете, но този път са златни и
изглеждат много елегантни, сякаш нарочно е искала да изглежда още по-опасна и вну-
шителна.
Тя кимва и му прави знак, че е свободен.
– В колона по един.
Всички се нареждаме. Рианон е зад мен, а Тайнън – точно пред мен, което несъмнено
означава, че през цялото време ще се наслаждавам на коментарите му. „Просто чу-
десно!“
– Говорете – казва старшата командваща на крило и скръства ръце на гърдите си.
– Хубав ден за Дебют – шегува се Ридък.

119
 – Не на мен. – Тя го поглежда с присвити очи и посочва към колоната от кадети пред
себе си. – Говори с хората от твоя отряд, които са близо до теб, докато минаваш по
пътеката, защото това ще помогне на драконите да почувстват какъв си и как се сработ-
ваш с другите. Има корелация между обвързаните кадети и нивото на бъбрене.
Сега вече искам да си сменя мястото.
– Чувствайте се свободни да разглеждате драконите, особено ако се перчат с опаш-
ките си, но на ваше място бих се въздържала от зрителен контакт, ако ви е мил животът.
Ако видите следа от изгаряне, просто се уверете, че нищо в момента не гори, преди да
продължите. – Тя прави пауза, достатъчно дълга, за да осмислим чутото, и добавя: – Ще
се видим след разходката ви.
С широко махване на ръката старшият командир на крило отстъпва настрана, разк-
ривайки тясната пътека, която води през центъра на долината и там, нагоре, пред нас,
толкова неподвижни, че приличат на водоливници, стоят сто и единият дракони, ре-
шили да се обвържат тази година.
Парадът започва и ние се държим на предложените два метра разстояние един от
друг.
Усещам с всичките си сетива всяка стъпка, която правя. Пътеката под ботушите ми е
корава, а във въздуха се е задържала остатъчната миризма на сяра.
Първо минаваме покрай тройка червени дракони. Ноктите им са почти наполовината
на ръста ми.
– Дори не мога да видя опашките им! – изкрещява Тайнън пред мен. – Как се очаква
да разберем от коя порода са?
Погледът ми остава прикован на нивото на масивните им мускулести рамене, докато
минаваме покрай тях.
– Не се очаква да знаем от коя порода са – отговарям.
– Как ли пък не! – отвръща той през рамо. Трябва да реша към кой ще се приближа
на Вършитбата.
– Според мен целта на тази малка разходка е те да решат! – отвръщам остро аз.
– Надявам се някой от тях да реши да не те остави да стигнеш до Вършитбата –
обажда се Рианон толкова тихо, че едва я чувам.
Засмивам се, а после се приближаваме към двама кафяви, и двамата по-малки от
Аймсър – дракона на майка ми, – но не с много.
– Малко по-големи са, отколкото очаквах – обажда се Рианон, сега по-високо. – Не
че не видях онези на Парапета, но...
Поглеждам пред рамо и виждам как разширените ѝ очи се стрелкат между пътеката
и драконите. Нервна е.
– Е, разбра ли племенница ли ще имаш или племенник? – питам аз и продължавам да
вървя. Минавам покрай шепа оранжеви.
– Какво? – не разбира тя.
– Чух, че някои лечители могат да предположат с голяма степен на достоверност,
когато бременността напредне достатъчно.
– О! Не – отвръща тя. – Нямам представа. Но донякъде се надявам да е момиче. Пред-
полагам, че ще разбера, когато годината свърши и можем да пишем на семействата си.
– Това правило е много глупаво – подмятам аз пред рамо и веднага свеждам очи, ко-
гато без да искам, срещам погледа на един от оранжевите. „Дишай нормално. Преглътни
страха.“ Страхът и слабостта ще ме убият, а тъй като вече кървя, шансовете ми и без
това не са зашеметяващо големи.

120
 – Значи не мислиш, че това насърчава лоялността към крилото? – пита Рианон.
– Мисля, че лоялността към сестра ми щеше да си остане същата със или без писмо
от нея – отговарям аз. – Някои връзки не могат да се скъсат.
– И аз щях да съм лоялен към сестра ти – обажда се Тайнън, обръща се, тръгва назад
и се ухилва. – Тя е страшна ездачка – и какво дупе има само! Видях я точно преди Па-
рапета и мамка му, Вайълет, страхотна е!
Минаваме покрай още едни червени, покрай един кафяв и после покрай двама де-
лени.
– Обърни се. – Правя въртеливо движение с пръста си. – Мира ще те изяде за закуска,
Тайнън.
– Просто се чудя как едната от вас е взела всичко хубаво, а другата изглежда така,
сякаш са ѝ са паднали остатъците. – Погледът му се плъзва по тялото ми.
Толкова е гнусен, че съм готова да потреперя с цяло тяло.
– Ти си абсолютен мръсник. – Показвам му среден пръст.
– Казвам само, че може аз да ѝ пиша, след като ни разрешат. – Обръща се и продъл-
жава напред.
– Бих се радвала и на племенник – казва Рианон, сякаш никой не е прекъсвал разго-
вора ни. – Момчетата не са толкова лоши.
– Моят брат беше невероятен, но той и Дейн бяха единствените момчета, които поз-
навах като малка. – Минаваме покрай още дракони и дишането ми започва да се успо-
коява. Мирисът на сяра изчезва, или може би просто аз съм свикнала с него. Те са дос-
татъчно близо да ни изгорят, както свидетелстват половин дузина следи от опърляне по
дърветата, но нито чувам дъха им, нито го усещам. – Но мисля, че Дейн спазваше пра-
вилата малко повече от другите деца. Той обича реда и ненавижда всичко, което не се
вписва идеално в плана му. Сигурно ще ми се кара как стигнах до края на Ръкавицата –
също като Амбър Мейвис.
Минаваме покрай знака, обозначаващ средата на пътеката, и продължаваме напред.
Дали драконите ни гледат много страшно? О, да, но те са тук по своя воля, също като
нас, затова се надявам да са предпазливи с огъня си.
– Защо не ми каза за плана с въжето? Или с камата? – пита Рианон и в гласа ѝ се
прокрадва нотка, която показва, че е наранена. – Можеш да ми имаш доверие, нали
знаеш.
– До вчера изобщо не ми беше хрумвало – отговарям и отделям време да погледна
през рамо към нея. – А и ако не се беше получило, не исках да ми ставаш съучастница.
Ти имаш бъдеше тук и отказвам да те повлека със себе си, ако аз не успея.
– Няма нужда да ме защитаваш.
– Знам. Но така правят приятелите, Ри. – Вдигам рамене, докато минаваме покрай
тройка кафяви. В продължение на няколко минути тихото скърцане на ботушите ни по
тъмната, осеяна с камъчета пътека е единственият звук наоколо.
– Пазиш ли още някакви тайни? – пита най-накрая Рианон.
В стомаха ми засяда вина, когато си мисля за Зейдън и неговата среща с другите бе-
лязани.
– Мисля, че е невъзможно човек да знае всичко за друг човек. – Чувствам се ужасно,
но поне не я лъжа.
Тя сподавя смеха си.
– Чудесно извъртане! Слушай, искаш ли да ти предложа нещо? Обещай ми, че ако ти
трябва помощ, ще ми позволиш да ти я дам.

121
 По лицето ми се разлива усмивка въпреки ужасяващите зелени, покрай които мина-
ваме.
– Искаш ли да ти предложа нещо? – подхвърлям през рамо. – Обещавам, че ако ми
трябва помощ, която можеш да ми окажеш, ще те помоля, но само ако – вдигам показа-
лец – и ти обещаеш същото.
– Имаме сделка – усмихва се широко тя.
– Приключихте ли с обвързването? – пита подигравателно Тайнън. – Защото сме
почти до края на пътеката, ако не сте забелязали. – Той се спира по средата и плъзва
поглед надясно. – А аз още не мога да реша кого ще избера.
– С такава арогантност съм убедена, че всеки дракон ще се чувства щастлив да спо-
деля съзнанието ти до края на живота ти. – Съжалявам дракона, който ще го избере –
ако има такъв.
Другите от отряда са се скупчили пред нас с лице в нашата посока в края на пътеката,
но цялото им внимание е приковано надясно.
Минаваме покрай последния кафяв дракон и аз рязко си поемам въздух.
– Проклятие! Какво е това? – пита Тайнън, загледан втренчено в нещо.
– Продължавай да вървиш – заповядвам аз, но погледът ми е прикован в нещото.
Застанал в края на редицата, виждам малък златист дракон. Слънцето се отразява в
люспите и рогата му. Той се изправя в цял ръст и мята покрай тялото си перната опашка.
„Пероопашът.“
Зяпнала, аз се взирам в острите зъби и бързите стрелкащи се движения на главата му,
докато ни изучава. Застанало в цял ръст, то навярно е само половин метър по-високо от
мен, като съвършена миниатюра на кафявия дракон до него.
Продължавам да вървя, забивам глава в гърба на Тайнън и се стряскам. Вече сме на
края на пътеката, където чакаха другите от отряда.
– Махни се от мен, Соренгейл! – изсъсква Тайнън и ме бутва назад . – Проклятие!
Кой би се обвързал с това тук?
Усещам стягане в гърдите.
– Те те чуват – напомням му.
– Мамка му, той е жълт – посочва Лука право към дракона и отвратено свива ус-
тни. – Значи не само е прекалено малко, за да носи ездач в битка, а дори не е достатъчно
могъщо да има истински цвят.
– Може би е станала грешка – казва тихо Сойър. – Може би е оранжево бебе.
– Голямо е – възразява Рианон. – Няма начин останалите дракони да позволят на едно
бебе да се обвърже. Няма жив човек, който дори да е виждал бебе.
– О, определено е грешка. – Тайнън поглежда към златистия дракон и се подсмихва
подигравателно. – Непременно трябва да го обвържеш, Соренгейл. И двамата сте аб-
сурдно слаби. Родени сте един за друг.
– Изглежда достатъчно силен да те изгори – възразявам аз и бузите ми пламват. Той
ме нарече слаба – не само пред отряда ни, но и пред тях.
Сойър се хвърля помежду ни и сграбчва Тайнън за яката.
– Никога не казвай подобно нещо за друг от отряда, особено пред необвързани дра-
кони!
– Пусни го – той само казва това, което мислим всички – измърморва Лука.
Бавно се обръщам и впервам поглед в нея с леко зяпнала уста. Това ли се случва в
мига, в който не може да ни чуе по-старши кадет? Значи се нахвърляме един на друг?

122
 – Какво? – Тя посочва към косата ми. – Половината ти коса е сребърна и си... дребна –
довършва с неискрена усмивка. – Той е златен и... дребен. Подхождате си.
Трина слага ръка върху тази на Сойър.
– Не прави грешка пред тях. Не знаем какво ще направят – прошепва тя.
Сега вече сме разделени на групи.
Сойър пуска яката на Тайнън, а аз се дръпвам малко назад.
– Някой трябва да го убие, преди да се е обвързало – подема разгорещено Тайнън и
да първи път в живота си действително искам да ритна паднал човек... и да не спирам,
докато не се уверя, че ще си остане на земята. – То просто ще убие ездача си, а няма да
имаме избор, ако поиска да ни обвърже.
– Чак сега ли го разбра? – поклаща глава Ридък.
– Трябва да се върнем – казва Прайър и погледът му се стрелка по лицата на гру-
пата. – Искам да кажа... ако мислите, че трябва. Не сме длъжни, разбира се.
– Поне веднъж в живота си – казва Тайнън, минава като вихрушка покрай Прайър и
тръгва обратно по пътеката – вземи някакво проклето решение, Прайър!
Тръгваме един по един, като спазваме предложената дистанция помежду си. Този път
Рианон е пред мен, Ридък – зад нас, а Лука е последна.
– Нали са невероятни? – пита Ридък и страхопочитанието в гласа му ме кара да се
усмихна.
– Да – съгласявам се.
– Честно казано, малко ме разочароваха, след като видях онзи син на Парапета. –
Гласът на Лука стига чак до Рианон, която се обръща и я поглежда невярващо.
– Това не е ли достатъчно стресиращо и без да ги обиждаш? – пита Ри.
Трябва бързо да разсея напрежението.
– Е, можеше да е и по-лошо. Можеше да минаваме покрай редица уивърни.
– О, да, Вайълет, моля те да ни удостоиш с поредната история, която дрънкаш, когато
си нервна! – казва саркастично Лука. – Нека предположа. Уивърните са някакъв елитен
отряд от ездачи на грифони, създадени заради нещо, което сме направили в битка, която
можеш да запомниш само ти, с твоя писарски ум.
– Не знаеш ли какво е уивърн? – пита Ри и пак тръгва напред. – Родителите ти не са
ли ти разказвали вечер приказки, Лука?
– Моля, просветлете ме – отвръща провлечено тя.
Завъртам очи, без да спирам да вървя по пътеката.
– Те са легенди от народните вярвания – казвам през рамо. – Малко приличат на дра-
коните, но са по-големи, с два крака, а не четири, с грива от остри като бръснач пера,
която покрива врата им, и апетит за човеци. За разлика от драконите, които ни смятат
за малко вмирисани.
– Майка ми обичаше да казва на мен и сестра ми Реган, че ако отговаряме, уивърните
ще ни грабнат направо от прага на къщата, а техните ездачи венини със зловещи очи ще
ни вземат за Затворнички, ако ядем сладки, които не ни позволяват – казва Ри, усмихва
ми се и аз не мога да не забележа, че сега стъпва по-леко.
Аз също. Забелязвам всеки дракон, докато минаваме, но сърдечният ми ритъм се ус-
покоява.
– Баща ми ми четеше тези приказки всяка вечер – казвам ѝ. – Веднъж го попитах съв-
сем сериозно дали майка ми ще се превърне във венин, защото може да прелива сила.
Рианон се подсмихва, докато минаваме покрай група червени, които ни гледат нед-
ружелюбно.

123
 – Каза ли ти, че хората се превръщат във венини само ако могат да преливат направо
от извора?
– Да, но майка ми беше работила до много късно една нощ когато ни бяха изпратили
на служба край източната граница, и очите ѝ бяха зачервени и подпухнали, затова се
уплаших до смърт и се разпищях. – Не мога да не се усмихна при спомена. – Тя ми взе
книгата с приказки за цял месец, защото всички стражи в базата дотичаха, а аз се криех
зад брат си, който не можеше да спре да се смее и... ами, беше голяма бъркотия. – Гле-
дам право пред себе си, докато един голям оранжев дракон подушва въздуха, когато
минавам.
Раменете на Рианон се разтрисат от смях.
– Ще ми се и ние да бяхме имали такава книга. Наистина мисля, че майка ми просто
е променяла историите, за да ни уплаши, когато прекалявахме.
– Това звучи като глупости от разни погранични села – подсмихва се подигравателно
Лука. – Венини? Уивърни? Всеки, който е получил един грам образование, знае, че на-
шите прегради спират всяка магия, която не е прелята направо от драконите.
– Това са само приказки, Лука – казва Ри през рамо и аз не мога да не забележа колко
много път сме изминали. – Прайър, можеш да се позабързаш, ако искаш да стигнеш там
горе.
– Дали да не позабавим, без да бързаме? – предлага Прайър пред нея и потрива ръце
в униформата си. – Или май наистина можем да побързаме, ако искаме да се махнем
оттук.
Един червен дракон излиза от редицата, протяга предна лапа към нас и стомахът ми
се свива от тежестта на страха, който изпълва цялото ми тяло.
– Не, не, не! – прошепвам и замръзвам на място, но вече е късно.
Червеният отваря уста, оголвайки остри лъскави зъби и по двата ръба на езика му
изригва огън, разнася се във въздуха и стига до пътеката пред Рианон.
Тя изкрещява, стъписана.
Пред лицето ми лъхва жега.
А после всичко свършва.
Мирисът на сяра и изгорена трева... изгорено... нещо изпълва дробовете ми и аз виж-
дам пред Рианон овъглен участък от пътеката, който преди го нямаше.
– Добре ли си, Ри? – провиквам се.
Тя кимва, но движението е припряно и несигурно.
– Прайър е... Той е...
„Прайър е мъртъв.“ Устата ми се навлажнява, сякаш ще повърна, но започвам да
вдишвам през носа и да издишвам през устата, докато усещането преминава.
– Не спирай да вървиш! – изкрещява Сойър от по-назад в колоната.
– Няма нищо, Ри. Трябва просто да... – Просто да какво? Да мине по трупа му? Има
ли труп?
– Огънят угасна – казва Рианон през рамо.
Кимвам, защото, каквото и да кажа, не мога да я успокоя.
Богове, колко сме незначителни!
Тя тръгва напред и аз я следвам, заобикаляйки купчината пепел, която преди беше
Прайър.
– Богове, как мирише! – оплаква се Лука.
– Може ли да проявиш малко благоприличие, ако обичаш? – тросвам се аз и се обръ-
щам, за да я изгледам гневно, но изражението на Ридък ме кара да се спра.

124
 Очите му са широки като чинийки, устата – отворена.
– Вайълет.
Това е само шепот и за миг се чудя дали съм го чула, или съм видяла как думата
придобива форма върху устните му.
– Вай...
Топло издихание от пара облива тила ми. Сърцето ми забива оглушително и ритъмът
се забързва хаотично, докато си поемам въздух може би за последен път и се обръщам
към редицата дракони.
Златните очи не на един, а на двама зелени срещат моите и Запълват цялото ми по-
лезрение.
„Мамка му!“
За да се приближиш до зелен дракон, сведи покорно очи и изчакай одобрението му.
Нали това съм чела?
Свеждам поглед, а единият от драконите пак изпуфтява отгоре ми. Дъхът му е горещ
и ужасяващо мокър, но още не съм мъртва, така че това е плюс.
Драконът отдясно изсумтява дълбоко в гърлото си. Един момент! Това ли е одобри-
телният звук, който търся? Проклятие, трябваше да питам Мира.
„Мира.“ Тя ще остане съкрушена, когато прочете списъка с мъртвите.
Вдигам глава и рязко си поемам въздух. Сега са още по-близо. Този отляво побутва
ръцете ми с огромния си нос, но аз успявам да не отстъпя и се залюлявам назад на пети,
за да не падна.
Зелените са най-рационалните.
– Порязах си ръцете, докато се катерех по пътеката с препятствия. – Вдигам длани,
сякаш драконите могат да видят през черния плат, с който са превързани раните ми.
Този отдясно слага нос точно до гърдите ми и отново изпуфтява .
Какво става, мътните го взели?
Драконът вдишва и отново издава онзи гърлен звук, а другият бутва нос в ребрата ми
и аз вдигам ръце, просто в случай, че им се прииска да си гризнат.
– Вайълет! – опитва се да прошепне Рианон, но от устата ѝ излиза по-скоро вик.
– Нищо ми няма! – провиквам се аз и потръпвам с надеждата, че не съм подпечатала
съдбата си чрез крясъци в ушите им.
Още едно изпуфтяване. Още един гърлен звук, сякаш драконите си говорят, без да
спират да ме душат.
Този под мишницата ми премества ноздри до гърба ми и пак подушва.
Изведнъж осъзнавам какво става и от устните ми се изтръгва лек смях. Всичко е тол-
кова нереално.
– Помирисвате Тайн, нали? – питам тихо.
И двамата се отдръпват, само колкото да мога да ги погледна в златните очи, но че-
люстите им си остават затворени и аз събирам смелост да продължа да говоря.
– Аз съм сестрата на Мира, Вайълет. – Бавно свалям ръце и прокарвам длани по пок-
ритата си със сополи жилетка и грижливо втъканата в нея броня. – Тя събра люспите на
Тайн, след като паднаха миналата година, и ги смали, за да може да ги зашие в жилет-
ката и да ме пазят.
Този отдясно примигва.
Този отляво пак завира нос и души шумно.
– Тези люспи са ме спасявали неведнъж – прошепвам аз – Но никой друг не знае, че
са тук вътре. Само Мира и Тайн.

125
 И двамата ме поглеждат и примигват и аз свеждам поглед и навеждам глава, защото
ми се струва, че така трябва. Професор Кейори ни научи на всички начини как да се
доближим до един дракон и на нито един – как да прекратим общуването.
Стъпка по стъпка те се оттеглят, докато накрая с периферното си зрение зървам как
заемат местата си в редицата и най-накрая вдигам глава.
Вдишвам дълбоко няколко пъти и се опитвам да стегна мускулите си, за да не се
разтреперя.
– Вайълет! – Рианон е само на метър от мен и в очите ѝ е изписан ужас. Навярно е
била точно зад главите им.
– Нищо ми няма. – Насилвам се да се усмихна и кимвам. – Имам броня от драконови
люспи под жилетката – прошепвам. – Те подушиха дракона на сестра ми. – Щом иска
доверие, ще го получи. – Моля те, не казвай на никого.
– Няма – прошепва тя. – Добре ли си?
– Като изключим това, че ми скъсиха живота с няколко години. – Засмивам се тре-
перливо, почти истерично.
– Да се махаме оттук. – Тя преглъща и погледът ѝ се стрелва към редицата дракони.
– Добра идея.
Тя се обръща, връща се на мястото си и след като помежду ни остават четири метра,
тръгвам след нея.
– Мисля, че току-що напълних гащите – казва Ридък и смехът ми само става още по-
силен, докато вървим по пътеката.
– Честно казано, мислех, че ще те изядат – отбелязва Лука.
– И аз – признавам.
– Нямаше да ги обвиня – продължава тя.
– Ти си просто непоносима! – провиква се Ридък назад към нея.
Съсредоточавам се върху пътеката и продължавам да вървя.
– Какво? Очевидно е, че тя е най-слабата ни брънка след Прайър, а аз не ги обвиня-
вам, че го довършиха – възразява тя. – Нито веднъж не можа да вземе решение, а никой
не иска такъв човек за ездач....
Облак от горещина опарва гърба ми и аз спирам.
„Не бъди Ридък. Не бъди...“
– Май и драконите решиха, че е непоносима – измърморва Ридък.
Отрядът ни вече е сведен до шестима първокурсници.

126
 НЯМА НИЩО, КОЕТО ДА СМИРЯВА ПОВЕЧЕ ИЛИ ДА ПРЕДИЗ-
ВИКВА ПО-ГОЛЯМО СТРАХОПОЧИТАНИЕ КАТО ТОВА, ДА НАБ-
ЛЮДАВАШ ВЪРШИТБАТА... ПОНЕ ЗА ТЕЗИ, КОИТО ОЦЕЛЯВАТ
СЛЕД НЕЯ.

НАРЪЧНИК ПО ДРАКОНОЛОГИЯ
ОТ ПРОФЕСОР КЕЙОРИ

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
Вършитбата винаги е на първи октомври.
Понеделник, вторник, неделя – няма значение кой ден от седмицата е. На първи ок-
томври кадетите от първи курс в Квадранта на ездачите влизат в гористата долина с
форма на купа на югозапад от цитаделата и се молят да излязат живи.
Няма да умра днес.
Тази сутрин не си правя труда да закуся и съжалявам Ридък, който в момента изп-
разва стомаха си до едно дърво отдясно.
На гърба на Рианон виси меч и ножницата се удря в гръбнака ѝ, докато тя подскача
и протяга ръце на гърдите си една след друга.
– Не забравяйте да слушате тук – казва професор Кейори, застанал пред нас, сто че-
тиресет и седемте първокурсници, и се потупва по гърдите. – Ако някой дракон вече ви
е избрал, ще ви повика. – Отново се удря по гърдите. – Затова внимавайте не само за
обкръжението си, а и за чувствата си и ги следвайте. – Прави гримаса. – И ако предчув-
ствията ви подсказват да тръгнете в обратна посока... пак ги послушайте.
– Кого искаш? – пита тихо Рианон.
– Не знам. – Поклащам глава, но не мога да се отърся от чувството на абсолютен
провал, което се е загнездило в гърдите ми. На този етап Мира вече знаеше, че иска да
потърси Тайн.
– Нали запомни картите? – пита Рианон и вдига вежди. – Така че знаеш кои дракони
ни чакат?
– Да. Просто не се чувствам свързана с никого от тях. – Което пак е по-добре, откол-
кото да се чувствам свързана с дракон, на когото друг ездач вече е хвърлил око. Нямам
никакво желание днес да се сражавам до смърт. – Дейн се опита да ме насочи към кафяв.
– Дейн загуби правото си на глас, когато се опита да те убеди да се махнеш – възра-
зява тя.
В думите ѝ има голяма доза истина. През двата дни от Дебюта насам съм говорила с
него само веднъж, а той се опита да ме убеди да се махна още преди да са минали пет
минути. Тази сутрин видяхме само професори, но знам, че ездачите от втори и трети
курс са разпръснати в долината, за да наблюдават.
– А ти?
Тя се усмихва широко.
– Мисля си за зеления. Онзи, който застана по-близо до мен, когато се приближиха
до теб да си пообщувате задушевно.

127
 – Ами, не те изяде. Изглежда обещаващо. – Усмихвам се въпреки страха, който пул-
сира във вените ми.
– И аз така мисля. – Тя ме хваща подръка и аз отново се съсредоточавам върху думите
на професор Кейори.
– Ако се приближите на групи, е по-вероятно да ви изпепелят, отколкото да ви об-
вържат – спори той с някого близо до центъра на долината. – Писарите си водят статис-
тики. По-добре ще е да сте сами.
– А ако не ни изберат до вечеря? – пита един мъж с къса брада от лявата ми страна.
Поглеждам покрай него и виждам как Джак Барлоу прокарва пръст по врата си и ме
гледа. Колко оригинално! После Орън и Тайнън застават от двете му страни.
Толкова за лоялността към отряда. Днес сме всяка коза за свой крак.
– Ако не ви изберат, докато се стъмни, има проблем – отговаря професор Кейори и
краищата на дебелия му мустак се подвиват надолу. – Някой от професорите или вис-
шите военни ще ви доведат, така че не се предавайте и не мислете, че сме ви забра-
вили. – Той поглежда джобния си часовник. – Не забравяйте да се разпръснете и да из-
ползвате всеки сантиметър от тази долина. Часът е девет, което означава, че трябва да
долетят всеки момент. Единственото друго нещо, което имам да ви кажа, е: „Късмет.“ –
Той кимва и плъзва поглед над тълпата толкова напрегнато, та знам, че ще може да
пресъздаде този момент в проекция.
А после си тръгва, качва се по хълма от дясната ни страна и изчезва сред дърветата.
Умът ми кипи. Време е. Или ще изляза от тази гора като ездачка... или навярно
изобщо няма да изляза.
– Внимавай. – Рианон ме придърпва към себе си и ме прегръща. Плитките ѝ се люш-
ват над рамото ми, когато ме стисва по-здраво.
– И ти. – Отвръщам на прегръдката ѝ и веднага след това ме сграбчва друг чифт ръце.
– Не умирай! – заповядва Ридък.
Това е единствената ни цел, когато остатъкът от нашия отряд се разделя и всеки
тръгва в своя посока, сякаш някакво центробежно движение ни е запратило в различни
посоки, сякаш сме оставени на милостта на въртящо се колело.
Ако се съди по посоката на слънцето, са минали поне няколко часа, откакто драко-
ните прелетяха над нас и кацнаха с шум, който приличаше на гръмотевица, а земята се
разтресе.
Досега видях двама зелени, един кафяв, четирима оранжеви и...
Сърцето ми подскача, а краката ми замръзват на земята, когато един червен излиза в
полезрението му. Главата му стига до короните на огромните дървета.
Това не е моят дракон. Не съм сигурна откъде знам, но е факт.
Затаявам дъх и се опитвам да не издавам звук, докато той завърта глава надясно и
наляво. Навеждам глава и забивам поглед в Земята.
През последния един час виждам как дракони се издигат във въздуха с кадет – сега
вече ездач – на гърба си, но видях и не една и две струйки дим и нямам желание да се
превърна в една от тях.
Драконът изпуфтява и продължава по пътя си. Сопоопашката се стрелва нагоре и се
закача в един от по-ниските клони. Клонът пада на земята с оглушителен трясък и аз
вдигам глава едва след като стъпките заглъхват.
Вече съм видяла дракони от всички цветове, но нито един от тях не ми е проговорил,
нито съм почувствала усещането за връзка, което се очаква да изпитаме.

128
 Стомахът ми се свива. Ами ако съм от кадетите, орисани никога да не станат ездачи?
Такъв, който отново и отново започва първата година, докато накрая нещо става при-
чина да ме запишат в списъка на мъртвите? Нима всичко е било напразно?
Тази мисъл е прекалено тежка, за да я понеса.
Може би ако мога просто да видя долината, ще изпитам усещане като това, за което
говореше професор Кейори.
Виждам най-близкото дърво, на което мога да се покатеря, и се хващам за работа.
Изкачвам клон след клон. От ръцете ми се излъчва болка, но аз не ѝ позволявам да ме
разсее. Превръзките, които все още обвиват дланите ми, се закачат в кората... Виж, това
е досада, която ме кара да спирам през половин метър и да издърпвам обратно плата.
Сигурна съм, че по-високите клони няма да издържат тежестта ми, затова на три чет-
върти от върха се спирам и оглеждам близката местност.
Отляво има няколко зелени – виждат се съвсем ясно, защото изпъкват на есенните
цветове на гората. Странно, но това е единственият сезон, през който оранжевите, ка-
фявите и червените имат най-голям шанс да се слеят с околността. Наблюдавам дърве-
тата за движение и зървам още двама точно на юг, но не усещам никакво теглене, ни-
каква непреодолима нужда да се запътя в тази посока, което навярно означава, че и нито
един от тях не е моят.
Залива ме вълна на смущаващо силно облекчение, когато преброявам поне половин
дузина първокурсници, които бродят безцелно. Не бива да съм толкова щастлива, че и
те не са открили драконите си, но поне не съм единствената, а това ми вдъхва надежда.
На север има поляна и очите ми се присвиват, защото там нещо улавя слънцето, проб-
лясва като огледало.
„Или като златен дракон.“
Изглежда, малкият пероопаш е още там, за да задоволи любопитството си. Но оче-
видно няма да намеря дракона си качен на някое дърво, затова слизам внимателно и
колкото може по-тихо. Краката ми стъпват на земята точно преди да се приближат гла-
совете и аз се сгушвам до дънера, за да им попреча да ме видят.
Не се очаква да вървим в групи.
– Казвам ти, мисля, че го видях да върви насам – обажда се самонадеян глас, който
разпознавам веднага: Тайнън.
– Надявам се, че си прав, защото, ако сме изминали целия този път, без да намерим
нищо, ще те намушкам.
Стомахът ми се свива. Джак. Никой друг глас не ми оказва такова физическо въз-
действие, дори този на Зейдън.
– Сигурен ли си, че не трябва да търсим свои дракони, вместо да погваме изрода?
Гласът ми се струва леко познат, но все пак се навеждам от скривалището си, за да
се уверя. Да, Орън.
Стрелвам се обратно зад прикритието на дървото, докато тримата минават покрай
мен, въоръжени със смъртоносни мечове. Аз нося девет ками, прибрани на различни
места до тялото ми, така че не съм невъоръжена, но се чувствам в трагично неравнопос-
тавена позиция, защото не мога да размахвам ефективно меч. Просто са прекалено
тежки.
Един момент... какво казаха, че правят? Погват?
– Нашите дракони няма да обвържат други ездачи! – тросва се Джак. – Ще ни чакат.
Трябва да го направим. Този мършавият ще убие някого. Трябва да го отстраним.

129
 В стомаха ми се надига гадене, а ноктите ми се забиват в дланите. Ще се опитат да
убият малкия златен дракон.
– Ако ни хванат, свършено е с нас – отбелязва Орън.
Слабо казано! Не мога да си представя, че драконите ще приемат благосклонно
убийството на един от своите, но те май са съсредоточени върху отстраняването на сла-
бите звена от нашия вид; не се иска много въображение, за да си представя, че правят
същото и със своя.
– Тогава по-добре да мълчиш, за да не ни чуят – възразява Тайнън и гласът му се
повишава в онзи подигравателен тон, от който ми се приисква да го ударя в лицето.
– Така е най-добре – настоява Джак и снишава глас. – Той не става да ядене, доказан
изрод е, а знаете, че пероопашите са безполезни в битка. Отказват да се сражават.
Гласът му заглъхва, докато се отдалечават на север.
Към поляната.
– Мамка му! – измърморвам под нос, макар че подлеците отдавна са се отдалечили
толкова, че не могат да ме чуят. Никой не Знае нищо за пероопашите, така че не знам
откъде Джак черпи информацията си, но в момента нямам време да мисля за предполо-
женията му.
Няма как да се свържа с професор Кейори, а не съм видяла дори следа, че ни наблю-
дават по-старши ездачи, така че не мога да разчитам на тях да спрат тази лудост. Злат-
ният дракон може би е способен да издишва огън, но какво ще стане, ако не е?
Има някакъв шанс да не го намерят, но... Проклятие, дори аз не си вярвам! Те вървят
във вярната посока, а този дракон свети като фар. Непременно ще го намерят.
Раменете ми се смъкват и аз въздъхвам към небето и издишвам раздразнено.
Не мога просто да стоя тук, без да направя нещо.
„Можеш да стигнеш първа там и да го предупредиш.“
Планът е солиден и е далеч за предпочитане пред втория вариант, при който ще съм
принудена да се сражавам с трима въоръжени мъже, които общо тежат поне сто кила
повече от мен.
Като внимавам да стъпвам безшумно, хуквам през гората под малко по-различен ъгъл
от малката банда на Джак и се благодаря, че израснах с игри на криеница с Дейн сред
дърветата. Уверено мога да заявя, че тук имам огромен опит.
Те имат начална преднина, а поляната е по-близо, отколкото мислех, затова увелича-
вам скоростта. Погледът ми се стрелка между покритата с листа пътека, която съм изб-
рала, и пътя, по който мисля... не, по който знам, че се движат наляво. Виждам едрите
им силуети в далечината.
Нещо изпуква и земята под мен пропада, а после се стрелва към лицето ми. Разпервам
ръце, за да се предпазя, преди да съм се забила в земята. Прехапвам долната си устна,
за да не извикам, защото в глезена ми избухва агония. Пукането не вещае нищо хубаво.
Никога.
Поглеждам назад и изругавам скрития под листата паднал клон, който току-що съ-
сипа глезена ми. Проклятие!
„Блокирай болката. Блокирай я.“ Но никакъв ментален трик не може да попречи на
агонията да преобърне стомаха ми. Надигам се на колене и ставам внимателно, като
пренасям тежестта си на левия гледен.
Не мога да направя нищо освен да изкуцукам по последните няколко метра до поля-
ната, без да спирам да скърцам със дъби. Удовлетворението, че съм изпреварила Джак
и съм стигнала първа, почти успява да ме накара да се усмихне.

130
 Поляната може да побере десет дракони и по края ѝ има няколко големи дървета, но
златният дракон стои сам в центъра, сякаш се опитва да получи загар. Точно толкова
красив е, колкото си спомням, но ако не може да издишва огън, е неподвижна мишена.
– Трябва да се махнеш оттук! – изсъсквам от прикритието на дърветата. Знам, че
трябва да е способен да ме чуе. – Те ще те убият, ако не се махнеш!
Той извръща глава към мен и я накланя под ъгъл, от който ме заболява вратът, като
го гледам.
– Да! – прошепвам. – Ти! Златният!
Той примигва със златистите си очи и мята опашка.
„Ти майтап ли си правиш?“
– Тръгвай! Бягай! Лети! – Махвам му да изчезва, а после си спомням, че говоря на
проклет дракон, който може да ме разкъса с нокти, и отпускам ръцете си. Ситуацията
не се развива никак добре. Точно обратното!
Дърветата на юг изшумоляват и Джак излиза на поляната. Мечът му се люшка в дяс-
ната ръка. Една стъпка по-късно Орън и Тайнън застават от двете му страни с извадени
мечове.
– Проклятие! – измърморвам и гърдите ми се свиват. Ситуацията се развива направо
ужасно.
Златният дракон обръща глава към тях и от гърдите му се изтръгва ниско ръмжене.
– Ще бъде безболезнено – обещава Джак, сякаш това прави убийството приемливо.
– Изгори ги! – полупрошепвам-полуизкрещявам аз. Сърцето ми тупти оглушително,
докато тримата се приближават.
Но драконът не ги изгаря и по някакъв начин съм сигурна до мозъка на костите си,
че не може. Като изключим зъбите му, той е напълно беззащитен срещу трима обучени
воини.
Ще умре, защото е по-малък, по-слаб от другите дракони... също като мен. Гърлото
ми се свива.
Драконът отстъпва назад, оголва зъби и ръмженето му става по-високо.
Стомахът ми се свива. Отново изпитвам същото чувство, както на Парапета – че как-
вото и да направя сега, излагам живота си на огромна опасност.
И все пак ще го направя, защото това е грешно.
– Не можете!
Правя първата си стъпка във високата до пищяла ми трева и Джак насочва внимани-
ето си към мен. Глезенът ми си има свой сърдечен ритъм и агонията се стрелва нагоре
по гръбнака ми. Зъбите ми започват да тракат, когато се насилвам да стъпя на смазаната
си става, за да не видят, че куцам. Не бива да разбират, че съм пострадала, иначе ще
нападнат по-бързо.
Ако са един по един, имам шанс да ги задържа достатъчно дълго, за да може драконът
да избяга, но заедно...
„Не мисли за това.“
– О, вижте! – ухилва се Джак и посочва с меча към мен. – Можем да отстраним и
двете слаби брънки едновременно! – Поглежда към приятелите си, засмива се и така
забавя приближаването им.
С всяка стъпка усещам все по-силна болка, но успявам да стигна до средата на поля-
ната и заставам между групата на Джак и Златния дракон.
– Отдавна чакам този момент, Соренгейл. – Джак бавно тръгва напред.

131
 – Ако можеш да летиш, сега е моментът! – изкрещявам пред рамо към малкия дракон
и измъквам две ками от каниите на ребрата си.
Драконът изпуфтява. Колко полезно!
– Не можете да убиете дракон – опитвам се да убедя триото, клатя глава и усещам
как страхът изпълва вените ми с адреналин.
– Можем, и още как! – свива рамене Джак, но Орън изглежда малко несигурен, затова
приковавам поглед върху него, докато тримата леко се разделят на три-четири метра от
мен и застават в идеална формация да атака.
– Не можеш! – обръщам се направо към Орън. – Това противоречи на всичко, в което
вярваме!
Той потръпва. Джак не.
– Да оставим нещо толкова слабо, така неспособно да се бие, да живее противоречи
на нашите вярвания! – изкрещява Джак. Знам, че няма предвид само дракона.
– Тогава трябва да минете пред мен. – Сърцето ми тупти в ребрата. Вдигам камите
си, мятам една във въздуха, хващам я да върха, за да съм готова да я хвърля, и преценя-
вам разстоянието, което ме разделя от нападателите ми.
– Това не го смятам да проблем! – изръмжава Джак.
Всички вдигат мечовете си и аз си поемам дълбоко дъх и се подготвям да битка. Това
не е тепихът. Няма инструктори. Няма предаване. Няма нищо, което да им попречи да
ме довършат... да ни довършат.
– Настоятелно препоръчвам да преосмислите действията си – обажда се един глас –
неговият глас – от другия край на полето вдясно от мен.
Скалпът ми настръхва. Всички обръщаме глава нататък.
Зейдън се е облегнал на дървото, скръстил ръце на гърдите си, а зад него, вперила в
нас присвити златни очи и оголила зъби, е Сагейл, неговият ужасяващ тъмносин камо-
опаш.

132
ПРЕЗ ШЕСТТЕ ВЕКА ДОКУМЕНТИРАНА ИСТОРИЯ НА ДРАКОНИ
И ЕЗДАЧИ СА ИЗВЕСТНИ СТОТИЦИ СЛУЧАИ, В КОИТО ДРАКО-
НЪТ ПРОСТО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ВЪЗСТАНОВИ ЕМОЦИОНАЛНО
ОТ ЗАГУБАТА НА ЕЗДАЧА, С КОГОТО Е СВЪРЗАН.
ТОВА СЕ СЛУЧВА, КОГАТО ВРЪЗКАТА Е ОСОБЕНО СИЛНА И В
ТРИ ДОКУМЕНТИРАНИ САУЧАЯ ДОРИ Е ПРИЧИНИЛО ПРЕЖ-
ДЕВРЕМЕННАТА СМЪРТ НА ДРАКОНА.

НЕРЕДАКТИРАНА ИСТОРИЯ НА НАВАРА

ОТ ПОЛКОВНИК ЛУИС МАРКЪМ

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТ
Зейдън. За първи път гледката на лицето му ме изпълва с надежда. Той няма да го
допусне. Мен може и да ме мрази, но е командир на крило. Не може просто да ги гледа
как убиват дракон.
Но знам правилата може би по-добре от всеки друг в този квадрант.
„Няма друг избор.“ В гърлото ми се надига жлъчка и аз накланям глава, за да потуша
паренето. Няма значение какво иска Зейдън – а това по принцип е спорен въпрос. Той
може само да наблюдава, но не и да се намесва.
Ще си имам зрител за смъртта си. фантастично!
Дотук с надеждата.
– А ако не искаме да „преосмислим действията си“? – изкрещява Джак.
Зейдън поглежда към мен и мога да се закълна, че дори от толкова далеч виждам как
стиска зъби.
„Надеждата е нещо крехко и опасно. Тя открадва концентрацията ти и я насочва към
възможностите, вместо да я задържи там, където ѝ е мястото – върху вероятностите.“
Спомням си думите на Зейдън с тревожна яснота, откъсвам поглед от неговия и се със-
редоточавам върху трите вероятности пред мен.
– Не можеш да направиш нищо, нали? Командире на крило? – изревава Джак.
Изглежда, че и той знае правилата.
– Аз не съм този, за когото трябва да се притесняваш днес – отговаря Зейдън, а Са-
гейл накланя глава и когато поглеждам към нея, виждам в очите ѝ само заплаха.
– Наистина ли ще го направиш? – обръщам се към Тайнън. – Ще нападнеш човек от
своя отряд?
– Днес отрядите не значат нищо! – кипи той от гняв и устните му се извиват в зло-
веща, заплашителна усмивка.
– Значи казваш „не“ на летенето? – подхвърлям отново през рамо и златният дракон
тихо изпуфтява в гърлото си вместо отговор. – Чудесно. Ами, ако можеш да ми помог-
неш с тези нокти, много ще го оценя.
Той изпуфтява два пъти и аз поглеждам надолу към ноктите му.
По-точно към... лапите му.
– Проклятие! Нямаш нокти?
133
 Извръщам се обратно към тримата мъже точно когато Джак надава боен вик и хуква
към мен. Не се поколебавам. Хвърлям камата си през бързо намаляващото разстояние
помежду ни и тя се забива точно там, където трябва – в дясното му рамо. Той пада на
колене и отново изревава, този път от болка. Изпуска меча.
Добре.
Но Орън и Тайнън са ме връхлетели по същото време и са почти до мен. Хвърлям
втората кама към Тайнън и го улучвам в бедрото. Забавям го, но не го спирам.
Орън замахва към врата ми и аз се навеждам, измъквам още едно острие и го разряз-
вам по дължината на ребрата, както при схватката ни. Глезенът не ми позволява да ри-
там или дори да нанеса свестен удар, така че всичко зависи от камите ми.
Орън се съвзема бързо, завърта се с меча, улучва ме в корема с чист удар, който щеше
да ме изкорми, ако не беше бронята на Мира. Вместо това острието се плъзва по люс-
пите и отскача от мен.
– Какво става? – Очите на Орън се разширяват.
– Тя ми съсипа рамото! – извиква Джак, изправя се на крака, олюлявайки се, и отв-
лича вниманието на другите. – Не мога да го помръдна! – Хваща ставата и аз се усмих-
вам широко.
– Това е предимството да имаш слаби стави – казвам и изваждам още една кама. –
Знаеш точно къде да удариш.
– Убийте я! – заповядва Джак. Все още се държи за рамото. Отстъпва няколко крачки
назад, обръща се, хуква в обратната посока и съвсем скоро изчезва зад дърветата.
Шибан страхливец!
Тайнън се опитва да ме промуши с меча си, но аз се завъртам настрана и му се изп-
лъзвам. Нажежена до бяло болка за миг ми пречи да виждам. А после се завъртам об-
ратно, забивам камата си в хълбока му, пак се завъртам и пъхвам лакътя си нагоре, под
брадичката на Орън, докато той ме напада с вдигната глава.
– Ти, шибана кучко! – изкрещява Тайнън и притиска длан към хълбока, от който капе
кръв.
– Колко оригинална... – възползвам се от замаяното изражение на Орън и му нанасям
рана в хълбока – ...обида!
Това движение си има цена и от гърлото ми се изтръгва вик, когато мечът на Тайнън
се забива в дясната ми предмишница, успоредно на костта.
Бронята не му позволява да проникне в ребрата ми, но знам, че утре ще имам ужасна
синина. Изтръгвам се. Кръвта потича буйно веднага щом се откъсвам от меча.
– Зад теб! – изкрещява Зейдън.
Завъртам се и виждам, че Орън е вдигнал високо меча си, готов да отдели главата от
раменете ми, но златният дракон изтраква със зъби и Орън се дръпва настрана с изпъл-
нени с ужас очи, сякаш едва сега е осъзнал, че създанието има зъби.
Правя крачка настрана и стоварвам дръжката на острието си върху основата на че-
репа му.
Той се свлича в безсъзнание, но аз не чакам да го видя как пада. Вместо това се об-
ръщам към Тайнън, който държи в готовност окървавения си меч.
– Не можеш да се намесваш! – изкрещява той на Зейдън, но аз не смея да откъсна очи
от противника си за толкова дълго време, че да видя как реагира командирът на крило.
– Не, но мога да говоря! – отвръща рязко Зейдън.

134
 Очевидно е на моя страна, което ме обърква безкрайно, тъй като съм сигурна, че най-
съкровеното му желание е да ме види мъртва. Но може би защитава не моя живот, а този
на златния дракон.
Дръзвам да хвърля бърз поглед. Да, Сагейл изглежда вбесена. Главата ѝ се раздвижва
вълнообразно – очевиден признак на раздразнение, – а присвитите ѝ златисти очи са
вперени в Тайнън, който сега се опитва да ме заобиколи, сякаш сме на тепиха. Аз обаче
няма да го оставя да застане между мен и малкия златен дракон.
– Ръката ти е раздробена, Соренгейл! – изсъсква Тайнън с пребледняло, потно лице.
– Аз съм свикнала да правя нещата въпреки болката, гадняр такъв. Ти свикнал ли
си? – Вдигам камата в дясната си ръка, за да докажа, че мога въпреки кръвта, която тече
по ръката ми, капе от върха на острието ми и напоява превръзката върху дланта ми.
Погледът ми се спуска многозначително към хълбока на Тайнън. – Знам точно къде те
разрязах. Ако скоро не отидеш при лечител, кръвта ти ще изтече от вътрешен кръвоиз-
лив.
Лицето му се разкривява от ярост и той понечва да нанесе удар.
Опитвам се да хвърля ножа си към него, но той се изплъзва от подгизналата ми от
кръв ръка и тупва на тревата на около метър от мен.
Разбирам, че сега вече цялата ми демонстративна смелост няма да стигне да ме спаси.
Ръката ми е раздробена. Кракът ми е раздробен. Но поне накарах Джак Барлоу да
избяга, преди да умра.
Като за предсмъртна мисъл, не е лошо.
Точно когато Тайнън посяга да хване меча си с две ръце, за да ме убие, зървам ня-
какво движение от дясната си страна. Зейдън. И майната им на правилата, той пристъпва
напред, сякаш смята да попречи на Тайнън да ме убие.
Едва успявам да почувствам изненада, че Зейдън би ме спасил по каквато и да било
причина, когато в гърба ми се забива силен вятър и аз залитам напред на смазания си
глезен, отмятам ръце пред себе си, за да запазя равновесие, и се Намръщвам на болката,
която се стрелва през тях.
Тайнън остава с отворена уста и залита назад. Главата му се отмята толкова силно,
че става почти перпендикулярна на торса му. Някаква сянка обгръща и двама ни, докато
той продължава да се отдръпва.
Задъхана, с дробове, които горят за въздух, се осмелявам да погледна през рамо, за
да видя защо Тайнън отстъпва.
И сърцето ми се качва в гърлото.
Зад мен, сгушил златния под огромно, покрито с белези черно крило, стои най-голе-
мият дракон, който съм виждала в живота си – необвързаният черен дракон, който про-
фесор Кейори ни показа в часа си. Аз не стигам дори до глезена му.
В гърдите му се надига ръмжене и раздвижва земята около мен, докато той навежда
огромната си глава и оголва зъби, от които капе слюнка.
Облъхва ме с горещия си дъх и през всяка клетка на тялото ми преминава страх.
– Отдръпни се, Сребърна – заповядва дълбок, пресипнал, определено мъжки глас.
Примигвам. Момент! Какво? Той проговори ли ми?
– Да. Ти. Мръдни се.
Тонът му не оставя място за спор и аз изкуцуквам настрана и почти се спъвам в без-
чувственото тяло на Орън, докато Тайнън хуква с крясъци към дърветата.

135
 Черният дракон присвива очи, поглежда към Тайнън и отваря широко уста за миг,
после изстрелва през полето огън – непоносима горещина, която минава покрай бузата
ми и изпепелява всичко по пътя си... включително Тайнън.
От двете страни на почернялата пътека изпращяват пламъци и аз бавно се обръщам
с лице към дракона, като се питам аз ли съм следващата.
Гигантските му златисти очи ме изучават, но аз не отстъпвам. Вдигам глава.
– Трябва да довършиш врага в краката си.
Веждите ми се стрелват нагоре. Устата му не помръдна. Проговори ми, но... устата
му не помръдна. Проклятие! Той е в главата ми.
– Не мога да убия човек в безсъзнание. – Поклащам глава, макар че не съм сигурна
дали от протест срещу предложението му, или Заради цялостното си объркване.
– Той щеше да те убие, ако беше на твое място.
Поглеждам надолу към Орън, който все още лежи безчувствен в тревата до краката
ми. Не мога да възразя, защото това наблюдение отговаря на истината.
– Ами, това показва какъв е неговият характер. Не моят.
В отговор драконът само примигва и аз не мога да разбера дали това е хубаво, или
не.
С крайчеца на окото си виждам проблясък на синьо, а въздухът изсвистява, когато
Зейдън и Сагейл отлитат и ме оставят тук с огромния черен дракон и малкия златен.
Дотук с мимолетната Загриженост на Зейдън за живота ми.
Драконът издува грамадните си ноздри.
– Кървиш. Спри.
Ръката ми.
– Не е толкова просто, когато са те пронизали с... – Отново поклащам глава. Наистина
ли споря с дракон? Мамка му, всичко това е толкова нереално. – Знаеш ли какво? Чу-
десна идея. – Успявам да откъсна това, което е останало от десния ръкав на ризата ми,
и го увивам около раната, като държа единия край на плата със зъби и стягам силно
превръзката, за да приложа натиск и да забавя кървенето. – Ето. Така по-добре ли е?
– Ще свърши работа. – Той ме поглежда и накланя глава. – И дланите ти са превър-
зани. Често ли кървиш?
– Старая се да не е често.
Той се подсмихва.
– Да вървим, Вайълет Соренгейл. – Вдига глава и златният дракон надниква изпод
крилото му.
– Откъде знаеш името ми? – ахвам аз и го зяпвам.
– И като си помисля, че почти бях забравил колко са бъбриви хората... – Той въз-
дъхва и дъхът му разтриса дърветата. – Качвай се на гърба ми.
О... Еха! Той избира... мен.
– Да се кача на гърба ти ли? – повтарям като някакъв проклет папагал. – Ти виждал
ли си се? Имаш ли представа колко си грамаден? – За да стигна там горе, ще ми трябва
проклета стълба.
Той ме измерва с поглед, който мога да опиша само като раздразнен.
– Никой не може да живее цял век, без да е наясно колко пространство заема. А сега
се качвай.
Златният дракон излиза изпод заслона на крилото на големия. В сравнение с великана
пред мен е съвсем мъничък и очевидно е напълно беззащитен с изключение на тези зъби,
като игриво кутре.

136
 – Не мога просто да го оставя – казвам аз. – Ами ако Орън се събуди или Джак се
върне?
Черният дракон изпуфтява.
Златният се навежда, свива и отпуска крака, след което се изстрелва в небето и от-
лита, като докосва короните на дърветата. Слънцето се отразява в златните му крила.
Все пак може да лети. Нямаше да е зле да го бях разбрала преди двайсет минути.
– Качвай. ..се – изръмжава черният дракон и разтърсва земята и дърветата в края на
полето.
– Няма да ме искаш – възразявам. – Аз съм...
– Няма да повтарям.
Ясно.
Страхът ме сграбчва за гърлото като юмрук и аз закуцуквам до крака му. Това изобщо
не е като да се катериш по дърво. Тук няма къде да се хванеш, няма лесна пътека – само
поредица корави като камък люспи, които не дават възможност на крака ми да се Зак-
репи. Глезенът и ръката ми също не ми помагат. Проклятие, как ще стигна там горе?
Вдигам лявата си ръка и си поемам дъх, преди да я поставя върху предния му крак.
Люспите са по-големи и по-дебели от ръката ми, учудващо топли на допир. Застъпват
се с тези над тях в сложна шарка, която не оставя празно пространство за хващане.
– Нали си ездачка?
– В момента не е много сигурно. – Сърцето ми тупти с гръмотевична сила. Дали ще
ме изпече жива, задето съм толкова бавна?
От гърдите му се разнася ниско, раздразнено ръмжене, след което той ме стъписва,
като се протяга и превръща предния си крак в рампа. Драконите никога не се унижават
пред никого, а ето че той се покланя, за да ми е по-лесно да се покатеря. Изкачването е
стръмно, но възможно.
Без да се поколебая, запълзявам нагоре на четири крака, за да разпределя тежестта
си, да балансирам теглото си и да пощадя глезена си, но напрягам ръката си толкова
много, че когато се покатервам на рамото му и стигам до гърба му, избягвайки острите
шипове, покрили почти целия му врат като грива, вече не мога да си поема въздух.
Еха! Намирам се на гърба на дракон.
– Седни.
Виждам седлото – гладкото, люспесто откроено местенце точно пред крилата му, –
сядам и свивам колене, както ни е учил професор Кейори. После сграбчвам дебелите
бразди от люспи, които наричаме лък на седлото, там, където се срещат вратът и раме-
нете. Всичко у него е по-голямо от всеки модел, на който сме тренирали. Конструкцията
на тялото ми не е подходяща да ме задържи на никой дракон, камо ли толкова огромен.
Невъзможно е да остана на седлото. Това ще бъде първата и последната езда в живота
ми.
– Казвам, се Тернанах, син на Мюрткудин и Фиакланфюл, потомък на хитрия род
Дюбмадин. – Той се изправя в целия си ръст и очите ми се озовават на едно ниво с ко-
роните на дърветата край поляната. Стисвам го малко по-силно с бедрата си. – Но пред-
полагам, че няма да можеш да го запомниш, докато стигнем до полето, така че Терн
ще свърши работа до момента, в който неизбежно ще трябва да ти напомня.
Рязко си поемам дъх, но нямам време да запомня името му – историята му, – защото
той леко се навежда и ни изстрелва в небето.

137
 Мисля, че точно така се чувстват камъните, след като ги изхвърли катапултът, с изк-
лючение на това, че ми трябва всеки грам сила, за да се задържа на този конкретен ка-
мък.
– Еха!
Земята пропада под нас, а ние се реем в небето. Въздухът отстъпва пред огромните
криле на Терн и ние се понасяме нагоре.
Тялото ми се надига от гърба на дракона и аз се вкопчвам с пръсти в опит да не загубя
опора, но този вятър, този ъгъл ми идват прекалено много и хватката ми се разколебава.
Ръцете ми се хлъзват.
– Мамка му!
В отчаян опит да се хвана прокарвам пръсти по гърба на Терн, докато се хлъзгам
покрай крилата му и бързо се приближавам до острите люспи на неговата боздуганоо-
пашка.
– Не, не, НЕ!
Той се накланя наляво и всяка останала надежда да се задържа пропада заедно с мен.
Падам, без да мога да се спра.

138
 ТОВА, ЧЕ СИ ОСТАНАЛА ЖИВА СЛЕД ВЪРШИТБАТА,
НЕ ОЗНАЧАВА, ЧЕ ЩЕ ОЦЕЛЕЕШ ПРИ ПЪТЯ ДО ЛЕТАТЕЛНОТО
ПОЛЕ. ТОВА, ЧЕ СИ ИЗБРАНА, НЕ Е ЕДИНСТВЕНИЯТ ТЕСТ,
И АКО НЕ МОЖЕШ ДА ОСТАНЕШ НА СЕДЛОТО,
ЩЕ ПОЛЕТИШ ПРАВО КЪМ ЗЕМЯТА.

КНИГА НА БРЕНАН,
СТРАНИЦА ПЕТДЕСЕТА

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
От ужас гърлото ми се свива, а сърцето ми спира да бие. Въздухът свисти покрай мен,
докато се нося към планинския терен долу, а слънцето блести по люспите на златния
дракон далеч под мен.
Ще умра. Това е единственият възможен изход.
Две менгемета ме хващат за ребрата и раменете, спират падането ми и тялото ми се
люшва като от камшичен удар, когато нещо ме изправя.
– Караш ни да изглеждаме зле. Престани.
Терн ме държи в лапите си. Той ме е... хванал, вместо да ме сметне за недостойна и
да ме остави да падна долу и да се убия.
– Не е лесно да остана на гърба ти, докато се правиш на акробат! – изкрещявам аз.
Той поглежда надолу към мен и мога да се закълна, че ръбът над окото му се извива.
– Това е един най-прост полет, а не акробатика.
– Нищо, свързано с теб, не е просто! – Обвивам ръце около кокалчетата на лапите
му и забелязвам, че острите му нокти са отпуснати от двете страни на тялото ми, така
че са съвсем безвредни. Той е огромен, но много внимателен. Продължаваме да летим
над планината.
„Той е един от най-смъртоносните дракони в цяла Навара.“ Така каза професор Ке-
йори на урока. И какво друго? Единственият необвързан черен дракон не се беше съг-
ласил да се обвърже тази година. Никой дори не го беше виждал от пет години. Ездачът
му беше загинал в тиришкия бунт.
Терн ме мята нагоре, след което ме пуска, аз политам високо над него и размахвам
ръце и крака. Стомахът ми се свива от височината, на която ме е метнал, а после започ-
вам да падам. Секунда, две... а след това Терн се втурва нагоре и ме хваща на гърба си
между крилата.
– Сега отивай па седлото и този път наистина се дръж, иначе никой няма да по-
вярва, че съм те избрал! – изръмжава той.
– Аз още не мога да повярвам, че си ме избрал!
Почти съм готова да му кажа, че не е толкова лесно да се върна на седлото, колкото
намеква, но той полита водоравно, крилата му улавят въздуха, ритъмът му става по-
бавен и по-плавен и пресича съпротивата на вятъра. Запълзявам по гърба му сантиметър
по сантиметър, докато стигам до седлото и пак се намествам. Стисвам браздите му тол-
кова силно, че усещам спазми в ръцете.

139
 – Трябва да заякнеш в краката. Не си ли тренирала?
По гръбнака ми преминава тръпка на възмущение.
– Разбира се, че съм тренирала!
– Няма нужда да викаш. Чувам те чудесно. Мисля, че те чува цялата планина.
Всички дракони ли са вечно намусени? Или само моят?
Очите ми се разширяват. Имам... дракон. И не кой да е дракон. Имам Тернанах.
– Стисни по-силно с коленете. Едва те усещам там отзад.
– Опитвам се! – Притискам по-здраво колене към люспите му и мускулите на бедрата
ми се разтреперват, когато той се накланя наляво, този път по-внимателно. Ъгълът не е
толкова стръмен. Той описва широка арка, сменя посоката и ни понася обратно към
„Басгайът“. – Аз просто не съм... силна като другите ездачи.
– Знам точно коя и каква си, Вайълет Соренгейл.
Краката ми треперят, докато успявам да ги стегна. Мускулите замръзнат на място,
сякаш вързани с въжета, но не усещам никаква болка. Поглеждам през рамо и виждам
боздуганоопашката на, както ми се струва, километри зад нас.
Той го прави. Той ме държи на място.
В стомаха ми се загнездва чувство на вина. Трябваше да се съсредоточа повече върху
заякването на краката. Трябваше да отделя повече време на подготовката за това. Не е
честно той да хаби енергия, за да задържи ездачката си на седлото.
– Съжалявам. Просто не мислех, че ще стигна дотук.
В съзнанието ми отеква шумна въздишка.
– И аз не мислех, че ще стигна дотук, така че вече имаме нещо общо.
Сядам по-високо на седлото и поглеждам към пейзажа. Вятърът откъсва сълзи от
ъгълчетата на очите ми. Нищо чудно, че повечето ездачи предпочитат да носят очила.
Във въздуха има поне дузина дракони и всички те подлагат ездачите си на изпитания от
снишавания и завои. Червени, оранжеви, зелени, кафяви – небето е изпъстрено с цве-
тове.
Сърцето ми се свива, когато виждам как един ездач пада от гърба на червен мечоопаш
и за разлика от Терн, драконът не се снишава, за да хване първокурсника. Поглеждам
настрана, преди тялото да се стовари на земята.
„Не е някой, когото познаваш.“ Така си казвам. Рианон, Ридък, Трина, Сойър...
Всички те навярно са се обвързали, в безопасност са и вече чакат на летателното поле.
– Ще трябва да им устроим зрелище.
– Чудесно. – Идеята не ми се струва никак чудесна.
– Няма да паднеш. Аз няма да го допусна. – Връзките около краката ми се простират
и до ръцете ми и аз усещам пулсирането на невидима енергия.-Ще ми се довериш.
Това не е въпрос. Заповед е.
– Давай и да свършваме.
Не мога да помръдна краката си, пръстите си, дланите си, така че мога само да се
облегна назад и да се надявам, че ще се насладя на каквото мъчение се кани да ме под-
ложи.
Крилата му замахват мощно и ние се люшваме и се изстрелваме нагоре под, както ми
се струва, прав ъгъл. Стомахът ми си остава на по-ниската височина. Терн се издига над
снежните върхове и двамата оставаме там да частица от секундата, преди той да се за-
върти и да се стрелне обратно надолу под същия ужасяващ ъгъл.
Това е най-ужасяващият и все пак най-опияняващият момент от живота ми.
Докато Терн не се извива пак и не ни запраща в спирала.

140
 Тялото ми се усуква първо насам, а после натам, докато той прави завой след завой,
изважда ни от снишаването само за да се наклони толкова рядко, та мога да се закълна,
че земята и небето си разменят местата, след което повтаря процеса пак и пак, докато
на лицето ми се изписва усмивка от едното ухо до другото.
Няма друго такова нещо!
– Мисля, че показахме какво можем
Той ни подравнява, прави вираж надясно и започва изкачване над долината, която
води към каньона с тренировъчните полета. Слънцето скоро ще залезе зад върховете, но
има предостатъчно светлина, за да видя златния дракон пред нас и нагоре. Рее се там,
сякаш чака. Може и да не си е избрало ездач, но оживя, ще може да опита пак другата
година и само това има значение.
Или може би ще види, че ние, хората, все пак не сме толкова чудесни.
– Защо избра мен? – Трябва да знам, защото веднага щом кацнем, ще има въпроси.
– Защото я спаси. – Терн накланя глава към златния дракон, докато се приближа-
ваме, и той тръгва след нас. Скоростта ни се забавя.
– Но... – Поклащам глава. – Драконите ценят силата, хитростта и... яростта у ездачите
си.
Аз не съм нито едното, нито другото, нито третото.
– Моля те, продължавай. Разкажи ми още малко какво трябва да ценя. – Тонът му
е саркастичен. Минаваме над Ръкавицата и се изкачваме над тесния изход към трениро-
въчните полета.
Рязко си поемам дъх, когато виждам толкова много дракони – стотици, събрани по
скалистите ръбове на планинските склонове зад скамейките, издигнати миналата нощ.
Наблюдават. А в дъното на долината, покрай същата пътека, по която минах само преди
два дни, стоят две редици дракони с лице една към друга.
– Едните избраха ездачи от квадранта още преди години, а другите избраха днес –
казва ми Терн. – Ние сме седемдесет и първата свързана двойка, която влиза на по-
лето.
Майка ми със сигурност е там, на подиума пред скамейките, и може би ще ме удостои
с нещо повече от бегъл поглед, но вниманието ѝ ще е насочено преди всичко към се-
демдесетте или там някъде току-що свързани двойки.
Сред драконите се надига оглушителен ликуващ рев, когато влетяваме на полето.
Всички обръщат глави към нас и знам, че е от уважение към Терн. Както и това, че
драконите в самия център на полето се разделят и му правят място да кацне. Той пуска
въжетата, които ме държат на седлото, задържа се над тревата за няколко размаха на
крилата и аз виждам как златният дракон лети с всички сили, за да го настигне.
Каква ирония! Терн е най-прославеният дракон в Долината, а аз съм кадетът с най-
малки надежди в целия квадрант.
– Ти си най-умната от своя курс. Най-хитрата.
Ахвам от комплимента и бързо го подминавам. Обучена съм за писар, не за ездач.
– Ти яростно защити най-малката. А силата на смелостта е по-важна от физичес-
ката сила. Тъй като очевидно трябва да го разбереш, преди да кацнем.
Гърлото ми се свива от чувства във възел, който трябва да преглътна.
Проклятие! Не бях изрекла тези думи. Бях си ги помислила.
Той може да чете мислите ми.
– Виждаш ли? Най-умната от своя курс.
Дотук с уединението.

141
 – Никога вече няма да си сама.
– Това прилича повече на заплаха, отколкото на утеха – помислям си аз. Разбира се,
знам, че драконите поддържат мисловна връзка с ездачите си, но обхватът ѝ е доста
стряскащ.
В отговор Терн се подсмихва.
Златният дракон стига до нас. Крилата му се размахват два пъти по-бързо от тези на
Терн и ние кацаме в самия център на полето. Леко се разтърсвам от сблъсъка, но оставам
изправена на седлото и дори пускам браздите на лъка.
– Виж, мога да седя чудесно, когато не се движиш.
Терн свива криле и ме поглежда през рамо с изражение, подобно на завъртане на очи,
което май не съм виждала у който и да било дракон.
– Трябва да слезеш, преди да премисля избора си, и да кажеш на архивистката...
– Знам какво да направя. – Поемам си треперливо въздух. – Просто не мислех, че ще
остана жива достатъчно дълго, за да го направя.
Оглеждам двата си варианта за слизане и се премествам надясно, за да пощадя гле-
зена си за колкото може по-дълго. На летателното поле не допускат лечители – само
ездачи, но се надявам някой да се е сетил да донесе лечебен комплект, защото ще ми
трябват шевове и шина.
Плъзгам се по люспите на рамото на Терн и преди да мога да съжаля за височината,
от която трябва да скоча със съсипания си глезен, Терн леко се размърдва и протяга
предния си крак.
От склоновете се разнася звук, който прилича на мърморене... ако драконите изобщо
мърморят.
– Да, могат и да, в момента мърморят. Не им обръщай внимание. – Тонът му и този
път не оставя място за спор.
– Благодаря – прошепвам и се смъквам по дупе, сякаш Терн е някакъв буцест смър-
тоносен уред за детска игра, поемам силата на сблъсъка с левия си крак и падам на зе-
мята.
– Така се прави.
Не мога да спра усмивката на лицето си или радостта, от която очите ми започва да
парят, когато виждам другите първокурсници, застанали пред драконите си. Жива съм
и вече не съм кадет. „Сега съм ездачка.“
Първата стъпка боли ужасно, но се завъртам към малкия златен дракон, който се е
сгушил до Терн, наблюдава ме с блеснали очи и мята перната опашка.
– Радвам се, че си жива. – „Радвам се“ е много слабо казано. Аз съм възхитена, об-
лекчена, благодарна. – Но може би трябва да отлетиш следващия път, когато някой ти
предложи да се спасиш, а?
Тя примигва.
– Може би аз съм спасила теб. – В съзнанието ми гласът му е по-висок и по-сладък
от този на Терн.
Устните ми се разтварят, а мускулите на лицето ми се отпускат от стъписване.
– Никой ли не ти каза, че не трябва да говориш с други хора освен с ездача си? Не си
навличай неприятности, Златушке – прошепвам аз. – Доколкото чувам, драконите са
много стриктни относно това правило.
Тя просто сяда, прибира крилете си, поглежда ме и накланя глава под такъв невъзмо-
жен ъгъл, че едва не се разсмивам.

142
 – Богове! – възкликва ездачът на червения дракон от дясната ми страна и аз се обръ-
щам към него. Той е първокурсник от поделение Лапа в Четвърто крило, но не помня
името му. – Това ли е... – Той открито втренчва в Терн разширени от страх очи.
– Да – потвърждавам аз и се усмихвам по-широко. – Той е.
Глезенът ми пулсира, боли и изобщо сякаш ще се разпадне на прах всеки момент,
докато аз куцукам през широкото поле към малката формация точно пред мен. Зад гърба
ми вятърът от време на време се раздвижва, докато още дракони кацат, а ездачите им
слизат, за да запишат имената им, но това движение става все по-слабо и по-слабо, до-
като редицата се удължава все повече в обратна посока.
Спуска се мрак и поредица от магически светлини осветява тълпата на скамейките и
подиума. Точно по средата, над червенокосата от Парапета, която и днес води списъ-
ците, седи майка ми, облечена с военната си униформа, с всички нашивки и медали, да
не би някой да забрави коя точно е тя. Макар че на подиума има цял куп генерали, всеки
от които представлява своето крило, само един има повече медали от Лилит Соренгейл.
Мелгрен, командващият генерал на всички наварски сили, е приковал малките си лъ-
щящи очи в Терн и неприкрито го преценява. Вниманието му се измества към мен и аз
едва не потръпвам. В тези очи има само студена пресметливост.
Майка ми става, когато аз се приближавам до архивистката под подиума, която за-
писва свързаните двойки, преди да махне на следващия ездач да се приближи, за да за-
пази в тайна пълното име на дракона.
Професор Кейори скача от високата метър и осемдесет платформа от лявата ми
страна и зяпва Терн с отворена уста. Погледът му се плъзва по масивния черен дракон,
запаметявайки всеки детайл.
– Това наистина ли е... – започва комендант Панчек, застанал на ръба на подиума с
повече още десет други униформени висши офицери, до един със зяпнала уста.
– Не го казвай! – изсъсква майка ми, приковала очи в Терн, а не в мен. – Не и преди
да го каже тя.
Защото само ездачът и архивистът знаят пълното име на един дракон, а тя не е си-
гурна, че наистина съм негова. Точно това намеква. „Сякаш бих могла да отвлека
Терн.“ Гневът зашумява във вените ми, надвива болката, която пулсира през тялото ми
и аз се премествам напред в колоната, тача че пред мен има само още един ездач.
Майка ми ме принуди да постъпя в Квадранта на ездачите. Не я интересуваше дали
ще живея, или ще умра на парапета. Интересува я само как моите недостатъци може да
накърнят блестящата ѝ репутация или как моят дракон може да подпомогне амбици-
ята ѝ.
А сега се взира в дракона ми, без дори да си направи труда да погледне надолу и да
провери дали съм добре.
Майната ѝ!
Не съм очаквала друго, но все пак съм безкрайно разочарована.
Ездачът отпред свършва, отмества се от пътя и архивистката вдига глава и поглежда
с разширени очи към Терн, после свежда смаяния си поглед към моя и ми прави знак да
се приближа.
– Вайълет Соренгейл – казва тя и ме записва в Книгата с ездачи. – Радвам се да видя,
че си успяла. – Усмихва ми се бързо и несигурно. – За архивите, моля те да ми кажеш
името на дракона, който те е избрал.
Вдигам глава.
– Тернанах.

143
 – Трябва да поработиш върху произношението – избоботва гласът на Терн в главата
ми.
– Хей, поне си спомних – мисля аз в посока към него и се питам дали ще ме чуе от
другия край на полето.
– Поне не те оставих да паднеш и да умреш. – Звучи безкрайно отегчен, но опреде-
лено ме е чул.
Жената се усмихва широко, поклаща глава и записва името му.
– Не мога да повярвам, че се е обвързал. Вайълет, той е легенда! Отварям уста да се
съглася...
– Андарнаюрам. – Сладкият висок глас на златния дракон изпълва съзнанието ми. –
Андарна, за по-кратко.
Усещам как кръвта се отдръпва от лицето ми, а ръбовете на Зрението ми се разлюля-
ват, когато се завъртам на здравия си глезен и поглеждам към другия край на полето,
където златният дракон – Андарна – сега стои между предните крака на Терн.
– Моля?
– Вайълет, добре ли си? – пита червенокосата и всички около мен и над мен се на-
веждат към мен.
– Кажи ѝ – настоява златното.
– Терн. Какво да... – мисля към него.
– Кажи името ѝ на архивистката – повтаря Терн като ехо.
– Вайълет? – повтаря архивистката. – Трябва ли ти целител?
Извръщам се обратно към жената и прочиствам гърло.
– И Андарнаюрам – прошепвам.
Очите ѝ се разширяват.
– И двата дракона ли? – Изписква тя.
Кимвам.
Избухва шумна врява.

144
 МАКАР ЧЕ ПИШЕЩИЯТ ТЕЗИ РЕДОВЕ ОФИЦЕР СЕ СМЯТА ЗА
СПЕЦИАЛИСТ ПО ВСИЧКО СВЪРЗАНО С ДРАКОНИТЕ, ИМА
МНОГО НЕЩА, КОИТО НЕ ЗНАЕМ ЗА НАЧИНА, ПО КОЙТО ТЕ
СЕ САМОУПРАВЛЯВАТ. СЪЩЕСТВУВА ЯСНА ЙЕРАРХИЯ
МЕЖДУ НАЙ-МОГЪЩИТЕ, КАКТО И УВАЖЕНИЕ КЪМ ПО-СТА-
РИТЕ, НО ДОСЕГА ТАКА И НЕ МОЖАХ ДА РАЗБЕРА КАК СИ СЪЗ-
ДАВАТ ЗАКОН ИЛИ НА КОЙ ЕТАП ЕДИН ДРАКОН РЕШАВА ДА
ОБВЪРЖЕ САМО ЕДИН ЕЗДАЧ, ВМЕСТО ДА ПОДОБРИ ШАНСО-
ВЕТЕ СИ И ДА СЕ СПРЕ НА ДВАМА.

НАРЪЧНИК ПО ДРАКОНОЛОГИЯ
НА ПРОФЕСОР КЕЙОРИ

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
– В никакъв случай! – изкрещява една жена генерал толкова високо, че чувам гласа ѝ
чак в малкия лечителски пункт, организиран в края на скамейките за ездачите. Не е
нищо повече от дузина маси и няколко лекарства, пренесени по въздуха, за да издър-
жим, докато можем да отидем в Квадранта на лечителите, но болкоуспокояващото поне
има ефект.
Два дракона. Имам...два дракона.
Генералите не са спрели да си крещят от половин час – толкова дълго, че нощният
въздух е застудял, а един инструктор, когото никога не съм срещала, зашива ръката ми
от двете страни.
За щастие, Тайнън е засегнал мускула, но не го е разсякъл докрай.
За нещастие, преглеждат рамото на Джак само на три-четири метра от мен. Той слезе
наперено от гърба на един оранжев скорпионоопаш, за да документира връзката си пред
архивистката, която продължи да си върши работата въпреки генералите, които не спи-
раха да спорят зад гърба ѝ.
Джак не е спрял да се взира в Терн през полето.
– Как се чувстваш? – пита тихо професор Кейори и стяга връзките около шината на
глезена ми. В скосените му черни очи се таят още милион въпроси, но той ги запазва за
себе си.
– Ужасно боли.
Толкова е подут, че е почти невъзможно да си обуя ботуша, без да разхлабя докрай
всички връзки, но поне не бях принудена да пълзя през полето като едно момиче от
Второ крило, което си счупи крака при слизането. То е на седем маси от мен и плаче
тихо, докато полевите лечители сред ездачите се опитват да го наместят.
– През следващите няколко месеца ще си съсредоточена върху засилването на връз-
ките и язденето, така че стига да нямаш проблем с качването и слизането... – той накланя
глава и забързва връзките на шината – което, след това, което видях, според мен няма

145
да се случи, – това навяхване трябва да мине преди следващите предизвикателства. –
Между веждите му се вдълбават две линии. – Или да повикам Нолан...
– Не – поклащам глава. – Ще се оправя.
– Сигурна ли си? – Той очевидно не е.
– Всички очи в тази долина са приковани върху мен и моя дракон... дракони – попра-
вям се аз – Не мога да си позволя да изглеждам слаба.
Той се намръщва, но кимва.
– Знаете ли кой от моя отряд е оцелял? – питам аз и гърлото ми се свива от страх.
„Моля те, нека Рианон е жива. И Трина. И Ридък. И Сойър. Всичките.“
– Не съм видял Трина или Тайнън – отговаря бавно професор Кейори, сякаш се
опитва да смекчи удар. Не се получава.
– Тайнън няма да дойде – прошепвам аз и вината Загризва стомаха ми.
– Не можеш да си припишеш заслугата за това убийство – изръмжава Терн в ума
ми.
– Разбирам – казва тихо професор Кейори.
– Какво имаш предвид, мътните го взели? Как така операция? – изревава Джак от
лявата ми страна.
– Имам предвид, че оръжието очевидно е прерязало няколко сухожилия, но ще
трябва да те заведем при лечителите, за да сме сигурни – отговаря другият инструктор
с безкрайно търпелив глас, докато стяга превръзката през врата на Джак.
Поглеждам Джак право в злите очи и се усмихвам. Никога вече няма да се страхувам
от него. Той побягна на поляната.
Бузите му стават на петна от ярост на магическата светлина, той премята крака през
ръба на масата си и се понася към мен.
– Ти!
– Аз какво? – Слизам от ръба на своята маса и оставям ръцете си да увиснат край
каниите на бедрата ми.
Професор Кейори вдига вежди и премества поглед от единия към другия.
– Ти? – измърморва той.
– Аз – отговарям, без да откъсвам поглед от Джак.
Но професор Кейори застава помежду ни и протяга длан към Джак.
– На твое място не бих се приближил повече.
– Значи сега се криеш зад инструкторите ни, така ли, Соренгейл? – свива Джак здра-
вия си юмрук.
– Там не се скрих, сега също не се крия. – Вдигам глава. – Не аз бях тази, която из-
бяга.
– Тя няма нужда да се крие зад мен, когато е свързана с най-могъщия дракон от ва-
шата година – предупреждава професор Кейори Джак, който ме поглежда с присвити
очи. – Твоят оранжев е добър избор, Барлоу. Бейд, нали? Имала е четирима ездачи преди
теб.
Джак кимва.
Професор Кейори поглежда през рамо към редицата дракони.
– Колкото и агресивна да става понякога Бейд, като виждам как те гледа Терн, ще те
изпепели без колебание, ако направиш още една крачка към ездачката му.
Джак ме зяпва невярващо.
– Ти?

146
 – Аз. – Сега пулсирането в глезена ми се е свело до поносима, тъпа болка. Мога дори
да стоя да него.
Джак поклаща глава и изразът в очите му от стъписан става Завистлив, а после и
уплашен, докато се обръща към професора.
– Не знам какво ви е казала за това, което се случи там...
– Нищо. – Инструкторът скръства ръце на гърдите си. – Има ли нещо, което трябва
да знам?
Джак става бял като платно на магическите светлини, а до нас докуцуква друг ранен
първокурсник. От бедрото и торса му тече кръв.
– Всички, които трябва да знаят, вече са наясно. – Поглеждам Джак в очите.
– За тази вечер май приключихме – казва Кейори, когато на полето долита редица
дракони. В тъмното можем да видим само силуетите им. – Старшите ездачи се върнаха.
Вие двамата трябва да се върнете при драконите си.
Джак изпухтява и се отдалечава през полето.
Поглеждам към генералите, които все още спорят разпалено на подиума.
– Професор Кейори, някой някога обвързвал ли се е с два дракона? – Ако някой знае,
това със сигурност е професорът по драконология.
Той се обръща заедно с мен към спорещите висши офицери.
– Ти ще си първата. Но не съм сигурен защо спорят по темата. Решението няма да
зависи от тях.
– Няма ли?
Надига се вятър, когато десетки дракони кацат от другата страна на първокурсни-
ците. Помежду им висят редици магически светлини.
– Нищо в избора на драконите не зависи от хората – уверява ме Кейори. – Ние просто
предпочитаме илюзията, че контролираме нещата. Нещо ми подсказва, че просто са ча-
кали другите да се върнат, преди да проведат срещата си.
– Офицерите ли? – Сбърчвам чело.
Кейори поклаща глава.
– Драконите.
Драконите ще проведат среща?
– Благодаря, че се погрижихте за глезена ми. По-добре да се връщам там. – Усмихвам
му се колебливо и тръгвам през слабо осветеното поле към Терн и Андарна. Усещам
тежестта на всички погледи в долината, когато спирам и заставам между двата дракона.
– Знаете ли, вие двамата предизвикахте голяма бъркотия. – Поглеждам към Андарна,
вдигам поглед към Терн, обръщам се и поглеждам към полето като другите първокурс-
ници. – Те няма да го позволят.
Проклятие, ами ако ме накарат да избирам?
Стомахът ми се свива.
– Това ще го реши Емпирият – казва Терн, но в гласа му се долавя леко напрежение. –
Не излизай от полето. Това може да отнеме време.
– Кое може... – Въпросът ми замира на устните, когато най-големият дракон, който
съм виждала, по-голям дори от Терн, тръгва към нас от входа към долината. Всеки дра-
кон, когото подминава, влиза в центъра на полето и продължава след него. Така събира
десетки. – Това не е ли...
– Кода – отговаря Терн.
Драконът на генерал Мелгрен.

147
 Забелязвам грубо зарасналите дупки в нашарените му с белези от битки криле, докато
той се приближава, приковал златния си поглед в Терн по начин, от който ми прило-
шава. Ниско в гърлото му се разнася ръмжене, а тези зловещи очи се обръщат към мен.
Терн на свой ред изръмжава и пристъпва напред, така че се озовавам между масив-
ните му лапи.
Без съмнение аз съм поводът и за двете недоволни изръмжавания.
– Да! За теб говорим! – потвърждава Андарна, когато колоната минава покрай нас и
тя се влива в нея.
– Стой близо до командира на крило, докато се върнем – заповядва Терн.
Положително има предвид „командира на отряд“.
– Чу какво казах.
Или пък не.
Оглеждам се и виждам Зейдън от другата страна на полето, със скръстени на гърдите
ръце и разкрачени крака, вперил поглед в Терн.
Ездачите са зловещо тихи, докато драконите опразват поляната, политат в дълга ко-
лона от края ѝ и кацат на половината път от най-южния връх в сенчеста група, която
едва виждам на лунната светлина.
В мига, в който излита и последният, изригва хаос. Първокурсниците връхлитат в
центъра на полето, където случайно стоя аз, крещят ликуващо и търсят приятелите си.
Погледът ми обхожда тълпата с надеждата да зърне...
– Ри! – изкрещявам, защото зървам Рианон сред множеството, и закуцуквам към нея.
– Вайълет! – Тя ме стисва в прегръдката си и се отдръпва, когато потръпвам от събу-
дената болка в ръката си. – Какво е станало?
– Мечът на Тайнън.
Едва успявам да отговоря, преди Ридък да ме вдигне във въздуха и да ме завърти
така, че краката ми изсвистяват пред мен.
– Виж кой дойде, яхнал най-голямото страшилище в колежа!
– Пусни я! – сгълчава го Рианон. – Тя кърви!
– Олеле, извинявай! – казва Ридък и краката ми стъпват на земята.
– Няма нищо. – На превръзката е избила прясна кръв, но мисля, че не съм скъсала
шевовете. А болкоуспокоителните са невероятни. – Добре ли сте? С кого се обвързахте?
– Със зеления камоопаш! – ухилва се Рианон. – Фиерж. И беше съвсем... лесно. – Тя
въздъхва. – Видях я и просто разбрах.
– Атром – казва гордо Ридък. – Кафяв мечоопаш.
– Слийг! – Сойър прегръща Рианон и Ридък през раменете. – Червен мечоопаш!
Всички надаваме ликуващ вик и аз съм следващата, която Сойър стисва в прегръд-
ката си. Радвам се за всички, но най-много за него, защото е изтърпял толкова много, за
да стигне дотук.
– Трина? – питам аз, когато той ме пуска.
Един по един те поклащат глава и поглеждат към другите за отговор. В сърцето ми
засяда невъзможна тежест и аз започвам да търся някаква друга причина.
– Искам да кажа... възможно е просто да не се е обвързала, нали? Сойър поклаща
глава и раменете му се смъкват печално.
– Видях я как падна от гърба на един оранжев сопоопаш.
Сърцето ми се свива.
– Тайнън? – пита Ридък и погледът му подскача от един от нас към друг.

148
 – Терн го уби – казвам тихо. – В негова защита трябва да кажа, че Тайнън вече ме
беше промушил веднъж. – Посочвам към раната на ръката си. – И се опитваше да...
– Какво се е опитал?
Отново се оказвам хваната за раменете, обърната и дръпната до нечии гърди. „Дейн.“
Прегръщам го през гърба, стисвам го здраво и дишам дълбоко.
– Мамка му, Вайълет! Мътните го взели! – Той ме стисва силно и ме отблъсква на
една ръка разстояние. – Ранена си.
– Добре съм – уверявам го аз, но това не намалява тревогата в очите му. Не съм си-
гурна, че нещо може да я намали. – Но от нашия отряд останахме само ние.
Дейн вдига поглед към останалите и кимва.
– Четирима от девет. Това се... – челюстта му потръпва веднъж – ...очакваше. В мо-
мента драконите провеждат среща на Емпирия – своя висш съвет. Стойте тук, докато се
върнат – обръща се той към другите и поглежда надолу към мен. – Ти ела с мен.
Сигурно майка ми ме вика. С всичко, което става, непременно ще иска да ме види.
Поглеждам към другия край на полето, но виждам, че ме наблюдава не тя, а Зейдън, с
неразгадаемо изражение.
Дейн ме хваща за ръката, подръпва я, аз се извръщам настрана от Зейдън и тръгвам
след Дейн към отсрещния край, където двамата сме скрити в сянка. „Май не е била
майка ми.“
– Проклятие, какво се случи там? Защото Кат ми казва, че не само те е избрал Терн,
а те е избрал и малкият – Адарн? – Той преплита пръсти с моите и в кафявите му очи
пламва паника.
– Андарна – поправям го аз и на устните ми заиграва усмивка при мисълта за малкия
златен дракон.
– Ще те накарат да избереш. – Изражението му става сурово и толкова сигурно, че се
дръпвам назад.
– Няма да избера. – Поклащам глава и издърпвам ръката си от неговата. – Никой чо-
век никога не е избирал и няма аз да съм първата. – И кой е Дейн, мътните го взели, че
да ми говори такива неща?
– Ще бъдеш. – Той прокарва ръка по косата си и спокойствието му се пропуква. –
Трябва да ми се довериш. Нали ми вярваш?
– Да, разбира се...
– Тогава трябва да избереш Андарна. – Той кимва, сякаш неговата повеля е равна на
взето решение. – Малкият златен дракон е по-безопасният избор.
Защо? Защото Терн е... Терн? Нима Дейн мисли, че съм прекалено слаба за един тол-
кова силен дракон като Терн?
Отварям уста и я затварям като риба на сухо, като търся отговор, който да не е „Раз-
карай се“. Изключено е да отблъсна Терн. Но сърце не ми дава да отблъсна и Андарна.
– Ще ме накарат ли да избирам? – мисля си към тях.
Не чувам отговор и там, където преди усетих... разширение в съзнанието си, в същ-
ността си, продължаване на умствените ми граници от мига, в който Терн ми заговори
за първи път на полето, сега няма нищо.
Отрязана съм. „Не се паникьосвай.“
– Няма да избирам – повтарям, този път по-тихо. Ами ако не мога да получа нито
единия, нито другия? Ами ако са нарушили някакво свещено правило и сега ще ни на-
кажат всичките?

149
 – Ще избереш. И трябва да избереш Андарна. – Той ме стисва за раменете, навежда
се към мен и в тона му се появява нотка на трескава настойчивост. – Знам, че е прека-
лено малка, за да носи ездач...
– Не сме го изпробвали! – отвръщам отбранително, макар да Знам, че е вярно. Физи-
ката просто няма да ни го позволи.
– Но това няма значение. Това означава, че няма да можеш да яздиш с никое крило,
но сигурно ще те направят постоянен инструктор тук, като Кейори.
– Той е тук, защото неговата отличителна сила го прави незаменим като учител, а не
защото драконът му не може да лети! – възразявам аз. – При това дори и той е изкарал
задължителните четири години в бойно крило, преди да го изпратят да работи зад бюро.
Дейн отклонява погледа си и аз почти виждам как работи мозъкът му, докато прес-
мята... какво? Моя риск? Моя избор? Моята свобода?
– Дори да влезеш в битка заедно с Андарна, има само възможност да те убият. Ако
влезеш в битка заедно с Терн, Зейдън ще направи така, че да те убият. Мислиш, че Мел-
грен е ужасяващ? Аз прекарах тук една година повече от теб, Вай. С Мелгрен човек
поне знае какво да очаква. Зейдън е не само двойно по-безмилостен, а и опасно непред-
сказуем.
Примигвам.
– Един момент. Какво имаш предвид?
– Те са съчетана двойка. Терн и Сагейл Най-силната свързана с ездачи двойка от ве-
кове насам.
Умът ми започва трескаво да се върти. Драконите, които са партньори, не могат да
бъдат разделени задълго, в противен случай здравето им се влошава, така че винаги ги
изпращат да служат в една и съща база. Винаги. А това означава... о, богове!
– Просто... кажи ми как се случи. – Дейн навярно е видял объркването ми, защото
гласът му се смекчава.
Казвам му. Разказвам му за Джак и неговата групичка от приятели убийци, които
погнаха Андарна. Разказвам му да падането си, да поляната и как Зейдън гледаше. Зей-
дън... който да мое смайване ме предпази с предупреждението си, когато Орън се приб-
лижи зад гърба ми. Имаше идеална възможност да ме довърши, без това да наклони
бедните му, но избра да ми помогне. Какво трябва да мисля да това, по дяволите?
– Зейдън е бил там – казва тихо Дейн, но нежността в гласа му се е стопила.
– Да – кимвам аз. – Но се махна, след като дойде Терн.
– Зейдън е бил там, когато си защитила Андарна, а после Терн просто... е дошъл? –
пита бавно той.
– Да. Точно това казах. – Последователността ли го обърква? – За какво намекваш?
– Не виждаш ли какво се е случило? Какво е направил Зейдън? – Той ме стисва по-
силно. Благодаря на боговете да бронята от драконови люспи, иначе утре можеше да се
събудя със синини.
– Ако обичаш, кажи ми какво мислиш, че съм направил. – Една фигура излиза от
сенките и пулсът ми се ускорява, когато Зейдън излиза на лунната светлина и тъмнината
го обгръща като захвърлен воал.
Пред всяка вена в тялото ми се плисва топлина, събужда всяко нервно окончание.
Мразя начина, по който реагира тялото ми, щом го зърна, но не мога да отрека, че се
случва. Тази негова привлекателност е страшно неудобна.
– Ти си манипулирал Вършитбата. – Дейн сваля ръце от раменете ми и се обръща с
лице към командира на нашето крило. Застава помежду ни и раменете му се сковават.

150
 Олеле! Това е много сериозно обвинение.
– Дейн, това е... – „Параноя.“ Излизам иззад гърба на Дейн. Ако Зейдън искаше да ме
убие, нямаше да чака толкова дълго. Имаше всички възможности, а аз съм още тук.
Свързана. С партньора на неговия дракон.
„Зейдън няма да ме убие.“ Осъзнавам тази истина и гърдите ми се свиват, преосмис-
лям всичко, което се случи на онази поляна, усещам, че чувството ми за равновесие ми
изневерява.
– Това официално обвинение ли е? – Зейдън поглежда към Дейн така, сякаш си има
работа с някаква пречка, досада.
– Намеси ли се? – пита Дейн.
– Как по-точно? – повдига Зейдън черна вежда и отправя към Дейн поглед, от който
някой по-слаб човек би се свил от ужас. – Дали съм я видял сама срещу трима и вече
ранена? Дали съм решил, че смелостта ѝ е толкова възхитителна, колкото и безраз-
съдна? – Обръща този втренчен поглед към мен и аз усещам силата му чак в петите си.
– И съм готова пак да го направя. – Вдигам глава.
– Много добре знам! – изревава Зейдън. Загубва самоконтрола си за първи път, от-
както го видях тогава на Парапета.
Рядко си поемам дъх. Зейдън също, сякаш гневният му изблик го е стъписал също
толкова, колкото мен.
– Дали съм я видял да отблъсква цели трима кадети, по-едри от нея? – Гневният му
поглед се премества към Дейн. – Защото отговорът на всичко това е „да“. Но задаваш
грешния въпрос, Ейтос. Трябва да попиташ дали Сагейл го е видяла.
Дейн преглъща и поглежда настрана. Очевидно преосмисля позицията си.
– Неговата партньорка му е казала – прошепвам. Сагейл е повикала Терн.
– Никога не е понасяла грубияните – обръща се Зейдън към мен. – Но не си въобра-
зявай, че го направи от доброта към теб. Тя е привързана към малката. За жалост Терн
те избра съвсем сам.
– Мамка му! – измърморва Дейн.
– Напълно съм съгласен. – Зейдън поглежда към Дейн и поклаща глава. – Соренгейл
е последният човек на Континента, с когото искам да съм вързан. Не е мое дело.
„Ох!“ Призовавам на помощ цялата си сила, за да не посегна към гърдите си и да се
уверя, че не ми е изтръгнал сърцето. Няма никаква логика, защото и аз изпитвам същото
към него. Той е син на Големия предател Баща му беше пряко отговорен за смъртта на
Бренан.
– А дори и да беше... – Зейдън се приближава към Дейн, извисява се над него – наис-
тина ли би отправил подобно обвинение, ако Знаеш, че само това действие е спасило
жената, която наричаш своя най-добра приятелка?
Погледът ми се стрелва към Дейн. Минава един безмълвен, изобличителен миг. Въп-
росът е съвсем прост, но за свое учудване Затаявам дъх, докато чакам отговора. Какво
наистина означавам за него?
– Има... правила. – Дейн вдига глава, за да погледне Зейдън в очите.
– И от чисто любопитство, ти щеше ли, ако мога да се изразя така, да поизкривиш
тези правила, за да спасиш безценната си малка Вайълет на онази поляна? – пита той с
леден глас и наблюдава изражението на Дейн, сякаш е запленен.
Зейдън беше направил крачка. Точно преди Терн да кацне, той беше тръгнал... към
мен.
Челюстта на Дейн потрепва и аз виждам борбата в очите му.

151
 – Не е честно да му задаваш този въпрос. – Приближавам се до Дейн, а нощта се раз-
късва от шума на свистящи криле. Драконите се връщат. Взели са решение.
– Заповядвам ти да отговориш, отряден командире. – Зейдън дори не ме удостоява с
поглед.
Дейн преглъща и затваря очи.
– Не. Нямаше.
Сърцето ми се удря в земята. Дълбоко в себе си винаги съм знаела, че Дейн цени
правилата и реда повече от отношенията с хората, повече от мен, но да го чуя изложено
така жестоко ме прорязва по-дълбоко, отколкото мечът на Тайнън.
Зейдън се усмихва презрително.
Дейн веднага обръща глава към мен.
– Щеше да ми се струва, че умирам, ако трябваше да гледам как ти се случва нещо,
Вай, но правилата...
– Няма нищо – насилвам се да изрека и го докосвам по рамото, но всъщност има.
– Драконите се връщат – казва Дейн, когато първият кацва на осветеното поле. – Връ-
щай се в строя, командире.
Дейн откъсва поглед от моя, отдалечава се и се слива с тълпата забързани ездачи и
техните дракони.
– Защо му го причини? – обръщам се войнствено към Зейдън и поклащам глава. Не
ме интересува защо. – Забрави – измърморвам и се отдалечавам, запътвам се обратно
към мястото, където Терн ми каза да чакам.
– Защото прекалено много му вярваш – отговаря Зейдън въпреки това и ме настига,
без дори да тръгне с по-широка крачка. – А преценката на кого да вярваш е единстве-
ното, което ще те опази жива – ще ни опази живи – не само в квадранта, а и след като
завършим.
– Няма никакво „нас“ – отсичам аз и избягвам сблъсъка с една ездачка, която минава
тичешком покрай мен. Драконите кацат наляво-надясно и земята трепери от силата на
движенията им. Никога не съм виждала толкова много дракони в полет едновременно.
– О, скоро ще разбереш, че вече не е така – измърморва Зейдън до мен, хваща ме за
лакътя и ме дръпва от пътеката на друг ездач, който тича от обратната посока.
Вчера щеше да ме остави да се блъсна право в ездача.
Мамка му, може би дори щеше лично да ме блъсне!
– Връзката на Терн е толкова силна – и с партньорката му, и с ездачката му, – защото
самият той е много силен. Когато загуби предишния си ездач, едва не загина, а това на
свой ред едва не погуби Сагейл. Животът на драконите, които са се съчетали, е...
– Взаимозависим, знам. – Продължаваме заедно, докато не се озоваваме в самия цен-
тър на редицата с ездачи. Ако не бях толкова раздразнена от жестокостта на Зейдън към
Дейн, щях да отделя време да се възхитя колко зрелищно е да видя как около нас кацат
стотици дракони. Или може би щях да попитам как мъжът до мен успява да изсмуче
целия въздух в огромното поле.
– Всеки път щом някой дракон си избере ездач, тази връзка е по-силна от предиш-
ната, а това означава, че ако ти умреш, Вайълънс, това ще бъде началото на редица от
събития, които може да забършат с моята смърт. – Лицето му е като неподвижен мра-
мор, но в очите му пламти такъв гняв, че ми секва дъхът. Чиста... ярост. – Така че за
съжаление на всички замесени, сега вече има „нас“, ако Емпирият реши да признае из-
бора на Терн.
Всемогъщи богове!

152
 Вързана съм със Зейдън Райърсън.
– А сега, когато Терн е в играта, другите кадети знаят, че е готов да се обвърже... –
Той въздъхва и по чертите му преминава раздразнение. Силната му челюст потръпва и
Зейдън поглежда настрана.
– Затова Терн ми каза да остана с теб – прошепвам аз, докато последствията от днеш-
ния ден карат стомаха ми да се разбунтува още повече. – Заради необвързаните.
Те са поне трийсет, стоят от другата страна на полето и ни наблюдават с алчни очи.
Сред тях е Орън Сифърт.
– Необвързаните ще се опитат да те убият с надеждата да убедят Терн да се обвърже
с тях. – Зейдън поклаща глава към Гарик, който се приближава към нас, и командирът
на поделението премества поглед от него към мен, стисва устни и се връща обратно. –
Терн е един от най-силните дракони на Континента и огромната сила, която прелива,
ще стане твоя. През следващите няколко месеца необвързаните ще се опитат да убият
всеки новообвързан ездач, докато връзката е още слаба, докато все още имат шанс дра-
конът да промени мнението си и да не трябва да повтарят цялата първа година. А за
Терн? Ще направят буквално всичко. – Той отново въздъхва, сякаш му предстои нова
работа, която ще поглъща цялото му време. – Има четиресет и един необвързани ездачи,
за които сега си мишена номер едно. – Той вдига пръст.
– А Терн си мисли, че ще ми бъдеш страж! – изсумтявам аз. – Представа няма колко
ме мразиш.
– Знае колко много ценя своя живот! – отвръща рязко Зейдън и спуска поглед надолу
по тялото ми. – Изглеждаш странно спокойна за човек, който току-що е научил, че ще
го погнат като дивеч.
– За мен това не е нищо ново. – Вдигам рамене и отказвам да Забележа начина, по
който кожата ми пламти от погледа му. – А и да ме погнат четиресет и един души не ме
плаши толкова, колкото постоянно да надничам в тъмните ъгли за теб.
Един порив на вятъра ме удря в гърба. Андарна каца зад мен, последвана от вихрушка
и земетресение. Терн.
Без да каже нищо повече, Зейдън откъсва поглед от моя и тръгва по леко диагонална
линия към другия край на полето, където сянката на Сагейл се извисява над тази на
драконите на другите командири на крила.
– Кажете ми, че всичко ще се оправи – измърморвам към Андарна и Терн.
– Стана това, което трябва да бъде – отвръща Терн и гласът му е и намусен, и
отегчен.
– Преди малко не ми отговорихте. – Добре де, гласът ми звучи малко обвинително.
– Човеците не бива да знаят какво се говори в Емпирия – отговаря Андарна. – Такова
е правилото.
Значи са били блокирани всички ездачи, не само аз. Тази мисъл е странно утеши-
телна. А и този Емпирий е ново понятие, от днес. Кейори навярно е на седмото небе
тази вечер – научаваме толкова много неща за политиката на драконите. Какво са ре-
шили?
Поглеждам към майка си, но тя гледа във всички посоки освен към мен.
Генерал Мелгрен отива към предния край на подиума. Униформата му е покрита с
медали. Дейн е прав поне за едно – най-висшият генерал в нашето кралство е ужасяващ.
Никога не се е поколебавал да използва пехотинците за пушечно месо, а жестокостта
му в надзираването на разпитите – и екзекуциите – на затворници е добре известна, поне

153
на масата за вечеря на моето семейство. Страховитата грамада, която се води негов дра-
кон, заема цялото пространство до подиума и над тълпата се възцарява мълчание, когато
Мелгрен вдига длани под ъгъл към лицето си.
– Кода ми съобщи, че драконите са говорили за момичето Соренгейл. – Дребната ма-
гия усилва многократно гласа му, за да го чуе цялото поле.
„Жената“ – поправям го наум и стомахът ми се свива на възел.
– От традицията знаем, че всеки дракон има само по един ездач, но всъщност никога
не е имало случай двама дракони да изберат един и същ ездач, затова драконите нямат
закон, който да го забранява – оповестява той. – Ние, ездачите, може да мислим, че не
е... справедливо... – тонът му подсказва, че самият той е точно на това мнение – ...дра-
коните сами създават законите си.
И Терн, и... – поглежда през рамо и адютантът му се втурва напред и зашепва в ухото
му – ...Андарна избраха Вайълет Соренгейл и техният избор остава в сила.
Тълпата започва да мърмори, но моите рамене се отпускат от сладко облекчение.
Няма да ме принудят да направя невъзможен избор.
– Не е редно – изръмжава Терн. – Човеците нямат право на глас в Законите на дра-
коните.
Майка ми излиза напред и прави същия жест с дланите си, за да усили гласа си, но не
мога да се съсредоточа върху думите, с които закрива официалната част от церемонията
по Вършитбата и обещава на необвързаните ездачи нов шанс следващата година. „Ако
не успеят да убият някого от нас през следващите месеци, докато връзките са най-слаби.
Ако не се опитат те да се обвържат с нашите дракони.“
Аз принадлежа на Терн и Андарна... и, по някакъв ужасно извратен начин... на Зей-
дън.
Усещам гъделичкане по скалпа и поглеждам към отсрещния край на полето.
Сякаш почувствал погледа ми, Зейдън поглежда към мен и вдига пръст. „Мишена
номер едно.“
– Добре дошли в семейство, което няма нито граници, нито предели, нито край – за-
вършва майка ми и над полето се надига ликуване. – Ездачи, излезте напред!
Оглеждам се наляво и надясно, объркана, но това го правят и всички други ездачи.
– Пет стъпки или там някъде – казва Терн.
Правя ги.
– Дракони, за нас е чест, както винаги! – провиква се майка ми. – А сега ще празну-
ваме!
Горещина залива гърба ми и аз изсъсквам от болка. От двете ми страни някои ездачи
надават вик. Мамка му, гърбът ми гори, а всички отсреща крещят оглушително и някои
тичат към нас.
Други ездачи се оказват стиснати в здрава прегръдка.
– Ще ти хареса – обещава Терн. – Неповторимо е.
Болката се притъпява и аз поглеждам през рамо. Виждам солидно черно... нещо, ко-
ето стърчи от жилетката.
– Какво ще ми хареса?
– Вайълет! – Дейн посяга към мен, усмихва се широко и обхваща лицето ми с
длани. – Ти задържа и двамата!
– Така изглежда. – Устните ми се извиват. Всичко е... нереално, всичко е прекалено
много за един ден.

154
 – Къде ти е... – Пуска ме и ме заобикаля. – Може ли да го развържа? Само горното? –
пита той и подръпва високата яка на жилетката ми.
Кимвам. След още няколко побутвания и подръпвания студеният октомврийски вя-
тър загризва тила ми.
– Еха! Това трябва да го видиш.
– Кажи на момчето да се дръпне – заповядва Терн.
– Терн казва да се дръпнеш.
Дейн се дръпва настрана.
Изведнъж зрението ми престава да бъде мое. Гледам гърба си през... очите на Ан-
дарна. Към блестящата черна реликва на дракон в полет, която се простира от едното
рамо до другото, а в центъра ѝ има силует на блестящ златист дракон.
– Прекрасна е – прошепвам. Вече съм белязана от тяхната магия като ездачка, като
тяхната ездачка.
– Знаем – отговаря Андарна.
Примигвам, зрението ми отново става мое, а ръцете на Дейн бързо Завързват корсета
ми, обхващат лицето ми, вдигат го към неговото.
– Трябва да знаеш, че съм готов на всичко, за да те спася, Вайълет, да те опазя – из-
търсва той и в очите му се чете паника. – Това, което каза Райърсън... – Той поклаща
глава.
– Знам – отвръщам насърчително и кимвам, но нещо в сърцето ми се пречупва. – Ви-
наги си искал да ме пазиш. – Готов е да направи всичко. „Освен да наруши правилата.“
– Трябва да знаеш какво изпитвам към теб. – Той погалва бузата ми с палец Очите
му търсят нещо. И устните му покриват моите.
Те са меки, но целувката е страстна и по гръбнака ми се разлива бърза тръпка на
радост. След всички тези години Дейн най-накрая ме целува.
Усещането изчезва след по-малко от минута. Няма страст. Няма енергия. Няма про-
бождане на копнеж. Разочарованието разваля мига, но не за Дейн. Той се отдръпва, ус-
михнат.
Всичко свърши за секунда.
Това е всичко, което някога съм искала... освен че...
„Проклятие!“ Вече не го искам.

155
ЗАТОВА Е СЪВСЕМ ЕСТЕСТВЕНО, ЧЕ КОЛКОТО ПО-МОГЪЩ Е
ДРАКОНЪТ, ТОЛКОВА ПО-МОГЪЩ Е И ПЕЧАТЪТ, КОЙТО СЕ
ПРОЯВЯВА У ЕЗДАЧА МУ. ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ВНИМАВА ЗА
СИЛНИТЕ ЕЗДАЧИ, КОИТО СЕ ОБВЪРЗВАТ С ПО-МАЛКИ ДРА-
КОНИ, НО ОЩЕ ПОВЕЧЕ ТРЯБВА ДА ВНИМАВА ЗА НЕОБВЪР-
ЗАНИ КАДЕТИ, КОИТО НЯМА ДА СЕ СПРАТ ПРЕД НИЩО, ЗА ДА
СГРАБЧАТ ВСЯКА ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ ОБВЪРЖАТ.

НАРЪЧНИК НА МАЙОР АФЕНДРА

ЗА КВАДРАНТА НА ЕЗДАЧИТЕ
(НЕОТОРИЗИРАНО ИЗДАНИЕ)

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
След като съм спала в претъпкани казарми цели два месеца, ми е особено и някак
странно разточително да имам своя собствена стая. Никога повече няма да приемам за
даденост лукса да имам свое собствено пространство.
Затварям вратата след себе си и накуцвайки, излизам в коридора.
Вратата на Рианон, от другата страна на малкия коридор, се отваря и аз виждам как
отвътре излиза високата, слаба фигура на Сойър. Той прокарва пръсти през косата си, а
когато ме вижда, вдига вежди и замръзва – бузите му почервеняват почти като лунич-
ките.
– Добро утро – ухилвам се аз.
– Вайълет. – Той се усмихва неловко и се отдалечава към главния коридор на спал-
ните на първокурсниците.
Двойка от Второ крило излиза от стаята до Рианон, като се държи за ръце, и аз им се
усмихвам, облягам се на вратата си, чакам и междувременно завъртам глезена си, за да
го изпробвам. Боли, както винаги когато го навехна, но шината и ботушът го държат на
място достатъчно, за да издържи тежестта ми. Ако бях някъде другаде, щях да поискам
патерици, но тук това означава само да си нарисувам още една мишена на гърба, а спо-
ред Зейдън тя вече е много голяма.
Рианон излиза от стаята си и се усмихва веднага щом ме вижда.
– Значи вече няма да помагаш за закуската?
– Снощи ми казаха, че всички не толкова приятни задължения преминават към не-
обвързаните, за да си пестим енергията за уроците по летене.
Това означава, че ще трябва да намерят друг начин да отслабвам противниците си
преди предизвикателствата. Зейдън е прав. Не мога винаги да се надявам да победя
врага с отрова, но няма и да пренебрегна единственото предимство, което имам тук.
– Още една причина да ни мразят – измърморва Рианон.
– Значи Сойър, а, Ри?
Двете тръгваме по коридора си, минаваме покрай няколко стаи и излизаме в основния
коридор, който води към ротондата. Трябва да кажа, че стаите на първокурсниците не

156
са толкова големи, колкото на второкурсниците, но поне и двете получихме стаи с про-
зорци.
Устните ѝ се извиват в усмивка.
– Празнуваше ми се. – Тя ме стрелва с бърз поглед. – А защо не чух ти да си празну-
вала?
Двете се сливаме с тълпата, която върви към голямата зала.
– Не намерих никого, с когото да искам да празнувам.
– Наистина ли? Защото чух, че ти и един командир на отряд сте преживели специален
момент снощи.
Стрелвам я с поглед и едва не се спъвам в собствените си крака.
– Стига, Ви! Целият квадрант беше там. Нали не мислиш, че никой не ви е видял? –
Тя завърта очи. – Няма да ти чета лекция. На кого му пука дали се гледа неодобрително
на връзка с по-старши офицер? Няма официално правило, а и никой от нас няма гаран-
ция, че ще доживее до утрешния ден.
– Права си – признавам аз – Но е... – Поклащам глава и търся подходящите думи. Не-
щата между нас не са такива. Винаги съм се надявала, че ще бъдат, но когато ме целуна...
нямаше нищо. Абсолютно нищо. – Не мога да сдържа разочарованието в гласа си.
– Гадна работа. – Тя ме хваща подръка. – Съжалявам.
– И аз – отвръщам и въздъхвам.
По-нататък в коридора се отваря врата и Лиам Мари излиза, прегърнал през кръста
една първокурсничка, която е обвързала кафяв сопоопаш. Изглежда, всички са празну-
вали снощи – освен мен.
– Добро утро, дами! – Ридък си проправя път през тълпата и премята ръка през раме-
нете ни веднага щом влизаме в ротондата. – Или трябва да кажа „ездачки“?
– Харесва ми как звучи „ездачки“ – отговаря Рианон и му се усмихва бързо.
– Много благозвучно – съгласява се Ридък.
– Много по-добре от „мъртви“. Къде е реликвата ти? – обръщам се аз към него, до-
като минаваме между драконовите колони и се качваме по стъпалата към общата стая.
– Ето я. – Той сваля ръка от раменете ми, вдига ръкава на туниката си и разкрива
кафявия белег на силует на дракон върху горната част на ръката си. – А твоята?
– Не мога да я видя. На гърба ми е.
– Така ще си в по-голяма безопасност, ако някога се окажеш разделена от този твой
голям дракон. – Очите му блестят. – Кълна се, че щях да напълня гащите, когато го ви-
дях на полето. Ами твоята, Ри?
– На едно място, което никога няма да видиш – отговаря тя.
– Как ме нараняваш! – Той се плясва с ръка по сърцето.
– Съмнявам се! – отвръща тя, но на лицето ѝ грее усмивка. Минаваме през общата
стая, влизаме в голямата зала и тръгваме към опашката за закуска.
Чувствам се странно да бъда от тази страна и се стряскам, когато виждам човека от
другата страна на масата да раздаване.
Орън.
Той ме поглежда с омраза, която потича по гръбнака ми като ледена тръпка. Аз про-
пускам неговото място и избирам пресни плодове, на които знам, че никой не може да
направи нищо, просто в случай че реши да възприеме моя подход към конфликта и да
ми сложи отрова.
– Гадняр! – измърморва Ридък зад мен. – Още не мога да повярвам, че са се опитали
да те убият.

157
 – Аз мога. – Свивам рамене и решавам да рискувам с чаша ябълков сок. – Аз съм най-
слабото звено, нали така? За жалост това означава, че хората със сигурност ще се опитат
да ме извадят от строя да доброто на крилото.
Тръгваме към частта на Четвърто крило и намираме маса с три свободни места.
– Имате ли нещо против да... – започва Ридък.
– Няма проблем! Ваша е! – Двама от поделение Опашка стават бързо от пейката.
– Извинявай, Соренгейл! – казва другият пред рамо, докато си търсят нова маса и
оставят тази празна.
В името на всички богове, какво става тук?
– Това беше ужасно странно. – Рианон заобикаля масата и аз тръгвам след нея. Двете
заставаме с гръб към стената, прекрачваме пейката, сядаме и слагаме подносите пред
нас.
Изкушавам се да завра глава под мишницата си и да проверя дали мириша.
– Искате ли да видите нещо още по-странно? – пита Ридък и посочва към другия край
на залата към Първо крило.
Проследявам погледа му и вдигам вежда. В момента избутват Джак Барлоу от масата
му. Принуждават го да стане, а на неговото място сядат други.
– Какво става тук, мътните го взели? – пита Рианон, отхапва от една круша и започва
да дъвче.
Джак отива до друга маса – където не му правят място – и най-накрая си намира
място две маси по-нататък.
– Как паднаха силните! – отбелязва Ридък. И той наблюдава същото зрелище като
мен, но аз не изпитвам и капка задоволство от проблемите на Джак. Свирепите кучета
хапят по-силно, когато са приклещени в ъгъла.
– Здравей, Соренгейл – казва набитото момиче от Първо крило, което победих при
второто си предизвикателство, и се усмихва със стиснати устни, докато минава покрай
нашата маса.
– Здрасти. – Махвам му неловко, докато се отдалечава, обръщам се и прошепвам на
Ридък и Рианон: – Изобщо не ми е проговаряла, откакто взех една от камите ѝ при онова
предизвикателство.
– Защото обвърза Терн. – Имоджен издухва розовата коса от лицето си, премята крак
над пейката срещу нас, сяда и вдига ръкавите на туниката си, за да разкрие своята бун-
товническа реликва. – Сутринта след Вършитбата винаги е хаос. Балансът на силите се
променя и ти, малка Соренгейл, си напът да станеш най-могъщият ездач в квадранта.
Всеки човек с малко здрав разум се страхува от теб. Примигвам и пулсът ми се ускорява.
Това ли се случва? Оглеждам залата много внимателно. Приятелските групи са се раз-
делили и някои от кадетите, които бих сметнала за заплаха, вече не седят на обичайните
си места.
– Ти затова ли седиш сега с нас? – обръща се Рианон към второкурсничката и вдига
вежда. – Защото мога да преброя на една ръка колко любезни думи си ни казала. – По-
казва юмрук без нито един вдигнат пръст.
Куин, високата второкурсничка от нашия отряд, която дори не е поглеждала към нас
след Парапета насам, сяда до Имоджен, а Сойър се приближава и се настанява от дру-
гата страна на Рианон. Куин прибира русите си къдрици зад ушите, отмята бретона от
очите си и кръглите ѝ бузи се надигат, когато се усмихва на нещо, което казва Имоджен.
Трябва да призная, че пиърсингът с обръчи на ушните ѝ миди е жесток, а от шестте ѝ

158
нашивки тъмнозелената – същият цвят като очите ѝ – с два силуета на него ме заинтри-
гува най-много. Трябваше да прочета какво означават всички нашивки, но доколкото
съм чувала, те се променят всяка година.
Лично аз харесвам първите, които ни дадоха. Трябваше да зашия знака във форма на
пламък с емблемата на Четвърто крило и поставената в центъра, червеникава цифра 2
много внимателно, само в плата на бронята корсет, защото никоя игла няма да прониже
люспите.
Но любимата ми нашивка е тази до знака на поделение Огън. Ние сме отрядът с най-
много оцелели членове от Парапета насам – тазгодишният Железен отряд.
– Преди не бяхте достатъчно интересни, за да седя с вас – отговаря Имоджен и от-
хапва от един сладкиш.
– Обикновено седя с приятелката си в поделение Лапа. А и няма смисъл да ви опоз-
наваме, когато повечето от вас ще умрат – добавя Куин, отново отмята къдриците си
настрана и те пак падат обратно. – Не се засягайте.
– Не съм се засегнала? – отвръщам несигурно и се заемам с ябълката си.
Едва не я изплювам, когато Хийтън и Емери, единствените третокурсници в нашия
отряд, сядат от двете страни на Имоджен и Куин на пейката срещу нас.
Сега ни липсват само Дейн и Сиана, които се хранят с офицерите, както обикновено.
– Мислех, че Сифърт непременно ще се обвърже – обръща се Хийтън към Емери от
другата страна на масата, сякаш продължават вече започната дискусия. Обичайните
червени пламъци в косата им днес са зелени. – Като изключим това, че загуби от Сорен-
гейл, той спечели всички предизвикателства.
– Той се опита да убие Андарна. – „Проклятие! Това може би трябваше да го запазя
за себе си.“
Всички глави на масата се обръщат към мен.
– Предполагам, че Терн е казал на другите. – Вдигам рамене.
– Но Барлоу се е обвързал? – пита Ридък. – Макар че, доколкото чух, неговият скор-
пионоопаш е доста дребен.
– Така е – потвърждава Куин. – Точно затова Барлоу има проблеми тази сутрин.
– Не се притеснявайте – сигурна съм, че ще навакса загубата на обществен престиж
по друг начин – измърморва Рианон и поглежда с присвити очи подноса ми. – Имаш
нужда от протеин, Вай. Не можеш да оцелееш само на плодове.
– Това е единствената храна, в която със сигурност никой не може да сложи нещо,
особено с Орън зад масата. – Заемам се да беля един портокал
– О, мамка му! – Имоджен сипва три парчета наденица в чинията ми. – Права е. Ще
имаш нужда от цялата си сила, за да яздиш, особено толкова голям дракон като Терн.
Впервам поглед в наденицата. Имоджен ме мрази също толкова, колкото и Орън. По
дяволите, нали тя ми счупи ръката и ми изкълчи рамото в деня на предварителната
оценка!
– Можеш да ѝ вярваш – казва Терн, аз се стряскам и изтървавам портокала.
– Тя ме мрази.
– Спри да спориш с мен и изяж нещо. – Тонът му не оставя място за спор.
Вдигам поглед към този на Имоджен и тя поклаща глава и предизвикателно ме пог-
лежда в очите на свой ред.
Откъсвам с вилицата си обвивката, пъхвам наденицата в устата си и започвам да
дъвча, като отново се съсредоточавам върху разговора на масата.
– Какъв е печатът ти? – обръща се Рианон към Емери.

159
 Над масата преминава въздушна вълна и чашите задрънчават. Въздействие върху
въздуха. Ясно.
– Жестоко! – Очите на Ридък се разширяват. – Колко въздух можеш да местиш?
– Не е твоя работа. – Емери дори не го поглежда.
– Соренгейл, след часовете днес си моя – казва Имоджен.
Преглъщам хапката си.
– Моля?
Светлозелените ѝ очи се вперват в моите.
– Ще се срещнем в тренировъчната зала.
– Аз вече работя с нея по схватките... – започва Рианон.
– Добре. Не можем да си позволим тя да загуби нито едно предизвикателство – отв-
ръща рязко Имоджен. – Но аз ще ти помогна с тежестите. Мускулите около ставите ти
трябва да заякнат, преди предизвикателствата да започнат пак. Няма друг начин да оце-
лееш.
Косъмчетата по тила ми настръхват.
– Откога си толкова загрижена за оцеляването ми? – Това не е вярност към отряда.
Не може да бъде. Не и когато преди не ѝ пукаше.
– Отсега – заявява тя и стисва вилицата си с юмрук, но светкавично бързият поглед,
който хвърля към подиума в дъното на залата, я издава. Загрижеността ѝ не е от добро
сърце. Нешо ми подсказва, че е получила заповед. – На сутрешната формация ще сгъс-
тят отрядите. Ще останат по два във всяко поделение – продължава Имоджен. – Ейтос
опази живи най-много от първокурсниците си – оттук и нашивката, – затова ще му поз-
волят да задържи отряда си, но навярно ще ни добавят и още неколцина, когато вземат
отрядите на командирите, които не са постигнали същия успех.
Колкото мога по-дискретно поглеждам надясно, покрай другите маси на Четвърто
крило и към подиума, където Зейдън седи със своя заместник и с командирите на поде-
ления, включително Гарик, за раменете на когото май са нужни поне два стола. Гарик
ме поглежда първи и челото му се сбърчва от... какво е това? Тревога? После отклонява
погледа си.
Единствената причина да се притеснява дори мъничко е... той знае. Знае, че съдбата
ми е свързана с тази на Зейдън.
Погледът ми се стрелва към Зейдън и гърдите ми се стягат. Проклятие, колко е кра-
сив! Очевидно тялото ми изобщо не се вълнува, че това е най-опасният човек в квад-
ранта, защото през вените ми се плисва топлина, а кожата ми поруменява.
Той бели с кама една ябълка, отстранява кората на дълга спирала и острието продъл-
жава пътя си, а Зейдън вдига очи и се вторачва в моите.
Усещам гъделичкане по цялата глава.
Богове, има ли изобщо част от тялото ми, която да не реагира физически, щом го
зърне?
Той поглежда към Имоджен и пак към мен и повече не ми трябва. Сега съм сигурна.
Той ѝ е заповядал да ме обучава. Сега Зейдън Райърсън се е заел да опази живота на
смъртния си враг.
Няколко часа по-късно, след като отрядите са преобразувани, а списъкът с мърт-
вите – прочетен, всички първокурсници от Четвърто крило си обличаме кожените дрехи
за летене, които са ни раздали току-що, заставаме пред драконите си и чакаме на лета-
телното поле. Униформата е по-дебела от обичайната, с дебел жакет, който съм закоп-
чала над бронята от драконови люспи.

160
 И за разлика от обичайните ни униформи, каквито и да си изберем да бъдат, на дре-
хите за летене няма никакви символи освен ранга на рамото и офицерските емблеми.
Няма имена. Няма нашивки. Нищо, което да ни издаде, ако се окажем разделени от дра-
коните си зад вражеската линия. Само множество ножници за оръжия.
Опитвам се да не мисля за възможността един ден да се сражавам във войната и
вместо това се съсредоточавам върху организирания хаос, който днес се е разразил на
летателното поле. Не мога да не забележа начина, по който другите кадети гледат Терн
или разстоянието, на което стоят от него другите дракони. Честно казано, ако беше ого-
лил тези зъби към мен, и аз щях да отстъпя.
– Не, нямаше, защото не отстъпи. Остана и защити Андарна.
Гласът му изпълва главата ми и от тона му разбирам, че изобщо не му се стои тук.
– Само защото точно тогава се случваха сто неща едновременно – отговарям аз. –
Андарна няма ли да дойде тази сутрин?
– Не ѝ трябват уроци по летене, щом не може да те носи.
– Правилно. – Но щеше да ми е приятно да я видя. Тя е по-тиха и в главата ми, не е
досадна като Терн.
– Чух те. Сега внимавай.
Завъртам очи, но се съсредоточавам върху това, което казва Кейори от центъра на
полето. Вдигнал е ръка и увеличава гласа си с помощта на дребната магия, за да го чу-
ваме всички.
Боговете да са ни на помощ, когато Ридък разбере как да го прави! Преглъщам ус-
мивката си, защото знам, че ще намери начин да раздразни до смърт всеки ездач в квад-
ранта, а не само своя отряд.
– ...и вие сте най-малката ни група до момента – само деветдесет и двама ездачи.
Раменете ми се отпускат.
– Мислех, че има сто и един, готови да се обвържат, като не броим теб?
– Това, че бяха готови, не означава, че са намерили достойни ездачи – отговаря Терн.
– И все пак двама от всички вас избраха мен?
При наличието на четиресет и един необвързани? Какво оскърбление!
– Ти си достойна. Поне така си мисля. Но очевидно не внимаваш в час. – Той изпуф-
тява и облъхва врата ми с топла струя пара.
– Има четиресет и един необвързани кадети, които биха убили, за да са сега на ваше
място – продължава Кейори. – А вашите дракони знаят, че точно сега връзката помежду
ви е най-слаба, така че ако паднете, е напълно възможно драконът ви да ви остави да
умрете, ако си помисли, че необвързаните са по-добър вариант.
– Колко успокоително! – измърморвам аз.
Терн издава звук, който ми прилича на подсмихване.
– Сега ще ги яхнем, а после ще изпълним поредица от специфични маневри, които
вашите дракони вече знаят. Днес заповедите ви са прости. Останете на седлото – завър-
шва Кейори. После се обръща и хуква, изминава тичешком четири-пет метра, стига до
предния крак на дракона си и се изкачва по вертикалата, за да го яхне.
Точно като последното препятствие на Ръкавицата.
Преглъщам. Иска ми се да не бях яла толкова много на закуска. Обръщам се с лице
към Терн. Отляво и отдясно другите ездачи изпълняват същата маневра. Никога не бих
могла да я изпълня, дори да бях здрава, а камо ли докато глезенът ми още зараства.
Терн навежда рамо и ми прави рампа с крака си.

161
 Поражението заплашва да ме погълне цялата. Обвързана съм с най-големия – и със
сигурност най-намусения – дракон в целия квадрант, а се налага той да ми прави комп-
ромиси.
– Тези компромиси са за мен. Видях спомените ти. Няма да те оставя да забиваш
ками в крака ми, за да се качиш. А сега да тръгваме.
Изсумтявам, но се изкачвам и клатя глава, докато се придвижвам покрай шиповете
му, за да намеря седлото. Бедрата ме болят от вчера и аз потръпвам, когато заемам по-
зицията и стисвам лъка от люспи.
Драконът на Кейори се изстрелва в небето.
– Дръж се здраво.
Усещам как вчерашните въжета от енергия стягат краката ми, а Терн прикляка за част
от секундата, преди да ни изстреля нагоре.
Вятърът се забива в очите ми, стомахът ми се свива и аз поемам риска да остана хва-
ната само с една ръка, за да посмъкна по-летните си очила. Незабавно облекчение.
– Наистина ли трябваше да тръгнем втори? – обръщам се към Терн, докато изли-
таме от каньона и се устремяваме по-нагоре в планинската верига. Сега разбирам защо
рядко виждах драконите да тренират, макар че на практика израснах в „Басгайът“. Един-
ствените хора около нас са другите ездачи. – Всички ще видят, когато се хлъзна надолу.
– Съгласих се да летя след Шмад само защото неговият ездач е твой инструктор.
– Значи си от тези, които винаги искат да са отпред. Добре че го научих. Напомни
ми да отида в храма и да се помоля на Дюн. Много пъти. – Погледът ми е прикован в
Кейори в очакване да започнат маневрите.
– Богинята на силата и войната? – Този път със сигурност се подсмихва.
– Какво, драконите не мислят ли, че имаме нужда от благосклонността на бого-
вете? – Проклятие, тук горе е студено. Облечените ми в ръкавици ръце стисват по-
силно лъка.
– Драконите не се интересуват от вашите жалки богове.
Кейори прави вираж надясно и Терн веднага следва примера му. Правим стръмно
спускане покрай лицето на един от върховете. Стискам Здраво с крака, но знам, че Терн
е този, който ме държи на седлото.
Задържа ме там през още едно изкачване и дори през почти спираловидно обръщане
и аз не мога да не забележа, че взема всичко, което показва Кейори, и го усложнява.
– Нали знаеш, че не можеш да ме държиш през цялото време?
– Само гледай. Освен ако не искаш да паднеш от ледника долу като ездача на Глийн
преди малко?
Рязко обръщам глава и поглеждам, но виждам само опашката на Терн, която се мята,
огромните му шипове, които скриват гледката.
– Не гледай.
– Вече сме загубили ездач? – Усещам стягане в гърлото.
– Глийн не направи добър избор. Той и без това никога не се обвързва силно.
Богове!
– Ако продължиш да ме държиш така, ще изхабиш енергията си да ме крепиш,
вместо да преливаш, когато ще ни трябва сила в битката – възразявам аз.
– Това е една съвсем мъничка частица от силата ми.
Проклятие! Как да бъда ездачка, ако не мога да се задържа сама на гърба на дракона
си?
– Както искаш.

162
 Въжетата падат.
— Благодаря... ааа!
Той прави вираж наляво и бедрата ми загубват опора. Ръцете ми се хлъзват. Плъзвам
се по него, падам, пръстите ми трескаво търсят опора и не я намират.
Ушите ми се изпълват със свистящ въздух, докато се нося към ледника. Див страх
стиска сърцето ми като менгеме, формата на тяло долу става все по-голяма и по-голяма.
Ноктите на Терн ме хващат, вдигат ме нагоре, носят ме както по време на Вършит-
бата. Той се изкачва високо нагоре и отново ме хвърля, но този път поне съм подготвена
за сблъсъка, когато гърбът му се надига да срещне падащото ми дупе.
В главата ми се разнася отвратен рев от нещо, което не разбирам.
– Какво означава това, мътните го взели? – Трескаво се мъча да стигна до седлото
и да се наместя, докато той лети водоравно.
– На човешки език най-точният превод би бил: „Мамка му!“. Е, какво? Сега ще си
останеш ли на седлото? – Той отново се снижава, влиза във формацията и аз успявам
да остана на мястото си.
– Трябва да мога да го правя сама. И аз, и ти имаме нужда да се науча – възразявам.
– Упорито сребърно човешко момиче! – измърморва Терн, следва примера на Кейори
и се потапя надолу.
Падам пак.
И пак.
И пак.
По-късно същия ден, след вечеря, отивам до тренировъчната зала. Всичко ме боли от
постоянните падания от гърба на Терн и съм сигурна, че имам синини под мишниците
от многобройните му улавяния.
Вече съм минала през ротондата и влизам в академичното крило, когато чувам как
Дейн вика името ми и виждам, че тича, за да ме настигне.
Чакам онази позната вълна на щастие, че можем да останем за малко насаме, но тя не
идва. Вместо това усещам море от неловкост, през което не знам как да намеря пътя си.
Проклятие, какво ми става? Дейн е изключително привлекателен, мил и много, много
добър човек. Той е почтен и е най-добрият ми приятел в целия свят. Защо тогава по-
между ни няма искра?
– Рианон каза, че си тръгнала насам – казва той, след като стига до мен, и тревожно
сбърчва вежди.
– Ще тренирам. – Усмихвам се изкуствено и двамата завиваме Зад ъгъла. Залата е
точно пред нас и големите ѝ врати с арка са отворени.
– Не ти ли стигна тренировката на полета днес? – Той ме докосва по рамото и спира,
затова и аз спирам, обръщам се и заставам срещу него в празния коридор.
– Паданията определено ми стигнаха. – Проверявам превръзката на ръката си. Поне
не съм си отворила шевовете.
Челюстта му се размърдва.
– Аз наистина мислех, че всичко ще е наред, след като Терн те избра.
– И ще бъде – уверявам го аз и повишавам глас. – Просто мускулите ми трябва да
заякнат, за да мога да остана на седлото по време на маневри, а Терн настоява да прави
всичко по-трудно от това, което показва Кейори.
– За твое добро.
– Ти винаги ли си тук? – тросвам се наум.
– Да. Свиквай.

163
 Потискам порива да изръмжа на този нахален, деспотичен...
– Още съм тук.
– Вайълет? – пита Дейн.
– Извинявай, не съм свикнала Терн да ми се бърка в мислите.
– Това е добър знак. Означава, че връзката ви се засилва. А и честно казано, не съм
сигурен защо те тормози толкова с маневрите. Няма никаква въздушна заплаха освен
грифоните, а всички Знаем, че само един огнен дъх, и с тези птици е свършено. Кажи
му да не те тормози толкова.
– Кажи му да си гледа работата.
– Аз... ъъъ... добре. – Преглъщам смеха си. – Имай милост. Той е най-добрият ми
приятел.
Терн изсумтява.
От устните на Дейн се отронва въздишка. Той нежно обхваща лицето ми с длани и
свежда за миг поглед към устните ми, преди да отстъпи назад.
– Слушай, за снощи...
– За снощи, когато ми каза, че Зейдън ще направи така, че да ме убият, ако се обвържа
с Терн? Или за снощи, когато ме целуна? – Скръствам ръце на гърдите си, като внима-
вам с дясната.
– За целувката – признава той и понижава глас. – Това... това не биваше да се случва.
Обзема ме облекчение.
– Да, нали? – Усмихвам се. Слава на боговете, че и той изпитва същото! – И това не
означава, че не сме приятели...
, – Най-добрите приятели – съгласява се той, но очите му са натежали от скръб, която
не разбирам. – И не че не те искам...
– Какво? – вдигам вежди. – Какво казваш? – Да не би да имаме някакво разминаване?
– Казвам същото, което и ти. – Между веждите му се появяват две бръчки. – физи-
ческата връзка с човек в нашата командна верига е нещо, което се приема невероятно
зле.
– О. – Да, аз категорично не казвах това.
– И знаеш колко много усилия положих, за да стана командир. Твърдо съм решен
другата година да стана командир на крило и колкото и много да означаваш за мен... –
Той поклаща глава.
„О!“ Значи става въпрос само за политика.
– Да. – Кимвам бавно. – Разбирам.
Не би трябвало да има значение, че единствената причина да не се стреми да ме спе-
чели е рангът, и наистина няма. Но този факт определено ме кара да загубя част от ува-
жението си към него – нещо, което никога не съм очаквала.
– И може би другата година, ако си в различно крило, или дори след завършването... –
започва той и в очите му проблесна надежда.
– Соренгейл, свършвай. Няма да стоя тук цяла нощ – провиква се Имоджен от вратата
със скръстени на гърдите ръце. – Искам да кажа, ако командирът на нашия отряд е
приключил с теб.
Дейн се дръпва назад и премества поглед от Имоджен към мен.
– Тя те тренира?
– Предложи ми. – Вдигам рамене.
– Лоялност към отряда и тъй нататък. Дрън-дрън. – Имоджен се усмихва с устни, но
не и с очи. – Не се тревожи. Ще се грижа добре за нея. Довиждане, Ейтос.

164
 Отправям бърза усмивка към Дейн и се отдалечавам. Отказвам да погледна през рамо
и да видя дали е още там. Имоджен бързо влиза след мен и ме повежда към левия ъгъл,
където стъклото и камъкът се срещат. Отваря една врата, която никога преди не съм
имала време да забележа.
Стаята е осветена от магически светлини и пълна с цял куп дървени машини с релси,
макари и въжета, с пейки с лостове, с лостове, прикрепени към стената.
А от другата страна на една постелка, заета да прави коремни преси, е една от ти-
ришките първокурснички, която видях онази вечер в гората. Гарик е приклекнал до нея
и я насърчава.
– Не се тревожи, Соренгейл – изгуква Имоджен със захарно гласче. – Тук сме само
трима. В абсолютна безопасност си.
Гарик се обръща и погледът му среща моя дори докато отново казва на другата пър-
вокурсничка да продължава с повторенията. Кимва ми и се връща към задачата си.
– Ти си тази, която ме тревожи – казвам аз, докато Имоджен ме води към машина с
полирана дървена седалка и две тапицирани пейки, които се събират пред нея на висо-
чината на коленете.
Тя се смее и мисля, че това е първият искрен звук, който чувам от устата ѝ.
– Права си. Тъй като не можем да натоварваме нито този потрошен глезен, нито ръ-
цете ти, докато не зараснат, ще започнем с мускулите, които са най-важни, за да се за-
държиш на гърба на дракона. – Тя плъзва поглед по тялото ми и въздъхва с очевидно
отвращение. – Тези твои слаби вътрешни бедра.
– Правиш го само защото Зейдън те е накарал, нали? – питам я, разполагам се пред
машината с тапицираното дърво между коленете и Имоджен започва да я наглася.
Очите ѝ срещат моите и се присвиват.
– Правило номер едно. За теб той е Райърсън, първокурсничке, и никога не можеш да
ме разпитваш за него. Никога.
– Това са две правила. – Започвам да мисля, че първото ми предположение за тях е
било правилно. С тази пламенна вярност не може да не са любовници.
Не ревнувам. Изобщо. Тази дупка, пълна с грозота, която се разширява в гърдите ми,
не е ревност. Не може да бъде.
Имоджен се подсмихва и дръпва един лост, който незабавно прилага напрежение
върху дървото. Пейките се стрелват навън и разделят бедрата ми.
– А сега се хващай на работа. Събери ги пак. Трийсет повторения.

165
 НЯМА НИЩО ПО-СВЯТО ОТ АРХИВИТЕ.
ДОРИ ХРАМОВЕТЕ МОГАТ ДА СЕ ПОСТРОЯТ НАНОВО,
НО КНИГИТЕ НЕ МОГАТ ДА СЕ ПРЕНАПИШАТ.

НАРЪЧНИК НА ПОЛКОВНИК ДАКСТЪН

ЗА УСПЕХ В КВАДРАНТА НА ПИСАРИТЕ

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
Дървената библиотечна количка скърца, докато я бутам по моста, който свързва
Квадранта на ездачите и този на лечителите, а после и покрай вратите на лечебницата
сърцето на „Басгайът“.
Магически светлини осветяват пътя ми надолу през тунелите, докато вървя по мар-
шрут, който ми е толкова познат, че мога да го измина със затворени очи. Колкото по-
надолу слизам, толкова повече дробовете ми се изпълват с мирис на земя и камък, но
копнежът, който ме пробожда почти всеки ден от последния месец, откакто ми възло-
жиха да работя в архивите, не е толкова силен, колкото вчера, а вчера беше по-слаб,
отколкото онзи ден.
Кимвам на писаря от първи курс на входа на Архивите и той скача от мястото си и
забързва да отвори сводестата врата.
– Добро утро, кадет Соренгейл – поздравява ме и ми задържа вратата, за да мога да
мина. – Липсвахте ми вчера.
– Добро утро, кадет Пиърсън. – Усмихвам му се и вкарвам количката. От всички за-
дачи в квадранта ми възложиха тази, която ми харесва най-много. – Не се чувствах
добре.
През целия ден ми се виеше свят, несъмнено защото не бях пила достатъчно вода, но
поне можах да си почина.
Архивите миришат на пергамент, на лепило за подвързии и мастило. Миришат на
дома.
По цялата дължина на пещероподобната сграда минават лавици с книги, високи шест
метра, и аз се наслаждавам на гледката, докато чакам до масата, която е най-близо до
входа – мястото, на което през последните пет години прекарвах почти цялото си време.
Само писарите могат да продължат нататък, а аз съм ездачка.
Тази мисъл извиква усмивка на устните ми, докато към мен се приближава жена с
кремава туника и качулка и един-единствен Златен правоъгълник, зашит на рамото.
Първокурсничка. Когато дръпва плата от главата си, разкрива дългата си кестенява коса
и вдига поглед към моя, аз се усмихвам широко.
– Джесиния!
– Кадет Соренгейл – отговаря ми тя със знаци. Живите ѝ очи заблестяват, но тя прег-
лъща усмивката си.

166
 За този кратък миг намразвам ритуалите и обичаите на писарите. Нямаше да направя
нищо лошо, ако прегърнех приятелката си, но щяха да я укорят, че е загубила самооб-
ладание. Все пак как можехме да знаем колко сериозно се отнасят писарите към рабо-
тата си и колко са ѝ отдадени, ако си позволяха да се усмихнат?
– Толкова се радвам да те видя! – казвам ѝ аз със знаците и не мога да възпра усмив-
ката си. – Знаех, че ще издържиш изпита.
– Само защото през последната година учех заедно с теб – отговаря тя и стисва устни,
за да не се извият нагоре. А после лицето ѝ помръква. – Бях ужасена да чуя, че те при-
нуждават да постъпиш в Квадранта на ездачите. Добре ли си?
– Добре съм – уверявам я аз, млъквам и претърсвам паметта си за правилния знак за
обвързване с дракон. – Сега съм свързана и... – Чувствата ми са сложни, но си мисля за
усещането, което изпитвам, когато се нося на гърба на Терн, за внимателното побутване
от Андарна да продължа, когато ми се струва, че мускулите ми може да откажат по
време на тренировките на Имоджен, за близостта с приятелите ми и не мога да отрека
истината. – Щастлива съм.
Очите ѝ се разширяват.
– Не се ли страхуваш постоянно, че ще... – Оглежда се наляво и надясно, но никой не
е достатъчно близо, за да ни види. – Нали Знаеш... че ще умреш?
– О, да – кимвам аз. – Но колкото и да е странно, човек свиква.
– Щом казваш. – Струва ми се скептична. – Дай да те уредим. Всичко това за връщане
ли е?
Кимвам и бръквам в джоба си за малко руло пергамент, връщам ѝ го и добавям със
знаци:
– И няколко за вземане за професор Девера.
Ездачът, който отговаря за нашата малка библиотека, всяка вечер изпраща списък с
книгите, които иска, и тези, които връща, и аз го изпълнявам преди закуска. Навярно
точно затова коремът ми къркори.
Всички тези допълнителни калории, които изгарям с комбинацията от полети, уро-
ците на Рианон по ръкопашен бой и изтезанията на Имоджен са ми придали нов капа-
цитет за побиране на храна.
– Още нещо? – пита тя, след като прибира свитъка в един таен джоб в робата си.
Може би защото се намирам в Архивите, но усещам прилив на носталгия, който
почти ме побеждава.
– Случайно да имате екземпляр на „Приказки от Варените“?
Мира беше права – наистина не биваше да внасям книгата с приказки в квадранта, но
щеше да е хубаво да прекарам някоя вечер, сгушена с позната история в ръцете.
Джесиния сбърчва чело.
– Този текст не ми е познат.
Примигвам.
– Не е нещо научно, нищо такова – само сборник с народни предания, които ми че-
теше баща ми. Честно казано, бяха малко зловещи, но го обичам. – За миг се замислям.
Не съществуват знаци за уивърни и венини, затова ги изричам на глас. – Уивърни, ве-
нини, магия, битката между доброто и злото – нали разбираш, хубавите неща. – Ухил-
вам се. Ако някой разбира любовта ми към книгите, това е Джесиния.
– Никога не съм го чувала, но ще го потърся, докато прибирам тези.

167
 – Благодаря. Много ще го оценя. – Сега, когато ми предстои да започна да използвам
магия, няколко хубави народни приказки какво се случва, когато хората осквернят пре-
лятата към тях сила, няма да ми се отразят никак зле. Несъмнено са били написани като
притчи, целящи да ни предупредят за опасността да се обвържем с дракони, но в шест-
стотингодишната история на Навара след обединението ѝ никога не съм чела дори за
един ездач, Загубил душата си заради силите си. Драконите не го допускат.
Джесиния кимва, бутва количката и изчезва между лавиците.
Обикновено ѝ отнема около петнайсет минути да събере книгите, искани и от профе-
сорите, и от кадетите в моя квадрант, но аз съм доволна да чакам. Писарите влизат и
излизат, някои на групички, докато се подготвят да станат бъдещите историци на на-
шето кралство, и за свое учудване аз започвам да се взирам във всички забулени фигури
и да търся лице, което знам, че не мога да намеря – това на баща ми.
– Вайълет?
Обръщам се наляво и виждам професор Маркъм, който води отряд от писари от
първи курс.
– Здравейте, професоре. – Пред него ми е по-лесно да запазя лицето си безстрастно,
защото знам, че го очаква от мен.
– Не знаех, че имаш задачи в библиотеката. – Той поглежда към пространството
между лавиците, където изчезна Джесиния. – Някой помага ли ти?
– Джесиния... – Потръпвам. – Искам да кажа, кадет Нейлуърт е много любезна.
– Знаете ли – обръща се той към петимата души от отряда, които застават в полукръг
около мен, – кадет Соренгейл беше моята най-добра ученичка, докато Квадрантът на
ездачите не ми я открадна. – Погледът му среща моя изпод качулката му. – Надявах се
да се върне, но уви, тя се обвърза не с един, а с два дракона.
Едно момиче от дясната му страна ахва, покрива устата си с ръка и измърморва из-
винение.
– Не се притеснявай, и аз така се почувствах – казвам аз
– Може би ще можеш да обясниш нещо на кадет Насия, който току-що мърмореше,
че тук не влиза чист въздух. – Професор Маркъм насочва вниманието си към едно
момче от лявата си страна. – Тази група тъкмо започва стажа си в Архивите.
Нася става яркочервен под кремавото наметало.
– Това е част от системата за предотвратяване на пожар – казвам му аз. – По-малко
въздух означава по-малък риск цялата ни история да изгори.
– А тези задушливи качулки? – поглежда ме Насия и вдига вежда.
– Така е по-трудно да изпъкваш на фона на книгите – обяснявам аз. – Това е символ,
че нищо и никой не е по-важен от документите и книгите в това помещение. – Погледът
ми се стрелва из стаята и усещам нова вълна на носталгия.
– Точно така. – Професор Маркъм поглежда заплашително към Насия. – А сега, ако
ни извиниш, кадет Соренгейл, имаме работа. Ще се видим утре в разбора на бойни дейс-
твия.
– Да, сър. – Отстъпвам назад, за да направя място да мине отрядът.
– Тъжна ли си? – пита тихо Андарна.
– Просто посещавам Архивите. Не се тревожи – отговарям аз.
– Трудно е да обичаш втория си дом толкова много, колкото първия.
Преглъщам.

168
 – Лесно е, когато вторият дом е правилният. – А с времето да мен Квадрантът на ез-
дачите се е превърнал точно в това – правилния дом. Копнежът да покоя и самотата,
които намирам само тук, не може да се сравни с адреналина от летенето.
Джесиния се връща с количката, отрупана с исканите книги и няколко кореспонден-
ции да професорите от моя квадрант. Казва ми със знаци:
– Съжалявам, но ме можах да намеря онази книга. Дори проверих в каталога да уи-
върни – мисля, че така ги нарече, – но нямаше нищо.
За миг впервам поглед в нея. В нашите Архиви има или екземпляр, или оригинал на
почти всички книги в Навара. Само свръхредките или забранените са изключение. Кога
народните приказки са станали или едното, или другото? Макар че като се замисля, ни-
кога не съм срещала такова нещо като „Приказки от Варените“ на лавиците, докато се
учех да писар. Химери? Да. Кракени? Разбира се. Но уивърни или венините, които ги
създаваха? Нито дума. Странно.
– Няма нищо. Благодаря, че провери – отговарям и аз със знак.
– Изглеждаш променена – показва ми тя със знак и ми предава количката.
Очите ми се разширяват.
– Не като нещо лошо, просто... различна. Лицето ти е по-слабо и дори стойката ти... –
Тя поклаща глава.
– Тренирам – отговарям аз и отпускам ръцете си край тялото, докато обмислям как
да ѝ отговоря. – Трудно е, но е прекрасно. Ставам все по-бърза на тепиха.
– На тепиха ли? – сбърчва вежди тя.
– За ръкопашен бой.
– Вярно. Все забравям, че се биете и помежду си. – Очите ѝ се изпълват със съчувст-
вие.
– Наистина ми няма нищо – уверявам я аз, без да споменавам колко пъти Орън е стис-
кал кама в мое присъствие или как Джак кипва от гняв, когато погледне към мен. – Ами
ти? Отговаря ли на очакванията ти?
– И още как! Дори ги надхвърля. Отговорността, с която сме натоварени – не само да
записваме историята, а и бързо да изпращаме информация от фронта е повече, откол-
кото можех да си представя, и е толкова удовлетворяваща! – Тя стисва устни.
– Добре. Радвам се да теб – отвръщам най-искрено.
– Но аз се притеснявам да теб. – Тя рядко си поема въздух. – Тези все по-чести напа-
дения пред границата... – От тревога по челото ѝ се образуват бразди.
– Знам. Чуваме да тях в разбора на бойни действия. – Винаги едно и също – удари по
отслабени стени, разграбени селища високо в планините и още мъртви ездачи. Сърцето
ме боли всеки път щом получим доклад, а част от мен се затваря в себе си с всяка атака,
която трябва да анализираме.
– А Дейн? – пита тя, докато вървим към вратата. – Виждала ли си го?
Усмивката ми се разколебава.
– Това е история за друг ден.
Тя въздъхва.
– Ще се опитам да съм тук по това време, за да се виждаме.
– Звучи чудесно. – Устоявам на порива да я придърпам в прегръдките си и излизам
през вратата, която ми отваря.
Когато връщам количката в библиотеката и минавам през опашката за обяд, времето
ни е почти изтекло, което значи, че съм заета да тъпча храна в устата си колкото може

169
по-бързо, докато членовете на нашия първоначален отряд си бъбрят около мен. Но-
вите – двама първокурсници и двама второкурсници, които получихме, когато разпус-
наха Трети отряд, са през една маса от нас. Отказаха да седят при хора с бунтовническа
реликва.
Майната им.
– Това беше най-жестокото нещо, което съм виждал! – продължава Ридък. – В един
момент се сражаваше с онзи третокурсник, който е ужасно добър със скиавоната 2, а в
следващия...
– Би могъл да го оставиш той да разкаже историята – изрича укорително Рианон и
завърта очи.
– Не, благодаря – отвръща Сойър, поклаща глава и вперва във вилицата си поглед, в
който се чете немалка доза страх.
Ридък се ухилва и продължава да разказва историята – както винаги, много впечат-
ляващо.
– И тогава мечът просто се усуква в ръката на Сойър, извива се към третокурсника,
макар че Сойър изобщо не беше близо до целта. – Поглежда към Сойър и се намръщва. –
Съжалявам, мой човек, но е вярно. Ако мечът ти не беше решил да се изкриви и да се
насочи право към ръката на оня...
– Ти си металург? – вдига вежди Куин. – Наистина ли?
Еха! Сойър може да въздейства на металите. Преглъщам още малко пуйка и го зяпвам
съвсем неприкрито. Доколкото знам, той е първият от нас, който проявява някаква сила,
а камо ли печат.
Сойър кимва.
– Така казва Кар. Ейтос ме завлече право при професора в мига, в който видя какво
се случва.
– Толкова ти завиждам! – Ридък се хваща за гърдите. – Искам моят печат да се про-
яви!
– Нямаше да си толкова въодушевен, ако не си сигурен, че вилицата няма да промуши
небцето ти, защото още не можеш да я контролираш. – Сойър бутва настрана подноса
си.
– Добър довод. – Ридък поглежда към своя.
– Печатът ви ще се прояви, когато вашите дракони са готови да ви поверят цялата
тази сила – казва Куин и допива водата си. – Просто се надявайте да ви повярват, преди
да са минали някъде към шест месеца и.... – издава звук като експлозия и му подражава
с ръце.
– Спри да плашиш децата – обажда се Имоджен. – Това не се е случвало от... – спира
да помисли – ...десетилетия.
Всички я зяпваме и тя завърта очи.
– Вижте, реликвата, която вашите дракони ви прехвърлиха на Вършитбата, е провод-
никът, през който цялата тази магия навлиза в тялото ви. Ако не проявите печат и не я
оставите да излезе, след няколко месеца се случват лоши неща.
До един я поглеждаме глупаво.
– Магията те поглъща – добавя Куин и отново прави онзи звук на експлозия.
– Отпуснете се. Това не е фиксиран краен срок или нещо подобно. Просто усред-
нен. – Имоджен вдига рамене.

2
Едноръчен, прав двуостър меч. – Бел прев.
170
 – Мамка му, тук винаги става нещо – измърморва Ридък.
– Сега се чувствам малко по-голям късметлия – казва Сойър и се взира във вилицата
си.
– Ще ти вземем дървени прибори – обръщам се към него аз. – И май ще трябва да
избягваш оръжейната или схватките... с каквото и да било.
Сойър се подсмихва.
– Вярно е. Поне ще съм в безопасност на урока по летене днес.
От Вършитбата насам добавиха към програмата ни часове по летене и те са много
важни. Крилата се редуват за достъп до летателното поле и днес е един от нашите къс-
метлийски дни.
Усещам сърбеж по скалпа и знам, че ако се обърна, ще видя как Зейдън ни наблюдава.
Как ме наблюдава. Но не му доставям удоволствието да погледна. От Вършитбата насам
не ми е казал нито дума. Това не означава, че съм сама – о, не, никога не съм сама.
Наблизо винаги има някой от по-горен курс, когато минавам по коридора или когато
вървя към тренировъчната зала вечер.
И всички те са с бунтовнически реликви.
– Повече ми харесва, когато е сутрин – казва Рианон и изражението ѝ става кисело. –
Много по-лошо е, когато преди това сме имали и закуска, и обяд.
– Съгласна съм – успявам да изрека между хапките.
– Дояж си пуйката – заповядва Имоджен. – До довечера.
Двете с Куин вземат подносите си и ги понасят към черната кухня.
– Тя държи ли се поне малко по-мило, докато те тренира? – пита Рианон.
– Не. Но ме тренира успешно. – Дояждам пуйката, докато трапезарията започва да се
опразва, и всички тръгваме към прозорчето на черната кухня. – Какъв е професор Кар? –
питам Сойър и слагам подноса си върху останалите. Професорът по магия е един от
малцината, които не съм срещала, защото не съм проявила печат.
– Страховит, ето какъв – отговаря Сойър. – Нямам търпение целият курс да започне
уроците при него, така че всички да могат да се насладят на неговия специален вид ин-
струкции.
Тръгваме през общата стая, минаваме през ротондата и излизаме в двора, като закоп-
чаваме палтата си. Ноември се е разразил с пълна сила с буйни ветрове и заскрежена
трева сутрин. Не след дълго ще падне първият сняг.
– Знаех си, че ще стане! – казва пред нас Джак Барлоу, сгушва едно момиче под миш-
ницата си и го перва с обич по главата.
– Това не е ли Каролайн Аштън? – пита Рианон и ченето ѝ увисва, когато Каролайн
се отправя към академичното крило заедно с Джак.
– Да. – Ридък се напряга. – Тя обвърза Глийн тази сутрин.
– Той не беше ли вече свързан? – Рианон не спира да ги наблюдава, докато не изчез-
ват в крилото.
– Ездачът му умря при първия ни урок по летене. – Съсредоточавам се върху портата
пред нас, която води към летателното поле.
– Значи необвързаните все още имат шанса, на който се надяваха – измърморва Риа-
нон.
– Да – кимва Сойър и лицето му се напряга. – Имат.

***

171
 – Този път падна само пет-шест пъти – отбелязва Терн, когато кацаме на летател-
ното поле.
– Не разбирам това комплимент ли е или не. – Вдишвам дълбоко и се опитвам да
успокоя лудо биещото си сърце.
– Както искаш, така го приеми.
Завъртам очи наум и слизам от седлото, а той навежда рамо, за да мога да се плъзна
по предния му крак. Движението вече е толкова отработено, че почти не забелязвам, че
другите ездачи могат да скачат на земята или да слизат правилно.
– Освен това би могъл да го направиш малко по-лесно, нали знаеш.
– О, знам.
– Не аз съм тази, която ни вкарва в спирали със стръмен наклон, докато Кейори
преподава обикновено гмуркане. – Краката ми стъпват на земята, аз поглеждам към Терн
и вдигам вежда.
– Аз те обучавам за битка. Той ти преподава салонни трикове. – Терн примигва със
златистото си око и отклонява погледа си.
– Как мислиш, дали другата седмица ще можем да убедим Андарна да дойде с нас?
Дори и само за да лети до нас? – Правя всички проверки, на които ни е научил Кейори,
търся всякакви отломки, които може да са се загнездили между дългите нокти на Терн
или между коравите като камъни люспи на корема му.
– Не съм толкова глупав да не знам дали имам нещо заклещено в плътта си. И на
твое място не бих молил Андарна да дойде с нас, ако тя не поиска. Не може да из-
държи на тази скорост и присъствието ѝ само ще привлече нежелано внимание.
– Но аз никога не я виждам! – направо изхленчвам. – Вечно съм вързана с теб, Сър-
дитко такъв!
– Аз винаги съм тук – обажда се Андарна, но не виждам проблясък на злато. Най-
вероятно е в Долината както обикновено, но там поне е на сигурно място.
– Този „Сърдитко“ току-що те хвана поне пет пъти, Сребърна.
– Знаеш ли, можеш да ме наричаш Вайълет. – Без да бързам, оглеждам всички ре-
дици на люспите му. Една от най-големите опасности за драконите са най-мъничките
предмети, които те не могат да отстранят – тези, които проникват между люспите и при-
чиняват инфекция.
– Знам – повтаря той. – А може да те наричам и Вайълънс, като командира на
крило.
– Няма да посмееш. – Присвивам очи, премествам се напред и проверявам мястото,
на което гърдите му започват да се издигат. – А и нали знаеш колко много ме дразни
този негодник.
– Дразни ли те? – Терн се подсмихва над мен и звукът е като пуфтене на котка. –
Така ли наричаш ускоряването на сърдечния...
– Дори не започвай.
В гърдите на Терн над мен се надига ниско ръмжене и отеква чак в костите ми. За-
въртам се като вихрушка с ръце на каниите и виждам, че се приближава Дейн.
– Това е само Дейн. – Излизам измежду предните крака на Терн, а Дейн се спира на
три-четири метра от нас.
– Гневът не му отива. – Терн отново изръмжава и струя пара облива тила ми.
– Спокойно – казвам и поглеждам през рамо към него. Вдигам вежди.
Златните очи на Терн са приковани гневно в Дейн, а зъбите му са оголени и от тях
капе слюнка. Отново изръмжава като тътен.

172
 – Голяма си напаст! Престани – казвам му аз.
– Кажи му, че ако те нарани, ще изгоря земята, на която стои.
– О, Терн, престани! – Завъртам очи и отивам до Дейн, който е стиснал зъби, но очите
му са се разширили от опасения.
– Кажи му, или аз ще повдигна въпроса пред Кат.
– Терн казва, че ако ме нараниш, ще те изгори – казвам аз, докато драконите отляво
и отдясно се изстрелват към небето без ездачите си и тръгват обратно към Долината. Но
не и Терн. Неее. Той още стои зад мен като баща закрилник.
– Дума по дума, Сребърна.
– Извинявай, всъщност каза, че ако ме нараниш, ще изгори земята, на която стоиш. –
Обръщам се и поглеждам през рамо. – Така по-добре ли е?
Дейн не откъсва поглед от мен, но сега го виждам – кипящия гняв, за който ме пре-
дупреди Терн.
– По-скоро ще умра, отколкото да те нараня, и ти го знаеш.
– Сега доволен ли си? – обръщам се към Терн.
– Гладен съм. Мисля, че ще опитам стадо овце. – И той се издига във въздуха с мо-
щен мах на крилата си.
– Трябва да говоря с теб. – Дейн снишава глас и присвива очи.
– Добре. Изпрати ме. – Махвам на Рианон да тръгва без мен и тя поема с другите, а
ние с Дейн оставаме последни.
Задържаме се в края на полето.
– Защо не ми каза, че не можеш да се задържиш на шибаното седло? – изкрещява той
и ме сграбчва за лакътя.
– Моля? – Издърпвам ръката си от неговата.
Терн изръмжава в ума ми.
– Всичко е под контрол! – изкрещявам аз в отговор.
– През цялото това време оставях Кейори да те учи и си мислех, че сигурно държи
всичко под контрол. Все пак, ако ездачката на най-силния дракон в квадранта не може
да се задържи на седлото, всички щяхме да сме разбрали, нали? – Той прокарва ръка по
косата си. – Аз щях да съм разбрал, ако най-добрата ми приятелка пада всеки шибан
ден, в който лети!
– Това не е тайна! – Във вените ми се надига гняв. – Всички в нашето крило знаят!
Съжалявам, че не си внимавал какво става с отряда ти, но повярвай ми, Дейн, всички
знаят. И няма да стоя тук и да те оставя да ме поучаваш, сякаш съм дете. – Обръщам му
гръб и се отдалечавам с широка крачка след крилото си.
– Ти не ми каза – възразява той и гневът в гласа му отстъпва пред болка, докато ме
настига с лекота.
– Няма никакъв проблем. – Поклащам глава. – Терн може да ме държи на място с
магия, ако се наложи. Аз го моля да махне въжетата. И на твое място не бих го разпит-
вала. Той е от онези, които първо овъгляват и после задават въпроси.
– Има огромен проблем, защото той не може да прелива...
– Пълната си сила? – питам аз, докато излизаме от полето и се отправяме към стъпа-
лата, които се спускат до Ръкавицата. – Знам. Защо мислиш, че го моля да се отпусне? –
Раздразнението живее, диша в мен, поглъща всяка рационална мисъл.
– Ти летиш от цял месец, а продължаваш да падаш. – Гласът му ме следва по стъпа-
лата.
– Също като половината крило, Дейн!

173
 – Другите не са падали по десет пъти! – отвръща той. Следва ме по петите, докато
вървя по пътеката, която ще ме отведе обратно до цитаделата, и чакълът скърца под
ботушите ми. – Искам само да ти помогна, Вай. Как мога да ти помогна?
Умолителната нотка в гласа му ме кара да въздъхна. Все забравям, че той е най-доб-
рият ми приятел и трябва да ме гледа как рискувам живота си всеки ден. Не знам как
щях да се чувствам аз, ако си бяхме разменили ролите. Навярно също толкова загри-
жена. Затова се опитвам да разведря атмосферата и казвам:
– Трябваше да ме видиш преди един месец, когато паднах трийсет пъти.
– Трийсет пъти? – Той повишава глас.
Спирам се на входа на тунела и се усмихвам.
– Звучи по-лошо, отколкото е всъщност, Дейн. Уверявам те.
– Поне ще ми кажеш ли с коя част от полета имаш проблем? Поне ми позволи да ти
помогна.
– Искаш списък с дефектите ми, така ли? – Завъртам очи. – Бедрата ми са прекалено
слаби, но правя мускули. Ръцете ми не могат да сграбчат лъка, но стават по-силни. Ми-
наха седмици, преди горната им част да зарасне, така че тренирам и нея. Но няма нужда
да се тревожиш за мен, Дейн. Имоджен ме тренира.
– Защото Райърсън я е помолил – предполага той и скръства ръце на гърдите си.
– Сигурно. Какво значение има?
– Защото той не ти мисли доброто. – Той поклаща глава. Никога не е приличал повече
на непознат. – Първо, ти си нарушила правилата, за да изкачиш Ръкавицата и да, Амбър
ме тормози цял час с обяснения колко нечестно си действала.
Нечестно? Как не!
– И ти просто ѝ повярва? Без да ме попиташ какво се е случило?
– Тя е командир на крило, Ви. Няма да поставям почтеността ѝ под съмнение!
– Аз доказах правотата си с Кодекса и Райърсън го прие. И той е командир на крило.
– Добре. Стигнала си догоре. Не ме разбирай погрешно, не бих могъл да живея в мир
със себе си, ако ти се беше случило нещо, все едно дали си изпълнявала изпитанието по
правилата, или не. А после реших, че ще се оправиш, ако оцелееш при Вършитбата, но
дори свързана с най-силния от тях... – Той поклаща глава.
– Давай. Кажи го. – Ръцете ми се свиват в юмруци, а ноктите ми се забиват в дланите.
– Ужасявам се, че няма да оживееш да завършиш, Вай. – Раменете му се смъкват
унило. – Знаеш какво изпитвам към теб, все едно дали мога да направя нещо в това от-
ношение или не, и съм ужасен.
Последното изречение ме довършва. В гърлото ми напира смях и се изтръгва от уст-
ните ми.
Очите на Дейн се разширяват.
– „Това място свлича от теб всички глупости и всякакъв финес и те разкрива такъв,
какъвто си в сърцето си“ – повтарям аз думите му от лятото. – Нали така ми каза? Такъв
ли си в сърцето си? Някой, който е толкова запленен от правилата, че не знае кога да ги
заобиколи или поизкриви заради човек, към когото изпитва чувства? Някой, който е
толкова съсредоточен върху нещата, които не мога да правя, та не може да повярва, че
мога много повече?
Топлината се отдръпва от кафявите му очи.
– Едно нещо искам да е ясно, Дейн. – Правя една крачка към него, но разстоянието
помежду ни само нараства. – Причината, поради която никога няма да бъдем нещо по-
вече от приятели, не са твоите правила. Причината е, че нямаш вяра в мен. Дори сега,

174
когато въпреки всичко оцелях и се обвързах не с един, а с два дракона, ти все още мис-
лиш, че няма да успея. Затова съжалявам, но ти ще станеш част от глупостите, които
това място ще отстрани от мен. – Отивам настрана, минавам покрай него и влизам в
тунела, като заставям дробовете си да дишат.
С изключение на миналата година, когато постъпи в Квадранта на ездачите, не си
спомням в живота ми да е имало време без Дейн.
Но вече не издържам неговия постоянен песимизъм за бъдещето ми.
Слънчевата светлина ме залива за миг, когато влизам в двора. Следобед часовете са
навън и аз виждам Зейдън и Гарик, облегнати на стената на академичната сграда като
богове, оглеждащи владението си.
Когато минавам покрай Зейдън, той вдига тъмна вежда.
Аз му показвам среден пръст.
И неговите глупости няма да търпя днес.
– Всичко наред ли е? – пита Рианон, когато ги настигам с момчетата.
– Дейн е магаре...
– Накарайте го да спре! – изкрещява някой и хуква надолу по стъпалата на ротондата,
като се държи за главата. Първокурсник от Трето крило, който седи два реда под мен в
разбора на бойни действия и постоянно си изтърва перото. – В името на боговете, нака-
райте го да спре! – изпищява той и влиза в двора, залитайки.
Ръцете ми се задържат над камите.
Една сянка се раздвижва от лявата ми страна и един поглед ми показва, че Зейдън се
е раздвижил и нехайно е застанал точно пред мен.
Тълпата се пренарежда, оформя кръг около първокурсника, който крещи и се държи
за главата.
– Джеремая! – изкрещява някой и излиза напред.
– Ти! – Джеремая се обръща като вихрушка и посочва с пръст към третокурсника. –
Мислиш, че съм си загубил ума! – Накланя глава и очите му пламват. – Откъде знае? Не
трябва да знае! – Тонът му се променя, сякаш думите не са негови.
По гърба ми пропълзяват ледени тръпки и повличат стомаха ми към земята.
– И ти! – Той отново се завърта и посочва към един второкурсник от Първо крило. –
Какво му има, мамка му? Защо крещи? – Пак се обръща и се съсредоточава върху мен. –
Вайълет вечно ли ще ме мрази? Защо не може да разбере, че просто искам да я опазя
жива? Той как?... Той ми чете мислите!
Подражанието е противоестествено, смущаващо и ужасяващ.
– О, богове! – прошепвам. Сърцето ми бие толкова силно, че не чувам кръвта, която
шуми в ушите ми. Майната му на притеснението! На кого му пука дали хората знаят, че
Дейн мисли да мен? Отличителната сила на Джеремая се проявява. Той може да чете
мисли – той е интинсик. Неговата сила е смъртна присъда.
От лявата ми страна Ридък залита назад – някой го бутва настрана – и няма нужда да
гледам, за да знам чия е мускулестата ръка, която сега докосва рамото ми. Ароматът на
мента някак си успокоява разтуптяното ми сърце.
Джеремая изважда късия си меч.
– Накарайте го да спре! Никой ли от вас не вижда? Мислите не могат да спрат! –
Паниката му е осезаема и моето собствено гърло се задавя.
– Направи нещо! – умолявам Зейдън и вдигам поглед към него.
Неговият непоколебим, смъртоносен фокус е върху Джеремая, но при моята молба
тялото му се напряга, готово за удар.

175
 – Започни да повтаряш наум всички глупости от книгите, които си учила.
– Моля? – изсъсквам към него.
– Ако цениш тайните си, изпразни мислите си. Веднага! – нарежда Зейдън.
О! Проклятие!
Нищо не ми хрумва, а очевидно сме в непосредствена опасност. Ъъъ... „Много от
отбранителните бази на Навара се намират отвъд сигурността, предлагана от преградите
ни. Подобни бази се смятат да зони на непосредствена опасност и трябва да се обитават
само от военнослужещи – никога от цивилните, които обикновено ги придружават.“
– А ти! – обръща се Джеремая и вперва поглед в Гарик. – Проклето да е всичко! Той
ще разбере да...
Сенките около краката му пропълзяват нагоре. Само след миг се увиват около гър-
дите му и покриват устата му с черни ленти.
Преглъщам скалата, заседнала в гърлото ми.
Един професор си пробива път пред тълпата. Бялата му чорлава коса подскача с всяка
крачка, която прави едрото му тяло.
– Той е интинсик! – изкрещява някой и това като че ли е достатъчно.
Професорът сграбчва главата на Джеремая с две ръце и между стените на безмълвния
двор отеква изпукване. Сенките на Зейдън се стопяват и Джеремая пада на земята с
глава, изкривена под неестествен, зловещ ъгъл. Вратът му е счупен.
Професорът се навежда, вдига тялото на Джеремая с учудваща сила и го отнася в
ротондата.
До мен Зейдън рязко си поема дъх и се отдалечава заедно с Гарик. Тръгват към ака-
демичното крило. „И аз се радвам, че те видях.“
– Май все пак не искам отличителна сила – измърморва Ридък.
– Тази смърт е милостива в сравнение с онова, което ще се случи, ако не проявиш
печат – казва Дейн и се заклевам, че усещам как реликвите горят на гърба ми, макар че
моите дракони не са Започнали да ми преливат.
– Това – казва Сойър, застанал до Рианон – беше професор Кар.
– Винаги трябва да проверяваш източниците си – казва ми татко и разрошва косата
ми, застанал до мен на масата в архивите. – Не забравяй, че данните от очевидци винаги
са по-точни, но трябва да погледнеш по-надълбоко, Вайълет. Трябва да видиш кой раз-
казва историята.
– Но ако искам да стана ездачка? – питам аз с гласа на детето, което бях преди. – Като
Бренан и майка?
– СЪБУДИ СЕ! – отеква в Архивите познат, натрапчив глас. Глас, който няма място
тук.
– Ти не си като тях, Вайълет. Тази пътека не е твоя. – Татко ми се усмихва извини-
телно, с типичната си усмивка, която казва, че ми съчувства, но нищо не може да нап-
рави, с усмивката, с която ме поглежда, когато майка ми взема решение, с което той не
е съгласен. – И така е по-добре. Майка ти така и не разбра, че ездачите може да са оръ-
жието на нашето кралство, но писарите са тези, които разполагат с цялата истинска сила
на света.
– Събуди се, преди да си загинала! – Лавиците с книги в Архивите се разтрисат и
сърцето ми подскача. – Веднага!
Рязко отварям очи и ахвам, когато сънят се разпада. Не съм в архивите. В стаята си в
Квадранта на...
– Мърдай! – изревава Терн.

176
 – Мамка му! Будна е!
Лунната светлина се отразява в меч, който разсича въздуха над мен.
„Мамка му!“ Претъркулвам се към другата страна на леглото си, но не достатъчно
бързо и острието се забива отстрани в гърба ми със сила, която дори дебелите ми зимни
одеяла не могат да разсеят.
Адреналинът изтласква настрана болката, когато мечът отскача, неспособен да раз-
цепи драконовите люспи.
Коленете ми се удрят в твърдия под и аз пъхам ръце под възглавницата си, измъквам
две ками, докато се измъквам от забивките и стъпвам на крака. Проклятие, как са успели
да отключат вратата ми?
Издухвам разпуснатата коса от лицето си и поглеждам право в широките, стъписани
очи на необвързан първокурсник. И не е единственият. В стаята ми има седем кадети.
Четирима от тях са необвързани мъже. Три са необвързани жени... ахвам, когато разпоз-
навам едната... остават две, докато тя тича към вратата и я затръшва след себе си.
Тя е отворила вратата. Няма друго обяснение.
Всички останали са въоръжени. Всички са решени да ме убият. Всички стоят между
мен и незаключената ми врата. Свивам ръце около дръжките на камите си и сърцето ми
се разтуптява.
– Предполагам, че няма да си тръгнете, ако любезно ви помоля?
Ще трябва да си пробия път оттук с бой.
– Махни се от стената! Не давай да те притиснат с гръб към нея!
Правилно. Но тази малка стая не изобилства от места, на които да отида.
– Мамка му! Нали ви казах, че бронята ѝ е непробиваема! – изсъсква Орън от другата
страна на стаята и ми препречва пътя. Шибан гадняр!
– Трябваше да те убия при Вършитбата – признавам аз Вратата ми е затворена, но
някой непременно ще ме чуе, ако изкре...
Една жена се хвърля към мен, запълзява по леглото ми и аз се дръпвам, плъзвам се
покрай леденото стъкло на прозореца. „Прозорецът!“
– Много е високо. Ще паднеш в пропастта, а аз не мога да дойда достатъчно бързо!
Прозорецът отпада. Ясно. Другата жена хвърля ножа си и разрязва ръкава на нощни-
цата ми. Острието се забива в гардероба, но не улучва плътта ми. Завъртам се, без да ме
е грижа, че ръкавът се е скъсал, и хвърлям камата си, докато заобикалям ръба на леглото.
Той се забива в рамото ѝ – любимата ми мишена – и тя се хваща за рамото и надава вик.
Другите ми оръжия се намират близо до вратата. Мамка му! Мамка му! Мамка му!
– Не хвърляй нищо повече. Дръж здраво това оръжие!
За някой, който не може да помогне, Терн никак не се стеснява да предлага мнения.
– Трябва да се целиш в гърлото ѝ! – изкрещява Орън. – Сам ще го направя!
Премествам острието в дясната си ръка и отблъсквам една атака отляво, разрязвам
ръката на жената, отразявам друга атака, забивам камата в бедрото на един от мъжете.
Ритвам с пета и улучвам друг в корема точно докато ми се нахвърля. Той Залита назад
и пада на леглото ми. Мечът му пада след него.
Но сега съм притисната между бюрото си и гардероба.
Те са прекалено много.
И всички се втурват към мен едновременно.
Някой изритва камата от ръката ми с ужасяваща лекота и сърцето ми се свива, защото
Орън ме сграбчва за гърлото и ме дръпва към себе си. Ритвам го в коленете, но босите

177
ми крака не предизвикват никаква болка. Той ме вдига над пода и ми спира въздуха,
докато аз ритам в отчаян опит да му причиня болка.
„Не. Не. Не!“
Забивам длани в ръката му. Ноктите ми пробиват кожата му. Драскам го и му пускам
кръв. Може да му останат белези, но той стиска гърлото ми с неотслабваща сила.
Въздух. Нямам никакъв въздух.
– Той почти стигна! – уверява ме Терн и аз усещам паниката в тона му.
Кой? Не мога да дишам. Не мога да мисля.
– Довърши я! – изкрещява един от мъжете. – Той ще ни уважава само ако я довър-
шим!
Искат Терн.
Яростният му рев изпълва главата ми. Орън спуска тялото ми надолу, обръща ме и
свива ръка, така че гърбът ми се опира до гърдите му. Сега поне краката ми са на земята,
но периферното ми Зрение потъмнява, дробовете ми се мъчат да си поемат въздух,
който не може да стигне до мен.
Алчните очи на кървяща първокурсничка се вперват в моите.
– Давай! – заповядва тя.
– Твоят дракон е мой! – изсъсква Орън в ухото ми, сваля ръката си и вдига на нейно
място острие.
Въздухът нахлува в дробовете ми. Хладният метал погалва врата ми, кислородът из-
пълва кръвта ми и прояснява мисълта ми достатъчно, за да разбера, че това е краят. Ще
умра. Между два навярно последни удара на сърцето си усещам как гърдите ми се из-
пълват с непоносима скръб и не мога да не се запитам дали щях да успея. Щях ли да
бъда достатъчно силна да завърша? Щях ли да стана достойна за Терн и Андарна? Щях
ли най-после да накарам майка си да се гордее с мен?
Върхът на ножа докосва кожата ми.
Вратата на спалнята ми се отваря със замах и се удря в каменната стена. Дървото се
разцепва. Но не мога да се обърна и да видя кой стои на прага, защото съзнанието ми се
изпълва с пронизителен писък.
– Моя! – изкрещява Андарна. По гръбнака ми пропълзява енергия, от която ми наст-
ръхва кожата, влива се в пръстите на ръцете и краката ми и когато отново си поемам
въздух, го правя в тотално, абсолютно мълчание.
– Давай! – заповядва Андарна.
Примигвам и осъзнавам, че първокурсничката срещу мен не го прави. Не диша. Не
помръдва.
Никой не мърда.
Всички в тази стая са замръзнали на местата си... освен мен.

178
 В ОТГОВОР НА ГОЛЯМАТА ВОЙНА ДРАКОНИТЕ СЕ НАСТА-
НИЛИ В ЗАПАДНИТЕ ЗЕМИ, А ГРИФОНИТЕ В ЦЕНТРАЛНИТЕ,
ИЗОСТАВЯЙКИ ВАРЕНИТЕ И СПОМЕНА ЗА ГЕНЕРАЛ ДАРАМОР,
КОЙТО ЕДВА НЕ УНИЩОЖИЛ ЦЕЛИЯ КОНТИНЕНТ С АРМИЯТА
СИ. НАШИТЕ СЪЮЗНИЦИ СЕ КАЧИЛИ НА КОРАБИТЕ СИ И ОТ-
ПЛУВАЛИ КЪМ ДОМА, А ТУК ЗАПОЧНАЛ ПЕРИОД НА МИР И
ПРОСПЕРИТЕТ В ПРОВИНЦИИТЕ НА НАВАРА, ОБЕДИНЕНИ ЗА
ПЪРВИ ПЪТ НА СИГУРНО МЯСТО ЗАД ПРЕГРАДИТЕ НИ, ПОД
ЗАЩИТАТА НА ПЪРВИТЕ ОБВЪРЗАНИ ЕЗДАЧИ.

НЕРЕДАКТИРАНА ИСТОРИЯ НА НАВАРА

ОТ ПОЛКОВНИК ЛУИС МАРКЪМ

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
Проклятие, какво става?
Всички в стаята ми сякаш са се вкаменили, но аз знам, че не може да е вярно. Тялото
на Орън е топло зад мен, а кожата му поддава под пръстите ми, когато ги размърдвам,
отблъсквам окървавената му ръка и махам острието от врата си.
От острия връх пада капка кръв, размазва се на пода, а по гърлото ми потича влажна
струйка.
– Бързо! Не издържам! – подканва ме Андарна с немощен глас.
Тя ли го прави? Започвам да дишам накъсано през смазаната си трахея, минавам под
ръката на Орън, освобождавам се и бързо отстъпвам настрана в тишината.
В абсолютната, неземна тишина.
Часовникът над бюрото ми не тиктака. Провирам се между лакътя на Орън и един
огромен тип, който преди беше от Второ крило. Никой не диша. Погледите им са зам-
ръзнали. Отляво жената, която раних, се е превила надве, стиснала ръката си, а мъжът,
когото промуших, се е облегнал на стената отдясно и ужасено се взира в бедрото си.
Гръмотевичните удари на сърцето ми отброяват времето, докато аз залитам в единс-
твеното открито пространство в стаята си, но пътят ми към сега отворената врата не е
чист.
Зейдън е заел цялата врата като някакъв черен ангел отмъстител, като пратеник на
царицата на боговете. Напълно облечен е. На лицето му е замръзнала маска на истинска
ярост. От двете му страни по стената се вият сенки, замръзнали във въздуха.
За първи път, откакто прекосих Парапета, съм готова да се разплача от облекчение,
че го виждам.
В ума ми Андарна изохква – и хаосът се възобновява.
Стомахът ми се свива от гадене.
– Мамка му, крайно време беше! – избоботва Терн.
Погледът на Зейдън се стрелва към моя и черните му като оникс очи се разширяват
от шок, но само за част от секундата, преди да закрачи напред. Сенките му се разстилат

179
пред него. Той Застава до мен. Щраква с пръсти и стаята се осветява – над главите ни
се зарейват магически светлини.
– Всички сте мъртви. – Гласът му е неестествено спокоен и заради това – още по-
страшен.
Всички глави в стаята се обръщат към него.
– Райърсън! – Камата на Орън издрънчава на пода.
– Мислиш, че като се предадеш, ще се спасиш? – От унищожително мекия тон на
Зейдън косъмчетата по ръцете ми настръхват. – Да нападнеш друг ездач, докато спи, е
нарушение на кодекса.
– Но ти знаеш, че той изобщо не биваше да я обвързва! – Орън вдига ръце с дланите
към нас. – Точно ти имаш предостатъчно причини да искаш слабачката мъртва. Ние
просто поправяме една грешка.
– Драконите не допускат грешки.
Сенките на Зейдън сграбчват всички нападатели освен Орън за гърлото и стискат. Те
се съпротивляват, но това няма значение. Лицата им стават пурпурни, но сенките не ги
пускат, докато не се смъкват на колене, докато не падат в полукръг около мен като без-
жизнени кукли.
В сърцето ми няма милост и не ги съжалявам.
Зейдън закрачва напред, сякаш разполага с цялото време на света, протяга ръка и
поредният филиз от мрак повдига захвърлената ми кама от пода.
– Позволи ми да ти обясня. – Орън поглежда към камата и ръцете му се разтреперват.
– Чух всичко, което трябваше. – Пръстите на Зейдън се свиват около дръжката. – Тя
трябваше да те убие на поляната, но е милостива. Аз не страдам от този порок. – Замахва
напред толкова бързо, че едва успявам да зърна движението му, и в гърлото на Орън
зейва хоризонтална линия. По врата и гърдите му потича порой от кръв.
Той посяга към гърлото си, но няма полза. Кръвта му изтича само след секунди и той
се свлича на пода. Около него се образува и разширява алена локва.
– По дяволите, Зейдън! – Гарик влиза в стаята и прибира меча си в ножницата. Пог-
ледът му обхваща всичко. – Нямаше ли време да ги разпиташ? – Погледът му се плъзва
към мен, сякаш запомня нараняванията ми, и се спира върху гърлото ми.
– Нямаше нужда – отвръща Зейдън.
Боди влиза в стаята и прави същата бърза преценка като Гарик. Приликата между
братовчедите все още ме поразява. Боди има същата бронзова кожа и силна линия на
челото, но чертите му не са толкова ъгловати, колкото на Зейдън, а очите му са по-свет-
локафяви. Прилича на по-омекотена, по-дружелюбна версия на по-големия си братов-
чед, но тялото ми не пламва, когато го виждам, както край Зейдън. Или ръцете на Орън
просто са изстискали от мен здравия ми разум.
В гърлото ми се надига неуместен смях и тримата мъже се извръщат към мен и ме
поглеждат така, сякаш съм си ударила главата.
– Да позная – казва Боди и разтърква тила си. – Искаш да разчистим?
– Ако трябва, повикайте помощ – кимва Зейдън.
Трябва да разчистят телата.
„Жива съм. Жива съм. Жива съм.“ Повтарям си го наум, докато Зейдън избърсва
кръвта от камата ми в гърба на туниката на Орън.
– Да. Жива си. – Той прекрачва тялото на Орън и две други, изважда камата ми от
рамото на падналата жена и стига до гардероба ми. Дори не знам коя е, а тя се опита да
ме убие.

180
 Гарик и Боди издърпват навън първите тела.
– Не бях разбрала, че съм го казала високо.
Коленете ми се разтреперват, а после започва да ми се гади. Мамка му, мислех, че
съм преодоляла тази реакция към адреналина, но ето че треперя като листо, докато Зей-
дън рови в гардероба ми, сякаш току-що не е убил половин дузина хора.
Сякаш подобна кланица е нещо естествено.
– От шока е – казва той, сваля наметалото ми от куката и изважда чифт ботуши. –
Ранена ли си?
Думите му са отсечени и разкъсват временния капак, който съм наложила на болката.
Тя се завръща като стихия на пулсираща вълна, която се съсредоточава в гърба ми. Край
с адреналина.
С всяко вдишване ми се струва, че забивам натрошени стъкла в джобовете си, затова
внимавам да дишам кратко и повърхностно. Но успявам да остана права. Започвам да
отстъпвам, докато не усещам каменната стена до здравата си страна. Отпускам тежестта
си насреща ѝ.
– Хайде, Вайълънс. – Предразполагащите думи са в контраст с напрегнатия му тон.
Той сгъва наметалото ми, премята го пред ръката си и пренася ботушите ми пред дру-
гите тела, които е оставил на пода ми. – Стегни се и ми кажи къде те раниха.
Уби шестима души, а на черните му като нощ кожи няма нито едно петънце от кръв.
Ботушите падат до краката ми, а наметалото се приземява на малкото кресло в ъгъла.
Почти не мога да дишам, но мога ли да рискувам да му призная слабостта си?
Топлите му пръсти докосват брадичката ми. Той вдига главата ми нагоре и погледите
ни се срещат. Един момент... паника ли виждам в неговия?
– Дишаш ужасно – предполагам, че заради...
– Ребрата – довършвам, преди да може да предположи нещо. Няма смисъл да се опит-
вам да прикривам болката пред него. – Онзи до леглото ме удари по ребрата с меча, но
май само ги натърти. – Не усетих онова издайническо пукане, което придружава счупе-
ните кости.
– Сигурно мечът е бил тъп. – Той вдига черна вежда. – Освен ако не е свързано с
причината да спиш с кожената си жилетка.
– Довери му се – заповядва Терн.
– Не е толкова лесно.
– Засега трябва да бъде.
– Тя е от драконови люспи. – Вдигам дясната си ръка и се завъртам леко, за да види
зейналата дупка в нощницата ми. – Мира ми я направи. Затова оцелях толкова дълго.
Той поглежда между двете ни тела, стисва устни и кимва.
– Гениално, макар че трябва да кажа, че причината да оцелееш толкова дълго не е
само една.
Преди да мога да възразя, той премества поглед към гърлото ми и го приковава върху
това, за което предполагам, че е пурпурен отпечатък от ръка.
– Трябваше да го убия по-бавно.
– Нищо ми няма.
Има ми.
Погледът му отново се стрелва към очите ми.
– Никога не ме лъжи.
Изрича го толкова свирепо, със стиснати зъби, че не мога да не кимна в знак на обе-
щание.

181
 – Боли – признавам.
Отварям и затварям уста два пъти.
– Това молба ли е или заповед?
– Ти решавай. Важното е да разбера дали този мръсник ти е спукал ребро. – Ръцете
му се свиват в юмруци.
През отворената врата влизат още двама мъже. Гарик и Боди ги следват по петите.
Всички са... облечени. Напълно облечени в – поглеждам към часовника – два часа сут-
ринта.
– Вземете тези двамата, а ние ще вземем последните – заповядва Гарик и другите се
заемат за работа и понасят последните тела към вратата. Не мога да не забележа, че на
ръцете на всички блещукат бунтовнически реликви, но не изричам на глас това наблю-
дение.
– Благодаря – казва им Зейдън, помръдва ръка и вратата ми се Затваря и тихо изт-
раква. – Сега дай да видя ребрата ти. Губим време.
Преглъщам и кимвам. И бездруго е по-добре да знам дали са спукани. Обръщам се с
гръб към него, но виждам лицето му в огледалото в цял ръст, докато смъквам издутите
ръкави на нощницата си и задържам плата над гърдите си, а той го дръпва отзад до
кръста ми.
– Трябва да...
– Знам как се сваля корсет. – Челюстта му потръпва и по лицето му преминава нещо,
което ми заприличва на чиста жажда, преди да се овладее и да премести косата ми пред
рамото с учудваща нежност.
Пръстите му докосват голата ми кожа и аз потискам трепета си, стягам мускулите си,
за да не се извия под допира му.
Проклятие, какво ми става? На пода ми все още има кръв, но дишам учестено по
причини, които са повече от неуместни. Той бързо развързва корсета, като започва от-
долу. Не лъже. Наистина знае как се действа с корсет.
– Мътните го взели, как се набутваш в това нещо всяка сутрин? – пита той и леко
прочиства гърло, докато разкрива гърба ми сантиметър по сантиметър.
– Аз съм невъзможно гъвкава. Върви с постоянното чупене на кости и изкълчване на
стави – отговарям през рамо.
Очите ни се срещат и в корема ми изпърхват топли тръпки. Моментът отлита също
толкова бързо, колкото идва, и Зейдън разтваря бронята ми и оглежда дясната ми страна.
Нежни пръсти докосват пострадалите ми ребра, а после ги побутват внимателно.
– Имаш страшна синина, но мисля, че не са спукани.
– И аз така си помислих. Благодаря, че провери. – Би трябвало да се чувствам не-
ловко, но по някаква причина не е така, дори когато той дръпва обратно връзките и ги
забързва в края.
– Ще оцелееш. Обърни се.
Обръщам се, придърпвам нощницата си обратно над раменете, а той пада на колене
на пода пред мен.
Очите ми се разширяват. Зейдън Райърсън е коленичил пред мен, черната му коса е
на точно толкова разстояние, че да мога удобно да прокарам ръце през гъстите кичури.
Това навярно е единственото меко нещо у него. Колко жени са усещали тази коса между
пръстите си?
Проклятие, защо ми пука?

182
 – Знам, че боли, но трябва да вървиш, и то бързо. – Той грабва един ботуш и ме по-
тупва по стъпалото. – Можеш ли да го вдигнеш?
Кимвам и вдигам крак. А после загубвам всякаква способност за логична мисъл, ко-
гато Зейдън ми обува ботушите и ги забързва един по един.
Това е същият мъж, който само преди няколко месеца нямаше нищо против да умра.
Умът ми сякаш не може да проумее тези негови толкова различни страни.
– Да тръгваме. – Той увива наметалото около раменете ми и го закопчава на врата,
сякаш съм нещо безценно. Сега вече знам, че съм в шок, защото за Зейдън Райърсън съм
всичко друго, но не и безценна. Погледът му се плъзва по косата ми и той примигва,
преди да вдигне качулката над тъмната ми коса, която изсветлява надолу. После ме
сграбчва за ръката и ме издърпва в коридора. Силните му пръсти се обвиват около моите
здраво, но не прекалено силно.
Всички врати са затворени. Нападението беше толкова тихо, че не събуди дори съсе-
дите ми. Ако Зейдън не беше дошъл, сега щях да съм мъртва, дори да бях успяла да се
измъкна от хватката на Орън. Но как се е случило?
– Къде отиваме?
Коридорите са слабо осветени от сините магически светлини – онези, които съобща-
ват на хората без прозорци, че още е нощ.
– Ако продължиш да говориш толкова високо, че да те чуят, някой ще ни спре, преди
да стигнем някъде.
– Не може ли просто да ни скриеш в сенки или нещо подобно?
– Да, разбира се, защото един огромен черен облак, който се движи по коридора,
изобщо няма да изглежда по-подозрителен от двойка, която иска да отиде тайно ня-
къде. – Той ме стрелва с поглед, от който загубвам всякакво желание да споря.
Ясно.
Не че ние с него сме двойка.
Не че бих се качила на него като по дърво при подходящите обстоятелства. Потръп-
вам, докато излизаме в основния коридор на спалните. Когато става въпрос за него, ни-
кога, никога няма да има подходящи обстоятелства, най-малко веднага след като е екзе-
кутирал половин дузина хора.
Но в моя защита – и по някакъв странен, извратен начин – начина, по който ме спаси,
беше ужасно привлекателен, макар че сега ме влачи по коридора толкова бързо, че не
бих могла да вървя сама. Макар че го направи само защото животът ми е свързан с не-
говия. Гърдите ми крещят за отдих, но той не ми го дава – повежда ме покрай витото
стълбище, което води към спалните на втори и трети курс, и влизаме в ротондата.
Ще минат седмици, преди ребрата ми да зараснат напълно.
Шумът от стъпките ни по мраморния под е единственото, което разбива тишината,
докато влизаме в академичното крило. Вместо да завие наляво, към тренировъчната
зала, Зейдън тръгва надясно, по стъпала, които водят към един склад.
На половината път се спира и аз едва не се блъсвам в меча, окачен на гърба му. Махва
с дясната си ръка, без да изпуска моята от лявата.
Щрак! Натиска камъните и в тях се отваря скрита врата.
– Еха! – прошепвам аз когато пред нас се разкрива голям тунел.
– Надявам се, че не те е страх от тъмното. – Той ме дръпва вътре. Вратата се затваря
и ни обгръща задушаващ мрак.
„Няма нищо. Всичко е наред. Всичко.“

183
 – Но в случай че те е страх... – Сега Зейдън говори на висок глас. Щраква с пръсти.
Над главите ни се зарейва една магическа светлина и осветява всичко наоколо.
– Благодаря.
Тунелът се поддържа от каменни арки. Подът е гладък, сякаш по него са минавали
повече хора, отколкото предполага скритата врата. Мирише на пръст, но не е влажен и
сякаш няма край.
Зейдън пуска ръката ми и тръгва.
– Не изоставай.
– Можеш да... – Потръпвам. Проклятие, болят ме гърдите. – Да проявиш малко по-
вече разбиране. – Повличам се след него и свалям качулката си.
– Няма да се държа с теб като с малко дете. Аз не съм Ейтос – казва той, без да се
обръща. – Това само ще те убие, след като напуснем „Басгайът“.
– Той не се държи с мен като с малко дете.
– Държи се и ти го знаеш. И ако наблюденията ми са правилни, го мразиш. – Той
отново тръгва до мен. – Или съм разбрал погрешно езика на тялото ти?
– Той мисли, че това място е прекалено опасно за някой... като мен и след това, което
се случи току-що, не съм сигурна, че мога да възразя. – Бях заспала. Това е единственото
време, по което би трябвало да сме сигурни, че сме в безопасност. – Май отсега нататък
няма да си правя труда да спя. – Стрелвам поглед настрани, към неговия дразнещо прив-
лекателен профил – И ако изобщо си помислиш да предложиш да спиш с мен, за да съм
в безопасност...
Той се подсмихва.
– Няма. Аз не чукам първокурсничка дори когато аз бях първокурсник. А теб бих
изчукал най-малко от всички.
– Кой говори за чукане? – отвръщам остро и се изругавам наум, Защото болката в
ребрата ми се усилва. – За да спя с теб, трябва да съм мазохистка, а те уверявам, че не
съм. – фантазиите ми не се броят.
– Мазохистка, а? – Крайчецът на устата му се извива в подсмихване.
– Не създаваш впечатление на човек, който обича гушкането след секс. – И моите
устни се извиват в усмивка. – Освен ако не те е страх аз да не те убия, докато спим?
Завиваме зад един ъгъл и тунелът продължава.
– За това изобщо не се притеснявам. Колкото и да си свирепа и умела с тези ками,
не съм сигурен, че можеш да убиеш и муха. Не мисли, че не съм забелязал как си успяла
да раниш трима от тях, но нито веднъж не си хвърлила камите там, където би било
смъртоносно. – Той ме поглежда неодобрително.
– Никога не съм убивала никого – прошепвам, сякаш е някаква голяма тайна.
– Ще трябва да преодолееш това нежелание. След като завършим, всички ние ще бъ-
дем само оръжия и ще е най-добре да сме наточени, преди да излезем през портите.
– Там ли отиваме сега? Излизаме през портите? – Тук вътре съм загубила всякаква
представа за времето.
– Отиваме да попитаме Терн какво се случи, по дяволите. – Челюстта на Зейдън пот-
ръпва. – И не говоря само за нападението. Мътните го взели, как са влезли, щом ватата
ти е била заключена ?
Вдигам рамене, но не си правя труда да обясня. Няма начин да ми повярва. Самата аз
почти не го вярвам.
– По-добре да разберем, за да не се повтори. Няма да спя на шибания ти под като
някакво куче пазач.

184
 – Един момент! Значи има и друг път до летателното поле? – Правя всичко възможно
да издигна ментална стена пред болката в гърлото и ребрата си. – Той ме води при теб –
обръщам се към Терн.
– Знам.
– Ще ми кажеш ли какво се случи там вътре?
– Щях, ако знаех.
– Да – отговаря Зейдън, а тунелът прави нов завой. – Това не е всеобщо достояние. И
ще те помоля да скъташ този малък тунел в папката с моите тайни, които не издаваш на
никого.
– Позволи ми да предположа: ако те издам, ще разбереш?
– Да. – Той отново се подсмихва и аз отклонявам погледа си, преди да е видял, че се
взирам в него.
– Ще ми обещаеш ли още една услуга? – Пътеката започва да се изкачва, при това
съвсем не плавно. Всяко вдишване ми напомня за това, което се случи преди по-малко
от час.
– Една услуга ти е предостатъчна, а и с теб вече достигнахме до съгласие относно
идеята да се унищожим един друг, Соренгейл Можеш ли да продължиш или трябва да
те нося?
– Това звучи като обида, а не като предложение.
– Започваш да схващаш. – Но крачката му се забавя в ритъм с моята.
Земята под краката ми се променя, сякаш се люлее, но знам, че е неподвижна. Всичко
е в главата ми – резултат от болката и стреса. Стъпките ми се разколебават.
Зейдън обвива ръка около кръста ми и ме подкрепя. Мразя начина, по който допирът
му кара сърцето ми да забие по-силно, докато продължаваме да се катерим, но не въз-
разявам. Не искам да му бъда благодарна за абсолютно нищо, но, богове, този негов
аромат на мента е възхитителен!
– Ти какво правеше тази вечер?
– Защо питаш? – Тонът му ясно показва, че според него не трябва.
Проблемът си е негов.
– Ти стигна до стаята ми да броени минути и не си облечен да сън. – В името на
боговете, той носи меч!
– Може би и аз спя с бронята си.
– Значи трябва да започнеш да спиш с хора, на които имаш повече доверие.
Той изсумтява и на лицето му да миг се появява усмивка. Истинска. Не изкуственият,
насилен присмех, който съм свикнала да виждам, нито напереното леко подсмихване.
Истинска усмивка, от която ми секва дъхът, усмивка, да която съвсем не съм неуязвима
. Но изчезва също толкова бързо, колкото се появява.
– Значи няма да ми кажеш? – питам аз. Щях да изпитам раздразнение, ако не ме бо-
леше толкова. И дори няма да задавам въпроса защо изобщо трябва да ме влачи чак при
Терн, когато мога да говоря с дракона си винаги щом поискам.
Освен ако той не иска да говори с Терн. Много... дръзко.
– Не. Това е работа на третокурсниците.
Стигаме до подсиления с камъни край на тунела и Зейдън ме пуска. Няколко знака с
ръка, ново изщракване, и той отваря вратата.
Иззидаме на освежителен, леденостуден ноемврийски въздух.
– Еха! Какво е това? – прошепвам аз. Вратата е вградена сред купчина скални бло-
кове в източния край на полето.

185
 – Скрита е. – Зейдън махва с ръка, вратата се затваря и се слива със скалата, сякаш е
част от нея.
Разнася се звук, който сега разпознавам като стабилен мах на криле. Вдигам глава и
виждам как трите дракона се спускат към полето, закривайки звездите. Земята се раз-
търсва, когато кацат пред нас.
– Предполагам, че командирът на крило иска да говорим? – Терн пристъпва напред
и Сагейл го следва, прибрала крилете си плътно до тялото. Златните ѝ очи са приковани
в мен.
Андарна се измъква измежду ноктите на Сагейл и хуква към нас. На последните три-
четири метра се хлъзва и забива лапи в земята, за да спре точно пред мен. Завира нос в
ребрата ми и главата ми се изпълва с неимоверна тревога, с море от чувства, да които
знам, че не са мои.
– Нямам счупени кости – уверявам я и прокарвам ръка по изпъкналите възвишения
по главата ѝ. – Само са натъртени.
– Сигурна ли си? – пита тя и очите ѝ се разширяват от тревога.
– По-сигурна не бих могла да бъда. – Усмихвам се насила. Заслужавало си е да се
дотътря дотук посред нощ щом това ще я успокои.
– Да, искам да говорим. Какви сили ѝ преливаш? – пита Зейдън и вперва поглед в
Терн, сякаш не е... Терн.
„О, да. Дръзко е.“ Всеки мускул в тялото ми се напряга, сигурен, че Терн ще изпепели
Зейдън заради нахалството му.
– Не е твоя работа какво избирам да преливам или да не преливам на ездачката си! –
изръмжава Терн.
Чудесно начало, няма що!
– Казва... – започвам аз.
– Чух го – прекъсва ме Зейдън, без дори да ме погледне.
– Какво? – Веждите ми се вдигат чак до косата, а Андарна се връща и застава до дру-
гите. Драконите говорят само с ездачите си. Така са ме учили винаги.
– Влиза ми в работата, щом очакваш аз да я защитавам! – възразява Зейдън и пови-
шава глас.
– Аз ти предадох успешно съобщението, човеко. – Терн завърта глава с онова змие-
подобно движение, от което незабавно заставам нащрек. Раздразнен е, и то много. Да, а
аз едва сварих. – Думите са отсечени, процедени през стиснати зъби. – Ако бях закъснял
само с трийсет секунди, щеше да е мъртва.
– Наглежда, някой ти е подарил трийсет секунди. – В гърдите на Терн се надига
тътен: ръмжене.
– И искам да знам какво се случи там, мамка му!
Рязко си поемам въздух.
– Не го докосвай – умолявам Терн. – Той ме спаси.
Никога не съм виждала някой да дръзва дори да говори с чужд дракон, камо ли да му
крещи. Особено на дракон, силен като Терн.
В отговор той се намусва.
– Трябва да разберем какво се случи в стаята. – Мрачният поглед на Зейдън ме пре-
рязва като нож за частица от секундата, преди отново да се насочи гневно към Терн.
– Не се опитвай да четеш мислите ми, човеко, или ще съжаляваш. – Терн отваря
уста и извива език в движение, което познавам прекалено добре.
Заставам между двамата и накланям глава към Терн.

186
 – Той е просто малко стреснат. Не го изгаряй.
– Поне за едно нещо сме съгласни – прозвучава в главата ми женски глас.
Сагейл.
Обзета от страхопочитание, кимвам на тъмносиния камоопаш, а Зейдън застава до
мен.
– Тя ми проговори.
– Знам. Чух – Той скръства ръце на гърдите си. – Защото са двойка. По същата при-
чина, поради която аз съм прикован за теб.
– Колко мило звучи!
– Не е мило. – Той се обръща с лице към мен. – Но аз и ти сме точно това, Вайълънс.
Приковани. Вързани един за друг. Ако умреш ти, и аз умирам, така че заслужавам да
знам как така в един момент се намираше под ножа на Сифърт, а в следващия – в другия
край на стаята. Това ли е отличителната сила, която си проявила с Терн? Признавай.
Веднага! – Той ме пронизва с очи.
– Не знам какво се случи – отговарям честно.
– Природата обича всички неща да бъдат в равновесие – обажда се Андарна. Звучи
така, сякаш рецитира факти, както правя аз, когато съм нервна. – Това е първото, на
което ни учат.
Обръщам се с лице към златния дракон и повтарям думите му на Зейдън.
– Какво означава това? – пита той мен, не Андарна.
Значи може да чува Терн, но не и Андарна.
– Всъщност не е първото. – Андарна сяда и размахва пернатата си опашка над зас-
крежената земя. – Първото е, че не бива да се обвързваме, преди да сме пораснали
докрай. – Тя накланя глава настрана. – Или може би първото нещо е било къде са ов-
цете? Но аз обичам повече козите.
– Ето защо пероопашите не се обвързват – въздъхва Терн със забележимо раздраз-
нение.
– Остави я тя да обясни – обажда се Сагейл и почуква с нокти по Земята.
– Пероопашите не бива да се обвързват, защото без да искат, може да подарят
силите си на човеците – продължава Андарна. – Драконите не могат да преливат, не
и истински, преди да станат големи, но всички се раждаме с нещо специално.
Предавам съобщението.
– Като печат ли? – питам на глас, за да чуе Зейдън.
– Не – отговаря Сагейл. – Печатът е комбинация от нашата сила с вашата способ-
ност да я преливате. Той отразява какви сте в сърцата си.
Андарна сяда по-изправена и гордо вдига глава.
– Но аз ти подарих направо дарбата си. Защото още съм пероопаш. Повтарям ду-
мите, вперила поглед в по-малкия дракон. Никой не знае почти нищо за пероопашите,
защото никой никога не ги е виждал извън Долината. Те са охранявани. Те са... Преглъ-
щам. „Един момент!“ Какво каза тя?
– Ти още си пероопаш?
– Да! Сигурно за още две години. – Тя бавно примигва, след което се прозява и разд-
воената ѝ опашка се извива.
Всемогъщи... богове!
– Ти си... ти си новоизлюпено – прошепвам аз.
– Не съм! – Андарна издишва пара във въздуха. – Аз съм на две! Новоизлюпените
дори не могат да летят!

187
 – Тя е... какво? – Погледът на Зейдън се стрелка от Андарна към мен и обратно.
Поглеждам гневно нагоре към Терн.
– Ти си позволил на дете да се обвърже? На дете да тренира за война?
– Ние съзряваме много по-бързо от хората – възразява той и има нахалството да из-
глежда обиден. – Освен това не съм сигурен, че някой може да позволи на Андарна да
направи нещо.
– Колко по-бързо? – ахвам аз. – Тя е двегодишна!
– След една или две години ще бъде съвсем пораснала, но някои растат по-бавно от
другите – отговаря Сагейл. – И ако мислех, че наистина ще се обвърже, щях да възразя
по-сериозно, когато поиска да се възползва от Правото си на благодеяние. – Поглежда
към Андарна и изпуфтява с очевидно неодобрение.
– Един момент! Андарна твоя ли е? – Зейдън прави крачка към Сагейл. Никога не
съм го чувала да говори с такъв тон. Той е... наранен. – Ти си крила новоизлюпено от
мен цели две години?
– Не ставай смешен. – Сагейл издухва силна струя вятър, която разрошва косата на
Зейдън. – Мислиш ли, че бих позволила на някое от своите малки да се обвърже, докато
е още пернато?
– Родителите ѝ умряха, преди да се е излюпила – казва Терн.
Сърцето ми се свива.
– О, съжалявам, Андарна.
– Имам много възрастни – отговаря тя, сякаш това компенсира загубата, но аз загу-
бих баща си и... знам, че не е така.
– Не толкова много, че да те спрат да не отидеш на полето за Вършитбата – казва
Терн навъсено. – Пероопашите не се обвързват, защото силата им е твърде непредс-
казуема. Нестабилна.
– Непредсказуема ли? – пита Зейдън.
– Така, както ти не би връчил своя печат на някое дете, което току-що е прохо-
дило – нали не би, командире на крило? – изсумтява Терн, когато Андарна се отпуска
върху предния му крак.
– Богове, не! Аз едва успявах да го контролирам като първокурсник – поклаща глава
Зейдън.
Странно е да си представя Зейдън да не контролира нещо. По дяволите, бих дала
пари, за да видя как загубва контрол! Да бъда тази, с която го загубва. „Не.“ Веднага
прогонвам тази мисъл.
– Именно. Ако се обвържат прекалено млади, могат да подаряват направо силата
си и ездачът може с лекота да ги пресуши и да прегори.
– Никога не бих го направила! – Поклащам глава.
– Затова избрах теб. – Главата на Андарна пада върху крака на Терн. Как можах да
не го видя досега? Кръглите ѝ очи, лапите ѝ...
– Разбира се, че не го видя. Никой не бива да вижда пероопашите – казва Терн и
хвърля бърз поглед към партньорката си.
Тя дори не завърта очи.
– Ако висшите офицери разберат, че могат сами да вземат дарбите ѝ, вместо да раз-
читат на своя печат... – промълвява Зейдън, загледан в Андарна, която примигва все по-
бавно и по-бавно.
– Ще се опитат да я хванат – довършвам тихо аз.

188
 – Точно затова не можеш да кажеш на никого какво е тя – казва Сагейл. – Надяваме
се да съзрее, когато напуснете квадранта, а Старейшините вече обграждат пероопа-
шите с по-...строги защити.
– Няма – обещавам аз – Андарна, благодаря. Каквото и да беше това, което направи,
то спаси живота ми.
– Спрях времето. – Устата ѝ се отваря в поредната прозявка, толкова широка, че че-
люстта ѝ едва не изпращява. – Но само за малко.
Момент! Какво? Стомахът ми пропада чак в земята, докато се взирам в златистите
очи на Андарна и забравям за болката, за солидната почва под краката си и дори за това,
че трябва да дишам, докато шокът ме залива на вълна, отнема ми всяка логика.
Никой не може да спре времето. Нищо не може да го спре. Това е... нечувано.
– Какво каза тя? – пита Зейдън и ме хваща за раменете, за да ме закрепи.
Терн изръмжава и облак пара удря и двама ни.
– На твое място бих свалила ръце от ездачката – предупреждава Сагейл.
Зейдън спира да ме стиска толкова силно, но продължава да ме държи за раменете.
– Кажи ми какво каза тя. Моля те. – Стисва устни и аз разбирам, че му е струвало
усилие да изрече последното.
– Тя може да спира времето – насилвам се да изрека, запъвайки се. – За малко.
Чертите на Зейдън се отпускат и за първи път той не изглежда като непоколебимия,
опасен командир на крило, когото срещнах на Парапета. Буквално е стъписан. Погледът
му се стрелва към Андарна.
– Ти можеш да спираш времето?
– Сега и двете можем. – Тя бавно примигва и аз усещам изтощението, което се из-
лъчва от нея. Преливането на този дар към мен тази вечер ѝ е струвало усилие. Едва си
държи очите отворени.
– На малки отрязъци – прошепвам aз.
– На малки отрязъци – повтаря бавно Зейдън, сякаш се мъчи да осмисли чутото.
– И ако го използвам прекалено много, мога да те убия – казвам тихо на Андарна.
– Да ни убиеш. – Тя се изправя на четири лапи. – Но знам, че няма.
– Ще положа всички усилия да съм достойна.
Последствията от тази дарба, тази изключителна сила ме блъсват като смъртен удар
и стомахът ми се свива.
– Професор Кар ще убие ли и мен?
Всички обръщат поглед към мен, а Зейдън стисва по-силно раменете ми и палците
му започват да ме галят успокоително.
– Защо мислиш така?
– Той уби Джеремая. – Отблъсквам паниката и се съсредоточавам върху мъничките
златни точици в ониксовите очи на Зейдън. – Ти видя как му счупи врата като клонка
пред очите на целия квадрант.
– Джеремая беше интинсик. – Зейдън снижава глас. – Способността да четеш мисли
е углавно престъпление. Знаеш го.
– А какво ще направят, ако разберат, че мога да спирам времето? – От ужас кръвта
във вените ми замръзва.
– Няма да разберат – обещава Зейдън. – Никой няма да им каже. Ти няма. Аз няма.
Те няма. – Той посочва с една ръка към нашето трио от дракони. – Разбираш ли?

189
 – Той е прав – казва Терн. – Не бива да научават. А и никой не може да каже колко
време ще притежаваш тази способност. Повечето дарове от пероопашите изчезват, ко-
гато те съзреят и започнат да преливат.
Андарна пак се прозява. Изглежда почти мъртва, нищо че е права.
– Иди да поспиш – казвам ѝ. – Благодаря, че тази вечер ми помогна.
– Да тръгваме, Златна – казва Терн и тримата леко се навеждат и се изстрелват на-
горе. Вятърът изсвистява в лицето ми. На Андарна ѝ е трудно, размахва крила два пъти
повече от другите и Терн минава под нея, поема тежестта ѝ и продължава към Долината.
– Обещай ми да не казваш на никого, че спираш времето – моли ме Зейдън, когато
влизаме обратно в тунела. Прозвучава обаче като заповед. – Не става въпрос само за
твоята сигурност. Когато пазим редките способности в тайна, те са най-могъщото пре-
димство, с което разполагаме.
Сбърчвам чело и оглеждам тъмните очертания на затворническата реликва, която се
вие по врата му, белязва го като син на предател, предупреждава всички, че не може да
му се има доверие. Може би ми казва да си мълча само за да извлече предимство, да се
възползва от мен в някакъв бъдещ момент.
Това поне означава, че възнамерява да ме остави жива до по-късно.
– Трябва да разберем как необвързаните кадети са влезли в стаята ти – казва той.
– Имаше една ездачка – казвам му. – Избяга, преди ти да дойдеш. Сигурно е оставила
вратата отключена отвън.
– Коя? – Той се спира, хваща ме внимателно за лакътя и ме обръща към себе си.
Поклащам глава. Той за нищо на света няма да ми повярва. Самата аз почти не мога
да повярвам.
– Рано или късно ние с теб ще трябва да започнем да си вярваме, Соренгейл. От това
зависи животът ни. – Очите на Зейдън се изпълват с ярост. – Сега ми кажи коя.

190
 ДА ОБВИНИШ КОМАНДИР НА КРИЛО
В ПРЕСТЪПЛЕНИЕ Е НАЙ-ОПАСНОТО ОТВСИЧКИ ОБВИНЕНИЯ.
АКО СИ ПРАВ, ЗНАЧИ НИЕ КАТО КВАДРАНТ
НЕ СМЕ УСПЕЛИ ДА ИЗБЕРЕМ НАЙ-ДОБРИТЕ
КОМАНДИРИ НА КРИЛА.
АКО ГРЕШИШ,
СИ МЪРТЪВ.

„МОЕТО ВРЕМЕ КАТО КАДЕТ: МЕМОАР“

ОТ ГЕНЕРАЛ ОГЪСТИН МЕЛГРЕН

ГЛАВА ДВАЙСЕТА
– Орън Сифърт. – Капитан Фицгибънс дочита докрай списъка с мъртви и го затваря,
когато следващата сутрин стоим в строя и дъхът ни образува облачета в ледения въз-
дух. – Нека Малек приеме дутите им.
В сърцето ми няма място за скръб за шест от осемте имена, не и когато пристъпвам
от крак на крак, за да облекча болката в синьо-черните натъртвания по ребрата си и се
мъча да не обръщам внимание на погледите, които другите ездачи отправят към огър-
лицата от синини на шията ми.
Другите двама в днешния списък са третокурсници от Второ крило, убити при тре-
нировъчна операция близо до границата с Бревик, според слуховете, които чух на за-
куска, и аз не мога да не се запитам дали Зейдън не е бил именно там, преди да ми се
притече на помощ снощи.
– Не мога да повярвам, че са се опитали да те убият, докато спиш! – Рианон още кипи
от гняв от закуска насам, след като казах на нашата маса какво се е случило.
Може би Зейдън се опитва да запази събитията от предишната нощ в тайна, да скрие
какво бреме наистина съм да него, защото никой друг от командирите не знае. Не е казал
нито дума, откакто му казах кой е отключил вратата, и нямам представа дали ми вярва,
или не.
– Има и друго, още по-лошо: започвам да свиквам. – Или имам страхотни умения да
държа неприятните неща заключени в периферията на съзнанието си, или наистина за-
почвам да се приспособявам към реалността, в която винаги съм мишена.
Капитан Фицгибънс прави някакви незначителни обявления и аз преставам да го слу-
шам. Някой тръгва към нас, прекосява пространството между поделение Огън и поде-
ление Опашка на крилото ни.
Както винаги, глупавото ми, тласкано от хормони сърце подскача веднага щом зър-
вам Зейдън. Дори най-ефикасните отрови трябва да изглеждат добре и Зейдън е точно
такъв – красив и смъртоносен. Изглежда измамно спокоен, докато се приближава, но
усещам напрежението му така, сякаш е мое собствено, като пантера, която крачи към
плячката си. Вятърът разрошва косата му и аз въздъхвам заради абсолютно нечестното
му предимство пред всеки друг мъж в този квадрант. Той няма нужда дори да се опитва
да изглежда секси... той просто е.
191
 „Проклятие!“ Усещанията, които ме заливат – дъхът ми секва и цялото ми тяло се
напряга, когато съм близо до него, – са причината да не спя с никого и да не празнувам
като своите напълно нормални приятели. Това чувство е причината, поради която така
и не пожелах никого... другиго.
Защото желая него.
Ругатните в целия свят няма да ми стигнат за този проблем.
Погледът на Зейдън се вперва в моя достатъчно дълго, за да усетя как пулсът ми се
ускорява. А после той се обръща към Дейн, без да обръща внимание на думите на
Фицгибънс зад гърба си.
– Има промяна в състава на отряда ти.
– Да, командире? – пита Дейн и изправя гръб. – Току-що добавихме четирима от раз-
пускането на Трети отряд.
– Да. – Зейдън поглежда надясно, където Втори отряд, поделение Опашка отдава
чест. – Белдън, ще направим промяна в състава.
– Да, сър – кимва командирът на отряда.
– Ейтос, Вон Пенли напуска командването ти. Получаваш Лиам Мари от поделение
Опашка.
Дейн затваря уста и кимва.
Всички наблюдаваме как двамата ездачи от първи курс си сменят местата. Пенли е с
нас едва от Вършитбата, така че никой от първоначалния ни отряд не страда особено за
него, но другите трима се намусват.
Лиам кимва на Зейдън и стомахът ми се свива. Знам защо го поставят под командва-
нето на Дейн. Той е огромен – висок като Сойър и с телосложение като на Дейн, със
светлоруса коса, голям нос и сини очи, а дългата бунтовническа реликва, която започва
от китката му и изчезва под ръкава на туниката, издава с каква мисия е натоварен.
– Не ми трябва страж! – тросвам се на Зейдън. Прекалявам ли, като говоря по този
начин на един командир на крило? Абсолютно. Пука ли ми? Изобщо.
Без да ми обръща внимание, той поглежда към Дейн.
– Статистически погледнато, Лиам е най-силният първокурсник в квадранта. Прео-
доля най-бързо Ръкавицата, не е загубил нито едно предизвикателство и е свързан с из-
ключително силен червен камоопаш. Всеки отряд би бил късметлия да го получи и той
е твой, Ейтос. Можеш да ми благодариш, когато през пролетта спечелиш Битката на
отрядите.
Лиам застава зад мен в строя на мястото на Пенли.
– Не... ми... трябва... страж! – повтарям аз, този път малко по-високо. Пет пари не
давам кой ме чува.
Един първокурсник зад мен ахва, несъмнено от ужас пред нахалството ми.
Имоджен изсумтява.
– Пожелавам ти късмет с този подход.
Зейдън заобикаля Дейн, застава точно пред мен и се навежда, навлизайки в личното
ми пространство.
– Трябва ти, както снощи разбрахме и двамата. А аз не мога да бъда навсякъде с теб.
Но Лиам – той посочва назад към русокосия тиришец – е първокурсник и може да бъде
във всички часове, при всички предидвикателства. Дори му възложих задачи в библио-
теката, така че се надявам да свикнеш с него, Соренгейл.
– Прекаляваш. – Забивам нокти в дланите си.

192
 – Идея нямаш какво означава да прекаля – предупреждава ме той с нисък глас, от
който по гърба ми пропълзява тръпка. – Всяка заплаха срещу теб е заплаха срещу мен,
а както вече се съгласихме, аз си имам по-важни работи от това, да спя на пода в стаята
ти.
По врата ми пламва горещина и обагря бузите ми.
– Той няма да спи в стаята ми!
– Не, разбира се. – Мътните го взели, Зейдън се подсмихва и моят предателски стомах
се свива. – Преместих го в съседната стая. Не искам да престъпи границата. – Той се
завърта на пета и се връща на мястото си б началото на нашия строй.
– Ах, тази проклета връзка между драконите! – Дейн кипи от гняв, вперил поглед
право напред.
Фицгибънс приключва с обявленията си и отстъпва назад, към дъното на подиума.
Обикновено това означава край на формацията, но комендант Панчек заема мястото му.
Той обикновено избягва сутрешния строй. Значи става нещо.
– Какво става с Панчек? – пита Рианон до мен.
– Не знам. – Вдишвам дълбоко и потръпвам от болката в ребрата си.
– Сигурно е нещо важно, щом си играе с един кодекс – казва тя.
– Тихо! – заповядва Дейн и поглежда назад пред рамо да първи път тази сутрин.
Зърва врата ми, стряска се и очите му се разширяват . – Вай?
Не ми е проговарял от вчерашната ни кавга. Богове, как може да не са минали дори
двайсет и четири часа, когато се чувствам като съвсем друг човек?
– Нищо ми няма – уверявам го, но той продължава да се взира във врата ми, замръз-
нал от шок. – Командире на отряд, хората ни гледат. – Имаме си предостатъчно зри-
тели – хората ни гледат, докато на подиума капитан Панчек ни обяснява, че тази сутрин
трябва да разрешим още един въпрос. Дейн обаче не отмества погледа си. – Дейн!
Той примигва, погледът му се стрелва към моя и от извинението в тези меки кафяви
очи усещам буца в гърлото.
– Това ли имаше предвид Райърсън, като каза „снощи“?
Кимвам.
– Не знаех. Защо не ми каза?
„Защото дори да ти бях казала, нямаше да ми повярваш.“
– Нищо ми няма – повтарям аз и кимвам към подиума. – После.
Той се обръща, но неохотно.
– В качеството ми на ваш комендант ме уведомиха, че е имало нарушение на Ко-
декса – провиква се Панчек над целия двор. – Както знаете, нарушенията на нашите най-
свещени закони не се толерират. Ще уредим въпроса тук, на място. Моля обвинителя да
излезе напред.
– Някой е загазил – прошепва Рианон. – Как мислиш, дали най-накрая не са хванали
Ридък в леглото на Тиван Верън?
– Това не е нарушение на Кодекса – измърморва Ридък зад нас.
– Той е заместник-командирът на Второ крило. – Поглеждам го многозначително
през рамо.
– И какво от това? – вдига рамене Ридък и се усмихва без грам съжаление. – Сдружа-
ването със старшите офицери не се одобрява, но не е незаконно.
Въздъхвам и се обръщам напред.
– Липсва ми сексът. – Вярно е, при това не само за физическото удовлетворение. В
тези мигове има усещане за връзка, мимолетно прогонване на самотата.

193
 Сигурна съм, че Зейдън ще бъде повече от способен да ми даде първото, ако изобщо
някога помисли за мен по този начин, но второто? Той е последният човек, за когото би
трябвало да копнея, но страстта и логиката открай време вървят поотделно.
– Ако търсиш малко забава, с удоволствие ще ти помогна... – Започва Ридък, отмята
кестенявата коса от челото си и ми намигва.
– Липсва ми добрият секс – не му оставам длъжна аз и преглъщам усмивката си, до-
като някой излиза от челото на формацията и тръгва към подиума. Редиците на отрядите
пред нас не ми позволяват да го видя. – А и ти очевидно вече си зает.
Трябва да призная, че е приятно да се шегувам с приятел за нещо толкова банално.
Малко парченце нормалност в това иначе Зловещо обкръжение.
– Не сме си обещавали вярност – настоява Ридък. – Ние сме като Рианон и как-се-
казваше...
– Тара – помага му Рианон.
– Бихте ли млъкнали всички? – тросва се Дейн със своя глас на по-старши офицер.
Веднага затваряме уста.
Аз пак я отварям, когато осъзнавам, че човекът, който изкачва стъпалата на подиума,
е Зейдън. Рязко си поемах дъх и стомахът ми заплашва да се преобърне.
– Става въпрос за мен – прошепвам.
Дейн поглежда назад към мен и сбърчва объркано чело, преди да насочи вниманието
си към подиума, където сега се е изправил Зейдън и по някакъв начин успява да го из-
пълни целия с присъствието си.
Доколкото си спомням от това, което съм чела, баща му е притежавал съшия магне-
тизъм, същата способност да завладява тълпата само с думите си... думи, които доведоха
до смъртта на Бренан.
– Рано тази сутрин – започва той и дълбокият му глас се разнася над строените ре-
дици – една ездачка от моето крило беше брутално, незаконно нападната в съня си с
намерението да бъде убита. Почти всички извършители бяха необвързани.
Въздухът се изпълва с шепот и ахвания, а раменете на Дейн се сковават.
– Както знаем всички, това е нарушение на Член трети, алинея втора от Кодекса на
драконовите ездачи и освен че е безчестно, представлява и углавно престъпление.
Усещам тежестта на цяла дузина погледи, но най-тежък е този на Зейдън.
Пръстите му стисват двете страни на катедрата.
– Моят дракон ме предупреди и аз успях да прекъсна нападението заедно с още двама
ездачи от Четвърто крило. – Той посочва с глава към крилото ни и двама ездачи – Гарик
и Боди – излизат от строя, качват се по стъпалата и застават зад Зейдън с отпуснати до
тялото ръце. – Тъй като беше въпрос на живот и смърт, лично екзекутирах шестима от
готовите да извършат убийство. Командирът на поделение Пламък, Гарик Тавис, и за-
местник-командира на поделение Опашка Боди Дюран.
– И двамата тиришци. Колко удобно! – казва Надин, една от новите в отряда, от ре-
дицата зад Ридък и Лиам.
Обръщам глава и я приковавам с гневен поглед пред рамо.
Лиам продължава да гледа право напред.
– Но атаката беше организирана от ездачка, която избяга, преди аз да стигна там –
продължава Зейдън, като повишава глас. – Ездачка, която имаше достъп до картата със
спалните на всички първокурсници, и над тази ездачка трябва да бъде въздадена спра-
ведливост.
Проклятие! Ще стане страшно.

194
 – Призовавам те да отговаряш да престъплението си срещу кадет Соренгейл. – Пог-
ледът на Зейдън се премества към центъра на формацията. – Командир на крило Амбър
Мейвис.
Всички в квадранта си поемат дъх като един, а после сред тълпата избухва шум.
– Какво става, мътните го бдели? – пита рядко Дейн.
Гърдите ми се свиват. Богове, мразя, когато Дейн показва, че съм била права!
Рианон посяга към ръката ми и я стиска леко в знак на подкрепа, докато вниманието
на всички се мени между Зейдън, Амбър... и мен.
– И тя е тиришка, Надин – казва Ридък пред рамо. – Или си предубедена само към
белязаните?
Семейството на Амбър остана вярно на Навара, затова тя не беше принудена да гледа
как екзекутират родителите ѝ и не е белязана с бунтовническа реликва.
– Амбър не би го направила. – Дейн поклаща глава. – Никой командир на крило не
би го направил. – Той се обръща докрай с лице към мен. – Отиди там горе и кажи на
всички, че той лъже, Вай.
– Но той не лъже – казвам колкото се може по-внимателно.
– Не е възможно. – Бузите му се покриват с яркочервени петна.
– Бях там, Дейн. – От недоверието му ме заболява много повече, отколкото очаквах.
Действа ми като удар във вече натъртените ребра.
– Командирите на крило са безукорни...
– Тогава защо толкова бързаш да наречеш лъжец командира на нашето собствено
крило? – Вдигам предизвикателно вежди, приканвам го да изрече това, което толкова
се старае да премълчи.
Зад него Амбър излиза напред и се откъсва от формацията.
– Не съм извършила подобно престъпление!
– Виждаш ли? – Дейн замахва с ръка и посочва към червенокосата. – Прекрати го
веднага, Вайълет.
– Тя беше с тях в стаята ми – казвам просто. Няма да го убедя : крясъци. Няма да го
убедя с нищо.
– Не е възможно. – Той вдига ръце, сякаш готов да обхване лицето ми с длани. – Дай
да видя.
Така се стъписвам от това, което смята да направи, че залитам назад. Как можах да
забравя, че печатът му му позволява да вижда спомените на другите?
Но ако го оставя да види спомена ми от участието на Амбър, ще му покажа и как съм
спряла времето, а не мога да позволя това да се случи. Поклащам глава и отстъпвам още
една крачка назад.
– Дай ми спомена! – заповядва той.
Възмущението ме кара да повдигна глава.
– Ако ме докоснеш без позволение, ще те накарам да съжаляваш цял живот.
По лицето му преминава изненада.
– Командири на крила! – усилва гласа си Зейдън над врявата. – Трябва ни кворум.
Найра и Септън Айзър – командирите на Първо и Второ крило – се качват по стъпа-
лата, минавайки покрай Амбър, която стои в двора, напълно открита.
Въздухът се изпълва с познат шум и всички поглеждаме към върховете. Шест дра-
кона завиват над планината и се понасят право към нас. Терн е най-големият.

195
 Само след секунди стигат до цитаделата и остават над стените на двора. Вятърът от
силните им криле профучава през двора. А после един по един кацат на определеното
място. Терн е в центъра на групата.
Всяка линия на тялото му излъчва заплаха. Ноктите му смачкват зидарията отдолу, а
присвитите му гневни очи се приковават в Амбър.
Сагейл е кацнала отдясно, точно зад Зейдън. Изглежда точно толкова страховита,
колкото в онзи първи ден, но тогава за нищо на света не бих могла да си представя, че
самата аз ще се обвържа с дракон, който е още по-страшен... за всички други освен за
мен. Червеният скорпиоонопаш на Найра също се извисява зад нея, а кафявият камоо-
паш на Септън стои в същата поза отляво. В двата края, изпускайки облаци пара, са
зеленият сопоопаш на комендант Панчек и оранжевият камоопаш на Амбър.
– Сега ще стане гадно – казва Сойър, разваля строя и застава до мен. Усещам как
Ридък се премества зад гърба ми.
– Можеш да спреш всичко това още сега, Вайълет. Трябва! – изрича умолително
Дейн. – Не знам какво си видяла снощи, но не е била Амбър. Тя прекалено много държи
на правилата и не би ги нарушила.
И мисли, че аз съм ги нарушила, като използвах камата си в последния участък на
Ръкавицата.
– Възползваш се от случая да си отмъстиш на семейството ми! – изкрещява Амбър
на Зейдън. – Задето не подкрепиха бунта на баща ти!
Какъв удар под пояса!
Зейдън дори не му обръща внимание. Вместо това се извръща към другите коман-
дири на крила.
Той не изисква доказателство като Дейн. Просто ми вярва и е готов да екзекутира
командир на крило само заради моята дума. Защитите ми се пропукват като физическа
преграда.
– Можеш ли да видиш моите спомени? – обръщам се към Терн. – Да им ги покажеш?
– Да. – Той леко поклаща глава наляво и надясно. – Нито един спомен не е бил спо-
делян освен с партньора на дракона. Смята се за нарушение.
– Зейдън се бори на подиума, защото аз му казах, че е била тя. Помогни му. – И,
богове, колко му се възхищавам заради това! Вдишвам дълбоко. – Само това, което
трябва да видят.
Желая го и му се възхищавам? Това ще ме довърши.
Терн изпуфтява и всички дракони на стената освен Сагейл се напрягат, дори този на
Амбър. Ездачите бързо правят същото. Над двора се спуска тишина и аз знам, че са
видели.
– Тази безхарактерна нещастница! – кипва Рианон и ръката ѝ стиска моята още по-
силно.
Дейн пребледнява.
– Е, сега вярваш ли ми? – питам обвинително. – Ти уж си най-старият ми приятел,
Дейн. Най-добрият ми приятел Имах причина да не ти кажа.
Той залита назад.
– Командирите на крила имат кворум и взехме единодушно решение – оповестява
Зейдън. Найра и Септън стоят от двете му страни, а комендантът остава назад. – Нами-
раме те за виновна, Амбър Мейвис.

196
 – Не! – изкрещява тя. – Не е престъпление да отървеш квадранта от най-слабия ездач!
Исках само да съхраня силата на крилата! – Тя започва да крачи панически напред-назад
и гледа към всички – към някого – за помощ.
Цялата формация се дръпва назад като един.
– Както гласи нашият закон, присъдата ти ще се изпълни с огън – казва Найра.
– Не! – Амбър поглежда към дракона си. – Клайд!
Нейният оранжев камоопаш изръмжава на другите дракони и вдига лапа.
Терн обръща масивната си глава към Клайд и ревът му разтърсва Земята под краката
ми. После изтраква със зъби на по-малката оранжева и тя се оттегля, навела глава, и пак
забива нокти в стената.
Тази гледка разбива сърцето ми, не заради Амбър, а заради Клайд.
– Трябва ли? – обръщам се към Терн.
– Така повелява нашият обичай.
– Моля те, недей! – умолявам го и забравям само да помисля думите. Да накажат Ам-
бър е едно, но Клайд също ще страда.
Може би ще мога да говоря с Амбър. Може би все още има шанс да преодолеем раз-
личията си. Може би ще успеем да открием нещо общо помежду си, да превърнем гнева
в приятелство или поне в безразличие. Поклащам глава. Сърцето ми тупти чак в гър-
лото. Това е мое дело. Толкова бях съсредоточена дали някой ще ми повярва, та не се
замислих какво ще се случи, ако наистина ми повярват.
Обръщам се към Зейдън и моля и него. Гласът ми секва на последните думи.
– Моля те, дай ѝ шанс.
Той отвръща на погледа ми, но на лицето му не трепва и следа от чувство.
– Веднъж оставих един човек да живее и снощи той едва не те уби, Сребърна – казва
Терн. И сякаш само това наистина има значение, добавя: – Справедливостта Невинаги
е милостива.
– Клайд! – изхленчва Амбър. В двора цари такава невероятна тишина, че звукът стига
навсякъде.
Формацията се разделя в центъра.
Терн се навежда ниско, протяга глава и врат покрай подиума, към мястото, на което
стои Амбър. После разделя зъби, извива език и я изпепелява с огън, който е толкова
горещ че го усещам чак оттук. Всичко свършва само за миг.
Страховит вик разцепва въздуха, разбива един прозорец в академичното крило и
всички ездачи затискат ушите си с ръце, докато Клайд скърби.

197
 НЕДЕЙ ОТКАЧА, АКО НЕ МОЖЕШ ВЕДНАГА
ДА ПРЕЛЕЕШ СИЛАТА НА ДРАКОНА СИ, МИРА.
ДА, ЗНАМ, ЧЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕШ НАЙ-ДОБРАТА
ВЪВ ВСИЧКО, НО ТОВА НЕ Е НЕЩО,
КОЕТО МОЖЕШ ДА КОНТРОЛИРАШ.
ТОЙ ЩЕ ТИ ПРЕЛЕЕ СИЛА ТОГАВА,
КОГАТО ПОЧУВСТВА, ЧЕ СИ ГОТОВА.
И НАПРАВИ ЛИ ГО, Е В ТВОЙ ИНТЕРЕС,
ДА СИ ГОТОВА ДА ПРОЯВИШ ПЕЧАТ.
ДОТОГАВА НЕ СИ ГОТОВА.
НЕ СЕ ОПИТВАЙ ДА НАСИЛВАШ НЕЩАТА.

„КНИГА НА БРЕНАН“,
СТРАНИЦА ШЕЙСЕТ И ПЪРВА

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

– Не, наистина няма нужда. – Отправям бърз поглед към Лиам, докато вървим към
вратата на Архивите. Количката дори не скърца вече. Той я поправи още първия ден.
– Да, така ми казваш всеки ден от една седмица. – Той ми се усмихва широко и на
бузата му се появява трапчинка.
– А ти пак си тук. Всеки ден. По цял ден.
Не че не го харесвам. За мое най-голямо раздразнение той е много... симпатичен.
Любезен, забавен и абсурдно услужлив. Трудно е да негодувам срещу постоянното му
присъствие, въпреки че оставя купчинки стърготини след себе си, където и да отиде... с
други думи, навсякъде, където аз отивам. Постоянно дялка нещо с ножчето си. Вчера
завърши фигурка на мечка.
– Докато не получа други заповеди – отвръща той.
Поглеждам го и поклащам глава, а Пиърсън скача от мястото си на вратата на Архи-
вите и оправя кремавата си туника.
– Добро утро, кадет Пиърсън.
– И на вас, кадет Соренгейл. – Той ми се усмихва любезно, но усмивката му се сто-
пява, когато поглежда към Лиам. – Кадет Мари.
– Кадет Пиърсън – отговаря Лиам, сякаш тонът на писаря не се е променил изцяло.
Пиърсън забързва да отвори вратата. Раменете ми се напрягат. Може би е заради
факта, че преди „Басгайът“ не съм общувала с белязани, но откритата враждебност към
тях започва да става крещящо очевидна в очите ми и да ме кара да се чувствам неудобно.
Влизаме в Архивите и заставаме да чакаме до масата както всяка сутрин.
– Как успяваш? – обръщам се шепнешком към Лиам. – Как издържаш, без да реаги-
раш, когато хората са толкова груби?
– Ти си груба с мен през цялото време – отвръща шеговито той и почуква с пръсти
по дръжката на количката.

198
 – Защото си ми бавачка, а не защото... – Не мога дори да го изрека.
– Защото съм син на опозорената полковник Мари? – Челюстта му потръпва, а челото
му се сбърчва за миг. Той отклонява погледа си.
Кимвам и стомахът ми се свива, докато си спомням последните месеци.
– Но май и аз не съм по-добра. Намразих Зейдън от пръв поглед, без да знам нищо за
него.
Всъщност и сега не знам. Той е влудяващо добър в умението да остава напълно не-
достъпен.
Лиам се подсмихва и един писар в ъгъла в дъното ни поглежда строго.
– Той често оказва това въздействие на хората, особено жените. Или го мразят заради
това, което направи баща му, или искат да го чукат по същата причина. Зависи къде се
намираме.
– Ти наистина го познаваш, нали? – Проточвам врат нагоре към него. – Не те е изб-
рал да ме следваш само защото си най-добрият в курса ни.
– Чак сега започна да събираш клюки, а? – По лицето му преминава усмивка. – Щях
да ти кажа още първия ден, ако не беше толкова заета да сумтиш и пухтиш заради удо-
волствието от компанията ми.
Завъртам очи. Джесиния се приближава с коса, покрита от качулката.
– Здравей, Джесиния – казвам ѝ аз със знаци.
– Здравей – отвръща тя и устата ѝ се извива в свенлива усмивка, когато погледът ѝ се
стрелва към Лиам.
– Добро утро – поздравява той със знаци и ѝ намигва. Очевидно флиртува с нея.
Пред първия ни ден заедно се стъписах, че владее езика на знаците, но честно каданс,
тогава бях малко предубедена, защото не исках да си имам сянка.
– Само тези ли са днес? – пита Джесиния и оглежда количката.
– И тези. – Посягам към списъка с желани книги и ѝ ги подавам, като се преструвам,
че не забелязвам неприкритите погледи, които си разменят с Лиам.
– Чудесно. – Бузите ѝ поруменяват и тя оглежда списъка, преди да го пъхне в джоба
си. – О, професор Маркъм излезе, преди да пристигне всекидневният му доклад – тръгна
да часа по разбор. Имаш ли нещо против да му го занесеш?
– С удоволствие. – Изчаквам да се отдалечи от нас с количката и плясвам Лиам по
гърдите. – Престани! – прошепвам високо.
– Какво да престана? – Той не откъсва поглед от нея, докато тя не завива зад ъгъла
при първите лавици.
– Да флиртуваш с Джесиния. Тя е жена за дългосрочни връзки, така че ако не търсиш
такава... просто... недей.
Той вдига вежди чак до косата.
– Как изобщо някой може да мисли тук в дългосрочен план?
– Не всеки е в квадрант, в който смъртта е по-малко шанс и повече предпоставено
условие. – Вдъхвам аромата на Архивите и се опитвам да попия малко от покоя ѝ.
– Значи казваш, че някои хора все още се опитват да правят сладки малки неща като
планове.
– Точно така – и една от тези „някои хора“ е Джесиния. Повярвай ми. Познавам я от
години.
– Да. Защото си искала, когато пораснеш, да станеш писар. – Той оглежда Архивите
толкова напрегнато, че аз едва не се разсмивам. Сякаш има възможност някой да изс-
кочи измежду лавиците и да ме нападне.

199
 – Откъде знаеш? – Понижавам глас, защото край нас минава група второкурсници
със сериозни изражения, задълбочена в спор за достойнствата на двама различни исто-
рици.
– Заех се да науча някои неща за теб, след като... нали знаеш... ми възложиха зада-
чата. – Той поклаща глава. – Виждал съм те тази седмица как се упражняваш с тези твои
ками, Соренгейл. Райърсън беше прав. Ако беше станала писар, щеше да пропилееш
таланта си.
Гърдите ми се издуват от гордост.
– Това тепърва ще се решава. – Поне все още не са възобновили предизвикателствата.
Предполагам, че по време на уроците по летене умират достатъчно кадети, та учителите
да се поколебаят, преди да убият още чрез ръкопашен бой. – Ти какъв искаше да бъдеш,
когато пораснеш? – питам, за да поддържам разговора.
– Жив. – Той вдига рамене.
Да, наистина... забележително.
– Откъде всъщност познаваш Зейдън? – Не съм толкова глупава да мисля, че всички
в провинция Тирендор се познават.
– С Райърсън ни дадоха за повереници в едно и също имение след отстъпничест-
вото – отговаря той. Използва тиришкия термин за бунта, който не съм чувала от години.
– Дали са ви за повереници? – Оставам с отворена уста. Отглеждането на децата на
благородниците в други имения е обичай, отмрял след обединението на Навара преди
повече от шестстотин години.
– Ами, да. – Той отново вдига рамене. – Ти къде си мислеше, че са отишли децата на
предателите... – потръпва при думата – ...след като екзекутираха родителите ни?
Поглеждам към дългите лавици с книги и се питам дали в някоя от тях няма да намеря
отговора.
– Не съм мислила. – Гърлото ми се стяга при последната дума.
– Повечето от нашите големи имения ги дадоха на благородници, останали верни на
короната. – Той прочиства гърло. – Както и трябваше.
Не си правя труда да се съглася с този очевидно заучен отговор. Крал Тори реагира
на бунта бързо, дори жестоко, но аз бях петнайсетгодишно момиче, прекалено погъл-
нато от собствената си скръб, за да мисли милостиво за хората, причинили смъртта на
брат му. Но превръщането на Ариша, столицата на Тирендор, в пепелище никога не ми
се беше струвало редно. Лиам е бил на същата възраст. Не е бил виновен, че майка му е
изменила на Навара.
– Но не си ли отишъл да живееш с баща си в новия му дом?
Погледът му рязко се обръща към моя. Той сбърчва чело.
– Едва ли бих могъл да живея с човек, когото екзекутираха същия ден като майка ми.
Стомахът ми се свива.
– Не. Не, нещо не съответства. Баща ти е бил Айзък Мари, нали? Изучавала съм
всички благородни родове във всяка провинция. И Тирендор. – Да не би да съм объркала
нещо?
– Да, Айзък ми беше баща. – Лиам накланя глава, заглежда се към мястото, на което
изчезна Джесиния, и аз оставам с категоричното впечатление, че за него този разговор
е приключил
– Но той не е участвал в бунта. – Поклащам глава и се опитвам да разбера какво оз-
начава всичко това. – Няма го в списъка с екзекутираните в Калдир.
– Ти си прочела списъка с екзекутираните в Калдир? – Очите му пламват.

200
 Трябва да събера цялата си смелост, но издържам на погледа му.
– Трябваше да се уверя, че един човек е в този списък.
Той леко се отдръпва.
– Фен Райърсън.
Кимвам.
– Той уби брат ми в Битката при Ариша. – Умът ми трескаво препуска в опит да хар-
монизира това, което съм чела, и това, което ми казва той. – Но баща ти не беше в този
списък.
Лиам обаче беше – като свидетел Обземат ме ужас и срам. Проклятие, какво правя?
– Съжалявам. Не биваше да питам.
– Екзекутираха го в семейния ни дом. – Чертите му се стягат. – Преди да дадат къ-
щата на друг благородник, разбира се. И да, и този път гледах. Тогава вече носех бун-
товническата реликва, но болката беше същата. – Той поглежда настрана и гърлото му
се раздвижва. – После ме изпратиха в Тервейн, където станах повереник на херцог Лин-
дел, също като Райърсън. По-малката ми сестра изпратиха на друго място.
– Разделили са ви? – Долната ми челюст пада толкова ниско, че почти се откача. В
нито един от текстовете, които съм чела за бунта – а съм изчела много – не се споменава
нито за поверяване на чужди хора, нито за разделяне на братя и сестри.
Той кимва.
– Но тя е само една година по-малка от мен, така че ще я видя, когато дойде в квад-
ранта другата година. Тя е силна, бърза и умее да пази равновесие. Ще успее. – Паниката
в гласа му ми напомня на Мира.
– Винаги може да избере друг квадрант – казвам тихо аз с надеждата това да го успо-
кои.
Той ме поглежда и примигва.
– Ние всички сме ездачи.
– Какво?
– Ние всички сме ездачи. Това е част от сделката. Оставиха ни живи, дадоха ни въз-
можност да докажем лоялността си, но само ако оцелеем в Квадранта на ездачите. – Той
ме поглежда озадачено. – Не знаеш ли?
– Искам да кажа... – Поклащам глава. – Знам, че децата на водачите, на офицерите,
са били принудени да постъпят в колежа, но нищо повече. Много от допълненията към
договора са класифицирана информация.
– Лично аз мисля, че изборът на този квадрант целеше да ни даде най-добрия шанс
да напреднем, но някои други... – Той се намръщва. – Някои други смятат, че е било
защото смъртността е много по-висока сред ездачите, така че са се надявали ние всички
да умрем, без да се налага да ни убиват лично. Чувал съм Имоджен да казва, че отначало
са мислели, че честта на драконите е над всяко съмнение и че те никога не биха обвър-
зали белязан, а сега не са сигурни какво да правят с нас.
– Колко сте?
Мисля си за майка си и не мога да не се запитам колко знае, с колко се е съгласила,
когато стана командващият генерал в „Басгайът“ след смъртта на Бренан.
– Зейдън никога ли...? – Той прави пауза. – Шейсет и осем от офицерите имаха деца
под двайсет. Общо сто и седем носим бунтовническа реликва.
– Зейдън е най-големият – измърморвам аз.
Той кимва.
– А най-малката е почти на шест. Казва се Джулиана.

201
 Мисля, че ще повърна.
– И тя ли е белязана?
– Тя се роди с реликвата.
Разбирам, че е дело на дракон, но мамка му, какво чуват ушите ми?
– И нямам нищо против, че питаш. Някой трябва да знае. Някой трябва да помни. –
Раменете му се надигат и спускат и той си поема дълбоко въздух. – Е, на теб трудно ли
ти е да бъдеш тук в Архивите? Или те успокоява?
„Разбрах, сменяме темата.“
Оглеждам редиците маси, виждам как бавно се запълват с писари, които се подготвят
за работа, и си представям баща си сред тях.
– Чувствам се така, сякаш съм си дошла вкъщи, но всъщност не съм. И не защото
Архивите са се променили – това място никога не се променя. По дяволите, мисля, че
промяната е смъртният враг на писарите! Но започвам да разбирам, че аз съм се проме-
нила. Не ми е тук мястото. Вече не.
– Да, разбирам. – Нещо в тона му ми подсказва, че наистина разбира.
На върха на езика ми е да го попитам как е живял през последните пет години, но
Джесиния се връща с количка, отрупана с исканите томове.
– Приготвила съм ти всичко – съобщава ми тя със знаци и посочва към свитъка най-
отгоре. – А това е за професор Маркъм.
– Ще се погрижим да го получи – обещавам, навеждам се и вземам количката. Висо-
ката ми яка се размърдва и Джесиния ахва и ръката ѝ се стрелва към устата.
– Всемогъщи богове, Вайълет! Вратът ти! – Започва рязко да жестикулира и от съ-
чувствието в погледа ѝ сърцето ми се свива. „Съчувствие“ не е дума, която се среща
често в квадранта ни. Има ярост, гняв и възмущение... но не и съчувствие.
– Няма нищо. – Намествам яката си, покривам огърлицата от пожълтели синини, а
Лиам посяга покрай мен и хваща количката. – До утре.
Джесиния навежда глава, вдига и започва да кърши ръце, а ние се обръщаме към
вратата. Пиърсън я затваря, след като излизаме в коридора.
– Райърсън ме научи да се бия през годините, които прекара в Тервейн. – Лиам сменя
темата и това ми харесва. Несъмнено отново го е направил нарочно. – Никога не съм
виждал човек, който да се движи като него. Той е единствената причина да оцелея при
първите предизвикателства. Може да не го показва, но се грижи за своите.
– Ти какво, да не се опитваш да ме убедиш в добродетелите му? – Качваме се по
стълбите и аз със задоволство забелязвам, че днес усещам краката си по-силни. Обичам
дните, в които тялото ми слуша.
– Е, ти си вързана с него за... – Той прави физиономия. – Ами, Завинаги.
– Или докато единият от нас не умре – опитвам се да се пошегувам, но не ми се по-
лучава. Завиваме зад ъгъла и поемаме по пътеката покрай Квадранта на лечителите. –
Как го правиш? Как можеш да охраняваш момиче, чиято майка отговаряше за крилото,
което залови твоята?
От цяла седмица искам да му задам този въпрос.
– Питаш се дали можеш да ми имаш доверие? – Той отново ми се усмихва неприну-
дено.
– Да. – Отговорът е съвсем прост.
Той се смее и звукът отеква в стените на тунела и стъклените прозорци на лечебни-
цата.

202
 – Добър отговор! Мога да кажа само, че твоето оцеляване е тясно свързано с това на
Райърсън, а аз му дължа всичко. Всичко. – На последната дума ме поглежда право в
очите и не откъсва поглед дори когато количката се удря в един по-висок камък в нас-
тилката на тунела.
Най-горният пергамент пада на пода и аз потръпвам от тъпата болка в ребрата си,
докато бързам да го вдигна и той се разгръща по лекия наклон на прохода.
– Взех го.
Не е лесно да навия дебелия пергамент и докато се опитвам, Зървам едно изречение,
което ме кара да се поколебая.
Ситуацията в Самъртън е особено тревожна. Снощи са разграбили едно село и са
ограбили един конвой с доставки...
– Какво пише? – пита Лиам.
– Нападение в Самъртън. – Обръщам свитъка, за да видя дали е отбелязан като кла-
сифициран, но не е.
– На южната граница? – Той изглежда също толкова объркан, колкото и аз.
– Да – кимвам. – И тази атака е била на голяма височина, ако правилно си спомням
географията на мястото. – Чета малко по-нагоре. – А складът в близките пещери е бил
обран. Но няма никаква логика! Ние имаме търговско споразумение с Поромиел.
– Значи са били бандити.
Вдигам рамене.
– Нямам представа. Предполагам, че днес ще разберем в разбора на бойни действия.
Нападенията по южните ни граници зачестяват и всички минават по един и същи
начин. Обръщат планинските села надолу с главата навсякъде, където преградите са от-
слабени.
Усещам огромен, невероятен глад. Стомахът ми се свива от празнота, която изисква
да я задоволя с кръвта на...
– Соренгейл? – Лиам поглежда към мен и между веждите му се врязва тревожна
бръчка.
– Терн е буден – успявам да изрека, като се държа за корема така, сякаш аз жадувам
за стадо овце. Или каквото той си избере за закуска. – Всемогъщи богове, моля те, изяж
нещо!
– И аз ти предлагам същото! – изръмжава той.
– Колко си лъчезарен сутрин! – Гладът изчезва и знам, че в момента Терн разхлабва
връзката, защото аз не мога. Чувствата му се изливат в мен само когато надделеят над
контрола му. – Благодаря. Андарна?
– Още спи. Ще спи още няколко дни, след като използва толкова много сила.
– Някога ще стане ли по-лесно? – обръщам се към Лиам. – Да се борим и с техните
чувства?
Той потръпва.
– Уместен въпрос. обикновено се владее добре, но когато се ядоса? – Поклаща
глава. – Казват, че нещата ще се подобрят, когато започнат да преливат и ние получим
силата да ги държим извън ума си, но знаеш, че Кар изобщо няма да се занимава с нас,
преди това да се случи.
Вече предполагах, че и Лиам още няма способности, защото е с мен във всички ча-
сове, но е утешително да знам, че и той като мен е сред все по-намаляващия брой ездачи
без сила. Андарна ми даде дарбата си да спира времето, но съм сигурна, че няма да се
случва често, особено ако ѝ отнема цели дни да се възстанови.

203
 – Значи и Терн още не ши е прелял? – пита Лиам и на лицето му се появява израз на
несигурност и уязвимост.
Поклащам глава.
– Мисля, че има проблем да ми се довери изцяло – прошепвам.
– Чух те.
– Тогава не ми стой в главата.
Усещам още една вълна на парализиращ глад и едва не смачквам свитъка на Маркъм
в ръката си.
– Не ставай гаден.
Кълна се, че чух как изпуфтя в отговор.
– Да побързаме, или ще изпуснем закуската.
– Да. – Навивам докрай свитъка и го слагам обратно на количката.
– И аз искам да съм от яките – мърмори Рианон, докато първокурсниците от Второ и
Трето крило се изсипват от стълбището на кулата, която води към залата на професор
Кар следобед на същия ден и задръстват коридора още повече, докато отиваме на разбор
на бойни действия.
– Ще бъдем – уверявам я аз и я хващам подръка. Трябва да призная, че и аз усещам
немалко ревност.
– Може да сте яки, но никога няма да сте яки като мен! – Ридък минава покрай Лиам
и ме прегръща през рамо.
– Има предвид всички, които вече преливат – обяснявам аз и размествам книгите си,
за да не ги изтърва. – Макар че щом не преливаме, поне не се притесняваме дали ще
проявим печат, преди магията да ни убие.
Реликвата по средата на гърба ми изтръпва и аз не мога да не се зачудя дали дарът на
Андарна не е навил този часовник за мен.
– О, мислех, че говорим как бях най-добрият във физическия изпит! – Той се
ухилва. – Най-високата оценка в целия курс.
Рианон завърта очи.
– Моля те! Аз получих пет точки повече от теб.
– Твоите оценки спряхме да ги отчитаме още преди месеци. – Той леко се навежда
напред. – Твоите бележки по тази дисциплина са просто нечестни към нас, останалите. –
Поглежда между раменете ни. – Един момент. Ти колко получи, Мари?
– Не ме намесвай – отговаря Лиам.
Засмивам се, всички се пускаме и влизаме в задръстването от кадети, които чакат на
вратата на залата за разбор.
– Извинявай, Соренгейл – казва някой, дръпва се от пътя ми и подръпва приятеля си
заедно с тях, докато влизаме в построената на нива зала.
– Няма за какво! – провиквам се, но те вече са няколко реда по-нататък. – Никога
няма да свикна.
– Така определено е по-лесно да си намерим места – шегува се Рианон, докато сли-
заме по стъпалата, които се извиват в полукръг по стената на кулата.
– Те проявяват подобаващо ниво на уважение – измърморва намусено Терн.
– Към това, в което си мислят, че ще се превърна, а не към тази, която съм. – На-
мираме реда си, отиваме до местата си и сядаме като отряд сред първокурсниците.
– Това показва, че са предвидливи.
Стаята запращява от енергия, когато ездачите влизат, и аз не мога да не забележа, че
вече никой не трябва да стои прав. Броят на свободните столове е отрезвяващ. Вчера

204
загубихме още един първокурсник, който се приближи прекалено много до червения
скорпиоонопаш на друг ездач на летателното поле. В един момент стоеше там, а в след-
ващия се беше превърнал само в шепа пепел на обгорената земя. До края на урока се
държах колкото може по-близо до Терн.
Скалпът ми настръхва, но потискам порива да се обърна.
– Току-що дойде Райърсън – казва Лиам от дясната ми страна, вдига глава от малкия
дракон, който дялка, и вдига поглед над редовете към третокурсниците.
– Предположих. – Вдигам среден пръст и продължавам да гледам право напред. Не
че не харесвам Лиам, но все още съм ядосана на Зейдън, че го закачи да мен.
Лиам изсумтява, ухилва се и на бузата му се появява онази трапчинка.
– А сега гледа лошо. Кажи ми, много ли е забавно да дразниш най-силния ездач в
квадранта?
– Опитай и ще разбереш – предлагам аз и отварям тетрадката си на следващата чиста
страница. Не мога да се обърна. Няма. Няма нищо лошо да желая Зейдън. Не може да
има. Но да се поддавам на импулсите, които събужда у мен това желание? Това е глу-
паво.
– Ще пропусна.
Загубвам битката да самоконтрол и поглеждам пред рамо. О, да, Зейдън седи на най-
горния ред заедно с Гарик и овладява изкуството да изглежда отегчен. Кимва на Лиам
и той му отвръща със същото.
Завъртам очи и пак се обръщам напред.
Лиам се съсредоточава върху фигурката си, която много прилича на неговия червен
камоопаш, Дей.
– Кълна се, човек би помислил, че някой се опитва да ме убие във всички часове, ако
се съди по начина, по който те кара да ме следиш. – Поклащам глава.
– В негово оправдание трябва да кажа, че хората често се опитват да те убият. – Риа-
нон изважда вещите си.
– Само веднъж! Случи се само веднъж, Ри! – Променям позата си, за да отместя те-
жестта си от натъртените ребра. Превързани са стегнато, но не мога да си позволя да се
облегна на седалката.
– Добре. А как ще наречеш случката с Тайнън? – пита Рианон.
Свивам рамене.
– Вършитба.
– А постоянните заплахи на Барлоу? – Тя ме поглежда и вдига вежда.
– Права е – обажда се Сойър и се навежда към мен от другата ѝ страна.
– Само заплахи. Единственият път, когато наистина се опитаха да ме убият, беше
нощем, а Лиам все пак не спи в стаята ми.
– Е, всъщност нямам нищо против... – започва той и задържа ножа над парчето дърво
в ръцете си.
– Дори не започвай! – Рязко обръщам глава към него и не мога да не се засмея. – Ти
си един безсрамен флиртаджия.
– Благодаря – ухилва се той и пак се връща към фигурката си.
– Не беше комплимент.
– Не ѝ обръщай внимание, страда от сексуално въздържание. Това е повече от осно-
вателна причина за едно момиче да се вкисне. – Рианон написва датата на празната стра-
ница и аз потапям перото си в мастилницата и правя същото. Лесните за употреба пи-
салки които не цапат и които някои от другите вече могат да използват, са още една

205
причина, поради която нямам търпение да започна да преливам. Край с перата. Край с
мастилниците.
– Това няма нищо общо! – Богове, не можа ли да го каже още по-високо?
– Не чувам да го отричаш – усмихва ми се сладко тя.
– Съжалявам, че не се класирам – казва шеговито Лиам. – Но съм сигурен, че Райър-
сън няма да има нищо против да прегледам няколко кандидати, особено ако това озна-
чава, че ще спреш да му показваш среден пръст пред цялото му крило.
– И как точно ще прегледаш кандидатите? Какво ще им проверяваш? – пита Рианон
и вдига вежди над усмихнатото си от ухо до ухо лице. – Това непременно трябва да го
чуя.
Успявам да запазя сериозно изражение точно две секунди, преди да избухна в смях
от очевидния му ужас.
– Благодаря за предложението. Ще запомня непременно да се консултирам с теб
преди всяка възможна връзка.
– Искам да кажа, можеш да гледаш – продължава Рианон и примигва невинно към
него. – Просто за да си сигурен, че е напълно покрита. Нали разбираш, за да не може
никой да ѝ... вкара нищо.
– О, сега шеги за оная работа ли си правим? – обажда се Ридък, Застанал до Лиам. –
Целият ми живот ме е водил към този момент.
Дори Сойър се смее.
– Мамка му! – измърморва Лиам под нос. – Казвам само, че след като сега си защи-
тена през нощта...
Ние избухваме в още по-силен смях и той вдишва дълбоко.
– Един момент. – Спирам да се смея. – Какво имаш предвид, че съм защитена пред
нощта? Защото ти си в съседната стая? – Усмивката ми се стопява. – Моля те, кажи ми,
че не те е накарал да спиш в коридора или нещо безобразно.
– Не. Разбира се, че не. Той сложи преграда на вратата ти сутринта след нападени-
ето. – Изражението му подсказва, че очевидно би трябвало да знам. – Предполагам, че
не ти е казал?
– Какво е направил?
– Сложи преграда на вратата ти – повтаря Лиам, този път по-тихо. – За да можеш да
я отваряш само ти.
Проклятие! Не знам какво да мисля. Това е прекалено властно и изобщо прекалено,
но е и... мило.
– Но щом я е поставил той, значи и той може да влезе, нали така?
– Ами, да. – Лиам свива рамене, докато професор Маркъм и професор Девера слизат
по стъпалата и тръгват към центъра на залата. – Но Райърсън няма да те убие или нещо
подобно.
– Ясно. Нали разбираш, аз все още свиквам с факта, че си промени намерението. –
Изпускам перото си и то пада на земята, но преди да мога да се наведа, сянката под
страничната облегалка на чина ми го вдига като подарък. Вземам го от сенките и пог-
леждам към Зейдън.
Той е потънал в разговор с Гарик и изобщо не ми обръща внимание.
Очевидно обаче ми обръща.
– Ако можем да започнем? – провиква се Маркъм към цялата Зала и всички млък-
ваме, а той слага на катедрата пред себе си свитъка, който му занесохме с Лиам преди
закуска. – Чудесно.

206
 Написвам „Самъртън“ най-отгоре на страницата, а Лиам сменя ножа си с перо.
– Съобщение първо – казва Девера и пристъпва напред. – Решихме, че победителите
в тазгодишната Битка на отрядите няма да получат само правото да се перчат... – Ус-
михва се широко, сякаш се кани да ни каже нещо много хубаво. – А и пътуване до
фронта, за да следят действията на активно крило.
Навсякъде около нас избухва ликуване.
– Значи ако спечелим, получаваме шанс да умрем по-рано? – пита Рианон шеп-
нешком.
– Може би се опитват да ни подтикнат към нещо, като ни казват да направим обрат-
ното. – Поглеждам към другите около нас, които очевидно преливат от радост, и се при-
теснявам за душевното им здраве. Но всъщност почти всички в тази зала могат да оста-
нат на гърба на дракона си.
– И ти можеш.
– Нямаш ли да правиш по-интересни неща, отколкото по цял ден да слушаш как се
самопрезирам?
– Нямам. Сега слушай внимателно.
– Престани да влизаш в главата ми, тогава може и да успея – възразявам аз.
Терн изпуфтява. Един ден може би ще разбера какво означава този звук, но не днес.
– Знам, че Битката на отрядите е чак през пролетта – продължава Девера, – но реших,
че тази новина ще мотивира всички ви да се постараете максимално във всички области,
които ще ви помогнат да постигнете успех в предизвикателствата.
В стаята се надига още един ликуващ вик.
– А сега, когато вече внимавате... – Маркъм вдига ръка и стаята утихва. – Днес на
фронта е сравнително спокойно, затова ще използваме възможността да анализираме
Битката при Жанфар.
Перото ми се задържа над тетрадката. Положително не съм го чула добре.
Магическите светлини се вдигат към Скалите на Дрейлор, които разделят Тирендор,
повдигат цялата провинция на хиляди метри над останалата част от Континента и осве-
тяват най-ярко древната крепост на южната граница.
– Тази битка е жизненоважна за обединението на Навара и макар че се е случила
преди повече от шест века, от нея са останали важни уроци, които все още засягат на-
шите полетни формации до ден днешен.
– Сериозно ли говори? – прошепвам на Лиам.
– Да. – Той стиска перото си толкова силно, че го извива в ръката си. – Така мисля.
– Какво прави тази битка единствена по рода си? – пита Девера и вдига вежди. – Бра-
йънт?
– Крепостта не само е била предназначена за отбрана – отговаря второкурсникът ви-
соко над нас, – а и в нея е било първото оръдие, което се е оказало смъртоносно за дра-
коните.
– Да. И какво още? – подканва го Девера.
– Това е една от първите битки, в които грифоните и драконите действително дейст-
ват заедно, за да изтребят армията на Варените – продължава второкурсникът.
Поглеждам наляво и надясно и виждам как другите ездачи започват да си водят бе-
лежки. Това е просто... нереално. Дори Рианон пише най-усърдно.
Никой от тях не знае това, което знаем ние – че цяло село с наварци близо до грани-
цата снощи е било нападнато и разграбено, че е имало отмъкнати запаси от склад.

207
Вместо това говорим за битка, която се е състояла, преди дори да измислят нещо тол-
кова удобно като вътрешната канализация.
– А сега внимавайте – продължава Маркъм. – Защото след три дни трябва да ми пре-
дадете подробно домашно със сравнение между тази битка и битките от последните
двайсет години.
– Беше ли класифициран свитъкът? – пита едва чуто Лиам.
– Не – отговарям аз също толкова тихо. – Но може просто да не съм видяла? – Кар-
тата с битките дори не показва някаква активност близо до тази планинска верига.
– Да. – Той кимва и перото му започва да драска по пергамента: сега вече и той си
води бележки. – Сигурно е това. Не си видяла.
Примигвам и насилвам ръката си да започне да пише за битка, която съм анализирала
десетки пъти заедно с баща си. Лиам е прав. Това е единственото възможно обяснение.
Ние нямаме достатъчно права или може би те все още събират допълнителна информа-
ция, за да съставят точен доклад.
Или свитъкът е бил отбелязан като класифицирана информация. Аз просто не съм
забелязала.

208
ПЪРВИЯТ ПРИЛИВ НА СИЛА НЕ МОЖЕ ДА СЕ СБЪРКА С НИЩО
ДРУГО. КОГАТО ЗА ПЪРВИ ПЪТ ПРИЕМЕ ФОРМА,
КОГАТО ТЕ ОБГЪРНЕ С ПОТОК ОТ ЕНЕРГИЯ,
КОЙТО ТИ СЕ СТРУВА БЕЗКРАЕН,
ЩЕ СЕ ПОЧУВСТВАШ ПРИСТРАСТЕНА КЪМ АДРЕНАЛИНА,
КЪМ ВСИЧКИ НЕЩА, КОИТО МОЖЕШ ДА НАПРАВИШ С НЕГО,
КЪМ КОНТРОЛА, КОЙТО ДЪРЖИШ В РЪКАТА СИ.
НО ИМА ПРОБЛЕМ: ТАЗИ СИЛА МОЖЕ БЪРЗО ДА СМЕНИ ПО-
СОКАТА СИ И ДА УСТАНОВИ КОНТРОЛ НАД ТЕБ.

„КНИГА НА БРЕНАН“,
СТРАНИЦА ЧЕТИРЕСЕТ И ШЕСТА

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

Останалата част от ноември отминава, без никой да спомене за случилото се в Самър-
тън, а когато през декември виещите ветрове донасят снега, съм се отказала от всяка
надежда, че командващите офицери ще споделят информацията. Все пак с Лиам не мо-
жем да попитаме направо професорите, без да се самоизобличим, че сме чели доклад,
който очевидно е бил класифициран, дори да не е бил отбелязан като такъв.
Това ме кара да се чудя какво друго не стига до нас в часовете по разбор на бойни
действия, но запазвам тези мисли за себе си. С тази тайна и нарастващото раздразнение,
задето не мога да преливам – за разлика от три четвърти от кадетите от моята година –
напоследък има много неща, които премълчавам.
– Не съвсем – изсумтява Терн.
– Ти не коментирай, не и след като днес едва не ме остави да се блъсна в онзи пла-
нински склон. – Стомахът ми се свива само при мисълта колко ниско ме остави да падна.
Първокурсничката от Трето крило нямаше такъв късмет. При една нова маневра
падна от седлото и тази сутрин прочетоха името ѝ в списъка с мъртвите.
Рианон замахва със своето бо и аз извивам гръб назад. Едва успявам да избягна удара.
За своя изненада запазвам равновесие на тепиха.
– Тогава другия път остани на седлото.
– Започни да преливаш, и може и да успея – възразявам аз.
– Тази вечер си много разсеяна. – Рианон се отдръпва, докато аз си възвръщам рав-
новесието. Никой противник не би проявил такава милост при предизвикателствата.
Погледът ѝ се стрелва към другия край на тепиха, където Лиам седи на една пейка и
дялка поредния дракон, и се връща към моя с изражение, което ми подсказва, че ще
продължим по-късно, след като постоянната ми сянка ме освободи от присъствието си
за вечерта. – Но сега си по-бърза. Каквото и да те кара да правиш Имоджен, действа.
– Още не си готова да преливаш, Сребърна.
– Сякаш някога е имало съмнение! – провиква се Имоджен през един тепих от нас,
където нехайно държи Ридък в хватка ключ и го чака да удари по пода.

209
 От лявата ми страна Сойър и Куин се обикалят и се подготвят за още един рунд, а зад
Рианон Емери и Хийтън полагат всички усилия да обучават другите първокурсници, с
които се сдобихме след Вършитбата. Дейн ги наблюдава и старателно избягва да пог-
ледне към мен.
Според неотдавнашната му заповед във вторник вечер отрядът трябва да тренира ръ-
копашен бой, защото заради натоварената ни академична програма, часовете по летене,
а сега и уроците по магия на някои от нас не ни остава много време за тепиха. Още
няколко тепиха по-нататък са заети от други ездачи, дошли със същата идея, и единият
е Джак Барлоу.
Поради което Лиам отказа, когато Ридък поиска да се бори с него.
– Много ме щадиш – обръщам се аз към Рианон. По гърба ми капе пот и навлажнява
тясната туника, която съм избрала. Жилетката ми с драконови люспи съхне на пейката
до Лиам.
Всъщност той няма нужда от допълнителни тренировки. Вече се е борил на тепиха с
всички освен с Дейн и част от мен си мисли, че това е само защото Дейн отказва да бъде
победен от по-млад ездач.
– Борим се от цял час. – Рианон замахва с тоягата си във въздуха. – Уморена си и не
искам да те нараня.
– След слънцестоенето предизвикателствата пак започват – напомням ѝ аз. – Не ми
правиш услуга, като се сдържаш.
– Права е – обажда се един дълбок глас зад мен.
С периферното си зрение виждам, че Лиам става, и изругавам под нос.
– Знам – казвам през рамо докато Зейдън минава покрай тепиха ни, придружен от
Гарик, както обикновено. Не мога да откъсна очи от него, докато не отминава. – Ако
нямаш да кажеш нещо полезно, тръгвай си.
– Движи се по-бързо. Така ще е по-трудно да умреш. Това полезно ли е? – провиква
се той към мен и застава в позиция на един тепих близо до средата на тренировъчната
зала.
Очите на Рианон проблясват, а Лиам поклаща глава.
– Какво?
– Как му говориш само! – измърморва Рианон.
– Какво ще направи? Ще ме убие? – Засилвам се напред и замахвам с тоягата си към
краката ѝ.
Тя я прескача, завърта се и нейното бо се забива с пращене в моето.
– По-вероятно е двамата да се убиете един друг – обажда се Лиам и сяда обратно на
мястото си. – Нямам търпение да видя как ще общувате след завършването.
„След завършването.“
– Аз не си позволявам да мисля какво ще правя дори следващата седмица, камо ли
чак до завършването. – Не и когато има някои много трудни въпроси, които не съм го-
това да задам.
– Виж, знам, че си... раздразнена, че Терн се бави и не ти прелива – казва Рианон и
отново започва да ме обикаля на тепиха. – Казвам само, че е много по-безопасно да из-
лееш гнева си на този тепих, върху мен, отколкото върху великана, който владее сенките
и ни се пада командир на крило.
– Не искам да изливам гнева си върху теб. Ти си ми приятелка. – Посочвам в общата
посока на Зейдън. – Той е този, който ми стовари сянка, от която няма отърваване, само

210
защото мисли, че съм слабото му място. Но помага ли ми? – Замахвам с тоягата и Ри-
анон парира. – Не. Тренира ли ме? – Пак замахвам, тоягите пак се сблъскват. – Не.
Много го бива да се появява, когато съм напът да умра, и да елиминира заплахите, но
нищо повече. – Определено няма проблем да откъсне очи от мен, за разлика от начина,
по който аз не мога да откъсна моите от него.
– Тук определено има гняв – казва Рианон провлечено и се завърта с лекота.
– Ти щеше да изпаднеш в ярост, ако някой ти отнеме свободата. Ако Лиам стърчеше
до вратата ти от сутрин до вечер, колкото и прекрасен да изглежда. – Избягвам ата-
ката ѝ.
– Много благодаря – обажда се Лиам и сякаш илюстрира разсъжденията ми.
– Да – съгласява се тя. – Щях. И съм много ядосана от твое име. А сега превърни този
гняв в нещо полезно. – Засипва ме с нова поредица от движения и аз издържам, но само
защото тя прави точно това, в което я обвиних: щади ме.
А после допускам грешката да погледна през рамото ѝ, към центъра на залата.
„Всемогъщи богове! Колко възбуждащо!“
Зейдън и Гарик са съблекли ризите си и се бият така, сякаш от това зависи животът
им, във вихрушка от ритници, удари и вълнообразно движение на мускули. Никога не
съм виждала двама души, които да се движат толкова бързо. Прилича на красив, хипно-
тизиращ танц с опасна хореография, от която Затаявам дъх всеки път щом Гарик понечи
да нанесе фаталния удар, а Зейдън го избягва.
През последните месеци съм виждала безброй ездачи, които се бият без ризи. Това
не е нищо ново. Би трябвало да съм неуязвима за въздействието на мъжката фигура, но
никога не съм виждала него без риза.
Всеки сантиметър от тялото на Зейдън е като добре наточено оръжие. Целият е изтъ-
кан от ясно очертани линии и едва сдържана сила. Бунтовническата му реликва се увива
около торса му и се откроява върху тъмния бронз на кожата му, подчертавайки всеки
удар, който нанася. А коремът му... Колко мускули има човек там? Тези на Зейдън из-
пъкват толкова силно, че бих могла да ги преброя един по един, ако останалата част от
него не беше толкова разсейваща. И има най-голямата драконова реликва, която съм
виждала някога. Моята е между лопатките, но тази на Сагейл се разпростира по целия
му гръб.
И знам точно какво е усещането за това тяло върху моето, колко много сила...
Нещо ме опарва в хълбока, изтръгва ме от транса ми и аз се стряскам.
– Така ти се пада! – скарва ми се Терн.
– Внимавай! – изкрещява Рианон и отдръпва тоягата си. – Можеше да... О!
Очевидно и тя вижда какво правя, какво почти всички жени – и няколко от мъжете –
наблюдават с такова удоволствие.
Как да не наблюдаваме, когато двамата са толкова хипнотична гледка?
Гарик е по-широк, по-силно набразден от мускули, отколкото Зейдън. Бунтовничес-
ката му реликва стига само до рамото – втората по големина, която съм виждала. Само
тази на Зейдън стига до изваяната му челюст.
– Това е... – измърморва Рианон до мен.
– О, да! – съгласявам се аз.
– Престанете да гледате командира на нашето крило така, сякаш е предмет! – шегува
се Лиам.
– Това ли правим? – пита Рианон, без да си даде труда да отклони погледа си.

211
 Устата ми се напълва със слюнка, докато гледам широкия му мускулест гръб и тези
изваяни хълбоци.
– Да. Мисля, че това.
Лиам изсумтява.
– Може би просто наблюдаваме техниката.
– Да. Напълно е възможно. – Аз обаче не наблюдавам техниката. Най-безсрамно се
чудя какво ли ще е да усетя кожата му под пръстите си, как ще реагира тялото ми, ако
това напрегнато внимание е изцяло приковано върху мен. През вените ми преминава
топлина и опарва бузите ми.
Многократно тропане привлича вниманието ми надясно, където Ридък енергично
удря по пода в знак, че се предава. Имоджен го пуска и той се мъчи да си поеме дъх на
тепиха, а аз усещам нежелан и абсолютно нелогичен прилив на грозна, болна ревност,
който ме пробожда право в гърдите: Имоджен наблюдава Зейдън и Гарик и не може да
прикрие копнежа, изписан на лицето ѝ.
– Щом толкова лесно се разсейвате, нямаме шанс в Битката на отрядите! – тросва се
Дейн. – Можете да се простите с всяка идея да видите фронта.
Всички се откъсваме от магията и аз поклащам глава, сякаш така мога да прогоня
зашеметяващата нужда да направя нещо повече от това, да погледна към Зейдън, а това
е просто... абсурдно. Той търпи съществуванието ми само защото нашите дракони са
двойка, а аз стърча тук, наблюдавам полуголото му тяло и си преглъщам лигите.
Но пък това полуголо тяло е много приятно за гледане.
– Продължавайте да работите. Имаме още половин час – заповядва Дейн и ми се
струва, че говори директно на мен. Това би било първото нещо, което ми казва, откакто
моят спомен уби Амбър.
– Тя сама се уби, като наруши Кодекса! – изръмжава Терн.
И наистина, когато поглеждам към Дейн, виждам, че очите му са вперени в мен, но
навярно тълкувам погрешно изражението му. Устните му не може да са свити от чувс-
тво, че съм го предала.
– Да започваме ли? – пита Рианон и вдига тоягата си.
– Да започваме. – Завъртам раменете си и двете започваме пак. Отразявам всяко
нейно движение с ходовете, на които ме е научила, но тя променя движението си преди
следващата атака.
– Спри да се защитаваш и започни да нападаш! – заповядва Терн. Гневът му залива
тялото ми и обърква работата ми с крака.
Рианон замахва ниско надолу и ме отхвърля по гръб. Тупвам на тепиха и си изкарвам
въздуха.
Безуспешно се мъча да вдишам.
– Олеле, съжалявам, Вай. – Рианон пада на едно коляно до мен. – Просто се отпусни
и изчакай една минутка.
– И това е ездачката, която си избра Терн! – изрича подигравателно Джак към някого
в отряда си и ми се хили злобно от края на тепиха. – Започвам да мисля, че е сбъркал,
но тъй като не съм те виждал да проявяваш никакви сили, се обзалагам, че и ти си мис-
лиш същото, нали, Соренгейл? С два дракона, не трябваше ли да притежаваш двойна
способност да преливаш?
С Андарна нещата не стоят така, но никой от тях не го Знае.
Лиам се изправя, застава между мен и Джак, а в дробовете ми навлиза първата глътка
въздух.

212
 – Успокой се, Мари. Няма да нападна малката ти повереница. Не и когато просто
мога да я предизвикам след няколко седмици и случайно да ѝ скърша мършавия врат
пред хората. – Джак скръства ръце на гърдите си и наблюдава с видимо удоволствие как
се мъча да запазя самообладание. – Кажи ми: започна да ти писва да се правиш на ба-
вачка, нали?
Приятелят му от Първо крило му подава нещо – парче от портокала, който яде, – но
той го бутва по китката.
– Махни от мен тази вредна гадост. Да не искаш да се озова в лечебницата?
– Мамка му, разкарай се, Барлоу! – предупреждава го Лиам с кама в ръка.
Успявам да вдишам веднъж, два пъти и виждам, че погледът на Джак се вдига от мен
към някого, който е застанал зад гърба ми. Изражението на лицето му – наполовина
завист, наполовина безумен страх – ми подсказва, че е Зейдън.
– Тя е жива само заради теб! – изтърсва Джак, но кръвта се отдръпва от лицето му.
– Сигурно. Все едно аз забих кама в рамото ти на Вършитбата.
Вече дишам нормално, повече или по-малко. Мъча се да се изправя и стискам тоягата
с две ръце.
– Може да го уредим сега – казва Джак, заобикаля Лиам и ме поглежда в очите. – Ако
си спряла да се криеш зад големи, силни мъже.
Стомахът ми се свива, защото е прав. Единствената причина да не приема предизви-
кателството му е, че не съм сигурна, че ще спечеля, а единствената причина, поради
която още не ме е нападнал, са Лиам и Зейдън. Ако сега нападна Джак, те ще го убият.
Огромната фигура на Гарик се появява отляво и аз неохотно го добавям към своя списък
със закрилници. По дяволите, дори Имоджен е дошла малко по-близо, но не заради мен.
Само заради него.
– Така си и помислих – казва Джак и ми изпраща въздушна целувка.
– Ти избяга! – изръмжавам аз. Иска ми се да можех да се хвърля напред и да го раз-
мажа, но заставям краката си да не помръдват. – В онзи ден на поляната ти избяга, ко-
гато бяхте трима срещу една. И аз, и ти знаем, че когато дойде мигът, пак ще избягаш.
Така постъпват страхливците.
Джак се изчервява и очите му едва не изскачат.
– О, престани, Вайълет! – измърморва Дейн.
– Права е – изрича Зейдън провлечено.
Гарик се разсмива, а Лиам избутва Джак от тепиха, когато той се хвърля към мен.
Ботушите на Джак скърцат по дървения под, докато безуспешно се мъчи да се съпро-
тивлява. Лиам обаче го изхвърля от далата.
Зейдън леко помръдва ръка, затваря огромните врати със силата си и Джак остава
заключен отвън.
– Мътните го взели, какво си мислиш, че правиш? Защо го дразниш така? – Дейн
тръгва ядно към мен и вдига вежди, сякаш не вярва на очите си.
– А, сега вече ти се говори с мен, така ли? – Вдигам глава, но Зейдън изпълва полез-
рението ми, като застава помежду ни. Яростта в очите му е видима, но аз не се отдръп-
вам.
– Дай ни една секунда. – Погледът му е прикован в моя, но и двамата знаем, че не
говори на мен.
Пулсът ми прескача.
Рианон отстъпва назад.

213
 – Искаш ли да ми кажеш защо не носиш това? – Тонът му е мек, но заплашителен.
Той посочва към пейката, на която лежи бронята ми.
– От време на време все пак трябва да я пера.
– И реши, че най-подходящият момент е по време на ръкопашен бой? – Гърдите му
се надигат и спускат бурно, сякаш му е трудно да се владее.
Опитвам се да не забелязвам нито гърдите му, нито топлината, която излъчва като
разпалена пещ.
– Изпрах я преди тренировката, защото знаех, че може да изсъхне, докато твоето куче
пазач ме наблюдава, вместо да спя без нея, защото и двамата знаем какво се случва зад
заключени врати в този колеж
– Не и зад твоите. Вече не. – Той стисва зъби. – Аз се погрижих.
– Защото трябва да ти вярвам?
– Да. – Една вена се издува на врата му.
– С поведение като твоето е толкова лесно. – Гласът ми е изпълнен със сарказъм.
– Знаеш, че не мога да те убия. Мамка му, Соренгейл, целият квадрант знае, че не
мога да те убия. – Той се навежда, навлиза в моето пространство, скрива цялата дала от
погледа ми.
– Това не значи, че не можеш да ме нараниш.
Той кимва и леко отстъпва назад. Само след секунда е съвсем спокоен, а моето сърце
все още тупти лудо.
– Спри да тренираш с бо. Прекалено е лесно да ти го избият от ръцете. Придържай
се към камите.
За мое учудване не ми изтръгва тоягата, за да докаже, че може.
– Справях се добре, докато Терн не нахлу в главата ми с целия си гняв и не ме разсея –
възразявам аз и настръхвам като разгневено куче.
– Тогава се научи да го блокираш. – Казва го така, сякаш е съвсем просто.
– Как? С цялата сила, която владея? – Вдигам вежди. – Или не Знаеше, че още не съм
започнала да преливам? – Искам да го удуша, да му налея малко разум в красивата
глава.
Той се навежда към мен, така че сме почти нос до нос.
– Колкото и да е дразнещо, знам всичко, което правиш.
Благодарение на Лиам.
Всеки сантиметър от тялото ми настръхва от гняв, от раздразнение, от... каквото и да
е това напрежение, което пращи помежду ни, докато стоим, вперили поглед един в друг
в безмълвна битка.
– Командир Райърсън – започва Дейн, – тя просто още не е свикнала с връзката. Ще
се научи как да я блокира
Думите му ме улучват като удар. Рязко си поемам въздух и отстъпвам крачка назад
от Зейдън. Всемогъщи богове, ние направо им изнесохме представление! Какво е това
нещо у него, което ме кара да забравям всичко друго на света?
– Много странни моменти избираш да я защитаваш, Ейтос. – Зейдън поглежда към
Дейн и само дето не завърта очи. – И най-удобните моменти да не я защитиш.
Дейн стисва зъби и свива юмруци отстрани на тялото си.
Зейдън говори за Амбър. Знам го. Дейн го знае. Всички в тази голяма, изпълнена с
неловкост зала го знаят. Целият ни отряд беше там, когато Дейн поиска да заявя, че
Зейдън е лъжец.
Зейдън обръща тези непроницаеми черни очи обратно към мен.

214
 – Направи услуга и на двама ни и облечи проклетата броня – Завършва той.
Преди да мога да възразя, се обръща и тръгва към Гарик, който го чака до тепиха.
„Гърбът му.“
Не мога да сдържа ахването си и Зейдън се напряга за миг, преди да вземе ризата си
от протегнатата ръка на Гарик и да я нахлузи над главата си, покривайки тъмносинята
драконова реликва, която стига от кръста му до над раменете, пронизана с неравни сре-
бърни ивици, които преди малко не можах да видя отдалеч.
Сребристи ивици, които веднага различавам. Белези.
– Ти не отстъпи и овладя темперамента си – казва Терн и в гърдите ми нахлува
поток на неимоверна гордост.
– Готова е – добавя Андарна с прилив на шеметна радост, от която веднага ми
олеква.
– Готова е – съгласява се той.

***

Няколко часа по-късно, сама в стаята си, прокарвам четката през косата си. Още съм
напълно облечена, с ботуши и броня. Още не мога да повярвам как се изложих пред
целия си отряд само защото Зейдън реши да тренира без риза.
Имам сериозна нужда от секс.
Спирам, както се реша, когато по гръбнака ми пробягва прилив на енергия и след миг
изчезва.
Това е... ами, странно.
Може би е... „Не.“ Не може да бъде. Когато Андарна спря времето чрез мен, беше
съвсем различно. Беше поток, който премина през цялото ми тяло, разпростря се през
пръстите на ръцете и краката ми и... изчезна.
През тялото ми преминава още една вълна, този път по-силна, и аз изпускам четката
и се хващам за ръба на скрина, за да не падна, защото коленете ми заплашват да се
подгънат. Този път енергията не изчезва – остава, зашумява под кожата ми, зазвънява в
ушите ми, надвива всяко друго усещане.
Нещо у мен се разширява – нещо прекалено голямо за тялото ми, прекалено огромно,
за да го сдържам. Болката пронизва всеки нерв, когато се пропуквам и се разцепвам.
Звукът отеква в черепа ми като тракащи кости. Сякаш съм била разцепена по самите
шевове на плата на съществуването си.
Коленете ми се удрят в пода и аз притискам ръце към слепоочията си, опитвам се да
натикам всичко, което съм, обратно в черепа, насилвам се да се свия.
Енергията нахлува в мен – порой от първична, безкрайна сила, – разрушава всичко,
което съм, и изгражда нещо съвсем ново, докато изпълва всяка пора, всеки орган, всяка
кост. Главата ми кънти от болка, чувствам се така, сякаш Терн е летял прекалено нави-
соко твърде бързо и не мога да освободя ушите си от налягането. Мога само да лежа там
на пода и да се моля налягането да се изравни.
Взирам се в четката си, усещам коравия под, в който е притисната бузата ми, и вдиш-
вам.
Вдишвам, издишвам.
Вдишвам... издишвам... и поддавам под натиска.

215
 Най-накрая болката намалява, но енергията – силата – не. Тя е просто... там – пулсира
през вените ми, просмуква се във всяка клетка в тялото ми. Тя е всичко, което съм, и
всичко, което мога да бъда. Едновременно.
Бавно сядам и вдигам ръце, оглеждам парещите си длани. Струва ми се, че трябва да
изглеждат различни, променени, но те не изглеждат. Още са моите пръсти, моите тънки
китки и все пак сега сякаш са нещо много повече. Сега са достатъчно силни, за да при-
дадат форма на потока в мен, да го преобразят във всичко, което искам.
– Това е твоята сила, нали? – питам Терн, но той не отговаря. – Андарна?
Мълчание.
Е, да, те са постоянно тук, вечно се бутат в главата ми, когато имам нужда от малко
уединение, но потрябват ли ми – никакви ги няма. По-рано ги чух да казват, че съм го-
това, но реших, че ще минат ден-два, преди съзнанието ми да отвори напълно тази пъ-
тека – ден-два, след като Терн започне да ми прелива. Така очаквах. Но не.
Рианон. Трябва да кажа на Рианон. Тя ще полудее от радост, че най-накрая мога да
посещавам часовете на професор Кар заедно с нея. А Лиам? Вече може да спре да се
преструва, че е неспособен да прелива, само за да не е принуден да ме оставя сама да
един час на ден.
Топлината ме залива, пронизва кожата ми като с иглички и засяда ниско в корема ми.
Странно, но все едно. Сигурно е просто страничен ефект от силата. Отключвам вра-
тата на стаята си и я отварям със замах.
Зрението ми се размива и нуждата се забива в мен като удар, поглъща всяка мисъл
освен тази – че трябва да задоволя...
– Вайълет? – Неясната форма на мъж застава пред мен в коридора и аз примигвам и
фокусирам Лиам. – Добре ли си?
– В коридора ли спиш? – Стисвам здраво дръжката на вратата и съзнанието ми се
изпълва с видение как падам, усещам съскането на снежинките, които се разтапят върху
пламналата ми кожа. Видението изчезва също толкова бързо, колкото се е появило, но
желанието, което гърми във вените ми и ме тласка напред, си остава.
Проклятие! Това е... страст.
– Не. – Лиам поклаща глава. – Просто стоях тук, преди да си легна.
Сега го поглеждам – наистина го поглеждам. Той е повече от красив, със силни черни
и небесносини, поразителни очи.
– Защо ме гледаш така? – Той оставя ножа си и полуиздялкания дракон.
– Как? – Зъбите ми се забиват в долната устна и аз се питам дали да не се потъркам в
него като котка и да настоявам той да Задоволи тази невъобразима болка.
„Но не него искаш.“
Той не е Зейдън.
– Сякаш... – Той накланя глава настрана. – Сякаш става нещо. Изглеждаш така, сякаш
не си... нали разбираш... на себе си.
„Олеле!“
Да, защото не съм на себе си. Всичко това – нуждата, страстта, копнежът за единст-
вения, с когото ми е предопределено да бъда... това идва от Терн.
Чувствата на Терн не само ме заливат: те ме контролират.
– Нищо ми няма! Лягай си! – Влизам обратно в стаята си и затръшвам вратата, докато
все още владея ума си достатъчно, за да го сторя.
После започвам да крача напред-назад, но това не спира следващия вихър от топлина,
нито пък неудържимото желание да...

216
 Трябва да се махна оттук, преди да допусна огромна грешка и да излея чувствата на
Терн върху Лиам.
Грабвам подплатеното си с кожа наметало с една ръка, вдигам косата си в другата,
завъртам плата върху раменете си и го закопчавам под брадичката. Секунда по-късно
надниквам през вратата и когато съм сигурна, че брегът е чист, хуквам. Проклятие, на-
истина хуквам.
Стигам до витото стълбище – това, което води към реката, – и тогава трябва да се
облегна на каменната стена и да започна да дишам през мъглата, предизвикана от чувс-
твата на Терн.
След като вълната преминава, хуквам надолу, като се подпирам с една ръка на сте-
ната, в случай че пак ме надвият.
Магическите светлини проблясват, когато се приближа, и угасват, щом отмина, ся-
каш тази новооткрита сила вече действа, стига до света.
Трябва да се махна. Трябва да се отдалеча от всички, докато Терн довърши... това,
което прави със Сагейл.
Сливам по последните стъпала, залитайки, и се озовавам в подножието на стените на
цитаделата. Небето е пълно със сняг и аз вдигам глава, наслаждавам се на кратката це-
лувка на снежинките върху кожата си, която пламти по грешните причини.
Въздухът е отрезвяващ леден и...
Усещам миризмата и бързо затварям очи. Обръщам се и наметалото ми изсвистява
зад мен, докато се оглеждам да източника на сладкия, лесно различим дим.
Зейдън се е облегнал на стената, подпрял един крак на камъка, пуши и ме гледа така,
сякаш няма никакви грижи.
– Това какво е... чурам?
Той издишва облак пушек.
– Искаш ли? Освен ако не си дошла да продължим предишния си спор. В такъв слу-
чай да теб няма.
Оставам с отворена уста.
– Не! Не е позволено да го пушим!
– Е, да, но хората, които са измислили това правило, не са били свързани със Сагейл
и Терн, нали? – Крайчецът на устата му се повдига в усмивка.
Богове, мога цял живот да се взирам в устните му! Идеално оформени и все пак пре-
калено чувствени да рядката линия на челюстта му.
– Това помага да се... разсееш. – Той ми подава свитата цигара и вдига вежда – онази
с белега. – Както и засланянето, разбира се.
Поклащам глава, тръгвам по току-що навалялия сняг, подпирам се на стената до Зей-
дън и облягам глава на камъка.
– Заповядай. – Зейдън вдишва дълбоко от чурама и го угася на стената.
– Проклятие, все едно пламтя. – Меко казано.
– Да. Случва се. – В смеха му има шеговита нотка и аз допускам непростимата грешка
да се обърна да видя усмивката му.
Мрачен и властен, смъртоносен и опасен, Зейдън е зашеметяваща гледка, от която
пулсът ми се ускорява. Но засмян, с отметната назад глава и извити в усмивка устни, е
невероятно красив. Около това мое глупаво, глупаво сърце се свива юмрук и го стиска
здраво.
Няма нещо, което не бих пожертвала, нещо, което не бих дала, за един-единствен миг
без задръжки с този мъж, за когото ще съм вързана до края на живота ни.

217
 Тези чувства са на Терн, положително. Просто... трябва да бъдат.
И все пак знам, че не са. Макар че преди малко горе се възхитих на Лиам, съм на-
пълно, абсолютно обсебена от Зейдън.
Погледът му среща моя на лунната светлина.
– О, Вайълънс, ще трябва да се научиш да засланяш Терн, иначе лудориите му със
Сагейл ще те докарат или до лудост... или до нечие легло.
Затварям очи и ги стисвам, просто за да не виждам това негово убийствено привле-
кателно лице. През тялото ми преминава вихър от топлина и всеки сантиметър от ко-
жата ми изтръпва и пламва. Протягам ръка, за да се подпра пак на стената.
– О, знам. Изпитвам ужас да видя Лиам.
– Лиам? Защо? – Той се обръща с лице към мен и се обляга с рамо на стената. – Прок-
лятие, къде е твоят страж?
– Аз сама съм си страж – възразявам и отпускам буза на ледения камък. – А той е в
леглото.
– Твоето легло? – Гласът му изтрещява като гръмотевица.
Разлепвам горните и долните си клепачи и го поглеждам в очите. Снегът прави
всичко много по-ярко, подчертава сбърченото му чело и стиснатите устни.
– Не. Но това не би трябвало да те засяга.
Ревнува ли? Това е... странно успокоително.
Зейдън въздъхва и раменете му се отпускат.
– Не, не ме засяга, стига и двамата да сте съгласни, а повярвай ми, в момента ти не си
в състояние да се съгласиш.
– Ти изобщо не знаеш на какво съм в състояние да се съглася... – Усещам жажда,
която не мога нито да отрека, нито да утоля. Коленете ми омекват.
Зейдън ме обгръща с ръка през кръста и ми помага да запазя равновесие.
– Проклятие, защо не го заслониш?
– Не всички сме били на тези лекции! Той едва беше започнал да ми прелива преди
всичко... това, а в случай че си забравил, часовете на професор Кар са само да хора,
които могат да правят магии.
– Винаги съм мислил, че това правило е абсурдно. – Той въздъхва. – Добре. Съкратен
курс. Само защото и аз съм го преживявал и когато съм се събуждал, съм съжалявал.
– Наистина ли ще ми помогнеш?
– Помагам ти от месеци! – Мускулите на ръката му се свиват и отпускат върху кръста
ми и се кълна, че усещам топлината на допира му пред наметалото и кожите.
– Не, изпрати Лиам да ми помогне. Той ми помага от месеци. – Сбърчвам чело. – От
седмици. Почти месеци. Все тая.
Той има нахалството да изглежда обиден.
– Аз връхлетях в стаята ти и убих всички, които те заплашваха, а после отстраних
другата заплаха да живота ти с публично отмъщение, което доведе до раздвоение. Не
Лиам. Аз.
– Тълпата не беше раздвоена. Всички бяха „за“. Бях там и видях.
– Ти беше раздвоена. Всъщност умоляваше Терн да не я убива, като много добре зна-
еше, че тя просто ще те нападне пак.
Това все още не беше сигурно.
– Добре. Но да не се преструваме, че не го направи най-вече заради себе си. За теб
щеше да е много неудобно, ако бях умряла. – Вдигам рамене и направо го смушквам, за
да се разсея от нарастващата буря от страст, която се надига у мен.

218
 Той ме поглежда невярващо.
– Знаеш ли какво? Тази вечер няма да се караме. Не и ако искаш да се научиш как да
засланяш Терн.
– Добре. Няма да се караме. Научи ме. – Вдигам глава. Богове, едва стигам до клю-
чицата му!
– Помоли ме любезно. – Той се навежда по-близо.
– Винаги ли си бил толкова висок? – изтърсвам аз първото нещо, което ми хрумва.
– Не. Някога бях дете.
Завъртам очи.
– Помоли ме любезно, Вайълънс – прошепва той. – Или си тръгвам.
Сега усещам Терн по ръба на съзнанието си. Чувствата му се надигат и утихват и
знам, че следващата вълна ще ме удари силно. Проклятие, колко време могат да про-
дължат тези двамата?
– Често ли са такива?
– Достатъчно често. Трябва да се научиш да го засланяш. Никога няма да можеш да
ги блокираш докрай, а понякога те забравят да ни блокират, както сега. Затова чурамът
помага. Поне се чувстваш така, сякаш минаваш покрай бордей, вместо да си вътре като
клиент.
Ох! Олеле!
– Разбрах, разбрах. Добре. Ще ме научиш ли да го засланям?
Устните му се извиват в усмивка и погледът ми се спуска към тях.
– Кажи „моля“.
– Винаги ли правиш нещата толкова трудни?
– Само когато знам, че имам нещо, от което имаш нужда. Да си призная, приятно ми
е да те карам да се гърчиш. Това е нещо като малка сладка отплата заради това, което
ми причини през последните месеци. – Той изтърсва снега от косата ми.
– Това, което аз съм ти причинила? – Не е за вярване!
– Ти ме уплаши до смърт няколко пъти и мисля, че е честно да кажеш „моля“.
Сякаш някога е играл честно! Вдишвам дълбоко и первам една снежинка, паднала на
носа ми.
– Както искаш. Зейдън? – Усмихвам му се мило и се приближавам още мъничко. –
Моля те, моля те, много те моля, ще ме научиш ли как да засланям Терн, преди да съм
се покатерила по теб като по дърво, а после и двамата да се събудим със съжаления?
– О, аз напълно се владея. – Той отново се усмихва и тази усмивка ми въздейства като
ласка.
Опасно. Проклятие, това е толкова опасно! Кожата ми пламва така, че се замислям
дали да не хвърля наметалото си на земята, само за да изпитам малко облекчение. Забе-
лязвам, че Зейдън не носи наметало.
– След като ме молиш толкова любезно... – Той променя позата си, вдига ръце към
бузите ми, обхваща ги с длани и плъзва ръце назад, за да обхванат тила ми. – Затвори
очи.
– Необходимо ли е да ме докосваш? – Миглите ми изпърхват, а очите ми се затварят
от усещането на голата му кожа до моята.
– Не е. Това е само едно от предимствата на момента, в който не мислиш ясно. Ко-
жата ти е създадена за допир.
Този комплимент ме кара да ахна. Да, той напълно се владее. Очевидно е.

219
 – Трябва да си представиш някое място. Където и да е. Аз предпочитам гребена на
любимия си хълм близо до останките на Ариша . Което и да е това място, там трябва да
се чувстваш у дома.
Сещам се единствено за Архивите.
– Почувствай как краката ти стъпват на земята и ги забий по-навътре.
Представям си ботушите си на излъскания мраморен под на Архивите и ги завъртам
леко.
– Готово.
– Това се нарича заземяване – да държиш менталното си аз някъде другаде, така че
силата да не те надвие. Сега призови тази сила. Отвори сетивата си.
Дланите ми започват да изтръпват. Обгръща ме поток от енергия и се пропива в мен
така, както преди малко в спалнята, но този път не усещам болка. Тя е навсякъде – за-
пълва архивите, натиска стените, кара ги да се наведат и извият, заплашва да ги разбие.
– Прекалено много е.
– Съсредоточи се върху краката си. Остани заземена. Виждаш ли откъде тече силата?
Ако не виждаш, просто си избери някое място.
Обръщам се наум. Реката от разтопена сила тече през вратата.
– Виждам го.
– Идеално. Ти си природен талант. Обикновено на човек му трябва цяла седмица
само да се научи да се заземява. Сега направи това, което е необходимо, за да издигнеш
мисловна стена и да се отделиш от този поток. Терн е изворът. Блокираш ли тази сила,
ще си възвърнеш част от контрола.
Вратата. Трябва само да затворя вратата и да завъртя огромната кръгла дръжка, която
изолира Архивите в случай на пожар.
Сърцето ми тупти от желание и аз се вкопчвам в ръцете на Зейдън, за да се задържа
в реалността.
– Точно така. – Гласът му е приглушен. – Всичко, което създадеш в съзнанието си, за
теб е истинско. Затвори клапана! Построй стената! Направи това, което ти се струва
логично.
– Това е врата. – Пръстите ми се забиват в мекия плат на туниката му и аз започвам
да натискам вратата наум с цяло тяло, Затварям я сантиметър по сантиметър.
– Браво! Продължавай.
Физическото ми тяло трепери от усилието да затворя наум вратата, но успявам.
– Затворих вратата.
– Чудесно. Заключи я.
Представям си как завъртам грамадната дръжка и чувам как изтраква ключалката.
Веднага усещам облекчение, хладен сняг по трескавата си кожа. Силата пулсира и вра-
тата става прозрачна.
– Промени се. Мога да виждам през вратата.
– Да. Никога няма да можеш да го блокираш напълно. Заключи ли я?
Кимвам.
– Отбори очи, но положи всички усилия да държиш тази врата Заключена. Това оз-
начава да държиш единия си крак заземен. Не се учудвай, ако я изпуснеш. Просто ще
започнем пак.
Отварям очи, без да спирам да си представям затворената врата на Архивите. Тялото
ми все още гори и пламти, но тази неумолима нужда, която ме движи, е... приглушена.
– Той е... – Не мога да намеря подходящите думи.

220
 Зейдън ме изучава толкова напрегнато, че се полюшвам към него.
– Невероятна си. – Той поклаща глава. – На мен ми трябваха седмици.
– Моят учител сигурно е по-добър. – Усещането, което ме изпълва все повече, е нещо
повече от радост. Това е еуфория, от която се хиля като абсолютна глупачка. Най-накрая
съм добра в нещо – не само добра, а невероятна.
Зейдън плъзва палци по меката кожа под ушите ми, свежда поглед към устата ми и
очите му пламват. Свива и отпуска мускулите на ръцете си, привлича ме на два-три
сантиметра към себе си, а после изведнъж ме пуска и отстъпва назад.
– Проклятие! Идеята да те докосна беше лоша.
– Ужасна – съгласявам се аз, но прокарвам език по долната си устна.
Той простенва и аз се разтопявам при звука.
– Ако те целуна, това ще бъде катастрофална грешка.
– Чудовищна. – Какво трябва да направя, за да чуя отново този стон?
Сантиметрите помежду ни са като подпалки, готови да се разгорят при първата следа
от огън, а аз съм жив, дишащ пламък. Това е всичко, от което трябва да избягам, но да
отрека първичното привличане, което изпитвам, е напълно, съвършено невъзможно .
– И аз, и ти ще съжаляваме. – Той поклаща глава, но в очите му се чете жажда и са
вперени в устните ми.
– Естествено – прошепвам аз. Но това, че ще съжалявам, не ми пречи да искам да се
случи – не ми пречи да искам него. Съжалението е проблем на бъдещата Вайълет.
– Не ми пука.
В един момент е недостижим, а в следващия устата му е върху моята, страстна и
настойчива.
О, богове, да! Точно от това имам нужда.
Прикована съм между неподвижната каменна стена и коравото тяло на Зейдън и не
искам да бъда никъде другаде. Тази мисъл би трябвало да ме отрезви, но не, доближавам
се да още.
Той прокарва ръка пред косата ми, обхваща тила ми, накланя ме под ъгъл да още по-
пламенна целувка и устните ми нетърпеливо се разтварят. Той приема поканата, плъзва
език по моя с опитни, сладко-мъчителни ласки, от които се хващам да гърдите му, стис-
вам ризата му в юмруци, придърпвам го по-близо, докато желанието танцува нагоре-
надолу по гръбнака ми.
Той има вкус на чурам и мента, на всичко, което не би трябвало да искам и от което
не мога да не се нуждая и аз отвръщам на целувката му с цялото си същество, засмуквам
долната му устна и прокарвам дъби по нея.
– Вайълънс! – простенва той и когато чувам този прякор от устните му, обезумявам
от жажда.
Още. Трябва да се приближи повече.
Сякаш чува мислите ми, той ме целува още по-страстно, завладява всяко кътче на
устата ми с безразсъдство, от което тялото ми запява. И той е обезумял като мен и когато
ме хваща да хълбоците и ме вдига, аз обвивам крака около кръста му и се вкопчвам така,
сякаш животът ми зависи от това, тази целувка никога да не свърши.
Стената се забива в гърба ми, но не ме интересува. Най-после съм заровила ръце в
косата му и тя е точно толкова мека, колкото си представях. Той не спира да ме целува,
докато не започвам да се чувствам напълно разкъсана и проучена, а после засмуква
езика ми в устата си, за да мога и аз да го разкъсам и проуча.

221
 Това е лудост, чиста лудост, но не мога да спра. Не мога да му се наситя. Мога зави-
наги да продължа да съществувам в тази малка лудост, ако това означава да задържа
устата му върху своята, да свия света си до топлината на тялото му и обиграните дви-
жения на езика му.
Хълбоците му се забиват в моите и аз ахвам от това приятно триене. Той прекъсва
целувката, прокарва уста по челюстта и шията ми и аз разбирам, че съм готова да
всичко, за да го задържа тук, с мен. Искам да усетя устата му навсякъде.
Сега сме плетеница от езици и зъби, търсещи устни и ръце. Снегът се сипе около нас,
а целувката ме поглъща така, както преди малко силата, толкова, че мога да я усетя с
всяка клетка на тялото си. Нуждата пулсира между бедрата ми и тялото ми се разтърсва
от простичката мисъл, че той не може да направи нищо, което не бих риела с радост.
Искам го.
Само него. Тук. Веднага. Навсякъде. По всяко време.
Никога преди не се е случвало една обикновена целувка да ме лиши от всякакъв са-
моконтрол. Никога не съм желала някого така, както него. Чувството е и опияняващо, и
ужасяващо, защото знам, че сега, в този миг, той има силата да ме прекърши.
И аз бих му позволила.
Предавам се докрай, нагласям тялото си до неговото и го отпускам, загубвам онази
мисловна опора, която той нарича заземяване. Зад затворените ми очи проблясва свет-
кавица, последвана от тътен на гръмотевица. Тук гръмотевичните бури са чести, но
проклятие, в този момент напълно съответстват на усещанията ми – диви и неовладяни.
После обаче Зейдън прекъсва целувката, поема си рязко дъх и челото му се сбърчва
от нещо като паника, преди здраво да затвори очи.
Аз още не мога да дишам, когато той рязко се отдръпва от стената, обхваща задната
част на бедрата ми и ме слага да стъпя на земята. Уверява се, че съм стабилна, и се
отдръпва на около метър, сякаш тази дистанция ще му спаси живота.
– Трябва да си тръгваш. – Думите му са резки и контрастират със страстта в очите
му, с накъсаното му дишане.
– Защо? – Без топлината на тялото му студената нощ ме разтърсва.
– Защото не мога. – Той прокарва ръце през косата си и ги оставя на темето си. – И
няма да го направя в отговор на желание, което не е твое. Затова трябва да се качиш
обратно по тези стъпала. Веднага!
Поклащам глава.
– Но аз искам... – Всичко.
– Това не е твое желание. – Той вдига лице към небето. – Това е шибаният проблем.
А не мога да те оставя тук сама, затова просто имай милост и си тръгвай.
Възцарява се мълчание, покрива ни с лед и аз се овладявам. Той ми отказва.
И най-лошото дори не е студената тръпка на любезния отказ. Лошото е, че е прав.
Всичко започна, защото не можех да разделя усещанията на Терн от своите. Но тези
усещания спряха, нали така? Вратата е широко отворена, а не усещам абсолютно нищо,
което да идва откъм Терн.
Успявам да кимна и за втори път тази вечер побягвам, изкачвам се по стъпалата кол-
кото може по-бързо, връщам се в цитаделата. Заслонът ми е отворен, но не си правя
труда да затворя тази ментална врата, защото Терн не иска да нахлуе през нея.
Когато стигам до върха, здравият ми разум вече е надделял. Бедрата ми горят от фи-
зическите усилия. Зейдън предотврати голяма грешка.
Но аз не го направих.

222
 Проклятие, какво ми става? И как едва не си разкъсах дрехите, за да се доближа до
мъж, когото не харесвам? Още по-лошо – на когото не мога да имам пълно доверие?
Ужасно трудно ми е да продължа да се движа към вратата на спалните помещения,
когато искам само да се обърна и да сляза обратно по тези проклети стъпала.
Утрешният ден ще е ужасен.

223
 НАЙ-ТРЕВОЖНАТА ГЛЕДКА ЗА ВСЕКИ ИНСТРУКТОР Е ЕДНА –
КОГАТО СИЛАТА ДАДЕ ОБРАТЕН ЕФЕКТ.
ПРЕЗ ПЪРВАТА МИ ГОДИНА ЗАГУБИХМЕ ДЕВЕТИМА КАДЕТИ,
КОИТО НЕ МОЖАХА ДА КОНТРОЛИРАТ ПЕЧАТИТЕ СИ ПРИ
ПЪРВАТА ИМ ПРОЯВА.
ЖАЛКО.

НАРЪЧНИК НА МАЙОР АФЕНДРА

ЗА КВАДРАНТА НА ЕЗДАЧИТЕ
(Неоторизирано издание)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА

– Не знам какво изобщо съм си въобразявала! – обръщам се аз към Рианон, докато
седя с кръстосани крака на леглото ѝ и наблюдавам как пълни чантата си с книги за
следобеда.
Днес реликвата на гърба ми гори, сякаш иска да ми напомни, че вече мога да прели-
вам, и аз завъртам рамене в опит да облекча усещането, но не е възможно. Часовникът
ми вече тиктака.
– Не мога да повярвам, че си изчакала толкова време, без да ми кажеш! – Рианон
премята брезентовата дръжка през главата си, обръща се и обляга гръб на бюрото си. –
И не го казвам осъдително. Съвсем не. Нямам нищо против да проучваш... каквото ис-
каш.
– Тази сутрин бях с Лиам от мига, в който излязох през Вратата, а снощи бях прека-
лено объркана, за да го опиша с думи. – Възелът между раменете ме кара да размърдам
врат в търсене на облекчение. С летателните уроци и тренировките с тежести на Имо-
джен, които целят да подсилят мускулите около ставите ми с надеждата да не се изваж-
дат постоянно – сега е въпрос късмет, – всичко или ме боли, или е напрегнато. – Терн
най-после ми преля, после се случи всичко друго... каква нощ!
– Права си. – Устните ѝ се извиват в усмивка, а кафявите ѝ очи заблестяват. – Беше
ли хубаво? Моля те, кажи, че е било! Този мъж изглежда така, сякаш знае какво прави.
– Беше само целувка. – В бузите ми нахлува топлина от наглата лъжа. – Но да. Знае
точно какво прави. – Сбърчвам чело и въображението ми се устремява към хилядите
различни последици от това, което направих снощи – както цяла сутрин.
– Да не би да съжаляваш? – Рианон накланя глава и ме оглежда изпитателно. – За-
щото така като те гледам, съжаляваш много.
– Не – поклащам глава. – Ами... може би? Но само ако нещата помежду ни станат
неловки.
– Да. Защото си вързана с него до края на кариерата си. Всъщност дори на живота си.
Говорили ли сте какво ще стане, след като Зейдън завърши? – Тя вдига вежди. – О, си-
гурна съм, че ще можете да си изберете база. Командирите на крила винаги могат да
избират.

224
 – Той ще може да избере – казвам намусено и подръпвам един конец, щръкнал от
чантата ми. – Аз ще трябва да го следвам. Терн и Сагейл не са се разделяли от години.
Последният ѝ ездач е умрял преди почти петдесет години и доколкото знам, тя е летяла
когато и където иска, защото искала да бъде близо до Терн, преди Неолин – предишният
му ездач – да загине в Тирендор. Полетът до тази част на границата ни е два дни, в
зависимост от това, къде ще го пратят, така че какво ще правим следващата и по-след-
ващата година?
Тя свива устни.
– Не съм сигурна, Фиерж казва, че няма да можем да се разделяме за повече от ня-
колко дни. Това какво означава – че единият от вас винаги ще трябва да следва другия?
– Нямам представа. Мисля, че затова повечето дракони партньори обвързват ездачи
от една и съща година, за да нямат тези проблеми. Как да остана в състезателна форма
другата година, ако трябва постоянно да летя до фронта с Терн? Как Зейдън да работи
ефективно, ако трябва постоянно да се връща тук? – Сбърчвам нос. – Той е най-силният
ездач от нашето поколение. Ще имат нужда от него на фронта, не тук.
– Засега. – Рианон ме поглежда многозначително и вдига вежди. – Той е най-силният
ездач от нашето поколение засега.
– Какво...
Три почуквания карат и двете да погледнем към вратата.
– Ри? – пита Лиам с очевидна паника в гласа. – Соренгейл с теб ли е? Защото...
Рианон отваря вратата и Лиам веднага залита вътре и си възвръща равновесието,
преди погледът му да обходи стаята и да се спре на моя.
– Ето те! Отидох до тоалетната и ти веднага изчезна!
– Никой не се опитва да я убие в моята стая, Мари. – Рианон Завърта очи. – Няма
нужда да си с нея всяка секунда от всеки шибан ден! А сега ни дай пет минути, и отиваме
в час. – Тя го бутва по гърдите и той се оттегля. Отваря и затваря уста, сякаш се опитва
да измисли довод, но не успява и Рианон го избутва през вратата и я затваря в лицето
му.
– Той е... – Въздъхвам. – Всеотдаен.
– Да, определено! – измърморва тя. – Човек би помислил, че дължи живота си на Ра-
йърсън – нищо не може да го отлепи от теб!
Той всъщност ми каза, че наистина дължи живота си на Зейдън, но не споделям това
откровение с Рианон. Срещите на Зейдън, спирането на времето, възрастта на Андарна –
тайните Започват да стават прекалено много.
– О! – Очите на Рианон грейват и тя сяда на ръба на леглото, до мен. – Снощи и с мен
се случи нещо.
– Така ли? – Обръщам се с лице към нея. – Продължавай.
– Добре. – Тя вдишва дълбоко. – Правила съм го само три пъти. Два пъти снощи и
веднъж тази сутрин, затова имай търпение.
– Разбира се – кимвам аз.
– Гледай книгата на бюрото ми.
– Готово. – Приковавам поглед в учебника по история от лявата страна на бюрото.
Минава цяла минута, но аз не поглеждам настрана.
А после книгата изчезва.
– Какво беше това, Ри? – Скачам на крака и обръщам глава към нея. – Какво се... –
Ченето ми пада.
Тя държи книгата и ме гледа с широка усмивка.

225
 – Същата книга ли е? – Навеждам се да проверя да всеки случай. О, да, същата.
– Май мога да призовавам разни неща. – Усмивката на Рианон става още по-широка.
– Еха! – Въодушевявам се и я сграбчвам да раменете. – Удивително! Просто... неве-
роятно! Дори нямам дума не знам как се нарича това! – Местенето на предмети и зак-
лючването на врати са малките магии основата на владеенето на материята, която полу-
чаваме от постоянната връзка с драконите си чрез реликвите, които ни оставят, след
като веднъж започнат да ни преливат сила. Но да накараш нещо да изчезне и да се появи
при теб? Дори не съм чела някой да е имал такава отличителна сила от цял век насам!
Богове, какъв печат!
– Да, нали? – Тя притиска книгата до гърдите си. – Мога да го правя само от половин-
един метър и не мога пред стени или нещо подобно.
– Засега – поправям я аз и радостта забълбуква у мен. – Не можеш пред стени засега,
Ри. Това е един от онези редки печати, които ще ти спечелят голяма кариера!
– Надявам се. – Тя става и слага книгата обратно на бюрото си. – Трябва само да го
развия.
– Ще го развиеш – заявявам с абсолютна убеденост.
След няколко минути тримата тръгваме заедно към академичното крило. Сойър и
Ридък се присъединяват към нас от общата стая. Идват от библиотеката.
– Довърших това – казва Лиам, докато се качваме по широките вити стълби към тре-
тия етаж, и ми подава една фигурка.
Терн. Лиам е успял да предаде дори ръмженето му.
– Това е... невероятно. Благодаря.
– Моля. – Лиам ми се усмихва и на бузата му се появява онази трапчинка. – Исках да
направя първо Андарна, но не я виждам толкова често, нали разбираш?
– Тя е много сдържана. – Откъсваме се от тълпата, която продължава към четвъртия
етаж, аз прибирам дракона в чантата си, пресягам се и прегръщам Лиам. – Наистина е
прекрасна! Благодаря.
Коридорът е пълен, но се изпразва, когато минаваме по-нататък, към далата на про-
фесор Кар.
– Няма да какво. – Лиам се обръща към Рианон. – Сега ще започна Фиерж.
Рианон шеговито му казва, че се надява Лиам да улови дракона ѝ в цялата му страхо-
витост, но аз загубвам по-нататъшната нишка на разговора, когато поглеждам от прозо-
реца, който заема цялата стена от пода до тавана точно преди входа към кулата да раз-
бор. Дъхът ми секва.
Зейдън стои заедно с другите командири на крила в, както изглежда, напрегната дис-
кусия, скръстил ръце на гърдите си. На коменданта му трябваха само пет минути, за да
назначи Ламани Зохар да командваща на Трето крило след екзекуцията на Амбър, но
тъй като тя вече беше заместник-командир, изглеждаше логично.
Никога няма да свикна колко бързо хората тук преодоляват всичко, колко бързо заб-
равят смъртта и минават по тялото само минути по-късно.
Богове, днес Зейдън изглежда чудесно, леко сбърчил чело, докато слуша напрегнато
нещо, което казва Ламани. После кимва. Не е за вярване, че снощи тази уста беше върху
моята, че тези ръце ме прегръщаха. Никакви съжаления. Просто искам още.
Сякаш усетил, че го гледам, Зейдън вдига глава и погледът му се сблъсква с моя през
разстоянието, което ни разделя. Ефектът е същият като при допир: пулсът ми се уско-
рява, а устните ми се разтварят.
– Ще закъснеем – напомня ми Ри и поглежда назад през рамо.

226
 Зейдън поглежда зад мен и стисва устни.
– Вай, може ли да поговорим? – пита Дейн леко задъхан, сякаш е тичал, за да ме нас-
тигне.
– Сега ли? – Откъсвам поглед от този на Зейдън и се обръщам с лице към човека,
когото мислех за най-добрия си приятел
Дейн се намръщва, потърква тила си с ръка и кимва.
– Опитах се да те хвана след строя, но ти изчезна много бързо, а след снощи реших,
че е по-добре сега, отколкото никога.
– На теб може да ти е удобно да искаш да говорим, след като се прави, че не ме забе-
лязваш седмици наред, аз обаче имам час. – Стисвам дръжката на чантата си.
– Имаме няколко минути. – Очите му са изпълнени с такава молба, че усещам те-
жестта ѝ върху гърдите си. – Моля те.
Поглеждам към Рианон, която гледа намръщено към Дейн и както никога, показва
истинските си чувства вместо уважението, което дължи на командира на нашия отряд.
– Веднага идвам.
Тя ме стрелва с поглед, кимва и влиза в стаята на Кар заедно с другите от отряда ни.
Излизам през вратата и тръгвам след Дейн към едно място близо до стената, където
няма да пречим на другите да минават.
– Ти остави Терн да покаже спомена ти на всички, вместо просто да ми позволиш да
го видя сам – казва Дейн и ръцете му се отпускат до тялото.
– Моля? – Проклятие, за какво говори?
– Когато стана онова с Амбър, те помолих да ми покажеш какво се е случило, а ти
отказа. – Той пристъпва от крак на крак – един от признаците, че е нервен – и това дви-
жение заличава част от гнева ми.
В крайна сметка той е най-старият ми приятел, дори когато се държи като магаре.
– Не ти повярвах и да това съм виновен. – Той слага ръка на сърцето си. – Трябваше
да ти повярвам, но не можех да приема, че жената, която познавах аз, е направила това,
което каза ти, а след нападението ти не дойде при мен. – В тона му се появява болка. –
Трябваше да чуя да това във формация, Вай. Въпреки скарването на полетното поле, ти
си все още... ти да мен. Най-добрата ми приятелка, свирепо нападната, почти убита, без
да ми каже нито дума да това.
– Ти не ме попита – казвам тихо аз. – Посегна към главата ми така, сякаш имаше
пълно право да видиш спомена ми, след като открито ми каза, че не ми вярваш, и поиска
да ти покажа. – Призовавам на помощ, цялата си воля, за да запазя гласа си равен.
Между веждите му се появяват две бръчки.
– Не те ли попитах?
– Не ме попита. – Поклащам глава. – И след като ми каза безброй пъти, че не съм
достатъчно корава да това място, че не съм достатъчно силна... онова, което се случи на
летателното поле, назряваше отдавна. Най-лошото е, че знаех, че няма да ми повярваш.
Затова бях на косъм да не кажа на Зейдън кой е отворил вратата, защото бях сигурна, че
и той няма да ми повярва.
– Но той ти е повярвал. – Дейн снишава глас и един мускул на челюстта му пот-
репва. – И точно той ги е убил в стаята ти.
– Защото Терн каза на Сагейл. – Скръствам ръце на гърдите си. – Не защото вече
беше там или нещо подобно. Освен това знам, че го мразиш...
– И ти имаш всички причини да го мразиш – напомня ми Дейн и посяга към мен,
преди да премисли и да отдръпне ръката си.

227
 – Знам – отговарям остро. – Неговият баща е пуснал стрелата в гърдите на Бренан,
според докладите от бойното поле. Всеки ден живея с тази мисъл. Но не мислиш ли, че
той ме вижда и си спомня, че моята майка изпрати баща му на смърт? Много е... – Не е
лесно да намеря правилните думи. – Нещата между нас са сложни. – В съзнанието ми
нахлуват образи от предишната нощ от първата усмивка на Зейдън до последното по-
галване на устните му, но ги отблъсквам.
Дейн потръпва.
– Вярваш му повече, отколкото на мен. – Това не е обвинение, но все пак ме жегва.
– Не е това. – Стомахът ми се свива. Вярно ли е? – Просто... трябва да му вярвам,
Дейн. Не абсолютно, разбира се. – Проклятие, поставям се в безизходица! – Нито аз
нито той можем да променим факта, че Сагейл и Терн са партньори и повярвай ми, тази
ситуация изобщо не ни харесва, но трябва да намерим начин да се справим. Нямаме
избор.
Дейн изругава под нос, но не изразява несъгласие.
– Знам, че искаш да ме опазиш жива и здрава, Дейн – прошепвам. – Но така ми пре-
чиш да порасна.
Той ме поглежда, примигва и нещо помежду ни се променя. Сякаш може би, може
би най-после е готов да ме изслуша.
– Когато ми каза, че това място отстранява всичко у човека и разкрива какъв е всъщ-
ност, аз се уплаших. Ами ако под крехките кости и сухожилия се крие само още слабост?
Този път обаче нямаше да мога да обвиня тялото си.
– Никога не съм те смятал за слаба, Вай... – започва Дейн, но аз поклащам глава.
– Не разбираш ли? – прекъсвам го. – Няма значение какво мислиш ти – важно е само
какво мисля аз. Ти беше прав. Но Квадрантът на ездачите отстрани страха и дори гнева,
че майка ми ме запрати в този квадрант, и разкри каква съм наистина. В сърцето си,
Дейн, аз съм ездачка. Терн го знаеше. Андарна го знаеше. Затова ме избраха. И докато
не спреш да търсиш начини да ме държиш в стъклена клетка, няма да преодолеем този
разрив, все едно от колко години сме приятели.
Той поглежда напред над рамото ми.
– И какво? Няма проблеми, че Райърсън иска да те контролира? Защото, доколкото
си спомням, Лиам се озова в нашия отряд специално за да те следва навсякъде.
Този аргумент наистина е чудесен.
– Лиам дойде, защото дори най-силният ездач не може да си пази гърба от над трий-
сет необвързани кадети, които са го набелязали. А ако умра аз, и Зейдън умира. Какво е
твоето оправдание?
Дейн се напряга и остава неподвижен като статуя. Само мускулът на челюстта му
потръпва, преди най-накрая да се наведе напред и да прошепне:
– Виж, ти не знаеш всичко за Зейдън, Вай. Аз имам право на достъп до повече ин-
формация заради печата си и ти казвам, че трябва да внимаваш. Зейдън има тайни, при-
чини да не прости на майка ти и не искам да те използва, за да си отмъсти.
Настръхвам цялата. В думите му има малка доза истина, но точно сега нямам време
да мисля за цялата тази бъркотия със Зейдън. Ще се занимавам с оплетените си връзки
една по една.
Дейн отново пристъпва от крак на крак, а аз присвивам очи. В сърцето ми се загнездва
зрънце подозрение.
– Чакай! Ти защо постоянно ме молеше да се махна от „Басгайът“ – защото мислиш,
че не мога да оцелея тук... или за да ме отдалечиш от Зейдън?

228
 Още преди са е успял да отговори, поклащам глава.
– Знаеш ли какво? Няма значение. – И съм съвсем сериозна. – Ти искаш само да ме
предпазиш. Оценявам го. Но това ще спре в този момент, Дейн. Зейдън е свързан с мен
заради Сагейл. Нищо повече. Нямам нужда от закрила, а дори да имах, имам два
страшни дракона, които ще ми пазят гърба. Можеш ли да уважаваш този факт?
Той посяга към мен, обхваща бузата ми с длан и аз продължавам да го гледам в очите,
твърдо решена да го накарам да разбере, че или трябва да започне да уважава решенията
ми, или никога няма да възстановим приятелството си.
– Добре, Вай. – В ъгълчетата на очите му се появяват бръчици, а на устните – полуус-
мивка. – Мога ли да споря с човек, който има два страшни дракона?
От гърдите ми пада някаква тежест. Изведнъж усещам, че отново мога да дишам.
Усмихвам му се наперено.
– Точно така.
– Съжалявам, че не те попитах да спомена. – Той отпуска ръката си на рамото ми. –
По-добре да вливаш в час – Стиска рамото ми и се отдалечава.
Въздъхвам на пресекулки и се обръщам към вратата на Кар. Коридорът е пуст.
Влизам в далата на Кар – много дълго помещение с подплатени стени без прозорци.
По цялата дължина на стените има канделабри с магически светлини, толкова ярки, че
симулират дневна светлина, която облива трите дузини студенти от Трето и Четвърто
крило, седнали в редици на пода на еднакво разстояние един от друг, за да има всеки
колкото може повече място.
Рианон и Лиам ме чакат на вратата, а професор Кар вдига към мен рунтавите си бели
вежди, когато се приближаваме към мястото му в предната част на стаята. Той владее
помещението, без да прави нищо друго освен да стои там. Не е само внушителен, а зап-
лашителен – много.
Преглъщам, защото си спомням как счупи врата на Джеремая.
– Най-накрая си готова да се присъединиш към нас, кадет Соренгейл ? – В очите му
няма доброта. Това е само проницателно, професионално наблюдение.
– Да, сър – отговарям и кимвам.
Той ме изучава с поглед, сякаш съм насекомо, заковано за стената в залата по биоло-
гия.
– Отличителна сила?
– Още не. – Поклащам глава и както предложи Зейдън, премълчавам тази работа със
спирането на времето. „Вярваш му повече, отколкото на мен.“ В това отношение Дейн
е прав и стомахът ми се свива от вина.
– Разбирам. – Професор Кар цъква с език и поглежда към мен. – Както знаеш, и брат
ти, и сестра ти бяха надарени с необикновени отличителни сили. Способността на Мира
да изгражда преграда около себе си и отряда си е от неоценима полза да крилото ѝ и тя
получи високи отличия да смелостта си зад вражеските линии.
– Да, Мира е пример да всички. – Усмихвам се насила. Много добре знам да подви-
зите на сестра си на бойното поле.
– А Бренан... – Той отклонява погледа си. – Целителите са толкова редки. Беше го-
ляма трагедия да загубим един от тях толкова млад.
– Според мен трагедията беше в това, че загубихме Бренан. – Намествам чантата си
по-високо на рамото. – Но загубата на печата му наистина беше загуба да всички крила.
– Хмм. – Той примигва двукратно и връща смразяващия си поглед към мен. – Изг-
лежда, че родът Соренгейл е много надарен, дори ездачите, които са... ами, деликатни

229
като теб. След като Терн те избра, очакваме печатът ти да е нещо, което ще стъписа
всички. Седни. Можеш да започнеш поне с дребната магия чрез реликвата си. – Той ми
махва да се отдалеча.
– Не, изобщо не ме натоварвате с очаквания – измърморвам, докато вървим към праз-
ните места, които бият на очи в редицата до другите от нашия отряд.
– Не се притеснявай – казва Рианон, докато сядаме на тапицирания под. – Това се
опитвах да ти напомня преди малко. Ти си ездачката на Терн.
– Какво имаш предвид? – Оставям чантата на пода до мен.
– Толкова се притесняваш, че силата на крилото ще пострада, Защото Райърсън може
да е принуден да идва тук, за да е щастлив драконът му, но, Вайълет, той не е най-сил-
ният ездач от нашето поколение. Ти си най-силната. – Тя задържа погледа ми доста-
тъчно дълго, за да разбера, че е сериозна.
Сърцето ми се качва в гърлото.
– Да започваме! – провиква се Кар.
Декември се превръща в януари.
Заземявай се. Засланяй се. Представяй си как затваряш вратата. Издигай стената си.
Усещай кой и какво има достъп около теб. Проследявай връзката и откривай дракона
си. Или в моя случай, драконите си. Направи втори вход – прозорец – в Архивите да
златната енергия на Андарна. Блокирай и двете връзки толкова, колкото можеш.
Визуализирай.
Представяй си възел от сила – не прекалено сложен, още никой не е готов да нещо
прекалено сложно – пред себе си, а после го развържи . Отключи вратата.
Визуализирай.
Постоянно дръж единия си крак здраво заземен. Ти си напълно безполезна, освен ако
не си свързана със силата си, а ако не можеш да я контролираш, си опасна. Само сред-
ната линия между двете те прави велика ездачка.
Представяй си силата си като ръка, стиснала този молив и вдигаща го към теб. Вдигай
го. Не. Не така. Опитай пак. Не, пак.
ВИЗУАЛИЗИРАЙ.
Уча за изпити. Подготвям се за полети. Вдигам тежести с Имоджен. Питам се докога
ли Зейдън ще ме кара да тренирам часове наред на тепиха с Рианон. Побеждавам в пър-
вото си предизвикателство и печеля кама от едно момиче от Второ крило. Но най-изто-
щителната ми задача е да прекарвам безброй часове в Архивите в съзнанието си, да уча
коя врата е на Терн и коя на Андарна, а после да работя усърдно, за да ги разделя.
Оказва се, че силата ми може и да идва от моите дракони, но способността да я кон-
тролирам се дължи на моите собствени усилия и понякога вечер се строполявам в лег-
лото и потъвам в сън, преди дори да си събуя ботушите.
В края на втората седмица на януари освен ядосана, че Зейдън не е благоволил да
говори с мен за целувката, съм и изтощена, при това без да съм проявила отличителна
сила, която да изцежда енергията ми, за да я контролирам.
Ридък владее леда – печат, който може да е сравнително обикновен, но е много впе-
чатляващ за гледане.
С всеки изминал ден силите на металург у Сойър стават все по-силни.
Лиам може да види самотно дърво на километри разстояние.
Предполагам, че аз мога да спирам времето, но не съм готова да изцедя Андарна само
за да мога да опитам пак, не и когато предишния път тя спа непробудно повече от сед-
мица, докато се възстанови. Без печат владея единствено дребните магии. Най-накрая

230
мога да използвам писалка с мастило, да заключвам врати и да ги отварям. Като цирка-
джийка.
Пред третата седмица на януари печеля още един кинжал в предизвикателство срещу
един мъж от Трето крило – второто ми предизвикателство, без да съм отслабила пред-
варително противника с отрови. След това китката ме боли, но ставите ми са невредими.
А пред четвъртата седмица, пред най-студеното време, което съм преживявала в
„Басгайът“, се измъквам посред нощ за да видя таблото с предизвикателства.
Джак най-накрая е получил своя шанс да ме довърши утре на тепиха.
„Той ще ме убие.“ Това е единственото, което мога да мисля, докато се обличам да
сутринта и прибирам всичките си ками на местата, които ми дават най-голямо предим-
ство.
– Ще се опита. – Терн се е събудил рано.
– Някакъв съвет? – Знам, че Лиам ни чака, за да отидем до библиотеката преди за-
куска.
– Не му позволявай.
Подсмихвам се. Колко просто звучи!
Вече се връщаме от библиотеката, когато най-накрая събирам смелост да повдигна
въпроса пред Лиам.
– Ако ти кажа нещо, ще го съобщиш ли на Зейдън?
Той обръща глава към мен, без да спира да бута количката по моста между квадран-
тите.
– Защо мислиш, че...
– О, стига! – Завъртам очи. – И аз, и ти знаем, че му съобщаваш всичко, което правя.
Не съм толкова наивна.
Снегът посипва прозорците с тъп, повтарящ се звук.
– Той се притеснява. Аз уталожвам притесненията му. – Лиам отново поглежда към
мен и пак напред. – Знам, че не е честно.
Знам, че нарушавам личното ти пространство. Но това нарушение не може да се мери
с моя дълг към него.
– Да. Това ми е ясно. – Избързвам напред и отварям дебелата, тежка врата към
цитаделата, за да може да мине. – Може би трябва да се изразя другояче. Ако ти кажа
нещо и те помоля специално да го запазиш между нас двамата, ще се съгласиш ли? При-
ятели ли сме, или за теб съм просто задача?
Той се спира, докато аз затварям вратата, и от начина, по който барабани с пръсти по
дръжката на количката, разбирам, че мисли.
– Ако го запазя в тайна, това ще промени ли обстоятелствата около сигурността ти
по някакъв начин?
– Не. – Настигам го и двамата тръгваме по наклона, който накрая ще ни отведе до два
тунела – единият до спалните помещения, а другият до общата зала. – Нищо не можеш
да направиш и точно там е въпросът.
– Ние сме приятели. Кажи ми. – Той се намръщва. – Няма да кажа на никого.
– Днес ще позволят на Джак Барлоу да ме предизвика.
Той се заковава на място, затова и аз спирам.
– Откъде знаеш?
– Точно затова те моля да го запазиш в тайна. – Потръпвам. – Просто... просто се
опитай да повярваш, че знам.

231
 – Инструкторите не могат да го допуснат. – Той поклаща глава и в очите му пламва
паника.
– Ще трябва. – Вдигам рамене и се усмихвам със стиснати устни. – Той моли от пър-
вия ден. Не е като да не сме го очаквали. Въпросът е, че днес Джак ще ме предизвика и
когато го направи, ти не можеш да се намесиш, каквото и да става.
Сините му очи се разширяват.
– Вай, ако кажем на Райърсън, той може да го спре.
– Не. – Посягам към ръката му и слагам своята отгоре ѝ. – Не може. – Стомахът ми
се свива, но поне не повръщам, както когато разбрах. – Това, което може да направи
Зейдън да ме защити и тук, и когато отидем на фронта, си има граници. И аз, и ти знаем,
че ако го спре, в квадранта ще се разрази хаос след това, което се случи с Амбър.
– И очакваш да стоя там и да гледам как каквото и да се случи... се случва? – пита той
невярващо.
– Да, както при двете последни предизвикателства. – Отново се усмихвам насила. –
Не се тревожи. Ще използвам всяко предимство, с което разполагам. – А единственото
ми предимство в момента е стъкленица, пъхната в миниатюрния джоб на кръста ми.
– Това не ми харесва. – Лиам поклаща глава.
– Ставаме двама.
Днес нямаме уроци по летене – през последната седмица драконите решиха, че е пре-
калено студено, за да идват, – така че след формация всички се запътваме към трениро-
въчната зала. Не си правя труда да закуся, но много внимавам за всичко, което виждам
на подноса на Джак, докато минавам покрай него. Забелязвам какво има там... и какво
няма.
Когато всичките осемдесет и един оцелели първокурсници се събираме в трениро-
въчната зала, сърцето ми тупти неравномерно и ми се повдига.
Професор Еметерио оповестява предизвикателствата едно по едно и определя тепих
за всяка двойка противници. Поне всички ще се бием едновременно, което означава, че
не всички ездачи ще гледат.
Поне Зейдън го няма, което означава, че Лиам е удържал на думата си.
– Тепих седемнайсет, Джак Барлоу от Първо крило срещу... – Професорът вдига
вежди и вдишва дълбоко. – Вайълет Соренгейл.
Слава на боговете, че Рианон вече се е отдалечила, готова да предизвика една жена
от Трето крило! Така не става свидетелка как кръвта се отдръпва от лицето на Лиам. Не
трябва да вижда нищо. И Сойър го няма – на девети тепих е.
– Няма начин! – измърморва Ридък и клати глава.
– Най-накрая! – Джак отмята ръце нагоре, сякаш вече е победил.
– Да го направим. – Завъртам рамене и тръгвам към тепиха. Днес нито Лиам, нито
Ридък са получили предизвикателства, така че вървят от двете ми страни.
– Кажи ми, че мога да наруша обещанието – започва Лиам и умолителният му поглед
ми показва в какво отвратително положение съм го поставила.
– Третокурсниците отсъстват, занимават се с неща за трети курс – казвам му аз и
пръстите на краката ми докосват тепиха. – Не можеш да го доведеш навреме, но знам
колко е важно за теб да удържиш на думата си. Особено пред него. Давай.
Той премества поглед от мен към Ридък.
– Пази я така, сякаш ти си аз.
– Искаш да кажеш, сякаш съм петнайсет сантиметра по-висок и як като бик? – Ридък
вдига палци във въздуха. – Разбира се. Ще се постарая. А ти бягай.

232
 Погледът на Лиам среща моя.
– Остани жива.
– Работя по въпроса, при това не само заради себе си. – Усмихвам му се. – Благодаря,
че си такава чудесна сянка.
За частица от секундата очите му се разширяват, а после той излиза тичешком от
залата.
– Барлоу и Соренгейл – провиква се Еметерио от другата страна на тепиха. – Оръ-
жия?
Джак подскача на място като дете, което току-що е получило подарък.
– Всичко, което може да държи в хилавите си ръчички. – От израза в очите му по
гръбнака ми пропълзява стъпка на страх.
Стъпвам на тепиха. Джак прави същото и тръгва напред, докато се озоваваме по сре-
дата с лице един към друг.
– Без магия – напомня ни Еметерио. – Предаването или повалянето, без противникът
да може да стане, ви носи победа.
Всички, събрани около тепиха, знаят, че Джак не се интересува нито от едната, нито
от другата възможност. Сключи ли ръце около врата ми, съм мъртва.
– Цялата тази работа как Зейдън ще умре, ако аз умра, е само хипотеза, нали? –
питам аз и вадя от каниите камите, които е най-трудно да достигна по време на схватка –
тези в ботушите.
– Предпочитам да не я проверяваме – изръмжава Терн.
Заставам, стиснала дръжките на камите си, а Джак се изправя пред мен с един-един-
ствен нож.
– Шегуваш се, нали? Само един?
– Един ще ми стигне. – Той се ухилва с въодушевление, от което ми прилошава.
– Цели се в гърлото – предлага Терн.
– Точно сега нямам енергия да те блокирам, затова искам да млъкнеш за няколко
минути.
В отговор получавам само ръмжене.
– Искам чиста схватка – предупреждава ни Еметерио. – Започвайте!
Сърцето ми бие толкова високо, че го чувам в ушите си, докато се обикаляме един
друг.
– Нападай. Веднага! Удари първа! – изръмжава Терн.
– Не ми помагаш!
Джак се хвърля към мен, замахва с ножа си, а аз прокарвам камата си по опакото на
дланта му и му пускам кръв, преди той да ми е пуснал.
– Мамка му! – Той отскача назад и на бузите му избиват червени петна.
Точно това искам, това ми е необходимо, за да спечеля тази схватка: да се ядоса тол-
кова много, че да действа, без да се замисли, и да допусне грешка.
Той се приближава плавно напред и ритва, като се цели в корема ми. Аз залитам назад
и едва избягвам удара.
– Обзалагам се, че ти се иска да можеше да хвърлиш това острие, нали? – пита по-
дигравателно той. Знае, че няма да наруша правилата, когато може да нараня някого от
схватките около нас.
– Обзалагам се, че ти се иска да не знаеше какво е да вадиш мой нож от тялото си,
нали? – отвръщам аз.

233
 Той стисва устни на тънка черта и ме връхлита с поредица от удари и замахвания с
камата си. Не мога да ги отразя – той е прекалено силен за мен, както показва камата,
която с лекота изритва от ръката ми, затова използвам скоростта си, навеждам се и се
хвърлям надолу и успявам да го разрежа още веднъж, този път в горната част на ръката.
– Проклятие! – избухва той и се извива да проследи движението ми, когато заобика-
лям зад гърба му. Хваща ме неподготвена, стисва ме с всичка сила за ръката и ме пре-
мята през гърба си на тепиха.
Поемам удара в рамото и потръпвам, но не чувам нито скъсване, нито изваждане на
става. Ако изляза жива оттук, първата ми Задача е да благодаря на Имоджен.
Като държи ръката ми неподвижна, Джак забива ножа си право в гърдите ми, но жи-
летката ми го отклонява, той се плъзга покрай ребрата ми и се забива в тепиха.
– Той използва смъртоносни удари! – изкрещява Ридък. – Не е позволено!
– Прибери ножа, Барлоу! – изревава Еметерио.
– Какво мислиш, Соренгейл? – прошепна Джак в ухото ми, като ме държи непод-
вижна с ръка зад гърба ми. – Признай го. И аз, и ти Знаем, че нещата помежду ни ще се
случат така. Толкова лесно, че чак трябва да те е срам. И фатални. Твоят безценен ко-
мандир на крило го няма, за да те спаси.
Не, но ако Джак постигне целта си, Зейдън ще страда... ако не и нещо още по-лошо.
Тази мисъл ме подтиква към действие. Без да обръщам внимание на болката, се преоб-
ръщам с цялата си тежест, ставата на рамото ми се измества донякъде, но се освобож-
давам от хватката му, когато той се омотава в краката ми.
После го ритвам в ташаците.
Той се стоварва на колене и се хваща там, отваря уста в безмълвен вик, а аз се изпра-
вям.
– Предай се! – заповядвам и вдигам камата, която съм изпуснала. – Във всеки един
момент мога да те отворя целия. И аз, и ти Знаем, че ако беше истинско, с теб щеше да
е свършено.
– Ако беше истинско, щях да те убия в мига, в който стъпи на тепиха! – процежда
той през стиснати зъби.
– Предай... се.
– Разкарай се! – Той хвърля камата си.
Вдигам ръце да я блокирам, но тя се забива в проклетата ми лява ръка, под лакътя.
Потича кръв, болката изгаря нервите на ръката ми, изригвайки с тревожна сила, но знам,
че не бива да вадя камата. В този момент тя държи раната колкото може по-плътно зат-
ворена.
– Без хвърляне на ножове! – изкрещява Еметерио отстрани, но Джак вече се движи,
засилва се към мен с поредица от ритници и удари, за които не съм подготвена. Юмру-
кът му се забива в бузата ми и аз усещам как кожата се разцепва.
Джак стоварва коляно в корема ми и ми изкарва въздуха.
Но оставам права, докато ръцете му не обхващат лицето ми. Агония изпълва всяка
клетка в тялото ми. Свирепа, вибрираща енергия разкъсва тялото ми със сила, която
сякаш отделя лигаменти от кости, мускули от сухожилия.
Изкрещявам, разтърсвана от вътрешна сила, която не разбирам, сякаш той вкарва
собствената си мощ в тялото ми, сякаш ме омаломощава с хиляди убождания от вибри-
раща енергия.
Веднага! Ако не действам веднага, той ще ме убие. Полезрението ми вече потъмнява
в краищата.

234
 Бръквам с трепереща ръка в джоба на кожите си и отварям стъкленицата с палец
Мога да видя единствено садистичната му усмивка и червените ръбове около очите
му, докато той вкарва все повече и повече сила в тялото ми, но ръцете му са заети и той
е прекалено обзет от мисълта за победата си, за да чуе, че съм спряла да крещя, да види,
че се движа.
– Той използва силите си! – изревава Ридък и с крайчеца на все по-ограниченото си
зрение виждам движение от двете си страни.
Блъсвам стъкленицата в усмихнатата уста на Джак с такава сила, че усещам как му
счупвам един зъб.
Нечии ръце посягат и към мен, и към него и аз чувам как Ридък и Еметерио надават
вик. Каквото и да прави Джак, се прехвърля от мен към тях чрез допира им.
Зъбите ми тракат. Болката ме поглъща. Тялото ми се бори да Загуби съзнание, да
избяга от непоносимото мъчение, но отказвам да се предам пред мрака, докато Джак не
изхриптява.
Очите му стават неимоверно широки, той ме пуска и се хваща за гърлото.
Коленете ми поддават. Падам на тепиха. Тялото ми все още потръпва, но така е и с
Джак, който се задъхва и се дере за врата, а лицето му става пурпурно.
Лицето на Ридък се надвесва над моето само след секунди.
– Дишай, Соренгейл. Просто дишай.
– Какво му има? – пита някой, докато Джак се гърчи.
– Портокали – прошепвам на Ридък, преди тялото ми най-накрая да се предаде. –
Алергичен е към портокали.
И пропадам в мрака.
Когато се събуждам, не съм на тепиха, а от прозорците на лечебницата разбирам, че
е вече нощ. Била съм в безсъзнание часове наред.
А човекът, отпуснат на стол до леглото ми, вперил гневен поглед в мен така, сякаш
на драго сърце би ме убил лично, не е Ридък.
Зейдън е. Косата му е разрошена, сякаш я е дърпал. Премята една кама с острието
нагоре, хваща я за върха, без дори да я поглежда, и я прибира в канията на хълбока си.
– Портокали?

235
 ЗНАМ, ЧЕ НЕ ИСКАШ ДА ГО ЧУЕШ,
НО ПОНЯКОГА ТРЯБВА ДА ЗНАЕШ КОГА
ДА НАНЕСЕШ СМЪРТОНОСНИЯ УДАР, МИРА.
ЗАТОВА ТРЯБВА ДА СЕ ПОГРИЖИШ ВАЙЪЛЕТ
ДА ПОСТЪПИ В КВАДРАНТА НА ПИСАРИТЕ.
ТЯ НИКОГА НЯМА ДА МОЖЕ ДА ОТНЕМЕ
ЧОВЕШКИ ЖИВОТ.

КНИГА НА БРЕНАН;
СТРАНИЦА СЕДЕМДЕСЕТА

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Размърдвам се да седна в леглото, но болката в ръката ми напомня, че преди няколко
часа в нея беше забита кама.
Сега е превързана.
– Колко шева?
– Единайсет от едната страна, деветнайсет от другата. – Той вдига тъмната си вежда,
навежда се напред и подпира лакти на коленете си. – Превърнала си портокалите в оръ-
жие, Вайълънс?
Успявам да седна и вдигам рамене.
– С каквото имам, с това работя.
– Тъй като остана жива – останахме живи, – нямам възражения. И няма да те питам
как винаги знаеш срещу кого ще застанеш. – В погледа му има гняв, но и облекчение. –
Понеже си казала на Ридък, Еметерио е успял да го докара тук навреме. За жалост е през
пет легла от теб и ще оживее, за разлика от второкурсника един ред през теб. Можеше
да го убиеш и да спестиш много драми на всички ни.
– Не исках да го убивам. – Завъртам рамото си, за да го изпробвам. Боли, но не е
изкълчено. Усещам напрежение и в лицето. – Просто исках да му попреча той да ме
убие.
– Трябваше да ми кажеш! – Обвинението излиза от устните му като ръмжене.
– Ти не можеше да направиш нищо, освен да ме накараш да изглеждам слаба! – Пог-
леждам го с присвити очи. – Пък и не сме говорили за каквото и да било от седмици,
защото ме избягваш. Ако не те познавах, бих си помислила, че целувката те е уплашила.
Проклятие! Не исках да го казвам.
– Това не подлежи на обсъждане. – В очите му проблясва нещо, но хладната маска
на безразличие го заменя веднага.
– Сериозно? – Не биваше да го казвам. Все пак той избягва тази тема от толкова
дълго.
– Това беше грешка. Ти и аз ще служим в едни и същи бази до края на живота си.
Никога няма да можем да избягаме един от друг. Би било колосална грешка да започ-
ваме нещо, дори на физическо ниво. Няма смисъл да говорим за това.

236
 Едва не се хващам за гърдите, за да проверя дали всичките ми органи са си на мяс-
тото, защото той сякаш ме е изкормил само с две изречения. Но той изпитваше същата
страст като мен. Преживях го лично и не бих могла да сбъркам подобен... ентусиазъм.
„Но може би е било заради чурама.“
– Ами ако аз искам да говорим?
– Чувствай се свободна да говориш, но аз не съм длъжен да участвам в разговора. И
двамата имаме право на лични граници и това е една от моите.
В тона му има нотка на окончателност, от която усещам лед в стомаха.
– Съгласен съм, че нямаше голяма полза да стоя настрана и ако днешното малко из-
пълнение е целяло да привлече вниманието ми, поздравления. Цялото е твое.
– Не разбирам за какво говориш. – Премятам крака отстрани на леглото. Трябва да
си обуя ботушите и да се махна оттук, преди да се изложа още повече.
– Очевидно не мога да разчитам нито на Лиам да ми съобщава, че си в опасност, нито
на Рианон да те тренира на тепиха, като се има предвид колко лесно те е притиснал
Барлоу, така че от този момент нататък аз поемам контрола.
– Контрола над какво? – Очите ми се разширяват.
– Всичко, което е свързано с теб.
На другия ден, по време на това, което щеше да бъде урок по летене, ако не бяха
ветровете, които виеха навън на температура под нулата, Зейдън ме води на тепиха. За
щастие е с риза, така че не се разсейвам с гледката на това, което е под нея. Не, освен че
носи кожени бойни дрехи и ботуши, той е отрупан с, както ми се струва, поне дузина
различни ками в дузина отделни кании.
Нездравословно ли е това, че в този вид ме привлича? Най-вероятно да. Но само един
поглед, и температурата ми се покачва.
– Остави ножовете си извън тепиха – заповядва той и почти дузина ездачи поглеждат
към нас от своите схватки.
Поне Лиам получи време и той да портретира, на няколко места от нас, срещу Дейн –
да първи път. Почти всички отряди са тук, възползват се от неочакваното свободно
време и да щастие всички са заети да тренират, вместо да ни гледат.
– Но ти си въоръжен. – Поглеждам многозначително към ножниците му.
– Или ми вярваш, или не. – Той леко накланя глава настрана, разкривайки още малко
от бунтовническата реликва, която се вие около врата му. Същата реликва, която пога-
лих, докато той ме беше притиснал до стената долу преди повече от месец.
„Не. Няма да мисля да това.“
Тялото ми обаче си спомня съвсем безпроблемно.
Въздъхвам дълбоко, отивам до края на тепиха, изваждам от ножницата всички ками,
които пренесох през Парапета, и всички, които спечелих, и ги слагам на пода.
– Не съм въоръжена. Сега доволен ли си? – Обръщам се с лице към него и протягам
ръце. Дългият ми ръкав прикрива превръзката на ръката ми, но пулсирането не спира. –
Макар че можехме да изчакаме няколко дни ръката ми да зарасне, преди да започнем с
това. – Шевовете дърпат, но е било и по-лошо.
– Не. – Той поклаща глава, изважда една от камите си и тръгва напред. – На врага не
му пука дали си ранена. Той ще се възползва от раната ти. Ако не знаеш как да се сра-
жаваш, докато те боли, ще убиеш и себе си, и мен.
– Добре. – Раздразнена, пристъпвам от крак на крак. Той няма представа, че мен
почти постоянно ме боли. Това е нещо обичайно и не ме смущава. – Всъщност си прав
и отстъпвам пред този довод.

237
 – Благодаря да великодушието. – Той се подсмихва и аз игнорирам топлината, която
веднага се плисва ниско в корема ми. Той вдига дланта си нагоре и ми показва камата
със странно късо острие. – Проблемът не е точно в стила ти на бой. Ти си бърза и от
август досега стана направо страшна. Проблемът е, че използваш ками, които човек
може прекалено лесно да ти измъкне от ръцете. Трябват ти оръжия, замислени специ-
ално да твоя тип тяло.
Поне не каза „слабости“.
Оглеждам острието в ръката му. Красиво е, със солидна черна дръжка, украсена с
тиришки възли – стари, мистични руни със сложни шарки и свързващи линии. Самото
острие очевидно е идеално наточено. Смъртоносно.
– Великолепна е.
– Твоя е.
Рязко вдигам глава, но в ониксовите му очи няма нищо неискрено.
– Поръчах я за теб. – Устните му леко се извиват.
– Какво? – Устата ми се отваря, а гърдите ми се стягат. Отделил е време да ми я по-
ръча? Проклятие! Това ме кара да изпитвам чувства, които съвсем не желая. Нежни,
объркващи.
– Чу ме. Вземи я.
Преглъщайки буцата, която, противно на всяка логика, се е оформила в гърлото ми,
вземам острието. Усещам го солидно в дланта си, но е много по-леко от всичките ми
други ками. Изобщо не оказва натиск на китката ми, а пръстите ми се обвиват удобно
около дръжката. Държа това острие много по-сигурно от ножовете, които съм оставила
на пода.
– Кой я направи?
– Познавам един човек.
– В квадранта? – Вдигам вежди.
– Ще се изненадаш колко находчив става човек след три години тук. – В крайчеца на
устните му заиграва усмивка и аз неприкрито го Зяпвам, преди да си спомня къде сме.
– Тя е удивителна. – Поклащам глава и му я връщам. – Но знаеш, че не мога да я
приема. Единствените оръжия, които са ни позволени тук, са тези, които спечелим
сами. – И то само при предизвикателства или при квалификации за оръжия. Хвърлила
съм едно око на арбалет, с който още не съм много умела.
– Именно. – Той се усмихва за частица от секундата и се раздвижва със скорост, ко-
ято никога не съм си представяла, че е възможна. По-бърз е дори от Имоджен – с един
удар кара краката ми да се подгънат и ме събаря на тепиха.
Лекотата, с която ме поваля по гръб, е и ужасяваща, и... абсурдно привлекателна,
особено с тежестта на хълбоците му между бедрата ми. Призовавам цялата си воля, за
да не посегна и да не отметна кичура коса, паднал на челото му.
„Това беше грешка.“
Този спомен набързо ме охлажда.
– И какво целиш с този малък ход? – питам аз, защото чудесно си давам сметка, че
дори не ми е изкарал въздуха.
– По тялото ми са окачени цяла дузина такива ками, затова Започни да ме обезоръ-
жаваш. – Той саркастично вдига вежда. – Освен ако не знаеш как да се справиш с про-
тивник, който е отгоре ти. Ако е така, имаме съвсем различен проблем.
– Знам как да се справя, когато ти си отгоре ми – предизвиквам го тихо.
Той навежда уста до ухото ми.

238
 – Ако ме бутнеш, резултатът няма да ти хареса.
– Може и да ми хареса. – Обръщам се точно толкова, колкото устните ми да погалят
ушната му мида.
Той отривисто се изправя и страстта в погледа му ме кара да почувствам съвсем ясно
всички точки, на които телата ни са свързани.
– Обезоръжи ме, преди да съм подложил тази теория на проверка пред цялата зала.
– Интересно. Не мислех, че си от тези, които обичат да се събличат пред хората.
– Продължавай така, и скоро ще разбереш. – Погледът му се свежда към устата ми.
– Нали каза, че е било грешка да ме целунеш. – Не ме интересува дали ни гледа це-
лият квадрант, не и ако това означава, че Зейдън пак ще ме целуне.
– О, да, беше. – Той се подсмихва. – Просто те уча, че ножовете не са единственият
начин да обезоръжиш противник. Кажи ми, Вайълънс, обезоръжена ли си?
Арогантен негодник!
Подсмихвам се и започвам да вадя ножове от каниите, да ги хвърлям през ръба на
тепиха, докато Зейдън ме наблюдава нетърпеливо и развеселено. После стискам хъл-
боците му с крака, претъркулвам се наляво и той се озовава по гръб. Доброволно, раз-
бира се – изключено е да стоя на колене отгоре му, ако той не иска, – но притискам ръка
към ключицата му, уж че го притискам, и продължавам да крада другите ками, които е
окачил от тази страна на тялото си.
– И най-накрая – казвам аз с усмивка и се навеждам надолу, така че разпалените ни
тела почти се притискат едно до друго и аз грабвам камата право от ръката му, – благо-
даря.
След като съм взела и последното острие, Зейдън отмята длани на тепиха, оттласква
се нагоре с неестествена сила и телата ни описват арка, в края на която гърбът ми отново
се озовава на тепиха.
– Това е... – Рядко си поемам въздух. Движението е обезсилило цялото ми тяло и е
наместило Зейдън здраво между бедрата ми. Напрягам цялата си воля и успявам да не
се надигна срещу него и да проверя дали наистина мисли, че целувката е била грешка. –
Не е честно да използваш силите си на тепиха.
Магическо. Сексуално. Каквото и да е. Не е честно.
– Това е другото важно нещо. – Той скача на крака и ми подава ръка. Поемам я, изп-
равям се и ми в главата ми зашумява вихрушка. „Не сега. Сега не бива да ти се завива
свят.“ – Еметерио не позволява да използваме силите си при предизвикателствата, за да
е максимално честно. Но там, навън? Бойното поле изобщо не е честно и трябва да се
научиш да използваш всичко, с което разполагаш.
– Не мога да правя почти нищо – само да се заземявам, да засланям и да движа някоя
и друга хартия. – Прибирам новата кама в канията, събирам другите и правя същото.
Наистина са прекрасни, всички белязани с различни руни. Жалко, че толкова много
части от тиришката култура са изчезнали преди векове при обединението, включително
повечето руни. Дори не знам какво означава всяка една.
– Значи трябва да поработим и върху това. – Той въздъхва и Заема позиция за бой. –
А сега си заслужи прякора и с всички сили се опитай да ме убиеш.

***

Февруари отлита в облак от изтощение, в който всичко се смесва. Зейдън заема всеки
свободен момент от деня ми и Дейн неведнъж е стисвал зъби, когато командирът на

239
нашето крило ме изтегля от тренировките на отряда, защото има някаква невъобразимо
по-важна задача за мен.
Обикновено тази задача завършва с моя пълен разгром на тепиха.
Но трябва да кажа, че той не се държи с мен като с бебе, за разлика от Дейн, и не ме
щади като Рианон. Всеки път ме тласка до предела на силите ми, но никога повече.
Обикновено ме оставя потна и отпусната като желе на пода на залата, без да мога да си
поема дъх.
Обикновено това е моментът, в който Имоджен ми напомня, че ме чака в залата за
тежести.
Мразя ги и двамата.
Малко.
Трудно е да споря с резултатите, когато се уча да побеждавам най-силния командир
в квадранта ни. Все още не съм успяла, но нямам нищо против. Това означава, че той не
ме оставя да побеждавам.
Освен това не ме целува, дори когато го тласкам, към това.
Март идва с огромни преспи сняг, които трябва да се изриват всеки ден преди фор-
мация. А моментите, в които реликвите горят на гърба ми и ми се струва, че ще изпълзя
вън от собствената си кожа, ако силата, която се изгражда в мен, не се отприщи, ми
напомнят, че все още нямам печат. Минаха вече почти три месеца.
Всяка сутрин се събуждам, като се чудя дали днес е денят, в който ще ме сполети
спонтанно самозапалване.
– Шарла Гунтер – прочита капитан Фицгибънс от списъка с мъртвите. Облечените
му в ръкавици ръце се плъзгат по замръзналия пергамент. Тази седмица е по-топло, но
само малко. – И Мушин Веди. Нека Малек приеме душите им.
– Веди? – обръщам се към Рианон с вдигнати вежди след края на формацията. Не го
познавах добре, защото беше от Второ крило, но името му ме стъписва, защото казваха,
че е един от най-добрите.
– Не чу ли? – Тя придърпва подплатеното с кожа наметало по-плътно около врата
си. – Печатът му се прояви вчера в часа на Кар и той избухна в пламъци.
– Той... се е самоизгорил?
Тя кимва.
– Тара казва, че според Кар трябвало да владее огъня, но първият прилив просто го
надвил и...
– Пламна като факла – допълва Ридък. – Не си ли малко доволна, че твоят печат още
се крие?
– „Криене“ – да, определено може да се опише така.
С изключение на способността, за която не трябва да споменавам дори шепнешком,
май ще се окажа това, което майка ми мрази най-много – посредствена. А не мога да се
обърна за помощ към Терн или Андарна. Печатът трябва да дойде изцяло от мен, а аз
очевидно не мога да го извадя, както постоянно ми напомня паренето на реликвата на
гърба ми. Една малка част от мен тайно се надява, че печатът ми още не се е проявил,
защото е различен от другите – не само полезен, а и... съдържателен, като този на Бре-
нан.
– С тази история искам да пропусна днешния час – измърморва Рианон и духва върху
ръцете си, за да ги стопли.
– Без такива! – приковава ни Дейн с поглед. – До Битката на отрядите ни остават само
няколко седмици и всички трябва да сте в най-добрата си форма, за да спечелим.

240
 Имоджен изсумтява.
– Стига, Ейтос, според мен всички знаем, че Второ крило има онзи отряд в поделение
Опашка, който ще ни направи на пух и прах. Виждал ли си ги как тичат към върха на
Ръкавицата? Сигурна съм, че продължават да ходят, нищо че е още заледена.
– Ще спечелим – заявява Сиана, нашият заместник-командир, и кимва решително. –
Соренгейл може да ни забави на Ръкавицата... – тя сбърчва орловия си нос – и сигурно
и с магията, ако продължава да напредва с тази скорост...
– Много благодаря. – Скръствам ръце на гърдите си. Обзалагам се, че мога да засла-
ням по-добре от всички тях, взети заедно.
– Но уменията на Рианон напълно компенсират това – продължава Сиана. – Пък и
всички знаем, че Лиам и Хийтън ще избършат пода с всички противници на тепиха в
състезанието за предизвикателства. Остават само летателните маневри и задачата, която
командирите на крила ще измислят за тази година.
– О, това ли е всичко? А аз си мислех, че ще е трудно. – Сарказмът на Ридък е толкова
очевиден, че Дейн го поглежда остро.
– Останахте десет души – казва Дейн и поглежда към групата ни. – Общо сме два-
найсет, което ни поставя в леко неизгодно положение спрямо два други отряда, но
мисля, че ще успеем.
Миналата седмица загубихме две от новите си попълнения, когато печатът на по-
ниския се прояви в разбора на бойни действия и двамата умряха от измръзване за се-
кунди, като едва не повлякоха и Ридък със себе си. После го лекуваха от измръзване, но
се размина без трайни щети. Сега Надин и Лиам са единствените, които останаха от
новите членове, с които се сдобихме след Вършитбата.
– Но за да успеете, трябва да присъствате в часовете. – Дейн ме поглежда и вдига
вежди. – Особено ти. Ако печатът ти се прояви, ще е чудесно, нали знаеш. Ако успееш
да го накараш. – Напоследък сякаш не може да реши как да се държи с мен – дали като
с първокурсничка, която има проблеми, но не се предава, или като с момичето, с което
е израснал.
Мразя неловкостта, която оцветява всичко помежду ни. Всичко е някак лепкаво, ся-
каш се обличаш, преди да си се избърсал след ваната, но все пак това е Дейн. Поне най-
накрая започна да ме подкрепя.
– Днес ще пропусне часа на Кар – прекъсва ни Зейдън, изниквайки зад Сойър, който
бърза да му освободи пътя.
– Няма – поклащам глава и игнорирам бързото прескачане на пулса си, започвало в
мига, в който го виждам.
– Трябва да отиде – възразява Дейн и стисва дъби. – Искам да кажа, освен ако кри-
лото няма по-неотложни задачи да кадет Соренгейл, най-добре ще е да прекара времето
си в усъвършенстване на магията си.
– Според мен и аз, и ти знаем, че печатът ѝ няма да се прояви в тази стая. Ако това
беше разковничето, вече щеше да се е случило. – Не бих пожелала погледа, който Зей-
дън отправя към Дейн, дори на най-големия си враг. В него няма нито гняв, нито дори
възмущение . Не, изглежда... раздразнен, сякаш оплакванията на Дейн изобщо не заслу-
жават вниманието му – и по правилата на нашата командна верига е точно така. – И да,
крилото има по-неотложни задачи да нея.
– Сър, просто не съм спокоен да прекара цял ден, без поне да упражнява уменията си
с магията и като командир на нейния отряд...

241
 Той не знае, че Зейдън ми дава допълнителни уроци по магия по време на схватките
ни.
– Всемогъща Дюн! – въздъхва Зейдън, споменавайки богинята на войната. Бръква в
джоба на наметалото си, изважда един джобен часовник и го слага върху протегнатата
си длан. – Вземи го, Соренгейл
Поглеждам към двамата мъже и ми се приисква просто да уредят различията по-
между си, но шансът е нулев. В името на експедитивността стоварвам умствените си
крака на пода на Архивите. Около мен потича нажежена до бяло сила, по ръцете ми
пропълзяват тръпки, а косъмчетата по врата ми настръхват.
Вдигам дясната си ръка и си представям как тази сила се усуква между пръстите ми.
По кожата ми разцъфват леки тръпки, докато придавам форма на енергията, превръщам
я в ръка и я моля да се протегне през единия метър между мен и Зейдън.
Моите филизи от първична магия изведнъж се спират, сякаш са улучили стена, но
после тя поддава и аз натискам, без да изпускам от контрол пламтящата ръка. Нещо
изпращява в главата ми като гаснещите въглени на огън, силата ми се плъзва до ръката
на Зейдън и я докосна, но затварям умствения си юмрук около джобния часовник и дър-
пам.
Проклятие, тежък е!
– Можеш! – насърчава ме Рианон.
– Остави я да се съсредоточи! – сгълчава я Сойър.
За миг часовникът се понася надолу, но аз дръпвам ръката си назад, тегля силата си
като въже и часовникът полита към мен. Улавям го с лявата си ръка, преди да ме е уда-
рил в лицето.
Рианон и Ридък ръкопляскат.
Зейдън минава напред, дръпва часовника от пръстите ми и го пуска в наметалото си.
– Виждаш ли? Ето, вече се е упражнявала. Сега имаме работа. – Той слага ръка отзад
на кръста ми и ме извежда от тълпата.
– Къде отиваме? – Мразя начина, по който тялото ми настоява да се наклоня по-
плътно до ръката му, но в мига, в който я сваля, вече ми липсва.
– Предполагам, че не носиш бричове за летене под това наметало. – Той ми отваря
вратата към спалните и аз влизам. Движението е толкова непринудено – разбирам, че не
е само отработено, а и негова втора природа, в абсолютен контраст с... ами, с всичко,
което съм научила за него.
Спирам се и го поглеждам така, сякаш се срещаме за първи път.
– Какво? – пита той, затваря вратата зад гърба ни и студът и вятърът остават отвън.
– Ти ми отвори вратата.
– Трудно е да се отървеш от старите навици. – Той вдига рамене. – Баща ми ме научи,
че... – Гласът му рязко секва, погледът му се отклонява, а всеки мускул в тялото му се
напряга, сякаш се готви за нападение.
Сърцето ми се свива, когато виждам изражението, което се изписва на лицето му.
Колко добре го познавам! Това е скръб.
– Не мислиш ли, че е малко студено за летене? – сменям темата в опит да помогна.
Болката в очите му е онази, която никога не умира, онази, която се надига като непред-
видим прилив и залива брега без милост.
Той примигва и изразът изчезва.
– Ще те чакам тук.

242
 Кимвам и Забързвам да се преоблека в поръбените с кожа униформи, които ни раз-
дадоха за летене през зимата. Когато се връщам, на лицето му е положена онази непро-
ницаема маска и знам, че днес повече няма да ми отваря врати.
Тръгваме през двора, който се изпразва, докато кадетите бързат за часове.
– Не ми отговори.
– За кое?
– Дали е студено за полет.
– Третокурсниците имат летене днес следобед. Кейори и другите професори просто
са снизходителни към вас, понеже идва Битката на отрядите и знаят, че ви трябва прак-
тика в магиите. – Той отваря портата и аз Забързвам след него.
– Но аз нямам нужда от практика? – Гласът ми отеква в тунела.
– Изобщо не е важно да спечелим Битката на отрядите в сравнение с това, да те опа-
зим жива. Ти ще си на фронтовата линия, преди другите да са се върнали следващата
година. – Магическите светлини танцуват по суровите ъгли на лицето му и хвърлят Зло-
вещи сенки, докато ги подминаваме една по една.
– Това ли ще се случи другата година? – питам аз, когато излизаме от другата страна
и за миг всичко пред очите ми побелява от снега. Натрупан е високо от двете страни на
пътеката – резултат от тази тежка зима. – Ще отида на фронта?
– Неизбежно е. Никой не може да каже колко дълго Сагейл и Терн ще търпят да са
разделени. Предполагам, че и двамата ще трябва да правим жертви, за да са щастливи
те. – Очевидно не изгаря от радост, но не мога да го обвинявам. След три години в квад-
ранта и аз щях да искам да се махна. Стомахът ми се свива, когато осъзнавам, че За-
върша ли, ще съм на негово място, без реален контрол над начина, по който връзката на
драконите ни определя бъдещите ми бази.
Кимвам, защото не знам какво да кажа, и двамата тръгваме към Ръкавицата в друже-
любно мълчание.
– Второ крило – отбелязвам аз, наблюдавайки как отрядът от поделение Опашка се
хлъзга и пада по Ръкавицата. – Сигурен ли си, че не искаш твоите отряди да са тук и да
се упражняват?
Крайчецът на устата му се повдига и тази негова нечовешка фасада се пропуква.
– Като първокурсник и аз мислех, че най-важното е да спечелим. Но когато дойде
третата година и видиш нещата, които правим... – Челюстта му потръпва. – Да кажем,
че игрите са далеч по-смъртоносни.
Тръгваме към стълбите, които водят към летателното поле, но надолу вече слизат
няколко души, затова се дръпвам назад, за да ги оставя да минат първи.
Когато се приближават, сърцето ми се качва в гърлото и аз отдавам почест с изправен
гръб. Това са комендант Панчек и полковник Ейтос.
Бащата на Дейн стъпва първи на земята и ми се усмихва.
– Свободно. Изглеждаш добре, Вайълет. Хубави летателни линии – продължава той
и посочва към същите на своите собствени скули – от очилата да летене. – Сигурно пре-
карваш много време във въздуха.
– Благодаря, сър, така е. – Заставам по-свободно и не мога да не се усмихна на свой
ред, но устните ми са напрегнати. – И Дейн е добре. Той е командирът на моя отряд тази
година.

243
 – Той ми каза. – Усмихва се широко. Кафявите му очи са също толкова топли, кол-
кото тези на Дейн. – Мира пита да теб, докато обикаляхме Южното крило миналия ме-
сец. Не се тревожи, другата година ще можеш да изпращаш писма и ще можете повече
да си общувате. Сигурен съм, че ти липсва.
– Постоянно – кимвам аз и преглъщам наплива от чувства, с който ме изпълва това
признание. Много по-лесно е да се преструвам, че отвъд стените няма нищо, отколкото
да се самосъжалявам колко много ми липсва сестра ми.
Майка ми слиза по последните стъпала и Зейдън се вцепенява до мен. „Проклятие!“
– Майко – казвам, без да мисля, и тя обръща глава и очите ѝ срещат моите. Минаха
повече от пет месеца, откакто я видях да последно, и макар че искам да съм спокойна и
овладяна като нея, да разделям всичко в съзнанието си, просто не мога. Аз не съм като
нея, като Мира. Аз съм дъщеря на баща си.
Преценяващият ѝ поглед се плъзва по мен с цялата фамилиарност между командващ
генерал и кадет от „Басгайът“. Тя довършва огледа си без никаква топлина.
– Чух, че имаш проблем с магията.
Примигвам и отстъпвам настрана, сякаш физическата дистанция ще ме заслони от
ледения укор.
– Имам най-добрите щитове в моята година. – За първи път действително се радвам,
че все още не съм проявила печат, не съм ѝ дала нещо, с което да се перчи.
– Много се надявам да е така, с дракон като Терн. – Тя вдига вежда. – В противен
случай всичката тази невероятна, достойна да завист сила щеше да е... – Въздишката ѝ
образува облаче пара във въздуха. – Пропиляна.
Полагам всички усилия да преглътна нарастващата буца в гърлото си.
– Да, генерале.
– Ти все пак стана тема на много разговори. – Погледът ѝ се плъзва по темето ми и
аз знам, че гледа към плитката със сребърен връх – плитката, която според нея ме бе-
лязва като прокълната, косата, която ми е кавала, че е по-добре да отрежа.
– О? – Тя наистина ли говори с хората да мен?
– Всички се питаме какви сили – ако има такива – получаваш от златния дракон? –
Устните ѝ се извиват в усмивка, която със сигурност смята да нежна. Аз обаче я позна-
вам прекалено добре и не се хващам.
– Не. – Тази единствена дума от Терн отеква пред цялото ми тяло. – Не говори за
това.
– Още нищо. – Прокарвам език по напуканата си долна устна. Зимата опустошава
кожата, когато летим. – Андарна ми каза, че пероопашите не могат да преливат сила на
ездачите си. – Само преките си дарове, но това не мисля да го казвам. – Затова не се
обвързват често.
– Или изобщо – обажда се бащата на Дейн. – Всъщност се надявахме, че може да по-
молиш дракона си да ни позволи да го изучим. С чисто научни цели, разбира се.
Стомахът ми се свива. Те са готови да бодат и бутат Андарна само боговете знаят
колко дълго, за да задоволят научното си любопитство, при което може да се натъкнат
на недокоснатата сила на малките дракони. Не, благодаря.
– За съжаление не си представям, че би се съгласила с подобно предложение. Тя е
доста сдържана, дори с мен.
– Жалко – казва полковник Ейтос. – Възложихме на писарите да проучат въпроса
след Вършитбата, но единственото споменаване, което успяха да намерят в архивите да
силата на пероопашите, е на стотици години – странно, защото си спомням, че баща ти

244
правеше проучване да втория кровлански бунт и спомена нещо да пероопаши, но сега
не можем да намерим тази книга. – Той се почесва по челото.
Майка ми ме поглежда с очакване, сякаш иска да ме попита, без да ме пита.
– Мисля, че преди смъртта си така и не довърши проучванията на това историческо
събитие, полковник Ейтос. Не мога дори да ви кажа къде са бележките му. – Думите ми
са колкото може по-близо до истината. Знам точно къде са бележките му – на единстве-
ното място, в което прекарваше почти цялото си свободно време. Но в предупреждени-
ето на Терн има нещо, от което съм просто неспособна да им кажа.
– Жалко. – Майка ми отново се усмихва насила. – Радвам се да видя, че си жива, ка-
дет Соренгейл. – Погледът ѝ се стрелва настрани и веднага става стоманен. – Макар че
си принудена да се движиш в повече от съмнителна компания.
„Проклятие. Проклятие. Проклятие!“
Не мога да застана пред Зейдън и да го накарам да изглежда слаб. Не мога дори да
погледна към него, без да издам пред майка си на кого съм вярна... без да издам на себе
си.
– Мислех, че сме уредили тези въпроси преди години – казва Зейдън. Гласът му е тих,
но той целият е напрегнат като тетива до мен.
– Хмм. – Майка ми се обръща към цитаделата и демонстративно го пренебрегва. –
Виж дали ще успееш да проявиш някакъв печат, кадет Соренгейл. Трябва да си достойна
за тези преди теб.
– Да, генерале. – Неформалните ѝ думи ме нараняват повече, отколкото съм готова
да призная, разкъсват с прецизността на драконови нокти увереността, за която ми тряб-
ваха почти осем месеца да изградя.
– Радвам се, че те видях, Вайълет. – Бащата на Дейн ми се усмихва съчувствено, а
Панчек направо ни обръща гръб и хуква да настигне майка ми.
Не казвам нито дума на Зейдън, преди да се изкача по стъпалата. Всяка стъпка само
ме разгневява все повече и повече и когато стигам до върха на скалата, вече съм кълбо
от ярост.
– Не ѝ каза как се спаси от нападението в спалнята си – казва Зейдън. Това не е въп-
рос. – И нямам предвид това, че аз дойдох.
Знам точно какво има предвид.
– Аз никога не се срещам с нея. А ти ми каза да не казвам на никого.
– Не бях разбрал, че така стоят нещата помежду ви – казва Зейдън учудващо меко,
докато вървим през каньона към летателното поле.
– О, това не е нищо – подмятам аз и съзнателно правя тона си колкото може по-безг-
рижен. – Когато баща ми умря, тя почти цяла година се прави, че не ме забелязва. – От
устните ми се изтръгва презрителен смях към самата мен. – Почти същото като всички
онези години, в които едва търпеше съществуването ми, Защото не бях съвършена като
Бренан или воин като Мира. – Не бива да казвам тези неща. Това са мисли, които се-
мействата държат зад вратите на дома си, за да могат да носят своята излъскана, съвър-
шена репутация като броня пред хората.
– Значи не те познава много добре – отбелязва Зейдън, без да изостава от моите ярос-
тни крачки.
Подсмихвам се.
– Или ме вижда точно такава, каквато съм. Проблемът е, че никога не съм сигурна
кое от двете е. Толкова съм заета да се опитвам да отговоря на невъзможните стандарти,
които ми поставя, че нямам време да се запитам дали на мен ми пука за тях. – Присвивам

245
очи и ги премествам към него. – Всъщност какво означаваше това преди малко? Какви
въпроси сте уредили преди години?
– Просто ѝ напомних, че платих цената за лоялността си. – Той сбърчва чело, но про-
дължава да се взира напред, право пред нас.
– Каква цена си платил? – Въпросът се изтръгва от устните ми, преди да мога да спра
глупавия си език. Не мога да не си спомня какво каза Дейн – че Зейдън има причини
никога да не прости на майка ми.
– Границите, Вайълънс. – Той навежда глава за миг и когато я вдига, на лицето му е
изписана онази изпипана до съвършенство маска на непукист, която носи толкова
добре.
За наш късмет Терн и Сагейл разчупват напрежението на мига, като кацат на полето
пред нас, придружавани от блестящ по-малък дракон, при вида на когото веднага се
усмихвам.
– Значи днес ще летим всички? – питам аз, докато Зейдън върви към триото.
– Днес всички ще се учим. Ти трябва да се научиш как да се Задържиш на седлото, а
аз трябва да науча защо ти е толкова трудно – отговаря той. – Андарна трябва да се
научи как да не изостава. Терн трябва да се научи как да споделя мястото си в по-тясна
полетна формация, а всички дракони освен Сагейл се страхуват от него прекалено
много, за да летят по-близо.
Терн изсумтява в знак на съгласие, докато се приближаваме.
– А какво трябва да научи Сагейл? – питам аз и оглеждам огромния син дракон.
Зейдън се усмихва широко.
– Тя води от почти три години насам. Ще трябва да се научи как да следва. Или поне
да се упражнява.
Терн изсумтява и звукът подозрително прилича на смях. Тя му изръмжава, оголва
зъби и ги спира на сантиметри от врата му.
– Връзките между драконите са абсолютно неразбираеми – измърморвам аз.
– Да, нали? Някой път трябва да пробваш с човешка. Също толкова свирепа, но с по-
малко огън. – Той се качва на Сагейл с лекота, на която завиждам. – Да започваме.

246
БИТКАТА НА ОТРЯДИТЕ Е ПО-ВАЖНА, ОТКОЛКОТО ПОКАЗВАТ
КОМАНДИРИТЕ НА КРИЛА.
ТЕ ОБИЧАТ ДА СЕ ШЕГУВАТ, ЧЕ Е ИГРА – ПРОСТО НЕЩО,
С КОЕТО КОМАНДИРИТЕ НА ОТРЯДИ И ОТРЯДЪТ,
КОЙТО Е СПЕЧЕЛИЛ, ДА СЕ ПЕРЧАТ, НО НЕ Е ТАКА.
ВСИЧКИ ГЛЕДАТ. КОМЕНДАНТЪТ, ПРОФЕСОРИТЕ,
КОМАНДВАЩИТЕ ОФИЦЕРИ – ВСИЧКИ ГЛЕДАТ,
ЗА ДА РАЗБЕРАТ КОЙ ЩЕ СЕ ИЗДИГНЕ НА ВЪРХА.
УМИРАТ ОТ ЖЕЛАНИЕ ДА РАЗБЕРАТ КОЙ ЩЕ СЕ ПРОВАЛИ.

КНИГА НА БРЕНАН;
СТРАНИЦА СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМА

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

– Предай се! – изкрещява Рианон, докато един ездач от Второ крило се мъчи да се
повлече напред по тепиха, разперил широко ръце и забил нокти в пода. В това време
Лиам притиска крака му в хватка и принуждава гърба му да остане извит в арка, която
би трябвало да е невъзможна.
Сърцето ми тупти. Вълнението от днешните схватки става трескаво.
Това е последното предизвикателство от тази част в Битката на отрядите и тълпата
ни притиска отзад. Необходимо ми е постоянно усилие, за да не падна на тепиха. След
две събития ние сме на седмото място от общо двайсет и четири на таблото с резулта-
тите, но ако Лиам спечели, ще се изкачим на трето.
Моето летателно време в надбягването в небето беше най-бавното в целия отряд, но
само защото постоянно карах Терн да пусне магическите въжета, с които ме държеше –
а после губехме безценни секунди, докато се стрелваше надолу да ме хване и да ме Зап-
рати обратно на седлото. Пак и пак. Кълна се, че синините на дупето ми от падането на
твърдото седло боляха по-малко от мърморенето на Терн, че съм унижила всичките му
прадеди, когато прекосихме финиша последни.
Микаел пронизително извиква от болка и почти ми спуква тъпанчетата. Отново на-
сочвам вниманието си към действието, което се разиграва пред мен. Лиам го държи
здраво и се възползва максимално от предимството си.
– Мамка му, това изглежда много болезнено! – измърморвам, докато първокурсни-
ците не спират да ликуват.
– Да, известно време няма да върви – съгласява се Ридък и потръпва, докато арката
на Микаел заприличва на предстоящо счупване на гръбнака.
Микаел отново надава вик, удря три пъти по тепиха и тълпата изревава.
– Да! Давай, Лиам! – изкрещява Сойър зад мен, а Лиам пуска Микаел на тепиха и той
се просва там, изтощен.
– Спечелихме! – Лиам се втурва към нас и аз се озовавам дръпната в плетеница от
ръце, крясъци и радостен отбор.

247
 Сигурна съм, че виждам дори Имоджен в това малко меле.
Но не виждам Дейн. Проклятие, къде е Дейн? Той никога не би пропуснал този мо-
мент.
– Вашият победител! – изкрещява професор Еметерио. Гласът му отеква в трениро-
въчната зала и укротява буйната енергия. Лиам излиза от смазващата ни прегръдка. –
Лиам Мари от Втори отряд, поделение Огън, Четвърто крило!
Лиам победоносно вдига двете си ръце, завърта се в малък кръг и звукът на ликуване
зазвънява в ушите ми по най-приятен начин.
Комендант Панчек пристъпва на тепиха, а Лиам се присъединява към отряда ни. От
кожата му се лее пот.
– Знам, че всички очаквахте последната част от Битката на отрядите да се състои
утре, но аз и кадрите имаме изненада за вас.
Сега вниманието на всички ездачи е приковано върху него.
– Вместо да ви кажем каква ще е последната, неизвестна задача и да ви дадем днеш-
ната вечер да направите планове, последната ви задача ще започне в този час! – Той се
ухилва, вдига ръце и се обръща, точно като Лиам преди малко.
– Довечера? – пита Ридък шепнешком.
Стомахът ми се свива на възел.
– Дейн го няма. Сиана също.
– Проклятие! – прошепва Имоджен и също оглежда тълпата.
– Както може да сте забелязали, командирите на вашите отряди и техните заместници
са... да кажем, уединени с командирите на вашите поделения и командирите на крилата
ви и не, преди някой да попита, вашата задача не е да ги намерите. – Комендант Панчек
продължава да обикаля в тесен кръг и да говори към всички страни на тепиха. – Тази
вечер трябва да се разделите на обичайните си отряди и да изпълните уникална мисия
без предводителството и инструкциите на командирите на вашите отряди.
– Това не обезсмисля ли самата идея да командири на отряди? – пита някой от дру-
гата страна на тепиха.
– Целта на командира на отряд е да създаде тясно свързана група от хора, която да
може да продължи да изпълнява мисиите и след тяхната смърт. Смятайте своите коман-
дири да... загинали . – Панчек вдига рамене и се усмихва ликуващо. – Вие сте сами, ез-
дачи. Мисията ви е проста: трябва чрез всякакви средства да намерите и придобиете
единственото нещо, което ще бъде най-полезно да враговете ни във войната. Вашите
командири ще изпълняват ролята на непредубедени съдии, а отрядът, който спечели, ще
получи шейсет точки.
– Това ще стигне, за да станем първи! – прошепва Рианон и ме хваща подръка. – Мо-
жем да спечелим славата да отидем на фронта!
– Какви са ограниченията? – пита някой отдясно.
– Между стените на „Басгайът“ всичко е позволено – отговаря Панчек. – И да не съм
ви видял да се опитвате да довлечете някой дракон тук вътре. Ще ви изпепелят от чисто
раздразнение.
Отрядът от лявата ни страна мърмори разочаровано.
– Имате... – Панчек изважда джобния си часовник – ...три часа, след което ще очак-
ваме да представите откраднатите си съкровища в залата за разбор на бойни действия.
Всички го гледаме безмълвно. Очаквах третата и последна задача да бъде какво ли
не... но нищо, което поне малко да се доближава до чутото.
– Какво чакате? – Панчек размахва ръце към нас. – Тръгвайте!

248
 Избухва всеобща врява.
Това става, когато извадиш командирите ни от уравнението. Възцарява се страшна,
непреодолима, шумна... бъркотия.
– Втори отряд! – изкрещява Имоджен и вдига ръце. – След мен!
Сойър и Хийтън се погрижват всички да изпълним инструкцията. Поемаме след Имо-
джен, която ни води през тренировъчната Зала в залата за тежести.
– Беше чудесен! – обръщам се аз към Лиам, който върви до мен и все още се мъчи да
си поеме въздух.
– Беше внушително! – Ридък подава на Лиам мех с вода и Лиам веднага го пресу-
шава.
– Влизайте, влизайте! – подканва ни Имоджен и ни подкарва през отворената врата.
Бързо преброява колко сме, затваря вратата и я заключва с магия.
Намирам си място на една от пейките. Рианон и Лиам сядат от двете ми страни.
– Най-напред: кой иска да командва? – пита Имоджен и ни оглежда десетимата.
Ридък вдига ръка.
Рианон се обръща и я натиска обратно.
– Не – поклаща глава. – Ще превърнеш мисията в някаква шега.
– Вярно. – Той вдига рамене.
– Лиам? – пита Куин и вдига вежди.
– Не. – Той поклаща глава, но погледът му се стрелва към мен и разкрива причината
за нежеланието му.
– Никой няма да се опита да ме убие, докато всички сме заети тази вечер – възразявам
аз.
Той отново се обръща към Имоджен и пак поклаща глава.
Имоджен, разбира се, кимва. И той, и тя са в отбор „Зейдън“.
– Ти запази командването – предлага Рианон и поглежда към Имоджен. – Дотук се
справи нелошо.
В стаята се разнася утвърдителен шепот.
– Емери? Хийтън? – пита Имоджен. – Вие сте трети курс; това е ваше право.
– Не, благодаря. – Хийтън се обляга на стената.
– Не. И аз, и те имахме причина да не искаме да ставаме командири – добавя Емери
и сяда до Надин. – Има ли причина да не можеш да следваш заповедите на Имоджен за
малко, Надин?
Всички се обръщаме и поглеждаме към първокурсничката, която досега не е правила
и най-малко усилие да прикрие омразата си към белязаните. Сега, когато знам, че е от
едно северно село на границата на провинциите Дикъншайър и Тирендор, разбирам до-
водите ѝ. Просто не ги приемам, поради което с нея не сме приятелки.
Тя видимо преглъща и нервният ѝ поглед се стрелва по всички нас.
– Нямам нищо против.
– Добре. – Имоджен скръства ръце на гърдите си и бунтовническата реликва на кит-
ката ѝ надниква изпод туниката. – Имаме по-малко от три часа. Какви са вашите идеи?
– Какво ще кажете за оръжие? – предлага Ридък. – В ръцете на враговете ни едно
оръдие ще бъде смъртоносно за всеки един от нашите дракони.
– Прекалено е голямо – отговаря Куин решително. – В музея има само едно, а и, чес-
тно казано, това, което е смъртоносно, не е дори гюлето, а системата за изстрелване.
– Друга идея? – Имоджен ни поглежда един по един.

249
 – Можем да откраднем от Панчек гащ... – започва Ридък и Рианон стоварва ръка
върху устата му.
– Точно затова не позволихме ти да водиш. – Тя го поглежда и вдига вежда.
– Стига, хора! Помислете! Кое е най-полезното нещо за враговете ни? – Имоджен
сбърчва вежди над светлозелените си очи.
– Информация – отговаря Лиам и премества поглед към мен. – Вайълет, какво ще ка-
жеш да откраднем новините от Архивите? Тези, които идват от фронта?
Поклащам глава.
– Вече е след седем часа. Архивите са заключени и са построени така, че не може да
ги засегне дори дребната магия. Цялата зала е Запечатана, в случай че избухне пожар.
– Проклятие! – въздъхва Имоджен. – Идеята беше добра.
Сега цялата стая подхваща разговор, всички предлагат импровизирани предложения,
всеки надвиква всички останали.
„Информация.“ Стомахът ми се сгърчва, когато една идея придобива форма в главата
ми. Това ще накара всички да онемеят. Нищо друго не може да се сравнява с него. Но...
Поклащам глава. Прекалено е рисковано.
– Ти какво мислиш, Соренгейл? – пита Имоджен и цялата стая утихва. – Виждам как
работи мозъкът ти.
– Може би не е нищо. – Поглеждам към членовете на отряда ни. Но наистина ли е
нищо?
– Идвай тук и го измисли докрай! – заповядва Имоджен.
– Сериозно, то е просто лудост. В смисъл, не може да се направи. Ако ни хванат,
отиваме в карцера. – Затварям уста, преди да съм казала още нещо.
Но вече е късно: в очите на Имоджен блести интерес.
– Идвай... тук... и... го... измисли... докрай! – заповядва тя с тон, който ми пояснява,
че това не е предложение.
– Нали можем да правим дребни магии? – Ставам, прокарвам ръце по ребрата си и
усещам ножниците на шестте кинжала, прибрани там.
– „Чрез всякакви средства“ – повтарят Хийтън и кимват.
– Добре. – Залюлявам се назад на пети и оставям ума си да профучи покрай полу-
оформен план. – Знам, че Ридък владее леда, Рианон може да взема предмети с мисълта
си, Сойър може да изменя металите, Имоджен може да заличава пресни спомени...
– И освен това съм бърза – добавя тя.
Да, също като Зейдън.
– Хийтън, а ти? – питам аз.
– Мога да дишам под водата – отговарят Хийтън.
Примигвам.
– Удивително, но мисля, че ако се решим на този план, няма да ни помогне. Емери?
– Аз мога да контролирам вятъра. – Той се ухилва. – Много вятър.
Добре, това може да бъде полезно да защита, но не търся точно него.
Ботушите ми изскърцват на пода, когато се обръщам към нея.
– Куин?
– Аз мога да правя астрални проекции. Да оставя тялото си на едно място, а после да
отида някъде другаде.
Ченето ми увисва заедно с това на половината отряд.
– Знам, знам, наистина е удивително – усмихва се широко тя и прибира къдриците си
на кок.

250
 – Да. Това ще ни е от полза. – Започвам да кимам енергично, докато се опитвам да
намеря най-лесния начин.
– Какво обмисляш, Соренгейл? – настоява Имоджен и прибира късата коса от едната
страна на обръснатата си глава зад ухото.
– Ще ми кажеш, че съм полудяла, но ако успеем, със сигурност ще спечелим. – Може
да не приличам достатъчно на майка си, за да спечеля одобрението ѝ, но знам къде
държи най-ценната си информация.
– И?
– Ще проникнем в кабинета на майка ми.

***

– Мамка му, направо си зловеща! – Два часа по-късно Ридък се размърдва и се нак-
лонява настрана от Куин – по-точно от астралната форма на Куин. В момента тялото ѝ
е с Хийтън, които го пазят в залата за тежести.
Ние, останалите, се промъкваме по коридорите покрай Квадранта на лечителите.
Вече сме се натъкнали на един отряд от Второ и на друг от Трето крило, но никой ня-
маше време да разпитва или забавя другите.
Или ще успеем, или ще се провалим със собствени сили в рамките на тези три часа,
от които загубихме последните два, докато чакахме да се стъмни, за да можем изобщо
да пристъпим към изпълнението.
– Никога не съм отивал по-далеч оттук – казва Емери, докато подминаваме послед-
ната врата към лечебницата.
– Не си влизал дори в Архивите? – пита Имоджен.
– Бягам от това място като от чума! – отговаря той. – Писарите ме плашат. Потайни
дребни многознайковци, които се държат така, сякаш могат да възвисят или да сринат
човек само като напишат нещо в архивите си.
Ухилвам се. Повечето хора не си дават сметка колко са верни тези думи.
– Пехотата все още лагерува навън. – Рианон посочва през прозорците към дузините
лагерни огньове, които осветяват полето под нас.
– Сигурно е хубаво да си починеш – отбелязва Надин – не с раздразнения тон, който
постоянно чувам от нея, а с онова безкрайно изтощение, което според мен изпитваме
всички ние. – Всички писари ще си отидат у дома за лятото. Лечителите прекарват края
на седмицата в онези места за укрепване на духа и тялото, а пехотинците може да се
упражняват да правят и развалят лагер в снега цяла зима, но поне прекарват тези месеци
край лагерен огън.
– И ние ще си отидем у дома – възразява Имоджен.
– След като завършим! – отвръща остро Рианон. – За колко? Няколко дни?
Стигаме до място, където коридорът се разделя на две. Можем или да тръгнем надолу
към Архивите, или да се качим в крепостта на военния колеж.
– Оттук нататък няма връщане назад – обръщам се към групата и поглеждам към ви-
тото стълбище, което съм изкачвала толкова много пъти, че знам стъпалата наизуст.
– Ти води! – заповядва Куин и всички подскачаме на половин метър във въздуха.
– Шшш! – изсъсква Имоджен. – Някои от нас може да ги хванат!
– Вярно. Извинявайте. – Куин потръпва.
– Всички, спомнете си плана! – прошепвам аз. – Никой не може да се отклонява. Ни-
кой.

251
 Всички кимват. Започваме мълчаливо да се изкачваме по тъмните стълби, а после
внимаваме да останем в сенките, докато пресичаме каменния двор на „Басгайът“.
– Зейдън щеше да ни е от полза в момента.
– Ти се справяш чудесно! – уверява ме Андарна с ведър глас. Кълна се, че нищо на
този свят не може да я смути. Тя е най-безстрашното дете, което съм виждала, а съм
израснала с Мира.
– Оттук нагоре има шест стълбища – прошепвам, когато стигаме до следващите стъ-
пала.
Започваме да се катерим колкото може по-бързо, без да вдигаме шум. Пробожда ме
нервност и силата ми се надига в отговор, а реликвата в гърба ми пламва до степен на
неприятно изгаряне. Напоследък я усещам постоянно – къкри под кожата ми и ми на-
помня, че дребната магия няма да ми стигне да я излея, ако скоро не проявя печата си.
Най-после стигаме до върха и Лиам се навежда през ъгъла точно толкова, колкото да
може да види коридора, който открай време ми се струва най-дългият на света.
– Има свещници с магически светлини – прошепва той. – И беше права. – Отдръпва
се на сигурно място на стълбището. – Има само един страж на вратата.
– Под вратата светеше ли? – питам тихо. Струва ми се, че целият колеж може да чуе
как бие сърцето ми, дори кадетите пехотинци, които спят на стотици метри под нас.
– Не. – Той се обръща към Куин. – Стражът е висок около метър и осемдесет, но из-
глежда в добра форма. Другото стълбище е в края на коридора отляво. Това означава,
че трябва да привлечеш вниманието му и да го задържиш.
Куин кимва.
– Няма проблем.
– Всички други знаят ли какво да правят? – питам аз.
В отговор получавам осем кимвания.
– Тогава да действаме! Куин, започвай. Всички други, обратно долу, за да не ни
види, ако случайно погледне насам.
Не мога да повярвам какво се каним да направим. Ако тя ни хване, няма да има ми-
лост. Не е в природата ѝ.
Оттегляме се и Куин хуква по стълбите. Каменните стени приглушават гласа ѝ, но
стъпките на стража се чуват съвсем ясно, когато профучава покрай стълбището.
– Върни се! Нямаш право да си тук!
– Сега! – заповядва Имоджен.
Хукваме нагоре, като оставяме Рианон и Емери на стълбището. Изсипваме се в кори-
дора. Сойър се втурва към противоположното стълбище, затръшва вратата и извива ме-
талните шарнирни със силите си, а ние се понасяме по коридора.
Никога не съм тичала толкова бързо, а Надин е вече до вратата и се опитва да разп-
лете защитите, поставени от майка ми.
Лиам застана на мястото, където допреди малко стоеше стражът, и вдига глава, зас-
тавайки в същата пода.
– Добре ли си?
– Да – отговарям аз. Гърдите ми се надигат и спускат учестено.
Имоджен застава до Надин да ѝ помогне. Печатът на Надин е способността ѝ да раз-
плита защити – и пред ум не ми е минавало, че ще се окаже толкова полезно! Ездачите
постоянно строят защитите, за да поддържат щитовете около Навара. Но като се за-
мисля, не са много ездачите, които се опитват да проникнат в кабинета на командващия
генерал.

252
 – И ще съм добре там вътре – уверявам Лиам и на устните ми трепва усмивка. –
Странно, защото, когато бях тук за последен път, мислех точно обратното.
– Готово! – прошепва Надин, побутва вратата и я отваря.
– Ако ме чуете да подсвирквам... – започва Лиам и челото му се сбърчва тревожно.
– Ще скочим през прозореца или нещо друго – успокоявам го аз, докато Ридък и
Сойър профучават покрай мен. – Спокойно. – Оставям Лиам да стои на пост и влизам
след другите в кабинета на майка си.
– Не докосвайте магическите светлини, тя ще разбере – предупреждавам ги. – Трябва
да направите свои. – Замахвам с китка, усуквам силата си на яркосин пламък и го оста-
вям да се понесе над мен. Това е едно от нещата, в които наистина ме бива.
– О, колко е приятно! – Ридък се тръсва на червения диван.
– Нямаме време да се държиш като... себе си! – изрича поучително Сойър и тръгва
към библиотечката. – Помогни ми да потърсим нещо полезно.
– Ние поемаме масата. – Имоджен и Надин започват да преглеждат документите на
съвещателната маса за шестима души.
– Значи за мен остава бюрото – измърморвам, заобикалям внушителната мебел и се
надявам да не включа някои от защитите, оставени от майка ми. По средата има три
сгънати официални писма и аз вземам първото. Под него има остра кама с дръжка, в
която виждам примесена сплав и нещо, което ми заприличва на тиришка руна. Навярно
я използва за отваряне на писма или нещо подобно. Разгъвам писмото колкото мога по-
внимателно.

Генерал Соренгейл,
Нападенията около Атбайн карат крилото да се разпилява прекалено много. Фак-
тът, че нашата база се намира извън преградите, носи значителни рискове и колкото
и да ми е неприятно, съм принудена да помоля за подкрепления. Ако не подсилим ба-
зата, може да сме принудени да я изоставим. Защитаваме жителите на Навара с
живота, здравето и крилата си, но не мога да опиша колко е сериозна ситуацията
тук. Знам, че получавате всекидневни доклади от нашите писари, но ще изменя на
дълга си като командващ офицер на Южното крило, ако не ви пиша лично. Моля ви,
намерете ни подкрепления.
Искрено ваша майор Калиста Нийма

Преглъщам и в гърдите ми избухва болка. Това писмо е отчаяна молба. В часовете

по разбор на бойни действия сме разисквали почти всекидневните нападения, но нищо
толкова сериозно.
„Може би не искат да ни плашат.“
Но ако на фронта наистина е толкова страшно, имаме пълно право да знаем – веро-
ятно ще ни повикат на служба, преди да сме Завършили. Може би още тази година.
– Всичко това са... цифри – казва Имоджен, докато рови из документите от съвеща-
телната маса.
– Сега сме април – казвам аз и посягам към следващото писмо. – Тя работи по бю-
джета за другата година.
Всички спират, обръщат се и ме поглеждат с невярващи изражения.
– Какво? – Вдигам рамене. – Да не мислехте, че това място се ръководи само?
– Продължавай да гледаш! – нарежда Имоджен.
Отварям следващото писмо.

253
 Генерал Соренгейл,
В провинция Тирендор нарастват протестите, свързани с наборните закони. Тъй като
благодарение на големината си, Тирендор осигурява повечето от поборниците, с които
поддържаме фронтовете си, не можем да си позволим отново да загубим подкрепата на
хората. Може би вливането на средства за защитата на базите тук не само ще подсили
икономиката на провинцията и ще напомни на тиришците колко са необходими за за-
щитата на нашето кралство, но и ще уталожи смутовете. Моля ви, обмислете това ре-
шение като алтернатива пред потискането на смутовете със сила.
Искрено ваша лейтенант-полковник Алиса Травонт

Проклятие, какво става? Затварям писмото, оставям го обратно на бюрото на майка

си и се обръщам към огромната карта, която виси на стената над мен.
Смутовете не са нещо ново в Тирендор, нито настроенията срещу набирането на хора,
но в разбора на бойни действия ние не сме чували нищо за никакви политически бро-
жения. Освен за да потушим недоволството, няма никакъв смисъл да увеличаваме раз-
ходите за защитата на базите, особено след като там имаме най-малко такива поради
естествената бариера на Скалите на Дрейлор, които грифоните не могат да изкачат. Ти-
рендор би трябвало вече да е станал една от най-сигурните провинции на Континента.
Е, освен Ариша. Там, където трябва да е столицата, сега има само изгорено място, сякаш
изгарянето на града е прогорило и картата.
Отделям няколко безценни секунди да огледам картата, обръщам внимание на мар-
керите на укрепленията, осеяли провинцията. Както диктува логиката, базите по нашите
по-активни гранични зони са по-многобройни, а според тази карта и войниците на тези
места са повече.
Тази карта показва цяла Навара, Кровла на юг, Бревик и Сигнисен на югоизток и дори
преградите на Варените, опустошените пустинни земи на южния връх на Континента.
Показва и всяка от базите и продоволствените ни маршрути в Навара.
По лицето ми се разлива бавна усмивка.
– Хей, Втори отряд. Мисля, че знам какво трябва да откраднем.
Само след няколко минути вече сме свалили картата и сме я отрязали от рамката.
Още една минута, за да я навием и завържем с кожените връзки, които Имоджен из-
важда от чантата си.
Лиам подсвирква и сърцето ми едва не изскача.
– Проклятие! – Ридък се втурва към вратата и я открехва. Всички вече се подготвяме
да бягаме. – Какво става там?
– Той удря по вратата на коридора! Всеки момент ще поддаде! Трябва да тръгваме
веднага! – прошепва високо Лиам и задържа вратата отворена, докато всички ние изли-
заме тичешком в коридора. Картата е прекалено голяма да сам човек и Сойър и Имо-
джен едва успяват да я изкарат пред вратата, докато в същото време стражът събаря с
ритник другата врата, по-надолу по коридора.
В стомаха ми зейва дупка, а паниката заплашва да победи всяка разумна мисъл.
– Свършено е с нас – оповестява Надин.
– Проклятие, какво си мислите, че правите? – изкрещява стражът и се втурва към нас.
– Ако ни хване с картата, край с нас. – Ридък пристъпва напред-назад на пръсти, ся-
каш се готви да бой. Във всеки друг ден бих решила, че ездачите са по-добрите бойци –
налага ни се, – но този страж от Басгайът може да се окаже сериозен противник.

254
 – Не можем да го нараним! – възразявам аз.
Стражът изтрополяха покрай първото стълбище и Рианон застава по средата на ко-
ридора с протегнати ръце.
– Моля те, стани! Моля те, стани! Моля те, стани! – повтаря Имоджен.
Картата изчезва от ръцете ѝ и се появява по средата на коридора в ръцете на Рианон.
Едва успявам да осъзная, че е станало, защото стражът залита, но продължава да бяга.
Още малко, и ще види лицето ми.
– Това не беше в плана. – Лиам застава до мен.
– Малко гъвкавост! Емери! – изсъсква Имоджен и третокурсникът застава пред оста-
налите от нашата бандитска групичка.
– Съжалявам, приятелю. – Той протяга ръце и натиска. Във въздуха прелита поток от
въздух, откъсва гоблени от стените, забива се в стража и го запраща в каменната стена. –
Бягайте!
Хукваме към коридора, където стражът лежи неподвижен.
– Сложете го тук! – изсъсквам аз и отварям следващата врата – тази е на един от за-
местниците на майка ми.
Лиам и Ридък го завличат вътре, а аз допирам пръсти до врата му.
– Хубав силен пулс. Просто е в безсъзнание. Отворете му устата. – Изваждам стък-
леницата, скрита в джоба на бричовете ми отварям я и оставям тоника да потече в устата
на стража. – Ще спи цяла нощ.
Разширените очи на Лиам срещат моите.
– Ти си направо страшна.
– Благодаря. – Усмихвам се широко и всички хукваме.
Петнайсет минути по-късно, все още задъхани, връхлитаме в Залата за разбор и се
подхлъзваме по пода. Съвсем малко време остана до изтичането на трите часа.
Ние сме последните и по потръпването на мускула на челюстта на Дейн, седнал на
най-горния ред с другите командири, разбирам, че ще ни чете конско.
Отклонявам погледа си и всички си намираме места. Презентациите започват по реда
на отрядите и така имаме време да си починем от тичането, преди да застанем на поди-
ума.
Един отряд от Първо крило е откраднал написания на ръка наръчник на Кейори за
личните навици и слабости на всички дракони на активна служба. Много впечатляващо.
Отряд от Второ крило предизвиква одобрителен шепот, когато разкрива униформата
на един от професорите на пехотинците, абсолютно невредима и с нещо, което ездачите
никога не носят – табелка с името. Това ще даде на всеки враг достъп до базите ни,
предвид ранга на нашивките.
Най-доброто предложение на Трето крило е стъписан писар с разширени очи, отвле-
чен направо от леглото му, а като се има предвид, че устата му не се движи... Да, нечия
отличителна сила може да отнема дар слово. Клетникът ще бъде ужасно травматизиран,
когато най-накрая го пуснат.
Когато идва нашият ред на подиума, Сойър и Лиам, двамата най-високи в отряда ни,
вдигат горните ъгли на картата си, за да я видят всички, докато се развива.
Заставам до Имоджен и оглеждам командирите за две ониксови очи. „Ето го.“
Зейдън се е облегнал на стената близо до другите командири на крила и ме наблюдава
със смесица от любопитство и очакване, от която пулсът ми се ускорява.
– Идеята беше твоя – прошепва Имоджен и ме побутва напред. – Ти направи презен-
тацията.

255
 Очите на Маркъм стават широки като чинийки, когато се насилва да стане, бързо
последван от Девера – устата ѝ е отворена толкова широко, че изглежда почти комично.
Прочиствам гърло и посочвам към картата.
– Ние взехме оръжието, което ще донесе най-голяма полза на враговете ни. Актуална
карта на всички настоящи бази на наварските крила, с включена човешка сила на укреп-
ленията. – Посочвам към укрепленията по границата със Сигнисен. – Както и всички
места, на които е имало схватки през последните трийсет дни. Включително тази нощ.
В квадранта се надига шепот.
– Откъде можем да сме сигурни, че тази карта наистина е актуална? – пита Кейори,
стиснал току-що върнатия си дневник под мишница.
Не мога да преглътна усмивката, която се изписва на лицето ми.
– Защото я откраднахме от кабинета на генерал Соренгейл.
Избухва оглушителна врява. Някои от ездачите се втурват към подиума, а професо-
рите се мъчат да си пробият път до нас, но аз не обръщам внимание. Зейдън повдига
единия край на тази своя красива уста и се преструва, че ми сваля шапка, а после отново
ме поглежда в очите. Усмихвам му се и цялото ми същество се изпълва със задоволство.
Няма значение какво ще реши гласуването.
Вече съм спечелила.

256
НЯМА ПО-СИЛНА ВРЪЗКА ОТ ТАЗИ МЕЖДУ ДВА ДРАКОНА ПАР-
ТНЬОРИ. ТЯ Е ПО-ДЪЛБОКА ОТ ЧОВЕШКАТА ЛЮБОВ
ИЛИ ОБОЖАНИЕ И СТИГА ДО ПЪРВИЧНО ИЗИСКВАНЕ
ЗА БЛИЗОСТ, КОЕТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОТИСНАТО.
ЕДИНИЯТ НЕ МОЖЕ ДА ОЦЕЛЕЕ БЕЗ ДРУГИЯ.

НАРЪЧНИК ПО ДРАКОНОЛОГИЯ
ОТ ПРОФЕСОР КЕЙОРИ

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

С летенето на кратки разстояния се справям.
При летателните маневри – сниженията и гмуркането, които се изпълняват във фор-
мация – изхвърчам в небето, освен ако Терн не ме задържа с въжета от собствената си
сила.
Но шестчасовият полет до мястото на наградата ни – цяла седмица обикаляне на един
от предните постове – може би ще ме довърши.
– Мисля, че умирам. – Надин се навежда и подпира ръце на коленете си.
– Разбирам те. – Всеки прешлен в гръбначния ми стълб крещи от болка, докато се
разтягам, а ръцете, които допреди няколко минути бяха замръзнали, започват да се по-
тят в кожените ми ръкавици.
Разбира се, Дейн почти не е засегнат. Само позата му е леко скована, докато с профе-
сор Девера поздравяват висок мъж в ездаческо черно – вероятно командира на базата.
– Добре дошли, кадети! – посреща ни той с професионална усмивка и ръце на гър-
дите на леката си кожена дреха. Прошарената му коса ми пречи да определя възрастта
му, освен това е изпит и с набраздено от стихиите лице като всички ездачи, прекарали
прекалено много време на границата. – Сигурен съм, че всички ще искате да се наста-
ните и да облечете нещо по-подходящо за тукашния климат. После ще ви разведем из
„Монсерат“
Рианон рязко си поема въздух и погледът ѝ се плъзва над планините.
– Добре ли си?
Тя кимва.
– После.
„После“ настъпва точно дванайсет потни минути по-късно, когато ни завеждат в при-
готвените за нас двойни стаи в казармата. Оскъдното обзавеждане се състои само от две
легла, два гардероба и едно бюро под широк прозорец.
Рианон не казва нито дума през цялото време, докато се движим в банята и отмиваме
ездата. Остава тревожно мълчалива и докато обличаме летните си кожени униформи.
Може и да е само април, но април в „Монсерат“ е като юни в „Басгайът“.
– Ще ми кажеш ли какво става? – питам аз, пъхвам раницата си под леглото и се уве-
рявам, че всичките ми ками са там, където трябва. Дръжките им едва се подават от ка-
ниите на бедрата ми, но и без това се съмнявам, че толкова далеч на изток ще срещна
много хора, които ще разпознаят тиришките символи.

257
 Ръцете на Рианон треперят от нещо, което ми прилича на нервна енергия. Тя намества
меча на гърба си.
– Знаеш ли къде се намираме?
Начертавам си наум карта на местността.
– На около триста километра от брега...
– Моето село е на по-малко от един час път пеша. – Погледът ѝ среша моя в неизре-
чена молба. В тъмнокафявите дълбини на очите ѝ кипят толкова много чувства, че гър-
лото ми се свива и задавя думите ѝ.
Вземам ръцете ѝ в своите, стисвам ги и кимвам. Знам за какво точно ме моли и какво
точно ще ни струва, ако ни хванат.
– Не казвай на никого – прошепвам, макар че в мъничката стая сме само ние двете. –
Имаме шест дни да измислим нещо. Ще се сетим.
Това е обещание. И двете го знаем.
Някой заблъсква по вратата.
– Да вървим, Втори отряд!
Дейн. Само преди девет месеца щях да се радвам на това време далеч от „Басгайът“
заедно с него. Сега, за своя изненада, избягвам постоянните му очаквания от мен... или
просто го избягвам като цяло. Странно колко много неща могат да се променят за тол-
кова кратко време.
Отиваме при другите и майор Куейд ни повежда на официална обиколка на базата.
Стомахът ми изкъркорва, но аз не му обръщам внимание, докато попивам трескавата
енергия на базата.
Крепостта е общо взето четири масивни стени, пълни с казарми и различни сгради с
кулички от двете страни, с голям вход в арка, препречен от подвижна вертикална ре-
шетка с шипове, която сякаш може да падне всеки момент. В единия ъгъл на двора виж-
дам обор, ковачница и оръжейна за пехотната част, разположена тук, а от другата – сто-
ловата.
– Както виждате – казва ни майор Куейд, докато стоим в калния двор, – строено е за
обсада. В случай на нападение можем да осигурим храна и подслон на всички наоколо
за адекватен период от време.
– Адекватен? – изрича беззвучно Ридък и вдига вежди.
Стисвам устни, за да не се разсмея; застанал до мен, Дейн му отправя поглед, който
обещава разплата в един по-късен момент. Усмивката ми се стопява.
– Като един от източните постове, разполагаме с цели дванайсет ездачи, разположени
тук. Сега трима патрулират навън, трима чакат в готовност, в случай че има нужда от
тях, а другите шестима са в различни етапи на почивка – продължава Куейд.
– Какъв е този поглед? – прошепва Дейн.
– Какъв поглед? – питам аз, а срещу каменните стени отеква звук, който не може да
се сбърка: рев на дракон.
– Един от нашите патрули се връща – казва Куейд и се усмихва. Изражението му е на
човек, който иска да изобрази радост, но не намира толкова енергия.
– Такъв, сякаш някой току-що е изсмукал цялата радост от твоя свят – отговаря Дейн,
като леко навежда глава и говори толкова тихо, че да го чуя само аз.
Мога да го излъжа, но така нашето половинчато примирие само ще стане още по-
неловко.
– Просто си спомнях момчето, с което се катерехме по дърветата, това е всичко.
Той се дръпва назад, сякаш съм го зашлевила.

258
 – И така, ездачи, сега ще ви нахраним и ще ви пратим в леглата, а после ще решим
кого да следвате, докато сте тук – продължава Куейд.
– Ще участваме ли в някакви активни действия? – питат Хийтън. Буквално излъчват
въодушевление.
– В никакъв случай! – тросва се Девера.
– Ако изобщо видите бойни действия, значи съм се провалил в задачата да предложа
най-сигурното място на границата, на което да ви изпратят – казва Куейд. – Но получа-
ваш допълнителни точки за ентусиазъм. Нека предположа. Трети курс?
Хийтън кимват.
Куейд леко се обръща и се усмихва на трите неясни фигури в ездаческо черно, които
минават под решетката.
– Ето ги и тях Вие тримата, елате и се запознайте...
– Вайълет?
Рязко обръщам глава към портата и сърцето ми се разтуптява в поредица от хаотични
удари. Хващам се за гърдите. Никога не съм получавала по-приятен шок. „Не може да
бъде!“ Просто не може да бъде. Тръгвам към портата, залитайки, и забравям, че трябва
да бъда стоически сдържана, да бъда емоционално недостъпна. Тя се втурва към мен и
разтваря ръце точно преди да се сблъскаме.
Сграбчва ме, притиска ме до гърдите си и ме стиска здраво. Мирише на пръст, на
дракон и меден полъх на кръв, но това не ме интересува: и аз я прегръщам със същата
сила.
– Мира!
Заравям лице в рамото ѝ и очите ми започват да парят, а тя слага ръка в началото на
същата плитка, която ме научи да си правя. Тежестта на всичко, което се случи през
последните девет месеца, сякаш изведнъж се стоварва отгоре ми със силата на оръдейно
гюле.
Вятърът на Парапета.
Изразът в очите на Зейдън, когато осъзна, че съм Соренгейл.
Гласът на Джак, който се заклеваше, че ще ме убие.
Мирисът на горяща плът същия този първи ден.
Лицето на Орели, когато падна на Ръкавицата.
Прайър, Лука, Трина и... Тайнън. Орън и Амбър Мейвис.
Как Терн и Андарна ме избраха.
Как Зейдън ме целуна.
Как майка ни ме пренебрегваше.
Мира ме отдалечава от себе си само колкото да ме огледа от горе до долу, сякаш
проверява за щети.
– Нищо ти няма. – Тя кимва и зъбите ѝ се забиват в долната устна. – Нали нищо ти
няма?
Кимвам, но тя се размива в зрението ми, защото може да съм жива, може дори да съм
чудесно, но вече не съм същият човек, с когото тя се раздели пред онази кула и от бол-
ката в погледа ѝ разбирам, че тя също го знае.
– Да – прошепва тя и отново ме прегръща силно. – Нищо ти няма, Вайълет. Нищо ти
няма.
Ако го каже достатъчно пъти, може да започна да ѝ вярвам.
– А ти добре ли си? – Дръпвам се назад и я оглеждам. Виждам нов белег, който стига
от ухото до ключицата ѝ. – Богове, Мира!

259
 – Нищо ми няма – уверява ме тя и се усмихва широко. – Виж се само! Изобщо не
умря!
В гърлото ми се надига ирационален, замаян смях.
– Изобщо не умрях! Ти не си единствено дете!
И двете избухваме в смях и по бузите ми потичат сълзи.
– Семейство Соренгейл е много странно – чувам гласа на Имоджен.
– Идея нямаш – отговаря Дейн, но когато се обръщам и го поглеждам, устните му са
извити в първата искрена усмивка, която виждам на тях от месеци.
– Млъквай, Ейтос! – тросва се Мира и ме прегръща през рамо. – Разкажи ми всичко,
Вайълет.
Може да сме на стотици километри от „Басгайът“, но никога не съм се чувствала
толкова у дома.
Рано вечерта два дни по-късно, веднага след вечеря, двете с Рианон изпълзяваме през
прозореца си на първия етаж и скачаме на земята. Мира е на патрул извън базата и кол-
кото и прекрасно да е това, че беше до мен, това е единственият ни шанс.
– Идваме.
– Не давайте да ви хванат – предупреждава Терн.
– Стараем се.
Двете с Рианон се промъкваме покрай стената на укреплението, завиваме зад ъгъла
към полето...
Блъсвам се в Мира толкова силно, че Отскачам назад.
– Проклятие! – възкликва Рианон и ме хваща.
– Ти не проверяваш ли поне ъглите? – пита поучително Мира, скръства ръце на гър-
дите си и ме поглежда заплашително по начин, който може и да е заслужен. Добре де,
заслужен е.
– В моя защита, не очаквах да си тук – казвам бавно. – Защото трябва да си на патрул.
– Ти се държа ужасно странно на вечеря. – Тя накланя глава настрана и ме оглежда
така, сякаш отново сме деца. Вижда прекалено много. – Затова си размених смяната.
Искате ли да ми кажете какво правите отвъд стените?
Поглеждам към Рианон и тя отклонява погледа си.
– Никоя ли няма да ми каже? Наистина? – Мира въздъхва и потърква носната си
кост. – Вие двете трябва да се измъкнете тайно от добре укрепен отбранителен пост,
защото...?
Пак поглеждам към Рианон.
– Така или иначе ще разбере. За тези неща е като хрътка. Повярвай ми. – Стомахът
ми се свива.
Рианон вдига глава.
– Ще отлетим до дома на семейството ми.
Мира пребледнява.
– Какво си мислите, че ще направите?
– Ще отлетим до селото ѝ. Терн казва, че дотам има само двайсет и пет минути и... –
започвам аз.
– В никакъв случай! – поклаща глава Мира. – Няма да стане. Не можете да се метнете
на драконите и да отлетите така, сякаш сте във ваканция. Ами ако ви се случи нещо?
– В дома на нейните родители ли? – питам бавно аз. – Защото има някаква голяма
засада, планирана да всеки случай, ако ни хрумне да се отбием?
Мира присвива очи.

260
 Проклятие! Нещата не вървят никак добре. Рианон стиска ръката ми толкова здраво,
че явно и тя мисли така.
– Опасността при нейните родители ще е по-малка, отколкото в „Басгайът“ – насто-
явам аз.
Мира стисва устни.
– Така е, признавам.
– Ела с нас! – изтърсвам аз. – Наистина. Ела с нас, Мира. Тя просто иска да види
сестра си.
Раменете на Мира се отпускат. Започва да омеква и аз безмилостно нанасям послед-
ния удар.
– Реган е била бременна, когато Рианон е тръгнала. Можеш ли да си представиш да
не си до мен, ако аз раждам своето дете? Нямаше ли да направиш всичко, дори да се
измъкнеш тайно от добре укрепен защитен пост, ако това означава да гушнеш своята
племенница или племенник? – Сбърчвам нос, докато се подготвям да отговора ѝ. – А и
ако героинята от Страйтмор е с нас, може ли изобщо нещо да се обърка?
– Изобщо не подхващай тази тема. – Тя поглежда към мен, към Рианон и пак към мен
и надава стон. – О! Проклятие, добре!
Ние и двете се ухилваме широко и тя размахва пръст от едната към другата.
– Но ако ви мине и пред ум да кажете на някого, цял живот ще съжалявате.
– Говори сериозно – прошепвам.
– Вярвам ѝ – отвръща Рианон.
– Тук сте само от два дни, и вече нарушавате правилата – измърморва Мира. – Хайде,
по-бързо ще е, ако тръгнем напряко по тази пътека.
Един час по-късно двете с Мира сме се изтегнали на тапицираните пейки от двете
страни на масата в къщата на Реган и гледаме как Рианон люлее племенника си до ка-
мината, потънала в разговор със сестра си. Родителите ѝ и зет ѝ ги гледат от съседния
диван.
Заслужаваше си да направим всичко, за да видим срещата им.
– Благодаря, че ни помогна. – Поглеждам над масата към Мира.
– Щяхте да го направите и със, и без мен. – Тя се усмихва нежно, Загледана в семейс-
твото, стиснала в ръка калаената чаша с вино, която майката на Рианон беше така добра
да ѝ даде по-рано. – Реших, че така поне ще знам, че си жива и здрава. Какви други
правила си нарушила, сестричке? – Тя отпива от виното и ме стрелва с поглед.
На устните ми заиграва усмивка и аз повдигам едното си рамо.
– Случвало се е. Станах много добра в отравянето на противници преди предизвика-
телствата.
Мира едва не изплюва виното си и затиска устата си с ръка.
Засмивам се и прехвърлям единия си глезен над другия. Още съм с ботуши.
– Не е това, което очакваше?
В очите ѝ просветва уважение.
– Наистина не знам какво очаквах. Просто отчаяно исках да оцелееш. А после ти взе,
че обвърза не само един от най-могъщите дракони на нашето време, а и пероопаш в
добавка! – Тя поклаща глава. – Малката ми сестричка е страховита.
– Не съм сигурна, че майка ще се съгласи. – Прокарвам палец по дръжката на чашата
си. – До момента не съм проявила печат. Със заземяването съм добре и мога да поддър-
жам силен щит, но... – Не мога да ѝ кажа другото, за дара, който получих от Андарна,
поне Засега. – Ако скоро не се покаже...

261
 И двете знаем какво ще се случи.
Тя ме изучава мълчаливо по своя маниер и казва:
– Ето за какво става въпрос: ако искаш печатът ти да се прояви, престани да го бло-
кираш, като мислиш, че той има нещо общо с майка. Твоята сила е само твоя, Вай.
Потръпвам под втренчения ѝ поглед и сменям темата. Спускам поглед към врата ѝ.
– Какво става?
– Трифон – отвръща тя и кимва. – Недалеч от село Кранстън преди около седем ме-
сеца. Изникна изневиделица, докато нападаха едно село. Преградите паднаха и обикно-
вено печатът ми ми дава малко защита срещу магиите на врага, но не и срещу неговите
проклети птици. Лечителите ме шиха часове наред. Но ми остана страшен белег. – Тя
вдига глава, за да се изперчи.
– Кранстън? – Връщам се към часовете по разбор. – Ние изобщо не разбрахме за това.
Аз... – Здравият разум ме кара да млъкна.
– Ти какво? – Тя отпива още една глътка.
– Мисля, че на границите стават повече неща, отколкото ни казват – признавам тихо
аз.
Мира вдига вежди.
– Да, разбира се! Нали не си очаквала в разбора на бойни действия да разкриват кла-
сифицирана информация? Знаеш, че е неразумно. А и честно казано, нападенията по
границите са толкова чести, че за да анализират всяка атака, разборът на бойни действия
ще е по цял ден.
– Звучи логично. Вие получавате ли цялата информация тук?
– Само това, което ни е необходимо. Например, мога да се закълна, че по време на
това нападение видях група дракони от другата страна на границата. – Тя вдига ра-
мене. – Но всякакви въпроси, свързани с тайни операции, са над нивото ми. Представи
си го така: ако беше лечителка, щеше ли да има нужда да знаеш всички подробности за
всички чужди пациенти?
Поклащам глава.
– Не.
– Ето за това става въпрос. А сега ми кажи, какво става между теб и Дейн, мътните
го взели? Виждала съм тетива на арбалет, която не е толкова напрегната, колкото ва-
шите отношения в момента, и нямам предвид в хубавия смисъл. – Тя ми отправя поглед,
който не оставя място за извинения.
– Трябваше да се променя, за да мога да оцелея. Той не искаше да ми позволи. – Това
е най-простото обяснение за последните девет месеца. – Заради мен убиха приятелката
му Амбър. Тя беше командир на крило. И честно казано, цялата тази история със Зейдън
просто ни отдалечи толкова много, че не знам какво да направя, за да възстановим при-
ятелството си. Не мисля, че можем, поне не напълно.
– Всички знаят за екзекуцията на Амбър. Не са я убили заради теб. Тя сама се е убила,
като е нарушила Кодекса. – За миг Мира ме оглежда изпитателно, без да казва нищо. –
Вярно ли е, че Райърсън те е спасил онази нощ?
Кимвам.
– Темата за Зейдън е сложна. – Толкова сложна, че не мога дори да разбера как се
чувствам аз самата. Мисълта за него само ме смущава и обърква още повече. Желая го,
но не мога да му вярвам, не и така, както бих искала. И все пак в други отношения той
е точно човекът, на когото вярвам най-много.

262
 – Надявам се, че знаеш какво правиш. – Мира стисва по-силно чашата си. – Защото
съвсем ясно помня, че те предупредих да стоиш настрана от сина на този предател.
Стомахът ми се свива от това описание.
– Терн очевидно не е послушал предупреждението.
Тя изсумтява.
– Но наистина, ако онази нощ Зейдън не беше дошъл или аз не си бях легнала с бро-
нята... – Млъквам, навеждам се и я докосвам по ръката. – Не мога да изброя колко пъти
ми спаси живота, без дори да си до мен.
Мира се усмихва.
– Радвам се, че е сработило. Трябваше ми цял сезон, за да събера всички тези люспи.
– Мислила ли си да кажеш на майка за това? Да започнат да ги правят за всички ез-
дачи?
– Казах на офицерите си. – Тя се обляга назад и взема още една напитка. – Казаха, че
ще проучат въпроса.
Двете се заглеждаме как Рианон целува съвършените пухкави бузки на племенника
си.
– Никога не съм виждала толкова щастливо семейство – признавам аз. – Дори когато
Бренан и татко бяха живи, ние не бяхме... такива.
– Не, не бяхме. – Устните ѝ се извиват в тъжна усмивка и тя поглежда към мен. – Но
си спомням много нощи, които прекарвахме сгушени край огъня с татко и онази книга,
която обичаш.
– А, да, книгата, която ме накара да оставя в старата си стая. – Вдигам вежда.
– Искаш да кажеш книгата, която свих просто в случай, че майка изпита непреодо-
лимо желание да чисти и реши да изнесе всичките ни неща, докато си в квадранта? –
Усмивката ѝ се превръща в хилене. – В „Монсерат“ е. Реших, че ще се разсърдиш, ако
завършиш и нея я няма. Искам да кажа, какво ще правиш, ако забравиш някой дребен
детайл за смелите ездачи, които победили цяла армия уивърни и венините, които изс-
мукали цялата магия от земята?
Примигвам.
– Проклятие! Не помня. Но предполагам, че скоро ще мога да го прочета пак! – В
гърдите ми забълбуква радост. – Ти си най-добрата!
– Ще ти я дам в базата. – Тя се обляга назад и ме поглежда замислено. – Знам, че това
са само приказки, но така и не можех да разбера защо злодеите решават да покварят
душите си и да станат венини, а сега... – Тя сбърчва чело.
– Сега съчувстваш на злодеите? – шегувам се.
– Не – поклаща глава Мира. – Но ние имаме онази сила, за която хората биха убили,
Вайълет. Драконите и грифоните са нейните пазители и съм сигурна, че за човек, който
е достатъчно завистлив, достатъчно амбициозен, ще си заслужава да рискува душата си,
за да получи способността да владее магията. – Вдига рамене. – Просто се радвам, че
нашите дракони са толкова прозорливи, а преградите ни държат ездачите на грифоните
надалеч. Кой може да знае що за хора избират тези космати създания?
Оставаме още един час, но после вече знаем, че рискуваме да ни разкрият, ако се
задържим и минута повече. Тогава двете с Мира оставяме Рианон да се сбогува насаме
със семейството си и излизаме от къщата във влажната нощ. През последните два часа
Терн е необичайно тих.
– Някога служила ли си с ездачи, чиито дракони имат партньори? – обръщам се към
Мира, когато затварям вратата след нас.

263
– С един – отговаря тя и присвива очи на тъмната пътека пред къщата. – Защо?
– Просто се питам колко време могат да са разделени.
– Оказа се, че не повече от три дни. – Зейдън излиза от сенките.

264
 ЗА ДОБЛЕСТ ДАЛЕЧ НАДХВЪРЛЯЩА ПОВЕЛИТЕ
НА ДЪЛГА В БИТКАТА ПРИ СТРАЙТМОР,
КЪДЕТО НЕЙНАТА СМЕЛОСТ НЕ САМО ДОВЕДЕ
ДО УНИЩОЖАВАНЕТО НА ЦЯЛА БАТАРЕЯ ЗАД ВРАЖЕСКИТЕ
ЛИНИИ, НО И СПАСИ ЖИВОТА НА ЦЯЛА ЧАСТ ПЕХОТИНЦИ,
ПРЕПОРЪЧВАМ МИРА СОРЕНГЕЙЛ ДА БЪДЕ
УДОСТОЕНА СЪС ЗВЕЗДАТА НА НАВАРА.
НО АКО КРИТЕРИЯТ НЕ Е ИЗПЪЛНЕН – А ВИ УВЕРЯВАМ,
ЧЕ Е, – ЩЕ БЪДЕ ЖАЛКО, НО ДОСТАТЪЧНО
ДА СЕ ЗАДОВОЛИМ С ОРДЕНА НА НОКЪТЯ.

ПРЕПОРЪКА ЗА НАГРАДА
ОТ МАЙОР ПОТСДАМ ДО ГЕНЕРАЛ СОРЕНГЕЙЛ

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА

Значи трябва само да чакаме да се случи нещо? – пита Ридък на другия ден, обляга
се назад на стола си и вдига ботушите си на ръба на дървената маса, която минава по
цялата дължина на стаята за брифинг.
– Да – отговаря Мира, седнала начело на масата, замахва с китка и Ридък излита на-
зад във въздуха. – И не си вдигай краката на масата.
Един от ездачите от „Монсерат“ се смее и сменя маркерите на голямата карта, която
заема единствената каменна стена в извитата стая с прозорци. Това е най-високата кула
в цялата база и предлага несравними гледки към Есбенската планинска верига около
нас.
За днес сме разделени на две групи. Рианон, Сойър, Сиана, Надин и Хийтън прека-
раха сутринта с Девера в тази стая, изучавайки предишни битки край базата, а сега са
на патрул.
Аз, Дейн, Ридък, Лиам, Емери и Куин прекарахме сутринта в двучасов полет из окол-
ността с една добавка към компанията – Зейдън. Откакто пристигна снощи, не е спрял
да ме разсейва от Задачите ми.
Дейн не спира да го гледа гневно и да прави злобни забележки.
Мира постоянно го държи под око, подозрително тиха от снощи насам.
А аз? Аз не мога да спра да го гледам. Във всяка стая, в която влиза, се усеща осезаема
енергия, която се плъзга като ласка по кожата ми всеки път щом очите ни се срещнат.
Дори сега забелязвам всеки дъх, който си поема, докато седи до мен по средата на ма-
сата.
– Смятайте това за час по разбор на бойни действия – продължава Мира и поглежда
накриво към Ридък, който бърза да седне обратно на стола си. – Полетът ни тази сутрин
беше около една четвърт от редовния ни патрул, така че при нормални обстоятелства в
момента щяхме да се връщаме и да съобщаваме на командира какво сме видели. Но за
да убием времето, тъй като сме в тази стая като продължение на полета от днес, нека се

265
престорим, че сме се натъкнали на новоукрепен вражески пост от нашата страна на гра-
ницата... – тя се обръща към картата и забива карфица с малък пурпурен флаг близо до
един от върховете, на около три километра от границата със Сигнисен – ...тук.
– Трябва да се престорим, че просто е изникнал за една нощ? – пита Емери, без да
крие скептицизма си.
– За целта на упражнението, третокурснико. – Мира го приковава с поглед и той по-
изправя гръб.
– Тази игра ми харесва – обажда се друг от ездачите от „Монсерат“, седнал до края
на масата, и преплита пръсти зад врата си.
– Каква е целта ни? – Мира оглежда масата, като демонстративно пропуска целта му.
Снощи погледна само веднъж към бунтовническата реликва на врата му и се отдалечи,
без да казва нито дума. – Ейтос?
Дейн се стряска от заниманието си – да гледа злобно към Зейдън от другата страна
на масата – и се обръща с лице към картата.
– Какви укрепления има? За набързо издигната дървена сграда ли говорим? Или за
нещо по-съществено?
– Сякаш са имали време да построят крепост за една нощ! – измърморва Ридък. –
Трябва да е дървена, нали?
– Мамка му, колко сте буквални всички! – Мира въздъхва и потърква челото си с
палец. – Добре, да кажем, че са се настанили във вече съществуваща крепост. Каменна
и тъй нататък.
– Но цивилните не са поискали помощ? – пита Куин и се почесва по острата бра-
дичка. – Протоколът изисква да има сигнал за беда толкова навътре в планините. Тряб-
вало е да запалят фара за беда и да предупредят патрулиращите ездачи и тогава драко-
ните от патрула са щели да кажат на всички свободни дракони в района. Ездачите в тази
стая са щели да полетят първи като сила за реагиране, а останалите са щели да бъдат
събудени от почивката си и така ездачите са щели да предотвратят загубата на кре-
постта.
Мира се подсмихва, подпира ръце на ръба на масата и ни поглежда така, че всички
свеждаме очи.
– Всичко, на което ви учат в „Басгайът“, е теория. Анализирате предишни нападения
и усвоявате тези много... теоретични бойни маневри. Но нещата тук Невинаги се разви-
ват по план. Така че защо не поговорим за всичко, което може да се обърка, така че да
знаете какво да правите, когато се случи, вместо да спорите, че не е трябвало да губим
крепостта?
Куин неловко се размърдва.
– Колко от вас са били призовавани като третокурсници? – Мира става и скръства
ръце върху черните си кожи и ремъка, който държи меча ѝ препасан на гърба.
Емери и Зейдън вдигат ръце, макар че жестът на Зейдън е едва Забележим.
Дейн сякаш е готов да избухне възмутено.
– Не е така. Никога не ни викат на служба, преди да сме завършили.
Зейдън стисва устни на тънка черта, кимва и саркастично вдига палци към Дейн.
– Да, да! – засмива се Емери. – Само чакай да дойде другата година. Не мога да преб-
роя колко пъти ние сме били тези, които седят точно в тези стаи в укрепленията в цен-
тралните земи, защото техните ездачи са били извикани на фронта по спешност.
Кръвта се отдръпва от лицето на Дейн.

266
 – Добре, да това се разбрахме. – Мира бръква под масата и изважда комплект от мо-
дели. Слага в центъра на масата петнайсетсантиметрова каменна крепост. – Дръжте. –
Хвърля на всички ни по един боядисан дървен дракон и задържа един да себе си. – Пред-
ставете си, че Месина и Ексал не съществуват там, а ние сме единственият наличен от-
ряд, който може да превземе обратно тази крепост. Помислете си да силата в тази стая.
Помислете си с какво може да допринесе всеки отделен ездач и как можете да използ-
вате тези сили заедно, за да постигнете целта си.
– Но това не го преподават в първи курс – казва бавно Лиам от другата ми страна.
Мира поглежда към спиралите от магия на китката му, но да своя чест Лиам не сваля
ръкава си. Понякога е трудно да си спомня, че третокурсниците са първите ездачи, ко-
ито ще служат с децата на водачите на тиришкия бунт – бунт, който можеше да остави
границите ни незащитени, а невинните жители на Навара да превърне в жертви на вой-
ната. Всеки в тази стая е свикнал с Лиам, Имоджен... дори със Зейдън. Но ездачите на
активна служба никога не са летели с човек, белязан с бунтовническа реликва.
Тиришките ездачи, останали верни на Навара по време на бунта, бяха повишени, а не
наказани, а тези, които се бяха обърнали срещу краля и родината, бяха или убити, или
екзекутирани. И точно така, както обърнах скръбта си за Бренан срещу Зейдън в онзи
първи ден на Парапета, не един и двама ездачи несправедливо ще насочат своя собствен
гняв към белязаните.
Прочиствам гърло.
Мира ме поглежда в очите и аз вдигам вежда в ясно предупреждение.
„Не се ебавай с приятелите ми.“
Очите ѝ едва забележимо се разширяват и тя отново насочва вниманието си към
Лиам.
– Може би в първи курс не ви преподават тази бойна стратегия, защото сте заети да
се мъчите да се задържите върху драконите си. Първият ви сблъсък със стратегията е
бил при Битката на отрядите, а сега е почти май, което означава, че последните Военни
игри трябва вече да започват, нали?
– След две седмици – отговаря Дейн.
– Значи, в най-подходящия момент. Не всички ще ги преживеете, ако не сте подгот-
вени. – За миг тя задържа погледа ми. – Tози вид мислене ще даде на вашия отряд – на
цялото ви крило – предимство, защото ви уверявам, че командирът на вашето крило
вече преценява индивидуалните способности на всеки ездач.
Зейдън премята дървения си дракон над кокалчетата си, но не отговаря. Откакто е
пристигнал, не е казал нито дума на Мира.
– Така че да започваме. – Мира се отдръпва. – Кой командва? – Тя поглежда към
Куин. – И нека се престорим, че нямам три години старшинство дори пред най-високо-
поставения от нас.
– Тогава аз командвам. – Дейн сяда по-изправен и брадичката му се повдига с цели
два сантиметра.
– Командирът на нашето крило е тук – възразява Лиам и посочва към Зейдън. – Спо-
ред мен това значи, че той командва.
– Можем да се престорим, че ме няма. За целта на упражнението. – Зейдън слага дра-
кона си на масата, обляга се назад на стола си и премята ръка през облегалката на моя –
движение, от което Дейн стиска зъби. – Дайте на Ейтос позицията, за която всички
Знаем, че копнее.
– Не бъди гаден – прошепвам аз.

267
 – Нямаш представа колко гаден мога да бъда.
Обръщам глава толкова бързо, че ми се завива свят, и оставам с отворена уста, докато
се взирам в профила на Зейдън. Това беше неговият глас... в проклетия ми ум.
Той се обръща. Златистите точици в очите му улавят светлината и се заклевам, че го
чувам как се смее в главата ми, макар че устните му са затворени, извити в онова подс-
михване, от което пулсът ми се ускорява.
– Зяпаш ме. Ако не спреш до трийсет секунди, ще стане много неловко.
– Как? – изсъсквам аз.
– По същия начин, по който ти говориш със Сагейл. Всички ние сме възхитително,
влудяващо свързани. Това е само един от плюсовете. Макар че вече ми се иска да бях
пробвал по-рано. Изражението ти е много забавно. – Намигва ми и се извръща обратно
към масата.
Проклятие... той... ми... намигна. А това какво е, почти недоловима усмивка ли?
– Ти... си... командирът... на... крило. – Дейн изрича всяка дума през стиснати зъби.
– Аз дори не трябваше да съм тук. – Зейдън вдига рамене. – Но ако ще ти стане по-
добре, за Военните игри ще получаваш заповедите си от командира на своето поделе-
ние, Гарик Тавис, който ще ги получава от мен. Ще изпълняваш маневрите си като ко-
мандир на отряд за благото на крилото. Просто се престори, че съм един от отряда ти, и
ме използвай така, както решиш, Ейтос. – Зейдън скръства ръце на гърдите си.
Поглеждам към Мира, която наблюдава сценката с вдигнати вежди.
– Защо изобщо си тук? – пита Дейн. – Без да ви обиждам, сър, но не очаквахме
старши офицер на това пътуване.
– Както знаеш, Сагейл и Терн са двойка.
– Три дни? – отвръща остро Дейн и се навежда към него. – Не можа да издържиш три
дни?
– Той няма нищо общо – прекъсвам ги аз и оставям дракона си на масата малко по-
силно от необходимото. – Това зависи от Терн и Сагейл.
– Не си ли се замисляла, че може би аз не мога да стоя настрана от теб?
Свивам дясната си ръка и я забивам в тази на Зейдън. Не говори сериозно. Не и когато
продължава да упорства, че целувката е била грешка. А ако е сериозен... Не, изобщо
няма да мисля за това.
– Виж, ще издадеш нашата малка комуникационна тайна, ако не можеш да спреш
да бъдеш толкова... свирепа. – Той едва сдържа усмивката си, очевидно възхитен, че
има последната дума.
Проклятие, трябва да разбера как го прави, за да мога да му възразя наум!
– Ти, естествено, го защитаваш. – Дейн ми отправя наранен поглед. – Макар че не
проумявам как можеш да забравиш, че само преди шест месеца искаше да те убие.
Поглеждам го и примигвам.
– Не мога да повярвам, че повдигаш тази тема.
– Браво, Ейтос, оставаш много професионален! – Зейдън почесва реликвата на врата
си, за която съм почти сигурна, че не сърби. – Наистина проявяваш лидерските си ка-
чества в най-добрата им светлина.
Един от ездачите по-нататък на масата подсвирва тихо.
– Момчета, искате ли просто да ги извадите и да си ги премерите? Така ще е по-бързо.
Лиам потиска смеха си, но раменете му се разтрисат.
– Стига! – Мира стоварва ръце на масата.
– О, стига, Соренгейл! – изхленчва първият ездач с широка усмивка.

268
 И аз, и Мира поглеждаме към него.
– Имам предвид... голямата Соренгейл. От цяла вечност не сме се забавлявали така.
Поклащам глава и оглеждам масата.
– Мира има способността да удължава щита, ако преградите са съборени, така че пър-
вото, което ще направя аз, е да я изпратя да огледа района заедно с Тайн. Трябва да
знаем дали си имаме работа с пехотинци, или с грифонови ездачи.
– Така. – Мира премества дракона си по-близо до масата. – Сега да предположим, че
има грифони.
– Искаш ли да си свършиш работата? – обръщам се аз към Дейн със сладка усмивка. –
Искам да кажа, не проумявам как можа да Забравиш, че ти си командирът на отряда.
Той стисва здраво дракона си и откъсва поглед от моя.
– Куин, можеш ли да правиш астрални проекции от гърба на дракона си?
– Да – отвръща тя.
– Тогава ще искам да направиш проекция вътре в крепостта и да провериш за приз-
наци на слабост – заповядва Дейн. – И да ни съобщиш. Лиам също. Ще използваме тво-
ето далечно зрение, за да видим дали можеш да определиш къде са грифоновите ездачи
и дали има някакви клопки.
– Добре. Слабостите са дървената порта – казва Мира, докато Куин и Лиам местят
драконите си в позиция – и наварците, които държат пленени в тъмниците.
– Значи не можем да изгорим цялото място – казва Ридък.
– Ти нали владееш въздуха? – обръща се Дейн към Емери. – Значи можеш да офор-
миш пламъците на дракона си и да ги прокараш през окупираните части на крепостта,
без да убиеш цивилните.
– Да – отговаря Емери. – Но трябва да съм вътре в крепостта.
– Значи ще трябва да влезеш – свива рамене Мира.
Очите на Емери се разширяват.
– Искаш да оставя дракона си и да тръгна пеш?
– Защо мислиш, че е цялото това обучение да се придвижваме на ръце? Или ще оста-
виш всички тези невинни хора да умрат? – Мира помръдва с китка и драконът на Емери
излита от ръката му и пада в нейната. Тя го слага в центъра на крепостта. – Истинският
въпрос е, как да те приближим достатъчно, без да загинеш? – Тя оглежда лицата около
масата. – Защото предполагам, че останалите ще са заети да отблъскват грифоните, ко-
ито ще излетят в мига, в който започнат фойерверките.
– Какъв е твоят печат, Ейтос? – пита Куин.
– Не е необходимо да знаеш – отговаря Дейн, оглежда масата, като пропуска Зейдън,
повтаря процеса и въздъхва. – Някакви идеи?
Квадрантът наистина ли кара Дейн да пази в тайна способността си да вижда спо-
мени? Когато посегна към главата ми в деня, в който Терн изпепели Амбър, контрол ли
е загубил? Как е успял да не каже на никого каква е отличителната му сила? Поклащам
глава.
– Да. – Вземам дракона на Зейдън, бутвам го към крепостта, стъпвам с единия от ум-
ствените си крака в Архивите, където държа силата си, и повдигам драконовата фи-
гурка, за да се зарее над сградата. – Да спреш да се преструваш, че нямаш на разполо-
жение невероятно силен властелин на сенките и да го помолиш да затъмни района, така
че никой да не види как кацаш.
– Права е – съгласява се Мира, но думите ѝ са отсечени.
– Наистина ли можеш? – поглежда неохотно Дейн към Зейдън.

269
 – Ти сериозно ли питаш? – отвръща остро Зейдън.
– Просто не бях сигурен, че можеш да покриеш един толкова голям...
Зейдън вдига ръка на няколко сантиметра над масата и изпод столовете ни се надигат
сенки, изпълват стаята и само след секунди става тъмно като в полунощ. Сърцето ми
подскача, когато спирам да виждам каквото и да било.
– Отпусни се. Това съм само аз. – По бузата ми минава призрачно докосване.
„Само той“ звучи леко... ужасяващо. Тласкам със сила тази мисъл към него, но той
не отговаря. Може би тази комуникация е едностранна, защото мисля, че не мога да му
говоря така, както той на мен.
Какво каза Сагейл за печатите? „Той отразява какви сте в сърцата си.“ Има логика.
Мира е закрилница. Дейн трябва да знае всичко. А Зейдън... има тайни.
– Еха! – обажда се някой.
– Мога да засенча цялата тази база, но мисля, че някои хора ще се притеснят – казва
Зейдън и сенките изчезват – втурват се бързо обратно под масата.
Вдишвам дълбоко и забелязвам, че всички на масата освен Емери – който несъмнено
вече е виждал Зейдън да прави подобни номера – са леко позеленели.
Дори Мира, която гледа Зейдън така, сякаш е заплаха, която трябва да прецени.
Стомахът ми се обръща.
– Надявам се, че не са ти хрумнали разни идеи, докато стояхме в тъмното – шегува
се Зейдън и съчувствието ми към това магаре изчезва яко дим. Дори не си правя труда
да се обърна към него, само вдигам един пръст.
Той се подсмихва и аз стисвам зъби.
– Махни го от главата ми! – възкликвам гневно в посока към Терн.
– Ще свикнеш – отговаря Терн.
– Това нормално ли е за всички съчетани дракони и техните ездачи?
– За някои. Това е голямо предимство в битка.
– Е, в момента ми е трън в петата.
Липсва ми Андарна. Толкова сме далеч една от друга, че почти не я усещам.
– Тогава го заслони така, както мен – или започни да му отговаряш – съветва ме
намусено Терн. – И ти можеш да бъдеш трън в петата, повярвай ми.
– И как точно да започна да му отговарям? – Поглеждам накриво Зейдън, но той е
погълнат от битката, която водим срещу въображаемата крепост.
– Разбери коя пътека в съзнанието ти е неговата.
Колко хубаво! Ами да, сигурно ще е съвсем лесно.
Довършваме хипотетичната операция, при която всеки от нас използва силата си по
най-добрия начин... освен мен. Но когато е време да победим грифоните във въздуха,
Терн се представя по-добре от всеки друг дракон в стаята.
– Браво – казва Мира и поглежда джобния си часовник. – Ейтос, Райърсън и Сорен-
гейл, искам да ви видя в коридора. Другите сте свободни.
Нямаме избор и тръгваме след Мира по витото стълбище.
Тя затваря вратата след нас и хвърля линия синя енергия, която покрива входа.
– Звуков щит – казва Дейн и се усмихва. – Много добре.
– Млъквай! – Мира се завърта на стъпалото и забучва пръст в лицето на Дейн. – Не
знам каква буболечка ти е изпълзяла в задника, Дейн Ейтос, но да не си забравил, че си
командир на отряд? Че имаш реален шанс да станеш командир на крило другата година?
Ох! Вбесена е и аз не искам да имам нищо общо с тази сценка. Отстъпвам едно стъ-
пало по-назад, но Зейдън е под мен и няма къде да отида.

270
 – Мира... – започва Дейн.
– Лейтенант Соренгейл! – прекъсва го тя. – Ще провалиш всичко, Дейн. Знам колко
много искаш да получиш неговата длъжност другата година. – Тя посочва с пръст към
Зейдън. – Не забравяй, че израснахме на няма пет метра един от друг. И ти ще провалиш
всичко, и защо? Ядосан си, че Вайълет е свързана с партньора на неговия дракон?
Бузите ми пламват. Тя открай време не му цепи басма, но... проклятие!
– Той е най-лошото нещо, което може да ѝ се случи! – възразява Дейн.
– О, тук не споря. – Тя се навежда и навлиза в неговото пространство. – Но никой не
може да направи нищо за избора на драконите. Те не се интересуват от мненията на нас,
обикновените човеци, нали така? Но каквото и да се случва между вас двамата... – този
пръст се размахва между мен и Дейн – ...прецаква целия ти отряд. Щом аз го виждам
след четири дни с вас, Значи и те го забелязват, бъдете сигурни. И ако знаех, че ще си
такова упорито магаре без никаква гъвкавост спрямо нещата, които тя не може да кон-
тролира, изобщо нямаше да ѝ кажа да те потърси, след като прекоси Парапета. – Тя пог-
лежда към мен и пак към него. – Вие двамата сте най-добри приятели от петгодишни.
Уредете си различията.
Дейн е толкова напрегнат, че сякаш ще се счупи наполовина, но поглежда към мен и
кимва.
Аз правя същото.
– Добре, сега се връщай там. – Мира посочва с глава към вратата и Дейн излиза, като
минава през щита. – Колкото до теб... – Тя слиза две стъпала надолу и приковава Зейдън
с гневен поглед. – Това ли може да очаква Вайълет другата година?
– Ейтос да се държи като гадняр? – пита Зейдън и отпуска ръцете си до тялото. – Най-
вероятно да.
Тя присвива очи.
– Драконите партньори обикновено обвързват ездачи от една и съща година и за това
си има причина. Не можеш да очакваш крилото, в което ще те назначат, или нейните
инструктори да ви оставят да летите напред-назад всеки три дни.
– Решението не беше мое. – Той вдига рамене.
– Какво очакваш да направим ние? Да кажем на огромните огнедишащи дракони как
ще бъде отсега нататък? – обръщам се аз към сестра си.
– Да! – възкликва тя и се обръща към мен. – Защото не можеш да живееш по този
начин, Вайълет! Ти си тази, която ще пропуска необходимо обучение, защото в момента
той е по-силният от вас двамата. Но ако не можеш да се съсредоточиш върху обучението
си, винаги ще бъде така. Ти никога няма да станеш такава, каквато можеш да бъдеш с
Терн. Това ли искаш, Райърсън?
– Мира – прошепвам и поклащам глава. – Грешиш за него.
– Чуй ме! – Тя ме сграбчва за раменете. – Той може да владее сенките, Вайълет, но
ако стане на неговата, и ти ще се превърнеш в сянка.
– Няма да се случи – уверявам я аз.
– Ще се случи, ако зависи от него. – Погледът ѝ се стрелва зад мен. – Не е необхо-
димо да убиваш някого, за да го унищожиш. Да ти попречи да осъществиш потенциала
си изглежда чудесен път към отмъщението, което се закле да излее върху майка ни.
Много добре си помисли. Доколко изобщо го познаваш?
Вдишвам рязко. Вярвам на Зейдън. Поне си мисля, че му вярвам. Но Мира е права:
има безброй начини да унищожиш някого, без да отнемаш живота му.

271
 – Така си и мислех. – Изразът в очите ѝ се променя и се превръща в нещо по-лошо от
гняв. В съжаление. – Ти изобщо знаеш ли защо толкова мрази майка ни? Защо децата
като него се качват на пара...
– Аз съм тук – прекъсва я Зейдън, качва се на моето стъпало и застава до мен. – Ако
случайно не си забелязала.
– Трудно е да те пропусне човек! – отговаря хапливо тя.
– Не ме слушай. – Той снижава глас. – Аз... съм... тук. Терн не я довлече обратно в
„Басгайът“. Не проби щитовете ѝ и не изля емоциите си в нея. Не поиска тя да прелети
обратно пред цялото шибано кралство. Сестра ти все още е точно тук. Аз съм този, който
напусна своя пост, своята позиция, а моят заместник отговаря да моето крило. Тя не
пропуска абсолютно нищо.
– А другата година? Когато станеш лейтенант? Тогава какво ще пропусне? – пита
Мира.
– Ще измислим нещо. – Посягам и стискам ръката ѝ. – Мира, той отделя всяка сво-
бодна минута да ме тренира на тепиха да предизвикателствата или ме води да летя с
надеждата, че най-накрая ще разбера как да се задържа на проклетото седло, без Терн
да ме държи. Той е...
Тя потръпва.
– Ти не можеш да се задържиш на седлото?
– Не – прошепвам едва чуто аз и бузите ми пламват от срам.
– Как така не можеш, мътните го взели? – Тя остава с отворена уста.
– Защото аз не съм ти! – изкрещявам.
Тя се дръпва назад, сякаш съм я зашлевила, и ръцете ни се разделят .
– Но сега... сега изглеждаш много по-силна.
– Ставите и мускулите ми са по-силни, защото Имоджен ме кара да вдигам онези
ужасни тежести, но това не ме... поправя.
Мира пребледнява.
– Не. Нямах предвид това, Вай. Ти не си нещо, което трябва да се поправи. Просто
не знаех, че не можеш да се задържиш на седлото. Защо не ми каза?
– Защото нищо не можеш да направиш. – Усмихвам се насила. – Никой не може да
направи нищо да начина, по който съм се родила.
Възцарява се дълга, неловка тишина. Защото, колкото и да сме близки, все още има
толкова много неща, които не си казваме.
– Тя става по-добра – обажда се Зейдън със спокоен равен глас. – Първите няколко
седмици бяха... катастрофални.
– Хей, той ме хвана, преди да падна на земята! – възразявам аз.
– В последния момент – измърморва Зейдън намусено и отново поглежда към
Мира. – Не е нужно да ми вярваш....
– Добре, защото не ти вярвам – прекъсва го тя. – Това, че в ръцете на човек с твоята
история е съсредоточена толкова сила, е достатъчно лошо само по себе си, но да знам,
че драконите ви са толкова преплетени, че не можеш да бъдеш далеч от Вайълет да
повече от три дни е неприемливо по всеки възможен начин... – Тя застива съвсем не-
подвижно и очите ѝ загубват фокус.
– Ято грифони идва насам! – изревава Терн.
– Мамка му! Преградите са паднали – измърморва Мира, очевидно получила същия
сигнал от Тайн. Хваща ме да раменете и ме прегръща силно. – Трябва да тръгваш.

272
 – Можем да помогнем! – възразявам аз, но тя ме стиска толкова Здраво, че не мога
да помръдна.
– Не можете. А щом Терн използва силата си, за да те задържи на седлото, значи и тя
е намалена. Трябва да тръгваш! Махни се оттук. Ако ме обичаш, Вайълет, ще го напра-
виш, за да не трябва да се тревожа и за теб. – Тя ме пуска и поглежда към Зейдън, докато
отрядът ни се изсипва от вратата горе и изтрополява покрай нас, докато тича по стъл-
бите. – Махни я оттук.
– Да вървим! – изкрещява Дейн. – Веднага!
– Дори да не ми вярваш, аз съм най-доброто оръжие, с което разполагаш! – изръм-
жава Зейдън на Мира.
– Ако е така, значи си най-доброто оръжие, с което разполага тя. Другата половина
от отряда ще е тук след няколко минути, а Тайн мисли, че имаме около двайсет минути,
преди да дойдат грифоните. – Мира ме поглежда в очите. – Трябва да отидеш на сигурно
място, Вайълет. Обичам те. Не умирай. Не искам да съм единствено дете.
Този път не виждам наперена усмивка, както когато ме остави в „Басгайът“ в Набор-
ния ден.
Зейдън ме дръпва до себе си, а Мира хуква по оставащите стъпала към покрива.
Това не може да се случва. Не е възможно да избягам на сигурно място и да оставя
сестра си тук без абсолютно никакъв начин да разбера дали е жива, или мъртва. Това
прилича досущ на нещата, за които никога не чуваме в разбора на бойни действия.
Изключено! Всяка клетка в тялото ми се бунтува при тази мисъл.
– Не! – Опитвам се да се възпротивя, но няма смисъл. Той е прекалено силен. – Мира!
Ами ако те ранят? Бързината на Терн може да е единственото, което може да те спаси.
Поне ни позволи да останем.
Тя поглежда през рамо от вратата, но лицето ѝ е стоманено.
– Искаш да ти вярвам ли, Райърсън? Проклятие, махни я оттук и намери начин да се
задържи на седлото. И аз и ти знаем, че в противен случай е мъртва.
– Мира! – изкрещявам и започвам да дера ръцете на Зейдън, но той вече почти ме
носи надолу по стълбите с ръка около кръста ми, сякаш тежа по-малко от меча на гърба
му. – Обичам те! – провиквам се нагоре към кулата, но няма как да разбера дали ме е
чула.
– Мога ли да ти се доверя сама да си донесеш раницата? – пита Зейдън, докато крачи
по коридора на казармите. – Или ще трябва да те изнеса оттук без вещите, с които си
дошла?
– Ще я донеса. – Бутвам го силно и той ме пуска.
Трябват ми само няколко минути, за да взема и моята, и на Рианон, защото сме ги
оставили неразопаковани и дори сме натъпкали вътре наметалата си. После се връщам
в коридора, където чака Зейдън, преметнал своята раница през рамо. Изглежда Значи-
телно по-малка от онази, с която пристигна, и дори не ми се мисли какво е оставил, за
да ме накара да се движа по-бързо.
Тръгвам към вратата, без дори да си направя труда да го погледна, но той ме сграбчва
за лакътя и ме завърта.
– Не. Прекалено е опасно да излезем извън стените на крепостта. – Обвива ръка
около кръста ми и буквално ме повлича към най-близката кула. – Качвай се.
– Глупости! – изкрещявам. Не ме интересува, че всеки член на отряда ни, който в
момента се качва на кулата, може да ни чуе. – Терн може да им помогне!

273
 – Сестра ти е права. Трябва да оцелееш, затова се махаме. А сега се качвай, мамка
му!
– Дейн! – възразявам аз, осъзнала, че той е точно пред нас.
Той се обръща, взема раницата на Рианон, слага я на рамото си.
– Този път по изключение с Райърсън сме на едно мнение. Ти не си единствената,
която трябва да изведем, Вайълет. Помисли за всички други първокурсници. – В очите
му се чете такава молба, че млъквам. – Искаш ли да обречеш цял един необучен отряд
на смърт? Защото аз ще оцелея. Сиана, Емери и Хийтън също. И мамка му, всички
знаем, че Райърсън ще оцелее. Но Рианон? Ридък? Сойър? Искаш ли кръвта им да ти
тежи на съвестта? – пита пресекливо той, докато тичаме към отворената врата.
Не става въпрос за мен.
Изскачаме на покрива в мига, в който Емери яхва дракона си, кацнал опасно на сте-
ната, която е по-тънка от тази в квадранта.
Богове! Никога няма да мога да яхна Терн от този ъгъл.
– Ридък и Куин са вече във въздуха – казва ни Лиам, докато Емери се изстрелва към
небето, където се реят Кат и Дей и порят въздуха с крила.
– Сега си ти! – изкрещява Зейдън на Лиам и Дейн кимва.
Дей събаря зидарията със силата на приземяването си и Лиам хуква по тясната пътека
към големия червен камоопаш.
– Сега ти, Ейтос! – изръмжава Зейдън.
– Вай... – понечва да възрази Дейн.
– Това е заповед. – Тонът му не оставя място за спор и всички го Знаем, особено ко-
гато Кат заема мястото на Дей на стената. – Тя е с мен. Тръгвай.
– Тръгвай! – подканвам го и аз. Никога няма да мога да живея в мир със себе си, ако
нещо се случи с Дейн заради мен. През последните месеци може да се държа като ма-
гаре, но това не заличава годините, в които беше най-добрият ми приятел.
Дейн сякаш се кани да спори, но накрая кимва и се обръща към Зейдън.
– Вярвам, че ще я изведеш оттук.
– Днес всички много ми вярват! – отвръща ядно Зейдън. – Сега се качвай на дракона
си, за да мога да я кача на нейния.
Дейн ми отправя продължителен, напрегнат поглед, а после се обръща и хуква. По-
катерва се по предния крак на Кат по начин, който така ми напомня на Ръкавицата, че
сякаш се връщам в миналото.
– Къде си? – обръщам се към Терн, защото виждам над нас само празни небеса.
– Почти стигнах. Правех това, което беше възможно.
– Не мога! – казвам на Зейдън и се обръщам в ръцете му, за да го погледна в очите. –
Другите отлетяха. Ако искаш, го наречи услугата, която ми дължиш. Не ме интересува.
Можем да останем. Не мога просто да я оставя тук. Не е правилно и ако беше на мое
място, тя никога не би ме оставила. Трябва да остана заради нея. Просто трябва.
В очите му има толкова много състрадание, толкова много разбиране, че когато пуска
кръста ми, си помислям, че може да ми позволи. А после ръцете му обхващат бузите ми,
плъзват се назад, обгръщат тила ми и той доближава устата си до моята.
Целувката е безразсъдна, всепоглъщаща и аз ѝ се отдавам от все сърце. Знам, че може
да е последната. Езикът му навлиза между устните ми с настойчивост, която аз посре-
щам със същата сила, и помръдвам главата си, за да променя ъгъла и да мога да го зас-
муча по-навътре.

274
 Богове, тази целувка не е просто толкова добра като онази, за която си фантазирах.
Много по-добра е. Когато ме подпря на онази стена, той беше внимателен, но в начина,
по който покорява устата ми, няма нищо колебливо, а в болката, която започва да пул-
сира ниско в корема ми – нищо предпазливо. Зейдън прекъсва целувката едва когато и
двамата вече се задъхваме, а после опира чело до моето.
– Тръгни заради мен, Вайълет.
– Почти стигнах – казва Терн.
Зейдън се е бавил, за да даде на Терн и Сагейл време да дойдат. Сърцето ми потъва
като камък надолу и приковава краката ми на място.
– Ще те мразя заради това.
– Да. – Той кимва и на лицето му се изписва съжаление, докато се отдръпва. – Ще го
преживея. – Ръцете му падат от лицето ми, посягат към ръцете ми, вдигат ги така, че
приемам формата на буква Т. – Ръцете горе. Дръж се здраво.
– Мамка... ти.
Огромната сянка на Терн се появява зад него и Зейдън се хвърля на каменния под
точно преди Терн да прелети право над нас. За миг сянката му пада отгоре му, преди
предната му лапа да ме сграбчи, както е правил безброй пъти, когато съм падала по
средата на полет.
– Трябва да ни върнеш обратно!
– Направих всичко възможно и няма да рискувам живота ти. – Той набира височина
и ме хвърля на гърба си с отработена маневра. – А сега се дръж, за да ги изпреварим.
Поглеждам пред рамо и виждам Зейдън на гърба на Сагейл. Приближават се бързо
към нас, а далеч зад тях, на стотици метри под нас, дузина грифони обкръжават кре-
постта.

275
 ВОЕННИТЕ ИГРИ НЕ СЕ ПЕЧЕЛЯТ СЪС СИЛА.
ПЕЧЕЛЯТ СЕ С ХИТРОСТ.
ЗА ДА ЗНАЕШ КОГА ДА УДАРИШ,
ТРЯБВА ДА РАЗБЕРЕШ КЪДЕ ВРАГОВЕТЕ ТИ – ПРИЯТЕЛИТЕ
ТИ – СА НАЙ-УЯЗВИМИ.
НИКОЙ НЕ ОСТАВА ПРИЯТЕЛ С НЯКОГО ЗАВИНАГИ, МИРА.
НАКРАЯ НАЙ-БЛИЗКИТЕ НИ ХОРА СТАВАТ НАШИ ВРАГОВЕ
ПО НЯКАКЪВ НАЧИН, ДОРИ ЧРЕЗ ДОБРОНАМЕРЕНА ЛЮБОВ,
АПАТИЯ ИЛИ АКО ЖИВЕЕМ ДОСТАТЪЧНО ДЪЛГО,
ЗА ДА СЕ ПРЕВЪРНЕМ В ЗЛОДЕИ В ОЧИТЕ ИМ.

„КНИГА НА БРЕНАН“,
СТРАНИЦА ОСЕМДЕСЕТА

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА

Каменната стена пред кабинета на професор Маркъм в Квадранта на ездачите се за-
бива в гърба ми и раздразва реликвата ми, докато се подпирам с цялата си тежест на
Заключената врата. Готова съм да изпълзя от кожата си от тревога и от непоносимото
натрупване на сила, което заплашва всеки момент да избухне.
Откакто напуснахме „Монсерат“ изминаха два дни. Един ден за обратния полет до
„Басгайът“ и един мъчително дълъг ден на мълчание.
Слънцето току-що е изгряло. Откакто се върнахме, не съм работила в библиотеката
и някак си успях да мина през вратата, преди Лиам изобщо да разбере, че ме няма. За-
куската е без значение. Пет пари не давам дали ще пропусна строя. Това е единственото
място, на което мога да си представя да бъда.
Нечии стъпки по витото стълбище отляво карат стомаха ми да се напрегне, а пулса
ми да подскочи. Погледът ми се стрелва към вратата и потърсва първата следа от кре-
мава туника.
Вместо това в коридора влиза Зейдън с две димящи калаени чаши в ръце. Запътва се
право към мен.
– Още ли ме мразиш?
– Абсолютно. – Не е съвсем вярно, но е лесно да стоваря вината, която ме разяжда от
цели два дни, върху него.
– Реших, че сигурно вече чакаш. – Той ми подава едната чаша като предложение за
мир. – Кафе. Сагейл каза, че не си спала.
– Не е работа на Сагейл дали спя! – тросвам се аз. – Но благодаря. – Вземам чашата.
Той изглежда така, сякаш след вчерашния ден е спал осем часа и е бил във ваканция. –
Сигурна съм, че ти спиш като новородено.
– Престани да разправяш на Сагейл спя ли или не спя! – казвам намусено на Терн.
– Няма да удостоя тази нелепица с отговор.
– Андарна ми е любимката.

276
 Терн изсумтява.
Зейдън се обляга на стената срещу мен и отпива от кафето си.
– Не съм спал добре от нощта, в която баща ми напусна Ариша, за да обяви отцепва-
нето.
Устните ми се разтварят.
– Това е било преди повече от шест години.
Той вперва поглед в кафето си.
– Тогава си бил... – Млъквам. – Дори не знам на колко години си сега.
Мира беше права. Не знам почти нищо за него. И все пак... изпитвам чувството, че
знам кой е в самия мозък на костите си.
Чувствата ми към него могат ли изобщо да станат още по-разнородни?
– На двайсет и три – отговаря той. – Рожденият ми ден беше пред март.
А аз дори не знаех.
– Моят е пред...
– Юли – довършва той с едва доловима усмивка. – Знам. Постарах се да науча всичко
възможно да теб от мига, в който те видях на Парапета.
– В това няма абсолютно нищо зловещо. – Стоплям премръзналите си ръце на чашата
с кафе.
– Няма как да знам как да съсипя някого, без преди това да го разбера – казва тихо
той.
Вдигам очи и виждам, че неговите вече са приковани върху мен.
– Още ли имаш това намерение? – Думите на Мира не спират да ме преследват от два
дни.
Той потръпва.
– Не.
– Какво се промени? – Раздразнението ме кара да стисна по-силно чашата. – Кога
точно реши да не ме съсипваш?
– Може би когато видях Орън да държи кинжал до гърлото ти – отговаря той. – Или
когато осъзнах, че синините на врата ти са следи от пръсти и исках да убия онези още
веднъж, само за да мога да го направя бавно. Или първия път, когато безразсъдно те
целунах, или когато осъзнах, че с мен е свършено, защото не мога да спра да мисля да
това, че искам да направя нещо повече от това, да те целуна.
Дъхът ми секва от признанието му, но Зейдън просто въздъхва и обляга глава обратно
на стената.
– Има ли значение кога, след като това не променя нищо помежду ни?
– Не го прави – прошепвам аз и той отново вдига глава и ме поглежда в очите.
– Какво да не правя? Да ти казвам, че не мога да те избия от главата си? Или да
говоря направо в твоята?
– Нито едното, нито другото.
– И ти можеш да се научиш.
Проклятие! Защо е невъзможно да отклоня поглед от него? Да си спомня, че да него
онази целувка на кулата беше игра, че всичко това също може да е игра? Да притъпя
тази невъобразима болка, която се свива в корема ми всеки път щом си помисля да него?
– Хайде, опитай!
Взирам се в очите му със златни точици и решавам, че е прав. Мога поне да се пос-
тарая. Слагам наум единия си крак в Архивите и усещам как силата бълбука пред вените
ми. От вратата зад мен нахлува ярко оранжева, пращяща енергия. Златиста светлина

277
свети зад прозореца, който създадох специално да Андарна. Вдишвам дълбоко и бавно
се обръщам.
И там, на ръба на покрива, се носи сянка от искряща нощ. „Зейдън.“
По стълбите се разнасят стъпки и ние и двамата поглеждаме.
– Май и на вас ви е хрумнала същата идея – казва Дейн, когато ни вижда, приближава
се и застава до стената до мен. – Откога чакате?
– Отскоро – отговаря Зейдън.
– От часове – казвам аз в същия момент.
– Проклятие, Вайълет! – Дейн прокарва ръка пред влажната си коса. – Гладна ли си?
Искаш ли нещо да закуска?
– Не, идиот такъв, очевидно не иска. – Подигравателният коментар на Зейдън из-
пълва главата ми.
– Разкарай се! – заповядвам наум. – Не, благодаря.
– Виж кой го разбра. – За миг устните на Зейдън се извиват нагоре.
По стълбите отекват нови стъпки и аз затаявам дъх, приковала очи във вратата.
Професор Маркъм се спира, когато вижда трима ни пред кабинета си. После продъл-
жава към нас.
– На какво дължа това удоволствие?
– Просто ми кажете, ако е мъртва. – Заставам по средата на коридора.
Маркъм ме поглежда с огромно неодобрение.
– Знаеш, че не мога да разкривам класифицирана информация. Ако има нещо за об-
съждане, ще го обсъдим в разбора на бойни действия.
– Ние бяхме там. Ако е класифицирано, значи вече знаем – възразявам аз и ръцете ми
се разтреперват, докато стискам калаената чаша все по-силно и по-силно.
Зейдън ми взема чашата.
– Не е уместно да...
– Тя ми е сестра! – умолявам го аз. – Заслужавам да знам дали е жива и заслужавам
да не го чувам в стая, пълна с ездачи.
Той стисва зъби.
– Базата претърпя значителни поражения, но не загубихме нито един ездач в „Мон-
серат“.
„Слава на боговете!“ Коленете ми се подгъват и Дейн ме улавя и ме придърпва в
познатата си прегръдка. Облекчението залива цялото ми тяло.
– Тя е добре, Вай – прошепва той в косата ми. – Мира е добре.
Кимвам и се опитвам да се преборя с напора на чувствата си, да не загубя самоконт-
рол. Няма да рухна. Няма да заплача. Няма да проявя слабост. Не и тук.
Има само едно място, където мога да отида, един човек, който няма да ме укори,
задето рухнах.
В мига, в който се овладявам, се отдръпвам от ръцете на Дейн.
Зейдън е изчезнал.
Пропускам закуската, а после и формацията, отивам до летателното поле и успявам
да се сдържа достатъчно, за да стигна до средата на поляната, където падам на колене.
– Добре е! – проплаквам и отпускам глава в ръцете си. – Не съм я оставила да умре.
Жива е.
Въздухът се раздвижва, а после усещам върху опакото на ръцете си твърди люспи.
Навеждам се към рамото на Андарна и се отпускам до нея.
– Жива е. Жива е. Жива е.

278
 Не спирам да го повтарям, докато не започна да го вярвам.
– Имаш ли братя или сестри? – питам Зейдън при следващата ни среща на тепиха.
Може би се дължи на думите на Мира, че не Знам достатъчно за него, или пък на моите
собствени противоречиви чувства, но той знае много повече за мен, отколкото аз за
него, и трябва да изравня тези условия.
– Не. – Той се спира и ме поглежда учудено. – Защо?
– Само питам. – Заемам бойна стойка. – Да започваме.
На другия ден го питам каква е любимата му храна по средата на разбора на бойни
действия с помощта на умствената ни връзка. Сигурна съм, че го чух как изтърва нещо
в дъното на стаята, преди да отговори.
– Шоколадова торта. Спри да се държиш странно.
Ухилвам се.
Един ден по-късно, след като Терн ме подлага на абсолютно омаломощаващ режим
от сложни летателни маневри, през които повечето третокурсници не биха могли да се
задържат на седлото, кацаме на един планински връх с Терн и Сагейл и аз го питам
откъде познава Лиам, просто за да видя дали ще ми каже истината.
– Бяхме повереници на едно и също място. Защо в последно време ми Задаваш тол-
кова много въпроси?
– Аз почти не те познавам.
– Познаващ ме достатъчно добре. – Той ме стрелва с поглед, който казва, че е прик-
лючил с темата.
– Не съвсем. Кажи ми нещо истинско.
– Какво например? – Той се извръща на седлото си с лице към мен.
– Например откъде са тези сребристи рани на гърба ти. – Затаявам дъх в очакване
на отговора, в очакване да чуя нещо, което би ми подсказало, че ме допуска близо до
себе си.
Дори от шест метра разстояние виждам как се напряга.
– Защо искаш да знаеш?
Пръстите ми стисват здраво люспите на лъка. Инстинктът ми подсказваше, че тези
белези са нещо много лично, но от реакцията му разбирам, че не става въпрос само за
болезнен спомен.
– Защо не искаш да ми кажеш?
Сагейл се сепва, изстрелва се във въздуха и оставя мен и Терн на върха.
– Има ли причина да настояваш? – пита Терн.
– Можеш ли да ми дадеш дори една причина да не настоявам?
– Той е привързан към теб. За него това е достатъчно трудно само по себе си.
Подсмихвам се.
– Вързан е за идеята да ме опази жива. Има разлика.
– За него няма.
Следобедното небе над „Басгайът“ е кристално ясно в този ден в средата на май за
първата битка от Военните игри, която обозначава наближаването на завършването.
Колкото и много да искам да изпитам въодушевление, че съм толкова близо до деня, в
който ще съм преживяла първата си година в Квадранта на ездачите, стомахът ми е свит
от нервност.
Сведенията в разбора на бойни действия стават все по-силно редактирани. Професор
Кар се притеснява все повече, че още не съм проявила печат, за разлика от почти всички

279
останали кадети от първи курс. Дейн се държи ужасно странно – в един момент прия-
телски, а в следващия безразлично. Зейдън става все по-тайнствен – ако изобщо е въз-
можно – и отменя тренировки с мен по необясними причини. Дори с Терн изпитвам
чувството, че има нещо, което не ми казва.
– Как мислите, каква ще е задачата ни? – пита Лиам от дясната ми страна, докато
стоим в строй по средата на двора заедно с другите от Четвърто крило. – Дей мисли, че
ще е нападение. Не спира да разправя как вече щял да може да срита здраво Глийн от-
зад... – Той млъква, сякаш слуша дракона си. – Май и драконите могат да са злопа-
метни – прошепва накрая.
Командирите ни са събрани пред нас и Зейдън им възлага задачи.
– Със сигурност нападение – отговаря Рианон от лявата ми страна. – Иначе вече
щяхме да сме на полето. От обяд насам не съм виждала нито един ездач от Първо крило.
Стомахът ми се свива. Първо крило. Трябваше да се досетя, че те ще бъдат първият
ни противник. По време на Военните игри се случва какво ли не, а Джак Барлоу не е
забравил, че го пратих в лечебницата за четири дни. Заобикаля ме отдалеч седмици на-
ред, след като Зейдън екзекутира Орън и другите, които ме нападнаха – и, разбира се,
всички спряха да се ебават с мен след Амбър Мейвис. От време на време обаче долавям
как ме гледа, когато се разминаваме по коридорите или в столовата. В дълбините на
Светлосините му очи гори чиста омраза.
– Според мен е права – обръщам се към Лиам и се мъча да не се размърдам нервно,
докато слънцето ме изгаря през кожите за летене. Отдавна не съм завиждала на писарите
за техните кремави униформи, но това време ме кара да си мисля, че що се отнася до
униформите, ние сме изтеглили късата клечка. Не помага и фактът, че очевидно съм
спала в неправилна поза, защото коляното ме убива от болка, а стабилизиращата прев-
ръзка сякаш е с топлина един милион градуса. – Според вас защо ездачите носят черно?
– Защото е жестоко – отговаря Ридък пред мен.
– За да е по-трудно да се види, когато кървим – обажда се Имоджен.
– Забравете, че съм питала – мърморя и наблюдавам командирите за някакви приз-
наци, че срещата им скоро ще свърши. Последното, което искам днес, е да започна да
кървя.
– Ще нападаме или ще защитаваме? – обръщам се към Зейдън.
– Сега съм малко зает.
– О, не, разсейвам ли те? – Устните ми се извиват в усмивка Проклятие, флиртувам
ли? Може би.
Това интересува ми ме? Странно... не.
– Да. – Гласът му е толкова намусен, че трябва да стисна устни на черта, за да не се
разсмея.
– Стига! Там сте от цяла вечност. Подскажи ми нещичко.
– И едното, и другото – изръмжава той, но не ме изхвърля с щитовете си – а знам,
че може. Затова проявявам малко милост към него и срещата, която би трябвало да ръ-
ководи, и го оставям на мира.
Нападение и защита? Очертава се този следобед да бъде интересен.
– Мира писа ли ти? – пита шепнешком Рианон и ме стрелва с бърз поглед.
Поклащам глава.
– Това е просто... нечовешко.
– Ти наистина ли си помисли, че ще нарушат правилото да няма никаква кореспон-
денция? Дори да бяха пробвали, майка ми набързо щеше да сложи край на начинанието.

280
 Рианон въздъхва и аз не я обвинявам. Няма какво толкова повече да се каже по тази
тема.
Срещата на командирите приключва и Дейн тръгва към нас заедно със Сиана. Бук-
вално сияе, ръцете му се свиват и разпускат от нервна енергия.
– Кое от двете е? – пита Хийтън. – Нападение или защита?
– И двете – отговаря Дейн, докато командирите на другите отряди съобщават нови-
ната на ездачите си.
Преструвам се на изненадана и поглеждам покрай него, но Зейдън и командирите на
поделения не се виждат никакви.
– Първо крило е заело защитна позиция в едно от тренировъчните укрепления в пла-
нините и пази там кристално яйце – казва ни Дейн и по-възрастните ездачи в отряда ни
започват да мърморят въодушевено.
Логично. Това навярно е символичен жест, препращащ към различните породи дра-
кони, които донесли яйцата си в „Басгайът“ след обединението на Навара.
– Какво не разбирам? – пита Ридък. – Защото всички вие изглеждате възхитени за-
ради едно яйце.
– От предишните години знаем, че яйцата носят повече точки – обяснява Сиана с въ-
одушевена усмивка. – Статистически погледнато, знамената носят най-малко, а плене-
ните професори са по средата.
– Но те обичат да разменят стойността – добавя Дейн. – Така, както може да се уст-
ремим към някой истински обект, а после да разберем, че не е толкова ценен, колкото
сме си мислили.
– Добре, това как е и нападение, и отбрана? – пита Рианон. – Щом яйцето е у тях, ние
очевидно трябва да вземем яйцето.
– Защото ни дадоха и знаме да защита, без база, в която да го защитаваме. – Той се
ухилва. – И нашият отряд получи задачата да го носи.
– Възложил си на Дейн мисията да защитава знамето на Четвърто крило?
– Надявам се, че е научил нещо от урока на сестра ти в „Монсерат“ – отговаря
Зейдън, но гласът му е по-тих. Започвам да разбирам какво означава това: че е по-далеч
от обичайното. Не мога да не се запитам дали ще имаме способността да общуваме така
след няколко месеца, когато ще ни разделя повече разстояние.
Усещам болка в гърдите при мисълта, че няма да е тук. Че ще рискува живота си на
фронта.
– И кой ще носи флага? – пита Имоджен.
Дейн някак си успява да се усмихне още по-широко.
– Тази част ще е забавната.
Пред следващите двайсет минути, докато вървим към летателното поле, изслушваме
урок по стратегия и от общото звучене ми се струва, че Дейн наистина е обръщал вни-
мание на Мира.
Планът е съвсем прост: ще се възползваме от индивидуалните си силни страни и
често ще си разменяме флага, така че Първо крило никога няма да има шанс да види кой
го носи.
Когато стигаме до летателното поле, виждаме десетки дракони, кацнали в калта,
всички застанали така, сякаш и те имат формация в отрядите си. Не е трудно да видя
Терн, защото главата му се издига над всички други.

281
 Въздухът е пропит от осезаемо очакване. Минаваме покрай другите отряди, които
яхат драконите си, а командирите на отряди и поделения дават заповеди в последната
минута.
– Ще победим – казва Рианон с абсолютна увереност и ме хваща подръка, докато
приближаваме нашето поделение на полето.
– Защо си толкова сигурна?
– Имаме теб, Терн, Райърсън и Сагейл. И, разбира се, мен. – Тя се смее. – Няма начин
да загубим.
– Много си... – Гласът ми секва, когато виждам Терн в цял ръст.
Той стои начело на нашето поделение, висок и горд, без да си прави труда да отдаде
на Кат уважението, дължимо на дракона на Дейн, но не позицията му ме кара да затая
дъх, а седлото, завързано на гърба му. Ококорвам се.
– Чух, че това е последна мода! – надува се Терн.
– Това е... – Не мога да намеря думи. Черните метални ивици изглеждат сложно преп-
летени, обхващат като примка двата предни крака, събират се над гърдите му и оформят
триъгълна плочка, преди да се издигнат над раменете му към седло, закопчано със си-
гурни стремена. – Това е седло.
– Жестоко е! – Рианон ме тупва по гърба. – И изглежда много по-удобно от костели-
вия гръб на Фиерж, казвам ти! Ще се видим там горе. – Минава покрай Терн и отива до
своя дракон.
– Не мога да го използвам. – Поклащам глава. – Не е позволено.
– Аз решавам кое е позволено и кое не! – изръмжава Терн, навежда глава до моето
ниво и ме облива с облак пара. – Няма правило, което да казва, че драконът не може
да измени седлото си, за да е по-удобно за ездача. Ти си работила също толкова усър-
дно – ако не и по-усърдно – от всеки друг ездач в този квадрант. Това, че тялото ти е
с по-различна структура от останалите, не означава, че не заслужаваш да се задър-
жиш на седлото. Няколко ивици кожа и лъкът не са достатъчни, за да превърнат
някого в ездач.
– Прав е, знаеш ли – съгласява се Зейдън, приближава се и аз за миг се чудя къде ли
е отишъл, за да се върне толкова бързо.
– Никой не те е питал. – Пулсът ми препуска, а кожата ми пламва, когато го виждам.
С нашата униформа всички ездачи изглеждат добре, но Зейдън изглежда още по-добре,
защото платът подчертава извивките на мускулестото му тяло.
– Ако не го използваш, ще го приема като лична обида. – Той скръства ръце на гър-
дите си и започва да оглежда металните ивици. – Тъй като го поръчах за теб и едва не
изгорях, докато се опитвах да му го сложа. – Той поглежда към Терн и вдига вежда. –
Макар че той ми помогна да го проектираме, държа да добавя.
– Първите модели бяха неприемливи, а ти имаше наглостта да притиснеш люспите
на гърдите ми в тромавите си опити да ми го сложиш тази сутрин. – Терн приковава
златистите си очи в Зейдън.
– Откъде можех да знам, че кожата на първия модел гори толкова лесно? А и няма
много наръчници как се слага седло на дракон – изрича Зейдън провлечено.
– Няма значение, защото не мога да го използвам. – Обръщам се с лице към Зейдън. –
Прекрасно е, истинско чудо на творческата мисъл...
– И? – стисва зъби той.
– И всички тук ще разберат, че без него не мога да се задържа на гърба на Терн. –
Бузите ми пламват.

282
 – Колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, Вайълънс, вече всички знаят. – Той
посочва към седлото. – Това е най-практичният начин да яздиш. Има връзки на бедрата,
за да се обезопасиш, след като се качиш, а теоретично погледнато, би трябвало да мо-
жеш да променяш позицията си при дългите полети, без да го разкопчаваш, защото вгра-
дихме и колан за скута.
– Теоретично погледнато?
– Не беше склонен да ми позволи да го изпробвам в полет.
– Ще ме яхнеш тогава, когато плътта изгние от костите ми, командире на крило.
Много описателно.
– Виж, няма правило, което да забранява. Проверих. И всъщност ще направиш на
Терн услуга, като го оставиш да използва цялата си сила и го освободиш от тревогата за
теб. И мен също, ако има значение.
Забивам нокти в пръстите си, докато търся друга причина, друго оправдание, но не
намирам. Може да не искам да изглеждам различна от всеки друг ездач на това поле, но
вече съм.
– Проклятие, този твой упорит, смел поглед винаги ме кара да изпитам желание да
те целуна. – Изражението на Зейдън си остава спокойно, дори отегчено, но очите му
пламват, когато погледът му се спуска към устата ми.
– И го казваш сега, когато хората ще видят, ако го направиш. – Дъхът ми секва.
– Кога съм ти създавал впечатлението, че ми пука какво мислят хората за мен? –
Крайчецът на устата му се повдига и сега мога да се съсредоточа само върху това, прок-
лет да е! – Интересува ме само какво мислят за теб.
Защото е командир на крило.
„Няма нищо по-лошо от това, кадетите да клюкарстват, че си си проправила път до
сигурността, като си спала с кого ли не.“ Така ме предупреди Мира на Парапета.
– Качвай се, Соренгейл! Имаме битка за печелене.
Откъсвам поглед от неговия и оглеждам изящната, сложна структура на седлото.
– Много е красиво. Благодаря, Зейдън.
– Пак заповядай. – Той се обръща, но навлиза в личното ми пространство. Устните
му докосвах ухото ми и по гърба ми пропълзява тръпка. – Смятай, че съм ти върнал
услугата.
– Това седло ли е?
Отскачам от Зейдън, но той не се помръдва и на сантиметър, когато се приближава
Дейн, който държи огромно жълто знаме на прът от метър и двайсет и се взира в Терн с
разширени очи.
– Не, яка е! – тросва се Терн и щраква със зъби.
Дейн отстъпва няколко крачки назад.
– Да – отговаря Зейдън. – Някакъв проблем ли имаш?
– Не. – Дейн го поглежда така, сякаш Зейдън се държи неразумно. – Защо да имам
проблем? Ако не си забелязал, нищо, което помага за сигурността на Вайълет, не ми
пречи.
– Добре. – Зейдън кимва и се обръща към мен. – Обзалагам се, че ако те целуна точно
сега, ще стане още по-неловко, нали?
Да, моля те!
– Когато пак се целунем, се надявам да не е само за да подразним Дейн. – Надявам
се следващият път да е само защото ние го искаме.
– Пак, а? – Погледът му отново се спуска към устата ми.

283
 И, разбира се, сега това е единственото, за което мога да мисля – за усещането от
устните му върху моите, за начина, по който ръцете му винаги обхващат тила ми, за
плъзгането на езика му. Спирам се, преди да съм се навела към него.
– Върви да предвождаш крилото си... или каквото там имаш да правиш.
– Имам да открадна яйце. – Той ми се усмихва и се обръща пак към Дейн. – Дръж
знамето ни далеч от Първо крило.
Дейн кимва и Зейдън тръгва към другия край на полето, където чака Сагейл
– Чудесно седло – казва Дейн.
– Да – съгласявам се аз и той ми се усмихва и тръгва към Кат.
Запътвам се към предния крак на Терн и не мога да сдържа смеха си, когато той на-
вежда рамо, за да ме улесни.
– Какво? Няма ли стълба?
– Обмислихме го и решихме, че така ще бъдеш прекалено уязвима.
– Разбира се, че сте го обмислили... – Млъквам и не тръгвам да се катеря, защото към
мен препуска едно златно петно. – Андарна?
– И аз искам да се бия! – Тя спира пред мен и почти се подхлъзва.
Отварям и затварям уста. Андарна лети с нас и за кратко време може да не изостава
от Терн, но тези люспи, блеснали на слънцето, са като фар за... всички.
Но щом аз мога да имам седло, тогава...
– Сетих се. – Погледът ми се плъзва по летателното поле, което е по-кално от когато
и да било, откакто започна сезонът на оттичането на разтопения сняг от върховете над
нас. – Потъркаляй се. – Посочвам към калта. – Освен ако това няма да попречи на кри-
лата ти? Най-много се притеснявам, че ще е лесно да видят люспите на корема ти.
– Няма проблем! – Тя се втурва към калта, а аз яхвам Терн и намирам действителното
седло, покрило мястото в основата на врата му и люспите на лъка.
– Нали каза, че кожата не била хубава? – Самото седло е от пищна черна кожа, увен-
чана с два издигнати лъка за ръцете ми и когато се намествам, ми пасва идеално. На-
веждам се и нагласям стремената и катарамите.
– Кожата е опасност, ако е на гърдите ми и ни нападнат с огън, защото седлото
ти веднага ще се хлъзне. Но ако те ударят пряко с огън там горе, това, че седиш на
парче метал, няма да те спаси.
Не си правя труда да отбележа, че единственото нападение с огън може да дойде от
други дракони, тоест проблем няма. Грифоните имат само клюнове и нокти. Вместо
това намирам стремената за бедрата си и ги закопчавам.
– Това е гениално! – обръщам се към Зейдън.
– След като победим днес, ми кажи има ли нужда от промени.
Арогантно магаре такова!
Само след секунди вече сме във въздуха. Андарна не изостава и се държи близо до
Терн, точно както сме се упражнявали.
Нашата мисия е да опазим флага от ръцете на врага, затова Заобикаляме периметъра
на сто и петдесет километровото бойно поле, който обхваща почти цялата централна
верига, докато другите отряди се занимават с разузнаване и отмъкване на предмети.
Някъде един час след обяд вече се питам дали тази задача не е предвидена като нака-
зание за Дейн, а не като чест. Ние дванайсетимата сме разделени на две стегнати фор-
мации от шестима – седем, ако вземем предвид и Андарна. Дейн е дал знамето на гру-
пата, която е точно пред нас, и когато стигаме до поредния връх от веригата, той отива
надясно.

284
 Терн прави вираж наляво и стомахът ми се свива, докато се носим над склона на
планината. Широките стремена се забиват в бедрата ми и ме държат здраво на мястото
ми, а сърцето ми се разтуптява, когато опиянението ме удря със същата сила като вятъра
по лицето и очилата ми, докато се снишаваме, снишаваме, снишаваме.
И за първи път не изпитвам страх, че ще се изтърколя от гърба му. Бавно отпускам
ръцете, стиснали лъковете, и след секунда ги вдигам над главата си, докато падаме
право надолу към долината.
Живяла съм двайсет години, но никога не съм се чувствала толкова жива, колкото в
този миг. Без дори да се заземявам в Архивите си, силата нахлува във вените ми, запра-
щява със свой живот, разтърсва всяко едно от сетивата ми до степен, която доближава
болката.
Терн разперва крила, улавя въздуха и спира гмуркането.
– Ще трябва да поработиш по тези раменни мускули, Сребърна. Тази седмица ще се
упражняваме.
Навеждам се колкото мога повече от седлото и виждам Андарна, хваната в лапата на
Терн, докато политаме водоравно над долината.
– Благодаря! Сега разбрах – казва Андарна и Терн я пуска.
Силата разтърсва костите ми, сякаш търси начин да излезе, и аз се насилвам да се
изправя. Сега е по-различна от обикновено... сякаш вместо да стои в готовност ръцете
ми да я оформят, тя иска да оформи мен.
По гръбнака ми пропълзява тръпка на страх. Ами ако засечката на силата, породена
от факта, че така и не съм проявила печат, е избрала днешния ден, та най-накрая да се
отприщи? Поклащам глава. Нямам време да се тревожа какво може да се случи, не и
насред Военните игри. Силата ми просто ми се струва свободна, Защото най-накрая
мога да не се съсредоточавам върху това, да не падна от седлото. Това е всичко.
Сядам изправена и плъзвам несигурния си поглед по пейзажа, докато Терн отново
започва да се изкачва. Сърцето ми подскача. Високо на западната линия на хребетите
виждам сива кула, която почти се слива със скалата. Нямаше да я видя, ако не беше...
– Това, което си мисля, ли е? – Страхът само подхранва неконтролируемата енергия,
която боде кожата ми.
Терн вече е обърнал глава в тази посока.
– Дракони.
Поглеждам през рамо към Лиам и Рианон и виждам, че Терн вече е предал съобще-
нието, защото разделяме формацията и се разпръсваме, а от скалата над нас се понасят
три дракона и се гмуркат в три различни посоки.
Дали сме им многобройни мишени, но сега ще ги посрещнем един на един.
Ледени топчета удрят кожата ми и отскачат от люспите на Терн, но той е принуден
да прибере здраво крилата си, за да не пострада.
Стомахът ми се качва в гърлото, когато се понасяме в свободно падане, а долината
се надига към нас с тревожна бързина. Горещината и енергията заплашват да разкъсат
всеки сантиметър от тялото си. Струва ми се, че дори очите ми горят. Проклятие, печа-
тът ми наистина ще се обърне срещу мен по време на игрите.
– Заземи се веднага! – изревава Терн.
Стисвам здраво очи, стоварвам двата си умствени крака на мраморния под на Архи-
вите и издигам стените около себе си. Оставям само входове за потока на силата на
Терн, за потока на Андарна и за достъп до Зейдън и веднага изпитвам чувството, че
имам повече контрол над ситуацията.

285
 Когато отварям очи, се изкачваме. Крилата на Терн замахват с такава сила, че всеки
мах ме кара да се хлъзгам назад в седлото.
Оставил е кадета от Първо крило, властелина на леда, да се гмурка зад нас и аз пот-
ръпвам, когато драконът едва успява да контролира спускането си и се накланя в посока,
обратна на нас.
– Там пазят яйцето. – Трябва да е там, защото три други дракона са заели местата
на първите на ръба на скалата, готови да излетят.
– Съгласен съм. Дръж се здраво. – Терн едва успява да го изкрещи, преди един дра-
кон да излети от долината от дясната ни страна и да ни облее със струя огън.
– Терн! – изкрещявам аз и ужасена гледам как пламъците свистят към нас.
Терн се накланя, поема удара с корема си, заслонява ме от всичко освен от пращящата
горещина, която минава покрай нас.
Какво става тук?
– Андарна? – Ако нещо ѝ се случи, защото Първо крило жадуват за кръв...
– Аз съм огнеустойчива, нали помниш?
Въздъхвам на пресекулки. Една тревога по-малко. Но другият дракон е по петите ни,
отваря уста и извива език.
Терн прави рязко движение, замахва с опашка, улучва нападащия дракон отстрани,
точно под крилото. Той изревава, пада настрани, губи височина тревожно бързо.
– Аз обаче не се съсредоточавам върху него. Вместо това използвам времето, за да
огледам планините за базата, която видях преди малко. Сърцето ми се разтуптява, ко-
гато виждам как наднича над един склон и е останал да я пази само един дракон.
– Зейдън! Яйцето е тук! – съобщавам аз.
– Вече съм на път. На трийсет километра от вас сме. – От нотката на паника в тона
му гърлото ми се свива от страх, който нараства, когато над нас виждам Дей и Лиам,
вплетени в битка с познат оранжев скорпионоопаш – Бейд.
Джак.
– Трябва да помогнем на Лиам.
– Действам.
Терн увеличава скоростта и Андарна изостава. След като я виждам сгушена на
склона, където ще е на сигурно място, се привеждам ниско над врата на Терн, за да
намаля съпротивлението на вятъра, докато се изкачваме по-бързо от когато и да било.
Вятърът дърпа прибраната ми на венец плитка и измъкнатите кичури ме удрят в лицето,
но аз не откъсвам поглед от Дей и Лиам.
Бейд замахва с опашка към Дей. Отровната издатина е опасно близо до врата му.
– Люспите му са по-дебели, отколкото си мислиш. Лиам е този, който е в опас-
ност! – предупреждава Терн и се изкачва още по-високо.
Почти сме там, когато Джак изважда меча си, скача от гърба на Бейд на този на Дей
и заварва Лиам неподготвен, докато драконите се борят близо до кулата, към която се
приближаваме с главоломна скорост.
Лиам едва има време да стъпи на крака, когато Джак забива меча в хълбока му.
– Лиам!
Викът се изтръгва от гърлото ми и в същия миг Джак стоварва ботуша си в корема
на Лиам и отделя тялото му от острието... и от Дей.
„Не. Не. Не!“
Лиам пада, размахва ръце и профучава покрай нас.
– Хвани го! – заповядвам, ужасена, че няма да успеем.

286
 Дей и Бейд се удряш в кулата и аз виждам как Джак се изтъкулва на сигурно място
на най-високото укрепление. Садистичната му усмивка е толкова широка, че я виждам
чак оттук, докато Терн прави драматично претъркулване надясно и сменя посоката.
Само кожените ремъци на бедрата ми ме задържат на седлото, докато летим след
падащото тяло на Лиам. Терн е прибрал плътно крилете си, но оголените скали са пре-
калено близо, а ние – твърде високо.
„Не.“ Гърлото ми се стяга. Отказвам да го загубя. Не и когато посвети толкова месеци
от живота си на задачата да ме опази жива. Вариантът да не успеем е недопустим.
Просто... недопустим.
– Андарна? – провиквам се. Вече отварям в съзнанието си прозореца към мястото,
където нейният блещукащ дар лежи и чака.
– Давай! – отговаря тя. – Съсредоточи се върху всичко освен теб и Терн!
Права е. Дори да настигнем Лиам, няма полза, ако Терн е замръзнал
– Давай!
Посягам към златната сила и гърбът ми се извива, докато тя пердаши по гръбнака ми,
разлива се през пръстите на ръцете и краката ми, обгръща всяка клетка от тялото ми,
преди да изсвисти навън в шокова вълна, която минава над Терн.
Изведнъж ние оставаме единствените, които се движат, носим се през безветреното
небе към замръзналото тяло на Лиам, по-малко от половин метър от назъбените оголени
скали долу.
Секунди. Имаме само секунди. Цялото ми тяло трепери от усилието да удържа дара.
Силата, която идва от Андарна, намалява, когато Терн протяга крилата и лапата си,
сграбчва тялото на Лиам от въздуха и се издига над скалите със силата на опашката си.
И ние едва се спасяваме от смъртта.
– Хванах го.
Времето отново оживява, вятърът ме удря в лицето с пълна сила. Продължаваме да
се изкачваме, като правим обръщане в тесен кръг, за да не се сблъскаме с планинските
хребети.
– Андарна?
– Нищо ми няма. – Гласът ѝ е едва чут шепот в главата ми.
Кръвта ми кипи от гняв и ярост. Очите ми се вперват във фигурата на върха на онази
кула. Това беше последният път, в който този мръсник набеляза приятелите ми или мен.
Отдолу се появява Фиерж. Издига се под нас и Рианон протяга ръце. Терн забавя само
толкова, колкото да ѝ прехвърли Лиам. Жив е – трябва да е жив! Това е единственият
изход, с който ще се примиря.
С периферното си зрение виждам как Кат и другите дракони пристигат от север точно
когато от скалата над нас излита друг отряд.
Бейд е във въздуха зад нас и лети към долния си ездач, който все още ликува на върха
на оная шибана кула!
– Нагоре! – заповядвам аз, изваждам една кама от канията до ребрата си и оставям
другата си ръка свободна, за да разкопчая катарамите, когато стане време.
– Няма да слизаш от седлото! – изревава ми Терн, докато се носим напред и оста-
вяме зад себе си по-малкия оранжев дракон. Терн обръща глава наляво, издишва струя
огън срещу редицата дракони на Първи отряд, за да ги предупреди да стоят настрана, и
успява. Профучаваме покрай тях.

287
 В гърдите ми пращи все по-голяма сила. Впервам поглед в Джак. Когато се прибли-
жаваме, виждам болното удоволствие, изписано на лицето му, кръвта, която капе от
меча му. Кръвта на Лиам.
На хоризонта се появява огромен дракон. Без дори да отварям чувствата си, знам, че
е Зейдън, но не мога да му отделя и миг. Терн се изкачва по-бързо, отколкото сме се
изкачвали когато и да било, а силата тече по кожата ми, изгаря кръвта ми.
Ако съм права, ако силата ми се обръща срещу мен, проклета да съм, ако не взема
този подлец със себе си! Терн е огнеустойчив – но Джак не е.
– По-бързо! – изкрещявам. Гласът ми е изпълнен с отчаяна тревога, че няма да успеем
навреме.
Терн се устремява към кулата. Крилата му замахват все по-бързо и по-бързо и аз ин-
стинктивно отмятам ръце напред, сякаш мога да насоча цялата тази сила, която бушува
у мен, към врага, който току-що се опита да убие моя приятел, който беше направил
всичко по силите си да ме убие при всяка възможност.
Това пращене на магията се превръща в смъртоносен, кипящ водовъртеж от енергия
и макар че краката ми все още за здраво Заземени, силата се надига до краен предел и
покривът на моите Архиви рухва. Силата запращява над мен, завихря се около мен,
увива се около краката ми долу.
Аз съм небето и силата на всяка буря, бушувала някога.
Аз съм безпределна.
От гърлото ми се изтръгва вик и в същия миг на небето проблясва светкавица, раз-
дира го ужасяващият трясък на гръмотевица.
Синкавата ивица сребриста смърт се забива в кулата и я подпалва. Тя изригва в зе-
метресение от камъни. Терн прави вираж, за да избегне силата на експлозията, и аз се
завъртам на седлото.
Джак пада по планината в лавина от камъни, която знам, че не може да преживее.
От вика, който Бейд надава под нас, и тя го знае.
С трепереща ръка прибирам чистия кинжал в канията на ребрата си. Единствената
кръв е на скалите долу, макар че поглеждам ръцете си така, сякаш трябва да са покрити
със смърт.
Терн надава рев и в него има гордост, която не може да се сбърка.
– Повелителка на мълнията!

288
 ВОЕННИТЕ ИГРИ НЕ СЕ ПЕЧЕЛЯТ СЪС СИЛА.
ПЕЧЕЛЯТ СЕ С ХИТРОСТ.
СМЪРТТА НА КАДЕТ Е НЕЗАВИДНА,
НО ПРИЕМАИВА ТРАГЕДИЯ.
ТОЗИ ПРОЦЕС ПРЕЧИСТВА РЕДИЦИТЕ,
ОСТАВЯ САМО НАЙ-СИЛНИТЕ ЕЗДАЧИ
И СТИГА ПРИЧИНАТА ЗА СМЪРТТА ДА НЕ НАРУШАВА КО-
ДЕКСА, НИКОЙ ЕЗДАЧ, ЗАМЕСЕН В ОТНЕМАНЕТО НА ЖИВОТА
НА ДРУГ ЕЗДАЧ, НЕ БИВА ДА БЪДЕ НАКАЗВАН.

НАРЪЧНИК НА МАЙОР АФЕНДРА

ЗА КВАДРАНТА НА ЕЗДАЧИТЕ
(Неоторизирано издание)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА

Струва ми се, че преди да кацнем на летателното поле, са минали само минути. Или
може би цял живот. Не съм сигурна.
Земята трепери, докато драконите пристигат отляво и отдясно. Полето бързо се из-
пълва с ликуващи ездачи от Четвърто крило и разгневени от Първо. Драконите отлитат
веднага щом ездачите слязат, освен Андарна, която чака между предните крака на Терн,
докато аз се боря с катарамите.
Джак е мъртъв.
Аз го убих.
Аз съм причината, поради която родителите му ще получат писмо, причината, поради
която името му ще бъде издълбано в камък.
В другия край на полето Гарик вдига кристалното яйце над главата си, Дейн развява
знамето и ездачите от Четвърто крило надават ликуваш, вик и се втурват към двамата
така, сякаш са богове.
Терн помръдва под мен. Последната катарама се изплъзва измежду пръстите ми и аз
се плъзвам от седлото. Вие ми се свят. Стресът несъмнено предизвиква онова замайване,
от което ми е трудно да запазя равновесие, докато се придвижвам към рамото му и сли-
вам.
Спъвам се в калта и падам на колене, когато посягам към Андарна, която лежи сгу-
шена между предните крака на Терн, очевидно източена.
– Кажи ми, че Лиам е жив. Кажи ми, че си е заслужавало.
– Дей казва, че е жив. Мечът го е пронизал в хълбока – казва Терн.
– Добре. Добре. Благодаря, Андарна. Знам какво ти струваше това. – Поглеждам я в
златистите очи и тя бавно примигва.
– Заслужаваше си.
Обзема ме гадене и устата ми се изпълва със жлъчка. „Убих го. Аз го убих.“

289
 – Проклятие, Соренгейл! – провиква се Сойър. – Мълния? Голяма тайна си крила от
нас!
Мълния, с която отнех човешки живот.
Повдига ми се. Обгръща ме тъмна сянка, но не е Зейдън. Терн е разстлал крилата си
над нас и ме е скрил от света, докато връщам всичко, което съм изяла днес.
– Ти направи това, което трябваше – казва Терн, но това не пречи на стомаха ми
отново да се свие, да изхвърли съдържание, което изобщо го няма.
– Ти спаси приятеля си – добавя Андарна.
Стомахът ми най-после се успокоява и аз се насилвам да стана, прокарвам опакото
на дланта си по устата си.
– Трябва да си починеш, нали?
– Гордея се, че си моя. – Гласът на Андарна потреперва. Очите ѝ примигват все по-
бавно. – Нищо че трябва да се изкъпя.
Терн прибира крилата си и Андарна отива напред, изстрелва се в небето и със ста-
билни махове се отправя към Долината.
Взирам се нагоре, в седлото. Трябва да го махна, за да може и Терн да си почине. Но
мога да мисля само за това, че най-накрая имам печат, съвсем истински печат и първото,
което направих с него, беше да убия човек.
– Вайълет? – изниква Дейн от лявата ми страна. – Ти ли беше с мълнията? Ти ли съ-
бори кулата?
Аз убих Джак.
Кимвам и си помислям за всички случаи, в които се прицелвах в рамото вместо в
сърцето. За отровите, с които не убивах, а омаломошавах. Оставих Орън в безсъзнание
на Вършитбата и дори не се опитах да му прережа гърлото, когато нахлу в стаята ми.
Само защото не исках да съм убийца.
– Никога не съм виждал нещо такова. Мисля, че не е имало повелител на мълниите
вече от един век... – Дейн млъква. – Вайълет?
– Аз го убих – прошепвам, като оглеждам централната нагръдна част на седлото. Там
се свързва всичко, нали така? Терн все някак трябва да излиза от това нещо.
Майка ми така ще се гордее, че вече съм като другите! Точно като нея. Празният ми
стомах пак се обръща и аз повръщам така, сякаш тялото ми се опитва да изхвърли ви-
ната.
– Проклятие! – Дейн прокарва ръка по гърба ми. – Всичко е наред, Вай.
Този път гаденето спира по-бързо и Дейн ме придърпва до гърдите си и леко ме за-
люлява, докато ръката му ме гали успокоително по гърба.
– Аз го убих. – Проклятие, защо не мога да кажа нищо друго? Приличам на счупена
музикална кутийка, която повтаря една и съща мелодия пак и пак и всички могат да ме
видят. Всички знаят, че не мога да понеса последствията от собствения си печат.
– Знам. Знам. – Той ме целува по темето. – И ако не искаш повече да използваш тази
сила, не си длъжна...
– Разкарай се от нея и спри да говориш глупости! – Зейдън бутва Дейн по гърдите,
полека ме издърпва от ръцете му, стисва ме за раменете и ме обръща с лице към себе
си. – Ти уби Барлоу.
Кимвам.
– Мълния. Твоят печат е мълния, нали? – Поглежда ме така напрегнато, сякаш моят
отговор е разковничето към всичко, от което се нуждае.
– Да.

290
 Той стисва зъби и кимва.
– Така си и мислех, но не бях сигурен, докато не те видях как събаряш кулата.
Така си мислел? Проклятие, какво изобщо означава това?
– Чуй ме, Соренгейл. – Той вдига ръка, прибира няколко изплъзнали се кичурчета от
косата ми зад ухото. Допирът му е учудващо нежен. – Светът е по-добро място без Бар-
лоу. И аз и ти го знаем. Искам ли аз да бях онзи, който сложи край на жалкия му живот?
Категорично. Но това, което направи ти, ще спаси безброй други хора. Той беше просто
един грубиян и с нарастването на силата му щеше да става все по-лошо. Неговата дра-
конка ще избере друг ездач, когато е готова. Радвам се, че е мъртъв. Радвам се, че го
уби.
– Не беше нарочно. – Гласът ми е едва чут шепот. – Просто бях толкова разгневена и
току-що бяхме уловили Лиам. Помислих си, че реликвата ми най-накрая се обръща
срещу мен. – Очите ми се разширяват – Беше на косъм, Зейдън. На косъм. Трябваше да
направя нещо.
– Каквото и да си направила, благодарение на него е жив. – Погалва ме с палец по
бузата. Движението е в рязък контраст с тона му и очите му припламват точно толкова
кратко, колкото да разбера, че знам какво е направил.
– Не искам този печат – изтърсвам. – Рианон може да мести предмети от разстояние,
а Дейн може да вижда спомени...
– Ей! – тросва се Дейн.
– Мислиш, че вече не знам ли? – изръмжава Зейдън през рамо.
– Кейори може да вдъхва живот на изображението си, а Сойър може да извива мета-
лите. Мира може да удължава преградите. Всеки има печат, който е полезен не само в
битка. Те са инструменти, които могат да донесат добро на света. Проклятие, а аз какво
съм, Зейдън? Аз съм шибано оръжие.
– Не си длъжна да използваш силата си, Вай – започва Дейн тихо и успокоително.
– Мамка му... престани... да... се... държиш... с нея... като... с бебе! – Зейдън го изръм-
жава дума по дума. – Тя не е дете. Голяма жена е. Ездачка. Започни да се държиш с нея
като с такава или поне имай благоприличието да ѝ кажеш истината. Мислиш ли, че Мел-
грен или някой друг генерал – в това число родната ѝ майка – ще я остави да не използва
подобна сила? Тя не може да я скрие, не и след като току-що унищожи едно от нашите
тренировъчни укрепления.
– Ти просто искаш тя да стане като теб – възразява Дейн. – Хладнокръвна убийца.
Скоро ще започнеш да ѝ казваш, че всичко е наред, че човек свиква да убива.
Рязко си поемам дъх.
Зейдън приковава Дейн с поглед.
– Кръвта във вените ми е толкова топла, колкото и твоята, Ейтос, и ако искаш другата
година да получиш моята длъжност, Започни да проумяваш, че човек никога не свиква
да убива, но разбира, че е необходимо. – Извръща се обратно към мен и мрачният му
поглед се приковава в моя. – Това не е детско училище. Това е война... и знам, че вече
съм ти го казвал, но грозната истина, която тези, които не са на фронта, предпочитат да
забравят, е, че във война винаги има чували с трупове.
Понечвам да поклатя глава, но очите му се приковават в моите.
– Може да не ти харесва, може дори да мразиш този факт, но истината е, че сила като
твоята спасява човешки живот.

291
 – Като убивам хора ли? – провиквам се аз. Ако Сагейл е права и печатите отразяват
какви сме в сърцето си, значи аз съм точно такава, каквато ме кръсти Зейдън... Вайъ-
лънс.
– Като разгромяваш настъпващи армии, преди да имат възможност да наранят ци-
вилни. Искаш племенникът на Рианон да е в безопасност в онова погранично селце?
Това е начинът. Искаш Мира да остане жива, когато се измира зад вражеските линии?
Това... е... начинът. Ти не си обикновено оръжие, Соренгейл. Ти си голямото оръжие.
Развий тази способност, овладей я, и ще имаш силата да защитиш цяло кралство.
Приглажда още няколко кичура зад ушите ми, които вятърът е измъкнал от плитката
ми и зрението ми се прояснява достатъчно, за да не мога да не видя откровеността в
погледа му. Когато е сигурен, че повече няма да възразя, той поглежда настрана.
– Рианон, може ли да я върнеш в цитаделата?
– Разбира се. – Тя забързва към нас.
Дейн се подсмихва подигравателно, обръща ни гръб и тръгва към командирите на
другите отряди.
– Седлото... – започвам аз.
– Терн може да го сваля сам. Това беше едно от многобройните му изисквания към
модела. – Зейдън се обръща и понечва да си тръгне, но се спира. – Благодаря, че спаси
Лиам. Той е важен за мен.
– Няма за какво да ми... – Въздъхвам и поглеждам към гърба му. – А него вече го
няма.
– Вие двамата имате много странна връзка – казва Рианон и ме хваща подръка.
– Ние изобщо нямаме връзка. – Поглеждам нагоре към Терн, който за мое учудване
си е мълчал през цялата драма със Зейдън и Дейн.
– Тръгвай – подканва ме той. – Но не се оставяй на вината, Сребърна. Това, което
изпитваш, е естествено. Позволи си да го изпиташ, но после го остави да си отиде.
Командирът на крило е прав. С такъв печат ти си най-голямата надежда на кралст-
вото срещу ордите на злото, които искат да му навредят. Почини си, ще се видим
утре. Сам ще си сваля седлото.
– Разбира се, че имате връзка – възразява Рианон и ме измъква от полето. – Просто
не мога да разбера дали постоянно оголвате нокти един към друг, защото противопо-
ложностите се привличат, или заради бавния, фатален огън на изгарящото сексуално
напрежение. – Тя ми отправя бърз поглед. – Сега ми кажи как вие двамата успяхте да се
движите толкова бързо там горе.
– Какво имащ предвид?
– Когато Лиам падна, с Фиерж полетяхме с всички сили, но знаех, че с този ъгъл и
скорост ще закъснеем и си помислих, че вие... – Тя поклаща глава. – Просто изглеж-
даше, че в една секунда сте високо над него, а в следващата вече сте го хванали. Никога
не съм виждала дракон да лети толкова бързо. Чувствам се така, сякаш съм примигнала
и съм пропуснала цялото движение.
Сега вината ме загризва по съвсем друга причина. Рианон ми е приятелка, най-близ-
ката ми приятелка тук, ако трябва да призная как са се развили отношенията ни с Дейн.
Ако има някой, който трябва да научи...
– Не се чувствай виновна, че не можеш да ѝ кажеш. Тази тайна не е твоя, а на дра-
коните – предупреждава Терн. – Никой няма право да излага на риск нашите новоиз-
люпени. Дори ти, Сребърна.
– Терн е много бърз – казвам аз като обяснение. Не е лъжа, но не е и цялата истина.

292
 – Благодаря на боговете за това. Лиам сигурно е любимец на Зинал, щом днес успя
да измами смъртта не един, а два пъти.
Но не Лиам измами смъртта.
Аз бях.
И не мога да не се запитам дали някъде, на някакво ниво на съществуването, Малек
не седи на трона си, разгневен, че съм измъкнала една душа от пръстите му.
Но пък му дадох тази на Джак.
При което, разбира се, може завинаги да съм увредила своята.
Дървената мишена в стаята ми подскача, когато една от камите ми се забива там, до
последната. Може да съм сърдита на целия свят, но поне мерникът ми е точен. Ако про-
пусна, е много вероятно острието да изхвърчи през прозореца, предвид мястото, на ко-
ето съм подпряла мишената на стената.
Хвърлям още три ками със светкавична бързина една след друга и всеки път улучвам
гърлото на мишената с форма на човек.
Има ли вече смисъл да се целя в раменете, щом съм започнала да отнемам живот с
мълнии? За какво ми беше цялата тази сдържаност? Отмятам китка и следващата кама
полита и се забива право в челото на фигурата точно когато някой почуква на вратата
ми.
Или е Рианон, да пита за десети път искам ли да говоря за случилото се днес, или е
Лиам...
Тук се спирам. Лиам не може да е дошъл да провери дали наистина съм се прибрала
за сън, защото още е в лечебницата и се лекува от меча в хълбока.
– Влизай. – На кого му пука, че съм по нощница? Не е като да не мога да убия всеки
натрапник с кама. Или с мълния.
Вратата се отваря до мен, но аз не си правя труда да погледна. Хвърлям поредната
кама. Този ръст? Този проблясък на черна коса, който улавям с периферното си зрение?
Това невероятно ухание? Няма нужда да поглеждам сериозно – цялото ми тяло ми под-
сказва, че е Зейдън.
А после ми напомня какво точно е усещането устата му да е върху моята и усещам
пърхане в корема. Проклятие, все още съм прекалено напрегната, за да се разправям с
него или с чувствата, които ме кара да изпитвам.
– Мен ли си представяш? – пита той, затваря вратата ми, обляга се на нея и скръства
ръце на гърдите си. А после се стряска, погледът му пламва и се плъзва по тялото ми.
Ненадейно пролетният бриз, който нахлува пред отворения прозорец, не е достатъчен
да охлади кожата ми, не и когато Зейдън ме гледа така.
Дългата ми плитка се полюшва на гърба, когато вземам още една кама от скрина си.
– Не. Но преди двайсет минути беше ти.
– Кой е сега? – Той вдига вежда и кръстосва глезени.
– Не е някой, когото познаваш. – Отмятам китка и следващото острие се забива в
гръдната кост. – Какво правиш тук?
Поглеждам го точно толкова дълго, колкото да забележа, че се е изкъпал и носи оби-
чайната ни униформа, а не кожени дрехи да летене. Не достатъчно дълго, за да забележа
колко добре изглежда. Искам поне веднъж да го видя раздърпан или изнервен, да го
видя да проявява някакво друго чувство освен това спокойно самообладание, което е
като броня.
– Нека отгатна. Тъй като Лиам е извън строя, е твой дълг да ми изнесеш лекция колко
е опасно да спя, облечена с обикновен памук.

293
 – Не съм дошъл да ти чета лекция – казва тихо той и аз усещам топлината на погледа
му като ласка, която се плъзга по тънките черни презрамки на нощницата ми. – Но оп-
ределено виждам, че не носиш бронята си.
– Сега вече никой няма да е толкова глупав да ме нападне. – Вземам още една кама
от скрина. Купчината намалява. – Не и когато мога да ги убия от петдесет метра. – По-
тупвам края на острото като бръснач оръжие и се обръщам леко, колкото да го пог-
ледна. – Как мислиш, дали действа на закрито? Имам предвид, как може някой да при-
зове мълния, ако няма небе? – Без да откъсвам поглед от неговия, запращам камата към
мишената. Удовлетворяващият звук на разцепено дърво ми показва, че съм улучила.
– Мамка му, това е по-възбуждащо, отколкото очаквах! – Зейдън вдишва дълбоко. –
Мисля, че това е нещо, което трябва сама да разбереш. – Погледът му се спуска към
устата ми и ръцете му се напрягат.
– Няма ли да се намесиш и да кажеш, че можеш да ме тренираш? Че можеш да ме
спасиш? – Цъквам с език и изпитвам абсолютно абсурдната потребност да го прокарам
по очертанията на реликвата на врата му, да проследя сложната шарка. – Това изобщо
не е в твой стил, Зейдън.
– Идея нямам как да тренирам повелителка на мълниите, а доколкото видях днес, ти
нямаш нужда някой да те спасява. – В очите му се чете копнеж Той плъзва поглед по
тялото ми, от босите пръсти на краката по подгъва, който стига до долната част на бед-
рата, по гърдите и врата ми и накрая – до очите ми.
– Само от самата мен – измърморвам аз. Нещата, които си представям, че правя с
него, когато ме гледа така, ще ме съсипят и тази вечер не съм сигурна, че ми пука. Това
е опасна комбинация. – Тогава Защо си дошъл, Зейдън?
– Защото, изглежда, че не мога да стоя настрана. – Изобщо не звучи доволен от приз-
нанието, но при все това дъхът ми секва.
– Не трябва ли да си навън и да празнуваш? – Всички други празнуват.
– Спечелихме битка, не война. – Той отваря вратата и прави една стъпка, измина-
вайки разстоянието помежду ни. Повдига плитката ми от рамото и бавно потърква ки-
чурите с палец. – Освен това си помислих, че може още да си разстроена.
– Не помниш ли, че ми каза да се стегна? Проклятие, какво те интересува дали съм
разстроена? – Скръствам ръце на гърдите си и избирам гнева пред желанието.
– Казах ти, че ще имаш време да свикнеш да убиваш. Не съм ти казвал да се стег-
неш. – Той пуска плитката ми.
– Но трябва, нали? – Поклащам глава и се отдръпвам по средата на стаята. – Прекар-
ваме три години тук в обучение как да станем убийци, повишаваме и хвалим тези, които
убиват най-добре.
Той дори не трепва, само ме наблюдава по онзи свой проницателен, дразнещо спо-
коен начин.
– Не съм сърдита, че Джак е мъртъв. И двамата знаем, че искаше да ме убие още от
Парапета и все някога щеше да го направи. Сърдита съм, че смъртта му променя мен. –
Потупвам се по гърдите, точно над сърцето. – Дейн ми каза, че това място свлича от теб
всякакъв финес и разкрива какъв си наистина.
– Няма да възразявам. – Той ме наблюдава, докато започвам да крача напред-назад.
– А аз все си спомням как, когато бях малка, попитах баща си какво ще стане, ако
искам да стана ездачка като майка или Бренан, а той ми каза, че не съм като тях. Че
моята пътека е различна – да, но това място свлече от мен всякаква любезност, всякакъв
финес и се оказа, че моята сила е по-разрушителна и от нейната, и от неговата. – Спирам

294
точно пред него и вдигам ръцете си. – И не мога да обвиня за тази сила Терн – не че бих
искала. Печатите се основаваш на ездача, драконът само ги подхранва и това означава,
че тази същност винаги е била тук, под повърхността, и просто е чакала да се отприщи.
И като си помисля... – В гърлото ми засяда буца. – През пялото това време ме поддър-
жаше една мъничка надежда – че ще съм като Бренан и това ще бъде обратът в моята
малка приказка. Че печатът ми ще бъде целене и ще мога да поправям всички счупени
неща. Но вместо това съм създадена да ги разрушавам. Колко хора ще убия с това?
Погледът му се смекчава.
– Толкова, колкото решиш. Това, че днес получи сила, не значи, че си загубила пра-
вото сама да вземаш решения.
– Какво ми има? – Поклащам глава и стисвам юмруци. – Всеки друг ездач на мое
място щеше да е възхитен. – Дори сега усещам как силата бълбука съвсем близо до ко-
жата ми.
– Ти никога не си била като всеки друг ездач. – Той се премества по-близо, но не ме
докосва. – Вероятно защото никога не си искала да дойдеш тук.
Богове, искам да ме докосне, да изтрие грозотата от изминалия ден, да ме накара да
почувствам нещо – всичко освен този все по-набъбващ срам.
– Никой от вас не е искал да дойде тук. – Поглеждам многозначително към бунтов-
ническата реликва на врата му. – Всички се справяте чудесно.
Сега той ме поглежда, наистина ме поглежда и ми се струва, че вижда прекалено
много.
– Повечето от нас на драго сърце биха превърнали това място в пепелище, ако имахме
такава възможност, но всеки един от белязаните иска да е тук, защото това е нашият
единствен шанс да оцелеем. За теб не е същото. Ти си искала спокоен живот, изпълнен
с книги и факти. Искала си да документираш битките, а не да участваш в тях. Нищо ти
няма. Имаш право да си сърдита, че днес уби човек. Имаш право да си сърдита, че този
човек се опита да убие приятеля ти. Имаш право да чувстваш каквото пожелаеш между
тези стени.
Сега е толкова близо, че усещам топлината на тялото му пред тънкия памук на нощ-
ницата си.
– Но не и извън тях. – Не е въпрос.
– Ние сме ездачи – казва той, сякаш това е достатъчно обяснение. Взема ръцете ми и
ги слага на гърдите си. – Затова направи всичко, от което имаш нужда, за да го изкараш
навън. Искаш да крещиш? Крещи ми. Искаш да удариш нещо? Удари ме. Аз ще го по-
неса.
Последното, което искам, е да го ударя и изведнъж ми омръзва да се боря със себе
си.
– Хайде – прошепва той. – Покажи ми какво имаш.
Вдигам се на пръсти и го целувам.

295
 МАКАР ЧЕ НЕ Е ЗАБРАНЕНО, С ОГЛЕД НА
ЕФИКАСНОТО ФУНКЦИОНИРАНЕ НА
ОТРЯДА НА КАДЕТИТЕ СЕ ПРЕПОРЪЧВА
ДА НЕ СЪЗДАВАТ СИЛНИ РОМАНТИЧНИ ВРЪЗКИ,
ДОКАТО СЕ ОБУЧАВАТ В КВАДРАНТА.

КОДЕКС НА ДРАКОНОВИЯ ЕЗДАЧ

ЧЛЕН ПЕТИ, АЛИНЕЯ СЕДМА

ГЛАВА ТРИЙСЕТА
Тялото му се сковава за една секунда, за две, а после той ни завърша невъзможно
бързо, допира гърба ми до стената, разлюлява касата. „Уха!“ Стисва китките ми с едната
си ръка и ги задържа неподвижно над главата ми.
– Вайълет! – простенва срещу устните ми. Молбата в гласа му изпълва вените ми със
съвсем различна сила. Знам, че нашето привличане му въздейства също толкова, кол-
кото на мен – каква тръпка! – Не това искаш.
– Точно това искам – възразявам аз. Искам да заменя гнева със страст, смъртта на
деня с ускоряващата пулса увереност, че самата аз съм жива, и знам, че той може да ми
го даде – и това, и още повече. – Каза да направя всичко, от което имам нужда. – Изви-
вам гръбнак и притискам зърната си до гърдите му.
Дишането му се променя и в очите му избухва война, която съм решена да спечеля.
Време е да спрем да заобикаляме това непоносимо напрежение и да го разбием.
Той се навежда. Устата му е на сантиметри от моята.
– А аз ти казвам, че съм последното нещо, от което имаш нужда. – Едва сдържаното
ръмжене в тона му преминава като пулсиране през гордите му и всяко нервно окончание
в тялото ми се събужда.
– Някой друг ли предлагаш? – Сърцето ми препуска лудо, докато го разобличавам,
че блъфира.
– Мамка му, не! – За миг очите му се присвиват от ревност, която не може да се
сбърка с нищо друго. Хълбоците му притискат моите към вратата и незабавното ми об-
лекчение от отговора му се сменя с прилив на чиста страст. Виждам как този негов про-
чут самоконтрол наближава границата си, как балансира несигурно на острието на нож.
Трябва... само... да... го... побутна. И смятам да го блъсна най-безсрамно.
– Добре. – Вдигам глава към неговата и придърпвам долната му устна между моите.
Засмуквам и леко го гризвам със зъби. – Защото искам само теб, Зейдън.
Думите пречупват нещо у него и той се предава.
„Най-накрая.“
Устите ни се сблъскват. Целувката е страстна, груба и абсолютно извън контрола ни.
По гръбнака ми потича трескава жажда, а той обхваща дупето ми с ръце и ме придърпва
обратно към хълбоците си. Одрасквам гърба си в ръбовете на вратата отзад, докато я
използвам като опора, от която да се оттласна по-близо до силата му.

296
 Обвивам крака около кръста му и кръстосвам глезените си. Движението надига нощ-
ницата ми, но не ми пука, не и когато той ме целува така всепоглъщащо. Ласката на
устата му и линиите, които описва този негов порочен език, ме лишават от всяка логична
мисъл. Целият ми свят се свива до тази целувка, тази минута, този мъж. „Мой.“ В този
миг Зейдън Райърсън е мой.
Или може би аз съм негова. На кого му пука, щом продължава да ме целува?
Топлината залива тялото ми като прелъстителен прилив, възпламенява всеки санти-
метър от кожата ми. Устата му се плъзва по врата ми и аз надавам стон от това чувствено
нападение.
– Богове! – промълвява той до шията ми и двамата започваме да се движим.
По пода застъргва дърво и се сгромолясва, преди дупето ми да стигне до бюрото.
Глезените ми, стиснали кръста му, падат, когато той се навежда над мен, прокарва
пръсти по косата на тила ми и отново завладява устата ми. Отвръщам на целувката със
страст, която съм изпитвала само към него.
Ръцете ми се стрелват назад, за да се подпра, събарям всичко по пътя си и то полита
към пода. Часовникът спира да тиктака.
– Сутринта ще ме мразиш. Ти... не... го... искаш. – Зейдън накъсва всяка дума с це-
лувка по линията на челюстта ми, към ухото ми. Гризва ушната ми мида и аз цялата се
втечнявам, разтапям се.
– Спри да ми казваш какво искам. – Дишам задъхано и прокарвам пръсти пред късата
му коса. Накланям глава, за да му дам по-голям достъп. Той се възползва, продължава
надолу по врата ми, стига до извивката на рамото.
Проклятие, колко е хубаво! Всеки допир на устата му до моята пламнала кожа ми
действа като пламък на подпалки и аз рядко си поемам въздух, когато той се задържа на
едно чувствително място, без да бърза. Но после пак застива. Дъхът му е горещ и влажен
отстрани на врата ми.
Сбърчвам чело, защото ми хрумва една неприятна мисъл.
– Освен ако ти не искаш мен.
– Как мислиш, дали не те искам? – Той взема ръката ми и я плъзва между телата ни.
Пръстите ми се свиват около члена му през кожените бричове. Изскимтявам от чиста
жажда при усещането колко е корав за мен.
– Мамка му, винаги те искам! – Той простенва, защото го стисвам. После вдига глава,
вперва поглед в моя и аз разпознавам дивата нужда в тези осеяни със златни точици
дълбини. Тя е огледална на моята. – Ти влизаш в стаята, и аз не мога да отклоня погледа
си. Доближавам се до теб, и става това. Веднага се възбуждам. Проклятие, не мога дори
да мисля, когато ти си наблизо! – Той размърдва хълбоците си в ръката ми и аз го стис-
вам по-силно, а стомахът ми се свива. – Проблемът не е, че не те искам.
– Тогава какъв е?
– Опитвам се да съм почтен и да не се възползвам от теб, след като преживя ужасен
ден. – Мускулът на челюстта му потръпва.
Усмихвам се и целувам крайчеца на устата му.
– Тук всеки ден е ужасен. И не можеш да се възползваш, когато аз те моля... – под-
ръпвам леко устните му със зъби – ...не, умолявам те да направиш деня ми по-хубав.
– Вайълет. – Изрича името ми като предупреждение, сякаш е нещо, за което трябва
да внимавам. „Вайълет.“ Казва името ми само когато сме насаме, когато всички стени и
преструвки рухват и богове, искам да го чувам пак и пак, точно както сега.

297
 – Не искам да мисля, Зейдън. Искам само да чувствам. – Освобождавам го. Само едно
подръпване на панделката, и разплитам дългата си плитка и прокарвам пръсти през раз-
рошената си коса.
Очите му потъмняват и аз разбирам, че съм победила.
– Проклятие, тази коса! – казва той и устата му се задържа над моята. – И тази уста.
Винаги искам да те целуна, дори когато ме вбесяваш.
– Тогава ме целуни. – Извивам се към него и покорявам устните му, целувам го така,
сякаш може никога да нямам друг шанс. Това отчаяние не е естествено – то е като гор-
ски пожар, който ще изпепели и двама ни, ако му позволим.
Целувката е неприкрито, възхитително чувствена и аз се разтапям насреща му, отв-
ръщам на всяка ласка на езика му. Има вкус на мента и Зейдън, и аз не мога да му се
наситя.
Той е най-ужасната пристрастеност – опасна и невъзможна за Задоволяване.
– Кажи ми да спра – прошепва и плъзга палец по свръхчувствителната кожа от вът-
решната страна на бедрото ми.
– Не спирай. – Ако спре, ще умра.
– Мамка му, Вайълет! – простенва той и пъхва ръка между бедрата ми.
– Няма значение. – Така искам да изрича името ми отсега нататък. Точно така.
Той плъзва бельото ми по клитора и гърбът ми се извива от прилива на удоволствие,
който преминава през тялото ми – толкова сладък, че мога да усетя вкуса му.
Зейдън отново завладява устата ми с жадно нападение. Езикът му се плъзга по моя, а
пръстите му ме галят през плата и умело ме търкат с него. Опитвам се да залюлея хъл-
боци срещу ръката му за още, но краката ми увисват от бюрото и аз загубвам опора.
Мога да получа само това, което той реши да ми даде.
– Докосни ме! – поисквам и ноктите ми се забиват в силния му врат. Желанието пул-
сира през мен като удар на барабан.
Гласът му е задъхан срещу устните ми:
– Ако те докосна, наистина, докрай, не знам дали ще мога да спра.
Ще може. Знам го в душата си. Затова му поверявам тялото си.
Сърцето ми? То не играе роля в това решение.
– Престани да бъдеш толкова шибано почтен и ме изчукай, Зейдън.
Очите му пламват и той ме целува така, сякаш съм въздухът, който му е липсвал,
сякаш от това зависи животът ми. Мисля, че моят може и да зависи. Пръстите му се
плъзгат под бельото ми, погалват влажната плът отдолу и от устните ми се изтърколява
стенание. Допирът му е поразителен.
– Проклятие, толкова си мека! – Целува ме страстно, докато пръстите му докосват и
дразнят, и увиват в мен сладък възел от удоволствие. Забивам нокти в рамото му и гър-
бът му се извива, докато той описва все по-тесни и по-тесни кръгове около набъбналия
ми клитор. – Обзалагам се, че и на вкус си също толкова сладка, колкото на допир.
Пред тялото ми преминава тръпка на удоволствие – жив, дишаш огън под кожата ми.
– Още. – Не мога да изрека, да поискам нищо повече, докато кожата ми пламти, а
пулсът ми се ускорява главоломно. Ще се самозапаля, ще избухна в пламъци, но мога
единствено да изскимтя до устата му, когато той плъзва пръст вътре в мен. Мускулите
ми се стягат около него и Зейдън добавя втори.
– Мамка му, колко си възбуждаща! – Гласът му става по-тих и звучи така, сякаш са
го прокарвали над въглени. – Това може да обрече и двама ни, но нямам търпение да
почувствам как свършваш около члена ми.

298
 – О, богове!
Тази уста! Отмятам ръце назад към стената да опора и ритвам нещо, когато завъртам
хълбоци. Нещо се разбива на пода отляво, докато аз се движа върху пръстите му. Той
се свива около вътрешните ми прегради и аз ахвам и стисвам с бедра неговите облечени
в кожи хълбоци. А когато погалва клитора ми с палец, триенето и натискът ме тласкат
към онова блаженство, в което няма място да мисли.
Надавам вик и той покрива звука с устата си, целува ме с умели плъзгания на езика в
ритъм с движенията на пръстите му вътре в мен. Усещам прилив на сила, която преми-
нава през костите ми, и се вкопчвам в Зейдън още по-силно, учудена от внезапния при-
лив на пращяща енергия.
– Виж се само! Мамка му, колко си красива, Вайълет! Отпусни се заради мен.
Думите му се увиват около съзнанието ми, устата му е слята с моята и интимността
на сцената ме тласка към ръба на удоволствието, а после право през ръба.
Зейдън поглъща вика ми. Гърбът ми се извива, първата вълна на оргазма се плисва
над мен и освобождава онзи стегнат възел от напрежение в експлозия от искри в края
на полезрението ми, разбива ме на милион разпилени звезди. Пред прозореца ми пада
мълния и хвърля в стаята светлина пак и пак, и пак, докато той ме гали с умение, от
което първият връх идва след секунди.
– Зейдън! – простенвам, докато удоволствието отслабва и пак се засилва.
Той се ухилва, изважда пръсти от тялото ми и аз се превръщам само в купчина накъ-
сан шепот и трескава жажда. Посягам към ризата му. Искам да я сваля веднага! Той се
съобразява, разкъсва плата и отново започваме да се целуваме, сведени до стрелкащи се
езици и бродещи ръце. Усещането да кожата му под моята е божествено. Тя е невъз-
можно мека върху цели метри корави мускули. Проследявам линиите на гърба му, за-
паметявам големите и малките вдлъбнатинки, докато мускулите му се диплят с всяко
негово движение.
– Искам те сега! – изохквам и посягам към копчетата на панталона му.
– Знаеш ли какво казваш? – пита той, докато аз дърпам плата – и този, и всеки от-
долу – под хълбоците му, разкривайки дебелия му член. Той е горещ и корав в ръката
ми и стонът, който се изтръгва от устните ми, ме кара да се чувствам неуязвима.
– Моля те да ме изчукаш. – Извивам гръб и го целувам.
Той простенва, дръпва хълбоците ми до ръба на бюрото, смъква бельото ми надолу
по краката и ме оставя гола.
Пулсът ми препуска в галоп.
– Вземам онова нещо, което потиска плодовитостта.
Разбира се, и двамата го вземаме. Последното, което иска някой в този колеж, са бе-
бета, които да тичат из квадранта. Но е по-добре да сме сигурни, отколкото да съжаля-
ваме.
– И аз. – Той ме сграбчва за хълбоците, вдига ме, за да постигне по-добър ъгъл, и
главичката на члена му се потърква в клитора ми. Дъхът ми изсвистява между зъбите, а
той вперва очи в моите. Жаждата, която виждам във всяка една от напрегнатите линии
на тялото му, ме довършва. Не ме интересува дали ще обрече и двама ни. Искам го.
Няма да се сдържам. Никога повече.
Посягам между двете ни тела, насочвам главичката към входа, но тази позиция не ни
върши работа. Той е значително по-висок от бюрото и ако не копнеех за него така отча-
яно, щях да се разсмея. Да, но копнея. Извивам гръб. Не помага. Всяка секунда, в която
чакаме, сякаш продължава десетилетия.

299
 – Шибано бюро! – изругава той.
И аз това си мислех.
Бицепсите му потръпват, когато ме повдига, като ме държи отзад за бедрата, и аз
обвивам ръце около врата му и крака около кръста му. Нощницата ми се заклещва по-
между ни, а той се обръща. Устите ни се срещат в жадна целувка, а гърбът ми се удря в
гардероба, но аз дори не примигвам, прекалено погълната от ласките на езика му, от
усещането да го чувствам между краката си.
– Проклятие! Добре ли си? – пита той.
– Добре съм. Няма да ме счупиш.
Той навлиза в тези първи стегнати сантиметри от плътта ми и аз ахвам от това, колко
добре си пасваме, от разтягането.
– Още. – Прекалено съм заета да го целувам, за да говоря. – Искам те целия.
– Ти ще ме умориш, Вайълет. – И малкото самоконтрол, който му е останал, му се
изплъзва и той ме обладава докрай със силен тласък.
Простенвам, без да прекъсвам целувката. „Надълбоко.“ Мамка му, толкова е надъл-
боко, че го усещам навсякъде!
– Кажи ми, че си добре. – Слава на боговете, вече се движи.
– Чудесно съм. – Повече от чудесно. Силата отново пламва под кожата му, зажужава
в безмълвно трескаво желание.
– Мамка му, колко е хубаво! – Пак се забива в мен, а после отново и отново в брута-
лен, стабилен ритъм. Устата му се плъзга надолу по врата ми, а ръката му се вдига и
обхваща гърдата ми.
Не мога дори да мисля за влудяващото удоволствие. С всеки тласък гърбът ми се
блъска във вратата на гардероба. Стаята се изпълва със звука на напрегнатите ни тела и
скърцащо дърво. Всяко движение е по-хубаво от предишното. Започвам да дишам на
пресекулки.
– Мамка му, никога няма да ти се наситя, нали? – пита той, заровил лице в шията
ми, и аз се извивам насреща му.
– Млъкни и ме чукай, Райърсън. – Ще съжаляваме утре. Не днес.
Посягам, сграбчвам горния ръб на гардероба с една ръка, за да мога да люлея хъл-
боците си с по-голяма сила, посрещам тласъците му, привличам го по-силно, по-на-
вътре. Той дръпва една от презрамките на нощницата от рамото ми и хладният нощен
въздух целува втвърденото връхче на зърното ми секунда преди горещата му уста да го
покрие. Усещането се завихря като водовъртеж, върти се, навива се, създава стегнат
възел на удоволствие толкова дълбоко в мен, че напрежението е просто непоносимо.
Вратата на гардероба изпращява и се откъсва от пантите. Сенките на Зейдън изскачат
и ме предпазват, а вратата изпращява и около нас се посипва дърво. Силата ми пламва,
надига се в отговор на неговата, започва да съска и пращи под кожата ми и аз сграбчвам
раменете му и устата ми намира неговата.
Не спираме. Не можем да спрем.
– Мамка му! – изругава той, без да спира да ме обладава пак и пак. Обръща ни, така
че срещу гърба ми да има плат. Но това не е леглото. Това са завесите, които е бутнал
от едната страна на прозореца.
Устите ни се срещат и отново запращява енергия. Той обаче продължава, навива онзи
възел в мен все по-болезнено плътно с всяко движение.
А силата... о, прекалено много е! Изгаря ме, подпалва кръвта ми с нуждата от осво-
бождение.

300
 – Зейдън! – извиквам. Гърча се и все пак се държа за него така, сякаш той е единст-
веното нещо, което още ме държи прикована към земята.
– Държа те, Вайълет – обещава той, дишайки задъхано срещу устните ми. – Остави
я.
През мен профучава мълния, проблясва толкова ярко, че затварям очи. Над мен
пламва топлина. Незабавно изтрещява гръмотевица.
И подушвам пушек.
– Проклятие! – Силата на Зейдън изпълва стаята, затъмнява светлината, с която раз-
полагахме, и завесата пада, но се отместваме, преди обгореният плат да може дори да
докосне кожата ми.
Този възел на удоволствие набъбва до критична точка, когато Зейдън ме оставя на
пода и най-накрая усещам цялата му тежест, когато нахлува в мен. Сенките се разпадат
и когато го виждам над себе си, вперил черните си очи в моите в напрегната концентра-
ция, това е най-прекрасната гледка, която съм съзирала някога.
– Толкова... красив. – Накъсвам думите с целувка.
Той се отдръпва. Гледа ме изпитателно за секунда-две, а после ме опустошава с още
една целувка, от която се протягам за повече, залюлявам хълбоци срещу неговите.
Този мъж целува с цялото си тяло, завърта хълбоци в ритъм с тласъка на езика си,
отпуска се отгоре ми точно толкова, колкото да мога да дишам, и плъзва гърдите си по
моите свръхчувствителни зърна. Държи ме на същия ръб, по който самият той се носи,
и не знам колко още ще издържа, преди да съм подпалила цялата стая.
– Искам... искам... – Обезумелият ми поглед среща неговия. Къде отидоха думите
ми?
– Знам. – Той отново завладява устата ми, посяга помежду ни, използва тези талант-
ливи пръсти, за да ме погали и да ме доведе до нов оргазъм и мълнията блясва пак,
последвана от гръмотевица и мрак, докато се разпадам под него.
Удоволствието ме залива на вълни, минава през мен отново и отново, докато накрая
мога само да стискам Зейдън за раменете и да се отдам на блаженството в сладко пора-
жение.
– Прекрасна си – прошепва той.
В мига, в който свършвам, неговият ритъм прекъсва, той притиска коляното ми до
гърдите и нахлува още по-дълбоко. Вдигам хълбоци, за да посрещна неговите. По ко-
жата ни блести пот и аз го гледам как се разпада, запленена, очарована. Обожавам загу-
бата му на контрол също толкова, колкото се боя от своята, и когато Завъртам хълбоци,
той простенва, извива врат, тласка веднъж. Два пъти.
На третия път изкрещява, потръпва в мен и силата му се излива на потоци от сенки,
така свирепо, че разцепва дървената мишена от другата страна на прозореца.
Разлетяват се парченца дърво, а Зейдън освобождава още едва вълна от мрак, която
продължава точно толкова, колкото да ни предпази от отломките. После сенките се от-
теглят и камите издрънчават на земята зад мен.
Зейдън изглежда също толкова стъписан и запленен, колкото съм аз, докато лежим и
се гледаме, а гърдите ни бурно се надигат и спускат след това, което може да бъде опи-
сано само като пълна, абсолютна лудост.
– Никога не съм загубвал контрол по този начин – казва Зейдън, подпира се на една
ръка и отмества косата от лицето ми с другата. Движението е толкова нежно, така кон-
трастиращо с това, което преживяхме току-що, че не мога да не примигна и да не се
усмихна.

301
 – И аз не съм. – Усмивката ми се разширява докрай. – Но аз и не съм имала сила, над
която да загубя контрол.
Той се смее, завърта ни настрана, като ме държи близо до себе си и слага главата ми
върху ръката си, сякаш е възглавница.
Подушвам пушека във въздуха.
– Аз ли...
– Подпали завесите? – Той вдига вежда. – Да.
– О. – Не мога да намеря сили да се засрамя, затова прокарвам опакото на пръстите
си по косъмчетата, наболи по челюстта му. – А ти го угаси.
– Да. Секунди преди да съсипя мишената ти. – Той прави гримаса. – Ще ти донеса
нова.
Поглеждам към гардероба.
– Освен това...
– Да. – Зейдън вдига вежди. – И съм сигурен, че ще ти трябва и нов стол.
– Това беше... – Дори не му свалих панталона докрай, а моята нощница виси от ед-
ното рамо.
– Ужасяващо идеално. – Той обхваща бузата ми с ръка. – Трябва да те измием и да
си лягаш. Утре ще се тревожим да... стаята ти. Каква ирония – единственото нещо, което
не съсипахме, е леглото ти.
Сядам на пода, за да се уверя, че леглото е оцеляло. До мен Зейдън прави същото и
се навежда напред. Незабавно загубвам интерес към всичко друго освен мускулестия
му гръб и тъмносинята реликва, която му е прехвърлила Сагейл.
Протягам ръка и прокарвам пръсти по драконовата реликва на гърба му. Задържам
ги върху назъбените сребристи белези и той настръхва. Всички те са къси, тънки черти,
прекалено прави, за да са от камшик. В шарките им няма нито ритмичност, нито логика,
но няма две, които да се пресичат.
– Какво се е случило? – прошепвам и затаявам дъх.
– По-добре да не знаеш, повярвай ми. – Напрегнат е, но не се отдръпва от допира ми.
– Искам да знам. – Не изглеждат като нещо случайно. Някой го е наранил преднаме-
рено, злостно и ми се приисква да намеря този човек и да му причиня същото.
Мускулът на челюстта му потръпва. Той поглежда пред рамо и очите му срещат мо-
ите. Прехапвам долната си устна, защото знам, че моментът може да се развие и така, и
така. Зейдън може да ме изолира както винаги. Или пък може да ме допусне до себе си.
– Много са – прошепвам и прокарвам пръсти по гръбнака му.
– Сто и седем. – Той отклонява погледа си.
От тази цифра стомахът ми се свива, а после ръката ми застива . „Сто и седем.“ Тази
цифра спомена Лиам.
– Това е броят на непълнолетните, които носят бунтовнически реликви.
– Да.
Премествам се, за да мога да виждам лицето му.
– Какво се случи, Зейдън?
Той приглажда назад косата ми и по лицето му преминава израз, толкова близък до
нежност, че сърцето ми подскача.
– Видях възможност да сключа сделка – казва тихо той. – И се възползвах.
– Що за сделка оставя такива белези?
В очите му се развихря борба, но той въздъхва.

302
 – Такава, при която поемам лична отговорност за лоялността на сто и седемте осиро-
тели деца на водачите на бунта, а в замяна ни позволяват да се борим за живота си в
Квадранта на ездачите, вместо да ни екзекутират като родителите ни. – Той отклонява
погледа си. – Избрах възможна смърт пред сигурна.
Жестокостта на предложението и саможертвата, която е направил, за да спаси оста-
налите, ми действат като физически удар. Обхващам бузата му с ръка и насочвам лицето
му обратно към своето.
– Значи, ако някой от тях предаде Навара... – Вдигам вежди.
– Тогава край с живота ми. Белезите ми напомнят.
Затова Лиам казва, че му дължи всичко.
– Много съжалявам. – Особено когато не той е бил този, който е повел бунта.
Той ме поглежда така, сякаш вижда в самите дълбини на душата ми.
– Няма за какво да се извиняваш.
Понечва да стане, но аз го сграбчвам за ръката.
– Остани.
– Не бива. – Две бръчки се появяват между веждите му и той потърсва погледа ми. –
Хората ще говорят.
– Кога съм ти създавала впечатлението, че ми пука какво мислят хората за мен? –
Използвам предишните му думи срещу него, сядам и обвивам ръка около онази част на
врата му, на която е реликвата. – Остани с мен, Зейдън. Не ме карай да те моля.
– И двамата знаем, че идеята е лоша.
– Значи е нашата лоша идея.
Раменете му се отпускат и аз разбирам, че съм спечелила. За тази нощ е мой. Реду-
ваме се да се измъкваме навън достатъчно дълго, за да разчистим, а после той се пъхва
в леглото зад мен.
– Само между тези стени – казва тихо и аз разбирам какво има предвид.
– Само между тези стени – съгласявам се. Ние нямаме връзка или нещо подобно. В
командната верига това би било... катастрофално. – Все пак сме ездачи.
– Просто си нямам доверие какво ще направя, ако някой каже...
Целувам го леко по устните и той млъква.
– Знам какво имаш предвид. Много е... мило.
Той гризва едва-едва кожата ми.
– Аз не съм мил. Моля те, не вземай нито една част от мен за нежна или мила. Това
само ще те нарани и каквото и да правиш... – Заравя лице в шията ми и вдишва дъл-
боко. – Не се влюбвай в мен.
Прокарвам пръсти по белязаната му ръка и се моля да не съм Започнала да правя
точно това. Преплитането на копнеж и задоволство в гърдите ми трябва да е само ефек-
тът от не един, а три оргазма, нали така? Не може да е нищо повече.
– Вайълънс?
Поглеждам през прозореца си към безкрайното черно небе и сменям темата. Клепа-
чите ми натежават все повече с всяка секунда.
– Защо си предполагал, че мога да владея мълнията?
Той се изтяга точно толкова, колкото да сгуши главата ми под брадичката си.
– Помислих си го първата нощ, в която Терн ти преля сила, но не бях сигурен, затова
не казах нищо.
– Наистина ли? – Примигвам и се опитвам да си спомня, но мозъкът ми е изпълнен с
приятно, приглушено бръмчене, докато сънят се опитва да ме победи. – Кога?

303
 Обгръща ме по-силно с ръце. Той ме сгушва по-близо до себе си. Задната част на
бедрата ми се притиска силно до панталона му, когато започвам да се унасям.
– Първия път, когато ме целуна.
Събуждам се и Зейдън го няма, но не се учудвам, фактът, че изобщо остана през
нощта? Виж, това ме стъписа.
Бурканчето с няколко пролетни виолетки на нощното ми шкафче? Сърцето ми се из-
пълва с нежност. Загазих я, и то много.
Той дори е преместил всички отломки на купчина в ъгъла, което означава, че е из-
ползвал сенките си, докато съм спала, защото не съм чула нищо.
Още съм изтощена, но бързо се обличам и прибирам косата си, Защото слънцето вече
е изгряло. Лиам още е в лечебницата, така че днес ще тръгна сама към Архивите, но
може да успея да се промъкна да го видя, докато се връщам.
Тъкмо си завързвам ботушите, когато някой чука на вратата ми.
– Ти шегуваш ли се? – казвам достатъчно високо, за да ме чуят от другата страна. –
Само защото Лиам още не е оздравял, не означава, че ми трябва друг... – отварям със
замах вратата и се Запъвам на последната дума – ...страж.
Професор Кар стои на прага ми. Косата му стърчи във всички посоки. Той ме оглежда
с безпристрастността на учен и вдига вежди, докато се взира зад мен в опустошението
в стаята ми.
– Имаме работа.
– Трябва да отида в Архивите – възразявам аз.
Той изсумтява.
– Няма да работиш в Архивите, докато не се уверим, че няма да изгориш всичко там.
Мълнията и хартията не се сработват. Повярвай ми, Соренгейл, писарите няма да искат
да се доближиш до безценните им книги, а така като гледам, ти дори не можеш да кон-
тролираш силите си, докато спиш.
Опитвам се да не се засягам от думите му, защото много греши, но все пак тръгвам
по коридора след него.
– Къде отиваме?
– Някъде, където няма да започнеш горски пожар – отговаря той, без да поглежда
назад.
Двайсет минути по-късно сме на летателното поле и за мое учудване Терн е оседлан.
– Проклятие, как успя?
Той изпуфтява възмутено.
– Сякаш бих им позволил да измислят нещо, което не мога да разбера как да си
сложа сам! Не забравяй откъде идва силата ти, Сребърна.
– Как е Андарна? – питам аз докато професор Кар пъха една чанта в ръцете ми. – За
какво е това?
– Спи, но е добре – уверява ме Терн.
– Това е закуска – отговаря Кар. – С цялата магия, която ще правиш, ще имаш
нужда. – Качва се на своя оранжев камоопаш и след като аз яхвам Терн и се закопчавам,
излитаме.
Парещият вятър жили бузите ми, докато летим дълбоко във вътрешността на планин-
ската верига и аз съм доволна, че тази сутрин облякох кожени дрехи за летене, защото
мислех, че ще имаме урок преди обед.
Кацаме почти половин час по-късно, високо над линията на дърветата.

304
 Потръпвам и потърквам ръце, за да преборя ниската температура на толкова голяма
височина.
– Не се тревожи. След малко вече няма да ти е студено – уверява ме Кар, слиза от
дракона си и изважда малка книжка от джоба си. – Според това, което четох снощи,
точно тази способност може да прегрее тялото ти, затова... – Той посочва около нас.
– А и тук горе няма какво да се подпали, нали? – Няма и свидетели, ако реши да ми
счупи врата. Бързо поглеждам към него, отклонявам погледа си, разкопчавам катара-
мите на седлото си и се плъзвам надолу по предния крак на Терн. – Не ме оставяй.
– Няма. Ще го изгоря жив, преди да е направил и крачка към теб.
– Точно така. – Той ме оглежда внимателно и аз избягвам да го погледна в очите,
докато проверявам превръзката на коляното си, за да съм сигурна, че не се е плъзнала
под кожите. – Винаги ми е бил интересен начинът, по който природата намира равнове-
сието.
– Не съм сигурна, че разбирам какво имате предвид, професоре.
– Такава сила у човек, който е толкова... – Той въздъхва. – Не би ли се нарекла
крехка?
– Аз съм такава, каквато съм се родила. – Настръхвам. Никога не съм давала на този
конкретен професор повод да ме мисли за различна.
– Това не е обида, кадете. – Той вдига рамене и поглежда към седлото. – Говоря за
баланса. При изпълнението на задълженията си съм открил известна корелация, която
поддържа системата на контрол над силата. Твоята, изглежда, е твоето тяло.
В гърдите на Терн се надига ръмжене. Той избутва по-малкия дракон на Кар от своето
пространство.
– Твоят дракон не ми вярва – казва Кар, сякаш говори за академичен проблем, който
трябва да се реши. – И тъй като той е най-могъщият от всички дракони, които имаме в
квадранта точно сега...
– Но не на Континента – признава Терн.
– ...това означава, че и ти не ми вярваш, кадет Соренгейл. – Той ме поглежда в очите
и планинският вятър кара косата му да танцува като пера. – Защо?
– Няма полза да лъжеш.
– Освен че ме нарекохте крехка? – Оставам до предния крак на Терн, готова да го
яхна, ако се наложи. – Бях там в деня, в който убихте Джеремая. Печатът му се прояви
и вие му прекършихте врата като клонка пред всички ни.
Кар замислено наклонява глава.
– Да. Ами, той беше доста паникьосан, а е всеизвестно, че на интинсиците не им е
позволено да живеят. Сложих край на страданието му, преди да е видял, че идва краят.
– Никога няма да разбера защо четенето на мисли е смъртна присъда. – Слагам ръка
на крака на Терн, сякаш мога да попия силата му, макар че вече я усещам как пулсира
през мен.
– Защото знанието е сила. Като дъщеря на генерал трябва да го знаеш. Не можем да
допуснем някой да се разхожда свободно с неограничен достъп до класифицирана ин-
формация. Това е риск за сигурността на цялото кралство.
Но Дейн е жив.
– Защото Ейтос ще им бъде полезен, стига да могат да го държат под свой конт-
рол. – Терн издишва струя пара над главата ми и оранжевият камоопаш се дръпва още
повече. – А и неговата сила е ограничена до допир, така че е по-лесна за управление.

305
 – Няма нужда да ми имаш доверие и ако искаш, можеш да работиш дори от гърба на
дракона си, но се надявам, че ще ми повярваш, когато ти казвам, че нямам никакви пла-
нове да те убивам, кадет Соренгейл. Да загубим предимство като теб би било трагедия
за военната ни стратегия.
Предимство.
– А след като си свързана с Терн, ти и Райърсън сте най-желаната двойка ездачи,
която това кралство е виждало от много години. Може ли да ти дам един съвет? – Той
присвива очи.
– Да, моля ви. – Поне е брутално откровен, така че знам какво мисли и смята да прави
с мен.
– Винаги показвай ясно към кого си лоялна. Поотделно, ти и Райърсън имате изклю-
чителна, смъртоносна сила, на която би завидял всеки ездач. Но заедно? – Той повдига
рунтавите си вежди. – Ще бъдете забележителен враг, когото командването просто няма
да може да си позволи да остави да съществува. Разбираш ли какво казвам? – Гласът му
става по-мек.
– Навара е моят дом, професоре. Готова съм да дам живота си в нейна защита, както
всеки Соренгейл, който е бил ездач преди мен.
– Отлично. – Той кимва. – Сега да се залавяме за работа. Колкото по-скоро овладееш
светкавицата, толкова по-скоро ще можем да спрем да мръзнем.
– Прав сте. – Поглеждам към веригата. – Искате просто да... – Посочвам към плани-
ните около нас.
– Да, предпочитам да е навсякъде другаде освен тук.
Взирам се в планините, които се издигат в далечината.
– Не съм сигурна какво направих, за да я призова преди. Беше... емоционална реак-
ция. – А това, което се случи снощи, категорично няма да го обсъждам.
– Интересно. – Той записва нещо в тетрадката си с парче въглен. – Призовавала ли
си мълния освен вчера по време на Военните игри?
Замислям се дали да не запазя отговора за себе си, но мълчанието няма да ми помогне.
– Няколко пъти.
– И винаги в резултат на емоционална реакция?
Терн изсумтява и аз го Первам по крака с опакото на ръката си. – Да.
– Добре, тогава започни оттук. Заземи силата си и се опитай да изпиташ това, което
си изпитала тогава. – Той се връща към тетрадката си.
– Да доведа ли командира на крило? – Терн направо се разсмива в главата ми.
– Млъкни.
Заземявам и двата си крака в Архивите и силата потича около мен, през мен. И злат-
ната светлина на Андарна е там, но е омекотена от вчерашното изтощение, а високо над
мен се вият мастиленочерните сенки, които символизират връзката със Зейдън.
– Проблем ли има? – пита Зейдън, сякаш усетил проучването ми. – И какво правиш
толкова далеч?
– Упражнявам се с Кар. – Бузите ми пламват при тихия му глас. – Ти откъде знаеш
колко съм далеч?
– Когато станеш по-силна в магията, и ти ще знаеш. На този свят няма място,
където да не мога да те намеря, Вайълънс. – Това обещание трябва да е заплаха, но не
е. Прекалено е утешително!
– Точно сега ще съм доволна, ако призова мълния. Кар ме гледа и ще стане страшно
неловко, ако не мога да разбера как...

306
 Съзнанието ми се изпълва с образи... на мен самата. От снощи са, но някак си ги
виждам през очите на Зейдън, усещам пламтенето на неутолимо желание. Самоконтро-
лът ми се изплъзва... не, самоконтролът на Зейдън му се изплъзва, когато простенвам
под него, хълбоците ми се напрягат върху ръката му, ноктите ми се забиват в кожата му
с болка, която граничи с удоволствие, докато се извивам. Богове, искам... не... той ме
иска. Жаждата му е почти неутолима, копнее да познае допира ми, вкуса ми, усещането
за...
Силата изпълва цялото ми тяло, запращява по кожата ми и Зад затворените ми очи
проблясва светкавица.
Образите спират и чувствата ми отново стават моите.
И проклятие, толкова съм се възбудила, че трябва да пристъпя от крак на крак, за да
облекча тъпата болка между бедрата си.
– Браво! – кимва професор Кар и записва нещо.
– Не мога да повярвам, че го направи!
– Пак заповядай.
Вдигам опакото на ръцете си към лицето и усещам, че бузите ми пламтят.
– Виждаш ли? Нали ти казах. – Кар повдига тетрадката. – Последният повелител на
светкавиците каза, че го прегрявали. Сега пак.
Терн се подсмихва.
– Не искам да чувам нито дума от теб! – предупреждавам го аз.
Този път се съсредоточавам върху усещането за прилива на силата, а не върху това,
което я е предизвикало, разтварям всичките си сетива и оставям нажежената до бяло
енергия да запулсира през мен, да набере сила до точката на прекършване. А после я
освобождавам и мълнията удря на над километър от нас. Я гледай! Направо съм жес-
тока.
– Може би този път ще поработиш върху прицела? – Професор Кар ме поглежда над
тетрадката си. – Просто не забравяй да не изтощаваш физическата сила, с която контро-
лираш мощта. Никой не иска да прегориш. Сила като тази на Терн ще те изяде жива,
ако не можеш да я удържиш.
Мълниите блясват още пет пъти, преди да се изтощя докрай, и нито една от тях не
пада там, накъдето към я насочила.
Ще бъде по-трудно, отколкото си мислех.

307
 ОТ ДНЕС НАТАТЪК ПЪРВИ ЮЛИ,
ГОДИШНИНАТА ОТ БИТКАТА ПРИ АРИША,
Е ОБЯВЕН ЗА ДЕН НА ПОВТОРНОТО ОБЕДИНЕНИЕ
И ЩЕ СЕ ЧЕСТВА В ЦЯЛА НАВАРА ВСЯКА ГОДИНА НА ТАЗИ
ДАТА, ЗА ДА ОТДАДЕМ ПОЧИТ НА ОНЕЗИ,
ЗАГУБИЛИ ЖИВОТА СИ ПРЕЗ ВОЙНАТА,
ЗА ДА СПАСЯТ НАШЕТО КРАЛСТВО ОТ
СЕПАРАТИСТИТЕ, И ОНЕЗИ, КОИТО БЯХА
СПАСЕНИ ОТ АРИШКИЯ ДОГОВОР.

КРАЛСКА ПРОКЛАМАЦИЯ
НА КРАЛ ТОРИ МЪДРИ

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА

Някой почуква на вратата ми, докато награбвам с две ръце дрехи от останките от
гардероба си.
– Влизай! – провиквам се и ги пускам на леглото.
Вратата се отваря. Влиза Зейдън. Косата му е разрошена, сякаш се връща от летател-
ното поле, и пулсът ми се ускорява.
– Исках само... – започва той, млъква и оглежда разрушенията от снощи в стаята
ми. – Днес някак си успях да се убедя, че не сме разбили всичко, но...
– Да, това е...
Той ме поглежда и двамата се усмихваме.
– Виж, няма нужда нещата да са неловки и тъй нататък. – Вдигам рамене в опит да
разчупя напрежението. – И двамата сме големи хора.
Той вдига белязаната си вежда.
– Добре, защото нямах намерение да ги правя неловки. Но мога поне да ти помогна
да разчистиш. – Погледът му се премества към гардероба и той потръпва. – Кълна се, че
когато си тръгнах сутринта, не изглеждаше толкова съсипан в тъмното. Оказа се, че
снощи си подпалила и много дървета. Повикаха двама повелители на водата, за да ги
угасят.
Бузите ми пламват.
– Тръгнал си си рано. – Опитвам се да говоря колкото мога по-безгрижно, докато
вървя към бюрото си – по чудо оцеляло – и се навеждам да вдигна няколко книги, които
сме съборили на пода.
– Имах среща на командирите и трябваше да започна деня отрано. – Ръката му се
отърква в моята, докато се навежда и взема любимата ми книга с приказки – онази, ко-
ято Мира пъхна в раницата ми, след като онази вечер се върнахме в „Монсерат“.
– О. – Гърдите ми се свиват. – Звучи съвсем логично. – Ставам и оставям книгите си
на бюрото. – Значи не е било, защото хъркам или нещо подобно.
– Не. – Крайчецът на устата му се повдига. – Как мина урокът с Кар?

308
 Много умело смени темата!
– Мога да призовавам мълнията, но не мога да я насочвам и е ужасно изтощително. –
Помислям си за първата мълния, която призовах, и свивам устни. – Знаеш ли, вчера се
държа като гадняр на летателното поле.
Той стисва по-силно книгата.
– Да. Казах ти това, което мислех, че имаш нужда да чуеш, за да преодолееш този
миг. Знам, че не обичаш хората да виждат, когато си уязвима, а...
– Тогава бях – довършвам аз.
Той кимва.
– Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, и аз не можах да задържа нищо
в стомаха си първия път, след като убих човек. Мнението ми да теб не се е развалило
заради начина, по който реагира. Това просто означава, че си запазила човешкото у себе
си.
– Ти също – казвам и внимателно вземам книгата от ръцете му.
– Не е сигурно.
И това от устата на мъжа със сто и седем белега на гърба!
– Сигурно е. За мен.
Той поглежда настрана и аз разбирам, че всеки момент ще издигне защитите си.
– Кажи ми нещо истинско – подканвам го, защото отчаяно искам да го задържа тук,
при мен.
– Какво например? – пита той както преди, когато летяхме и той ме остави да седя на
онзи планински връх, когато събрах смелост да го попитам да белезите.
– Например... – Умът ми препуска и търси въпрос. – Например къде беше ходил
онази нощ, в която те срещнах в двора.
Той сбърчва чело.
– Ще трябва да бъдеш по-конкретна. Третокурсниците постоянно пътуват напред-
назад.
– Боди беше с теб. Беше точно преди Ръкавицата. – Нервно прокарвам език по дол-
ната си устна.
– О. – Той взема още една книга и я оставя на бюрото. Очевидно се бави в опит да
реши дали да ми се довери, или не.
– Каквото и да ми кажеш, няма да го повторя пред никого – обещавам аз. – Надявам
се, че го знаеш.
– Знам. Ти не каза на никого какво видя есента под дървото. – Той разтрива задната
част на врата си. – Атбайн. Не мога да ти кажа нито защо, нито нещо друго, но там
бяхме.
– О. – Това определено не го очаквах, но за кадетите не е нещо необичайно да носят
нещо в базите. – Благодаря, че ми каза. – Отивам да сложа книгата на мястото ѝ и виж-
дам, че подвързията на старинния том определено е пострадала, след като снощи го съ-
борихме от бюрото. – Проклятие! – Отварям я и виждам, че е разцепена отзад.
Отвътре се подава нещо.
– Какво е това? – пита Зейдън и наднича над рамото ми.
– Не съм сигурна. – Балансирайки тежката книга с една ръка, издърпвам нещо, което
ми прилича на парче твърд пергамент, от мястото, на което е лежало сгънато под под-
вързията. Подът под краката ми се размърдва, когато разпознавам почерка на баща си.
Датата е само няколко месеца преди смъртта му.
Моя Вайълет,

309
 когато намериш това, вероятно вече ще си в Квадранта на писарите. Не забравяй, че
народните предания преминават от едно поколение към друго, за да ни научат какво е
било миналото ни. Ако ги загубим, загубваме връзката с него. Само едно поколение
стига, за да промени историята – или дори да я заличи.
Знам, че когато настъпи мигът, ще направим, правилния избор. Ти винаги си проявя-
вала най-доброто и от майка си, и от мен.
С обич, Татко
Сбърчвам чело, подавам писмото на Зейдън и започвам да прелиствам книгата. При-
казките са ми толкова познати и още чувам гласа на баща си да чете всяка дума, сякаш
съм все същото дете, сгушено в скута му след дълъг ден.
– Звучи тайнствено – отбелязва Зейдън.
– Той стана малко... тайнствен през годините след смъртта на Бренан – признавам
тихо. – Загубата на брат ми накара баща ми да се затвори още повече в себе си. Прекар-
вах много време с него само защото постоянно бях в Архивите и се подготвях за Квад-
ранта на писарите.
Страниците пърхат, докато аз прелиствам историите за древно кралство, което се
простирало от океан до океан, и за Голяма война между трима братя, които се били за
контрол над магията в тази загадъчна земя. Някои от приказките говорят за първите
ездачи, които се научили да се обвързват с драконите и как тези връзки можели да се
обърнат срещу ездачите, ако се опитали да поемат прекалено много сила. Други разказ-
ват да голямо зло, което се разпростряло по земята, когато човеците били покварени от
черна магия и се превърнали в създания, познати като венини, които създали цели ята
крилати създания на име уивърни и изцедили цялата магия от земята в жаждата си да
още власт. Една друга говори да опасностите от владеенето на сила, дошла от земята
вместо от небето, защото тогава човек лесно може да започне да извлича магия от земята
и накрая да полудее.
Една от целите на приказките е да научат децата какви опасности крие прекалената
сила. Никой не иска да стане венин; те са чудовищата, които се крият под леглата ни,
когато сънуваме кошмари. И категорично не желаем да контролираме магията без дра-
кон, който да ни заземява. Но това е всичко – само детски приказки да лека нощ. Защо
тогава баща ми ми е оставил тази загадъчна бележка – и я е скрил в книгата?
– Как мислиш, какво се е опитвал да ти каже? – пита Зейдън.
– Не знам. Всички приказки в тази книга са за покварата, която произтича от преко-
мерната власт, така че може би е смятал, че някой по върховете на кралството е поква-
рен. – Вдигам поглед към Зейдън и се шегувам: – Няма да се учудя, ако един ден генерал
Мелгрен свали маската от лицето си и разкрие, че е ужасяваш венин. От този човек
открай време ме побиват тръпки.
Зейдън се подсмихва.
– Да се надяваме, че не е това. Баща ми казваше, че венините дебнат в Варените и
един ден ще дойдат да ни откраднат... ако не си ядем зеленчуците. – Той поглежда през
прозореца от лявата си страна и знам, че си спомня за баща си. – Казваше, че ако не
внимаваме, един ден няма да остане никаква магия в кралството.
– Съжалявам... – започвам аз но когато той се напряга, решавам, че има нужда да
сменим темата. – Е, с кои отломки ще започнем първо?
– Имам по-добра идея как да прекараме нощта – казва той и оставя още една купчина
дрехи на леглото ми.

310
 – Така ли? – Поглеждам към него и виждам как очите му потъмняват, вперени в ус-
тата ми. Пулсът ми незабавно се ускорява. При мисълта да го докосна, през тялото ми
изпращява нова енергия.
„Не се влюбвай в мен...“
Снощните му думи рязко контрастират с начина, по който ме гледа сега.
Отстъпвам крачка назад.
– Каза да не се влюбвам в теб. Да не си си променил решението?
– В никакъв случай. – Той стисва зъби.
– Точно така. – Не очаквах да боли толкова много и това е част от проблема. Вече
съм прекалено емоционално увлечена, за да отделя чувствата от секса, колкото и да е
невероятен. – Там е въпросът. Мисля, че когато става въпрос за теб, не мога да разделя
секса от чувствата. – Проклятие, казах го! – И без това сме прекалено близки и ако пак
го направим, накрая ще се влюбя в теб.
Сърцето ми се разтуптява при това припряно признание, докато очаквам отговора му.
– Няма. – В очите му пламва нещо, което прилича на паника, и той скръства ръце на
гърдите си. Заклевам се, че мога буквално да го видя как издига защитите срещу чувст-
вата си. – Ти не ме познаваш. Не и такъв, какъвто съм вътрешно.
„И кой е виновен?“
– Знам достатъчно – възразявам тихо. – И имаме цялото време на света, за да го раз-
берем, ако спреш да се държиш като страхливец и просто признаеш, че ако продължим,
и ти ще се влюбиш в мен. – Не е възможно да е измислил онова седло, да е прекарал
толкова време да ме учи да летя и да се бия, ако не изпитва нищо. Ще трябва да се бори
и да тази връзка, иначе никога няма да се получи.
– Нямам абсолютно никакво намерение да се влюбвам в теб, Соренгейл – Той прис-
вива очи и набляга на всяка дума, сякаш бих могла да ги възприема погрешно.
Как ли пък не! Той ме допусна до себе си. Разказа ми да белезите. Направи цял арсе-
нал оръжия да мен. Изпитва чувства. Въвлечен е емоционално също толкова, колкото и
аз, макар че никак не иска да го покаже.
– Ох! – потръпвам аз. – Добре, очевидно не си готов да признаеш накъде отива
всичко това. Така че да, по-добре да се съгласим, че е било еднократна авантюра. – На-
силвам се да вдигна рамене. – И двамата имахме нужда да изпуснем малко пара, нали
така?
– Да – съгласява се той и челото му се сбърчва от неприятно очакване.
– Така че когато се видим пак, просто ще се държа толкова хладно, колкото ти сега и
ще се преструвам, че не си спомням какво е усещането да се плъзгаш в мен. – Топло и
кораво. Той наистина има невероятно тяло, но не и право да решава какво да правя със
сърцето си.
Зейдън се подсмихва, закрачва напред и погледът му стопля всеки сантиметър от тя-
лото ми.
– А аз просто ще се престоря, че не помня какво е усещането за меките ти бедра около
хълбоците ми или тези задъхани малки Звуци, които издаваш точно преди да свър-
шиш. – Зъбите му се плъзват по долната устна и аз призовавам цялата сила на волята
си, за да не засмуча тази устна в устата си.
– А аз ще пренебрегна спомена как ръцете ти ме стискат за хълбоците и ме притискат
до гардероба, за да можеш да навлезеш по-навътре; ще пренебрегна и спомена за устата
ти по врата си. Лесна работа. – Устните ми се разтварят и аз се отдръпвам назад . Сър-
цето ми подскача приятно, когато той тръгва след мен и ме притиска с гръб до стената.

311
 Отпуска ръка до главата ми и той се навежда в моето пространство. Устните му се
извиват в полуусмивка.
– Значи аз ще пренебрегна спомена колко гореща и стегната си около члена ми и как
викаш и искаш повече, докато накрая мога да мисля само за едно: да премина всички
физически граници, за да бъда точно това, от което имаш нужда.
„Проклятие!“ Него го бива в тази игра повече от мен. Кожата ми пламва. Искам го
по-близо. Искам точно това, което получих снощи. Но искам повече. Дъхът му блъска
устните ми на задъхани пресекулки. И аз не съм по-добре.
Мамка му! Мога да го имам, нали? Мога да взема това, което ми предлага, и да се
насладя на всяка минута. Можем да съсипем всички мебели в тази стая и да се прехвър-
лим към неговата. Но какво ще правим сутринта?
Сега и двамата искаме, само единият е достатъчно смел да посегне към желаното, а
аз заслужавам нещо по-добро от връзка, която е само при неговите условия.
– Искаш ме. – Слагам ръка на гърдите му и усещам как силно бие сърцето му. – И
знам, че това те плаши, макар че и аз те искам също толкова силно.
Той целият се сковава.
– Но има един проблем. – Поглеждам го в очите. Знам, че всеки момент може да
хукне към вратата. – Нямаш право да решаваш какво изпитвам аз. Там навън можеш да
ми даваш нареждания, но не и тук вътре. Нямаш право да ми казваш, че можем да се
чукаме, но не мога да се влюбвам в теб. Не е честно. Можеш само да уважаваш реше-
нията, които вземам. Затова няма да го направим пак, докато аз не пожелая да изложа
сърцето си на риск. И ако се влюбя, това е мой проблем, не твой. Ти не си отговорен за
моите решения.
Той стисва зъби веднъж. Два пъти. А после се оттласква от стената и ми дава прост-
ранство.
– Мисля, че така е най-добре. Скоро завършвам и кой знае къде ще ме пратят. А и
ние с теб сме вързани един за друг заради Сагейл и Терн, а това усложнява... всичко. –
Той отстъпва назад крачка по крачка и дистанцията, която оставя помежду ни, не е само
физическа. – А и с всичкото това преструване съм убеден, че накрая ще забравим, че
миналата нощ изобщо се е случвала.
Начинът, по който се гледаме, ми подсказва, че никой от нас никога няма да забрави.
Колкото и да се мъчи той да го предотврати, накрая пак ще стане същото, а после пак и
пак, докато накрая той е готов да признае какво се случва. Защото едно нещо знам със
сигурност: ще се влюбя в този мъж – ако вече не съм се влюбила – и с него е започнало
да се случва същото, все едно дали го осъзнава, или не.
Обръщам му гръб, отивам до счупените половинки на мишената си, вдигам ги и тръг-
вам обратно през стаята.
– Не те мислех за лъжец, Зейдън. – Бутвам го по гърдите с половинките. – Можеш да
ми донесеш нова, когато си готов да дойдеш на себе си. Тогава ще изпуснем малко пара.
И изхвърлям този вбесяващ мъж от стаята си.
– Чухте ли, че крал Тори ще празнува тук Деня на повторното обединение? – пита
Сойър, докато прехвърля крака си над пейката до мен на обяд.
– Наистина ли? – Нападам енергично печеното си пиле. Тъй като всеки ден се упраж-
нявам с Кар, апетитът ми няма граници. Кар поне ме влачи на онзи връх само за един
час на ден, но когато дойде време за закуска, пак умирам от глад.
Един месец след началото на обучението все още изобщо не мога да прицелвам мъл-
ниите си. Но призовавам около двайсет на час, така че имам подобрение. Поглеждам

312
към другите маси и улавям погледа на Зейдън, който се храни с командирите на поди-
ума.
Тази сутрин изглежда толкова вкусен, че чак ми се иска да си хапна от него. Дори
мрачният малък облак, който го следва навсякъде, придобива известна привлекател-
ност, когато той завърта очи на нещо, което казва Гарик.
– Не ме гледай така.
– Как? – Вдигам вежда.
Погледът му се стрелва към моя.
– Сякаш си мислиш за тренировъчната зала и за снощи.
– Много ясно! – казва Рианон, седнала срещу мен. – Затова Девера е приготвила
около петстотин парадни черни униформи в общата стая. Там, където е кралят, е и ве-
селбата.
– Сега, като го спомена... – Езикът ми се стрелва по долната устна, когато си спом-
ням как хълбоците му притиснаха моите към тепиха, след като всички други си тръг-
наха. Как и двамата бяхме на косъм да се поддадем на страстта, която пулсираше по-
между ни.
Челюстта му потръпва, а пръстите му стискат по-здраво вилицата.
– Сериозно. Когато ме гледаш така, не мога да мисля.
– Наистина ли? Мислех, че са за завършването? – пита Ридък
Имоджен се подсмихва.
– Сякаш някой се издокарва специално за завършването! Това е само една огромна
формация, пред която Панчек застава и казва: „Вижте, оцеляхте. Браво. Отивайте да
разберете къде ви прашат, събирайте си нещата и се махайте!“
Всички се разсмиват на точната ѝ имитация.
– Ти си този с абсурдното правило да не се влюбваме един в друг – напомням му аз.
– Въпреки това ме гледаш. – Той се насилва да насочи вниманието си обратно към
чинията.
– Правиш много трудно да отместя погледа си. – Липсва ми устата му върху кожата
ми, тялото му, притиснато до моето. Липсва ми изражението, с което ме гледа как свър-
швам. Но повече ми липсва усещането как се е обвил около мен, докато спи.
– Аз си държа ръцете и спомените на разстояние, защото ти ме помоли, а ти ме
чукаш с очи. Не играеш честно.
Изпускам вилицата си и цялата маса се обръща и ме поглежда.
– Добре ли си? – пита Рианон и вдига вежди.
– Да – кимвам, без да обръщам внимание на топлината, която пропълзява по гърба
ми. – Много добре.
Лиам оставя чашата си, премества поглед от мен към Зейдън, поклаща глава и се
мъчи да преглътне усмивката си. Разбира се, знае какво става. Трябва да е абсолютен
глупак, за да не е разбрал, след като помогна на Зейдън и Гарик да вкарат новия гардероб
в стаята ми.
– Казах ти да спреш да ме гледаш. – В гласа му звучи смях, но лицето му е безстрас-
тно както винаги.
Раздразнено почуквам с вилицата си по чинията. Така ли? Няма да стане. Тази игра
могат да я играят двама души.
– Ако просто започнеш да се държиш като мъж и признаеш, че помежду ни има
нещо, ще се съблека чисто гола, за да видиш всеки сантиметър. И след като започнеш

313
да ме умоляваш, ще падна на колене, ще събуя този панталон за полет, който носиш,
и ще обвия устни около...
Зейдън се задавя.
Всички глави в трапезарията се извръщат към него, а Гарик Започва да го тупа го
гърба, докато Зейдън не му махва да спре и не отпива глътка вода.
Ухилвам се и това ми спечелва шест объркани погледа от моята маса и едно завър-
тане на очи от Лиам.
– Ще ме умориш.

***

До завършването остават само десет дни и аз ги броя един по един. Тогава ще разбе-
рем колко далеч ще отпратят Зейдън от Басгайът. Повечето новоизпечени лейтенанти
получават назначения в централна Навара, в укрепленията край пътищата, които водят
към пограничните бази, но някой със силата на Зейдън? Не искам дори да мисля колко
далеч ще го изпратят.
Или защо все още не е признал, че помежду ни става нещо. Или че дори не е намек-
нал, че не съжалява за онази нощ. Мога да се примиря с това.
„Не се влюбвай в мен...“
Усещам познато гъделичкане по скалпа и разбирам, че Зейдън е влязъл в стаята за
разбор на бойни действия заедно с останалите кадети и командирите.
Професор Девера незабавно пристъпва към днешния разбор, но на мен ми е трудно
да обръщам внимание.
Днес стават шест години от смъртта на Бренан. Досега щеше да бъде капитан, може
би дори майор – толкова многообещаващо се беше развила кариерата му. Може би
щеше да е женен. Може би щях да съм станала леля. Може би сърцето на баща ни ня-
маше да откаже онзи първи път от натиска на мисълта, че сме го загубили, или онзи
последен път пролетта преди две години.
– Отведи ме в леглото – изтърсвам наум и се смъквам малко по-ниско на стола си.
Но не съжалявам. Точно днес трябва да се разсея с нещо.
– Може да се получи неловко пред всички тези хора.
Не мога да го видя на мястото, на което знам, че седи – на най-горния ред, но думите
му са като ласка по врата ми.
– Може би ще си заслужава.
– И какво различно щяхте да направите? – пита Девера и оглежда тълпата.
– Щях да повикам подкрепления, ако знаех, че защитите в района отслабват – отго-
варя Рианон.
– Не съм си променил мнението, Вайълънс. Ние с теб нямаме бъдеще.
– А когато няма свободни подкрепления? – пита Девера и вдига вежда. – Нали си за-
белязала, че броят на тези, които завършват Квадранта на ездачите, намалява с всяка
година, а нарастването на нападенията тази година ни струва още седем ездачи и дра-
коните им? Необходима е поне една артилерийска рота, за да компенсира загубата на
един ездач.
– До завършването има само десет дни. – Наближаващият краен срок ме кара да
настръхвам.
– Щях временно да изтегля ездачи от централните постове, за да помогнат за повтор-
ното изграждане на стените – отговаря Рианон.

314
 – Не ми напомняй.
– Отлично – кимва Девера.
– Ти сериозно ли ще напуснеш „Басгайът“, без да...
– Без да какво? Да ми се обясни във вечна... похот?
– Да.
Разбира се, че да. Зейдън е майстор в сдържането на чувствата си. Навярно точно
това е причината така маниакално да иска да сдържи и моите. Или има и друга причина,
поради която се сдържа – нещо, което не вземам предвид? Сексът беше страхотен.
Привличането ни? Бурно. Дори сме... приятели, макар че постоянната болка в гърдите
ми ми подсказва, че нещата са отишли много по-далеч от това. Ако можеше просто да
бъде гадняр, щях да сметна тази нощ просто за секс – вярно, абсурдно умопомрачителен
секс – и да продължа напред. Но той не се държи като гадняр... поне обикновено. Освен
това сега разбирам защо приема толкова сериозно работата си. Той носи отговорността
за всеки един белязан тук.
– За каквото и да си мислиш, може да почака, докато не ни разделя цяла стая с
хора – казва той.
– Какво друго можете да ми кажете? – продължава Девера и казва името на един вто-
рокурсник.
Мина цял месец и половина, откакто унищожихме стаята ми – и засега успяваме да
си държим ръцете далеч един от друг, макар че една нощ не беше достатъчна да задо-
воли нито мен, нито него, ако се съди по наситените с напрежение вечери на тепиха.
Разбира се, и двамата знаем, че ако се случи нещо повече, само ще усложним допълни-
телно една вече безкрайно сложна ситуация.
Но той със сигурност не облекчава сексуалното напрежение, което изпълва прост-
ранството помежду ни... с някоя друга. Със сигурност. Тази коварна мисъл се промъква
в ума ми толкова бързо, че ми прилошава.
Спирам да слушам, защото стомахът ми се свива при мисълта за една възможност,
която ми се струва прекалено истинска.
– Има ли друга?
– Точно сега не смятам да водя този разговор. Обръщай внимание.
Напрягам цялата си сила да не се обърна и да не му се разкрещя. Ако всяка нощ съм
се обръщала и мятала сама в чаршафите, докато той...
– И това е добра идея, Ейтос – усмихва се Девера. – Отговор, достоен за командир на
крило, ако мога така да се изразя.
Богове, ако продължи да го хвали, егото му ще е непоносимо днес по време на схват-
ките.
На схватките... Стискам писалката си малко по-здраво, когато си спомням как Имо-
джен гледаше Зейдън онази вечер. Проклятие! Има логика. Тя е белязана с бунтовни-
ческа реликва и определено не е дъщеря на жената, която уби баща му, така че това е
точка в нейна полза.
– Имоджен ли?
Ще повърна.
– Проклятие, Вайълънс!
– Тя ли е? Знам какво казахме – че няма да се повтори, но... – Ругая се наум, задето
току-що му казах, че искам повече, и задето в момента би трябвало да внимавам, вместо
да се карам с него. – Поне ми кажи.
– Соренгейл – казва рядко Зейдън.

315
 Замръзвам и усещам как всички очи се приковават в мен.
– Да, Райърсън? – подканва го Девера.
Той прочиства гърлото си.
– Ако няма свободни подкрепления, бих помолил временно да ми прехвърлят Мира
Соренгейл. Стените в „Монсерат“ са силни, а с нейния печат тя може да подсили сла-
бите места, докато дойдат други ездачи да подсилят защитите.
– Добра идея. – Девера кимва. – А кои ездачи са Най-логичният избор да помогнат за
повторното изграждане на преградите конкретно в този планински проход?
– Третокурсници – отговарям аз.
– Продължавай. – Девера ме поглежда и накланя глава.
– Третокурсниците се обучават да изграждат защити, а на този етап от годината те и
бездруго скоро ще напуснат. – Вдигам рамене. – Няма лошо да ги отпратим по-рано, за
да са полезни.
– Разбрах те, мамка му.
Затръшвам щита си и го блокирам.
– Това е логичен избор – казва Девера. – И това е всичко за днес. Не забравяйте, че
трябва да се подготвите за последната част от Военните игри, преди да завършите. И
довечера в девет часа ви очакваме всички в двора пред „Басгайът“ за фойерверките, с
които ще отпразнуваме Деня на повторното обединение. Само парадни униформи. – Тя
повдига вежди към Ридък.
Той свива рамене.
– Какво друго бих облякъл?
– Никога не се знае какво ще измислиш – отвръща Девера и ни освобождава.
– Има ли нещо, което трябва да знам, за това, което се случва между теб и... – вдига
вежди Лиам, докато събираме вещите си.
– Между нас не се случва абсолютно нищо. Абсолютно – настоявам аз. Щом Зейдън
не иска да открие дали помежду ни може да има нещо повече, ясно. Обръщам се към
Рианон: – Е, вълнуваш ли се, че след десет дни най-после ще можеш да пишеш на сестра
си?
Тя се ухилва.
– Пиша ѝ всеки месец, откакто дойдохме. Сега най-накрая ще мога да ѝ изпратя пис-
мата.
Завършването ще ни донесе поне едно хубаво нещо. Най-накрая ще можем да гово-
рим с близките си.
По-късно вечерта оправям шарфа върху предната част на черната си парадна уни-
форма и прибирам един кичур коса обратно в красивата прическа, за която ми помогна
Куин по-рано, преди да се срещна с Рианон в коридора.
Тя е разпуснала обичайната си плитка, за която не могат да я хванат, и стегнатите
къдрици оформят красив ореол около лицето, което е гримирала с пудра с лек златист
оттенък. Елегантният, ушит по мярка панталон и жакетът, който се закопчава по диаго-
нал, изглеждат невероятно на нейната по-висока фигура.
– Жестоко! – кимвам аз, докато тя подръпва шарфа си.
Аз се спрях на жакет с висока яка, без ръкав, който прикрива бронята ми, и широката,
дълга до кръста пола с цепка на бедрото, да която Девера ми каза, че цели подвижност
в случай на нападение. Лично аз нямам нищо против, че показвам малко бедро, когато
се движа, особено след цялата ми работа с Имоджен да заякване на краката. Шарфът ми

316
е прост – от същия черен атлаз като на всички останали, с името ми, избродирано точно
под рамото, и звездата на първокурсничка.
– Чух, че щяло да има цял куп пехотинци – казва Надин, когато се присъединява към
нас.
– Не предпочиташ ли да има малко ум към мускулите? – Ридък влиза право сред нас
със Сойър до него.
– Не се опитвай да тръгнеш без мен! – изкрещява Лиам, докато тича към мен пред
тълпата, която се движи към стълбището и главния двор на „Басгайът“.
– Надявах се, че тази вечер имаш почивка – отговарям искрено, когато той стига до
мен. – Много си хубав!
– Знам. – Той се наперва саркастично и оправя шарфа над черния си като нощ жа-
кет. – Чух, че кадетите лечители си падали по ездачи.
– Не съвсем! – засмива се Рианон. – Колко пъти са принудени да ни шият? Обзалагам
се, че харесват повече писарите.
– А писарите какво харесват? – пита ме Лиам, докато слизаме по стълбите в море от
черно и поемаме по пътеката, която изминаваме всяка сутрин към архивите. – След като
си била почти една от тях?
– Обикновено други писари – отговарям аз – Но в случая на баща ми предполагам,
че ездачки.
– Просто се радвам, че ще видя хора, които не са ездачи – казва Ридък и отваря вра-
тата, за да минем през тунела. – Тук започва да става малко като кръвосмешение.
– Съгласна съм – кимва Рианон.
– О, все тая! Вие с Тара цяла година ту се разделяте, ту се събирате – обажда се Надин
и пребледнява. – Проклятие! Пак ли сте разделени?
– Решихме да си дадем почивка до Парапета – отговаря Рианон и всички влизаме в
Квадранта на писарите.
– Не мога да повярвам, че след две седмици и малко ще сме втори курс – казва Сойър.
– Не мога да повярвам, че всички оцеляхме – добавям аз. Тази седмица в списъка с
мъртвите имаше само едно име – третокурсник, който не се върна от среднощна мисия.
Когато стигаме до двора, празненството е във вихъра си. Виждам смесица от светло-
синьо за лечителите и кремаво за писарите, а тъмносините униформи на пехотинците
направо поглъщат шепата разпръснати черни униформи. Тук навярно има поне хиляда
души.
Над нас висят магически светлини във формата на дузина канделабри . Пищни кади-
фета покриват каменните стени на „Басгайът“ и превръщат функционалното външно
пространство в нещо като бална зала. В ъгъла дори свири струнен квартет.
– Къде си? – обръщам се към Зейдън, но не чувам отговор.
Всички сякаш се разпръсваме веднага щом влизаме, но Лиам остава до мен, напрег-
нат като тетивата на арбалета ми.
– Кажи ми, че под всичко това си облякла бронята си.
– Мислиш, че някой ще ми забие нож пред майка ми? – Посочвам към открития бал-
кон. На него майка ми прилича на кралица, която дава аудиенция и оглежда владението
си. Очите ни се срещат и тя прошепва нещо на мъжа до нея и изчезва от погледа ми.
„И аз се радвам да те видя.“
– Мисля, че ако някой иска да ти забие нож, сега е моментът, особено като знаят, че
убият ли те, имат немалък шанс да довършат сина на Фен Райърсън. – Гласът му става
по-напрегнат.

317
 Това е моментът, в който забелязвам погледите на офицерите и кадетите около нас.
Не зяпат нито косата ми, нито името на шарфа ми. Не, очите им се разширяват при вида
на китката на Лиам и видимите спирали на неговата бунтовническа реликва.
Хващам го подръка и вдигам глава.
– Много съжалявам.
– Няма за какво да съжаляваш. Абсолютно нищо. – Той ме потупва успокоително по
ръката.
– Разбира се, че има – прошепвам аз. О, богове, всички са дошли тук да отпразнуват
края на това, което той и другите наричат отстъпничеството! Те празнуват смъртта на
майка му! – Можеш да се махнеш. Трябва да се махнеш. Това е... – Поклащам глава.
– Където си ти, там съм и аз. – Той стисва по-силно ръката ми.
В гърлото ми засяда камък и аз оглеждам тълпата, но инстинктивно знам, че той не е
тук. Не виждам Гарик, не виждам Боди, не виждам Имоджен и определено не виждам
Зейдън. Нищо чудно, че днес беше в толкова лошо настроение.
– Не е честно към теб. – Поглеждам гневно към пехотния офицер, който има нахалс-
твото да изглежда ужасен от китката на Лиам.
– Съмнявам се, че и на теб ти е приятно да празнуваш годишнината от смъртта на
брат си. – Лиам се държи с достойнство, което никога преди не бих могла да си предс-
тавя.
– Бренан идеше да мрази всичко това. – Посочвам към тълпата. – Той се интересу-
ваше да свърши работата, а не да празнува довършването ѝ.
– Да, звучи като... – Гласът му секва и аз стискам по-силно ръката му, когато виждам,
че тълпата пред нас се разделя.
Крал Тори върви до майка ми и ако се съди по посоката, в която е отправена широката
му многозъба усмивка, се е запътил към нас. Жакетът му е украсен с пурпурен шарф,
забоден на гърдите му с дузина медали, които не е спечелил, от стотици бойни полета,
на които не е стъпвал.
Всички медали на майка ми са заслужени и украсяват черния ѝ шарф като скъпо-
ценни камъни, както го е преметнала върху парадната си униформа с висока яка и дълъг
ръкав.
– Тръгвай! – изсъсквам на Лиам и се усмихвам заради майка си, когато към двамата
се присъединява генерал Мелгрен. Може да е гениален, но компанията му е повече от
изнервяща.
– Когато най-голямата опасност за теб се приближава? Няма. – Той изправя гръб.
Ще откъсна красивата глава на Зейдън, задето причинява това на Лиам!
– Ваше Величество – казвам тихо, сгъвам един крак зад себе си, както ме е учила
Мира, навеждам се и накланям глава. Забелязвам, че Лиам се е поклонил в кръста.
– Майка ти ми казва, че си свързана не с един, а с два изключителни дракона – казва
крал Тори и се усмихва под мустак.
– Да, тя е много уверена в силата ти – добавя Мелгрен с ледена усмивка и вперва
неприкрито преценяващ поглед в мен.
– На този етап не бих казала същото – отговарям с любезна усмивка. Прекарала съм
достатъчно време около егоистични генерали, политици и кралски особи и знам кога
трябва да съм скромна. – Още се уча да използвам силата си.
– Не бъди толкова скромна, дъще – укорява ме майка ми. – Професорите твърдят, че
през последното десетилетие са виждали само два пъти толкова силна дарба – у Бренан
и у момчето на Райърсън.

318
 Това „момче“ е на двайсет и три години, но знам, че не бива да я поправям и да прев-
ръщам Зейдън в още по-голяма мишена.
– А твоят дар? – обръща се крал Тори към Лиам.
– Далечно зрение, Ваше Величество – отговаря Лиам.
Присвитите очи на Мелгрен се приковават върху откритата бунтовническа реликва
на Лиам и се вдигат към шарфа му.
– Мари? Синът на полковник Мари?
Стисвам по-силно ръката му в безмълвна подкрепа и майка ми забелязва.
– Да, генерале. Макар че бях възпитан основно от херцог Линдел в Тервейн. – Че-
люстта му потръпва, но това е единственият видим признак, че се чувства неудобно.
– Аха – кимва крал Тори. – Да, херцог Линдел е добър човек, верен поданик.
От него се излъчва такова чувство на превъзходство, че ми се приисква да откъсна
медалите от гърдите му.
– На него дължа силата на духа си, Ваше Величество. – Лиам играе добре играта.
– Така е. – Мелгрен отново кимва и погледът му обхожда тълпата. – Сега ми кажете
къде е момчето на Райърсън? Обичам да го виждам веднъж годишно и да съм сигурен,
че не създава неприятности.
– Не създава абсолютно никакви – отговарям аз и майка ми ме стрелва с бърз гневен
поглед. – Всъщност той е командирът на нашето крило. Спаси ми живота, когато бяхме
на фронта в „Монсеpат“. – Като ме накара да си тръгна, вместо да остана да помогна, но
все пак е негова заслугата, че не останах да разсейвам Мира и да докарам смъртта на
нея, на себе си и на Терн. Зейдън не само ме спаси, а направи и други, още по-важни
неща. Повярва ми, когато му казах, че Амбър е пуснала необвързаните в стаята ми. По-
ръча цял арсенал ками специално за мен. Проектира седло за Терн, за да мога да яздя в
битка редом с другите. Защити ме, когато имах нужда, и ме научи сама да се браня, за
да нямам вечно нужда от защита.
А когато другите бързат да застанат пред мен, Зейдън винаги стои до мен и ми вярва,
че сама ще се справя.
Но не казвам нито дума. Какъв е смисълът? Зейдън изобщо не се интересува какво
мислят тези хора за него, така че и аз няма да се интересувам. Вместо това просто про-
дължавам да се усмихвам като глупачка, уж обзета от страхопочитание от могъщите
мъже пред мен.
– Техните дракони са съчетани – обажда се майка ми със смразяваща усмивка. – За-
това се е сближила с него по необходимост.
От страст, жажда и тази болка в сърцето, на която ме е страх да дам име, но да, „по
необходимост“ върши работа.
– Чудесно! – грейва в усмивка крал Тори. – Добре е една Соренгейл да стои на пост
вместо нас. Ще ни кажеш, ако реши да – о, не Знам! – Засмива се. – Да започне нова
война?
Мелгрен е напълно способен да види изхода от подобна абсурдна възможност, но се
взира в мен и Лиам толкова съсредоточено, че се изнервям.
Цялото ми тяло се напряга.
– Мога да ви уверя, че е лоялен.
– Е, къде е той? – крал Тори оглежда двора. – Поисках всички да присъстват – всички
белязани.

319
 – Преди малко го видях. – Усмихвам се, докато изричам тази не-съвсем-лъжа. Разбо-
рът на бойните действия наистина беше преди малко. – Да проверя ли по края? Той не
обича тържествата.
– О, погледнете! Ето го Дейн Ейтос! – обажда се майка ми и кимва към някакво място
зад рамото ми. – За него ще е огромна чест, ако го поздравите – подканва тя краля.
– Разбира се.
Тримата се отдалечават и аз и Лиам оставаме безмълвни на мястото си. Завъртаме се
да ги проследим с поглед, за да не би случайно да обърнем гръб на краля. Струва ми се,
че съм оцеляла след смъртна присъда или поне след някакво природно бедствие.
– Ще го убия, задето те е накарал да дойдеш! – измърморвам под нос, докато Дейн
поздравява краля с безупречни маниери.
– Зейдън не ме е карал.
– Какво? – Погледът ми бързо се вдига към неговия.
– Никога не би го поискал от мен. Никога не би го поискал от никого. Но аз му казах,
че ще те пазя, и точно това правя – пазя те. – Той ме удостоява с несиметрична усмивка.
– Ти си добър приятел, Лиам Мари. – Отпускам глава на рамото му.
– Ти ми спаси живота, Вайълет. Най-малкото, което мога да направя, е да изтърпя с
усмивка едно проклето парти.
– Аз не съм сигурна, че бих могла да го понеса с усмивка. – Не и когато хората пос-
тоянно поглеждат към китката му, сякаш лично той е повел армията към границата.
Дейн се усмихва, когато кралят се отдалечава, поглежда над рамото му, среща пог-
леда ми и тръгва към нас.
Усмихва се и ми е толкова лесно да си спомня на колко много подобни събития сме
присъствали заедно с годините. Обхваща нежно бузата ми с ръка.
– Днес си много красива, Вай.
– Благодаря. – Усмихвам се. – И ти изглеждаш чудесно.
Той отпуска ръката си и се обръща към Лиам:
– Вече опита ли се да избяга? Винаги е мразила подобни неща.
– Още не, но вечерта едва започва – отговаря Лиам.
Дейн навярно забелязва линиите на напрежение по лицето му, Защото отново пог-
лежда към мен и усмивката му се стопява.
– Стълбището е на около метър и половина отдясно. Ще ги разсея, за да можеш да се
измъкнеш.
– Благодаря. – Кимвам и му се усмихвам нежно. – Да се махаме оттук – обръщам се
към Лиам.
След като се отдалечаваме от празненството и се връщаме в Квадранта на ездачите,
влизам право в двора и се заземявам, оставям силата да се завърти около мен, през мен.
Усещам златната енергия на Андарна, огнената сила на Терн, която ме свързва със Са-
гейл, и най-накрая блещукащите сенки на Зейдън.
Отварям очи, проследявам надигането и спадането на тази сянка и знам, че е някъде
пред мен.
– Лиам, нали знаеш, че те обожавам?
– Много мило...
– Изчезни. – Тръгвам право през двора.
– Какво? – Лиам ме настига. – Не мога просто да те оставя тук сама.

320
 – Не се обиждай, но ако искам, мога да изпържа цялото място с мълния. Трябва да
видя Зейдън, затова си върви. – Потупвам го по ръката и продължавам да крача към
чувството, оставям го да ми показва пътя.
– Добре, ти сама казваш, че мерникът ти не струва, но разбрах останалото! – про-
виква се той зад мен и изостава.
Без да си правя труда да запаля магическа светлина, подминавам мястото, на което
обикновено стоим във формация, и продължавам да вървя към фигурите, облегнати на
единствения отвор в тази проклета стена. Има само едно място, на което може да бъде
Зейдън.
– Кажете ми, че не е там навън – обръщам се към Гарик и Боди. Едва различавам
лицата им на лунната светлина.
– Добре, мога да те излъжа – отговаря Боди и разтрива врата си.
– По-добре да не го виждаш. Не и тази вечер, Соренгейл – предупреждава ме Гарик
с гримаса. – Има едно нещо, наречено инстинкт да самосъхранение. Както виждаш, ние
не сме с него, а сме най-добрите му приятели.
– Да, добре, а аз съм... – Няколко пъти отварям уста и я затварям, защото... проклятие,
изобщо не знам коя съм аз да него. Но копнежът, който стиска сърцето ми, тази непре-
одолима нужда да бъда до него, защото знам, че страда, дори това да означава да се
хвърля презглава в неизвестността... Не мога да отрека кой е той да мен. Изритвам ко-
жените обувки на униформата си – те и така са опасни, а в този вятър? Е, ще видим как
ще се развият нещата. – Аз съм просто... негова.
За първи път от миналата година насам се качвам на Парапета.

321
 ДЕЦАТА НА ЕКЗЕКУТИРАНИТЕ ОФИЦЕРИ,
СЕГА ТЕ НОСЯТ ТОВА, КОЕТО ЩЕ БЪДЕ ПОЗНАТО КАТО БУН-
ТОВНИЧЕСКАТА РЕЛИКВА, ПРЕХВЪРЛЕНА ИМ ОТ ДРАКОНА,
КОЙТО ИЗПЪЛНИ КРАЛСКОТО ПРАВОСЪДИЕ.
И ЗА ДА ПОКАЖЕМ МИЛОСТТА НА НАШИЯ ВЕЛИК
КРАЛ, ВСИЧКИ ТЕ ЩЕ БЪДАТ ЗАПИСАНИ В
ПРЕСТИЖНИЯ КВАДРАНТ НА ЕЗДАЧИТЕ
В „БАСГАЙЪТ“, ЗА ДА МОГАТ ДА ДОКАЖАТ
ЛОЯЛНОСТТА СИ КЪМ НАШЕТО КРАЛСТВО
СЪС СВОЯТА СЛУЖБА ИЛИ СЪС СМЪРТТА СИ.

АРИШКИЯТ ДОГОВОР,
ДОПЪЛНЕНИЕ 4.2

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА

Да вървиш по Парапета в Наборния ден е очевиден риск.
Да вървиш по Парапета с парадна униформа, боса, в тъмното? Чиста лудост.
Първите) три метра, докато все още съм между стените, са най-лесни и когато стигам
до ръба, където вятърът развява полата ми като платно, започвам да се съмнявам в плана
си. Ще бъде трудно да стигна до Зейдън, ако падна и се убия.
Но виждам, че седи на около една трета от пътя на тесния каменен мост, загледан в
луната, сякаш тя по някакъв начин прави по-тежко бремето, което носи, и проклятие,
усещам болка в сърцето. Животът на всичките сто и седем белязани е издълбан в гърба
му, той е поел отговорност за тях. Но кой поема отговорност – кой се грижи – за него?
Всички от другия край на пропастта празнуват смъртта на баща му, а той е тук навън
и скърби сам. Когато Бренан умря, аз имах Мира и татко, но Зейдън не е имал никого.
„Ти не ме познаваш. Не и такъв, какъвто съм вътрешно.“ Нали така ми отговори,
когато му казах, че накрая ще се влюбя в него? Сякаш, ако го опозная, по някакъв начин
ще намали желанието ми към него. Да, но всичко, което научавам за него, само ме кара
да пропадам все повече, все по-бързо.
Богове! Познавам това чувство. Може да го отричам, но от това няма да стане по-
малко истинско. Чувствата ми са факт. Не съм бягала от предизвикателство, откакто
прекосих този парапет преди една година, и няма да започна сега.
Миналия път когато стоях тук, бях ужасена, но сега пулсът ми препуска не заради
разстоянието до земята. Начинът да паднеш не е само един. Болката в гърдите ми гори
по-силно от силата, която тече във вените ми.
Влюбена съм в Зейдън.
Няма значение, че той скоро ще замине или че навярно не изпитва същото към мен.
Няма значение дори това, че ме предупреди да не се влюбвам в него. Не увлечение, не
физическото ни привличане, дори не връзката между драконите ни ме карат да посягам
към него по всички възможни начини. Прави го безразсъдното ми сърце.

322
 Стоях настрана от леглото му – от прегръдките му, – защото той упорито настоява,
че не мога да се влюбя в него, но вече е късно, така че какъв е смисълът да се сдържам?
Не трябва ли да се възползвам от всеки миг, който можем да преживеем, докато е още
тук?
Правя първата стъпка по тесния каменен мост и разпервам ръце за равновесие. Сякаш
вървя по гърба на Терн – нещо, което съм правила стотици пъти.
Но сега съм по рокля.
И ако падна, Терн няма да ме хване.
О, как ще побеснее, когато разбере какво съм направила...
– Вече съм бесен.
Зейдън рязко обръща глава към мен.
– Вайълънс?
Правя една крачка, а после втора, като държа тялото си изправено с мускулна памет,
която миналата година не притежавах. Тръгвам по Парапета.
Зейдън замахва с крака нагоре и мамка му, скача прав.
– Веднага се обръщай! – изкрещява.
– Ела с мен – провиквам се през Вятъра и се запъвам на моста, когато един силен
порив увива полата ми около коленете. – Трябваше да обуя панталон – измърморвам и
продължавам да вървя.
Той вече идва към мен. Стъпките му са толкова широки и самоуверени, сякаш върви
по твърда земя. Скъсява светкавично разстоянието между нас. Аз продължавам да вървя
бавно. И се срещаме.
– Мамка му, какво правиш тук? – пита той и ме хваща за кръста. Носи панталон за
езда, не парадна униформа, и никога не е изглеждал по-добре.
Какво правя тук навън? Рискувам всичко, за да стигна до него. И ако ме отблъсне...
Не. На Парапета няма място за страх.
– И аз мога да ти задам същия въпрос.
Очите му се разширяват.
– Можеше да паднеш, да умреш!
– И аз мога да кажа същото. – Усмихвам се, но треперливо. Очите му са обезумели,
сякаш е преминал границата, до която може да издържа под безупречната, апатична
маска, която обикновено носи пред хората.
Това не ме плаши. И без това го харесвам повече, когато е истинското си аз пред мен.
– И случайно спря ли да се замислиш, че ако паднеш и умреш, може и аз да умра? –
Той се навежда към мен и пулсът ми прескача.
– Повтарям – казвам тихо и слагам ръка на коравите му гърди, точно над сърцето, –
и аз мога да кажа същото. – Смъртта на Зейдън няма да убие Сагейл, но не съм сигурна,
че аз ще мога да я преживея.
Надигат се сенки, по-тъмни от нощта, която ни обгръща.
– Забравяш, че аз владея сенките, Вайълънс. Тук съм в безопасност така, както в
двора. Ти ще призовеш ли светкавица, за да те хване, ако паднеш?
Добре, прав е.
– Аз... май не съм обмислила тази част толкова добре, колкото ти – признавам. Исках
да се доближа до него, затова се доближих, със или без парапет.
– Ти наистина ще ме умориш. – Пръстите му потръпват до кръста ми. – Върни се об-
ратно.

323
 Не ме отблъсква, не и с начина, по който ме гледа. През последния месец не сме
спрели да се борим емоционално – проклятие, дори по-дълго, и единият от двама ни
най-накрая трябва да се разкрие. Най-после му вярвам достатъчно, за да знам, че няма
да ми нанесе смъртоносен удар.
– Само ако и ти се върнеш. Искам да бъда там, където си ти.
Говоря сериозно. Всеки друг – всичко друго – на света може да изчезне и аз няма да
се трогна, стига да съм с него.
– Вайълънс...
– Знам какво каза – че не виждаш бъдеще за нас двамата. – Сърцето ми препуска така,
сякаш се опитва да отлети, докато изричам думите на един дъх.
– Ти виждаш ли?
Разбира се, че няма да го направи лесно. Не съм сигурна, че въобще знае думата
„лесно“.
– Искаш ме – казвам и го поглеждам в очите. – И не, нямам предвид само леглото.
Ти... ме... искаш, Зейдън Райърсън. Може да не го казваш, но правиш нещо повече: по-
казваш го. Показваш го всеки път когато избереш да ми повярваш, всеки път когато
очите ти не се отделят от моите. Показваш го с всеки урок по ръкопашен бой, за който
нямаш време, и с всеки урок по летене, който те откъсва от твоите собствени уроци.
Показваш го, когато отказваш да ме докоснеш, защото се страхуваш, че всъщност не те
искам, а после го показваш пак, когато отделяш време да потърсиш виолетки преди
среща на командирите, за да не се чувствам самотна, когато се събудя. Показваш го по
хиляди различни начини. Моля те, не го отричай.
Челюстта му потръпва, но той не го отрича.
– Мислиш, че нямаме бъдеще, защото се страхуваш, че няма да харесам този, когото
си зад всички тези стени, които държиш издигнати. И аз се страхувам. Мога да го приз-
ная. Ти завършваш. След няколко седмици ще заминеш и навярно ако се поддадем на
чувствата си, само ще останем с разбито сърце. Но ако оставим страха да унищожи това,
което съществува помежду ни, Значи не го заслужаваме. – Вдигам ръка към врата му. –
Казах ти, че аз ще реша кога съм готова да рискувам сърцето си, и сега съм готова.
Начинът, по който ме гледа, със същата смесица от надежда и страх, която залива и
моите вени, ми дава живот.
– Не говориш сериозно – поклаща глава той.
Ето пак – изсмуква живота обратно.
– Напълно сериозно.
– Ако е заради Имоджен...
– Не е. – Поклащам глава и вятърът развява къдриците, на които Куин отдели толкова
време. – Знам, че няма друга. Нямаше да тръгна по Парапета посред нощ, ако мислех,
че си играеш с мен.
Той сбърчва чело и ме придърпва по-близо до топлото си тяло.
– Какво изобщо те накара да го помислиш? Трябва да призная, че ме вбеси. Не съм
ти давал никаква причина да мислиш, че спя в леглото на която и да било друга.
Което означава, че спи само в моето.
– Моята собствена неувереност и нейният поглед, когато с Гарик бяхте на тепиха. Ти
може да не изпитваш чувства към нея, но тя със сигурност изпитва към теб. Познавам
този поглед. И аз те гледам така. – Бузите ми пламват от притеснение. Бих могла да
сменя темата или да отклоня въпроса, но за връзката ни – ако изобщо е връзка – няма да

324
има никаква полза, ако прикривам чувствата си, колкото и слаба да ме карат да изглеж-
дам ирационалните.
– Ти ревнуваш. – Той преглъща усмивката си.
– Може би – признавам и решавам, че този отговор е абсолютно половинчат. – Добре.
Да. Тя е силна, пламенна и притежава същата безмилостна жилка като теб. Винаги съм
смятала, че ти подхожда повече от мен.
– Това чувство ми е познато. – Зейдън поклаща глава. – Ти също си силна, пламенна
и притежаваш безмилостна жилка. Да не говорим, че си най-умният човек, когото съм
срещал. Този твой ум е страшно секси. С Имоджен сме само приятели. Повярвай ми, не
е гледала мен, а дори и да беше... – Той млъква, ръката му се плъзва нагоре и обхваща
тила ми. Той продължава да ни държи стабилни въпреки виещия вятър. – Боговете да са
ми на помощ, аз гледам само теб.
Надеждата ме опиянява повече от всичко, което сервираха на празненството.
– Не е гледала теб?
– Не. Помисли какво каза току-що, но ме извади от уравнението. – Той вдига вежди
и чака да стигна до правилното заключение.
– Но на тепиха... – Очите ми се разширяват. – Тя има чувства към Гарик.
– Бързо схващаш, а?
– Да. Приключи ли с това, да ме отблъскваш?
Той се отдръпва и потърсва очите ми на лунната светлина, преди да погледне назад
през рамо.
– Ти приключи ли с това, да се излагаш на опасност, за да ме накараш да разбера
какво мислиш?
– Сигурно не.
Той въздъхва.
– За мен няма друга, Вайълънс. Това ли искаш да чуеш?
Кимвам.
– Дори когато не съм с теб, няма друга. Следващия път просто питай. Никога не си
се колебала да бъдеш брутално честно с мен. – Вятърът свисти около нас, но Зейдън е
неподвижен като самия парапет. – Доколкото си спомням, дори си хвърляла ками по
главата ми – определено предпочитам това, отколкото да гледам как се оплиташ в мис-
лите си. Ако ще го правим, трябва да си вярваме.
– Ти искаш ли да го направиш? – Затаявам дъх.
Той въздъхва дълбоко и признава:
– Да. – Вдига ръка и погалва бузата ми с палец – Не мога да ти обещая нищо, Вайъ-
лънс. Но се уморих да се съпротивлявам.
– Да. – Никога преди не се е случвало една дума да означава толкова много за мен. А
после примигвам, защото си спомням какво ми каза преди малко за ревността. – Какво
искаш да кажеш с това, че чувството на ревност ти е добре познато?
Той стисва по-силно кръста ми и отклонява погледа си.
– О, не, щом аз трябва да ти вярвам и да ти казвам какво мисля, очаквам същото от
теб. – Няма аз да съм единствената уязвима тук, на този парапет.
Той се намусва и отново ме поглежда в очите.
– Видях Ейтос да те целува след Вършитбата и едва не откачих.
Ако вече не го обичах, това със сигурност щеше да ме накара да се влюбя.
– Още тогава си ме желаел?

325
 – Пожелах те в мига, в който те видях, Вайълънс – признава той. – И ако днес съм
бил рязък с теб... ами, днес просто е лош ден.
– Разбирам. Нали знаеш, че с Дейн сме само приятели?
– Знам, че това изпитваш, но тогава не бях сигурен. – Той прокарва пръст по устните
ми. – Сега се връщай на твърда земя.
Иска да остане тук и да продължи да тъне в скръбта си.
– Ела с мен. – Пръстите ми стисват здраво дрехите му за летене, готови да го дръпнат
след мен, ако трябва.
Той поклаща глава и отклонява погледа си.
– Тази вечер не съм в състояние да се грижа за никого. Знам, че е грозно да го казвам,
защото е годишнина от деня, в който си Загубила Бренан...
– Знам. – Отдръпвам се от прегръдката му и вземам ръцете му в своите. – Ела.
След миг напрегнато мълчание той кимва, пристъпва напред и ми помага да запазя
равновесие, докато се обръщам.
– Сега се справям много по-добре, отколкото през юли.
– Виждам. – Той остава плътно зад мен с ръка на кръста ми, докато изминавам пос-
ледната част от парапета. – И то с шибана рокля.
– Всъщност е пола – казвам през рамо, на по-малко от метър от стената.
– Гледай напред! – казва намусено той и само страхът в гласа му ми пречи да направя
нещо арогантно, като да прескоча последните няколко метра.
В мига, в който сме на сигурно място между стените, той ме дръпва към себе си и
гърбът ми се притиска до гърдите му.
– Никога повече не излагай живота си на опасност заради нещо толкова банално, като
да говориш с мен. – Гласът му е нисък като ръмжене в ухото ми и по гръбнака ми про-
пълзява тръпка.
– Другата година ще е толкова забавна! – казвам закачливо аз, тръгвам напред и преп-
литам пръсти с неговите, за да съм сигурна, че ще ме последва.
– Другата година Лиам ще е тук и ще се погрижи да не правиш глупости – измър-
морва той.
– О, колко ще се радваш на писмата му! – уверявам го аз и скачам от парапета в двора
долу. – Хм. – Оглеждам празния двор, докато си обувам обувките. – Преди малко Гарик
и Боди бяха тук.
– Сигурно знаят, че ще ги убия, задето са те пуснали да се качиш горе. С рокля, Со-
ренгейл? Ти сериозно ли?
Вземам ръката му в своята и тръгвам към другия край на двора.
– Къде отиваме? – Звучи досущ като арогантния негодник от деня на запознанството
ни.
– Ти ще ме заведеш в стаята си – казвам през рамо докато се приближаваме към спал-
ните помещения.
– Какво ще направя?
Отварям със замах вратата и съм благодарна, че магическите светлини ми позволяват
да го видя – с подсмихването и всичко останало.
– Ще ме заведеш в стаята си. – Завивам наляво, минавам покрай коридора към моята
стая и тръгвам нагоре по широкото стълбище.
– Някой ще ни види – възразява той. – Не за своята репутация се притеснявам, Со-
ренгейл. Ти си първи курс, а аз съм командирът на крилото ти...

326
 – Сигурна съм, че всички вече знаят – онази вечер подпалихме половината гора – на-
помням му аз, докато минаваме покрай вратата към коридора на второкурсниците. –
Знаеш ли, че първия път когато се качих по тези стъпала с Дейн, се ужасих, че няма
перила?
– Знаеш ли, че не желая да чувам името му от твоята уста, докато вървиш пред мен
към моята стая? – Той се влачи по стълбите след мен. От стената се отделят сенки и се
вият, сякаш усещат настроението му и не искат да се приближават. Но неговите сенки
не ме плашат. Нищо у този мъж вече не ме плаши, освен силата на моите чувства към
него.
– Важното е – виж ме сега. – Усмихвам се широко. Стигаме до етажа на третокурс-
ниците и аз отварям вратата с арка. – Почти затанцувах на парапета по рокля.
– Сега не е моментът да ми го напомняш. – Той влиза след мен в коридора. Изглежда
като етажа на втори курс, но вратите са по-малки, а таванът – висок и сводест.
– Коя е твоята?
– Би трябвало да те накарам да познаеш – измърморва той, но пръстите му остават
преплетени с моите, докато вървим към края на ужасно дълъг коридор. Разбира се, спи-
раме пред последната врата.
– Четвърто крило – подсмихвам се аз. – Винаги трябва да вървим най-далеч.
Той разплита преградите си, отваря вратата на стаята си и се отдръпва, за да мога да
вляза първа.
– Ще трябва или да сложа прегради на новата ти врата, преди да замина, или в рам-
ките на десет дни да те науча как се прави.
Без да мисля за надвисналия краен срок, след който трябва да Замине, влизам в стаята
му за първи път. Тя е два пъти по-голяма от моята – също като леглото. Оцелееш ли до
трети курс, получаваш сериозни предимства. Или може би стаята е толкова голяма, за-
щото той е командир на крило, кой знае.
Помещението е безупречно чисто, с голям фотьойл до леглото, тъмносив килим, го-
лям дървен гардероб, подредено бюро и лавица с книги, за която веднага му завиждам.
Мястото до леглото е заето от закачалка за мечове и толкова много ками, че не мога да
ги преброя. Срещу тях, до бюрото, има мишена, също като в моята стая. В ъгъла виждам
маса и столове, а прозорецът гледа към „Басгайът“, но е закрит с дебели черни завеси с
емблемата на Четвърто крило долу.
– Понякога тук провеждаме срещите на командирите на поделения – казва той от
прага.
Обръщам се и виждам, че ме гледа любопитно, сякаш очаква да чуе какво мисля за
неговата стая. Минавам покрай закачалката за мечове и плъзвам пръсти по дръжките на
различните ками.
– Колко предизвикателства си спечелил?
– По-добре питай колко съм загубил – отговаря той, влиза и Затваря вратата след себе
си.
– Ето го това его, което познавам и обичам – измърморвам и тръгвам към леглото.
Също като моето, и то е с черни чаршафи.
– Казах ли ти колко си красива тази вечер? – Той снижава глас. – Ако не съм ти казал,
значи съм глупак, защото си ослепителна.
В бузите ми се надига топлина, а устните ми се извиват в усмивка.
– Благодаря. Седни. – Потупвам ръба на леглото.
– Какво? – Той вдига вежди.

327
 – Седни – заповядвам аз и впервам поглед в него.
– Не искам да говоря за това.
– Не съм казала, че трябва. – Няма нужда да питам какво е „това“ и няма да допусна
това, което се случи преди шест години, да ни раздели, дори за една нощ.
За мое абсолютно удивление той прави това, което му казвам, и сяда на ръба на лег-
лото си. Протяга дългите си крака и леко се подпира назад на длани.
– Сега какво?
Заставам между бедрата му и прокарвам пръсти през косата му. Той затваря очи, на-
вежда се към ръката ми и кълна се, усещам как сърцето ми се пропуква на две.
– Сега ще се грижа за теб.
Той рязко отваря очи и богове, прекрасни са! Запомнила съм всяка златна точица в
тези ониксови дълбини и това е хубаво, защото не знам къде ще го изпратят, след като
завърши. Да го виждам веднъж на няколко дни не е същото като да мога да го докосвам,
когато пожелая.
Свалям ръце от косата му и се отпускам на колене пред него.
– Вайълет...
– Само ти събувам ботушите. – Подсмихвам се. Развързвам ги един по един и ги сва-
лям. Ставам и ги занасям до гардероба.
– Можеш просто да ги оставиш там – казва спонтанно той.
Оставям ги на пода до гардероба и се връщам.
– Нямаше да ровя в дрехите ти, а и без това съм ги виждала всичките.
Погледът му се приковава в полата ми и пламва всеки път щом цепката разкрие част
от бедрото ми.
– Носила си това цяла вечер?
– Така ти се пада, когато вървиш зад мен – отвръщам закачливо и пак заставам между
бедрата му.
– И гледката отзад ми харесваше. – Той вдига глава и поглежда нагоре към мен.
– Млъкни и ме остави да го съблека. – Разкопчавам разположените по диагонал коп-
чета на гърдите му, той вдига рамене и платът се смъква сам. – Тази вечер да не си ходил
да летиш?
– Обикновено помага. – Той кимва, а аз се навеждам да оставя дрехата на фотьойла. –
Този ден е винаги...
– Съжалявам. – Поглеждам го в очите и се надявам, че разбира колко съм искрена.
Изправям се и посягам към ризата му.
– И аз. – Той вдига ръце и аз му събличам ризата и я оставям при жакета за летене.
– Няма за какво да съжаляваш. – Без да откъсвам поглед от него, обхващам с длани
суровите ъгли на лицето му, прокарвам пръст по белега, който разцепва веждата му. –
От някое предизвикателство ли?
– От Сагейл. – Той вдига рамене. – Вършитбата.
– Повечето дракони оставят белези на ездачите си, но Терн и Андарна никога не са
ме наранявали – казвам разсеяно и плъзвам ръка по врата му.
– Може би са знаели, че вече имаш белег. – Той прокарва пръсти по дългия сребърен
белег от камата на Тайнън по ръката ми. – Мамка му, исках да ги убия! А вместо това
трябваше да стоя там и да гледам как ти се нахвърлят трима срещу една. Бях на грани-
цата на самоконтрола си и бях готов да се намеся, когато дойде Терн.

328
 – След като Джак избяга, останаха само двама срещу една – напомням му аз. – А ти
не можеше да се намесиш. Това би нарушило правилата, нали така? – Но той направи
стъпката. Онази единствена стъпка, която ми подсказа, че щеше да се намеси.
Крайчецът на устата му се повдига в една от най-сексапилните усмивки, която съм
виждала.
– И в крайна сметка ти се сдоби с два дракона. – Лицето му помръква. – Само след
две седмици няма да съм тук дори да гледам предизвикателствата ти, камо ли да се на-
меся.
– Ще се оправя – уверявам го. – Ако не мога да победя някого в предизвикателство,
просто ще го отровя.
Той не се засмива.
– Хайде, трябва да си лягаш. – Навеждам се и целувам белега на веждата му. – Когато
се събудиш, ще е нов ден.
– Не те заслужавам. – Той обвива ръка около хълбоците ми и ме придърпва по-
близо. – Но въпреки това ще те задържа.
– Добре. – Навеждам се и докосвам с устни неговите. – Защото мисля, че съм влю-
бена в теб. – Сърцето ми тупти на пресекулки, а паниката дере ребрата ми като нокти.
Не биваше да го казвам.
Очите му се разширяват, а ръцете му ме стискат силно.
– Мислиш? Или знаеш?
„Бъди смела.“
Дори и той да не изпитва същото, поне ще съм изрекла моята истина.
– Знам. Влюбена съм в теб толкова безумно, че не мога да си представя как изобщо
ще изглежда животът ми без теб. И сигурно не трябва да го казвам, но ако ще започваме
нещо, трябва да го Започнем с абсолютна откровеност.
Той притиска устата си към моята и ме придърпва докрай в скута си, така че краката
ми са от двете страни на хълбоците му. Целува ме толкова страстно, че се загубвам в
усещането, в него. Не казваме нито дума, докато той сваля шарфа ми, жакета, разкоп-
чава полата – всичко това, без да прекъсне целувката.
– Стани – казва той срещу устните ми.
– Зейдън. – Сърцето ми бушува като буря.
– Мамка му, имам нужда от теб, Вайълет. Веднага! А аз никога нямам нужда от ни-
кого, така че не съм сигурен как да овладея това чувство, но много се старая. И ако ти
не го искаш тази вечер, добре, но трябва да излезеш през тази врата сега, веднага, За-
щото, ако не излезеш, след две минути ще си гола по гръб.
Пламъкът в очите му и настойчивостта в думите му трябва да ме уплашат, но това не
се случва. Знам, че дори да загуби всяка частица самоконтрол, никога няма да ме нарани.
Поне не с тялото си.
– Или си върви, или остани, но така или иначе трябва да станеш – умолява ме той.
– Мисля, че с тези две минути надценяваш уменията си с корсетите. – Поглеждам
надолу към бронята си.
Той се ухилва и ме вдига от скута си.
Краката ми тупват на пода.
– Броя ти времето.
– Това...
– Едно. Две. – Вдигам пръсти. – Три.

329
 Той е на крака само след секунда, а после устата му покрива моята и аз спирам да
броя. Прекалено съм заета да гоня ласките на езика му, да усещам как мускулите му се
диплят под пръстите ми, за да ме интересува къде отиват дрехите ми.
Усещам как въздухът облъхва краката ми, когато полата ми пада на пода, и му пома-
гам, като изритвам обувките си, без да спирам да смуча езика му.
Той простенва. Ръцете му летят по гърба ми. Развързва връзките за рекордно време и
корсетът пада на пода. Оставам по бельо, защото под тази парадна униформа не можеше
да се побере нищо друго.
Камите – мои и негови – падат на земята, когато той сваля каниите от бедрата ми, а
после маха и своите. Какофонията от метал е божествена и продължава, докато и два-
мата не оставаме голи и той не започва задъхано да ме целува.
После ръцете му се озовават в косата му и навсякъде се разлитат фуркети, докато
косата ми не пада по гърба, разпусната. Зейдън се отдръпва назад само колкото да
плъзне ненаситен поглед по тялото ми.
– Мамка му, колко си красива!
– Според мен беше малко по-дълго от две... – започвам аз, но той ме хваща отзад за
бедрата, повдига ме и стъпалата ми се озовават във въздуха. Гърбът ми се удря в леглото
и леко подскача. Честно казано, трябваше да предвидя това движение, защото той ме
поваля по гръб почти от цяла година.
– Още ли броиш? – пита Зейдън, пада на колене до леглото и ме дръпва по меката
забивка до ръба.
– Да си водя ли записки? – питам закачливо аз, когато дупето ми се удря в края на
леглото.
– Чувствай се свободна. – Той се ухилва и преди да съм успяла да кажа още нещо,
устата му се озовава между бедрата ми.
Рязко вдишвам и отмятам глава назад от чисто удоволствие, докато езикът му ближе
и се върти около клитора ми.
– О, богове!
– Кого точно викаш? – пита Зейдън до плътта ми. – Защото в тази стая сме само аз и
ти, Вай, а аз не деля с други това, което е мое.
– Теб. – Заравям пръсти в косата му. – Викам теб.
– Оценявам това, че ме повишаваш в бог, но името ми ще свърши работа. – Облизва
ме от влагалището до клитора, плъзва език по онова чувствително място и аз надавам
стон. – Мамка му, вълшебен вкус! – Вдига бедрата ми върху раменете си и се намества
така, сякаш това е единственото място, на което иска да бъде тази вечер.
А после ме разкъсва докрай с езика и зъбите си.
Удоволствие, страстно и настойчиво, се вие на спирали в корема ми и аз забравям
всичко друго, повлечена от усещането. Хълбоците ми се надигат и спускат, докато се
стремя към върха, към който той ме тласка с всяко умело побутване на езика си.
Бедрата ми треперят. Той продължава да движи езика си в ритъм по клитора ми и
вкарва два пръста в мен. Допира ги един до друг и започва да ги движи в ритъм с езика.
Умът ми си отива, просто си отива.
Силата се излива пред мен като потоп и се смесва с удоволствието. Двете се превръ-
щат в едно и когато той ме тласка отвъд ръба на забравата, изкрещявам името му, докато
силата се излива от мен с всяка вълна на оргазма.
Изтрещява гръмотевица и разтърсва стъклените прозорци на Зейдън.

330
 – Ето това е – казва той и се заема да покрива отпуснатото ми тяло с целувки, които
пълзят все по-нагоре. – Но мисля, че ще трябва да поработим по фойерверките, иначе
хората винаги ще знаят какво правим
– Устата ти е... – Поклащам глава, докато ръцете му се плъзгат под мен, преместват
ме по средата на леглото. – Нямам думи да я опиша.
– Възхитителна – прошепва той и прокарва устни по корема ми. – Ти си просто въз-
хитителна на вкус. Изобщо не биваше да чакам толкова дълго, преди да сложа устни
върху теб.
Ахвам, когато той засмуква зърното ми в устата си. Езикът му го удря и гали, а той
обхваща другото зърно между палеца и показалеца си, търка го и разпалва у мен нов
огън върху въглените на първия.
Когато стига до врата ми, аз съм вече пламък, който се извива под него, докосвам
всяка част от него, до която мога да стигна, плъзгам пръсти по ръцете му, врата му,
гърдите му. Богове, този мъж е невероятен! Всеки мускул е изваян да битка, заякчен от
ръкопашен бой и тренировки с меч.
Устите ни се срещат в страстна целувка и аз усещам в нея и него, и себе си. Вдигам
колене и намествам хълбоците му точно там, където им е мястото – между бедрата ми.
– Вайълет – простенва той и аз усещам главичката до влагалището си.
– На мен не ми ли се полага време за игра? – питам закачливо и надигам хълбоци,
така че той се плъзва срещу мен и дъхът ми секва.
Той гризва долната ми устна.
– По-късно можеш да играеш колкото си искаш, стига да мога да те имам точно сега.
Да, този план е приемлив.
– Вече ме имаш.
Погледът му се сблъсква с моя. Той се задържа над мен, като се подпира на лакти, за
да не ме смачка.
– Всичко, което мога да дам, е твое.
Това ми стига... засега. Кимвам и отново извивам хълбоци.
Вперил очи в моите, той нахлува в мен с дълго завъртане на бедрата, поглъща всеки
сантиметър и пак помръдва, докато не влиза докрай.
Напрежението, разтягането, напасването на телата ни са неописуеми.
– Усещането е вълшебно. – Завъртам хълбоци, защото не мога да се спра.
– И аз мога да кажа същото. – Той се усмихва, използвайки моите собствени думи от
по-рано срещу мен. Безмилостно, дълбоко, бавно подхваща ритъм, който ме кара да из-
вивам гръб за всеки тласък, когато се съединяваме пак, и пак, и пак.
Той ни изправя на леглото и аз отмятам ръце назад и се подпирам на дъската, за да
имам опора, докато посрещам всяко негово движение. Богове, всеки тласък е по-хубав
от предишния! Когато го подканвам да се движи по-бързо, той ми се усмихва похотливо
и ме взема в същия зашеметяващ ритъм, от който сърцето ми подскача.
– Искам да продължи по-дълго. Имам нужда да продължи по-дълго.
– Но аз съм... – Огънят у мен е стегнато навит и толкова готов да избухне и да се
освободи, че мога почти да усетя колко сладък ще бъде.
– Знам. – Той отново се устремява напред и аз изскимтявам, защото е толкова ху-
баво. – Просто изчакай. – Променя ъгъла, така че с всеки тласък се забива в клитора ми
и притиска коляното ми напред, за да влезе още по-навътре.
Няма да го преживея. Ще умра тук, в това легло.
– Тогава ще умра с теб – обещава той и ме целува.

331
 Обезумяла съм дотолкова, че дори не съм разбрала, че съм изрекла думите на глас, а
после си спомням, че няма нужда.
– Още. Искам още. – Силата бълбука под кожата ми. Краката ми се стягат.
– Почти си готова. Мамка му, толкова е хубаво да си около мен! Никога няма да му
се наситя, да ти се наситя.
– Обичам те. – Думите ми действат невероятно освобождаващо, нищо че той не ги
изрича в отговор.
Очите му пламват и самоконтролът му се прекършва, докато блъска в мен. Онзи въ-
зел от удоволствие се пръсва и силата ми отново избухва, запращява в стаята, разбива
се като стъкло, когато Зейдън хвърля тежестта си на една страна и ме дръпва със себе
си, докато лети към собственото си освобождение и стене във врата ми, а последните
вълни на оргазма ми ме оставят да потръпвам под него.
Минават дълги минути, преди дишането ни да се успокои. Лек ветрец целува бед-
рото, което съм прехвърлила върху неговото.
– Добре ли си? – пита той и отмества косата от лицето ми.
– Великолепно. Ти си великолепен. Това беше...
– Великолепно? – помага ми той.
– Именно.
– Щях да кажа „експлозивно“, но смятам, че „великолепно“ е достатъчно изрази-
телно. – Пръстите му се заплитат в косата ми. – Мамка му, обожавам косата ти. Ако
поискаш да ме събориш на колене или да спечелиш някой спор, просто я разпусни. Ще
те разбера.
Ухилвам се, докато ветрецът шумоли през кафяво-сребристите кичури.
Един момент! Не трябва да има ветрец.
Надигам се на лакът, поглеждам през рамото на Зейдън и стомахът ми се свива.
– О, не, не, не! – Покривам устата си с ръка и продължавам да оглеждам опустоше-
нието. – Май съм избила прозореца ти от рамката.
– Освен ако наблизо няма някой друг, който да мята мълнии, тогава да, била си ти.
Виждаш ли какво имам предвид? Експлозивно. – Той се смее.
Ахвам. Затова се хвърли настрани – за да ме заслони от разрушението, което сама
съм предизвикала.
– Съжалявам. – Оглеждам пораженията, но на леглото има само пясък. – Ще трябва
да го овладея.
– Пуснах щит. Не се тревожи. – Той ме придърпва обратно и ме целува.
– Какво ще правим? – Да подмениш гардероб е едно, да поправиш прозорец – съвсем
друго.
– Точно сега ли? – Той отново отмества косата от лицето ми. – Това беше две, ако
още броим. Аз казвам да се измием, да махнем пясъка от леглото и да стигнем до три,
може би до четири, ако си още будна.
Зяпвам.
– След като току-що разбих прозореца ти?
Той се усмихва и вдига рамене.
– За всеки случай ни покрих – ако решиш да счупиш гардероба.
Поглеждам надолу към тялото му и жаждата за него отново се разгаря. Как да не се
разгори, когато той изглежда така, сякаш са го благословили боговете, а на усещане е
така, сякаш са ме благословили боговете?
– Да, хайде да стигнем до три.

332
 По някое време започваме да броим до пет. Зейдън държи хълбоците ми в ръце, а аз
бавно го яздя и плъзгам пръсти по черните извивки на реликвата на врата му. Не съм
сигурна как изобщо успяваме да продължим да се движим, но тази вечер сякаш не мо-
жем да спрем, не можем да се наситим един на друг.
– Много е красива – казвам му аз и се надигам само за да се отпусна надолу, за да го
поема дълбоко в себе си.
Тъмните му очи пламват, а ръцете му се свиват и отпускат.
– Мислех, че е проклятие, но сега осъзнавам, че е дар. – Повдига хълбоците си и пос-
тига великолепен ъгъл вътре в мен.
– Дар ли? – Богове, лишава ме от всяка мисъл!
Някой започва да блъска по вратата.
– Мамка му, разкарай се! – изръмжава Зейдън, посяга нагоре по гърба ми и ме хваща
за рамото, за да ме дръпне надолу за следващия тласък.
Падам напред и приглушавам стона си във врата му.
– Иска ми се да можех. – В гласа има толкова съжаление, че му вярвам.
– По-добре някой да е умрял, ако ще ме караш да стана от това легло, Гарик! – тросва
се Зейдън.
– Мисля, че много хора са умрели, поради което викат целия квадрант в пълна фор-
мация, дръвник такъв! – изръмжава Гарик.
И аз, и Зейдън се сепваме. Стъписаните ни погледи се срещат. Смъквам се от него и
той ме покрива с одеялото, преди да напъха крака в панталоните си и да тръгне към
вратата.
– Мамка му, за какво говориш? – пита той, когато я открехва.
– Вземай си дрехите за летене и доведи и Соренгейл – казва Гарик. – Нападат ни.

333
 НЕСПОСОБНОСТТА ДА КОНТРОЛИРА МОГЪЩ ПЕЧАТ Е
СЪЩО ТОЛКОВА ОПАСНА ЗА ЕЗДАЧА – КАКТО И
ЗА ВСИЧКИ НАОКОЛО, – КОЛКОТО И ТОВА,
ИЗОБЩО ДА НЕ ПРОЯВИ ПЕЧАТ.

НАРЪЧНИК НА МАЙОР АФЕНДРА

ЗА КВАДРАНТА НА ЕЗДАЧИТЕ
(Неоторизирано издание)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА

Никога в живота си не съм се обличала толкова бързо. Дори не си правя труда да
закопчая каниите на бедрата си.
– Колко е часът? – обръщам се към Зейдън, обличам парадната си униформа, обувам
обувките и издухвам косата от лицето си.
Задължителна, спешна формация за целия квадрант означава веднага.
Преградите поддават. Колко наварци ще загубим?
– Четири и петнайсет. – И той забързва ботушите си, вече въоръжен до зъби. Аз си
събирам ножниците. Почти съм сигурна, че съм загубила една. – Навън ще замръзнеш.
– Ще се оправя. – Хвърлям се на колене, виждам липсващата кама и я издърпвам за
ремъка, преди пак да стана.
– Ето. – Зейдън хвърля отгоре ми един от жакетите си за полет и косата ми остава
под яката. – Ако Гарик е прав и наистина ни нападат, предполагам, че ще наредят на
кадетите от горните курсове да отидат в укрепленията в централните райони, за да ос-
вободят ездачи за границата, така че не би трябвало да стоиш прекалено дълго във фор-
мация. Не мога да понеса мисълта, че ще ти е студено.
Което означава, че той ще замине.
Сърцето ми подскача, докато несръчно пъхам ръце в ръкавите на жакета му. Няма да
му се случи нищо, нали? Това е просто задача в централните райони, а той е най-силният
ездач в квадранта.
Ръцете ми са пълни с оръжия и не възразявам, когато той закопчава жакета на гърдите
ми.
– Трябва да отидем в строя. – Той обхваща лицето ми с длани. – И ако трябва да за-
мина, не се тревожи. Сигурен съм, че Сагейл ще ме довлече обратно след няколко дни. –
Навежда се и ме целува силно и бързо. – Толкова те искам, че ще умра, няма да издържа.
Да тръгваме.
Кое е най-хубавото, когато в един военен колеж се възцари пълен, абсолютен хаос?
Никой не забелязва, когато се измъквам от стаята на командира на своето крило и се
вливам в морето от ездачи, които също си оправят униформата на път за формация.
Всички функционират на чист адреналин, прекалено заети да се стегнат те самите, за да
забележат какво правя или да видят как Зейдън ме докосна за миг по ръката, преди да
тръгне към командирите, събрани близо до подиума в двора.
Освен това не съм единствената, която е още по парадна униформа.

334
 Вятърът жили силно, когато заставам във формацията, но летателният жакет на Зей-
дън поне държи косата ми прибрана.
– Надявам се да имат основателна причина, защото най-накрая се престраших с онзи
прекрасен чернокос лечител! – оплаква се Ридък, докато застава зад мен.
Лиам застава от дясната ми страна, все още закопчавайки униформата си.
– Приятна нощ а? – обръщам се към него.
– Биваше – измърморва той и бузите му порозовяват на лунната светлина.
– Някой виждал ли е Дейн? – обръщам се към Надин, когато застава в строя пред мен.
– Командирите на всички отряди са с по-старшите чинове – отговаря тя през рамо.
Рианон дотичва до нас, прозява се широко, поглежда към мен и се сепва.
– Вайълет Соренгейл! – прошепва и се премества по-близо. – Ти летателния жакет на
Райърсън ли носиш?
Лиам рязко обръща глава към мен. Проклет да е този негов безумно добър слух!
– Защо мислиш така? – Непохватно се преструвам на стъписана и бутвам ножниците
във всички джобове, които намирам в това нещо. Всичките три са значително по-дъл-
боки от моите.
– О, не знам. Защото е огромен и тук има три звезди? – Тя потупва единствената
звезда на собствената си униформа.
Проклятие! Това още веднъж показва, че нито аз, нито той сме мислили ясно.
– Може да е на всеки друг третокурсник. – Свивам рамене.
– С щита на Четвърто крило на рамото? – вдига вежда тя.
– Това наистина ограничава вариантите – съгласявам се а^
– И с емблема на командир на крило под тези звезди? – продължава шеговито тя.
– Добре де, неговият е – прошепвам бързо, докато комендант Панчек се качва на по-
диума, следван от бащата на Дейн и командирите на крила. Зейдън чудесно се справя
със задачата да не поглежда към мен, но аз не мога да кажа същото, особено когато няма
съмнение, че ще го изпратят извън колежа, а аз все още мога да усетя устата му върху
кожата си.
– Знаех си! – ухилва се Ри. – Кажи ми, че е хубаво.
– Счупих му прозореца. – Потръпвам и бузите ми пламват.
– Тоест... хвърлила си нещо по прозореца? – Тя сбърчва чело.
– Не. Паднаха мълнии.... много мълнии и разбих прозореца му. – Поглеждам към по-
диума. – А виж го сега – стои там, спокоен, хладнокръвен и овладян.
Гърдите ми се свиват, докато се питам кой е истинският Зейдън? Този, който стои
там съвсем овладян, готов да командва крилото си? Или онзи, който беше в мен преди
по-малко от половин час? Онзи, който каза, че не ме заслужава, но ще ме задържи?
Зейдън изглежда безкрайно недоволен и за частица от секундата погледът му се
среща с моя.
– Шибани Военни игри.
– Сигурно се шегуваш! – Измъкнали са ни от леглата заради Военни игри?
– Не.
– Еха! – Рианон се ухилва. – И на мен ми се иска някой да ме накара да чупя про-
зорци.
Обръщам се към нея и завъртам очи.
– О, моля те, ти имаш много повече...
– Здравей, Ейтос – казва Рианон, обляга се на рамото ми и бързо премята ръка над
ключицата ми, за да скрие емблемата и ранга на Зейдън. – Хубава сутрин, а?

335
 Дейн я поглежда така, сякаш е изпила прекалено много медовина, и продължава да
върви към отряда.
– Никак. – Поглежда към нас, останалите. – Знам, че е рано... или късно, зависи как
сте прекарали нощта, но цяла година тренирахме да това, така че се събудете, по дяво-
лите! – Обръща се с лице към подиума, където Панчек се подготвя да говори.
– Благодаря – прошепвам на Рианон, която отново застава до мен. Не съм в състояние
да слушам поредната лекция на Дейн за решенията, които вземам. Не и тази вечер.
– Квадрант на ездачите! – изкрещява Панчек и гласът му отеква над целия двор. –
Добре дошли на последната задача от тазгодишните Военни игри.
През строя пробягва шепот.
– Тревогата, която чухте, е подобна на тази, която щяха да изсвирят, ако имаше ис-
тинско нападение – за да проверим колко бързо можете да се подредите – и ще продъл-
жим тази задача така, сякаш си имаме работа с истинско нападение. Ако всички граници
бяха едновременно нападнати, а защитите отслабваха, щяха да повикат всички ви на
служба, за да подсилите крилата. Полковник Ейтос, ще ни направите ли честта да про-
четете сценария?
Бащата на Дейн излиза напред със свитък в ръка и започва да чете.
– Моментът, от който се страхувахме, настъпи. Преградите, на чието поддържане сме
посветили целия си живот, отслабват и по границите ни имаше безпрецедентно многоп-
ластово нападение, при което селата се оказаха обсадени от цели ята грифонови ездачи.
Вече съобщават за масови жертви сред цивилни и пехотинци, както и за смърт на мно-
жество ездачи.
Каква мелодрама!
– Както бихме постъпили, ако бяхте част, готова за битка, изпращаме вашите крила
във всички посоки – продължава той и се съсредоточава върху всяко крило, преди да
стигне до нашето. – Четвърто крило на югоизток. Всеки отряд ще избере коя база в този
регион ще подсили. – Той вдига пръст. – Който първи избере, получава базата. Коман-
дирите на крилата обаче ще бъдат изпратени в определени бази с цел да организират
щабквартира за тази задача.
Той се обръща към всеки един командир, раздавайки заповеди, но поглежда в посока
към нас – несъмнено търси Дейн, – преди да се обърне към Зейдън. От начина, по който
усмивката му за миг изчезва, косъмчетата по врата ми настръхват.
– Райърсън, ти ще установиш щабквартирата на Четвърто крило в Атбайн. Коман-
дири на крила, съставете отрядите за щабквартирите си по свое усмотрение, избирайки
всеки ездач от своите крила, когото пожелаете. Смятайте това за проверка на способ-
ността ви да водите, защото в този сценарий няма ограничения. Ще получите обнове-
ните заповеди, когато стигнете до избраните за вас бази за това петдневно упражне-
ние. – Той се отдръпва назад.
Атбайн? Това е отвъд преградите... Зейдън е летял дотам да своята тайна мисия.
Търся погледа му, но той е съсредоточен върху полковника.
– Цели пет дни? Ще бъде толкова забавно! – възкликват Хийтън с ужасяваща радост
и прокарват ръка по боядисаните пурпурни пламъци в косата си. – Ще се преструваме,
че водим война.
– Да – съгласява се тихо Имоджен. – Мисля, че точно така ще бъде.
– Както в истинска война, командирите на вашите отряди трябва да вземат решения
бързо и после да докладват на летателното поле в рамките на трийсет минути – решава
Панчек. – Свободни сте.

336
 – Терн.
– Вече идвам.
– Ние ще вземем базата в Елтувал, най-северната в района, който ни определиха –
казва Дейн и се обръща с лице към нас, а Рианон отново се обляга на рамото ми и зак-
рива емблемите на Зейдън. – Няма да се завра в някоя крайбрежна база, когато знаем,
че Поромиел няма да избере такъв метод на атака. Някой има ли възражения?
Всички поклащаме глави.
– Добре тогава, чухте коменданта. Имате трийсет минути да се преоблечете, да събе-
рете това, което можете да носите за пет дни, и да се появите на летателното поле.
Формацията се разкъсва и всички се втурваме към спалните помещения.
– Как мислите, какви ще бъдат заповедите ни, когато стигнем там? – пита Рианон,
докато си пробиваме път през задръстването от кадети, които до един се опитват да се
върнат в казармите. – Да намерим още яйца?
– Предполагам, че ще разберем.
Трябват ми десет минути да увия коленете и раменете си, за да имат подкрепа за
дълъг полет, и да облека летателните си кожи. Още пет минути, за да оправя косата си
след пръстите на Зейдън и да я сплета. За багажа ми остават точно пет. Хвърлям жакета
на Зейдън в раницата си, в случай че някой реши да тършува в стаята ми, докато ме
няма.
– Носи всички ками, които имаш – заповядва Зейдън и ме стряска.
– Вече нося дванайсет. – Продължавам да хвърлям вещи в раницата.
– Добре.
– Ще се видим на полетното поле, нали? – Ако тръгне, без да се сбогува, ще го на-
меря и ще го убия лично.
– Да. – Отговорът му е кратък, но аз довършвам опаковането, излизам и се срещам с
Рианон и Лиам в коридора.
Шепот на въодушевление придружава тълпата, докато вървим към полетното поле и
вземаме дажби, които хората от кухнята раздават близо до общата стая по пътя ни. Не-
съмнено ще закусваме, докато летим.
Когато пристигаме, ми трябва една секунда, за да възприема гледката. Всички дра-
кони от квадранта са тук и изпълват полето, застанали в същата формация като нас в
двора, а над тях се носят стотици магически светлини като зареяни звезди. Това придава
на полето призрачен вид, сякаш се намираме не на открито, а в голяма зала. Ефектът е
и красив, и заплашителен.
Всичко е изпълнено с нервна смесица от енергия, очакване и не един ездач, който
повръща изпитото тази вечер, докато полетното поле се изпълва с кадети.
– Ще спечелим! – заявява Рианон, докато вървим през крилата, между прекалено
много ръмжащи дракони и щракащи зъби. Не само ние сме неспокойни тази вечер. –
Ние сме най-добрите. Ще спечелим. – Лицето ѝ е вкаменено в маска на решителност. –
Усещам как другата година ще стана командир на отряд.
– Ще станеш – уверявам я и се обръщам към Лиам, докато наближаваме нашето по-
деление. – А ти? Искаш ли да се покриеш със слава, за да станеш командир на отряд? –
Няма да има конкуренция, не и с неговите умения в ръкопашен бой и блестящи оценки
по всички дисциплини.
– Ще видим. – Той е необичайно напрегнат.
Продължаваме да вървим.

337
 Стигаме до драконите си и не мога да не забележа, че Терн е застанал на мястото,
което трябва да е на Кат, и е принудил дракона на Дейн да мине настрана, докато Дейн
ни брои. Моят егоистичен дракон вече е оседлан, сгушил Андарна под крилото си.
Проклятие! Ще мъчат Андарна да не изостава от нас.
– И ако врагът ни нападне, ще намериш най-близкото укритие и ще се скриеш,
точно като в последния сценарий. Прекалено си лъскава и това е опасно за теб –
казва ѝ Терн.
– Какво носиш? – обръщам се към Андарна, която излиза изпод крилото на Терн на-
перено, с високо вдигната глава и приспособление, което ми прилича на седло, но не е.
– Командирът на крило го поръча за мен. Виждаш ли? Закачено е за Терн.
Не мога да не се усмихна, когато виждам формата на триъгълника на гърба на Ан-
дарна. Сигурна съм, че пасва на този на гърдите на Терн.
– Удивително е.
– Само в случай че не издържа. Сега и аз мога да дойда!
Още една причина да обожавам Зейдън.
– Прекрасно е! – Обръщам се към Терн, който е зает да се зъби на Кат да му направи
още място. – Трябва ли да закрепя нещо?
– Нагласих всичко.
– Сигурна съм. – И тогава осъзнавам. Пет дни. „Проклятие!“ – Ще има ли проблем,
ако си разде...
– Втори отряд! – провиква се Дейн. – Пригответе се за четиричасов полет за първата
част от пътуването ни. Трябва да поддържаме тясна формация през първите петнайсет
минути, докато отрядите се разпръснат. – Той поглежда първо към мен, а после над ра-
мото ми. – Командире на крило?
Обръщам се. Зейдън крачи към нас. На гърба му над раменете стърчат дръжките на
два меча. Гърлото ми се свива. Как да се сбогувам с него пред очите на толкова хора? И
още по-лошо, как ще издържат драконите ни това положение?
– Не се тревожи, Сребърна – прекъсва ме Терн с непоколебим тон. – Всичко е така,
както трябва.
– Как мога да ти помогна? – пита рязко Дейн и изпъва рамене.
– Трябваш ми – обръща се Зейдън към мен.
– Моля? – пита Дейн, преди да мога дори да кимна.
– Спокойно, просто иска да каже „довиждане“ – обяснявам а^
– На него ще кажеш „довиждане“ – поправя ме Зейдън и кимва към Дейн. – Съставям
отряда за щабквартирата си и ти идваш с мен. Лиам и Имоджен също.
Зяпвам го с отворена уста. Какво?
– Как ли пък не! – тросва се Дейн и пристъпва напред. – Тя е първи курс, а Атбайн е
отвъд преградите.
Зейдън примигва.
– Не чувам да изтъкваш същия аргумент за Мари.
Поглеждам през рамо и наистина, Лиам стои с вдигната глава пред Дей. Сякаш почти
очаква да чуе този довод.
– Какво става? – обръщам се към Зейдън.
– Лиам е най-добрият кадет от всички първокурсници, дори след като му възложи да
охранява Вайълет – възразява Дейн и скръства ръце на гърдите си.

338
 – А Соренгейл владее мълнията – отвръща Зейдън и прави крачка към мен, така че
ръката му се допира до рамото ми. – И не че ти дължа обяснение, второкурсника – не
ти дължа, – но Сагейл и Терн не могат да бъдат разделени повече от няколко дни...
Разбира се. Сега всичко се подрежда.
– Доколкото знаеш! – възкликва Дейн. – Или сериозно искаш да кажеш, че Сагейл е
била на предела си, когато се появи в „Монсерат“? Вие никога не сте изпробвали докрай
колко време могат да бъдат разделени.
– Искаш ли сам да я питаш? – осведомява се иронично Зейдън и вдига вежди.
Разнася се ниско ръмжене. Сагейл пристъпва напред и в очите ѝ проблясва заплаха.
Сърцето ми се качва в гърлото от страх за Дейн. Колкото и често да съм край нея, част
от мен винаги я вижда като смъртна присъда – каквато наистина е.
– Не го прави. Знаеш, че има загинали ездачи при Военните игри, а при мен ще е в
по-голяма безопасност – възразява Дейн. – Излезем ли от „Басгайът“, може да се случи
какво ли не, камо ли ако я отведеш до стените.
– Няма да удостоя тези дрънканици с отговор. Това е заповед.
Дейн присвива очи.
– Или това е бил планът ти през цялото време? Да я разделиш от отряда ѝ, за да мо-
жеш да я използваш да си отмъстиш на майка ѝ?
– Дейн! – Поглеждам го и поклащам глава. – Знаеш, че това няма да се случи.
– Така ли? – отвръща разпалено той. – Той вдигна страшен шум около цялото това
твърдение „ако тя умре, и аз умирам“, но можеш ли да си сигурна, че е вярно? Можеш
ли да си сигурна, че Терн няма да преживее смъртта ти? Или всичко е било план да
спечели доверието ти, Вайълет?
Рязко вдишвам.
– Веднага престани.
– Ако обичаш, спри да се инатиш, Ейтос! – кипва Зейдън. – Искаш ли да чуеш исти-
ната? Тя е много по-сигурна с мен отвъд преградите, отколкото с теб зад тях. И аз и ти
го знаем. – Изразът в очите му е същият като този на Сагейл и аз изведнъж проумявам
защо е избрала него. И двамата са безмилостни, готови да унищожат всичко, застанало
между тях и това, което желаят.
А Дейн е на пътя на Зейдън.
– Престани. – Слагам ръка върху тази на Зейдън. – Зейдън, престани. Ако искаш да
дойда с теб, ще дойда. Просто е.
Погледът му се премества към моя и веднага се смекчава.
– Изключено! – прошепва Дейн, но звукът отеква в костите ми като удар на мълния.
Обръщам се и свалям ръка от тази на Зейдън, но от изражението на Дейн е очевидно:
той знае, че между мен и Зейдън има нещо... и е наранен. Стомахът ми се свива.
– Дейн...
– Той? – Очите на Дейн се разширяват. – Ти и... той? – Той поклаща глава. – Хората
говорят и си мислех, че са само приказки, но ти... – Раменете му се смъкват разочаро-
вано. – Не отивай, Вайълет. Моля те. Заради него ще загинеш.
– Знам, че според теб Зейдън има скрити мотиви, но аз му вярвам. Той имаше всяка
възможност да ме нарани, но никога не го направи. – Правя крачка към Дейн. – Рано
или късно трябва да спреш.
За миг на лицето му се изписва ужас, но той бързо го прикрива.
– Щом той е твоят избор... – Той въздъхва. – Ще трябва да бъде достатъчно за мен,
нали така?

339
 – Да. – Кимвам. Слава на боговете, че цялата тази безсмислица ще остане в миналото.
Дейн преглъща с усилие, навежда се и прошепва:
– Ще ми липсваш, Вайълет.
Завърта се на пета и тръгва към Кат.
– Благодаря, че ми вярваш – казва Зейдън, когато стигам до предния крак на Терн.
– Винаги.
– Трябва да тръгваме.
Той се спира, сякаш се кани да каже още нещо, но вместо това се извръща настрана.
Тръгва обратно към Сагейл и аз не мога да не забележа, че в този момент двамата най-
важни мъже в живота ми се отдалечават от мен в различни посоки и като се има предвид
кого съм избрала да последвам, животът ми ще се промени завинаги.

340
 ПЪРВОТО ИЗВЕСТНО НАПАДЕНИЕ НА ГРИФОНИТЕ СЕ СЛУ-
ЧИЛО ПРЕЗ 1 СО (СЛЕД ОБЕДИНЕНИЕТО) БЛИЗО ДО ДНЕШНАТА
ТЪРГОВСКА БАЗА РЕСОН. РАЗПОЛОЖЕН НА РЪБА НА ЗАЩИТЕ-
НАТА ОТ ДРАКОНИ ГРАНИЦА, БАЗАТА ВИНАГИ Е БИЛА УЯЗ-
ВИМА ЗА НАПАДЕНИЯ И ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ШЕСТСТОТИН ГО-
ДИНИ Е ПРОМЕЛНЯЛА ГОСПОДАРЯ СИ ЦЕЛИ ЕДИНАЙСЕТ
ПЪТИ В ТОВА, КОЕТО СЕ ПРЕВЪРНА В БЕЗКРАЙНА ВОЙНА ЗА
ОБЕЗОПАСЯВАНЕ НА ГРАНИЦИТЕ НИ СРЕЩУ НАШИТЕ ЖАДНИ
ЗА ВЛАСТ ВРАГОВЕ.

НЕРЕДАКТИРАНА ИСТОРИЯ НА КАБАРА

ОТ ПОЛКОВНИК ЛУИС МАРКЪМ

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Летим цяла сутрин, а после и по обед и когато не издържа, Андарна се закача за сбру-
ята на Терн по средата на полета. Вече спи, когато Зейдън избира да заобиколим трис-
таметровите Скаки на Дрейлор, които осигуряват на Тирендор геоложко предимство
пред всички други провинции в кралството – всъщност пред всички други провинции
на Континента – и вместо това да ги заобиколим и да навлезем в планините на север от
Атбайн.
Усещам дърпане в гърдите, а после нещо като скъсване, когато пресичаме бариерата
на защитите.
– Тук сякаш е различно – казвам на Терн..
– Без преградите магията тук е по-дива. Драконите общуват по-лесно зад прегра-
дите. Командирът ще трябва да го вземе предвид, когато командва крилото си от
тази база.
– Сигурна съм, че вече е помислил за това.
Почти в един часа следобед наближаваме Атбайн и по заповед на драконите спираме
до едно езеро – най-близкото до базата, – за да могат да се напият. Повърхността на
езерото е гладка като стъкло и отразява назъбените върхове пред нас със зашеметяваща
точност, преди групата ни да кацне на брега и по водата да се образуват мънички въл-
нички от силата на удара. Дебела гора от дървета и тежки скали заобикаля единия ръб
на водата, а тревата наблизо е смачкана, което означава, че не сме първата група, която
е спирала да почива тук.
В групата ни има общо десет дракона и макар че не ги познавам всичките, знам, че
аз и Лиам сме единствените първокурсници в групата. Дей каца до Терн и Лиам скача
на земята така, сякаш не сме прекарали седем часа в небето.
– И двамата трябва да се напиете и сигурно да хапнете нещо – казвам им, докато
се разкопчавам от седлото. Бедрата ме болят и са схванати, но не толкова, колкото в
„Монсерат“. Допълнителните часове на седлото през последния месец помогнаха.

341
 Терн натиска с нокът една закопчалка и Андарна скача на земята и разтърсва първо
главата, после тялото и накрая опашката си.
– А ти трябва да поспиш – казва Терн. – Беше будна цяла нощ.
– Ще спя тогава, когато и ти. – Като се движа внимателно между шиповете му, се
плъзвам по предния му крак на тревистия край на брега.
– Аз мога да прекарам дни наред без сън. Предпочитам да не изстреляш мълнии само
от недоспиване.
На върха на езика ми е да му кажа, че за призоваването на мълния се иска усилие, но
след като снощи разбих прозореца на Зейдън, не съм сигурна, че знам нещо по въпроса.
Или може би само Зейдън ме кара да губя контрол. Във всеки случай е опасно да си
близо до мен. Учудвам се, че Кар не е вдигнал ръце.
– Чувствам се странно от другата страна на стените – сменям темата аз.
Терн забива нокти в почвата, а Лиам се приближава, като протяга врат високо нагоре.
Цялостната възбуда на компанията ме кара да се питам дали всички не изпитват съ-
щото – това усещане, че в самия въздух има нещо нередно, нещо, от което косъмчетата
по врата ми настръхват.
– До Атбайн ни остават двайсет минути път, затова се напийте с вода! Нямаме пред-
става какъв сценарий ни очаква – провиква се Зейдън и гласът му стига до целия отряд.
– Добре ли си? – пита Лиам и се приближава към мен, докато Терн и Андарна правят
няколко крачки и стигат до водата.
– Стой до Терн – обръщам се към Андарна, която представлява чудесна лъскава ми-
шена толкова далеч от закрилата на Долината.
– Добре.
Богове, трябваше да я оставя в „Басгайът“! Откъде изобщо ми хрумна да я водя тук?
Тя е дете, а полетът беше повече от изтощителен.
– Това решение изобщо не зависеше от теб – подхваща поучително Терн. – Чове-
ците, дори обвързаните, не решават къде да летят драконите. Дори толкова малко
драконче като Андарна знае какво иска.
Това не ме успокоява. В крайна сметка аз отговарям за сигурността ѝ.
– Вайълет? – Лиам сбърчва загрижено чело.
– Ще си развалиш ли мнението за мен, ако ти кажа, че не съм сигурна? – Има толкова
много начини да отговоря на този въпрос! Физически ме наболява, но съм добре, обаче
умствено... Ами, цялата треперя от нервност и очакване какво ще ни донесат Военните
игри. Предупредиха ни, че квадрантът винаги губи десет процента от третокурсниците
при последното изпитание, но сега има нещо повече. Просто не съм сигурна какво е.
– Ще си помисля, че си честна.
Поглеждам наляво и виждам Зейдън, потънал в задълбочен разговор с Гарик. Естес-
твено, командирът на поделение беше избран за личния отряд на Зейдън.
Зейдън поглежда към мен. За миг очите ни остават вперени едни в други и това е
всичко, което ми трябва, за да си спомня, че само преди няколко часа беше гол в ръцете
ми, че изваяните му мускули се издуваха до кожата ми. Толкова съм влюбена в него!
Как да не позволя това да си проличи в изражението ми?
„Просто се дръж професионално.“ Нищо повече. Макар че начинът, по който забе-
лязвам всяка негова дума и движение, откакто излязох от спалнята му, ме превръща в
нагледен урок защо първокурсниците не бива да спят с командирите на своите крила,
камо ли да се влюбват в тях. За щастие, той ще е командир на моето крило само още
една седмица или там някъде.

342
 – Ако продължиш да ме гледаш така, няма да останем тук само половин час – пре-
дупреждава той, без да ме погледне.
– Обещаваш ли?
Погледът му се стрелва към мен и се заклевам, че го видях да се усмихва, преди от-
ново да се обърне към Гарик.
– Добре ли се чувстваш с това, което се случва, каквото и да е точно? – пита Лиам и
ме стряска.
– А ако ти кажа, че не съм сигурна? – Отново му давам същия отговор и устните ми
се извиват в усмивка.
– Ще реша, че си хлътнала до безобразие. – Сега изражението му изобщо не е закач-
ливо.
– За човек, който казва, че дължи всичко на Зейдън, това не е голяма похвала. – Пус-
кам раницата си на земята и завъртам рамене, за да облекча стегнатите мускули. – Не се
дръж като Дейн.
– Добре ли си? – пита Зейдън.
– Да. Само малко схваната – За нищо на света не искам да съм бреме за него.
– Не е това. – Лиам се намръщва. – Просто знам кои са най-важните неща за него.
– Много съжалявам, че те домъкнаха тук заради мен – казвам тихо, за да не чуят дру-
гите. – Ти трябваше да си в някоя от централните бази с Дейн, а не да те влачат отвъд
преградите. Полковник Ейтос е справедлив човек, но не се съмнявам, че тази задача
цели да „даде заслуженото на белязания командир на крило“.
Изричам последните думи, като имитирам сполучливо бащата на Дейн, и Лиам за-
върта очи.
– Не се страхувам, никой никъде не ме влачи и вярваш или не, Вайълет, понякога
моите заповеди не се въртят единствено около теб. Имам и други умения, да знаеш –
казва шеговито той, побутва ме с хълбок и на бузата му се появява трапчинка.
– Нито за миг не съм забравяла колко си удивителен, Лиам. – Казвам го съвсем сери-
озно. Той започва да кашля и аз му махам да се отдалечи. – А сега трябва да остана за
малко сама.
Той се покланя и махва с ръка, сякаш ми показва гората зад нас, а аз се отправям към
сенчестите ѝ дълбини.
Когато се връщам на брега на езерото, Зейдън се отдалечава от Гарик и се прибли-
жава към мен, като ми протяга ръка.
Вдигам вежди. Той наистина ли... Не. Не би го направил. Не и пред още осем кадети.
Той преплита пръсти с моите. „Добре, май би го направил.“ Но пулсът ми подскача
не само заради допира на кожата му. Той нарушава своето собствено правило.
Поглеждам многозначително към мястото, на което са събрани другите, всички по
един или друг начин отдъхващи на брега, но пръстите ми стисват неговите.
– Никой от тях няма да каже и дума за теб – за нас. Готов съм да поверя живота си на
всеки един човек тук – казва Зейдън и ме повежда към група скали в края на брега, почти
два пъти по-високи от него.
– Хората говорят. Нека си говорят. – Не се срамувам от това, че го обичам, и мога да
се справя с всички злобни клюки.
– Сега го казваш, но... – Мускулът на челюстта му потръпва. – Пи ли достатъчно
вода? Яде ли достатъчно?
– Сложих всичко необходимо в раницата. Не се тревожи за мен.

343
 – Почти през цялото време се тревожа за теб. – Той прокарва палец по опакото на
ръката ми. – Когато стигнем до базата, искам да си починеш, след като получим сцена-
рия с целта. Лиам ще остане с теб, а аз най-вероятно ще изведа третокурсниците на
патрул.
– Искам да помогна! – възразявам веднага. Не е ли това причината да ме доведе? За-
дето владея мълнията? Вярно, че не мога да спечеля награда за точност, но все пак...
– Можеш, след като си починеш. Трябва да си възстановила докрай силите, за да из-
ползваш този твой печат, иначе рискуваш да прегориш. Терн е прекалено могъщ.
Доводът е убедителен, но не съм длъжна да го харесвам.
Отдалечаваме се толкова, че да не ни видят другите, и той ме подпира с гръб на най-
голямата скала и прикляква пред мен.
– Какво правиш? – Прокарвам пръсти през косата му, просто защото мога. Фактът,
че мога да го докосвам, ми се струва умопомрачителен и възнамерявам да се възползвам
докрай от тази привилегия, докато още мога.
– Краката ти са схванати. – Той започва с прасците ми и отпуска възлите със силните
си ръце.
– Май и без това не можем да тръгнем, преди да са готови драконите, нали? – Допи-
рът му ми прилича на луксозно, разточително удоволствие.
– Точно така. Имаме още десетина минути. – Той ми се усмихва многозначително.
Десет минути. Нямаме представа какво ще ни донесе останалата част от деня и съм
повече от щастлива да се възползваме от всяка секунда, с която разполагаме.
Простенвам, защото мускулите ми се разтопяват, а главата ми се обляга назад на ска-
лата.
– Колко хубаво боли! Благодаря.
Той се смее и продължава нагоре, към напрегнатите мускули на бедрата ми.
– Повярвай ми, не го правя от алтруизъм, Вайълънс. Готов съм да се възползвам от
всеки претекст да сложа ръце върху теб.
Наболите косъмчета на бузите му одраскват дланите ми, когато плъзгам ръце от двете
страни на лицето му и обхващам тила му.
– Чувството е взаимно.
Той стига до горния край на бедрата ми и дишането му се променя. Пръстите му
разтриват мускулите ми и ги разтапят до абсолютно покорство.
– Съжалявам за тази сутрин.
– Какво?
Той поглежда към мен. Златистите точици в очите му заблестяват на слънчевата свет-
лина. Той вдига белязаната си вежда.
– Ако не си забравила, бяхме започнали нещо.
На лицето ми се изписва бавна усмивка.
– О, помня.
Най-горното копче на летателния му жакет е разкопчано и аз хващам плата и го дръп-
вам към мен. Кога този постоянен копнеж за него ще се уталожи? Той беше мой толкова
пъти през последните двайсет и четири часа, а аз съм готова за още един... или два.
– Лошо ли е да ми се иска да бяхме имали време да довършим?
– Не съм сигурен, че някога изобщо ще мога да довърша. – Той се надига. Всяка рав-
нина на тялото му гали моята, докато се изправя. – Прекалено съм жаден, когато става
въпрос за теб.

344
 Навежда глава над моята и отмива целия останал свят с бавна, чувствена целувка.
Езикът му се плъзва между разтворените ми устни така, сякаш няма абсолютно никакви
други планове за деня, освен да запамети всеки сантиметър от устата ми.
Цялото ми тяло се събужда и започва да трепти, когато той Започва да ме целува
надолу по шията. Обхваща кръста ми с длани, притиска извивките ми до коравите ъгли
на собственото си тяло и аз цялата се превръщам в горещина и жажда. Сърцето ми тупти
толкова силно, че звучи като махове на крила в ушите ми. Богове, никога няма да му се
наситя!
Зейдън простенва и плъзва ръка към дупето ми.
– Кажи ми за какво си мислиш.
Прегръщам го през брата.
– Мислех си, че си точно това, което предсказах първия път, когато ме облада в стаята
ми.
– Така ли? – Той се отдръпва назад и в очите му проблясва любопитство. – И какво
точно е било това?
– Много опасно пристрастяване. – Погледът ми се плъзва по сребристата линия на
белега, по миглите, за които много жени биха убили, и по носа му към тази съвършено
изваяна уста. Вече му казах, че го обичам, така че не пазя някакви големи тайни. Всъщ-
ност в сравнение с него аз съм като отворена книга. – Невъзможно да задоволяване.
Очите му потъмняват.
– Ще те задържа – обещава той, точно както в онази нощ. Или беше сутринта? – Ти
си моя, Вайълет.
Вдигам глава.
– Само ако и ти си мой.
– Твой съм от по-отдавна, отколкото би могла да си представиш.
Думите сякаш освобождават нещо у него. Той ме хваща да тила и ме целува продъл-
жително и страстно, открадва всеки дъх от устните ми, всяка мисъл освен да движенията
на езика му и да нарастващата жажда, от която кожата ми пламти.
После рядко откъсва устата си от моята, прекъсва целувката и накланя глава наст-
рана, сякаш се ослушва да нещо.
– Какво има? – питам. Той се е сковал докрай в ръцете ми.
– Проклятие! – Очите му се разширяват и се връщат обратно към моите. – Вайълет,
съжалявам...
– Драконовите ездачи сериозно ли така си прекарват времето? – пита някаква жена
зад Зейдън. Гласът ѝ е като кадифе, повлечено по чакълест път.
Той се обръща толкова бързо, че се превръща в петно. Обгръщат ме сенки, гъсти като
буреносен облак.
Нищо не мога да видя.
– Зейдън! – изкрещява някой и пред храста връхлитат множество чифтове крака.
Боди, може би?
– Глупаво е да криеш това, което вече видях – казва жената отсечено. – И ако слухо-
вете са верни, в смъртоносната касапница, която наричате ваш колеж, има само една
среброкоса ездачка, което означава, че това е най-малкото дете на генерал Соренгейл.
– Мамка му! – изругава Зейдън. – Искам да останеш спокойна, Вайълънс.
„Спокойна ли?“ Сенките падат и аз отпускам ръцете си до хълбоците, в случай че
трябва да извадя някоя кама или да използвам магия. Заобикалям Зейдън, за да мога да
виждам.

345
 На поляната, на около десет метра от нас, стоят двама грифонови ездачи. Грифоните
им са зловещо безмълвни зад тях. Те са около една трета от размера на нашите дракони,
но тези клюнове и нокти изглеждат способни да разкъсат кожа и люспи с еднаква ле-
кота.
– Терн!
– Идвам.
– Остани при Сагейл – заповядвам на Андарна.
– Оттук грифоните изглеждат много вкусни – отговаря тя.
– Те са големи колкото теб. Не.
– Шибана Соренгейл – Жената изглежда само няколко години по-голяма от мен, но
прилича на ездачка ветеранка. Повдига тъмната си вежда и ме оглежда така, сякаш съм
нещо, което трябва да изринат от пода на конюшните.
Въздухът се изпълва със звук от крила и шепа драконови ездачи връхлитат в прост-
ранството около нас. Имоджен. Боди. Третокурсничка с белег на устната, която позна-
вам. Лиам. Но никой не посяга към оръжие.
Сега поне шансовете са на наша страна. Силата се разгръща под кожата ми и аз отва-
рям със замах онази врата на Архивите, оставям енергията да профучи над мен в език
от изгаряща топлина. Небето изпращява.
– Не! – Зейдън се обръща, дръпва ме до гърдите си, обвива ръце около мен и притиска
моите до тялото ми.
– Какво правиш? – Опитвам се да го блъсна с тяло, но напразно. Той напълно ме е
обездвижил.
Силен порив на вятъра удря дясната половина на тялото ми, когато Терн се призе-
мява.
– Еха, този е огромен! – казва жената. Покрай помръдващата ръка на Зейдън виждам
как грифоновите ездачи се оттеглят с бърза крачка и очите им се разширяват, когато
поглеждат нагоре.
Зейдън вдига едната си ръка и обхваща тила ми, а аз поглеждам нагоре към него.
Проклятие, какво прави? Иска да ме целуне, преди да загинем?
– Ако някога си ми вярвала, Вайълет, моля те, искам да направиш нещо.
Умолителният му поглед ме стъписва. Враговете ни са на метър от нас, а той иска...
романтичен миг?
– Просто стой тук. Запази спокойствие.
Погледът му търси моя за отговор на въпрос, който не е задал. А после той ме подава
на Лиам.
Подава ме. Като проклета раница!
Лиам притиска ръцете ми до тялото, като внимава да не ми причини болка, но не ми
позволява и сантиметър свобода.
– Съжалявам, Вайълет.
Проклятие, защо всички се извиняват?
– Веднага... ме... пусни! – заповядвам аз, докато Зейдън крачи към двамата грифо-
нови ездачи. Гарик върви до него. Страхът стиска сърцето ми като менгеме. Да не си е
помислил, че може сам да победи грифоните и ездачите им?
– Не мога – извинява се Лиам с тих глас. – Наистина ми се иска да можех.
Терн изревава от дясната ми страна толкова силно, че от устата му се разлита слюнка
и удря Лиам в лицето. Ушите ми писват. Лиам сваля ръцете си и бавно се отдръпва назад
с вдигнати длани.

346
 – Разбрах. Ясно. Няма да я пипам.
Свободна от хватката му, се обръщам към поляната, на която Зейдън тъкмо стига до
ездачите.
– Мамка му, подранихте! – казва той.
И сърцето ми спира да бие.

347
ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ ОТ РАЗПИТИТЕ ФЕН РАЙЪРСЪН ЗАГУ-
БИЛ ПРЕДСТАВА ЗА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА И ИЗБУХНАЛ В
ГНЕВНИ ТИРАДИ СРЕЩУ КРАЛСТВО НАВАРА.
ОБВИНИЛ КРАЛ ТОРИ И НЕГОВИТЕ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ В ЗА-
ГОВОР, КОЙТО БИЛ ТОЛКОВА ОГРОМЕН, ТАКА НЕОПИСУЕМ,
ЧЕ ИСТОРИКЪТ, КОЙТО ПИШЕ ТЕЗИ РЕДОВЕ, НЕ БИ МОГЪЛ ДА
ГО ПОВТОРИ. ЕКЗЕКУЦИЯТА МУ БИЛА БЪРЗА И МИЛОСТИВА
КАТО ЗА УМОПОБЪРКАН, КОЙТО КОСТВАЛ ЖИВОТА НА БЕЗБ-
РОЙ ХОРА.

НЕРЕДАКТИРАНА ИСТОРИЯ НА НАВАРА

ОТ ПОЛКОВНИК ЛУИС МАРКЪМ

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА

Някак си успявам да продължа да дишам, което е сериозно постижение, предвид
факта, че сърцето ми сякаш ще се пръсне на хиляди парченца, и приковавам поглед
върху врага.
Никога преди не съм виждала грифонови ездачи. Драконите обикновено ги изпепе-
ляват заедно с техните полуорли-полулъвове.
– Какво стана със срещата за утре? Нямаме пълен товар – обръща се Зейдън към же-
ната със спокоен, равен глас.
– Не товарът е проблемът – поклаща глава тя. За разлика от нашите черни кожени
дрехи, тези на ездачите са кафяви, като на по-тъмните пера на зверовете им... които в
момента ме гледат така, сякаш виждат вечеря.
– Ако се опитат да направят нещо, ще ги изгоря – казва Терн.
„Товарът.“ Едва успявам да разбера какво ми казва Терн – толкова съм стъписана от
думите на ездачката. Освен това Зейдън ги познава. Работи с тях. Помага на врага ни.
Опитвам се да преглътна и предателството прорязва гърлото ми като стъкло. Ето защо
се е измъквал тайно от квадранта.
– Значи сте чакали наблизо да си побъбрим, в случай че долетим цял ден по-рано? –
пита Зейдън.
– Вчера излязохме на патрул от Драйтус – на около един час югоизточно оттук...
– Знам къде е Драйтус! – прекъсва я рязко Зейдън.
– Ние откъде да знаем! Вие, наварците, се държите така, сякаш отвъд вашите граници
не съществува нищо! – тросва се другият грифонов ездач. – Не знам защо си правим
труда да ги предупреждаваме.
– Да ни предупреждавате? – Зейдън накланя глава настрана.
– Преди два дни загубихме едно село в близост до орда венини. Унищожиха всичко.
Сепвам се и очите ми се разширяват. Какво каза тя току-що?
– Венините никога не идват толкова далеч на запад – обажда се Имоджен от лявата
ми страна.

348
 „Венини.“ Да, точно това казаха и двете. Какво става тук? Щях да си помисля, че
някой си прави майтап с мен, ако не бяха двата огромни грифона, които стърчат зад
ездачите. Но никой не се смее.
– Досега – отговаря жената и връща погледа си върху Зейдън. – Това несъмнено бяха
венини и водеха един от своите...
– Не казвай нищо повече – прекъсва я Зейдън. – Знаеш, че никой от нас не бива да
знае подробностите, иначе излагаме всичко на риск. Достатъчно е да подложат на раз-
пит само един от нас.
– Чуваш ли? – обръщам се към Терн и поглеждам наляво и надясно, за да видя дали
някой друг е забелязал какви абсурди се леят от устата на жената, но всички други изг-
леждат... ужасени, сякаш наистина вярват, че митични създания са унищожили истин-
ско село.
– За съжаление, да.
– Подробности или не, изглежда, че ордата е тръгнала на север – казва мъжът. –
Право към нашата търговска база на границата срещу вашия гарнизон в Атбайн. Въо-
ръжени ли сте?
– Въоръжени сме – признава Зейдън.
– Тогава задачата ни тук приключи. Предупредихме ви – казва мъжът. – Сега трябва
да отидем да защитим хората си. След това отклонение имаме само един час да стигнем
при тях.
Атмосферата незабавно се променя, става по-напрегната и ездачите около мен сякаш
се стягат в очакване на нещо.
Зейдън поглежда през рамо към мен и вместо да се засмее на абсурда, за който гово-
рят, лицето му е мрачно изопнато.
– Ако мислиш, че някога ще убедиш една Соренгейл да си рискува живота за нещо
извън вашите собствени граници, значи си глупак – казва мъжът, поглежда към мен и
се подсмихва подигравателно.
Силата пращи болезнено под кожата ми и настоява да я отприщя.
Мъжът леко се навежда настрана и ме оглежда от горе до долу, очевидно преценя-
вайки нещо.
– Питам се колко ли ще е готов да плати вашият крал, за да си върне дъщерята на
своя най-прославен генерал. Обзалагам се, че откупът ще наброява достатъчно оръжия,
за да стигнат за отбраната на целия Драйтус за десет години напред.
Откуп ли? Няма да стане.
Терн изръмжава.
– Мамка му! – измърморва Боди и се премества по-близо до мен.
– Опитайте. Предизвиквам ви. – Свивам пръсти към ездачите и освобождавам точно
толкова сила, колкото в облаците над нас да проблесне мълния.
Сенки долитат заплашително от боровете покрай поляната веднага щом Зейдън вдига
ръце и двамата ездачи се напрягат, когато мракът се спира на сантиметри от краката им.
– Само една крачка към тaзи Соренгейл, и ще загинете, преди да можете дори да
пристъпите от крак на крак – казва Зейдън с тих глас, в който се чете смъртоносна зап-
лаха. – Изобщо няма да я обсъждаме.
Жената поглежда към сенките и въздъхва.
– Ще бъдем там заедно с другите от ятото. Просто изпрати сигнал, ако можеш да се
измъкнеш от невярващите. – Тя се отдалечава и повежда мъжа към грифоните им.
Само след секунди вече са ги яхнали и са се понесли в небето.

349
 Всички обръщат глава към мен. Гледат ме с изражения, които варират от очакване
до нещо подобно на страх и стомахът ми се свива. Никой не се учуди, че грифоновите
ездачи знаят и използват най-естествено думи като „венин“. И всички знаеха, че Зейдън
помага на врага.
– з съм единственият външен човек тук.
– Пожелавам ти късмет, Райърсън. – Имоджен прибира един розов кичур зад ухото
си. Бунтовническата ѝ реликва се подава над ръкава на дрехите ѝ за летене. Тя се об-
ръща, за да ни остави насаме.
Стомахът ми се свива, а умът ми препуска трескаво в търсене на обяснение – вся-
какво друго освен очевидната, съкрушителна истина, докато всички те бавно вървят
след Имоджен обратно към езерото.
На ръката на един третокурсник, който минава пред мен, се вие бунтовническа ре-
ликва.
Гарик е тук. Той е командир на поделение, но е... тук, а не с някой от отрядите от
поделение Огън. Боди и Имоджен също. Брюнетката с халка на носа е Солей, така
мисля, и това на лявата ѝ ръка определено е реликва. Второкурсникът от поделение Но-
кът? И той има.
А Лиам... Лиам е до мен.
– Терн. – Старая се да дишам колкото може по-равномерно, докато Зейдън се взира в
мен и на лицето му е положена маската на безстрастен командир на крило.
– Сребърна? – Терн завърта огромната си глава към мен.
– Всички имат бунтовнически реликви – казвам му аз. – Всеки в този отряд освен
мен е дете на сепаратист.
В хаоса на летателното поле Зейдън е съставил отряд изцяло от белязани.
И всички те са... проклети... предатели.
И аз се хванах.
Влюбих се в него.
– Да. Така е – съгласява се Терн с примирен глас.
Гърдите ми сякаш ще се пръснат, когато осъзнавам целия мащаб на истината. Тя е
много по-страшна, отколкото ако ме беше предал само Зейдън, ако само Зейдън беше
предал цялото ни кралство. Има само едно обяснение защо моите собствени дракони
стояха толкова кротко в присъствието на врага.
– И вие с Андарна сте ме излъгали. – Цялото това предателство ми идва прекалено
много и раменете ми се привеждат под тежестта му. – Знаели сте какво прави той.
– И двамата избрахме теб – обажда се Андарна, сякаш това оправя всичко.
– Но сте знаели. – Поглеждам покрай Лиам, който смее да ме гледа тъжно, към Терн,
който е вперил смъртоносния си поглед право напред, сякаш още не е решил дали да
изгори Зейдън жив, или не.
– Драконите се подчиняват на връзки – обяснява той, докато Зейдън се прибли-
жава. – Има само една връзка, по-свещена от тази между дракона и ездача му.
Тази между дракона и партньорката му.
Всички освен мен са знаели. Дори моите собствени дракони. Богове, нима Дейн е
прав? Нима всичко, което направи Зейдън, е било план, за да спечели доверието ми?
Сладкото сияние на щастие, любов, доверие и привързаност, което гореше така ярко
в гърдите ми само преди няколко минути изсъсква болезнено в търсене на кислород
като лагерен огън, който гасят с вода, след като вече няма полза от него. Мога само да
гледам как въглените се мокрят и умират.

350
 Зейдън ме наблюдава и мрачното предчувствие в погледа му нараства с всяка крачка,
сякаш съм някакво животно, притиснато в ъгъла – животно, което ще се опита да си
проправи със дъби и нокти път към свободата.
Как можах да бъда толкова глупава и да му повярвам? Как можах да се влюбя в него?
Дробовете ме болят, а сърцето ми крещи. Това не може да е истина. Не може да съм
толкова наивна. Но очевидно съм, защото дотук стигнахме. Проклятие, цялото му тяло
е предупреждение, особено черната реликва, която така се набива на очи около врата
му в този момент! Баща му може и да беше Големият предател, може да е коствал жи-
вота на брат ми, но от предателството на Зейдън боли също толкова много.
Присвивам очи, поглеждам го яростно и той потръпва.
– Изобщо били ли сме приятели? – питам шепнешком Лиам и се опитвам да намеря
силата да изкрещя.
– Ние сме приятели, Вайълет, но му дължа всичко – отговаря Лиам и когато вдигам
глава, той ме гледа с такова страдание, че почти го съжалявам. Почти. – Всички ние му
дължим всичко. И след като му дадеш възможност да ти обясни...
Най-накрая. Гневът ми се притичва на помощ и надвива болката.
– Ти ме гледаше как тренирам с него! – Бутвам силно Лиам по гърдите и той залита
назад по тревата. – Стоеше и ме гледаше как се влюбвам в него!
– Проклятие! – Боди преплита ръце зад дебелия си врат.
– Вайълънс, позволи ми да ти обясня – казва Зейдън. От самото начало знаеше каква
е истинската ми природа и честно казано, сенките трябваше да ме предупредят за него-
вата. Той е майстор на тайните.
Неизползвана сила преминава на вълни в самите ми кости. Обръщам гръб на Лиам и
заставам с лице към Зейдън.
– Ако си мислиш да ме докоснеш, заклевам се, че ще те убия! – Силата ми пламти
заедно с яростта и в небето изтрещява мълния и прескача от един облак на друг.
– Мисля, че е сериозна – предупреждава Лиам.
– Знам. – Мускулът на челюстта на Зейдън потръпва, когато погледите ни се сблъск-
ват и остават вперени един в друг. – Всички, връщайте се на брега. Веднага.
Пристъпва към мен, като ме наблюдава с напрегнато очакване.
– Знам какво си мислиш – казва с измамно нежния си глас и в тези ониксови очи за
миг проблясва страх.
– Нямаш представа какво си мисля. – „Шибан... предател.“
– Мислиш, че съм предал нашето кралство.
– Логично предположение. Браво на теб. – От мен се изтръгва още една мълния и
прескача от облак на облак – Ти работиш с грифоновите ездачи? – Отпускам ръцете си
до тялото за всеки случай, защото може да ми се наложи да използвам магията си, макар
да знам, че не мога да се меря с него. Още не. – Богове, колко си банален, Зейдън! Ти си
злодей, който се крие на очевидно място.
Той потръпва.
– Всъщност се наричат летци – казва тихо, без да откъсва поглед от моя. – И да, за
някои хора може да съм злодей, но не и за теб.
– Моля? Сериозно ли спорим за семантиката на измяната ти?
– Драконите имат ездачи, а грифоните имат летци.
– И ти го знаеш, защото си в съюз с тях. – Отдръпвам се няколко крачки назад, за да
не се поддам на почти непреодолимата нужда да го ударя в лицето. – Работиш с врага
ни.

351
 – Никога ли не си се замисляла, че в една война понякога може отначало да си на
правилната страна, а после да се озовеш на грешната?
– В този конкретен случай ли? Не. – Посочвам към брега. – Обучавана съм за писар,
нали помниш? В продължение на шестстотин години сме правили само едно: защита-
вали сме границите си. Те са тези, които не желаят да приемат мира като решение. Какви
товари им даваш?
– Оръжия.
Стомахът ми се свива на топка.
– За да убиват драконови ездачи?
– Не! – Той енергично поклаща глава. – Тези оръжия са само за борбата с венините.
Зяпвам го с отворена уста.
– Венините съществуват само в приказките. Като в книгата, която баща ми... – При-
мигвам. „Писмото“. Какво беше написал той? „Народните предания преминават от едно
поколение към друго, за да ни научат какво е било миналото ни.“
Нима е искал да каже... Не. Не е възможно.
– Истински са – казва Зейдън тихо, сякаш се опитва да смекчи удар.
– Казваш, че хората, които по някакъв начин могат да черпят от извора на магията
без преливане от дракон или грифон и покваряват душата си така, че не може да бъде
спасена, действително съществуват. – Изричам думите бавно, за да бъде всичко крис-
тално ясно. – Че не са само част от някаква приказка за сътворението.
– Да. – Той сбърчва чело. – Те са пресушили цялата магия от Варените и после са се
разпръснали като зараза, като мор.
– Е, това поне съответства на преданията. – Скръствам ръце на гърдите си. – На-
помни ми каква беше приказката? Единият брат се обвързал с грифон, другият с дракон,
а третият им завидял, почерпил направо от извора, загубил душата си и започнал война
с другите двама.
– Да. – Той въздъхва. – Исках да ти го кажа при други обстоятелства.
– Ако някога изобщо си смятал да ми го кажеш! – Поглеждам към Терн, който ни
наблюдава с наведена глава, сякаш може да изпепели Зейдън всеки момент. – Ти искаш
ли да добавиш нещо?
– Не още. Бих предпочел сама да стигнеш до заключението. Избрах те заради инте-
лигентността и смелостта ти, Сребърна. Не ме разочаровай.
Едва успявам да се сдържа да не покажа среден пръст на собствения си дракон.
– Добре. Ако повярвам, че венините съществуват, бродят из Континента и използват
черна магия, значи трябва да повярвам и че никога не нападат Навара, защото... – Очите
ми се разширяват, когато стигам до логичния извод от предпоставката. – Защото нашите
прегради правят невъзможна всяка друга магия освен тази на драконите.
– Да. – Той пристъпва от крак на крак. – В мига, в който стъпят в Навара, ще станат
съвсем безпомощни.
Проклятие, има логика, а аз отчаяно искам да няма.
– Тоест, трябва да повярвам, че ние дори не подозираме, че Поромиел е безмилостно,
свирепо нападан от повелители на черната магия на две крачки от границите ни. – Сбър-
чвам вежди.
Зейдън отклонява погледа си, вдишва дълбоко и ме поглежда в очите.
– Или трябва да повярваш, че знаем и сме предпочели да не правим нищо.
Възмутено повдигам глава.

352
 – Защо бихме предпочели да не правим нищо, когато избиват хора? Това противо-
речи на всичките ни принципи!
– Защото единственото, което убива венините, е това, което поддържа нашите прег-
ради.
Не казва нищо друго. Стоим там и единственият звук идва от водата, която се плиска
в брега в ритъм с ехото на думите му, които се удрят в ръбовете на сърцето ми.
– Затова ли са нападенията по границите ни? Те търсят материала, с който поддър-
жаме преградите? – питам. Не защото му вярвам, все още не, а защото не се опитва да
ме убеди. „Истината рядко изисква усилие“ – така казваше баща ми.
Той кимва.
– Изковават материала в оръжия, с които да се сражават с венините. Ето, вземи.
Вдига дясната си ръка и изважда кама с черна дръжка от ножницата на хълбока си.
Осъзнавам с брутална яснота всяко негово действие, ужасяващо наясно, че от самото
начало можеше да ме убие, когато пожелае, и този момент не е по-различен. Макар че
щеше да ме убие по-бързо, ако просто беше използвал един от мечовете на гърба си.
Той бавно се приближава и ми подава камата като жертвоприношение.
Вземам я и виждам, че острието е наострено докрай, но ахвам чак когато виждам
сплавта, инкрустирана в белязаната с руни дръжка.
– Взел си го от бюрото на майка ми? – Погледът ми се стрелва към неговия.
– Не. Майка ти най-вероятно има такъв по същата причина, поради която трябва да
имаш и ти. За да се защитава срещу венините.
В очите му има толкова много жалост, че сърцето ми се свива.
Камата. Нападенията. Всичко е пред очите ми.
– Но ти ми каза, че е изключено да се сражаваме срещу нещо подобно – прошепвам
аз, вкопчена в последните капки надежда, че всичко това е някаква ужасна шега.
– Не. – Той се премества по-близо, посяга към мен и отпуска ръката си, сякаш е пре-
мислил – Казах ти, че се надявам, ако тази Заплаха е истинска, нашите офицери да ни
кажат.
– Изопачил си истината, както ти е отървало. – Стисвам дръжката на камата и усещам
как в нея вибрира сила. Венините са истински. Венините... са... истински.
– Да. И е възможно сега да те лъжа, Вайълънс, но не е така. Каквото и да си мислиш
в момента, никога не съм те лъгал
О, да. Разбира се.
– И откъде мога да знам, че това е истината?
– Защото боли да мислим, че нашето кралство би направило подобно нещо. Боли да
пренаредиш всичко, което мислиш, че знаеш Лъжите са утешителни. Истината е болез-
нена.
Усещам вибрирането на силата в камата и поглеждам гневно към Зейдън.
– Можеше да ми кажеш по всяко време, но вместо това скри от мен всичко.
Той потръпва.
– Да. Трябваше да ти кажа още преди месеци, но не можех. Рискувам всичко, като ти
казвам сега...
– Защото си принуден, а не защото искаш...
– Защото, ако най-добрият ти приятел види този спомен, всичко е загубено! – пре-
късва ме той и аз ахвам.
– Няма откъде да знаеш...

353
 – Дейн не би нарушил правилата, за да ти спаси живота, Вайълет. Как мислиш,
какво би направил, ако знаеше това?
Какво би направил Дейн?
– Трябва да вярвам, че не би поставил Кодекса преди страданието на хората на две
крачки от границите ни. Или може би щях да мога да издигна прегради, които да му
попречат да наднича. Или може би той щеше да продължи да уважава границите ми и
изобщо да не поглежда. – Присвивам очи. – Но никога няма да разберем, нали? Защото
ти ми нямаше доверие, че ще постъпя правилно, Зейдън, нали?
Той широко разперва ръце.
– Това е по-важно от теб и мен, Вайълънс. И висшето командване няма да се спре
пред нищо, за да може да продължи да си седи зад преградите и да държи Венините в
тайна. – Гласът му става дрезгав и той продължава умолително: – Видях с очите си как
екзекутираха баща ми, задето се опита да помогне на тези хора. Не можех да рискувам
и теб. – С всяка дума се навежда малко повече в моето пространство и пулсът ми се
ускорява. Аз обаче вече няма да позволя решенията да ги взема не главата, а сърцето
ми. – Ти ме обичаш и...
– Обичаше – поправям го, заобикалям го, за да получа малко шибано място и отивам
там.
– Обичаш! – изкрещява той. Аз се заковавам на място и всички ездачи, които могат
да чуят, поглеждат към нас. – Ти ме обичаш.
Едно от онези малки въгленчета в сърцето ми се опитва да се събуди, но аз го угася-
вам, преди да е имало шанс да се разгори.
Бавно се обръщам с лице към него.
– Всичко, което изпитвам... – Преглъщам и се опитвам да се вкопча в гнева, за да не
рухна – ...изпитвах към теб, е било основано на тайни и измама. – Бузите ми пламват от
срам, че бях толкова глупава да се влюбя в него.
– Всичко между нас е истинско, Вайълънс. – Сърцето ме заболява още повече от си-
лата, с която го казва. – С времето мога да обясня останалото. Но преди да стигнем до
определената ни база, трябва да знам дали ми вярваш.
Поглеждам към камата и чувам думите от писмото на баща си толкова ясно, сякаш
ги изрича на глас: „Знам, че когато настъпи мигът, ще направиш правилния избор.“ Той
ме е предупредил по единствения начин, който е имал: чрез книгите.
– Да – казвам аз и връщам камата на Зейдън. – Вярвам ти. Това не означава, че ти
имам доверие.
– Задръж я. – Позата му става по-отпусната от облекчение.
Окачвам я на бедрото си.
– Даваш ми оръжие, след като току-що ми каза, че си ме лъгал месеци наред, Райър-
сън?
– Абсолютно. Имам още една и ако това, което казват летците, е вярно и венините са
тръгнали на север, може да ти потрябва. Не съм те лъгал, когато казах, че не мога да
живея без теб, Вайълънс. – Той бавно се отдръпва назад и устните му се извиват в тъжна
усмивка. – А и беззащитните жени открай време не са мой тип, нали помниш?
Аз обаче изобщо не съм в настроение да се шегувам с него.
– Хайде просто да отиваме в „Атбайн“.
Той кимва и след няколко минути вече летим.

354
 – Ние знаем, че не сме те излъгали. Просто не ти казахме всичко – казва Андарна,
докато се приближаваме към базата. Лети в джоба от въздух с най-малкото съпротивле-
ние на вятъра зад Терн.
– Излъгахте ме, като премълчахте – възразявам аз. Днес постоянно ми се случва.
– Тя е права, Златна. – От цялото тяло на Терн се излъчва напрежение, както и от
самите махове на крилата му. – Имаш пълно право да се гневиш. – Той прави вираж,
следвайки очертанията на планинската верига по границата. Ремъците на седлото ми се
забиват в бедрата. – Решихме да те предпазим – без твоето съгласие. Няма да повторя
тази грешка. – Вината, която изпитва, е много по-силна от собствените ми чувства. Тя
разтопява горещината на гнева ми и аз започвам да мисля.
Наистина да мисля.
Ако венините съществуват, това щеше да е документирано. И все пак не намерих
никакви екземпляри от „Приказки от Варените“ в Архивите – единственото място в На-
вара, където трябваше да има екземпляри от всяка книга, написана или преведена през
последните четиристотин години. Това означава, че татко не ми е дал рядка книга... а
забранена.
Четиристотин години книги и нито една...
„Четиристотин години.“ Но нашата история започва преди повече от шестстотин.
Всичко е препис от по-ранни творби. Единственият оригинален текст в Архивите, който
е на повече от четиристотин години – някъде около времето, по което е започнала вой-
ната с Поромиел – са оригиналните свитъци от Обединението отпреди повече от шест-
стотин години.
„Само едно поколение стига, за да промени историята – или дори да я заличи.“
Богове, татко буквално ми го е написал! Винаги ми казваше, че цялата власт е в ръ-
цете на писарите.
– Да – казва Терн, докато заобикаляме последния хребет. Лятната горещина е сто-
пила снега от назъбения връх и планинската база „Атбайн“ изплува пред погледа ми
едновременно със Скалите на Дрейлор. – Едно поколение променя текста. Едно поко-
ление решава да преподава този текст. Следващото пораства и лъжата се превръща
в история.
Той се накланя наляво, следвайки извивката на планината, и се Забавя, докато приб-
лижаваме летателното поле на базата.
Ръцете ми стисват здраво лъка, когато кацаме пред огромната сграда, кацнала на
склона на последния връх от тази верига. Разположението ѝ е идентично с това на „Мон-
серат“ – просто квадратно укрепление с четири кули и стени, толкова тънки, че едва
могат да издържат тежестта на дракон. Ако трябва да опиша военните с една дума, то
ще бъде „еднообразни“.
Разкопчавам седлото си и се плъзвам по предния крак на Терн.
– И някак си се очаква да можем да се съсредоточим върху Военните игри – измър-
морвам аз, като оправям раницата на раменете си и мисля за търговска база, която скоро
може да се окаже или да не се окаже нападната от митични създания.
Другите слизат и аз поглеждам назад и виждам Андарна, вече сгушена между краката
на Терн.
Зейдън тръгва заедно с Гарик и поглежда към мен с нещо, което прилича на копнеж
Аз му отдадох всичко, а той така и не ме допусна истински до себе си. Болка разкъсва
гърдите ми с такава сила, която може да дойде само от разбито сърце – режеща, назъ-
бена болка. Предполагам, че такова е усещането да те разцепят с тъп, ръждясал нож Не

355
е достатъчно остър, за да направи бързо разреза, а шансът за инфекция на раната е сто
процента. Щом не мога да му имам доверие, значи нямаме бъдеще.
Напрегната съм до крайност, докато десетимата минаваме под вдигнатата решетка и
влизаме в базата. В абсолютно празната база.
– Проклятие, какво означава това? – Гарик тръгва през двора по средата на сградата
и оглежда сборните места, които трябва да са обозначени там, също като в „Монсерат“.
– Спрете! – заповядва Зейдън и оглежда стените, които се издигат около нас от
всички страни. – Тук няма никого. Разделете се и претърсете. – Поглежда към мен. – Ти
не се отделяй от мен. Мисля, че това не е част от играта.
Понечвам да възразя, че няма откъде да го знае, но свистенето на вятъра през отво-
рената порта ме спира. Единствените звуци в крепост, в която би трябвало да живеят
над двеста души, са нашите стъпки по каменистата земя... и Зейдън е прав. Всичко е
много странно.
– Чудесно – отговарям саркастично и всички освен Лиам – който отново е станал моя
сянка – се разпръсват в групи от двама или трима и започват да се качват по различни
стълбища.
– Насам – казва Зейдън и тръгва направо към югозападната кула.
Катерим се цяла вечност, преди най-накрая да се качим над четвъртия етаж, където
вратата ни отвежда до открит наблюдателен пункт с изглед към долината отдолу, вклю-
чително търговската база на Поромиел.
– Това е един от най-стратегическите ни гарнизони – казвам аз и се оглеждам за ня-
какви следи от пехотинците и ездачите, които трябва да са тук. – Изключено е да са го
изоставили заради Военни игри.
– Точно от това се боя. – Зейдън поглежда към долината и присвива очи към търгов-
ската база на триста метра под краката ни. – Лиам.
– Действам. – Лиам излиза напред, обляга се на каменната стена и се съсредоточава
върху сградите в далечината под нас. Търговската база е на двадесетина минути път
пеша по широката чакълеста пътека, която се вие по склона с нашия гарнизон. Над кръг-
лата му защитна стена едва-едва се подават покривите на няколко сгради, а от юг се
приближава ято грифони с летците им.
Зейдън се обръща към мен и в погледа му съвсем не се чете нежност.
– Какво ти каза Дейн, преди да тръгнем? Той се наведе и прошепна нещо.
Примигвам и се опитвам да си спомня.
– Каза нещо като... – Разравям паметта си. – „Ще ми липсваш, Вайълет.“
Тялото на Зейдън се сковава.
– И каза, че заради мен ще загинеш.
– Да, но това постоянно го казва. – Вдигам рамене. – Какво общо може да има Дейн
с опразването на цял един пост?
– Намерих нещо! – провиква се Гарик от югоизточната кула. Държи нещо, което при-
лича на плик, и двамата с Имоджен прекосяват дебелия бастион и се приближават към
нас.
– Ти каза ли му, че съм идвал тук? – пита Зейдън и погледът му става по-суров.
– Не! – Поклащам глава. – За разлика от някои хора, аз никога не съм крила нищо от
теб.
Той се дръпва назад и започва да мести погледа си наляво-надясно, докато мисли. А
после очите му отново се спират на мен и се разширяват.

356
 – Вайълънс – казва тихо той, – Ейтос докосвал ли те е, след като ти казах за „Ат-
байн“?
– Какво? – Сбърчвам чело и отмятам кичур коса, паднал върху лицето ми, докато
вятърът свисти около нас.
– Ето така. – Той вдига ръка към бузата ми. – Силата му изисква да докосне лицето
на човека. Докосвал ли те е така?
Устните ми се разтварят.
– Да, но той винаги ме докосва така. Той ни-никога не би... – заеквам. – Щях да раз-
бера, ако беше видял спомените ми.
Лицето на Зейдън помръква, а ръката му се спуска надолу и обхваща тила ми.
– Не, Вайълънс. Повярвай ми, нямаше.
В гласа му няма обвинение – само примирение, което пробожда останките от сърцето
ми.
– Той не би го направил – Поклащам глава. Дейн може да е всякакъв, но никога не
би извършил подобно насилие над мен, никога не би взел нещо, което не съм предло-
жила. „Да, но веднъж се опита.“
– Адресирано е до теб – казва Гарик и подава плика на Зейдън.
Зейдън сваля ръка от лицето ми и счупва печата. Докато отваря съобщението, аз про-
читам името на получателя.
Военни игри за Зейдън Райърсън, командир на Четвърто крило.
Разпознавам почерка – как иначе, когато съм го гледала цял живот?
– От полковник Ейтос е.
– Какво пише? – пита Гарик и скръства ръце на гърдите си. – Каква е задачата ни?
– Хора, виждам нещо точно зад търговската база – казва Лиам от стената. – Прокля-
тие!
Всичката кръв се отдръпва от лицето на Зейдън и той смачква писмото в юмрук,
преди да погледне към мен.
– Пише, че нашата мисия е да оцелеем, стига да можем.
Богове! Дейн е видял спомените ми без мое позволение. Сигурно е казал на баща си
къде са се измъквали тайно. Без да искам, съм предала Зейдън... предала съм всички тях.
– Това не е... – Гарик поклаща глава.
– Хора, това е много лошо! – изкрещява Лиам и Имоджен се втурва към него.
– Не си виновна ти – казва Зейдън, откъсва поглед от моя и се обръща към приятелите
си, които тичат по бастионите, за да дойдат при нас. – Изпратили са ни тук, за да умрем.

357
 ЗАЩОТО ТАМ, В ЗЕМЯТА ОТВЪД СЕНКИТЕ ИМАЛО ЧУДО-
ВИЩА, КОИТО БРОДЕЛИ В НОЩТА И ПИРУВАЛИ С ДУШИТЕ НА
ДЕЦА, ПРИБЛИЖИЛИ СЕ ПРЕКАЛЕНО БЛИЗО ДО ГОРАТА

ВИКЪТ НА УИВЪРНА
„ПРИКАЗКИ ОТ ВАРЕНИТЕ“

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА

Зейдън подава посланието на Гарик, а останалите се втурваме към Парапета, за да
видим срещу какво сме изправени. Аз обаче не забелязвам никаква заплаха в долината
долу или в равнините, които се простират километри напред, до Скалите на Дрейлор.
– Нещо не е наред – казва Терн. – Усетих го при езерото, но тук е по-силно.
– Можеш ли да определиш какво? – питам аз и в гърлото ми запълзява паника. Ако
бащата на Дейн знае, че Зейдън и другите са осигурявали оръжия на грифоновите летци,
това най-вероятно е екзекуция.
– Идва от долината долу.
– Аз не мога да видя нищо там долу – казва Боди и се обляга на ръба на стената.
– Но аз мога – отговаря Лиам – и ако тези същества са това, което си мисля, с нас е
свършено.
– Не ми казвай за какво ги мислиш – кажи ми в какво си сигурен! – Заповядва Зейдън.
– Писмото казва, че това е проверка на способностите ти на предводител – прочита
командирът на поделение зад нас. – Имаш избор: или да изоставиш селото на нашия
враг, или да изоставиш командването на крилото си.
– Какво означава това, мамка му? – Боди посяга назад и взема писмото.
– Проверяват лоялността ни, без да го казват с тези думи. – Зейдън скръства ръце на
гърдите си и застава до мен. – Според писмото, ако тръгнем сега, ще стигнем до новото
място на щабквартирата за Четвърто крило в Елтувал навреме, за да изпълним запове-
дите си за Военните игри, но ако се махнем, търговската база Ресон и нейните обитатели
ще бъдат унищожени.
– От какво? – пита Имоджен.
– От венини – отговаря Лиам.
Стомахът ми се свива.
– Сигурен ли си? – пита Зейдън.
Лиам кимва.
– Доколкото мога да съм сигурен, без да съм ги виждал преди. Четирима са. С пур-
пурни роби. Издути червени вени като паяжина около яркочервени очи. Страшно зло-
вещи.
– Отговарят на описанието. – Зейдън пристъпва от крак на крак.
– Повече ми харесваше, когато само доставяхме оръжията – измърморва Боди.

358
 – О, и има един мъж с огромен жезъл – продължава Лиам. – И кълна се в Дюн, в един
момент равнината беше чиста, а в следващия те бяха просто... там. Вървяха към пор-
тите. – Очите му са разширени, а зениците огромни, докато използва печата си, за да
види какво се случва на дъното на долината.
– Червени вени ли? – пита Имоджен.
– Защото магията покварява кръвта им, докато губят душите си – казвам тихо аз, вди-
гам поглед към Зейдън и се питам дали си спомня какво каза Андарна в нощта, в която
минахме през тунела, за да стигнем до летателното поле. – Природата обича във всичко
да има равновесие.
Всички освен Лиам обръщат глава към мен.
– Или поне ако приказките са верни. – Част от мен се надява да са – иначе няма да
знам нищо за врага долу. Разбира се, ако са верни...
– До нас кацнаха седем грифони – казва ми Терн.
Всички наоколо се напрягат – несъмнено получават същото съобщение от своите
дракони.
– Андарна, остани с Терн – казвам аз. Зейдън може да вярва на летците, но Андарна
е почти беззащитна.
– Добре – отговаря тя.
– Онзи с жезъла току-що... – започва Лиам.
Избухва експлозия и звукът отеква в долината, с нейните редки дървета. Следва я
струя син дим. Сърцето ми подскача от гледката.
– Това бях портите – довършва Лиам.
– Колко души живеят в Ресон? – пита Боди.
– Повече от триста – отвръща Имоджен, з в долината отеква нов тътен. – Това е ба-
зата, в която се извършва годишната търговия.
– Тогава да слизаме! – Боди се обръща, но Зейдън отстъпва назад, протяга ръка и му
препречва пътя. – Ти шегуваш ли се?
– Нямаме представа на какво ще се натъкнем. – Тонът на Зейдън ми напомня на пър-
вия ден, след Парапета. Влязъл е напълно в ролята си на командир.
– Значи трябва да стоим и да гледаме как умират цивилни? – пита Боди и аз се нап-
рягам. Всички се напрягаме и гледаме Зейдън.
– Не това казвам. – Зейдън поклаща глава. Трябва да избира. Това пише в посланието
от Военните игри. Може да изостави или това село, или крилото си, което го чака в
„Елтувал“. – Това не е шибано тренировъчно упражнение, Боди! Някои от нас – ако не
и всички – ще умрат, ако слезем там долу. Ако ни бяха прикачили към действащо крило,
щеше да има много по-възрастни и опитни командири, които да вземат това решение,
но няма такива. Ако не бяхме белязани с бунтовнически реликви, ако не бяхме помагали
да врага... – погледът му за миг се стрелва към моя – ...сега изобщо нямаше да сме изп-
равени пред този избор. Така че хайде да оставим настрана командната верига. Какво
мислите всички вие?
– Имаме числено превъзходство – казва Солей, приковава кафявите си очи върху по-
лето долу и започва ритмично да почуква с яркозелените си нокти по назъбения връх на
стената. – И превъзходство по въздух
– Поне няма уивърни. – Оглеждам небето, просто за да се уверя.
– Ъъъ... какво?

359
 – Уивърни. Приказките казват, че венините са ги създали, за да се съревновават с
драконите, и вместо да преливат сила от тях, я преливат във тях. – Да се надяваме, че в
тази книга има нещо, което не е вярно.
– Да, хайде да не си търсим белята. – Зейдън ме стрелва с кос поглед и оглежда не-
бето.
– Венините са четирима, а ние сме десет – казва Гарик и се отдръпва от стената.
– Имаме оръжия, с които да ги убием – допълва Лиам и се обръща с гръб към доли-
ната. – А Дей ми каза, че седем грифонови летци...
– Ето ни – обажда се по-възрастната брюнетка от езерото и тръгва по върха на стената
от югоизточния край на базата. – Оставих другите от ятото навън, след като забеля-
захме, че вашата база май е... изоставена. – Тя поглежда над бастиона към облаците пу-
шек, които се издигат от долината долу. В погледа ѝ е изписано примирение. Раменете ѝ
се смъкват. – Няма да ви моля да се сражавате заедно с нас.
– Няма ли? – вдига вежди Гарик.
– Не. – Тя му се усмихва тъжно. – Четирима венини са равносилни на смъртна при-
съда. Другите от ятото се готвят да се представят пред нашите богове. – Тя се обръща
към Зейдън. – Дойдох да ви кажа да си вървите. Нямате представа на каква магия са
способни. Миналия месец само двама успяха да унищожат цял град. Само... двама. За-
губихме две ята, докато се опитвахме да ги спрем. Щом там долу има четирима... – Тя
поклаща глава. – Има нещо, което търсят, и ще убият всеки човек в Ресон, за да го на-
мерят. Вземай групата си и си вървете, докато още можете.
Гърдите ми се свиват от страх, но сърцето ме боли при мисълта да ги оставя да умрат.
Това противоречи на всичките ни принципи, дори и тези цивилни да не са наварци.
– Ние имаме дракони! – обажда се Имоджен и гласът ѝ става по-висок. – Това със
сигурност има значение. Не ни е страх да се бием.
– А страх ли ви е да умрете? Някой от вас участвал ли е в битка? – Очите на брюнет-
ката се плъзват по нас и аз изведнъж се чувствам много... млада, докато нашето мълча-
ние отговаря вместо нас. – Така си и мислех. Вашите дракони имат значение. Могат да
ви отнесат бързо надалеч. Огънят на драконите няма да ги убие. Само камите, които ни
носехте, а ние имаме такива. – Тя поглежда към Зейдън. – Благодаря за всичко, което
направи. Благодарение на теб през последните няколко години останахме живи и
имахме поне шанс да се борим.
– Отивате там долу да умрете – казва Зейдън с прозаичен тон.
– Да. – Тя кимва, а отдолу се разнася още една експлозия. – Изведи групата си оттук.
Бързо.
Тя се завърта на пета, тръгва обратно по бастиона с високо вдигната глава и изчезва
в кулата в отсрещния край.
Зейдън стисва дъби и аз виждам борбата, която бушува в очите му.
В стомаха ми се загнездва непоносима тежест.
Ако си тръгнем, те всички ще умрат. Всички цивилни. Всички летци. Няма да сме ги
убили, но ще сме станали съучастници в смъртта им.
Ако се бием, най-вероятно ще умрем заедно с тях.
Можем да живеем като страхливци или да умрем като ездачи.
Зейдън изпъва рамене и камъкът в корема ми отстъпва място на гадене. Взел е реше-
ние. Виждам го в чертите на лицето му, в решителната му стойка.

360
 – Сагейл казва, че никога не е бягала от битка и днес няма да е първият път. А аз няма
да стоя и да гледам как умират невинни хора. – Той поклаща глава. – Но няма да запо-
вядам на никого от вас да дойде с мен. Аз съм отговорен да всички ви. Нито един от вас
не прекоси онзи парапет, защото искаше. Нито един! Прекосихте го, защото аз сключих
сделка. Аз съм този, който ви принуди да постъпите в квадранта, затова няма да си раз-
валя мнението да никого, който избере да отлети да „Елтувал“. Решавайте. – Той про-
карва ръка пред косата си. – Не искам да оставаш тук, където можеш да пострадаш.
В един съвършен свят това щеше да е всичко, което искам да чуя.
– Щом другите могат да решават, и аз мога.
Мускулът на челюстта му потръпва.
– Ние сме ездачи – заявява Имоджен, докато долу се разнася поредната експлозия. –
Защитаваме беззащитните. Това ни е работата.
– Ти спаси всеки един от нас тук, братовчеде – казва Боди. – И ние сме благодарни.
Сега бих искал да направя това, за което сме учили, и ако това означава, че няма да си
отида у дома, предполагам, че Малек ще приеме душата ми. И бездруго нямам нищо
против да видя майка си.
– Ще ти кажа същото, което казах след Вършитбата през първата ни година, когато
решихме да започнем да изнасяме оръжията – казва Гарик. – Ти ни опази живи през
всички тези години; ние сами решаваме как да умрем. С теб съм.
– Точно така! – съгласява се Солей и барабани с пръсти малко над камата на бедрото
си. – Аз оставам.
Лиам пристъпва напред и застава до мен.
– Всички бяхме принудени да гледаме как екзекутират родителите ни, задето имаха
смелостта да постъпят така, както е правилно. Бих искал да вярвам, че и моята смърт ще
е толкова доблестна.
– сещам стягане в гърдите. Техните родители са загинали, за да разгласят истината,
а моите са пожертвали брат ми, за да Запазят тази отвратителна тайна.
– Съгласна съм – кимва Имоджен.
Всички кимват.
Един по един всички се съгласяват, докато оставам само аз.
Зейдън ме поглежда в очите.
„Ако мислиш, че някога ще убедиш една Соренгейл да си рискува живота за нещо
извън вашите собствени граници, значи си глупак.“ Нали така каза летецът край езе-
рото?
Как ли не!
– Терн? – Не само аз ще тръгна на война.
– Ще пируваме с костите им, Сребърна.
Много графично описание, но пък ясно.
Няма да оставя невинни хора да умрат, все едно от коя страна на границата живеят.
Няма да допусна членовете на отряда ми да рискуват живота си, докато аз бягам, въп-
реки молбата, която се чете в очите на Зейдън.
Поне Рианон, Сойър и Ридък не са тук. Ще доживеят до втори курс.
Мира ще разбере. Не се съмнявам, че на мое място щеше да направи същото.
Колкото до майка ми... Камата на бюрото ѝ означава, че знае и не е направила нищо,
за да го спре. Предполагам, че аз ще бъда второто от децата ѝ, което ще пожертва, за да
запази в тайна съществуването на венините.

361
 – Аз съм била беззащитна – обръщам се към Зейдън и вдигам глава. – Но сега съм
ездачка. Ездачите се сражават.
Другите надават одобрителни викове.
По лицето на Зейдън преминават хиляди емоции, но той само кимва и отива до сте-
ната.
– Лиам. Докладвай.
Приемният му брат застава до него и съсредоточава погледа си.
– Летците се бият, всичките седем... всичките шест. Изглежда, че се опитват да отк-
лонят огъня от цивилните, но проклятие, венините използват някакъв огън, който ни-
кога не съм виждал при ездачите. Трима заобикалят града, а четвъртият върви към една
сграда в средата. Часовникова кула.
Зейдън кимва и ни разделя според целите. Гарик и Солей ще огледат периметъра и
ще разузнаят, докато ние, останалите, ще набележим венините от различните страни на
Ресон, като държим под око напредъка на четвъртия към кулата, докато самите ние я
наближаваме от всички входове към града.
– Единственият начин да ги убием е с кама.
– Това означава, че ще трябва да слезем от драконите и да се бием, след като отведем
хората до каквито сигурни места успеем да намерим – добавя Гарик с мрачно лице. –
Недейте да мятате единствените си оръжия, ако не сте сигурни, че мерникът ви е точен.
Зейдън кимва.
– Спасете колкото може повече хора. Да вървим.
Слизаме по стъпалата и прекосяваме безмълвния двор. Зейдън върви първи. Когато
излизаме от базата, драконите ни ни чакат, всички кацнали на ръба на хребета. Прис-
тъпват възбудено от крак на крак и гледат към търговската база долу.
Минавам право между Терн и Сагейл.
– Знаех, че ще направиш правилния избор – казва Сагейл и поглежда към Зейдън,
който се приближава заедно с Лиам. Стъпките им са опасно близо до ръба на скалата от
лявата ми страна. – И той Знаеше. Не му харесва, че се излагаш на опасност, но знаеше,
че ще го направиш.
– Все пак той ме познава много повече, отколкото аз него. – Поглеждам я и вдигам
вежда.
Тя примигва.
– Вече изобщо не приличаш на онова треперещо момиче, което стоеше в двора и се
опитваше да прикрие страха си след Парапета. Одобрявам.
– Не съм те молила за одобрение. – Ако ще умирам, мога поне да съм откровена в
последните си мигове.
Тя изпуфтява и бутва главата на Терн със своята, но той е изцяло съсредоточен върху
търговската база.
Скалистата земя скърца под ботушите ми, докато минавам под Терн и отивам до Ан-
дарна, която стои между предните му крака и гледа нападението под нас. Заставам точно
пред нея и Закривам от погледа ѝ това, което навярно е касапница.
– Стой тук и се скрий. – Няма да взема дете в битка, точка.
– Стой тук! – имитира ме тя нацупено и саркастично.
Преглъщам тъжната усмивка, която напира на устните ми. Жалко, че няма да я видя
в бунтарските ѝ младежки години.
– Съгласен съм. – Терн навежда рамо, за да се кача. – Ти си мишена, мъничка.

362
 – Говоря сериозно – обръщам се аз към Андарна и погалвам люспестия ѝ нос. – Ако
не се върнем до сутринта или ако си помислиш, че венините наближават, отлети към
дома, към Долината. На всяка цена мини зад защитите.
Ноздрите ѝ се издуват.
– Няма да те изоставя.
Усещам такава болка в гърдите, че потискам порива да разтрия областта над сърцето
си. Вместо това изпъвам рамене. Трябва да го кажа.
– Ще почувстваш момента, в който ще разбереш, че няма какво да изоставяш. И това
може да разбие сърцето ти, но когато го почувстваш, ще отлетиш. Обещай ми, че ще
отлетиш.
Минават няколко секунди, преди Андарна най-после да кимне.
– Върви – прошепвам и погалвам за последен път красивата ѝ муцуна. Всичко ще
бъде наред. Тя ще стигне до Долината. Не мога да си позволя да вярвам в нищо друго.
Тя се обръща и тръгва към базата, а аз се стягам, минавам между предните крака на
Терн и отправям последен бърз поглед към долината. Зейдън и Лиам застават от двете
ми страни и правят същото.
Пронизителен вик разцепва въздуха и един огромен сив дракон се появява от долина
пред два върха назад, на юг от нас... отвъд границата с Поромиел. Прибира двата си
крака под масивното тяло и се отдалечава от нас, запътва се право към Ресон.
– Имаме ли група наблизо? – пита Лиам.
– Не – отговаря Зейдън.
Струва ми се, че земята под краката ми се размества.
„Мога да се закълна, че по време на това нападение видях група дракони от другата
страна на границата. „Нали така каза Мира в „Монсерат“?
Драконът отново изкрещява и изпраща по планинския склон струя син огън, който
подпалва някои от по-малките дървета, преди да стигне до долината, където се издига
Ресон. Син... пламък.
Не. Не. Не!
– Уивърн. – Сърцето ми се качва в гърлото. – Зейдън, то има два крака, не четири. Не
е дракон. Уивърн е. – Може би ако го кажа още няколко пъти, ще повярвам в това, което
виждат очите ми.
Проклятие! Това ли са редактирали офицерите ни?
Те би трябвало да са мит, а не същества от плът и кръв. Но пък същото важи и за
венините.
– Дотук с въздушното ни превъзходство – казва Имоджен срещу нас и вдига ра-
мене. – Все тая. И те могат да умрат.
– Те са създали уроди – казва Терн и в гърдите му се надига ниско ръмжене.
– Ти знаеше ли?
– Подозирах. Защо си мислиш, че бях толкова взискателен към теб при летателните
маневри?
– Ти и аз ще трябва да поработим по уменията си да общуваме.
– Май вече знаем всички подробности – казва Лиам.
– Някой да иска да си промени решението? – обръща се Зейдън към цялата редица.
Никой от нас не отговаря.
– Никой ли? Тогава качвайте се.
Тръгвам към рамото на Терн, а Зейдън се приближава до мен.

363
 – Обърни се, Вайълънс – заповядва той и аз се завъртам и го поглеждам. Той изважда
една от камите си от канията и я пъхва на празното място до ребрата ми. – Сега имаш
две.
– Няма ли да ми четеш лекция как трябва да остана на сигурно място в базата? – пи-
там го и чувствата ми се надигат от близостта му. Той е скрил всичко това от мен, но
само като го гледам, изпитвам болка в сърцето.
– Ако те помоля, ще останеш ли? – Погледът му се впива в моя.
– Не.
– Именно. Опитвам се да не започвам битки, които знам, че не мога да спечеля.
Очите ми се разширяват.
– Като стана дума за печелене на битки, генерал Мелгрен ще разбере какво се е слу-
чило тук. Ще може да види изхода от тази битка още сега, докато говорим.
Той бавно поклаща глава и посочва към врата си, към бунтовническата реликва, ко-
ято пълзи около гърлото му.
– Помниш ли какво ти казах – че това е дар, а не проклятие?
– Да. – Тогава бях в леглото му.
– Просто ми повярвай: Мелгрен не може да види абсолютно нищо.
Устните ми се разтварят, защото си спомням думите на Мелгрен – че му е приятно
да вижда Зейдън веднъж годишно.
– Има ли още тайни, които пазиш от мен?
– Да. – Той обхваща врата ми с ръка и се навежда така, че навлиза в личното ми прос-
транство. – Остани жива, и ти обещавам, че ще ти кажа всичко, което искаш да разбе-
реш.
От това простичко признание сърцето ми се свива. Колкото и да съм му сърдита, не
мога да си представя свят, в който него го няма.
– Трябва да оцелееш, дори да мразя това, че още те обичам.
– Мога да го понеса. – Крайчецът на устата му се повдига, той отпуска ръката си,
обръща се с гръб и тръгва към Сагейл.
Терн отново навежда рамо и аз го яхвам, намествам се на седлото и закопчавам ре-
мъците на бедрата си, след като завързвам здраво раницата си зад седлото. Време е.
– Намери си добро скривалище, Андарна. Не мога да понеса мисълта да пострадаш.
– Цели се в гърлото – казва тя и влиза в изоставената база.
От дясната ми страна Сагейл се изстрелва в небето и аз стисвам здраво лъковете,
когато Терн полита след нея с огромни, тежки махове на крилата.
– В онази търговска база има нещо. Всички го усещаме – казва Терн, докато прави
вираж наляво заедно със Сагейл и пропада от върха в стръмно спускане, от което сто-
махът ми се свива. Ремъците на седлото се забиват в бедрата ми, но си свършват Зада-
чата и ме задържат там, а аз смъквам летателните очила над лицето си, за да предпазя
очите си от вятъра. Влетяваме в сянката, докато слънцето се спуска над Скалите на
Дрейлор и потапя целия следобед в сянка.
Още една експлозия. Тази откъсва част от високите стени на базата, а Терн се издига
нагоре, едва успява да се размине с един грифонов ездач и ни понася водоравно над
базата. Лети толкова бързо, че не мога да чуя нищо друго освен виковете на хората от
града, които тичат по улиците, за да се включат в тълпите, задръстили мястото пред
портите.
– Къде отиде уивърнът? – обръщам се към Терн.
– Оттегли се в долината. Не се тревожи, ще се върне.

364
 Какво щастие!
Погледът ми се плъзва по покривите на малката база и накрая виждам онова нещо...
онзи човек... каквото и да е. Една фигура стои на върха на дървена часовникова кула.
Облечена е с дълга до пода пурпурна роба, която се извива на вятъра, и мята по цивил-
ните долу сини пламъци така, сякаш са ками.
Венинът е по-ужасяващ отколкото би могъл да изобрази всеки илюстратор. Реки от
червени вени се простират във всички посоки около бездушните му очи, погълнати от
магия. Лицето му е изпито, с остри скули и тънки устни. Кокалестата му ръка стиска
дълъг червен бастун от някакво безформено дърво.
– Терн!
– Да, хайде! – Терн се накланя настрана от Сагейл, прави рязък завой и ни вкарва в
селото. Няколко маха на крилата по-късно от устата му изригва огън и той изпепелява
часовниковата кула, докато минаваме ниско над нея.
– Довършихме го! – Обръщам се на седлото и гледам как дървената сграда рухва под
огнената вълна. Но само след секунди венинът излиза от пламъците без нито една драс-
котина. – Мамка му, още е жив! – провиквам се, докато минаваме напряко обратно пред
базата, за да стигнем до района, който ни е определен. Наум се ругая, задето изобщо си
помислих, че би могло да бъде толкова просто. Има си причина тези същества да са
главни герои в страшните истории в Навара – и тя не е, че са лесни да убиване. Трябва
да се приближим до тях достатъчно, за да можем да им забием кама.
Обръщам се напред точно навреме, за да видя как огромна маса от крила и дъби ни
пресича пътя и надава пронизителен вик, от който ушите ми писват, а опашката на Терн
се забива в каменните стени зад мен и изважда някои камъни от основата, докато из-
бягва уивърна. Една успяваме да избегнем съскането, придружено от струя син дим,
която излиза от устата му и подпалва едно дърво наблизо.
– Уивърнът се върна!
– Този е друг! – изръмжава Терн. – Предавам заповеди на другите.
Да, разбира се. Зейдън може да командва ездачите на полето, но Терн очевидно пред-
вожда драконите.
Уивърнът се обръща и поема към центъра на града, като свива двата си крака под
себе си и размахва подобни на паяжини криле. На гърба му има ездачка с кафяви дрехи
да полет, подобни на нашите, и очи със същия зловещ цвят като на венина на часовни-
ковата кула.
– Зейдън, уивърнът не е само един.
За миг настъпва тишина. Усещам осезаемия шок на Зейдън, а после яростта му.
– Ако се отделиш от Терн, викай, а после се бий, докато дойда.
– Няма да стане. Забрави да я пусна от гърба си, командире на крило! – изръмжава
Терн, а аз за първи път виждам ясно въздушното пространство над града, осеяно с дра-
кони, грифони и уивърни, също като приказката за сътворението.
– Солей е намерила запечатан вход, май към мина – казва Зейдън. – Трябва да...
Терн рязко се обръща и завива към планините.
– ...видиш дали можеш да осигуриш прикритие, за да могат Гарик и Боди да изведат
хората от града – довършва той. – Лиам идва към теб.
– Действам. – Пулсът ми скача. – Терн, не мога да се прицелвам!
– Ще се прицелиш – заявява той, сякаш това е просто даденост. – И грифоните полу-
чават заповеди.
– Драконите могат да говорят с грифоните? – вдигам вежди аз.

365
 – Естествено. Как мислиш, че сме общували, преди да се намесят човеците?
Навеждам се над врата му, докато се стрелваме над града, минаваме покрай лечеб-
ница, покрай сграда, която прилича на училище, и покрай много редици сергии на отк-
рит пазар, който в момента гори. Няма и следа от венина с червена роба, когото видяхме
най-напред, но минаваме покрай изсъхналите тела на един грифон и ездача му близо до
центъра на града. Стомахът ми се обръща, особено когато виждам един уивърн да лети
обратно към тях – а Сагейл бърза да му пресече пътя.
– Тя не се дава лесно – напомня ми Терн. – Нито пък той. Имаме Заповеди. Съсре-
доточи се!
Да се съсредоточа. Точно така.
Минаваме покрай семейства, които излизат тичешком от разрушените си домове, ми-
наваме покрай градските стени, продължаваме към отвора в планинския склон, където
кафявият сопоопаш на Солей удря с опашка по дървените дъски, покриващи изоставен
тунел. От двете страни на пътя има няколко пристройки, но почти нищо друго.
Когато се приближаваме, Терн завива рязко наляво и ремъкът се впива в бедрото ми,
когато тялото ми се измества на седлото от внезапното движение. После разперва крила,
за да се задържи във въздуха пред Солей, с лице към Ресон и крещящата тълпа, която
изминава тичешком стоте метра между градските стени и нас, водена от двама грифони
и техните летци. Те постоянно поглеждат назад и оглеждат небето.
Но не могат да видят венина, който крачи към нас на север от портата и наблюдава
придвижването на тълпата с присвитите си червени очи. Жена. Вените от двете страни
на очите ѝ се виждат по-ясно, отколкото на предишния ездач, а дългата ѝ синя роба ми
напомня на другия – онзи с жезъла, който преживя рухването на часовниковата кула.
– Вече казах на Фюъл. Тя ще защити Солей – казва Терн и се извива към Заплахата.
– Махни ни от тълпата. – Силата вече пращи и съска под кожата ми.
Едно момиченце се спъва на черния път и сърцето ми подскача, когато баща му го
грабва на ръце и продължава да бяга.
Дей минава покрай нас и с крайчеца на окото си го виждам как каца, докато вдигам
ръце и освобождавам силата си, съсредоточена върху венина.
Изпращява мълния. Част от градската стена рухва.
Мамка му!
– Продължавай. Дей казва, че им трябва още време! – подканва ме Терн.
Правя грешката да се обърна на седлото и виждам, че Лиам и Солей са на земята и
помагат на хората да влязат в мината, а Дей и Фюъл охраняват двете страни на пътеката
за бягство. Ако се случи нещо, каквото и да е – ако някой от тези уивърни, които оби-
калят над града, решат да ни обърнат внимание, – те са уязвими. Но такива са и хората,
които защитават.
Трима грифони долитат до нас, стиснали хора от града между ноктите си. Пускат ги
през изхода и се понасят обратно.
Енергията профучава през мен, докато насочвам мълния към венина. Тази разбива
една пристройка от дясната ни страна. Дъските се разцепват, на всички страни се раз-
литат парчета дърво и тя рухва.
Вниманието на жената венин се насочва нагоре и стомахът ми се свива, когато ме
вижда. В червените ѝ очи проблясва чиста злоба. Тя протяга лявата си ръка напред и
замахва, сграбчва шепа въздух.
По планинския склон започват да падат камъни.

366
 Солей отмята ръце нагоре и спира свлачището, преди да е смазало хората, които вли-
зат тичешком в мината долу. Мускулите ѝ треперят от усилие, но камъните падат от
двете страни на пътеката и маршрутът остава чист.
Обръщам се обратно към венина и ахвам.
Дивата сила във въздуха е осезаема. Косъмчетата на ръцете ми настръхват, когато
жената навежда длани към земята. Тревата около нея става кафява, цветовете на черве-
ните детелини повяхват, а листата се свиват и загубват всичкия си цвят.
– Терн, тя наистина ли...
– Прелива – изръмжава той.
Запращам още една мълния, докато смъртта се разпростира все по-далеч от венина,
сякаш жената изцежда самата същност на земята, но мълнията пада прекалено близо до
пътя и до един изоставащ, който тича към сигурността на мината, за да съм спокойна.
– Внимавай. Дей казва, че пред сградата от другата страна на пътя има щайга с
нещо, украсено със семейния герб на Лиам – съобщава ми Терн, докато изстрелвам още
една мълния, която изобщо не пада близо до венина. – Казва, че е много... нестабилно –
завършва той след кратка пауза, докато предава информацията.
– Изобщо не ме е страх за сградата! – отговарям аз, докато кръгът на смъртта се раз-
простира под размахващите се криле на Терн, а аз черпя още енергия от дракона си и се
подготвям да нанеса нов удар.
Солей се втурва към венина, следвана по петите от Фюъл и стиснала в готовност
кинжала си. Зад гърба ѝ и последните хора влизат в тунела.
Заслужава си – всичко това, – стига да останат живи.
Вълната от смърт от венина се устремява напред и все по-напред и застига бягащия
цивилен по средата на пътя. Той пада, надава беззвучен вик и се свива като зародиш, а
от тялото му остава само празна черупка.
Въздухът замръзва в дробовете ми, а сърцето ми прескача. Венинът току-що...
– Солей! – изкрещявам, но е вече късно. Третокурсничката прави няколко крачки в
зоната на смъртта и драконът ѝ посяга към нея. В този момент краката и на двете се
подгъват и падат. От тежестта на Фюъл се вдига облак прах.
Само след секунди вече са изсъхнали. Телата им се свиват. Менгеме стяга гърдите
ми и да няколко секунди не мога да си поема въздух. Сега венинът е набрал още повече
сила.
– Кажи на Дей! – Поглеждам пред рамо и виждам как Лиам тича към дракона си.
Трябва му време.
– Казах му. – Терн се завърта наляво, когато към нас полита огнена топка – първата
от залп, който ни кара да се оттеглим от другата страна на полето.
– Загубихме Солей – съобщавам на Зейдън.
Единственият отговор е вълна от скръб. Знам, че е негова.
Грифоните излитат във въздуха. Ездачите им хвърлят към венина нещо, което ми
прилича на по-дребна магия. Приближават се двама уивърни, и двамата без ездачи.
– Кажи им да сменят тактиката. Ако не успеят да се приближат до този венин,
нямат шанс – обръщам се към Терн.
Грифоните сменят курса и аз отново отприщвам силата си и този път мълнията пада
по-близо до жената. Тя поглежда гневно нагоре към мен и се обръща към звука от крила.
Гарик и другите белязани третокурсници идват. Ние сме много повече от нея и прок-
лятие, надявам се, че го знае!

367
 Грифоните се обединяват и забиват нокти в един от приближаващите уивърни. Лиам
се мята на седлото и Дей излита във въздуха, избягвайки разпростиращия се кръг от
смърт, но другият уивърн се снишава и тръгва към венина.
След малко ще мине покрай пристройката.
– Нали каза, че в тази сграда има нещо нестабилно? – питам аз.
– Да.
Не мога да съм сигурна, че ще го улуча, но...
– Чудесна идея.
Терн заема позиция и остава във въздуха на около шест метра над земята, докато
Лиам лети към грифоните над нас и забива ледени копия в гърлото на ранения уивърн.
Шурва кръв и създанието пада от небето с пронизителен вик.
Един по-малко.
Венинът стига до пътя и уивърнът се забавя и каца на черния път, за да може да го
яхне.
– Сега? – изкрещявам аз
Терн вдишва дълбоко и издишва чист огън точно докато уивърнът излита. Пристрой-
ката пламва и пожарът възпламенява това, което има вътре. Горещината се плисва в
лицето ми и опарва бузата ми, а пристройката избухва и огънят поглъща всичко нао-
коло.
Стига почти но нас, но Терн прави вираж наляво и ни измъква на косъм.
Изкрещявам и вдигам юмрук, докато описваме кръг и се връщаме назад. Вятърът об-
лекчава паренето в бузата ми. Имаме един убит уивърн, много изведени хора и е изк-
лючено някой да е оцелял след тази огнена експлозия.
Терн навежда дясното си крило и прави остър завой. Подготвяме се отново да минем
през града. Поглеждам надясно и ахвам. Експлозията не само е убила уивърна, а и ез-
дачката му е жива и Здрава и лети към...
Проклятие! Проклятие! Проклятие!
От долината на юг излизат повече уивърни, отколкото дракони, и аз отчаяно се опит-
вам да не се паникьосвам, когато покрай нас профучава нажежена струя син огън. За-
въртам се на седлото и виждам един уивърн по петите ни – приближава се ужасяващо
бързо, докато ние заобикаляме стените на базата.
– Имаш ли идея как да убием толкова много уивърни? – обръщам се към Терн. Пани-
ката затиска гърдите ми като котва, която Заплашва да ме притегли под хаоса на мис-
лите ми.
Доколкото виждам, има поне шестима уивърни, всички с ужасяващо широк замах на
крилата и остри зъби. И всички летят право към нас.
– По същия начин, по който могат да убият нас – отговаря Терн и повежда уивърна
настрана от центъра на поста, където Гарик и Боди са на земята и гонят венина от ча-
совниковата кула с ками в ръка.
– В момента нямам оръдие!
– Но имаш мълния, а една мълния може да спре сърцето на всеки дракон.
– Кажи ми, че си предупредил другите как умряха Солей и Фюъл. – Всеки, който до-
косне земята, е уязвим.
– Всички знаят какво рискуват.
Богове, там долу още има деца – някои крещят, а други са сърцераздирателно мълча-
ливи, докато майките им вдигат мъртвите им тела по улицата.
Трагедията е неописуема.

368
 – Трябва да ги примамим извън града – казвам на Зейдън и се извръщам обратно на
седлото, толкова, колкото ми позволяват ремъците на хълбоците, за да виждам по-добре
въздушното пространство и уивърните, някои от които сякаш са забавили скорост, за да
могат да обиколят останките от часовниковата кула.
– Това, което искат, сигурно е там – казва Терн.
– Съгласен и за едното, и за другото. Направи каквото можеш, за да им дадеш
време да избягат – отговаря Зейдън. – Сега разчистваме края на града. – Той прави
пауза и през емоционалната ни бариера преминава вълничка на тревога. – Постарай се
да не умреш.
– Старая се.
Един уивърн се гмурва надолу, само за да се издигне пак с увиснал между зъбите
човешки крак.
Връщаме се обратно, поемаме на юг през търговската база и се отдалечаваме от цен-
търа на града и това, което правят Боди и Гарик.
– Не ни следват! – изсумтява Терн. – Трябва да ги подмамим навън!
– На венини не ѝ хареса, когато хвърлях мълнии.
– Ти си заплаха.
– Тогава да привлечем вниманието им и да ги заплашим.
Той изръмжава одобрително.
Вдигам преградите на силата на Терн, оставям я да кипне и да се издуе под кожата
ми.
Веднага щом излизаме от стените, отмятам ръце нагоре и я пускам на свобода.
Мълнии просветват в небето и привличат към нас вниманието на ордата уивърни.
Единият се откъсва от курса си и се устремява към нас. Опашката с отровни шипове се
мята зад него.
Идеята май не беше блестяща.
– Сега ги подмамихме – напомня ми Терн.
Вярно.
Сега са извън стените на града.
Призовавам още сила и я използвам. Ръцете ми треперят от усилието да контролирам
пороя от първична енергия. Просветва мълния и пропуска уивърна от по-далеч, откол-
кото ми се иска да призная. Ужасът изпълва устата ми с вкуса на пепел. Не съм готова
за това.
– Опитай пак.
– Нямам толкова контрол...
– Опитай пак! – заповядва Терн.
Отново призовавам силата си, събарям стените между мен и Терн и през тялото ми
изсвистява още от енергията, която ми прелива той. Светкавица разцепва небето с цвят
на здрач и го осветява толкова ярко, че примигвам.
– Пак!
Оставям силата да нахлуе у мен пак и пак, съсредоточавам се върху местоположени-
ето на уивърна, докато Терн избягва свистенето на синия огън. Най-накрая една мълния
улучва уивърна зад нас и той пада от небето. Строполява се на склона на хълма с трясък,
от който изпитвам удовлетворение.
– А венинът, с когото е свързан? – Треперя от усилието да контролирам силата, боря
се да ѝ попреча да ме надвие. По лицето ми капе пот.

369
 – Надявам се, че са като нас – че убиеш ли уивърни, умира и ездачът, но е трудно да
сме сигурни, след като има толкова много без ездачи.
– Точно сега думите „надявам се“ не ми харесват особено... – Обръщам се на сед-
лото и с ужас виждам как от долината излитат още два уивърна без ездачи. “ цивилните
им трябва още време да стигнат до мината. Да им го дадем!
Терн изръмжава в знак на съгласие и се понасяме обратно към базата.
Зейдън е сграбчил един уивърн за гърлото и го задушава със сенки, един третокурс-
ник хвърля лед към ездача му, а станалите четирима правят всичко възможно да отб-
лъснат новодошлите с комбинация от драконов огън и магия.
Силата ме разтърсва на вълни една след друга, докато призовавам повече мълнии,
отколкото когато и да било при тренировките. Замахвам с ръка и насочвам още една
към уивърн, който лети към предната порта... по-точно към това, което е останало от
предната порта. Пропускам го, но улучвам една празна кула. Във всички посоки се раз-
хвърчават камъни и един особено голям улучва един от уивърните в опашката и го кара
да се завърти във въздуха.
Терн се накланя за още едно тясно обръщане. Връщаме се назад . Поемам си дълбоко
въздух и призовавам мълния. Тази улучва един уивърн право в горната част на гърба с
удовлетворително цвърчене. Огромният звяр изкрещява и се строполява на склона на
близкия хълм с удовлетворяващ тътен.
Правим нов завой за още една обиколка. Опиянена от успеха си току-що, запращам
една след друга още три мълнии. За жалост по-голямата бързина не означава по-голяма
точност. Адреналинът също не ми помага. Успявам обаче да предизвикам още три обез-
покоителни експлозии – и едната разсейва голям уивърн, който преследва Боди, и дава
на Боди секунда предимство. Драконът му се възползва, накланя се силно наляво, приб-
лижава се зад уивърна и забива зъби в кожестия сив врат. Разнася се зловещо изпращя-
ване и драконът на Боди пуска безжизненото тяло на уивърна и го оставя да падне на
земята, петнайсет метра надолу.
– Наляво! – изкрещявам аз, когато от дясната ни страна се задават още два уивърна.
Оставям на Терн маневрите по избягването им и се съсредоточавам върху това, да
призова колкото може повече мълнии, докато уивърните се приближават към нас. Ръ-
цете ми треперят и отслабват все повече с всяка мълния, която се опитвам да насоча, за
да не улуча нашите ездачи.
Сагейл е от западната страна на базата и сърцето ми се качва в гърлото, когато виж-
дам как се снижава и Зейдън прави впечатляващ скок от гърба ѝ, приземява се на ули-
цата долу и се претъркулва. Почти веднага във всички посоки се разстилат сенки и пок-
риват крещящите хора, които се опитват да намерят прикритие от челюстите на един
ръмжащ, гладен уивърн.
Един от уивърните след мен навярно е видял, че Зейдън не е на седлото, защото за
миг подвива крила, устремява се към земята и в последната секунда ги разперва и се
спира. Минава на по-малко от половин метър над копринените сенки. Проклятие! На-
сочило се е право към Зейдън и отваря широко челюсти, сякаш смята просто да го
сграбчи във въздуха като особено вкусна хапка.
– Зейдън! – изкрещявам на глас, но той вече е забелязал уивърна. Хвърля въже от
сенки високо над сградите като идеално ласо около главата на Сагейл и тя го дръпва от
земята и от пътя на приближаващия уивърн. В един момент той виси от въжето сянка, а
в следващия е обратно на седлото и Сагейл се накланя за още една ниска обиколка над
града.

370
 Но в съсредоточаването си върху Зейдън съвсем забравих за уивърна, който лети след
мен самата. Терн обаче не е и започва да се изкачва все по-нагоре и по-нагоре и води
уивърна настрана от базата. Набира височина толкова бързо, че ми се повдига.
– Вайълънс! – изкрещява Зейдън. – Под теб!
Поглеждам надолу и ахвам. Към нас лети колона син огън и се издува по пътя.
– Наклони се!
Терн се преобръща наляво и дупето ми се отлепя от седлото. Само ремъците ме дър-
жат на място, докато той ни претъркулва и избягваме на косъм пламъка. Но когато се
изправя, уивърнът е още по петите ни. Сърцето ми се качва в гърлото, когато той отваря
уста, щраква с острите си окървавени зъби и се хвърля към хълбока на Терн.
– Не! – вдигам ръце, за да хвърля към него мълния, и се подготвям за сблъсъка.
Помежду ни се стрелва синьо петно и уивърнът е изблъскан настрана от тялото на
тъмносин дракон – Сагейл Челюстите ѝ разкъсват хълбока му с няколко бързи, бру-
тални захапвания и кръвта се разлетява във всички посоки по време на най-ожесточе-
ното ядене във въздуха, което съм виждала. После Сагейл премята разкъсания уивърн
във въздуха, хваща го за главата с камоопашката си и запраща мъртвото му тяло на
няколкостотин метра под нас, където то се сгромолясва на земята.
Сагейл набира скорост, прави вираж и прелита право край нас. Крилото ѝ се плъзва
под това на Терн почти нежно... в рязък контраст със заплашителния поглед, който изг-
лежда насочен към мен. Кръвта на уивърна все още капе от челюстите ѝ. Разбирам съ-
общението. Нейната работа е да пази гърба на Зейдън, а моята – този на Терн.
Бързо се обръщам на седлото, оглеждам се на всички страни за още уивърни и се
обръщам към Терн:
– Да се качим по-нагоре, за да преброим по-добре с колко врагове си имаме работа.
Издигнали сме се само на трийсетина метра над града, когато виждам Лиам и Дей,
които летят бързо в обратна посока. По петите им е венин, яхнал уивърн.
– Лиам има нужда от помощ! – втурвам се да обясня.
– Действам! – отговаря Терн и ни преобръща във въздуха. За миг увисваме в небето,
а после огромните крила на моя дракон улавят въздуха и ни обръщат, така че се запът-
ваме право към Лиам.
Венинът вдига някакъв жезъл и запраща към Дей топки от син пламък, но той успява
да ги избегне всичките, а Лиам става и хуква по гърба му към камоопашката. В послед-
ната секунда Дей Запраща с опашката си Лиам във въздуха към уивърна. Нямам време
дори да изкрещя, преди той да се приземи, приклекнал, върху Задния край на гърба на
уивърна и да извади кама с руни – същата като онези две, които ми даде Зейдън.
Венинът се завърта и вдига жезъла си, но Лиам е брутално бърз и му прерязва гърлото
с прецизност, от която ми прилошава. Само след секунди уивърнът спира да размахва
крилете си, тежкото му тяло пропада към земята, а Лиам скача от гърба му точно когато
Дей прелита отдолу и го улавя с лекота.
От лявата ни страна към нас полита уивърн и ни доближава с огромни махове на
крилата си.
– Терн!
Силата изпълва вените ми и аз вдигам ръце, но Терн се претъркулва и обръща света
ми с главата надолу, докато прокарва ноктите и боздуганоопашката си по уивърна, от
гърлото до опашката, разцепва го на две във въздуха и полита водоравно, докато уи-
върнът описва кървава пътека до земята.
Шумът в главата ми не се дължи само на акробатиките на Терн.

371
 За първи път, откакто се съгласихме да се опитаме да защитим цивилните в тази тър-
говска база, за първи път, откакто ни казаха, че има четирима венини и е невъзможно
да спечелим, частица от паниката, стиснала гърдите ми, започва да се топи. Може би ще
преживеем днешния ден. Може би.
В този миг от облака над нас пада още един уивърн, устремява се към Терн, набира
скорост и прибира крилата си, превръща се в острие с връх от зъби.
Няма време за маневри да го избегнем. Той е само на секунди от нас... но полезрени-
ето ми се изпълва с червено. Дей се забива отстрани в масивния сив звяр.
Нямам време да въздъхна с облекчение, защото силата на сблъсъка отхвърля Лиам от
гърба на Дей и го запраща напреки в основата на врата на Терн със зашеметяваща бър-
зина.
– Вайълет!
– Лиам!
Плъзга се надолу. Ръцете му се мъчат да се заловят за нещо и аз ги хващам и ги стис-
кам. От гърлото ми се изтръгва вик, когато раменете ми изпукват и излизат от ставите
от напрежението да уловя тежкото му тяло, а Терн прави остър завой, за да последва
Дей.
– Дръж се!
Намръщен, Лиам запълзява напред на лакти въпреки невъзможния ъгъл, после се
хваща за лъковете на седлото. Хвърлям се отгоре му, заслонявам главата му и се вкоп-
чвам в него с всички сили, докато Терн се претъркулва и прави вираж, за да остане близо
до Дей и масивния черен уивърн, но не и да се озове помежду им.
Виждам ги вкопчени в битка само на един метър от нас, заровили нокти в люспите
на другия, чувам щракането на зъбите им... и страховитите викове, които Дей надава от
болка. Прекалено близо са, за да действам, а и няма никаква гаранция, че ще улуча уи-
върна, а не Дей с мълнията си.
Не мога да направя нищо друго освен да подсигуря Лиам.
Сграбчвам колана за скут, който никога не използвам, увивам го около торса на Лиам
и го закопчавам.
– Това трябва да те издържи, докато те върнем на Дей, но не мога да хвърля мълния,
без да улуча него! – изкрещявам, докато вятърът плющи около нас.
В очите му се чете такава агония, че дъхът ми секва.
– Защо го направи? – провиквам се. Пръстите ми трескаво се мъчат да се хванат за
нещо по дрехите, за да го притегля по-близо. Спирам се на яката му и я дръпвам. – Защо
пое такъв риск? – Богове, ако с тях стане нещо...
Погледът му се сблъсква с моя.
– Това нещо щеше да отхапе парче от Терн. Ти ми спаси живота и сега е мой ред.
Каквото и да мислиш за мен, задето пазих тайни от теб, ние сме приятели, Вайълет.
Невъзможно е да отговоря, защото Терн отново се претъркулва, цялото тяло на Лиам
се повдига и коженият колан остава да го държи само под ръцете. Стискам с юмруци
задната част на дрехите му, но почти няма за какво да се хвана. Секундите минават една
след друга, а аз не мога да дишам, не мога да мисля за нищо друго освен за отчаяната
нужда да опазя Лиам, докато накрая Терн отново полита водоравно и се опитва да ос-
тане колкото може по-близо до Дей, без да рискува нито мен, нито Лиам.
Но тогава викът на Дей ме прорязва до костите, когато той и уивърнът се понасят
надолу, вкопчени един в друг.
– Не можеш ли да направиш нещо? – умолявам Терн.

372
 – Действам! – Той прави вираж надясно и пропада надолу, заема позиция до битката,
която лети все по-надолу, за да нанесе удар. Трябваше ние с него да се борим за живота
си, не Лиам и Дей!
И, богове, Дей губи битката, което значи, че Лиам...
Гърлото ми се стяга. „Не.“ Няма да стане!
– Веднага идвай тук! – изкрещявам на Зейдън. Енергията пращи през ръцете ми, но
нямам ясна мишена. Прекалено бързо се движат.
– Подгонил съм венините на стените! – отговаря той.
– Дей се бори за живота си!
Ужасът, който стяга за секунда сърцето ми като менгеме, не е мой. На Зейдън е.
– Ако се махна, всички тези цивилни ще загинат!
Трябва да се справим сами. Един бърз поглед към полето ми показва, че всички ос-
танали дракони са вкопчени в свои собствени схватки.
Терн замахва с опашка, стоварва я върху задницата на уивърна и когато я прибира, е
окървавена, но шибаното нещо не пуска Дей. Лапите му потрепват, а ноктите му се за-
биват още по-дълбоко под люспите на червения дракон.
– Дей! – изкрещява Лиам с дрезгав глас, който се прекършва накрая.
Терн се хвърля напред, захапва уивърна за рамото и му пуска кръв, но не е доста-
тъчно. Той се завърта, за да получи по-добър ъгъл към уивърна, и при това движение
Лиам едва не пада от него, но коланът издържа.
Още един уивърн без ездач полита към нас от дясната ни страна.
– Отдясно!
Терн обръща тялото си по-бързо, отколкото съм усещала когато и да било, и прегрява
гърлото на новата заплаха. Разтърсва уивърна като кукла, разтваря челюстите си и го
оставя да падне от стотици метри височина на планинския склон долу.
После се стрелва надолу да настигне Дей и уивърна, които все така летят към земята.
Ужасът се настанява в гърдите ми, зловещ и тежък.
– Идваме към вас! – казва Зейдън.
Но ще закъснее.
– Вайълет! – изкрещява Лиам през воя на вятъра и аз откъсвам вниманието си от
страховитата битка пред нас. Все така се носим надолу. – Трябва да убием ездачите!
– Знам! – отговарям. – Ще ги убием!
Лиам трябва само да издържи. И двамата трябва да издържат.
– Не, имам предвид, че това е...
Терн пак се хвърля и ние увисваме настрана, докато той пробива със зъби още една
дупка в страната на уивърна, разкъсва опашката му с ноктите си, но създанието продъл-
жава да стиска Дей в смъртоносна хватка. Сега крилата му са на парцали, но то сякаш
остава безразлично. Ноктите му се забиват в корема на Дей, като че ли е готово да умре,
без да се замисли, само и само да убие него.
– Всичко ще е наред! – обещавам на Лиам. Вятърът жили бузите ми. Трябва да е на-
ред; макар че земята се втурва към нас, все по-близо и по-близо с всяка секунда, просто...
трябва да е наред.
Дей отново изкрещява. Викът е по-слаб и по-пронизителен от предишния. Това е
плач!
– Трябва да се вдигнем! – предупреждава Терн.
– Той умира! – Лиам се хвърля по гърба на Терн и посяга към дракона си, сякаш може
да докосне червения камоопаш да последен път.

373
 – Само се... – започвам аз, но от болезнения писък на Дей гърлото ми се стяга и ду-
мите секват. Уивърнът го изкормва, а ние не можем да направим нищо.
За миг уивърнът надава победоносен рев, а после двамата се стоварват на склона на
хълма с тътен, от който ми прилошава. Уивърнът изкуцуква настрана на краката си и на
ноктите на върха на крилата си.
Дей не помръдва.
Дрезгавият вик на Лиам разкъсва сърцето ми, а Терн разперва крила и прави вираж,
за да не ни сполети същата страшна участ.
– Дей! – Скръбта на Терн изсвистява като вихър през тялото ми, докато той диша
огън към гърба на оттеглящия се уивърн, а викът на Андарна изпълва главата ми.
Не! Ако Дей...
– Той...? – Не мога да се насиля да довърша.
– Мъртъв е. – Терн сменя курса и се устремява към хълма извън градските стени,
където падна Дей.
Не. Не. Не! Това значи...
– Лиам! – Посягам към приятеля си. Кацаме, без да намаляваме скоростта, и Терн
забива нокти в земята, за да ни спре близо до тялото на Дей.
– Имаш броени минути – предупреждава Терн.
– Дей – прошепва Лиам и се отпуска безжизнено върху гърба на Терн.
– Ще те заведа при него – обещавам. Пръстите ми вече трескаво се мъчат да разкоп-
чаят ремъка. – Дей е мъртъв! – извиквам на Зейдън. Гласът ми трепери толкова много,
че е неузнаваем. – Лиам умира!
– Не! – Усещам ужаса му, скръбта му и непреодолимия му гняв – те се увиват около
съзнанието ми и се смесват с моите. Сега ме боли да дишам.
Минути. Имаме броени минути.
– Само се дръж – прошепвам на Лиам и се опитвам да сдържа сълзите си, когато той
вдига към мен тези небесносини очи, разширени от шок и болка. След всичко, което
Лиам пожертва заради мен, това е най-малкото, което мога да направя за него. Мога да
го заведа при Дей така, както знам, че той щеше да ме занесе при Терн или Андарна.
Терн ляга докрай долу и притиска масивното си тяло колкото може по-ниско, докато
разкопчавам ремъците на бедрата си после обвивам ръце около едрото тяло на Лиам и
двамата се плъзваме по хълбока на Терн и удряме краката си на каменистия хълм далеч
от търговската база.
Дей лежи на седем-осем метра от нас. Тялото му е изкривено под неестествен ъгъл.
Не е честно. Не е справедливо. Не и Дей. Не и... Лиам. Те са най-силните в нашия
курс. Най-добрите от всички ни!
– Не мога – промълвява Лиам, залита напред и се спъва.
Втурвам се да го хвана, но значителната му тежест е прекалено голяма за мен и два-
мата падаме на колене.
– Можем! – насилвам се да изрека през стегнатото си гърло и се опитвам да прех-
върля ръка през раменете му. Толкова сме близо!
Ако се появи венин, ще се разправя с него.
– Не можем. – Лиам се строполява до мен, плъзва се надолу по хълбока ми. Аз зали-
там назад на пети и главата му се озовава в скута ми, а тялото му се отпуска изтощено. –
Всичко е наред, Вайълет – казва той, вдига лице към мен и аз бутвам очилата си на
темето, за да го виждам по-ясно.
Той се бори да си поеме дъх.

374
 – Не е наред. – Искам да изкрещя колко е несправедливо, но това няма да помогне. С
трепереща ръка вдигам летателните му очила над челото и приглаждам назад русата му
коса. – Изобщо не е наред! Моля те, не умирай – примолвам се и по бузите ми потичат
сълзи, които не се опитвам да сдържа. – Бори се да останеш при нас. Моля те, Лиам!
Моля те, бори се да останеш при нас!
– На Парапета... – Лицето му се разкривява от болка. – Трябва да се погрижиш да
сестра ми.
– Лиам, не! – Гърлото ми се задавя от сълзи и гласът ми секва. – Ти ще бъдеш там. –
Галя го по косата. Той е здрав. Физически... е напълно здрав и все пак животът му гасне
пред очите ми. – Трябва да бъдеш там!
Трябва да се усмихне на сестра си, за която е страдал години наред, и на бузата му да
се появи онази трапчинка. Трябва да ѝ даде купчината писма, които е написал. Заслу-
жава го след всичко, което е преживял.
Не може да умре заради мен!
– Терн! – извиквам. – Кажи ми какво да направя!
– Нищо не можеш да направиш, Сребърна.
– И аз, и ти знаем, че няма. Просто ми обещай, че ще се погрижиш за Слоун – умолява
ме Лиам и погледът му търси моя, а дишането му става съвсем накъсано. – Обещай!
– Обещавам – прошепвам, вземам ръката му в своята и я стискам, без да си направя
труда да избърша сълзите си. – Ще се погрижа за Слоун.
Той умира и аз не мога да направя нищо. Никой не може да направи нищо. Как може
цялата тази сила да е толкова безполезна?
Пулсът под палеца ми се забавя.
– Добре. Добре. – Той се насилва да се усмихне немощно и онази трапчинка се поя-
вява едва-едва, преди лицето му да помръкне. – Знам, че се чувстваш предадена, но Зей-
дън има нужда от теб. И нямам предвид просто да си жива, Вайълет. Има нужда от теб.
Моля те, изслушай го.
– Добре. – Кимвам и се опитвам да се усмихна с разтреперани устни. В този момент
може да ми поиска всичко и аз ще му го дам. – Благодаря, Лиам. Благодаря, че ми беше
сянка. Благодаря, че ми беше приятел.
Сълзите ми рукват по-бързо и го размиват пред очите ми.
– За мен... беше чест. – Гърдите на Лиам хъркат, докато дробовете му се мъчат да си
поемат въздух.
Силен вихър издухва от лицето ми кичурите, които са се измъкнали от плитката ми.
Само след секунди усещам как Зейдън тича към нас и мощният порой на чувствата му
надвива моите.
– Не, Лиам! – изрича хрипливо той и прикляква пред нас. Мускулите на лицето му се
раздвижват и овладяват изражението му, но не могат да скрият отчаянието, което изпъва
докрай умствената ни връзка.
– Дей... – моли Лиам с хриплив шепот и обръща глава към Зейдън.
– Знам, братко. – Мускулът на челюстта на Зейдън потръпва и погледите ни се сре-
щат над Лиам. Сълзите ми преливат. – Знам. – Той се навежда, взема Лиам на ръце и се
изправя заедно с него. – Ще те заведа.
Тръгва бавно по скалистия терен към тялото на Дей, като говори неща, които не мога
да чуя. Аз оставам на мястото си и камъните се забиват в коленете ми през кожения плат
на панталоните, докато гледам как Зейдън се сбогува.

375
 Той слага Лиам да седне на земята, обляга го на здравото рамо на Дей, коленичи до
него, като кима бавно в отговор на това, което е казал Лиам.
Викът на уивърн разцепва въздуха над нас и аз инстинктивно вдигам глава.
Облак от сиви крила се насочва към нас от по-високо над долината. Уивърни. Де-
сетки, десетки уивърни!
– Погледни към долината!
Лиам бавно обръща глава и двамата поглеждат нататък.
Зейдън навежда глава и дъхът ми замръзва в дробовете, когато за миг около него
изсвистяват сенки като облак от заплаха и скръб.
След няколко секунди неговият беззвучен, сърцераздирателен вик изпълва главата
ми с такава сила, че сърцето ми се разбива като стъкло на каменен под.
Няма нужда да питам. Лиам е мъртъв.
Лиам, който никога не се оплака, че трябва да бъде моя сянка, никога не се поколеба,
преди да ми помогне, никога не се изперчи, че е най-добрият в нашия курс. Той умря,
за да ме зашити. О, богове, а само преди час аз го попитах дали изобщо сме били прия-
тели!
Само един от тези зверове успя да убие приятеля ми; какво могат да постигнат тол-
кова много?
Един уивърн се стрелва към нас и Терн хвърля крилото си над мен. Чувам как зъбите
му изтракват, чувам и пронизителен вик отгоре, преди да отдръпне крилото си.
– На земята сме мишени – казва Терн, докато уивърнът отлита.
– Тогава нека ние сме ловците. – Успявам да се надигна и виждам как Зейдън тича
към мен.
– Вайълънс! – Той ме хваща за раменете. На лицето му е изписана решителност. –
Лиам ми каза да ти предам, че с тази орда има двама ездачи.
– Защо е искал да каже на мен, а не... – Струва ми се, че гърдите ми са затиснати от
наковалня.
– Защото знаеше, че трябва аз да удържа уивърните колкото може по-дълго. – Той
оглежда лицето ми така, сякаш няма да го види никога повече.
– А аз съм тази, която може да ги убие всичките. – За мен ще е почти убийствено да
призова толкова много мълнии, но аз съм най-добрият ни шанс. Най-добрият шанс,
който има той да оцелее.
– Можеш да ги убиеш. – Той ме дръпва към себе си и ме целува по челото. – Няма
мен без теб – казва с устни до кожата ми.
Преди да мога да реагирам, той се обръща към долината и вдига ръце, хвърляйки
стена от сянка, която обхваща пространството между върховете.
– Давай! Ще ти спечеля колкото мога повече време!
Всяка секунда има значение, а тези секунди със сигурност ще бъдат последни за
мен – последни за нас.
Само за миг поглеждам през рамо покрай Терн и виждам пламтящите руини на тър-
говската база. Хората бягат от стените на града, бягат от уивърните, които кръжат над
него. Стомахът ми се свива, защото сме се провалили – не сме успели да изведем всички
цивилни.
На втората секунда вдишвам стреснато полуглътка опушен въздух, когато през мъг-
лата полетява един грифон, следван от Гарик и Имоджен на драконите им. Мога само
да се надявам, че другите са още живи.

376
 С третия удар на сърцето се извръщам обратно към безжизнените тела на Лиам и Дей
и яростта изпълва вените ми по-бързо от всяка мълния, която някога съм призовавала.
Ордата уивърни зад Зейдън ще започне да разкъсва Терн и Сагейл така, както Дей.
А Зейдън... Колкото и да е силен, няма да може да ги удържа вечно. Ръцете му вече
треперят от усилието да контролира толкова много сила. Той е първият, който ще умре,
ако не стана точно това, което ме нарече преди толкова месеци под онова дърво. Вайъ-
лънс.
Уивърните са десетки, а аз – една.
Трябва да мисля стратегически като Бренан и да съм уверена като Мира.
През цялата последна година се опитвах да си докажа, че изобщо не приличам на
майка си. Аз не съм студена. Не съм коравосърдечна. Но може би част от мен наистина
прилича на нея повече, отколкото искам.
Защото точно сега, докато стоя близо до мъртвите тела на своя приятел и неговия
дракон, искам само едно: да покажа на тези негодници колко свирепа мога да бъда.
Дръпвам очилата над очите си, обръщам се към рамото на Терн и бързо го яхвам.
Няма нужда да го моля да излети, не и когато чувствата ни са абсолютно еднакви. И
двамата искаме едно и също. Отмъщение.
Закопчавам ремъците на бедрата си, а Терн хуква напред и се изстрелва във въздуха
с мощни удари на масивните си крила. Окървавеният уивърн се е дръпнал назад и Терн
полита право към него. Дори не ми пука дали е същият, който току-що уби приятелите
ни. Ще умрат всичките.
Веднага щом се приближаваме достатъчно, отмятам ръце, надавам гърлен вик и отп-
рищвам цялата си сила. Още първата мълния улучва уивърна и чудовището се сгромо-
лясва на земята близо до градските стени.
Не виждам обаче този, който ни връхлита отляво.
Не и докато не усещам как Терн изревава от болка.

377
НО ТРЕТИЯТ БРАТ, КОЙТО НАРЕДИЛ НА НЕБЕТО ДА ОТСТЪПИ
НАЙ-ГОЛЯМАТА СИ СИЛА, БИЛ ТОЗИ, КОЙТО НАЙ-ПОСЛЕ УС-
ПЯЛ ДА ПОБЕДИ СВОЯ РЕВНИВ БРАТ НА ОГРОМНА, УЖАСНА
ЦЕНА.

„НАЧАЛОТО“
„ПРИКАЗКИ ОТ ВАРЕНИТЕ“

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА

Завъртам се назад на седлото и виждам венин – жената, която уби Солей. От черве-
ните ѝ очи се разливат издути, подобни на клони вени. Тя стиска меча, който е Забила
между люспите зад крилата на Терн.
– На гърба ти има венин! – изкрещявам аз на Терн, а жената запраща огнена топка
към главата ми. Минава толкова близо, че усещам как опарва бузата ми.
Терн се преобръща и изпълнява изкачване, от което ми се завива свят, а тялото ми се
оказва запратено назад на седлото, но жената венин не помръдва – продължава да стиска
забития меч дори когато краката ѝ загубват опора. В мига, в който Терн полита водо-
равно, тя се втренчва в мен така, сякаш съм следващата ѝ вечеря, и тръгва към мен с
решителен поглед, стиснала назъбени ками със зелени остриета.
– Зад мен има още трима без ездачи! – изкрещява Терн.
Мамка му! Пропускам нещо. То ми се присмива от ръба на съзнанието ми като отго-
вор на изпитен въпрос, за който знам, че съм чела.
– Не си ли малко дребна за драконова ездачка? – изсъсква венинът.
– Достатъчно съм едра, за да убия теб. – И аз и Терн сме мъртви, ако не направя
нещо.
– Искам да останеш хоризонтално – казвам на Терн, докато разкопчавам ремъците
на бедрата си.
– Няма да напускаш седлото! – изръмжава Терн.
– Няма да я оставя да те убие!
Изправям се на крака и изваждам двете ками, които Зейдън ми даде днес. Всяко пре-
дизвикателство, всяко препятствие, всеки час, който Имоджен прекара в залата за те-
жести, всеки път, в който Зейдън ме води на тепиха, трябва да са ме научили на нещо
нали?
Това е само предизвикателство... с не толкова въображаема повелителка на черната
магия... на парапета.
На подвижен, летящ парапет.
– Връщай се на седлото! – заповядва Терн.
– Не можеш да я събориш. Пак ще те прободе. Трябва да я убия. – Изтласквам страха
настрана. Тук няма място за страх.
На умиращата светлина на слънцето и на зловещото сияние на горящия град под нас
избягвам първото замахване на ножа ѝ, а после и второто, навеждам се ниско и отмятам
ръката си напред, за да блокирам с частта от лакътя до китката един удар, който тя се

378
опитва да нанесе надолу. Спирам замахването на метал към лицето ми. Силата на
сблъсъка довежда до изпращяване, за което знам, че идва от една от костите ми.
За миг замръзвам от непоносима болка. Камата излита от ръката ми. Сега ми е оста-
нала само една. Сърцето ми бие оглушително, краката ми закачат един от шиповете на
Терн и аз се спъвам.
Дори не мога да хвана разкъсаната си, пулсираща ръка, защото жената се приближава
и придобива предимство с всеки скок и замахване на зеленовърхите си кинжали. Сякаш
знае какво ще направя, преди да съм го направила. Парира всяко едно от нападенията
ми със свое, по-бързо, сякаш се приспособява към бойния ми стил само секунди след
началото на схватката. И е неестествено бърза. Никога не съм виждала Зейдън или Имо-
джен да се движат толкова бързо.
Успявам да парирам всяко от нападенията ѝ, но няма съмнение, че съм в защита. Тя
дори не носи бойни дрехи, само роба, която се развява като платно, и все пак...
В хълбока ми пламва болка, гореща и остра, и аз залитам назад, без да вярвам на
очите си, когато виждам, че една от камите ѝ стърчи от хълбока ми, точно под ръба на
бронята от драконови люспи.
Терн изревава, а Андарна изпищява.
– Вайълет! – изкрещява Зейдън.
– Много е бърза!
Камата е забита на такова място, че не вярвам да е улучила някой важен орган, и аз
започвам да се боря с гадене, от което устата ми се напълва с противна течност, за да
балансирам единственото острие срещу венини, което ми е останало, и да извадя ней-
ното. Но нещо не е наред. Раната започва да гори и аз веднага се опитвам да запазя
равновесие, докато във вените ми тече киселина. Ножът пада от пръстите ми и върхът
му вече не е делен.
– Такава непокътната сила! Нищо чудно, че ни призоваха тук. Ти можеш да заповя-
даш на небето да отстъпи цялата си сила, а се обзалагам, че дори не знаеш какво да
правиш с нея, нали? Никой ездач не знае. Ще те разцепя и ще видим откъде идват всички
тези удивителни мълнии. – Тя размахва към мен другата кама и аз разбирам, че си играе
с мен. – Или може би ще оставя той да го направи. Ако те предам на моя мъдрец, ще
закопнееш за смъртта.
Тя има учител?
Проклятие, тя е ученичка също като мен, а ме надви – смъртоносно. Едва успявам да
видя в коя ръка е нейното острие. Моята ръка си има свой сърдечен ритъм, а хълбокът
ми крещи от болка.
– Изравни мястото! – нарежда Зейдън. Разделил е силата си и от скалите от лявата ми
страна се втурват сенки и обгръщат света около мен – и около венина – в облак от неп-
рогледен мрак.
А аз имам силата на светкавицата.
Сега аз контролирам ситуацията. Познавам терена на гърба на Терн като петте си
пръста. Премествам се надясно, където мога да усетя наклона на рамото му, заемам
бойна стойка, стисвам камата си в здравата ръка и оставям силата ми да избухне в мрака,
да освети цялото небе за една пращяща, безценна секунда.
Жената е объркана. Стои с гръб към мен. Забивам камата с руни между ребрата ѝ –
точно там, където ми показа Зейдън преди толкова месеци – и я изваждам, за да не я
загубя. Жената венин залита назад, лицето ѝ става пепелявосиво и тя пада от гърба на
Терн.

379
 Поколебавам се, олюлявам се, докато киселината във вените ми гори все по-ярко и
все по-мъчително, изпепелява ме отвътре навън.
– Мъртва е – успявам да им съобщя. Казвам го на Терн, Зейдън, Андарна, Сагейл...
всеки, който може би слуша.
Сенките падат и отстъпват място на гаснещата светлина на здрача. Аз залитам към
седлото, като се държа за хълбока, за да спра потока от кръв, който тече от прободната
рана.
– Ранена си! – изрича обвинително Терн.
– Добре съм – излъгвам, вперила разширени очи в черната кръв, която капе между
пръстите ми. Това не е добре. Никак.
Няма да мога да проведа втори ръкопашен бой, не и с тази рана в хълбока, а скоро
ще бъда и прекалено слаба за магия. Силата ми изтича от мен заедно с кръвта. Прибирам
камата в канията. Най-доброто ми оръжие сега е умът ми.
Вдишвам дълбоко и се мъча да успокоя сърцето си и да помисля.
– Падат – казва Терн и аз откъсвам поглед от хълбока си и виждам как три уивърна
падат от небето и се строполяват на Земята.
Уивърни без ездачи.
Създадени от венин.
И всички те умряха, защото аз убих един венин.
Ето какво се опитваше да ми каже Лиам. Когато един дракон умре, умира и ездачът
му. Но очевидно когато умре венин, умират и уивърните, които е създал Всичките. Ето
как можем да спасим всички на това поле.
Сред ордата, която Зейдън удържа, има двама ездачи.
– Трябва да убием ездачите – прошепвам аз.
– Да – съгласява се Терн, следвайки линията на мисълта ми. – Чудесна идея.
– Готов ли си да заложиш живота си на това? – Ако греша, и двамата сме мъртви,
както и Зейдън и Сагейл
– Готов съм да заложа живота си на теб и го залагам още от първия ден – казва
той и се накланя да полети обратно към долината, докато другите дракони се втурват
след нас с ездачите си, несъмнено следвайки заповедта на Терн. Само Гарик и неговият
кафяв скорпионоопаш остават пред нас и продължават да летят бързо и ниско към Зей-
дън. – Трима от венините са мъртви, но един е...
С ужас виждам как един венин с жезъл, висок колкото него, излиза от мрака, прико-
вал заплашителния си поглед върху Зейдън.
– Отляво! – изкрещявам на Зейдън.
Сагейл се завърта и изригва огън, но той дори не спира.
Гарик се навежда от седлото си и хвърля кама, но преди оръжието да стигне до ве-
нина, фигурата с роба забива жезъла в земята и изчезва така, сякаш изобщо не е била
там.
Пренесе се някъде. Но къде?
– В ада ли? – изкрещявам на вятъра.
– Един генерал винаги може да познае друг и това е водачът им – казва Терн.
Мъдрецът?
– Не мога да ги удържа още дълго! – изкрещява Зейдън. Ръцете му се тресат толкова
силно, че тялото му сякаш се разкъсва по шевовете, докато ние летим към входа на до-
лината.

380
 – Промяна в плана – казвам му аз, докато Терн напряга всичките си сили. – Искам да
разпръснеш сенките.
– Какво? – Той вече отпада – виждам го по фигурите, които се напрягат да прекосят
сенките му. Уивърните отчаяно се мъчат да си проправят път.
– Толкова страдание! – Болката в гласа на Андарна ме пробожда.
Обръщам глава към търговската база и виждам проблясък на Златно. Сърцето ми се
свива.
– Не! Там не е сигурно за теб!
– Имаш нужда от мен! – изкрещява тя.
– Моля те, скрий се! Поне един от нас трябва да оцелее – казвам ѝ аз, докато Терн
прелита покрай Зейдън и Сагейл
– Зейдън, трябва да пуснеш сенките. Това е единственият начин.
– Терн! – изкрещява Сагейл и в тона ѝ има страх, какъвто не съм чувала никога до-
сега.
– Не искай от мен подобно нещо. – Дори гласът на Зейдън трепери. Тези сенки ще
паднат, все едно дали иска, или не. Скоро ще прегори.
– Ако някога си ми вярвал, Зейдън, искам да го направиш! – използвам аз предиш-
ните му думи. Едва успявам да дишам от болката, която изгаря хълбока ми. Той ще
прегори, ако не ми вярва.
– Мамка му! – Само след секунда стената от сенки пада и уивърните политат към нас
с ужасяваща бързина. Ако не успея, няма да има оцелели. Прекалено са много.
– Виж кой е по-силният ездач, Терн. – Това е най-добрата ни възможност. Единстве-
ната ни възможност.
Само след минута ще се сблъскаме.
– След като убия ездача, ще остане само един, Зейдън. Просто убий този ездач, и
другите уивърни ще паднат.
– Идвам.
Но аз ще стигна първа. Терн е по-бърз от Сагейл.
– Ти ни спаси, като ги удържа толкова време.
Той започва да казва нещо, но аз затръшвам преградата си и го блокирам, за да се
съсредоточа.
Главата на Терн се върти наляво и надясно и търси и аз разбивам последната от сте-
ните си в Архива, като оставам здраво стъпила с един крак на мраморния под.
– Там – казва Терн и обръща глава надясно. – Онзи.
В ъгъла на летящата орда виждам венин, който язди един уивърн. От слепоочията му
тръгват алени вени и слизат по бузите му.
– Сигурен ли си? – питам.
– Напълно.
От ордата изригва син огън и аз едва успявам да си поема дъх, преди от ръбовете на
долината да се надигне порой от сенки и да угаси пламъка.
Силата преминава на вълни в костите ми, оживява цялото ми същество с количест-
вото на енергията, която принуждавам тялото си да поеме.
– Кажи ми, че планът ти не е да скочиш на гърба на уивърна? – пиша Терн, когато
дишането ми се учестява. Само още няколко секунди, и ще сме достатъчно близо.
– Няма нужда – отговарям. – Не чу ли какво каза венинът? Мога да заповядам на
небето да отстъпи цялата си сила, но за целта ще ми трябва всяка капка от твоята. –
Отприщвам печата си и удрям веднъж, пропускам венина, удрям пак и пак пропускам.

381
 Вече са почти до нас. Аз удрям отново и отново, тласкам силите си към предела им,
а Зейдън угася сините пламъци, преди да имат възможност да ме изгорят жива.
Не мога да се прицелвам. Не съм готова. Ако имах още една или две години да се
упражнявам, може би щях да успея, но не и сега.
– Трябва ми още, Терн!
– Ще прегориш, Сребърна! – изръмжава той и избягва един пламък, който Зейдън е
пропуснал. – Вече си на ръба!
Ръцете ми треперят, но аз ги вдигам отново.
– Това е единственият начин да ги спася. Мога да спася Сагейл. Ти просто трябва
да решиш да живееш, Терн. Дори и аз да не оживея.
– Няма да стоя и да гледам как още един ездач умира, защото не Знае къде да спре.
Още един удар може да ти е последният. Усещам как отпадаш.
– Знам точно на какво съм способна – уверявам го аз. Енергията отново изпълва тя-
лото ми и сърцето ми подскача в опит да намери верния ритъм. Горещо ми е. Толкова
ми е горещо, та ми се струва, че самата аз може да избухна в пламъци. Поела съм пре-
калено много сила. – Аз не съм Неолин.
Страхът заплашва да ме погълне, докато венинът препуска към нас. Идва толкова
близо, че мога да видя ръмжащата му уста. Tози ужас обаче не е мой. На Терн е.
– Позволи ми да ти помогна! – изкрещява Андарна и сърцето ми се изпълва с обич,
макар че прескача от енергията, която тече през вените ми. Нямам време да погледна да
видя къде е – само се надявам да е още в базата.
– Само толкова, колкото ми трябва – отговарям ѝ.
Преглъщам с усилие и здравата ми ръка стиска камата с окървавения връх, докато
летим към стената от уивърни. Посягам към златната сила на Андарна и тя се разпрос-
тира по гръбнака ми и избухва през мен. Времето около нас спира.
Терн разперва крилото си и оставаме във въздуха, докато уивърните напредват към
нас сантиметър по сантиметър, като се борят с магията на Андарна чрез своята собст-
вена.
Трябва да искам да убия този венин и боговете да са ми на помощ, искам!
– Сега!
Замахвам с ръце към венина, заповядвам на мълнията да разцепи небето и тя се под-
чинява, разклонявайки се във всички посоки. На мен обаче ми е достатъчно да контро-
лирам само една от сребристосините ѝ вени. Съсредоточавам се върху тази, която е най-
близка до венина и я дръпвам надолу на бавни тласъци, които се борят с времето. Ръцете
ми вибрират, а силата на Терн изтласква напред границите на тялото ми, докато дърпам
спускащия се клон от двете страни сантиметър по сантиметър с последните остатъци от
силата си и го разполагам над венина.
– Още, Терн!
Той изревава и през мен преминава истинска мълния, изпращява в дробовете ми и
овъглява дъха ми, докато дарът от Андарна отслабва. Няма нужда да съм до нея, за да
усетя умората ѝ, отслабването на силата ѝ. Но вземам само толкова, колкото ми трябва.
Андарна ще оцелее днес, дори да е единствената.
Имам само няколко мига, иначе цялата тази сила ще ме изгори и убие.
Зейдън закрещява през преградата в съзнанието ми и звуците от неговата болка и
страх са почти повече, отколкото мога да понеса. Но няма време да се съсредоточавам
върху него, да се питам какво ще стане, ако не успея. Защото точно сега съм съсредото-
чена върху отмъщението със студенина, с която дори майка ми би се гордяла.

382
 Най-накрая довличам мълнията на мястото ѝ. Кожата ми пращи и гори. Пускам вре-
мето и се задържам изправена достатъчно дълго, за да видя как мълнията улучва целта
си и убива венина с първия допир на енергията си. Сякаш времето още е спряло, тялото
му бавно се катурва от уивърна му.
В следващия миг над половината чудовища падат от небето, сякаш самите те са били
улучени, и сякаш е чакала да постигна целта си, раната в хълбока ми заплашва да ме
изгори жива.
– Отляво! – изревава Терн и се обръща към уивърна и ездача му, докато те се носят
към нас и в очите им се чете жажда за убийство.
Въже от сянка полита нагоре и се увива около врата на венина, докато Терн се на-
вежда наляво да избегне удара, а аз едва успявам да се задържа на седлото.
Зейдън дръпва венина от гърба на уивърна и го смъква долу, право върху камата,
която държи в протегнатата си ръка.
Мамка му, понякога забравям колко прекрасно смъртоносен е.
Знам, че всички те ще оцелеят. Оставям тялото си във властта на гравитацията и се
плъзвам от гърба на Терн.
– ВАЙЪЛЕТ! – чувам вика на Зейдън, докато падам.

383
 В СЛУЧАЙ, ЧЕ СЕ НАТЪКНЕТЕ НА ОТРОВА,
КОЯТО НЕ РАЗПОЗНАВАТЕ,
НАЙ-ДОБРЕ ПРИЛОЖЕТЕ ВСИЧКИ ПРОТИВООТРОВИ.
ПАЦИЕНТЪТ И БЕЗДРУГО ЩЕ УМРЕ.

СЪВРЕМЕНЕН НАРЪЧНИК ЗА ЛЕЧИТЕЛИ

ОТ МАЙОР ФРЕДЕРИК

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ОСМА

Мисля, че може да умра днес.
Въздухът свисти край мен, а стомахът ми сякаш се намира някъде над тялото.
Защото падам.
Не спирам да падам.
Терн изревава и паниката, тонът на този рев ме принуждава да отворя очи само кол-
кото да видя, че се стрелва към мен, но не мога да го усетя в главата си, не чувствам
краката си на пода на Архивите, не мога да стигна до силата си. Отрязана съм – вече не
съм заземена.
Гърбът ми се блъсва в нещо и ударът ми изкарва дъха, забавя падането ми, но не го
спира. Около мен се надига и спада блестящо злато. Вятърът спира, виковете на хаос и
разрушение секват, но изгарянето вътре в мен продължава да бушува, обгръща ме с ог-
нени зъби. „Времето.“
Андарна е спряла времето с малкото сила, която ѝ е останала.
Сега съм на гърба ѝ, падам... защото тя не е достатъчно силна да ме носи, но е доста-
тъчно смела да долети в тази битка. Сега и очите ми горят. Тя не трябва да е тук. Трябва
да е скрита в базата, далеч от уивърните, три пъти по-големи от нея.
Останали ли са някакви уивърни? Успяхме ли да ги убием всички?
Когато времето отново започва да тече и вятърът шиба голата ми кожа, се плъзвам
от гърба ѝ и ме вдигат силни човешки ръце.
– Вайълет.
Познавам този дълбок, паникьосан глас. „Зейдън.“ Но не мога да помръдна, не мога
дори да разтворя устни, за да изкрещя от болка, когато той прилага натиск върху раната.
– Мамка му, сигурно е отрова. Трябва да се бориш.
Отрова. Камата със деления връх.
Но що да отрова може да ме парализира не само физически, а и магически?
– Аз ще се погрижа да теб. Просто... просто живей. Моля те, живей.
Разбира се, че иска да живея. Аз съм жизненоважна да оцеляването му.
Призовавам на помощ цялата си сила, да секунда най-накрая повдигам клепачи и
неприкритият страх в очите му кара сърнето ми да подскочи, преди да загубя съзнание.
– Може би не е отрова – казва един дълбок глас, когато се събуждам, без да мога да
отворя очите си. Гарик, може би? Богове, всичко боли! – Може би е магия.
– Видяхте ли как насочи онази мълния право към главата на венина? – пита някой.

384
 – Не сега! – буквално изръмжава Боди. – Тя спаси шибания ши живот! Спаси живота
на всички ни!
Но не е вярно. Солей и... Лиам са мъртви.
– Мамка му, кръвта ѝ е черна! – казва троснато Зейдън и ме притиска по-плътно до
гърдите си.
– Трябва да е отрова! – извиква Имоджен – звук, който никога не съм чувала от ус-
тата ѝ. – Вижте я! Трябва да я заведем обратно в „Басгайът“. Нолан може би ще може
да помогне.
Да. Нолан. Трябва да ме заведат при Нолан. Но не мога да го кажа, не мога да накарам
устните си да се раздвижат, не мога дори да посегна по умствените връзки, които са ми
станали познати като дишането. Отрязана съм от Терн, от Андарна... от Зейдън и това
само по себе си е мъчение.
– Полетът дотам е дванайсет часа! – повишава глас Зейдън. – И съм сигурен, че ръ-
ката ѝ е счупена.
След дванайсет часа ще съм мъртва. Обещанието да сладка забрава вече витае в пе-
риферията на съзнанието ми, обещание да покой, ако се съглася просто да спра да се
боря.
– Има друго място, по-близко – казва тихо Зейдън и аз усещам как пръстите му се
плъзват по бузата ми. Движението е изнервящо нежно.
Още една вълна от огън ме поглъща, опърля всичките ми нерви, но мога само да лежа
и да я приема.
„Накарайте я да спре. Богове, накарайте я да спре.“
– Не е възможно да си сериозен. – Нечий глас се понижава до съскане.
– Ще изложиш всичко на риск – предупреждава Гарик, докато сънят ме придърпва
към себе си – единственото спасение от изгарящата болка.
Терн изревава толкова високо, че ребрата ми започват да вибрират. Поне е наблизо.
– На твое място не бих повторила – казва тихо Имоджен, – Защото той сигурно ще те
изяде. А и не забравяй, ако тя умре, е много вероятно да умре и Зейдън.
– Не казвам, че не трябва, просто му напомням какъв е залогът – отговаря Гарик.
Може ли Терн да почувства, че връзката ни е прекъсната? И той ли страда като мен?
И мечът ли е бил отровен? Андарна може ли да лети? Или трябва да спи?
Сън. Това искам. Хладен, блажен, празен сън.
– Пет пари не давам какво ще стане с мен! – изкрещява Зейдън на някого. – Тръгваме
и това е заповед.
– Няма нужда от заповеди, приятелю. Ще я спасим. – Това е Боди. Поне така си
мисля.
– Оправдай си прякора и се бори, Вайълънс – прошепва Зейдън в ухото ми. После
казва по-високо на някого по-далеч: – Трябва да я Заведем при него. Тръгваме.
Усещам промяната, когато започва да върви, но агонията на движението срещу ра-
ната е прекалено много и аз пропадам в черния мрак.
Преди да се събудя отново, минават часове. Може би секунди. Може би дни. Може
би цяла вечност и Малек ме е осъдил на вечни мъчения заради безразсъдството ми, но
не мога да се насиля да съжалявам, че ги спасих.
Може би ще е по-добре да умра. Но тогава Зейдън може да умре.
Какъвто и разрив да има между нас в момента, не искам да умира. Никога не бих го
пожелала.

385
 Силен порив на вятъра удря лицето ми, а ритмичният мах на крила ми показва, че
летим. Събирам цялата си енергия, за да отворя едното си око, докато минаваме покрай
Скалите на Дрейлор. Тристаметровото разстояние до долу не може да се сбърка.
Точно то направи Тиришкия бунт не само възможен, но и почти успешен.
Отровата изгаря всяка вена, всяко нервно окончание в тялото ми, докато препуска на
воля през мен и забавя ударите на сърцето ми. Дори иронията, че ще умра от отрова –
нещо, за което знам повече от всички други – не може да ме накара да събера сили да
проговоря, да предложа някаква идея за противоотрова. Как бих могла, когато дори не
знам какво е използвала жената венин върху мен? Допреди няколко часа дори не знаех,
че венините не са само същества от приказките, а сега няма нищо друго освен болка и
смърт.
Въпрос на време е, а моето е кратко.
Предпочитам смъртта, отколкото да продължа да съществувам и секунда повече в
тази клада, в която се е превърнало тялото ми, но очевидно няма да ми окажат тази
милост, защото се събуждам от раздрусване.
„Въздух.“ Няма достатъчно въздух. Дробовете ми се борят да вдишат.
– Сигурен ли си? – пита Имоджен.
Всяка стъпка, която прави Зейдън, ми носи нова агония, която Започва от хълбока и
преминава на вълни по цялото ми тяло.
– Мамка му, спри да го питаш! – сопва се Гарик. – Той взе решение. Или го подкрепи,
или се разкарай, Имоджен!
– Да, лошо решение! – обажда се друг мъж.
– Когато ти получиш сто и седем белега на гърба, ще можеш да вземаш шибаните
решения, Сиаран! – изръмжава Боди.
Ревът на Терн ме стряска и аз потрепвам, което само усилва вече неописуемото мъ-
чение, разтърсващо тялото ми.
– Какво беше това? – пита Гарик някъде отляво.
– В общи линии каза, че ако се проваля, ще ме опече – отговаря Зейдън и ме притиска
по-близо до себе си. Предполагам, че тази част от връзката все още работи. Бузата ми
се отпуска до рамото му и се кълна, че усетих как ме целуна по челото, но не може да е
така.
Човек не може да пази тайни от някого, когото обича, камо ли тайни, които всеки
момент ще ми струват живота, ако се съди по все по-редките удари на сърцето ми.
То се мъчи да изпомпи течния огън, който каутеризира вените ми.
Богове, искам просто да ме остави да умра!
Заслужавам го. Аз съм причината Лиам да умре. Толкова съм глупава, та дори не
разбрах, че Дейн е взел спомените ми и ги е използвал срещу мен... срещу Лиам.
– Трябва да се бориш, Вай – прошепва Зейдън до челото ми, докато е движим. – Мо-
жеш да ме мразиш колкото искаш, когато се събудиш. Можеш да крещиш, да ме удряш,
да хвърляш по мен шибаните си кинжали. Не ми пука. Но трябва да живееш. Не може
да ме накараш да се влюбя в теб, а после да умреш. Без теб нищо от това не си заслужава.
Звучи толкова искрено, че почти му вярвам.
Поради което изобщо се озовах в тази ситуация, разбира се.
– Зейдън? – провиква се познат глас, но не мога да се сетя на кого е. Може би на
Боди? На някого от второкурсниците? Толкова много непознати. И нито един приятел.
Лиам е мъртъв.
– Трябва да я спасиш.

386
 ВСИЧКИ ВИЕ
СТЕ СТРАХЛИВЦИ

ПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА ФЕН РАЙЪРСЪН

(РЕДАКТИРАНИ)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА

ЗЕЙДЪН

Ще се оправи.
Гласът на Сагейл е най-нежният, с който някога е благоволявала да ме удостои. Но
пък тя не ме избра, защото имам нужда от глезене. Избра ме заради белезите на гърба
ми и поради простия факт, че съм внук на втория ѝ ездач – онзи, който не е оцелял в
квадранта.
– Не си сигурна, че ще се оправи. Никой не е.
Мамка му, минаха три дни, а Вайълет не се е събудила. Три безкрайни дни, които
прекарах в този фотьойл, на тънкия като бръснач ръб между нормалността и лудостта,
загледан във всяко надигане и спускане на гърдите ѝ просто за да се уверя, че още диша.
Дробовете ми ще се напълнят с въздух чак тогава, когато и нейните, а миговете между
ударите на сърцето ми са изпълнени с непоносим страх, който ме кара да забравя всичко
останало.
Никога не ми се е струвала крехка, но сега ми изглежда точно такава, легнала по
средата на леглото ми, с бледи напукани устни и краища на косата по-мътни от обичай-
ния оттенък на острие. От три дни насам всичко у нея сякаш подсказва, че животът се
отцежда от тялото ѝ, че под кожата ѝ е останала само сянка от душата ѝ.
Но днес сутрешната светлина поне показва, че по бузите ѝ има малко повече цвят
покрай по-тъмната линия от летателните ѝ очила, отколкото вчера.
Какъв глупак съм! Трябваше да я оставя в „Басгайът“. Или да я изпратя с Ейтос, кол-
кото и това да напрегне Сагейл и Терн. Тя изобщо не биваше да понася наказанието на
полковник Ейтос. За престъпление, което дори не знаеше, че извършвам. Дори не подо-
зираше.
Прокарвам ръка през косата си. Тя не беше единствената, която пострада.
Лиам щеше да е жив.
„Лиам.“ Вината се смесва със скръб, която сякаш ще изсмуче душата ми, и аз едва
мога да си поема дъх от болката в гърдите си. Аз наредих на приемния си брат да я пази
и тази заповед го уби. Смъртта му тежи на моята съвест.
Трябваше да знам какво ни очаква в „Атбайн“...
– Трябваше да ѝ кажеш за Венините. Чаках ти да ѝ дадеш тази информация и сега
тя страда – изръмжава Терн. Драконът е живото, дишащо въплъщение на моя срам. Но
поне връзката между нас четиримата още съществува, дори той да не може да общува с
Вайълет – което значи, че е жива.
Терн може да ми крещи колкото иска, стига сърцето ѝ да бие.

387
 – Трябваше да направя много неща по-различно. – И изобщо не трябваше да се боря
с чувствата си към нея. След онази първа целувка трябваше да я сграбча така, както
исках, и да я задържа, да я допусна докрай до себе си.
Клепачите ми стържат като шкурка при всяко примигване, но се съпротивлявам на
съня с всяка клетка на тялото си. В съня чувам сърцераздирателния ѝ писък, чувам я как
извиква, че Лиам умира, чувам я как ме нарича предател отново и отново.
Не може да умре, и то не само защото има някаква вероятност и аз да не оцелея. Не
може да умре, защото знам, че не мога да живея без нея, дори да оцелея. В някакъв
момент между шока от привличането ни на върха на онази кула, осъзнаването, че е рис-
кувала живота си, като е дала на друг единия си ботуш на парапета в онзи първи ден и
хвърлянето на камите до главата ми под дъба, се поколебах. Трябваше да осъзная колко
е опасно да се приближавам прекалено още първия път, когато я съборих по гръб на
тепиха и ѝ показах колко лесно може да ме убие – уязвимост, която не съм си позволя-
вал с никого другиго. Да, но го омаловажих – реших, че е само неоспоримо привличане
към жена, красива по неповторим начин. Докато я наблюдавах как успява на Ръкави-
цата, как защитава Андарна на Вършитбата, залитнах, стъписан и от находчивостта ѝ, и
от доблестта ѝ. Когато връхлетях в стаята ѝ и видях предателската ръка на Орън на гър-
лото ѝ, яростта, която направи толкова лесно да убия шестимата, без да мигна, трябваше
да ми подскаже, че вървя към ръба на скалата. А когато тя ми се усмихна, след като
овладя щита само за минути и лицето ѝ грейна, докато снегът се сипеше около нас, пад-
нах.
Дори не се бяхме целунали, а паднах.
Или може би се случи, когато хвърли камите си по Барлоу, или когато ревността ме
изяде жив, когато видях Ейтос да целува устата, за която бях мечтал безброй пъти. Като
се върна назад, виждам хиляди мънички мигове, които ме дръпнаха над ръба заради
жената, заспала в леглото, в което винаги си я бях представял.
Но така и не ѝ казах. Не и докато не изпадна в делириум от отровата. Защо? Защото
се страхувах да ѝ дам власт над себе си, когато тя и бездруго я държеше цялата? Защото
е дъщеря на Лилит Соренгейл? Защото продължаваш да дава на Ейтос нови и нови шан-
сове?
Не. Защото не можех да ѝ дам думите, без да бъда изцяло, напълно откровен с нея, а
след начина, по който ме погледна край езерото, изразът, който показваше, че се чувства
абсолютно предадена...
Шумоленето на чаршафи ме кара бързо да вдигна поглед към лицето ѝ и аз си поемам
дъх за първи път, откакто тя падна от гърба на Терн. Очите ѝ са отворени.
– Будна си. – Гласът ми звучи така, сякаш са го влачили по чакъл. А аз си мислех, че
са влачили само сърцето.
Изправям се, залитайки, и изминавам двете крачки, които ме отделят от леглото ѝ.
Тя е будна. Жива е. Усмихва се? Сигурно е игра на светлината. Тази жена най-вероятно
иска да ме опече жив.
– Може ли да проверя хълбока ти? – Дюшекът леко хлътва, когато сядам до нея.
Тя кимва и протяга ръце нагоре като котка, която е дрямала на слънцето, преди да
посегне към завивките.
Вдигам ги, развързвам робата над късата нощница, която ѝ облякох онази първа ве-
чер, и бавно повдигам подгъва над копринената кожа на хълбока ѝ, като се подготвям

388
да черните филизи, които обезцветиха вените ѝ по време на полета, но след пристига-
нето ни тук бавно се отдръпнаха. Няма нищо. Само тънка сребриста линия на два-три
сантиметра над хълбока ѝ. Въздухът облекчено изсвистява от дробовете ми.
– Това е истинско чудо.
– Кое е истинско чудо? – пита дрезгаво тя и поглежда надолу към новия си белег.
Проклятие! От мен щеше да излезе ужасен лечител.
– Вода. – Ръката ми трепери от изтощение или от облекчение. Дори не ме е грижа
кое. Напълвам ѝ чаша от каната на нощното ми шкафче. – Сигурно умираш от жажда.
Тя се избутва нагоре, сяда, взема чашата и я изпива на един дъх.
– Благодаря.
– Ти. – Оставям празната чаша на нощното шкафче и се извръщам обратно към нея,
взирам се в лешниковите очи, които ме преследват от Парапета насам. – Ти си истинско
чудо – довършвам шепнешком. – Мамка му, бях ужасен, Вайълет! Просто с думи не
мога да го опиша.
– Добре съм, Зейдън – казва тихо тя, вдига ръка и я слага върху разтуптяното ми
сърце.
– Мислех, че ще те загубя. – Признанието излиза приглушено от гърлото ми и може
би си подритвам късмета след всичко, на което я подложих, но не мога да не се наведа
напред и да допра устни първо до челото, а после и до слепоочията ѝ. Богове, бих я
целувал цяла вечност, ако това ще отложи предстоящия спор, задържи ни в този сладък
миг, в който наистина мога да повярвам, че всичко помежду ни ще бъде наред, че не
съм оплескал безнадеждно най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога.
– Няма да ме загубиш. – Тя ме поглежда озадачено и се усмихва, сякаш съм казал
нещо странно. После се навежда и ме целува.
Още ме иска. Това откритие кара сърцето ми да полети. Задълбочавам целувката,
прокарвам език по меката ѝ долна устна и леко засмуквам нежната извивка. Повече не
ми и трябва – копнежът завладява цялото ми тяло, страстен и настойчив. Помежду ни
винаги е така – и най-леката искра подпалва пожар, който поглъща всяка мисъл, нес-
вързана с многобройните начини, по които мога да я накарам да стене. Предстои ни цял
живот такива мигове, в които мога да я съблека чисто гола и мога да боготворя всяка
извивка и вдлъбнатинка на тялото ѝ, но точно този не е от тях, не и когато е будна само
от пет минути.
– Ще ти се реванширам – обещавам и вземам деликатните ѝ ръце в моите груби две. –
Не казвам, че няма да се караме или че няма да искаш да хвърлиш камите си по мен,
когато се държа като магаре, което е неизбежно, но се кълна, че винаги ще се стремя да
бъда по-добър.
– За какво да ми се реваншираш? – Тя се отдръпва и ме поглежда с любопитна ус-
мивка.
Примигвам и сбърчвам чело. Да не си е загубила спомените?
– Какво си спомняш? Когато те докарахме тук, отровата вече беше стигнала до мо-
зъка ти и...
Очите ѝ пламват и нещо се променя – нещо, от което стомахът ми се свива, когато тя
издърпва ръцете си от моите.
Поглежда настрана и очите ѝ стават невиждащи по онзи начин, който ми подсказва,
че се опитва да се свърже с драконите си.
– Не се паникьосвай. Всичко е наред. Андарна не е съвсем същата, но си е... тя. – Сега
е огромна, но не мисля да го казвам на Вайълет. Според Терн и дарът ѝ си е отишъл, но

389
и за тази новина има предостатъчно време. Вместо това казвам: – Лечителят ми каза, че
не е сигурен какви може да са дълготрайните последствия от отровата, защото никога
не е виждал такава, и никой не знае колко време ще мине, докато си възвърнеш споме-
ните, ако има дългосрочни вреди, но аз ще ти разкажа...
Тя отмята ръка нагоре и оглежда стаята, сякаш за първи път Забелязва къде се нами-
раме, после слиза заднешком от леглото и си забързва робата. В очите ѝ се появява из-
раз, от който сърцето ми се свива като в менгеме, докато тя залита към големите про-
зорци, които заемат цялата стена на спалнята ми.
Прозорците, които гледат към планината, върху която е построена тази крепост, към
долината долу и нейната линия от овъглени дървета, белязали мястото, на което цялата
земя беше изгорена до камъни, и към тихото градче – някога огромен град – Ариша в
краката ни.
Градчето, което се скъсахме от работа да възстановим от купчина пепел и руини.
– Вайълет? – Държа щитовете си вдигнати, опитвам се да проявя уважение към лич-
ното ѝ пространство, докато се приближавам до нея, но, богове, трябва да знам какво
мисли!
Погледът ѝ се плъзва над града, над всички сгради с еднакви зелени покриви, и
очите ѝ се разширяват. Спират се на храма на Амари, който беше нашата най-голяма
забележителност освен библиотеката ни.
– Къде сме? И не смей да ме лъжеш – казва тя. – Не и този път.
„Не и този път.“
– Значи си спомни.
– Спомних си.
– Слава на боговете – измърморвам и заравям ръка в косата си. Това е добър признак,
показва, че наистина е излекувана, но... мамка му!
– Къде... се... намираме? – Тя изрича отчетливо всяка дума с очи, приковани в мен. –
Кажи го.
– От начина, по който ме гледаш, разбирам, че вече знаеш. – Невъзможно е тази ге-
ниална жена да не е разпаднала храма.
– Това прилича на Ариша. – Тя посочва към прозореца. – Има само един храм точно
с тези колони. Виждала съм рисунките.
– Да. – Гениална.
– Ариша беше опожарена, сравнена със земята. И тези рисунки съм виждала – писа-
рите ги донесоха да публичните архиви. Майка ми ми каза, че е видяла въглените със
собствените си очи, така че къде се намираме? – Тя повишава глас.
– В Ариша – казвам ѝ истината и изпитвам чувство на невероятно освобождение.
– Наново построена или никога неизгорена? – Тя ми обръща гръб.
– В процес на повторно построяване.
– Защо не съм чела нищо за това?
Започвам да ѝ казвам, но тя вдига ръка и аз изчаквам. Само след минута разбира и
това.
Посочва към моята бунтовническа реликва и казва:
– Мелгрен не може да види изхода, когато сте повече от трима заедно. Затова не ви
позволяват да се събирате.
Не мога да се сдържа. Усмихвам се. Тази гениална жена е моя. Или беше моя. Пак
ще бъде моя, ако зависи от мен. Вероятно не зависи. Въздъхвам и усмивката ми веднага
се стопява. Мамка му!

390
 Не, няма да се предам, докато тя не ми каже.
Нещата може да са сложни, но и ние с нея сме сложни характери.
– Да, освен това вече не сме достатъчно големи, за да привлечем вниманието на пи-
сарите. Не сме скрити. Просто... не бием тъпана за съществуването си. – По същата при-
чина това място все още е технически... мое. Благородниците не горяха от нетърпение
да хвърлят пари в изгорен град или да плащат данъци за неизползваема земя. Накрая ще
забележат. Накрая ще го загубя. А след него и главата си. – Можеш да научиш каквото
искаш. Просто питай.
Тя се вцепенява.
– Кажи ми едно нещо още сега.
– Всичко.
– Той... – Раменете ѝ потрепват, когато си поема въздух. – Лиам наистина ли е мър-
тъв?
„Лиам.“ Скръбта ме пробожда в ребрата с нова сила. Секундите минават в мълчание,
докато се опитвам да намеря подходящите думи, но няма такива, затова изваждам от
джоба си голямата колкото човешка длан, току-що завършена фигурка на Андарна, по
която работеше Лиам.
Тя се обръща към мен. Погледът ѝ незабавно се приковава в дракончето и очите ѝ се
насълзяват.
– Аз съм виновна.
– Не, аз. Ако просто ти бях казал всичко по-рано, щеше да си подготвена. Сигурно
можеше да ни научиш всичките как да ги убием. – Душата ми отново се разкъсва, когато
тя избърсва две сълзи с опакото на ръцете си. Слагам фигурката в ръката ѝ. – Знам, че
трябваше да я изгоря, но не можех да понеса да го направя. Вчера го погребахме. Е,
другите го погребаха. Аз не съм излизал от тази стая, откакто дойдохме тук. – Погледите
ни се сблъскват и аз едва се сдържам да не посегна към нея, но знам, че съм последният
човек, от когото би потърсила утеха. – Не съм те оставял.
– Е, ти имаш интерес да оцелея – казва иронично тя с треперлива, саркастична ус-
мивка. – Дай ми една минута да се облека, и после ще говорим.
– Гонят ме от собствената ми стая. – Търся онзи саркастичен, шеговит тон, който
толкова лесно ми идваше с нея, и се отдръпвам. – За първи път ми се случва.
– Веднага, Райърсън.
Не мога да се сдържа и потръпвам. Тя никога не използва фамилията ми. Може би
защото не обича да си спомня, че съм син на Фен Райърсън заради всичко, което ѝ кос-
тва баща ми, но да нея винаги съм бил Зейдън. Тази загуба е като бездънна пропаст,
като смъртоносен удар.
– Оттам се минава да банята. – Посочвам към стената в дъното и тръгвам към вратата,
като премятам меча на гърба си.
Братовчед ми се е подпрял на стената и говори с Гарик, който се е сдобил с нов пет-
найсетсантиметров белег от слепоочието до челюстта, но когато затварям вратата зад
себе си, и двамата млъкват. Напрягат се и Гарик се изправя в цял ръст.
– Будна е.
– Слава на Амари – казва Боди и раменете му се отпускат. Ръката му още е в прев-
ръзка на врата – възстановява се от четирите счупвания, които ѝ нанесе един венин.
– Ще трябва да реши. – Поглеждам към Гарик и забелязвам тревогата в очите му. Той
вече ми е казал, че според него тя ще запази тайната ни. Тревогата е как ще го приема
аз, ако тя не ми прости, задето не ѝ казах по-рано. – Или ще запази тайната ни, или няма.

391
 – Ти ще трябва да намериш отговора – казва той. – А после да я научиш как да го
скрие от Ейтос, ако иска.
– Някаква вест от летците?
– Серина е жива, ако това питаш – отговаря Боди. – И сестра ѝ. Но другите... – Той
поклаща глава.
Поне са се спасили, а сега, когато Вайълет е будна, най-после мога да си поема дъх.
– Разбрахте ли каква беше онази кутия, която така привлече Чрад в Ресон? – питам.
Драконът на Гарик е изключително чувствителен към руни и това им позволи да наме-
рят и вземат малката желязна кутия под развалините на часовниковата кула.
– В момента действат по въпроса. Надяваме се до няколко часа да разберем. Радвам
се, че тя е добре, Зейдън. Ще кажа на другите. – Той кимва и тръгва по коридора. Раз-
положението на замъка му е почти толкова погнато, колкото на мен – все пак прекар-
ваше всяко лято тук преди отстъпничеството или отцепването, както наварците нари-
чат бунта на татко.
Странно как хората преименуват всичко, което ги кара да се чувстват неудобно. Ние
загубихме вяра, че нашият крал някога ще постъпи така, както е правилно. А те наричат
нас предатели.
Боди сбърчва нос.
– Какво?
– Миришеш като драконов задник.
– Разкарай се. – Все пак рискувам да помириша и не мога да споря. – Ще използвам
твоята стая.
– Ще го сметна за лична услуга.
Показвам му среден пръст и тръгвам към стаята му.
Един час по-късно, изкъпан и нетърпелив, чакам пред стаята си, облечен с чисти
дрехи. Боди е с мен и се старае да ме разведри както винаги, когато вратата се отваря и
Вайълет застава на прага.
Почти си глътвам езика, когато виждам несплетената ѝ влажна коса, която се подвива
точно под гърдите. Дори не мога да определя с думи какво в тези кичури ме тласва в
територията „трябва да я изчукам веднага“ и съм прекалено зает да се опитвам да за-
държа ръцете си неподвижни, за да си задам този въпрос.
Тя съществува и аз се възбуждам. Пред последната година се примирих с този факт.
Боди се усмихва широко и тази усмивка е същата като на леля ми навремето.
– Радвам се да те видя на крак, Соренгейл – После ме тупва по рамото, тръгва по
коридора и поглежда назад. – Ще доведа резервния план. Късмет!
Богове, искам да я взема в прегръдките си и да я обсипя с любов, докато не забрави
всичко друго освен това, колко идеално си пасваме, но съм сигурен, че това е послед-
ното нещо, което ще поиска някога.
– Влез – казва тя и сърцето ми се свива.
– Стига да ме поканиш. – Влизам. Мразя недоверието в очите ѝ.
Все едно дали ще ми повярва, или не, никога не съм я лъгал. Нито веднъж.
Просто никога не съм бил съвсем искрен.
– Всичко това първоначалният замък ли е?
– Почти цялата крепост е от камък – казвам аз, докато тя разглежда арките с детайлна
украса на тавана, естествената светлина от прозорците, които заемат западната стена. –
Камъкът не гори.
– Да.

392
 Преглъщам. С усилие.
– Мисля, че след всичко, което видя, въпросът, който трябва да ти задам, преди да ти
кажа всичко, е съвсем прост. С нас ли си? Готова ли си да се сражаваш заедно с нас? –
Тя може спокойно да реши да ни издаде всичките. Преди не знаеше достатъчно, за да
ни обрече на гибел, но сега е наясно.
– С вас съм. – Тя кимва.
Поривът на облекчение, който ме залива, е по-силен от всичко, което бих могъл да
прелея от Сагейл, и аз протягам ръце към нея.
– Толкова съжалявам, че трябваше да пазя... – Думите умират на езика ми, когато тя
се дръпва назад и ме избягва.
– Няма да се случи. – В тези лешникови очи проблясва безкрайна болка и мамка му,
оставам направо попарен. – Може да ти вярвам и да съм готова да се сражавам заедно с
теб, но това не означава, че отново ще ти поверя сърцето си. А не мога да бъда с човек,
на когото не мога да имам доверие.
Нещо в гърдите ми се сгърчва.
– Никога не съм те лъгал, Вайълет. Нито веднъж. И никога няма да го направя.
Тя отива до прозореца, поглежда надолу и бавно се обръща към мен.
– Дори не е защото си го запазил в тайна от мен. Разбирам. Заради лекотата, с която
го направи, е. Лекотата, с която аз те допуснах в сърцето си, но не получих същото в
отговор. – Поклаща глава и аз виждам, че любовта още е там, но скрита зад защити,
които най-глупаво я принудих да издигне.
Обичам я. Разбира се, че я обичам. Но ако ѝ го кажа сега, тя ще реши, че го казвам
по неправилните причини и честно казано, ще е права.
Няма да загубя единствената жена, в която съм се влюбвал, без борба.
– Права си. Наистина пазех тайни – признавам и отново тръгвам напред крачка след
крачка, докато накрая ни разделя по-малко от половин метър. Слагам длани на стъклото
от двете страни на главата ѝ и я хващам в хлабава клетка. И двамата знаем, че може да
си тръгне, стига да иска. Но тя не помръдва. – Отне ми дълго време да ти повярвам,
дълго време да разбера, че съм се влюбил в теб.
Някой чука на вратата. Аз не обръщам внимание.
– Не го казвай. – Тя вдига глава, но аз забелязвам начина, по който поглежда към
устата ми.
– Влюбих се в теб. – Навеждам глава и впервам поглед право в прекрасните ѝ очи.
Може да е оправдано бясна, но кълна се в Малек, не е непостоянна. – И знаеш ли какво?
Може вече да ми нямаш доверие, но още ме обичаш.
Устните ѝ се разтварят, но тя не го отрича.
– Веднъж ти дадох свободно доверието си. Втори път няма да го получиш. – Прик-
рива болката с бързо примигване.
„Никога повече.“ Никога повече няма да видя в тези очи причинена от мен болка.
– Сгреших, като не ти казах по-рано, и дори няма да се опитвам да се оправдавам и
да ти излагам причините си. Но сега ти поверявам живота си – живота на всички. – Рис-
кувах всичко просто като я доведох тук, вместо да върна тялото ѝ в „Басгайът“. – Ще ти
кажа всичко, което искаш да знаеш, и всичко, което не искаш. Ще посветя всеки ден от
живота си на задачата да спечеля обратно доверието ти.
Бях забравил какво е да съм обичан, истински обичан – бяха минали толкова години,
откакто баща ми умря. А майка ми... „Сега няма да мисля за това.“ Но после Вайълет

393
ми даде тези думи, даде ми доверието си, сърцето си и аз си спомних. Проклет да съм,
ако не се боря да ги задържа.
– А ако не е възможно?
– Ти още ме обичаш. Възможно е. – Богове, до болка искам да я целуна, да ѝ напомня
точно какво сме ние двамата заедно, но няма, не и докато не ме помоли. – Тежката ра-
бота не ме плаши, особено когато знам колко хубави са наградите. Предпочитам да за-
губя цялата тази война, отколкото да живея без теб, и ако това значи, че трябва да ти се
доказвам всеки ден, така да бъде. Ти ми даде сърцето си и аз ще го задържа. – Тя вече
има моето, въпреки че не го осъзнава.
Очите ѝ се разширяват, сякаш най-накрая е видяла решимостта в моите.
С времето ще разбере всичко. Като я познавам, няма да остане на сигурно място зад
стените на „Басгайът“, особено след като вече знае колко покварени са тези стени.
Ще воюва в тази война редом с мен.
Още едно настойчиво почукване по вратата.
– Колко е нетърпелив! – измърморвам. – Доколкото го познавам, имаш около двайсет
секунди да зададеш въпрос.
Тя примигва.
– Все още се надявам онова писмо в „Атбайн“ наистина да е било за Военните игри.
Мислиш ли, че има някакъв шанс да сме се озовали случайно там по времето, когато
уивърните нападнаха базата?
– Със сигурност не е било случайност, сестричке – казва той от вратата.
Въздъхвам и отстъпвам настрана, а очите на Вайълет се разширяват, когато го вижда
застанал на прага.
– Нали ти казах, че познавам по-добри отровители – казвам ѝ тихо. – Ти не си изле-
кувана. Изцелена си.
– Бренан? – Тя зяпва брат си със стъписан поглед и отворена уста.
Бренан просто се усмихва широко и разтваря прегръдките си.
– Добре дошла при революцията, Вайълет.

394
 БЛАГОДАРНОСТИ
Първо и преди всичко, благодаря на нашия небесен Отец, задето ме отрупа с невъоб-
разими дарове.
Благодаря на съпруга си Джейсън, задето е най-голямото вдъхновение, което една
авторка може да има за идеалния книжен герой и за безкрайната му подкрепа, докато не
спирах да се стремя към мечтите си. Благодаря ти, Джейсън, че държа ръката ми, когато
светът се разклащаше, задето ме водеше на всички часове при лекаря и задето не отс-
тъпи пред неимоверно напрегнатия календар, който върви ръка за ръка с факта, че имаш
четирима синове и съпруга със заболяване на съединителната тъкан. Ти беше до нас
като скала през всички операции и консултации със специалисти. Благодаря на шестте
ми деца, които ме научиха на много повече, отколкото някога ще ги науча аз. Вие сте
моята причина за всичко. Никога не се съмнявайте, че сте жизненоважни за съществу-
ването ми. На сестра ми Кейт: обичам те, от все сърце. На родителите ми, които винаги
са до мен, когато имам нужда от тях. На най-добрата ми приятелка Емили Байър, задето
винаги ме намира, когато изчезна в пещерата на писането за цели месеци.
Благодаря на екипа си от „Ред Тауър“. Не мога да опиша колко съм благодарна на
редакторката си Лиз Пелетие, задето ми даде възможност да разперя крилата си и да
напиша фантазия и задето се грижеше да съм нахранена и да се смея по време на дваде-
сет и един дни напрегната работа по окончателната редакция. В процеса на създаване
на тази книга не пострада нито един лаптоп. Но сериозно, „Четвърто крило“ е моята
мечта. Благодаря ти, че ми помогна да я осъществя – със съветите си, намесата си, тър-
пението си и безкрайната си подкрепа. Без теб нямаше да успея. На Стейси, за многото
безсънни нощи, прекарани в корекции на тази книга. На Хедър, Къртис, Моли, Джесика,
Рики и всички в „Интенгълд“ и „Макмилън“, задето отговаряхте на безкрайни потоци
от имейли и изведохте тази книга до пазара. На Мадисън и Никол за всичките им неве-
роятни бележки и задето стояха будни цяла нощ при последния прочит. Елизабет, бла-
годаря ти за тази красива корица. Бри и Ейми, благодаря ви за изящния дизайн. Благо-
даря на изключителната си агентка, Луиз Фюри, която дори не трепна, когато ѝ казах,
че искам да напиша фентъзи роман и която прави живота ми по-лесен просто като е
винаги зад гърба ми.
Благодаря на своите момичета, другите две членки на нашата ужасна троица – Джина
Максуел и Синди Мадсън – без вас бях загубена. На Кайла, която направи тази книга
възможна. На Шелби и Каси, задето организираха всичко и неизменно са моите най-
верни и най-шумни почитателки. На Кенди, задето посреща всичко, което ни сполита,
с достойнство и смях. На Стефани Кардър, задето отдели времето да прочете книгата.
На всички блогъри и читатели които ми дадоха шанс през годините: не знам как да ви
се отблагодаря. На моята читателска група, Flygirls, задето ми носят радост всеки ден.
И най-накрая, защото за мен той е началото и краят: отново благодаря на моя Джей-
сън. Всеки герой, когото създавам, носи нещо от теб.

395
 ЗА АВТОРКАТА

Ребека Ярос е авторка на над петнадесет романа и е включена в класацията за бест-

селъри на „Ню Йорк Таймс“. „Надарена разказвачка“ („Къркъс“), тя е и носителка на
наградата за превъзходни постижения на Колорадските автори на романтични книги.
Второ поколение потомка на военнослужещи, Ребека обича героите от армията и е щас-
тливо омъжена за своя от над двайсет години. Майка е на шест деца и семейството ѝ
живее в Колорадо със своите упорити английски булдози, две смели чинчили и котенце
на име Артемис, което е шеф на всички тях.
Като приемна майка, а после и осиновителка на по-малката си дъщеря, Ребека из-
питва страстно желание да помага на децата в системата за приемна грижа чрез своята
организация, One October, която двамата със съпруга ѝ основават през 2019 г. За да на-
учите повече за мисията им, посетете сайта https://oneoctober.org/.
За да научите всичко за последните и предстоящи романи на Ребека, посетете сайта
https://www.rebeccayarros.com/

396
 Ребека Ярос
ЧЕТВЪРТО КРИЛО
Превод от английски език:
Мариана Христова

Fourth Wing
Copyright © 2023 by Rebecca Yarros
Cover art and design by Bree Archer
Interior map art by Aтy Acosta
All rights reserved.
Translation copyright © 2023
This edition is published by arrangement with Alliance Rights Agency c/o Entangled Publishing, LLC

Четвърто крило
© Ребека Ярос, автор
© Мариана Христова, превод от английски
© Брий Арчър, художник на корицата
© Bиделия Косева, адаптация на корицата
© Сиела Норма АД, 2023

https://4eti.me – безплатни книги

ISBN: 978-954-28-4411-2