Новото гробище над сливница

Иван Вазов,патриархът на българската литература е съвременник на две епохи-

предосвобожденска и следосвобожденска. Поетът споделя идейноестетическите възгледи на
реализма. Основните проблеми,които засяга са родното като свръхценност.Чрез творчеството
си Вазов съхранява националните ценности и идеали.
Елегията с елементи на ода има за основна цел да припомни за бойците дали живота си за
родината. Стихотворението съчетава в едно геороичното и трагичното. Макар че творбата е
траурен марш изпълнен с мрак,отчаяние и страх, в нея надделява картината на безсмъртието
и почитта която трябва да бъде оказана на борците за свобода.
Творбата се състои от 7 строфи. Символиката на числото 7 е двойнствена. От една страна е
препратка към Библията-Бог сътворява земята за 7 дни, но и със страшния съд- краят на
света. Внушението на заглавието отново е за трагизма и героизма в едно.
Елегията е обръщение на поета към самите войници. Но и в това обръщение се откриват
двойнствените чувства на писателя. Той нарича войниците „покойници“ – активира
представата за смъртта като вечен покой, като сън, при който цари страшното последно
безмълвие. Налага се внушението за забравата на героите също: „Но кой ви знай, че спите в
тез полета?“, „Над ваший гроб забвеньето цъфти“. Темата за смъртта се разширява с темата
за забравата. Страданието и болката на поета са породени не само от безвъзвратната загуба
на героите, но и от факта, че те не се помнят, че са забравени.Назовава ги като: „юнаци“ –
което придава на героите от стихотворението образа на старите български юнаци от
народните песни и предания. А за тях забрава няма – те живеят вечно в словото и в паметта
на българите,в тяхната вечна култура.
Вазов бележи дори пространството с двойнствените си чувства. Трагичното внушение за
смъртта се налага от „гробни хълми“ и „могили ледни“. Пространството на героичното е
„българските планини зелени“ и „Витоша бурлива“. Зеленото е цветът на пролетта,на
възраждането,новият живот,вечната пролет,която се противопоставя на смъртта. Елегията
поставя въпросът за коя е тази сила, кое е това нещо, което може да превърне страшната
смърт във вечен живот? Отговорът е България, Родината! Тя е „една“-тя е обич, болка,
смисъл, радост и сълза, която осмисля и живота , и смъртта на своите верни и достойни
синове. Едничката свещена „майка“, която превръща гробната бездна в „песен жива“
завинаги. Връзката между майката родина и нейните защитници е съкровена и свещена, и тя
никога няма да умре.
Зад лирическия говорител стои Вазов. Той се прекланя пред подвига и саможертвата на
героите и чрез своето слово запазва и предава спомена за тях. Той има съзнанието за
изпълнен дълг като съхранява паметта за подвига на героите. Вазов назовава и своята мисия
ката поет – „венец ви свих от песен жива“,което изразява мотивът за словото ката памет за
героите – словото, разказът, песента за героите са гаранция, че споменът за тях остава жив и
те не са и няма да бъдат забравени.Символични са образите и на венеца, и на песента.
Болката на патриархът на българската литература се изразява в това,че дори и сега само
майките и поетът да си спомнят за героите и те да са забравени от другите, „песента“
(стиховете) на Вазов ще променят това и ще върнат спомена за героите и техния подвиг към
вечен живот в паметта на потомците. Така въпреки че творбата е траурен марш, в нея по-
мощно звучи темата за безсмъртието.