АРХИВИСТИКА

TEMA 2
В зависимост от произхода им документите биват: служебни, официални и
лични
В зависимост от използваната техника за фиксиране на
информацията и вида на носителя биват: писмени, ръкописни и печатни.
Документите могат да бъдат също и изобразителни: фото, кино,
рисунки.
Документите могат да бъдат също звукови. Тогава когато
съдържанието им може да бъде предадено по механичен, магнитен или друг вид
запис. Документите могат да бъдат предадени и чрез електронно изчислителна
техника – перфокарти, перфоленти, магнитни ленти, дискове, магнитни дискове
и др.
Комплексни документи-при тях се използват няколко различни начина
на документиране. В зависимост от своето участие в документооборота
документите биват вътрешни (в самото учреждение), входящи (ако са съставени
в друго учреждение или частни лица), изходящи (когато са изпратени от едно
учреждение до друго или частно лице).
По вида на съдържанието си биват: прости (едносюжетни) – като
засягат един въпрос, сложни (многосюжетни) – два или повече въпроса.
В зависимост от оформлението си и степента на завършеност:
оригинали, чернови и различни по вид копия. Оригиналите са документи в
окончателен, завършен вид и се оформят по установен за целта ред. Черновите
са документи в предварителна редакция те отразяват етап в работата на автора.
А копията възпроизвеждат по някакъв начин вече съществуващ в окончателен
вид докумнт.
Според формата и използваната техника: преписи,заверени преписи,
препис извлечение, фотокопия, дубъл негатив, дубъл позитив и т.н.
В зависимост от степента на индивидуалност или унификация –
индивидуални типови и стандартни. Индивидуални всеки един от тях се
оформя по различен начин според избора на автора си. Типови-когато имат
определени реквизити подредени в определена последователност. Стандартни-
когато върху банки с отпечатан текст има оставено свободно място за
индивидуално съдържание.
В зависимост от срочността за изпълнение на документите – бързи,
много бързи и спешни.
В зависимост от допустимата степен на разгласа – явни и
поверителни. Поверителните биват : за служебно ползване, поверителни,
строго поверителни, от особена важност. Това са така наречените документи с
класифицирана информация.
Всеки документ при своето създаване има определена практическа роля.
Всички документи имат различен период на съществуване и употреба
(Всеки документ има свой жизнен цикъл.) Всички документи имат някакво
действие или въздействие и отразяват някакво явление. С течение на времето
намалява тяхното оперативно значение, но за сметка на това нараства тяхното
значение на носители на ретроспективна информация, тоест на информация
която съдържа данни за отдавана минали събития и факти. Именно поради това
човешката цивилизация е създала места и институции където се съхраняват тези
документи, станали известни като архиви.
Терминът „архив” е доста спорен като етимология. Най-много
привърженици и най-голямо разпространение има твърдението, че думата
„архив” идва от старогръцката дума „архайос”- първичен, старинен, древен.
Другата теза е, че произлиза от старогръцката дума „архай” – начало власт.
Третата хипотеза е, че наслгването на „архайос” и „архай” ражда думата архив.
Терминът „архив” не еднозначен. В българския език се среща широко
разпространение на неговата употреба – под архив се разбира, документите на
едно учреждение, място за съхранение на документи и понятието за сграда
използвана за съхранението на документи. Всичко това е резултат от ниска
образованост на множество хора занимаващи се с издаване на речници и т.н.
Архивът е учреждение или структурна част на учреждението, която
осъществява приемане,обработка, съхранение и използване на документи.
Прието е архивите да се делят на такива с постоянен и непостоянен състав
на документите. С непостоянен (променлив) – учрежденски, фирмени,
граждански. Прието е за този тип архиви , че документите от деловодствата
постъпват в учрежденските архиви и след изтичане на определен срок се
предават в архивите с постоянен срок на съхранение. Според последния закон
този срок е 25г.
Архивите с постоянен срок (крайни архиви) – постъпилите документи
се съхраняват за винаги. При постъпване в крайните архиви започва тяхната
обработка и предоставянето им за обществено ползване. На практика
документите постъпили в архивите за постоянно съхранение представляват
архивното богатство на една държава. Именно тази крайни архиви определят
държавната политика по отношение издирването, комплектуването и
използването на документите. Нито един документ постъпил в краен архив не
може да бъде унищожен. Това е практика на всички архиви в света. От тук е и
факта, че държавите по света разглеждат функциите на архивите като част от
цялостната си държавна политика по отношение на издирването, съхранението
и използването на документите. Всички тези въпроси са обект на архивистиката
или на архивознанието.

Възникване и развитие на документите

Документите се използват като инструмент за управление, източник на

информация и обект на архивиране от хиляди години. Най-ранните форми на
документи са били писмените документи, които са изпълнявали различни
функции, имали са различни форми и специфични изисквания.

Функции: Документите са били използвани за различни цели, включително за

комуникация, водене на документация и правни сделки. Ранните документи
често са служели за запис на сделки или споразумения между отделни лица или
групи.

Форми: Документите могат да имат много различни форми, включително

писма, договори, разписки и счетоводни книги. Формата на даден документ
често се определя от неговата функция и контекста, в който се използва.
Реквизити: Документите трябва да отговарят на определени изисквания, за да се
считат за валидни и надеждни. Тези изисквания могат да включват
използването на специфичен език, включването на определена информация и
наличието на подписи или други форми на удостоверяване на автентичността.

Развитието на писмеността може да се раздели на три етапа: пиктографска,

идеографска и фонетична писменост.

Пиктографска писменост: Най-ранната форма на писменост е пиктографската,

която използва картинки за представяне на предмети или идеи. Пиктографската
писменост е използвана от древни цивилизации като шумерите и египтяните.

Идеографско писане: Идеографското писмо възниква като по-абстрактна форма

на писане, която използва символи за представяне на идеи, а не на предмети.
Идеографската писменост е използвана от цивилизации като китайците и маите.

Фонетична писменост: Фонетичната писменост се появява като най-

напредналата форма на писменост, която използва символи за представяне на
звуци, а не на идеи или предмети. Фонетичната писменост позволява
представянето на всеки говорим език и проправя пътя за развитието на
съвременните езици и литература.

Документи могат да се създават и на "технически носители", като снимки,

филми, аудиовизуални записи и електронни/цифрови документи. Тези видове
документи имат свои собствени уникални характеристики и предизвикателства,
когато става въпрос за управление, съхранение и удостоверяване на
автентичността.

Правна валидност на документите: Правната валидност на даден документ

зависи от няколко фактора, включително неговото съдържание, форма и
автентичност. Най-общо казано, за да се счита за правно валиден, документът
трябва да бъде създаден с конкретна цел, да съдържа точна и пълна информация
и да бъде удостоверен чрез използване на подписи или други средства.
Идентифициране на документалната информация: Идентифицирането на
документалната информация включва определяне на контекста, в който е
създаден документът, неговата целева аудитория и връзката му с други
документи или събития. Този процес е важен за разбиране на смисъла и
значението на документа и за оценка на неговата надеждност като източник на
информация

Документи и архиви във Византия

Важно промеждутъчно звено между културата на античния свят и
културата на средновековните държави на Европа и Близкият изток станала
Византия. Тази последна робовладелска и първа феодална държава от по-
значителните в Средиземноморието през 4 – 5 век сл. хр. представлявала
централизирана военно–бюрократична монархия, която разполагала със силно
развит държавен и военен апарат, с голям брой канцеларии и множество
чиновници. В силните години на Византийската империя, тя разполагала с над
10 хиляди чиновници, които имали задължението да се справят със създаването
и обработката на голямо количество документи, създавани на различни равнища
във Византийската империя върху цялата и огромна територия.
Дейността на този управленски апарат била подробно регламентирана и
чиновниците били длъжни старателно да документират всички протичащи в
страната събития. Основната законодателно – разпоредителна документация се
създавала и съхранявала в канцеларията на василевса, която е била пряко
подчинена на упрявителя на двореца и глава на всички дворцови служби
наричан – магистър-официй. Пряко подчинени на канцеларията на василевса
били и канцелариите на двете перфектури /Източна с център Константинопол и
западна - Илирик, с център Солун/. Освен това византийската империя е била
разделена и на по-малки административни единици наричани диоцези – 7 на
брой и провинции, които били 50 на брой.
Всички тези административни единици разполагали както със собствени
канцеларии, така и с добре подготвени чиновници, които водели
администрацията на империята. Във Византийската империя канцеларите се
наричали „СЕКРЕТИ”. Те също се ръководели от длъжностни лица, които
изпълнявали функциите на ръководители и били в умален вид длъжност на
магистър-официй.
Постепенно длъжността на магистър-официй била заменена от нова длъжност -
„ЛОГОТЕТ”./5 – 6 век/. Той разполагал със собствена голяма канцелария,
подготвял и оформял проектите за закони, които след това се пращали в Сената,
подготвял всички решения на императора, свързани с решенията граждански,
църковни, правни, данъчни и други въпроси. Негово задължение било да
подготвя и всички укази за назначаване на чиновниците във византийската
империя както и указите за награждаване, различните послания по
чуждестранни владетели, всички сключваничуждестранни договори, дарителски
грамоти и всякакви военни заповеди.
Освен логотета пряко на императора е бил подчинен и личен секретар –
МИСТИК. Към императора е имало и длъжностно лице което е трябвало да
съхранява и императорската мастилница с пурпурно мастило с което са се
подписвали изключително важни за империята документи. Този хранител се е
наричал - каниклий.
Отделната самостоятелна канцелария е действала към императора която
управлявала цялото негово движимо и недвижимо имущество. Отделно към
императора е действала и специална данъчна канцелария която е контролирала
всички финансови органи в империята и нейният ръководител се наричал
„велик сакеларий”. Този висш администратор е разполагал със свои
наблюдатели във всички данъчни служби на империята, които били наричани
„нотарий”(наблюдателите).
Особено популярна длъжност е т.нар. „номофилакс”, което означава –
пазител на законите – това са лицата до които всички съдии във Византия
изпращали писмените си отчети, протоколите от проведените от тях процеси и
присъдите към тях.
По късно след 9 – 10век Византия била разделена на теми - области
наричани теми. За темната система било характерно изцяло военизираното
управление. Всяка тема била управлявана от т.нар. „СТРАТЕЗИ”. Темите се
делели на други по-малки административни единици наричани ТУРМИ.
Характерно за ТЕМИТЕ и ТУРМИТЕ било, че имали собствени канцеларии, на
които ръководители били и едновременно командирите на военните части.
Управлението на градовете се осъществявало от градски съвети наричани
„КУРИИ”,които също разполагали със собствени канцеларии и архиви.
Дейността на тези градски съвети е била доста по ограничена в сравнение с
дейността на градските съвети от античността. Тези градски управления се
занимавали предимно с въпросите на данъчната система, и съдебно правните
спорове. В столицата на Византийската империя /Константинопол/, този
градски съвет бил управляван от лице наричано ЕПАРХ, разполагащ със
собствена администрация и съответното чиновничество.
Това огромно документиране което се осъществявало във Византийската
империя не довело до някаква система на архивиране съответно на архивно
съхранение, като по този начин била прекратена традицията на МЕТРООНА и
ТАБУЛАРИУМА.
Оттук се възцарило ведомственото начало. Богатите съдебни, военни,
аданъчни и други архиви били собственост на съответните ведомства и те се
разпореждали с тях, изхождайки единствено от своите интереси и нужди.
Другата голяма власт във Византия освен императорската това е църковната.
Първоначално върховната църковна институция били епископиите с
ръководители епископи. По късно през Vв.ръководител на византийската
църква станал патриарха, който бил признат за втори глава на християнската
църква след папата в Рим. Патриархът управлявал с помощта на Светия синод.
Светия синод разполагал с няколко канцеларии. Като изключително висока и
престижна длъжност била тази на ХАРТОФИЛАКСА (ръководителят на
църковната канцелария) , който при отсъствие на патриарха даже
председателствал Синода. Негови били както библиотекарските, така и
секретарските функции /подготовка на документите, воденето на
кореспонденцията, докладване на делата и т.н./. Пак той бил главен хранител на
патриаршеския архив и разполагал за работата с архива с голям брой различни
чиновници /писари, нотарии/. Хартофилакс на Константинополската
патриаршия през 9 век бил за известно време самият Константин - Кирил
Философ.
Изключително богати архиви предимно на църковни документи във
Византийската империя освен в патриаршиите имало и в манастирите.
Манастирите във Византия били 5 вида :
1. Императорски манастири
2. Патриаршески манастири
3. Епархиални манастири
4. Общински манастири
5.Частни манастири
Интересни данни освен за патриаршията, императорските архиви и
манастирските архиви има и за т.нар. „частни архиви във Византия”. Естествено
е някои едри собственици на земя и високо поставени личности да проявяват
интерес към запазването на документите, които засягали тяхната дейност. Има
запазени богати частни архиви от византийския период особено в темата
Египет, архивите на Исаидор, Апион в които има косвени данни за българската
история.

Архивите в Средновековна България

Тясно преплела своята съдба с тази на Византия е била и Средновековна
Българска държава.за която се съдържа информация в голям брой източници с
разнообразен произход – византийски, италиански, немски, френски, арабски,
арменски. Много извори от български характер говорят за различни дела на
българските ханове и царе, или за международни договори подписвани от
българската държава.
По подобие на византийската империя най-важните документи на
средновековнатабългарска държава възниквали като правителствени или
дворцови документи. В дворците на българските ханове, князе и царе са се
създавали документи предимно с разпоредителна нормативна стойност, като
някои от тях основно законодателните са били директно заимствани от
Византия или са съставяни под силно византийско влияние. Такъв например е
сборника от закони наречен „Закон за съдене на хората”, „НОМОКАНОН”
имащ пряко отношение към собствеността в средновековна България или
„КРЪМЧАЯ КНИГА”. Голям средновековен сборник от закони е и така
наречения - „ЕКЛОГАТА”. Те са въвеждани след приемането на
християнството 865г. Всички тези книги са в основата на средновековното
българско право и фактически са гарантирали функционирането на
средновековната българска администрация.
Изключително популярни документи както по своето предназначение,
така и по стила на изложението и по външното си оформление били различните
владетелските актове, наричани с гръцкото име ГРАМОТИ. Чрез грамотите са
се дарявали стопански и административни привилегии, определяли са се
размерите на феодалните владения. Определяли са се размерите на манастирите,
имотите, оформяли се различни права за търговия на българи или чужденци в
границите на царството. Според своето значение и предназначение грамотите са
се оформяли по много тържествен начин, като към тях с шнур се е прикрепвал
златен, сребърен или бронзов печат на владетеля.
Така тези с златния печат са се наричали ХРИСОВУЛИ, тези със сребърен печат
– АРГИРОВУЛИ, тези с бронзов печат – МОЛИВДОВУЛИ. Специално за
хрисовулите в българския език е доста разпространено названието
ЗЛАТОПЕЧАТНИК. В низходящ ред били грамотите, които имали обикновено
съдържание като заповедите се наричали ОРИЗМО, а обикновените писма –
СИГИЛИЙ. Някои от българските владетели имали право да издават собствени
грамоти, такъв бил деспот Алексий Слав, Кракра Пернишки. Естествено за да се
издават тези грамоти е имало и наличие на канцелария, която да подготвя и
изпраща тези грамоти, като много често длъжностите в тази канцелария
наподобявали длъжностите във византийската империя.
Днес има данни, че ръководителя на канцеларията в българския двор по
време на 2-рото българско царство се е наричал Великият логотет.
Едновременно като ръководител на канцеларията той бил и пазител на
държавния печат. Той отговарял за съставянето на документите излизащи от
българския дворец и за тази цел имал много писари, нотарии и различни други
чиновници.
От времето на Борис, Симеон и Петър са запазени оловни печати, с които
скрепвали изходящите от двора писма. От времето на цар Симеон има данни за
лице с длъжност Хартофилакс. Преди покръстването на българите, официалния
език в българския двор е гръцкия а след покръстването българския език е приет
за официален в нашата държава. Всичко това налагало да започне едно по-бързо
ограмотяване на населението с цел разпространение на говоримия език като
официален. От др.страна воденето на активна кореспонденция освен с
Византия, а Ватикана или лидерите на свещената Римска империя, налагало в
българския двор, в канцеларията да работят и лица, които да имат подготовка да
превеждат на съответния език и необходими документи отразяващи
дипломатическата дейност на българската държава.
Оригиналните документи в българските архиви от този период не са съхранени.
За тях се съди от документите съхранени от различните архиви по света като
особено богат на документи е Ватиканският архив, където в регистрите на
папската канцелария се съдържа текст на писмата между Борис и папите
Николай 1, Адриян 2, Йоан 8, между Калоян и папа Инокентий 3. В оригинал до
нас са дошли грамотата дадена от цар Иван Александър на Зографският
манастир през 1342г.
Запазен е и оригинала на царската грамота на манастира св. Никола в село
Мраката близо до Радомир. През 1378г. Цар Иван Шишман дарява на Рилският
манастир грамота от която стават видни именията на манастира бключващи
дори и днешния град Рила. Той дава също и грамота за собственост на земи и на
Витошкият манастир св.Богородица. Тези грамоти са изработени върху
пергамент, който в 13-14 век се нарича хартия или кожена книга. Изключително
много богослужебни книги от това време известни днес като ръкописи са
написани върху пергамент. 12 – 13 – 14 век текущата кореспонденция в
средновековната българска държава се е наричала ПИТАКЪ. За жалост от тази
кореспонденция не са запазени оригинали, а се съди по по-късно написания
текст свързано с унищожаване на всичко българско по нашите земи през
периода на падане на България под османско иго и борбата срещу гръцкото
духовенство.
Каменните плочи и стълбове, отвесните каменни стени са се оказали най-
стабилната основа за част от голяма група извори за българското средновековие
- т.нар. МЕМОРИАЛНИ НАДПИСИ. Изключително голямо е значението на
тези мемориални надписи за историческата памет, тъй като от една страна те са
създадени, за да обслужат текущи дейности, а от друга страна те са създадени за
да предадат на следващите поколения важни исторически събития. Запазени
каменни надписи имаме от времето на хан Омуртаг, хан Крум, хан Пресиян, хан
Маламир Цар Иван Владислав,Асеневци, севастократор Калоян от Бояна, княз
Борис и много други български ханове и царе. От начина на съставяне на някои
от текстовете личи и високата духовна култура на техните автори. Така
например от известния надписи на хан Омуртаг в Търново последните няколко
думи са: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда” прибавено е „и нека
роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е
направил”.

Документи и документирането в Османската Империя

и достъпът до архивите в съвременна Турция
След падането на България под османско робство нашата съдба в
продължение на близо пет века е била свързана с историята на османска
империя, която е представлявала силно централизирана военно-феодална
монархия (държава). За разлика от западна Европа, в Османската империя
султанът е единствен носител на върховната административна, военна и
религиозна власт в империята. Тази своя власт той е упражнявал чрез
султанския държавен съвет наречен диван. Веднага след дивана особено в
административната власт следвали така наречените бейлер-бейове, още по
нисшите чиновници наричани бейове и изключително голям и добре школуван
бюрократичен апарат, който щателно е документирал управлението на
държавата, в която се включвали разноезични народи изповядващи и различни
религии. Във връзка с канцеларската дейност и по общо с административната
практика възниквали и специални помагала, по съставянето и движението на
документите. Такъв бил например сборникът за кореспонденция на султаните -
”Сборник Кореспонденция на султаните” от 1574г., а също така и сборникът
озаглавен „Ръководство по кореспонденция” излязъл в сред. на 17 век.
Непрекъснато в Османската империя излизали и редица други справочници,
които са се намирали с турската дума Инша, отделният самостоятелен
документ се е наричал „еврак”, а регистрите, дневниците, актовите книги или
копирните книги са се наричали „дефтери”. В България системата за
документиране в Османската империя е подробно анализирана от професор
Борислав Недков в неговият труд „Османо-турска дипломатика и палеография”
издаден в София през 1966г. Изключително интересна е и книгата на Аспарух
Велков „Видове османо-турски документи. Принос към османо-турската
дипломатика” издадена през 1986 в София. Основни разпоредителни документи
в Османската империя, които имали и нормативен характер били така
наречените „фермани” това са указите на султана, които след тяхното
публикуване имали силата на закон. Други изключително интересни документи
са така наречените „берати” това са заповеди, които имали на практика същата
роля и значение както дарствените грамоти в средновековната българска
държава. Сиреч определяли се владенията на спахиите, различните назначения
в длъжност, както и правата на спахиите относно предоставените им земи и
данъците, които трябвало да получават от местното население. С берати са се
давали и привилегиите на висшето духовенство в Османската империя, което
разполагало с всички права относно духовното образование на населението.
Други много популярни документи в Османската империя били така наречените
„фетфи”. Фетфите представлявали отговорите на въпроси възникващи при
прилагането на различните закони. Постепенно тези отговори придобивали и
значението на правни норми. Лицата, които имали право да издават „фетфи” са
се наричали „шейх ул ислям”. Най-важното учреждение в Османската империя
в чиито канцеларии са се водили описи на всички доходоносни източници в
империята, регистрите на спахиите, описи на тимариите и други се наричало
„Дефтерхане” – централното учреждение в Турция. Сградата на това
учреждение е в центъра на Истанбул, в която се пазят документите на
Империята, указите на султана, които са били оформяни по много интересен
начин, документите свързани с дейността на турската армия.
Местните органи за власт в Османската империя издавали различен вид
документи наричани „тескерета”. Кадиите (съдиите) в Османската империя
записвали своите решения в специални регистри наричани „сиджили”, пак те
утвърждавали и всички документи за владеене на земя различни завещания,
различни покупко-продажби като тези документи да се наричали тапии (от
турски - тапу). Интересни документи, които са се издавали от османската власт
са били документите отразяващи работата или трудът на ангария, плащането на
данъците, както и разходите свързани с борбата против бунтовници и
разбойници. Когато едно лице е подавало молба до османската власт тя се
наричала - Арзухали, а когато молбата се е подавала от няколко лица или от
населението на едно цяло село се е наричало Марзари (колективна молба). Една
голяма част от тези думи поради дългият период на господство на Османската
империя над българските земи са станали част от лексиката на българския език.
Това е особено видно от нашият възрожденски печат където тези думи влизат на
страниците на печата като част от българския език. В документите наричани
„сиджили” са се вписвали всички входящи и изходящи документи в
канцелариите на централните учреждения, както и в по-големите местни
учреждения на държавната власт. От тази гледана точка „сиджилите”
представляват един безкрайно ценен извор за историята на земите населени с
българи. В нашата страна, в нашите книгохранилища има голям брой
„сиджили”, които се издават съобразно съвременните археографски правила.
Един такъв сборник е сборникът на Страшимир Димитров озаглавен „Османски
Извори за историята на Добруджа и Североизточна България” издаден през
1981г. от издателство „Наука и изкуство”. С течение на вренмето съвсем
нормално в различните централни и местни институции на Османската империя
са се образували значителни по обем исторически архиви, като най-главните от
тях са се съхранявали в двореца на султана, в сградите на самите ведомства, а
много често и в домовете на висшите сановници на първо място в домовете на
везирите. В Османската империя до средата на 19 век е липсвал орган, който да
контролира съхранението и използването на тази огромна по своя обем
документация. През средата на 19 век се прави първият такъв опит, който цели
създаването на архив за най-ценните документи на империята. Този опит е
свързан с името на Рашит паша, който е издействал султански ферман (указ)
през 1846г. с който се създава така наречената „Хадине и еврак” (съкровищница
на документи). За тази цел в Истанбул се построява и специална сграда в която
се пренася част от архива на Високата порта и се нарича – Бат и Али. През 1908
г. в този архив постъпват и някои документи от султанският дворец, като е
характерно, че липсва подходящо систематизиране или добро описание на
документите. На територията на днешна България също е било изградено
специално хранилище за документи през 1873г. във Велико Търново, като
сградата е била изградена от известният майстор Кольо Фичето,тази сграда
съществува и до днес.
С навлизането на Руската армия в България изтеглящата се от страната
турска администрация е взела една част от документите със себе си, друга част е
била унищожена, а трета част е оставена разположение на новосъздаващата се
българска държава. Още през юни 1878г. княз Александър Дондуков Корсаков
съобщава в един свой отчет до руския император, че в много български градове
турците са оставили значителен обем от книги ръкописи и документи на турски
език и за тяхното запазване и описване са взети необходимите мерки. В актива
на българските архиви и най-вече в народната библиотека „Св.Св. Кирил и
Методий” са запазени изключително ценни по брой документи от периода на
османското владичество на българските земи. Не случайно се счита, че
България е третата страна в света след Турция и Египет по броя на запазените
османо-турски документи.
Що се отнася до архивите в съвременна Турция, трябва да се знае, че в
началото на 1980г. с помощта на САЩ в Истанбул беше построен така
наречения дворец-архив на турската държава, в който са осигурени всички
необходими средства за съхранението, обработката, реставрацията и
консервацията на документите съхранявани в архива. Този архив по своя обем е
най-големия архив на Балканите и по настоящем разполага с добре подготвен
професионален състав, който освен че обслужва многобройни читатели прави
редица добри и научно издържани и публикации на документи от турската
(османската) история. В същност за промяна на отношението на турското
правителство към документите може да се говори едва след времето на Кемал
Ататюрк (първата световна война), когато той изпраща млади турци да се
обучават по архивистика в Германия, Белгия, Франция и връщайки се в Турция
те действително полагат една добра основа за развитие на турската архивистика.
С името на Кемал Ататюрк е свързан и факта, че той пряко разпорежда
османският архив да бъде отворен за изследователи чужденци. По времето на
Ататюрк в Турската държава съществуват около 14 добре изградени
ведомствени архиви, които обаче нямат еднаква методика по съхраняването и
използването на документите, а още по-малко върху дейността на тези
ведомствени архиви се е упражнявал някакъв контрол. С основание днес
турските архиви се ръководят от така наречената главна дирекция или
генерална дирекция на държавните архивите. И понастоящем в този дворец на
архивите в Истамбул работят много учени включително периодично и
български изследователи. С един протокол подписан в началото на 1993г. се
сложи и регламентираното сътрудничество м/у българските и турските архиви.
Понастоящем добри сгради на архиви в Турция има в редица големи градове –
Анкара (Измир), и в други центрове където е съсредоточена голяма част от
турските архиви.

Интересът на българските възрожденци към

наследените от вековете и възникващите в
съвременността им документи
Във входа на българското национално възраждане оцелелите по някаква
случайност документи от предишните векове придобиват изключително голямо
значение. В тъмата на Османско робство тези документи са свидетелства за
други светли моменти в историята на българския народ и са изключително
подходящо средство за повдигането на неговото народностно самосъзнание.
Изключително активно тези документи се използват и от новите духовни и
политически водачи в борбата за църковна и политическа независимост. Те
стават и добра база за развитието на българската историческа наука. Отец
П.Хилендарски е безспорно един от първите заели се целенасочено издирване
на извори за миналото на поробеното, но славното ни някога отечество. В увода
си на своята „История славянобългарска”, той говори колко много усилия и
труд е употребил за издирване във всички манастири на Света Гора където има
много стари български книги и царски грамоти. С написването на своята
„История славянобългарска”,Паисий Хилендарски не само слага началото на
българското възраждане, но и обръща внимание на българите да бъдат
осторожни ( внимателни) по отношение на старите паметници и документи.
Друг българин с големи заслуги по отношение издирването на ценни документи
за българската история е Партений Павлович. Неговото име е свързано с това че
през 1734г. той попада на грамотата на цар Иван Шишман съхранявана в
Рилския манастир. И за първи път цитира части от тази грамота. Истинско
движение за издирване, описване и изследване на българските старини на
практика се заражда през 30-те години на 19 век, когато Васил Априлов
възприема становището на големия руски учен-историк Юрий Венелин, че
българите сами трябва да изнесат пред света своите исторически паметници.
Васил Априлов отделя големи средства единствено с цел да пропагандира сред
интелигентните българи идеята да се издирват българските документи и
българските паметници с цел те да бъдат основа за осветляване на българската
история. През този период (след 1830г.) няма интелигентен българин, който да
не приема начина на Васил Априлов и в България започва едно действително
всенародно движение за издирването, проучването и запазването на
документалното наследство.
Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Райно Попович, Петър Берон, Захари
Круша, Константин Фотинов, Николай Палаузов, Панайот Хитов, дядо Петко
Славейков, братя Миладинови (на първо място Димитър Миладинов), Йордан
Хаджи-Константинов (Джинот), Кузман Шапкарев, Найден Геров, Георги Сава
Раковски, Любен Каравелов и Христо Ботев, сред тези имена на бележити
българи трябва да споменм и името на един сърбин - Стефан Веркович, които
издирва и издава една книга озаглавена „Песните на Македонските българи”.
Сред тези имена има и редица имена на българи получили своето образование в
чужбина. Безспорно първо място сред тези имена заема Марин Дринов. През
1869 и 1870г. той публикува под формата на писмо до българските читалища,
правила за описването на стари български паметници и е един от първите
български изследователи, който работи в чуждестранни архивохранилища и
библиотеки, където открива изключително много и ценни източници за
българската история.
При самото основаване на Българското книжовно дружество през 1869г.
в Браила (това е първообраза на БАН) Марин Дринов подготвя всеки раздел от
правилника на книжовното дружество свързан с изграждането към него на
музейна и архивна сбирка. В този правилник М. Дринов непрекъснато определя
и употребява думи като документ, архив, музей и други. За първи път в
списанието „Български Книжици” през м. Май през 1858г. е открита употребата
на думата документ. След Марин Дринов (след 1860г.) употребата на думите
като документ, архив, музей, придобиват гражданственост и от тогава се
налагат в съвременния български книжовен език. Изключително добре разбирал
ролята на документите и апостола на българската свобода Васил Левски.
Неговата загриженост от една страна се е отнасяла за документите за
историческото ни минало, а от друга е засягала сигурността на документите
засягащи работата на тайните революционни документи. Не случайно в своята
„Нареда” Левски предвижда дори смъртно наказание за лице, което е допуснало
да се унищожи, изгуби или фалшифицира документи и документацията на
революционните комитети. Изключително важен и интересен момент в
идеологията на Левски е това, че той е разбирал ролята на тези документи,
които се създават от самия него или от другите участници във въоръжената
борба срещу Османската империя за бъдещата история и развитие на
българската държава.
Изключително важна и полезна дейност за опазването на българските
исторически паметници от Средновековието са развивали и българските
читалища. Към всички български читалища били създадени архивни сбирки или
библиотеки с музеи, като замисълът бил да се издирват и събират документи и
други видове паметници за българската история. Изключително голям брой
стари книги и документи били предавани от български читалища на
кножовното дружество в Браила, а след Освобождението на Народната
библиотека „Кирил и Методий”. Особено активни са били читалищата в
Шумен, Лом (читалище „Постоянство”), където Кръстьо Пишурка работел за
тази цел. До 1923г. имало изключително богата сбирка от стари документи,
когато става пожар обаче, сбирката частично била унищожена, огромна част
събираните книги и документи е била изпратена за амбалажна хартия и за
подпалки на печката. Чак след 1925г. е била запазена останалата част.
В шуменското читалище „Архангел Михаил” също имало архив чийто
основател е Добри Войников. Читалището е продължило своята дейност и през
1942г. съдържа и съхранява изключително ценни документи за българската
история. Прекрасна сбирка е била оформена и в читалището и в град Габрово,
както и Видин, Пловдив, Стара Загора, Охрид и редица други български
градове. Голяма част от тези сбирки на българските читалища постъпват в
архива на БАН и на практика сформират един от най-богатите по настоящем
български архиви – научния архив на БАН.
Основни читалища големи сбирки от документи и книги има и в
големите български манастири като Рилски манастир, Бачковски манастир,
Хилендарски манастир, Земенски манастир и други. За жалост в началото на
19век голяма част от най-ценните български документи по различни причини
постъпват в световно известните музеи в Лондон, Санкт Петербург, Париж и
Рим. Въпреки стремежа на монасите да издирват и съхраняват старите
български документи, голяма част от тях напускат пределите на България.
Изключително интересна и полезна е ролята и дейността, която извършват
българските вестници. Всички наши вестници печатани в Цариград, Букурещ,
Русе, Пловдив непрекъснато поемат материали, с които се апелира до училища,
читалища, интелигентни българи да се издирват документи за българската
история, които да бъдат съхранявани и предавани на съответни места.
Десет години след освобождението в държавен вестник брой 31/1888г. са
публикувани временни правила на научните и книжовни предприятия, съгласно
които всички старини в това число и документите стават собственост на
държавата и не могат да бъдат изнасяни извън нея. Именно на базата на тези
правила през 1890г. е публикуван известния закон за издирване на старинни и за
спомагане на научни и книжовни предприятия. Особено интересно е, че през
1898г. на български език излиза и една книга за ръководство, класиране и
описване на архивите на трима видни холандски архивисти Мюлер, Фейт,
Фруин - всъщност нейният оригинал в холандия излиза през 1898г., а на
български език в точени и мнго добър превод излиза през 1912г.
В момента в българските архиви, в големите световни архиви има
изключително много документи засягащи историята на България, които са
известни, но за малък кръг хора. Липсва в българското образование система за
запознаване на учащите с интересните български паметници от българското
средновековие до Освобождението.

Законодателство и архивни учреждения в периода

1878г.-1951г.
Първия законодателен акт посветен на архивното дело в България се
издава едва през 1951г. месец октомври. До него се стига с голямо закъснение и
твърде мъчително поради обстоятелството, че след 1878г. страната макар и
политически независима, е със слаби прекъснати традиции в държавното си и
обществено устройство. Изграждащата се българска администрация ще се учи и
обучава да създава документи и да ги използва в своята практика.
Разпокъсаните единични екземпляри наследени от предишните векове
документи са без значение като източник на държавнически и управленски опит
и в повечето случаи представляват интерес само за не много хора занимаващи
се професионално с история. Що се отнася до натрупващите се нови масиви, те
смущават политиците и заемащи високи управленски постове, дори и само
поради факта, че изискват големи хранилищни площи. През първите години и
десетилетия след освобождението е извършена и значителна по обем и твърде
полезна работа по отношение на документирането дейността на държавните
учреждения и организирането на техните деловодства. Взаимствана е добре
развитата руска канцеларска практика, която от своя страна се опира на
пруската система за регистрация и групиране на документите в дела. Издават се
правилници и наредби за деловодството на редица учреждения и се включват
съответни текстове в законите за общините, за околийските началници, за
върховната сметна палата и редица други централни учреждения. През 1912г. на
български език излиза прочутото ръководство за класиране и описание на
архивите – една класическа книга на европейската архивистика. Книгата излиза
в оригинал в Европа през 1898г. и е преведена на повечето говорими европейски
езици. В същото време почти до средата на века в България започват да се
създават и известни традиции по отношение съхранението и опазването на
документите създавани от тях. На първо място това засяга общините и
читалищата развиващи се през целия 19в. Десет години след освобождението на
България в Държавен вестник се публикуват временни правила за научните и
книжовни предприятия съгласно, които всички новооткрити или неоткрити
старини (вкл. документи) са собственост на държавата и не могат да бъдат
изнасяни в чужбина без съответно разрешение. Тези правила са публикувани в
Държавен вестник бр. 31/19.03.1888г. Именно на основата на тези временни
правила през 1890г. в Държавен вестник бр. 13/17.01.1890г. е публикуван закон
за издирване на старини и за спомагане на научни и книжовни предприятия.
Този закон препоръчва всички подвижни старини, които биват откривани на
територията на България да бъдат изпращани в министерство на просвещението
и съответно закупувани за нуждите на държавния музей. Основния проблем
обаче за новоосвободената държава е текущата документация, която съвсем
нормално непрекъснато увеличавала своя обем, а съответно и своето значение
за нормалното функциониране на държавата. Първото ведомство, което се
сблъсква с големия проблем за обема на документацията е съдебното ведомство.
Затова те първи се заемат с така нареченото „прочистване” от ненужни за
оперативната работа документи, като за целта 1898г. се създава специална
комисия, която е трябвало да проучи законодателството в различни европейски
старини, засягащо унищожаването на архивите в държавните учрежденията и в
частност съдилищата. Така през 1903г. се появяват „Правила за запазване и
унищожаване на старите дела и книжа в съдебните учреждения”. Тези правила
са публикувани в държавен вестник бр. 281/18.12.1903г. Тези правила изискват
всички съдилища да подредят определените от тях документи в необходимия
ред и вид като им се съставят съответни описи и азбучни указатели, след което
да бъдат предадени за съответно съхранение. В правилата изрично се
подчертава, че всички описи на определените за унищожаване документи
трябва да бъдат утвърдени от водили я ги съд в министерство на правосъдието.
В приетия през същата година закон за унищожение на старите документи и
книжа проверени от върховната сметната палата (Държавен вестник
бр.63/20.03) се казвало, че документите с историческо значение не се
унищожават, но липсва постановка след като не се унищожават какво става за в
бъдеще с тях. В средата на 1901г. се създава комисия към Министерски съвет
(три членна), в която е имало представители от министерство на вътрешните
работи, министерство на финансите и на министерството на правосъдието. Тази
комисия излиза с предложение през 1903г. според, което в България трябва да
се основе държавна архива, по образеца на държавните архиви в другите
цивилизовани страни. Тази така наречена държавна архива комисията предлага
да бъде към министерството на народното просвещение, което за целта е
трябвало да подготви необходимия за случая закон, като комисията изрично
подчертава, че този закон трябва да бъде съгласуван с компетентните лица във
всички централни ведомства и да се базира на опита в това отношение на
останалите европейски страни. За съжаление нищо подобно не се е случило и
просветното ведомство едва през 1909г включва в закона за народното
просвещение един текст задължаващ народната библиотека в София да събира и
пази всички печатни, ръкописни и др. писмени паметници на България
(Държавен вестник бр.49/05.03.1909г.). Този закон не създава никаква база и не
третира условията необходими за решението на една такава сложна задача като
създаването и функционирането на държавен архив. Много добре, е че
Народната библиотека се явява съхранител на писмените паметници на
България, но в практиката липсва прецедент – библиотека да е и архив. В
началото на 1911г. държавен вестник бр. 37/18.02.1911г. публикува известния
закон за старините. В него се декларира, че всички движими и недвижими
старини в това число и документите от най-старо време до освобождението от
1878г. са под върховенството и върховния надзор на министерството на
народното просвещение. Изрично е споменато, че те не могат да бъдат
продавани, унищожавани или фалшифицирани, но липсва твърдението как
трябва да бъдат организирани и съответно използвани. В този закон въобще и не
става дума за документите възникнали след 1878г., нито има преценка за
тяхната стойност, необходимостта от изграждане на някакво архивохранилище
или създаването на някакви общовалидни изисквания към учрежденията
създаващи съответните документални фондове. Българското чиновничество
обаче продължавало да изпитва притеснение от непрекъснато увеличаващия се
обем на документите, а и от невъзможността лесно и бързо да се намира и
използва необходимата информация съдържаща се документите създадени
преди 10-15 и повече години. Всичко това налага през 1910г. четиринадесетото
обикновено народно събрание да излъчи шестнадесет членна комисия, която
трябва да подготви решаването на въпросите за създаването на държавен архив,
като в предложението е трябвало да се достигне до най-големи подробности
включително и бройката на щатовете, както и техните заплати. Двама от
членовете на тази комисия Владимир Дякович и Тома Васильов стават едни от
най-големите радетели за цялостно и радикално решаване на архивните
проблеми на България. В представената през 1911г. историческа справка с
автор В. Дякович пред българския парламент се съобщава, че архивата се
намира в твърде печално положение – несистематизирана, разпокъсана,
унищожена и вероятно разграбена. В тази справка той упреква управляващите,
че в продължение на тридесет и три години не са положили никакви грижи към
така ценните документи разхвърляни в подземията на разните учреждения в
столицата и страната. Той ги упреква в невъобразима нехайност към най-
старата и засега най –интересна част от нашите архиви, която продължава да
гние по яхъри и подземия. В резултат на дългосрочни проучвания на редица
европейски страни сред, които Германия, Италия, Франция и Австро-Унгария.
Владимир Дякович отбелязва, че няма културна страна, която да не се е
погрижила за уредбата на своите обществени, национални и специални архиви.
В този свой доклад Дякович предлага държавния архив да бъде изграден към
министерския съвет, да бъде автономно учреждение поради специфичните си
функции, като той дори предлага и структурата на държавния архив – три
основни отдела - административен, правосъден и културно-исторически. Той
предлага на първо масто за сграда на архива да бъде предоставена Боюкджамия,
където да бъде организирано хранилището, а в отделно пристроена сграда към
хранилището да бъдат построени помещенията за служителите. В този свой
доклад Дякович предлага и определения брой чиновници, администратори,
архивари и необходимата най-съвременна техника за оборудването на
държавния архив. Според този проект на Дякович в държавния архив трябвало
да се изпращат документите от държавните учреждения след изтичане
определен от закон срок, а също така там трябва да постъпват и архивните
документи с историческо значение като стари ръкописи, документи от
възраждането, съединението, освобождението и т.н. В този проект на Дякович
изрично се споменава, че всички документи в държавни, окръжни и общински
учреждения, обществени библиотеки и читалища трябва да се обявят за
държавна собственост. В същия проект специално място е намерило
третирането на документите на частните лица. Дякович смята, че когато е
потребно трябва да се откупуват всички документи на частни лица, които са
важни за миналото ни. В същата посока са предложенията и на Тома Васильов,
след анализа за критичното положение във което се намира българската
документация. Той също счита, че само функционирането на държавен архив на
базата на специално приет закон може да реши радикално въпроса за
българския държавен архив. И двете предложения на Дякович и Васильов
преследват една крайна цел – създаването на държавен архив, който
методически да ръководи законово да контролира и да осигури използването на
документите имащи отношение към нашата история. Избухналите войни
(Балканска война, Междусъюзническата война и Първата световна война) на
практика служат като оправдание въпроса за българския държавен архив да
остане нерешен. Едва през 1921г. в поредния закон за народното просвещение
се споменава, че народната библиотека събира и пази всички документи имащи
връзка с миналото на България. Въпреки желанието на самата библиотека да
събира максимално документите за България, мизерната площ с която
разполага, бюджета за едва двама или трима архивисти в библиотеката не могат
да осигурят някакви що годе приемливо равнище по отношение създаването,
документооборота и съхраняването документите на България. Не престават
предложенията от директорите на народната библиотека до правителството на
България от несвойствените и функции на архив. В този период изглежда най-
близко осъществяването на идеята за създаване на държавен архив е било при
управлението на БЗНС. От този период фигурира и предложението, че в
народната библиотека вече има достатъчно документи, които трябва и могат да
послужат за база за създаването на държавен архив. Предложението е било
направено от земеделския министър Стоян Омарчевски, който прави
предложение чрез свое предписание на 14.03.1923г. на практика да бъде
създаден държавен архив. Последва 9-юнския преврат през 1923г., падането на
земеделското правителство и въпроса за създаването на държавен архив отново
остава нерешен. Характерен период от освобождението до 1923г. това е големия
брой закони приети от народното събрние с които се уневиняват определни
лица допуснали унищожаването на голям брой документи поради липсата на
необходимите условия. От друга страна именно в периода след войните започва
и унищожаването на документите, определяни като ненужни, да се претопяват с
цел получаването на суровина за получаването на хартия.
Идеята за създаването на държавен архив била защитавана и от редица
български интелектуалци. През 1928г (петдесет годишнина от освобождението)
писателят Йордан Тодоров във вестник „Мир” пише статия - „Как
унищожаваме историята си като се готвим за юбилейни тържества”. Това е
силна критика за липсата на архив петдесет години след освобождението
България. Освен Тодоров и Тодор Боров се чуди как е възможно 50г след
освобождението България да няма държавен архив.
Въпроса за държавния архив се повдига отново в началото на тридесетте
години на двадесети век. През 1934г. се създава нова комисия в нея са включени
професорите в Софийския университет Спиридон Казанджиев - философ, Петър
Мутавчиев - историк, Гавраил Кацаров – археолог-историк, Стоян Романски -
етнограф, в тази комисия е бил включен и видния архивист Константин
Мутафов, който е завеждал архивния отдел на народната библиотека. Целта на
тази комисия е била да се направи необходимото проучване за създаването на
държавен архив, като за целта се приеме и необходимия специален закон от
народното събрание. За жалостВъпреки професионализма при изготвянето на
доклада, включително и законопроекта за закона за държавния архив всичко
остава като предложение. Всъщност в България в този период всички музеи
имат свои архивни сбирки. Още 1904г. към народния музей в София е бил
оформен така наречения архив на възраждането. Този архив е предаден през
1908г на народния етнографски музей, а той го предава през 1921г. на архивния
отдел на народната библиотека. Напрактика това е и до днес комплекс от
документи за историята на българското възраждане. Изключително интересен
архив представляват и църковно манастирските сбирки към Рилския манастир.
В началото на миналия век светия синод постепенно формира и своя архив.
През 1900г. е издаден опис на ръкописните книги в библиотеката на синода, а от
1921г архивна сбирка на Светия синод е в състава на църковно-историко-
археологически музей. Грижа за своите документи полага и софийската община
както и общините на някои от по-големите български градове като Бургас,
Пловдив, Варна, Стара Загора и др. През 1928г. общинския съвет на София
взима решение за създаване на столичен общински музей с три отдела – за
веществени паметници, исторически архив, картинна галерия. В края на 1941г.
се открива и самостоятелния градски архив при столичната община. За жалост
опитите при другите общини завършват неуспешно и на практика само
общината на град София разполага със собствен архив. От органите на
централната администрация единствено военното министерство създава
исторически архив по своето направление от дейност. През 1914г. към щаба на
армията се формира историческа комисия, а в последствие историческо
отделение, което да систематизира документите за водените от България войни.
Така на практика се изгражда военноисторическия архив, като в него
постепенно постъпват и множество други документи за военната история на
България. Като цяло за този период от освобождението до втората световна
война или по-скоро 1951г. в нашата страна не успява да бъде създадена
организация, която да контролира, методически да ръководи и да систематизира
документалното богатство на България. Историята на българските архив до
1951г. е детайлно и много достоверно проучена в монографията на професор
Мария Кузманова Матеева – „История на архивите и организация на архивното
дело в България” 1966 изд. „Наука и изкуство”.

Изграждане на Архивна система след Втората

Световна Война
Изключително силните критики от страна на българската
общественост поради възможността да бъде създаден държавен архив, кара
отговорните фактори след войната да отделят необходимото внимание за
изграждането на нормативна база, която да има възможност да покрие нуждите
от създаването на така нужната за България институция. Характерно за този
период е че редица архивни звена, които действат в народната библиотека в
София, в Бъларска академия на науките, министерството на отбраната,
столичната община, както и редица музеи в страната активизират изключително
много събирателната дейност на документи, в този период в България стават и
политически промени - държавата от монархия става република, а буржоазния
характер на държавата до войната се заменя с нов социалистически характер
(опит за социалистически характер). След войната се появяват и първите
законодателни актове по чисто архивни въпроси. Така например през месец
март1943г. е публикуван указ на президиума на народното събрание за
прехвърлянето на архивния фонд на професор Иван Шишманов от градския
архив в архива на БАН. Самия градски архив в периода след войната до 1949г.
развива изключително активна дейност във връзка с организирането на
архивното дело в страната като за целта проучва международния опит. На тази
база градския архив подготвя проектозакон за създаването на така наречения
Български Народен Архив. От дневниците на управителния съвет на БАН е
видно, че през месеците май и юни 1947г. видни учени, членове на академията,
също поставят въпроса за създаването на държавен архив. През този период
обаче в България има и истински бума на унищожаване на ценна документация
най-вече поради липсата на хартия, започва масово претопяване на стари
документи и фактически тяхното унищожаване. Сега (в периода след Втора
световна война) в България може да се гоори за безразборно унищожаване на
ценни документи. През 1949г. БАН прави две предложения: до Министерския
съвет за решаване на наболелия въпрос за архивите. В БАН се провежда една
научна сесия в която се участва и акадамек Иван Дуйчев. Тази сесия предлага
състав на комисия, която да подготви текста за необходимия закон. При всички
случаи трябва да се отбележи, че в България в този период се появява един нов
фактор, това е стремежа на управляващите да се търси уеднаквяване на всички
въпроси с тези на Съветския съюз - създаването на централно планирана
икономика, принципа на еднопартийност, въвеждането на тоталитарния подход
при решаването на всички въпроси в това число и въпросът за културата и
държавния архив. По това време Съветските архиви се ръководят от
Министерството на вътрешните работи на Съвестския съюз и именно там е
командирован тогавашния директор на народната милиция в София Благой
Пенев. Неговата задача е Да проучи съветски опит в областта на архивното дело
и връщайки се от там той птрави своя доклад през декември 1948г. за съветския
опит по изграждането на архивната система. На този принцип, той предлага и
архивния въпрос в България да бъде решен съответно съгласно съветските
правила. След обичайните за това време съгласувания с ЦК на БКП е назначена
комисия от експерти , в която членува и ръководи професора по това време, а по
късно и академик Димитър Косев, която комисия кани един от ръководителите
на съветските архиви по това време - Николай Прокопенко, който в
продължение на шест месеца стои в България и работи активно по подготовката
на документ, изключително насочен към развитието на българското архивно
дело. Така е подготвен известния указ номер 515 на президиума на Нар одното
събрание от 10 Октомври от 1951г., който указ засяга държавния архивен фонд
на вече Народната република България. Няколко месеца по-късно е издаден и
подзаконовия акт, това е постановление номер 344 на министерския съвет с дата
18 Април 1952г. В основа на тези актове в България се пристъпва към
изграждане на мрежа от държавни архиви и се слага началото на архивното
образование в страната ни. Създава се специалност Ахивистика към Философо-
историческия факултет на Софийския университет. За пръв началник на
българските държавни архиви е назначен Михаил Алексиев, а катедрата по
архивистика се оглавява от професор Тодор Боров. Подобно уеднаквяване на
архивното законодателство и дело като цяло със съветското се предприема в
всички източноевропейски страни, които са се прустрили по съветскта
икономическа и политическа система. Във всички тези страни се приемат
нормативни актове, с които се стреми да се дублира или да се наподоби
съветския опит. Разликата между другите източноеропейски страни и нашата, е
че при тях имат вече опит, има архивно законодателство, докато ние
пристъпваме към директно копиране на съветската система. Въпреки това двата
законови акта (указа и постановлението от 1951г и 1952г.) имат изключително
важно значение за архивното дело в България. След тях се въвежда се
принципът а централизация, който принцип е възприет във всички културни
страни в Европа. С тези документи се спира безконтролното унищожение на
националното документално богатство и става възможно да се търси
отговорност от ръководителите на ведомства, които са допуснали
унищожаването на документи. В България на базата на тези документи започват
да се определят сроковете за съхранение на отделните категории документи и
всички учреждения се задължават да изграждат свои архиви (учрежденски
архиви), в които да се съхраняват и обработват документите до изтичането на
съответните срокове.
Самата системата на държавните архиви в България след указа и
постановлението включва създаването на архивно управление (първоначално
отдел в последствие става управление) към тогавашното министерство на
вътрешните работи и на неговите поделения. В първи момент в България се
създават два централни архива в София, единия е централния държавен архив
на Народна Република на България и централен държавен исторически архив.
Освен това се създават и 12 местни архива в страната, това са по-големите
градове като Пловдив , Варна, Бургас, Плевен , Шумен Търново илил
тогавашните дванайсет областни града. Освен това се създават така наречените
архиви с постоянен състав на документите като архива на МВР, МНО, научния
архив на БАН, Архива към народната библиотека Кирил и Методий и някои
други. Трябва да се подчертае, че в тези два акта (указа и постановлението),
характерът за създаването на държавни архиви приимуществено има
тоталитарен характер. В тези документи се казва, че в държавния архивен фонд
влизат всички документи създавани в България, нещо което практически е не
възможно, тъй като освен държавната документация на този етап от развитието
на България има и редица частни фирми, а и редица политически (обществени,
културни) фигури, които създават свои собствени лични архиви и само
съобразно тяхното желание те биха могли да станат част от държавния архивен
фонд. Типично за това законодателство, е че то предимно обхваща
организацията на архивите във висшите органи на управление, местните органи
на управление или власт, както и документацията създавана в училищата,
прокуратурата, войската и всички други централни ведомства и техните
поделения. Тези нормативни актове покриват и създаването на архиви към
висшите учебни заведения различните издателства и реакции на
новосформираните учреждения в България.
Особен интрес представлява създаването в архивен отдел (управление)
на така наречения организационно-методически отдел, който започва да работи
върху единна, цялостна методика за работата с различните видове документи
създавани в предприятията и учрежденията. От тогава започват да се изготвят
списъците на документи по-късно прераснали в номенклатура на делата, в които
списъци и номенкатури се определя срока на съхранение в архива на
учрежденията, определясе кои документи подлежат на унищожаване. Изрично е
подчертано, че актовете за унищожаване могат да станат действителни и
законни само ако са утвърдени лично от ръководителя на ведомството и от
съответния държавен архив. Като вид документ актовете за унищожаване на
всякакъв тип документация остават за постоянно съхранение в държавните
архиви и следователно винаги може да се провери и добие реална представа за
унищожаването на документите. На практика именно указ 515 слага основата и
дава възможността да се осъществява реален контрол върху създаването,
докоментооборота, предаването на документите за постоянно съхранение и
утвърждаването на актовете за унищожаване на документите. След указ 515
става възможно в нашата страна да се коментира и практически да се прилага
провеждането на т.н. експертиза на ценността на документите, но целта на тази
експертиза е да определи коя документация е ценна и подлежи на постоянно
съхранение, коя документация е неценна и може да бъде унищожена, и на трето
място да определи сроковете за съхранение на различните видове документи в
самите учреждения. Съобразно стараото законодателство залегнало още в този
указ и действащ до юни тази година (2007г.) най-дългия срок за съхранение в
българските учреждения беше 10г, а новия е 20г. В световната практика срокът
за съхранение в учрежденията се движи между 20-30г. Закон за националния
архивен фонд е обнародван в държавен вестник брой 57 от 13 Юли 2007г.
Указ 515 със своите постановки е бил доста краен. На базата на този указ,
се предвижда всички документи да стават съставна част от държавния архивен
фонд. През 1953г. започва излизането на първото архивно списание в България -
„Архивен преглед” (излизащо и днес в 4 книжки с обем 150-200 страници
третиращо повече методическите въпроси), а по-късно през 1959г. започва да
излиза „тежката артилерия” на българските архиви списание „Известия на
държавните архиви”. То излиза в две книжки годишно с около 500 страници
обем всяка. От 1959г. датира и членството на българските архиви в
международния съвет на архивите, които е неправителствена организация към
Юнеско, и всъщност от този период започва и активното участие на българските
архивисти в различните международни форуми като така наречените конгреси
на международния съвет на архивите, които се провеждат на всеки 4 години, и
така наречените кръгли маси на архивите, които се провеждат на всеки 2
години. Освен това към международния съвет на архивите функционират и
различни специализирани органи като комитет по микрофилмиране или
комитет по консервация и реставрация и в тези комитети билгарските архиви
учатват доста активно. България е била домакин на няколко такива срещи на
такъв вид комитети. Като интересен факт за развитието на българското архивно
дело е приетата през 1972г. концепция за развитие на архивите в която
концепция се прави един балансиран подход по отношение развитието на
българските архиви в един дългосрочен период от 50г. През 1974г. е приет
първия закон за държавния архивен фонд публикуван в държавен вестник брой
54-ти. През 1975г., още в самото начало на годината е публикуван подзаконовия
акт правилника за приложение на закона за държавния архивен фонд в държавн
вестник брой 4/1975г. По този начин с публикуването на закон и правилник за
приложението му на практика българското законодателство засягащо архивите
добива завършен вид. Малко по-късно след година и половина (1977г.) се
появява и така наречената наредба номер 1 за работа с документите в
учрежденията. При всички случеи Българския закон за държавния архивен фонд
е публикуван в световното списание изданеие на международния съвет на
архивите списание „Архиум” с много доби отзиви и коментари. Редица
балкански страни включително Македония и Румъния използваха рдица точки и
части от българското архивно зконодателство.
Важна роля за укрепването на българските държавни архиви изиграва и
постановление номер 32 на Мимистерския съвет на България узаглавено „За по-
нататъшно развитие и усъвършенстване на архивното дело в България”. През
този период се създава още един централен архив така наречения централен
държавен технически архив, който има цел да събира документацията свързана
с големите проектирания и оборудвания на българското производство.
Съобразно действащото законодателство архивите до руско-турската война
засягащи историята на България се комплектуват в архива на народната
библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Всички документи от освобождението
на България до 9 септмври 1944г. са обект на комплектуване на централния
държавен исторически архив. Документите създадени след 9 септември 1944г.
са обект на комплектуван на централния държавен архив на народна република
България (ЦДА на НРБ), а по-късно със създаването на централния държавен
технически архив (ЦДТА) след 1977г. техническата документация отива в този
архив. Първоначалните 12 териториални архива в България след новото
административно делене през шейсетте години стават на брой 27 (всички
окръжни градове в България имат свой собствен окръжен държавен архив).
През този период рангът на главно управление на архиви при Министерски
съвет е определен като ранг на комитет към Министерски съвет без ранг на
министерство (в днешно време комитетите са заменени от агенциите). През
1992г. с постановление № 268 на Министерския съвет се въвежда новата
организационна структура, характерното за която е обединяването на
централния държавен исторически архив(ЦДИА), ЦДА на НРБ, и ЦДТА в един
архив наречен централен държавен архив (ЦДА). Характерното за тва
постановление, е че 27-те вече регионални архива на бившите окръжни градове
изцяло преминават на подчинение към главно управление на архивите и
съответно получават своето финансиране от там. Важното е че през този период
(от 1944-1990г.) в България съществуват и 28 партийни архива това е
Централния Партиен Архив и съответно окръжните партийни архиви. След
1992г. ЦПА премина към централния държавен архив, а окръжните партийни
архиви в областните. Има различни архивни учреждения като тези на МВР
иМВнР и др. В новия закон от Юли тзи година всъщност липсва архива на МВР
и този на МВнР и ако за архива на МВР все пак има някакво обяснение тъй като
той фигурира като структурна единица в закона за МВР, то архива на МБнР не
фигурира никаде. В периода между 1945-1990г. има централна експертно-
проверовъчна комисия действаща към главно управление на архивите, която
следи за провеждането на експертизата на територията на цялата страна,
другата комисия е Централната оценителна комисия, която разполага с
необходимте средства за откопуването на лични фондове и ценни документи в
единични екземпляри за българската история. В главно управление на архивите
действа и централната фондова картотека, в която се съдържат данни за всички
фондообразователи (учреждения) в България, които подлежат на отчет и трябва
да предават документите си за съхранение в архивите на страната. В България в
ръкописно-документалния център на народната библиотека „Св.св. Кирил и
Методий” се съхраняват над 300 000 архивни единици, с повече от 2 милиона
отделни документи засягащи периода на Османско управление на България

Научно-справочен апарат в архивите

Сами по себе си архивите са изключително мощна, широкообхватна
информационна система. Те събират обработват, съхраняват, универсална по
тематика информация и я предоставят за използване на широк кръг
потребители. Друга подобна такава информационна система по своите мащаби е
само библиотечната система. От своя страна самата архивна система разполага
със своя вътрешна информационна система, която е прието да се означава като
информационна система на архивите. Целта на тази информационна система на
архивите е да предоставя колкото се може по-мащабно огромната информация
съдържаща се в документите на нуждаещите се потребители. В зависимост от
своята насоченост информационните проявления на архивите биват научно-
информационни и популяризаторски. И в двата случая задължителна
предпоставка за тяхното осъществяване е наличието на научно-справочен
апарат към съхраняваните в архива документи. На практика именно този апарат
е основата върху която се гради използването на документите и следователно от
неговото ниво зависи изпълнението на обществените функции на архивите.
Терминът научно-справочен апарат не може да се замества например с
понятието информационен масив, тъй като информационния масив не съдържа
конкретни бази за обозначаване на различните научно-справочни елементи.
Отделните съставки на научно-справочния апарат днес имат точно определено
предназначение и винаги са обединени в система. По определение системата на
научно- справочния апарат използвана по настоящем в българските архиви,
както и в архивите по света представлява комплекс от взаимно свързани
справочници на отчетни и информационни документи на архивите създавани на
базата на единни методологически и научно-методически основи за осигуряване
търсенето на отделни архивни документи или цялостна документа информация.
Още през 30- те години на миналия век започва изграждането на сегашната
стройна система на научно-справочния апарат в архивите, в който научно-
справочен апарат може да се издири отделния документ, отделния архивен
фонд, отделния архив или цялостна информация, вече в националния архивен
фонд. Колкото повече има натрупан архивен материал като обем , толкова по-
богат е научно- справочния апарат. Тук се проявяват и двете основни
зависимости на научно-справочния апарат към архивите, на първо място това е
зависимостта от обема на архива и на второ място това е необходимостта на
обществото или на външната среда от информацията съдържаща се в този обем.
Още в древният изток в някой архивни сбирки има най-прости видове
справочници, в така известните архиви от глинени плочки са открити и глинени
плочки, които са представлявали просто етикет към няколко десетки или
стотици други глинени плочки. В старите архиви на древна Гърция и на древен
Рим също са съществували справочници, чиято цел е била да се улесни
използването на съответните архиви. Като абсолютен минимум от справочни
помагала необходими за да функционира, който и да е архив това е наличието
на списък на комплектуваните в този архив фондове и разбира се на инвентарен
опис за фондовете в архива. Колкото по-добре развито е архивното дело в една
страна, толкова по-добре е развит и научно-справочния апарат на архивите.
Системата на научно-справочен апарат по принцип има обектна
насоченост. Съвременните архиви различаващи се по равнище на организация и
съхранение на документите се осигуряват и съответен вид справочници. У нас
нормативно е регламентирано изработването на справочници в най-общия
смисъл на тази дума преди всичко към националния архивен фонд. Това са
преди всичко пътеводителите „Архивите в България”, към този пътеводител
излязъл през 1986г. излизат непрекъснато допълващ го бюлетин и други
съобщения за новоприети фондове. Друг справочник е централната фондовата
картотека, в която има данни за названията на всички архиви, техните адреси,
техния профил, хронологическите граници на съхраняваните документи
възможностите за работа на читателите и т.н. Към този по вид общ се отнасят и
различните видове справочници като списъци на фондове, каталози, различните
прегледи на документи, (на пример за историята на БЗНС се издават каталози от
държавните архиви в страната които съхраняват документи). По принцип към
справочниците на един архив тогава когато те имат обобщен характер е прието
да се работи в цялостната система на архивите. Класът или групата на
справочниците към документите на отделния архив е най богат като видово
разнообразие на първо място тук са така наречените справочници по отчета,
фондовата картотека на архива, на второ място списъкът на фондовете, на трето
място списъкът на частичните постъпления, следват списъкът на спомените и
инвентарните описи на фондовете. Тези справочници имат основна отчетна
функция, но изпълняват и организираща функция. Друга голяма група са
справочниците по съдържание на документите, тези справочници се издават за
издирване на документи въз основа на тяхната тематика. Тук на първо място са
инвентарните описи, систематичния каталог, предметно тематичния каталог,
именния каталог, географския каталог, тук са и тематичните прегледи,
тематичните списъци и тематичните справки. Под една или друга форма
Националния Архивен Фонд може да реализира информационната си задача
само ако притежава поне част от тези справочници, които споменахме. В целия
научно справочен апарат на архивите много важна характеристика на системата
е че всеки тип справочник има присъщо само на него предназначение и не
дублира другите видове справочници, а само се допълва с тях. Особено
изискване при създаването на отделните видове архивни справочници е
възможността те да бъдат унифицирани в цялата архивна система. През
последното десетилетие все повече се налага изискването всички справочници
да са максимално машинно ориентирани, което означава формата им да
позволява или поне достатъчно да облекчава тяхно използване с помощта на
съвременни технически средства. Системата на научно-справочния апарат е
отворена система, тя може да бъде допълва в зависимост от развитието на
техниката, финансовите възможности и професионалната на персонала в
архивите или научната подготовка на всеки архивист.
АРХИВИТЕ В БЪЛГАРИЯ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО НАЧАЛОТО НА 50- ТЕ
ГОДИНИ НА ХХ. ВЕК
Непосредствено след Освобождението на България от османско
владичество през 1878г. се полагат целенасочени усилия за регулирането на
дейността на документалното осигуряване на управлението и социалните
дейности, включитетелно и организирането на учрежденски архиви. Липсата на
архивно законодателство, както и на държавни архивни учреждения нанася
непоправими щети на българското архивно наследство. В периода 1878-1951г. в
България се разработва законова и вътрешнонормативна уредба,
регламентираща процесите на документосъставяне, документооборот и
архивиране на учрежденско равнище на съвременната за времето си
административна документация. Това позволява обособяването в структурата на
отделните държавни институции на учрежденски архиви.
Учрежденските архиви и до днес са временни депа за предаване и
съхранение на излезлите от текуща употреба административни документи. След
изтичането на предвидените от закона срокове за задължителното йм
учрежденско съхраняване периодично трябва да се извършва унищожение на
ненужните за дейността на дадената държавна институция документи.
Документите, които представляват историческа ценност, се предават за по-
нататъшно съхраняване и използване в създадените за тази цел държавни
архивни учреждения. Чрез селекция се осигурява системното попълване на
националният архивен ресурс като част от българската историческа памет.
Поради това, че до началото на 50-те години на ХХ. век в България не се
приема архивен закон и не създава мрежа от специализирани държавни архиви,
през този период продължава разпиляването на архивни документи, но и започва
унищожаване на съвременната архивна документация, концентрирана в
отделните учрежденски архиви. Към края на ХІХ. век те се оказват препълнени със
стари и ненужни за дейността на съответните институции преписки и дела. Това
налага мерки за спешно унищожаване на по- голямата част от тези документални
масиви. През 1894г. съществуващите проблеми са описани подробно в доклад на
Министреството на финансите. МС нарежда да се създаде тричленна комисия,
която да проучи въпроса с унищожението на т.нар. непотребни книжа в
учрежденските архиви по места и до подготви подробен доклад за това. На
практика няма никакви последвали действия по повод този доклад.
През 1901г. във връзка с доклад на Министерството на вътрешните работи и
народното здраве, МС отново разпорежда съставянето на тричленна комисия със
същата задача. Работата на комисията е улеснена от предоставените й
материали по извършените проверки от предишната комисия.
По този начин в началото на ХХ. век е осъзната необходимостта от
обвързване на дейността на вече съществуващите учрежденски архиви със
съответните държавни исторически архиви, които още не са били създадени.
Вледствие на официалните разпореждания относно критериите и реда за
унищожение на старите преписки в учрежденските архиви се съдържа изричната
препоръка за предварителното отделяне ценните от историческа гледна точка
документи като условие за извършването на процедурата по унищожението.
Важна стъпка в тази насока е приемането през 1903г. на Закона за
унищожаване на старите документи и книжа, проверени от Върховната сметна
палата. Задълженията и отговорностите по всички процедури, свързани с
5унищожаване на документи с изтекли срокове на учрежденско съхраняване, се
възлагат на тогавашната Сметна палата и на Министерството на финансите. В
закона се забранява унищожаването на документи с историческо значение, но не
се уточнява по какви критерии те следва да бъдат разграничаване от останалите
документи.
През същата 1903г. се утвърждават "Правила за запазване и унищожаване
на старите дела и кянижа в архивите на съдебните учреждения". В тях се визират
21 вида актове и дела, които подлежат на запазване.
Официални кампании за унищожение на стари документи МС издава на
няколко пъти- 1926, 1932, 1934, 1939 и 1942г.
Във връзка с подготвения през 1923г. Проектозакон за унищожение на стари
архивни документи и книжа на Българската народна банка е разпоредено той да
бъде внесен в МС, след като се разшири за всички учреждения. Немерението е да
се разработи държавен норматив в тази област въ зоснова на този проектозакон.
В него се предвижда унищожаването на делата с изтекли срокове за учрежденско
съхраняване да се извършва системна на всеки 5 години, като се обхваща период
най- малко 20 години назад от датата на последното постановление за тяхното
унищожаване. Назначена е комисия от трима членове.
По аналогия с предложения модел в следващото Постановление на МС от
19 апрел 1926г. се разрешава назначаването при тогавашните министерства и
дирекции на комисии по преглеждането на архивните йм документи. В тази връзка
се разпорежда неценните документи да се предават на Държавната печатница, а
тези с отчетно и историческо значение от вида на закони, наредби, преписки за
развитието на учрежденията и други да се предават на Народната библиотека в
София.
Ангажирането на Народната библиотека със задължението да приема и
съхранява исторически ценните архивни документи не случайно. Библиотеката
започва да събира документи и материали от епохата на Българското
Възраждане, както и османски документи. С обособяването на "Архивен отдел" в
нейната структура тя изпълнява официално функцията на държавен архив.
Допълнителните компетенции, които се възлагат на Народната библиотека, са
свързани с формирането и опазването на българския национален архивен ресурс,
което й отрежда ролята на национален архив.
Въпреки всичко това държавата не е в състояние да контролира на практика
унищожаването на неценните административни документи с изтекли срокове за
учрежденско съхраняване. Народната библиотека не може да компенсира
дейността на липсващите специализирани държавни архивни учреждения.
С оглед на уеднаквяването на критериите за определянето на ценноста на
документите с изтекли срокове за учрежденско съхраняване, както и да се осигури
запазването на тези от тях, които са с историческо значение, през 1934г. МС уведомява
министрите и ректора на Софийсюки университет за назначаването на поредната
специална държавна комисия. Нейната задача е да подготви " Инструкция за
ръководство при унищожаването на архивните документи в
държавните учреждения". На 28 май 1935г. Комисията представя доклада си в МС, като
констатира за липсата на какъвто и да било контрол върху действията на посочените
ведомствени комисии, които до момента са определяли на практика делата за
унищожение. В резултат на това са нанесени непоправими щети- в
Министерството на вътрешните работи липсват всички архиви,регистрирани до 1900г.;
в Министерството на народното просвещение са унищожени докладите на
първите училищни инспектори, в които се отразява състоянието набългарското
6училищно дело непосредствено след Освобождението; В МФ са унищожени
значителна част от архивите на Източна Румелия. В заключение комисията настояза да
бъде приет незабавно закон, да се създаде идминистративна служба, която да отговаря
за опазването на исторически ценните документи, предавани в учьрежденските архиви
в отделните държавни институции.
Освен в Народната библиотека архивни сбирки се формират и към други
институции. Със създаването на БАН през 1911г. продължава попълването на нейния
архив, чието начало поставя Българското книжовно дружество в Браила.
От 1914г. започва да издирва и съхранява архивни документи и материали
Военноисторическата комисия, организирата към Щаба на действащата армия.
Исторически архиви под формата на документи започват да създават Пловдивската
библиотека, Светият синод на Българската православна църква, повечето музеи.
До 1951г. в България не се създават исторически архиви със статут на
централизирани публични държавни институции въпреки многобройните
предложения, разработни и опити в тази насока. Причината за това е, че в
следосвобожденската действителност оцелелите от миналото арйхивни документи
нямат голямо значение. Новосъздадената българска държава се стреми да се приобще
към модерния европейски свят,разграничавайки се от историческото наследство на
Османската империя.
Поради това новосъздадената през 1951г. национална архивна система в нормативно-
методическо, организационно, технологично и кадрово отношение отразява
закономерностите, спецификата и промените в развитието на общоисторическия
процес в България в хронологически граници на съвременния период

ВЪНШНИ БЕЛЕЗИ НА ДОКУМЕНТА

Всеки док. има в себе си редица външни и вътрешни белези, които трябва да се
вземат предвид при неговото проучване и описание.
На първо място трябва да се посочи писмовната материя, на която е написан един
док. Както е известно, най- старите писмовни паметници са написани на плочки от
глина, от метал,
върху камък, върху дърво или восък. Трябва да бъде добавено, че върху всички
посмени
паметници, които са написани върху такава писмовна материя, са изключени от
заниманията на
архивистите и са включени в областта на епиграфиката и тяхното място е в музеите, а
не в
архивите.
С името папирус се означава един вид хартия, приготвяна от стъблото на вид тръстика,
която расте главно в Египет. За приготвянето на "хартията" има специален способ,
който е описан
подробно от Плиний. Папирусът е главната писмовна материя в древния Египет е през
гръко-
римската древност. Във Византия императорските повели са били писани върху
папирус дори и
през пети век.
В славянските паметници упоменанията на папирус са много редки.
Втората широко разпространена писмовна материя през цялото средновековие е
пергаментът. Според думите на Плиний епирският вредел Птолемей 5 Епифан е бил
обезпокоен от
известията за това, което се разправяло за основаната от цар Евмен 2 библиотека в
Пергам. Като
искал да запази за библиотеката в Александрия първото място в света, той забранява
износа на
папирус от Египет. Според тази легенда, жителите на Пергам започнали да обработват
животински
кожи и да ги използват за писане и поради това новата книжовна материя придобива
името на
техния град Пергам. Известно е, че и по- рано животниски кожи са били използвани за
писмовна материя в Азия и вероятно в Пегам е било усъвършенствано проготовлението
на пергамента. През целия период от 4 до 16 век пергаментът е бил писмовната
материя, която се е използвала за писането на всички писмовни документи.
Пергаментът се е получавал обикновено от обработена овча кожа, която се изглаждала,
като се отстранявали космите и мазнитие. Според своята обработка пергаментът
получавал по- светлобял или по- жълт оттенък. Освен овча кожа, за изработването му
се е употребявала и козя кожа или телешка, дори и заешка, която дава меки и удобни за
писане листа.
Италия и Гърция били известви с приготовлението на пергамент с много добро
качество и овчи и кози кожи, в Средна Европа е бил използван пергамент, приготвен
предимно от телешка кожа. На цвят пергаментът обикновено е бял, но при някои
тържествени писания се е употребявал и с пурпурен или гълъбов цвят. Изработването
на пергамент изисква особено умение, в някои случаи кожата е била обработвана и от
самите писачи, а на Запад се появяват и майстори, които се занимавали с
производството на пергамент. У нас и в Русия се е употребявал както вносен
пергамент, който се отличава с по- доброто си качество и добрата си обработка, така и
домашно обработен пергамент.
Употребата на пергамента се отразява върху някои качества на книжовните
произведения. Така например, книгите вече губят своя авид на свитъци и се привръщат
в кодекси- придобиват онзи вид, който имат днешните книги. Обикновената форма
става правоъгълна и се състояли от отделни свезки или тетрадки от по 3-4 прегънати
или прави пергаментни листа. Най- старинната е квадратната форма на ръкопис от
пергамент. Промяната се налага и в друго отношение.По- рано, когато се е употребявал
папирус, се е пишело само на едната страна, а на другата са се поставяли
кратки или случайни бележки. При въвеждането на употребата на пергамент може да се
пише и от двете страни на листата, което представлява огромно предимство.
Пергаментът бил такава писмовна материя, която изисквала грижи и обикновено се е
внасяла от другаде, цената й е висока. Скъпата цена на прегамента налага да бъде
използван такъв пергамент, който е бил употребяван
веднъж. Жертва на подобна преработка стават обикновено такива писания, които се
смятали за неважни или ненужни. Така изчезват голяма част от произведения от
езическата древност.
Обикновено старият текст се е изтъргвал или изтривал. Подобни документи се наричат
ПАЛИМПСЕСТИ. Тази практика е възприета на Запад и във Византия към 7-9 век.
Изтриването на старото писмо не можело да бъде съвършено и може все още да бъде
прочетено.
Един от най- забележителните случаи на палимпсистно лисмо е бил, при което е открит
рядък и загубен иначе текст от езическата древност- това е случаят с Ватинканският
латински ръкопис 5757. В този текст е открит текстът на Цицероновото съчинение "За
публиката" от 4 век.
В старобългарската книжнина са познати няколко такива ръкописа, сред които
Евангелските листове от 13 век, ръкописът с Апостолски четива от Слепченския
манастир от 12 век,
Среднобългарски Паримейник на В. Григорович от 12-13 век и др.
За придаване на повече белота пергаментните листове били намазнвани с минерални
вещества. За написването на док. са били използвани листове паргамент, които имали
правоъгълна форма и най- различни размери. Размерите на миста зависели от това,
колко голям е
бил текстът, който трябвало да бъде поместен върху тях. Документите за по- дълги и с
по- големи листа.
Понякога дългите свитъци се получавали от един лист кожа. В Рилската грамота,
дадена през септември 1378г. на Рилския манастир от цар Иван Шишман1 е написана
върху един лист
пергамент, дълъг 130см. и широк 22см. При по- дълги док. са били прикрепявани или
съшивани един в друг няколко листа пергамент.
Пергаментът е широко употребяван в старобългарската книжнина. На него са писани
някои от владетелските грамоти от бълг. средновековие- Зографската грамота, изд. от
цар. Иван Александър, грамота на Иван Шишман, дадена на манастира "Св.
Богородица" и др. На пергамент за били писани не само истински, но и фалшиви док.
Такъв е случаят с т.н. Мрачна грамота, приписвана на сръбския крал Стефан Дечански
(1321-1331), писана въз основа на по- стари
истински док. за манистира Св. Никола Мрачки, вероятно в кр. на ХІV или нач. на
ХVвек. За писане
на ръкописи пергаментът е бил използван в България не само през Средновековието, но
и в по- ново време. Между многобройните средновековни ръкописи трябва да се
спомене Ватиканският препис на българския превод на Манасиевата хроника, написан
на 206 пергамент листа с размери 210/295мм. Революционната промяна е причинена от
появата на друг материал за писани е това е бил хартията.
Този вид писмовна материя бил открит според запазените сведения в Далечния Изток.
Знае се, че когато през 751г. били докарани в Самарканд, китайски пленници издали
приготовлението на хартията. Тази хартия, приготвяна от ленени парцали, придобива
обозначението самаркандска или хоросанска хартия. Тя започва бързо да измества
другите видове писмовна материя и се разпространява бързо и в другите европейски
държави. Ударът върху египетското производство на папирус е бил толкова голям, че
според някои учени произв. на папирус изчезна напълно през средата на Х век.
Хронологически засвидетелствана хартия има от 912г.. През Х век са били вече
създадени "мелници за хартия", които се движели чрез водна сила в Дамаск, Тиберия и
в Сирия. Главното производство на хартия останало в Самарканд. Постепенно
изкуството да се приготвя хартия се разпространява по северноафриканските брегове
на Иберийския п-в. През ХІІ в. имало в Испания известни центрове за произв. на
хартия, в Германия. В края на средновековието хартията се е доставяло преди всичко от
Западна Европа. Хартията се е приготвяла по два начина- от парцален отпадък от
влакнести растителни вещества.
Най- старата хартия се отличава със своято дебелина и плътност. Тя е гладка и
бляската.
Блясъкът се дължи на това, че е била измазвана още при приготвянето с лепила или от
това, че е била изглаждана с косни или други уреди. По- късно османците започват да
записват на такава
хартия свои текстове, като подлагат хартията на допълнително изглаждане. Известно
качество при хартията се запазвало въпраки всички изглаждания, запазвала се
дебелината и мъхестата
повърхност. Такава хартия се нарича БОМБИЦИНОВА. Тя се отличава ярко от
приготвяната от парцали хартия поради това, че е изработена от еднородна каша.
Върху този вид хартия има знаци, наречени ВОДНИ ЗНАЦИ. Водният знак е вдълбан
отпечатък върху хартийната маса при нейното изливане с помощта на форма, която
служи за изливането. Тези знаци се отличават ясно върху общата по- тъмна маса на
хартията, защото на местата, където се намират те, хартията е много по- тънка.
Отночало тази водни знаци представялюват инициали на мястото, където е
произведенахартията. През ХІVв. са отбелязвани цели думи или изображения. Не
трябва да се забравя, че такива водни знаци не се намират върху бомбицинова хартия.
Има основание да се смята, че водните знаци са от западноевропейски произход.
Наличността на водните знаци по различните видове хартия има голямо значение за
палеографите поради това, че по тях може да бъде установен произходът на хартията.
Водни знаци, датирани с точност, могат да помогнат за точното датиране и на самия
док. Датирането на различните видове хартия може да бъде извършено въз основа на
по- светлите и по- тъмни ивици, които се редуват в общата маса на хартията. Тези
линии биват по-esтеснени една до друга или разположени по- долеко една от друга.
Установено е, че през ХІІІ в. те са по- сгъстени, а през ХІV са по- едри.
Трябва да се добави, че голямат част от запазените ръкописи и док. от Средновековието
са написани на хартия.
ІV.
СТРУКТУРА И ОРГАНИЗАЦИЯ НА АРХИВИТЕ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ
ПОСЛЕДНИТЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ И ДНЕС
Историята на съвременните български архиви е сравнително кратка.
Началото се поставя на 10 октомври 1951г. с обнародването на Указ № 515 на
тогавашния Президиум на НС за създаването на архивен фонд на страната (ДАФ)
и мрежата от държавни архиви. В организационно отношение се възпроизвежда
архивният модел на СССР. Новосъздадените държавни архиви се определят в
съответсктвие с нормативни документи, като "органи на управление на ДАФ".
Освен тази категория архиви- централни и местни (окръжни), същите функции се
възлагат и ня други неархивни институции относно собствените йм документи или
събраните от тях архивни колекции. Това са т.нар. ведомствени архиви с
постоянен състав на документите, които, съгласна Закона за ДАФ от 1974г. и
Правилника за неговото прилагане имат правото и задължението да съхраняват
ценните си документи. Всички останали държавни институции, учреждения и
организации като фондообразуватели на държавните архиви по закон са
задържени да предават периодично документите си, определени за постоянно
запазване.
В състава на ДАФ се включват и документи, които са собственост на
български граждани и на техни организации. Както се посочва в Указ № 515 от 10
октомври 1951г., това са документи от вида на частна кореспонденция, мемоари,
дневници, ръкописи на научни и художествени произведения, чертежи, рисунки,
снимки, кинофилми, записи и др.
Със Закона за ДАФ от 1974г. се регламентира възможността за набавяне на
документи или копия на документи от чуждестранни архиви и институти, които
представляват интерес за българската история.
Като цяло документите в състава на ДАФ, независимо чия собственост са
били преди това, се обявяват за държавна собственост, което е основен принцип в
българското архивно законодателство.
В началото си ДАФ е замислен като отворена система, която постоянно се
попълва с различни по вид и исторически ценни документи, създадени не само в
миналото, но и през съвременния период. В българските държавни учреждения
преобладава държавната административна документация под формата на
фондове от учрежденски произход. Малко по брой все още са документите от
личен произход. Липсват документи, които вече се създават в частната сфера.
Съгласно българското архивно законодателство, придобиването на този вид
документи от страна на държавните архиви зависи от волята на техните
създатели, собственици, наследници и колекционери. Тя се изразява чрез
завещаване или доброволно дарение, както и чрез предоставянето йм от тях за
евентуално комплектуване от страна на архивните учреждения. От средата на 70-
те години на ХХ. век насам архивното българско законодателство зачита правото
на собствениците за избор при предоставянето на притежавани от тях документи
от личен произход, представляващи интерес за ДАФ.
11От гледна точка на възприетата периодизация на националната история до
1989г. документите в състава на ДАФ и в държавните архиви- централни и местни-
се делят по епохи. Съвременните документи и фондове се обособяват в отделен
комплекс за т. нар. "социалистическа епоха", а тези, които са били създадени
преди това се отнасят към "капиталистическа" или "докапиталистическа" епохи.
Документите и фондовете, намираще се в мрежата от държавни архиви, се
разпределят по комплекси с национално или регионално значение, както и в
зависимост от начина на създаването йм, според тяхната принадлежност към
специфични отрасли и социални дейности и др.
През 1951-1952г. се създават първите два централни архива- Централен
държавен исторически архив (ЦДИА) и Централен държавен архив на Народна
република България ( ЦДА на НРБ). Обект на комплектуването, регистрирането,
научно- техническата обработка и редоставянето за ползване от централните
архиви са документите и архивните фондове с национално значение, които са
създадени от учреждения, предприятия и организации или лица през посочените
исторически периоди:
ЦДИА- 1878-9.ІХ.1944
ЦДА на НРБ- след 9.ІХ.1944
През 1974г. се учредява Централен държавен технически архив (ЦДТА)
През 1951г. се създават и 12 местни държавни архива. След 1959г. се
организират и останалите окръжни центрове. Те са общо 27.
До 2000г. функционират и 10 ведомствени архива с постоянен състав на
документите:
- ръкописно- документален център при Народната библиотека "Св. св. Кирил
и Методий" за документи от времето на възникването на българската държава до
1878г.
- научен архив на БАН- за документи на Българското книжовна дружество и
институтите на БАН
- дипломатически архив към МВнР- за международните договори и
външнополитически документи
- архив на МВР
- архив към Министерството на отбраната
- архив на БНТ
- архив на БНР
- архив на Националната филмотека
- архив на националната фотографска агенция
- Геокартфонд в Агенцията по кадастъра
През този период заедно с мрежата от държавни и ведомствени архиви с
постоянен състав на документите се създават архивите на БКП- Централният
партиен архив и окръжните партийни архиви, които са общо 28. Достъпът до тях е
ограничен.
Оставайки извън архивното законодателство партийният архив през този
период се изпозва главно за поръчкови изследвания. В него се намират
решенията, отнасящи се до управлението и всички сфери от обществения живот.
През периода след промените от 1989г. реформите в системата от архиви
се извършват без предварително изяснени приоритети и цели. Отделни опити за
реформи в тези архиви се предприемат неколкократно от началото на 90- те
години и досега. По решение на Кръглата маса от 1990г. бившите партийни архиви
се предават в държавните архиви. По този начин се е запазил архива на БКП,
който има огромно значение за проучването на съвременната българска история.
12През 1992г. с Постановление № 268 на МС предишните три централни
архива са обединени в Централен държавен архив към ГУА при МС. В съсвата му
са включени и документите от бившия Централен партиен архив.
Съгласно устройствен правилник на ГУА, приет през 2 000г., управлението
получава статут на държавна агенция под името ДА "Архиви".
С приемането през 2006г. на Закона за достъп и разкриване на документите
и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност
и разузнавателните служби на Българската народна армия се въвеждат правила,
регулиращи достъпа на българските граждани, институции и организации до
архивите на българските специални служби.
При попълването на бъдещия архив под егидата ще се появят проблем
относно ринципа за недробимост на исторически формиралите се архивни
фондове.
Документите и фондовете от личен произход определящо значение за
тяхното по- нататъшно придобиване, съхранение и използване ще продължава да
има волята на собствениците и наследниците йм.
V-VІ
ВЪНШНИ И ВЪТРЕШНИ БЕЛЕЗИ НА ДОКУМЕНТА
Интересно е съотношението между използваните различни видове писмовна материя.
Самата писмовна материя дава основата за датирането на един док. Док, който е писан
на
папирус, трябва поначало да бъде отнесен към най- старата епоха. За един док.,
написан на
пергамент, може да се посочи най- общо че произхожда след края на VІІв. Границата на
употребата на пергамента в по- ново време трудно може да бъде определена. тъй като
пергаментът е по- здрава писмовна материя от хартията, това му придава материя за
важни док. и от ХІХ в. Всеки док. или ръкопис на хартия може да бъде отнесен най-
общо към времето след VІІІ- ХІVв., в по- ново време хартията постепенно измества от
употреба пергамента.
Когато се говори за писмовна материя, не трябва да се забравя, че във връзка с нея
отличителните белези на док. са неговите размери и форма. По форма док. може да
бъде във вид на свитък, на отделен лист с различни размери на дължина и ширина и във
вид на книга. Всяка от тези форми съответства на отделен вид документи, които са
различни по съдържание и важност. Трите форми са се запазили в употреба и до днес.
Към външните белези на един док. трябва да се отнесе и мастилото. Най.
рапространено за писане е черното мастило. През средновековието то е било
приготвяно предимно от дъбови шикалки и от железен сулфат. Поради това, че
мастилата, приготвяни от различни материали нямат еднакъв състав, е различно и
тяхното запазване. С течение на времето писмото на някои док. е станало по- бледо, а
някои мастила са напълно нечетливи. Отчасти избледняването на мастилото се дължи
на влагата , понякога и под въздействието на светлината. Някои мастила с металически
съставки оказват вредно за хартията влияние- предимно в док. след ХVІв., при които
поради употребата на лоши, металически по състав мастила текстът е напълно
повреден; хартията на съответните места, където е писмото, е напълно проядена и се
разпада; документът и при най- леко докосване се руши. Това разрушение на
документи може да бъде предотвратено само отчасти. Качеството на мастилото има
огромно значение за запазването на документите и въобще за запазването на самата
писмовна материя.
Освен черно мастило в док. и ръкописи често се употребяват и цветни мастила- за
заглавието, заглавка или подчертаване на известни думи. С цветно мастило са били
поставяни и подписите.
Употребата на цветни мастила понякога е зависела от личния вкус, затова не могат да
се установят общи правила за българските док.
Някои от добрите днешни мастила са направени от същите съставки,както и
средновековните и това е доказателство за тяхното качество и за трайността на тяхното
писмо.
Във връзка с хартията и мастилата трябва да се обърне внимание и на уредите за
писане,
употребявани и в по- ново време. Общият вид на писмото зависи в голяма степен от
уреда за писане. Уредите за писане са се променяли според вида на писмовната
материя. Върху по- твърда писмовна материя като камък и тухла, писмото е било
писано почти винаги на "сухо" с помощта на
острие, направено от метал или кост. Върху по- мека писмовна материя като папирус се
е пишело с "писалка" от тръстика и мастило. Употребявана е била предимно тръстика.
Тръстиковата писалка остава уред за писане в Запада до ХІІ в. Рим произвежда уреди за
писане, подобни на
тръсиковите писалки, но от метал.
От ХІVв. досега започват да се изработват пера от желязо или бронз.
През ранното средновековие моливът е бил познат като средство за писане.
Обикновено с
оловна пръчица се очертавали в някои ръкописи линиите, по които трябвало да се
пише. През
ХІІІв. тези уреди представляват луксозни предмети. В края на средновековието
оловната пластинка
е обвивана в дървена част и така моливите започват да придобиват днешната си форма.
Писмото съставя един от най- важните външни белези на док. Има значиение не само
общото развитие на различните писмовни школи и различните видове писмо, но и
особеностите на
самите писачи. Отличително за един док. може да бъде и това дали тексът е написан на
един ред
или на два, дали са употребени главни или малки букви, дали всяка буква е написана
отделно или
е свързана с другите. С развитието на писмото се занимава палеографията.
Заедно с подписа трябва да се посочат някои писмени знаци по известни док., например
някои монограми в имена на западни владетелски грамоти или монограми с
приветствена форма
при папските док., поставяните при подписа кръстни знаци с най- различни форми и
т.н. В началото
на док. се поставят някои други зднаци като например кръстният знак като символична
инвокация,
при християнските док.
Към знаците, които могат да покажат достоверността или недостоверността на док,
трябва
да се отнесат различните канцеларски бележки, които се поставят на гърба на док. и
много често
имат значение на заверки. Такива бележки биват поставяни при издаването или
получаването на
един док.. Те се срещат както през Средновековието, така и при съверменните док.
Към външните белези на един док. трябва да бъде отнесено и художественото му
оформление.
Един от най- важните въшни белези на док. е печатът. Той представлява допълнително
средство, редом с подписа за потвърждаването на достоверността на един док. Печатът
може да
бъде направен от метал- от олово, сребро или от злато, а също и от восък. Във
византийската
владетелска канцелария видът на печата се е определял в зависимост от важността на
документа.
Същата практика има и в средновековна България, като са ни познати печатите на княз
Борис І,
цар Симеон Велики, цар Петър, цар Калоян, Иван Асен ІІ, цар Иван Александър.
Значението на печата понякога е много важно: когато в док. липса същият саморъчен
подпис, като единствено средставо за установяването на достоверността на док. остава
само
печатът. През средновековието и по- късно са били употребявани печати от восък. След
ХVІв. на
Запад са обичайни печатите от "ШЕЛДАК". През ХVІІІ - ХІХ в. - от хартия и брашнен
разствор за
залепване.
Когато говорим за печат, ние трябва да различаваме уред за подпечатване и отпечатък
от
него.
За архивиста печатът има значение не сам по себе си, а доколко той има връзка със
съответния док. и доколко той може да допринесе за установяването на автентичността
на този
документ.
Има и случаи на ненормално отношение между док. и печат. Става дума за злоупотреба
с
истиския печат при фалшив док.Пример в това отношение е фалшивата Калиманова
грамота, към
която е бил прикачен очевидно от някоя изгубена днес автентична граймота истински
печат на цар
Иван Асен ІІ.
ВЪТРЕШНИ БЕЛЕЗИ НА ДОКУМЕНТИТЕ
За проучването на един док.- е необходимо да се обърне внимание исвен на неговите
външни белези и на съдържанието на док. На първо място трябва да се споменат
отделните части
и формули, които се срещат в един док.
Трябва на първо място да бъде изяснен въпроса за лицата, които са съставили даден
док.
Трабва да се спомене лицето, което или от чието име изхожда дадено правово действие,
което е
намерило израз в съдържанието на въпросния док. На второ място трябва да бъдат
посочени
лицето или лицата, за които се отнася даденото правно действие и които получават
въпросния док.
или, казано с други думи, получателят на този док. С самият текст се различават
няколко части.
Това са:
1. АРЕНГА- посочването на причините, които са довели до издаването на док.
2.ОПОВЕЩЕНИЕ- част, в която се оповестява издаването на док.
143.ПОВЕСТВУВАНИЕ- излагат се фактическите обстоятелства, които предхождат
издаването на док. и които са станали причина да се извърши изразеното в него правно
действие.
4.РАЗПОРЕЖДАНЕ- изброяване на лицата, които са се застъпили за изпълнението по
искането на адресата
5. НАКАЗАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ- изказва се заплахата, ако док- не бъде
изпълнен.
В края на док. се съд. обикновено следните части:
1. ПОДПИС или подписите на лицето,
които издават док., на свидетелите и на взелите
участие лица в издаването на док.
2. ДАТА-посочват се мястото на издаването, година, месец, ден от месеца или от
седмицата
3. ЗАКЛЮЧИТЕЛНА ФОРМУЛА ЗА БЛАГОПОЖЕЛАНИЯ ИЛИ АМИН
Втория елемент от вътрешните белези на док. е ЕЗИКЪТ. За цялото средновековие
латинският език господства в светските концеларии и в канцелариите на духовните
власти.
Огромната част западноевропейски документи от средновековието на на латински език.

История на архивния фонд през Средновековието. През епохата на

феодализма в Западна Европа всеки васал управлявал земята си, т.е. феода си, и
само формално бил зависим от монарха. Учрежденията, които му били
подвластни, сами отговаряли за своите архиви, ако изобщо събирали
документация. Първоначално документите били относително малко като обем и
сравнително еднотипно по информация. Достъп до тях имали малък кръг от
хора, съставляващи дадената канцелария. Подреждането на архивите все още не
представлявало особено голяма трудност. Документите в архива следвали
подредбата, дадена им в деловодството (канцеларията). Проблемът се появил,
когато възникнали смесени архиви, в които постъпвали голям обем документи с
различен произход и съдържание. Тогава подредбата им следвала тематичния
принцип, т.е. документи, засягащи определени въпроси, често срещани имена и
пр. В този случай обаче документи с различен произход попадали в една и съща
рубрика. По този начин те губели от своята информативност.
Тема № 2. Българската архивна реформа (1989-2012). Дигитална
библиотека Европеана

1. Увод. След 1989 г. България премина от тоталитарно управление към

демократично развитие. В този период са проведени редица архивни реформи,
които не решават проблема с технологичната изостаналост на българските
държавни архиви. Дълго време липсва и национална стратегия за тяхното
развитие.
2. Извори и историография.
а. извори. Основни извори по темата са: Указ № 515 на Президиума на
Народното събрание от 1951 г.; „Законът за Държавния архивен фонд” от 1974
г.; Постановление № 268 на Министерския съвет „За преобразуването на
специализираните звена към Главно управление на архивите при Министерския
съвет”от 1992 г.; „Закон за достъп и разкриване на документите и обявяване на
принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и
разузнавателните служби на Българската народна армия от 2006 г.”; „Закон за
Националния архивен фонд”, обнародван в „Държавен вестник” на 13 юли 2007
г., сайтът на електронната библиотека Europeana и др.
б. историография. През 1993 г. са публикувани „Лекции по архивистика” на
българския архивист-палеограф и медиевист Иван Дуйчев (1907-1986), които
макар и поостарели откъм съдържание, са запазили високата си научна и
образователна стойност. Важен наръчник за архивните понятия е т.нар. „Речник
на българската архивна терминология” (2002) на Калинка Анчова и колектив.
Специализирана литература по темата представлява монографията „Архиви и
общество” (2007) на Андриана Нейкова. Може да се посочи още и статията
„Българската архивна реформа и съдбата на архивите на бившите специални
служби” (2010), публикуваната от същата авторка.
3. Архивни реформи (1951-1989). Историята на българските архиви е
сравнително кратка. Всичко започва с Указ № 515 на Президиума на Народното
събрание от 1951 г., чрез който се създава Държавен архивен фонд и мрежа от
държавни архиви. Според т.нар. Димитровска конституция от 4 декември 1947
г. България няма държавен глава, а го управлява колективен орган – Президум,
избиран от Народното събрание. Следва се съветската теория и практика.
Типичен пример е наименованието Държавен архивен фонд. През 1951-1952 г.
се създават два централни архива: Централен държавен военноисторически
архив и Централен държавен архив на Народна република България. Първият от
тях се занимава с документите до 9 септември 1944 г., а вторият – с тези след 9
септември 1944 г. През 1974 г. е учреден още един централен архив – Централен
държавен технически архив, в който се съхранява техническа документация,
създадена след 9 септември 1944 г.: патенти, документи за открития и
изобретения и пр. През 1951-1952 г. са създадени 12 държавни местни архива,
като техният брой става 27 през 1959 г., включително Софийски градски и
окръжен държавен архив. Това става съгласно новото административно-
териториално делене на страната. През социализма архивната ни служба също
носи различни наименования: Архивно управление към Министерството на
вътрешните работи (1952-1961 г.); Архивен отдел към Министерството на
просветата и културата (1961-1963); Архивен отдел и отдел „Музеи, архиви и
култура” към Комитета за наука, изкуство и култура (1963-1971); Централно
управление на архивите към Министерството на информацията и съобщенията
(1971-1976); Главно управление на архивите при Министерския съвет (1977-
2007) и накрая Държавна агенция „Архиви” от (2007 г. до днес). От 1974 до
2007 г. функционира „Закон за Държавния архивен фонд”.
4. Архивни реформи (1989-2013). На 10 ноември 1989 г. главният секретар на
БКП – Тодор Живков, е свален от власт. Впоследствие тя е поделена между най-
доверените му хора – Петър Младенов, който става президент, и Андрей
Луканов, който се сдобива с поста министър-председател. По подобие на други
държави в Източна Европа и в България е свикана „кръгла маса”. Тя се
провежда между 3 януари – 15 май 1990 г. На нея участват представители на
опозицията и управляващите от БКП от (1990 г. – БСП). Обсъждат се пътищата
за преминаване към демокрация и пазарна икономика. Взето е решение
партийните архиви да станат част от държавните архиви. Те трябва да останат
неделими, тъй като са исторически формирал се архивен комплекс.
През 1992 г. излиза Постановление № 268 на Министерския съвет „За
преобразуване на специализираните звена към Главно управление на архивите
при Министерския съвет”. Посочените по-горе три централни архива – ЦДВИА,
ЦДА на НРБ и ЦДТА, стават част от Централния държавен архив към Главно
управление на архивите при Министерския съвет. Решено е още местните
държавни архиви да преминат под прякото управление на националната
архивна служба. По този начин е премахнато административното им
подчинение на общинската и местната управа. Впоследствие обаче те се
дистанцират от местните архиви и това довежда до трудното решаване на
възникналите в тях проблеми.
През 1993 г. са внесени промени и изменения в „Закона за Държавния
архивен фонд”. Така например частни лица, учреждения или организации,
чиито архивни фондове са били отнети неправомерно през социализма, могат да
си ги върнат по съдебен път.
През 2000 г. е обнародван Устройствен правилник на Главно управление
на архивите при Министерския съвет. Според него националната архивна
служба става част от централната администрация, а местните държавни архиви
се превръщат в национални дирекции, подчинени пряко на Главното
управление на архивите. Отново през 2000 г. Централният военен архив в гр.
Велико Търново (основан през 1951 г.) получава статут на национална дирекция
към ГУА. Пак по същото време, т.е. през 2000 г., архивните фондове на
Националната фотографска агенция са предадени на държавните архиви, за да
не бъдат разпилени и унищожени.
През 2006 г. е приет „Закон за достъп и разкриване на документите и
обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и
разузнавателните служби на Българската народна армия”. Въведени са правила
и се регулира достъпа на частни лица, учреждения или организации до архивите
на специалните служби. Създаденият сборен архив трябва да бъде предаден на
държавните архиви през 2013 г. Практиката в България обаче показва, че
основната цел е публично морално заклеймяване на хората, обвързани със
службите, без да се отчитат обстоятелствата и конкретната им вина.
В 2007 г. Главно управление на архивите при Министерския съвет е
преименуван на Държавна агенция „Архиви”. Според „Закона за националния
архивен фонд”, обнародван в „Държавен вестник” на 13 юли 2007 г. са
създадени два централни архива: Централен държавен архив със седалище
София и Държавен военноисторически архив със седалище Велико Търново.
На 5 февруари 2010 г. е обнародван Устройствен правилник на Държавна
агенция „Архиви”, според който се създават 6 регионални дирекции в София,
Пловдив, Варна, Бургас, Велико Търново и Монтана. Останалите местни
държавни архиви са включени в тях. Съкратени са много архивисти, което
пречи за нормалната дейност на архивите.
5. Европеана. През 2008 г. Европейският съюз създава дигитална библиотека,
музей и културен архив, наречен Европеана (Europeana). Основната цел е да
бъде обединено европейското културно наследство, а Европеана да съперничи
на Гугъл. Достъпът до сайта е на английски, немски и френски език. Над 1000
учреждения (библиотеки, музеи, университети, научно-изследователски
институти, архиви, аудио-визуални колекции и др.) дигитализират миниони
филми, радиопредавания, музикални произведения, ръкописи, книги,
периодични издания, карти, картини, снимки и др. По този начин исторически
материали, литературни и музикални произведения, някои от които са били
достъпни само на едно-единствено място в света, сега стават обществено до-
стояние. Например Франция дигитализира около 80 000 радиопредавания от XX
в., различни ценни документи, като например „Декларацията за правата на
човека и гражданина” от 1789 г. и т.н. България е дигитализирала оригинални
документи на Васил Левски и др. Създаден е „Стратегически план за развитието
на Европеана 2011-2015 г.”. Основните цели на проекта са: 1. Изграждане на
надежден източник за европейското културно наследство; 2. Трансфер на
знание и иновации; 3. Информационен достъп за потребителите по всяко време
и на всяко място; 4. Ангажиране на потребителите с нов начин за участие в
тяхното културно наследство.
На 1 и 2 октомври 2010 г. по инициатива на евродепутата Емил Стоянов
се провежда конференция в град Пловдив на тема „Българското съдържание в
Европеана”. Накрая участниците в конференцията подписват меморандум, чрез
който се призовава Министерството на културата и министър-председателя за
изграждане на Национален съвет по дигитализация. Настоява се още за
формулиране на правила, приоритети и близкосрочни стъпки в областта на
дигитализацията, а така също и за координиране на бъдещите инициативи на
отделните институции.