„Колкото по-безупречен е човек външно, толкова повече демони има

вътре в него“
- Зигмунд Фройд

Онова, което виждаме е само част от онова, което съществува. Всяка картина е плод на
нашето възприятие, чувства и моментни състояния. То не ни предлага това, което
съществува, а само онова, което ни се иска да видим.

Според Шопенхауер животът е едно непрестанно „люшкане“ между скуката и

страданието, а основа на страдането не са нищо друго, освен желанията. Когато желаем да
постигнем, видим или придобием нещо, сме в състояние на непрестанно търсене. Не, че
това е непривична за човека черта – напротив, той, като всяко живо същество, притежава
воля и представа за света, които неминуемо водят до наличието на желания. Но именно
когато най-накрая се сдобием с желаното, страданието ни застига, а ние сме изгубили вече
своя откривателски порив. Желаейки да видим своите мисли, реализирани в битието,
възприятието ни бива променено, а сетивата залъгани от нашите собствени вярвания и
подсъзнние.

„Колкото по-безупречен е човек външно, толкова повече демони има вътре в него“
– казва ни Фройд. И за разлика от древността, когато красотата е била отъждествявана с
доброто като калокагатия, или издигана на пиадестал, олицетворение на което се оказва
„култът към атлетичността“, то за психоаналитика, подобно и на Платон, материалната
красота е преходна. Онова, което се крие отвъд нея – душата - е именно това, в което се
заключва същината на човека. Няма идеално чиста душа или пък помисли. Всичко онова,
което човек знае или не знае за себе си се крие в неговото подсъзнание - твърди Фройд. То
е онова, което крие всички наши „демони“. Именно, защото често те са несъзнавани и
дълбоко скрити, външността на човека не е достатъчна, за да познаем неговата същност.

Неведнъж и литературата ни е изтъквала, че онова, което е невидимо за очите, се

вижда само със сърцето. Подобно на сърцето, душата на човек е единствената, която може
да види отвъд безупречната външност. А както ни учи Платон - „Душата трябва да се
стреми към истината“. Всеки, съумял да я постигне, е достигнал до демоните на индивида.
 Подсъзнанието и миналото ни, оказват влияние на онова, което виждаме и
продуцираме в нашето настояще, връзките ни с хората и колко здравословни са
отношенията ни с тях всъщност. Ако отричаме своите „демони“, това не ни прави
перфектни или безупречни. Ако пък отказваме да видим „демоните“ на другите, това не
ни прави обградени от безупречни хора. Отричайки ги, изграждаме своята реалност на
базата на празни убеждения и наивни прозрения. Колкото по- рано се научим да
познаваме и приемаме тези „демони“, които живеят във и около нас, толкова по-рано ще
съумеем и да изчистим своето несъзнавано от илюзорните представи, които сами някога
сме посадили в него. Често една от причините за проблема „безупречен човек“ се
проявява от идеализирането на хора, притежаващи неща и качества, които искаме да
изградим или придобием самите ние. Така ставаме жертва на собствените си амбиции.

Не съвършенството или външността са онова, което прави човека безупречен.

Осъзнаването на това, че индивида е изграден както от бяло, така и от черно. Както от
светло, така и от тъмно- е онова висше прозрение, до което само малцина успяват да
достигнат в рамките на живота си. Осъзнаването и приемането на своите собствени
„демони“ прави човека истински. Безупречен.

И както казва Аристотел: „Във всички творения на природата има нещо за

възхищение“, дори и в тъмните му, несъзнавани страни и нагони. А приемането им е най-
голямата сила на индивида. „Никой не обича този, от когото се страхува“- казва
Аристотел. Ако ни е страх да приемем демоните си, то не ни ли е страх от самите себе си?
Страхът от самия себе си е най-големият страх на човечеството.

А нима щяхме да сме живи реални хора, ако бяхме съвършенни и нямахме поне по
един „демон“, който да обитава душите ни и да внася по някой лъч тъмнина на фона на
сияещата ни безупречна външност?

Изготвил:
Петя Красимирова Турникова
12ж клас
ХГ „Св. Св. Кирил и Методий“ , гр. Пловдив