Елисавета Багряна

(Елисавета Любомирова Белчева)

1893 – 1991
Вдъхновеният, ведрият лик на българската поезия

1. Родена в град София

2. Първа стихосбирка, която става емеблематична – „Вечната и святата”
1927 г.
3. Елисавета Багряна се налага в българския литературен живот през 20-те
години на XX век и утвърждава авторитета на жената творец.
Стихотворенията ѝ (както творчеството на Христо Смирненски, Гео Милев и
Атанас Далчев) са специфично въплъщение на антисимволистичния бунт,
защото са отрицание на символизма, бягство от неговата абстрактност и
мистичност, от трагизма и песимизма му и изразяват необходимостта на
съвременния човек от естествената свързаност с реалния, земния живот, с
вещния (материалния) свят на делника. Багряна прозаизира поетическия
език – той (за разлика от символистите) се сближава с живата разговорна реч,
връща се към своята конкретна (а не абстрактна) образност, предметност и
подчертана сетивност. Докато Далчев придава на образите от ежедневието
философска дълбочина и ги насища с песимизъм, Багряна влага в тях
оптимистичен, жизнерадостен смисъл. Лириката ѝ остава и извън
пространството на апокалиптичните събития (характерни за поезията на
Христо Смирненски и Гео Милев) и със своята витална енергия и
жизнерадостна сила открояват универсалните значения на човешкото
присъствие в света, на жаждата да се усвои този свят в цялото му богатство.
Багряна интуитивно приема законите на света, без да ги обсъжда. Лириката ѝ
се определя като светъл химн на живота във всичките му разнообразни
измерения, като екстазно, езическо изживяване на мига, опиянение от
докосването до пулса на земята, от усещането за свързаност с нейната
първична сила.
4. Интересът към родината и родното, към традиционните национални
ценности свързва Елисавета Багряна с движението „Родно изкуство”, на
което принадлежи и Йордан Йовков. Движението се характеризира с това, че
творците издигат в култ българските национални корени (родово време,
национално пространство, предци) като част от духовния свят на българина и
търсят изворите на българската народопсихология, за да утвърдят
универсални, общочовешки ценности.
5. Поезията на Багряна е синтез от традиция и модерност. Първата ѝ
стихосбирка преплита няколко основни теми, представени чрез техниките на
традиционното и модерното. Тези теми са: жената, любовта, свободата,
родното, пътешествието (поривът към чуждото, непознатото).
а/ Традиционното в Багрянината поезия:
– Интересът към родното, като по този начин се утвърждава връзката
на лирическата героиня с изконно българското, с прастарото битие на
родния свят. Багряна откроява хтоничната (земната) същност на жената
(„Потомка”). Поетесата стилизира митологичната представа за време – с
всяко свое действие човек възкресява някакво прадействие на своите предци
(„Потомка”, „Стихии”). Връзката с предците е в унаследения от тях свободен,
жизнелюбив дух, във волната стихия на вечната женственост, която отхвърля
ограничените норми на патриархалния бит. Кръвта е тази, която свързва
героинята с духовния свят на нейните предци.
– Интересът към фолклора – Багряна създава модерни фолклорни
импровизации, изразяващи стила и духа на народното творчество
(„Кукувица”). Чрез фолклорните образи и мотиви поетесата отрича
сковаващите норми на патриархалния морал и утвърждава нови,
модерни представи и универсални истини.

б/ Модерното в Багрянината поезия:

– Нетрадиционният образ на жената – Багряна разрушава архетипния,
традиционния образ на жената, чието съществуване изчерпва смисъла си с
изпълнение на дълга към рода и семейството, със социалната роля на съпруга
и майка. Лирическата героиня съхранява родовата памет, но и рязко се
дистанцира от патриархалните консервативни канони, от утвърдения
стереотип за жената – подчинена и ограничена единствено в рамките на
патриархалния бит. Затова като централен проблем в поезията на Багряна е
изведен конфликтът между бит и битие. Багрянината лирическа героиня е
модерната, еманципираната жена, със силен и разкрепостен дух. Неин
основен стремеж е освобождаването от монотонния бит и патриархалните
задължения на дома и порив към пълноценно битие, което неизменно е
свързано с любовта, свободата и пътешествието. Смисълът на живота за
геронята е в любовта, а за да обича, тя трябва да бъде свободна, да има
естественото право на личен избор. Жената не е статично обвързана със
затвореното пространство на дома (както героят на Далчев) – пълноценното ѝ
битие се осъществява с динамиката на пътя. Модерната жена е пътничка,
скитница – тя копнее да обходи света и да намери себе си както сред
необхватното пространство на чуждото, непознатото, така и чрез единението
с родината. Лирическата героиня обаче пътува и назад във времето, към
родовите си корени, за да търси обяснение за своята волна и непокорна
същност („Потомка”). Нейната жизнена философия се изразява в жаждата да
вкуси от всички радости на живота, в удоволствието от самото съществуване,
в пълноценното изживяване на всеки миг от настоящето. Енергична и
витална, неукротима и естествена, тя се чувства неделима от земята, от
природната хармония и от вечния кръговрат на времето.
– Багряна поставя в центъра на вселената вечната женственост
(разкрепостена и витална, жизнена), утвърждава вечното женско начало,
осъществяващо безкрайния жизнен кръговрат, понесен от кръвта.
– Голямото завоевание на Багряна се свързва не само с разрушаване на
патриархалните представи за социалната функция на жената, но и с новата ѝ
роля в литературата. За първи път жената сама разкрива същността си – тя
престава да бъде само муза – вдъхновителка на мъжете творци, а самата тя се
изявява като творец, който без колебание разкрива и най-съкровените кътчета
на душата си. Преди това жената е представяна през погледа на мъжа в
няколко аспекта: като пазител на домашното огнище и идеал за патриархална
българка (Елин Пелин), като споделяща висш колективен идеал (Ботев,
Вазов) и като обект на съзерцание и фатален копнеж (Яворов, Дебелянов).
– Диалогът традиция-модерност рефлектира и върху структурата на
Багрянините стихове – поетесата утвърждава неримувания, свободния
(„белия”) стих.